Робърт Силвърбърг
Маджипур
Замъкът на лорд Валънтайн
Част първа
Книга на краля на сънищата
1
И тогава, след като вървя цял ден сред златиста омара от влажна топлина, която се стелеше около него като тънко мокро руно, Валънтайн стигна до голям рид от бял оголен камък, издигащ се над град Пидруид. Това беше столицата на провинцията, обширна и блестяща, най-големият град, който бе срещал, откакто — откога ли? — във всеки случай най-големият през продължителните му скитания.
Там той се спря, намери място за сядане на ръба на мекия, ронлив бял рид, заби ботушите си в къртещия се грапав камък и седна, загледан надолу в Пидруид, мигайки като току-що пробудил се от сън. През този летен ден до здрача имаше още няколко часа и слънцето висеше високо на югозапад оттатък Пидруид, далеч над Голямото море. „Ще си почина тук за малко — помисли си Валънтайн, — а после ще сляза в Пидруид да си потърся подслон за през нощта.“
Докато си отдъхваше, чу как от една по-висока точка на рида покрай него се затъркаляха камъчета. Бавно се обърна и погледна натам, отдето бе дошъл. Бе се появил някакъв млад пастир, юноша със сламеножълта коса и луничаво лице, който водеше надолу по планинския път стадо от петнайсет или двайсет ездитни добичета. Те бяха угоени животни с лъскава тъмночервена кожа, явно добре гледани. Добичето, яхнато от юношата, изглеждаше по-старо и не толкова охранено, умно и жилаво създание.
— Хей! — подвикна момчето на Валънтайн. — За къде си се запътил?
— За Пидруид. А ти?
— И аз. Водя тези добичета на пазара. А тая работа ще ме умори от жажда. Имаш ли вино?
— Малко — отговори Валънтайн. Потупа манерката на хълбока си, където по-буен човек би носил оръжие. — Хубаво червено вино от централната област. Ще ми бъде жал, ако не остане нищичко от него.
— Дай ми да сръбна и ще те закарам в града.
— Добре — рече Валънтайн.
Той се изправи на крака, а младежът слезе от седлото и се спусна по склона към него. Валънтайн му подаде манерката. Момчето е на не повече от четиринайсет-петнайсет години, предположи той, и е дребно за възрастта си, макар и мускулесто и с широки гърди. То едва стигаше до лакътя на Валънтайн, който беше висок, но не прекомерно, як мъж малко над среден ръст, с широки плоски рамене и големи умели ръце.
Юношата разклати виното в манерката, помириса го като познавач, кимна одобрително, пое голяма глътка, въздъхна.
— През целия път от Фолкинкип насам дишам прахоляк! А и този лепкав зной… души те! Още един час с пресъхнало гърло и щях да пукна. — Върна виното на Валънтайн. — В града ли живееш?
Валънтайн се навъси.
— Не.
— Тогава идваш тук за празненствата?
— Празненствата ли?
— Не знаеш ли?
Валънтайн поклати глава. Той усети настойчивия поглед на светлите, насмешливи очи на момчето и се смути.
— Аз пътувам. Не съм следил новините. По това време ли са празненствата в Пидруид?
— Да, през тази седмица — каза момчето. — Започват в звездоден. Големият парад, циркът, кралските тържества. Погледни там долу. Виждаш ли: точно сега той влиза в града!
И посочи. Валънтайн проследи протегнатата ръка на момчето и примижа, взирайки се в южния ъгъл на Пидруид, но видя само неразбория от покриви със зелени керемиди и плетеница от стари улици, несъобразени с никакъв разумен план. И пак поклати глава.
— Ей там — каза момчето нетърпеливо. — Долу, до пристанището. Виждаш ли? Корабите? Петте големи, на мачтите им се развява неговият пряпорец? А ето я и процесията, излиза от Драконовата порта, току-що поема по Черния друм. Онова май е колесницата му, тъкмо минава през Арката на сънищата. Не виждаш ли? Да не би очите ти да не са в ред?
— Аз не познавам града — отвърна Валънтайн кротко. — Но пристанището и петте кораба виждам.
— Добре. А сега погледни малко по-навътре — виждаш ли голямата каменна порта? И широкия друм, който минава през нея? И онази церемониална арка, точно от тази страна на…
— Да, сега я виждам.
— А пряпореца му над колесницата?
— Чий пряпорец? Прости ми, ако изглеждам невеж, ала…
— Чий ли? Чий ли? Ами пряпорецът на лорд Валънтайн! Колесницата на лорд Валънтайн! Личната охрана на лорд Валънтайн, която марширува по улиците на Пидруид! Не знаеш ли, че короналът е пристигнал?
— Не знаех.
— Ами празненствата! Защо, мислиш, има празненства по това време на лятото, ако не за посрещането на коронала?
Валънтайн се усмихна.
— Аз пътувам и не съм следил новините. Желаеш ли още вино?
— Не е останало много — рече момчето.
— Пий. Довърши го. Ще купя друго в Пидруид.
Валънтайн подаде манерката и се обърна отново към града; погледът му се плъзна по склона и през гористите предградия към нагъсто застроения, многолюден град, а после навън, към брега и големите кораби, знамената, маршируващите воини, колесницата на коронала. Това трябва да е велик миг в историята на Пидруид, защото короналът управляваше от далечния замък Връхни, чак в другия край на света, толкова отдалечен, че той и замъкът бяха почти легендарни, като се имат предвид разстоянията на този свят — Маджипур. Короналите на Маджипур не идваха често на западния континент. Колкото и да е чудно, Валънтайн не се вълнуваше от мисълта, че там долу се намира негов знаменит съименник. „Аз съм тук, короналът също е тук — мислеше си той — и тази нощ ще спи в някой блестящ палат на господарите на Пидруид, аз пък ще спя в някоя купа слама, а после ще има големи празненства, но какво ме засяга това?“ Валънтайн се чувстваше почти виновен, че е толкова спокоен пред вълнението на момчето. Това беше неучтиво.
— Прости ми — рече той. — Зная толкова малко за това, което е ставало в света през последните няколко месеца. Защо короналът е тук?
— Извършва голямата обиколка — каза момчето. — Спохожда всички кътчета на кралството, за да отбележи идването си на власт. Той е новият, знаеш. Лорд Валънтайн е на трона само от две години. Брат е на лорд Вориакс, който се спомина. А ти знаеше ли, че лорд Вориакс се спомина, че лорд Валънтайн е нашият коронал?
— Чувах — отвърна Валънтайн неопределено.
— Е, там долу в Пидруид е той. Обикаля кралството си за пръв път, откакто се настани в Замъка. Цял месец бил на юг, в провинциите в джунглата, а вчера потеглил с кораб покрай брега за Пидруид и тази вечер влиза в града; няколко дена ще има празненства и ядене и пиене за всички, игри, танци, забавления, също и голям пазар, на който ще продам тези добичета за цяло имане. След това короналът ще пропътува по суша през целия континент Зимроел, от столица на столица, ще измине толкова хиляди мили, че главата ме заболява само като си го помисля, а от източния бряг ще се върне с кораб в Алханроел и в замъка Връхни, и никой от нас в Зимроел няма да го види пак цели двайсет, а и повече години. Сигурно е чудесно да си коронал! — Момчето се засмя. — Виното беше хубаво. Аз се казвам Шанамир. А ти?
— Валънтайн.
— Валънтайн ли? Валънтайн! Щастливо име!
— За жалост, обикновено.
— Сложи му отпред лорд и ще бъдеш короналът!
— Не е чак толкова лесно. Пък и защо ми е да бъда коронал?
— Заради властта — каза Шанамир, разтворил широко очи. — Изящното облекло, яденето, виното, скъпоценностите, дворците, жените…
— Отговорността — вметна Валънтайн мрачно. — Бремето. Нима мислиш, че короналът не върши нищо, че само пие златисто вино и обикаля кралството си? Нима мислиш, че е поставен там само да се забавлява?
Момчето се позамисли.
— Може би не.
— Той властва над милиарди, милиарди хора, над толкова огромни територии, че не можем да си ги представим. Всичко лежи на плещите му. Да изпълнява указите на понтифекса, да поддържа реда, да подпомага правосъдието във всяка страна — просто се уморявам, като ся помисля за това, момче. Той крепи света да не изпадне в хаос. Не му завиждам. Да му е честита длъжността.
След малко Шанамир рече:
— Ти не си толкова глупав, колкото те помислих отначало, Валънтайн.
— Значи ме мислеше за глупав?
— Е, за прост. Лековат. Ти си зрял мъж, а, изглежда, знаеш толкова малко за някои неща, докато аз съм на половината на годините ти и трябва да ти обяснявам. Ала може да имам погрешно мнение за теб. Ще слезем ли в Пидруид?
2
Валънтайн трябваше да си избере някое от добичетата, които младежът караше на пазара; но всички му се струваха еднакви и след като се престори, че уж избира, той се спря наслуки на едно и скочи леко на естественото му седло. Приятно беше да язди, след като толкова дълго време бе вървял пеш. Животното беше удобно, както и трябваше да бъде, защото ги отглеждаха за удобство от хиляди години — тези изкуствени животни, тези творения на старовремската магия, силни, неуморни и търпеливи, способни да превръщат всякакъв боклук в храна. Изкуството да бъдат създавани отдавна беше забравено, ала сега те сами се размножаваха, като естествени животни, и без тях придвижването из Маджипур би било бавно.
Пътят за Пидруид вървя повече от една миля покрай високия рид, после започна да се спуска зигзаговидно с остри ненадейни завои надолу към крайбрежната равнина. Валънтайн предоставяше главно на момчето да поддържа разговора, докато се спущаха. Шанамир каза, че бил от една област на два и половина дни път във вътрешността, на североизток; там той, братята му и баща му отглеждали добитък за продажба на пидруидския пазар и изкарвали добра пара от това; той бил на тринайсет години и имал високо мнение за себе си; никога не е бил извън провинцията, чиято столица беше Пидруид, ала възнамерявал някой ден да странства, да пътува навред из Маджипур, да направи поклонение на Острова на съня и да коленичи пред Господарката, да прекоси Вътрешното море, да се прехвърли в Алханроел и да се изкачи до замъка Връхни, да се спусне дори на юг, оттатък влажните тропици, в обжарените пустинни владения на Краля на сънищата, защото какъв е смисълът да бъдеш жив и здрав в свят като Маджипур, пълен с такива чудесии, ако не го обходиш надлъж и нашир?
— Ами ти, Валънтайн? — попита Шанамир внезапно. — Кой си, откъде си, накъде си се запътил?
Приспан от бъбренето на момчето и от спокойната, отмерена походка на ездитното животно, което се мъкнеше по широкия лъкатушен път, Валънтайн се почувства поставен натясно; изстреляните резки въпроси го завариха неподготвен. Той каза само:
— Аз съм от източните провинции. Не знам какво ще правя след Пидруид. Ще остана тук, докато не се яви някаква причина да замина.
— Защо си дошъл?
— А защо не?
— Аха — каза Шанамир. — Добре. Чуя ли такова нещо, разбирам, че е умишлено увъртане. Ти си по-малкият син на някой херцог в Ни-моя или Пилиплок и си пратил някому лош сън, и са те хванали, и баща ти е дал кесия пари и ти е казал да се пръждосваш на края на континента. Така ли е?
— Точно така — отговори Валънтайн, като смигна.
— И си червив от рояли и крони, и ще си живееш като принц в Пидруид, и ще пиеш и ще танцуваш, докато похарчиш и последния си грош, а после ще се главиш на някой морски кораб, ще отплаваш за Алханроел и ще ме вземеш със себе си за оръженосец. Не е ли тъй?
— Правилно отгатна, приятелю. С изключение на парите. Аз пропуснах да се погрижа за тази част от фантазията ти.
— Но имаш някакви пари — каза Шанамир вече не толкова закачливо. — Не си просяк, нали? В Пидруид са много строги с просяците. — Там не позволяват никакво скитничество.
— Имам няколко монети — каза Валънтайн. — Ще ми стигнат да изкарам, докато траят празненствата, дори и малко повече. А после ще му мисля.
— Ако тръгнеш по море, вземи ме със себе си, Валънтайн.
— Ако тръгна, ще те взема — обеща той.
Вече бяха по средата на склона. Град Пидруид лежеше в голяма крайбрежна котловина, заобиколена от ниски сиви хълмове откъм вътрешността и по голяма част от брега, с изключение на една пролука във външната верига, през която проникваше океанът и образуваше синьозелен залив, представляващ великолепното пристанище на Пидруид. Докато се приближаваше до морското равнище тук в късния следобед, Валънтайн усещаше полъха на крайбрежния бриз прохладен, благоуханен, смекчаващ зноя. Бели валма мъгла вече се носеха от запад към брега и въздухът имаше солен дъх, наситен с вода, която само допреди няколко часа бе обгръщала рибите и морските дракони. Валънтайн беше смаян от размерите на града, разпрострял се пред него. Не помнеше да бе виждал досега по-голям; но в края на краищата имаше толкова много неща, които не можеше да си спомни.
Тук беше краят на континента. Целият Зимроел се простираше зад него и доколкото знаеше той го бе обходил от единия до другия край, всъщност от едно от източните пристанища, Ни-моя или Пилиплок, но знаеше, че е млад човек, не много млад, ала достатъчно млад, и се съмняваше дали такова пътешествие би могло да се извърши за един живот, а не помнеше да е бил изобщо на някакво ездитно животно до този следобед. От друга страна, явно умееше да язди, защото се бе качил ловко на широкото седло на животното, което показваше, че трябва да е яздил поне през част от досегашния път. Но това нямаше значение. Сега той беше тук и не изпитваше никакво безпокойство; след като Пидруид се намираше там, където бе пристигнал по някакъв начин, в Пидруид щеше да остане, докато се явеше причина да отиде другаде. Липсваше му жаждата на Шанамир за пътешествия. Светът беше толкова голям, че мисълта не го побираше: три големи континента, три огромни морета, място, което човек би могъл да схване напълно само в сънищата си, и дори тогава нямаше да донесе в будния свят кой знае колко истина. Казваха, че тоя лорд Валънтайн, короналът, живеел в замък отпреди осем хиляди години, с по пет стаи за всяка година от съществуването му, и че замъкът бил разположен на планина, толкова огромна, че пронизвала небето, на гигантски връх, висок трийсет мили, по чиито склонове имало петдесет града, големи колкото Пидруид. Такова нещо също не се побираше в ума. Светът беше прекалено голям, прекалено стар, прекалено многолюден за мозъка на един-единствен човек. „Аз ще живея в този град Пидруид — мислеше си Валънтайн — и ще намеря начин да плащам храната и квартирата си, и ще бъда щастлив.“
— Сигурно нямаш запазено легло в странноприемница — рече Шанамир.
— То се знае, нямам.
— От само себе си се разбира, че нямаш. И, естествено, всичко в града е претъпкано, защото сега са празненствата и короналът е вече тук. Тъй че къде ще спиш, Валънтайн?
— Където и да е. Под някое дърво. Върху купчина вехтории. В градския парк. Онова там, отдясно, зеленото пространство с високите дървета, прилича на парк.
— Помниш ли какво ти казах за скитниците в Пидруид? Ще те открият и ще те натикат в тъмница за един месец, а когато те пуснат, ще те накарат да метеш фъшкии, докато успееш да откупиш свободата си, като платиш глоба, за която с възнаграждението на метач на фъшкии ще трябва да работиш до края на живота си.
— Метенето на фъшкии е поне постоянна работа — рече Валънтайн.
Шанамир не се засмя.
— Има една странноприемница, в която отсядат продавачите на ездитни животни. Там ме знаят или по-право познават баща ми. Ще те настаним някак. Но какво щеше да правиш, ако не бях аз?
— Предполагам, щях да стана метач на фъшкии.
— Говориш така, като че ли наистина не би имал нищо против. — Момчето докосна ухото на добичето си, за да го спре, и изгледа спътника си внимателно. — Нищо ли няма значение за теб, Валънтайн? Не те разбирам. Глупак ли си, или просто най-безгрижният човек на Маджипур?
— И аз бих искал да зная — отговори Валънтайн.
В подножието на хълма планинският път се съединяваше с голямо шосе, което се спущаше от север и завиваше на запад към Пидруид. Покрай новия път, широк и прав по дъното на долината, имаше ниски бели маркировъчни знаци, на които беше отпечатан двойният герб на понтифекса и коронала — лабиринта и избухващата звезда; той беше застлан с гладка синьосивкава, леко еластична материя — гъвкаво, безупречно пътно платно, вероятно от много стари времена, каквито бяха толкова много от най-хубавите неща на този свят. Добичетата крачеха тежко, но неуморно. Като синтетични създания те едва ли разбираха що е умора и щяха да тропат от Пидруид до Пилиплок без почивка и без роптание. От време на време Шанамир поглеждаше назад да провери дали някое не е избягало, защото животните не бяха вързани; ала те стояха кротко по местата си, едно зад друго, отстрани на шосето, като тъпата муцуна на едно почти опираше до грубата влакнеста опашка на друго.
Сега слънцето беше леко обагрено от бронзовата краска на късния ден и градът се простираше точно пред тях. Тази част от пътя представляваше поразителна гледка: от двете му страни бяха засадени величествени дървета, двайсеткратно по-високи от човека, със стройни, тънки стъбла с тъмносивкава кора и мощни корони от лъскави зеленикавочерни листа, остри като кинжали. В тези корони се разпукваха изумителни кичури цветове, червени с жълто по края, които пламтяха като факли догдето стигаше погледът на Валънтайн.
— Какви са тези дървета? — попита той.
— Огнени палми — отговори Шанамир. — Пидруид се слави с тях. Те растат само близо до брега и цъфтят само една седмица в годината. Зиме от тях капят кисели плодове, от които се прави силна спиртна напитка. Утре ще я опиташ.
— Значи короналът е избрал подходящ момент за идването си тук.
— Не случайно, предполагам.
Двойната редица светещи дървета се точеше напред и напред, а те вървяха все между тях, докато откритите поля отстъпиха място на първите извънградски вили, после — през предградията, застроени нагъсто с по-скромни жилища, след това през един прашен пояс от малки фабрики и най-сетне през древната стена на самия Пидруид, висока колкото до средата на едно огнено дърво, в която беше пробит заострен свод със старинни на вид назъбени стени.
— Фолкинкипската порта — обяви Шанамир. — Източният вход на Пидруид. Сега вече влизаме в столицата. Единайсет милиона души живеят тук, Валънтайн, и могат да се намерят всички раси на Маджипур, не само човешки, не, тук има от всичко, размесени са всякакви — скандари, хджорти, лиимани и всички останали. Дори, казват, малка групичка преобразяващи се.
— Преобразяващи се ли?
— Старата раса. Първите местни жители.
— Ние ги наричаме другояче — каза Валънтайн неуверено. — Метаморфи, нали?
— Точно тъй. Да. Чувал съм, че на изток ги наричат така. Знаеш ли, че ти имаш особен акцент?
— Не по-особен от твоя, приятелю.
Шанамир се засмя.
— За мен пък твоят акцент е особен. А аз нямам никакъв акцент. Говоря си нормално. Ти изговаряш думите си с чудновати звуци. „Ние ги наричаме метаморфи“ — произнесе той, имитирайки го. — Ето така ми звучи твоят изговор. Нимойско наречие ли е това?
Валънтайн отговори само с повдигане на рамене.
Шанамир каза:
— Те, преобразяващите се, ме плашат. Метаморфи. Нашата планета щеше да бъде по-щастлива, ако ги нямаше. Дебнат, имитират другите, вършат пакости. Според мен по-добре да си стоят в своята територия.
— Повечето правят така, не е ли вярно?
— Повечето. Но казват, че във всеки град живеели по неколцина. И кой знае какви неприятности кроят за нас, останалите. — Шанамир се наклони към Валънтайн, улови го за ръката и се взря сериозно в лицето му. — Такъв можеш да срещнеш навсякъде. Седи си например на някой рид и гледа към Пидруид в горещ следобед.
— Значи мислиш, че аз съм замаскиран метаморф?
Момчето се изкикоти.
— Докажи, че не си!
Валънтайн затърси начин да докаже автентичността си, но не намери и вместо това направи ужасна физиономия, като разтегна бузите си, сякаш бяха от гума, изви устните си в противоположни посоки и обърна очните си ябълки нагоре.
— Ето истинското ми лице — рече той. — Ти ме откри.
И двамата се засмяха, минаха през Фолкинкипската порта и влязоха в град Пидруид.
Оттатък вратата всичко изглеждаше далеч по-старо, къщите бяха построени в особен ъгловат стил, гърбатите стени се издуваха навън и нагоре към керемидените покриви, а самите керемиди често бяха ощърбени и начупени, тук-там обрасли с гъсти кичури ниски покривни бурени с месести листа, пуснали корени в пукнатините и в попадналата там пръст. Тежък слой мъгла висеше над града и под нея беше тъмно и хладно, затова почти от всеки прозорец светеха лампи. Главният път се разклони, после се разклони отново, тъй че сега Шанамир караше животните си по една много по-тясна, макар и все още сравнително права улица, от която във всички посоки се отделяха второстепенни улици. Улиците гъмжаха от народ. От такива навалици Валънтайн се чувстваше някак неудобно; не помнеше да бе виждал струпани около себе си толкова много хора наведнъж, почти до лакътя му, буквално прилепени до ездитното добиче блъскаща се, сновяща насам-натам, напираща тълпа от носачи, търговци, моряци, продавачи, планинци като Шанамир, които караха животни или продукти за пазара, туристи в изящни одежди от лъскав брокат, а в краката му отвред се завираха малки момченца и момиченца. Празненства в Пидруид! От горните етажи на сградите през улиците бяха опънати крещящи знамена от червен плат, по две-три на всеки блок, украсени със звездния герб, които приветстваха с яркозелени букви лорд Валънтайн, коронала, посрещаха го с „добре дошъл“ в този негов най-западен голям град.
— Далеч ли е до твоята странноприемница? — запита Валънтайн.
— Ще минем през половината от града. Гладен ли си?
— Малко. Всъщност доста.
Шанамир даде знак на добичетата си и те влязоха покорно в една задънена калдъръмена улица между две аркади, където ги остави. После слезе от седлото и посочи една малка мръсна сергия от другата страна на улицата. Над пламък от дървени въглища висяха и се печаха набодени на шиш наденички. Сергиджията беше лииман, тантурест, с глава като чук, сипаничава сивочерна кожа и три очи, които светеха като въглени в кратер. Момчето изигра някаква пантомима и лииманът им подаде два шиша с наденички и наля във водни чаши светлокехлибарена бира. Валънтайн извади една монета и я сложи на тезгяха. Беше хубава дебела монета, лъскава, блестяща, с нарез по ръба, и лииманът я гледаше така, като че Валънтайн му бе предложил скорпион. Шанамир грабна бързо монетата и сложи на нейно място една от своите — квадратна медна монетка с пробита в средата триъгълна дупчица. Другата върна на Валънтайн. Отдръпнаха се в задънената улица с вечерята си.
— Какво сбърках? — попита Валънтайн.
— С онази монета можеше да купиш лиимана с всичките му наденички и бира за цял месец! Отде я взе?
— Ами от кесията си.
— Имаш ли там още такива?
— Може би — каза Валънтайн. Той оглеждаше монетата, от едната страна на която имаше изображение на стар човек, изпит и съсухрен, а от другата — лице на млад и енергичен. Стойността й беше петдесет рояла. — Толкова ценна ли е тази, та не бива да се използва навсякъде? Какво всъщност може да се купи с нея?
— Пет от моите добичета — отговори Шанамир. — Квартира за една година в царска обстановка. Превоз до Алханроел и обратно. Всяко от тия неща. А може би и повече. За болшинството от нас тя се равнява на няколкомесечна заплата. Нямаш ли представа за стойността на нещата?
Валънтайн изглеждаше смутен.
— Май нямам.
— Тези наденички струват десет тегла. Сто тегла правят една крона, десет крони правят един роял, а тази е колкото петдесет рояла. Разбираш ли сега? Аз ще ти я разваля на пазара. А дотогава я пази у себе си. Това е горе-долу честен и безопасен град, но с кесия, пълна с такива монети, изкушаваш съдбата. Защо не ми каза, че носиш цяло състояние? — Шанамир разпери ръце. — Защото не си знаел, предполагам. У теб, Валънтайн, има една такава особена наивност. Караш ме да се чувствам мъж, а съм само юноша. Толкова много приличаш на дете. Знаеш ли нещо въобще? Знаеш ли поне на колко си години? Допий бирата си и да вървим нататък.
Валънтайн кимна. Сто тегла за една крона, мислеше си той, десет крони за един роял; а какво щеше да каже, ако Шанамир го бе притиснал по въпроса за възрастта му? Двайсет и осем? Трийсет и две? Нямаше представа. Какво щеше да прави, ако го запитаха сериозно? Трийсет и две, реши той. Това звучеше добре. „Да, аз съм на трийсет и две години и десет крони правят един роял, а лъскавата монета, на която се виждат старият човек и младият, струва колкото петдесет рояла.“
3
Пътят за странноприемницата на Шанамир минаваше право през центъра на Пидруид, през квартали, които дори в този късен час бяха многолюдни и трескаво оживени. Валънтайн попита дали е така поради посещението на коронала, но Шанамир каза „не“, градът бил такъв през цялото време, защото бил главното пристанище по западния бряг на Зимроел. Оттук заминаваха кораби за всички големи пристанища на Маджипур — нагоре и надолу по това оживено крайбрежие, но също и оттатък Вътрешното море, по дългия път до Алханроел, пътуване, за което е нужна почти една година, и дори имаше известни връзки с рядко населения южен континент Сувраел, обгаряното от слънцето обиталище на Краля на сънищата. Когато Валънтайн си помисли за големината на Маджипур, се почувства потиснат от тежестта на света, от самата му маса, но знаеше, че това е глупаво, защото нима Маджипур не беше светло и просторно място, гигантски мехур-планета, огромна, но без много материя, тъй че човек се чувстваше така, сякаш винаги плува, винаги се рее във въздуха? На какво се дължеше това тягостно усещане за натиск в гърба, тези моменти на безпричинен ужас? Той възвърна бързо по-приятното си настроение. Скоро щеше да спи, а с утрото щеше да настъпи ден на нови чудеса.
— Пресичаме Златния площад — каза Шанамир, — от другата му страна ще поемем по Водния път, който води за кейовете, а нашата странноприемница е на десет минути в тази посока. Площадът ще те смае.
И наистина го смая, доколкото Валънтайн успя да го види: обширно правоъгълно пространство, в което можеше да се провежда строево обучение на две армии, заобиколено откъм четирите си страни от огромни сгради с квадратни покриви, по чиито широки плоски фасади бяха инкрустирани ослепителни рисунки от варак, така че при вечерното факелно осветление големите кули сияеха от отразената светлина и блестяха по-силно от огнените дървета. Ала тази вечер площадът не можеше да се прекоси. На сто крачки от източния му вход той беше опасан с дебело плетено въже от червен плюш, зад което стояха войници в униформата на телохранителите на коронала — важни, безстрастни, скръстили ръце на късите си прилепнали кожени куртки в зелено и златно. Шанамир скочи от добичето си и като закрачи бързо напред, заговори с някакъв продавач. Когато се върна, каза ядосано:
— Напълно са го блокирали. Дано Кралят на сънищата да им прати нощес неспокоен сън!
— Какво става?
— Короналът е отседнал в двореца на кмета — това е най-високото здание, с назъбените златни заврънкулки по стените, ей там оттатък — и никой не може да припари до него тази вечер. Не можем да заобиколим дори през вътрешния кръг на площада, защото там се е струпала такава навалица, чака да зърне лорд Валънтайн. Тъй че ще трябва да обикаляме един час или повече по дългия път. Е, според мен спането не е толкова важно. Гледай, ето го!
Шанамир посочи един висок балкон на фасадата на кметския дворец. На него се бяха появили някакви фигури. От това разстояние те бяха не по-големи от мишки, ала високопоставени и знатни мишки, облечени в разкошни одежди; поне това можа да види Валънтайн. Те бяха петима и човекът в средата сигурно беше короналът. Шанамир се напрягаше и се повдигаше на пръсти, за да вижда по-добре. Валънтайн можа да различи съвсем малко: един тъмнокос мъж, може би брадат, в тежка бяла одежда от стийтмоева кожа върху жакет в зелено или светлосиньо. Короналът, застанал в предната част на балкона, простираше ръце към тълпата, която правеше звездния знак с разперени пръсти и крещеше многократно името му: „Валънтайн! Валънтайн! Лорд Валънтайн!“
Шанамир до Валънтайн също завика:
— Валънтайн! Лорд Валънтайн!
Валънтайн почувства силна тръпка на възмущение.
— Я ги чуй! — мърмореше той. — Крещят, като че е самият Божествен, слязъл да вечеря в Пидруид. А е само човек, не е ли така? Когато червата му се напълнят, и той ги изпразва, нали?
Шанамир мигаше потресен.
— Но е короналът!
— За мен той не значи нищо, макар че аз знача за него по-малко от нищо.
— Той управлява. Раздава правосъдие. Предотвратява безредието. Ти сам каза тия неща. Нима такива неща не заслужават уважението ти?
— Уважение, да. Но не боготворене.
— Да боготвориш краля не е нещо ново. Моят баща ми разправяше за едно време. Имали крале дори на самата стара Земя и бас държа, Валънтайн, че са ги боготворели и са се разигравали сцени, далеч по-бурни от тая, която виждаш тук тази вечер.
— И някои били удавяни от собствените си роби, и някои били отравяни от главните си министри, и някои били удушвани от жените си, и някои били сваляни от народа, на когото твърдели, че служат, и всички до един са погребани и забравени. — С учудване Валънтайн чувстваше, че все повече се разпалва от гняв. Той плю от отвращение. — А много страни на старата Земя са карали изобщо без никакви крале. Защо са ни потрябвали те на Маджипур? И тези скъпо струващи коронали, и тайнственият стар понтифекс, който се крие в Лабиринта си, и изпращачът на лоши сънища от Сувраел… Не, Шанамир, може да съм твърде прост, за да разбера това, но за мен то е непонятно. Тази полуда! Тези възторжени крясъци! Обзалагам се, че никой не крещи от възторг, когато кметът на Пидруид язди по улиците.
— Ние имаме нужда от крале — настояваше Шанамир. — Този свят е твърде голям, за да може да се управлява само от кметове. Ние се нуждаем от велики и могъщи символи, от монарси, които са почти като богове, за да въдворяват ред. Гледай. Гледай. — Момчето сочеше към балкона. — Малката фигура в бяла одежда там горе: короналът на Маджипур. Не усещаш ли тръпки по гърба си, когато казвам това?
— Никакви.
— Нима не се вълнуваш от мисълта, че на този свят има двайсет милиарда души и само един от тях е коронал и че тази вечер го съзерцаваш със собствените си очи, нещо, което няма да ти се случи повторно? Не изпитваш ли благоговение?
— Никакво.
— Особен човек си ти, Валънтайн. Никога досега не съм срещал такъв като теб. Как може някой да остане равнодушен, като гледа коронала?
— Аз пък съм равнодушен — заяви Валънтайн, повдигайки рамене, сам малко учуден от това. — Хайде да се махаме оттук. Тази тълпа ми дотяга. Да намерим странноприемницата.
Наложи се да заобикалят дълго площада, защото всички улици се вливаха в него, но малко от тях му бяха успоредни, та Валънтайн и Шанамир трябваше да се движат във все по-разширяващи се кръгове, мъчейки се да вървят на запад със стадото добичета, които трополяха покорно, накъдето ги водеше Шанамир. Ала най-после се измъкнаха от квартала на хотелите и луксозните магазини, навлязоха в квартал със складове и хамбари, приближиха се до крайбрежния район и накрая стигнаха до една разнебитена странноприемница с изкорубени черни греди, оръфан сламен покрив и обори отзад. Шанамир подслони добичетата си и през двора тръгна към жилището на ханджията, оставяйки Валънтайн сам в полумрака. Той чака дълго. Струваше му се, че дори тук чува неясните, приглушени викове: „Валънтайн… Валънтайн… Лорд Валънтайн!“ Но за него нямаше никакво значение, че множеството викаше името му, защото то беше име на друг човек.
Шанамир се върна навреме, подтичвайки леко и мълчаливо през двора.
— Уредено е. Дай ми пари.
— Петдесетте ли?
— По-малко. Много по-малко. Около половин крона.
Валънтайн затърси монети, подбирайки ги под мъждивата светлина на лампите, подаде на Шанамир няколко доста изтъркани и попита:
— За квартирата ли?
— Да подкупим вратаря — отговори Шанамир. — Тази вечер трудно се намират места за спане. Настани ли се един повече, ще има по-малко пространство за всеки, а ако някой преброи хората и се оплаче, вратарят ще ни подкрепи. Ела с мен, но не казвай нищо.
Влязоха. Мястото миришеше на солен въздух и плесен. Вътре, до един тезгях, като огромна жаба седеше дебел хджорт със сивкаво лице и подреждаше фигури с карти за игра. Това същество с груба кожа едвам вдигна глава да погледне. Шанамир сложи монетите пред него и хджортът даде знак с почти недоловимо кимване. По-нататък влязоха в дълга, тясна стая без прозорци, осветена само през три раздалечени един от друг отвори, които пропущаха мътна червеникава светлина. По цялата дължина на стаята близо един до друг на пода бяха проснати редица дюшеци, почти всички заети. „Тук“ — каза Шанамир, побутвайки един с върха на ботуша си. Той свали горното си облекло и легна, оставяйки място за Валънтайн. „Приятни сънища“ — рече момчето.
„Приятни сънища“ — каза Валънтайн, изу с ритник ботушите си, съблече горните си дрехи и се тръшна до него. Далечни викове ехтяха в ушите му, а може би в мозъка му. Учуди се колко уморен беше. Тази вечер може би щеше да има сънища, да, и щеше да ги следи зорко, за да извлече от тях някакъв смисъл, но отначало сънят щеше да бъде дълбок — сън на напълно изтощен човек. А на сутринта? Нов ден. Всичко можеше да се случи. Всичко.
4
Имаше сън, разбира се, някъде в глуха доба. Валънтайн се отдалечи от него и гледаше как се развива, както бе научен от детство. Сънищата криеха голямо значение; те бяха послания от властниците, които управляваха света, човек трябваше да подрежда живота си според тях; пренебрегваха се само на собствен риск, защото бяха проявления на най-дълбоката истина. Валънтайн виждаше как прекосява обширна пурпурна равнина под зловещо пурпурно небе и набъбнало кехлибарено слънце. Беше сам, лицето му — изпито, очите му — възбудени и напрегнати. Докато вървеше, в земята се разтваряха страшни пукнатини, зеещи цепнатини, яркооранжеви отвътре, и от тях изскачаха някакви същества, както детски играчки изскачат от кутия, изсмиваха му се пискливо и бързо се отдръпваха в пукнатините, които се затваряха.
Това беше всичко. Значи непълноценен сън, защото нямаше фабула, развой на конфликти и развръзка. Представляваше само образ, странна сцена, къс от някакво по-голямо платно, което още не му се разкриваше. Не можеше да каже дори дали беше пратен от Господарката, светата Господарка на Острова на съня, или от злобния Крал на сънищата. Лежейки полубуден, Валънтайн го обмисля известно време и реши най-после да не се задълбава повече в него. Чувстваше се странно понесен от някакво течение, откъснат от собственото си вътрешно аз; сякаш дори не бе съществувал завчера. И даже поуката от сънищата сега беше скрита за него.
Заспа отново, непрекъснат сън, нарушен само от леко и кратко, но шумно потропване на дъжд, и други сънища не видя. Събуди го ранната виделина: от другия край на дългия тесен коридор нахлуваше топла златистозелена светлина. Вратата беше отворена. Шанамир не се виждаше никъде наоколо. Валънтайн беше сам с двама хъркачи по-навътре в стаята.
Валънтайн стана, протегна се, изпъна ръцете и краката си, облече се. Изми се в един леген до стената и излезе на двора; чувстваше се бодър, изпълнен със сили, готов за всичко, което можеше да му донесе този ден. Утринният въздух беше напоен с влага, но топъл и светъл, и снощната мъгла се бе разпръснала напълно, от ясното небе струеше трептящият зной на лятното слънце. На двора растяха три големи лози, по една на всяка стена, с изкривени дървесни стъбла, по-широки от човешка талия, и с лопатовидни лъскави листа с тъмнобронзов оттенък, а новите израстъци бяха яркочервени. Лозата бе пуснала крещящо жълти цветове като малки тромпети, ала беше отрупана също със зрял плод, натежала от синьобели гроздове, по които лъщяха капчици влага. Валънтайн откъсна смело едно зърно и го изяде: сладко и едновременно тръпчиво, опиващо като съвсем младо вино. Изяде още едно, после посегна за трето, но се отказа.
Обикаляйки двора, надникна в оборите и видя добичетата на Шанамир, които кротко дъвчеха сено, но Шанамир го нямаше. Сигурно беше излязъл по работа. Когато зави, до него стигна миризма на печена риба и внезапно го загложди глад. Бутна една разхлопана врата и се озова в кухня, където някакъв дребен, уморен на вид човечец приготвяше закуска за половин дузина квартиранти от няколко раси. Готвачът погледна Валънтайн равнодушно.
— Закъснял ли съм за яденето? — попита Валънтайн тихо.
— Седни. Риба и бира — трийсет тегла.
Валънтайн намери монета от половин крона и я сложи на печката. Готвачът побутна към него няколко медни монети и хвърли в тигана си ново парче риба. Валънтайн се настани до стената. Неколцина от закусващите станаха да си вървят и един измежду тях, стройна, кръшна млада жена с високо подстригана черна коса, се спря близо до него.
— Бирата е в оная кана — каза тя. — Тук е на самообслужване.
— Благодаря — рече Валънтайн, но тя бе вече излязла през вратата.
Наля си една халба — беше силна, остра на вкус напитка, гъста на езика му. След минута имаше и риба, хрупкава и приятна. Излапа я набързо.
— Още една? — каза той на готвача, който го изгледа кисело, но изпълни молбата му.
Докато ядеше, Валънтайн забеляза, че един клиент на съседната маса — пълен хджорт, с подпухнало лице, пепелява кожа сякаш от камъчета и големи изпъкнали очи — се взира внимателно в него. Валънтайн се почувства неловко от това странно наблюдение. След известно време погледна право към хджорта, който премига и бързо отмести очи.
Минаха няколко минути, хджортът се обърна отново към Валънтайн и заговори:
— Току-що пристигате тук, а?
— Снощи.
— Дълго ли ще останете?
— Поне докато траят празненствата — отговори Валънтайн.
У хджорта определено имаше нещо, което инстинктивно не му харесваше. Може би само външността му, защото Валънтайн намираше хджортите непривлекателни, груби и надменни същества. Но знаеше, че това е несправедливо. Хджортите не бяха виновни за външността си и вероятно намираха човеците също неприятни, бледи, мършави създания с отвратително гладка кожа.
Или може би се дразнеше от нарушаването на усамотението му, от втренчения поглед, от въпросите. Или просто от начина, по който хджортът беше украсен с месести и оранжеви петна. Каквото и да беше, то го караше да изпитва погнуса и раздразнение.
Но чувстваше леко угризение за тези предразсъдъци, пък и не искаше да бъде необщителен. За да заличи това впечатление, изобрази хладна усмивка и рече:
— Името ми е Валънтайн. Аз съм от Ни-моя.
— Отдалеч си дошъл — каза хджортът, мляскайки.
— Тук наблизо ли живееш?
— Малко на юг от Пидруид. Името ми е Виноркис. Търгувам с хайгусови кожи. — Хджортът режеше нервно яденето си. След малко отново насочи вниманието си към Валънтайн, като втренчи в него големите си рибешки очи. — С онова момче ли пътуваш?
— Всъщност не. Срещнах го по пътя за Пидруид.
Хджортът кимна.
— Ще се върнеш ли в Ни-моя след празненствата?
Потокът от въпроси ставаше досаден. Но Валънтайн все още се колебаеше дали да се отнесе неучтиво дори към тази неучтивост.
— Не съм още сигурен — каза той.
— Значи мислиш да останеш тук?
Валънтайн повдигна рамене.
— Откровено казано, нямам никакви планове.
— Мммм — измънка хджортът. — Хубаво се живее така.
По монотонния гъгнив изговор на хджорта не можеше да се разбере дали това значеше похвала или язвителен укор. Но на Валънтайн му беше почти безразлично. Той реши, че е изпълнил достатъчно задълженията си като събеседник, и млъкна. Хджортът, изглежда, също нямаше какво повече да каже. Той довърши закуската си, бутна със скърцане стола си назад и с тромавата си хджортска походка се заклатушка към вратата, като подхвърли:
— Сега отивам на пазар. Пак ще се видим.
Накрая Валънтайн излезе на двора, където в момента се развиваше една странна игра. Близо до отсрещната стена стояха осем фигури и си подхвърляха назад напред един на друг кинжали. Шестима от тях бяха скандари, едри, груби, космати същества с четири ръце и корава сива козина, а останалите двама — човеци, Валънтайн позна двамата — те закусваха, когато влезе в кухнята — стройната слаба тъмнокоса жена и един мършав мъж със суров поглед, зловещо бяла кожа и дълга бяла коса. Кинжалите летяха с изумителна бързина, проблясвайки на утринното слънце, и на всяко лице беше изписана мрачна съсредоточеност. Никой не изтърва нож, явно никой нито веднъж не го улови от острата страна и Валънтайн не можеше дори да преброи колко кинжала прехвърчаха натам и обратно; всеки като че ли непрекъснато хвърляше и улавяше, всички ръце бяха заети и все нови и нови оръжия хвърчаха във въздуха. Жонгльори, помисли си той, упражняват занаята, за да се подготвят да изпълняват номерата си на празненствата. Скандарите с по четири ръце и мощно телосложение вършеха чудеса на съгласуваност, ала мъжът и жената действаха дружно в общата игра, жонглирайки не по-лошо от другите. Валънтайн стоеше на безопасно разстояние и гледаше като омагьосан хвърчащите кинжали.
Изведнъж един от скандарите изръмжа „хоп!“ и начинът на игра се промени: шестимата чуждоземци започнаха да насочват оръжията си само един към друг, удвоявайки и учетворявайки бързината, с която ги подхвърляха, а двамата човеци се дръпнаха малко настрана. Девойката се усмихна на Валънтайн.
— Хей, ела при нас!
— За какво?
— Да играеш с нас! — Очите й святкаха закачливо.
— Вашата игра ми се струва много опасна.
— Всички най-хубави игри са опасни. Ето! — Без предупреждение тя метна един кинжал към него. — Как се казваш, приятелю?
— Валънтайн — отговори той някак задъхано и отчаяно улови кинжала за дръжката точно когато профучаваше край ухото му.
— Добра хватка — изказа се белокосият. — Опитай това!
Той също подхвърли кинжал. Валънтайн се засмя, хвана го, този път малко по-сръчно, и застана на място с по един кинжал във всяка ръка. Без да обръщат никакво внимание на страничната игра, чуждоземците продължаваха методично да пращат каскади от оръжия, които проблясваха ту насам, ту нататък.
— Подхвърли ми го обратно — извика девойката.
Валънтайн се навъси. Подхвърли прекалено предпазливо от някакъв глупав страх да не я прониже, кинжалът описа неправилна дъга и падна в нозете й.
— Можеш и по-добре — каза тя презрително.
— Съжалявам — рече той.
Подхвърли втория кинжал по-енергично. Тя го улови спокойно, взе друг от белокосия и запрати първия, после другия към Валънтайн. Нямаше време за мислене. Хоп и хоп, той улови и двата. Пот изби на челото му, ала навлизаше в ритъма на играта.
— Хайде — подвикна Валънтайн.
Подаде на нея един, пое втори от белокосия и запрати трети по въздуха, но видя, че един иде към него, а после и друг, и му се прииска да са кинжали за игра, с тъпо острие, но знаеше, че не са такива, и престана да се безпокои за това. Оставаше му само едно: да се превърне в нещо като автомат, да държи тялото си съсредоточено и бдително, да гледа винаги към идващия кинжал и да оставя запратения от него да си лети сам. Движеше се ритмично, ловеше, хвърляше, ловеше, хвърляше, като винаги едно острие се приближаваше към него а друго се отдалечаваше. Валънтайн разбра, че истинският жонгльор трябва да си служи едновременно и с двете ръце, ала той не беше жонгльор и всичко, което можеше да направи, бе да съгласува улавянето и хвърлянето. И все пак се справяше добре. Питаше се кога ли ще извърши неминуемата грешка и ще бъде прободен. Жонгльорите се смееха, докато темпото се засилваше. Той също се смееше безгрижно с тях и продължаваше да лови и да хвърля цели две-три минути, преди да усети, че от напрежението рефлексите му отслабват. Сега трябваше да спре. Улови и бавно пусна поред всеки от ножовете, докато най-после и трите лежаха в нозете му, и се преви от смях, пляскайки се по бедрата и дишайки тежко.
Двамата жонгльори-човеци му заръкопляскаха. Скандарите не бяха прекъснали страшното вихрено мятане на ножове, но сега един подвикна на друг „хоп“ и шестимата чуждоземци се завъртяха с кинжалите си и си тръгнаха, без да кажат нито дума повече, изчезвайки по посока на спалните помещения.
Младата жена се приближи с танцова стъпка до Валънтайн.
— Аз съм Карабела — рече тя. Не беше по-висока от Шанамир и навярно само преди няколко години е била малко момиче. В дребното й, мускулесто тяло кипеше неукротима жизненост. Носеше светлозелен жакет от плътна тъкан и троен наниз излъскани раковини от куана на шията, а очите й бяха тъмни като косата. Усмивката й беше топла и подкупваща. — Къде си жонглирал преди, приятелю? — попита тя.
— Никога не съм жонглирал — отговори Валънтайн. Обърса потното ся чело. — Трудна игра. Сам се чудя защо не бях промушен.
— Никога ли? — възкликна белокосият. — Никога досега ли не си жонглирал? Нима това беше демонстрация на вродена сръчност и нищо друго?
— Предполагам, че така трябва да се нарече — каза Валънтайн, като повдигна рамене.
— Можем ли да му вярваме? — попита белокосият.
— Мисля, че можем — рече Карабела. — Той беше добър, Слийт, но няма форма. Видя ли как се движеха ръцете му подир кинжалите, навън, напречно, малко нервно, малко нетърпеливо — никога не чакаше дръжките да стигнат до нужното място? А колко прибързано, колко необмислено хвърляше? Никой, научен на това изкуство, не би могъл така лесно да се преструва на толкова несръчен, пък и защо ли да се преструва? Този Валънтайн има точно око, Слийт, ала казва истината. Никога не е хвърлял.
— Окото му е повече от точно — промърмори Слийт. — Той притежава бързина, на която много завиждам. Има дарба.
— Отде си? — попита Карабела.
— От изток — каза Валънтайн неопределено.
— Така си и мислех. Говорът ти е малко особен. От Велатис ли идваш? Или от Кхинтор?
— Да, от тази посока.
И Карабела, и Слийт забелязаха уклончивостта на Валънтайн; спогледаха се бързо. Валънтайн се питаше дали не са баща и дъщеря. Вероятно не. Валънтайн виждаше, че Слийт не беше чак толкова стар, колкото изглеждаше първоначално. На средна възраст, да, но едва ли стар; бледата кожа и бялата коса го правеха да изглежда на повече години. Той беше стегнат, спретнат мъж с гънки устни и къса, заострена бяла брада. През едната му буза, от ухото до брадичката, минаваше белег, който вече бе избледнял, но някога сигурно е личал много ясно.
— Ние сме от юг — рече Карабела, — аз съм от Тиломон, а Слийт — от Нарабал.
— Дошли сте тук да играете за празника на коронала?
— Точно така. Трупата на скандара Залзан Кавол току-що ни нае да й помагаме да изпълнява неотдавнашния указ на коронала да се вземат на работа човеци. А ти? Какво те води в Пидруид?
— Празненствата — отговори Валънтайн.
— Да въртиш търговия ли?
— Просто да гледам игрите и парадите.
Слийт се засмя лукаво.
— Няма защо да криеш от нас, приятелю. Едва ли е срамно да се продават ездитни животни на пазара. Видяхме, че пристигна с момчето снощи.
— Не — каза Валънтайн. — Аз срещнах младия пастир едва вчера, когато бях наближил града. Животните са негови. Аз само го придружих до странноприемницата, защото тук съм чужденец. Не се занимавам с търговия.
Един от скандарите се появи отново на една врата. Той беше същински исполин, с половин ръст по-висок от Валънтайн, внушително, тромаво същество с масивни челюсти, свирепо, с тесни жълти очи. Четирите му ръце висяха доста под коленете и завършваха с пестници колкото големи кошници.
— Елате вътре! — подвикна той грубо.
Слийт се сбогува и тръгна с бърза стъпка. Карабела постоя за малко, усмихвайки се на Валънтайн.
— Ти си много особен — рече тя. — Не лъжеш, но все пак нищо от това, което казваш, не звучи правдоподобно. Мисля, че ти самият слабо познаваш душата си. Но ми харесваш. Излъчваш някакво сияние, знаеш ли това, Валънтайн? Сияние на невинност, на простота, на топлота, или… на нещо друго. И аз не знам. — Почти плахо докосна с два пръста ръката му отстрани. — Харесваш ми. Може пак да жонглираме.
И тя се затича подир Слийт.
5
Той беше сам, нямаше никаква следа от Шанамир и макар че желаеше много да прекара деня с жонгльорите, с Карабела, нямаше начин това да стане. А беше още ранно утро. Нямаше план и това го безпокоеше, но не прекалено. Предстоеше му да изследва целия Пидруид.
Излезе и пое по кривите улици, натежали от зеленина. Навред никнеха пищни увивни растения и дървета с дебели плачещи клони, които избуяваха във влажния, топъл, солен въздух. Отдалеч се чуваше оркестрова музика, весела, макар и малко рязка, хрипкава и туптяща мелодия, може би репетиция за големия парад. По канавката течеше буйно малка речица от пенеста вода и в нея лудуваха дивите животни на Пидруид — минтуни, крастави кучета и малки дроли със заострени нослета. Движение, движение, движение, гъмжащ град, където всеки и всичко, дори безстопанствените животни, имаха да вършат нещо важно и го вършеха бързешком. Всички с изключение на Валънтайн, който се шляеше безцелно, без да следва определен път. Поспираше се да надзърне ту в някое тъмно дюкянче, задръстено с топове и мостри плат, ту в някой плесенясал склад за подправки, ту в някоя великолепна, разкошна цветна градина с наситени краски, притисната между две високи, тесни сгради. От време на време хората го поглеждаха, сякаш се чудеха, че може да си позволи лукса да се разхожда безцелно.
В една улица се спря да погледа деца, които играеха на някаква игра — нещо подобно на пантомима, като едно малко момченце с лента от златист плат, вързана като диадема около челото му, ръкомахаше заплашително в средата на един кръг, а другите подскачаха около него, преструвайки се на уплашени, и пееха:
Но когато разбраха, че Валънтайн гледа, децата се обърнаха към него и започнаха да правят смешни жестове, да гримасничат, да кривят ръцете си и да сочат. Той се засмя и продължи нататък.
Към средата на сутринта беше на брега. Дълги, извити като лакти пристани се врязваха далеч навътре в залива и всеки от тях изглеждаше място на трескава дейност. Докери от четири-пет раси разтоварваха транспортни кораби, които носеха гербовете на двайсет пристанища от трите континента; те си служеха с флотери, за да свалят на кея балите стоки и да ги превозват до складовете, но с много ядни викове при маневрирането, когато неимоверно тежките бали се лашкаха насам-нататък. Докато Валънтайн гледаше от сянката на кея, усети грубо тупване между раменете и като се обърна кръгом, видя един нервен дебелобузест хджорт, който сочеше и махаше с ръце.
— Ей там — казваше хджортът. — Трябват ни още шестима, за да обработим сувраелския кораб!
— Но аз не съм…
— Бързо! Тичай!
Е, добре. Валънтайн не искаше да спори; той отиде на пристана и се присъедини към група докери, които крещяха и ревяха, водейки товар добитък към брега. Валънтайн крещеше и ревеше с тях, докато най-после животните, квичащи дългомуцунести блейви годинаци, се насочиха към открития обор или към кланицата. Тогава тихомълком се измъкна и тръгна по кея, докато стигна до един свободен пристан.
Там стоя спокойно няколко минути, загледан през залива към морето, бронзовозеленото белопенесто море, примижвайки, сякаш ако се напрегнеше достатъчно, можеше да види зад линията на хоризонта Алханроел и замъка Връхни, извисяващ се до небесата. Но, разбира се, изключено беше да види Алханроел оттук, през десетки хиляди мили океан, през море, толкова обширно, че някои планети преспокойно биха се побрали цели между бреговете на двата континента. Валънтайн погледна надолу, между нозете си, и въображението му го пренесе в недрата на Маджипур, и се запита какво ли се намираше от другата страна на планетата точно под това място. Западната половина на Алханроел, предположи той. Географията беше мъглява и объркана за него. Изглежда, бе забравил толкова много от ученическите си знания, че трябваше да се напряга, за да си спомни нещо. Може би точно сега се намираше диаметрално от другата страна на света, над обиталището на понтифекса, страшния Лабиринт на стария и саможив висш монарх. Или може би, което беше по-вероятно, точно под това място лежеше Островът на съня, благословеният остров, където сред зелени горски поляни живееше нежната Господарка, където жреците и жриците й не прекъсваха песнопенията си, отправяйки доброжелателни послания към спящите по света. Валънтайн трудно можеше да повярва, че съществуват такива места, че в света има такива личности, такива властници — Понтифекс, Господарка на острова, Крал на сънищата, дори коронал, макар че снощи със собствените си очи бе видял коронала. Тези властелини изглеждаха нереални. Реални му изглеждаха само пристанището на Пидруид, странноприемницата, където бе преспал, печената риба, жонгльорите, момчето Шанамир и животните му. Всичко друго беше само фантазия и мираж.
Сега денят беше топъл и ставаше много влажен, макар че към брега духаше приятен бриз. Валънтайн отново бе огладнял. От една сергия до края на кея си купи за две медни монети нарязана на филийки сурова риба със синьо месо, маринована в горещ пикантен сос и сервирана на дървени подложки. Поля я с чаша огнено вино, удивителна златиста напитка, на вкус по-лютива дори от соса. После му хрумна да се върне в странноприемницата. Но се сети, че не знаеше нито името на странноприемницата, нито името на улицата, знаеше само, че тя се намира малко навътре от крайбрежния квартал. Нямаше да загуби много, ако не я намереше, защото не притежаваше други вещи освен тези, които носеше върху себе си; но единствените му познати в цял Пидруид бяха Шанамир и жонгльорите, а не искаше да се разделя с тях толкова скоро.
Валънтайн пое обратно и скоро се залута в лабиринт от неразличими една от друга улички и сокаци, които пресичаха Водния път в различни посоки. Три пъти намери странноприемници, които приличаха на неговата, но когато се приближеше, всяка от тях се оказваше друга. Мина час и повече, настана ранен следобед. Валънтайн разбра, че ще му бъде невъзможно да открие странноприемницата, и това му навя тъга, защото мислеше за Карабела и докосването на пръстите й отстрани по ръката му, за бързината на ръцете й, когато ловеше ножовете, и за блясъка на тъмните й очи. Но загубеното си е загубено, помисли си той, няма полза да плаче за това. Преди да се мръкне, ще си намери нова странноприемница и нови приятели.
И изведнъж, когато зави зад един ъгъл, откри нещо, което положително беше пидруидският пазар.
Той представляваше обширно заградено пространство, почти колкото Златния площад, но тук нямаше високи палати и хотели със златни фасади, а само безкраен низ от бараки с керемидени покриви, открити обори за добитък и плътно наредени сергии. Тук се носеха всички аромати и зловония на света и се продаваха половината от продуктите на вселената. Валънтайн се гмурна вътре, възхитен, замаян. На големи куки в една барака висяха половинки от заклани животни. Друга беше запълнена с преливащи от подправки качета. В едно заградено място имаше удивителни птици предачки на необикновено ярките си крака, по-високи от скандари; те се кълвяха и ритаха една друга, докато продавачи на яйца и вълна се пазаряха над тях. В друго заградено място имаше баки с лъскави змии, които се извиваха и гърчеха като буйни пламъци; на трето място наблизо малки морски дракони, изкормени и с пречупени гръбнаци, лежаха на зловонни купчинки за продажба. Тук имаше място за народни писари, които съставяха писма на неграмотни, а там сараф умело се пазареше за валути на една дузина светове, още по-нататък пък се виждаше цяла редица сергии за наденички, петдесет на брой и досущ еднакви, с досущ еднакви по външност лиимани, които стояха един до друг, подклаждаха димливите си огньове и въртяха отрупаните с наденички шишове.
И гадатели, и магьосници, и жонгльори, макар и не познатите на Валънтайн жонгльори, а в едно празно пространство бе клекнал разказвач, който срещу медни монети описваше някакво заплетено и почти неразбираемо приключение на лорд Стиамот, прославения коронал отпреди осем хиляди години, чиито подвизи сега бяха легенда. Валънтайн послуша пет минути, но не можа да разбере нищо от разказа, който държеше в захлас петнайсет-двайсет свободни от работа носачи. Той продължи нататък, мина край една палатка, където златоок врун със сребърна флейта свиреше плавни мелодии, за да обая някакво триглаво същество в плетена кошница, край един ухилен хлапак на десетина години, който го покани да играе някаква игра с раковини и мъниста, между две редици сергиджии, които продаваха знаменца със звездния знак на коронала, край един факир, който висеше във въздуха над каца с някакво отвратително на вид горещо масло, край цяла върволица съногадатели и по един пасаж, задръстен от продавачи на наркотици, край мястото на преводачите и мястото на бижутерите, и най-сетне, след като зави зад един ъгъл, където се разпродаваха всякакви евтини дрехи, стигна до заграденото място, където се продаваше добитък за езда.
Тук бяха наредени едно до друго стотици, може би дори хиляди яки пурпурни животни, които стояха равнодушно и се взираха без интерес в това, което ставаше под носа им — очевидно търг. На Валънтайн му беше толкова трудно да следи търга, колкото и разказа за лорд Стиамот: купувачите и продавачите стояха един срещу друг на две дълги редици и замахваха един към друг, сякаш искаха да си отсекат китките, допълвайки тези движения с гримаси, пляскане на пестници по дланите и внезапно мушкане с лакти навън. Нищо не се казваше и все пак очевидно много се споделяше, защото писари, разположени по дължината на редицата, постоянно пишеха документи за продажба, които се узаконяваха с натопен в зелено мастило палец, а чиновници трескаво прикрепваха за бутовете на животно след животно етикети с лабиринтовидния печат на понтифекса. Движейки се по редицата на участниците в търга, Валънтайн най-после стигна до Шанамир, който сечеше, мушкаше с лакти, пляскаше пестници е ненадмината ожесточеност. За няколко минути всичко свърши и момчето изскочи от редицата, подскачайки с вик на радост. То улови Валънтайн за ръката и го завъртя весело.
— Всичко е продадено! Всичко е продадено! И то на по-висока цена, отколкото очаквах! — Държеше снопче бележки, дадени му от един писар. — Ела с мен в съкровищницата, а оттук нататък ни чакат само забавления! Докога спа?
— До късно, предполагам. Странноприемницата беше почти пуста.
— Не исках да те будя. Ти хъркаше като блейв. Какво прави досега?
— Изучавах главно крайбрежния район. Натъкнах се на пазара, докато се мъчех да се върна в странноприемницата. Имам късмет, че попаднах на теб.
— Още десет минути и щеше да ме изпуснеш завинаги — каза Шанамир. — Ето. Тук. — Той дръпни Валънтайн за китката и го вкара в един дълъг, ярко осветен безистен, където чиновници зад плетени от ракита завеси даваха монети срещу бележки. — Дай ми петдесетачката — прошепна Шанамир. — Мога да ти я разваля тук.
Валънтайн извади дебелата лъскава монета и застана настрана, а момчето се нареди на опашка. След няколко минути Шанамир се върна.
— Тези са твоите — каза той, изсипвайки в подадената му кесия порой от пари, няколко монети от по пет рояла и шепа крони. — А тези са мои — рече момчето и се ухили лукаво, показвайки три големи монети по петдесет рояла като тази, която току-що бе развалил за Валънтайн. Пъхна ги в едно коланче за пари под жакета си. — Добра печалба ми донесе пътуването. По време на празненства всеки трескаво бърза да похарчи парите си. А сега ела. Да се върнем в странноприемницата и да ознаменуваме случая с бутилка огнено вино, а? Аз черпя!
Оказа се, че странноприемницата се намира на не повече от петнайсет минута път от пазара, на улица, която изведнъж му се стори позната, когато влязоха в нея. Валънтайн предположи, че се бе озовал на една-две пресечки от нея, когато я търсеше напразно. Но това нямаше значение: нали беше тук, и то с Шанамир. Момчето, облекчено, че се е отървало от животните си, и развълнувано от цената, която бе получило за тях, бъбреше непрекъснато какво ще прави в Пидруид, преди да се върне в родното си място — танци, игри, пиене, представления.
Докато седяха в кръчмата на странноприемницата и се справяха с виното на Шанамир, се появиха Слийт и Карабела.
— Може ли да седнем при вас? — попита Слийт.
Валънтайн обясни на Шанамир:
— Това са жонгльори, членове на скандарска трупа, дошла тук да играе на парада. Запознахме се тази сутрин. — Той ги представи. Насядаха и Шанамир им предложи напитки.
— Бяхте ли на пазара? — попита Слийт.
— Бях и си свърших работата — каза Шанамир. — Хубава пара изкарах.
— А сега? — попита Карабела.
— Ще празнувам няколко дена — отговори юношата. — А после мисля да се прибера у дома, във Фолкинкип. — Той изглеждаше малко натъжен от мисълта за това.
— А ти? — попита Карабела, поглеждайки Валънтайн. — Имаш ли планове?
— Да погледам празненствата.
— А после?
— Каквото ми скимне.
Свършиха виното. Слийт махна рязко с ръка и се появи втора бутилка. Разпределиха я щедро помежду си. Валънтайн усещаше как езикът му пари от лютивата напитка и главата му малко се мае.
— Тогава би ли се съгласил да станеш жонгльор и да се присъединиш към нашата трупа? — рече Карабела.
Валънтайн се сепна.
— Липсва ми умение!
— Имаш достатъчно умение — заяви Слийт. — Липсва ти само тренировка. А двамата с Карабела можем да ти я дадем. Ще научиш бързо занаята. Заклевам се.
— И ще пътувам с вас, и ще живея като скитащ играч, и ще ходя от град на град, така ли?
— Точно така.
Валънтайн погледна Шанамир отсреща. Очите на момчето светеха при мисълта за такъв живот. Валънтайн почти усещаше силата на вълнението му, завистта му.
— Но защо е всичко това? — попита Валънтайн. — Защо каните един непознат, новак, невеж като мен, да се присъедини към вас?
Карабела даде знак на Слийт, който стана бързо от масата.
— Залзан Кавол ще ти обясни — каза тя. — Това е необходимост, а не прищявка. Хората не ни достигат, Валънтайн, и имаме нужда от теб. Пък и — добави тя — каква друга работа имаш? Ти изглеждаш като загубен в този град. Ние ти предлагаме и другарство, и препитание.
След малко Слийт се върна с великана-скандар. Залзан Кавол имаше внушителна фигура, едра, висока. Той се отпусна с мъка на един стол до масата им: столът изскърца заплашително под туловището му. Скандарите бяха дошли от някакъв далечен ветровит, мразовит свят и макар да бяха се заселили в Маджипур преди хиляди години, занимавайки се с черна работа, изискваща голяма сила или необикновена бързина на окото, изглеждаха вечно сърдити и недоволни от топлия климат на Маджипур. „А може би това са просто естествените черти на лицето им“, мислеше си Валънтайн, ала намираше Залзан Кавол и другите като него за отблъскващо противно племе.
Скандарът наля с двете си вътрешни ръце някаква силна напитка и разпери другите две над масата, сякаш си я присвояваше. С дрезгав, боботещ глас каза:
— Гледах те как мяташе ножовете със Слийт и Карабела тази сутрин. Ти можеш да ми вършиш работа.
— А какво точно?
— Трябва ми трети жонгльор човек, и то спешно. Знаеш ли последния указ на коронала за публичните артисти?
Валънтайн се усмихна и повдигна рамене.
— Този указ е глупост и идиотщина — каза Залзан Кавол, — но короналът е млад и смятам, че могат да му се позволят някои гламавщини. Наредено е във всички артистични трупи, състоящи се от повече от трима души, една трета от трупата да бъдат маджипурски граждани от човешко потекло и това влиза в сила от този месец.
— С такъв указ — обади се Карабела — не може да се постигне нищо, освен да се настърви раса срещу раса, и то в свят, където много раси живеят в мир от хиляди години.
Залзан Кавол се намръщи.
— Все пак указът си съществува. Някой подлизурко в Замъка трябва да е казал на тоя лорд Валънтайн, че другите раси се размножават прекалено много, че човеците в Маджипур гладуват, когато ние работим. Това е и глупаво, и опасно. Обикновено никой не би обърнал внимание на такъв указ, но сега е празникът на коронала и ако искаме да ни разрешат да даваме представления, трябва да се съобразяваме с наредбите, колкото и идиотски да са те. Аз и братята ми изкарваме прехраната си като жонгльори от години и с това не сме навредили на нито един човек, ала сега трябва да се подчиняваме. Затова издирих Слийт и Карабела в Пидруид и вече ги учим да усвояват номерата ни. Днес е вториден. След четири дена ще играем в парада за коронала и трябва да имам трети човек. Ще постъпиш ли като чирак при нас, Валънтайн?
— Но как мога да се науча на жонгльорство за четири дена?
— Ще бъдеш само чирак — каза скандарът. — Ще измислим за теб някакъв жонгльорски номер, за да го изпълняваш през време на големия парад така, че да не посрамиш нито себе си, нито нас. Както виждам, законът не изисква всички членове на трупата да имат еднакви отговорности или умения. Но трима от нас трябва да бъдат човеци.
— А след празненствата?
— Ще обикаляш с нас от град на град.
— Вие не знаете нищо за мен, а ме каните да деля живота ви?
— Не зная нищо за теб и не искам и да зная нищо за теб. Трябва ми жонгльор от твоята раса и това е. Ще ти плащам квартирата и храната, където и да ходим, и освен това по десет крони на седмица. Съгласен ли си?
Очите на Карабела блестяха особено, сякаш искаше да му каже: „Може да поискаш двойно по-голяма заплата и пак ще я получиш, Валънтайн.“ Ала парите нямаха значение. Нали щеше да има достатъчно ядене и място за преспиване и да бъде с Карабела и Слийт, които бяха две от трите човешки същества, които познаваше в този град — и както разбра с известно смущение — в целия свят. Защото у него съществуваше една празнина, където би трябвало да бъде миналото: имаше смътна представа за родители, за братовчеди, сестри и детство някъде в Източен Зимроел, за ходене на училище и за пътувания, но нищо от това не му изглеждаше реално, нищо нямаше плътност, стройност и вещественост. И там, където за него би трябвало да има бъдеще, също беше празнина. Тези жонгльори обещаваха да я запълнят. И все пак…
— При едно условие — каза Валънтайн.
Залзан Кавол изглеждаше недоволен.
— Какво е то?
Валънтайн кимна към Шанамир.
— Струва ми се, че на това момче му е омръзнало да отглежда ездитни животни във Фолкинкип и може би желае да попътува по-надалеч. Моля да предложите и на него място във вашата трупа…
— Валънтайн! — извика момчето.
— … като гледач на добитък или слуга, или дори жонгльор, ако има тази дарба — продължи Валънтайн — и ако пожелае да тръгне с вас, да го приемете заедно с мен. Съгласен ли сте?
Залзан Кавол помълча малко, сякаш пресмяташе, и някъде дълбоко от вътрешността на косматото му тяло се чуваше едва доловимо ръмжене. Най-после каза:
— Имаш ли желание да се присъединиш към нас момче?
— Дали имам? Как може да нямам?
— Така и се опасявах — произнесе скандарът мрачно. — Значи разбрахме се. Наемаме и двама ви срещу тринайсет крони седмично плюс квартира и храна. Съгласни ли сте?
— Съгласен съм — каза Валънтайн.
— Съгласен съм — извика Шанамир.
Залзан Кавол допи огненото си вино.
— Слийт, Карабела, заведете този чужденец в двора и почнете да го учите на жонгльорство. А ти, момче, ела с мен. Искам да хвърлиш едно око на добичетата ни.
6
Излязоха навън. Карабела се втурна към спалните помещения да вземе уредите. Гледайки я как тича, Валънтайн се възхищаваше на грациозните й движения, представяше си трептенето на гъвкавите мускули под дрехите й. Слийт откъсна синьобели плодове от една от лозите в двора и ги пъхна в устата си.
— Какви са? — попита Валънтайн.
Слийт му подхвърли един.
— Тхоки. В Нарабал, където съм роден, една лоза тхока може да поникне сутринта и до следобед да стане висока колкото къща. Разбира се, почвата в Нарабал кипи от живот и всяка сутрин вали дъжд. Искаш ли още един?
— Моля.
С ловко, бързо перване с китката Слийт откъсна един плод. Направи го със съвсем лек замах на ръката, ала резултатно. Слийт беше икономично устроен човек, лек като птица, без нито унция излишно тегло, движенията на ръцете му — точни, гласът му — сух и сдържан.
— Сдъвчи семките — посъветва той Валънтайн. — Те засилват мъжествеността. — И се засмя пискливо.
Карабела се върна, носейки множество цветни гумени топки, които подхвърляше бързо във въздуха, докато прекосяваше двора. Когато стигна до Валънтайн и Слийт, тя метна една от топките към Валънтайн и три към Слийт, без да спира да върви. Три задържа у себе си.
— Защо не са ножове? — попита Валънтайн.
— Ножовете са за ефект. Днес ще се занимаем с основните принципи — каза Слийт. — Ще се занимаем с философията на изкуството. Ножовете ще отклоняват вниманието ни.
— Философия ли?
— Да не мислиш, че жонглирането е обикновен трик? — запита дребният човечец, в гласа му като че се долавяше обида. — Развлечение за зяпачи? Средство за изкарване на някоя и друга крона на провинциален карнавал? То е всичко туй заедно, да, но най-напред е начин на живот, приятелю, вяра, един вид култ.
— И нещо като поезия — вметна Карабела.
Слийт кимна.
— Да, и това също. И математиката. То учи на спокойствие, самообладание, уравновесеност, усет за разполагане на нещата и основната структура на движението. В него има беззвучна музика. И най-вече дисциплина. Превзет ли изглеждам?
— Той се стреми да изглежда превзет — рече Карабела. Очите й гледаха дяволито. — Но всичко, което говори, е вярно. Готов ли си да започнеш?
Валънтайн кимна.
— Успокой се — каза Слийт. — Прочисти съзнанието си от излишни мисли и сметки. Навлез в центъра ма своето аз и остани там.
Валънтайн стъпи с цели ходила на земята, направи три дълбоки вдишвания, отпусна раменете си така, че да не усеща увисналите си ръце, и зачака.
— Струва ми се — каза Карабела, — че този човек почти през цялото време живее в центъра на своето аз. Или пък е без център и затова никога не е далеч от него.
— Готов ли си? — попита Слийт.
— Готов съм.
— Ще те научим на основните правила, едно по едно. Жонглирането представлява поредица от малки отделни движения, които се правят в бърза последователност, а тя създава впечатление за непрекъснати течение и едновременност. Едновременността е илюзия, приятелю, когато жонглираш и дори когато не жонглираш. Всички събития стават едно по едно. — Слийт се усмихна хладно. Той като че ли говореше от десет хиляди мили разстояние. — Затвори очи, Валънтайн. Ориентирането в пространството и времето е от съществено значение. Мисли къде си и какво е положението ти спрямо света.
Валънтайн си представи Маджипур, огромно кълбо, увиснало в космическото пространство, половината или повече от половината погълнато от Голямото море. Видя себе си закован в края на Зимроел, с морето зад него и разпрострелия се пред него континент, и Вътрешното море, прорязано от Острова на съня, и Алханроел отвъд с голямото издуто възвишение на замъка Връхни, в долната му страна, и слънцето отгоре, жълто, с бронзовозелен оттенък, което сипе обгарящите си лъчи върху прашния Сувраел и към тропиците и затопля всичко останало, и луните някъде далеч, и звездите още по-надалеч, и другите светове, световете, от които бяха дошли скандарите и хджортите, и лииманите, и всички останали, дори света, от който се бе изселил преди четиринайсет хиляди години неговият народ, старата Земя, малък син свят, смешно малък в сравнение с Маджипур, далечен, полузабравен в някое друго кътче на вселената и се върна от звездите в този свят, на този континент, в този град, в тази странноприемница, в този двор, на това парченце влажна плодородна почва, в което бяха забити ботушите му, и каза на Слийт, че е готов.
Слийт и Карабела стояха с увиснали право надолу ръце, с отметнати настрани лакти, после вдигнаха напред ръце от лактите, протегнаха ги с разтворени чашковидно длани, държейки по една топка в дясната си ръка. И Валънтайн направи като тях. Слийт каза:
— Представи си, че на ръцете ти е сложена табла със скъпоценни камъни. Ако раздвижиш раменете или лактите си или вдигнеш или смъкнеш ръцете си, камъните ще се разпилеят. Нали така? Тайната на жонгльорството е да движиш тялото си колкото е възможно по-малко. Предметите се движат; ти ги направляваш; стоиш неподвижно.
Топката, която Слийт държеше, внезапно премина от дясната, в лявата му ръка, макар че тялото му не трепна от ни най-малко движение. И с топката на Карабела стана същото. Подражавайки им, Валънтайн прехвърляше топката от ръка на ръка, но усещаше усилие и движение.
— Ти си служиш прекалено много и с китката, и с лакътя — рече Карабела. — Разтваряй шепата си изведнъж. Разпервай широко пръстите. Все едно че пускаш уловена птица — ей така! Дланта се разтваря, птицата хвръква нагоре.
— Никак ли да не си служа с китката? — попита Валънтайн.
— Малко и това не бива да се забелязва. Тласъкът да иде от дланта ти. Ето така.
Валънтайн се опита. Най-кратко движение нагоре на ръката до лакътя, най-бързо замахване с китката; тласък от средата на ръката му и от средата на собственото му аз. Топката отхвръкна към извитите като чаша пръсти на лявата му ръка.
— Добре е — каза Слийт. — Хайде пак.
Пак. И пак. И пак. В течение на петнайсет минути тримата мятаха топки от едната към другата ръка. Караха го да подхвърля топката в правилна неизменна дъга пред лицето си, да я задържа в една плоскост с ръцете си, но не му позволяваха да се протегне нагоре или навън, за да я улови; ръцете изчакваха, топката летеше. След време той го вършеше вече автоматично. От оборите изскочи Шанамир и загледа слисано ритмичното подхвърляне; после се отдалечи. Валънтайн не се спираше. Това неизменно подхвърляне на една-единствена топка едва ли можеше да се нарече жонглиране, но беше събитието на момента и той му се отдаде всецяло.
Накрая видя, че Слийт и Карабела са престанали да хвърлят, че само той продължава като машина. „Вземи“ — каза Слийт и му подхвърли плод на тхока, току-що откъснат от лозата. Валънтайн го улови между две подхвърляния на топката и го задържа, сякаш очакваше да го накарат да жонглира с нето, но не, с мимика и жест Слийт му даде да разбере, че може да го изяде. Наградата му, поощрението му.
В това време Карабела сложи в лявата му ръка втора топка и до първоначалната в дясната му ръка — трета.
— Дланите ти са големи — каза тя. — Това ще ти бъде лесно. Наблюдавай ме, а после прави като мен.
Тя замята една топка напред-назад между ръцете си и я улавяше, като правеше четириъгълен кош с трите си пръста и с топката, която държеше в средата на всяка ръка. Валънтайн започна да й подражава. Топката се улавяше по-трудно с пълна ръка, отколкото с празна, но не чак толкова трудно и скоро той стана безпогрешен.
— А сега — каза Слийт — иде началото на изкуството. Ще правим размяна — ей така.
Една топка прехвръкна от дясната в лявата ръка на Слийт на височината на лицето му. Докато топката летеше, той й направи място в лявата си ръка, като подхвърли нагоре топката, която държеше там, нагоре и насреща, под летящата към него топка, така че да я улови с дясната си ръка. Тази маневра — бързо взаимно подхвърляне — изглеждаше твърде проста, ала когато Валънтайн се опита да я изпълни, топките се сблъскаха и отскочиха надалеч. Карабела му ги върна с усмивка. Той опита пак, но със същия резултат, и тя му показа как да подхвърли първата топка така, че да попадне от другата страна на лявата му ръка, докато втората се движи вътре в траекторията й, когато я запращаше надясно. Наложи се да опита няколко пъти, докато го усвои, и дори след като го направи, понякога не успяваше да улови топката, тъй като очите му шареха в твърде много посоки едновременно. Междувременно Слийт извършваше машинално размяна подир размяна. Карабела учи Валънтайн на двойното подхвърляне, както му се стори, с часове, а може и наистина да бе минало толкова време. Щом го усъвършенства, отначало той започна да се отегчава, но после премина от отегчение в състояние на пълна съгласуваност, тъй като вече знаеше, че може да хвърля топките така цял месец, без да се умори или да изпусне някоя.
Но внезапно забеляза, че Слийт жонглира и с трите едновременно.
— Хайде — подкани го Карабела. — Само изглежда невъзможно.
Той извърши смяната с лекота, която го изненада, очевидно изненада и Слийт и Карабела, защото тя заръкопляска, а той, без да нарушава ритъма, изръмжа одобрително. Валънтайн хвърли интуитивно третата топка, докато втората се придвижваше от лявата към дясната му ръка: улови я, върна я и после се заредуваха подхвърляне, подхвърляне, подхвърляне и улавяне, подхвърляне и улавяне, подхвърляне, като винаги една топка описваше висока дъга, друга се спущаше в изчакващата ръка, а трета чакаше да бъде хвърлена, и продължи така три, четири, пет размени, докато разбере колко е трудно това, което върши, и наруши ритъма, трите топки се сблъскаха и се пръснаха из двора.
— Ти имаш дарба — промърмори Слийт. — Безспорна дарба.
Валънтайн се смути от сблъскването, но фактът, че бе изпуснал топките, изглежда, нямаше чак толкова голямо значение, колкото това, че още при първия опит бе успял да жонглира и с трите. Той ги събра и започна наново; Слийт стоеше срещу него и продължаваше поредицата от подхвърляния, която изобщо не бе прекъсвал. Подражавайки стойката и синхронизацията на Слийт, Валънтайн започна да подхвърля, при първия опит изпусна две топки, изчерви се и измънка нещо за оправдание, започна наново и този път вече не се спря. Пет, шест, седем размени, десет, а после обърка сметката, защото те вече не приличаха на размени, а всички бяха част от един непрекъснат процес, нескончаем и безкраен. Съзнанието му беше някак раздвоено: едната част извършваше точни и безпогрешни улавяния и под хвърляния, а другата следеше летящите и спускащи се топки, пресмяташе бързо скоростта, ъгъла и темпото на спущането. Наблюдаващата част от мозъка му предаваше мигновено и постоянно данни на оная част от мозъка, която направляваше подхвърлянето и улавянето. Времето изглеждаше разделено на безкрайност от кратки мигове и все пак колкото и да е парадоксално, той нямаше чувство за редуване: трите топки изглеждаха заковани на местата си, като една винаги висеше във въздуха и по една във всяка от ръцете му, и фактът, че във всеки момент различна топка заемаше едно от тия положения, нямаше значение. Всяка беше всичко. Времето беше безкрайно. Той не се движеше, не хвърляше, не улавяше: само наблюдаваше течението, а течението бе замръзнало извън времето и пространството. Сега Валънтайн разбираше тайната на изкуството. Бе навлязъл в безкрайността. Раздвоявайки съзнанието си, бе го споил. Вниквайки във вътрешното естество на движението, бе научил, че движението е илюзия, а последователността — грешка на възприемането. Очите му работеха в настоящето, очите му изучаваха бъдещето и все пак съществуваше само този, сегашният миг.
И докато душата му се възнасяше към висините на ликуването, Валънтайн усещаше със слаб проблясък на иначе необикновено вглъбеното си съзнание, че вече не стои закован на място, а някак е започнал да се движи напред, привлечен магично от въртящите се топки, които недоловимо се отдалечаваха от него. С всяка поредица от хвърляния те се отдръпваха през двора — и сега той ги чувстваше отново по-скоро като поредица, отколкото като безкраен, непрекъснат континуум — и трябваше да се движи все по-бързо и по-бързо, за да ги настига, докато най-сетне почти затича, като залиташе и се мяташе насам-натам из двора, а Слийт и Карабела се отдръпваха, за да не ги блъсне, и накрая топките излязоха от обсега му, недостижими дори за последния му отчаян скок към тях. Те отхвръкнаха в три посоки.
Валънтайн падна на колене, задъхан. Чу смеха на учителите си и се разсмя заедно с тях.
— Какво стана? — попита той най-после. — Толкова добре го правех… и изведнъж… и изведнъж…
— Натрупване на малки грешки — каза му Карабела. — Увлича те цялото това чудо, хвърляш топката малко извън нужната плоскост, посягаш напред да я уловиш и поради това посягане следващото ти хвърляне също не е на нужната плоскост, и по-следващото, и тъй нататък, докато всичко започне да ти се изплъзва, втурваш се подир топките и накрая се оказва, че не можеш да ги настигнеш. Това се случва с всекиго в началото. Не го вземай навътре.
— Прибери топките — каза Слийт. — След четири дена ще жонглираш пред коронала.
7
Той се упражняваше с часове, без да стига по-далеч от каскадата с три топки, ала я повтаряше, докато не вникна в безкрайността десетина пъти, преминавайки от отегчение към екстаз и към отегчение толкова често, че самото отегчение ставаше екстаз. Дрехите му бяха просмукани от пот и лепнеха за него като топли мокри кърпи. Дори когато започна един от кратките, леки дъждове над Пидруид, той продължи да подхвърля топките. Дъждът спря и се замени със зловещо здрачно сияние, а ранното вечерно слънце беше забулено от лека мъгла. Ала Валънтайн все жонглираше ли, жонглираше. Обзе го бясна възбуда. Виждаше смътно движещи се из двора фигури, Слийт, Карабела, разните скандари, Шанамир, непознати, които сновяха насам-натам, но не им обръщаше никакво внимание. Той беше празен съд, в който се изливаше това изкуство, тази тайна, и не смееше да се спре от страх да не ги загуби и отново да се изпразни и да пресъхне.
После някой се приближи и внезапно Валънтайн се оказа с празни ръце и разбра, че Слийт бе уловил топките една по една, докато те описваха дъги покрай носа му. Още малко ръцете на Валънтайн продължиха да се движат в неизменни ритми. Очите му не можеха да се съсредоточат върху нищо освен върху плоскостта, в която хвърляше топките.
— Изпий това — каза Карабела кротко и допря до устните му една стъклена чаша. Огнено вино: той го изпи като вода. Карабела му даде още едно. — Ти имаш невероятна дарба — рече му тя. — Не само съгласуваност, но и съсредоточеност. Ти ни уплаши малко, Валънтайн, когато не спираше.
— До звездоден ще станеш най-добрият от нас — заяви Слийт. — Самият коронал ще те оцени и ще ти ръкопляска. Хей, Залзан Кавол! Какво ще кажеш?
— Ще кажа, че е мокър до кости и му трябват чисти дрехи — избоботи скандарът. Той подаде на Слийт няколко монети. — Върви на пазара, купи нещо, което да му приляга, преди да затворят сергиите. Карабела, заведи го при чистачката отзад. След половин час ще вечеряме.
— Ела с мен — рече Карабела.
Тя поведе все още зашеметения Валънтайн през двора към спалните помещения, а после зад тях. До стената на сградата бе инсталирана на открито примитивна чистачка.
— Ама че добиче! — тросна се тя. — Можеше да те похвали поне с някоя и друга дума. Ала, изглежда, не е свикнал да хвали. Но несъмнено ти му направи силно впечатление.
— На Залзан Кавол ли?
— Направи му силно впечатление… да, смая го. Но как би могъл той да похвали човек? Та ти имаш само две ръце! Да, не е свикнал да хвали. Хайде. Махни тия дрехи.
Тя се съблече бързо, той направи същото, като захвърли мокрите си дрехи на земята. На ярката лунна светлина виждаше голотата й и се възхити. Тялото й беше стройно и кръшно, почти момчешко, ако не бяха малките закръглени гърди и внезапно разширяващия се ханш под тънката талия. Мускулите й се намираха непосредствено под кожата и бяха добре развити. В горната част на едното й плоско бедро бе татуирано цвете в зелено и червено.
Тя го заведе под чистачката и те стояха близо един до друг, докато вибрациите ги избавиха от потта и мръсотията. После, все още голи, се върнаха в спалните помещения, където Карабела извади за себе си чифт нови панталони от мека сива тъкан и чист жакет. В това време Слийт се върна от пазара с нови дрехи за Валънтайн — тъмнозелен жакет, поръбен с червено, тесни червени панталони и лека пелерина в синьо, обшита с черно. Този костюм беше далеч по-елегантен от оня, който бе свалил. Носейки го, Валънтайн се чувстваше издигнат в някакъв висок ранг и се движеше с преднамерена надменност, когато вървеше със Слийт и Карабела към кухнята.
За вечеря имаше задушено — главната му съставка беше някакво неизвестно месо, но Валънтайн не посмя да попита какво е, — полято обилно с огнено вино. Шестимата скандари седяха в единия край на масата, четиримата човеци — в другия, и разговорът вървеше вяло. След вечерята Залзан Кавол и братята му станаха, без да кажат нито дума, и излязоха с големи крачки.
— Обидихме ли ги? — попита Валънтайн.
— Това е обичайната им учтивост — каза Карабела.
Виноркис, хджортът, който му бе заговорил на закуска, в този момент прекоси стаята и застана до рамото на Валънтайн, втренчен надолу по рибешкия си маниер: очевидно такъв му беше навикът. Валънтайн се усмихна неловко.
— Видях те да жонглираш на двора днес следобед — каза Виноркис. — Бива те.
— Благодаря.
— Хоби ли ти е?
— Всъщност аз никога досега не съм го вършил. Но скандарите май ме вземат в своята трупа.
Хджортът изглеждаше смаян.
— Нима? И ще тръгнеш на турне с тях?
— Така изглежда.
— Къде?
— Нямам представа — отговори Валънтайн. — Може дори още да не е решено. Където и да пожелаят да отидат, ще бъде добре за мен.
— Аха, скитнически живот — рече Виноркис. — Мислех сам да го опитам. Скандарите може да вземат и мен.
— Умееш ли да жонглираш?
— Мога да водя сметките. Аз жонглирам с цифри. — Виноркис се разсмя гръмогласно и тупна силно Валънтайн по гърба. — Аз жонглирам с цифри! Харесва ли ти това? Е, лека ти нощ!
— Кой беше тоя? — попита Карабела, когато хджортът си отиде.
— Запознах се с него тази сутрин на закуска. Местен търговец, предполагам.
Тя направи гримаса.
— Май не ми харесва. Но няма нищо чудно в това да не харесваш хджортите. Грозотии! — Тя се изправи грациозно и се протегна. — Ще се прибираме ли?
Тази нощ той пак спа добре. Подир следобедните събития можеше да се очаква да сънува, че жонглира, ала вместо това се озова отново на пурпурната равнина — тревожен знак, защото маджипурците знаят от детинство, че повтарящите се сънища имат особено значение, вероятно неблагоприятно. Господарката рядко праща едни и същи сънища, ала Кралят има тоя навик. И този път сънят беше някакъв откъс. Из небето витаеха насмешливи физиономии. Покрай пътеката се виеха вихрушки от пурпурен пясък, сякаш под тях се движеха чудовища, размахващи нокти и пляскащи с пипала. От земята изникваха шипове. Дърветата имаха очи. Всичко криеше заплаха, опасност, поличба. Ала сънят беше без хора и без събития. Той предаваше само зловеща прокоба.
Светът на сънищата отстъпи пред света на зората. Този път Валънтайн се събуди пръв, когато най-ранните светлинни лъчи проникнаха в залата. До него Шанамир спеше блажено. Слийт лежеше свит на кълбо като змия далеч в дъното на залата, а близо до него беше Карабела, отпусната, усмихваща се в сънищата си. Скандарите очевидно спяха другаде; единствените чуждоземци в помещението бяха двама тромави хджорти и трима вруни, преплетени в объркано кълбо от крайници. Валънтайн извади от куфара на Карабела три от жонгльорските топки и отиде навън, в мъгливата зора, да усъвършенства разпъпващите си способности.
Слийт, който излезе един час по-късно, го завари в това занимание и му заръкопляска.
— У теб има плам, приятелю. Жонглираш като откачен. Но не бързай да се изморяваш толкова. Днес имаме да те учим на по-сложни неща.
Сутрешният урок се състоеше от варианти на основното положение. Сега, когато Валънтайн бе усвоил номера с хвърлянето на три топки, така че една беше винаги във въздуха — а нямаше съмнение, че го бе усвоил, постигайки за един следобед такова овладяване на техниката, за което, както бе казала Карабела, й е било необходимо да се упражнява много дни, — го накараха да се върти, да ходи, да тича в тръс, да завива зад ъгли дори да подскача, като през цялото време изпълнява каскадата. Той мяташе трите топки, като се изкачваше по стълба, а после се спущаше обратно надолу. Жонглираше клекнал. Жонглираше изправен на един крак, като важните птици гихорни от Зимърското блато. Жонглираше коленичил. Сега беше напълно сигурен в съгласуването на очите и ръцете и каквото и да правеше останалата част от тялото му, то не се отразяваше на другото.
Следобед Слийт взе да го учи на нови тънкости: да хвърля топката иззад гърба си, улавяйки я, във въздуха да я хвърля под единия си крак, да жонглира със скръстени китки. Карабела го научи как да удря топка в стена така, че да отскача и да се връща в каскадата, как да прехвърля топка от едната в другата си ръка, като я удря с опакото на дланта, вместо да я улавя и хвърля. Той усвои бързо тези неща. Карабела и Слийт престанаха да го хвалят за бързото овладяване на изкуството — беше унизително да го обсипват непрекъснато с похвали, — но той не пропускаше да забележи беглите погледи на учудване, които двамата често си разменяха, и това го ласкаеше.
Скандарите жонглираха в друга част на двора, репетирайки номера, който щяха да изпълнят на парада — нещо изумително, при което щяха да играят с ножове, сърпове и пламтящи факли. От време на време Валънтайн поглеждаше към тях и се чудеше на това, което постигаха тези четириръки същества. Но вниманието му беше съсредоточено главно върху собственото му обучение.
Така мина морскиден. На четвъртиден започнаха да го учат да жонглира с бухалки вместо с топки. Това беше изпитание за него, защото макар че принципите бяха, общо взето, същите, бухалките бяха по-големи и по-тежки и Валънтайн трябваше да ги хвърля по-нависоко, за да има време да ги улови. Той започна с една бухалка, подхвърляйки я от ръка в ръка. „Ето така трябва да я държиш — каза Карабела, — ето така трябва да я хвърляш, ето така трябва да я хващаш“, и той правеше каквото тя му казваше, като от време на време сбъркваше, ала скоро му хвана цаката. „А сега — рече тя — вземи две топки в лявата си ръка, а бухалката — в дясната“, и той хвърли, смутен за миг от разликата в масата и подвижността, но не за дълго, после беше с две бухалки в дясната ръка и една топка в лявата, а късно следобед на четвъртиден работеше с три бухалки, китките го боляха, а очите го смъдяха от напрежението, но продължаваше да работи и вече не му се спираше, пък и беше почти неспособен да се спре.
Същата вечер попита:
— Кога ще се науча да хвърлям бухалките с друг жонгльор?
Карабела се усмихна.
— По-късно. След парада, когато тръгнем на обиколка из селата на изток.
— Бих могъл още сега — каза той.
— Няма да успееш до парада. Ти вършиш чудеса, ала има граници на това, което можеш да усвоиш за три дена. Ако трябва да жонглираме с новак, ще бъдем принудени да слезем на твоето равнище, а това не ще достави голямо удоволствие на коронала.
Валънтайн призна, че е права. Все пак копнееше за времето, когато щеше да участва в общата игра на жонгльорите и да си разменя с тях бухалки, ножове или факли като съставна част от една самостоятелна многочленна общност в пълна съгласуваност.
През нощта на четвъртиден валя дъжд, необичайно силен дъжд за субтропичен Пидруид през лятото, когато обикновено падаха кратки проливни валежи, а на петиден сутринта дворът прогизна и стана хлъзгав. Ала небето беше ясно, а слънцето — ярко и палещо.
Шанамир, който се шляеше из града през дните, докато Валънтайн тренираше, съобщи, че приготовленията за големия парад са доста напреднали.
— Навсякъде има ленти, платнища и знамена — разправяше той, застанал на безопасно разстояние, когато Валънтайн започна сутрешното си разгряване с три бухалки. — И звездното знаме — накачили са го по целия път от Фолкинкипската порта до Драконовата порта, а извън Драконовата, по цялото крайбрежие, както чувам, украсата се простирала на няколко мили, имало дори материя, изтъкана от златни нишки, а пътното платно било боядисано в зелено. Казват, че разходите възлизали на хиляди рояли.
— А кой плаща? — попита Валънтайн.
— Ами населението на Пидруид — отговори Шанамир учуден. — Че кой друг? Да не би ония от Ни-моя? Или ония от Велатис?
— Според мен короналът би трябвало сам да плаща разходите за празненствата си.
— А с чии пари, ако не са данъците от цял свят? Защо алханроелските градове трябва да плащат за празненства в Зимроел? Пък е и чест да окажеш гостоприемство на коронала! Пидруид плаща драговолно. Я ми кажи, Валънтайн, как съумяваш да хвърлиш бухалка и едновременно да уловиш друга с една и съща ръка?
— Първо хвърлям, приятелю. Със съвсем малък промеждутък. Следи внимателно.
— Следя и пак не мога да го проумея.
— След парада, когато имаме време, ще ти покажа как го правя.
— Къде отиваме оттук?
— Не знам. На изток, както ми каза Карабела. Ще ходим там, където има панаир или карнавал, или празненство, където им трябват жонгльори.
— И аз ли ще стана жонгльор, Валънтайн?
— Ако желаеш. Мисля, че ти искаше да пътуваш по море.
— Искам просто да пътувам — заяви Шанамир. — Не е нужно да бъде непременно по море. Само и само да не се налага да се връщам във Фолкинкип. Осемнайсет часа на ден в оборите, да тимариш добичета — о, не, тази работа не е за мен, стига ми толкова! Знаеш ли, през нощта, когато тръгнах от къщи, сънувах, че съм се научил да летя. Беше сън, пратен от Господарката, Валънтайн, веднага разбрах това, летенето значеше, че ще отида, където мечтаех да отида. Когато каза на Залзан Кавол да ме вземе, ако пожелае, потръпнах. Помислих си, че ще… ще… чувствах се целият… — Той се окопити. — Валънтайн, искам да стана добър жонгльор като теб.
— Аз не съм много добър. Само начинаещ. — Но, престрашавайки се, Валънтайн започна да хвърля бухалките в по-ниски, по-бързи дъги, за да се перчи.
— Не мога да повярвам, че си го усвоил само за вториден.
— Слийт и Карабела са добри учители.
— Все пак не съм виждал досега някой да научи нещо толкова бързо — рече Шанамир. — Ти трябва да имаш необикновен ум. Готов съм да се обзаложа, че си бил някаква важна личност, преди да станеш скитник, да. Изглеждаш толкова весел… толкова… простосърдечен и все пак… и все пак…
— Скрити дълбини — каза Валънтайн добродушно, опитвайки се да хвърли една бухалка иззад гърба си, ала прасна левия си лакът така, че изпращя и го заболя. И трите бухалки се пльоснаха на мократа земя, а той се намръщи и потърка удареното място. — Виждаш ли? Обикновено трябва да се упражняваш със седмици, за да се научиш да удряш лакътя си така!
— Ти го направи, за да промениш темата — каза Шанамир и думите му прозвучаха почти сериозно.
8
Сутринта на звездоден, деня на парада, деня на коронала, първия ден на големите празненства в Пидруид, Валънтайн спеше свит на кравай и сънуваше спокоен сън с тучни зелени хълмове и бистри езера, изпъстрени със сини и жълти езерни анемонии, ала нечии пръсти го смушкаха в ребрата и се събуди. Той зае седнало положение, мигайки и мънкайки. Мрак: дълго преди зазоряване. Карабела се бе навела над него: той усещаше котешката грациозност, чуваше лекия й смях, вдъхваше сметановия аромат на кожата й.
— Защо толкова рано? — попита той.
— За да имаш хубаво място, когато короналът минава. Бързай! Всички вече са станали.
Валънтайн скочи на крака. Китките малко го боляха от жонглирането с бухалките; разпери ръце настрана и заразмахва увисналите си длани. Карабела се усмихна, улови ръцете му и го загледа.
— Днес ти ще жонглираш великолепно — каза тя тихо.
— Дано.
— Няма никакво съмнение в това, Валънтайн. С каквото и да се заловиш, ти го правиш изключително добре. Такъв човек си ти.
— Нима знаеш какъв човек съм аз?
— Разбира се, че зная. Дори, мисля, по-добре от теб. Валънтайн, можеш ли да кажеш каква е разликата между спането и будното състояние?
Той се навъси.
— Не те разбирам.
— Има моменти, когато ми се струва, че за теб това е едно и също, че ти преживяваш някакъв сън или сънуваш някакъв живот. Всъщност не аз мисля така, а Слийт. Ти го обайваш, а Слийт не се обайва лесно. Той е бил навсякъде, видял е много, преживял е какво ли не и въпреки това непрекъснато говори за теб, мъчи се да те разбере, да вникне в душата ти.
— Не знаех, че съм толкова интересен. Смятах, че съм скучен.
— Други не смятат така. — Очите й блестяха. — Е, хайде. Облечи се, закуси и да вървим на парада. Тази сутрин ще гледаме как минава короналът, следобед ще играем ние, а довечера… довечера…
— Да? Довечера?
— Довечера ще празнуваме! — извика тя, отскочи от него и изхвръкна през вратата.
Трупата жонгльори тръгна през утринната мъгла към мястото, което Залзан Кавол им бе осигурил по пътя за тържествени процесии. Маршрутът на коронала започваше от Златния площад, където той бе настанен на квартира; оттам щеше да се движи в източна посока по лъкатушен булевард, който минаваше през една от второстепенните градски порти и завиваше по големия път, откъдето Валънтайн и Шанамир бяха влезли в Пидруид, онзи който бе обграден от двете страни с колони от разцъфтели огнени палми, а оттам през Фолкинкипската порта обратно в града и като го прекосеше по Водния път и минеше през Арката на сънищата и Драконовата порта, щеше да излезе на брега, в края на залива, където на главния пидруидски стадион беше издигната парадна трибуна. Така че парадът беше всъщност двоен: първо минаване на коронала пред народа а после — на народа пред коронала. Това беше събитие, което щеше да продължи през целия ден, през цялата следваща нощ и вероятно до зори в слънчевден.
Тъй като жонгльорите бяха включени в програмата за развлечение на кралската особа, трябваше да заемат място някъде близо до кея, където завършваше процесията; иначе нямаше да успеят навреме да прекосят задръстения град, за да се доберат до стадиона за представлението си. Залзан Кавол им бе издействал отлично място близо до Арката на сънищата, но това значеше да прекарат по-голямата част от деня в чакане шествието да стигне до тях. Нямаше друг изход. Минаха пеш диагонално през задните улици и най-после излязоха в долния край на Водния път. Както бе докладвал Шанамир, градът беше пищно нагизден, отрупан с украса, знамена и платнища, които висяха от всяка сграда, от всеки осветителен глобус. Самото пътно платно беше прясно боядисано в цветовете на коронала, сияеше в яркозелено, със златисти ивици по края.
В този ранен час от двете страни на пътя вече се бяха строили зяпачите и нямаше никакви празни пространства, ала тълпата бързо отвори свободно място, когато се появиха скандарите жонгльори и Залзан Кавол показа снопчето билети. Населението на Маджипур обикновено беше вежливо, внимателно и сговорчиво. Пък и малцина бяха склонни да спорят за предимство с шестима яки скандари.
И зачакаха. Утрото беше топло и бързо ставаше горещо, и Валънтайн нямаше какво да прави, освен да стои и да чака, вторачен в пустото шосе, в натруфената черна излъскана каменна зидария на Арката на сънищата, Карабела — прилепена до лявата му страна, а Шанамир — до дясната. Тази сутрин времето течеше безкрайно бавно. Темите за разговор бързо се изчерпиха. За момент вниманието на Валънтайн бе привлечено от една поразителна фраза, доловена от полугласния разговор сред редиците зад него:
— … не мога да проумея защо е цялата тази олелия. Аз му нямам нито капчица доверие.
Валънтайн се заслуша по-внимателно. Двама от зрителите — гхайроги, ако се съдеше по плавния им изговор — говореха за новия коронал, и то съвсем не ласкателно.
— … издава прекалено много наредби, ако питаш мен. Регламентира това, регламентира онова, бърка се тук, бърка се там. Излишно е!
— Иска да покаже, че си е на мястото — каза другият кротко.
— Не е нужно! Не е нужно! Всичко си вървеше добре при лорд Вориакс и при лорд Малибор преди него, без всички тия дребнави наредби. Намирисва на неувереност, ако питаш мен.
— Тихо! Точно днес не бива да се говори така.
— Ако питаш мен, тоя хлапак още не е уверен, че е наистина коронал, затуй се старае толкова всички да го забележим. Ако питаш мен.
— Не съм те питал. — Тонът беше неспокоен.
— И още нещо. Изведнъж навред тук забъкаха тия имперски проктори. Какво прави той? Създава своя световна полиция? За да шпионират за коронала? За какво? Какво има наум?
— Ако има наум нещо, най-напред тебе ще приберат. Ще млъкнеш ли най-после?
— Ама аз не мисля нищо лошо — отвърна първият гхайрог. — Гледай, нося звездното знаме като всички други! Верен поданик ли съм, или не съм? Само че не ми харесва както вървят нещата. Всеки гражданин има право да се тревожи за състоянието на кралството, нали? Ако работите не вървят по вкуса ни, трябва да си кажем мнението. Такава ни е традицията, нали? Ако допуснем сега малки злоупотреби, кой знае какво ще върши той след пет години!
Интересно, помисли Валънтайн. Въпреки всички тия възторжени викове и ръкомахания новият коронал не се радваше на всеобща любов и възхищение. Колцина ли от тия, другите, питаше се той, напомпват ентусиазма си просто от страх или от себичен интерес?
Гхайрогите млъкнаха. Валънтайн се ослушваше в други разговори, но не чу нищо интересно. Времето пак се заточи бавно. Той насочи вниманието си към Арката и я разглежда дълго, докато запомни чертите й, изваяните образи на древни маджипурски властници, герои на тъмното минало, генерали от ранните войни с метаморфите, коронали, живели още преди легендарния лорд Стиамот, древни понтифекси, Господарки, раздаващи милостиви благословии. Арката, каза Шанамир, е най-старото нещо, оцеляло в Пидруид, а и най-святото — отпреди девет хиляди години; тя беше издялана от блокове чер велатинтуйски мрамор, неуязвим за атмосферните влияния. Минеш ли през нея, осигуряваш си закрилата на Господарката и цял месец хубави сънища.
Утрото се оживяваше от мълвата за придвижването на коронала през Пидруид. Короналът, казваха, напуснал Златния площад; влязъл през Фолкинкипската порта; спрял се да раздава с две шепи петкронови монети в градските квартали, населени главно от вруни и хджорти; спрял се да утеши едно разплакано дете; спрял се да се помоли пред мощите на покойния си брат лорд Вориакс; намерил зноя непоносим и почивал няколко часа на пладне; направил това, направил онова, направил нещо друго. Короналът, короналът, все короналът! Цялото внимание през тоя ден беше насочено към коронала. Що за живот е това, мислеше си Валънтайн: постоянно да правиш такива тържествени обиколки, да се показваш непрекъснато на паради ту в един, ту в друг град, да се усмихваш, да махаш с ръка, да хвърляш монети, да участваш в безкрайно пищно зрелище, да демонстрираш чрез физическия образ на един човек въплъщението на правителствената власт; да приемаш всички тези почести, този шумен всенароден възторг и все пак да съумяваш някак да задържиш юздите на управлението. Но дали имаше юзди за държане? Този държавен строй беше толкова отколешен, че вероятно си вървеше сам. Понтифекс, стар и по традиция усамотен, скрит в тайнствен лабиринт някъде в Централен Алханроел, издаващ наредби, с които се управлява светът, а неговият наследник и осиновен син короналът олицетворява изключителната власт, той е като министър-председател, ръководи от висотата на замъка Връхни, освен когато е зает с церемониални шествия като сегашното — и нима някой от тях беше нужен другояче освен като символ на върховната власт? Това беше един мирен, слънчев, весел свят — така мислеше Валънтайн, макар че несъмнено имаше някаква тъмна страна, скрита някъде, иначе защо щеше да се яви Крал на сънищата, за да оспори властта на светата Господарка? Тези управници, тази непрекъсната пищност, това прахосничество и тази олелия — не, разсъждаваше Валънтайн, то няма смисъл, то е отживелица от някаква далечна епоха, когато може би всичко туй е било необходимо. А какво имаше смисъл сега? Да живееш всеки ден, да дишаш приятен въздух, да ядеш и да пиеш, да спиш добре. Останалото беше глупост.
— Короналът иде! — извика някой.
Десет пъти през последния час викът се бе надигал така и никакъв коронал не се бе показвал. Ала сега, малко преди пладне, изглеждаше, че той наистина се приближава.
Предшестваше го гръмко „ура“: далечен рев, като грохот на море, който се разпростираше като разливаща се вълна по пътя на шествието. Когато се засили, глашатаи на буйни ездитни животни се появиха на главния път, препускайки почти в галоп, и от време на време успяваха да надуят тръбите си с устни, които след толкова време сигурно бяха изприщени и уморени. След тях, качени на един флотер, който ги носеше бързо по пътя, няколкостотин души от личната охрана на коронала в зеленозлатната звездна униформа, грижливо подбрана група, жени и мъже, човеци и други, цветът на Маджипур, стояха мирно в колата си, както се струваше на Валънтайн, с много важен и малко глупав вид.
И ето че се зададе колесницата на самия коронал.
Тя също беше поставена върху флотер, носеше се на няколко стъпки над земята и се движеше бързо напред като призрачна. Украсена пищно с лъскава тъкан и дебели бели квадрати, ушити вероятно от кожи на редки животни, тя имаше подобаващо величествен и разкошен вид. На нея се возеха половин дузина от висшите сановници на град Пидруид и околната провинция, всички пременени в празнични одежди, кметове, херцози и тем подобни, а сред тях, качил се на издигната платформа от някакво лъскаво червено дърво, протегнал благосклонно ръце към зрителите от двете страни на пътя, стоеше лорд Валънтайн, короналът, вторият по знатност от властниците на Маджипур и — тъй като осиновилият го имперски баща, понтифексът, живееше уединено и никога не го виждаха простосмъртни — може би най-истинското олицетворение на властта, което можеше да се види в този свят.
— Валънтайн! — надигнаха се викове. — Валънтайн! Лорд Валънтайн!
Валънтайн изучаваше кралския си съименник така внимателно, както по-рано бе разглеждал надписите по древната черна Арка на сънищата. Този коронал беше внушителна фигура, човек над среден ръст, силен на вид, с мощни рамене и дълги яки ръце. Кожата му беше доста мургава, с цвят на маслина, косата му — черна и подстригана така, че падаше точно под ушите му, черната му брада — като къса гъста ресна по долната част на челюстта.
Залят от врявата на овациите, лорд Валънтайн се обръщаше грациозно ту на една, ту на друга страна, за да ги приеме, навеждайки леко тялото си и протягайки ръце във въздуха. Флотерът мина бързо покрай мястото, където стояха Валънтайн и жонгльорите, и през този кратък момент на близост короналът се обърна към тях, така че за един напрегнат миг Валънтайн и лорд Валънтайн впиха очи един в друг. Като че между тях стана контакт, една искра прескочи разстоянието. Усмивката на коронала беше сияйна, в ярките му черни очи се таеше някакъв ослепителен блясък, в самите му тържествени одежди сякаш имаше живот, сила и воля и Валънтайн стоеше като закован, пленен от магията на имперската мощ. За миг той разбра благоговението на Шанамир, благоговението на всички тия хора, когато сред тях се намира техният върховен господар. Вярно, лорд Валънтайн беше обикновен човек, налагаше се и той да изпразва пикочния си мехур и да пълни търбуха си, спеше нощем и като всички простосмъртни се прозяваше, когато ставаше сутрин, цапал е пелените си като бебе, а когато остарееше, щеше да дреме и лигите му да текат и все пак, и все пак се движеше във висши кръгове, обитаваше замъка Връхни, беше живият син на Господарката на Острова на съня, осиновен от понтифекса Тиеверас подобно на брат си преди това, покойния Вориакс, бе прекарал по-голямата част от живота си близо до източниците на властта, бе му възложено да управлява целия този огромен свят и многочисленото му население, а такова съществуване, мислеше си Валънтайн, променя човека, отчуждава го, придава му ореол и обособеност. И докато колесницата на коронала се носеше покрай него, Валънтайн виждаше този ореол и се прекланяше пред него.
А когато колесницата отмина, този миг също отмина, и лорд Валънтайн вече се отдръпваше в далечината и все се усмихваше, все протягаше ръце, все кимаше грациозно, все стрелкаше с бляскавите си очи ту един, ту друг гражданин, ала Валънтайн вече не се чувстваше пред наличието на изящество и мощ. Вместо това се чувстваше някак омърсен и измамен, без сам да знае защо.
— Елате бързо — изръмжа Залзан Кавол. — Трябва да се доберем до стадиона.
Това беше много лесно. Всички в Пидруид, като се изключат прикованите на легло и затворниците, се бяха наредили по пътя на шествието. Страничните улици пустееха. За петнайсет минути жонгльорите се озоваха на брега, за още десет се приближиха до огромния крайбрежен стадион. Тук вече бе започнала да се събира навалица. Хиляди хора бяха задръстили пристаните точно пред стадиона, за да видят повторно коронала, когато пристигне.
Скандарите образуваха клин и се врязаха брутално в тази тълпа, следвани от Валънтайн, Слийт, Карабела и Шанамир. Изпълнителите имаха нареждане да се явят на сборното място зад стадиона, голямо открито пространство до самия бряг, и там вече цареше нещо като лудост — стотици костюмирани артисти се блъскаха за места. Тук имаше исполински гладиатори от Куил, в сравнение с които дори скандарите изглеждаха хилави, и групи акробати, които се катереха нетърпеливо един на друг по раменете си, и една съвсем гола балетна трупа, и три оркестъра с причудливи чуждоземни инструменти, които свиреха в странен дисонанс, и дресьори на животни, дърпащи въжета, за които бяха вързани превозвани от флотери зверове с невероятна големина и свирепост, и всевъзможни чудаци — мъж с тегло хиляда фунта, жена, висока единайсет фута и тънка като прът от чер бамбук, врун с две глави, лиимани — три близнака, съединени с връв от противна синьосивкава плът, която минаваше от кръст на кръст, един с лице като брадва, а долната част на тялото му — като колело, и още толкова много неща, че главата на Валънтайн се замая от гледките, звуците и миризмите на това сборище от чудесии.
Почти обезумели чиновници с общински шарфове се мъчеха да подредят тези изпълнители в стройна процесия. Известен ред в шествието действително съществуваше; Залзан Кавол изкряска на един чиновник името си и получи номер, който показваше мястото на трупата му в строя. Но после трябваше сами да намерят съседите си в строя, а това не беше толкова лесно, защото всеки на сборното място беше в непрекъснато движение, а да намериш номера си значеше все едно да се мъчиш да закачиш етикети на морските вълни.
Най-после жонгльорите намериха мястото си, доста назад в множеството, притиснати между група акробати и един от оркестрите. След това вече не можеха да мърдат и пак си стояха на място с часове. Докато чакаха, на изпълнителите бе поднесено ядене и пиене: сервитьори обикаляха между тях, разнасяйки безплатно шишчета и чаши със зелено и златисто вино. Ала въздухът беше топъл и задушен и на Валънтайн му прилошаваше от миризмата на толкова много струпани едно до друго тела от толкова много раси и с толкова различни метаболизми. „След един час — мислеше си той — аз ще жонглирам пред коронала.“ Колко странно звучи това! Той усещаше Карабела близо до себе си, жива, весела, винаги усмихната, с неизчерпаема енергия. „Дано Божественият не пожелае това да се повтори“ — прошепна тя.
Най-после някъде отдалеч, близо до вратата на стадиона, се усети известно раздвижване, сякаш бе отворен някакъв спирателен кран, и въртопът изсипваше първите изпълнители от сборното място. Валънтайн се изправи на пръсти, но нямаше ясна представа какво става. Мина почти един час, преди в техния край на сборището да се почувства някакво раздвижване. После шествието се понесе равномерно напред.
От вътрешността на стадиона долитаха разни звуци: музика, крясък на зверове, смях, ръкопляскания. Оркестърът, който вървеше пред трупата на Залзан Кавол, сега беше готов да влезе — двайсет музиканти от три нечовешки раси, носещи непознати на Валънтайн чудновати инструменти, спираловидни лъскави медни тръби, странни криви барабани, малки петцевни флейти и други подобни, всичко извънредно фино, ала когато засвириха и замаршируваха, шумът, който вдигнаха, никак не беше фин. Последният от музикантите изчезна през голямата двойна врата на стадиона и един досаден майордом излезе важно напред, за да препречи пътя на жонгльорите.
— Залзан Кавол и трупата му — обяви майордомът.
— Тук сме — отзова се Залзан Кавол.
— Ще чакате сигнала. Тогава ще влезете и ще вървите в процесията след тези музиканти, като обикаляте стадиона отляво надясно. Не започвайте изпълнението си, докато не отминете голямото зелено знаме с емблемата на коронала. Когато стигнете до шатрата на коронала, спрете се, направете реверанс и се задръжте на мястото си шейсет секунди, през които ще изпълните номерата си, преди да продължите по-нататък. Когато стигнете до другата врата, напуснете веднага арената. Възнаграждението си ще получите на излизане. Ясно ли е всичко?
— Напълно — каза Залзан Кавол.
Скандарът се обърна към трупата си. До този момент той беше рязък и груб, ала внезапно показа друга страна, защото протегна три от ръцете си към своите братя, стисна ръцете им и на суровото му лице се появи нещо, което приличаше почти на нежна усмивка. След това скандарът прегърна Слийт, после Карабела и най-сетне дръпна Валънтайн към себе си и изрече меко, доколкото един скандар можеше да говори меко:
— Ти се научи бързо и личи, че ще станеш майстор. Ти беше само едно удобство за нас, но сега се радвам, че си с нас.
— Благодаря ви — произнесе Валънтайн тържествено.
— Жонгльори! — ревна майордомът.
— Не всеки ден жонглираме за маджипурски властник — каза Залзан Кавол. — Нека това бъде най-хубавото ни представление.
Той махна с ръка и трупата мина през огромната двойна врата.
Слийт и Карабела крачеха начело, жонглирайки с пет ножа, които си подхвърляха в отсечена, постоянно меняща се последователност; после, на известно разстояние, вървеше сам Валънтайн, жонглирайки с трите си бухалки в напрегната съсредоточеност, с която искаше да прикрие простотата на номера си; а зад него бяха шестимата брата скандари, които използваха до максимум двайсет и четирите си ръце, за да наситят въздуха с нелепа смесица от летящи предмети. Шанамир, един вид като оръженосец, крачеше най-отзад, той не изпълняваше нищо, служеше само за човешки препинателен знак.
Карабела кипеше от неизчерпаема енергия: тя скачаше високо потраквайки с токовете, пляскаше с ръце и все пак не пропускаше нито един такт, а до нея Слийт бърз като камшик, стегнат, динамичен, се проявяваше като истински извор на енергия, ловейки ножове във въздуха и връщайки ги обратно на партньорката си. Дори мрачният, сдържан Слийт си позволяваше по някое бързо, невероятно премятане презглава, докато мекият въздух на Маджипур поради слабото притегляне задържаше ножовете във въздуха за необходимата част от секундата.
Те обикаляха стадиона, следвайки такта на пронизителното писукане, свиркане и думкане на оркестъра пред тях. Огромната тълпа, вече преситена на новост след новост, почти не реагираше, но това нямаше значение: жонгльорите съсредоточаваха вниманието си върху своето изкуство, а не върху потните лица, които едва се различаваха по далечните пейки.
Вчера Валънтайн бе измислил и упражнил сам една оригинална добавка към обичайния си номер. Другите не знаеха нищо за нея, защото в такива неща имаше рискове за всеки новак, а изпълнението пред кралска особа едва ли беше най-подходящото място за риск — макар че, мислеше си той, изпълнението пред кралска особа все пак е най-подходящото място човек да се разгърне най-цялостно.
И така, той сграбчи две от бухалките в дясната си ръка и ги подхвърли високо, и в този миг чу как Залзан Кавол изръмжа изненадано: „Охо!“, но нямаше време да мисли върху това, защото двете бухалки се спущаха и Валънтайн запрати тази в лявата си ръка помежду им и тя изхвърча нагоре, превъртайки се два пъти. Улови ловко по една от падащите бухалки във всяка ръка, запокити нагоре тази в дясната си ръка, улови тази, която се бе превъртяла два пъти, докато тя падаше, и пристъпи спокойно и с голямо облекчение към обичайната си каскада с бухалки, без да поглежда нито надясно, нито наляво, докато крачеше след Карабела и Слийт по периметъра на гигантския стадион.
Оркестри, акробати, танцьори, дресьори на животни, жонгльори пред него и зад него, хиляди безизразни лица по пейките, украсени с ленти аркади за големци — Валънтайн виждаше всичко това само подсъзнателно. Хвърляне, хвърляне, хвърляне и улавяне, хвърляне и улавяне, хвърляне и улавяне, и тъй нататък, и тъй нататък, докато с крайчеца на окото си не съзря бляскавите зеленозлатни драперии от двете страни на кралската шатра. Обърна се с лице към коронала. Моментът беше труден, защото сега трябваше да раздвоява вниманието си: поддържайки полета на бухалките, той търсеше самия лорд Валънтайн и го намери в средата на наклонената шатра. Валънтайн се молеше за ново взаимно преливане на енергия, за нов бърз проблясък на контакт с изгарящите очи на коронала. Той хвърляше автоматично, точно, всяка бухалка се издигаше на определената височина и като описваше дъга, падаше между палеца и останалите му пръсти, и същевременно търсеше лицето на коронала, но уви, този път не се получи преливане на енергия, защото монархът беше разсеян, изобщо не забелязваше жонгльора, а се бе вторачил отегчено през цялата ширина на стадиона в някакво друго зрелище, може би в някакъв номер на животно, изпълняван със зъби и нокти, или в балерините с голи задници, а може би изобщо в нищо. Но Валънтайн упорстваше, изброи всичките шейсет секунди на тази своя проява на уважение и към края на определената минута му се стори като че короналът наистина погледна към него за част от секундата, но не повече.
След това Валънтайн закрачи по-нататък. Карабела и Слийт вече се приближаваха до изхода. Валънтайн се завъртя полукръгом на място и се усмихна гордо на скандарите, които маршируваха напред под мятащ се насам-натам свод от брадви, пламтящи факли, сърпове, чукове и парчета плодове, добавяйки предмет след предмет към множеството неща, които подхвърляха във въздуха. Валънтайн им пожонглира малко, преди да продължи самотната си обиколка из стадиона.
И напред, и навън през отсрещната врата. И улови бухалките си, и ги задържа, докато преминаваше във външния свят. А когато не беше вече пред коронала, отново почувства разочарование, умора, празнота, сякаш лорд Валънтайн всъщност не излъчваше енергия, а само я изсмукваше от другите, създавайки илюзия за бляскав, искрящ ореол, и когато човек се отдалечеше от него, изпитваше само чувството, че е загубил нещо. Всъщност представлението бе завършило; славният момент на Валънтайн бе дошъл и отминал и явно никой не бе го забелязал.
С изключение на Залзан Кавол, който изглеждаше кисел и раздразнителен.
— Кой те научи да хвърляш по две бухалки? — запита той веднага щом мина през портата.
— Никой — отвърна Валънтайн. — Сам си го измислих.
— Ами ако беше изпуснал бухалките си там?
— Изпуснах ли ги?
— Тъкмо там не беше място за щуротии — промърмори скандарът. Сетне поомекна. — Но признавам, че се държа добре. — От втори майордом получи кесия монети и взе да ги пуска една по една в двете си външни ръце, броейки ги бързо. Повечето прибра в джоба си, ала подхвърли по една на всеки от братята си и по една на Слийт и Карабела, а после, като помисли малко, по-дребни монети — на Валънтайн и Шанамир.
Валънтайн забеляза, че той и Шанамир бяха получили по половин крона, а другите — по цяла крона. Но това не беше важно: парите нямаха реално значение, докато в кесията му подрънкваха няколко крони. Възнаграждението, макар и малко, беше неочаквано. Той с радост щеше да го похарчи още тази вечер за силно вино и пикантна риба.
Дългият следобед бе почти завършил. Вдигащата се от морето мъгла носеше преждевременен мрак над Пидруид. На стадиона още кънтеше циркаджийската олелия. Горкият коронал, мислеше си Валънтайн, ще седи там до късна нощ!
Карабела го дръпна за китката.
— А сега ела — прошепна тя настойчиво. — Работата ни е свършена! Наш ред е да празнуваме!
9
Тя се мушна в навалицата, и след моментно объркване Валънтайн я последва. Докато тичаше, трите бухалки, вързани с връв за кръста му, го удряха по бедрата така, че го заболяваше. Помисли, че я е загубил, но не, вече я виждаше, тя се движеше с висок, скоклив разкрач, махаше с ръка и му се усмихваше дяволито. Валънтайн я настигна на големите стъпала, които се спущаха към залива. В близкото пристанище бяха довлечени шлепове със скупчени на тях в някакъв сложен порядък тънки пънове за клада и макар че все още не беше нощ, някои от тях бяха запалени с факли и горяха с хладен зеленикав блясък, почти без да димят.
През деня целият град бе превърнат в арена. Карнавални сергии бяха изникнали като гъби след летен дъжд; веселяци в чудновати костюми крачеха важно по кейовете; навсякъде имаше музика, смях, трескава възбуда. Когато мракът се сгъсти, лумнаха нови огньове и заливът се превърна в море от цветни светлини; а от изток избухна някаква пиротехническа демонстрация, ракета с пронизителен блясък се издигна до една точка високо във въздуха и се пръсна, сипейки ослепителни струи към покривите на най-високите пидруидски сгради.
Карабела бе обзета от някаква полуда и тази полуда се предаваше и на Валънтайн. Уловени за ръце, те тичаха без посока през града, от палатка на палатка, играеха и пръскаха монети като камъчета. В много от палатките имаше игри за сръчност — да събориш кукли с топки или да прекатуриш някаква грижливо уравновесена конструкция. Карабела с жонгльорските си очи и ръце печелеше почти на всичко, което опиташе; Валънтайн, макар и не толкова сръчен, също получи полагаемите му се трофеи. В някои палатки наградите бяха чаши вино или мръвки месо, в други — глупави препарирани животни или знаменца с емблемата на коронала, и те се отказваха от тия неща. Но изяждаха месото, изпиваха виното и с напредването на нощта все повече поруменяваха и буйстваха.
— Тук! — извика Карабела и се присъединиха към един танц на вруни, гхайроги и пияни хджорти, кръгов танц с лудешки подскоци, в който, изглежда, нямаше никакви правила. Дълги минути рипаха с чуждоземците. Когато един хджорт със загрубяло като подметка лице прегърна Карабела, тя също го прегърна, стискайки го толкова силно, че малките й здрави пръсти се забиха дълбоко в подпухналата му кожа, а когато една жена гхайрог, която бе само змиеподобни кичури и безброй полюляващи се гърди, се притисна до Валънтайн, той прие целувката й и я върна с по-голям плам, отколкото би очаквал от себе си.
А после продължиха нататък, влязоха в един открит театър, където недодялани кукли играеха някаква драма с отривисти стилизирани движения, след това — на една арена, където срещу няколко тегла гледаха морски дракони, които плуваха в заплашителни кръгове из лъскав изкуствен водоем, а оттам — в една градина с движещи се растения от южния бряг на Алханроел — въжеподобни създания с пипала и високи трептящи гъвкави стъбла с изумителни очи близо до върха. „Ще ги храним след половин час“ — подвиква пазачът, ала Карабела не искаше да чака и следвана от Валънтайн, се запромъква през сгъстяващия се мрак.
Отново избухнаха фойерверки, сега неизмеримо по-ефектни на нощния фон. Имаше тройна звездна емблема, след която се появи образът на лорд Валънтайн, изпълващ половината небе, после ослепителен фойерверк в зелено, червено и синьо, който придоби формата на Лабиринта и отстъпи място на навъсеното лице на стария понтифекс Тиеверас, а след малко, когато цветовете се пръснаха, нов взрив изхвърли в небесата огнен сноп, от който се образуваха любимите черти на великата кралица майка, Господарката на Острова на съня, усмихваща се любвеобилно над Пидруид. Като я видя, Валънтайн се развълнува толкова силно, че беше готов да падне на колене и да се разплаче — загадъчен и озадачаващ отклик. Но в навалицата нямаше място за такова нещо. Един миг той стоя разтреперан. Господарката се стопи в мрака. Валънтайн плъзна ръката си до ръката на Карабела и я стисна силно:
— Нуждая се от още вино — прошепна той.
— Почакай. Има още един фойерверк.
Така и беше. Още една ракета, още един взрив на цветове, този път разпокъсан и чудат за окото — жълти и червени краски, а от тях се образува друго лице, с масивна челюст и навъсени очи, лицето на четвъртия от властниците на Маджипур, тази най-мрачна и най-загадъчна фигура от йерархията — Краля на сънищата, Симонан Барджазид. Тълпата се смълча, защото Кралят на сънищата не беше приятел никому, макар че всички признаваха властта му, за да не им донесе нещастие и страшно наказание.
После отидоха да пият вино. Ръката на Валънтайн трепереше и той обърна бързо две чаши, докато Карабела го гледаше някак загрижено. Пръстите й си играеха с едрите кости на китката му, но не задаваше никакви въпроси. А своето вино остави недокоснато.
Следващата врата, която се отвори пред тях през време на празненството, беше на музей за восъчни фигури, оформен като миниатюрен Лабиринт, така че когато влязоха вътре, не можеха да се върнат назад и дадоха на восъчния пазач монети от по три тегла, за да продължат по-нататък. От мрака изплуваха герои на кралството, изкусна имитация, които се движеха, дори говореха на архаични диалекти. Висок воин се обявяваше за лорд Стиамот, покорител на метаморфите, а това беше легендарната Господарка Тиин, неговата майка, жената-воин, която лично ръководеше отбраната на Острова на съня, когато го обсаждаха аборигени. До тях се приближи един, който твърдеше, че е Дворн, първият понтифекс, фигура почти толкова отдалечена във времето от епохата на Стиамот, колкото Стиамот беше отдалечен от настоящето, а близо до него беше Динитак Барджазид, първият Крал на сънищата, личност далеч не толкова древна. Карабела и Валънтайн навлизаха все по-навътре и по-навътре в Лабиринта, срещайки цяла плеяда мъртви властници, умно подбрана сбирка от понтифекси, господарки и коронали, великите управници Конфалюм, Престимион и Декерет, и понтифекса Ариок с необичайна слава, и накрая над изхода се извисяваше изображение на червендалест мъж в опънати черни одежди, може би четиридесетгодишен, чернокос, тъмноок и усмихнат, който нямаше нужда да бъде представян, защото това беше Вориакс, покойният коронал, брат на лорд Валънтайн, загинал в разцвета на царуването си преди две години при някаква нелепа ловна злополука, след като бе държал властта само осем години. Изображението се поклони, протегна ръцете си напред и възкликна: „Оплаквайте ме, братя и сестри, защото аз бях върховният властник, но погинах преждевременно и падението ми беше още по-голямо поради това, че паднах от толкова голяма висота. Аз бях лорд Вориакс и размишлявайте дълго над участта ми.“
Карабела потръпна.
— Тъжно място и тъжен край. Да се махаме оттук!
И пак го поведе стремително през района на празненствата, през игрални зали, безистени и ярко осветени павилиони, покрай маси за ядене и заведения за удоволствия, без да се спре нито за миг, прехвръкваше като птица от място на място, докато накрая завиха зад един ъгъл и се озоваха в мрак, извън увеселителния район. Зад тях останаха дрезгавите звуци на заглъхваща веселба и отслабващото сияние на ослепителна светлина; движейки се напред, срещаха аромата на пищни цветя, мълчанието на дърветата. Бяха в градина, парк.
— Ела — прошепна Карабела, улавяйки го за ръката.
Излязоха на осветена от луната поляна, където дърветата се омотаваха над главата и образуваха плътно сплетена беседка. Ръката на Валънтайн се плъзна леко около стегнатата, тънка талия на Карабела. Меката топлина на деня лежеше като хваната в капан под тези гъсто преплетени дървета и от влажната почва се вдигаше каймачно сладкият аромат на огромни месести цветя, по-големи в диаметър от глава на скандар. Сякаш празненството и цялото му хаотично вълнение бяха на десет хиляди мили оттук.
— Тук ще останем — обяви Карабела.
С пресилено кавалерство — Валънтайн постла пелерината си, а Карабела го притегли на земята и се мушна леко и бързо в прегръдките му. Те лежаха усамотени между два високи гъсти храста със сивозеленикави съчковидни клони. Недалеч от тях течеше ручей, а отгоре проникваха само най-тънки лъчи светлинка.
На хълбока на Карабела беше вързана малка джобна арфа — фина изработка. Сега тя я отвърза, издрънка кратка мелодична прелюдия и запя със спокоен, чист глас:
— Колко красиво е това — прошепна Валънтайн. — А и гласът ти… гласът ти е толкова хубав…
— А ти пееш ли? — запита тя.
— Хм… да, предполагам.
Карабела му подаде арфата.
— Хайде сега ми изпей нещо. Някоя от любимите си песни.
Той въртеше малкия инструмент в ръката си, объркан, и след малко каза:
— Аз не зная никакви песни.
— Никакви песни ли? Никакви песни? Хайде, не може да не знаеш някоя и друга!
— Изглежда, че всички са изхвръкнали от главата ми.
Карабела се усмихна и взе обратно арфата си.
— Тогава аз ще та науча на някои — рече тя. — Но, смятам, не точно сега.
— Не. Не сега.
Той докосна устните си до нейните. Тя замърка и се изкиска, и прегръдката й стана по-силна. Когато очите му свикнаха с тъмнината, вече можеше да я вижда по-ясно — малко заострено личице, блестящи дяволити очи, лъскава разрошена черна коса. Ноздрите й се издуваха от очакване. Валънтайн се отдръпна за миг от това, което щеше да се случи, обзет от смътен страх, че ще бъде подпечатан някакъв договор, но после отблъсна тези страхове. Беше празнична нощ и той я желаеше, тя също го желаеше. Ръцете на Валънтайн се плъзнаха по гърба й, минаха напред, опипаха гръдния й кош точно под кожата. Спомни си как изглеждаше, когато стоеше гола под чистачката: мускул и кост, кост и мускул, не много плът, с изключение на бедрата и задницата. Компактна топка енергия. След миг тя беше отново гола, и той също. Видя, че тя трепери, но не от студ, особено в такава благоуханна влажна нощ, в тази тайна беседка. Като че я обзе някаква особена напрегнатост, която го плашеше. Той милваше ръцете й, лицето й, мускулестите й рамене, малките кълба на гърдите й с остри връхчета. Ръката му напипа гладката кожа от вътрешната страна на бедрата й, тя изпусна рязко дъх и го притегли към себе си.
Телата им се движеха в спокойни ритми, сякаш бяха любовници от месеци и добре свикнали един с друг. Тънките й силни крака обгърнаха кръста му и двамата се запреобръщаха и затъркаляха, докато стигнаха почти до брега на потока и усетиха хладните му пръски по запотената си кожа. Спряха се там, смеейки се, и се затъркаляха обратно. Този път се спряха до един от сивозеленикавите храсти. Карабела го дърпаше надолу, поемайки без трудност напора на тежестта му.
— Хайде! — извика тя и той я чуваше как съска и стене, а после пръстите й се забиха дълбоко в плътта му и бесен спазъм разтърси тялото й, и в същия миг той се отдаде всецяло на силите, които го обладаваха.
След това лежеше задъхан и полузамаян в прегръдките й, заслушан в туптенето на собственото си сърце.
— Ще преспим тук — прошепна тя. — Никой няма да ни безпокои тази нощ.
Тя галеше челото му, отмахваше меката жълта коса от очите му, приглаждаше я на място. Целуна го леко по върха на носа. Беше непринудена, игрива като коте: скритата й еротична напрегнатост бе изчезнала, изгоряла в пламъците на страстта. Но той се чувстваше разтърсен, зашеметен, смутен. Вярно, че бе изпитал внезапен силен екстаз. Но в този момент на екстаз бе почувствал, че надзърта през ослепително осветени врати в някакъв тайнствен свят без цвят, форма и материя и се залюлява опасно на ръба на неизвестното, преди да се върне обратно в света на тази действителност.
Не можеше да говори. Каквото и да кажеше, му се струваше неуместно. Не бе очаквал от любовния акт да получи такова объркване. Карабела явно усещаше безпокойството му, защото не казваше нищо, само го държеше, поклащайки го леко, придръпна главата му до гърдите си, запя му тихо.
В топлата нощ той постепенно се унесе в сън.
Когато настъпиха съновиденията, те бяха сурови и страшни.
Валънтайн се пренесе отново на оная мрачна, позната пурпурна равнина. Същите насмешливи лица му се хилеха злобно от пурпурното небе, но този път той не беше сам. Пред него се мержелееше някаква фигура с тъмно лице и тромав, потискащ вид и Валънтайн разбра, че това е брат му, макар че под пронизващия, изгарящ блясък на кехлибареното слънце не можеше да различи ясно чертите на другия. И този сън ставаше на фона на тъжна музика, тихите, остри звуци на мисловната музика, които показваха, че това е опасен сън, сън-заплаха, сън на смъртта.
Двамата мъже бяха вкопчени в жесток двубой и само единият щеше да оцелее от двубоя.
„Братко! — извика Валънтайн потресен и ужасен. — Недей!“ Той се движеше, извиваше се, изплува на повърхността на съня и се задържа там за миг. Но това беше непосилно за него. Човек не бягаше от сънищата, не ги отхвърляше, колкото и страшни да бяха те. Човек навлизаше изцяло в тях и приемаше това, което му подсказваха; бореше се с немислимото в сънищата, а ако го избегнеше, то сблъсъкът с него ставаше неизбежен и той неминуемо щеше да бъде победен в живота наяве.
Валънтайн отново се устреми бавно надолу, мина границата между будното състояние и съня и усети как край него пак се прокрадва злият дух на неговия враг, брат му.
Те бяха въоръжени със саби, ала борбата беше неравна, защото оръжието на Валънтайн беше тънка рапира, а на брат му — дебела сабя. Със сръчност и ловкост Валънтайн се мъчеше отчаяно да пробие с рапирата си отбраната на своя брат. Но това беше невъзможно. С бавни, тежки удари другият го парираше непрекъснато, отблъсваше настрана тънкото острие на Валънтайн и го изтласкваше неумолимо назад по неравния, изровен терен.
Над главите им кръжаха лешояди. От небето долиташе съскащата песен на смъртта. Скоро щеше да се пролее кръв и един живот щеше да се върне при Извора.
Крачка по крачка Валънтайн отстъпваше, знаейки, че точно зад него зее клисура и по-нататъшното отстъпление скоро щеше да стане невъзможно. Ръката го болеше, очите му туптяха от умора, в устата си имаше стържещ вкус на пясък, последните му сили се изчерпваха. Назад… назад…
„Братко! — извика той страдалчески. — В името на Божествения…“
Молбата му предизвика рязък смях и жлъчна ругатня. Сабята се стовари с мощен замах. Валънтайн се стрелна напред с рапирата си и бе разтърсен от ужасна тръпка, която вцепени тялото му, когато метал звънна о метал и леката му сабя се пречупи почти до дръжката. В същия миг се препъна в един сух, ожулен от пясъка пън и се строполи тежко на земята, падайки в гъсталак от бодливи виещи се стъбла. Огромният човек със сабята се надвеси над него, закри слънцето, запълни небето. Песента на смъртта придоби убийствена, пронизителна сила на тембъра; лешоядите плеснаха с криле и се устремиха надолу.
Спящият Валънтайн стенеше и трепереше. Той се обърна пак, притисна се плътно о Карабела, попи топлина от нея, докато го обгръщаше страшният студ на съня на смъртта. Беше толкова лесно да се събуди сега, да избяга от ужаса и жестокостта на тези видения, да заплува към безопасно място по бреговете на съзнанието. Но не. Със свирепо примирение се хвърли отново в кошмара. Исполинската фигура се смееше. Сабята се вдигна високо. Светът се люлееше и се разпадаше под поваленото му тяло. Той обрече душата си на Господарката и зачака да се стовари ударът.
Ала ударът на сабята беше непохватен и слаб и с глупав тъп звук сабята на брат му се заби дълбоко в пясъка, и съдържанието и насоката на съня се измениха, защото Валънтайн не чуваше вече виещото съскане на песента на смъртта и сега виждаше, че във всичко е настъпил обрат, усещаше вливащи се в него потоци от нова и неочаквана енергия. Скочи на крака. Брат му дърпаше сабята, ругаеше, мъчеше се да я измъкне от земята, и Валънтайн я счупи с презрителен ритник.
Сграбчи другия с голи ръце.
Сега Валънтайн диктуваше двубоя, а треперещият му брат отстъпваше под градушката от удари, прегъваше колене, докато Валънтайн го налагаше, ръмжеше като ранена мечка, клатеше окървавената си глава насам-натам, приемаше ударите и не оказваше никаква съпротива, само шепнеше: „Братко… братко…“, когато Валънтайн го повали на пясъка.
Той лежеше неподвижно, а Валънтайн стоеше като победител над него.
Дано да е утро, молеше се Валънтайн и се отскубна от съня си.
Беше още тъмно. Той замига, сложи ръце на хълбоците си и потрепери. Страшни, безумни видения, разпокъсани, но силни, плуваха из помътеното му съзнание.
Карабела го гледаше замислено.
— Добре ли си? — попита тя.
— Сънувах.
— Ти извика три пъти. Мислех, че ще се събудиш. Страшен ли беше сънят?
— Да.
— А сега?
— Объркан съм. Смутен.
— Разкажи ми какво сънува.
Това беше интимна молба. Но нали бяха влюбени един в друг? Нали бяха слезли в света на съня заедно и дружно дирили в нощта?
— Присъни ми се, че се бия с брат си — заговори той пресипнало. — Че се дуелираме със саби сред гореща, гола пустиня, че той едва не ме уби, че в последния момент аз станах от земята и намерих нови сили и… и… и го пребих с юмруци.
Очите му святкаха като очи на звяр в тъмнината: Карабела го гледаше като някакъв дебнещ дрол с мънистени очи.
— Винаги ли имаш такива жестоки съновидения? — попита тя след известно време.
— Мисля, че не. Но…
— Какво?
— Не е само до насилието. Карабела, аз нямам брат!
Тя се засмя.
— Нима очакваш сънищата да съвпадат точно с действителността? Ех, Валънтайн, Валънтайн, къде си се учил? В сънищата има по-дълбока истина, отколкото в познатата ни действителност. Братът от твоят сън би могъл да бъде всеки или никой: Залзан Кавол, Слийт, баща ти, лорд Валънтайн, понтифексът Тиеверас, Шанамир, дори аз. Знаеш, че освен ако нямат конкретен смисъл, сънищата преиначават всичко.
— Да знам. Но какво значи това, Карабела? Да се дуелирам с брат… почти да бъда убит от него… а вместо това аз да го убия?
— Да не искаш да ти гадая сънищата? — учуди се тя.
— Този сън не ми говори нищо, само е изпълнен със страх и тайнственост.
— Виждам, че много си се уплашил. Беше мокър от пот и извика няколко пъти. Но мъчителните сънища са най-показателните, Валънтайн. Разгадай го сам.
— Моят брат… аз нямам брат…
— Нали ти казах, това е без значение.
— Значи воювах със себе си? Не разбирам. Аз нямам врагове, Карабела.
— Баща ти — подсказа тя.
Той се замисли върху това. Баща му? Помъчи се да придаде някакво лице на призрачния човек със сабята, но намери само още по-голям мрак.
— Аз не го помня — каза Валънтайн.
— Да не би да е умрял, когато си бил малък?
— Мисля, че е така. — Валънтайн поклати главата си, която започваше да бучи. — Не помня. Виждам едър човек… брадата му е тъмна, очите му са тъмни…
— Как се казва? Кога е умрял?
Валънтайн пак поклати глава.
Карабела се наклони по-близо до него. Улови ръцете му и запита тихо:
— Валънтайн, къде си роден?
— На изток.
— Да, ти вече каза това. Но къде? В кой град, в коя провинция?
— Ни-моя? — изрече той неопределено.
— Питаш ли ме, или ми съобщаваш?
— Ни-моя — повтори той. — Голяма къща, градина, близо до завоя на реката. Да. Виждам там себе си. Плувам в реката. Ходя на лов в гората на херцога. Дали пък не сънувам това?
— Наистина дали не сънуваш?
— Струва ми се като… нещо, което съм чел. Прилича на история, която са ми разправяли.
— А името на майка ти?
Той понече да отговори, но когато отвори уста, оттам не излезе никакво име.
— И тя ли е умряла млада?
— Галиара — произнесе Валънтайн неуверено. — Точно така беше, Галиара.
— Хубаво име. Разкажи ми как изглеждаше тя.
— Тя… тя имаше… — Запъна се. — Златиста коса, като моята. Нежна, гладка кожа. Очите й… гласът й звучеше като… толкова е трудно, Карабела!
— Ти трепериш.
— Да.
— Ела. Тук. — Тя отново го притегли към себе си. Беше много по-дребна от него и все пак в момента изглеждаше много по-силна, и близостта й го успокои. Запита кротко: — Не си спомняш нищо, нали, Валънтайн?
— Не. Фактически нищо.
— Не знаеш къде си роден, нито отде си дошъл, нито как са изглеждали родителите ти, нито дори къде си бил миналия звездоден, така е, нали? Сънищата ти не могат да те насочат, понеже нямаш спомени, на които да се опреш, за да ги разтълкуваш. — Ръцете й заровиха по главата му; пръстите й опипваха нежно, но решително темето му.
— Какво правиш? — попита той.
— Проверявам дали не си пострадал. Както знаеш, един удар по главата може да лиши човека от памет.
— Има ли там нещо?
— Не. Не, нищо. Никакви белези. Никакви подутини. Но това не значи нищо. Може да се е случило преди един или два месеца. Ще проверя пак, когато слънцето изгрее.
— Приятно ми е да усещам докосването на ръцете ти, Карабела.
— А на мен ми е приятно да те докосвам — рече тя.
Валънтайн лежеше спокойно до нея. Думите, които си бяха разменили, точно сега го смущаваха най-много. Разбираше, че други хора имат богати спомени от детството и юношеството си, знаят имената на родителите си и са сигурни за мястото, където са родени, а той нямаше нищо освен наслойка от неясни представи, тази мъгла от слаби, несигурни спомени, покриваща един празен кладенец, да, и знаеше, че там цари пустота, но бе решил да не надзърта в него. Сега Карабела го бе подтикнала да надзърне. Защо не беше като другите, питаше се той? Защо спомените му бяха лишени от вещественост? Дали не бе получил някакъв удар по главата, както намекваше тя? Или просто съзнанието му беше помътено, липсваше му способността да задържа впечатленията от преживяното, с години бе скитал из просторите на Маджипур, заличавайки всяко вчера с настъпването на всеки нов ден?
Тази нощ и двамата не заспаха наново. Призори съвсем неочаквано започнаха пак да се любят, мълчаливо, някак устремно, целенасочено, съвсем различно от предишното игриво сношение; а после станаха, все така без да си кажат нито дума, изкъпаха се в прохладното поточе, облякоха се и тръгнаха през града към странноприемницата. Когато яркото око на слънцето се издигна високо над Пидруид, по улиците все още се клатушкаха гуляйджии с помътени очи.
10
По настояване на Карабела Валънтайн се довери на Слийт, и му разказа за съня си и за последвалия разговор. Дребният белокос жонгльор слушаше замислено, без нито за миг да го прекъсне, и погледът му ставаше все по-сериозен.
Когато Валънтайн свърши, той му рече:
— Трябва да потърсиш съвет от някой съногадател. Посланието е твърде знаменателно, за да бъде пренебрегнато.
— Значи мислиш, че е послание?
— Възможно е — отговори Слийт.
— От краля?
Слийт разпери ръце и се загледа във връхчетата на пръстите си.
— Би могло и да бъде. Ще трябва да чакаш и да внимаваш много. Кралят никога не праща обикновени послания.
— Но може да е и от Господарката — предположи Карабела. — Жестокостта на съня не бива да ни заблуждава. Господарката праща жестоки сънища, когато нуждата го изисква.
— А някои сънища — рече Слийт с усмивка — не идват нито от Господарката, нито от Краля, а от недрата на собственото ни замъглено съзнание. Кой може да каже сам? Валънтайн, срещни се със съногадател.
— Ще ми помогне ли съногадател да намеря спомените си?
— Да, съногадател или магьосник. Ако сънищата не могат да послужат като указание за миналото ти, нищо не ще ти помогне.
— Освен това — вметна Карабела — толкова силен сън не бива да остава неизследван. Трябва да се има предвид твоята отговорност. Ако един сън налага действие и ти решиш да не извършиш това действие… — Тя повдигна рамене. — Душата ти ще отговаря за това, и то скоро. Потърси си съногадател, Валънтайн.
— Аз пък се надявах — каза Валънтайн на Слийт, — че ти разбираш от тия неща.
— Аз съм жонгльор. Намери си гадател.
— Можеш ли да ми препоръчаш някого в Пидруид?
— Скоро ще напуснем Пидруид. Почакай да се отдалечим на няколко дена път от града. Дотогава ще имаш по-богати сънища, за да ги разкажеш на гадател.
— Питам се дали това е послание — рече Валънтайн. — И то от Краля? Та какво го интересува Краля на сънищата един скитник като мен? Според мен това едва ли е възможно. При двайсетте милиарда жители на Маджипур как би могъл Кралят да намери време да се занимава с други, освен с най-важните?
— В Сувраел — каза Слийт, — в двореца на Краля на сънищата, има големи машини, които следят целия този свят и всяка нощ пращат послания в главите на милиони хора. Кой знае как се подбират тези милиони? Когато сме деца, ни дават едно обяснение и зная, че в него има истина: поне веднъж, преди да си отидем от тоя свят, всеки от нас и всички до един ще усетим досега на Краля на сънищата до душата си. Зная, че това е ставало и с мен.
— С теб ли?
— Неведнъж — Слийт докосна провисналата си бяла корава коса. — Да не мислиш, че съм се родил беловлас? Една нощ, когато лежах на хамак в джунглите край Нарабал, тогава не бях жонгльор, Кралят се приближи до мен, докато спях, и вложи предписания в душата ми, и когато се събудих, косата ми беше ей така бяла. Бях на двайсет и три години.
— Предписания ли? — измънка Валънтайн. — Какви предписания?
— Предписания, които правят косата на човека от черна на бяла между смрачаване и зори — заяви Слийт. Очевидно той не желаеше да каже нищо повече. Изправи се на крака и погледна утринното слънце, сякаш да провери докъде се е издигнало. — Смятам, че засега говорихме достатъчно, приятелю. Има на празненството още крони, които трябва да се спечелят. Искаш ли да научиш няколко нови номера, преди Залзан Кавол да ни е пратил на работа?
Валънтайн кимна в знак на съгласие. Слийт взе топки и бухалки; излязоха на двора.
— Гледай — каза Слийт и застана точно зад Карабела. Тя държеше две топки в дясната си ръка, той — една в лявата, и двамата се прегърнаха през кръста с другите си ръце. — Това е жонглиране с една ръка — рече Слийт. — Просто е дори за начинаещи, но изглежда крайно сложно. — Карабела подхвърли; Слийт подхвърли и улови; те веднага влязоха в ритъма на размяната, като леко мятаха топките напред-назад — бяха едно цяло с четири крака, два мозъка и две жонглиращи ръце. „Наистина изглежда трудно“, помисли си Валънтайн. Слийт подвикна: — А сега ни подай бухалките!
Докато Валънтайн подхвърли всяка бухалка с бърз, рязък замах в дясната ръка на Карабела, тя разработи това в поредица — едно, две, три, докато най-после топки и бухалки захвърчаха от нея към Слийт и от Слийт към нея в зашеметяваща каскада. Валънтайн знаеше от собствените си опити колко трудно беше да се борави с толкова много предмета. Надяваше се, че след още няколко седмици пет топки щяха да бъдат във възможностите му; вероятно скоро щеше да може да работи и с четири бухалки; но да боравиш с по три едновременно и да координираш това полужонглиране беше подвиг, който го смайваше и възхищаваше. И както разбра с учудване, будеше у него и ревност, защото Слийт притискаше тялото си плътно о Карабела, образувайки с нея единен организъм, а само преди няколко часа тя бе лежала с Валънтайн до потока в пидруидския парк.
— Опитай — каза Слийт.
Той се дръпна настрана, а Карабела застана пред Валънтайн, ръка срещу ръка. Работеха само с три топки. Отначало Валънтайн се затрудняваше, когато преценяваше височината и силата на хвърлянията си, и понякога запращаше топката извън обсега на Карабела, но за десет минути му хвана цаката, а след петнайсет вече работеха заедно така гладко, като че от години бяха изпълнявали този номер. Слийт го насърчаваше с шумни ръкопляскания.
Появи се един от скандарите, не Залзан Кавол, а брат му Ерфон, който дори за скандар беше кисел и хладен.
— Готови ли сте? — запита той дрезгаво.
Този следобед трупата игра в частния парк на един от влиятелните пидруидски търговци, който устройваше увеселение за някакъв провинциален херцог. Карабела и Валънтайн изпълниха новия си номер — жонглиране с една ръка, скандарите извършиха нещо блестящо с чинии, кристални чаши и тигани, а като връх на всичко Слийт излезе да жонглира с вързани очи.
— Възможно ли е това? — попита Валънтайн смаян.
— Гледай! — каза Карабела.
Валънтайн гледаше, ала малцина други правеха като него, защото днес беше неделята след големите буйства на звездоден и второстепенните лордове, поръчали това представление, бяха уморена, преситена, полузаспала тайфа и номерата на наетите от тях музиканти, акробати и жонгльори им бяха омръзнали. Слийт пристъпи напред, държейки три бухалки, и зае твърда, уверена стойка, постоя за миг с кривната глава, сякаш слушаше вятъра, който вее между световете, а после, като затаи внезапно дъх, започна да хвърля.
Залзан Кавол загърмя:
— Двайсетгодишна практика, лордове и дами на Пидруид! За това е нужен най-остър слух! Той долавя триенето на бухалките във въздуха, докато летят от ръка в ръка!
Валънтайн се чудеше как е възможно дори с най-остър слух да доловиш нещо при глъчката на разговорите, звъна на чиниите и гръмогласните демонстративни оценки на Залзан Кавол, ала Слийт не направи нито една грешка. Личеше, че жонглирането е трудно дори за него: обикновено той работеше равномерно като машина, неуморно като тъкачен стан, но сега ръцете му се движеха с внезапни резки подскоци и залитания напред, хващаше бързо въртящата се почти извън обсега му бухалка и грабваше с отчаяна бързина другата, която бе паднала твърде надалеч. И все пак това жонглиране беше истинско чудо. Като че ли Слийт имаше в главата си някаква карта с разположението на всяка от движещите се бухалки и протягаше ръка натам, откъдето очакваше да падне бухалка, и я намираше точно там или някъде съвсем наблизо. Той изпълни десет, петнайсет, двайсет размени с бухалките, а после прибра и трите до гърдите си, махна превръзката от очите си и направи нисък поклон. Тук-там изръкопляскаха. Слийт стоеше неподвижен. Карабела се приближи до него и го прегърна, Валънтайн го тупна силно по рамото и трупата напусна сцената.
В съблекалнята Слийт трепереше от напрежение, капки пот лъщяха по челото му. Той гълташе огнено вино без никаква задръжка, сякаш то беше нищо.
— Обърнаха ли внимание? — запита той Карабела. — Забелязаха ли поне?
— Някои — отвърна тя тихо.
Слийт се изхрачи.
— Свине! Блейви! Не могат дори да прекрачат от единия до другия край на стаята, а си седят и бръщолевят, когато… когато един артист… когато…
Никога досега Валънтайн не бе виждал Слийт ядосан. Той заключи, че това сляпо жонглиране действа на нервите. Улови почервенелия Слийт за двете рамене и се наклони към него.
— Важното е — произнесе се убедено — проявата на умение, а не държането на публиката. Ти беше съвършен.
— Не съвсем — каза Слийт мрачно. — Синхронизацията…
— Ти беше съвършен — настояваше Валънтайн. — Владееше напълно положението. Беше великолепен. Има ли значение за теб какво говорят или вършат едни пияни търговци! За техните души или за своята си изучил това изкуство?
Слийт успя да се усмихне слабо.
— Сляпото жонглиране дълбае дълбоко в душата.
— Не искам да те виждам да страдаш така, приятелю.
— Попремина ми. Вече се чувствам малко по-добре.
— Ти сам си причини това страдание — каза Валънтайн. — Неразумно беше да се подлагаш на такова изтезание. Повтарям: ти беше съвършен и нищо друго не е важно. — Обърна се към Шанамир. — Върви в кухнята да видиш има ли месо и хляб за нас. Слийт се потруди здравата. Нуждае се от подкрепление, а само огненото вино не е достатъчно.
Сега Слийт изглеждаше просто уморен, а не напрегнат и ядосан. Той протегна ръка.
— Ти имаш топла и добра душа, Валънтайн. Духът ти е благ и слънчев.
— Твоето страдание накара и мен да страдам.
— Ще сдържам по-добре гнева си — заяви Слийт. — А ти си прав, Валънтайн: ние жонглираме за себе си. Те са случайни. Не биваше да забравям това.
Още два пъти Валънтайн видя в Пидруид да се изпълнява сляпо жонглиране, още два пъти видя Слийт да слиза горделиво от сцената, вкочанен и изтощен. Валънтайн разбра, че вниманието на зрителите няма нищо общо с умората на Слийт. Всичко беше дяволски трудно и малкият човечец плащаше скъпо за умението си. Когато Слийт страдаше, Валънтайн правеше всичко възможно да му вдъхне утешение и сила. Голямо удоволствие беше за Валънтайн да помага така на другаря си.
И още два пъти Валънтайн имаше загадъчни сънища. Една нощ му се яви понтифексът и го покани в Лабиринта; той влезе вътре и тръгна по безбройните му коридори и заплетени ходове, и пред него заплува като блуждаещ огън образът на мършавия стар Тиеверас, който го поведе напред, към центъра, докато най-сетне стигна до някакво вътрешно помещение на големия лабиринт и понтифексът внезапно изчезна, и Валънтайн остана сам в една празнота от студена зелена светлина, загуби опората под краката си и започна да пада безспирно към центъра на Маджипур. А през другата нощ беше самият коронал, който минаваше с колесницата си през Пидруид; той му махна и го покани да поиграят на шашки; те хвърляха заровете и движеха пуловете, ала играеха с шепа избелели кокалчета на пръсти и когато Валънтайн попита чии са тези кокалчета, лорд Валънтайн се засмя, подръпна коравата черна брада, която обрамчваше лицето му, впи блестящите си пронизителни очи в него и рече: „Погледни ръцете си“ — и когато Валънтайн погледна, ръцете му бяха без пръсти, на китките му имаше само розови топчета.
И този път Валънтайн сподели тези сънища с Карабела и Слийт. Но те не можаха да му ги изтълкуват, само повториха съвета си да отиде при някоя жрица от света на сънищата, когато напуснат Пидруид.
Сега заминаването беше близко. Празненствата завършваха; корабите на коронала вече не стояха в пристанището, хората от провинцията тръгнаха от столицата към домовете си и пътищата се задръстиха от този отлив. Залзан Кавол нареди на трупата си да приключи тази сутрин каквато работа й остава да върши в Пидруид, защото в морскиден следобед щяха да се отправят на път.
Въпреки това съобщение Шанамир остана необикновено тих и унил. Валънтайн забеляза лошото настроение на момчето.
— Мислех, че ще гориш от желание час по-скоро да тръгнеш на път. Ала градът ти се вижда толкова интересен, че не искаш да го напуснеш, а?
Шанамир поклати глава.
— Мога да замина по всяко време.
— Тогава какво има?
— Нощес сънувах баща си и братята си.
Валънтайн се усмихна.
— Вече тъгуваш за вкъщи, а дори не си излязъл от провинцията?
— Не тъгувам за вкъщи — отвърна Шанамир мрачно. — Те бяха завързани и лежаха на пътя, а аз карах стадо ездитни добичета, и ми викаха за помощ, ала продължих да карам стадото през безпомощните им тела. Не е нужно човек да бъде съногадател, за да разбере такъв сън.
— Значи е чувство за вина, че си изоставил задълженията си вкъщи?
— Чувство за вина? Да. Парите! — каза Шанамир. В гласа му имаше острота, сякаш беше възрастен мъж, който се мъчи да обясни нещо на несхватливо дете. Той се потупа по кръста. — Парите, Валънтайн. Нося тук около сто и шейсет рояла от продажбата на добичетата, забрави ли това? Цяло състояние! Достатъчно, за да издържам семейството си през цялата тази година и част от следващата! Те разчитат да се върна благополучно във Фолкинкип с тези пари.
— А ти смяташе да не им ги дадеш?
— Аз съм нает от Залзан Кавол. Ами ако пътят му е в друга посока? Докато занеса парите вкъщи, може вече да не ви намеря, щом ще скитате из Зимроел. Ако пък тръгна с жонгльорите, все едно че ще открадна от баща си парите, които той очаква и от които се нуждае. Разбираш ли?
— Лесно може да се намери изход — рече Валънтайн. — На какво разстояние оттук е Фолкинкип?
— Два дена при бърз ход, а обикновено три дена.
— Съвсем близо е. Сигурен съм, че Залзан Кавол още не е определил маршрута си. Ей сега ще му поговоря. За него всички градове са еднакви. Ще го склоня да поемем оттук към Фолкинкип. Когато се приближим до чифлика на баща ти, ще се измъкнеш през нощта, скришом ще дадеш парите на някой от братята си и преди зори пак ще се върнеш при нас. И тогава няма да те измъчва чувство за вина, и ще бъдеш свободен да продължим заедно.
Шанамир се облещи.
— Мислиш ли, че ще успееш да издействаш такава услуга от този скандар? Как?
— Бих могъл да се опитам.
— Поискаш ли му нещо, ще те повали на земята в яда си. Не желае никой да се меси в плановете му, както и ти не би позволил на ято блейви да решава какво да правиш.
— Остави ме да поговоря с него — каза Валънтайн — и ще видим тогава. Имам основание да мисля, че Залзан Кавол не е толкова лош по душа, колкото се представя. Къде е той?
— Занимава се с фургона си, готви го за пътуването. Знаеш ли къде е фургонът?
— Към брега — рече Валънтайн. — Да. Знам.
Жонгльорите пътуваха между градовете с чудесен фургон, настанен на едно празно място на няколко пресечки от странноприемницата, защото беше твърде широк, за да може да се прекара през тези тесни улички. Той беше внушителна и разкошна кола, красива и величествена, която занаятчии от една от вътрешните провинции бяха направили много майсторски. Основният скелет на фургона се състоеше от дълги светли греди от леко, гъвкаво крилато дърво, изкусно нацепени на широки извити летви, слепени с безцветно ароматично лепило и съединени с гъвкави пръчки от върби, растящи в южните блата. На тази изящна арматура бяха опънати листове щавена стикова кожа, пришити един за друг с дебели жълти влакна, взети от хрущялестите тела на стиковете.
Когато се приближи сега до него, Валънтайн завари Ерфон Кавол и още един от скандарите, Гибор Хаерн, да смазват старателно ремъците на хамутите на фургона, а отвътре долитаха дрезгави, бумтящи викове на гняв, толкова гръмовити и яростни, че фургонът сякаш се клатеше насам-натам.
— Къде е брат ти? — попита Валънтайн.
Гибор Хаерн кимна навъсено, към фургона.
— Не е благоразумно да влизаш тъкмо сега.
— Имам работа с него.
— Той също има работа — каза Ерфон Кавол — с крадливия малък магьосник, комуто плащаме да ни води из провинциите, а иска да ни зареже в Пидруид точно когато се готвим да тръгваме. Влез, щом искаш, но ще съжаляваш.
Гневните викове от фургона станаха още по-кресливи. Внезапно вратата на фургона се отвори рязко и оттам изскочи някаква дребна фигура — съсухрен стар врун, не по-голям от играчка, кукла, малко, леко като перо създание с тънки, подобни на пипала крайници, с бледозеленикава кожа и големи златисти очи, в които сега проблясваше страх. Петно от нещо, което би могло да бъде светложълта кръв, покриваше костеливата буза на вруна точно до човекоподобната му уста.
След миг се появи и Залзан Кавол — страшна фигура на вратата, с настръхнала от гняв козина, големите му, подобни на кошници ръце цепеха безсилно въздуха. Той викна на братята си:
— Хванете го! Не му позволявайте да избяга!
Ерфон Кавол и Гибор Хаерн се изправиха тромаво и образуваха космата стена, която препречи пътя на вруна. Малкото същество, хванато като в капан, уплашено, се спря, завъртя се и се хвърли в коленете на Валънтайн.
— Господарю — зашепна вкопчилият се здраво врун, — защити ме! Той е луд и ще ме убие в гнева си!
— Задръж го там, Валънтайн — каза Залзан Кавол.
Скандарът пристъпи напред, но Валънтайн избута свилия се врун зад гърба си, за да го скрие, и погледна Залзан Кавол право в очите.
— Овладей се, моля те. Убиеш ли този врун, ще останем завинаги в Пидруид.
— Аз не искам да го убивам — изръмжа Залзан Кавол. — Нямам желание да получавам години наред отвратителни послания.
Врунът промълви с треперещ глас:
— Той не иска да ме убива, само да ме запокити с все сила в някоя стена.
— Защо се карате? — попита Валънтайн. — Може да успея да ви помиря.
Залзан Кавол се намръщи.
— Този спор не те засяга. Махни се от пътя ми, Валънтайн.
— Няма да се махна, докато не усмириш гнева си.
Очите на Залзан Кавол пламнаха. Той пристъпи напред, докато стигна само на няколко крачки от Валънтайн и Валънтайн усети усилената от гнева миризма на косматия скандар. Залзан Кавол продължаваше да кипи. Може да запокити и двама ни в стената, помисли си Валънтайн. Ерфон Кавол и Гибор Хаерн гледаха отстрана: сигурно никога досега не бяха виждали някой да се възпротиви на брат им. Настъпи продължително мълчание. Ръцете на Залзан Кавол потръпваха конвулсивно, но той остана закован на място.
Най-после каза:
— Този врун е магьосникът Аутифон Делиамбър, когото наех да ми показва пътищата из вътрешността на страната и да ме пази от хитростите на преобразяващите се. Цяла седмица празнува в Пидруид за моя сметка; време е вече да тръгваме, а той ми казва да съм си намерел друг водач, понеже не му се пътувало от село на село. Така ли според теб се изпълняват договорите, магьоснико?
Врунът отговори:
— Аз съм стар и уморен, магиите ми са вече изтъркани и понякога ми се струва, че започвам да забравям пътищата. Но ако още желаеш, ще те придружавам както досега, Залзан Кавол.
Скандарът гледаше смаяно.
— Какво?
— Промених решението си — произнесе Аутифон Делиамбър угоднически, като пусна краката на Валънтайн, в които се бе вкопчил от страх, и се подаде иззад него. Врунът свиваше и пак разпущаше многобройните си гъвкави безкостни ръце, сякаш те се бяха освободили от сковаващата ги уплаха, и вдигна смело очи към исполинския скандар. — Ще се придържам към договора си — заяви той.
Залзан Кавол заговори озадачено:
— Час и половина се кълнеше, че ще останеш тук, в Пидруид, не обръщаше внимание на молбите ми, не обръщаше внимание дори на заплахите ми и толкова ме ядоса, че бях готов да те направя на пихтия, от което щяхме да си изпатим страшно и двамата, защото умрелите магьосници са лоши слуги и Кралят на сънищата ще ме тормози ужасно за такова деяние, а ти продължаваше да се инатиш, да отхвърляш договора и ми заяви да си търся другаде водач. Ала сега изведнъж вземаш думите си назад?
— Така е.
— Ще имаш ли добрината да ми кажеш защо?
— Няма причина — отговори врунът, — освен може би това, че този млад човек ми харесва, че се възхищавам от смелостта му, от добрината му и от топлотата на душата му, и тъй като той тръгва с теб, и аз ще дойда с тебе заради него и поради никаква друга причина. Това задоволява ли любопитството ти, Залзан Кавол?
Скандарът заръмжа, запръска слюнки от яд и замаха яростно с външния си чифт ръце, сякаш се мъчеше да ги измъкне от оплели ги лиани „птича мрежа“. За миг изглеждаше, като че ще избухне в нов изблик на неудържим гняв, че се сдържа само с огромно усилие.
Най-после каза:
— Махни се от очите ми, магьоснико, докато така или иначе не съм те запокитил в някоя стена. И нека Божественият да пази живота ти, ако не бъдеш тук следобед, за да тръгнеш с нас.
— Във втория час след пладне — изрече Аутифон Делиамбър вежливо. — Ще бъда точен, Залзан Кавол. — И добави към Валънтайн: — Благодаря ви, че ме защитихте. Аз съм ви задължен и ще ви се отплатя по-скоро, отколкото очаквате.
Врунът се измъкна бързо. След малко Залзан Кавол каза:
— Глупаво постъпи, че се намеси, Валънтайн. Можеше да се стигне до бой.
— Знам.
— Ами ако бях наранил и двама ви?
— Усещах, че ще усмириш гнева си. И излязох прав, нали?
Залзан Кавол го дари с мрачната си скандарска усмивка.
— Вярно, усмирих гнева си, но единствено защото бях толкова смаян от дързостта ти, че се спрях от изненада. Още един миг… или ако Делиамбър бе продължил да ми се репчи…
— Но той се съгласи да изпълни договора — изтъкна Валънтайн.
— Вярно, съгласи се. И мисля, че в случая и аз съм ги задължен. Наемането на нов водач можеше да ни забави с няколко дена. Благодаря ти, Валънтайн — произнесе Залзан Кавол с непохватна вежливост.
— Наистина ли се чувстваш задължен към мен?
Скандарът внезапно настръхна от подозрение.
— Какво искаш да кажеш?
— Трябва ми една малка услуга от теб. Щом съм ти услужил, може ли сега и аз на свой ред да ти поискам нещо?
— Кажи. — Гласът на Залзан Кавол беше леден.
Валънтайн пое дълбоко дъх.
— Момчето Шанамир е от Фолкинкип. Преди да тръгне с нас, трябва да свърши там една наложителна работа. Въпрос на семейна чест.
— Е, тогава нека отиде във Фолкинкип, пък ще се присъедини отново към нас, където и да сме.
— Бои се, че няма да може да ни намери, ако се отлъчи.
— Какво искаш, Валънтайн?
— Да нагласиш маршрута ни така, че да минем на няколко часа път от дома на момчето.
Залзан Кавол се втренчи злобно във Валънтайн. Каза студено:
— Веднъж водачът ми заявява, че договорът му с мен бил невалиден, после един жонгльор чирак ме възпира да не му видя сметката, а след това пък ме моли да наглася пътуването си така, че да спася семейната чест на някакъв си гледач на добитък. Твърде много е за един ден, Валънтайн.
— Ако нямаш спешни ангажименти другаде — изрече Валънтайн с надежда, — Фолкинкип е само на два-три дена път на североизток. А момчето…
— Стига! — кресна Залзан Кавол. — Добре де, ще минем през Фолкинкип. Но после — никакви услуги повече. А сега ме остави на мира. Ерфон! Хаерн! Готов ли е фургонът за път?
11
Фургонът на трупата на Залзан Кавол беше толкова великолепен отвън, колкото и отвътре. Подът беше от тъмни лъскави дъски от дървото нощоцвет, полирани с блестящ лак и скрепени една за друга с ненадминато майсторство. Отзад, в отделението за пътници, от сводестия покрив висяха изящни нанизи от изсушени семена и пискюли, а стените бяха покрити с кожени драперии със спираловидни рисунки, заплетени инкрустации, знамена от тънък като воал материал. Макар и не твърде просторно, в него имаше място за петима-шестима души със скандарски ръст. Средата на кабината беше предназначена за складиране на лични вещи, пътнически сандъци, пакети и жонгльорски принадлежности — целият багаж на трупата, а отпред, на издигната капра под открито небе, се намираше мястото на коларя, достатъчно широко за двама скандари или трима човеци.
Колкото огромен и разкошен да беше фургонът, кола, достойна за херцог и дори за коронал, като цяло той беше ефирен и лек, достатъчно лек, за да се носи върху отвесен стълб топъл въздух, произвеждан от магнитни ротори, които се въртяха в търбуха му. Докато Маджипур се въртеше около оста си, дотогава щяха да се въртят и роторите, а когато роторите се завъртяха, фургонът щеше да лети почти на цяла стъпка от земята и лесно можеше да бъде теглен от един впряг ездитни животни.
Късно сутринта привършиха товаренето на багажа си в колата и влязоха в странноприемницата да обядват. Валънтайн с учудване видя как в този момент се появи хджортът с оранжевите мустаци и седна до Залзан Кавол. Скандарът тупна с юмрук по масата, за да му обърнат внимание, и изрева:
— Запознайте се с нашия нов домакин! Това е Виноркис, който ще ми помага в сметките, ще се грижи за имуществото ни и ще се занимава с всевъзможните дребни работи, за които сега отговарям аз.
— О, не — промърмори Карабела под нос. — Нима е наел хджорт? Онова плашило, което ни зяпа вече цяла седмица?
Виноркис се усмихна с противната си хджортска усмивка, показвайки троен ред жилави като гума дъвкателни хрущяли, и се озърна с облещени очи.
— Значи сериозно говореше, когато казваше, че ще се присъединиш към нас! — възкликна Валънтайн. — Аз пък го помислих за шега, това за жонглирането с цифри.
— Всеизвестно е, че хджортите никога не се шегуват — произнесе Виноркис тържествено и избухна в гръмогласен смях.
— Но какво става с търговията ти с хайгусови кожи?
— Продадох всичката си стока на пазара — отговори хджортът. — Помислих си за вас, че не знаете къде ще бъдете утре и пет пари не давате за това. Възхитих се. Завидях ви дори. Запитах се: „Цял живот ли ще търгуваш с хайгусови кожи, Виноркис, или ще опиташ нещо ново? Може би скитнически живот?“ И така предложих услугите си на Залзан Кавол, когато случайно дочух, че имал нужда от помощник. И ето ме тук!
— Да, тук си — каза Карабела кисело. — Добре дошъл!
След обилно ядене се стегнаха за път. Шанамир изведе от обора четирите добичета на Залзан Кавол, говорейки им кротко и усмирително, докато скандарите връзваха хамутите им. Залзан Кавол пое юздите; брат му Хейтраг седна до него, а Аутифон Делиамбър се промъкна до тях. Шанамир, яхнал своето добиче, яздеше до фургона. Валънтайн се качи в уютното, разкошно пътническо отделение заедно с Карабела, Виноркис, Слийт и останалите четирима скандари. Доста време трябваше да нагласяват ръцете и краката си така, че всекиму да бъде удобно.
— Дий! — подвикна Залзан Кавол рязко и потеглиха.
Минаха през Фолкинкипската порта и поеха на изток по главното шосе, през което Валънтайн бе влязъл в Пидруид точно преди една седмица, в луненден.
Над крайбрежната равнина тегнеше лятна жега, въздухът беше душен и влажен. Възхитителните цветове на огнените палми вече започваха да вехнат и да капят и пътят беше осеян с опадали като пурпурни снежинки венчелистчета. Фургонът имаше няколко прозореца — тънки, корави листа от най-доброкачествена стикова кожа, грижливо съчетани, напълно прозрачни — и сред необикновената тържествена тишина Валънтайн гледаше как Пидруид се смалява и изчезва — този голям град с единайсет милиона жители, където бе жонглирал пред коронала, вкусил чудновати вина и пикантни храни и прекарал празнична нощ в обятията на тъмнокосата Карабела.
А сега пътят лежеше открит пред него и кой знае какви скитания го очакваха, какви приключения щеше да преживее?
Той нямаше определен план и все пак беше готов за всякакви планове. Ръцете го сърбяха да жонглира пак, да усвои нови тънкости, да престане да бъде чирак, да участва със Слийт и Карабела в най-сложни номера и може би дори да жонглира със самите скандари. Слийт го бе предупредил: само майстор може да рискува да жонглира с тях, защото двойните чифтове ръце им даваха предимство, на което никой човек не би могъл да се надява да противодейства. Но Валънтайн бе видял как Слийт и Карабела хвърлят със скандарите и може би след време и той щеше да го върши не по-лошо от тях. „Голяма амбиция!“ — помисли си той. Какво повече би могъл да желае, освен да стане майстор, достоен да жонглира със Залзан Кавол и братята му!
Карабела заговори:
— Изглеждаш толкова щастлив, Валънтайн.
— Така ли?
— Като слънцето. Лъчезарен. От теб струи светлина.
— Жълтата коса — каза той добродушно. — Тя създава такава илюзия.
— Не. Не. Внезапна усмивка…
Той стисна ръката й.
— Мислех си за пътя, който ни предстои. Волен и здрав живот. Скитане насам-натам из Зимроел, спиране за представления и усвояване на нови номера. Аз искам да стана най-добрият жонгльор човек в Маджипур!
— Имаш добра възможност — обади се Слийт. — Природните ти дарби са огромни. Нужна ти е само тренировка.
— За това разчитам на теб и на Карабела.
Карабела каза тихо:
— А докато ти си мислел за жонглиране, Валънтайн, аз пък мислех за теб.
— И аз за теб — прошепна той сконфузен. — Но ме беше срам да го кажа гласно.
Сега фургонът бе стигнал до лъкатушещия планински път, който водеше нагоре към голямото вътрешно плато. Той се изкачваше бавно. На места пътят правеше такива остри завои, че фургонът едва можеше да ги мине, ала Залзан Кавол, толкова опитен колар, колкото и жонгльор, измъкваше колата благополучно от всяко трудно положение. Скоро се озоваха на билото. Далечният Пидруид сега изглеждаше като карта на себе си, сплескан и скъсен, прилепен о брега. Въздухът тук горе беше по-сух, но не особено хладен и в късния следобед слънцето припичаше ужасно, сипеше мумифициращ зной, от който нямаше спасение до залез.
Тази нощ спряха в едно прашно село на платото по пътя за Фолкинкип. Валънтайн бе споходен отново от тревожен сън, докато лежеше на бодливия сламеник: пак беше сред властниците на Маджипур. В единия край на огромна кънтяща зала с каменен под стоеше на трон понтифекса, в другия — короналът, а на тавана беше вградено едно страшно светло око като малко слънце, което хвърляше безпощадна бяла светлина. Валънтайн носеше някакво послание от Господарката на острова, но не беше сигурен на кого трябва да го предаде — на понтифекса или на коронала, и до когото и от властниците да се приближеше, той все се отдръпваше в безкрая, когато Валънтайн пристъпяше към него. Цяла нощ се мъкна напред-назад по този студен хлъзгав под, протягаше умолително ръце ту към единия, ту към другия властник и те винаги се отдалечаваха от него.
На следната нощ в един град в покрайнините на Фолкинкип пак сънува понтифекса и коронала. Този сън беше мъгляв и Валънтайн не си спомняше нищо от него, само му се мержелееха образи на страшни кралски особи, огромни тържествени сборища и несполучливи опити за общуване. Събуди се с чувство на дълбоко и мъчително недоволство. Несъмнено му се явяваха сънища с огромно значение, но беше безпомощен да ги изтълкува.
— Властниците те преследват и няма да те оставят на мира — каза Карабела на сутринта. — Сякаш си вързан за тях със здрави въжета. Не е естествено да сънуваш толкова често такива влиятелни особи. Според мен това сигурно са послания.
Валънтайн кимна.
— Дори в най-голямата дневна жега ми се струва, че усещам студените ръце на Краля на сънищата да притискат слепоочията ми. А когато затворя очи, пръстите му проникват чак в душата ми.
В очите на Карабела проблесна тревога.
— Сигурен ли си, че това са негови послания?
— Не, не съм сигурен. Но мисля…
— Може би Господарката…
— Господарката праща по-приятни, по-спокойни сънища, така поне смятам аз — рече Валънтайн. — Много се опасявам, че това са послания на Краля. Но какво иска от мен? Какво престъпление съм извършил?
Тя свъси вежди.
— Валънтайн, във Фолкинкип върви при гадател, както обеща.
— Да, ще потърся такъв.
Към разговора неочаквано се присъедини Аутифон Делиамбър.
— Може ли да направя една препоръка?
Валънтайн не бе забелязал приближаването на сбръчкания дребен врун. Той погледна надолу учуден.
— Прощавайте — заговори магьосникът, без да се церемони. — Случайно дочух какво си приказвате. Значи смяташ, че те безпокоят послания?
— Нищо друго не биха могли да бъдат.
— Сигурен ли си?
— В нищо не съм сигурен. Дори в името си, нито в твоето име, нито кой ден от седмицата сме.
— Посланията рядко са неясни. Обикновено знаем извън всякакво съмнение кога говори Кралят и кога Господарката — каза Делиамбър.
Валънтайн поклати глава.
— Тия дни съзнанието ми е замъглено. В нищо не съм сигурен. Но тези сънища ме безпокоят и трябва да получа разяснения, макар че почти не проумявам как да формулирам въпросите си.
Врунът посегна да улови ръката на Валънтайн с едно от нежните си, сложно разклонени пипала.
— Довери ми се. Твоето съзнание може да е замъглено, но моето не е и аз те виждам ясно. Името ми е Делиамбър, а твоето — Валънтайн, и днес сме петиден от деветата седмица на лятото, а във Фолкинкип живее съногадателката Тизана, която ми е близка приятелка, тя ще ти помогне да намериш верния път. Върви при нея и кажи, че й пращам поздрави и благопожелания. Време е да започнеш да се оправяш от нещастието, което те е сполетяло, Валънтайн.
— Нещастие? Нещастие ли? Какво нещастие?
— Върви при Тизана — повтори Делиамбър твърдо.
Валънтайн потърси Залзан Кавол, който разговаряше с някакъв жител на селото. Най-после скандарът свърши и се обърна към Валънтайн, който каза:
— Моля да ме пуснеш да прекарам вечерта на звездоден отделно от трупата, във Фолкинкип.
— Пак ли е въпрос на семейна чест? — попита Залзан Кавол иронично.
— Въпрос на частна работа. Може ли?
Скандарът отговори със сложно повдигане на четирите си рамене.
— Има нещо странно у теб, нещо, което ме безпокои. Но нека бъде волята ти. И без това утре ще играем на търговския панаир във Фолкинкип. Преспи, където искаш, но бъди готов за път рано сутринта в неделя, ясно ли ти е?
12
Фолкинкип като град не представляваше нищо в сравнение с огромния, просторен Пидруид, но все пак не беше съвсем незначителен, околийски център, който служеше за столица на доста обширен земеделски район. В самия Фолкинкип и около него живееха може би три четвърти милион души, а в заобикалящата го селска област — пет пъти повече. Но в този град темпото на живота беше различно от това в Пидруид, забеляза Валънтайн. Възможно е причината да се криеше в разположението му на това сухо, знойно плато, вместо край мекия и влажен бряг; но хората тук се движеха бавно, бяха флегматични, неприпряни.
Младежът Шанамир ги напусна в звездоден. Всъщност той се бе измъкнал скришом още предната нощ, за да се добере до бащиния си чифлик, който се намираше на няколко часа път северно от града; там, каза той на Валънтайн на другата сутрин, оставил парите, припечелени в Пидруид, и бележчица, с която съобщавал, че тръгва да търси приключения и мъдрост, и успял да се измъкне пак, без да го забележат. Но не очакваше баща му да приеме леко лишаването си от такава опитна и полезна работна ръка и се опасяваше, че общинските проктори ще тръгнат да го дирят. Шанамир възнамеряваше да прекара останалата част от престоя си във Фолкинкип скрит във фургона. Валънтайн обясни това на Залзан Кавол, който се съгласи с обичайното си кисело добродушие.
Този следобед жонгльорите пристигнаха с бодра маршова стъпка на панаира, Карабела и Слийт крачеха начело, той думкаше барабан, а тя удряше дайре и пееше песничка:
Но през тоя ден Валънтайн не чувстваше нито лекота, нито захлас и жонглираше лошо. Беше напрегнат и неспокоен от твърде много нощи на тревожен сън, а и разпален от амбиции, които надвишаваха сегашните му умения и го караха да се увлича. Два пъти изпусна бухалки, но Слийт го бе научил да се преструва, че това е част от номера, и публиката сякаш му прости. По-трудно беше сам да си прощава. Той се промъкна намръщен до една сергия за продажба на вино, докато скандарите застанаха в средата на сцената.
Наблюдаваше ги от разстояние как работят — шестте огромни космати същества кършеха двайсет и четирите си ръце в точни и безупречни фигури. Всеки жонглираше с по седем ножа, като непрекъснато хвърляше и хващаше други, и ефектът беше поразителен, напрежението — крайно, и мълчаливата размяна на остри оръжия се точеше безспир. Спокойните граждани на Фолкинкип бяха слисани.
Колкото повече наблюдаваше скандарите, толкова повече Валънтайн съжаляваше за собственото си нескопосано изпълнение. След Пидруид той бе жадувал да се яви отново пред публика — ръцете го сърбяха да усети досега на бухалки и топки — и когато най-сетне му бе дадена тази възможност, той се бе изложил. Но това нямаше значение. Ще има и други пазарища, и други панаири. Година след година трупата щеше да скита из целия Зимроел и той щеше да блесне, да смайва зрителите, те щяха да викат за Валънтайн жонгльора, да искат бис след бис, докато самият Залзан посинее от завист. Цар на жонгльорите, да, монарх, коронал на артистите! Защо не? Той имаше дарба. Валънтайн се усмихна. Лошото му настроение минаваше. Дали от виното, или пък присъщото му добро разположение вземаше връх? В края на краищата той се занимаваше с това изкуство само от една седмица, а погледнете какво бе постигнал вече! Кой би могъл да каже какви чудеса щеше да върши с очите и ръцете си, когато оставеше зад себе си една или две години практика?
Аутифон Делиамбър беше до него.
— Ще намериш Тизана в Улицата на продавачите на вода — каза дребният магьосник. — Тя те очаква да се явиш скоро.
— Да не би да си й говорил за мене?
— Не — отвърна Делиамбър.
— Но тя ме очаква. Аха! С магия, а?
— Нещо подобно — рече врунът, извивайки крайниците си по врунски така, че да изобрази свиване на рамене. — Върви по-скоро при нея.
Валънтайн кимна. Погледна отсреща: скандарите бяха свършили, Слийт и Карабела демонстрираха жонглиране с една ръка. Колко изящно съгласуват движенията си, помисли той. Колко спокойни, колко уверени са, как леко се движат. И колко красива е тя. Валънтайн и Карабела не бяха се любили от празничната нощ насам, макар че понякога спяха един до друг; една седмица бе минала вече и той се чувстваше отчужден и отдалечен от нея, въпреки че тя го даряваше само с топлота и подкрепа. Тези сънища бяха проблемът, който го тормозеше и разстройваше. Значи трябваше да отиде при Тизана да му ги разтълкува, а после, може би утре, пак щеше да прегръща Карабела…
— Улицата на продавачите на вода — повтори той на Делиамбър. — Много добре. Има ли някакъв знак, с който да е отбелязано жилището й?
— Запитай — рече Делиамбър.
Когато Валънтайн тръгна, хджортът Виноркис излезе иззад фургона и каза:
— Отиваш да прекараш една нощ в града, а?
— Имам работа — отвърна Валънтайн.
— Искаш ли компания? — засмя се дрезгаво и шумно хджортът. — Бихме могли да се отбием в някоя и друга кръчма, а? Нямам нищо против да се махнем за няколко часа от цялото това фокусничество.
Валънтайн отговори неловко:
— Работата ми е такава, че трябва да я свърша сам.
Виноркис го изгледа за миг.
— Май не си много дружелюбен, а?
— Моля ти се. Точно така казах: трябва да свърша това сам. Тази вечер няма да се мъкна по кръчми, повярвай ми.
Хджортът повдигна рамене.
— Добре. Нека бъде тъй, на мен ми е все едно. Исках само да ти помогна да се повеселиш — да ти покажа града, да те заведа на някои от любимите си места…
— Друг път — каза Валънтайн бързо.
И закрачи към Фолкинкип.
Улицата на продавачите на вода се намираше лесно — това беше добре подреден град, а не средновековна бъркотия като Пидруид и на всяка голяма пресечка бяха поставени ясни и четливи карти на града, — ала намирането на дома на съногадателката Тизана ставаше по-бавно, защото улицата беше дълга и тия, които молеше да го напътят, просто сочеха през рамо на север. Той продължи упорито напред и надвечер стигна до една малка сива къщурка, покрита с шинди, в жилищен квартал далеч от пазара. На прогнилата от лошото време предна врата имаше два символа на властниците кръстосаните светкавици, които бяха знакът на Краля на сънищата, и триъгълник, вписан в триъгълник, който беше емблемата на Господарката на Острова на съня.
Тизана беше яка жена, минала средната възраст, с тромаво тяло и необикновена височина, с широко силно лице и студени проницателни очи. Косата й, гъста и разпусната, черна, но прошарена с бели нишки, висеше върху гърба й. Ръцете й, които се подаваха голи от сивата памучна женска риза, бяха здрави и мощни, макар и с провиснали люшкащи се меса. Тя изглеждаше много силна и мъдра личност.
Тизана поздрави Валънтайн по име и го покани любезно в къщата си.
— Както вече сигурно знаеш, аз ти нося поздрави и благопожелания от Аутифон Делиамбър — каза той.
Съногадателката кимна мрачно.
— Да, той ме предизвести. Този мошеник! Но въпреки всичките му дяволии заслужава си човек да получи благопожелания от него. Предай му същото и от мен.
Тя сновеше насам-натам из малката тъмна стаичка, спусна пердетата, запали три дебели червени свещи, разпали малко тамян. Мебелировката беше оскъдна, имаше само един тъкан килим с дълги влакна в сиви и черни тонове, една стара дървена маса, на която стояха свещите, и един висок скрин за дрехи в античен стил. Докато се готвеше, тя говореше:
— Аз познавам Делиамбър от близо четиридесет години, ще повярваш ли? Запознахме се на едно празненство в Пилиплок през първите дни от царуването на Тиеверас, когато в града дойде новият коронал, лорд Малибор, който се удави при лов на морски дракони. Още тогава малкият врун беше голям дявол. Докато висяхме по улиците и викахме „ура“ за лорд Малибор Делиамбър рече: „Знаеш ли, той ще умре преди понтифекса“ — така както някой би предрекъл дъжд, когато духа южнякът. Предсказанието му беше ужасно и аз му изтъкнах това. Делиамбър пет пари не даваше. Неестествено е короналът да умре пръв, а понтифексът да остане да живее още дълго. На колко години, мислиш е Тиеверас сега? На сто? Или на сто и двайсет?
— Нямам представа — каза Валънтайн.
— Стар е, много стар. Той беше коронал дълго преди да влезе в Лабиринта. И откакто е там, се смениха трима коронали, представяш ли си? Чудя се дали няма да надживее и лорд Валънтайн. — Очите й се впиха във Валънтайн. — Предполагам, че Делиамбър знае и това. А сега ще сръбнеш ли с мен вино?
— Добре — съгласи се Валънтайн, смутен от прямото й, безцеремонно държане и от чувството, което тя му вдъхваше, че знае за него много повече, отколкото самият той знаеше.
Тизана извади една гравирана каменна гарафа и наля две големи чаши не от силното пидруидско огнено вино, а от някакво по-тъмно, по-гъсто вино, което сладнеше от прибавка на мента, джинджифил и други по-тайнствени неща. Той отпи бързо една глътка, после още една и след втората тя каза небрежно:
— Да знаеш, в него има упойка.
— Упойка ли?
— За гадаенето.
— Аха. Разбира се. Да. — Невежеството му го смути. Валънтайн свъси вежди и се вторачи в чашата си. Виното беше тъмночервено, почти пурпурно и от повърхността му се отразяваше изкривеният му образ, осветен от свещите. „Каква ли е процедурата?“ — питаше се той. Дали сега не трябваше да разкаже неотдавнашните си сънища? Почакай и ще видиш, почакай и ще видиш. Той пресуши чашата с бързи, неспокойни глътки и старицата веднага я напълни отново и доля своята, която почти не бе докоснала.
— Отдавна ли не са ти гадали сънищата?
— Май много отдавна.
— Личи си. Знаеш ли, трябва веднага да ми платиш възнаграждението. То може да ти се стори малко по-високо, отколкото си плащал досега.
Валънтайн посегна за кесията си.
— Толкова време има оттогава…
— … че не си спомняш. Сега искам по десет крони. Има нови данъци и други тегоби. По времето на лорд Вориакс беше пет крони, а когато за пръв път започнах да се занимавам с гадаене, през царуването на лорд Малибор, вземах по две — две и половина. Много ли ти се виждат десет?
За него това беше равно на едноседмична заплата от Залзан Кавол извън квартирата и храната; но той бе пристигнал в Пидруид с много пари в кесията, сам не знаеше как и защо, приблизително шейсет рояла, и голяма част от тази сума му бе останала. Валънтайн даде на гадателката един роял и тя пусна монетата небрежно в една зелена порцеланова купа на масата. Той се прозина. Тя го гледаше внимателно. Той отпи пак; тя също пи и си допълни; съзнанието му се замъгляваше. Макар и да беше още ранна вечер, скоро щеше да му се доспя.
— А сега легни на килима на сънищата — каза тя, като угаси две от трите свещи.
Свали ризата си и застана гола пред него.
Това беше неочаквано. Нима гадаенето на сънища включва някакво полово сношение? И то с тази стара жена? Но сега тя не изглеждаше толкова стара: тялото й беше на вид с цели двайсет години по-младо от лицето й, съвсем не моминско тяло, но все пак още с твърда плът, възпълно, ала не набръчкано, с големи гърди и яки гладки бедра. Може би тези гадателки са нещо като набожни проститутки, помисли си Валънтайн. Тя му даде знак да се съблече и той захвърли дрехите си. Легнаха заедно на дебелия вълнен килим в полумрака и тя го притегли в обятията си, но в прегръдката й нямаше нищо еротично — беше по-скоро майчинско, всеобхватно обгръщане. Главата му беше до меката й топла гръд и с мъка стоеше буден. Миризмата й лъхаше силно в ноздрите му, остър приятен аромат като тоя на чворестите и неостаряващи иглолистни дървета, които растяха по високите върхове на севера точно под границата на снега, миризма ободряваща, остра и чиста. Тя каза тихо:
— В царството на сънищата се говори само на езика на истината. Не бой се, когато полетим заедно.
Валънтайн затвори очи.
Високи върхове, да, точно под границата на снега. От зъберите духаше свеж вятър, ала на Валънтайн не му беше никак студено, макар че голите му крака опираха на сухата камениста почва. Пред него се разстилаше пътека, спускаща се стръмно пътека, по която бяха наслагани широки сиви плочи, образуващи огромна стълба, която водеше към една обвита в мъгла долина, и без колебание Валънтайн заслиза по нея. Той разбираше, че тези образи все още не са неговите съновидения, а само прелюдията, че едва-що бе започнал нощното си пътуване и беше просто на прага на съня. Но при слизането си се разминаваше с други, изкачващи се фигури, познати му от предишните нощи — понтифекс Тиеверас с пергаментова кожа и съсухрено лице, който едва се мъкнеше нагоре по стъпалата, треперейки от слабост, и лорд Валънтайн коронала, който се изкачваше със смели, твърди стъпки, и мъртвият лорд Вориакс, летящ спокойно точно над стъпалата, и великия воин коронал лорд Стиамот отпреди осем хиляди години, размахваш някаква дебела тояга, около върха на която се въртяха яростни бури, а не беше ли това понтифексът Ариок, който напуснал Лабиринта преди шест хиляди години, за да се обяви за жена и да стане Господарка на Острова на съня? А пък това не беше ли великият управник лорд Конфалюм и не по-малко великият лорд Престимион, който го наследил, а при дългото царуване на двамата Маджипур достигнал върха на богатството и могъществото си? А след тях бяха Залзан Кавол с магьосника Делиамбър на гърба си и Карабела, гола и мургава, която тичаше с неизчерпаема енергия, и Виноркис, който се блещеше и зяпаше, и Слийт, който, изкачвайки се, жонглираше с огнени топки, и Шанамир, и един лииман, който продаваше цвъртящи наденички, и добрата нежноока Господарка на острова, и отново старият понтифекс, и короналът, и взвод музиканти, и двайсет хджорти, които мъкнеха в покрита златна носилка Краля на сънищата, страшния старец Симонан Барджазид. Тук долу мъглите бяха по-гъсти, въздухът — по-усоен и Валънтайн усещаше, че диша на кратки, болезнени пресекулки, сякаш вместо да се спуща от височините, през цялото време се изкачваше, придвижваше се с голяма мъка над границата на иглолистните дървета, към голите гранитни стени на високите планини, стъпвайки бос по парещите ивици сняг, увит в сиви пластове облаци, които скриваха от очите му целия Маджипур.
Сега из небесата се носеше величествена тъжна музика, грандиозни духови оркестри свиреха тържествени и сериозни мелодии, подходящи за церемонията на обличане на коронал. И наистина го обличаха, цяла дузина приведени слуги му слагаха официалната пелерина и звездната корона, но той поклати леко глава, отблъсна ги, със собствените си ръце махна короната и я подаде на брат си със застрашително насочената сабя, а после свали разкошните си одежди и ги раздаде парче по парче на бедните, които ги използваха да превържат краката си, и из всички провинции на Маджипур се разнесе мълва, че той се е отказал от високия си пост и е предал цялата власт, и Валънтайн отново се намери на плочестите стъпала, спущаше се по планинската пътека и търсеше мъгливата долина, която се простираше в недостижимата далечина.
„Но защо вървиш надолу?“ — питаше Карабела, препречвайки пътя му, и той не знаеше какво да й отговори, тъй че когато дребният Делиамбър посочи нагоре, Валънтайн повдигна примирено рамене и се заизкачва наново през поля с ярки червени и сини цветя, през едно място със златиста трева и високи зелени кедри. Забеляза, че върхът, към който се изкачваше, слизаше и наново се изкачваше, не е обикновен връх, а по-скоро самият замък Връхни, стърчащ на трийсет мили в небесата, и целта му беше тази зашеметяваща, всеобхватна, непрекъснато разширяваща се постройка на върха му, мястото, където живееше короналът, замъкът, наричан замъкът на лорд Валънтайн, но до неотдавна замък на лорд Вориакс, а преди това замък на лорд Малибор и на други имена преди него, имена на ония могъщи монарси, които бяха управлявали от замъка Връхни, като всеки бе слагал своя отпечатък върху растящия замък и му бе давал своето име, докато е живял там, и така вървеше още от времето на лорд Стиамот, покорителя на метаморфите, този, който пръв бе живял в замъка Връхни и построил скромна крепостна кула, от която бе изникнало останалото. „Аз ще си възвърна замъка — рече си Валънтайн — и ще се настаня там.“
Но какво беше това? Хиляди работници, които събаряха огромната сграда! Разрушителната работа беше доста напреднала, всички външни крила бяха съборени и сградата с колони и сводове, построена от лорд Вориакс, и величествената трофейна зала на лорд Малибор, и голямата библиотека, която Тиеверас бе пристроил през царуването си като коронал, и много други неща; всички тези помещения сега представляваха само камари от тухли, натрупани на правилни купчинки по склоновете на върха, и сега работеха навътре, към по-старите крила, към градинската беседка на лорд Конфалюм, оръжейната на лорд Декерет и склада за архиви на лорд Престимион, разваляха тези постройки тухла по тухла, подобно на скакалци, опустошаващи полята по жътва. „Чакайте! — извика Валънтайн. — Не е нужно да правите това! Аз се върнах, ще сложа отново одеждите и короната си!“ Но разрушителната работа продължаваше, сякаш замъкът беше направен от пясък и вълните го подронваха, и един кротък глас говореше: „Много късно, много късно, много късно“, и наблюдателната кула на лорд Ариок изчезна, и брустверите на лорд Тимин изчезнаха, изчезна и обсерваторията на лорд Киникен с всичките уреди за наблюдаване на звездите, и самият връх се тресеше и люлееше, тъй като събарянето на замъка бе нарушило равновесието му, и сега работниците тичаха трескаво с тухли в ръце и търсеха равни места, където да ги натрупат, и настъпи страшна вечна нощ, и злокобни звезди набъбваха и се гърчеха на небето, и машините, които спираха космическия мраз над замъка Връхни, преставаха да работят, така че топлият мек въздух се издигаше към луната, и от недрата на планетата долиташе ридание, а Валънтайн стоеше сред гледките на разруха и засилващ се хаос, държейки пръстите си протегнати напред, към мрака.
Следващото нещо, което видя, беше утринна светлина в очите му, замига и зае седнало положение, объркан, чудейки се коя беше тази странноприемница и какво бе вършил предишната нощ, защото лежеше гол на дебел вълнест килим в непозната топла стая и около него сновеше някаква стара жена, която вареше чай, може би…
Да. Съногадателката Тизана, а това ставаше във Фолкинкип, на Улицата на продавачите на вода…
Голотата му го смути. Той стана и се облече бързо.
— Изпий това — каза Тизана. — Сега, когато най-после се събуди, ще ти сложа и закуска.
Той следеше подозрително канчето, което тя му подаде.
— Чай — рече тя. — Нищо друго освен чай. Отдавна мина времето за сънуване.
Валънтайн сърбаше, докато тя се суетеше из малката кухня. Усещаше душата си скована, като че бе пил до загуба на съзнание и сега трябваше да изкупва това; а знаеше, че през цялата нощ бе имал необикновени съновидения, но още не усещаше душевното безпокойство, което бе изпитвал след събуждането си през последните няколко сутрини, само тази скованост, странно съсредоточено спокойствие, почти празнота. Това ли беше целта на посещението при съногадателката? Той разбираше толкова малко. Беше като дете, оставено само в този необятен и сложен свят.
Ядоха мълчаливо. Тизана, изглежда, изучаваше Валънтайн внимателно през масата. Снощи тя бе бъбрила много, преди упойката да подейства, ала сега изглеждаше потисната, замислена, почти вглъбена в себе си, като че имаше нужда да се отдалечи от него, докато се подготвяше да тълкува съня му.
Най-после разтреби чиниите и попита:
— Как се чувстваш?
— Вътрешно спокоен.
— Добре. Добре. Това е важно. Да си отидеш разстроен от една съногадателка е прахосване на парите. Но аз ни най-малко не се съмнявах. Душата ти е силна.
— Така ли?
— По-силна, отколкото подозираш. Ти оставаш незасегнат от превратности, които биха сломили един обикновен човек. Нехаеш пред нещастията и подсвиркваш в лицето на опасността.
— Говориш много общо — каза Валънтайн.
— Аз съм пророчица, а пророчиците никога не говорят много ясно — отвърна тя нехайно.
— Послания ли са моите сънища? Ще ми кажеш ли поне това?
Тя се замисли за момент.
— Не съм уверена.
— Но ти също ги видя! Не можеш ли да познаеш веднага дали Господарката или Кралят праща съня?
— Спокойно, спокойно, това не е толкова просто — каза тя, махайки с длан към него. — Твоите сънища не са послания на Господарката, това поне знам.
— Щом са послания, значи са от Краля.
— Тъкмо това е несигурно. Вярно, донякъде те са обкръжени от ореола на Краля, но това не е ореол на послания. Знам, че ти е трудно да го разбереш; и на мен ми е трудно. Мисля, че Кралят на сънищата следи постъпките ти и се интересува от теб, но не смятам, че прониква в съня ти. А това ме обърква.
— Някога преди сблъсквала ли си се с нещо от този род?
Съногадателката поклати глава.
— Съвсем не.
— Значи това е тълкуването на съня ми? Само нови загадки и въпроси без отговор?
— Ти още не си чул тълкуванието — отвърна Тизана.
— Прости ми за нетърпението.
— Не е нужно да ти прощавам. Хайде, подай ми ръцете си и ще изтълкувам съня ти. — Тя се пресегна през масата към него, сграбчи го, задържа го и след дълго мълчание каза. — Ти си паднал от високо място и сега трябва да започнеш да се изкачваш обратно към него.
Той се усмихна.
— Високо място ли?
— Най-високото.
— Най-високото място в Маджипур — изрече той нехайно — е замъкът Връхни. Там ли искаш да се изкача?
— Да, там.
— Много стръмно изкачване ми възлагаш. Може целият ми живот да мине в домогване и изкачване до това място.
— И все пак, лорд Валънтайн, това изкачване те чака и не аз ти го налагам.
Той остана с отворена уста, като я чу да употребява спрямо него кралската титла, но после прихна да се смее на тази дързост, на тази нетактична шега.
— Лорд Валънтайн! Лорд Валънтайн, а? Не, вие ми правите прекалено голяма чест, мадам Тизана. Не лорд Валънтайн. Само Валънтайн, Валънтайн жонгльорът и нищо повече, най-новият член на трупата на скандара Залзан Кавол.
Погледът й се впи в него. После каза тихо:
— Моля за прошка. Не исках да те обиждам.
— Как би могло да ме обиди това? Но, моля те, не ми прикачвай кралски титли… За мен животът на един жонгльор е достатъчно царски, макар че в сънищата си може понякога да хвърча нависоко.
Очите й не трепнаха.
— Искаш ли още чай? — попита тя.
— Обещах на скандара да бъда готов за заминаване рано сутринта, затуй трябва да си тръгна по-скоро. Какво друго показва сънят ми?
— Гадаенето свърши — рече Тизана.
Валънтайн се изненада. Той бе очаквал тълкувания, разбор, разяснения, съвети. А бе получил от нея само…
— Значи съм паднал и трябва пак да се изкача нависоко. Само това ли ще ми кажеш за един роял?
— Всички такси растат напоследък — рече тя беззлобно. — Измамен ли се чувстваш?
— Ни най-малко. Това беше по своему ценно за мен.
— Учтиво казано, ала неискрено. Все пак ти получи тук нещо ценно. След време то ще ти се изясни. — Тя се изправи на крака, Валънтайн също стана. Обкръжаваше я ореол на увереност и сила. — На добър път — каза тя — и благополучно изкачване.
13
Когато се върна от съногадателката, пръв го посрещна Аутифон Делиамбър. В тишината на зората дребният врун упражняваше зад фургона някакъв жонгльорски номер с чирепчета от някакво лъскаво, прозрачно като лед кристално вещество; но това беше магьосническо жонглиране, защото Делиамбър само си даваше вид, че хвърля и хваща, а всъщност като че движеше чирепчетата само със силата на волята си. Той стоеше под блестящата каскада и блещукащите късчета летяха из въздуха в кръг около него като гирлянди от ярка светлина, но оставаха нависоко, макар че Делиамбър нито за миг не ги докосваше.
Когато Валънтайн се приближи, врунът трепна с връхчетата на пипалата си и стъкловидните късове паднаха моментално навътре, за да образуват плътно снопче, което Делиамбър подхвана сръчно във въздуха. Той ги протегна към Валънтайн.
— Останки от храмова постройка в гхайрогския град Дюлорн, отстоящ на няколко дена път източно оттук. То е място с вълшебна красота. Бил ли си там?
Загадките на нощта, когато бяха тълкували съня му, все още потискаха Валънтайн и приповдигнатото настроение на Делиамбър толкова рано сутринта никак не му допадаше. Като повдигна рамене, той каза:
— Не си спомням.
— Щеше да си спомняш, ако си бил там. Град на светлината, град на вледенената поезия! — Врунът изтрака с човката си: врунски вид усмивка. — А може и да не си спомняш. Така и предполагах: толкова много неща са изхвръкнали от главата ти. Но много скоро пак ще бъдеш там.
— Пак ли? Та аз никога не съм бил там.
— Щом си бил веднъж, пак ще бъдеш, когато пристигнем там. Ако пък не си бил, не си. Както и да е, Дюлорн е следващата ни спирка, така казва нашият любим скандар. — Дяволитите очи на Делиамбър се впиха изпитателно в очите на Валънтайн. — Виждам, че си научил много от Тизана.
— Остави ме на мира, Делиамбър.
— Тя е чудо, нали?
Валънтайн се опита да го отмине.
— Нищо не научих там — каза той студено. — Само напразно си загубих вечерта.
— О, не, не, не! Времето никога не се губи. Подай ми ръката си, Валънтайн. — Сухото, гъвкаво пипало на вруна обгърна съпротивляващите се пръсти на Валънтайн. Делиамбър изрече тържествено: — Чуй това и го запомни добре: времето никога не се губи. Където и да отидем, каквото и да правим, всичко е частица от знанието. Дори когато не разберем веднага урока.
— Тизана ми каза горе-долу същото, когато си тръгвах — промърмори Валънтайн мрачно. — Вие двамата като че ли сте се наговорили. Но какво ли научих? Сънувах пак коронали и понтифекси. Изкачвах се и се спущах по планински пътеки. Съногадателката си направи глупава, неприятна шега с името ми. Лиших се от един роял: по-добре да бях го похарчил за вино и угощение. Не, нищо не постигнах.
Той се опита да издърпа ръката си от пипалото на Делиамбър, но врунът го държеше с неподозирана сила. Валънтайн изпитваше особено чувство, сякаш из главата му се носеше акорд на тъжна музика и някъде под повърхността на съзнанието му замъждука и проблесна видение, нещо като морски дракон, който се движеше и изследваше дълбините, но не можеше да го различи ясно: същността на смисъла му убягваше. Толкова по-добре. Той се страхуваше да узнае какво шава там долу. Неясна и необяснима тревога обзе душата му. За миг му се стори, че драконът в дълбините на неговото аз се издига, изплува нагоре през мрака на замъглената му памет към слоевете на просветлението. Това го уплаши. Знание, страшно и опасно знание беше скрито вътре в него и сега заплашваше да изскочи навън. Той се съпротивляваше. Бореше се. Виждаше, че малкият Делиамбър го гледа страшно напрегнато, сякаш се мъчеше да му вдъхне силата, от която се нуждаеше, за да приеме това жестоко знание, ала Валънтайн не я желаеше. Той освободи ръката си с внезапно рязко движение и като залиташе и се препъваше, тръгна към фургона на скандара. Сърцето му биеше лудо, слепоочията му туптяха, чувстваше се отмалял и замаян. След няколко неуверени стъпки се извърна и кресна:
— Какво ми направи?
— Само допрях ръката си до твоята.
— А ми причини голяма болка!
— Може би ти дадох възможност да усетиш болката си — каза Делиамбър тихо. — Нищо повече. Болката се е скрила дълбоко в теб. Ти беше неспособен да я почувстваш. Но тя се мъчи да се събуди у теб, Валънтайн. Не можеш да й попречиш.
— Възнамерявам да й попреча.
— Нямаш друг избор, освен да се вслушаш във вътрешните гласове. Борбата вече е започнала.
Валънтайн поклати главата си, която се цепеше от болка.
— Не искам никаква болка и никакви борби. Тази седмица аз бях щастлив човек.
— Щастлив ли си, когато сънуваш?
— Тези сънища скоро ще престанат. Навярно те са послания, предназначени за някой друг.
— Уверен ли си в това, Валънтайн?
Валънтайн мълчеше. След малко рече:
— Искам само да ме оставят да бъда такъв, какъвто искам.
— А какъв точно?
— Скитащ жонгльор. Свободен човек. Защо ме измъчваш така, Делиамбър?
— Бих се радвал да станеш жонгльор — каза врунът добродушно. — Аз не искам да ти причиня ни най-малка мъка. Но това, което желае човек, често няма почти никаква връзка с онова, което му е писано във великия свитък.
— Аз искам да стана майстор жонгльор — заяви Валънтайн, — ни повече, ни по-малко.
— Желая ти успех — каза Делиамбър вежливо и се отдалечи.
Валънтайн изпусна бавно вдъхнатия въздух. Цялото му тяло беше напрегнато и вдървено, той клекна и оброни глава, протегна първо ръцете си, а после краката си, за да се отърси от необикновената скованост, която бе започнала да го обзема. Постепенно се поотпусна, но все пак остана известна притесненост и напрегнатостта не го напущаше. Тези мъчителни сънища, тези извиващи се дракони в душата му, тези знамения и поличби…
Карабела излезе от фургона и застана над него, докато той се протягаше и се кълчеше. „Чакай да ти помогна“ — каза тя, като приклекна до него. Блъсна го напред така, че той се просна по лице, и силните й пръсти се впиха в изопнатите мускули на врата и гърба му. Благодарение на усилията й той се поотпусна, но настроението му остана мрачно и тревожно.
— Гадаенето не ти ли помогна? — запита тя тихо.
— Не.
— Можеш ли да разкажеш за него?
— Предпочитам да не разказвам — отвърна той.
— Както желаеш. — Но тя чакаше с надежда, очите й бяха нащрек, цялата излъчваше топлота и съчувствие.
— Почти не разбрах нещата, които жената ми разправяше — каза той. — А каквото разбрах, не мога да го приема. Но не искам да говоря за това.
— Когато пожелаеш да говориш, Валънтайн, аз съм тук. Когато почувстваш нужда да разказваш някому…
— Не точно сега. А може и никога. — Той усещаше как тя се пресяга към него, изпълнена с желание да излекува болката в душата му, както бе изтръгнала напреженията от тялото му. Чувстваше как любовта прелива от нея към него. Валънтайн се колебаеше. Бореше се със себе си. Изрече, като се запъваше: — Нещата, които ми каза гадателката…
— Да.
Не. Да говори за тия неща, значеше да им придаде реалност, а те нямаха реалност, бяха нелепости, фантазии, глупави химери.
— … бяха безсмислици — рече Валънтайн. — Не заслужава да се говори за казаното от нея.
Очите на Карабела го укоряваха. Той извърна погледа си от нея.
— Ти можеш ли да го приемеш? — запита той грубо. — Тя е луда старица и ми наговори куп глупости, а аз не искам да ги казвам нито на теб, нито на когото и да било. Тълкуванието принадлежи само на мен. Не съм длъжен да го споделям с никого. Аз… — Той видя потреса на лицето й. Още малко и щеше да се разбъбри. Но каза със съвсем друг тон: — Донеси топките за жонглиране, Карабела.
— Сега ли?
— Веднага.
— Но…
— Искам да ме научиш на размяната между жонгльори, подаването на топките. Моля те.
— След половин час трябва да отпътуваме!
— Моля те — настояваше той.
Тя кимна, изтича нагоре по стъпалата на фургона и след малко се върна с топките. Отдалечиха се на едно открито място, където щяха да имат възможност да се движат, и Карабела му подхвърли три от топките. Тя беше навъсена.
— Какво има? — попита той.
— Да учиш нови похвати, когато душата е смутена, никога не води до нещо хубаво.
— Но може да ме успокои — рече той. — Хайде да опитаме.
— Както желаеш.
Тя започна да жонглира с трите топки, които държеше, за да се разгрее. Валънтайн последва примера й, но ръцете му бяха студени, пръстите му не реагираха и с мъка изпълняваше дори този най-прост номер, като няколко пъти изпусна топките. Карабела не продумваше нищо. Тя продължаваше да жонглира, докато той изстрелваше несполучливо каскада след каскада. Изнерви се. Тя не искаше да му повтаря, че сега моментът не е удобен да опитва такива неща, ала мълчанието й, погледът й, дори стойката й казваха това по-убедително от всякакви думи. Валънтайн отчаяно се мъчеше да влезе в ритъм. „Ти си паднал от високо място — чуваше той думите на съногадателката — и сега трябва да започнеш да се изкачваш обратно към него.“ Прехапа устна. Как може да се съсредоточи, като му се натрапваха такива неща? Ръка и око, мислеше той, ръка и око, забравете всичко друго. „И все пак, лорд Валънтайн, това изкачване те чака и не аз ти го налагам.“ Не. Не. Не. Ръцете му трепереха. Пръстите му бяха като ледени висулки. Той направи погрешно движение и топките се разпиляха.
— Моля те, Валънтайн — каза Карабела кротко.
— Донеси бухалките.
— С тях ще бъде още по-лошо. Да не искаш да си счупиш някой пръст?
— Бухалките — повтори той.
Като повдигна рамене, тя събра топките и влезе във фургона. Слийт излезе, прозявайки се, поздрави Валънтайн с небрежно кимване. Сутринта започваше. Появи се един от скандарите и се пъхна под фургона да оправи нещо. Карабела излезе, носейки шест бухалки. Зад нея вървеше Шанамир, който набързо поздрави Валънтайн и отиде да нахрани добичетата. Валънтайн взе бухалките. Усещайки върху себе си хладните очи на Слийт, той зае стойка за жонглиране, подхвърли високо една бухалка, но не можа да я улови. Никой нищо не каза. Валънтайн опита пак. Успя да нареди трите бухалки в поредица, но за не повече от трийсет секунди; след това те се разпиляха, като една удари неприятно пръста на крака му. Валънтайн забеляза Аутифон Делиамбър, който наблюдаваше сцената от разстояние. Взе отново бухалките. Карабела, застанала срещу него, жонглираше търпеливо със своите три, като нарочно не му обръщаше внимание. Валънтайн подхвърли бухалките, започна номера, изпусна една, започна пак, изпусна две, започна наново, улови неправилно и изкриви левия си палец.
Помъчи се да се престори, че нищо лошо не се е случило. Взе още веднъж бухалките, но този път Слийт се приближи и улови леко Валънтайн за двете китки.
— Недей сега — каза той. — Дай ми бухалките.
— Искам да се упражнявам.
— Жонглирането не е цяр. Ти си разстроен от нещо и то нарушава синхронизацията ти. Ако продължаваш така, можеш да навредиш на ритмиката си и ще ти са нужни седмици, за да влезеш отново в крак.
Валънтайн се опита да се отскубне, ала Слийт го държеше с изненадваща сила. Карабела, невъзмутима, продължаваше да жонглира на няколко крачки от тях. Скоро Валънтайн отстъпи. С повдигане на рамене предаде бухалките на Слийт, който ги събра и ги занесе обратно във фургона. След малко Залзан Кавол излезе навън, почеса старателно козината си отзад и отпред с няколко от ръцете си, като че търсеше в нея бълхи, и ревна:
— Всички по местата си! Да тръгваме!
14
Пътят за гхайрогския град Дюлорн ги водеше на изток през тучна, мирна земеделска област, зелена и плодородна под окото на лятното слънце. Подобно на голяма част от Маджипур, това беше гъсто населена местност, но с умно планиране бяха създадени обширни земеделски зони в съседство с оживени градове ивици; и така минаваше денят, един час през чифлици, един час през град, един час през чифлици, един час през град. Тук, в Дюлорнската котловина, обширната полегата равнина източно от Фолкинкип, климатът беше особено подходящ за земеделие, защото котловината беше отворена откъм северния си край за полярните дъждовни бури, които постоянно напояваха умерените области на Маджипур, а субтропичната горещина се смекчаваше от кротки, предсказуеми валежи. Сезонът за отглеждане на култури траеше през цялата година: това беше време за прибиране на сладките жълти гулии на стаджата, от които се правеше хляб, и за засаждане на плодове като ниик и глейн.
Красотата на пейзажа разведри мрачното настроение на Валънтайн. Лека-полека той престана да мисли за неща, за които му беше мъчително да мисли, и се отдаде на наслада пред безкрайния низ чудеса, предлагани от планетата Маджипур. Черните стройни дънери на нииковите дървета, засадени на строги, сложни геометрични фигури, танцуваха на хоризонта; групи земеделци — хджорти и човеци — в селски носии се движеха като нашественически армии през стаджовите ниви и събираха едрите гулии; фургонът се носеше спокойно ту през област на езера и потоци, ту през местност, където чудновати блокове бял гранит стърчаха като зъби над гладките тревисти равнини.
По обед навлязоха в място с поразителна красота, един от многото държавни горски резервати. На вратата излъчваща зелена светлина табелка известяваше:
РЕЗЕРВАТ НА БАЛОНЕСТИ ДЪРВЕТА
Тук е разположен забележителен девствен парцел с дюлорнски балонести дървета. Тези дървета произвеждат по-леки от въздуха газове, които държат горните им клони изправени. Когато наближат зрялост, стъблата и корените им атрофират и растенията стават паразитни по природа, зависещи за изхранването си почти изцяло от атмосферата. От време на време някое извънредно старо дърво прекъсва напълно връзката си с почвата и се премества, за да намери надалеч нова колония. Балонести дървета се срещат както в Зимроел, така и в Алханроел, но напоследък са оредели. Тази горичка е предназначена за народа на Маджипур с държавен указ, 12-и Понт. Конфалюм Кор. Лорд Престимион.
Няколко минути жонгльорите вървяха мълчаливо по горската пътека, без да видят нищо необикновено. После Карабела, която крачеше начело, се промъкна през гъсталак от синьочервени храсти и внезапно извика смаяно.
Валънтайн притича до нея. Тя стоеше зашеметена сред чудеса.
Навсякъде имаше балонести дървета във всички стадии на растеж. Младите, не по-високи от Делиамбър или Карабела, представляваха шубрачки с необикновен тромав вид; дебелите им набъбнали клони с особена сребриста окраска стърчаха под най-причудливи ъгли от тумбести, месести стъбла. Но на дървета, високи петнайсет фута, стъблата бяха започнали да линеят и клоните да се издуват, тъй че сега тези набъбнали клони изглеждаха неустойчиви и лесно можеха да се пречупят; у някои още по-стари дървета стъблата се бяха спаружили дотам, че се бяха превърнали просто в грапави, люспести въжета, посредством които полюшващите се корони на дърветата бяха свързани със земята. Те се рееха високо над главите, поклащайки се и от най-лекия ветрец, безлистни, подпухнали, с издути като балони клони. През периода на зрялост сребристият цвят на младите клонки ставаше като блестящо полупрозрачно лустро, така че дърветата заприличваха на стъклени модели на самите себе си, сияещи силно под слънчевите лъчи, през които танцуваха и се полюляваха. Дори Залзан Кавол изглеждаше развълнуван от причудливостта и красотата на дърветата. Скандарът се приближи до едно от най-извисяващите се, чиято блестяща набъбнала корона плуваше високо над главите им, и внимателно, почти благоговейно обгърна с пръсти изпънатото му тясно стъбло. Валънтайн си помисли, че Залзан Кавол може би възнамерява да пречупи стъблото и балонестото дърво да литне като лъскаво хвърчило, но не, скандарът, изглежда, просто измерваше тънкостта на стъблото и след малко се отдръпна, мърморейки си.
Дълго вървяха между балонестите дървета, изучавайки малките, наблюдавайки стадиите на растеж, постепенното изтъняване на стъблата и набъбването на клоните. Дърветата бяха без листа, не личеше и никакъв цвят: трудно можеше да се повярва, че са изобщо растения, толкова стъкловидни изглеждаха. Беше вълшебно място. Сега Валънтайн не можеше да си обясни по-раншното си мрачно настроение. Как е възможно човек да изпада в мрачно настроение или душевно терзание на планета, изпълнена с такава красота?
— Хей — подвикна Карабела. — Хващай!
Усетила промяната в настроението му, тя бе отишла във фургона за жонгльорските топки. Сега му подхвърли три от тях и на една поляна, заобиколена от блестящи балонести дървета, той лесно навлезе в основната каскада, тя — също.
Карабела стоеше срещу него само на няколко крачки. Три-четири минути те жонглираха независимо един от друг, до момента, когато преминаха към съгласувана фаза и започнаха да хвърлят в еднакви ритми. Сега жонглираха заедно, сякаш единият беше огледално отражение на другия, и с всяка нова поредица подхвърляния Валънтайн усещаше как го обзема все по-дълбоко спокойствие: той беше уравновесен, съсредоточен, съгласуван. Балонестите дървета, поклащани леко от вятъра, ги обливаха с ослепителни снопове отразена светлина. Светът беше тих и спокоен.
— Когато ти кажа — рече Карабела тихо, — прехвърли топката от дясната си ръка в моята лява точно на височината, на която би я хвърлил, ако я подаваше на себе си. Едно… две… три… четири… пет… прехвърляй!
И при вика той й прехвърли топката, която описа устойчива, правилна дъга, а после тя му я хвърли обратно. Едва успя да улови идващата топка и да я пригоди към ритъма, но продължи своята каскада и броеше, докато дойде време да я подаде отново. Назад… напред… назад… напред… прехвърляне…
Отначало беше трудно, най-трудното жонглиране, което бе изпълнявал досега, но все пак можа да го направи, вършеше го безпогрешно и след първите няколко прехвърляния го вършеше без непохватност, като равномерно разменяше подхвърляния с Карабела, сякаш от месеци бе упражнявал с нея този номер. Знаеше, че това беше необикновено, че никой не би усвоил такива сложни фигури още от първия опит; но както преди се придвижваше бързо към същността на майсторството, поставяше се в сфера, където не съществуваше нищо друго освен ръка и око и движещи се топки, и провалът ставаше не само невъзможен, но и немислим.
— Хей! — подвикна Слийт. — Хайде сега насам!
Той също жонглираше. За момент Валънтайн се обърка от това усложняване на работата, но си наложи да продължи машинално да хвърля, когато сметнеше за необходимо, да улавя това, което идеше към него, и непрекъснато да движи между ръцете си останалите у него топки. Така, когато Слийт и Карабела започнаха да си разменят топки, той можеше да продължава играта и да улавя от Слийт вместо от Карабела. „Едно… две… едно… две…“ — подвикваше Слийт. Заел позиция между Валънтайн и Карабела и по този начин станал водач на групата, той подаваше топките първо на единия, после на другия в ритъм, който остана непоклатим като скала дълго време, а после ускори смешно до темпо, което беше извън възможностите на Валънтайн. Внезапно десетки топки се озоваха във въздуха, или поне така изглеждаше, и Валънтайн посягаше отчаяно да лови всички, но ги изпусна до една и се строполи, превивайки се от смях, на топлата пружинираща трева.
— Значи има граници на способностите ти, а? — подхвърли Слийт весело. — Добре! Добре! Тъкмо започвах да си задавам въпроса дали си смъртен!
Валънтайн се изкикоти.
— Достатъчно смъртен, опасявам се.
— Обед! — извика Делиамбър.
Той се бе настанил на почетното място над котле със задушено, окачено на триножник над един огнен глобус. Скандарите, които се бяха поупражнявали отделно в друга част на гората, сякаш изникнаха от земята и залапаха с неприлична лакомия. Виноркис също бързаше да напълни чинията си. Валънтайн и Карабела последни получиха дажбата си, но той почти не обърна внимание на това. Потеше се с благодатната пот на добре оползотвореното усилие, кръвта му бучеше и кожата му гореше, но дългата нощ на неспокойни сънища изглеждаше далеч зад него, нещо, което бе оставил във Фолкинкип.
През целия този следобед фургонът бързаше на изток. Сега това безспорно беше гхайрогска местност, населена почти изключително от тази влечугоподобна раса с лъскава кожа. Когато се свечери, трупата се намираше все още на половин ден път от центъра на провинцията Дюлорн, където Залзан Кавол бе уредил предварителна продажба на билети. Делиамбър съобщи, че недалеч от тях има селска странноприемница, и те продължиха напред, докато стигнаха до нея.
— Ела на моето легло — каза Карабела на Валънтайн.
В коридора, водещ за стаята им, те се разминаха с Делиамбър, който се поспря за малко, докосна ръцете им с връхчетата на пипалата си и промърмори:
— Приятни сънища.
— Приятни сънища — повтори Карабела машинално.
Но Валънтайн не даде обичайния отговор, защото докосването на плътта на врунския магьосник до неговата плът отново раздвижи дракона в душата му и той стана неспокоен и мрачен, както преди чудото с гората от балонести дървета. Сякаш Делиамбър се бе обявил за враг на спокойствието на Валънтайн, будейки у него неопределени страхове и опасения, от които не можеше да се отърси.
— Ела — прошепна Валънтайн хрипкаво на Карабела.
— Бързаш, а? — Тя се засмя леко и звънливо, но смехът й веднага секна, щом видя изражението му. — Валънтайн, какво ти става? Какво има?
— Нищо.
— Нищо ли?
— Ще ми позволиш ли и аз да си имам настроение, както всички други хора си имат понякога?
— Когато лицето ти се промени така, сякаш сянка минава през слънцето. И толкова внезапно…
— Нещо у Делиамбър ме смущава и тревожи — каза Валънтайн. — Когато ме докосна…
— Делиамбър е безвреден… Опасен е като всички магьосници, особено вруните и особено дребните. У много от дребните хора се таи страшна злоба. Но няма защо да се страхуваш от Делиамбър.
— Наистина ли? — Той затвори вратата и тя се озова в обятията му.
— Наистина — каза тя. — Няма защо да се страхуваш от никого, Валънтайн. Всеки, който те види, те обиква. Никой на този свят не би ти причинил зло.
— Колко хубаво е да се повярва на това — рече той, докато тя го притегляше на леглото.
Прегърнаха се и устните му докоснаха нейните леко, а после по-силно и скоро телата им се преплетоха. Той не бе се любил с нея повече от една седмица и очакваше това с дълбок копнеж и наслада. Но случката в коридора бе угасила желанието му, бе го накарала да се почувства скован и отчужден, а това го смущаваше и потискаше. Карабела сигурно усети студенината му, ала очевидно реши да не й обръща внимание, защото гъвкавото й енергично тяло търсеше неговото с плам и страст. Той се насили да откликне, но след минута вече не се насилваше, беше възбуден почти колкото нея, ала все още стоеше извън усещанията си, като обикновен зрител на любенето им. Той свърши и лампата угасна, макар че лунната светлина, която влизаше през прозореца, хвърляше рязко студено сияние върху лицата им.
— Приятни сънища — прошепна Карабела.
— Приятни сънища — отвърна той.
Тя заспа почти веднага. Той я държеше, притискайки топлото й стройно тяло плътно до своето, но на него самия не му се спеше. След известно време се претърколи обратно и зае любимата си поза за спане — по гръб, със скръстени на гърдите ръце, но сън не идваше, само прекъслечна дрямка без съновидения. За да се разсее, като броеше блейви, представяше си, че жонглира, изпълнявайки невероятно сложни номера със Слийт и Карабела, мъчеше се да отпусне цялото си тяло мускул по мускул. Ала нищо не подейства. Напълно буден, той се подпря на една ръка и легна, загледан надолу, в Карабела, прекрасна под лунната светлина.
Тя сънуваше. Един мускул на бузата й трептеше; очите й се движеха под клепачите; гърдите й се повдигаха и отпущаха в неравномерни ритми; тя допря ставите на пръстите си до устните си, зашепна нещо с пресипнал неразбираем глас, притегли коленете си, плътно до гърдите. Тънкото й голо тяло изглеждаше толкова красиво, че на Валънтайн се прииска да се пресегне към нея, да погали хладните й бедра, да докосне леко с устните си малките твърди зърна на гърдите й, но не, беше невъзпитано да събудиш сънуващ, то беше непростимо нарушение на добрите обноски. Затуй се задоволи да я гледа, да я люби отдалеч и да вкусва събуденото отново желание, което изпитваше.
Карабела извика от ужас.
Очите й се отвориха, но тя не виждаше нищо — признак, че има послание. По цялото й тяло премина тръпка. Тя трепна и се обърна към него, все още заспала, все още сънуваща, и той я държеше, докато тя хленчеше и стенеше, давайки й помощ насън, успокоение насън, закриляше я от мрака на душата с мощта на ръцете си; най-после силата на съня се изчерпа и тя се успокои, отпусна се до гърдите му, мокра от пот.
Лежа неподвижно няколко минути, докато най-сетне Валънтайн помисли, че е заспала спокойно. Не. Беше будна, ала неподвижна, сякаш размишляваше върху съня си, заставаше лице срещу лице с него, мъчеше се да го пренесе в живота наяве. Внезапно седна на леглото, ахна и закри устата си с ръце. Очите й бяха блуждаещи и изцъклени.
— Милорд! — прошепна тя. Отдръпна се от него, тътрейки се по леглото с особено рачешко пълзене, държейки едната си ръка притисната до гърдите, а другата — като щит пред лицето си. Устните й потрепваха. Валънтайн посегна към нея, но тя се отдръпна ужасена и се хвърли на грапавия дървен под, където се сви на причудливо кълбо, прегъна се навътре към себе си, сякаш се мъчеше да скрие голотата си.
— Карабела, какво има? — запита той смутен.
Тя вдигна очи към него.
— Господарю… Господарю… моля ви… оставете ме на мира… господарю…
И пак се поклони и изобрази с пръстите си звездния знак, почтително движение с две ръце, което човек прави само когато застане пред коронала.
15
Чудейки се дали сънува той, а не тя, и дали сънят не продължава, Валънтайн стана, намери една роба за Карабела, облече някаква дреха. Тя все още стоеше свита далеч от него, замаяна и потресена. Когато се опита да я успокои, тя се отдръпна, затваряйки се още по-надълбоко в себе си.
— Какво има? — попита той. — Какво се случи, Карабела?
— Сънувах… сънувах, че ти… — Тя се запъна. — Толкова реален, толкова ужасен…
— Разкажи ми. Ще изтълкувам съня ти, ако мога.
— Той няма нужда от тълкуване. Говори сам за себе си. — Тя му направи отново звездния знак. Със студен, тих, глух глас заразправя: — Сънувах, че ти си истинският коронал лорд Валънтайн, лишен от власт и от цялата си памет, вместен в чуждо тяло и пуснат близо до Пидруид да скиташ и да живееш като безделник, докато някой друг управлява вместо тебе.
Валънтайн чувстваше, като че е на ръба на голяма пропаст и земята се рони под нозете му.
— Послание ли беше това? — попита той.
— Да, послание. Не знам от кого, от Господарката ли или от Краля, но не беше мой сън, а нещо, вмъкнато в съзнанието ми отвън. Аз те видях, господарю.
— Стига си ме наричала така.
— … най-горе, в замъка Връхни, и лицето ти беше лицето на другия лорд Валънтайн, тъмнокосия, пред когото жонглирахме. После ти слезе от върха, за да предприемеш голямата обиколка из всички земи, и докато се намираше на юг, в моя роден град Тиломон, ти дадоха някаква упойка, уловиха те, докато спеше, вмъкнаха те в това тяло и те изхвърлиха навън, никой не разбра, че с магия си лишен от кралската си власт. И аз те докосвах, господарю, легнах до теб и интимничех с теб по хиляда различни начина и как ще получа опрощение за това?
— Карабела?
Тя се сви и затрепери.
— Вдигни очи. Карабела. Погледни ме.
Тя поклати глава. Той коленичи пред нея и докосна с ръка брадичката й. Тя потръпна, сякаш я бе залял с киселина. Мускулите й бяха сковани. Докосна я отново.
— Вдигни глава — каза благо. — Погледни ме.
Тя вдигна очи бавно, плахо, както човек би погледнал слънчевия лик, страхувайки се от ослепителната му светлина.
Той каза:
— Аз съм Валънтайн жонгльорът и нищо повече.
— Не, господарю.
— Короналът е тъмнокос човек, а моята коса е златиста.
— Умолявам ви, господарю, оставете ме на мира. Вие ме плашите.
— Нима един скитащ жонгльор те плаши?
— Не се плаша от това кой си ти. Човекът, когото виждам в теб, е приятел, когото обикнах. Въпросът е кой си бил, господарю. Ти си стоял редом до понтифекса и си вкусвал от кралското вино. Ходил си из най-достопочтените помещения на замъка Връхни. Ползвал си се с най-висшата власт в света. Това беше истинен сън, господарю, ясен и реален като всичко, което съм виждала досега, безспорно послание, в което не може да има никакво съмнение. А ти си законният коронал и аз докосвах тялото ти, и ти докосваше моето, е хилядократно светотатство една обикновена жена като мен да се приближи толкова много до един коронал. И аз ще умра за това.
Валънтайн се усмихна.
— Ако съм бил някога коронал, любов моя, то е било в друго тяло и няма нищо свято в онова, което си прегръщала тази нощ. Но аз никога не съм бил коронал.
Погледът й беше вперен право в него. Гласът й не трепереше толкова, когато заговори отново.
— Ти не помниш нищо за живота си преди Пидруид. Не можа да ми кажеш името на баща си, разправяше ми за детството си в Ни-моя, а сам не вярваше в това, и се мъчеше да налучкаш името на майка си. Не е ли вярно?
Валънтайн кимна.
— А Шанамир ми каза, че си имал много пари в кесията си, но си нямал представа за стойността им и си понечил да платиш на един продавач на наденици с монета от петдесет рояла. Вярно ли е?
Той пак кимна.
— Сякаш си прекарал целия си живот в палат и никога не си боравил с пари, нали? Ти знаеш толкова малко, Валънтайн! Трябва да те учат… като дете!
— Да, нещо е станало с паметта ми. Но значи ли това, че съм коронал?
— Начинът, по който жонглираш, толкова естествено, сякаш можеш да овладееш всякакви изкуства, стига да пожелаеш… начинът, по който се движиш, държането ти, излъчваното от теб сияние, чувството, което вдъхваш на всички, че си роден да властваш…
— Нима вдъхвам такова чувство?
— Откакто ти дойде между нас, ние говорехме почти само за това. Че сигурно си свален монарх, може би някой прокуден херцог. Но после дойде моят сън… и той не оставя никакво съмнение, господарю…
Лицето й беше побеляло от напрежение. За миг тя бе надмогнала благоговението си, но само за миг, и сега трепереше отново. И изглежда, че благоговението беше заразително, защото самият Валънтайн започна да изпитва страх, студенина по кожата. Имаше ли истина в нещо от всичко това? Бил ли е той миропомазан коронал, който е докосвал ръце с Тиеверас в сърцето на Лабиринта и горе в замъка Връхни?
Чуваше гласа на съногадателката Тизана. „Ти си паднал от високо място и сега трябва да започнеш да се изкачваш обратно към него“ — бе казала тя. Невъзможно. Немислимо. „И все пак, лорд Валънтайн, това изкачване те чака и не аз ти го налагам.“ Нереално. Невъзможно. И все пак сънищата му, оня брат, който искаше да го убие, и вместо това той го уби, и онези коронали и понтифекси, които сновяха из глъбините на душата му, и всичко останало… Възможно ли беше то? Не, невъзможно. Невъзможно.
— Не бива да се страхуваш от мен, Карабела — рече той.
Тя потрепера. Той посегна към нея, но тя се отдръпна с вик:
— Недей! Не ме докосвайте! Милорд…
Той каза нежно:
— Дори и да съм бил някога коронал — а това ми изглежда доста странно и глупаво, — дори, Карабела, да не съм вече коронал, аз не се намирам в миропомазано тяло и това, което стана между нас, не е светотатство. Сега съм Валънтайн жонгльорът, независимо какъв съм бил през предишния си живот.
— Вие не разбирате, господарю.
— Разбирам, че короналът е човек като всички други, само че носи по-голяма отговорност от другите, но у него няма нищо магическо и нищо страшно освен властта му, а аз не я притежавам ни най-малко. Ако изобщо съм я притежавал някога.
— Не — рече тя. — Короналът е удостоен с най-висше благоволение и никога не се лишава от него.
— Всеки може да бъде коронал, стига да има подходяща подготовка и подходяща душевна нагласа. Човек не се ражда за това. Коронали е имало от всички краища на Маджипур, от всички обществени слоеве.
— Господарю, вие не разбирате. Щом сте били коронал, значи сте удостоен с благоволение. Вие сте управлявали, движили сте се из замъка Връхни, спадали сте към коляното на лорд Стиамот, лорд Декерет и лорд Престимион, вие сте брат на лорд Вориакс, вие сте синът на Господарката на острова. Как да ви смятам тогава за обикновен човек? Как да не се боя от вас?
Той я гледаше потресен.
Спомни си какво бе ставало в неговата душа, когато стоеше на улиците и гледаше коронала лорд Валънтайн в процесията; тогава се чувстваше изправен пред изящество и мощ и разбра, че да си коронал значи да изпъкнеш над другите, да станеш личност с ореол и необичайност, човек, който има власт над двайсет милиарда, който носи у себе си енергията на прославени монарси от хиляди години и е предопределен да влезе някой ден в Лабиринта, за да поеме властта на понтифекса. Колкото и непонятно да му беше всичко това, то му се натрапваше, слисваше го и го завладяваше. Но беше невероятно. Да се страхува от себе си? Да се преклони благоговейно пред въображаемата си върховна власт? Той беше Валънтайн жонгльорът и нищо повече!
Карабела хлипаше. Още малко и щеше да изпадне в истерия. Врунът сигурно имаше някакво приспивателно средство, което би могло да я успокои.
— Почакай — каза Валънтайн. — Ще се върна след малко. Ще поискам от Делиамбър нещо успокоително за теб.
Той изхвръкна от стаята и се понесе през коридора, чудейки се коя е стаята на магьосника. Всички врати бяха затворени. Мислеше да почука наслуки, надявайки се да не се натъкне на Залзан Кавол, когато от мрака, някъде изпод лакътя му, проговори сух глас:
— Не можеш ли да заспиш?
— Делиамбър, ти ли си?
— Тук съм. Близо до теб.
Валънтайн се взря с присвити очи и различи вруна, който седеше в коридора, кръстосал пипалата си в някаква съзерцателна поза. Делиамбър се изправи.
— Сетих се, че скоро може да дойдеш да ме търсиш — каза той.
— Карабела е имала послание. Нуждае се от лекарство, което да я успокои душевно. Имаш ли нещо ефикасно?
— Не, нямам никакви лекарства. Но с докосване… може да стане. Ела.
Дребният врун се понесе по коридора и влезе в стаята, в която Валънтайн бе прекарал нощта с Карабела. Тя не бе помръднала, стоеше все така свита жалко до леглото, загърната небрежно в робата си. Делиамбър веднага отиде при нея, тънките му пипала обгърнаха нежно раменете й, тя разхлаби опънатите си мускули и се отпусна, сякаш бе останала без кости. Тежкото й дишане отекваше в стаята. След малко вдигна глава, вече по-спокойна, ала все тъй със замаян, замръзнал поглед в очите.
Махна към Валънтайн и рече:
— Сънувах, че той… че е бил… — поколеба се.
— Знам — каза Делиамбър.
— Не е вярно — произнесе Валънтайн пресипнало. — Аз съм само жонгльор.
— Сега си само жонгльор — каза Делиамбър меко.
— И ти ли вярваш на тази глупост?
— Тя беше очевидна още отначало. Когато застана между скандара и мен. Само крал може да постъпи така, си рекох, и вникнах в душата ти…
— Какво?
— Професионален трик. Вникнах в душата ти и видях какво са направили с теб.
— Но такова нещо е невъзможно! — запротестира Валънтайн. — Да извадиш душата на един човек от тялото му, да я поместиш в чуждо тяло и да поставиш чужда душа в неговото…
— Невъзможно ли? Не — каза Делиамбър. — Според мен не е невъзможно. Има слухове от Сувраел, че в двора на Краля на сънищата се проучва това изкуство. От няколко години се носи мълва за необикновени опити.
Валънтайн гледаше мрачно връхчетата на пръстите си.
— Това не може да стане.
— Така мислех и аз, когато го чух за пръв път. На после разсъдих. Има много не по-малки магии, чиито тайни зная лично, а аз съм само второстепенен магьосник. Семената на такова изкуство отдавна съществуват. Някои сувраелски магьосници може да са открили начин най-после да накарат тези семена да покълнат. Валънтайн, на твое място аз не бих изключил такава възможност.
— Размяна на тела? — произнесе Валънтайн зашеметен. — Значи това не е истинското ми тяло? Чие е тогава?
— Кой знае? На някой нещастник, сполетян от злополука — може да се е удавил, или да се е задавил с мръвка месо, или да е станал жертва на отровна гъба, която е изял от непредпазливост. Във всеки случай умрял по някакъв начин, така че тялото му е останало горе-долу непокътнато; и в часа на смъртта му са го отнесли на някое тайно място, за да пресадят душата на коронала в празната черупка, а после друг човек, отказвайки се завинаги от тялото си, бързо е заел опразнения череп на коронала, при което може би е запазил до голяма степен паметта и съзнанието на самия коронал, съединени с неговите, за да може да изпълнява маскарада на управлението така, като че ли той е истинският монарх…
— Според мен всичко това е твърде далеч от действителността — заяви Валънтайн упорито.
— И все пак — каза Делиамбър, — когато надникнах в душата ти, аз видях всичко така, както ти го описвам сега. И изпитах немалък страх — в моя занаят не се срещат често коронали, нито се попада на такова доказателство за крещящо вероломство, — но след миг събрах ума си и се запитах дали няма да е по-добре да забравя видяното, и известно време сериозно го обмислях. Но после разбрах, че не мога да постъпя така, че ако пренебрегна това, което зная, до края на живота ми ще ме тормозят страшни сънища. Рекох си, че в света има много неща, които трябва да се оправят, и аз с волята на Божествения ще участвам в уреждането им. И ето уреждането започва.
— Това са небивалици — каза Валънтайн.
— Заради спора кажи, че все пак е вероятно — настоя Делиамбър. — Представи си, че са те намерили в Тиломон, изхвърлили са те от твоето тяло и са сложили узурпатор на трона. Предположи, че е станало така. Какво би направил в такъв случай?
— Абсолютно нищо.
— Така ли?
— Нищо — заяви Валънтайн натъртено. — Нека си бъде коронал, който иска да бъде коронал. Според мен властта е болест, а управляването — щуротия за луди. Ако някога съм живял в замъка Връхни, нека бъде тъй. Но аз не съм в него сега и нищо у мен не ме подтиква да се върна там. Аз съм жонгльор, и то добър, който става все по-добър, и щастлив човек. Щастлив ли е короналът? А понтифексът? Ако съм бил лишен от власт, за мен това е късмет. Не искам сега да се нагърбвам наново с такова бреме.
— Но ти си предопределен да го носиш.
— Предопределен ли? Предопределен? — засмя се Валънтайн. — Все едно да кажеш, че съм бил предопределен да бъда коронал за малко време, а после да ме измести някой по-достоен. Човек трябва да е луд, за да е управник, Делиамбър, а аз съм нормален. Управлението е тегота и черна работа. Аз не бих го приел.
— Ще го приемеш — каза Делиамбър. — Теб са те подправили и ти не си самият себе си. Но щом веднъж си бил коронал, винаги си оставаш коронал. Ще бъдеш излекуван и ще възвърнеш предишната си самоличност, лорд Валънтайн.
— Не употребявай тази титла!
— Тя пак ще бъде твоя — каза Делиамбър.
Валънтайн ядно отхвърли тази вероятност. Той погледна към Карабела: тя бе заспала на пода, с глава до леглото. Внимателно я вдигна и я настани под завивката. А на Делиамбър рече:
— Става късно, а тази нощ имаше много глупости. Главата ми се пръска от всички тия големи приказки. Направи ми каквото направи на нея, магьоснико, дари ме със сън и не ми говори повече за отговорности, каквито никога не съм носил и никога не ще нося. Утре трябва да изнасяме представление, а искам да съм отпочинал за него.
— Добре. Лягай си.
Валънтайн се намести до Карабела. Врунът го докосна леко, после по-силно, и Валънтайн усети как съзнанието му помътнява. Сънят дойде бързо, като гъста бяла мъгла, вдигаща се по здрач от океана. Добре. Добре. Той с готовност потъна в безчувствие.
И през нощта сънува, и сънят му беше озарен от ярко, силно сияние, което явно имаше вид на послание тъй като беше невъобразимо жив сън.
Видя се да прекосява суровата, страшна пурпурна равнина, която бе спохождал толкова често в последните си сънища. Този път знаеше извън всякакво съмнение къде е равнината: не някаква въображаема страна, а далечният континент Сувраел, който лежеше защитен под блясъка на голото слънце, а тези пукнатини по земята бяха белези на лятото, когато бе изсмукана и малкото влага, съдържаща се в почвата. Грозни извити растения с набъбнали сивкави листа лежаха повехнали на земята и някакви същества с бодли и необикновени ъгловати стави растяха на височина. Валънтайн крачеше бързо в зноя и безмилостно шибащия вятър и от сухота кожата му се напукваше. Беше закъснял, отдавна трябваше да е пристигнал в двореца на Краля на сънищата, където го бяха наели да изпълнява номерата си.
Сега дворецът се мержелееше пред него, злокобен, обвит в черни сенки, целият съставен от островърхи кули и назъбени портали, сграда остра и отблъскваща като бодливите растения на пустинята. Тя приличаше по-скоро на тъмница, отколкото на палат, поне по външен вид, но вътре всичко беше съвсем друго, прохладно и разкошно, с водоскоци в дворовете, меки плюшени завеси и мирис на цветя във въздуха. Слуги се кланяха и му даваха знаци, заведоха го във вътрешните помещения, свалиха набитите му с пясък дрехи, изкъпаха го, обърсаха го с пухкави кърпи, дадоха му нови дрехи, елегантни одежди със скъпоценни украшения, поднесоха му изстудени шербети, ледено вино със сребрист отблясък, късове непознато крехко месо и накрая го въведоха в голямата тронна зала с висок свод, където седеше тържествено Кралят на сънищата.
Още отдалеч Валънтайн го видя на трона: Симонан Барджазид, злият и своенравен властник, който от тази брулена от ветровете пустинна земя разпращаше из цял Маджипур зловещите си послания. Той беше едър човек с голобрадо лице, масивни челюсти, хлътнали очи, заобиколени с тъмни кръгове, а около ниско остриганата си четинеста глава носеше златната диадема на своята власт, усилващия мислите апарат, който един Барджазид бе изобретил преди хиляда години. От лявата страна на Симонан седеше синът му Кристоф, месест като баща си, а от дясната му страна — синът му Минакс, престолонаследникът, мършав и отблъскващ на вид човек, с тъмна кожа и заострено лице, сякаш шлифован от пустинните ветрове.
С небрежен жест Кралят на сънищата заповяда на Валънтайн да започне.
Той жонглираше с ножове, десет, петнайсет на брой, тънки, лъскави ками, които биха могли да пронижат ръката му, ако паднеха погрешно, но той боравеше леко с тях, жонглирайки така, както само Слийт умееше, или може би като Залзан Кавол, виртуозна демонстрация на ловкост. Валънтайн стоеше неподвижен, извършвайки само най-незабележими перващи движения с ръцете и китките си, камите летяха нагоре и проблясваха като ярки искри, издигаха се високо във въздуха и падаха точно в очакващите ги пръсти, и докато се вдигаха и падаха, вдигаха се и падаха, описваната от тях дъга промени формата си, не беше вече обикновена каскада: летейки из въздуха с насочени навън остриета, те образуваха звездната емблема на коронала. Внезапно, когато Валънтайн наближи връхната точка на своето изпълнение камите замръзнаха във въздуха, увиснаха там точно над търсещите му пръсти и не искаха да се спущат към тях.
А иззад трона изскочи един намръщен човек със суров поглед — това беше Доминин Барджазид, третият от синовете на Краля на сънищата; той закрачи към Валънтайн, с небрежен презрителен жест събра от въздуха звездната фигура от ножове и ги напъха в колана на дрехата си.
Кралят на сънищата се усмихна подигравателно.
— Ти си отличен жонгльор, лорд Валънтайн. Най-после си намерил подходяща работа.
— Аз съм коронал на Маджипур — отвърна Валънтайн.
— Беше. Беше. Беше. Сега си скитник, негоден за нищо друго.
— Мързеливец — каза Минакс Барджазид.
— Страхливец — обади се Кристоф Барджазид. — Безделник.
— Кръшкач от дълга си — обяви Доминин Барджазид.
— Ти си лишен от ранг — каза Кралят на сънищата. — Мястото ти е овакантено. Върви си. Върви да жонглираш, жонгльоре Валънтайн. Върви си, безделнико. Върви си, скитнико.
— Аз съм коронал на Маджипур — повтори Валънтайн твърдо.
— Вече не си — рече Кралят на сънищата. Той докосна с ръце диадемата на челото си и Валънтайн се залюля и заклати, сякаш земята се бе разтворила под нозете му, препъна се и падна, а когато погледна отново, видя, че сега Доминин Барджазид е облечен в зеления жакет и хермелиновата мантия на коронал и така бе променил външността си, че лицето му беше лицето на лорд Валънтайн, а тялото му — тялото на лорд Валънтайн, и от жонгльорските ножове, които бе взел от Валънтайн, бе сътворил звездната корона на коронал, която баща му Симонан Барджазид сега слагаше на челото му.
— Виждаш ли? — извика Кралят на сънищата. — Властта преминава у достойния! Върви си, жонгльоре! Върви си!
И Валънтайн избяга в пурпурната пустиня, и видя бесни вихрушки на пясъчна буря, които се носеха към него от юг, и се опита да избяга, ала бурята го връхлетя отвред. Той изрева: „Аз съм лорд Валънтайн, короналът!“, но вятърът заглуши гласа му и той усети пясък между зъбите си. Извика: „Това е вероломство, да узурпираш властта!“, и бурята отвя вика му. Погледна към двореца на Краля на сънищата, но той вече не се виждаше и го обзе силно, разтърсващо чувство, че е загубил завинаги нещо.
Събуди се.
Карабела лежеше кротко до него. Първата бледа светлина на зората влизаше в стаята. Макар че сънят му беше страшен, послание от най-знаменателно естество, той се чувстваше напълно спокоен. Няколко дена се бе опитвал да отрече истината, но сега вече не можеше да я отхвърля, колкото и чудновата, колкото и фантастична да изглеждаше тя. В друго тяло някога е бил коронал на Маджипур, ала кой знае как тялото и самоличността му са били откраднати. Възможно ли беше това? Такъв настойчив сън едва ли би могъл да бъде отминат или пренебрегнат. Той разрови най-дълбоките кътчета на душата си, мъчейки се да открие спомени за власт, за церемонии на Върха, за гледки на царствено великолепие, за вкуса на отговорността. Но нищо не излизаше. Абсолютно нищо. Той беше жонгльор и нищо повече от жонгльор, и не можеше да си спомни никакъв откъс от живота си преди Пидруид: сякаш се бе родил на оня планински склон минути преди пастирът Шанамир да го срещне, родил се бе там с пари в кесията, манерка хубаво червено вино на хълбока и разпокъсани лъжливи спомени в главата.
Ами ако беше вярно? Ако той беше коронал?
В такъв случай трябваше да тръгне, в интерес на федерацията Маджипур, да свали тиранина и да си възвърне законния пост. Такова задължение щеше да лежи на плещите му. Но тази мисъл беше абсурдна. Тя предизвикваше сухота в устата му и туптене в гърдите му, близко до паника. Да свали оня тъмнокос властник, който бе шествал тържествено през Пидруид? Как би могло да стане това? Как би могъл дори да се приближи до коронал, а камо ли да го свали от мястото му? Че това е било направено някога — може би, — не беше аргумент, че може да бъде направено пак, и то от един скитащ жонгльор, от един добродушен млад човек, който не изпитва непреодолим подтик да се залови с невъзможното. Освен това Валънтайн се смяташе за толкова малко способен да управлява. Ако действително е бил коронал, дълги години трябва да се е подготвял в замъка Връхни, дълго време е усвоявал похватите и приложенията на властта: ала сега у него не бе останала нито следа от това. Как би могъл да претендира да бъде монарх, когато нямаше в главата си нито едно от уменията на един монарх?
И все пак… и все пак…
Погледна надолу към Карабела. Тя беше будна; очите й бяха отворени; гледаше го мълчаливо. Благоговението още не я бе напуснало, ала вече нямаше ужас.
— Какво ще правиш, господарю? — проговори тя.
— Наричай ме Валънтайн, сега и винаги занапред.
— Ако ми заповядаш.
— Заповядвам ти — каза гой.
— И кажи ми… Валънтайн, какво ще правиш?
— Ще пътувам със скандарите — отговори той. — Ще продължавам да жонглирам. Ще усвоя по-задълбочено изкуството. Ще следя внимателно сънищата си. Ще изчаквам, ще се мъча да разбера. Какво друго бих могъл да правя, Карабела? — Сложи леко ръка върху нейната и тя за миг се сви от докосването му, но после се окопити и притисна с другата си ръка неговата. Той се усмихна. — Какво друго бих могъл да правя. Карабела?
Част втора
Книга на метаморфите
1
Гхайрогският град Дюлорн беше архитектурно чудо, град, блестящ като скреж, който се простираше на двеста мили нагоре и надолу от центъра на големия Дюлорнски пролом. Макар и да заемаше такава огромна площ, посоката на града беше предимно вертикална: големи сияйни кули с чудновата конструкция, но строго сдържани по материал, които се извисяваха като изтънени зъби от меката, богата на гипс почва. Единственият разрешен строителен материал в Дюлорн беше характерният за областта камък — лек, ефирен калцит с висок коефициент на пречупване на светлината, който блестеше като фин кристал, или може би като диамант. От него дюлорнци бяха съградили своите островърхи извисяващи се постройки и ги бяха украсили с парапети и балкони, с огромни, внушителни висящи контрафорси, с високи конзолни подпори, със сталактити и сталагмити с искрящи фасетки, с тънки като дантела мостове високо над улиците, с колонади, куполи, пандантиви и пагоди. Жонгльорската трупа на Залзан Кавол, приближавайки се до града от запад, стигна до него почти точно на пладне, когато слънцето беше точно над главата и по стените на исполинските кули като че играеха езици от бял пламък. Валънтайн затаи дъх от удивление. Такъв огромен град! Такава чудна гледка на светлини и форми!
Четиринайсет милиона души живееха в Дюлорн, правейки го един от най-големите градове на Маджипур, макар и съвсем не най-големият. На континента Алханроел, както бе чувал Валънтайн, град с такива размери не би бил нищо особено и дори тук, на по-пасторалния континент Зимроел, имаше много градове като него и дори такива, които го надминаваха. Но положително никой град не можеше да се сравнява с него по красота, мислеше си той. Дюлорн беше студен и пламенен — и двете едновременно. Блестящите му шпилове настойчиво привличаха вниманието като хладна, неустоима музика, като пронизителните звуци на мощен орган, които кънтят из космическия мрак.
— Тук няма да се завираме в селски странноприемници! — извика Карабела щастливо. — Ще разполагаме с хотел, с фини чаршафи и меки възглавници!
— Ще бъде ли Залзан Кавол толкова щедър? — попита Валънтайн.
— Щедър ли? — засмя се Карабела. — Той няма избор. Дюлорн предлага само луксозни квартири. Ако преспим тук, ще спим или на улицата, или като херцози: средно положение няма.
— Като херцози — повтори Валънтайн. — Да спим като херцози. Защо не?
Тази сутрин, преди да напуснат странноприемницата, той я бе заклел да не казва никому нищо за снощните събития, нито на Слийт, нито на когото и да било от скандарите, нито дори на съногадател, ако сметнеше за нужно да потърси такъв. Бе поискал от нея да се закълне в името на Господарката, на понтифекса и на коронала, че ще пази мълчание. Освен това я бе заставил да продължава да се държи с него така, като че винаги е бил и до края на живота си ще си остане просто Валънтайн скитащият жонгльор. За да изтръгне от нея тази клетва, Валънтайн бе говорил със сила и достойнство, подобаващи на коронал, така че бедната Карабела, коленичила и разтреперана, отново се уплаши от него, като че той носеше звездната корона. Валънтайн се почувства твърде неудобно от това, защото съвсем не беше убеден, че необикновените сънища от предишната нощ трябва да се приемат за чиста монета. Но все пак тези сънища не можеха да се отхвърлят лекомислено, тъй че трябваше да се вземат предпазни мерки, да се пази тайна и да се лавира. Тези машинации бяха нещо необичайно за него. Той накара и Аутифон Делиамбър да даде клетва, като при това се питаше доколко може да се доверява на един врун, и то магьосник, но в гласа на Делиамбър като че ли звучеше искреност, когато се заклеваше да пази тайната.
— А кой друг знае за тия неща? — попита Делиамбър.
— Само Карабела. И я обвързах със същото обещание.
— Нищо ли не си казвал на хджорта?
— На Виноркис ли? Нито думица. Защо питаш?
Врунът отговори:
— Той те следи прекалено внимателно. Задава твърде много въпроси. Никак не ми харесва.
Валънтайн повдигна рамене.
— Не е трудно да намразиш хджортите. Но от какво се страхуваш?
— Той прекалено много крие мислите си. Ореолът му е тъмен. Избягвай го, Валънтайн, може да те вкара в беля.
Жонгльорите влязоха в града и поеха по широките бляскави булеварди към хотела си, водени от Делиамбър, който, изглежда, имаше отпечатана в главата си карта на всяко кътче на Маджипур. Фургонът спря пред една кула с изумителна височина и поразителна фантазия в архитектурата, постройка с минарета, дъговидни сводове и блестящи осмоъгълни прозорци. Като слезе от фургона, Валънтайн застана прав, мигайки с отворена от захлас уста.
— Изглеждаш, като че някой те е цапардосал с бухалка по главата — подхвърли Залзан Кавол дрезгаво. — Никога досега ли не си виждал Дюлорн?
Валънтайн направи уклончив жест. Празната му памет не му говореше нищо за Дюлорн; но кой може да забрави този град, след като го е видял веднъж?
Изглежда, че все пак трябваше да отговори нещо.
Той просто запита:
— Има ли нещо по-прекрасно в целия Маджипур?
— Да — отговори скандарът-исполин. — Паница гореща супа. Чаша силно вино. Цвъртяща пържола на открит огън. Красивата архитектура не се яде. Самият замък Връхни не струва дори колкото едно вонящо лайно за гладен човек. — Залзан Кавол изсумтя самодоволно и като вдигна багажа си, влезе в хотела.
Валънтайн подвикна смаяно подире му:
— Но аз имах предвид само красотата на градовете!
Телкар, обикновено най-мълчаливият от скандарите, се обади:
— Залзан Кавол се възхищава от Дюлорн повече, отколкото би предположил. Но никога не би признал това.
— Той признава само възхищението си от Пилиплок, където сме родени — вметна Гибор Хаерн. — Смята, че е измяна да кажеш добра дума за друго място.
— Шшт! — извика Ерфон Кавол. — Иде!
Най-големият им брат се бе показал отново на вратата на хотела.
— Е? — избумтя Залзан Кавол. — Защо висите така? Репетиция след трийсет минути! — Жълтите му очи святкаха като очи на горски звяр. Той изръмжа, стисна заканително четирите си пестника и пак изчезна.
Странен работодател, помисли си Валънтайн. Той подозираше, че някъде дълбоко под тази рунтава козина се крие блага и дори — кой знае? — добра душа. Ала Залзан Кавол се стараеше всячески да се държи като мечок.
Жонгльорите бяха ангажирани да дадат представление в Постоянния цирк на Дюлорн, където през всеки час на деня и всеки ден на годината ставаше общинско увеселение. Гхайрогите, които преобладаваха в този град и в околната провинция, не спяха нощем, а сезонно — по два-три месеца непрекъснато, главно през зимата, и в будно състояние бяха ненаситни на развлечения. Според Делиамбър те плащали добре и никога не се намирали достатъчно пътуващи артисти в тази част на Маджипур, които да задоволят нуждите им.
Когато трупата се събра за следобедната репетиция, Залзан Кавол съобщи, че тазвечерното представление ще се състои между четири и шест часа след полунощ. Валънтайн беше недоволен от това. Специално тая нощ той очакваше с нетърпение указанията, които можеха да му дадат сънищата след важните разкрития от миналата нощ. Но имаше ли вероятност да му се явят показателни съновидения, ако прекараше на сцената най-плодоносните часове от нощта?
— Можем да поспим по-рано — забеляза Карабела. — Сънищата идват по всяко време. Да не би да имаш насрочена среща за послание.
Това беше язвителна, дразнеща забележка, особено от страна на човек, който доскоро бе треперил от страхопочитание пред него. Той се усмихна, за да покаже, че не се е обидил — забелязваше неувереността, която се криеше под насмешката, — и каза:
— Може изобщо да не заспя, като знам, че трябва да стана толкова рано.
— Накарай Делиамбър да те докосне като нощес — предложи тя.
— Предпочитам да намеря сам пътя си към съня — рече той.
Така и стори, след напрегнат следобед на упражнения и сита вечеря от изсушено на вятъра говеждо и студено синьо вино в хотела. Тук си бе взел самостоятелна стая и преди да се тръшне на леглото — с прохладни, опънати чаршафи, както бе казала Карабела, достойни за херцог, — той насочи душата си към Господарката на острова и я помоли да му прати послание — това беше позволено и често се вършеше, макар че рядко излизаше сполучливо. Сега се нуждаеше най-много от помощта на Господарката. Ако наистина беше свален коронал, тогава тя му беше майка и тялом, и духом и можеше да потвърди самоличността му и да го напъти в диренията му.
Когато потъна в сън, се опита да види във въображението си Господарката и нейния Остров, да се пресегне към нея през хилядите мили и да създаде мост, някаква искра на съзнание над тази огромна пропаст, по която тя да установи връзка с него. Пречеха му празнотите в паметта му. Можеше да се предположи, че всеки възрастен маджипурец познава лицето на Господарката и географията на Острова така, както познава лицето на собствената си майка и околностите на своя град, ала осакатеният мозък на Валънтайн му предаваше главно празноти, които въображението му трябваше да запълва с налучкване. Как бе изглеждал образът й, изрисуван от фойерверките през оная нощ в Пидруид? Заоблено усмихнато лице, дълга гъста коса. Добре. А останалото? Да речем, че косата е черна и лъскава, черна като косата на синовете й лорд Валънтайн и покойния лорд Вориакс. Очите са кестеняви, топли, живи. Устните — пълни, бузите — с малки трапчинки, тънка мрежа от бръчици в ъгълчетата на очите. Внушителна, силна жена, да, и се разхожда из градина сред пищни цъфнали храст жълти танигали, камелии, елдирони и пурпурни туали, всичко кипящо от тропически живот; поспира се да откъсне някой цвят, забожда го в косата си и продължава нататък по бели мраморни плочи, които лъкатушат между храстите, докато най-сетне излиза в обширен каменен вътрешен двор, издълбан в склона на хълма, спира се там и се заглежда надолу към многобройните тераси, спускащи се на широки дъги към морето. И гледа на запад, към далечния Зимроел, затваря очи, мисли за загубения си син — скитник, изгнаник в града на гхайрогите, събира сили и праща нежни послания на надежда и насърчение към Валънтайн, прокуден в Дюлорн…
Валънтайн потъна в дълбок сън.
И докато сънуваше, Господарката наистина дойде при него. Срещна я не на склона под градината, а в някакъв безлюден град сред пустош, развалини от проядени от времето пясъчникови колони и разбити олтари. Приближиха се един към друг от противоположните страни на един порутен форум под призрачна лунна светлина. Но лицето й беше забулено и тя го държеше извърнато от него: той я позна по гъстите кичури на тъмната й коса и по аромата на кремавия елдирон зад ухото й, и разбра, че се намира пред Господарката на острова, ала искаше усмивката й да стопли душата му на това студено място, желаеше утехата на кротките й очи, но виждаше само булото, раменете, главата й отстрана.
— Майко? — запита той неуверено. — Майко, аз съм Валънтайн! Не ме ли познаваш? Погледни ме, майко!
Тя прелетя край него като дух, скри се между две пречупени колони, по които бяха изписани сцени из делата на великите коронали, и изчезна.
— Майко? — подвикна той.
Сънят бе свършил. Валънтайн се мъчеше да я накара да се върне, но не успя. Събуди се и докато лежеше вторачен в мрака, виждаше отново онази забулена фигура и търсеше смисъла. Тя не бе го познала. Нима беше преобразен толкова много, че дори собствената му майка не можа да разбере кой се крие в това тяло? Или пък той никога не е бил неин син, тъй че нямаше причина тя да го познае? Никой не беше в състояние да му отговори. Ако душата на тъмнокосия лорд Валънтайн бе вселена в тялото на светлокосия Валънтайн, Господарката на острова не бе дала никакъв знак за това и той се намираше в такова дълбоко неведение, както когато склопи очи.
Какви глупости ме преследват, мислеше си Валънтайн. Какви невероятни догадки, какви щуротии!
Отпусна се отново и заспа.
И, както му се стори, почти веднага една ръка докосна рамото му и някой го задруса така, че най-после неохотно се събуди. Беше Карабела.
— Два часът след полунощ — каза му тя. — Залзан Кавол иска след половин час да слезем при фургона. Сънува ли?
— Нещо незавършено. А ти?
— Аз стоях будна — отговори Карабела. — Така ми се струваше най-спокойно. Някои нощи човек предпочита да не сънува. — Когато той започна да се облича, тя попита свенливо: — Ще ме приемеш ли пак в твойта стая, Валънтайн?
— Искаш ли?
— Аз дадох клетва да се държа с теб така, както се държах преди… преди да разбера… Ох, Валънтайн, бях толкова уплашена! Но да. Да, нека бъдем пак другари и дори да се любим. Утре вечер!
— Ами ако съм коронал?
— Моля те. Не задавай такива въпроси.
— Ами ако съм?
— Ти ми заповяда да те наричам Валънтайн и да те смятам за Валънтайн. И така ще правя, ако ми позволиш.
— Вярваш ли, че съм коронал?
— Да — прошепна тя.
— И това не те плаши вече?
— Мъничко. Съвсем мъничко. Ти все още ми се виждаш обикновен човек.
— Добре.
— Разполагах с един ден, за да свикна с положението. И съм под клетва. Трябва да те смятам за Валънтайн. Заклех се пред властниците за това. — Тя се подсмихна дяволито. — Заклех се пред коронала да се преструвам, че не си коронал, затова трябва да остана вярна на клетвата си и да се отнасям безцеремонно с теб, да те наричам Валънтайн, да не показвам, че се страхувам от теб, и да се държа така, като че ли нищо не се е променило. Значи утре вечер мога да дойда на леглото ти?
— Да.
— Обичам те, Валънтайн.
Той я притегли леко към себе си.
— Благодаря ти, че превъзмогна страха си. Обичам те, Карабела.
— Залзан Кавол ще се разсърди, ако закъснеем — рече тя.
2
Постоянният цирк беше настанен в постройка, коренно различна от най-типичните за Дюлорн: огромна, плоска, неукрасена барабаноподобна сграда, напълно кръгла и висока не повече от деветдесет стъпки, издигаща се усамотено на обширно открито пространство в източния край на града. Вътре една голяма площ в средата представляваше внушителен терен за сцената, а около нея бяха местата за публиката, ред по ред в концентрични кръгове, стигащи до покрива.
Това място можеше да побере хиляди, може би стотици хиляди хора. Валънтайн остана поразен, като видя, че то е вече почти пълно, и то във време, което за него беше среднощ. Трудно му беше да гледа към публиката, защото светлините на сцената го заслепяваха, но все пак можеше да различи огромен брой хора, насядали или изтегнали се на местата си. Почти всички бяха гхайроги, макар че тук-таме съзираше по някой хджорт, врун или човек, дошъл да прекара весело нощта. На Маджипур нямаше места, изцяло заселени от една-единствена раса — стари правителствени разпоредби още от първите дни на усиленото заселване с нечовеци забраняваха такива съсредоточавания, изключение правеше само резерватът за Метаморфи — но гхайрогите бяха със силно племенно чувство и имаха склонност да се струпват във и около Дюлорн до законно допустимия максимум. Макар и топлокръвни и бозайници, те притежаваха известни черти на влечуги, поради което повечето други раси се отвращаваха от тях: бързоподвижни раздвоени червени езици, сивкава дебела лъскава люспеста кожа, студени зелени немигащи очи. Косата им наподобяваше пипала на медуза — черни месести влакна, които се гърчеха и извиваха неспокойно, а миризмата им, сладникава и кисела едновременно, не беше очарователна за негхайрогски ноздри.
Валънтайн бе изпаднал в потиснато настроение, когато излезе с трупата на сцената. Часът беше съвсем неподходящ: телесните му цикли бяха отслабнали и въпреки че бе спал достатъчно, никак не му беше приятно да бъде буден точно сега. Той отново носеше бремето на един тягостен сън. Отхвърлянето му от Господарката, неспособността му да установи контакт с нея — какво значеше всичко това? Когато беше само Валънтайн жонгльорът, смисълът нямаше значение за него: всеки ден вървеше по своя път и не го занимаваха по-големи проблеми, желаеше само от ден на ден да усъвършенства все повече умението на ръцете и очите. Ала сега, сблъскал се с тези неясни и смущаващи разкрития, той беше принуден да се замисли върху неприятни въпроси, свързани с далечните му цели, със съдбата му и с пътя, по който вървеше. Това никак не беше по вкуса му. Вече изпитваше остра носталгична тъга за хубавото минало време преди една седмица, когато скиташе из оживения Пидруид в блажена безцелност.
Изискванията на изкуството му бързо го изтръгнаха от тези мисли. Под блясъка на прожекторите нямаше време да мисли за нищо друго освен за изпълнението си.
Сцената беше грамадна и на нея ставаха едновременно много неща. Магьосници-вруни изпълняваха номер с летящи цветни светлини и взривове на зелен и червен дим; дресьор на животно точно отсреща караше дузина дебели змии да стоят изправени на опашките си; бляскава група танцьори с причудливо източени тела, посипани с многофасетни сребристи лъскави люспи, изпълняваше изкусни скокове и вдигания на рамене; няколко малки оркестъра на доста раздалечени едно от друго места свиреха с дървени духови инструменти тенекиената, писклива музика, обичана от гхайрогите; имаше акробат, който изпълняваше номерата си на един пръст, въжеиграчка, летящ във въздуха човек, тройка стъклодухачи, които си майсторяха клетка, гълтач на змиорки и цял взвод разбеснели се клоуни, а също и много други, които Валънтайн не можеше да види. Публиката, отпусната и излегната небрежно там в полумрака, лесно следеше всичко това, защото, както забеляза Валънтайн, огромната сцена се движеше леко, въртейки се бавно на скрити лагери, и за един-два часа щеше да направи пълен кръг, представяйки всяка група изпълнители поред на всяка част от публиката. „Всичко плава върху живачен басейн — прошепна Слийт. — Този метал струва колкото три провинции.“
При такава надпревара за вниманието на зрителите жонгльорите се представиха с някои от най-ефектните си номера, което значеше, че новакът Валънтайн почти не участваше в тях, а му бе предоставено да подхвърля бухалки само на себе си и от време на време да подава ножове или факли на другите. Карабела танцуваше върху сребрист глобус, две стъпки в диаметър, който се въртеше равномерно, докато тя се движеше и жонглираше с пет кълба, излъчващи ярка зелена светлина. Слийт, качил се на кокили, се извисяваше по-нависоко дори от скандарите — дребна фигурка далеч над всички, която хладнокръвно премяташе от ръка на ръка три огромни яйца с червени и черни петънца на кокошка молика, които бе купил на пазара тази вечер. Ако изпуснеше някое яйце от такава голяма височина, то щеше да се пръсне пред очите на всички и той щеше да се изложи много, но откакто Валънтайн го познаваше, Слийт нито веднъж не бе изтървал нещо и тази вечер не изпусна яйцата. Колкото до шестимата скандари, те бяха застанали неподвижно в звездообразна фигура, гърбом един към друг, и жонглираха с пламтящи факли. В грижливо съгласувани моменти всеки подхвърляше факла назад, над външното си рамо, към своя брат от другата страна на звездата. Размените ставаха с изумителна точност, траекториите на летящите факли бяха синхронизирани безупречно, тъй че да образуват ярки кръстосващи се светлинни фигури, и нито едно косъмче от кожата на нито един скандар не се опърли, докато ловяха небрежно от въздуха факлите, профучаващи край тях откъм невидимите им партньори.
Обикаляха сцената, играейки на промеждутъци от по половин час, а между изпълненията имаха по пет минути почивка в централната шахта точно под сцената, където се събираха и стотици други свободни от изпълнение артисти. Валънтайн копнееше да върши нещо по-изтънчено от жалкото си елементарно жонглиране, но Залзан Кавол бе забранил това: скандарът казваше, че Валънтайн още не е готов, макар че играе необикновено добре за един начинаещ.
Чак когато настъпи утрото, позволиха на трупата да напусне сцената. Тук се плащаше на час, а явяването на сцената се направляваше от безмълвни измервачи на реакциите на публиката, разположени под местата на зрителите и контролирани от студенооки гхайроги в една кабина в шахтата. Някои изпълнители се задържаха само няколко минути, преди да бъдат прогонени от всеобщото отегчение или пренебрежение, ала Залзан Кавол и трупата му, на които бяха гарантирани два часа работа, останаха на сцената четири часа. Щяха да ги задържат и пети час, ако Залзан Кавол не бе разубеден от братята си, които го наобиколиха за кратко и оживено съвещание.
— Алчността — каза Карабела тихо — ще му навлече още много неприятности. Колко време според него могат хората да мятат около себе си тези факли, преди някой да сбърка? Даже скандарите накрая се уморяват.
— Само не и Залзан Кавол, както се вижда — рече Валънтайн.
— Той може и да е машина за жонглиране, да, ала братята му са простосмъртни. Синхронизацията на Роворн започва да куца. Радвам се, че имаха смелостта да се възпротивят. — Тя се усмихна. — А и аз вече съм доста уморена.
Жонгльорите пожънаха такъв успех в Дюлорн, че ги ангажираха за още четири дена. Залзан Кавол ликуваше — гхайрогите възнаграждаваха богато артистите си — и обяви, че всеки ще получи премия по пет крони.
Всичко върви добре, помисли си Валънтайн. Но нямаше никакво желание да стои безкрайно сред гхайрогите. След втория ден започна да не го свърта на едно място.
— Искаш да продължим нататък — каза Делиамбър, което беше констатация, а не въпрос.
Валънтайн кимна.
— Започна да ми се мержелее пътят, който ми предстои.
— За Острова?
— Защо си правиш труда да разговаряш с хората — подхвърли Валънтайн шеговито, — щом виждаш всичко в душите им?
— Този път аз не надничах в душата ти. Следващата ти стъпка е очевидна.
— Да, ще отида при Господарката. Кой друг може да ми каже наистина кой съм аз?
— Ти все още се измъчваш от съмнения — рече Делиамбър.
— Нямам никакво друго доказателство освен сънищата.
— Които говорят големи истини.
— Да — съгласи се Валънтайн, — ала сънищата могат да бъдат иносказания, сънищата могат да бъдат метафори, сънищата могат да бъдат фантазия. Глупаво е да се тълкуват буквално без някакво потвърждение. А Господарката е способна да даде такова потвърждение, поне така се надявам. Колко е пътят до Острова, магьоснико?
Делиамбър склопи за малко големите си златисти очи.
— Хиляди мили — отвърна той. — Сега сме може би на една пета от пътя през Зимроел. Ти трябва да пътуваш на изток през Кхинтор или Велатис, да заобиколиш територията на метаморфите, а после може би да се прехвърлиш с речен кораб през Ни-моя до Пилиплок, откъдето поклонническите кораби потеглят за Острова.
— Колко време ще ми отнеме това?
— Да се добереш до Пилиплок ли? При сегашната ни скорост — около петдесет години. Ако скиташ с тези жонгльори, спираш тук-там за една седмица…
— Ами ако напусна трупата и тръгна сам?
— Може би шест месеца. По реката се пътува бързо. По суша ще ти отнеме много повече време. Ако имахме въздушни кораби като на други светове, за ден-два щеше да стигнеш до Пилиплок, но, разбира се, ние на Маджипур сме лишени от много уреди, използвани от други народи.
— Шест месеца ли? — намръщи се Валънтайн. — А колко ще ми струва, ако наема кола и водач?
— Може би двайсет рояла. Дълго време ще трябва да жонглираш, докато ги спечелиш.
— Щом се добера до Пилиплок — запита Валънтайн, — какво да правя след това?
— Купи си билет за някой кораб до Острова. Пътува се няколко седмици. Когато стигнеш до Острова, вземи си квартира на най-долната тераса и започни изкачването.
— Изкачването ли?
— Ритуал на молитви, пречистване и посвещение. Ще се движиш нагоре от тераса на тераса, докато стигнеш до Терасата на преклонението, която е прагът на Вътрешния храм. Ти нищо ли не знаеш за тия неща?
— Някой е обработвал съзнанието ми, Делиамбър.
— Не ще и дума.
— Значи във Вътрешния храм?
— Ще бъдеш посветен. Ще служиш на Господарката като дякон и ако поискаш аудиенция с нея, ще трябва да минеш през специални обреди и да чакаш сън, в които тя ще те покани.
Валънтайн запита разтревожен:
— Колко време трае целият този процес: терасите, посвещаването, службата като дякон, сънят-покана?
— Различно. Понякога пет години. Десет. А може и вечно. Господарката няма време за всеки поклонник поотделно.
— А няма ли по-пряк начин за получаване на аудиенция?
Делиамбър издаде прегракналия кашлящ звук, който представляваше неговият смях.
— Какво? Искаш да почукаш на вратата на храма, да извикаш, че си нейният сменен син, да поискаш да влезеш?
— А защо не?
— Защото — отвърна врунът — външните тераси на Острова са замислени като филтри, за да не допускат да стават такива неща. Няма лесни пътища за свързване с Господарката и нарочно е направено така. То ще ти отнеме години.
— Ще намеря начин. — Валънтайн гледаше дребния магьосник право в очите. — Ще успея да достигна до съзнанието й, щом бъда на Острова. Мога да й извикам, мога да я убедя да ме покани. Може би.
— Може би.
— С твоя помощ това би могло да стане.
— Опасявах се, че ще стигнеш до това — произнесе Делиамбър сухо.
— Ти умееш да пращаш послания. Ние можем да се доберем, ако не до самата Господарка, то поне близо до нея. Стъпка по стъпка, като все повече се приближаваме до нея, скъсявайки безконечния процес по терасите…
— Би могло да стане — рече Делиамбър. — Но вярваш ли, че ще се съглася да извърша това пътуване с теб?
Валънтайн дълго гледа вруна, без да отговори.
— Сигурен съм — каза той най-сетне. — Преструваш се, че не желаеш, ала ти ми внуши всички подбуди които ме подтикват да отида на Острова. И то заедно с теб. Прав ли съм? А, Делиамбър? Ти желаеш повече от мен да се добера дотам.
— Аха — рече магьосникът. — Вече излиза наяве!
— Прав ли съм?
— Ако решиш да отидеш на Острова, Валънтайн, аз ще бъда с теб. Но решен ли си?
— Понякога.
— Променчивите решения са нездрави — произнесе се Делиамбър.
— Хиляди мили. Чакане с години. Мъки и интриги. Защо да съм готов на всичко това, Делиамбър?
— Защото си коронал и трябва пак да бъдеш.
— Първото може да е вярно, макар че много се съмнявам. Второто е под въпрос.
Погледът на Делиамбър беше лукав.
— Нима предпочиташ да живееш под управлението на един узурпатор?
— Какво значение имат короналът и управлението му за мен? Той е през половин свят, в замъка Връхни, а аз съм скитащ жонгльор. — Валънтайн разпери пръсти и се вторачи в тях, сякаш никога досега не бе виждал ръцете си. — Бих могъл да си спестя много усилия, ако остана при Залзан Кавол и оставя другия, който и да е той, да си седи на трона. Ами ако той е мъдър и справедлив узурпатор? Каква полза ще има Маджипур, ако свърша всичката тая работа само за да заема отново мястото му? Ох, Делиамбър, Делиамбър, приличам ли аз изобщо на крал, когато говоря тия неща? Къде е жаждата ми за власт? Как е възможно да съм бил някога управник, когато явно не ме интересува какво се е случило?
— Вече говорихме за това. Вие сте обработван, милорд. И душата, и лицето ви са променени.
— Дори и да е така. Аз съм загубил напълно кралската си същност, ако изобщо съм имал такава. Тая жажда за власт…
— Ти два пъти си послужи с този израз — каза Делиамбър. — Жаждата няма нищо общо със случая. Един истински крал не жадува за власт, отговорността жадува за него. И го пленява, и го овладява. Този коронал е нов, почти нищо не е свършил досега освен да прави голямата обиколка и народът вече недоволства от първите му разпоредби. А питаш дали ще бъде мъдър и справедлив? Как може един узурпатор да бъде справедлив? Той е престъпник, Валънтайн, и докато управлява, гузната му съвест на престъпник го гризе насън и с течение на времето тези угризения ще го отровят и той ще стане тиранин. Можеш ли да се съмняваш в това? Той ще премахне всекиго, който го застрашава — дори ще убива, ако стане нужда. Отровата, която тече в жилите му, ще се просмуче в живота на самата планета, ще засегне всеки гражданин. А ти, като седиш тук и гледаш пръстите си, нима не виждаш никаква отговорност? Как можеш да говориш, че ще си спестиш много усилия? Като че ли не е толкова важно кой е кралят. Много е важно кой е кралят, милорд, а тъкмо вие сте избран и подготвен за това, и то не с лотария. Да не мислите, че всеки може да стане коронал?
— Да, мисля. По приумица на съдбата.
Делиамбър се изсмя дрезгаво.
— Преди девет хиляди години може да е било така. Има династия, милорд.
— Приемна династия?
— Именно. От времето на лорд Ариок, а може би и от още по-рано, Короналите се избират измежду малка групичка семейства, не повече от сто рода, все обитатели на замъка Връхни и близки участници в управлението. Следващият коронал вече се подготвя, въпреки че само той и неколцина съветници знаят кой е, а освен това сигурно са избрани и двама или трима негови заместници. Но сега приемствеността е нарушена, сега се е вмъкнал самозванец. Това може да докара само злини.
— Ами ако узурпаторът е просто чакащият престолонаследник, комуто е омръзнало да чака?
— Не — отсече Делиамбър. — Немислимо е. Никой, смятан за достоен да бъде коронал, не би свалил един законно утвърден монарх. Пък и защо ще се представя за лорд Валънтайн, ако е някой друг?
— Тук си прав.
— Признай, че съм прав и за следното: този, който сега се намира в замъка Връхни, няма нито право, нито подготовка да стои там и трябва да бъде свален, а ти си единственият, който може да стори това.
Валънтайн въздъхна.
— Искаш много.
— Историята иска много — каза Делиамбър. — Историята е поискала на хиляда свята в течение на хиляди години разумни същества да избират между реда и анархията, между творчеството и унищожението, между разума и безумието. И силите на реда, творчеството и разума винаги са се съсредоточавали у един-единствен водач, крал, ако щеш, или президент, председател, главен министър, генералисимус, можеш да си послужиш с която дума пожелаеш, монарх с едно или друго име. Тук той е коронал, или по-точно короналът управлява като глас на понтифекса, който е бил някога коронал, и е важно, милорд, много е важно кой ще бъде коронал и кой няма да бъде коронал.
— Да — каза Валънтайн. — Може би.
— Ти още дълго ще продължаваш да се колебаеш между „да“ и „може би“ — рече Делиамбър. — Но накрая „да“ ще надделее. И ти ще извършиш поклонението на Острова, и с благословията на Господарката ще се качиш на замъка Връхни, и ще заемеш законното си място.
— Това, което казваш, ме изпълва с ужас. Ако някога съм притежавал способността да управлявам, ако някога съм бил подготвен за това, сега тези неща са заличени от съзнанието ми.
— Ужасът ще изчезне. Съзнанието ти ще бъде излекувано с течение на времето.
— А времето тече и ние си седим тук, в Дюлорн, да развличаме гхайрогите.
— Няма да бъде за дълго — каза Делиамбър. — Ние ще отидем на изток, милорд. Имайте вяра в това.
Имаше нещо заразително в увереността на Делиамбър. Колебанията и съмненията на Валънтайн бяха преминали — поне засега. Ала когато Делиамбър си отиде, Валънтайн се отдаде на тревожен размисъл върху някои сурови факти на действителността. Можеше ли просто да наеме две ездитни животни и още утре да потегли с Делиамбър за Пилиплок? Ами Карабела, която изведнъж бе придобила голямо значение за него? Да я изостави тук, в Дюлорн? А Шанамир? Момчето беше свързано с Валънтайн, а не със скандарите: нито можеше, нито щеше да се съгласи да се отдели от него. В такъв случай трябваха пари за пътуване на четирима души през почти целия огромен Зимроел — храна, квартира, превоз, после поклонението на Острова, а колко ли разходи щеше да струва престоят на Острова, докато се мъчи да се добере до Господарката? Аутифон Делиамбър смяташе, че ако пътува сам до Пилиплок, това може да струва двайсет рояла. Разходите за четирима или за петима, ако се прибави и Слийт, макар че Валънтайн не знаеше дали Слийт щеше да пожелае да дойде, можеха да възлизат на сто рояла и дори повече, а не е изключено и на сто и петдесет до най-ниската тераса на Острова. Той провери съдържанието на кесията си. От парите, които имаше у себе си, когато се намираше край Пидруид, му бяха останали повече от шейсет рояла, плюс още един-два рояла, които бе спечелил с трупата. Това беше недостатъчно, дори съвсем недостатъчно. Знаеше, че Карабела е почти без пари; Шанамир честно бе върнал на близките си сто и шейсетте рояла от продажбата на своите добичета; а Делиамбър, ако имаше някакво състояние, не би се мъкнал по селата на стари години, обвързан чрез договор с грубияните скандари.
Тогава? Не му оставаше нищо друго, освен да чака, да крои планове и да се надява, че на Залзан Кавол ще му хрумне да следва, общо взето, пътя на изток. И да пести кроните, и да си трае, докато дойде сгоден момент да се запъти към Господарката.
3
Няколко дена след като заминаха от Дюлорн с кесии, които пращяха от щедростта на гхайрогите, Валънтайн дръпна Залзан Кавол настрана да го запита накъде е пътят им. Беше хубав ден в края на лятото и тук, на източния склон на Пролома, където се бяха разположили на лагер, за да обядват, пурпурна мъгла обвиваше всичко — нисък, гъст, хладен и влажен облак, чийто нежен светлолилав цвят се дължеше на пигменти във въздуха, защото точно на север оттук имаше наноси от скувски пясък и ветровете постоянно вдигаха прах.
Залзан Кавол изглеждаше неспокоен и избухлив при такова време. Сивата му козина, сега почервеняла от капчиците мъгла, беше сплъстена на смешни кичури и той я търкаше, мъчейки се да възвърне предишната й мъхавост. Валънтайн разбираше, че вероятно сега е най-неподходящият момент за такъв разговор, но беше вече късно: въпросът бе поставен.
Залзан Кавол каза глухо:
— Кой от нас е ръководителят на тази група, Валънтайн?
— Ти, не ще и дума.
— Тогава защо се опитваш да ме командуваш?
— Аз ли?
— В Пидруид — продължи скандарът — ти ме помоли да отидем оттам във Фолкинкип заради семейната чест на твоя слуга пастир и искам да ти напомня, че преди това ме накара да взема младия пастир, макар че не е жонгльор и никога няма да стане. В тия неща отстъпих, сам не зная защо. Освен туй ти се намеси в спора ми с вруна…
— Намесата ми беше полезна — изтъкна Валънтайн, — както ти сам призна навремето.
— Вярно. Само че не обичам да ми се месят. Не разбираш ли, че аз съм пълен господар на тази трупа?
Валънтайн повдигна небрежно рамене.
— Никой не оспорва това.
— Но разбираш ли го? Братята ми го разбират. Съзнават, че едно тяло може да има само една глава — освен ако не е тяло на су-сухерис, но не става дума за тях, — а тук аз съм главата, от моя мозък идват плановете и нарежданията и само от моя. — Залзан Кавол се усмихна студено. — Тирания ли е това? Не. Просто умение да се ръководи. Жонгльорите никога не могат да бъдат демократи, Валънтайн. Един ум чертае плановете, един-единствен, иначе ще настъпи хаос. А сега какво искаш от мен?
— Само да узная маршрута.
С едва потискан гняв Залзан Кавол изрече:
— Защо? Ти си на работа при нас. Ще ходиш, където отиваме ние. Любопитството ти е неуместно.
— А аз не мисля така. За мен някои маршрути са по-полезни от други.
— Полезни? За теб? Значи имаш планове? А ти ми каза, че си нямал никакви планове!
— Сега вече имам.
— Какъв е планът ти тогава?
Валънтайн пое дълбоко дъх.
— Накрая да стигна като поклонник до Острова и да стана почитател на Господарката. Тъй като всички кораби с поклонници отплават от Пилиплок, а целият Зимроел се простира между нас и Пилиплок, ще бъде важно за мен да зная дали възнамеряваш да се движиш в някаква друга посока, да речем, към Велатис или може би обратно, към Тиломон или Нарабал, вместо…
— Отстранявам те от служба при мен — обяви Залзан Кавол с леден глас.
Валънтайн се смая.
— Какво?
— Край. Брат ми Ерфон ще ти даде десет крони, за да си приключим сметките. Искам най-късно до един час да напуснеш.
Валънтайн усети как бузите му пламнаха.
— Но това е съвсем неочаквано! Аз само попитах…
— Само попита. И в Пидруид само попита, и във Фолкинкип само попита, и идущата седмица в Мазадон само ще попиташ. Ти злоупотребяваш с търпението ми, Валънтайн, и с това слагам край на кариерата ти като жонгльор. На всичко отгоре ти си нечестен.
— Нечестен? С какво? Към кого?
— Хващаш се на работа при нас, ала тайно искаш да ни използваш, за да те закараме до Пилиплок. Ангажиментът ти към нас е неискрен. Аз наричам това вероломство.
— Когато се хванах да работя при вас, аз не желаех нищо друго, освен да пътувам с вашата трупа, където и да отидете. Но положението се промени и сега имам причина да извърша това поклонение.
— Защо позволи положението да се промени? Къде ти е чувството за дълг към твоите работодатели и учители?
— Да не съм се главил при вас за цял живот? — попита Валънтайн. — Вероломство ли е да открия, че имам по-важна цел от утрешното представление?
— Именно това пилеене на сили — каза Залзан Кавол — ме кара да те махна. Аз искам през всеки час на деня да мислиш за жонглиране, а не кога заминават поклонническите кораби от Шкуниборския кей.
— Това няма да бъде пилеене на сили. Когато жонглирам, жонглирам. И ще напусна трупата, щом стигнем до Пилиплок. Ала дотогава…
— Достатъчно — каза Залзан Кавол. — Събирай си партакешите. Тръгвай. Върви бързо в Пилиплок, отплавай за Острова и дано успееш. Не си ми нужен повече.
Скандарът изглеждаше напълно сериозен. Като се мръщеше в пурпурната мъгла, потупваше мокрите петна по козината си, Залзан Кавол тромаво се завъртя кръгом и започна да се отдалечава. Валънтайн трепереше от напрежение и смут. Мисълта да замине още сега, да пътува сам до Пилиплок, го ужасяваше; освен това той се чувстваше част от тази трупа, повече, отколкото бе мислил, беше член на един сплотен екип, и не му се искаше да се разделя с него. Поне засега, не още, докато можеше да бъде с Карабела и Слийт и дори със скандарите, които уважаваше, макар и да не ги обичаше, и да продължава да усъвършенства умелостта на очите и ръцете си, движейки се на изток към необикновената съдба, която Делиамбър, изглежда, му предричаше.
— Чакай! — подвикна Валънтайн. — А законът?
Залзан Кавол погледна свирепо през рамо.
— Какъв закон?
— Тоя, който изисква да държиш на работа трима жонгльори човеци — каза Валънтайн.
— Ще взема на твоето място младия пастир — отвърна Залзан Кавол — и ще го науча на това, което може да усвои. — И се отдалечи с горделива походка.
Валънтайн стоеше потресен. Разговорът му със Залзан Кавол бе станал в една горичка от дребни златолисти растения, които явно бяха психочувствителни, защото, както забеляза сега, през време на спора растенията бяха свили сложносъставните си листенца и на десет фута около него изглеждаха сбръчкани и почернели. Докосна едно. То беше изсъхнало и безжизнено, като опърлено. Почувства се засрамен, че и той беше виновен за това унищожение.
— Какво се е случило? — запита появилият се внезапно Шанамир, гледайки учудено повяхналите листа. — Чух крясъци. Скандарът…
— Ме уволни — довърши Валънтайн равнодушно, — понеже го запитах къде ще отидем оттук, понеже му признах, че възнамерявам да извърша поклонническо пътуване до Острова, и се интересувах дали маршрутът му ще съвпадне с целта ми.
Шанамир зина.
— Ще извършиш поклонение ли? Не знаех това!
— Наскоро го реших.
— Е, какво пък — възкликна юношата, — тогава ще го извършим заедно, нали? Ела, ще си стегнем багажа, ще откраднем двете ездитни животни от тия скандари и ще тръгнем веднага!
— Сериозно ли говориш?
— Разбира се!
— До Пилиплок има хиляди мили. Само аз и ти, и няма кой да ни води, и…
— Защо не? — запита Шанамир. — Слушай, ще яздим с добичетата до Кхинтор, там ще вземем речен кораб за Ни-моя, оттам по Зимър ще се спуснем до брега, а в Пилиплок ще си купим билети за поклонническия кораб и… какво лошо има, Валънтайн?
— Аз съм свързан с тези хора. Уча от тях едно изкуство, аз… аз… — Валънтайн се спря смутен. Жонгльор, който се обучава, ли беше той, или коронал в изгнание? Каква беше целта му: да се мъкне с космати скандари, да, и с Карабела и Слийт, или негов дълг беше да се придвижи по възможност най-бързо до Острова, а после с помощта на Господарката — до замъка Връхни? Тази неустановеност го объркваше.
— Разноските ли? — подхвърли Шанамир. — Те ли те безпокоят? В Пидруид ти имаше петдесет рояла и дори повече. Все трябва да ти е останало нещо. Аз самият имам пет крони. Ако ни потрябват повече, можеш да работиш като жонгльор на речния кораб, а аз бих могъл например да тимаря добичета или пък…
— Къде се каните да ходите? — запита Карабела, която внезапно излезе от гората и тръгна към тях. — И какво се е случило с тези сенситивоси тук? Нещо лошо ли е станало?
Валънтайн й разказа накратко за разговора със Залзан Кавол. Карабела го слушаше мълчаливо с ръка на устните; а когато свърши, тя, без да каже нито дума, се втурна внезапно в посоката, накъдето бе отишъл Залзан Кавол.
— Карабела! — извика Валънтайн.
Но вече бе изчезнала.
— Да вървим — каза Шанамир. — За половин час можем да се измъкнем оттук и докато се мръкне, ще сме изминали няколко мили. Слушай, ти прибери багажа ни. Аз пък ще взема две от добичетата, ще ги поведа през гората и по нанадолнището към малкото езеро, край което минахме на идване, и ще се срещнем там при горичката от зелеви дървета. — Шанамир размахваше нетърпеливо ръце. — Побързай! Аз трябва да измъкна животните, докато скандарите ги няма, а те може да се върнат всеки момент!
Шанамир изчезна в гората. Валънтайн стоеше като закован. Да замине още сега, така внезапно, когато разполагаше с толкова малко време да се подготви за този поврат? А Карабела? Нима нямаше дори да се сбогува с нея? А Делиамбър? Слийт? Той тръгна към фургона да прибере нещата си, но се спря и заскуба нерешително мъртвите листа на клетите чувствителни растения, сякаш като оголеше изсъхналите стъбла, можеше моментално да предизвика нов растеж. Постепенно се насили да погледне по-оптимистично на положението. Това беше най-доброто разрешение. Ако останеше при жонгльорите, щеше да забави с месеци и дори с години сблъскването с действителността, което явно му предстоеше. И ако имаше нещо вярно в нещата, които бяха започнали да изплуват в тази действителност така или иначе нямаше място за Карабела. Ето защо трябваше да превъзмогне душевния потрес и терзанията и да поеме пътя за Пилиплок и поклонническите кораби. Хайде, каза си той, размърдай се, събери си багажа. Шанамир чака с добичетата при зелевите дървета. Но Валънтайн не можеше да се помръдне.
И в този момент Карабела, подскачайки, се приближи до него със светнало лице.
— Всичко е уредено — рече тя. — Накарах Делиамбър да го склони. Нали разбираш, малка хитрост оттук-оттам, леко докосване с върха на пипалото — обичайната магия. Той промени решението си. Или по-скоро ние му го променихме.
Валънтайн сам се изненада колко силно бе чувството му на облекчение.
— Значи мога да остана?
— Ако отидеш при него и му поискаш прошка.
— Прошка за какво?
Карабела се усмихна.
— Няма значение. Докачил се е, само Божественият знае защо! Козината му беше мокра. Носът му — студен. Кой знае? Той е скандар, Валънтайн, има си своеобразни разбирания кое е право и кое криво, не е длъжен да мисли непременно като хората. Ти си го ядосал и той те е уволнил. Помоли го учтиво да те вземе отново и ще го направи. Хайде, върви още сега. Тръгвай.
— Но… но…
— Но какво? Сега пък ще си цупиш ли? Искаш ли, или не искаш да те вземе отново?
— Разбира се, че искам.
— Тогава върви — каза Карабела. Улови го за ръката и го подръпна леко, за да го помръдне, защото той стоеше на място, мънкаше и се колебаеше; при това тя сигурно изведнъж се сети чия ръка дърпа, защото пое дъх, пусна ръката му и се отдръпна, сякаш се двоумеше дали да коленичи и да направи звездния знак. — Моля те! — изрече тихо. — Моля те, Валънтайн, върви при него! Докато не се е отметнал от решението си! Ако напуснеш трупата, аз също ще трябва да напусна, а не искам. Върви. Моля те.
— Добре — каза Валънтайн. Тя го поведе по рохкавата, мокра от мъглата почва към фургона. Залзан Кавол седеше навъсен на стъпалата, сгушен в наметало сред влажната, душна топлина на пурпурната мъгла. Валънтайн се приближи до него и каза направо:
— Не исках да те ядосвам. Моля за прошка.
Залзан издаде слаб ръмжащ звук, почти недоловим за ухото.
— Ти си цяла напаст — каза скандарът. — Защо да ти прощавам? Отсега нататък няма да ми говориш, докато аз не ти заговоря. Разбрано ли е?
— Да, разбрано.
— И няма да се опитваш да налагаш маршрута, който ще следваме.
— Разбрано — каза Валънтайн.
— Ако пак ме ядосаш, ще те уволня без обезщетение за прекъсване на договора и ще ти дам десет минути да се махнеш от очите ми, където и да се намираме, дори и да лагеруваме сред резерват за Метаморфи и да се свечерява, разбираш ли?
— Разбирам — отговори Валънтайн.
Той почака, питайки се дали няма да бъде накаран да се поклони, да целуне косматите пръсти на скандара, да запълзи раболепно. Карабела, която стоеше настрана, като че бе затаила дъх, сякаш очакваше някакъв взрив от тази гледка — маджипурски властник, молещ за прошка един скитащ жонгльор скандар.
Залзан Кавол гледаше Валънтайн презрително, както би гледал студена риба, кой знае кога уловена, поднесена му с изстинал сос за вечеря. Заговори кисело:
— Не съм длъжен да давам на подчинените си сведения, които не ги засягат. Но все пак ще ти кажа, че Пилиплок е родният ми град, че от време на време се връщам там и възнамерявам да се отбия пак. Кога ще стане това, зависи от ангажиментите, които ще получа от тук до там; но знай, че маршрутът ни върви, общо взето, на изток, макар че може да се случат известни отклонения от този път, защото трябва да си изкарваме прехраната. Надявам се, че това те задоволява. Когато пристигнем в Пилиплок, можеш да напуснеш трупата, ако все още не си се отказал от намерението си да извършиш поклонението, но ако подкокоросаш някой член на трупата освен пастирчето да те придружава при това пътуване, ще поискам от короналския съд да издаде забрана и ще те преследвам докрай. Разбрано ли е?
— Разбрано — отвърна Валънтайн, макар и да не беше сигурен дали ще се погоди със скандара по тази точка.
— И накрая — продължи Залзан Кавол — искам да запомниш, че ти плащам доста крони на седмица, плюс разходите и премиите, за да играеш с тази трупа. Открия ли, че си тъпчеш главата с мисли за поклонението или за Господарката и слугите й, или за нещо друго извън това как да подхвърляш неща във въздуха и да ги ловиш както подобава в театър, ще те уволня. През последните няколко дни ти вече изглеждаше недопустимо своеволен, Валънтайн. Не бива да продължава повече така. Аз имам нужда от трима човеци за тази трупа, но не непременно тия, които са сега. Разбрано ли е?
— Разбрано — каза Валънтайн.
— Тогава тръгвай.
Когато се отдалечаваха, Карабела се обади:
— Страшно неприятно ти беше, нали?
— На Залзан Кавол трябва да му е било страшно приятно.
— Той е просто едно космато животно!
— Не — произнесе Валънтайн сериозно. — Той е чувствително същество, равно на нас по обществено положение, затуй никога не говори така за него. Той само изглежда като животно. — Валънтайн се засмя, а след малко и Карабела се засмя малко неловко. Той продължи: — Когато имаме работа с хора, които са крайно чувствителни на тема чест и гордост, мисля, че е най-разумно да се съобразяваме с нуждите им, особено ако са осем стъпки високи и ни плащат надница. В момента аз се нуждая от Залзан Кавол много повече, отколкото той се нуждае от мен.
— А поклонението? — запита тя. — Наистина ли възнамеряваш да го извършиш? Кога взе това решение?
— В Дюлорн. След един разговор с Делиамбър. Има въпроси, които ме засягат и на които трябва да си отговоря, — и ако изобщо някой може да ми помогне да намеря тези отговори, това е Господарката на Острова. Затуй ще я посетя или ще се опитам да отида при нея. Но всичко това е далеч в бъдещето и аз се заклех пред Залзан Кавол да не мисля за такива неща. — Улови ръката й. — Благодаря ти, Карабела, че ни помири със Залзан. Аз съвсем не очаквах да бъда уволнен от трупата. Или да те загубя толкова скоро, след като те намерих.
— Защо мислиш, че си щял да ме загубиш — попита тя, — ако скандарът бе искал непременно да те уволни?
Той се усмихна.
— Благодаря ти и за това. А сега трябва да отида при зелевите дървета и да кажа на Шанамир да върне обратно добичетата, които открадна за нас.
4
През следващите няколко дни пейзажът започна да става все по-необикновен и Валънтайн имаше още повече причини да се радва, че двамата с Шанамир не се бяха опитали да пътуват сами.
Областта между Дюлорн и най-близкия голям град, Мазадон, беше сравнително рядко населена. Голяма част от нея според Делиамбър представляваше кралски горски резерват. Това тревожеше Залзан Кавол, защото никой не би наел жонгльори в горски резерват, а още повече в ниска блатиста земеделска местност, заета главно от оризища и плантации за лузавендерово семе; но не им оставаше друго, освен да се движат по главния горски път, тъй като нямаше нищо по-обещаващо на север или на юг. И напредваха така, предимно във влажно и дъжделиво време, през област, осеяна със села, чифлици и тук-там гъсти горички от чудновати зелеви дървета с дебели стъбла, ниски и тумбести, с едри бели плодове, растящи направо от кората им. Но колкото повече се приближаваха до Мазадонския горски резерват, зелевите дървета все повече отстъпваха място на гъсталаци от пеещи папрати с жълти листа и стъкловидна тъкан, които издаваха резки нехармонични звуци, щом се приближеха до тях, остър тънък звън, струнни тонове и блипове, неприятно писукане и скърцане. Това не би било толкова лошо — неблагозвучната песен на папратите имаше известно грубо очарование, мислеше си Валънтайн, — ако папратовите гъсталаци не се населяваха от досадни малки същества, далеч по-неприятни от растенията, дребни зъбати и крилати гризачи, известни под названието дхиими, които, пляскайки с криле, изскачаха от скривалищата си всеки път, когато близостта на фургона караше папратите да запеят. Дхиимите бяха дълги и широки колкото кутре и покрити с тънка златиста козина; те излитаха в такъв голям брой, затъмняваха въздуха и пърхаха бясно наоколо, като понякога захапваха с дребните си, но остри предни зъби. Косматите скандари отпред, на капрата, почти не им обръщаха внимание, само ги мачкаха, когато се насъбираха прекалено наблизо, ала обикновено флегматичните добичета се дразнеха и няколко пъти дръпваха рязко ремъците на хамутите. Шанамир, пратен да усмири животните, получи няколко болезнени ухапвания и когато се мушна обратно във фургона, много дхиими се вмъкнаха с него. Слийт бе ухапан ужасно по бузата близо до лявото око, а Валънтайн, нападнат от десетки освирепели същества едновременно, бе изпохапан по двете ръце. Карабела методично унищожаваше дхиимите с една кама, използвана в жонгльорски номер, като ги мушкаше с целеустремена решителност и голяма сръчност, но изтече един неприятен половин час, докато последното от тях падна мъртво.
Когато напуснаха територията на дхиимите и пеещите папрати, пътниците навлязоха в местност с необикновен вид, огромно открито пространство от ливади, сред които стърчаха стотици черни гранитни игли, широки само няколко фута и високи около осемдесет, естествени обелиски, останки от някакъв неизвестен геологичен катаклизъм. За Валънтайн това беше местност с нежна красота; за Залзан Кавол — само още едно място, откъдето трябваше да минат бързо на път за следващото празненство, за което може би щяха да бъдат наети жонгльори; а за Аутифон Делиамбър то, изглежда, беше нещо съвсем друго, място, вещаещо опасност. Врунът се наклони напред и дълго се взира напрегнато през прозорците на фургона в обелиските.
— Чакай — подвикна той най-после на Залзан Кавол.
— Какво има?
— Искам да проверя нещо. Пусни ме да сляза.
Залзан Кавол изсумтя нетърпеливо и дръпна юздите. Делиамбър се измъкна от фургона, плъзгайки се с гъвкавите си тънки врунски крайници към странните скални образувания, и изчезна между тях, но от време на време се показваше, докато лъкатушеше от един остър връх към друг.
Когато се върна, Делиамбър изглеждаше мрачен и уплашен.
— Вижте там — каза той, сочейки. — Забелязвате ли горе пълзящите растения, проточили се от тази до онази скала и от онази до онази, и ей оттатък? И няколко малки животинчета, които лазят около растенията?
Валънтайн едва можа да различи мрежа от тънки лъскави червени въжета високо по каменните върхове, на четиридесет, петдесет и дори повече фута над земята. И, да, половин дузина маймуноподобни животинчета се движеха от обелиск на обелиск като акробати, полюлявайки се волно с ръце и крака.
— Прилича на лианата „птича мрежа“ — каза Залзан Кавол с озадачен тон.
— Такова е — рече Делиамбър.
— Но защо не се държат за нея? Какви се впрочем тези животни?
— Горски братя — отговори врунът. — Познати ли ти са?
— Разкажи ми.
— Те са много пакостливи. Диво племе, характерно за Централен Зимроел, което обикновено не се среща толкова често на запад. Знае се, че метаморфите ги ловят за храна или може би за развлечение, не съм сигурен кое е вярното. Те притежават ум, макар и от най-нисша класа; малко по-голям от тоя на кучетата или дролите, но са по-слаборазвити от цивилизованите хора. Боготворят дърветата дуика; имат известен племенен строй; умеят да си служат с отровни стрели и да създават неприятности на пътниците. Потта им съдържа един ензим, който ги прави неподатливи на лепкавостта на лианата „птича мрежа“, която използват за различни цели.
— Ако ни досаждат — заяви Залзан Кавол, — ще ги унищожим. Напред!
Щом излязоха от местността с обелиските, през тоя ден не видяха повече следи от горските братя. Но на следващия Делиамбър пак забеляза гирлянди от лиани „птича мрежа“ по върховете на дърветата, а след още един ден пътниците, вече навлезли дълбоко в горския резерват, се натъкнаха на групичка дървета с наистина колосални размери; те, каза магьосникът врун, са дуики, свещени за горските братя.
— Това обяснява присъствието им толкова далеч от територията на метаморфите — каза Делиамбър. — Трябва да са скитаща група, дошла на запад на поклонение в тази гора.
Дуиките бяха внушителни. Те бяха пет на брой, разположени далеч една от друга сред иначе пусти поля. Дънерите им, покрити с яркочервена кора, която растеше на ясно очертани пластове с дълбоки цепнатини между тях, на диаметър бяха по-големи от дългата ос на фургона; и макар че не бяха особено високи, не повече от стотина стъпки, мощните им клони, всеки от тях дебел колкото дънера на едно обикновено дърво, се разпростираха толкова нашироко, че цели легиони можеха да се подслонят под гигантския балдахин на една дуика. На дръжки, дебели колкото бедро на скандар, растяха листата, големи, твърди като подметка черни неща с размерите на къща, които висяха тежко и хвърляха непроницаема сянка. А от всеки клон висяха по два-три огромни жълтеникави плода, грапави, неравни топки, широки до дванайсет-петнайсет фута. Един от тях бе паднал наскоро, вероятно от най-близкото дърво — може би в дъждовен ден, когато почвата е била мека, защото от тежестта си бе издълбал плитък кратер, в който лежеше разцепен на две и в червената месеста сърцевина личаха едри многоъглести лъскави черни семки.
Валънтайн можеше да разбере защо тези дървета са божества за горските братя. Те бяха растителни монарси, горди, властни. Беше готов сам да коленичи пред тях.
— Плодът е вкусен — каза Делиамбър. — Всъщност действа упоително на човеците и на някои други.
— А на скандарите? — попита Залзан Кавол.
— Да, и на скандарите също.
Залзан Кавол се засмя.
— Ще го опитаме. Ерфон! Телкар! Съберете ни парчета от плода̀!
Делиамбър се обади плахо:
— В земята под всяко дърво са заровени талисманите на горските братя. Те са били тук наскоро и може да се върнат и ако видят, че оскверняваме гората, ще ни нападнат, а стрелите им са смъртоносни.
— Слийт, Карабела, застанете на стража отляво. Валънтайн, Шанамир. Виноркис — ей там. Извикайте, ако видите дори една от тези маймунки. — Залзан Кавол махна на братята си. — Приберете плода — заповяда той. — Хаерн, ти и аз ще осигуряваме отбраната оттук. Магьоснико, остани с нас. — Залзан Кавол взе от една лавица два енергомета и даде единия на брат си Хаерн.
Делиамбър цъкаше и мърмореше неодобрително.
— Те се движат като привидения, изскачат изневиделица…
— Стига — отсече Залзан Кавол.
Валънтайн, заел наблюдателен пост на петдесет ярда пред фургона, се взираше предпазливо оттатък последното дърво дуика в тъмната, тайнствена гора. Очакваше всеки момент към него да полети смъртоносна стрела. Това беше неприятно чувство. Ерфон Кавол и Телкар, които носеха заедно една голяма плетена кошница, се промъкваха към падналия плод, като на всеки няколко крачки се спираха и се оглеждаха във всички посоки. Когато стигнаха до него, започнаха предпазливо да го заобикалят откъм другата страна.
— Ами ако някоя компания горски братя се е курдисала точно сега зад онова нещо и се гощава? — запита Шанамир. — Ако Телкар се препъне в тях и…
Мощен ужасяващ крясък и рев, какъвто би надал разгневен бик бидлак, прекъснат в чифтосването си с женска, екна близо до плода на дуиката. Ерфон Кавол, явно обхванат от паника, се показа отново, тичайки в галоп, и се втурна към фургона, последван само миг по-късно от не по-малко уплашения Телкар.
— Зверове! — кресна яростен глас. — Свине и бащи на свине? Искате да изнасилите една жена, докато обядва, а? Ще ви науча аз как се изнасилва! Така ще ви подредя, че няма вече да помислите за изнасилване! Не мърдайте от местата си, космати животни такива! Не мърдайте, ви казвам, не мърдайте!
Иззад плода дуика се подаде най-голямата жена-човек, която Валънтайн бе виждал дотогава, същество толкова огромно, че беше достоен другар на тези дървета и изглеждаше съвсем на мястото си сред тях. Тя беше висока близо седем фута, а може би и повече, с исполинско тяло — същинска планина от месо, извисяваща се на яки като стълбове крака. Облеклото й се състоеше от плътно прилепнала риза и сиви кожени панталони; ризата беше отворена почти до талията, разкривайки големи друсащи се кълбовидни гърди колкото човешка глава. Косата й се състоеше от разчорлени, безредни оранжеви кичури; святкащите й очи бяха пронизително светлосини. Тя държеше вибрационен меч с внушителна дължина и го размахваше около себе си с такава сила, че Валънтайн, който стоеше на сто фута от нея, усещаше полъха от движението му. Бузите и гърдите й бяха изцапани с червения сок от сърцевината на дуиковия плод.
С тежки стъпки тя затрополи към фургона, крещейки „изнасилване“ и искайки отмъщение.
— Какво става? — попита Залзан Кавол слисан, какъвто Валънтайн никога не бе го виждал дотогава. — Какво й направихте?
— Изобщо не сме я докосвали — отвърна Ерфон Кавол. — Търсехме там горски братя и неочаквано Телкар се натъкна на нея, препъна се и се улови за ръката й, за да не падне…
— Ти каза, че изобщо не сте я докосвали — тросна се Залзан Кавол.
— Не по такъв начин. Беше просто случайност, препъване.
— Направи нещо — каза Залзан Кавол на Делиамбър, защото великанката беше вече почти до тях.
Врунът, който изглеждаше блед и невесел, застана пред фургона и вдигна множеството си пипала към видението, извисяващо се над него почти колкото скандар.
— Мир — каза Делиамбър благо на приближаващата се стремително великанка. — Ние нямаме никакви лоши намерения.
Докато говореше, той жестикулираше с бясна решителност, правейки някаква умиротворителна магия, която се проявяваше като слабо синкаво сияние във въздуха пред него. Огромната жена, изглежда, й се поддаде, защото забави крачка и успя да се спре на няколко фута от фургона.
Тя застана там, поклащайки навъсено вибрационния меч напред-назад от едната си страна. След малко придръпна ризата си отпред и я закопча криво-ляво. Стрелкайки злобно скандарите, посочи Ерфон и Телкар и произнесе с дебел, гръмлив глас:
— Какво възнамеряваха да ми направят тия двамата?
Делиамбър отговори:
— Просто бяха отишли да съберат парченца от плода дуика. Видя ли кошницата, която носеха?
— Не предполагахме, че си там — измънка Телкар. — Просто заобикаляхме зад плода да проверим дали няма скрити горски братя.
— И се нахвърли върху мен, грубиян такъв, и щеше да ме изнасилиш, ако не бях въоръжена, нали?
— Загубих равновесие — настояваше Телкар. — Съвсем нямах намерение да те закачам. Бях нащрек да не би да се натъкна на горски братя и когато вместо тях срещнах грамада като тебе…
— Какво? Продължаваш да обиждаш?
Телкар пое дълбоко дъх.
— Искам да кажа… че беше неочаквано, когато аз… когато ти…
Ерфон Кавол се обади:
— Съвсем не мислехме…
Валънтайн, който наблюдаваше всичко това и му ставаше все по-забавно, сега се приближи и заговори:
— Ако възнамеряваха да ви изнасилят, нима щяха да се опитат да сторят това пред толкова многобройна публика? Ние тук сме човеци като вас. Нямаше да позволим това. — Той посочи Карабела. — Тази жена е буйна като вас, милейди. Уверявам ви, ако тези скандари се бяха опитали да ви направят нещо лошо, лично тя щеше да им попречи. Това беше просто едно недоразумение и нищо повече. Приберете оръжието си и се чувствайте в безопасност между нас.
Великанката като че се поуспокои от вежливостта и обаянието на речта на Валънтайн. Тя свали бавно вибрационния меч, докато стана безвреден, и го закачи на хълбока си.
— Кои сте вие? — запита кисело. — Каква е цялата тази процесия, която минава оттук?
— Аз се казвам Валънтайн и ние сме пътуващи жонгльори, а този скандар е Залзан Кавол, ръководителят на нашата трупа.
— А аз съм Лизамон Хълтин — отвърна великанката, — наемат ме като телохранител и воин, макар че напоследък рядко се срещат такива.
— Но ние си губим времето — обади се Залзан Кавол — и трябва вече да тръгваме на път, ако благоволите да ни простите, загдето нарушихме почивката ви.
Лизамон Хълтин кимна рязко.
— Добре, тръгвайте. Но знаете ли, че тази местност е опасна?
— Заради горските братя ли? — попита Валънтайн.
— Има ги навсякъде тук. Горите пред вас гъмжат от тях.
— И все пак вие не се страхувате от тях? — забеляза Делиамбър.
— Аз говоря техния език — заяви Лизамон Хълтин. — Сключила съм с тях личен договор. Мислите ли, че бих се осмелила да дъвча плод дуика, ако не беше този договор? Може да съм дебела, ала мозъкът ми не е затлъстял, магьосниче. — Тя се вторачи в Залзан Кавол. — Къде отивате?
— В Мазадон — отговори скандарът.
— Мазадон ли? Има ли работа за вас в Мазадон?
— Надяваме се да узнаем това — рече Залзан Кавол.
— Там няма нищо за вас. Аз току-що идвам от Мазадон. Херцогът умря неотдавна и в цялата провинция е обявен триседмичен траур. Да не би вие, жонгльорите, да играете на погребения?
Лицето на Залзан Кавол помрачня.
— Няма работа в Мазадон ли? Няма работа в цялата провинция? А имаме толкова разходи! От Дюлорн насам не сме изкарали нищо! Какво да правим?
Лизамон Хълтин изплю парче от сърцевината на плод дуика.
— Това не ме засяга. Във всеки случай не можете да стигнете до Мазадон.
— Какво?!
— Поради горските братя. Те са блокирали пътя на няколко мили пред вас. Искат дан от пътниците, мисля, или някаква подобна глупост. Няма да ви пуснат да минете. Късмет ще имате, ако не ви надупчат със стрелите си.
— Ще ни пуснат да минем! — възкликна Залзан Кавол.
Жената-воин повдигна рамене.
— Без мен няма да ви пуснат.
— Без теб ли?
— Нали ви казах, аз говоря езика им. С малко пазарлък мога да издействам да ви пуснат срещу известна сума. Съгласни ли сте? Пет рояла ще свършат работа.
— Защо са им притрябвали на горските братя пари? — попита скандарът.
— О, те не са за тях — каза тя небрежно. — Роялите са за мен. Аз пък ще им предложа други неща. Е, разбрахме ли се?
— Дума да не става. Та пет рояла са цяло състояние!
— Аз не се пазаря — произнесе великанката спокойно. — В моята професия има чест. На добър час. — Тя удостои Телкар и Ерфон Кавол с леден поглед. — Ако желаете, можете да си похапнете от плода дуика, преди да тръгнете. Но по-добре да не дъвчете такова нещо, когато срещнете братята!
Обърна се с величествено достойнство и закрачи към големия плод под дървото. Като изтегли меча си, отсече три големи къса и ги побутна презрително към двамата скандари, които някак неловко ги пъхнаха в плетената кошница.
Залзан Кавол изкомандува:
— Всички във фургона! Предстои ни дълъг път до Мазадон!
— Днес няма да стигнете далеч — каза Лизамон Хълтин и отприщи цяла буря от подигравателен смях. — Много скоро ще се върнете тук… ако останете живи!
5
Отровните стрели на горските братя занимаваха Валънтайн през следващите няколко мили. Внезапната ужасна смърт никак не го привличаше, а горите бяха гъсти и тайнствени, с растителност от най-стар тип, дървовидни папрати със сребристи шушулки за спори, стъкловидни хвощове, високи десетина стъпки, и гъсталаци от гроздовидни гъби, бледи и осеяни с кафяви дупки. На такова необикновено място всичко можеше да се случи и вероятно щеше да се случи.
Но сокът на плода дуика отслаби много напрежението. Виноркис отряза едно голямо парче и подаде наоколо кубчета от него: то беше с тръпчивосладък вкус и със зърнеста тъкан, топеше се бързо на езика и алкалоидите, които съдържаше, се пренасяха бързо с кръвта до мозъка, по-бързо и от най-силното вино. Валънтайн се почувства затоплен и развеселен. Той седеше изтегнат назад в пътническото отделение, с едната си ръка прегърнал Карабела, с другата — Шанамир. Отпред Залзан Кавол явно беше също по-спокоен, защото увеличи скоростта на фургона така, че се заклатушка, което силно контрастираше с мрачното му, предпазливо държане. Обикновено затвореният Слийт отряза още няколко парчета от плода дуика и подхвана буйна песен:
Фургонът спря внезапно, толкова внезапно, че Слийт политна напред и едва не се изтърси в скута на Валънтайн, и резенче мек, влажен плод дуика плесна Валънтайн по лицето. Смеейки се и премигвайки, той се обърса. Когато възвърна способността си да гледа, видя, че всички са се струпали в предната част на фургона и се взират между скандарите на капрата.
— Какво има? — запита той.
— Лиана „птича мрежа“ — отговори Виноркис и гласът му звучеше напълно трезво. — Препречва пътя. Право каза великанката.
Така и беше. Лепкавата, твърда червена лиана се увиваше от една дървовидна папрат до друга под най-различни ъгли, образувайки яка и жилава верига, и широка, и дебела. Гората от двете страни на пътя тук беше съвсем непроходима; лианата „птича мрежа“ затваряше пътя. Фургонът нямаше накъде да продължи.
— Трудно ли се реже? — запита Валънтайн.
— С енергомети можем да свършим това за пет минути — каза Залзан Кавол. — Но погледни там.
— Горски братя — прошепна Карабела.
Те бяха навред, гората гъмжеше от тях, висяха от всяко дърво, макар че гледаха да не се приближават до фургона на повече от стотина ярда. Отблизо приличаха по-малко на маймуни, а повече на диваци от някакъв разумен вид. Дребни, голи същества с гладка синьосива кожа и тънки крайници. Неокосмените им глави бяха тесни и дълги, с полегато сплескано чело, а източените им шии — тънки и крехки. Гърдите им — плоски, телата им — мършави и костеливи. Всички, и мъжете, и жените, носеха тръстикови духала за стрели, вързани за хълбоците. Те сочеха фургона, бъбреха помежду си, издаваха слаби съскащи, пискливи звуци.
— Какво ще правим? — обърна се Залзан Кавол към Делиамбър.
— Мисля, че не е зле да се възползваш от услугите на жената-воин.
— За нищо на света.
— В такъв случай — каза врунът — или трябва да се приготвим да лагеруваме във фургона до края на живота си, или да се върнем към Дюлорн и да намерим някакъв друг път, за да продължим нататък.
— Бихме могли да преговаряме с тях — каза скандарът. — Върви там, магьоснико. Поговори им на езика на гадателите, на маймунски език, на врунски език, с каквито думи би могъл да им въздействаш. Кажи им, че имаме спешна работа в Мазадон, че трябва да играем на погребението на херцога и че ще бъдат наказани сурово, ако ни забавят.
Делиамбър отвърна спокойно на Залзан Кавол:
— Ти им кажи.
— Аз ли?
— Който от нас слезе пръв от фургона, ще бъде надупчен от стрелите им. Аз предпочитам да отстъпя другиму тази чест. Ти може да ги сплашиш с ръста си и да те обявят за техен крал. А може и да не успееш.
Очите на Залзан Кавол пламнаха.
— Отказваш ли?
— Един мъртъв магьосник — рече Делиамбър — няма да те заведе много далеч на тази планета. Аз познавам горе-долу тия същества. Те са своенравни и много опасни. Избери си друг посланик, Залзан Кавол. Нашият договор не изисква да рискувам живота си заради теб.
Залзан Кавол издаде характерния си ръмжащ звук на недоволство, но се отказа да настоява повече.
Поставени в безизходно положение, дълги минути те седяха като заковани. Горските братя започнаха да се спущат от дърветата, но държейки се на значително разстояние от фургона. Някои от тях сега танцуваха и подскачаха по пътя, подемайки някаква разпокъсана, немелодична песен, безформена и атонална, като бръмчене на огромни насекоми.
Ерфон Кавол каза:
— Един изстрел с енергомета ще ги разпръсне. А бързо можем да превърнем на пепел и лианата. И тогава…
— И тогава ще тръгнат по петите ни през гората и ще ни мятат стрелите си, когато надзърнем навън — рече Залзан Кавол. — Не. Може да има хиляди около нас. Те ни виждат, ала ние не ги виждаме. Няма надежда да победим, ако си послужим със сила срещу тях. — Големият скандар излапа мрачно последното парченце от плода дуика. И пак седя навъсен и мълчалив за няколко минути, като от време на време размахваше юмруци към дребните същества, които препречваха пътя. Най-после произнесе със злобно ръмжене:
— До Мазадон има още един ден път, а онази жена каза, че там не можело да се намери работа, тъй че ще трябва да продължим към Боргакс или може би дори към Тагобар, нали, Делиамбър? Ще минат седмици, докато изкараме някоя крона. А сега седим тук, сгащени в гората от маймунки с отровни стрели. Валънтайн!
Валънтайн се сепна.
— Какво?
— Искам да се измъкнеш от фургона отзад и да се върнеш при оная жена-воин. Предложи й три рояла да ни изведе оттук.
— Сериозно ли говориш? — попита Валънтайн.
Карабела изохка леко и възкликна:
— Не! Аз ще отида вместо него!
— Какво?! — извика Залзан Кавол, раздразнен.
— Валънтайн е… той е… той лесно се губи, става разсеян, той… той може да не успее да намери…
— Глупости — тросна се скандарът, размахвайки нетърпеливо ръце. — Пътят е прав. Валънтайн е силен и бърз. Пък и това е опасна работа. Ти имаш ценни способности, които не можем да излагаме на риск, Карабела. Валънтайн ще трябва да отиде.
— Недей — прошепна Шанамир.
Валънтайн се колебаеше. Не му харесваше твърде идеята да напусне фургона, където беше в сравнителна безопасност, и да пътува пеш сам през гора, гъмжаща от смъртоносни същества. Но все някой трябваше да го направи, и то не някой от бавните, тромави скандари, нито кривокракият хджорт. Залзан Кавол го смяташе за най-излишния член на трупата; може и така да беше. А може би бе излишен и за самия себе си.
— Жената-воин ни каза, че това ще ни струва пет рояла — изтъкна той.
— Предложи й три.
— Ами ако откаже? Тя заяви, че смята за недостойно да се пазари.
— Три — повтори Залзан Кавол: — Та пет рояла са цяло богатство. Дори и три са твърде много.
— Искаш да тичам няколко мили през опасна гора, за да предложа някому недостатъчно възнаграждение за работа, която трябва да се свърши непременно?
— Отказваш ли?
— Само изтъквам колко е безразсъдно — отвърна Валънтайн. — Ако ще рискувам живота си, поне трябва да има надежда за успех. Дай ми пет рояла за жената.
— Докарай я тук — рече скандарът, — ще се спазаря с нея.
— Докарай си я ти — каза Валънтайн.
Залзан Кавол се замисли. Карабела, напрегната и бледа, седеше и клатеше глава. Слийт предупреждаваше Валънтайн с очи да държи на своето. Шанамир, с почервеняло лице, разтреперан, като че беше готов да избухне. Валънтайн се питаше дали този път не бе злоупотребил прекалено с търпението на винаги своенравния скандар.
Козината на Залзан Кавол замърда, като че мощните му мускули се гърчеха от спазми на гняв. Той явно се сдържаше с огромно усилие. Последната проява на независимост от страна на Валънтайн го бе раздразнила дотам, че насмалко щеше да кипне; ала в очите на скандара проблясваше пресметливост, сякаш претегляше въздействието от откритото предизвикателство на Валънтайн и нуждата, която имаше от Валънтайн, за да му направи тази услуга. Може би дори се питаше дали със скъперничеството си не бъркаше в случая.
След дълго напрегнато мълчание Залзан Кавол изпусна въздух с експлозивно съскане и намръщен посегна за кесията си. Отброи мрачно петте лъскави монети от по един роял.
— Вземи — изръмжа той. — И побързай.
— Ще бързам колкото мога.
— Ако ти е толкова трудно да тичаш — рече Залзан Кавол, — излез отпред и помоли горските братя да ти разрешат да разпрегнеш едно от добичетата ни, яздешком ще стигнеш по-лесно до нея. Но каквото и да решиш, действай бързо.
— Ще тичам — отвърна Валънтайн и започна да развързва задния прозорец на фургона.
Плешките му потръпваха в очакване на удара със стрела помежду им, щом излезеше. Но удари не последваха и скоро той затича леко и пъргаво по пътя. Сега гората не изглеждаше толкова зловеща, колкото бе изглеждала от фургона; растителността беше непозната, но не чак толкова страшна, дори гроздовидните пъпчиви гъби не бяха страшни, а дървовидните папрати имаха дори изящен вид, когато шушулките им със спори лъщяха под следобедното слънце. Дългите му нозе се движеха в равномерен ритъм, а сърцето му туптеше безропотно. Тичането му действаше облекчително, почти хипнотично, успокоително като жонглирането.
Тича дълго, без да обръща внимание на времето и разстоянието, докато най-сетне му се стори, че е стигнал достатъчно далеч. Но как може да е отминал несъзнателно нещо толкова очебийно като пет дървета дуика? Дали от небрежност не бе поел по някакво разклонение на пътя и сбъркал посоката? Едва ли. Затова просто продължи да тича все по-нататък и по-нататък, докато най-после се показаха чудовищните дървета с големия паднал плод под най-близкото от тях.
Великанката не се виждаше никъде. Той я извика по име, надзърна зад плода дуика, обиколи цялата горичка. Нямаше никого. С ужас си мислеше, че ще трябва да тича, да се върне може би до средата на пътя за Дюлорн, за да я намери. Сега, когато се бе спрял, усещаше въздействието от усиления бяг: мускулите на прасците и бедрата протестираха, а сърцето му туптене неприятно. Точно сега нямаше желание да тича повече.
Но в този момент съзря едно ездитно добиче, вързано на няколкостотин ярда в задната част на дуиковата гора — необикновено едро животно с широк гръб и дебели крака, способно да носи огромното туловище на Лизамон Хълтин. Приближи се до него и когато погледна по-нататък, видя грубо изсечена пътечка, която водеше към течаща вода.
По стръмен склон се стигаше до една назъбена скала. Валънтайн надникна над ръба. Тук от гората извираше поточе и по скалата се спущаше в каменен басейн четиридесет стъпки по-надолу; а до този вир, печейки се на слънце след баня, лежеше Лизамон Хълтин. Тя се бе проснала по лице, вибрационният й меч беше близо до нея. Валънтайн гледаше със страхопочитание широките й мускулести рамене, мощните й ръце, масивните колони на нозете й, широките кълба на бутовете й, осеяни с трапчинки.
Подвикна й.
Тя веднага се преобърна, седна, озърна се.
— Тук горе съм — каза той.
Тя погледна към него и Валънтайн тактично извърна глава, но великанката само се засмя на свенливостта му. Стана и посегна към дрехите си небрежно, без да бърза.
— Ти ли си — рече. — Сладкодумният Валънтайн. Можеш да слезеш тук. Аз не се страхувам от теб.
— Знам, че не обичаш да смущават почивката ти — рече Валънтайн любезно, спущайки се внимателно по стръмната скалиста пътечка. Когато стигна долу, тя вече бе обула панталоните си и се мъчеше да навлече ризата върху мощните си гърди. — Натъкнахме се на преградата по пътя — каза той.
— Естествено.
— Трябва да се доберем до Мазадон. Скандарът ме прати да те наема. — Валънтайн извади петте рояла на Залзан Кавол. — Ще ни помогнеш ли?
Тя погледна лъскавите монети в ръката му.
— Таксата е седем и половина.
Валънтайн сви устни.
— По-рано ти ни каза пет.
— Това беше по-рано.
— Скандарът ми даде само пет рояла, за да ти платя.
Тя повдигна рамене и започна да разкопчава ризата си.
— В такъв случай ще продължа слънчевата си баня. Можеш да останеш или да не останеш, както желаеш, но стой на разстояние.
Валънтайн заговори спокойно:
— Когато скандарът се опита да отбие от цената, ти отказа да се пазариш, като му заяви, че имало чест в твоята професия. Според моята представа за чест бих се придържал към цена, която веднъж вече съм посочил.
Великанката сложи ръце на хълбоците си и се разсмя; смехът й беше толкова гръмогласен, че Валънтайн се уплаши да не го отвее. Чувстваше се пред нея като играчка: тя беше с повече от сто фунта по-тежка от него и най-малко с една глава по-висока.
— Колко смел си или колко глупав! — каза тя. — Мога да те унищожа само като те плесна с ръка, а ти стоиш тук и ме поучаваш за недостатъците на честта!
— Мисля, че нищо лошо няма да ми направиш.
Тя го изучаваше с неочакван интерес.
— Може би. Но ти поемаш рискове, приятелю. Аз лесно се докачам и понякога, когато се ядосам, върша по-лоши неща, отколкото искам.
— Както и да е. Ние трябва да се доберем до Мазадон, а само ти можеш да накараш горските братя да ни дадат път. Скандарът е готов да плати пет рояла, не повече. — Валънтайн коленичи и нареди петте лъскави монети една до друга на камъка до вира. — Обаче аз имам малко свои пари. Ако си съгласна, ще ги прибавя към таксата. — Доста рови в кесията си, докато намери един роял, после още един, сложи до него половин роял и вдигна с надежда очи.
— Пет са достатъчни — каза Лизамон Хълтин.
Тя загреба с шепа монетите на Залзан Кавол, остави тези на Валънтайн и се закатери нагоре по пътеката.
— Къде е ездитното ти животно? — попита, отвързвайки своето.
— Аз дойдох пеш.
— Пеш ли? Пеш?! През целия път си тичал? — Взря се в него. — Колко верен служител си ти! Плаща ли ти добре, за да му вършиш такива услуги и да поемаш такива рискове?
— Не особено.
— Да, така и предполагах. Е, качи се зад мен. Това добиче няма дори да забележи малко повече допълнителна тежест.
Великанката се покатери с мъка на ездитното животно, което, макар и голямо за своята порода, изглеждаше дребно и крехко, щом тя се озова на него. След известно колебание Валънтайн седна зад нея и я прихвана през кръста. Въпреки едрото й тяло тя съвсем не беше дебела: здрави мускули опасваха хълбоците й.
Добичето излезе в лек галоп от дуиковата гора и пое по пътя. Когато стигнаха до фургона, той беше все още здраво затворен, а горските братя продължаваха да танцуват и да бъбрят на и около дърветата зад преградата.
Двамата слязоха от седлото. Лизамон Хълтин се приближи без признак на страх до предната част на фургона и с писклив, остър глас подвикна нещо на горските братя. От дърветата й отговориха със същите гласове. Подвикна пак; пак й отговориха; после се завърза дълъг, трескав разговор, с много възражения и възклицания.
Тя се обърна към Валънтайн.
— Ще ви отворят вратата — рече. — Срещу такса.
— Колко?
— Не за пари. Срещу услуги.
— Какви услуги бихме могли да направим на горските братя?
— Казах им, че сте жонгльори — отвърна тя, — и обясних какво вършат жонгльорите. Ще ви пуснат да продължите пътя си, ако им изиграете нещо. Иначе възнамеряват да ви убият и да си направят играчки от костите ви, но не днес, защото днес е свят ден за горските братя, а в свети дни не убиват никого. Съветвам ви да им изиграете нещо, но постъпете както желаете. — И добави: — Отровата, с която си служат, не действа много бързо.
6
Залзан Кавол беше възмутен — да играят за маймуни, да играят без хонорар? — ала Делиамбър изтъкна, че горските братя стоят на еволюционната стълбица малко по-високо от маймуните, Слийт пък забеляза, че днес не са се упражнявали и тренировката ще им бъде полезна, а Ерфон Кавол реши въпроса, като посочи, че всъщност представлението няма да бъде безплатно, тъй като се заменя срещу свободно минаване през тази част на гората, която тия същества владеят напълно. Пък и нямаха избор в случая: затова слязоха с бухалки, топки и сърпове, но без факлите, защото Делиамбър изтъкна, че факлите може да изплашат горските братя и да ги подтикнат към непредвидими действия. И започнаха да жонглират на най-откритото място, което можаха да намерят.
Горските братя гледаха със захлас. Те наизскачаха със стотици от гората и насядаха край пътя, зяпаха, гризяха пръстите и тънките си хватателни опашки, с тихо цвърчене коментираха помежду си. Скандарите си подхвърляха един на друг сърпове, ножове, бухалки и брадвички, Валънтайн мяташе нависоко бухалки, Слийт и Карабела играеха грациозно и изящно, мина един час, мина още един, слънцето започна да се спуща към Пидруид, а горските братя продължаваха да гледат и жонгльорите продължаваха да жонглират, и никой не помръдваше да разплете лианата „птича мрежа“ от дърветата.
— Цяла нощ ли ще играем? — попита Залзан Кавол.
— Шшт — каза Делиамбър. — Ще ги докачиш. Животът ни е в ръцете им.
Възползваха се от тази възможност, за да репетират нови номера. Скандарите усъвършенстваха един номер на прехващане, като крадяха подхвърляните предмети един от друг по начин, смешен за такива едри и свирепи същества. Валънтайн разработваше със Слийт и Карабела размяната на бухалки. После Слийт и Валънтайн започнаха да си подхвърлят бухалки бързо един на друг, докато Карабела първа, а Шанамир след нея смело се премятаха. И продължаваха така вече трети час.
— Тези горски братя вече получиха от нас развлечение за пет рояла — промърмори Залзан Кавол. — Кога ще свърши това?
— Вие жонглирате много майсторски — каза Лизамон Хълтин. — Вашето представление им доставя неизразимо удоволствие. И на мен ми доставя удоволствие.
— Много любезно от ваша страна — рече Залзан Кавол кисело.
Започваше да се здрачава. Настъпването на мрака очевидно беше знак за известна промяна в настроението на горските братя, защото неочаквано те загубиха интерес към представлението. Петима от тях, високопоставени и властни особи, пристъпиха напред и се заловиха да разкъсват преградата от лиана „птича мрежа“. Малките им ръце с остри пръсти се справяха лесно с тази материя, която би оплела безнадеждно всеки друг в мрежа от лепкава тъкан. За няколко минути пътят бе разчистен и горските братя, бъбрейки, изчезнаха в мрака на гората.
— Имате ли вино? — попита Лизамон Хълтин, когато жонгльорите събраха уредите си и се готвеха да продължат пътя си. — От толкова гледане ожаднях много.
Свидливият Залзан Кавол понечи да каже нещо в смисъл, че припасите им са на изчерпване, но беше вече късно: поглеждайки сърдито работодателя си, Карабела извади една манерка. Жената-воин я вдигна и я пресуши с една продължителна, мощна глътка. Тя обърса устни с ръкава на ризата си и се оригна.
— Не е лошо — рече тя. — Дюлорнско ли е?
Карабела кимна утвърдително.
— Тези гхайроги умеят да пият, макар и да са змии! Няма да намерите нищо подобно в Мазадон.
— Три седмици траур ли, казвате? — попита Залзан Кавол.
— Не по-малко. Всякакви публични забавления са забранени. На всяка врата ще има жълти траурни ленти.
— От какво е умрял херцогът? — запита Слийт.
Великанката повдигна рамене.
— Едни казват, някакво послание от краля го уплашило толкова, че умрял, други — че се задавил с хапка недопечено месо, а трети — че прекалил с три от държанките си. Има ли значение? Той е мъртъв, в това няма спор, а останалото не е толкова важно.
— И няма работа — вметна Залзан Кавол мрачно.
— Не, никаква до Тагобар и дори по-нататък.
— Няколко седмици няма да можем да изкараме нищо — промърмори скандарът.
— Сигурно е лошо за вас — рече Лизамон Хълтин. — Но аз знам къде бихте могли да припечелите добре малко по-нататък от Тагобар.
— Да — каза Залзан Кавол. — В Кхинтор, предполагам.
— Кхинтор ли? Не, чувам, че там са зле. Това лято реколтата на кленетови пуфи е лоша и търговците трудно дават на вересия, затуй мисля, че хората нямат достатъчно пари да харчат за развлечения. Не, аз имам предвид Илиривойн.
— Какво?! — извика Слийт, като че го бе пронизала стрела.
Валънтайн порови в паметта си, но не можа да измъкне нищо и прошепна на Карабела:
— А това къде е?
— Югоизточно от Кхинтор.
— Но югоизточно от Кхинтор е територията на метаморфите.
— Точно така.
Мрачното лице на Залзан Кавол се оживи за пръв път, откакто се бяха натъкнали на преградата по пътя си. Той се обърна и запита:
— Каква работа има за нас в Илиривойн?
— Идущия месец преобразяващите се уреждат там празненства — отговори Лизамон Хълтин. — Ще има жътвени танци, всевъзможни състезания и веселби. Чувала съм, че понякога трупи от имперските провинции влизали в резервата и изкарвали много пари през време на празненствата. Преобразяващите се не придават важност на имперските пари и бързо ги харчат.
— Я гледай! — възкликна Залзан Кавол. По лицето му премина хладният блясък на алчността. — Преди време и аз чувах такова нещо. Но никога не ми е идвало наум да проверя дали е вярно.
— Ще го провериш без мен! — извика Слийт внезапно.
Скандарът го погледна.
— А?
Слийт изглеждаше много измъчен, като че цял следобед бе изпълнявал номера си на сляпо жонглиране. Устните му бяха опънати и безкръвни, очите му — вторачени и неестествено бляскави.
— Ако отидете в Илиривойн — заяви той раздразнено, — аз няма да дойда с вас.
— Напомням ти за договора ни — каза Залзан Кавол.
— Въпреки това. Нищо в него не ме задължава да дойда с вас в територията на метаморфите. Имперският закон е невалиден там и нашият договор ще загуби сила в момента, когато влезем в резервата. Аз не обичам преобразяващите се и не искам да рискувам нито живота, нито душата си в тяхната провинция.
— По-късно ще поговорим за това, Слийт.
— И по-късно отговорът ми ще бъде същият.
Залзан Кавол огледа наобиколилите го.
— Стига по този въпрос. Загубихме тук няколко часа. Благодаря ви за помощта — каза той студено на Лизамон Хълтин.
— Желая ви доходно пътуване — каза тя и изчезна с добичето си в гората.
Тъй като бяха пропилели толкова много време поради преградения път, Залзан Кавол реши фургонът да се движи през нощта, противно на обичайната му практика. Валънтайн, изтощен от продължителния бяг и от няколкочасовото жонглиране и все още чувствайки някаква леност от плода дуика, който бе ял, заспа седнал в задната част на фургона и не усети нищо повече чак до сутринта. Последното, което чу, беше един оживен спор дали да рискуват да навлязат в територията на метаморфите. Делиамбър изтъкваше, че опасностите в Илиривойн са преувеличени от мълвата, Карабела отбеляза, че Залзан Кавол ще има право да даде под съд Слийт, комуто това ще струва скъпо, ако наруши договора си, а Слийт твърдеше с почти истерична убеденост, че го е страх от метаморфите и не би се приближил дори на хиляда мили от тях, Шанамир и Виноркис също заявиха, че се страхуват от преобразяващите се, които, казаха те, били враждебни, коварни и опасни.
Когато Валънтайн се събуди, видя, че е сгушил главата си уютно в скута на Карабела. Във фургона се лееше ярка слънчева светлина. Лагеруваха в някакъв просторен, приветлив парк — място с обширни синьосиви ливади и тънки, ъгловати, много високи дървета. Всичко това беше обградено от ниски заоблени хълмове.
— Къде сме? — запита той.
— В покрайнините на Мазадон. Скандарът караше цяла нощ като луд. — Карабела се засмя кръшно. — А ти спа като мъртъв.
Отвън Залзан Кавол и Слийт водеха разгорещен спор на няколко ярда от фургона. Белокосият човечец от яд изглеждаше двойно по-голям от обикновено. Той крачеше напред-назад, тупаше дланта си с юмрук, крещеше, тропаше, по едно време като че искаше да се нахвърли върху скандара, който изглеждаше спокоен и търпелив, нещо необичайно за Залзан Кавол. Той стоеше, скръстил всичките си ръце, извисявайки се над Слийт, само от време на време отговаряше спокойно и студено на избухванията му.
Карабела се обърна към Делиамбър.
— Това се проточи вече прекалено дълго. Магьоснико, не можеш ли да се намесиш, преди Слийт да е казал нещо непоправимо?
Врунът изглеждаше тъжен.
— Слийт изпитва неоснователен ужас от метаморфите. Възможно е това да е свързано с онова послание от Краля, което получил преди много време в Нарабал, от което косата му побеляла само за една нощ. Но причината може и да не е в това. Във всеки случай най-благоразумно ще бъде да напусне трупата, независимо от последиците.
— Но ние се нуждаем от него!
— Ами ако мисли, че в Илиривойн ще го сполетят ужасни неща? Можем ли да искаме от него да се измъчва от такива страхове?
— Аз може да успея да го успокоя — рече Валънтайн.
Той стана, за да излезе навън, ала в този миг Слийт с навъсено и сурово лице нахълта във фургона. Без да каже нито дума, набитият дребен жонгльор започна да тъпче малкото си вещи в един вързоп: после изскочи, все още кипящ от гняв и като профуча край неподвижния Залзан Кавол, закрачи с изумителна бързина към ниските хълмове на север.
Всички го гледаха безпомощно. Никой не се помръдна да го настигне до момента, когато Слийт почти се загуби от очите им. Тогава Карабела рече:
— Ще отида да го догоня. Аз мога да го накарам да промени решението си.
И побягна към хълмовете.
Когато минаваше край Залзан Кавол, той й извика, но тя не му обърна внимание. Клатейки глава, скандарът повика останалите от фургона.
— Къде отива тя? — попита той.
— Да се опита да върне Слийт — каза Валънтайн.
— Безнадеждна работа. Слийт е решил да напусне трупата. Но ще го накарам да се разкае за измяната си. Валънтайн, сега върху теб ще паднат по-големи отговорности, затуй ще увелича заплатата ти с пет крони седмично. Приемаш ли?
Валънтайн кимна. Мислеше си за тихото, неизменно присъствие на Слийт в трупата и му домъчня, че го бяха загубили.
Скандарът продължи:
— Делиамбър, както вероятно се сещаш, аз реших да потърсим работа сред метаморфите. Познаваш ли пътищата за Илиривойн?
— Никога не съм бил там — отвърна врунът. — Но знам къде е.
— А кой е най-късият път?
— Оттук до Кхинтор, мисля, после около четиристотин мили на изток с речен кораб, а при Верф има път, който води на юг към резервата. Пътят не е равен, но, смятам, достатъчно широк за фургона. Ще го проуча.
— А колко време ще ни трябва да стигнем до Илиривойн?
— Може би един месец, ако няма никакви забавяния.
— Тъкмо навреме за празненствата на метаморфите — каза Залзан Кавол. — Отлично! Какви забавяния имаш предвид?
— Обичайните — отговори Делиамбър. — Природни бедствия, повреди на фургона, местни размирици, нападения на разбойници. В средата на континента не е така спокойно, както по крайбрежието. Пътуването из тия краища е съпроводено с опасности.
— Разбира се, че има опасности! — избумтя познат глас. — Ще ви трябва закрила!
Внезапно сред тях се появи внушителната особа на Лизамон Хълтин.
Тя изглеждаше отпочинала и бодра, като че ли не бе яздила цяла нощ и добичето й не беше капнало от умора. Залзан Кавол запита учудено:
— Как стигна дотук толкова бързо?
— По горските пътеки. Аз съм едра, но не чак колкото фургона ви, и мога да се движа по преки пътища. В Илиривойн ли отивате?
— Да — отговори скандарът.
— Добре. Знаех си, че така ще стане. И ви настигнах, за да ви предложа услугите си. Аз съм без работа, а вие навлизате в опасни местности — естествено е да се сдружим. Ще ви заведа благополучно до Илиривойн, гарантирам това!
— Много висока ти е таксата.
Тя се ухили.
— Мислите, че винаги вземам по пет рояла за такава дребна работа? Поисках ви толкова много, понеже ме ядосахте, като ми се пречкахте, когато се опитвах да си похапна хубавичко. Ще ви закарам до Илиривойн за още пет рояла, колкото и време да ми отнеме това.
— Три — заяви Залзан Кавол непреклонно.
— Ти май никога няма да се научиш. — Великанката се изхрачи почти в краката на скандара. — Аз не се пазаря. Вървете в Илиривойн без мен и дано изкарате добра пара̀. Макар че се съмнявам в това. — Тя смигна на Валънтайн. — Къде са другите двама?
— Слийт отказа да дойде в Илиривойн. Избяга оттук кипнал преди десет минути.
— Не го упреквам. А жената?
— Тя тръгна подире му, за да го убеди да се върне. Ей там горе. — Валънтайн посочи пътеката, която се виеше през хълмовете.
— Там ли?
— Между ония два хълма.
— В гората с устоцветите? — Гласът на Лизамон Хълтин звучеше така, като че не вярваше на чутото.
— Какво е това? — попита Валънтайн.
В същия миг Делиамбър се намеси:
— Устоцвети ли? Тук?
— Паркът е изграден за тях — заяви великанката. — Но в подножието на хълмовете има предупредителни знаци. По оная пътека ли тръгнаха? И то пеш? Божественият да ги закриля!
Залзан Кавол се тросна ядно:
— Ако ще да го изядат дваж, пет пари не давам за това. Но тя ми е нужна!
— И на мен — каза Валънтайн. После се обърна към жената войн: — Ако веднага препуснем подире им, може да успеем да ги намерим, преди да са навлезли в устоцветната гора.
— Работодателят ви смята, че не може да си позволи да плати за услугите ми.
— Пет рояла?! — възкликна Залзан Кавол. — Оттук до Илиривойн?!
— Шест — каза тя невъзмутимо.
— Е, нека бъдат шест. Но ги върни обратно! Върни поне нея!
— Добре — произнесе Лизамон Хълтин възмутена. — Вие нямате разум, аз пък нямам работа, затуй може би си подхождаме. Вземи едно от ония добичета — каза тя на Валънтайн — и карай след мен.
— Искаш да тръгне с теб? — простена Залзан Кавол. — Но така няма да ми останат никакви човеци в трупата!
— Ще ти го докарам обратно — заяви великанката. — И ако имате късмет, и другите двама. — Тя яхна с мъка добичето си. — Да тръгваме — рече.
7
Пътеката към хълмовете имаше лек наклон и синьосивата трева изглеждаше мека като кадифе. Трудно можеше да се повярва, че нещо застрашително живее в този прекрасен парк. Но когато стигнаха до мястото, откъдето пътеката започна да се изкачва под по-остър ъгъл, Лизамон Хълтин изръмжа и посочи един гол дървен стълб, забит в земята. До него, полускрит от тревата, бе паднал някакъв надпис. Валънтайн видя само думите
ОПАСНОСТ
ПРИДВИЖВАНЕТО ПЕШ ОТТУК НАТАТЪК
ЗАБРАНЕНО
с големи червени букви. В яда си Слийт не бе забелязал нищо; а Карабела в бързината си може също да не бе видяла надписа или пък не бе му обърнала внимание.
Сега пътеката се изкачваше бързо и също толкова бързо се изравни от другата страна на хълмовете, на едно място, където вече не беше тревиста, а минаваше през гъста гора, Лизамон Хълтин, която яздеше точно пред Валънтайн, забави хода на добичето си до пешеходна скорост, когато навлязоха в един влажен и тайнствен гъстак, където на голямо разстояние едно от друго растяха дървета със стройни, яки дънери, които се източваха като стъбла на фасул и образуваха гъсто преплетен свод високо над главите им.
— Виж там първите устоцвети — каза великанката. — Отвратителни твари! Ако аз управлявах тази планета, щях да ги подпаля всичките, ала нашите коронали, изглежда, са все любители на природата и ги охраняват в кралските паркове. Моли се приятелите ти да са имали благоразумието да стоят по-далеч от тях!
На голата горска почва, в откритите пространства между дърветата, растяха безстъблени растения с гигантски размери. Листата им, широки четири-пет инча и дълги осем-девет фута, назъбени отстрани и с металоподобна тъкан, образуваха рехави розетки. В средата на всяко растение зееше дълбока чаша, един фут в диаметър, пълна до половина с отровна на вид зеленикава течност, от която се подаваше сложна система от четинести органи. На Валънтайн се стори, че вътре има нещо като остриета на ножове и наредени по двойки зъби, които можеха да се сключват смъртоносно, а също и други неща, може би нежни цветчета, отчасти потопени в течността.
— Това са месоядни растения — каза Лизамон Хълтин. — Техните ловни филизи, плъпнали по горската почва, усещат присъствието на малки животни, улавят ги и ги вкарват в устата. Наблюдавай.
Тя подкара добичето си към най-близкия от устоцветите. Когато животното се намираше все още само на двайсет стъпки от него, нещо като жив камшик внезапно започва да се гърчи по гниещия торфен пласт на гората. Той се вдигна от земята и се уви с ужасен пляскащ звук около глезена на животното точно над копитото. Добичето, спокойно както винаги, изсумтя учудено, когато филизът започна да го стиска, опитвайки се да го притегли към зеещата уста в чашата в средата на растението.
Измъквайки вибрационния си меч, жената-воин се наведе и преряза бързо филиза. Той пусна жертвата си и отскочи назад, почти до самата чаша, но в същото време от земята се вдигнаха една дузина други филизи, които се замятаха бясно из въздуха от всички страни на растението.
— Устоцветът няма сила да напъха в гърлото си голямо животно като моето — каза Лизамон Хълтин. — Ала добичето нямаше да успее да се измъкне. След време то щеше да отслабне и да умре и тогава ще може да бъде погълнато. Едно от тези растения е способно да изкара цяла година с толкова месо.
Валънтайн потръпна. Карабела загубена в гора с такива неща? Чаровният й глас заглушен завинаги от някое ужасно растение? Ловките й ръце, бляскавите й очи… не. Не. При тази мисъл го побиха тръпки.
— Как ще ги намерим? — попита той. — Може да е вече късно.
— Как се казват? — запита великанката. — Извикай ги по име. Трябва да са наблизо.
— Карабела! — кресна Валънтайн с отчаяна настойчивост. — Слийт! Карабела!
След миг чу слаб ответен вик; но Лизамон Хълтин го бе чула преди него и вече вървеше натам. Валънтайн видя отпред Слийт, коленичил с единия крак на горската почва и забил това коляно надълбоко, за да не бъде повлечен към устоцвета от филиза, който увиваше другия му глезен. Зад него се бе сгушила Карабела; пропъхнала ръцете си през неговите, тя го бе обгърнала здраво през гърдите в отчаяно усилие да го задържи. Навред около тях възбудени филизи, принадлежащи на съседни растения, плющяха и се гърчеха безсилни. Слийт държеше нож, с който режеше безуспешно стискащото го мощно въже; а по торфестата почва имаше бразди от обувки, които показваха, че вече е притеглен на четири-пет фута от чакащата уста. Инч по инч той губеше борбата за живота си.
— Помогнете ни! — извика Карабела.
С един замах на меча Лизамон Хълтин преряза филиза, който бе сграбчил Слийт. Когато се освободи, той отскочи рязко, падна заднишком и за малко филизът на друго растение едва не го сграбчи за гърлото; но с лека грация на акробат Слийт се претърколи, изплъзна се от опипващото влакно и скочи на крака. Жената-воин го сграбчи през гърдите, вдигна го бързо и го намести зад себе си на своето ездитно добиче. Сега Валънтайн се приближи до Карабела, която стоеше ужасена и разтреперана на безопасно място между двойка мятащи се филизи, и направи същото с нея.
Тя се вкопчи толкова здраво за него, че ребрата го заболяха. Той се изви и я прегърна, галейки я нежно, триейки устните си в ухото й. Обзе го неизразимо, разтърсващо облекчение; не бе разбирал досега колко много значи Карабела за него, а в момента не го интересуваше нищо друго, освен това, че тя беше в безопасност. Постепенно ужасът й премина, но Валънтайн усещаше, че тя все още трепери от спомена за страшната сцена.
— Дойдохте в последната минута — прошепна тя. — Слийт започваше да губи опора… усещах, че се плъзга към онова растение… — Карабела потръпна. — Отде се появи тя?
— Поела по някакъв пряк път през гората. Залзан Кавол я нае да ни пази по пътя до Илиривойн.
— Тя вече си спечели възнаграждението — рече Карабела.
— Вървете след мен — изкомандува Лизамон Хълтин.
Тя избра внимателно един път, който извеждаше от устоцветната гора, но въпреки предпазливостта й добичето бе уловено два пъти за крака, а това на Валънтайн — веднъж. Всеки път великанката отсичаше филиза и след няколко минути излязоха на открито и се заспущаха обратно по пътеката към фургона. Когато се зададоха, скандарите радостно завикаха.
Залзан Кавол гледаше Слийт смразяващо.
— Ти избра погрешен път, когато си тръгна — забеляза той.
— Не чак толкова погрешен, колкото този, който си избрал ти — рече Слийт. — Моля те да ме извиниш. Ще отида пеш до Мазадон и ще си потърся там някаква работа.
— Чакай — каза Валънтайн.
Слийт го погледна въпросително.
— Искам да поговорим. Ела да се поразходим. — Валънтайн сложи ръка на рамото на дребния човечец и го дръпна настрана, към една тревиста горска поляна, преди Залзан Кавол да го е накарал да кипне отново.
Слийт беше напрегнат, зорък, предпазлив.
— Какво има, Валънтайн?
— Аз накарах Залзан Кавол да наеме великанката. Ако не беше тя, сега ти щеше да бъдеш мръвка за устоцвета.
— Благодаря ти за това.
— Искам от теб нещо повече от благодарност — рече Валънтайн. — Може да се каже, че донякъде ти дължиш живота си на мен.
— Може би.
— Тъй че за отплата искам да оттеглиш оставката си.
Очите на Слийт пламнаха.
— Ти не знаеш какво искаш от мен!
— Вярно, метаморфите са странни и антипатични същества. Ала Делиамбър казва, че не са чак толкова опасни, колкото често ги представят. Остани в трупата, Слийт.
— Да не мислиш, че напускането ми е каприз?
— Съвсем не. Но може би страховете ти са неоправдани.
Слийт поклати глава.
— Веднъж получих послание от Краля, в което един метаморф ми предрече страшна участ. Човек се вслушва в такива послания. Никак не ми се ще да припарвам до мястото, където живеят тези същества.
— В посланията не винаги се крие чиста истина.
— Съгласен съм. Но често се крие. Валънтайн, Кралят ми каза, че ще имам жена, която ще обичам повече от изкуството си; жена, която ще жонглира с мен като Карабела, но далеч по-майсторски, така съгласувано с моя ритъм, като че сме един човек. — Пот изби по набразденото лице на Слийт, той се запъна и почти млъкна, но след миг каза: — Сънувах, Валънтайн, че преобразяващите се са дошли един ден, отвлекли са тази моя жена и са я заменили със своя сънародничка, така хитро маскирана, че не можех да забележа разликата. И същата нощ сънувах, че играем пред коронала, пред лорд Малибор, който управляваше тогава и скоро след това се удави, и жонглирането ни беше съвършено, хармония, каквато не си виждал през живота си. Короналът ни нагости с хубави меса и вина и ни даде спалня, драпирана с коприни, и аз я прегърнах и започнах да се любя с нея; в този миг тя се преобрази пред очите ми и в леглото си видях метаморфка, нещо ужасно, Валънтайн, с жилава сива кожа и хрущяли вместо зъби, и очи като кални локви, която ме целуваше и се притискаше силно о мен. От оная нощ насам — каза Слийт — не съм потърсвал женско тяло от страх да не би нещо подобно да попадне в обятията ми. Но никому не съм разправял за това. Затуй никак не ме привлича възможността да отида в Илиривойн и да се видя заобиколен от същества с променящи се лица и променящи се тела.
Душата на Валънтайн се изпълни със състрадание. Той мълчаливо подържа още малко дребния човечец, сякаш единствено със силата на ръцете си можеше да изтръгне спомена за страшния кошмар, който бе осакатил душата му. Когато го пусна, Валънтайн изрече бавно:
— Такъв сън е наистина ужасен. Но ние сме научени да си служим със сънищата, да не се оставяме да ни смажат.
— Този не би ми послужил за нищо, приятелю. Може само да ме предупреди да не припарвам до Метаморфи.
— Ти го тълкуваш много буквално. Ами ако има някакъв по-скрит смисъл? Накара ли някого да изтълкува съня ти, Слийт?
— Стори ми се излишно.
— А именно ти настоя да отида при съногадателка, когато ми се яви оня странен сън в Пидруид! Помня точно думите ти. Кралят никога не праща обикновени послания, каза ти.
Слийт се усмихна иронично.
— Ние сме винаги по-добри лечители за другите, отколкото за себе си, Валънтайн. Във всеки случай вече е късно да се тълкува сън отпреди петнайсет години и сега аз съм негов пленник.
— Избави се!
— Как?
— Когато дете сънува, че пада, и се събуди уплашено, какво казва родителят му? Че не бива да се гледа сериозно на сънищата с падане, защото всъщност никой не може да пострада насън? Или че детето трябва да бъде благодарно, когато сънува, че пада, защото такъв сън е хубав сън, че той говори за сила и мощ, че детето не е падало, а е летяло към място, където е щяло да научи нещо, ако не се е оставило тревогата и страхът да го изтръгнат от света на сънищата?
— Та детето трябва да бъде благодарно за този сън — каза Слийт.
— Правилно. Така е и с всички други „лоши“ сънища: не бива да се плашим, ни казват те, а да бъдем благодарни за мъдростта на сънищата и да черпим от нея.
— Вярно, така казват на децата. Но възрастните не винаги се справят с такива сънища по-добре от децата. Спомням си, Валънтайн, че неотдавна ти викаше и стенеше насън.
— Старая се да науча нещо от сънищата си, колкото и мрачни да са те.
— Какво искаш от мен, Валънтайн?
— Да дойдеш с нас в Илиривойн.
— Толкова ли е важно това за теб?
— Ти се числиш към тази трупа — отвърна Валънтайн. — С теб сме едно цяло, без теб сме разделени.
— Скандарите са изкусни жонгльори. Приносът на жонгльорите човеци не е толкова важен. Карабела и аз сме в трупата по същата причина, както и ти. Да спазваме един глупав закон. Ти ще си изкарваш заплатата независимо дали съм, или не съм с вас.
— Но аз уча изкуството от теб.
— Можеш да се учиш от Карабела. Тя е не по-малко опитна от мен и освен това те обича, познава те по-добре от мен. И да не дава Божественият — изрече Слийт внезапно със страшен глас — да ти я отнемат преобразяващите се в Илиривойн!
— Не се страхувам от това — каза Валънтайн. Протегна ръце към Слийт. — Искам да останеш при нас.
— Защо?
— Аз те ценя.
— Аз също те ценя, Валънтайн. Но ще изпитам голяма болка, ако отида там, където Залзан Кавол иска да отидем. Толкова ли е важно това за теб, та ме излагаш на такава болка?
— Ти може да се излекуваш от тази болка — каза Валънтайн, — ако отидеш в Илиривойн и се убедиш, че метаморфите са само безвредни първобитни същества.
— Аз мога да живея с болката си — отвърна Слийт. — Излекуването й ще ми струва много скъпо.
— Ние можем да живеем и с най-страшните рани. Но защо да не се опитаме да ги излекуваме?
— Има и нещо друго, за което не съм ти казал, Валънтайн.
Валънтайн помълча и изпусна бавно дъх.
— Да — каза той.
— А какво е то?
След известно колебание Валънтайн запита:
— Слийт, явявал ли съм се някога в сънищата ти, откакто се запознахме в Пидруид?
— Да, явявал си се.
— По какъв начин?
— Има ли значение?
— Сънувал ли си — продължи Валънтайн, — че аз съм нещо специално в Маджипур, с по-висок сан и по-голяма власт, отколкото притежавам сега?
— Маниерите и държането ти ми подсказаха това още при първата ни среща. И феноменалната бързина, с която усвои изкуството ни. И съдържанието на сънищата ти, което сподели с мен.
— А какъв съм аз в тези сънища, Слийт?
— Могъща и знатна особа, свалена чрез измама от високия си пост. Може би херцог. Принц на кралството.
— Или още по-високопоставен?
Слийт облиза устни.
— Да, още по-високопоставен. Може би. Какво желаеш от мен, Валънтайн?
— Да дойдеш с мен в Илиривойн и по-нататък.
— Искаш да кажеш, че има истина в това, което съм сънувал?
— Точно това се мъча да разбера — каза Валънтайн. — Но мисля, че има истина в съня ти, да. Все повече и повече се убеждавам, че трябва да има истина в него. Някои послания ми подсказват, че има истина.
— Милорд… — прошепна Слийт.
— Може би.
Слийт го погледна смаяно и понечи да падне на колене. Валънтайн побърза да го улови и да го задържи изправен.
— Недей — каза той. — Другите може да видят. Не искам никой да разбере това. Пък и има много неясноти. Не желая да коленичиш пред мен, Слийт, или да правиш звездни знаци с пръстите си, или нещо от тоя род, докато все още не съм узнал истината.
— Милорд…
— Аз си оставам Валънтайн жонгльорът.
— Чак сега ме хваща страх, милорд. Ако бяхте закъснели само с една минута, днес щях да бъда сполетян от ужасна смърт, ала още повече се плаша от това, че стоя тук и разговарям спокойно с вас за тия неща.
— Наричай ме Валънтайн.
— Как мога? — запита Слийт.
— Преди няколко минути ти ме наричаше Валънтайн.
— Но това беше преди.
— Нищо не се е променило, Слийт.
Слийт отхвърли тази мисъл с поклащане на глава.
— Всичко се е променило, милорд.
Валънтайн въздъхна тежко. Чувстваше се шарлатанин, измамник, като си играеше със Слийт по този начин, и все пак му се струваше, че в това има някаква цел и действителна нужда.
— Ако всичко се е променило, тогава ще дойдеш ли с мен, където ти заповядам? Дори в Илиривойн?
— Ако трябва — рече Слийт зашеметен.
— Нищо лошо от рода на онова, от което се страхуваш, няма да ти се случи сред метаморфите. Ти ще напуснеш страната им излекуван от болката, която те измъчва. Вярваш това, нали, Слийт?
— Страх ме е да отида там.
— Ти трябва да бъдеш до мен във всичко, което ни предстои — каза Валънтайн. — И не по моя воля Илиривойн стана част от маршрута ми. Моля те да дойдеш там с мен.
Слийт наведе глава.
— Щом трябва, милорд.
— И по същата тази причина те моля да ме наричаш Валънтайн и да не проявяваш пред другите по-голямо уважение към мен, отколкото би проявявал например вчера.
— Както желаеш — рече Слийт.
— Валънтайн.
— Валънтайн — повтори Слийт неохотно. — Както желаеш… Валънтайн.
— Тогава ела.
Той поведе Слийт обратно към групата. Както обикновено Залзан Кавол крачеше нетърпеливо напред-назад; другите подготвяха фургона за отпътуване. Валънтайн каза на скандара:
— Аз убедих Слийт да оттегли оставката си. Той ще дойде с нас в Илиривойн.
Залзан Кавол изглеждаше съвсем смаян.
— Как успя да го убедиш?
— Да — обади се Виноркис. — Какво му каза впрочем?
С весела усмивка Валънтайн отговори:
— Мисля, че ще бъде отегчително да обяснявам.
8
Сега темпото на пътуването се ускори. По цял ден, а понякога и до късна вечер фургонът бръмчеше по шосето. Лизамон Хълтин яздеше до него, при все че добичето й, макар и държеливо, се нуждаеше от повече почивка, отколкото тия, които теглеха фургона, и от време на време тя поизоставаше, а после ги настигаше, доколкото й беше възможно: за никое животно не беше лесно да носи юнашкото й туловище.
Движеха се от град на град през еднообразна местност, разведрявана само от скромни ивици зеленина, които едва ли отговаряха напълно на законите за гъстотата. В провинцията Мазадон търговската дейност осигуряваше работа на милиони хора, защото Мазадон беше врата към всички територии на Северозападен Зимроел за идващите от изток стоки и главен пункт за прехвърляне по суша на стоки от Пидруид и Тиломон на изток. Преминаха бързо през множество невзрачни градове като Синтион, Апуртел и Диоректин, които лесно можеха да се забравят. Самият град Мазадон, а също Боргакс и Тагобар след него бяха унили и притихнали през време на траура за покойния херцог и навсякъде видяха жълти ленти в знак на скръб. На Валънтайн се струваше неуместно животът в цяла провинция да замре заради смъртта на един херцог. А какво ли ще правят тези хора, питаше се той, ако умре понтифекс? Как ли са реагирали на преждевременната кончина на коронала лорд Вориакс преди две години? Но може би те се отнасят по-сериозно към смъртта на местния си херцог, мислеше той, защото е бил видима, реална личност, намираща се сред тях, докато за населението на Зимроел, на хиляди мили от замъка Връхни и Лабиринта, маджипурските властници сигурно се струват твърде отвлечени фигури, митични, легендарни, невеществени. На голяма планета като тази никаква централна власт не би могла да управлява ефикасно, а само да упражнява символичен контрол; Валънтайн подозираше, че стабилитетът на Маджипур зависеше до голяма степен от един обществен договор, по силата на който местните управници — провинциалните херцози и общинските кметове — се задължаваха да прилагат строго и да поддържат разпоредбите на имперското правителство, при условие че ще се разпореждат както си желаят в собствените си територии.
Как може да се поддържа такъв договор, запита се той, когато короналът не е миропомазан и официално признат монарх, а някакъв си узурпатор, лишен от благоволението на Божествения, на което се опира такъв нездрав обществен строй?
Той констатира, че размишлява все повече и повече върху такива въпроси през дългите, спокойни, монотонни часове на пътуването на изток. Тези мисли го изненадваха със своята сериозност, защото бе свикнал на безгрижие и простота в мисленето още от първите дни на престоя си в Пидруид, а сега чувстваше, че умствените му способности постепенно се обогатяват и стават все по-сложни. Като че магията, под която се бе намирал досега, губеше силата си и започваше да изплува истинският му интелект.
Ако впрочем действително върху него бе паднала такава магия, както подсказваше неговата постепенно оформяща се хипотеза.
Той още не беше сигурен. Ала от ден на ден съмненията му все повече се разсейваха.
Сега често се виждаше в сънищата си на високи постове. Една нощ не Залзан Кавол, а той водеше трупата жонгльори; през друга председателстваше във великолепни одежди някакъв висш съвет на метаморфите и ги виждаше като зловещи мъгляви духове, които не запазваха един и същ облик за повече от една минута; на следващата нощ се видя на пазара в Тагобар, където раздаваше правосъдие на продавачите на платове и гривни в шумните им дребнави спорове.
— Виждаш ли? — рече Карабела. — Всички тези сънища говорят за власт и знатност.
— Власт? Знатност? Когато седя на буре на пазарен площад и обяснявам на продавачите на памучни и ленени тъкани що е справедливост ли?
— В сънищата много неща се видоизменят. Тези видения са метафори на висша власт.
Валънтайн се усмихна. Но бе принуден да признае, че това тълкуване е твърде правдоподобно.
Една нощ, когато наближаваха град Кхинтор, му се яви най-подробно видение на предполагаемия му предишен живот. Той се намираше в стая, облицована с ламперия от най-фини и най-редки видове дървесина — с лъскави ивици семотан и баникоп и великолепен тъмен блатен махагон; седеше на остроъгълно писалище от полиран палисандър и подписваше документи. От дясната му страна беше звездният герб; раболепни секретари сновяха наоколо му; а през огромния дъговиден прозорец пред него се виждаше открита въздушна бездна, като че гледаше към гигантския скат на замъка Връхни. Фантазия ли беше това? Или някакъв ефимерен откъс от погребаното минало, отскубнал се и изплувал от съня, за да се приближи до повърхността на съзнанието? Той описа на Карабела и Делиамбър кабинета и писалището с надежда да му разкажат как изглежда в действителност кабинетът на коронала, но те имаха представа за това толкова, колкото какво закусва понтифексът. Врунът го запита като какъв се е виждал, когато е седял на онова палисандрово писалище; златокос ли е бил като Валънтайн, който се возеше във фургона на жонгльорите, или тъмнокос като коронала, който при голямата си обиколка бе минал през Пидруид и през западните провинции?
— Тъмнокос — отговори Валънтайн веднага. После се намръщи. — А дали беше така? Аз седях на писалището, но не гледах човека, който стоеше там, защото аз самият бях този човек. И все пак… и все пак…
Карабела се обади:
— В света на сънищата често виждаме самите себе си със собствените си очи.
— Може да съм бил и светлокос, и тъмнокос. Ту единия, ту другия — не забелязах точно. Ту единия, ту другия, нали?
— Да — каза Делиамбър.
След толкова много дни на непрекъснато, уморително пътуване по суша вече бяха почти навлезли в Кхинтор. Той, главният град на Северен Централен Зимроел, беше разположен в неравна, пресечена местност, осеяна тук-там с езера, плата и тъмни, почти непроходими гори. Пътят, избран от Делиамбър, преведе фургона през северозападните предградия на града, известни под названието Горещ Кхинтор поради геотермалните чудеса там — големи съскащи гейзери, едно обширно димящо розово езеро което бълбукаше и клокочеше зловещо, и една-две мили сиви, еластични на вид малки кратерчета, от които на няколко минути изскачаха облаци зеленикави газове, съпроводени със смешни оригващи звуци и по-басови, по-странни подземни стонове. Тук небето беше натежало от тумбести облаци с цвят на матови перли и макар че над земята още цареше късно лято, в слабия, остър вятър, който подухваше от север, се усещаше есенна прохлада.
Река Зимър, най-голямата в Зимроел, делеше Горещ Кхинтор от същинския град. Когато пътниците стигнаха до нея, след като фургонът излезе внезапно от един стар квартал с тесни улички, за да навлезе в широка еспланада, водеща за Кхинторския мост, Валънтайн зяпна от смайване.
— Какво има? — запита Карабела.
— Реката… не очаквах да е толкова голяма!
— Не си ли виждал реки?
— От Пидруид до тук няма що-годе големи реки — изтъкна той. — А преди Пидруид нямам ясен спомен.
— В сравнение със Зимър — каза Слийт — никъде няма по-големи реки. Остави го да се диви.
Отдясно и отляво, додето стигаше погледът на Валънтайн, тъмните води на Зимър се простираха чак до хоризонта. Тук реката беше толкова широка, че приличаше по-скоро на залив. Едва можеше да различи квадратните кули на Кхинтор на другия бряг. Осем или десет величествени моста прекосяваха водите тук, толкова големи, че Валънтайн се чудеше как изобщо са могли да ги построят. Единият, намиращ се точно пред тях, Кхинторският мост, беше широк колкото четири шосета, постройка с издути арки, която се издигаше и спущаше, издигаше и спущаше на големи скокове от бряг на бряг; малко по-надолу по течението имаше мост със съвсем друга конструкция — неравно тухлено пътно платно, легнало на изумително високи подпори, а нагоре по течението имаше един друг, който изглеждаше направен от стъкло и сияеше ослепително ярко. Делиамбър каза:
— Това е Мостът на коронала, отдясно пък се намира Мостът на понтифекса, а още по-надолу по течението има друг, известен като Моста на сънищата. Всички са много стари и прочути.
— Но какъв смисъл има да се мъчат да строят мост над реката на място, където тя е толкова широка? — запита Валънтайн озадачен.
— Та тук е едно от най-тесните места — отговори Делиамбър.
Зимър, заяви врунът, е дълга около седем хиляди мили, извира северозападно от Дюлорн, от началото на Пролома, и тече в югоизточна посока през цялата горна част на Зимроел към крайбрежния град Пилиплок на Вътрешното море. Тази благодатна река, плавателна по цялата си дължина, представляваше бърз и феноменално широк поток, който лъкатушеше на големи, остри завои, като някаква красива змия. По бреговете й бяха разположени стотици богати градове, големи вътрешни пристанища, от които Кхинтор беше най-западният. От другата страна на Кхинтор, проточили се на североизток и съвсем смътно забележими на облачното небе, се намираха назъбените върхове на Кхинторският хребет, девет големи планини, по чиито студени склонове живееха племена от груби, смели ловци. Тези хора се срещаха в Кхинтор през голяма част от годината — разменяха кожи и месо срещу фабрични изделия.
През тази нощ в Кхинтор Валънтайн сънува, че влиза в Лабиринта, за да разговаря с понтифекса.
Сънят му не беше смътен и мъгляв, а се отличаваше с рязка, болезнена яснота. Валънтайн стоеше под ярка зимна слънчева светлина на гола равнина и виждаше пред себе си някакъв храм без покрив, с гладки бели стени, който, както му бе казвал Делиамбър, беше входът за Лабиринта. С него бяха врунът и Лизамон Хълтин, а също и Карабела, крачеха в защитна фаланга, ала когато Валънтайн стъпи на голата плочеста площадка между тези бели стени, беше сам. Пред него стоеше някакво същество със зловещ и отблъскващ вид. То беше с необикновена форма, но не спадаше към никоя от нечовешките раси, отдавна заселили се на Маджипур — нито лииман, нито гхайрог, нито врун, нито скандар, нито хджорт, нито су-сухерис, а нещо загадъчно и смущаващо, мускулесто създание с дебели ръце, сипаничава червена кожа и сплескана куполовидна глава, на която святкаха жълти очи, пламтящи от почти нетърпим гняв. Това същество запита Валънтайн с дебел, гръмлив глас каква работа има при понтифекса.
— Кхинторският мост се нуждае от ремонт — отговори Валънтайн. — Открай време понтифексът е задължен да се занимава с такива въпроси.
Жълтоокото същество се засмя.
— Мислиш ли, че понтифекса го е грижа за това?
— Мой дълг е да поискам неговата помощ.
— Тогава ела.
Пазачът на главния вход му кимна с иронична учтивост и се дръпна настрана. Когато Валънтайн мина край него, съществото изръмжа смразяващо и затръшна вратата подир Валънтайн. Връщането назад беше невъзможно. Пред него се простираше тесен лъкатушен коридор, който някакъв неизвестен източник озаряваше с рязка бяла светлина, от която го заболяваха очите. Дълги часове Валънтайн се спуща по една спираловидна пътека. После стените на коридора се разшириха и той се озова в друг храм без покрив, от бял камък, или може би същият, както преди, защото съществото със сипаничава червена кожа отново му препречи пътя, ръмжейки със същия необясним гняв.
— Ето го понтифекса — обяви съществото.
И Валънтайн погледна зад него към една затъмнена стая и видя имперският властелин на Маджипур, седнал на трон, облечен в червени одежди и с кралската тиара на главата. И понтифексът на Маджипур беше многоръко и многокрако чудовище с лице на човек, ала с крила на дракон, и докато седеше на трона, крещеше и ревеше като луд. От устните му излизаше ужасен съскащ звук и миризмата на понтифекса беше ужасно отвратителна, а черните кожести ципести крила цепеха въздуха с яростна сила, шибайки Валънтайн като със студен вятър.
— Ваше величество — проговори Валънтайн, поклони се и пак повтори: — Ваше величество.
— Ваша светлост — отвърна понтифексът. И като се засмя, посегна към Валънтайн, притегли го към себе си и изведнъж Валънтайн се озова на трона, а понтифексът, смеейки се като безумен, побягна по ярко осветените коридори, тичаше и пляскаше с криле, и беснееше, и крещеше, докато най-сетне изчезна от очите му.
Валънтайн се събуди, мокър от пот, в прегръдките на Карабела. Тя явно беше обзета от тревога, граничеща със страх, като че сама бе видяла съвсем ясно ужасиите на този сън, и известно време го държа така, без да казва нищо, докато най-сетне той осъзна, че е буден. Карабела галеше нежно бузите му.
— Ти извика три пъти — каза му тя.
— Има случаи — отвърна той, след като отпи малко вино от една манерка до леглото, — когато ти се струва, че е по-уморително да спиш, отколкото да стоиш буден. Моите сънища са тягостни, Карабела.
— В душата ти има много неща, които напират да се изразят, милорд.
— Те се изразяват по много мъчителен начин — каза Валънтайн и се сгуши до гърдите й. — Ако сънищата са извор на мъдрост, моля се дано да не помъдрея, преди да се съмне.
9
В Кхинтор Залзан Кавол купи билети за трупата за един речен кораб, заминаващ за Ни-моя и Пилиплок. Те щяха да пътуват обаче само донякъде по течението на реката, до второстепенния град Верф, врата за територията на метаморфите.
Валънтайн съжаляваше, че ще трябва да слязат от речния кораб при Верф, когато можеше лесно срещу още десет-петнайсет рояла да измине с него целия път до Пилиплок и оттам да вземе кораб за Острова на съня. В края на краищата Островът, а не резерватът на преобразяващите се, представляваше най-важната му непосредствена цел; Островът на съня, където може би щеше да намери потвърждение на виденията, които го измъчваха. Но поне засега това беше невъзможно.
Съдбата, мислеше си Валънтайн, не бива да се насилва. Досега нещата се бяха развивали бавно, но към определена, макар и не винаги ясна цел. Той вече не беше веселият и простодушен скитник от Пидруид и макар и да не знаеше със сигурност какъв става, имаше отчетливо усещане за вътрешна промяна, че вече е минал определени граници и връщане назад няма. Виждаше се като актьор в някаква голяма и объркваща драма, кулминационните сцени на която бяха все още далеч в пространството и времето.
Речният кораб беше гротескно и чудновато съоръжение, но нелишено от известна хубост. Океанските кораби, закотвени в пристанището на Пидруид, се отличаваха с изящество и здравина, тъй като им предстоеше да изминават хиляди мили между най-различни пристанища; а речният кораб, транспортно средство за къси разстояния, беше плосък и широк, по-скоро плаваща платформа, отколкото кораб, и сякаш за да компенсират неизящността на конструкцията му, неговите строители го бяха нагиздили с орнаменти — голям, висок мостик, на върха с изображение на три човешки фигури, боядисани в ярки червени и жълти цветове, огромна средна палуба почти колкото селски площад със скулптури, павилиони и игрални зали, а на кърмата — висока надстройка на много нива, в която бяха настанени пътници. Под палубите имаше товарни трюмове, третокласни помещения, трапезарии и каюти за екипажа, там беше и машинното отделение, от което се издигаха два грамадни комина, които се извиваха по бордовете на корпуса и се извисяваха към небето като рога на демон. Целият скелет на кораба беше от дърво, тъй като твърде рядко се намираше на Маджипур метал за такива големи конструкции, а обикновено се смяташе, че камъкът е неподходящ за морско строителство; дърводелците бяха вложили цялото си въображение върху почти всяка педя от повърхността, украсявайки я със спираловидна дърворезба, причудливи ламперии, изпъкнали напречни греди и стотици видове подобни заврънкулки.
Речният кораб приличаше на обширен и гъмжащ микрокосмос. Докато чакаха отплаването, Валънтайн, Делиамбър и Карабела се разхождаха по палубата, задръстена с граждани от много области и от всички раси на Маджипур. Валънтайн виждаше гранични жители от планините отвъд Кхинтор, гхайроги в труфилата, модни в Дюлорн, хора от влажните южни земи в прохладно бяло ленено облекло, пътници в разкошни пурпурни и зелени одежди, които според Карабела били типични за Западен Алханроел, и много други. Вездесъщите лиимани продаваха вездесъщите си наденички на скара; досадни хджорти ходеха важно насам-натам в униформи на речното корабоплаване, давайки сведения и напътствия на питащите и на мнозина, които не ги питаха; членовете на едно су-сухерийско семейство в прозрачни зелени одежди, биещи на очи с невероятните си двуглави тела и с резервираното си, високомерно държане, сновяха като пратеници от света на сънищата между тълпите, които автоматично им даваха път от уважение. Този следобед на палубата имаше и малка групичка Метаморфи.
Делиамбър ги забеляза пръв. Дребният врун издаде кудкудякащ звук и докосна ръката на Валънтайн.
— Виждаш ли ги? Дано Слийт не ги забележи.
— Кои? — попита Валънтайн.
— Ония до релинга. Стоят сами и, изглежда, се чувстват неудобно. Сега са в естествения си облик.
Валънтайн се взря. Те бяха петима, сигурно възрастен мъж, възрастна жена и трима по-млади. Слаби, костеливи, дългокраки същества, по-възрастните го надминаваха по височина и изглеждаха крехки, невеществени. Кожата им имаше нездрав, почти зелен цвят. Лицата им се приближаваха до човешките по конструкция, само скулите им бяха остри като бръснач, устни почти нямаха, носовете им — смалени до обикновени подутини, а очите им, разположени под такъв ъгъл, че се извиваха навътре към центъра, бяха изтеглени и без зеници. Валънтайн не можеше да определи държането на тези Метаморфи — арогантно ли, или боязливо: сигурно смятаха, че на този речен кораб се намират на враждебна територия — представители на древната раса, потомци на ония, които бяха владели Маджипур преди идването на първите земни заселници — четиринайсет хиляди години имаше оттогава. Валънтайн не можеше да откъсне очите си от тях.
— Как изменят облика си? — попита той.
— Костите им не са съединени със стави като при повечето раси — отговори Делиамбър. — Под натиска на мускулите те се разместват и придобиват нови форми. Освен това в кожата им са разположени мимикрийни клетки, които им позволяват да менят цвета и тъканите си, но имат и други начини да се видоизменят. Всеки възрастен може да се преобрази почти мигновено.
— И за каква цел им служи това?
— Кой може да каже? Вероятно самите Метаморфи се питат за каква цел служи създаването в този свят на раси, неспособни да променят облика си. Това трябва да има някакво значение за тях.
— Много малко — подхвърли Карабела иронично, — щом притежават такива способности и все пак са им откраднали света.
— Да променяш облика си не е достатъчно като защитно средство — отвърна Делиамбър, — когато от звезда на звезда сноват хора, които могат да ти откраднат къщата.
Метаморфите озадачаваха Валънтайн. За него те представляваха продукт на дългата история на Маджипур, археологически останки, оцелели от епохата, когато тук не е имало нито човеци, нито скандари, нито вруни, нито гхайроги, а само тези крехки зелени същества, пръснати из една гигантска планета. Преди да дойдат заселниците — нашествениците, в последна сметка — завоевателите. Колко ли отдавна е било това! Искаше му се те да се преобразят, докато ги гледаше, да се превърнат пред очите му може би в скандари или лиимани. Но те запазваха непоколебимо облика си.
Шанамир с развълнуван вид изскочи внезапно от навалицата. Той улови Валънтайн за ръката и забъбри:
— Знаеш ли кои са на кораба с нас? Чух товарачите да разправят. Има цяло семейство преобраз…
— Не говори толкова високо — каза Валънтайн. — Погледни натам.
Юношата погледна и потръпна.
— Ужасни същества, не ще и дума.
— Къде е Слийт?
— На мостика, със Залзан Кавол. Опитват се да получат разрешение да играем тази вечер. Ако ги види…
— Рано или късно все ще трябва да се сблъска с Метаморфи — промърмори Валънтайн. А на Делиамбър каза: — Толкова ли е необходимо да ги види човек извън резервата им?
— Те се срещат навсякъде, но никога в голям брой и рядко в нормалния си облик. В Пидруид живеят може би единайсетина, шестима във Фолкинкип, деветима в Дюлорн…
— Преобразени ли?
— Да, като гхайроги, или хджорти, или човеци, както сметнат за най-добре на дадено място.
Метаморфите започнаха да напущат палубата. Те се движеха с голямо достойнство, но, за разлика от малката групичка су-сухериси, у тях нямаше и следа от високомерие, по-скоро създаваха впечатление, че не искат никой да ги забелязва.
— По собствен избор или по принуда живеят на своя територия? — запита Валънтайн.
— И едното, и другото, мисля. Когато лорд Стиамот завършил завоеванието, той ги принудил да напуснат Алханроел до един. Ала Зимроел бил рядко населен тогава, само крайбрежните аванпостове, тъй че им предоставили по-голямата част от вътрешността. Те избрали обаче само територията между Зимър и южните планини, където достъпът може лесно да се контролира, и се оттеглили там. Сега по правило метаморфите обитават само тази територия, като се изключат малцината, които живеят неофициално в градовете. Но не знам дали това правило има силата на закон. Те положително не обръщат голямо внимание на наредбите, идващи от Лабиринта или от замъка Връхни.
— Щом имперските закони са толкова маловажни за тях, не се ли излагаме на големи опасности, като отиваме в Илиривойн?
Делиамбър се засмя.
— Времето, когато метаморфите нападали пришълци само от страст за отмъщение, е отдавна минало, както ме уверяват. Те са боязливи и необщителни хора, но няма да ни направят нищо лошо и вероятно ще напуснем страната им невредими и добре натъпкани с парите, които Залзан Кавол обича толкова много. Гледай, той вече идва насам.
Скандарът, до когото крачеше Слийт, се приближаваше със самодоволен вид.
— Издействахме си правото да изнесем представление — съобщи той. — Петдесет крони за един час работа веднага след вечеря! Но ще им покажем най-простите си номера. Защо да си даваме зор, преди да сме пристигнали в Илиривойн?
— Напротив — възрази Валънтайн. — Трябва да им покажем най-хубавото. — Той изгледа остро Слийт. — На този кораб има група Метаморфи. Те може да разнесат преди нас в Илиривойн вестта за нашето майсторство.
— Умно казано — произнесе се Залзан Кавол.
Слийт беше нервен и уплашен. Ноздрите му потръпваха, устните му бяха стиснати, той правеше набожни знаци с лявата ръка от едната си страна. Валънтайн се обърна към него и каза тихо:
— Сега започва лечението. Жонглирай за тях тази вечер така, както би жонглирал за двора на понтифекса.
— Но те са мои врагове! — отвърна Слийт прегракнало.
— Тези не са. Те не са ония от съня ти. Ония са ти причинили всички злини, които са били по силите им, но това е било отдавна.
— Противно ми е да бъда на същия кораб.
— Няма връщане назад — каза Валънтайн. — Само петима са. Малка доза — добра подготовка за посрещане на това, което ни очаква в Илиривойн.
— Илиривойн…
— Не можем да избегнем Илиривойн — изтъкна Валънтайн. — Ти ми обеща, Слийт…
За миг Слийт гледаше Валънтайн мълчаливо.
— Да, милорд — прошепна той.
— Тогава да вървим. Ти ще жонглираш с мен: и двамата имаме нужда от тренировка. И помни, че трябва да ме наричаш само Валънтайн.
Намериха спокойно местенце под палубата и заработиха с бухалките; отначало се забелязваше странна смяна на ролите, защото Валънтайн жонглираше безупречно, докато Слийт беше несръчен като новак, все изпущаше бухалките и много пъти натърти пръстите си. Но след няколко минути майсторството му се прояви. Той изпълваше въздуха с бухалки, разменяше ги с Валънтайн в толкова сложни фигури, че Валънтайн се смееше до задъхване и накрая бе принуден да помоли Слийт да спре и да преминат отново към по-лесни каскади.
Тази вечер на представлението на палубата — първото след импровизираната им игра, устроена за развлечение на горските братя — Залзан Кавол нареди да се изпълни програма, каквато никога досега не бяха изнасяли пред публика. Жонгльорите се разделиха на три групи по трима — Слийт, Карабела и Валънтайн; Залзан Кавол, Телкар и Гибор Хаерн; Хейтраг Кавол, Роворн и Ерфон Кавол — и се впуснаха в едновременни тройни размени в един и същ ритъм, като първата група скандари жонглираше с ножове, втората — с пламтящи факли, а човеците — със сребристи бухалки. Това беше едно от най-тежките изпитания на умението му, през които Валънтайн бе преминавал досега. Синхронизацията на номера зависеше от съвършенството. Ако някой от деветимата изпуснеше един уред, щеше да развали целия ефект. Валънтайн беше най-слабата брънка; следователно само от него зависеше въздействието на представлението.
Но той не изпусна нито една бухалка и когато жонгльорите завършиха програмата си с вихрушка от високи подхвърляния и светкавични улавяния, гръмнаха бурни аплодисменти. Докато се кланяше, Валънтайн забеляза семейството Метаморфи, седнало само през няколко реда. Той погледна Слийт, който се кланяше, кланяше се все по-ниско и по-ниско.
Когато напуснаха сцената, Слийт каза:
— Забелязах ги, когато започвахме, но после ги забравих, Валънтайн! — Засмя се. — Никак не приличаха на съществото, което помня от съня си.
10
Тази нощ трупата преспа в един влажен, претъпкан трюм в търбуха на речния кораб. Валънтайн се оказа притиснат между Шанамир и Лизамон Хълтин на тънко застлания под и близостта на жената-воин му се струваше гаранция, че няма да заспи, защото хъркането й беше като силно, непрекъснато бръмчене, ала по-разстройващ дори от хъркането беше страхът, че когато огромното й туловище се обръща и вършее около него, той ще бъде смазан под тежестта му. Наистина няколко пъти тя се претърколи плътно до него и той едва успя да се измъкне. Но скоро Лизамон притихна и Валънтайн усети как сънят се промъква в него.
Присъни му се, че е коронал, лорд Валънтайн с мургавата кожа и черната брада, и отново седи в замъка Връхни, където държи печатите на властта, а после кой знае как се озова в някакъв южен град, влажно, душно тропическо място с гигантски лиани и яркочервени цветя, град, който позна — беше Тиломон от другата страна на Зимроел, и присъстващите там на голямо пиршество в своя чест. На трапезата имаше един друг високопоставен гост, човек с мрачен поглед и груба кожа — Доминин Барджазид, втория син на Краля на сънищата, и Доминин Барджазид наливаше вино в чест на коронала и вдигаше наздравици, крещейки „Да живее!“ и предричайки славно царуване, царуване, което може да се равнява с царуването на лорд Стиамот, лорд Престимион и лорд Конфалюм. И лорд Валънтайн пи, и пи още, поруменя и се развесели и сам вдигна наздравици в чест на госта си, на кмета на Тиломон и на херцога на провинцията, на Симонан Барджазид, Краля на сънищата, и на понтифекса Тиеверас, и на Господарката на острова, неговата обична майка. Чашата се пълнеше многократно и с кехлибарено вино, и с червено вино, и със синьо вино от юга, докато най-сетне Валънтайн не беше в състояние да пие повече, прибра се в спалнята си и моментално потъна в сън. Докато спеше около него се движеха фигури, хората от антуража на Доминин Барджазид, които го вдигнаха и го понесоха увит в копринени чаршафи, носеха го нанякъде и той не можеше да окаже никаква съпротива, защото му се струваше, че ръцете и краката няма да му се подчинят, сякаш това беше сън, сцена от сън. И Валънтайн се видя на маса в някакво тайно помещение и сега косата му беше жълта, кожата му — светла, а Доминин Барджазид имаше лицето на коронала.
„Заведете го в някой град далеч на север — каза лъжливият лорд Валънтайн — и го пуснете, нека сам се оправя в света.“
Сънуването щеше да продължи, но Валънтайн усети, че се задушава насън, и когато се събуди, установи, че Лизамон Хълтин се е проснала до него и едната от месестите й ръце е върху лицето му. С известно усилие се освободи, ала след това сънят вече не дойде.
На сутринта не разказа никому нищо за съня си: сметна, че точно сега трябва да запази в тайна наученото през тази нощ, защото то започваше вече да опира до държавни работи. Сега за втори път бе сънувал, че е бил изместен като коронал от Доминин Барджазид, а преди няколко седмици Карабела пък бе сънувала, че неизвестни врагове са го упоили и са откраднали самоличността му. Всички тези сънища можеха в края на краищата да се окажат чисто и просто фантазия или иносказание, ала сега Валънтайн беше склонен да се съмнява в това. В тях имаше твърде упорита последователност, основният им строеж много често се повтаряше.
Ами ако в момента някой Барджазид наистина носеше звездната корона? Какво щеше да прави той тогава, какво щеше да прави тогава?
В Пидруид Валънтайн можеше да повдигне рамене и да каже: „Няма значение кой е господарят“; ала сега Валънтайн, който плаваше от Кхинтор за Верф, гледаше по-разсъдливо на нещата. На този свят имаше равновесие на силите, равновесие, грижливо изграждано в течение на хиляди години, строй, развиващ се още от времето на лорд Стиамот, а може би и по-отдавна, от някаква забравена държавна система, която бе управлявала Маджипур през първите векове на заселването. И в този строй някакъв недостъпен понтифекс управляваше посредством избран от него енергичен и динамичен коронал, а друг властник, известен като Крал на сънищата, имаше задължението да прилага разпоредбите на правителството и да наказва нарушителите на законите, като прониква в душите на спящите, а Господарката на острова, майка на коронала, помагаше със смекчаваща любов и мъдрост. Този строй беше здрав, иначе нямаше да изтрае толкова хиляди години; при него Маджипур беше щастлив и благоденстващ свят, наистина уязвим от слабостите на плътта и капризите на природата, ала, общо взето, без конфликти и страдания. Какво ще стане сега, питаше се Валънтайн, ако някой си Барджазид, потомък на Краля, отстрани един законно назначен коронал и наруши това осветено от Божествения равновесие? Каква вреда ще нанесе на държавата, как ще подкопае общественото спокойствие?
А какво да се каже за един свален коронал, който решава да се примири с променената си съдба и да остави узурпатора неоспорим владетел? Не беше ли това абдикация и имало ли е някога в историята на Маджипур абдикация на коронал? Дали по този начин той няма да стане съучастник на Доминин Барджазид в събарянето на строя?
И последните му колебания изчезваха. На Валънтайн жонгльора се бе струвало смешно и дори странно, когато му бяха подхвърлени първите намеци, че е възможно да е истинският лорд Валънтайн, короналът. Това беше абсурд, лудост, фарс. Но вече не беше. В съдържанието на сънищата му натежаваше правдоподобността. Действително се е случило нещо чудовищно. Чак сега му ставаше напълно ясно какво означава това. И негова задача, която той трябваше да приеме без по-нататъшно двоумение, беше да оправи нещата.
Но как? Да оспори властта на коронала? Да се възправи в жонгльорски костюм и да предяви претенции за замъка Връхни?
Той прекара сутринта спокойно, без да издава мислите си. През повечето време стоеше до релинга, загледан в далечния бряг. Необятността на реката оставаше неразбираема за него: на някои места тук тя беше толкова широка, че не можеше да се види никаква суша, а на други места това, което Валънтайн смяташе за бряг, се оказваше острови, също огромни, и между най-далечния им край и речния бряг имаше няколко мили вода. Силното течение на реката тласкаше бързо огромния речен кораб на изток.
Денят беше ясен днес и реката се бърчеше и блестеше под искрящата слънчева светлина. Следобед заваля слаб дъждец от гъсти облаци, поръбени по краищата от яркото слънце. Дъждът се засили и за голямо неудоволствие на Залзан Кавол жонгльорите се принудиха да отменят второто си представление. Сгушиха се на сушина.
Тази нощ Валънтайн взе мерки да спи до Карабела и остави на скандарите да се справят с хърканията на Лизамон Хълтин. Чакаше почти жадно показателни нови сънища. Но това, което му се яви, беше безсмислено, обикновената мъглява калиматия — фантазия и хаос, безименни улици и непознати лица, ярки светлини и крещящи цветове, глупави спорове, несвързани разговори и неясни образи, а на сутринта речният кораб пристигна в пристанището Верф на южния бряг на реката.
11
— Провинцията на метаморфите — заразправя Аутифон Делиамбър — се нарича Пиурифейн, по името, с което метаморфите се назовават на своя език, което е пиуривари. На север тя граничи с най-външното предградие на Верф, на запад — с Велатиския скат, на юг — с голямата верига планини, известни като Гонгхари, а на изток — с река Стейче, важен приток на Зимър. Виждал съм с очите си всяка от тези граничил зони, макар че никога не съм навлизал в самия Пиурифейн. Трудно се прониква там, защото Велатиският скат представлява стръмна стена, една миля висока и триста мили дълга; Гонгхарите са сурови и в тях бушуват бури, а Стейче е буйна, непокорна река с бързеи и водовъртежи. Единственият разумен път е през Верф и надолу през Пиурифейнската порта.
Сега жонгльорите се намираха само на няколко мили северно от този вход, след като бяха напуснали неприветливия град Верф колкото можаха по-бързо. Дъждът, слаб, но непрестанен, продължи цялата сутрин. Гледката тук беше безинтересна, местност със светла песъчлива почва и гъсталаци от дървета джуджета с бледозелена кора и тесни цвъртящи листа. Във фургона почти не разговаряха. Слийт изглеждаше потънал в размишления, Карабела жонглираше увлечено с три червени топки в средата на пътническото отделение, скандарите, които не караха колата, бяха погълнати в някаква сложна игра с парчета слонова кост и снопчета черни мустаци на дроли, Шанамир дремеше, Виноркис попълваше дневник, който носеше със себе си, Делиамбър се забавляваше с дребни заклинания, с палене на малки магически свещици и други магьоснически развлечения, а Лизамон Хълтин, която, за да се скрие от дъжда, бе привързала добичето си към впряга, теглещ фургона, хъркаше като заседнал на брега морски дракон, но от време на време се събуждаше да обърне някоя и друга чаша от евтиното сиво вино, което бе купила във Верф.
Валънтайн седеше в ъгъла до един прозорец и мислеше за Върха, на който се намираше замъкът. Какво ли представлява той — планина, висока тридесет мили? Монолитна каменна колона, издигаща се като грамадна кула сред тъмната нощ на пространството? Ако Велатиският скат, висок една миля, беше, както казваше Делиамбър, непристъпна стена, каква ли преграда представляваше нещо, тридесет пъти по-високо? Каква ли сянка хвърляше Върхът, когато слънцето се намираше на изток? Тъмна ивица, разпростираща се по цялата дължина на Алханроел? А по какъв ли начин се осигуряваха с топлина и въздух за дишане градовете по високия му склон? Валънтайн бе чувал за някакви машини на древните, които произвеждали топлина и светлина и доставяли чист въздух, чудни машини от оная забравена техническа ера преди хиляди години, когато старите изкуства, пренесени от Земята, все още са се практикували широко тук; но нямаше по-ясна представа за това, как работят тези машини, отколкото за силите, които задвижваха механизмите на паметта в главата му, за да му кажат, че тази тъмнокоса жена е Карабела, този беловлас мъж — Слийт. Мислеше си също за най-високите места на върха и за онази сграда с четиридесет хиляди стаи най-горе, сега замък на лорд Валънтайн, на лорд Вориакс не толкова отдавна, на лорд Малибор, когато е бил момче през онова детство, което вече не помнеше. Замъкът на лорд Валънтайн! Наистина ли съществуваше такова място, или замъкът и върхът бяха само басня, видение, фантазия, каквото се явява само насън? Замъкът на лорд Валънтайн! Той си го представяше прилепнал за планинския връх като слой боя, ярка цветна пръска, дебела само няколко молекули, или може би така би изглеждал в сравнение с исполинските размери на тази невероятна планина, пръска, която се спускаше лъкатушно по склона на върха като пипало, стотици стаи се простираха от тази страна, още стотици от другата, кичур от големи помещения, разпрострели се тук като псевдопод, гнездо от дворове и галерии там горе. И в най-скритото място стоеше с цялото си величие короналът, тъмнобрадият лорд Валънтайн, само че сега короналът нямаше да бъде там, той все още извършваше голямата обиколка на кралството, намираше се или в Ни-моя, или в някой друг източен град. А аз, мислеше си Валънтайн, дали аз съм живял някога на тоя връх? Дали съм обитавал този замък? Какво съм правил, когато съм бил коронал — какви укази съм издавал, какви разпореждания, каква работа съм вършил? Всичко това беше невъобразимо и все пак той усещаше, че убеждението у него се засилва, че в призрачните откъслечни спомени, които плуваха из съзнанието му, има цялостност, плътност и реалност. Вече знаеше, че се е родил не в Ни-моя, при завоя на реката, както го уверяваха лъжливите спомени, втълпени в ума му, а по-скоро в някой от Петдесетте града високо на върха, почти пред прага на самия замък, и че е отрасъл сред кралската каста, сред оная прослойка, измежду която се избираха монарсите, и че в детството и юношеството се е радвал на привилегии и удобства. Все още нямаше никакъв спомен за баща си, който трябва да е бил някакъв високопоставен принц на кралството, не можеше да си спомни нищо и за майка си, освен че косата й беше тъмна, а кожата й — мургава, каквато е била някога и неговата, и — в съзнанието му кой знае откъде нахлу спомен — и че един ден тя го бе прегръщала дълго и си бе поплакала, преди да му каже, че Вориакс е избран за коронал на мястото на удавилия се лорд Малибор и че занапред тя ще отиде да живее като Господарка на Острова на съня. Имаше ли истина в това, или си го бе измислил в момента? Когато Вориакс бе дошъл на власт, вероятно Валънтайн е бил — спря се да пресметне — двайсет и две годишен. Защо е било нужно майка му да го прегръща? Защо ще плаче, като ще става Господарка? По-добре да се радва, че тя и най-големият й син са избрани за властници на Маджипур? Може би трябва и да плаче, и да се радва едновременно. Валънтайн поклати глава. Тези величествени сцени, тези славни исторически мигове: ще си ги възвърне ли някога, или вечно ще се мъчи в трудното положение, в което са го поставили тия, които бяха откраднали миналото му?
Надалеч се чу силна експлозия, продължителен, басов, разтърсващ земята бумтеж, който постави всички във фургона нащрек. Той продължи няколко минути и постепенно отслабна до тихо бучене, после съвсем замря.
— Какво беше това? — извика Слийт, опипвайки лавицата за енергомет.
— Спокойно, спокойно — рече Делиамбър. — Така гърми Пиурифейнският фонтан. Наближаваме границата.
— Пиурифейнският фонтан ли? — запита Валънтайн.
— Почакай и ще видиш — каза му Делиамбър.
След няколко минути фургонът спря. Залзан Кавол се извърна от капрата и кресна:
— Къде е оня врун? Магьоснико, отпред има бариера!
— Ние сме пред Пиурифейнската порта — каза Делиамбър.
Барикада от дебели лъскави жълти дънери, увити с ярко смарагдово мъже, преграждаше тесния път, а от лявата му страна имаше караулно помещение, заемано от двама хджорти в сивозелена митничарска униформа. Те заповядаха на всички да слязат от фургона и да застанат под дъжда докато самите те бяха под защитен навес.
— Къде отивате? — попита по-дебелият хджорт.
— В Илиривойн, да играем на празненството на преобразяващите се. Ние сме жонгльори — отговори Залзан Кавол.
— Имате ли разрешително за влизане в провинцията Пиурифейн? — запита другият хджорт.
— Такива разрешителни не се изискват — обади се Делиамбър.
— Говориш много самоуверено, вруне. С указ на лорд Валънтайн, коронала, издаден преди повече от един месец, никои граждани на Маджипур не могат да влизат в територията на метаморфите, ако нямат законна работа.
— Нашата работа е законна — изръмжа Залзан Кавол.
— Тогава трябва да имате позволително.
— Но ние не знаехме, че е нужно такова нещо — запротестира скандарът.
Това явно не интересуваше хджортите. Те, изглежда, бяха склонни да насочат вниманието си към други работи.
Залзан Кавол погледна към Виноркис, сякаш очакваше от него да повлияе на сънародниците си. Ала хджортът само повдигна рамене. След това Залзан Кавол изгледа свирепо Делиамбър и каза:
— Магьоснико, даването на съвети по такива въпроси спада към твоите отговорности.
Врунът повдигна рамене.
— Даже магьосниците не могат да научат измененията в закона, които стават, докато пътуват през горски резервати и други отдалечени места.
— Но какво да правим сега? Да се върнем във Верф ли?
Тази идея сякаш разпали радостно пламъче в очите на Слийт. Да се избави най-после от това приключение сред метаморфите! Но Залзан Кавол кипеше от яд. Ръката на Лизамон Хълтин посегна към дръжката на вибрационния й меч. Това накара Валънтайн да настръхне.
Той каза тихо на Залзан Кавол:
— Хджортите не са винаги неподкупни.
— Хубава идея — промърмори скандарът.
Залзан Кавол извади кесията си. Вниманието на хджортите мигновено се изостри. Това е наистина най-правилната тактика, реши Валънтайн.
— Май намерих необходимия документ — рече Залзан Кавол. Изваждайки демонстративно от кесията си две монети от по една крона, той улови пълничката грапава ръка на хджорта с едната си ръка, а с другите натисна по една монета във всяка длан, усмихвайки се най-самодоволно. Хджортите се спогледаха, ала погледите им съвсем не изразяваха щастие. Те пуснаха презрително монетите на калната земя.
— Една крона? — промърмори Карабела, сякаш не можеше да повярва. — Надява се да ги купи с една крона!
— Да се дава подкуп на служители на имперското правителство е сериозно престъпление — заяви зловещо по-дебелият хджорт. — Вие сте под арест и ще бъдете съдени във Верф. Стойте в колата си, докато се намери подходящ ескорт за вас.
Залзан Кавол изглеждаше оскърбен. Той се обърна рязко, понечи да каже нещо на Валънтайн, но думите заседнаха в гърлото му, замаха гневно към Делиамбър, издаде ръмжащ звук и заговори полугласно на скандарски език на тримата си братя, които стояха най-близо до него. Лизамон Хълтин започна пак да опипва дръжката на меча си. Валънтайн се чувстваше отчаян. След минута тук щеше да има двама мъртви хджорти и всички жонгльори щяха да бъдат бягащи престъпници пред прага на Пиурифейн. Това едва ли би ускорило пътуването му до Господарката на острова.
— Бързо направи нещо — прошепна Валънтайн на Аутифон Делиамбър.
Ала магьосникът врун вече действаше. Пристъпвайки напред, той вдигна парите и пак ги предложи на хджортите с думите:
— Извинявайте, но сигурно вие сте изтървали тези дребни монети.
Пусна ги в шепите на хджортите и същевременно краищата на пипалата му за миг се увиха леко около китките им.
Когато ги пусна, по-слабият хджорт каза:
— Визата ви е валидна само за три седмици и ще трябва да напуснете Пиурифейн през тази порта. Другите изходи са забранени за вас.
— Да не кажем много опасни — добави вторият хджорт. Той заръкомаха и невидими фигури дръпнаха бариерата на петнайсет стъпки настрана, до една заличена пътека, тъй че да се отвори място да мине фургонът.
Когато се качиха на фургона, Залзан Кавол се обърна ядно към Валънтайн:
— В бъдеще не ми давай противозаконни съвети! А ти, Делиамбър, научи правилата, отнасящи се за нас. Това можеше да ни причини голямо забавяне и загубване на значителен приход.
— Ако беше се опитал да ги подкупиш с рояли вместо с крони — обади се Карабела така, че скандарът да не я чуе, — сигурно щяхме да минем по-лесно.
— Няма значение, няма значение — каза Делиамбър. — Нали ни пуснаха? Благодарение само на една малка магия, която ни струваше по-евтино от един голям подкуп.
— Ох, тези нови закони! — подзе Слийт. — Толкова много укази!
— Нали има нов коронал — вметна Лизамон Хълтин. — Той иска да покаже властта си. Винаги правят така. Нареждат това, нареждат онова и старият понтифекс одобрява всичко. Знаете ли, че с един указ този коронал ме лиши от работа?
— Как стана това? — попита Валънтайн.
— Бях телохранителка на един търговец в Мазадон, който много се страхуваше от завистливи съперници. Тоя лорд Валънтайн въведе нов данък върху личната охрана за всеки, който няма благороднически сан, колкото заплатата ми за цяла година; и работодателят ми, мътните да го вземат, ми даде едноседмичен срок да напусна! Две години и сбогом, Лизамон, благодаря ти много, вземи си за изпроводяк една бутилка от най-хубавия ми коняк. — Тя се оригна шумно. — Един ден бях закрилница на жалкия му животец, а на другия — излишен лукс, и то все благодарение на лорд Валънтайн! Ох, горкият Вориакс! Мислите ли, че брат му е наредил да го убият?
— Дръж си езика! — тросна се Слийт. — Такива неща не стават на Маджипур.
Но тя настояваше:
— Ловна злополука, а? А последният, старият Малибор, се бил удавил, когато ловял риба? Защо нашите коронали умират все така внезапно и по такъв необикновен начин? Такова нещо никога не се е случвало преди, нали? Ставаха понтифекси, скриваха се в Лабиринта и живееха почти вечно, пък ето че сега Малибор е храна на морските дракони, а Вориакс — застрелян по невнимание в гората. — Тя пак се оригна. — Чудя се. Там горе, в замъка Връхни, може би са твърде алчни за власт.
— Стига — каза Слийт, който, изглежда, се чувстваше неудобно от такива приказки.
— Избере ли се нов коронал, свършено е с останалите принцове, знаете, няма надежда за издигане. Освен ако, освен ако, освен ако, освен ако короналът умре и трябва да избират наново. Когато Вориакс умря и тоя Валънтайн дойде на власт, казах…
— Престани! — кресна Слийт.
Той се изправи с цял ръст, който стигаше едва до гърдите на жената-воин, и очите му святкаха, като че възнамеряваше да подсече бедрата й, за да се изравнят на височина. Тя стоеше спокойно, ала ръката й отново посегна към меча. Валънтайн се намеси дипломатично.
— Тя съвсем не иска да обижда коронала — рече той меко. — Просто обича виното, а то й развързва езика. — А на Лизамон Хълтин каза: — Нали ще му простиш? Както знаеш, моят приятел се чувства неудобно в тази част от света.
Втори силен тътен, петорно по-мощен и петдесеторно по-страшен от оня, който бяха чули преди половин час, прекъсна спора. Добичетата се изправиха на задните си крака и зацвилиха; фургонът залитна; Залзан Кавол заруга яростно от капрата.
— Пиурифейнският фонтан — обяви Делиамбър. — Една от забележителностите на Маджипур; заслужава си да се измокриш, за да го видиш.
Валънтайн и Карабела скочиха от фургона, следвани по петите от другите. Бяха излезли на едно открито място по пътя, където гората от ниски дървета със зелени стволове се отдръпваше и се образуваше нещо като естествен амфитеатър без никаква растителност, разпрострял се може би на половин миля от шосето. В далечния му край изригваше гейзер, ала гейзер, който в сравнение с ония, които Валънтайн бе видял в Горещ Кхинтор, беше като морски дракон пред рибка. Това представляваше стълб от разпенена вода, който изглеждаше по-висок от най-високата кула в Дюлорн, бяла стрела, издигаща се на петстотин, шестстотин, а може би и на повече фута, която изскачаше от земята с рев и с неизмерима сила. В горния й край, където цялостта й се нарушаваше и тя се разделяше на ивици, струи и въжета вода, стрелкащи се в различни посоки, като че сияеше някаква тайнствена светлина, разпалваща цял спектър от багри по краищата на стълба — розови, бисерни, пурпурни, светлолилави, опалови. Топли пръски изпълваха въздуха.
Изригването продължаваше безспир — невероятно количество вода, тласкано от невероятна сила към небето. Валънтайн усещаше как цялото му тяло потръпва от действащите подземни сили. Той гледаше с благоговение и почуда и почти с потрес разбра, че явлението свършва, сега стълбът се свиваше, стана не повече от четиристотин фута, триста фута висок, просто жалка бяла нишка, която се смъкваше към земята, вече само четиридесет, тридесет фута висока, а после изчезна, стопи се и там, където се бе намирала зашеметяващата стрела, сега имаше пуст въздух и само капчици топла вода напомняха за нея.
— Изригва на всеки трийсет минути — осведоми ги Аутифон Делиамбър. — Говори се, че откакто метаморфите живеят на Маджипур, този гейзер не е закъснявал нито с една минута. Той е свято място за тях. Виждате ли? Ето там има поклонници.
Слийт затаи дъх и започна да прави набожни знаци. Валънтайн сложи успокоително ръка върху рамото му. И наистина малко пред тях като при крайпътен параклис се бяха събрали десетина-двайсетина Метаморфи, преобразяващи се, пиуривари. Те гледаха пътниците, и то, както се стори на Валънтайн, не твърде дружелюбно. Някои от местните жители в първата редица на групата се отдръпнаха за малко зад другите, а когато се показаха отново, изглеждаха странно замъглени и неясни, но и нещо повече — преобразени. На един бяха изникнали големи като гюлета гърди, карикатура на Лизамон Хълтин, на друг — четири космати скандарски ръце, а трети имитираше бялата коса на Слийт. Издаваха странен тънък звук, който беше може би метаморфски смях, а после цялата група се шмугна в гората.
Валънтайн пусна рамото на Слийт чак когато усети, че част от напрежението се оттича от скованото тяло на дребния жонгльор.
— Хубав номер беше това! — каза той весело. — Ако можехме да го правим — например да ни израснат няколко допълнителни ръце посред номера ни — какво ще кажеш, Слийт, би ли желал такова нещо?
— Бих желал да съм в Нарабал — отвърна Слийт — или в Пилиплок, или някъде другаде по-далеч оттук.
— Аз пък да бъда във Фолкинкип и да храня добичетата си с помия — обади се Шанамир, който изглеждаше блед и разстроен.
— Те не ни мислят злото — каза Валънтайн. — Това ще бъде интересно преживяване, което никога няма да забравим.
Той се ухили до уши. Ала около него нямаше усмивки, дори Карабела, неизменно жизнерадостната Карабела, не се усмихваше. Самият Залзан Кавол изглеждаше странно потиснат, сякаш вече се съмняваше дали е постъпил благоразумно, като е дошъл в провинцията на Метаморфите, тласкан от любовта си към роялите. Валънтайн не беше в състояние само със силата на оптимистичната си енергия да ободри кой знае колко другарите си. Погледна към Делиамбър и попита:
— Колко път има до Илиривойн?
— Той е някъде напред — отвърна врунът — Но нямам представа какво е разстоянието дотам. Когато му дойде времето, ще пристигнем.
Отговорът му не беше никак насърчителен.
12
Това беше първобитна страна, извечна, девствена, преден пост още от зората на цивилизования и похитен Маджипур. Преобразяващите се живееха във влажна гориста местност, където всекидневните проливни дъждове пречистваха въздуха и растителността избуяваше. От север идваха чести бури, които се спущаха по естествената фуния, образувана от Велатиския скат и Гонгхарите; и когато влажният въздух се издигаше над Гонтхарските предпланини, заваляваха кротки дъждове, които просмукваха рохкавата, пореста почва. Тук растяха високи дървета с тънки стъбла, които се издигаха нагоре и образуваха гъсти сводове над главата; мрежа от пълзящи растения и лиани свързваше върховете на дърветата; водопади от тъмни листа, заострени и с капки накрая, лъщяха като полирани от дъжда. През пролуките в гората Валънтайн виждаше далечни раззеленени, обвити в мъгла планини, внушителни, сурови, тайнствени грамади, легнали на земята. Тук имаше малко диви животни или поне рядко се виждаха: от време на време някоя змия в червено и жълто пропълзяваше по клон, някоя и друга птица в зелено и пурпурно или кафява, зъбата, с тънки като паяжина криле се вдигаше във въздуха и изпърполяваше над главата, а веднъж един уплашен билантун, който подскачаше предпазливо пред фургона, изчезна в гората, движейки бързо заострените си копитца и размахвайки панически щръкналата си опашка с кичурче на края. Вероятно тук се спотайваха горски братя, тъй като имаше няколко дуикови горички. И несъмнено потоците бяха пълни с риба и влечуги, горската почва гъмжеше от ровещи насекоми и гризачи с фантастични багри и форми, и доколкото знаеше Валънтайн, на дъното на всяко от безбройните тъмни езерна се криеше чудовищен аморфибот, който изскачаше нощем да търси плячка и с проточена шия, святкащи зъби и мънистени очички дебнеше всяка твар, приближила се до грамадното му туловище. Но нито едно от тези същества не се появи, докато фургонът бързаше на юг по неравния, тесен път през пущинака.
Не се забелязваха твърде и самите пиуривари — само от време на време се виждаше някоя утъпкана пътека, водеща към джунглата, или няколко паянтови, изплетени от ракита колиби край пътя, или групичка от половин дузина поклонници, които отиваха пеш към свещения фонтан. Делиамбър каза, че те били хора, които се препитавали с лов и риболов, събиране на диви плодове и ядки и малко от земеделие. Вероятно цивилизацията им е била някога по-напреднала, защото бяха открити развалини, особено в Алханроел, на големи каменни градове отпреди хиляди години, които може би са съществували от ранни пиуриварски времена, преди да пристигнат звездолетите — макар че, каза Делиамбър, някои историци твърдят, че това били развалини на древни човешки селища, основани и разрушени през размирния период преди възцаряването на първия понтифекс — преди дванайсет-тринайсет хиляди години. Във всеки случай метаморфите дори и да са водили някога по-сложен начин на живот, сега предпочитаха да бъдат горски обитатели. Дали това беше регрес или прогрес, Валънтайн не можеше да каже.
Надвечер шумът на Пиурифейнския фонтан престана да се чува зад тях и гората се разреди, стана по-гъсто населена. Пътят не беше обозначен и неочаквано се разклони на едно място, откъдето не можеше да се разбере какво има по-нататък. Залзан Кавол очакваше напътствие от Делиамбър, който пък очакваше от Лизамон Хълтин.
— Одерете ме, но не мога да кажа нищо — избумтя великанката. — Избирайте наслуки. Имаме петдесет на сто шанс да стигнем до Илиривойн.
Ала на Делиамбър му хрумна по-добра идея и коленичи в калта да направи магия за ориентиране. Извади от вързопчето си две бучки вълшебен тамян. Като ги закри от дъжда с плаща си, той ги запали, за да се образува светлокафяв пушек. После започна да вдишва дима, като описваше с пипалата си засукани завъртулки.
Жената воин изсумтя и рече:
— Вятър работа. Ще си покълчи ръцете известно време и после ще каже нещо наслуки. Шансът да пристигнем в Илиривойн е петдесет на сто.
— Лявото разклонение — обяви накрая Делиамбър.
Магията му беше резултатна или просто бе имал късмет да налучка, защото скоро се увеличиха признаците, че наблизо има метаморфи. Вече нямаше пръснати тук-там самотни колиби, а малки групички плетени от ракита жилища, по осем, десет и повече близо едно до друго на всеки сто ярда, а после и още по-нагъсто. Имаше също и много пешеходци, главно деца на туземци, които носеха леки товари на окачала, увиснали от главите им. Мнозина се спираха, когато фургонът минаваше, зазяпваха се, сочеха и издаваха през зъби тихи цвъртящи звуци.
Положително се приближаваха до някакво голямо селище. Пътят беше задръстен от деца и по-възрастни метаморфи, срещаха се вече много жилища. Децата бяха немирна пасмина. Вървейки, те, изглежда, упражняваха недоразвитото си умение да се преобразяват, като придобиваха най-различни образи, повечето от тях чудновати: на едно му бяха израснали крака като кокили, друго имаше подобни на пипала врунски ръце, провесени почти до земята, трето бе издуло тялото си така, че се образуваше кълбовидна маса, поддържаща се на тънки подпори.
— Ние ли сме циркаджиите — запита Слийт — или те? Гади ми се от тия хора!
— Спокойно — каза Валънтайн тихо.
С невесел глас Карабела се обади:
— Струва ми се, че някои от тукашните развлечения са варварски. Погледнете.
Точно пред тях до пътя имаше дузина големи клетки, изплетени от ракита. Край тях почиваха групи носачи, които явно току-що ги бяха оставили на земята. През решетките на клетките се подаваха малки ръце с дълги пръсти и няколко хватателни опашки се извиваха печално. Когато фургонът се изравни с тях, Валънтайн видя, че клетките са пълни с горски братя, натъпкани по трима-четирима на път за Илиривойн… с каква цел? Да бъдат изклани за ядене? Или да бъдат измъчвани на празненствата? Валънтайн потръпна.
— Чакайте! — избъбри Шанамир, когато минаваха край последната клетка. — Какво е това там?
Последната клетка имаше по-големи размери от другите и в нея беше затворено не горски брат, а някакъв друг пленник, явно умно същество, високо и чудновато с тъмносиня кожа, тъжни пурпурни очи, които излъчваха необикновена сила и светлина, и широка, подобна на цепка уста с тънки устни. Облеклото му — от фина зелена тъкан — беше разпрано, изпокъсано и изцапано с тъмни петна, може би от кръв. То стискаше пръчките на клетката си със страшна сила, разтърсваше ги, дърпаше ги и крещеше прегракнало на жонгльорите за помощ на странен, абсолютно непознат език. Фургонът го отмина.
Потресен, Валънтайн каза на Делиамбър:
— Това не е същество от Маджипур!
— Не е — отговори Делиамбър. — Не съм виждал досега такова.
— Аз пък веднъж видях едно — обади се Лизамон Хълтин. — От друг свят, спадащ към някаква близка звезда, но съм забравила как се казва.
— Ала какво ще търсят тук същества от друг свят? — запита Карабела. — Напоследък движението между звездите е слабо и малко кораби идват в Маджипур.
— Все пак някои идват — каза Делиамбър. — Ние още не сме откъснати напълно от звездните пътища, макар че, разбира се, ни смятат за затънтено място в общуването между световете. Пък и…
— Май всички сме полудели! — избухна Слийт ядосан. — Седите тук и се разправяте като учени за общуването между световете, а в оная клетка зове за помощ едно цивилизовано същество, което вероятно ще бъде сварено и изядено на празненствата на метаморфите? И не обръщаме никакво внимание на виковете му, а весело си караме към техния град? — Той издаде мъчителен звук на гняв и се втурна към скандарите на капрата. Валънтайн, страхувайки се от неприятности, тръгна подире му. Слийт задърпа Залзан Кавол за наметалото. — Видя ли го? — запита той. — Чу ли го? Чуждоземеца в клетката.
Без да се обръща, Залзан Кавол каза:
— Че какво от това?
— Няма ли да обърнеш внимание на виковете му?
— Това не е наша работа — отвърна скандарът равнодушно. — Защо да освобождаваме затворници на един независим народ? Сигурно има някаква причина, за да арестуват това същество.
— Причина ли? Да, да си го сготвят за вечеря! А в следващия казан ще бъдем ние. Моля те да се върнеш и да освободиш…
— Това е невъзможно.
— Поне да запитаме защо е затворено в клетка! Залзан Кавол, та ние може би вървим лекомислено към смъртта си! Толкова ли бързаш да стигнеш до Илиривойн, че отминаваш изпаднало в такава беда същество, което навярно знае нещо за условията тук?
— Слийт говори умно — забеляза Валънтайн.
— Добре де! — изсумтя Залзан Кавол. Той спря фургона. — Върви да разбереш каква е работата, Валънтайн. Но побързай.
— И аз ще отида с него — заяви Слийт.
— Стой си тук. Ако смята, че се нуждае от телохранител, нека вземе великанката.
Това изглеждаше разумно. Валънтайн даде знак на Лизамон Хълтин, двамата слязоха от фургона и закрачиха обратно към мястото с клетките. Горските братя мигновено запищяха неистово и заудряха бясно по решетките. Носачите Метаморфи — въоръжени, както забеляза Валънтайн сега, с опасни на вид къси саби от полирано рогово вещество или дърво, — без да бързат, се престроиха във фаланга на пътя, за да не позволят на Валънтайн и Лизамон Хълтин да се приближат повече до голямата клетка. Един метаморф, явно началникът, пристъпи напред и със застрашително спокойствие зачака въпроси.
Валънтайн запита тихо великанката:
— Дали говори нашия език?
— Вероятно. Опитай.
— Ние сме трупа пътуващи жонгльори — произнесе Валънтайн с висок, ясен глас, — дошли да играем на празненствата, които, както чуваме, устройвате в Илиривойн. Близо ли сме вече до Илиривойн?
Това, изглежда, се стори смешно на метаморфа, който беше с половин глава по-висок от Валънтайн, макар и с по-слабо телосложение.
— Та вие сте в Илиривойн — бе хладният, надменен отговор.
Валънтайн облиза устни. Тези метаморфи изпускаха тънка, остра миризма, парлива, но не неприятна. Странно придръпнатите им очи бяха страшно безизразни.
— Към кого трябва да се отнесем, за да играем в Илиривойн? — запита той.
— Данипиурата приема всички чужденци, които идват в Илиривойн. Ще я намерите в Служебния дом.
Студеното, резервирано държане на метаморфа го смущаваше. След малко Валънтайн каза:
— И още нещо. Виждаме, че в този голям град държите едно необикновено същество. Може ли да запитам: с каква цел?
— За наказание.
— Престъпник ли е?
— Така казват — отвърна метаморфът хладно. — Какво ви засяга това?
— Ние сме чужденци във вашата страна. Ако тук поставяте чужденците в клетки, може да предпочетем да си потърсим работа на друго място.
Около устата и ноздрите на метаморфа затрепка някакво вълнение — насмешка, презрение?
— Защо се страхувате от такова нещо? Да не сте престъпници?
— Съвсем не.
— Тогава няма да бъдете затворени в клетки. Поднесете почитанията си на данипиурата и за по-нататъшни въпроси се отнесете до нея. Аз имам да изпълнявам важни задачи.
Валънтайн погледна към Лизамон Хълтин, която повдигна рамене. Метаморфът се отдалечи. Нищо повече не можеха да сторят, освен да се върнат във фургона.
Носачите вдигаха клетките и ги връзваха за пръти, преметнати през гърбовете им. От голямата клетка долетя рев на гняв и отчаяние.
13
Илиривойн не беше нито град, нито село, а нещо средно, запуснат конгломерат от множество ниски, временни на вид постройки от преплетени пръчки и леко дърво, наредени от двете страни на неправилни непавирани улици, които, изглежда, се простираха доста навътре в гората. Мястото имаше импровизиран вид, сякаш преди няколко години Илиривойн е бил разположен другаде, а след няколко години може да се намира в съвсем друг окръг. Че сега са празненствата в Илиривойн, личеше ясно по прътите с фетиши, забучени пред почти всяка къща — дебели огладени колове с навързани по тях ярки панделки и парченца кожа; освен това на много улици бяха издигнати платформи, вероятно за представления или, помисли си Валънтайн тревожно, за някакви по-зловещи племенни обреди.
Лесно намериха Служебния дом и данипиурата. Главната улица излизаше на широк площад, обграден от три страни от малки сводести сгради с богато украсени плетени покриви, а от четвъртата страна имаше едно по-голямо здание, първата триетажна сграда, която виждаха в Илиривойн, отпред с разкошна градина от кълбести дебелостъблени сиви и бели храсти. Залзан Кавол вкара фургона в едно празно място точно до площада.
— Ела с мен — каза скандарът на Делиамбър. — Да видим какво ще можем да уредим.
Бавиха се много в Служебния дом. Когато излязоха, с тях беше една много внушителна и властна на вид метаморфка, несъмнено, данипиурата, и тримата поспряха в градината, очевидно задълбочени в труден разговор. Данипиурата сочеше; Залзан Кавол ту кимаше в знак на съгласие, ту клатеше отрицателно глава; Аутифон Делиамбър, като пигмей между двете високи същества, често правеше грациозни жестове на дипломатичен умиротворител. Най-после Залзан Ковал и врунът се върнаха при фургона. Скандарът като че ли беше в по-ведро настроение.
— Дошли сме тъкмо навреме — обяви той. — Празненствата вече са започнали. Утре вечер е едно от най-големите тържества.
— Ще ни платят ли? — попита Слийт.
— Така изглежда — отвърна Залзан Ковал. — Но няма да ни осигурят храна и квартира, защото Илиривойн е без странноприемници. Освен туй има някои точно определени градски зони, в които не можем да влизаме. На други места са ме посрещали по-радушно. Но, струва ми се, някъде и още по-нерадушно.
Пълчища мрачни, мълчаливи деца на Метаморфи се влачеха подире им, докато караха фургона от площада към едно място точно зад него, където можеха да паркират. Късно следобед проведоха репетиция и макар че страховитата Лизамон Хълтин правеше огромни усилия да прогони младите метаморфи от сцената и да не ги допуща да припарят, не беше в състояние да им попречи да не се промъкнат отново, провирайки се между дървета и храсти, за да зяпат жонгльорите. Валънтайн не можеше да работи спокойно пред тях и явно не само с него беше така, защото Слийт бе нервен и необичайно несръчен, и дори Залзан Кавол, майсторът на майсторите, за пръв път, откакто помнеше Валънтайн, изпусна бухалка. Мълчанието на децата ги смущаваше — те стояха като статуи с безизразни очи, бездушна публика, която изсмукваше енергията им и не даваше нищо в замяна — но още по-неприятни бяха метаморфозните им трикове, похватът им да преминават от един в друг образ така спокойно, както човешко дете би смукало палеца си. Целта им явно беше да им подражават, защото образите, които придобиваха, представляваха груби, почти неузнаваеми имитации на жонгльорите, каквито по-възрастните метаморфи бяха опитвали и по-рано, при Пиурифейнския фонтан. Децата запазваха облика си само за кратко време — уменията им, изглежда, бяха слабо развити, — ала в паузите между номерата Валънтайн видя, че сега им израстваше златиста коса като неговата, бяла като Слийтовата, черна като косата на Карабела или заприличваха на многоръки мечоци като скандарите, или се мъчеха да имитират лица, индивидуални черти, изражения, и всичко това вършеха изопачено, така че представяха обектите си в смешен вид.
Тази нощ пътниците спаха натъпкани във фургона, притиснати плътно един о друг, и цяла нощ, изглежда, непрекъснато валя дъжд. Валънтайн заспиваше само от време на време, изпадаше в лека дрямка, но предимно лежеше буден и се ослушваше в мощното хъркане на Лизамон Хълтин или в още по-чудноватите звуци, издавани от скандарите. По някое време през нощта сигурно бе поспал истински, защото му се яви сън, мъгляв и несвързан, в който видя как метаморфите водят шествие от затворници, горски братя и синьокожия чуждоземец по пътя за Пиурифейнския фонтан, който изригваше и се извисяваше над света като гигантска бяла планина. А към зори спа дълбоко за известно време, докато Слийт го събуди, разтърсвайки го за рамото малко преди разсъмване.
Валънтайн седна на леглото, търкайки очи.
— Какво има?
— Ела навън. Искам да си поприказваме.
— Още е тъмно!
— Няма значение. Ела!
Валънтайн се прозя, протегна се, със скърцане се изправи на крака. Двамата със Слийт се промъкнаха предпазливо между спящите тела на Карабела и Шанамир, заобиколиха внимателно един от скандарите и се спуснаха по стъпалата на фургона. Дъждът бе спрял, ала утрото беше мрачно и студено и от земята се вдигаше неприятна мъгла.
— Получих послание — каза Слийт. — От Господарката, предполагам.
— Какво точно?
— За синьокожия в клетката, който според тях бил престъпник, когото водели да накажат. В съня ми той се приближи до мен и заяви, че съвсем не е престъпник, а просто пътник, който по погрешка навлязъл в територията на преобразяващите се, и го заловили, понеже имали обичай по време на празненствата да принасят странник в жертва при Пиурифейнския фонтан. И видях как става това: връзват ръцете и краката на жертвата и я оставят в коритото на фонтана, и когато настъпи изригването, водата я изхвърля високо в небето.
Валънтайн усети студена тръпка, която не се дължеше на утринната мъгла.
— И аз сънувах нещо подобно — рече той.
— В съня си чух и друго — продължи Слийт. — Че ние също сме застрашени, може би не от жертвоприношение, но все пак от някаква опасност. И ако спасим чуждоземеца, той ще ни помогне да се измъкнем благополучно, ала оставим ли го да умре, не ще напуснем живи страната на пиуриварите. Валънтайн, знаеш, че се страхувам от тия преобразяващи се, но този сън е нещо ново. Той ми се яви с яснотата на послание. Не бива да се отминава като още една проява на страховете на глупавия Слийт.
— Какво възнамеряваш да направиш?
— Да спася чуждоземеца.
Валънтайн каза тревожно:
— Ами ако наистина е престъпник? С какво право се месим в пиуриварското правосъдие?
— С правото на посланието — отвърна Слийт. — Нима ония горски братя също са престъпници? Аз видях как и те влизат във фонтана. Ние сме сред диваци, Валънтайн.
— Не са диваци, не. Просто необикновени хора, чиито обичаи се различават от обичаите на Маджипур.
— Аз съм решил да освободя синьокожия. Ако ти не ми помогнеш, тогава сам.
— Веднага ли?
— Какво по-подходящо време? — попита Слийт. — Още е тъмно. Тихо. Аз ще отворя клетката; той ще изчезне в джунглата.
— Мислиш, че никой не пази клетката? Не, Слийт. Почакай. Това е неразумно. Ще изложиш на опасност всички ни, ако действаш веднага. Нека се опитам да науча нещо повече за този пленник, защо е затворен в клетка и какво възнамеряват да правят с него. Ако наистина искат да го принесат в жертва, това ще стане в някоя връхна точка на празненствата. Имаме време.
— Посланието вече ме е овладяло — рече Слийт.
— И аз имах сън, подобен на твоя.
— Но не и послание.
— Вярно, не беше послание. Но достатъчно, за да се убедя, че в съня ти има истина. Аз ще ти помогна, Слийт. Но не веднага. Сега не е подходящ момент за такава работа.
Слийт изглеждаше неспокоен. Като че ли мислено беше вече на път към мястото с клетките и съпротивата на Валънтайн разваляше плановете му.
— Слийт!
— Какво?
— Послушай ме. Моментът не е подходящ. Има време.
Валънтайн гледаше втренчено жонгльора. Слийт му отвърна за миг със същия втренчен поглед; после решителността му внезапно рухна и той сведе очи.
— Добре, милорд — изрече тихо той.
През деня Валънтайн се опита да се осведоми за затворника, но със слаб успех. Клетките, в единайсет от които се намираха горски братя, а в дванадесетата — чуждоземецът, сега бяха преместени на площада срещу Служебния дом, струпани една върху друга на четири реда, като клетката на чуждоземеца стоеше отделно, високо над земята. Пазеха ги пиуривари, въоръжени с къси саби.
Валънтайн се приближи, но в средата на площада го спряха. Един метаморф му каза:
— Забранено е да влизате тук.
Горските братя задрусаха неистово решетките си. Синьокожият подвикна със силен акцент няколко думи, които Валънтайн почти не разбра. Дали чужденецът казваше: „Бягай, глупако, докато не са убили и теб!“, или просто действаше изостреното въображение на Валънтайн? Пазачите бяха образували плътен кордон около мястото. Валънтайн им обърна гръб. Опита се да запита няколко деца наблизо могат ли да му обяснят предназначението на тези клетки; но те го гледаха с упорито мълчание, гледаха го втренчено със студени, безизразни очи, шепнеха си и извършваха малки частични метаморфози, с които имитираха русата му коса, а после се пръснаха и побягнаха, като че той беше някакъв демон.
Цяла сутрин в Илиривойн пристигаха метаморфи, които прииждаха от далечните горски селища. Те носеха всевъзможни украшения, гирлянди, знамена, драперии, стълбове с огледала и дълги върлини, на които бяха издълбани тайнствени заклинания; всеки като че ли знаеше какво да върши и всеки беше зает усилено с нещо. След залез не падна капка дъжд. Дали чрез някаква магия, питаше се Валънтайн, пиуриварите осигуряваха рядко сух ден за големия си празник, или пък това беше просто съвпадение?
Към средата на следобеда празненствата бяха в разгара си. Малки оркестри свиреха тягостна, трептяща, неблагозвучна музика в странен ритъм и цели пълчища метаморфи играеха някакъв бавен и тържествен танц, при който се преплитаха един с друг, движейки се почти като сомнамбули. По някои улици ставаха надбягвания и разположени на определени точки по трасето съдии бяха увлечени в заплетени спорове, докато бегачите профучаваха край тях. На сергии, навярно построени през нощта, се раздаваха супи, яхнии, напитки и месо на скара.
Валънтайн се чувстваше като неканен гост на това място. Искаше да се извини на метаморфите, че е дошъл при тях през най-светия им празник. Но никой освен децата като че ли не им обръщаше ни най-малко внимание, а и дечурлигата очевидно гледаха на тях като на редки екземпляри, докарани тук за тяхно развлечение. Малки плахи метаморфи се промъкваха навред, показвайки карикатурни имитации на Делиамбър, Слийт, Залзан Кавол и другите, ала не позволяваха никому да се приближи до тях.
Залзан Кавол бе насрочил репетиция надвечер зад фургона. Валънтайн беше между първите, които пристигнаха, зарадван, че така има оправдание да се махне от претъпканите улици. Той завари само Слийт и двама от скандарите.
Стори му се, че Залзан Кавол го гледа особено. Имаше нещо ново и смущаващо във вниманието на скандара към него. След няколко минути Валънтайн толкова се смути, че запита:
— Нещо лошо ли има?
— Какво лошо би могло да има?
— Изглеждаш разстроен.
— Аз? Аз? Нищо подобно. Просто един сън. Мислех си за един сън, който ми се яви нощес.
— Сигурно си сънувал синьокожия затворник?
Залзан Кавол изглеждаше смутен.
— Защо смяташ, че съм сънувал именно него?
— И аз, и Слийт го сънувахме.
— Моят сън нямаше нищо общо със синьокожия — отвърна скандарът. — А и не ми се ще да го обсъждам. Той беше глупост, чиста глупост. — И Залзан Кавол се отдръпна, взе две двойки ножове и започна да жонглира с тях нервно, разсеяно.
Валънтайн повдигна рамене. Дори не му бе идвало наум, че скандарите сънуват, а камо ли, че се разстройват от сънищата си. Но тук нямаше нищо чудно: те бяха граждани на Маджипур, имаха всички свойства на тукашните хора, тъй че положително им се явяваха пълнокръвни и богати сънища като на всеки друг, съпроводени с послания от Краля и Господарката, от време на време в сънищата им се вмъкваха духове на по-низши същества и дори от дълбините на душата им се надигаше нещо свое, както ставаше с човеците, или, предполагаше Валънтайн, с хджортите, вруните и лииманите. И все пак това беше странно. Залзан Кавол, толкова сдържан в чувствата си, така се стараеше другите да не забележат у него каквото и да е друго освен алчност, нетърпение и раздразнение, че Валънтайн би се учудил, ако той признаеше нещо толкова лично, като например, че размишлява върху сън.
Запита се дали метаморфите имат показателни сънища, послания и други подобни.
Репетицията мина добре. След това жонгльорите вечеряха леко и не много сито с плодове, които Лизамон Хълтин бе набрала в гората, и поляха вечерята си с последните останки от виното, което бяха донесли от Кхинтор. Сега из много улици на Илиривойн пламтяха огньове и несъзвучна музика от различни оркестри изпълваше въздуха със странни трещящи, не съвсем хармонични звуци. Валънтайн предполагаше, че представлението ще се състои на площада, но не, когато се мръкна, дойдоха метаморфи в нещо като жречески одежди и ги заведоха в някаква съвсем друга част на града, на много по-голяма елипсовидна поляна, около която вече се бяха насъбрали стотици и дори хиляди чакащи зрители. Залзан Кавол и братята му обходиха терена внимателно, следейки за трапчинки и издатини, които биха пречили на движенията им. Слийт обикновено участваше в това, ала Валънтайн забеляза внезапно, че Слийт бе изчезнал някъде между мястото на репетицията и тази поляна. Дали търпението му се е изчерпало и се е отклонил, за да извърши някаква глупост? Тъкмо когато Валънтайн се канеше да тръгне да го търси, Слийт се появи, леко задъхан, като че току-що е тичал.
— Бях на площада — каза той тихо. — Клетките още са струпани там. Но повечето от стражите трябва да са отишли на танците. Успях да разменя няколко думи със затворника, преди да ме натирят.
— И?
— Той каза, че ще бъде принесен в жертва в полунощ на фонтана, досущ като в посланието което получих. А утре вечер същото ще стане и с нас.
— Какво?!
— Кълна се в Господарката — изрече Слийт. Очите му бяха като свредели. — Аз ви дадох обет, милорд, да дойда на това място. Вие ме уверихте, че нищо лошо няма да ми се случи.
— Страховете ти изглеждаха неоправдани.
— А сега?
— Започвам да променям мнението си — заяви Валънтайн. — Но ние ще се измъкнем от Илиривойн здрави и читави. Обещавам ти това. Ще поговоря със Залзан Кавол, когато свърши представлението и след като се посъветвам с Делиамбър.
— Предпочитам да тръгнем колкото се може по-скоро.
— Метаморфите ядат и пият тази вечер. По-късно ще има по-малка вероятност да забележат заминаването ни — каза Валънтайн, — а и ще бъдат по-малко склонни да ни преследват, ако преследването е тяхната цел. Освен това мислиш ли, че Залзан Кавол ще се съгласи да отмени едно представление само поради някакъв си слух за опасност? Ще изпълним номерата си и след това ще помислим как да се измъкнем. Какво ще кажеш?
— На ваше разположение съм, милорд — отвърна Слийт.
14
Представлението мина блестящо; в най-добра форма беше Слийт, който изпълни безупречно своя номер на сляпо жонглиране. Скандарите си подхвърляха един на друг факли е шеметно увлечение. Карабела подскачаше на търкалящата се сфера, Валънтайн жонглираше, танцувайки, рипайки, коленичейки и тичайки. Метаморфите седяха наоколо в концентрични кръгове, почти не говореха, нито веднъж не аплодираха, само се взираха в тях от мъгливия мрак с неизмеримо дълбока съсредоточеност.
Трудно се работеше пред такава публика. По-лошо, отколкото да работиш на репетиция, защото тогава не очакваш публика, а сега имаше хиляди зрители и те не даваха нищо на изпълнителите; бяха неподвижни като статуи, също като децата, студена публика, която не изразяваше нито одобрение, нито неодобрение, а само нещо, което можеше да се изтълкува като безразличие. Ето защо жонгльорите изпълняваха все по-трудни и по-изумителни номера, но в течение на повече от час не получиха никакъв отклик.
И изведнъж за тяхно учудване метаморфите започнаха свое жонгльорско представление, странна, фантастична имитация на това, което трупата бе вършила.
Те изскачаха по двама, по трима от мрака и заставаха в средата на арената, само на няколко ярда от жонгльорите. При това бързо меняха облика си, тъй че сега шестима от тях имаха вид на едри, космати скандари, един беше дребен, гъвкав и много приличаше на Карабела, друг имаше стегнатото тяло на Слийт, а трети, жълтокос и висок, бе придобил образа на Валънтайн. Нямаше нищо забавно в подражаването на телата на жонгльорите: на Валънтайн то се струваше злокобно, подигравателно, явно застрашително, а когато погледна настрана, към неучастващите в програмата членове на трупата, видя, че Аутифон Делиамбър размахва неспокойно пипалата си, Виноркис гледа навъсено, а Лизамон Хълтин се поклаща ритмично напред-назад на пръстите на краката си, сякаш се готви за бой.
Залзан Кавол също изглеждаше смутен от този развой на положението.
— Продължавайте — каза той с дрезгав глас. — Нали сме тук да играем за тях.
— Аз пък мисля — обади се Валънтайн, — че сме тук да ги забавляваме, но не непременно като артисти.
— Все пак сме артисти и трябва да играем.
Той даде знак и се впусна с братята си в зашеметяваща размяна на безброй остри и опасни предмети. Слийт след моментно колебание измъкна сноп бухалки и започна да ги подхвърля на каскади, същото правеше и Карабела. Ръцете на Валънтайн бяха сковани; той не усещаше в тях желание за жонглиране.
Деветимата метаморфи до тях сега също започваха да жонглират.
Жонглирането им беше просто имитация, жонглиране като насън, без да влагат в него истинско изкуство или умение. Но не беше нищо друго освен подигравка. Те държаха в ръцете си черни плодове с твърда кора, парчета дърво и други обикновени неща и ги подхвърляха от ръка на ръка, детска пародия на жонглиране, като от време на време не успяваха да уловят дори тези прости предмети и се навеждаха бързо да вдигнат изпуснатото. Изпълнението им предизвика у публиката вълнение, каквото истинските жонгльори не бяха успели да постигнат. Сега метаморфите бръмчаха — дали това не беше техен начин на аплодиране? — и се поклащаха ритмично, пляскаха се по коленете и Валънтайн видя, че някои от тях се преобразяваха почти произволно, като приемаха ту една, ту друга необикновена форма — човешка, хджортска или су-сухериска, както им скимнеше, или придобиваха образа на скандарите, на Карабела или на Делиамбър. По едно време на най-близките до него редове видя шест-седем Валънтайновци.
В такъв умопомрачителен цирк беше почти невъзможно да се играе, ала още няколко минути жонгльорите продължиха с мрачна упоритост своите номера, обаче сега играеха лошо, изпущаха бухалки, губеха такта, разваляха отдавна познати комбинации. Бръмченето на метаморфите се засилваше.
— О, гледайте, гледайте! — извика Карабела внезапно.
Тя махна към деветимата имитатори-жонгльори и посочи този, който представляваше Валънтайн.
Валънтайн зяпна от смайване.
Това, което вършеше метаморфът, беше абсолютно неразбираемо за него, скова го от ужас и изумление. Защото съществото бе започнало да придобива ту един, ту друг облик. Един от тях беше образът на Валънтайн — високия, широкоплещест, едрорък, златокос млад мъж.
А другият — образът на лорд Валънтайн, коронала.
Метаморфозата ставаше почти мигновено, като блясък на светкавица. В един момент Валънтайн виждаше пред себе си своя двойник, а в следващия миг на негово място стоеше чернобрадият, свирепоок коронал, мощна и величествена фигура, а после изчезна и отново се появи простият жонгльор. Бръмченето на тълпата се засили още повече: тя одобряваше зрелището. Валънтайн… Лорд Валънтайн… Валънтайн… Лорд Валънтайн…
Докато гледаше, Валънтайн усети по гърба му да преминава ледена тръпка, усети как косата му настръхва, как коленете му треперят. Не можеше да има никакво съмнение в смисъла на тази чудновата пантомима. Ако някога се бе надявал да получи потвърждение на всичко, което бе преминало през него тия седмици от Пидруид насам, сега наистина го получавате. Но защо тук? Защо точно в този горски град, сред тия туземци?
Взираше се в подражанието на собственото си лице.
Взираше се в лицето на коронала.
Другите осмина жонгльори подскачаха и се мятаха в някакъв кошмарен танц, краката им се вдигаха високо и тупаха по земята, ръцете на лъжескандарите се размахваха и ги пляскаха отстрани, косите на Лъже-Слийт и Лъже-Карабела се развяваха буйно на нощния вятър, а фигурата на Валънтайн оставаше неподвижна, придобивайки ту едното, ту другото лице, и изведнъж всичко свърши; деветима метаморфи стояха в средата на кръга, протягайки ръце към публиката, а останалите пиуривари бяха на крака и изпълняваха същия див танц.
Представлението бе завършило. Продължавайки да танцуват, метаморфите се заизнизваха в нощта към сергиите и игрите на своето празненство.
Валънтайн, зашеметен, се извърна бавно и видя замръзналите, смаяни лица на другарите си. Челюстта на Залзан Кавол бе увиснала, ръцете му бяха отпуснати вяло надолу. Братята му стояха скупчени точно зад него, с разширени от изумление и душевен потрес очи. Слийт изглеждаше страшно блед; Карабела, обратно, с пламнали бузи, почти трескава. Валънтайн протегна ръка към тях. Залзан Кавол пристъпи напред, олюлявайки се замаян, като едва не се препъваше в собствените си крака. Скандарът исполин се спря на няколко стъпки от Валънтайн. Замига, облиза устни, сякаш се мъчеше да накара гласа си да заработи.
Най-после изрече с тънък, нелеп глас:
— Милорд…
Първо Залзан Кавол, а подир него и петимата му братя паднаха колебливо и неловко на колене. С треперещи ръце Залзан Кавол направи звездния знак; братята му сториха същото. И Слийт, и Карабела, и Виноркис, и Делиамбър — всички коленичиха. Юношата Шанамир с уплашен и смутен вид наблюдаваше Валънтайн със зяпнала уста. Той изглеждаше парализиран от смайване и изненада. И също коленичи бавно на земята.
Лизамон Хълтин кресна:
— Да не сте полудели всички?
— Коленичи да му отдадеш почит — заповяда й Слийт прегракнало. — Нали видя, жено! Той е короналът! Коленичи да му отдадеш почит!
— Короналът ли? — повтори тя объркана.
Валънтайн протегна ръце над тях с жест, изразяваш и успокоение, и благословия едновременно. Те бяха уплашени и от самия него, и от това, което току-що бе станало; той също беше уплашен, но страхът ту бързо минаваше и на негово място идеше сила, убеждение, увереност. Самото небе като че му крещеше: „Ти си лорд Валънтайн, който е бил коронал в замъка Връхни, и някой ден пак ще си възвърнеш замъка, ако се бориш за това.“ Сега през него протичаше силата на прежния му имперски ранг. Дори тук, в този дъжделив затънтен край, в този паянтов туземен град, тук, където потта от жонглирането още се стичаше по тялото му, тук, в тези груби, обикновени дрехи, Валънтайн се чувстваше такъв, какъвто е бил някога, и при все че не разбираше по какъв начин го бяха преобразили в сегашния му облик, вече не се съмняваше в истинността на посланията, които бе получил в сънищата си. И не изпитваше никакво угризение, никакъв срам, никакво притворство, загдето изумените му другари засвидетелстваха такова уважение към него.
— Станете — каза той меко. — Всички до един. На крака. Трябва да се махаме оттук. Шанамир, докарай добичетата. Залзан Кавол, приготви фургона. — А на Слийт нареди: — Всички да се въоръжат. Енергомети за ония, които знаят как да си служат с тях, жонгльорски ками за останалите. Погрижи се за това.
Залзан Кавол произнесе сериозно:
— Милорд, всичко туй ми прилича на сън. Като си помисля, че цели седмици пътувах с… като си помисля, че говорех грубо на… че се карах с…
— После — рече Валънтайн. — Сега нямаме време да обсъждаме тия неща.
Той се обърна към Лизамон Хълтин, която, изглежда, беше погълната в някакъв разговор със себе си, като движеше устни, жестикулираше, обясняваше си нещо, разискваше тези поразителни събития. Със спокоен, властен глас Валънтайн каза:
— Наехме те само да ни доведеш до Илиривойн. Сега ми е нужна твоята сила, за да ни помогнеш да избягаме. Ще останеш ли с нас до Ни-моя и по-нататък?
— Те ти направиха звездния знак — каза тя озадачено. — Всички коленичиха. А метаморфите… те пък…
— Аз съм бил някога лорд Валънтайн от замъка Връхни. Приеми това. Повярвай го. Кралството е попаднало в опасни ръце. Остани с мен, Лизамон, докато пътувам на изток, за да възстановя правдата.
Тя закри уста с месестата си ръка и го загледа учудено.
После понечи да коленичи в знак на уважение, ала той поклати глава и я улови за лакътя, за да не й позволи да коленичи.
— Недей — рече. — Сега това не е важно. Да се махаме оттук!
Прибраха жонгльорските си принадлежности и хукнаха през мрака към фургона, който беше надалеч, в другия край на града. Шанамир и Карабела вече ги бяха изпреварили и тичаха доста напред. Скандарите вървяха в отделна тромава фаланга, тресейки земята под нозете си; Валънтайн никога не бе ги виждал да се придвижват толкова бързо. Той тичаше точно зад тях, до Слийт. Виноркис, с изкривени навън крака и бавен, се мъчеше да не изостава от тях. Най-отзад крачеше Лизамон Хълтин. Тя бе вдигнала Делиамбър и сега носеше малкия магьосник в прегънката на лявата си ръка; в дясната държеше извадения от ножницата вибрационен меч.
Когато доближиха фургона, Слийт попита Валънтайн:
— Ще освободим ли затворника?
— Да.
Той даде знак на Лизамон Хълтин. Тя пусна Делиамбър и тръгна след него.
Предвождани от Слийт, затичаха към площада. За успокоение на Валънтайн той беше почти пуст, имаше само шепа дежурни пиуриварски стражи. Дванайсетте клетки стояха все така скупчени на етажи в другия край на площада — четири в дъното, после редици от четири и три, и в една от клетките беше синьокожият чуждоземец, кацнал най-отгоре. Преди стражите да успеят да реагират, Лизамон Хълтин се озова между тях, заграби ги по двама и ги запокити далеч оттатък площада.
— Без кръвопролитие — предупреди Валънтайн.
Слийт, пъргав като маймуна, лазеше по купчината клетки. Той стигна до върха и започна да реже дебелите сплитки, с които бе овързана вратата на клетката. Сечеше ги с бързи движения на ножа, като с трион, а Валънтайн опъваше сплитките. След миг и последното влакно бе прерязано и Валънтайн повдигна вратата. Чуждоземецът изпълзя оттам, протегна изтръпналите си крайници и загледа недоумяващо спасителите си.
— Ела с нас — рече Валънтайн. — Нашият фургон е хей там, оттатък площада. Разбираш ли?
— Разбирам — каза чуждоземецът. Гласът му беше дълбок, остър, звучен, с рязко ударение на всяка сричка. Без да продума повече, той се промъкна покрай клетките на горските братя и се спусна на земята, където Лизамон Хълтин най-после бе свършила с пазачите метаморфи и ги трупаше грижливо на куп.
Валънтайн преряза импулсивно сплитките на най-близката до него клетка с горски братя. Пъргавите малки ръце на тези същества се пресегнаха през пръчките, дръпнаха резето и затворниците излязоха. Валънтайн отиде при следващата клетка. Слийт вече се бе спуснал на земята.
— Момент — подвикна Валънтайн. — Работата още не е свършена докрай.
Слийт измъкна камата си и заработи с нея. След няколко секунди всички клетки бяха отворени и десетки горски братя изчезнаха в нощта.
Докато тичаха към фургона, Слийт каза:
— Защо направи това?
— А защо не? — попита Валънтайн. — Те също искат да живеят.
Шанамир и скандарите бяха приготвили фургона за път, впрегнали добичетата, задействали роторите. Лизамон Хълтин се качи последна; тя затръшна вратата подире си и подвикна на Залзан Кавол, който подкара незабавно.
И тъкмо навреме, защото изскочиха половин дузина метаморфи и хукнаха бясно след тях, крещейки и ръкомахайки. Залзан Кавол увеличи скоростта на фургона. Постепенно преследвачите изостанаха и се загубиха от очите им, когато фургонът навлезе в дълбокия мрак на джунглата.
Слийт се вторачи загрижено назад.
— Мислите ли, че продължават да ни преследват?
— Те не могат да се движат бързо като нас — каза Лизамон Хълтин. — И вървят само пеш. Вече се измъкнахме благополучно оттам.
— Сигурна ли си? — запита Слийт. — Ами ако хванат някой страничен път, за да ни настигнат?
— Ще му берем грижата, когато му дойде времето — обади се Карабела. — Ние се движим бързо. — Тя потръпна. — И дано скоро не видим пак Илиривойн!
Млъкнаха. Фургонът се носеше устремно напред.
Валънтайн седеше малко настрана от другите. Това не можеше да се избегне, но го потискаше, защото все още беше повече Валънтайн, отколкото лорд Валънтайн, и му беше непривично и неприятно да се смята за по-високостоящ от приятелите си. Но нямаше как. Карабела и Слийт, узнали тайно самоличността му, скришом бяха приели по своему станалото; Делиамбър, научил истината преди самия Валънтайн, никога не бе изпитвал прекомерен страх от това; ала другите, макар и да подозираха, че Валънтайн не е просто един безгрижен скитник, бяха смаяни от откритото признаване на ранга му — резултат от гротескната игра на метаморфите. Те гледаха втренчено, немееха, седяха сковано, в неестествени пози, сякаш се страхуваха да се отпуснат в присъствието на коронала. Но как да се държат пред маджипурския властник? Не можеха да седят тук и непрекъснато да му правят звездни знаци. Пък и този жест се струваше на Валънтайн глупав, само смешно разтваряне на пръстите и нищо повече; засилващото се чувство за собствената му важност, изглежда, все още не го караше да се възгордява.
Чуждоземецът се представи като Кхун от Кианимот, свят на звезда, разположена сравнително близо до Маджипур. Той изглеждаше навъсен, мрачен тип, в душата му прозираше гняв и отчаяние, нещо неразделно от организма му, което се изразяваше, както се струваше на Валънтайн, във формата на устните, тона на гласа и особено в напрегнатия поглед на необикновените замислени пурпурни очи. Разбира се, признаваше Валънтайн, възможно беше самият той да пренасяше собствените си човешки представи за изражение върху това чуждоземно същество и може би Кхун като всички жители на Кианимот беше много весела и дружелюбна личност. Но Валънтайн се съмняваше в това.
Кхун бе дошъл на Маджипур преди две години по работа, за която предпочиташе да не говори. Това било, заяви той горчиво, най-голямата грешка в живота му, защото пропилял всичките си пари сред веселите маджипурци, неблагоразумно предприел пътуване до Зимроел, без да знае, че на този континент няма космодрум, от който да замине за родния си свят, и още по-глупаво се наврял в пиуриварска територия, мислейки, че ще може да навакса загубите си чрез някаква търговия с метаморфите. Но вместо това те го хванали, натикали го в клетката, и го държали затворен няколко седмици с намерение да го предадат на фонтана през връхната нощ на своя празник.
— И така може би щеше да бъде най-добре — рече той. — Едно бързо изригване на водата и всички тези скитания щяха да свършат. Маджипур ме уморява. Ако ми е писано да умра на този ваш свят, предпочитам това да стане по-скоро.
— Извинявай, че те спасихме — каза Карабела рязко.
— Не. Не. Не искам да бъда неблагодарен. Само че… — Кхун помълча. — Това място ми донесе нещастия. Така беше и в Кианимот. Няма ли във Вселената кътче, където животът да не е съпроводен със страдания?
— Толкова лошо ли беше? — запита Карабела. — За нас тук е поносимо. Дори най-лошото се търпи горе-долу, като се има предвид какво друго ни очаква. — Тя се засмя. — Винаги ли си така унил?
Чуждоземецът повдигна рамене.
— Ако вие сте щастливи, възхищавам ви се и ви завиждам. За мен съществуването е мъчително и животът безсмислен. Но това са мрачни мисли за един току-що спасен. Благодаря ви за помощта. Кои сте вие, какво неблагоразумие ви е довело в Пиурифейн и къде отивате сега?
— Ние сме жонгльори — отговори Валънтайн, поглеждайки остро другите. — Дойдохме в тази провинция, понеже смятахме, че тук ще има работа за нас. И ако успеем да се отървем от това място, ще се насочим към Ни-моя и по реката ще се спуснем до Пилиплок.
— А оттам?
Валънтайн махна неопределено с ръка.
— Някои от нас ще направят поклонение на Острова. Знаеш ли какво е това? А останалите… не мога да кажа къде ще отидат.
— Аз пък трябва да се добера до Алханроел. Единствената ми надежда е да се прибера у дома, което не може да стане от този континент. В Пилиплок навярно ще успея да уредя да ме превозят през морето. Ще позволиш ли да пътувам с вас?
— Разбира се.
— Аз нямам никакви пари.
— Виждаме — каза Валънтайн. — Но това не е важно.
Фургонът се движеше бързо в нощта. Никой не спеше, само от време на време някой подрямваше за малко. Сега валеше лек дъждец. В мрака на гората отвред дебнеха опасности, но, колкото и да е чудно, успокояваше ги мисълта, че не можеха да виждат нищо, и фургонът летеше напред необезпокояван.
След около един час Валънтайн вдигна глава и забеляза, че Виноркис стои пред него, зяпнал като извадена на сухо риба, и трепери от явно нетърпимо вълнение.
— Милорд! — произнесе той с тънък гласец.
Валънтайн кимна на хджорта.
— Ти трепериш, Виноркис.
— Милорд… как да се изразя?… Искам да направя едно страшно самопризнание…
Слийт отвори очи и го загледа навъсено. Валънтайн му даде знак да кротува. Виноркис заговори:
— Милорд… — но се запъна. Подзе пак: — Милорд, в Пидруид при мен дойде един човек и каза: „В някаква странноприемница има висок русокос чужденец и смятаме, че той е извършил чудовищни престъпления.“ И този човек ми предложи торбичка крони, ако не се отделям от русокосия чужденец и ходя навсякъде, където ходи и той, и на няколко дена съобщавам на имперските проктори какво върши.
— Шпионин, а? — избухна Слийт.
Ръката му посегна бързо към камата на хълбока му.
— Кой беше човекът, който те нае? — попита Валънтайн спокойно.
Хджортът поклати глава.
— Някакъв служител на коронала, ако се съди по облеклото му. Така и не узнах името му.
— И ти правеше ли тези донесения? — каза Валънтайн.
— Да, милорд — смънка Виноркис, вторачен в краката си. — Във всеки град. След време почти престанах да вярвам, че ти може да си престъпникът, какъвто те изкарваха, защото изглеждаше добър, благороден и благ по душа, но аз бях взел парите и след всяко мое донесение получавах още пари…
— Позволете ми да го убия веднага — промърмори Слийт рязко.
— Няма да има убийство — рече Валънтайн. — Нито сега, нито по-късно.
— Той е опасен, милорд!
— Вече не е.
— Аз никога не съм му имал доверие — каза Слийт. — Нито Карабела, нито Делиамбър. Не само защото беше хджорт. У него винаги имаше нещо потайно, лукаво, мазно. Всички тия въпроси, непрекъснатото смучене на сведения…
— Моля за прошка — каза Виноркис. — Аз нямах представа кого предавам, милорд…
— Вярвате ли му? — извика Слийт.
— Да — заяви Валънтайн. — Защо не? Той е имал не повече представа кой съм аз, отколкото… самият аз. Казали му да следи един русокос човек и да дава сведения на правителството. Толкова ли е лошо това? Той е правел услуга на своя коронал, или поне така е мислел. За верността си не бива да бъде наказан с твоя кинжал, Слийт.
— Милорд, понякога вие сте прекалено наивен — рече Слийт.
— Може и да е така. Но този път не. Ние можем да спечелим много, като простим на тоя човек, ала нищо няма да спечелим, ако го убием. — А на хджорта Валънтайн каза: — Прощавам ти, Виноркис. Моля те само да бъдеш толкова верен на истинския коронал, колкото си бил на лъжливия.
— Давам ви обет, милорд.
— Добре. А сега поспи и се отърси от страха.
Виноркис направи звездния знак и като се отдръпна, зае място в средата на фургона, до двама от скандарите.
— Това беше неблагоразумно, милорд — каза Слийт. — Ами ако продължава да ни шпионира?
— В тия джунгли? На кого ще докладва?
— А когато излезем от джунглите?
— Мисля, че можем да му имаме доверие — рече Валънтайн. — Зная, не е изключено това самопризнание да е само лицемерна хитрост, за да приспи подозренията ни. Аз не съм толкова наивен, колкото мислиш, Слийт. Възлагам ти да го следиш скришом, когато отново се доберем до цивилизация — просто за всеки случай. Но, мисля, ще се убедиш, че разкаянието му е искрено. А аз мога да го използвам за такива неща, че да бъде ценен за мен.
— За какви неща, милорд?
— Един шпионин е способен да ни доведе до други шпиони. А ще има други шпиони, Слийт. Можем да поискаме от Виноркис да запази връзките си с имперските агенти, нали?
Слийт смигна.
— Разбирам мисълта ви, милорд!
Валънтайн се усмихна и двамата млъкнаха.
Да, рече си той, ужасът и разкаянието на Виноркис бяха искрени. И осведомяваха за много неща, които Валънтайн трябваше да знае; защото щом короналът е готов да плаща големи суми за следенето на един незначителен скитник от Пидруид до Илиривойн, колко незначителен е в действителност този скитник? Валънтайн усещаше странно боцкане по кожата си. Повече от всички друго самопризнанието на Виноркис потвърждаваше фактите, които Валънтайн бе открил за себе си. Ако методът, приложен за отделянето му от неговото тяло, е бил нов и сравнително неизпитан, съзаклятниците няма да са сигурни колко ще трае изтриването на съзнанието му и едва ли ще смеят да оставят прокудения коронал да се скита по земята свободен и ненаблюдаван. Затова е нужно да се намира наблизо един шпионин, а вероятно и други; и има опасност да вземат бързо предпазни мерки, ако узурпаторът научи, че Валънтайн започва да възвръща паметта си. Питаше се колко ли внимателно го следят имперските сили и в кой ли момент ще решат да го засекат по пътя му към Алханроел.
Фургонът се движеше все напред и напред в мрака на нощта. Делиамбър и Лизамон Хълтин се съвещаваха непрекъснато със Залзан Кавол за маршрута; другото голямо селище на метаморфите, Авендройн, се намираше някъде на югоизток от Илиривойн, в една котловина между две големи планини, и по всяка вероятност пътят, по който се движеха, щеше да ги изведе там. Разбира се, едва ли беше благоразумно да влязат лекомислено в друг метаморфски град. Вестта за освобождаването на затворника и бягството на фургона сигурно вече ги бе изпреварила. Но още по-опасно щеше да бъде, ако се опитаха да свърнат обратно към Пиурифейнския фонтан.
Валънтайн, на когото никак не му се спеше, сто пъти възпроизведе мислено пантомимата на метаморфите. Тя приличаше на сън, да, но никой сън не беше така непосредствен: той се бе намирал толкова близо до своя метаморфски двойник, че можеше да го докосне; бе видял извън всякакво съмнение тия смени на чертите — от светло към тъмно, от тъмно към светло. Метаморфите знаеха истината по-ясно от самия него. Дали можеха да четат в душите, както правеше понякога Делиамбър? Какво ли чувство са изпитали при мисълта, че сред тях се намира един паднал коронал? Сигурно не е било благоговение: за тях короналите са нищо, само символи на собственото им поражение преди хиляди години. Трябва да им е било страшно смешно да гледат как един приемник на лорд Стиамот подхвърля бухалки на техния празник, развличайки ги с глупави номера и танци, далеч от блясъка на замъка Връхни, коронал в тяхното кално дървено село. Колко странно, мислеше си Валънтайн. Колко много прилича на сън!
15
Призори се забелязаха огромни заоблени планини с широка пролука помежду им. Авендройн сигурно не беше далеч. Залзан Кавол с почтителност, каквато не бе проявявал никога преди, дойде в задната част на колата да се посъветва с Валънтайн за по-нататъшната стратегия. Да се спотайват в горите през целия ден и да чакат до смрачаване, за да се помъчат да се промъкнат през Авендройн? Или да се опитат да минат още по светло?
Валънтайн не беше свикнал да ръководи. Той се вглъби за момент, стараейки са да си придава далновиден и дълбокомислен вид.
Най-после проговори:
— Ако продължим напред през деня, лесно ще ни забележат. От друга страна пък, загубим ли цял ден, като се крием тук, ще им дадем повече време да кроят планове срещу нас.
— Довечера — изтъкна Слийт — пак ще бъде голям празник в Илиривойн, а вероятно и тук. Можем да се промъкнем покрай тях, докато се веселят, а денем нямаме никакъв шанс.
— Съгласна съм — заяви Лизамон Хълтин.
Валънтайн се огледа.
— А ти, Карабела?
— Ако чакаме, ще дадем на илиривойнците време да ни настигнат. Според мен трябва да продължим.
— Делиамбър?
Врунът докосна внимателно връхчетата на пипалата си едно о друго.
— Напред! Ще заобиколим Авендройн, после ще свърнем обратно към Верф. Сигурно има друг път от Авендройн до фонтана.
— Да — каза Валънтайн. Погледна Залзан Кавол. — И аз мисля като Делиамбър и Карабела. А ти?
Залзан Кавол се навъси.
— Моите мисли ми подсказват: нека магьосникът накара този фургон да полети и да ни отведе тази вечер в Ни-моя. В противен случай ще продължим нататък, без да чакаме.
— Тъй да бъде — рече Валънтайн, сякаш сам бе взел решението. — А когато наближим Авендройн, ще изпратим разузнавачи да потърсят обиколен път край града.
Потеглиха, движейки се по-предпазливо, след като се съмна. Дъждът ту спираше, ту започваше пак, но сега не беше кротко преросяване, а почти тропически порой, силна канонада от капки, които трополяха ожесточено по покрива на фургона. За Валънтайн дъждът беше добре дошъл — може би щеше да принуди метаморфите да си стоят по къщите, докато минаваха.
Вече се появиха следи на предградия, разпръснати плетени колиби. На няколко места пътят се разклоняваше и на всяко разклонение Делиамбър гадаеше накъде да поемат, докато накрая разбраха, че трябва да са близо до Авендройн. Лизамон Хълтин и Слийт тръгнаха на разузнаване и след един час се върнаха с добра новина: единият от двата пътя точно пред тях водеше право към центъра на Авендройн, където се извършваха приготовления за празника, а другият завиваше на североизток, като заобикаляше изцяло града и минаваше през нещо като земеделска местност по оттатъшните склонове на планините.
Хванаха североизточния път. Минаха без произшествия авендройнския район.
Сега, късно следобед, пътуваха през планинския проход и навлязоха в обширна гъсто залесена равнина, дъждовита и мрачна, която бележеше източната граница на територията на метаморфите. Залзан Кавол караше фургона бясно напред, спирайки се само когато Шанамир настояваше, че добичетата имат крайна нужда от почивка и фураж; макар и почти неуморни, тъй като бяха от синтетичен произход, все пак и те бяха живи същества, та от време на време трябваше да поспрат. Скандарът се съгласяваше неохотно; той, изглежда, беше обладан от отчаяната мисъл, че се налага непременно да остави Пиурифейн далеч зад себе си.
Привечер, когато се движеше под силния дъжд през неравна, пресечена местност, внезапно ги сполетя беда.
Валънтайн беше в средата на фургона с Делиамбър и Карабела; повечето от останалите спяха, а Хейтраг Кавол и Гибор Хаерн караха колата. Отпред се чу трясък, пукот, сякаш нещо се чупеше, и след миг фургонът спря рязко.
— Повалено от бурята дърво! — извика Хейтраг Кавол. — Пътят пред нас е препречен!
Залзан Кавол заруга под нос и задърпа Лизамон Хълтин, за да я събуди. Валънтайн не виждаше отпред нищо освен зеленина, цялата корона на някакъв горски гигант преграждаше пътя. Разчистването му щеше да им отнеме може би часове и дори дни. Нарамили енергомети, скандарите слязоха да проучат положението. Валънтайн ги последва. Бързо се смрачаваше. Вятърът беше поривист и снопове дъжд ги шибаха почти хоризонтално в лицата.
— На работа! — изръмжа Залзан Кавол, клатейки ядно глава. — Телкар! Ти започни да сечеш отдолу! Роворн! Ти — големите странични клони! Ерфон…
— Би могло да стане и по-бързо — обади се Валънтайн, — ако се върнем обратно и потърсим друго разклонение на пътя.
Тази идея сепна Залзан Кавол, като че цял век на скандара не би му хрумвало такова нещо. За миг той се замисли над нея.
— Да — каза най-после. — Това е донякъде разумно. Ако ние…
Ала второ дърво, още по-голямо от първото, рухна на земята на сто ярда зад тях. Фургонът бе хванат като в капан.
Валънтайн пръв разбра какво се е случило.
— Всички във фургона! Това е засада! — И се втурна към отворената врата.
Много късно. От притъмняващата гора рукнаха като поток метаморфи, петнайсет-двайсет на брой, може би и повече, и безмълвно се озоваха сред тях. Залзан Кавол нададе страшен вик на гняв и откри огън със своя енергомет; светлата струя хвърли странно светлолилаво сияние край пътя и двама метаморфи се строполиха, страшно обгорени. Но в същия миг Хейтраг Кавол изхърка, като че се задушаваше, и падна, пронизан от стрела през шията, а Телкар се строполи, вкопчен за друга в гърдите си.
Внезапно задният край на фургона пламна. Намиращите се вътре изскочиха пълзешком навън, водени от Лизамон Хълтин, вдигнала високо вибрационния си меч. Валънтайн се видя нападнат от един метаморф с неговото лице; той ритна съществото, завъртя се, разсече второ с ножа, който беше единственото му оръжие. Чудно му беше, че е нанесъл рана. Със странен захлас гледаше как бликна бронзовата течност.
Валънтайн-метаморфът отново се нахвърли върху него. Нокти посегнаха към очите му. Валънтайн се дръпна, изви се, мушна с ножа. Острието се заби дълбоко и метаморфът политна назад, държейки се за гърдите. Валънтайн потрепери от ужас, но само за миг. Обърка се да посрещне следващия.
Това — боят и убиването — беше за него ново преживяване, от което душата го заболя. Но да бъде мекушав сега значеше да си навлече бърза смърт. Той ръгаше и режеше, ръгаше и режеше. Отзад чу вика на Карабела:
— Как върви?
— Държа… се… — изръмжа той.
Като видя прекрасния си фургон в пламъци, Залзан Кавол изрева, хвана един метаморф през кръста и го запокити в огъня; още двама се втурнаха към него, ала друг скандар ги сграбчи и ги пречупи като пръчки с всеки чифт от ръцете си. Сред бясното меле Валънтайн видя, че Карабела се бори с един метаморф и го поваля на земята с мощните мускули на ръцете си, които бе развила с дългогодишното жонглиране; а Слийт, обзет от свирепа жажда за мъст, с дива радост бъхтеше друг с ботушите си. Но фургонът гореше. Фургонът гореше. Гората гъмжеше от метаморфи, нощта се спущаше бързо, валеше проливен дъжд и фургонът гореше.
Когато горещината от огъня се засили, центърът на боя се премести от края на пътя в гората и положението стана още по-объркано, тъй като на тъмно трудно можеше да се различи приятел от враг. Умението на метаморфите да се преобразяват усложняваше още повече нещата, макар че във вихъра на боя те не можеха да запазят за дълго преобразованията си и това, което приличаше на Слийт или на Шанамир или на Залзан Кавол, бързо придобиваше отново естествения си облик.
Валънтайн се биеше яростно. Кожата му беше хлъзгава от собствената му пот и от кръвта на метаморфи, а сърцето му биеше силно от страшното напрежение. Пъхтейки, дишайки тежко, без да се спре нито за миг, той се врязваше в кълбото от врагове с настървение, което го учудваше, без нито веднъж да прекъсне, за да си отдъхне поне за миг. Ръгане и рязане, ръгане и рязане…
Метаморфите бяха въоръжени само с най-прости оръжия и макар и явно десетки на брой, скоро редовете им започнаха бързо да оредяват. Лизамон Хълтин сееше страшно опустошение с вибрационния си меч, като го размахваше с две ръце и сечеше и клоните на дърветата, и крайниците на метаморфите. Оцелелите скандари, мятайки яростно енергийни светкавици навред около себе си, бяха подпалили пет-шест дървета и осеяли земята с повалени метаморфи. Слийт осакатяваше и колеше, сякаш за една безумна минута можеше да си отмъсти за всички мъки, които според него метаморфите му бяха причинили. Кхун и Виноркис също се биеха с пламенна енергия.
Засадата бе прекратена така внезапно, както бе започнала.
При светлината на пламъците Валънтайн виждаше навред мъртви метаморфи. Сред тях лежаха и двама мъртви скандари. Лизамон Хълтин имаше кървава, но плитка рана на едното бедро; Слийт бе загубил половината от жакета си и бе получил няколко незначителни порязвания; Шанамир имаше следи от нокти по бузата. Валънтайн също усещаше няколко дребни драскотини и резки, а ръцете го боляха и тежаха от умора. Но не беше сериозно ранен. Ала Делиамбър… къде беше Делиамбър? Магьосникът врун не се виждаше никъде. Разтревожен, Валънтайн се обърна към Карабела и запита:
— Врунът остана ли във фургона?
— Мисля, че всички излязохме, когато се подпали.
Валънтайн свъси вежди. Сред горската тишина единствените звуци бяха страшното съскане и пращене на огъня и тихото язвително потупване на дъжда.
— Делиамбър! — извика Валънтайн. — Делиамбър, къде си?
— Тук съм — откликна тънко гласче отгоре. Валънтайн вдигна очи и видя магьосника вкопчен за един як клон на петнайсет стъпки от земята. — Воюването не е работа за мен — обясни Делиамбър кротко, залюля се и тупна в ръцете на Лизамон Хълтин.
— Какво ще правим сега? — рече Карабела.
Валънтайн разбра, че тя питаше него. Той командуваше. Залзан Кавол, коленичил до труповете на братята си, изглеждаше зашеметен от смъртта им и от загубата на своя скъпоценен фургон.
— Нямаме друг избор, освен да караме през гората — отговори той. — Ако се опитаме да поемем по главния път, ще срещнем други метаморфи. Шанамир, как са добичетата?
— Мъртви — изхълца младежът. — Всички до едно. Метаморфите…
— Тогава ще тръгнем пеш. Е, вярно, ще вървим дълго и ще се измокрим. Делиамбър, на какво разстояние сме според теб от река Стейче?
— На няколко дена път, предполагам. Но нямаме точна представа за посоката.
— Ще следваме наклона — обади се Слийт. — Реките оттук нататък не текат по нанагорнището. Ако се движим все на изток, непременно ще стигнем до нея.
— Стига да не ни се изпречи някоя планина — забеляза Делиамбър.
— Ще намерим реката — каза Валънтайн решително. — Стейче се влива в Зимър при Ни-моя, нали?
— Да — потвърди Делиамбър, — но течението й е буйно.
— Ще си опитаме късмета. Мисля, че най-бързо се строи сал. Хайде. Ако продължаваме да стоим тук, пак ще ни нападнат.
Не можаха да спасят нищо от фургона, нито облекло, нито храна, нито лични вещи, нито жонгльорските си принадлежности — всичко беше загубено, всяко парченце, всичко освен това, което имаха на гърба си, когато излязоха да пресрещнат тия, които им бяха устроили засада. За Валънтайн това не представляваше голяма загуба, ала за някои от другите, особено за скандарите, беше разорително. Фургонът дълго време им бе служил за дом.
Трудно можеха да накарат Залзан Кавол да напусне това място. Той изглеждаше като скован, неспособен да изостави труповете на братята си и развалините на фургона си. Валънтайн внимателно го накара да се изправи на крака. Някои от метаморфите, каза той, сигурно са се измъкнали през време на схватката; те скоро може да се върнат с подкрепления; опасно е да се стои тук. Изкопаха набързо плитки гробове в меката горска почва и положиха в тях тленните останки на Телкар и Хейтраг Кавол. После при непрекъснат дъжд и сгъстяващ се мрак поеха, както се надяваха, в източна посока.
Вървяха повече от час, докато се стъмни толкова, че не се виждаше; после прекараха нощта окаяно сгушени на малка мокра купчинка, вкопчени един за друг, до зори. Щом започна да просветлява, станаха, премръзнали и вкочанени, и си запробиваха път напред през горския гъсталак. Поне дъждът бе спрял. Тук гората не беше гъста като джунгла и им създаваше малко трудности, само на места трябваше да прегазват внимателно някой бърз поток. В един от тях Карабела се подхлъзна и падна, та Лизамон Хълтин трябваше да я измъква; в друг пък течението понесе Шанамир и Кхун го изтегли на безопасно място. Вървяха до пладне и си починаха един-два часа, като се задоволиха с оскъден обед от сурови корени и ягодови плодове. След това вървяха до смрачаване.
Минаха още два дена по същия начин.
А на третия стигнаха до групичка дуикови дървета, осем дебели, тумбести великана сред гората, от които висяха чудовищни издути плодове.
— Храна! — изрева Залзан Кавол.
— Храна, свята за горските братя — каза Лизамон Хълтин. — Внимавай!
Въпреки това изгладнелият скандар вече се канеше да свали един от огромните плодове с енергомета си, ала Валънтайн го сряза:
— Не! Забранявам това!
Залзан Кавол го гледаше смаяно. За миг някогашните му навици на командир се пробудиха и той се вторачи кръвнишки във Валънтайн, сякаш искаше да го удари. Но успя да се овладее.
— Гледайте — каза Валънтайн.
Иззад всяко дърво изскачаха горски братя. Те бяха въоръжени с духалата си за стрели; и като видя, че крехките маймуноподобни създания ги обграждат, от умора Валънтайн беше почти готов да се остави да го убият. Но само за миг. Той се съвзе и каза на Лизамон Хълтин:
— Попитай ги може ли да получим храна и водачи до Стейче. Ако поискат да им платим, мисля, че можем да им жонглираме с камъни или парчета плод.
Жената-воин, двойно по-висока от горските братя, се смеси с тях и дълго разговаря. Когато се върна, беше усмихната.
— Те знаят — каза, — че ние сме освободили братята им в Илиривойн!
— Значи сме спасени! — възкликна Шанамир.
— Новините се разнасят бързо в тази гора — вметна Валънтайн.
Лизамон Хълтин продължи:
— Ние сме техни гости. Те ще ни нахранят. И ще ни водят.
Тази нощ скитниците се натъпкаха здравата с плодове дуика и други горски деликатеси и дори за пръв път от засадата прозвуча смях между тях. После горските братя им изпълниха нещо като танц, някакво маймунско подскачане, а Слийт, Карабела и Валънтайн за отплата изиграха импровизирано няколко жонгльорски номера, използвайки предмети, събрани в гората. След това Валънтайн спа дълбоко и отморително. В съня си беше надарен със способността да лети и видя, че се носи към най-високата точка на замъка Връхни.
А на сутринта групичката бъбрещи горски братя ги заведе до река Стейче, която отстоеше на три часа път от дуиковата горичка, и с пискливо цвърчене се сбогува с тях.
Гледката на реката ги отрезви. Доста широка, макар че далеч не можеше да се сравнява с могъщата Зимър, тя се носеше на север с изумителна бързина и течението й беше толкова буйно, че бе издълбало дълбоко корито, обградено на много места от високи скалисти стени. Тук-там от водата стърчаха страшни каменни зъбери, а надолу по течението Валънтайн забеляза белите въртопи на бързеите.
Построяването на салове им отне ден и половина. Отсякоха младите стройни дървета, които растяха на речния бряг, окастриха ги и ги огладиха с ножове и остри камъни, вързаха ги едно за друго с лиани. Резултатите едва ли можеха да се нарекат изящни, ала саловете, макар и груби, изглеждаха горе-долу годни за плаване по река. Те бяха общо три — един за четиримата скандари, един за Кхун, Виноркис, Лизамон Хълтин и Слийт, а на един се настаниха Валънтайн, Карабела, Шанамир и Делиамбър.
— Вероятно надолу по течението ще се разделим — каза Слийт. — Трябва да решим къде ще се срещнем в Ни-моя.
— Стейче и Зимър се съединяват на едно място, наричано Нисиморн — каза Делиамбър. — Там има широка пясъчна ивица. Нека се срещнем на нисиморнския бряг.
— Добре, на нисиморнския бряг — рече Валънтайн.
Той отряза въжето, с което салът му беше привързан за брега, и реката ги понесе.
През първия ден пътуването мина без премеждия. Наистина имаше бързеи, но те не бяха труднопроходими и ги минаха благополучно, служейки си с пръти. Карабела управляваше майсторски сала и благодарение на нея ловко заобикаляха срещаните тук-там каменисти места.
След известно време саловете се разделиха; Валънтайновият, подхванат от някакво подводно течение, се понесе бързо пред другите два. На сутринта почакаха, дано другите да ги настигнат. Но нямаше никаква следа от тях и най-после Валънтайн реши да продължат.
Салът летеше все напред и напред, в повечето случаи се плъзгаше леко, само от време на време имаше напрегнати моменти там, където водата се пенеше. Следобед на втория ден пътят започна да става по-труден. Тук, изглежда, имаше наклон, който с приближаването до Зимър ставаше все по-стръмен, и реката, следвайки нанадолнището, подскачаше, устремена надолу. Валънтайн започна да се безпокои да не би отпред да има водопади. Нямаха нито карти, нито представа за опасностите: посрещаха всичко както дойдеше. Можеха да се надяват само, че ще имат късмет тези бързи води да ги довлекат благополучно до Ни-моя.
А после? С лодка до Пилиплок, с поклоннически кораб до Острова на съня и дано някак да си издействат среща с Господарката, неговата майка, ами после? Ами после? Как можеш да претендираш за короналския трон, когато лицето ти не е лицето на лорд Валънтайн, законния управник? С какво право, на какво основание? На Валънтайн това начинание му се струваше невъзможно. По-добре да остане тук, в гората, и да управлява малката си дружина. Те с готовност го приемаха за такъв, за какъвто се смяташе; но в оня свят на милиарди непознати хора, в онази обширна империя от гигантски градове, която се простираше зад хоризонта, как, как, как ще успее някога да убеди невярващите, че той, Валънтайн жонгльорът, е…
Не. Тези мисли бяха глупави. Откакто се бе появил, лишен от памет и минало, в покрайнините на Пидруид, никога не бе изпитвал нужда да властва над други; и макар че му се падна да командва тази малка група, то беше по-скоро поради естествена дарба и поради неспособността на Залзан Кавол да изпълнява тази роля, отколкото поради някакво открито негово желание. И все пак той командуваше, макар и колебливо и деликатно. Така щеше да бъде и докато пътуваха по-нататък през Маджипур. Щеше да се придвижва стъпка по стъпка и да прави това, което му се струваше правилно и редно, и може би Господарката щеше да го напъти, и с волята на Божествения един ден щеше да стои отново в замъка Връхни, и ако това не беше част от големия план, е, все пак беше приемливо. Нямаше от какво да се страхува. Бъдещето щеше да тече спокойно по вярното си русло, както бе текло от Пидруид насам. И…
— Валънтайн! — извика Карабела.
Сред реката сякаш бяха израсли огромни каменни зъби. Навред имаше речни камъни и чудовищни бели въртопи, а точно отпред — зловещ клокочещ водопад, където Стейче скачаше в празно пространство и по редица стъпала с рев се спущаше в една долина далеч долу, Валънтайн държеше здраво пръта си, но никакъв прът не можеше да му помогне сега. Той се заклещи между два камъка и се отскубна от ръцете му; след миг се чу страшен стържещ звук — крехкият сал, блъскан от подводни камъни, се завъртя под прав ъгъл спрямо посоката си и се разцепи. Валънтайн бе отхвърлен в студения поток и повлечен напред като коркова запушалка. За миг сграбчи Карабела за китката; но после течението я отскубна и докато той отчаяно я търсеше опипом, бързите води го погълнаха и помъкнаха към дъното.
Пъхтейки и давейки се, Валънтайн се мъчеше да измъкне главата си от водата. Когато успя, беше вече далеч надолу по течението. Отломките от сала не се виждаха никъде.
— Карабела! — извика той. — Шанамир! Делиамбър! Ехо! Ехо!
Рева до пресилване, ала грохотът на бързеите така всецяло заглушаваше виковете му, че самият той едва ги чуваше. Страшно усещане на болка и безизходност скова душата му. Значи всички бяха изчезнали? Приятелите му, обичната му Карабела, хитрият дребен врун, сръчният юноша Шанамир — всички бяха пометени и загинали за миг? Не. Не. Немислимо. Това беше страдание, много по-мъчително от тази все още нереална за него работа — да е коронал, изгонен от Замъка. Какво значеше то? Те бяха скъпи за нещо същества от плът и кръв; а онова — само титла и власт. Нямаше да престане да ги зове по име, докато реката го мяташе насам-натам. „Карабела! — крещеше той. — Шанамир!“
Валънтайн се вкопчваше с нокти за камъните, мъчейки се да спре неволното си спущане, ала сега беше в средата на бързеите, блъскан и лашкан от течението и от камъните в речното корито. Зашеметен и изнемощял, полупарализиран от мъка, Валънтайн се отказа от борбата и се остави да бъде влачен надолу по гигантската стълба на реката като малка играчка, въртяща се и подскачаща по пътя си. Той прилепи колене до гърдите си и обгърна главата си с ръце, опитвайки се да намали до минимум площта, изложена на ударите на камъните. Силата на реката беше страхотна. Значи тук и по такъв начин, мислеше си той, завършва голямото приключение на Валънтайн от Маджипур, някога коронал, по-късно скитащ жонгльор, а сега очакваш всеки момент да бъде разкъсан на парчета от безличните и бездушни сили на природата. Той молеше за помощ Господарката, която смяташе за своя майка, гълташе жално въздух, премиташе се презглава, спущаше се все по-надолу, по-надолу и по-надолу, удари се в нещо със страшна сила и помисли, че сигурно това е краят, само че не беше краят, и пак се удари в нещо, което му причини непоносима болка в ребрата, спря дъха му и трябва да бе загубил съзнание за известно време, защото вече не усещаше болка.
А после се видя проснат на чакълестата брегова ивица, в тих страничен ръкав на реката. Струваше му се като че с часове е бил подмятан в гигантска кутия със зарове и изхвърлен без посока от нея, изоставен и безполезен. Тялото го болеше на хиляди места. Когато дишаше, усещаше дробовете си просмукани от вода. Трепереше и по кожата му имаше синини. И беше съвсем сам под необятно безоблачно небе, в края на някаква непозната пустиня, цивилизацията се намираше на неизвестно разстояние някъде пред него, а приятелите му може би бяха срещнали смъртта си, блъскани в речните камъни.
Ала беше жив. Поне в това не се съмняваше. Сам, разнебитен, безпомощен, съсипан от скръб, загубен… но жив. Значи приключението не бе свършило. Бавно, с огромно усилие Валънтайн се измъкна от крайбрежните вълни и със залитане се добра до речния бряг, отпусна се внимателно на един широк плосък камък, с вкочанени пръсти се съблече и се просна да се изсуши на топлото ласкаво слънце. Погледна към реката с надежда да види Карабела да плува към него или Шанамир с кацналия на рамото му магьосник. Но нямаше никого. „Ала това не значи, че са мъртви — рече си той. — Може да са изхвърлени на по-далечни брегове. Ще почивам тук известно време — реши Валънтайн, — после ще тръгна да потърся другите, а след това, с тях или без тях, ще поема напред, към Ни-моя, към Пилиплок, към Острова на Господарката, все напред, напред и напред към замъка Връхни или каквото друго се намира пред мен. Напред. Напред. Напред.“
Част трета
Книга на Острова на съня
1
На Валънтайн му се струваше, че от месеци и може би години лежи проснат гол на топлия плосък камък върху чакълестия бряг, където буйната река Стейче го бе изхвърлила. Ревът на реката беше като непрекъснато бучене в ушите му, странно успокоително. Слънчевата светлина го обвиваше в мъглив златист ореол и той си казваше, че нейният досег ще излекува раните, ожулванията и натъртванията му, стига да полежи достатъчно време. Смътно съзнаваше, че трябва да стане, да потърси подслон и да започне да дири другарите си, но едва можа да намери сили да се обърне от едната на другата страна.
Знаеше, че един коронал на Маджипур не бива да се държи така. Такава себичност би била допустима за търговци, кръчмари и дори жонгльори, ала върху човек, който има претенции да управлява, пада по-висша отговорност. „Затуй стани на крака — каза си той, — облечи тялото си и тръгни по речния бряг на север, докато стигнеш до ония, които могат да ти помогнат да възвърнеш високия си пост. Да. Ставай, Валънтайн!“ Но не помръдна от мястото си. Какъвто и да беше — коронал или не, той бе изчерпал енергията си до последната капка, когато се спущаше презглава по бързеите. Проснал се тук по този начин, Валънтайн чувстваше силно необятността на Маджипур, хилядите му мили обиколка простиращи се под крайниците му, планета, достатъчно голяма, за да подслони удобно двайсет милиарда жители без претрупване, планета с огромни градове и чудни паркове, и горски резервати, и свещени области, и земеделски райони, и му се струваше, че ако си направи труда да стане, ще трябва да обходи цялата тази колосална територия пеш, стъпка по стъпка. Струваше му се по-лесно да си стои, където си е.
Нещо го погъделичка по кръста, нещо гъвкаво и настойчиво. Но не му обърна внимание.
— Валънтайн?
За миг и на това не обърна внимание.
Гъделичкането се повтори. Но в това време в притъпеното му от умора съзнание проникна мисълта, че някой бе изговорил името му, значи някой от другарите му трябва в края на краищата да се е спасил. Радост обля душата му. С малкото енергия, която можа да събере, Валънтайн повдигна глава и видя дребната фигура с много крайници на Аутифон Делиамбър, застанал до него. Врунът магьосник се готвеше да го смушка за трети път.
— Жив ли си! — възкликна Валънтайн.
— Явно, че съм жив. Ти също, повече или по-малко.
— Ами Карабела? Шанамир?
— Не съм ги виждал.
— Така се и опасявах — прошепна Валънтайн унило. Затвори очи, оброни глава и сломен от отчаяние, легна отново като изхвърлен на брега предмет.
— Хайде — каза Делиамбър. — Предстои ни много път.
— Знам. Затова не искам да ставам.
— Ранен ли си?
— Мисля, че не. Но искам да си почина, Делиамбър. Искам да си почивам сто години.
Пипалата на магьосника опипаха и провериха Валънтайн на десетина места.
— Няма сериозно увреждане — промърмори врунът. — Голяма част от теб е още здрава.
— Голяма част от мен не е здрава — произнесе Валънтайн неопределено. — А ти как си?
— Вруните са добри плувци, дори старците като мен. Аз съм невредим. Трябва да вървим, Валънтайн.
— По-късно.
— Така ли един коронал на Маджип…
— Не — отвърна Валънтайн. — Ала един коронал на Маджипур не би се носил по бързеите на Стейче със сглобен набързо дървен сал. Един коронал не би бродил с дни из тая пустош, не би спал на дъжда и не би ял само ядки и ягоди. Един коронал…
— Един коронал не би допуснал помощниците му да го видят отпуснат и бездушен — тросна се Делиамбър. — А точно сега се приближава един от тях.
Валънтайн замига и зае седнало положение. Лизамон Хълтин крачеше по брега към тях. Тя изглеждаше малко раздърпана, облеклото й беше изпокъсано, исполинското й месесто тяло — посиняло тук-там от натъртвания, ала походката й беше наперена, а когато им подвикна, гласът й гърмеше както винаги.
— Ехо! Здрави ли сте?
— Така мисля — отвърна Валънтайн. — Виждала ли си някого от другите?
— Карабела и момчето, на около половин миля назад в тази посока.
Почувства, че духът му се приповдига.
— Добре ли са?
— Във всеки случай тя е добре.
— А Шанамир?
— Не ще да се събужда. Тя ме прати да потърся магьосника. Намерих го по-скоро, отколкото предполагах. Пфу, каква река! Оня сал се разпадна толкова бързо, че почти ме досмеша!
Валънтайн посегна за дрехите си, установи, че са още мокри, и като повдигна рамене, ги пусна на камъните.
— Трябва да отидем при Шанамир веднага. Знаеш ли нещо за Кхун, Слийт и Виноркис?
— Не съм ги виждала. Паднах в реката и когато се измъкнах, бях сама.
— Ами скандарите?
— Няма никаква следа от тях. — После се обърна към Делиамбър: — Къде сме според теб, магьоснико?
— Далеч отвсякъде — отговори врунът. — Поне се измъкнахме благополучно от земите на метаморфите. Хайде, води ме при момчето.
Лизамон Хълтин метна Делиамбър на рамо и закрачи обратно по брега, а Валънтайн закуца след тях, носейки мокрите си дрехи преметнати на ръката. След известно време се натъкнаха на Карабела и Шанамир, разположили се в едно заливче с ослепително бял пясък, заобиколени от дебели речни тръстики с червени стъбла. Карабела, разнебитена и с изморен вид, носеше само къса кожена пола. Но изглеждаше горе-долу в добра форма. Шанамир лежеше в безсъзнание, дишаше бавно, кожата му имаше странен тъмен оттенък.
— Ох, Валънтайн! — извика Карабела, като скочи и се затича към него. — Видях как водата те повлече… а после… а после… Ох, мислех, че никога вече няма да те видя!
Той я притискаше до себе си.
— И аз мислех същото. Мислех, че съм те загубил завинаги, любов моя.
— Пострадал ли си?
— Ще ми мине — каза той. — А ти?
— Мятах се, мятах се, мятах се, докато най-сетне забравих дори името си. Ала после намерих спокойно място и доплувах до брега, а Шанамир беше вече там. Но не се събуждаше. Тогава Лизамон изскочи от шубраците и каза, че ще се опита да открие Делиамбър и… Ще се оправи ли той, магьоснико?
— След малко — отговори Делиамбър, разполагайки връхчетата на пипалата си по гърдите и челото на юношата, като че му преливаше енергия. Шанамир изсумтя и се размърда. Очите му се отвориха колебливо, затвориха се, отвориха се пак. С хрипкав глас понечи да каже нещо, ала Делиамбър му заповяда да мълчи, да лежи неподвижен, за да възвърне силите си.
И дума не можеше да става да се опитват да продължат пътя си тоя следобед. Валънтайн и Карабела построиха груб заслон от тръстики; Лизамон Хълтин стъкми оскъдна вечеря от неузрели плодове и млади филизи на пинина; и като насядаха мълчаливо край реката, загледаха величествения залез, виолетовите и златисти ивици, нашарили големия небесен купол, отраженията на лъчезарни оранжеви и пурпурни тонове във водата, светлозелени, атлазеночервени, коприненопурпурни полутонове, а после първите сиви и черни петънца, бързото спущане на нощта.
На сутринта всички се чувстваха достатъчно силни да тръгнат отново на път, макар и да се бяха схванали от нощуването на открито. Шанамир изглеждаше добре. Грижите на Делиамбър и природната издръжливост на младостта бяха възвърнали жизнеността му. След като закърпиха криво-ляво дрехите си, поеха на север, вървейки все по брега, докато той се отдръпна, после продължиха през гората от грубовати дървета андродрагми и разцъфтели алабандини, които растяха край реката. Тук въздухът беше нежен и мек, а слънцето, спущайки се на шарени петна през върхарите на дърветата, даряваше с благодатна топлина уморените скиталци.
През третия час от пътуването Валънтайн долови точно отпред миризма на огън и нещо, което много приличаше на аромат от печена риба. Той се затътри нататък, устата му пълна със слюнка, готов да купи, изпроси, ако е необходимо — да открадне малко от тази риба, защото вече бе загубил сметката на дните, когато за последен път бе вкусил готвена храна. Плъзна се по един сипей и се озова на слънце, на бял чакъл, толкова блестящ, че едва можеше да го гледа. При тази ослепителна светлина различи три фигури, приведени над огън до речния бряг, а когато засенчи очи с ръка, установи, че единият беше стегнат човек с бледа кожа и поразителна гъста бяла коса, вторият — дългокрако синеоко същество от чуждоземен произход, а третият — хджорт.
— Слийт! — извика Валънтайн. — Кхун! Виноркис!
Затича към тях, като се подхлъзваше по камъните. Те наблюдаваха спокойно стремглавото му приближаване и когато се озова почти до тях, Слийт небрежно му подаде една пръчка с набучено на нея парче от някаква речна риба с розово месо.
— Хапни си — каза Слийт любезно.
Валънтайн зяпна от учудване.
— Как успяхте да ни изпреварите толкова? С какво запалихте този огън? Как уловихте рибата? Какво…
— Рибата ти ще изстине — обади се Кхун. — Първо яж, а после разпитвай.
Валънтайн бързо отхапа едно парченце — никога не бе вкусвал толкова апетитно нещо, крехко, сочно месо, отлично изпечено, сигурно такива деликатеси поднасяха и на пиршествата в замъка Връхни — и като се обърна, подвикна на другарите си да се спуснат по склона. Но те бяха вече тръгнали, като Шанамир крещеше и подскачаше тичешком. Карабела припкаше грациозно от камък на камък, а Лизамон Хълтин, носейки Делиамбър, трополеше гръмотевично към него.
— Има риба за всички! — обяви Слийт.
Бяха уловили най-малко една дузина риби, които се въртяха тъжно из един обграден от камъни плитък вир близо до огъня. Кхун сръчно ги вадеше, разпаряше ги и ги изкормяше. Слийт ги подържаше малко над пламъка и ги подаваше на другите, които лапаха лакомо.
Слийт обясни, че когато салът им се разбил, те се вкопчили за една отломка, широка колкото три дънера, и успели да се задържат на нея през целия път по бързеите и далеч надолу по течението. Смътно си спомняха, че видели пясъчния бряг, където Валънтайн бе изхвърлен от вълните, но когато минавали, не забелязали самия него; влачили се още няколко мили, докато се съвземат от стремителния си летеж по бързеите, и решили да пуснат дънерите си и да доплуват до брега. Кхун уловил рибите с голи ръце: такива бързи ръце, заяви Слийт, никога не бил виждал и навярно Кхун ще стане отличен жонгльор. Кхун се ухили — за пръв път Валънтайн виждаше нещо друго освен мрачно изражение на лицето му.
— Ами огънят — попита Карабела. — Сигурно сте го запалили с щракане на пръсти?
— Опитахме се така — отговори Слийт невъзмутимо. — Но се оказа уморителна работа. Затова отидохме до селището на рибарите точно зад завоя и помолихме да ни услужат с огън.
— Рибари ли? — повтори Валънтайн учуден.
— Преден пост на лииманите — каза Слийт, — които очевидно не знаят, че расата им е предопределена да продава наденички в западните градове. Подслониха ни нощес и се съгласиха да ни превозят до Ни-моя днес следобед, за да можем да изчакаме приятелите си на нисиморнския бряг. — Той се усмихна. — Май сега ще трябва да наемем още една лодка.
Делиамбър попита:
— Толкова ли сме близо до Ни-моя?
— Както ми казаха, два часа с лодка до мястото, където реките се съединяват.
Изведнъж светът се стори на Валънтайн не толкова огромен, а работата, която го чакаше, не толкова непосилна. Да се нахрани отново както трябва и да знае, че наблизо се намира приятелско селище и че скоро ще оставят пущинака подире си, беше извънредно ободрително. Само едно нещо го тревожеше сега: съдбата на Залзан Кавол и тримата му оцелели братя.
Лииманското село беше наистина наблизо — то имаше може би петстотин жители, ниски, плоскоглави, тъмнокожи хора, чиито три редици бляскави, пламтящи очи гледаха скиталците почти без любопитство. Те живееха в скромни сламени колиби близо до реката и отглеждаха най-различни посеви в малки градини, с които допълваха улова, който донасяше флотата им от първобитни рибарски лодки. Диалектът им беше труден, ала Слийт, изглежда, умееше да се разбира с тях и успя да ги убеди не само да им дадат още една лодка, но и срещу две крони да купят нови дрехи за Карабела и Лизамон Хълтин.
Рано следобед потеглиха за Ни-моя с екипаж от четирима мълчаливи лиимани.
И тук течението на реката беше бързо, но рядко се срещаха що-годе значителни бързеи и двете лодки се носеха плавно напред през местност, която ставаше все по-гъсто населена и по-цивилизована. Тук, по-долу, стръмните речни брегове на височините отстъпиха на наносни равнини от гъста черна тиня и скоро се появи почти непрекъснат низ от земеделски селища.
Сега реката се разшири и стана спокойна, превръщайки се в широк, равен воден път с тъмносин отблясък. Местността тук беше равна и открита и макар че селищата от двете страни представляваха несъмнено големи градове с хиляди жители, те имаха вид на обикновени селца, толкова малки изглеждаха в сравнение с величествените околности. Отпред се разстилаше тъмен, огромен приток, който като че обхващаше целия хоризонт, сякаш беше открито море.
— Река Зимър — обяви лииманът на кормилото на Валънтайновата лодка. — Тук Стейче свършва. Отляво е нисиморнският бряг.
Валънтайн съзря обширен дъговиден бряг, обрамчен от гъста палмова гора — дървета с особена несиметрична форма, с възморави листа, които стърчаха като разрошени пера. Когато се приближиха, Валънтайн с учудване видя на плажа сал от грубо одялани трупи, а до него седяха четири исполински космати четириръки фигури. Скандарите ги чакаха.
2
Залзан Кавол не виждаше нищо особено в своето пътуване. Салът му стигнал до бързеите; той и братята му ги минали с помощта на прътите, полашкали се, но не сериозно; продължили по течението до нисиморнския бряг, където се разположили на бивак и зачакали нетърпеливо, чудейки се какво ли забавя останалите от групата. На скандара не му идвало наум, че другите салове може да са се разбили при преминаването, а и не забелязал никого от крушенците на речния бряг по пътя им.
— Неприятности ли сте имали? — попита той явно с искрена наивност.
— Дребна работа — отвърна Валънтайн сухо. — Но очевидно вече сме се събрали пак и няма да е зле, ако тази нощ спим отново в свестни квартири.
Продължиха пътуването си и скоро навлязоха в големия басейн, където Стейче и Зимър се сливаха — толкова обширно водно пространство, че Валънтайн не можеше да си го представи като обикновено място, където се срещат две реки. В град Нисиморн на югозападния бряг се разделиха с лииманите и се качиха на ферибота, който щеше да ги превози до Ни-моя, най-големия град на континента Зимроел.
Трийсет милиона граждани живееха там. При Ни-моя река Зимър правеше голям завой, променяйки рязко посоката си от изток на югоизток. На това място се бе образувал един изумителен мегалополис. Той се разпростираше на стотици мили по двата бряга на реката и по няколко притока, идващи от север. Валънтайн и другарите му видяха първо южните предградия, жилищни райони, които най на юг отстъпваха място на земеделския район, разпрострял се в долината на Стейче. Главната градска зона се намираше на северния бряг и отначало се забелязваше съвсем смътно, ред по ред бели кули с плоски покриви, спускащи се към реката. Десетки фериботи пореха тук водата, свързвайки безбройните крайречни градове. Прекосяването на реката трая няколко часа и започна да се здрачава, преди да се види ясно същинският Ни-моя.
Градът изглеждаше вълшебен. Светлините му, които току-що пламваха, блещукаха подканящо на фона на гъсто залесени зелени хълмове и безупречни бели сгради. Гигантските пръсти на кейовете се врязваха в реката и изумително множество от кораби, големи и малки, се бе подредило до брега. Пидруид, който се бе сторил толкова огромен на Валънтайн през първите дни на скитанията му, беше всъщност малко градче в сравнение с този.
Само скандарите, Кхун и Делиамбър бяха виждали преди Ни-моя. Делиамбър описваше чудесата на града: неговата Ефирна галерия, търговски безистен, дълъг една миля, издигащ се над земята с помощта на почти невидими вериги; неговия Парк на приказните животни, където най-редките представители на маджипурската фауна, същества, стигнали почти до изчезване поради разпространението на цивилизацията, бродеха в обстановка, близка до естествената им среда; неговия Кристален булевард, бляскава улица с въртящи се рефлектори, която обайваше окото; неговия Голям пазар, петнайсет квадратни мили лабиринтоподобни пасажи, в които се помещаваха хиляди и хиляди дюкянчета под съединени един с друг навеси от ослепително жълто искрящо платно; неговия Музей на световете, неговата Зала на магията, неговия Херцогски палат, построен в гигантски мащаб, който, казваха, бил надминаван само от замъка на лорд Валънтайн, и много други неща, които Валънтайн възприемаше по-скоро като мит и фантазия, отколкото като нещо, което може да се срещне в един действителен град. Но нямаше да видят нито едно от тия неща. Общинският оркестър с хиляда инструмента, плаващите ресторанти, изкуствените птици с очи от скъпоценни камъни и всичко останало трябваше да чака, докато той се върнеше в Ни-моя в одежди на коронал, ако изобщо дойдеше такъв ден.
Когато фериботът се приближи до мястото на закотвяне, Валънтайн събра всички и рече:
— Време е да решим кой накъде ще тръгне. Аз възнамерявам да се прехвърля оттук в Пилиплок, оттам — на Острова. Досега вашето другарство ми беше много ценно и бих желал да се възползвам още по-дълго от него, ала не мога да ви предложа нищо освен безкрайно пътуване и може би преждевременна смърт. Надеждата ми за успех е малка, а пречките — огромни. Ще продължи ли някой с мен?
— До другия край на света! — възкликна Шанамир.
— И аз — заяви Слийт, а също и Виноркис.
— Съмняваш ли се в мен? — попита Карабела.
Валънтайн се усмихна. Погледна Делиамбър, който каза:
— Светостта на кралството е застрашена. Бих ли посмял да не отида със законния коронал, където той поиска?
— Това ме обърква — каза Лизамон Хълтин. — Не мога да го проумея — един коронал да напусне собственото си тяло, за да скита. Но аз нямам друга работа, Валънтайн. С теб съм.
— Благодаря на всички ви — рече Валънтайн. — Ще ви благодаря отново, и то още по-тържествено, в банкетната зала на замъка Връхни.
— А нямате ли някаква работа за скандари, милорд? — обади се Залзан Кавол.
Валънтайн не бе очаквал това.
— Ще дойдете ли?
— Ние загубихме фургона си. Братството ни е разбито от смъртта. Останали сме без жонгльорски принадлежности. Нямам влечение да бъда поклонник, ала ще дойда с теб до Острова и още по-нататък, братята ми също ще дойдат, ако имате нужда от нас.
— Имам нужда от вас, Залзан Кавол. Съществува ли в кралския двор такава длъжност — жонгльор? Ще я получите, обещавам!
— Благодаря ви, милорд — произнесе скандарът сериозно.
— Има още един доброволец — обади се Кхун.
— И ти ли? — учуди се Валънтайн.
Мрачният чуждоземец отвърна:
— За мен не е толкова важно кой е крал на тази планета, където се озовах случайно. Но много важна е за мен благородната постъпка. Сега щях да бъда мъртъв в Пиурифейн, ако не бяхте вие. На вас дължа живота си и ще ви помагам според възможностите си.
Валънтайн поклати глава.
— Ние направихме за вас просто това, което едно цивилизовано същество би направило за всяко друго. Не сте ни задължен за нищо.
— Но аз не мисля така. Освен туй — продължи Кхун — досега животът ми беше банален и празен. Аз напуснах родния си Кианимот и дойдох тук без особена причина, живях тук глупаво и едва не заплатих с живота си, та защо още да продължавам така? Ще се присъединя към вашето дело и то ще стане мое, и може накрая да повярвам в него или да мисля, че вярвам, пък ако умра, за да ви направя крал, така поне ще се реванширам. Със смърт за благородна цел ще мога да изкупя пред вселената лошо прекарания си живот. Мога ли да ви бъда полезен с нещо?
— От все сърце ви казвам „добре дошъл“ — произнесе Валънтайн.
Фериботът изсвири тържествено със сирената си и влезе бавно в мястото си за закотвяне.
Пренощуваха в най-евтиния крайбрежен хотел, който можаха да намерят, чисто, но голо заведение с варосани каменни стени и общи умивалници, и се гощаваха с горе-долу обилна вечеря в една близка странноприемница. Валънтайн поиска да обединят средствата си и назначи Шанамир и Залзан Кавол за касиери, тъй като те явно най-добре разбираха стойността на парите и умееха да ги харчат. На самия Валънтайн му бе останала значителна част от парите, които бе имал в Пидруид, а Залзан Кавол измъкна от една скрита кесия изненадваща купчинка от десетроялови монети. Общо имаха достатъчно, за да се доберат всички до Острова на съня.
На сутринта си купиха билети за един речен кораб, подобен на оня, който ги бе превозил от Кхинтор до Верф, и започнаха пътуването си към Пилиплок, голямото пристанище в устието на Зимър.
Макар и изминали толкова път из територията на Зимроел, от източния бряг все още ги деляха няколко хиляди мили. Но корабите се движеха бързо и спокойно по широката гръд на Зимър. Разбира се, речният кораб спираше често в безброй паланки и градове по реката — Ларнимискулус, Белка и Кларишанц, Флегит, Хискурет, Центриум, Облиорн вейл, Салвамот, Гуркейн, Семирод, Церинор и Хаунфорт, Импемонд, Оргелиуз, Дембемуйр и много други, безкраен низ от почти неразличими едно от друго селища, всяко със своите пристани, своите крайбрежни булеварди, своите палмови и алабандинови насаждения, своите ярко боядисани складове и обширни пазарища, своите пътници, които, стискайки билети, бързаха да се озоват на борда, нетърпеливи да заминат веднага, щом се изкачеха по трапа. Слийт издяла жонгльорски бухалки от няколко парчета дърво, които изпроси от екипажа, а Карабела намери някъде топки за жонглиране, а когато сядаха да се хранят, скандарите тихомълком прибираха и скриваха по няколко чинии, тъй че постепенно трупата събра принадлежности за работа и от третия ден нататък изкарваха по някоя и друга допълнителна крона, като жонглираха на главната палуба. Сега, когато играеше пак, Залзан Кавол лека-полека възвърна донякъде предишната си грубовата самоувереност, макар че беше все още странно потиснат, измъквайки се „на пръсти“ от положения, които някога биха предизвикали гневни бури.
Това беше родният край на четиримата скандари, които бяха от Пилиплок и бяха започнали попрището си с обиколка из вътрешните градове на огромната провинция, стигайки нагоре по реката чак до Стенуомп и Порт Сайкфордж, на хиляда мили от брега. Тази позната местност ги развеселяваше — вълнистите светлокафяви хълмове и оживените градчета с дървени постройки, и Залзан Кавол разправяше надълго и нашироко за ранната си кариера тук, за успехите и несполуките си — последните бяха съвсем малко — и за свадата си с един импресарио, който го принудил да си търси късмета на другия край на Зимроел. Валънтайн подозираше, че при това се е стигнало до нещо като сбиване, може би до някакви съдебни разправии, но не посмя да разпитва.
Една нощ, след като бе изпито много вино, скандарите дори се разпяха — за пръв път, откакто Валънтайн беше с тях — скандарска песен, тъжна и мрачна, изпълнена миньорно, като певците се тътреха, обикаляйки в кръг с приведени рамене.
Песента беше така неизменно печална, а огромните скандари изглеждаха толкова комични, когато се клатушкаха насам-натам и пееха, че отначало Валънтайн и Карабела с огромни усилия сдържаха смеха си. Ала на втория припев Валънтайн наистина се развълнува, защото в песента проличаваше искрено чувство: скандарите се бяха сблъсквали със смърт и неволи и въпреки че сега се намираха близо до родното си място, голяма част от живота си бяха прекарали далеч от Пилиплок; и може би, мислеше си Валънтайн, е трудно и мъчително да си скандар на Маджипур, същество с рунтава козина, движещо се тромаво в топлия въздух сред по-дребни и по-стройни същества.
Лятото вече бе свършило и в Източен Зимроел бе настъпил сухият сезон, когато от юг духаха топли ветрове, растителността заспиваше до пролетните дъждове и, както казваше Залзан Кавол, хората ставаха избухливи и в изблик на гняв често вършеха престъпления. Валънтайн намираше тази област по-малко интересна от джунглите в центъра на континента или от субтропичното изобилие на цветя в Далечния запад, но след няколкодневно внимателно наблюдение заключи, че тя притежава известна своя сурова хубост, сдържана и строга, съвсем различна от буйната пищност на запада. Все пак се зарадва и почувства облекчение, когато след няколкодневно пътуване по тази неизменна и като че безкрайна река Залзан Кавол обяви, че вече се виждат покрайнините на Пилиплок.
3
Пилиплок беше почти толкова стар и почти толкова голям, колкото съответстващото му пристанище на другия бряг на континента, Пидруид, но приликата не стигаше по-далеч. Защото Пидруид беше строен без план, безреден лабиринт от улици, авенюта и булеварди, които се извиваха едно около друго безразборно, докато Пилиплок бе създаден преди безброй хиляди години със строга, почти маниакална точност.
Той заемаше един голям нос по южния бряг на устието на Зимър. Реката тук беше с невъобразима ширина — шейсет-седемдесет мили на мястото, където се вливаше във Вътрешното море — и носеше товар от тиня и отломки, натрупали се по цялото и бързо седемдесетхилядимилно течение чак до далечния северозапад, обагряйки синьозелените води на океана с тъмен оттенък, който, казваха, се забелязвал на стотици мили навътре в морето. Северният нос при устието на реката представляваше варовикова скала, висока една миля и широка много мили, която в ясни дни се виждаше дори от Пилиплок като сияеща бяла стена, заслепяваща под утринното слънце. Там нямаше нищо, което да се използва по някакъв начин като пристанище, затова мястото беше незаселено, ала запазено като светилище. Там живееха почитатели на Господарката, толкова откъснати от света, че от стотици години никой не бе нарушавал уединението им. Ала в Пилиплок беше съвсем друго: единайсет милиона души населяваха един град, който от великолепното си естествено пристанище се разклоняваше радиално на прави спици. Редица извити ивици пресичаха оста на тези спици: вътрешните — търговски, после — индустриални и почивни райони, а във външните ивици — жилищните квартали, твърде рязко разграничени по ниво на богатство и в по-малка степен по раси. В Пилиплок беше съсредоточено многобройно скандарско население — на Валънтайн се струваше, че всеки трети в крайбрежния район е сънародник на Залзан Кавол — на човек му ставаше малко страшно да гледа толкова много космати четириръки великани да се разхождат важно наоколо. Тук живееха и мнозина от надменните и аристократични двуглави су-сухериси, които търгуваха с луксозни предмети, с изящни тъкани и бижута и с най-редките изделия на всяка провинция. Въздухът тук беше остър и сух и усещайки непрекъснатия горещ полъх на южния вятър по бузите си, Валънтайн започна да разбира смисъла на думите на Залзан Кавол за избухливостта, предизвикана от този вятър.
— Никога ли не спира да духа? — попита той.
— През първия ден на пролетта — отговори Залзан Кавол.
Валънтайн се надяваше тогава да бъде на друго място. Но веднага възникна един проблем. Със Залзан Кавол и Делиамбър той отиде на Шкуниборския кей, в източния край на Пилиплокското пристанище, да уреди превозването им до Острова. От месеци вече Валънтайн си представяше как ще бъде в този град и на този кей и всичко това бе придобило почти легендарно очарование в съзнанието му — място на необятни пейзажи и импозантна архитектура; но остана много разочарован сега, когато се намираше тук и видя, че главното място за качване на поклонническите кораби беше една паянтова, разнебитена постройка, от чиито стени се лющеше зелена боя, и на вятъра плющяха оръфани знамена.
Очакваше ги и по-лошо. Кеят изглеждаше пуст. След като се повъртя насам-натам, Залзан Кавол откри разписание за заминаващите кораби, закачено в един тъмен ъгъл на помещението за продажба на билети. Поклоннически кораби тръгваха за Острова на всяко първо число от месеца — с изключение на есента, когато заминаваха по-рядко поради преобладаващите неблагоприятни ветрове. Последният кораб за сезона бе отплавал преди една седмица — в звездоден. Следващият заминаваше след три месеца.
— Три месеца! — възкликна Валънтайн. — Какво ще правим три месеца в Пилиплок? Ще жонглираме по улиците? Ще просим? Ще крадем? Я прочети пак разписанието, Залзан Кавол!
— Ще бъде пак същото — увери го скандарът. Той направи гримаса. — Аз предпочитам Пилиплок пред всяко друго място, но не го обичам във ветровито време. Какъв лош късмет!
— Никакви кораби ли не плават през този сезон? — запита Валънтайн.
— Само драконови кораби — отговори Залзан Кавол.
— А какви са те?
— Рибарски кораби, които ловуват за морски дракони; а през това време на годината драконите се сбират на стада да се чифтосват и лесно се ловят. Сега отплават много драконови кораби. Но каква полза бихме могли да имаме от тях?
— Колко навътре в морето навлизат? — попита Валънтайн.
— Докъдето е нужно за улова им. Понякога чак до архипелага Родамаунт, ако драконите се струпват на изток.
— А това къде е?
Делиамбър се обади:
— То е дълга верига острови далеч във Вътрешното море, може би на половин път от тук до Острова на съня.
— Населени ли са?
— Доста гъсто.
— Добре. Тогава сигурно има връзка между островите. Какво ще кажете, ако наемем някой от тия драконови кораби да ни вземе като пътници и да ни закара чак до Архипелага, а там ще помолим някой местен капитан да ни превози до Острова?
— Възможно е — каза Делиамбър.
— Има ли наредба, която да изисква всички поклонници да пристигат с поклоннически кораби?
— Няма, доколкото съм осведомен — рече врунът.
— Драконовите кораби не ще пожелаят да си имат главоболия с пътници — възрази Залзан Кавол. — Те никога не се занимават с такава работа.
— А дали няколко рояла няма да възбудят интереса им към подобна работа?
Скандарът явно се съмняваше.
— Нямам представа. Работата им е достатъчно доходна. Може да не им е приятно да приемат пътници и дори да смятат, че ще си навлекат беда. А и едва ли ще се съгласят да ни превозят до Архипелага, ако се случи тази година той да е извън ловното им поле. Пък и дори да се доберем до Архипелага, не можем да бъдем уверени дали някой там ще се съгласи да ни закара по-нататък.
— Все пак — каза Валънтайн — всичко това би могло да се уреди много лесно. Ние имаме пари и аз предпочитам да ги дам, за да убедя морските капитани да ни вземат като пътници, отколкото да ги харча за квартира и храна в Пилиплок през следващите три месеца. Къде можем да намерим ловците на дракони?
Цял сектор от крайбрежния район — пристан след пристан — с дължина три-четири мили беше отделен за тях и в пристанището имаше десетки огромни дървени плавателни съдове, подготвени за новия летен сезон, който току-що започваше. Драконовите кораби имаха една и съща конструкция, злокобна и страховита според Валънтайн, защото бяха надменни грамади с широки тумбести корпуси, огромни чудновати тривърхи мачти, страшни зъбати фигури на носа и дълги заострени опашки на кърмата. Повечето бяха украсени отстрани с рисунки на очи в яркочервено и жълто или на редици хищни на вид бели зъби, а високо над палубите се издигаха куполи за харпунджиите, огромни рудани за навиване на мрежите и окървавени площадки, където се вършеше касапската работа. Валънтайн смяташе за непристойно да използва такъв кораб-убиец, за да се добере до мирния и свят Остров на съня. Но друг начин нямаше.
И дори този начин скоро започна да изглежда съмнителен. Те ходеха от кораб на кораб, от пристан на пристан, от сух док на сух док и капитаните изслушваха без интерес предложението им и бързо отказваха. Говореше главно Залзан Кавол, защото капитаните, предимно скандари, биха могли да се отнесат по-отзивчиво към свой сънародник. Но никакво убеждаване не можеше да ги склони.
— Ще отвличате вниманието на екипажа — каза първият капитан. — Непрекъснато ще се препъвате в това-онова, ще ви хване морската болест, ще предявявате специални изисквания към обслужването…
— Ние нямаме право да превозваме пътници — отговори вторият. — Правилниците са строги.
— Архипелагът се намира южно от водите, из които обикновено се движим — заяви третият.
— Отдавна съм се убедил — каза четвъртият, — че драконов кораб, тръгнал по море с чужди на занаята хора, става кораб, който никога няма да се върне в Пилиплок. Предпочитам тази година да не проверявам дали това суеверие е вярно.
— Поклонниците не ме засягат — заяви им петият. — Нека Господарката ви пренесе на Острова, ако желае. Вие няма да стигнете дотам с моя кораб.
Шестият също отказа, добавяйки, че едва ли някой капитан ще им помогне. И седмият каза същото. Осмият, когато чу, че някаква си група сухоземци обикаля доковете и търси кораб да ги превози, дори не пожела да разговаря с тях.
Деветият капитан, побеляла стара скандарка с оредели зъби и избледняла козина, беше по-любезна от другите, макар че и тя не искаше да ги вземе на кораба си. Но поне им предложи нещо в замяна.
— На Престимионския кей — заяви тя — ще намерите Горзвал, капитан на „Брангалин“. Горзвал е извършил няколко неуспешни рейса и се знае, че има нужда от пари: онази вечер в една кръчма го чух, че се опитвал да получи заем за ремонта на корпуса. Точно сега малко допълнителен приход от пътници ще му свърши добра работа.
— А къде е Престимионският кей? — попита Залзан Кавол.
— Най-накрая в тази посока, оттатък Декерет и Киникен, точно на запад от склада за корабни останки.
Един пристан до склада за корабни останки като че ли е най-подходящ за „Брангалин“, помисли Валънтайн тъжно един час по-късно, когато за пръв път зърна кораба на капитан Горзвал. Той изглеждаше почти готов да бъде разглобен за отпадъци. Беше по-малък и по-стар от другите кораби, които бе видял, и в някой момент от дългата си история корпусът му трябва да се е пробил, защото при ремонта бе станал несъразмерен, шпангоутите му не пасваха добре, а десният му борд изглеждаше причудливо наклонен. Нарисуваните по водолинията очи и зъби бяха загубили лъскавината си, носовото украшение беше сложено накриво, опашните шипове на кърмата — счупени на осемдесет фута от подставките им, може би от яростен удар на някой разгневен дракон, мачтите — загубили някои от реите си. На кораба работеха моряци с ленив и унил вид, и то не особено сръчно — запушваха цепнатините, навиваха въжета и кърпеха платна.
Самият капитан Горзвал имаше изморен и изхабен вид като кораба си. Той беше скандар, не толкова висок, колкото Лизамон Хълтин — всъщност джудже сред своята раса, — с превръзка на едното око и чукан там, където би трябвало да бъде външната му лява ръка. Козината му беше сплъстена и груба; раменете му — приведени, цялата му външност издаваше умора и поражение. Но той се оживи веднага, щом Залзан Кавол го запита може ли да вземе пътници до архипелага Родамаунт.
— Колко?
— Дванайсет. Четирима скандари, един хджорт, петима човеци и един… друг.
— Все поклонници ли, казваш?
— Все поклонници.
Горзвал направи небрежно знака на Господарката и рече:
— Знаете, че е незаконно да се превозват пътници с драконов кораб. Но аз дължа на Господарката отплата за предишни услуги, които съм получавал от нея. Готов съм да направя изключение. Парите в предплата, нали?
— Разбира се — заяви Залзан Кавол.
Валънтайн бързо въздъхна. Корабът беше жалък и разнебитен, а Горзвал — вероятно третокласен мореплавател, преследван от зла съдба, а може би жертва на обикновена некадърност, и все пак той беше съгласен да ги вземе, а никой друг дори не би помислил такова нещо.
Горзвал посочи цената и зачака, явно с изопнати нерви, да се пазарят с него. Той искаше по-малко от половината от онова, което безуспешно бяха предлагали на другите капитани. Залзан Кавол, който се пазареше несъмнено от навик и от чувство за собствено достойнство, се опита да отбие три рояла. Горзвал, явно разтревожен, предложи да намали с роял и половина; Залзан Кавол изглеждаше готов да го обръсне с още няколко крони, ала Валънтайн съжали нещастния капитан и побърза да се намеси:
— Съгласни сме. Кога отплаваме?
— След три дена — отговори Горзвал.
Всъщност се оказаха четири — Горзвал говореше смътно за някаква нужда от допълнително преекипиране, под което подразбираше, както откри Валънтайн, закърпване на няколко твърде сериозни пробойни. Той не беше в състояние да направи това преди постъпването на пътниците му. Лизамон Хълтин доложи, че според мълвата в пристанищните кръчми Горзвал се опитвал да ипотекира част от улова си, за да се сдобие с пари за дърводелците, ала не намерил кандидати. Каза също, че той имал съмнителна репутация: не можело да се разчита на здравия му разсъдък, имал лош късмет, екипажът му бил зле платен и мързелив. Веднъж изпуснал цяло стадо морски дракони и се върнал в Пилиплок с празни ръце; при друг рейс загубил ръката си — откъснало я едно жизнеспособно драконче, което не било чак толкова мъртво, колкото мислел; а през време на последния рейс „Брангалин“ бил блъснат в средата от едно раздразнено животно и едва не отишъл на дъното.
— По-добре — подхвърли Лизамон Хълтин — да се опитаме да преплуваме до Острова.
— Може пък да донесем на нашия капитан повече късмет, отколкото е имал досега — каза Валънтайн.
Слийт се засмя.
— Ако само с оптимизъм може да се стигне до трона, милорд, до зименден ще бъдете в замъка Връхни.
Валънтайн се разсмя заедно с него. Но след катастрофата в Пиурифейн той се надяваше, че не води тези хора към нова катастрофа с тоя противен кораб. В края на краищата те го следваха само на доверие, въз основа на това, което показваха сънищата, магиите и една загадъчна шега на метаморфите: ще бъде срам и огорчение за него, ако в бързината си да стигне до Острова им навлече нови беди. И все пак Валънтайн изпитваше голямо съчувствие към мърлявия Горзвал с дървената ръка. Той може и да беше моряк без късмет, но изглеждаше добър кормчия за един коронал, така преследван от съдбата, че бе успял да загуби трона, паметта и самоличността си за една-единствена нощ!
Само ден преди заминаването на „Брангалин“ Виноркис дръпна Валънтайн настрана и каза със смутен тон:
— Милорд, следят ни.
— Отде знаеш?
Хджортът се усмихна и поглади оранжевите си мустаци.
— Когато някой е вършил малко шпионска работа, лесно разпознава другите шпиони. Забелязах един побелял скандар, който от няколко дена се върти из пристанището и разпитва хората на Горзвал. Един от дърводелците на кораба ми каза, че се интересувал за пътниците, взети от Горзвал, и закъде ще отплаваме.
Валънтайн се навъси.
— Аз пък се надявах, че са загубили следите ни в джунглите!
— Сигурно са ни открили пак в Ни-моя, милорд.
— Тогава ще трябва пак да се загубим от очите им на Архипелага — рече Валънтайн. — И дотогава да се пазим от други шпиони по пътя ни. Благодаря ти, Виноркис.
— Няма защо да ми благодарите, милорд. Това е мое задължение.
На сутринта, когато корабът потегли, от юг задуха силен вятър. Виноркис следеше внимателно за любопитния скандар на пристана, докато се качваха на кораба, ала той не се виждаше никъде; свършил е работата си, предположи Валънтайн, и някой друг доносник по-нататък щеше да продължи наблюдението от името на узурпатора.
Плаваха на изток и на юг; тези драконови кораби бяха свикнали да лавират срещу постоянния неблагоприятен вятър през целия път до ловното поле. Това беше уморително, но не можеше да се избегне, защото морските дракони оставаха в обсега на ловците само през този сезон. „Брангалин“ имаше допълнителна мощност на двигателя, но не особено голяма, тъй като на Маджипур се чувстваше оскъдица на всякакви горива. С известна величава тромавост „Брангалин“ улови страничния вятър и излезе от пилиплокското пристанище в открито море.
Вътрешното море, по-малкото море на Маджипур, делеше Източен Зимроел от Западен Алханроел. То не беше чак толкова незначително — около пет хиляди мили от единия до другия бряг — и все пак представляваше обикновена локва в сравнение с Голямото море, което заемаше по-голямата част от другото полукълбо — океан извън възможностите на корабоплаването, неизброими хиляди мили водни простори. Вътрешното море беше по-близко до човешките мащаби и се прекъсваше по средата между континентите от Острова на съня — сам по себе си толкова голям, че на друг свят с по-малки размери би се смятал за континент — и от няколко крупни островни вериги.
Морските дракони прекарваха живота си в непрекъсната миграция между двата океана. Те обикаляха безспир планетата и доколкото беше известно, тази обиколка траеше с години и дори с десетилетия. Може би една дузина големи стада населяваше океана, движейки се постоянно от запад на изток. Всяко лято едно от тези стада завършваше пътуването си през Голямото море, минавайки южно от Нарабал и нагоре покрай южния бряг на Зимроел по посока на Пилиплок. Тогава ловът им беше забранен, защото по това време в стадото имаше много бременни самки. Малките се раждаха през есента, когато стадото достигнеше до бурните води между Пилиплок и Острова на съня, и годишният лов започваше. От Пилиплок излизаха много драконови кораби. Стадата оредяваха и откъм млади, и откъм стари и оцелелите се връщаха обратно в тропиците, като минаваха южно от Острова на съня, заобикаляха края на дългия алханроелски полуостров Стоиензар и под Алханроел се насочваха на изток, към Голямото море, където можеха да плуват необезпокоявани до времето, когато се върнеха пак при Пилиплок.
От всички животни на Маджипур морските дракони бяха най-големите. Новородени, те бяха малки, дълги не повече от пет-шест фута, ала през целия си живот непрекъснато растяха и продължителността на живота им беше голяма, при все че никой не знаеше точно колко голяма. Горзвал, който позволи на пътниците си да делят трапезата му и се оказа разговорлив човек сега, когато бе оставил тревогите си назад, обичаше да разправя легенди за някои огромни морски дракони. Един, уловен през царуването на лорд Малибор, бил дълъг сто и деветдесет фута, друг — по времето на Конфалюм — двеста и четиридесет, а през периода, когато Престимион бил понтифекс и лорд Декерет коронал, уловили тридесет фута по-дълъг. Ала шампионът, каза Горзвал, бил един, който се появил смело почти при входа на пилиплокското пристанище през царуването на Тимин и лорд Киникен и според достоверни източници имал дължина триста и петнайсет фута. Това чудовище, известно като дракона на лорд Киникен, се изплъзнало невредимо, понеже тогава цялата флота от драконови кораби се намирала далеч в морето. Твърди се, че то било забелязвано още няколко пъти от ловци през следващите векове, най-отскоро през годината, когато лорд Вориакс станал коронал, ала никой досега не го е докосвал с харпун и лошата му слава се носела сред ловците.
— Сега трябва да е около петстотин фута — каза Горзвал — и се моля някой друг морски капитан да има честта да го срещне, когато се върне в наши води.
Валънтайн бе виждал да се продават по пазарите навред из Зимроел малки морски дракони, убити чрез пречупване на гръбначния стълб, изкормени, осолени и изсушени, а веднъж бе опитал тяхното месо, което беше тъмно, жилаво и с остра миризма. По този начин се приготвяха дракони, по-малки от десет фута. Месото на по-големите, докъм петдесет фута, се нарязваше и продаваше в прясно състояние по източния бряг на Зимроел, ала поради трудностите на транспорта не успяваше да намери пазари далеч от морето. Драконите над тази дължина бяха твърде стари, за да могат да служат за храна, ала от месото им се извличаше масло, което се използваше за много цели, като се има предвид, че петролът и други изкопаеми въглеводороди, бяха редки на Маджипур. Костите на морските дракони от всякакви размери се използваха в строителството, защото бяха здрави почти колкото стомана и много по-леснодостъпни, а неизмътените драконови яйца, стотици фунтове от които се намираха в утробата на женските в зряла възраст, се ценяха много в медицината. Драконова кожа, драконови крила, това драконово, онова драконово — всичко имаше някакво приложение и нищо не се губеше.
— Ето например драконово мляко — каза Горзвал, предлагайки на гостите си манерка със светлосинкава течност. — В Ни-моя или Кхинтор биха платили десет крони за една такава манерка. Заповядайте, опитайте го.
Лизамон Хълтин отпи колебливо една глътка и я изплю на пода.
— Драконово мляко или драконова пикня? — запита тя.
Капитанът са усмихна хладно.
— В Дюлорн — рече той — това, което изплюхте, би ви струвало най-малко една крона и ще се чувствате щастливка, ако го намерите. — Побутна манерката към Слийт, който поклати отрицателно глава, а после към Валънтайн. След кратко колебание Валънтайн я допря до устните си.
— Горчиво — каза той — и с вкус на вкиснало, ала не е чак толкова ужасно. Каква е тайната на привлекателността му?
Скандарът се потупа по бедрата.
— Действа еротично! — изгърмя той. — Раздвижва „соковете“! Разпалва кръвта! Удължава живота! — Посочи весело Залзан Кавол, който без покана бе отпил солидна глътка от питието. — Виждате ли? Скандарът знае! Човек от Пилиплок няма нужда да бъде молен, за да пие!
— Драконово мляко ли? — обади се Карабела. — Та те млекопитаещи ли са?
— Да, млекопитаещи. Яйцата се измътват вътре в тях и малките се раждат живи, по десет-дванайсет наведнъж, затуй надлъж и нашир по корема има по цели редици бозки. Чудно ли ви се вижда това, мляко от дракони?
— Аз смятам драконите за влечуги — заяви Карабела, — а влечугите не дават мляко.
— По-добре смятайте драконите за дракони. Искате ли да опитате?
— Не, благодаря — отвърна тя. — „Соковете“ ми нямат нужда от раздвижване.
Храненето в капитанската каюта беше най-приятната част от пътуването, реши Валънтайн. Горзвал, добродушен и непринуден като всички скандари, имаше трапеза с най-различни вина, меса и риби, включително и много драконово месо. Ала самият кораб скърцаше, беше тесен, лошо конструиран и още по-лошо поддържан, а екипажът — една дузина скандари и сбирщина от хджорти и човеци — необщителен и често открито враждебен. Очевидно тези ловци на дракони бяха горди и затворени хора — дори екипажът на такъв неугледен кораб като „Брангалин“ — и не обичаха между тях да има чужди, когато изпълняваха тайнствата си. Само Горзвал се оказа, общо взето, гостоприемен; но явно им беше признателен, защото единствено благодарение на таксата, взета от тях, бе успял да направи кораба си годен за плаване.
Сега се намираха далеч от всякаква суша, в еднообразно обкръжение, където светлосивият океан се сливаше със светлосиньото небе и премахваше всякакво усещане за място и посока. Курсът беше юг-югоизток и колкото повече се отдалечаваха от Пилиплок, толкова по-топъл ставаше вятърът, вече необикновено горещ и сух.
— Ние наричаме вятъра нашето послание — каза Горзвал, — защото иде право от Сувраел. Малък подарък от Краля на сънищата, прекрасен като всичките му други дарове.
Морето беше пусто; нямаше острови, нямаше плаващи дънери, нямаше следа от нищо, дори от дракони. Тази година драконите бяха отишли надалеч по крайбрежието, както правеха понякога, и се топлеха в тропическите води близо до бреговете на Архипелага. От време на време някоя птица гихорна минаваше високо над тях, извършвайки есенната си миграция от островите към Зимърското блато, което съвсем не беше близо до Зимър, а на брега, на петстотин мили южно от Пилиплок; тези дългокраки твари сигурно представляваха съблазнителни мишени, но никой не се прицели в тях. Изглежда, това беше още един морски обичай.
Първите дракони се показаха на втората седмица след заминаването от Пилиплок. Горзвал предрече появяването им един ден предварително, тъй като бе сънувал, че са наблизо.
— Всеки капитан сънува дракони — обясни той. — Съзнанието ни е настроено спрямо тях: усещаме приближаването на душите им. Има един капитан, жена с няколко липсващи зъба, Гуидраг на име, която може да ги сънува една седмица отнапред, а понякога и по-рано. Насочва се право към тях и те винаги се оказват там. Аз не съм чак толкова способен, мога да ги усетя най-много един ден предварително. Ала никой не може да се мери с Гуидраг. Аз правя каквото мога. След още десет-дванайсет часа ще имаме дракони пред носа, гарантирам за това.
Валънтайн не вярваше твърде в гаранциите на скандарския капитан. Ала в средата на сутринта наблюдателят високо на мачтата извика напевно:
— Хей! Виждат се дракони!
Много от тях, четиридесет, петдесет, а може би и повече, се тълпяха точно пред носа на „Брангалин“. Те бяха тромави коремести животни, широки напречно колкото самия „Брангалин“, с дълги дебели шии, едри триъгълни глави, къси опашки, завършващи с плоски лъскави перки, и силно изпъкнали костни гребени по цялата дължина на високите им дъговидни гърбове. Крилата бяха най-чудноватата им особеност — всъщност плавници, защото немислимо беше тези огромни същества да могат да летят, но приличаха много повече на криле, отколкото на плавници, криле като на прилеп, тъмни и кожести, израснали от масивни плътни основи под шията на морския дракон и разперени до половината от дължината на телата им. Повечето дракони държаха крилата си сгънати като плащове, но някои ги бяха разпрострели изцяло, разпервайки ги като ветрила по осите, образувани от дълги, крехки на вид пръстовидни кости, и с тях покриваха водата около себе си на удивително широко пространство, разгъвайки ги като черни навеси.
Повечето от драконите бяха млади, от двайсет до петдесет фута дълги, но имаше и много новородени по около шест фута — те плуваха и пляскаха волно или пък захапваха бозките на майките си, които бяха, общо взето, със средни размери. Ала сред стадото се движеха и няколко чудовища, полупотопени във водата и сънливи, извисявайки гребените на гърба си високо над водата като хълмове в средата на някой плаващ остров. Те бяха невъобразимо обемисти. Трудно можеше да се определи точно големината им, защото, потопени във водата, обикновено задниците им не се виждаха, ала две-три изглеждаха по размери най-малко колкото кораба. Когато Горзвал минаваше край него по палубата, Валънтайн запита:
— Да не би тук да е драконът на лорд Киникен?
Скандарският капитан се подсмихна снизходително.
— Нее, Киникеновият е най-малко три пъти по-голям от тия. Три ли казах? Дори повече от три! Тези едва ли имат сто и петдесет фута. Виждал съм десетки по-големи. Скоро и ти ще видиш, приятелю.
Валънтайн се опита да си представи дракони, три пъти по-големи от най-големите тук. Но съзнанието му се разбунтува. Все едно да се опитва да си представи пълните размери на замъка Връхни: това беше просто невъзможно.
Корабът се приготви за лов. Това беше добре съгласувана операция. Спуснаха лодки, на носа на всяка от които имаше завързан изправен скандар, размахващ копие. Лодките се провираха спокойно между кърмещите дракони, като копиеносецът промушваше един тук, друг там, избирайки жертвите си край майките така, че никоя да не се разгневи от гибелта на всичките си малки. Завързваха тези млади дракони с опашките за лодките; а когато лодките се върнаха при кораба, спуснаха мрежи, за да измъкнат улова. Едва когато хванаха десетина млади дракона, ловците тръгнаха за по-едра плячка. Лодките се прибраха и харпунджията, грамаден скандар с открит тъмносин белег на гърдите там, където козината отдавна е била оскубана, се настани в купола. Без да бърза, той избра оръжието си и го сложи на тетивата на катапулта си, докато Горзвал маневрираше с кораба така, че да има добър прицел към набелязаната жертва. Харпунджията се прицели; драконът продължаваше да плува безгрижно напред; Валънтайн усети, че е затаил дъх и стиска напрегнато ръката на Карабела. Изведнъж лъскавата тъмна дръжка на харпуна отскочи от ръката на стрелеца.
Той се заби до дръжката в издутото рамо на един дракон, дълъг около деветдесет фута, и морето мигновено закипя.
Раненият дракон заудря по повърхността с опашката си и разпери крилете си, които запляскаха по водата с титанична ярост, сякаш животното искаше да хвръкне във въздуха и да се издигне нависоко, влачейки подире си клатушкащия се „Брангалин“. При този пръв неистов изблик на болка драконите-майки също разтвориха криле, за да съберат кърмачетата си под предпазен щит, и с мощни удари на опашката си започнаха да се отдалечават, а най-големите от стадото, истинските чудовища, просто потънаха и изчезнаха, спущайки се в дълбините без особени усилия. Така останаха десетина невръстни дракона, които разбираха, че става нещо тревожно, но не знаеха как да реагират; те плуваха в широки кръгове около ранения си другар, държейки крилете си полуразперени колебливо и пляскайки с тях леко по водата. В това време харпунджията, продължавайки да избира най-спокойно оръжията си, запрати второ и трето в жертвата си близо до първото.
— Лодките! — крещеше Горзвал. — Мрежите!
В този момент започна една странна процедура. Отново спуснаха лодките и ловците загребаха напред. Те се насочиха към кръга от възбудени дракони и хвърлиха във водата някакви гранати, които експлодираха с глух трясък, разпръсквайки дебел слой светложълта боя. Експлозиите и, както изглеждаше, боята хвърлиха останалите дракони в безумен ужас. Плющейки бясно с криле и опашки, те заплуваха бързо и изчезнаха от очите на моряците. Остана само жертвата, съвсем жива, но държана здраво. Тя също плуваше в северна посока, но влачеше подире си цялата грамада на „Брангалин“ и с всеки изминат миг видимо отслабваше от това усилие. Лодкарите с багрилните си гранати се мъчеха да накарат дракона да се приближи повече до кораба; в същото време моряците при мрежите спуснаха една огромна паяжина от тъкан, която чрез някакъв скрит механизъм се разтвори и разпростря над водата и пак се затвори, когато драконът се оплете в бримките й.
— Руданите! — изрева Горзвал и мрежата се вдигна от водата.
Драконът увисна във въздуха. Поради огромната му тежест големият кораб се наклони опасно. Високо горе харпунджията се привдигна в купола си, за да нанесе смъртния удар. Той сграбчи катапулта с четирите си ръце и стреля. Свирепо ръмжене се изтръгна от гърдите му, когато изстреля оръжието, и след миг в отговор агонизиращият дракон издаде глух звук. Харпунът проникна в черепа на дракона точно зад големите като чинии зелени очи. Мощните криле разцепиха въздуха в последна страшна конвулсия.
Останалото беше обикновена касапщина. Руданите вършеха своята работа, драконът беше вдигнат на касапския дръвник и разсичането на трупа започна. Валънтайн погледа малко, докато кървавото зрелище му омръзна: отделянето на маста, изваждането на ценните вътрешни органи, отрязването на крилата и всичко останало. Когато му дойде до гуша, слезе долу, а като се върна след няколко часа, скелетът на дракона се извисяваше над палубата като музеен експонат — голяма бяла дъга с оная чудата тръбна издутина, и ловците се трудеха да разглобят дори и него.
— Изглеждаш мрачен — каза му Карабела.
— Не ми харесва това изкуство — отвърна той.
На Валънтайн се струваше, че с улова от това едно-единствено стадо дракони Горзвал би могъл да напълни целия трюм на кораба си, колкото и голям да беше той. Но бе избрал няколко млади и само един възрастен, съвсем не най-големия, и нарочно бе прогонил другите. Залзан Кавол обясни, че имало норми, определени от Короналите преди векове, за да не се допуска прекомерен улов: стадата трябва да се разреждат, но не и да се изтребват; от кораб, който се върне твърде скоро от рейса си, се иска сметка и му се налагат строги санкции. Освен това необходимо е драконите да се вдигнат бързо на борда, преди да пристигнат хищници, и месото да се преработи бързо, екипаж, който лови прекалено алчно, не ще може да използва улова си ефикасно и изгодно.
Първият улов за сезона като че ли бе направил екипажа на Горзвал по-общителен. От време на време моряците поздравяваха пътниците с кимване на глава, дори сегиз-тогиз се усмихваха и вършеха работата си по-охотно и, кажи-речи, весело. Мрачната им мълчаливост се бе стопила; те се смееха, шегуваха се, пееха на палубата:
Валънтайн и Карабела чуха певците — беше екипът, който прибираше маста в бъчви — и отидоха на кърмата, за да чуват по-добре. Карабела бързо научи простата, ясна мелодия и започна да я подрънква тихичко с пръсти на джобната си арфа, добавяйки малки чудновати каденци между строфите.
— Гледай — каза Карабела. — Ето го Залзан Кавол.
Валънтайн погледна нататък. Да, там беше скандарът, слушаше от другата страна, близо до релинга, скръстил всичките си ръце, и бръчката на челото му ставаше все по-дълбока. Песента, изглежда, не му правеше удоволствие. Какво ли ставаше с него?
Валънтайн се разсмя и заръкопляска. Залзан Кавол тутакси му хвърли свиреп поглед и закрачи към тях, сякаш настръхнал от възмущение.
— Милорд! — извика той. — Как допускате такова непочтително…
— Не произнасяй толкова високо „милорд“ — тросна се Валънтайн. — Непочтително ли казваш? За какво става дума?
— Неуважение към една ужасна трагедия! Неуважение към един свален коронал! Неуважение към…
— Залзан Кавол! — каза Валънтайн иронично. — Нима толкова държиш на почтителността?
— Аз знам кое е право и кое криво, милорд. Да се подиграват със смъртта на лорд Малибор е…
— По-спокойно, приятелю — рече Валънтайн меко, като сложи ръка на една от исполинските ръце на скандара. — Лорд Малибор е отишъл на място, където е далеч от въпросите на уважението или неуважението. А на мен песента ми направи удоволствие. Щом аз не се обиждам, Залзан Кавол, защо да се обиждаш ти?
Но Залзан Кавол продължаваше да мърмори и да ругае.
— Позволете ми да кажа, милорд, вие още не сте разбрали напълно що е право. На ваше място аз бих отишъл веднага при ония моряци и бих им заповядал никога вече да не пеят такова нещо във ваше присъствие.
— В мое присъствие ли? — повтори Валънтайн с широка усмивка. — Присъствието ми не струва за тях дори колкото драконова плюнка! Та кой съм аз? Пътник, когото едва търпят. Ако им кажа такова нещо, след минута ще се озова зад борда, а след още една ще бъда храна на драконите. А? Размисли върху това, Залзан Кавол! И се успокой, приятелю. Това е само една глупава моряшка песничка.
— Все пак — промърмори скандарът и се отдалечи с тромава походка.
Карабела се изкиска.
— Той гледа толкова сериозно на тази работа.
Валънтайн затананика със затворена уста, после запя:
— Да, това е — рече той. — Любов моя, ще ми направиш ли една услуга? Когато ония хора свършат работата си, дръпни един от тях настрана — предпочитам червенобрадия, с дебелия басов глас — и го помоли да те научи на думите. А после ти ще ме научиш мен. И може да ги изпея на Залзан Кавол, за да го накарам да се усмихне, нали? Как беше? Я да видим…
Мина около една седмица, докато съзрат отново дракони, и за това време не само Карабела и Валънтайн научиха песничката, но и Лизамон Хълтин, на която й правеше удоволствие да я реве из палубите с хрипливия си баритон. Ала Залзан Кавол продължаваше да ръмжи и да сумти, колчем я чуеше.
Второто стадо дракони беше много по-голямо от първото и Горзвал позволи да бъдат уловени около две дузини малки, един със средни размери и един великан, дълъг не по-малко от сто и трийсет фута. Това отвори работа на всички моряци през следващите няколко дена. Палубата почервеня от драконова кръв, из целия кораб бяха натрупани кости и крила, тъй като екипажът се стараеше да придаде на всичко такива размери, че да се побере в трюмовете. На капитанската трапеза бяха поднесени деликатеси от най-тайнствените вътрешности на животното и Горзвал, още по-щедър отпреди, извади бъчвички с превъзходни вина, което никой не би очаквал от човек, намирал се на прага на банкрута.
— Пилиплокско златисто — обяви той, разливайки с широка ръка. — Пазех това вино за някакъв специален случай и безспорно сега случаят е такъв. Вие ни донесохте голям късмет.
— Вашите колеги капитани няма да се зарадват, ако чуят това — каза Валънтайн. — Сигурно щяхме да плаваме с тях, ако знаеха какви магьосници сме ние.
— Те губят, ние печелим. За вашето поклонничество, приятели! — провикна се скандарският капитан.
Сега се движеха през все по-спокойни води. Горещият вятър от Сувраел утихна тук, на границата на тропиците, и по-мек, по-влажен бриз задуха към тях от югозапад, от далечния алханроелски полуостров Стоиензар. Водата беше с тъмнозелен оттенък, имаше много морски птици, водораслите растяха на някои места толкова нагъсто, че понякога пречеха на мореплаването, и под самата повърхност се виждаха стрелкащи се яркоцветни риби — плячка на драконите, които бяха месоядни и плуваха с отворени уста през рояци по-дребни морски твари. Архипелагът Родамаунт сега не беше далеч, затова Горзвал възнамеряваше да завърши ловитбата си тук: на „Брангалин“ имаше място за още няколко големи дракона, за други два със средни размери и може би за четиридесетима малки, а после щеше да свали пътниците си и да тръгне за Пилиплок, за да продаде улова си.
— Виждат се дракони! — прозвуча викът на наблюдателя.
Това беше най-голямото стадо досега, стотици дракони, чиито заострени гърбици стърчаха над водата отвред. Два дена „Брангалин“ се движи сред тях, избивайки колкото си щеше. На хоризонта се виждаха и други кораби, но те бяха много далеч, защото строги наредби забраняваха навлизането в чуждо ловно поле.
Горзвал сякаш сияеше от успеха на своя рейс. Самият той често се включваше в екипажите на лодките, което, както подразбра Валънтайн, беше необичайно, и веднъж дори се качи на купола да поработи с харпун. Сега поради тежестта на драконовото месо корабът потъваше до водолинията.
На третия ден драконите все още бяха наблизо около тях, клането никак не ги плашеше и не искаха да се разпръсват.
— Още един голям — заричаше се Горзвал — и после тръгваме за островите.
Той избра за последна мишена един, дълъг осемдесет фута.
Валънтайн беше отегчен, дори повече от отегчен от избиването и когато харпунджията запрати третото си копие в жертвата, се извърна и закрачи към другия край на палубата. Там намери Слийт и двамата застанаха до парапета, загледани на изток.
— Мислиш ли, че можем да видим Архипелага оттук? — попита Валънтайн. — Жадувам да стъпя пак на твърда земя и ноздрите ми да престанат да се пълнят с миризма на драконова кръв.
— Погледът ми е остър, милорд, ала от тук до островите има още два дена път и мисля, че дори моето зрение не е безгранично. Но… — Слийт остана с отворена уста. — Милорд…
— Какво има?
— Някакъв остров плава към нас, милорд!
Валънтайн се взря, но отначало не можа да види нищо: беше сутрин и ярко огнено сияние се разливаше по морската повърхност. Но Слийт улови ръката на Валънтайн, посочи с нея и чак тогава Валънтайн видя. Ръбест драконов гръб пореше водата, гръб, който се движеше все напред и напред, а под него смътно се забелязваше огромно, невероятно туловище.
— Драконът на лорд Киникен! — произнесе Валънтайн със задавен глас. — И иде право към нас!
4
Може да беше Киникеновият или по-вероятно някой друг, не толкова голям, но доста голям, по-голям от „Брангалин“, и се носеше към тях неотклонно и непоколебимо — или ангел-отмъстител, или безразсъдна сила — не можеше да се разбере какво, ала величината му беше неоспорима.
— Къде е Горзвал? — измънка Слийт. — Оръжия… оръдия…
Валънтайн се засмя.
— Все едно да спреш каменопад с харпун, Слийт. Ти добър плувец ли си?
Повечето от ловците бяха заети с улова. Но сега някои гледаха настрана и по палубата цареше бясно оживление. Харпунджията се бе завъртял и се очертаваше на небето с оръжие във всяка ръка. Други се бяха качили на съседните куполи. Търсейки Карабела, Делиамбър и останалите, Валънтайн съзря Горзвал, който тичаше безумно към кормилото; лицето на скандара беше бледо, а очите му — облещени, а самият той сякаш бе изправен пред палачи.
— Спуснете лодките! — изкрещя някой.
Завъртяха се рудани. Силуети затичаха диво наоколо. Един — хджорт с почернели от страх бузи — размаха юмрук на Валънтайн и го улови грубо за ръката, мърморейки:
— Вие ни навлякохте тази беда! Не трябваше да пущаме никого от вас на кораба!
Лизамон Хълтин изскочи отнякъде и запокити хджорта настрана като шепа плява. После обгърна с мощните си ръце Валънтайн, сякаш да го предпази от някаква предстояща беда.
— Знаеш ли, че хджортът беше прав — рече Валънтайн спокойно. — Ние наистина носим зла прокоба. Най-напред Залзан Кавол загубва фургона си, а сега бедният Горзвал загубва…
Със страхотна сила нападащият дракон се блъсна в борда на „Брангалин“.
Корабът се наклони, сякаш тласнат от исполинска ръка, после се люшна зашеметяващо на обратната страна. Страшен трус раздруса шпангоутите му. Втори удар — дали крилата биеха корпуса или опашката плющеше? — а после трети и „Брангалин“ заподскача като коркова запушалка. „Пробити сме!“ — извика отчаян глас. По палубата се търкаляха безредно разни неща, един огромен котел за топене на мас се откъсна от веригата си и се търколи върху трима злочести моряци, един сандък с касапски топори се отскубна и се преметна през борда. Докато корабът продължаваше да се клатушка и да залита насам-натам, Валънтайн съзря големия дракон от другата страна, където още висеше неотдавнашният улов, нарушавайки равновесието; чудовището направи завой и се приготви за нова атака. Вече не можеше да има съмнение в целенасочеността на нападението му.
Драконът удари с рамо; „Брангалин“ се заклати неудържимо; Валънтайн изпъшка — хватката на Лизамон Хълтин бе станала почти като смазваща прегръдка. Той нямаше представа къде се намират другите и дали ще оцелеят. Корабът беше явно обречен. Вече се наклоняваше опасно, докато водата нахлуваше в трюма му. Опашката на дракона се вдигна почти наравно с палубата и удари отново. Всичко се разпадна в хаос. Валънтайн усещаше, че лети; издигна се грациозно, спусна се надолу, залюля се и се устреми изящно и ловко към водата.
Падна в нещо като водовъртеж и бе повлечен надолу в страшния кипящ въртоп.
Когато потъваше, Валънтайн неволно чу баладата за лорд Малибор да звучи в главата му. Действително преди десетина години този коронал се пристрастил към лова на дракони, заминал, както казваха, с най-добрия драконов кораб в Пилиплок и корабът изчезнал с целия си екипаж. Никой не знаеше какво се е случило, но — така поне проличаваше от разпокъсаните спомени на Валънтайн — правителството бе съобщило за внезапна буря. По-вероятно е, мислеше той, да е бил този звяр убиец, този отмъстител за драконовото племе.
А сега втори коронал, по-следващият приемник на Малибор, щеше да бъде сполетян от същата съдба. Валънтайн беше странно безразличен към това. Той мислеше, че ще загине в бързеите на Стейче, а бе оцелял тогава; тук, където сто мили море го деляха от каквото и да е безопасно място и наблизо пляскаше едно развилняло се чудовище, той беше още по-сигурно обречен, но нямаше полза да се окайва. Божественият явно го бе лишил от благоволението си. Мъчно му беше единствено за това, че други, които обичаше, щяха да умрат с него, и то само защото му бяха верни, защото бяха дали обет да го придружават в пътуването му до Острова, защото се бяха обвързали с един злополучен коронал и един злополучен капитан на драконов кораб и сега трябваше да делят злата им участ.
Всмукан дълбоко в сърцето на океана, той престана да размишлява върху превратностите на съдбата. Бореше се за въздух, кашляше, задавяше се, плюеше вода и пак гълташе. Главата му бучеше страшно. Карабела, помисли си той и потъна в мрак.
Откакто се бе пробудил от разпокъсаното си минало и се бе озовал близо до Пидруид, Валънтайн никога не беше се замислял особено върху философията на смъртта. Животът му предлагаше достатъчно изпитания. Спомняше си смътно на какво го бяха учили в детинство — че всички души се връщат при Божествения източник в последния си час, когато загубват жизнената си енергия и минават през Моста на сбогуванията, моста, главен пазител на който е понтифексът. Но дали имаше истина в това, дали съществуваше отвъден свят и ако съществуваше, какъв беше той, Валънтайн никога не бе се замислял. Сега обаче се свести на толкова необикновено място, че то надминаваше фантазиите дори на мислителите с най-богато въображение.
Това ли беше задгробният живот? То представляваше огромна зала, голямо тихо помещение с дебели влажни розови стени и покрив, висок и куполообразен на места, крепен от масивни колони, а на други места се снишаваше така, че почти допираше до пода. В този покрив имаше вградени огромни блестящи полукълба, които излъчваха бледа синкава светлина, сякаш фосфоресцираха. Въздухът тук беше смрадлив и наситен с пари и издаваше остра, горчива миризма, неприятна и задушна. Валънтайн лежеше на едната си страна върху мокра хлъзгава повърхност, грапава на пипане, силно набраздена, която трептеше от постоянни дълбоки пулсации и вибрации. Той допря дланта си до нея и усети дълбоко отвътре нещо като конвулсия. Веществото на пода не приличаше на нищо, известно му досега, и тези слаби, но доловими движения отвътре го караха да се пита: вероятно това, в което е влязъл, не е светът след смъртта, а просто някаква фантастична халюцинация?
Валънтайн се изправи неустойчиво на крака. Дрехите му бяха мокри, бе загубил някъде единия си ботуш, устните му пареха от соления вкус, дробовете му, изглежда, бяха пълни с вода и се чувстваше разнебитен и зашеметен; освен това му беше трудно да се задържа прав на тази непрестанно трепереща повърхност. Като се озърна, при мъждивата бледа светлина видя нещо като растителност — гъвкави, подобни на камшици стъбла, дебели, месести и безлистни, израсли от земята. Те също се гърчеха от вътрешен живот. Провирайки се между две високи колони и през едно пространство, където таванът и подът почти се съединяваха, съгледа нещо като езерце с някаква зеленикава течност. Отвъд него не можеше да вижда нищо в полумрака.
Тръгна към езерцето и забеляза там нещо много странно: стотици яркоцветни риби, каквито бе видял да се стрелкат из водата, преди да започне дневният лов. Сега те не плуваха. Бяха мъртви и се разлагаха, месото се свличаше от костите и под тях, във вира, имаше килим от подобни кости, дебел няколко фута.
Внезапно чу зад себе си звук като вой на вятър. Валънтайн се обърна. Стените на залата се движеха, отдръпваха се, увисналите места на тавана се свиваха, за да отворят широко открито пространство; и към него рукна порой вода, който стигна чак до хълбоците му. Той едва свари да се добере до една от подпорите на тавана и да я обгърне здраво с ръце; в този момент нахлуващата вода затече отвсякъде със страшна сила. Той се държеше. Струваше му се като че половината Вътрешно море шурти край него, и за миг си помисли, че ще се изпусне, но после течението отслабна и водата се отцеди през цепнатини, които се разтвориха внезапно в пода — и остави на сухо десетки риби. Подът се огъваше; месестите камшици пометоха мятащите се отчаяно риби по пода към зеленикавия вир; и щом се озоваха там, скоро престанаха да се движат.
Изведнъж Валънтайн разбра.
„Аз не съм мъртъв — той знаеше това — и тук не е задгробният живот. Аз съм в търбуха на дракона.“
Разсмя се.
Валънтайн отметна глава назад и от гърлото му рукна гороломен кикот. Как другояче можеше да реагира? Да плаче? Да ругае? Огромното животно го бе глътнало целия на един дъх, всмукало бе коронала на Маджипур така небрежно, както би лапнало дребна рибка. Но той беше твърде голям, за да бъде вкаран в онова храносмилателно езеро там долу, затуй се намираше тук, разположен на пода на драконовия стомах, в този катедралоподобен храносмилателен канал. А сега? Какво да прави? Да устройва приеми за рибите ли? Да им раздава правосъдие, когато влизат при него? Да се настани тук и да прекара до края на живота си, хранейки се със сурова риба, открадната от улова на чудовището?
Голяма комедия, мислеше си Валънтайн.
Но и мрачна трагедия за Слийт, Карабела, младия Шанамир и всички други, намерили смъртта си при крушението на „Брангалин“, жертви на собствената си отстъпчивост и на неговия ужасно лош късмет. За тях той изпитваше само мъка. Веселият глас на Карабела е млъкнал завинаги, чудотворните ръце и очи на Слийт са загубени завинаги, грубоватите скандари вече няма да изпълват въздуха с мятащо се множество от ножове, сърпове и факли, а Шанамир е загинал, преди да е започнал да живее истински…
Валънтайн не можеше да понася мисълта за тях.
Що се отнася до самия него обаче, това абсурдно положение му се струваше страшно забавно. За да пропъди от съзнанието си мъката, болката и отчаянието, Валънтайн пак се разсмя и разпери широко ръце чак до далечните стени на необикновеното помещение.
— Та това е замъкът на лорд Валънтайн! — провикна се той. — Тронната зала! Каня всички ви да вечеряте с мен в голямата банкетна зала!
От мрачната далечина гръмовит глас се обади:
— От името на стомаха си приемам тази покана!
Валънтайн се смая неимоверно.
— Лизамон, ти ли си?
— Не, тук е понтифексът Тиеверас и неговият кривоглед чичо! Валънтайн, ти ли си?
— Да! Къде си?
— В търбуха на този смрадлив дракон! А ти?
— Недалеч от теб! Но не мога да те видя!
— Пей — подвикна тя. — Стой, където си, и пей, без да спираш! Ще се опитам да стигна до теб!
Валънтайн подзе с колкото можеше по-висок глас:
Бученето се чу отново; гърлото на голямото животно пак се разтвори, за да пропусне водопад от морска вода и цяло пълчище риби; и Валънтайн пак се вкопчи в една колона, когато течението го връхлетя.
— Ох… да бъдат благословени нозете на Божествения — извика Лизамон. — Дръж се, Валънтайн, дръж се!
Той се държа, докато напорът премина, и се отпусна до колоната, мокър, задъхан. Някъде в далечината великанката го зовеше, той също й подвикна. Гласът й се приближаваше. Тя го подканяше да продължава да пее и той запя:
От време на време чуваше как тя сама изревава по някой откъс от баладата с добродушно неприлични добавки, докато се приближаваше през лабиринта на драконовите вътрешности, а после Валънтайн погледна навътре и при слабата лъчиста светлина съзря огромното й тяло, надвиснало над него. Усмихна й се. Тя също се усмихна и се засмя, той се засмя с нея и двамата се вкопчиха един о друг в мокра, хлъзгава прегръдка.
Но виждайки я оцеляла, тя отново му напомни за ония, които сигурно не бяха оцелели, и пак го обзе мъка и срам. Извърна се, прехапал устна.
— Какво има, милорд? — попита тя озадачено.
— Само ние двамата оставаме, Лизамон.
— Да, и хвала за това!
— Но другите… сега те щяха да бъдат живи, ако не бяха сглупили да тръгнат на лов с мен на другия край на света…
Тя го улови за ръката.
— Милорд, ще ги съживите ли с вайкане, ако са мъртви?
— Зная, че не мога. Но…
— Нали сме живи и здрави. Ако сме загубили приятелите си, милорд, това наистина е причина за скръб, но не и за угризение. Те ви следваха по своя свободна воля, нали, милорд? И ако часът им е ударил, е, то е, защото часът им е ударил, как може да се избегне това? Отърсете се от тази скръб, милорд, и се радвайте, че сме живи.
Той повдигна рамене.
— Живи сме, да. И вярно, че скръбта не може да съживи никого. Но доколко живи сме ние? Докога ще можем да оцелеем тук, Лизамон?
— Достатъчно време, за да се измъкнем. — Тя изтегли вибрационния си меч от ножницата.
Учуден, той запита:
— Мислиш ли, че можеш да пробиеш път за навън?
— Защо не? Аз съм пробивала и през по-трудни места.
— Още с първото докосване на това нещо до плътта на дракона той ще се гмурне към морското дъно. Тук сме в по-голяма безопасност, отколкото ако се опитаме да изплуваме от пет мили дълбочина.
— Казват, че сте оптимист и в най-безнадеждните моменти — изтъкна жената воин. — Къде е този оптимизъм сега? Драконът живее на повърхността. Той може да попляска малко, ала няма да се гмурне. И какво, ако потънем на пет мили? Това ще бъде поне бърза смърт. Можете ли да дишате вечно тази противна мръсотия? Можете ли да кръстосвате дълго из вътрешностите на една гигантска риба?
Лизамон Хълтин докосна внимателно върха на вибрационния меч до страничната стена. Дебелата влажна плът потрепна, но не се отдръпна.
— Виждате ли? Тук няма нерви — рече тя, като заби оръжието малко по-надълбоко и го завъртя, за да издълбае дупка. Преминаха тръпки и гърчове. Лизамон продължаваше да дълбае. — Мислите ли, че и някой друг е глътнат заедно с нас? — попита тя.
— Аз чух само твоя глас.
— И аз само вашия. Пфу, какво чудовище! Когато се преметнахме през борда, аз се опитах да ви задържа, но щом драконът ни удари за последен път, ви изпуснах. Във всеки случай попаднахме на едно и също място.
Тя вече бе пробила в стената на драконовия стомах, дупка, един фут дълбока и два фута широка. Драконът едва ли усещаше тази операция. Ние сме като червейчета, които го изгризват отвътре, помисли си Валънтайн. А Лизамон Хълтин каза:
— Докато режа, вижте дали ще намерите някой друг. Но не се отдалечавайте много, чувате ли?
— Ще внимавам.
Той избра път покрай стомашната стена, като опипваше в полумрака, два пъти се спря, за да се задържи срещу рукналата вода, и непрекъснато викаше с надежда някой да откликне. Но не чу никакъв отклик. Сега дупката беше огромна; той виждаше Лизамон дълбоко навътре в плътта на дракона, където тя продължаваше да сече. Отвред бяха натрупани късове отрязано месо и цялото й тяло беше изцапано с гъста възморава кръв. Сечейки, тя пееше весело:
— Колко е според теб разстоянието до отвън? — запита той.
— Около половин миля.
— Нима?
Тя се засмя.
— Предполагам, десет-петнайсет стъпки. Хайде, разчиствайте отвора зад мен. Това месо се трупа толкова бързо, че не сварвам да го изхвърлям.
Чувствайки се като касапин — не особено приятно усещане, — Валънтайн хващаше късовете отрязано месо, измъкваше ги от кухината и ги захвърляше колкото можеше по-надалеч. Той потръпна от ужас, като видя как месестите камшици на стомашния под грабеха месото и го метяха весело към храносмилателното езерце. Изглежда, всякаква белтъчина беше добре дошла тук.
Все по-дълбоко и по-дълбоко навлизаха в коремната стена на дракона. Валънтайн се опита да изчисли вероятната й ширина, допускайки, че дължината на животното е не по-малко от триста фута; но аритметиката му се обърка. Те работеха в тясно пространство и в замърсена, гореща атмосфера. Кръвта, суровото месо, потта, теснотата на отверстието — човек трудно можеше да си представи по-противно място. Валънтайн погледна назад.
— Дупката зад нас се затваря!
— Всяко безсмъртно животно би трябвало да има начин да се лекува — промърмори великанката. Тя мушкаше, дълбаеше, сечеше. Валънтайн гледаше с тревога как израстваше ново месо като по магия, как раната заздравяваше с феноменална бързина. Ами ако останеха затворени в това отверстие? Ако съединяващата се плът ги задушеше? Лизамон Хълтин се преструваше на спокойна, ала Валънтайн виждаше, че тя работи още по-усилено, още по-бързо, като сумтеше и пъшкаше, разкрачила широко исполинските си нозе и напрегнала раменете си. Цепнатината бе зараснала зад тях, ново розово месо покриваше дупката и тя вече се затваряше от всички страни. Лизамон Хълтин сечеше и режеше с бясна сила, а Валънтайн продължаваше по-скромната си задача да разчиства късовете, но великанката вече явно се уморяваше, гигантската й сила видимо отслабваше, а дупката, изглежда, се затваряше почти със същата бързина, с която Лизамон сечеше.
— Не знам дали… ще мога… да продължавам така… — мърмореше тя.
— Тогава подай ми меча!
Тя се засмя.
— Внимавайте! Няма да успеете! — И с дива ярост продължи борбата, проклинайки гръмогласно драконовото месо, което никнеше около нея. Сега вече не можеха да кажат къде се намират; дълбаеха през място без ориентировъчни знаци. Пъхтенето на Лизамон ставаше все по-рязко и по-кратко.
— Май ще трябва да опитаме да се върнем в областта на стомаха — предложи Валънтайн. — Преди да бъдем заклещени така…
— Не! — изрева тя. — Мисля, че успяваме! Тук не е толкова месесто… по-твърдо е, по-скоро като мускул… навярно е пластът точно под кожата…
Внезапно ги обля морска вода.
— Свободни сме! — извика Лизамон Хълтин. Тя се обърна, сграбчи Валънтайн като кукла и го мушна напред с главата в отвора в хълбока на чудовището. Ръцете й бяха сключени в свирепа хватка около бедрата му. Един мощен тласък и той едва има време да напълни дробовете си с въздух, когато бе изхвърлен през хлъзгавите стени в хладните зелени прегръдки на океана. Лизамон Хълтин изскочи веднага след него, продължавайки да го държи здраво ту за глезена, ту за китката, и двамата се понесоха все по-нагоре и по-нагоре, издигайки се като коркови запушалки.
Стори им се, че летят с часове към повърхността. Валънтайн усещаше болка в челото. Още малко и ребрата му щяха да се пръснат. Гърдите му горяха. „Издигаме се от самото морско дъно — мислеше той безрадостно — и ще се удавим, преди да стигнем до въздух, или кръвта ни ще възври, както става с гмуркачи, които слизат прекалено надълбоко, за да търсят «очни камъни» край Тил-омон, или пък налягането ще ни смаже, или…“
Изскочи на чист, свеж въздух, изхвръкна почти с цялата дължина на тялото си от водата и с плясък падна по гръб. Заплува вяло, като сламка върху водата, отмалял, разтреперан, мъчейки се да си поеме дъх. Лизамон Хълтин плуваше до него. Топло красиво слънце сияеше чудно над самите им глави.
Той беше жив, здрав и читав, освободен от дракона.
И подскачаше някъде върху гръдта на Вътрешното море, на сто мили от всякаква земя.
5
Когато първите минути на изтощение минаха, той вдигна глава и се озърна. Драконът още се виждаше, гърбицата и гребенът му бяха над повърхността само на няколкостотин ярда от него. Но изглеждаше спокоен и явно плуваше бавно в противоположната посока.
От „Брангалин“ нямаше никаква следа — само дървени отломки, пръснати нашироко из океана. Други оцелели корабокрушенци също не се виждаха.
Доплуваха до най-близката отломка, доста голям къс от корпуса, и се метнаха на нея. Дълго време никой от тях не проговори. Най-после Валънтайн рече:
— А сега ще доплуваме ли до Архипелага? Или просто ще поемем право към Острова на съня?
— Плуването е трудна работа, милорд. Бихме могли да яхнем гърба на дракона.
— Но как ще го управляваме?
— Като го подръпваме за крилете — предложи тя.
— Съмнявам се.
Пак замълчаха.
— Поне в корема на дракона имахме пресен улов на риба, подаван на всеки няколко минути — каза Валънтайн.
— А и странноприемницата беше просторна — вметна Лизамон Хълтин. — Ала лошо проветрявана. Предпочитам да съм тук.
— Но колко време ще можем да се влачим така?
Тя го изгледа накриво.
— Съмнявате ли се, че ще се спасим, милорд?
— Да, струва ми се твърде съмнително.
— В сън, пратен от Господарката — каза великанката, — ми бе предречено, че смъртта ще ме сполети на сухо място, когато съм престаряла. Аз съм още млада и това място е най-малко сухото из целия Маджипур, като се изключи може би средата на Голямото море. Следователно няма от какво да се страхувам. Аз не ще загина тук, нито вие.
— Утешително разкритие — рече Валънтайн. — Но какво ще предприемем?
— Можете ли да отправяте послания, милорд?
— Аз съм бил коронал, а не Крал на сънищата.
— Но всяка душа може да стигне до всяка друга с честно намерение! Мислите ли, че само Кралят и Господарката имат такива способности? Зная, че малкият магьосник Делиамбър говореше на душите нощем, Горзвал пък казваше, че насън разговарял с дракони, а вие…
— Аз съм едва самият себе си, Лизамон. Това, което е останало от съзнанието ми, не би пращало послания.
— Опитайте се. Пресегнете се над водите. Към Господарката, вашата майка, милорд, или към нейните хора на Острова, или към населението на Архипелага. Вие имате тази способност. Аз съм само глупава размахвачка на мечове, а вие, милорд, притежавате ум, който се е смятал достоен за Замъка, а сега, когато сме в беда… — Великанката изглеждаше преобразена от вълнение. — Направете го, лорд Валънтайн! Повикайте за помощ и помощта ще дойде!
Валънтайн беше скептично настроен. Той познаваше слабо системата за сънна връзка, която, изглежда, свързваше цялата тази планета; вероятно съзнанието често повикваше друго съзнание и, разбира се, съществуваха властниците на Острова и на Сувраел, които по общо убеждение отправяха преки послания чрез някакво средство за механично усилване. Но как би могъл да се надява да повика помощ от такова разстояние, когато се носеше тук на парче дърво сред океана, с тяло и облекло, изцапани от месото и кръвта на гигантското животно, което доскоро го бе погълнало, с душа, така изнурена от непрекъснати нещастия, че дори легендарната му непомрачима вяра в щастието и чудесата беше сломена?
Той затвори очи. Мъчеше се да съсредоточи умствената си енергия в една-единствена точка дълбоко в черепа си. Представи си там ярка искрица светлина, скрито сияние, което да може да хване и да насочи. Но напразно. Установи, че се пита какво ли зъбато създание скоро ще захапе провисналите му нозе. Отвлече вниманието си с опасения, че каквито и послания да отправеше, те нямаше да стигнат по-далеч от мъглявия мозък на намиращия се наблизо дракон, който бе погубил „Брангалин“ и почти всички хора на него и сега можеше да пожелае да се върне обратно и да довърши работата си. И все пак се опита. Въпреки всичките си съмнения той бе задължен на Лизамон Хълтин и трябваше да направи опит. Застана неподвижен, едва дишайки, и напрягаше всички сили да стори каквото трябва, за да предаде такова послание.
Опита се на няколко пъти следобед и привечер. Мракът настъпи бързо и водата стана странно луминесцентна, блещукайки с призрачна зеленикава светлина. Не смееха да спят в едно и също време, от страх да не се изхлузят от дъската и да се загубят; затова решиха да се редуват и когато дойде редът на Валънтайн, той се мъчеше всячески да стои буден и неведнъж му се стори, че губи съзнание. Разни твари плуваха близо до тях в нощта, оставяйки студени огнени следи по блестящите вълнички.
От време на време Валънтайн се опитваше пак да изпраща послания. Но не виждаше никаква полза от това.
„Загубени сме“ — мислеше той.
Призори заспа и му се явиха смущаващи съновидения — змиорки, които танцуваха по водата. Докато спеше, смътно се мъчеше да достигне със съзнанието си далечни съзнания, но после потъна в дълбок сън и това стана невъзможно.
Събуди се от докосването на ръката на Лизамон Хълтин по рамото му.
— Милорд!
Отвори очи и я загледа озадачено.
— Милорд, можете вече да престанете да пращате послания. Ние сме спасени!
— Какво?!
— Лодка, милорд! Виждате ли? От изток!
Той привдигна уморено глава и проследи ръката й. Една лодка, да, малка лодка, идеше към тях. На слънцето проблясваха гребла. Халюцинация, помисли си той. Илюзия. Мираж.
Но лодката растеше на хоризонта, а после се озова до Валънтайн и ръце се протегнаха опипом към него, вдигнаха го и той се просна изнемощял до някого, а друг поднесе манерка до устните му, студена напитка, вино, вода, не можеше да каже точно какво беше; смъкнаха прогизналите му омърсени дрехи и го загърнаха в нещо чисто и сухо. Непознати, двама мъже и една жена, с буйни светлокестеняви коси и някакво странно облекло. Чуваше Лизамон Хълтин да разговаря с тях, но думите бяха смътни и неясни и той не се и опитваше да схване смисъла им. Нима бе повикал тези спасители с мозъчните си вълни? Ангели ли бяха те? Или духове? Валънтайн се излегна почти безгрижно, съвсем изнемощял. Мислеше си като през мъгла да дръпне Лизамон Хълтин настрана и да й каже да не споменава нищо за истинската му самоличност, но нямаше сили дори за това; надяваше се, че поне тя ще има достатъчно благоразумие да не трупа глупост върху глупост, като каже нещо такова: „Той е предрешен коронал на Маджипур, да, и драконът глътна двама ни, ала успяхме да се измъкнем със сеч и…“ Да. Сигурно това ще се стори на тези хора като необорима истина. Валънтайн се усмихна вяло и се унесе в сън без съновидения.
Когато се събуди, беше в приветлива слънчева стая, която гледаше към широк златист плаж, и Карабела го наблюдаваше с изражение на сериозна тревога.
— Милорд! — произнесе тя тихо. — Чуваш ли ме?
— Не сънувам ли?
— Това е остров Мардиджайл от Архипелага — отговори му тя. — Вчера са те прибрали, вълните те носели заедно с великанката. Тези островитяни са рибари, които търсели из морето оцелели от потъналия кораб.
— Кой друг е жив? — попита Валънтайн бързо.
— Делиамбър и Залзан Кавол са тук с мен. Мардиджайлците казват, че лодки от един съседен остров прибрали Кхун, Шанамир, Виноркис и няколко скандари, не знам дали са нашите. Неколцина от ловците на дракони се спасили с лодките си и също се добрали до островите.
— А Слийт? Какво е станало със Слийт?
За един светкавичен миг Карабела гледаше уплашено.
— Нямаме вест от Слийт — каза тя. — Но спасителната работа продължава. Може да се намира здрав и читав на някой от тези острови. Те са тук с десетки. Божественият ни закриляше досега — няма да ни изостави и в този момент. — Тя повдигна безгрижно рамене. — Лизамон Хълтин разказа чудна история: как големият дракон глътнал двама ви и как сте си пробили път навън с вибрационния меч. Островитяните са очаровани. Смятат, че това е най-хубавата приказка след преданието за лорд Стиамот и…
— Но така стана — рече Валънтайн.
— Какво, милорд?
— С дракона. Глътна ни. Тя казва истината.
Карабела се изкиска.
— Когато за пръв път узнах чрез сънищата си истинската ти самоличност, повярвах. Но когато ми разправяш…
— Вътре в дракона — произнесе Валънтайн сериозно — имаше големи колони, които поддържаха купола на стомаха, и отвор в единия край, през който на няколко минути нахлуваше морска вода. С нея идваше риба, която малки камшичета изтласкваха към едно зеленикаво езерце, където рибата се смилаше и където великанката и аз също щяхме да бъдем смлени, ако нямахме късмет. Разказа ли ви тя това? И да не мислиш, че сме прекарали времето си там да съчиняваме една приказка, за да забавляваме всички вас?
— Да, тя разправи същото — облещи се Карабела. — Но ние помислихме…
— Това е вярно, Карабела.
— Тогава то е чудо на Божествения и ти ще се прочуеш за вечни времена!
— Аз съм вече на път да се прочуя — каза Валънтайн иронично — като коронал, който загубил трона си и се заловил да жонглира по липса на кралско занимание. Така ще си завоювам място в баладите редом с понтифекса Ариок, който станал Господарка на острова. А драконът само разкрасява легендата, която създавам около себе си. — Изражението му се промени внезапно. — Нали не си казвала на никого от тия хора кой съм аз?
— Нито думица, милорд.
— Добре. Продължавай така. И без туй те трудно могат да повярват някои неща за нас.
Един островитянин, строен, загорял и с буйна светла коса, която, изглежда, беше всеобщата мода тук, донесе на Валънтайн табла с ядене: някаква прозрачна супа, крехко парче печена риба, триъгълни резенчета плод с тъмна виолетовосиня месеста част, тук-там с червени семенца. Валънтайн усещаше страшен глад.
След това отиде с Карабела на пясъчния бряг до къщурката.
— Още веднъж помислих, че съм те загубил завинаги — рече той тихо. — Смятах, че никога вече няма да чуя гласа ти.
— Толкова ли голямо значение имам за теб?
— Неизмеримо повече.
Тя се усмихна тъжно.
— Такива красиви думи, а, Валънтайн? Защото така те наричам аз — Валънтайн, ала ти си лорд Валънтайн и колко ли държанки те чакат, Валънтайн, в замъка Връхни?
От време на време и той мислеше същото. Дали имаше любовница там? Или много? Може би дори годеница? Толкова голяма част от миналото му беше все още забулена. И ако пристигнеше в Замъка и го посрещнеше жена, която го чака…
— Не — отвърна той. — Ти си моя, Карабела, и аз съм твой, и каквото и да е имало в миналото — ако изобщо е имало нещо, — то си остава в миналото. Напоследък аз съм с друго лице. И с друга душа.
Карабела го гледаше скептично, ала не възрази на думите му, и Валънтайн я целуна леко, за да заглади навъсеното й чело.
— Попей ми — каза той. — Песента, която пееше под храста в Пидруид, в празничната нощ. „Ни в замък Връхни чисто злато, като прекрасната любима“. Ще я изпееш ли?
— Аз знам друга, която много прилича на нея — рече тя и свали джобната арфа от хълбока си:
— Тази е по-различна песен — каза Валънтайн, — по-тъжна. Изпей ми оная първата, любов моя.
— Друг път.
— Моля те. Сега е време за радост, нали сме се събрали отново, Карабела. Моля те.
Тя се усмихна и като въздъхна, взе пак арфата си:
Да, мислеше той. Да, тази е по-хубава. Сложи нежно ръката си на тила й и го замилва, докато крачеха по брега. Тук беше чудно хубаво, топло и спокойно. Птици с най-различни багри бяха накацали на кривоклонестите дръвчета по брега, а по ситния пясък плискаше кристално море, прозрачно, без прибой. Въздухът беше благ и мек, напоен с ароматите на непознати цветя. Някъде отдалеч долиташе смях и весела, жизнерадостна, звънлива музика. Колко изкусително е, мислеше си Валънтайн, да захвърлиш всякакви фантазии за замъка Връхни и да се настаниш завинаги в Мардиджайл, в зори да излизаш на риболов с рибарска лодка и да прекарваш до края на деня в лудуване под жаркото слънце.
Но той нямаше да се отметне по този начин от задълженията си. Следобед Залзан Кавол и Аутифон Делиамбър, и двамата здрави и добре отпочинали след премеждията си по море, дойдоха да го навестят и скоро вече говореха за начините и средствата да продължат пътуването.
Залзан Кавол, пестелив както винаги, при потъването на „Брангалин“ бе прибрал кесията с парите, тъй че най-малко половината от състоянието им бе оцеляло, дори и Шанамир да бе загубил останалото. Скандарът разстла лъскавите монети.
— С това — рече той — можем да платим на тия рибари да ни превозят до Острова. Аз говорих с нашите домакини. Този архипелаг е дълъг деветстотин мили и наброява три хиляди острова, от които повече от осемстотин са населени. Никой тук не желае да бие път чак до Острова, ала за няколко рояла можем да наемем някой голям тримаран, който да ни закара до Родамаунт Граун, близо до центъра на архипелага, а там вероятно ще успеем да намерим превоз за останалата част от пътя.
— Кога ще можем да тръгнем? — попита Валънтайн.
— Веднага, щом се съберем отново — отвърна Делиамбър. — Казаха ми, че в този момент някои от нашите хора идели насам от близкия остров Бурбонт.
— Кои?
— Кхун, Виноркис и Шанамир — отговори Залзан Кавол, — а също и братята ми Ерфон и Роворн. С тях е капитан Горзвал. Гибор Хаерн е изчезнал в морето — видях го да загива, когато го удари една дървена отломка и го прати на дъното, — а от Слийт няма никаква вест.
Валънтайн докосна косматата ръка на скандара.
— Скърбя за тази нова твоя загуба.
Залзан Кавол, изглежда, бе овладял чувствата си.
— По-добре да се радваме, милорд, че някои от нас са все още живи — рече той тихо.
Рано следобед една лодка от Бурбонт докара останалите оцелели. Всички се запрегръщаха; тогава Валънтайн се обърна към Горзвал, който стоеше настрана, вкочанен и зашеметен, и разтриваше чукана на отрязаната си ръка. Капитанът изглеждаше душевно потресен. Валънтайн искаше да прегърне този нещастен човек, но още щом се приближи, Горзвал падна на колене в пясъка, докосна челото си о земята и остана така, треперещ, правейки с разперени ръце звездния знак.
— Милорд… — зашепна той дрезгаво. — Милорд…
Ядосан, Валънтайн се огледа наоколо.
— Кой е проговорил?
Минутно мълчание. После Шанамир, малко уплашен, се обади:
— Аз, милорд. Без лоши намерения. Скандарът изглеждаше толкова разстроен от гибелта на кораба си… та реших да го утеша, като му кажа кой е бил негов пътник и че като ви е взел на кораба си, е станал част от историята на Маджипур. Това се случи, преди да узнаем, че сте се спасили от корабокрушението. — Устната на момчето трепереше. — Милорд, нямах лоши намерения!
Валънтайн кимна.
— Е, няма нищо лошо. Прощавам ти. Горзвал!
Треперещият капитан стоеше свит в нозете на Валънтайн.
— Вдигни глава, Горзвал. Не мога да говоря така с теб.
— Милорд!
— Изправи се.
— Милорд…
— Моля те, Горзвал. Стани!
Скандарът се взря учудено във Валънтайн и рече:
— Моля, нима казвате моля?
Валънтайн се засмя.
— Май съм забравил обичаите на властта. Е, добре: „Стани! Заповядвам ти!“
Горзвал се изправи разтреперан. Той беше жалка гледка — този дребен трирък скандар със сплъстена жълточервеникава козина, с кръвясали очи, с унило изражение.
— Аз ти донесох нещастие — каза Валънтайн, — то беше прекомерно за теб. Приеми извиненията ми, и ако съдбата започне да ми се усмихва по-благосклонно, някой ден ще поправя причинената ти беда. Обещавам ти това. Какво ще правиш сега? Ще събереш екипажа си и ще се върнеш в Пилиплок ли?
Горзвал поклати печално глава.
— Аз никога вече не ще мога да отида там. Нямам кораб, нямам репутация, нямам пари. Загубих всичко и никога не ще успея да си го възвърна. Моите хора бяха освободени от задълженията си, когато „Брангалин“ потъна. Сега съм сам. Разорен.
— Тогава ела с нас на Острова на Господарката, Горзвал!
— Милорд?
— Не можеш да останеш тук. Струва ми се, че тези островитяни предпочитат да не приемат заселници, а и този климат не е за скандар. Пък и мисля, че ловец на дракони не може да стане рибар, без да му домъчнее всеки път, когато хвърли мрежите си. Ела с нас. Ако не стигнем по-далеч от Острова, поне ще можеш да намериш спокойствие там, като служиш на Господарката; ако пък продължим похода си, ще те чакат почести, когато се изкачим в замъка Връхни. Какво ще кажеш, Горзвал?
— Близостта ви ме плаши, милорд.
— Толкова ли съм страшен? Нима имам драконова уста? Нима тия хора са позеленели от страх? — Валънтайн потупа скандара по рамото. После каза на Залзан Кавол: — Никой не е в състояние да замени братята, които загуби. Но поне ти давам нов другар от твоята раса. А сега да се приготвим за заминаване, а? Островът е все още на много дни път оттук.
За един час Залзан Кавол осигури кораб, който на сутринта щеше да ги откара на изток. Вечерта гостоприемните островитяни им устроиха разкошна гощавка: студени зелени вина, лъскави сладки плодове и отлично прясно месо от морски дракон. От месото на Валънтайн му се повдигна и се канеше да го отблъсне, но видя, че Лизамон Хълтин се тъпче с него така, сякаш яде за последен път. Като упражнение в самодисциплина реши да напъха насила една мръвка в гърлото си и ароматът му се стори толкова неустоим, че веднага отхвърли всякакво неприятно чувство, което морските дракони можеха да предизвикат у него. Докато се хранеха, слънцето изгря в твърде ранен час тук, в тропиците, и изгревът беше поразителен — изпъстряше небето с ивици в гъсти трептящи кехлибарени, виолетови, тъмнопурпурни и златисти тонове. Несъмнено това са благословени острови, мислеше си Валънтайн, необикновено весели места дори за един свят, където повечето места бяха щастливи и в повечето случаи животът благ. Населението изглеждаше, общо взето, еднородно — красиви дългокраки хора от човешката раса, с гъсти дълги златисти коси и гладка кожа с цвят на пчелен мед, макар че тук-там между тях се срещаха вруни и дори гхайроги; Делиамбър каза, че на някои острови от архипелага имало и представители на други раси. Според Делиамбър, който след спасяването си бе общувал с много хора, островите не поддържали връзка с главните континенти и островитяните живеели по своему в един свой свят, невежи по съдбовните въпроси, вълнуващи по-широкия свят. Когато Валънтайн запита една от домакините дали случайно лорд Валънтайн короналът не е минавал оттук при неотдавнашното си пътуване до Зимроел, жената го изгледа озадачено и подхвърли наивно:
— Не е ли лорд Вориакс коронал?
— Чух, че той умрял преди две и повече години — заяви един от останалите островитяни и за повечето от хората на масата това, изглежда, беше новина.
Тази нощ Валънтайн покани в къщурката си Карабела. Дълго стояха заедно на верандата, вперили очи в сияйната бяла лунна пътека, която се точеше през морето към далечния Пилиплок. Той си мислеше и за морските дракони, порещи това море, и за чудовището, в чийто корем бе престоял като насън, и с болка за двамата си загинали другари, Гибор Хаерн и Слийт, единият от които сега беше дълбоко в морето, а може би и другият. Такова голямо пътуване, мислеше си той, спомняйки си за Пидруид, Дюлорн, Мазадон, Илиривойн, Ни-моя, спомняйки си за бягството през гората, за буйната Стейче, за студенината на пилиплокските капитани на драконови кораби и как изглеждаше драконът, когато се нахвърли върху обречения кораб на бедния Горзвал. Толкова голямо пътуване, толкова хиляди изминати мили и толкова много мили имаше да измине още, докато започне да намира отговор на въпросите, изпълващи душата му.
Карабела, сгушена близо до Валънтайн, мълчеше. Отношението й към него непрекъснато се променяше и сега бе станало смесица от страхопочитание и любов, уважение и неуважение, защото го приемаше и почиташе като истински коронал и все пак помнеше неговата невинност, неговото невежество, неговата наивност — качества, от които още не се бе отърсил. И явно се боеше да не го загуби, когато той заемеше отново полагаемото му се място. Просто в ежедневния живот тя беше далеч по-способна от него, далеч по-опитна и това оцветяваше представата и за него, караше я да го вижда едновременно и страшен, и безобиден като дете. Той разбираше това и не го правеше на въпрос, защото макар че почти всеки ден си спомняше откъси от прежния си живот и възпитанието си като принц и от ден на ден все повече свикваше с положението си на властник, по-голямата част от някогашната му самоличност все още беше недостижима за него и все още до голяма степен той си оставаше Валънтайн безгрижният скитник, Валънтайн невинният, Валънтайн жонгльорът. Онази по-тъмна фигура, лорд Валънтайн, какъвто той е бил някога и един ден пак можеше да бъде, беше скрита дълбоко в душата му и рядко се раздвижваше, но не биваше в никой случай да се пренебрегва. Смяташе, че Карабела се примирява с това трудно положение.
Най-после тя проговори:
— За какво мислиш, Валънтайн?
— За Слийт. Това упорито човече ми липсва.
— Все ще изскочи отнякъде. Ще го намерим през четири острова оттук.
— Дано — Валънтайн обгърна раменете й. — Мисля и за всичко, което се случи, и за всичко, което ще се случи. Аз се движа като през един свят на сънища, Карабела.
— Кой може да каже кое всъщност е сън и кое не е? Ние се движим така, както Божественият ни напъти, и не задаваме въпроси, защото няма отговори. Разбираш ли какво искам да кажа? Има и въпроси, има и отговори, разбира се. Мога да ти кажа кой ден е днес, какво сме вечеряли и как се нарича този остров, ако ме запиташ, ала няма въпроси, няма отговори.
— И аз мисля така — рече Валънтайн.
6
Залзан Кавол бе наел един от най-внушителните риболовни кораби на острова, чудесен тюркоазен тримаран на име „Гордостта на Мардиджайл“. Той беше великолепен петдесетфутов плавателен съд, извисяващ се величествено на трите си стройни корпуса, а платната му, ослепително бели на утринното слънце, имаха яркочервена обшивка, която придаваше на кораба празничен, тържествен вид. Капитанът бе минал средната възраст, един от най-преуспяващите рибари на острова, на име Гриджитор, висок и як, с коса чак до пояса и кожа с толкова здрав тен, че изглеждаше като намазана с масло; той беше един от спасителите на Делиамбър и Залзан Кавол, когато първите тревожни сигнали за потъващ кораб бяха стигнали до острова. Имаше петчленен екипаж, негови синове и дъщери, все снажни и красиви като баща си.
Маршрутът им вървеше първо към Бурбонт, до който се плаваше по-малко от половин час, а после през един открит проток с плитка зеленикава вода, свързващ двата най-външни острова с останалите. Морското дъно тук беше от чист бял пясък и слънчевата светлина проникваше лесно до него, образувайки шаренило от искрящи отблясъци, които разкриваха морските обитатели — режещите жаби, трепкащите крабове, дългокраките омари, яркоцветното множество от риби и зловещите спотайващи се пясъчни змиорки. Веднъж дори един малък морски дракон пробяга край тях в опасна за живота му близост до сушата и това явно го смути; една от дъщерите на Гриджитор предложи да го подгонят, ала капитанът отхвърли тази идея, заявявайки, че задължението им е да превозят пътниците си бързо до Родамаунт Граун.
Плаваха цяла сутрин, отминавайки още три острова — Ричелюр, Гриалон, Вонер, както ги назова капитанът, — и на пладне спуснаха котва, за да обядват. Две от децата на Гриджитор слязоха от кораба на лов; движейки се голи в бляскавата вода като прекрасни животни, те бързо пронизваха с копие раковидни и риби, като рядко не улучваха целта. Гриджитор лично сготви яденето — сурова бяла риба на кубчета, мариновани в пикантен сос и полети с развеселяващо парливо зелено вино. Делиамбър се оттегли, след като хапна съвсем малко, разположи се на ръба на един от външните корпуси и загледа напрегнато на север. Подир малко Валънтайн забеляза това и щеше да отиде при него, но Карабела го хвана за китката.
— Той е в транс — каза тя. — Остави го сам.
Забавиха потеглянето след обяда с няколко минути, докато малкият врун слезе от мястото си и се присъедини отново към тях. Магьосникът изглеждаше доволен.
— Пренесох съзнанието си надалеч — обяви той — и ви нося добра новина. Слийт е жив!
— Наистина добра новина! — възкликна Валънтайн. — Къде е той?
— На един остров от този архипелаг — каза Делиамбър, жестикулирайки неопределено със сноп пипала. — Там е с някои от хората на Горзвал, които са се спасили с лодка от катастрофата.
Гриджитор се обади:
— Кажи ми кой е островът и ще тръгнем към него.
— Имаше кръгла форма, с пролука от едната страна и водно пространство в средата. Хората са тъмнокожи и носят косата си на дълги къдрици, със скъпоценни камъни на ушите.
— Кангризорн — произнесе моментално една от дъщерите на Гриджитор.
Баща й кимна.
— Кангризорн е — потвърди той. — Вдигайте котвата!
Кангризорн се намираше на един час от наветрената страна, малко встрани от маршрута, набелязан от Гриджитор. Той спадаше към половин дузина малки песъчливи атоли, обикновени пръстени — от издигнати рифове, опасващи малки лагуни, и сигурно беше необичайно хора от Мардиджайл да го посещават, защото дълго преди тримаранът да влезе в пристанището, кангризорнски деца се стекоха с лодки да видят чужденците. Те бяха толкова тъмнокожи, колкото мардиджайлците бяха златисти, и красиви като тях, с някак тържествена хубост, с лъскави бели зъби и такава черна коса, че изглеждаше почти синя. С много смях и ръкомахане насочиха тримарана през входа на лагуната и там, клекнал до брега, наистина стоеше Слийт, изгорял от слънцето и одърпан, но, най-важното, жив и здрав. Той жонглираше с пет-шест топки от обезцветен бял корал пред публика, състояща се от няколко десетки островитяни и петима души от екипажа на Горзвал — четирима човеци и един хджорт.
Горзвал, изглежда, се опасяваше от срещата си със своите някогашни подчинени. През сутрешното пътуване бе започнал да възвръща самообладанието си, ала сега, когато тримаранът влезе в лагуната, стана нервен и затворен. Карабела слезе първа, джапайки през плитката вода, за да прегърне Слийт; Валънтайн вървеше зад нея. Горзвал се спотайваше най-отзад със сведени очи.
— Как ни намерихте? — попита Слийт.
Валънтайн посочи Делиамбър.
— С магия. Че как другояче? Ти добре ли си?
— Мислех, че ще умра от морска болест, докато стигна дотук, но имах един-два дена за възстановяване. — Потръпвайки, Слийт запита: — А вие? Видях, че вълните ви всмукват, и помислих, че всичко е свършено.
— Така изглеждаше — рече Валънтайн. — Необикновена история, която ще ти разправя друг път. Сега всички сме пак заедно, нали, Слийт? Всички с изключение на Гибор Хаерн — добави той печално, — който загинал при корабокрушението. Но взехме Горзвал за наш другар. Ела тук, Горзвал! Не си ли доволен, че виждаш отново хората си?
Горзвал измънка нещо неясно и се загледа някъде между Валънтайн и другите, стараейки се да не среща погледа на никого. Валънтайн разбра положението и се обърна към хората от екипажа с намерение да ги помоли да не се сърдят на бившия капитан заради нещастието, което смъртен не би могъл да предотврати. Но остана като гръмнат, като видя, че петимата лазят в нозете му.
Слийт каза смутен.
— Мислех ви за умрял, милорд. Не можех да се сдържа да не им кажа истината.
— Виждам — рече Валънтайн, — че въпреки желанието ми вестта се разнася бързо, колкото и тържествено да заклевам всички ви да мълчите. Е, това е простимо, Слийт. — А на другите каза: — Станете. Станете. Никой от нас няма полза от това лазене по пясъка.
Изправиха се. Не можеха да скрият презрението си към Горзвал, но то се заглушаваше от удивлението, че се намират пред коронала. Валънтайн скоро узна, че от петимата само двама — хджортът и един от човеците — са решили да останат в Кангризорн с надежда евентуално да намерят някакъв начин да се върнат в Пилиплок и да се захванат отново със занаята си. Другите трима помолиха да го придружат в поклонничеството му.
Новите членове на бързо увеличаващата се група бяха две жени — Панделон и Кордеин, дърводелка и кърпачка на платна — и един мъж, Тесме, от тия, дето въртяха рудана. Валънтайн ги поздрави с „добре дошли“ и прие клетвите им за вярност — церемония, от която се почувства някак неловко. Обаче постепенно свикваше с тези ритуали на високия сан.
Гриджитор и децата му не обръщаха внимание на колениченията и целуването на ръка между пътниците. И добре, че беше така: докато не поговореше с Господарката, Валънтайн не желаеше да разпространява из света новината, че е осъзнал истинската си самоличност. Той все още не знаеше каква стратегия да прилага и не беше уверен в силите си. Освен това, ако разкриеше съществуването си, можеше да привлече вниманието на сегашния коронал, който навярно нямаше да стои със скръстени ръце, ако узнаеше, че към замъка Връхни пътува претендент.
Тримаранът тръгна отново на път. Той се придвижваше от един до друг златен остров, като се придържаше към крайбрежните пътища и само от време на време се осмеляваше да навлезе в по-дълбоки, по-сини води. Минаха край Лорманар и Климидол, Секундейл, Блейхарски бряг, Гархувен и Уисуиска крепост; край Куайл и Фруил; край Донбрейк, Нисемхолд и Тиакуил; край Роазен и Пиплинат; и край голямата, извита като полумесец пясъчна коса, известна като Дамозал. Спряха на остров Сънгив за прясна вода, на Музорн за плодове и листни зеленчуци, на Кадибайр за бурета с прясното розово вино на този остров. И след многодневно пътуване през тези малки слънчеви места влязоха в просторното пристанище на Родамаунт Граун.
Това беше голям тучен остров с планински произход, заобиколен от черни вулканични пясъчни ивици и с великолепен естествен вълнолом на южния си бряг. Родамаунт Граун беше господстващият в Архипелага, най-големият в цялата островна верига, с население, както твърдеше Гриджитор, от пет и половина милиона души. Градове-близнаци се разпростираха като криле от двете страни на залива, ала склоновете на мержелеещия се централен връх на острова също бяха добре заселени, с жилища от ратанова палма и скупиково дърво, издигащи се на правилни редици почти на половината път до върха. Около последната редица къщи склоновете бяха покрити с гъста джунгла, а от най-високата точка се издигаше тънка струйка бял дим, защото Родамаунт Граун беше действащ вулкан. Последното изригване, каза Гриджитор, станало преди по-малко от петдесет години. Но това трудно можеше да се повярва, когато се погледнеха безупречните къщи и плътната горска растителност над тях.
Оттук „Гордостта на Мардиджайл“ щеше да поеме обратно за дома си, ала Гриджитор уреди пътниците да се прехвърлят на още по-внушителен тримаран — „Родамаунтска кралица“, който щеше да ги превози до Острова на съня. Негов капитан беше някоя си Намуринта, жена с царствена стойка и маниери, с дълга права коса, бяла като косата на Слийт, младолика, без бръчки. Държането й беше деликатно и своеобразно: изучаваше внимателно пътниците си, сякаш се мъчеше да разбере какъв магнит бе привлякъл такава разнородна група да извърши извънсезонно поклонение, но каза само:
— Ако не ви приемат на Острова, ще ви върна в Родамаунт Граун, ала в такъв случай ще има допълнителна такса за обслужването ви.
— Често ли отказват да приемат поклонници на Острова? — запита Валънтайн.
— Не отказват, ако поклонниците дойдат в подходящо време. Но, предполагам, знаете, поклонническите кораби не се движат през есента. Може да нямат възможност да ви приемат.
— Ние стигнахме дотук без особени затруднения — заяви Валънтайн самодоволно. Чу, че Карабела се изкикоти, а Слийт издаде неестествени кашлящи звуци. — Уверен съм — продължи той, — че няма да се натъкнем на по-големи пречки от тия, които вече срещнахме.
— Възхищавам се на решителността ви — каза Намуринта и даде знак на екипажа си да се приготви за отплаване.
В източната си половина архипелагът се изкривяваше малко на север и островите тук, общо взето, се различаваха от Мардиджайл и неговите съседи, тъй като представляваха главно върхове на потънала планинска верига, а не плоски платформи с корална основа. Изучавайки картите на Намуринта, Валънтайн заключи, че тази част от архипелага някога е имала дълъг опашковиден полуостров, издаващ се от югозападния ъгъл на Острова на съня, но той е бил погълнат от някакво надигане на Вътрешното море в древни времена. Само най-високите върхове бяха останали над водата; а между най-източния остров от архипелага и брега на Острова сега се простираха няколкостотин мили открито море — труден маршрут за един тримаран, дори добре екипиран като тримарана на Намуринта.
Но пътуването минаваше без особени събития. Спряха в четири пристанища — Хелирач, Семпифиор, Димид и Гуаделум — за вода и провизии, минаха спокойно край Родамаунт Аунс, последния остров от архипелага, и влязоха в пролива Унгехойър, който делеше архипелага от Острова на съня. Това беше широк, но плитък морски път, изобилстващ с морска фауна, и тук островитяните ловяха много риба, с изключение на най-източните сто мили, които съставляваха част от свещения периметър на Острова. В тези води имаше безвредни чудовища — големи балонести същества, известни като волеванти, които се „закотвяха“ за дълбоки скали и се препитаваха, като прецеждаха планктон през хрилете си; тези същества изхвърляха непрекъсната струя от хранително вещество, което поддържаше огромното население от животински форми около тях. През следващите няколко дена Валънтайн видя десетки волеванти: набъбнали сферични торби с тъмнокарминов цвят, широки от петдесет до осемдесет фута в горната си част, които се виждаха ясно само на няколко стъпки под спокойната повърхност. По кожата си имаха тъмни полукръгли белези — Валънтайн си представи, че това са очи, носове и устни, и сякаш забеляза лица, които надничаха важно от водата, и му се стори, че волевантите са крайно меланхолични същества, тежки и мъдри философи, размишляващи вечно върху приливите и отливите.
— Те ме натъжават — каза той на Карабела. — Вечно вързани тук, прикрепени с опашките си за скрити подводни камъни, и се полюляват бавно, тласкани от теченията. Колко са дълбокомислени!
— Дълбокомислени ли! Примитивни мехове за газ с не повече ум от една гъба!
— Но я ги разгледай внимателно, Карабела. Те искат да летят, да се реят — гледат към небето, към целия въздушен свят и копнеят да се срещнат с него, но единственото, което могат да сторят, е да висят под вълните, да се клатят и да се тъпчат с невидими организми. Точно пред лицата им се простира друг свят, а влизането им в него би било смъртоносно за тях. Не те ли трогва това?
— Глупаво е — рече Карабела.
През втория ден в пролива „Родамаунтска кралица“ срещна пет рибарски лодки, които бяха откъснали един волевант, бяха го изкарали на повърхността и го нарязали на късове; наобиколили огромната разстлана кожа на животното, те я режеха на по-малки парчета и ги трупаха на палубите си като кожи. Валънтайн се ужаси. Когато бъда пак коронал, помисли си той, ще забраня избиването на тези същества, но после се учуди на тази своя мисъл и се запита дали не възнамерява да въведе закони само въз основа на съчувствието си, без да проучи фактите. Попита Намуринта за какво се използва кожата на волевантите.
— Като лечебно средство — отговори тя. — За облекчение на престарелите, когато кръвта им тече бавно. Един от тях осигурява достатъчно количество от това лечебно средство за всички острови в течение на повече от една година: това, което виждате, е рядко събитие.
Когато бъда пак коронал, реши Валънтайн, няма да предприемам нищо, докато не узная цялата истина, ако такова нещо изобщо е възможно.
Все пак въображаемата сериозна дълбокомъдреност на волевантите го изпълваше със странни чувства и Валънтайн изпита облекчение, когато излязоха от тяхната зона и навлязоха в прохладните сини води, които заобикаляха Острова на съня.
7
Сега Островът се забелязваше ясно на изток и от час на час растеше все по-забележимо. Валънтайн го бе виждал само в сънищата и фантазиите си, а те се основаваха единствено на собственото му въображение и на това, което се бе запазило от спомените му за действителността, все още напластено в съзнанието му, и никак не бе подготвен за реалността на това място.
Островът беше огромен. В това не би имало нищо чудно на планета, сама по себе си гигантска и където толкова много неща бяха съразмерни с мащаба на планетата. Но Валънтайн се бе заблуждавал, мислейки, че един остров непременно трябва да бъде нещо с удобни и достъпни размери. Той бе очаквал нещо може би два или три пъти по-голямо от Родамаунт Граун, ала това се бе оказало глупост: сега виждаше, че Островът на съня се разпростира по целия хоризонт и от такова разстояние се виждаше толкова голям, колкото бе изглеждал брегът на Зимроел ден-два след като напуснаха Пилиплок. Той представляваше остров, но такива бяха и Зимроел, и Алханроел, и Сувраел; и единствената причина Островът да не се нарича континент като тях беше, че те бяха колосални, а Островът — просто много голям.
Островът поразяваше. Подобно на носа в устието на реката след Пилиплок, той беше защитен от скали от чист бял варовик, който блестеше ослепително на следобедното слънце. Те образуваха стена, висока стотици фута и дълга може би стотици мили по западната страна на Острова. Най-отгоре на тази стена се разпростираше тъмнозелен горски венец и изглежда, че по-нависоко във вътрешността имаше втора варовикова стена, също увенчана с гора, а след това и трета, още по-далеч от морето, тъй че от тази страна Островът създаваше впечатление, че се състои от няколко ярки слоя един над друг, издигащи се към някаква неизвестна и може би недостъпна централна твърдина. Чувал бе за терасите на Острова, които, както беше подразбрал, бяха изкуствени строежи от много старо време, символични жалони на възхода към посвещението. Но самият остров изглеждаше съставен от тераси, и то естествени, които подсилваха неговата тайнственост. Нищо чудно, че това място бе станало обител на светците в Маджипур.
Сочейки, Намуринта каза:
— Онази вдлъбнатина в скалите е Талеис, там спират поклонническите кораби. Той е едно от двете пристанища на Острова; другото е Нуминор, откъм Алханроел. Но щом сте поклонници, сигурно всичко това ви е известно.
— Малко време имахме за проучване — отвърна Валънтайн. — Това поклонничество ни се случи неочаквано.
— Нима ще прекарате останалия си живот тук в служба на Господарката? — запита тя.
— Да, в служба на Господарката — заяви Валънтайн. — Но, мисля, не тук. Островът е само междинен пункт за някои от нас в едно по-голямо пътуване.
Това, изглежда, учуди Намуринта, но тя не зададе повече въпроси.
Тук духаше свеж югозападен вятър, който тласкаше „Родамаунтска кралица“ леко и бързо към Талеис. Скоро голямата варовикова стена закри напълно гледката и пролуката в нея вече не беше обикновена вдлъбнатина, а залив с внушителни размери, огромен жлеб в белотата. Тримаранът влезе с издути платна. Валънтайн, който стоеше на носа и вятърът развяваше косата му, бе поразен от величието на това място, защото вътре в остроъгълното V, което представляваше Талеис, скалите се спущаха почти отвесно към водата от миля и повече височина, а в подножието им се простираше равна ивица земя, опасана от широк бял пясъчен бряг. От една страна имаше кейове, пристани и докове, всичко това нищожно в сравнение с големината на този гигантски амфитеатър. Човек трудно можеше да си представи как би се добрал от това пристанище в подножието на скалите до вътрешността на острова: мястото беше естествена крепост.
И беше безшумно. В пристанището нямаше никакви плавателни съдове и цареше злокобна кънтяща тишина, сред която воят на вятъра или случайният крясък на някоя чайка придобиваше преувеличено значение.
— Има ли някой тук? — запита Слийт. — Кой ще ни посрещне?
Карабела затвори очи.
— Сега ще трябва или да свърнем към Нуминор… или, което е още по-лошо, да се върнем на архипелага…
— Не — каза Делиамбър. — Ще ни посрещнат. Не се бойте.
Тримаранът се плъзна към брега и спря на един свободен пристан. Величието на околната обстановка беше изумително тук, дълбоко във вдлъбнатината на залива, където скалите се издигаха толкова високо, че изглеждаше като че ли всеки миг ще се сгромолясат. Един от членовете на екипажа завърза кораба за пристана и те слязоха.
Самоувереността на Делиамбър се оказа неуместна. Тук нямаше никого. Всичко си оставаше безмълвно, тишината беше толкова дълбока, че Валънтайн искаше да запуши ушите си с ръце, за да се изолира от нея. Зачакаха. Разменяха си неуверени погледи.
— Хайде да разузнаем — каза той най-после. — Лизамон, Кхун, Залзан Кавол, проучете постройките отляво. Слийт, Делиамбър, Виноркис, Шанамир — натам. Вие, Панделон, Тесме, Роворн — до оная извивка на брега и надзърнете отвъд. Горзвал, Ерфон…
Валънтайн, Карабела и кърпачката на платна Кордеин тръгнаха право напред, към подножието на титаничните варовикови скали. Там започваше някаква пътека, която завиваше нагоре под невъзможен, почти отвесен наклон към по-горните части на канарата, където чезнеше между два бели остри върха. Изкачването по тази пътека изискваше да си ловък като горски брат и смел като скачач, реши Валънтайн. Но не личеше никакво друго място, откъдето да се излезе от плажа. Валънтайн надникна в дървената колибка в началото на пътеката и не намери там нищо освен няколко флотерни шейни, които вероятно се използваха за изкачване по пътеката. Измъкна една, сложи я на трамплина на равнището на земята и се качи на нея; но не виждаше начин да я подкара.
Разочарован, той се върна на пристана. Повечето от другите също се бяха върнали.
— Мястото е изоставено — каза Слийт.
Валънтайн погледна към Намуринта.
— Колко време ви е нужно, за да ни закарате до страната, обърната към Алханроел?
— До Нуминор ли? Седмици. Но не бих отишла там.
— Ние имаме пари — заяви Залзан Кавол.
Тя изглеждаше безразлична към това.
— Моят занаят е риболовът. Наближава сезонът за лов на бодлива риба. Ако ви закарам в Нуминор, ще го изпусна, а също и половината сезон за гисуни. Не ще можете да ме обезщетите за това.
Скандарът извади монета от пет рояла, сякаш само с блясъка й беше в състояние да промени решението на жената капитан. Но тя я отблъсна.
— За половината от парите, които ми платихте, за да ви превозя от Родамаунт Граун дотук, ще ви върна в Родамаунт Граун, ала това е най-многото, което мога да направя за вас. След няколко месеца поклонническите кораби ще възобновят курсовете си и това пристанище ще се оживи; тогава, ако желаете, ще ви докарам отново тук за същата половин такса. Каквото и да решите, аз съм на ваше разположение. Но ще отплавам оттук, преди да се мръкне, и то не към Нуминор.
Валънтайн обмисли положението. То беше по-неприятно, отколкото поглъщането им от морския дракон; защото той се бе избавил много бързо от тази неприятност, а неочакваната пречка сега заплашваше да го забави до дълбока зима и дори повече, и то докато Доминин Барджазид управляваше в замъка Връхни, издаваха се нови закони, историята се променяше, узурпаторът заздравяваше положението си. Но какво да прави в такъв случай? Той погледна Делиамбър, ала магьосникът, макар и на вид спокоен и невъзмутим, не направи никакви предложения. Не можеха да изкачат тази стена. Не можеха и да я прелетят. Невъзможно беше да се прехвърлят с мощни скокове до недостижимите, безкрайно примамливи гори, които покриваха като с мантия плещите й. Тогава да се върнат в Родамаунт Граун?
— Бихте ли почакали с нас тук един ден? — запита Валънтайн. — Срещу допълнително възнаграждение, разбира се. На сутринта може да намерим някого, който…
— Аз съм далеч от Родамаунт Граун — отвърна Намуринта. — Копнея да видя отново неговите брегове. Колкото и да чакате тук, няма да спечелите нищо, а още по-малко аз. Сезонът е неподходящ; хората на Господарката не очакват никой да пристигне в Талеис и няма да дойдат тук.
Шанамир подръпна Валънтайн леко за ръкава.
— Вие сте коронал на Маджипур — прошепна младежът. — Заповядайте й да чака! Разкрийте кой сте и я накарайте да се подчини!
Усмихвайки се, Валънтайн отвърна кротко:
— Мисля, че този номер няма да мине. Аз съм оставил короната си другаде.
— Тогава накарайте Делиамбър да я превие с магия!
Това беше добра възможност. Но тя не се харесваше на Валънтайн: Намуринта ги бе приела на доверие, по право беше свободна да си замине и навярно говореше истината, когато казваше, че с безсмислено да чакат тук още един, два или три лена. Противно му беше да я принуждава да се подчини чрез способностите на Делиамбър.
— Лорд Валънтайн! — подвикна женски глас отдалеч. — Тук! Елате!
Валънтайн погледна към другия край на пристанището. Говореше Панделон, дърводелката на Горзвал, която бе отишла с Тесме и Роворн да провери какво има зад завоя. Тя махаше подканящо с ръце. Валънтайн се завтече към нея: след миг и другите хукнаха подир него.
Когато стигна до дърводелката, тя го поведе през плитката вода около някаква скалиста издатина, която закриваше един много по-малък залив. Там Валънтайн видя едноетажна постройка от розов пясъчник, украсена с емблемата на Господарката — триъгълник в триъгълник, — може би някакво светилище. Пред нея имаше градина с разцъфнали храсти, подредени на симетрични фигури в червени, сини, оранжеви и жълти цветове. Двама градинари, мъж и жена, се грижеха за нея. Те вдигнаха равнодушно глави, когато Валънтайн се приближи. Той им направи несръчно знака на Господарката; те отвърнаха по-умело.
— Ние сме поклонници — заговори Валънтайн — и искаме някой да ни покаже пътя за терасите.
— Идвате извън сезона — отвърна жената. Лицето й беше широко и бледо, изпъстрено с бледи лунички. В гласа й нямаше нищо дружелюбно.
— Поради силното ни желание да постъпим на служба при Господарката.
Жената повдигна рамене и продължи да плеви. Мъжът, мускулест, нисък човек с оредяваща прошарена коса, каза:
— По това време на годината би трябвало да отидете в Нуминор.
— Ние идваме от Зимроел.
Това предизвика слаб проблясък на внимание.
— Когато духат драконовите ветрове? Трябва да сте пътували трудно.
— Имаше някои неприятни моменти — отвърна Валънтайн, — но те са вече минало-заминало. Сега изпитваме само радост, че най-после се добрахме до този Остров.
— Господарката ще ви разтуши — каза мъжът безразлично и заработи с градинарски ножици.
След кратко мълчание, което бързо стана притеснително, Валънтайн запита:
— А пътят за терасите?
Луничавата жена отвърна:
— Не ще можете да го използвате.
— Но няма ли да ни помогнете?
Отново мълчание.
— Ще ви отнемем само една минута — каза Валънтайн, — а после няма да ви безпокоим повече. Покажете ни пътя.
— Тук си имаме задължения — каза оплешивяващият мъж.
Валънтайн облиза устни. Така не стигаха доникъде, а и доколкото знаеше, Намуринта бе напуснала другия залив преди пет минути и поела обратно за Родамаунт Граун, оставяйки ги тук. Погледна Делиамбър. Явно се налагаше да се въздейства с някаква магия. Делиамбър обаче не обърна внимание на намека му. Валънтайн пристъпи към него и прошепна:
— Докосни ги с пипалата си и ги накарай да ни съдействат.
— Мисля, че няма голяма полза от магиите ми на този свещен Остров — отвърна Делиамбър. — Опитай твоите магии.
— Аз нямам магии!
— Опитай — повтори врунът.
Валънтайн се обърна към градинарите. Аз съм коронал на Маджипур, рече си той и син на Господарката, която тези двамата боготворят и й служат. Невъзможно му беше да каже нещо подобно на градинарите, ала все пак би могъл да го предаде, и то само с душевна сила. Той се изправи с цял ръст, пренесе се в центъра на съществото си, както би направил, ако се готвеше да жонглира пред най-придирчива публика, и се усмихна толкова топло, че с усмивката си би разтворил пъпките по клонките на цъфтящите храсти; само след миг градинарите вдигнаха глави от работата си, видяха усмивката му и проявиха очевиден отклик, реакция на учудване, смущение и… подчинение. Валънтайн ги обливаше с гореща обич.
— Ние изминахме хиляди мили — заговори той кротко, — за да се отдадем на волята на Господарката, и ви молим в името на Божествения, комуто всички служим, да ни помогнете да намерим пътя; защото сме в голяма нужда и уморени от лутане.
Те замигаха, сякаш слънцето се бе показало иззад сив облак.
— Ние си имаме работа — каза жената, заеквайки.
— Нямаме право да се качваме, докато не се погрижим за градината — обади се мъжът, почти мънкайки.
— Градината си цъфти — рече Валънтайн — и ще си цъфти без ваша помощ още няколко часа днес. Помогнете ни, преди да се е мръкнало. Молим само да ни напътите и ви уверявам, че Господарката ще ви възнагради за това.
Градинарите изглеждаха объркани. Те се спогледаха, после обърнаха очи към небето, сякаш да проверят колко е късно. Изправиха се навъсени, отърсиха песъчливата пръст от коленете си, тръгнаха като сомнамбули към брега, нагазиха в слабия прибой, заобиколиха носа, излязоха в по-големия залив и се заслушаха към подножието на скалата, където отвесната пътека започваше своя възход към небесата.
Намуринта още беше там, но почти готова за отпътуване. Валънтайн се приближи до нея.
— Благодарим ви от все сърце за вашата помощ — каза той.
— Оставате ли?
— Намерихме път за терасите.
Тя се усмихна с непресторено задоволство.
— Не исках да ви изоставям, ала Родамаунт Граун ме зовеше. Желая ви всичко хубаво, докато извършвате поклонението си.
— А аз ви пожелавам благополучно пътуване до дома.
Той се обърна да си тръгне.
— Още нещо — каза капитанката.
— Какво?
— Когато жената ви извика отдолу, тя ви нарече лорд Валънтайн. Какво значеше това?
— Шега — отвърна Валънтайн. — Просто шега.
— Лорд Валънтайн се нарича новият коронал, така поне ми казаха, тоя, дето управлява от година-две.
— Да — потвърди Валънтайн. — Но той е тъмнокос. Това беше само шега, игра с имена, защото аз също съм Валънтайн. На добър път, Намуринта.
— Плодотворно поклонение, Валънтайн.
Той тръгна към скалата. Градинарите бяха извадили от колибата няколко от флотерните шейни и ги бяха наредили една зад друга за подкарване по трамплина. Мълчаливо махнаха на пътниците да се настаняват. Валънтайн се качи на първата шейна с Карабела, Делиамбър, Шанамир и Кхун. Градинарката влезе в колибата, където, изглежда, се намираха уредите за управление на шейните, защото след миг шейната отскочи от трамплина и започна шеметното, страшно изкачване по високата бяла скала.
8
— Пристигнахте — обяви дяконът Талинот Езулд — на Терасата на изпитанието. Тук ще бъде преценена душевната ви хармония. Когато дойде време да продължите по-нататък, пътеката ще ви изведе до Терасата на встъплението, а после — до Терасата на огледалата, където ще застанете лице с лице срещу себе си. Ако това, което видите, бъде задоволително за вас и за водачите ви, ще се придвижите към Втората скала, където ви чака друга група тераси. И ще продължавате все така до Терасата на преклонението. Там, ако имате благоразположението на Господарката, ще бъдете поканени във Вътрешния храм. Но според мен това едва ли ще стане скоро. И смятам, че изобщо няма и да стане. Онези, които очакват да достигнат до Господарката, имат най-малък шанс да се доберат до нея.
При тези думи настроението на Валънтайн помрачня, защото не само очакваше да достигне до Господарката, но и това беше жизнено необходимо; ала разбра какво искаше да каже дяконът. На това свято място човек не предявяваше изисквания към начина на живот. Човек се самоотричаше; отказваше се от изисквания, потребности и желания; прекланяше се, ако искаше да намери покой. Тук не беше място за коронал. Същността на един коронал е, че той властва мъдро, ако притежава мъдрост, но във всички случаи непреклонно; същността на един поклонник беше да се подчинява. Той можеше лесно да се обърка в това противоречие. И все пак нямаше друг избор, освен да отиде при Господарката.
Поне бе достигнал външните предели на владението на Господарката. На върха на скалата ги посрещнаха дякони, които никак не се изненадаха, очевидно знаеха, че към тях летят извънсезонни поклонници. И сега с благочестив и малко смешен вид в меките светли одежди на поклонници те се събраха в една ниска продълговата постройка от гладък розов камък близо до билото на скалата. Плочи от същия розов камък образуваха огромна полукръгла площадка, която се простираше явно на голямо разстояние по края на гората, увенчаваща скалата: това беше Терасата на изпитанието. Отвъд нея имаше още гора; другите тераси бяха по-нататък; а по-навътре, незабележима от мястото, където стояха сега, се извисяваше втората варовикова скала върху платото, образувано от външната. Валънтайн знаеше, че една трета скала се издига над втората някъде на стотици мили навътре, че това е най-святото място, където се намира Вътрешният храм, и че там живее Господарката. За всичко туй бе пътувал чак дотук, но му се струваше, че никога не ще успее да измине тези последни няколкостотин мили.
Нощта настъпваше бързо. Той погледна назад през кръглия прозорец зад себе си и видя притъмняващото небе и широката тъмна гръд на морето, осветена само от руменеещото зарево на изчезващото слънце, което бягаше към Пилиплок. Там имаше някакво петънце, драскотина върху гладката водна повърхност; Валънтайн мислеше и се надяваше това да е тримаранът „Родамаунтска кралица“, плаващ към дома; там бяха и волевантите, потънали в безкрайния си сън, и морските дракони, запътили се към по-голямо море, а още по-нататък беше Зимроел с многолюдните си градове, горските си резервати и парковете си, празненствата си, милиардите си жители. Имаше много за гледане назад; ала сега трябваше да гледа само напред. Взря се внимателно в Талинот Езулд, първия им водач на това място, който можеше да бъде и от единия, и от другия пол, висок, слаб човек с млечнобяла кожа и избръснат череп. Валънтайн предположи, че е мъж — това се доказваше, макар и не напълно, от ръста му и донякъде от ширината на плещите му, — но нежността на лицевите кости на Талинот Езулд, особено деликатната извивка на леките издутини над необикновените сини очи показваше обратното.
Талинот Езулд обясняваше разни неща: всекидневната програма на молитви, работа и съзерцание, метода на гадаене на сънищата, подредбата на жилищните помещения, ограниченията в храненето, които забраняваха всякакви вина, някои подправки и още много други неща. Валънтайн се мъчеше да запомни всичко, но имаше толкова много правила, изисквания, задължения и обичаи, че се объркаха в главата му и след известно време той престана да се старае, надявайки се, че с ежедневна практика ще усвои тези правила.
Когато се мръкна, Талинот Езулд ги изведе от залата за инструктиране, мина с тях покрай искрящия каменен басейн, подхранван от извор — в него се бяха изкъпали, преди да им дадат одеждите, и там щяха да се къпят по два пъти всеки ден, докато напуснеха тази тераса, и ги въведе в трапезарията, по-надалеч от ръба на скалата. Тук им поднесоха просто ядене, супа и риба, безвкусни и противни, макар че пътниците бяха страшно изгладнели. Прислужваха им послушници като самите тях, в светлозелени одежди. Голямото помещение беше запълнено само отчасти — часът за вечеря бе почти минал, изтъкна Талинот Езулд. Валънтайн огледа другите поклонници. Имаше всякакви, може би половината бяха човеци, но имаше и много вруни и гхайроги, тук-там скандари, няколко лиимани, няколко хджорти, макар и не твърде многочислени, и далеч в дъното малка усамотена група су-сухериси. Изглежда, че в мрежата на Господарката се бяха уловили всички раси на Маджипур. Всички с изключение само на една.
— А метаморфи потърсват ли някога Господарката? — запита Валънтайн.
Талинот Езулд се усмихна ангелски.
— Ако при нас дойде пиуривар, ще го приемем. Но те не участват в нашите обреди. Живеят си сами, сякаш са единствените в цял Маджипур.
— Някои може да са идвали тук преобразени — подхвърли Слийт.
— Щяхме да разберем това — отвърна Талинот Езулд спокойно.
След вечеря ги заведоха в стаите им — самостоятелни килийки, не по-големи от килерче, в едно кошероподобно отделение. Кушетка, мивка, дрешник и нищо друго. Лизамон гледаше намръщено квартирата си.
— Няма вино — рече тя, — а предадох сабята си, и сега трябва да спя в тази кутийка? Май от мен няма да стане поклонничка, Валънтайн.
— Кротувай и се старай. Ние ще се придвижваме през Острова колкото можем по-бързо.
Той влезе в стаята си, която се намираше между стаята на жената воин и тази на Карабела. Осветителният глобус веднага замъждя и когато Валънтайн се разположи на кушетката си, усети, че мигновено потъва в сън, макар че беше още ранен час. Когато загуби свяст, в съзнанието му бавно заблестя меко някаква нова светлина и му се яви Господарката, несъмнената, неоспорима Господарка на Острова.
Валънтайн я бе виждал в сънищата си много пъти досега от Пидруид насам — благите очи, тъмната коса, цветето на ухото, маслиненият оттенък на кожата, но този път образът беше по-ясен, видението по-подробно и забеляза бръчиците в ъгълчетата на очите й и малките зелени украшения на ушите й, и тънката сребриста лента, опасваща челото й. В съня си протегна ръце към нея и рече: „Майко, аз съм тук. Повикай ме при себе си майко.“
Тя му се усмихна, но не отговори нищо.
Намираха се в някаква градина; навред над тях цъфтяха алабандини. Тя защипваше растенията с един малък златен уред и отрязваше пъпките, за да могат останалите да дават по-големи цветове. Той стоеше до нея и я чакаше да се обърне към него, ала работата със защипването продължаваше до безкрай и най-после тя рече, все тъй без да поглежда към него: „Човек трябва винаги да се отнася с внимание към работата си, ако иска да я върши както трябва.“
„Майко, аз съм Валънтайн, твоят син!“ „Виждаш ли, на всяко клонче има по пет пъпки? Ако си стоят така, всички ще се разпукат, ала аз махам две оттук, една оттук, една оттук и цветовете стават великолепни.“
И докато говореше, пъпките се разтваряха и алабандините изпълваха въздуха с толкова силен аромат, че го зашеметяваха, а големите жълти венчелистчета се разтегляха като подноси, разкривайки черните тичинки и пестици отвътре. Тя ги докосна леко и из въздуха се разнесе пурпурен цветен прашец. И рече: „Ти си тоя, който си и винаги ще бъдеш.“ Тогава сънят се смени, в него не остана нищо от Господарката, а само беседка от бодливи храсти, размахващи към него корави ръце, и птици молика с колосални размери, крачещи важно наоколо, имаше и други образи, неясни и непрекъснато менящи се, които не му говореха нищо определено.
Когато се събуди, трябваше да се яви веднага при своя съногадател, не Талинот Езулд, а друг дякон от ръководната прослойка, човек на име Стауминауп, също обръснат и също с неопределен пол, но по-вероятно жена. Валънтайн бе научил вчера, че тези дякони са от средната прослойка на посветените. Те се връщаха от Втората скала, за да бъдат в услуга на тукашните послушници.
Съногадателството на Острова не можеше да се сравнява с онова, което бе видял у Тизана във Фолкинкип. Нямаше упойки, не лягаха голи един до друг. Просто влезе при гадателката и описа съня си. Стауминауп слушаше равнодушно. Валънтайн подозираше, че гадателката е имала достъп до преживения от него сън и само иска да съпостави описанието на Валънтайн със собствените й възприятия, да види какви разлики и противоречия има помежду им. Затова Валънтайн изложи съня си точно така, както си го спомняше, изричайки като насън: „Майко, аз съм Валънтайн, твоят син!“ и следейки как ще реагира Стауминауп на това. Но все едно че гледаше варовиковата скала.
Когато свърши, гадателката запита:
— А каква окраска имаха алабандиновите цветове?
— Ами… жълта, с черно в средата!
— Красиво цвете. В Зимроел алабандините са червени, а в средата жълти. Повече ли ти харесват цветовете на вашите?
— Нямам предпочитание — отвърна Валънтайн.
Стауминауп се усмихна.
— Алханроелските алабандини са жълти, с черно в средата. Вече можеш да си вървиш.
Гаданията бяха почти едни и същи всеки ден: тайнствен коментар, или може би не чак толкова тайнствен, ала подлежащ на различни тълкувания, само че тълкувания изобщо не се правеха. Стауминауп беше като хранилище на сънищата му — поглъщаше ги, без да дава мнение. Валънтайн свикна с това.
Свикна и с ежедневната работа. Трудеше се в градината по два часа всяка сутрин, подкастряше по малко, плевеше по малко и разкопаваше почвата доста много, а следобед беше зидар — учеше се на изкуството да фугира плочите на терасата. Имаше дълги сеанси на съзерцание, при които не му даваха никакви указания, само го пращаха в стаята му да се блещи към стените. Рядко виждаше спътниците си; това ставаше само когато се къпеха заедно в искрящия басейн малко преди пладне и отново точно преди вечеря; и почти нямаха какво да си кажат. Лесно се влизаше в ритъма на това място и се отхвърляха всякакви неотменни нужди. Тропическият въздух, ароматите на милиони цветя, спокойният тон на всичко, което ставаше тук, облекчаваха и успокояваха като топла баня.
Но Алханроел се намираше на хиляди мили на изток, а Валънтайн не се придвижваше нито със сантиметър към целта си, докато стоеше на Терасата на изпитанията. Бе изминала вече една седмица. През съзерцателните сеанси Валънтайн си представяше как събира хората си и се измъква нощем, прехвърля се незаконно от тераса на тераса, изкачва се на Втората скала и на Третата, накрая се явява пред Господарката на прага на нейния храм; ала подозираше, че няма да стигнат далеч на място, където сънищата бяха отворени книги.
Това го терзаеше. Знаеше, че с терзания няма да постигне напредък, и затова се учеше да се примирява, да се отдава всецяло на работата си, да прочиства съзнанието си от всякакви потребности, подтици и привързаности и така да отваря пътя към съня, чрез който Господарката щеше да го покани да влезе вътре. Но и това не подейства. Скубеше бурени, обработваше топлата плодородна почва, носеше кофи с хоросан и вар до най-далечните краища на терасата, седеше с кръстосани крака през часовете за съзерцание със съвсем изпразнено съзнание и нощ след нощ, преди да си легне, се молеше да се яви Господарката и да му каже: „Време е да дойдеш при мен“, ала нищо не се случваше.
— Колко време ще продължава това? — запита той Делиамбър в басейна един ден. — Вече е петата седмица! Или може би шестата… обърках им сметката. Една година ли ще остана тук? Две? Пет?
— Точно тъй е станало с някои от другите поклонници между нас — отвърна врунът. — Аз разговарях с една от тях, хджортка, която карала патрулна служба при управлението на лорд Вориакс. От четири години вече е тук и изглежда напълно примирена да остане завинаги на най-външната тераса.
— Не е и нужно да ходи другаде. Тук е твърде приятна странноприемница, Делиамбър. Но аз…
— … предстоят ти спешни срещи на изток — вметна Делиамбър. — Затова си обречен да останеш тук. В дилемата ти има един парадокс, Валънтайн. Мъчиш се да отречеш целта си; ала и самото ти отричане има цел. Разбираш ли? Твоята гадателка сигурно го разбира.
— Естествено, разбирам. Но какво да правя? Как да се преструвам, че ми е безразлично дали ще остана тук завинаги?
— Невъзможно е да се преструваш. Щом станеш наистина безразличен, ще напреднеш. Дотогава няма да може.
Валънтайн поклати глава.
— Все едно да ми кажеш, че за да се спася, не трябва никога да мисля за птиците гихорна. А колкото повече се старая да не мисля за тях, толкова повече ята гихорни ще прехвръкват през главата ми. Какво да правя, Делиамбър?
Ала Делиамбър нямаше други предложения. На следния ден Валънтайн научи, че Шанамир и Виноркис са получили повишение — достъп до Терасата на встъплението.
Минаха още два дни, преди Валънтайн да види отново Делиамбър. Магьосникът забеляза, че Валънтайн не изглежда добре; а Валънтайн отговори с несдържано раздразнение.
— Как очакваш да изглеждам? Знаеш ли колко плевели съм изскубал, колко зидария съм фугирал, докато в Алханроел един Барджазид седи в замъка Връхни и…
— Спокойно — каза Делиамбър кротко. — Ти не си на себе си.
— Спокойно ли? Спокойно? Докога мога да бъда спокоен?
— Може би търпението ти е поставено на изпитание. В такъв случай, милорд, вие не издържате на изпитанието.
Валънтайн се замисли върху казаното. След малко рече:
— Признавам логиката ти. Но може би е поставена на изпитание находчивостта ми. Делиамбър, вложи тази нощ в главата ми сън-покана.
— Знаеш ли, на този остров май няма особена полза от моите магии.
— Все пак. Опитай се. Съчини някакво послание от Господарката и го вложи в съзнанието ми, пък тогава ще видим.
Делиамбър повдигна рамене и докосна с пипалата си ръцете на Валънтайн в мига на предаването на мисли. Валънтайн усети слабото далечно трептене на контакта.
— Твоите магии още действат — каза той.
И през нощта му се яви сън, в който той се носеше из басейна като волевант прикрепен за камъните чрез някаква ципа, която бе израсла от краката му, и докато се мъчеше да се освободи, на нощното небе се появи усмихнатото лице на Господарката, която му прошепна: „Ела, Валънтайн, ела при мен, ела“, и ципата се стопи, и той се издигна нагоре и полетя, понесен от вятъра към Вътрешния храм.
Валънтайн предаде съня си на Стауминауп по време на съногадателския сеанс. Тя го слушаше така, като че той й разправяше за сън, в който скубе бурени в градината. За следващата нощ Валънтайн излъга, че е имал същия сън, и тя пак не каза нищо. След една нощ пак разказа този сън и я помоли да му го изтълкува.
Стауминауп отговори:
— Тълкуването на съня ти е, че никоя птица не лети с крилата на друга.
Бузите му поруменяха. Той се измъкна като крадец от стаята й.
Пет дена по-късно Талинот Езулд съобщи, че му е разрешено да се изкачи на Терасата на встъплението.
— Но защо? — попита той Делиамбър.
Врунът отговори:
— „Защо“ е безполезен въпрос, когато се отнася за духовен напредък. Очевидно нещо се е променило у теб.
— Но аз не сънувах законна покана!
— Може пък и да си сънувал — каза магьосникът.
Един от дяконите го поведе пеш по горските пътеки към следващата тераса. Пътят бе същински лабиринт, лъкатушеше заплетено, на няколко пъти се наложи да свърнат в наглед точно противоположна посока. Валънтайн съвсем се обърка, когато след няколко часа излязоха на едно разчистено пространство с огромна площ. На еднакво разстояние от розовите плочи на терасата там се издигаха пирамиди от тъмносин камък, високи по десет стъпки.
И тук животът беше, кажи-речи, същият — черна работа, съзерцание, ежедневно гадаене на сънищата, мизерни аскетични жилищни помещения, еднообразна храна. Но имаше също начало на религиозно обучение, по един час всеки следобед, през който нравствените принципи на Господарката се обясняваха с помощта на елиптични притчи и заобиколни диалози.
Най-напред Валънтайн слушаше всичко това неспокойно. То му се струваше неясно и отвлечено, а и трудно можеше да се съсредоточи върху такива мъгляви въпроси, когато го обладаваше едно непосредствено желание от политическо значение — да се добере до замъка Връхни и да уреди въпроса кой да управлява Маджипур. Но на третия ден му направи впечатление, че това, което дяконът говореше за ролята на Господарката, беше напълно политическо. Валънтайн разбра, че тя е умиротворителна сила, спойка от любов и вяра, която свързва центровете на властта в света. Както и да прилагаше магическите си способности да праща сънища — а не можеше да се вярва на общоразпространения мит, че всяка нощ тя поддържала връзка с душите на милиони хора, — ясно беше, че спокойният й дух утешаваше и облекчаваше планетата. Валънтайн знаеше, че апаратът на Краля на сънищата праща ясни и конкретни сънища, които бичуват виновните и напътстват неуверените, и че посланията на Краля можеха да бъдат страшни. Но както топлотата на океана смекчава климата на сушата, така и Господарката усмиряваше грубите сили, управляващи Маджипур, и сега Валънтайн разбираше, че възникналата около личността на Господарката теология, че била въплъщение на Свята майка, е само метафора за разделението на властта, което първите управници на Маджипур са въвели.
Затова слушаше с още по-жив интерес. За известно време остави на заден план желанието си да се придвижи до по-горни тераси, за да научи нещо повече тук.
Валънтайн беше съвсем сам на тази тераса. Това не бе му се случвало досега. Шанамир и Виноркис не се виждаха никъде — дали вече не са пратени на Терасата на огледалата? — а останалите, доколкото знаеше, все още не бяха стигнали тук. Най-много му липсваше искрящата жизненост на Карабела и язвителната мъдрост на Делиамбър, но и другите бяха станали част от душата му в дългото трудно пътуване през Зимроел и той се чувстваше неспокоен, когато ги нямаше около него. Дните му като жонгльор изглеждаха отдавна отминали и никога нямаше да се върнат. Сега от време на време в свободните си минути Валънтайн късаше плодове от дърветата и ги подхвърляше, изпълнявайки старите си обичайни номера, за да забавлява минаващите послушници и дякони. Особено един, широкоплещест чернобрад мъж на име Фарсал, имаше навика да следи внимателно винаги, когато Валънтайн жонглираше.
— Къде научи това изкуство? — попита Фарсал.
— В Пидруид — отговори Валънтайн. — Бях с жонгльорска трупа.
— Животът ти трябва да е бил хубав.
— Беше — каза Валънтайн, спомняйки си вълнението, когато стоеше пред тъмноликия лорд Валънтайн на пидруидската арена, как излизаше на огромната сцена на Постоянния цирк в Дюлорн, и всичко останало, незабравими картини от миналото му.
Фарсал запита:
— Могат ли да се научат тези умения, или те са вродена дарба?
— Всеки може да се научи, всеки с бързо око и готовност да се съсредоточи. Самият аз ги овладях само за една-две седмици миналата година в Пидруид.
— Не думай! Сигурно си жонглирал цял живот!
— До миналата година не бях жонглирал.
— Тогава какво те накара да се заловиш с този занаят?
Валънтайн се усмихна.
— Трябваше да се препитавам с нещо, а за празненствата на коронала в Пидруид бяха дошли пътуващи жонгльори, които се нуждаеха от чифт допълнителни ръце. Те ме научиха бързо, както и аз мога да науча теб.
— Мислиш ли, че ще успееш?
— Ето — каза Валънтайн и подхвърли на чернобрадия един от плодовете, с които жонглираше, твърд зелен бишауар. — Премятай го известно време от ръка на ръка, за да разкършиш пръстите си. Трябва да усвоиш няколко основни положения и известни навици на възприемане, които изискват практика, а после…
— С какво се занимаваше, преди да станеш жонгльор? — запита Фарсал, подхвърляйки плода.
— Скитах — каза Валънтайн. — Ето: дръж си ръцете по този начин…
Той обучава Фарсал половин час, опитвайки се да го тренира така, както Карабела и Слийт го бяха учили в пидруидската странноприемница. Това беше добре дошло като развлечение в този спокоен и еднообразен живот. Фарсал имаше пъргави ръце и зорки очи и усвояваше бързо, макар и не толкова бързо, колкото се бе учил Валънтайн. За няколко дни усъвършенства повечето от основните умения и можеше да жонглира криво-ляво, макар и не изящно. Беше общителен и приказлив човек, който непрекъснато поддържаше разговора, докато подхвърляше бишауарите от ръка на ръка. Каза, че бил родом от Ни-моя; дълги години се занимавал с търговия в Пилиплок; напоследък го хванала душевна криза, която го хвърлила в смут, а после го подтикнала да дойде на поклонение на Острова. Разказваше за женитбата си, за непрокопсаните си синове, как печелел и губел огромни състояния на игралните маси; искаше да узнае всичко и за Валънтайн, за семейството му, за амбициите му, за причините, поради които идва при Господарката. Валънтайн отговаряше на тези въпроси колкото можеше по-правдоподобно и отклоняваше най-неудобните със съчинени набързо дисертации върху жонгльорското изкуство.
В края на втората седмица — работа, учение, съзерцание, свободни минути, прекарвани в жонглиране с Фарсал, постоянна и неизменна програма — Валънтайн усети как отново го обзема безпокойство, копнеж да продължи по-нататък.
Нямаше представа колко са терасите — девет? деветдесет? — но ако прекарваше на всяка от тях по толкова много време, можеха да минат години, докато се добере до Господарката. Трябваше да намери някакъв начин да съкрати процеса на изкачване.
Явно нямаше полза да се преструва, че му се явяват сънища-покани. Помъчи се да залъже Силимейн, тукашната си гадателка, със съня си за басейна, но й направи не повече впечатление, отколкото на Стауминауп. Опитваше се през периодите на съзерцание и когато заспиваше вечер да се добере до съзнанието на Господарката и да я помоли да го покани. Но и от това не излезе нищо.
Запита съседите си в трапезарията откога се намират на Терасата на встъплението.
— От две години — каза един.
— От осем месеца — отвърна друг.
Изглежда, това не ги вълнуваше.
— А ти? — попита той Фарсал.
Фарсал отговори, че пристигнал само няколко дена преди Валънтайн. Но не изпитвал чак такова нетърпеливо желание да продължи нататък.
— Няма защо да се бърза, нали? Където и да сме, ние служим на Господарката, не е ли така? Тъй че няма значение на коя тераса си.
Валънтайн кимна. Не смееше да възразява.
Към края на третата седмица му се стори, че далеч в стаджовата нива му се мярна Виноркис, който работеше там. Но не беше сигурен — наистина ли мустаците на този хджорт имаха оранжев отблясък? — пък и разстоянието беше толкова голямо, че едва ли щеше да го чуе, ако му викнеше. На другия ден обаче, когато Валънтайн стоеше близо до басейна и жонглираше небрежно с Фарсал, забеляза Виноркис, безспорно Виноркис, който гледаше от другата страна на площада. Валънтайн се извини и закрачи натам. След като толкова седмици беше разделен тук от старите си другари, дори хджортът представляваше отрадна гледка.
— Значи ти си бил в стаджовите ниви — каза Валънтайн.
Виноркис кимна.
— През последните дни няколко пъти ви зърнах бегло, милорд. Но терасата е толкова огромна… че все не успявах да се приближа до вас. Кога пристигнахте?
— Около една седмица след теб. Има ли тук и други от нашите?
— Не, доколкото ми е известно — отговори хджортът. — Шанамир беше, ала продължи нататък. Виждам, че не сте загубили ни най-малко жонгльорската си сръчност, милорд. Кой е партньорът ви?
— Човек от Пилиплок. Действа много бързо с ръцете.
— И с езика ли?
Валънтайн се намръщи.
— Какво искаш да кажеш?
— Разправяли ли сте на този човек много за миналото си, милорд, или за бъдещето си?
— Не, разбира се. — Валънтайн се вторачи. — Но, Виноркис! Невъзможно е точно тук, на Острова на самата Господарка, да има шпиони на коронала!
— Защо пък да няма? Толкова ли е трудно да се проникне на това място?
— Но защо смяташ…
— Снощи, след като ви съзрях в нивите, дойдох тук да се осведомя за вас. Един от тия, с които разговарях, беше вашият нов приятел, милорд. Попитах го познава ли ви и той започна да разпитва мен. Дали съм ваш приятел, познавал ли съм ви в Пидруид, защо сме дошли на Острова и тъй нататък, и тъй нататък. Милорд, аз се безпокоя, когато непознати задават въпроси. Особено на това място, където ни учат да страним от другите.
— Може би си прекалено подозрителен, Виноркис.
— Може и така да е. Но все пак се пазете, милорд.
— Ще се пазя — отвърна Валънтайн. — Той няма да научи от мен нищо повече от това, което вече е узнал. А то е само няколко жонгльорски номера.
— Той може да знае вече твърде много за вас — каза хджортът мрачно. — Но нека и ние го следим така, както той следи вас.
Мисълта, че дори тук може да е под наблюдение, го разтревожи. Нима никъде нямаше убежище? Валънтайн искаше Слийт или Делиамбър да са до него. Един сегашен шпионин би могъл да се превърне в убиец по-късно, когато Валънтайн се приближеше до Господарката и станеше още по-опасен за узурпатора.
Но Валънтайн явно не се приближаваше ни най-малко до Господарката. Още една седмица мина по същия начин, както преди. После, точно когато започна да мисли, че ще прекара до края на живота си на Терасата на встъплението, и стигаше до такова състояние, че това му ставаше безразлично, го повикаха от нивите и му казаха да се приготви да премине на Терасата на огледалата.
9
Тази тераса беше място с поразителна красота, с великолепие, което напомняше на Валънтайн за Дюлорн. Тя беше сгушена до подножието на Втората скала, сурова отвесна стена от бял варовик, която изглеждаше като непристъпна преграда за по-нататъшното придвижване навътре, и когато слънцето се намираше на запад, повърхността на скалата представляваше такова чудо на отразена светлина, че обайваше окото и изтръгваше въздишки на удивление от душата.
Освен това там бяха и огледалата — големи грубо изсечени плочи от полиран чер камък, поставени с ръба върху земята навред из терасата така, че накъдето и да погледнеше човек, срещаше собственото си изображение, сияещо от ослепителна вътрешна светлина. Отначало Валънтайн се огледа критично, търсейки промените, настъпили у него в резултат от пътуването, някакво замъгляване на топлото сияние, което се излъчваше от него от Пидруид насам, или може би признаци на умора или напрежение. Но не видя нищо подобно, само познатия златокос усмихнат мъж, и помаха на себе си, смигна дружелюбно и си отдаде чест, а после, след около една седмица, престана изобщо да забелязва отражението си. Ако му бяха заповядали да не обръща внимание на огледалата, вероятно щеше да живее в гузно напрежение, неволно да им хвърля бегъл поглед и пак да го отдръпва; но никой тук не му казваше за каква цел служат огледалата или как да се отнася към тях и след време той просто ги забрави. Много по-късно разбра, че това беше ключът за придвижване напред из Острова: възход на душата отвътре, засилваща се способност да различава и отхвърля неуместното.
Тук беше съвсем сам. Нямаше го Шанамир, нямаше го Виноркис, нямаше го Фарсал. Валънтайн следеше внимателно за чернобрадия: ако той наистина беше някакъв шпионин, положително щеше да намери начин да ходи подир Валънтайн от тераса на тераса. Ала Фарсал не се появи.
Валънтайн престоя на Терасата на огледалата единайсет дни, след което, придружен от петима други послушници, продължи по-нататък с въздушна шейна към края на Втората скала и Терасата на посвещението.
Оттук се откриваше великолепен изглед назад, над първите три тераси, дълбоко надолу, към далечното море. Валънтайн едва различаваше Терасата на изпитанието — само тънка розова ивица на фона на тъмнозелената гора, — ала голямата Тераса на встъплението се разстилаше внушително в средата на по-долното плато, а Терасата на огледалата точно отдолу сияеше като милион ярки клади под дневната светлина.
Сега му ставаше безразлично колко бързо ще напредва. Времето губеше значението си. Той се бе слял изцяло с ритъма на мястото. Работеше на нивите; присъстваше на дълги уроци по духовно усъвършенстване; прекарваше голяма част от времето си в затъмнената сграда с каменен покрив — светилището на Господарката — и се молеше по начин, който всъщност не беше молитва, да бъде осенен от просветление. От време на време си спомняше, че бе възнамерявал да стигне бързо до центъра на Острова и до жената, която живееше там. Но сега нито едното, нито другото не му се виждаше толкова наложително. Валънтайн бе станал истински поклонник.
Оттатък Терасата на посвещението се намираше Терасата на цветята, отвъд нея — Терасата на предаността, а по-нататък — Терасата на подчинението. Всички те спадаха към Втората скала, както и Терасата на възлизането, която беше последният етап, преди да се премине на платото където живееше Господарката. Валънтайн разбра, че всяка от терасите обкръжава напълно целия остров, така че на всяка от тях по всяко време може да има по един милион поклонници и дори повече, и всеки поклонник вижда само малка частица от цялото, докато се придвижва към центъра. Какви ли усилия са вложени в построяването на всичко това! Колко ли живота са били отдадени всецяло в служба на Господарката! И всеки поклонник се движеше в среда на мълчание: тук не се завързваха дружби, не се споделяха тайни, не се прегръщаха влюбени. Фарсал представляваше загадъчно изключение от този обичай. Сякаш това място съществуваше извън времето и бе откъснато от обичайните ритуали на живота.
В този среден пояс на Острова се наблягаше по-малко на обучението, а повече на труда. Валънтайн знаеше, че когато стигне до Третата скала, ще се присъедини към ония, които фактически вършеха делото на Господарката из целия свят; защото чак сега разбра, че повечето послания до света идват не от самата Господарка, а по-скоро от милионите напреднали дякони от Третата скала, чиито умове и души ставаха носители на благоволението на Господарката. Но не всеки стигаше до Третата скала: подразбра, че мнозина от по-старите дякони бяха прекарали десетки години на Втората скала, вършейки административна работа, и нямаха нито надежда, нито желание да поемат по-тежките отговорности на вътрешния пояс.
През третата седмица от пребиваването си на Терасата на предаността Валънтайн бе удостоен — ни най-малко не се съмняваше в това — със сън-покана.
Виждаше се как прекосява оная обгорена пурпурна равнина, която бе помрачавала съня му в Пидруид. Слънцето беше ниско на хоризонта, небето — ярко и сурово, а пред него се простираха две широки планински вериги, издигащи се като исполински издути пестници. В осеяната с нащърбени каменни блокове долина между тях се виждаше последният ръждивочервен проблясък на слънчева светлина, особена мазна светлина, зловеща, по-скоро петно, отколкото сияние. От тази странно осветена долина духаше хладен сух вятър и с него идваха въздишащи, пеещи звуци, нежни печални мелодии, носени от бриза. Валънтайн вървеше с часове, но не напредваше с нито една крачка: планините ни най-малко не се приближаваха, пустинните пясъци се стелеха до безкрайност, докато крачеше, и това последно късче светлина не изчезваше. Силите му се изчерпваха. Заплашителни миражи играеха пред него. Виждаше Симонан Барджазид, Краля на сънищата и тримата му синове. Виждаше страшния грохнал понтифекс, който ревеше на подземния си трон. Виждаше чудовищни аморфиботи, пълзящи лениво по дюните, и зурлите на огромни дхумкари, които се подаваха като свредели от пясъците и душеха въздуха за плячка. Разни същества съскаха, зънкаха и шушнеха; насекоми се рояха на противни облачета; заваля лек дъжд от сух пясък, който се полепваше по очите и ноздрите му. Той беше уморен, готов всеки момент да се признае за победен и да спре, да легне на пясъка и да се остави подвижните дюни да го покрият, но нещо го притегляше напред; из долината сновеше насам-натам лъчезарна фигура, усмихната жена, Господарката, неговата майка, и докато можеше да я вижда там, нямаше да престане да върви напред. Той усещаше топлотата на нейното присъствие, притегателната сила на нейната обич. „Ела — шепнеше тя. — Ела при мен, Валънтайн!“ Ръцете й се протягаха към него през оная ужасна пустиня с чудовища. Раменете му увиснаха. Коленете му се подкосяваха. Той не можеше да продължи, макар и да знаеше, че е наложително. „Господарке — шепнеше Валънтайн, — нямам сили вече, трябва да си почина, трябва да поспя!“ В този миг сиянието между планините стана по-топло и по-ярко. „Валънтайн — извика тя, — Валънтайн, сине мой!“ Той едва държеше очите си отворени. Беше толкова изкусително да легне на топлия пясък. „Ти си мой син — долетя гласът на Господарката от тази невероятна далечина — и аз се нуждая от теб“, и докато изричаше тези думи, той намери нови сили и закрачи по-бързо, а после затича леко по твърдата, покрита с кора пустинна почва, духът му се приповдигаше, стъпката му ставаше по-широка. Сега разстоянията бързо се топяха и Валънтайн я виждаше ясно, тя го чакаше усмихната на тераса от виолетов камък, мъчеше се да го достигне с протегнати ръце, зовеше името му с глас, който звънтеше като камбаните на Ни-моя.
Събуди се и гласът й още звучеше в главата му.
Беше зора. Чудна енергия обливаше душата му. Стана и се спусна при големия аметистов басейн, който служеше за баня на Терасата на предаността, и се гмурна смело в студената изворна вода. След това закрачи бързо към стаята на Менезипта, тукашната си съногадателка, стегната, стройна личност с искрящи тъмни очи и опнато, слабо лице, и й изля съня си в дълъг поток от думи.
Менезипта седеше и мълчеше.
Студеното й държане охлади въодушевлението на Валънтайн. Спомни си как бе ходил при Стауминауп на Терасата на изпитанието с лъжливия сън-покана за волеванта и колко бързо Стауминауп бе отхвърлила този сън. Но тук нямаше лъжа. Нямаше го Делиамбър, за да омагьоса съзнанието му. Накрая Валънтайн каза:
— Може ли да помоля за преценка?
— В съня има познати отсенки — отговори Менезипта спокойно.
— Само това ли можеш да кажеш за него?
Изглежда, се забавляваше.
— Какво повече искаш да кажа?
Валънтайн стисна отчаяно пестници.
— Ако някой дойде при мен да му изтълкувам такъв сън, ще го нарека сън-покана.
— Много добре.
— Съгласна ли си? Ти би ли го нарекла сън-покана?
— Ако това ти се хареса.
— Не става дума за харесване — каза Валънтайн раздразнен. — Или сънят е сън-покана, или не е. Ти какво мислиш?
Усмихвайки се лукаво, съногадателката отвърна:
— И аз наричам съня ти сън-покана.
— А какво да правя сега?
— Сега ли? Сега имаш да изпълняваш сутрешните си задължения.
— Както разбирам — произнесе Валънтайн нервно, — нужен е сън-покана, за да се добереш до Господарката, така ли?
— Така е.
— Не трябва ли сега да се придвижа до Вътрешния храм?
Менезипта поклати глава.
— Никой не отива от Втората скала във Вътрешния храм. Едва когато стигнеш до Терасата на преклонението, един сън-покана сам по себе си е достатъчен, за да бъдеш повикан вътре. Твоят сън е интересен и важен, ала не променя нищо. Върви да изпълняваш задълженията си, Валънтайн.
Гняв кипеше в него, когато напусна стаята й. Знаеше, че се държи глупаво, че един обикновен сън не може да бъде достатъчен, за да го прекара през последните препятствия, които го деляха от Господарката, а бе очаквал толкова много от него — надяваше се, че Менезипта ще плесне с ръце, ще извика от радост и веднага ще го прати във Вътрешния храм, ала нищо от това не бе се случило и разочарованието беше болезнено и вбесяващо.
Но го очакваше и друга болка. Когато след два часа се прибра от нивите, един дякон го пресрещна и му каза безцеремонно:
— Има заповед да отидеш незабавно в пристанището на Талеис, където нови поклонници чакат да ги водиш.
Валънтайн бе смаян. Най-малко сега очакваше да бъде върнат обратно в началната точка.
Трябваше да тръгне веднага, пеш и сам, да се прехвърля от тераса на тераса и да се добере до Терасата на изпитанието за колкото е възможно по-кратко време. В интендантството на терасата го снабдиха с достатъчно храна, за да му стигне до Терасата на цветята. Дадоха му също уред за ориентиране, амулет, който се вързваше на ръката; този уред щеше да открива заровени пътни знаци, като издава тих, писклив бръмчащ звук.
На пладне Валънтайн напусна Терасата на предаността. Но пътеката, която избра, водеше навътре, към Терасата на подчинението, а не обратно, към брега.
Решението дойде внезапно и с неустоима сила. Той просто не можеше да си позволи да бъде отклонен от пътя си към Господарката. Промъкването по непозволен път на този остров със строга дисциплина криеше сериозни рискове, но нямаше друг избор.
Валънтайн заобиколи по края на терасата и намери тревистата пътечка, която пресичаше диагонално площадката за забавления и излизаше на главния път. Там трябваше да свърне наляво, към външните тераси. Но — с усещането, че всички го виждат — вместо това свърна надясно и закрачи бързо към вътрешността. Скоро се озова извън заселената част на терасата и пътят се стесни, превръщайки се от широко павирано шосе в черен път с гора, която го притискаше плътно от всички страни.
След половин час стигна до едно разклонение на пътя. Когато пое наслуки по лявото разклонение, тихият бръмчащ звук на амулета за ориентиране изчезна, но се възстанови, щом се върна обратно по другото разклонение. Полезен уред, помисли си той.
Вървя непрекъснато до смрачаване. Тогава се настани за през нощта в една приятна горичка до кротко поточе и си позволи оскъдна вечеря от сирене и нарязано месо. Спа на пресекулки, изтегнат на студената влажна земя между две стройни дървета.
Събуди го първият розов проблясък на зората. Размърда се, протегна се, отвори очи. Бързо наплискване в поточето, да, после малка закуска, а след това…
Валънтайн чу звуци в гората зад себе си — пращене на клонки, нещо, което се движеше през храстите. Тихомълком се скри зад едно дебело дърво до брега на потока и надникна предпазливо иззад него. И видя от шубраците да изскача някакъв чернобрад мъж с мощно телосложение, който се спря до мястото, където бе спал, и се огледа внимателно.
Фарсал.
В поклонническа одежда. Но с кинжал, привързан с ремък под лакътя на лявата му ръка.
Около двайсет и пет крачки деляха двамата мъже. Валънтайн се навъси, обмисляйки алтернативите си, пресмятайки тактиката си. Къде ли е намерил Фарсал кинжал на този мирен остров? Защо ще върви по дирите на Валънтайн през гората, ако не за да го убие?
Насилието не беше присъщо на Валънтайн. Но да изненада Фарсал му се струваше единственият разумен начин на действие. За миг се заклати назад-напред на пети, съсредоточи мисълта си така, като че се готвеше да жонглира, и изскочи от скривалището си.
Фарсал се завъртя и успя да измъкне кинжала от ножницата точно когато Валънтайн се сгромоляса върху него. С внезапно отчаяно сечащо движение Валънтайн прасна странично с десницата си долната част на ръката на Фарсал така, че я вцепени, и кинжалът падна на земята; но след миг месестите ръце на Фарсал обгърнаха Валънтайн в смазваща хватка.
Те стояха вкопчени един в друг, лице срещу лице. Фарсал беше с една глава по-нисък от Валънтайн, но с по-едри гърди, широкоплещест, човек с тяло на бик. Той се напъваше да повали Валънтайн на земята; Валънтайн се бореше да се отскубне; никой от тях не успяваше да превие противника си, макар че вените на челата им набъбнаха и лицата им се зачервиха и подуха от напрежение.
— Това е лудост — пъшкаше Валънтайн. — Пусни ме, махни се. Аз не искам да ти сторя нищо лошо.
Фарсал само затегна хватката си.
— Кой те прати? — питаше Валънтайн. — Какво искаш от мен?
Мълчание. Мощните ръце, по скандарски силни, продължаваха неумолимо да натискат. Валънтайн се мъчеше да си поеме дъх. Болката го зашемети. Опита се да измъкне лактите си и да се отскубне от хватката. Но не успя. Лицето на Фарсал беше грозно и изкривено от усилие, очите му — свирепи, устните му — плътно стиснати. И бавно, но забележимо накланяше Валънтайн към земята.
Невъзможно беше да се устои на тази страшна хватка. Валънтайн изведнъж прекрати усилията си и се отпусна като парцал. Фарсал, изненадан, го завъртя на една страна; Валънтайн прегъна колене и не оказа никаква съпротива, когато Фарсал го запокити на земята. Но падна леко, по гръб, свил крака пред гърдите си, и когато Фарсал скочи яростно върху него, Валънтайн опъна крака и ги заби с все сила в корема на противника си. Фарсал изпъшка, изръмжа и политна назад зашеметен. Като скочи, Валънтайн сграбчи Фарсал с ръце, чиито мускули бяха заякнали много от няколкомесечно жонглиране, тръшна го на земята и го задържа прикован там, притиснал с колене изпънатите ръце на Фарсал и вкопчил ръце в раменете му.
Колко странно е това, мислеше си Валънтайн, да водиш ръкопашен бой с друго същество, сякаш сме немирни деца! Приличаше на сън.
Фарсал го гледаше гневно, тупаше яростно с крака по земята, като напразно се мъчеше да отблъсне Валънтайн.
— А сега говори — каза Валънтайн. — Обясни ми какво значи това. Да ме убиеш ли дойде тук?
— Няма да кажа нищо.
— А говореше толкова много, когато жонглирахме?
— Това беше преди.
— Какво да те правя? — запита Валънтайн. — Ако те пусна, пак ще се нахвърлиш върху мен. А задържа ли те тук, ще задържа и себе си!
— Не можеш да ме задържиш дълго по този начин.
Фарсал отново се раздвижи. Силата му беше огромна. Но Валънтайн го стискаше здраво. Лицето на Фарсал почервеня, на гърлото му изпъкнаха дебели жили; очите му пламтяха от ярост и безпомощност. В течение на една дълга минута той стоя неподвижен. После като че събра всичките си сили, напрегна се да се привдигне. Валънтайн не можеше да устои на този страшен натиск. Настъпи такъв безумен миг, когато нито един от двамата не владееше положението, Валънтайн бе полуотхвърлен настрана, Фарсал се извиваше и огъваше, като че се опитваше да се претърколи. Валънтайн сграбчи дебелите рамене на Фарсал и се опита да го притисне отново о земята. Фарсал го отблъсна и пръстите му затърсиха очите на Валънтайн. Валънтайн се сниши под посягащите пръсти. После, без да се спира, за да размисли, улови Фарсал за коравата черна брада, дръпна го настрана и фрасна главата му в един камък, който стърчеше от влажната земя близо до него.
Фарсал издаде дебел грухтящ звук и замря неподвижен.
Като скочи на крака, Валънтайн сграбчи падналия кинжал и застана над противника си. Трепереше, но не от страх, а от отслабването на напрежението, като тетива след пускането на стрелата. Ребрата го боляха от онази страшна прегръдка, а мускулите на ръцете и раменете трептяха и пулсираха в безброй различни ритми.
— Фарсал! — изрече той, побутвайки го с крак.
Никакъв отговор. Умрял ли е? Не. Големите бъчвовидни гърди бавно се повдигаха и отпущаха, и Валънтайн чуваше хрипкаво, прекъслечно дишане.
Валънтайн претегли кинжала на дланта си. Какво да прави сега? Слийт би казал: „Довърши поваления, преди да се е окопитил.“ Не може, убива се само в самозащита. И, разбира се, не се убива човек в безсъзнание, макар и самият той да е искал да те убие. Да убиеш друго разумно същество значи цял живот да те преследват кошмарни сънища — отмъщението на убития. Но и не можеше просто да се отдалечи, да остави Фарсал да дойде на себе си и да тръгне по петите му. Някоя лиана „птича мрежа“ би свършила полезна работа в такъв момент. Наистина Валънтайн забеляза друг вид увивно растение, здрава на вид лиана със зелени и жълти стъбла, дебели колкото пръстите му, която се катереше нависоко отстрани по дървото, и със силно дърпане смъкна пет огромни жили. Усука ги плътно около Фарсал, който се размърда и изпъшка, но не се свести. За десет минути Валънтайн го овърза здраво, стегна го като мумия от гърдите до глезените. Опита лианите; те издържаха на дърпането му.
Валънтайн събра малкото си вещи и се отдалечи бързо.
Свирепият двубой в гората го бе разтърсил издълбоко. Не само схватката, макар че тя беше твърде варварска и нямаше да му дава покой още дълго време, но и мисълта, че врагът вече не се задоволява само да шпионира, а и праща убийци. И щом е така, разсъждаваше той, мога ли да се съмнявам повече в истинността на виденията, които ми подсказват, че аз съм лорд Валънтайн?
Валънтайн не беше в състояние да разбере дори самото понятие предумишлено убийство. Човек в никой случай не отнема живота на другите. В познатия му свят това беше основна максима. Дори узурпаторът, сваляйки го, не бе се осмелил да го убие от страх да не го спохождат кошмарни сънища; но очевидно сега той беше готов да поеме този страшен риск. Освен ако, мислеше си Валънтайн, Фарсал не е решил сам да извърши опита за убийство като подъл начин да спечели благоразположението на своите работодатели, когато е разбрал, че Валънтайн се промъква към вътрешния пояс на Острова.
Мътна работа. Валънтайн потръпна. Крачейки по горските пътеки, той неведнъж се огледа напрегнато назад, почти очаквайки да види преследващия го наново чернобрад човек.
Но никакви преследвачи не се показаха. Към средата на следобеда Валънтайн съзря в далечината Терасата на подчинението и равната бяла повърхност на Третата скала далеч зад нея.
Едва ли някой щеше да забележи един нелегален поклонник, движещ се тихомълком сред всички тия милиони хора. Той навлезе в Терасата на подчинението, както се надяваше, с невинно изражение, като че имаше пълно право да бъде там. Това беше богато, просторно място, с цяла редица високи сгради от тъмносин камък в източния му край и горичка от наплодили дървета баса по-наблизо. Валънтайн допълни вързопчето си с пет-шест от меките, сочни плодове баса и продължи към баните на терасата, където изми мръсотията от първия ден на пътуването си. Той се одързости още повече, намери трапезарията и се наяде със супа и задушено месо. И със същата безцеремонност, с която бе дошъл, се измъкна от другия край на терасата точно когато нощта се спущаше.
Отново спа на импровизирано горско легло, като задрямваше и често се събуждаше от мисли за Фарсал, а когато се развидели достатъчно, стана и продължи напред. Високо над гората пред него се извисяваше изумителната бяла стена на Третата скала.
Вървя цял ден и през следващия и все му се струваше, че ни най-малко не се приближава до скалата. Пътувайки пеш през тия гори, според изчисленията си изминаваше не повече от петнайсет-осемнайсет мили на ден; петдесет ли или осемдесет бяха до Третата скала? А после колко път още му оставаше оттам до Вътрешния храм? Това пътуване можеше да трае със седмици. Той продължаваше напред. Походката му дори ставаше все по-пъргава; този горски живот му допадаше.
На четвъртия ден Валънтайн стигна до Терасата на възлизането. Спря за малко да се подкрепи, преспа в една тиха горичка и на сутринта продължи по-нататък, докато стигна до подножието на Третата скала.
Не знаеше нищо за механизма, който изкачваше флотерните шейни по скалните стени. Оттук виждаше малкото селище при флотерната станция, няколко къщурки, неколцина дякони, които работеха на полето, струпани до подножието на скалата шейни. Смяташе да почака до смрачаване и тогава да се опита да подкара шейните, но се отказа от намерението си: струваше му се твърде рисковано да се катери по тая шеметна височина без чужда помощ, като си служи със съоръжение, което не познава. Още по-малко беше склонен да накара дяконите насила да му помагат.
Оставаше му един изход. Пооправи изцапаните си от пътуването дрехи, придаде си вид на знатна особа и тръгна с важна походка към флотерната станция.
Дяконите — бяха трима — го гледаха хладно.
— Готови ли са флотерите за път? — попита той.
— Имаш ли работа на Третата скала?
— Да. — Валънтайн им отправи най-лъчезарната си усмивка, стараейки се същевременно да им покаже прикрита решителност, сила, самоувереност. Произнесе отсечено:
— Аз съм Валънтайн от Алханроел, поканен специално при Господарката. Чакат ме горе, за да ме заведат до Вътрешния храм.
— Защо не ни уведомиха за това?
Валънтайн повдигна рамене.
— Отде да знам? Явно някой е сбъркал. Трябва ли да вися тук, докато получите документите? Нужно ли е Господарката да ме чака? Хайде, задействайте флотерите си?
— Валънтайн от Алханроел… поканен специално при Господарката… — Дяконите се намръщиха, заклатиха глави, Споглеждаха се неловко. — Всичко това е много нередно. Кой, казваш, щял да те заведе дотам?
Валънтайн пое дълбоко дъх.
— Лично великата гадателка Тизана от Фолкинкип е пратена да ме вземе! — обяви той гръмко. — И ще я карате да чака, докато се щурате и се мотаете! Ще отговаряте ли пред нея за това забавяне? Знаете какъв нрав има великата гадателка!
— Вярно, вярно — съгласиха се дяконите нервно, като си кимаха един на друг, сякаш такава особа действително съществуваше и гневът й беше нещо много страшно.
Валънтайн виждаше, че е успял. С енергични нетърпеливи жестове ги призова да пристъпят към изпълнение на задълженията си и след малко беше вече на една шейна и летеше спокойно към най-високата и най-святата от трите скали на Острова на съня.
10
Въздухът над върха на Третата скала беше ведър, чист и хладен, защото тази част от острова се намираше на хиляди фута над морското равнище и тук, горе, в орловото гнездо на Господарката, обстановката се различаваше много от оная на двете по-долни нива. Дърветата бяха високи и стройни, с игловидни листа и разтворени, симетрични клони, а храстите и растенията около тях се отличаваха със субтропична здравина, с дебели лъскави листа и яки, жилави стъбла. Гледайки назад, Валънтайн не можеше да види оттук океана, а само гористата площ на Втората скала и мержелееща се част от Първата скала далеч зад нея.
Пътечка от изкусно съединени каменни блокове водеше от края на Третата скала към гората. Без да се колебае, Валънтайн тръгна по нея. Нямаше никаква представа за топографията на това равнище, знаеше само, че тук има много тераси и последната от тях беше Терасата на преклонението, където се чакаше повикването при Господарката. Не вярваше да измине целия път до прага на Вътрешния храм незабелязан: но бе решил да върви докъдето можеше и когато го заловяха като нарушител, смяташе да каже името си и да помоли да го предадат на Господарката, а останалото щеше да зависи от милостта, от благоволението й.
Спряха го още преди да стигне до най-външната тераса на Третата скала.
Петима дякони в одеждите на вътрешната йерархия — златни, с червена обшивка — излязоха от гората и препречиха хладнокръвно пътя му. Бяха трима мъже и две жени, все в напреднала възраст и явно никак не се страхуваха от него.
Едната от жените, беловласа, с тънки устни и тъмни проницателни очи, заговори:
— Аз съм Лоривейд от Терасата на сенките и те питам от името на Господарката как си попаднал тук.
— Аз съм Валънтайн от Алханроел — отговоря той спокойно — и съм плът от плътта на Господарката, и ви моля да ме заведете при нея.
Тези дръзки думи не предизвикаха никакви усмивки у йерарсите.
— Значи твърдиш, че си родственик на Господарката? — попита Лоривейд.
— Аз съм неин син.
— Нейният син се казва Валънтайн и е коронал в замъка Връхни. Що за лудост е това?
— Занесете на Господарката вестта, че нейният син Валънтайн е дошъл при нея през Вътрешното море и през цял Зимроел и че е русокос; нищо повече не искам.
Единият от мъжете до Лоривейд се обади:
— Ти носиш одеждите на Втората скала. Забранено ти е да се изкачваш тук.
С въздишка Валънтайн отвърна:
— Разбирам. Изкачването ми беше неразрешено, незаконно и дръзко. Но аз се ръководя от най-висши държавни интереси. Ако съобщението ми пристигне при Господарката със закъснение, ще отговаряте за това.
— Тук не сме свикнали на заплахи — заяви Лоривейд.
— Аз не отправям никаква заплаха. Говоря само за неизбежните последици.
Една жена от дясната страна на Лоривейд се обади:
— Той е луд. Ще трябва да го затворим и да го лекуваме.
— И да порицаем персонала долу — вметна друг мъж.
— И да разберем от коя тераса е и как са му позволили да се измъкне оттам — каза трети.
— Искам само да предадете съобщението на Господарката — рече Валънтайн спокойно.
Заобиколиха го и движейки се в строй, го поведоха бързо по горската пътека към едно място, където бяха спрели три флотера и чакаха няколко по-млади дякони. Очевидно те бяха подготвени за сериозни неприятности. Лоривейд махна на един от дяконите и издаде кратки команди; после петимата йерарси се качиха на един от флотерите и отлетяха.
До Валънтайн се приближиха дякони. Немного деликатно го уловиха и го забутаха към един флотер. Той се усмихна и им даде да разберат, че няма да се противи, но те го държаха здраво и го блъснаха грубо на една седалка. Флотерът се издигна над земята и по даден знак впрегнатите за него добичета препускаха в тръс към близката тераса.
На тази Тераса на сенките имаше широки, ниски постройки и големи каменни площадки, и сенките, от които произхождаше названието й, бяха черни като най-тъмното мастило, тайнствени всепоглъщащи извори на мрак, които се разпростираха в странни знаменателни фигури по абстрактната каменна скулптура. Но обиколката на Валънтайн по терасата трая кратко. Заловилите го дякони се спряха пред една тумбеста гола постройка без прозорци; една хитроумно конструирана врата се отвори, като се плъзна на безшумни панти чрез най-леко докосване; вкараха го вътре.
Вратата се затвори и не остави никаква следа на стената.
Той беше затворник.
Стаята беше квадратна, с прихлупен таван и мрачна. Едно-единствено мъждиво кандило хвърляше мека зеленикава светлина. Имаше чистачка, мивка, шкаф, дюшек. Нищо повече.
Ще предадат ли посланието му на Господарката?
Или ще го оставят тук да потъне в прах, докато те разследват по какъв незаконен начин се е изкачил на Третата скала, ровейки се със седмици из островната бюрокрация?
Мина час, два, три. Дано да пратят разпитвач, молеше се той, инквизитор, какъвто и да е, само и само да я няма тази тишина, тази скука, тази самота. Той заброи крачките си. Стаята не беше напълно квадратна: двете стени бяха с крачка и половина по-дълги от другите две. Затърси контурите на вратата, но не можа да ги намери. Тя прилепваше плътно — строително чудо, което никак не го радваше. Измисляше диалози и мълчаливо ги разкрасяваше: Валънтайн и Делиамбър, Валънтайн и Господарката, Валънтайн и Карабела, Валънтайн и лорд Валънтайн. Но това развлечение скоро му омръзна.
Чу слаб вой и когато се обърна, видя, че в стената се е отворила пролука и в килията се плъзва табла. Подаваха му печена риба, чепка грозде с цвят на слонова кост, чаша студен червен сок.
— Благодаря ви от все сърце за това угощение — каза той високо. Пръстите му опипаха стената, търсейки местата, откъдето бе влязъл подносът; но нямаше никаква следа.
Наяде се. Измисли нови диалози, разговаряше мислено със Слийт, със старата съногадателка Тизана, със Залзан Кавол, с капитан Горзвал. Разпитваше ги за тяхното детство, за надеждите и мечтите им, за политическите им убеждения, за вкусовете им по отношение на храната, напитките и облеклото. След време играта пак му стана скучна и той се изтегна да поспи.
Сънят му също беше скучен, повърхностна дрямка прекъсвана пет-шест пъти от безинтересни отегчителни периоди на будуване. Сънищата му бяха разпокъсани: из тях витаеха Господарката, Фарсал, Кралят на сънищата, главатарят на метаморфите и йерархката Лоривейд, но те произнасяха само объркани и мъгляви думи. Когато накрая се събуди, в стаята се бе появила табла със закуска.
Измина един дълъг ден.
Никога не бе преживявал толкова безконечен ден. Нямаше какво да прави, нищо, абсолютно нищо, безкраен низ от сиво нищо. Би жонглирал с чиниите, но те бяха леки и крехки предмети и би било все едно да жонглира с пера. Опита се да жонглира с ботушите си, но те бяха само два, а да жонглираш с два предмета беше глупава игра. Вместо това се залови да жонглира със спомените си, преживявайки наново всичко, което му се бе случило от Пидруид насам, ала перспективата да върши това в течение на безброй часове го ужаси. Изпадна в съзерцание, докато в ушите му се появи тъпо бучене от умора. Сви се в средата на стаята, мъчейки се да предугади момента, когато ще пристигне следващото ядене, но напрежението, което това очакване предизвика у него, му достави съвсем слабо развлечение.
На втората нощ Валънтайн направи опит да се свърже с Господарката. Подготви се за сън, но когато мозъкът му започна да се освобождава от съзнателното състояние, той се помъчи да заеме средно място между будуване и сън, един вид състояние на транс. Това беше деликатна работа, защото ако се съсредоточеше твърде силно, би се върнал обратно към пълна будност, а ако се отпуснеше напълно, щеше да заспи; дълго време балансира така, в междинната точка, съжалявайки, че не се бе възползвал от възможността през някой спокоен момент от пътуването си през Зимроел да накара Делиамбър да го научи на тия неща.
Най-после устреми душата си напред.
„Майко!“
Представи си, че душата му се носи високо над Терасата на сенките и кривва навътре, покрай тераса след тераса, към центъра на Третата скала, към Вътрешния храм, към стаята, където почиваше Господарката на острова.
„Майко, аз съм Валънтайн. Твоят син Валънтайн. Имам толкова много неща да ти разказвам, майко, и толкова много да те разпитвам! Но ти трябва да ми помогнеш да стигна до теб.“
Валънтайн лежеше неподвижно. Беше напълно спокоен. В съзнанието му като че сияеше някаква чиста бяла светлина.
„Майко, аз се намирам на Третата скала, в затворническа килия на Терасата на сенките. Дойдох толкова отдалеч, майко. Но сега ме спират. Поръчай да ме доведат при теб, майко!“
„Майко…“
„Господарке…“
„Майко…“
Той спеше.
Светлината продължаваше да сияе. Долови началната звънлива музика на състоянието на сънуване, увертюрата, първите усещания за контакт. Явиха се видения. Той вече не беше затворен. Лежеше под студените бели звезди на голяма кръгла площадка от изящно полиран камък, нещо като олтар, и до него се приближи някаква жена в бяла рокля, с лъскава тъмна коса, която коленичи до него, докосна го леко и произнесе с нежен глас: „Ти си моят син Валънтайн и аз те признавам пред цял Маджипур за свой син и те каня сега да застанеш до мен.“
Това беше всичко. Когато се събуди, не можеше да си спомни нищо повече от съня.
Тази сутрин за него нямаше табла със закуска. В такъв случай наистина ли беше сутрин, или се бе събудил посред нощ? Минаха часове. Никакъв поднос не идеше. Дали не са го забравили? Дали не са намислили да го уморят от глад? Усети тръпка на ужас: не беше ли така по-добре, отколкото да скучае? Реши, че предпочита скуката пред ужаса, но не чак толкова много. Извика, но знаеше, че е безполезно. Това място беше запечатано като гроб. Същински гроб. Валънтайн погледна мрачно насъбралите се стари подноси, скупчени до отсрещните стени. Спомни си за чудесата и насладите на храната, за наденичките на лииманите, за рибата, която Кхун и Слийт бяха пекли на бреговете на Стейче, за аромата на плода дуика, за силния остър вкус на огненото вино в Пидруид. Гладът му се засилваше. И беше уплашен. Сега никак не скучаеше, а беше уплашен. Сигурно са заседавали и са го осъдили на смърт за неизлечима лудост.
Минути. Часове. Вече бе изминал половин ден.
Глупаво беше да мисли, че може насън да се докосне до съзнанието на Господарката. Глупаво беше да мисли, че може да се пренесе без усилие във Вътрешния замък и да измоли помощта й. Глупаво беше да мисли, че може да си възвърне замъка Връхни или че някога го е владял изобщо. Той бе изминал половин свят единствено със силата на глупостта и сега, мислеше си горчиво, щеше да бъде наказан за дързостта и безумието си.
Най-после чу познатия слаб вой. Но не беше от отварянето на пролуката за храна, а на вратата.
В килията влязоха двама беловласи йерарси. Те го удостоиха с поглед на студено и мрачно учудване.
— Да ми донесете закуската ли дойдохте? — попита Валънтайн.
— Дойдохме — каза по-високият — да те заведем във Вътрешния храм.
11
Той настоя първо да го нахранят — разумна постъпка, защото пътуването се оказа дълго, през целия останал ден с бърза кола-флотер, теглена от добичета. Йерарсите седяха през цялото време от двете му страни в ледено мълчание. Когато зададеше някакъв въпрос — например за названието на някоя тераса, през която минаваха, — те му отвръщаха с колкото е възможно по-малко думи; иначе не разговаряха.
Третата скала имаше много тераси — след като преброи около седем, Валънтайн им загуби сметката — и те бяха много по-близо една до друга, отколкото терасите на външните скали, деляха ги само символични ивици гора. Този среден пояс на острова изглеждаше оживено и гъсто населено място.
По здрач стигнаха до Терасата на преклонението, местност с тихи градини и безредно разпръснати ниски постройки от белосан камък. Подобно на всички други тераси тя беше кръгла по форма, но много по-малка от останалите; тук, в най-вътрешната част на острова, образуваше обикновено пръстенче, което вероятно можеше да се обходи по цялата си периферия за час-два, докато за пълната обиколка на някоя тераса на Първата скала бяха нужни може би месеци. На равни промеждутъци по стената й се издигаха стари изкривени дървета с гъсти овални листа. Между постройките бяха сгушени беседки с пищно разцъфтели увивни растения; навсякъде имаше малки дворчета, украсени с тънки колони от полиран чер камък и нагиздени с цъфтящи храсти. Прислужниците на Господарката се движеха тихо по двама, по трима из тези спокойни кътчета. Заведоха Валънтайн в една стая, далеч по-приветлива от предишната му, с широка вана, вградена в пода, примамващо легло, прозорци, които гледаха към градина, кошнички с плодове на масата. Йерарсите го оставиха тук. Той се изкъпа, хапна плодове, зачака какво ще стане по-нататък. Измина доста време, час или повече: почукване на вратата, нежен глас, който запита желае ли да обядва, в стаята бе вкарана количка, носеща по-питателна храна от онова, което бе получавал от идването си на Острова насам — печени меса, сини кратуни, напълнени изкусно с накълцана риба, стъкленица с нещо студено, което почти би могло да се нарече вино. Валънтайн яде лакомо. След това дълго стоя на прозорците и се взира в мрака. Не видя нищо; не чу никого. Опита вратата си: заключена. Значи все още беше затворник, макар и в далеч по-приятна обстановка отпреди.
Спа, без да сънува. Събуди го поток от златиста слънчева светлина, който заливаше като водопад стаята му. Изкъпа се, отвън дойде същият мълчалив прислужник със закуска — наденички и варени розови плодове; а малко след като закуси, при него влязоха двамата мрачни йерарси и му казаха:
— Господарката те кани тази сутрин.
Поведоха го през чудно хубава градина и през тънък мост от чист бял камък, който образуваше лека дъга над тъмно изкуствено езерце, където плуваха златни рибки, образувайки блестящи фигури. Отпред се простираше изкусно окосена морава. В средата й имаше едноетажна сграда с внушителни размери, необикновено изящна по форма, с продълговати тесни крила, които се разклоняваха във формата на звездни лъчи от кръглия център.
Това може да е само Вътрешният храм, помисли си Валънтайн.
Сега той трепереше. Бе пътувал толкова месеци, че вече не ги помнеше, точно към това място, към прага на тайнствената жена, чието царство беше тук и която той смяташе за своя майка. Най-сетне беше тук; ами ако всичко се окажеше безсмислица или фантазия, или ужасна грешка, ако той не представляваше нищо особено, а само един жълтокос безделник от Зимроел, лишен от памет поради някаква глупост и надъхван от жалки другари с нелепи амбиции? Тази мисъл беше непоносима. Ако Господарката го отхвърли сега, ако се отрече от него…
Той влезе в храма.
Придружен от йерарсите, застанали наблизо от двете му страни, Валънтайн вървя безкрайно през едно невероятно дълго предверие, охранявано на всеки двайсет крачки от неподвижен воин с мрачно лице, и влезе в едно вътрешно помещение, осмоъгълно по форма, със стени от най-фин бял камък и басейн в средата, също осмоъгълен. Утринната светлина влизаше през един отворен осмоъгълен тавански прозорец. Във всеки ъгъл на помещението стоеше строга фигура в йерархски одежди. Валънтайн, малко зашеметен, местеше поглед от един към друг, ала не видя на лицата им нито следа от радушност, само стиснати устни, изразяващи неодобрение.
Прозвуча една самотна музикална нотка, която тихо се засилваше, после постепенно замря и когато заглъхна съвсем, в помещението беше Господарката.
Тя приличаше много на фигурата, която Валънтайн бе виждал толкова често в сънищата си: жена на средна възраст и със среден ръст, с мургава кожа, лъскава черна коса, топли нежни очи, пълна уста, готова всеки миг да разцъфне в усмивка, сребърна лента през челото й, да, цвете зад едното ухо, с множество дебели зелени венчелистчета. Изглеждаше обаче, че около нея има някакво сияние, ореол, лъчение на сила, власт и величие, както подобава на маджипурски властник, каквато и беше, но Валънтайн не бе подготвен за това, а очакваше да види само блага жена-майка, забравил, че тя беше също кралица, жрица, почти богиня. Стоеше безмълвен пред нея и в течение на една дълга минута тя го изучава от другата страна на басейна, като погледът й се спираше леко, но проницателно върху лицето му. После махна рязко с ръка — недвусмислен жест на пропъждане. Но знакът не се отнасяше за него, а за йерарсите. Това наруши леденото им спокойствие. Те се спогледаха, явно объркани. Господарката повтори жеста си — просто махна леко с китката и очите й проблеснаха властно — поглед с почти ужасяваща сила. Трима-четирима от йерарсите напуснаха помещението; другите се помаяха, сякаш не можеха да повярват, че Господарката иска да я оставят сама със затворника. За миг изглеждаше, като че ще се наложи да махне трети път, когато един от най-старите и най-внушителни йерарси протегна трепереща ръка към нея в знак на открит протест. Но само един поглед на Господарката накара йерарха да спусне ръка обратно до хълбока си. Бавно и последният от тях излезе от стаята.
Валънтайн се бореше с подтика да падне на колене.
Произнесе с едва доловим глас:
— Нямам представа как да изразя уважението си. А и не зная, господарке, как да се обърна към вас, без да ви обидя.
Тя отвърна спокойно:
— Достатъчно е, Валънтайн, да ми казваш „майко“.
Тихите думи го зашеметиха. Направи няколко боязливи крачки към нея, спря се, вторачи се.
— Вярно ли е? — попита той шепнешком.
— Не може да има никакво съмнение.
Валънтайн усети как бузите му пламнаха. Стоеше безпомощен, вцепенен от благосклонността й. Тя му даде знак с едва доловимо движение на връхчетата на пръстите си и той се олюля, като попаднал в океанска буря.
— Приближи се — рече тя. — Боиш ли се? Ела при мен, Валънтайн!
Той прекоси стаята, заобиколи басейна, приближи се до нея. Тя го улови за ръцете. Валънтайн мигновено усети внезапен прилив на енергия, реално, осезаемо трептене, донякъде подобно на онова, когато бе почувствал, когато Делиамбър го бе докоснал, за да извърши магията си, но неизмеримо по-мощно, неизмеримо по-внушително. Понечи да отдръпне ръцете си при това първо пулсиране на сила, но тя го задържа и той не можа. Очите й, приближени до неговите, сякаш виждаха през него, проникваха във всичките му тайни.
— Да — заговори тя най-сетне. — Кълна се в Божествения, да, Валънтайн, твоето тяло е чуждо, ала душата ти е създадена от мен! Ох, Валънтайн, Валънтайн, какво са направили с теб? Какво са направили с Маджипур? — Задърпа ръцете му, притегли го към себе си и изведнъж той се озова в ръцете й. Господарката се протягаше нагоре да го прегърне и Валънтайн усети, че сега тя трепереше, не беше богиня, а само жена, майка, която държеше смутения си син. В обятията й той чувстваше покой, какъвто не бе изпитвал, откакто се бе събудил в Пидруид, и се прилепи о нея, молейки се никога да не го пусне.
После тя се отдръпна и го загледа с усмивка.
— Поне са ти дали красиво тяло. Разбира се, не си такъв, какъвто беше някога, но все пак приятен за окото и силен, и здрав. Можели са да направят нещо много по-лошо. Можели са да те направят слабо, болнаво и уродливо същество, но предполагам, че не са имали смелост, понеже са знаели, че в края на краищата ще им бъде отплатено десетократно за всички техни престъпления.
— Кои, майко?
Тя, изглежда, се учуди на въпроса му.
— Ами Барджазид и неговите синове!
— Аз не зная нищо, майко — каза Валънтайн, — освен това, което се яви в сънищата ми, и дори то беше замъглено и объркано.
— А какво точно знаеш?
— Че са ми отнели тялото, че чрез някаква магия на Краля на сънищата са ме оставили извън Пидруид такъв, какъвто ме виждаш, че някой друг, предполагам, Доминин Барджазид, управлява сега от замъка Връхни. Но зная всичко това само от най-ненадеждни източници.
— Всичко то е вярно — отвърна Господарката.
— Кога се е случило?
— В ранно лято — рече тя. — През време на твоята голяма обиколка из Зимроел. Нямам сведения как е било направено; ала една нощ, когато спях, усетих дърпане, късане, сякаш изтръгваха сърцето на планетата, и когато се събудих, разбрах, че се е случило нещо зло и чудовищно, и се понесох духом към теб, но не можах да те достигна. Там, където би трябвало да бъдеш ти, имаше само тишина, празнота. И все пак тя се различаваше от тишината, която ме обгърна, когато Вориакс бе убит, защото продължавах да чувствам твоето присъствие, ала недосегаемо за мен, като зад някакво дебело стъкло. Веднага запитах има ли вест от коронала. Той е в Тил-омон, казаха ми моите хора. „А добре ли е?“ — попитах. Да, рекоха, добре е, днес плава с кораб към Пидруид. Но не можах да установя контакт, Валънтайн. Отправих душата си така, както не бях правила от години, към всички кътчета на света, ала теб те нямаше никъде и все пак беше някъде. Бях уплашена и объркана, Валънтайн, но нищо не можех да сторя, освен да търся и да чакам. Получих вест, че лорд Валънтайн е пристигнал в Пидруид, че гостувал в двореца на кмета, и го видях през цялото това разстояние, и лицето му беше лицето на моя син. Но съзнанието му беше друго и затворено за мен. Опитах се да му пратя мислено послание, но не успях. И най-сетне започнах да разбирам.
— Знаеше ли къде съм?
— Отначало не. Бяха преустроили съзнанието ти така дълбоко, че беше напълно променено. Нощ след нощ пренасях душата си в Зимроел да те търся — занемарих всичко друго тук, но не беше дребна работа това, тази смяна на короналите, и все ми се струваше, че нещо ми се мержелее, частица от твоето истинско аз, отломка — и след време успях да установя, че си жив, че се намираш в Северозападен Зимроел, но все още не можех да те достигна. Трябваше да чакам да осъзнаеш по-добре кой си, магиите им да загубят силата си и да възвърнеш поне отчасти истинското си съзнание.
— То все още не е напълно възстановено, майко.
— И това знам. Но вярвам, че може да се оправи.
— Кога най-после ме достигна?
Тя помълча за миг, замислена.
— Близо до града на гхайрогите, струва ми се, Дюлорн, и първо те видях чрез умовете на други, които сънуваха истината за теб. И докоснах умовете им, пречистих и проясних каквото имаше в тих и видях, че душата ти е оставила своя печат върху им и че те знаят по-добре от самия теб какво ти се е случило. Въртях се по този начин, а после можах да проникна в теб. И от този момент нататък ти узнаваше какъв си бил преди, докато аз се мъчех от хиляди мили разстояние да те излекувам и да те привлека към себе си. Но не беше лесно. Светът на сънищата, Валънтайн, е трудно и променчиво място дори за мен и да се опитваш да го направляваш е все едно да пишеш книга на пясъка край океана: приливът се връща и заличава почти всичко, и ти просто го пишеш наново, наново и наново. Но ето че най-после си тук.
— Знаеше ли това, когато пристигнах на Острова?
— Да, знаех. Чувствах близостта ти.
— И все пак ме остави да се лутам с месеци от тераса на тераса!
Тя се засмя.
— По външните тераси има милиони поклонници. Да те усещам е едно, действително да установя местонахождението ти е друго, далеч по-трудно. Освен това ти не беше готов да дойдеш при мен, нито аз — да те приема. Аз те изпитвах, Валънтайн. Следях те отдалеч, изучавах те, за да видя каква част от душата ти е оцеляла, дали все още е останало у теб нещо от коронала. Преди да те призная, трябваше да проверя тези неща.
— А много ли нещо от лорд Валънтайн е останало у мен?
— Твърде много. Далеч повече, отколкото биха подозирали враговете ти. Планът им беше погрешен; мислеха, че са те ликвидирали, ала само са замъглили и разстроили съзнанието ти.
— Нямаше ли да бъде по-благоразумно да ме убият веднага, вместо да поместят душата ми в чуждо тяло?
— По-благоразумно, да — отвърна Господарката. — Но не са посмели. Твоят дух е миропомазан, Валънтайн. Всички от рода Барджазид са суеверни зверове; изглежда, че са готови да рискуват да свалят един коронал, но не и да го унищожат напълно, тъй като се страхуват от отмъщението на духа ти. И сега тяхното малодушно колебание ще провали плана им.
Валънтайн запита тихо:
— Мислиш ли, че ще мога някога да възвърна трона си?
— А ти съмняваш ли се?
— Барджазид носи лицето на лорд Валънтайн. Народът го приема като коронал. Той държи властта в замъка Връхни. А аз имам може би една дузина последователи и съм неизвестен. Ако се обявя за законния коронал, кой ще ми повярва? И след колко време Доминин Барджазид ще се справи с мен така, както е трябвало да се справи с мен в Тил-омон?
— Ти имаш подкрепата на Господарката, твоята майка.
— А разполагаш ли с войска, майко?
Господарката се усмихна благо.
— Не, нямам войска. Но съм властница на Маджипур, което не е дребна работа. Аз притежавам силата на правдата и любовта, Валънтайн. А също и това тук.
Тя докосна сребърната диадема на челото си.
— Чрез нея ли пращаш своите послания? — запита Валънтайн.
— Да. Чрез нея мога да стигна до умовете на всички маджипурци. Вярно, липсва ми способността на краля на сънищата да контролирам и направлявам, което неговите уреди умеят да правят. Но мога да се свързвам, мога да ръководя, мога да влияя. Ти ще получиш една от тези диадеми, преди да напуснеш Острова.
— И ще минавам спокойно през Алханроел, излъчвайки послания на любов към гражданите, докато Доминин Барджазид слезе от Върха и ми върне трона?
Очите на Господарката пламнаха от такъв гняв, какъвто Валънтайн бе видял в тях, когато пропъждаше йерарсите от стаята.
— Що за приказки са това?
— Майко…
— Ох, колко са те променили! Валънтайн, когото родих и отгледах, не допускаше никаква пораженческа мисъл.
— И сега също не допускам, майко. Но всичко изглежда така неизмеримо, а аз съм толкова уморен. И да воювам с граждани на Маджипур — дори с един узурпатор, — майко, на Маджипур не е имало война от памтивека. Нима аз трябва да бъда тоя, който ще наруши мира?
Очите й бяха безжалостни.
— Мирът е вече нарушен, Валънтайн. На теб се пада да възстановиш реда в кралството. От близо една година вече царува самозван коронал. Ежедневно се провъзгласяват жестоки и глупави закони. Невинните биват наказвани, виновните благоденстват. Хармония, установена преди хиляди години, се унищожава. Когато нашият народ дошъл тук от старата Земя преди четиринайсет хиляди години, много грешки били извършени, много страдания били изтърпени, преди да намерим свой начин на управление, ала от времето на първия понтифекс живеем без сериозни сътресения, а от времето на лорд Стиамот цари мир в този свят. Сега този мир е нарушен и на теб се полага да оправиш нещата.
— Ами ако приема това, което Доминин Барджазид е извършил? Ако откажа да въвлека Маджипур в гражданска война? Нима последиците ще бъдат толкова лоши?
— Ти вече знаеш отговорите на тези въпроси.
— Бих искал да ги чуя от теб, понеже решителността ми се колебае.
— Срам ме е да чувам такива думи от теб.
— Майко, аз преживях необикновени неща през време на това пътуване и те отнеха голяма част от силата ми. Нямам ли право на миг почивка?
— Ти си крал, Валънтайн.
— Може би съм бил и може би пак ще бъда. Но голяма част от царствеността ми е била отнета в Тил-омон. Сега аз съм обикновен човек. И дори кралете не са неуязвими от умора и обезсърчение, майко.
С тон, по-благ от този, с който си бе служила досега, Господарката изрече:
— Барджазид все още не управлява като абсолютен тиранин, защото това може да настрои народа против него, и властта му е все още несигурна — поне докато ти си жив. Но той управлява в интерес на себе си и на семейството си, а не в интерес на Маджипур. Липсва му чувство за справедливост и върши само това, което му се струва полезно и изгодно. Колкото повече расте самоувереността му, толкова повече ще се увеличават и престъпленията му, докато най-сетне Маджипур запъшка под бича на едно чудовище.
Валънтайн кимна.
— Да, разбирам това, когато не съм толкова уморен.
— Помисли си също какво ще се случи, когато понтифексът Тиеверас умре, което рано или късно неизбежно ще се случи, и то по-вероятно скоро, отколкото късно.
— Тогава Барджазид ще отиде в Лабиринта и ще стане безсилен отшелник. Това ли имаш предвид?
— Понтифексът не е безсилен и няма нужда да става отшелник. През досегашния ти живот понтифекс беше единствено Тиеверас, който все повече и все повече старее и постепенно се превръща в особняк. Но един понтифекс в разцвета на силите е нещо съвсем друго. Ами ако Барджазид след пет години стане понтифекс? Мислиш ли, че ще се задоволи да седи в оная подземна дупка както прави Тиеверас сега? Той ще управлява със сила, Валънтайн. — Тя го гледаше напрегнато. — И кой, мислиш, ще стане коронал?
Валънтайн поклати глава.
— Кралят на сънищата има трима синове — рече тя. — Минакс е най-големият, който един ден ще седне на трона в Сувраел. Доминин е сегашният коронал и ще стане понтифекс, ако решиш да му позволиш това. А кой друг ще бъде избран за нов коронал, ако не по-малкият му брат Кристоф?
— Но в разрез с природата е един понтифекс да предостави замъка Връхни на собствения си брат!
— В разрез с природата е също един син на Краля на сънищата да свали един законен коронал — каза Господарката. Очите й отново пламнаха. — Размисли и върху това: когато се сменят короналите, сменя се и Господарката на Острова! Аз ще отида да доживея дните си в двореца за свалени от длъжност Господарки на Терасата на сенките и коя ще дойде във Вътрешния храм? Майката на Барджазидовци! Виждаш ли, Валънтайн, те ще имат всичко, ще държат в ръцете си цял Маджипур!
— Това не бива да стане — каза Валънтайн.
— И няма да стане.
— Какво трябва да направя?
— Ще вземеш кораб от моето пристанище Нуминор за Алханроел с всичките си хора и с други, които аз ще ти дам. Ще слезеш в Стоиензар и ще отидеш в Лабиринта, за да получиш благословията на Тиеверас.
— Ами ако Тиеверас е луд…
— Не напълно луд. Той живее във вечен сън, и то необикновен, но наскоро аз докоснах душата му и старият Тиеверас все още съществува някъде в нея. Той е понтифекс от четиридесет години, Валънтайн, и беше коронал дълго преди това и знае как бе решено да се управлява нашето кралство. Ако можеш да се добереш до него, ако успееш да му докажеш, че си истинският лорд Валънтайн, той ще ти помогне. Тогава ще трябва да потеглиш към замъка Връхни. Отказваш ли се от тази задача?
— Отказвам само да навлека хаос на Маджипур.
— Хаосът е вече налице. Ти ще донесеш ред и справедливост. — Тя се приближи до него така, че цялата страхотна мощ на личността й се разкри, докосна ръката му и произнесе с тих, енергичен глас:
— Аз съм родила двама синове и от момента, когато ги погледнаха в люлките им, хората разбраха, че са предопределени да бъдат крале. Първият беше Вориакс — помниш ли го? Предполагам, че не го помниш, вече си го забравил, а той беше чудесен, прекрасен човек, герой, полубог и още като дете в замъка Връхни казваха за него: „Този е предопределеният, той ще бъде коронал, когато лорд Малибор стане понтифекс.“ Вориакс беше чудо, но аз имах и втори син, Валънтайн, силен и прекрасен като Вориакс, не толкова склонен към игри и подвизи като него, ала с по-топла душа и по-умен. Той разбираше, без да му се казва, що е добро и що е лошо, в душата му нямаше никаква жестокост, беше със спокоен, уравновесен и слънчев характер, тъй че всички го обичаха и уважаваха. За Валънтайн се говореше, че ще бъде дори по-добър крал от Вориакс, но, разбира се, Вориакс като по-голям щеше да бъде избран, а на Валънтайн беше писано да бъде само главен министър. Ала Малибор не стана понтифекс, а умря преждевременно, докато бе на лов за дракони, и пратеници на Тиеверас дойдоха при Вориакс и рекоха: „Ти си коронал на Маджипур“, и първият, който трябваше да падне пред него и да направи звездния знак, беше брат му Валънтайн. И така лорд Вориакс започна да управлява в замъка Връхни и управляваше добре, а аз дойдох на Острова на съня, както отдавна знаех, че ще стане, и осем години всичко на Маджипур вървя добре. И после се случи нещо, което не можеше да бъде предречено от никого: че лорд Вориакс ще загине преждевременно като лорд Малибор — отиде на лов в гората и го улучи заблудена стрела. Но Валънтайн все още беше жив и макар че рядко се случваше брат на коронал да го замести, малцина възразиха срещу това, защото всеки признаваше високите му качества. Така лорд Валънтайн дойде в Замъка, а аз, майка на двама крале, останах във Вътрешния храм, доволна от синовете, които съм дала на Маджипур, и уверена, че царуването на лорд Валънтайн ще бъде една от славните страници в историята на Маджипур. Мислиш ли, че мога да позволя на Барджазидовци да седят дълго време там, където са седели моите синове? Мислиш ли, че мога да търпя да гледам как един Барджазид крие подлата си душа зад лицето на лорд Валънтайн? Ох, Валънтайн, Валънтайн, ти си само половината от това, което беше някога, дори по-малко от половината, но ти ще станеш отново такъв, какъвто беше, и замъкът Връхни ще бъде твой, и съдбините на Маджипур няма да се насочат към зла участ, и не говори повече, че не искаш да хвърлиш света в хаос. Хаосът е вече сред нас. Ти си спасителят. Разбираш ли?
— Разбирам, майко.
— Тогава ела с мен и аз ще те излекувам.
12
Поведе го от осмоъгълната стая по едно от разклоненията на Вътрешния храм, покрай застанали мирно стражи и група намръщени, смутени йерарси и го въведе в една по-малка светла стая, окичена с ярки цветя в десетки краски. Тук имаше писалище, изработено от цяло парче лъскав дарбелион, ниска кушетка и няколко други мебели; изглежда, че това беше кабинетът на Господарката. Тя посочи на Валънтайн един стол и взе от писалището две малки разкошно украсени стъкленици.
— Изпий това вино на един дъх — каза му тя, подавайки му едната стъкленица.
— Вино ли, майко? На Острова?!
— Ние с теб не сме поклонници тук. Изпий го.
Той отпуши стъкленицата и я долепи до устните си.
Вкусът му беше познат — тежък, парлив и сладък, но едва след миг можа да го познае: с такова вино си служеха съногадателките, то съдържаше упойката, която откриваше душите за други души. Господарката пресуши до дъно втората стъкленица.
— Значи ще гадаем сънища? — каза Валънтайн.
— Не. Това трябва да се свърши в будно състояние. Аз дълго мислих как да го направя. — От писалището си извади една блестяща сребърна диадема, подобна на нейната, и му я подаде. — Нека стои на твоето чело — рече тя. — Носи я непрекъснато отсега до момента, когато се качиш в замъка Връхни, защото тя ще бъде средоточието на твоята мощ.
Той сложи внимателно диадемата на главата си. Тя прилегна добре на слепоочията му; имаше странно притискащо усещане, което не му се нравеше много, въпреки че металната лента беше толкова тънка, та се учудваше, че изобщо я забелязва. Господарката го притегли към себе си и приглади гъстата му дълга коса над диадемата.
— Златиста коса — рече тя щастливо. — Никога не съм предполагала, че ще имам син със златиста коса! Как се чувстваш с диадемата на главата?
— Стяга ми.
— И нищо друго?
— Нищо друго, майко.
— Скоро ще престанеш да усещаш стягането, щом свикнеш с нея. А усещаш ли вече упойката?
— Само леко замъгляване на съзнанието. Струва ми се, че ще заспя, ако имам възможност.
— Скоро спането ще бъде последното нещо, за което ще жадуваш — рече Господарката. Протегна и двете си ръце към него. — Добър жонгльор ли си, сине мой? — попита тя неочаквано.
Той се усмихна.
— Така ми казват.
— Добре. Утре трябва да ми покажеш някои от номерата си. Ще ми бъде забавно. А сега ми подай ръцете си. И двете. Ето така.
Тя задържа за миг изящните си, силни на вид ръце върху неговите. После с бързо, решително движение преплете пръстите си в неговите.
Сякаш щракна някакъв електрически ключ, затвори се някаква електрическа верига. Валънтайн се олюля от сътресението. Залитна, едва не падна, но усещаше, че Господарката го държи здраво, крепи го, докато той се клатушкаше из стаята. В съзнанието си имаше усещането, като че шип се забива в основата на черепа му. Вселената се завъртя около него; не беше в състояние да контролира очите си, нито да ги фокусира и виждаше само откъслечни замъглени образи: лицето на майка си, лъскавата повърхност на писалището, пламтящите багри на цветята, всичко пулсираше, трептеше, въртеше се.
Сърцето му биеше силно. Гърлото му бе пресъхнало. Усещаше дробовете си празни. Това беше по-ужасно, отколкото въвличането му във водовъртежа, образуван от морския дракон, и изчезването му в дълбоките води. Сега краката изобщо не го държаха напълно; и неспособен повече да стои прав, той се смъкна на пода, коленичи там и някак усещаше Господарката коленичила до него, лицето й беше близо до неговото, пръстите й все още бяха вплетени в неговите, страшният обгарящ досег на душите им не се прекъсваше.
Връхлетяха го спомени.
Видя огромното, исполинско величие на Върха, необятната, невероятна грамада на короналския замък върху невъобразимото възвишение. Съзнанието му се носеше със светкавична бързина през тържествени зали с позлатени стени и високи сводести тавани, през банкетни и заседателни зали, през широки като площади коридори. Ярки светлини блестяха, искряха и го зашеметяваха. Усещаше до себе си присъствие на мъж, висок, мощен, самоуверен, силен, който държеше едната му ръка, а някаква жена, също силна и самоуверена, държеше другата, и той ги позна — бяха баща му и майка му, и видя точно пред себе си един юноша, който беше брат му Вориакс.
„Каква е тази зала, татко?“
„Конфалюмовата тронна зала, така се нарича.“
„А оня човек с дългата червена коса? Който е седнал на голямото кресло?“
„Той е короналът лорд Малибор.“
„Какво значи това?“
„Колко е глупав Валънтайн! Не знае какво е коронал!“
„Мълчи, Вориакс. Короналът е кралят, Валънтайн, единият от двамата крале, по-младият. Другият е понтифексът, който някога сам е бил коронал.“
„Кой точно от двамата?“
„Високият, слабият, с много тъмната брада.“
„И името му е Понтифекс?“
„Името му е Тиеверас. Понтифекс е титлата му като властник. Той живее близо до Стоиензар, но днес е тук, понеже лорд Малибор короналът ще се жени.“
„И децата на лорд Малибор ли ще станат коронали, майко?“
„Не, Валънтайн.“
„Кой ще бъде следващият коронал?“
„Никой още не знае това, синко.“
„Аз ли ще бъда? Или Вориакс?“
„Възможно е да станеш, ако бъдеш умен и силен, когато пораснеш.“
„О, такъв ще бъда, татко, такъв ще бъда, такъв ще бъда!“
Стаята изчезна. Валънтайн се видя в друго помещение, също великолепно, но не толкова просторно, и сега той беше по-голям, не момче, а млад мъж, и там беше Вориакс със звездната корона на главата и изглеждаше малко смутен от това.
„Вориакс! Лорд Вориакс!“
Валънтайн падна на колене и вдигна ръце с широко разтворени пръсти. А Вориакс се усмихна и му махна.
„Стани, братко, стани. Не ти подобава да лазиш така пред мен.“
„Ти ще бъдеш най-великият коронал в историята на Маджипур, лорд Вориакс.“
„Наричай ме «братко», Валънтайн. Аз съм коронал, но все пак съм и твой брат.“
„Да си жив, братко! Да живее короналът!“
И други около него завикаха:
„Да живее короналът! Да живее короналът!“
Но нещо се бе променило, макар че помещението си беше същото, защото лорд Вориакс не се виждаше никъде, и сега Валънтайн носеше необикновената корона, а останалите, които му крещяха, коленичеха пред него и размахваха пръсти във въздуха, викаха неговото име. Той ги гледаше учудено.
„Да живее лорд Валънтайн!“
„Благодаря ви, приятели. Ще се старая да бъда достоен за паметта на брат си.“
„Да живее лорд Валънтайн!“
— Да живее лорд Валънтайн! — произнесе Господарката тихо.
Валънтайн замига и зина. За миг беше напълно объркан, чудейки се защо е коленичил така и в какво помещение се намира, и коя е тази жена с лице толкова близо до неговото. После сенките изчезнаха от съзнанието му.
Той се изправи на крака.
Чувстваше се напълно преобразен. Из главата му се носеха бурни спомени: годините в замъка Връхни, учебните занимания, цялата тази скучна история, поменикът от коронали, списъкът на понтифексите, томовете с конституционни знания, икономическите доклади за маджипурските провинции, дългите разговори с настойниците му, с непрекъснато проверяващия го баща, с майка му — и другите, не толкова строги минути: игрите, речните пътешествия, турнирите, приятелите му — Елидат, Стазилейн и Тунигорн, обилно леещото се вино, ловните походи, добрите времена с Вориакс, когато двамата бяха обект на всеобщо внимание, принцове на принцовете. А ужасният момент, в който лорд Малибор загина в морето, и уплашеният и същевременно радостен поглед на Вориакс, че го назначават за коронал, и после времето осем години по-късно, когато делегацията от знатни принцове дойде при Валънтайн да му предложи короната на неговия брат…
Той си спомняше.
Спомняше си всичко, до една нощ в Тил-омон, когато всякакви спомени секнаха. А след това знаеше само огрения от слънцето Пидруид, камъчетата, търкалящи се наоколо му откъм рида, юношата Шанамир, стърчащ над него с добичетата си. Погледна се мислено и му се стори, че хвърля двойна сянка, едната ярка, другата тъмна; и като се взря през прозрачната мъгла от лъжливи спомени, с които бяха напълнили главата му в Тил-омон, погледна назад над непроницаемата тъмна пустота към времето, когато беше коронал. Разбра, че сега е умствено така здрав, какъвто вероятно е бил някога.
Господарката пак изрече:
— Да живее лорд Валънтайн.
— Да — каза той учуден. — Да, аз съм лорд Валънтайн и пак ще бъда. Майко, дай ми кораби. Барджазид вече прекалено дълго стои на трона.
— В Нуминор чакат кораби и мои верни хора, които ще ти служат.
— Добре. Тук има и други хора, които трябва да се съберат. Не зная от кои тераси, но трябва да се издирят бързо. Един дребен врун, неколцина скандари, един хджорт, един синьокож чужденец от друг свят и няколко човеци. Ще ти дам имената им.
— Ще ги намерим — рече Господарката.
— И ти благодаря, майко — каза Валънтайн, — загдето възвърна истинското ми аз.
— Благодариш ли? Че защо благодариш? Та аз съм ти дала живот. Не е нужно да ми благодариш за това. Сега ти си възроден, Валънтайн, и ако се наложи, ще го сторя и трети път. Но дано не се наложи. Твоята съдба сега отново поема възходящия си път. — Очите й засвяткаха весело. — Ще те видя ли да жонглираш тази вечер, Валънтайн? Колко топки едновременно можеш да задържаш във въздуха?
— Дванайсет — отговори той.
— И блейвите умеят да танцуват. Кажи истината!
— По-малко от дванайсет — призна той. — Но повече от две. След вечеря ще ти изнеса едно представление. И… майко!
— Да?
— Когато си възвърна замъка Връхни, ще уредя голямо празненство и ти ще дойдеш от Острова, и ще ме видиш да жонглирам пак на стъпалата на Конфалюмовия трон. Обещавам ти това, майко. На стъпалата на трона.
Част четвърта
Книга на Лабиринта
1
От пристанището Нуминор потеглиха корабите на Господарката, седем на брой, с широки платна и високи величави носове, под командуването на хджорта Азенхарт, главен адмирал на Господарката; те бяха взели като пътници коронала лорд Валънтайн, главния му министър вруна Аутифон Делиамбър, адютантите му Карабела от Тил-омон и Слийт от Нарабал, военната му адютантка Лизамон Хълтин, министрите му на разположение скандара Залзан Кавол и Шанамир от Фолкинкип, и разни други. Местоназначението на флотата беше Стоиен в края на алханроелския полуостров Стоиензар, от другата страна на Вътрешното море. Корабите плаваха вече няколко седмици, тласкани бързо от силните западни ветрове, които духаха в тия води в края на пролетта, но досега нямаше никаква следа от суша и още много дни нямаше да има.
Дългото пътуване действаше на Валънтайн успокоително. Той никак не се боеше от задачите, които му предстояха, но и не гореше от нетърпение да ги започне; по-скоро се нуждаеше от време, за да порови във възвърнатото си съзнание, да открие кой е бил и какъв се е надявал да стане. Каква по-подходяща обстановка от широката гръд на океана, където ден след ден нищо не се менеше освен формите на облаците и времето като че се бе спряло на едно място? Тъй че той стоеше с часове до релинга на флагманския кораб „Лейди Тиин“, настрана от приятелите си, и беседваше сам със себе си.
Такъв, какъвто е бил някога, той се харесваше: по-силен и по-твърд по характер от Валънтайн жонгльора, но без грозната душа, която се среща понякога у властници. Предишното му аз се струваше на Валънтайн благоразумно, здравомислещо, спокойно и уравновесено, човек със сериозно държане, но нелишен от веселост, такъв, който разбира естеството на отговорността и дълга. Той беше с добро образование, както би могло да се очаква за човек, чийто живот е преминал в подготовка за висок пост, със солидни познания по история, право, управление и икономика, не толкова солидни по литература и философия и доколкото можеше да разбере Валънтайн, само най-повърхностно владеене на математиката и физическите науки, които бяха в силен упадък на Маджипур.
Възвръщането на предишното му аз наподобяваше намирането на имане. Валънтайн все още не беше напълно споен с онова другото аз и беше склонен да мисли за „него“ и „мен“ или за „нас“, вместо да се смята за отделна единна личност; ала от ден на ден раздвоението ставаше все по-незабележимо. На съзнанието на коронала бе нанесена такава вреда при свалянето му в Тил-омон, че сегашното разцепление показваше липсата на връзка между лорд Валънтайн коронала и Валънтайн жонгльора и въпреки старанията на Господарката може би завинаги щеше да остане белег по тази цепнатина. Но Валънтайн можеше да прекоси разделителната бразда винаги, когато пожелаеше, да се приближи до която и да е точка от линията на някогашния си живот, да премине в детските или младежките си години или в краткия период на управлението си и където и да погледнеше, имаше такова богатство от знания, от опит, от зрелост, каквото през простите си скиталчески дни никога не се бе надявал да притежава. Ако в момента трябваше да навлезе в тези спомени тъй, както може да се навлезе в енциклопедия или библиотека, нека бъде така; сигурен беше, че с течение на времето щеше да настъпи по-пълно спояване между едното и другото му аз.
На деветата седмица от пътуването на хоризонта се появи тънка зелена ивица суша.
— Стоиензар — обяви адмирал Азенхарт. — Виждате ли там отстрана онова по-тъмно място? Това е пристанището Стоиен.
Чрез двойното си зрение Валънтайн изучаваше брега на приближаващия се континент. Като Валънтайн той не знаеше почти нищо за Алханроел, само това, че е най-големият от континентите на Маджипур и първият заселен от човеци, място с огромно население и смайващи природни чудеса, и седалище на планетното правителство, обиталище и на коронала, и на понтифекса. Но от паметта на лорд Валънтайн сега изплуваше много повече. За него Алханроел значеше върха, на който бе построен замъкът, един почти самостоятелен свят, по чиито обширни склонове човек можеше да прекара целия си живот сред Петдесетте града и да не се надиви на техните чудеса. Алханроел беше замъкът на лорд Малибор, увенчаващ Върха — защото така го бе наричал през цялото си детство и този навик му бе останал дори през собственото му царуване. Сега виждаше мислено замъка, обгърнал Върха като някакво многоръко същество, разпростряло се над зъбери, върхове и алпийски ливади, спускащ се в обширните, граничещи с него долини и падини, една постройка с толкова хиляди помещения, че беше невъзможно да се преброят, сграда, която като че имаше свой живот, с добавени по нейно усмотрение пристройки по най-далечните й краища. Към Алханроел спадаше също голямата издутина, издигаща се над Лабиринта на понтифекса, и самият подземен Лабиринт, пълна противоположност на Острова на Господарката, защото докато Господарката живееше във Вътрешния храм на обливано от слънцето и обвявано от вятъра възвишение, заобиколено от няколко кръга открити тераси, понтифексът беше заврян като къртица дълбоко под земята, на най-ниското място в кралството си, заобиколен от криволиците на своя лабиринт. Валънтайн бе ходил в Лабиринта само веднъж, преди години, изпратен по поръчение на лорд Вориакс, ала споменът за тези лъкатушни пещери все още мъждееше смътно в съзнанието му.
Алханроел обхващаше също Шестте реки, стичащи се от склоновете на Върха, и растенията-животни на Стоиензар, които скоро щеше да види отново, и дърветата-къщи на Треймон, и каменните руини във Велализиерската долина, за които се говореше, че датирали отпреди идването на човечеството на Маджипур. Гледайки на изток тази тънка черта, която се разширяваше, но все още едва се забелязваше, Валънтайн усещаше цялата огромност на Алханроел, разгъващ се като гигантски свитък пред него, и спокойствието, овладяло душата му през време на пътуването, изведнъж се стопи. Той жадуваше да стъпи час по-скоро на брега, да започне похода си към Лабиринта.
Запита Азенхарт:
— Кога ще стигнем сушата?
— Утре вечерта, милорд.
— Тогава довечера ще пируваме и ще играем. Да се извадят най-хубавите вина, да пият и моряците. А след това — представление на палубата, малко празненство.
Азенхарт го изгледа сериозно. Адмиралът беше аристократ сред хджортите, по-строен от повечето свои съплеменници, макар и с характерната груба и грапава кожа, и имаше странно строго държане, което Валънтайн намираше за малко притеснително. Господарката го уважаваше много.
— Представление ли, милорд?
— Малко жонглиране — отвърна Валънтайн. — Приятелите ми изпитват носталгична нужда да се позанимаят пак с изкуството си, а какъв по-подходящ момент за това от ознаменуването на благополучния завършек на нашето дълго пътуване?
— Разбира се — произнесе Азенхарт с тържествено кимване. Но очевидно адмиралът не одобряваше подобни работи на флагманския си кораб.
Залзан Кавол бе предложил това. Скандарът явно не можеше да си намери място на кораба; често го виждаха да движи ритмично четирите си ръце в жонгльорски жестове, макар че в ръцете му нямаше никакви предмети. Именно той най-много трябваше да се нагажда към обстоятелствата при това пътуване из просторите на Маджипур. Преди година Залзан Кавол беше цар в своята професия, майстор между майсторите на жонгльорското изкуство, който обикаляше бляскаво от град на град с чудния си фургон. Сега бе загубил всичко това. Фургонът бе станал на пепел някъде в Пиурифейнските гори, двама от петимата му братя лежаха мъртви пак там, а трети беше на морското дъно; той вече не ръмжеше властно на подчинените си и не ги караше да скачат да изпълняват заповедите му; и вместо да играе всяка вечер пред прехласната публика, която пълнеше кесията му с крони, сега бродеше от място на място по петите на Валънтайн като обикновен помагач. У Залзан Кавол се трупаха неоползотворени сили и енергии. Лицето и държането му издаваха това, защото едно време той свободно бе давал отдушник на грубостта си, ала сега изглеждаше потиснат, почти смирен, и Валънтайн разбираше, че това трябва да е признак на силно душевно страдание. Агентите на Господарката бяха намерили Залзан Кавол все още на Терасата на изпитанието в периферията на Острова, където вършеше черната си поклонническа работа вяло, влачейки се като сомнамбул, сякаш примирен с мисълта да прекара останалия си живот в скубане на бурени и фугиране на зидария.
— Ще можеш ли да изпълниш номера с факлите и ножовете? — попита го Валънтайн.
Залзан Кавол мигновено просветна.
— Разбира се. И виждате ли ония щифтове там? — Той посочи няколко големи дървени пръта, дълги близо четири стъпки, струпани на една полица близо до мачтата. — Снощи Ерфон и аз се упражнявахме с тях, когато всички спяха. Ако адмиралът няма нищо против, ще ги използваме довечера.
— Ония ли? Как можеш да жонглираш с такова дълго нещо?
— Издействайте ми разрешението на адмирала, милорд, и довечера ще ви покажа!
Цял следобед трупата репетира в едно голямо празно помещение долу в трюма. За пръв път вършеха такова нещо от Илиривойн насам — като че бе изминал половината от живота им оттогава. Но използвайки импровизираната сбирка от предмети, които скандарите тихомълком бяха събрали, бързо навлязоха в ритъма на играта.
Наблюдавайки, Валънтайн усещаше някаква топла вълна от тази гледка — Слийт и Карабела трескаво си подхвърляха пръти назад-напред, Залзан Кавол, Роворн и Ерфон измисляха сложни нови номера на размяна, защото след смъртта на тримата им братя старите не можеха да бъдат изпълнявани. За миг като че бяха настъпили някогашните безметежни времена във Фолкинкип или Дюлорн, когато нищо нямаше значение освен да те наемат за празненството или в цирка и единственият проблем в живота беше да съгласуваш ръцете и очите. Но тези дни бяха невъзвратими. Сега, въвлечени във висши интриги, в издигането и свалянето на властници, никой от тях нямаше да бъде вече такъв, какъвто е бил по-рано. Тия петимата бяха обядвали с Господарката, делили с коронала едно и също жилище и сега плаваха напред, за да се срещнат с понтифекса; те бяха вече част от историята, дори и походът на Валънтайн да не постигнеше нищо. И все пак тук отново жонглираха, сякаш жонглирането беше единственото нещо в живота.
Бяха му нужни много дни, докато събере хората си във Вътрешния храм. Валънтайн смяташе, че е достатъчно Господарката или нейните йерарси само да затворят очи и могат да стигнат до всяка душа в Маджипур, но това не беше толкова просто; връзката се оказа неточна и ограничена. Първо бяха установили местонахождението на скандарите — на най-външната тераса. Шанамир се бе добрал до Втората скала и с младежкото си простодушие напредваше бързо към вътрешността; Слийт, нито млад, нито простодушен, също бе успял да напредне до Втората скала, същото бе направил и Виноркис; Карабела се намираше точно зад тях, на Терасата на огледалата, но по погрешка първо я търсиха другаде; издирването на Кхун и Лизамон Хълтин не беше много трудно, понеже те толкова много се различаваха по външност от другите поклонници, ала трима бивши моряци на Горзвал — Панделон, Кордеин и Тесме — бяха изчезнали сред населението на острова, сякаш бяха станали невидими, тъй че Валънтайн щеше да ги изостави, ако не се бяха появили в последния момент. Най-трудно се оказа намирането на Аутифон Делиамбър. На Острова имаше много вруни, някои от тях дребни като малкия магьосник, и всички усилия да бъде издирен завършваха с грешки. Флотата вече се готвеше да отплава, а Делиамбър още не бе намерен, ала в навечерието на отпътуването, когато Валънтайн беше отчаяно раздвоен между необходимостта да тръгне на поход и нежеланието да се раздели с най-полезния си съветник, врунът се появи в Нуминор, без да дава никакви обяснения къде е бил или как е прекосил незабелязано острова. Така всички бяха събрани отново — по-право оцелелите от дългото пътуване от Пидруид насам.
Валънтайн знаеше, че в замъка Връхни лорд Валънтайн бе имал обкръжение от свои приближени, чиито лица и имена сега си припомняше наново — принцове, придворни и чиновници, негови близки от детинство, Елидат, Стазилейн, Тунигорн, най-скъпите приятели, които бе имал; и все пак, макар и да изпитваше все още вярност към тези хора, те се бяха отдалечили страшно от душата му, а тази случайна сбирка от приятели, с която се бе сдобил през време на скитанията си, сега му беше най-близка. Питаше се какво ли ще бъде, когато се върнеше в замъка Връхни и станеше нужда да примири едната група с другата.
Възвърналите се спомени го успокояваха поне в едно отношение. В Замъка не го чакаше нито жена, нито годеница, нито дори важна любовница, която да оспорва мястото на Карабела до него. Слава на Божествения, като принц и млад коронал той бе водил безгрижен и свободен живот. Без друго щеше да му бъде трудно да привикне двора с мисълта, че любимата на коронала е от неблагородно потекло, жена от равнинните градове, скитаща жонгльорка; но то щеше да бъде абсолютно невъзможно, ако сърцето му беше вече обречено и сега трябваше да заяви, че го е обрекъл наново.
— Валънтайн! — подвикна Карабела.
Гласът й го изтръгна от размишленията. Той погледна към нея; тя се изкиска и му подхвърли един прът. Валънтайн го улови, както го бяха учили толкова отдавна, между палеца и останалите си пръсти, като горницата на пръта сочеше под ъгъл. След миг долетя втори от Слийт, а после трети от Карабела. Той се засмя и запокити прътите така, че се завъртяха над главата му като при стария познат номер, хвърляне — хвърляне — улавяне, а Карабела плесна с ръце и запрати друг към него. Приятно беше да жонглира пак. Лорд Валънтайн — превъзходен атлет, с бързо око и ловък в много игри, макар и възпрепятстван малко от леко накуцване поради стара рана при езда — не бе познавал жонглирането. Жонглирането беше изкуството на по-простия Валънтайн. На борда на този кораб сега, когато носеше ореола на властта, придобит, след като майка му го излекува, Валънтайн чувстваше, че другарите му странят от него, колкото и да се стараеха да го смятат все още за някогашния Валънтайн от времето, прекарано в Зимроел. Затова му правеше особено удоволствие, когато Карабела, без да спазва етикета, му подхвърляше прът.
Доставяше му удоволствие също да борави с тези „бухалки“ — даже когато изтърва една и навеждайки се да я вземе, друга го удари по главата и накара Залзан Кавол да изсумтя презрително.
— Направиш ли така довечера — подвикна скандарът, — ще бъдеш лишен от вино за цяла седмица!
— Не бой се — отвърна Валънтайн. — Сега изпущам бухалките само за да се упражнявам да ги хващам. Тази вечер няма да видиш такива пропуски.
И действително нямаше. Целият екипаж на кораба се събра при залез на палубата за представлението. От една страна, Азенхарт и офицерите му се настаниха на една платформа, откъдето щяха да виждат най-добре; ала когато адмиралът даде знак на Валънтайн, предлагайки му почетното кресло, той отказа с усмивка. Това, изглежда, учуди Азенхарт, но изражението му не беше така напрегнато, както стана след няколко минути, когато Шанамир, Виноркис и Лизамон Хълтин задумкаха барабани и надуха извити свирки и жонгльорите излязоха от един люк с игрив спринт, а щом започнаха да вършат чудеса, сред тях се появи фигурата на лорд Валънтайн коронала, който весело хвърляше бухалки, чинии и парчета плодове като обикновен циркаджия.
2
Ако зависеше от адмирал Азенхарт, в Стоиен щеше да има голямо празненство, за да се ознаменува пристигането на Валънтайн, поне нещо равно по блясък на празненствата, състояли се в Пидруид при посещението на мнимия коронал. Но щом узна за намерението на Азенхарт, Валънтайн го пресече. Той не беше още готов да предяви претенции за трона, да отправи публични обвинения срещу човека, който се назоваваше лорд Валънтайн, или да иска някаква изява на почит от цялото гражданство.
— Докато не получа подкрепата на понтифекса — каза Валънтайн строго на Азенхарт, — възнамерявам да се движа тихомълком и да събирам сили, без да привличам внимание. Няма да има празненства за мен в Стоиен.
Така че „Лейди Тиин“ се закотви сравнително незабелязано в това голямо пристанище в северозападния край на Алханроел. Въпреки че флотата се състоеше от седем кораба — а кораби на Господарката, макар и често срещани в пристанището на Стоиен, обикновено не идваха в такъв голям брой, — те влязоха тихомълком, без да развяват крещящи знамена. Пристанищните чиновници не разпитваха много, очевидно корабите пътуваха по поръчение на Господарката на Острова и работата им не влизаше в компетенцията на митничарите.
За да се подсили това впечатление, още първия ден Азенхарт прати закупчици из пристанищния район да доставят големи количества лепило, брезент, подправки, сечива и други подобни. В това време Валънтайн и другарите му се настаниха тайно в един скромен хотел за търговски пътници.
Стоиен беше предимно морски град — внос-износ, складове за стоки, корабостроене, всички занаяти и предприятия, изискващи подходящо местоположение на бряг и великолепно пристанище. Градът, с около четиринайсет милиона жители, се простираше на стотици мили по края на големия нос, който делеше Стоиенския залив от основната част на Вътрешното море. Той не беше най-близкото до Острова континентално пристанище — такова беше Алаизор, далеч нагоре по брега на Алханроел, на хиляди мили на север, — но поради преобладаващите през този сезон ветрове и течения по-бързо се изминаваше дългият път през Стоиен, отколкото ако се поемеше по по-късия, но по-труден път на изток към Алаизор.
След като постояха тук да попълнят запасите на корабите, щяха да заплават по тихия залив, движейки се покрай северния бряг на огромния полуостров Стоиензар в тропическо спокойствие към Кърсидейн, а после към Треймон, най-близкия до Лабиринта крайбрежен град. Оттам до убежището на понтифекса пътят по суша щеше да бъде сравнително къс.
На Валънтайн Стоиен му се стори изумително красив. Целият полуостров беше напълно равен, едва двайсет стъпки над морското равнище в най-високата си точка, ала жителите на града бяха измайсторили една чудна система от тухлени платформи, облицовани с бял камък, която създаваше илюзия за хълмове. Нито една от тези платформи не беше равна по височина на друга, някои стърчаха на не повече от десетина фута, други се извисяваха на стотици стъпки във въздуха. Цели квартали се издигаха върху гигантски площадки, няколко десетки фута високи и с повече от една квадратна миля площ; някои от по-значителните сгради имаха свои платформи, сякаш стояха на кокили над околностите; редуването на високи и ниски платформи създаваше главозамайващи гледки с поразителни очертания.
Това, което беше може би резултат от някаква чисто техническа приумица и бързо започваше да се струва на окото грубо или произволно, или уморително, се отслабваше и смекчаваше от тропически растения, каквито Валънтайн никога не бе виждал. В основата на всяка платформа се простираха гъсти лехи от дървета с широки корони, които преплитаха клоните си така, че образуваха непроницаеми завеси. Листати пълзящи растения се спущаха като водопади до стените на платформите. От двете страни на широките рампи, които водеха от уличното равнище до по-високите платформи, бяха наредени обемисти бетонни качета, побиращи кичести храсти, чиито тесни и тънки листа бяха изпъстрени с удивителни цветни петна — виненочервени, кобалтовосини, цинобърни, алени, виолетовосини, топазни, сапфирни, кехлибарени и нефритови краски, всички размесени в неправилни съчетания. А по големите площади на града се виждаха най-поразителните гледки: градини с прочутите растения-животни, които вирееха в диво състояние на няколкостотин мили на юг, по знойния бряг, обърнат към далечния пустинен континент Сувраел. Тези растения — а наистина бяха растения, защото произвеждаха храната си чрез фотосинтеза и прекарваха живота си вкоренени на едно място — приличаха на същества от плът, с ръце, които се движеха извиваха се и хващаха, очи, които гледаха втренчено, цилиндрични тела, които се гърчеха и олюляваха насам-натам, и макар че черпеха достатъчно хранителни вещества от слънчевата светлина и водата, те бяха твърде склонни и способни да погълнат и смелят всяка малка твар, имала неблагоразумието да се приближи до тях. Изящно подредени групи от тези растения, обградени от ниски каменни стени, които служеха и за предупреждение, и за украса, бяха посадени навред из Стоиен. Някои бяха високи колкото малки дървета, други бяха ниски и кълбовидни, а трети — храстовидни и ъгловати. Всички се намираха в постоянно движение, реагирайки на ветрове, миризми, внезапни провиквания, на гласовете на своите пазачи и на други възбуждащи фактори. Валънтайн ги намираше зловещи, но интересни. Запита се дали една сбирка от тях не би могла да бъде пренесена в замъка Връхни.
— Защо не? — каза Карабела. — Те могат да се отглеждат като странична атракция в Пидруид. Сигурно има начин да се поддържат в добро здраве и в замъка на лорд Валънтайн.
Валънтайн кимна.
— Ще наемем градинари от Стоиен. Ще разберем с какво се хранят и ще го превозваме редовно до Върха.
Слийт потръпна.
— От тези твари ме побива страх, милорд. Толкова ли привлекателни ги намирате вие?
— Не точно привлекателни — отвърна Валънтайн. — Просто интересни.
— Както, струва ми се, намирахте и устоцветите, а?
— Устоцветите, да! — възкликна Валънтайн. — Някои от тях също ще пренесем в Замъка!
Слийт изпъшка.
Валънтайн почти не му обърна внимание. Лицето му светеше от внезапно въодушевление. Като улови Слийт и Карабела за ръцете, той заговори:
— Всеки коронал е добавял по нещо към Замъка: обсерватория, библиотека, парапет, назъбени стени с призми и щитове с гербове, арсенал, банкетна зала, трофейна зала, царуване след царуване Замъкът е растял, променял се е, ставал е все по-богат и по-сложен. За моето кратко време аз нямах възможност дори да мисля с какво бих могъл да допринеса. Но слушайте: кой коронал е видял Маджипур така, както го видях аз? Кой е пътувал толкова надалеч, с толкова бурни преживявания? За да ознаменувам приключенията си, аз ще събера необикновените неща, които съм видял — устоцветите и тези растения-животни, балонестите дървета и една-две големички дуики, цяла гора огнени палми, сенситивоси и ония пеещи папрати, всички чудесии на нашето скиталчество. Сега в Замъка няма нищо от тоя род, само поставените под стъкло малки растения-къщи, построени от лорд Конфалюм. Аз ще я направя грандиозна! Градината на лорд Валънтайн! Как ви се струва това?
— Ще бъде чудесно, милорд — рече Карабела.
Слийт каза кисело:
— Не бих пожелал да се разхождам между устоцветите в градината на лорд Валънтайн даже срещу три херцогства и всички приходи на Ни-моя и Пилиплок.
— Освобождаваме те от обиколки из градината — заяви Валънтайн през смях.
Но нямаше да има нито обиколки из градината, нито изобщо градина, докато Валънтайн не се заселеше отново в замъка на лорд Валънтайн. Цяла една безкрайна седмица той бездейства в Стоиен, чакайки Азенхарт да привърши запасяването. Три от корабите щяха да се върнат на Острова, носейки стоки, купени тук за потребление на Острова, другите четири щяха да продължат по-нататък като тайна охрана на Валънтайн. Господарката му бе дала повече от сто от най-яките си телохранители под командуването на страшната йерархка Лоривейд: не съвсем воини, защото на Острова на съня не бе имало насилие, откакто метаморфите бяха нахлули в него за последен път преди хиляди години, но тези бяха добре подготвени и безстрашни мъже и жени, верни на Господарката и готови да дадат живота си, ако станеше нужда, за да възстановят реда в кралството. Те бяха ядро на една лична армия — първата такава военна сила, доколкото беше известно на Валънтайн, сформирана на Маджипур от най-стари времена досега.
Най-после флотата беше готова да отплава. Корабите, чието местоназначение беше Островът, тръгнаха първи, рано едно топло утро през вториден, насочвайки се на север-северозапад. Другите почакаха до морскиден следобед, когато отплаваха по същия курс, но след смрачаване поеха на изток към Стоиенския залив.
Полуостров Стоиензар, дълъг и тесен, стърчеше като исполински палец от основното тяло на Алханроел. Откъм южната, или океанската страна беше нетърпимо горещо. По този гъмжащ от насекоми бряг-джунгла имаше малко селища. По-голямата част от значителното население на полуострова беше струпана по брега на залива, където на всеки стотина мили имаше по един голям град и почти непрекъснат низ от рибарски села, земеделски области и курортни градове между тях. Сега беше ранно лято и над възтоплите, почти неподвижни води на залива висеше тежка гореща омара. Флотата се спря за един ден да се дозапаси в Кърсидейн, откъдето брегът започваше да завива като широка дъга на север, и тогава се насочи към Треймон.
Валънтайн прекара много от спокойните часове по море сам в каютата си, упражнявайки се да си служи с диадемата, дадена му от Господарката. За една седмица усвои изкуството да навлиза в лек транс-дрямка — вече умееше да промъква съзнанието си под прага на съня и със същата лекота да се измъква от него, при което непрекъснато следеше развиващите се събития. В състоянието на транс можеше, макар и откъслечно и слабо, да установява контакт с други умове, да броди из кораба и да открива сиянието на някоя спяща душа, тъй като спящите са далеч по-податливи на такива нахълтвания отколкото будните. Можеше да докосва леко съзнанието на Карабела или на Слийт, или на Шанамир и да предава собствения си образ или някакво сърдечно доброжелателно послание. Достигането на не толкова познато съзнание — например това на дърводелката Панделон или на йерархката Лоривейд — все още му беше твърде трудно, свеждайки се само до най-кратки, най-откъслечни изблици, и никак не успяваше да проникне в умове с нечовешки произход, дори в добре познати му като тия на Залзан Кавол, на Кхун или на Делиамбър. Но продължаваше да се учи. Чувстваше, че умението му расте от ден на ден, както едно време, когато бе започнал да се занимава с жонгльорство; а това беше нещо като жонгльорство, защото, служейки си с диадемата, трябваше да застава в самия център на душата си, да не се разсейва с неуместни мисли и да координира всички страни на своето аз в едно-единствено усилие — установяването на контакт. Когато Треймон вече се виждаше от „Лейди Тиин“, Валънтайн бе напреднал дотам, че можеше да всажда в умовете на своите обекти наченките на сънища със събития, случки и образи. На Шанамир прати сън за Фолкинкип, за добитък, който пасе в полето, и за голяма птица гихорна, която кръжи във въздуха и се спуща със смешен плясък на мощните си криле. На другата сутрин младежът описа на трапезата съня си с всички подробности, само че птицата беше милуфта, лешоядна, с яркооранжев клюн и страшни сини нокти. „Какво значи това, да сънувам връхлитащи милуфти?“ — запита Шанамир и Валънтайн отговори: „Възможно е да не помниш добре съня си и да си видял друга птица, може би гихорна, птица, която предвещава добро?“ Но Шанамир по своя прям и наивен начин само поклати глава и рече: „Щом не мога даже насън да различа гихорна от милуфта, милорд, би трябвало да се върна във Фолкинкип да чистя оборите.“ Валънтайн извърна глава, за да скрие усмивката си, и реши да прилага по-внимателно техниката си за предаване на образи.
На Карабела прати сън, в който тя жонглираше с кристални чаши, пълни със златисто вино, и тя го предаде точно, чак до източената форма на чашите. На Слийт прати сън с градината на лорд Валънтайн, чудно място с лъскави пухкаволисти бели храсти и внушителни кълбести бодливи неща на дълги стъбла, и малки тризъбести растения с мигащи игриви очи на върха — всичко това въображаемо, нямаше нито един устоцвет между тях; Слийт описа възторжено тази въображаема градина, като каза, че ако короналът пожелае да засади такава градина в замъка Връхни, той с удоволствие би се разходил из нея.
Сънища идваха и на Валънтайн. Почти всяка нощ Господарката, неговата майка, докосваше душата му отдалеч. Кротката й фигура минаваше през спящия му дух като хладен лунен лъч, вдъхваше му спокойствие и увереност. Сънуваше също и старото време в замъка Връхни, спомени за ранните си години, за турнири, надбягвания и игри, приятелите Тунигорн, Елидат и Стазилейн бяха до него, брат му Вориакс го учеше да си служи с меч и лък, а лорд Малибор, короналът, обикаляше от град на град по Върха като някой величав и бляскав полубог, и още много подобни неща, поток от образи, отприщил се от дълбините на съзнанието му.
Не всички сънища бяха приятни. През нощта, преди „Лейди Тиин“ да се приближи до сушата, Валънтайн се видя, че слиза на брега, стъпва на някакъв пуст, ветровит плаж, обрасъл с ниски и изкривени храсти, който имаше тъжен, отегчителен вид в предвечерната светлина. И тръгна пеш навътре, към замъка Връхни, извисяващ се в далечината като назъбена кула със заострен връх. Но на пътя му се изпречваше някаква стена, стена по-висока от белите скали на Острова на съня, и тази стена беше железен обръч с повече метал, отколкото имаше в целия Маджипур, тъмен и страшен железен пояс, който сякаш опасваше света от полюс до полюс, и Валънтайн беше от едната му страна, а замъкът Връхни — от другата. Когато се приближи, забеляза, че стената пращи сякаш от електричество и от нея иде слаб бръмчащ звук, а когато я огледа по-добре, видя в лъскавия метал собственото си отражение, а лицето, което се взираше в него от този ужасен железен обръч, беше лицето на сина на Краля на сънищата.
3
Треймон беше градът на прочутите дървета-къщи, известни из цял Маджипур. През втория си ден на брега Валънтайн отиде да ги разгледа в крайбрежния район точно на юг от устието на река Трей.
Дърветата-къщи не растяха никъде другаде освен в наносната равнина на Трей. Те имаха къси тумбести дънери подобно на Дуиките, макар и не толкова дебели, а кората им беше красиво бледозелена, със силна лъскавина. От тези бъчвовидни стволове стърчаха яки сплескани клони, които се извиваха нагоре и навън като пръстите на две ръце, сплетени в основата, и от клон на клон се премятаха лозовидни издънки, които се прилепваха на много места и създаваха уютно чашковидно оградено място.
Дървесните жители на Треймон оформяха своите жилища според вкусовете си, като преплитаха гъвкавите клони така, че да образуват стаи и коридори, и ги завързваха на място, докато естественото слепване на клон с клон направеше сглобката постоянна. Дърветата даваха крехки и сладки листа за салата, ароматни кремави цветове, чийто прашец беше слабо възбуждащо средство, тръпчиви синкави плодове, използвани за много цели и сладък светъл сок, който лесно се добиваше и служеше за вино. Всяко дърво живееше по хиляда години и дори повече; семействата ги пазеха ревниво; десет хиляди дървета изпълваха равнината, всички напълно развити и заселени. Валънтайн видя няколко слабички фиданки в покрайнините на района.
— Тези — му бе казано — са току-що засадени, за да заместят няколкото, които умряха през последните години.
— Къде отива семейството, когато дървото му умре?
— В града — отговори разводачът, — в така наричаните от нас жалейни къщи, докато новото дърво порасне. Това може да продължи двайсет години. Ние се боим от такова нещо, но то се случва само на едно от цели десет поколения.
— А няма ли начин дърветата да се отглеждат другаде?
— Нито на сантиметър по-далеч от мястото, където ги виждате. Те виреят единствено при нашия климат и само в почвата, на която стоите, могат да стигнат до пълна зрялост. Другаде живеят по година-две като закърнели дребосъци.
Валънтайн прошушна на Карабела:
— Във всеки случай можем да опитаме. Дали не биха могли да отделят малко от ценната си почва за градината на лорд Валънтайн.
Тя се усмихна.
— Поне едно мъничко дърво-къща — местенце, където да можеш да отидеш, когато грижите на управлението ти натежат много, да се сгушиш между листата, да дишаш аромата на цветята и да береш плодовете — ох, да можеше да имаш такова нещо!
— Някой ден ще го имам — каза Валънтайн. — И ще седиш до мен в него.
Карабела го изгледа уплашено.
— Аз ли, милорд?
— Ако не ти, кой друг тогава? Доминин Барджазид ли? — Той докосна леко ръката й. — Нима мислиш, че общите ни скитания ще завършат, щом стигнем до замъка Връхни?
— Да не говорим сега за такива неща — рече му тя строго. Към водача се обърна с по-висок тон: — А тези млади дръвчета… как се грижите за тях? Поливате ли ги често?
От Треймон имаше няколко седмици път с бърза флотерна кола до Лабиринта, който се намираше в южната централна част на Алханроел. Местността тук представляваше предимно низина, с плодородна червена почва в речната долина и бедна, сива песъчлива почва извън нея, и с придвижването на Валънтайн и свитата му навътре селищата оредяваха все повече. От време на време преваляваше дъжд, но той, изглежда, попиваше веднага в рохкавата земя. Времето беше топло и понякога потискащо горещо. Ден след ден се нижеха в приятно, еднообразно пътуване. За Валънтайн това пътуване беше напълно лишено от обаянието и тайнствеността — сега подсилвани от носталгия — на месеците, когато прекосяваше Зимроел с изящния фургон на Залзан Кавол. Тогава всеки ден му се струваше като навлизане в неизвестното, с нови проблеми на всеки завой и непрекъснатото вълнение от играта, когато спираха в непознати градове да дават представления. А сега? Всичко се вършеше от адютантите му. Той ставаше отново принц — макар и принц с всъщност твърде скромно могъщество, с едва ли повече от стотина сподвижници — и съвсем не беше уверен, че желае това.
Към края на втората седмица пейзажът рязко се промени, местността стана неравна и хълмиста, сега от сухото, дълбоко набраздено плато се издигаха черни плоски възвишения. Единствената растителност, която вирееше тук, бяха дребни постали храсти, тъмни сплетени растения с малки восъчни листа, а на по-високите склонове — бодливи, подобни на свещници израстъци, призрачно бели лунни кактуси, двойно по-високи от човешки бой. Малки дългокраки животинки с червена козина и пухкави жълти опашки припкаха неспокойно насам-натам и изчезваха в дупки, щом някой флотер се приближеше прекалено много до тях.
Делиамбър обяви:
— Това е началото на Пустинята на Лабиринта. Скоро ще видим каменните градове на древните.
Валънтайн се бе приближил до Лабиринта от другата страна, от север, по времето, когато бе ходил в него през прежния си живот. Там също имаше пустиня и се намираше големият град Велализиер, из чиито развалини бродеха духове; но той се бе спуснал от замъка Връхни с речен кораб, избягвайки всички злочести мъртви земи около Лабиринта. Тази сурова и неприветлива област беше нещо ново за него. Отначало я намери за привлекателно странна, особено при залез слънце, когато необятното безоблачно небе се изпъстряше с причудливи ивици в теменужен цвят и обгорената земя придобиваше зловещ метален облик. Но след няколко дни голотата и суровостта престанаха да му доставят наслада и станаха обезпокоителни, смущаващи, заплашителни. Нещо в този остър пустинен въздух може би действаше неблагоприятно на сетивата му. Той никога преди не бе навлизал в пустиня, защото такива нямаше в Зимроел, нямаше ги и в добре напоявания Алханроел освен това вътрешно гнездо на сухота. Пустинните условия той свързваше със Сувраел, който твърде често бе спохождал в неспокойните си сънища; и сега не можеше да се отърси от мисълта, колкото и глупава и чудновата да беше, че отива на среща с Краля на сънищата.
След известно време Делиамбър каза:
— Ето ги развалините.
Трудно беше отначало да се отличат от пустинните скали. Валънтайн виждаше само натъркаляни тъмни монолити, сякаш разпръснати презрително от ръката на някой великан, образуващи малки петна на всяка една-две мили. Но постепенно започна да различава форми: това беше част от стена, това — основа на някакъв каменен дворец, а това — може би олтар. Всичко беше строено в титанични мащаби, макар че отделните групи развалини, полупокрити от движещ се пясък, бяха невзрачни усамотени предни постове.
Валънтайн подвикна на кервана да спре на едно необикновено обширно пространство, осеяно с развалини, и поведе разузнавателен отряд към мястото. Докосваше камъните внимателно, страхувайки се да не извърши някакво светотатство. Камъкът беше студен, гладък на пипане, покрит с тънка кора от твърди като кожа жълти лишеи.
— Дело на метаморфите ли е всичко това? — попита той.
Делиамбър повдигна рамене.
— Така смятаме, но никой не знае.
— Чувал съм да се говори — забеляза адмирал Азенхарт, — че първите заселници човеци построили тези градове скоро след Кацането и че те били разрушени през време на гражданските войни, преди понтифексът Дворн да установи властта си.
— Разбира се, малко летописи са оцелели от ония времена — каза Делиамбър.
Азенхарт погледна накриво вруна.
— Значи вие сте на противоположно мнение?
— Аз ли? Аз? Но аз нямам абсолютно никакво мнение за събития отпреди четиринайсет хиляди години. Не съм толкова стар, колкото смятате, адмирале.
Йерархката Лоривейд произнесе със сух, дебел глас:
— Първите заселници едва ли са строили толкова далеч от морето. И едва ли са се мъчили сами да мъкнат такива огромни каменни блокове.
— Значи и вие смятате, че това са градове на метаморфите? — запита Валънтайн.
— Метаморфите са диви варвари, които живеят в джунглите и танцуват, за да докарат дъжд — каза Азенхарт.
Лоривейд, явно ядосана от намесата на адмирала, със сприхава решителност се произнесе:
— Според мен това е съвсем вероятно. — И добави към адмирал Азенхарт: — Не са варвари, адмирале, а бежанци. Всъщност може да са паднали от по-високо положение.
— По-право изтикани — вметна Карабела.
— Правителството трябва да предприеме проучвания на тези развалини, ако вече не е направило това — рече Валънтайн. — Нужно е да научим нещо повече за предчовешките цивилизации на Маджипур и ако тези места са принадлежали на метаморфите, може да помислим да им дадем за попечител някакъв крал. Ние…
— На развалините не им трябват никакви други попечители освен тия, които вече имат — обади се внезапно нов глас.
Валънтайн се обърна изненадан. Иззад един монолит бе изскочила чудновата фигура — мършав, почти безплътен мъж на шейсет или седемдесет години, със свирепо святкащи очи, разположени в изпъкнали костеливи орбити, и с тънка, широка, почти беззъба уста, сега изкривена в подигравателна усмивка. Беше въоръжен с дълъг тесен меч и облечен в необикновена дреха, направена изцяло от червената кожа на пустинните животни. На главата си имаше шапка от пухкава жълта кожа, която свали с тържествен жест, правейки дълбок, широк поклон. Когато се изправи, ръката му лежеше върху дръжката на меча.
Валънтайн запита учтиво:
— Да не би да се намираме пред един от тези попечители?
— Не само един — отвърна непознатият. И от скалите тихомълком слязоха осем или девет подобни причудливи същества, сухи и костеливи като първото и, подобно на него, всички пременени в мъхнати кожени гамаши и куртки и със смешни кожени шапки на главата. Всички носеха мечове и всички до един изглеждаха готови да ги употребят. Зад тях се появи втора група, сякаш се материализира от въздуха, а после трети, доста многочислен отряд, общо трийсет-четирийсет на брой.
Отрядът на Валънтайн се състоеше от единайсет души, повечето невъоръжени. Другите бяха назад, във флотерите, на двеста ярда от главното шосе. Докато стояха тук и обсъждаха тънкостите на древната история, бяха се оставили да попаднат в обкръжение.
Главатарят запита:
— С какво право минавате оттук?
Валънтайн чу как Лизамон Хълтин се прокашля глухо. Видя също как Азенхарт се наежи. Но Валънтайн им даде знак да кротуват.
— Може ли да зная с кого разговарям? — попита той.
— Аз съм херцог Насимонт от Ворнек краг. Господар на Западните покрайнини. Около мен виждате най-знатните благородници на моето царство, които ми служат вярно във всички отношения.
Валънтайн не си спомняше за провинция, известна под названието Западните покрайнини, нито за такъв херцог. Сигурно бе забравил отчасти географските си познания, когато са се ровили в съзнанието му; но смяташе, не чак до такава степен. И все пак не се осмели да се шегува с херцог Насимонт.
Произнесе тържествено:
— Нямаме намерение да нарушаваме границите ви, ваша светлост, като минаваме през вашите владения. Ние сме пътници, отиваме в Лабиринта по работа с понтифекса и ни се стори, че това е най-прекият път от Треймон до там.
— Така е. Но по-добре да бяхте отишли при понтифекса по не толкова пряк път.
Лизамон Хълтин внезапно ревна:
— Я не ни се пречкайте! Имате ли представа кой е този човек?
Ядосан, Валънтайн щракна с пръсти на великанката, за да я накара да млъкне. Насимонт отвърна вежливо:
— Ни най-малка. Но ако ще да е самият лорд Валънтайн, пак не може да мине лесно оттук. Всъщност за лорд Валънтайн ще бъде по-трудно, отколкото за всеки друг.
— Имате ли някаква особена разпра с лорд Валънтайн? — попита Валънтайн.
Разбойникът се изсмя дрезгаво.
— Короналът е най-омразният ми враг.
— Но тогава вие би трябвало да се опълчите срещу цялата цивилизация, защото всеки е дал клетва за вярност на коронала и в името на реда трябва да се противопостави на неговите врагове. Наистина ли сте херцог и не признавате властта на коронала?
— Не — на този коронал — отвърна Насимонт. Той прекоси невъзмутимо откритото пространство, което го делеше от Валънтайн, ръката му продължаваше да лежи върху меча, и се взря внимателно в него. — Ти носиш разкошни дрехи. Миришеш на градски удобства. Сигурно си богат, живееш в голяма къща някъде високо на Върха и имаш слуги, които угаждат на всичките ти изисквания. Какво би казал, ако някой ден всичко това ти бъде отнето, а? Ако по прищявка на някой друг бъдеш хвърлен в нищета?
— Вече съм препатил такова нещо — каза Валънтайн спокойно.
— Нима, сега? Ти, който пътуваш с тази кавалкада от флотери, заобиколен от свитата си? Кой си ти впрочем?
— Лорд Валънтайн, короналът — отговори Валънтайн без колебание.
Горящите очи на Насимонт пламнаха от гняв. За миг изглеждаше като че ще изтегли меча си; после, сякаш това му се стори шега, твърде допадаща на собствения му свиреп нрав, той се успокои и каза:
— Да, ти си коронал толкова, колкото аз съм херцог. Е, добре, лорд Валънтайн, твоята любезност ще ме възнагради за досегашните ми загуби. Таксата за минаване през зоната на развалините днес е хиляда рояла.
— Нямаме такава сума — рече Валънтайн кротко.
— Тогава ще трябва да лагерувате с нас, докато лакеите ти я донесат. — Насимонт махна на хората си. — Хванете ги и ги вържете. Пуснете един — тоя, вруна да бъде пратеникът. — И каза на Делиамбър: — Вруне, занеси вест на ония във флотерите, че задържаме тия хора тук срещу откуп от хиляда рояла, които трябва да ни се предадат в едномесечен срок. И ако се върнеш с войска вместо с пари, е, имай предвид, че ние познаваме тези хълмове, а на блюстителите на закона не са познати. И повече няма да видите никого от хората си жив.
— Почакай — рече Валънтайн, когато хората на Насимонт пристъпиха напред. — Разкажи ми каква разпра имаш с коронала.
Насимонт се навъси.
— Миналата година той мина през тази част от Алханроел на връщане от Зимроел, където извършваше голямата обиколка. Тогава аз живеех в предпланините на връх Еберсинул, който е обърнат към езерото Айвъри, отглеждах рика, туйол и милайл и плантацията ми беше най-хубавата в провинцията, защото родът ни я обработва от шестнайсет поколения. Короналът и свитата му отседнаха у мен, понеже аз можех да го посрещна най-добре. И тъй в разгара на жътвата на туйол той дойде тук със стотиците си хрантутеници и лакеи, неизброимите си придворни, с добитък колкото да опасе до оголване половин континент, и от един звездоден до следващия пиха така, че пресушиха избите ми, буйстваха из полята и изпогазиха посевите, като пиянска шега подпалиха с факли фамилната къща, разрушиха яза и наводниха нивите ми, разориха ме напълно за собствено развлечение и после си отидоха, като дори не съзнаваха какво са сторили, а и не ги беше грижа. Сега всичко е в ръцете на лихварите, а аз живея сред скалите на Ворнек краг с благосклонното позволение на лорд Валънтайн и приятелите му, и къде е справедливостта? Ще ти струва хиляда рояла да се измъкнеш от тези древни развалини, странниче, и макар да нямам лоши чувства към теб, ще ти прережа гръкляна така хладнокръвно, както хората на лорд Валънтайн пробиха яза ми, и като тях няма да ме е грижа, ако не си получа парите. — Той се извърна и каза пак: — Вържете ги.
Валънтайн пое дълбоко дъх с дробовете си, затвори очи и, както го бе учила Господарката, се остави да потъне в буден сън, в транса, който задействаше диадемата му. И понесе съзнанието си към мрачната и огорчена душа на господаря на Западните покрайнини, и я обля с обич.
Това усилие наложи да напрегне всичката сила, която имаше у себе си. Той се олюля, стегна краката си и се облегна на Карабела, като сложи едната си ръка на рамото й, зачерпи допълнителна енергия и жизненост от нея и я препращаше към Насимонт. Чак сега разбра колко скъпо струваше на Слийт сляпото жонглиране, защото това изсмукваше цялата му жизненост. И все пак дълги минути поддържа преливането на душата си.
Насимонт стоеше като смразен, извил тялото си така, че беше полуизвърнат от него, приковал очи в очите на Валънтайн. Валънтайн държеше душата му в неотслабваща хватка и я обливаше със съчувствие, докато най-сетне непоклатимите неприязнени чувства на Насимонт омекнаха, отрониха се и се смъкнаха от него като черупка, и тогава в този внезапно станал уязвим човек Валънтайн вмъкна видение на всичко, което го бе сполетяло след свалянето му в Тил-омон толкова отдавна, всичко това съсредоточено в една-единствена ослепително светла точка.
Прекъсна контакта и олюлявайки се, политна силно към Карабела, която го задържа здраво.
Насимонт гледаше Валънтайн втренчено като човек, току-що докоснат от Божествения.
После падна на колене и направи звездния знак.
— Милорд… — произнесе той пресипнало, с едва доловим звук, изтръгнат дълбоко от гърлото му. — Милорд… простете ми… простете…
4
Валънтайн се учудваше и смущаваше, че в тази пустиня може да бродят разбойници, защото историята почти не познаваше такава анархия из благонравния Маджипур. Смущаваше се също от това, че разбойниците са заможни земеделци, докарани до сиромашия от безсърдечието на сегашния коронал. Не беше обичайно за Маджипур управляващата класа да използва така безогледно положението си. Ако Доминин Барджазид мислеше, че може да се държи по такъв начин и да запази задълго трона си, значи беше не само злодей, но и глупак.
— Ще свалите ли узурпатора? — попита Насимонт.
— След време — отговори Валънтайн. — Но има много да се прави, докато настъпи този ден.
— Аз съм на ваше разположение, ако мога да бъда полезен с нещо.
— Има ли други разбойници от тук до входа на Лабиринта?
Насимонт кимна.
— Много. В тази провинция става модно да се вилнее из планините.
— А имате ли влияние над тях, или херцогската ви титла е само шега?
— Подчиняват ми се.
— Добре — каза Валънтайн. — Тогава те моля да ни преведеш през тези земи до Лабиринта и да наредиш на твоите приятели-разбойници да не ни задържат по пътя.
— Ще наредя, милорд.
— Но никому нито дума за това, което ти показах. Смятай ме просто за служител на Господарката, посланик при понтифекса.
За миг в очите на Насимонт проблесна слаба искрица на подозрение. Той каза смутено:
— Значи не мога да ви провъзглася за истинския коронал? Защо?
Валънтайн се усмихна.
— Това, което виждаш тук, в тези няколко флотерни коли, е цялата ми армия. Аз няма да обявя война на узурпатора, докато силите ми не пораснат. На това се дължи тази потайност; на това се дължи и посещението ми в Лабиринта. Колкото по-скоро спечеля подкрепата на понтифекса, толкова по-скоро ще започне истинският военен поход. Колко бързо можете да се приготвите за път?
— За един час, милорд.
Насимонт и неколцина от хората му се качиха с Валънтайн на челния флотер. Пейзажът ставаше все по-унил: сега той представляваше кафява и почти безжизнена пустош, където острият горещ вятър вдигаше прашни вихрушки. От време на време се виждаха хора в грубо облекло, които яздеха на групички от по трима-четирима далеч от главното шосе, спираха се да се взрат в пътниците, но не станаха никакви сблъсквания. На третия ден Насимонт предложи да поемат по пряк път, който щеше да им спести няколко дена до Лабиринта. Без да се колебае, Валънтайн се съгласи и керванът се понесе на североизток по едно огромно сухо езерно дъно, а после се заспуща по нагъната местност с дълбоки клисури и плосковърхи подровени хълмове, мина покрай верига заоблени планини от син песъчлив камък и най-сетне пое през обширно ветровито плато, което изглеждаше съвсем еднообразно, просто широко пространство от пясък и чакъл, запълващо целия хоризонт. Валънтайн забеляза, че Слийт и Залзан се спогледаха тревожно, когато флотерите навлязоха в това сурово, негодно за нищо място, и предположи, че мърморят скришом за предателство и измяна, ала собствената му вяра в Насимонт оставаше непоклатима. Той бе докоснал съзнанието на разбойническия главатар със собственото си съзнание посредством диадемата на Господарката и това, което бе усетил в него, не беше душа на предател.
Още един ден и още един, и още един минаха по този път през неизвестното, и сега Карабела се мръщеше, йерархката Лоривейд изглеждаше по-мрачна от обикновено и най-после Лизамон Хълтин дръпна Валънтайн настрана и каза тихо, доколкото тихо можеше да говори:
— Ами ако този човек Насимонт е наемник на лъжливия коронал, комуто е платено да те залута из място, където никой никога вече няма да те намери?
— Тогава сме загубени и костите ни ще лежат тук вечно — отвърна Валънтайн. — Но според мен такива опасения са неоснователни.
И все пак у него се появи известна нервност. Той запазваше вярата си в честността на Насимонт — струваше му се невероятно агент на Доминин Барджазид да избере такъв отегчителен и банален способ да го премахне, когато можеше да свърши това с един-единствен удар на меча още там, при метаморфските развалини — но всъщност не беше съвсем убеден, че Насимонт знае къде го води. Това място беше безводно и дори добичетата, свикнали да превръщат всякаква органична материя в енергия, слабееха, както казваше Шанамир, и мускулите им линееха, тъй като сега единствената им храна бяха пръснатите тук-там хилави бурени. Ако се случеше нето лошо тук, нямаше надежда за спасение. Но пробен камък на Валънтайн беше Аутифон Делиамбър; магьосникът притежаваше силна способност за самосъхранение, а Делиамбър изглеждаше безгрижен, напълно спокоен, докато се нижеха еднообразните дни.
И най-после Насимонт спря кервана на едно място, където две вериги стръмни голи възвишения се съединяваха, за да ги затворят в тесен каньон с високи стени. Той каза на Валънтайн:
— Нима мислите, че сме загубили пътя, милорд? Елате да ви покажа нещо.
Валънтайн и неколцина от другите го последваха до началото на каньона, отстоящ на петдесетина крачки. Насимонт протегна ръце към обширната долина, която започваше оттам, където каньонът се разтваряше.
— Гледайте — рече той.
Долината беше предимно пустиня, огромно ветрилообразно пространство от светлокафяв пясък, разпростряло се навън, на север и на юг, най-малко на сто мили. И точно в средата на тази долина Валънтайн видя един по-тъмен кръг, сам по себе си с колосални размери, който се издигаше малко над равната повърхност на долината. Той го познаваше от по-рано, когато го бе видял от другата страна: това беше гигантската могила от кафява пръст, която покриваше Лабиринта на понтифекса.
— Ще стигнем до Отвора на сабите вдругиден — каза Насимонт.
Имаше общо седем отвора, спомни си Валънтайн, разположени на еднакво разстояние по огромната постройка. Когато бе идвал като пратеник на Вориакс, той бе влязъл през Отвора на водите, от противоположната страна, където река Глейдж се спущаше от замъка Връхни през плодородните североизточни провинции. Това беше почетният път за влизане в Лабиринта, използван от висши чиновници, когато имаха работа с министрите на понтифекса; от всички други страни Лабиринтът беше заобиколен от далеч по-неугледни местности, чиято най-неприветлива част беше пустинята, през която Валънтайн се придвижваше сега. Но той се утешаваше с мисълта, че дори и да се наложеше да влезе през тази мъртва земя, щеше да излезе от Лабиринта през по-приветливата му страна.
Лабиринтът заемаше огромна площ и тъй като беше построен на много равнища, спущайки се спираловидно все по-надолу и по-надолу, етаж по етаж, към недрата на планетата, действителното му население беше неизчислимо. Самият понтифекс заемаше само най-вътрешната част, до която едва ли някой бе имал достъп досега. В следващата зона, която беше обиталището на държавните министри, множество загадъчни посветени души прекарваха целия си живот да вършат под земята непонятни за Валънтайн работи — архиварство, събиране на данъци, преброяване на населението и други подобни. А около правителствената зона в течение на хиляди години се бе развил предпазният външен пояс на Лабиринта, плетеница от кръгообразни галерии, обитавани от милиони призрачни фигури — бюрократи, търговци, просяци, чиновници, джебчии и кой знае какви други — самостоятелен свят, където никога не се усещаше благодатната светлина на слънцето, хладните чисти лъчи на луната не можеха да проникнат и всички красоти, чудеса и радости на гигантския Маджипур бяха заменени с бледите удоволствия на подземния живот.
Около един час флотерните коли се движиха по очертанията на външната могила и най-после стигнаха до Отвора на сабите.
Той представляваше просто едно отверстие с покрив от греди, през което се влизаше в тунел, чезнещ в земята. В предната му част бяха зациментирани старинни ръждясали саби, които образуваха бариера, по-скоро символична, отколкото действителна, тъй като бяха раздалечени много една от друга. Колко ли време е нужно, питаше се Валънтайн, за да ръждясат саби при този сух пустинен климат?
Пазачите на Лабиринта чакаха точно от вътрешната страна на входа.
Те бяха седмина — двама хджорти, един гхайрог, един скандар, един лииман и двама човеци — и всички маскирани по общоприетия за служителите на понтифекса начин. Маската също беше по-скоро символична, обикновена лента от някакъв лъскав жълт плат, препасана през очите и носната кост на човеците и на съответните места у другите; но тя създаваше впечатление за голяма чудатост на тия хора, каквото и беше предназначението й.
Пазачите се изпречиха в безстрастно мълчание пред Валънтайн и свитата му. Делиамбър му прошепна:
— Ще поискат откуп, за да ни пуснат. Такава е традицията. Приближете се до тях и кажете по каква работа идвате.
Валънтайн се обърна към пазачите:
— Аз съм Валънтайн, брат на покойния Вориакс, син на Господарката на острова, и дойдох да поискам аудиенция с понтифекса.
Дори това толкова необикновено и предизвикателно съобщение не предизвика особена реакция у маскираните. Гхайрогът каза само:
— Понтифексът не пуска никого при себе си.
— Тогава искам аудиенция с неговите висши министри, които могат да занесат посланието ми на понтифекса.
— Те също няма да ви приемат — отвърна един от хджортите.
— В такъв случай — рече Валънтайн — ще отправя молба до министрите на министрите. Или, ако се наложи, до министрите на министрите на министрите на министрите. Искам от вас само да ме пуснете с другарите ми в Лабиринта.
Пазачите се посъвещаваха със сериозен вид, разговаряйки с тихи, монотонни гласове, очевидно изпълнявайки някакъв чисто машинален ритуал, защото, изглежда, почти не се слушаха един друг. Когато мънкането им замря, гхайрогът, техен говорител, се обърна към Валънтайн и запита:
— Каква ще бъде наградата?
— Каква награда?
— Входната такса.
— Посочете я и ще я платя. — Валънтайн даде знак на Шанамир, който носеше кесия с монети. Но пазачите изглеждаха недоволни, клатеха глави, някои от тях дори обърнаха гръб, когато Шанамир извади няколко монети от по половин роял.
— Не пари — каза гхайрогът презрително. — Награда.
Валънтайн се обърка. Погледна смутено към Делиамбър, който движеше пипалата си, размахвайки няколко от тях нагоре-надолу в ритмичен подхвърлящ жест. Валънтайн сбърчи вежди. После разбра. Жонглиране!
— Слийт… Залзан Кавол…
От една от колите те донесоха бухалки и топки. Слийт, Карабела и Залзан Кавол застанаха пред пазачите и по даден от скандара знак започнаха да жонглират. Седмината маскирани гледаха неподвижни като статуи. Цялата тази процедура се струваше на Валънтайн толкова глупава, че с мъка запазваше сериозността на лицето си и няколко пъти трябваше да сподавя смеха си; ала тримата жонгльори изпълняваха номерата си спокойно и с най-голямо достойнство, сякаш това беше някакъв важен религиозен обред. Изиграха три изкусни номера на размяна и се спряха едновременно, кланяйки се студено на пазачите. Гхайрогът кимна почти незабележимо — единствената благодарност за представлението.
— Можете да влезете — каза той.
5
Вкараха флотерите между остриетата на сабите в нещо като вестибюл, тъмен и плесенясал, който извеждаше на широк полегат път. Спуснаха се малко по него, пресякоха един лъкатушен тунел, първият от обръчите на Лабиринта.
Той беше с висок таван, ярко осветен и можеше да мине за пазарна улица във всеки оживен град, със сергии, дюкяни, пешеходно движение и носещи се по нето флотерни коли с всякакви форми и размери. Но след кратък внимателен оглед ставаше ясно, че това не беше нито Пидруид, нито Пилиплок, нито Ни-моя. Хората по улиците бяха зловещо бледи, с призрачен вид, който показваше, че целия си живот прекарват далеч от слънчевите лъчи. Облеклото им беше чудновато, старинно по стил и в убити, тъмни цветове. Имаше много маскирани индивиди, служители от администрацията на понтифекса; незабележими в Лабиринта като цяло, те се движеха с тълпите, без да привличат ни най-малко внимание с маскировката си. И, мислеше си Валънтайн, всеки, маскиран или немаскиран, имаше напрегнато и измъчено изражение, особена плахост около очите и устата. Навън, в света на чистия въздух, под топлото и светло слънце, жителите на Маджипур се усмихваха волно и непринудено, и то не само с устата си, но и с очите, с бузите, с цялото си лице, от дън душа. Долу в тази катакомба душите бяха съвсем други.
Валънтайн се обърна към Делиамбър:
— Можеш ли да се ориентираш на това място?
— Никак. Но лесно ще намерим водачи.
— Как?
— Като спрем колите си, слезем и се повъртим с объркан вид — отвърна врунът. — След минута ще имаме водачи колкото щете.
Това стана дори по-бързо. Когато Валънтайн, Слийт и Карабела слязоха от колата си, моментално едно момченце на не повече от десет годинки, което тичаше по улицата с няколко по-малки деца, се извърна и подвикна:
— Искате ли да ви разведа из Лабиринта? Една крона за цял ден!
— Нямаш ли по-голям брат? — попита Слийт.
Момченцето го изгледа сърдито.
— Мислиш, че съм много малък? Вървете си сами тогава! Сами се оправяйте! След пет минути ще се загубите!
Валънтайн се засмя.
— Как се казваш?
— Хисун.
— През колко равнища трябва да минем, Хисун, за да стигнем до правителствения сектор?
— Там ли искате да отидете?
— Защо не?
— Всички там са смахнати — каза момчето, хилейки се. — Работа, работа, по цял ден се ровят из книжа, мънкат и мърморят, трепят се като откачени с надежда да ги повишат и да слязат по-надолу. Заприказвате ли ги, няма дори да ви отговорят. От много работа мънкат като луди. Това е седем нива по-надолу. Първо има Колонни дворове, Зала на ветровете, Място на маските, Двор на пирамидите, Двор на сферите, Арена, а после стигате в Дома на летописите. Ще ви заведа там. Но не за една крона.
— А за колко?
— Половин роял.
Валънтайн подсвирна.
— Какво ще правиш с толкова много пари?
— Ще купя на майка си пелерина, ще запаля пет свещи на Господарката и ще набавя нужното на сестра ми лекарство. — Момченцето смигна. — И може би ще има и нещичко за мен.
През време на този разговор се бе събрала цяла тълпа — най-малко петнайсет-двайсет деца, не по-големи от Хисун, няколко по-малки и няколко възрастни; всички те се струпаха в плътен полукръг и следяха с интерес дали тази работа ще бъде възложена на Хисун. Никой от тях не извика, но с крайчеца на окото си Валънтайн виждаше, че се мъчат да привлекат вниманието му, повдигайки се на пръсти и стараейки се да си придават осведомен и надежден вид. Ако отхвърлеше предложението на момчето, в следния миг щеше да бъде затрупан с петдесет други, сред дива врява и гора от махащи ръце. Но Хисун, изглежда, си знаеше работата, и дори в прямия му, хладнокръвно безочлив подход имаше известен чар.
— Добре — рече Валънтайн. — Заведи ни в Дома на летописите.
— Ваши ли са всички тия коли?
— Тази, онази, онази… да, всички.
Хисун подсвирна.
— Важна личност ли си? Отде си?
— От замъка Връхни.
— Май си важна личност — отсъди момченцето. — Но ако идваш от замъка Връхни, какво търсиш в Лабиринта откъм страната на Сабите?
Момченцето не беше никак глупаво. Валънтайн отговори:
— Пътуваме. Току-що пристигаме от Острова.
— Аха. — Очите на Хисун се разшириха само за миг, първият пробив в напереното му улично хладнокръвие. Несъмнено Островът беше почти митично място за него, далечно като най-отдалечените звезди, и Хисун изпитваше неволно благоговение в присъствието на човек, който наистина е бил там. Той облиза устни. — А как да те наричам? — попита след малко.
— Валънтайн.
— Валънтайн — повтори момченцето. — Валънтайн от замъка Връхни. Много хубаво име. — То се качи на първата флотерна кола. Когато Валънтайн се настани до него, Хисун възкликна: — Наистина ли? Валънтайн?
— Наистина.
— Много хубаво име — каза той пак. — Дай ми половин роял, Валънтайн, и ще те разведа из Лабиринта.
Валънтайн знаеше, че половин роял е безбожна цена, няколкодневна заплата на опитен занаятчия, и въпреки това не възрази: струваше му се недостойно човек с неговото положение да се пазари с едно дете за пари. Хисун навярно бе разсъдил по същия начин. Във всеки случай таксата се оказа полезно капиталовложение, защото момчето излезе добър познавач на извивките и завоите на Лабиринта, водейки ги с учудваща бързина към по-долните и по-вътрешни серпентини на това място. Спускаха се надолу, надолу и кръгом, правейки неочаквани завои и по-преки отклонения през тесните, едва проходими улички, спускайки се по скрити наклонени плоскости, които като че минаваха през невероятни бездни в пространството.
Колкото по-надолу слизаха, толкова по-тъмен и по-заплетен ставаше Лабиринтът. Само най-външното ниво беше добре осветено. Вътрешните кръгове бяха мрачни и зловещи, с полутъмни коридори, които се разклоняваха лъчеобразно от главните в невероятни посоки, и със смътни очертания на странна скулптура и архитектурна украса, която едва се виждаше в плесенясалите мрачни ъгли. Това място смущаваше Валънтайн. То миришеше на плесен и история; притежаваше хладната влажност на невъобразима древност; тук нямаше слънце, въздух, радост, представляваше просто голяма пещера на безнадеждна, тягостна мрачина, из която сновяха навъсени фигури със суров поглед по задачи, загадъчни като самите им мрачни силуети.
Надолу… надолу… надолу…
Момченцето бъбреше непрекъснато. То беше удивително разговорливо, живо и забавно, някак нетипична рожба на това ужасно място. Разправи за някакви си туристи от Ни-моя, които се загубили между Залата на ветровете и Мястото на маските за един месец, препитавайки се с остатъци от храната на обитатели на по-долни нива, но от гордост не искали да признаят, че не могат да намерят пътя. Разправи за архитекта от Двора на сферите, който подредил всички сфероиди в това претрупано помещение по някаква монументално сложна система за номериране, но установил, че работниците, загубили ключа на таблиците му, са разположили всичко по някаква своя импровизирана система; разорил се, докато преустрои всичко както се полага на свои разноски, ала накрая открил, че изчисленията му са погрешни и системата е невъзможна. „Погребали го там, където се строполил“ — каза Хисун. Момченцето разправи и за понтифекса Ариок, който, когато длъжността на Господарката се овакантила, се обявил за жена, настанил се на Острова и се отказал от трона си: бос и облечен в широки надиплени одежди, каза момчето, Ариок излязъл открито от дълбините на Лабиринта, следван по петите от свита най-високопоставени свои министри, които отчаяно се мъчели да го разубедят да не постъпва така.
— На това място — съобщи Хисун — Ариок свикал народа си и му заявил, че сега той е неговата Господарка, и поръчал колесница да го закара в Стоиен. А министрите не могли да сторят нищо. Абсолютно нищо! Ще ми се да можех да видя физиономиите им.
Надолу…
Цял ден керванът се спущаше. Минаха Колонния двор, където хиляди огромни сиви стълбове стърчаха като гигантски гъби и застояли локви с мазна черна вода покриваха каменния под на дълбочина три-четири фута. Прекосиха Залата на ветровете, ужасно място, където студени струи въздух бликаха необяснимо от изящно гравирани каменни решетки в стените. Видяха Мястото на маските, виещ се коридор, в който гигантски безтелесни лица със слепи празни цепки вместо очи стояха на мраморни цокли. Разгледаха Двора на пирамидите, гора от застинали бели многостенни фигури, разположени толкова близо една до друга, че беше невъзможно да се движиш между тях, островръх лабиринт от монолити, някои идеално четиристенни, но повечето странно удължени, източени, злокобни. На едно ниво по-долу бродиха из прочутия Двор на сферите, още по-сложна постройка, дълга миля и половина, където сферични предмети, някои по-големи от юмрук, а други — колкото грамадни морски дракони, висяха тайнствено, окачени за нещо невидимо и осветени отдолу. Хисун не пропусна да посочи гроба на архитекта — една плоча от чер камък без надпис под най-голямата от сферите.
Надолу… надолу…
При предишното си посещение Валънтайн не бе видял тези неща. От Отвора на водите човек се спущаше бързо през ходове, използвани само от коронала и понтифекса, до кралските покои в центъра на Лабиринта.
Някой ден, мислеше си Валънтайн, ако пак съм коронал, може да наследя Тиеверас като понтифекс. И когато този ден дойде, ще известя на народа, че не желая да живея в Лабиринта, а ще си построя палат на някое по-приветливо място.
Той се усмихна. Запита се колко ли коронали преди него, виждайки страшната огромност на Лабиринта, са дали същия обет. И все пак всички те, рано или късно, някак са се оттеглили от света и са се заселили тук долу. Сега, когато беше млад и кипящ от жизненост, такива решения се вземаха много лесно — много лесно беше да си мисли как понтифексът ще напусне окончателно Алханроел и ще се настани далеч на някое подходящо място на по-младия континент, в Ни-моя може би или в Дюлорн, и ще живее сред красоти и удоволствия. Трудно можеше да си представи, че ще се затвори доброволно между стените на този фантастичен и противен Лабиринт. И все пак, и все пак всички преди него бяха направили така — и Декерет, и Конфалюм, и Престимион, и Стиамот, и Киникен, и другите от едно време са се преместили от замъка Връхни в тази тъмна дупка, когато им дошло времето. Може пък да не беше толкова лошо, колкото изглеждаше. Когато човек бъде коронал достатъчно дълго време, може би с радост се оттегля от висотата на замъка Връхни. „Ще мисля пак по тези въпроси — рече си Валънтайн, — когато им дойде времето.“
Керванът от флотерни коли мина един остър завой и се озова на още по-долно равнище.
— Арената — обяви тържествено Хисун.
Валънтайн се взря в едно огромно празно помещение, толкова дълго и широко, че не можеше да види стените му, а само блещукането на далечни светлини в засенчените ъгли. Таванни подпори не се виждаха. Удивително беше да си представи човек страшната тежест на по-горните нива, ония милиони хора, ония безкрайни извиващи се улици и улички, ония сгради, статуи, коли и всичко друго, притискащо покрива на Арената, и тази обширна пустота, устояваща на колосалния натиск.
— Слушайте — каза Хисун. Той изпълзя от колата, сложи ръце на устата си и нададе пронизителен вик. И ехото отвърна с резки, остри звуци, които отскачаха ту от тази, ту от онази стена, първите няколко засилени, останалите по-приглушени, докато се превърнаха в чуруликащо цвърчене на дроли. Той нададе нов вик и още един подир него, тъй че звуците громоляха и отскачаха навред около тях в течение на повече от една минута. После, ухилено самодоволно, момчето се върна в колата.
— За каква цел служи това място? — попита Валънтайн.
— За никаква.
— За никаква ли? Абсолютно никаква?
— Това е просто празнина. Понтифексът Дизимаул искал тук да има голямо празно пространство. Никога нищо не се случва в него. Никому не е позволено да строи тук, а и никой не би пожелал. То просто си стои така. Образува се хубаво ехо, нали? Единствено за това служи. Хайде, Валънтайн, предизвикай ехо.
Валънтайн се усмихна и поклати глава.
— Друг път — рече той.
Прекосяването на Арената, изглежда, щеше да им отнеме цял ден. Вървяха напред и все напред, като нито веднъж не видяха стена или колона; човек би помислил, че пресича открита равнина, ако не беше смътно забележимият таван високо горе. Валънтайн не можа да усети кога започнаха да излизат от Арената. След известно време забеляза, че подът на това място се превръща някак си в наклонена плоскост и че са преминали неусетно на по-долно ниво, което се оказа познатата клаустрофобна теснота на извивките на Лабиринта. Колкото повече напредваха по този нов полукръгъл коридор, толкова по-ярко осветен ставаше той и скоро беше почти толкова добре осветен, колкото онова ниво близо до входа, където се намираха магазините и пазарищата. На невероятна височина точно пред тях се възправяше някаква завеса, на която се виждаха надписи в ярки фосфоресциращи цветове.
— Пристигаме в Дома на летописите — каза Хисун. — Аз не мога да продължа с вас по-нататък.
И наистина пътят свършваше на един петстранен площад пред голямата завеса, която — чак сега Валънтайн забеляза това — беше нещо като летопис на Маджипур. От лявата й страна бяха имената на короналите, толкова дълъг списък, че едва можеше да разчете горните му редове. Отдясно беше съответният списък на понтифексите. До всяко име бяха годините на царуването.
Очите му затърсиха из списъците. Стотици и стотици имена, някои познати, великите гръмки имена от историята на планетата — Стиамот, Тимин, Конфалюм, Декерет, Престимион и някои, които представляваха само безсмислени поредици от букви; Валънтайн бе виждал тия имена, когато като дете прекарваше дъждовните следобеди в четене на списъците на властниците, но единственият им смисъл беше, че фигурираха в списъка — Пранкипин, Хунзимар, Мейк, Струин, Скаул, Спурифон, хора, които са държали властта в замъка Връхни, а после в Лабиринта преди хиляда години, три хиляди, пет хиляди, намирали са се в центъра на всички разговори, били са обект на всякакви почести, играли са на имперската сцена, изпълнили са малкото си представление и са изчезнали в историята. Лорд Спурифон, мислеше си той. Лорд Скаул. Кои са били те? Какъв цвят е имала косата им, какви игри са обичали, какви закони са издавали, дали спокойно и смело са посрещали смъртта си? Какво влияние са имали върху живота на милиардите жители на Маджипур, или пък са нямали никакво? Валънтайн виждаше и такива, които са управлявали като коронали само няколко години и след смъртта на някой понтифекс са преминали бързо в Лабиринта. А други са обитавали замъка Връхни за цяло едно поколение. Този лорд Мейк например е бил коронал трийсет години и понтифекс — Валънтайн прегледа бързо главозамайващите списъци понтифекс още двайсет. Петдесет години върховна власт, а кой знае днес нещо за лорд Мейк и понтифекса Мейк?
Погледна към долния край на списъците, където те постепенно се губеха. Лорд Тиеверас… лорд Малибор… лорд Вориакс… лорд Валънтайн…
Тук, разбира се, списъкът отляво завършваше. Лорд Валънтайн, царуване три години и незавършено…
Лорд Валънтайн поне ще бъде запомнен. Няма да изпадне в забрава като Спурифоновци и Скауловци; защото бъдните поколения на Маджипур щяха да разправят за тъмнокосия млад коронал, който бил преместен чрез коварство в светлокосо тяло и загубил трона си в полза на сина на Краля на сънищата. А какво щяха да говорят за самия него? Че е бил наивен глупак, комична фигура като Ариок, който се обявил за Господарка на Острова? Че е бил слаб човек, който не е съумял да се предпази от зло? Че е изживял поразително падение и храбро е възвърнал поста си? Как ще бъде разказвана историята за лорд Валънтайн след хиляда години? За едно нещо се молеше, докато стоеше пред големия списък в Дома на летописите: дано не се разказва, че лорд Валънтайн е възвърнал трона си с възхитителен героизъм, а после петдесет години е управлявал мекушаво и безцелно. По-добре да остави замъка на Барджазид, отколкото да стане известен по такъв начин.
Хисун го дръпна за ръката.
— Валънтайн!
Той го погледна стреснато.
— Тук ви напускам — каза момчето. — Скоро хората на понтифекса ще дойдат за вас.
— Благодаря ти, Хисун, за всичко, което направи. Но как ще се върнеш сам?
Хисун смигна.
— Няма да бъде пеш, обещавам ви това. — Погледна сериозно нагоре и след кратко мълчание каза: — Валънтайн!
— Какво?
— Не трябва ли да имаш тъмна коса и брада?
Валънтайн се засмя.
— Нима мислиш, че аз съм короналът?
— О, зная, че си! Изписано е на лицето ти. Само… само че лицето ти е друго.
— Не е лошо лице — рече Валънтайн весело. — Малко по-приветливо от предишното ми лице и може би по-красиво. Смятам да си го запазя такова. Мисля, че този, на когото е принадлежало преди, вече не се нуждае от него.
Момчето се облещи.
— Значи си замаскиран?
— Може да се каже, че е така.
— Така си и мислех. — То пъхна малката си ръчица във Валънтайновата. — Е, желая ти успех, Валънтайн. Ако някога дойдеш отново в Лабиринта, потърси ме и аз пак ще ти стана водач, този път безплатно. Запомни името ми: Хисун.
— Довиждане, Хисун.
Момчето пак смигна и изчезна.
Валънтайн гледаше към голямата завеса на историята.
Лорд Тиеверас… лорд Малибор… лорд Вориакс… лорд Валънтайн.
И може би някой ден лорд Хисун, помисли си той. Защо не? Момчето изглеждаше най-малко толкова кадърно, колкото мнозина, които бяха управлявали досега, и вероятно щеше да има достатъчно благоразумие да не пие от упойващото вино на Доминин Барджазид. Не бива да го забравям, рече си той, не бива да го забравям.
6
В този момент от една врата от другата страна на площада пред Дома на летописите излязоха три фигури — една хджортка и двама човеци — с маски на служителите от Лабиринта. Те закрачиха бавно към мястото, където стоеше Валънтайн с Делиамбър, Слийт и неколцина други.
Хджортката огледа внимателно Валънтайн, който, изглежда, не й направи особено впечатление.
— По каква работа сте тук? — запита тя.
— Да поискам аудиенция с понтифекса.
— Аудиенция с понтифекса — повтори хджортката учудено, сякаш Валънтайн бе казал: „Да поискам чифт крила. Да поискам позволение да изпия океана.“ — Аудиенция с понтифекса! — тя се засмя. — Понтифексът не дава аудиенции.
— Вие ли сте главните му министри?
Смехът стана по-гръмогласен.
— Това е Домът на летописите, а не Тронната зала. Тук няма никакви държавни министри.
Тримата служители се обърнаха и тръгнаха обратно към вратата.
— Почакайте! — извика Валънтайн.
Той премина в сънно състояние и отправи към тях спешно видение. То нямаше определено съдържание, само широк и общ смисъл, че здравият ред е в опасност, че административната власт е сериозно застрашена и че единствено те могат да отблъснат силите на хаоса. Продължаваха да вървят и Валънтайн удвои мощта на посланието си, докато се изпоти и затрепери от напрежение. Спряха се. Хджортката погледна назад.
— Какво търсите тук? — попита тя.
— Да бъдем допуснати до министрите на понтифекса.
Посъветваха се шепнешком.
— Какво да правим? — запита Валънтайн Делиамбър. — Да им пожонглираме ли?
— Старай се да бъдеш търпелив — прошепна врунът.
Трудно му беше, но все пак Валънтайн стискаше езика си. След няколко минути служителите се върнаха и казаха, че може да влезе с петима от спътниците си. Другите ще трябва да се настанят на по-горно ниво. Валънтайн се намръщи. Но явно нямаше полза да спори с тези маскирани. Той избра Делиамбър, Карабела, Слийт, Азенхарт и Залзан Кавол да продължат по-нататък с него.
— Къде ще се настанят останалите? — попита Валънтайн.
Хджортката повдигна рамене. Това не я засягаше. От полумрака от дясната страна на Валънтайн долетя висок ясен глас:
— Нуждае ли се някой от водач за по-горните нива?
Валънтайн се засмя под мустак.
— Хисун, ти ли си? Още ли си тук?
— Сметнах, че ще ви потрябвам.
— Трябваш ни. Намери свястно място за настаняване на моите хора във външния кръг, близо до Отвора на водите, нека ме почакат там, докато свърша тук долу.
Хисун кимна.
— Искам само три крони.
— Какво?! Та нали и без туй желаеш да стигнеш до върха! И преди пет минути каза, че следващия път, когато ми станеш водач, няма да ти плащам!
— То ще бъде за следващия път — отвърна Хисун сериозно. — За сега не се отнася. Нима ще лишиш едно бедно дете от препитание?
С въздишка Валънтайн каза на Залзан Кавол:
— Дай му три крони.
Момчето скочи в първата кола. След малко целият керван зави и потегли. Валънтайн и петимата му спътници минаха през входа на Дома на летописите.
Във всички посоки се виеха коридори. В лошо осветени кабинки чиновници бяха наведени ниско над купчини документи. Въздухът тук беше сух и миришеше на мухъл, а общият вид на мястото — дори по-отблъскващ отколкото на предишните нива. Валънтайн разбра, че това е административният център на Маджипур, мястото, където се вършеше истинската работа свързана с управляването на двайсет милиарда същества. Съзнанието, че тези сновящи насам-натам гноми, тези ровещи в земята къртици държат действителната власт в света, го смразяваше.
Досега бе мислил, че короналът е истинският крал, а понтифексът — само фигурант, защото всички виждаха, че короналът беше този, който действително командуваше силите на реда при опасност да възникне хаос, енергичният, динамичен коронал, докато понтифексът стоеше затворен дълбоко долу и излизаше от Лабиринта само когато го изискваха най-висши държавни интереси.
Но сега не беше толкова уверен.
Самият понтифекс може да беше просто един смахнат старец, ала фаворитите на понтифекса, тези стотици хиляди невзрачни бюрократи с необикновените си малки маски, можеха колективно да упражняват по-голяма власт над Маджипур, отколкото помпозният коронал и всичките му високопоставени помагачи. Тук долу се определяха данъците, тук се регулираше търговският баланс между една и друга провинция, тук се координираше поддържането на пътищата, парковете, учебните заведения и всички други дейности, намиращи се под контрола на провинциите. Валънтайн никак не беше убеден, че истинско централно правителство е възможно в свят, голям като Маджипур, но поне основните му форми, структурните контури съществуваха и докато се движеше през вътрешната плетеница на Лабиринта, виждаше, че управляването на Маджипур съвсем не се свежда само до големи обиколки и послания на сън. Могъщият скрит административен апарат тук долу вършеше по-голямата част от работата.
И той бе попаднал в нейната мрежа. На няколко нива под Дома на летописите имаше жилищни помещения за провинциалните чиновници, които идваха в Лабиринта по държавна работа; там му дадоха апартамент със скромни стаи и няколко дена престоя в него, без никой да му обръща внимание. Изглежда, нямаше начин да се придвижи по-нататък. Разбира се, като коронал би имал право да бъде пуснат незабавно при понтифекса; но не беше коронал в никакъв действителен смисъл и ако заявеше, че е такъв, придвижването му по-нататък вероятно щеше да стане абсолютно невъзможно.
След като порови из паметта си, Валънтайн си спомни имената на главните министри на понтифекса. Освен ако положението не се е променило напоследък, Тиеверас държеше близо до себе си петима служители с широки пълномощия — Хорнкаст, висшия му говорител; Дилифон, частния му секретар; Шинаам, гхайрог, министър на външните работи; Сепултров, министър по научни въпроси и негов личен лекар; и Нарамир, съногадателката му, според мълвата най-влиятелната от всички, съветничката, която бе избрала за коронал Вориакс и после Валънтайн.
Но да се добере до някого от тази петорка му изглеждаше толкова трудно, колкото да се добере до самия понтифекс. И те като Тиеверас бяха забутани в далечните, недостъпни дълбини. Умението на Валънтайн да си служи с дадената от майка му диадема не стигаше дотам, че да установява контакт със съзнанието на непознат, намиращ се на неизвестно разстояние.
Скоро той научи, че двама по-второстепенни, но все пак важни чиновници служат за пазачи на централните нива на Лабиринта. Те бяха имперските икономи Дондак-Саджамир, по произход су-сухерис, и Гитаморн Суул, човек.
— Но — каза Слийт, който бе разговарял с пазачите на хотела — тия двамата враждуват от година и повече. Сътрудничат си колкото е възможно по-малко. А ще трябва да получите одобрението и на двамата, за да се срещнете с по-високопоставените министри.
Карабела изсумтя ядно.
— До края на живота си ли ще събираме прах тук долу! Валънтайн, защо изобщо се занимаваме с Лабиринта? Защо не се ометем оттук и не тръгнем направо към замъка Връхни?
— Точно така мисля и аз — заяви Слийт.
Валънтайн поклати глава.
— Подкрепата на понтифекса е необходима. Така ми каза Господарката и аз съм съгласен с нея.
— Необходима за какво? — попита Слийт. — Понтифексът спи дълбоко под земята. Той не знае нищо за каквото и да било. Има ли понтифексът армия, която да ви отстъпи? Изобщо съществува ли понтифексът?
— Понтифексът има армия от дребни чиновници и служители — изтъкна Делиамбър спокойно. — Те ще ни бъдат крайно полезни. Не от войниците, а от тях зависи равновесието на силите в нашия свят.
Слийт оставаше непреклонен.
— Аз казвам: вдигнете звездното знаме, надуйте тръбите, ударете барабаните, тръгнете през Алханроел, обявете се за коронал и нека цял свят узнае за малката хитрост на Доминин Барджазид. Във всеки град по пътя си ще срещате най-важните хора и ще спечелвате подкрепата им с вашата топлота и искреност, а може би и с малка помощ от диадемата на Господарката. Когато стигнете до замъка Връхни, десет милиона души ще маршируват зад вас и Барджазидът ще се предаде без борба!
— Хубаво видение — рече Валънтайн. — Но мисля, че все пак ни е нужно съдействието на понтифекса, преди да се опитаме да отправим някакво открито предизвикателство. Аз ще се срещна с тези двама икономи.
Следобед бе заведен в седалището на Дондак-Саджамир — учудващо неугледен малък кабинет, дълбоко сред неразбория от миниатюрни чиновнически кабинки. Повече от един час държаха Валънтайн да чака в един тесен и претъпкан вестибюл, докато най-после го пуснаха при иконома.
Валънтайн не беше напълно уверен как ще се справи с този су-сухерис. Дали едната глава не е Дондак, а другата — Саджамир? И към двете едновременно ли трябва да се обърне, или да разговаря само с главата, която му заговори? Прилично ли е да насочва вниманието си ту към едната, ту към другата, докато разговаря?
Дондак-Саджамир гледаше Валънтайн сякаш от голяма височина. В кабинета цареше напрегната тишина, докато четирите студени зелени очи на чуждоземеца изучаваха равнодушно посетителя. Су-сухерисът беше слабо, удължено същество, без коса и с гладка кожа, цилиндрично по форма и без рамене, с прътовидна шия, която се издигаше като пиедестал на десет-дванайсет инча високо и се раздвояваше, за да осигури подпора на двете тесни вретенообразни глави. По високомерното му държане лесно можеше да се помисли, че длъжността иконом на понтифекса е далеч по-важна от длъжността на самия понтифекс. Но Валънтайн знаеше, че донякъде тази ледена надменност беше просто присъща на расата на икономите: естествено е за един су-сухерис да има надут и презрителен вид.
Най-после лявата глава на Дондак-Саджамир произнесе:
— Защо сте дошли тук?
— За да помоля за аудиенция с главните министри на понтифекса.
— Така се казва и в писмото ви. Но каква работа имате с тях?
— Крайно належаща работа, държавен въпрос.
— А именно?
— Едва ли очаквате да го обсъждам с някого, стоящ под най-високите стъпала на властта.
Дондак-Саджамир обмисля безкрайно дълго този аргумент. Когато заговори пак, извърши това с дясната си глава. Вторият глас беше много по-плътен от първия.
— Ако пропилея времето на главните министри, зле ще си изпатя.
— А ако ми попречите да се срещна с тях, в края на краищата пак зле ще си изпатите.
— Заплаха ли е това?
— Съвсем не. Мога да ви кажа само, че ако не получат сведенията, които нося, последиците ще бъдат много сериозни за всички нас — а несъмнено ще се огорчат доста, като узнаят, че вие сте попречили тези сведения да стигнат до тях.
— Не само аз — отвърна су-сухерисът. — Има втори иконом и ние трябва да действаме общо, когато удовлетворяваме такива молби. Вие още не сте говорили с колежката ми.
— Не съм.
— Тя е душевно болна. От много месеци умишлено и злонамерено отказва да ми сътрудничи. — Сега Дондак-Саджамир говореше и с двете си глави едновременно, и то с гласове, неразличаващи се дори с една октава. Ефектът беше необикновено смущаващ. — И да ви дам одобрение, тя пак ще го отхвърли. Никога не ще успеете да се срещнете с главните министри.
— Но това е невероятно! Не можем ли някак си да я заобиколим?
— Ще бъде незаконно.
— Но щом тя пречи на всякаква законна работа…
Су-сухерисът изглеждаше безразличен.
— Отговорността пада върху нея.
— Не — отсече Валънтайн. — Пада върху двама ви! Не можете просто да кажете, че щом като тя не иска да ви сътрудничи, не мога да продължа по-нататък, когато оцеляването на самото правителство е застрашено!
— Така ли мислите? — попита Дондак-Саджамир.
Този въпрос смути Валънтайн. Дали събеседникът му оспорваше намека за заплаха срещу кралството, или просто схващането, че носи еднаква отговорност за възпрепятстването на Валънтайн? След малко Валънтайн попита:
— Как предлагате да постъпя?
— Да се върнете у дома си — отвърна икономът, — да живеете плодотворно и щастливо и да оставите проблемите на управлението на ония от нас, които са предопределени да се занимават с тях.
7
И с Гитаморн Суул не постигна по-добър резултат. Другият иконом не се оказа толкова високомерен, колкото су-сухерисът, но едва ли по-отзивчив.
Той беше жена, с десет-дванайсет години по-възрастна от Валънтайн, висока и тъмнокоса, практична и способна на вид. Ни най-малко не изглеждаше душевно болна. На писалището й, в кабинет, забележимо по-приятен и привлекателен, макар и не по-голям от кабинета на Дондак-Саджамир, имаше папка с молбата на Валънтайн. Тя я потупа няколко пъти и рече:
— Знаете ли, не можете да се видите с тях.
— Може ли да попитам защо?
— Защото никой не ги вижда.
— Никой ли?
— Никой отвън. Това вече не се прави.
— Поради търканията между вас и Дондак-Саджамир ли?
Устните на Гитаморн Суул се свиха раздразнено.
— Този идиот! Но не… дори и да изпълняваше задълженията си както трябва, пак щеше да бъде невъзможно да се доберете до министрите. Те не желаят да бъдат обезпокоявани. Имат си тежки отговорности. Знаете, че понтифексът е стар. Той отделя малко време за държавни работи, тъй че бремето на хората около него се увеличава. Разбирате ли?
— Аз трябва да се видя с тях.
— Не мога да ви помогна. Не бива да бъдат обезпокоявани дори по най-належаща причина.
— Ами ако короналът е свален и лъжеуправник се е настанил в Замъка? — изрече Валънтайн бавно.
Тя повдигна маската си и го изгледа учудено.
— Това ли искате да им съобщите? Ето. Молбата се отхвърля. — И като стана, замаха енергично с ръце, сякаш да го пропъди. — И без туй достатъчно луди си имаме вече в Лабиринта, та не е нужно нови да изскачат от…
— Почакайте — каза Валънтайн.
Той потъна в състоянието на транс и призова силата на диадемата. Отчаяно се мъчеше да достигне душата на жената със своята, докосваше я, обгръщаше я. Не бе възнамерявал да разкрива много на тези второстепенни чиновници, но явно не му оставаше нищо друго, освен да сподели тайната си с нея. Поддържа контакта, докато почувства, че започва да му се вие свят и да отмалява; тогава прекъсна връзката и премина бързо към напълно будно състояние. Тя го гледаше втренчено, зашеметена; бузите й пламтяха, очите й блуждаеха, гърдите й се повдигаха от вълнение. Мина цяла минута, докато успее да проговори.
Най-после каза:
— Що за фокус е това?
— Не е фокус. Аз съм син на Господарката и самата тя ме научи на изкуството да пращам послания.
— Лорд Валънтайн е тъмнокос.
— Беше такъв. Сега вече не е.
— Искате да повярвам…
— Моля — рече той. Вложи в тази дума цялата сила на душата си. — Моля. Повярвайте ми. Всичко зависи от това, дали ще мога да разкажа на понтифекса какво се е случило.
Но подозренията й бяха твърде дълбоки. Гитаморн Суул нито коленичи, нито отдаде почит, нито пък направи с ръка звездния знак, само изглеждаше навъсена и някак озадачена, сякаш склонна да повярва на необикновения му разказ, но искаше той да го стовари върху главата на някой друг чиновник.
— Су-сухерисът ще наложи вето на всичко, което предложа — рече тя.
— Даже ако му покажа това, което показах на вас?
Тя повдигна рамене.
— Упорството му е пословично. Не би одобрил моя препоръка дори ако от нея зависеше животът на понтифекса.
— Но това е лудост!
— Да, лудост е. Говорихте ли с него?
— Говорих — отвърна Валънтайн. — Изглеждаше неприязнен и като че щеше да се пръсне от гордост. Но не е луд.
— Ако си имате малко по-дълго време работа с него — посъветва го Гитаморн Суул, — ще можете да си съставите окончателно мнение.
— А какво ще кажете, ако фалшифицираме одобрението му, за да вляза там, без да узнае?
Тя изглеждаше ужасена.
— Искате да извърша престъпление?
Валънтайн се помъчи да запази самообладание.
— Престъпление вече е извършено, и то не дребно — произнесе той с тих, твърд глас. — Аз съм коронал на Маджипур, свален от власт с вероломство. Вашата помощ е жизнено необходима за връщането ми на власт. Не стои ли това над всички тия дребнави правилници? — Валънтайн се наклони към икономката. — Времето лети. В замъка Връхни се е настанил узурпатор. Аз тичам насам-натам между подчинени на понтифекса когато би трябвало да водя през Алханроел освободителна армия. Дайте ми одобрението си и ме пуснете и ще получите награди, когато всичко на Маджипур стане отново такова, каквото би трябвало да бъде.
Студените й очи внезапно станаха мрачни.
— Вашият разказ поставя на тежко изпитание възможностите ми да повярвам. Ами ако всичко това е лъжа? Ако вие сте платен агент на Дондак-Саджамир?
Валънтайн изпъшка.
— Моля ви…
— Не. Напълно вероятно е. Това може да е клопка. Вие, вашият фантастичен разказ, някаква хипноза, всичко това цели да ме унищожи, да остави су-сухериса безпрекословен господар тук, да му даде върховната власт, за която толкова отдавна ламти…
— Заклевам се в Господарката, моята майка, че не ви лъжа.
— Всеки истински престъпник би се заклел в майката на когото и да било… Но какво правите?
Валънтайн се поколеба, после смело се протегна напред и улови ръцете на Гитаморн Суул. Взря се напрегнато в очите й. Това, което се готвеше да направи, му беше неприятно, но неприятно му беше и всичко, което вършеха с него тези дребнави бюрократи. Дошло бе време за малко дързост, иначе щеше да остане завинаги оплетен тук долу.
Взирайки се по-внимателно, той каза:
— Дори и да бях платен агент на Дондак-Саджамир, никога не бих предал красива жена като вас.
Тя го гледаше надменно. Но бузите й отново пламнаха от руменина. Той продължи:
— Доверете ми се. Повярвайте ми. Аз съм лорд Валънтайн, а вие ще бъдете един от героите на моето завръщане. Зная какво най-много желаете на този свят и то ще бъде ваше, когато Замъкът отново стане мой.
— Нима знаете?
— Да — прошепна Валънтайн, галейки ръцете, които сега лежаха отпуснато в неговите. — Да се разпореждате самовластно във вътрешния Лабиринт, нали? Да бъдете единствената икономка?
Тя кимна като насън.
— Това ще стане — заяви той. — Съюзете се с мен и Дондак-Саджамир ще бъде лишен от ранга си загдето ми пречи. Ще го направите ли? Ще ми помогнете ли да се добера до главните министри, Гитаморн Суул?
— Ще бъде… трудно…
— Ала може да се направи! Всичко, може да се направи! И когато стана пак коронал, су-сухерисът ще загуби поста си! Обещавам ви.
— Закълнете се!
— Заклевам се — произнесе Валънтайн пламенно, чувствайки се непочтен и покварен. — Заклевам се в името на майка си. Заклевам се във всичко свято. Разбрахме ли се?
— Разбрахме се — изрече тя със слаб, треперлив глас. — Но как ще стане това? На вас ви трябват и двата подписа на пропуска и ако моят бъде на място, той ще откаже да прибави своя.
— Напишете ми пропуск и го подпишете — каза Валънтайн. — Аз ще отида пак при него и ще го убедя да приподпише.
— Той никога няма да стори това.
— Оставете на мен да го обработя. Аз умея да убеждавам. Получа ли веднъж подписа му, ще мога да вляза във вътрешния Лабиринт и да постигна това, което трябва да постигна. Когато изляза, ще имам пълната власт на коронала — и ще сваля Дондак-Саджамир от длъжността му, обещавам ви.
— Но как ще се сдобиете с подписа му? От месеци той отказва да приподписва каквото и да било!
— Оставете това на мен — рече Валънтайн.
Тя извади от писалището си тъмнозелено кубче от някакъв гладък, лъскав материал и го пъхна за малко в една машина, която хвърляше бляскаво жълто сияние върху него. Когато го извади, повърхността на кубчето бе придобила нова лъскавина.
— Ето. Това е пропускът ви. Но ви предупреждавам, че без неговата заверка той е невалиден.
— Ще я получа — рече Валънтайн.
Той се върна при Дондак-Саджамир. Су-сухерисът не искаше да го приеме, но Валънтайн беше настойчив.
— Сега разбирам защо мразите Гитаморн Суул — каза той.
Дондак-Саджамир се усмихна хладно.
— А тя не е ли противна? Предполагам, че е отхвърлила молбата ви.
— О, не — отвърна Валънтайн, като извади кубчето изпод пелерината си и го сложи пред иконома. — Даде ми го много охотно, тъй като знаеше, че вие сте ми отказали и нейното разрешение ще бъде невалидно. Другият й отказ ме засегна толкова дълбоко.
— А какъв беше той?
Валънтайн заговори спокойно:
— Може да ви се стори глупаво и дори противно, но бях поразен от нейната красота. Трябва да ви заявя, че за човешки очи тази жена притежава необикновена физическа привлекателност, благородно държане, бляскава еротична сила, онова… е, няма значение. Коленичих пред нея така наивно, че се смутих. Саморазкрих се и станах уязвим. А тя ми се подигра жестоко. Така ми се присмя, че сякаш нож разкъсваше вътрешностите ми. Можете ли да разберете това? Че ще бъде толкова безмилостна, толкова надменна към един чужденец, който изпитва само най-горещи и най-дълбоки страстни чувства към нея.
— Дали е красива, не знам — каза Дондак-Саджамир. — Но познавам много добре студенината и високомерието й.
— Сега и аз като вас я мразя — заяви Валънтайн. — Ако желаете, поставям се на вашите услуги, за да можем да работим дружно за нейното унищожаване.
Дондак-Саджамир изрече замислено:
— Да, сега е тъкмо удобно време да я свалим. Но как?
Валънтайн потупа кубчето, което лежеше върху писалището на иконома.
— Прибавете вашия подпис към този пропуск. Тогава ще мога да вляза свободно във вътрешния Лабиринт. Докато съм там, вие започнете официално разследване на обстоятелствата, при които съм бил допуснат, като твърдите, че не сте ми давали такова разрешение. Когато се върна от работата си с понтифекса, призовете ме да свидетелствам. Аз ще заявя, че сте отхвърлили молбата ми и че съм получил пропуска, вече напълно заверен, от Гитаморн Суул, без да подозирам, че той може да бъде фалшифициран от някого, който е искал да ви напакости, като ме пусне. Вашето обвинение, че е извършена фалшификация, съчетано с показанията ми, че сте отказали да удовлетворите молбата ми, ще бъде гибелно за нея. Какво ще кажете?
— Великолепен замисъл — отвърна Дондак-Саджамир. — По-добър и не би могъл да ми дойде наум!
Су-сухерисът пъхна кубчето в една машина, която му придаде силен розов блясък, положен върху жълтия отблясък на Гитаморн Суул. Сега пропускът беше валиден. Цялата тази хитрост, мислеше си Валънтайн, подлагаше душата на почти толкова силно напрежение колкото криволиците на самия Лабиринт; но тя бе извършена, и то много успешно. Сега нека тия двамата заговорничат и интригантстват един срещу друг колкото си искат, докато той се придвижва безпрепятствено към министрите на понтифекса. Имаше опасност да се разочароват от начина, по който изпълняваше обещанията си към тях, защото той възнамеряваше, ако можеше, да свали от власт и двамата враждуващи съперници. Но не искаше чиста и пълна святост от своя страна в отношенията си с ония, чиято главна роля в управлението, изглежда, беше да спъват и да пречат.
Валънтайн взе кубчето от Дондак-Саджамир и се поклони с глава в знак на благодарност.
— Дано се сдобиете с цялата власт и престиж, които заслужавате — каза Валънтайн мазно и си тръгна.
8
Пазачите на най-вътрешния Лабиринт изглеждаха учудени, че някой отвън е съумял да получи достъп до тяхното владение. Но въпреки че подложиха кубчето-пропуск на старателен оглед, те неохотно признаха, че е законен, и пуснаха Валънтайн и спътниците му напред.
Една тясна кола с вирната предна част ги понесе безшумно и бързо по коридорите на този вътрешен свят. Маскираните служители, които ги придружаваха, изглежда, не я управляваха сами, пък и това не би било лесно, защото на тези нива Лабиринтът се разклоняваше многократно, завиваше ту насам, ту нататък. Всеки, проникнал тук без разрешение, бързо би се объркал безнадеждно сред тия хиляди чупки, криволици, завои и плетеници. Но колата очевидно летеше над скрита насочваща релса, която я направляваше по един бърз, макар и не особено прав път, все по-навътре и по-навътре по извивките на уединените улици.
На всеки контролен пункт Валънтайн беше разпитван от недоверчиви служители, които почти не можеха да си представят, че външен човек е дошъл на посещение при министрите на понтифекса. Безконечните им усилия бяха уморителни, но безполезни. Той им размахваше своето кубче-пропуск, сякаш то беше магическа пръчица.
— Дошъл съм с крайно важна задача — повтаряше той всеки път — и ще разговарям само с висшите членове от двора на понтифекса.
Въоръжавайки се с цялото достойнство и самообладание, с които разполагаше, Валънтайн отхвърляше всяко възражение, всяко противопоставяне.
— Няма да видите добро — предупреждаваше той, — ако продължавате да ме разтакавате.
И най-после — чувстваше като че са минали сто години, откакто бе проникнал с жонглиране в Лабиринта през Отвора на сабите — Валънтайн се озова пред Шинаам, Дилифон и Нарамир, трима от петимата велики министри на понтифекса.
Те го приеха в едно мрачно, хладно и влажно помещение, иззидано от огромни блокове чер камък, с висок таван и украса от заострени арки. То беше тягостно, потискащо място, по-подходящо за тъмница, отколкото за заседателна зала. Влизайки в него, Валънтайн усети като че цялата тежест на Лабиринта се стоварва върху него — ниво по ниво. Арената, Домът на летописите, Дворът на сферите, Залата на ветровете и всичко останало, тъмните коридори, тесните кабинки, множеството трудещи се чиновници. Някъде далеч горе слънцето светеше, въздухът беше свеж и прохладен, духаше южен вятър, който носеше благоуханието на алабандини, елдирони и танигали. А той стоеше тук, притиснат под огромна могила от пръст и цели мили лъкатушни тунели, в едно царство на вечна нощ. От пътуването си надолу и навътре в Лабиринта беше възбуден и измъчен, сякаш не беше спал от седмици.
Докосна с ръка Делиамбър и врунът му предаде разтърсващ прилив на енергия, който попълваше изчерпващите му се сили. Погледна Карабела — тя се усмихна и му прати въздушна целувка. Погледна Слийт — той кимна и се усмихна мрачно. Погледна Залзан Кавол — и суровият побелял скандар направи бързо жонгльорско движение с всичките си ръце, за да го насърчи. Негови спътници, негови приятели, негова опора във всички тези дълги и необикновени тегоби.
Погледна към министрите.
Те седяха без маски един до друг на такива великолепни кресла, че биха могли да служат за тронове. В средата беше Шинаам, министърът на външните работи, гхайрог по рождение, влечугоподобен, със студени очи без клепки, бързо въртящ се раздвоен червен език и корава змиевидна коса, която се гърчеше бавно. От дясната му страна беше Дилифон, частен секретар на Тиеверас, крехка, призрачна фигура, с бяла коса като Слийтовата, съсухрена и повехнала кожа, святкащи очи, които сякаш хвърляха огнени струи от старческото лице. А от другата страна на гхайрога се намираше Нарамир, имперската съногадателка, стройна и елегантна жена сигурно в напреднала възраст, защото бе свързана с Тиеверас отдавна, още от времето, когато е бил коронал. Ала на вид изглеждаше едва на средна възраст. Кожата й беше гладка и без бръчки, кестенявата й коса — лъскава и буйна. Единствено във вглъбеното и загадъчно изражение на очите й Валънтайн можа да открие някаква следа от присъщата й мъдрост, опитност, натрупаната с десетилетия властност. Явно тук има някаква магия, реши той.
— Прочетохме молбата ви — каза Шинаам. Гласът му беше плътен и рязък, със слаба съскаща нотка. — Историята, която ни поднасяте, ни се струва невероятна.
— Говорихте ли с Господарката, моята майка?
— Да, говорихме с Господарката — отвърна гхайрогът хладно. — Тя ви признава за свой син.
— Призовава ни да ви съдействаме — обади се Дилифон с дрезгав и стържещ глас.
— Яви ни се чрез послания — произнесе Нарамир тихо, мелодично — и ви препоръча, молейки ни да ви окажем исканата от вас помощ.
— Е, и тогава? — запита Валънтайн.
— Възможно е Господарката да е била заблудена — отвърна Шинаам.
— За измамник ли ме смятате?
— Вие искате да повярваме — каза гхайрогът, — че короналът на Маджипур е бил издебнат от един от по-младите синове на Краля на сънищата и изтръгнат от собственото ся тяло, че е бил лишен от памет и поставен — частицата, която е останала от него — в съвсем друго тяло, което за щастие се оказало подръка, и че узурпаторът е успял да влезе в празната черупка на коронала и й е наложил своето съзнание. Трудно ни е да повярваме такива неща.
— Съществува умение да се местят тела от душа на душа — каза Валънтайн. — Има и други такива случаи.
— Няма случаи на изместване на коронал по този начин — възрази Дилифон.
— Все пак това е станало — отвърна Валънтайн. — Аз съм лорд Валънтайн, с възвърната благодарение на добрината на Господарката памет и искам подкрепата на понтифекса, за да поема отговорностите, които ми възложи след смъртта на брат ми.
— Да — каза Шинаам. — Ако сте тоя, за когото се представяте, би трябвало да се върнете в замъка Връхни. Но отде да знаем? Това са сериозни неща. Те ще предизвикат гражданска война. Как можем да посъветваме понтифекса да хвърли света в хаос само заради твърдението на някакъв си млад странник, който…
— Аз вече убедих майка си в истинската си самоличност — изтъкна Валънтайн. — Душата ми беше открита за нея на Острова и тя видя кой съм. — Той докосна сребърната, диадема на челото си. — Как, мислите, съм се сдобил с този уред? Подари ми го тя, със собствените си ръце, когато стояхме заедно във Вътрешния храм.
Шинаам отвърна спокойно:
— Няма съмнение, че Господарката ви признава и ви подкрепя.
— Ала вие се съмнявате в преценката й?
— Ние искаме да подкрепите претенциите си с по-солидно доказателство — обади се Нарамир.
— Тогава позволете ми да отправя послание тук още сега, за да ви убедя, че говоря истината.
— Както желаете — рече Дилифон.
Валънтайн затвори очи и изпадна в състояние на транс.
Със страст и убеденост от него бликна лъчезарният поток на собственото му съзнание, затече буйно така, както когато трябваше да спечели доверието на Насимонт в оная сурова, осеяна с развалини пустош оттатък Треймон, и когато бе въздействал на умовете на тримата чиновници при входа на Дома на летописите, и когато се бе разкрил на икономката Гитаморн Суул. С различни степени на успех бе постигнал това, което трябваше да постигне с всички тия.
Но сега се чувстваше неспособен да превъзмогне непреклонния скептицизъм на министрите на понтифекса.
Умът на гхайрога беше абсолютно непрогледен за него, стена, отблъскваща и недостъпна като шеметно високите бели скали на Острова на сънищата. Валънтайн долавяше само най-мъгляви проблясъци на създание зад мисловния щит на Шинаам и не можеше да го пробие, въпреки че го атакуваше с всичко, с което разполагаше. Умът на съсухрения стар Дилифон също представляваше нещо недостъпно, не защото беше брониран, а защото изглеждаше шуплест, открит, восъчна пита, която не оказваше никаква съпротива; той минаваше през него като през въздух и не срещаше нищо осезаемо. Валънтайн усети контакт само с ума на съногадателката Нарамир, но и той беше незадоволителен. Тя като че попиваше душата му, поглъщаше всичко, което Валънтайн отдаваше и изцеждаше в някаква бездънна пропаст на съзнанието й, пращаше, пращаше, пращаше и все не можеше да се добере до ядрото на душата й.
Но не искаше да се предава. С бясна сила хвърли цялата си душа, заявявайки, че е лорд Валънтайн от замъка Връхни, и призовавайки ги да докажат, че е нещо друго. Пресегна се надълбоко за спомени — за майка си, за царствения си брат, за възпитанието си като принц, за свалянето си в Тил-омон, за скитанията си из Зимроел, за всичко, влязло в оформянето на човека, който си бе пробил път с борба до недрата на Лабиринта, за да издейства тяхната помощ. Отдаде се всецяло, дръзко, яростно, докато не можеше да праща нищо повече, докато започна да се олюлява и да се вцепенява от изтощение и увисна между Слийт и Карабела като някаква захвърлена от собственика си разтегната и безполезна дреха.
Излезе от трансовото състояние, като се страхуваше, че не е успял.
Трепереше и се чувстваше отпаднал. Пот обливаше тялото му. Зрението му беше замъглено и усещаше жестока болка в слепоочията.
Помъчи се да възвърне силите си, затвори очи и пое въздух дълбоко в дробовете си. После погледна тримата министри.
Лицата им бяха сурови и мрачни. Очите им — студени и неподвижни. Израженията им — равнодушни, презрителни, дори враждебни. Валънтайн изведнъж се ужаси. Ами ако тези тримата бяха в съюз със самия Доминин Барджазид? Дали в такъв случай не молеше собствените си врагове?
Но това беше немислимо и невъзможно, видение на изтощения му мозък, казваше си той отчаяно. Не можеше да повярва, че заговорът срещу него е стигнал чак до Лабиринта.
С дрезгав, пресеклив глас запита:
— Е? Какво ще кажете сега?
— Аз не усетих нищо — отвърна Шинаам.
— Не съм убеден — заяви Дилифон. — Всеки магьосник би могъл да праща такива послания. Вашата искреност и пламенност може да е престорена.
— И аз мисля така — каза Нарамир. — Чрез послания могат да се пръскат и лъжи, и истини.
— Не! — извика Валънтайн. — Аз се разкрих издъно пред вас. Невъзможно е да не сте забелязали…
— Но не съвсем издъно — каза Нарамир.
— Какво имате предвид?
— Хайде двамата с вас да се позанимаем със съногадателство — предложи тя. — Тук, сега, в тази стая, пред тези хора. Нека душите ни станат наистина една. Чак тогава ще мога да съдя за достоверността на вашия разказ. Съгласен ли сте? Ще изпиете ли упойката с мен?
Разтревожен, Валънтайн погледна другарите си — и видя тревога, отразена върху лицата им, с изключение на Делиамбър, чието изражение беше благо и неопределено, като че се намираше на съвсем друго място. Да рискува ли с тълкуване на сънища? Ще посмее ли? С упойката щеше да загуби съзнание, да стане напълно прозрачен, напълно уязвим. Нямаше нищо по-лесно от това, ако тези тримата се бяха съюзили с Барджазид и искаха да го направят безпомощен. Пък и не някаква обикновена селска съногадателка искаше да проникне в душата му, а говорителката на понтифекса, жена най-малко на сто години, хитра и могъща, за която казваха, че била истинската господарка на Лабиринта, че командувала всички други, включително и самия старец Тиеверас. Делиамбър нарочно избягваше да му даде някакво указание. Лично той трябваше да вземе решението.
— Да — каза Валънтайн, впил очи в нейните. — Щом от нищо друго няма полза, нека опитаме със съногадателство. Тук. Веднага.
9
Те, изглежда, бяха подготвени за това. По даден знак адютанти внесоха принадлежностите за съногадателство: дебел килим в разкошни ярки цветове, тъмнозлатист, поръбен с червено и зелено; тънка висока гарафа от полиран бял камък; две изящни порцеланови чаши. Нарамир слезе от високото си кресло, разля собственоръчно упоителното вино и подаде на Валънтайн първата чаша.
Той я задържа за момент, без да пие. Когато бе пил вино от ръцете на Доминин Барджазид в Тил-омон, с една-единствена глътка всичко се бе променило за него. Дали да изпие сега това, без да се страхува от последици? Кой знае каква нова магия му се готвеше? Къде ли щеше да се събуди, в какъв ли променен облик?
Нарамир го гледаше мълчаливо. Очите на съногадателката бяха непроницаеми, тайнствени, проницателни. Тя се усмихваше — твърде загадъчна усмивка, насърчителна ли или тържествуваща — Валънтайн не можеше да каже. Той вдигна чашата за кратка наздравица и я долепи до устните си.
Въздействието на виното беше моментално и неочаквано мощно. Валънтайн се олюля замаян. Мъгли и паяжини обвиха съзнанието му. Дали това вино не беше по-силно от онова, което съногадателката Тизана му бе дала във Фолкинкип толкова отдавна — някаква специална дяволска отвара на Нарамир? Или чисто и просто Валънтайн беше по-податлив в този момент, отслабен и изнурен от използването на диадемата? Със замъглен поглед той видя как Нарамир гаврътна виното си, подхвърли празната чаша на един адютант и смъкна бързо роклята си. Голото й тяло беше гъвкаво, гладко, младо — плосък корем, стройни бедра, повдигнати заоблени гърди. Магия, помисли си той. Да, магия. Кожата й имаше тъмнокафяв тен. Зърната на гърдите й, почти черни, го гледаха като слепи очи.
Той беше вече толкова упоен, че не можеше да се съблече сам. Ръцете на приятелите му дърпаха копчетата и петелките на дрехите му. Усети студен въздух около себе си и разбра, че е гол.
Нарамир го покани със знак на килима на сънищата.
С подгъващи се колене Валънтайн отиде до нея и тя го притегли надолу. Той затвори очи, представяйки си, че е с Карабела, но Нарамир не можеше да се сравнява с Карабела. Прегръдката й беше суха и студена, плътта й — корава, негъвкава. Липсваше й топлота, трепет. Този неин младежки вид беше само хитра проекция. Да лежиш в прегръдките й беше като да лежиш на легло от гладък студен камък.
Един всепоглъщащ вир от мрак се надигаше около него, гъста, топла, мазна течност, която ставаше все по-дълбока и по-дълбока, и Валънтайн се отпусна драговолно в нея, усещайки как тя се плъзга успокоително около краката, кръста, гърдите му.
Напомняше му за мига, когато големият морски дракон разби кораба на Горзвал и той бе всмукан от водовъртежа. Да не се противи беше толкова лесно, много по-лесно отколкото да се бори. Да предаде всякаква воля, да се отпусне, да приеме каквото му предстоеше, да се остави да бъде погълнат — толкова изкусително, толкова примамливо. Беше уморен. След дълга борба сега можеше да си почине и да остави черната вълна да го покрие. Нека други се бият храбро за чест, власт и слава. Нека други…
Не.
Тъкмо това искаха те: да го впримчат в собствените му слабости. Той беше прекалено доверчив, прекалено наивен; несъзнателно бе пил с един враг и бе погубен; щеше да бъде погубен още веднъж, ако се откажеше в момента от всякакви усилия. Сега не беше време да се гмурка в топли тъмни вирове.
Той заплува. Отначало се придвижваше трудно, защото вирът беше дълбок и тъмната течност, лепкава и гъста, притегляше ръцете му. Но след няколко загребвания Валънтайн намери начин да направи тялото си по-ръбато, острие, режещо надълбоко. Задвижи се все по-бързо и по-бързо, ръцете и краката му действаха плавно, като добре съгласувани бутала. Вирът, който го бе примамвал със забрава, сега му предлагаше подкрепа. Задържаше го здраво на повърхността си и не му даваше да потъне, докато Валънтайн плуваше към далечния бряг. Слънцето, ярко, огромно, голямо пурпурножълто кълбо, хвърляше ослепителни лъчи, огнена пътека по морето.
— Валънтайн.
Гласът беше плътен, еклив, звучеше като гръмотевица. Той не го позна.
— Валънтайн, защо плуваш така усилено?
— За да стигна до брега.
— Но защо ти е нужно това?
Валънтайн повдигна рамене и продължи да плува. Съзря остров, широка бяла пясъчна ивица, джунгла от високи тънки дървета, растящи едно до друго, с преплетени пълзящи растения, които съединяваха короните им в плътен навес. Но колкото и да плуваше, плуваше и плуваше, ни най-малко не се приближаваше до него.
— Виждаш ли? — произнесе силният глас. — Няма смисъл да си правиш труд!
— Кой си ти? — запита Валънтайн.
— Аз съм лорд Спурифон — чу се величествен, гръмлив отговор.
— Кой?
— Лорд Спурифон короналът, приемник на лорд Скаул, който сега е понтифекс, и ти казвам да се откажеш от тази лудост. Докъде се надяваш да стигнеш?
— До замъка Връхни — отговори Валънтайн, плувайки още по-енергично.
— Но аз съм коронал!
— Никога… не съм чувал… за теб…
Лорд Спурифон издаде пронизителен писклив звук. Гладката мазна повърхност на морето се набръчка леко, а после се нагърчи, като че милион игли я пронизваха отдолу. Валънтайн се устреми напред, като вече не се стараеше да бъде ръбат, а се превръщаше по-скоро в нещо тъпо и твърдо, дънер с ръце, който цепеше вълните.
Сега брегът беше наблизо. Той спусна краката си и усети отдолу пясък, горещ, гърчещ се, въртящ се пясък, който се отдръпваше на тънки струйки от него, щом го докоснеше, и затрудняваше вървенето, но не чак толкова, че да не може да се изтласка до сушата. Изпълзя на брега и за миг падна на колене. Когато вдигна глава, един блед, слаб мъж с неспокойни сини очи го разглеждаше внимателно.
— Аз съм лорд Хунзимар — рече той с благ глас. — Коронал на короналите, който никога няма да бъде забравен. А тези са моите безсмъртни другари. — Махна с ръка и брегът се изпълни с мъже, които много приличаха на самия него — незначителни, стеснителни, невзрачни. — Това е лорд Струин — обяви лорд Хунзимар, — а това е лорд Пранкипин, и лорд Мейк, и лорд Скаул, и лорд Спурифон. Велики и могъщи коронали. Поклони им се!
Валънтайн се засмя.
— Всички вие сте напълно забравени!
— Не! Не!
— Стига си крякал! — Той посочи последния в редицата. — Ти си Спурифон! Никой не те помни.
— Лорд Спурифон, ако обичате.
— А ти — лорд Скаул. За три хиляди години славата ти се е изпарила напълно.
— Лъжете се. Името ми фигурира в списъка на властниците.
Валънтайн повдигна рамене.
— Вярно. Само че какво значение има това? Лорд Пранкипин, лорд Мейк, лорд Хунзимар, лорд Струин — днес това са само имена… нищо друго… освен… имена…
— Нищо друго… освен… имена… — повториха те с пискливи, тънки, ридаещи гласове и започнаха да се смаляват и да се свиват, докато станаха колкото дроли, дребни игриви същества, които търчаха жалко насам-натам по брега и крещяха имената си с резки слаби писукания. После изчезнаха и на тяхно място се появиха малки бели сфери, не по-големи от жонгльорски топки, които — Валънтайн разбра това, когато се наведе да ги огледа — бяха черепи. Той ги вдигна и ги подхвърли весело във въздуха, улови ги, докато се спущаха, и пак ги подхвърли, подреждайки ги в лъскава каскада. Челюстите им тракаха и чаткаха, когато се издигаха и падаха, Валънтайн се усмихна. С колко ли би могъл да жонглира едновременно? Спурифон, Струин, Хунзимар, Мейк, Пранкипин, Скаул — бяха само шестима. А е имало стотици коронали, по един на всеки десет, двайсет или трийсет години в течение на последните единайсет хиляди години или приблизително толкова. Той щеше да жонглира с всички. Улови във въздуха още някои, по-големи, Конфалюм, Престимион, Стиамот, Декерет, Пинитор, една дузина, една стотица, изпълваше въздуха с тях, подхвърляше и хващаше, подхвърляше и хващаше. Никога от времето на първото преселение не е имало такава демонстрация на жонгльорско изкуство в Маджипур! Той вече не подхвърляше черепи; те бяха станали на лъскави многофасетни диадеми, очни ябълки, всъщност хиляди кралски очни ябълки, които хвърляха искряща светлина във всички посоки. Валънтайн жонглираше с тях безупречно, знаейки кой властник представлява всяка от тях — ту лорд Конфалюм, ту Спурифон, ту лорд Декерет, ту лорд Скаул, държеше всички във въздуха, разпростираше ги из въздуха така, че образуваха голяма обърната пирамида от светлина, всички кралски особи на Маджипур танцуваха около него, всички се стремяха към русокосия усмихнат мъж, който стоеше с крака, забити здраво в топлия пясък на този златист бряг. Той крепеше всички. Цялата история на света беше в ръцете му и той поддържаше полета й.
Ослепителните диадеми образуваха с лъчите си огромен звезден знак.
Без да изпуща нито един такт, Валънтайн започна да се придвижва към вътрешността, през плавно издигащите се дюни към плътната стена на джунглата. С приближаването му дърветата се разделяха, накланяха се наляво и надясно, отваряха му път, път с червена настилка, който водеше към непознатата вътрешност на острова. Той погледна напред и видя пред себе си предпланини, ниски сиви възвишения, които се надигаха постепенно и се превръщаха в стръмни гранитни склонове, отвъд които се извисяваха назъбени върхове, внушителна островърха планинска верига, простираща се до безкрайност към сърцето на континента. А на най-високия от всички върхове, на такава височина, че въздухът около нея трептеше от бледо лъчисто сияние, каквото можеше да се види само насън, се проточваха укрепените стени на Замъка. Валънтайн крачеше към него, като вървешком жонглираше. Пътьом го отминаваха фигури, идещи от противоположната посока, които махаха, усмихваха се, кланяха се. Между тях бяха и лорд Вориакс, и майка му, Господарката, и високата горда фигура на понтифекса Тиеверас, всички го поздравяваха сърдечно, а Валънтайн им махаше в отговор, без да изпусне нито една диадема, без да наруши плавния спокоен ритъм на своето жонглиране. Сега се намираше на пътеката към предпланините и без усилие се движеше нагоре, заобиколен от растяща тълпа, до него бяха Карабела и Слийт, Залзан Кавол и цялата жонгльорска трупа от скандари, Лизамон Хълтин великанката и Кхун от Кианимот, Шанамир, Виноркис, Горзвал, Лоривейд, Азенхарт и стотици други, хджорти и гхайроги, лиимани и вруни, търговци, земеделци, рибари, акробати, музиканти, разбойническият главатар херцог Насимонт, съногадателката Тизана, Гитаморн Суул и Дондак-Саджамир ръка за ръка, цяло пълчище танцуващи метаморфи, фаланга от капитани на драконови кораби, размахващи весело харпуни, припкаща и подскачаща група горски братя, които се въртяха много бързо между дърветата покрай пътеката, всички пееха, смееха се, лудуваха, следвайки го към замъка, замъка на лорд Малибор, замъка на лорд Спурифон, замъка на лорд Конфалюм, замъка на лорд Стиамот, замъка на лорд Валънтайн…
… Замъкът на лорд Валънтайн…
Той беше съвсем близо. Макар че планинският път водеше почти право нагоре и гъсти като вълна мъгли надвисваха ниско над пътеката, той вървеше напред, вече по-бързо, като подскачаше и подтичваше, жонглирайки великолепно със стотиците си лъскави джунджурии. Точно пред себе си видя три големи огнени стълба, които, когато се приближи повече, преляха в лица — Шинаам, Дилифон, Нарамир, застанали един до друг на пътя му.
Те заговориха с общ глас:
— Къде отиваш?
— В замъка.
— Чий замък?
— Замъка на лорд Валънтайн.
— А кой си ти?
— Попитайте тях — каза Валънтайн, махайки с ръка към танцуващите зад него. — Нека те ви кажат името ми!
— Лорд Валънтайн! — кресна Шанамир, който пръв го приветства.
— Той е лорд Валънтайн! — извикаха Слийт, Карабела и Залзан Кавол.
— Лорд Валънтайн короналът! — викаха метаморфите, капитаните и горските братя.
— Вярно ли е? — попитаха министрите на понтифекса.
— Аз съм лорд Валънтайн — произнесе Валънтайн спокойно и хвърли високо над главата си хилядата диадеми, и те се издигнаха, докато се загубиха от очи в мрака, който цари между световете, а после изплуваха от този мрак и полетяха безшумно надолу, блещукайки, искрейки като снежинки по склоновете на планините на север, и когато докоснаха фигурите на Шинаам, Дилифон и Нарамир, тримата министри изчезнаха мигновено, оставяйки след себе си само сребрист отблясък, и портите на Замъка се разтвориха.
10
Валънтайн се събуди.
Усети въ̀лната на килима по голата си кожа и видя заострените арки на тъмния каменен таван високо отгоре. За миг светът на съня остана толкова жив в съзнанието му, че се опита да се върне в него, тъй като никак не му се искаше да бъде на това място със застоял въздух и тъмни ъгли. После се привдигна, седна и се огледа, отърсвайки мъглата от съзнанието си.
Видя другарите си Слийт, Карабела, Делиамбър, Залзан Кавол и Азенхарт, сгушени странно един до друг на отсрещната стена, напрегнати, плахи.
Обърна се на другата страна, очаквайки да види тримата министри на понтифекса отново на троновете им. Те наистина бяха там, но в помещението имаше внесени още три от великолепните кресла и сега срещу него седяха пет фигури. Нарамир, отново облечена, седеше отляво. До нея беше Дилифон. В средата на групата се намираше един кръглолик мъж с широко сплеснат нос и тъмни сериозни очи, когото Валънтайн позна след моментно размишление — Хорнкаст, висшият говорител на понтифекса. До него седеше Шинаам, а на най-дясното кресло се намираше една личност, която Валънтайн не познаваше — мъж с остри черти, тънки устни, сива кожа, необикновен. Петимата го гледаха строго, някак хладно, загрижено, сякаш бяха съдии в таен съд, събрали се да произнесат отдавна закъсняла присъда.
Валънтайн се изправи. Не се и опита да се облече отново. Струваше му се някак редно да стои гол пред този съд.
— Бистро ли е съзнанието ти? — запита Нарамир.
— Мисля, че да.
— Ти спа повече от един час след края на съня си. Чакахме те. — Тя посочи сивокожия мъж в другия край на групата и изрече: — Това е Сепултров, лекарят на понтифекса.
— Така и предположих — каза Валънтайн.
— А този човек — посочи средния, — мисля, вече познаваш.
Валънтайн кимна.
— Да, Хорнкаст. Срещали сме се. — И чак сега схвана смисъла на подбраните от Нарамир думи. Усмихна се широко и каза: — Срещали сме се, но тогава аз бях в друго тяло. Признавате ли претенциите ми?
— Признаваме претенциите ви, лорд Валънтайн — произнесе Хорнкаст с плътен, благозвучен глас. — Голяма неправда е извършена на този свят, но тя ще бъде поправена. Хайде, облечете се. Непристойно е да се явите пред понтифекса така гол.
Хорнкаст поведе шествието към имперската тронна зала. Нарамир и Дилифон крачеха зад него, а Валънтайн беше помежду им; Сепултров и Шинаам завършваха шествието. Другарите на Валънтайн не бяха допуснати.
Коридорът представляваше тесен тунел с висок свод от някаква блещукаща зеленикава стъкловидна материя, в края на който искряха и се въртяха странни отражения, неуловими и изкривени. Той лъкатушеше насам-натам, извивайки се спираловидно по леко полегат наклон. На всеки петдесет крачки имаше бронзова врата, която преграждаше напълно тунела; на всяка от тях Хорнкаст докосваше с пръсти някаква скрита плоча и вратата се плъзваше безшумно настрана, за да влязат в следващия сектор на коридора, докато най-сетне стигнаха до една врата, по-разкошна от другите, богато украсена със знака на Лабиринта в златен релеф и имперския монограм на Тиеверас, положен върху него. Валънтайн знаеше, че това е самото сърце на Лабиринта, най-дълбоката му и най-централна точка. И когато при докосването на Хорнкаст се плъзна настрана и тази последна врата, показа се огромно светло помещение със сферична форма, голяма кълбовидна стая със стъклени стени, в която на трон седеше тържествено понтифексът на Маджипур.
Валънтайн бе виждал понтифекса Тиеверас пет пъти. Първия път Валънтайн беше дете и понтифексът бе дошъл в замъка Връхни да присъства на сватбата на лорд Малибор; после отново, след години, на коронясването на лорд Вориакс; и още една година след това, на сватбата на Вориакс; за четвърти път Валънтайн бе посетил Лабиринта като пратеник на брат си; и една последна среща бе станала точно преди три години — макар че сега те му се струваха по-скоро трийсет, — когато Тиеверас присъства на коронясването на самия Валънтайн. Още при първото от тези събития понтифексът беше вече стар, необикновено висок, слаб, неприветлив човек с резки груби черти, катраненочерна брада, хлътнали печални очи; и колкото повече старееше, тези особености ставаха все по-подчертани, тъй че у него имаше нещо мъртвешко, беше тромав, бавноподвижен, грохнал, сух като клечка старец, но въпреки това жив, буден, все още по своему енергичен, все още излъчващ, ореол на огромна мощ и величие.
Ала сега…
Тронът, на който седеше Тиеверас, беше същият, който той бе заемал при предното посещение на Валънтайн в Лабиринта — великолепно златно кресло с висока облегалка, до което се стигаше по три широки, ниски стъпала; но сега понтифексът беше изцяло затворен в сфера от леко оцветено синьо стъкло, през което минаваше обширна и заплетена мрежа от тръби, образуващи сложен, почти непроницаем пашкул, който поддържаше живота му. Тези прозрачни тръби, където клокочеха оцветени течности, тези уреди и циферблати, тези измервателни плочки, поставени по бузите и челото на понтифекса, тези жици, възли, съединители и клеми имаха фантастичен и ужасяващ вид, защото ясно показваха, че животът на понтифекса се таи не в понтифекса, а в заобикалящата го машинария.
— От колко време е така? — прошепна Валънтайн.
— Тази система се усъвършенства от двайсет години — заяви лекарят Сепултров с очевидна гордост. — Ала едва през последните две го държим постоянно в нея.
— В съзнание ли е?
— О, да, да, в пълно съзнание! — отговори Сепултров. — Приближете се. Разгледайте го.
Валънтайн закрачи неловко напред, докато най-после застана в подножието на трона и се взря в мрачния старец вътре в стъкления балон. Да, виждаше светлината, която все още мъждукаше в очите на Тиеверас, виждаше безплътните устни, все още стиснати с решителен вид. Сега кожата на понтифекса беше като пергамент на черепа му, а дългата му брада, макар и все още необикновено черна, бе оредяла и изтъняла.
Валънтайн погледна Хорнкаст.
— Може ли да разпознава хората? Говори ли?
— Разбира се. Дайте му малко време.
Очите на Валънтайн се срещнаха с очите на Тиеверас. Цареше страшна тишина. Старецът се навъси, поразмърда се, прокара бързо език по устните си.
От понтифекса се изтръгна неразбираем трептящ звук, нещо като скимтящ стон, тих и странен.
— Понтифексът поздравява своя любим син, лорд Валънтайн коронала — обясни Хорнкаст.
Валънтайн потисна тръпката си.
— Кажете на негово величество… кажете му… кажете му, че неговият син, лорд Валънтайн короналът, идва при него както винаги с любов и уважение.
Такъв беше обичаят: да не говориш направо на понтифекса, да подбираш думите си така, като че висшият говорител ще повтори всичко, макар че фактически говорителят не правеше това.
Понтифексът проговори пак, неясно като преди.
— Понтифексът изразява безпокойството си от безредието, което се шири из кралството — каза Хорнкаст. — Пита как възнамерява лорд Валънтайн короналът да възстанови добрия ред.
— Кажете на понтифекса — отвърна Валънтайн, — че възнамерявам да тръгна на поход към замъка Връхни, като призова всички граждани да ми се закълнат във вярност. Искам от него един общ указ, с който да заклейми Доминин Барджазид като узурпатор и да предаде на правосъдието всички ония, които го подкрепят.
Сега от понтифекса излязоха по-оживени звуци, резки и високи, в които се таеше необикновена властна енергия.
— Понтифексът желае да се уверя, че ще се стараете по възможност да избягвате сражения и кръвопролития — рече Хорнкаст.
— Кажете му, че предпочитам да си възвърна замъка Връхни, без нито един загинал от едната и другата страна. Но не знам дали това ще може да стане.
Чудновати гълголещи звуци. Хорнкаст изглеждаше объркан. Той стоеше с кривната глава и слушаше напрегнато.
— Какво казва? — прошепна Валънтайн.
Висшият говорител поклати глава.
— Не всичко казано от негово величество може да се изтълкува. Понякога той витае из недостъпни за нашия ум сфери.
Валънтайн кимна. Той гледаше със съжаление и дори с обич чудноватия старец, затворен в сферата, която поддържаше живота му, способен да общува само чрез това подобно на сън скимтене. Повече от един век на възраст, десетилетие след десетилетие върховен монарх на света, сега той се лигавеше и бръщолевеше като дете — и все пак някъде в този разпадащ се, размекват се мозък още бръмкаше съзнанието на нявгашния Тиеверас, затворено в разлагащата се плът. Като го гледаше сега, човек разбираше пълната безсмисленост на висшия ранг: короналът живееше в света на делата и моралната отговорност само за да замести понтифекса и накрая да изчезне в Лабиринта, изпаднал в старческа лудост. Валънтайн се питаше колко ли пъти някой понтифекс е ставал роб на своя говорител, на своя лекар и на своята съногадателка и накрая е трябвало да бъде премахнат от света, за да може голямото редуване на властниците да докара на трона по-жизнен човек. Чак сега Валънтайн разбра защо системата делеше изпълнителя от управника, защо накрая понтифексът се скриваше от света в този Лабиринт. И неговото време щеше да дойде тук долу: но дано по волята на Божествения не настъпи толкова скоро.
— Кажете на понтифекса — заговори той, — че лорд Валънтайн короналът, неговият верен син, ще направи всичко по силите си, за да запълни пукнатината в обществения строй. Кажете на понтифекса, че лорд Валънтайн разчита на подкрепата на негово величество, без която положението не ще може да се оправи бързо.
На трона цареше мълчание, а после оттам потече нещо мъчително дълго и неразбираемо, бъркотия от пискливи гълголещи звуци, които се мятаха нагоре-надолу по скалата подобно на странните мелодии по гхайрогски лад. Хорнкаст като че се напрегна, за да долови поне една смислена сричка оттук-оттам. Понтифексът млъкна, а Хорнкаст, объркан, задърпа челюстите си, задъвка устната си.
— Какво беше всичко това? — попита Валънтайн.
— Той мисли, че сте лорд Малибор — отвърна Хорнкаст унило. — Предупреждава ви да не рискувате да тръгвате по море на лов за дракони.
— Мъдър съвет — рече Валънтайн. — Но много закъснял.
— Казва, че короналът е твърде ценен, за да излага на опасност живота си в такива развлечения.
— Кажете му, че съм съгласен, че ако се върна в замъка Връхни, ще се придържам строго към задълженията си и ще избягвам такива забавления.
Лекарят Сепултров пристъпи напред и пошушна:
— Уморяваме го. Боя се, че тази аудиенция трябва да се прекрати.
— Още една минута — рече Валънтайн.
Сепултров се намръщи. Но Валънтайн с усмивка се приближи отново до подножието на трона, коленичи там, простря ръце към престарялото същество в стъкления балон и като изпадна в състояние на транс, понесе душата си към Тиеверас, предавайки чувства на уважение и обич. Дали някой бе проявявал досега обич към страшния Тиеверас? Едва ли. Но от десетилетия този човек представляваше средището и душата на Маджипур и сега, когато седеше тук, потънал в безконечен сън на управник, чувстващ само от време на време отговорностите, падали някога върху него, той заслужаваше обичта, която неговият осиновен син и бъдещ приемник можеше да му дари и която Валънтайн отдаваше с такава пълнота, доколкото беше във възможностите на диадемата.
И Тиеверас като че придоби сила, очите му заблестяха, бузите му поруменяха. Дали онова на съсухрените устни беше усмивка? Наистина ли лявата ръка на понтифекса се вдигна лекичко като за благословия? Да. Да. Да. Нямаше никакво съмнение, понтифексът усещаше прилива на топлота от Валънтайн, приемаше го с удоволствие и откликваше.
Тиеверас поговори малко и горе-долу свързано.
— Казва, че ви дава пълната си подкрепа, лорд Валънтайн — съобщи Хорнкаст.
„Да си ми жив, старче — помисли си Валънтайн, изправи се на крака и се поклони. — Навярно предпочиташ да заспиш завинаги, но аз ти пожелавам по-дълъг живот от досегашния, защото ме чака работа в замъка Връхни.“
Той се извърна.
— Да вървим — каза на петимата министри. — Аз вече постигнах каквото ми трябваше.
Излязоха тържествено от тронната зала. Когато вратата се затвори зад тях, Валънтайн погледна Сепултров и запита:
— Колко време ще може да изкара по този начин?
Лекарят повдигна рамене.
— Почти до безкрай. Системата го поддържа отлично. Бихме могли да го крепим така, с известни поправки от време на време, още сто години.
— Това няма да бъде необходимо. Но може да се наложи да остане при нас още дванайсет-петнайсет години. В състояние ли сте да направите това?
— Разчитайте на мен — заяви Сепултров.
— Добре. Добре. — Валънтайн се загледа в сияещия лъкатушен коридор, който се извиваше нагоре пред него. Достатъчно бе стоял в Лабиринта. Време беше да се върне в света на слънцето, вятъра и живите твари и да си уреди сметките с Доминин Барджазид. На Хорнкаст каза: — Заведете ме при моите хора и подгответе извозването ни до външния свят. И преди да замина, ще ми трябва подробно проучване за военните сили и спомагателния персонал, които ще можете да поставите на мое разположение.
— Разбира се, милорд — отвърна висшият говорител.
Милорд. Това беше първият признак на подчинение от министрите на понтифекса. Главната битка все още предстоеше; но след като чу тази малка дума, Валънтайн се чувстваше почти така, сякаш вече си е възвърнал замъка Връхни.
Част пета
Книга на замъка
1
Изкачването от дълбините на Лабиринта стана далеч по-бързо, отколкото слизането; защото при безкрайното спираловидно спущане Валънтайн беше неизвестен авантюрист, който си пробива път с нокти покрай непоклатимо равнодушни бюрократи, а при пътуването си нагоре беше властник на кралството.
Сега не му подобаваше да се изкачва лъкатушно от ниво на ниво, от кръг на кръг, обратно през всички плетеници на обиталището на понтифекса, Дома на летописите, Арената, Мястото на маските, Залата на ветровете и всичко останало. Сега той и сподвижниците му се издигаха бързо и безпрепятствено, използвайки пътя, предназначен единствено за властници.
Само след няколко часа Валънтайн достигна външния кръг, оная ярко осветена и гъсто населена сграда по средата на пътя, в периферията на подземния град. Въпреки бързината на изкачването вестта за истинската му самоличност бе пропътувала още по-бързо. Кой знае как из Лабиринта бе плъпнала мълва, че короналът е тук, тайнствено преобразен коронал, но все пак коронал, и когато той излезе от имперския коридор, на изхода се бе насъбрали голяма навалица, която гледаше така, като че ли бе изскочило някакво същество с девет глави и трийсет крака.
Множеството мълчеше. Някои направиха звездния знак, неколцина извикаха името му. Но повечето се задоволяваха просто да зяпат. В края на краищата лабиринтът беше територията на понтифекса и Валънтайн знаеше, че преклонението, с което един коронал би бил посрещнат другаде в Маджипур, едва ли щеше да му бъде засвидетелствано тук. Благоговение, да. Уважение, да. И най-вече любопитство. Но нямаше да ги има овациите и ръкомаханията, с които, както лично Валънтайн бе видял, възнаграждаваха лъжливия лорд Валънтайн, когато минаваше по улиците на Пидруид през време на голямата си обиколка. Толкова по-добре, помисли си Валънтайн. Той бе отвикнал да бъде обект на преклонение, а и впрочем никога не бе държал особено на това. Достатъчно беше — дори предостатъчно, — че сега го признаваха за личността, за която се представяше.
— Дали всичко ще бъде толкова лесно? — запита той Делиамбър. — Просто да преминавам през Алханроел и да се провъзгласявам за истинския лорд Валънтайн, и всичко ще пада в ръцете ми?
— Много се съмнявам. Барджазид все още носи образа на коронала. Все още държи атрибутите на властта. Ако министрите на понтифекса тук долу заявят, че вие сте короналът, гражданите ще те приветстват като коронал. Ако бяха казали, че вие сте Господарката на острова, вероятно щяха да ви приветстват като Господарка на острова. Мисля, че навън ще бъде друго.
— Аз не искам никакво кръвопролитие, Делиамбър.
— Никой не иска. Но ще се лее кръв, преди да се качите отново на трона на Конфалюм. Няма друг изход, Валънтайн.
— Почти предпочитам да отстъпя властта на Барджазид, отколкото да хвърля тази земя в кръвопролитни размирици — каза, Валънтайн мрачно. — Аз обичам мира, Делиамбър.
— Мир ще има — произнесе малкият магьосник. — Но пътят към мира не е винаги мирен. Погледнете там — твоята армия вече се събира, Валънтайн!
Валънтайн видя недалеч отпред куп хора, някои познати, други непознати. Всички, които бяха влезли в Лабиринта с него, се намираха там, дружината, която бе насъбрал при пътуването си из света — скандарите, Лизамон Хълтин, Виноркис, Кхун, Шанамир, Лоривейд, телохранителите на Господарката и останалите. Но под пряпореца на понтифекса вече се бяха насъбрали и още няколкостотин други: първият отряд от… какво? Не беше войска — понтифексът нямаше войска. Тогава гражданско опълчение? Така или иначе, армията на лорд Валънтайн.
— Моята армия — произнесе Валънтайн. Тази дума нагарчаше. — Армиите са отживелица от времето на лорд Стиамот, Делиамбър. От колко хиляди години не е имало война на Маджипур?
— От дълго време цари спокойствие — отвърна врунът. — Но все пак съществуват малки армии. Телохранителите на Господарката, слугите на понтифекса — а какво да кажем за рицарите на коронала? Как бихте ги нарекли, ако не армия? Те носят оръжие, обучават се по плацовете на замъка Връхни — какво са те, Валънтайн? Лордове и Знатни дами, забавляващи се с игри?
— Така мислех и аз, Делиамбър, когато се числях към тях.
— Време е да мислите другояче, милорд. Рицарите на коронала образуват ядрото на една военна сила и само наивник може да мисли обратното. Както неминуемо ще се убедиш, Валънтайн, когато се приближиш повече до замъка Връхни.
— Може ли Доминин Барджазид да хвърли моите рицари в бой срещу самия мен? — попита Валънтайн ужасен.
Врунът го изгледа продължително, студено.
— Човекът, когото наричате Доминин Барджазид, е в момента лорд Валънтайн, короналът, с когото рицарите на замъка Връхни са обвързани чрез клетва. Или сте забравили това? С късмет и хитрост може да успееш да ги убедиш, че са дали клетва пред душата и духа на лорд Валънтайн, а не на лицето и брадата му. Ала някои ще останат верни на човека, когото смятат за вас и ще вдигнат мечове срещу вас от негово име.
Тази мисъл го отвращаваше. Откакто бе възвърнал паметта си, Валънтайн често мислеше за другарите от предишния си живот, за ония благородни мъже и жени с които бе отраснал, с които в по-щастливи дни бе усвоявал подобаващите на принц изкуства; тяхната обич и дружба бяха най-важни в живота му до деня, в който узурпаторът бе разбил този живот. И смелият ловец Елидат от Морвол, и светлокосият и ловък Стазилейн, и Тунигорн, който действаше така бързо с лъка, и толкова много други — сега за него те бяха само имена, призрачни фигури от едно далечно минало, и все пак за миг на тези призраци можеше да се вдъхне живот, окраска и сила. Дали сега те щяха да воюват срещу него? Приятелите му, любимите му някогашни другари — ако трябваше да се бие с тях в интерес на Маджипур, нека бъде така, но самата тази вероятност го ужасяваше.
Той поклати глава.
— Може би ще успеем да избегнем това. Да вървим — каза той. — Време е да се махаме от това място.
Близо до вратата, известна като Отвора на водите, Валънтайн се събра радостно със своите сподвижници и се срещна с офицерите, придадени му от министрите на понтифекса. Те изглеждаха способни хора, чийто дух бе приповдигнат забележимо от възможността да напуснат мрачните дълбини на Лабиринта. Предводител им беше един дребен, стегнат човек на име Ерманар с ниско подстригана червеникава коса и къса островърха брадичка, който по ръст, движения и прямота би минал за брат на Слийт. Той веднага се понрави на Валънтайн. Ерманар направи звездния знак набързо, небрежно, усмихна се топло на Валънтайн и рече:
— Аз ще бъда до вас, милорд, докато Замъкът отново стане ваш.
— Дано пътят ни на север бъде лек — каза Валънтайн.
— Избрали ли сте вече път?
— С речен кораб по Глейдж ще стигнем най-бързо, нали?
Ерманар кимна.
— През всяко друго време на годината, да. Но есенните дъждове започнаха, а те бяха извънредно проливни. — Той извади малка карта на Централен Алханроел, на която върху парче тъмна материя бяха отбелязани в яркочервено местностите от Лабиринта до замъка Връхни. — Виждате ли, милорд, Глейдж се спуща от върха и се влива в езерото Рогхоиз, а останалата й част излиза оттук и продължава към Отвора на водите пред нас. Точно сега реката е придошла и е опасна от Пендиуейн до езерото — сиреч на стотици мили разстояние. Аз предлагам да пътуваме по суша поне до Пендиуейн. Там можем да уредим превозването ни с кораб до извора на Глейдж.
— Това ми се струва разумно. Познавате ли пътищата?
— Доста добре, милорд. — Ерманар посочи с пръст на картата. — Много зависи от това, дали долината на Глейдж е наводнена толкова, колкото говори мълвата. Според мен по-добре да се придвижим през долината на Глейдж по този начин, като просто заобиколим северната страна на езерото Рогхоиз, без да се отдалечаваме прекалено от реката.
— Ами ако долината е наводнена?
— Тогава можем да използваме пътищата по̀ на север. Ала земята там е суха, неприветлива, почти пустиня. Трудно ще се снабдяваме с провизии. А и ще се приближим твърде много до това място, което ме плаши.
Той потупа картата в една точка точно на северозапад от езерото Рогхоиз.
— Велализиер ли? — попита Валънтайн. — Развалините? Защо изглеждате толкова разтревожен, Ерманар?
— Това е нездравословно място, милорд, злокобно място. Там бродят духове. Въздухът вони от ненаказани престъпления. Не ми харесват нещата, които се разправят за Велализиер.
— Наводнения от едната страна, развалини с призраци от другата, а? — Валънтайн се усмихна. — Тогава защо не вървим само южно от реката?
— Южно ли? Не, милорд. Спомняте ли си за пустинята, през която минахте пътьом от Тримойн? Там е още по-лошо, много по-лошо; нито капчица вода, нищо за ядене освен камъни и пясък. Аз бих прекосил направо през средата на Велализиер, вместо да се опитвам да минавам през южната пустиня.
— Значи нямаме избор? Тогава ни остава пътят през долината на Глейдж и да се надяваме, че наводнението не е толкова голямо. Кога потегляме?
— Вие кога желаете да потеглим? — попита Ерманар.
— Преди два часа — отвърна Валънтайн.
2
Рано следобед войските на лорд Валънтайн излязоха от Лабиринта през Отвора на водите. Тази порта беше широка и разкошно украсена, какъвто би трябвало да бъде главният вход за града на понтифекса, през който по традиция минаваха властниците. Цяла тълпа обитатели на Лабиринта се събра да гледа отпътуването на Валънтайн и другарите му.
Приятно беше да се види отново слънцето. Приятно беше да се диша пак чист, истински въздух — не сухия, горещ пустинен въздух, а благия, мек, свеж въздух в по-ниската част от долината на Глейдж. Валънтайн се возеше в първата от дългото шествие флотерни коли. Той заповяда прозорците да се разтворят широко.
— Същинско младо вино! — възкликна, вдишвайки дълбоко. — Ерманар, как можеш да търпиш да живееш в Лабиринта, като знаеш, че навън е така хубаво?
— Аз съм роден в Лабиринта — отвърна офицерът спокойно. — Моят род служи на понтифекса от петдесет поколения. Свикнали сме с условията.
— Нима свежият въздух ти е неприятен?
— Неприятен ли? — Ерманар изглеждаше потресен. — Не, не, едва ли може да се каже неприятен! Аз ценя качествата му, милорд. Само ми се струва — как да се изразя? — струва ми се ненужен.
— А на мен не ми се струва ненужен — засмя се Валънтайн. — Я погледни колко зелено е всичко, колко свежо, колко ново!
— От есенните дъждове е така — отвърна Ерманар. — Те носят живот на тази долина.
— Май прекалено много живот са донесли тази година, както подразбирам — обади се Карабела. — Знаете ли какви пакости е причинило наводнението досега?
— Пратих напред разузнавачи — отговори Ерманар. — Скоро ще имаме сведения.
Керванът се движеше през мирна и спокойна местност точно на север от реката. Тук Глейдж не изглежда толкова буйна, мислеше си Валънтайн, а спокоен криволичещ поток, който сребрееше под късното слънце. Но, разбира се, това не беше истинската река, само нещо като канал, построен преди хиляди години, за да свърже езерото Рогхоиз с Лабиринта. Спомняше си, че самата Глейдж беше далеч по-внушителна, бърза и широка, величествена река, макар и само ручейче в сравнение с исполинската Зимър на другия континент. Предишния път, когато беше в Лабиринта, Валънтайн бе пътувал по Глейдж през лятото, и то сухо лято, и тогава тя му се струваше доста спокойна; но сега беше друго годишно време и Валънтайн не искаше вече да вижда придошли реки, защото спомените му за буйната Стейче бяха още живи. Нямаше нищо против, ако трябваше да повървят на север; дори да се наложеше да минат през развалините на Велализиер, това нямаше да бъде чак токова лошо, при все че може да станеше нужда да успокояват суеверния Ерманар.
Тази нощ Валънтайн почувства първия пряк контраудар на узурпатора. Докато спеше, получи послание от Краля, злокобно и смразяващо.
Най-напред почувства топлина в мозъка, бързо натрупваща се горещина, която се превърна в бушуващ пожар и притискаше с бясна сила пулсиращите стени на черепа му. Усещаше как някаква игла от ярка светлина рови в душата му. Усещаше туптене на болезнени пулсации под челото си. И с тези усещания дойде нещо още по-мъчително, засилващо се чувство за вина и срам, просмукващо душата му, съзнание за провал, за поражение, обвинения, че е предал и измамил народа, когото е бил избран да управлява.
Валънтайн приемаше посланието, докато не можеше да търпи повече. Накрая извика и се събуди, облян в пот, разтреперан, потресен; никога досега сън не бе го разтърсвал толкова.
— Какво има, милорд? — прошепна Карабела.
Той седна на леглото, закри лицето си с ръце. За миг беше неспособен да говори; Карабела го притисна към себе си и загали главата му.
— Послание — успя най-после да каже той. — От Краля.
— Минало е, мили, свършено е, всичко е свършено. — Прегръщайки го, тя се заклати назад-напред и постепенно ужасът и паниката му се уталожиха. Той вдигна глава.
— Най-лошото — рече. — По-лошо от онова в Пидруид, през първата ни нощ.
— Мога ли да ти помогна с нещо?
— Не. Мисля, че не можеш — поклати глава Валънтайн. — Те са ме открили — прошепна той. — Кралят е проникнал в душата ми и сега никога вече няма да ме остави на мира.
— То е било само кошмар, Валънтайн…
— Не. Не. Послание от Краля. Първото от много други.
— Ще потърся Делиамбър — каза тя. — Той ще ни каже какво да правим.
— Стой тук, Карабела. Не ме оставяй.
— Сега няма нищо страшно. Не можеш да получиш послание, докато си буден.
— Не ме оставяй — прошепна той.
Но тя го успокои и го накара да си легне пак; а после отиде да доведе магьосника, който изглеждаше сериозен и смутен и докосна Валънтайн, за да заспи, без да сънува.
През следващата нощ изобщо не смееше да заспи. Но най-после сънят дойде и с него пак послание, по-ужасно от предишното. Из главата му се въртяха образи — светли мехури със страшни лица, и цветни петна, които се подиграваха, присмиваха се и обвиняваха, и стрелкащи се валма гореща светлина, които го пронизваха. А после метаморфи, газообразни, зловещи, които кръжаха около него, махаха му с дълги тънки пръсти, кикотеха се с пискливи глухи гласове, наричаха го страхливец, мекушав, глупак, сополанко. И гнусни мазни гласове пееха, като изопачено подражаваха детската песничка:
Смях, неблагозвучна музика, шепоти, които едвам долавяше… дълги редици танцуващи скелети… мъртвите братя скандари, грозни и обезобразени, които го зовяха по име…
Валънтайн с усилие се събуди и дълги часове крачи напред-назад, измъчен и изнурен, из тесния флотер.
А на следващата нощ дойде трето послание, по-страшно от предишните две.
— Никога ли вече няма да спя? — запита той.
Докато седеше приведен, пребледнял, изтощен, дойде да го види Делиамбър с йерархката Лоривейд.
— Чух за неприятностите ви — каза Лоривейд. — Не ви ли показа Господарката как да се браните с диадемата си?
Валънтайн я погледна неразбиращо.
— Какво искаш да кажеш?
— Един властник не може да напада друг, милорд. — Тя докосна сребърната лента на челото му. — Това ще отбива нападение, ако го използвате както трябва.
— А как именно?
— Когато се приготвяте за сън — отвърна Лоривейд, — обградете се със силова стена. Отделете се от себе си; изпълнете въздуха около вас с душата си. Тогава никакво послание не може да ви причини зло.
— Ще ме научите ли как да го правя?
— Ще се опитам, милорд.
Изсмукан и уморен, единственото, което можа да направи, бе да хвърли сянка на сила; не успя да използва цялата си мощ на коронал, и макар че Лоривейд го учи един час как да си служи с диадемата, през тази нощ дойде четвъртото послание. Но то беше по-слабо от другите и Валънтайн можа да избегне най-лошите му въздействия и най-сетне го обгърна спокоен сън. През деня се чувстваше почти възстановен и няколко часа се упражнява с диадемата.
През следващите нощи му се явиха и други послания — смътни, изучаващи, опипващи да открият някаква пролука в бронята му. Валънтайн ги отблъскваше с растяща увереност. Чувстваше напрежението на постоянната бдителност и то го изтощаваше; а малко бяха нощите, когато не усещаше пипалата на Краля на сънищата, опитващи се да се промъкнат в спящата му душа; ала стоеше винаги нащрек и оставаше незасегнат.
Още пет дни се придвижваха на север по долното течение на Глейдж, а на шестия разузнавачите на Ерманар се върнаха със сведения за териториите, простиращи се пред тях.
— Наводнението не е толкова сериозно, колкото бяхме чули — каза Ерманар.
Валънтайн кимна.
— Отлично. Тогава ще продължим към езерото и ще вземем кораб оттам, нали така?
— Между нас и езерото има вражески сили.
— На коронала ли са?
— Вероятно, милорд. Разузнавачите казаха само, че се изкачили на Луманзарския рид, откъдето се открива гледка към езерото и околната равнина, и видели войска, разположена на лагер там, и значителен брой молитори.
— Най-после война! — извика Лизамон Хълтин.
Тя никак не изглеждаше недоволна.
— Не — отсече Валънтайн мрачно. — Още е много рано за такова нещо. Ние сме на хиляди мили от замъка Връхни. Едва ли ще можем да започнем да се бием толкова далеч на юг. Освен това все още има надежда да избегнем напълно войната — или поне да я отлагаме до последната минута.
— Какво ще правите, милорд?
— Ще продължим като досега на север през долината на Глейдж, но ще започнем да завиваме на северозапад, ако тази армия предприеме някакво придвижване към нас. Възнамерявам, ако мога, да я заобиколя и да поема с кораб по реката в тила й, като по такъв начин я оставя да си седи при Рогхоиз и да ни чака да се появим.
Ерманар замига.
— Да я заобиколим ли?
— Ако не греша, Барджазид я е разположил там да пази подстъпа към езерото. Няма да ни преследват много надалеч към вътрешността.
— Но във вътрешността…
— Да, зная. — Валънтайн сложи леко ръка върху рамото на Ерманар и каза тихо, с цялата топлота и отзивчивост, които имаше в душата си: — Прости ми, приятелю, но мисля, че ще трябва да се отклоним от реката чак до Велализиер.
— Тези развалини ме плашат, милорд, и не само мен.
— Вярно. Ала сред нас има един могъщ магьосник и много смелчаци. Какво могат да направят един-два духа на такива като Лизамон Хълтин или на Кхун от Кианимот, или на Слийт, или на Карабела? Или на Залзан Кавол? Достатъчно е да накараме скандара да им изреве и те ще търтят да бягат чак до Стоиен!
— Милорд, вашата дума е закон. Но още като дете съм чувал страшни неща за Велализиер.
— Бил ли си някога там?
— Естествено, не.
— Познаваш ли някого, който да е бил?
— Не, милорд.
— Тогава можеш ли да кажеш, че познаваш, че наистина познаваш опасностите на това място?
Ерманар подръпна къдриците на брадата си.
— Не, милорд.
— А пред нас стои армия на нашия враг и цяла орда страшни военни молитори, нали? Ние нямаме представа какво могат да ни сторят духовете, ала сме напълно сигурни, че войната ще ни донесе беди. Аз предлагам да избегнем боя и да опитаме късмета си с духовете.
— Аз бих предпочел обратното — отвърна Ерманар с пресилена усмивка. — Но ще бъда до вас, милорд, дори и да ми поискате да мина пеш през Велализиер в безлунна нощ. Можете да разчитате на това.
— Вярвам ти — рече Валънтайн. — И ще се измъкнем от Велализиер, без призраците му да ни сторят нещо лошо, Ерманар. Можеш да бъдеш напълно спокоен.
Засега продължаваха по досегашния път, като Глейдж беше от дясната им страна. С придвижването им на север местността постепенно се издигаше — Валънтайн знаеше, че това не е още голямото нагорнище, от което започваха предпланините на замъка Връхни, а само малко стъпало, външна гънка на оня огромен тумор върху кожата на планетата. Скоро реката се озова на сто крачки по-долу в равнината, тънка ярка ивица, обградена от гъст див храсталак. Сега пътят лъкатушеше зигзаговидно по склона на едно стръмно възвишение, както каза Ерманар, Луманзарския рид, от върха на който се виждаше необикновено надалеч.
Валънтайн заедно с Делиамбър, Слийт и Ерманар отиде до билото на рида, за да прецени положението. Долу местността придобиваше очертанията на естествени тераси, по които постепенно ридът се спущаше в обширната долина, в средата на която стоеше като украшение езерото Рогхоиз.
Езерото изглеждаше грамадно, почти като океан. Валънтайн го помнеше такова голямо, каквото и трябваше да бъде, защото в Глейдж се отцеждаше целият северозападен склон на върха около замъка и реката вливаше почти всичките си води в това езеро; но размерите, които помнеше, не можеха да се сравняват с днешните. Чак сега разбираше защо всички градове по брега на езерото бяха построени нависоко, на пилони: днес тези градове не стояха вече на брега на езерото, а дълбоко в неговите предели и сигурно водата плискаше долните етажи на постройките, опрени за дъното като на кокили.
— Много се е увеличило — каза той на Ерманар.
— Да, мисля, почти двойно повече от обичайната му площ. Но слуховете, които се носеха, го изкарваха още по-голямо.
— Често става така — рече Валънтайн. — А къде е армията, която са забелязали вашите разузнавачи?
Ерманар дълго изучава хоризонта с далекогледа си. Възможно е, мислеше си Валънтайн с надежда, да са вдигнали лагера си и да са се върнали на Върха, или пък разузнавачите да са сбъркали, да няма тук никаква армия, или може би…
— Ето там, милорд — проговори Ерманар най-после.
Валънтайн взе далекогледа и се взря надолу под рида. Отначало видя само дървета, ливади и тук-там разливи на езерото; ала Ерманар насочи далекогледа и изведнъж Валънтайн забеляза. С просто око войниците изглеждаха като струпване на мравки близо до брега на езерото.
Но не бяха мравки.
До езерото се бяха настанили на бивак може би хиляда бойци, а може би хиляда и петстотин — не огромна армия, ала достатъчно голяма в свят, където понятието война беше почти забравено. По численост те превъзхождаха неколкократно силите на Валънтайн. Наблизо пасяха осемдесет-сто молитора — едри бронирани създания от старо време, синтетични по произход. При рицарските игри в замъка Връхни молиторите често се използваха като бойно средство. Те се движеха с изумителна бързина на късите си дебели крака и бяха способни на големи разрушителни дела, като подаваха тежките си глави с черни челюсти от непробиваемите си брони, за да чупят, мачкат и разкъсват. Валънтайн ги бе виждал да разорават цяло поле със свирепите си закривани нокти, сновейки тромаво назад-напред, блъскайки се един в друг и мушкайки с глави в тъпа ярост. Една дузина от тях, препречили някой път, биха представлявали здрава като стена преграда.
Слийт каза:
— Можем да ги изненадаме, ако изпратим един отряд да подплаши молиторите, а после да ги нападнем от другата страна, когато…
— Не — отсече Валънтайн. — Ще бъде грешка да се бием.
— Ако си въобразявате — упорстваше Слийт, — че ще си възвърнете замъка Връхни, без някой дори да си пореже пръста, милорд, вие…
— Предполагам, че ще има кръвопролитие — отвърна Валънтайн рязко. — Но искам да го сведа до минимум. Ония войници там долу са войници на коронала; помни това и помни кой е всъщност коронал. Те не са врагът. Единственият враг е Доминин Барджазид. Ще се бием само когато е нужно, Слийт.
— Тогава да променим набелязания маршрут? — запита Ерманар кисело.
— Да. Ще тръгнем на северозапад, към Велализиер. После ще завием от другата страна на езерото и ще поемем по долината към Пендиуейн, ако няма други армии, които да ни причакват от тук до там. Имате ли карти?
— Само на долината и на пътя за Велализиер, може би половината път. Останалото е само пустош, милорд, и картите показват много малко.
— Тогава ще минем без карти — заяви Валънтайн.
Когато керванът се спусна обратно по Луманзарския рид към кръстопътя, откъдето щяха да се отдалечат от езерото, Валънтайн повика разбойническия херцог Насимонт в колата си.
— Ние се насочваме към Велализиер — каза той — и може да се наложи да минем направо през него. Познавате ли тази местност?
— Бил съм там само веднъж, милорд, когато бях много по-млад.
— Духове ли търсеше?
— Търсех съкровища на древните, за да украся семейната къща. Но намерих съвсем малко. Сигурно това място е било плячкосано, когато е паднало.
— Значи не те е било страх да разграбваш един обитаван от духове град?
Насимонт повдигна рамене.
— Знаех преданията. Бях по-млад и не толкова плашлив.
— Говори с Ерманар — рече Валънтайн — и се представи като човек, който е бил във Велализиер и е останал жив, за да разправя за него. Можеш ли да ни преведеш през града?
— Спомените ми за това място са отпреди четиридесет години, милорд. Но ще направя всичко възможно.
След като изучи разпокъсаните, непълни карти, дадени му от Ерманар, Валънтайн заключи, че единственият път, който нямаше да ги приближи опасно до чакащата при езерото армия, всъщност щеше да ги доведе почти до покрайнините на разрушения град, ако не и в самия него. Той нямаше да съжалява за това. Развалините на Велализиер, колкото и да ужасяваха суеверните, според всички очевидци бяха величествена гледка; и освен туй Доминин Барджазид едва ли е оставил там войски да го причакват. Отклонението можеше да се окаже в тяхна изгода, ако лъжливият коронал очакваше Валънтайн да поеме по безопасния път срещу течението на Глейдж: в случай че пътуването през пустинята не се окажеше много трудно, може би щяха да успеят през голяма част от пътя на север да се движат далеч от реката и да скроят някаква изненада, когато най-сетне свърнат към замъка Връхни.
Нека Велализиер измъква духове колкото си ще, мислеше си Валънтайн, по-добре да вечеряш с призраци, отколкото да се спуснеш по Луманзарския рид право в устата на вражеските молитори.
3
Пътят от езерото минаваше през все по-пустинна местност. Дебелата тъмна наносна почва на наводнената равнина се замени с рохкав, песъчлив керемиденочервен слой, който поддържаше оскъдна съковита и бодлива растителност. Тук пътят стана по-неравен, нямаше вече настилка, а представляваше само неправилна чакълеста пътека, виеща се постепенно нагоре към ниските възвишения, които деляха областта на Рогхоиз от пустинята на равнината Велализиер.
Ерманар разпрати разузнавачи с надежда да открие проходим път откъм обърнатата към езерото страна на възвишенията и по този начин да избегне приближаването до разрушения град. Но такъв път нямаше, само няколко ловджийски пътечки, които пресичаха твърде неравна за колите им местност. Така че не им оставаше нищо друго, освен да се прехвърлят през възвишенията и да се спуснат отвъд в обитаваните от духове места.
Късно следобед започнаха спускането от другата страна. Трупаха се гъсти облаци — навярно вилнееше буря сега в горната част на долината Глейдж. При залез те се разпростряха на западния склон като голямо кърваво петно. Точно преди смрачаване в облачната покривка се появи пролука и бликна троен лъч тъмночервена светлина, която озари равнината, обливайки със странно фантастично сияние просналите се необятни развалини на Велализиер.
Местността беше осеяна с големи блокове син камък. Величествена стена от издялани монолити, по на два и на някои места по на три пласта един над друг, се опасваше повече от миля от западната периферия на града, завършвайки внезапно в купчина натъркаляни каменни кубове. По-наблизо все още се виждаха очертанията на големи порутени сгради — цял форум от палати, дворове, базилики и храмове, полузаровени под движещите се пясъци на равнината. На изток се издигаше редица от шест гигантски заострени пирамиди с тясна основа, разположени близо една до друга в права линия, и останките от седма пирамида, която явно е била съборена с огромна енергия, защото отломките й бяха пръснати в обширна дъга около нея. Точно отпред, където планинският път навлизаше в града, имаше две просторни каменни платформи, издигащи се на осемдесет стъпки над равнината и достатъчно широки, за да маневрира една значителна армия. В далечината Валънтайн забеляза огромната яйцевидна форма на нещо като арена с високи стени и с много прозорци, в единия край на която зееше грубо нащърбен отвор. Размерите на всичко бяха изумителни, изумителна беше и огромната площ. В сравнение с това място безименните развалини от другата страна на Лабиринта, където херцог Насимонт за пръв път ги бе срещнал, изглеждаха съвсем нищожни.
Пролуката в облаците внезапно се затвори. Изчезнаха и последните лъчи дневна светлина; а когато се спусна нощта, разрушеният град се превърна просто в място на безформена неразбория, на хаотични издатини на пустинния хоризонт.
— Пътят, милорд, минава, между тези платформи, през групата постройки точно зад тях и около шестте пирамиди и излиза от северната страна — каза Насимонт. — Трудно ще ни бъде да се движим по него на тъмно, дори при лунна светлина.
— Няма и да се опитваме да се движим на тъмно. Ще се разположим на лагер тук и ще потеглим чак на сутринта. Аз възнамерявам да изследвам развалините тази нощ, докато сме тук. — Това накара Ерманар да изсумти и да се прокашля глухо. Валънтайн погледна дребния офицер, чието лице беше посърнало и унило. — Кураж — прошепна той. — Мисля, че духовете ще ни оставят на мира тази вечер.
— Милорд, за мен тая работа не е шега.
— Аз съвсем не се шегувам, Ерманар.
— Нима ще навлезете в развалините сам?
— Сам ли? Не, нямам такова намерение. Делиамбър, ще дойдеш ли с мен? Слийт? Карабела? Залзан Кавол? А ти, Насимонт — веднъж си се измъкнал жив оттук; ти имаш по-малко основание да се страхуваш тук, отколкото който и да било от нас. Какво ще кажеш?
Разбойническият главатар се усмихна.
— Аз съм на ваше разположение, лорд Валънтайн.
— Добре. А ти, Лизамон?
— Разбира се, милорд.
— Значи имаме отряд от седем изследователи. Ще тръгнем след вечеря.
— Осем изследователи, милорд — каза Ерманар тихо.
Валънтайн се намръщи.
— Едва ли ще има нужда от…
— Милорд, заклех се да не се отделям от вас, докато Замъкът не стане отново ваш. Ако вие влезете в мъртвия град, аз също ще вляза с вас в мъртвия град. В случай че опасностите са въображаеми, няма от какво да се боим, ако ли пък действително съществуват, моето място е до вас. Моля ви, милорд.
Ерманар изглеждаше напълно искрен. Лицето му беше изопнато, изражението му — напрегнато, но, помисли си Валънтайн, повече от безпокойство, че може да не бъде допуснат да участва в похода, отколкото от страх, че вероятно нещо се спотайва в развалините.
— Отлично — рече Валънтайн. — Осемчленен отряд.
Тази вечер луната, беше почти пълна и студената й ярка светлина открояваше града до най-малките подробности, разкривайки безпощадно последиците от хилядогодишна запуснатост така, както не бе ги разкрило по-мекото, по-фантастично червено сияние на здрача. На входа една изтъркана и почти нечетлива плоча известяваше, че Велализиер е кралски исторически резерват съгласно заповед на коронала лорд Симинейв и понтифекса Калинтейн. Но те бяха управлявали преди около пет хиляди години и, изглежда, оттогава това място едва ли е било поддържано както трябва. Камъните на двете големи платформи от двете страни на пътя бяха напукани и грапави. В цепнатините между тях растяха малки бурени с тънки стъбла, които с непоколебимо търпение разбиваха огромните блокове: на някои места между един и друг блок вече зееха процепи, достатъчно широки, за да се вкоренят големи храсти. Вероятно след един-два века цяла гора от сплетена дървовидна растителност щеше да превземе тези платформи и грамадните квадратни блокове щяха да се загубят от очите.
— Всичко това трябва да се разчисти — рече Валънтайн. — Аз ще наредя развалините да се възстановят такива, каквито са били, преди да започне да ги обрасва тази растителност. Как е могло да се допусне подобно занемаряване?
— Никой не се интересува от това място — каза Ерманар. — Никой няма да си помръдне дори пръста за това място.
— Поради духовете ли? — запита Валънтайн.
— Понеже е на метаморфите — обади се Насимонт. — Това го прави двойно прокълнато.
— Двойно ли?
— Не знаете ли преданието, милорд?
— Разкажете ми го.
— Във всеки случай с тази легенда съм отрасъл — подзе Насимонт. — Когато метаморфите управлявали Маджипур, Велализиер бил столица, е, преди двайсет, двайсет и пет хиляди години. Той бил най-големият град на планетата. Два-три милиона метаморфи живеели тук и от цял Алханроел идвали хора от далечните племена да отдадат почит. Преобразяващите се уреждали празненства на тези платформи, а на всеки хиляда години устройвали специално празненство, свръхпразненство, и за да отбележат всяко от тях, строели по една пирамида, тъй че градът е най-малко на седем хиляди години. Но грехът пуснал корени. Не знам какви неща смята за грях метаморфът, но каквито и да са били, те се разпространили тук. Велализиер станал столица на всякакви пороци. И метаморфите от провинциите се отвратили, а после се възмутили и един ден дошли тук, разбили храмовете, съборили повечето от градските стени, разрушили местата, където се вършели греховете, и отвели гражданите в заточение и робство. Знаем, че не са ги избили, понеже тук е много разпространено иманярството — както знаете, аз самият съм се занимавал малко с това — и ако е имало заровени няколко милиона скелета тук, непременно щяха да бъдат намерени. И тъй, градът бил разрушен и изоставен дълго преди първите човеци да дойдат на това място, и върху него тегнело проклятие. Реките, които напоявали града, били преградени с язове и отклонения. Цялата равнина се превърнала в пустиня. И от петнайсет хиляди години тук не е имало жива душа освен духовете на ония, които загинали при разрушаването на града.
— Разкажете докрай — обади се Ерманар.
Насимонт повдигна рамене.
— Това е всичко, което зная, колега.
— Духовете — повтори Ерманар. — Тия, които витаят тук. Знаете ли колко време им е писано да бродят из развалините? Докато метаморфите не започнат отново да управляват Маджипур. Докато не си възвърнат планетата и последните от нас не станат роби. И тогава Велализиер ще бъде построен пак на старото място, по-величествен отпреди, и ще бъде провъзгласен отново за столица на преобразяващите се, и душите на умрелите най-после ще излязат изпод камъните, които ги притискат там.
— Значи още дълго ще стоят под камъните — рече Слийт. — Ние сме двайсет милиарда, а те — само една шепа и живеят в джунглите — че каква заплаха е това?
— Те чакат вече осем хиляди години, откакто лорд Стиамот сломил силата им — отвърна Ерманар. — И ще чакат още осем хиляди, ако е нужно. Но мечтаят Велализиер да се възроди и няма да се откажат от тази мечта. Понякога насън съм ги чувал да кроят планове за деня, когато кулите на Велализиер ще се извисят отново, и това ме плаши. Затуй не ми е приятно да остана тук. Усещам, че бдят над това място… чувствам омразата им навред около нас като нещо витаещо из въздуха, нещо невидимо, но реално…
— Значи този град е прокълнат от тях и същевременно свещен за тях — каза Карабела. — Нищо чудно, че трудно можем да разберем как работят мозъците им!
Валънтайн се заспуща по пътечката. Градът му вдъхваше благоговение. Опита се да си го представи такъв, какъвто е бил някога, нещо като предисторически Ни-моя, място на величие и богатство. А сега? Гущери с мънистени мигащи очи припкаха от камък на камък. Бурени бяха обрасли нагъсто по величествените церемониални булеварди. Двайсет хиляди години! Как ли би изглеждал Ни-моя след двайсет хиляди години? Или Пидруид, или Пилиплок, или Петдесетте големи града по склоновете на върха? Дали тук, на Маджипур, изграждаха цивилизация, която щеше да трае вечно, колкото, разправяли, щяла да трае цивилизацията на стария матерен свят Земята? Или, питаше се той, някой ден облещени туристи ще обикалят порутените останки на Замъка, Лабиринта и Острова и ще се мъчат да отгатнат какво значение са имали те за древните? Досега сме карали добре, рече си Валънтайн, мислейки за хилядите години на мир и стабилност. Ала напоследък възникваха раздори; нормалният ред беше нарушен; кой знае какво щеше да се случи. Метаморфите, победените и прокудени метаморфи, имали нещастието да владеят свят, до който се е домогвал друг, по-силен народ, може би още не бяха казали последната си дума.
Внезапно Валънтайн се спря. Какъв беше оня звук отпред? Стъпки? И пробягване на сянка по скалите? Валънтайн се взря напрегнато в мрака пред себе си. Сигурно е някакво животно, помисли си той. Нощна твар пълзи наоколо да търси храна. Нали духовете нямат сенки? А може би имат? Но тук няма духове, мислеше си Валънтайн. Никъде не съществуват духове.
И все пак…
Той се промъкна предпазливо няколко крачки напред. Тук беше твърде тъмно, имаше твърде много улици с порутени постройки, водещи във всички посоки. Той се бе присмивал на Ерманар, ала страховете на Ерманар някак се натрапваха на въображението му. Представяше си неприветливи, тайнствени метаморфи, промъкващи се между съборените сгради извън зрителното му поле — призраци от незапомнени времена… безтелесни силуети, невеществени образи…
И после стъпки, несъмнено стъпки зад него…
Валънтайн се обърна рязко. Просто Ерманар потичваше подире му.
— Почакайте, милорд!
Валънтайн го остави да го настигне. Насили се да се отпусне, макар че пръстите му странно трепереха. Сложи ръце зад гърба си.
— Не трябваше да се отдалечавате — каза Ерманар. — Зная, че гледате леко на опасностите, които си въобразявам, че ги има тук, но все пак такива опасности може да съществуват. Вие сте задължен пред всички нас да се грижите повече за сигурността си, милорд.
Другите се присъединиха към тях и бавно и мълчаливо продължиха напред през осветените от луната развалини. Валънтайн не спомена нищо за това, което му се бе сторило, че вижда и чува. Сигурно е било просто някакво животно. И наистина скоро се появиха животни: особен вид малки маймуни, може би сродни на горските братя, които се приютяваха в срутените сгради, и няколко пъти ги стреснаха, лазейки по камъните. Из полумрака се стрелкаха бързо насам-натам и нощни млекопитаещи от по-низш вид, минтуни или дроли. Но, запита се Валънтайн, дали маймуните и дролите вдигат шум, подобен на стъпки?
Повече от час осмината навлизаха все по-навътре и по-навътре в развалините. Валънтайн надничаше предпазливо във вдлъбнатините и процепите, изучаваше внимателно всяко тъмно кътче.
Когато минаваха през останките от една рухнала базилика, Слийт, който вървеше сам малко по-напред, уплашено се върна обратно, за да каже на Валънтайн:
— Чух нещо особено от онази страна, ей там вътре.
— Дух ли, Слийт?
— Може и да е, доколкото разбирам. Или просто разбойник.
— Или пък скална маймуна — подхвърли Валънтайн небрежно. — Аз вече чух какви ли не шумове.
— Милорд…
— Да не би да си се заразил от страха на Ерманар?
— Мисля, че достатъчно се повъртяхме тук, милорд — каза Слийт с тих, напрегнат глас.
Валънтайн поклати глава.
— Ще внимаваме в тъмните кътчета. Но тук има да се види още много.
— По-добре вече да се връщаме, милорд.
— Кураж, Слийт.
Жонгльорът повдигна рамене и се извърна. Валънтайн се взря в мрака. Той не подценяваше острия слух на Слийт, който жонглираше със завързани очи, ориентирайки се само по звука. Но да избягат от това място на чудесии, понеже чуват странни прошумолявания и стъпки в далечината — не, не толкова скоро, не толкова прибързано.
Все пак той започна да се придвижва по-предпазливо, стараейки се да не предава безпокойството си на другите. Духовете на Ерманар може да не съществуваха, но все пак е лудост да не бъдеш внимателен в този необикновен град.
И докато изследваха една от най-богато украсените сгради в централната част — място на дворци и храмове, Залзан Кавол, който вървеше начело, внезапно се спря, когато един скален къс, блъснат отгоре, с трясък се търколи почти в нозете му. Той изруга и изръмжа:
— Тези смрадливи маймуни…
— Не, според мен това не са маймуни — каза тихо Делиамбър. — Там горе има нещо по-голямо.
Ерманар освети с фенерче надвисналия корниз на една съседна постройка. За миг се мярна някакъв силует, може би човешки; после изчезна. Без да се колебае, Лизамон Хълтин затича към другата страна на сградата, следвана от Залзан Кавол, който размахваше енергомета си. Слийт и Карабела поеха в обратната посока. Валънтайн понечи да тръгне с тях, но Ерманар го улови за ръката и го задържа с неочаквана сила, като каза извинително:
— Не мога да ви позволя да се излагате на опасност, милорд, когато нямаме представа…
— Стой! — долетя мощният гръмлив глас на Лизамон Хълтин. В далечината се чу шум на боричкане, а после като че някой се закатери по купищата изпадала зидария по не твърде призрачен начин. Валънтайн гореше от нетърпение да узнае какво става, ала Ерманар беше прав: короналът на Маджипур нямаше право да се впуща подир неизвестен враг в мрака на такова непознато място.
Чуваше пъшкания, викове и писък на болка. След няколко минути Лизамон Хълтин се появи отново, влачейки някакъв човек, който имаше на рамото си звездната емблема на коронала. Тя го бе обгърнала с една ръка през гърдите, а краката му висяха на една педя от земята.
— Шпиони — обяви тя. — Дебнат там горе, следят ни. Мисля, че бяха двама.
— Къде е другият? — попита Валънтайн.
— Може да е офейкал — отвърна великанката. — Залзан Кавол тръгна по петите му. — Тя изтърси пленника си пред Валънтайн и го задържа на земята, притискайки го с крак през кръста.
— Пусни го да стане — каза Валънтайн.
Човекът се изправи. Той изглеждаше ужасѐн. Ерманар и Насимонт го претърсиха грубо за оръжия, но не намериха нищо.
— Кой си ти? — запита Валънтайн. — Какво правиш тук?
Отговор не последва.
— Можеш да говориш. Няма да ти направим нищо лошо. Имаш звездния знак на ръката си. От войските на коронала ли си?
Кимване.
— Пратен си тук да ни следиш?
Пак кимване.
— Знаеш ли кой съм аз?
Човекът се вторачи безмълвно във Валънтайн.
— Можеш ли да говориш? — попита Валънтайн. — Имаш ли глас? Кажи нещо. Каквото и да е.
— Аз… ако аз…
— Добре. Значи можеш да говориш. Питам те повторно: знаеш ли кой съм аз?
Със слаб шепот пленникът отвърна:
— Казват, че искате да откраднете трона на коронала.
— Не — рече Валънтайн. — Грешиш, приятелю. Крадецът е тоя, който седи сега в замъка Връхни. Аз съм лорд Валънтайн и искам да ми се закълнеш във вярност.
Човекът гледаше втренчено, объркан, недоумяващ.
— Колко бяхте там горе? — попита Валънтайн.
— Моля ви, сър…
— Колко?
Мрачно мълчание.
— Позволете ми да му поизвия ръката — помоли Лизамон Хълтин.
— Не е нужно. — Валънтайн се приближи повече до свилия се от уплаха човек и каза благо: — Сега ти не разбираш нищо, ала след време всичко ще ти се изясни. Аз съм истинският коронал и в името на клетвата да ми служиш те моля сега да отговориш. Колко бяхте там горе?
Душевна борба бе изписана върху лицето на човека. Бавно, неохотно, смутено той отвърна:
— Само двама, сър.
— Да повярвам ли?
— Кълна се в Господарката, сър!
— Двама. Добре. Откога ни следите?
— От… от Луманзар насам.
— С какви нареждания?
Пак колебание.
— Да… да следим движенията ви и да се върнем в лагера на сутринта.
Ерманар се намръщи.
— Което значи, че сега другият е вероятно на половин път до езерото.
— Така ли мислиш?
Беше грубият, рязък глас на Залзан Кавол. Скандарът се промъкна помежду им и изтърси пред Валънтайн като чувал картофи тялото на втора фигура със звездната емблема. Енергометът на Залзан Кавол бе пробил дупка в него от гърба до гърдите.
— Гоних го около половин миля, милорд. Бързокрак дявол, да му се не види! Движеше се по-пъргаво от мен по купчините камъни и искаше да ми се изплъзне. Заповядах му да спре, ала продължаваше да тича, и тогаз…
— Заровете го някъде по-далеч от пътеката — отсече Валънтайн.
— Милорд! Сгреших ли, като го убих?
— Нямал си друг изход — изрече Валънтайн с по-мек тон. — По-добре да беше го уловил жив. Но не си могъл, тъй че не си имал друг изход. Отлично, Залзан Кавол.
Валънтайн се извърна. Убийството го бе потресло, не можеше да се преструва на равнодушен. Този човек бе умрял само защото беше верен на коронала или на човека, когото смяташе за коронал.
Гражданската война бе взела първата си жертва. Кръвопролитието бе започнало тук, в този град на мъртвите.
4
Сега не можеше и да се мисли да продължават обиколката. Върнаха се с пленника в лагера си. А на сутринта Валънтайн даде заповед да минат през Велализиер и да поемат на североизток.
Денем разрушеният град не изглеждаше толкова вълшебен, макар и да беше не по-малко внушителен. Трудно можеше да се проумее как един такъв крехък и немеханизиран народ като метаморфите е придвижвал тия грамадни каменни блокове; но преди двайсет хиляди години той може да не е бил толкова немеханизиран. Навъсените преобразяващи се от пиурифейнските гори, тези хора, които обитаваха плетени тръстикови колиби и кални улици, бяха само разбитата останка от расата, която някога е управлявала Маджипур.
Валънтайн се закле да се върне тук, щом свършеше работата си с Доминин Барджазид, и да изследва подробно древната столица, като разчисти храсталака, направи разкопки и я възстанови. Ако е възможно, мислеше си той, ще покани метаморфски вождове да участват в тази работа — при все че се съмняваше дали ще се съгласят да съдействат. Необходимо беше нещо, което да възстанови връзката между двете населения на планетата.
— Ако стана отново коронал — каза той на Карабела, когато кавалкадата минаваше покрай пирамидите и напущаше Велализиер, — възнамерявам…
— Когато бъдеш отново коронал — рече тя.
Валънтайн се усмихна.
— Добре, когато бъда отново коронал. Възнамерявам да проуча изцяло проблема с метаморфите. Да ги влея пак в руслото на маджипурското общество, ако това е възможно. Дори да ги включа в управлението.
— Стига да приемат.
— Искам да надмогна озлоблението им — каза Валънтайн. — Ще посветя царуването си на тази цел. Цялото наше общество, чудното ни, сговорно и вярно царство се основава на една кражба и неправда, Карабела, и сме се научили да се примиряваме с това.
Слийт вдигна глава.
— Преобразяващите се не са използвали пълноценно тази планета. На цялото това огромно място те не са наброявали и двайсет милиона, когато нашите предци дошли тук.
— Но то е било тяхно! — извика Карабела. — С какво право…
— Спокойно, спокойно — каза Валънтайн. — Няма смисъл да спорим за деянието на първите заселници. Стореното е вече сторено и трябва да нагодим живота си към него. Но във възможностите ни е да променим този начин на живот, и ако стана отново коронал, аз…
— Когато — поправи го Карабела.
— Когато — повтори Валънтайн.
Делиамбър каза меко, с оня замечтан вид, който веднага привличаше вниманието на всички слушатели.
— Сегашните смутове в кралството може да са началото на възмездие за потискането на метаморфите.
Валънтайн го изгледа втренчено.
— Какво искаш да кажеш?
— Просто че сме напреднали много тук, на Маджипур, без да изкупим с каквото и да било първоначалния грях на завоевателите. Както знаете, в сметките се натрупва лихва. И сега това присвояване на трона, злодеянията на новия коронал, изгледите да ни сполети война, смърт и разрушение, хаос — може би най-после миналото започва да ни праща сметката си.
— Но Валънтайн не е имал нищо общо с потискането на метаморфите — възрази Карабела. — Защо тъкмо той да страда? Защо са решили да свалят от власт именно него, а не някой своеволен коронал от миналото?
Делиамбър повдигна рамене.
— Такива неща никога не се разпределят справедливо. Какво ви кара да мислите, че само виновните биват наказвани?
— Божественият…
— Вярвате ли, че Божественият е справедлив? В края на краищата всички неправди се поправят, всеки минус се балансира с плюс, колонките се събират и полученият сбор се оказва верен. Но това става в далечното бъдеще. Ние трябва да живеем с настоящето, а тогава нещата са често несправедливи. Компенсиращите сили на вселената изравняват всички сметки, ала при това смилат и добрите, и лошите.
— Нещо повече — обади се Валънтайн внезапно. — Възможно е аз да съм избран за оръдие на компенсиращите сили на Делиамбър и е било необходимо да страдам, за да успея.
— Как така?
— Ако нищо особено не ми се бе случило, можех да управлявам като всички други преди мен в замъка Връхни, самодоволен, добродушен, приемайки нещата такива, каквито са, понеже от мястото, на което съм седял, не съм виждал нищо лошо в тях. Ала тези мои приключения ми дадоха представа за света, каквато никога нямаше да имам, ако си бях живял уютно в замъка. И може би сега съм готов да изпълня ролята, която трябва да изиграя, в противен случай… — Гласът на Валънтайн секна. След малко той каза: — Всичко това са празни приказки. Най-напред трябва да си възвърнем Замъка. Тогава ще обсъждаме естеството на компенсиращите сили на вселената и тактиката на Божествения.
Той погледна назад към разрушения Велализиер, прокълнатия град на древните, хаотичен и все пак величествен сред запуснатата пустинна равнина, а после се обърна, седна и започна мълчаливо да съзерцава променящата се местност пред тях.
Сега пътят завиваше рязко на североизток, изкачваше и преваляше планинската верига, която бяха прекосили на юг, и се спущаше в плодородната наводнена равнина на Глейдж близо до най-северния край на езерото Рогхоиз. Излизаха на стотици мили северно от полето, където лагеруваше армията на коронала.
Ерманар, обезпокоен от присъствието на двамата шпиони във Велализиер, бе пратил разузнавачи да проверят дали армията не се е придвижила на север, за да ги пресрещне. Валънтайн сметна това за разумна мярка; но чрез Делиамбър предприе свое разузнаване.
— Направи магия — заповяда той на магьосника, — тъй че да видиш къде ни причакват вражеските армии. Можеш ли да го направиш?
Големите бляскави златисти очи на вруна трепнаха насмешливо.
— Дали мога да го направя? Все едно да питаш може ли добиче да яде трева. И морски дракон да плува.
— Тогава направи го — рече Валънтайн.
Делиамбър се отдръпна, замърмори някакви думи и размаха пипалата си, извивайки и преплитайки ги в най-сложни фигури. Валънтайн подозираше, че магьосничеството на Делиамбър е предназначено главно за зяпачи, че при истинската работа няма никакво размахване на пипала или мънкане на заклинания, а само насочване на проницателното и чувствително съзнание на Делиамбър така, че да улови трептенията на далечни реалности. Но какво от това. Нека врунът устройва малкото си зрелище. Валънтайн признаваше, че известна показност е важна смазка в много дейности на цивилизацията, не само в дейността на магьосниците и жонгльорите, но и на коронала, понтифекса, Господарката, Краля на сънищата, съногадателите, преподавателите на тайнства, може би дори на митничарите по границите на провинциите и продавачите на наденички по уличните сергии. Когато упражняваш занаята си, не бива да бъдеш прекалено шаблонен и банален; трябва да обличаш това, което вършиш, в магия, в театралност.
— Войската на коронала, изглежда, си стои на мястото, където се е разположила на лагер — каза Делиамбър.
Валънтайн кимна.
— Добре. Дано да лагеруват там дълго, чакайки да се върнем от разходката си до Велализиер. Можеш ли да откриеш други армии северно оттук?
— Не на голямо разстояние — отвърна Делиамбър. — Усещам присъствието на рицарски отреди, събрали се в замъка Връхни. Но те си стоят в него постоянно. Откривам малки военни части тук-там в петдесетте града. Но и в това няма нищо необикновено. Короналът разполага с много време. Просто ще си седи в замъка и ще чака да се приближите. И тогава ще започне голямата мобилизация. Какво ще правите, Валънтайн, когато от замъка Връхни към вас се спуснат един милион воини?
— Смяташ ли, че не съм мислил по този въпрос?
— Знам, че почти за нищо друго не мислите. Но трябва да се замислите сериозно: срещу стотиците наши има милиони техни.
— Едномилионна армия би била тежкоподвижна — каза Валънтайн спокойно. — Много по-просто е да жонглираш с бухалки, отколкото с дънери на дуикови дървета. Плашиш ли се от бъдещето, Делиамбър?
— Ни най-малко.
— И аз — заяви Валънтайн.
Но, разбира се, Валънтайн знаеше, че в такива приказки винаги има показно перчене. Плашеше ли се? Не, фактически не; рано или късно смъртта сполетява всички и е глупаво да се страхуваш от нея. Валънтайн знаеше, че малко се бои от смъртта, защото я бе срещал и в гората близо до Авендройн, и в буйните бързеи на Стейче, и в търбуха на морския дракон, и когато се бореше с Фарсал на острова, и в никой от тия случаи не бе изпитвал нещо, което би могло да се нарече страх. Ако армията, чакаща го в замъка Връхни, сразеше малобройните му войски и победеше, щеше да бъде жалко — също както щеше да бъде жалко, ако се бе разбил в камъните по Стейче, — но тази вероятност никак не го плашеше. Това, което изпитваше — а то беше по-важно от страха за собствения си живот, — беше известен страх за Маджипур. Ако се провалеше поради колебание, глупост или просто недостатъчна сила, Замъкът щеше да остане в ръцете на Барджазидите и ходът на историята щеше да се промени завинаги, и в последна сметка милиарди невинни същества щяха да страдат. Да предотврати това беше голяма отговорност и той усещаше тежестта й. Ако загинеше храбро, опитвайки се да се изкачи на Върха, поне изпитанията му щяха да свършат; ала мъките на Маджипур тепърва щяха да започнат.
5
Сега пътуваха през мирни селски области, периметъра на големия земеделски пояс, който опасваше Върха и снабдяваше Петдесетте града с продукти. Валънтайн избираше все главните пътища. Вече нямаше смисъл да се пази тайна; такъв очебиен керван едва ли би могъл да се скрие, а и бе дошло време светът да узнае, че е на път да се започне борба кой да владее замъка на лорд Валънтайн.
Така или иначе светът вече научаваше за това. Разузнавачите на Ерманар, завърнали се от град Пендиуейн, разположен нагоре по течението на Глейдж, донесоха вести за първите контрамерки на узурпатора.
— Между нас и Пендиуейн няма никакви армии — докладва Ерманар. — Но из града са разлепени афиши, които те заклеймяват като бунтовник и подривен елемент, обществен враг. Изглежда, че изявленията на понтифекса в твоя полза още не са получили гласност. Гражданите на Пендиуейн биват призовавани да образуват опълчение, за да бранят законния си коронал и установения ред срещу вашето въстание. И се ширят послания.
Валънтайн се намръщи.
— Послания ли? Какви послания?
— На Краля. Очевидно веднага щом някой заспи нощем, кралят нахлува в сънищата му, шепне за вярност и предупреждава за страшни последици, в случай че короналът бъде свален.
— Естествено — промърмори Валънтайн. — Той ще накара Краля да работи за него с цялата си разполагаема енергия. Сигурно денонощно пращат такива послания в Сувраел. Но ние ще обърнем това в негова вреда, нали? — той погледна Делиамбър. — Кралят на сънищата разправя на народа колко ужасно е да бъде свален един коронал. Е, добре. И аз искам да мислят точно така. Искам да разберат, че нещо ужасно вече се е случило на Маджипур и че на народа се пада да оправи нещата.
— Пък и самият Крал на сънищата не е съвсем незаинтересована страна в тази война — вметна Делиамбър. — Ние трябва да им дадем да разберат и това — че печели от предателството на сина си.
— Така и ще направим — заяви йерархката Лоривейд решително. — Сега посланията на Господарката идват от Острова с удвоена сила. Те ще противодействат на злотворните сънища на Краля. Нощес, докато спях, тя ми се яви и ми показа какво послание ще разпрати. То представя упояването в Тил-омон, смяната на коронала. Тя ще им покаже новото ви лице, лорд Валънтайн, и ще ви обкръжи със сиянието на коронала, звездния знак на властта. И ще обрисува лъжливия коронал като предател, подлец с черна душа.
— Кога ще започне това? — запита Валънтайн.
— Тя чака вашето одобрение.
— Тогава още днес разтвори душата си пред Господарката — рече той на йерархката — и й кажи, че посланията трябва да започнат.
— Колко чудно ми се струва това — обади се тихо Кхун от Кианимот. — Война със сънища! Ако някога съм се съмнявал, че се намирам на чужд свят, тази стратегия ще ме убеди.
— По-добре да се сражаваме със сънища, отколкото с мечове и с енергомети, приятелю — отвърна Валънтайн с усмивка. — Това, към което се стремим, по-добре да бъде постигнато с убеждение, отколкото с убийства.
— Война със сънища — повтори Кхун замислено. — На Кианимот ние постъпваме другояче. Кой може да каже кой начин е по-разумен? Но аз мисля, лорд Валънтайн, че преди всичко да е свършило, освен послания ще има и боеве.
Валънтайн погледна мрачно синьокожото създание.
— Боя се, че сте прав — рече той.
След пет дена вече бяха в най-външните покрайнини на Пендиуейн. В това време вестта за напредването им се бе пръснала из селата; земеделци спираха работата на нивите си, за да гледат минаващата кавалкада от коли, тълпи се трупаха по пътя им през по-гъстонаселените райони.
Валънтайн смяташе всичко това за добър признак. Досега никой не бе вдигнал ръка срещу тях. Гледаха ги като куриоз, а не като заплаха. Повече и не би могъл да желае.
Ала когато бяха на един ден път от Пендиуейн, авангардният отряд се върна с новината, че въоръжена сила се е събрала да ги пресрещне близо до западната порта на града.
— Войници ли? — попита Валънтайн.
— Гражданско опълчение — отговори Ерманар. — Както личи, набързо организирано. Не носят униформи, само ленти със звездната емблема около ръцете си.
— Отлично. Звездният знак е посветен на мен. Ще отида при тях и ще поискам да ми се закълнат във вярност.
— А какво ще облечете вие, милорд? — обади се Виноркис.
Смутен, Валънтайн посочи простите дрехи, с които бе пътувал от Острова на съня до тук — бяла препасана туника и лека блуза върху нея.
— Ами… това, предполагам — отговори той.
Хджортът поклати глава.
— Според мен трябва да носите разкошни одежди и корона. Настоявам така да бъде.
— Аз пък смятах да не се явявам прекалено демонстративно. Ако видят човек с корона, чието лице не е лицето на тоя, когото знаят като лорд Валънтайн, първата мисъл, която ще им дойде в главите, ще бъде узурпатор, не е ли така?
— А аз съм на друго мнение — отвърна Виноркис. — Ще отидете при тях и ще кажете: „Аз съм вашият законен крал.“ Ала нямате вид на крал. Просто облекло и непринудено държане могат да ви спечелят приятели в спокоен разговор, но не и когато са се събрали големи сили. Добре ще е да се облечете по-внушително.
— Аз разчитах на простотата и искреността, както правех винаги от Пидруид насам — рече Валънтайн.
— Простота и искреност, разбира се — каза Виноркис. — Но също и корона.
— Карабела? Делиамбър? Дайте ми съвет!
— Малко показност май няма да навреди — изказа се врунът.
— И това ще бъде първото ти публично явяване като претендент за Замъка — вметна Карабела. — Мисля, че ще имаш полза от известен царствен блясък.
Валънтайн се засмя.
— Боя се, че през тия дълги месеци на скитания съм отвикнал от такива одежди. Мисълта за корона сега ми се струва просто смешна. Нещо от осукан метал, което стърчи над черепа ми, скъпоценна джунджурия…
Той се спря. Видя, че всички го гледат с отворени уста.
— Короната — произнесе Валънтайн с не толкова небрежен тон — е само нещо външно, дреболийка, украшение. Такива играчки може да направят впечатление на деца, ала възрастни граждани, които…
Пак се спря.
— Милорд — обади се Делиамбър, — помните ли какво чувствахте първия път, когато дойдоха при вас в Замъка и сложиха на челото ви звездната корона?
— Трябва да призная, тръпки полазиха по гърба ми.
— Да. Вярно, короната може да е детско украшение, глупава джунджурия. Но тя е също символ на власт, който отличава коронала от всички други и превръща обикновения Валънтайн в лорд Валънтайн, приемник на лорд Престимион и на лорд Конфалюм, и на лорд Стиамот, и на лорд Декерет. Ние живеем с такива символи. Милорд, вашата майка Господарката направи доста, за да възвърне самоличността ви отпреди Тил-омон, но дори сега у вас все още има много от Валънтайн жонгльора. И то не е лошо. Но според мен тук е нужна повече внушителност и по-малко простота.
Валънтайн мълчеше, мислейки си как Делиамбър бе мънкал и бе размахвал пипала и как той бе осъзнал, че понякога човек трябва да прибягва до театралничене, за да постигне целите си. Те бяха прави, а той грешеше.
— Добре — каза Валънтайн. — Ще нося корона, ако може да ми се изработи навреме.
С парчета метал от една развалена флотерна машина — единствения излишен метал, с който разполагаха — един от хората на Ерманар му направи веднага корона. Макар и стъкмена на бърза ръка, тя беше добър образец на коронно майсторство, реши Валънтайн — сглобките не бяха чак толкова груби, звездните лъчи бяха разположени горе-долу на еднакво разстояние, вътрешните орбити на арматурата — правилно извити. Разбира се, тя не можеше да се сравнява с истинската корона, с нейните инкрустации и релефни украшения от седем различни скъпоценни метала, с орнаментните шпилове от редки камъни, с трите блестящи камъка диниаба, монтирани на челната ивица. Но онази корона — направена през великото царуване на лорд Конфалюм, който сигурно се е радвал от все сърце на всички атрибути на императорското великолепие — в момента се намираше другаде, а тази, щом заемеше мястото си на това осветено чело, по всяка вероятност щеше да се обкръжи като по магия с подобаващото величие. Валънтайн дълго я държа в ръцете си. Въпреки презрението към такива неща, което бе изразил предния ден, сега сам изпитваше известно благоговение.
Делиамбър каза спокойно:
— Пендиуейнското опълчение чака, милорд.
Валънтайн кимна. Той беше пременен във взети на заем одежди — зелен жакет, който принадлежеше на един от другарите на Ерманар, жълта мантия, дадена му от Азенхарт, тежка златна верижка, собственост на йерархката Лоривейд, високи лъскави ботуши, подплатени с бяла кожа от северен стийтмой — принос на Насимонт. След злополучното пиршество в Тил-омон, когато се бе намирал в съвсем друго тяло, той никога не се бе обличал толкова пищно. Изпитваш странно чувство, когато си натруфен толкова предвзето. Липсваше само короната.
Валънтайн понечи да си я сложи, но се спря внезапно, съобразявайки, че моментът е исторически, независимо дали това му харесваше или не: за пръв път през това второ свое превъплъщение той се увенчаваше със звездния символ. Изведнъж това събитие започна да му прилича по-скоро на коронация, отколкото на маскарад. Валънтайн се огледа неловко.
— Не бива да я слагам сам на главата си — каза той. — Делиамбър, ти си моят главен министър. Направи го ти.
— Милорд, аз не съм достатъчно висок.
— Мога да коленича.
— Няма да бъде прилично — отвърна врунът малко рязко.
Делиамбър явно не искаше да го извърши. После Валънтайн погледна към Карабела. Но тя се отдръпна ужасена, шепнейки:
— Аз съм обикновена гражданка, милорд!
— Какво общо има това с… — Валънтайн поклати глава. Започваше да се дразни. Те придаваха прекалено голямо значение на случая. Огледа групата и забеляза йерархката Лоривейд, тази студеноока внушителна жена, и каза: — Вие сте представителка на Господарката, моята майка, в тази група и сте жена с ранг. Може ли да ви помоля…
Ала Лоривейд отвърна сериозно:
— Короната, милорд, се предава на коронала с разрешение на понтифекса. Струва ми се по-подходящо да ви я сложи Ерманар като най-висш служител на понтифекса между нас днес.
Валънтайн въздъхна и се обърна към Ерманар.
— Смятам това за правилно. Ще го направите ли?
— Ще бъде голяма чест за мен, милорд.
Валънтайн подаде короната на Ерманар и смъкна сребърната диадема на майка си колкото е възможно по-ниско от темето си. Ерманар, който не беше много висок, взе короната в двете си шепи, като малко трепереше, и се повдигна на пръсти, мъчейки се да протегне ръце. Много внимателно спусна короната върху главата на Валънтайн и я намести. Тя прилегна отлично.
— Готово — каза Валънтайн. — Радвам се, че…
— Валънтайн! Лорд Валънтайн! Привет, лорд Валънтайн! Да живее лорд Валънтайн!
Те коленичиха пред него, правеха му звездния знак, викаха името му, всички — Слийт, Карабела, Виноркис, Лоривейд, Залзан Кавол, Шанамир, всеки от тях, Насимонт, Азенхарт, Ерманар, дори — колкото и да е чудно — чуждоземецът Кхун от Кианимот.
Валънтайн замаха протестиращо, смутен от всичко, това, искаше да им каже, че то не е истинска церемония, че го вършат само за да направят впечатление на гражданите на Пендиуейн. Но думите не излязоха от устата му, защото знаеше, че са неверни, че тази импровизирана демонстрация е фактически второто му коронясване. И усети студенина по гърба си, тръпка на прехлас.
Стоеше с протегнати ръце и приемаше почестите.
После каза:
— Хайде. Изправете се всички. Пендиуейн ни очаква.
Според съобщението на разузнавачите опълчението и големците на града лагеруваха от няколко дена пред западната порта на Пендиуейн, чакайки пристигането им. Валънтайн се запита в какво ли състояние са нервите на гражданите след толкова дълго, и несигурно бдение и какъв ли прием му готвят.
Сега до Пендиуейн оставаше само един час път с кола. Движеха се бързо през местност с приятни гори и обширни, вълнисти, прогизнали от дъжд ливади, които скоро отстъпиха място на приветливи жилищни квартали, малки каменни къщи с конусовидни покриви с червени керемиди в преобладаващия стил. Градът пред тях беше голям, столица на своята провинция, с дванайсет-тринайсет милиона население; Валънтайн си спомняше, че той представляваше преди всичко търговски склад, през който минаваше земеделската продукция от долната част на долината на Глейдж, за да се отправи нагоре по реката към Петдесетте града.
Най-малко десет хиляди бойци от опълчението чакаха на портата.
Те задръстваха пътя и се разливаха по уличките на пазарището, приютено до външната стена на Пендиуейн. Бяха въоръжени с енергомети, макар и не в голямо количество, и с по-прости оръжия, и тези на предната линия стояха напрегнато, сковано, заели неловко войнствени пози, положително абсолютно непривични за тях. Валънтайн заповяда флотерните коли да спрат на няколкостотин ярда от най-близките бойци, така че на пътното платно помежду да остане обширно празно пространство, нещо като буферна зона.
Той пристъпи напред, с корона, одежди и мантия. Йерархката Лоривейд вървеше точно от дясната му страна, облечена в блестящата премяна на висш министър на Господарката, а Ерманар беше от лявата му страна, носейки на гърдите си искрящата емблема на понтифекса — Лабиринта. Зад Валънтайн се намираха Залзан Кавол и страшните му братя, навъсени и едри, следвани от Лизамон Хълтин в пълно бойно облекло, а от двете й страни бяха Слийт и Карабела. Аутифон Делиамбър бе яхнал ръката на великанката.
Бавно, спокойно, с очебийно царствен вид Валънтайн влезе в откритото пространство пред себе си. Видя, че гражданите на Пендиуейн се размърдаха, споглеждаха се смутено, облизваха устни, пристъпяха от крак на крак, потриваха гърдите и ръцете си. Страшна тишина се бе възцарила.
Той се спря на двайсет ярда от първата редица и заговори:
— Добри хора на Пендиуейн, аз съм законният коронал на Маджипур и ви моля да ми помогнете да си възвърна това, което ми бе дадено по волята на Божествения и с указ на понтифекса Тиеверас.
Хиляда изумени очи бяха приковани в него. Той се чувстваше напълно спокоен.
— Призовавам да ми се яви херцог Холмсторг Глейджски — каза Валънтайн. — Призовавам да ми се яви Редвард Халигорн, кмет на Пендиуейн.
В тълпата настъпи раздвижване. После се отвори пролука и от средата на множеството изскочи един закръглен човек в синя туника, украсена с оранжево, чието пълно лице изглеждаше сиво от страх или напрежение. През широките му гърди беше препасан черният кметски шарф. Той направи няколко крачки към Валънтайн, поколеба се, замаха яростно зад гърба си така, че стоящите пред него да не видят този знак, и след миг петима или шестима по-нисши общински служители, които изглеждаха сконфузени като деца, принудени против желанието си да пеят на училищен сбор, излязоха плахо иззад гърба на кмета.
Дебелият заговори.
— Аз съм Редвард Халигорн, херцог Холмсторг е повикан в замъка на лорд Валънтайн.
— Вече сме се срещали с вас, кмете Халигорн — рече Валънтайн вежливо. — Спомняте ли си? Беше преди няколко години, когато брат ми милорд Вориакс беше коронал, а аз отивах в Лабиринта като пратеник при понтифекса. Отбих се в Пендиуейн и вие ми устроихте угощение във високия палат до брега на реката. Спомняте ли си кмете Халигорн? Беше лято, сушава година, реката бе много спаднала, не каквато е днес.
Халигорн прокара език по устните си. Подръпна челюстта си.
— Наистина — отвърна дрезгаво той, — този, който стана лорд Валънтайн, идва тук през сушавата година, но той беше мургав и брадат.
— Вярно. Извършена е ужасна магия, кмете Халигорн. Сега предател се е настанил в замъка Връхни, а мен преобразиха и изхвърлиха. Но аз съм лорд Валънтайн и по силата на звездната емблема, която носите на ръкава си, ви призовавам да ме признаете за коронал.
Халигорн гледаше смутено. Явно предпочиташе в този момент да бъде почти където и да било другаде, дори и в заплетените коридори на Лабиринта или в палещите пустини на Сувраел.
Валънтайн продължи:
— До мен е йерархката Лоривейд от Острова на съня, най-близка другарка на майка ми, вашата Господарка. Мислите ли, че тя ви мами?
Йерархката произнесе студено:
— Това е истинският коронал и Господарката ще лиши от възвишената си любов ония, които му се противопоставят.
— А тук е застанал Ерманар, висш служител на понтифекса Тиеверас — рече Валънтайн.
По грубия си, прям начин Ерманар каза:
— Всички чухте указа на понтифекса, че русокосият мъж трябва да бъде приветстван като лорд Валънтайн коронала. Кой измежду вас би се опълчил против указа на понтифекса?
Лицето на Халигорн изразяваше ужас. Сигурно Валънтайн по-трудно би се справил с херцог Холмсторг, защото той беше от благородно потекло и много високомерен и може би нямаше да се остави да бъде уплашен така лесно от човек, който се явяваше пред него със саморъчно направена корона и начело на шепа такива странно подбрани сподвижници. Ала Редвард Халигорн, обикновен избран служител, който от години не бе се занимавал с нещо по-трудно от официални банкети и спорове около данъци за обуздаване на наводненията, чувстваше, че това не е по силите му.
Почти мънкайки, той каза:
— Дойде заповед от замъка на лорд Валънтайн да ви арестуваме и да ви предадем на съд.
— Много заповеди са идвали напоследък от замъка на лорд Валънтайн — рече Валънтайн — и много от тях неразумни, несправедливи или ненавременни, нали, кмете Халигорн? Те са заповеди на узурпатор и не струват нищо. Чухте гласовете на Господарката и на понтифекса. Получили сте послания, приканващи ви да ми се закълнете във вярност.
— Но и послания от друг род — едва промълви Халигорн.
— От Краля на сънищата, да! — Валънтайн се засмя. — А кой е узурпаторът? Кой открадна трона на коронала? Доминин Барджазид! Синът на Краля на сънищата! Разбирате ли сега тия послания от Сувраел? Виждате ли сега какво е сторено на Маджипур?
Валънтайн изпадна в транс и обля злочестия Редвард Халигорн с цялата сила на душата си, с цялото въздействие на едно пробуждащо послание от коронала.
Халигорн залитна. Лицето му почервеня и се покри с петна. Той се олюля и се залови за другарите си, за да се задържи, но и те бяха облени от Валънтайн и сами едва можеха да стоят на краката си.
— Дайте ми подкрепата си, приятели — каза Валънтайн. — Отворете ми града си. Оттук аз ще започна похода си за завладяване на замъка Връхни и Пендиуейн ще пожъне голяма слава като първи град на Маджипур, въстанал срещу узурпатора!
6
Така падна Пендиуейн, без да бъде нанесен нито един удар. Редвард Халигорн с изражението на човек, който току-що е глътнал стоиензарска стрида и усеща как тя се гърчи в гърлото му, падна на колене и приветства Валънтайн със звездния знак, а после и двама от помощник-кметовете сториха същото и изведнъж това се разпространи като зараза — хиляди души отдаваха почит и викаха, отначало не много убедено, но после по-енергично, решили да свикнат с тази мисъл: „Валънтайн! Лорд Валънтайн! Да живее короналът!“ И вратите на Пендиуейн се разтвориха.
— Много лесно стана — прошепна Валънтайн на Карабела. — Дали ще мога да продължа така до самия замък Връхни! Да сплаша някой и друг шишкав кмет и да си възвърна трона с акламации?
— Дано да можеш — отвърна тя. — Но Барджазидът чака там горе с телохранителите си и не ще успееш да го сплашиш само с думи и внушителни театрални ефекти. Ще има битки, Валънтайн.
— Тогава дано да бъде само една.
Тя докосна леко ръката му.
— Заради теб се надявам, че ще бъде само една, и то малка.
— Не заради мен — каза той. — Заради целия свят. Не искам никой от хората ми да загине, когато поправяме това, което Доминин Барджазид ни е причинил.
— Не предполагах, че може да има толкова благородни крале, мили — рече Карабела.
— Карабела…
— Сега изглеждаш толкова тъжен!
— Боя се от това, което ми предстои.
— Предстои ти — каза тя — неотложна борба, щастлива победа и възстановяване на реда. И ако искаш да бъдеш добър крал, милорд, ръкомахай на народа си, усмихвай се и заличи от лицето си това трагично изражение. Права ли съм?
Валънтайн кимна.
— Ти говориш истината — рече той и като улови ръката й, прокара устни бързо, но нежно по малките остри кокалчета на пръстите й. И като се обърна, загледа множеството, което викаше името му, и вдигна ръце към тях, за да приеме приветствията им.
Струваше му се удивително познато да навлиза в един голям град по булеварди с акламиращи тълпи от двете страни. Валънтайн си спомни, макар и то да приличаше на спомен от сън, началото на злополучната си голяма обиколка, когато през пролетта на царуването си бе пътувал по река до Алаизор на западния бряг и през Острова, за да коленичи до майка си във Вътрешния храм, а после голямото пътешествие по море на запад към Зимроел и приветстващите го тълпи в Пилиплок. Велатис и Нарабал, там, в пищните зелени тропици. Ония паради, ония пиршества, вълнението, блясъкът и после в Тил-омон пак тълпи, пак викове: „Валънтайн! Лорд Валънтайн!“. Спомни си също за една изненада в Тил-омон: Доминин Барджазид, синът на Краля на сънищата, бе дошъл от Сувраел да го поздрави и да му поднесе почитанията си на едно пиршество, защото Барджазидите обикновено стояха там, в слънчевото си кралство, живееха далеч от хората, занимаваха се със своите машини за сънища, пращаха нощните си послания, с които даваха указания, заповядваха и наказваха. И банкета в Тил-омон, и манерката с вино от ръката на Барджазид, и следващото нещо, което Валънтайн помнеше, беше, че гледаше надолу към град Пидруид от един варовиков рид, с объркани спомени в главата си, че е отрасъл в Източен Зимроел и е пребродил някак целия континент чак до западния бряг. А сега, толкова месеци по-късно, отново викаха името му по улиците на един голям град след дълго и необикновено прекъсване.
В кралския апартамент в кметството Валънтайн повика кмета Халигорн, който все още изглеждаше замаян и залисан, и рече:
— Искам от теб флотилия речни кораби, която да ме закара нагоре по Глейдж до извора. Разходите ще бъдат покрити от кралската хазна след възвръщането на трона.
— Добре, милорд.
— А колко бойци можеш да ми дадеш?
— Бойци ли?
— Бойци, войници, въоръжени хора. Разбираш ли какво искам от теб, кмете Халигорн?
Кметът гледаше слисано.
— Ние, пендиуейнци, не се славим с умението си да водим война, милорд.
Валънтайн се усмихна.
— Ние също не се славим с умението си да водим война където и да било на Маджипур, слава на Божествения. И все пак, колкото и да сме миролюбиви, ние се бием, когато сме застрашени. Узурпаторът заплашва всички ни. Не сте ли усетили през току-що изтеклата година бремето на необикновени нови данъци и странни наредби?
— Разбира се, но…
— Какво но? — попита Валънтайн рязко.
— Предполагахме, че по този начин новият коронал просто изпробва властта си.
— И ще позволите смирено да бъдете потискани от тоя, чието задължение е да ви служи?
— Милорд…
— Нищо, нищо. Виждате ли, че вие ще спечелите не по-малко от мен, когато възтържествува правдата? Дайте ми армия, кмете Халигорн, и хиляди години в баладите ни ще бъде възпявана храбростта на пендиуейнци.
— Аз отговарям за живота на хората си, милорд. Не бих допуснал да ги избиват или…
— Аз пък отговарям за живота на вашите хора и за още двайсет милиарда други — каза Валънтайн разпалено. — И ако се пролеят пет капки нечия кръв, докато се придвижвам към замъка Връхни, за мен това ще бъдат шест капки. Но без армия аз съм твърде уязвим. С армия ставам кралска особа, имперска сила, която отива да се разплати с врага. Разбирате ли, Халигорн? Свикайте хората си, кажете им какво трябва да се направи, призовете за доброволци.
— Добре, милорд — отвърна Халигорн разтреперан.
— И гледайте доброволците наистина да са доброволци!
— Ще бъде сторено, милорд — прошепна кметът.
Събирането на армията мина по-бързо, отколкото очакваше Валънтайн — само няколко дена бяха нужни за подбор, въоръжаване и осигуряване на припаси. Халигорн съдействаше всячески — сякаш искаше да види Валънтайн час по-скоро на път за някоя друга област.
Гражданското опълчение, събрано, за да брани Пендиуейн от нахлуване на претендент, сега стана ядро на сформираната набързо лоялистка армия — около двайсет хиляди мъже и жени. Град с тринайсет милиона жители би могъл да даде значително по-големи ефективи; но Валънтайн не искаше да разстройва повече живота в Пендиуейн. А и не бе забравил максимата си, че е по-добре да жонглираш с бухалки, отколкото с дуикови дънери. Двайсет хиляди бойци бяха за него горе-долу сносна военна сила, а от дълго време стратегията му беше да постигне целта си с постепенно привличане на подкрепа. Дори огромният Зимър, разсъди той, започва като малки струйки и поточета някъде в северните планини.
Тръгнаха по Глейдж в ден, дъждовен преди зазоряване, възхитително ясен и слънчев след това. Всички речни кораби на петдесет мили разстояние от двете страни на Пендиуейн бяха реквизирани за превозване на войските. Голямата флотилия се движеше спокойно на север, вятърът развяваше зеленозлатните знамена на коронала.
Валънтайн стоеше близо до носа на флагманския кораб. До него бяха Карабела, Делиамбър и адмирал Азенхарт от Острова. Измитият от дъжда въздух ухаеше приятно и чисто — хубавият свеж въздух на Алханроел, който повяваше към него от замъка Връхни. Чудесно беше чувството, че най-после е на път към дома.
Тези речни кораби от Източен Алханроел бяха по-аеродинамични, по-малко фантазьорски причудливи от ония, които Валънтайн бе видял по Зимър. Те бяха големи, прости плавателни съдове, високи и тесни, с мощни машини, способни да ги придвижват срещу силното течение на Глейдж.
— Реката тече бързо срещу нас — каза Азенхарт.
— Така и би трябвало да бъде — отвърна Валънтайн. Той посочи някакъв невидим връх далеч на север и високо в небесата. — Тя извира от долните склонове на върха. По протежение на своите хиляди мили спада почти с десет мили и цялата тежест на водата се устремява срещу нас, докато се движим към извора й.
Хджортът моряк се усмихна.
— Като си помислиш, че трябва да преодоляваш такава сила, плуването по океана изглежда като детска игра. Реките винаги са ме учудвали — толкова тесни, толкова бързи. Дайте ми открито море, дракони и прочие, тогава съм щастлив.
Но Глейдж, макар и стремителна, беше кротка. Едно време по нея е имало много бързеи и водопади, била е буйна и почти неплавателна на стотици мили разстояние. За четиринайсет хиляди години, откакто на Маджипур се бяха заселили човеци, всичко това се бе променило. С помощта на язове, шлюзи, околовръстни канали и други приспособления Глейдж, подобно на Шестте реки, които се спущаха от върха, бе впрегната да служи за нуждите на своите господари почти по цялото си течение. Само в по-долното течение, където поради равната околна долина обуздаването на наводненията беше постоянен проблем, имаше известни трудности, и то само през периоди на проливни дъждове.
Провинциите от двете страни на Глейдж също бяха спокойни: пищно раззеленена земеделска област, в която тук-там имаше големи градски центрове. Присвил очи срещу ярката светлина на утрото, Валънтайн гледаше в далечината и търсеше някъде напред сивата грамада на замъка Връхни; но колкото и голям да беше върхът, дори той не можеше да се види от две хиляди мили разстояние.
Първият важен град по реката над Пендиуейн беше Макропрозопос, известен със своите тъкачи и художници. Когато корабът се приближи, Валънтайн видя, че крайбрежният район на Макропрозопос е украсен с огромни знамена на коронала, вероятно изтъкани набързо, и дори в момента още продължаваха да се окачват.
Слийт каза замислено:
— Питам се какво означават тези флагове: предизвикателна изява на вярност към мургавия коронал, или капитулация пред вашите претенции?
— Сигурно засвидетелстват уважението си — обади се Карабела. — Знаят, че напредваш по реката — затова са сложили знамена да те приветстват!
Валънтайн поклати глава.
— Мисля, че тези хора са просто предпазливи. Ако положението в замъка Връхни се развие в моя вреда, винаги могат да твърдят, че това са били символи на вярност към другия. А ако падне той, ще могат да кажат, че втори след Пендиуейн са ме признали. Смятам, че не бива да им позволяваме удоволствието да бъдат толкова двулични. Азенхарт!
— Да, милорд?
— Вкарай ни в пристанището на Макропрозопос.
За Валънтайн това беше нещо като хазарт. Всъщност нямаше нужда да слизат тук и най-малко на тоя свят желаеше да се бие в някакъв си град без значение далеч от Върха. Но се налагаше да изпробва ефикасността на своята стратегия.
Това изпробване стана почти веднага. Той чу виковете, когато се намираше още далеч от брега: „Да живее лорд Валънтайн! Да живее короналът!“
Кметът на Макропрозопос притича на кея да го приветства, носейки дарове, големи, обемисти топове от най-изящните тъкани на неговия град. Той почти се просна, правейки реверанси, и с радост обеща да мобилизира осем хиляди свои граждани, за да се присъединят към въстаническата армия.
— Какво става? — попита Карабела тихо. — Нима са готови да приемат за коронал всеки, който крещи до небесата, че е претендент за трона, и размахва някой и друг енергомет?
Валънтайн повдигна рамене.
— Това са мирни боязливи хора, които обичат комфорта и лукса. От хиляди години те познават само благоденствие и единственото им желание е то да продължи още хиляди години. Мисълта за въоръжена съпротива им е чужда, затова отстъпват бързо, когато дойдем при тях.
— Така е — каза Слийт — и ако Барджазидът довтаса тук идущата седмица, и на него ще се кланят така раболепно.
— Може би. Може би. Но аз набирам сили. Когато тези градове се присъединят към мен, другите по-нататък не ще смеят да ми откажат своята вярност. Ще има истинска надпревара, нали?
Слийт се намръщи.
— И все пак всичко, което вършите сега, някой друг би могъл да го върши в друго време, а това не ми харесва. Ами ако догодина се появи някой червенокос лорд Валънтайн и заяви, че той е истинският коронал? Или пък някой лииман се изтъпанчи и поиска всички да коленичат пред него, твърдейки, че съперниците му са обикновени магьосници? Този свят ще полудее.
— Има само един миропомазан коронал — отвърна Валънтайн спокойно — и жителите на тези градове, независимо от подбудите им, просто се прекланят пред волята на Божествения. Върна ли се веднъж в замъка Връхни, няма да има повече нито узурпатори, нито претенденти, обещавам ви това!
И все пак в душата си признаваше, че Слийт говори умно. Колко слаба е, мислеше си той, основата, на която се крепи нашето управление! Крепи се само на добрата воля. Сега Доминин Барджазид показваше, че с предателство може да се прекърши добрата воля, и Валънтайн започваше да се убеждава — поне в момента, — че на предателството може да се противодейства само със заплаха. Но, питаше се Валънтайн, дали Маджипур ще си остане същият, когато цялата тази борба завърши?
7
След Макропрозопос дойде Апокрюн, а после Стангард Фолс и Нимиван, Треиз, Саут Гейлс и Митрипонд. Всички тези градове с общо около петдесет милиона население побързаха да признаят властта на русокосия лорд Валънтайн.
Ставаше така, както Валънтайн бе очаквал. Тези речни жители нямаха вкус към войната и никой град не искаше да се бие само за да се определи кой от съперниците е истинският коронал. Сега, след като Пендиуейн и Макропрозопос бяха се предали, останалите с готовност се присъединяваха към тях; но Валънтайн знаеше, че тези победи са нищожни, защото речните градове щяха да се отметнат със същата готовност, ако видеха, че везните клонят към тъмнокосия властник: законност, миропомазване, воля на Божествения — всички тези неща имаха далеч по-малко значение в реалния свят, отколкото би предполагал човек, израсъл в дворовете на замъка Връхни.
Все пак по-добре да има формалната подкрепа на речните градове, отколкото да се надсмиват над претенциите му. И във всеки от тях той обявяваше нова мобилизация на бойци — но малко, само по хиляда души от град, защото армията му ставаше прекомерно голяма прекалено бързо и Валънтайн се опасяваше, че тя няма да бъде достатъчно маневроспособна. Той искаше да разбере какво мисли Доминин Барджазид за събитията по Глейдж. Дали се спотайваше в Замъка, уплашен, че всички милиарди жители на Маджипур са се насочили гневно към него? Или пък просто изчакваше, организирайки вътрешната си отбранителна линия, готов да хвърли цялото кралство в хаос, преди да отстъпи Върха?
Пътуването по реката продължаваше.
Сега теренът се издигаше стръмно. Намираха се на границите на голямото плато, където планетата се издуваше и нагъваше, образувайки мощно изпъкнало възвишение, и имаше дни, когато Глейдж като че се изпречваше пред тях като отвесна водна стена.
Сега това беше позната на Валънтайн територия, защото през младежките си години на Върха често бе ходил към изворите на всяка от Шестте реки на лов и риболов с Вориакс или Елидат, а понякога просто за да избяга за малко от тегобите на образованието си. Паметта му беше почти напълно възстановена, тъй като оздравителният процес продължаваше непрекъснато от престоя му на Острова насам, и гледката на тези добре познати места изостряше и избистряше образите от онова минало, което Доминин Барджазид се бе опитал да му открадне. В град Джерик, тук, в горното течение, където Глейдж беше по-тясна, Валънтайн бе играл цяла нощ на комар с един стар врун, който много приличаше на Аутифон Делиамбър, макар че, доколкото си спомняше, не беше толкова дребен. При това безконечно търкаляне на зарове Валънтайн бе загубил кесията си, меча си, ездитното си добиче, благородническата си титла и всичките си земи с изключение на едно малко блатисто място, а после си бе възвърнал всичко, преди да се зазори — макар и непрекъснато да подозираше, че партньорът му е сметнал за по-благоразумно да обърне късмета си, отколкото да се опита да задържи печалбите си. Във всеки случай това беше полезен урок. А в Гизелдорн, където хората живееха в палатки от черно кече, той и Вориакс бяха прекарали една блажена нощ с една тъмнокоса магьосница най-малко на трийсет години, която на сутринта ги смая, като им гледа със семена на пингла и обяви, че и на двамата е писано да бъдат крале. Вориакс се бе смутил много от това предсказание, спомняше си Валънтайн, защото то явно показваше, че ще управляват заедно като коронали така, както заедно бяха прегръщали магьосницата, а такова нещо беше нечувано в историята на Маджипур. Никому от двамата не бе му дошло наум да изтълкува предсказанието й в смисъл, че Валънтайн ще бъде приемник на Вориакс. А в Амбълморн, най-югозападния от Петдесетте града, на още по-млади години Валънтайн падна лошо, докато препускаше с Елидат от Морвол през гората от дървета-пигмеи, и си счупи голямата кост на левия крак, болеше го ужасно и нащърбеният край се подаваше през кожата, но Елидат, макар че сам едва не припадна от шока, намести счупеното, преди да успеят да потърсят помощ. След това Валънтайн все понакуцваше с този крак — но, мислеше си той с някакво особено задоволство, сега и кракът, и накуцването принадлежаха на Доминин Барджазид, а това тяло, което му бяха дали, беше здраво и безупречно.
Всички тези градове и още много други сами му се предаваха, щом пристигнеше в тях. Сега около петдесет хиляди бойци крачеха под знамето му тук, в покрайнините на замъка Връхни.
Армията можеше да пътува по вода само до Амбълморн. Реката на това място се превръщаше в лабиринт от притоци, с плитко корито и непреодолим наклон. Валънтайн бе пратил Ерманар с десет хиляди бойци напред да осигурят сухоземни коли. Сега името на Валънтайн притежаваше толкова голяма сплотяваща сила, че Ерманар без съпротива успя да реквизира почти всички флотери в три провинции и когато главната част от войските пристигна в Амбълморн, там чакаше същински океан от коли.
Командуването на такава голяма армия представляваше задача, с която Валънтайн вече не можеше да се справя сам. Заповедите му се спущаха чрез Ерманар, неговия фелдмаршал, до петима висши офицери, всекиму от които бе поверена по една дивизия: Карабела, Слийт, Залзан Кавол, Лизамон Хълтин и Азенхарт. Делиамбър стоеше неотлъчно до Валънтайн със съвети; а Шанамир, който вече съвсем не беше юноша, а много заякнал и пораснал от времето, когато гледаше добитък във Фолкинкип, служеше като главен офицер за свръзка, поддържащ съобщителните канали.
Три дена бяха нужни, за да завърши мобилизацията.
— Готови сме да започнем да се придвижваме, милорд — доложи Шанамир. — Да дам ли заповед?
Валънтайн кимна.
— Кажи на първата колона да потегля. Ако тръгнем веднага, до обед ще сме отминали Бимбак.
— Слушам, сър.
— И освен това… Шанамир!
— Да, сър?
— Зная, че това е война, но не си придавай през всичкото време толкова сериозен вид. Чуваш ли?
— Толкова ли сериозен вид имам, милорд? — Шанамир се изчерви. — Но това е сериозна работа! Под нозете ни е земята на замъка Връхни! — Самото изричане на тези думи изпълваше с благоговение селския момък от далечен Фолкинкип.
Валънтайн разбираше какво чувства Шанамир. Зимроел изглеждаше на един милион мили далеч. Той се усмихна и рече:
— Я ми кажи, Шанамир, правилно ли пресмятам? Сто тегла правят една крона, десет крони правят един роял, онези наденички струват…
Шанамир гледаше озадачен; после се ухили, с мъка се сдържа да не се разсмее и най-сетне смехът му се отприщи.
— Милорд! — извика той.
По крайчетата на очите му блеснаха сълзи.
— Спомняш ли си, там, в Пидруид? Когато исках да купя наденички с монета от петдесет рояла? Помниш ли, когато ме смяташе за глупак? „Лековат“, точно с тази дума си послужи. Лековат. Предполагам, че съм бил глупак през ония първи дни в Пидруид.
— Това беше много отдавна, милорд.
— Вярно. И може още да съм глупак, щом се катеря така към замъка Връхни, за да се опитам да си възвърна оная съсипваща, изнурителна управленческа длъжност. Но може и да не съм такъв. Дано не съм, Шанамир. Просто не забравяй да се усмихваш по-често. Кажи на първата колона да потегли.
Младежът изтича. Валънтайн го проследи с очи. Пидруид беше толкова далеч, толкова отдалечен във времето и пространството, на един милион мили, на един милион години. Така поне му се струваше. А всъщност само преди една година и няколко месеца седеше на оная издатина от бял камък през оня зноен душен ден, гледаше към Пидруид и се чудеше какво да прави по-нататък. Шанамир, Слийт, Карабела, Залзан Кавол! Всички тия месеци на жонглиране на провинциални сцени и спане на сламеници в гъмжащи от бълхи селски странноприемници! Какво чудесно време беше тогава, мислеше си Валънтайн — колко волен, колко лек бе животът. Важното е да си осигуриш ангажимент в следващия град по пътя и да внимаваш да не изпуснеш бухалките върху крака си. Никога не бе се чувствал толкова щастлив. Какво голямо добро му бе направил Залзан Кавол, че го взе в трупата си, колко радушно го бяха учили Слийт и Карабела на изкуството си! Коронал на Маджипур сред тях, а те да не знаят! Кой от тях би могъл да си представи тогава, че скоро няма да бъдат вече жонгльори, а генерали, предвождащи една освободителна армия срещу замъка Връхни.
Първата колона вече се раздвижи. Флотерните коли потеглиха напред по безкрайните необятни склонове простиращи се между Амбълморн и Замъка.
Петдесетте града около замъка Връхни бяха пръснати като стафиди върху пудинг, в приблизително концентрични кръгове, спускащи се радиално от върха на замъка. В най-външния кръг влизаха една дузина — Амбълморн, Перимор, Морвол, Канзилейн, Бимбак Ист, Бимбак Уест, Фурибъл, Дийпънхау дейл, Норморк, Казказ, Стипул и Дундилмир. Тези така наречени Градове на Склона бяха центрове на промишленост и търговия и най-малкият от тях, Дийпънхау дейл, имаше седеммилионно население. Тези градове, основани преди десет-дванайсет хиляди години, по строеж клоняха към старинен стил, с улична мрежа, която някога може да е била рационална, ала отдавна бе станала претъпкана и объркана в резултат от произволни реконструкции. Всеки град имаше свои присъщи хубости, с които се славеше из цял свят. Валънтайн никога не бе ги посещавал — докато живееше в замъка Връхни, нямаше време да се запознае с всичките Петдесет града, — но бе виждал много от тях: Бимбак Ист и Бимбак Уест с двете им високи една миля кули от лъскави кристални тухли, Канзилейн, където статуите говореха, Дундилмир с Огнената долина. Между тези градове имаше кралски паркове, резервати за флора и фауна, ловни полета и свещени гори, всичко това обширно и просторно, защото заемаше хиляди квадратни мили — достатъчно пространство за развитието на една непретъпкана и небързаща цивилизация.
Сто мили по-високо бе разположен кръгът от девет Свободни града — Сикал, Хюйн, Бибирун, Стий, Ъпор Сънбрейк, Лоуър Сънбрейк, Касолторн, Гимкандейл и Вюгел. Между учените се спореше за произхода на названието свободни градове, защото никой град на Маджипур не беше повече или по-малко свободен от който и да било друг; но според най-общоприетото схващане някъде около царуването на лорд Стиамот тези девет града били освободени от данък, с какъвто облагали другите, като отплата за специални услуги, направени на коронала. Знаеше се, че до ден днешен Свободните градове претендират за такова освобождаване, често с успех. Най-големият от Свободните градове беше Стий на реката със същото име, с трийсет милиона жители — сиреч град колкото Ни-моя, а според слуховете дори още по-голям. Валънтайн трудно можеше да си представи място, което толкова много да прилича на Ни-моя по великолепие; ала през годините, прекарани в замъка Връхни, никога не бе успявал да посети Стий и сега дори нямаше да се приближи до него, защото той се намираше далеч от другата страна.
Още по-нависоко се намираха единайсетте Стражеви града — Стеринмор, Коуани, Грийл, Минимул, Стрейв, Хоикмар, Ертсуд Гранд, Реноск, Фа, Лоуър Сигла, Хайър Сигла. Всички те бяха големи, с население от седем до тринайсет милиона. Тъй като на тяхната височина обиколката на Върха не беше толкова голяма, Стражевите градове бяха разположени по-наблизо един до други отколкото по-долните и се смяташе, че след още няколко века те може да образуват непрекъснат пояс с градско население, опасващ средните склонове на Върха.
В този пояс влизаха деветте Вътрешни града — Габел, Чи, Хаплиор, Хресм, Бангълкод, Бомбифейл, Гуанд, Перитол и Тентаг — и деветте Горни града — Мулдемар, Хюйн, Госиф, Тидиас, Лоу Морпин, Хай Морпин, Сипермит, Франгиор и Халанкс. Това бяха големите градове, най-добре известните на Валънтайн от младежките му години. Халанкс, град с великолепни имения, беше родното му място; в Сипермит бе живял през царуването на Вориакс, защото той се намираше близо до Замъка; Хай Морпин беше любимото му място за почивка, където често бе ходил да играе на огледалните пързалки и да се вози на колесниците. Това беше толкова отдавна, толкова отдавна! Сега, когато нашественическата му армия се движеше по пътищата към Върха, той често поглеждаше към изпъстрената със слънчеви петна далечина, към обвитите в облаци височини, надявайки се да зърне горната местност, да му се мярнат за кратко някъде далеч напред Сипермит, Халанкс. Хай Морпин.
Но беше още твърде рано да очаква такива неща. От Амбълморн пътят им минаваше между Бимбак Ист и Бимбак Уест, а после завиваше рязко около невъобразимо стръмния и назъбен Норморкски хребет към самия Норморк с прочутата каменна външна стена, построена — според преданието — по подобие на голямата стена на Велализиер. Бимбак Ист посрещна Валънтайн като законен монарх и освободител. Приемът в Бимбак Уест беше очебийно не толкова сърдечен, макар че нямаше прояви на съпротива: населението му явно още не бе решило на чия страна ще има изгода в необикновената борба, развиваща се сега. А в Норморк голямата Декеретова порта беше затворена и запечатана, може би за пръв път от издигането й насам. Това изглеждаше недружелюбен акт, но Валънтайн реши да го изтълкува като обявяване на неутралитет и отмина Норморк, без да се опитва да влезе в него. В момента никак не искаше да пилее силите си за обсаждане на един непристъпен град. Смяташе, че далеч по-лесно ще му бъде просто да не го смята за свой враг.
След Норморк пътят минаваше през Толингарската бариера, която не беше никаква бариера, а само огромен парк, четиридесет мили фризирано изящество за развлечение на гражданите на Казказ, Стипул и Дундилмир. Тук като че всяко дърво, всеки храст беше подрязан, окастрен и превързан с тел така, че да придобие грандиозна форма. Нямаше нито една крива вейка, нито едно несъразмерно клонче. Ако всичките един милиард жители, заселени на Върха около замъка, бяха служили като градинари в Толингарската бариера, те не биха могли да постигнат такова съвършенство, дори и да работеха денонощно. Валънтайн знаеше, че то бе постигнато чрез програма за управляем растеж преди четири хиляди и повече години, започвайки от царуването на лорд Хавилбов и продължавайки през царуването на трима от приемниците му: тези растения сами се оформяха, сами се подкастряха, непрекъснато управляваха сами симетричността на формите си. Тайната на тази градинарска магия беше забравена.
А сега освободителната армия встъпваше на нивото на Свободните градове.
Тук, на Бибирунската кривина над Толингарската бариера, погледът можеше да се плъзга обратно надолу по склоновете и гледката все още беше леснодостъпна, макар и вече невъобразимо обширна. Чудният парк на лорд Хавилбов се извиваше като зелен език точно отдолу, криввайки на изток, зад него като обикновени сиви точки се виждаха Дундилмир и Стипул, а отстрани смътно се мержелееше тайнствената грамада на оградения със стена Норморк. По-нататък бяха главозамайващото нанадолнище към Амбълморн и изворите на Глейдж. А на хоризонта, неясни като мъгляв сън, сякаш изрисувани единствено от въображението, се открояваха реката и многолюдните й градове — Нимиван, Митрипонд, Треиз, Саут Гейлс. От Макропрозопос и Пендиуейн нямаше и следа, макар че Валънтайн виждаше как жителите на тези градове гледат дълго и напрегнато, сочат оживено и си казват един на друг, че това баирче или онази издатинка е техният дом.
Шанамир, застанал до Валънтайн, каза:
— Аз пък си мислех, че от замъка Връхни се вижда чак до Пидруид! А не можем да забележим дори Лабиринта. Дали отвисоко не се вижда по-надалеч?
— Не — отвърна Валънтайн. — Всичко под Стражевите градове е закрито от облаци. Понякога там горе може да забравиш, че останалият Маджипур съществува.
— Не е ли много студено там горе? — попита младежът.
— Студено ли? Не, никак не е студено. Меко е като тук. Дори по-меко. Вечна пролет. Въздухът е благ и лек и винаги цъфтят цветя.
— А се простира толкова високо към небето! Планините на Кхинторския хребет не могат да се мерят по височина с тази — не са дори колкото едно петънце на Върха — и все пак са ми разправяли, че по Кхинторските върхове пада сняг и понякога се задържа през цялото лято. Сигурно в Замъка е тъмно като нощ, Валънтайн, и студено, студено като смъртта.
— Не — каза Валънтайн. — Машините на древните създават непрекъсната пролет. Те имат корени дълбоко в планината, смучат енергия — нямам представа как — и я превръщат в топлина, светлина, приятен, мек въздух. Виждал съм машините в дълбините на Замъка — метални грамади, с толкова метал може да се построи цял град, и гигантски помпи, и огромни месингови тръби, и тръбопроводи…
— Кога ще бъдем там, Валънтайн? Близо ли сме вече?
Валънтайн поклати глава.
— Не сме изминали дори половината път.
8
Най-прекият път нагоре през Свободните градове минаваше между Бибирун и Ъпър Сънбрейк. Това беше широко, постепенно издигащо се разклонение на Върха с толкова слаб наклон, че малко време се губеше за лъкатушене насам-натам. Когато приближиха до Бибирун, Валънтайн научи от скандара Горзвал, който служеше като главен интендант, че запасите на армията от пресни плодове и месо са на изчерпване. Явно най-благоразумно беше да се запасят на тази височина, преди да започнат изкачването към Стражевите градове.
Бибирун беше град с дванайсет милиона жители, разположен внушително на дълъг сто мили хребет, сякаш надвиснал от Върха. Имаше само един подстъп до него — откъм Ъпър Сънбрейк, през толкова стръмна и тясна клисура, че сто войника биха могли да я бранят срещу цял милион. Валънтайн никак не се учуди, когато се приближи до клисурата и видя, че тя е заета, и то от малко повече от сто войника.
Ерманар и Делиамбър отидоха напред да преговарят. След малко се върнаха с новината, че херцог Хейтлуиг Чоргски, на чиято провинция Бибирун беше столица, командува войските в клисурата и е готов да разговаря с Валънтайн.
— Кой е този Хейтлуиг? — попита Карабела. — Познаваш ли го?
Валънтайн кимна.
— Слабо. Спада към рода на Тиеверас. Дано ми няма зъб.
— Той би могъл да спечели щедрото благоразположение на Доминин Барджазид — подхвърли Слийт мрачно, — като те разбие в този пролом.
— И после да се измъчва за това във всичките си сънища? — попита Валънтайн, смеейки се. — Може да е пияница, но не и убиец, Слийт. Той е един от благородниците на кралството.
— Такъв е и Доминин Барджазид, милорд.
— Самият Барджазид не е посмял да ме убие, когато е имал такава възможност. Нима трябва да очаквам убийци винаги, когато преговарям? Хайде, губим време в приказки.
Валънтайн отиде пеш до устието на клисурата, придружен от Ерманар, Азенхарт и Делиамбър. Херцогът и трима от приближените му чакаха.
Хейтлуиг беше широкоплещест, мощен на вид човек с гъста, корава, къдрава бяла брада и червендалесто, месесто лице. Той гледаше напрегнато Валънтайн, сякаш търсеше в чертите на този русокос непознат някаква следа от душата на истинския коронал. Валънтайн го поздрави така, както бе общоприето коронал да поздравява провинциален херцог — с ласкав поглед и обърната навън длан, и веднага постави Хейтлуиг в затруднение, тъй като той явно не знаеше как е най-подходящо да отговори. След малко каза:
— Носи се слух, че вие сте лорд Валънтайн, сменен чрез магия. Ако е така, приветствам ви с добре дошъл, милорд.
— Повярвайте ми, Хейтлуиг, това е истина.
— Имаше послания в такъв смисъл. А също и в обратния.
Валънтайн се усмихна.
— Посланията на Господарката са достоверните. Тия на Краля струват горе-долу толкова, колкото бихте очаквали, като имате предвид какво е направил неговият син. Получихте ли нареждания от Лабиринта?
— Да. Че трябва да ви признаем. Но сега времената са необикновени. Щом не бива да вярвам на това, което чувам от Замъка, как мога да имам вяра на заповедите, идващи от Лабиринта? Те може да са фалшификации или измами.
— С нас е Ерманар, висш служител на вашия дядо понтифекса. Той не е тук като мой пленник — рече Валънтайн. — Може да ви покаже печатите на понтифекса, които му дават власт.
Херцогът повдигна рамене. Очите му продължаваха да изучават Валънтайновите.
— Загадъчна работа е това, че коронал може да бъде сменен по този начин. Ако такова нещо е вярно, значи всичко може да се окаже вярно. Какво търсите в Бибирун… милорд?
— Имаме нужда от плодове и месо. Предстоят ни още стотици мили път, а на гладни войници не може да се разчита.
Бузата на Хейтлуиг трепна, когато каза:
— Сигурно знаете, че сте в Свободен град.
— Зная. Но какво от това?
— Традицията е много стара и възможно е другите да са я забравили. Но ние от Свободните градове считаме, че не сме длъжни да даваме на правителството продукти извън законно определените данъци. Разходите за снабдяване на армия с размерите на вашата…
— … ще бъдат поети изцяло от имперската съкровищница — отсече Валънтайн. — Ние не искаме от Бибирун нищо, което би му струвало дори колкото една монета от пет тегла.
— А с вас ли се движи имперската съкровищница?
Валънтайн избухна за миг:
— Имперската съкровищница се намира в замъка Връхни още от времето на лорд Стиамот и когато се добера до там и сваля узурпатора, ще изплатя напълно всичко, което купим оттук. Или честната дума на коронала вече не се приема в Бибирун?
— Да, честната дума на коронала все още се приема — произнесе Хейтлуиг предпазливо. — Но съществуват съмнения, милорд. Ние тук сме пестеливи хора и голям срам ще падне върху ни, ако излезе, че сме повярвали на честната дума на… на човек, който ни е излъгал.
Валънтайн се мъчеше да запази търпение.
— Вие ме наричате „милорд“, а говорите за съмнения.
— Да, не съм уверен. Признавам това.
— Хейтлуиг, елате настрана да си поговорим малко насаме.
— А?
— Дръпнете се на десет крачки! Нима мислите, че ще ви прережа гърлото, щом се отделите от телохранителите си? Аз искам да ви прошушна нещо, което може би не искате да кажа пред други.
Херцогът със смутен и неспокоен вид кимна неохотно и последва Валънтайн. Валънтайн заговори тихо:
— Когато дойдохте в замъка Връхни на коронясването ми, вие, Хейтлуиг, седяхте на трапезата с роднините на понтифекса и изпихте четири-пет бутилки мулдемарско вино, спомняте ли си? И когато се насмукахте здравата, станахте да танцувате, но се препънахте в крака на братовчеда си Елзандир, проснахте се по лице и тутакси щяхте да се сбиете с Елзандир, ако не бях ви прихванал с ръка през кръста и дръпнал настрана. Е, така ли беше? Това възражда ли някакъв спомен у вас? И щях ли да зная нещо за тази случка, ако бях някакъв си парвеню от Зимроел, който се опитва да заграби замъка на лорд Валънтайн?
Лицето на Хейтлуиг бе почервеняло.
— Милорд…
— Сега го казвате донякъде с известно убеждение! — Валънтайн прегърна сърдечно херцога през рамото. — Добре, Хейтлуиг. Дайте ми помощта си и когато дойдете в Замъка да отпразнуваме връщането ми на трона, ще получите още пет бутилки хубаво мулдемарско вино. И се надявам, че ще бъдете по-въздържан от предишния път.
— Милорд, с какво мога да ви бъда полезен?
— Казах ви. Имаме нужда от плодове и прясно месо и ще уредим сметката, когато стана отново коронал.
— Добре. Но ще станете ли коронал?
— Какво искате да кажете?
— Армията, която чака горе, не е малка, милорд. Лорд Валънтайн — имам предвид тоя, който се представя за лорд Валънтайн — свиква стотици хиляди граждани за отбраната на Замъка.
Валънтайн се намръщи.
— А къде се събира тази армия?
— Между Ертсуд Гранд и Бомбифейл. Той докарва сили от всички Стражеви градове и от всички градове над тях. Реки от кръв ще потекат надолу от Върха, милорд.
Валънтайн се извърна и за миг затвори очи. Болка и ужас раздираха душата му. Това беше неизбежно и никак не го учудваше, точно такъв развой бе очаквал още от началото. Доминин Барджазид щеше да го остави да се придвижва свободно през по-долните склонове, а после да окаже ожесточена съпротива на по-горните, използвайки срещу него личната си кралска охрана, рицарите от аристократичен произход, с които бе отрасъл. На предните линии срещу него щяха да бъдат Стазилейн, Тунигорн, братовчед му Миригант, Елидат, Дивис, синът на брат му…
За миг решителността на Валънтайн се разколеба още веднъж. Заслужава ли да навлече размирици, кръвопролития, страдания на народа си, за да стане коронал за втори път? Може пък да е бил свален по волята на Божествения. Ако престъпеше тази воля, дали нямаше да предизвика само някакъв страшен катаклизъм на равнините над Ерстуд Гранд и да остави белези върху душите на всички, а това би изпълвало нощите му с мрачни обвинителни сънища, които щяха да гризат съвестта му, и името му щеше да бъде завинаги прокълнато.
Все още имаше възможност да се върне обратно, можеше да се откаже от сблъсък със силите на Барджазид, можеше да приеме присъдата на съдбата, можеше…
Не.
Това беше борба, която бе водил и спечелил вътре в себе си по-рано, и не искаше да я води повторно. Мним коронал, безчестен, подъл и опасен, заемаше най-висшия пост в страната и управляваше безскрупулно и незаконно. Не биваше да се допуска това да продължава. Всичко друго беше без значение.
— Милорд? — каза Хейтлуиг.
Валънтайн погледна отново херцога.
— Само от мисълта за война ме заболява сърцето, Хейтлуиг.
— Тя никого не привлича, милорд.
— И все пак идва време, когато трябва да се воюва, за да не се случат още по-лоши неща. Мисля, че сега е тъкмо такова време.
— Така изглежда.
— Признавате ли ме за коронал, Хейтлуиг?
— Мисля, че никой претендент не би могъл да знае, че съм се напивал на коронацията.
— А ще се биеш ли рамо до рамо с мен над Ерстуд Гранд?
Хейтлуиг го гледаше спокойно.
— Разбира се, милорд. Колко бибирунски бойци ще искате?
— Да речем, пет хиляди. Там горе не ми трябва голяма армия — само да бъде вярна и храбра.
— Пет хиляди бойци са на ваше разположение, милорд. Ще ви дам и повече, ако пожелаете.
— Пет хиляди са достатъчни, Хейтлуиг, и ви благодаря за доверието. А сега да се погрижим за пресните плодове и месото!
9
Престоят в Бибирун беше кратък, колкото Хейтлуиг да събере силите си и да снабди Валънтайн с необходимите припаси, а после поеха нагоре, нагоре и все нагоре. Валънтайн се движеше в авангарда, близо до него бяха скъпите му приятели от Пидруид. Приятно му беше да вижда погледа на благоговение и захлас в очите им, да вижда пламналото от вълнение лице на Шанамир, да чува как Карабела ахка тихо от възторг, да забелязва как дори суровият Залзан Кавол мърмори и боботи от удивление, докато чудесиите на Върха се разкриваха пред тях.
А той — колко радостен се чувстваше при мисълта, че се връща у дома!
Колкото по-нависоко се изкачваха, толкова по-приятен и по-чист ставаше въздухът, защото все повече и повече се приближаваха до големите машини, които поддържаха вечната пролет на Върха. Скоро се показаха покрайнините на Стражевите градове.
— Толкова много… — шепнеше Шанамир с пресипнал глас. — Такава величествена гледка…
Тук Върхът представляваше голям сив гранитен щит, който се виеше към небесата постепенно, но неумолимо и чезнеше в бялата облачна пелена, обвиваща горните склонове. Небето беше ослепително синьозеленикаво, по-тъмно от небето над маджипурските низини. Валънтайн помнеше това небе, колко го бе обичал, колко мразеше да слиза в обикновения свят на обикновените цветове оттатък Върха. Сега сърцето му се свиваше, като го гледаше. Всеки хълм и рид сякаш беше очертан от искрящ ореол с тайнствен блясък. Самият прах, развяван по краищата на пътя, като че блестеше и сияеше. Виждаха се градове-спътници и по-малки селища, изпъстрили тук-там далечния пейзаж, блещукащи като величествени, вълшебни места, а високо горе вече се открояваха няколко от главните градски центрове. Ертсуд Гранд лежеше право отпред, огромните му черни кули едва се очертаваха на хоризонта, а на изток се мержелееше нещо тъмно — вероятно град Минимул; Хоикмар, прочут с тихите си канали и улици, едва се забелязваше в най-западния край на пейзажа.
Валънтайн замига, за да прогони неочакваните и неприятни сълзи, с които внезапно се бяха налели очите му. Той потупа джобната арфа на Карабела и каза:
— Попей ми.
Тя се усмихна и взе малката арфа.
— Пяхме това в Тил-омон, където замъкът Връхни беше само място от приказките, романтичен блян…
Тя се спря, подрънка бързо и нервно на струните нещо нехармонично, свали арфата. Извърна лицето си от него.
— Какво има, любов моя? — попита Валънтайн.
Карабела поклати глава.
— Нищо. Просто забравих думите.
— Карабела!
— Нищо няма, казах!
— Моля те…
Тя погледна към него, прехапала устни, с плувнали в сълзи очи, и прошепна:
— Толкова чудно е тук, Валънтайн. И толкова необикновено… толкова страшно…
— Чудно, да. Но не и страшно.
— Красиво е, знам. И никога не съм си представяла, че ще е толкова огромно, всички тия градове, тия планини, които са част от голямата планина, всичко е чудно. Но… но…
— Кажи ми.
— Ти се прибираш у дома си, Валънтайн! При всички твои приятели, при твоите роднини, при твоите… твоите любовници, предполагам… Щом спечелим войната, те ще те наобиколят, ще те помъкнат по банкети и празненства и… — Тя помълча. — Бях се заклела да не говоря за това.
— Кажи го.
— Милорд…
— Не бъди толкова официална, Карабела. — Той я улови за ръцете. Забеляза, че Шанамир и Залзан Кавол са се отдръпнали в друга част на флотерната кола и са седнали гърбом към тях.
Думите сякаш бликнаха от устата й:
— Милорд, какво ще стане с малката жонгльорка от Тил-омон, когато бъдете отново сред принцовете и знатните дами в замъка Връхни?
— Давал ли съм ти основание да мислиш, че ще те изоставя?
— Не, милорд. Но…
— Наричай ме Валънтайн, ако обичаш. Какво но?
Бузите й поруменяха. Тя издърпа ръката си от неговата и я прокара нервно през тъмната си лъскава коса.
— Твоят херцог Хейтлуиг вчера ни видя заедно, видя, че си ме обгърнал с ръка… Валънтайн, ти не забеляза усмивката му! Като че аз съм някаква хубава играчка, някакво галено животинче, някаква дрънкулка, която можеш да захвърлиш, когато му дойде времето.
— Струва ми се, че четеш прекалено много в усмивката на Хейтлуиг — отвърна Валънтайн спокойно, макар че и той я бе забелязал и се бе смутил. Знаеше, че на Хейтлуиг и други с неговия ранг Карабела ще се стори просто една неочаквано появила се държанка от невъобразимо нисшо потекло, към която трябва да се отнасят в най-добрия случай с презрение. През предишния му живот в замъка Връхни такива съсловни различия се смятаха за нещо неоспоримо, естествено и общоприето; ала той отдавна бе слязъл от Върха и сега виждаше нещата в друга светлина. Опасенията на Карабела бяха основателни. И все пак това си оставаше проблем, който можеше да се реши, когато дойдеше времето. Преди него имаше да се справя с други проблеми.
— Хейтлуиг е твърде пристрастен към виното и душата му е груба — каза той добродушно. — Не му обръщай внимание. Ти ще намериш място сред високопоставените в Замъка и никой не ще посмее да те обиди, когато аз бъда отново коронал. Хайде, сега довърши песента.
— Обичаш ли ме, Валънтайн?
— Да, обичам те. Но те обичам по-малко, когато очите ти са зачервени и подпухнали, Карабела.
Тя изсумтя.
— Такова нещо се казва на дете! За дете ли ме смяташ?
Валънтайн повдигна рамене и отговори:
— Смятам те за жена, и то умна и очарователна. Но какво да отговоря, когато ме питаш обичам ли те?
— Че ме обичаш. Без никаква друга украса.
— Извинявам се тогава. Трябва по-внимателно да репетирам тия неща. Ще попееш ли пак?
— Щом желаеш — рече тя и взе джобната си арфа.
Цяла сутрин се движиха все по-нагоре и по-нагоре, към откритите пространства оттатък Свободните градове. Валънтайн избра Пиниторския път, който се извиваше между Ерстуд Гранд и Хоикмар през пуста селска местност — каменисти плата, прошарени само тук-там с редки горички от гхазанови дървета с дебели пепелявосиви стъбла и криви преплетени клони — дървета, които живееха по десет хиляди години и издаваха тих звук на въздишка, когато им дойдеше краят. Това беше сурова и тиха земя, където Валънтайн и бойците му можеха да си поемат дъх за предстоящите усилия.
През цялото време никой не попречи на изкачването им.
— Те няма да се опитат да ви спрат — каза Хейтлуиг, — докато не се изкачите над Стражевите градове. Светът там горе е по-тесен. Земята е пресечена и нагъната. Има места, където биха могли да ви устроят засада.
— Има достатъчно простор — рече Валънтайн.
В една гола долина, опасана от назъбени върхове, отвъд която само на двайсетина мили на изток можеше да се види Ерстуд Гранд, той спря армията си, за да се посъветва с командирите си. Разузнавачи вече бяха отишли напред да огледат, вражеските сили и донесли новина, която натежа на Валънтайн като оловна плащеница: докладваха, че огромна армия, цяло море от воини, изпълва обширната плоска равнина, заемаща стотици квадратни мили под Вътрешния град Бомбифейл. Състоеше се предимно от пехотинци, но бяха насъбрани и флотерни коли, и един кавалерийски полк, и цял корпус от големи трополящи молитори, най-малко десет пъти по-многобройни от бойните животни, огромни като танкове, които ги причакваха в бивака край бреговете на Глейдж. Но той не показа ни най-малък признак на обезсърчение.
— Те ни превъзхождат по численост двадесет пъти — рече Валънтайн. — Според мен това е окуражително. Много жалко, че не са още повече — но армия с такива размери ще бъде толкова тежкоподвижна, че лесно ще се справим с нея. — Почука по картата пред себе си. — Те са разположени тук, в Бомбифейлската равнина, и сигурно виждат, че ние се насочваме право към тази равнина. Ще очакват да се опитаме да се изкачим през Перитолския проход, западно от равнината, затова ще поставят там най-силна охрана. Ние наистина ще тръгнем към Перитолския проход. — Валънтайн чу как Хейтлуиг изохка от ужас, а Ерманар го изгледа с внезапно обидено учудване. Валънтайн продължи невъзмутимо: — И докато ние напредваме, те ще пратят подкрепления в тази посока. Щом започнат да навлизат в прохода, трудно ще им бъде да се прегрупират и пренасочат. Когато вземат да се придвижват, ние ще завием обратно към равнината, ще се врежем право в сърцето на лагера им, ще ги прегазим и ще продължим към самия Бомбифейл. Над Бомбифейл е пътят за Хай Морпин, който ще ни изведе безпрепятствено до Замъка. Има ли въпроси?
— Ами ако разполагат с втора армия, която ни причаква между Бомбифейл и Хай Морпин? — обади се Ерманар.
— Попитай ме пак за това — отвърна Валънтайн, — когато отминем Бомбифейл. Други въпроси?
Огледа се. Никой не проговори.
— Добре. Тогава напред!
След един ден, когато навлязоха в големия зелен пояс около Вътрешните градове, земята стана по-плодородна. Сега бяха в облачната зона, студена и влажна, където все още се виждаше слънцето, но съвсем смътно, през виещи се валма мъгла, която никога не се вдигаше. В тази влажна област растенията, достигащи долу само до коленете, придобиваха гигантски размери, с листа като подноси и стъбла като дървесни дънери и всичко лъщеше от слой бляскави капчици вода.
Местността тук беше пресечена, със стръмни планински вериги, издигащи се рязко от дълбоки долини, и пътища, които опасно лъкатушеха около сурови конусовидни върхове. Трудно можеше да се избере път: на запад бяха Бангълкодските върхове, област на непроходими назъбени планини, които едва ли са били изследвани някога, на изток — широкият и леснодостъпен скат на Бомбифейлската равнина, а право напред, обградени от двете страни със стръмни каменни стени, бяха редицата гигантски естествени стъпала, известни като Перитолския проход, където — ако предположенията на Валънтайн бяха правилни — чакаха в засада най-добрите бойци на узурпатора.
Без да бърза, Валънтайн поведе войските си към прохода. Четири часа напред, два часа лагеруване, пътуване още пет часа, настаняване на лагер за нощувка, тръгване късно сутринта. След ободряващия въздух около замъка Връхни лесно би могло да се пътува по-бързо. Но нямаше съмнение, че врагът следи отвисоко придвижването му, а той искаше да му даде предостатъчно време да наблюдава пътя му и да вземе необходимите контрамерки.
На другия ден ускори темпото, защото сега се виждаше първото от огромните високи стъпала на прохода. Делиамбър, пренасяйки душата си чрез магия, се върна с вест, че отбранителната армия действително е завзела прохода и че от Бомбифейлската равнина към запад прииждат допълнителни войски, за да й окажат подкрепа.
Валънтайн се усмихна.
— Още малко остава. Те падат право в ръцете ни.
Два часа преди здрач заповяда да се разположат на една приятна морава до студен буен поток. Колите се строиха в отбранителен ред, фуражири отидоха напред да съберат дърва за огньовете, интендантите започнаха да раздават вечерята — а когато настъпи нощ, внезапно из лагера се разнесе заповед да стават и да се приготвят отново за път, като оставят всички огньове да горят и много от колите все още наредени както досега.
Валънтайн усещаше как у него се надига бурна възбуда. Видя как очите на Карабела отново заблестяха, а старият белег на Слийт изпъкна рязко на бузата, когато сърцето му заби ускорено. Шанамир пък сновеше насам-натам, но не безцелно, а изпълняваше множеството свои малки и големи задължения с вещина и сериозно лице, едновременно смешен и възхитителен. Това бяха незабравими часове, изпълнени с напрежението на големи бъдещи събития.
Карабела каза:
— Едно време на Върха сигурно си изучавал задълбочено военното изкуство, щом можеш да скроиш такава хитрост — каза Карабела.
Смеейки се, Валънтайн отвърна:
— Военно изкуство ли? Каквото и военно изкуство да е било известно на Маджипур, то е било забравено, преди да минат и сто години от смъртта на лорд Стиамот. Аз не разбирам нищо от война, Карабела.
— Ала сега…
— Въпрос на догадки. Късмет. Жонглиране в гигантски мащаб. Аз импровизирам според случая. — Той смигна. — Но не казвай това на другите. Нека мислят, че военачалникът им е гений, и може наистина да го направят такъв!
На облачното небе не се виждаха никакви звезди, а луната хвърляше само слаби червеникави отблясъци. Армията на Валънтайн се движеше по пътя на Бомбифейлската равнина при светлината на едва мъждеещи осветителни глобуси, а Делиамбър седеше до Валънтайн и Ерманар в дълбок транс, лутайки се напред да търси прегради и препятствия пред тях. Валънтайн мълчеше неподвижен, чувствайки се странно спокоен. Това е наистина нещо като жонглиране в гигантски мащаб, мислеше си той. И сега, както бе правил толкова много пъти с трупата, Валънтайн се движеше към онова тихо кътче в центъра на съзнанието си, където можеше да обработва сведенията за постоянно менящия се ход на събитията, без да чувства осезаемо, че обработва или че има сведения, или че стават събития: всичко се вършеше в подходящия момент, със спокойно съзнание за единствения успешен развой на нещата.
Един час преди зори стигнаха до мястото, където пътят завиваше нагоре към входа на равнината. Валънтайн пак свика командирите си.
— Искам от вас само три неща — каза им той. — Запазете плътен строй. Не убивайте излишно. Продължавайте непоколебимо напред. — Обърна се поред към всеки от тях с някоя и друга дума, ръкостискане, усмивка. — Днес ще обядваме в Бомбифейл — каза той. — А утре ще вечеряме в замъка на лорд Валънтайн, обещавам ви!
10
Това беше моментът, от който Валънтайн се страхуваше от месеци: трябваше да предвожда граждани на Маджипур във война срещу граждани на Маджипур, да заложи кръвта на другарите от скитанията си срещу кръвта на другарите от юношеството си. И все пак сега, когато бе настъпил този момент, той се чувстваше твърде спокоен духом.
Под сивата светлина на зората нашественическата армия се движеше по края на равнината и при утринните мъгли Валънтайн съзря за пръв път легионите, изправени срещу него. Равнината изглеждаше пълна с черни палатки. Навред имаше войници, коли, добичета, молитори — объркана и хаотична човешка вълна.
Силите на Валънтайн се бяха строили клиновидно, като в челните коли на фалангата се намираха най-храбрите му и най-предани сподвижници. Войските на херцог Хейтлуиг съставляваха средната колона на армията, а хиляди членове на гражданското опълчение от Пендиуейн, Макропрозопос и другите градове по Глейдж образуваха ариергард, по-внушителен със своята маса отколкото със силата си. В освободителната армия бяха представени всички раси на Маджипур — взвод скандари, отряд вруни, цяла орда огнеоки лиимани, много хджорти и гхайроги, дори малък елитен корпус су-сухериси. Самият Валънтайн стоеше с колата си в един от трите върха на предната част на клина, но не на централното място: там беше Ерманар, готов да поеме главния удар на контраофанзивата на узурпатора. Колата на Валънтайн се намираше на дясното крило, колата на Азенхарт — на лявото, а колоните, предвождани от Слийт, Карабела, Залзан Кавол, и Лизамон Хълтин — точно зад тях.
— Хайде! — извика Валънтайн и битката започна.
Колата на Ерманар се устреми напред, надувайки сирените, святкайки с фаровете си. След миг я последва Валънтайн и като погледна към другия край на бойното поле, видя, че Азенхарт също не изостава. В сгъстен строй нахълтаха в равнината и тутакси всяха безредие сред огромната маса на защитниците. Фронтовата линия на силите на узурпатора рухна с изумителна бързина, като че ли това беше умишлена стратегия. Изпаднали в паника войници тичаха насам-натам, блъскаха се един в друг, оплитаха се, боричкаха се за оръжия или просто бързаха да се изпокрият. Голямото открито пространство на равнината стана океан от отчаяно мятащи се фигури, без ръководство, без план. Нашественическата фаланга пореше напред през тях. Престрелка почти нямаше; от време на време някой енергомет хвърляше зловещия си блясък върху пейзажа, ала в повечето случаи врагът изглеждаше твърде объркан, за да организира някаква свързана отбрана, и атакуващият клин, врязвайки се свободно напред, нямаше нужда да взема жертви.
Делиамбър, който стоеше до Валънтайн, каза тихо:
— Те са се разгърнали на огромен фронт, на сто и дори повече мили. Ще им бъде нужно време, за да съсредоточат силата си. Но след първоначалната паника ще се прегрупират и нашето положение ще се затрудни.
И наистина това вече ставаше.
Неопитното гражданско опълчение, което Доминин Барджазид бе набрал от Стражевите градове, може да беше изпаднало в безредие, ала ядрото на отбранителната армия се състоеше от рицари на замъка Връхни, приучени на военни игри, ако не и на самата военна техника, и сега те се съсредоточаваха, обграждаха от всички страни малкия клин от нашественици, забил се дълбоко между тях. Събраният набързо взвод молитори вече настъпваше срещу фланга на Азенхарт, челюстите им тракаха, огромните им ноктести крайници търсеха жертви. От другата страна едно кавалерийско отделение бе намерило ездитните добичета и се мъчеше да образува някакъв строй; а Ерманар се бе натъкнал на непрекъснат огнен бараж от енергомети.
— Запазете строя! — крещеше Валънтайн. — Продължавайте напред!
Все още напредваха, но темпото забележимо отслабваше. Докато в началото силите на Валънтайн се бяха врязали във врага като горещо острие в масло, сега като че ли по-скоро се мъчеха да пробият стена от гъста кал. Много от колите бяха обкръжени, а някои съвсем спрени. Валънтайн зърна Лизамон Хълтин, която пеш си пробиваше път през цяла тълпа защитници и ги мяташе като вейки наляво и надясно. В боя участваха и трима исполини-скандари — те можеха да бъдат само Залзан Кавол и братята му, — които сееха страшно опустошение с многото си ръце, всяка от които размахваше някакво оръжие.
Изведнъж колата на Валънтайн бе погълната, но шофьорът й даде заден ход, зави рязко и отхвърли настрана неприятелските войници.
Напред… напред…
Навсякъде се търкаляха трупове. Безумие беше от страна на Валънтайн да се надява, че завладяването на Върха може да стане без кръвопролитие. Изглеждаше, че вече стотици са мъртви, хиляди ранени. Той се намръщи, прицели се с енергомета си в един висок мъж със сурово лице, който налиташе към колата му, и го повали. Валънтайн замига, когато въздухът около него изпращя от изстрела на енергомета му, и стреля пак, пак и пак.
— Валънтайн! Лорд Валънтайн!
Викът беше всеобщ. Но той излизаше от гърлата на бойци от двете сражаващи се страни, и всяка страна имаше предвид своя лорд Валънтайн.
Сега настъплението изглеждаше напълно спряно. Настанал бе явен обрат: защитниците предприемаха контранападение. Те като че ли не бяха съвсем подготвени за първоначалния щурм и просто бяха позволили на армията на Валънтайн да се вреже в тях; но сега се прегрупираха, събираха сили, възприемаха нещо като стратегия.
— Изглежда, имат ново ръководство, милорд — докладва Ерманар. — Военачалникът, който ги предвожда сега, държи положението здраво в ръцете си и ги пришпорва яростно към нас.
Образувала се бе редица от молитори, която поведе контраатаката, а зад нея се придвижваха многочислените войски на узурпатора. Но тъпоглавите непокорни животни причиняваха повече пакости с огромната си маса, отколкото с ноктите и челюстите си: цял проблем беше дори само да се изплъзнеш от исполинските им гърбати туловища. Сега много от офицерите на Валънтайн бяха слезли от колите си — той съзря пак Лизамон Хълтин, Слийт и Карабела, които се биеха ожесточено, а групички техни бойци правеха всичко възможно да ги защитят. Самият Валънтайн също искаше да напусне колата, ала Делиамбър му заповяда да стои настрана от боя.
— Вашата особа е свята и необходима — каза рязко врунът. — Воините ще трябва да водят ръкопашен бой без вас.
— Но…
— Налага се.
Валънтайн се намръщи. Разбираше логиката в думите на Делиамбър, но тя не му харесваше. Все пак се подчини.
— Напред! — изрева той отчаяно в тъмната тръба от слонова кост на своя боен комуникатор.
Но не можеха да напредват. Сега от всички страни прииждаха рояци воини-бранители, които изтласкваха назад силите на Валънтайн. Новата сила на армията на узурпатора, изглежда, беше съсредоточена недалеч от Валънтайн, точно зад една височина в равнината, и се разпростираше лъчевидно оттам навън на кръгове с почти невидима мощ. Да, някакъв нов пълководец, мислеше си Валънтайн, някакъв влиятелен военен командир вдъхваше плам и сила, сплотяваше войските, които бяха така паднали духом. Както би трябвало да направя и аз, помисли си той, тук, на бойното поле, сред тях. Както би трябвало да направя и аз.
До него долетя гласът на Ерманар:
— Милорд, виждате ли онова ниско хълмче от дясната ви страна? Зад него е неприятелският команден пост — главнокомандуващият им е там, в разгара на боя.
— Бих искал да му хвърля едно око — рече Валънтайн, давайки знак на шофьора си да се изкачи по-нависоко.
— Милорд — продължи Ерманар, — трябва да съсредоточим атаката си там и да го премахнем, преди да е спечелил още по-голямо предимство.
— Разбира се — промърмори Валънтайн разсеяно. Той гледаше вторачено, с присвити очи. Там долу пред очите му като че цареше пълна бъркотия. Но постепенно различи сред множеството един силует. Да, сигурно това беше той. Висок човек, по-висок от Валънтайн, със силно лице, широка уста, пронизителни тъмни очи, гъста, буйна, лъскава черна коса, сплетена отзад. Той му се струваше странно познат — толкова познат, безспорно познат, човек, когото Валънтайн е познавал, и то познавал добре, през времето, когато е живял в замъка Връхни, но съзнанието му беше така объркано от хаоса на битката, че за миг му се стори трудно да се добере до запаса си от възобновени спомени и да определи самоличността му…
Да. Разбира се.
Елидат Морволски.
Как бе могъл да забрави дори за миг, дори сред цялата тази ярост приятеля си от младежките години, Елидат, който понякога му беше по-близък даже от брат му Вориакс, Елидат, най-скъпия му приятел, участвал в толкова много от най-смелите му младежки подвизи, най-близък до него по способности и темперамент, Елидат, когото всички, дори самият Валънтайн, смятаха за следващия по ред коронал…
Елидат предвождаше неприятелската армия. Елидат, опасният военачалник, който трябваше да бъде премахнат.
— Милорд! — обади се Ерманар. — Чакаме вашите разпореждания, милорд.
Валънтайн се колебаеше.
— Обкръжете го — отвърна той. — Обезвредете го. Пленете го, ако е възможно.
— Бихме могли да съсредоточим огъня си върху…
— Искам го невредим — изкомандува Валънтайн рязко.
— Милорд…
— Невредим, казах.
— Добре, милорд.
Но отговорът на Ерманар не звучеше много убедено. Валънтайн знаеше, че за Ерманар врагът си е просто враг, и този военачалник щеше да причини по-малко злини, ако го убиеха незабавно. Но Елидат…!
Напрегнат и тъжен, Валънтайн гледаше как Ерманар обърна силите си кръгом и ги поведе към стана на Елидат. Нямаше нищо по-просто от това да нареди Елидат да остане невредим; но как можеше да го провери в разгара на боя? Именно от това се бе опасявал най-много Валънтайн: че някой негов любим другар ще предвожда вражеските войски — но да знае, че е Елидат, че Елидат е в опасност на бойното поле, че Елидат трябва да падне, за да може освободителната армия да напредне — какво мъчение беше това!
Валънтайн се изправи. Делиамбър заговори:
— Не трябва да…
— Трябва — отвърна той и скочи от колата, преди врунът да успее да му направи някаква магия.
Тук, във вихъра на боя, всичко беше объркано: силуети тичаха насам-натам, не можеше да се различи враг от приятел, навред шум, врява, крясъци, сигнали за тревога, прахоляк и безумие. Развоят на битката, който Валънтайн можеше да следи от флотерната си кола, оттук не се виждаше. Струваше му се, че войските на Ерманар напират от една страна и някъде по посока на Елидатовия стан се води объркан и безреден бой.
— Милорд — подвикна му Шанамир, — не бива да стоите така на открито! Вие…
Валънтайн му махна и се насочи към най-гъстите редици на сражаващите се.
Изглежда, пак бе настъпил обрат, този път със съсредоточена атака на Ерманар срещу стана на Елидат. Нашествениците се врязваха във врага и отново сееха безредие. Неприятелите отстъпваха и рицари, и граждани бягаха в кръг както им завърне, мъчейки се да се изплъзнат от безпощадните настъпващи нападатели, докато някъде далеч напред шепа защитници се държеше здраво около Елидат, самотна яка скала сред беснеещия поток.
Дано Елидат остане невредим, молеше се Валънтайн. Дано го пленят, да го пленят бързо, но да остане невредим.
Той напираше напред, почти незабележим на полесражението. Победата отново му изглеждаше близка: но тя щеше да струва твърде скъпо, прекомерно скъпо, ако се купеше със смъртта на Елидат.
Валънтайн виждаше Лизамон Хълтин и Кхун от Кианимот точно отпред, рамо до рамо; те пробиваха път, за да могат да минат другите, и помитаха всичко пред себе си. Кхун се смееше, сякаш цял живот бе чакал този миг на ожесточена схватка.
Изведнъж вражеска стрела удари синьокожия чуждоземец в гърдите. Кхун се олюля и завъртя. Виждайки, че залита да падне, Лизамон Хълтин го подхвана, подкрепи го и го положи внимателно на земята.
— Кхун! — извика Валънтайн и се втурна към него.
Дори от двайсет ярда виждаше, че чуждоземецът е сериозно ранен, Кхун дишаше тежко; мършавото му лице с остри черти изглеждаше като покрито с петна, почти сиво; очите му бяха потъмнели. Като съзря Валънтайн, той се посъживи малко и се опита да седне.
— Милорд — каза великанката, — тук не е място за вас.
Без да й обръща внимание, Валънтайн се наведе над чуждоземеца.
— Кхун! Кхун! — шепнеше той настойчиво.
— Добре съм, милорд. Знаех си аз… имало е причина… да дойда във вашия свят…
— Кхун!
— Жалко… ще изпусна победния пир…
Безпомощен, Валънтайн сграбчи острите рамене на чуждоземеца и го задържа така, ала животът на Кхун бързо и тихо угасна. Дългото му необикновено пътуване беше в края си. Най-после той бе намерил цел и спокойствие.
Валънтайн се изправи и се озърна; гледаше яростта на бойното поле като насън. Заобикаляше го кордон от негови хора и някой — позна Слийт — го дърпаше, мъчейки се да го отведе на по-безопасно място.
— Недей — шепнеше Валънтайн. — Остави ме да се бия…
— Но не тук, милорд. Нима искате да ви сполети съдбата на Кхун? Какво ще стане с всички нас, ако загинете? Вражеските войски прииждат към нас от Перитолския проход. Скоро боят още повече ще се ожесточи. Вие не бива да стоите на бойното поле.
Валънтайн разбираше това. В края на краищата Доминин Барджазид не се виждаше никъде на полесражението и вероятно нямаше и да се вести. Но как можеше той да си седи удобно във флотера, когато други умираха за него, когато Кхун, който не беше дори същество от неговия свят, вече бе дал живота си за него, а обичният му Елидат, точно зад онова възвишение сред равнината, беше може би сериозно застрашен от войските на самия Валънтайн! Той се колебаеше в нерешителност. Слийт с мрачно лице го пусна, но само за да повика Залзан Кавол: исполинът скандар, размахвайки мечове в трите си ръце и действайки с енергомет в четвъртата, не беше далеч. Валънтайн видя, че Слийт говори сериозно с него и Залзан Кавол, отблъсвайки защитниците почти пренебрежително, започна да си проправя път към Валънтайн. Валънтайн подозираше, че след миг скандарът може да го отмъкне насила от бойното поле, без да го е грижа дали е коронован властник или не.
— Чакайте — каза Валънтайн. — Възможният престолонаследник е в опасност. Заповядвам ви да ме последвате!
Слийт и Залзан Кавол изглеждаха учудени от непознатата, титла.
— Възможният престолонаследник? — повтори Слийт. — Кой е…
— Елате с мен — каза Валънтайн. — Това е заповед.
Залзан Кавол избоботи:
— Вашата безопасност, милорд, е…
— … не е единственото важно нещо. Слийт, застани от лявата ми страна! Залзан Кавол, ти от дясната!
Те бяха толкова объркани, че веднага се подчиниха. Валънтайн повика също Лизамон Хълтин; и пазен от приятелите си, пое бързо през хълма към предната линия на врага.
— Елидат! — викна Валънтайн, крещейки с все сила.
Гласът му стигна на половин левга, поне така му се струваше, и звукът на този мощен рев прекрати за миг всякакви бойни действия около него. Плъзгайки поглед между две редици неподвижни воини, Валънтайн се обърна към Елидат и когато очите им се срещнаха, видя, че чернокосият мъж се спря, изгледа го навъсено и повдигна рамене.
Валънтайн кресна на Слийт и Залзан Кавол:
— Хванете този човек! Доведете ми го… невредим!
Мигновеното затишие свърши; грохотът на боя започна наново с удвоена ярост. Войските на Валънтайн се нахвърлиха пак върху здраво притиснатия отстъпващ враг и за секунда Валънтайн съзря Елидат, който, заобиколен от щит свои хора, ожесточено се бранеше. След това престана да го вижда вече, защото пак настъпи всеобща бъркотия. Някой го дърпаше — може би Слийт или Карабела? — настоявайки да се прибере отново на безопасно място в колата си, но той изръмжа и се отскубна.
— Елидат Морволски! — подвикна Валънтайн. — Елидат, ела да преговаряш!
— Кой произнася името ми? — бе отговорът.
Вилнеещото множество пак отвори път между него и Елидат. Валънтайн протегна ръце към навъсената фигура и понечи да отвърне. Но Валънтайн знаеше, че думите щяха да бъдат твърде мудни, твърде тромави. Изведнъж изпадна в състояние на транс, влагайки цялата сила на волята си в сребърната диадема на своята майка, и насочи през пространството, което го делеше от Елидат Морволски, цялата енергия на душата си за една-единствена кратка частица от секундата, изпълнена със съновидения, със силата на сънищата…
… двама млади мъже, по-скоро юноши, яздят охранени бързи добичета през гора от закърнели дървета-джуджета…
… дебел изкривен корен се вдига като змия от земята напряко на пътеката, едното добиче се препъва, единият юноша се премята презглава…
… ужасен звук на пращене, бяло парче назъбена кост стърчи страшно през разкъсана кожа…
… другият юноша дръпва юздите, връща се обратно, подсвирва от смайване и уплаха, когато вижда колко тежко е нараняването…
Валънтайн не можа да задържи съновиденията по-дълго. Мигът на контакт бе свършил. Изтощен, капнал от умора, той се върна обратно в будната действителност.
Елидат го гледаше втренчено, смутен. Сякаш само те двамата се намираха на бойното поле и всичко, което ставаше около тях, беше просто шум и мъгла.
— Да — рече Валънтайн. — Ти ме познаваш, Елидат. Но не под това лице, което имам днес.
— Валънтайн, ти ли си?
— Никой друг.
Те закрачиха един към друг. Опаса ги обръч бойци от двете армии, мълчаливи, замаяни. Когато ги деляха само няколко стъпки, те се спряха и застанаха един срещу друг неуверено, сякаш се готвеха да се вкопчат в двубой. Елидат изучаваше чертите на Валънтайн някак зашеметено, учудено.
— Как може да бъде? — запита той най-сетне. — Възможна ли е такава магия?
— Ние яздехме заедно в пигмейската гора под Амбълморн — каза Валънтайн. — Никога не съм изпитвал такава болка, както през оня ден. Спомняш ли си, когато хвана костта с ръце, намести я и извика, като че кракът беше твой?
— Как е възможно да знаеш такива неща?
— И после няколко месеца седях и се ядосвах, докато ти, Тунигорн и Стазилейн обикаляхте Върха без мен? И как окуцях и това ми остана дори след като се излекувах? — Валънтайн се смееше. — Доминин Барджазид наследи това накуцване, когато открадна тялото ми! Кой би очаквал такава добрина от човек като него?
Елидат приличаше на сомнамбул. Той клатеше глава, сякаш да отмахне паяжини.
— Това е магия — каза той.
— Да. И аз съм Валънтайн!
— Валънтайн е в Замъка. Та аз го видях вчера, той ми пожела всичко хубаво и говореше за едно време, как сме се забавлявали…
— Откраднати спомени, Елидат. Той рови в мозъка ми и намира някогашните случки, скрити там. Не си ли забелязвал нищо особено у него през последната година? — Очите на Валънтайн се взираха дълбоко в Елидатовите и оня трепна, като че се боеше от магия. — Не ти ли е правило впечатление, че твоят Валънтайн е странно разсеян, замислен и загадъчен напоследък, Елидат?
— Да, но смятах… че е такъв от тегобите на трона.
— Значи си забелязал разликата! Промяната!
— Да, малка. Известна студенина… отчужденост, някакъв хлад лъхаше от него.
— И продължаваш да ме отричаш?
Елидат гледаше втренчено.
— Валънтайн — прошепна той, все още невярващ. — Ти, наистина ли си ти в този необикновен образ?
— Никой друг. И оня, който е там горе, в замъка, те е измамил.
— Това е толкова странно.
— Хайде, прегърни ме и стига си мънкал, Елидат! — Ухилен до уши, Валънтайн сграбчи другия, притисна го до себе си и го държа така, както приятел държи приятел. Елидат настръхна. Тялото му беше твърдо като дърво. След миг той отблъсна Валънтайн и отстъпи крачка назад, разтреперан.
— Няма защо да се страхуваш от мен, Елидат.
— Ти искаш прекалено много от мене. Да повярвам на такава…
— Повярвай.
— Вярвам, поне половината. Топлотата на очите ти… усмивката… нещата, които помниш…
— Повярвай и на другата половина — молеше Валънтайн пламенно. — Господарката, моята майка, ти праща сърдечен привет, Елидат. Ти ще я видиш отново в Замъка в деня, когато празнуваме възвръщането ми на трона. Върни войските си обратно, скъпи приятелю, и се присъедини към нас в похода ни срещу Върха.
По лицето на Елидат се четеше вътрешна борба. Устните му се движеха, един мускул на бузата му трепкаше силно. Той седеше пред Валънтайн и мълчеше.
После изведнъж каза:
— Може да е лудост, но те приемам за такъв, за какъвто се представяш.
— Елидат!
— И ще се присъединя към теб, и Божественият да ти е на помощ, ако ме заблуждаваш.
— Обещавам ти, че няма да съжаляваш за това.
Елидат кимна.
— Ще пратя вестоносци при Тунигорн…
— Къде е той?
— Държи Перитолския проход срещу нападението, което очаквахме от теб. Ядосах се, че ме остави да командувам войските тук в равнината, защото смятах, че ще пропусна възможността да се бия. Ох, Валънтайн, ти ли си наистина? Със златиста коса и това благо, невинно изражение на лицето?
— Истинският Валънтайн, да. Аз, който се измъкнах с теб и запрашихме към Хай Морпин, когато бяхме десетгодишни; взехме колесницата на Вориакс и препускахме с нея цял ден и половин нощ, а после наказаха и двама ни…
— … три дена на корички хляб от стаджа, вярно…
— … а Стазилейн ни донесе скришом паница месо, но го хванаха и на другия ден също яде с нас корички…
— … бях забравил тази подробност. А помниш ли как Вориакс ни накара да излъскаме всички части на колесницата, която бяхме изкаляли…
— Елидат!
— Валънтайн!
Те се смееха радостно и се тупаха един друг с юмруци.
Изведнъж Елидат помрачня.
— Но къде беше? — попита той. — Какво ли ти се е случило през цялата година? Страда ли, Валънтайн! Какво…
— Това е много дълга история — отвърна Валънтайн тъжно — и мястото не е подходящо да ти я разказвам. Ние трябва да спрем този бой, Елидат. Невинни граждани умират за Доминин Барджазид и не бива да допущаме това. Събери войските си, насочи ги обратно.
— Няма да бъде лесно в тази лудница.
— Разпореди се. Извести на другите командири. Клането трябва да спре. А след това тръгни с нас, Елидат, напред към Бомбифейл, а после покрай Хай Морпин към Замъка.
11
Валънтайн се върна в колата си, а Елидат изчезна в обърканата и разпокъсана редица на защитниците. Чак сега Валънтайн узна от Ерманар, че докато траеха преговорите, хората му бяха напреднали много, плътният им клин бе проникнал дълбоко в равнината, хвърляйки почти в пълно безредие огромната, но безформена армия на мнимия коронал. Сега този неумолим клин продължаваше да дълбае през безпомощните войници, които нямаха нито воля, нито желание да го възпират. Сега, когато Елидат им липсваше с водачеството и внушителното си присъствие на бойното поле, защитниците бяха обезсърчени и неорганизирани.
Но именно поради тази паника и бъркотия сред защитниците беше почти невъзможно да се спре опустошителната битка. Докато стотици хиляди воини се придвижваха на безредни потоци през Бомбифейлската равнина и хиляди други прииждаха от прохода, когато се разнесе вестта за нападението на Валънтайн, нямаше начин да се командува цялото това множество. Валънтайн видя, че звездното знаме на Елидат се развява сред тази лудница, в средата на бойното поле, и разбра, че той се опитва да се свърже с другите военачалници и да им съобщи, че е преминал на противниковата страна; но армията му беше вече неуправляема и войниците умираха напусто. Болка пронизваше Валънтайн при всяка жертва.
Той не можеше да направи нищо в това отношение. Даде знак на Ерманар да продължава напора напред.
През следващия час в битката започна да настъпва необикновен обрат. Валънтайновият клин пореше напред почти без да среща съпротива и сега една втора фаланга, предвождана от Елидат, се придвижваше успоредно на неговата в източна посока, напредвайки със същата леснота. Останалата част от огромната армия, която бе заемала равнината, беше разпокъсана и объркана и в неразборията се биеше сама срещу себе си, разделяйки се на малки групички, които с крясъци бранеха малки части от равнината и отблъскваха всеки, който се приближеше.
Скоро тези безсилни орди останаха далеч в тила на Валънтайн и двойната колона нашественици вече навлизаше в горната половина на равнината, където теренът започваше да се извива чашковидно към хребета, на който се намираше Бомбифейл, най-старият и най-красивият от Вътрешните градове. Беше рано следобед и колкото повече се изкачваха по склона, толкова небето ставаше по-ясно и светло и въздухът по-топъл, защото започваха да оставят зад себе си облачния пояс, опасващ върха, и да навлизат в долните склонове на зоната на върха, които за вечни времена лежаха окъпани от трептяща слънчева светлина.
И ето че съзряха Бомбифейл, извисяващ се над тях като видение на старинно величие: големи фестонирани стени от тъмнооранжев пясъчник, облицовани с огромни ромбовидни плочи от морски шпат, донесен от бреговете на Голямото море по времето на лорд Пинитор, и високи, остри като игла кули, разположени по назъбените стени на точно еднакви промеждутъци, стройни и изящни, хвърлящи дълги сенки в равнината.
Душата на Валънтайн затрептя от напираща радост и възхита. Зад него на стотици мили се бе разпрострял върхът, на който се намираше Замъкът, кръг по кръг величествени многолюдни градове — градовете на склона, Свободните градове и Стражевите градове далеч долу. Самият Замък беше на по-малко от един ден път нагоре, и армията, която трябваше да попречи на изкачването му, бе рухнала в жалко безредие зад него. И въпреки че нощем все още усещаше далечните застрашителни пристъпи на посланията на Краля на сънищата, сега те бяха само слабо гъделичкане по краищата на душата му, и неговият любим приятел Елидат се изкачваше към върха рамо до рамо с него, а след малко щяха да се присъединят и Стазилейн, и Тунигорн.
Колко хубаво беше да съзерцава шпиловете на Бомбифейл и да знае какво има зад тях! Тези хълмове, този град с кули отпред, тъмната гъста трева на моравите, червените камъни на планинския път от Бомбифейл за Хай Морпин, осеяните с цветя омайни поля, които свързваха големия калинтейски път от Хай Морпин с южното крило на Замъка — той познаваше тези места по-добре, отколкото якото, но все пак някак чуждо тяло, което притежаваше сега. Намираше се почти у дома си.
А после?
Да се справи с узурпатора, да, и да възстанови реда — но тази задача беше толкова грамадна, че не знаеше откъде да започне. Той бе отсъствал от замъка Връхни почти две години, през повечето от това време лишен от власт. Въведените от Доминин Барджазид закони трябваше да се преразгледат и по всяка вероятност да се отменят с общ указ. А имаше и един друг проблем, върху който едва ли се бе замислял досега: да включи другарите от дългите си скитания в някогашното имперско чиновничество, защото непременно трябваше да намери високи постове за Делиамбър, Слийт, Залзан Кавол и останалите, но трябваше да се съобрази с Елидат и другите, които бяха заемали най-важно място в двора му. Едва ли можеше да ги пренебрегне само защото се връщаше от изгнание с нови любимци. Това го объркваше, но се надяваше да намери някакъв начин да се справи така, че да не възбуди негодувание и да не предизвика…
Делиамбър каза внезапно:
— Боя се, че ни очакват нови неприятности, и то немалки.
— Какво имаш предвид?
— Виждате ли някакви промени на небето?
— Да — рече Валънтайн. — Колкото повече се измъкваме от облачния пояс, то става все по-ярко и все по-тъмносиньо.
— Погледнете по-внимателно — каза Делиамбър.
Валънтайн се взря нагоре по склона. Всъщност се бе изказал лекомислено и твърде прибързано, защото просветляването на небето, което бе забелязал преди малко, сега се бе променило по странен начин: над главата му то имаше лека тъмна отсянка, сякаш наближаваше буря. Облаци не се виждаха, ала зад синевата се прокрадваше чудновата и зловеща сива окраска. И знамената, издигнати на флотерите, развявани досега от лек западен вятър, бяха променили посоката си и показваха право на юг, разлюлявани от ветрове с внезапна сила, спускащи се от върха.
— Промяна на времето — рече Валънтайн. — Сигурно ще завали дъжд? Но защо се безпокоиш?
— Някога да сте забелязвали внезапни промени на времето на тази височина около замъка Връхни?
Валънтайн се навъси.
— Не, едва ли е имало чести промени.
— Никога не е имало промени — каза Делиамбър. — Милорд, защо климатът на тази област е толкова мек?
— Ами защото се контролира от Замъка, изкуствено се създава и направлява от големите машини, които…
Той млъкна внезапно, гледайки ужасено.
— Именно — каза Делиамбър.
— Не! Такова нещо е немислимо!
— Разсъдете, милорд — каза врунът. — Върхът пронизва надълбоко студения мрак на пространството. В Замъка над нас се крие един уплашен човек, заел трона чрез коварство, но току-що е видял как най-доверените му военачалници го напущат и преминават на страната на неговия враг. Сега към върха се изкачва безпрепятствено една непобедима армия. Как може да й попречи да стигне до него? Просто като изключи климатичните машини и замрази този мек въздух в дробовете ни, като спусне нощ следобед и ни обгърне с мрака на космическото пространство, като превърне отново този връх в безжизнена зъбата скала, какъвто е бил преди десет хиляди години. Погледнете небето, Валънтайн! Погледнете знамената, които плющят на вятъра!
— Но на върха живеят един милиард души! — извика Валънтайн. — Спре ли климатичните машини, ще унищожи не само нас, но и тях! А и себе си… освен ако не е намерил някакъв начин да изолира Замъка от студа.
— Мислите ли, че сега го е грижа за собственото му оцеляване? Така или иначе той е обречен. Но по този начин може да ви повлече със себе си — вас и всички други на върха. Погледнете небето, Валънтайн! Погледнете как потъмнява!
Валънтайн усети, че трепери, но не от страх, а от гняв, че Доминин Барджазид иска да унищожи всички градове на върха чрез този чудовищен последен катаклизъм, да убие деца и кърмачета, и майки с рожби, и земеделци из полята, и търговци в дюкяните им, милиони и милиони невинни хора, които не са имали нищо общо с тази борба за Замъка. И защо е тая касапница? Е, просто за да излее яда си, че е загубил нещо, което никога не му е принадлежало по право! Валънтайн гледаше към небето с надежда да намери някакъв признак, че в края на краищата това е само някакво природно явление. Но това беше наивност. Делиамбър имаше право: времето около замъка Връхни никога не е бивало природно явление.
Разтревожен, Валънтайн рече:
— Ние сме все още далеч от Замъка. След колко време ще започне замръзването?
Делиамбър повдигна рамене.
— Отначало, когато климатичните машини били конструирани, милорд, са били нужни много месеци, докато въздухът се сгъсти достатъчно, за да поддържа живота на тези височини. Машините работели денонощно, а е трябвало да минат месеци. Прекъсването на тази работа вероятно ще стане по-бързо отколкото започването й: но смятам, че ще бъде нужен повече от един миг.
— Можем ли да стигнем до Замъка навреме, за да прекъснем този процес?
— Трудно ще бъде, милорд — отвърна врунът.
С мрачно, навъсено лице Валънтайн заповяда колата да спре и свика военачалниците си. Виждаше, че колата на Елидат вече прекосява напречно равнината в негова посока, изпреварвайки заповедта: явно Елидат също бе забелязал, че става нещо нередно. Когато Валънтайн слезе от колата си, той потръпна при първия досег на въздуха — макар че това беше по-скоро тръпка на страх, отколкото на студ, защото засега се усещаше само слабо захлаждане. Но и това беше достатъчно зловещо.
Елидат притича до него. Изражението му беше унило. Той посочи към притъмняващото небе и каза:
— Милорд, лудият върши нещо непоправимо!
— Зная. И ние виждаме, че започва промяна.
— Тунигорн сега е близо под нас, а Стазилейн иде откъм Бангълкод. Трябва да се придвижим колкото е възможно по-бързо към Замъка.
— Мислиш ли, че имаме време? — попита Валънтайн.
Елидат силом изобрази студена усмивка.
— Много малко ни остава. Но това ще бъде най-бързото пътуване към дома, което съм извършвал досега.
Слийт, Карабела, Лизамон Хълтин, Азенхарт, Ерманар — всички се бяха скупчили близо един до друг с крайно озадачен вид. Непознаващи върха около Замъка, сигурно и те забелязваха как се е променило времето, но не бяха си направили от това изводите на Елидат. Поглеждаха от Валънтайн към Елидат и обратно, смутени, ужасени, съзнаващи, че има нещо нередно, ала неспособни да разберат какво точно.
Валънтайн им обясни накратко. В смутените им погледи сега се четеше смайване, потрес, гняв, ужас.
— Няма да спираме в Бомбифейл — каза Валънтайн. — Насочваме се право към Замъка по хайморпинския път и от тук до там не ще има никакъв престой. — Той погледна към Ерманар. — Предполагам, че сред нашите войски може да настъпи паника. Това не бива да се случва. Уверете бойците ни, че ще бъдем в безопасност, ако стигнем до Замъка навреме, че всякаква паника е гибелна и бързото действие е единствената ни надежда. Разбрано ли е? Животът на един милиард души зависи от бързината, с която ще се придвижваме сега — животът на един милиард души и на самите нас.
12
Това не беше веселото изкачване на върха, което Валънтайн си бе представял. С победата в Бомбифейлската равнина той бе почувствал, че от плещите му пада голямо бреме, защото не виждаше други пречки между себе си и крайната си цел. Бе очаквал спокойно пътуване към Вътрешните градове, победен пир в Бомбифейл, докато Барджазидът се спотайва горе, обзет от мрачни предчувствия, после връхната точка — влизането в Замъка, залавянето на узурпатора, провъзгласяването на Валънтайн отново за коронал, всичко да се развие с грандиозна неизбежност. Ала сега тази приятна фантазия беше разбита. Те бързаха отчаяно нагоре и от минута на минута небето ставаше все по-тъмно и по-тъмно, вятърът от върха — все по-силен, въздухът — остър и щипеш. Какво ли мислеха за тези промени в Бомбифейл, Перитол, Бангълкод и още по-нависоко — в Халанкс, в Морпините и в самия Замък? Сигурно съзнаваха, че предстои нещо ужасно, тъй като цялата прекрасна земя около замъка Връхни страдаше от необичайни студени ветрове и благодатният следобед се превръщаше в тайнствена нощ. Разбираха ли каква участ ги очаква? Какво правеха хората в Замъка — дали полагаха неистови усилия да се доберат до климатичните машини, които техният луд коронал бе спрял, или пък узурпаторът бе наредил те да бъдат барикадирани и поставени под охрана, тъй че смъртта да порази всички, без да прави разлика?
Бомбифейл беше вече наблизо. Валънтайн със съжаление го отмина, защото след ожесточената битка хората му бяха уморени; но ако си починеха сега в Бомбифейл, щяха да почиват там завинаги.
Затова — все нагоре и нагоре в настъпващата нощ. Но колкото и бързо да се придвижваха, това беше твърде бавно за Валънтайн, който си представяше ужасените тълпи, събиращи се по големите площади на градовете — огромни безредни пълчища уплашени, разплакани хора, които се обръщат един към друг, гледат небето и викат: „Лорд Валънтайн, спаси ни!“ и дори не знаят, че мургавият човек, към когото отправят молитвите си, е виновникът за тяхното унищожение. Виждаше мислено как жителите на Върха рукват с милиони по пътищата, започват страшно паническо преселване към по-долните нива — безнадеждно, обречено, бясно, безполезно усилие да изпреварят смъртта. Валънтайн си представяше също как езици пронизителен зимен въздух се плъзгат надолу по склоновете, лижат прекрасните растения на Толингарската бариера, смразяват каменните птици на Фурибъл, попарват разкошните градини на Стий и Минимул, превръщат каналите на Хоикмар в заледени равнини. Създавано в течение на осем хиляди години, сега това чудо — замъкът Връхни — щеше да бъде унищожено само за миг от безумието на една студена и коварна душа.
На Валънтайн се струваше, че само ако се протегне, ще докосне Бомбифейл. Неговите стени и кули, съвършени и сърцераздирателно красиви дори при тази необикновена гаснеща светлина, го канеха. Но той продължаваше напред, напред и все напред, вече бързаше по стръмния планински път, застлан с много стари блокчета от червен камък. Колата на Елидат беше близо до неговата отляво, тази на Карабела — отдясно, а недалеч се движеха Слийт, Залзан Кавол, Ерманар, Лизамон Хълтин и цялото многочислено пълчище от бойци, което бе събрал по дългия си път. Всички бързаха подир господаря си, без да разбират каква участ ще сполети света, но съзнаваха, че това е апокалиптичен миг, когато едно огромно зло беше на път да възтържествува, и единствено със смелост, смелост и бързина можеха да осуетят победата му.
Устремен напред, Валънтайн стискаше пестници и само със силата на волята си се мъчеше да накара колата да се изкачва по-нагоре. Делиамбър до него го умоляваше да бъде спокоен и търпелив. Но как? Как, когато самият въздух около замъка Връхни се изсмукваше молекула по молекула и настъпваше най-тъмната от всички нощи?
— Гледай — каза Валънтайн. — Виждате ли дърветата от двете страни на пътя — ония с пурпурните и златисти цветове? Те са халатинги, засадени преди четиристотин години. Когато се разцъфтят, в Хай Морпин се устройва празненство и хиляди хора танцуват по пътя под тях. А виждаш ли, виждаш ли сега? Листата вече се сбръчкват, почерняват по краищата. Те никога не са живели при такива ниски температури, а студът едва-що започва. Какво ли ще стане с тях след осем часа? И какво ли ще стане с хората, които са обичали да танцуват под тях? Щом листата увяхват от едно обикновено застудяване, Делиамбър, какво ли ще им се случи при един истински мраз или сняг? Сняг на замъка Връхни! Сняг и дори нещо по-лошо от сняг, когато въздухът изчезне, когато всичко под звездите се оголи, Делиамбър…
— Все още не сме загубени, милорд. Кой град е оня над нас?
Валънтайн се взря през сгъстяващите се сенки.
— Хай Морпин — градът на удоволствията, където стават игрите.
— Мислете за игрите, които ще станат там идущия месец, милорд, за да се ознаменува възвръщането ви на трона.
Валънтайн кимна.
— Да — рече той без ирония. — Да. Ще мисля за игрите идущия месец, за смеха, виното, цветовете по дърветата, песните на птиците. Няма ли начин този флотер да се движи по-бързо, Делиамбър?
— Той се носи във въздуха — каза врунът, — но все пак не лети. Имайте търпение. Замъкът е наблизо.
— Има още часове дотам — каза Валънтайн мрачно.
Той се мъчеше да възстанови душевното си равновесие. Напомняше си за Валънтайн жонгльора, за оня невинен млад човек, който се криеше някъде вътре в него, застанал сред Пидруидския стадион и превърнал се само в ръце и очи, ръце и очи, за да изпълнява току-що заучените от него номера. Спокойно, спокойно, спокойно, стой в центъра на душата си, помни, че животът е само игра, пътуване, кратко развлечение, че короналите могат да бъдат гълтани от морски дракони, да се мятат из реки, да бъдат осмивани от изпълняващи пантомима метаморфи в дъжделива гора, и какво от това? Но сега тези неща бяха жалко утешение. Вече не се касаеше за патилата на един човек, които в очите на Божествения бяха нещо съвсем дребно, макар и този човек да беше крал. Един милиард невинни живота бяха застрашени тук заедно с едно творение на блестящо изкуство, този връх, може би единствен по рода си в целия космос. Валънтайн гледаше напрегнато дълбоките бездни на притъмняващото небе, където, както се опасяваше, скоро звездите щяха да засветят посред бял ден. Там горе имаше звезди, безброй светове, но дали във всички тези светове съществуваше нещо, което би могло да се сравни със замъка Връхни и Петдесетте града? И мигар всичко това щеше да загине само за един следобед?
— Хай Морпин — рече Валънтайн. — А се надявах връщането ми в него да бъде по-щастливо.
— Спокойствие — прошепна Делиамбър. — Днес го отминаваме. Някой ден ще дойдем в него с радост.
— Да.
Бляскавата ефирна тъкан, каквото представляваше Хай Морпин, се разкри пред погледа отдясно, фантастичен град, град на игрите, целият чудо и блян, град, изплетен от златни нишки, или поне така си бе мислил често Валънтайн като дете, когато наблюдаваше прекрасните му сгради. Сега той го погледна бегло и извърна бързо очи. От Хай Морпин до покрайнините на Замъка оставаха десет мили — секунда, миг.
— Има ли име този път? — попита Делиамбър.
— Голямото калинтейско шосе — отвърна Валънтайн. — Хиляди пъти съм пътувал по него, Делиамбър, до града на удоволствията и обратно. Полята около него са така подредени, че през всеки ден от годината цъфти нещо и все в приятни цветови съчетания, жълто до синьо, червено и оранжево раздалечени едно от друго, бяло и розово по краищата, а погледни сега, погледни как цветята са се извърнали от нас, клюмнали са на стъбълцата си…
— Дори и студът да ги унищожи, те могат да се посадят наново — рече Делиамбър. — Но все още има време. Тези растения сигурно не са толкова крехки, колкото си мислите.
— Аз усещам студа по тях като по собствената ся кожа.
Сега се намираха на най-горните склонове на върха, толкова високо над равнините на Алханроел, като че ли почти бяха достигнали някакъв друг свят или някаква луна, надвиснали неподвижно от маджипурското небе.
Тук всичко завършваше с фантастична панорама от извисяващи се на възбог заострени върхове и чукари. Самият връх сякаш се целеше в звездите с хиляди копия и сред тези необикновено изящни каменни остриета се издигаше причудливо заоблената гърбица на най-високото място, където преди осем хиляди години лорд Стиамот смело бе настанил имперската си резиденция, за да отбележи победата си над метаморфите, и където оттогава коронал след коронал бяха ознаменували своето царуване, добавяйки стаи, пристройки, шпилове, назъбени стени и парапети. Замъкът се простираше на хиляди акри площ необхватен, сам по себе си град, лабиринт, по-заплетен дори от свърталището на понтифекса. И замъкът се намираше точно пред тях.
Беше вече тъмно. Студената безмилостна светлина на звездите блестеше над главите им.
— Сигурно вече няма въздух — прошепна Валънтайн. — Смъртта ще настъпи скоро, нали?
— Това е истинска нощ, а не самото бедствие — отвърна Делиамбър. — Ние пътувахме цял ден без почивка и не сте усетили как минава времето. Вече е късен час, Валънтайн.
— Ами въздухът?
— Изстудява се. Разрежда се. Но още не е изчезнал.
— И значи има време?
— Има време.
Минаха последния главозамайващ завой на калинтейнското шосе. Валънтайн го помнеше добре: завоят, който опасваше като остра дъга склона на планината и за пръв път разкриваше пред зашеметените пътници гледката на Замъка.
Никога досега Валънтайн не бе виждал Делиамбър смаян.
Със сподавен глас магьосникът запита:
— Какви са ония сгради, Валънтайн?
— Замъкът — отговори той.
Да, Замъкът. Замъкът на лорд Малибор, замъкът на лорд Вориакс, замъкът на лорд Валънтайн. Отникъде не можеше да се види цялата постройка и дори някаква значителна част от нея, ала оттук поне се забелязваше един внушителен отрязък, грамада от зидария и тухли, издигаща се етаж върху етаж, плетеница върху плетеница, извиваща се спираловидно около себе си, танцуваща към върха така, че обайваше погледа, сияеща от блясъка на милион светлини.
Страховете на Валънтайн се разсеяха, мрачното му настроение премина. В замъка на лорд Валънтайн лорд Валънтайн не можеше да изпитва скръб. Той си идваше у дома и каквато и рана да бе нанесена на света, тя скоро щеше да заздравее.
Калинтейнското шосе завършваше на площад Дизимаул, който се простираше пред южното крило на Замъка — огромно открито пространство, застлано с калдъръм от зелен порцелан, със златна звездна емблема в средата. Тук Валънтайн се спря и слезе от колата, за да събере военачалниците си.
Духаше студен остър вятър, силен и пронизващ.
— Няма ли врати? — попита Карабела. — Нима ще трябва да го обсаждаме?
Валънтайн се усмихна и поклати глава.
— Врати няма. Че кой би нахлул в Замъка на коронала? Просто ще влезем през Дизимаулската арка ей оттатък. Но щом се озовем вътре, може да се сблъскаме пак с неприятелски войски.
— Охраната на Замъка е под мое командуване — обади се Елидат. — Аз ще се справя с нея.
— Добре. Да продължаваме нататък, да поддържаме връзка помежду си, да се уповаваме на Божествения. На сутринта ще се съберем да отпразнуваме победата си, заклевам ви се, че това ще стане.
— Да живее лорд Валънтайн! — провикна се Слийт.
— Да живее! Да живее!
Валънтайн вдигна ръце — и в знак на благодарност, и за да възпре врявата им.
— Ще празнуваме утре — рече той. — Тази нощ ще се бием и дано това бъде последната битка!
13
Колко странно се чувстваше, когато най-после мина под Дизимаулската арка и видя безбройните обайващи красоти на замъка пред себе си!
Като момче той бе играл из тези булеварди и алеи, бе се губил сред чудесата на безконечно преплитащите се галерии и коридори, бе гледал със захлас мощните стени, кули, оградени места и сводове. Като младеж на служба у брат си лорд Вориакс бе живял в Замъка, ей оттатък, в Пиниторския двор, където бяха жилищата на висшите чиновници, и много пъти се бе разхождал по парапета на лорд Осиър, откъдето се откриваше удивителна гледка към Морпинската падина и горните градове. А през краткото време като коронал бе заемал най-вътрешните помещения на Замъка, с възхита бе докосвал древните олющени камъни на кулата на лорд Стиамот, бе бродил сам из просторната кънтяща тронна зала на Конфалюм, бе изучавал строя на звездите от обсерваторията на лорд Киникен и бе размишлявал какво ще добави към Замъка самият той през следващите години. Сега, когато се намираше отново тук, разбираше колко много обича това място, и то не само защото беше символ на власт и имперско величие, каквито бе притежавал, а главно защото беше такова творение на вековете, такава жива, дишаща тъкан на историята.
— Замъкът е наш! — извика Елидат ликуващо, когато армията на Валънтайн нахълта през неохраняваната порта.
Но какво хубаво имаше в това, мислеше си Валънтайн, щом само след няколко часа щеше да настъпи смърт за целия връх и неговите враждуващи простосмъртни обитатели? Много време бе изтекло вече, откакто бе започнало разреждането на атмосферата. Валънтайн искаше да протегне ръце, да сграбчи с нокти бягащия въздух и да го задържи.
Засилващият се студ, който сега притискаше върха като страшна тежест, най-силно се проявяваше в самия Замък и намиращите се в него, вече зашеметени и объркани от събитията около гражданската война, стояха като восъчни фигури, немигащи и вцепенени, треперещи и неподвижни, докато отредите на нашественика нахълтваха вътре. Някои, по-хитри или по-съобразителни от другите, успяваха да изграчат: „Да живее лорд Валънтайн!“, когато непознатата златокоса фигура минаваше с колата край тях; но повечето се държаха така, като че мозъците им вече бяха започнали да замръзват.
Нахлуващите пълчища на нападателите се движеха бързо и точно, за да изпълнят набелязаните от Валънтайн задачи. На херцог Хейтлуиг и неговите бибирунски воини бе възложено да завземат покрайнините на Замъка, като разбият и обезвредят всички вражески сили. Азенхарт и шест отделения от долината пък имаха друга работа — да завардят многобройните врати на Замъка така, че никой от сподвижниците на узурпатора да не може да избяга. Слийт, Карабела и бойците им се устремиха нагоре, към имперските зали във вътрешния сектор, за да завладеят седалището на правителството. Самият Валънтайн с Елидат, Ерманар и обединените им армии пое по спираловидния надолен път към избите, където бяха настанени климатичните машини. Останалите под командуването на Насимонт, Залзан Кавол, Шанамир, Лизамон Хълтин и Горзвал настъпваха на безредни потоци, пръскайки се из Замъка да търсят Доминин Барджазид, който навярно се криеше в някоя от хилядите стаи, пък била тя и най-мизерната.
Валънтайн караше бясно надолу, докато най-сетне флотерната кола не можеше да върви по-нататък из мрачните дълбини на калдъръмения друм, а след това забърза пеш към избите. Студът вкочаняваше носа, устните и ушите му. Сърцето му думтеше, дробовете му работеха напрегнато в редкия въздух. Тези изби му бяха почти неизвестни. Той бе слизал тук само веднъж или дваж, отдавна. Елидат обаче, изглежда, познаваше пътя.
Минаха през коридори, спуснаха се по безкрайни стълби с широки каменни стъпала и влязоха в сводеста галерия с висок таван, осветена от блещукащи точици високо над главите им и през цялото време въздухът ставаше осезаемо все по-студен, неестествената нощ притискаше върха все по-здраво…
Пред тях се показа голяма сводеста дървена врата, украсена с дебели метални инкрустации.
— Разбийте я — заповяда Валънтайн. — Прогорете я, ако е нужно!
— Чакайте, милорд — произнесе мек треперлив глас.
Валънтайн се обърна рязко. Някакъв стар гхайрог с пепелява кожа и провиснали от студа змиеподобни коси, излязъл от една врата в стената, нерешително се тътреше към тях.
— Пазачът на климатичните машини — промърмори Елидат.
Гхайрогът изглеждаше полумъртъв. Той погледна объркано от Елидат към Ерманар, от Ерманар към Валънтайн; после се просна на земята пред Валънтайн и задърпа ботушите на коронала:
— Милорд… лорд Валънтайн… — Старецът гледаше страдалчески нагоре. — Спасете ни, лорд Валънтайн! Машините… те спряха машините…
— Можеш ли да отвориш вратата?
— Да, милорд. Пунктът за управление е в този пасаж. Но те завзеха избите… войниците му се разпореждат, изгониха ме… каква ли пакост вършат там вътре, милорд? Какво ще стане с всички нас?
Валънтайн вдигна треперещия стар гхайрог на крака.
— Отвори вратата — каза той.
— Добре, милорд. Само за момент…
По-скоро цяла вечност, мислеше си Валънтайн. Но се чу шум на страховита подземна машина и постепенно здравата дървена преграда със скърцане и пъшкане започна да се отмества настрана.
Валънтайн искаше пръв да се стрелне през отвора, но Елидат го улови грубо за ръката и го дръпна назад. Валънтайн плесна задържащата го ръка, като че тя беше някаква досадна гадина, някакъв дхиим от джунглата. Ала Елидат го държеше здраво.
— Недейте, милорд — каза той твърдо.
— Пусни ме, Елидат.
— Няма да ви пусна да влезете, Валънтайн, ако ще това да струва главата ми. Дръпнете се настрана.
— Елидат!
Валънтайн погледна към Ерманар. Но не намери там никаква подкрепа.
— Върхът замръзва, милорд, а вие ни бавите — каза Ерманар.
— Аз няма да допусна…
— Дръпнете се! — изкомандува Елидат.
— Аз съм коронал, Елидат.
— Аз пък отговарям за вашата безопасност. Вие можете да ръководите нападението отвън, милорд. Но вътре има неприятелски войници, отчаяни хора, които бранят последната твърдина на властта, все още държана от узурпатора. Съзре ли ви някой снайперист с остро зрение, цялата ни борба ще пропадне. Ще се отдръпнете ли, Валънтайн, или да извърша предателство спрямо вашето тяло, като ви изблъскам?
Ядосан, Валънтайн отстъпи и гледаше с яд и безсилие как Елидат и отряд отбрани воини се промъкнаха покрай него и влязоха във вътрешното помещение. Почти веднага отвътре се разнесе шум на борба; Валънтайн чуваше викове, изстрели на енергомети, писъци, стенания. Макар и пазен от бдителните хора на Ерманар, десетина пъти той понечи да се отскубне от тях и да влезе сам в избата, но все се сдържаше. После дойде пратеник на Елидат да съобщи, че непосредствената съпротива е сломена, че проникват по-надълбоко, че има барикади, клопки, групички неприятелски войници на всеки няколкостотин ярда. Валънтайн стисна пестници. Това беше просто отчайващо — да си толкова свят, че да не можеш да рискуваш кожата си, да стоиш в едно преддверие, докато войната за връщането ти на трона бушува навред около теб. Реши да влезе, пък нека Елидат вика колкото си ще.
— Милорд! — От другата посока дотича запъхтян вестоносец.
Валънтайн се поколеба пред входа на избата.
— Какво има? — тросна се той.
— Милорд, праща ме херцог Насимонт. Открихме Доминин Барджазид барикадиран в Киникеновата обсерватория. Моли ви да дойдете бързо да ръководите залавянето му.
Валънтайн кимна. Така беше по-добре, отколкото да стои бездеен тук. Обърна се към един адютант:
— Предайте на Елидат, че се качвам обратно горе. Той има пълна власт да се добере до климатичните машини както може.
Но Валънтайн бе изминал съвсем късо разстояние по коридорите, когато дойде един адютант на Горзвал да съобщи, че според сведенията узурпаторът се намирал в Пиниторския двор. А няколко минути по-късно се получи вест от Лизамон Хълтин, че го преследвала бързо по един спираловиден коридор, водещ за отразяващия басейн на лорд Симинейв.
В главната алея Валънтайн намери Делиамбър, който следеше действието с дълбоко увлечение. След като предаде на вруна противоречивите сведения, попита:
— Възможно ли е да се намира на трите места едновременно?
— По всяка вероятност на нито едно — отговори магьосникът. — Освен ако няма трима като него. В което се съмнявам, макар че усещам мрачното му и силно присъствие на това място.
— В някой определен сектор ли?
— Трудно е да се каже. Вашият враг е толкова жизнеспособен, че се излъчва от всеки камък на Замъка, и отраженията ме объркват. Но мисля, че няма да се обърквам още дълго време.
— Лорд Валънтайн!
Беше нов вестоносец — и то с познато лице, с дебели рунтави сключени вежди, изпъкнала брадичка, приятна самоуверена усмивка. Още една частица от изчезналото минало се връщаше на мястото си, защото този човек беше Тунигорн, вторият най-близък приятел от детството на Валънтайн, сега един от високопоставените министри на кралството, който гледаше непознатия пред себе си със светнали проницателни очи, сякаш се мъчеше да открие Валънтайн под чуждия облик. С него беше Шанамир.
— Тунигорн! — извика Валънтайн.
— Милорд! Елидат каза, че сте се променили, но не предполагах…
— Толкова ли съм ти непознат с това лице?
Тунигорн се усмихна.
— Ще трябва да свикна, милорд. Но това ще стане с течение на времето. Нося ви добра новина.
— Достатъчно добра е новината, че те виждам отново.
— Но аз ви нося още по-добра. Предателят е открит.
— Три пъти в течение на половин час вече ми казваха, че е на три различни места.
— Не зная нищо за тези съобщения. Ние го намерихме.
— Къде?
— Барикадирал се е във вътрешните помещения. Последен го е видял слугата му; старият Канзимар, верен докрай; видял го да бръщолеви несвързано от ужас и най-сетне разбрал, че този, който стои пред него, не е короналът. Заключил е всичките си покои, от тронната зала до съблекалните, и е сам там вътре.
— Добра новина наистина! — Валънтайн се обърна към Делиамбър: — Потвърждава ли се тя от твоите магии?
Пипалата на Делиамбър зашаваха.
— Усещам присъствието на мрачна, зла сила в оная висока сграда.
— Императорските покои — каза Валънтайн. — Добре. — Обърна се към Шанамир и рече: — Прати съобщение на Слийт, Карабела, Залзан Кавол, Лизамон Хълтин. Искам и те да бъдат с мен, когато го обградим.
— Слушам, милорд! — Очите на младежа святкаха от вълнение.
— Кои са тия хора, които назовахте? — попита Тунигорн.
— Другари в скитанията ми, стари приятелю. През време на моето изгнание те ми станаха много скъпи.
— Тогава ще бъдат скъпи и на мен, милорд. Които и да са, щом ви обичат, аз също ще ги обичам. — Тунигорн се загърна с наметалото си. — Но какво става с този студ? Кога ще започне да отслабва? Чух от Елидат че климатичните машини…
— Да.
— А могат ли да се поправят?
— Елидат отиде при тях. Кой знае каква пакост е направил Барджазидът? Но да разчитаме на Елидат. — Валънтайн погледна към вътрешния палат високо над себе си, присвивайки очи, сякаш по този начин можеше да види през величествените каменни стени уплашеното нагло същество, криещо се зад тях.
— Този студ ме тревожи много, Тунигорн — каза той мрачно. — Ала прекратяването му сега е в ръцете на Божествения — и на Елидат. Ела. Да видим дали ще успеем да измъкнем оная гад от бърлогата му.
14
Часът за окончателна разплата с Доминин Барджазид беше вече близък. Валънтайн се придвижваше бързо напред, навътре и нагоре през всички познати чудни места.
В тази сводеста сграда се помещаваше архивът на лорд Престимион: там този велик коронал бе уредил музей на историята на Маджипур. Валънтайн се усмихна при мисълта да сложи жонгльорските си бухалки до меча на лорд Стиамот и украсената със скъпоценности пелерина на лорд Конфалюм. Там се извисяваше шеметно стройната, крехка на вид наблюдателна кула, съградена от лорд Ариок, необикновена постройка наистина, може би указание за още по-чудните дела, които Ариок е щял да извърши, ако е станал понтифекс. Това — един двоен атриум с издигнат басейн в средата — беше параклисът на лорд Киникен, съединен с прекрасната белоплочеста зала, където Господарката отсядаше винаги, когато дойдеше да гостува на сина си. А полегатите затревени покриви там представляваха градинската беседка на лорд Конфалюм, любимата лична прищявка на този обичащ лукса високомерен монарх, място, където бяха събрани нежни цветя от всички краища на Маджипур. Валънтайн се молеше те да оцелеят през тази нощ на зимни хали, защото мечтаеше скоро да бъде сред тях, с помъдрели от пътуванията очи и да съзерцава отново чудесата, които бе видял в горите на Зимроел и по бреговете на Стоиензар.
Нагоре…
През наглед безкраен лабиринт от коридори, стълбища, галерии, тунели и пристройки, напред и все напред.
— Ще умрем от старост, а не от студ, докато стигнем до Барджазид! — промърмори Валънтайн.
— Още малко остава, милорд — каза Шанамир.
— Но според мен недостатъчно малко.
— Как ще го накажете, милорд?
Валънтайн погледна младежа.
— Да го накажа? Да го накажа? Какво наказание може да има за това, което е извършил той? Бой с камшик? Три дена на стаджеви корички? Все едно да накажа Стейче, загдето ни блъскаше в камъните.
Шанамир гледаше учудено.
— Никакво наказание ли няма да има изобщо?
— Не, не такова, каквото разбираш под наказание.
— Нима ще го пуснете, за да продължава да върши злини?
— И това не — отвърна Валънтайн. — Но първо трябва да го заловим, а после ще говорим какво да правим с него.
Мина още половин час — стори му се цяла вечност — и ето Валънтайн вече стоеше пред ядрото на Замъка, пред оградените със стени императорски покои, съвсем не най-старото, но далеч най-святото от всичките му крила. Тук са били залите, от които са управлявали първите коронали, но те отдавна бяха заместени с по-изящните и по-внушителни помещения на великите управници от последните хиляда години и сега представляваха бляскаво дворцово седалище на властта, отделено от всички други заплетени лабиринти на Замъка.
В тези великолепни зали с високи сводове ставаха най-висшите държавни церемонии; ала сега едно самотно жалко създание се спотайваше там зад старинни масивни врати, предпазвано от тежки, разкошно украсени резета с огромни размери и важно символично значение.
— Отровен газ — подсказа Лизамон Хълтин. — Да напомпим един цилиндър газ през стените и да го оставим, където си е.
Залзан Кавол закима енергично.
— Да! Да! Ето, да пропъхнем някаква тънка тръбичка през тия пукнатини… има един газ, с който в Пилиплок си служат за избиване на риба, той ще свърши работата за…
— Не — отсече Валънтайн. — Ще го измъкнем жив.
— Възможно ли е това, милорд? — попита Карабела.
— Бихме могли да разбием вратите — избоботи Залзан Кавол.
— Да развалим вратите на лорд Престимион, правени цели трийсет години, само за да измъкнем един негодник от скривалището му?! — възкликна Тунигорн. — Милорд, тези приказки за отровен газ не ми се струват чак толкова глупави. Не бива да губим време…
— Трябва да се стараем да не действаме като варвари — рече Валънтайн. — Няма да има отравяния тук. — Той хвана ръцете на Карабела и Слийт и ги вдигна. — Вие сте жонгльори с бързи пръсти. И ти, Залзан Кавол. Не сте ли се научили да си служите с тези пръсти и за други неща.
— Да отваряме ключалки ли, милорд? — запита Слийт.
— Да и други неща от тоя род. Тези помещения имат много входове и възможно е всички да не са залостени с резета. Хайде, опитайте си да намерите път през преградите. А докато вие се занимавате с това, аз пък ще търся друг път.
Той пристъпи към огромната позлатена врата, превишаваща двойно ръста на най-високия скандар; на всеки квадратен сантиметър от нея бяха издълбани във висок релеф сцени от царуването на лорд Престимион и на славния му предшественик лорд Конфалюм. Сложи ръце на тежките бронзови дръжки, сякаш искаше да отвори вратата с един-единствен силен замах.
Една дълга минута Валънтайн стоя така, отърсвайки съзнанието си от всякакво усещане за витаещото около него напрежение. Опита се да се приближи до спокойното кътче в центъра на душата си. Но една голяма пречка го възпря.
Съзнанието му се изпълни внезапно с непреодолима омраза към Доминин Барджазид.
Зад тази голяма врата се намираше човекът, който го бе изхвърлил от трона, който го бе прогонил, за да стане злочест скитник, който бе управлявал безцеремонно и несправедливо от негово име и — това беше най-лошото, най-чудовищното и най-непростимото — който бе решил да унищожи един милиард невинни и неподозиращи хора, когато плановете му започнаха да се провалят.
Валънтайн го ненавиждаше за това. Заради това Валънтайн гореше от желание да унищожи Доминин Барджазид.
Докато стоеше вкопчен в дръжките на вратата, в главата му нахлуха жестоки, страшни образи. Виждаше Доминин Барджазид одран жив, облян в собствената си кръв, надаващ писъци, които можеха да се чуят оттук чак до Пидруид. Виждаше Доминин Барджазид прикован за едно дърво с назъбени стрели. Виждаше Доминин Барджазид смазан под градушка от камъни. Виждаше…
Валънтайн трепереше от силата на ужасния си гняв.
Но човек в едно цивилизовано общество не одира враговете си живи и не излива гнева си чрез насилие — дори върху Доминин Барджазид. „Как мога да претендирам за правото да управлявам един свят — питаше се Валънтайн, — когато не умея дори да владея собствените си чувства?“ Знаеше, че докато този гняв раздираше душата му, и той като самия Доминин Барджазид беше неспособен да управлява. Трябваше да се пребори с него. Това пулсиране в слепоочията, този напор на кръвта, тази дива жажда за мъст — всичко трябваше да се пречисти, преди да направи каквато и да било стъпка към Доминин Барджазид.
Валънтайн се бореше. Отпусна свитите мускули на гърба и раменете си, напълни дробовете си с острия студен въздух и малко по малко напрежението се отцеди от тялото му. Зарови в душата си там, където изгарящата жажда за мъст бе лумнала така внезапно, и я прочисти. И чак след това можа най-сетне да проникне в спокойното кътче в центъра на душата си и да се задържи там така, че да се почувства сам в Замъка, ако не се смяташе Доминин Барджазид някъде от другата страна на вратата, само двамата и една-единствена преграда помежду им. Да надвие себе си беше най-голямата победа: Валънтайн знаеше, че всичко друго ще се оправи.
Той се поддаде на влиянието на сребърната диадема на Господарката, своята майка, изпадна в сънно състояние и насочи силата на съзнанието си към своя враг.
Това, което Валънтайн прати, не беше сън на мъст и наказание. То би било твърде очебийно, твърде долно, твърде лесно. Изпрати кротък сън, сън на обич и дружба, на съжаление за случилото се. Доминин Барджазид можеше да се учуди на такова послание. Валънтайн показваше на Доминин Барджазид примамливия бляскав град на удоволствията Хай Морпин и двамата крачеха един до друг по Булеварда на облаците, разговаряха радушно, усмихнаха се, обсъждаха съществуващите по между им различия, опитваха се да се разберат. Рисковано беше да започва по този начин, защото така Валънтайн се излагаше на присмех и презрение, ако на Доминин Барджазид му хрумнеше да изтълкува погрешно подбудите му. Но нямаше надежда да го победи със заплахи и гняв; може би щеше да го спечели с по-мек подход. Този сън изискваше огромни душевни резерви, защото беше, наивно да очаква да привлече Барджазид с хитрост и ако обичта, излъчвана от Валънтайн, не се окажеше искрена и оня не я почувстваше като искрена, сънят щеше да бъде напразен. Валънтайн не бе подозирал, че може да намери у себе си обич към този човек, който му бе причинил толкова злини. Но намери: насочи я; препрати я през голямата врата.
След това стисна дръжките на вратата, напрегна отново сили и зачака някакъв знак отвътре.
Ненадейно получи послание: мощен изблик на мисловна енергия, разтърсващ и непреодолим, който забуча от императорските покои като яростен, горещ сувраелски вятър. Валънтайн усещаше обгарящия порив на насмешливия отказ на Доминин Барджазид. Барджазид не желаеше нито обич, нито дружба. Той пращаше пренебрежение, омраза, гняв, презрение, войнственост: обявяване на вечна война.
Валънтайн бе потресен силно. Как така, чудеше се той, Барджазидът може да изпраща послания? Сигурно чрез някаква машина на баща си, чрез някаква магия на Краля на сънищата. Разбра, че е трябвало да предугади нещо подобно. Но няма значение, Валънтайн стоеше непоклатим пред съкрушителната сила на сънната енергия на Доминин Барджазид, хвърлена срещу него.
А след това прати друг сън, толкова непринуден и доверчив, колкото сънят на Доминин Барджазид беше груб и враждебен. Изпрати сън на помилване, на пълно опрощение. Показа на Доминин Барджазид, едно пристанище, цяла флота от сувраелски кораби, чакащи да го върне в бащината му земя, и дори тържествен парад, Валънтайн и Барджазид седяха един до друг в колесница, която ги откарваше към пристанището за церемониите около заминаването, стояха заедно на кея, смееха се, докато се сбогуваха, двама добри врагове, които бяха хвърляли един срещу друг всички разполагаеми от тях сили и сега се разделяха любезно.
Доминин Барджазид отвърна със сън на смърт и разрушение, на неприязън, на омраза, на презрение.
Клатейки глава бавно, тежко, Валънтайн се мъчеше да я прочисти от бликащата към него отровна мръсотия. За трети път събра сили и приготви послание за врага си. Все още не можеше да падне ниско като Барджазид; все още се надяваше да го надвие с топлота и доброта, при все че друг би казал, че е глупаво дори да се опитва. Валънтайн склопи очи и съсредоточи съзнанието си в сребърната диадема.
— Милорд!
Това беше женски глас, който се промъкна през съсредоточеността му точно когато изпадаше в транс.
Прекъсването беше дразнещо и неприятно. Валънтайн се завъртя кръгом, пламнал от необичаен гняв, толкова изненадан, че мина цяла минута, докато познае, че тази жена е Карабела. Тя се отдръпна от него, задъхана, уплашена за миг.
— Милорд… — заговори тя с тих глас. — Не знаех…
Той се помъчи да се овладее.
— Какво има?
— Ние… ние намерихме начин да отворим една врата.
Валънтайн затвори очи й усети как скованото му тяло се отпусна облекчено. Усмихна се, привлече я към себе си и я подържа така, треперейки, докато напрежението се отцеждаше от него. После каза:
— Заведи ме там!
Карабела го поведе през коридорите, украсени богато със старинни драперии и дебели протъркани килими. Тя се движеше учудващо уверено за човек, който никога преди не бе ходил из тия зали. Стигнаха до част от императорските покои, която Валънтайн не помнеше, сервизно междинно помещение някъде оттатък тронната зала, просто и скромно място. Слийт, яхнал раменете на Залзан Кавол, бе пъхнал горната половина на тялото си дълбоко в някаква напречна греда и се протягаше да върши деликатни манипулации от вътрешната страна на една обикновена врата.
— Отворихме три врати по този начин и сега Слийт прониква през четвъртата — каза Карабела. — Още малко…
Слийт измъкна главата си и се огледа, прашен, мръсен, страшно доволен от себе си.
— Отворена е, милорд.
— Браво!
— Ще влезем и ще го пипнем — изръмжа Залзан Кавол. — На три парчета ли го искате или на пет, милорд?
— Не — каза Валънтайн. — Аз ще вляза. Сам.
— Вие ли, милорд? — запита Залзан Кавол, сякаш не вярваше на ушите си.
— Сам? — възкликна Карабела.
С възмутен вид Слийт извика:
— Милорд, забранявам ви… — но се спря, сконфузен от светотатствените си думи.
— Не бойте се за мен — отвърна кротко Валънтайн. — Аз трябва да свърша това сам, без чужда помощ. Слийт, дръпни се настрана. Залзан Кавол… Карабела… отстъпете. Заповядвам ви да не влизате, докато не ви повикам.
Те се спогледаха смутено. Карабела понечи да каже нещо, но се запъна, затвори уста. Белегът на Слийт пулсираше и пламтеше. Залзан Кавол издаваше странни боботещи звуци и размахваше безпомощно четирите си ръце.
Валънтайн отвори вратата и мина през нея.
Намираше се в някакъв вестибюл, може би кухненски коридор, място, което един коронал не би познавал. Прекоси го предпазливо и се озова в зала с разкошни брокати, която след кратко колебание разпозна — това беше съблекалнята; отвъд нея се намираше Декеретовият параклис, а той извеждаше в съдебната зала на лорд Престимион, величествено сводесто помещение с блестящи прозорци от матирано стъкло и великолепни полилеи, изработени от най-изкусните нимойски занаятчии. А по-нататък беше тронната зала, където над всичко се извисяваше ненадминато грандиозният трон на Конфалюм. Някъде в това крило Валънтайн щеше да намери Доминин Барджазид.
Влезе в съблекалнята. Тя пустееше и изглеждаше като че никой не я бе използвал от месеци. На каменния сводест вход на Декеретовия параклис нямаше завеса: Валънтайн надникна в него, не видя там никого и продължи през късия извит коридор, украсен с бляскави мозаични орнаменти в зелено и златно, който водеше до съдебната зала.
Пое дълбоко дъх, сложи ръце на вратата на съдебната зала и я отвори рязко.
Отначало помисли, че това огромно помещение също е пусто. Само един от големите полилеи в другия край беше запален, хвърляйки мъждиво сияние. Валънтайн погледна наляво и надясно, по редиците полирани дървени скамейки, покрай нишите със спуснати завеси, в които бе разрешено да се крият херцози и принцове докато ги съдят, към високия трон на коронала…
И видя една фигура в императорски одежди, застанала в сенките до заседателната маса под високия трон.
15
От всички необикновени преживявания през време на изгнанието му това беше най-необикновеното: да стои на по-малко от сто крачки от човека, който носеше някогашния му образ. Два пъти досега Валънтайн бе виждал мнимия коронал — през оня празничен ден в Пидруид — и се бе чувствал омърсен и обезсилен, когато го гледаше, без сам да знае защо. Но това беше преди да възстанови паметта си. Сега в полумрака съзря висок, як мъж с жестоки очи и черна брада, някогашния лорд Валънтайн, с царствено държане, а не свит, бръщолевещ или ужасен, който го гледаше студено, спокойно, заплашително. „Такъв ли съм изглеждал аз? — запита се Валънтайн. — Толкова мрачен, толкова леден, толкова отблъскващ?“ Предположи, че през всички тия месеци, докато Доминин Барджазид е притежавал неговото тяло, черната душа на узурпатора е прозряла през лицето и променила чертите на коронала така, че са придобили това ужасно, противно изражение. Валънтайн бе свикнал с приветливото си, слънчево ново лице и сега, гледайки това, което бе притежавал толкова години, никак не му се искаше да го има отново.
Доминин Барджазид заговори.
— Красив съм те направил, нали?
— А себе си — не толкова — отвърна Валънтайн сърдечно. — Защо се мръщиш, Доминин? Това лице беше по-известно с усмивката си.
— Ти се усмихваше прекалено много, Валънтайн. Беше прекалено непринуден, прекалено мек, прекалено добродушен, за да управляваш.
— Такъв ли ме виждаше?
— И аз, и много други. Чувам, че напоследък си станал скитащ жонгльор.
Валънтайн кимна.
— Все трябваше да се заловя с някаква работа, след като ти ми отне предишната. Жонглирането ми допадна.
— Не ще и дума — рече Барджазид. Гласът му кънтеше в дългата пуста зала. — Ти винаги си умеел най-добре да забавляваш другите. Приканвам те да се заловиш пак с жонглирането, Валънтайн. Печатите на властта са мои.
— Печатите може да са твои, но не и властта. Охраната те напусна. Замъкът е превзет. Хайде, предай се, Доминин, и ще те върнем в бащината ти земя.
— А климатичните машини, Валънтайн?
— Те работят отново.
— Лъжа! Глупава лъжа! — Барджазид се извърна и отвори рязко един от високите сводести прозорци. Поток мразовит въздух нахлу толкова бързо, че Валънтайн в другия край на стаята го почувства почти веднага. — Машините се охраняват от най-доверените ми хора — каза Барджазид. — Не твои хора, а мои, които докарах от Сувраел. Те няма да допуснат никого до тях, докато не им наредя да ги включат, та ако ще целият връх и Замъкът да почернеят и загинат, преди да дойде това нареждане, нека бъде така, Валънтайн. Нека бъде! Ще позволиш ли това да стане?
— Няма да стане.
— Ще стане — отвърна Барджазид, — ако продължаваш да стоиш в Замъка. Върви си. Ще ти дам пропуск за слизане от върха и за безплатно пътуване до Зимроел. Жонглирай в западните градове, както си правил преди една година, и забрави тези глупави претенции за трона. Аз съм лорд Валънтайн короналът.
— Доминин…
— Името ми е лорд Валънтайн! А ти си скитащият жонгльор Валънтайн от Зимроел! Върви да се заловиш пак със занаята си.
— Изкушението е голямо, Доминин — отвърна Валънтайн спокойно. — Жонглирането ми правеше удоволствие може би повече от всичко друго, което съм вършил през живота си. И все пак съдбата изисква да нося бремето на управлението независимо от личните ми желания. Хайде, ела. — Той направи една крачка към Барджазид, после втора, трета. — Ела с мен в преддверието, да покажем на рицарите на Замъка, че е сложен край на този бунт и светът се връща в истинското си русло.
— Не се приближавай до мен!
— Аз не искам да ти сторя нищо лошо, Доминин. В известен смисъл съм ти признателен за някои необикновени преживявания, неща, които сигурно никога нямаше да ми се случат, ако…
— Назад! Нито стъпка повече!
Валънтайн продължаваше да се приближава.
— Признателен съм ти също, загдето ме отърва от онова неприятно малко накуцване, което пречеше на някои от удоволствията на…
— Нито… стъпка… повече…
Сега ги деляха едва десетина крачки. До Доминин Барджазид имаше маса, отрупана с принадлежности на съдебната зала: три тежки бронзови свещника, кралско кълбо и до него жезъл. Като нададе сподавен вик на гняв, Барджазид сграбчи с двете си ръце един от свещниците и го запокити яростно в главата на Валънтайн. Но Валънтайн се отдръпна ловко настрана и с точна хватка улови масивния метален предмет, който профучаваше край него. Барджазид захвърли втори. Валънтайн улови и него.
— Хайде още един — каза Валънтайн. — За да ти покажа как се жонглира!
Лицето на Барджазид от ярост се покри с петна; той се задъха, засъска, запръхтя ядно. Третият свещник полетя към Валънтайн. Валънтайн вече си играеше с другите два, премятайки ги леко от ръка на ръка, и никак не му беше трудно да хване третия и да го включи в поредицата, образувайки проблясваща каскада във въздуха пред себе си. Той жонглираше весело с тях, смееше се, подхвърляше ги все по-високо и по-високо и колко приятно му беше, че жонглира отново, че прилага някогашното умение след толкова време, ръка и око, ръка и око.
— Виждаш ли? — рече той. — Ето тъй. Можем да те научим, Доминин. Трябва само да свикнеш да се отпускаш. Хайде, хвърли ми и жезъла, и кълбото. Аз мога да работя с пет предмета, а може би и с повече. Жалко, че публиката е толкова малобройна, ала…
Продължавайки да жонглира, той вървеше към Барджазид, който отстъпваше назад с разширени очи, по брадата му течаха лиги.
Внезапно Валънтайн бе разтърсен и разлюлян от някакво послание, сън в будно състояние, който го блъсна със силата на удар. Спря се зашеметен, и свещниците се търколиха със звън на тъмния дървен под. Последва втори удар, който го замая, а после и трети. Валънтайн с мъка се държеше да не падне. Играта, която бе разигравал с Барджазид, вече бе свършила и бе започнал някакъв нов сблъсък, който Валънтайн никак не можеше да проумее.
Втурна се напред с намерение да сграбчи противника си, преди ударът да го порази отново.
Барджазид се отдръпваше, държейки треперещи ръце пред лицето си. От него ли идеше тази атака, или имаше в стаята скрит помощник? Валънтайн се стъписа когато тази неумолима невидима сила прониза за втори път съзнанието му, вцепени го още повече. Той трепереше. Притисна слепоочията си с ръце и се помъчи да събере мислите си. „Хвани Барджазид казваше си той, — повали го, седни върху него, повикай помощ…“
Скочи напред, хвърли се, улови мнимия коронал за ръката. Барджазид изрева и се отскубна. Като напредваше, Валънтайн се мъчеше да го притисне и почти успя, ала внезапно, с див писък на страх и отчаяние, Доминин Барджазид профуча край него и побягна през стаята. Мушна се в една от нишите със завеси в другия край, крещейки:
— Помогни ми! Татко, помогни ми!
Валънтайн се приближи и раздра завесата.
И се стъписа от изумление. В нишата се бе скрил пълен стар човек с мощно телосложение, с тъмни очи, които гледаха злобно, на челото си носеше блестяща златна диадема, а в едната си ръка стискаше някакъв уред от слонова кост и злато, нещо, съставено от ремъци, закопчалки и ръчки. Той беше Симонан Барджазид, Кралят на сънищата, страшният старец, който бе дошъл от Сувраел и се спотайваше тук в съдебната зала на коронала! Той именно бе пратил вцепеняващите мозъка сънища-команди, които едва не сразиха Валънтайн; и сега се мъчеше да изпрати нова команда, но му пречеше умопомрачението на собствения му син, който се бе вкопчил истерично в него и молеше за помощ.
Валънтайн знаеше, че не ще може да се справи сам.
— Слийт! — извика той. — Карабела! Залзан Кавол!
Доминин Барджазид хлипаше и стенеше. Кралят на сънищата го ритна, като че беше някакво досадно пале, което се влачи по петите му. Валънтайн се вмъкна предпазливо в нишата с надежда да изтръгне тази страшна машина за сънища от ръцете на стария Симонан Барджазид, преди той да е извършил нови пакости с нея.
И когато Валънтайн посегна към уреда, се случи нещо още по-изумително. Очертанията на лицето и тялото на Симонан Барджазид започнаха да трептят, да се замъгляват…
Да се променят…
Да се превръщат в нещо чудовищно странно, да стават ъгловати и тънки, с наклонени навътре очи, с нос като обикновена подутина и едва забележими устни…
Метаморф.
Съвсем не Крал на сънищата, а фалшификат, лъжлив крал, преобразяващ се, пиуривар, метаморф…
Доминин Барджазид изкрещя от ужас и пусна чудовищната фигура, отдръпна се и се тръшна на земята до стената, като трепереше и хленчеше. Метаморфът пронизваше Валънтайн с поглед, който несъмнено изразяваше неприкрита омраза, и с яростна сила запокити към него уреда за сънища. Валънтайн успя само отчасти да се предпази; машината го улучи в гърдите така, че той залитна настрана, и в този миг метаморфът профуча край него, втурна се бясно към другата страна на стаята, с див скок се прехвърли през перваза на прозореца, който Доминин Барджазид бе отворил, и изхвръкна навън, в нощта.
16
Блед, потресен, Валънтайн се обърна и видя, че залата е пълна с хора: Слийт, Залзан Кавол, Делиамбър, Карабела, Тунигорн и кой знае още колко други, които се блъскаха да се промъкнат по-бързо през тесния вестибюл. Той посочи към Доминин Барджазид, който бе припаднал от шока и лежеше свит в жалко състояние.
— Тунигорн, поверявам ти го. Откарай го на безопасно място и гледай нищо лошо да не му се случи.
— Пиниторският двор, милорд, е най-сигурното място. И една дузина подбрани хора ще го пазят непрекъснато.
Валънтайн кимна.
— Добре. Не искам да го оставяте сам. И му доведете лекар: той преживя огромен страх и мисля, че това му е навредило. — Погледна към Слийт. — Приятелю, носиш ли със себе си манерка с вино? Самият аз преживях тук необикновени минути. — Слийт му подаде манерка. Ръката на Валънтайн трепереше и той почти разля виното, докато то стигне до устата му.
Вече по-спокоен, тръгна към прозореца, през който бе скочил метаморфът. Някъде далеч долу проблясваха фенери. Височината беше сто и повече фута и там в двора видя силуети, наобиколили нещо, което лежеше покрито с наметало. Валънтайн се извърна.
— Метаморф — каза той озадачен. — Дали това не беше само сън? Аз видях Краля на сънищата застанал там… а после се превърна в метаморф… и след това се втурна към прозореца…
Карабела докосна ръката му.
— Валънтайн, ще си починеш ли сега? Замъкът е завзет.
— Метаморф — повтори Валънтайн с учудване в гласа. — Какво би могло…
— В залата с климатичните машини също имаше метаморфи — обади се Тунигорн.
— Какво?! — вторачи се Валънтайн. — Какво каза?
— Милорд, Елидат току-що дойде от избите с една необикновена история. — Тунигорн махна с ръка и от множеството в задната част на помещението изскочи самият Елидат, явно уморен от боя, с изцапана пелерина и съдран жакет.
— Милорд?
— Климатичните машини…
— Те са цели и невредими и отново разнасят въздух и топлина, милорд.
Валънтайн изпусна продължителна въздишка.
— Отлично! И имало преобразяващи се, казваш?
— Преддверието се охраняваше от войници в униформата на личната гвардия на коронала — обясни Елидат. — Извикахме им, заповядахме им да се предадат, но отказаха да се подчинят дори на мен. Тогава се нахвърлихме върху им и… ги избихме, милорд…
— Нямаше ли друг начин?
— Нямаше друг начин — отвърна Елидат. — Избихме ги и когато умираха… се преобразиха…
— Всички ли?
— Да, всички до един бяха метаморфи.
Валънтайн потръпна. Чудо след чудо в този кошмарен преврат. Чувстваше, че отмалява. Машините на живота отново работеха; Замъкът беше негов, а лъжливият коронал — пленник; светът беше спасен, редът — възстановен, заплахата от тирания — премахната. И все пак… и все пак… съществуваше тази нова загадка, а той беше толкова ужасно уморен…
— Валънтайн — рече Карабела, — ела с мен.
— Добре — отвърна той глухо. — Добре, ще си почина малко. — Усмихна се вяло. — Ще ме заведеш ли до леглото в съблекалнята, любов моя? Мисля да си отдъхна час-два. Помниш ли кога спах за последен път?
Карабела го улови под мишница.
— Като че ли са минали дни оттогава, нали?
— Седмици. Месеци. Но само един час, не ме оставяйте да спя повече…
— Разбира се, милорд.
Валънтайн се тръшна на леглото като упоен, Карабела придръпна върху него една завивка и затъмни стаята, а той се сви на кравай, отпусна изнуреното си тяло. Но през главата му се стрелкаха ярки образи: Доминин Барджазид вкопчен за коленете на онзи старец, а Кралят на сънищата се мъчи ядно да се отскубне от него, размахвайки около себе си оня необикновен уред, и после настъпи преобразяването, зловещото пиуриварско лице го гледаше злобно… Доминин Барджазид нададе ужасен вик… метаморфът се втурна към отворения прозорец… отново и отново, отново и отново, непонятни сцени, разиграващи се в измъчения мозък на Валънтайн…
И ето че сънят го овладя кротко, допълзя до него, докато лежеше и се бореше с демоните на съдебната зала.
Спа един час, както бе пожелал, и дори малко повече, защото се събуди от ярката златиста светлина на утрото, която блестеше в очите му. Седна, като премигваше и се протягаше. Тялото го болеше. Сън, мислеше той, бурен и разтърсващ сън… не, не беше сън. Не беше сън.
— Милорд, отпочинахте ли си?
Карабела, Слийт, Делиамбър. Те го гледаха. Бдяха над съня му.
Валънтайн се усмихна.
— Да, отпочинах си. И нощта е свършила. Какво стана в това време?
— Нищо особено — отвърна Карабела, — без да се смята това, че въздухът отново се затопля. Замъкът ликува и от върха се разнася вест за промяната, настъпила в света.
— Метаморфът, който скочи от прозореца… уби ли се?
— Да, милорд — отговори Слийт.
— Той носеше одеждите и емблемите на Краля на сънищата и държеше един от уредите му. Как е било възможно това според вас?
— Мога да правя само догадки, милорд — каза Делиамбър. — Аз говорих с Доминин Барджазид — който сега е почти луд и ще мине много време, докато се излекува, ако изобщо се излекува — и той ми разказа някои неща. Миналата година, милорд, баща му, Кралят на сънищата, заболял тежко и мислели, че е на прага на смъртта. Това било докато вие все още сте заемали трона.
— Нищо не помня.
— Разбира се, че няма да помните — рече врунът. — Защото го пазели в тайна. Но положението изглеждало опасно и тогава в Сувраел дошъл нов лекар, някой си от Зимроел, който твърдял, че има големи способности, и наистина Кралят на сънищата се оправил като по чудо, сякаш възкръснал от мъртвите. Именно тогава, милорд, Кралят на сънищата внушил на сина си идеята да ви поставят клопка в Тил-омон и да ви свалят от престола.
Валънтайн ахна от смайване.
— Значи лекарят… е бил метаморф?
— Точно така — отвърна Делиамбър. — С помощта на изкуството си се е преобразил като човек от вашата раса. А след това, мисля, се е преобразил като Симонан Барджазид, докато най-сетне схватката в съдебната зала го обърка и докара до лудост; така метаморфозата се разклати и рухна.
— А Доминин? Нима и той…
— Не, милорд, той е истинският Доминин и се разстроил душевно, като видял съществото, което твърдяло, че е негов баща. Но, разбирате ли, именно метаморфът го подучил да си присвои трона и може да се предположи, че постепенно друг метаморф е щял да измести Доминин като коронал.
— И метаморфи са охранявали климатичните машини… изпълнявали са нарежданията не на Доминин, а на мнимия Крал! Тайна революция, нали, Делиамбър? Не завземане на властта от рода Барджазид, а начало на бунт на преобразяващите се?
— Боя се, че е така, милорд.
Валънтайн се бе вторачил в пространството.
— Сега много неща се изясняват. И много други се объркват.
— Милорд — обади се Слийт, — трябва да ги издирим и да ги унищожим навсякъде, където се крият сред нас, и да затворим останалите в Пиурифейн, където не ще могат да ни пакостят!
— Спокойно, приятелю — рече Валънтайн. — Омразата ти към метаморфите е още жива, а?
— И с основание!
— Да, може и така да е. Е, ще ги издирим и няма да допуснем скрити метаморфи да се представят за понтифекс или Господарка или дори пазач на оборите. Но мисля, че трябва също да подадем ръка на тези хора и ако можем, да излекуваме озлоблението им, иначе Маджипур ще бъде хвърлен в безконечна война. — Той стана, закопча пелерината си и вдигна високо ръце. — Приятели, предстои ни работа, и то, боя се, немалка. Но най-напред трябва да отпразнуваме! Слийт, назначавам те за ръководител на тържеството по случай връщането ми на трона, да подготвиш пиршеството, да уредиш развлеченията и да поканиш гостите. Нека из цял Маджипур се разчуе, че всичко е добре или почти добре, и Валънтайн е пак на трона си!
17
Конфалюмовата тронна зала беше най-голямото и най-внушително помещение на Замъка, с лъскави позлатени греди, разкошни гоблени и под от гладко гурново дърво от кхинторските върхове, блестяща и величествена зала, в която ставаха най-важните имперски церемонии. Но в Конфалюмовата тронна зала рядко се устройваха такива зрелища.
Високо на големия трон с многобройни стъпала седеше лорд Валънтайн короналът, а на друг трон от лявата му страна, почти толкова висок, седеше Господарката, неговата майка, сияеща в бялата си рокля, и от дясната му страна, на трон със същата височина, както тоя на Господарката, беше Хорнкаст, висшият говорител на понтифекса, защото Тиеверас бе изказал съжаленията си и пратил Хорнкаст на своето място. А пред тях се бяха наредили, почти изпълвайки помещението, херцозите, принцовете и рицарите на кралството — такова сборище, струпано на едно място, не бе виждано от времето на самия лорд Конфалюм — сановници, дошли от далечния Зимроел, от Пидруид, Тил-омон и Нарабал, и Гхайрогският херцог от Дюлорн, и големци от Пилиплок, Ни-моя и петдесет други зимроелски града, и още сто от Алханроел, без да се броят петдесетте край замъка Връхни. Но сред това множество имаше не само херцози и принцове, а и по-прости хора — Горзвал, скандарът с дървената ръка, и Кордеин, кърпачката на платната му, и Панделон, дърводелката му, и Виноркис, хджортът, търгуващ с хайгусови кожи, и Хисун, момчето от Лабиринта, и Тизана, старата съногадателка от Фолкинкип, и много, много други с не толкова висок ранг, които стояха сред тези благородници със светнали от благоговение лица.
Лорд Валънтайн се изправи и поздрави майка си, поздрави и Хорнкаст и когато се поклони, екнаха възгласи: „Да живее короналът!“ А щом настъпи тишина, каза спокойно:
— Днес имаме голямо празненство, за да ознаменуваме възстановяването на държавното единство и заздравяването на реда. Подготвили сме днес представление за вас.
Валънтайн плесна с ръце и гръмна музика: хорни, барабани, свирки, изблик на жива и весела мелодия, цяла дузина музиканти, които влязоха тържествено в залата, предвождани от Шанамир. А след тях идваха жонгльорите в неописуемо красиви костюми, костюми, достойни за велики принцове: първо Карабела и точно зад нея дребният беловлас Слийт с белег на лицето, а после — тромавият, космат Залзан Кавол и двамата му оцелели братя. Те носеха всевъзможни жонгльорски уреди — саби, ножове, сърпове, факли, готови да бъдат запалени, яйца, чинии, ярко боядисани бухалки и сума други неща. Когато стигнаха до средата на помещението, застанаха един срещу друг по лъчите на въображаема звезда, с изпънати рамене, готови за действие.
— Почакайте — каза лорд Валънтайн. — Има място за още един!
Стъпало по стъпало той слезе от Конфалюмовия трон, докато се озова на три стъпала от подножието му. Усмихна се на Господарката, смигна на малкия Хисун и даде знак с ръка на Карабела, която му подхвърли една кама. Той я улови изкусно, тя му подхвърли втора и трета, и лорд Валънтайн започна да жонглира с тях на стъпалата на трона, както се бе заклел толкова отдавна на Острова на съня.
Това беше сигнал: жонглирането започна и из въздуха засвяткаха множеството необикновени предмети, които сякаш летяха сами. Лорд Валънтайн беше сигурен, че никога в известната досега вселена не е виждано такова великолепно жонглиране. Още няколко минути той подхвърля от трона, а после слезе и се присъедини към групата, смеейки се, обзет от неизразима радост, разменяйки сърпове и факли със Слийт, със скандарите и с Карабела.
— Също както едно време! — подвикна Залзан Кавол. — Но сега сте още по-добър, милорд!
— Публиката ме вдъхновява — отвърна лорд Валънтайн.
— А умеете ли да жонглирате като скандар? — каза Залзан Кавол. — Хайде, милорд! Хващайте! Хващайте! Хващайте! Хващайте!
Сякаш от въздуха Залзан Кавол ловеше яйца, чинии и бухалки, четирите му ръце нито за миг не преставаха да се размахват и да ловят, и всяко нещо, което хванеше, запращаше към Валънтайн, който неуморно поемаше, жонглираше и подаваше на Слийт или Карабела, докато възторжените възгласи на публиката — не обикновено ласкателство, нямаше съмнение в това — кънтяха в ушите му. Да! Това беше животът! Също както едно време, да, но сега още по-хубав! Той се засмя, улови една проблясваща сабя и я запрати нависоко. Елидат смяташе, че не подобава на един коронал да върши такова нещо — да жонглира — пред принцовете на кралството, Тунигорн беше на същото мнение, ала лорд Валънтайн бе отхвърлил възраженията им, заявявайки с благост и любов, че никак не го интересува протоколът. И сега виждаше как те гледат зяпнали от почетните си места, смаяни от сръчността на това удивително представление.
Но знаеше, че е време да напусне жонгльорската сцена. Една след друга освободи ръцете си от предметите, които бе уловил, и постепенно се отдръпна. Когато стигна до първото стъпало на трона, той се спря и махна на Карабела.
— Ела — каза. — Качи се тук при мен, сега ние ще станем зрители.
Бузите й поруменяха, но без колебание тя остави бухалките, ножовете и яйцата и закрачи към трона. Лорд Валънтайн я улови за ръката и двамата се качиха заедно.
— Милорд… — прошепна тя.
— Шшт. Това е много сериозна работа. Внимавай да не се препънеш по стъпалата.
— Да се препъна ли? Аз, жонгльорката?
— Прости ми, Карабела.
Тя се засмя.
— Прощавам ти, Валънтайн.
— Лорд Валънтайн.
— Така ли ще бъде занапред, милорд?
— Всъщност не — отвърна той. — Не между двама ни. — Те стигнаха до най-горното стъпало. Двойната седалка, с лъскаво зелено и златно кадифе, ги чакаше. Лорд Валънтайн постоя за малко прав, загледан в множеството, херцозите, принцовете и обикновените хора. — Къде е Делиамбър? — прошепна той. — Не го виждам!
— Делиамбър не обича такива церемонии — рече Карабела, — та замина за Зимроел, мисля, на почивка. Магьосниците се отегчават от такива празненства. Пък и врунът, както знаеш, никога не е обичал жонглирането.
— Той трябваше да бъде тук — промърмори лорд Валънтайн.
— Когато ти потрябва пак, ще се върне.
— Дано. А сега ела да седнем.
Те заеха местата си на трона. Долу останалите жонгльори изпълняваха най-изумителните си номера, които се струваха чудни дори на лорд Валънтайн, макар че той познаваше тайните на тяхното синхронизиране; и докато гледаше, усети, че го обзема особена тъга, защото сега се бе оттеглил от жонгльорската трупа, бе се отдръпнал, за да се качи на престола, а това внасяше важна и сериозна промяна в живота му. Той знаеше извън всякакво съмнение, че времето му като скитащ жонгльор, най-волното и в някои отношения най-веселото време в живота му, вече е минало и отговорностите на властта, към която не се бе стремил, но не беше в състояние да отхвърли, отново се стоварваха върху него с цялата си тежест. Не можеше да отрече, че това му навяваше тъга. Обърна се към Карабела:
— Навярно скришом — когато дворът не гледа — от време на време ще можем всички да се събираме и да подхвърляме бухалки, а, Карабела?
— И аз мисля така, милорд. Ще ми бъде приятно.
— И ще си представяме… че сме някъде между Фолкинкип и Дюлорн, питайки се дали Постоянният цирк ще ни наеме, питайки се дали ще успеем да намерим странноприемница, дали… дали…
— Валънтайн, гледай какво правят скандарите! Можеш ли да повярваш, че са способни на такова нещо! Толкова много ръце и всяка от тях работи усилено!
Лорд Валънтайн се усмихна.
— Трябва да помоля Залзан Кавол да ми каже как изпълнява този номер — рече той. — Някой от тези дни. Когато имам време.
Маджипурски хроники
На Кърби,
който може да не е бил докаран до пълно отчаяние от тази книга, но все пак успя да се добере до предградията.
ПРОЛОГ
През четвъртата година от реставрацията на коронала лорд Валънтайн, в душата на момчето Хисун — служител в Архива на Лабиринта на Маджипур — се зароди идеята за една голяма лудория. През последните шест месеца задачата на Хисун бе да подготви опис на архивите на данъчните инспектори — един безкраен списък от документи, от които никой, никога нямаше да има нужда. Изглежда щеше да се занимава с това през следващите две-три години. И без никаква нужда, смяташе Хисун, защото кой би се интересувал от сведенията на провинциалните данъчни инспектори, живели в периода на лорд Декерет, лорд Калинтан и дори древния лорд Стиамот? Тези документи бяха в безпорядък и това бе съвсем естествено, а сега някаква зла съдба бе пожелала Хисун да ги приведе в ред — напълно безполезна работа, доколкото можеше да прецени, ако не се брои чудесният урок по география, докосването до огромния Маджипур. Толкова много провинции! Толкова много градове! Трите гигантски континента се разделят и подразделят на хиляди градски единици, с милиони жители всяка и докато се труди, в ума на Хисун се въртят имена, петдесетте града на замъка Връхни, огромните градски общности на Зимроел, тайнствените пустинни поселища на Сувраел, порой столици — безумния резултат от несекващата в продължение на четиринадесет хиляди години плодовитост на Маджипур: Пидруид, Нарабал, Ни-моя, Алайзор, Стойен, Пилиплок, Пендиуейн, Амбълморн, Минимул, Толагай, Кангеез, Нату, Горвину — толкова много, много, много! Милиони имена на места! Но когато човек е само на четиринадесет години, може да понесе само определено количество география, след което става неспокоен.
Сега Хисун е обзет от безспокойство. Палавостта, която у него никога не е погребана дълбоко, сега излиза на повърхността и прелива.
Близо до прашния малък кабинет в Архива, където Хисун сортира документите на данъчните инспектори, се намира едно далеч по-интересно място — Регистърът на душите. Там не може да проникне никой, освен специалния персонал, а се говори, че той никак не е многоброен. Хисун знае много за това място. Както впрочем за всички места в Лабиринта, дори за забранените — защото нима не бе изкарвал прехраната си още от осемгодишен из улиците на голямата подземна столица, като развеждаше изумените туристи през градската джунгла и напрягаше остроумието си, за да спечели някоя и друга крона? „Това е Архивът — казваше той на туристите. — В него има стаичка, в която се съхраняват записи на паметта на милиони хора. Вземаш една капсула, поставяш я в специално гнездо и изведнъж започваш да се чувстваш като човека, чиято памет е записана и ти се струва, че живееш по времето на лорд Конфалум или лорд Симинав, или че се биеш във войната на метаморфите заедно с лорд Стиамот…“ Но разбира се, на никого не е позволено да черпи информация от тази стаичка. А дали би било трудно, чуди се Хисун, да се вмъкне вътре под претекст, че му трябват данни за работата по архива на данъчните инспектори? И след това да заживее с умовете на милиони други хора в най-великите и най-славните епохи от историята на Маджипур? Но, да!
Да, без съмнение работата му би била по-поносима, ако можеше от време на време да надниква в Регистъра на душите.
От осъзнаването на това, до опита да го направи има много малко разстояние. Той се снабдява с нужните пропуски — знае къде се пазят всички печати в Архива — и един късен следобед тръгва по яркоосветените, криволичещи коридори, с пресъхнало гърло, изпълнен с предчувствия, възбуден.
Отдавна не се е вълнувал. Животът по улиците благодарение на ума му сам по себе си беше вълнуващ, но Хисун вече не прави това. Те са го цивилизовали, завзели са го с взлом. Дали са му работа! Работа! Те! А кои са тези те? Самият коронал, ето кой! Хисун все още не е преодолял изумлението си от този факт. По времето, когато лорд Валънтайн се скиташе в изгнание, лишен от тялото и трона си от узурпатора Барджазид, короналът бе дошъл в лабиринта и Хисун го бе развеждал наоколо. Бе познал кой всъщност е той и това беше началото на неговото падение. Защото веднага след това Лорд Валънтайн се отправи към замъка Връхни, за да възвърне властта си, след това узурпаторът бе сразен и когато дойде времето за второто възшествие, Хисун бе повикан, Божественит само знае защо, за да вземе участие в церемонията по коронясването на лорд Валънтайн в замъка. Какво време беше това! Никога досега той не бе излизал от Лабиринта, за да види дневната светлина, а сега пътуваше с официален флотер нагоре по долината Глейдж, покрай градове, които само бе сънувал. Ето го след това и тридесеткилометровото туловище на замъка Връхни, издигащо се в небето сякаш бе друга планета, после в самият замък — той, изпоцапаното десетгодишно момче, застанало до самия лорд и разменящо си с него шеги… Да, всичко това бе чудесно, но последвалите събития изненадаха Хисун. Короналът вярвал, че момчето е обещаващо. Желаел да получи образование, за да заеме правителствен пост. Възхищавал се от енергията, остроумието и предприемчивостта му. Хубаво. Хисун можеше да стане протеже на коронала. Хубаво. Хубаво. Назад в Лабиринта и след това… След това в Архива! Не чак толкова хубаво. Хисун винаги е ненавиждал бюрократите — тези идиоти с лица като маски, които подмятат документи из вътрешността на Лабиринта и сега, със специалната благословия на лорд Валънтайн, той се е превърнал в един от тях. Е, да, той предполага, че е редно да изкарва прехраната си по някакъв друг начин, не като развежда наоколо туристи… Но и през ум не му е минавало, че може да е нещо такова! Доклад от данъчния инспектор за 11-а област на провинция Чорг, префектура Бибироон, 11-и понт. Киникен, коронал Осиер… О, не, не, не, само не цял живот това! Месец, шест месеца, година с някоя приятна работа в Архива, надява се Хисун и след това лорд Валънтайн би могъл да го повика в замъка си и да го направи адютант и тогава най-накрая неговият живот ще има някаква стойност. Но короналът изглежда го е забравил, както би могло да се очаква. Той трябва да управлява цял един свят от двадесет, тридесет милиарда хора, какво значение може да има някакво си малко момче от Лабиринта? Хисун подозира, че вече е преживял най-славния миг от живота си по време на краткия престой в замъка и сега по силата на някаква жалка ирония се е превърнал в чиновник на понтификата, обречен завинаги да подрежда документи…
Но трябва да проучи Регистъра на душите.
Дори и никога повече да не напусне Лабиринта, би могъл, ако никой не го хване, да скита сред умовете на милиони отдавна умрели хора — изследователи, пионери, войни, дори коронали и понтифекси. Това е утеха, нали?
Той влиза в малко преддверие и показва пропуска си на дежурния хджорт, който го гледа с помътнял поглед.
Хисун е готов с порой обяснения — специална задача от коронала, важни исторически проучвания, необходимост да сравни демографски подробности, да потвърди данни… О, да говори такива неща го бива много и всичко това вече е на върха на езика му. Само че хджортът пита единствено:
— Знаеш ли как се работи с техниката?
— Не съм идвал отдавна. Може би ще е по-добре да ми покажете отново.
Грозното създание с отпуснато, брадавичаво лице става бавно на крака и завежда Хисун до затворен люк, който отваря с някакво ловко движение на палеца. Хджортът му показва екран и множество бутони.
— Пултът за управление. Подай заявка за капсулите, които искаш. Поставят се тук. Всичко е написано. Не забравяй да угасиш осветлението, когато свършиш.
И това е всичко! Каква система за сигурност! Какъв пазач!
Хисун се оказва сам с паметта на всички, които някога са живели на Маджипур.
Почти всички във всеки случай. Без съмнение милиони хора са живели и са умрели, без да си направят труда да оставят капсули за своя живот. Но всеки има право, като се започне от двадесетгодишната му възраст, на всеки десет години да дава своя принос в това хранилище и Хисун знае, че макар и капсулите да са миниатюрни — съвсем малки късчета информация, в хранилищата на Лабиринта те заемат огромни пространства. Поставя ръце върху бутоните. Пръстите му треперят.
Иска да броди по пътеките на Зимроел с първите изследователи, иска да прогони метаморфите, да плава по Голямото море, да убива морски дракони на архипелага Родамаунт, да… да… да… Трепери от вълнение и копнеж. Откъде да започне? Изучава бутоните пред себе си. Може да посочи дата, място, личност… Но при възможността да избира измежду четиринадесет хиляди години… Не, по-скоро осем или девет хиляди, защото знае, че тези записи водят началото си от времето на лорд Стиамот или малко преди това… Как би могъл да реши откъде да започне? Десет минути остава парализиран от колебание.
След това натиска наслуки. „Нещо по-ранно“ — мисли си. Континентът Зимроел, времето на коронала лорд Бархолд, живял дори преди лорд Стиамот… и човекът… кой? Но разбира се, който и да е! Всеки!
В процепа се появява малка лъскава капсула.
Разтреперан от вълнение, Хисун я поставя в гнездото и слага шлема на главата си. Ушите му долавят пукане. Пред очите му, под затворените клепачи пробягват неясни ивици от синьо, зелено и алено. Работи ли? Да! Да! Усеща присъствието на друг ум! Човек, умрял преди девет хиляди години и умът му… нейният ум — беше жена, млада жена — започва да се влива в неговия, докато той вече не е сигурен дали е Хисун от Лабиринта или е Тесме от Нарабал…
С щастливо хлипане той се освобождава изцяло от личността, която е бил в продължение на четиринадесет години и се оставя да го завладее другата душа.
ЕДНО
ТЕСМЕ И ГХАЙРОГЪТ
1.
Вече шест месеца Тесме живееше сама в колибата, която бе построила със собствените си ръце, в гъстата тропическа джунгла на около десетина мили източно от Нарабал, на място, където морският бриз не достигаше и където влажният, тежък въздух обвиваше всичко като тежка плащеница. Никога преди не бе живяла сама и в началото се питаше дали ще се справи… Но и колиба не бе правила преди, а се бе справила добре. Бе отсякла гладките стволове на младите сайджанилови дървета, бе обелила златистата им кора, бе забила подострените краища във влажната, мека земя, бе завързала стволовете с лиани и най-накрая бе сложила петте огромни листа от врама за покрив. Не беше шедьовър на архитектурата, но пък я пазеше от дъжда, а и не се тревожеше за студа. След месец, стволовете, макар и окастрени, пуснаха корени и по горните им краища, под покрива, покараха нови листа; лианите също бяха живи и вече пускаха надолу сочни пипала, за да търсят и открият богатата, плодородна почва. И къщичката беше оживяла — ставаше все по-уютна и сигурна с всеки изминал ден, докато лианите се стягаха и стволовете обрасваха с листа. Тесме я обичаше. Нищо в Нарабал не оставаше мъртво задълго — въздухът беше твърде топъл, слънцето твърде ярко, валежите обилни и необузданата жизнена сила на тропиците преобразяваше всичко.
Самотата също не я притесняваше. Беше изпитвала силна нужда да се махне от Нарабал, където животът и някак си се бе объркал — имаше твърде много хаос, твърде много шум, приятели, които се превръщаха в непознати, влюбени, които се превръщаха във врагове. Беше двадесет и петгодишна и имаше нужда да спре, да се вгледа дълго във всичко, да промени ритъма на дните си, преди да я разкъсат на парчета. Джунглата бе идеалното място за това. Ставаше рано, къпеше се в едно езеро, което делеше с един стар ленив громуарк и ято малки кристалоподобни чичибори. Късаше храната си от лианите тхока, разхождаше се, четеше, пееше, пишеше поеми, проверяваше какво се е уловило в капаните, катереше се по дърветата, правеше слънчеви бани в един хамак, окачен високо горе, говореше сама на себе си и си лягаше да спи със залеза на слънцето. В началото си мислеше, че няма да има с какво да се занимава, че скоро ще се отегчи, но се оказа, че не беше така. Дните и бяха изцяло заети — винаги оставаха планове и за следващия ден.
В началото си мислеше, че ще ходи до Нарабал веднъж седмично — за провизии, нови книги и кубове за забавление. Да ходи от време на време на концерт или на театър, или дори, за да посети семейството и приятелите си — тези, които все още и се искаше да види. Известно време наистина ходеше до града доста често. Но това беше тежък, уморителен преход, който отнемаше почти половин ден и колкото повече свикваше с усамотения си начин на живот, толкова повече Нарабал и се струваше още по-шумен, още по-тревожен, с малко полезни неща, които да компенсират недостатъците. Хората там я заглеждаха. Тя знаеше какво си мислят — смятаха я за ексцентрична, дори за луда, за своенравно момиче, което живее там някъде съвсем само̀ и се люлее по върховете на дърветата. Постепенно посещенията и в града се разредиха. Започна да ходи там, само когато беше неизбежно. В деня, когато попадна на ранения гхайрог, не беше стъпвала в Нарабал поне от пет седмици.
Онази сутрин тя скиташе в някаква блатиста местност на около пет мили североизточно от колибата си и събираше сладките жълти гъби, известни като калимботи. Торбичката и беше почти пълна и вече мислеше да се връща, когато на неколкостотин ярда напред забеляза нещо странно — същество с някаква блестяща, металическа на вид сива кожа и дебели цилиндрични крайници, проснато безпомощно на земята под едно голямо дърво. То и напомняше за хищното влечуго, което баща и и брат и някога бяха убили в нарабалския канал — тромаво, хлъзгаво, продълговато нещо с извити нокти и голяма, зъбата уста. Но когато приближи, тя забеляза, че съществото има конструкция, напомняща човешката, с масивна обла глава, дълги ръце, силни крака. Помисли си, че може да е умряло, но когато застана до него, то помръдна леко и каза:
— Увреден съм. Проявих глупост и сега плащам за това.
— Можеш ли да движиш ръцете и краката си? — попита Тесме.
— Ръцете да. Единият ми крак е счупен, може би и гръбнакът. Ще ми помогнеш ли?
Тя клекна и го разгледа внимателно. Наистина приличаше на влечуго — с блестящи люспи и гладко, твърдо тяло. Очите му бяха зелени и студени, изобщо не мигаха. Косата му представляваше гъста маса от дебели черни спирали, които мърдаха бавно съвсем сами. Езикът му определено беше змийски — яркочервен и раздвоен, той непрекъснато се показваше и прибираше между тънките, безплътни устни.
— Какво си ти? — попита Тесме.
— Аз съм гхайрог. Познаваш ли моя вид?
— Разбира се — отвърна тя, макар че в действителност знаеше много малко. През последните сто години на Маджипур се бяха заселили какви ли не същества — цяла менажерия чужденци, поканени тук от лорд Милеканд, защото нямаше достатъчно хора, които да заселят огромните пространства на планетата. Тесме беше чувала, че сред тях има четириръки, двуглави, миниатюрни с пипала, беше чувала и за тези люспести същества със змийски езици и змийски коси, но досега никой от тях не бе идвал чак до Нарабал — град на ръба на нищото, толкова далеч от цивилизацията, колкото можеш да си представиш. Значи това беше гхайрог. „Странно същество — помисли си тя. — С почти човешка форма на тялото, но всъщност без нищо човешко в отделните му части. Чудовище, кошмарно същество, макар и не особено страшно.“ Тя дори съжали горкия гхайрог, скитник, двойно изгубен — далеч от родния свят и от всичко, което имаше значение на Маджипур. И освен това — лошо ранен. Какво ли да направи с него? Да му пожелае всичко хубаво и да го изостави на съдбата му? Едва ли. Да измине пътя до Нарабал и да потърси помощ? Това би отнело най-малко два дни, при положение, че се намери кой да помогне. Да го прибере в колибата си и да го гледа, докато здравето му се възстанови? Това и се стори най-доброто решение, но пък тогава какво щеше да стане с усамотението и? А и от какви грижи се нуждае един гхайрог? Можеше ли тя и искаше ли да поеме такава отговорност? Ами риска — все пак това беше чуждоземец, от когото не знаеше какво може да се очаква.
— Аз съм Висмаан — каза съществото.
Какво беше това? Име или титла? Или просто описание на състоянието му? Тя не попита. Каза му:
— Наричат ме Тесме. Живея в джунглата, на един час път оттук. Мога ли да ти помогна?
— Позволи ми да се опра на теб, за да се опитам да се изправя. Достатъчно силна ли си?
— Може би.
— Ти си жена, нали?
Тесме беше само по сандали. Усмихна се и докосна леко гърдите и слабините си.
— Жена, да.
— Така си и мислех. Аз съм мъж и сигурно съм твърде тежък за теб.
Мъж? Между краката беше гладък и безполов като машина. Тя предположи, че полът на гхайрогите личеше някъде другаде. А ако наистина беше влечуго, гърдите и не биха означавали нищо за него. Странно, че реши да я попита.
Тесме коленичи до съществото и се зачуди как ли ще се изправи и ще върви със счупен гръбнак. То обгърна раменете и с ръка и допира на кожата му я стресна — беше хладна, суха, твърда и гладка, сякаш носеше ризница. И въпреки всичко не беше неприятна на пипане… Просто усещането беше особено… Разнесе се силна миризма — горчивосладка, подобна на мед. Това, че досега не я бе усетила, тя не можеше да си обясни, защото миризмата беше специфична и проникваща… Реши, че се е разсеяла, поради неочакваността на срещата. Сега, след като я бе усетила, вече не можеше да не и обръща внимание. В началото и се стори много неприятна, макар и на моменти да преставаше да я безпокои.
— Опитай се да ме задържиш — каза гхайрогът. — Ще се оттласна нагоре.
Тесме приклекна, заби колене и длани в пръстта и за нейно изумление той успя да се изправи нагоре със специфично спираловидно движение, при което я притисна надолу и за миг цялото му тегло легна на плещите и и я накара да простене. След това гхайрогът се улови за една висяща лиана и се задържа с олюляване. Тесме беше готова да го улови, но той се задържа прав.
— Този крак е пукнат — отбеляза той. — Гърбът ми също е увреден, но според мен не е счупен.
— Боли ли те?
— Да ме боли? Не. Ние не чувстваме голяма болка. Проблемът е, че не мога да се придвижвам. Кракът не може да ми служи. Можеш ли да ми намериш здрава тояга?
Тя се огледа за нещо, което би могло да послужи за патерица и след малко видя един дебел висящ корен. Лъскавата черна дървесина беше дебела и еластична, така че се наложи доста да я огъва напред-назад, докато успее да отчупи парче с нужната дължина. Висмаан стисна здраво корена, сложи другата си ръка около раменете на Тесме и внимателно премести центъра на тежестта си върху здравия крак. Направи първата крачка с усилие, после още няколко, а болният крак се влачеше отзад. На Тесме и се стори, че миризмата му се промени — сега бе по-остра, повече напомняше оцет, отколкото мед. Без съмнение заради напрежението от ходенето. Изглежда и болката не беше толкова незначителна, колкото се мъчеше да я убеди. Във всеки случай, той успяваше да се движи напред.
— Как се нарани? — попита го тя.
— Качих се на онова дърво, за да огледам територията наоколо. Клонът не издържа теглото ми и се счупи.
Той кимна към едно високо сайджанилово дърво. Най-ниският му клон, който бе поне на четиридесет фута разстояние от земята, наистина висеше само на кората си. Тя се изуми, че гхайрогът е оцелял след падане от такава височина. След миг започна да се чуди как е успял да се покатери по тънкото гладко стебло.
— Смятам да се заселя в този район и да се занимавам със земеделие — каза той. — Ти имаш ли ферма?
— В джунглата? Не. Аз само живея тук.
— С партньор?
— Не, сама. Отраснах в Нарабал, но имах нужда известно време да остана сама.
Стигнаха до торбата с калимботи, която бе захвърлила, когато видя падналия на земята гхайрог, и тя я метна на рамото си.
— Можеш да останеш при мен, докато се оправи кракът ти — каза тя. Но ако се движим така, ще стигнем до колибата ми чак довечера. Сигурен ли си, че можеш да вървиш?
— Аз вече вървя — отговори той.
— Кажи ми, когато искаш да си починеш.
— След малко. Още е рано.
Наистина, измина почти половин час в мъчително куцукане напред, преди гхайрогът да поиска да спрат, но дори и тогава той остана прав, опрян на едно дърво. Обясни и, че е глупаво още веднъж да повтарят трудната операция по изправянето му. Изглеждаше напълно спокоен и невъзмутим, макар че бе невъзможно да се разбере какво изразяват неподвижното му лице и немигащите очи — единственият видим белег на някакви емоции може би беше раздвоеният му език, който не преставаше да се показва и скрива, но Тесме не знаеше как да тълкува това. След няколко минути тръгнаха отново. Бавното придвижване, както и тежестта му, увиснала на рамото и, бяха почти непосилни за нея и скоро собствените и мускули започнаха да получават спазми и да я болят. Не говориха много. Гхайрогът изглежда влагаше всичките си сили, за да овладее доколкото е възможно осакатеното си тяло, а тя мислеше за пътя напред, стремеше се да минат колкото се може по-напряко и да избягват всякакви потоци, храсталаци и други възможни препятствия, които той не би могъл да преодолее. Преполовиха пътя до колибата и, но тогава започна да вали топъл дъжд, след което ги обви гореща, лепкава мъгла, която не се вдигна докато не стигнаха. Когато най-накрая видяха малката колиба, Тесме беше почти напълно изтощена от умора.
— Не е кой знае какво — каза тя, — но не ми трябва повече. Сама я построих. — Тя му помогна да легне на леглото и, застлано с пух от заня. Той се отпусна върху него с някакъв странен съскащ звук, който сигурно изразяваше облекчение.
— Искаш ли нещо за ядене? — попита го тя.
— Не сега.
— А нещо за пиене? Не? Предполагам искаш само да си починеш. Ще изляза навън, за да можеш да поспиш спокойно.
— Сега не е сезонът ми за сън — отвърна Висмаан.
— Не разбрах.
— Ние спим само през част от годината. Обикновено през зимата.
— И през цялото останало време сте будни?
— Да. За тази година повече няма да спя. Зная, че при хората не е така.
— Доста по-различно е — каза му тя. — Все едно, ще те оставя да почиваш сам. Сигурно си много уморен.
— Не искам да те гоня от дома ти.
— Няма нищо — отговори Тесме и излезе. Пак заваля — познатият, почти приятен дъжд, който валеше през няколко часа цялото денонощие. Тя се излегна върху един тъмен, мек мъх и остави топлите капчици да измият умората от болящите я крайници и от гърба и.
„Имам си гост — мислеше тя. — При това чуждоземец, ни повече, ни по-малко. Е, а защо не?“ Гхайрогът и се струваше непретенциозен — уравновесен, спокоен, невъзмутим — дори в нещастието си. Очевидно беше по-сериозно ранен, отколкото искаше да признае и дори този сравнително кратък преход през гората за него бе истинско изпитание. В това състояние нямаше никакъв начин да се добере до Нарабал. Тесме си помисли, че би могла да отиде до града и да доведе някой с флотер, за да го вземе, но мисълта не и допадна. Никой не знаеше къде точно живее тя и не и се щеше да води до колибата си когото и да било. А и с известно объркване си даде сметка, че не желае да се освободи от гхайрога, че иска да се грижи за него, докато не възстанови силите си. Съмняваше се, че някой в Нарабал би дал подслон на чуждоземец и това я караше да се чувства приятно извратена, отличаваща се по още едно нещо от хората в родния си град. През последните няколко години беше слушала какво ли не за чужденците, идващи да се заселят на Маджипур. Хората се страхуваха и не обичаха подобните на влечуги гхайроги, гигантските космати скандари и дребните хитри същества с многото пипала… Май бяха вруни? А и цялата останала чудата пасмина. Макар че тези същества все още не бяха познати в отдалечения Нарабал, враждебността към тях вече беше налице. „Лудата и ексцентрична Тесме — мислеше тя, — е точно от онези, които биха прибрали един гхайрог у дома си, за да налагат челото му с компреси, за да му дават лекарства и супа или каквото там се дава на гхайрог със счупен крак.“ Всъщност тя нямаше представа как точно трябва да се грижи за него, но не смяташе, че това би я спряло. Сети се, че през целия си живот не се бе грижила за никого, защото нито се бе налагало, нито бе имала такава възможност — тя беше най-малката в семейството и никой не и позволяваше да поеме каквато и да било отговорност. Не се беше омъжвала, не бе гледала деца и дори домашни животни, а през безбройните си и бурни любовни приключения нито веднъж не и бе хрумнало да посети някой от любовниците си, когато е болен. Помисли си, че сигурно затова толкова иска да задържи гхайрога в колибата си. Една от причините да напусне Нарабал и да отиде в джунглата беше желанието и да поведе нов живот, да скъса с грозните черти на предишната Тесме.
Реши на следващата сутрин да отиде в Нарабал, да научи доколкото е възможно от какви грижи се нуждае един гхайрог и да купи необходимите лекарства и провизии.
2.
Върна се в колибата след доста време. Висмаан лежеше така, както го беше оставила — по гръб, с ръце отпуснати неподвижно от двете му страни. Изобщо не се движеше, ако не се брои непрекъснатото мърдане на змиеподобната му коса. Нима беше заспал? След като обясни надълго и нашироко, че няма нужда от сън? Тя се приближи и се вгледа в странната масивна фигура върху леглото. Очите на Висмаан бяха отворени и я гледаха.
— Как се чувстваш? — попита тя.
— Не много добре — отговори той. — Преходът през гората беше по-труден, отколкото предполагах.
Тя сложи ръка на челото му. Твърдата му, люспеста кожа беше хладна. Абсурдният и жест я накара да се усмихне. Каква беше нормалната телесна температура на гхайрогите? Получаваха ли изобщо треска и как би могла да познае? Нали са влечуги? Те вдигат ли висока температура, когато са болни? Изведнъж цялата идея да се грижи за същество от друг свят и се видя нелепа.
— Защо докосна главата ми? — попита Висмаан.
— Така правим ние, хората, когато някой от нас е болен. За да проверя дали имаш висока температура. Тук нямам с какво да ти я измеря. Знаеш ли какво означава да имаш треска?
— Ненормална телесна температура. Да, моята в момента е повишена.
— Имаш ли болки?
— Много слаби, но системите ми са разстроени. Можеш ли да ми донесеш малко вода?
— Разбира се. А гладен ли си? С какво се храниш обикновено?
— С готвено месо, плодове и зеленчуци. Пия много вода.
Тя му донесе вода. Той се изправи в леглото с усилие. Изглеждаше много по-слаб, отколкото когато куцукаше през джунглата — вероятно организмът му реагираше със закъснение на нараняването. Той пресуши съдинката на три жадни глътки. Тя наблюдаваше изумена трескавото движение на раздвоения му език.
— Още — каза Висмаан и Тесме отново напълни съдинката. Каната с водата почти се изпразни и тя излезе навън, за да я напълни на извора. По пътя откъсна няколко тхоки и му ги даде. Висмаан задържа сочния синьобял плод на ръка разстояние пред погледа си и го завъртя между пръстите си, а Тесме реши, че само така може да го фокусира както трябва. Забеляза, че ръцете му бяха почти като човешките, макар и без нокти и с шест пръста. По протежение на първите му две стави имаше странични люспести образувания.
— Как се нарича този плод? — попита Висмаан.
— Тхока — отвърна Тесме. — Растат навсякъде наоколо. Ако ти харесва, мога да ти донеса колкото искаш.
Той го опита предпазливо. След това езикът му се раздвижи по-бързо, Висмаан погълна останалата част от плода и протегна ръка за още един. Тесме си спомни, че тези плодове повишават половата възбуда и погледна настрани, за да скрие усмивката си. Реши да не му казва нищо за това. Беше и казал, че е мъж, така че и гхайрогите изглежда имаха полове, но дали правеха любов? Тя изведнъж си представи как мъжкият гхайрог изстисква семенна течност от някакво отверстие в нещо като вана и после женската влиза в нея, за да се оплоди. „Ефективно, но не много романтично“ — помисли си тя и се зачуди дали в действителност го правеха така — оплождане на разстояние… като рибите, като змиите.
Тя му приготви вечеря от тхока, пържени калимботи и малките многокраки хиктигани с деликатен аромат, които бе уловила в потока. Беше изпила всичкото вино, но напоследък бе започнала да прави ферментирал сок от едни червени плодове, чието име не знаеше. Даде му и от него. Апетитът му изглеждаше доста солиден. След като се нахрани, тя го попита дали може да види болния му крак и той позволи.
Счупването беше малко над средата на крака, в най-широката част на бедрото. Макар и кожата му да беше дебела, на това място си личеше, че има оток. Тя го докосна и леко натисна с пръст. От устата му се разнесе едва доловимо съскане, но нямаше никакъв друг признак, че го е заболяло. Струваше и се, че нещо в бедрото му се движи. Счупените краища на костта? Дали тези същества изобщо имаха кости? „Колко малко знам — помисли си тя с отчаяние — за гхайрогите, за лекуването, за всичко!“
— Ако беше човек — каза тя, — щяхме да видим счупеното място с една специална машина, след това да съединим костта и да я обездвижим, докато зарасне. При вас така ли се прави?
— Костта ще зарасне сама — отвърна той. — Ще задържа счупените части една до друга като свия мускулите си. Но трябва да лежа няколко дни, така че да не се размести от теглото ми. Имаш ли нещо против да остана тук?
— Можеш да останеш, колкото искаш. Колкото трябва.
— Благодаря ти.
— Утре ще отида в града, за да взема продукти. Искаш ли нещо специално?
— Имаш ли кубчета за развлечение? Музика? Книги?
— Имам само няколко. Утре ще донеса още.
— Моля те. Нощите ще бъдат много дълги за мен, тъй като не спя. Ние сме големи консуматори на развлечения.
— Ще донеса каквото успея да намеря — обеща Тесме.
Даде му три кубчета — една пиеса, симфония и цветна композиция — и се залови да разчисти след вечерята. Беше се стъмнило рано — както винаги на това близко до екватора място. Чу, че на вън отново започна да вали. Обикновено четеше, докато се стъмни съвсем, след което заспиваше, но тази вечер всичко беше различно. Това чудновато, подобно на влечуго същество, беше заело леглото и и тя трябваше да си приготви място за спане на пода. Освен това този разговор — първият от много седмици насам, бе оставил мозъка и непривично активен. Висмаан изглеждаше доволен от кубчетата. Тесме излезе навън, събра достатъчно листа и ги разстла на пода недалеч от вратата на колибата. След това отиде при гхайрога и го попита дали има нужда от нещо. Той само поклати отрицателно глава, без да отделя вниманието си от кубчето. Тесме му пожела лека нощ и легна в импровизираното си легло. То беше по-удобно, отколкото очакваше. Но не беше възможно да заспи. Обръщаше се ту на едната, ту на другата страна, чувстваше тялото си изтръпнало и вдървено, а присъствието на съществото, само на няколко крачки от нея, сякаш караше душата и да пулсира. Миризмата на гхайрога, лютива и натрапчива, също я безпокоеше. Докато вечеряха не я усещаше, но сега в тъмнината, когато нервите и бяха станали прекалено чувствителни, тя я дразнеше, както би я дразнил барабанен грохот. От време на време се изправяше и се вглеждаше в тъмнината към Висмаан, който лежеше безмълвно и неподвижно. След известно време дрямката я надви, а когато чу звуците на новата сутрин — познатото чуруликане на птиците — и светлината нахлу през вратата, тя се събуди с объркването, което често изпитва човек, когато не спи в собственото си легло. Трябваха и няколко минути, за да събере мислите си, да си спомни къде е и защо е там.
Той я наблюдаваше.
— Прекара неспокойна нощ. Присъствието ми те притеснява.
— Ще свикна. Как се чувстваш?
— Вдървен. Болен. Но скоро ще започна да се оправям, струва ми се. Усещам го отвътре.
Донесе му вода и купичка плодове, след това излезе навън в меката сутрешна мъгла и бързо се потопи в езерцето, за да се изкъпе. Когато се върна в колибата, миризмата и се стори още по-натрапчива. Контрастът между свежия въздух навън и киселия мирис на гхайрог вътре беше остър, но въпреки това съвсем скоро тя отново престана да го усеща.
Докато се обличаше, му каза:
— Няма да се върна от Нарабал преди да се стъмни. Ще се се справиш ли сам?
— Ако ми оставиш храна и вода. И нещо за четене.
— Няма много. Ще ти донеса още от града. Боя се, че те чака скучен ден.
— Може би ще дойде някой?
— Да дойде някой? — извика Тесме обезпокоена. — Кой? Защо? Никой не идва тук! Или с теб е имало още един гхайрог, който те търси?
— О, не. Бях съвсем сам. Помислих си, че някои твои приятели…
— Нямам приятели — отговори Тесме мрачно.
Веднага след като каза това, то и се стори глупаво — изпълнено със самосъжаление, мелодраматично. Но гхайрогът не каза нищо, не и даде възможност да се измъкне от положението и, за да прикрие смущението си, тя се засуети с каишките на раницата си.
Висмаан не продума, докато тя не беше напълно готова да тръгне. Тогава я попита:
— Красив град ли е Нарабал?
— Не си ли го виждал?
— Минах по суша през Тил-омон. Там ми казаха, че Нарабал е много красив.
— Нарабал е едно нищо — отговори Тесме. — Колиби. Кални улици. Навсякъде растат лиани, които разрушават къщите, преди да мине и година от построяването им. Значи това са ти казали в Тил-омон? Пошегували са се с теб. Хората от Тил-омон презират нарабалците. Двата града са съперници… Това са двете най-важни пристанища в тропиците. Ако някой в Тил-омон ти е казал, че Нарабал е хубав град, той се е шегувал и те е излъгал.
— А защо?
Тесме сви рамене.
— Откъде да знам? Може би, за да те накарат по-бързо да си тръгнеш от града им. Както и да е, не очаквай кой знае какво от Нарабал. Може би след хиляда години ще стане нещо, но в момента това е един мръсен град сред джунглата.
— Все едно, надявам се да го видя. Когато кракът ми оздравее, ще ми го покажеш ли?
— Разбира се — отвърна тя. — Защо не? Но ще се разочароваш, уверявам те. А сега трябва да вървя. Искам да измина разстоянието, преди да е станало съвсем горещо.
3.
Когато вървеше към Нарабал, тя си представи как в близките дни ще се появи там с гхайрога. Каква ли щеше да бъде реакцията — нямаше ли да ги замерват с камъни и буци пръст? Дали хората нямаше да я сочат с пръст и да и се присмиват, когато се опита да ги поздрави? Вероятно. „Ето я лудата Тесме — биха казали те. — Вече и чуждоземци започна да води в града. Разхожда се с този змиеподобен гхайрог и сигурно прави какви ли не противоестествени неща с него там в джунглата.“ Да. Да. Тесме се усмихна. Тази разходка с Висмаан сигурно ще и достави голямо удоволствие. Реши да я осъществи веднага, щом гхайрогът се възстанови достатъчно, за да направи прехода през джунглата.
Пътеката едва личеше сред избуялата растителност — тук-там имаше обгорени от мълнии дървета, оврази, на много места беше обрасла с храсталаци. Но Тесме бе свикнала да се придвижва през джунглата и успяваше да се ориентира правилно. Някъде към обяд достигна до плантациите в покрайнините и скоро пред погледа и се откри самият Нарабал — застроен на два хълма, като дъга на морския бряг.
Тесме нямаше представа на кого е хрумнало да построи град на това място — на другия край на света, в най-отдалечената югозападна точка на Зимроел. Може би беше идея на лорд Меликанд, владетелят, който бе поканил всички чуждоземци да се заселят на Маджипур, за да подпомогнат развитието на западния континент. По времето на лорд Меликанд в Зимроел имало само два града — ужасно изолирани, буквално основани по случайност в първите дни на човешкото заселване на Маджипур, преди да стане ясно, че другият континент ще стене център на живота в Маджипур. На северозапад беше Пидруид с прекрасния си климат и величественото си естествено пристанище, а от другата страна — на изток — беше Пилиплок, където се намираше основната база на ловците на мигриращи дракони. Сега вече съществуваха и малкото градче Ни-моя, построено на брега на една от реките, и Тил-омон — на западното крайбрежие, непосредствено до тропическия пояс. Изглежда някакво ново поселище се строеше в централните планини, а на около хиляда мили източно от Пидруид гхайрогите строяха друг град. Тук, във влажния и пълен с изпарения юг, на ръба на континента и отвсякъде заобиколен с море, беше Нарабал. Ако човек застанеше на брега на морето и погледнеше водната шир, изведнъж се чувстваше смазан от мисълта, че зад него има хиляди мили пустош, а напред — хиляди мили океан, отделящ града от другия континент — Алханроел, където бяха истинските градове. Когато беше малка, Тесме изпитваше ужас, само като си помислеше, че живее на толкова отдалечено от центровете на цивилизацията място, че би могло да е на друга планета. Понякога Алханроел и процъфтяващите му градове и се струваха просто митични, а Нарабал — истинският център на вселената. Никога не беше пътувала където и да било и не се надяваше да пътува. Разстоянията бяха огромни. Единственият град, намиращ се на разумно разстояние беше Тил-омон, но дори и той бе далеч, а тези, които бяха ходили там, казваха, че по нищо не се отличава от Нарабал, освен че вали по-малко и че слънцето непрекъснато стои на небосклона като голямо, отегчено, любопитно зелено око.
Където и да се обърнеше в Нарабал, тя усещаше любопитни очи, насочени към нея — всички я гледаха, сякаш бе дошла в града гола. За тях бе просто лудата Тесме, избягала в джунглата… Усмихваха и се, махаха и, питаха я как се справя, но зад тези банални любезности бяха очите — напрегнати, пронизващи и враждебни, погледите, които се впиваха в нея, за да открият скритите истини за живота и. Защо ни презираш? Защо ни избягваш? Защо делиш дома си с отвратително влечуго? А тя се усмихваше и също им махаше и казваше: „Радвам се, че ви виждам“ и „Всичко е наред.“ А в мислите си отговаряше на очите: Не мразя никого. Просто исках да се махна от себе си. Помагам на гхайрога, защото е време и аз да помогна на някого, той просто се появи. Но те никога нямаше да разберат.
В къщата на майка и нямаше никого. Тя влезе в старата си стая и напълни раницата си с книги и кубчета. След това прерови домашната аптечка, за да намери някакви лекарства за Висмаан. Взе нещо против възпаления, някакво общо подсилващо лекарство, едно друго за висока температура — всички те вероятно бяха напълно безполезни за един чуждоземец, но все едно, струваше си да опита. Тя тръгна из къщата, която сега и се стори непозната, макар че бе прекарала в нея по-голямата част от живота си. Подове, застлани с дърво, вместо с листа, истински прозрачни прозорци, врати, окачени на панти, прахосмукачка — истинска прахосмукачка с копчета и дръжки — всичките тези цивилизовани неща, милионите дребни неща, които човечеството бе изобретило преди хиляди години на един друг свят и от които тя бе избягала, за да живее във влажната малка колиба, от чиито стени прорастваха клони…
— Тесме?
Тя вдигна поглед, изненадана. Беше сестра и Мирифейн, с която бяха като близначки — същото лице, същите дълги слаби ръце и крака, същата права кестенява коса, но с десет години по-голяма, с десет години по-примирена с живота си. Омъжена жена, майка, работник. За Тесме винаги бе ужасяващо да гледа сестра си. Все едно че виждаше себе си, но с няколко години по-стара.
— Дойдох да взема някои неща — каза Тесме.
— Надявах се, че си решила да се прибереш у дома.
— За какво?
Мирифейн започна да отговаря — най-вероятно поредната скучна проповед за връщането към нормалния живот, за намирането на място в обществото, за нуждата да си полезен и така нататък, и така нататък… Но Тесме забеляза, че сестра и променя решението си, преди да наговори всичко това. Каза само:
— Липсваш ни, скъпа.
— Правя това, от което имам нужда. Радвам се, че те виждам, Мирифейн.
— Няма ли поне да останеш тази нощ? Майка скоро ще се върне… Ще се зарадва, ако останеш за вечеря…
— Чака ме дълъг път. Не мога да остана тук по-дълго време.
— Изглеждаш добре. Имаш здрав вид, загоряла си. Сигурно ти харесва да си отшелник, Тесме?
— Да, много.
— Не ти ли тежи да живееш сама?
— Обожавам това — отвърна Тесме и започна да оправя раницата си. — Как си ти?
Свиване на рамене.
— Все същото. Може би ще отида за малко в Тил-омон.
— Щастливка.
— Така е. Нямам нищо против да се махна за известно време от тукашната влага. Холтус работи там вече цял месец по някакъв проект за град в планината… Домове за всичките чуждоземци, които започват да пристигат… Той иска да заведа и децата и предполагам, че ще го направя.
— Чуждоземци? — попита Тесме.
— Не си ли чувала за тях?
— Разкажи ми.
— Чуждоземците, които живееха на север, постепенно започват да идват насам. Има едни, които приличат на гущери с човешки ръце и крака. Те искат да основават ферми в джунглите.
— Гхайрогите.
— Значи си чувала за тях? Има и още едни, с жабешки лица и брадавици, с тъмносиви кожи… В момента са заели всички държавни служби в Пидруид… Така каза Холтус… Митнически инспектори, чиновници и подобни… Тук също ги наемат… Холтус и някакъв синдикат в Тил-омон искат да построят жилища за тях във вътрешността на страната.
— За да не умирисват крайбрежните градове?
— Какво? А, предполагам, че и заради това. В края на краищата никой не знае как ще се приспособят тук, най-вече защото в Нарабал нямаме възможност да настаним всичките желаещи. Сигурно и в Тил-омон е същото и…
— Да, разбирам — каза Тесме. — Е, поздрави всички. Трябва да тръгвам. Приятно прекарване в Тил-омон.
— Тесме, моля те…
— Какво?
— Толкова си груба, далечна… толкова студена — каза Мирифейн тъжно. — Не сме се виждали от месеци, а ти едва изтърпяваш въпросите ми! Гледаш ме толкова ядосано! Защо, Тесме? Причинила ли съм ти някога болка? Винаги съм те обичала! Всички ние! Не мога да те разбера, Тесме!
Тесме знаеше, че е безполезно да се опитва още веднъж да обяснява постъпката си. Никой нямаше да я разбере, най-малко тези, които твърдяха, че я обичат. Мъчейки се гласът и да звучи мило, тя каза:
— Наречи го прекален младежки бунт, Мири. Наистина всички вие бяхте много добри с мен, но нищо не ставаше както трябва, така че реших да се махна. — Тя докосна леко ръката на сестра си. — Може би ще се върна някой ден.
— Надявам се.
— Но не очаквай това да стане скоро. Поздрави всички — каза Тесме и излезе.
Тя тръгна забързано през града, страхувайки се да не срещне майка си, някой от приятелите си и най-вече някой от бившите си любовници. Докато набавяше нещата, които търсеше, тя неведнъж се огледа крадешком, като престъпник, няколко пъти сви рязко в малките улички, за да избегне някои неприятни срещи. Тази със сестра и беше достатъчно смущаваща. Не си бе дала сметка, докато Мирифейн не и го каза, че е имала ядосан вид. Но Мири беше права. Да, Тесме все още чувстваше тъпото пулсиране на гнева в слепоочията си. Тези хора, тези ужасни дребни хора с техните дребни страхове и дребни амбиции, с дребните им предразсъдъци, които се въртяха в дребната спирала на дните си… Те просто я вбесяваха! Бяла плъзнали навсякъде из Маджипур като напаст, гризеха девствените гори, кокореха се към безкрайния океан, създаваха грозните си кални градове насред изумителната красота и никога не си задаваха въпроса какъв е смисълът от това… Ето кое бе най-лошото — спокойната им, безкритична природа. Никога ли не бяха поглеждали към звездите, за да се запитат до къде ще доведе този прилив на хора от старата Земя, пресъздали техния свят на хиляда завладени планети? Даваха ли си сметка какво правят? Това би могло да е и старата Земя, доколкото имаше значение, освен че беше вече уморен, оплячкосан и забравен свят, който въпреки и от векове заселен с хора, все още бе привлекателен… Но Земята някога без съмнение също е била толкова красива, колкото Маджипур сега… Но сигурно след пет хиляди години и тази планета ще се превърне в същото — с ужасни градове, простиращи се на стотици мили накъдето и да погледнеш, със замърсени реки, транспорт, унищожени животни, а горките измамени преобразяващи се, захвърлени някъде в резервати, всичките стари грешки повторени в един девствен свят… Тесме се изпълни с такова силно възмущение, че сама се изненада. Не си бе давала сметка, че конфликтът и със света има такива космически мащаби. Беше мислила, че всичко е въпрос на нещастни любовни приключения, оголени нерви и неясни лични цели, а не това кипящо недоволство от целия човешки род, което така неочаквано я бе обзело. Но гневът и не преминаваше. Искаше и се да улови Нарабал и да го хвърли в океана. Не можеше да го направи, не беше в състояние да промени каквото и да било. Не можеше да задържи дори и за миг това, което тук наричаха „развитие на цивилизацията“. Единственото, което можеше, беше да избяга отново в своята джунгла, при оплетените растения и влажния мъглив въздух, при плашливите същества от блатата, при колибата си, при куция гхайрог, който сам бе част от пороя, заливащ планетата. Въпреки това тя щеше да се грижи за него, дори да го боготвори, защото другите от нейния вид не го харесваха и даже го мразеха, така че тя можеше да го използва, за да се разграничи от тях и освен това, защото той имаше нужда от нея точно сега, а никой никога не бе имал нужда от нея…
Главата я болеше, а мускулите на лицето и се бяха втвърдили. Даде си сметка, че върви с присвити рамене, сякаш да ги отпусне би означавало да отстъпи пред начина на живот, който бе отхвърлила. И още веднъж тя напусна Нарабал, колкото се може по-бързо. Но едва след два часа, когато покрайнините на града останаха далеч назад, тя почувства, че напрежението у нея намалява. Спря при едно малко езеро, съблече се и се потопи в хладната вода, за да измие от себе си и последния остатък от града. След това метна на рамо дрехите, с които ходеше в Нарабал и тръгна през джунглата към колибата си гола.
4.
Висмаан лежеше на леглото и и се стори, че изобщо не е помръднал, докато я е нямало.
— По-добре ли си? — попита го тя. — Успя ли да се справиш сам?
— Беше много спокоен ден — отговори той. — Струва ми се, че кракът ми е отекъл повече.
— Дай да видя.
Тя го пипна внимателно. Наистина изглеждаше по-надут. Гхайрогът се отдръпна леко, което може би означаваше, че кракът му е зле, ако наистина изпитваше толкова малко болка, колкото твърдеше. Замисли се дали да не го заведе в Нарабал за лечение, но той нямаше разтревожен вид, а и лекарите едва ли познаваха физиологията на гхайрогите. Освен това искаше да е при нея. Тя разопакова лекарствата, които беше взела от града, даде му хапче против треска и възпаление, след това приготви зеленчуци и плодове за вечеря. Преди да се стъмни съвсем тя провери капаните и в тях намери няколко дребни животни — млад сигимион и два минтуна. Изви вратовете им с умело движение — в началото и беше много трудно да го прави, но имаше нужда от месо, а нямаше кой да убива вместо нея. Приготви ги за печене, запали огъня и се прибра в колибата. Висмаан играеше с едното от новите кубчета, които му бе донесла, но при влизането и го остави настрана.
— Не каза нищо за посещението си в Нарабал — забеляза той.
— Не стоях дълго — отвърна тя. — Взех каквото ми трябваше, поговорих с една от сестрите си, тръгнах си нервна и потисната и се оправих едва, когато отново тръгнах през джунглата.
— Изглежда много мразиш това място.
— Има за какво да го мразя. Тези ужасно отегчителни хора, тези грозни сплескани постройки… — Тя поклати глава. — О! Сестра ми спомена, че във вътрешността на страната ще се строят някакви нови градове за чуждоземци… Преди всичко гхайроги, но и някакви други с брадавици и сива кожа…
— Хджорти — каза Висмаан.
— Каквито и да са. Харесвало им да работят като митнически инспектори. Щели да се заселят във вътрешността, защото никой не ги иска в Нарабал и Тил-омон, предполагам.
— Никога не съм се чувствал нежелан сред хората — каза Висмаан.
— Наистина ли? Може би не си обърнал внимание. Струва ми се, че на Маджипур има доста предразсъдъци.
— Наистина не съм доловил такова нещо. Разбира се, аз никога не съм бил в Нарабал… Може би там тези неща са по-силни, отколкото другаде. Но на север няма никакви трудности. Била ли си някога на север?
— Не.
— За хората в Пидруид сме добре дошли.
— Така ли? Чух, че гхайрогите си строят град някъде на изток от Пидруид, доста далеч. Ако всичко е толкова хубаво, защо не се заселите в Пидруид, ами трябва да ходите другаде?
— Ние не се чувстваме съвсем добре в присъствието на хора — отговори Висмаан. Ритъмът на нашия живот е толкова по-различен от вашия… Да вземем сънят, например. Трудно ни е да живеем в град, който заспива за осем часа всяка нощ, а ние в това време оставаме будни. Има и други различия. Затова строим Дулорн. Надявам се, че ще го видиш някой ден. Той е прекрасен, построен изцяло от бял камък, който свети с вътрешна светлина. Гордеем се с този град.
— А защо тогава не живееш там?
— Не гори ли месото ти? — попита той.
Тя се изчерви и изтича навън тъкмо навреме, за да спаси вечерята от пламъците. Наряза месото малко намръщена и го сервира заедно с плодове и бутилка вино, купена от Нарабал през деня. Висмаан се изправи и започна да се храни с известно усилие.
След малко каза:
— Живях в Дулорн няколко години. Но там климатът е много сух, а на моята планета живях във влажен и топъл район като този тук. Затова тръгнах насам, за да намеря плодородна земя. Далечните ми прадеди са били фермери и реших да се върна към занятието им. Когато чух, че в тропиците на Маджипур могат да се отглеждат по шест реколти на година и че навсякъде има свободна земя, реших да проуча територията.
— Сам?
— Да, сам. Нямам партньорка, макар че възнамерявам да си намеря веднага щом се установя.
— И ще отглеждаш селскостопански продукти, за да ги продаваш в Нарабал?
— Така мисля. На моя свят почти нямаше некултивирани територии, а земята за фермерство направо не достигаше. Повечето от храните се внасят отвън, знаеш ли това? Така че Маджипур е много привлекателна планета за нас, с огромните си необработвани площи и незначителното си население. Радвам се, че съм тук и мисля, че не си права като твърдиш, че хората не ни приемат добре. Вие, маджипурците, сте тихи и кротки — цивилизовани, подредени, спазващи закона същества.
— Дори и така да е, ако някой научи, че живея с един гхайрог, ще се ужаси.
— Да се ужаси? Но защо?
— Защото си чуждоземец. Защото си влечуго.
Висмаан издаде някакъв нисък, хъркащ звук. Смях?
— Ние не сме влечуги! Ние сме топлокръвни, а малките ни…
— Тогава приличате на влечуги.
— Външно да. Но иначе сме почти толкова бозайници, колкото и вие.
— Почти?
— Да. Разликата е, че снасяме яйца. Но има и други такива бозайници. Много грешиш, ако мислиш, че…
— Няма никакво значение. Все едно, хората ви възприемат като влечуги, а те не обичат влечугите. Винаги между тях и гхайрогите ще съществува неприязън заради това. Така е било още на праисторическата земя. Освен това… — Тя замълча точно преди да каже за миризмата на гхайрогите. — Освен това — добави тя неловко — изглеждаш страшен.
— Повече от един огромен и космат скандар? Повече от един двуглав су-сухерис? — Висмаан се обърна към нея и вторачи неподвижните си изцъклени очи към нея. — Струва ми се, искаш да кажеш, че ти самата не се чувстваш добре в присъствието на гхайрог, Тесме.
— Не.
— Никога не съм забелязвал предразсъдъците, за които говориш. Сега чувам за тях за първи път. Безпокоя ли те, Тесме? Да си вървя ли?
— Не. Изобщо не ме разбираш. Искам да останеш тук. Искам да ти помогна. Изобщо не се страхувам от теб, не изпитвам неприязън, нищо отблъскващо… Просто се опитвах да ти кажа… Опитвах се да ти обясня какви са хората в Нарабал, какви са чувствата им, или поне какви ми се струва, че са и… — Тя отпи продължително от виното си. — Не знам защо заговорихме за това. Съжалявам. Хайде да говорим за нещо друго.
— Разбира се.
Но тя подозираше, че го е наранила или най-малкото го е накарала да се чувства неудобно. С хладния си чужд вид, той имаше силно развита интуиция и може би беше прав, че са проличали собствените и предрзсъдъци, собственото и смущение. Беше провалила всичките си взаимоотношения с хората, чувстваше съвсем ясно, че не е способна да се разбира с някого, бил той човек или не, и беше показала на Висмаан по хиляди косвени начини, че гостоприемството и е умишлено, изкуствено и неохотно, имащо за цел единствено да прикрие смущението и, че е при нея. Наистина ли беше така? Изглежда колкото по-голяма ставаше, толкова по-малко разбираше собствените си мотиви за действие. Но каквато и да беше истината, тя не желаеше гостът и да смята, че е натрапник. Реши в близките дни да намери начин да му покаже, че грижите и за него в основата си са искрени.
Тази нощ тя спа по-добре, отколкото предишната, макар и още да не бе свикнала да лежи на пода върху купчина листа и в колибата и да има още някой. Събуждаше се час по час, поглеждаше гхайрога и всеки път го виждаше зает с кубчетата за забавление. Той не я забелязваше. Тя се помъчи да си представи какво ли означава да спиш три месеца от годината, а през останалото време непрекъснато да си буден. Това и се стори най-чуждото у него. Да лежи така часове наред, без да е в състояние да спи, без да може да стане, без да може да се освободи от неудобството на счупения си крак… за нея едва ли можеше да съществува по-лошо мъчение. И въпреки всичко настроението му никога не се променяше — беше спокоен, невъзмутим, безразличен. Всички ли гхайроги бяха такива? Никога ли не се напиваха, никога ли не излизаха от кожата си, не се ли биеха по улиците, не оплакваха ли съдбата си, не се ли караха с жените си? Ако Висмаан беше типичният случай, значи те нямаха човешки слабости. Но пък не бяха и хора.
5.
На сутринта тя изми гхайрога с гъба, докато люспите му заблестяха и смени постелята на леглото му. След това му даде да яде и продължи дневните си занимания както обикновено, но изпита чувство за вина, задето го е оставила сам в колибата без да може да помръдне и се зачуди дали не трябваше да остане при него, за да му разказва нещо или да си приказват и да прогонят скуката. Но тя реши, че ако непрекъснато стои до него, много скоро няма да има какво повече да си кажат и ще започнат да се дразнят от присъствието си. Освен това имаше достатъчно кубчета, за да се забавлява и сам. Може би предпочиташе да е сам през повечето време. Във всеки случай, тя имаше нужда да е сама, а сега — след като делеше колибата си с него — повече от всякога. Тази сутрин тя направи дълъг преход и събра най-различни плодове и корени за вечеря. По обяд заваля и тя клекна под едно дърво врама, чиито широки листа я прикриха добре. Разфокусира погледа си и опразни ума си от всичко — угризения, съмнения, мисли за гхайрога, за семейството и, за бившите си любовници, за нещастието си, за самотата си. Спокойствието, което я обзе, продължи почти целия следобед.
Постепенно свикна с присъствието на Висмаан. Той продължаваше да е все така непретенциозен и да не създава проблеми, доволен, че разполага с кубчетата, и изпълнен с търпение. Рядко и задаваше въпроси или започваше разговор, но беше достатъчно любезен, когато тя му заговореше и и разказа за своя свят — беден и чудовищно пренаселен, според думите му, — за живота си там, за мечтата си да се засели на Маджипур, за радостта си, когато за първи път видял красотата на новата планета. Тесме се помъчи да си представи как изразява вълнението си. Може би змиеподобната му коса започваше да подскача или да се навива бавно на спирала. Или изразяваше чувствата си като променя телесната си миризма?
На четвъртия ден той стана от леглото за първи път. С нейна помощ се надигна, опря се на патерицата и на здравия си крак и внимателно докосна пода с другия. Тесме почувства как миризмата му изведнъж стана остра — нещо като обонятелна гримаса — и реши, че предположението и е вярно и че гхайрогите наистина изразяват чувствата си по този начин.
— Как е крака ти? — попита Тесме. — Боли ли?
— Няма да издържи теглото ми, но заздравява добре. След още няколко дни ще мога да ставам. Помогни ми да походя малко. Тялото ми е като ръждясало от обездвижването.
Той се облегна на нея и двамата излязоха навън, до езерото и обратно — бавно, с мъчително куцане. Малката разходка изглежда го освежи. За нейна изненада, тя си даде сметка, че този първи признак на оздравяване я натъжава, защото това означаваше, че скоро Висмаан ще е в състояние да си отиде. След седмица? Две? Не искаше той да си отиде. Това усещане беше толкова странно, че я изуми. Тя копнееше за стария си усамотен живот, за привилегията да спи в собственото си легло, за горските си удоволствия, на които да се отдава, без да мисли дали гостенинът и не скучае и всичко останало… В някои отношения и се струваше, че присъствието на гхайрога много я дразни. И въпреки това… и въпреки това, тя изпитваше смущение и разочарование при мисълта, че той скоро ще си отиде. „Колко странно — мислеше тя. — Колко особено, колко типично за Тесме!“
Започна да го извежда навън по няколко пъти на ден. Той все още не можеше да използва счупения си крак, но и без него се справяше доста умело и твърдеше, че отока спада и че костта зараства добре. Започна да говори за фермата, която имаше намерение да създаде, за начините, по които да разчисти джунглата.
Един следобед, на връщане към колибата, след като бе събрала калимботи на поляната, където за първи път бе видяла гхайрога, Тесме се отби, за да провери капаните си. Повечето бяха празни, но тук-там имаше и обичайните малки животни. Тогава оттатък езерото чу силно шумолене в храсталаците и когато приближи капана, видя, че в него се е уловил билантун. Това беше най-едрото животно, което някога се бе улавяло. Билантуни имаше в цялата западна част на Зимроел — те бяха елегантни, дребни, бързи същества с остри копита, не особено здрави крака и малки, вирнати нагоре пухести опашки. Но разновидността, живееща около Нарабал, беше два пъти по-голяма от северната. Животното достигаше до кръста на човек, и беше много ценено заради ароматното, крехко месо. Първият импулс на Тесме бе да пусне красивото същество да избяга — изглеждаше твърде красиво, за да бъде убито, а и доста голямо. Беше свикнала да убива животни, които можеше да държи в едната си ръка, а това беше нещо съвсем различно — голямо, благородно същество с интелигентен вид, което със сигурност ценеше живота си, имаше своите нужди и копнежи, а може би някъде наблизо го очакваше и женската. Тесме си каза, че се държи глупаво. Малките животни, които убиваше сигурно искаха да живеят не по-малко от този билантун, а тя ги убиваше без никакво колебание. Знаеше, че е глупаво да има скрупули за животните, още повече в цивилизованите си дни тя с радост ядеше месото им, стига да ги е убил някой друг. Овдовелите им самки тогава не я бяха притеснявали ни най-малко.
Когато се приближи, тя забеляза, че в паниката си билантунът е счупил единия от деликатните си крака. Мина и през ум да го превърже и да задържи съществото като домашно животно, но това бе още по-абсурдна мисъл. Не можеше да се грижи за всички осакатени, които се появят в джунглата. Освен това билантунът не би застанал спокойно, за да може да превърже крака му, а дори и да успееше да му помогне, сигурно би избягал още при първата възможност. Тя пое дълбоко дъх, мина зад животното, улови меката му муцуна и счупи дългата, грациозна шия.
Клането беше по-кървава и трудна работа, отколкото беше очаквала. Стори и се че се бори часове с ножа в ръка, докато Висмаан не извика от колибата, за да я попита какво прави.
— Приготвям вечерята. Изненада. Печен билантун!
Тя се засмя тихо. Говореше като истинска съпруга, както клечеше пред колибата гола, изпоцапана с кръв, и режеше плешки и ребра, докато чуждоземецът влечуго лежеше в леглото и и очакваше вечерята си.
Най-накрая свърши мръсната работа, сложи малко месо да се пече на димящия огън, изми се в езерото и отиде да събере малко плодове и да отвори останалите бутилки от новото, донесено от Нарабал вино. Вечерята беше готова на смрачаване и Тесме се почувства много горда от постижението си.
Очакваше Висмаан да започне да дъвче без коментари, по обичайния си флегматичен начин, но, не — стори и се, че за първи път на лицето му долови следи от оживление — някакъв нов блясък в очите и може би по-различно движение на езика. Тесме реши, че трябва да се научи по-добре да разчита израженията на лицето му. Висмаан започна да яде печения билантун с удоволствие, похвали крехкостта и аромата му и на няколко пъти поиска още. Всеки път, когато му слагаше, тя вземаше парче и за себе си, докато наистина не се почувства преяла. Каза си, че месото, което не успеят да изядат сега, до утре ще се развали.
— Много е вкусно с тхока — каза тя и мушна още един от синьобелите плодове в устата си.
— Да. Още малко, моля.
Висмаан спокойно изяде всичко пред себе си. Най-накрая Тесме не можеше да яде повече и не можеше дори да гледа храната. Тя сложи останалото близо до гхайрога, отпи последна глътка от виното, потрепери и се засмя, защото няколко капки потекоха по брадичката и гърдите и. После се изтегна върху леглото си от листа. Виеше и се свят. Обърна се по корем, заби пръсти в пода и се заслуша в дъвченето, което продължаваше и продължаваше. След като Висмаан свърши с храненето всичко потъна в тишина. Тесме зачака да заспи, но сънят все не идваше. Стана още по-замаяна и имаше чувството, че някаква ужасна центробежна сила ще я изхвърли през стената на колибата. Кожата я сърбеше, зърната на гърдите и станаха твърди и болезнени. „Пих прекалено много — каза си тя — и ядох прекалено много тхока. Заедно със семките и всичко останало.“ Огненият сок сега пулсираше като луд в слепоочията и.
Не искаше да спи сама, свита така на пода.
С излишно старание да не вдигне шум тя застана на колене и бавно запълзя към леглото. Погледна гхайрога, но погледът и беше помътнял и виждаше само неясните му очертания.
— Спиш ли? — прошепна тя.
— Знаеш, че не спя.
— Разбира се. Колко съм глупава.
— Какво има, Тесме?
— Да има? Не, не. Няма нищо, освен… Само… — Тя се поколеба. — Знаеш ли, че съм пияна? Знаеш ли какво значи да си пиян?
— Да.
— Не искам да съм на пода. Може ли да легна до теб?
— Щом искаш…
— Трябва да съм внимателна. Не искам да ударя болния ти крак. Къде е той?
— Той е почти здрав, Тесме. Не се тревожи. Ето, легни.
Тя почувства как ръката му обвива кръста и и я притегля. Отпусна се и тялото и се плъзна нагоре покрай него. Усещаше странната, напомняща черупка кожа, опряла се до нейната — хладна, люспеста, гладка. Тя боязливо я погали. „Като хубав куфар“ — помисли си Тесме и заби леко пръсти, опипвайки твърдите мускули под хладната повърхност. Миризмата му се промени, стана остра, пикантна.
— Харесва ми миризмата ти — прошепна тя.
Опря глава на гърдите му и се притисна към него. Не беше спала с никого от месеци, може би година, и близостта му и беше приятна. „Дори и гхайрог — мислеше тя. — Дори и гхайрог. Просто допирът, близостта… Толкова е хубаво!“
Висмаан я докосна.
Не беше очаквала това. Отношенията им се изчерпваха с това, че тя се грижеше за него, а той приемаше тези грижи пасивно. Изведнъж ръката му — хладна, грапава, люспеста, умела — се плъзна по тялото и. Докосна гърдите и, слезе надолу по корема, спря се върху бедрата и. Какво беше това? Нима я любеше? Спомни си безполовото му тяло — като машина. Той продължи да я гали. „Това е невероятно! — помисли си тя. — Дори за Тесме това е прекалено странно! Та той не е човек! А аз…
…А аз съм много самотна…
…И много пияна…“
— Да, моля те — каза тя гласно. — Моля те.
Искаше и се да продължи да я гали. Но изведнъж Висмаан мушна ръката си под раменете и и я повдигна — леко, внимателно — придърпа я върху себе си и я спусна надолу, а тя почувства с бедрото си твърдата издатина на неговата мъжественост. Какво? Нима някъде под люспите си той имаше скрит пенис, който се измъкваше навън, когато има нужда? И нима имаше намерение да…
Да.
Изглежда знаеше какво да прави. Макар и чуждоземец, който при първата им среща дори не знаеше дали тя е мъж или жена, очевидно много добре разбираше как хората правят любов. След миг усети как той влиза в нея, обзе я ужас, страх, отвращение, питаше се дали няма да я заболи. Mислеше си, че човек и гхайрог да правят любов е чудовищно и гротескно — нещо, което може би не се беше случвало никога досега в цялата вселена. Прииска и се да се освободи и да избяга навън в нощта. Но беше твърде замаяна, твърде пияна, твърде объркана, за да реагира… След това разбра, че не я боли, че той се движи напред-назад в нея като някакъв смазан часовников механизъм и че я обливат вълни от наслада, че я кара да трепери, да ридае и стене, да се притиска до гладката му люспеста кожа…
Тя се остави в ръцете му и в най-хубавия момент извика силно. След това се отпусна на гърдите му — трепереща и стенеща. Спокойствието постепенно се връщаше. Вече не беше пияна. Знаеше какво е направила и беше изумена, но освен това и беше приятно. Точно така, Нарабал! Гхайрогът е мой любовник! И удоволствието беше толкова силно, толкова голямо! Дали и той бе изпитал същото? Не смееше да го попита. Как можеше да се познае, ако гхайрогът преживее оргазъм? При тях имаше ли изобщо такова нещо? Тази дума означаваше ли нещо за него? Замисли се дали е правил любов с човешки жени и преди. И това не смееше да попита. Той беше толкова способен, не чак толкова умел, но определено знаеше какво трябва да прави и го направи по-добре, отколкото много от мъжете, които познаваше. Дали беше така, защото имаше опит с хора или просто ясният му, хладен разсъдък бе в състояние да прецени правилно анатомичните и потребности? Това тя не знаеше и се съмняваше, че някога ще научи.
Висмаан не каза нищо. Тесме се притисна към него и заспа най-дълбокия си сън от месеци насам.
6.
На сутринта тя се чувстваше странно, но не изпитваше съжаление. Не разговаряха за случилото се между тях миналата нощ. Той си играеше с кубовете, а тя отиде да поплува, за да избистри мозъка си и да изчисти остатъците от пиршеството с билантуна. След това приготви закуска и направи дълга разходка на север до една покрита с мъх пещера, в която прекара по-голямата част от сутринта. Припомни си тялото му, опряно до нейното, докосването на ръцете му, неудържимия екстаз, които премина през нея. Не можеше да каже, че го намира за привлекателен — раздвоен език, змиеподобна коса, люспи по цялото тяло… Не, не, това, което се бе случило предишната нощ нямаше нищо общо с физическото привличане. Тогава защо се бе случило? Заради виното и плодовете, реши тя, заради самотата и заради желанието и да се разбунтува срещу консервативните разбирания на нарабалците. Отдаването на гхайрога за нея беше най-добрият начин да покаже презрението си към всичко, в което тези хора вярваха. Разбира се, постъпката и би била безсмислена, ако те не научеха за нея. Тя реши да заведе Висмаан в Нарабал веднага щом той бъде в състояние да извърви разстоянието.
След това деляха леглото и всяка нощ. Изглеждаше абсурдно да не го правят. Но на втората вечер не правиха любов, на третата и на четвъртата — също. Лежаха един до друг без да се докосват, без да говорят. Тесме щеше да му се отдаде, ако бе посегнал към нея, но той не го направи. Тя също реши да не започва първа. Тишината започна да я угнетява, но тя предпочете да не я нарушава, защото се боеше, че може да чуе неща, които не би искала да чуе — че на него не му харесва да прави любов с нея или че смята тази постъпка за срамна и неестествена, че го е направил единствено защото тя е настоявала, че е доловил по някакъв начин, че желанието и не е искрено, а просто иска да използва случая, за да продължи своята война срещу конвенционалността. В края на седмицата, изнервена от насъбралото се напрежение, тя рискува и се докосна до него в леглото. Направо го така, че да изглежда неволно, а той я прегърна веднага, с желание и без никакво колебание. След това някои нощи се любеха, други — не, но винаги ставаше случайно и непринудено, неангажирано, почти тривиално, като нещо което понякога правеха преди сън, без никаква тайнственост или приповдигнатост. Всеки път и доставяше голямо удоволствие. Непривичността на тялото му скоро престана да и прави впечатление.
Висмаан вече ходеше без чужда помощ и с всеки изминал ден прекарваше все повече време навън. В началото тя го придружаваше, после тръгна да проучва пътеките в джунглата сам — в началото бавно и предпазливо, по-късно с големи крачки и едва забележимо куцукане. Плуването изгледжа се отразяваше много добре на оздравителния процес и той с часове се къпеше в малкото езерце на Тесме, дразнейки дребния громуарк, който живееше в една кална дупка на брега. Трудноподвижното старо животно изпълзяваше от скривалището си, покатерваше се върху тревата и лягаше там като някакъв космат непотребен чувал, захвърлен от някого. Гледаше гхайрога мрачно и не се прибираше в дупката си, докато той не излезеше от водата. Тесме утешаваше животното със зелени пъпки, откъснати нагоре по течението, доста по-далеч от разстоянието, на което биха могли да го занесат късите му крака.
— Кога ще ме заведеш в Нарабал? — попита Висмаан една дъждовна вечер.
— Защо не утре?
Тази нощ тя усещаше необикновена възбуда и се притискаше към него по-настойчиво от всякога.
Тръгнаха призори в лек дъждец, който скоро престана и отстъпи мястото си на яркото слънце. Тесме вървеше бавно, но скоро стана ясно, че гхайрогът е напълно оздравял и не след дълго закрачи бързо. Висмаан я следваше без усилие. Тя се разприказва — казваше му имената на всички животни и растения, покрай които минаха, разказа му части от историята на Нарабал, за братята и сестрите си, за хората, които познаваше. Изпитваше невероятно желание час по-скоро те да я видят с него — гледай, това е моят любовник чуждоземец, това е гхайрогът, с когото спя — а когато стигнаха до покрайнините на града, тя започна да се оглежда наоколо нетърпеливо, с надеждата да срещнат някой познат. Но из плантациите не се виждаше почти никой, а тези, които бяха там, тя не познаваше.
— Виждаш ли как ни гледат? — прошепна тя на Висмаан, когато навлязоха в районите с повече хора. — Боят се от теб. Мислят си, че си авангард на някакво чуждоземско нашествие. Чудят се какво ли правя с теб и защо съм толкова любезна с теб.
— Не виждам нищо такова — отвърна Висмаан. — Наистина проявяват любопитство към мен, но не долавям никакъв страх или враждебност. Може би защото не съм добре запознат с израженията на човешкото лице? Струваше ми се, че съм се научил да ги различавам доста добре.
— Почакай и ще видиш — каза му Тесме. Все пак трябваше да признае пред себе си, че малко преувеличава, а може би и не чак толкова малко. Бяха стигнали почти до центъра на Нарабал и наистина някои хора поглеждаха Висмаан с любопитство и интерес, но бързо отместваха поглед встрани, други просто се усмихваха и кимваха, сякаш това чуждоземно същество, разхождащо се по улиците, беше най-нормалното нещо под слънцето. Тесме не можа да открие никаква истинска враждебност. Това я ядоса. Тези добродушни, мили хора, тези благи, добронамерени същества изобщо не реагираха както тя бе очаквала. Дори когато най-накрая срещна познати хора — Кханидор, най-добрият приятел на най-големия и брат, Хенимонт Синдор, който държеше малката страноприемница край пристанището, жената от цветарския магазин — те не проявиха нищо по-различно от обикновената сърдечност, щом им каза:
— Това е Висмаан. Напоследък живеем заедно.
Кханидор се усмихна сякаш винаги бе смятал Тесме за момиче, което не би се поколебало да заживее с чуждоземец, и заговори за новите градове за гхайроги и хджорти, които щеше да строи съпругът на Мирифейн. Съдържателят на страноприемницата протегна сърдечно ръка, за да се здрависа с Висмаан и го покани на чаша вино за сметка на заведението, а цветарката не спря да повтаря:
— Колко интересно, колко интересно! Надявам се, че ще харесате нашия малък град!
Във веселостта им Тесме почувства покровителствено отношение към нея. Струваше и се, че излизат от нормалните си рамки на поведение само и само, за да не и позволят да ги скандализира — сякаш вече бяха приели цялата необузданост на Тесме и сега можеха да приемат всичко, абсолютно всичко, без да се интересуват, без да се изненадват, без да коментират. Може би не бяха разбрали същността на връзката и с гхайрога и си мислеха, че само живеят на едно и също място. Дали нямаше да реагират по различен начин, ако направо им беше казала, че с гхайрога са любовници, че тялото му е било в нейното, че е направила нещо, което е немислимо да направят човек и чуждоземец? Вероятно не. Дори ако с гхайрога легнеха на площад „Понтифекс“ и започнеха да правят любов, това нямаше да възбуди духовете в този град, мислеше тя, изпълнена с презрение.
Харесваше ли Висмаан малкото им градче? Както винаги беше трудно да се доловят чувствата му. Докато вървяха по улиците покрай хаотично застроените площади, покрай мръсните витрини на магазините и малките, паянтови къщички с обрасли и неподдържани градини, Висмаан не каза почти нищо. В мълчанието му тя долови разочарование и неодобрение и на пук на цялата си омраза към Нарабал и се прииска да защити града. В края на краищата това беше съвсем нов град, изолиран в затънтен край на второкласен континент и в него бяха живели само няколко поколения.
— Нарабал не те впечатлява особено, нали?
— Ти ме предупреди да не очаквам много.
— Но той е дори по-отвратителен, отколкото ти казах, нали?
— Намирам, че е малък и неустроен — отвърна Висмаан. — След като си виждал Пидруид или дори…
— Пидруид е построен преди хиляда години.
— … или дори Дулрон — продължи Висмаан. — Дулрон е удивително красив дори сега, когато все още се строи, но разбира се, белият камък, който използват, е…
— Да — каза Тесме. — Постройките в Нарабал също трябва да бъдат от камък, защото климатът е много влажен и дървените къщи прогниват, но за това все още е рано. Когато се събере достатъчно на брой население, ще можем да копаем камък в планините и да издигнем на това място нещо много хубаво. След петдесет години, може би сто, когато има нужната работна ръка. Ако наемем някои от онези гигантски четириръки същества…
— Скандарите — подсети я Висмаан.
— Да, скандарите. Защо короналът не ни изпрати десет хиляди скандари?
— Телата им са покрити с гъста козина и тукашният климат няма да е много подходящ за тях. Но без съмнение един ден по тези места ще се заселят скандари, вруни, су-сухериси и много, много влаголюбиви гхайроги като мен. Това, което правят вашите владетели е много смело… да насърчаваш заселването на чуждоземци в такива мащаби… Другите планети не са така щедри със земята си.
— Другите планети не са така големи — каза Тесме. — Чувала съм, че дори и без огромните океани, сушата на Маджипур е три-четири пъти повече, отколкото на която и да било друга населена планета. Или нещо подобно. Имаме голям късмет с тази огромна територия и не много силната гравитация. Хората и хуманоидите се чувстват съвсем добре. Разбира се, ние плащаме скъпо за това, тъй като почти няма тежки елементи, но все пак… О, здравей!
Гласът и се промени рязко. Един много висок млад човек със светла, вълниста коса едва не се сблъска с нея на излизане от банката на един ъгъл и сега я гледаше втренчено — тя също. Това беше Рускелорн Юлван — любовник на Тесме в продължение на четири месеца преди тя да замине в джунглата и човекът, когото най-малко искаше да види. Но след като трябваше да се сблъска с него, тя реши да се възползва докрай от случая. След първоначалната му изненада, тя каза:
— Изглеждаш добре, Рускелорн.
— Ти също. Животът в джунглата изглежда ти се отразява положително.
— Много. Това бяха седемте най-щастливи месеци от живота ми. Рускелорн, това е приятелят ми Висмаан, който живее с мен от няколко седмици. Беше пострадал, докато търсеше подходящо място за ферма… Счупи си крака, защото падна от едно дърво… Аз се грижех за него.
— Грижила си се добре, предполагам — каза Рускелорн Юлван с равен глас. — Изглежда в много добро състояние. Приятно ми е да се запознаем — обърна се той към гхайрога и видът му говореше, че наистина му е приятно.
— Идва от място, където климатът много напомня на тукашния. Казва, че през следващите няколко години по тези места ще се заселят много от техните.
— И аз чух подобно нещо — отговори Рускелорн Юлван и се усмихна. — Земята тук е удивително плодородна. Ако изядеш някакъв плод сутринта и хвърлиш семката на земята, до вечерта ще поникне растение, голямо колкото къща. Всички казват така, значи трябва да е истина.
Лекотата и непринудеността, с която говореше, я вбесяваха. Нима не разбираше, че това люспесто чуждоземно същество, този гхайрог, е заело неговото място в леглото и? Нима той беше имунизиран срещу ревност? Или просто не разбираше истинското положение на нещата? Тесме се съсредоточи и се помъчи да му внуши истината, като се замисли как ръцете на гхайрога галят гърдите и бедрата и, как раздвоеният му език се докосва до затворените и клепачи, до зърната на гърдите и до слабините и. Но безуспешно. Рускелорн можеше да чете мисли колкото и тя самата… „Той е мой любовник — мислеше тя. — Той влиза в мен, кара ме да свършвам отново и отново, просто нямам търпение да се прибера от джунглата и да си легна с него.“ Но през цялото време Рускелорн Юлван стоеше пред нея усмихнат и разговаряше любезно с гхайрога за възможността да се отглежда найк и глийн по тези места и може би лузавендер в по-блатистите райони. Едва след доста време подобни разговори, той отново се обърна към Тесме и я попита по най-спокойния възможен начин, сякаш я питаше какво е времето, дали възнамерява да живее в джунглата вечно.
Тя го изгледа ядосано.
— Засега предпочитам джунглата пред живота в града. Защо?
— Питах се дали не ти липсват удобствата на чудесния ни метрополис, това е всичко.
— Засега ще остана там. Никога не съм била по-щастлива.
— Добре. Радвам се за теб, Тесме. — Последва още една спокойна усмивка. — Приятно ми беше, че те видях. Радвам се, че се запознах с вас — каза той на гхайрога и си тръгна.
Тесме закипя от гняв. Той не се интересуваше, не даваше и пет пари дали тя спи с гхайрог, със скандар или с громуарка от езерото! Искаше и се да го види уязвен или поне скандализиран, но вместо това той чисто и просто се държа мило! Мило! Сигурно и той, както другите, не беше успял да схване истинското положение на нещата между нея и Висмаан — за тях изглежда бе немислимо, че една жена от човешкия род би могла да предложи тялото си на влечуго чуждоземец, така че те не допускаха, дори не подозираха…
— Сега разгледа ли Нарабал? — попита тя Висмаан.
— Достатъчно, за да съм наясно, че няма какво да се гледа.
— Как е крака ти? Готов ли си да изминеш обратния път?
— Нямаш ли какво да правиш тук?
— Не, няма.
— Тогава да тръгваме — каза той.
Кракът изглежда му създаваше проблеми — може би имаше мускулна треска. Пътят не бе лек дори за човек в добра форма, а след оздравяването си гхайрогът бе изминавал само къси разстояния. Все пак, както обикновено, гхайрогът я последва по пътеката през джунглата, без да се оплаква. Моментът беше най-неподходящ за този преход — слънцето бе увиснало точно отгоре и въздухът беше нажежен и влажен, натежал от изпаренията, които щяха да се превърнат в първия следобеден дъжд. Вървяха бавно, спираха често, макар че нито веднъж Висмаан не се оплака, че е уморен. Самата Тесме се чувстваше изтощена и се преструваше, че иска да му покаже някое геологическо образувание или рядко растение, само и само за да намери повод да починат. Не искаше да признае, че е уморена. Днес беше преживяла достатъчно унижения.
Посещението в Нарабал се оказа пълен провал за нея. Горда, непокорна, изпълнена с презрение към конвенционализма на жителите на родния си град, тя бе завела там любовника си гхайрог, за да го покаже демонстративно на покорните граждани, а те не бяха обърнали никакво внимание! Нима бяха толкова тъпоумни, че да не могат да разберат истината? Или бяха доловили намеренията и още в самото начало и не искаха да и дадат повод за задоволство? При всички случаи тя се чувстваше ядосана, унизена, победена… и много глупава. Ами какво ставаше с фанатизма, който приписваше по-рано на нарабалците? Не се ли чувстваха заплашени от притока на тези чуждоземци? Всички се държаха толкова мило и внимателно с Висмаан! Може би в края на краищата предразсъдъците съществуваха само в нейното въображение и тя не бе изтълкувала правилно забележките на другите… В такъв случай изглеждаше глупаво, че се е отдала на гхайрога — с това не бе постигнала нищо, не бе скандализирала града, не бе спечелила нищо във войната, която водеше с жителите му. Това бе просто едно странно, гротескно, изпълнено с желание събитие.
По време на дългото, бавно и мъчително завръщане през джунглата нито тя, нито гхайрогът говореха. Когато най-накрая стигнаха до колибата и, той влезе вътре, а тя се засуети безцелно наоколо, провери капаните, набра плодове, преместваше разни неща и забравяше къде ги е сложила.
След известно време влезе в колибата и каза на Висмаан:
— Мисля, че вече можеш да си вървиш.
— Да, наистина е време да поема пътя си.
— Естествено можеш да останеш и тази вечер, но утре сутринта…
— Защо да не си тръгна веднага?
— Скоро ще се стъмни. Днес измина много мили и без това…
— Не искам да те притеснявам повече. Мисля, че ще си тръгна веднага.
Дори и сега за нея бе невъзможно да отгатне чувствата му. Изненадан ли беше? Обиден? Ядосан? Не и показа нищо. Не направи и жест за сбогуване, просто се обърна и изчезна в джунглата с равномерни крачки. Тесме го проследи с поглед, с пресъхнало гърло, с разтуптяно сърце, докато не се скри сред висящите растения. Това беше единственото, което можеше да направи, за да не хукне след него. Но скоро той изчезна и се спусна тропическата нощ.
Тя си приготви вечеря, но почти не я докосна, потънала в мисли. Той беше някъде там, сам в тъмнината, и очакваше да дойде новия ден. Дори не си бяха казали „довиждане“. Би могла да се пошегува с нещо, например да му каже да избягва сайджаниловите дървета, той би могъл да и благодари за всичко, което бе направила за него, но вместо това не се случи нищо — тя му каза да си върви и той си отиде спокойно, без да възрази. „Чуждоземец — мислеше тя. — И държанието му е непривично.“ И все пак, когато бяха заедно в леглото, когато той я докосваше и притискаше върху себе си…
Нощта и се стори дълга и пуста. Лежеше сгушена в постланото с пух от заня легло, което до вчера споделяха, слушаше как дъждовните капки чукат по широките сини листа на покрива и за първи път откакто бе дошла в джунглата изпита болката на самотата. До този момент не си беше давала сметка колко ценна е за нея странната пародия на домашно огнище, която бяха създали с гхайрога… Но сега с това беше свършено, тя отново беше сама, някак си по-сама, отколкото преди и още по-откъсната от стария си живот в Нарабал… Той беше някъде там, буден в тъмнината, незащитен от дъжда. „Влюбена съм в чуждоземец — каза си тя учудена. — Влюбена съм в това люспесто нещо, което не шепне нежни слова, почти не задава въпроси и е в състояние да си тръгне дори без да се сбогува.“ Лежа будна с часове и понякога плачеше. Тялото и беше напрегнато и уморено от дългия преход и неприятния ден. Тя присви колене до гърдите си и остана така дълго. След това мушна ръка между краката си и започна да се гали сама — после дойде мигът на облекчение, Тесме простена тихо и се унесе в сън.
7.
На сутринта тя се изкъпа в езерото, провери капаните, направи си закуска и тръгна по познатите пътеки недалеч от колибата и. Нямаше и следа от гхайрога. По пладне настроението и се подобри, а следобедът се чувстваше почти весела. Едва когато се свечери и дойде време да вечеря сама, тя отново почувства, че я обзема тъга. Но я изтърпя. Поигра си малко с кубовете, които беше донесла за него и най-накрая заспа. Следващият ден беше по-спокоен и по-следващият, и по-следващият.
Постепенно животът и се нормализира. Не виждаше гхайрога и постепенно започна да го забравя. С времето тя отново откри радостта от самотата, поне така и се струваше, но имаше моменти, когато с болка си го спомняше — когато в гъсталака зърнеше билантун или минеше покрай сайджаниловото дърво със счупения клон, или пък когато зърнеше намръщения громуарк на брега на езерото… Тогава разбираше, че все още и липсва. Скиташе из джунглата във все по-широки и по-широки окръжности, без да си дава сметка защо, докато най-накрая не се видя принудена да признае пред себе си, че търси него.
Намери го след три месеца, може би повече. Видя следи от разумна дейност — просека през няколко хълма, пътеки, които се разклоняваха радиално от нея. След известно време отиде там — през една широка река, която дотогава не беше виждала — и стигна до просеката, в чийто край се виждаше нова ферма. Тесме се прикри в шубраците и заобиколи. Тогава видя гхайрога — беше Висмаан, не се съмняваше в това, — който обработваше богатата черна почва. Обзе я страх, почувства се слаба и се разтрепери. Можеше ли да е някой друг гхайрог? Не, не, не! Беше сигурна, че е той, дори и се стори, че леко накуцва. Тя се прикри още по-добре, защото се боеше да не я види. Какво би могла да му каже? Как би могла да му обясни защо е дошла толкова далеч, след като така студено го бе прогонила от живота си? Тя приклекна още повече и беше готова да си тръгне, но тогава намери нужния кураж и го повика по име.
Висмаан се изправи и се огледа.
— Висмаан! Аз съм, Тесме! Ето ме тук!
Бузите и пламнаха, сърцето и биеше до пръсване. В един ужасен миг беше убедена, че това е друг гхайрог и извиненията, че е сгрешила вече бяха на устните и, но той тръгна към нея и тя разбра, че няма грешка.
— Видях просеката и си помислих, че може да е твоята ферма — каза тя и излезе иззад преплетените храсти. — Как живееш, Висмаан?
— Много добре. А ти?
Тесме сви рамене.
— Справям се някак. Направил си чудеса тук. Изминаха само няколко месеца, а виж колко много си постигнал.
— Да — отвърна той. — Работихме усилено.
— Вие?
— Сега имам партньорка. Ела, ще те запозная с нея и ще ти покажа фермата.
Спокойните му думи я попариха. Може би именно този ефект търсеше той — вместо да и покаже негодуванието и огорчението си от начина, по който го прогони, той си отмъщаваше по много по-жесток начин — като и показваше абсолютното си безразличие. Но и се струваше, че е по-вероятно изобщо да не е огорчен и да не изпитва нужда да си отмъщава. Вероятно изобщо не мислеше като нея за случилото се помежду им. „Не забравяй, че той е чуждоземец“ — каза си тя.
Последва го нагоре по лекия наклон, прескочиха канавката за отводняване и заобиколиха една малка нива с нови насаждения. На върха на възвишението, полускрита сред избуяла зеленчукова градина, се намираше постройка от сайджанилови трупи, не много различна от нейната собствена, но много по-голяма и някак си по-ъгловата. Оттам се виждаше цялата ферма, простираща се върху три от страните на малкия хълм. Тесме беше изумена от нещата, които бе успял да направи — струваше и се невъзможно да се прочистят всичките тези дървета, да се построи къща, да се подготви почвата за засаждане и дори да се засади само за няколко месеца. Спомни си, че гхайрогите не спят, но нима нямаха нужда от почивка?
— Турноми! — извика той. — Имаме гост.
Тесме се застави да бъде спокойна. Даваше си сметка, че бе дошла при гхайрога, защото не искаше повече да е сама и че полусъзнателно бе фантазирала, че би могла да му помогне да направи фермата си, да споделя живота и леглото му, да изгради с него истински взаимоотношения. Дори за миг си бе представила, че отива с него на север, в чудесния Дулорн, за да се срещне със сънародниците му. Тя знаеше, че всичко това е глупаво, но въпреки това и се бе струвало осъществимо, до момента, когато разбра, че Висмаан вече не е сам. Опита се да се овладее, да се държи топло и дружелюбно, да прикрие всички признаци на съперничество…
От къщата се появи едно същество, почти напълно еднакво с Висмаан — също толкова високо, със същата люспеста, блестяща кожа, същата змиеподобна коса… Между тях имаше само една видима разлика, много странна при това — по гръдния кош на женския гхайрог се поклащаха цилиндрични гърди, поне дузина, на чиито върхове имаше тъмнозелени зърна. Тесме потрепери. Висмаан и беше казал, че гхайрогите са бозайници и при вида на женската това едва ли би могло да се отрече, но тези чудати гърди усилваха още повече впечатлението, че е влечуго — при това някакъв странен и непобиращ се в ума хибрид. Тесме погледна смутено едното и после другото същество пред себе си.
— Това е жената, за която ти говорих — каза Висмаан. — Тази, която ме намери, когато счупих крака си, и която ми помогна да оздравея. Тесме, това е Турноми.
— Добре дошла при нас — каза женският гхайрог тържествено.
Тесме промърмори някакви думи на възхищение от постигнатото от тях. Сега искаше единствено да избяга веднага, но нямаше как да го направи — беше дошла на гости на съседите си в джунглата и те настояваха да се спазят любезностите. Висмаан я покани да влезе. Какво ли щеше да последва? Чаша чай, купичка вино, тхока или печен минтун? В къщата нямаше нищо, освен маса, няколко възглавнички и някакъв странен голям плетен контейнер, поставен върху трикрак стол в далечния ъгъл. Тесме го погледна с крайчеца на окото си и веднага се обърна на другата страна, защото и се стори, без да знае защо, че не е уместно да проявява любопитство към него. Но Висмаан я улови за лакътя и каза:
— Ела да ти го покажа. Погледни.
Тя надникна вътре.
Беше инкубатор. Върху гнездо от мъх бяха сложени десет или дванадесет кръгли ципести яйца, яркозелени на червени точици.
— Първото ни дете ще се излюпи след по-малко от месец — обясни Висмаан.
Главата на Тесме се замая. По някакъв начин това откровение на чуждоземеца я накара да изтръпне и подчерта разстоянието между нея и тези същества, както нищо друго — нито втренчените му немигащи очи, нито змиеподобната му коса, нито докосването на кожата му до голото и тяло, нито изумителното усещане, когато се движеше в нея. Яйца! Люпило! И Турноми вече беше пълна с мляко, за да ги кърми! Тесме си представи десетина малки гущерчета, прилепнали за многото гърди на тази самка и я обзе ужас — застана неподвижно, без дори да диша, в продължение на един безкраен миг, след това се обърна и побягна навън, после надолу по склона, през канавката за отводняване, направо през (за това си даде сметка твърде късно) току-що засадената нива и нататък във влажната, пълна с изпарения джунгла.
8.
Не знаеше колко време е минало, преди Висмаан да се появи на вратата и. Животът и се бе превърнал в неясна поредица от ядене и спане, плач и треперене, и можеше да е минал ден, може би два, можеше да е минала седмица или месец. И ето го — той мушна глава през вратата на колибата и и я извика по име.
— Какво искаш? — попита тя, без да става.
— Да поговорим. Имам да ти кажа някои неща. Защо си тръгна толкова внезапно?
— Има ли някакво значение?
Той приклекна до нея. Ръката му се опря внимателно на рамото и.
— Тесме, дължа ти извинение.
— За какво?
— Когато си тръгнах оттук, аз не ти благодарих за нещата, които направи за мен. С моята партньорка се помъчихме да си обясним защо си тръгна така неочаквано и тя ми каза, че си ми ядосана, но аз не разбирам защо. Двамата с нея премислихме всички възможни причини и когато и разказах как се разделихме, Турноми ме попита дали съм ти казал колко благодарен се чувствам затова, че ми помогна. Аз не го направих, просто не знаех, че трябва да постъпя така. Затова дойдох при теб. Тесме, прости ми за грубостта, за невежеството ми.
— Прощавам ти — смотолеви тя. — Сега ще си вървиш ли?
— Погледни ме, Тесме.
— Предпочитам да не го правя.
— Моля те. — Той я дръпна за рамото.
Тя се обърна към него намръщена.
— Очите ти са подути — каза Висмаан.
— Сигурно съм яла нещо, което не е трябвало.
— Все още си ядосана. Защо? Помолих те да разбереш, че постъпката ми не означава неблагодарност и неуважение. Гхайрогите не изразяват благодарността си по същия начин както хората. Позволи ми да го направя сега. Ти спаси живота ми, беше много мила с мен. Винаги ще си спомням какво направи за мен, когато бях в беда. Допуснах голяма грешка, че не ти казах това по-рано.
— Аз допуснах голяма грешка, че те изгоних така — прекъсна го тя тихо. — Не искай от мен да ти обясня защо го направих. Не е никак просто. Ще ти простя, че не ми благодари, ако ти ми простиш, че те прогоних по този начин.
— Няма за какво да ти прощавам. Кракът ми беше оздравял, беше станало време да си вървя, както каза и ти. Продължих по пътя си и намерих мястото, подходящо за ферма.
— Значи всичко беше толкова просто, така ли?
— Да, разбира се.
Тя се изправи и застана с лице към него.
— Висмаан, защо прави любов с мен?
— Защото реших, че го желаеш.
— И това е всичко?
— Изглеждаше тъжна и не искаше да спиш сама. Надявах се, че ще ти донесе някакво облекчение. Опитвах се да постъпя приятелски, със съчувствие.
— О! Разбирам.
— Вярвам, че ти доставих удоволствие?
— Да, да. Достави ми удоволствие, наистина. Но не си ме желаел, нали?
Езикът му се показа и се скри бързо. Тя си помисли, че това е еквивалентът на озадачено изражение на лицето.
— Не — отговори той. — Ти си човек. Как бих могъл да желая човешка жена? Тесме, ти си толкова различна от мен… На Маджипур тези като мен са наричани чужденци, но за мен ти си чужденка, нима не е така?
— Да, предполагам, че е така.
— Но бях много привързан към теб. Желаех ти щастие. В този смисъл те желаех, разбираш ли ме? И винаги ще съм твой приятел. Надявам се, че ще идваш да ни виждаш и да споделяш изобилието на фермата ни. Ще го направиш ли, Тесме?
— Да, да. Разбира се…
— Добре. Сега трябва да вървя, но най-напред…
Той я притегли към себе си и с мрачна тържественост я обви със силните си ръце. Още веднъж тя почувства твърдостта на кожата му, още веднъж малкият ален език докосна клепачите и. Задържа я в прегръдките си дълго.
Когато отново я пусна, той каза:
— Тесме, наистина съм много привързан към теб. Никога няма да те забравя.
— И аз.
Тя застана на прага и го проследи с поглед, докато се скри в джунглата от другата страна на езерото. Обзе я някакво чувство на топлота, отпуснатост и спокойствие. Съмняваше се, че някога отново ще види Висмаан, Турноми и тяхното люпило малки гущерчета. Но всичко беше наред, Висмаан щеше да я разбере. Тесме започна да събира вещите си и да ги слага в раницата. Все още беше предиобед и имаше достатъчно време, за да стигне до Нарабал.
Стигна до града точно след следобедните дъждове. Откакто го бе напуснала беше минала малко повече от година, а от последното и посещение — много месеци. Сега се изненада от промените, които завари. Градът сякаш кипеше, навсякъде никнеха нови постройки, пристанището беше пълно с кораби, движението по улиците не секваше нито за миг. Нарабал имаше вид на завладян от чуждоземци — стотици гхайроги и всякакви други — онези с брадавиците, които били хджорти, и огромните скандари с двойни рамене — цял цирк от странни същества, занимаващи се с работата си, но присъствието им ни най-малко не смущаваше хората. Тесме стигна до къщата на майка си с известни трудности. Две от сестрите и бяха там, също и брат и Далкхан. Те я изгледаха с изумление и може би страх.
— Върнах се — каза им тя. — Зная, че приличам да диво животно, но просто трябва да си подстрижа косата, да облека нова рокля и отново ще заприличам на човешко същество.
Няколко седмици по-късно тя отиде да живее при Рускелорн Юлван и в края на годината се ожениха. Известно време си мислеше да му признае, че се е любила с гхайрога, но се боеше да го направи и и се струваше, че този епизод е без значение. Направи го десет или дванадесет години по-късно, една вечер след като ядоха печен билантун в един от новите ресторанти в квартала на гхайрогите, когато беше изпила твърде много от силното златисто вино на севера и асоциацията бе твърде силна, за да може да се сдържи. Когато свърши разказа си, тя попита:
— Подозираше ли за това?
Той отговори:
— Разбрах го веднага, още щом те видях с него на улицата. Но какво значение би могло да има?
ДВЕ
ВРЕМЕ ЗА ОГЪН
Седмици наред след това изумително преживяване Хисун не смее да се завърне в Регистъра на душите. Било е твърде силно, твърде осезателно. Той има нужда от време, за да го асимилира. Бе преживял цели месеци от живота на тази жена само за час и половина и впечатлението изгаря душата му. Странни нови образи преминават като буреносни облаци през съзнанието му.
Най-напред джунглата — Хисун не познава нищо друго, освен внимателно контролирания климат в подземния Лабиринт, ако се изключи пътешествието му до замъка Връхни, чийто климат в известен смисъл е също така внимателно регулиран. Беше впечатлен от влагата, от гъстите листа, от дъждовете, птичите песни и жуженето на насекомите, усещането за мокра почва под боси крака. Но това е само част от възприятията му. Да си жена… колко изумително! После — да имаш за любовник чуждоземец! Хисун нямаше думи за това, то беше просто едно събитие, станало част от него самия, неразбираемо, объркващо. И когато най-накрая успява да смели всичко, има още храна за размишления — усещането за Маджипур като развиващ се свят, непокритите улици на Нарабал, дървените къщи, нищо общо със спретнатата и напълно опитомена планета, на която живее той, а кипяща тайнствена земя с множество тъмни области. Хисун мисли за всичко това час по час, докато машинално подрежда безсмислените данъчни архиви и постепенно стига до извода, че тайното посещение в Регистъра на душите го е променило завинаги. Повече никога не може да бъде Хисун — освен това той щеше да бъде жената Тесме, живяла и умряла преди девет хиляди години на друг континент, на горещо и влажно място, което той никога нямаше да види.
След това, разбира се, го обзема желание да се потопи за втори път в чудесния Регистър. Този път е дежурен друг служител — намръщен дребен врун, чиято маска е накриво и Хисун трябва да размаха документите си пред лицето му много бързо, за да влезе. Но умът му е достоен съперник на всеки от тези лениви служители и съвсем скоро той е вътре и вече набира координати с умели пръсти. Нека да бъде времето на лорд Стиамот, решава той. Последните дни преди победата на хората преселници над метаморфите. Дай ми някой войник от армията на лорд Стиамот — казва той на скрития мозък на Регистъра. Може би щеше да зърне и самия лорд Стиамот!
Сухите възвишения горяха на изток от Милиморн и Хамифлю, но дори и тук, на цели петдесет мили източно от връх Зигнор, капитан Еремойл усещаше горещия полъх на вятъра и въгленовия аромат на въздуха. Над целия хоризонт се стелеше гъст облак дим. След час или два летците щяха да преместят линията на огъня от Хамифлю надолу до онзи малък град на дъното на долината, а на сутринта щяха да продължат нататък към Синталмонд. И тогава цялата провинция щеше да бъде в пламъци и горко на всички променящи се, които все още се навъртаха наоколо.
— Малко остана — каза Виган. — Войната почти свърши.
Еремойл вдигна глава от картата на северозападния ъгъл на континента и се вгледа в лейтенанта.
— Така ли смяташ? — попита го той с неувереност.
— Тридесет години! Струва ми се, че е достатъчно.
— Не са тридесет. Пет хиляди, шест хиляди… Още откакто са дошли първите заселници на тази планета, войната не е преставала, Виган.
— Но голяма част от това време не сме си давали сметка, че водим война.
— Така е — съгласи се Еремойл. — Не сме разбирали това. Но сега разбираме, нали?
Той насочи вниманието си към картата, наведен ниско, с присвити очи. Тежкият дим във въздуха насълзяваше очите му, замъгляваше погледа му, а на картата имаше много дребни детайли. Той бавно придвижи показалеца си надолу по контурите на възвишенията под Хамифлю като сравняваше селцата с данните от доклада си. Надяваше се всяко от тези селца по продължението на огнената дъга да е било посетено от офицерите му и предупредено за огъня. Положението му щеше да стане много тежко, ако картографите са забравили да отбележат някое от тях, защото лорд Стиамот бе дал изрична заповед, че в тази върховна операция не трябва да бъде жертван нито един човешки живот — заселниците трябваше да бъдат предупредени и евакуирани. Същото предупреждение бяха получили и метаморфите. Човек не може просто да изпече враговете си живи, бе казал няколко пъти лорд Стиамот. Целта беше само да бъдат подчинени и огънят изглеждаше най-доброто средство тя да бъде постигната. Да се овладее огъня след това може би щеше да е много трудно, мислеше Еремойл, но в момента проблемът беше друг.
— Катикаун… Бизферн… Домгрейв… Бйелк… толкова много селца, Виган! И защо им е на тези хора да живеят тук, не мога да разбера.
— Казват, че земята тук е плодородна, сър. И климатът е много мек, за тази северна област.
— Мек? Може би… Ако не ти пречи, че половин година не капва капка дъжд… — Еремойл се прокашля. Струваше му се, че чува далечното пращене на огъня във високата до коляно трева. В този край на Алханроел валеше през цялата зима, и почти никак през лятото — доста неудобно за фермерите, би си помислил човек, но очевидно те се бяха справили с проблема, като се вземеше предвид колко техни поселища бяха изникнали по склоновете на тези хълмове надолу из долините, простиращи се до морето. Сега беше средата на сухия сезон и легионът се печеше под лятното слънце от месеци — суша, суша, суша… И напуканата пръст хрущеше под краката и се пукаше още повече, зимната растителност бе залиняла и увехнала, храсталаците с дебели листа се бяха свили и чакаха. Идеално време да се подпали всичко и да се притиснат упоритите врагове до брега на океана или да се натикат в него! Но не биваше да се жертват хора, не биваше… Еремойл погледна списъка си.
— Чикмоге… Фуале… Даниуп… Мичиманг… — Отново вдигна глава и попита лейтенанта: — Виган, какво смяташ да правиш след войната?
— Семейството ми притежава земи в долината Глейдж. Предполагам, че отново ще стана фермер. А вие, сър?
— Домът ми е в Стий. Бях инженер… Аквадукти, канализация и други такива. Отново мога да се занимавам с това. Кога за последен път беше в Глейдж?
— Преди четири години — отговори Виган.
— Аз от пет не съм ходил в Стий. Участвал си в битката за Треймон, нали?
— Раниха ме. Леко.
— Някога убивал ли си метаморф?
— Да, сър.
— Аз не — каза Еремойл. — Нито веднъж. От девет години съм войник, но не съм убил никого. Естествено, аз съм офицер… предполагам, че не ме бива за убиец.
— Никой от нас не го бива за това — отвърна Виган. — Но когато тръгнат срещу теб и променят формата си по пет пъти в минута, с нож в едната ръка и брадва в другата… Или ако знаеш, че са нападнали земите на брат ти и са избили семейството му…
— Това ли се е случило с теб, Виган?
— Не с мен, сър, но на много други. Жестокостите… Но няма нужда да ви казвам това.
— Да, наистина няма нужда. Как се казва това село, Виган?
Лейтенантът се наведе над картата.
— Сингастерин, сър. Буквите са малко размазани, но това пише. Има го в списъка ни. Ето тук. Предупредили сме ги завчера.
— Струва ми се, че вече сме предупредили всички.
— И аз мисля така, сър.
Еремойл сгъна картата, прибра я и отново погледна на запад. Между огъня и недокоснатите хълмове на юг от него имаше ясно видима граница — тъмнозелена, потънала в растителност. Но листата на тези дървета бяха сухи и мръсни от липсата на дъжд и щяха да горят като барут, когато ги достигнеше огънят. От време на време виждаше пламъци — малки ярки отблясъци, сякаш следи от светкавица. Но той знаеше, че това е оптическа измама от далечината — всеки от тези малки отблясъци всъщност беше внезапното пламване на цял нов район и огънят, разнасян не само от летците но и от вятъра, продължаваше да унищожава горите оттатък Хамифлю.
— Дошъл е куриер, сър — каза Виган.
Еремойл се обърна. Един висок млад мъж в потна униформа беше слязъл от седлото и го гледаше неуверено.
— Е? — попита Еремойл.
— Изпраща ме капитан Ванайл, сър. Долу в долината имаме проблем. Един заселник не желае да се евакуира.
— По-добре е за него, да го направи — сви рамене Еремойл. — От кое село е?
— Между Катикаун и Бизферн, сър. Притежава доста земя. Казва се Катикаун. Айбил Катикаун. Казал на капитан Ванайл, че предците му са получили земята си направо от понтифекс Дворн, че живеели на нея от хиляди години и че нямал намерение да…
Еремойл въздъхна и каза:
— Не ме интересува от кого е получил земята си. Утре ще опожарим целия район и ако не иска да се изпече жив…
— Той знае това, сър.
— И какво иска да направим? Да накараме огъня да заобиколи фермата му? — Еремойл махна нетърпеливо с ръка. — Евакуирайте го, независимо какво смята да прави или да не прави.
— Опитахме, сър — възрази куриерът. — Въоръжен е и заяви, че ще се съпротивлява. Каза, че ще убие всеки, който се опита да го прогони от земята му.
— Ще убие? — повтори Еремойл сякаш думата не означаваше нищо за него. — Да убие? Кой говори за убиване на други човешки същества? Този човек трябва да е побъркан. Изпратете петдесет души и го накарайте да отиде в някоя от защитените зони.
— Обясних ви, че е готов да се съпротивлява, сър. Бяха разменени изстрели. Капитан Ванайл смята, че не може да бъде евакуиран без загуба на човешки живот. Затова ви моли да отидете лично и да преговаряте с този човек, сър.
— Да отида…
— Това може да се окаже най-простия начин — намеси се Ваган тихо. — Тези едри земевладелци могат да създадат доста проблеми.
— Нека отиде Ванайл — каза Еремойл.
— Капитан Ванайл вече направи опит да разговаря с този човек, сър — каза куриерът. — Безуспешно. Катикаун желае да получи аудиенция при лорд Стиамот. Очевидно това е невъзможно, но ако отидете вие…
Еремойл се замисли. Беше абсурдно командващият операцията в района да се занимава с подобно нещо. Ванайл лично отговаряше за евакуирането на хората от територията преди да бъде опожарена утре, а Еремойл беше длъжен да остане в командния пункт и да ръководи действията. От друга страна, за евакуацията отговаряше в края на краищата той — Ванайл явно не бе успял да се справи със задължението си. Изпращането на въоръжен отряд сигурно би довело до смъртта на този Катикаун, а сигурно и на немалко войници, което едва ли би било добър резултат. Защо да не отиде? Еремойл кимна замислено. Проклет да е протоколът, нямаше намерение да се церемони. За днес следобед не беше останало нищо съществено, а Ваган можеше да се справи, ако изникне някоя дреболия. Ако успееше да спаси един човешки живот, един живот на упорит старец, като се разходи из възвишенията…
— Пригответе флотера ми! — каза Еремойл на Ваган.
— Сър?
— Веднага, преди да съм променил решението си. Ще отида да се срещна с него.
— Но Ванайл вече…
— Престани да създаваш проблеми, Ваган. Няма да ме има съвсем малко време. Ти ще поемеш командването, но не смятам, че ще имаш много работа. Ще се справиш ли?
— Да, сър — отговори Ваган мрачно.
Пътуването беше по-дълго, отколкото очакваше Еремойл — близо два часа надолу по разнебитения път до базата при връх Зигнор, след това по неравното наклонено плато, до възвишенията, които обграждаха крайбрежната равнина. Тук въздухът беше по-горещ и понеже нямаше толкова дим, трептящата мараня пораждаше миражи — пейзажът сякаш се разтапяше и плуваше. По пътя нямаше никакво движение, но многократно се наложи да спират, заради панически бягащи от огъня животни — странни екземпляри, чиито имена не знаеше. Когато Еремойл стигна до поселищата в подножието на възвишенията, сенките бяха започнали да се удължават. Присъствието на огъня тук беше осезателно, подобно на второ слънце — Еремойл чувстваше горещината по лицето си, кожата и дрехите му бяха покрити с фин прах.
Селата, които бе гледал на картата сега станаха смущаващо реални — Бйелк, Домгрейв, Бизферн. Всички си приличаха като две капки вода — струпване на магазини и обществени постройки в центъра, след това обръч жилищни сгради, по-нататък ферми, простиращи се надалеч и всяко селце беше скътано в своята долина край рекичка, спускаща се от възвишенията и губеща се в равнината. Сега всички те бяха празни или почти празни. Бяха изостанали само няколко войници, всички други вече пътуваха по шосето, водещо към брега.
Еремойл предположи, че във всяка от тези къщи би могъл да намери книги, картини, сувенири от пътувания в чужбина, дори може би домашни животни, изоставени в мъката на хората. На сутринта всичко това щеше да се превърне в пепел. Но тази територия беше пълна с променящи се. Жителите и от столетия живееха под заплахата на един безмилостен и жесток враг, който се криеше в гората и излизаше с променен вид, маскиран като твой приятел, като любовницата ти, като сина ти, с намерение да убива. Тиха, потайна война между местното население и тези, дошли по-късно, война, станала неизбежна още от времето, когато ранните поселища се превърнаха в градове и фермите им изяждаха все повече и повече от родната земя на коренните жители. Някои болести се лекуват с обгаряне — в последната конвулсия на борбата между променящите се и хората това беше единственото средство и Бйелк, Домгрейв и Бизферн трябваше да бъдат изгорени, за да може да се сложи край на агонията. Въпреки това, мислеше Еремойл, не беше лесно да изоставиш дома си, нито пък беше лесно да унищожиш нечий дом, което правеше той вече от месеци, освен ако не го правиш от разстояние, на което огънят изглеждаше само стратегическа абстракция.
Отвъд Бизферн възвишенията се простираха далеч на запад и пътят следваше контура им. Имаше големи потоци — почти реки, и там, където не беше разчистена за земеделие, земята беше обрасла с гъсти гори. Но дори и тук липсата на дъжд беше направила от тези гори леснозапалим материал — навсякъде имаше сухи листа и клони, стари, прогнили дънери.
— Това е мястото, сър — каза куриерът.
Еремойл видя широк каменен каньон с тесен вход и река, течаща по продължението му. На фона на сгъстяващите се сенки той забеляза очертанията на внушителна постройка — голяма бяла къща с покрив от зелени плочи, зад която се виждаха огромни обработваеми площи. На входа на каньона имаше въоръжени стражи. Това място не беше обикновена ферма — то беше владение на човек, който считаше себе си за аристократ. Еремойл почувства, че го чакат неприятности.
Той слезе и тръгна към стражите, които го оглеждаха студено и държаха оръжията си готови. На този, който му се стори най-внушителен, той каза:
— Капитан Еремойл. Желая да говоря с Айбил Катикаун.
— Катикаун очаква лорд Стиамот — беше леденият отговор.
— Лорд Стиамот е зает с друго. Аз съм негов представител и командвам операциите в този район.
— Имаме заповед да допуснем само лорд Стиамот.
— Кажете на господаря си — отвърна Еремойл уморено, — че короналът изразява съжаленията си и му предлага да изложи проблемите си пред капитан Еремойл.
Стражът изглеждаше безразличен към казаното, но след миг се обърна и влезе в каньона. Еремойл го проследи с поглед, докато той крачеше без да бърза покрай реката и изчезна в храсталаците на площадката пред голямата къща. Мина доста време — вятърът се промени, донесе горещ полъх от огнената зона — тъмен въздух, който насълзяваше очите и изсушаваше гърлото. Еремойл си представи, как белите му дробове се покриват с пласт твърди прашинки. Но тук, от това закътано място, самият огън не се виждаше.
Най-после стражът се върна със същата бавна походка.
— Катикаун ще ви приеме — обяви той.
Еремойл кимна на куриера и на шофьора си, но стражът поклати глава.
— Само вие, капитане.
Шофьорът изглеждаше обезпокоен, но Еремойл му махна да остане на мястото си.
— Чакайте ме тук. Няма да се бавя — каза той.
После тръгна след стража по пътеката към голямата къща.
Очакваше, че Катикаун ще го посрещне с леден поглед като стражите, но изглежда беше подценил учтивостта, на която е способен един провинциален аристократ. Катикаун го чакаше с топла усмивка и напрегнат, питащ поглед, прегърна го, както му се стори искрено, и го въведе в къщата си. Тя беше пестеливо обзаведена, но изглеждаше елегантна със суровия си, оголен вид. По сводестите тавани имаше дебели греди от черно, намаслено дърво, по стените бяха окачени ловни трофеи, мебелите бяха масивни и без съмнение старинни. Цялата атмосфера беше архаична. Айбил Катикаун оставяше същото впечатление. Беше едър човек, много по-висок от Еремойл, с широки рамене, подчертани още повече от тежката кожена пелерина, която носеше. Челото му беше високо, косата му — посивяла, но гъста, очите му бяха тъмни, а устните — тънки.
След като няля две чаши с блестящо кехлибарено вино и отпиха първите глътки, Катикаун попита:
— Значи се налага да изгорите земята ми?
— Боя се, че трябва да изгорим цялата провинция.
— Това е глупав ход. Може би най-глупавия в историята на човешките войни. Знаете ли колко ценни са продуктите на тази област? Знаете ли колко много поколения са се трудили, докато изградят тези ферми?
— Районът от Милиморн до Синталмонд е последното гнездо на Алханроел, където метаморфите оказват съпротива. Последното на Алханроел. Короналът е решен най-накрая да сложи край на тази грозна война и единственият начин е да принудим променящите се да излязат от скривалищата си по тези възвишения.
— Има и други начини.
— Опитвали сме и друго, но без успех.
— Така ли? Опитвали ли сте да претърсите горите инч по инч? Довели ли сте всички войници на Маджипур, за да помогнат с прочистването? Разбира се, че не. Това би създало прекалено много проблеми. По-лесно е да се опожари цялата плодородна земя.
— В тази война сме похабили цяло поколение.
— И короналът е станал нетърпелив — каза Катикаун. — За моя сметка.
— Короналът е великолепен стратег. Той победи един опасен и неуловим враг, за първи път от много време насам направи от Маджипур безопасно за хората място… С изключение на тази област.
— Капитане, ние успявахме да се справим много добре въпреки метаморфите наоколо. Както виждате, досега не са ме убили. Изглежда те не са такава заплаха за мен, каквато е собственото ми правителство. Вашият коронал, капитане, е глупак.
Еремойл се овладя.
— Бъдещите поколения ще го славят като герой на героите.
— Много вероятно — отговори Катикаун. — Такива като него обикновено се превръщат в герои. Казвам ви, че не е необходимо да се опожарява цялата област само заради няколко хиляди коренни жители, които все още са на свобода. Казвам ви, че това е прибързано и недалновидно решение на един уморен и застаряващ генерал, който бърза да се прибере в замъка си.
— И така да е, то вече е взето и всичко от Милиморн до Хамифлю е в пламъци.
— Забелязах.
— Огънят напредва към село Катикаун. Може би призори ще достигне и до вашите владения. През деня ще подпалим района оттук на юг до Синталмонд.
— Да, наистина — каза Катикаун спокойно.
— Всичко наоколо ще се превърне в ад. Приканваме ви да изоставите всичко, докато все още имате време.
— Предпочитам да остана, капитане.
Еремойл въздъхна.
— Не можем да гарантираме за сигурността ви, ако го направите.
— Досега никой освен мен не е бил отговорен за сигурността ми.
— Искам да ви кажа, че ще умрете и то по ужасен начин. Не е възможно огънят да се разпространи така, че да не засегне владенията ви.
— Давам си сметка за това.
— Тогава искате от нас да извършим убийство.
— Не искам нищо такова. Вие и аз нямаме нищо общо, капитане. Вие водите своята война, аз поддържам дома си. Ако огънят, който изисква вашата война дойде до земята, която наричам своя, толкова по-зле за мен, но не може да става дума за убийство. Вие и аз, капитане, сме на съвършено различни пътища.
— Разсъжденията ви са странни. В резултат на огъня вие ще умрете. Животът ви ще тежи на нашата съвест.
— Оставам тук по своя воля, след като съм бил надлежно предупреден — каза Катикаун. — Животът ми ще тежи единствено на моята собствена съвест.
— А живота на хората ви? Те също ще умрат.
— Тези, които предпочетат да останат — да. Аз им казах какво ще стане. Трима от тях тръгнаха към крайбрежието. Другите остават. По своя воля, а не за да ми доставят удоволствие — тук е нашето място. Още вино, капитане?
Еремойл отказа, след това изведнъж промени решението си и протегна напред празната чаша. Докато наливаше, Катикаун попита:
— И няма никакъв начин да се срещна с лорд Стиамот?
— Никакъв.
— Разбрах, че короналът се намира в района.
— Да. На половин ден път оттук. Но той е неумолим за подобни молби.
— По природа, предполагам. — Катикаун се усмихна. — Мислите ли, че е полудял, капитане?
— Короналът? Не, ни най-малко.
— Но това опожаряване… Този отчаян, идиотски ход… Репарациите, които ще трябва да плаща после — милиони рояли — ще разорят хазната. Ще му струва колкото петдесет замъци като този, който е построил на върха. И за какво? След още една-две години щяхме да опитомим променящите се окончателно.
— Може би след пет, десет или двадесет — каза Еремойл. — Войната трябва да свърши сега, още тази година. Тази зловеща агония, този срам за всички, това напрежение, този кошмар…
— Значи смятате, че войната е била грешка, така ли?
Еремойл поклати глава.
— Фундаменталната грешка е направена много отдавна, когато предците ни са решили да се заселят на планета, на която вече има разумни същества. В наше време нямаме друга възможност, освен да смажем метаморфите или да напуснем окончателно планетата, а това е невъзможно.
— Да — отвърна Катикаун. — Как наистина бихме могли да напуснем домовете, които са били наши и на дедите ни толкова дълго време?
Еремойл се направи, че не забелязва иронията.
— Дойдохме на тази планета, населена преди това от същества, които не ни желаеха. В продължение на хиляди години сме се мъчили да живеем в мир с тях, докато се убедим, че съвместното съществуване е невъзможно. Сега трябва да наложим волята си със сила, което никак не е хубаво, но алтернативата е още по-ужасна.
— Какво смята да прави лорд Стиамот с метаморфите, които вече са в пленнически лагери? Да натори с тях опожарените области?
— Ще бъдат изпратени в Зимроел — отвърна Еремойл. — Ще разполагат с половин континент само за себе си. Това вече не е жестокост. Алханроел ще остане за нас и ще ни разделя океанът. Преселването вече е започнало, единствено този район не е омиротворен. Лорд Стиамот е поел върху себе си отговорността за този суров, но необходим акт и бъдещето ще го слави за това.
— Аз го славя и сега — каза Катикаун. — О, мъдри и справедливи владетелю! Ти, който в безграничната си мъдрост унищожаваш земята, за да не се безпокоиш от досадните туземци, които пъплят наоколо! За мен, Еремойл, щеше да е по-добре, ако този ваш владетел-герой имаше по-малко благороден дух… Или по-благороден дух… За мен той щеше да е много по-велик, ако беше избрал по-бавен начин да подчини последните метаморфи. Тридесет години война… Какво са още две или три?
— Методът вече е избран. Огънят приближава докато разговаряме.
— Нека да приближава. Аз ще бъда тук и ще защитавам дома си.
— Не сте виждали пламъците — каза Еремойл. — Защитата ви няма да устои и десет секунди. Огънят изяжда всичко по пътя си.
— Сигурно е така. Все едно смятам да рискувам.
— Моля ви…
— Вие молите? Да не сте просяк, капитане? Какво би станало, ако аз започна да моля? Моля ви, капитане, пощадете имението ми!
— Не е възможно. Наистина ви моля — оттеглете се, пощадете собствения си живот и живота на хората си.
— Какво ми препоръчвате да направя? Да запълзя по корем към крайбрежието и да заживея в някоя мизерна колиба в Алиазор или Байлемона? Да сервирам в някоя странноприемница или да мета улиците, може би да рина тор в някой обор? Това е моят дом. Предпочитам утре да умра тук за десет секунди, вместо да живея хиляда години като страхлив беглец. — Катикаун отиде до прозореца. — Става тъмно, капитане. Ще бъдете ли мой гост за вечеря?
— Съжалявам, но не мога да остана.
— Нима този разговор ви отегчава? Можем да говорим за други неща, аз също бих предпочел това.
Еремойл стисна подобната на лапа ръка на домакина.
— Имам задължения в командния пункт. Вечерята с вас би била незабравимо удоволствие и ми се иска да можех да остана. Ще простите ли отказа ми?
— Става ми болно, че трябва да си тръгнете без да се нахраните. При лорд Стиамот ли отивате?
Еремойл не отговори.
— Бих искал да ми уредите аудиенция при него — каза Катикаун.
— Невъзможно е, а и би било безполезно. Моля ви, напуснете това място тази вечер. Можем да вечеряме заедно и след това да се махнем от владението ви.
— Това е моят дом и смятам да остана в него — отговори Катикаун. — Желая ви всичко хубаво, капитане, дълъг и хармоничен живот. И ви благодаря за разговора.
Той затвори очи за миг и наклони глава — леко кимване, деликатен жест да си върви. Еремойл тръгна към вратата на голямата зала. Катикаун каза:
— Другият офицер си мислеше, че може да ме изхвърли оттук със сила. Вие проявихте повече разум и ви поздравявам за това. Сбогом, капитан Еремойл.
Еремойл потърси подходящи думи, не намери такива и се задоволи само с отдаване на чест.
Стражите на Катикаун го заведоха отново до изхода на каньона, където го чакаха куриерът и шофьорът, които играеха някаква игра със зарове край флотера. Когато видяха Еремойл те застанаха в стойка „мирно“, но той има махна да се отпуснат. Погледна на изток, към големите планини, които се издигаха в далечния край на долината. По тези северни географски ширини, през лятото небето продължаваше да е светло дори на изток и огромният масив на връх Зигнор се издигаше като някаква черна стена на хоризонта. Срещу него беше неговият близнак — връх Хиамот, където беше щабът на коронала. Еремойл остана за миг загледан в двата върха, светлинките под тях и колоната от огън и дим, която се издигаше от другата страна. Луните тъкмо изгряваха. След това той тръсна глава и се обърна отново към имението на Айбил Катикаун, което постепенно изчезваше в сенките на късния здрач. Докато се издигаше във военната йерархия, Еремойл бе имал възможността да контактува с всякакви херцози и принцове, с хора, които един обикновен инженер едва ли би имал възможността да срещне. Беше прекарал доста време със самия коронал и кръга от съветници около него и въпреки това никога не бе попадал на човек като този Катикаун, който или беше най-благородният, или най-заблуденият човек на планетата. А може би и двете.
— Да вървим — каза той на шофьора. — Карай по пътя за Хиамот.
— За Хиамот ли, сър?
— Да, отивам при коронала. Ще можем ли да стигнем преди полунощ?
Пътят до южния връх беше почти същият, като този до Зигнор, но малко по-стръмен и не така добре застлан. Ако беше съвсем тъмно може би завоите щяха да са опасни при скоростта, която поддържаха, но червените отблясъци от огнената зона осветяваха долината и намаляваха риска до голяма степен. По време на дългото пътуване Еремойл не проговори. Нямаше какво да каже — биха ли разбрали този шофьор и младият куриер упорството на Айбил Катикаун? Самият той, когато за първи път чу, че един от фермерите отказва да напусне земята си, си беше направил погрешни изводи за него. Беше решил, че той е някой побъркан, стар глупак, някакъв заинатен фанатик, сляп за реалността и за заплашващата го гибел. Катикаун без съмнение беше упорит, може би дори фанатик, но не и което и да било от останалите неща… Въобще не беше луд, колкото и безумна да изглеждаше философията му на тези, като Еремойл, които живеят с друга ценностна система.
Чудеше се какво да каже на лорд Стиамот.
Нямаше нужда да репетира — думите или щяха да дойдат, или не. След малко изпадна в някакво полубудно състояние — умът му беше бистър, но замръзнал, не мислеше, не преценяваше нищо. Флотерът, плъзгащ се леко и бързо по лъкатушещия път, излезе от равнината и тръгна по неравната пустош оттатък. В полунощ все още бяха в подножието на връх Хиамот, но това нямаше особено значение — короналът беше известен с това, че не си лягаше рано, а често и изобщо не спеше. Еремойл не се съмняваше, че ще го намери.
Някъде към горните склонове на върха той неусетно заспа и го стресна лекото дръпване на куриера, който каза:
— Лагерът на лорд Стиамот, сър.
Загубил ориентация, все още примигващ, Еремойл усети, че краката му са изтръпнали, а гърбът му се беше схванал. Луните се бяха издигнали високо в небето и вече беше съвсем тъмно, ако не се броеше огненият отблясък на запад. Еремойл слезе сковано от флотера. Дори и сега, в средата на нощта, лагерът на коронала беше доста оживен — куриери тичаха напред-назад, в много от постройките лампите все още светеха. Появи се един адютант, позна Еремойл и му отдаде чест.
— Изненадани сме от посещението ви, капитан Еремойл!
— Аз също съм изненадан — отговори той. — В лагера ли е лорд Стиамот?
— Короналът има съвещание на щаба. Очаква ли ви, капитане?
— Не — отговори Еремойл. — Но трябва да говоря с него.
Адютантът явно не се впечатли от това. Съвещания на щаба посред нощ, регионалните командири се появяват без да ги очакват за разговор… Но това беше война и нямаше установен протокол. Еремойл последва адютанта през лагера до една осмоъгълна шатра, върху която се виждаше звездният знак на коронала. Беше заобиколена от кордон стражи — мрачни и самоотвержени, като онези, които охраняваха имението на Катикаун. През последните осемнадесет месеца имаше четири атентата срещу лорд Стиамот — всичките от метаморфи и до един неуспешни. Никой от короналите на Маджипур не беше умирал от насилствена смърт, но и никой не беше водил война досега.
Адютантът заговори на началника на стражата и изведнъж Еремойл се оказа в центъра на обръч въоръжени мъже, които светеха влудяващо в очите му с фенерчета и болезнено забиваха пръсти в ръцете му. За миг това нахвърляне върху него го изуми, но после се овладя и попита:
— Какво правите? Та аз съм капитан Еремойл!
— Може да сте метаморф — отговори един от мъжете.
— И мислите, че ще познаете това, като светите в очите ми и ме щипете?
— Има си начини — каза друг.
Еремойл се засмя.
— Никой от тях не е достатъчно надежден. Все едно, проверете ме, но бързо. Трябва да говоря с лорд Стиамот.
Те наистина имаха тестове. Някой му подаде листче зелена хартия и го накара да го близне с език. Направи го и листчето стана оранжево. Друг поиска кичур от косата му и го запали. Еремойл продължаваше да гледа озадачен. За последен път беше ходил в лагера на коронала преди месец, но тогава нямаше нищо подобно. Може би междувременно някой отново се бе опитал да го убие или пък някой смахнат учен бе решил да изпробва нововъведенията си. Доколкото знаеше Еремойл, когато метаморфът е приел човешка форма, нямаше сигурен начин да бъде различен от истинско човешко същество, освен чрез дисекция, но нямаше намерение да се подложи на това.
— Минавате — казаха стражите накрая. — Можете да влезете.
Но го придружиха. Очите на Еремойл, вече заслепени, трудно се адаптираха към полумрака в шатрата на коронала, но след малко той видя в далечния ъгъл половин дузина мъже, заедно с лорд Стиамот. Изглежда се молеха. Чу тихите призиви и отговорите — част от старо писание. Такива ли съвещания на щаба устройваше сега короналът? Еремойл тръгна напред и застана на няколко крачки от групата. Познаваше само един от тях — Дамланг от Бибироон, който се считаше за втори или трети кандидат за трона, — останалите дори не приличаха на войници. Бяха възрастни хора с цивилно облекло, с благороден, граждански вид — може би поети, тълкуватели на сънища, но не войни.
Короналът погледна към Еремойл, но сякаш не го забеляза.
Еремойл се стресна от изтормозения, изтощен вид на коронала. През последните три години от войната той бе видимо остарял, но сега изглежда процесът се ускоряваше — лицето му беше изпито, безцветно, напукано, очите му бяха мътни. Би могъл да мине за стогодишен старец, а не бе по-възрастен от самия Еремойл. Капитанът помнеше деня, в който Стиамот зае трона и как се бе заклел да сложи край на лудостта, каквато наистина беше непрекъснатата необявена война с метаморфите, как бе обещал да прогони коренните жители на планетата от всички райони, населени с хора. Оттогава бяха минали само тридесет години, а короналът вече изглеждаше стар цяло столетие. Но той бе прекарал това време на бойното поле, както никой друг преди него и може би никой след него. Бе водил битки в долината Глейдж, в горещите райони на юга, в гъстите гори на североизтока, в богатите равнини по протежение на Стойенския залив, година след година бе притискал променящите се с двадесетте си армии и ги беше натикал в лагери. Сега вече бе почти свършил работата си и единствено бунтовниците от северозапада все още бяха на свобода. Три десетилетия непрекъсната борба, жесток военен живот и почти никакво време, за да се завърне в приятния климат на замъка Връхни и да се наслади на удоволствията на трона. Докато войната продължаваше, Еремойл често се бе питал, какво ли би направил лорд Стиамот, ако умре понтифексът и го призоват да заеме мястото му в Лабиринта — дали би отказал, за да продължи да воюва на бойното поле? Но здравето на понтифекса беше добро, поне така говореха, а лорд Стиамот се бе превърнал в уморен дребен човек, който имаше, вид сякаш всеки момент можеше да умре. Еремойл изведнъж разбра това, което Айбил Катикаун не бе успял да схване — защо лорд Стиамот толкова бърза да сложи край на войната, независимо от цената.
— Кой е дошъл? — попита короналът. — Финиуайн ли?
— Еремойл, милорд. Командващият войските, извършващи опожаряването.
— Еремойл? Да, Еремойл, спомням си. Ела, седни при нас. Отблагодаряваме се на Божествения заради края на войната, Еремойл. Тези хора изпрати при мен майка ми, Господарката на Острова на съня, която ни предпазва в сънищата ни, и ще прекараме нощта в песнопения и благодарности, защото утре сутринта огненият кръг ще се затвори. Ела и пей с нас, Еремойл. Знаеш песните на Господарката, нали?
Еремойл чу дрезгавия хриптящ глас на коронала и се стресна. От някогашния му величествен тон сега беше останал само този сух звук. Този герой, този полубог бе повяхнал, бе унищожен от дългата война. Нищо не бе останало от него — беше се превърнал в призрак, в сянка. Когато го гледаше сега, Еремойл се чудеше дали изобщо някога лорд Стиамот е бил могъщият владетел, който носеше в паметта си, или всичко е било само мит и пропаганда, а той през цялото време е бил все така неугледен.
Лорд Стиамот кимна. Еремойл неохотно се приближи. Замисли се за това, което бе дошъл да каже. Милорд, на пътя на огъня има един човек, който не желае и не позволява да бъде отстранен. Той не може да бъде отстранен без загуба на човешки живот, но, милорд, той е твърде ценен човек, за да бъде унищожен по този начин. Така че ви моля, милорд, да спрете опожаряването, може би да измислите някакъв друг начин да заловим бягащите от огъня метаморфи, но без той да се разпространява отвъд мястото, където е сега, за да не увеличаваме опустошението повече, защото…
Не.
Той разбра, че е напълно безполезно да моли коронала да отложи края на войната дори с един час. Нито заради Катикаун, нито заради Еремойл, нито заради святата Господарка, майката на Стиамот, за нищо на света сега огънят не можеше да бъде спрян, защото войната свършваше, а стремежът тя да се доведе до край беше по-силен от всичко. Еремойл би могъл да се опита да спре опожаряването на своя отговорност, но бе безсмислено да иска това от коронала.
Лорд Стиамот се обърна към него:
— Какво има, капитане? Какво те тревожи? Ела, седни до мен. Пей с нас, капитане. Възвиси гласа си в знак на благодарност!
Започнаха да пеят химн — някакъв, който Еремойл не знаеше. Той затананика с тях, импровизирайки хармония. След това запяха още един и още един. Еремойл знаеше последния — запя, но без сърце. Утрото вече настъпваше. Той внимателно се промуши в сенките и излезе от шатрата. Наистина, слънцето вече хвърляше първите си зеленикави отблясъци по северните склонове на Хиамот, макар че щеше да мине час и повече докато лъчите му огреят цялата планина и осветят обречените долини на изток. Еремойл имаше чувството, че ако легне, ще спи цяла седмица. Той погледна адютанта и каза:
— Бихте ли изпратили съобщение до моя лейтенант на връх Зигнор?
— Разбира се, сър.
— Нека поеме ръководството на следващата фаза от опожаряването и да действа съгласно плана. Аз ще остана тук през деня и ще се прибера в базата си довечера, след като си почина малко.
— Да, сър.
Еремойл погледна на запад — там нощта все още беше обвила всичко, ако не се брои ужасният блясък на огнената зона. Може би Айбил Катикаун цяла нощ е бил зает с маркучи и помпи, може би се е мъчил да намокри земята. Разбира се, от това нямаше да има никаква полза — огън с такава сила поглъща всичко по пътя си и не изгасва, докато има какво да гори. Катикаун без съмнение щеше да умре и покривът на къщата му щеше да се срути, нямаше друга възможност. Можеше да бъде спасен единствено, ако невинни войници рискуват живота си, но и това не беше сигурно. Или ако Еремойл решеше да не се подчини на заповедта на лорд Стиамот… Но не за дълго. Щеше да умре. „След девет години на бойното поле — мислеше Еремойл — аз най-накрая ще стана причина за нечия смърт, при това не на враг, а на свой. Така да бъде. Така да бъде.“
Той остана в наблюдателния пункт, уморен и неспособен да помръдне още час и нещо. Тогава видя първите огнени експлозии в подножието на възвишенията край Бизферн или може би Домгрейв, и разбра, че бомбардировката е започнала. „Войната скоро ще свърши — каза си той. — Последните остатъци от нашите врагове ще избягат към крайбрежието, където ще бъдат заловени и транспортирани през океана, след което светът най-после ще се успокои.“ Той усещаше топлината на лятното слънце върху гърба си и топлината от огъня върху лицето си. „Светът най-после ще се успокои“ — помисли си Еремойл и отиде да потърси място за спане.
ТРИ
ПЕТАТА ГОДИНА ОТ ПЛАВАНЕТО
Това е доста по-различно от предишното. Хисун не е така изумен от него, не е така съкрушен. Наистина, историята е тъжна и вълнуваща, но не може да завладее дълбините на душата му по начина, по който го бе разтърсила прегръдката между гхайрога и човешкото същество. И все пак, той е научил много за чувството за отговорност, за конфликтите, които могат да възникнат между противопоставящи се една на друга сили, за никоя от които не може да се каже, че греши, за значението на истинското спокойствие на духа. Освен това той беше разбрал нещичко за процеса на създаване на митове — защото в цялата история на Маджипур няма по-богоподобна фигура от тази на лорд Стиамот, блестящият владетел войн, който преодоля зловещата сила на коренните жители — метаморфите, и когото осемте хиляди години боготворене бяха превърнали във величествено, вдъхващо страхопочитание същество. Митът Стиамот все още съществува в главата на Хисун, но се бе наложило да направи място и на другия Стиамот, който бе видял през очите на Еремойл — умореният, блед, съсухрен, дребен човек, остарял преждевременно, чиято душа бе изгоряла през годините, прекарани в непрекъснати битки. Герой? Разбира се, може би не за метаморфите. Но полубог? Не. Човешко същество, обикновено човешко същество с всичките му слабости и немощ. Важно е никога да не забравяш това, казва си Хисун и в този момент разбира, че тези откраднати мигове в Регистъра на душите са неговото истинско образование, неговия докторат за живота.
Минава много време, преди да се почувства готов да се върне отново там. Но скоро прахолякът на данъчните архиви започва да прониква до най-съкровените кътчета на душата му и той копнее за разнообразие, за приключения. Така че — назад към Регистъра. Още една легенда трябва да бъде проучена… Защото някога един кораб пълен с безумци бе тръгнал да прекосява Голямото море — безразсъдство, ако някой някога бе правил подобно нещо, но славно безразсъдство, и Хисун решава да се качи на този кораб и да научи какво е сполетяло екипажа му. Едно малко проучване му дава името на капитана — Синабор Лавон, родом от замъка Връхни. Пръстите на Хисун докосват леко клавишите, набират датата, мястото, името и той се обляга изпълнен с напрежение, с очакване, готов за морето.
На петата година от плаването Синабор Лавон за първи път забеляза кичурите драконова трева, извиващи се, гърчещи се в морето покрай бордовете на кораба.
Разбира се той нямаше представа какво е това, защото досега никой на Маджипур не беше виждал драконова трева. Никой не бе стигал толкова навътре в Голямото море. Той знаеше, че това е петата година на плаването, защото всяка сутрин грижливо отбелязваше датата и координатите в корабния дневник, така че пътешествениците да не изгубят психологическата си ориентация в тази безкрайна и монотонна морска шир. Така той бе сигурен, че този ден е от двадесетата година от понтификата на Дизимаул, когато коронал бе лорд Ариок, и че е петата година откакто „Спурифон“ бе тръгнал от пристанището на Тил-омон, за да обиколи света.
Най-напред реши, че кичурите драконова трева са множество вплетени змиорки. Сякаш се движеха с някаква вътрешна сила — усукваха се, свиваха се, отпускаха се. На фона на тъмната, спокойна вода всеки кичур блестеше с наситените си цветове — зелено, синьо, червено. Вдясно на борда имаше малко от тях, а вляво се виждаше малко по-широка ивица. Лавон погледна над парапета към долната палуба и видя три космати четириръки същества. Това бяха скандари, членове на екипажа, които кърпеха рибарски мрежи, или поне се правеха, че кърпят. Както и на много от останалите, на тях това плаване също им беше омръзнало.
— Ей, вие там! — извика Лавон. — Спуснете ведрото и вземете малко проби от онези змии.
— Змии? Какви змии, капитане?
— Ето там! Не виждате ли?
Скандарите погледнаха към водата и отговориха с леко поучителен тон:
— Онези водорасли ли имате предвид?
Лавон се вгледа по-внимателно. Водорасли? Корабът вече бе преминал покрай първите петна, но напред се виждаха други, по-големи. Той присви очи и се помъчи да види сред оплетената маса отделните листа. Това нещо се движеше, както биха се движели змии, вплетени на кълбо. Но Лавон не видя глави, не видя очи. Е, може би наистина бяха водорасли. Той махна нетърпеливо с ръка и скандарите, без да бързат, започнаха да спускат окаченото на специален прът ведро, с което се събираха биологически проби.
Когато Лавон слезе на долната палуба, на дъските беше струпана мокра купчина от водораслите и около нея се бяха събрали любопитни членове на екипажа — първи помощник Вормехт, Главен навигатор Гилимойн, Йоакил Нор заедно с няколко от нейните учени и Микдал Хас — хроникьорът. Във въздуха се носеше остра миризма на амоняк. Тримата скандари стояха настрана, демонстративно стиснали носовете си с ръце, но останалите побутваха тревата, сочеха я и се смееха — изглеждаха по-възбудени и оживени от когато и да било през последните месеци. Лавон коленичи, за да види по-добре. Сега вече не се съмняваше, че са именно водорасли — всяко плоско, месесто стъбло беше дълго горе-долу колкото човек, широко колкото човешка ръка и дебело колкото пръст. Движенията им постепенно замираха с изсъхването и цветовете избледняваха бързо.
— Извадете още малко — каза Йоакил Нор на тримата скандари. — Но този път ги оставете във вода, за да се запазят живи.
Скандарите не помръднаха.
— Тази воня, тази противна воня… — започна да сумти едното космато същество.
Йоакил Нор тръгна към тях — ниската жилава жена изглеждаше като малко дете в сравнение с гигантските скандари — и махна нетърпеливо с ръка. Те свиха рамене и се заловиха за работа.
— Какво ще кажеш за това? — попита я Синабор Лавон.
— Водорасли. Неизвестен вид, но пък толкова далеч в морето всичко е неизвестно. Промените в цвета са интересни. Не зная дали са резултат от някакви промени в пигментацията или чисто и просто се дължат на оптически ефекти, на някакво пречупване на светлината в слоевете на епидермиса.
— А движението им? Водораслите нямат мускули.
— Много растения могат да се движат благодарение на малки електрически заряди, които променят свойствата на течностите в тъканта им… Виждал ли си сенситивите от северозападен Зимроел? Когато им изкрещиш, те се свиват. Морската вода е отличен проводник, тези водорасли вероятно долавят всякакви електрически импулси. Ще ги проучим много внимателно. — Йоакил Нор се усмихна. — Идват ни като дар от Божествения. Още една седмица в пустото море и сигурно щях да се хвърля зад борда.
Лавон кимна. Много добре усещаше тази ужасна, убийствена скука, това жестоко, задушаващо чувство, че си прокълнат да пътуваш вечно за никъде. Дори той, който бе отдал седем години от живота си, за да се организира тази експедиция, който желаеше на всяка цена да я доведе до край, сега, на петата година от тръгването се чувстваше парализиран от бездействието, вцепенен от апатията…
— Докладвай ми довечера, става ли? — каза той. — Предварителните данни.
Йоакил Нор махна с ръка на скандарите, те качиха голямото ведро на силните си гърбове и го понесоха към лабораторията. Тримата биолози тръгнаха след тях.
— Ще имат доста материал за изследване — каза първи помощник Вормехт и посочи с ръка. — Вижте там! Морето напред е пълно с тях.
— Може би прекалено пълно — каза Микдал Хас.
Синабор Лавон се обърна към хроникьора — дребен човек със сух глас, светли очи, едното рамо на когото беше по-високо от другото.
— Какво искаш да кажеш? — попита го той.
— Затлачени ротори, капитане. Ако тези водорасли станат по-гъсти… Чел съм някои легенди от старата Земя за непроходими от водорасли морета, за безнадеждно оплетени в тях кораби, чиито екипажи са се хранели с риба и раци, докато умрат от жажда, а след това корабите им се носели по водата стотици години със скелети на борда…
Главният навигатор Галимойн изсумтя:
— Фантастика. Басни.
— Ами ако това се случи и с нас? — попита Микдал Хас.
— Има ли такава вероятност? — попита Вормехт.
Лавон забеляза, че всички погледи са отправени към него. Той се вгледа в морето. Да, водораслите изглежда се сгъстяваха. Зад кърмата те отново се събираха на кичури и ритмичното им гърчене караше равната и неспокойна водна повърхност да пулсира и бълбука. Между отделните ивици водорасли имаше широки чисти пространства. Възможно ли беше тези водорасли да пленят толкова мощен кораб като „Спурифон“? На палубата настъпи тишина. Положението беше почти комично — злокобната заплаха на водораслите, напрегнатите, раздвоени и изнервени офицери, капитанът, от когото се очакваше решението, което можеше да означава живот или смърт.
„Истинската заплаха — мислеше Лавон — не са водораслите, а скуката.“ Месеци наред не се беше случвало нищо и дните се бяха превърнали в празнини, които трябваше да се запълват с с каквото и да е. Всеки ден на разсъмване бронзовозеленото слънце на тропиците се издигаше откъм Зимроел, по пладне увисваше огнено в безоблачното небе, а следобед потегляше към невъобразимо далечния хоризонт… И всеки следващ ден беше същият. Не беше валяло от седмици, нямаше никакви промени във времето. Голямото море изпълваше цялата вселена, никъде не се виждаше суша, дори малко островче, нямаше птици, нямаше морски същества. При това положение непознатите водорасли се превръщаха в изтънчена новост. Непоносимо неспокойствие гризеше духовете на пътешествениците — тези някога ентусиазирани и жертвоготовни изследователи, споделящи мечтите на Лавон за величествено плаване, сега трябваше да понасят търпеливо мисълта, че са похабили част от живота си заради някакво моментно романтично безразсъдство. Никой от тях не бе очаквал това, когато се отправиха на първото в историята прекосяване на Голямото море, което заемаше почти половината от гигантската планета. Бяха си представяли приключения, нови, невиждани животни, непознати острови, бури, разкъсвани от светкавици небеса, обсипани от пъстроцветни облаци. Но не и това мъчително еднообразие, тези безкрайно повтарящи се дни. Лавон вече бе започнал да мисли за опасността от бунт, защото докато стигнеха до бреговете на далечния Алханроел щяха да минат още седем, девет или единадесет години, а на борда едва ли имаше много хора, способни да издържат до края. Вероятно мнозина си мечтаеха да обърнат кораба назад и да се завърнат на Зимроел, понякога дори и на него му минаваха подобни мисли. Нека тогава търсим рисковете — реши той — и ако има нужда, нека дори ги измисляме. Нека предизвикаме опасността, мнима или истинска, с тези водорасли. Тя ще ни събуди от обхваналата ни летаргия.
— Ще се справим с водораслите — каза Лавон. — Да продължим нататък.
След около час го обхванаха съмнения. Наблюдаваше сгъстяващите се водорасли от мостика. Сега те образуваха цели острови, по петдесет-сто ярда широки, а празните пространства между тях се стесняваха. Цялата повърхност на морето се движеше — трептеше, кипеше. Под палещите лъчи на обедното слънце цветовете на водораслите ставаха още по-наситени и ярки, променяха се непрестанно, сякаш напомпани от слънчевата енергия. По плътните водорасли той забеляза живи същества — големи, подобни на раци животни, многокраки, сферични, с неравни зелени черупки и гъвкави змиеподобни, приличащи на сепия, хранещи се с други, по-малки същества, които Лавон не можеше да види.
— Може би ако сменим курса… — каза нервно Вормехт.
— Може би… — отговори Лавон. — Ще изпратя лодка, за да провери докъде се простират водораслите.
Промяната на курса, дори с няколко градуса, не беше никак привлекателна идея за него. Курсът вече беше определен, решението бе взето. Боеше се, че всяко отклонение би могло да пречупи все по-отслабващата му решимост да продължи. И въпреки всичко той не беше маниак, преследващ целта си без да се съобразява с рисковете. Даваше си сметка колко малко беше нужно, за да изгубят хората от екипажа му и последните остатъци от готовността си да доведат докрай това, с което се бяха заели.
За Маджипур това бе златно време — епоха на велики търсения и големи дела. Навсякъде имаше изследователи — в пустинните области на Сувраел, в горите и блатата на Зимроел, сред девствените територии на Алханроел, по множеството острови и архипелази, заобикалящи трите континента. Населението се увеличаваше бързо, селата се превръщаха в градове, градовете в невероятно големи мегаполиси, от близките светове се изсипваха хиляди заселници, за да търсят щастието си, навсякъде цареше възбуда, всичко растеше и се променяше. И Синабор Лавон бе избрал за себе си най-безумната от всички идеи — да прекоси Голямото море с кораб. Никой не бе дръзвал да направи това. От космоса се виждаше, че повече от половината планета беше покрита с вода, че трите огромни континента се намират близо един до друг в едното полукълбо и всичко останало е безкраен океан. И въпреки че колонизацията на Маджипур беше започнала преди хиляда години, все още на сушата имаше много неща за изследване, а Голямото море бе оставено на армадите морски дракони, които неуморно го прекосяваха от изток на запад в миграцията си, продължаваща десетки години.
Но Лавон беше влюбен в Маджипур и копнееше да го прегърне изцяло. Бе пътувал от Амбълморн, в подножието на замъка Връхни, до Тил-омон на другия бряг на Голямото море. Сега, подтикван от желанието да затвори кръга, той бе вложил всичките си сили и енергия, за да оборудва този внушителен кораб, да го направи независим от околния свят подобно на остров, за да може той и не по-малко безумния му екипаж да прекарат не него може би десетилетие и да изследват непознатия океан. Знаеше, както може би и другите, че се залавят с непосилна задача. Но ако успееха да достигнат невредими до източния бряг на Алханроел, където досега не бе акостирал презокеански кораб, имената им щяха да останат в историята завинаги.
— Хей! — извика наблюдателят неочаквано. — Дракони! Хей! Хей!
— Седмици скука — измърмори Вормехт, — а сега всичко наведнъж!
Лавон видя тъмната фигура на наблюдателя, очертана на фона на ослепителното небе, да сочи на север-северозапад. Засенчи очите си с длан и погледът му проследи посоката на протегнатата ръка. Да! Съзря големите обли туловища, плъзгащи се спокойно към тях с издигнати високо плавници, с прибрани до телата или величествено разперени криле.
— Дракони! — извика Галимойн.
— Гледайте! Дракони! — извикаха няколко гласа едновременно.
„Спурифон“ на два пъти досега се бе натъкнал на стада морски дракони. Първият път беше шест месеца след отплаването, сред островите, които нарекоха архипелаг Стиамот и две години след това, в района, който нарекоха дълбочина Ариок. И двете стада бяха големи, от по стотици животни всяко, с множество бременни самки. Те не се бяха приближили до кораба. Сегашните обаче, изглежда бяха нещо като преден отряд на стадото си — петнадесет-двадесет огромни мъжкаря и няколко млади екземпляра, не по-дълги от четиридесет фута. Гърчещите се водорасли изглеждаха незначителни пред приближаващите се дракони. Почти всички излязоха едновременно на палубата, обзети от възбуда.
Лавон стисна парапета. Беше мечтал за някакъв риск, единствено заради разнообразието… Сега имаше риск. Един раздразнен морски дракон би могъл да повреди кораб, дори и така добре защитен като „Спурифон“ само с няколко мощни удара. Драконите рядко нападаха кораби, които не са ги предизвикали, но се знаеше, че се е случвало. Можеха ли да си въобразят, че „Спурифон“ е кораб за лов на дракони? Всяка година през водите между Пилиплок и Острова на съня минаваше ново стадо морски дракони. Там ловът им беше разрешен и големите ловни кораби силно намаляваха броя им. Кой би могъл да каже дали тези големи екземпляри не са оцелели след подобен лов и кой знаеше каква омраза таят? Лавон даде сигнал и харпунистите заеха местата си.
Но не последва нападение. Драконите гледаха кораба с любопитство и нищо повече. Бяха дошли тук, за да се хранят. Когато достигнаха първите пасажи водорасли, те отвориха огромните си усти и започнаха да ги поглъщат на цели бали, заедно с ракоподобните и змиеподобните същества. Няколко часа те продължиха да се хранят шумно с водорасли, а след това, сякаш по даден знак, се гмурнаха в дълбините и изчезнаха.
Около „Спурифон“ сега се простираше единствено морето.
— Трябва да са изяли няколко тона — промърмори Лавон. — Тона!
— Сега можем да продължаваме — каза Галимойн.
Вормехт поклати глава.
— Не, виж, капитане! Там отново има драконова трева. Все по-гъста и по-гъста.
Лавон се вгледа в далечината. Накъдето и да погледнеше, навсякъде на хоризонта се виждаше тънка тъмна линия.
— Земя? — предположи Галимойн. — Острови? Атоли?
— От всички страни? — попита Вормехт презрително. — Не, Галимойн. Навлизаме в цял континент такива водорасли. Проходът, който освободиха драконите е само заблуда. Намираме се в капан.
— Това са само водорасли — каза Галимойн. — Ако се наложи, ще си пробием път през тях.
Лавон гледаше хоризонта с безпокойство. Съмненията на Вормехт започваха да се предават и на него. Преди няколко часа драконовата трева беше само на няколко разпокъсани ивици, след това постепенно бяха станали повече и по-гъсти и сега, макар че за момента корабът се намираше в чиста вода, се простираха навсякъде, обграждаха го в кръг. Дали нямаше да станат достатъчно гъсти, за да попречат на движението му?
Започна да се свечерява. Тежкият топъл въздух започна да розовее, след това да сивее. Откъм източния небосклон се спусна мракът.
— На сутринта ще изпратим лодки и ще видим какво е положението — обяви решението си Лавон.
Малко по-късно, след вечерята, Йоакил Нор му докладва за драконовата трева.
— Гигантски водорасли — каза тя — със сложна биохимия, които си струва да бъдат щателно изследвани.
Тя му разказа подробно за сложната им пигментна система и за силната им способност да се свиват. Всички на борда, дори и онези, които от седмици страдаха от безнадеждна депресия, се стекоха в лабораторията, за да разгледат пробите, да ги докоснат и да поговорят за тях. Синабор Лавон с радост наблюдаваше невижданото от седмици оживление сред екипажа.
Тази нощ той сънува, че танцува по водата, че изпълнява някакво жизнерадостно соло от буен балет. Драконовата трева под краката му беше здрава и еластична.
Час преди разсъмване го събуди нетърпеливо чукане по вратата на каютата му. Беше Скийн — скандар, застъпил трета вахта.
— Елате бързо, капитане — каза той. — Драконовата трева…
Мащабите на бедствието бяха видими дори и на слабата перлена светлина на новия ден. „Спурифон“ се бе движил цяла нощ, бяха се движили и водораслите и сега корабът се намираше сред гъста плетка от драконова трева, която се простираше сякаш до края на вселената. Пейзажът, който се разкри пред тях с първите зеленикави лъчи на слънцето, наподобяваше сън — един огромен килим от милиарди и милиарди преплетени стъбла, чиято повърхност пулсираше, трептеше, бълбукаше и чиито цветове непрекъснато се променяха и играеха на светлината. Тук-там в тази безкрайна плетеница можеха да се видят и нейните обитатели — пълзящи, плуващи, катерещи се, криещи се. От гъсто вплетените водорасли се носеше такава остра миризма, че през ноздрите удряше направо в мозъка. Никъде не се виждаше чиста вода. „Спурифон“ беше спрял, беше напълно неподвижен както в онази нощ, преди да отплава.
Лавон погледна към Вормехт и Галимойн. Първият му помощник, толкова раздразнителен и нервен вчера, сега имаше спокойния вид на човек, чиято правота е доказана. Шумната самоувереност на главния навигатор бе отстъпила мястото си на напрежението и неувереността, които ясно личаха по стиснатите му устни и неподвижния му, втренчен поглед.
— Изключих машините — каза Вормехт. — Всмукаха водорасли през отворите. Роторите блокираха почти веднага.
— Не могат ли да се почистят? — попита Лавон.
— Вече ги чистим, но в момента, в който ги пуснем, отново ще се напълнят с водорасли.
Лавон се намръщи, погледна Галимойн и попита:
— Успяхте ли да прецените докъде се простират тези водорасли?
— Краят им не се вижда, капитане.
— Измерихте ли дълбочината им?
— Твърде гъсти са. Лотовете ни не могат да преминат през тях.
Лавон въздъхна.
— Пригответе лодките веднага. Трябва да сме наясно с какво си имаме работа. Вормехт, изпрати двама водолази, за да проверят до каква дълбочина стигат водораслите и дали няма начин да защитим всмукателните тръби. Кажете на Йоакил Нор да дойде при мен.
Дребната биоложка се появи почти веднага. Изглеждаше уморена, но някак си перверзно весела. Преди Лавон да успее да заговори, тя каза:
— Цяла нощ не съм спала, изследвах водораслите. Те окисляват металите и концентрацията на ванадий и рений в…
— Забеляза ли, че спряхме?
Тя изглеждаше безразлична към това.
— Да, забелязах.
— Сякаш преживяваме древната легенда за уловените във водорасли кораби, чиито екипажи постепенно умират. Може да останем тук дълго време.
— Това ще ни даде възможност да изследваме по-добре тази уникална екологическа система, капитане.
— До края на живота си, предполагам.
— Така ли смяташ, наистина? — попита Йоакил Нор, най-накрая уплашена.
— Не знам, но искам да промениш целта на изследванията си, поне засега. Намери средство, освен изваждането от водата, което убива тези водорасли. Може да се наложи да поведем биологическа война срещу тях, ако искаме някога да се измъкнем. Намери някакъв химикал, някакъв начин, да ги махнем от роторите на кораба.
— Улови два морски дракона — отговори веднага Йоакил Нор и ги вържи за двата борда. Те ще изядат достатъчно, за да можем да минем.
Синабор Лавон не се усмихна.
— Помисли сериозно за това — каза той. — Докладвай ми докъде си стигнала.
Той видя как двете лодки се спускат във водата, с по четирима души във всяка. Лавон таеше слаба надежда бордовите двигатели да се справят с водораслите, но нямаше шанс това да стане — витлата почти моментално бяха оплетени. Наложи се да откачат веслата и екипажите започнаха да си пробиват път бавно и мъчително с тях, като от време на време спираха, за да отстранят безстрашните гигантски членестоноги, които скитаха по повърхността на задушеното море. След петнадесет минути лодките бяха едва на стотина ярда от кораба. В същото време се спуснаха и двама водолази с дихателни апарати — един хджорт и един човек, които започнаха да разсичат водораслите край кораба и постепенно да потъват надолу. Когато след половин час те все още не се бяха върнали, Лавон попита първия си помощник:
— Вормехт, колко време може да се стои под вода с тези апарати?
— Горе-долу толкова, капитане. Хджортът може би ще издържи малко повече, но не много.
— Така и предполагах.
— Не можем да изпратим хора да ги търсят, нали?
— Едва ли — отговори Лавон мрачно. — Мислиш ли, че спускаемият апарат ще може да проникне надолу?
— Вероятно не.
— Аз също се съмнявам. Но ще трябва да опитаме. Потърсете доброволци.
На борда на „Спурифон“ имаше малък подводен апарат, който се използваше за научни изследвания. Не го бяха ползвали повече от месец и мина цял час, докато го подготвят за спускане. Съдбата на двамата водолази вече не подлежеше на съмнение и усещането за смъртта им обвиваше Лавон като ледена метална черупка. Не беше виждал никой да умира по този начин и му беше трудно да възприеме необичайността на неестествената смърт. Почти толкова трудно, колкото и да преглътне факта, че отговорността за това беше негова.
Трима доброволци се качиха в спускаемия апарат и той бе прехвърлен през борда. За миг той се задържа на повърхността, после операторите извадиха подвижните щипки и започнаха с тяхна помощ да проправят път. Подобно на някакъв лъскав рак, апаратът започна да потъва. Това ставаше бавно, защото водораслите бяха твърде гъсти, а плетеницата се възстановяваше почти веднага, след като щипките я разкъсваха. Все пак, постепенно апаратът изчезна под повърхността.
Галимойн крещеше нещо по мегафона от горната палуба. Лавон вдигна поглед и видя двете лодки да си пробиват път на около половин миля от тях. Вече наближаваше пладне и поради слънчевия блясък беше трудно да се види накъде са обърнати, но му се струваше, че се връщат.
Лавон чакаше притихнал и сам на мостика. Никой не смееше да се приближи до него. Гледаше плаващия килим от водорасли, гъмжащ от странни и ужасни форми на живот и си мислеше за двамата удавени водолази, за хората в спускаемия апарат, за хората в лодките и за всички на борда на „Спурифон“, сполетени от една и съща участ. „Колко лесно би било да избегнем всичко това — мислеше той. — А колко лесно е да си го мислиш. И колко безполезно.“
Той остана мълчалив и неподвижен на поста си доста след пладне сред горещината, маранята и вонята. След това отиде в каютата си. По-късно при него дойде Вормехт и му докладва, че екипажът на спускаемия апарат е открил двамата водолази увиснали недалеч от неподвижните ротори, увити от стегнати кичури драконова трева, която сякаш ги била умъртвила умишлено. Лавон се съмняваше в това. Настояваше, че просто са се оплели, но не беше много убеден в думите си. Самият спускаем апарат също бе подложен на голямо натоварване и двигателите му едва не бяха изгорели при спускането на около петдесет фута.
— Водораслите образуват почти плътна маса на около десетина фута под повърхността — каза Вормехт.
— А какво става с лодките? — попита Лавон.
Помощникът му каза, че са се върнали невредими, но екипажите им са били изтощени от тежкото проправяне на път през оплетените водорасли. За цялата сутрин не успели да се отдалечат на повече от миля от кораба, а краят на драконовата трева не се виждал. Нямало дори и пролука. Един от тях бил нападнат от някакво ракоподобно същество на връщане, но се отървал само с леки рани.
През деня положението не се промени. Изглеждаше невъзможно да има промяна. Драконовата трева бе пленила „Спурифон“ и нямаше изгледи да го пусне, освен ако пътешествениците не намереха начин да я принудят да направи това, а за момента Лавон не виждаше такъв.
Той нареди на хроникьора Микдал Хас да тръгне между хората и да разбере какви са настроенията им.
— Спокойни са — каза той, когато се върна. — Някои се безпокоят, но повечето, колкото и да е странно, намират това изпитание за освежаващо. Предизвикателство, разнообразие в монотонността на последните месеци.
— А самият ти?
— Аз не се страхувам, капитане. Ще ми се да вярвам, че ще намерим изход. Освен това красотата на този странен пейзаж ми доставя някакво странно удоволствие.
Красота? Лавон не бе и помислил да търси красота в него. Той се вгледа мрачно в простиращите се на мили наоколо водорасли, бронзовочервени под лъчите на кървавия залез. Над водата се стелеше червеникава мъгла, сред която се движеха обитателите на плетеницата и я караха непрекъснато да трепти. Красота? Да, наистина имаше някаква красота, Лавон не можеше да не се съгласи. Имаше чувството, че корабът е заседнал сред някакво живописно платно от меки, гъвкави форми, изобразяващо хаотичен и вълшебен свят без ориентири, чиито цветове и форми непрекъснато се меняха. Доколкото беше в състояние да се освободи от мисълта, че драконовата трева беше враг, способен да унищожи всичко, към което той се стремеше, би могъл и да се възхити на променящите се отблясъци и форми наоколо.
През по-голямата част от нощта той лежа буден, мъчейки се безуспешно да измисли тактика срещу тази растителна напаст.
Сутринта обагри водораслите с нови цветове — бледозелено и жълто, под обезкуражаващото, покрито с тънки облаци небе. Някъде в далечината се виждаха пет или шест морски дракона, които се хранеха и бавно си пробиваха път напред. „Колко хубаво би било — мислеше Лавон, — ако и «Спурифон» можеше да направи това!“
Срещна се с офицерите. Те също бяха забелязали спокойствието, дори вцепенението, което цареше навсякъде предишната вечер, но вече бяха започнали да долавят и известно напрежение сред хората.
— И без това бяха отчаяни и обезверени — каза Вормехт, — а сега вече разбират, че тук можем да се забавим с дни, дори със седмици.
— А може би с месеци, години или завинаги — добави троснато Галимойн. — Защо мислиш, че някога ще се измъкнем оттук?
Гласът на навигатора беше хриплив, вените на врата му се бяха издули. Лавон отдавна подозираше вътрешната нестабилност на Галимойн, но въпреки това не очакваше толкова бързо да изпадне в отчаяние заради водораслите.
Вормехт също изглеждаше изненадан от това.
— Ти сам каза онзи ден — възкликна изненадано помощник капитанът, — че това са само водорасли и че ще успеем да си пробием път през тях, помниш ли?
— Тогава не си давах сметка какво представляват те — изръмжа Галимойн.
Лавон погледна Йоакил Нор.
— Според теб възможно ли е тези водорасли да се движат? След известно време да се разпръснат сами и да ни освободят?
Биоложката поклати глава.
— Не е изключено и това да се случи, но нямаме никакви основания да разчитаме на нещо такова. По-вероятно е това да е някаква квази-устойчива екосистема. Може би теченията ще я отнесат в другия край на Голямото море, но ние ще се движим с нея.
— Виждате ли? — каза Галимойн мрачно. — Положението ни е безнадеждно.
— Все още не е — каза Лавон. — Вормехт, можем ли с помощта на спускаемия апарат да поставим някакви предпазни решетки на всмукателните тръби?
— Може би.
— Опитайте. Накарайте техниците да приготвят нещо такова колкото се може по-скоро. Йоакил Нор, какво мислиш за възможността да се справим с помощта на химикали?
— Провеждаме експерименти — отговори тя. — Все още нищо не мога да обещая. Хората ми могат само да мислят, да работят и да се надяват.
Проектирането на предпазните решетки за всмукателните тръби на двигателите отне два дни. Изработването им — още пет. В това време Йоакил Нор експериментираше нови и нови начини за умъртвяване на водораслите, но без успех.
През тези дни не само корабът, но и времето сякаш бе спряло. Лавон ежедневно засичаше координатите и ги нанасяше в корабния дневник. Всъщност те изминаваха по няколко мили на ден, движейки се неотклонно на юг-югозапад, но спрямо масата водорасли изобщо не се местеха. За да имат отправна точка, те оцветиха драконовата трева около кораба с бои и тези цветни петна си оставаха неизменно там, където ги бяха направили първия ден. А в този огромен океан те можеха да се движат вечно с теченията и никога да не наближат суша.
Лавон се чувстваше уморен. Вече му беше трудно да поддържа обичайната си изправена стойка — раменете му бяха почнали да увисват надолу, усещаше главата си тежка като олово. Чувстваше се по-стар — направо старец. Усещането за вина го гризеше отвътре. Негова беше отговорността, за това че не бе спрял кораба преди да навлезе в драконовата трева, още когато опасността можеше да се предвиди. Казваше си, че само няколко часа биха могли да решат въпроса, но той се е оставил вниманието му да бъде отвлечено от морските дракони и от идиотската теория, че опасността би добавила малко цвят към убийствено еднообразното им ежедневие. За това се укоряваше безмилостно, стигайки до самообвинението, че изобщо е повел тези хора на тази абсурдна и безсмислена експедиция. Пътешествие от никъде за никъде, което щеше да трае десет или петнадесет години! Защо? Защо?
Въпреки всичко той се стремеше да поддържа духа на другите. Дажбата вино — иначе ограничена, защото запасите трябваше да стигнат за цялото пътешествие — беше удвоена. Всяка вечер се устройваха забавления. Лавон нареди на всички изследователски групи да се заемат сериозно да опреснят познанията си по океанография, защото според него в този момент никой не трябваше да стои без работа. Научните разработки, които би трябвало да са написани преди месеци, дори години и оставени настрана по време на дългото плаване, трябваше да бъдат завършени веднага. Работата беше най-доброто лекарство срещу скуката, отчаянието и новопоявилия се фактор — страха. Когато първите защитни решетки бяха готови, екипаж от доброволци се спусна с апарата, за да се опита да ги завари за корпуса на кораба, над всмукателните тръби на двигателите. Работата — меко казано сложна — се затрудняваше допълнително от факта, че трябваше да се свърши изцяло с помощта на механичните ръце на апарата. След смъртта на двамата водолази Лавон не можеше да позволи на никого да се спусне във водата само с водолазен костюм. Работата напредваше ден след ден под ръководството на Дуройн Клейс — опитен механик, но много бавно. Тежката маса на водораслите се притискаше в корпуса с всяко поклащане на морето и нерядко скъсваше току-що направените заварки.
На шестия ден Дуройн Клейс дойде при Лавон и му показа няколко цветни снимки — на тях се виждаха оранжевочервени петна на тъмносив фон.
— Какво е това? — попита Лавон.
— Корпусът корозира, капитане. Забелязах го вчера и днес направих няколко снимки.
— Корпусът корозира? — Лавон се насили да се усмихне. — Едва ли е възможно такова нещо. Той е напълно устойчив. Това трябва да са някакви гъби или лишеи…
— Не,капитане. На снимките не личи много ясно, но долу от спускаемия апарат се вижда добре. Металът е прояден, сигурен съм в това.
Лавон освободи механика и повика Йоакил Нор. Тя проучи снимките много внимателно и накрая каза:
— Напълно възможно е.
— Драконовата трева да разяжда корпуса?
— Подозирахме тази възможност от няколко дни. Една от първите ни находки беше острата разлика между киселинността на водата на това място и в открито море. Корабът се намира в киселинна баня, капитане, и съм сигурна, че именно водораслите отделят тази киселина. Знаем, че те окисляват металите и че тъканите им са богати на тежки елементи. Обикновено те извличат металите от морската вода, но сега за тях „Спурифон“ е нещо като гигантски пир. Подозирам дори, че една от причините водораслите да се сгъстят толкова много и така неочаквано около кораба, е именно това. Може би са пропътували мили, за да се приближат до нас.
— Ако това е така, значи е безсмислено да очакваме, че ще се разпръснат.
— Така е.
Лавон примигна.
— И ако останем тук достатъчно дълго, те ще разядат корпуса.
Биоложката се засмя и отговори:
— Това може да трае и сто години. Гладът е по-сериозният проблем.
— Как така?
— Колко време можем да издържим със запасите на кораба?
— Няколко месеца, предполагам. Знаеш много добре, че разчитаме на улова от морето. Да не би да искаш да кажеш…
— Да, капитане. Всичко в екосистемата около нас по всяка вероятност е отровно. Водораслите абсорбират металите от морската вода. Малките членестоноги и другите организми се хранят с водорасли. По-големите същества се хранят с по-малките. Така по веригата концентрацията на метални соли нараства все повече. А за нас…
— А за нас диетата от рений и ванадий не е най-доброто…
— Също така молибден и родий. Не, капитане. Видя ли последните медицински сводки? Масови прилошавания, температура, проблеми в метаболизма… Ти самият как се чувстваш? И това е само началото. Все още никой не е погълнал опасни дози, но след седмица, може би две…
— Да ни пази Господарката от Острова! — възкликна Лавон.
— Благословиите на Господарката не могат да достигнат толкова далеч на запад — отбеляза Йоакил Нор и се усмихна хладно. — Препоръчвам веднага да прекратим всякакъв лов от морето и да преминем на запаси, докато не се измъкнем от тук. И да се поставят защитните решетки колкото се може по-бързо.
— Съгласен съм — каза Лавон.
Когато тя си отиде той излезе на мостика и се вгледа мрачно в трептящата водна повърхност. Днес цветовете на водораслите бях по-наситени от когато и да било — жълто, кафяво, оранжево, синьо. Драконовата трева се подхранваше. Лавон си представи месестите водорасли, усукващи се около обшивката на кораба, разяждащи метала с киселинната си секреция молекула след молекула, превръщащи корпуса му в супа от йони, която жадно поглъщаха. Потрепери. Вече изобщо не можеше да види красота в преплетените водорасли. Тази гъста маса, която се простираше чак до хоризонта, сега за него означаваше единствено неприятна миризма и разлагане, опасност и смърт, бълбукащи газове и невидими зловещи зъби. С всеки час обшивката на кораба щеше да изтънява все повече и повече, а той стоеше безпомощен и неподвижен сред поглъщащата ги маса.
Лавон се стремеше да скрие тази нова опасност от екипажа. Това, разбира се, беше невъзможно — никаква тайна не можеше да бъде запазена за дълго в ограниченото пространство на кораба. Настояването му да се пази тайна поне щеше да сведе откритите разговори за проблемите до минимум, а те биха могли да доведат до масова паника. Така всички знаеха, но всеки си мислеше, че само той знае колко голяма е реалната заплаха.
Въпреки всичко напрежението растеше. Хората бяха нервни, разговорите — напрегнати. Виждаха се треперещи ръце, чуваха се смотолевени думи, хората изпускаха предмети. Лавон се стремеше да стои настрана от останалите доколкото беше възможно. Молеше се за спасение и търсеше напътствия в сънищата си, но Йоакил Нор изглежда беше права — пътешествениците бяха недосегаеми за Господарката на Острова, чиито съвети даваха успокоение на страдащите и мъдрост на изпадналите в беда.
Единствената надежда сега беше в биолозите. Йоакил Нор бе предположила, че може да се наруши химическата система на водораслите като във водата се пусне електрически ток. Лавон се усъмни, но и позволи да накара техниците да се заемат с това.
Най-накрая и последната защитна решетка бе поставена. Това стана към края на третата седмица, откакто бяха попаднали в плен.
— Стартирайте двигателите! — нареди Лавон.
Корабът потрепери и оживя, когато роторите се завъртяха. Офицерите стояха на мостика занемели — Лавон, Вормехт, Галимойн, — неподвижни, стаили дъх. Зад кърмата се образуваха вълнички. „Спурифон“ потегли! Бавно, упорито, корабът започна да си пробива път през гъстата маса преплетени водорасли…
… И се тресеше, ръмжеше, противеше се… боботенето на роторите секна.
— Решетките не са издържали! — извика Галимойн разтревожено.
— Разберете какво се е случило — нареди Лавон на Вормехт и се обърна към Галимойн, който седеше сякаш някой бе приковал краката му за пода — треперещ и потен, а мускулите по лицето му потрепваха от нервни тикове.
— Вероятно е някаква дреболия — каза Лавон тихо. — Хайде, ела да пийнем по чаша вино и през това време отново ще потеглим.
— Не! — извика Галимойн. — Усетих как решетките се откъснаха. Водораслите ги разяждат!
— Решетките ще издържат — настоя Лавон. — Утре вече ще бъдем далеч от тук и ще се отправим към Алханроел…
— Изгубени сме! — изкрещя Галимойн и изведнъж хукна надолу по стълбите и се скри от погледите им. Лавон се поколеба. Вормехт се върна, но лицето му беше мрачно — решетките наистина се бяха откъснали и роторите отново бяха затлачени с водорасли. Това бе причината за спирането. Лавон се олюля. Почувства, че го обзема отчаянието на Галимойн. Мечтата на живота му щеше да завърши с провал, с абсурдна катастрофа, с фарс.
Появи се Йоакил Нор.
— Капитане, знаеш ли, че Галимойн е обезумял напълно? Качил се е в наблюдателницата, крещи, танцува и призовава към бунт.
— Ще отида опри него — каза Лавон.
— Почувствах, че двигателите заработиха, но после…
Лавон кимна.
— Отново се затлачиха. Решетките са се откъснали.
Когато тръгна към наблюдателницата, той чу Йоакил Нор да му казва, че вече са готови за пробите с електричеството. Нареди и да започват веднага и да му докладват, ако има някакви окуражаващи резултати. Но Лавон бързо забрави за това, защото в главата му беше единствено проблемът с Галимойн.
Главният навигатор се бе покатерил на наблюдателния пост на кърмата, откъдето преди бе правил измерванията си и бе изчислявал координатите. Сега се мяташе като обезумял звяр, клатеше се напред-назад, размахваше ръце, крещеше несвързани неща, ревеше някакви песни, наричаше Лавон глупак, който умишлено ги е вкарал в този капан. Отдолу се бяха събрали десетина души от екипажа, които слушаха, викаха подигравателно, съгласяваха се. Бързо прииждаха и други — това беше събитието на деня, отдавна чаканото разнообразие. С ужас Лавон забеляза, че Микдал Хас се качва на платформата при Галимойн от другата страна. Хас говореше нещо тихо, кимаше на навигатора и го подканяше да слезе долу. На няколко пъти Галимойн прекъсваше словоизлиянието си, гледаше свирепо Хас, ръмжеше и го заплашваше. Но той продължаваше да напредва към него. Беше стигнал на около метър, усмихваше се, говореше му, разперил ръце, сякаш за да му покаже, че не носи оръжие.
— Махай се! — ревеше Галимойн. — Назад!
Лавон също тръгна към платформата и махна на Хас да не се приближава повече. Твърде късно — само за миг обезумелият Галимойн се хвърли към дребния Хас, сграбчи го и го запрати през парапета зад борда, сякаш беше парцалена кукла. Наблюдателите извикаха изумено. Лавон се качи на платформата точно когато Хас с разперени ръце и крака падна във водата. Водораслите веднага се раздвижиха. Като обезумели змиорки месестите им стъбла се заусукваха и загърчиха, за миг морето изглеждаше сякаш кипи, после Хас изчезна от погледите им.
Главата на Лавон се замая. Имаше чувството, че сърцето му е изпълнило целия гръден кош и мачка дробовете му, а мозъкът му се върти в черепа. Никога през живота си не беше виждал насилие, дори не бе чувал човешко същество да убива друго. Това, че се беше случило на неговия кораб, че един от офицерите му беше убил друг, му се струваше непростимо, не можеше да го побере в ума си. Той направи крачка напред като човек, който ходи насън, улови с ръце силните, мускулести рамене на Галимойн и със сила, която не подозираше, че притежава, блъсна навигатора през парапета — без усилие, без да мисли. Чу сподавения вик, плясъкът на водата. Погледна надолу изумен, ужасен и видя кипящото море за втори път, когато драконовата трева покри мятащото се тяло на Галимойн.
Бавно, вдървено Лавон слезе от платформата.
Чувстваше се замаян, разгорещен. Имаше чувството, че нещо у него се е пречупило. Заобикаляше го пръстен от неясни фигури. Полека-лека започна да различава очи, устни, черти на познати лица. Понечи да каже нещо, но не се чуха думи, а само звуци. Олюля се, някой го подкрепи и го положи на палубата. Нечия ръка придържаше раменете му, някой му даваше вино.
— Вижте очите му! — чу нечий глас. — Изпаднал е в шок!
Лавон започна да трепери. Някак си — не си даваше сметка, че го носят — той се озова в каютата си. Над него се бе навел Вормехт, по-назад стояха други.
— Корабът се движи, капитане — каза първият помощник.
— Какво? Какво? Хас е мъртъв. Галимойн уби Хас, аз убих Галимойн.
— Не можеше да направиш нищо друго. Той беше полудял.
— Аз го убих, Вормехт.
— Не бихме могли да държим на борда един луд в продължение на десет години. Той беше опасен за всички нас и трябваше да плати с живота си. Ти имаше право.
— Ние не убиваме! — каза Лавон. — Нашите предци на старата Земя са се избивали един друг преди толкова много време, но ние не убиваме! Аз не убивам. Някога сме били зверове, но това е било в други времена, на друга планета. Аз го убих, Вормехт!
— Ти си капитан на този кораб. Постъпи правилно. Той застрашаваше успеха на експедицията.
— Успех? Какъв успех?
— Отново се движим, капитане.
Лавон се втренчи в него с невиждащи очи.
— Какво казваш?
— Ела! Погледни сам.
Четири силни ръце го повдигнаха и Лавон усети миризмата на козина — беше скандар. Гигантът го повдигна и го занесе на палубата, където внимателно му помогна да стъпи. Лавон залитна, но Вормехт го подкрепи. Йоакил Нор също беше до него. Първият помощник посочи към морето. Покрай кораба имаше известно пространство чиста вода.
— Спуснахме кабели във водата и подадохме напрежение — каза биоложката. — Токовият удар, който получиха водораслите, парализира жизнените им системи. Тези, които бяха най-близо, умряха почти веднага, а по-далечните започнаха да се отдръпват. Сега пред нас има чиста вода.
— Пътешествието ни е спасено и може да продължи, капитане — каза Вормехт.
— Не — каза Лавон. Постепенно замайването и объркването изчезваха. — Кой е навигатор сега? Накарайте го да обърне кораба назад към Зимроел.
— Но…
— Обърнете кораба назад, към Зимроел.
Гледаха го с недоумение, объркани, изненадани.
— Капитане, още не си дошъл на себе си! Да дадеш такава заповед, когато всичко вече е наред… Трябва да починеш и може би по късно…
— Експедицията завърши, Вормехт. Връщаме се.
— Не!
— Не? Това е бунт, така ли? — Погледите им бяха безизразни, лицата — също. — Наистина ли искаш да продължиш? С обречен кораб, чийто капитан е убиец? Преди да се случи всичко това, тази експедиция вече ви бе дошла да гуша. Мислите ли, че не знам това? Жадувахте да се приберете по домовете си, но не смеехте да го кажете. Е, сега и аз чувствам същото.
— Плаваме вече пет години — каза Вормехт. — Може би сме изминали половината път. Може би за да достигнем целта ще ни е нужно по-малко време, отколкото да се върнем.
— Може да ни отнеме и цяла вечност — каза Лавон. — Но няма никакво значение. Вече нямам желание да продължа.
— Утре може да промениш мнението си, капитане.
— Утре ръцете ми също ще са окървавени, както и днес, Вормехт. Нямаше да мога да прекося Голямото море… Откупихме свободата си с живота на четирима души… Но не можем да продължим.
— Капитане!
— Обърнете назад! — каза Лавон.
Когато на следващата сутрин отново дойдоха да го молят да продължат напред към Алханроел с аргументите, че ако успеят ги чака вечна слава и безсмъртие, Лавон спокойно и твърдо отказа да разговаря с тях по този въпрос. Отново им каза, че да продължат сега е невъзможно. И те се спогледаха — тези, които ненавиждаха експедицията и копнееха да свърши, които бяха променили отношението си в еуфорията от победата над водораслите, сега отново промениха отношението си, защото без силата на волята на Лавон не можеха да продължат напред. Насочиха кораба на изток и повече не казаха дума за прекосяването на Голямото море. Година по-късно ги връхлетя силна буря, след още една година попаднаха на морски дракони и кърмата на кораба пострада сериозно. И въпреки всичко те продължаваха, а от сто шестдесет и тримата пътешественици, тръгнали от Тил-омон преди толкова много време, повече от сто все още бяха живи, включително и капитан Лавон, когато „Спурифон“ навлезе осакатен в родното си пристанище на единадесетата година от плаването.
ЧЕТИРИ
КАЛИНТАН ОБЯСНЯВА
Дни наред след това Хисун е потиснат. Той знае, разбира се, че експедицията е завършила неуспешно — никой кораб досега не е прекосявал Голямото море и никога няма да може, защото идеята е абсурдна и осъществяването и може би е невъзможно. Но да се провалиш по такъв начин, да стигнеш толкова далеч и след това да се върнеш, при това не от страх, не заради болести или глад, а заради чисто морално отчаяние — за Хисун е трудно да разбере това. Той никога не би се върнал. През петнадесетте години на своя живот той винаги е крачил напред към набелязаната цел, а тези, които се колебаят, за него винаги са били слаби и мързеливи. Но пък той не е Синабор Лавон и освен това никога не е отнемал чужд живот. Такъв насилнически акт би могъл да разтърси човешката душа. Най-напред е изпълнен с презрение към Синабор Лавон, после със съжаление, а накрая, колкото повече мисли за него, презрението отстъпва място на възхищение, защото разбира, че капитанът не е слаб човек, а напротив, притежава огромна морална сила. Това прозрение е стряскащо и в момента, в който достига до него, потиснатостта изчезва. Образованието ми, мисли той, продължава.
Въпреки всичко, той се е насочил към спомените на Синабор Лавон, за да търси приключения и разнообразие, а не подобна трезва философия. Не е намерил това, което е търсел. Но той знае, че няколко години след това, в Лабиринта се е случило нещо, което е привлякло вниманието на всички и дори след шест хиляди години все още отеква в историята като едно от най-странните събития на Маджипур. Когато е свободен, Хисун отделя малко време за да проучи някои исторически факти, след това се връща в Регистъра на душите, за да влезе в ума на един млад служител в двора на понтифекса, ползващ се с доста странна репутация — Ариок.
На следващата сутрин, след невероятната развръзка на събитията, в Лабиринта на Маджипур се възцари странна тишина, сякаш всички бяха прекалено объркани, за да могат дори да говорят. Последствията от предишния ден вече започваха да се чувстват, въпреки че и онези, които бяха преки участници в събитията, все още не можеха да повярват напълно, че всичко това е истина. Всички министерства бяха затворени по заповед на новия понтифекс. Както низшите, така и висшите чиновници бяха подложени на чудовищно напрежение и сега им беше позволено да поспят, докато новият коронал и новият понтифекс — и двамата изумени от неочакваното си възкачване на престола,дошло им като гръм от ясно небе — се оттеглиха в покоите си, за да обмислят невероятната промяна. Това даде възможност на Калинтан поне да се види с любимата си Силимур. С известен страх — защото не и се беше обаждал цял месец, а тя не беше от тези, които прощават лесно — той и изпрати бележка, в която пишеше:
„Зная, че за срам допуснах да те пренебрегна, но може би сега разбираш защо. Ако се срещнем за обяд в кафенето в «Двора на Сферите» ще ти обясня всичко.“
Тя много лесно се ядосваше по всяко време. Това на практика беше единственият и недостатък, но той беше сериозен и Калинтан се боеше от гнева и. Бяха заедно от близо година и още малко щяха да се сгодят. Всички висши служители от двора на понтифекса бяха съгласни, че изборът му е много добър. Силимур беше хубава, интелигентна, имаше усет за политическите въпроси, а освен това беше от добро семейство — сред предшествениците и имаше трима коронали, един от които беше самият славен лорд Стиамот. Очевидно тя би била много добра партия за един млад мъж, на когото бе отсъдено да стигне далеч. Макар и ненавършил още тридесет години, Калинтан вече бе достигнал външния край на вътрешното обкръжение на понтифекса и му поверяваха отговорности, значително големи за възрастта му. Именно те му бяха попречили да потърси или дори да поговори със Силимур напоследък. Затова очакваше тя да му се разсърди, но се надяваше, макар и слабо, че с течение на времето ще му прости.
През цялата вчерашна безсънна нощ той бе репетирал в уморения си ум дългата защитна реч, която започваше с: „Както знаеш, през последните няколко седмици бях зает с важни държавни дела, твърде деликатни, за да мога да ги обсъждам детайлно с теб, така че…“ И когато продължаваше нагоре по нивата на Лабиринта, за да се срещне с нея, фразите продължаваха да се въртят в главата му. Призрачната тишина в Лабиринта тази сутрин го караше да се чувства още по-напрегнат. Най-ниските нива, където бяха кабинетите на чиновниците, бяха напълно пусти, а на по-горните се виждаха само малки групи хора, скрити в тъмните ъгли, шепнещи и мърморещи сякаш бе станал преврат, което в известен смисъл не бе лъжа. Всички го заглеждаха, някои дори го сочеха с пръст. Калинтан се чудеше как са познали, че е служител в понтификата, докато накрая си спомни, че все още носи отличителната маска на службата си. Но той не я свали, защото донякъде го предпазваше от ярката изкуствена светлина, толкова неприятна за уморените му очи. Днес Лабиринтът му се струваше задушен и потискащ. Той копнееше да се измъкне от мрачните му подземни дълбини, от тези десетки нива с огромни спирални коридори, които се виеха надолу и надолу. За една единствена нощ това място бе станало омразно за него.
Калинтан излезе от асансьора на нивото на Двора на сферите, тръгна по диагонал през огромното заплетено пространство, украсено с хиляди неизвестно как окачени сфери и се насочи към малкото кафене в далечния край. Силимур вече беше там. Той знаеше, че ще я завари на малката масичка край стената от полиран оникс — тя използваше точността, за да изрази недоволството си. Стана и му предложи ръката си, а не бузата — това също очакваше. Усмивката и беше премерена и хладна. Колкото и да беше изтощен, красотата и му се стори дори малко прекалена — късата руса коса, подстригана като корона на главата и, блестящите тюркоазени очи, сочните устни и високите скули, елегантността, която в момента му беше трудно да понесе.
— Толкова ми липсваше — каза той пресипнало.
— Разбира се. Толкова дълга раздяла… трябва да е била непосилно тежка…
— Както знаеш, през последните няколко седмици бях зает с държавни дела, твърде деликатни, за да мога да говоря за тях и…
Думите му звучаха идиотски в собствените му уши. Почувства облекчение, когато тя го прекъсна с небрежен тон:
— Има време за всичко това, любов моя. Няма ли да пийнем малко вино?
— Да, наистина.
Тя даде знак. Един келнер с ливрея, хджорт с надменно изражение на лицето, дойде, взе поръчката и се отдалечи.
— Няма ли поне да махнеш маската си? — попита Силимур.
— Извинявай. Такава каша бяха последните няколко дни…
Той свали яркожълтата лента, която скриваше носа и очите му, показвайки, че е човек на понтифекса. Когато Силимур го видя без нея, изражението на лицето и се промени — спокойствието и овладеният гняв изчезнаха и на тяхно място се появи угриженост.
— Очите ти са кръвясали. Лицето ти е бледо и изпито…
— Не съм спал. Беше някакво безумие!
— Горкият Калинтан.
— Да не мислиш, че странях от теб, защото съм искал? Просто не можех да се измъкна от тази лудост, Силимур.
— Зная. Личи си, че не ти е било лесно.
Той изведнъж осъзна, че тя не му се подиграва, че искрено му съчувства, че всъщност разговорът им ще премине по-лесно, отколкото беше предполагал.
— Лошото на това да си амбициозен — каза той — е, че можеш да попаднеш в ситуации, които изобщо не можеш да контролираш и нямаш избор, освен да се оставиш да те повлекат. Чу ли какво направи понтифекс Ариок вчера?
Тя потисна смеха си.
— Да, разбира се. Искам да кажа, чух слуховете. Всички вече знаят за станалото. Но има ли нещо вярно в това? Истина ли е?
— За нещастие, да.
— Фантастично! Невероятно и изумително! Но това нещо обръща света нагоре с краката, нали? Ще ти се отрази ли по някакъв неприятен начин?
— Ще се отрази на теб, на мен, на всички — отговори Калинтан и направи жест, който преминаваше границите на Двора на сферите и самия Лабиринт, жест, който обхващаше цялата планета вън от предизвикващите клаустрофобия дълбини — от внушителната висота на замъка Връхни до далечните градове на западния континент. — Ще ни се отрази до степен, която в момента просто не мога да преценя. Но нека ти разкажа какво се случи от самото начало…
Може би не знаеш, че понтифекс Ариок се държеше странно от няколко месеца насам. Предполагам, че напрежението на висшите постове може да побърка човек, или с други думи трябва да си малко луд, за да се стремиш към тях. Знаеш, че Ариок беше коронал в продължение на тринадесет години, когато понтифекс беше Дизимаул. След това още дванадесет години самият той беше понтифекс, а това е доста дълго време, за да държиш в ръцете си такава власт — особено тук в Лабиринта. Вероятно всеки понтифекс от време на време копнее за външния свят… Иска да почувства ветреца на замъка Връхни или да отиде на лов за гийхорни на Зимроел… Или просто да поплува в истинска река където и да било… А тук се намира на мили под повърхността в тази плетеница и трябва до края на живота си да ръководи ритуалите и бюрократите…
Един ден, преди около година, Ариок изведнъж обяви, че иска да организира велика процесия на Маджипур. Тогава аз, заедно с херцог Гуаделум бяхме на разположение в двора тогава. Понтифексът поиска карти и започна да планира процесията. Надолу по река Алаизор, после до Острова на съня, за поклонение и посещение при Господарката във Вътрешния храм, след това до Зимроел с отбиване в Пилиплок, Ни-моя, Пидруид, Нарабал… навсякъде! Обиколка, която щеше да продължи най-малко пет години. Гуаделум ме изгледа странно и внимателно припомни на Ариок, че короналът е този, който устройва велики процесии, а не понтифекса, и че лорд Струин е завършил последната едва преди две години.
— Значи ми е забранено да го направя? — попита понтифексът.
— Не точно „забранено“, ваше величество, но според обичая…
— Според обичая аз трябва да остана затворник в Лабиринта, така ли?
— Ни най-малко, ваше величество, но…
— Но не трябва да се осмелявам да изляза навън…
И така нататък. Трябва да си призная, че съчувствах на Ариок, но не забравяй, че за разлика от теб аз не съм роден в Лабиринта. Тук са ме довели единствено служебните ми задължения и понякога намирам живота под земята доста неестествен. Както и да е, Гуаделум убеди понтифекса, че за процесия и дума не може да става, но в очите му забелязах безпокойство…
След това негово величество започна да се измъква тайно нощем и да скита сам из Лабиринта. Никой не знае колко пъти го е правил, но до нас достигнаха слухове за маскиран човек, много приличащ на понтифекса, който обикалял в малките часове на нощта из Двора на пирамидите и Залата на ветровете. Смятахме, че всичко това е глупост, докато веднъж прислужник към спалнята не си въобразил, че понтифексът го повикал със звънеца, но когато влязъл, заварил стаята празна. Мисля, че ще си спомниш кога стана това, Силимур, защото тогава бяхме заедно, един от хората на Гуаделум ме откри и ме накара да тръгна с него под предлог, че е свикана спешна среща на висшите съветници и че имат нужда от мен. Ти се разстрои, ядоса се много. Разбира се, срещата беше заради изчезването на понтифекса, макар че по-късно обявихме официално, че е била във връзка с огромната вълна, опустошила Стойензар.
Открихме Ариок около четири часа след полунощ. Беше на Арената… Онова глупаво, празно нещо, което е построил понтифекс Дизимаул в един от неговите моменти на безумство… Седеше с кръстосани крака в далечния край, свиреше на зутибар и пееше песни пред пет-шест парцаливи деца. Прибрахме го у дома. След няколко седмици той се измъкна отново и успя да стигне чак до Двора на колоните. Гуаделум поговори с него, но Ариок упорито настояваше, че за един монарх е важно да бъде сред поданиците си и да изслушва проблемите им, като се позова на прецеденти с крале, живели чак на старата Земя. Тихомълком Гуаделум започна да поставя стражи в покоите на Ариок, уж за да го пазят от убийци, но кой би посегнал на понтифекса? Бяха поставени, за да пречат на Ариок да излиза. Само че, макар и ексцентричен, той никак не е глупав и през следващите два месеца успя няколко пъти да се измъкне. Проблемът ставаше сериозен. Ами ако изчезнеше за цяла седмица? Ами ако излезеше от Лабиринта и тръгнеше да се разхожда из пустинята?
— Тъй като не можем да му попречим да скита — казах аз на Гуаделум, — защо да не му осигурим компания? Някой, който ще участва в приключенията му и в същото време ще се грижи да не му се случи нещо?
— Отлична идея — отговори херцогът. — И ще назнача теб, Калинтан. Понтифексът е привързан към теб, освен това ти си достатъчно млад и ловък, за да можеш да го измъкнеш от всякакви неприятности, ако се забърка в нещо.
Силимур, това стана преди шест седмици. Сигурно помниш, че някъде по това време аз изведнъж престанах да прекарвам нощите при теб под предлог, че са се увеличили задълженията ми в двора и започнахме да се отчуждаваме един от друг. Не можех да ти кажа с какво трябваше да се занимавам нощем, можех само да се надявам, да не си помислиш, че чувствата ми са се насочили към друга. Сега вече мога да ти разкрия истината. Преместих се в стая, близка до спалнята на понтифекса и се грижех за него всяка нощ. Започнах да спя когато имах възможност през деня и се превърнах в придружител на Ариок в нощните му похождения.
Това не беше лека работа. Аз всъщност бях негов пазач и двамата го знаехме, но все пак трябваше да внимавам да не му налагам волята си прекалено. Трябваше да го предпазвам от лоши хора и рисковани начинания — знаеш, има побойници, грубияни, буйни глави… Никой не би навредил на понтифекс умишлено, но той можеше по случайност да попадне на хора, които искат да си навредят един на друг. В редките моменти, когато имах възможност да поспя, аз търсех помощта на Господарката на острова, Божественият да я дари с мир. И в едно благословено видение тя ми каза, че трябва да стана приятел на понтифекса, ако не искам да съм негов надзирател. Какво щастие за нас е, че разполагаме със съветите на добрата майка в сънищата си! И така аз се осмелих сам да предизвикам някои от приключенията му.
— Хайде, нека излезем тази вечер — казвах му аз, и това би смразило кръвта на Гуаделум, ако беше научил. Моя беше идеята да заведа Ариок в обществените нива на Лабиринта, за да прекараме една нощ по заведенията и пазарите… Маскирани, естествено, без риск да ни разпознаят. Заведох го в потайните кътчета, където живеят комарджиите, само че при тези от тях, които познавах и които не биха представлявали опасност. И не друг, а аз, една нощ го подтикнах към най-голямата дързост — да излезем извън стените на Лабиринта. Знаех, че това е най-голямото му желание, но се страхуваше да го осъществи, затова му предложих да го направим тайно, нещо като подарък за него… И така тръгнахме по кралския проход нагоре към Отвора на Водите. Стояхме заедно толкова близо до река Глейдж, че усещахме хладния вятър, който духа откъм замъка Връхни, гледахме блестящите звезди.
— Не съм бил тук от шест години — каза понтифексът. Трепереше и ми се стори, че дори плачеше, скрит зад маската си. Аз също бях много развълнуван, не бях виждал звездите от много, много време. Той посочи една от тях и каза, че е светът, от който идват гхайрогите, после друга — звездата на хджортите, след това една много малка и незначителна, за която каза, че е слънцето на старата Земя. Аз се усъмних, разбира се, защото в училище съм учил друго. Но бях толкова радостен, че не можех да му противореча изобщо. А той се обърна към мен, улови ръката ми и каза съвсем тихо:
— Калинтан, аз съм върховният владетел на този огромен свят, а всъщност не представлявам нищо — аз съм роб, затворник. Бих дал всичко, за да се измъкна от този Лабиринт и да прекарам последните си години на свобода под звездите.
— Тогава защо не абдикирате? — попитах го аз и сам се учудих от дързостта си.
Той се усмихна.
— Би било малодушие. Аз съм избраник на Божествения, как бих могъл да отхвърля това? Съдбата ми е да представлявам една от властите на Маджипур до края на дните си. Но трябва да има достоен начин да се измъкна от това подземно страдание.
И аз разбрах, че понтифексът нито е луд, нито порочен, нито капризен, а просто копнее за нощта и луните, за планините и дърветата, за потоците от света, който е бил принуден да изостави, за да поеме тежестта на управлението.
След това пристигна вестта, че Господарката на острова — майката на лорд Струин и майка на всички нас, е болна и че вероятността да оздравее е малка. Това породи сериозни конституционни проблеми, защото рангът на Господарката на острова е равен на този на понтифекса и коронала и замяната и не можеше да се извърши невнимателно. Разбрахме, че самият лорд Струин е тръгнал от замъка Връхни към Лабиринта, за да се посъветва с понтифекса, като се е отказал да замине за Острова, тъй като не би успял да стигне там навреме, за да се сбогува с майка си. Междувременно херцог Гуаделум, като висш говорител на понтифекса и главен служител в двора, бе започнал да изготвя списък на кандидатите за поста, който щеше да сравни с този на лорд Струин, и да се обсъдят кандидатурите. Съветите на понтифекс Ариок щяха да бъдат много полезни при вземането на решение, а освен това си помислихме, че ако се включи по-активно в решаването на имперските проблеми, това ще се отрази положително на състоянието му. Поне формално, според нашия закон за наследниците, той е приел лорд Струин за свой син, след като го е избрал за коронал. Разбира се, Господарката има свой законен съпруг някъде в замъка Връхни, но ти разбираш правния аспект на обичая, нали? Гуаделум информира понтифекса за предстоящата смърт на Господарката на острова и веднага започнаха правителствените консултации. Аз не участвах в тях, тъй като нивото на моята власт и отговорност е по-ниско.
Предположихме, че сериозността на положението ще накара Ариок да се държи по-малко ексцентрично и може би несъзнателно намалихме бдителността си. В нощта, в която до нас достигна вестта за смъртта на Господарката, понтифексът се измъкна навън сам за първи път откакто бях назначен да го държа под око. Преминал бе през стражите, през мен, през прислугата си, беше излязъл навън сред невероятната плетеница на Лабиринта и никой не можеше да каже къде е. Търсихме го през цялата нощ. Не приличах на себе си от ужас както заради него, така и заради кариерата си. В притеснението си изпратих хора да проверят всеки от седемте отвора на Лабиринта и да претърсят мрачната и знойна пустиня наоколо. Сам аз огледах всички свърталища, в които го бях водил, хората на Гуаделум претърсваха непознатите за мен места… И през цялото това време се стремяхме да скрием от населението, че понтифексът е изчезнал. Струва ми се, че успяхме в това.
Открихме го по пладне на следващия ден в района, известен като „Зъбите на Стиамот“, в първия кръг на Лабиринта. Беше в една кръчма, преоблечен в женски дрехи. Никога нямаше да го открием, ако не бе възникнала свада за някаква неплатена сметка, заради която повикали проктори. Когато понтифексът не успял да се легитимира и заговорил с мъжки глас, прокторите проявили достатъчно разум да ме информират и аз веднага отидох, за да го задържа. С роклята и панделките изглеждаше много странно. Поздрави ме спокойно, владееше се напълно и се държеше нормално. Каза ми, че се надявал да не ми причини големи неприятности.
Очаквах Гуаделум да ме изхвърли, но херцогът се оказа склонен да ми прости или може би вниманието му е било изцяло погълнато от имперската криза, за да се занимава с моето провинение. Както и да е, не спомена нищо за това, че бях допуснал понтифекса да се измъкне от покоите си.
— Тази сутрин пристигна лорд Струин — каза ми Гуаделум уморено и изтормозено. — Естествено той искаше да се срещне веднага с понтифекса, но му обяснихме, че Ариок спи и че не е разумно да го будим… По това време половината от хората ми го търсеха. За мен е мъчително да лъжа коронала, Калинтан.
— Сега понтифексът наистина спи в покоите си — отговорих аз.
— Да, да. И ще остане там, струва ми се.
— Ще положа всички усилия това да стане.
— Нямах това предвид — каза Гуаделум. — Ясно е, че понтифекс Ариок не е на себе си. Да се промъква през улеи за мръсно пране, да скита нощем из града, да се облече с женски финтифлюшки… Това не е само ексцентрично поведение, Калинтан. След като решим проблема с новата Господарка на острова, смятам да предложа да го поставим завинаги под засилена охрана, за негово собствено добро, и да предадем изпълнението на задълженията му на регентски съвет. Това вече е ставало, прегледах документите. Когато Бархолд е бил понтифекс, се е разболял от блатна треска и тя увредила мозъка му…
— Сър — казах аз. — Не вярвам, че понтифексът е полудял.
Гуаделум се намръщи.
— А как ще обясниш щуротиите, които направи?
— Това са постъпки на човек, който е бил на власт прекалено дълго, чиято душа се бунтува срещу всичко, което трябва да продължава да търпи. Струва ми се, че вече го опознах добре и се осмелявам да кажа, че тези приключения са резултат на душевни терзания, а не на психическо заболяване.
Не искам да се хваля, но речта ми беше красноречива и смела, защото аз съм само младши съветник, а Гуаделум е третият по сила в империята след Ариок и лорд Струин. Но има моменти, когато човек трябва да изостави дипломацията, амбициите и хитрините си настрана и просто да говори истината. Мисълта, че нещастният понтифекс може да бъде затворен като обикновен луд, когато самият факт, че не може да излиза от Лабиринта вече му причиняваше достатъчно страдания, просто ме ужасяваше. Гуаделум дълго време не каза нищо и трябва да съм бил уплашен, защото си мислех, че ще ме уволни или ще ме изпрати в архивите, където до края на живота си щях да се занимавам с документи. Но външно бях спокоен, напълно спокоен.
Тогава на вратата се почука и влезе един куриер с писмо, подпечатано с личния печат на коронала, който представлява звездна експлозия. Херцог Гуаделум разкъса плика и прочете съдържанието му, после още веднъж и още веднъж, а аз дотогава не бях виждал толкова озадачено и изумено изражение на човешко лице. Пребледня, ръцете му се разтрепериха.
Той ме погледна и каза сподавено:
— Писано е собственоръчно от коронала. Информира ме, че понтифексът е излязъл от покоите си и е отишъл на Площада на маските, където е издал толкова невероятен декрет, че просто не съм в състояние да го предам със свои думи. — И ми подаде писмото. — Мисля, че трябва незабавно да отидем там.
Той изтича навън, а аз го последвах, като отчаяно се мъчех да прочета написаното. Но почеркът на лорд Струин е нечетлив, Гуаделум вървеше много бързо, а коридорите на Лабиринта са криви и лошо осветени. Успях да прочета само малки пасажи — нещо за някаква прокламация, за нова Господарка на острова, за абдикация… А чия абдикация, ако не на понтифекс Ариок? Но той ми бе казал съвсем искрено, че би било малодушие от негова страна да обърне гръб на съдбата, избрала го да представлява едната от властите на империята.
Стигнах до Площада на маските задъхан… Тази зона на Лабиринта винаги ме е смущавала заради големите лица с тесни цепнати очи, поставени върху блестящите мраморни пиедестали… Винаги са ми напомняли видения от кошмар… Стъпките на Гуаделум отекваха по каменния под, а моите удвояваха звука доста по-назад, защото макар и да е два пъти по-стар от мен, крачеше с демонична сила. Някъде напред се чуваха викове, смях, аплодисменти. След това видях, че са се събрали може би сто и петдесет граждани, сред които разпознах някои от главните министри на понтифекса. Аз и Гуаделум се врязахме в групата и спряхме, едва когато зърнахме златнозелените униформи на свитата на коронала, а след малко и самия лорд Струин. Той имаше вид на ядосан и в същото време объркан човек, сякаш бе изпаднал в шок.
— Не можем да го спрем — каза короналът пресипнало. — Ходи от зала в зала и повтаря прокламацията си. Чуйте го! Започва отначало!
И тогава видях понтифекс Ариок, седнал на раменете на огромен скандар. Негово величество беше облечен със свободно падаща бяла рокля, с чудесни орнаменти от брокат, а на гърдите му имаше огромен блестящ червен медальон.
— Тъй като една от властите на Маджипур е свободна! — извика понтифексът с удивително бодър глас. — Тъй като има належаща нужда от нова Господарка на острова на сънищата, при това веднага! Да се назначи още сега! За да може да се грижи за душите на хората! Като се появява в сънищата им и им дава утеха! И! Тъй като! Това е най-голямото ми желание! Да махна от плещите си товара, който нося вече дванадесет години!
Ето защо…
С тази прокламация! Като се позовавам на върховната си власт! Аз обявявам, че отсега нататък трябва да бъда считан за представител на женския пол! И заповядвам за Господарка на острова да бъде избрана жената Ариок, бивш мъж!
— Лудост — мърмореше херцог Гуаделум.
— Чувам това за трети път и все още не мога да повярвам — каза лорд Струин.
— … И едновременно с това абдикирам от престола на понтифекс! И Призовавам гражданите на Лабиринта! Да предоставят на Господарката Ариок колесница! Да я транспортират до пристанището на Стойен! И оттам до Острова на съня! За да може тя да даде утеха на всички ви!
И в този момент погледът на Ариок за миг срещна моя. Беше зачервен от възбуда, а по челото му имаше капчици пот. Позна ме и ми се усмихна, дори ми намигна! Без никакво съмнение. Намигна ми, изпълнен с радост и с чувство за триумф. След това го изгубих от поглед.
— Това трябва да се прекрати — каза Гуаделум.
Лорд Струин поклати глава.
— Чуйте възгласите! На тях всичко това им допада! Тълпата непрекъснато се увеличава! Ще го изведат през Отвора на остриетата и след това ще го закарат до Стойен преди да настъпи нощта!
— Вие сте коронал — каза Гуаделум. — Не можете ли да направите нещо?
— Да не се подчиня на понтифекса, чиито заповеди съм се заклел да изпълнявам? Да извърша предателство пред стотици свидетели? Не. Гуаделум, стореното — сторено. Колкото и да е нелепо, ще трябва да се примирим.
— Да живее Господарката Ариок! — изрева някой гръмогласно.
— Да живее Ариок! Да живее! Да живее! Да живее!
Процесията тръгна през Площада на маските, насочи се към Залата на ветровете и към Двора на пирамидите отсреща, а аз все още не можех да повярвам. Само ние тримата не я последвахме. Занемели и вцепенени слушахме възгласите на тълпата, докато не се скри от погледите ни. Бях ужасен, че съм с тези велики мъже на империята в такъв унизителен момент. Това провъзгласяване на новата Господарка беше абсурдно, фантастично и невероятно, а те бяха съкрушени.
Най-накрая Гуаделум каза:
— Лорд Струин, ако приемете абдикацията за валидна, значи и вие вече не сте коронал и трябва да се приготвите да се преместите тук, в Лабиринта, тъй като вече сте понтифекс.
Тези думи се стовариха върху коронала като огромна тежест. В суматохата той явно не се бе замислил дори за първото последствие от деянието на Ариок.
Той отвори уста, но не можа да каже нищо. Отвори и затвори длани сякаш правеше звездния жест в своя собствена чест, но ми беше ясно, че това е само израз на недоумение. Аз почувствах, че ме обзема страхопочитание, защото никак не е малко да присъстваш на смяната на понтифекса, а лорд Струин очевидно никак не бе подготвен за това. Да изоставиш радостите на замъка Връхни в средата на живота си, да замениш бляскавите градове и величествени гори с мрака на Лабиринта, да изоставиш звездната корона, за да поемеш диадемата на по-висшата власт… Не, той никак не бе готов за този момент, а когато най-накрая осъзна значението на това събитие, лицето му стана пепеляво и клепачите му заиграха от нервни тикове.
Мълча дълго време, след което каза:
— Така да бъде. Сега аз съм понтифекс. А кой ще бъде коронал?
Предполагам, че въпросът беше риторичен. Във всеки случай нито херцог Гуаделум, нито аз отговорихме.
Ядосано и грубо, Струин повтори въпроса си:
— Кой ще бъде коронал?
Гледаше Гуаделум.
Повярвай ми, самият аз се чувствах зашеметен, дето бях само свидетел на тези събития, които няма да бъдат забравени дори цивилизацията ни да просъществува още десет хиляди години. А колко по-тежко трябва да са се отразили те на двамата? Гуаделум отстъпи назад и започна да мърмори неразбираемо. Тъй като Ариок и лорд Струин бяха сравнително млади, никой не се беше замислял сериозно за наследниците им, а херцог Гуаделум, колкото и могъщ да беше, едва ли някога е мислел, че ще стигне висините на замъка Връхни, поне не по този начин. Устата му увисна като на убит громуарк и не можеше да каже и дума. В края на краищата аз реагирах първи. Паднах на колене, направих звездния знак към него и извиках:
— Гуаделум! Лорд Гуаделум! Да живее лорд Гуаделум!
Едва ли някога през живота си ще видя отново така изумени, така объркани хора, променени само за един миг, както лорд Струин и херцог Гуаделум, сега вече коронал. Лицето на Струин беше буреносно от гнева и болката, херцогът едва стоеше на краката си от изненада.
Последва тягостно мълчание. След това лорд Гуаделум каза със странно треперещ глас:
— След като вече съм коронал, според обичая, майка ми трябва да бъде обявена за Господарка на острова, нали?
— На колко години е майка ти? — попита го Струин.
— Много стара. Дори може да се каже престаряла, особено за тази длъжност.
— Ясно. Значи не е готова да поеме задълженията на Господарка, нито може да ги изпълни?
— Така е — съгласи се лорд Гуаделум.
— Освен това — продължи Струин, — от днес имаме нова Господарка на острова и не може да я заменим толкова бързо. Нека първо да видим как се справя Господарката Ариок с новите си задължения във Вътрешния храм, а след това да търсим подходяща заместница, какво ще кажете?
— Лудост! — отговори лорд Гуаделум.
— Наистина е лудост — съгласи се понтифекс Струин. — Хайде, елате да отидем при Господарката и да се погрижим да стигне до Острова в безопасност.
Отидох с тях до горните нива на Лабиринта, където заварихме вече хиляди хора да приветстват Ариок, докато той (или тя), бос (боса), в разкошната си рокля се канеше да се качи на колесницата, която щеше да го (я) откара до пристанището на Стойен. Беше невъзможно да се приближим до Ариок — тълпата беше огромна.
— Лудост — не спираше да повтаря лорд Гуаделум. — Лудост, лудост!
Но аз не мислех така, защото бях видял намигването на Ариок и го бях разбрал напълно. Той никак не беше луд. Понтифекс Ариок най-накрая беше намерил начин да се измъкне от Лабиринта, а това желаеше сърцето му. Убеден съм, че бъдещите поколения ще го считат за олицетворение на абсурда и безумието, но аз съм сигурен, че е напълно нормален — човек, за когото короната се бе превърнала в непоносима тежест, но същевременно достатъчно почтен, за да не може просто да се оттегли и да заживее свой собствен живот.
Ето така след вчерашните събития вече имаме нови понтифекс, коронал и Господарка на Острова и ти разбираш, любима моя, какво е сполетяло нашия свят.
Калинтан замълча и отпи жадно от виното си. Силимур го гледаше с нещо средно между съжаление, презрение и съчувствие.
— Ти си като малките деца — каза тя накрая. — С тези твои титли, кралски дворове и окови на честта. Въпреки това, мисля, че разбирам какво си преживял и как ти се е отразило всичко това.
— Има и още нещо — каза Калинтан.
— Да?
— Новият коронал, лорд Гуаделум, преди да се оттегли в покоите си, за да се заеме с новите си задъжения, ме назначи за свой канцлер. Другата седмица заминавам за замъка Връхни. Отсега нататък винаги ще трябва да съм на негово разположение.
— Колко хубаво е това за теб — каза Силимур хладно.
— И затова те моля да дойдеш с мен и да споделиш живота ми в замъка — каза той колкото се може по-спокойно. Ослепителните и очи се втренчиха ледено в неговите.
— Аз съм родена в Лабиринта — каза тя. — За мен е удоволствие да живея в него.
— Това ли е отговорът ти?
— Не — каза Силимур. — Ще го получиш по-късно. Както твоя коронал и твоя понтифекс, аз също имам нужда от време, за да свикна с промените.
— Значи все пак ми отговори?
— По-късно — повтори тя, благодари му за виното и за историята, която и разказа, и го остави сам на масата.
След малко Калинтан се изправи и тръгна подобно на призрак към дълбините на Лабиринта, изтощен до краен предел. Чуваше как хората разпространяват новината… Ариок — Господарка, Струин — понтифекс, Гуаделум — коронал… Приличаше му на жужене на насекоми. Прибра се в стаята си и се помъчи да заспи, но сънят не идваше, а в главата му се въртяха мисли за собствения му живот, обзе го страх, че дългата горчива раздяла със Силимур е навредила непоправимо на любовта им и въпреки недвусмисления и намек, тя смяташе да му откаже.
Но се оказа, че греши. Един ден след това тя му изпрати вестта, че е готова да тръгне с него и когато Калинтан зае новото си място в замъка Връхни тя беше до него, както и много години след това, когато Калинтан зае мястото на Лорд Гуаделум като коронал. Царуването му беше кратко, но безгрижно и по това време бе завършен големият път на Върха, който носи неговото име. А когато на стари години се върна отново в Лабиринта като понтифекс, никак не се изненада, защото беше изгубил способността да се изненадва още онзи ден, когато понтифекс Ариок се самообяви за Господарка на Острова на съня.
ПЕТ
ПУСТИНЯТА НА ОТКРАДНАТИТЕ СЪНИЩА
Значи легендата за Ариок е прикрила истината, както толкова много други като нея. Защото, пречупен през призмата на времето, той се бе превърнал в капризна и гротескна фигура, в клоун, способен на неочаквани и странни постъпки. А ако изповедта на лорд Калинтан означава нещо, това изобщо не е било така. Един страдащ човек се е стремял към свободата и е избрал странен начин да я постигне, но в никакъв случай не е бил клоун или луд. Хисун, сам затворен в Лабиринта и копнеещ за свежия въздух навън, изведнъж открива в понтифекс Ариок сродна душа — брат по дух, живял преди хиляди години.
Той не ходи в Регистъра на душите дълго време. Тези тайни пътувания в миналото му влияят твърде силно — в главата му все още са живи късчета от душите на Тесме, Калинтан, Синабор Лавон и капитан Еремойл, а когато всички те едновременно напомнят за себе си, на него му е трудно да открие истинския Хисун — товаго е обезпокоило. След година и половина той е приключил напълно с данъчните документи и се е установил толкова солидно в Архива, че му поверяват нова задача — да проучи разположението на групите от коренното население по територията на съвременен Маджипур. Хисун знае, че лорд Валънтайн е имал проблеми с метаморфите, че именно заговор на променящите се го е свалил от трона му при странните събития преди няколко години. И помни, защото бе дочул какво говорят големите при посещението си в замъка, че лорд Валънтайн възнамерява по-пълноценно да приобщи метаморфите към живота на планетата, ако това е възможно. Хисун си дава сметка, че статистическите данни, които трябва да събере, са свързани по някакъв начин със стратегията на коронала и това му доставя вътрешно удоволствие.
Дори му дава повод да се усмихва иронично. Защото той е достатъчно умен, за да разбере какво става с Хисун — момчето от улицата. Онова хитро и жизнено хлапе, което бе привлякло вниманието на коронала преди седем години, сега е млад бюрократ — преобразен, опитомен, цивилизован, уравновесен. „Така да бъде — мисли той. — Човек не може вечно да е на четиринадесет години и неизбежно настъпва времето, когато трябва да изостави улиците и да стане полезен член на обществото.“
Въпреки всичко, той чувства загубата на момчето, което е бил. Нещичко от палавостта му все още кипи в него — но не достатъчно. Улавя се, че се отдава все повече на задълбочени мисли, касаещи същността на обществото на Маджипур — органичната връзка между политическите сили, отговорността, която предполага властта, свързването на съществата в хармоничен съюз, основаващ се на чувството им за дълг. Четирите власти на империята — короналът, понтифексът, Господарката на острова и Кралят на сънищата… „Как — чуди се Хисун — могат да функционират толкова добре заедно?“ Дори в това удивително консервативно общество, в което почти нищо не се е променило в продължение на хиляди години, хармонията между властите изглежда невероятна — баланс на сили, който би трябвало да е вдъхновен от Божествения. Хисун няма образование, няма и към кого да се обърне, за да попълни знанията си по тези въпроси. Но затова пък съществува Регистърът на душите, а там се пази цялото бурно минало на планетата. Неговата голяма жизнена енергия може да се освободи с едно натискане на копче и е безразсъдство да не проучи тази съкровищница на познанието след като го вълнуват подобни въпроси. Затова Хисун още веднъж фалшифицира документи, още веднъж се промъква покрай скудоумните пазачи, още веднъж натиска копчетата… Но сега той не търси развлеченията и удоволствието от забранения плод, а иска да разбере еволюцията на политическите институции на планетата. „Колко сериозен млад човек си станал“ — казва си той, когато ослепителните многоцветни светлини изпълват ума му и тъмното, напрегнато присъствие на друго човешко същество — отдавна мъртво, но завинаги неподвластно на времето — изпълва душата му.
1.
Сувраел се простираше като блестящ меч по продължение на южния хоризонт — приличаше на стоманена ивица, излъчваща горещи вълни във въздуха. Декерет, застанал на носа на товарния кораб, с който бе предприел дългото, потискащо морско пътешествие, почувства, че пулсът му се ускорява. Най-накрая Сувраел! Това ужасно място, този отвратителен континент, тази безполезна и нещастна земя, вече само на няколко дни път. И кой можеше да каже, какво го очаква там? Но той бе готов, беше убеден, че каквото и да се случи на Сувраел, както и в замъка Връхни, ще е за добро. Караше двадесет и първата си година — едър, жилав мъж с къс врат и невероятни широки рамене. Беше второто лято от славното царуване на лорд Престимион, при понтифекс Конфалум.
Декерет бе предприел пътуването до огнената пустош на Сувраел като акт на изкупление. Причината беше една срамна постъпка по време на лов в Кхинторските планини далеч на север и той чувстваше нужда да изкупи греха си. Донякъде това беше романтичен и своенравен жест, но ако не направеше нещо такова сега, тогава кога? След десет или петнадесет години, когато вече е прикован към колелото на собствената си съдба и се е отдал на приятната, лека кариера в антуража на лорд Престимион? Не, моментът беше сега и Декерет потегли към Сувраел за да пречисти душата си, без да мисли за последствията.
Акбалик — неговият приятел, наставник и придружител по време на лова в Кхинтор — не бе успял да го разбере. Но той не беше романтичен по дух и отдавна бе преминал двадесетата си година. Една нощ, след няколко бутилки топло златисто вино в някаква планинска пивница, Декерет бе разкрил намерението си, но отговорът на Акбалик бе само хриптящ, безчувствен смях.
— Сувраел? — извика той. — Съдиш себе си прекалено строго. Няма толкова ужасен грях, че да заслужава пътуване до Сувраел.
Декерет бавно поклати глава, уязвен и засегнат от покровителственото отношение.
— Грешката ми се стеле върху мен като някакво петно. Ще отида, за да освободя душата си.
— По-добре иди на Острова, щом чувстваш нужда да направиш нещо. Нека благословената Господарка излекува духа ти.
— Не. Ще отида в Сувраел.
— Защо?
— За да страдам — отвърна Декерет. — За да се махна от удоволствията на замъка Връхни, за да отида на най-противното място на Маджипур, в прокълнатата пустиня с огнените и ветрове и зловещи изпитания. За да накажа плътта и докажа силата си. За да си наложа дисциплината на страданието и дори болката — знаеш ли какво е болка? За да мога да си простя, съгласен ли си?
Акбалик се засмя и заби пръсти в тежката кожена роба на Декерет.
— Съгласен. Но ако ще наказваш плътта, трябва да е докрай. Надявам се, нямаш намерение да отстраниш това нещо от тялото си, докато те пърли сувраелското слънце.
Декерет се засмя.
— Нуждата да се подложа на страдания има своите граници — каза той и си наля още вино.
Акбалик беше два пъти по-възрастен от него и без съмнение намираше желанието му за смешно. Той също, но това не можеше да го разколебае.
— Може ли да се опитам още веднъж да те разубедя?
— Безпредметно е.
— Помисли какво ще пропилееш — каза Акбалик въпреки това. — Трябва да се грижиш за кариерата си. Името ти се чува все по-често в замъка. Лорд Престимион каза хубави неща за теб — обещаващ млад човек, който трябва да стигне далече, силен характер… такива работи. Той е млад и ще управлява дълго, а тези от обкръжението му, които са на твоята възраст, ще се издигнат много в обществото. А ти какво правиш? Вместо да стоиш в двора, където ти е мястото, ти се забавляваш в Кхинтор, а сега си замислил още по-безразсъдно приключение. Забрави всички глупави идеи за Сувраел, Декерет, и се върни с мен в замъка. Прави каквото иска короналът, впечатли големците с дейността си и започни да изграждаш бъдещето си. Маджипур преживява чудесни времена и е въпрос на шанс да си сред упражняващите властта точно сега, а ти го имаш. Е, какво ще кажеш? Защо ще се погубваш в Сувраел? Освен това никой не знае за твоя така наречен грях, за дребното ти провинение.
— Аз знам.
— Тогава се закълни, че повече няма да правиш така и да ти е простено.
— Не е толкова лесно — възрази Декерет.
— Да похабиш година или две от живота си, рискувайки дори да го загубиш заради едно напълно безсмислено, безполезно пътуване…
— Не е безсмислено. Нито пък безполезно.
— Е! Освен в чисто личен план.
— Не е така, Акбалик. Свързах се с хората на понтифекса и получих официална задача. Заминавам, за да проуча един въпрос. Това надуто ли ти звучи? Сувраел е престанал да изпраща квотата си от месо и добитък и аз трябва да проверя защо. Виждаш ли? Не съм изоставил кариерата си при това, както го наричаш, лично пътуване.
— Значи си подготвил всичко?
— Заминавам в следващия четвърден. — Декерет протегна ръка към приятеля си. — Поне за две години. Какво ще кажеш, Акбалик, да се срещнем отново по време на игрите в Хай Морпин, точно две години след зименден?
Спокойните сиви очи на Акбалик се вгледаха в Декерет.
— Аз ще бъда там — каза бавно той. — Моля се и ти да бъдеш.
Този разговор бе проведен само преди няколко месеца, но на Декерет, който усещаше пулсиращата жега, долитаща над бледозелената вода на Вътрешното море откъм южния континент, му се струваше, че оттогава е изминала цяла вечност. Отначало пътуването беше дори приятно — слизането от планините към огромния мегаполис Ни-моя, после надолу по реката Зимър чак до пристанището на Пилиплок на източното крайбрежие. Но след това се качи на товарния кораб за град Толагхай на Сувраел — най-евтиния транспорт, който успя да намери — и пое на юг, на юг и на юг — цяло лято. Отвратителната му малка каюта се намираше досами трюма, натъпкан с купища сушени новородени морски дракони. А когато корабът навлезе в тропически води, дните станаха непоносими заради жегата, а нощите едва се различаваха от тях. Моряците — повечето рунтави скандари — се смееха на мъките му и казваха, че е по-добре да се наслаждава на хладното време докато все още има възможност, защото истинската горещина го очаквала на Сувраел. Е, сам беше пожелал да страда и желанието му вече се изпълняваше, но лошото явно тепърва предстоеше. Не се оплакваше и не изпитваше съжаление. Но приятният живот в замъка Връхни нямаше нищо общо с безсънните нощи, изпълнени с вонята на сушени морски дракони, режеща ноздрите му като с нож, с убийствената жега, която погълна кораба само няколко седмици след като потеглиха от Пилиплок, нито пък с невероятната скука при вида на непроменящия се пейзаж. Бедата беше, че планетата е толкова огромна — придвижването от едно място до друго траеше цяла вечност. Затова и пътуването от Алханроел — родния му континент — до западния край на Зимроел само по себе си беше огромно начинание — с речен кораб от замъка Връхни до Алайзор, след това по море до Пилиплок и отново по реката към планинските райони. Но тогава с него беше Акбалик и времето не минаваше така мъчително. Налице беше възбудата от първото му голямо пътуване, трепета от срещата с нови места, непозната кухня, диалекти, през цялото време очакваше самата ловна експедиция. А сега? Този мръсен, скърцащ кораб, натъпкан с вонящо сушено месо. Тези безкрайно дълги дни без приятели, без задължения, без разговори. „Поне някой огромен морски дракон да се бе показал над водата — мислеше той. — Опасността би съживила малко това пътуване.“ Но, уви. Миграционните пътища на драконите бяха другаде. Говореше се, че едно голямо стадо в момента се намира във водите западно от Нарабал, а друго — между Пилиплок и архипелага Родамаунт. Така че Декерет не видя нито едно от големите животни — дори и някой заблудил се екземпляр. Но най-много му тежеше фактът, че скуката изобщо не му помагаше да се почувства пречистен. Той страдаше и това, според него, трябваше да излекува раната му, но угризенията заради ужасното нещо, което бе направил в планините, сякаш не мислеха да го напускат — чувството му за вина все още го ядеше отвътре. Самият лорд Престимион го бе похвалил заради силата на характера му, но той виждаше у себе си единствено слабост, страх и глупост — това още повече засилваше терзанията му. Реши, че за да излекува душата си, няма да са му достатъчни само влагата, отегчението и отвратителната миризма. Но плаването към Сувраел му бе омръзнало до краен предел и той копнееше по-скоро да навлезе в следващата фаза от пътешествието си към неизвестното.
2.
Всички пътувания свършват, дори и безкрайните.Въздухът, идващ от юг, с всеки изминат ден ставаше все по-горещ и по-горещ, докато накрая беше невъзможно да се ходи по палубата и босоногите скандари трябваше да я обливат непрекъснато с вода. И тогава изведнъж огнената мараня на хоризонта се превърна в очертание на суша и вход на пристанище. Най-после бяха стигнали Толагхай.
Целият Сувраел се намираше в тропиците. По-голямата част от континента бе пустиня, за вечни времена притисната от тежък облак мъртъв нажежен въздух, в чиито краища се вихреха циклони. Все пак, покрайнините бяха повече или по-малко обитаеми и по крайбрежието имаше пет големи града. Толагхай бе най-големият от тях и развиваше търговия с целия Маджипур. Когато корабът навлезе в пристанището, Декерет се стъписа от необичайния изглед. През своя живот той бе посетил доста от гигантските градове — поне десетина от петдесетте покрай замъка Връхни, бруления от вятъра Алайзор, огромния, белостенен Ни-Моя, величествения Пилиплок и много други, — но никога не бе виждал град с такъв суров, тайнствен и плашещ вид, като този. Толагхай се бе впил като морски рак в един нисък склон на брега. Постройките му бяха ниски, сплескани, направени от сушени на слънцето оранжеви тухли, с тесни процепи вместо прозорци. Около тях имаше съвсем оскъдна растителност — преди всичко някакви грозни, възлести палми с големи стволове и малки корони от перести листа високо горе. Сега, по пладне, по улиците не се мяркаше жива душа, а горещият вятър навяваше песъчинки върху напуканата улична настилка. Приличаше му на затвор — жесток и грозен, или може би на град извън времето, населен от някакво авторитарно, военизирано праисторическо племе. На кого му е хрумнало да построи толкова ужасно нещо? Защо? Без съмнение заради климата — само подобна грозота би могла да му се противопостави успешно. Но според Декерет това би могло да се реализира и с не така отблъскваща архитектура.
Той считаше, че веднага ще може да слезе на сушата, но се оказа, че тук нещата не стават току-така. Корабът стоя на котва повече от час преди пристанищните власти — трима мрачни на вид хджорти — да се качат на борда. След това започнаха безкрайни санитарни инспекции, проверки на товарителници, както и пазарлъци за пристанищната такса. Най-накрая позволиха на десетината пътници да слязат на брега. Един носач гхайрог взе куфара на Декерет и го попита в кой хотел ще отседне. Той отговори, че не е направил резервация, а влечугоподобното същество с непрестанно показващ се навън двоен език му хвърли подигравателен смразяващ поглед и попита:
— Колко ще платите? Богат ли сте?
— Не много — отговори Декерет. — Какво мога да получа срещу три крони на вечер?
— Малко. Сламеник и буболечки по стените.
— Заведи ме.
Гхайрогът изглеждаше толкова изненадан, колкото е възможно за техния вид.
— Там няма да се чувствате добре, изтънчени господине. Личи си, че не сте обикновен човек.
— Може и така да е, но кесията ми не е като на богатите — отговори Декерет. — Ще се опитам да живея с буболечките.
Всъщност странноприемницата му се стори не чак толкова лоша. Наистина беше много стара, долнопробна и потискаща, но всичко наоколо изглеждаше по същия начин, а пък и стаята, която получи, му се видя като палат в сравнение с каютата на кораба. Нямаше я и миризмата на сушени морски дракони — единствено лютивият, сух аромат на въздуха проникваше вътре, сякаш беше пуснат от бутилка, запечатана преди хиляда години. Даде на гхайрога половин крона, за която той не му благодари и разопакова малкото си вещи.
Декерет излезе навън късно следобед. Задушаващата жега изобщо не беше преминала, но режещият вятър сега изглеждаше поомекнал и по улиците вече имаше хора. Въпреки това градът изглеждаше злокобно — беше много подходящо място за покаяние. Еднообразните фасади на постройките му бяха противни, както и изгорелия от слънцето пейзаж. Липсваше му свежия въздух на родния Норморк в подножието на замъка. „Защо — чудеше се той — на някой може да му хрумне да живее на такова място, когато на другите континенти има толкова много възможности? Какви душевни мъки бяха накарали милиони същества да се самобичуват ежедневно на Сувраел?“
Представителите на понтифекса имаха канцеларии на големия пуст площад на пристанището и според инструкциите, Декерет трябваше да се яви там. Беше отворено въпреки късния час — заради жегата гражданите на Толагхай си даваха дълги обедни почивки и продължаваха работа привечер и до късно през нощта. Оставиха го да чака в голяма приемна, украсена с портретите на царуващите монарси. Понтифекс Конфалум бе нарисуван в цял ръст с добродушно и в същото време величествено изражение, а младият коронал — лорд Престимион — беше даден в профил, лицето му бе озарено от интелигентност и сила. „Маджипур има късмет с владетелите си“ — помисли си Декерет. Спомняше си, че като малък бе виждал Конфалум — тогава коронал — да провежда съдебно заседание и му се бе приискало да изкрещи от възхищение пред спокойствието и вътрешната му сила. Няколко години след това той стана понтифекс и отиде да живее в подземния Лабиринт, а Престимион бе избран коронал. Той беше много различен човек — не по-малко внушителен, но пълен с жизненост, енергия и импулсивна сила. Именно по време на една процесия короналът бе забелязал Декерет сред тълпата в Норморк и го беше посочил — случайно и по силата на някаква прищявка, може би — да се присъедини към рицарите, които се обучаваха в Горните градове. Струваше му се, че оттогава е минала цяла вечност — толкова големи промени бяха настъпили в живота му. На осемнадесет си бе позволил да мечтае, че един ден сам ще седне на трона на коронала… Но после дойде злополучната експедиция в планините на Зимроел и сега, едва навършил двадесет, стоеше смутен в някаква прашна приемна, в един занемарен и мрачен град, на безрадостния Сувраел. Чувстваше, че пред него няма никакво бъдеще — само пуст наниз години, които трябваше да изразходва някак си.
Появи се подпухнал хджорт с кисела физиономия и му каза, че архиреджиманд Голатор Лазгия ще го приеме.
Титлата беше звучна, но се оказа, че я носи стройна, мургава жена, малко по-възрастна от Декерет. Тя го огледа внимателно с големите си, стъклени, надменни очи. Поздрави го небрежно с жеста на понтификата и пое документите му.
— Посветеният Декерет — промърмори тя. — Официална проверка. По поръчение на суперстрата на провинция Кхинтор. Не разбирам, посветени Декерет… На кого служите — на понтифекса или на коронала?
— Аз съм от хората на лорд Престимион, от низшия ешелон — отговори Декерет неловко. — Но докато бях в провинция Кхинтор, представителите на понтифекса решиха, че е нужно да се проверят някои факти тук на място и когато разбраха, че и без това смятам да дойда на Сувраел, в интерес на икономиите решиха да натоварят мен с тази мисия, макар и да не съм на служба при понтифекса. Освен това…
Голатор Лазгия потупа замислено по бюрото с документите му и попита:
— Имали сте намерение да посетите Сувраел? Може ли да попитам защо?
Декерет се изчерви.
— Това е личен въпрос.
Тя не настоя.
— А кои от делата на Сувраел представляват такъв голям интерес за братята ми по служба от Кхинтор или любопитството ми и този път е неуместно?
Смущението на Декерет се засили още повече.
— Става дума за неуравновесен търговски баланс — отговори той, неспособен да издържи хладния и, пронизващ поглед. — Кхинтор е производствен център — получва животинска продукция от Сувраел и я заменя за стоки. През последните две години износът на блейви от Сувраел е намалял драстично, а това затруднява икономиката на Кхинтор. Производителите не са в състояние да понесат толкова големи загуби заради нередовните доставки.
— Това не е новост за мен.
— Наредено ми е да направя инспекция на животновъдните райони и да преценя дали скоро може да се очаква увеличение на износа.
— Искате ли малко вино? — неочаквано попита Голатор Лазгия.
Декерет, като в някакъв унес, се замисли дали е прилично. Докато се чудеше какво да отговори, тя измъкна две бутилки златисто, разпечати ги ловко и му подаде едната. Той я пое с усмивка на благодарност. Виното беше студено, приятно на вкус, леко газирано.
— Това вино е от Кхинтор — обясни тя. — По този начин и ние ще допринесем за търговския дефицит на Сувраел. Отговорът, посветени Декерет, е, че през последната година на понтифекс Пранкипин Сувраел бе налегнат от невиждана суша… Може да попитате за разликата между сушава и нормална година тук при нас. Уверявам ви, че има такава и то значителна, така че пасищните райони пострадаха. Нямаше как да се изхранват животните и голяма част от тях бяха заклани и изнесени на пазара, а други бяха продадени живи на фермери в Западен Зимроел. Скоро след възкачването на понтифекс Конфалум, валежите се нормализираха и в нашите савани отново започна да расте трева. Но докато се възстановят стадата ще трябва да минат още няколко години. Ето защо, търговският дисбаланс ще се запази известно време, след което постепенно ще изчезне. — Тя се усмихна, но без топлина. — Това е. Спестих ви едно безинтересно пътуване във вътрешността на страната.
Декерет почувства, че се поти обилно.
— Все едно, трябва да го предприема, архиреджиманд Голатор Лазгия.
— Няма да научите нищо повече от това, което ви казах току-що.
— Не желая да проявявам неуважение към вас, но задачата ми е да се уверя със собствените си очи…
Тя затвори своите за миг.
— Пътуването във вътрешността на континента ще ви изправи пред големи трудности, физически усилия и може би ще представлява опасност за живота ви. На ваше място бих останала в Толагхай, бих се насладила на удоволствията, които се предлагат тук, бих свършила личната си работа, довела ме на Сувраел, след което бих написала доклада си в съответствие с обясненията, получени в тази служба, а после бих се върнала в Кхинтор.
Декерет започна да изпитва съмнения. Държавната служба, в която работеше тя, не винаги бе готова да оказва помощ на хората на коронала. Струваше му се съвсем очевидно, че се мъчи да скрие нещо от него и макар мисията му да беше само претекст, а не главна причина за пристигането му на Сувраел, той все пак трябваше да мисли и за кариерата си. Ако оставеше тази служителка на понтифекса да го заблуди, това би могло да му се отрази неблагоприятно впоследствие. Съжали задето прие да пие вино с нея, но за да прикрие смущението си, той отпи няколко пъти боязливо и най-накрая каза:
— Чувството ми за чест не би позволило да постъпя по този начин.
— На колко години сте, посветени Декерет?
— Роден съм през дванадесетата година на лорд Конфалум.
— Разбирам. Значи чувството ви за чест няма да ви остави намира. Елате, погледнете картата! — Тя стана бързо. Беше по-висока, отколкото очакваше, почти колкото него, което я правеше да изглежда крехка. Тъмната и, стегнато навита коса изпускаше изненадващо ухание, което се усещаше въпреки силния аромат на виното. Голатор Лазгия докосна стената и се появи карта на Сувраел в светла охра и кафяво.
— Това е Толагхай — каза тя и посочи северозападния ъгъл на континента. — Пасищата са тук. — Тя посочи пръстена, който започваше на около пет-шестстотин мили от брега и заобикаляше пустинята в средата на континента. — Има три основни пътя от Толагхай до животновъдните райони — продължи тя. — Това е единият — в момента там бушуват пясъчни бури и е невъзможно да се мине. Това е вторият път — там върлуват банди от метаморфи, които ни създават доста трудности. Този път също е затворен. Третият минава оттук, през прохода Кхулаг, но той рядко се използва и пустинята постепенно го поглъща. Сега виждате ли какви са проблемите?
— Но — възрази Декерет колкото се може по-деликатно, — ако основният поминък на Сувраел е отглеждането на добитък за износ и всички пътища между главното пристанище и пасищата са затворени, може ли да се твърди, че липсата на валежи е основната причина за недостатъчния износ?
Тя се усмихна.
— При положението, в което се намираме, можем да използваме и други пристанища.
— Тогава, ако се добера до някое от тях, би трябвало свободно да мога да стигна до животновъдните райони.
Тя отново посочи на картата.
— От миналата година използваме пристанището на Нату Горвину. Ето го — на изток, срещу Алханроел, на шест хиляди мили оттук.
— Шест хиляди!
— Между Толагхай и Нату Горвину няма оживена търговия. Може би пътува един кораб на година… От другата страна положението е още по-лошо, защото пътищата, тръгващи от Толагхай, се поддържат само на изток от Кангхеез — тя посочи един град на около хиляда мили, — но след това — кой знае… Този континент не е гъсто населен…
— Значи няма начин да се стигне до Нату Горвину? — попита Декерет изумен.
— Има един. С кораб от Толагхай до Стойен на Алханроел и след това до Нату Горвину. Пътуването трае малко повече от година. Когато отново стигнете до Сувраел и навлезете във вътрешността, кризата вероятно ще е преминала. Още една бутилка златисто, посветени Декерет?
Той прие виното зашеметен от разстоянията. Още едно ужасно пътуване обратнo до родния му Алханроел и оттам отново по море, за трети път, до далечния край на Сувраел, за да научи, може би, че и там пътищата към вътрешността са затворени и… Не, не, не. Всяко изкупление си има граници. По-добре да изостави мисията си изцяло, отколкото да се подлага на подобни абсурди.
Докато се колебаеше, Голатор Лазгия каза:
— Вече стана късно, а проблемът ви изисква повече време за размисъл. Имате ли някакви планове за вечеря, посветени Декерет?
Изненадан, той видя в съсредоточения и поглед познато палаво пламъче.
???
7.
През цялата вечер на звездоден те се изкачваха по виещия се нагоре по склона път и някъде към полунощ стигнаха прохода Кхулаг. Тук въздухът беше по-хладен — намираха се доста високо над морето и боричкащите се ветрове носеха някакво облекчение от жегата. Самият проход представляваше изненадващо дълбока цепнатина в планинския масив. Започнаха да се спускат от другата страна към огромната вътрешна пустиня в ранната утрин на слънчевден.
Декерет бе изумен от гледката напред. На лунната светлина пейзажът му се стори невероятно безрадостен и суров — в сравнение с него земите откъм града бяха като градини. Пустинята преди прохода беше камениста, а тази пясъчна — море от дюни и тук-там осеяна с камънак земя. Нямаше никаква растителност, само някакви жалки подобия на растения в каменистите участъци. А горещината беше невероятна. Откъм тъмната низина, нагоре по склона, нахлуваха на пориви големи маси нажежен въздух — лишен от всякакъв живот и способен да убие. Не можеше да си представи, че някъде в тази пещ би могло да има пасища. Опита се да си припомни картата в канцеларията на Голатор Лазгия — животновъдните райони обхващаха като пръстен най-вътрешната, пустинна зона на континента. Но тук, непосредствено под прохода Кхулаг, пустинята бе превзела и унищожила плодородната земя. А от другата страна на тази безплодна пустош трябваше да има трева, пасища, животни… Молеше се да е така. През ранните часове на деня те се спускаха надолу по склона и при първата дневна светлина Декерет забеляза някъде далече долу едно тъмно петно, рязко очертано на фона на пустинята. Когато приближиха, видя, че е нещо като оазис — успя да различи високи, клонести дървета с малки листенца с виолетов оттенък. Това щеше да е вторият им лагер. Следите в пясъка показваха, че тук са идвали и други. Под дърветата бяха разпръснати отломки, а в разчистената средна част имаше пет-шест груби навеса, построени от струпани камъни и покрити със сухи клони. Малко по-нататък се виеше поточе, което завършваше в езерце, позеленяло от водорасли. До него имаше още едно, очевидно подхранвано от извор, защото водата му беше чиста. Между двете езерца Декерет видя някаква странна конструкция — седем високи до кръста каменни колони със заоблени върхове, подредени в кръг.
— Това е работа на метаморфите — обясни Барджазид.
— Нещо като олтар?
— Така смятаме. Знаем, че променящите се често идват тук. Понякога намираме малки сувенири — молитвени пръчици, птичи пера, малки плетени съдинки.
Декерет се вгледа смутено в дърветата наоколо, сякаш очакваше в миг да се превърнат в отряд диви туземци. Той не бе имал много контакти с коренното население — победените жители на горите. За тях бе чувал предимно слухове и фантазии, родени от страх, невежество и чувство за вина. Беше сигурен, че някога са имали големи градове — Алханроел беше пълен с останки от тях, като ученик бе виждал и най-известния — огромния каменен Велализиер, недалеч от Лабиринта. Но те бяха мъртви от хиляди години. С настъпването на хората и другите заселници, жителите им бяха принудени да се оттеглят в най-затънтените кътчета на планетата, най-вече в един голям горист резерват на Зимроел, някъде на югоизток от Кхинтор. Декерет бе виждал истински метаморфи веднъж или два пъти — слаби, зеленикави същества, със странни, безизразни лица, които притежаваха дарбата да мимикрират с невероятна бързина. Не би се изненадал, ако малкият врун беше променящ се, а защо не и самият Барджазид?
— Как е възможно метаморфите, а и който и да било друг, да оцелее в тази пустиня?
— Те са силни същества. Могат да се адаптират.
— Срещат ли се често по тези места?
— Кой може да каже? Попадал съм на няколко разпръснати банди от по петдесет, седемдесет… Може би има и други. Или пък срещам едни и същи, но с променен вид… Кой знае?
— Странни същества — каза Декерет и посегна небрежно към гладката каменна повърхност на върха на най-близката колона. С невероятен рефлекс Барджазид улови ръката му и я дръпна.
— Не го докосвай!
— Защо? — попита Декерет с изненада.
— Тези камъни са свещени!
— И за теб ли?
— За тези, които са ги поставили тук — отговори Барджазид навъсено. — Ние уважаваме магията, която може би се крие в тях. А в тази пустиня човек никога не предизвиква отмъщението на съседа си с лека ръка.
Декерет се вгледа невярващ в дребния човек, в колоните, в двете езерца и в красивите остролисти дървета, които ги заобикаляха. Въпреки горещината той потрепери. Погледна нататък, отвъд границите на малкия оазис, към заоблените дюнии и прашната ивица на пътя, която изчезваше на юг в далечината на тази тайнствена земя. Слънцето се изкачваше бързо по небосклона и топлината му изгаряше безмилостно небето, земята и няколкото беззащитни същества, скитащи из ужасното място. Погледна назад към планините, през които бяха минали — огромна, зловеща стена, която го отделяше от това, което минаваше за цивилизация на този огнен континент. Изведнъж се почувства съвсем сам, слаб, изгубен.
Появи се Динитак Барджазид с цял куп манерки, които стовари почти в краката на Декерет. Той помогна на момчето да ги напълни от чистото езерце, което им отне удивително много време. Опита водата — беше хладна, чиста, със странен, но приятен метален вкус, за който Динитак каза, че се дължал на разтворени минерали. За да занесат всички манерки на флотера трябваше да се върнат десетина пъти. Синът на Барджазид обясни, че това се налагало, защото през следващите няколко дни нямало откъде да вземат вода.
Обядваха както обикновено от непретенциозните си провизии и с настъпването на най-голямата горещина през деня, легнаха да поспят. Вече трето денонощие Декерет спеше през деня и бе започнал да свиква с променения ритъм. Той затвори очи, предаде духа си на обичаната Господарка на острова — светата майка на лорд Престимион — и почти веднага потъна в тежък сън.
Този път сънищата се появиха.
За Декерет, както и за всички същества на Маджипур, те бяха основна част от живота. Всяка нощ му осигуряваха утеха, увереност, съвети, напътствия, упреци и какво ли още не. От малки хората се научаваха да възприемат посланията на сънищата, да ги наблюдават и записват, да ги носят в себе си през нощта и в часовете на бодърстване след това. И във всичко се долавяше присъствието на Господарката на острова — тя бдеше над всеки, помагаше му да разбере собствения си дух и с посланията си влизаше в пряка връзка с милиардите души на огромната планета.
Декерет се видя да крачи по планинския хребет, който бяха преминали току-що. Беше сам и слънцето — невероятно голямо — изпълваше половината небе, но въпреки това горещината беше поносима. Склонът беше много стръмен, почти отвесен, и той погледна над ръба. Надолу, надолу, толкова надолу, струваше му се на повече от сто мили, той забеляза огромен бълбукащ и димящ казан, бушуващ вулканичен кратер, в който кипеше и гореше червена лава. Тази стихия не го изплаши — дори по някакъв странен начин го привличаше, умоляваше… Той копнееше да скочи вътре, да се гмурне в дълбините и да заплува в разтопеното и сърце. Започна да се спуска, да тича и да скача, често да се издига над земята и да се носи във въздуха, да лети надолу по огромния склон и когато приближи му се стори, че в пулсиращата лава вижда лица — лорд Престимион, понтифекса, Барджазид и Голатор Лазгия… А тези странни коварни същества край ръба…? Дали не бяха метаморфи? В центъра на вулкана вряха множество могъщи хора. Декерет се втурна към тях, изпълнен с обич и си мислеше: „Ето ме, вземете ме при вас, идвам“. И когато сред всички други долови очертанията на голям бял диск и си даде сметка, че това е любимият лик на Господарката на острова, в душата му нахлу някакво неописуемо блаженство, защото разбра, че това е нейното послание, а бяха минали месеци от последния път, когато тя бе докоснала спящия му ум.
Заспал, но нащрек, без да изпуска от поглед Декерет от съня, той чакаше мига, сливането му с Господарката, жертвоприношението във вулкана, което щеше да му разкрие истината, да му даде познание, което носи радост. Изведнъж нещо странно прекоси съня му, нещо като разстилащ се воал. Цветовете избледняха, лицата станаха замъглени. Той продължи да тича надолу по склона, но вече залиташе, спъваше се често, дори падна по очи. После загуби пътеката, движеше се настрани, вместо надолу, не напредваше. Бе имал чувството, че само след миг щеше да изпита върховно удоволствие, а сега се оказа, че то е недостижимо и го завладяха страхът, терзанията, ужасът. От екстаза, който му обещаваше началото на съня, не бе останала и следа. Ярките цветове постепенно бяха заменени от всеобхватна сивота и всичко замря — сам той замръзна на планинския склон, втренчен надолу в мъртвия кратер. Гледката го караше да трепери, да свие колене към гърдите си и да плаче… докато се събуди.
Примигна и се изправи. Главата му пулсираше, очите му смъдяха, а в раменете и гръдния си кош чувстваше някаква тежест. Не това би трябвало да осигуряват сънищата — дори и най-ужасните от тях… Такава невероятна смесица от страдания, объркване, страх… Все още беше ранен следобед и ослепителното слънце бе увиснало високо над върховете на дърветата. Недалеч от него лежаха Кхаймак Гран, врунът и Динитак Барджазид. Изглеждаха дълбоко заспали. Старият Барджазид не се виждаше никъде. Декерет се обърна на една страна и опря лицето си до топлия пясък край постелката си, опита се да намали напрежението си. Нещо не беше наред със съня му, сигурен бе в това. Беше се намесила някаква тъмна сила, бе откраднала добродетелта от него и вместо нея му бе дала само болка. Това ли бяха крадците на сънища? Той болезнено сви тялото си на топка. Чувстваше се омърсен, експлоатиран и омерзен. Чудеше се дали с навлизането им по-навътре в пустинята при всяко заспиване ще е така, нямаше ли да стане и още по-лошо.
Малко по-късно Декерет заспа, но сънищата му бяха раз-покъсани и случайни, без ритъм и последователност. Не им обърна внимание. Когато се събуди, денят беше към своя край и призрачните звуци на пустинята отново нахлуха в ушите му — дрънчене, мърморене, далечен смях. Чувстваше се по-уморен, отколкото преди да заспи.
8.
При другите нямаше никакви признаци, че се е случило нещо в съня им. Поздравиха го по обичайния за тях начин — голямата мълчалива скандарка никак, дребният врун с добронамерено чуруликане и мърдане на пипалата си, а двамата човеци с навъсено кимване. Ако бяха разбрали по някакъв начин, че е бил обезпокоен в съня си, поне не го показаха. След закуска старият Барджазид поговори малко със Серифаин Реинаулион за пътя и посоката, в която трябваше да се движат през нощта. После отново потеглиха през осветената от лунна светлина пустиня.
Декерет реши да не споменава за случилото се. „Няма да им покажа, че съм уязвим за тези призраци“ — каза си той.
Но не можа да изпълни заканата си. Докато флотерът се движеше през някаква област с пресъхнали езерни корита, от които стърчаха странни, зеленикави каменни гърбици, Барджазид изведнъж се обърна към него и наруши дългата тишина:
— Добре ли спа?
Декерет знаеше, че не би могъл да прикрие умората си и промърмори:
— Почивал съм си и по-добре.
Безизразните очи на Барджазид бяха неумолимо втренчени в неговите.
— Синът ми каза, че си стенел насън, че си бил неспокоен и си стискал коленете си. Почувства ли крадците на сънища, посветени?
— Почувствах нещо обезпокоително в съня си — отговори той. — Не зная дали това е било дело на крадците на сънища.
— Ще ми опишеш ли съня си.
— Да не би да си тълкувател на сънища, Барджазид? — изведнъж се ядоса Декерет. — Защо да ти позволявам да се ровиш в ума ми? Моите сънища са си мои сънища!
— Добре де, успокой се рицарю. Не искам да ти се меся.
— Тогава ме остави намира.
— Отговарям за безопасността ти. Ако демоните на тази пустош са достигнали духа ти, в твой интерес е да ми кажеш.
— Демони, така ли?
— Демони, призраци, духове, фантоми, променящи се, каквито и да са — отговори Барджазид нетърпеливо. — Съществата, които тормозят спящите пътешественици, явиха ли ти се, или не?
— Сънищата ми не бяха приятни.
— И в какво точно се изразяваше това?
Декерет въздъхна бавно.
— Почувствах, че получавам послание от Господарката на острова… Сън изпълнен с радост и спокойствие. Но постепенно същността му се промени, разбираш ли? Потъмня, стана хаотичен, цялата радост от него изчезна… Когато се събудих, определено се чувствах по-зле, отколкото преди да заспя.
Барджазид кимна енергично и каза:
— Да, точно така. Това са симптомите — докосване до ума, навлизане в съня и смущение в него, отнемане на енергия.
— Нещо като вампиризъм? — предположи Декерет. Създания, които се спотайват някъде в тази пустош и отнемат жизнените сили на нищо неподозиращите пътници?
Барджазид се усмихна.
— Продължаваш да правиш догадки, посветени. Аз не се осмелявам да изложа никаква хипотеза.
— А ти почувства ли докосването им в своя сън?
Дребният човек се вгледа в Декерет по особен начин.
— Не, не. Никога не съм го чувствал.
— Никога? Да не би да си имунизиран?
— Така изглежда.
— А синът ти?
— Случвало му се е няколко пъти, но рядко — горе-долу веднъж на петдесет пъти. Изглежда неподатливостта не се предава по наследство.
— Ами скандарката? Врунът?
— Те също са го изпитвали понякога — отговори Барджазид. — За тях това е неприятно, но не и нетърпимо.
— Все пак някои са умрели заради намесата в съня им.
— Пак хипотези… — каза Барджазид. — Повечето от пътниците, преминали по тези места напоследък, съобщават за появата на странни сънища. Някои от тях са загубили пътя си и не са успели да се върнат. Но как можем да сме сигурни, че между двете има някаква връзка?
— Ти си много предпазлив човек — каза Декерет. — Боиш се да правиш прибързани заключения.
— И затова съм стигнал до тази възраст, докато мнозина, които са бързали, вече се се върнали при Източника.
— А мислиш ли, че оцеляването е най-голямото постижение, за което можеш да мечтаеш?
Барджазид се засмя.
— Думи на истински рицар от замъка! Не, посветени, мисля, че животът не се състои само в това, да избягваш смъртта. Но и оцеляването не е лошо, а? То е най-важната предпоставка, за да можеш да се отдадеш на големите дела. Мъртвите не могат да постигнат нищо.
Декерет не желаеше да разговаря повече на тази тема. Ценностните системи на един посветен рицар и на Барджазид едва ли можеха да се сравняват. Освен това в начина, по който този човек излагаше аргументите си, имаше нещо лукаво и насмешливо, нещо, което го караше да се чувства бавен, скован и тромав в реакцията си, а това никак не му харесваше. Той остана мълчалив известно време и след това попита:
— С навлизането в пустинята сънищата още по-лоши ли стават?
— Доколкото знам, да — отговори Барджазид.
Въпреки това, когато нощта премина и отново стана време за почивка, Декерет почувства, че е готов и даже очаква с нетърпение новия сблъсък с призрачните сънища. Бяха устроили лагера си на едно равно място далеч навътре в пустинята, където ветровете бяха отнесли пясъка и камъните се показваха отдолу. Приготвиха се за сън едва един час преди пладне. Декерет легна върху сламената си постелка и спокойно, без страх, предаде душата си на това, което щеше да дойде. В неговия рицарски орден го бяха учили що е кураж и естествено от него се очакваше да посреща предизвикателствата без страх, но поне засега бе подлаган на малко истински изпитания. На миролюбивия Маджипур човек трябваше да положи доста усилия, за да намери истински предизвикателства. Трябваше да отиде в неопитомените кътчета на планетата, защото в цивилизованите области всичко бе уредено и спокойно. Ето затова бе заминал за Кхинтор, но не се бе справил добре при първото си сериозно изпитание. Сега му се предоставяше още една възможност.
Заспа.
И почти веднага започна да сънува. Беше се върнал в Толагхай, но градът бе странно променен — постройките бяха бели като алабастър и потънали в зеленина, макар че горещината бе същата. Той заскита по булевардите, възхитен от изящната архитектура и от красивите градини. Беше облечен в традиционните за свитата на коронала дрехи в зелено и златно и когато срещаше гражданите на Толагхай, излезли на вечерна разходка, покланяше им се елегантно и ги поздравяваше със звездния знак на коронала, а те му отвръщаха. Приближи се стройната фигура на архиреджиманд Голатор Лазгия. Усмихна му се, улови го за ръката и го заведе на едно място с множество фонтани и водопади, където въздухът бе пълен с малки водни капчици. Съблякоха се и се изкъпаха, след това излязоха от ароматната вода на езерцето и се понесоха — краката им едва докосваха земята — към една градина, в която имаше растения с високи, извити стебла и странни, блестящи месести листа. Без да говори, тя го поведе напред по тъмните алеи с гъсто насадени дървета от двете им страни. Беше съвсем малко пред него, на сантиметри от ръката му — неуловима, изкушаваща, — след това разстоянието неусетно се увеличи. Струваше му се, че ако иска, лесно можеше да я настигне, а всъщност трябваше да бърза все повече и повече, за да не я изгуби от поглед. Маслиненокафявата и кожа блестеше на лунните лъчи, тя често се обръщаше назад, усмихваше му се ослепително и го подканяше с глава да побърза. Но той не беше в състояние, а тя стигна до края на градината. Обзет от отчаяние, Декерет напрегна всички сили, но очертанията на тялото и започнаха да се размиват, да изчезват, вече не виждаше играта на мускулите и под блестящата кожа и докато се втурваше от една алея в друга, усети, че температурата се повишава и въздухът се променя, защото някак си на това място слънцето изгряваше през нощта и вече изгаряше раменете му. Дърветата вехнеха оклюмали, а листата им падаха. Беше му трудно да се задържи на крака. Сега Голатор Лазгия беше като точка на хоризонта, но още му махаше с ръка и го подканяше, все по-малка и по-малка, а слънцето се издигаше нагоре все по-ярко и по-огнено, изгаряйки всичко наоколо. Градината се превърна в зловеща пустош с оголени клони и напукана, изсушена земя. Чувстваше непоносима жажда, но наоколо нямаше вода. След това видя зад себе си някакви дебнещи и промъкващи се същества — метаморфи, — ловки и коварни създания, непрекъснато променящи формата си, влудяващо трептящи и неуловими. Извика им да му дадат нещо за пиене, но в отговор получи единствено смях, звънтящ и надменен. Нетърпимата, пулсираща светлина започваше да го изгаря, чувстваше как кожата му се втвърдява и се напуква. След миг щеше да се превърне във въглен. Какво бе станало с Голатор Лазгия? Къде бяха усмихнатите, кимащи, поздравяващи хора от Кхинтор? Сега нямаше градина. Намираше се в пустинята, залиташе и се препъваше сред опърлената пустош, където дори и сенките горяха. Обзе го истински ужас, защото дори в съня си усещаше болката, която му причиняваше горещината и онази част от душата му, която наблюдаваше всичко това изведнъж бе обзета от тревога, защото си мислеше, че силата на съня е толкова голяма, че може дори да нарани тялото му. Бе слушал разкази за хора, намерили смъртта си в сънища, притежаващи необикновена сила. Макар и да се бе учил да не прекратява съня си предварително, макар и да знаеше, че трябва да изтърпи и най-големите ужаси, за да достигне до откровението, Декерет се замисли дали да не спре всичко това заради безопасността си и почти го направи, но реши, че проявява малодушие и страх и се закле да остане в съня, дори това да му коства живота. Сега бе паднал на колене, заровил ръце в огнения пясък, втренчен в някакви странни, малки насекоми със златисти тела, които виждаше удивително ясно — спускаха се едно след друго по дюната към него. Бяха мравки с грозни, изпъкнали челюсти и всяка се покатерваше по него, впиваше се в плътта му, щипеше го и се залепваше за кожата. Челюстите им не се отпускаха, главите им се отделяха от телата и след миг пясъкът наоколо бе застлан с обезглавени мравки, но и тялото му бе покрито сякаш с воал. Той се мъчеше да ги махне, но идваха все повече и повече и впиваха челюстите си. Умори се. Помисли си, че така покрит с мравките, не му е толкова горещо. Те го защитаваха от слънцето и макар че изпитваше болка, тя не беше така силна, както тази от слънчевите лъчи. Нямаше ли да свърши този сън? Опита се да се овладее, да превърне пъплещите мравки в поток чиста, хладна вода, но не успя и се остави отново да потъне в кошмара, запълзя нататък по пясъците.
Постепенно Декерет осъзна, че вече не сънува.
Не беше в състояние да открие границата между съня и реалността, след малко си даде сметка, че очите му са отворени, а двата центъра на съзнанието му — сънуващият Декерет и страдащият Декерет от съня са се слели в едно. Наистина беше в пустинята, под огнените лъчи на слънцето. Гол. Кожата му беше зачервена и покрита с мехури. По краката му, чак до коленете, пълзяха малки бели мравки, които впиваха челюстите си в плътта му. Объркан, той се зачуди дали не е изпаднал в някакъв още по-дълбок сън, но доколкото можеше да прецени, намираше се в света на будните, в истинската пустиня, в самия и център. Стана и започна да маха мравките — както и в съня те не се пускаха дори с цената на главите си, — после се огледа, за да потърси лагера.
Не се виждаше никъде. В съня си се бе отдалечил и бе попаднал в пещта на откритата пустиня — беше изгубен. „Нека всичко това е сън — мислеше той трескаво — и нека се събудя в сянката на флотера.“ Но събуждането не идваше. Сега разбра как се умираше в Пустинята на откраднатите сънища.
— Барджазид! — почти отчаяно извика той. — Барджазид!
9.
Отвърна му ехото на далечните възвишения. Извика още веднъж, два, три пъти и се вслуша в кънтенето на собствения си глас. Не чу никакъв отговор. Колко време би могъл да оцелее тук? Час? Два? Нямаше вода, подслон, нямаше дори и дрехи. Главата му бе гола и открита за изгарящите лъчи на слънцето, а беше най-горещото време на деня. Пейзажът изглеждаше еднакъв във всички посоки — плоска, плитка котловина, брулена от ветровете. Огледа се за собствените си стъпки, но те изчезваха след няколко крачки, защото беше каменисто. Лагерът би могъл да се намира във всяка посока, скрит от погледа му зад някое малко възвишение. Отново извика за помощ, но пак му отвърна само ехото. Ако намереше дюна би могъл да се зарови в пясъка до шия, да изчака да премине горещината на деня и привечер да открие лагера по отблясъка на огъня, но наоколо нямаше дюни. От някое достатъчно високо място би могъл да се огледа — и такова не виждаше. Зачуди се какво ли би направил лорд Стиамот в подобна ситуация, или лорд Тхумин? Помисли си, че това е глупав начин да намериш смъртта си — безполезна, грозна, зловеща смърт. Продължи да се оглежда във всички посоки — никаква следа. Нямаше смисъл да тръгва накъдето и да било, защото не знаеше къде се намира. Сви рамене и клекна на едно място, където нямаше мравки. Не му идваше наум никакъв гениален план, за да се спаси, нямаше достатъчно сили, за да се добере до лагера. Беше се заблудил в съня си и щеше да умре, точно както бе предрекла Голатор Лазгия, нямаше две мнения по въпроса. Оставаше му едно-единствено нещо и то беше силата на характера му — да умре тихо и спокойно, без сълзи и гняв, без да се бунтува срещу силите на съдбата. Може би щеше да мине час, може би по-малко. Важното беше да умре достойно, защото когато смъртта е неизбежна, няма смисъл да вдигаш шум.
И той започна да я чака. Но вместо нея десет минути по-късно, половин час, един час — той не можеше да каже, — дойде Серифаин Реинаулион. Врунът се появи като мираж от изток, пристъпваше бавно под тежестта на двете манерки вода и когато стигна на стотина крачки от него извика:
— Жив ли си?
— Може да се каже. Ти истински ли си?
— Напълно. Цял следобед те търсим.
Дребното същество размърда пипалата си и му подаде едната манерка.
— Ето ти вода. Накваси си устата, но не гълтай. Не гълтай! Сега си достатъчно обезводнен, за да се удавиш, ако пиеш прекалено лакомо.
Декерет устоя на изкушението да пресуши манерката на един дъх. Врунът беше прав — пий полека и не може да се случи нищо лошо. Той задържа водата в устата си, накваси пресъхналия си език и бавно преглътна. Ах! Още една предпазлива глътка. След това още една, а после една истинска. Леко му се зави свят. Серифаин Реинаулион му кимна да върне манерката. Декерет не му обърна внимание, отпи отново и намокри бузите и брадичката си.
— Далече ли е лагерът? — попита той най-накрая.
— На десет минути. Ще можеш ли да ходиш сам или да се върна да повикам другите?
— Мога да ходя.
— Тогава да тръгваме.
Декерет кимна.
— Само още една глътка…
— Задръж манерката и пий, когато искаш. Ако ти призлее ми кажи и ще починем. Не забравяй, че аз не мога да те нося.
Врунът се запъти бавно на изток, към някакъв пясъчен склон на около петстотин крачки. Декерет го последва с олекнала глава и нестабилна походка и с изненада забеляза, че се изкачва — възвишението не беше никак ниско, но някаква зрителна измама вероятно не му бе позволила да го види. Всъщност бе два или три пъти по-високо от него — достатъчно, за да скрие двете по-малки възвишения оттатък. Флотерът бе спрян в подножието на по-далечното.
Край него беше само Барджазид. Той погледна Декерет с презрение и раздразнение:
— Реши да се поразходиш, така ли? По пладне?
— Стана насън. Завладяха ме крадците на сънища. Сякаш някой ме омагьоса.
Декерет се разтрепери, защото слънчевото изгаряне бе нарушило системата за регулиране на температурата на организма му. Той се строполи край флотера и се сви на кълбо под някаква тънка роба.
— Когато се събудих, не знаех къде е лагера. Помислих си, че ще умра.
— След още половин час сигурно и това щеше да стане. Трябва да си полуизпечен. Имаш късмет, че сина ми се събуди и забеляза, че те няма.
Декерет се уви още по-плътно с робата.
— Така ли се умира тук? Като тръгнеш насън през деня?
— Това е един от начините.
— Ти спаси живота ми. Длъжник съм ти.
— Длъжник си ми още откакто преминахме през прохода. Без мен досега да си умрял петдесет пъти. Ако трябва да благодариш на някого, обърни се към вруна — той те откри.
Декерет кимна.
— Къде е синът ти? Ами Кхаймак Гран? И те ли ме търсят?
— Вече трябва да се връщат — отговори Барджазид.
И наистина двамата се появиха само след минута. Без да каже дума, скандарката се строполи върху постелката си. Динитак Барджазид се усмихна ехидно на Декерет и каза:
— Приятна ли беше разходката, а?
— Не особено. Съжалявам за това, което ви причиних.
— Ние също.
— Може би отсега нататък трябва да спя вързан?
— Или с някаква тежест на гърдите — предложи Динитак и се прозина. — Поне се опитай да не изчезнеш до залез слънце, става ли?
— Точно това е намерението ми.
Но и да искаше не можеше повече да заспи. Кожата го сърбеше на хиляди места от ухапванията на мравките и изгарянията от слънцето и въпреки мехлема, който му даде Серифаин Реинаулион, се чувстваше отвратително. Гърлото му беше сухо и пълно с прах, никакво количество вода не можеше да му помогне, а очите му пулсираха болезнено. Сякаш бъркайки в открита рана, той се зарови в спомените за прекараното в пустинята време — сънят, горещината, мравките, жаждата, усещането за приближаващата смърт. Мъчеше се да открие момент на слабост, на страх, но не успя. Разочарование, гняв, физическо страдание — да, но не си спомняше да е изпитал страх или да е изпадал в паника. Добре, добре. Той реши, че най-лошото от всичко не са били жаждата, горещината и опасността, а сънят — мрачният, смущаващ сън, който както и предишният бе започнал с радост и по средата бе претърпял странна метаморфоза. „Да ти е отнета утехата на здравословните сънища е все едно да си мъртъв приживе — мислеше той. — Много по-лошо, отколкото да загинеш в пустинята, защото смъртта трае само миг, а сънищата те съпровождат до края на дните ти.“ И какво можеше да научи той от тези зловещи сувраелски сънища? Декерет знаеше, че когато те са изпратени от Господарката на острова, трябва да се изучават внимателно, ако е необходимо, дори с помощта на съногадател, защото съдържат информация, която е изключително важна за по-нататъшното ти поведение в живота. Но тези не бяха изпратени от Господарката, струваше му се, че произхождат от някаква тъмна сила, зловеща и смазваща, по-склонна да отнема, отколкото да дарява. Метаморфи? Не беше изключено. Ами ако някакво тяхно племе се бе добрало до някое от устройствата, които даваха възможност на Господарката на острова да достига до умовете на своите поданици и сега се спотайваха тук, в огнения Сувраел, дебнеха нищо неподозиращите пътници, крадяха от душите им, пресушаваха жизнените им сили, отмъщаваха на тези, които бяха отнели техния свят?
Когато следобедните сенки се удължиха, най-накрая той заспа отново. В началото се противеше, страхувайки се от докосването на невидимите натрапници. Отчаяно се мъчеше да държи очите си отворени, втренчен в потъващата в здрача пустош и заслушан в странните и звуци, но изтощението го надви. Задрема леко, неспокойно, засънува откъслечни неща, които знаеше, че не произхождат нито от Господарката, нито от някаква друга външна сила, а просто блуждаеха хаотично из уморения му ум — несвързани събития, неразгадаеми образи. След това някой го разтърси и го събуди — беше врунът. Декерет бе замаян, мислеше бавно. Чувстваше се парализиран, устните му бяха напукани, болеше го гърбът. Нощта се бе спуснала и спътниците му вече прибираха багажа във флотера. Серифаин Реинаулион му предложи чаша с някакъв сладък, гъст синьозелен сок и той го изпи на един дъх.
— Хайде! — каза му врунът. — Вече е време да потегляме.
10.
Пейзажът отново се промени и стана още по-суров и нечовешки. Очевидно тук бе имало силни земетресения, много повече от едно, защото земната повърхност беше напукана и нагъната, имаше огромни каменни блокове, струпани един върху друг по невъзможен начин. В подножията им се бяха образували сипеи. През това опустошено от стихията място можеше да се мине единствено по плавно извиващото се, отдавна пресъхнало речно корито, което се провираше между грамади напукани и изпечени от слънцето скали. Голямата луна беше пълна и осветяваше с почти дневна светлина неземния пейзаж. След около час път през този терен, толкова еднообразен, че сякаш флотерът не се движеше, Декерет се обърна към Барджазид и го попита:
— Колко време още смяташ, че ще пътуваме до Гхизин Кор?
— Тази долина отделя пустинята от пасищата. — Барджазид посочи на югозапад, където речното корито изчезваше между два високи скалисти върха, издигащи се като кинжали в нощното небе. — Оттатък онова място, Мунерак Ноч, климатът е напълно различен. През нощта нахлува влажен въздух от морето на запад и има растителност, удобна за пасища. Утре ще лагеруваме някъде по средата на пътя до Ноч, а вдругиден ще сме оттатък. Най-късно в морскиден ще бъдеш в Гхизин Кор.
— А ти какво ще правиш?
— Аз и синът ми имаме друга работа в района. Ще се върнем да те вземем след… три дни? Или пет?
— Пет дни са достатъчни.
— Добре. След това се връщаме.
— По същия път?
— Друг няма — отговори Барджазид. — Нима в Толагхай не ти обясниха, че всички други пътища до пасищата са прекъснати и че може да се мине само през пустинята? Но защо се страхуваш от този маршрут? Сънищата не са чак толкова опасни, нали? И ако не скиташ докато спиш, всъщност няма нищо страшно.
Да, така беше. Струваше му се, че ще издържи пътуването, но вчерашният сън му бе причинил достатъчно страдания, за да не гледа с оптимизъм на перспективата. Когато на сутринта устроиха лагера си, Декерет отново изпита безпокойство и нежелание да заспи. През първия час от почивката той стоя буден, заслушан в металическите звуци на скалите, които се разширяваха от дневната горещина, но най-накрая сънят се спусна върху него като гъст черен облак и го завари неподготвен.
Не след дълго разбра, че този сън ще е по-ужасен от всички досега.
Най-напред дойде болката — тъпа, пронизваща, пулсираща. След това без никакво предизвестие в черепа му експлодира кълбо ослепителна светлина, която го накара да простене и да стисне главата си. Но спазъмът премина бързо и той долови нежното присъствие на Голатор Лазгия, която го утешаваше и го притискаше към гърдите си. Люлееше го и му пееше, докато той не отвори очи и не се изправи, за да види, че вече не е в пустинята, не е и на Сувраел. Двамата бяха на някаква прохладна горска поляна, заобиколена от гигантски дървета с прави, жълтокори стволове, които се издигаха във висините, а почти в краката им надолу течеше буен планински поток със стърчащи заоблени камъни. Под тях склонът се спускаше стръмно надолу към долината, а от другата и страна имаше планина със заснежени, подобни на трион върхове и Декерет веднага позна, че това е един от големите масиви на Кхинторските планини.
— Не — каза той. — Не искам да бъда тук.
Голатор Лазгия се засмя, но приятният звън на смеха и му се стори някак си зловещ, подобен на деликатните звуци, които се чуваха в пустинята надвечер.
— Но това е само сън, приятелю! Трябва да приемаш всичко, което става в него!
— Аз сам ще насочвам съня си. Нямам желание да се върна в тези планини. Гледай — пейзажът се променя. Плаваме по река Зимър, наближаваме големия завой. Видя ли? Видя ли? Това там са светлините на Ни-моя.
И наистина той съзря огромния град, бял на фона на гористите хълмове. Но Голатор Лазгия поклати глава.
— Там няма град, любов моя. Там е само северната гора. Чувстваш ли вятъра? Чуй песента на потока! Ето, коленичи, вземи от падналите по земята иглички. Ни-моя е твърде далеч, а ние сме дошли тук, за да ловуваме.
— Умолявам те, нека бъдем в Ни-моя!
— Някой друг път — отвърна Голатор Лазгия.
Не можа да наложи волята си. Чудните кули на Ни-моя затрептяха, станаха прозрачни и изчезнаха, останаха само жълтокорите дървета, смразяващият вятър и шумът на гората. Декерет затрепери. Беше пленник на този сън и не можеше да избяга.
Появиха се петима ловци, облечени в костюми от хайгусова кожа и с почтителен жест му подадоха оръжията — тъпата, къса цев на енергомета, малък, блестящ кинжал и един меч с извито острие. Той поклати глава, но една от фигурите се приближи до него и му се усмихна подигравателно — широка, беззъба уста, воняща от сушената риба. Декерет разпозна лицето и погледна встрани засрамен, защото това бе жената ловец, умряла в планините на Кхинтор преди хиляди, хиляди години. Ако нея я нямаше, сънят би бил поносим. Но да бъде принуден да преживее всичко това отново, просто щеше да е нетърпимо.
Голатор Лазгия каза:
— Вземи оръжията от нея. Стийтмоите бягат и ние трябва да ги преследваме.
— Нямам желание да…
— Какво безразсъдство! Да си мислиш, че сънищата се съобразяват с желанията! Вземи ги!
Декерет разбра. С ледени пръсти той пое оръжията и ги мушна по местата им в колана си. Ловците се усмихнаха и изръмжаха нещо на грубия северен диалект. След това се спуснаха да тичат покрай потока, докосвайки земята може би само веднъж на всеки пет крачки. Ще-неще, Декерет тръгна след тях — в началото тромаво и бавно, след това със същата плавна грациозност. Голатор Лазгия тичаше с лекота край него, тъмната и коса се вееше покрай лицето и, очите и светеха от възбуда. Завиха наляво, в сърцето на гората и се пръснаха във формата на полумесец, извит навътре, за да посрещнат плячката си.
Плячката! Декерет виждаше трите бели стийтмоя, проблясващи като фенери навътре в гората. Животните крачеха неспокойно, ръмжаха, долавяха враговете си, но все още не желаеха да напуснат територията си — големи, може би най-опасните диви животни на Маджипур, — бързи, силни и коварни, ужасът на севера. Декерет извади кинжала си. Да убие стийтмой с енергомет беше под достойнството на истинския ловец, а освен това би могло да увреди голяма част от ценната му кожа. Той трябваше да се приближи достатъчно и да използва ножа или в краен случай извития меч.
Ловците го гледаха. Избери един, казваха те, набележи жертвата си. Декерет кимна. Средният — посочи той. Те се усмихваха хладно. Какво криеха от него? И тогава беше същото — усещаше едва прикритото презрение на планинците към разглезените градски господарчета, които търсеха смъртоносни забавления в горите им… И онзи лов бе завършил лошо. Декерет вдигна кинжала си. Стийтмоите от сънищата, които се движеха неспокойно оттатък дърветата бяха невероятно големи — тежки чудовища със силни мускули — и беше ясно, че е невъзможно да бъдат убити от сам човек, при това с хладно оръжие, но не можеше да се откаже, защото знаеше, че трябва да се подчини на това, което му предлагаше сънят. След малко, с ловни рогове и пляскане на ръце, наетите ловци започнаха да подплашват животните. Разярени и объркани от неочакваните резки звуци, стийтмоите се изправиха на задните си крака, завъртяха се, пометоха няколко дървета с ноктите си и повече от отвращение, отколкото от страх, побягнаха.
Преследването започна. Декерет знаеше, че ловците се опитват да разделят животните, да подгонят двете от тях настрани, за да му дадат възможност да се справи с това, което е избрал. Но той не се огледа нито вляво, нито вдясно. Придружен от Голатор Лазгия и един от ловците, той се втурна напред и подгони средния стийтмой, който побягна чупейки клони и дървета. Това беше най-трудната част, защото макар и по-бавни от хората, стийтмоите по-лесно можеха да си проправят път през храсталаците и не беше изключено Декерет да изпусне жертвата си. Гората на това място не беше много гъста, но стийтмоят искаше да се скрие и скоро Декерет трябваше да си пробива път през млади дръвчета и храсталаци, като едва смогваше да не изпусне от поглед бягащия бял призрак. С твърда непоколебимост той продължи да тича след животното и да сече гъсталака с извития меч. Всичко това му беше толкова болезнено познато и му напомняше старата история, особено след като разбра, че стийтмоят се връща назад, завива през изпотъпканата част на гората, сякаш е решил да контраатакува…
Сънуващият Декерет знаеше, че скоро ще настъпи моментът, когато разяреното животно ще налети на беззъбата жена от планината, ще я сграбчи и ще я запрати в ствола на едно дърво. А той, защото вече не може, не иска да спре, ще се втурне след него, ще продължи да го преследва и ще остави жената там, където е паднала. И когато онова тромаво лешоядно животно с тъпа зурла изпълзи от дупката си и започне да разкъсва вътрешностите и, при нея няма да има никой, който да я защити. Едва по-късно, когато всичко отново се успокои и се върне назад, той ще започне да съжалява за сляпата ловна страст, която му е попречила да обърне внимание на ранената, само и само за да не изпусне жертвата си. И после срамът, вината, безкрайните самообвинения… Да, щеше да премине отново през всичко това, докато спеше в огнената пустиня на Сувраел, нали?
Не.
Не, не беше толкова елементарно, защото езикът на сънищата е сложен и в синкавата мъгла, която се стелеше из гората, Декерет видя, как стийтмоят вдига жената и я захвърля към дървото, но тя само изплю няколко окървавени зъба и се изсмя, а преследването продължи или по-скоро се обърна наопаки, защото животното изскочи неочаквано от най-затънтените гъсталаци и налетя на самия Декерет, изби оръжията от ръцете му и се изправи на задните си крака, за да му нанесе смъртоносен удар. Но не го нанесе, защото изведнъж картината се промени и сега под ноктите не беше Декерет, а Голатор Лазгия, а самият той се разхождаше безцелно наблизо, без да е в състояние да направи каквото и да било. После отново беззъбата жена беше жертва и отново Декерет, докато след това, съвсем неочаквано, невероятно старият, сбръчкан Барджазид и после Голатор Лазгия. Докато Декерет наблюдаваше, някакъв глас край него каза:
— Какво значение има? Всички ние дължим на Божествения смърт. Може би за теб тогава е било по-важно да догониш плячката си.
Декерет се вгледа. Гласът беше на беззъбата планинка, замая го и го накара да затрепери. Сънят ставаше все по-объркан. Той се мъчеше да проникне в тайните му.
Сега забеляза Барджазид да стои на горската поляна. Стийтмоят отново нападаше планинката.
— Така ли стана, наистина? — попита Барджазид.
— Сигурно, аз не съм видял с очите си.
— Какво направи?
— Продължих нататък. Не исках да изпусна животното.
— Уби ли го?
— Да.
— И после?
— Върнах се… И я намерих… Ето така…
Декерет посочи. Душещото животно беше върху жената. Голатор Лазгия стоеше наблизо със скръстени ръце и се усмихваше.
— И после?
— Дойдоха и другите. Погребаха приятелката си. Ние одрахме стийтмоя и се прибрахме в лагера си.
— И после? И после? И после?
— Кой си ти? Защо ме питаш за тези неща?
Декерет за миг си представи, че самият той се намира под зъбатата зурла на мършояда.
— Засрами ли се? — попита Барджазид.
— Разбира се. Защото поставих удоволствието от лова на по-високо място от един човешки живот.
— Нямало е как да разбереш, че е ранена.
— Почувствах го. То стана пред очите ми, а сякаш се направих, че не го виждам, разбираш ли? Знаех, че беше ранена, но продължих напред.
— И кой се е интересувал от това?
— Аз.
— А нейните хора?
— Аз се интересувах.
— И какво от това?
— За мен беше много важно. За тях други неща имаха значение.
— И се почувства виновен?
— Разбира се.
— Наистина си виновен. Заради младостта, заради глупостта, заради наивността си.
— Ти ли ще ме съдиш?
— Разбира се, че аз — отговори Барджазид. — Виждаш ли лицето ми?
Той задърпа набръчканата си челюст, започна да я извива докато загорялата от слънцето, напукана кожа започна да се разцепва и лицето му се разкъса на две като маска, а отдолу се показа друго — ужасно, насмешливо, изкривено, сгърчено от конвулсивен, подигравателен смях. Беше лицето на Декерет.
11.
В този момент усети как един тънък като игла лъч светлина прониква през черепа му. Това бе най-силната болка, която някога бе изпитвал — моментно, внезапно, остро страдание, което разкъса мозъка му с невероятна сила. В главата му пламна огън, на чиято пагубна светлина той видя себе си — причудливо осветен, глупав, романтичен, непорасъл, създател на една драма, от която никой не се интересуваше, автор на трагедия, чиято публика бе единствено той, търсещ изкупление за грях, извършен извън всякакъв контекст. А може би това не беше грях, ако се изключи този на прекаленото самоугаждане. И докато го измъчваше агонията, чу в далечината звук на гонг и сухия, продран, демоничен смях на Барджазид. Тогава с едно рязко движение той се отскубна от съня си — потресен, разтреперан, все още смазан от острата болка, макар че вече не бе така силна, защото и последните остатъци от съня се бяха разсеяли.
Изправи се с мъка и се намери увит в дебела кожа със специфична миризма, сякаш стийтмоят го бе сграбчил и смачкал в гърдите си. Държаха го силни ръце — четири, даде си сметка той — и когато бе напълно буден, разбра че се намира в прегръдките на скандарката, Кхаймак Гран. Вероятно бе викал на сън, бе се мятал и размахвал ръце, а когато е станал на крака скандарката е решила, че се кани отново да тръгне като сомнамбул и му бе попречила. От прегръдката и ребрата му пукаха.
— Всичко е наред — промърмори той, притиснат в гъстата сива козина. — Буден съм! Няма да ходя никъде.
Тя продължаваше да го притиска.
— Боли ме!
Беше му трудно да си поеме дъх. Голямата и, тромава майчинска прегръдка можеше да го задуши. Декерет я отблъсна, започна да размахва ръце, дори да рита, да се извива, да я удря с глава. Успя да я извади от равновесие и двамата паднаха — тя отдолу. В последния момент ръцете и се отпуснаха и Декерет се претърколи встрани. Изправи се на лакти и колене, все още замаян от случилото се в последните няколко секунди. В този момент забеляза как Барджазид, който беше в по-далечния край на флотера, бързо сваля нещо от челото си — някакво устройство, подобно на тънка диадема — и се опитва да го скрие в багажното отделение.
— Какво е това? — попита Декерет.
Барджазид изглеждаше необичайно смутен.
— Нищо. Играчка.
— Дай да видя!
Барджазид даде знак. С периферното си зрение Декерет видя, че Кхаймак Гран отново протяга ръце към него и преди огромната скандарка да успее да го сграбчи, той бързо стигна до Барджазид. Дребният човек все още не бе успял да прибере малкото устройство. Декерет се изправи заплашително над стареца така, както скандарката над него самия и с едно ловко движение улови ръката му и я изви зад гърба му. След това измъкна устройството от кутията и го огледа.
Вече всички бяха будни. Врунът гледаше с ококорени очи, а Динитак измъкна нож, почти същия като онзи от съня на Декерет и извика:
— Пусни баща ми!
Декерет издърпа Барджазид пред себе си, за да му служи за прикритие.
— Кажи на сина си да остави ножа!
Той мълчеше.
— Кажи му да остави ножа или ще строша това нещо! — продължи Декерет. — Какво избираш?
Барджазид даде нареждането с нисък ръмжащ глас. Динитак заби ножа в пясъка до краката на Декерет. Той се приближи до него и го изрита надалеч. После размаха устройството пред лицето му — представляваше сложна плетеница от злато, кристали и нещо бяло, с тайнствено свързани проводници.
— Какво е това? — попита Декерет настойчиво.
— Казах ти. Играчка и нищо повече.
— За какво служи тази играчка?
— Забавлява ме докато спя — отвърна Барджазид прегракнало.
— Как така?
— Стимулира сънищата ми и ги прави по-интересни.
Декерет се вгледа по-внимателно.
— Ако аз я сложа на главата си, ще направи ли и моите по-интересни?
— Само ще ти навреди, посветени.
— Кажи ми как действа!
— Много трудно е да се опише — каза Барджазид.
— Опитай се, намери нужните думи. Как така стана участник в съня ми, Барджазид? Нямаше никаква причина за това.
Дребният човек сви рамене и промърмори смутено:
— Бях ли в съня ти? Откъде да знам какво си сънувал? Всеки може да сънува някой друг.
— Струва ми се, че това устройство ти е помогнало. И още — чрез него си разбрал какво сънувам.
Барджазид мълчеше навъсено.
— Кажи ми как действа това устройство или ще го направя на парчета — каза Декерет.
— Моля те!…
Силните пръсти на Декерет се свиха около диадемата. Барджазид изохка. Тялото му се стегна.
— Е? — подкани го Декерет.
— Правилно се досети. Това… Това ми дава възможност да прониквам в спящите умове.
— Така ли? И откъде го взе?
— Аз го изобретих. Работя върху тази идея от много години.
— Прилича на устройствата, които използва Господарката на острова, нали?
— Различно е — действа много по-силно. Тя може само да говори на спящите. Аз мога да разчитам сънищата, да ги направлявам, до голяма степен да командвам ума на спящия.
— И си направил това устройство изцяло сам? Не си го откраднал от Господарката на острова?
— Изцяло сам — отговори Барджазид.
Вълна от гняв обля Декерет, задето го бяха манипулирали по този начин. За миг му се прииска да смачка устройството на стареца, да го направи на парчета, а след това и самия Барджазид. Спомни си всичките му увъртания, полуистини и лъжи, как отвратително се бе намесил в сънищата му, как непочтено го бе лишил от оздравителната почивка, от която се нуждаеше толкова много, как в изпратения му от Господарката блажен дар бе вмъкнал несигурност и страх. Сърцето му се разтуптя, гърлото му пресъхна, погледът му се замъгли. Пръстите му се впиха в ръката на Барджазид и той започна да скимти и пъшка. По-силно, по-силно, счупи я!
Не.
Гневът на Декерет достигна своята кулминация, задържа се за миг и започна да преминава. Постепенно той се овладя, започна да диша нормално, бумтенето в гърдите му престана. Продължи да стиска стареца, докато не се успокои съвсем, след това го пусна и го блъсна към флотера. Барджазид се олюля и се задържа за заоблената странична стена. Лицето му бе станало съвсем бяло. Той разтри внимателно ръката си и погледна Декерет едновременно с ужас, болка и отвращение.
Декерет внимателно взе любопитното устройство, опипвайки с върховете на пръстите си крехките му части. След това го вдигна нагоре, сякаш искаше да го постави на челото си.
— Не! — изпъшка Барджазид.
— Какво? Ще се повреди ли?
— Да. Ти също ще пострадаш!
Декерет кимна. Усещаше, че старецът лъже, но нямаше желание да проверява дали е така.
— Значи в тази пустиня няма метаморфи, които крадат сънища, нали?
— Така е — отвърна Барджазид шепнешком.
— И през цялото това време ти си експериментирал с умовете на пътешествениците?
— Да.
— И си причинявал смъртта им?
— Не — каза Барджазид. — Не съм имал намерение да убивам никого. Ако са умирали, то е било защото са изпадали в паника, били са объркани и в страха си са отивали на опасни места. Всички тръгваха да скитат насън като теб.
— Но в крайна сметка са умирали заради твоята намеса в сънищата им.
— Кой може да го твърди със сигурност? Някои умряха, други не. Не съм искал никой да загине. Спомни си, че когато изчезна, ние те търсихме усърдно.
— Аз те наех, за да ме водиш и предпазваш от опасностите в пустинята — каза Декерет. — Другите са били нищо неподозиращи пътници, които си измъчвал от разстояние, нали?
Барджазид не каза нищо.
— Знаел си, че експериментите ти могат да доведат до смъртта им и въпреки това си продължавал.
Барджазид сви рамене.
— От колко време правиш това?
— От няколко години.
— Защо?
Барджазид извърна лице.
— Вече ти казах, че никога не отговарям на този въпрос.
— А ако счупя устройството ти?
— И без това ще го счупиш.
— Грешиш — каза Декерет. — Ето, вземи си го.
— Какво?
Декерет протегна ръка и разтвори дланта си.
— Хайде, вземи го. Прибери го някъде. Нямам нужда от него.
— И не смяташ да ме убиеш? — възкликна Барджазид.
— Нима мога да съм твой съдия? Ако още веднъж те хвана да го използваш върху мен, без съмнение ще те убия. Но вече един грях тежи на съвестта ми. Освен това имам нужда от теб, за да ме върнеш в Толагхай, забрави ли това?
— Разбира се, разбира се. — Барджазид беше изумен от проявената към него милост.
— Защо ми е да те убивам? — продължи Декерет.
— Защото… Влязох в ума ти и обърнах сънищата ти.
— Аха.
— Защото изложих живота ти на опасност в пустинята.
— И за това, значи.
— Не искаш ли да си отмъстиш?
Декерет поклати глава.
— Ти си позволи да направиш нещо много лошо с мен и това ме вбеси, но гневът ми отмина и няма да те накажа. Ние се споразумяхме, ти изпълни задължението си, а освен това този предмет ми беше от полза. — Декерет се наведе напред и добави тихо: — Дойдох на Сувраел, изпълнен със съмнения, несигурност и чувство за вина. Исках да се пречистя чрез физическо страдание. Това беше глупаво — то може да укрепи волята, но не може да помогне много на наранения дух. Ти ми даде нещо друго… Ти и твоята играчка. Измъчваше ме в съня ми, но постави и огледало пред душата ми, така че успях да се видя съвсем ясно. Каква част от последния ми сън успя да разгадаеш. Барджазид?
— Беше в някаква гора… На север…
— Да.
— Ловуваше. Едно животно нарани жена от групата ви… Нали?
— Продължавай!
— Ти не и обърна внимание и продължи преследването. А когато се върна, за да се погрижиш за нея, вече бе твърде късно и започна да се обвиняваш за смъртта и. Долових огромното ти чувство за вина. Беше необикновено силно.
— Да — потвърди Декерет. — Тази вина ще нося вечно със себе си. Вече нищо не може да се направи за тази жена, нали?
Беше го обзело удивително спокойствие. Не беше сигурен какво точно се бе случило, освен че в съня си се бе сблъскал отново със събитията в Кхинторските планини, бе се изправил лице в лице с истината за това, което беше направил и не беше направил. Разбра по начин, непотдаващ се на описание с думи, че е глупаво да се самонаказва цял живот за една единствена невнимателна постъпка и безчувствена несъобразителност, че е дошло време да престане да се самообвинява и да продължи нормалния ритъм на живота си. Беше започнал процеса на самоопрощаването. Пристигна в Сувраел за да се пречисти и бе успял да постигне това. И дължеше благодарност на Барджазид за тази услуга.
— Може би щях да я спася — каза той на стареца, — може би не. Но умът ми беше другаде и в несъобразителността си аз я изоставих, за да убия плячката си. Но не бих могъл да изкупя греха си, ако продължавам да тъна в чувството за вина, нали? Мъртвите са си мъртви. Трябва да служа на живите. Хайде, обърни този флотер и да се връщаме в Толагхай.
— Нали имаше работа в пасищата? Няма ли да отидем в Гхизин Кор?
— Глупава мисия. Вече няма значение… Търговският дисбаланс и недостигът на месо… Този проблем вече е решен. Върни ме в Толагхай.
— И после?
— Ще дойдеш с мен в замъка Връхни. Ще демонстрираш играчката си пред коронала.
— Не! — извика Барджазид ужасен. Сега за първи път откакто се познаваха, по лицето му се изписа истински страх.
— Моля те…
— Татко! — обади се Динитак.
Под лъчите на обедното слънце момчето изглеждаше обхванато от пламъци. На лицето му бе изписана дива, необуздана гордост.
— Татко! Отиди с него при коронала! Нека да покаже на господарите си с какво разполагаме.
Барджазид навлажни устните си с език.
— Боя се, че…
— Няма от какво да се боиш. Нашето време започва сега.
Декерет погледна единия, после другия — боязливият, съсипан старец и преобразеното, сияещо момче — и долови историческото значение на това, което става. Почувства, че могъщи сили излизат от равновесие и се оформя нова конфигурация, но не можеше ясно да си представи последствията. Разбираше само, че машинката на Барджазид е нишката, която води към това.
— Какво ще стане с мен в замъка? — попита Барджазид пресипнало.
— Не знам — отвърна Декерет. — Може би ще отрежат главата ти и ще я сложат на върха на кулата на лорд Симинав. А може да те поставят наравно с останалите сили на Маджипур. Всичко може да се случи.
Разбра, че съдбата на Барджазид не го интересува, че е напълно безразличен към него, че вече не изпитва никакъв гняв към дребния, опърпан манипулатор на мозъци, а само някаква перверзна, абстрактна благодарност задето го е отървал от собствените му демони.
— Всичко зависи от коронала. Едно е сигурно, че ще дойдеш с мен в замъка заедно с машинката си. Хайде, обръщайте флотера и ме върнете в Толагхай.
— Още не е мръкнало — промърмори Барджазид. — Огънят на деня бушува с най-голямата си сила.
— Ще се справим. Хайде, да тръгваме по-бързо. В Толагхай ще ми трябва кораб. А има и една жена, която искам да видя, преди да отплаваме.
12.
Тези събития се случиха в младежките години на този, който по-късно щеше да стане короналът лорд Декерет, при понтифекс Престимион. А момчето Динитак Барджазид от Сувраел щеше да владее умовете на всички спящи маджипурци, като носител на титлата „Крал на сънищата“.
ШЕСТ
МЕТАМОРФКАТА И ХУДОЖНИКЪТ, КОЙТО РИСУВА С ДУША
Той се е пристрастил. Умът на Хисун е отворен във всички посоки, а Регистърът на душите се е превърнал в прозорец към един изцяло нов за него свят. Когато човек живее в Лабиринта, у него се развива едно особено усещане за Маджипур като неясен и нереален — имена, вместо конкретни места. Единствено тъмният Лабиринт е нещо материално, всичко останало е пара. Но сега Хисун е пътувал из всички континенти, вкусил е непознати ястия, почувствал е горещина и студ и по този начин е достигнал до едно разбиране за сложността на света, до което, както подозира, малко други са успели да достигнат. Връща се там отново и отново. Вече няма нужда от фалшиви документи. Толкова често посещава Регистъра, че за да влезе е достатъчно само едно кимване и на негово разположение са милионите отминали дни на Маджипур. Понякога седи с една капсула само миг, колкото да се увери, че не съдържа нищо, което да го придвижи по-напред по пътя към познанието. Случва се за една сутрин да изостави по осем, десет капсули. „Вярно е — мисли той, — че душата на всяко живо същество е цяла вселена, но не всички вселени са еднакво интересни.“ И това, което би могъл да научи от най-съкровените кътчета на някой, който цял живот е мел улиците на Пилиплок, или е мърморил молитви в свитата на Господарката на острова, не му се струва чак толкова интересно, съпоставяйки и други възможности. Продължава да изисква капсули и да ги връща, да вика нови, да надзърта за миг в миналото на Маджипур, прави това, докато не попадне на душа, която обещава да му разкрие нещо наистина интересно. Дори короналите и понтифексите могат да бъдат отегчителни, вече е разбрал това. Но винаги има чудесни, неочаквани открития — например човек, влюбил се в метаморфка…
Пресищането от съвършенството накара Терион Нисмил, художникът, който рисуваше с душата си, да напусне кристалните градове около замъка Връхни и да замине за тъмните гори на западния континент. Той бе прекарал целия си живот сред чудесата на Върха и бе пътувал из петдесетте града, според изискванията на професията си, заменяйки един вид разкош с друг на всеки няколко години. Родния му град беше Дундилмир, а първите му платна бяха пейзажи от Огнената долина — изпълнени със страстта и пламъка на младостта. След това живя известно време в чудесния Канзилейн с говорещите статуи, после в Стий, чиито покрайнини не можеха да се прекосят за по-малко от три дни, в златния Халанкс до замъка, пет години в самия замък, където беше придворен художник на лорд Триам. Картините му бяха ценени заради спокойната им елегантност и съвършената им форма, която отразяваше почти огледално съвършенството на петдесетте града. Но след време той откри, че красотата на тези места вдървява душата и парализира артистичните инстинкти. Когато Нисмил навърши четиридесетата си година, разбра, че за него съвършенството е равно на застой — започна да ненавижда най-известните си творби, духът му започна да копнее за възвишеност, непредсказуемост, преобразяване.
Кризата го завладя напълно в Толингарските градини — чудния парк в равнината между Дундилмир и Стипул. Короналът му бе поръчал да направи една поредица пейзажи, за да украси новостроящата се градинска беседка до самия замък. Нисмил измина дългия път надолу по склона на огромния връх, обиколи простиращия се на четиридесет мили парк, избра местата, на които щеше да работи и постави първото си платно пред полуострова Казкас, където паркът се стелеше напред на големи зелени вълни. Обичаше това място още от малък. На целия Маджипур нямаше по-спокойно и по-подредено кътче, защото Толингар бе засаден с растения, които сами се поддържаха във вечен порядък. Градинарска ножица никога не докосваше тези храсти и дървета — те сами растяха в прекрасна хармония, регулираха големината си и определяха на колко време да се сменят с нови, задушаваха всички бурени в околността и контролираха пропорциите си, така че първоначалното оформление никога не се променяше. Когато сменяха листата си или се налагаше да се освободят от някой клон, специални ензими превръщаха ненужното в полезен тор. Този парк бе създаден от лорд Хавилбов преди повече от сто години. Наследниците му — лорд Сирут и лорд Канаба продължиха и разшириха програмата за генетичен контрол, а при сегашния лорд Триам планът бе доведен докрай и градината щеше да остане завинаги перфектна и хармонична. Именно това съвършенство бе дошъл да улови Нисмил.
Той погледна бялото платно, пое дълбоко въздух и се подготви да изпадне в състояние на транс. Само след миг душата му — освободена от приспания разсъдък — щеше да изобрази необикновената сила на видението му върху психочувствителното платно. Той погледна за последен път полегатите хълмове, красивите храсти, деликатно разположените листа… И изведнъж през него премина вълна от гняв. Потрепери и едва не падна. Този неподвижен пейзаж, тази статична, стерилна красота, тази безупречна и ненадмината градина не се нуждаеше от него. Самата тя никога не се променяше — подобно на картина, беше безжизнена, замръзнала в собствения си безгрешен ритъм, чак до края на света. Колко зловещо! Колко омразно! Нисмил се олюля и притисна с длани пулсиращите си слепоочия. Чу тихите, изненадани възклицания на спътниците си и когато отвори очи, видя, че всички гледат с ужас и объркване почернялото, гърчещо се платно.
— Покрийте го! — извика той и се обърна встрани. Всички се втурнаха към него едновременно. Нисмил стоеше като статуя в центъра на групата. Когато отново възвърна способността си да говори, той каза:
— Предайте на лорд Триам, че няма да мога да изпълня поръчката му.
И така, този ден той купи в Дундилмир нещата, от които имаше нужда и се отправи на дълъг път към широката река Иян и оттам с кораб надолу към западното пристанище на Алайзор. След като чака там със седмици, най-накрая се качи на един кораб за Нуминор, на Острова на съня, където остана в продължение на месец. След това се качи на друг кораб с поклонници, плаващ към Пилиплок, на Зимроел. Беше сигурен, че дивият континент няма да го потиска с елегантност и съвършенство. Там имаше само осем или девет града, които едва ли бяха нещо повече от примитивни поселища в пустошта, обхващаща територията на целия континент. След като ги бе победил преди четири хиляди години, лорд Стиамот бе принудил метаморфите да се оттеглят именно там. Човек, уморен от цивилизацията, би могъл да възстанови душата си на такова място.
Нисмил очакваше, че Пилиплок е кална дупка, но за негова изненада това се оказа огромен, древен град, построен с математическа точност по някакъв влудяващо симетричен план. Стори му се грозен, а това не му вдъхваше спокойствие, така че той продължи нагоре по река Зимър. Премина покрай известния Ни-моя, чиято слава се носеше дори на Алханроел, но и там не спря. В един град на име Верф той импулсивно слезе от кораба и тръгна с нает фургон към горите на юг. Когато стигна толкова навътре, че вече не можеше да види и следа от цивилизацията, той спря и си построи колиба край един бърз тъмен поток. Това стана на третата година след като бе напуснал замъка Връхни. През целия път беше сам и бе разговарял с хора само по необходимост. Не бе рисувал въобще.
Едва тук Нисмил почувства, че започва да оздравява. Всичко наоколо беше непознато и прекрасно. На Върха климатът се регулираше изкуствено, царуваше безкрайна ароматна пролет, валежите падаха в определени интервали, фалшивият въздух беше чист и приятен. А тук се намираше в истинска влажна и дъждовна джунгла, където почвата беше мокра и податлива, където се стелеха мъгли и често валеше, където растенията никнеха безразборно, хаотично преплетени — в пълна противоположност с Толингарските градини. Ходеше почти без дрехи, с множество опити и грешки научи кои корени и плодове стават за ядене и си направи мрежа, с която да лови дългите, червеникави риби, които проблясваха над водата подобно на космически ракети. Ходеше с часове из джунглата, не само пленен от красотата и, но и изпитващ странна наслада от неувереността дали ще успее да намери обратния път. Често пееше — силно и с неравен глас. В замъка Връхни никога не беше пял. От време на време изваждаше платно с намерение да рисува, но винаги го оставяше настрана неизползвано. Съчиняваше безсмислени поеми — поредици звучни срички — и ги изпълняваше с напевен глас пред публиката си от високи дървета и преплетени храсти. Понякога се чудеше какво ли става в двора на лорд Триам, дали короналът е наел друг художник, за да нарисува нужните му картини и дали халатингите покрай пътя към Хай Морпин вече са разцъфтели. Но тези мисли го спохождаха рядко.
Загуби дирите на времето. Изминаха четири, пет, може би шест седмици преди да срещне първия метаморф.
Това стана на една мочурлива поляна на около две мили от колибата му нагоре по течението. Беше отишъл там за да събере малко от сочните алени луковици на калните лилии, които се бе научил да стрива и да изпича нещо подобно на хляб. Те се намираха дълбоко и много често трябваше да мушка ръката си чак до рамото в калта и да опипва наоколо с притисната към земята буза. Изправи се изпокалян и мръсен, стиснал шепа луковици и се стресна, когато видя съществото, което го наблюдаваше съвсем спокойно от десетина крачки разстояние.
Никога не беше виждал метаморф. Коренните жители на Маджипур отдавна бяха прогонени от основния континент Алханроел, където Нисмил бе прекарал живота си, но въпреки това той имаше представа как изглеждат и сега беше сигурен, че пред него стои метаморф — удивително висок, крехък, с жълтеникава кожа, с наклонени навътре очи, едва видим нос и жилава коса с бледозелен цвят. Около кръста му имаше само една препаска, на която висеше остър, къс нож от някакво полирано черно дърво. С някакво странно достойнство, метаморфът стоеше с един крак, увит около глезена на другия. Изглеждаше едновременно зловещ и внимателен, заплашителен и комичен. Нисмил реши да не се плаши.
— Здравей — каза той. — Имаш ли нещо против да събирам луковици тук?
Метаморфът не отговори.
— Казвам се Терион Нисмил и си построих колиба надолу по реката. По-рано живеех в замъка Връхни и бях художник.
Метаморфът го гледаше безмълвно. На лицето му трепна някакво неразгадаемо изражение, след което той се обърна и изчезна грациозно в джунглата само за миг.
Нисмил сви рамене и продължи да рови за луковици. Седмица или две по-късно срещна още един метаморф, а може би беше същият, докато белеше кората на някакво растение, за да си направи капан за билантуни. Туземецът отново остана безмълвен, след като се появи като привидение и го заоглежда в същата поза на един крак. Нисмил се опита да завърже разговор, но още при първите му думи съществото се понесе към джунглата като някакъв дух.
— Чакай! — извика Нисмил след него. — Искам да поговоря с теб!
Но вече беше сам.
Няколко дни след това събираше дърва за огъня, когато отново усети, че някой го наблюдава. Този път веднага заговори:
— Улових билантун и ще го опека. Искаш ли да вечеряме заедно?
Метаморфът се усмихна — поне Нисмил взе това трепване на лицето за усмивка, макар че можеше да е всичко друго — и сякаш за да му отговори, за миг изненадващо се превърна в негово огледално копие — набит и мускулест, с дълбоки, пронизващи очи и дълга до раменете черна коса. Нисмил потрепери неудържимо и примигна, после се съвзе и се усмихна, като предпочете да възприеме тази мимикрия като някаква форма на комуникация и каза:
— Фантастично! Не мога да разбера как го правиш! — Той кимна. — Ела! Билантунът ще е готов след час и половина, а дотогава ще поговорим. Разбираш езика ни, нали?
Чувстваше се много странно да разговаря със същество досущ като него.
— Кажи нещо, а? Има ли наблизо селище на метаморфи? Пиуривари — поправи се той веднага, защото си спомни как метаморфите наричаха себе си. — А? Има ли много пиуривари наоколо в джунглата? — Нисмил отново направи подканящ жест. — Ела с мен до колибата ми и ще наклада огъня. Нямаш вино, предполагам? Това е единственото нещо, което ми липсва… Малко добро, силно вино, като това, което правят в Мулдемар. Сигурно повече няма да вкуся от него, но тук на Зимроел също има вино, нали? Е, ще кажеш ли нещо?
В отговор метаморфът само направи гримаса — може би искаше да имитира усмивка, но това изкриви второто лице на Нисмил по някакъв странен и чудат начин. След това само за миг прие нормалния си вид и се отдалечи.
Надяваше се, че след малко ще се върне с бутилка вино, но не го видя повече. „Странни същества — помисли си той. — Дали са се ядосали, че се заселих в територията им?“ Може би го следяха, страхувайки се, че е някакъв преден пост на неочаквана вълна от човеци заселници? Странно, но не изпитваше страх. Общото мнение за метаморфите беше, че са войнствени — наистина вдъхваха безпокойство, — чужди, неразбираеми. Много истории се разказваха за нападения на метаморфи над човешки поселища и не можеше да има съмнение, че променящите се питаят омраза към тези, които са дошли на техния свят и са ги прогонили в тези джунгли. Въпреки това Нисмил не изпитваше лоши чувства, никога не бе причинявал някому зло и просто искаше да го оставят да живее спокойно. Струваше му се, че по някакъв начин метаморфите ще се убедят, че не е техен враг, искаше му се да се сприятели с тях. След цялото това време, прекарано в самота, изпитваше нужда да поговори с някого, а не беше изключено размяната на мисли и идеи с тези странни същества да се окаже полезна. Дори би могъл да нарисува някого от тях. Напоследък се замисляше да се върне към изкуството си, да преживее отново момента на творчески екстаз, когато душата му преодолява разстоянието до психочувствителното платно и нанася върху него образите, които само той би могъл да създаде. Без съмнение сега беше много по-различен от нещастния човек, който живееше в замъка Връхни и тази разлика не можеше да не проличи в творбите му. През следващите няколко дни той репетираше специалната реч, с която трябваше да спечели доверието на метаморфите, да преодолее странната им стеснителност и деликатност, които пречеха на установяването на какъвто и да било контакт. „С времето — мислеше той — ще свикнат с мен, ще започнат да разговарят, да приемат поканите ми, да се хранят с мен и може би след това някой ще се съгласи да ми позира…“
Но в следващите дни не видя метаморфи. Скиташе из гората, вглеждаше се с надежда в гъсталаците и обвитите в мъгла горски пътеки, но не срещна никого. Реши, че е бил прекалено директен и ги е уплашил — но къде отиде прословутата им войснтвеност? Накрая спря да се надява, че ще се срещне с тях отново, а това беше смущаващо. Вече не изпитваше нужда от компания, но мисълта, че наблизо има интелигентни същества поддържаше у него чувство за самота, което не можеше да преодолее лесно.
Един влажен и топъл ден, няколко седмици след последната си среща с метаморфа, Нисмил плуваше в естествения вир, образувал се от свлекли се камъни, на около половин миля от колибата му надолу по течението. Изведнъж забеляза една слаба фигура, която се движеше бързо през гъстите храсталаци със сини листа край брега. Той изпълзя бързо от водата, като изподра коленете си в камънака.
— Чакай! — изкрещя с всички сили. — Моля те, недей… Не се страхувай! Не си отивай!
Фигурата изчезна, но Нисмил хукна след нея и не след дълго отново я зърна сред листака, облегнала се спокойно на едно голямо дърво с яркочервена кора.
Той спря изненадан, защото това не беше метаморф, а жена. Човек!
Беше стройна, млада и гола, с гъста кестенява коса, тесни рамене, малки високи гърди и искрящи весели очи. Изглеждаше, че никак не се бои от него — горски дух, на когото малката гонитба очевидно бе доставила удоволствие. Докато той я гледаше втрещен, тя го измери от горе до долу съвсем спокойно, разсмя се с ясен, звънлив смях и му каза:
— Целият си изподран! Не можеш ли да тичаш в гората малко по-внимателно?
— Не исках да си отидеш.
— О, нямаше да отида далеч. Знаеш ли, преди да ме забележиш аз дълго те наблюдавах. Ти си мъжът от колибата, нали?
— Да. А ти… Къде живееш?
— Тук и там — отвърна тя шеговито.
Нисмил я гледаше захласнат. Красотата и го радваше, липсата на всякакъв свян го изумяваше. „Сякаш е халюцинация — мислеше той. — Откъде се взе? Какво правеше това човешко същество — без дрехи и само̀ — в тази джунгла?“
Човешко същество?
„Разбира се, че не!“ — даде си сметка Нисмил и изведнъж се натъжи като дете, което е получило някакво желано съкровище насън, но със събуждането си е разбрало тъжната истина. Спомни си с каква лекота метаморфът се бе преобразил в самия него и се замисли над мрачната възможност — това беше някакъв фокус, някакъв маскарад. Вгледа се напрегнато в жената, търсейки признак за същността и — трепване на лицето, някакво движение на острите като бръснач скули или наклонените и очи. По всичко приличаше на човек, но все пак… Беше невероятно да срещне тук някого от своята раса — по-скоро тя беше метаморф, измамник…
Не искаше да повярва в това. Реши да приеме евентуалната измама като се остави да бъде заблуден с надеждата, че по този начин ще я предизвика да се превърне в това, което е.
— Как се казваш? — попита той.
— Сарис. А ти?
— Нисмил. Къде живееш?
— В гората.
— Значи недалеч от тук има човешко селище?
Тя сви рамене.
— Живея сама.
Жената се приближи към него — той усети как мускулите му се свиват, как нещо пари в стомаха му и сякаш кожата му гореше — и докосна с върховете на пръстите си драскотините върху раменете и гърдите му.
— Не те ли боли?
— Малко. Трябва да се измия.
— Хайде, ела да се върнем при вира. Знам по-добър път от този, по който тръгна ти. Следвай ме!
Тя разгърна някаква избуяла папрат и се откри тясна, добре утъпкана пътека. Побягна грациозно по нея, а той хукна подире и, възхитен от лекотата на движенията и, от играта на мускулите на гърба и бедрата и. Хвърли се във вира миг след нея. Хладната вода облекчи изподраната му кожа. Когато излязоха, той вече копнееше да я прегърне, но не посмя. Легнаха на обраслия с мъх бряг. В очите и се появи дяволито пламъче.
— Колибата ми не е далеч — каза той.
— Зная.
— Искаш ли да дойдеш там?
— Някой друг път, Нисмил.
— Добре. Някой друг път.
— Откъде си? — попита тя.
— Роден съм близо до замъка Връхни. Знаеш ли къде е това? Бях художник в двора на коронала. Рисувам с душа. Знаеш ли как става? Прави се с ума и с психочувствително платно… Мога да ти покажа. Мога да те нарисувам, Сарис. Най-напред се вглеждам в обекта и го възприемам с цялата дълбочина на съзнанието си, след това изпадам в транс, почти като сън наяве, превръщам видяното в нещо свое и го нанасям върху платното. Само за миг улавям същността на обекта и я пренасям върху картината… — Той замълча. — Бих ти показал най-доброто, на което съм способен, като те нарисувам.
Сякаш не го бе чула.
— Би ли искал да ме докоснеш, Нисмил?
— Да, много!
Гъстият тюркоазен мъх беше като килим. Тя се претърколи към него, той вдигна ръка към тялото и, но се поколеба, защото беше сигурен, че е метаморфка, която играе с него някаква перверзна игра и наследството на хилядите години борба и ненавист изплуваха в съзнанието му. Той се ужаси при мисълта, че когато я докосне, тя ще се окаже лепкава и противна, каквито си мислеше, че са метаморфите, или в мига, в който я прегърне, щеше да се превърне в нещо друго. Очите и бяха затворени, устните леко разделени, езикът и се показваше и прибираше като на змия — тя чакаше. Той се застави да погали гърдата и, но плътта и беше топла и податлива, като на нормална млада жена, доколкото можеше да си спомни след толкова години самота. Тя простена леко и се притисна в него. За миг във въображението му се появи гротескната фигура на метаморф — ъгловат, с дълги крайници и без нос, — но той прогони мисълта трескаво и се отдаде изцяло на гъвкавото и жизнено тяло в ръцете си.
Дълго време след това те лежаха неподвижно, един до друг, с вплетени ръце, без да говорят. Дори когато заваля лек дъжд, те не помръднаха и оставиха капчиците да измият потта от телата им. Най-накрая Нисмил отвори очи и видя, че тя го наблюдава с нескрито любопитство.
— Искам да те нарисувам — каза той.
— Не.
— Не сега, утре. Ще дойдеш в колибата ми и…
— Не!
— Не съм рисувал от години. За мен е важно да започна отново. И много искам да нарисувам теб.
— А аз много искам да не ме рисуваш — отвърна тя.
— Моля те.
— Не — каза тя тихо, отдръпна се и се изправи. — Рисувай джунглата, вира. Не мен. Нали няма, Нисмил? Нали?
Той сви рамене тъжно в знак на съгласие.
— Сега трябва да тръгвам — каза Сарис.
— Ще ми кажеш ли къде живееш?
— Вече ти казах. Тук и там. В гората. Защо все това ме питаш?
— Искам да мога да те открия отново. Ако изчезнеш, как ще знам къде да те търся?
— Аз знам къде да те намеря, това е достатъчно — отговори тя.
— Ще дойдеш ли при мен и утре?
— Мисля, че да.
Той улови ръката и и я притегли към себе си, но сега тя изглеждаше колеблива, далечна. Тайнствеността и го измъчваше. Всъщност не му беше казала нищо, освен името си. Беше му много трудно да повярва, че тя живее самотно в джунглата и скита където и попадне. От друга страна му се струваше невъзможно да не разбере, ако наблизо има човешко селище. Най-вероятното обяснение бе, че тя е от променящите се, впуснала се поради някаква неведома причина в приключение с човек. Колкото и да се мъчеше да отхвърли тази мисъл, струваше му се, че тя е най-близо до истината. Но тя приличаше на човек, държеше се като човек, когато я докосваше, не можеше да долови никаква разлика. До каква степен метаморфите можеха да се преобразяват? Изпитваше желание да я попита направо дали подозренията му са основателни, но знаеше, че би било глупаво — досега не бе отговорила на нито един от въпросите му, та точно на този ли? Замълча. Тя изтегли внимателно ръката си, присви устни като за целувка, разтвори папратта и изчезна.
Целия следващ ден Нисмил чакаше в колибата си. Тя не се появи, но това не го изненада. Срещата им беше някакъв сън, фантазия, събитие отвъд времето и пространството. Не се надяваше да я види отново. Надвечер извади едно платно от пакета, който бе взел със себе си и реши да се опита да нарисува гледката пред колибата си при спускащия се здрач, придаващ червеникъв оттенък на въздуха. Остана загледан дълго време — проучваше вертикалните линии на дърветата, издигащи се перпендикулярно над гъстите, отрупани с жълти плодове храсти. Най-накрая поклати глава и прибра платното — в този пейзаж нямаше нищо, което си заслужаваше да бъде уловено и предадено от изкуството му. Реши на следващата сутрин да отиде на едно място оттатък поляната, където имаше скала, от чиито пукнатини бяха покарали растения със сочни червени плодове. „Може би е по-обещаващ пейзаж“ — помисли си той.
Но и тогава намери претекст да не тръгне веднага, а когато бе готов, вече бе станало пладне и реши, че е твърде късно. Вместо това започна да работи в малката си градинка — беше засадил някои от растенията, чиито листа и плодове ставаха за ядене — и това му отне часове. Късно следобед в гората падна млечнобяла мъгла. Не бяха изминали и няколко минути след като се прибра в колибата си и на вратата се почука.
— Бях престанал да се надявам — каза и той.
Челото и веждите на Сарис бяха покрити с капчици влага. „От мъглата е — помисли си той. — Или може би е танцувала по пътя до тук.“
— Обещах ти да дойда — каза тя тихо.
— Вчера.
— Днес е вчера — засмя се тя и извади изпод робата си една бутилка. — Обичаш ли вино? Намерих малко. Трябваше да отида далеч, за да го взема. Вчера.
Беше младо, сивкаво на цвят вино, което щипеше езика, защото беше газирано. На бутилката нямаше етикет, но той реши, че е някакво зимроелско вино, непознато в замъка Връхни. Изпиха всичкото — той малко повече от нея, защото тя непрекъснато пълнеше чашата му, а после излязоха навън, за да се любят върху хладната влажна земя край потока. След това заспаха. Беше вече нощ, когато тя го събуди и го заведе в леглото му. До сутринта останаха прегърнати и когато изгря слънцето, Сарис не прояви желание да си тръгне. Отидоха до вира, за да поплуват. Любиха се отново на тюркоазения мъх, после тя го заведе при гигантското дърво с червена кора, където я бе срещнал и му посочи огромния кръгъл плод, няколко метра в диаметър, който се бе откъснал от клоните му. Нисмил го погледна недоверчиво. Плодът се бе разцепил и вътре се виждаше червена пихтиеста маса, осеяна с големи, блестящи, черни семки.
— Това е дуика — обясни тя. — Ще ни опие.
Съблече робата си и уви в нея няколко големи парчета от плода, които занесоха в колибата. Ядоха цяла сутрин. През по-голямата част от следобеда пяха и се смяха, а за вечеря изпекоха малко риба, уловена с мрежата на Нисмил. По-късно, когато лежаха един до друг с хванати ръце, тя му зададе хиляди въпроси за миналия му живот, за картините му, за детството му, за пътешествията му, за замъка Връхни и петдесетте града около него, за шестте реки, за двора на лорд Триам. Въпросите го засипваха един след друг като порой — всеки следващ идваше, преди да се е справил с предишния. Любопитството и беше неизчерпаемо, но му помагаше да потисне неговото, защото макар и да искаше да научи много неща за нея — всичко, — просто нямаше как да я попита. И по-добре, защото се съмняваше, че ще му отговори.
— Какво ще правим утре? — попита тя най-накрая.
Така станаха любовници. Не правеха нищо друго, освен да ядат, да плуват, да се прегръщат и да поглъщат от опияняващия плод на дуиковото дърво. Нисмил престана да се безпокои, че тя ще изчезне неочаквано, както се бе появила. Пороят на въпросите и секна след известно време, но въпреки това той реши да не я разпитва и да остави тайните и неразгадани.
Не можеше да се отърве от мисълта, че е метаморф — това го смразяваше, — че красотата и е лъжа, че зад нея се крие гротескно и чуждо същество… Особено когато прокарваше ръка по хладната кожа на бедрата и гърдите и. Непрекъснато се бореше с подозренията си, но въпреки всичко те не го оставяха. В тази част на Зимроел нямаше човешки селища, а му се струваше съвсем невероятно това момиче да е решило, както и той, да живее съвсем само в джунглата като отшелник. Много по-вероятно беше да е родена по тези места, да е една от многото променящи се, които се промъкваха като призраци през влажните гори наоколо. Когато Сарис спеше, понякога я наблюдаваше на слабата светлина на звездите, за да види дали човешката и форма няма да се промени. Но тя оставаше същата.
За метаморфите не бе характерно да търсят човешка компания или да проявяват положително отношение към хората. За повечето жители на Маджипур те бяха нереални, легендарни духове, останали от отминала епоха. Какво би накарало една от тях да го потърси, да му предложи толкова съвършена имитация на любовта, да полага такива усилия, за да даде светлина на дните му и живот на нощите му? В моменти на параноя той си представяше как Сарис в тъмнината приема истинската си форма, как се изправя над него докато спи и забива блестящия си нож в гърлото му — отмъщение за престъпленията на предците му. Какво безумие бяха всички тези фантазии! Ако искаха да го убият, не беше необходимо да устройват такъв сложен театър.
Да повярва, че тя е метаморф му се струваше също толкова трудно, колкото да повярва, че не е.
За да се отърве от тези мисли, реши отново да се заеме с изкуството си. В един необикновено ясен и слънчев ден той взе едно ново платно и тръгна със Сарис към скалата с червените плодове. Тя го гледаше захласната, докато се приготвяше.
— И рисуваш изцяло с ума си, така ли?
— Изцяло. Най-напред поемам пейзажа с душата си, после го преобразувам, подсилвам и композирам, после… Ще видиш сама.
— Може ли да гледам? Няма ли да ти попреча?
— Не, разбира се.
— Но ако нечий друг ум се намеси в картината…
— Това не може да се случи. Тези платна са предназначени специално за мен.
Той примижа, прецени разстоянието, направи няколко крачки вляво, после вдясно. Гърлото му беше пресъхнало, а ръцете му трепереха. От последния път, когато бе правил това, бе минало толкова много време… Все още ли притежаваше дарбата? А техниката? Той намести платното и го докосна предварително с ума си. Пейзажът беше добър — жив, чудноват, със силни цветови контрасти, с нелеки композиционни проблеми. Масивната скала, странните растения с месестите червени плодове и малки листенца, омекотената от гората слънчева светлина… Да, щеше да стане. Самата гледка до голяма степен му помагаше да претвори върху платното гъстата джунгла, това място с променящи се форми…
Той затвори очи. Изпадна в транс и предаде картината върху платното.
Сарис възкликна изненадано.
Нисмил почувства как по цялото му тяло избива пот — той се олюля и се помъчи да поеме въздух. След малко се успокои и погледна картината.
— Колко е красиво! — прошепна Сарис.
Но това, което видя, го накара да потрепери — криволичещи диагонали, размазани и неясни цветове, натежало нечисто небе, увиснало на странни кълба над хоризонта. Беше далеч от пейзажа, който се бе опитал да улови и което бе по-лошо — нямаше нищо общо с творбите на Терион Нисмил. Това беше една тъмна и потискаща картина, опорочена от непредвидена дисхармония.
— Не ти ли харесва? — попита го тя.
— Не е това, което исках да бъде.
— Дори и така да е… Колко чудесно е, че можеш да рисуваш по този начин… И колко е хубава…
— Мислиш ли, че е хубава?
— Да, разбира се! Ти не мислиш ли така?
Той се вгледа в нея. Това нещо? Хубаво? Тя или го ласкаеше, или просто не познаваше преобладаващите вкусове. А може би искрено харесваше творбата му? Тази странна, изтерзана картина, тази мрачна и чужда работа…
Чужда.
— Не ти харесва — каза тя.
— Не съм рисувал почти четири години. Може би трябва да започна по-бавно, за да мога да възвърна умението си…
— Аз развалих картината ти — каза Сарис.
— Ти? Не бъди глупава!
— Моят ум се е намесил… Моят поглед върху нещата…
— Казах ти, че тези платна са предназначени специално за мен. Може да съм сред хиляда души и те с нищо не могат да повлияят на картината ми.
— Сигурно съм те разсеяла. Или някак си съм отклонила вниманието ти.
— Глупости!
— Ще се поразходя. Нарисувай още една, докато ме няма.
— Не, Сарис. Тази е чудесна. Колкото повече я гледам, толкова повече ми харесва. Хайде, да се прибираме. Ще поплуваме, ще хапнем малко дуика и ще се любим. Искаш ли?
Той свали платното от триножника и го нави. Но думите и го бяха впечатлили повече, отколкото му се искаше. Без съмнение в картината бе влязло нещо непознато. Дали тя не бе успяла някак си да му повлияе, невидимата и душа на метаморф да е объркала духа му с излъчването си, да е смутила импулсите на ума му с чужди оттенъци?
Тръгнаха покрай потока мълчаливи. Когато стигнаха до поляната с калните лилии, където Нисмил бе видял метаморфа за първи път, той изведнъж каза:
— Сарис, трябва да те попитам нещо.
— Да?
Вече не можеше да спре.
— Ти не си човек, нали? Ти всъщност си метаморф.
Тя се вгледа в него с широко отворени очи, по бузите и плъзна червенина.
— Сериозно ли говориш?
Той кимна.
— Аз? Метаморф? — Тя се засмя, но не много убедително. — Що за безумно хрумване?
— Отговори ми, Сарис. Погледни ме в очите и ми отговори.
— Глупаво е, Терион.
— Моля те, отговори ми!
— Искаш да ти докажа, че съм човек. Как бих могла?
— Просто ми кажи, че си човек.
— Човек съм — отговори тя.
— Мога ли да ти вярвам?
— Не зная. Можеш ли наистина? Чу моя отговор. — В очите и проблесна весело пламъче. — Не ти ли приличам на човек? Не се ли държа като човек? Имам ли вид на имитация?
— Може би не съм в състояние да разбера разликата.
— Защо мислиш, че съм метаморф?
— Защото в тази джунгла живеят само метаморфи — отговори той. — Струва ми се… логично. Въпреки че… отгоре на всичко… — той се поколеба. — Слушай, аз получих отговор на въпроса си. Той наистина беше глупав и искам да не говорим повече за това. Съгласна ли си?
— Колко си странен! Сигурно си ми ядосан! Мислиш, че съм развалила картината ти.
— Не е така.
— Никак не умееш да лъжеш, Терион.
— Добре. Нещо наистина развали картината ми, но не знам какво е то. Това не е картината, която исках да нарисувам.
— Тогава направи друга.
— Ще направя. Искам да нарисувам теб, Сарис.
— Казах ти, че не искам да ме рисуваш.
— Имам нужда да го направя. Искам да видя какво има в душата ми, а единственият начин да го направя е…
— Нарисувай дуиковото дърво, Терион. Или колибата.
— А защо не теб?
— Чувствам се неудобно…
— Това не е истина. Какво може да стане, ако те нарисувам?
— Моля те, Терион!
— Да не би да се боиш, че на платното ще излезеш по начин, който не ти харесва? Това ли е? Боиш се, че ако те нарисувам, ще получа други отговори на въпросите си, нали?
— Моля те!
— Искам да те нарисувам.
— Не!
— Тогава ми обясни защо.
— Не мога — отговори тя.
— Значи не можеш да ми откажеш. — Той извади ново платно от торбата си. — Ето тук, на поляната. Отиди до потока, Сарис. Ще свърша само за миг.
— Не, Терион!
— Сарис, ако наистина ме обичаш, ще ми позволиш да те нарисувам.
Това беше груб шантаж и той се засрами, че прибягна до него. Тя се ядоса, защото забеляза в очите и остър блясък, какъвто досега не беше виждал. Гледаха се дълго.
Най-накрая тя каза със студен, равен глас:
— Не тук, Терион. Щом настояваш, ще ти позволя да ме нарисуваш при колибата.
По пътя до там не разговаряха.
Струваше му се, че е наложил волята си със сила, че е извършил нещо като изнасилване и му се щеше да се откаже. Но съзнаваше, че хармонията в отношенията им никога нямаше да се върне, поне да получи отговор на въпросите си. Той се зае смутено с подготовката на платното.
— Къде да застана? — попита тя.
— Където и да е — край потока, край колибата, — все едно.
С бавна, отпусната походка тя се запъти към колибата. Той кимна обезсърчено и се приготви. Сарис го гледаше гневно. Очите и бяха пълни със сълзи.
— Обичам те! — каза той неочаквано и изпадна в транса си. В последния миг забеляза, че тя променя стойката си, изправя раменете си, усмихва се, очите и отново се изпълват със светлина.
Когато отново отвори очи, картината беше готова, а Сарис го гледаше, застанала край вратата на колибата.
— Как е? — попита го тя.
— Ела и виж сама!
Тя се приближи. Двамата разгледаха заедно картината и след малко Нисмил я прегърна. Сарис потрепери и се притисна до него.
На картината беше изобразена жена с човешки очи и с уста и нос на метаморф. Фонът беше изпълнен с криви оранжеви, червени и розови ивици.
— Сега вече знаеш това, което искаше — каза му тя.
— Ти ли беше там, на поляната?
— Да.
— А защо?
— Стори ми се интересен, Терион. Исках да науча всичко за теб. Никога не бях виждала същество като теб.
— Все още не мога да повярвам — прошепна той.
Тя посочи картината.
— Това не е ли достатъчно?
— Не, не.
— Вече знаеш отговора.
— Зная, че си човек. Картината лъже.
— Не, Терион.
— Докажи ми. Промени се отново, още сега. — Той я пусна и отстъпи назад. — Направи го! Промени се!
Тя го погледна тъжно. После, почти веднага се преобрази в негово копие, така, както бе направила преди — окончателното доказателство, отговорът, който не желаеше да му даде. По кожата на лицето му един мускул заигра като обезумял. Гледаше я без да мигне, а тя се преобрази още веднъж, този път в нещо ужасяващо и чудовищно — кошмарно пъпчиво кълбо с отпусната кожа, очи като чинии и крив клюн. След това в истинския си вид — по-висока от него, с хлътнал гръден кош и безизразно лице… Накрая отново стана Сарис с буйната кестенява коса, деликатните ръце, твърдите, силни бедра.
— Не — каза той. — Не това. Не искам повече фалш.
Тя отново се превърна в метаморф.
Нисмил кимна.
— Да, по-добре е. Бъди такава! Така си по-красива.
— Красива? Терион?
— Разбира се. Заблудата винаги е грозна.
Той улови ръката и. Имаше шест пръста — много дълги и тънки,без нокти и без видими стави. Кожата и беше лъскава като коприна и на пипане далеч не беше това, което очакваше. Той прокара ръка по слабото и, почти безплътно тяло. Тя стоеше неподвижно.
— Ще трябва да си отида — каза тя накрая.
— Остани и живей с мен!
— Дори и сега?
— Дори и сега! И в истинския си вид.
— Все още ли ме желаеш?
— Много — отговори той. — Ще останеш ли?
— Когато за първи път дойдох при теб, беше, за да те наблюдавам — каза тя. — Исках да те проуча, да си поиграя с теб. Дори да ти се подиграя и да те оскърбя. Ти си от враговете ни, Терион. Твоята раса винаги ще бъд наш враг. Но когато заживяхме заедно, разбрах, че няма причина да те мразя. Не и теб. Като индивид, разбираш ли?
От странните чужди устни идваше гласът на Сарис. „Колко странно — мислеше той. — Като в някакъв сън.“
— Прииска ми се да съм с теб — не спираше тя. — Играта да продължи вечно, разбираш ли? Но се оказа, че трябва да свърши. И въпреки това все още искам да съм с теб.
— Остани, Сарис.
— Само ако наистина го желаеш.
— Казах ти вече.
— И не се ужасяваш от мен?
— Не.
— Нарисувай ме пак, Терион. Докажи ми любовта си върху платното и аз ще остана.
Той я рисуваше всеки ден, докато не му останаха платна. После окачи картините в колибата — Сарис при дуиковото дърво, Сарис на поляната, Сарис на фона на млечнобялата мъгла привечер, Сарис и залеза, на пурпурен фон. Не успя да си направи нови платна, макар че се опита. Всъщност това нямаше голямо значение. Тръгнаха на дълги разходки надолу покрай потока и навътре в джунглата. Тя му показваше непознати дървета и животни — зъбатите гущери и заравящите се в пръстта златисти червеи, зловещите, тъжни аморфиботи, проспиващи дните си в калните езера. Не говореха много — времето за въпроси бе минало и повече нямаше нужда от думи.
Дните се сляха, седмиците — също. В тази земя без сезони бе трудно да се прецени колко време е минало. Може би месец, може би шест. Не срещнаха никой друг. Тя му каза, че джунглата е пълна с метаморфи, но че се държат настрана и се надява да ги оставят намира завинаги.
Един влажен следобед той отиде, за да провери капаните си и когато се върна след около час, веднага усети, че нещо не беше наред. Когато се приближи до колибата, видя четирима метаморфи. Беше сигурен, че сред тях е и Сарис, но не можеше да я разпознае.
— Чакайте! — извика той, когато минаха покрай него. — Какво искате от нея? Пуснете я! Кои са тези? Какво искат?
Само за миг единият метаморф трепна и той видя момичето с кестенявата коса, но наистина само за миг. После четиримата се отдалечиха плавно като призраци и изчезнаха в джунглата. Дъждът се усили, спусна се гъста мъгла и вече не се виждаше нищо. Нисмил спря в края на разчистеното място и напрегна слух, за да долови някакъв глас в шума на дъжда и бълбукането на потока. Стори му се, че чува плач и вик на болка, но това можеше да е някой от многобройните звуци на джунглата. Беше безпредметно да се опитва да последва метаморфите в гъстата, непрогледна мъгла.
Повече никога не видя Сарис, нито пък друг метаморф. Известно време се надяваше да се натъкне на променящи се в гората и те да го убият с полираните си дървени ножове, защото самотата беше станала нетърпима. Но това не се случи и когато си даде сметка, че живее сякаш под карантина — изолиран не само от Сарис, ако все още беше жива, но и от всички останали живи същества, — той реши, че повече не може да остане в колибата край потока. Прибра картините си, внимателно разглоби колибата и се отправи на дългото и опасно пътешествие към цивилизацията. Пристигна в подножието на замъка Връхни една седмица преди петдесетия си рожден ден. Разбра, че докато го е нямало лорд Триам е станал понтифекс, а неговото място е заел лорд Вилдивар, който не хранеше особени симпатии към изкуствата. Нисмил нае едно ателие — на брега на реката Стий — и отново започна да рисува. Работеше само по памет — картините му представляваха смущаващи, мрачни сцени от живота в джунглата, често се появяваха метаморфи. Това естествено не се хареса на веселия и безгрижен маджипурски свят и в началото почти нямаше купувачи. Но те привлякоха вниманието на херцог Кюраин, който бе започнал да се отегчава от слънчевото спокойствие и перфектните пропорции. Подкрепено от него, творчеството на Нисмил стана популярно и модерно и в последните години от живота му се купуваше всичко, което бе нарисувал.
Имитираха го масово, макар и без успех — творбите му станаха обект на множество критически есета и биографични проучвания.
— Работите ти са неспокойни и странни — каза му веднъж един критик. — Да не би да си измислил някакъв начин да използваш сънищата си?
— Рисувам само по памет — отвърна Нисмил.
— И тази памет ти причинява болка, ако позволиш да кажа това.
— Ни най-малко — отговори Нисмил. — Целта на всички мои работи е да пресъздам времето на радост, любов и щастие — най-ценния момент от живота ми.
Той се вгледа покрай събеседника си в далечните мъгли — гъсти и меки като въ̀лна, — които се стелеха сред високите тънки дървета, оплетени с лиани.
3.
В компанията на архиреджиманд Голатор Лазгия Декерет откри, че животът в Толагхай може и да не е толкова потискащ, колкото изглеждаше на пръв поглед. Тя го върна в странноприемницата с флотер — той забеляза отвращението и от мястото — и му каза да си почине, да се измие и да е готов след час. Беше се спуснал медночервеникав здрач и когато измина уреченото време, небето вече бе напълно черно и само няколко непознати съзвездия прорязваха следи в него, а близо до хоризонта едва се виждаха полумесеците на двете луни. Тя беше съвсем точна. Вместо официалната рокля беше облякла някаква прилепнала мрежеста материя и изглеждаше неотразимо привлекателна. Всичко това озадачи Декерет. Да, той бе получил своя дял от успеха сред жените, но точно към тази не бе проявил никакъв интерес — само най-официално уважение. Въпреки това беше ясно, че тя се готви за интимни преживявания. Защо? Със сигурност не заради физическите му качества, доброто му образование или за някаква възможна политическа услуга, която би могъл да и направи. Но не виждаше някакво друго рационално обяснение. Освен едно — че това беше вмирисано, затънтено място, където животът е отегчителен и неприятен, а той е млад чужденец, който би могъл да дари една жена, също млада, с малко удоволствие. Това го караше да се чувства експлоатиран, но иначе не виждаше нищо лошо. След месеците, прекарани на кораба, той самият беше готов да поеме известен риск в името на удоволствието.
Вечеряха в някакъв частен клуб в покрайнините на града. Градината беше елегантно украсена с великолепни растения от Стойензар, както и с други цъфтящи чудеса и Декерет започна да изчислява каква ли част от скромните водни запаси на Толагхай отиваха за поддържането само на тази градина. На другите маси — на големи разстояния една от друга, седяха местни хора с елегантни костюми. Голатор Лазгия кимна на няколко от тях, но никой не се приближи, нито пък някой го заоглежда с прекалено любопитство. Откъм сградата лъхаше хладен освежителен ветрец — първият, който усещаше от седмици насам — сякаш от някаква чудодейна машина, братовчедка на устройствата, които създаваха прекрасната атмосфера в замъка Връхни. Вечерята беше чудесна — леко ферментирали плодове и крехко филе от някаква бледозелена риба, придружени от прекрасно, сухо амбълморнско вино — както на него му се стори — от самите покрайнини на замъка Връхни. Тя пиеше свободно — той също. Скоро очите им светнаха и ги обзе оживление. Хладният, официален тон, с който разговаряха в кабинета и изчезна. Той научи, че тя е с девет години по-възрастна от него, че е родена във влажния, покрит със сочна растителност Нарабал на западния континент, че е започнала да работи в понтификата още съвсем млада и че е изпратена на Сувраел преди десет години, като с възкачването на Конфалум е заела високия административен пост в Толагхай.
— Харесва ли ти тук? — попита я той.
Тя сви рамене.
— Свиква се.
— Съмнявам се, че бих могъл. За мен Сувраел е място на мъките, нещо като чистилище.
Голатор Лазгия кимна.
— Точно така.
В очите и проблесна пламъче, предназначено за него. Той не посмя да поиска повече обяснения, но чувстваше, че помежду им има много общи неща.
Декерет напълни чашите още веднъж и си позволи да поеме риска на една спокойна, уверена усмивка.
— А ти за да се пречистиш ли дойде? — попита го тя.
— Да.
Тя посочи избуялата растителност, празните бутилки, скъпите прибори, полуизядените деликатеси и каза:
— Значи започваш зле.
— Уважаема милейди, тази вечеря не влизаше в плановете ми.
— Нито пък в моите. Но Божественият предлага, а ние приемаме — нали така? — Тя се наведе към него. — Какво ще предприемеш сега? Пътуването до Нату Горвину?
— Струва ми се доста дълго пътуване.
— Тогава направи каквото ти казвам. Остани в Толагхай докато ти омръзне, след това се върни в Кхинтор и предай доклада си — така ще е най-добре за всички.
— Не. Трябва да вляза във вътрешността.
На лицето и се появи подигравателно изражение.
— Каква самоотверженост! И как ще го направиш? Казах ти, че пътищата оттук за затворени.
— Спомена пътя през прохода Кхулаг… Това, че не се използва не е толкова опасно, колкото пясъчните бури или бандите променящи се. Може би ще мога да наема водач, който да ме преведе оттам.
— През пустинята?
— Щом се налага.
— Пустинята е обладана от духове — каза тя небрежно. — Забрави тази идея. Повикай келнера. Свършило е виното ни.
— Струва ми се, че пих достатъчно, милейди.
— Тогава ела — ще отидем на друго място.
Излизането от хладната градина навън в сухия, горещ нощен въздух на улицата му подейства като шок, но те веднага се качиха във флотера и не след дълго пристигнаха в друга градина — този път в двора на официалната и резиденция. Имаше и басейн. Тук нямаше климатични машини за въздуха, но Голатор Лазгия разполагаше с друга възможност — тя се измъкна от роклята си и влезе в басейна. Стройното и, гъвкаво тяло проблесна за миг в светлината, след това тя се гмурна, плъзна се под повърхността, почти без да се чуе плисък на вода, и му махна да я последва.
Малко по-късно започнаха да се прегръщат на една морава от окосена мека трева с широки листа. Това беше колкото правене на любов, толкова и борба — тя го стискаше с дългите си мускулести крака, опитваше се да хване ръцете му, търкаляше се заедно с него, а той се чудеше на силата и и на игривата жестокост на движенията и. Но когато престанаха да се проучват един-друг, движенията им станаха по-хармонични. Тази нощ беше изтощителна, почти без сън.
Зората беше изумителна — без никакъв предварителен признак, като някаква експлозия, слънцето изведнъж се появи на небето и започна да обгаря околните хълмове с лъчи гореща светлина.
Лежаха отпуснати и изтощени. Декерет се обърна към нея — на дневната светлина видът и не беше толкова момичешки, колкото под звездите — и изведнъж каза:
— Кажи ми още нещо за тази обладана от духове пустиня. Какво представляват те?
— Колко си упорит!
— Кажи ми!
— Това са духове, които могат да влязат в сънищата ти и да ги откраднат. Ограбват радостта от душата ти и оставят там само страх. Денем пеят в далечината и те объркват, карат те да се отклониш от пътя с музиката и дрънкането си.
— И смяташ, че ще повярвам?
— През последните години много от влезлите в пустинята загинаха там.
— Заради духовете, крадци на сънища?
— Така се говори.
— Когато се върна в замъка Връхни, ще има какво да разказвам в такъв случай.
— Ако изобщо се върнеш.
— Ти каза, че не всички, които са тръгнали през пустинята са умрели. Все някой се е върнал, за да разкаже. Ето защо, смятам да наема водач и да поема риска да се срещна с духовете.
— Никой няма да тръгне с теб.
— Тогава ще тръгна сам.
— И ще умреш. — Тя погали силните му ръце и започна да мърка като котенце. — Толкова ли държиш да умреш млад? От смъртта няма полза. Тя няма стойност. Каквото и успокоение да търсиш, то не е успокоението на гроба. Остани тук при мен.
— Можем да тръгнем заедно.
Тя се засмя.
— Мисля, че не.
Декерет си даде сметка, че това е лудост. Съмняваше се в приказките и за духове и крадци на сънища, освен ако това не беше някакъв трик на вечно бунтуващите се метаморфи, но дори и това му се виждаше невероятно. Може би бе измислила цялата тази опасност, за да го задържи по-дълго в Толагхай? Това го ласкаеше, но не му помагаше да изпълни задачата си. От друга страна, тя беше права, че смъртта е безполезна форма на изкупление. Приключенията му на Сувраел щяха да имат някакъв смисъл, само ако останеше жив.
Голатор Лазгия го дръпна, за да се изправи на крака. Изкъпаха се в басейна, след това тя го въведе в дома си — най-хубавото жилище, което беше виждал след замъка Връхни — и му предложи закуска от плодове и сушена риба.
Неочаквано, по средата на яденето, тя попита:
— Наистина ли трябва да отидеш във вътрешността?
— Чувствам някаква вътрешна нужда да го направя.
— Добре. В Толагхай има един мошеник, който често преминава през прохода Кхулаг, поне така твърди. Все още е жив. За една кесия, пълна с рояли, ще се съгласи да те преведе. Казва се Барджазид. Ако желаеш, ще го повикам и ще го помоля да ти помогне.
4.
„Мошеник“ наистина бе подходяща дума за Барджазид. Той беше слаб, дребен човек с непочтен вид, облечен със стара, износена, кафява роба, с протрити кожени сандали и с огърлица от лошо подбрани кости от морски дракон около врата. Устните му бяха тънки, очите му светеха с трескав пламък, а кожата му беше станала почти напълно черна от слънцето в пустинята. Той се вгледа в Декерет, сякаш преценяваше колко тежи кесията му.
— За да те преведа — каза Барджазид с глух, но не и немощен глас, — трябва да подпишеш декларация, с която ме освобождаваш от отговорност пред наследниците си, в случай че умреш.
— Нямам никакви наследници — отговори Декерет.
— Все пак имаш някакви близки. Не искам баща ти или сестра ти да ме замъкне в съда, защото си загинал в пустинята.
— Ти загивал ли си в пустинята досега?
Барджазид го изгледа озадачен.
— Що за абсурден въпрос?
— Ти ходиш в пустинята — продължи да упорства Декерет — и се връщаш жив, нали така? Значи добре владееш занаята си, ще успееш и този път, а заедно с теб — и аз. Ще правя това, което правиш ти и ще ходя там, където ходиш ти. Ако оцелееш, ще оцелея и аз. Ако умра, ти също ще умреш, така че близките ми няма да имат към кого да предявят претенции.
— Аз мога да устоя на силата на крадците на сънища — каза Барджазид. — Убеден съм в това, защото съм бил в пустинята десетки пъти. Откъде си сигурен, че и ти ще можеш?
Декерет си наля още от предложния му чай — силна и ароматна течност, приготвена от някакво тукашно растение. Двамата седяха върху купчини от животински кожи в миришещата на плесен задна стаичка на магазина, чийто собственик бе синът на брата на Барджазид. Родът им изглежда беше голям. Декерет замислено отпи от ароматния горчив чай и след малко попита:
— Какви са тези крадци на сънища?
— Не знам.
— Може би са променящи се?
Барджазид сви рамене.
— Не са си направили труда да ми покажат родословното си дърво. Променящи се, гхайроги, вруни, човеци… откъде да знам? В сънищата всички гласове са еднакви. В пустинята наистина има скитащи племена променящи се. Някои от тях са войнствени и обичат да пакостят… Може би успяват да проникват в сънищата, както умеят да променят формата си… Може и да греша.
— Но след като са затворили два от трите пътя към вътрешността, значи силите на коронала трябва да се намесят.
— Това не е моя работа.
— Променящите се са подчинена раса. Те не трябва да нарушават ритъма на живота на Маджипур.
— Ти реши, че крадците на сънища са метаморфи — отбеляза Барджазид кисело. — Аз самият не съм развивал подобна теория. Няма значение кои са те. Важното е, че заради тях земите отвъд прохода Кхулаг са опасни за пътуване.
— Тогава защо ходиш там?
— Не мисля, че някога ще отговоря на въпрос, който започва със „защо“ — каза Барджазид. — Ходя там, защото имам причина, но за разлика от много други, аз се връщам жив.
— И всички останали, които преминават през прохода, умират, така ли?
— Не знам. Без съмнение обаче, много хора не са се върнали, откакто се чу за крадците на сънища. Но дори и без тях пустинята е достатъчно опасна. — Барджазид разбърка чая си. Започваше да нервничи. — Ако тръгнеш с мен, ще те защитавам доколкото мога, но не съм в състояние да гарантирам безопасността ти. Ето защо искам да подпишеш декларация, че ме освобождаваш от отговорност.
— Да подпиша такава декларация — каза Декерет — е все едно да подпиша смъртната си присъда. Какво ще ти попречи да ме убиеш малко след като преминем прохода, да ме ограбиш и да кажеш, че са го направили крадците на сънища?
— Кълна се в Господарката на острова, че не съм нито убиец, нито крадец!
— Но ако ти дам документ, с който те освобождавам от отговорност за смъртта си, това не би ли изкушило и най-честния човек?
Очите на Барджазид заблестяха, но без гняв. Той махна с ръка, сякаш разговорът бе приключил.
— Дързостта ти е извън всякакви граници — каза той, бутна чашата си настрана и се изправи. — След като толкова се страхуваш от мен, намери си друг водач.
Декерет остана седнал и каза спокойно:
— Съжалявам, че казах това, но искам да влезеш в положението ми. Млад човек, чужденец, в далечна и непозната земя, принуден да търси помощ от хора, които не познава, за да го преведат през места, в които се случват странни неща. Трябва да бъда предпазлив.
— Тогава бъди още по-предпазлив, вземи следващия кораб за Стойен и се върни към безгрижния живот в замъка Връхни.
— Още веднъж те моля да ме преведеш. Ще ти платя добре, но без да подписвам декларация. Колко ще ми вземеш?
— Тридесет рояла — отговори Барджазид.
Декерет изпусна въздуха си, сякаш някой го бе ударил в корема. По-малко му беше струвало плаването от Пилиплок до Толагхай. За човек като Барджазид тридесет рояла биха били нормална годишна заплата. Декерет трябваше да използва кредит, за да ги плати. Искаше му се да отвърне с презрение и да предложи десет, но си даде сметка, че е изгубил позициите си заради несъгласието си да подпише декларацията. Ако възрази и срещу цената, Барджазид просто щеше да прекрати разговора и толкоз.
— Така да бъде — каза той след малко. — Но няма да подписвам нищо.
Барджазид го изгледа кисело.
— Добре. Без декларация, щом настояваш.
— Как искаш да получиш парите?
— Половината сега и другата половина при тръгването.
— Десет сега — каза Декерет, — десет при потеглянето и десет, когато се върнем в Толагхай.
— Това означава, че една трета от възнаграждението ми ще зависи от твоето оцеляване. Не забравяй, че не мога да гарантирам за живота ти.
— Може би вероятността да оцелея ще се увеличи, ако от това зависи дали ще получиш тези десет рояла.
— Не е изненадващо, че един рицар на коронала се държи надменно. Човек свиква да не обръща внимание на такива неща, но мисля, че ти премина всякакви граници. — Барджазид отново махна с ръка, за да покаже, че разговорът е приключил. — Между нас няма никакво доверие. При това положение би било неразумно да тръгваме заедно.
— Не съм искал да изразя неуважение — каза Декерет.
— Най-напред искаш да ме оставиш в ръцете на роднините си ако загинеш, след това ме обявяваш за обикновен главорез или най-малкото за разбойник и решаваш, че се налага да ми платиш така, че да намалиш колкото се може повече мотивите ми да те убия. — Барджазид се изплю. — Обратната страна на надменността е уважението, млади рицарю. Един скандар, ловец на дракони, би проявил повече уважение от теб. Имай предвид, че не аз дойдох при теб, за да търся работа. Няма да се унижавам, като ти оказвам помощ. Ако обичаш…
— Чакай малко!
— Имам и друга работа тази сутрин.
— Добре. Петнадесет рояла сега — каза Декерет — и петнадесет при тръгването, както ти искаш. Съгласен ли си?
— И непрекъснато да си мислиш, че мога да те убия в пустинята?
— Проявих подозрителност, защото не исках да изглеждам твърде наивен — каза Декерет. — Признавам, че беше нетактично от моя страна. Моля те да ме преведеш през пустинята при договорените условия.
Барджазид не каза нищо.
Декерет извади от кесията си три монети по пет рояла. Две от тях бяха от старите, с ликовете на понтифекс Пранкипин и лорд Конфалум. Третата беше лъскава, съвсем нова, с лика на Конфалум като понтифекс и лорд Престимион на обратната страна. Той протегна ръка към Барджазид, който взе новата монета и я заразглежда с любопитство.
— Досега не съм виждал такава — каза той. — Нека повикаме племенника ми, за да каже дали е истинска.
Това вече беше прекалено.
— За какъв ме вземаш? Според теб това са фалшиви пари? — изрева Декерет, скочи на крака и се надвеси застрашително над дребния Барджазид. Гневът пулсираше в слепоочията му. Едва се удържа да не го удари.
Но долови, че събеседникът му е напълно спокоен и невъзмутим. Дори се усмихна и взе другите две монети от треперещата ръка на Декерет.
— Значи и ти не обичаш да те обвиняват безпричинно, нали, рицарю? — Барджазид се разсмя. — Хайде да се споразумеем — ти няма да ме подозираш в намерение да те убия, а аз няма да нося монетата за оценка при специалист. Съгласен ли си?
Декерет кимна уморено.
— Въпреки всичко, това пътуване е рисковано — каза Барджазид — и не искам да бъдеш прекалено уверен в завръщането си. Когато дойдат трудностите, всичко ще зависи до голяма степен от силата ти.
— Така да бъде. Кога тръгваме?
— В петиден, на залез. Ще напуснем града през портата „Пинитор“. Знаеш ли къде е?
— Ще я намеря — отвърна Декерет. — До петиден, на залез.
И той протегна ръка на дребния човек.
5.
Петиден беше след три дни. Декерет не съжаляваше за забавянето, защото можеше да прекара още три нощи с Голатор Лазгия — поне така си мислеше, — но не се получи. Вечерта, след срещата му с Барджазид не я намери в канцеларията и на пристанището, нито пък подчинените и пожелаха да и предадат, че я търси. Тръгна из мрачния град и скита доста време в тъмнината, без да има с кого да размени и дума. След това се върна в странноприемницата и изяде някаква отвратителна вечеря, без да престава да се надява, че тя ще дойде и ще го измъкне навън, но уви. Той спа неспокойно и на пресекулки, а мисълта за гладките и хълбоци, малките, твърди гърди и агресивните и, жадни устни не можеше да излезе от ума му. Призори му се присъни — смътно и почти неразбираемо, — че тя, Барджазид, няколко хджорти и вруни танцуват сложен ритуален танц сред някакви засипани с пясък каменни развалини, останали без покрив. После заспа и се събуди едва на обяд в морскиден. Стори му се, че целият град се е скрил, но когато захладня, отново отиде в канцеларията на Голатор Лазгия. Не я намери и прекара вечерта по същия празен и безцелен начин както и предишната. Когато се отдаде на съня, той започна да се моли горещо на Господарката на острова да изпрати при него Голатор Лазгия, но не беше нейна работа да прави такива неща. До него достигна спокоен и жизнерадостен сън, може би подарък от благословената Господарка — той живееше в колиба някъде на брега на Голямото море край Тил-омон и гризеше някакви червеникави плодове, чийто сок цапаше бузите му. Когато се събуди, пред вратата завари един от хджортите на архиреджиманд Голатор Лазгия, който го заведе при нея.
Същата вечер те вечеряха заедно, отново отидоха в къщата и и прекараха любовна нощ, в сравнение с която първата изглеждаше като цял месец целомъдрие. Декерет не попита защо не е искала да го види през миналите два дни, но когато закусваха — странно свежи и жизнени след безсънната нощ — тя каза:
— Щеше ми се да прекарам повече време с теб, но поне успяхме да сме заедно през последната ти нощ в града. Сега ще отидеш в Пустинята на откраднатите сънища с моя вкус на устните. Накарах ли те да забравиш всички други жени?
— Знаеш отговора.
— Добре, добре. Може повече и да не прегърнеш жена, но поне ще знаеш, че последната е била най-добрата. Не всеки има такъв късмет.
— Значи ти си сигурна, че ще умра в пустинята?
— Малко се връщат оттам невредими — отвърна тя. — Шансът да те видя отново е незначителен.
Декерет леко потрепери — не от страх, а защото разбра вътрешния и мотив. Беше го пренебрегнала през миналите две нощи, за да може третата да е изпълнена с повече страст, защото е била сигурна, че ще умре и намира някакво болезнено удоволствие в мисълта, че ще бъде последната му жена. Това го смрази. Ако трябваше да умре скоро, според него нищо не пречеше да прекарат и цялото време заедно, но очевидно някаква изтънчена перверзност на ума и не и позволяваше да приеме нещо толкова просто. Той се сбогува с нея, без да знае дали някога ще я види отново, без дори да е сигурен, че го иска, въпреки цялата и красота и сладострастните и умения. Нещо тайнствено и опасно капризно се криеше в нея.
Малко преди залез той се яви при портата „Пинитор“ в югоизточния край на града. Не би се изненадал, ако Барджазид се бе отказал от дадената дума, но не беше така — до проядения от времето варовик на старата порта го очакваше един флотер, а дребният човек се бе облегнал на него. С него имаше още трима — един врун, един скандар и един строен млад мъж със суров поглед, който изглежда беше синът му.
Барджазид кимна на четириръкия скандар, той пое двете тежки пътни чанти на Декерет и ги мушна с лекота в багажника на флотера.
— Името и — каза Барджазид — е Кхаймак Гран. Няма е, но никак не е глупава. Служи ми вече много години, откакто я намерих останала без език и полумъртва в пустинята. Врунът е Серифаин Реинаулион. Той често говори повече, отколкото трябва, но пък познава пустинята по-добре от всеки друг в града. — Декерет размени кратък поздрав с дребното същество с пипалата. — А това е синът ми, Динитак, който също ще дойде с нас. — Почина ли си добре, посветени?
— Достатъчно — отвърна Декерет. Бе спал през повечето време след безсънната нощ.
— Ще пътуваме предимно нощем и ще почиваме през деня, докато трае горещината. Задачата ми, доколкото разбрах, е да те преведа през прохода Кхулаг, после през Пустинята на откраднатите сънища, както я наричат хората, до пасищата около Гхизин Кор, където трябва да проучиш някои въпроси, свързани с животновъдството. След това се връщаме в Толагхай. Правилно ли съм разбрал?
— Точно така — отговори Декерет.
Барджазид остана неподвижен и Декерет се намръщи, но се досети веднага. Той извади от кесията си три монети от по пет рояла — пак две стари и една блестяща и нова с лика на лорд Престимион. Барджазид я взе и я хвърли на сина си. Момчето я огледа с подозрение.
— Новият коронал — обясни Барджазид. — Запомни лицето му. Отсега нататък ще го виждаме често.
— Той ще царува славно — каза Декерет. — Ще надмине по величие дори лорд Конфалум. Северните континенти вече усещат развитие и просперитет, а бяха достатъчно богати и преди това. Лорд Престимион е енергичен и решителен човек, а плановете му са амбициозни.
— Това, което става на северните континенти, почти не се отразява на живота тук — каза Барджазид. — Най-малко от всичко техния просперитет. Но все пак се радваме, че Божественият ни е дарил с още един великолепен коронал. Дано си спомня по-често, че има и южни земи, че и на тях живеят хора. Хайде, време е да тръгваме.
6.
Портата „Пинитор“ бе границата между пустинята и града. От едната страна имаше квартал, застроен с ниски, плоски постройки — безлични и оградени с каменни зидове, — от другата се простираше голата пустош. Единственото нещо, което се различаваше, беше пътят — широк и павиран, — който се виеше нагоре по склона, обграждащ Толагхай.
Горещината беше нетърпима. Въпреки че пламтящото око на слънцето се бе скрило зад хоризонта, оранжевите пясъци продължаваха да излъчват към небето събраната през деня топлина и бяха нагорещени като бумтяща пещ. Духаше слаб ветрец. Декерет забеляза, че с настъпването на вечерта посоката му се промени — сега духаше от вътрешността на континента към морето, но това нямаше никакво значение. Дали откъм сушата или откъм морето, това беше еднакво безмилостен, сух, задушаващ, горещ въздух.
В прозрачната атмосфера звездите и луните бяха особено ярки, но освен това сякаш и земята светеше с някаква особена зеленикава светлина, която склоновете край пътя излъчваха на неравномерни петна. Декерет попита за нея.
— Това са растения — обясни врунът. — Светят със собствена светлина и не бива да се пипат, защото е болезнено, а нерядко и смъртоносно.
— А как да ги позная през деня?
— Приличат на парченца стар канап и растат на кичури в цепнатините на камъните. Не всички растения с подобен вид са опасни, но е по-добре да не ги пипаш.
— Другите също — намеси се Барджазид. — Растенията в тази пустиня имат много добра защита, понякога изненадващо добра. Всяка година тази наша градина ни дава по някой добър урок.
Декерет кимна. Нямаше намерение да се разхожда из пустинята, но дори и да го направеше, си каза, че няма да пипа каквото и да било.
Старият флотер се движеше бавно, пък и пътят беше стръмен, но въпреки това продължаваха напред в горещата нощ. Разговаряха малко. Управляваше скандарката, врунът беше до нея и от време на време отправяше по някоя забележка за състоянието на пътя. В задното отделение Барджазид и синът му стояха безмълвни, а Декерет се вглеждаше с нарастваща тревога в адския пейзаж. Под лъчите на безмилостното слънце земята бе придобила уморен, изтормозен вид. Малкото влага, която бе донесла зимата, отдавна се бе изпарила и се бяха появили големи, зигзагообразни пукнатини. Земната повърхност бе станала неравна от непрекъснатите пясъчни ветрове, а растенията — ниски, едва оцеляващи — до едно бяха измъчени, изкривени, възлести и покрити с шипове. Декерет постепенно свикна с жегата — не можеше да избяга от нея, както човек не може да се отърве от кожата си и след време ще-неще я приема. Но грозната мъртвешка гледка, която се разкриваше пред погледа му, сухата, неравна пустош навсякъде наоколо, го смразяваше. Никога не си бе мислил, че е възможно да има пейзаж, който да те изпълва с омраза. Навсякъде, където бе ходил на Маджипур, бе срещал единствено красота. Спомни си родния Норморк, построен в подножието на замъка, с виещите се булеварди, прекрасната каменна стена и тихите среднощни превалявания. Спомни си гигантския Стий, малко по-високо от Норморк, където веднъж се бе разхождал сред гора от дървета, не по-високи от глезените му, толкова зелени, че замъгляваха погледа му. Замисли се и за Хай Морпин — този блестящ град-чудо, отдаден единствено на удоволствията, който се простираше почти в сянката на величествения замък на коронала на върха на планината. И неравните гористи райони на Кхинтор, и блестящите бели кули на Ни-моя, и омайните ливади по долината на река Глейдж… „Колко красив е онзи свят — мислеше Декерет — какви чудеса има в него. И колко зловещо е мястото, където съм сега.“
Каза си, че трябва да промени малко ценностната си система и да се опита да открие красота и в пустинята, за да не парализира духът му. „Нека има красота в сушата — мислеше той. — Нека има красота в растенията, покрити с шипове и тези, които светят през нощта. Нека пустошта с напуканите скали и неравната земя да бъде красива. Защото какво е красотата — продължаваше да мисли той, — ако не заучена реакция към видяното? Защо една тревиста поляна да е по-красива от камениста пустиня? Казват, че красотата е в очите на наблюдателя. Ето защо, трябва да възпиташ погледа си, Декерет, за да не рискуваш грозотата на тази земя да те убие.“
Опита се да заобича пустинята, да премахне от ума си думи като „пустош“, „зловеща“, „отблъскваща“, сякаш вадеше зъбите на див звяр, помъчи се да долови в пейзажа нежност и успокоение. Застави се да се възхити на изкривените пластове оголени скали и на големите сухи оврази. Намери привлекателни черти дори и в обрулените от вятъра храсталаци. Даже малките зъбати нощни създания със светещи очички, които от време на време прекосяваха пътя пред тях, му се сториха симпатични. И колкото повече минаваше нощта, толкова по-привлекателна му се струваше пустинята — най-напред престана да я мрази, после му стана безразлична, а накрая му се стори, че дори може да долови красота в нея… А преди разсъмване изобщо престана да мисли за нея.
Утрото дойде изведнъж — стълб оранжев пламък неочаквано изникна над планинския склон на запад, яркочервеното отражение освети склона отсреща и самото слънце — по-наситено бронзовозелено, отколкото на север — се появи на небосклона и се понесе нагоре като отвързан балон. При този апокалиптичен изгрев, Декерет се улови, че мисли за Голатор Лазгия. Чудеше се дали и тя наблюдава зората, с кого. Почувства вкуса на тази мисъл, след това я изостави и каза на Барджазид:
— През тази нощ нямаше призраци. Нали спомена, че е пълно с тях?
— Истинските проблеми започват след прохода — отговори дребният човек.
И продължиха нататък през ранните часове на деня. Динитак приготви елементарна закуска — сух хляб и кисело вино. Декерет погледна назад и пред очите му се разкри величествена гледка — земята се спускаше надолу подобно на огромна светлокафява престилка, цялата в гънки, пукнатини и бръчки, град Толагхай едва се различаваше в далечината, а отвъд него, чак до хоризонта, се простираше безкрайното море. На небето нямаше облаци, синият му цвят бе подсилен от кафявата земя и му се струваше, че отгоре има още едно море. Горещината вече започваше. След час-два вече бе станала нетърпима, а скандарката продължаваше да кара флотера нагоре по склона. Декерет задремваше от време на време, но в тясното превозно средство беше невъзможно да се спи. Нима щяха да пътуват и през целия ден? Не попита. Умората и неудобната поза бяха станали нетърпими за него, когато Кхаймак Гран внезапно сви наляво, спусна се по някакво отклонение и спря.
— Тук ще бъде първият ни лагер — каза Барджазид.
След края на отклонението, нагоре се издигаше огромен скален масив, наподобяващ естествена стряха. Отдолу имаше голяма пясъчна площадка, скрита в сянката, която очевидно бе използвана за почивка многократно. В основата на скалите Декерет забеляза някакво тъмно петно. Там от земята някак си тайнствено се процеждаше вода — не обилна струя, но все пак добре дошла за зажаднелите пътници в ужасната пустиня. Мястото беше много удобно и явно бяха пътували толкова дълго, за да стигнат дотук, преди да е настъпила най-непоносимата жега.
Скандарката и младият Барджазид извадиха сламеници от флотера и ги проснаха на земята. Приготвиха обяд — сушено месо, малко плодове и възтопла скандарска медовина. След това, без да кажат дума, скандарката, врунът и Барджазид — баща и син — се наместиха върху сламените постелки и почти веднага заспаха. Декерет остана буден, мъчейки се да извади парченце месо измежду зъбите си. Сега, след като имаше възможност, не му се спеше никак. Отиде до края на сянката и се вгледа в обгорената от слънцето пустош нататък. Не се виждаше нищо живо — дори и растенията не се бяха опитали да виреят тук. Планината стръмно се издигаше на юг. Проходът би трябвало да е наблизо. А после? А после?
Опита се да поспи. В главата му се появиха нежелани спомени. Голатор Лазгия витаеше над него толкова ниско, че му се струваше, че би могъл да протегне ръце и да я притегли при себе си, но след миг се издигна и изчезна в маранята. За хиляден път се видя в планините край Кхинтор, как преследва жертвата си, как се цели, как започва да трепери. Отърси се от този спомен и се видя как се катери по стената в Норморк, а дробовете му са пълни с възхитително свеж въздух. Но това не бяха сънища, а само фантазии и откъслечни спомени. Сънят не дойде дълго време, но най-накрая заспа — дълбоко, без да сънува и много кратко.
Събудиха го странни звуци — жужене, пеене, някакви музикални инструменти в далечината — сякаш минаваше керван с много пътешественици. Стори му се, че чува звън на камбани, биене на барабани. За миг остана неподвижен, заслушан, мъчещ се да разбере. След това стана, премигна и се огледа. Беше се спуснал здрач. Бе проспал най-горещото време от деня и сега сенките се спускаха от другата страна. Четиримата му спътници вече прибираха постелките. Декерет наостри уши, за да установи откъде идва звукът, но сякаш долиташе отвсякъде и отникъде. Спомни си думите на Голатор Лазгия за духовете в пустинята, които пеели през деня, обърквали пътниците с шума и музиката си и ги отклонявали от правия път.
— Какви са тези звуци? — попита той Барджазид.
— Звуци?
— Не ги ли чуваш? Гласове, камбани, стъпки, шум от много хора.
Барджазид го изгледа озадачен.
— Имаш предвид песента на пустинята?
— Призраците?
— Не знам. Може и да е това, а може би някой се спуска по склона на планината и дрънчи с вериги, удря гонгове. Кое е по-вероятно?
— Нито едното, нито другото — отвърна Декерет мрачно. — В света, в който живея аз, няма духове. Но по този път не се движи никой друг, освен нас.
— Сигурен ли си, посветени?
— В какво? Че няма призраци и други пътешественици ли?
— Да.
Динитак Барджазид, който седеше встрани и прибираше багажа, се приближи до Декерет и попита:
— Страхуваш ли се?
— Неизвестното винаги смущава. Но засега изпитвам повече любопитство, отколкото страх.
— Тогава ще задоволя интереса ти. Когато дневната горещина намалява, скалите и пясъците изпускат топлина и при охлаждането си се свиват и издават звуци. Това са камбаните и барабаните, които чуваш. На това място няма духове — каза момчето.
Старият Барджазид направи нетърпелив жест. Синът му се отдалечи спокойно.
— Ти не искаше синът ти да ми каже това, нали? — попита Декерет. — Предпочиташ да мисля, че наоколо е пълно с призраци.
Барджазид се усмихна и отговори:
— Все ми е едно. Приеми това обяснение, което те успокоява повече. Уверявам те, че ще се сблъскаш с достатъчно много призраци след като преминем прохода.
СЕДЕМ
ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ
Това го връща в самото начало на пътешествията му из архива. Както при Тесме и гхайрогът — горска любов между човек и друго същество. Но приликите са само на повърхността, защото тези са много по-различни същества и при други обстоятелства. Хисун смята, че разбира много добре художника — научава, че някои от картините му все още са изложени в замъка на лорд Валънтайн, — но метаморфката за него е загадка, както и за самия Нисмил. Той проверява каталога, за да открие записи на души на метаморфи и не се изненадва, че няма такива. Дали защото променящите се не желаят да правят записи или защото апаратурата не е в състояние да поеме излъчванията на душите им? Дали пък по принцип нямат достъп до архива? Хисун не знае това и няма как да разбере. „С времето — казва си той — ще науча отговорите на тези въпроси.“ Междувременно има още толкова много неща, които трябва да открие! Действията на Краля на сънищата например — трябва да научи повече за тях. От хиляда години насам потомците на Барджазид имат властта и задачата да наказват душите на спящите престъпници. Хисун се чуди как става това. Той потъва в архива и не след дълго попада на душата на един престъпник, бивш търговец в град Стий…
Беше толкова лесно да извърши убийството. Дребният Глейм стоеше пред отворения прозорец в малката стаичка на горния етаж на странноприемницата във Вугел, където с Халигом се бяха разбрали да се срещнат. Самият той беше близо до кушетката. Разговорът не вървеше. Каза на Глейм да помисли още веднъж.
Но той сви рамене и отговори:
— Губиш си времето. Моето също. Изобщо не виждам как бихме се споразумели.
В този момент на Халигом се стори, че единствено Глейм е застанал между него и спокойния живот, който му се струваше, че заслужава, че е негов враг, негов мъчител, негово възмездие. Той се приближи — толкова спокойно, че онзи не заподозря нищо — и с едно отмерено движение го бутна през перваза.
Видя изумлението в очите му. Глейм увисна във въздуха за миг — удивително дълго, — след това падна почти без звук в бързотечащата река точно пред сградата и течението го отнесе към далечните хълмове около замъка Връхни. Само след секунда вече го нямаше.
Халигом погледна ръцете си, като че ли току-що са поникнали. Не можеше да повярва, че са направили това. Още веднъж си представи как се приближава към Глейм, как той увисва във въздуха и изчезва в мътната вода. Сигурно вече беше мъртъв. Ако не, след минута-две щеше да бъде. Халигом знаеше, че рано или късно ще го открият изхвърлен на някой каменист бряг надолу към Канзилейн или Перимор и някак си щяха да разберат, че е търговец от Гимкандейл, изчезнал преди седмица или десет дни. Но имаше ли някаква причина да подозират, че е бил убит? Убийства не ставаха често. Би могло да е паднал във водата по невнимание или да е скочил сам. Дори и да успееха да докажат — само Божественият знаеше как, — че Глейм е умрял не по своя воля, как биха могли да установят, че е бил бутнат през прозореца на една странноприемница във Вугел от Сигмар Халигом от град Стий? „Не могат“ — каза си той. Но това не променяше истината.
Убиец? Това определение го стресна. Не бе дошъл тук, за да убие Глейм, а само за да преговаря с него. Но нещата не бяха тръгнали добре още от самото начало. Дребният, упорит човек бе отказал категорично да поеме отговорността за едно дефектно оборудване и прехвърли вината върху инспекторите на Халигом. Отказа да плати каквото и да било, дори да прояви съчувствие към финансовите му проблеми. При този последен, твърд отказ, Глейм сякаш започна да расте и закри хоризонта, бе станал абсолютно омразен и Халигом желаеше единствено да се отърве от него на всяка цена. Ако се бе замислил за действията си и за последствията, естествено никога нямаше да го бутне през прозореца — той не беше убиец по природа. Но не го направи, сега Глейм бе мъртъв и животът му се бе променил невероятно. Само за миг се бе превърнал от Халигом — търговецът на прецизна апаратура, в Халигом — убиецът. Колко внезапно! Колко странно! Колко ужасяващо!
И сега какво?
Разтреперан, потен, с пресъхнало гърло Халигом затвори прозореца и се отпусна върху кушетката. Нямаше представа какво да прави. Да се предаде на имперските проктори? Да си признае, да влезе в затвора или там, където изпращаха престъпниците? Не беше готов да стори това. Беше чел стари истории за престъпления и наказания, древни митове и легенди, но доколкото знаеше убийството бе твърде рядко срещано престъпление и механизмите за разкриването му отдавна бяха ръждясали. Чувстваше се като праисторическо същество, като първобитен човек. Знаеше известната случка за някакъв морски капитан, който някъде в далечното минало, по време на някакво неуспешно плаване в Голямото море, бутнал един полудял член на екипажа през борда, защото той убил друг човек. Тези истории винаги му се струваха преувеличени и неправдоподбни. Но сега — без усилие, без дори да се замисли — той се бе превърнал в легендарна фигура, в чудовище, отнело човешки живот.
Най-напред трябваше да излезе от странноприемницата. Ако някой бе видял смъртта на Глейм — малко вероятно, защото постройката беше над самата река, а той бе паднал през страничен прозорец и бе изчезнал почти мигновено, — можеше да повика следователите и беше опасно да го заварят тук. Той бързо събра нещата си в малкия куфар, провери дали нещо на Глейм не е останало в стаята и слезе долу. На рецепцията стоеше един хджорт. Халигом извади няколко крони и каза:
— Искам да уредя сметката си.
Устоя на изкушението да побъбри. „Плати сметката — каза си той — и се махай колкото се може по-бързо.“ Точно сега не биваше да прави остроумни забележки, които да се запечатат в паметта на хджорта. Беше ли забелязал той, че гостът от Стий е имал посетител в стаята си? Е, дори и така да е, щеше съвсем бързо да забрави и за двамата. Просто не трябваше да привлича вниманието му. Служителят събра цифрите. Халигом му подаде няколко монети. На машиналното му: „Заповядайте отново при нас“, отговори по същия начин, излезе на улицата и бързо се отдалечи от реката. Духаше силен, неприятен вятър, но беше топло. Халигом не бе идвал във Вугел от години и при други обстоятелства с удоволствие би останал няколко часа, за да обиколи богато украсения централен площад, прославените му художествени галерии и останалите местни забележителности. Но сега той се отправи бързо към транзитния терминал и си купи билет за Стий.
Страхът, несигурността, чувството за вина и срамът бяха непрекъснати негови спътници, докато преминаваше през градовете в подножието на хълма.
Познатите, простиращи се на огромна площ покрайнини на Стий му вдъхнаха известен кураж. За него домът означаваше сигурност, знаеше, че с всеки изминат ден, след като се прибере у дома, ще се чувства все по-добре.
Голямата река, чието име носеше градът, се спускаше стремително надолу от Върха. Покрай нея се редяха гладките, блестящи фасади на сградите — по на четиридесет етажа и дълги с мили. Там бяха мостът Киникен, кулата Тимин, Полето на великите кости. У дома! Огромната жизнена сила на Стий му вдъхна увереност, докато се прибираше в предградието, където живееше. Беше сигурен, че в града, който бе станал най-големият на Маджипур — разраснал се благодарение на родения в него лорд Киникен, в момента коронал, — ще бъде защитен от евентуалните последствия, каквито и да са те, заради безумната му постъпка във Вугел.
Прегърна жена си, двете си малки дъщери, силния си син. Те изглежда веднага забелязаха напрежението и умората му, защото се отнасяха към него с някакво прекалено внимание, сякаш се бе върнал по-чуплив. Донесоха му вино, лулата, чехлите, засуетиха се наоколо, изпълнени с любов. Не му зададоха никакви въпроси за пътуването, засипаха го с местни клюки. Едва преди вечеря той каза:
— Струва ми се, че се споразумяхме с Глейм. Не бива да губим надежда.
Почти повярва на тези думи.
Можеше ли по някакъв начин престъплението да се свърже с него, ако си мълчеше? Съмняваше се да е имало свидетели. За властите нямаше да е трудно да установят, че с Глейм са имали среща във Вугел — на неутрална територия, — за да обсъдят делово възникналите разногласия. Но какво доказваше това? Би могъл да обясни: „Да, наистина. Видяхме се в една странноприемница край реката. Пихме вино, споразумяхме се и аз си тръгнах. Изглеждаше доста пийнал в интерес на истината.“ А после горкият Глейм, зачервен и олюляващ се, по всяка вероятност се е навел прекалено много през прозореца, за да види някой елегантен лорд или дама, плаващи по реката… Не, не, не. „Нека те си правят предположения“ — каза си Халигом. „Срещнахме се за обяд и се споразумяхме“ — нищо повече от това. А кой би могъл да докаже нещо друго?
На следващия ден отиде в офиса си и се зае с работа сякаш не се бе случило нищо особено. Положението ставаше опасно — беше на ръба на банкрута, кредитът му беше пресрочен, доверието към разчетите му — силно разклатено. И за всичко това беше виновен Глейм. Веднъж след като препродадеш лошокачествени стоки, дълго време страдаш заради това независимо дали имаш вина или не. След като не бе получил никаква компенсация от Глейм — а сега вече не можеше и да получи, — той насочи всичките си усилия, за да възвърне доверието на тези, които снабдяваше с приборите, като в същото време се опита да успокои кредиторите си, докато се възстанови балансът.
Не беше лесно да не мисли за Глейм. Непрекъснато се сещаше за него и му беше много трудно да прикрие реакциите си. Служителите изглежда си даваха сметка, че Глейм е взел Халигом за глупак и се мъчеха да му покажат съчувствието си. Само̀ по себе си това беше окуражаващ факт, но почти всички разговори се въртяха около търговеца от Гимкандейл — колко бил стиснат, колко бил хитър, колко бил отмъстителен, — а това го изкарваше от равновесие. Сякаш името му бе някакъв спусък: „Глейм“ — и той се вцепеняваше. „Глейм“ — и мускулите на лицето му започваха да играят. „Глейм“ — и той скриваше ръцете си зад гърба, сякаш по тях се бе задържала аурата на мъртвия. Представяше си как в момент на умора казва на някой клиент: „Виждаш ли, аз го убих. Когато бяхме във Вугел го бутнах от един прозорец.“ Колко лесно думите биха излезли от устата му, ако престанеше да се контролира!
Помисли си да отиде на поклонение на Острова, за да пречисти душата си. Може би по-късно — сега трябваше да насочи всички усилия към търговията си, иначе фирмата му щеше да фалира и семейството му да остане на улицата. След това реши да отиде и да си признае, като се помъчи да уговори с властите някакво изкупление на вината, без да прекъсва търговската си дейност. Може би глоба… макар че как ли би могъл да я плати точно сега? А и дали щяха да се съгласят да мине толкова леко? В края на краищата не направи нищо, освен че се стремеше да прогони мисълта за убийството от съзнанието си. В продължение на десетина дни успяваше, но след това започнаха сънищата.
Първият се появи през втората седмица от лятото и Халигом веднага разбра, че това е тъмно и болезнено по природа послание. Спеше вече третия си сън — най-дълбокия, точно преди умът да се издигне към зората — и се намери, че пресича някакво поле пълно с лъщящи и лигави жълти зъби, които тракаха и се движеха под краката му. Въздухът вонеше ужасно, а някъде от небето висяха дебели като въжета късове сурово, подобно на месо вещество, отриваха се в лицето и раменете му и оставяха лепкави следи, които след това започваха да пулсират и да му причиняват болка. Ушите му звъняха — острата, напрегната тишина на болните сънища, която те кара да мислиш, че някой е изопнал до краен предел невидимите нишки на света, а отвъд това долиташе далечен, подигравателен смях. Разбра, че крачи сред устоцвети — онези зловещи месоядни дървета от далечен Зимроел, които веднъж беше виждал изложени като любопитна атракция в павилиона „Киникен“. Но те бяха само няколко разкрача в диаметър, а тези от съня му — с размерите на немалко предградие. Намираше се в зловещата им вътрешност и тичаше колкото му позволяват силите, за да не се подхлъзне надолу към безмилостните им зъби, смилащи всичко.
„Значи така ще бъде — помисли си той, когато за миг се издигна над съня си и се вгледа в него ужасѐн. — Това е първото послание и от сега нататък Кралят на сънищата ще ме измъчва непрекъснато.“
От това човек не можеше да се скрие. Зъбите имаха очи и това бяха очите на Глейм. Халигом пълзеше и се хлъзгаше — плувнал в пот, след това залитна напред и падна сред безмилостните зъби. Те откъснаха дланта му, а когато отново успя да стане, видя, че на китката му е израснала малката, деликатна длан на Глейм, твърде различна от неговата по размери. Отново падна, зъбите го захапаха, пак последва зловещата метаморфоза и пак, и пак… Той тичаше напред ридаещ и стенещ, наполовина Глейм, наполовина Халигом, докато не се отскубна от съня си. Седеше в леглото, разтреперан и плувнал в пот, впил ръце в бедрото на жена си като удавник.
— Недей — промърмори тя. — Боли ме. Какво има? Какво се е случило?
— Сънувах… Кошмар…
— Послание? — попита тя. — Усещам го по миризмата на потта ти. О, Сигмар! Какво е станало?
Той потрепери.
— Сигурно е от яденето. Драконовото месо… Беше твърде сухо, твърде старо…
Той стана олюлявайки се и си наля вино, което го поуспокои. Жена му го погали по трескавото чело и го наложи с мокра кърпа, след това го прегърна, за да се отпусне, но той се страхуваше да заспи отново и лежа буден до сутринта, втренчен в сивия мрак. Кралят на сънищата! Значи ето какво щеше да е наказанието му! Замисли се. Винаги бе смятал, че Кралят на сънищата е басня, с която плашат малките деца, за да са послушни. Да, казваха, че живеел на Сувраел, че титлата се предавала по наследство във фамилията Барджазид, че той и неговите сътрудници всяка нощ се опитвали да доловят угризенията на спящите, да открият душите на недостойните и да ги измъчват, но така ли беше в действителност? Халигом не познаваше никой, който да е имал такова послание. Струваше му се, че веднъж бе получил от Господарката на острова, но не беше сигурен, а и нейните видения бяха много общи, неконкретни, докато за Краля на сънищата се говореше, че бил в състояние да причинява истинска болка. Но беше ли възможно да следи цялата огромна планета с милиардите и жители?
„Сигурно е само от лошо храносмилане“ — каза си Халигом.
Когато следващите две нощи минаха спокойно, той реши, че кошмарът е бил просто случайна аномалия. В края на краищата, Кралят на сънищата изглежда наистина беше басня. Но във вториден дойде друго послание.
Познатата звънтяща тишина. Същата остра, ослепителна светлина, обливаща пейзажа на съня. Лицето на Глейм. Екот. Смях. Свиване и отпускане на космическата тъкан. Ужасен световъртеж, разкъсващ духа му. Халигом проскимтя. Зарови лице във възглавницата, без да може да си поеме въздух. Не смееше да се събуди, защото трябваше да разкрие страданията си пред жена си, тя щеше да настоява да отиде на съногадателка, а той не можеше да го направи. Всяка от тях, която заслужаваше хонорара си, веднага щеше да разбере, че влиза в контакт с душа на престъпник и какво щеше да стане с него? Затова продължи да страда в съня си, докато силата му не се изчерпа. Едва тогава се събуди — слаб и разтреперан — и остана така до сутринта.
Кошмарът на четвъртиден беше още по-жесток — Халигом се издигаше и пропадаше, а най-накрая се оказа побит на самия връх на замъка на коронала, остър като копие и леденостуден. Остана там с часове, докато гхихорни с лицето на Глейм летяха наоколо, кълвяха вътрешностите му и обсипваха кървящите му рани с разяждащи изпражнения. В петиден спа сравнително нормално, макар че беше напрегнат в очакване на сънища. Звездоден също не му донесе кошмари. В слънчевден сънува, че плува в океан от полусъсирена кръв, докато зъбите му се клатеха и падаха, а пръстите му се превръщаха в развалено тесто. Луненден и вториден отново му донесоха ужаси, макар и по-малки. На сутринта в морскиден жена му каза:
— Тези твои кошмари няма да те оставят. Сигмар, какво си направил?
— Да съм направил? Нищо не съм направил!
— Чувствам как те измъчват всяка нощ.
Той сви рамене.
— Може би силите, които ни управляват, са направили някаква грешка. Сигурно се случва от време на време. Сънищата, предназначени за някой инквизитор на деца от Пендиуейн попадат при търговец от Стий. Рано или късно ще разберат, че са се объркали и ще ме оставят намира.
— Ами ако не си прав? — Тя го погледна изпитателно. — Ами ако сънищата са предназначени за теб?
Той се чудеше дали се досеща за истината. Жена му знаеше, че е ходил във Вугел, за да разговаря с Глейм. Може би, макар че нямаше представа по какъв начин тя беше научила, че Глейм не се е върнал у дома си в Гимкандейл. Мъжът и сега получаваше кошмари от Краля на сънищата. Би могла много бързо да направи заключение. И какво? Щеше ли да се откаже от съпруга си? Макар и да го обичаше, тя би могла да стори това, защото ако прикриваш убиец, също можеш да си навлечеш отмъщението на Краля на сънищата.
— Ако тези кошмари продължават — каза и той, — ще поискам от хората на понтифекса да се намесят в моя полза.
Разбира се, той не можеше да направи такова нещо. Вместо това се опита да се противопостави на сънищата и да ги потисне, така че да не засилва подозренията на жена си. В мислите си преди да заспи си казваше, че трябва да бъде спокоен, да приема и да гледа на привиждащите му се ужаси единствено като на фантазии на болната си душа, а не като на реалност, с която трябва да се бори. И въпреки всичко, когато се видя да лети над червено, огнено море и от време на време да се потапя в него до глезените, не можеше да не изкрещи. А когато отвътре започнаха да му никнат бодли и да пробиват кожата му, така че заприлича на манкулайн — недосегаемото бодливо животно, разпространено в горещите южни земи, той се разскимтя, молейки за милост в съня си. Една нощ се озова в Толингарските градини на лорд Хавилбов, но безупречните растения се превърнаха в зловещо грозни, космати, зъбати, подигравателно ухилени същества, той се разплака и се обля в пот, от която леглото му подгизна. Жена му престана да му задава въпроси, но го гледаше с безпокойство и му се струваше, че всеки момент ще го попита до кога смята да търпи тези посегателства над духа му.
Вече не можеше да се справя с работата си. Кредиторите ставаха настойчиви, производителите искаха да им се плаща в брой, оплакванията на клиентите се сипеха върху него като мъртви, увехнали есенни листа. Тайно се зарови в библиотеките, за да намери информация за Краля на сънищата и неговата сила, сякаш се бе заразил от някаква странна, непозната болест, за която трябваше да научи всичко възможно. Не научи нищо повече от това, което вече знаеше — Кралят на сънищата е неразделна част от управлението, властта му е равна с тази на понтифекса, на коронала и на Господарката на острова, от стотици години задачата му е да наказва виновните.
„Не е имало никакъв съд“ — протестираше Халигом мислено.
Но той съзнаваше, че няма нужда от съд. Кошмарите продължаваха да измъчват душата му и да изпепеляват нервите му — разбра, че не е възможно да издържи това наказание. Животът му в Стий бе приключил. Само за един миг се бе превърнал в прокуденик, обречен да скита по безкрайната планета и да търси място, където да се скрие.
— Трябва да си почина малко — каза той на жена си. — Ще замина някъде за месец два, докато възвърна вътрешното си равновесие.
Извика сина си — момчето бе станало почти мъж и можеше да поеме отговорността — и му предаде фирмата. За един час му каза истините, чието научаване му бе отнело половината живот. След това взе малкото пари, които можеше да отдели от силно намалелия си капитал и отпътува от величествения си роден град с един третокласен флотер. Тръгна напосоки — към Норморк, един от градовете в подножието на замъка Връхни. Реши повече никога да не се нарича Сигмар Халигом и прие името Миклан Форб. Но дали това щеше да е достатъчно, за да отклони силата на Краля на сънищата?
Може би. Флотерът се спусна надолу по склона на Върха през Лоуър Сънбрейк, Бабирун и Толингар и всяка нощ в хотелите той стискаше възглавницата си с ужас, но сънищата му бяха спокойни — като на един уморен и изнервен човек. Зловещата сила, типична за кошмарите на Краля, отсъстваше. Установи, че Толингарските градини са симетрични и перфектно оформени, твърде далеч от ужасната пустош в съня му и започна да се успокоява. Но с изненада откри, че Кралят на сънищата му е предоставил богата и точна тяхна картина, преди да ги превърне в източник на ужас. Никога досега не ги беше виждал, а това означаваше, че кошмарът е предал в съзнанието му съвсем нова за него информация, докато обикновените сънища се базираха на вече наученото.
Това отговори на въпроса, който го измъчваше — не беше наясно дали Кралят просто освобождава натрупаното в подсъзнанието му, дали бърка в потайните дълбини на душата му или разполага със средства, за да му предаде външни образи. Очевидно беше последното. Но възникваше още един въпрос — дали тези кошмари бяха разработени от специалисти и предназначени конкретно за него, за да предизвикват точно тези ужаси. Едва ли на Сувраел би могло да има толкова много персонал, за да може да се справи с такава работа, но ако имаше, значи го наблюдаваха внимателно и беше безпредметно да се опитва да се скрие от тях. Предпочиташе да мисли, че Кралят и помощниците му имат постоянен репертоар — първо зъбите, после огненото море и кръвта, — който се прилагаше върху всеки престъпник, без да се прави специален подбор, чисто механично. Може би дори и сега насочваха някакви зловещи фантазии към изоставената му възглавница в Стий.
След като премина през Дундилмир и Стипул, най-накрая пристигна в Норморк — този мрачен и херметически затворен град, кацнал на върха на величествения норморкски хребет. Досега не му бе минавало през ум, че с огромната си крепостна стена, изградена от черни каменни блокове, той е много подходящо скривалище — защитен, сигурен, непревземаем.
Портата на Декерет — отвор в стената, висок повече от петдесет фута — както винаги беше отворена. Това беше единствената слабост на укреплението — вратата от черно, полирано дърво, обкована с множество стоманени ленти. Халигом би предпочел да е затворена и заключена три пъти, но още лорд Декерет, през третата година от славното си управление бе наредил тя да се затваря само когато светът е в опасност. Сега, по времето на лорд Киникен и понтифекс Тимин, всичко в Маджипур процъфтяваше, освен изтерзаната душа на търговеца, нарекъл себе си Миклан Форб. Под това име си намери евтина квартира на един от склоновете на града, откъдето се виждаше Върха, извисяващ се подобно на стена с невероятна височина. Намери си работа в групата за поддръжка на стената, която всеки ден изскубваше упоритите плевели, покарали от пролуките между неспоените с мазилка каменни блокове. Всяка нощ лягаше в леглото си, изпълнен със страх. Но седмици наред сънуваше единствено неясните, смътни и безсмислени сънища на обикновения човек. Остана в Норморк, скрит и необезпокояван, в продължение на девет месеца, без да знае дали се е отървал от Краля на сънищата. Но една нощ, след приятна вечеря и бутилка хубаво червено вино от Баниканиклол, той се отпусна щастлив в леглото и за първи път от злополучната среща с Глейм се отдаде на блажена дрямка. И тогава дойде кошмарът, сграбчи душата му за гърлото и я изпълни с чудовищни видения — гниеща плът и реки от слуз. Когато сънят свърши, той се събуди разплакан, защото знаеше, че няма спасение от дългата ръка на отмъщението.
И все пак животът му като Миклан Форб му бе донесъл девет месеца спокойствие. С малката спестена сума си купи билет за Амбълморн, още по-надолу по склона, където се превърна в Деграйл Гилаин и започна да печели по десет крони на седмица като ловец на птици в имението на един местен принц. Прекара още пет месеца без мъчения, до нощта, когато отново чу звънтящата тишина и видя ослепителната светлина, яви му се една арка от извадени очи, която се простираше като мост през цялата Вселена, а всички очи гледаха към него. Отправи се по реката Глейдж към Макропросопос, където прекара само месец — под името Огворн Брил — след което му се присъни, че в гърлото му като косми никнат кристали от огнен метал. След това тръгна с един керван през горещите вътрешни части на континента към търговския център Сисивондал. Пътуването продължи единадесет седмици. Кралят на сънищата го откри на седмата от тях и го подгони с писък в нощта. Той се изтъркаля в едни трънливи храсталаци и когато успя да се измъкне, целият беше окървавен и подут. Наложи се да го носят до следващото село, за да му окажат медицинска помощ. Но всички разбраха, че получава кошмари от Краля на сънищата и го изоставиха. Все пак успя да се добере до Сисивондал — мрачно и едноцветно място, твърде различно от величествените градове около Върха, което всяка сутрин го караше да плаче само с вида си. След шест месеца сънищата отново се появиха и го принудиха да замине на запад — месец тук, месец и половина там, през девет града, докато най-накрая стигна до Алайзор на крайбрежието, където в продължение на година кормеше риба на пристанищния пазар под името Бадрил Маганорн. Въпреки предчувствията, той си позволи да вярва, че Кралят най-накрая е приключил с него и взе да му се върти мисълта да се прибере при семейството си в Стий, с което не се беше виждал повече от четири години. Нима това не беше достатъчно наказание за едно непредумишлено, почти случайно престъпление?
Изглежда не. В началото на втората година в Алайзор почувства познатото пулсиращо жужене на кошмарите в черепа си и му се присъни нещо, в сравнение с което предишните сънища изглеждаха като забавления. Започна в пустошта на Сувраел. Той стоеше на един скалист зъбер над някаква обгоряла долина и наблюдаваше една гора от сигупови дървета, чиито изпарения умъртвяваха всичко живо в радиус от десет мили — дори и нищо неподозиращите птици и насекоми, прелитащи над дебелите, увиснали клони. Жена му и децата му бяха в долината и се приближаваха към смъртоносната гора. Той хукна към тях, пясъкът пропадаше под краката му като меласа, а дърветата се разклатиха и любимите му същества бяха погълнати от ужасните изпарения, изчезвайки без следа. Но той продължи нататък към смъртоносния участък, молеше се да умре, но оставаше неуязвим. Навлезе сред дърветата. Всяко беше изолирано и отделено от другите, без никакви храсти или ниска растителност помежду им — грозни безлисти стволове, подобни на колони, изправени сред нищото. Сънят се състоеше само в това, но беше зареден с огромен товар от напрежение и ужас, далеч по-непоносими от всички гротескни видения, които бе изтърпял досега, а сякаш щеше да продължи безкрай. Халигом скиташе отчаян и самотен сред голите дървета, като в някаква лишена от въздух празнина и когато се събуди, лицето му беше сбръчкано, а очите хлътнали. Сякаш бе остарял с десетина години само за една нощ.
Почувства се победен. Да бяга беше безполезно, да се крие нямаше смисъл. Завинаги принадлежеше на Краля на сънищата.
Вече нямаше сили да продължава тази игра под все нови и нови имена. Когато зората разнесе ужаса от съня, той отиде залитайки в алайзорския храм на Господарката и поиска разрешение за поклонение на Острова на съня. Каза истинското си име — Сигмар Халигом. Нищо друго не му оставаше.
Позволиха му, както на всички останали и не след дълго се качи на един кораб с поклонници, който плаваше за Нуминор — на североизточния край на Острова. По време на плаването от време на време го смущаваха кошмари — някои от тях просто дразнещи, други с ужасни последици, но когато се събудеше разтреперан и разплакан, наоколо винаги имаше кой да го утеши, а след като бе предал живота си в ръцете на Господарката, дори и най-лошите сънища не бяха така страшни. Сега той нямаше свой живот, така че какво като сутрин се събужда разтреперан? Вече не беше търговец на прецизна апаратура, нито ловец на птици, нито кормач на риба — беше нищо, никой, нямаше своя собствена личност, която да защитава от посегателства, обзе го някакво странно спокойствие.
В Нуминор го приеха на „Терасата на изпитанието“ — най-външния пръстен на Острова. Той знаеше, че може да прекара там целия си живот. Господарката призоваваше поклонниците си нагоре стъпка по стъпка, според темпото на невидимия им вътрешен напредък, а човек, чиято душа е омърсена с убийство, би могъл да остане до края на дните си на първото стъпало, зает с някоя неквалифицирана работа. Халигом съзнаваше това добре, но искаше единствено да се отърве от кошмарите, изпращани му от Краля на сънищата, като се надяваше, че рано или късно Господарката ще го вземе под своя закрила, а Сувраел ще го забрави.
Облечен с мека поклонническа роба, той се труди като градинар на най-външната тераса в продължение на шест години. Косата му бе побеляла, гърбът му — превит. В началото кошмарите го спохождаха през месец-два, после все по-рядко и макар че не го изоставиха напълно, той почти не им обръщаше внимание, като че ли бяха случайни спазми от някаква много стара травма. Понякога мислеше за семейството си, което без съмнение го смяташе за мъртъв. Мислеше и за Глейм — завинаги замръзнал в изумлението си, увиснал във въздуха в мига, преди да намери смъртта си. Наистина ли бе съществувал такъв човек? Наистина ли Халигом го беше убил? Сега всичко това му се струваше нереално, станало бе толкова отдавна! Той не чувстваше вина за това престъпление, но си спомняше конфликта между двамата, арогантния отказ на другия да разбере тежкото му финансово положение, момента на сляпа злоба, в който го бе блъснал през прозореца. Да, да. Всичко това се бе случило. „И в онзи момент на ярост — мислеше Халигом — и двамата загубихме живота си.“
Той изпълняваше задълженията си съвестно, отдаваше се на медитацията си, посещаваше съногадателките — тук това беше задължително, но те никога не коментираха и не му предлагаха тълкувания, — освен това получаваше свято познание. През пролетта на седмата година го повикаха и го изпратиха на Терасата на встъплението — в следващия етап от поклонението. Отново започнаха да минават месец след месец, докато другите поклонници почти веднага преминаваха нагоре към Терасата на огледалата. Не разговаряше с останалите, нямаше приятели и приемаше с примирение все по-редките кошмари.
През третата година от престоя си на Терасата на встъплението той забеляза един мъж на средна възраст, който го гледаше втренчено в трапезарията — нисък и слаб човек, чието лице му се стори смътно познато. В продължение на две седмици новодошлият го наблюдаваше много внимателно, докато накрая самият Халигом повече не можеше да сдържа любопитството си. Той поразпита и научи, че името му е Говиран Глейм.
През една почивка той отиде при него и го попита:
— Ще ми отговорите ли на един въпрос?
— Стига да мога.
— Да не би случайно да сте родом от град Гимкандейл?
— От там съм — отвърна Говиран Глейм. — А вие? От Стий ли сте?
— Да — каза Халигом.
Известно време мълчаха. Най-накрая Халигом каза:
— Значи през цялото това време ме преследвате?
— Аз? Не, ни най-малко.
— Значи това, че и двамата сме тук, е чисто съвпадение, така ли?
— Всъщност — каза Говиран — не мисля, че съществуват съвпадения, но все пак не дойдох тук, за да се срещнем.
— Знаете ли кой съм и какво съм направил?
— Да.
— И какво искате от мен?
— Да искам? — Очите на Глейм — малки, тъмни и блестящи, като тези на отдавна умрелия му баща — се вгледаха в тези на Халигом. — Какво да искам? Кажете ми какво се случи във Вугел.
— Елате. Да се разходим заедно.
Преминаха през един ниско подкастрен синьозелен жив плет и влязоха в градината с алабадайни, за която се грижеше Халигом. Сред аромата на цветята, спокойно и без заобикалки, той разказа това, което не бе споделил с никого досега, за събитията, които вече му се струваха нереални — за срещата, за скарването, за прозореца, за реката. По време на разказа по лицето на Говиран Глейм не трепна нито един мускул. Халигом го наблюдаваше много внимателно и се мъчеше да разбере реакцията му.
След това зачака отговор, но такъв не последва.
Най-накрая Глейм попита:
— И какво стана с вас?
— Кралят на сънищата започна да измъчва душата ми със зловещи кошмари и аз избягах, скрих се в Норморк. Той ме откри и там, аз продължих да бягам от място на място, докато най-накрая дойдох тук, на Острова.
— И Кралят още ви преследва?
— От време на време имам кошмари — отговори Халигом и поклати глава. — Но вече няма полза от тях. Страдах достатъчно, получих, каквото заслужавах… Какъв беше смисълът от това наказание, след като никога не съм чувствал вина за престъплението си? Това беше момент на умопомрачение и хиляди, хиляди пъти съм съжалявал за него, но не се считам отговорен за смъртта на баща ви. Той ме докара до лудост, бутнах го и той падна, но това няма никаква връзка с останалия ми живот, така че дори не считам постъпката за своя.
— Искрен ли сте?
— Разбира се. И каква полза имаше от всичките тези години изпълнени с кошмари? Ако се бях въздържал от действието си поради страх от наказанието, от него би имало смисъл. Но тогава аз не мислех за нищо, най-малко за Краля на сънищата. Затова считам страданията си за напразни. Същото важи и за поклонението ми. Дойдох тук не толкова, за да изкупя греха си, а за да се скрия от кошмарите и ми се струва, че в общи линии успях. Но нито мъките, нито изкуплението на греха ми ще върнат живота на баща ви, така че всичко това беше напълно безполезно. Хайде, убийте ме и да свършваме.
— Да ви убия? — учуди се Глейм.
— Не смятате ли да го направите?
— Когато баща ми изчезна бях малък. Вече не съм млад, а вие сте още по-стар… Всичко това е минало… Просто исках да разбера истината за смъртта му и вече я знам. Защо да ви убивам? Ако това можеше да върне баща ми, сигурно щях да го направя, но както казахте, вече нищо не може да го върне. Не изпитвам омраза към вас и нямам желание да страдам в ръцете на Краля на сънищата. Поне мен системата е в състояние да ме спре.
— Нямате желание да ме убиете! — промърмори Халигом изумен.
— Никакво.
— Не, не. Разбирам. Защо ви е да ме убивате? Това ще ме отърве от живота, който за мен се е превърнал във вечно наказание.
Глейм отново го изгледа с учудване.
— Така ли смятате наистина?
— Да. Осъждате ме на живот.
— Но наказанието ви е изтекло отдавна! Благоволението на Господарката сега е с вас. Чрез смъртта на баща ми, сте намерили своя път към нея!
Халигом не можеше да прецени дали събеседникът му се подиграва или говори сериозно.
— Виждате ли някакво благоволение в мен?
— Да.
Халигом поклати глава.
— Островът и всичко свързано с него не означава нищо за мен. Дойдох тук единствено, за да избягам от наказанието на Краля. Най-накрая намерих спокойствие и това е всичко.
Глейм го гледаше с нетрепващи очи.
— Лъжете се — каза той и се отдалечи, оставяйки Халигом стъписан и замаян.
Нима беше възможно? Нима е бил пречистен за престъплението си и не е разбрал това? Реши, че ако тази нощ сънува кошмар — а вече беше време, защото от последния бе минала цяла година — ще се хвърли в морето. Но вместо кошмар сънува топъл и нежен сън, изпратен му от Господарката на острова, който го зовеше на Терасата на огледалата. Не му беше напълно ясен и му се струваше, че никога няма да го разбере. На сутринта съногадателката му каза, че трябва веднага да отиде на Терасата на огледалата, защото следващият етап на поклонението му вече е започнал.
ОСЕМ
СРЕД СЪНОГАДАТЕЛКИТЕ
Сега Хисун разбира, че едно приключение много често трябва да бъде обяснено чрез друго и след мрачната и поучителна история на убиеца Сигмар Халигом, той вече знае достатъчно за Краля на сънищата. Но за съногадателките, тези посредници между света на будните и света на спящите, знае твърде малко. Никога не се е консултирал със съногадателка, гледа на собствените си сънища повече като на театрални представления, отколкото като на някакви напътствия. Знае, че това влиза в противоречие с основната духовна традиция на Маджипур, но много от нещата, които мисли и прави, също и противоречат. Той е това, което е — момче от улиците на Лабиринта, внимателен наблюдател на този свят, но не и негов безкритичен почитател.
На Зимроел има, или е имало, една известна съногадателка на име Тизана, която Хисун е срещнал при второто възшествие на лорд Валънтайн на трона. Тя беше дебела стара жена от Фолкинкип и очевидно е играла някаква роля, когато лорд Валънтайн е преоткрил изгубената си самоличност. Хисун не знае нищо за това, но си спомня с известно смущение проницателния и поглед, силната и, енергична натура. Поради някаква причина Хисун и е допаднал — той си спомня как стои до нея, като джудже пред великан, надявайки се, че няма да и хрумне да го прегърне, защото сигурно ще го смачка в пазвата си. Тогава тя каза:
— Ето ти още едно изгубено принцче.
Какво ли искаше да каже? Понякога си мисли, че някоя съногадателка може би ще е в състояние да му обясни, но той не ходи при съногадателки. Чуди се дали има запис на Тизана в Регистъра на душите. Проверява архива. Да, оставила е. Повиква капсулата и разбира, че е от младата и възраст, преди около петдесет години, когато е изучавала изкуството. Друг липсва. Той посяга да върне капсулата, но нещо от тази жена остава в ума му дори и само миг след началото на записа и. Решава, че може и да научи нещо от нея, слага отново шлема на главата си и оставя бурната, млада душа да навлезе в съзнанието му.
Сутринта, в деня преди Изпитанието на Тизана, изведнъж заваля дъжд и всички излязоха тичешком от служебния дом — и послушничките, и вреклите се, и подготвените, и преподавателките, — дори самата Върховна гадателка Инуелда. В пустинята на Велализиер дъждовете бяха рядкост. Тизана излезе заедно с всички други и се загледа в едрите бистри капки, които падаха от единствения черен облак, увиснал над високата кула на дома, сякаш бе привързан за нея. Те заплющяха по пресъхналата песъчлива земя и върху бледочервеникавата почва се появиха тъмни и странно раздалечени едно от друго петна. Послушничките, вреклите се, подготвените и преподавателките хвърлиха одеждите си и заскачаха весело в пороя.
— Повече от година не е валяло — каза някой.
— Това е поличба — промърмори Фрейлис, вреклата се, която бе най-добрата приятелка на Тизана. — Изпитанието ти ще мине леко.
— Вярваш ли в такива неща?
— Да виждаш добри предзнаменования не е по-трудно, отколкото да виждаш лоши — отговори Фрейлис.
— Добър девиз за една съногадателка — каза Тизана и двете се засмяха.
Фрейлис я дръпна за ръката и настоя:
— Ела да потанцуваш с мен в дъжда.
Тизана поклати глава. Остана под прикритието на стряхата и беше безполезно Фрейлис да настоява повече. Беше висока жена — силна и здрава, с едри кости, докато Фрейлис — крехка и слаба — в сравнение с нея приличаше на птичка. В този момент танцуването в дъжда никак не съответстваше на настроението и. Утре щеше да бъде кулминацията на седемгодишното и обучение. Тя все още нямаше представа какво ще се изисква от нея на ритуала, но някак си беше сигурна, че ще я сметнат за недостойна и ще трябва да се върне в далечното си провинциално градче. Страховете и предчувствията тежаха като олово в душата и, да танцува в момента и се струваше невъзможно лекомислие.
— Гледай! — извика Фрейлис. — Върховната!
Да, дори и достопочтената Инуелда танцуваше в дъжда. Слабата, сбръчкана белокоса жена бе разперила церемониално ръце и с обърнато нагоре лице, почти изпаднала в екстаз, обикаляше в неравномерни кръгове. Тизана се усмихна на гледката. Върховната я видя, усмихна и се и и махна с ръка, все едно подканяше разсърдило се дете да се присъедини към играта. Но тя бе преминала през своето Изпитание отдавна и изглежда бе забравила какъв страх може да предизвика ритуалът, не беше в състояние да разбере притесненията на Тизана заради утрешния ден. Тя се извини с жест и влезе вътре. Отвън долетя тежкото барабанене на пороя и изведнъж настъпи тишина. Странната кратка буря бе преминала.
Тизана влезе в килията си, навеждайки се, за да мине под ниската арка от сини каменни блокове и за миг се облегна върху грубата стена, за да се освободи от напрежението. Килията и беше малка — едва имаше място за леглото, за умивалника, за малката работна маса и библиотеката — и тя, със солидното си, едро и здраво тяло на фермерка, каквато някога беше, почти я изпълваше, но бе свикнала и дори се чувстваше уютно. Приятни и бяха и ежедневните занимания — ученето, ръчния труд, четенето и, тъй като бе получила степен „подготвена“, обучението на послушничките. Когато заваля дъждът, Тизана подготвяше виното на съня — задача, която и отнемаше по един час всяка сутрин през последните две години, но сега тя се върна към нея с благодарност. В този изпълнен с напрежение ден имаше нужда да се поразсее.
Това вино, използвано в цял Маджипур, се приготвяше тук от вреклите се и подготвените. Самият процес изискваше по-бързи и по-умели ръце от тези на Тизана, но въпреки всичко тя го бе усвоила добре. Пред нея бяха малките стъкленици с билки, миниатюрните сиви листенца от муорна, сочните корени от вейло, изсушените плодове от ситерил и всичко останало от двадесет и деветте съставки, които довеждаха до транса, чрез който можеха да се разберат сънищата. Тизана се зае със смилането и смесването им — това трябваше да се направи по строго определен ред, за да настъпят нужните химически реакции. След това трябваше да ги овъгли на пламък, да ги стрие на прах, да ги разтвори в бренди и накрая да смеси брендито с вино. Съсредоточаването върху тази задача и помогна да се отпусне и дори да се развесели.
Зад себе си дочу тихо дишане.
— Фрейлис?
— Имаш ли нещо против да погледам?
— Разбира се, че не. Почти свършвам. Още ли танцуват?
— Не. От дъжда няма и следа, слънцето грее както обикновено.
Тизана разбърка тъмното гъсто вино в стъкленицата.
— Във Фолкинкип, където съм отраснала, времето също е сухо и горещо. Въпреки това ние не зарязваме работата си, за да танцуваме всеки път, когато завали.
— Хората във Фолкинкип — каза Фрейлис — не могат да се учудят на нищо. Дори и скандар с единадесет ръце не би ги изненадал. Ако самият понтифекс застане на челна стойка на централния площад, пак няма да му обърнат внимание.
— Била ли си там?
— Веднъж, когато бях малка. Баща ми мислеше да става фермер, но не му допадна и след около година се върнахме в Тил-омон. Но винаги е говорил колко бавни, неповратливи и преднамерени са фолкинкипците.
— И аз ли съм такава? — попита Тизана шеговито.
— Ти си… Е, ти си много уравновесена.
— Тогава защо се притеснявам така силно за утре?
Дребната жена коленичи пред Тизана и взе ръцете и в своите.
— Няма за какво да се притесняваш — каза и тя тихо.
— Неизвестното винаги плаши.
— Това е само изпит, Тизана.
— Последният. Ами ако се проваля? Ако се окаже, че в характера ми има някакъв ужасен недостатък и не мога да стана гадателка?
— Дори и така да е, какво от това?
— Ами тези седем години ще се окажат пропилени. Ще се върна във Фолкинкип като глупачка без професия, без умения и до края на живота си ще рина тор в нечия ферма.
— Ако не си подходяща за гадателка, тогава трябва да погледнеш философски на проблема — каза Фрейлис. — Знаеш, че е недопустимо некомпетентни хора да се бъркат в човешките умове. Но ти не си неподходяща за гадателка и Изпитанието няма да представлява никакъв проблем за теб. Чудя ти се защо се притесняваш толкова.
— Защото нямам понятие какво ще искат от мен.
— Може би ще поговорят с теб. Ще ти дадат да пиеш вино и ще надзърнат в ума ти, а след това ще решат, че си силна, мъдра и добра. Върховната ще те прегърне и ще ти каже, че си издържала и това е.
— Сигурна ли си? Откъде знаеш?
— Това е разумно предположение, нали?
Тизана сви рамене.
— А това, че могат да те изправят лице в лице срещу най-лошото нещо, което си направила през живота си, това, което те плаши най-много, или пък това, което в никакъв случай не желаеш другите да научат за теб. Не си ли чувала тези неща?
— Чувала съм ги.
— Е, ако утре беше твоето Изпитание, тогава нямаше ли и ти да си неспокойна?
— Това са само приказки, Тизана. Никой не знае точно в какво се състои изпита, освен тези, които са преминали през него.
— А тези, които не са издържали?
— Познаваш ли такива?
— Защо?… Предполагам, че…
Фрейлис се усмихна.
— Все си мисля, че неподходящите ги отстраняват далеч преди да станат подготвени. Дори преди да се врекат — тя стана и започна да си играе със стъклениците. — Когато станеш съногадателка смяташ ли да се върнеш във Фолкинкип?
— Да.
— Харесва ли ти там?
— Там е моят дом.
— Светът е толкова голям, Тизана. Можеш да отидеш в Ни-моя, Пилиплок, или да останеш тук в Алханроел, дори да живееш в замъка Връхни…
— Фолкинкип ми е достатъчен — каза Тизана. — Харесват ми прашните пътища, сухите, ветровити хълмове. Не съм ги виждала цели седем години. Там също има нужда от гадателки. Всички искат да са в Ни-моя или Стий, нали? Аз пък предпочитам Фолкинкип.
— Да не би там да те чака някой мъж? — попита Фрейлис лукаво.
Тизана изсумтя:
— Едва ли. След седем години?
— Аз имах един в Тил-омон. Смятахме да се оженим, да си построим лодка и с нея да обиколим целия Зимроел за три или четири години, а след това да отидем по реката до Ни-моя, да се установим там и да отворим магазин.
Това стресна Тизана. Откакто се познаваха с Фрейлис, никога не бяха разговаряли на тази тема.
— И какво се случи?
— Получих послание, че трябва да стана съногадателка — отвърна тихо Фрейлис. — Попитах го какво мисли за това… Дори не бях сигурна, че ще го направя, разбираш ли, но исках да чуя мнението му. Той изведнъж се стъписа и като че ли малко се ядоса, сякаш ако стана съногадателка щях да осуетя плановете му. Помоли ме да му дам ден-два, за да помисли. Повече не го видях. Един негов приятел ми каза, че същата нощ е получил послание да замине за Пидруид и го сторил веднага. По-късно се оженил за някаква стара своя любов, която срещнал там отново. Предполагам, че все още се канят да построят лодка и да обиколят Зимроел. Аз също се подчиних на посланието, отидох на поклонение, а после пристигнах тук. Следващия месец трябва да стана подготвена и ако всичко върви нормално, догодина вече ще съм съногадателка. Ще отида в Ни-моя и ще работя на Големия базар.
— О, Фрейлис!
— Няма защо да ме съжаляваш, Тизана. Така за мен е по-добре. Малко ме болеше в началото, но той не ме заслужаваше и рано или късно щях да разбера това — при всички случаи щяхме да се разделим. Сега ще стана съногадателка и ще служа на Божествения, а иначе нямаше да съм нищо. Разбираш ли?
— Да.
— А и не искам да ставам жена на никого.
— Аз също — отговори Тизана.
Опита новото вино, одобри го и започна да разчиства масата припряно и да подрежда стъклениците по местата им. „Фрейлис е толкова мила — мислеше тя. — Толкова внимателна, толкова нежна. Това са женските добродетели.“ Тя самата не намираше подобни у себе си. Струваше и се, че душата и е повече мъжка — груба, тежка, силна, способна да устоява на всякакви натоварвания, но не много гъвкава и нечувствителна към деликатните нюанси. Знаеше, че и мъжете всъщност не са точно такива, че не всички жени са слаби и чувствителни, но в това твърдение имаше известна истина. Тизана беше твърде едра, твърде силна и плещеста, за да бъде наистина женствена, докато Фрейлис — крехка и нежна, непостоянна, с ум като живак и душа като пойна птичка — сякаш беше от друга раса. Според нея щеше да стане великолепна съногадателка, способна интуитивно да прониква в умовете на обърналите се към нея за помощ и да им каже това, което имат нужда да узнаят. Защото Господарката на острова и Кралят на сънищата много често говореха тайнствено и неразбираемо, а съногадателката трябваше да бъде посредница между тях и милиардите хора по света, да бъде преводачка и наставничка. Отговорността беше ужасяваща — можеше да промени даден живот или да го насочи в определена посока. Фрейлис би се справила чудесно — тя знаеше много добре кога да бъде строга и кога не, кога някой се нуждае от утеха и топлина. Как бе научила тези неща? Чрез активния си живот, нямаше съмнение в това, чрез преживените разочарования, страдания, поражения. Макар и да не знаеше много за миналото и, Тизана долавяше дълбокото познание в спокойните, сиви очи на тази стройна жена, а то повече от всички техники и похвати, заучени тук, щеше да и помогне да стане това, което искаше. В същото време изпитваше мрачни съмнения относно собственото си призвание да стане съногадателка, защото не бе преживяла нищо от душевните терзания, оформили света на Фрейлис. Животът и беше спокоен, лек… Как се бе изразила приятелката и? Уравновесен. Типичен за Фолкинкип живот — ставай с изгрева, после работа, хранене, пак работа, игра и най-накрая в леглото — добре нахранена и приятно уморена. Никакви вълнения, никакви големи амбиции и разочарования, никаква истинска болка. Как тогава би могла да разбере страданията на другите? Тизана се замисли за Фрейлис и за неверния и любовник, решил да я изостави единствено защото плановете и не съвпадат напълно с неговите. Замисли се и за своите приключения в плевнята — толкова леки, неангажиращи, най-обикновено приятелство между двама души, решили без много-много да му мислят известно време да са заедно и после по същия начин да се разделят — никакви терзания, никакви угризения. Дори правенето на любов, което би трябвало да е крайната фаза на съюза между двама души, при нея бе тривиално и незначително събитие — боричкане на две здрави, жизнени тела, безпроблемно сливане, малко клатене и мърдане, малко стонове и пъшкане, после краткото потреперване от удоволствие и толкова. Нищо повече. Някак си бе преминала през живота си без сътресения, без травми, недокосната, незасегната. Тогава как би могла да е от полза за другите? Техните тревоги и нещастия за нея нямаше да означават нищо. И може би именно това я притесняваше в утрешното Изпитание — най-накрая щяха да надзърнат в душата и и да видят колко e неподходяща за съногадателка, да разберат, че е елементарна и неопитна. Каква ирония! Да се притеснява затова, че е живяла без тревоги! Ръцете и започнаха да треперят. Тя ги вдигна и се вгледа в тях — големи, глупави, груби селски ръце с дебели пръсти. Трепереха сякаш бяха окачени на конци. Фрейлис забеляза това, свали дланите и надолу и ги стисна, едва успявайки да ги обхване с малките си, деликатни пръсти.
— Успокой се — прошепна тя напрегнато. — Няма за какво да се тревожиш.
Тизана кимна.
— Колко е часът?
— Време е да отидеш при послушничките си, а аз да се заема със задълженията си.
— Да, да. Да вървим.
— Ще се видим на вечеря. Искам тази вечер да бдя насън с теб, може ли?
— Да — отговори Тизана. — Бих се радвала, ако го сториш.
Излязоха от килията. От дъжда наистина нямаше и следа — силното пустинно слънце го бе изпарило до капка. По пладне дори и гущерите се бяха изпокрили. Тизана ускори крачка и тръгна през двора, за да влезе в залата, където я очакваха десетина послушнички. В този момент се появи старшата преподавателка Вандюн — жена от Пилиплок, почти на възрастта на Върховната. Тизана и се усмихна и продължи, но тя я спря и попита:
— Утре ли е твоят ден?
— Боя се, че да.
— Казаха ли ти кой ще ти даде Изпитанието?
— Не са ми казали нищо — отговори Тизана. — Оставиха ме в пълно неведение.
— Така и трябва — отговори Вандюн. — Несигурността се отразява добре на душата.
— Лесно ти е да го кажеш! — промърмори Тизана, когато Вандюн се отдалечи. Зачуди се дали и тя самата някога ще се държи така насмешливо и безсърдечно с кандидатките за Изпитанието, ако се справи и стане преподавателка. Вероятно. Вероятно. „Човек променя гледната си точка, след като премине от другата страна на стената“ — помисли си тя и си спомни как като малка се бе заклела, че когато порасне винаги ще помага на децата и никога няма да се отнася към тях жестоко както възрастните. Помнеше тази клетва, но петнадесет или двадесет години по-късно тя беше забравила кое е специфичното на детските проблеми и се съмняваше, че проявява някаква по-особена чувствителност към тях.
Влезе в учебната зала. Послушничките се обучаваха преди всичко от преподавателките, които бяха квалифицирани съногадателки, доброволно отделили няколко години от практикуването си, но подготвените, чието обучение беше в самия край и им оставаше да преминат само последната степен, също трябваше да работят с тях, за да трупат опит в отношенията си с хората. Тизана ги учеше как се приготвя виното на съня, преподаваше им теория на посланията, социална хармония. Послушничките я гледаха с благоговение и респект. Какво можеха да знаят те за страховете и притесненията и? За тях тя беше посветена в изкуството, само на едно или две стъпала под Върховната, овладяла всички умения, които те толкова усилено се мъчеха да усвоят. А самото Изпитание вероятно си представяха като някакъв далечен, тъмен облак на хоризонта, който не ги касае повече от старостта и смъртта им.
— Вчера — започна Тизана, като си пое дълбоко дъх и се помъчи да изглежда колкото се може по-спокойна, като оракул, като олицетворение на мъдростта — говорихме за ролята на Краля на сънищата за регулиране поведението на обществото на Маджипур. Ти, Мелиара, повдигна въпроса за нерядката жестокост на виденията, които използва Краля и постави под съмнение моралността на системата, основаваща се на пречистване чрез сънища. Да разгледаме един въображаем човек… Да кажем един ловец на морски дракони от Пилиплок, който в момент на силно вътрешно раздразнение извършва непредумишлен, но въпреки това жесток акт на насилие върху някой член от екипажа…
И думите потекоха от устата и като пълноводна река. Послушничките си записваха, мръщеха се, клатеха глави и записваха още по-трескаво. Тизана си спомняше това отчайващо чувство, че имаш да учиш безкрайно много неща — не само техниките на гадаенето, но и множество допълнителни нюанси и понятия. Тя не беше очаквала такова нещо, както сега и послушничките пред нея. Разбира се, преди деня на Изпитанието, Тизана никога не се бе притеснявала за трудностите, с които щеше да я сблъска професията и. Един ден преди седем години бе получила послание от Господарката, с което я съветваше да напусне фермата и да се насочи към съногадателството. Без никакво колебание тя се подчини, взе пари назаем и тръгна на поклонение на Острова на съня, за да получи предварителната подготовка и разрешение да замине за дома край Велализиер. След това предприе дългото пътуване по море, за да пристигне в този отдалечен и потискащ пустинен район, където бе прекарала четири години. Без колебание, без съмнения.
Но имаше толкова много да учи! Неизброимото множество нюанси в отношенията, професионалната етика, отговорностите, невидимите опасности, начинът на смесване на виното и единението на умовете, как да формулира интерпретациите с неясни думи, ако се наложи… И самите сънища! Типовете, значенията, скритият им смисъл! Седемте сънища на самоизмамата, деветте на поуката, сънищата за повикване и освобождаване, тези за усъвършенстване на личността, за забавяне на радостта, на понижената чувствителност, единадесетте сънища на страданието, петте сънища на блаженството, сънищата на прекъснатото пътуване, на копнежа, на добрите илюзии, на опасните илюзии, на болните амбиции, тринадесетте сънища на красотата… Тизана бе научила всичко това, целият този списък се бе превърнал в част от нервната и система така, както таблицата за умножение или буквите от азбуката. След много месеци програмиран сън тя бе изживявала всеки тип поотделно и бе станала специалист, посветена, бе придобила всичко това, което тези млади момичета с широко отворени очи се мъчеха да постигнат и въпреки всичко Изпитанието утре би могло да я унищожи напълно. Това никоя от тях не би могла да разбере.
Или се лъжеше? Урокът завърши и Тизана остана край катедрата докато послушничките излязат. Едно ниско, пълно момиче с руса коса, родом от стражевите градове около замъка Връхни, спря до нея за миг, вдигна поглед, докосна лакътя и с върховете на пръстите си и каза смутено:
— Утре няма да ви е трудно. Сигурна съм в това.
После се усмихна, обърна се с пламнало лице и излезе.
Значи знаеха. Поне някои от тях. Тази благословия остана с нея подобно на запалена свещ до края на деня. А това беше дълъг и тягостен ден, пълен със задачи, макар че би предпочела да остане сама и да се разхожда из пустинята, вместо да се занимава с тях. Имаше ритуали и обреди, които да изпълни, трябваше да покопае на новостроящия се параклис на Господарката, а следобед да обучава друга група послушнички. Едва преди вечеря можа да се усамоти за малко.
По време на вечерята се чувстваше напрегната. Нямаше апетит — нещо нечувано за нея. В трапезарията цареше обикновената веселост и жизнерадост — смях, разговори, песни. Тизана седеше сред всичко това, сякаш бе заобиколена от някаква кристална сфера. По-възрастните жени умело игнорираха факта, че на следващия ден ще бъде нейното Изпитание, а по-младите не можеха да се сдържат и от време на време я поглеждаха крадешком като човек, който внезапно е бил призован да понесе тежък товар. Тизана не беше сигурна кое е по-лошо — преструвките на преподавателките и подготвените или неприкритото любопитство на вреклите си и послушничките. Започна да побутва храната в чинията. Фрейлис я смъмри сякаш беше дете и и каза, че за следващия ден ще са и нужни сили. Тизана успя да се засмее. Тя потупа напълнелия си кръст и каза:
— Натрупала съм достатъчно енергия, за да ми стигне за десет Изпитания.
— Независимо от това — отговори Фрейлис. — Храни се!
— Не мога. Изнервена съм.
В този момент някой задрънка с лъжица по чашата си. Тизана вдигна очи. Върховната се изправяше, за да направи съобщение.
Изумена, Тизана промърмори:
— Господарката да ми е на помощ! Нима смята да каже нещо за Изпитанието ми пред всички?
— Не. Ще съобщи за новия коронал — отговори Фрейлис. — Новината пристигна днес следобед.
— Какъв нов коронал?
— Който ще заеме мястото на лорд Тиеверас, новият понтифекс. Но какво става с теб? Вече от пет седмици…
— … И наистина, дъждът тази сутрин беше знак за тази добра новина, за новата пролет… — говореше Върховната.
Тизана се застави слуша.
— Днес получих съобщение, което ще повдигне духа на всички ви. Отново имаме коронал. Понтифекс Тиеверас посочи за свой заместник Малибор от Бомбифейл, който тази нощ ще заеме трона в замъка Връхни!
Последваха радостни викове, удряне по масите и показване на звездния знак. Тизана правеше всичко, както и останалите, сякаш беше сомнамбул. Нов коронал? Беше забравила — старият понтифекс бе умрял преди няколко месеца, държавното колело се бе завъртяло и сега лорд Тиеверас бе станал понтифекс, а от днес и в замъка Връхни имаше нов човек.
— Малибор! Лорд Малибор! Да живее короналът! — викаше тя заедно с останалите, но всичко това и се струваше нереално и безсмислено. Нов коронал? Едно име от предългия списък. Много добре за лорд Малибор, който и да е той, и дано Божественият се отнесе благосклонно към него — проблемите му едва сега започват. Но на Тизана и бе все едно. Беше обичайно да се празнува. Тя помнеше как се бе напила с вино — съвсем малка, — когато умря понтифекс Киникен, в Лабиринта отиде лорд Осиър, а Тиеверас се засели в замъка Връхни. Сега лорд Тиеверас ставаше понтифекс, а Малибор — коронал. Един ден и той щеше да слезе в Лабиринта, а на трона му щеше да седне друг енергичен човек. Макар че тези събития се считаха за изключително важни, изобщо не се интересуваше как се казва короналът — замъкът Връхни бе твърде далеч, на хиляди мили, дори и беше все едно дали съществува или не. За Тизана Изпитанието бе по-високо от него, мислите и за утрешния ден засенчваха всички останали събития. Знаеше, че това е абсурдно, че е като болна — когато на човек му се струва, че цялата Вселена се върти около болката в лявото му око или в усещането за празнота в стомаха и нищо друго не го интересува. Лорд Малибор? Щеше да отпразнува възкачването му на престола друг път.
— Ела — каза Фрейлис. — Да отидем в стаята ти.
Тизана кимна. Тази вечер трапезарията не беше подходящо място за нея. Отправи се с несигурни крачки към изхода, усещайки как погледите на всички я проследяват и излезе навън в тъмнината. Духаше топъл, сух вятър, който свистеше и стържеше по нервите и. Когато стигнаха до килията и, Фрейлис запали свещите и внимателно я сложи да седне на леглото. Извади две чаши от шкафа, а изпод робата си измъкна малка бутилка.
— Какво правиш? — попита Тизана.
— Това е вино — отговори Фрейлис. — Ще те освежи.
— Вино на сънищата?
— А защо не?
Тизана се намръщи и каза:
— Но аз не бива да…
— Няма да гадаем сънища. Просто ще ти помогне да се успокоиш, ще ни сближи, така че да мога да ти предам от моята сила. Ето, вземи.
Тя наля гъстата, тъмна течност в чашите и и подаде едната.
— Изпий го, Тизана!
Тя се подчини. Фрейлис изпи своето вино бързо и започна да се съблича пред изненадания и поглед. Тизана никога не се бе любила с жена. Това ли трябваше да направи сега? Защо? „Това е грешка — мислеше си тя. — В навечерието на Изпитанието ми… да пия вино на сънищата, да споделя леглото си с приятелката ми…“
— Съблечи се — прошепна Фрейлис.
— Какво смяташ да правиш?
— Ще бдя насън с теб, глупачке, както се уговорихме. Нищо повече. Допий си виното и се съблечи.
Тялото на Фрейлис беше като на дете — с прави крайници, стройно, с бледа, прозрачна кожа и малки момичешки гърди. Тизана хвърли робата си на пода. Мощната и снага я караше да се чувства неудобно — силните ръце, едрите бедра и колене. При гадаенето човек винаги се събличаше гол и бързо свикваше с това, но сега беше различно — интимно, лично. Фрейлис наля по още малко вино и Тизана го изпи без да възрази. След това я улови за китките, коленичи пред нея, вгледа се в очите и и и каза с глас, в който едновременно имаше обич и презрение:
— Каква голяма глупачка си! Престани да се притесняваш за утре! Изпитанието е нищо! Нищо! — Тя духна свещите и легна до Тизана. — Лека нощ. Приятни сънища.
Фрейлис се сви до гърдите на Тизана, притисна се до нея и без повече да помръдне, скоро заспа.
Значи нямаше да се любят. Тизана почувства облекчение. Може би друг път… Защо не? Но сега моментът не беше подходящ за подобни приключения. Затвори очи и прегърна Фрейлис както би прегърнала заспало дете. От виното на сънищата по тялото и се разля топлина, почувства пулса си. То правеше един ум достъпен за друг и сега Тизана чувстваше духа на приятелката и край себе си, но това не беше гадание, а те не бяха направили и упражненията за концентрация, с които се постигаше пълното сливане. Откъм Фрейлис долитаха само неясни и смътни вълни на спокойствие, обич и енергия. Тя беше силна, много по-силна, отколкото човек би си помислил като гледа тялото и. Когато виното я унесе, присъствието на Фрейлис започна да и доставя още по-голямо удовлетворение. Дрямката надви и нея. Все още се безпокоеше — за Изпитанието, за това, какво щяха да си помислят другите след като се прибраха заедно толкова рано, за това, че бе нарушила правилата, като пи вино по този начин… Потъна във водовъртеж от вина и срам, после постепенно се успокои. Наблюдаваше съня си с тренираното око на съногадателка, но той беше без определена форма и последователност, виденията и бяха тайнствени и неясни — пуст хоризонт, осветен от смътен далечен отблясък, а след това лицето на Господарката или може би на Върховната Инуелда, или на Фрейлис… Но преди всичко — сноп успокояваща светлина. Настъпи утрото и някаква птичка с чуруликането си обяви началото на новия ден.
Тизана примигна и седна в леглото. Фрейлис бе прибрала свещите, бе измила чашите, а на маста бе оставила бележка. Не, не беше бележка, а рисунка — символите на Краля на сънищата и на Господарката на Острова, обединени от сърце, а около него лъчисто слънце. Израз на обич и пожелание за успех.
— Тизана?
Тя отиде до вратата. Беше старшата преподавателка Вандюн.
— Време ли е? — попита Тизана.
— И още как. Слънцето изгря преди двадесет минути. Готова ли си?
— Да — отвърна тя. Чувстваше се странно спокойна — каква ирония след всичките опасения през последната седмица. Но моментът беше дошъл и повече нямаше от какво да се страхува. Каквото ще става, да става. Ако не издържеше Изпитанието си, щеше да е за добро.
Минаха през двора, после покрай зеленчуковата градина и напуснаха очертанията на дома. Някои вече бяха станали и излезли навън, но тя не размени нито дума с тях. В морскозелената светлина на зората те тръгнаха на юг през пустинните пясъци, без да разговарят. Тизана крачеше бавно, за да върви след възрастната преподавателка. Струваше и се, че минават часове, че са извървели мили разстояние. След известно време се показаха останките на Велализиер — древния град на метаморфите, това огромно и величествено място, обладано от духове, изоставено от обитателите си преди хиляди години, прокълнато и пустеещо. Помисли си, че Изпитанието и ще се състои в това, да я пуснат цял ден да се скита сред развалините. Възможно ли беше това? Нещо толкова детинско, толкова елементарно? Духовете не я плашеха. Освен това, подобни неща се правят нощем… Денем Велализиер не бе нищо повече от полусъборени храмове, паднали колони и погребани в пясъците пирамиди.
Най-накрая влязоха в нещо като амфитеатър, добре запазен, с разширяващи се нагоре в широка полуокръжност каменни стъпала. В центъра имаше каменна маса и няколко каменни пейки, а на масата — бутилка вино и чаша. Значи тук щеше да се проведе Изпитанието. „Сега — мислеше Тизана — със старата Вандюн ще изпием виното, ще легнем една до друга на пясъка и тя ще изтълкува сънищата ми, а когато станем, вече ще е наясно дали ставам за гадателка или не.“
Но и това не се случи. Вандюн посочи бутилката и каза:
— Това е вино на сънищата. Ще те оставя тук. Пий колкото искаш от него, вгледай се в душата си. Подложи се на Изпитанието сама.
— Аз?!
Вандюн се усмихна:
— А кой друг, освен теб? Хайде, започвай! Аз ще се върна след време.
Старшата преподавателка кимна и се отдалечи. В умът на Тизана пламнаха хиляди въпроси, но тя ги потисна, защото усещаше, че Изпитанието вече е започнало и най-важното беше, да не се задават въпроси. Озадачена, тя видя как Вандюн изчезва в една ниша на амфитеатъра. След това не чу нито звук. В убийствената тишина на призрачния град и се струваше, че пясъкът реве като див звяр, но беззвучно. Тизана се намръщи, после се усмихна и се разсмя, предизвиквайки далечно ехо. Бяха се пошегували с нея! Вземи да си измислиш собственото Изпитание! Ето за това ставаше дума. Накарайте ги да се ужасяват от деня, в който ще ги пуснете в този празен амфитеатър и ще им кажете да поемат всичко в свои ръце! Нервно очакване на страховити премеждия, призраци, които създава собствената ти душа…
А сега…
Тизана сви рамене. Наля от виното, отпи. Беше много сладко, може би от по-стара реколта. „Добре, аз съм голяма жена“. Още една глътка. Стомахът и беше празен — почти веднага почувства виното да изгаря мозъка и, но въпреки това отпи за трети път.
Слънцето се издигаше бързо — вече беше точно над стената на амфитеатъра.
— Тизана! — извика тя. И на вика си отговори:
— Да, Тизана?
Разсмя се. Отпи пак.
Никога досега не беше пила вино на сънищата сама. То винаги се вземаше в присъствието на друг — или когато тълкуваш сънища, или с преподавателка. Сега имаше усещането, че задава въпроси на собственото си отражение. Чувстваше се объркана, сякаш бе застанала между две огледала и виждаше как си прехвърлят образа и до безкрайност.
— Тизана — каза тя. — Това е твоето Изпитание. Готова ли си да станеш съногадателка?
И си отговори:
— Учих за това четири години, а преди това още три прекарах на Острова на съня. Знам седемте сънища на самоизмамата и деветте поучителни сънища, сънищата за повикване и сънищата за…
— Добре, добре. Остави това. Готова ли си да станеш съногадателка?
— Зная как да приготвям вино и как да го пия…
— Отговори на въпроса! Годна ли си да бъдеш съногадателка?
— Аз съм много уравновесена. Душата ми е спокойна.
— Избягваш въпроса.
— Аз съм силна и способна. Не питая злоба в душата си. Искам да служа на Божествения.
— А какво ще кажеш за служенето на другите същества?
— Като служа на тях, служа на Божествения.
— Много елегантна фраза. Къде я научи, Тизана?
— Никъде. Сама се сетих. Може ли да си налея още вино?
— Колкото искаш.
— Благодаря — каза Тизана. Отпи. Чувстваше се замаяна, но не пияна и тайнствените, свързващи умовете сили на виното не и действаха. Беше сама и будна. Попита:
— Какъв е следващият въпрос?
— Все още не си отговорила на първия.
— Задай следващия.
— Има само един въпрос, Тизана. Годна ли си да бъдеш съногадателка? Ще можеш ли да успокояваш душите на тези, които идват при теб?
— Ще се опитам.
— Това ли е отговорът ти?
— Да, това е — каза Тизана. — Позволи ми да опитам. Аз имам доброто желание и нужната воля. Притежавам уменията и искам да помагам на другите. Господарката ми препоръча да стана съногадателка.
— Готова ли си да легнеш с всеки, който има нужда от теб? С хора, с гхайроги, със скандари, с вруни, с лиймани и с всички други раси на Маджипур?
— Да — отговори тя.
— Ще облекчиш ли страданията им?
— Да, ако мога.
— Годна ли си да бъдеш съногадателка?
— Нека опитам, тогава ще знам.
Тизана каза:
— Това изглежда честен отговор. Нямам повече въпроси.
Тя си наля и последното вино и го изпи. След това продължи да седи спокойно, докато слънцето се изкачваше все по-високо, без да изпитва нетърпение или неудобство. Би могла да остане така през целия ден и през нощта, ако се наложеше. Мина около час или поне така и се стори, и изведнъж се появи Вандюн.
— Свърши ли Изпитанието ти? — попита тихо възрастната жена.
— Да.
— Как мина?
— Издържах — отговори Тизана.
Вандюн се усмихна.
— Да, сигурна бях, че ще издържиш. Хайде, ела. Трябва да поговорим с Върховната и да уредим някои неща за бъдещето ти. Вече си съногадателка, Тизана.
Върнаха се така тихо, както излязоха сутринта — с бързи крачки, изгаряни от жегата. Беше почти пладне и послушничките и вреклите се, които работеха на полето, вече се прибираха за обяд. Те гледаха Тизана плахо, а тя им се усмихваше весело и окуражаващо. Фрейлис се появи, когато влизаха в главния двор — сякаш се сблъска с Тизана случайно. Погледна я бързо и разтревожено.
— Е? — попита нетърпеливо тя.
Тизана се усмихна. Искаше и се да и каже: „Не беше нищо особено, една формалност. Чисто и просто ритуал. Истинското Изпитание се състоя много преди това.“ Но Фрейлис трябваше сама да открие тези неща. Сега ги разделяше огромен залив, защото Тизана беше съногадателка, а приятелката и само врекла се.
Каза и:
— Всичко мина добре.
— Колко се радвам, Тизана! Колко се радвам! Щастлива съм заради теб!
— Благодаря ти за помощта — отвърна и тя малко троснато.
Неочаквано над двора премина сянка. Малък черен облак, като вчерашния, се появи на небето — откъснало се парче, вероятно от някоя буря покрай далечния бряг. Увисна над кулата, като че ли бе закачено там, и изведнъж, сякаш някой отвори кран, от него започнаха да падат тежки дъждовни капки.
— Гледай! — извика Тизана. — Отново вали! Хайде, Фрейлис! Ела да танцуваме!
5.
Лилойв живееше под земята, в една от поредицата седем или осем приличащи си стаи, с боядисани в бяло стени и разположени под част от базара, където се продаваха сирена и масла. Долу се слизаше през капак на пода и въжена стълба. Когато Иниана започна да се спуска, шумът и глъчката на базара изведнъж изчезнаха и единственото нещо, по което можеше да разбере къде се намира, беше слабата но характерна миризма на стойензарско сирене, която се бе просмукала дори в каменните стени.
— Това е леговището ни — каза Лилойв. Тя изтананика кратка напевна мелодия и отвсякъде заприиждаха хора — опърпани, пъргави, предимно слаби и дребни, чийто външен вид много напомняше този на домакинята — сякаш бяха направени от второкачествени материали.
— Братята ми Сидоун и Ханоун — представи ги тя. — Сестра ми, Недил Фарюн. Братовчедите ми Авайн, Амайн и Атайн. А това е чичо ми Агурмол, който ръководи нашия клан. Чичо, представям ти Иниана Форлана от Велатис, на която двама гастролиращи мошеници са продали „Нисиморн Проспект“ за двадесет рояла. Запознах се с нея на кораба. Ще живее с нас и ще стане крадла.
Иниана зяпна от учудване:
— Аз…
Агурмол, учтив и официален, направи знака на Господарката, вместо благословия.
— Вече си една от нас. Можеш ли да носиш мъжки дрехи?
Объркана, Иниана отговори:
— Мисля, че да, но не разб…
— Имам по-млад брат, който е регистриран при нас. Живее сред променящите се в Авендройн и не е идвал в Ни-моя от години. Ще вземеш името и мястото му. Така е по-лесно, отколкото да регистрираме теб. Дай ми ръката си.
Той я пое. Дланта му беше мека и влажна. Погледна я в очите и каза с нисък, непрегнат глас:
— Истинският ти живот едва сега започва. Всичко досега е било само сън. Вече си крадла в Ни-моя и името ти е Кулибхай. — Той смигна и добави: — Двадесет рояла са добра цена за „Нисиморн Проспект“.
— Това беше само такса, за да мога да предявя иск — каза Иниана. — Обясниха ми, че съм наследила имението от сестрата на баба си.
— Ако е така, трябва да устроиш голямо пиршество заради гостоприемството ни, съгласна ли си?
Агурмол се засмя.
— Авайн! Вино за чичо ти Кулибхай! Сидоун, Ханоун, намерете му дрехи! Някой да пусне музика! Кой иска да танцува? Хайде, размърдайте се! Медил, приготви легло за госта ни!
Дребният човек заподскача наоколо неудържимо, без да престава да дава нареждания. Иниана, неспособна да устои на неизчерпаемата му енергия, прие чаша вино, позволи един от братята на Лилойв да и вземе мярка за нови дрехи, напрегна ума си, за да запомни пороя от нови имена. В стаята започнаха да идват и други — още няколко човека, трима хджорти със сиви и подпухнали лица и, за нейно изумление, двама стройни и мълчаливи метаморфи. Макар и да беше свикнала да има вземане-даване с тях, когато държеше магазина, не бе очаквала Лилойв и семейството и да делят жилището си с тези тайнствени кореняци. Може би крадците, както и метаморфите, считаха себе си за напълно отделна раса на Маджипур и съвсем естествено се привличаха помежду си.
Импровизираното празненство продължи с часове. Крадците сякаш искаха да я предразположат към себе си — всеки един поотделно идваше при нея, предлагаше и дребни дрънкулки, разказваше и някаква лична история или поверителна клюка. За една потомствена дъщеря на търговци крадците бяха естествен враг. Но колкото и отритнати от обществото да бяха тези хора, те и се струваха добронамерени, сърдечни и открити, а освен това бяха и единствените и съюзници в големия и безразличен град. Тя нямаше желание да се заеме с тази професия, но разбираше отлично, че съдбата би могла да се отнесе и по-зле с нея, отколкото да я срещне с шайката на Лилойв.
Спа неспокойно и сънува неясни, накъсани сънища. На няколко пъти се будеше напълно объркана, без да има представа къде се намира. Най-накрая умората я надви и тя заспа дълбоко. Обикновено ставаше с настъпването на зората, но тя не проникваше в това подземие, така че когато отвори очи би могло да е всяко време през деня или през нощта.
Лилойв и се усмихна.
— Трябва да си била страшно уморена.
— Много ли спах?
— Спа, докато се наспа. Сигурно толкова е било необходимо.
Иниана се огледа. Наоколо все още имаше следи от празненството — празни бутилки, чинии, разхвърляни дрехи, — но хората ги нямаше. Лилойв и обясни, че са тръгнали на сутрешната си обиколка. Показа и къде да се измие и облече, а след това се качиха във водовъртежа на базара. През деня също имаше много хора, както и предишната нощ, но някак си при естествената светлина част от вълшебството му се губеше — въздухът сякаш бе по резреден, не толкова наелектризиран. Сега и приличаше на огромен търговски център, докато предната вечер и се бе сторил като някаква тайнствена самостоятелна вселена. Спряха се само колкото да откраднат нещо за закуска от три или четири сергии — Лилойв дръзко и безочливо вземаше каквото и трябва и го подаваше на смутената, готова да потъне в земята от срам Иниана. След това тръгнаха по плетеницата от проходи, които според нея никога нямаше да изучи добре и се озоваха отново на повърхността.
— Излязохме от Входа на понтифекса — обясни Лилойв. — Оттук службите са много близо.
Разстоянието наистина не бе голямо, но буквално зад всеки ъгъл пред очите и се разкриваха нови и нови чудеса. Нагоре по един прекрасен булевард Иниана видя поток ослепителна светлина, сякаш от паважа грееше още едно слънце. Лилойв обясни, че това е началото на кристалния булевард, който свети денем и нощем с помощта на въртящи се рефлектори. По-нататък, поглеждайки встрани по някаква улица, видя в далечината една величествена постройка, която не би могла да бъде нищо друго, освен палатът на херцога на Ни-моя. Представляваше остъклена каменна грамада, поставена върху основа с множество колони — изглеждаше огромна дори от това голямо разстояние. Паркът наоколо беше като някакъв зелен килим. След още един завой Иниана забеляза нещо, наподобяващо какавида на огромно насекомо и дълго поне една миля, увиснало над невероятно широк булевард.
— Ефирната галерия — обясни Лилойв. — Богатите купуват играчките си оттук. Може би някой ден и ти ще пръснеш роялите си в магазините и. Но не и днес. Ето, това е „Променада Родамаунт“, скоро ще видиш наследството си.
Улицата беше широка и извита. От едната и страна се издигаха небостъргачи, а от другата — различни по височина сгради. Очевидно това бяха правителствените учреждения. Иниана бе стъписана от видяното и би могла да се върти объркана навън с часове, ако не беше Лилойв, която след няколко кратки въпроса я въведе в една сграда с коридори и извивки, приличащи на тези в базара. Най-накрая се оказаха седнали на дървени пейки в някаква чакалня и започнаха да гледат имената, изписващи се на светлинното табло над тях. След половин час се появи името на Иниана.
— Това ли е бюро „Наследства“? — попита тя, когато тръгнаха към вратата.
— Очевидно такова нещо няма — отвърна Лилойв. — Тук са прокторите. Ако някой може да ти помогне, това са те.
Един подпухнал хджорт, с вкиснато лице и с изцъклени очи, като повечето от своя вид, я попита какъв е проблемът и Иниана — в началото боязливо, а после многословно — му разказа историята си. За непознатите хора от Ни-моя, изумителните им приказки за баснословното наследство, документите, официалните печати на понтификата и двадесетте рояла такса. Докато слушаше, хджортът постепенно се отпусна на облегалката на стола си, стисна челюсти и тревожно започна да върти очите си — ту едното, ту другото. Когато тя свърши, той пое разписката от ръката и, прокара замислено пръсти по ръбовете на имперския печат и каза мрачно:
— Вие сте деветнадесетият наследник, претендиращ за „Нисиморн Проспект“ тази година. Боя се, че няма да сте последният.
— Деветнадесетият!?
— Да, но предполагам, че не всички са си направили труда да съобщят на прокторите за измамата.
— Измамата… — повтори Иниана. — Наистина ли смятате така? А доказателствата, които ми показаха, родословието, документът с моето име?… Изминали са целия път от Ни-моя до Велатис, за да измъкнат от мен двадесет рояла?
— Вие не сте единствената — отговори хджортът. Вероятно само във Велатис има трима или четирима наследници, още толкова в Нарабал, седем в Тил-омон, може би дузина в Пидруид… Не е трудно да се открие родословното дърво на някого, да се фалшифицират документите, да се попълнят празни формуляри… Двадесет рояла от един, тридесет от друг… Добър приход, ако не преставаш да обикаляш, нали?
— Но как е възможно? Това е незаконно!
— Да, така е — съгласи се хджортът уморено.
— И Кралят на сънищата…
— Ще ги накаже сурово, може да сте сигурна в това. Ние също няма да се поколебаем да приложим гражданско наказание, когато ги заловим. Ще ни помогнете много, ако ги опишете.
— А парите ми?
Хджортът сви рамене.
— Значи няма надежда да си ги получа обратно? — попита Иниана.
— Никаква.
— Това означава, че съм изгубила всичко!
— От името на негово величество изразявам най-искрените си съжаления — каза хджортът и с това разговорът приключи.
Навън Иниана се обърна към Лилойв и каза рязко:
— Заведи ме до „Нисиморн Проспект“!
— Предполагам, че не вярваш…
— Не вярвам, че имението е мое, разбира се. Но искам да видя какво са ми продали за двадесет рояла.
— Защо трябва да се самоизмъчваш?
— Моля те! — настоя Иниана.
— Добре, ела — каза Лилойв.
Тя спря един флотер и набра кода. Малкото превозно средство ги понесе по улиците и булевардите на Ни-моя, а Иниана ги гледаше с широко отворени очи. В светлината на обедното слънце градът блестеше — не с мразовитата светлина на кристалния Дюлорн, а с някакво пулсиращо, трептящо, чувствено великолепие, което се излъчваше от всяка улица, от всяка бяла стена. Лилойв и посочваше забележителностите по пътя.
— Това е музеят на световете — каза тя и посочи една голяма сграда, увенчана с диадема от стъклени куполи. — Вътре има съкровища от хиляди планети, включително и от старата Земя. А това е Камарата на магиите. Пак е нещо като музей, но за сънища и заклинания. Никога не съм влизала вътре. А това… Виждаш ли трите птици отпред? Това е Градският дворец — тук живее кметът.
Започнаха да се спускат по склона към реката.
— В тази част са плаващите ресторанти — каза Лилойв и направи широк кръг с ръка. — Като девет малки острови са. Казват, че там предлагат блюда от всяка част на Маджипур. Някой ден ще ги посетим — и деветте, какво ще кажеш?
Иниана се усмихна тъжно.
— Приятна мисъл.
— Не се тревожи. Животът е пред нас, а крадците живеят добре. Когато имам повече време, ще пребродим заедно всички улици на Ни-моя. В Гимбелук е Паркът на приказните животни, навътре във възвишенията, пълен е със същества, които другаде са изчезнали… сигимиони, гхалвари, димилиони и какво ли още не… В Операта свири градският оркестър… Чувала ли си за него? Хиляда инструмента — във Вселената няма подобно нещо, след това… О, ето, пристигнахме.
Слязоха от флотера. Бяха на брега на реката. На това място Зимър беше толкова широка, че зелената линия на Нисиморн едва се различаваше на хоризонта. Вляво от тях имаше ограда с метални колони, два пъти по-висока от човешки ръст, направена от някаква мрежеста, почти невидима материя, от която долиташе дълбоко и заплашително жужене. Зад нея се простираше градина с необикновена красота — малки, елегантни храсти, разцъфтели в жълто, тюркоазено и червено и толкова ниско окосена морава, че приличаше на килим. След това теренът се издигаше, а самата къща бе построена на едно скалисто възвишение и гледаше към пристанището — голяма, боядисана в бяло като повечето постройки в Ни-моя, с множество типични за тукашната архитектура леки висящи елементи, с веранди и балкони, които сякаш плуваха във въздуха. Стори и се, че тази постройка е най-красивата, която бе виждала в Ни-моя след двореца на херцога — не много далеч от брега, тя се издигаше величествено на пиедестала си. И си беше мислила, че я е наследила! Тя се затича покрай оградата, като от време на време спираше, за да се полюбува на гледката от различни ъгли и се смееше неудържимо, сякаш някой и бе разкрил най-дълбоката истина във вселената, истината, която съдържа ключа към всички останали истини и поради това не може да не предизвиква смях. Лилойв я последва, извика и да спре, но Иниана тичаше като обладана от някаква нечиста сила. Най-накрая стигна до портата, която се охраняваше от двама огромни скандари с безупречни бели ливреи, заплашително скръстили отпред многото си ръце. Иниана продължи да се смее. Пазачите се намръщиха. Лилойв я настигна, дръпна я за ръкава и я подкани да си вървят, преди да е станало нещо неприятно.
— Чакай — отговори Иниана, която едва си поемаше дъх. Отиде при скандарите и ги попита: — Вие сте слуги на Калейн Нимойски, нали?
Те сякаш гледаха през нея и не отговориха.
— Предайте на господаря си — продължи тя невъзмутимо, — че се е отбила Иниана от Велатис, за да види къщата му и да изпрати съжаленията си, че не може да дойде на вечеря. Благодаря.
— Хайде! — прошепна Лилойв притеснено.
По лицата на големите стражи се появи гняв, който замени безразличието им. Иниана им отдаде чест по военному, отново избухна в смях, дръпна Лилойв и двете хукнаха към флотера.
6.
Мина много време преди Иниана отново да види слънчева светлина, защото трябваше да започне новия си живот на крадла в Големия базар. В началото не искаше да се захване с професията на Лилойв и семейството и, но проблемите на ежедневието скоро надделяха над моралните и скрупули. Нямаше как да се върне във Велатис, а и след като веднъж бе зърнала Ни-моя, подобни желания вече и се бяха изпарили от главата. Там не я очакваше нищо, освен цял живот да продава лепило и пирони, изкуствена коприна и фенери от Тил-омон. Но ако искаше да остане в Ни-моя, трябваше да изкарва прехраната си. Не владееше друг занаят, освен търговията, а нямаше капитал. Съвсем скоро всичките и пари щяха да свършат, не можеше да живее на гърба на новите си приятели. Просто нямаше друг избор — те и предлагаха работа, а след като самата тя бе ограбена, въпреки неприязънта си към крадците, този занаят не и се струваше чак толкова неприемлив. И така, тя облече мъжките дрехи — беше малко височка и съвсем непохватна в държанието си, за да може да играе ролята успешно — и под името Кулибхай, брат на Агурмол, тя влезе в гилдията на крадците.
Лилойв стана неин настойник. В продължение на три дни Иниана я следваше навсякъде из базара и наблюдаваше как приятелката и краде стока от едно или друго място. Понякога го правеше неприкрито — все едно да вземеш дреха от магазина, да я облечеш уж за да я пробваш и да си излезеш с нея. Друг път прилагаше завидна ловкост, докато измъкваше неща от кошовете с изложени стоки, а понякога прибягваше и до измама, като обещаваше на някое момче помощник целувки или нещо повече, а в същото време съучастникът и изчезваше с цяла количка крадени неща. Едновременно с това трябваше да пречат и на свободно практикуващите крадци. На два пъти Иниана видя Лилойв да прави това — как улавя крадеца за ръката, ледения и, гневен поглед, просъсканите думи… И в двата случая това доведе до извинения, страх и бързо изчезване от хоризонта. Иниана се чудеше, дали самата тя би имала куража да направи същото, струваше и се по-трудно от самата кражба. А не беше и съвсем сигурна, че ще може да краде.
На четвъртия ден Лилойв каза:
— Донеси ми бутилка драконово мляко и една бутилка златисто вино от Пилиплок.
— Но те трябва да струват по роял едната! — възкликна Иниана ужасена.
— Така е.
— Нека започна с наденички!
— Да крадеш скъпо вино не е по-трудно — каза Лилойв. — А печалбата е значително по-голяма.
— Не съм подготвена!
— Само така си мислиш. Видя как става. Можеш да го правиш и сама. Иниана, ти имаш душа на крадец!
— Как можеш да… — започна Иниана вбесена.
— Спокойно, спокойно — отвърна Лилойв. — За мен това е комплимент.
Иниана кимна.
— Дори и така да е. Мисля, че грешиш.
— Аз пък мисля, че се подценяваш. Има неща в характера ти, които другите могат да видят по-лесно, отколкото самата ти. Показа ми ги онзи ден, когато ходихме до „Нисиморн Проспект“. А сега тръгвай! Донеси ми бутилка драконово мляко и бутилка златисто от Пилиплок. И без повече приказки! Ако ще ставаш крадец от нашата гилдия, трябва да започнеш днес.
Нямаше как да не се подчини. Но не искаше да рискува и да ходи сама. Помоли Атайн, братовчеда на Лилойв, да я придружи и с надута походка двамата се отправиха към един магазин за вино на алея „Осиър“ — млади нехранимайковци от Ни-моя, тръгнали да търсят развлечения. Изведнаж я овладя странно спокойствие. Застави се да не мисли за незначителни неща, като морал, право на собственост и страх от наказание. Трябваше да се съсредоточи единствено в поставената и задача — съвсем елементарна кражба. Някога професията и бе да поддържа магазин, а сега — да краде от тях. Нямаше никакъв смисъл да усложнява нещата с философски колебания.
Зад тезгяха на магазина за вино стоеше един гхайрог — ледени, немигащи очи, лъскава люспеста кожа, гърчеща се, месеста коса. Иниана, преправяйки гласа си колкото може, попита за цената на драконовото мляко. В това време Атайн започна да разглежда евтините червени вина от централната част на континента. Гхайрогът каза цената. Иниана изрази удивление, но онзи сви рамене. Иниана вдигна една бутилка, вгледа се в бледосинята течност, намръщи се и каза:
— Не е от много добро качество.
— Всяка година е различно. А и драконите не са еднакви.
— Би трябвало за тези неща да има стандарт.
— Ефектът е стандартен — каза гхайрогът с неговия леден еквивалент на подигравателна и цинична усмивка. — Само няколко глътки от това, приятел, и си готов за цялата вечер.
— Нека помисля малко — каза Иниана. — Един роял не е малко, колкото и чудесен да е ефектът.
Това беше сигналът за Атайн. Той се обърна и каза:
— Това мазадонско вино наистина ли е по три крони? Сигурен съм, че миналата седмица струваше две.
— Ако можете да го намерите за две, отидете и си купете — отговори гхайрогът.
Атайн се намръщи, посегна уж за да остави бутилката на мястото и, спъна се и събори цял рафт бутилки на земята. Гхайрогът засъска от яд. Атайн започна да се извинява, наведе се, за да вдигне каквото можеше, събори още бутилки. Собственикът се втурна към него с крясъци. Сблъскаха се и докато се опитваха да възстановят реда, Иниана мушна драконовото мляко под дрехата си, грабна една бутилка златисто вино и излезе, като каза силно:
— Ще проверя цените другаде.
Насили се да не хукне, макар че лицето и бе пламнало и и се струваше, че всички минувачи знаят какво е направила, че другите търговци ще излязат и ще я хванат, че самият гхайрог ще я догони само след миг. Стигна до ъгъла без да се случи нищо, зави наляво по алеята, където се продаваха парфюми и кремове за лице, премина по нея и най-накрая влезе в един магазин за сирене, където я чакаше Лилойв.
— Ето ти ги — каза и Иниана. — Ще прогорят дупка в гръдния ми кош.
— Браво — похвали я Лилойв. — Довечера ще изпием златистото в твоя чест.
— А драконовото мляко?
— Запази го за онзи момент, когато Калейн те покани на вечеря в „Нисиморн Проспект“.
Тази нощ Иниана остана будна дълго време. Боеше се да заспи, защото спящите сънуват, а със сънищата идва и наказанието. Виното беше изпито, но под възглавницата и беше бутилката драконово мляко. Искаше и се да стане, да я вземе и да я върне на гхайрога. Поколенията търговци в рода и си казваха думата. „Крадла — мислеше тя. — Крадла, крадла, крадла! В Ни-моя станах крадла! С какво право взех тези неща? А с какво право — отговор си тя сама — онези двамата взеха двадесетте ми рояла? Но какво общо има тук гхайрогът? Ако някой открадне от мен, а аз реша, че заради това мога да открадна от друг, а той от трети, къде ще му излезе краят? Какво ще стане с обществото? Господарката да ми прости — мислеше тя, — Кралят на сънищата ще накаже душата ми!“ Най-накрая заспа. Но сънищата и бяха спокойни и величествени. Тя се движеше безплътна над улиците на града, по Кристалния булевард, покрай Музея на световете, Ефирната галерия, към „Нисиморн Проспект“, а там братът на херцога улови ръката и. Сънят я обърка, но в никакъв случай не беше наказание. Къде оставаше моралът? Ами доброто поведение? Всичко това напълно противоречеше на убежденията и. Като че ли съдбата и бе определила да стане крадла. Всичко, което и се бе случило през последната година потвърждаваше това. Може би волята на Божествения беше такава? Иниана се усмихна при тази мисъл. Какъв цинизъм! Но нямаше намерение да се опълчва срещу съдбата.
7.
Започна да краде и го правеше добре. Първият и неумел опит бе последван от много други през следващите дни. Тя скиташе свободно из Големия базар — сама или със съучастници, — вземаше едно или друго, според нуждите. Беше толкова лесно, че престана да го смята за престъпление. Базарът бе винаги претъпкан — населението на Ни-моя, както се говореше, беше над тридесет милиона и и се струваше, че голяма част от него непрекъснато е там. Търговците бяха изнервени и невнимателни, постоянно засипвани с въпроси и възражения от пазарящи се клиенти и инспектори. Нямаше нищо сложно в това, да се движи сред тълпата и да краде от сергиите.
Повечето от плячката се продаваше. Разбира се, професионалната крадла можеше да задържи нещо и за себе си, а храненето винаги ставаше на работното място, но повечето неща се вземаха с цел да бъдат пласирани незабавно. С това най-вече се занимаваха хджортите, които живееха със семейството на Агурмол. Бяха трима — Бейорк, Ханкх и Мозинхънт — и участваха в широка мрежа за пласиране на крадени вещи, организирана от тяхната раса, чрез която стоката бързо се изнасяше от базара и се продаваше на търговците на едро. От своя страна те нерядко я препродаваха на същите магазини, от които беше открадната. Иниана много бързо научи какво се търси и с какво не си струва да се занимава. Тъй като беше нова, понякога и беше особено лесно. Не всички търговци от базара бяха във възторг от професионалните крадци, познаваха Лилойв, Атайн и Сидоун и ги прогонваха от магазините си още с появяването им. Но младият мъж, който наричаше себе си Кулибхай, не будеше подозрение и тъй като Иниана крадеше всеки ден от различни места, трябваше да мине време, преди жертвите да я запомнят.
Опасността в работата и идваше по-скоро от крадците от другите кланове. Те също не я познаваха, но очите им бяха по-бързи от тези на търговците и през първите десет дни три пъти я уловиха. Първия път изпита ужас, когато видя ръката, хващаща китката и, но запази спокойствие и без страх каза:
— Правиш грешка. Аз съм Кулибхай, брат на Агурмол.
Новината се разпространи бързо. След третия подобен случай престанаха да я закачат.
Сама да залавя крадци за нея беше трудно. В началото не можеше да различи тези, които имаха право да крадат, от онези, които нямаха. Боеше се да не улови за китката някой, който краде на този Базар от времето на лорд Киникен. Започна да усеща къде се готви кражба, но ако беше сама, без да има кого да попита, предпочиташе да не реагира. Постепенно опозна много от крадците от другите семейства, но почти всеки ден виждаше непознати хора да ровят из сергиите и след няколко седмици почувства нужда да реагира. Все пак трябваше да упражнява контрол, а беше занемарила това си задължение. Ако заловеше истински крадец, винаги можеше да се извини и да поиска прошка. Най-напред хвана едно изпоцапано момиче, което вземаше зеленчуци. Не и остана време да каже и дума, защото то пусна откраднатото и хукна да бяга ужасено. Вторият случай беше с един възрастен човек, който се оказа крадец ветеран, далечен роднина на Агурмол. Той добродушно посочи грешката и. Третият се оказа неупълномощен, също се уплаши, но на думите и реагира с ругатни и заплахи. Тя пък го излъга, че седем души от клана и наблюдават какво става и веднага ще се намесят, ако възникне някоя неприятност. След това всичките и притеснения отпаднаха и тя действаше спокойно и хладнокръвно винаги, щом преценеше, че се налага.
След първоначалните угризения съвестта и повече не се обаждаше. Бе научена да очаква наказание от Краля на сънищата, ако извърши грях — да сънува кошмари, да се измъчва, душата и да трепери всеки път, когато затвори очи, — но той или не смяташе тези дребни кражби за грях, или беше прекалено зает с по-опасни престъпници, за да може да и обърне внимание. Независимо от причината, Кралят не и изпращаше послания. Понякога го сънуваше — зло, старо чудовище, излъчващо неприятни неща от горещите пущинаци на Сувраел, но в това нямаше нищо необикновено — той се присънваше на всички. Сънуваше и благословената Господарка на острова, майката на лорд Малибор и и се струваше, че тази мила жена клати тъжно глава, сякаш за да и каже, че е горчиво разочарована от детето си Иниана. Но тя имаше възможност да казва по-силни неща на онези, които според нея са кривнали от правия път, а не го правеше. Иниана бързо свикна да гледа на професията си като на нормално занятие — просто като на преразпределение на блага. В края на краищата, никой не страдаше от това.
След време Сидоун, по-големият брат на Лилойв, и стана любовник. Беше по-нисък от Иниана и толкова кокалест, че не беше никак лесно да го прегърнеш, но иначе беше внимателен, мил и разумен мъж, свиреше чудесно на джобната си арфа и пееше стари балади с ясния си, силен тенор. Колкото повече излизаше да краде с него, толкова по-приятна и ставаше компанията му. Промениха някои неща в бърлогата на Агурмол и можеха да прекарват нощите заедно. Лилойв и останалите изглежда смятаха всичко това за очарователно.
Двамата започнаха да кръстосват базара все по-далече и по далече. Бяха станали толкова добри, че за час-два изпълняваха нормата за деня и след това бяха свободни. Според неписания договор, професионалистите можеха да останат ненаказани, само ако не превишават тази норма. Така Иниана вече имаше време за разходки из града. Едно от любимите и места стана Паркът на приказните животни в хълмистото предградие Гимбелук, където можеше да се разхожда сред същества от други епохи, прогонени от разрастващата се цивилизация на Маджипур. Там можеше да види кривокраките димилиони, деликатните, дългошиести листояди — два пъти по-големи от обикновен скандар, божествените сигимиони с пухести опашки от двете си страни и тромавият големоклюнест зампидун, засенчвал някога с крилата си небето над Ни-моя, а сега останал единствено в този парк и на герба на града. Чрез някакво устройство, което изглежда бе изобретено в древни времена, когато някое от тези животни приближеше до посетителя, веднага се разнасяше глас, който обясняваше какво е то и къде е било разпространено. Освен това парка имаше чудесни усамотени котловини, където Иниана можеше да се разхожда със Сидоун, почти без да разговарят, защото той не беше от приказливите.
Понякога тръгваха с лодка по Зимър и отиваха на отсрещния бряг, или по река Стейче, която би ги отвела в забранената територия на метаморфите. Но едно такова пътешествие би отнело седмици и те стигаха само до малките рибарски селца на лийманите, недалеч на юг от Нисиморн, купуваха си прясно уловена риба, плуваха и лежаха в тревата на слънце. В безлунните нощи се разхождаха по Кристалния булевард, където въртящите се рефлектори хвърляха ослепителна, непрекъснато променяща се светлина, вглеждаха се със страхопочитание във витрините на големите маджипурски компании. Често вечеряха в някой от плаващите ресторанти, като вземаха със себе си и Лилойв, защото тя обичаше тези заведения повече от всичко в Ни-моя. Всеки от тях беше миниатюрно подобие на някое далечно място на планетата, с характерните за него растения и животни, със специфичната кухня и вина. Единият наподобяваше ветровития Пилиплок, където можеха да си поръчат месо от морски дракон, друг беше като влажния Нарабал, със сочните му плодове и папрати, имаше и копие на Стий — в подножието на замъка, на Стoйен, Пидруид и Тил-омон. От всички места, които посещаваха със Сидоун, най-много и харесваше Ефирната галерия. В тази дълга цяла миля аркада, увиснала високо над нивото на улицата, се намираха най-хубавите магазини на целия континент, след тези от богатите градове в подножието на замъка Връхни. Когато отиваха там, Иниана и Сидоун обличаха най-хубавите си дрехи, откраднати от най-скъпите сергии в Базара — не можеха да се сравнят с тези на аристократите, но бяха далеч по-добри от дрипите, които носеха обикновено. Иниана се радваше, когато имаше възможност да изостави мъжкото облекло, с което работеше, и да се облича с прилепнали по тялото и рокли в червено и зелено, да пуска дългата си коса да пада свободно. С пръсти, здраво впити в тези на Сидоун, тя се разхождаше из галерията и отдадена на приятни фантазии разглеждаше украшенията, маските с пера, лакираните амулети и металните дрънкулки, които можеха да си купят срещу две шепи рояли само най-богатите. Знаеше, че никога няма да притежава което и да е от тези неща, защото крадец, който открадне достатъчно, за да може да си ги купи, би застрашил равновесието в Базара. Но и беше приятно да гледа съкровищата в Ефирната галерия и да си мечтае.
Именно след една от тези разходки Иниана попадна на Калейн, братът на херцога.
8.
Беше топла нощ към края на лятото и тя бе облякла най-хубавата си рокля — тъканта и бе дори по-тънка от материята, от която бяха направени стените на галерията. Със Сидоун бяха в магазина за гравюри от драконова кост и разглеждаха невероятните шедьоври с големина на човешки нокът, изработени от някакъв скандар, капитан на кораб, когато вътре влязоха четирима души с благородническо облекло. Сидоум веднага се скри в един тъмен ъгъл, защото знаеше, че дрехите, прическата и поведението му не могат да не издадат низшия му произход, но Иниана, която си даваше сметка, че формите на тялото и и хладният поглед на зелените и очи могат да компенсират всичко друго, остана на мястото си пред щанда. Единият от мъжете погледна гравюрата, която тя държеше в ръката си и и каза:
— Ако купите това, няма да сгрешите.
— Все още не съм решила — отговори Иниана.
— Може ли да го погледна?
Тя пусна гравюрата в ръката му и в същия миг го погледна дръзко в очите. Той се усмихна, но вниманието му остана приковано към предмета — глобус на Маджипур, изработен с всички подробности.
— Каква е цената? — попита той собственика.
— Това е подарък — отговори той. Беше слаб, намръщен гхайрог.
— Така ли? Тогава го подарявам на вас — благородникът пусна глобуса в ръката на изумената Иниана. Усмивката му стана по-сърдечна. — От тук ли сте? — попита я той тихо.
— Живея в Стрилейн — отговори тя.
— Вечеряте ли често на острова „Нарабал“?
— Когато имам настроение, да.
— Добре. Ще бъдете ли там утре при залез? Ще ви очаква човек, горящ от нетърпение да се запознае с вас.
Иниана потисна смущението си и се поклони. Благородникът също се поклони и се обърна. Купи три от миниатюрните гравюри, остави една кесия пари на тезгяха и четиримата си тръгнаха. Иниана гледаше невярващо безценното нещо в ръката си. Сидоун се появи от сянката и прошепна:
— Струва поне дузина рояли! Продай го отново на собственика!
— Не — отговори тя и се обърна към гхайрога: — Кой беше този човек?
— Не го ли познавате?
— Иначе нямаше да питам.
— Да, разбира се — просъска той в отговор. — Това е Дюранд Ливолк, камерхерът на херцога.
— А другите трима?
— Двама са на служба при херцога, а третият е приятел на брат му, Калейн.
— Аха — каза Иниана и протегна напред глобуса. — Можете ли да му сложите верижка, достойна за този предмет?
— Ще стане за минута.
— А колко ще струва?
Гхайрогът я изгледа дълго и пресметливо.
— Това е само аксесоар и върви с гравюрата. Тъй като тя беше подарък, верижката е безплатна.
Той сложи на глобуса деликатни златни халкички и постави всичко в кутия от лъскава кожа.
— Най-малко двадесет рояла с верижката — промърмори Сидоун, когато излязоха навън. — Занеси го в магазина отсреща и го продай, Иниана!
— Това ми е подарък — отвърна тя хладно. — Утре, когато вечерям на остров „Нарабал“, смятам да го нося.
Но тя не можеше да отиде в ресторанта със същата рокля. Да открадне друга, също така фина и скъпа, в магазините на Големия базар и струваше два часа. В нея изглеждаше едва ли не гола, но някак си обвита в тайнственост. С тази рокля тя отиде на остров „Нарабал“, а костената гравюра висеше между гърдите и. Не се наложи да казва коя е. Когато слезе от ферибота, вече я чакаше един сериозен врун с ливрея и с изписано на лицето достойнство, който я преведе покрай сочните растения в една закътана беседка, усамотена и ароматна, отделена от главния ресторант с гъста растителност. Очакваха я трима души, седнали край блестяща маса от полирано дърво, под някакво пълзящо растение с големи, кръгли, сини цветове. Единият от тях беше Дюранд Ливолк, до него седеше някаква жена — тъмнокоса и стройна, лъскава като самата маса, а третият беше може би два пъти по-възрастен от Иниана, с деликатно телосложение, присвити устни и заоблено лице. Бяха облечени с такива разкошни дрехи, че сърцето на Иниана се сви. Дюранд Ливолк стана елегантно, приближи се до нея и прошепна:
— Тази вечер изглеждате още по-прекрасна. Елате, ще ви запозная с едни приятели.
— Това е моята компаньонка, лейди Тизиорн, а това…
Деликатният мъж се изправи.
— Аз съм Калейн Нимойски — каза той съвсем тихо.
Иниана се почувства объркана, но само за момент. Мислеше, че Ливолк я иска за себе си, но сега се оказваше, че е сводничил заради брата на херцога. Но защо да се обижда? Колко млади жени от Ни-моя имаха късмета да вечерят с Калейн Нимойски в „Нарабал“? Ако на някого се стори, че я използват — много добре, — тя също имаше намерение да се възползва от някои неща при тази среща.
До Калейн имаше свободен стол за нея. Тя седна и врунът веднага донесе поднос с ликьори, до един непознати, с цветове, които се променяха, движеха и фосфоресцираха. Взе един напосоки. Имаше аромат на планинска мъгла и моментално загря бузите и ушите и. Някъде отгоре се чу барабанене на дъжд, който падаше по широките, лъскави листа на дърветата и храстите, но не и върху вечерящите. Иниана знаеше, че тропическата растителност на острова трябва да се поддържа изкуствено с чести валежи, подобни на тези в Нарабал.
— Имате ли любимо блюдо тук? — попита Калейн.
— Предпочитам вие да изберете вместо мен.
— Както желаете. Акцентът ви не е тукашен.
— Аз съм от Велатис — отговори тя. — Дойдох тук миналата година.
— Умно решение — намеси се Дюранд Ливолк. — И какво ви накара да го вземете?
Иниана се засмя.
— Позволете ми да разкажа тази история друг път.
— Все пак, акцентът ви е очарователен — каза Калейн. — Тук рядко идват хора от вашия край. Красив ли е този град?
— Едва ли, милорд.
— Построен сред планините… Сигурно е много приятно да си заобиколен от величествените Гонгхарски планини?
— Може би. Но ако прекараш целия си живот сред тях, започваш да не им обръщаш внимание. Може би и Ни-моя изглежда съвсем обикновен град в очите на хората, които са отрасли тук.
— Къде живеете? — попита Тизиорн.
— В Стрилейн — отговори Иниана и шеговито, защото бе изпила още един ликьор, добави: — В Големия базар.
— Вътре в Големия базар?
— Да. Под алеята на търговците на сирене.
— А защо сте решили да живеете там? — попита Тизиорн.
— О — отвърна Иниана небрежно, — за да съм близо до работното си място.
— На алеята на продавачите на сирене? — изуми се Тизиорн и в гласа и се прокрадна ужас.
— Не, не ме разбрахте. Наистина работя в Базара, но не за търговците. Аз съм крадла.
Думата се стовари върху масата като гръм върху планински връх. Иниана видя, че по лицата на мъжете пробягва недоумение и Ливолк започва да се изчервява. Но тези хора бяха аристократи и умееха да се владеят. Пръв се съвзе Калейн. Той се усмихна хладно и каза:
— Тази професия изисква сръчност, умение и бърз ум, струва ми се. — Той докосна с чашата си тази на Иниана. — Поздравявам ви! Крадла, която казва, че е крадла. В това виждам честност, липсваща на много други.
Врунът дойде отново и донесе огромна порцеланова купа със светлосини плодове. Иниана знаеше, че това е тхока — любимият плод в Нарабал, за който се говореше, че сгорещявал кръвта и изострял страстите. Тя си взе няколко. Тизиорн внимателно избра един-единствен плод. Дюранд Ливолк напълни шепата си, а Калейн взе дори още повече. Иниана забеляза, че братът на херцога яде плодовете със семките — най-бързият начин за постигане на ефекта. Тизиорн ги махна от своя плод, което накара Дюранд Ливолк да се усмихне кисело. Иниана не последва примера и.
След това донесоха вино, хапки риба с подправки, миди в собствен сос и чиния малко странни гъби с мек, пастелен цвят, а най-накрая бут ароматно месо — от гигантски билантун, уловен в горите на изток от Нарабал, както обясни Калейн. Иниана яде малко — хапка от това, залък от онова. Струваше и се, че така е редно да се държи, а и най-разумно. След като приключиха с вечерята дойдоха някакви скандари жонгльори, които им показаха чудеса с факли, ножове и брадви, предизвиквайки бурните аплодисменти на компанията. Калейн подхвърли на четириръките същества една блестяща монета — пет рояла, успя да забележи Иниана изумена. После отново започна да вали, макар и не върху тях, а след още една табла ликьори Дюранд Ливолк и Тизиорн се извиниха елегантно и оставиха Калейн и Иниана сами във влажния полумрак.
— Наистина ли си крадла? — попита я той.
— Да. Но това не влизаше в първоначалните ми планове. Имах магазин във Велатис.
— И какво се случи?
— Измамиха ме и го продадох — отговори тя. — Оказах се в Ни-моя без никакви пари и трябваше да си намеря някаква работа. Попаднах на едни крадци, които ми се сториха отзивчиви и състрадателни хора.
— А сега попадна на още по-големи крадци — каза Калейн. — Това не те ли притеснява?
— Нима се считате за такъв?
— Дължа високото си обществено положение единствено на късмета, че съм се родил този, който съм. Не работя, освен че помагам на брат си, когато има нужда от мен. Живея в разкош, който повечето хора не могат да си представят. Но не съм го заслужил с нищо. Виждала ли си къщата ми?
— Да, но само отвън, разбира се.
— А искаш ли тази вечер да я видиш и отвътре?
Иниана се замисли за миг за Сидоун, който я очакваше в малката бяла стаичка под магазините за сирене.
— Много — каза тя. — А когато я видя, искам да ви разкажа една малка история за себе си, за „Нисиморн Проспект“ и за това, как дойдох в Ни-моя.
— С удоволствие ще я чуя. Тръгваме ли?
— Да — отговори тя. — Но първо бих искала да се отбия в Големия базар. Ще представлява ли проблем?
— Имаме на разположение цяла нощ — отговори Калейн. — Няма за къде да бързаме.
Появи се врунът с ливрея и ги преведе през гъсталака към кея, където стоеше частният кораб на Калейн. С него стигнаха до брега. Там ги очакваше флотер и съвсем скоро Иниана пристигна на площада, където беше Входът на Пидруид.
— Връщам се веднага — прошепна тя и като понесена от вятъра, с тънката си прозрачна рокля, изчезна в тълпата, която дори и сега не бе намаляла. Слезе в подземната бърлога. Крадците се бяха събрали около масата и играеха някаква игра със зарове. Когато влезе, те започнаха да дюдюкат весело и да аплодират, но тя им се усмихна бързо и дръпна Сидоун настрана.
— Ще изляза пак — каза му тя тихо. — Няма да се върна тази нощ. Ще ми простиш ли?
— Не всяка жена може да се хареса на камерхера на херцога.
— Не на камерхера, а на брат му — тя го целуна леко по устните. Той я гледаше стъписан. — Искаш ли утре да отидем в Парка с приказните животни, Сидоун?
Целуна го пак, влезе в стаичката и извади бутилката драконово мляко изпод възглавницата си, където стоеше вече от месеци. Върна се в общата стая, спря за малко до масата и дръпна Лилойв. Показа и бутилката и видя как очите и се разширяват. Иниана и смигна и каза:
— Помниш ли? Каза ми да я изпия с Калейн, когато ме покани в „Нисиморн Проспект“, така че…
Лилойв хлъцна. Иниана още веднъж и намигна, целуна я и излезе.
Късно през нощта тя извади бутилката и я даде на брата на херцога. Изведнъж я обзе страх дали не нарушава етикета, като му предлага средство за сексуално стимулиране. Той можеше да го изтълкува като намек, че се нуждае от нещо такова. Но Калейн не се обиди. Беше, или поне се направи на трогнат от подаръка и, наля бавно от синкавото мляко в купички от толкова фин порцелан, че изглеждаха почти прозрачни. Подаде и церемониално едната, взе другата и я вдигна за наздравица. Драконовото мляко имаше странен и горчив вкус, беше и трудно да го преглътне. Почти веднага почувства пулсираща топлина в слабините си и Калейн се усмихна. Бяха в залата на прозорците — непрекъсната стъклена лента, закрепена със златни рамки, — позволяваща да се види цялата околност на триста и шестдесет градуса, пристанището на Ни-моя и далечния южен бряг на реката. Калейн натисна някакво копче. Стъклото стана непрозрачно. От пода изникна кръгло легло. Той я улови за ръката и я поведе към него.
9.
Да стане метреса на брата на херцога, за крадлата от Големия базар беше извън представите и. Иниана не хранеше илюзии по отношение на връзката си с Калейн. Дюранд Ливолк я бе избрал заради външния и вид — заради косата и, може би нещо в очите, нещо в държанието и. Калейн, който сигурно бе очаквал тя да е по-близо до неговата прослойка, изглежда намираше за очарователна срещата си с момичето от най-ниското стъпало на обществото и затова не го бе прогонил още в самото начало — Иниана бе вечеряла с него в скъпия ресторант, беше прекарала нощта в дома му. Струваше и се, че това е някакъв фантастичен сън, който скоро ще свърши, а на сутринта ще се върне в базара единствено със спомена, който щеше да и остане за цял живот и толкова.
Не спаха цяла нощ — чудеше се дали това беше заради драконовото мляко или той винаги си беше такъв, — а на сутринта тръгнаха из огромната къща, както бяха голи, за да и покаже съкровищата и. Когато закусваха на верандата, гледаща към градината, той и предложи да се разходят в частния му парк в Истмой. Значи това приключение нямаше да трае само една нощ. Замисли се дали да не се обади на Сидоун и да му каже, че няма да се връща, но реши, че е безпредметно. Той щеше да изтълкува мълчанието и съвсем правилно. Не желаеше да му причинява болка, но пък и не му дължеше нищо повече от обикновеното уважение. Сега тя преживяваше едно от най-големите събития в живота си и когато се върнеше в Базара, нямаше да е заради Сидоун, а защото приключението е завършило.
Следващите шест дни прекара с Калейн. Денем се разхождаха по реката с величествената му яхта или хванати за ръка в частния ловен парк на херцога — там имаше някои животни, които вече бе виждала и в Гимбелук. Понякога просто лежаха на терасите на „Нисиморн Проспект“ и гледаха как слънцето прекосява небето над континента от Пилиплок до Пидруид. Вечер се отдаваха на пиршества и развлечения — ту вечеря в някой от плаващите ресторанти, ту в някоя от големите къщи на Ни-моя, а една вечер дори и в двореца на херцога. Той много малко приличаше на брат си — беше по-едър от него и доста по-стар, изглеждаше уморен и загрубял. Въпреки всичко се държеше мило с Иниана — учтиво и с достойнство — и нито веднъж не я накара да се чувства като уличница, която брат му е прибрал от Големия базар. Иниана преживяваше всичко това с хладнокръвието, с което човек приема сънищата си. Знаеше, че ако покаже колко е впечатлена от разкоша би било недодялано, а да се държи сякаш е равна с тях — още по-лошо. Успя да налучка някакво средно поведение — сдържано, без да е унизително или дръзко, — което изглежда бе приемливо за околните. След няколко дни вече и се струваше напълно нормално да седи на една маса с величия, завърнали се от замъка Връхни с последните клюки за коронала и двора му или разказващи за ловните си приключения из северните блата с понтифекс Тиеверас, когато бил коронал при Осиър, или пък съвсем наскоро завърнали се от среща с Господарката на острова. Иниана се чувстваше толкова самоуверена в обкръжението на тези високопоставени личности, че ако някой я бе попитал как е прекарала последните няколко месеца, съвсем спокойно би отговорила: „Като крадла в Големия базар“. Само че никой не и зададе подобен въпрос — в тези обществени кръгове не се проявяваше любопитство по отношение на другите и всеки казваше за себе си само това, което счете за нужно.
Ето защо, когато на седмия ден Калейн и каза да се готви за връщане в Базара, тя не го попита нито дали му е харесала компанията и, нито дали го е отегчила. Бе пожелал да прекарат заедно известно време — то беше изтекло и толкова. Иниана никога нямаше да забрави тази седмица.
Но завръщането и в бърлогата на крадците беше удар за нея. До входа на базара я закара един фантастично оборудван флотер, а слугата мушна в ръката и малък пакет — подаръците и от Калейн през времето, което бяха прекарали заедно. След това флотерът потегли и тя се потопи в миришещия на пот базар — подейства и като събуждане от невероятен, вълшебен сън. Премина мълчаливо през тълпите, но не можеше да се откъсне от атмосферата на аристокрацията, постепенно я обзе униние и чувство за загуба. Стана и ясно, че сънят е свършил и се е върнала към реалността. Тази вечер Калейн щеше да вечеря с херцога на Мазадон, утре заедно с гостите си щеше да отплава на риболов нагоре по река Стейче, а вдругиден… Без значение, но каквото и да правеше той, тя щеше да краде дантели, шишенца парфюм или топове плат. За миг очите и се изпълниха със сълзи. Тя с мъка се овладя, каза си, че е глупаво да съжалява, че няма смисъл да оплаква завръщането си, а по-скоро трябва да се радва, че е прекарала такава фантастична седмица.
В бърлогата на крадците нямаше никого, с изключение на хджорта Бейорк и един от метаморфите. Когато я видяха, те само и кимнаха. Влезе в стаята си и облече дрехите на Кулибхай, но не можеше да се върне към кражбите така внезапно. Внимателно скри подаръците на Калейн под леглото си. Ако ги продадеше, щеше да получи достатъчно пари, за да не се налага да краде поне година или две, но тя нямаше намерение да се разделя и с най-дребния от тях. Реши да излезе на Базара другата сутрин. Легна по корем върху леглото, което споделяше със Сидоун и когато сълзите отново изпълниха очите и, тя ги остави да текат. След известно време се почувства по-спокойна, изми се и отиде в общата стая, за да чака другите.
Сидоун я поздрави със самообладанието на аристократ — без въпроси за приключенията и, без следа от укор, без саркастични намеци. Просто и се усмихна, каза и че се радва да я види отново, предложи и от алханроелското вино, което бе откраднал преди малко и и разказа какво се е случило в нейно отсъствие. Чудеше се дали това, че е била с брата на херцога няма да потисне желанието му, но когато останаха сами в леглото и той я притегли към себе си с любов и без колебание, когато кокалестото му тяло се притисна до нейното в радостен екстаз, тя се увери, че съмненията и са напразни. На следващия ден, след като свършиха работата си в Базара, отидоха на разходка в Парка на приказните животни и за първи път видяха госимаулът от Глейдж — беше толкова тънък, че от едната страна почти не се виждаше. Следваха го известно време и се смяха така, сякаш никога не се бяха разделяли.
Другите гледаха Иниана със нещо като страхопочитание, защото знаеха къде е била и какво е правила, а това и придаваше част от ореола на недосегаемостта, характерна за хората от висшите кръгове. Само Лилойв се осмели да и заговори за това.
— Какво ли е видял в теб? — попита тя.
— Откъде да знам? Беше като сън.
— Мисля, че това е възмездие.
— Какво искаш да кажеш?
— Нали ти бяха обещали да получиш „Нисиморн Проспект“ — това е нещо като компенсация. Божественият се стреми да има равновесие между лошото и доброто, разбираш ли? — Лилойв се засмя. — Ти си върна двадесетте рояла, които ти отмъкнаха мошениците, нали?
Така беше, наистина. Но скоро разбра, че компенсацията и не се изчерпва само с това. Следващия звездоден, когато работеше на гишетата за теглене на пари и отмъкваше по някоя дребна монета, изведнъж усети как я улавят за ръката и се зачуди кой ли глупак не я е познал. Но беше Лилойв. Очите и бяха широко отворени, а лицето и — зачервено от възбуда.
— Идвай веднага! — извика тя.
— Какво има?
— Чакат те двама вруни. Казват, че те викал Калейн и трябвало да вземеш всичките си вещи, защото нямало да се връщаш вече в Големия базар.
10.
Така Иниана Форлана от Велатис, бивша крадла, заживя в „Нисиморн Проспект“ като компаньонка на Калейн Нимойски. Той не и даде никакво обяснение за завръщането, тя също не поиска такова. През първата седмица очакваше да и кажат, че трябва да си замине отново, но това не се случи и полека-лека престана да мисли за тази възможност. Навсякъде ходеше с Калейн — до зимърските блата на лов за гихорни, до блестящия Дюлорн за да прекарат седмица във Вечния цирк, до Кхинтор, за да посетят фестивала на гейзерите, дори и до тайнствения, дъждовен Пиурифейн, за да разгледат земите на променящите се. Тя, която бе прекарала първите двадесет години от живота си в бедния Велатис, приемаше за съвсем нормално да пътува като коронал по време на шествие. Въпреки това нито за миг не забрави коя е, не престана да вижда иронията и шанса, които бяха довели до неочакваната промяна в живота и.
Не се изненада и когато се оказа седнала на масата до самия коронал. Лорд Малибор бе пристигнал в Ни-моя на държавно посещение. Полагаше се да пътува из западния континент веднъж на осем или десет години, за да покаже на жителите му, че мисли за тях не по-малко, отколкото за Алханроел. Херцогът устрои задължителното пиршество и Иниана бе поставена да седи между Калейн и коронала, срещу херцога и жена му. В училище, разбира се, бе учила имената на великите коронали — Стиамот, Конфалум, Престимион, Декерет и всички останали. Майка и казваше, че в деня на раждането и е дошла новината за смъртта на понтифекс Осиър, че го е наследил лорд Тиеверас, а за коронал е бил избран човек от град Бомбифейл, някой си Малибор. Постепенно новите монети с лика на коронала бяха стигнали и до Велатис — човек с широко лице, раздалечени очи и гъсти вежди. Но през всичките тези години тя се бе съмнявала в съществуването на тези коронали и понтифекси и сега, когато седеше до лакътя на лорд Малибор, установи невероятната прилика на този навъсен човек, облечен в златистозелени имперски одежди, с изобразения върху монетите. Не бе очаквала, че портретът му може да бъде толкова точен.
Струваше и се, че короналът ще обсъжда преди всичко проблемите на Маджипур, но той говореше най-вече за лов. Разказваше как ходил на еди-кое си място, за да убие еди-кой си рядък звяр, после другаде, за да вземе главата на друг — още по-труден за ловуване и така нататък и така нататък. И как строял ново крило на замъка, за да има къде да побере трофеите си.
— Надявам се — каза лорд Малибор — след година-две да ме посетите с Калейн в Замъка. Дотогава ще е готово. Зная, че за вас ще е голямо удоволствие да видите всички тези същества, подготвени от най-добрите специалисти по препариране на планетата.
Иниана наистина желаеше да посети замъка Връхни, защото огромната резиденция на коронала бе легендарно място, което проникваше в сънищата на всекиго и тя не можеше да си представи нищо по-прекрасно от това, да се изкачи на Върха и да се разходи из великата постройка, издигната преди хиляди години, да разгледа многобройните и зали. Отблъскваше я страстта на лорд Малибор да убива. Когато говореше за ловните си приключения, Иниана не можеше да не си спомни Парка на приказните животни, където по волята на някой, не толкова кръвожаден коронал, живял отдавна, същите тези животни се отглеждаха, защитаваха и боготворяха. Сети се за мълчаливия Сидоун, с когото тъй често бяха ходили там, как той и свиреше на джобната си арфа. Не искаше да мисли за него, но все пак изпитваше някакво чувство за вина, освен това не и харесваше този разговор за убиването на редки животни, единствено за да украсяват крилото с трофеите на лорд Малибор. Все пак успя да го изслуша учтиво и дори направи няколко любезни забележки.
Призори, когато най-накрая се върнаха в „Нисиморн Проспект“ и се готвеха да си лягат, Калейн и каза:
— Короналът смята да отиде на лов за морски дракони. Иска да убие един, който е известен като „Драконът на лорд Киникен“. Смята се, че е дълъг повече от триста фута.
Иниана — уморена и в лошо настроение — сви рамене с безразличие. Морските дракони поне не бяха редки животни и нямаше да съжалява, ако короналът убие някое от тях.
— Дали в крилото с трофеите му ще има място за такъв голям екземпляр?
— Поне за главата и крилата ще има, предполагам. Но мисля, че шансовете да го открие са нищожни. След смъртта на лорд Киникен този дракон е бил видян само четири пъти, а за последен път — преди седемдесет години. Ако не го открие, ще попадне на друг. Или ще се удави.
— Има ли вероятност това да стане?
Калейн кимна.
— Ловът на дракони е опасен. Би било по-разумно да не се опитва, но той е убивал почти всичко, което се движи на тази планета, а освен това ще бъде и първият коронал, качил се на кораб за лов на дракони. Едва ли някой може да го разубеди. Ще тръгнем от Пилиплок в края на седмицата.
— Вие?
— Лорд Малибор ме покани да взема участие. — Той се усмихна тъжно и добави: — Всъщност трябваше да отиде брат ми, но той отклони поканата под предлог, че има важни дела. Тогава короналът се обърна към мен, а подобно нещо не може да се откаже.
— Аз ще дойда ли с вас?
— Не сме планирали това.
— О! — възкликна тя тихо и след малко попита: — Колко време ще трае ловът?
— Самият лов обикновено продължава три месеца. Времето, необходимо за да стигнем до Пилиплок, да оборудваме кораба и да се върнем… Предполагам че няма да ме има шест или седем месеца. Ще си бъда у дома напролет.
— Да, разбирам.
Калейн се приближи до нея и каза:
— Това ще е най-дългата раздяла между нас. Обещавам ти.
Искаше да го попита дали все пак няма начин да откаже или да вземе и нея, но знаеше колко безполезно е това и че противоречи на етикета, по който живееше Калейн. Затова замълча, прегърна го и двамата останаха така до сутринта.
В навечерието на отпътуването за Пилиплок, където беше базата на ловците на дракони, Калейн я повика в кабинета си, в най-високата част на къщата, и и предложи да подпише един доста голям документ.
— Какво е това? — попита тя, без да го погледне.
— Договор за брак между нас.
— Милорд, това е жестока шега!
— Не е шега, Иниана. Не е никаква шега.
— Но…
— Смятах да говоря с теб по този въпрос през зимата, но тъй като трябва да замина на този проклет лов, реших да го направя сега. Ти повече няма да бъдеш моя държанка. Този документ прави любовта ни официална.
— Нима нашата любов има нужда от такова нещо?
Калейн присви очи.
— Заминавам на рисковано приключение, надявам се да се върна от него, но докато съм в морето, съдбата ми няма да е в мои ръце. Като моя компаньонка, нямаш законно право на наследство. Но като моя жена…
Иниана бе стъписана.
— Щом като е толкова опасно, не ходи, скъпи!
— Знаеш, че е невъзможно. Трябва да поема риска, но искам преди това да те осигуря. Подпиши го, Иниана.
Тя дълго време не отдели очи от документа, състоящ се от много страници. Погледът и беше замъглен и нито искаше, нито можеше да различи думите, които някой писар бе подредил с най-голямо старание. Жена на Калейн? Това и се струваше почти чудовищно, нарушаваше всички норми, преминаваше всякакви граници. И все пак…
Той чакаше. Тя не можеше да откаже.
На сутринта Калейн замина за Пилиплок със свитата на коронала, а тя заскита по коридорите и стаите на „Нисиморн Проспект“ объркана и смутена. Вечерта херцогът я покани на вечеря. На следващата Дюранд Ливолк и дамата му я придружиха до плаващия ресторант „Пидруид“, където току-що бяха получили пратка палмово вино. Последваха и други покани, така че не я оставяха да скучае. Месеците минаваха, започна зимата. Някъде към средата и дойде вестта, че морски дракон е налетял върху кораба на лорд Малибор и го е изпратил на дъното на Вътрешно море. Короналът и всички на борда загинали. На негово място бил избран някой си Вориакс.
Според завещанието на Калейн, Иниана Форлана ставаше пълноправен собственик на голямото имение, известно като „Нисиморн Проспект“.
11.
Когато периодът на траур свърши и Иниана беше в състояние да се занимава с такива неща, тя повика един от прислужниците и му нареди да се изпратят богати дарове на крадеца Агурмол и семейството му в Големия базар. По този начин желаеше да им покаже, че не ги е забравила.
— Искам да ми предадеш точните им думи, когато им дадеш кесиите — заповяда тя, надявайки се, че ще си спомнят с топлота за времето, прекарано заедно с нея. Но прислужникът се върна и и докладва, че не са казали нищо интересно — просто са се развеселили и са изразили благодарност към лейди Иниана, освен един, на име Сидоун, който отказал подаръка и никой не успял да го убеди да го приеме. Иниана се усмихна тъжно и нареди двадесетте рояла на Сидоун да бъдат раздадени на децата по улицата. След това повече не потърси крадците от Големия базар, нито пък стъпи там.
Няколко години по-късно, докато пазаруваше в Ефирната галерия, лейди Иниана забеляза двама подозрителни мъже в магазина за гравюри от драконова кост. По движенията им и по начина, по който си разменяха погледи и стана ясно, че това са крадци, канещи се да отвлекат вниманието на собственика, за да оберат магазина. Когато се вгледа в тях по-внимателно и се стори, че ги е виждала и преди — единият беше нисък и набит, а другият висок и блед. Тя махна на придружаващите я и те заеха места около двамата.
— Единият от вас е Стейг — каза тя, а другият — Везан Ормус, макар че не мога да се сетя точно кой кой е. За това пък много добре си спомням подробностите около предишната ни среща.
Крадците се спогледаха смутено. По-високият каза:
— Грешите, милейди. Името ми е Елакон Мирж, а неговото — Танууз.
— Сега — да. Но когато дойдохте във Велатис преди толкова много години, използвахте други имена. Виждам, че сте се преквалифицирали от измамници в крадци, така ли е? Кажете ми колко наследници на „Нисиморн Проспект“ успяхте да „откриете“, преди играта да ви омръзне?
В очите им се появи страх. Изглежда пресмятаха шансовете си да се измъкнат през хората и, но това би било безполезно. Охраната на магазина вече беше предупредена и чакаше пред вратата.
По-ниският се разтрепери и каза:
— Милейди, ние сме честни търговци!
— Вие сте непоправими мошеници и нищо повече — отговори Иниана. — Ако отречете това още веднъж, ще наредя да ви закарат в Сувраел, за да излежите наказанието си!
— Милейди…
— Искам да чуя истината! — каза Иниана.
Високият отговори с разтракани зъби:
— Признаваме обвинението. Но това беше толкова отдавна! Ако сме ви причинили зло, готови сме да ви заплатим за това!
Иниана се разсмя.
— Зло ли? Направихте ми най-голямата услуга в живота! Изпитвам единствено благодарност към вас. Защото тогава бях Иниана Форлана, собственичката на магазин, която измамихте, а сега съм лейди Иниана Нимойска, господарка на „Нисиморн Проспект“. Ето как Божественият защитава слабите и от злото прави добро. — Тя кимна на стражите. — Заведете тези двамата при имперските проктори и им кажете, че ще свидетелствам срещу тях по-късно. Нека проявят снизхождение — да ги изпратят да поправят пътища три месеца или нещо подобно. А след това — ще ви взема на работа при мен. Вие сте опасни мошеници, при това много умни и затова е по-добре да сте ми под ръка. Искам да ви наблюдавам, за да не можете отново да посягате на наивни граждани.
Тя махна с ръка и двамата бяха изведени.
Иниана се обърна към собственика на магазина:
— Съжалявам за тази сцена. А сега… Тези гравюри с емблемата на града, за които казвате че струват по дванадесет рояла… Какво ще кажете ако ви дам тридесет рояла за всичките, плюс онзи билантун, за да закръглим сметката?
ДЕВЕТ
КРАДЛА В НИ-МОЯ
Към края на седмата година от възстановяването на лорд Валънтайн, до Лабиринта достига вест, че короналът скоро ще пристигне на посещение — новина, която ускорява пулса на Хисун и кара сърцето му да бие като полудяло. Ще види ли коронала? Дали го помни лорд Валънтайн? Веднъж си направи труда до го повика чак в замъка Връхни за повторната си коронация, сигурно още си мисли за него, навярно има някакъв спомен за момчето, което…
Не е така, решава Хисун. Възбудата му намалява, рационалната, разумна част от него отново взема надмощие. Ако изобщо успееше да зърне лорд Валънтайн, щеше да е удивително, а ако короналът си спомнеше за него — направо чудо. Най-вероятно, след посещението в Лабиринта, той веднага ще си тръгне, без да види никого, освен висшите министри на понтифекса. Говори се, че лордът вече е потеглил на голяма процесия към Алайзор, след това към Острова, за да посети майка си, а в такива случаи отбиването в Лабиринта е задължително. Но Хисун знае, че короналите не обичат да посещават мястото, което безмилостно им напомня, че ще стане техен дом, когато дойде време да заемат по-висшия трон. От друга страна понтифекс Тиеверас се е превърнал в призрачно същество — повече мъртво, отколкото живо, — изгубено сред недостъпни сънища, в какавидата на системата за поддържане на живота, неспособен на разумна човешка реч, по-скоро символ, отколкото реалност. Отдавна би трябвало да е погребан, но поддържат живота му изкуствено, за да се удължи времето на лорд Валънтайн като коронал. Това е добре за лорда, но със съмнителна стойност за Маджипур и за стария Тиеверас, мисли Хисун. Тези неща обаче не са негова грижа. Той се връща бавно в Регистъра на душите и повиква нова капсула, която се оказва запис на някаква жена от Ни-моя. Началото е толкова необещаващо, че Хисун се готви да я върне, но силното му желание да види големия град на другия континент надделява. Заради Ни-моя той решава да преживее живота на една дребна търговка и скоро всякакви съжаления изчезват.
1.
Майката на Иниана беше търговка във Велатис през целия си живот, нейната майка — също, това щеше да е съдбата и на Иниана. Нито майка и, нито нейната майка бяха имали нещо против този живот, но Иниана — на деветнадесет години и единствен собственик — чувстваше магазина като непосилен товар, като гърбица, като камък на шията. Често си мислеше да го продаде и да потърси щастието си другаде, в някой далечен град — Пилиплок, Пидруид или дори огромната столица Ни-моя далеч на север, за която се говореше, че е толкова чудесна, че никой, който не я виждал, не може да си я представи.
Но времената бяха лоши, търговията не вървеше и тя не виждаше кой би купил магазина и. Освен това той бе изхранвал семейството и поколения наред и не и беше лесно просто да го изостави, колкото и да го мразеше. Всяка сутрин тя ставаше, излизаше на каменната тераса и се потапяше в каменното корито, пълно с дъждовна вода, за да се изкъпе. След това се обличаше, закусваше сушена риба и вино и слизаше долу, за да отвори магазина. В него се продаваше почти всичко — топове плат и глинени гърнета от южното крайбрежие, бурета с подправки и консервирани плодове, вино и прибори за хранене от Нарабал, блокове скъпо, сушено месо от морски дракон, специалните фенери, които произвеждаха в Тил-омон и много други неща. Във Велатис имаше десетки подобни магазинчета и никое от тях не процъфтяваше. След смъртта на майка си Иниана сама водеше счетоводните книги и доставяше стоката, сама метеше пода и лъскаше щандовете, сама попълваше правителствените формуляри и разрешителни — всичко това и беше дошло до гуша. Но каква друга перспектива имаше в живота и? Тя беше най-обикновено момиче в този дъждовен планински град и нямаше никакви основания да очаква, че това положение ще се промени през следващите шестдесет или седемдесет години.
Малко от клиентите и бяха човеци. В тази част на града преобладаваха хджортите и лийманите, имаше и доста метаморфи, защото тяхната провинция Пиурифейн се намираше непосредствено зад планинската верига на север и много от тях бяха слезли във Велатис. Но посетителите не и правеха впечатление, дори и метаморфите, които караха повечето хора да се чувстват неловко. Единственото, за което съжаляваше бе, че сред тях няма много от нейния вид. Въпреки че беше стройна и привлекателна — висока, слаба, почти с момчешки вид, с вълниста рижа коса и изумителни, зелени очи, — рядко успяваше да си намери любовници и досега не бе срещнала някого, с когото би искала да живее. Ако не беше сама, работата и в магазина нямаше да е толкова тежка, но от друга страна това щеше да и отнеме част от свободата, включително и възможността да си мечтае за времето, когато няма да е собственик на магазин във Велатис.
Един ден, след обедния дъжд, при нея влязоха двама непознати — първите клиенти от часове. Единият беше нисък и набит, малко закръглено човече, а другият — блед и издължен, с кокалесто лице, ъгловат и възлест — напомняше някакъв хищен звяр от планините. Бяха облечени с тежки бели роби с ярки оранжеви орнаменти — дрехи, за които се говореше, че се носят в големите градове на север. Огледаха обстановката с неприкритото презрение на хора, свикнали с по-добри магазини.
Ниският попита:
— Вие ли сте Иниана Форлана?
— Аз съм.
Той погледна някакъв документ.
— Дъщеря на Форлана Хайорн, която е дъщеря на Хайорн Иниана?
— Да.
— Значи вас търсим. Може ли да попитам…
— Най-накрая! — възкликна високият. — Ако знаете от колко време ви издирваме! Какъв дълъг и труден път извървяхме! Нагоре по реката до Кхинтор, после до Дюлорн, след това през тези проклети планини… Никога ли не престава да вали в този край? От къща на къща, от магазин на магазин, през целия Велатис питаме този, онзи…
— И търсите мен?
— Да. Можете ли да докажете произхода си?
Иниана сви рамене.
— Имам документи. Но защо ме търсите?
— Трябва да се представим — каза ниският. — Аз съм Везан Ормус, а моят колега се казва Стейг. Ние сме служители на негово величество понтифекс Тиеверас, бюро „Наследства“ в Ни-моя. — От богато украсената си кожена чанта той извади пачка документи, погледна ги многозначително и продължи. — Сестрата на майката на вашата майка се е казвала Салийн Иниана и през двадесет и третата година на понтифекс Киникен, когато лорд Осиър е бил коронал, се е установила да живее в Ни-моя, като се е омъжила за някой си Хелмиот Гавун, трети братовчед на херцога.
Иниана го гледаше с неразбиращ поглед.
— За първи път чувам за тези хора.
— Не сме изненадани — каза Стейг. — Всичко това е станало доста отдавна. Без съмнение, между двата клона на семейството не е имало контакти, като се вземе предвид разликата в материалното положение…
— Баба ми никога не е споменавала, че има роднини в Ни-моя — каза Иниана.
Везан Ормус се прокашля и затърси из документите.
— Както и да е. Хелмиот Гавун и Салийн Иниана са имали три деца. Най-голямата дъщеря е наследила фамилното имение, но за нещастие е умряла млада при злополука по време на лов, завещавайки го на единствения си син Гавун Дилимейн. Той не е имал деца и е умрял през третата година на понтифекс Тиеверас, тоест преди девет години. Оттогава имението стои празно, но ние не сме прекратявали опитите да открием законни наследници. Преди три години беше решено…
— Че аз съм наследничката?
— Точно така — отговори Стейг и се усмихна широко.
Иниана, която бе усетила накъде бият от доста време, въпреки всичко беше стъписана. Краката и започнаха да треперят, устните и гърлото и пресъхнаха и в притеснението си без да иска бутна с лакът една скъпа ваза от алханроелска глина. Смутена, тя положи усилия да се овладее и попита:
— И какво съм наследила в такъв случай?
— Голямата резиденция, известна под името „Нисиморн Проспект“, на северния бряг на Зимър в Ни-моя и земи, разположени на три места в долината на река Стейче, които са отдадени под аренда и носят приходи.
— Поздравявам ви — каза Везан Ормус.
— Аз също — отговори Иниана. — За остроумието на шегата ви и за това, че ме позабавлявахте. А сега ви моля да ме оставите да се занимавам със счетоводството си, освен ако не желаете да купите нещо, разбира се. Скоро ще трябва да се плащат данъците и…
— Виждам, че не вярвате — каза Везан Ормус. — Но ви разбирам. Госпожице, ние сме от Ни-моя. Бихме ли изминали хиляди мили, за да се пошегуваме с една собственичка на магазин? Ето, вижте сама… — Той разгъна като ветрило документите в ръцете си и и ги подаде. Иниана ги пое с треперещи ръце и ги разгледа. Имаше изглед на къщата — ослепителна, — удостоверения за наследство и родословно дърво, документ с нейното име, с печата на потифекса…
Тя вдигна поглед изумена и стъписана.
— И какво трябва да направя сега? — попита със слаб, сподавен глас.
— Процедурата е до голяма степен формална — отговори Стейг. — Трябва да подпишете клетвена декларация, че вие сте Иниана Форлана, както и документ, че ще платите данъците върху собствеността и приходите след като влезете във владение, таксата за прехвърлянето и така нататък. Ние ще уредим всичко.
— И колко ще ми струва това?
— Въпрос на няколко рояла.
Очите и се разшириха.
— И мога да ги платя с приходите от имението?
— За жалост не — каза Везан Ормус. — Парите трябва да бъдат платени преди да влезете във владение, а дотогава естествено, нямате право на достъп до средствата. Така че…
— Досадна формалност — намеси се Стейг, — но е дреболия, ако погледнем нещата в перспектива, дори и в най-близко бъдеще.
2.
Всички такси възлизаха на двадесет рояла. За Иниана това беше огромна сума, почти всичките и спестявания, но според документите само от селскостопанските земи трябваше да получава по деветстотин рояла годишно, а освен това имаше и други приходи — наеми и арендни вноски от някои имоти край реката… Без да се брои имуществото в самата къща.
Везан Ормус и Стейг и помогнаха при попълването на формулярите. Тя постави на вратата табелата „ЗАТВОРЕНО“ — не че имаше кой знае какво значение през този час на деня — и цял следобед тримата седяха край малкото бюро на горния етаж, оформяха документите, които трябваше да подпише и ги подпечатваха с внушителния печат на понтифекса. След това, за да отпразнуват събитието, тя ги заведе в пивницата в подножието на хълма. Стейг настояваше да почерпи първи. Той отмести ръката и и хвърли на тезгяха половин крона за бутилка първокласно палмово вино от Пидруид. Иниана изохка при тази екстравагантност — обикновено пиеше по-евтини неща, — но реши, че може да си го позволи, защото вече е богата и когато изпиха бутилката, тя поръча още една. Вътре беше пълно с хджорти и гхайроги и двамата чиновници изглеждаха притеснени сред тази тълпа от нечовеци. Понякога дори запушваха носовете си замислено, сякаш да се предпазят от миризмата на чуждата плът. За да ги ободри, Иниана многократно повтаряше колко им е благодарна, че са си направили труда да я издирят чак в малкия Велатис.
— Това ни е работата! — възрази Везан Ормус. — На този свят всеки от нас трябва да служи на Божествения, като поема своя дял от ежедневните проблеми. Земята е останала без надзор, резиденцията стои празна. В същото време законната наследничка не подозора нищо и живее притеснено. Справедливостта изисква подобни неща да не се допускат. На нас само се падна привилегията да поправим грешката.
— Въпреки всичко — каза Иниана, зачервена от виното, и кокетно се наведе последователно и към двамата, — направили сте много за мен и винаги ще се чувствам ваша длъжница. Позволете ми да поръчам още една бутилка.
Когато си тръгнаха от пивницата, навън вече бе нощ. Луните бяха изгрели и планините, обграждащи града — острите зъбери на Гонгхарския хребет, — напомняха огромни блокове черен лед в студения отблясък на хоризонта. Иниана изпрати посетителите си до странноприемницата им на площад „Декерет“ и, замаяна от виното, едва не се самопокани при тях, за през нощта. Но очевидно те не бяха склонни на това и дори малко се притесняваха от идеята. Пред вратата те успяха учтиво и умело да я отпратят. С несигурна походка тя се изкачи по дългия стръмен склон към къщата си и излезе на терасата, за да подиша свежия нощен въздух. Сърцето и биеше неудържимо. Твърде много вино, твърде много разговори, твърде много невероятни новини. Тя огледа заспалия град — малките накацали една върху друга по склона тухлени къщи с червени керемидени покриви, няколкото неподдържани градинки, площадите и големите сгради, порутения замък на херцога на източния склон, шосето, което се виеше около града като колан, високите, потискащи планини, по чиито склонове като рани зееха мраморните кариери — всичко това се виждаше от терасата и. „Сбогом Велатис! Нито грозен, нито красив град — мислеше тя. — Тих, мокър, глупав, скучен, известен единствено с мрамора и майсторите си зидари. Провинциален град на провинциален континент.“ Беше се примирила, че ще преживее остатъка от дните си тук, но сега и се струваше, че не може да издържи и един час повече на това място… Блестящият Ни-моя я очакваше… Ни-моя! Ни-моя! Ни-моя!
Спа неспокойно. На сутринта се срещна с Везан Ормус и Стейг в нотариата зад банката и им предаде малката си кесия с изхабени от употреба рояли, някои много стари, с ликовете на Киникен, Тимин и Осиър, имаше дори и монета от времето на великия Конфалум — сечена преди стотици години. Те и дадоха разписка, удостоверяваща, че са получили двадесет рояла, с които от нейно име трябваше да покрият нужните разноски и такси. Обясниха и, че другите документи трябва да се върнат с тях, за да бъдат заверени и да придобият законна сила. Казаха и, че веднага след това ще и изпратят всичко и би могла да замине за Ни-моя, за да влезе във владение на собствеността си.
— Ще бъдете мои гости — каза тя величествено. — Ще прекараме цял месец в лов и пиршества, когато получа имотите си.
— О, не — възрази Везан Ормус тихо. — Едва ли ще е уместно хора като нас да установят светски контакти със собственичката на „Нисиморн Проспект“. Все пак разбираме чувствата ви и сме ви благодарни за тях.
Иниана ги покани на обяд, но те отказаха. Трябвало да влязат във връзка и с други наследници, да ходят чак до Нарабал, Тил-омон и Пидруид. Много месеци щели да минат преди отново да се върнат в домовете си и да видят жените си в Ни-моя.
— А значи ли това — попита тя изведнъж притеснена, — че докато се върнете, моите документи няма да бъдат придвижени?
— Нищо подобно — отговори Стейг. — Още тази вечер ще ги изпратим по специален куриер. Обработката им ще започне веднага щом е възможно. Трябва да ви се обадят от бюрото след… Да кажем седем до девет седмици.
Тя ги придружи до странноприемницата, изчака навън докато съберат багажа си, после видя как се качват на флотера и им маха с ръка, докато се изгубиха от погледа и на път за югозападното крайбрежие. Следобед в магазина дойдоха двама клиенти — единият купи пирони за осем тегла, а другият — три ярда изкуствена коприна, така че за целия ден продаде стока за по-малко от две крони. Но това нямаше значение, скоро щеше да е богата. Мина месец, но от Ни-моя нямаше новини. Мина втори — същото.
Търпението, което я бе накарало да остане толкова дълго във Велатис бе породено от примирението и безнадеждността. Сега обаче пред нея се разкриваха огромни възможности и от него не бе останала и следа. Крачеше нервно, беше припряна, отбелязваше датите в календара. Лятото с почти ежедневните си валежи мина и започна мръсната, студена и суха есен. Листата по склоновете станаха огненочервени. Ни вест, ни кост. След това дойде зимата с пороите си, когато огромни и влажни въздушни маси прииждаха на юг откъм долината на Зимър и се сблъскваха със студените планински ветрове. По най-високите върхове се появи сняг, а по улиците на Велатис потекоха кални реки. Нито ред от Ни-моя. Иниана се замисли за двадесетте си рояла и в душата и, наред с нетърпеливото очакване, се промъкна и ужас. Отпразнува двадесетия си рожден ден сама — горчиво отпиваше от киселото вино и се мъчеше да си представи какво означава да владееш „Нисиморн Проспект“. Защо се бавеха толкова? Не се съмняваше, че Везан Ормус и Стейг са изпратили документите и веднага, но явно в момента събираха прах в нечие бюро, докато имението и потъваше в бурени.
Една вечер Иниана реши да замине за Ни-моя и да поеме нещата в свои ръце.
Пътуването щеше да струва скъпо, а тя се бе разделила със спестяванията си. Затова заложи магазина си при едно семейство хджорти. Дадоха и десет рояла — щяха да си ги получат обратно заедно с лихвата, като продават стоката и изцяло за тяхна сметка. Ако успееха да върнат парите си преди нейното завръщане, щяха да продължат да работят в магазина, като и плащат наем. Договорът беше много изгоден за тях, но Иниана имаше други идеи — не беше казала на никого, но не смяташе да се връща нито в магазина, нито във Велатис. Единственото, което я интересуваше, беше да вземе пари и да стигне до Ни-моя.
Разстоянието не беше малко. Най-бързо до Ни-моя можеше да се достигне през земите на метаморфите, но подобно пътуване бе опасно и безразсъдно. Налагаше се да направи огромен завой на запад през прохода Стиамот, след това през дългата и широка долина на Дюлорн, със зашеметяващата, висока цяла миля стена на Велатиския хребет, издигащ се отдясно в продължение на стотици мили, а след като достигнеше до самия Дюлорн, пак щеше да и остава да прекоси половината огромен континент — по суша и с кораб, — за да стигне в Ни-моя. Но за Иниана това беше славно и дръзко приключение, колкото и дълго да се проточеше. Досега не беше ходила никъде, освен веднъж, когато беше на десет години — тогава търговията на майка и вървеше и я изпрати за цял месец в топлите земи на юг от Гонгхарите. Другите градове, макар и да ги беше виждала на снимки, за нея бяха така далечни и невероятни, както другите светове. Майка и бе ходила веднъж до Тил-омон и и беше казала, че там слънцето грее непрекъснато и лятото никога не свършва. Беше ходила и в Нарабал, където тропическият въздух е влажен и тежък и те обвива като с мантия. Но останалите — Пидруид, Пилиплок, Дюлорн, Ни-моя и така нататък — за Иниана бяха само имена. Мисълта за океана пък беше напълно невъзможна за нея и тя наистина не можеше да си представи, че отвъд него има цял континент, с десет пъти повече големи градове, отколкото на Зимроел, че в тях живеят милиони хора, че някъде под пустинята има невероятно съоръжение, наречено Лабиринт, седалище на понтифекса, че има връх, висок тридесет мили, на който се намираше замъкът на коронала и цялата му величествена свита. Подобни мисли караха гърлото и да пресъхва и ушите и да звънят. Внушителният, страховит Маджипур бе твърде голям залък, за да може да се погълне наведнъж, но дори и възприемането му миля по миля бе пълно с чудеса за човек, който никога не е напускал Велатис.
Иниана веднага забеляза промяната в климата, когато големият транспортен флотер премина планинския проход и се спусна в равнините на запад. Тук все още беше зима — дните бяха къси, слънцето — бледо и зеленикаво, — но вятърът беше мек и приятен, с особен сладникаволютив аромат. Забеляза, че почвата наоколо е влажна, рохкава и няма нищо общо с камънаците около дома и. На места беше с изумителен светлочервен цвят, който продължаваше с мили. Растенията също бяха други — със сочни, блестящи листа, птиците бяха непознати за нея, а градовете по пътя бяха открити и просторни в сравнение с тъмния, мрачен и сив Велатис — малките им кокетни дървени къщи бяха богато украсени с цветни дърворезби в жълто, синьо и алено. Това, че нямаше планини, също и се струваше необичайно, защото родният и град бе сгушен в пазвата на Гонгхарите. Сега се намираше в открита, плоска равнина и когато погледнеше на запад, чак изпитваше страх от огромното пространство, губещо се някъде в безкрайността. На изток се виждаше външната страна на планините, но дори и те и се струваха непознати и чужди — висока солидна грамада, която се простираше с мили на север, почти равна отгоре, ако не се броят малкото върхове. Постепенно планините изчезнаха и климатът отново се промени с приближаването към Дюлорн. Огромната долина беше богата на гипс и ниските и, заоблени хълмове бяха бели, сякаш потънали в скреж. Камъните имаха странна текстура и особен, тайнствен блясък. В училище бе учила, че Дюлорн е построен изцяло от тези минерали, бе виждала снимки — блестящи арки и кристални фасади, светещи като студен огън на слънчевите лъчи. Това и се бе сторило като някаква приказка от старата Земя, но един ден, в края на зимата, Иниана се оказа в покрайнините на истинския Дюлорн и се убеди, че той не е плод на фантазията. Градът беше много по-красив и странен, отколкото би могла да си представи. Притежаваше някакво особено вътрешно сияние, а слънчевата светлина, пречупена и отразена от гладките повърхности по високите фасади, падаше по улиците като блестящ златен дъжд.
„Това е истински град! В сравнение с него — мислеше Иниана — Велатис е мръсно блато!“ Би останала тук месец, година, завинаги, втренчена в мостовете и кулите му, в тайнствените магазини, препълнени със скъпа стока, толкова различни от нейното собствено жалко местенце. Тези тълпи същества със змийски лица — градът беше построен от гхайрогите, — които се движеха така целенасочено и чиито професии бяха непонятни за нея, огромната реклама на известния „Вечен цирк“ на Дюлорн, елегантните ресторанти, хотели и паркове — всичко това караше Иниана да занемее от вълнение. Вероятно на Маджипур нищо не би могло да се сравни с това място! А се говореше, че Ни-моя бил много по-голям! Стий и Замъкът Връхни — още повече! Ами прославеният Пилиплок, пристанището Алайзор, ами… О, толкова много, толкова много!
Но тя остана в Дюлорн едва половин ден, докато подготвят флотера за следващата отсечка по маршрута. Когато продължиха на изток, през горите между Дюлорн и Мазадон, вече и се струваше, че никога не е виждала огромния град, а само го е сънувала.
Пред погледа и се появяваха нови и нови чудеса. На места въздухът бе пурпурен, имаше дървета, големи колкото хълмове, папрати, които пееха. След това започна дълга върволица почти еднакви градове — Синтион, Мазадон, Тагобар и още много други. Пътниците се качваха и слизаха, водачите се сменяха на всеки деветстотин мили и единствено Иниана продължаваше нататък и нататък — провинциално момиче, тръгнало да разглежда света, със замъглен поглед и замаян ум. Скоро трябваше да се появят някакви гейзери и други подобни чудеса — това беше Кхинтор, големият град в централната част на континента, където трябваше да се качи на кораба за Ни-моя. Тук река Зимър се спускаше от северозапад — голяма, колкото море, така че човек трябваше да напрегне очите си, ако иска да види отсрещния бряг. Във Велатис имаше само бързи планински потоци и Иниана просто не можеше да си представи нещо толкова величествено.
Започна плаването — покрай Верф, Стройн, Лагомандино и още петдесет други града, чиито имена не и говореха нищо. Нейният свят се изчерпваше с кораба. В долината на Зимър сезоните бяха меки и никак не бе трудно да изгубиш представа за времето. Струваше и се, че е пролет, макар и да знаеше, че е късно лято, защото бе тръгнала преди повече от половин година. Може би това пътуване никога нямаше да свърши, може би съдбата и беше отредила да скита от място на място, без да и се случи каквото и да било, без да спре никъде? Беше и все едно. Започваше да забравя коя е. Някъде имаше магазин, някъде имаше голямо имение, което щеше да стане нейно, някъде имаше една млада жена на име Иниана Форлана родом от Велатис… Всичко това се сливаше с движението напред и губеше очертанията си сред огромните пространства на Маджипур.
Един ден, когато за кой ли път се показаха очертанията на град, на кораба изведнъж настъпи оживление. Хората се втурнаха към парапетите и се вглеждаха напрегнато в мъгливата далечина. Чу ги как шепнат: „Ни-моя, Ни-моя“. Тогава разбра, че е дошъл краят на пътуването и, че е пристигнала в истинския си дом — този, който и принадлежи по рождение.
3.
Беше достатъчно умна, за да разбере, че е невъзможно да опознае Ни-моя за един ден — все едно да преброи звездите. Този огромен град беше поне двадесет пъти по-голям от Велатис и се простираше на стотици мили по протежение на двата бряга на Зимър. Имаше чувството, че би могла да прекара целия си живот на това място и пак да има нужда от карта, за да се ориентира. Реши, че не бива да губи ума и дума заради гротескните излишества, които виждаше навсякъде наоколо. Щеше да завладее новата територия стъпка по стъпка. Именно това хладнокръвно взето решение беше и първата крачка към превръщането и в истинска жителка на града.
Но трябваше да започне отнякъде. Корабът беше спрял на южния бряг на Зимър. Стиснала малката си пътна чанта, Иниана впери поглед в огромната водна площ — на това място реката ставаше особено широка, защото обединяваше още няколко притока — и видя на всеки бряг по един огромен град. Кой от тях беше Ни-моя? Къде ли бяха службите на понтифекса? Как да открие земите и къщата си? Светещи табла показваха пристаните на различни фериботи — за „Гимбелук“, „Истмой“, „Стрилейн“, „Странд Виста“. Предположи, че са предградия, защото никъде не видя надпис „Ни-моя“ — явно всички тези места бяха Ни-моя.
— Да не би да си се загубила? — попита я тънък, писклив глас.
Иниана се обърна и видя едно момиче, което беше забелязала на кораба, две или три години по-младо от нея, с изпоцапано лице и сплъстена, странна, с цвят на лавандула коса. Твърде горда и най-вече срамежлива, за да поиска помощ, Иниана поклати рязко глава и се извърна, усещайки, че бузите и пламват.
— Зад гишетата за билети има обществен указател — каза момичето и изчезна сред тълпите, чакащи да се качат на фериботите.
Иниана застана на опашката пред указателя, добра се най-накрая до комуникационната будка и мушна главата си в контактния шлем.
— Указател — каза един глас.
— Бюро „Наследства“ при службите на понтифекса — веднага отговори тя.
— Такова бюро не е регистрирано при нас.
Иниана се намръщи.
— Тогава службите на понтифекса.
— „Променада Родамаунт“, номер 853, Стрилейн.
Обезпокоена, тя си купи билет за ферибота за Стрилейн — струваше една крона и двадесет тегла. Оставаха и точно два рояла, които може би щяха да и стигнат за няколко седмици — тук сигурно беше доста скъпо. Ами след това? „Аз съм наследничка на «Нисиморн Проспект»“ — каза си тя окуражително и се качи на ферибота. Но се чудеше как така няма регистрирано бюро „Наследства“.
Фериботът бавно се измъкна от кея. Иниана остана на палубата, залепена за парапета, вперила поглед в далечния бряг — постройките наподобяваха високи бели кули с плоски покриви, построени терасовидно на един полегат, потънал в зеленина склон. Близо до стълбата към долната палуба имаше карта. Проучи я и видя, че Стрилейн е централната част на града, точно срещу пристанището на фериботите, което се наричаше „Нисиморн“. Служителите на понтифекса и бяха казали, че имението и се намира на северния бряг, значи би трябвало да е някъде по-надолу, на гористия бряг срещу него. Гимбелук беше западното предградие, от Стрилейн го отделяше един приток, над който минаваха множество мостове. Истмой беше на изток, от юг течеше река Стейче, почти толкова голяма, колкото и Зимър, а градовете по бреговете и се наричаха…
— За първи път ли си тук? — попита момичето с коса като лавандула.
Иниана се усмихна нервно.
— Да. От Велатис съм.
— Имам чувството, че се страхуваш от мен?
— Така ли? Не е вярно!
— Няма да те ухапя. Дори няма да те измамя. Казвам се Лилойв. Аз съм крадла на Големия базар.
— Крадла ли каза?
— В Ни-моя това е всепризната професия. Е, все още не ни издават разрешителни, но не ни и пречат. Имаме си официален регистър, като всяка гилдия. Бях в Лагомандино, за да продам малко крадена стока. Работя за чичо си. Смяташ се за нещо повече от мен или просто се срамуваш?
— Нито едното, нито другото — отговори Иниана. — Пътувам от много време съвсем сама и съм отвикнала да разговарям с хората. — Тя се насили да се усмихне още веднъж. — Наистина ли си крадла?
— Да. По-точно джебчийка. Изглеждаш толкова разтревожена! И как ти е името в края на краищата?
— Иниана Форлана.
— Харесва ми как звучи. Не познавам никого с такова име… Иниана… И си изминала цялото разстояние от Велатис до Ни-моя? Защо?
— За да получа наследството си — отговори Иниана. — Имотът е на внука на сестрата на баба ми. Нарича се „Нисиморн Проспект“ и се намира на северния бряг на…
Лилойв се изкикоти. Опита се да се сдържи, бузите и се издуха, тя се закашля и закри устата си с ръка, в почти неудържим смях. Но бързо се овладя, лицето и стана по-меко, дори се появи съчувствие.
— Значи трябва да си от семейството на херцога и се налага да ти се извиня, задето те заговорих така дръзко — каза тя внимателно.
— Семейството на херцога? Не, разбира се, че не съм. Защо реши, че…
— „Нисиморн Проспект“ е имението на Калейн, по-младият брат на херцога.
Иниана поклати глава.
— Не. Сестрата на баба ми…
— Горката! Няма нужда да те обирам. Някой вече го е направил!
Иниана стисна чантата си.
— Слушай — продължи Лилойв, — измамили са те, ако смяташ, че си наследила „Нисиморн Проспект“.
— Показаха ми документи с печат на понтифекса. Двама души от Ни-моя лично ги донесоха във Велатис. Може да съм провинциалистка, но не съм чак толкова глупава, че да предприема това пътуване без доказателства. Наистина, имах някои подозрения, но след като видях документите… Подадох иск за наследството — струваше ми двадесет рояла, но всички документи бяха в ред!
— Къде ще отседнеш в Стрилейн? — попита Лилойв.
— Не съм мислила за това. В някоя сранноприемница, предполагам.
— Спести си парите, сигурно ще ти потрябват. Ще те настаня при нас, в Големия базар, а утре сутринта ще отидеш при имперските проктори. Може би те ще ти помогнат да възстановиш част от загубите си.
4.
Мисълта, че е станала жертва на измамници се въртеше в главата на Иниана още от самото начало — беше като някакво досадно жужене, което се чува наред с приятна музика, но тя бе решила да не му обръща внимание и дори сега, когато то се бе превърнало в чудовищен рев, се застави да не губи самообладание. Тази малка изпоцапана крадла, както сама призна, без съмнение бе изпълнена с естествената недоверчивост на човек, който се прехранва с ловкостта си в един изцяло враждебен свят и беше склонна навсякъде да вижда измама и зложелателство, дори и там, където те не съществуваха. Иниана си даваше сметка, че с наивността си е допуснала ужасна грешка, но беше безпредметно да се укорява. Може би в края на краищата наистина беше от семейството на херцога или пък Лилойв не бе съвсем наясно чие е имението. Но дори и да я бяха изпратили за зелен хайвер и по пътя да бе изхарчила и последните си пари, поне се намираше в Ни-моя, а не във Велатис — това бе достатъчно, за да повдигне духа и.
Когато фериботът пристана на кея в Стрилейн, Иниана за първи път видя отблизо централната част на Ни-моя. Ослепително белите кули се издигаха толкова високо, че изглеждаха нестабилни и и беше трудно да си обясни как така не падат в реката. Нощта започваше да се спуска. Навсякъде пламтяха светлини. При вида на това величие, Иниана трудно запази спокойствие. „Най-после съм си у дома — не спираше да си казва тя. — Този град е моят дом, в него се чувствам като у дома си. Това е моят дом.“ Въпреки всичко, гледаше да не се отдалечи много от Лилойв, докато вървяха сред тълпата от пътници, за да излязат на улицата.
На портала на пристанището бяха поставени три огромни птици с очи от скъпоценни камъни — гихорна с големи разперени криле, голям, глупав дългокрак хейзънмарл и някаква друга, чието име не знаеше, с огромен дебел клюн, извит като сърп. Механичните фигури се движеха бавно — извиваха шии и потрепваха с крила.
— Емблемата на града — обясни Лилойв. — Ще ги видиш навсякъде. А очите им струват цяло състояние.
— Ами ако някой ги открадне?
— Ще ми се да имах този кураж. Веднага щях да се покатеря и да ги измъкна. Но казват, че това ще донесе хиляда години нещастия. Метаморфите щели да се вдигнат пак и да ни изхвърлят, кулите щели да паднат и какви ли не глупости.
— Но след като не вярваш на тези легенди, защо не ги откраднеш?
Лилойв се засмя презрително.
— Кой ще ги купи? Всеки търговец ще познае откъде са. След като върху тях има проклятие, никой няма да ги вземе, а крадеца го чакат безброй неприятности. Кралят на сънищата ще се настани в мозъка ти и ще те докара до лудост. Предпочитам да имам един джоб цветни стъкълца, вместо тези камъни. Ето тук, влизай! — Тя отвори вратата на един малък уличен флотер, паркиран пред пристанището и бутна Иниана вътре. След това се настани до нея, набра някакъв код на разплащателното табло и машината потегли. — За това возене можем да благодарим на знатния ти род.
— Какво? На кого?
— На Калейн, братът на херцога. Използваме неговия код. Миналия месец му го откраднаха и сега много от нас се возят безплатно. Разбира се, когато канцлерът му получи сметките, числата ще бъдат променени веднага, но дотогава… Виждаш ли?
— Сигурно съм много наивна — каза Иниана. — Все още вярвам, че Господарката на острова и Кралят на сънищата виждат греховете ни докато спим и ни изпращат сънища, за да се откажем от подобни постъпки.
— Това е целта — да вярваш — отговори Лилойв. — Ако убиеш някого, Кралят на сънищата ще ти се обади, няма две мнения по въпроса, но колко души живеят на Маджипур? Осемнадесет милиарда? Тридесет? Петдесет? И си мислиш, че Кралят има време да се занимава с всеки, който се повози за чужда сметка на уличен флотер? Не се заблуждавай!
— Е…
— Дори и тези, които продават фалшиви завещания за чужди имоти…
Бузите на Иниана пламнаха и тя извърна лице.
— Къде отиваме сега? — попита с приглушен глас.
— Вече пристигнахме. Това е Големия Базар. Слизай!
Иниана последва Лилойв и се озова на един голям площад, ограден от три страни с високи кули, а от четвъртата с някаква ниска постройка, към която водеха плоски, сплескани на вид стъпала. През голямата врата на тази сграда влизаха и излизаха стотици, може би хиляди хора, облечени с елегантни нимойски туники, а над главите им отново стояха трите птици от емблемата на града.
— Това е Вратата на Пидруид — обясни Лилойв. — Един от тринадесетте входа. Самият базар се простира на петнадесет квадратни мили… Като самия Лабиринт, макар и да не стига много дълбоко под земята. По-голямата му част е на нивото на улицата, но някъде минава под сградите и улиците… Би могло да се каже град в града. Нашите хора живеят тук от стотици години. Ние сме наследствени крадци. Без нас търговците биха имали сериозни проблеми.
— Притежавах магазин във Велатис. Не мисля, че имахме нужда от крадци — каза Иниана сухо, когато тълпата ги повлече нагоре по плоските стъпала към входа.
— Тук е по-различно — каза Лилойв.
Базарът се простираше във всички посоки — представляваше плетеница от ярко осветени колонади, проходи, галерии и тунели, разделени на стотици малки магазинчета. Над главите им бе опъната лента от жълта искряща тъкан, която се губеше в далечината и осветяваше всичко с блясъка си. Това порази Иниана, защото тя бе продавала искрящ плат в магазина си по три рояла топа, а с един такъв би могло да се украси само малка стая. Не можеше да си представи петнадесет квадратни мили, покрити с такъв плат, а умът и, иначе добър в изчисленията, просто не съумяваше да пресметне цената. Ни-моя! Такова разточителство би могло да се приеме само с нервен смях!
Продължиха навътре. Малките улички, пълни с магазинчета, си приличаха като капки вода — порцелан, платове, домакински пособия, дрехи, плодове, месо, зеленчуци, деликатеси. На всяка от тях имаше магазинче за вино, магазинче за подправки и галерия със скъпоценни камъни. Също и амбулантни търговци, предлагащи печени наденички, пържена риба и други подобни. Изглежда Лилойв се ориентираше добре и знаеше кои от безбройно многото улички водеха натам, накъдето бяха тръгнали, защото крачеше бързо и целенасочено. Спря само няколко пъти, за да осигури вечерята — ловко отмъкна една риба от тезгяха в един магазин, после стъкленица вино. Търговците виждаха какво прави, но само се усмихваха.
Иниана попита изумена:
— И нямат нищо против?
— Познават ме. Нали ти казах, тук ни уважават много. Нужни сме им.
— Ще ми се да можех да разбера това.
— Ние поддържаме реда на пазара. Тук не краде никой друг освен нас, а ние вземаме само това, от което имаме нужда. Държим аматьорите настрана. Какво би станало, ако всеки десети клиент започне да пазарува, без да плаща? А ние се движим сред тях, пълним нашите торби, но пречим на останалите. Всички знаят колко сме. Разбираш ли? Това, което вземаме, е нещо като данък за търговците. Плащат ни, за да наблюдаваме хората, които се тълпят в магазините им. Ето! Гледай! — Последните думи се отнасяха за едно момче на около дванадесет години, слабо като змиорка и с черна коса, което ровеше в купчина ловджийски ножове, поставени в отворена кошница. С ловък скок Лилойв сграбчи ръката му и с още едно движение улови гърчещите се пипала на един малък врун, не по-висок от момчето, застанал в сянката на няколко крачки встрани. Иниана я чу да говори тихо и заканително, но не можа да долови нито една дума. Веднага след това момчето и врунът си тръгнаха като попарени.
— Какво стана? — попита Иниана.
— Крадяха ножове. Момчето ги подаваше на вруна. Казах им да се махат моментално от пазара, ако не искат братята ми да откъснат пипалата на вруна и да накарат момчето да ги изяде пържени в олио от стиминим.
— Наистина ли ще направят това?
— Не, разбира се. Ако някой направи подобно нещо, цял живот ще сънува вкиснати сънища. Но проумяха какво искам да им кажа, това е важното. Тук могат да крадат само упълномощени, разбираш ли? На това място ние сме прокторите, така да се каже. Ето къде живея! Ти си моя гостенка.
ДЕСЕТ
ВОРИАКС И ВАЛЪНТАЙН
От всички чужди съдби, които Хисун е преживял в Регистъра на душите, най-много му допада тази на Иниана Форлана. Отчасти това е така, защото тя е негова съвременничка и света, в който е живяла, му е познат, за разлика от този на художника, на морския капитан или на Тесме. Но главната причина да се чувства близък с някогашната търговка от Велатис е, че тя е започнала на практика от нищо, загубила е и малкото, което е имала, но въпреки това се е сдобила с власт, величие и удовлетворение в някаква степен. Хисун разбира, че Божественият помага на тези, които умеят самостоятелно да се справят с проблемите. В това отношение Иниана много прилича на него. Безспорно късметът е бил на нейна страна — успяла е да привлече вниманието на тези, които трябва и когато трябва, но нима човек не влияе на съдбата си и сам? Хисун също се бе оказал където трябва, когато лорд Валънтайн дойде в Лабиринта. Той се чуди какви ли изненади и радости е приготвила съдбата за него и как би могъл да и повлияе, за да постигне нещо повече от чиновническата длъжност в Лабиринта. Сега е на осемнадесет и си мисли, че вече е много стар, за да започне своето пътуване към величието. Но си спомня, че на тази възраст Иниана е продавала глинени гърнета и топове плат във Велатис, а после е наследила „Нисиморн Проспект“. Не може да каже какво го очаква. Лорд Валънтайн от една седмиица е в Лабиринта и е настанен в разкошните покои, в които отсядат короналите, когато са на посещение в седалището на понтифекса. Всеки момент той може да го повика и да му каже: „Хисун, достатъчно време служиш в това противно място. От сега нататък ще живееш при мен, в замъка Връхни.“
Само че Хисун няма вест от коронала и не очаква да получи. Това са приятни мечти, но той няма да се измъчва с напразни надежди. Продължава да върши отегчителната си работа и да размишлява върху наученото в Регистъра на душите. Ден-два след като е споделил живота на крадлата от Ни-моя той се връща там и с най-голямата дързост, която някога е проявявал, проверява в индекса дали няма запис на самия лорд Валънтайн. Знае, че това е нахалство и опасно предизвикване на съдбата — няма да се изненада, ако изведнъж засветят прожектори, дойдат стражи и го арестуват заради опита да надникне в ума и духа на самия коронал. Машината обаче го уведомява, че съществува запис на лорд Валънтайн, направен много отдавна — когато е бил съвсем млад. Хисун — съвсем безсрамно — не се колебае и бързо натиска нужните бутони.
Двамата бяха с черни коси и бради, високи и силни, с тъмни блестящи очи и широки рамене, притежаваха спокойствието на хора с власт и всеки би си помислил, че са братя. Но имаше и различия. Единият беше мъж, а другият — юноша. Това личеше не само по не особено гъстата брада и гладкото лице на по-младия, но и по веселостта, топлотата и закачливостта в погледа му. По-възрастният имаше строго и сурово изражение, изглеждаше по-властен, сякаш носеше тежки отговорности, които бяха оставили отпечатъка си върху него. Това бе Вориакс от Халанкс, най-големият син на висшия съветник Дамиандейн, за когото се говореше, че един ден ще стане коронал. Разбира се, някои хора казваха същото и за по-малкия му брат Валънтайн — че е свястно, многообещаващо момче, че е роден за владетел. Но Валънтайн не обръщаше внимание на тези комплименти и не хранеше илюзии. Вориакс беше с осем години по-голям от него и ако някой от тях трябваше да заеме трона, това без съмнение беше той. Баща им, Дамиандейн, беше един от най-близките съветници на лорд Тиеверас и много хора очакваха, че той ще е следващият коронал. Но за всеобща изненада Тиеверас посочи Малибор от Бомбифейл — провинциален губернатор, загрубял човек, по-увлечен от лова и развлеченията, отколкото от отговорностите на управлението. Тогава Валънтайн все още не беше роден, но бе чувал от Вориакс, че баща им не е казал и дума на разочарование, което беше най-сигурният признак, че е имал нужните качества, за да бъде избран.
Валънтайн се чудеше дали и Вориакс би се държал по същия начин, ако в края на краищата не му дадат звездната корона и бъде предпочетен някой от другите принцове — например Елидат от Марвол, Тунигорн, Стасилейн, или пък самият Валънтайн. Колко странно би било това? Понякога тайно произнася тези имена, само за да чуе звука им — лорд Стасилейн, лорд Елидат, лорд Тунигорн, дори лорд Валънтайн. Но подобни фантазии бяха нещо суетно и порочно. Нямаше желание да измести брат си, нито пък имаше вероятност това да се случи. Вориакс трябваше да стане коронал, освен ако на Божествения не му хрумнеше нещо или лорд Малибор не проявеше някакъв чудат каприз. Това се бе запечатало в съзнанието му и дори личеше в поведението му.
Но сега дворът беше далеч от ума на Валънтайн. Той и брат му бяха тръгнали на почивка в подножието на Върха — едно дълго отлагано пътуване, защото Валънтайн бе счупил крака си пò миналата година, докато яздеше с приятеля си Елидат в Пигмейската гора под Амбълморн и трябваше да се възстанови напълно, за да го реализира. С Вориакс се бяха спуснаха надолу по огромната планина, за да направят голяма обиколка — може би последната за Валънтайн, преди да навлезе в света на отговорностите на възрастните. Сега беше на седемнадесет и понеже принадлежеше към групата млади принцове, от чиито среди се избират короналите, трябваше да учи много за техниката на управлението, така че да е готов за това, което биха могли да поискат от него.
Вориакс бе изоставил собствените си задължения, за да отпразнува с брат си оздравяването му и беше доволен от това. Бяха тръгнали от семейното имение в Халанкс до близкия град на удоволствията Хай Морпин, за да се повозят на колесниците и да летят в енергийните тунели. Валънтайн беше настоял да опитат и огледалната пързалка, за да изпита счупения си крак. Вориакс се съмняваше, че брат му би могъл да се справи с такъв спорт, но беше твърде тактичен, за да го каже. Когато излязоха на пързалката, той не се отделяше от него — дразнещо готов да го предпази — и винаги неотклонно стоеше до лакътя му, докато накрая Валънтайн не издържа и го попита:
— Мислиш ли, че ще падна, братко?
— Няма голяма вероятност.
— Тогава защо стоиш толкова близо? Боиш се да не паднеш ти ли? — Валънтайн се засмя. — Бъди спокоен. Винаги ще успея да дойда до теб, за да те подкрепя.
— Много си грижовен — каза Вориакс, но тогава огледалата се завъртяха и засвяткаха ослепително, така че не успяха да довършат разговора си.
Наистина, Валънтайн не бе уверен в себе си, защото огледалната пързалка не беше за инвалиди, а след счупването му бе останало едно леко и дразнещо куцане, което нарушаваше координацията му. Но той бързо се овладя и се задържа прав без усилия, запазвайки равновесие и в най-трудните моменти, а когато премина близо до Вориакс, забеляза, че угрижеността е изчезнала от лицето му. Тази случка бе накарала Валънтайн да се замисли, докато се спускаха по склона към Тентаг, за танцовия фестивал, към Ерстуд Гранд и Минимул, към Гинкандейл и Фурибъл за да наблюдават любовния полет на каменните птици. Вориакс беше загрижен и любящ настойник и в същото време снизходителен и укоряващ — бащинските му грижи за Валънтайн изглежда бяха още един начин да поддържа авторитета си пред него. Но на Валънтайн, който беше на прага на възмъжаването си, това никак не се харесваше. Все пак си даваше сметка, че братските взаимоотношения означават обич и война едновременно, така че пазеше раздразнението за себе си.
След Фурибъл минаха през Бимбак Ист и Бимбак Уест и постояха пред високите по миля кули-близнаци, пред които и най-високият човек се чувстваше като мравка. После хванаха пътя за Амбълморн, където няколко пълноводни потока даваха началото на река Глейдж. Надолу по склона след Амбълморн имаше едно място, простиращо се на няколко мили, с твърда, бяла като тебешир почва, където дървета, които на други места израстваха чак до небето, бяха странно деформирани, не по-високи от човешки ръст и не по-дебели от китка на момче. Тук бе пострадал Валънтайн, пришпорвайки твърде силно сред множеството коварни, показващи се над земята корени. Бе паднал и кракът му се бе оказал извит между тънките, но неподатливи стебла на две хилядолетни дървета, а след това дойдоха месеците на безпокойство и отчаяние, докато костта постепенно зарастваше, а една година от младостта му безвъзвратно си отиде. Защо бяха тук отново? Вориакс бродеше из странната гора сякаш търсеше скрито съкровище. Най-накрая той се обърна към Валънтайн и каза:
— Това място е като омагьосано.
— Обяснението е просто. Корените на дърветата не могат да проникнат много дълбоко в тази слаба, сива почва. Тук расте всичко, но те страдат от недохранване, така че…
— Да, разбирам — каза Вориакс хладно. — Не казах, че мястото е омагьосано, а че само изглежда така. Цял легион вруни магьосници не биха могли да създадат толкова грозно нещо. И все пак се радвам, че сме тук. Ще яздим ли през гората?
— Колко си потаен, Вориакс!
— Потаен? Не разбирам защо…
— Да предложиш да яздим през гората, където едва не изгубих крака си.
Червендалестото лице на Вориакс се зачерви още повече.
— Не мисля, че пак ще паднеш.
— Да, но смяташ, че аз мога да си мисля това, а от край време вярваш, че единствения начин да овладеем страха си е да атакуваме това, от което се страхуваме. Затова ме докара тук — за да се освободя от страховете, които тази гора би могла да е предизвикала в мен. Точно обратното направи на огледалната пързалка, но по същество беше същото, нали?
— Не разбирам за какво говориш. Да не би да имаш треска?
— Не, разбира се. Искаш ли да се състезаваме?
— Не.
Валънтайн, озадачен, удари дланта си с юмрук:
— Но ти току-що го предложи!
— Предложих да яздим през гората, но ти си изпълнен със съмнения и някакъв тайнствен гняв. Ако прекосим гората докато си в такова настроение, сигурно пак ще паднеш и може да си счупиш и другия крак. Хайде, ела. Ще отидем в Амбълморн.
— Вориакс…
— Ела.
— Искам да яздя през гората! — Валънтайн се втренчи в брат си. — Ще дойдеш ли заедно с мен или ще ме чакаш тук?
— Ще дойда.
— А сега ме предупреди да внимавам и да се пазя от скрити корени!
Един мускул трепна раздразнено на лицето на Вориакс и той въздъхна дълбоко.
— Не си дете. Освен това, ако смятах, че имаш нужда от напътствия, щях да се отрека от теб като мой брат.
Той пришпори животното и полетя като бесен между дребните дървета.
Валънтайн препусна след него, мъчейки се да намали дистанцията помежду им. Пътеката не беше лесна за езда и на места виждаше не по-малко опасни коренища от онези при падането му. Но животното, което язедше сега, имаше сигурни крака и нямаше нужда да го възпира с юздите. Въпреки че споменът за падането не беше избледнял, Валънтайн не изпитваше страх. Просто беше по-внимателен. Знаеше, че дори и да падне пак, няма да е толкова фатално. Зачуди се дали не бе реагирал много остро на предложението на брат си. Може би беше прекалено чувствителен, прекалено докачлив, прибързано се бе защитил от нещо, което си е въобразил. В края на краищата, Вориакс се обучаваше, за да стане владетел на света. Нямаше как да не проявява чувство за отговорност към всеки и всичко, особено към по-малкия си брат. Валънтайн реши да не защитава самостоятелността си чак толкова усърдно.
Преминаха през гората и влязоха в Амбълморн — най-старият от градовете на Върха, древно селище с преплетени улици и покрити с растителност стени. Именно оттук бе започнало покоряването на Върха преди дванадесет хиляди години — първите дръзки и необмислени походи нагоре по високото тридесет мили възвишение, стърчащо от хълбока на Маджипур. За човек, прекарал целия си живот сред петдесетте му града, с вечната им ароматна пролет, сега бе трудно да си представи времето, когато Върхът е бил гол и непристъпен. Но Валънтайн знаеше историята на пионерите, които напредвали крачка по крачка нагоре по гигантските склонове, пренесли машините, които доставят топлина и въздух на великата планина, превърнали я през столетията в приказно царство на красотата, за да може лорд Стиамот преди осем хиляди години да построи малкия заслон на Върха, който днес представляваше необятния замък, където живееше лорд Малибор. С Вориакс спряха с богоговение пред паметника в Амбълморн и се вгледаха в стария надпис:
ОТТУК НАГОРЕ
НЯКОГА Е БИЛО ПУСТОШ
Около мраморната колона, върху която беше издълбан надписът, имаше прекрасна градина от халатингови дървета.
Останаха Амбълморн два дни и после се спуснаха по долината на Глейдж, встрани отофициалните пътища. Край голямата гъста гора имаше едно селище от няколко хиляди души, оттеглили се от големите градове — живееха в палатки от черна кожа, взета от дивите блейви, които пасяха край реката и не обръщаха внимание на съседите си. Говореше се, че това са вещици и магьосници, някои твърдяха, че са племе метаморфи, избегнали съдбата на сънародниците си, но приели човешки вид за вечни времена. Валънтайн подозираше, че истината е друга — това бяха най-обикновени хора, които просто не се чувстваха добре в комерсиализирания свят на Маджипур и бяха предпочели свой, собствен начин на живот.
Късно следобед двамата стигнаха върха на едно възвишение, от което се виждаше Гизелдорнската гора и селището от черни шатри. Гората изглеждаше неприветливо — дървета пингла, с къси и дебели стебла, чиито клони излизаха под остър ъгъл и бяха така преплетени, че не пропускаха никаква светлина. Селището също изглеждаше доста странно. Десетстенните широки шатри приличаха на някакви гигантски насекоми с особена форма, спрели да си починат сред напълно безразличния им пейзаж, преди да продължат миграцията си. Валънтайн бе много любопитен да види Гизелдорн и хората му, но сега, след като бе тук, не беше особено нетърпелив. Погледна брат си и забеляза същите намерения, изписани и по неговото лице.
— Какво ще правим? — попита Валънтайн.
— Предлагам да преспим в края на гората, а утре сутринта, по светло, да влезем в селото и да видим как ще ни посрещнат.
— Могат ли да ни нападнат?
— Да ни нападнат? Силно се съмнявам. Струва ми се, че те са дори по-миролюбиви от всички останали жители на планетата. Но защо да се натрапваме? Нека зачетем желанието им да са сами. — Вориакс посочи една тревиста полянка край някакъв поток. — Какво ще кажеш да си устроим лагер ето там?
Те спряха, пуснаха животните да пасат, разгънаха завивките си и набраха сочни филизи за вечеря. Докато събираха дърва за огъня Валънтайн попита:
— Ако лорд Малибор дойде да ловува в тукашната гора, би ли зачел желанието им?
— Нищо не може да попречи на лорд Малибор да преследва плячката си.
— Точно така. Не би и помислил за подобно нещо. Мисля, че ти ще бъдеш далеч по-добър коронал от лорд Малибор, Вориакс.
— Не говори глупости.
— Не са глупости. Всички смятат, че лорд Малибор е груб и недодялан. А когато дойде твоят ред…
— Престани, Валънтайн!
— Ти ще станеш коронал — каза Валънтайн. — Защо се преструваш? Тиеверас е много стар, ще минат две-три години и лорд Малибор ще се премести в Лабиринта. Сигурен съм, че ще посочи теб за коронал. Не е толкова глупав, за да не се съобрази с мнението на всичките си съветници, а после…
Вориакс улови Валънтайн за китката и се наведе към него. В очите му имаше раздразнение и гняв.
— Подобни приказки носят само лош късмет. Моля те да престанеш.
— Може ли да кажа само още нещо?
— Да, но не искам повече да гадаеш за това, кой ще бъде коронал.
Валънтайн кимна.
— Това не е гадаене, а един въпрос — между братя, — който искам да ти задам от известно време. Не казвам, че ще станеш коронал, но искам да знам дали искаш да станеш. Питали ли са те изобщо за това? Готов ли си да поемеш товара?
След известно време Вориакс отговори:
— Това е товар, който никой не смее да откаже.
— А ти желаеш ли го?
— Ако съдбата ми го отреди, смяташ ли, че трябва да кажа „не“?
— Не отговори на въпроса ми. Да погледнем себе си — млади, здрави, щастливи, свободни. Освен задълженията си в двора, които не са кой знае колко големи, можем да правим каквото си поискаме, да ходим навсякъде, където пожелаем — до Зимроел, на поклонение на Острова, в Кхинторските планини… Да изоставиш всичко това, само за да носиш звездната корона и да подписваш милиони декрети, да устройваш шествия с всичките им речи, а след време да се преместиш на дъното на Лабиринта… Защо, Вориакс? Защо му е на човек всичко това? Ти би ли го направил?
— Ти си още дете — отвърна Вориакс.
Валънтайн се отдръпна назад, сякаш го бе ударил по лицето. Отново тази снизходителност! Но прецени, че заслужава подобно отношение, защото задава наивни, детински въпроси. Овладя гнева си и каза:
— Мислех си, че не съм чак толкова малък.
— Имаш да учиш още много неща.
— Несъмнено. — Той замълча. — Добре, разбирам, че е неизбежно да приемеш короната, ако ти я предложат, но аз питам, ти искаш ли я? Копнееш ли истински за нея или възпитанието, разумът и чувството за дълг ще те накарат да го сториш?
— Не се готвя за короната — отговори Вориакс бавно, — а само за участие в управлението на Маджипур — така, както и ти. Да, прав си, това е чувство за дълг, разум и възпитание, защото съм син на висшия съветник Дамиандейн, също като тебе. Ако ми предложат трона, ще приема с гордост и ще изпълнявам задълженията си колкото се може по-добре. Не хабя време за копнежи и не тъна в догадки дали това ще стане или не. А този разговор наистина ми омръзна, затова ми позволи да събирам дърва, без да говоря повече.
Той изгледа ядосано брат си и се обърна.
В ума на Валънтайн изникнаха множество въпроси, но видя, че устната на брат му трепери и разбра, че е преминал границата — Вориакс събираше ядосано падналите клони, кършеше ги с ненужна нервност. Затова се опита да не досажда повече, макар че беше научил много малко от това, което искаше да знае. Подозираше, че брат му наистина горещо желае да получи короната и предполагаше, но само предполагаше, защо. На първо място — заради властта и славата, заради самата корона. Естествено, не можеше да пренебрегне и съдбата, която призоваваше някои хора да поемат по-голяма отговорност. Но без съмнение, за да компенсира пренебрежението към баща им. Все пак, да изоставиш свободата си само и само за да управляваш света… За Валънтайн това бе непонятно. Най-накрая той реши, че Вориакс е прав и че това са неща, които не би могъл да разбере напълно на седемнадесет години.
Занесе наръча дърва на полянката и започна да разпалва огъня. Вориакс дойде скоро след това, но не каза нищо и между тях се промъкна някаква студенина, която силно смути Валънтайн. Искаше да се извини на брат си, но те никога не се бяха държали деликатно помежду си за подобни неща. Все още мислеше, че могат да разговарят и за най-интимни неща, без да се обиждат. От друга страна му беше трудно да понесе тази студенина — отровата и щеше да провали пътуването им. Валънтайн потърси начин да възстанови близостта между двамата и след малко се спря на този, който вършеше работа, когато бяха малки.
Той отиде до Вориакс, който режеше навъсено месото за вечеря и му каза:
— Искаш ли да направим една борба, докато чакаме да заври водата?
Вориакс вдигна поглед изненадано:
— Какво?
— Имам нужда от физическо натоварване.
— Покатери се на онези дървета и потанцувай на клоните им.
— Хайде, Вориакс, ела да се поборим.
— Няма да стане.
— Защо? Нима ако те преборя, това ще накърни достойнството ти още повече?
— Внимавай, Валънтайн!
— Изразих се грубо. Прости ми. — Валънтайн зае поза на борец и протегна напред ръце. — Хайде, ела! Една-две хватки, за да се поизпотим преди вечеря.
— Кракът ти едва е заздравял.
— Но е заздравял. Можеш да използваш всичката си сила, без да се притесняваш.
— Ами ако ти счупя крака — тук, на един ден път от най-близкия град, какво ще правим?
— Хайде, Вориакс! — подкани го Валънтайн нетърпеливо. — Покажи ми, че все още можеш да се бориш!
Той се засмя, плесна с ръце, кимна, след това отново плесна. Мушна ухиленото си лице почти под носа на брат си и го дръпна за крака. Вориакс се поддаде и двамата се сборичкаха.
Нещо не беше наред. Бяха се борили често още от времето, когато Валънтайн беше достатъчно голям, за да се противопостави на брат си. Познаваше всичките му хватки, финтовете с равновесието и изненадващите движения, но човекът, с когото се бореше сега, му се струваше напълно непознат. Дали някой метаморф не се бе вмъкнал в кожата на Вориакс? Не, не, не! И това е заради крака му. Вориакс не пускаше в действие цялата си сила, умишлено внимаваше и се бореше неумело, отново го покровителстваше. В изненадващ изблик на гняв, Валънтайн се хвърли към него и макар че етикетът не позволяваше, го сграбчи и го повали. Вориакс не очакваше това, но докато Валънтайн прилепи раменете му към земята, той се извъртя и го отхвърли нагоре, като за първи път употреби цялата си сила.Успя да се измъкне и да застане на крака.
Започнаха да кръжат враждебно.
Вориакс каза:
— Виждам, че съм те подценил. Кракът ти трябва да е напълно оздравял.
— Казах ти го вече. Просто накуцвам малко, но това няма значение. Хайде, продължаваме.
Той го подкани с жест. Двамата се втурнаха един срещу друг и се вкопчиха, опрели гърди срещу гърди, без никой да може да помръдне другия. На Валънтайн му се стори, че останаха в това положение часове, но всъщност едва ли беше повече от минута-две. След това напрегна сили и изтласка Вориакс два инча назад, но той приклекна и се върна на старото си място. Ръмжаха, потяха се, напрягаха мускули и се хилеха един на друг. Валънтайн се зарадва най-много на усмивката на Вориакс, защото тя означаваше, че отново са братя, че ледът между тях се е стопил, че му е простено за нетактичността. В този момент той копнееше да прегърне брат си, а не да се бори с него. Точно тогава Вориакс го бутна, изви се, подложи му крак и го събори на земята, притисна го с колене и улови раменете му с ръце. Валънтайн напрегна сили, но вече не можеше да се освободи — Вориакс бавно прилепи плещите му към влажната, хладна земя.
— Печелиш — каза Валънтайн запъхтян, а Вориакс го пусна и се изтърколи встрани със смях. — Следващият път е мой ред!
Макар и победен, той се чувстваше великолепно, защото се бе върнала топлотата помежду им!
В този момент Валънтайн чу, че някой ръкопляска. Той седна в тревата и се втренчи в здрача. Забеляза фигура на жена с остри черти на лицето и удивително дълга, черна коса, застанала в началото на гората. Очите и светеха с порочно пламъче, устните бяха пълни, а облеклото и беше много странно — грубо пришити, най-обикновени ленти щавена кожа. На Валънтайн му се стори много стара — може би на тридесет.
— Гледах ви — каза тя, когато се приближи без никакъв страх. — В началото си помислих, че сте се скарали, но после разбрах, че се състезавате.
— Бяхме се скарали наистина — каза Вориакс. — Но сега всичко е наред и това, което видя, беше нещо като състезание. Аз съм Вориакс от Халанкс, а това е брат ми, Валънтайн.
Тя погледна единия, после другия.
— Да, разбира се — братя. Всеки би могъл да се досети. Казвам се Танунда и съм от Гизелдорн. Искате ли да ви предскажа бъдещето?
— Да не би да си вещица?
В очите и проблесна закачливо пламъче.
— Разбира се. Вие какво очаквахте?
— Тогава ела и ни предскажи бъдещето — каза Валънтайн.
— Чакай — намеси се Вориакс. — Не обичам подобни неща.
— Прекалено си сериозен — каза Валънтайн. — С какво може да ти навреди това? Защо да не ни предскажат бъдещето? От какво се боиш, Вориакс? Та това е само игра! Само игра! — Той се приближи към нея и попита: — Ще останеш ли да вечеряш с нас?
— Валънтайн!
Валънтайн изгледа брат си дръзко и се засмя.
— Ще те пазя от злото, Вориакс! Не се страхувай! — След това сниши глас и добави: — Толкова време пътуваме сами. Копнея за компания, братко.
— Виждам — промърмори Вориакс.
Но вещицата беше привлекателна, Валънтайн продължаваше да настоява и скоро притесненията на Вориакс изглежда намаляха. Той приготви още една порция месо, а тя отиде в гората, набра плодове от пингла и им показа как да ги опекат заедно с месото, така че сокът им да го залее и да му придаде приятен аромат. След време Валънтайн почувства, че главата му се замая — съмняваше се, че е от няколкото глътки вино, които беше изпил, — вероятно беше от плодовете на пинглата. Отначало помисли, че може да е някаква измама, но замайването беше приятно, дори възбуждащо и не виждаше в него никаква опасност. Погледна Вориакс и се зачуди дали подозрителната му натура няма да помрачи веселието им, но той сякаш бе станал по-дружелюбен от тях — смееше се гръмко на всичко, люлееше се и се удряше по бедрата, навеждаше се до вещицата и и шепнеше нещо на ухото. Валънтайн взе още месо. Нощта вече се спускаше — по небето заблестяха звезди, появи се само една сребърна луна. Стори му се, че чува далечна музика и песни, но реши, че това е някаква фантазия, предизвикана от опияняващите плодове — Гизелдорн бе твърде далеч, за да може звуците да долетят до тях през гъстата гора.
Огънят започна да угасва. Полъхна хлад. Те се свиха един до друг — Вориакс, Валънтайн и Танунда, тяло до тяло, съвсем невинно в началото, а после не чак толкова. Тогава Валънтайн срещна погледа на брат си, а Вориакс му смигна, сякаш искаше да каже: „Тази вечер сме заедно, мъже сме и ще получим удоволствието си заедно, братко“. Няколко пъти Валънтайн и Елидат бяха делили една жена, но никога не го бе правил с брат си — този, който толкова държеше на достойнството си, на превъзходството си, на високото си положение. Сегашната игра му доставяше особено удоволствие. Вещицата от Гизелдорн бе свалила кожените си ремъци и на светлината на огъня се виждаше стройното и, сочно тяло. Валънтайн си мислеше, че плътта и може да е отблъскваща, защото тя бе по-възрастна от него, дори и от Вориакс, но разбра, че това е било глупаво и се е дължало на липсата му на опит. Протегна ръка към нея и напипа дланта на брат си върху бедрото и. Плесна Вориакс закачливо, както би прогонил бръмчащо насекомо и двамата се засмяха, към тях се присъедини Танунда със звънливия си смях и тримата се затъркаляха по тревата.
Валънтайн никога не бе преживявал такава бурна нощ. Каквото и вещество да се съдържаше в плодовете на пинглата, то го бе освободило от всякакви задръжки, бе повишило тонуса му, същото изглежда се бе случило и с Вориакс. Нощта се превърна в поредица несвързани образи и откъснати от реалността събития. Ту седеше с главата на Танунда в скута си, галеше блестящото и чело, докато Вориакс я прегръщаше, слушайки с някакво странно удоволствие стоновете им, ту сам притискаше към себе си вещицата, а Вориакс бе някъде наблизо, но не можеше да каже къде. След това Танунда лежеше между двамата, после всички отидоха до потока, къпаха се, смяха се, плискаха се, пак се смяха, накрая изтичаха голи и разтреперани обратно до гаснещия огън и отново се любиха, докато първите лъчи на утринта не разкъсаха мрака.
Събудиха се, когато слънцето изгря. Цели периоди от нощта бяха изчезнали от паметта на Валънтайн и той се чудеше дали не е спал през цялото това време, но умът му бе странно ясен, очите му бяха широко отворени и всичко си идваше по местата. Вориакс изглеждаше по същия начин, както и усмихнатата гола вещица, която се протягаше между тях.
— Е, сега да ви предскажа ли бъдещето? — попита тя.
Вориакс понечи да възрази, но Валънтайн го изпревари:
— Да, да! Кажи ни пророчествата си!
— Съберете семената от пингла — нареди им тя.
Те бяха пръснати навсякъде наоколо — лъскави черни семки, с червени петна. Валънтайн събра десетина, дори и Вориакс донесе няколко. Дадоха ги на Танунда, която също се бе включила в събирането, тя ги пое в шепата си, започна да ги тръска и да ги хвърля като зарове по земята. Направи това пет пъти, после ги събра, присви ръце и ги пусна така, че да опишат кръг, хвърли останалите вътре в кръга, след което започна да се взира отблизо, клекнала над тях, за да проучи формите. Най-накрая вдигна глава. Дяволитата закачливост бе изчезнала от лицето и. Изглеждаше странно променена, много сериозна, сякаш остаряла с няколко години.
— Вие сте от висшите кръгове — каза тя накрая. — Но това може да се познае от пръв поглед. Семената обаче ми казват много повече. Виждам големи опасности и пред двама ви.
Вориакс извърна лице, намръщи се и се изплю.
— Знам, че не вярваш — продължи Танунда, — но ги има. Ти — тя посочи Вориакс — трябва да се пазиш от гори, а ти — погледна Валънтайн — от вода, от океан. — Танунда се намръщи. И от много други неща, струва ми се, но съдбата ти е тайнствена и не мога да я видя ясно. Линията ти е нарушена… Не е смърт, а нещо много странно… Някаква промяна, голяма промяна… — Тя поклати глава. — Озадачава ме. Не мога да ти кажа повече.
— Пази се от гори, пази се от води, пази се от глупости! — каза Вориакс.
— Ти ще бъдеш коронал — каза Танунда.
Дъхът на Вориакс секна. Гневът му се изпари и той се вгледа в нея с учудване.
Валънтайн се усмихна, потупа брат си по рамото и заяви доволно:
— Видя ли? Казах ти!
— Ти също ще бъдеш коронал — добави вещицата.
— Какво!? — Валънтайн бе изумен. — Що за глупости са това? Тези семена те заблуждават!
— Ако е така, значи се случва за първи път — каза Танунда.
Тя събра пръснатите по земята семена, отиде и ги хвърли в потока, след което се върна и закачи кожените ленти по тялото си.
— Един коронал, още един коронал, а аз се насладих на чудесна нощ и с двама ви — бъдещи величества. Ще дойдете ли в Гизелдорн днес?
— Мисля, че не — отвърна и Вориакс, без дори да я погледне.
— Тогава няма да се видим повече. Сбогом!
Тя тръгна забързано към гората и след малко изчезна. Валънтайн протегна ръка след нея, но не каза нищо, само сграби въздуха с разтреперани пръсти. Когато вещицата изчезна от погледа му, той се обърна към Вориакс, който ровеше ядосано жаравата в огъня. Цялата радост от нощта си бе отишла.
— Ти беше прав — каза Валънтайн. — Не трябваше да и позволяваме да ни пророкува. Гори! Океани! И тази дивотия, че и двамата ще бъдем коронали!
— Какво искаше да каже? — попита Вориакс. — Че ще заемем трона двамата едновременно? Както споделихме тялото и снощи?
— Едва ли — отговори Валънтайн.
— Досега на Маджипур не е имало съвместно управление. Това е немислимо! Ако аз ще бъда коронал, как може и ти да бъдеш, Валънтайн?
— Казах ти да не обръщаш внимание на приказките и. Това беше една безумна жена, която ни даде една нощ на нетрезво удоволствие. В предсказанията и няма и грам истина.
— Тя каза, че ще бъда коронал.
— И вероятно ще бъдеш. Но това за нея беше щастливо съвпадение.
— Ами ако не е? Ако е истинска гадателка?
— Тогава пак ще бъдеш коронал!
— А ти? Ако е казала истината за мен, значи и ти трябва да бъдеш коронал, а как?…
— Не — каза Валънтайн. — Гадателките често говорят неясно и двусмислено. Искала е да каже нещо друго, не в буквалния смисъл. Ти ще станеш коронал, Вориакс, всички го знаят… А в това, което предрече на мен, трябва да има нещо загадъчно… Иначе е напълно безсмислено…
— Това ме плаши, Валънтайн.
— Щом ще станеш коронал, няма от какво да се боиш. Защо се мръщиш така?
— Да споделиш трона с брат си… — Тази идея го безпокоеше като болен зъб, но не можеше да я прогони от мислите си.
— Това няма да стане — каза Валънтайн. Той видя някаква паднала дреха, досети се че е на брат му и му я подхвърли. — Чу какво ти казах вчера. Чудно ми е как някой може да иска да седне на трона едновременно с теб. Със сигурност в това отношение няма да съм твой съперник. — Той улови брат си за китката. — Вориакс, Вориакс… Изглеждаш толкова изтормозен! Нима е възможно думите на една горска вещица да те впечатлят толкова? Кълна ти се, че когато станеш коронал, аз ще съм твой слуга, а не твой съперник. Кълна се в майка ни, която ще стане Господарка на острова! И ти казвам, че това, което се случи тук, не може да се взема на сериозно.
— Може би си прав — каза Вориакс.
— Разбира се, че съм прав — отвърна Валънтайн. — Ще се махаме ли оттук, братко?
— Мисля, че трябва.
— Тя използваше тялото си добре, съгласен ли си?
Вориакс се засмя.
— Да, така е. Дори ми става малко тъжно, че няма да я видя пак. Но не бих искал да слушам повече безумните и брътвежи, колкото и великолепно да движи таза си. Няма да се отбиваме в Гизелдорн, нали?
— Така мисля — отговори Валънтайн. — Кои други градове са след това по долината на Глейдж?
— Следващият е Джерик, там живеят вруни, а по-нататък Митрипонд и Гейлс. Да се отбием в Джерик и да се позабавляваме с хазарт няколко дни.
— Съгласен.
— И повече недей да ми говориш за трон и корона, Валънтайн!
— Нито дума, обещавам. — Той се засмя и го прегърна. — Братко! На няколко пъти си помислих, че съм те изгубил завинаги! Но съм се лъгал. Виждам, че всичко е наред и отново съм те открил.
— Никога не сме били изгубени един за друг — каза Вориакс. — Нито за миг. Хайде, събирай си багажа и да тръгваме към Джерик!
Повече никога не споменаха в разговорите си нощта, прекарана с вещицата и това, което им бе предсказала. Пет години по-късно, когато лорд Малибор загина по време на лов за морски дракони, за коронал беше избран Вориакс, което не изненада никого и Валънтайн бе първият, който коленичи пред брат си в знак на почит. Тогава той почти бе забравил смущаващото пророчество на Танунда, макар че още помнеше вкуса на целувките и, допира до плътта и. И двамата коронали? Как би могло да стане това, след като по принцип само един можеше да заема трона? Валънтайн се радваше заради брат си и бе напълно доволен от себе си. А когато разбра какво е искала да каже вещицата — че няма да управлява заедно с Вориакс, а ще го наследи, макар че никога дотогава в Маджипур брат не беше наследявал брат си, — вече беше твърде късно. Вориакс загина, улучен по невнимание по време на лов и когато Валънтайн — потресен и стъписан — се изкачваше по стъпалата към трона, вече нямаше брат и беше сам.
ЕДИНАДЕСЕТ
Тези последни щрихи, този епилог, който някой писар е добавил към записа на младия Валънтайн карат Хисун дълго време да седи неподвижен. След това се надига и като в сън, бавно се измъква от кабинката. В главата му още витаят образите от онази бурна нощ в гората — братята съперници, вещицата със светналите очи, голите притискащи се едно в друго тела, пророчеството за престола. Да, два коронала! И Хисун се е добрал до най-уязвимия момент в живота им! Чувства се засрамен — нещо рядко за него. Може би трябва да си почине — силата на тези преживявания е прекалено голяма и вероятно ще са му нужни няколко месеца, за да се възстанови. На излизане за първи път почувства, че ръцете му треперят.
Преди час в Регистъра го е допуснал един от служителите — Пенагорн, пълен и непроницаем човек. Той все още седи зад бюрото, но сега до него е застанал още някой. Облечен е в зеленозлатните дрехи на свитата на коронала. Той оглежда Хисун и казва:
— Мога ли да видя легитимацията ви, моля.
Значи това е моментът, от който се е ужасявал. Разкрили са непозволеното използване на архивите и го очаква арест. Хисун вади картата си. Може би са знаели за нелегалното му влизане тук отдавна, но просто са чакали да извърши най-тежкото престъпление — да пусне записа на самия коронал. Много е вероятно той да е свързан с някаква алармена система, която предупреждава неговите хора и сега…
— Вие сте този, когото търсим — казва мъжът, облечен в зелено и златно. — Моля, последвайте ме.
Хисун тръгва мълчаливо — излизат от сградата на Архивите, после през големия площад, до входа за долните нива на Лабиринта и през пропускателен пункт, до един очакващ ги флотер. След това надолу, надолу, надолу — към тайнствени места, където никога не е стъпвал. Той седи неподвижно, като вцепенен. Над главата му се издига спиралата на целия Лабиринт. Къде са те сега? Това ли е Дворът на троновете, където висшите министри се съвещават? Хисун не смее да попита, а придружителят му не казва и дума. Преминават порта след порта, коридор след коридор. Най-накрая флотерът спира, появяват се още шестима униформени от свитата на лорд Валънтайн и го въвеждат в ярко осветена зала, като застават до него.
Една врата се отваря и влиза висок, рус мъж с широки рамене, облечен в семпла бяла роба. Хисун ахва.
— Ваше величество!
— Моля, моля. Можем и без тези поклони, Хисун. Ти си Хисун, нали?
— Да, милорд.
— Беше преди осем години, нали? Да, осем. Тогава беше хлапе, а сега вече си мъж. Сигурно е глупаво да се изненадвам, но някак си очаквах отново да видя малко момче. На осемнадесет ли си?
— Да, милорд.
— А на колко беше, когато започна да ровиш в Регистъра на душите?
— Значи знаете, милорд! — прошепва Хисун и се изчервява, забил поглед в краката си.
— На четиринадесет, нали? Струва ми се, че така ми казаха. Наредих да те наблюдават. Преди три или четири години ми докладваха, че си влязъл с измама в Регистъра. Бил си четиринадесетгодишен, а си казал, че си учен. Предполагам, че си видял много неща, които обикновените момчета на твоята възраст дори не подозират.
Лицето на Хисун пламти. В главата му се върти мисълта: „Преди един час, милорд, видях как вие и брат ви правите любов с една дългокоса вещица от Гизелдорн“. По-скоро ще позволи да го погълнат дълбините на света, отколкото да каже такова нещо гласно. Но той е сигурен, че лорд Валънтайн го знае и това го смазва, не смее да вдигне поглед. Този рус мъж не е Валънтайн от записа, онзи беше чернокосият Валънтайн, по-късно измъкнат от тялото си, защото вече короналите носят чужда плът. Но човекът вътре е същият и Хисун го знае отлично.
Затова мълчи.
Лорд Валънтайн казва:
— Може би се изразих грубо. Ти винаги си бил по-развит за възрастта си. В края на краищата в Регистъра не си видял много непознати неща.
— Видях Ни-моя, милорд — отговаря Хисун с дрезгав, едва доловим глас. — Видях Сувраел и градовете около замъка Връхни, джунглите край Нарабал…
— Да, разширил си познанията си по география. Добре е човек да знае всичко това. Но географията на душата… Изучил си я по свой собствен начин, а? Погледни ме! Не съм ти ядосан.
— Не?
— Аз заповядах да те допуснат в Регистъра. Не за да се удивляваш на Ни-моя и не за да гледаш как хората се любят. Направих го, за да разбереш какво всъщност е Маджипур, за да можеш да преживееш поне една милиардна част от този наш свят. Това беше твоето образование, Хисун. Прав ли съм?
— Така го възприемам и аз, милорд. Да, имаше толкова много неща, които исках да науча.
— И успя ли?
— Не, милорд. Дори и една милиардна част не можах.
— Жалко, защото повече няма да имаш достъп до Регистъра.
— Милорд? Ще бъда ли наказан?
Лорд Валънтайн се усмихва тайнствено.
— Наказан? Не, това не е точната дума. Но ще напуснеш Лабиринта и по всяка вероятност няма да се върнеш тук, дори когато стана понтифекс, дано не е скоро. Назначавам те в свитата си, Хисун. Обучението ти завърши. Искам да се заловиш за работа. Сега вече си достатъчно голям, струва ми се. Семейството ти още ли живее тук?
— Майка ми, двете ми сестри…
— Ще бъдат осигурени. С всичко, от което имат нужда. Сбогувай се с тях и опаковай багажа си. Можеш ли да тръгнеш с мен след три дни?
— Три… дни…
— За Алайзор. Отново искат да устроя процесия. След това на Острова. Този път ще пропуснем Зимроел. Ще се върнем в Замъка след седем или осем месеца, надявам се. Там ще имаш апартамент. Малко допълнително обучение, предполагам нямаш нищо против. Ти разбра, че те очаква това, нали? Знаеше ли, че съм те набелязал за големи неща, когато беше парцаливо момченце, скубещо туристите? — Короналът се разсмива. — Късно е. Ще разпоредя да те вземат рано сутринта. Има много неща, за които да си поговорим.
Той протяга върховете на пръстите си към него — елегантен дворцов жест, — Хисун се покланя и когато най-после се осмелява да вдигне поглед, лорд Валънтайн вече го няма. Така… Значи всичко мина в края на краищата — неговият сън, неговата фантазия. Не позволява на лицето му да се появи никаква реакция. Вдървен и сериозен, той се обръща към зеленозлатния ескорт, тръгват заедно по коридорите към обществените нива на Лабиринта, където го оставят. Но той не може да се върне в стаята си — умът му е като побъркан. От дълбините му изплуват всички тези отдавна изчезнали същества, които е опознал толкова добре — Нисмил, Синабор Лавон, Тесме, Декерет, Калинтан, злощастния Халигом, Еремойл, Иниана Форлана, Висмаан, Сарис. Сега те са част от него, запечатани завинаги в душата му. Има чувството, че е погълнал цяла планета. С какво ли ще се занимава занапред? Помощник на коронала? Блестящ живот в Замъка Връхни? Празненства в Хай Морпин и Стий, в компанията на големите хора на империята? Та някой ден той би могъл да стане коронал! Лорд Хисун! Той се смее на чудовищното си предположение. И все пак, и все пак… Защо не? Нима Калинтан е очаквал да стане коронал? Ами Декерет? Ами самият Валънтайн? Но не бива да си мисли такива неща. Трябва да работи, да учи, да живее живота си миг по миг, а съдбата сама ще се оформи.
Изеднъж разбира, че се е загубил — той, който на десетгодишна възраст беше най-добрият екскурзовод в Лабиринта. Замаян, той се е залутал из нивата, половината нощ е минала, а той не знае къде се намира. След време установява, че е на най-горното ниво, откъм пустинята, близо до Отвора на сабите. Само петнадесет минути и може да излезе от Лабиринта. Обикновено не копнее за това, но тази нощ е особена и той не се противи на краката си, когато го отнасят към изхода на подземния град. Отива до Отвора на сабите и се вглежда в ръждясалите остриета, останали от някаква древна епоха и поставени там, за да обозначат границата. След това прекрачва смело напред и се оказва сред горещата суха пустош. Подобно на Декерет, той тръгва през пустинята, отдалечава се достатъчно от Лабиринта и застава сам под хладните, ярки звезди. Толкова много! И една от тях е старата Земя, от която са произлезли всичките милиони и милиони хора преди толкова много време. Хисун стои като омагьосан. У него се прокрадва някакво всеобхватно усещане за историята на космоса, залива го като река. В Регистъра на душите се пазят достатъчно записи, за да има какво да прави още половин вечност, мисли си той, и въпреки това, нещата в него са само една малка частичка от всичките тези светове, от всичките тези звезди. Иска му се да грабне записите и да ги погълне, да ги направи част от себе си. Но сега трябва да изостави тези мисли и да се откаже от изкушенията на Регистъра. Изчаква малко, докато умът му престане да се върти като вихрушка. „Сега ще съм съвсем спокоен — казва си той. — Ще овладея чувствата си.“ Позволява си да погледне за последен път към звездите, напразно търси старата Земя. След това свива рамене, обръща се и бавно тръгва назад към Отвора на сабите. На сутринта лорд Валънтайн ще изпрати да го повикат. Много е важно да поспи преди това. За него ще започне нов живот. „Ще живея в замъка Връхни — мисли си той — и ще бъда помощник на коронала, а кой знае какво ще стане с мен след това?“ Но каквото и да е, ще е това, което трябва да се случи — както с Декерет, с Тесме, със Синабор Лавон, дори и с Халигом — с всички тези, чиито души сега са част от неговата.
Хисун застава пред Отвора на сабите само за миг, за един-единствен миг, но той се удължава и звездите започват да избледняват. Появяват се първите лъчи на зората, а след това могъщият изгрев завладява небето, цялата земя е окъпана в светлина. Той не помръдва. Топлината на маджипурското слънце докосва лицето му, а това се е случвало толкова рядко през живота му. Слънцето… Великото, огнено, пламтящо слънце — майка на всички светове… Той протяга ръце към него. Прегръща го, усмихва му се и пие от благодатта му. След това се обръща и влиза в Лабиринта за последен път.
Валънтайн Понтифекс
На Карън, Сандра, Катарин, Джери, Каръл, Елън, Дайън, Хилари, Даяна — закриляща крепост в един буреносен сезон
ЕДНО
КНИГА НА КОРОНАЛА
Живея в страх, че цялата вселена ще се пръсне на хиляди парчета сред всеобща разруха и ще се върне безформеният хаос, който ще победи боговете и хората, а скитащите в небесата планети ще погълнат земята и морето.
… От всички поколения тъкмо на нас се падна горчивата участ да бъдем смазани от падащите отломки на разбитото небе.
1
Валънтайн се олюля, подпря се на масата и насмалко не разля чашата си.
„Странно е, че се чувствам толкова замаян, помисли си той. Прекалих с виното, а и задухът, гравитацията“…
— Вдигнете тост, ваша светлост — измърмори Делиамбър. — За понтифекса, после за приближените му…
— Да. Да, знам.
Валънтайн се заозърта като притиснат до стената стийтмой, заварден от копията на ловци.
— Приятели… — започна той.
— За понтифекс Тиеверас! — изсъска Делиамбър.
Приятели. Да. Най-скъпите бяха тук, в тази зала. Липсваха само Елидат и Карабела: с нея ще се срещнат на запад от Лабиринта, а Елидат управлява в замъка Връхни. Но ето ги Слийт, Делиамбър, Тунигорн, Шанамир, Лизамон и Ерманар, Тизана, скандарът Залзан Кавол, хджортът Азенарт — опората на неговия живот и власт…
— Нека отново вдигнем чаши, приятели — каза той. — Всички знаете, че не ми бе отредено от Божествения да се насладя на безметежно царуване. Знаете за изпитанията и предизвикателствата, за тежките, все още нерешени проблеми.
— Не тази реч е нужна — прозвуча зад гърба му.
— Негово величество понтифекса! За него трябва да вдигнете наздравица — отново изсъска Делиамбър.
Валънтайн не обърна внимание на подмятанията. Думите започнаха да се леят неудържимо сякаш помимо волята му.
— Успях да понеса тегобите с известно достойнство единствено благодарение на безценната ви подкрепа, с каквато малцина биха могли да се похвалят — продължи той. — Разчитам на вас, скъпи приятели, за да решим най-после проблемите на Маджипур и да навлезем в жадуваната от всички ни ера на истинското, желано от всички приятелство. И така, преди да потеглим утре с радост и нетърпение из нашето царство на голямата обиколка, вдигам този последен тост за вас, приятели мои, за вашата грижа и всеотдайност през …
— Видът му е странен — измърмори Ерманар. — Да не е болен?
Болката бе нетърпима. И това ужасно, монотонно бръмчене… Дъхът на Валънтайн стана горещ като пламък. Усети как хлътва в нощта — нощ толкова гродна, че заличи всяка светлина и помете душата му като прилив от черна кръв. Изпусна чашата си, която се счупи, и сякаш целият свят се пръсна, разхвърча на хиляди отломки, които лудешката се затъркаляха из всички краища на вселената. Замайването бе непреодолимо. И тъмата — тази непрегледна нощ, този пълен мрак…
— Ваша светлост! — изрева някой. Дали не беше Хисун?
— Той има послание! — кресна друг.
— Послание? Но той е буден!
— Милорд! Милорд! Милорд!
Валънтайн сведе поглед. Всичко беше черно, една нощ като блато се надигаше от пода. Чернилката сякаш го зовеше. Ела, изрече тих глас, тук е твоят път, тук е съдбата ти: нощ, тъма, гибел. Предай се, предай се, лорд Валънтайн, ти, който бе коронал, но никога не ще станеш понтифекс. Предай се! И Валънтайн се предаде, защото не му оставаше друго в този миг на объркване и духовно оцепенение. Взря се в набъбващото черно блато и се остави да падне вътре. Безропотно, неразбиращо, той се гмурна във всепоглъщащата тъмнина.
Помисли си, че е мъртъв. Реши, че се намира в прегръдките на черната река, която го връща към Извора, и скоро ще му се наложи да излезе на брега и да намери пътя, който води към Моста на сбогуването — за да премине в отвъдното, където всеки живот има своето начало и край.
Странен покой проникна в душата му и завладян от смайваща лекота и доволство, той изпита необоримото усещане, че цялата вселена се е сляла в благословена хармония. Имаше чувството, че е полегнал в люлка сред топли завивки и най-после се е освободил от бремето на царуването. Колко е хубаво само! Да лежиш в мир сред подминаващите те разбушувани потоци… Нима това е смъртта? Ако е така, смъртта е радост!
— Лъжеш се, милорд. Смъртта е край на всяка радост.
— Кой ми говори тук?
— Познаваш ме, милорд.
— Делиамбър? И ти ли си мъртъв? Ах, какво безопасно убежище е смъртта, стари друже!
— Ти си в безопасност, да. Но не и мъртъв.
— Прилича ми доста на смърт.
— Нима имаш чак толкова голям опит със смъртта, милорд, че да говориш за нея така убедено?
— А какво е това, ако не смърт?
— Просто магия — каза Делиамбър.
— Една от твоите ли, магьоснико?
— Не, не е моя. Но аз мога да те изтръгна от нея, ако ми позволиш. Ела, събуди се. Събуди се!
— Не, Делиамбър. Остави ме.
— Налага се, милорд.
— Налага се! — с горчивина произнесе Валънтайн. — Все нещо се налага! Никога ли няма да си отдъхна? Нека остана тук. Толкова е спокойно… Не понасям размириците, Делиамбър.
— Хайде, милорд.
— Сега ще ми кажеш, че е мой дълг да се събудя.
— Няма нужда да ти казвам нещо, което ти е добре известно. Ела.
Валънтайн отвори очи и осъзна, че плува във въздуха, отпусна в прегръдките на Лизамон Хълтин. Амазонката го носеше сякаш той беше кукла, сгушила се на необятната й гръд. Нищо чудно, че си беше представил как плува из черната река! Видя до себе си Аутифон Делиамбър, кацнал на лявото рамо на Лизамон. Схвана, че го е свестила магията на вруна — три от четирите пипала на дребосъка го докосваха по челото, бузата и гърдите.
Почувства се безкрайно глупаво.
— Вече можеш да ме оставиш долу — каза той на Лизамон.
— Много си слаб, ваша светлост — избоботи гигантката.
— Не чак толкова. Пусни ме.
Лизамон го свали на земята така предпазливо, сякаш Валънтайн бе на деветстотин години. Внезапно зашеметен, сякаш от връхлитаща вълна, той залитна и протегна ръце, за да се опре на жената-грамада, която покровителствено се суетеше наоколо. Зъбите му тракаха, а одеждите, залепнали за мократа му лепкава плът, тежаха като мраморен саван. Боеше се, че ако само за миг затвори очи, пак ще го погълне блатото на мрака. Със сетни усилия се посъвзе — не биваше да го виждат зашеметен и слаб, въпреки бушуващите в мозъка му ирационални вихри.
След малко се поуспокои и намери сили да се огледа. Вече бяха извън голямата зала, в някакъв ярко осветен коридор, по чиито стени се мъдреха плетеници и релефи от безчет емблеми на понтифекса — тези разфокусиращи погледа символи на Лабиринта, които се повтаряха пак и пак. Съпровождаше го уплашена, обзета от тревога тълпа: неговите придворни Тунигорн, Слийт, Хисун и Шанамир, и някои от приближените на понтифекса — Хорнкаст, старият Дилифон и още неколцина с жълти маски.
— Къде съм? — попита Валънтайн.
— След малко ще бъдете в покоите си, ваша светлост — каза Слийт.
— Дълго ли бях в несвяст?
— Само две-три минути. Залитнахте, когато подзехте речта. Ала Хисун успя да ви подкрепи, заедно с Лизамон.
— От виното е — каза Валънтайн. — Май прекалих…
— Сега сте напълно трезвен — отбеляза Делиамбър. — А оттогава са минали само няколко минути.
— Остави ме да си мисля, че е заради виното — каза Валънтайн. — Още малко поне. — Коридорът зави наляво и той зърна голяма резбована врата със златни инкрустации на звездната емблема, върху която бе гравиран личният му монограм.
— Тизана къде е? — попита той.
— Тук съм, милорд — обади се от някъде съногадателката.
— Добре. Искам и ти да дойдеш с мен. А също Делиамбър и Слийт. И никой друг. Ясно ли е?
— Може ли и аз да ви придружа? — попита един мършав мъж с тънки устни и странен пепеляв цвят на кожата от свитата на Тиеверас — Валънтайн разпозна в него Сепултроув, личният лекар на понтифекса, и поклати глава.
— Признателен съм ти за грижата, но смятам, че не се нуждая от услугите ти.
— Един толкова внезапен пристъп, милорд… Необходимо е да се постави диагноза.
— Прав е — спокойно отбеляза Тунигорн.
— По-късно, драги ми Сепултроув — каза Валънтайн, като сви рамене. — Първо нека поговоря със съветниците си. А после и ти заповядай. Хайде елате — Тизана, Делиамбър…
Той събра сетни сили, за да изимитира царско достолепие и влезе в покоите си, като изпита огромно облекчение когато тежката врата се затръшна пред суетливата навалица в коридора. Въздъхна и се отпусна върху разкошния диван с тапицерия от брокат.
— Ваша светлост? — меко промълви Слийт.
— Почакай малко.
Валънтайн разтърка очите си и пулсиращите слепоочия. Скъпо плащаше за преструвките в коридора, че тутакси се е съвзел от случилото се в банкетната зала. Но лека-полека си възвръщаше истинската сила. Погледна към съногадателката. От тази старица с налято тяло лъхаше успокоение, което изглеждаше пълно.
— Ела, седни до мен, Тизана — каза Валънтайн.
Тя се настани до него и плъзна ръка по раменете му. Да, помисли си той. О, да, добре! В застиналата му душа отново нахлу топлина и мракът се отдръпна. Усети как у него се надига мощна вълна на обич — жизнена, надеждна и мъдра, Тизана първа го бе нарекла открито лорд в дните на неговото заточение, когато той предпочиташе да бъде Валънтайн жонгльора. Колко пъти в годините на възстановеното му владичество тя бе пила заедно с него упойващото вино на съногадателите и го беше прегръщала, за да измъкне от него тайните на бурните му нощни видения! Колко пъти бе облекчавала бремето на властта!
— Уплаши ме с това падане, лорд Валънтайн, а знаеш, че не съм от страхливите. Казваш, че е от виното, така ли?
— Така казах навън.
— Но според мен не това е причината.
— Не е. Според Делиамбър е магия.
— Но чия? — попита Тизана.
— А ти какво ще кажеш? — попита Валънтайн вруна.
Делиамбър излъчваше напрежение, почти несвойствено на това малко създание — пипалата му се гърчеха и сплитаха, в големите му жълти очи имаше странен блясък.
— Не намирам отговор — рече накрая Делиамбър. — Просто както не всички сънища са послания, така и не всички магии са правени от някого, може би.
— Някои магии се забъркват сами, така ли? — попита Валънтайн.
— Не съвсем. Ала има магии, дето възникват спонтанно — отвътре, милорд. Те са вътре в човека, породени от празнотите на душата.
— Какво говориш? Нима съм се омагьосал сам, Делиамбър?
— Сънищата и магиите са едно и също, лорд Валънтайн — кротко каза Тизана. — Някои предсказания стават известни чрез теб самия. Знаменията стават видими. Бурите се сбират и това са ранни предизвестия.
— Толкова бързо ли го видя? Точно преди пиршеството имах объркан сън и повече от сигурно е, че той беше изпълен с буреносни предзнаменования, поличби и предизвестия. Но освен ако не съм бълнувал, още нищо не съм ти споменавал за него, нали?
— Мисля, че си сънувал хаоса, милорд.
Валънтайн се втренчи смаяно в нея.
— Как успя да го проумееш?
— Защото хаосът все трябва да дойде — рече Тизана и сви рамене. — Ние всички го признаваме. Светът е недоизкусурен и недовършеното плаче за довършване.
— Имаш предвид променящите се — измърмори Валънтайн.
— Не бих си позволила да те съветвам по държавни дела…
— Спести ми заобикалките. Не очаквам от съветниците си куртоазия, а съвети.
— Моето царство е само това на сънищата — отвърна Тизана.
— Сънувах заснежен замъка Връхни и земетръс, който разцепи света.
— Да ти разтълкувам ли този сън, милорд?
— как ще го разтълкуваш, като още не сме пили упойващо вино?
— Точно сега тълкуването не е добро хрумване — твърдо каза Делиамбър. — Короналът е имал достатъчно видения през нощта и не това е моментът да му се поднася подобна напитка. Спокойно може да се изчака до…
— Няма нужда от вино за този сън — рече Тизана. — И дете може да го изтълкува. Земетръс? Всесветска разруха? Е, това означава да се готвиш за трудни времена, милорд.
— Какво говориш?
Този път се обади Слийт.
— Това са предзнаменования за война, милорд.
Валънтайн светкавично се извърна и впи очи в дребния мъж.
— Война? — извика той. — Война?! Отново ли се налага да водя битки? След осем хилядолетия аз бях първият коронал, който предвожда армията в битка. Нима ще се наложи да го сторя пак?
— Разбира се, вие сте наясно, милорд, че войната за възстановяване беше само първата схватка от същинското единоборство, подготвяно с векове — каза Слийт. — Война, за която вероятно знаете, че е неминовна.
— Няма войни, които да не могат да бъдат избегнати — отвърна Валънтайн.
— Така ли смятате, милорд?
Короналът се намръщи и мрачно изгледа Слийт, но нищо не отвърна. До същия извод вече бе стигнал и той, без тяхна помощ, ала не искаше точно това да чуе, но след като това вече се беше случило, изпита страшен смут. Стана и се заразхожда из стаята. В далечния й край имаше огромна, зловеща скулптура — грандиозна конструкция от извити кости на морски дракони, наподобяваща обърнати нагоре чепати длани или може би озъбена демонска уста. Валънтайн постоя замислено пред нея и погали една от лъскавите кости. Недовършеното — така бе казала Тизана. Да, да. Променящите се. Метаморфите, пиуриварите — както искаш ги наречи, но това са истинските жители на Маджипур, същите, от които звездните заселници са откраднали преди четиринайсет хилядолетия този чудесен свят. „Осем години, помисли си Валънтайн. Осем години се борих да проумея от какво се нуждаят те. И все още нищо не знам за тях.“
Извърна се към останалите и каза:
— Когато започвах речта си, мислех за думите, изречени от Хорнкаст, че короналът е светът, а светът е короналът. И внезапно аз се превърнах в Маджипур. През душата ми премина всичко, което ставаше навред из света.
— И преди си изживявал същото — рече Тизана. — В изтълкуваните от мен съновидения. Това, в което видя как от пръстта изникват двайсет милиарда златни нишки, а ти ги държиш до една в десницата си. И съня, в който разпери ръце, прегърна света и…
— Тогава беше друго — каза Валънтайн. — Сега светът се разпадна.
— Как така?
— В буквалния смисъл на думата. Пръсна се. И остана само море от тъма, в което паднах…
— Хорнкаст е прав — промълви Тизана. — Ти си светът, милорд. Тъмните знания намират път към теб, прииждат по въздуха от целия свят наоколо. Това е послание, и то не от Господарката, нито от Краля на сънищата, а от целия свят.
Валънтайн въпросително погледна вруна.
— А ти какво ще кажеш, Делиамбър?
— От половин век познавам Тизана и май досега не съм чувал тя да е казала нещо глупаво.
— Означава ли това, че ще има война?
— Мисля, че войната вече е започнала — отвърна Делиамбър.
2
Хисун нямаше скоро да си прости, че е закъснял за пиршеството. Първото, откакто бе приет в свитата на лорд Валънтайн, и той да не дойде навреме! Непростимо.
Донякъде вината бе и на сестра му Айлимур, която все се навърташе около него, докато той се гласеше за тържеството, и все намираше кусури на туниката му, на лъснатите му до блясък ботуши и на какво ли не още. Изглежда това се дължеше на факта, че Айлимур бе в трудната за девойките възраст — наскоро бе навършила петнайсет — и проявяваше неимоверна властност, своеволие и придирчивост. И в стремежа си към съвършенство Айлимур стана причина той да закъснее за събитието, като изля цялата си загриженост за безупречния му вид на брат си в двайсетминутно търсене на точните милиметри за малкия звезден еполет върху лявото рамо на брат си.
И когато най-после грабна старото си огледалце, тук там петнисто и проядено от ръжда, и го подаде на Хисун, неясното, изкривено отражение му се стори твърде непривично с целия този карнавален блясък и показно великолепие. Видът му беше театрален, неестествен, някак неистински. И осъзна, че благодарение на тези дрехи в душата му се просмуква новото усещане за власт и достойнство. Колко странно, че една кратка проба при шивача на Площада на маските може вмиг да преобрази облика — няма го вече Хисун, дрипавото хлапе от улицата, няма го неуверения в себе си млад сановник. Сега е Хисун контето, натруфения паун, гордия придворен на коронала.
И Хисун неточния. Но ако се позабърза, може и да стигне навреме в голямата зала на понтифекса.
Ала точно тогава се върна от работа майка му Елсином и това бе поредното малко забавяне. Крехката тъмнокоса жена, пребледняла и уморена, влезе в стаята и го загледа с благоговение и възхита, сякаш някой бе пуснал бляскава комета да обикаля из нейното неприветливо жилище. Очите й блестяха, а лицето й сияеше както никога досега.
— Колко си хубав, Хисун! Великолепен си!
Той самодоволно се ухили и се завъртя, за да покаже колко е разкошна премяната му.
— Не е ли странно? Приличам на рицар, току-що слязъл от замъка Връхни!
— Приличаш на принц! Не, на коронал!
— А, да, лорд Хисун. Е, липсват ми хермелиновото наметало, греещия на гърдите звезден знак и още някоя-друга дреболия. Но засега и това не е зле, нали, майко?
И двамата избухнаха в смях. Тя забрави за умората си и изтанцува с него кратък танц.
— Става късно! Трябваше да тръгваш — угрижено каза тя, след като го пусна от прегръдките си.
— Вярно е — съгласи се Хисун и тръгна къв вратата. — Не е ли странно, майко? Аз да седя на една маса с коронала, да живея в Замъка и…
— Странно е, наистина — тихо промълви Елсином.
Последва церемонията на изпращането: Елсином, Айлимур и другата му сестра, малката Мараун, се наредиха до вратата, а Хисун ги целуна една по една. Подаваше им ръка, наместо да ги прегръща, за да опази непокътнат ансамбъла на одеждите си. А те го гледаха с благоговение, сакаш бе богоподобно същество или най-малкото коронал. Сякаш никога не е бил част от това семейство, а е слязъл от небесата, за да озари за малко тези мрачни стаи. И понякога той наистина имаше чувството, че не е прекарал първите си осемнадесет години в тези опърпани кутийки от първия кръг на Лабиринта, а винаги е бил рицар и посветен от Замъка и често се е отбивал в двора, където е познал всички негови радости и съблазни.
„Безумие, лудост. Никога не забравяй кой си и от къде си тръгнал“, каза си Хисун.
Но по време на слизането по безкрайната спирала на стълбата към улицата беше трудно да не мисли за корената промяна в живота на семейството. Някога двамата с майка му припечелваха за насъщния из улиците на Лабиринта: тя просеше крони за гладните си дечурлига от минаващите аристократи, а той припкаше след любознателните посетители и обещаваше за половин роял да им покаже чудесата на подземния град. А сега той беше младо протеже на коронала, а тя разнасяше вино в закусвалнята на Двора на глобусите. И всичко това бе постигнато с късмет, невероятен, луд шанс.
Всъщност дали беше късмет? В ония толкова далечни времена, когато десетгодишен бе предложил услугите си на гид на онзи висок светлокос мъж, наистина му провървя, че бе срещнал не кой да е, а самия детрониран коронал, дошъл в Лабиринта, за да спечели подкрепата на понтифекса и да си върне властта.
Но само по себе си това не означаваше нищо. Хисун често се питаше защо короналът го беше запомнил и го бе издирил след възстановяването, за да го прати в Къщата на летописите, а сетне да го направи свой приближен. Може би се беше впечатлил от дързостта на Хисун? Или от неговите сарказми, студените, небрежни маниери, от това, че не благоговее пред коронали и понтифекси, че още от десетгодишен умее да се погрижи за себе си? Онези рицари от Връхни до един са толкова любезни, с такива изтънчени маниери, че по сравнение с тях хлапето му се е видяло по-чудато и от гхайрог. Но Лабиринтът е пълен с нахакани малчугани, като всеки от тях би могъл да дръпне коронала за ръкава… „Не, това си беше чист късмет!“, каза си Хисун.
И най-сетне се озова на малкото площадче под техния коптор. Отпред се виеха тесните криволичещи улички на Гуаделум Корт, а нагоре стърчаха хилядолетните, килнати на една страна съборетини, образуващи демаркационната линия на света на Хисун, озарен от белите зъркели на ослепителните лампи, които само дето не съскаха от електрическата си мощ. Този кръг от Лабиринта вечно се къпеше в тая жестока светлина, толкова по-различна от мекото сияние на златисто-зеленото слънце, чиито лъчи никога не достигаха до този град. От олющената сива мазилка на вехтите съборетини се стелеше ужасна умора и изчерпаност. Хисун сякаш за пръв път забелязваше колко е неприветно и занемарено тук.
На площада бе оживено. Малцина от Гуаделум Корт държаха да прекарват вечерите си окошарени в безцветните си малки жилища, ето защо се тълпяха в странен въртоп на това импровизирано стъргало. И докато нагласеният като принц Хисун си пробиваше път през навалицата, имаше чувството, че тук са се сбрали всичките му познати и го зяпат кръвнишки, присмехулно и намръщено. Видя своя връстник Ванимун, с когото едно време бяха като братя, и малката му сестра, стройна, с бадемови очи, която вече не беше толкова малка. И Хелаун с неговите трима тромави братя, и Никилон, и дребничкия Гиснет, и вруна с очи като маниста, дето продаваше захаросани корени от гхумба, и Конфалюм джебчията, и старите сестри гхайроги, които всичко живо тук — но не и Хисун — смяташе за променящи се. И кого ли не още… И в очите на всички се четеше един и същи мълчалив въпрос: „Защо се надуваш толкова, Хисун, защо си се издокарал като големец? Какви са тая пищност и великолепие?“
Той вървеше през площада и с отчаяние си мислеше, че пиршеството започва всеки момент, а на него тепърва му предстои да извърви огромно разстояние. А и всичките му познати се бяха изтъпанили на пътя му и го зяпаха.
— Къде си тръгнал, Хисун? На маскен бал? — пръв нададе вик Ванимун.
— Отива на острова, да прави вятър на Господарката!
— Не, на лов за морски дракони с понтифекса!
— Оставете ме на мира — кротко помоли Хисун, защото те вече напираха да завардят пътя му.
— На мира го оставете! На мира! — в един глас подигравателно извикаха те, но не се поместиха.
— Откъде имаш тия скъпи парцали? — попита Гиснет.
— Наел ги е — каза Хелаун.
— Сиреч ги е откраднал — вметна един от тримата му братя.
— Намерил е някой пиян рицар в една от алеите и го е съблякъл!
— Махнете се от пътя ми — каза Хисун, като едва сдържаше гнева си. — Имам важна работа.
— Важна работа! Важна работа!
— Отива при понтифекса!
— Понтифексът ще го прави херцог!
— Херцог Хисун! Принц Хисун!
— Защо не и лорд?
— Лорд Хисун, лорд Хисун!
Гласовете им вече грозно грачеха. И около дузина го обкръжиха като лешояди, защото явно ги гризеше негодувание и завист. Пищната премяна, всички тия финтифлюшки — вериги, еполети — всичко това им дойде твърде много, беше арогантно изтъкване на бездната, зейнала помежду им. Още миг — и сбогом на робата, на веригата и всичко останало. Хисун усети как го обзема паника. Опитите да вразумява тълпата си бяха чиста лудост, а дваж по-голяма — да се мъчи да си пробие път. И, то се знае, нямаше капка надежда имперските стражи да патрулират в квартал като този. Предоставен бе на произвола на съдбата.
Към рамото му се пресегна застаналия най-близо Ванимун, май за да го блъсне. Хисун успя да отстъпи, ала върху светлозеления плат на мантията му се мъдреше мръсна диря. Усети внезапно пристъп на ярост.
— Не ме докосвай! — изрева Хисун и гневно стори знака на морския дракон. — Никой да не ме докосва!
С подигравателен смях Ванимун отново се пресегна. Хисун светкавично сграбчи китката му и я стисна с все сила.
— Ох! Пусни ме! — изгрухтя Ванимун.
Вместо това Хисун грубо изви ръката му и го завъртя. Предпочиташе да се осланя на бързина и съобразителност, защото бе прекалено дребен и малък, за да се изживява като голям боец — но това не му пречеше да бъде страшен в гнева си. Също като сега.
— Ще ти строша ръчичката, Ванимун. Не искам нито ти, нито друг да ме докосва — изръмжа той.
— Боли!
— Ще стоиш ли далеч от мен?
— Ти не разбираш от шеги…
Хисун изви ръката му още по-жестоко.
— Ще я изтръгна, ако трябва.
— Пусни… ме…
— Ако не припарваш до мен.
— Добре! Добре!
Хисун го пусна и си пое дъх. Сърцето му блъскаше, станал бе вир-вода. Кой знае на какво прилича. Да го беше видяла сега придирчивата Айлимур!
Ванимун пристъпи назад и навъсено разтри китката си.
— Шубелдиса се да не измърлям шикозните ти парцали! Не щеш да те цапа простолюдието.
— Точно така. А сега се пръждосвайте. Достатъчно закъснях.
— За пиршеството на коронала, така ли?
— Именно.
Ванимун и останалите го зяпнаха с изражения, реещи се по средата между подигравката и страхопочитанието. Хисун си проби път и решително закрачи по площада.
И си помисли, че вечерта започва повече от зле.
3
Един ден в разгара на лятото, когато слънцето бе увиснало почти като заковано над Замъка Връхни, короналът яздеше весело сред грейналите от цветя поляни до южното крило на замъка.
Лорд Валънтайн бе излязъл съвсем сам, дори без лейди Карабела, своята съпруга. Неговите съветници силно се противяха той да ходи където и да било без охрана, дори в замъка, а за скитосване извън обширните кралски владения не можеше да става и дума. Когато бе повдигнат този въпрос, Елидат удари с юмрук дланта си, Тунигорн се изопна, сякаш за да заварди пътя на Валънтайн със собственото си тяло, а дребният Слийт поморавя от гняв и подсети коронала, че неговите неприятелит веднъж вече бяха успели да го детронират и нищо не им пречи да се пробват пак.
— Положително нищо не ме грози в пределите на замъка Връхни! — продължи да настоява Валънтайн.
Но както винаги досега те се наложиха с довода, че безопасността на коронала на Маджипур била над всичко. Ето защо когато владетелят излизаше на езда, Елидат и Тунигорн, понякога и Стазилейн, неотлъчно яздеха редом с него, също като едно време, а отзад се прокрадваха на почтително разстояние половин дузина гвардейци на коронала.
Ала този път Валънтайн някак ги беше избегнал всичките. Сам не знаеше как. Когато късно сутринта усети мощен порив да поязди, той просто закрачи към оборите, метна се на оседлания си жребец без да вика на помощ коняря и пое по зелените порцеланови павета на странно пустия площад Дизмаул, бързо подмина голямата арка и се озова сред прелестните ливади, наобиколили пътя. Никой не го спря. Никой не го повика. Сякаш някаква магия го бе направила невидим.
Свободен, макар и само за час-два! Короналът отметна глава и се засмя, както не се беше смял отдавна. Потупа коня си по хълбока и така бързо препусна през поляните, че копитата на едрото му пурпурно добиче едва докосваха мириадите цветчета.
Ех, това бе живот!
Той погледна през рамо. Фантастичната смущаваща грамада на замъка бързо се смаляваше, макар да изглеждаше огромна и от разстояние, изопнала се на половината хоризонт — чудато гигантско съоръжение с около четиридесет хиляди стаи, здраво сграбчило като огромен звяр билото на Върха. Не помнеше след възстановяването си на трона да е излизал от замъка без охрана. Нито веднъж.
Е, сега беше навън. Погледна наляво, където високият около петдесет километра чукар, наречен замъка Връхни, се издигаше под зашеметяващ ъгъл, и видя да сияе под него Града на удоволствията на Високи Морпин — тази паяжина от въздушни златни нишки. Да отиде долу и цял ден да се забавлява? Защо не? Той беше свободен! Или да отиде по-нататък, ако му се нрави, и да поброди из градините край Толингар, сред халатингите, танигалите и ситърилите, и да се върне с жълт цвят на алабандина на шапката си като кокарда? Защо не? Денят бе негов. Да стигне до Фурибъл тъкмо навреме за храненето на каменните птици, да прескочи до Стий и да пийне златно вино на върха на кулата Тимин, да отиде до Бомбифейл, или Перитол, или Бангълкод…
Никое от тези разстояния не би се опряло на коня му, който препускаше час подир час неуморно. След като пристигнаха в Морпин, Валънтайн го завърза до фонтана Конфалюм, където тънки като копия стрели от оцветена вода се изстрелваха на десетки метри нагоре и благодарение на някаква древна магия запазваха остротата си. Закрачи по изтъканите от златни нишки улици към площада на огледалните късчета, където двамата с Вориакс като деца толкова често бяха пробвали ловкостта си. Но когато тръгна по лъскавите парченца, никой не му обърна капка внимание, сякаш им се струваше невъзпитано да зяпат как се забавлява един коронал или защото той все още бе обгърнат с този необичаен воал, който го правеше невидим. Това му се видя странно, но не го смути особено. Когато свърши с огледалата, си помисли, че би могъл да отиде при някой от тунелите или при огромните колесници, но не по-малко примамливо бе да продължи пътуването и след малко отново се метна на коня и запраши към Бомбифейл. Към древния и най-прекрасен град, където светли кули, изтъняващи до елегантни точки, увенчаваха извитите стени от наситено оранжев пясъчник. В същия този Бомбифейл, където преди години бе дошъл на почивка сам и където се бяха отбили да го видят петима от приятелите му. Те го намериха в една таверна, облицована с оникс и полиран алабастър, и в отговор на изненадания му, съпроводен от весел смях поздрав до един коленичиха, сториха звездния знак и извикаха: „Лорд Валънтайн! Да живее лорд Валънтайн!“ Първата му мисъл бе, че това е подигравка, защото той не беше крал, а само неговият по-малък брат, и знаеше, че никога не ще се въцари на трона, нито го желаеше. И макар да не бе от гневливите, тогава се ядоса на жестоката и нелепа дебелашка шега на приятелите си. Но в същия миг забеляза бледността им и странните погледи — и гневът му отстъпи пред горестта и страха. Така научи за кончината на брата си Вориакс и за собственото си издигане. След десет години на този ден Валънтайн изпита тревожното усещане, че всеки трети срещнат прилича на Вориакс с неговата черна брада, строг поглед и червендалесто лице, ето защо бързо напусна Бомбифейл.
Повече не се спря, защото имаше още толкова много да види, да измине още стотици мили. Продължи, прекоси един, после друг град, спокойно, несмущаван, сякаш плуваше, сякаш летеше. От време на време зърваше изумителна гледка от ръба на някоя пропаст към целия Връхни, към неговите петдесет града, които ставаха обозрими някак един по един, и към безбройните градчета в подножието на планината, и към шестте реки, и обширната равнина на Алханроел, простираща се чак до далечното Вътрешно море — такъв блясък, такава необятност! Маджипур! Несъмнено това бе най-хубавият от световете, в които се беше установило човечеството през хилядолетията след голямото преселените извън пределите на Старата Земя. И всичко тук е в негови ръце, под негова отговорност, от която той никога не ще се откаже.
Но докато яздеше все по-нататък, в душата му се промъкна неочаквана странна тайнственост. Притъмня и лъхна хлад, което бе чудно — в замъка Връхни климатът винаги се управляваше така, че да цари вечна, благоуханна пролет. Сетне сякаш някой го заплю и той потърси с поглед дръзналия да го стори, но всуе, и предизвикателството се повтори пак и пак. Най-после проумя, че е завалял сняг, който се носи към него върху крилете на леден вихър. Сняг в замъка Връхни? Бурен вятър?
Имаше и нещо още по-лошо: земята ревеше като трудно чудовище, което ражда. Винаги покорният му жребец сега уплашено се дърпаше назад, цвилеше и клатеше глава. Валънтайн чу тътнежа на далечна мълния и по-близо — странен трясък, след който по земята заизникваха гигантски бразди. Всичко бясно се издигаше и нагъваше. Земетръс? Целият връх се блъскаше като мачта на кораб, брулена от горещите сухи южняци. Самото небе, черно и оловно, внезапно натежа.
Какво е това? О, майко, добра Господарке, какво става със замъка Връхни?
Валънтайн отчаяно се вкопчи в подскачащото си обезумяло добиче. Целият свят сякаш се рушеше, разпадаше, приплъзваше, изтичаше. А негова задача бе да опази целостта му, да притисне до гърдите си гигантските континенти, да не позволи да се разплискат моретата, да върне в коритата реките, надигащи се с ненаситна ярост към безпомощните градове…
И не съумяваше, не издържаше.
Това бе преко силите му. Могъщи сили издигаха цели провинции и ги запокитваха с трясък срещу съседите им. Валънтайн протягаше ръце за да ги задържи, като му се искаше да има железни куки, с които да ги закачи. Всуе. Земята потреперваше, надигаше се и се разпукваше, и черни облаци прахоляк закриваха лика на слънцето — и той бе безсилен да обуздае тази страховита конвулсия. Един мъж не може сам да опримчи тази огромна планета и да я възпре от разпадане. Повика на помощ другарите си.
— Лизамон! Елидат!
Никакъв отговор. Не спря да крещи, ала гласът му се губеше сред бумтежа и скърцането.
Светът сякаш бе изгубил цялата си стабилност. Животът приличаше на езда върху огледалните отломки на Високи Морпин, където, за да не изгубиш равновесие, трябва да танцуваш и да подскачаш, докато стъкълцата се накланят и дърпат. Ала онова бе игра, а това тук бе същински хаос, изтръгване на корените на света. Почвата се надигна и го събори, претърколи го няколко пъти. Той заби пръсти в меката податлива пръст, за да се задържи и да не се хлъзне в зейващите зад него дълбоки пукнатини, от които долиташе ужасяващ смях и струеше пурпурен блясък, сякаш надигащ се от слънце, което земята бе погълнала. Гневни лица се рееха във въздуха — лица, които почти разпозна, но те се разместваха и го разсейваха, като очите се превръщаха в носове, после — в уши. Накрая зърна зад тези кошмарни ликове друг, познат, с блестяща тъмна коса и кротки топли очи. Господарката на Острова, милата майчица.
— Достатъчно — каза тя. — Събуди се вече, Валънтайн!
— Значи сънувам?
— Разбира се, разбира се!
— Тогава не трябва ли да остана и да науча каквото мога от съня?
— Според мен научи достатъчно. Събуди се вече!
Да. Това беше достатъчно: повече такива знания можеха да го довършат. Както бяха го научили отдавна, той се изтръгна от ненадейния си сън и седна, като се бореше да се отърси от своята замаяност и объркване. Картини от титаничния катаклизъм все още отекваха в душата му, но той постепенно проумя, че тук всичко е мирно и спокойно. Лежеше на разкошния диван в сводестата стая с висок таван, цялата в зелено и златно. Какво бе спряло земетресъса? Къде беше конят му? Кой бе го довел тук? Ами да, пак те! Над него се бе надвесил мършавият белокос мъж с познатия белег на бледото лице, пресичащ бузата му от край до край. А зад гърба му стоеше навъсен Тунигорн.
— Успокой се, успокой се — повтаряше Слийт. — Всичко е наред. Вече си буден.
— Буден? Сън, значи, това е било само сън?
По всичко личи, да. Той съвсем не беше в замъка Връхни. Нямало е снежна буря, земетръс, облаци прахоляк, затулващи слънцето. Сън! Но толкова ужасен, застрашително жизнен и завладяващ, толкова могъщ, че сега му беше трудно да се върне към действителността.
— Къде съм? — попита Валънтайн.
— В Лабиринта, ваша светлост.
Къде? В Лабиринта? Как, нима е бил отвлечен от замъка Връхни, докато е спал? Валънтайн усети как по челото му избива пот. Лабиринта? А, да, да! Осъзнаването на тази истина бе като желязна ръка, която стискаше за гушата — Лабиринта, да. Сега си спомни. Предстоеше още една, последна, хвала на Божествения, нощ на държавническата визита в Лабиринта. Оставаше да издържи отвратителното пиршество. Не можеше повече да отлага. Лабиринтът, проклетия Лабиринт: беше вътре, в най-долното от всичките му нива. От стените на покоите му грееха красотите на замъка Връхни: изографисани бяха всичките петдесет града, сцените бяха тъй прекрасни, че сега му изглеждаха като подигравка. Толкова бе далеч от замъка Връхни, от сладостната топлина на слънцето…
Лоша работа е да се пробудиш от сън на гибел и разруха само за да се озовеш в най-неприветното място на света!
4
На шестотин мили източно от кристалния град Дюлорн, в блатистата долина, известна като Престимион, където неколкостотин гхайрогски семейства отглеждаха лузавендър и ориз в обширни плантации, наближаваше времето за жътва. Лъскавите, издути черни шушулки на лузавендъра, почти узрели, висяха на тежки кичури от извитите стъбла, които стърчаха от напоените с вода ниви.
Аксимаан Трейж, най-старата и най-мъдрата сред фермерите от долината Престимион, се вълнуваше преди тази жътва така, както никога от десетилетия насам. Сега достигаше до своята кулминация експериментът за увеличаване на протопластите, започнат от нея преди три сезона под ръководството на правителствения земеделски надзорник. През този сезон бе засяла цялата си плантация с нов вид лузавендър: и ето ги шушулките, дваж по-едри от обикновено, готови за бране! Никой друг в долината не посмя да рискува — не и преди Аксимаан Трейж да провери нещата. И тя бе го сторила: скоро успехът й ще се потвърди и всички ще си скубят косите — о, да! — когато тя изпревари останалите на пазара със седмица, и то с дваж по-изобилна реколта!
Докато тя стоеше нагазила дълбоко в калта близо до синура и опипваше шушулките, за да прецени кога да започне брането, един от внуците й дотича със съобщение:
— Татко ме прати да ти кажа: току-що е чул в града, че надзорникът е на път за Мазадан! Вече е стигнал до Хелкаплод. Утре пристига в Сижанийл.
— Значи ще е в Долината във вториден — рече тя. — Добре. Чудесно! — Раздвоеният й език запърха. — Хайде, дете, тичай при баща си. Кажи му, че празненството за надзорника ще е в морскиден, а началото на беритбата — в четвъртиден. И че искам цялото семейство да е в плантаторската къща до половин час. Хайде, бягай!
Плантацията бе притежание на рода Трейж от времената на лорд Конфалюм. Неравнобедрен триъгълник, разпрострял се на обширна площ около бреговете на спускащата се на югоизток към подножието на Мазадонския горски резерват река Хавилбоув Флуънс, която след няколко завоя се връщаше обратно на север. В тази зона Аксимаан Трейж господаруваше безпрекословно над петимата си синове и деветте си дъщери, безбройните внуци и двете дузини ратаи — лиймани и вруни. Кажеше ли Аксимаан Трейж, че е време за сеитба, те излизаха и сееха. Кажеше ли, че е време за беритба, излизаха и жънеха. В голямата къща в края на андродрагмовата горичка обедът се сервираше щом тя си дойде, без значение кога. Семейството дори спеше по нейна команда: гхайрогите са същества със зимен сън, но Аксимаан Трейж не разрешаваше на цялата фамилия да задреме едновременно. Най-големият син знаеше, че ще будува през първите шест седмици от зимната дрямка на майка си, а най-голямата дъщеря поемаше щафетата през останалите шест седмици. Аксимаан Трейж определяше сънния график на останалото домочадие в зависимост от нуждите на плантацията. И никой дори не й задаваше въпроси. Даже когато е била млада — невъзможно отдавна, когато понтифекс е бил Осиър, а лорд Тиеверас е владеел Замъка — Аксимаан бе тази, чиито съвети по време на криза търсеха всички останали, включително и баща й, както и съпругът й. Тя ги надживя и двамата, както и няколко от потомците им и много коронали дойдоха и си отидоха по нейно време. Дебелата й люспеста кожа бе загубила блясъка си, антрацитночерните змийчета на косите й бяха посивели, студените немигащи зелени очи почти не виждаха, но при все това тя не се спираше да вършее из фермата.
В плантацията не можеше да се отглежда нищо ценно, освен ориз и лузавендър, но и те не вирееха добре. Дъждовните северни бури лесно достигаха до провинция Дюлорн по голямата фуния на низината, и макар самият град да лежеше в суха зона, територията на запад от него се оросяваше обилно, дренираше се добре и бе плодородна и богата. А областта около долината Престимион беше съвсем друга, усойна и мочурлива, с гъста синкава кал наместо почва. Но с грижлив избор на сроковете можеше да се посее ориз в края на зимата точно преди пролетните наводнения и да се засади лузавендър късно напролет, и пак — в края на есента. Никой в района не познаваше ритъма на сезоните като Аксимаан Трейж и само най-безразсъдните фермери изнасяха разсада преди да се е чуло, че тя го е сторила.
Толкова внушителна и съкрушителна със своя престиж и власт, Аксимаан Трейж при все това имаше едно качество, което жителите на долината намираха за непонятно: съобразяваше се с провинциалния земеделски надзорник сякаш той бе извор на всякакви знания, а тя най-обикновен чирак. Два-три пъти годишно чиновникът идваше от столицата на провинцията Мазадон на обиколка из блатистите земи и винаги първо се отбиваше в плантацията на Аксимаан. Тя го настаняваше в голямата къща, наточваше от буретата огнено вино и нийкова ракия, изпращаше внуците на реката да наловят вкусни ситни хиктигани, заръчваше да се изпекат крехки бидлакови пържоли. И след края на празнеството разговаряше с госта до късна нощ за торове, разсад и какво ли не още, а дъщерите й Хейнък и Джърнък седяха при тях и записваха всяка дума.
За останалите бе озадачаващо, че вещата в отглеждането на лузавендъра повече от всяко живяло някога същество Аксимаан Трейж изобщо обръща внимание на заръките на някакъв дребен държавен служител. Но не и за семейството й.
— Ние си имаме наши пътища и накрая затъваме в тях — често казваше тя. — Правим същото като преди, защото е било добро. Сеем и полагаме всички грижи както си му е редът докато съберем реколтата, за да започнем всичко отначало. И смятаме за добре, ако реколтата не е по-малка от преди, но това в действителност е знак, че западаме. В този свят няма застой: спреш ли, затъваш в калта.
Ето защо Аксимаан Трейж се абонираше за селскостопански списания и понякога изпращаше внуците си в университет, и се вслушваше във всяка дума на чиновниците. Година след година методите й претърпяваха малки промени и година след година растеше броят на чувалите с лузавендър за пазара в Мазадон, и блестящите зърна на ориза образуваха все по-високи купчини в складовете й. Защото винаги имаше какво да се научи за усъвършенстване на работата и Аксимаан Трейж имаше грижата да го научи.
— Ние сме маджипурци — непрестанно повтаряше тя — Големите градове се крепят на зърното. Без нас Ни-моя, Кинтор и Пилиплок ще станат пустини. А градовете се разрастват с всяка година, затова се налага да работим все по-усилно, за да ги изхраним, нали? Нямаме избор: такава е волята на Божествения. Не съм ли права?
Досега бе надживяла петнайсет-двайсет чиновници. Пристигаха тук като преливащи от нови идеи младоци, но често се стесняваха да ги излагат пред нея. И всичките обичаха да казват, че не знаят на какво могат да я научат и че те би трябвало да се учат от нея. Така че на Аксимаан Трейж й се налагаше да проправя все същата пътека — да ги убеждава, че жадува да чуе за последните постижения.
Смяната на отговорниците винаги бе неприятнен момент. С остаряването Аксимаан с все по-голяма мъка установяваше полезни взаимоотношения с новаците. Но виж, с Калиман Хейн, който дойде преди две години, нямаше проблеми. Този млад мъж на около трийсет-петдесет години — всеки под седемдесетака за Аксимаан Трейж беше младок — имаше странно прями, безцеремонни маниери, които много й допаднаха. Той не показа никакво страхопочитание и нямаше намерение да я ласкае.
— Казаха ми, че обичаш нововъведенията — каза той рязко минута след като се запознаха. — Какво ще кажеш за процес, който може да удвои размера на лузавендровите семена, без това да се отрази на аромата им?
— Ще кажа, че ме мамят — отвърна тя. — Звучи прекалено хубаво, за да е вярно.
— И въпреки това, методът съществува.
— Как, сега ли?
— Готови сме да го изпробваме експериментално. Виждам от отчетите на своите предшественици, че с охота се включваш в опити.
Той разказа, че става дума за нещо, увеличаващо протоплазмата с помощта на ензими, които разрушавали обвивката на семената, за да се улесни достъпът до тях на генетичен материал. А той впоследствие можел да се манипулира, след което клетъчният материал — протопластът, се слагал в хранителна среда и се оставял да възстанови клетъчните си стени. От една клетка можело да се отгледа изцяло ново растение със силно подобрени качества.
— Смятах, че подобни умения са загубени в Маджипур преди хилядолетия — каза Аксимаан Трейж.
— Лорд Валънтайн насърчава известно съживяване на интереса към древната наука.
— Лорд Валънтайн?
— Короналът, да — отвърна Калиман Хейн.
— А, короналът! — Аксимаан Трейж отмести поглед. Валънтайн? Валънтайн… Не беше ли името на коронала Вариакс? Но се сети, че Вариакс е мъртъв. А лорд Валънтайн бе го заместил. Спомни си дори, че с него се беше случило нещо странно — не бяха ли го подменили? Май да. Но владетелните персони означаваха твърде малко за Аксимаан Трейж, която не бе напускала долината Престимион двайсет-трийсет години и за която замъкът Връхни и короналите бяха толкова далеч, че можеше и да са мит. За нея имаше значение само отглеждането на ориз и лузавандър.
И така, Калийман Хейн й каза, че в кралските ботанически лаборатории са създали подобрен клон на лузавендър, който трябва да бъде изпитан в обикновените условия на една ферма. Покани я да сътрудничи в неговите изследвания, като в отплата обеща да не предлага новия сорт на никой друг в долината.
Предложението бе неустоимо. Аксимаан получи пакет изумително едри семена от лузавендър — огромни, блестящи, големи колкото око на скандар, и ги засади на закътано местенце, за да не стане кръстосано опрашване с обикновените екземпляри. Поникнаха бьрзо — първоначално се отличаваха от останалите само по дваж-триж по-дебелите стъбла. А след цъфтежа кичестите пурпурни съцветия станаха колкото чинийки и всяко изкара по четири въздълги шушулки с безчет гигантски семена. Аксиман Трейдж се изкушаваше есенес да засади всичко с новия сорт, за да събере идната зима изобилна реколта. Но я възпираше уговорката да предостави по-голямата част на Калиман Хейн за лабораторни изследвания в Мазадон. Оставеното от него количество бе достатъчно за засяване на може би една пета от земята. Ала този път препорьката бе да смеси дребосъците и гигантите при засаждането, за да се кръстосат. Макар за доминантни да се смятаха белезите на великаните, това трябваше да се докаже.
Аксиман Трейдж забрани на родата да разгласява за експеримента, но бе наистина невъзможно тайната да се опази. Нямаше как да се укрият плъзналите навред из плантацията лузавендри с масивни стъбла от второто поколение и така или иначе вестта за реколтата на Аксиман Трейдж се разпространи сред фермерите. Любопитните съседи меко казано се самопоканваха и смаяно зяпаха новия лузавендър. Ала бяха подозрителни.
— За две-три години ще съсипят почвата — рече някой. — Тя ще превърне нивите си в пустиня, ако не се спре.
Други предположиха, че ястията от този лузавендър ще са горчиви или безвкусни. И малцина възразиха, че Аксиман Трейдж винаги знае какво прави. Ала и те бяха доволни, че са я оставили да ги изпревари в новото начинание.
В края на зимата тя събра своята реколта: нормални семена, изпратени на пазара както обикновено, и гигантски, които бяха събрани в чували и складирани, и хибриди за посев. Оставаше да се види какво ще поникне от хибридните семена.
След късната зима и посева на ориза преди наводненията, най-високите и най-сухи части на плантацията бяха засети с лузавендър. През цялата пролет и лято Аксимаан наблюдаваше растежа на дебелите стъбла, разпукването на цветовете, удължаването и потъмняването на шушулките. От време на време отваряше някоя и се вторачваше в меките зелени семена. Ами ако нямаха аромат или беше лош? Заложила бе цялата си сезонна продукция! Е, отговорът щеше да дойде доста скоро.
В звездоден се разчу, че пристига надзорникът, който ще дойде в плантацията във вториден. Но имаше и нещо озадачаващо и смущаващо — нямаше да е Калиман Хейн, а някой си Йереуейн Нур. Това се видя странно на Аксимаан Трейж. Хейн бе твърде млад, за да се пенсионира. И беше досадно, че изчезва точно когато експериментът е към края си.
Йереуейн Нур се оказа дори по-млад от Хейн, и досадно неопитен. Веднага й заразправя каква чест е за него да се запознаят с всичките там обичайни патетични заврънкулки, но тя го прекъсна с въпроса:
— Къде е другият човек?
Никой не знаел, каза Нур. Неумело обясни, че Хейн е напуснал без предупреждение преди три месеца е оставил на колегите си огромна административна бъркотия.
— Все още се мъчим да разберем какво е станало. Очевидно е бил замесен в различни опити, но не знаем какви или с кого, и…
— Един от тях се извърши тук — каза Аксимаан Трейж студено. — Изпитание на протопластно увеличен лузавендър.
Нур изръмжа.
— Да ме опази Божествения! На още колко малки частни разработки на Хейн ще се натъкна? Протопластно увеличен лузавендър, така ли?
— Казваш го така, сякаш никога не си чувал за това.
— Чувал съм, но не знам кой знае колко по въпроса.
— Ела с мен — каза Аксимаан Трейж и го поведе покрай поизбуялото оризище, след което навлязоха в лузавендровите ниви. Гневът ускоряваше стъпките й: младокът полагаше усилия, за да не изостане. По пътя му разказа за пакета едри семена, донесени от Хейн, за засяването, за кръстосаното опрашване и поколението хибриди, което зрееше сега. След малко достигнаха първите редове с лузавендър. Внезапно тя спря ужасена, потресена.
— Господарката да ни закриля!
— Какво има?
— Виж! Виж!
За пръв път Аксимаан Трейж не бе уцелила точното време. Най-неочаквано хибридът бе започнал да изхвърля семената си две седмици преди очаквания срок. Под свирепото лятно слънце едрите шушулки се пукаха и разтваряха с грозен като трошене на кости шум, като изстрелваха огромните семена почти като куршум във всички посоки. След девет-десет метра полет те изчезваха в гъстата кал, покриваща наводнените ниви. Нямаше спасение: за един час реколтата беше загубена.
Но това далеч не беше най-лошото.
От шушулките излиташе не само семе, а и фин кафяв прашец, познат на Аксимаан Трейж повече от добре. Тя се втурна в нивата като обезумяла, без да обръща внимание на семената, жилещи люспестата й кожа. Грабна една шушулка, разтвори я и към лицето й се надигна облак прах. Да. Да! Лузавендрова ръжда! Всяка шушулка съдържаше най-малко чаена лъжичка спори. И докато шушулка след шушулка се пукаха от пладнешката жега, носещите се над полето спори оцветиха в кафяво въздуха, после ги отнесе ветрецът.
Йереуейн Нур също бе наясно какво става.
— Извикай ратаите! Да изгорят всичко! — извика той.
— Твърде късно е — отвърна Аксимаан Трейж с погребален тон. — Вече няма никаква надежда. Твърде, твърде късно. Какво може да върне спорите обратно? — Земята й беше непоправимо заразена. И за един час спорите ще плъзнат из цялата долина. — С нас е свършено, не виждаш ли?
— Но тази ръжда беше ликвидирана много отдавна! — каза Нур неловко.
Аксимаан Трейж кимна. Тя помнеше добре: огньовете, пръсканията, създаването на устойчиви на ръжда клонове, отстраняването на всяко растение с генетично предразположение да задържа смъртоносната гъбичка. Седемдесет, осемдесет, деветдесет години оттогава: колко труд, за да отърват света от тази напаст! И ето я отново в проклетите хибриди. Помисли си, че само тези растения в целия Маджипур могат да приютят лузавендровата ръжда. Нейните растения, отгледани с толкова обич, с толкова умение. Собственоръчно бе върнала ръждата на света, беше я освободила, за да зарази и реколтата на съседите.
— Хейн! — изрева тя. — Хейн, къде си? Какво ми стори?
Копнееше да умре сега, тук, преди да стане онова, което имаше да става. Но знаеше, че няма да има толкова късмет: дългият живот, който беше нейна благодат, сега се превръщаше в нейно проклятие. Пукането на шушулките кънтеше в ушите й като канонадата на напредваща армия, вилнееща в долината. Каза си, че е живяла една година повече от необходимото. Достатъчно дълго, за да види края на света.
5
Омачкан, потен и угрижен, Хисун се спускаше през познатите пасажи и шахти и скоро светът на дрипльовците от външния кръг остана далеч назад. Слизаше ниво след ниво на възхитителни чудеса, които не бе виждал от години: Двора на колоните, Залата на ветровете, Площада на маските, Двора на пирамидите, Двора на глобусите, Арената, Къщата на летописите. Тук идваха хора от замъка Връхни, Алаизор, Стойен, даже от невъзможно далечната и вероятно приказна Ни-моя и бродеха наоколо зашеметени и изумени, занемели от възхита пред изобретателността, с която бе измислено и построено това тъй странно архитектурно великолепие в земните дълбини. Но за Хисун това беше само скучният и безрадостен стар Лабиринт, лишен от чар и тайнственост, който бе просто негов дом.
Голямата пентаграма на площада пред Къщата на летописите бележеше най-ниското равнище, на което се допускаха посетители в Лабиринта. Надолу бяха зоните за държавните служители. Хисун премина под голямата излъчваща зелена светлина решетка върху стената на Къщата на летописите, където се мъдреха списъците на всички понтифекси и коронали — двете колонки с надписи се простираха нагоре, където дори най-острото око не би различило имената на Дворн, Меликанд, Бархолд и Стиамот, вписани преди хиляди години, а тук долу личаха имената на Киникен, Осиър и Тиеверас, Малибор, Вориакс и Валънтайн. Представи се на мутрестите маскирани хджорти, които пазеха портата, и пое към сърцевината на Лабиринта. Покрай гъстонаселените къщи на средната бюрокрация, покрай министерските дворове, покрай тунелите към големите вентилационни системи, от които зависеше животът на цялото тукашно население. На всяка крачка го спираха стражи и искаха да се легитимира. В императорския сектор, въпросите на сигурността се вземаха доста надълбоко. Нейде тук беше бърлогата на самия понтифекс — разправяха, че побърканият стар монарх седи на трон в огромен стъклен глобус сред мрежа от животоподдържащи системи, които го крепяха, макар отреденото му време да беше изтекло отдавна. Хисун се почуди дали не се боят, че някой ще го убие. Ако чутото от него беше вярно, от страна на Божествения би било просто милостиво да дръпне шалтера на стария понтифекс и да позволи на клетия Тиеверас да се завърне към своя Извор. Хисун недоумяваше защо им е изтрябвало да поддържат живота му, десетилетие след десетилетие, в такава лудост, толкова изкуфял.
Най-сетне, задъхан и раздърпан, той стигна до Голямата зала в най-вътрешните дълбини на Лабиринта. Отвратително закъсняваше, може би с цял час.
Трима колоси, рошави скандари — гвардейци на коронала, препречиха пътя. Хисун, свит под свирепите и надменни погледи на гигантските четириръки, се пребори с импулса да коленичи и да моли за прошка. Някак успя да си възвърне капка-две самоуважение и да се представи като приближен на лорд Валънтайн и гост.
Почти бе сигурен, че ще прихнат и ще го отпъдят като дребно бръмчащо насекомо. Но не — след кратка рутинна проверка те благоволиха да го пуснат и с дълбоки поклони отвориха огромната обкована с мед врата.
Най-после! Пиршеството на коронала!
Точно до вратата стоеше издокаран хджорт с големи изпъкнали златисти очи и чудновати, боядисани в оранж бакенбарди, щръкнали от грапавото му сивкаво лице. Този странен тип беше мажордомът на коронала, Виноркис, който козирува тържествено и възкликна:
— А! Посветеният Хисун!
— Още не съм посветен — опита се да възрази Хисун, но хджортът величествено му обърна гръб и се понесе към вътрешността на залата. Със сковани крачки Хисун го последва.
Имаше чувството, че невероятно бие на очи. В залата имаше поне пет хиляди души, насядали на дузини край кръгли маси, и май всичките се бяха вторачили в него. След около двайсет крачки за свой ужас чу надигащ се смях, отначало тих, после по-сърдечен, и накрая вълните на веселие се затъркаляха от единия към другия край на залата, като се разбиваха в Хисун със зашеметяващ удар. Никога преди не бе чувал нищо подобно: така си бе представял рева на морето, когато се стоварва върху див северен бряг.
Хджортът плуваше все напред и Хисун мрачно го сподиряше през океан от веселие, като жадуваше вдън земя да потъне. Но след малко разбра, че не се смеят на него, а на групата акробати, които с подчертана непохватност се мъчеха да направят жива пирамида, и се поуспокои. След това зърна висок подиум и на него — самия лорд Валънтайн, който го повика усмихнат и му посочи празен стол близо до себе си. На Хисун му се доплака от облекчение.
— Ваша светлост! — избоботи Виноркис. — Посветеният Хисун!
Хисун потъна изтощено и признателно в стола си точно когато в залата се плисна огромна вълна аплодисменти за свършека на представлението. Слугата му подаде преливаща чаша с искрящо златно вино и в мига, в който я доближи до устните си, сътрапезниците приветствено вдигнаха своите. Вчера, по време на краткия и смайващ разговор с коронала, който го покани да се присъедини към свитата му в замъка Връхни, Хисун бе видял някои от тези люде отдалеч, но тогава нямаше време за запознанство. Сега те всъщност го приветстваха — него! — и се представяха. Но от това нямаше нужда — всеки познаваше героите от славната война за възстановяване на лорд Валънтайн на трона.
Огромната жена-воин до него сигурно беше Лизамон Хълтин, личният телохранител на коронала, за която се говореше, че веднъж е извадила лорд Валънтайн от търбуха на морски дракон. Странният бледолик дребен мъж с бялата коса и белега бе прочутият Слийт, учителят по жонгльорство на лорд Валънтайн от дните на неговото заточение. Мъжът с пронизващ поглед и гъсти вежди сигурно бе майсторът на стрелба с лък Тунигорн от замъка Връхни. Дребният врун с многото пипала трябва да е магьосникът Делиамбър, а луничавият младеж, най-вероятно връстник на Хисун, вероятно беше някогашното пастирче Шанамир. А ето го и великия адмирал Азенхарт — строен, достолепен хджорт… Да, те бяха прочути и Хисун, който се смяташе за имунизиран срещу всякакво страхопочитание, определено го изпитваше в тяхната компания.
Имунизиран ли? Ами да, не беше ли измъкнал безсрамно от самия лорд Валънтайн половин роял за една обиколка на Лабиринта, и още три крони, за да го заведе до квартирата му във вътрешния кръг? И то без капка благоговение. Короналите и понтифексите бяха просто мъже с повече власт и пари от обикновените хора, добрали се до трона поради късмета да са родени аристократи и някакво щастливо събитие, което да ги отведе на върха. Преди време Хисун бе отбелязал, че не се изисква особен ум, за да станеш коронал. В края на краищата, тъкмо през последните две десетилетия лорд Малибор бе излязъл на лов за морски дракони с харпун и глупаво бе позволил на един от тях да го глътне, а лорд Вориакс бе загинал не по-малко глупаво от заблудена стрела по време на лов, да не говорим за неговия брат, лорд Валънтайн, който въпреки цялата си интелигентност, е бил достатъчно безразсъден да пие и гуляе със сина на Краля на сънищата, тоест да се остави да го упоят и лишат от памет, за да го свалят от трона. Да благоговее пред тях? Но в Лабиринта смятаха за безнадежен идиот всеки седемгодишен хлапак, проявил подобно нехайство.
И все пак, Хисун бе забелязал, че непочтителността му бе поизбледняла с годините. Лесно е да не ти пука от властта когато си на десет и от петгодишен оцеляваш благодарение на собствената си съобразителност. Но той вече не беше на десет и не скитореше из улиците. И беше наясно, че не е малка работа да си коронал на Маджипур. Затова когато погледът му се спря върху широкоплещестия златокос мъж, който бе избрал от цял Маджипур именно него, Хисун, за да го включи в свитата си, усети как го побиват тръпки и най-после си призна, че изпитва не друго, а благоговение: към кралската институция, към личността на лорд Валънтайн и към таинствената верига от случайности, довели едно весело хлапе от Лабиринта в тази августейша компания.
Отпи от виното и усети топла вълна да залива душата му. Какво значение имаха тазвечершните тревоги? Той вече бе тук и бе добре дошъл. Нека Ванимун, и Хеулан, и Гиснет да се пукнат от завист! Той бе тук, сред великите, за да започне изкачването към върха. И скоро ще достигне висоти, от които Ванимуновците ще бъдат просто невидими. Но на моменти отново го обземаше смут.
Първото нещо, което тръгна накриво, бе само дребен гаф, абсурден, но простим, едва ли негова грешка изобщо. Слийт бе отбелязал очевидното безпокойство, което проявяваха хората на понтифекса колчем погледнеха към масата на коронала: явно смъртно се бояха, че той не се забавлява достатъчно. И Хисун, свежо сияещ от виното и щастлив, че най-после е тук, безразсъдно изтърси:
— Ами как да не се тревожат! Нали трябва да направят добро впечатление, за да не изхвърчат оттук, когато лорд Валънтайн стане понтифекс!
Всички на масата ахнаха и се вторачиха в него така, сякаш бе изрекъл чудовищно богохулство — всички, освен коронала, който стисна устни сякаш неочаквано е намерил жаба в супата си и се извърна.
— Нещо лошо ли казах? — попита Хисун.
— Шшшт! — изсъска Лизамон Хълтин и го смушка в ребрата.
— Но няма ли един ден лорд Валънтайн да стане понтифекс? И тогава няма ли да си създаде собствена свита?
Лизамон го смушка пак, но така, че едва не го събори от стола. Слийт го изгледа враждебно, а Шанамир рязко прошепна:
— Стига! Само влошаваш положението си!
Хисун поклати глава.
— Не разбирам — каза той смутено, с едва доловим гняв.
— После ще ти обясня — бяха думите на Шанамир.
Хисун продължи да упорства.
— Но какво съм сторил? Да кажеш, че лорд Валънтайн един ден ще стане понтифекс и…
В гласа на Шанамир прозвуча леден хлад.
— Лорд Валънтайн не желае да обсъжда въпроса сега. Особено по време на вечеря. За това не се говори в негово присъствие. Разбра ли най-сетне? Разбра ли?
— Да — смотолеви обезсърчено Хисун.
Идеше му да се завре под масата от срам. Ала откъде да знае, че ще дойде ден, когато короналът ще стане чувствителен на тази тема? Все някога и на него ще му дойде редът да стане понтифекс, нали? Спомине ли се понтифексът, на коронала е отредено да го замести и да отсъди кой ще е новият коронал, който евентуално ще дойде да живее в Лабиринта. Такъв бе редът, и то от хилядолетия. Щом на лорд Валънтайн толкова не му се нрави идеята да бъде потифекс, тогава да не е ставал коронал — няма смисъл да си затваря очите пред закона, според който е длъжен да наследи този пост, и да таи надежда, че ще се измъкне.
Макар самият коронал да пазеше гробно мълчание, голямото зло положително бе сторено. Да закъснееш, после едва отворил уста, да оплескаш нещата — какво злополучно начало! Дали стореното е непоправимо? Хисун обмисляше всичко това, докато трая изпълнението на някакви ужасни жонгльори, последвано от скучни речи, като имаше вероятност да се тормози така до края на вечерта, ако не се беше случило нещо още по-лошо.
Настана ред на лорд Валънтайн да вземе думата. Ала когато се изправи, короналът имаше странно отнесен вид. Приличаше на сомнамбул със зареян в далечината замъглен поглед и забавени движения. Насядалите около високата маса започнаха да си шушукат. След секунди мъчителна тишина владетелят заговори, но и речта му беше неясна и твърде объркана. Дали не е болен? Или пиян? А може би е някаква внезапна зла магия? Лорд Валънтайн представляваше покъртителна гледка. Залитащ, с вид на човек, който всеки миг ще рухне, той се изправи веднага след като старият Хорнкаст завърши изказването си с думите, че короналът не само управлява Маджипур, а в известен смисъл е и негово олицетворение…
Хисун си помисли, че е редно някой да хване под ръка коронала и да му помогне да седне, за да предотврати падането. Сторете го, мълчаливо умоляваше Хисун, като се взираше в Слийт, Тунигорн, Ерманар. Някой да го спре, моля ви! Ала всуе.
— Ваша светлост! — извика някой пресипнало.
Хисун разпозна собствения си глас. И се втурна, за да сграбчи коронала, преди да се е строполил по лице върху лъскавия дъсчен под.
6
Сънят на понтифекс Тиеверас
Озовах се в царство без багри и звуци, без движение. Съцветията на алабандината бяха черни, лъскавите, сякаш изрязани листа на семотановите дървета — бели, а от човката на застиналата в полет птица се лееше беззвучна песен. Лежах върху мека постеля от мъх, вперил поглед в застиналите капки дъжд. Над горската поляна подухна ветрец, но нито лист не потрепна. Царството на смъртта бе това и птицата, вятърът, дъждът бяха мъртви. Аз също.
Дойдоха и застанаха до мен.
— Ти ли си Тиеверас, дето беше коронал и понтифекс на Маджипур?
— Мъртъв съм — отвърнах.
— Ти ли си Тиеверас? — пак попитаха те.
— Да, аз съм. Но нима не виждате, че съм мъртъв?
Така и не успях да ги убедя. Не се трогнаха дори от довода, че лежа между покойните лорд Малибор и лорд Вориакс, също бивши коронали, и ме подканиха да стана и да ги последвам.
— Няма да го сторя. И ми е простено, защото съм мъртъв — не се предадох аз, но и те също не се предаваха.
— Хайде, ставай и тръгвай, владетелю на Маджипур.
— Кой ми го казва?
— Валънтайн, вашият трети коронал.
— Приветствам ви, понтифекс на Маджипур!
— Титлата все още не е моя. Хайде, ставай и тръгвай.
— Не можете да искате това от един мъртвец.
А те ми заявиха, че не чували думите ми.
— Хайде, ставай и тръгвай — настоя отново същият глас, който твърдеше, че принадлежи на лорд Валънтайн. И ръката му легна върху моята, дръпна ме и аз се понесох по-лек от въздуха, като се придвижвах без да се движа, като дишах без да дишам. Прекосихме заедно гигантската блещукаща дъга на моста, хвърлен над пропаст, бездънна колкото е широк светът, и при всяка моя стъпка металът звънтеше като глас на пееща девойка. А на отвъдната страна, под небесния купол с цвят на нефрит, пронизан от бронзовите нишки на слънчевите лъчи всичко преливаше от вълшебни багри. И всичко течеше и се движеше, всичко беше ефемерно.
— Това е животът, Тиеверас — произнесоха гласовете. — Това е твоето истинско царство!
Нищо не отвърнах, в края на краищата бях мъртъв и този живот бе само един сън. Ала сълзите, които пророних, имаха цвета на звездите.
И още едно съновидение на понтифекс Тиеверас.
Възседнал бях трон-машина вътре в друга машина, а наоколо — стъклена синя стена. Чувам как нещо бълбука и тиктака. Сърцето ми бие бавно. Усещам как изтласква на тежки талази онази течност, която би трябвало да е кръв, ала сякаш не е. Изглежда все пък съм жив. Но как е възможно? Толкова съм стар — нима съм надживял самата смърт? Аз съм Тиевереас, бях коронал на Осиър, а докато той беше само принц по времето на понтифекса Тиамин, съм докосвал ръката на лорд Киникен, бившият владетел на Връхни. И би трябвало да съм последният човек, който е бил жив по Тиаминово време, стига да съм жив, а така изглежда. Само дето спя. И сънувам. Обгръща ме велик покой. Светът се обезцветява. Свят само в черно и бяло, неподвижен и безмълвен. Така си бях представял Небитието. А ето го понтифекс Конфалюм, ето ги Престимион и Декерет. Всички тези владетели са вперили погледи в застиналите в небесата капки дъжд и казват без глас: „Добре дошъл при нас, уморен стар кралю, ела, легни при нас, Тиеверас. Тук е толкова хубаво!“ Я виж ти, тук е и лорд Малибор, човекът от Бомбифейл, на когото възлагах, и то погрешно, толкова надежди, тук е и червенобрадият и червендалестият, а сега безцветен лорд Вориакс. Най-сетне ми позволиха да се присъединя към тях. Тишина. Неподвижност. Най-сетне, най-сетне! Най-накрая ме оставиха да умра, дори да е само насън.
И така, понтифекс Тиеверас, нито жив, нито мъртъв, плуваше по междата между двата свята и сънуваше този на живите, колчем се сметнеше за покойник, или царството на мъртвите, щом си припомнеше, че още е жив.
7
— Дай ми вино, ако обичаш — каза Валънтайн. Пое от Слийт чашата и отпи голяма глътка. — Бях задрямал — промълви едва чуто. — За да си отдъхна преди празненството. И изведнъж този сън! Моля те, доведи ми Тизана, за да го обсъдим, Слийт.
— Но сега няма време, ваша светлост — каза Слийт.
— По протокол трябва да сте там когато хората на понтифекса… — подхвана Тунигорн.
— Протоколът! Протоколът! Сънят приличаше на послание, не разбирате ли? Видение за катастрофа…
— Короналите не получават послания — тихо промълви Слийт. — А празненството почва след минути. Гадателката Тизана ще дойде по-късно, ако желаете, ваша светлост. Но засега…
— Трябва да разнищя този сън.
— Разбирам. Но няма време, милорд. Да потегляме.
Тези двамата бяха прави: не биваше да закъснява. Не ставаше дума за светска визита, а за ритуал — върховният монарх щеше да въздаде почит към по-младия крал, когото бе осиновил и миропомазал за свой наследник, ето защо нямаше как да пренебрегне събитието, колкото и да е изкуфял или умопобъркан понтифексът. Сънят ще почака. Толкова е силен и наситен с предзнаменования, че заслужава да бъде надлежно разтълкуван, заслужава си да бъде обсъден и с магьосника Делиамбър, но по-късно.
Тежката магия на онова видение все още тегнеше над духа на Валънтайн, когато след десет минути влезе в Голямата зала. Ала не подобаваше на коронала на Маджипур в такъв тържествен момент да изглежда мрачен или разсеян, ето защо той си придаде възможно най-непринудено изражение и се отправи към масата на подиума.
Всъщност фалшивата усмивка и заученото дружелюбие бяха неотменна част от държанието му през цялата тази безкрайна седмица на официалната визита. От всички поселения на гигантския Маджипур най-малко му се нравеше Лабиринтът, този отблъскващ, потискащ град. Слизаше само по задължение в безрадостните му катакомби, където винаги се чувстваше като преждевременно погребан. Мразеше неговите унили спускащи се серпентини, безконечни мрачни подземни нива и затворени пространства.
А повече от всичко ненавиждаше омразния жребий, който му отреждаше да наследи титлата на понтифекс и да се откаже от радостите на живота в замъка Връхни, за да се погребе жив до края на дните си в тази кошмарна гробница.
Особено се бе ужасявал от това тържество в Голямата зала, разположена на най-дълбокото ниво. И тя самата бе отвратителна с тия нейни ръбати стени, с ярките лампи и чудноватите отражения, а и цялата тази натруфена паплач от свитата на понтифекса, нахлузила нелепите традиционни маски, цялото това празнословие и досада, но най-вече гнетящото чувство за надвисналата каменна грамада на Лабиринта… Дали онзи грозен сън просто не е загатнал за притеснението, което му предстоеше да изпита тази вечер?
И все пак за своя изненада усети, че макар да не може да се нарече удоволствие, чувството, което изпитва при вида на това сборище, е само лека неприязън.
Вероятно за това допринасяше новата украса. Навред бяха окачени лъскави флагове в цветовете на коронала — златно и зелено, — и затулваха някак зловещите очертания на огромното помещение. Сменени бяха и лампите — сегашните приличаха на меки плуващи светлини.
А и хората на понтифекса явно не се бяха скъпили, за да е пищно празненството. От легендарните изби на понтифекса бе донесено най-доброто: пидруидско с цвят на огнен дъжд, сухо от Амблеморн, бледочервено вино от Ни-моя, пурпурно отлежало от Мулдемар, датиращо от царуването на лорд Малибор. И то се знае, съответните деликатеси: охладени токабери, пушен морски дракон, калимботи по нарабалски, печен бут от билантун. А също нескончаем поток от развлечения: певци, мимове, арфисти, жонгльори. Все някой от ласкателите на понтифекса току поглеждаше крадешком към масата на лорд Валънтайн и приближените му, за да се удостовери дали са доволни гостите.
И Валънтайн неизменно го даряваше с лъчезарна усмивка и вдигаше чаша, за да уталожи тревогата на грижовните домакини.
— Ама че страхопъзльовци — подметна Стийл.
И заради тази реплика се стигна до глупавата и неуместна забележка на Хисун, че цялата работа е да се подмажат на бъдещия понтифекс. Неочакваната безтактност подейства на Валънтайн като удар с камшик. С мъка запази спокойствие, за да се усмихне любезно на самия Хорнкаст, кимна на мажордома и грейналото му лице не помръкна, докато чуваше как Шанамир раздразнено обяснява на Хисун какви ги е надробил.
Внезапно гневът на Валънтайн се уталожи. Момчето не би могло да знае, че темата е табу. Но ако се застъпи за Хисун, това ще е равносилно на признание колко дълбоко е засегнат. Затова продължи разговора, сякаш нищо не е било.
И в този миг се появиха петимата жонгльори — трима човеци, един скандар и и един хджорт, които внесоха благословено успокоение в душата му. Във въздуха бясно се разхвърчаха факли, сърпове и ками и короналът изръкопляска.
Те, разбира се, бяха просто наперени бездарници, ако се съдеше по пропуските и грешките. Ала въпреки това изпълненията на жонгльорите винаги доставяха удоволствие на Валънтайн, защото му напомняха за онези странни, благословени и далечни времена, когато и той бе обикалял от град на град с трупата, за да си изкара прехраната със същия занаят. Когато бе истински щастлив човек, все още не познал бремето на властта.
Слийт явно не одобряваше ентусиазма на своя владетел.
Нима наистина ви харесва представлението? — кисело попита той и се навъси.
— Проявяват голямо усърдие, Слийт.
— Усърдие проявяват и говедата, когато търсят паша през сухия сезон. Но все пак са говеда. А тия аматьори…
— Бъди по-милостив, Слийт.
— Нима сте забравили, че в този занаят има изисквания, милорд?
— Прав си. Но тези циркаджии просто ме подсещат за добрите стари времена — каза със смях Валънтайн.
— А, това ли било? — проточи Слийт. — Ние просто говорим за различни неща. Вие за чувства, а аз — за занаят.
— Така е.
Жонгльорите се оттеглиха и Валънтайн се облегна назад, усмихнат и разведрен. И си помисли, че за жалост е дошло време за речите.
За негова изненада и тази част от вечерта се оказа поносима. Първи взе думата гхайрогът Шинаам, чиято люспеста змийска кожа блещукаше, а раздвоеният ален език трептеше, докато поздравяваше с добре дошли коронала и антуража му.
От името на гостите благодарствено слово произнесе адютантът Ерманар. После дойде ред на стария съсухрен Дилифон, секретарят на понтифекса, да предаде личното приветствие на своя господар. Чиста измама, разбира се, защото бе публична тайна, че грохналият Тиеверас не е казал една смислена дума от близо десетилетие. Но Валънтайн благосклонно изслуша треперливите измишльотини на Дилифон и нареди на Тунигорн да отговори.
После се изказа Хорнкаст, висшият говорител — закръглен, достолепен, той бе истинският управник на Лабиринта през годините на оглупяване на понтифекс Тиеверас. Заяви, че ще говори за голямата обиколка. Валънтайн веднага наостри уши — това бе едно от малкото неща, за които бе мислил през последните години: далечното церемониално пътуване из цял Маджипур за да се покаже короналът на своите поданици и да приеме техните почести, вярност и обич.
— Някои може би смятат, че става дума за развлечение, тривиална и безсмислена екскурзия, бягство от държавническите грижи — каза Хорнкаст. — Лъжат се! Не е вярно! Защото именно личността на коронала — самият той, а не знамената, портретите — е брънката, която свързва разпръснатите отдалечени провинции чрез една обща преданост. А това чувство се възражда само ако поданиците периодично виждат кралската особа с очите си.
Валънтайн се намръщи и се извърна. В съзнанието му внезапно нахлу смущаваща картина: земите на Маджипур, където всичко ври и кипи, и един самотник, който отчаяно се бори с разрухата и разцеплението.
— Защото короналът — продължи Хорнкаст — е въплъщение и олицетворение на Маджипур. Той е светът, светът е короналът. И така, когато предприеме голямата обиколка — както вие, лорд Валънтайн, ще го сторите сега за пръв път след вашето славно завръщане, — короналът напредва не само към света, но и към себе си, предприема пътуване из собствената си душа, за да открие най-дълбоките корени на своята същност…
Дали е така? Разбира се. То се знае, словата на Хорнкаст бяха просто шаблонна реторика, обичайните ораторски брътвежи. И все пак, този път думите затрогваха и пред Валънтайн сякаш се отвори дълъг тъмен тунел с вълнуващи тайни. Онзи сън — леденият вятър над Връхни, ревящата земя, разрухата — „Короналът е олицетворение на Маджипур — той е светът…“
По време на царуването на Валънтайн това единство вече бе разрушено веднъж — предателски го бяха лишили от власт, дори от собственото му тяло, за да го прокудят. Дали това ще се повтори? Или предстои нещо далеч по-ужасно, далеч по-сериозно от съдбата на един-единствен човек?
Достраша го. Трябва веднага да отиде да му разтълкуват съня. Несъмнено някакво мрачно известие се мъчеше да проникне в съзнанието му. Нещо не беше наред с коронала — значи нещо не е наред със света…
— Милорд? — произнесе дребосъкът Аутифон Делиамбър, врунският магьосник. — Време е вие да вдигнете тост.
— Моля? Кога?
— Сега, милорд.
— Да, наистина, последният тост — каза неопределено Валънтайн.
Надигна се и зарея поглед из най-сенчестите дълбини на голямата зала. И внезапно почувства отчуждение, защото разбра, че е съвсем неподготвен. Слабо си представяше какво трябва да каже, на кого и дори се попита какво изобщо прави в Лабиринта? Наистина това ли е Лабиринтът, ненавистното място на сенки и плесен? Защо е тук? Какво искат от него тези люде? Може би просто сънува и никога не е напускал Замъка?
„Все нещо ще ми хрумне, помисли си той. Трябва само да изчакам.“ Но отчуждението нарастваше, усети как кръвта запулсира бясно в слепоочията и забумтя в ушите. Сетне усети с пълна сила какво е собственото му място тук, в Лабиринта — нему бе отредено да бъде в центъра на света, в самата сърцевина на гигантския глобус. Ала някаква неудържима сила се мъчеше да го изтласка оттам. Между тези два мига душата му като голяма мантия от светлина се стрелна към повърхността през множеството слоеве на Лабиринта и после се разтегна, за да обвие като пламтящ воал цялата необятност на планетата. В този зашеметяващ миг той почувства, че се е слял с Маджипур, че е въплъщение на двадесетте милиарда жители на планетата — човеци, скандари, хджорти, метаморфи и всички останали, които се движеха из него като клетки от кръвта му. Той беше едновременно навсякъде — беше цялата скръб на света, цялата му радост, копнежи, потребности. Той бе всичко. Една кипяща вселена от противоречия и конфликти. Чувстваше пустинния пек, топлия дъжд на тропиците и мраза на високите върхове. Той се смееше и плачеше, и умираше, и танцуваше, и бясно препускаше през непознати хълмове, и се трепеше по нивите, и си проправяше път през гъста, преплетена с лиани джунгла. От океаните на душата му изплуваха с чудовищен блеещ рев огромни морски дракони и се гмуркаха пак вдън бездната. Отпреде му се рееха лица без очи, ухилени злобно. Махаха му за поздрав костеливи ръце. Хорове пееха нестройни химни. И всичко това едновременно — ужасна, безумна едновременност.
Той стоеше мълчалив, объркан, безпомощен, докато залата се завъртя бясно в кръг.
— Вдигнете тост, ваша светлост — май потрети Делиамбър. — Първо за понтифекса, после…
„Вземи се в ръце, мислеше Валънтайн. Ти си короналът на Маджипур.“ И с отчаяно усилие се измъкна от уродливата халюцинация.
— Тост за понтифекса, ваша светлост…
— Да, да. Знам.
Въображаемите образи все още го преследваха. С мъка се изтръгна от призрачните безплътни пръсти. Овладей се. Овладей се!
Чувстваше се напълно безпомощен.
— Тостът, ваша светлост!
Тостът? Тостът? Какво беше това? Церемония. Негово задължение. Ти си короналът на Маджипур. Да. Той трябва да говори. Да каже нещо на тези хора.
— Приятели… — започна Валънтайн. И после дойде зашеметяващият скок в хаоса.
8
— Короналът иска да те види — каза Шанамир.
Стреснат, Хисун вдигна очи. От час и половина чакаше в мрачното преддверие, като се питаше какво ли става в покоите на лорд Валънтайн и дали няма да виси тук вечно. Бе доста след полунощ и след някакви си десет часа короналът и свитата му трябваше да напуснат Лабиринта — освен ако снощните странни събития не бяха променили плана. На Хисун тепърва му предстоеше да отиде до най-далечния кръг, за да си вземе багажа, да се сбогува с близките си и да се върне обратно за прощалния прием — а и да успее да подремне. Всичко се обърка.
След припадъка короналът моментално бе отнесен от опразнената зала в покоите си, а Хисун и още неколцина от свитата се бяха събрали в това безцветно помещение. Когато се разбра, че здравословното състояние на господаря бързо се подобрява, беше им наредено да чакат по-нататъшни заповеди. Един по един започнаха да ги привикват при коронала — първо Тунигорн, после Ерманар, Азенхарт, Шанамир и останалите, докато Хисун не остана сам с неколцина души от гвардията и дребни риби от свитата. Не вървеше нито да ги пита как да постъпи, нито да си тръгне на своя глава, ето защо чакаше, чакаше и продължаваше да чака.
Само затвори очи, когато болката стана нетърпима. В съзнанието му се въртеше безкрайно една-единствена картина: короналът залита, а те двамата с Лизамон Хълтин се втурват към него, за да го хванат. Не можеше да се отърси от ужаса при спомена за тази внезапна, смайваща кулминация на празненството: слисан, разчувстван, короналът търси истинските думи, но се олюлява, залита, пада…
Разбира се, и господарят може да се напие и да изглупее като всеки простосмъртен. Докато се подвизаваше в къщата на Летописите и незаконно се ровеше в регистъра на душите, Хисун проумя и това: няма нищо свръхчовешко в мъжете, които носят звездната корона. Нищо чудно тази вечер лорд Валънтайн, който явно недолюбваше Лабиринта, да е попрекалил с виното, за да залее тази неприязън.
Едва ли причината е във виното, макар че така бе казал самият лорд Валънтайн. По време на речите Хисун го наблюдаваше отблизо и короналът нито за миг не му се видя пиян, само весел, радостен, отпуснат. А после, когато дребният врун, магьосникът Делиамбър, го свести с няколко докосвания на пипалата си, изглеждаше леко изнемощял, както се полага след припадък, но мисълта му не бе замъглена. Никой не би могъл да изтрезнее така бързо. По-вероятно е обаче да става дума не за пиянство, а за магия, за някакво дълбоко послание, което е грабнало духа на Валънтайн точно в този миг. И това беше ужасяващо.
Хисун пое по лъкатушния коридор. Малко преди да достигне резбованата врата с блещукащите златни звездни знаци и кралски монограми, тя се отвори и се появиха Туингорн и Ерманар, изцедени и навъсени. Кимнаха му и Туингорн махна на стражата да го пусне.
Прегърбен и блед, с блуждаещ поглед, лорд Валънтайн седеше зад широко бюро от рядка, безупречно полирана дървесина.
— Милорд… — колебливо започна Хисун и замълча.
Стоеше на прага, сконфузен, смутен. В стаята бяха още старата Тизана, съногадателката, и Слийт, и врунът, но никой не обели дума. Нямаше представа какво предписва етикетът, когато си имаш вземане-даване с един уморен и явно болен коронал. Дали да изрази дълбоко съчувствие, или да се престори, че монархът е в цветущо здраве? Хисун направи звездния знак и тъй като отговор не последва, повтори. Страните му пламнаха.
Потърси спасителна сламка в някогашната си юношеска самоувереност, но всуе. Странно, но колкото по-често се срещаше с лорд Валънтайн, толкова по-неловко се чувстваше, вместо да е обратното. Наистина необяснимо.
За щастие, Слийт най-после се смили.
— Милорд, това е посветеният Хисун — високо каза той.
Короналът вдигна глава и се вторачи в Хисун. Умората в неподвижните му стъклени очи бе ужасяваща. И все пак, забеляза с изумление Хисун, той се измъкваше от бездната на изтощението като човек, който в отчаян изблик на необорима сила се е вкопчил в пълзящо растение, за да се спаси от падането в бездната. Лека-полека страните му възвръщаха цвета си, на лицето му се изписа известно оживление. Успя дори да си придаде известна царственост, властност. Хисун с благагавение се почуди дали не научават този трик в замъка Връхни, докато се школуват за коронали…
— Доближи се — произнесе лорд Валънтайн.
Хисун пристъпи две крачки напред.
— Боиш ли се от мен?
— Милорд…
— Не бива да ти позволя да губиш време за подобни чувства. Предстои ми твърде много работа. И на теб. Навремето смятах, че не изпитваш към мен капка страхопочитание. Нима съм бъркал?
— Просто сте уморен, милорд, пък и аз също… Тази нощ бе твърде странна — за мен, за вас, за всички…
Короналът кимно.
— Да, неимоверно странна нощ. Нима е вече сутрин? Когато съм тук, губя представа за времето.
— Малко след полунощ, милорд.
— Нима? А аз си мислех, че съмва. Каква дълга нощ само! — Лорд Валънтайн меко се засмя. — Но в Лабиринта винаги е малко след полунощ, нали, Хисун? В името на Божествения, да знаеш само как копнея отново да видя слънцето!
— Милорд… — промърмори тактично Делиамбър. — Наистина става късно, а имаме още толкова работа…
— Вярно. — За миг в очите на коронала просветна същия стъклен блясък. — Тогава да се върнем на въпроса. Първо искам да ти благодаря. Лошо щях да си изпатя, ако не беше ти. Май си тръгнал към мен преди да рухна, а? Толкова ли беше очевидно, че ще се катурна?
— Да, милорд. Поне за мен — каза Хисун и леко се изчерви.
— Моля!
— Май съм по-наблюдателен от останалите.
— Твърде вероятно.
— Надявам се, че ще преодолеете лошите последици от… от…
— Не бях пиян, Хисун — каза короналът с лека усмивка.
— Нямах намерение да намекна… не смятах…
— Не бях пиян. Магия, послание — кой знае? Смятам, че все още различавам виното от магията. Беше мрачно видение, момчето ми: не първото, което имам напоследък. Предзнаменованията са тревожни. Наближава война.
— Война? — изтърси Хисун. Думата беше непривична, чужда, грозна. Носеше се във въздуха като някакво отвратително бръмчащо насекомо, търсещо плячка. Война? Война? Пред очите на Хисун изникна картината на последната конвулсия от дългата война на лорд Стиамот срещу метаморфите отпреди осем хилядолетия, която бе изровил от тайното скривалище на спомените: обвити в пламъци сухи хълмове далеч на северозапад, черен от кълбата гъст дим небосвод. През всички последващи столетия мирът е бил нарушаван само веднъж, и то във войната за възстановяването, когато едва ли е бил погубен нечий живот, защото лорд Валънтайн презира насилието. — Но каква война? — попита Хисун. — Ние в Маджипур тачим мира.
— Тя ще избухне, момче — отсече Слийт. — Щом е така, в името на Господарката, няма измъкване.
— Но с кого? Нима имаме врагове тук, в най-мирния от световете?
— Да — каза Слийт. — И вие, хората от Лабиринта, май толкова сте се изолирали, че не го проумявате?
— За метаморфите ли намекваш? — колебливо попита Хисун.
— За тях, за кой друг! — изкрещя Слийт. — Гадните преобразяващи се, момче! Да не смяташ, че вечно ще ги държим окошарени?
Хисун смаяно погледна мършавия дребен мъж с белег на лицето, чиито очи святкаха, сякаш бе почти щастлив от тази перспектива.
— При цялото ми уважение към вас, съветнико Слийт, не го проумявам — промълви Хисун и поклати глава. — Техните няколко милиона срещу нашите двадесет милиарда? Нали вече опитаха веднъж и бяха разбити. Колкото и да ни мразят, едва ли ще опитат пак.
Слийт посочи коронала, който изглежда едва слушаше.
— Нима не възкачиха своя марионетка на трона на лорд Валънтайн? Какво бе това, ако не война? Ех момче, нищо не знаеш! Преобразяващите се заговорничат срещу нас от векове и времето работи за тях. Сънищата на коронала го предсказват! В името на Господарката, самият коронал сънува война!
— Наистина, в името на Господарката, Слийт! — каза короналът с безкрайно уморен тон. — Няма да има никаква война, успея ли да я избегна, и ти го знаеш.
— А ако не успеете, милорд? — сряза го Слийт.
Тебеширенобялото лице на дребосъка пламна. Очите му блестяха, ръцете му правеха бързи движения, сякаш жонглираше с невидими тояги. Хисун бе изумен, че някой, дори един велик съветник, си позволява да разговаря така безцеремонно с коронала. И май не се случваше често, защото видя как подобие на гняв се изписва върху лицето на Валънтайн, на същия този лорд Валънтайн, който бе прословут с великодушието си и дори бе смятал с благост и обич да спечели сърцето на узурпатора Доминин Барджазид в последната битка. После гневът отново отстъпи място на страхотната умора и короналът заприлича на старец, който няма нищо общо с онзи четиридесетгодишен мъж, когото Хисун познаваше.
Настъпи безкраен миг на напрегнато мълчание. Думите на лорд Валънтайн, който заговори бавно и натъртено, бяха адресирани към Хисун, сякаш те двамата бяха сами в стаята.
— Не желая повече приказки за война, докато все още има надежда да я избегнем. Ала е вярно, че предзнаменованията са мрачни: грози ни някакво бедствие. И те не са за пренебрегване. Променихме някои от плановете си тази нощ, Хисун.
— Нима ще отмените голямата обиколка?
— Не бива да го правя. Неведнъж я отлагах под предлог, че съм твърде зает в Замъка и нямам време за разходки. Май твърде дълго отлагах. Това трябва да се прави на всеки седем-осем години.
— Нима са минали повече, милорд?
— Близо десет. А и миналия път не завърших обиколката. В Тил-омон, както знаеш, стана онова малко прекъсване, когато някой ме освободи от задълженията ми без мое знание. — Погледът на коронала се зарея покрай Хисундалеч в безкрайността. За миг изглеждаше, че се взира в мъгливите бездни на времето — може би мислеше за странната узурпация на трона от Барджазид и за месеците или годините странствия из Маджипур, когато той бе лишен от памет и власт. — Не, длъжен съм да направя обиколката. Нещо повече — да я удължа. Възнамерявах да премина само през Алханроел, но мисля, че е редно да посетя и двата континента. Хората от Зимроел трябва да видят своя своя коронал. И ако Слийт е прав за намеренията на метаморфите, длъжни сме да посетим именно Зимроел, където живеят.
Новината изненада и развълнува Хисун. Да посетят и Зимроел? Този невъобразимо далечен край полулегенда с гъсти лесове, пълноводни реки и големи градове — приказни градове с приказни имена…
— О, ако това е новият план, звучи великолепно, милорд — каза с усмивка Хисун. — Мислех, че никога не ще видя тази страна, освен в сънищата. Ще отидем ли в Ни-моя? И Пидруид, и Тил-омон, и Нарабал…
— Твърде е вероятно аз да отида — каза короналът със странно равен глас.
— Вие, милорд? — попита Хисун с внезапна тревога.
— Има още една промяна в плана — меко каза Валънтайн. — Ти няма да ме придружиш на голямата обиколка.
Ужасен студ прониза Хисун, сякаш вятърът, който духаше сред звездите се беше спуснал долу и фучеше из най-дълбоките подземия на Лабиринта. Потрепера и душата му посърна от повея на този леден вихър, и се сви като попарено листенце.
— Нима не ме искате повече на служба при вас, милорд?
— Съвсем не! Имам важни планове за теб.
— И друг път сте го казвали, милорд. Но обиколката…
— Тя няма да ти даде нищо с оглед задачите, които един ден ще си призван да изпълниш. Не, Хисун, не мога да си позволя да загубиш следващите година-две в безсмислени странствия. Тръгваш за Замъка, и то час по-скоро!
— За Връхни? Но защо, милорд?
— За да се подготвиш за посвещаване в рицарско достойнство.
— Милорд! — възкликна Хисун.
— Ти си на осемнайсет, нали? Значи с години си изостанал от останалите. Но си схватлив и ще наваксаш. Убеден съм, че скоро ще се издигнеш до истинското си ниво. Длъжен си да го сториш, Хисун. Нямаме представа какво зло ще ни връхлети, но е ясно, че ще е най-лошото и трябва да сме подготвени. Нуждая се от поддръжници, които да застанат до мен, за да посрещнем най-лошото. Ето защо за теб няма да има голяма обиколка, Хисун.
— Разбирам, милорд.
— Нима? Твърде е вероятно. По-късно ще имаш време да видиш и Пилиплок, и Ни-моя, и Пидруид, нали? Но сега…
Хисун кимна, макар в действителност да не дръзваше да осмисли казаното. Сините очи на коронала се впиха в лицето му и Хисун срещна уморения им поглед без да трепне, макар да се чувстваше изтощен както никога досега. Разбра, че аудиенцията е приключила, макар да не бе произнесена нито дума за това. Мълком стори звездния знак и излезе.
Сега копнееше да спи — седмица, месец. Тази объркана нощ бе изцедила силите му до капка. Само преди два дни лорд Валънтайн бе го повикал в същата тази стая, за да му нареди да се готви за отпътуване с кралския антураж, който поема на голяма обиколка из Алханроел. Вчера бе избран за кралски помощник и удостоен с честта да седи на масата за избрани на празненството, станало причина за този тайнствен хаос. А сега бе видял за кой ли път своя повелител в нова светлина — измъчен и твърде човечен. Отнеха му голямата обиколка, за да му връчат друг подарък — замъка Връхни. Посветен рицар? Да навакса? Но кое по-точно? „Животът ми се е превърнал в сън, помисли си Хисун. И няма кой да ми го разтълкува.“
Изневиделица го пресрещна Слийт, който го сграбчи за китката и го придърпа към себе си.
— Искам само да ти кажа, че не питая лична неприязън към теб, момче. Нищо че бях толкова груб.
— Знам.
— Добре. Не желая да враждуваме.
— Нито пък аз, Слийт.
— Смятам, че ще свършим доста работа заедно, когато започне войната.
— Ако започне.
Слийт се усмихна мрачно.
— В това няма капка съмнение. Но нужно ли е сто пъти да ти го обяснявам, особено сега. Скоро сам ще се убедиш в правотата ми. Валънтайн не вижда бедите, преди да го сполетят — такъв си е по природа. Според мен е прекалено благ, прекалено доверчив, ала ти не си същият, нали? Ти си отваряш очите. Вероятно това е качеството, което най-много цени у теб короналът. Разбираш ли какво казвам?
— Нощта бе твърде дълга, Слийт.
— Прав си. Не е зле да поспиш, момче. Ако можеш.
9
Първите лъчи на изгрева докоснаха назъбения сив бряг на югоизточен Зимроел и заляха мрачното крайбрежие с бледозелена светлина. Слънцето вмиг разбуди петимата лиймани в разпокъсаната, нашарена с кръпки палатка, опъната на неколкостотин метра от морето. Станаха в пълно мълчание и загребаха шепи влажен пясък, с който разтриха грубата, пъпчива сиво-черна кожа на гърдите и ръцете си, за да извършат ритуала на сутрешното си умиване. На излизане от палатката се обърнаха на запад и отправиха поздрав към малобройните бледи звезди, които все още блещукаха на тъмното небе.
Може би някоя от тях бе родината на техните предци. Ала нямаха представа точно коя е. Това не знаеше никой. Изминали бяха седем хилядолетия от пристигането на първите лиймански преселници в Маджипур — предостатъчен срок, за да бъдат изгубени доста от свидетелствата. По време на скиталчествата си из тази гиганстска планета в търсене на най-проста хамалска работа, лийманите отдавна бяха забравили откъде са дошли. Но някой ден все ще го научат отново.
Най-старият мъжкар запали огъня, а най-младият набоде месото. Двете жени мълчаливо поеха шишовете и ги държаха над пламъците докато се разнесе песента на цвърчащата мазнина. Мълком раздадоха храната, единствена за деня и изядена в пълно мълчание.
Все така мълчешком се изнизаха от палатката — първо старейшината, после жените, сетне другите двама мъжкари — пет кльощави и широкоплещести същества с плоски широки глави и свирепо блеснали очи, наредени по три върху безизразните им лица. Поеха надолу към морето и се загнездиха върху същата тясна издатина, почти досами разбиващите се вълни, както всяка сутрин от седмици наред.
Мълчаливо зачакаха, като всеки таеше надежда, че него ден ще им донесе среща с драконите.
* * *
Югоизточният вятър от Зимроел — огромната провинция, известна като Джихорна — бе сред най-затънтените области в Маджипур: земя без градове, глухо място с безплодна сива песъклива почва и влажни бушуващи ветрове, връхлитано на непредсказуеми интервали от мощни опустошителни пясъчни бури. На стотици километри от злочестото крайбрежие нямаше заливи, само безконечна ивица от ниски обрулени хълмове, спускащи се към подгизналия бряг, в който вълните на Вътрешното море се разбиваха с жаловит глух тътен. Когато тепърва се изграждаше Маджипур, изследователите, дръзнали да се отбият в тази пустош, анатемосаха същата четвъртина от западния континент, като заявиха, че тук няма нищо, заради което да си заслужава да наминеш втори път — нечувано за една планета на всевъзможни чудеса и вълшебства.
Това предопредели печалната участ на Джихорна. А на новия континент изникваха селище след селище: първо Пилиплок — при устието на широката река Зимър, далеч на северозапад Пидруид, Ни-моя, Тил-омон, Нарабал, Велатис, както и блестящият град на гхайрогите Дюлорн, и още, още. Форпостовете се превръщаха в селища, селищата — в градчета, градчетата — в големи градове, чиито филизи плъзваха навред из смайващата необятност на Зимроел. Ала дори тогава нямаше причина да се ходи в Джихорна — и никой не го сторваше. Дори метаморфите, най-после покорени и прокудени от лорд Стиамот до западните покрайнини на Джихорна, при река Стейче.
Впоследствие — след хилядолетия — когато по-голямата част от Зимроел бе почти толкова култивирана, колкото и Алханроел, неколцина смелчаци най-после се заселиха в Джихорна. Почти всички бяха лиймани, семпли и невзискателни същества, чиито нишки на живота винаги са били хлабаво втъкани в платното на маджипурското битие. Изглежда предпочитаха да странят от останалите, като се хващаха да работят като продавачи на печени наденички, рибари и хамали. Тези скитници, чийто живот изглеждаше суров и безцветен на останалите раси в Маджипур, без особени трудности се преместиха в суровата и безцветна Джихорна. Тук заживяха в мънички селца и започнаха да хвърлят мрежите си точно зад прибоя, за да ловят гъмжащите сребристо-сиви риби, а също така да копаят по плажовете ями-капани за лъскавите черни раци с осмоъгълни черупки, а за да си устроят пир излизаха на лов за мудни думкари, които живееха полузаровени в дюните.
Почти през цялата година в Джихорна се разпореждаха лийманите. Но не и лете, защото тогава идваше времето на драконите.
В самото начало на сезона палатките на зяпачите започваха да никнат като жълти калимботи след топъл дъждец по целия бряг на Зимроел — от южните предградия на Пилиплок до границите на непроходимото зимърско блато. През лятото стадата морски дракони предприемаха ежегодното си пътешествие нагоре към източната част на континента, да да родят малките си във водите между Пилиплок и Острова на съня.
Край Пилиплок бе единственото място в Маджипур, където нямаше нужда да се ходи в морето, за да се видят драконите, защото именно тук бременните самки обичаха да се доближават до брега, за да си похапнат от онези малки създания, които обитаваха из гъсталаците от златисти водорасли, толкова обилни в тези води. Тъй че всяка година тух пристигаха хиляди любопитни от цял свят и опъваха палатките. Имаше великолепни въздушни постройки, истински палати от лъскава ефирна тъкан, обитавани от аристокрацията. Имаше и здрави, удобни шатри, приютили преуспявящи търговци и семействата им. А обикновените навеси даваха подслон на простосмъртните, спестявали с години, за да си позволят подобен лукс.
Аристократите идваха в Джихорна по времето на драконите, за да позяпат как огромните морски зверове порят водата и заради страхотния гъдел да прекарат ваканцията на едно тъй отвратително грозно място. Богатите търговци предприемаха това толкова скъпо пътуване, за да заздравят положението си в обществото и да дадат на отрочетата си възможност да научат нещо полезно от естествознанието, за да повишат успехите си в школото. Обикновените хорица идваха понеже вярваха, че тази гледка осигурява късмет за цял живот, но точно защо — това никой не знаеше.
И накрая бяха лийманите, за които времето на драконите не беше нито развлечение, нито гонитба на престиж, нито опит да бъде спечелено благоволението на съдбата, а въпрос от най-дълбоко значение: въпрос на избавление и спасение.
Никой не можеше да предскаже кога именно страшилищата ще довтасат при Джихорна. Макар винаги да идваха лете, това понякога ставаше в началото, понякога в самия край на сезона. А тази година окъсняваха. Петимата лиймани, които заемаха местата си на малкия нос всяка заран, ден подир ден, виждаха само сиво море, бяла пяна и водорасли. Ала не губеха търпение. Рано или късно драконите ще дойдат.
Денят, в който те най-сетне се появиха, бе топъл и задушен, с горещ влажен вятър, духащ от запад. Цяла сутрин нагоре-надолу из плажа неспокойно маршируваха взводове, фаланги и полкове раци, сякаш се подготвяха да отблъснат противника. Това винаги бе знак.
Към обед той бе последван от втори: от надигащия се прибой се преметна като тлъст пудинг разкъсваща жаба, цялата корем и уста, със зъби като трион. Заклатушка се и на метри от водата приклекна в пясъка, като пухтеше, трепереше и примигваше с огромните си зъркели. След секунди се появи втора жаба, която загледа злобно своята посестрима. Последва шествие на дългокраки омари — около дузина ярки пурпурно-сини създания с издути оранжеви бутове излязоха от водата и с непреклонна решителност и светкавична бързина се окопаха в тинята. След тях се нарои всякаква живинка: рачета, змиорки, дори някакви риби, които се мятаха върху пясъка безпомощно и ставаха плячка на големите брегови раци.
Лийманите си кимаха с нарастваща възбуда. Само едно би могло да накара създанията от крайбрежните плитчини да ги напуснат и да се озоват толкова навътре в сушата — мускусната миризма на задаващите се в далечината морски дракони.
— Вижте — подхвърли на лийманите най-старият мъжкар.
От юг се показа авангардът — две-три дузини огромни зверове с широко разперени черни люспести криле и дълги шии, наподобяващи с извивката си масивни лъкове. Те поеха към гъсталаците от планктон и започна голямото лапане: с мощни удари на крилете зраконите създаваха във водата същинска вихрушка и гълтаха водорасли, омари, разкъсващи жаби — всичко, което им падне. Тези гиганти бяха мъжкари. Зад тях плуваха няколко женски, които се обръщаха от една на друга страна като бременни крави, за да покажат издутите си хълбоци. Сподиряше ги самият крал на стадото — дракон, толкова грамаден, че мязаше на преобърнат корпус на гигантски галеон, и това бе само половината от туловището му, защото гигантската задница и опашка се клатушкаха под повърхността.
— Долу за почест — промълви старейшината и рухна на колене.
Със седемте дълги костеливи пръста на протегнатата си лява ръка неколкократно стори знака на морския дракон. сетне се наведе и отърка буза о студения мокър пясък. Вдигна глава и погледна към краля на драконите, вече наближил на по-малко от двеста метра разстояние, и се помъчи само със силата на волята си да насочи гиганта към брега.
— Ела при нас… ела… ела… Сега е времето. Чакахме толкова дълго. Ела… спаси ни… води ни…
Ела!
10
Елидат машинално се подписа май върху десетхилядния официален документ за деня: Елидат от Морвол, Висш съветник и Регент. Надраска датата до името си и един от секретарите на Валънтайн сложи пред него поредната купчина за подпис.
Това бе денят от седмицата, отреден за тази процедура. Откак бе заминал лорд валънтайн, всеки вториден следобед Елидат напускаше собствената си главна квартира в Пинитор Корт, за да дойде в кабинета на коронала във вътрешния замък и да се настани на великолепното бюро от полиран тъмночервен палисандър, чиито шарки приличаха на звездната емблема. И машината се задействаше — секретарите с часове се редуваха да му подават за последно одобрение документи, дошли от различни клонове на управлението. Дори в отсъствието на лорд Валънтайн колелата продължаваха да се въртят и да бълват декрети, поправка на декрети, отмяна на декрети… И всичко трябваше да е подписано от коронала или неговия регент — само Божествения знаеше защо. Поредният: Елидат от Морвол, Висш съветник и Регент. И дата. Готова.
— Дай ми следващия — нареди Елидат.
Отначало се опитваше съвестно да чете или поне да преглежда документите, преди да ги парафира. После се запознаваше само с резюмето от няколко реда. но дори от това се беше отказал отдавна. чудеше се дали Валънтайн ги е чел всичките. Невъзможно. Дори изчитането на резюметата би запълнило дните и нощите му: короналът не би имал време да спи и яде, а да не говорим за същинското управление. И така, често подписваше без дори да погледне. С ясното съзнание, че може би парафира декрет, който забранява яденето на наденици в зименден или обябява за противозаконен дъжда в провинция Стойензар, или дори заповед за конфискация на собствените му имоти в полза на пенсионния фонд на писарушките от Замъка. При все това подписваше. Един крал — или неговият дубльор — трябва да имат доверие в компетенстността на своя персонал, в противен срлучай положението става съкрушително — не, немислимо.
Последният подпис. Елидат от Морвол, Висш съветник и Регент и…
— Следващият!
Все още изпитваше вина, че не ги чете всичките. Но нима короналът наистина трябваше наистина да знае, че най-после е подписан договор между градовете Мулдемар и Тидиас за съвместното владение на някои спорни в миналото лозя? Как не…
Елидат от Морвол…
Пресегна се за следващия и в същия миг един от секретарите каза:
— Сър, лорд Миригант и лорд Дивис са тук.
— Покани ги — нареди той, без да вдига поглед.
Елидат от Морвол, Висш съветник и Регент…
Двамата благородници бяха съветници от вътрешния кръг и роднини на лорд Валънтайн — негови братовчед и племенник. Всеки следобед приблизително по това време Елидат ходеше заедно с тях да тича, за да се поразтовари от напрежението, което стоварваше върху плещите му регентството. Почти единствената му възможност да се пораздвижи: за него този ежедневен излет беше неоценим отдушник.
Завери още два документа, докато лордовете прекосиха огромната зала с мозаичен под и с великолепна облицовка от баникап, семотан и други редки сортове дървесина по стените. Взе трети, като се зарече това да е последният за деня. Някакъв хвърчащ лист. Почти неволно Елидат го погледна, докато слагаше подписа: грамота, с която короналът удостояваше някакъв щастлив простосмъртен с титлата Посветен рицар на Замъка, за да го възнагради за неговите заслуги и вярна служба, и прочее, и прочее…
— Какво подписваш сега? — попита Дивис. Този едър, широкоплещест мъж с черна брада, който гонеше средната възраст, с годините придобиваше зловеща прилика със своя баща, предишният коронал. — Валънтайн пак ли намалява данъците? Или ще обяви рождения ден на Карабела за официален празник?
Колкото и да беше свикнал с особеното чувство за хумор на Дивис, след толкова ужасна, безсвмислена работа не му беше до шеги. Внезапно побесня.
— Лейди Карабела ли имаш предвид? — сопнато попита той.
— О, колко сме официални днес, съветнико Елидат — изненадано каза Дивис.
— Ако аз наирчах покойния ти баща просто Вориакс, ти…
— Баща ми беше коронал — произнесе студено и надменно Дивис — и заслужава почитта, която отдаваме на един споминал се крал. докато лейди Карабела е просто…
— Лейди Карабела, братовчеде, е съпругата на твоя сегашен крал — сряза го Миригант с гнвяв, който бе неприсъщ на кроткия му нрав. — Освен това напомням също, че е съпруга на брата на твоя баща. Следователно…
— Добре — каза уморено Елидат, — стига глупости. Ще се пораздвижим ли?
— Ако не си се преуморил от цялата тази короналщина — със смях каза Дивис.
— Единственото ми желание е да хукна от тук към Морвол, бягане, което би ми отнело пет месеца. И после да прекерам следващите три години в грижи за овошките си… О, да, ще бягаме. Само да подпиша и този документ---
— За рождения ден на лейди Карабела — вметна с усмивка Дивис.
— … за удостояване с благородническа титла — каза Елидат. И така, стига да си мълчите, ще си имаме нов Посветен рицар, някой си Хисун, син на Елсином, жител на Лабиринта…
— Хисун, син на Елсином? — възкликна Дивис. Сещаш ли се кой е той, Елидат?
— От къде на къде?
— Спомни си церемонията по възстановяването на лорд Валънтайн, колко настояваше да покани всички тия плебеи да се присъединят към нас в тронната зала на Конфалюм. Жонгльорите, едноръкия скандар, хджорта с оранжевите бакенбарди и прочие. И едно момче, помниш ли?
Шанамир ли имаш предвид?
— Не! Онзи мършав десетгодишен дребосък. Наглото хлапе с очи на джебчия, което се навърташе наоколо, досаждаше с въпросите си, а след като изпроси сума ти ордени и медали от присъстващите се накичи с тях и все клечеше пред огледалата. Казваше се Хисун!
— Малкият, който се натискаше да става водач из Лабиринта? — Миригант. — Сещам се. Твърде умен пройдоха.
— Пройдохата е вече посветен рицар — каза Дивис. — Стига Елидат да не разкъса този лист хартия, в който се е вторачил. Няма да подпишеш, нали, Елидат?
— Разбира се, ще подпиша.
— Посветен рицар, който идва от Лабиринта?
Елидат сви рамене.
— Пет пари не давам, дори да беше променящ се от Илировойн. Не съм тук за да отменям решенията на коронала. Щом това е волята на Валънтайн, ще го направя „посветен рицар“, дори да е пройдоха, продавач ан наденички, метаморф или метач на фъшкии… — Бързо вписа датата. Готово! сега хлапакът е титулован като теб, Дивис.
— Ала моят баща е короналът Вориакс. А дядо ми…
— Да, знаем. Просто ти казах, че и момчето вече има същата титла, нищо повече, Дивис. Съгласно този документ. По същия начин са станали благородници и някои от предците ти, но кога и защо — не се знае. Или смяташ, че знатният произход е нещо също толкова вродено като четирите ръце и тъмната козина на скандарите?
— Днес не си в настроение, Елидат.
— Така е. Затова бъди така добър да не ме дразниш.
— Прощавай — рече Дивис, но без особено разкаяние.
Елидат стана и погледна през големия прозорец. Гледката беше изумителна: високо над бездната между кралските покои на Замъка и ширналите се в опдножието му безбрежни пространства се рееха волно две мощни черни грабливи птици. И Елидат внезапно проумя, че им завижда за свободата да летят накъдето си поискат. Съкрушено поклати глава. Тази писарска работа го беше съсипала. Елидат от Морвол, Висш съветник и Регент…
Тази седмица се навършваха шест месеца откакто Валънтайн бе предприел обиколката. А сякаш са изминали години. Значи това било да си коронал? Да се бъхтиш, да робуваш? От десетилетие насам бе свикнал с мисълта, че ще настъпи и неговият ред да се възкачи на трона, защото бе очевидно, че той ще е следващият. Може би още от деня, в който лорд Вориакс бе убит и най-ненадейно по-младият му брат наследи короната. С нея ще дойдат при него, при Елидат, ако се случи нещо на Валънтайн. Или ако понтифекс Тиеверас вземе че се спомине и се наложи Валънтайн да отиде в Лабиринта. Стига Елидат, който вече прехвърляше четиридесетте, да не престарее, защото короналът трябва да е мъж в разцвета на силите си, а Тиеверас май възнамеряваше да живее вечно.
Но ако това се случи, Елидат не би могъл дори да помисли за отказ. Изключено. о с всяка изминала година откриваше, че се моли все по-горещо за приумножаване на дните на понтифекс Тиеверас и за крепко здраве и дълго царуване на лорд Валънтайн. И шестте месеца на регентството само бяха задълбочили тези чувства. Като дете, когато в Замъка се разпореждаше лорд Малибор, Елидат мечтаеше да стане коронал, а каква завист го глождеше само, когато след смъртта на Малибор на трона се въцари с осем години по-големият от него Вориакс. Сега вече не беше сигурен, че да си коронал е най-чудесното нещо на света. Но нямаше да откаже, ако бъде избран. Спомни си как старият Дамиандин, бащата на Вориакс и Валънтайн, веднъж заяви, че най-добрият претендент за титлата е онзи, който е обучен за короната, но не ламти за нея. „В такъв случай вероятно съм добър избор, тъжно си каза Елидат. Дано все пак не се стегне до това.“
— Ще тичаме ли? — попита той с пресилена сърдечност. — Няколко мили, после по чаша вино.
— Разбира се — откликна Миригант.
На излизане от стаята Дивис се спря пред гигантския глобуд от бронз и сребро.
— Вижте — каза той и докосна рубиновото топче, което блестеше върху глобуса като кръвясало око на люлееща се маймуна. — Вече доста се е отдалечил от Лабиринта. по коя река плува сега? Май е Клейдж, нали?
— По-скоро Трей — отвърна Миригант. — Според мен се е отправил към Треймон.
Елидат кимна и се доближи до глобуса.
— Прав си — каза той и погали гладката сребърна повърхност. — После ще отиде в Стойен, може би ще прекоси залива Перимор и ще стигне чак до Алаизор.
Не можеше да откъсне длан от плавните извивки и ги галеше сякаш Маджипур бе жена, а двата континента — гърдите й. Приказен свят с приказно изображение, което всъщност не беше глобус, а само полукълбо, защото далечната част на Маджипур беше скрита под водите на океана и почти непроучена. Но за сметка на това върху това кълбо бяха вместени и трите континента: Алханроел със стърчащия назъбен шпил на Замъка, гористият Зимроел и ниско долу, отвъд Вътрешното море с благословения остров на Господарката на съня — обширната пустош на земята, наречена Сувраел. Картата бе подробна, с всички градове и планински вериги, по-големи езера и реки. Някакъв странен механизъм проследяваше маршрута на коронала, като червеното рубинено око фиксираше неговото местонахождение. Като в транс Елидат прокара пръст по маршрута на голямата обиколка — Стойен, Перимор, Алайзор, Синталмонд, Дейниъп, надолу през пролома Кинслейн към Сантискион и обратно по кривуличещия път из подножието към замъка Връхни…
— Би искал да си с него, нали? — попита Дивис.
— Или да си на негово място — допълни Миригант.
Елидат рязко се извърна към по-възрастния мъж.
— как да разбирам това?
— Би трябвало да е очевидно — смутено каза Миригант.
— Май ме обвиняваш в непозволени амбиции.
— Непозволени? Тиеверас надживя с двадесет години отреденото му време. Крепят го само с някаква магия…
— С най-добрите медицински грижи — уточни Елидат.
— То е същото — продължи Миригант. — Ако нещата следваха своя естествен ход, Тиеверас отдавна да е мъртъв, а понтифекс да е Валънтайн. И на своята голяма обиколка трябваше да е заминал един нов коронал.
— Това не ние го решаваме — измърмори Елидат.
— Решава Валънтайн — каза Дивис. — Но няма да го стори.
— Ще го стори, когато му дойде редът.
— Кога? След още пет години? След десет? Четиридесет?
— Би ли принудил коронала, Дивис?
— Бих го посъветвал. Това е наш дълг — мой, твой, на Миригант, Туингорн, на всички, които отдавна сме в управлението. Ние трябва да кажем на Валънтайн, че му е време той да върви в Лабиринта.
— Смятам, че е време да потегляме — отсече Елидат.
— Чуй ме, Елидат! Аз наивник ли съм? Баща ми беше коронал, дядо ми заемаше пост като твоя, аз съм прекарал целия си живот близо до центъра на властта. Разбирам нещата не по-зле от останалите. Ние нямаме понтифекс. А само от около десет години нещо по-скоро мъртво, отколкото живо, плаващо в оня стъклен сандък в Лабиринта. независимо дали заповедите му са истина или измислица на Хорнкаст, в действителност си нямаме понтифекс. И докога ще я караме така? Според мен валънтайн се опитва да изпълнява едновременно и двете функции, което не е по силите на никого. И така страда цялата структура…
— Достатъчно — възкликна Миригант.
— … и той не ще се премести в истинския си кабинет, зящото е млад и мрази Лабиринта, защото се върна от своето изгнаничество с новата си свита от жонгльори и овчари, така запленени от великолепията на Замъка, че не им стиска той да се нагърби с истинската си отговорност…
— Достатъчно!
— Още миг търпение — настоя Дивис. — Сляп ли си Елидат? Само преди осем години преживяхме нещо уникално в нашата история. Без да знаем, се лишихме от законния си коронал, за да ни управлява един самозванец. Една метаморфна кукла, Елидат! А и самият Крал на сънищата фактически беше метаморф! Две от четирите власти в кралството — узурпирани, самият Замък — гъмжащ от натрапници, самозванци…
— До един разкрити и унищожени. И тронът храбро отвоюван от законния му притежател, Дивис.
— Да, така е. Но нима смяташ, че метаморфите кротуват в своите джунгли? Казвам ти, че точно в този момент заговорничат как да разрушат Маджипур и да си възвърнат каквото може. Наясно сме с това от мига, в който Валънтайн си възвърна короната, но той самият какво прави? Какво, Елидат? Протяга им ръце с любов. Обещава да заличи спомена за старите злини и да възстанови справедливостта. Ала те не спират да заговорничат срещу нас!
— Аз отивам да бягам — заяви Елидат. — А ти стой тук и подписвай заповеди. Нали това искаш, Дивис? Да седнеш на това бюра! Той сърдито ги загърби и пое към вратата.
— Чакай — каза Дивис. — Идваме с теб. — Затича се и хвана Елидат за рамото. — Нe споменах нищо за това кой ще наследи трона, само казах, че е редно Валънтайн да се премести в понтификата. Наистина ли мислиш, че ще ти оспорвам короната?
— Не претендирам за нея — каза Елидат.
— никой никога не е претендирал за короната — каза Дивис. — Но доли децата зная, че ти си най-вероятният наследник. Елидат, Елидат!…
— Остави го на мира — каза Миригант. — Мислех, че сме дошли да потичаме.
— Да. Хайде да прекратим тези приказки и да тръгваме — каза Дивис.
— Слава на Божествения — измърмори Елидат.
И пръв заслиза по широките каменни стъпала, за да подмине стражата и да излезе на павирания с розов гранит булевард, който ограждаше вътрешния замък, където се трудеше короналът, от почти непристъпния лабиринт на външните сгради, скупчени по билото на Върха. Имаше чувството, че нажежен стоманен обръч стяга челото му. Най-напред да подпишеш купища глупави документи, после да слушаш предателските словоизлияния ня Дивис…
И все пак той знаеше, че Дивис има право. Светът няма още дълго да я кара така. Предприемането на важни действия изискваше понтифексът и короналът да се съветват един с друг, за да успее обединената им мъдрост да изключи всяко безразсъдство. Но реално погледната те нямаха понтифекс. А Валънтайн не се справяше сам. Дори най-великите коронали като Конфалюм, Престимион или Декерет не бяха дръзвали да управляват Маджипур сами, при все че заплахите пред тях бяха нищожни в сравнение с жребия на Валънтайн. нима по времето на лорд Конфалюм някой е мислил, че смирените, хокорни преобразяващи се пак ще се надигнат, за да търсят реванш за своя загубен свят? При това толкова вероломно. Елидат никога нямаше да забрави последните часове на войната, когато с бой си проправи път към изключените климатични машини на Замъка, за ада убива воини в униформи на личната гвардия на коронала — а те след смъртта си се променяха, превръщаха се в безноси, косооки същества с усти-цепки. Осем години бяха изминали оттогава, а Валънтайн все още се надяваше с любов да умилостиви тази раса от недоволни и да открие мирен, почтин начин да изцери гнева им. Но така и не бе постигнал нищо конкретно. И кой знае къде още са се внедрили отново метаморфите?
Елидат дълбоко си пое въздух и се понесе като стрела, за мигове оставяйки Миригант и Дивис далеч зад гърба си.
— Ей! — подвикна Дивис. — Закъде бързаш?
Не му обърна внимание. Единствен лек за болката, която изпитваше, бе друга болка, по-силна. Елидат тичаше като обезумял. Подмина изящната кула на лорд Ариок, параклиса на Лорд Киникен, къщата за гости на понтифекса. Сетне пое надолу по Гуаделум, зави покрай тумбестата черна грамада на съкровищницата на лорд Пранкирин и хукна с разтуптяно сърце по деветдесет и деветте стъпала. Колко пъти бяха тичали така като деца с Валантайн, също и със Стасилейн, или Тунигорн — тогава те четиримата бяха близки като братя и си живееха толкова щастливо! Приели бяха, че ще станат съветници на Вориакс, когато той неизбежно наследи Малибор, но не за много години. И тогава последва ненавременната кончина първо на Малибор, а после и на Вориакс, който го замести, но не за дълго. И короната отиде у Валънтайн и нищо вече не беше същото за никого от тях.
А сега? Време е Валънтайн да се премести в Лабиринта. Така каза Дивис. Да. Малко е млад за понтифекс, наистина, но това е лошият късмет да седнеш на трона по време на старческото изкуфяване на Тиеверас. Старият император бе заслужил съня в гроба и Валънтайн трябваше да отиде в Лабиринта, а звездната корона да премине…
Нима това щеше да стане замъкът на лорд Елидат?
Тази мисъл го изпълни с благоговение и възхита — и с боязън. видял бе през последните шест месеца какво е да си коронал.
— Ще се убиеш, Елидат! тичаш като луд — долетя нейде от ниското гласът на Миригант, сякаш вятърът го бе довял от далечен град. Елидат почти бе изкачил Деветдесет и деветте стъпала. сърцето му бумтеше, но той със замъглен поглед се бе устремил напред към върха на стълбата и в тясното преддверие, облицовано с тъмнозелен царски камък, което водеше към канцелариите на пинитър Корт. Заслепен, той внезапно се сблъска с някого и се просна на земята като зашеметен.
Когато седна и отвори очи, видя как някакъв строен младеж с гъста черна коса се изправя неуверено на крака и идва към него.
— Добре ли сте, господине?
— Съжалявам…
— Видях ви, но не успях да се дръпна. Тичахте твърде бързо… Да ви помогна…
— Ще се оправя, момче. Нека само си поема дъх…
Отхвърли предложената му помощ, изправи се и отърси прахта от дрехите си — здравата беше ожулил едното коляно. Чувстваше се твърде нелепо. По стълбите вече приближаваха Миригант и Дивис. Елидат се извърна към младежа и понечи да поднесе извиненията си, но странното изражение на непознатия го спря.
— Да не би случайно да сте Елидат от Морвол, сър? — попита младежът.
— Да, аз съм.
— Така си и помислих — със смях каза момчето. — Точно вас търся. Упътиха ме към Пинтър Корт. Нося ви послание.
Миригант и Дивис вече стояха до тях и по вида им Елидат разбра, че явно представлява ужасна гледка.
— В бързината налетях на този вестоносец, а той имал послание за мен. От кого е, момче?
— От лорд Валънтайн.
Елидат се ококори.
— Това шега ли е? Короналът е на голяма обиколка, някъде на запад от лабиринта.
— Точно така. Бях с него в Лабиринта и той ми нареди след пристигането в замъка първо да намеря вас и да ви предам…
— Е?
— Убеден съм, че посланието е лично за вас, милорд — колебливо произнесе непознатият.
— Това са лордовете Миригант и Дивис — кръвни роднини на коронала. Можеш да говориш пред тях.
— чудесно, сър. Лорд Валънтайн ми заръча да предам… Но първо да се представя — аз съм посветеният Хисун, син на Елсином… И така, короналът ми нареди да предам на Елидат от Морвол, че е променил плановете си и разширява обиколката до Зимроел. възнамерява да посети също така майка си, Господарката на Острова, ето защо ви моли да го замествате докато отсъства. А той смята да отсъства…
— Смили се, Божествени! — дрезгаво прошепна Елидат.
— … година или година и половина над уречения срок — заключи Хисун.
11
Вторият лош знак, който Етуан Елака забеляза пет дни след пурпурния дъжд, бяха клюмналите листа на нийковите дървета.
Сам по себе си пурпурният дъжд не можеше да се брои за лош знак. Нямаше нищо необикновено в него тук, на източния бряг на плитчината Дюлорн. Понякога северният вятър, наречен чейфър, вдигаше високо в небето червеникаво-синия изпръхнал и лек скува пясък, който за дни оцветяваше облаците и придаваше на дъжда приятен лавандулов оттенък. Ала земите на Етоуан Елака бяха хиляда километра на запад от тази област, където не достигаха ветровете, натежали от скува-пясък. Но нищо чудно през тази година своенравният чейфър да е решил да намине насам. Във всеки случай един пурпурен дъжд още не беше повод за тревога: гой просто покри всичко всичко с тънък слой пясък, измит от следващия обикновен валеж. не, първият тревожен признак не беше пурпурният дъжд, а изсъхването на сензитивосите в градината на Етоуан Елака; и това се случи два или три дни преди дъжда.
Което бе озадачаващо, ала всъщност не и необикновено. Не беше трудно да накараш сензитивосите да изсъхнат. Тези дребни златолистни растения със ситни зелени цветчета, донесени от горите на запад от Мазадон, притежаваха такива психочувствителни рецептори, че листчетата им се свиваха и почерняваха дори от най-малко безпокойство — сърдити крясъци, ръмженето на някой звяр или дори само близостта на някой, който е извършил тежко престъпление. Етоуан Елака често си мислеше, че едва ли от тази реакция би могло да има особена биологична полза, но несъмнено това бе загадка, заслужаваща едно по-сериозно изследване, каквото смяташе да направи някой ден. Междувременно отглеждаше сензитивоси в градината си, защото харесваше веселото жълто блещукане на листата им. И понеже в имението му цареше ред и съгласие, те нито веднъж досега не бяха увяхвали. Нямаше кой да ругае в близост до градината. Нямаше кой да ръмжи в тази провинция на опитомени животни със загладен косъм.
Над всичко Етоуан Елака ценеше равновесието. Този висок шестдесетгодишен мъж с царствена осанка и гъста бяла коса беше един изключително добронравен фермер. Баща му бе третият син на херцога на Масиса, а двамина от братята му бяха кметували във Фолкинкип, но управлението никога не бего интересувало: вместо това той предпочете да купи царско парче земя в тази тиха и хълмиста, тънеща в зеленина местност и построи тук Маджипур в миниатюра, един малък свят на красотата, спокойствието и неповторимата хармония.
Той отглеждаше традиционните за областта култури: нийк и глейн, хингаморти, стаджа. Негова опора бе стаджата — приготвеният от грудките й сладък, пухкав хляб се търсеше винаги, ето защо и фермите в падината трябваше да произвеждат достатъчно, за да задоволят нуждите на Дюлорн, Фолкинкип и Пидруид с техните близо тридесет милиона жители и на останалите милиони от околните градчета. Малко над стаджата бе плантацията за глейн — ред след ред гъсти, високи три метра куполообразни храсти със сребристи листа и сочни, превъзходни сини плодчета. Глейнът и стаджата отколе се отглеждаха по съседство, защото корените на първото растение осигуряваха на грудките на второто азот, който стимулираше растежа им. Под стаджата беше хингамортовата горичка със странно стърчащите от почвата жълти израстъци, налети със захарен сок. Тези търсещи светлина органи предаваха енергия на растенията, заровени доста по-дълбоко. А покрай всички граници на имота се проситраха прочутите овощни градини на Етоуан Елака от нийкови дърветата, наредени в групи по пет, както бе обичаят, в сложни геометрични фигури. Той обичаше да обикаля между тях и с обич да плъзга длан по стройните им черни дънери, дебели колкото човешка ръка и по-гладки от коприна. Всяко нийково дърво живееше само десет години, като през първите три израстваше шеметно до висота дванайсет метра, а на четвъртата раждаше за първи път своите чашковидни златни цветове, кървавочервени в средата, и оттогава изобилно даваше прозрачни възкисели плодове. И така, до момента, в който стройното дърво за часове изсъхваше и умираше. плодът, макар и отровен преди да узрее, бе незаменим в острите тръпчиви ястия от гхайрогската кухня. Нийките растяха наистина добре само в низината и Етоуан Елака се радваше на постоянно търсене на своята реколта.
Фермерството караше Етоуан Елака да се чувства полезен, но не задоволяваше напълно любовта му към красотата. затова направи своя ботаническа градина с чудесна експозиция от какви ли не очарователни растения, които вирееха при тукашния топъл, влажен климат.
Имаше разкошни алабандини и от Зимроел, и от Алханроел. Освен това танигали, туоли, както и цъфтящи нощем дървета от горите на метаморфите, които само в полунощ на зименден устройваха своята краткотрайна, смайваща изложба на великолепие. Имаше пинини и андродрагми, балонови храсти и гумен мъх, халатинги, донесени от замъка Връхни, караманги и муорни, сихорнски лози, сефитонгали, елдирони. Експериментираше дори с палмите „огнен дъжд“ от Пидруид, които понякога оцеляваха шест-седем сезона, но никога не цъфтяха толкова далеч от морето, както и иглолистни дървета от планините, дето залиняваха бързо без хладина, а също така странния призрачен лунен кактус от пустинята Велализиер, който напразно се мъчеше да защити от влагата. Етоуан Елака не пренебрегваше и местните растения, защото не били чак толкоав екзотични. А тук-там засаждаше сензитивоси, защото срамежливи и деликатно по природа, те създаваха подходящ контраст с по-крещящиет и самоуверени растения, които представляваха сърцевината на неговата колекция.
денят, в който откри увяхналите сензитивоси, бе започнал с повече от обикновен блясък. Когато започна обичайната си разходка из градината призори, Етоуан Елака забеляза, че нощес е валяло. Въздухът бе чист и неимоверно прозрачен, така че изгряващото слънце запали изумителен зелен пожар върху хълмовете на запад. Цветовете на албандината грейнаха. Устните растения, събудени и гладни, неспокойно размърдаха полускритите в дълбоките чашки остриета и зъбци. През клоните на андродрагмите като искри ослепителна светлина се стрелкаха мънки розовокрили дългочовки. Ала всичко това навяваше странно лоши предчувствия — нощес бе сънувал кошмари, как скорпиони, дхийми и друга паплач се роят из нивите му — и той почти не се изненада, когато се натъкна на злочестите сензитивоси, обгорени и спаружени от някакво мъчение през тъмните часове.
Цял час преди закуска работи сам, като мрачно изскубваше пострадалите растения. Още бяха живи под повредените клонки, но нямаше спасение за тях, защото изсъхналите листа никога нямаше да се възстановят, а шокът от кастренето би убил останалите. докато той ги скубеше, потреперваше, когато усещаше как растенията изсъхват от допира му, а накрая стъкми голям огън. Щом всичко свърши, повика старшия градинар и пазача, но те не знаеха какво е съсипало сензитивосите.
Цяла сутрин му беше криво, но не се остави да го завладее унинието и още след обяд получи пакетите със семена от местния разсадник на сензитивоси. Невъзможно бе да купи самите растения, разбира се, защото никога не биха преживели едно разсаждане. И на следващия ден собственоръчно зася семената. След около шест седмици нямаше да има и следа от станалото. Сметна случката за незначителна загадка, която най-вероятно не ще успее да разреши. И я заличи от съзнанието си.
След ден-два преваля онзи особен пурпурен дъжд. Събитието бе странно, но безвредно. Всички повтаряха в хор, че ветровете трябва да са се променили, за да издухат скувата толкова далеч на запад! Оцветяването трая по-малко от денонощие и следващият вече обикновен ден изплакна всичко. И Етоуан Елака бързо заличи от съзнанието си и това събитие.
Нийковите дървета обаче…
Сравнително скоро след пурпурния валеж надзираваше беритбата на глейновите плодове и тогава довтаса кожестият, обикновено невъзмутим гхайрог Симуст, старшият надзирател, обзет от несвойствена за него възбуда — змеевидната му коса се гърчеше, а раздвоеният език трептеше така, сякаш искаше да се изтръгне.
— Нийкът! Нийкът! — крещеше той.
Сивкаво-белите листа на нийковете приличаха на моливи, щръкнали нагоре сякаш от удар на електричество върху черните петсантиметрови дръжки. Благодарение на това тези дървета с оскъдни и чепати дръжки приличаха на някакви изчанчени трънаци и човек не можеше да ги сбърка с останалите дори от голямо разстояние. Ето защо когато Етоуан Елака хукна със Симуст към нийковата горичка, той видя още от стотици метри, че се е случило нещо невероятно: всички листа унило сочеха надолу, сякаш дърветата не бяха нийкове, а разновидност на плачещия танигейл или халатингата!
— Вчера нищо им нямаше — каза Симуст. — Сутринта бяха добре! Но сега… сега…
Етоуан Елака стигна до първата група нийкове и се хвана за най-близкото стъбло. Стори му се необичайно леко. побутна дървото и то поддаде — сухите му корени с лекота се изскубнаха от земята. Дръпна второ, трето.
— Мъртви — каза той.
— Листата… — каза Симуст. — листата дори насухите нийкове стърчат нагоре. А тези… никога не съм виждал подобно…
— Не е естествена смърт — измърмори Етоуан Елака. — Това е нещо ново, Симуст.
Затича към следващата група и заблъска дърветата. на път към третата забави крачка, а до петата се дотътри с наведена глава.
— Мъртви, всичките са мъртви. моите чудесни нийкове…
С цялата горичка беше свършено. Умрели бяха така, както се полага на нийкове: цялата влага вмиг бе напуснала гъбестите им стъбла. Ала цяла горичка от растения, засадени в шахматен ред не би могла да погине отведнъж, а и странното поведение на листата бе необяснимо.
— Ще трябва да докладваме за случилото се на съответните власти — каза Етоуан Елака. — И да разпратим съобщения, Симуст. До фермите на Хейджидаун и Нисмейн, и на онзи, как му беше името, до езерото. Провери дали те са имали същите неприятности. Питам се дали не е някаква чума? Но нийковете не боледуват… Нима това е някаква нова чума, Симуст? Връхлитаща ни като послание от Краля на сънищата?
— Пурпурният дъжд, господарю…
— Този оцветен пясък? Как би могъл да навреди на каквото и да било? Отвъд падината имат пурпурни валежи по дузина пъти годишно, но това не вреди на реколтата. О, Симуст, нийковете ми, моите нийкове…
— От пурпурния дъжд е — отсече Симуст. — Но той не идеше от източните земи. Друг беше. Този беше отровен, затова е бастисал нийковете!
— И е убил сензитивосите три дни преди да се изсипе?
— Те са твърде нежни, господарю. Като нищо са усетили отровата във въздуха още докато дъждът е идвал насам.
Етоуан Елака сви рамене. Защо пък не. А може би нощес преобразяващите се са долетели от Пиурифейн върху метли или вълшебни машини, за да направят някаква гибелна магия на земята. Може би. В света на „може би“ няма невъзможни неща.
— каква е ползата от нашите предположения? — попита той горчиво. — Не знаем нищо. Освен че изсъхнаха сензитивосите и измряха нийковите дървета. Кое ще е следващото, Симуст? Кое ще е следващото?
12
Карабела, която цял ден се взираше през прозореца на флотерната кола, зякаш за да ускори пътуването през голата пустош със силата на погледа, изведнъж нададе вик на радост:
— Виж, Валънтайн! Май излизаме от пустинята.
— Едва ли — усъмни се той. — Твърде е рано още.
— Ще погледнеш ли?
Той остави депешите и погледна навън. В името на Божествения, там беше зелено! И това не беше сивкавото зелено на опърпаните, упорити, покъртителни пустинни драки, а богатата трептяща багра на истинсакта маджипурска растителност, пулсираща с енергията на растежа и плодородието. Значи сега най-после кралският керван бе излязъл от обсега на злата магия на Лабиринта — сякаш изпепеленото плато, под което бе разположена подземната столица. Наближаваха владенията на херцог Насимонт — езерото Слонова кост, нивите с туйол и милайл, имението с голямата господарска къща, за която Валънтайн бе слушал толкова много…
Той сложи длан върху слабото рамо на Карабела и нежно прокара пръсти по гърба й. Колко е хубаво, че пак са заедно. Тя се присъедини към процесията преди седмица при развалините на Велализиер, където провериха как вървят разкопките на огромния каменен град, изоставен от метаморфите преди петнадесет-двадесет хилядолетия. И го изтръгна от обзелото го напоследък безрадостно настроение.
— О, лейди, без вас се чувствах безкрайно самотен в Лабиринта — меко каза той.
— съжалявам, че и аз не бях там. Знам колко мразиш това място. И когато ми казаха за болестта ти, изпитах вина и срам, че съм била далеч, когато ти… — карабела поклати глава. — Но това бе невъзможно. И ти го знаеш. Но бях обещала на хората от Стий да присъствам при освещаването на новия им музей, и…
— Да, разбира се. И съпругата на коронала има своите задължения.
— Още не мога да свикна, че съм съпруга на коронала… малката жонгльорка от Тил-омон, която снове из замъка Връхни и държи речи, открива музеи…
— Нима все още се изживяваш като малката жонгльорка? Не изтече ли доста вода оттогава?
Тя сви пръсти и прокара пръсти през хубавата си гъста и късоподстригана коса. — Мога ли да забравя, че животът ми е само низ от странни случки? Ако не бях отседнала в онзи храм със Залзан Кавол и трупата, ако не бяха те лишили от всичките ти спомени, за да те захвърлят в Пидруид, наивен като новородено теленце…
— Или ако ти беше живяла по времето на лорд хавилбов, или в някой друг свят…
— Не ме занасяй, Валънтайн.
— Прости ми, любима. — Той взе малката й хладна длан. — Но докога ще се вглеждаш в миналото? И кога ще приемеш сегашния си живот?
— Според мен никога — сдържано промълви тя.
— Господарко на моя живот, как можа да кажеш…
— Знаеш защо, валънтайн.
Той притвори за миг очи.
— Колко пъти ще ти повтарям, Карабела, че ти се ползваш с обичта на всички благородници от Замъка — всички са ти предани, всички ти се прекланят…
— Елидат — да. както и Тунигорн, Стазилейн и други като тях. Който обича истински теб, обича и мен. Ала за болшинството си оставам плебейка, натрапница… наложница…
— Кого имаш предвид?
— Ти знаеш, Валънтайн.
— Кого?
— дивис — каза тя след известно колебание. — И невръстните лордови и рицари от неговата клика. има и други. херцогът на Халанкс е говорил подигравателно за мен пред една от собствените ми придворни дами. А Халанкс е твоят роден град, Валънтайн! Принц Манганот от Бенгълкод. И кой ли не още. — В тъмните й очи се четеше мъка. — Нима си въобразявам? Нима ми се счува шушукане наместо шумолене на листа? Понякога си мисля, че те имат право — короналите не бива да се женят за простосмъртни. Аз не съм от техния кръг и никога не ще стана. Сигурно ви правя нещастен, милорд…
— Ти ме ощастливяваш. нека Слийт ти каже как се чувствах без теб в лабиринта и колко съм различен откакто сме заедно. Попитай и всеки ще…
— Знам, любими. Ти не приличаше на себе си с това намръщено чело и пламтящи очи.
— Само няколко дни с теб и се чувствал излекуван.
— И все пак май все още не си същият. Дали все още не си обсебен от лабиринта? Или те потиска пустинята? Руините?
— Едва ли.
— Какво тогава?
Той изучаваше пейзажа зад прозореца, който ставаше все по-зелен и хълмист, но дори това не го разведри достатъчно и не успя да снеме тегнещото на душата му бреме.
— Сънят, Карабела — след кратко мълчание каза той. — Видението, онова предзнаменование, от окето не мога да се отърся. О, каква страница ще има за мен в историята! Онзи коронал, който бил детрониран и станал жонгльор, после отново се изкачил на трона, за да управлява толкова глупаво, че да позволи светът да стигне до хаоса и лудостта. нима това е, което правя, Карабела? нима след четиринадесет хилядолетия аз ще съм последният коронал? Как мислиш, ще оцелее ли някой поне да напише историята ми?
— Никога не си управлявал глупаво, Валънтайн.
— Не съм ли твърде благ и уравновесен, твърде снизходителен?
— Това не са грешки.
— Слийт е на друго мнение. Според него ужасът, който изпитвам към войната и всяко насилие, ме води по грешен път. Все това ми повтаря.
— Но война няма да има, милорд.
— Онова съновидение…
— Мисля, че го приемаш твърде буквално.
— Не — каза той. — Подобни доводи ми носят дсамо празно успокоение. Тизана и Делиамбър са съгласни с мен, че сме на ръба на катастрофа, може би война. А Слийт е направо убеден. Смята, че метаморфите са на път да се надигнат, да ни обявят свещената война, която замислят от седем хилядолетия.
— Слийт е прекалено кръвожаден. И от младини изпитва необясним страх от метаморфите. ти го знаеш.
— А когато преди осем години се върнахме в Замъка и той беше пълен с дегизирани метаморфи, това самозаблуда ли беше?
— Но нима те не претърпяха пълен провал?
— А какво им пречи да опитат пак?
— Ако твоята политика се окаже успешна…
— Моята политика! Но каква е тя? Да протягам ръце към метаморфите, а те да ми се изплъзват! Знаех, че се надявах да привлека на своя страна поне половин дузина техни племенни вождове, за да обикаляме заедно Велализиер. За да видят как възстановяваме техния свещен град, както и намерените от нас съкровища. И ако пожелаят, да вземат най-ценните реликви и да ги върнат в Пиурифейн. Но не получих от тях никакъв отговор, дори отказ, Карабела.
— Ти беше наясно, че разкопките ще създадат усложнения. нищо чудно дори отиването ни там да буди негодуванието на метаморфите — да не говорим за опитите ни да възстановим Велализиер. Нямаше ли легенда, че един ден те сами ще го възстановят?
— Да, мрачно потвърди Валънтайн. — След като си върнат властта ва Маджипур и ни изгонят от своя свят. така ми каза веднъж Ерманар. Добре, може би сбърках, че ги поканих във Велализиер. Но те пренебрегнаха и останалите ми покани. Писах и на тяхната кралица Данипиур в Илиривойн, но дори да ми отговори, прави го с три изречения… — Той дълбоко пое дъх. — но стига за тази мъка, Карабела! Няма да има война. ще успея да пробия омразата на променящите се и да ги спечеля на своя страна. А колкото до високомерието на лордовете — ако наистина е така, не им обръщай внимание. Отвърни им със същото! дивис и херцогът на Халанкс са просто глупаци! — Валънтайн се усмихна. Скоро ще имат по-сериозен повод за тревоги от родословието на съпругата ми.
— Какво искаш да кажеш?
— Щом не им се нрави, че съпругата на коронала е обикновена простосмъртна, как ли ще им се отрази новината, че ще ги управлява човек от простолюдието?
— Нищо не разбирам, Валънтайн — смаяно каза Карабела.
— Ще разбереш. Един ден ще разбереш. Замислил съм такива реформи… Когато пишат историята на моето управление — стига Маджипур да оцелее дотогава, — няма да им стигне един том, уверявам те! Замислил съм такива трусове… — Той се разсмя. — Как ти се струва, Карабела? Чуй високопарните ми речи! Добрият и благ лорд Валънтайн се кани да преобърне света! Може ли да го стори? Способен ли е на това?
— Озадачавате ме, милорд. Говорите със загадки.
— може би.
— Не ми давате никакъв ключ към отговора.
— Отговорът на загадката е Хисун — след миг мълчание каза той.
— Хисун? Твоят малък палавник от лабиринта?
— Вече не е палавник. А моето оръжие срещу Замъка.
— Поредната загадка — с въздишка каза тя.
— Кралска привилегия е да се говори мъгляво. — Валънтайн намигна и я привлече към себе си, за да я целуне.
Внезапно колата се закова на място.
— Пристигнали сме! — възкликна Валънтайн. — Това е Насимонт! И в името на Господарката, строил е половината провинция да ни приветства!
Керванът бе спрял на широка поляна с ниска гъста трева, неземно, ослепително зелена. под сияещото обедно слънце вече се вихреше грандиозно честване — десетки хиляди хора участваха в карнавала, разпрострял се докъдето стигне погледът. Към топовните гърмежи, писъците и дрънченето на систироните и двуструнните галистани се присъединяваха залп след залп черни и лилави фойерверки, които скицираха смайващите си графики върху светлия фон на ясното, ярко небе. Клоуни с челвени чела и гигантски носове, покачени на високи кокили, лудуваха сред тълпата. Издигнатите на пилони звездни знамена потреперваха радостно от милувките на летния бриз. Химни, маршове и хорали избухнаха едновременно от половин дузина оркестрови подиуми и се започна истинска жонгльорска вакханалия. В чест на любимото в миналото занятие на лорд Валънтайн цяла армия от жонгльори запремята във въздуха бухалки, ножове, брадвички, лумнали факли, шарени топки и какво ли не още. След мрака и унинието на Лабиринта това бе възможно най-великолепното възобновяване на голямата обиколка: неистово, поразително, малко смешно, но в крайна сметка възхитително.
насред цялата тази вакханалия невъзмутимо чакаше гостите да излязат от флотерите един висок жилав мъж на прага на старостта. В блесналия му поглед се четеше странна сила и суровите черти на лицето бяха смекчени от най-доброжелателната усмивка. Това бе Насимонт, бивш земевладелец, бандит, пак земевладелец, бивш самозван херцог на Ворнек краг и повелител на Западните покрайнини, който сега бе удостоен от лорд валънтайн с титлата херцог на Еберсинул.
— Виж само — със смях възкликна Карабела. — В наша чест е облякъл разбойническите си дрехи.
Валънтайн кимна, ухилен.
При първата им среща в запуснатите безименни развалини на някакъв метаморфски град в пустинята югозападно от Лабиринта, херцогът на друмищата бе облечен в чудновата дреха и гамаши от червената кожа на някакво пустинно животинче, а на главата си носеше пухкава жълта шапка. Разорен и прокуден от безскрупулните поддръжници на узурпатора, разсипали имотите му при престоя в имението по време на фалшивата голяма обиколка, Насимонт се бе посветил на пладнешки обири, като причакваше пътниците в пустинята. сега отново владееше земите си и можеше да се издокара с дрехи от кадифе и коприна, да се натруфи с какви ли не амулети, пера и скъпоценности, но ето че бе навлякъл същите мърляви нелепи одежди, които беше си харесал по време на изгнаничеството. Впрочем, Насимонт беше човек с изискан вкус и валънтайн си помисли, че подобен носталгичен избор на одеяние в такъвм ден не беше друго освен демонстрация на стил.
Двамата не се бяха виждали от години, за разлика от болшинството съратници, които се бяха сражавали редом с валънтайн в последните дни на войната за възстановяване, Насимонт отказа предложения му висок пост, като единственото му желание бе да се върне в земите на предците, което не бе никак лесно, защото те вече си имаха нови законни собственици, нищо че бяха отнети незаконно, ала в ранните години на управлението си Валънтайн посвети доста време на решаването на подобни главоблъсканици, така че на Насимонт бе върнато всичко.
Валънтайн жадуваше да изтича при своя другар по оръжие и да го прегърне. Но по протокол това, разбира се, беше забранено: короналът не можеше просто да се гмурне в тази дива навалица като обикновен свободен гражданин.
Налагаше се да изчака, докато едрият плещест скандар Залзан Кавол строи подчинените си от гвардията на коронала, като крещеше и размахваше и четирите си ръце, докато мъжете и жените с внушителни зелено-златисти униформи излизаха от флотерите и се строяваха в жива верига, за да спрат напиращата тълпа. После кралските музиканти подхванаха химна. Едва изтърпя цялятя тази досада, докато най-сетне Слийт и Тунигорн не дойдоха да отворят вратата на кралския флотер, което бе знак, че на царствената двойка е позволено да слезе и да се потопи в златистата топлина на деня.
Но и тогава се наложи първо да преминат през шпалира от гвардейци половината от разстоянието, което ги делеше от Насимонт и да изчакат херцогът да се приближи, да се поклони и да стори звездния знак, сетне най-тържествено да се поклони на Карабела…
Валънтайн се засмя и най-после сграбчи в прегръдките си мършавия стар бандит, а след това поеха заедно към подиума през тълпата, която им сторваше път.
Започна традиционният в такива случаи голям парод с представления на музиканти, жонгльори, акробати, смешници и дресирани диви зверове, като междувременно край подиумо се изнизваха знатни граждани и възторжено скандираха името на своя коронал. И Валътнайн се усмихваше, махаше, аплодираше, изобщо правеше всичко, което подобава на един коронал по време на обиколка, за да внуши на поданиците си радост и бодрост, чувство за цялостност на света. Неочаквано това му натежа, макар да бе лъчезарен по природа: преминалият над него в Лабиринта черен облак все още го засенчваше с необяснимо отчаяние. Ала рутината взе връх и той не спря да маха, да ръкопляска и да се усмихва.
Следобедът превали и празничното настроение лека-полека се уталожи, защото нямаше народ, чието въодушевление да не гасне, дори да е подгрявано от присъствието на самия коронал. След прилива на ентусиазъм идваше онзи момент, който най-малко се нравеше на Валънтайн: той съзираше в погледите на околните онова силно, изпитателно любопитство, което му напомняше, че кралете са реликви, свещени чудовища, неразбираеми, внушаващи трепет на простосмъртните, за които той беше само кукла с регалии и титла, само име, вписано в историята. Но и това трябваше да се изтърпи, докато най-сетне парадът свърши и се уталожи врявата, за да настъпи часът на прохладата и дългите бронзови сенки.
— Отиваме ли у дома, ваша светлост? — попита Насимонт.
— Да тръгваме — отвърна Валънтайн.
Голямата къща на домакина чудновато и прекрасно здание, същинска огромна птица без пера, кацнала за миг да си отдъхне върху розовия гранит. В действителност това беше само шатра, но с невероятни размери и твърде причудлива, направо смайваща фасада и планировка. Стотици метри тъмен плат, които се диплеха на невъобразими гънки върху многобройни високи колони, на които се крепеше цялата конструкция, която изглеждаше изключително въздушна и лека и същевременно величествена и солидна, олицетворение на силата и постоянството.
И интериорът внушаваше същите чувства — отвътре в платнището бяха втъкани тъмнозелени и алени нишки, които образуваха богата, красива мозайка, масивните колони бяха облицовани с метал, а бледовиолетовият под блестеше. Мебелировката беше семпла, но от всяка вещ се излъчваше някаква царственост.
— Прилича ли този дом на опожарения от узурпаторите? — попита Валънтайн, щом двамата останаха насаме.
— Напълно — отвърна домакинът. — Същият е като проектираният от първия и най-велик Насимонт преди шест века. При строежа използвахме старите планове, без да променяме нищо. Що се отнася до мебелите, откупих някои от кредиторите, други — дублирах. Възстанових и плантацията. Пет години къртовски труд, за да бъдат заличени опустошенията от една седмица пиянски гуляи. Ако не бяхте вие, милорд… Благодарение на вас моят свят е отново същият — както и цял Маджипур.
— И се моля да е за дълго.
— Така и ще бъде, милорд.
— Убеден ли си, Насимонт? Нима според теб сме приключили с неприятностите?
— Какви неприятности, милорд? — с тези думи Насимонт поведе госта си към просторната веранда, от която се откриваше великолепна гледка към цялото имение. Отблясъците на залеза и окачените по дърветата жълти фенери хвърляха мека светлина върху дългата поляна, която се спускаше към китните градини и плантации, зад които проблясваше ясният полумесец на езерото Слонова кост с размитите отражения на многобройните върхове и зъбери на планината Еберсинул, извисяваща се над този идиличен пейзаж. От далечината долиташе тиха музика и се виеха последните песни на дългия празничен следобед. От всичко лъхаше мир и благоденствие. — Нима при вида на тази гледка ви се вярва, че в света има тревоги, милорд?
— Разбирам, приятелю. Но това тук не е целият свят.
— Но не е ли това най-мирният от световете?
— Такъв беше с хилядолетия. Но докога ли?
— Милорд! — смаяно възкликна Насимонт.
— Мрачно ли ти звучи?
— Смайвате ме, милорд. Сякаш отново са ви подменили.
— Аз съм истинският Валънтайн — каза гостът с иронична усмивка. — Ала твърде уморен, смятам.
— Елате да ви заведа в покоите ви — а след като си отдъхнете, заповядайте на скромна вечеря. В най-тесен кръг — има-няма петдесет човека.
— Изглежда почти интимно след Лабиринта — нехайно каза Валънтайн.
Последва Насимонт из тъмните тайнствени извивки на коридорите към едно странично крило, закътано в източния край на къщата. Тук, завардени от гвардията на скандарите, бяха царските апартаменти. Когато се сбогува с домакина, Валънтайн влезе вътре и видя, че Карабела блажено се е излегнала в разкошна вана, облицована с бледосини и златисти плочки.
— Невероятно е! — възкликна тя. — Трябва и ти да дойдеш.
— С най-голямо удоволствие — каза Валънтайн.
Той бързо се облече и влезе при нея във ваната с пенлива, сякаш наелектризирана вода. И чак сега забеляза лекото сияние, което танцуваше по нейната повърхност. Затвори очи и привлече към себе си Карабела. Целуна я леко по челото, а когато тя се извърна към него — по зърното на малката стегната гърда.
— Сложили ли са нещо във водата — попита Валънтайн.
— Идва направо от извора. Чух да говорят нещо за радиоактивност.
— Едва ли. Радиоактивността е мощна, опасна сила, доколкото знам.
— Опиши ми я.
— Не мога. Слава на Божествения, тук в Маджипур нямаме радиоактивност. А това тук сигурно е минерална вода.
— Така изглежда — каза Карабела.
Известно време мълчаха. Валънтайн усети как духът му се възражда. От пенливата вода? Или причината бе близостта на Карабела? А може би това, че най-после се беше освободил от натиска на придворни, просители и възторжени граждани? Точно така, всичко това му помагаше да се отърси от унинието, но най-сетне се беше пробудила и онази вътрешна сила, която щеше да го изведе от налегналата го в Лабиринта несвойствена нему мрачност и угриженост. Валънтайн се усмихна. Карабела го целуна и гладкото й гъвкаво тяло запали у него огъня на желанието.
— Тук ли? — сънено попита тя.
— Защо не? Тази вода е вълшебна.
— Така е.
Любовната игра започна. Нима са минали цели десет години от нощта в Пидруид след празненството на онзи лорд Валънтайн, когато се любиха за първи път на обляната с лунна светлина поляна? Не е за вярване. И през всичките тези години той я желаеше, не бе преставал да я желае. Телата им се сляха и настоящето го завладя, заличи всички спомени, за да го остави да изживее още един неповторим миг.
После, когато се обличаха за вечерята в тесен кръг за петдесет човека, Карабела внезапно попита:
— Наистина ли възнамеряваш да направиш Хисун свой приемник?
— какво?
— Мисля, че именно това ми каза с недомлъвки преди пристигането. Помниш ли?
— Помня — потвърди Валънтайн.
— Ако предпочиташ, да не обсъждаме…
— Не. Не виждам причина да крия повече от теб.
— Значи не е шга?
Валънтайн се намръщи.
— Според мен той има качества. Тази мисъл ми хрумна още навремето, когато той беше само едно мърляво хлапе, което изкарва крони и рояли като водач из Лабиринта.
— Нима може един простосмъртен да стане коронал?
— И тъкмо ти, Карабела, задаваш този въпрос?
— Любовта те подтикна към безразсъден и странен избор. И както знаеш, не всички го одобряват.
— Само неколцина глупави лордчета! Но целият останал свят те приветства като моя господарка.
— Възможно. Ала едно е съпруга, друго — коронал. Простолюдието никога не ще възприеме един от своите в ролята на коронал, чиято особа за тях е свещена, почти божествена. Така поне го чувствах в миналото.
— Ще приемат и него, също като теб.
— Прилича на прищявка — да издигнеш на такава висота едно най-обикновено момче. Защо не Слийт? Или Залзан Кавол? Или който и да било друг?
— Хисун има необходимите качества. Убеден съм.
Виж за това не мога да съдя. Но идеята че този малък дрипльо ще се възкачи на трона изглежда твърде странна, прекалено странна дори за един сън.
— Защо коронал винаги трябва да е някой от кликата в Замъка? Да, така е било стотици, може би хиляди години. Дори да е имало изключения, кандидатът пак е бил човек със синя кръв, нищо че не е бил от Връхни. Но забраната властта да се предава по наследство ми подсказва, че навремето нещата са стояли другояче. Но никой от замъка не е способен да се справи с надигащата се заплаха. Там сме живели твърде изолирани. Често си мисля, че с почти нищо не сме наясно. Светът върви към гибел: за да го възродим е наложително не аристократ, а човек от низините да се изкачи на трона.
— Но той е толкова млад!
— Ще порасне — отвърна Валънтайн. — Мнозина ме гласят за понтифекс, но ще почакат. Първо момчето трябва да получи нужната подготовка. А и аз не съм се забързал към Лабиринта.
— Не, разбира се — каза Карабела. — Освен това, Тиеверас нашият понтифекс, не е тръгнал да умира.
— Жив е, да — потвърди Валънтайн. — В известен смисъл. И се моля да е така още дълго.
— А когато Хисун се подготви?
— Тогава ще позволя на Тиеверас най-после да си отдъхне.
— Трудно ми е да си те представя като понтифекс.
— А за мен това е дваж по-трудно. Длъжен съм и ще го сторя. Но се моля да не е скоро!
— Голям смут ще настане в Замъка — каза след миг мълчание Карабела. — Не се ли очакваше Елидат да е следващият коронал?
— Той ми е извънредно скъп.
— Неведнъж си споменавал него като вероятен наследник.
— Така е — потвърди Валънтайн. — Но той е станал неузнаваем. Всеки, който ламти за трона, е твърде неподходящ — и ти го знаеш. Но недопустима е и другата крайност — липсата на призвание, на вътрешен плам. Смятам, че у Елидат пламъкът е угаснал.
— Същото мислеше и за себе си навремето, когато беше обикновен жонгльор и за пръв път научи за висшето си предопределение.
— Но когато си възвърнах предишната същност, огънят се разгоря отново. често ми натежава короната, но никога не съм съжалявал, че я нося.
— А Елидат би ли съжалявал?
— Така подозирал. В мое отсъствие се прави на коронал, но без особено въодушевление. Освен това е прехвърлил четиридесетте. Короналът трябва да е млад.
— На четиридесет човек е още млад — каза с усмивка Карабела.
— Дано си права, любима — промълви той и сви рамене. — Но не забравяй, че ако желанието ми се изпълни, дълго няма да се стигне до избор на нов коронал.
— Дали обаче и останалите лордове в Замъка ще са така великодушни?
— ще им се наложи — заключи Валънтайн, като й подаде ръка. — Ела, Насимонт ни чака.
13
Тъй като беше петият ден от петата седмица на петия месец, когато се честваше масовият изход от древната столица отвъд морето, Фараатаа трябваше да изпълни едно важно задължение преди да се свърже с агентите си от периферните провинции.
През този сезон в Пиурифейн валеше дваж дневно — преди зазоряване и по здрач. ритуалът на Велализиер изискваше да е тъмно и сухо, ето защо Фаратаа се будеше в онзи час на нощта, известен като часа на чакала, когато слънцето е все още над Алханроел, на изток.
Без да безпокои останалите, които още спяха, той излезе от паянтовата ракитова барака, изплетена предния ден — Фараатаа и следовниците му се местеха постоянно, за най-безопасно, — и се мушна в гората. въздухът беше влажен и задушен, както обикновено, но още ухаеше на утринен дъжд.
На мъждивата светлина, проникваща през пролуките на облаците, той видя, че и други са поели към дълбините на джунглата. Ала не показа, че ги е забелязал, а и те — също. Поклонението във Велилазиер бе ритуал за всеобща мъка, който се извършваше в самота. за него не се говореше никога: просто го извършваха на петия ден от петата седмица на петия месец, и когато децата им пораснеха достатъчно, учеха и тях, но винаги със сръм, винаги със съжаление. Такъв бе Пътят.
Когато измина предписаните триста крачки, стигна до горичка от високи, стройни гибаруни. Но ярките оранжеви бликове, които хвърляха блещукащите по тях камбанки, биха попречили на молитвата му. Недалеч стоеше в гордо усамотение величествена стара дуика, издълбана от мълния преди векове. Големият овъглен белег, очертан от ивицата новопорасла червена кора, му предлагаше хралупата за параклис. Светлината на блещукащите камбанки нямаше да проникне там.
Застана гол в убежището на огромната хралупа и първо направи Петте промени.
Костите и мускулите му потекоха, клетките на кожата му се преобразиха и той се превърна в червената жена, после в Слепия гигант, сетне — в Одрания мъж, а при четвъртото преображение прие облика на Последния крал, докато най-накрая дълбоко пое дъх, за да стане Принца, който ще дойде. Третата промяна му коства най-много. Тя изискваше от него да промени не само контурите на тялото, но и на душата, като изтръгне от нея цялата омраза, жажда за мъст, целия копнеж към разруха. Принцът, който ще дойде, се беше въздигнал над тези неща. Фараатаа нямаше капка надежда да го постигне. В душата му нямаше нищо, освен омраза, жажда за мъст, копнеж за разруха. А за да се превърне в Принца, от нея трябваше да остане само обвивката. Мечтите му литнаха към времената на тяхното осъществяване: неприятелите ще са унищожени, изоставените земи — възродени отново. Той се пренесе напред в тази епоха и позволи на радостта да го завладее. С усилие прогони от душата си всички спомени за поражение, заточение, загуби. Видя молитвените домове на мъртвия град да оживяват отново. Нима имаше нужда от мъст, докато бе във властта на онова видение? Странен и чудесен покой облада душата му. Денят на възраждането бе дошъл, всичко в този свят беше хубаво, мъката си беше отишла завинаги.
И в същия този миг той се превърна в Принца, който ще дойде. Все по-малко усилия му костваше да остане в този облик. Той коленичи и се зае да нарежда камъните и перата, за да съгради олтара. За жертвоприношението хвана два гущера и нощен пълзящ брул. После събра от трите води: слюнката, урината и сълзите. Взе камъчета и ги нареди във формата на Велализиерската крепост. Изрече Четирите жалби и Петте скърби. Коленичи и яде пръст. видение на загубения град проникна в съзнанието му: крепостта от син камък, покоите на краля, Площада на неизменността, Масите на боговете, шестте Високи храма, седмия, който беше осквернен, Светилището на краха, Пътя на заминаването. С усилие запази облика на Принца, докато разказваше притчата за падението на Велализиер, като преживяваше тази мрачна трагедия и усещаше как го обгръща благоволението и лъчезарното излъчване на Принца, за да приеме загубата на великата столица не с болка, а с истинска обич, като необходим, неизбежен етап от Пътя на своя народ. И когато разбра, че е приел тази истина, си позволи да промени облика си, отново да стане Последния крал, Одрания мъж, Слепия гигант, Червената жена, и накрая Фараатаа от Авендройн.
Беше сторено.
Лежеше проснат по очи върху мекия мъх, когато заръмя първият утринен дъждец.
След малко стана, събра камъчетата и перата от малкия олтар и пое обратно към бараката. Умиротворението на принца, който ще дойде, все още владееше душата му, ала Фараатаа вече жадуваше да се отърси от това благодатно влияние: делникът започваше. Омразата, разрухата и мъстта може да бяха чужди на духа на Принца, който ще дойде, ала без тях бе немислимо да се установи неговото кралство.
Изчака вън от къщичката, докато се завърнат от своите поклонения достатъчно събратя, за да го подкрепят при повика към водните господари. Един по един те го заобикаляха — Ааризиим сложи длан върху дясното му рамо на Фараатаа, Сиимии докосна челото му, Миизиим — слабините, а останалите се хващаха за ръце, за да обградят с концентрични кръгове четиримата в центъра.
— Сега — каза Фараатаа. И мислите им се обединиха.
— Братя в морето!
Усилието бе тъй неимоверно, че Фараатаа усети как губи власт над формата, като дете, което се учи тепълва да прилага силата. Поникнаха му пера, огромни нокти, шест ужасни човки — и той се превърна в билантун, в сигимоин, в пухтящ разярен бидлак. Околните го сграбчиха още по-здраво, макар в неговия зов да се съдържаше такава мощ, че и някои от тях започнаха да се преобразяват.
— Братко! Чуй ме! Чуй ме!
И от необятните дълбини изплува обликът на огромни тъмни криле, които бавно се разтвориха над гигантските туловища. И сякаш сто камбанки звъннаха в хор:
— Чувам, земни братко!
Това бе гласът на водния крал Маазмурн. Фараатаа ги познаваше до един музиката на гласовете: камбанките на Маазмурн, напевният гръмотевичен тътен на Джироуз и тъжните барабани на Шейтун. Великите крале бяха дузини, но гласовете им нямаше как да се сбъркат.
— Понеси ме, о кралю Маазмурн!
— Яхни ме, земни братко!
Фараатаа се остави да бъде изтръгнат от тялото си и духът му се понесе към морето, след още миг се потопи във водата и двамата с Маазмурн станаха едно цяло. Преливаше от екстаз. Това съединение, това сливане притежаваше такава мощ, че с лекота би могло да се превърне в негов край — наслада, която, стига той да позволи, да осъществи всички негови копнежи, но не, нямаше да го допусне.
Сам по себе си интелектът на водния крал наподобяваше океан — безграничен, всеобхватен, безбрежен, бездънен. Фараатаа потъваше все по-дълбоко и накрая се загуби. Ала помнеше защо е тук. за да постигне с помощта на водния крал инак невъзможното. Съсредоточи се, фокусира съзнанието си и успя да изпрати от топлата люлееща се необятност посланията, като така изпълни мисията, заради която бе дошъл тук.
— Саарекин?
— Ето ме.
— Какви са новините?
— По цялата източна низина лузавендърът е унищожен напълно. Пуснахме заразата и тя плъзна навред.
— Какво предприема правителството?
— Заразената реколта се изгаря. Безполезно е.
— Победата е наша, Саарекин!
— Победата е наша, Фараатаа!
— Тии-хаанимак?
— Чувам те, Фараатаа.
— Какво ново?
— Отровата отпътува с дъжда и в цял Дюлорн нийковите дървета са унищожени. Сега се просмуква в почвата и ще унищожи и глейна, и стаджата. Подготвяме се за следващата атака. Победата е наша, Фараатаа!
— Победата е наша! Инириис?
— Аз съм Инириис. Кореновите хоботници заякват и се разпространяват из нивите на Зимроел. Ще опасат риката и милайла.
— Кога ще се види резултатът?
— Вече се вижда. Победата е наша, Фараатаа!
— Победихме Зимроел. Сега ще започнем битката в Алханроел, Инириис. Прехвърли хоботниците през Вътрешното море.
— Дадено.
— Победата е наша, Инириис! Уай-Юулисаан?
— Тук съм, Фараатаа!
— Още ли следиш коронала?
— Да. Напусна Еберсинул и пое към Треймон.
— Знае ли какво става в Зимроел?
— Не. Изцяло е погълнат от голямото пътуване.
— Занеси му доклада тогава. Кажи му за хоботниците в долината на Зимър, за ръждата по лузавендъра в низината, за смъртта на нийка, глейна и стаджата на запад от Дюлорн.
— Аз ли, Фараатаа?
— Трябва да изпреварим осведомителите му. Нека научи новините първо от нас, така ще успеем да се доближим до него. Стани негов съветник по болестите на растенията, Уай-Юулисаан. Осведоми го какво става и му помогни в борбата с новата напаст. Ние трябва да знаем какви контрамерки се планират. Победата е наша, Уай-Юулисаан.
— Победата е наша, Фараатаа!
14
След повече от час посланието най-сетне стигна до висшия говорител Хорнкаст в тясната му бърлога високо горе, малко извън обсега на Тройните сенки.
„Ела в тронната зала веднага“
Сепултроув
Висшият говорител гневно изгледа приносителите. Те знаеха, че не бива да го безпокоят в тази зала, освен в спешни, извънредни случаи.
— Какво има? Нима умира? Или вече е мъртъв?
— Не ни е известно, сър.
— Как ви се видя Сепултроув, беше ли смутен?
— Изглеждаше неспокоен, сър, но нямаме представа…
Добре. Няма значение. Идвам след малко.
Хорнкаст кисело си помисли, че ако събитието е настъпило, едвали би могло да се случи в по-неподходящ момент. След като Тиеверак бе издържал толкова десетилетия, не можеше ли да издаяни поне още час-два и след това да хвърли топа. Ако, разбира се, това наистина се беше случило.
— Да те изчакам ли? — попита златокосата му посетителка.
Той поклати глава.
— Не се знае кога ще се върна. Ако понтифексът е умрял…
Жената направи знака на Лабиринта.
— Да пази Божествения!
— дано! — сухо откликна Хорнкаст.
Той излезе. Високо горе сферата на тройните сенки излъчваше мистична синьо-бяла светлина и превръщаше минувачите в хартиени марионетки, носени от кроткия бриз. Като се стараеше да не изостава от пратениците, Хорнкаст бързо вървеше през площада, както винаги енергично, нищо че беше на осемдесет.
Спускането с лифта сякаш нямаше край.
Мъртъв ли е? Или умира? Немислимо. Хорнкаст разбра, че е съвсем неподготвен за внезапната кончина. Според уверенията на Сепултроув бе изключено апаратурата да се повреди и животът на понтифекса можеше да се поддържа, ако трябва, още двадесет, тридесет, дори петдесет години. И висшият говорител смяташе, че тази смърт би била последица от премислено политическо решение, а не някакво ужасно събитие, което да те изненада в средата на една инак обикновена сутрин.
Ами ако е така? Налага се лорд Валънтайн да бъде повикан незабавно от западните земи. За него ще е твърде неприятно да се погребе в Лабиринта, преди да е започнал истински своята обиколка! Но ще е длъжен да се оттегли, разбира се. И ще пожелае да си има свой собствен говорител — онзи дребосък с белега, Слийт, или дори вруна. Как ли ще премине подготовката на някой от тези двамата за поста, който той, Хорнкаст, бе изпълнал толкова дълго? Слийт, който е изпълнен с презрение и снизходителност, или онова ситно магьосниче, врунчето, с неговите огромни блещукащи зъркели, с тези негови пипала…
Това ще е последното му задължение — да подготви своя заместник. „И после ще се оттегля, помисли си той. И няма да живея дълго след като напусна кабинета си. Сигурно Елидат ще е новият коронал. Бил добър човек и лорд Валънтайн много държал на него, бил му почти като брат. Ще е странно след всичките тези години отново да имаме понтифекс, който да сътрудничи истински със своя коронал! Но аз не ще видя това. Няма да съм тук.“
Изпълнен с лоши предчувствия и примирение, стигна богато украсената с орнаменти врата на имперската тронна зала. Пъхна длан в отвърстието и стисна студената податлива сфера, която го разпозна и тутакси отвори дверите на големия глобус на имперските покои с величествения трон над трите широки стъпала, със сложните механизми на животоподдържащата система. В сферата от бледосиньо стъкло, благодарение на която оцеляваше от години, в креслото си седеше самият понтифекс, безплътен и изсъхнал като мумия, но стиснал челюсти и с все още пламтящи от неугасима жизненост очи.
Зад трона се мъдреше познатата банда плашила: древният Дилифон, съсухреният и треперещ частен секретар на понтифекса, неговата съногадателка, вещицата Нарамир, и лекарят Сепултроув с потъмняла като пергамент кожа, клюнест нос на хищна птица. От всички тях, дори от Нарамир, която се поддържаше млада и неправдоподобно хубава със своите вълшебства, се стелеше на талази старост, разложение, смърт. И Хорнкаст, който се виждаше с тази пасмина ежедневно от четиридесет години насам, за пръв път усети с такава сила колко са страшни тези люде. Сигурно и той самият е не по-малко страшен. Изглежда е дошло времето до един да ги пръждосат оттук.
— Тръгнах незабавно — каза той. Погледна към понтифекса. — Е? Нима умира? Не му личи.
— Твърде е далеч от това да умре — отвърна Сепултроув.
— Тогава какво има?
— Слушай — каза лекарят. — Той започва отново.
Създанието в глобуса се размърда и започна да се поклаща бавно и методично като махало на часовник. Прозвуча нисък хриплив стон, последван от свистящо прохъркване и накрая бълбукане, сетне всичко се повтори отново и отново.
Тази зловеща музика бе до болка позната на Хорнкаст. Това бе азбуката на ужасното изкуфяване на понтифекса, понятна единствено на главния говорител. Почти думи или техни призраци, в които все още прозираше истинското значение. Други с годините се бяха превърнали в чист шум, но Хорнкаст, който бе наблюдавал различните стадии на това превръщане, разчиташе смисъла. В пъшкането, въздишките и хленченето липсваше словесно съдържание. Имаше и някои сложни бръщолевения, изглежда представляващи възгледи, които бяха възприети от Тиеверас в неговата дълга, побъркана безсънна изолация и бяха известни единствено на него самия.
— Не чух нищо ново — констатира Хорнкаст.
— Почакай.
Той се вслуша. Нишката от срички, които означаваха лорд Малибор — понтифексът бе забравил за двамата му наследници и още го смяташе за коронал, — после ято от други царски имена — Престимион, Конфалюм, Декерет. Пак Малибор. Думата за сън. Името на Осиър, който бе понтифекс преди Тиеверас. Името на Киникен, предшественик на Осиър.
— Пак бълнува за далечното минало. За това ли ме извикахте толкова спешно?…
— Почакай.
С растящо раздразнение Хорнкаст отново вниманието си към бръщолевенето на понтифекса и се смая, когато за пръв път след толкова години го чу да изговаря ясно и членоразделно цяла една дума.
— Живот.
— Чу ли? — попита Сепултроув.
Хорнкаст кимна.
— Кога започна това?
— Преди два часа. Два и половина.
— Величество.
— Записахме всичко — вметна Дилифон.
— Какво друго каза?
— Разбрахме седем-осем думи — отвърна Сепултроув. — Може би има и други, които само ти можеш да разбереш.
Хорнкаст погледна Нарамир.
— Буден ли е, или сънува?
— Нито едното, нито другото — отговори тя. — Понтифексът пребивава едновременно в двете състояния.
— Ела. Стани. Върви.
— Каза го и преди, и то неведнъж — измърмори Дилифон.
Настъпи мълчание. Понтифексът сякаш беше заспал, макар очите му да бяха отворени. Хорнкаст гледаше мрачно. В началния стадий на заболяването на Тиеверас, когато лорд Валънтайн отскоро се бе изкачил на трона, изглеждаше твърде логично именно така да се поддържа животът на стария понтифекс, и Хорнкаст беше един от най-ревностните поддръжници на схемата, предложена от Сепултроув. Никога преди не се беше случвало понтифекс да надживее двамина коронали, така че да е на преклонна възраст, когато третият дойде на власт. Това бе изкривило динамиката на имперската система. Тогава самият Хорнкаст бе посочил, че не може лорд Валънтайн да бъде изпратен в Лабиринта толкова скоро. Всички смятаха, че е съществено понтифексът да издаяни поне още няколко години. Сепултроув бе открил начин да го крепи жив, макар скоро да стана ясно, че Тиеверас е изпаднал в старческо оглупяване и се кандилка между живота и смъртта.
Но първо дойде узурпацията, последваха трудните години на възстановяването, когато короналът се зае да отстрани хаоса от преврата, и се наложи старчето да остане в клетката си година след година. Макар че мъждукането на Тиеверас удължаваше властта на Хорнкаст, която поради безсилието на понтифекса, бе извънмерна, тази жестока агония отдавна трябваше да бъде прекратена. А лорд Валънтайн все молеше, молеше и молеше за още време, за да свърши делата си на коронал. И така цели осем години… За своя изненада Хорнкаст откри, че почти е готов да се моли да освободят Тиеверас от робството му.
— Ва… Ва…
— Това какво е? — попита Сепултроув.
— нещо ново! — прошепна Дилифон.
Хорнкаст им махна да мълчат.
— Ва… Валънтайн…
— Това наистина е ново! — възкликна Нарамир.
— Валънтайн понтифекс… Валънтайн понтифекс на Маджипур…
Последва тишина. Думите, ясно изговорени, лишени от двусмисленост, увиснаха във въздуха като експлодирали слънца.
— Мислех, че е забравил името на Валънтайн — каза Хорнкаст. — Смяташе, че Малибор е коронал.
— Очевидно не го е забравил — каза Дилифон. — Божественият не позволява той да си възвърне мисленето и да знае какво сме му сторили!
— Смятам, че това винаги го е знал — каза Хорнкаст. — А сега си възвръща способността да общува с нас членоразделно. Чухте го: Валънтайн понтифекс. Поздравява своя наследник и знае кой е. Умира ли той, Сепултроув.
— Апаратурата показва все същото. Още дълго ще изкара така.
— Не бива да го позволим — каза Дилифон.
— За какво намекваш? — попита Хорнкаст.
— Това продължи достатъчно дълго. Знам какво е да си стар, Хорнкаст. Този човек е половин живот по-стар от всеки от нас. И страда невъобразимо. Аз казвам да сложим край. Сега. Още днес.
— Нямаме право — каза Хорнкаст. — Не по-малко от вас съчувствам на мъките му, но ние ще вземаме това решение.
— Все пак да сложим край на това.
— Лорд Валънтайн трябва да поеме тази отговорност.
— Лорд Валънтайн никога не ще го стори — измърмори Дилифон. — Той ще поддържа този фарс още половин век!
— Изборът е негов по право — отсече Хорнкаст.
— Нему ли служим, или на понтифекса? — попита Дилифон.
— Управлението е едно, но сега само единият от двамата монарси не е компетентен. Като се подчиняваме на коронала, ние служим на понтифекса и…
От животоподдържащата клетка долетя бесен рев, после зловещото подсвиркване, гъргорене и бълбукане. И сетне думите, още по-ясни от преди:
— Валънтайн — понтифекс на Маджипур — да живее!
— Чул е разговора и се гневи. Копнее да умре — каза Дилифон.
— Или пък смята, че вече не е сред живите — подсказа Нарамир.
— Не. дилифон е прав — каза Хорнкаст. — Той ни е чул. И знае, че няма да стане така, както той иска.
— Ела. Стани. Върви. — Вой. Брътвеж. — Смърт! Смърт! Смърт!
Отчаян както никога досега Хорнкаст изтича при сферата, почти решен да изтръгне проклетите кабели и тръби. Усети се, че това би било безумие, и се спря. Очите му срещнаха погледа на Тиеверас и едва устоя да не трепне, когато върху него се изля тази безмерна тъга. Несъмнено понтифексът отново бе с всичкия си. И беше наясно, че му отнемат смъртта по държавни съображения.
— Ваше величество? — каза Хорнкаст с най-богатия си плътен тембър. — Чувате ли ме? Ако е така, затворете едното си око.
Отговор не последва.
— И все пак мисля, че ме чувате ваше величество. И ви казвам: ние знаем колко страдате. Няма да ви оставим още дълго да се измъчвате. Тържествено ви го обещаваме.
Мълчание. Тишина. Сетне последва:
— Живот! Болка! Смърт!
И отново брътвеж, свистене и крясък — досущ като песен от гроба.
15
— А това е храмът на Господарката — каза кметът Самбигел и посочи извисяващата се точно на изток от града отвесна канара. — Най-святото й светилище в целия свят, закрилящо само острова, разбира се.
Валънтайн се загледа. Храмът блестеше като самотно бяло око върху тъмното чело на скалата.
Голямата обиколка траеше вече четвърти, не — пети, или може би шести месец: дните и седмиците, градовете и провинциите образуваха едно неразличимо цяло. Днес беше пристигнал в голямото пристанище Алейзър, далеч нагоре по северозападния бряг на Алханроел. Всички градове се бяха слели в един гигантски мегаполис, разпрострял се върху лика на Маджипур.
Самбигел, нисък мургав мъж с гъста черна брада заля коронала с поток от приспивни баналности. Отчайващо. валънтайн изслушваше навсякъде едни и същи излияния за незабравимия случай, за обичта и признателността на целокупния маджипурски народ, който се гордее, почита и така нататък…
Валънтайн още веднъж погледна храма на скалата. усети властен зов. Копнееше още сега да се озове там, да го сграбчи вихърът и да го отнесе като сухо листо на този величествен връх.
— Майко, нека си отдъхна малко при теб!
Кметът стори пауза, а може би свърши речта си.
— Погрижи се да уредиш нощуването ми в този храм — нареди Валънтайн на Тунигорн.
Кметът Самбигел изглеждаше объркан.
— Не възнамерявахте ли следобед да посетите гробницата на лорд Стиамот, после да…
— Лорд Сиамот е чакал моите почитания осем хилядолетия. Може да почака и още един ден.
— О, разбира се, милорд. Да, милорд. — Ще предупредя йерархката Амбаргард, че довечера сте неин гост. А сега, ако позволите, ще ви предложим едно развлечение…
Оркестърът засвири ликуващ химн. Стотици хиляди гърла изреваха нещо, което несъмнено бе вълнуваща поетична творба, макар да звучеше неразбираемо. Короналът стоеше безучастно, зареял взор над навалицата, кимаше, усмихваше се, понякога отвръщаше на благоговейни погледи на разчувствани граждани, които никога нямаше да забравят този ден. Обзе го чувство за собствената му нереалност. Помисли си, че няма да е жив човек, за да играе тази роля. Една статуя или восъчна фигура би се справила чудестно със задълженията на коронала по време на обиколката…
С крайчето на окото зърна разтревожения поглед на Карабела. Направи онзи незабележим, известен само на тях двамата таен знак, за да я успокои, че всичко е наред. Но явно не успя. Май Тунигорн и Лизамон Хълтин си пробиха път напред и застанаха необичайно близо. за да го хванат, ако падне? В името на мустака на Конфалюм, нима смятат, че пак се кани да припада, като в Лабиринта?
Той се стегна: махна с ръка, усмихна се кимна, после пак, и още веднъж. Всичко би трябвало да е наред. Всичко. Ще има ли край тази церемония?
След половин час най-после се свърши и царският кортеж запраши към кметския дворец. когато останаха насаме, Карабела каза:
— Стори ми се, че там ти прилошаваше, Валънтайн.
— Непременно ли трябва да продължи обиколката?
— Знаеш, че нямам избор.
— Боя се за теб.
— Защо, Карабела?
— На моменти сякаш не те познавам. Коя е тази мрачна, капризна личност, с която деля леглото си? Какво стана с мъжа на име Валънтайн, когото срещнах някога в Пидруид?
— Той е още тук.
— Дано. Но ми прилича на слънце, затулено от лунна сянка. Каква е тази сянка над теб, Валънтайн? Каква е тазисянка над света? Нещо странно те е сполетяло в Лабиринта. Но какво? И защо?
— Чувствам се като погребан в Лабиринта, Карабела… — Той поклати глава. — Странно беше, но всичко отдавна свърши. Откакто пътуваме из по-благополучни земи, отново познах радостта, любовта, аз…
— Може би мамиш себе си, но не и мен. вече не намираш радост в обиколката. Няма я ненаситната жажда да отидеш навред и да видиш всичко. Изписано е в очите и на лицето ги. Нима ще отречеш, че се движиш като сомнамбул?
— Наистина все повече се уморявам. Вярно.
— Тогава да се връщаме на Върха, където винаги се чувстваш истински щастлив!
— Свещен дълг на коронала е да се представи на поданиците си. Дължа им го.
— А на себе си какво дължиш?
Той сви рамене.
— Умолявам те, мила лейди! Дори да се отекчавам все повече и дори насън да слушам речи и да виждам безкрайни върволици от жонгльори и акробати, няма опасност да умра от досада. Обиколката е мое задължение.
— Тогава поне изклюби Зимроел. Стига ти и един континент. Ще ти отнеме месеци само да се завърнеш оттук до Замъка, ако пътьом спираш във всеки по-важен град. Ами Зимроел? Пилиплок, Ни-моя, Тил-омон, Пидруид… Това ще отнеме години, Валънтайн!
Той бавно поклати глава.
— Нямам задължения само към хората от Алханроел.
— Разбирам — каза тя и взе ръката му. — Но май си твърде взискателен към себе си. Все пак си помисли дали да посетиш зимроел. Обещаваш ли ми?
Още тази вечер бих се върнал в Замъка, ако можех. Но трябва да продължа. Трябва.
— Надяваш се нощес да разговаряш с майка си, Господарката, нали така?
— Да — съгласи се той. — Но…
— Обещай ми, ако това ти се удаде, да я попиташ дали да ходиш в Зимроел. И се осланяй на нейните съвети. Ще го сториш ли?
— Карабела…
— Ще я попиташ ли? Само това те моля.
— Чудесно — каза той. — Ще я попитам. Тлкова мога да ти обещая.
Вече се здрачаваше, когато поеха нагоре към храма на Господарката по тесния лъкатушен път, и светлините на Алейжър искряха зад тях като мириади скъпоценни камъчета, разпръснати из равнината.
Йерархата Амбаргард, висока, царствена жена с проницателни очи и лъскава бяла коса ги чакаше при портала. След като произнесе кратко и топло приветствие, тя го поведе към кацналото на една скала над морето дълго едноетажно здание, чиято фасада гледаше на запад, към морската шир.
Валънтайн постоя отвън, на увисналата във въздуха тераса. Стоя дълго и мълчаливо. Зад него стояха Карабела и йерархката, а също така Слийт и Тунигорн. Тук цареше благодатно спокойствие. Не се чуваше нищо, освен повеите на хладния северозападен вятър и лекото шумолене на алената наметка на Карабела. Валънтайн погледна надолу. Голямото морско пристанище се бе разпростряло в подножието на скалата като гигантско разтворено ветрило, чиито очертания се губеха далеч на север. Пронизващите го тъмни спици на колосалните авенюта се събираха в далечния неясно обрисуван кръг на големите булеварди, които небесната вис бе пронизана от шест гигантски обелиска: гробницата на лорд Стиамот, покорителя на метаморфите. По-нататък се беше плиснало само морето, тъмнозелено, похлупено с ниска мъгла.
— Елате, милорд — промълви Амбаргард. — Отиде си и последният дневен светлик. Да ви покажа ли стаята?
Тази нощ щеше да прекара сам, в една малка стая до молитвения дом. Нямаше да яде и да пие нищо, освен виното на съногадателите, което ще отвори съзнанието му и ще го направи достъпно за Господарката. След като Амбаргард се оттегли, той се обърна към Карабела.
— Не съм забравил обещанието си, любима.
— Знам. Дано тя ти каже да се върнеш в Замъка!
— Ще се примириш ли, ако не това е волята й?
— Как мога да не се примиря? Ти си короналът. Но се моля да ти заръчат да се върнеш в Замъка. Приятни сънища, Валънтайн.
— Приятни сънища, Карабела.
Тя си тръгна. А той постоя до прозореца, загледан как нощта поглъща брега и морето. Нейде на запад, далеч отвъд хоризонта се намираше Островът на сънищата, владението на неговата майка, домът на благословената Господарка, която вдъхваше мъдрост в сънищата на спящия свят. Валънтайн напрегнато се взираше в мъглата и сгъстяващата се мрачина, сякаш се надяваше да зърне белоснежните варовикови бастиони на Острова.
После се съблече и си легна. Надигна чашата с тъмночервеното омайно вино и я изпи, след което усети как го завладява трансът, отварящ съзнанието, и зачака съня.
— Ела при мен, майко. Аз съм Валънтайн.
Налегна го дрямка и той се унесе.
— Майко…
— Господарке…
— Майко…
Фантоми затанцуваха в съзнанието му. От всяка пора на почвата заизбликваха като мехури неуловими издължени фигури, заизвиваха се като спирали към небесната шатра. От дънерите започнаха да никнат безплътни ръце, големите речни камъни ококориха жълти очи, реките се превръщаха в космати чудовища. А той се хлъзгаше все по-надолу, все по-надълбоко в царството на сънищата и непрестанно изпращаше душата си напред, към Господарката.
Зърна я да седи до осмоъгълния белокаменен басейн в покоите на Вътрешния храм. Наведена напред, тя сякаш изучаваше отражението си. Доплува и се зарея точно зад гърба й, а когато погледна надолу, видя прекрасното й лице с обичайното благо изражение.
— Аз съм Валънтайн, майко — промълви той.
Тя се извърна. Имаше лице на непозната: бледо, изпосталяло, намръщено, озадачено.
— Коя си ти? — прошепна той.
— Познаваш ме. Аз съм Господарката.
— Не! Не!
— Повярвай ми, аз съм!
— Не!
— Защо дойде на Острова? Не биваше. Не ти, а аз трябва да идвам при теб, защото си понтифекс.
— Понтифекс ли каза? Но аз съм коронал!
— Нима? Значи съм сбъркала.
— А моята майка? Тя къде е?
— Аз съм твоята майка, Валънтайн.
И наистина, изпитото лице беше само маска, която изтъня и се смъкна като парче стара кожа, и откри чудесната усмивка на майка му, нейния благ поглед. После отдолу отново се показа първото лице, след което Господарката отново възвърна истинския облик, но този път плачеше. Понечи да я докосне, ала ръката му премина през плътта й и той остана съвсем сам. Така и не успя да я догони, макар да я преследваше из толкова странни царства, че на драго сърце би се пробудил, стига да можеше. Накрая се отказа да я търси и потъна в най-дълбок сън без съновидения.
Събуди се късно сутринта и когато излезе от покоите си, видя Карабела с изопнато лице и зачервени от безсъние очи.
— Как е моят повелител? — тутакси попита тя.
— Тази нощ нищо не научих. Сънищата ми бяха неясни и Господарката нищо не ми каза.
— Съжалявам, скъпи.
— Довечера ще опитам пак. Май не улучих с виното — изпих или малко, или много. Ще се посъветвам с йерархката. Ти закуси ли, Карабела?
— Отдавна. Но това не пречи да ти правя компания, ако искаш. Слийт иска да те види. Нощес дойде спешно съобщение и той възнамеряваше да нахълта в стаята ти, но аз не го пуснах.
— Какво съобщение?
— Не знам. Да изпратя ли да го повикат веднага?
— Да.
Слийт доведе със себе си някакъв непознат — строен мъж със странно триъгълно лице, раздалечени вежди и големи скръбни очи, който побърза да направи звездния знак.
— Ваша светлост, това е Уай-Юулисаан, който пристигна нощес от Зимроел.
— Необикновено име — каза Валънтайн.
— В нашето семейство се предава от поколения, милорд. Поддържам връзка със сдружението на земеделците в Ни-моя и съм натоварен да ви донеса лошите новини от Зимроел.
Валънтайн усети стягане в гърдите.
Уай-Юулисаан му подаде няколко дебели папки.
— Всичко е описано тук. Всяко бедствие с най-малките подробности, засегнатите от него райони, щетите…
— Бедствия? Какви бедствия?
— В земеделските зони, милорд. В Дюлорн отново се появи ръжда по лузавендъра, на запад от низината измряха нийковете, засегнати са съжо стаджата и…
— Милорд! — внезапно извика Карабела и посочи към небето. — Вижте!
Валънтайн погледна нагоре. В прегръдките на ненадейно излезлия бриз се носеше се рееше странно войнство от големи, лъскави и прозрачни създания. Приличаха на захлупени чаени чаши със стърчащи отвред дълги оксмати крачища. На слънцето проблясваха зловещо двойните нанизи на очите им, големи колкото юмрук черни маниста. Над тях прелитаха стотици, не, хиляди паяци, като порой от странни призраци, като злокобна бежанска процесия.
— Какви чудовища! — каза Карабела и потрепера. — Досущ като най-страшните прокоби на Краля на сънищата.
Валънтайн, смаян и ужасен, не можеше да откъсне поглед от реещите се върволици. От двора на храма долетяха викове на тревога. Когато Валънтайн и Слийт изтичаха вътре, видяха стараха йерархка да размахва енергомет насред поляната. Въздухът гъмжеше от хвърчащи грозилища, някои от които се спускаха на земята, а Амбаргард и половин дузина свещенослужители се мъчеха да ги унищожат, преди да са докоснали тревата, вече съсипана, пожълтяла и сякаш обгорена на местата, където се търкаляха неподвижните туловища на свалените паяци.
За минути яростната атака секна. Зловещата верига се изнизваше на изток, но подире си остави грозни изгаряния — сякаш някой беше вършал с газова горелка из земите и градината на храма. Амбаргард видя Валънтайн, изключи енергомета и бавно тръгна насреща му.
— Какво беше това? — попита той.
— Вятърни паяци, милорд.
— Не съм чувал за тях. Из тези места ли живеят?
— Слава на Божествения — не, милорд! Идват от Зимроел, от планините зад Кинтор. Ежегодно се гмурват в потоците на високите ветрове за да се чифтосат във въздуха. И понякога силата на въздушното течението ги отвява към морето, а и по-надалеч.
Слийт с гримаса на отвращение отиде при падналия наблизо паяк, който потреперваше в последни слаби спазми на предсмъртна агония.
— Стой далеч от него! — извика Амбаргард. — Това е жива отрова! — Повика един от помощниците си, който ликвидира чудовището с енергомета. — Доста са безобидни преди чифтосването, ядат листа и вейки — обясни тя на Валънтайн. — Но снесат ли яйцата, стават опасни. Ако не изкопаем и изхвърлим обгорелите чимове, тук никога нищо няма да поникне.
— И това се случва ежегодно? — попита Валънтайн.
— О, не, слава на Божествения! Повечето паяци загиват в морето. Само веднъж на много години стигат толкова далеч. Но случи ли се, милорд — това винаги е година на лоши предзнаменования.
— кога са идвали за последно? — попита короналът.
Амбаргард явно се колебаеше.
— В годината на смъртта на вашия брат лорд Вориакс — най-после каза тя.
— А преди това?
Устните й потрепераха.
— Не си спомням. Може би преди десет, или петнайсет години.
— Когато се спомина лорд Малибор?
— Милорд… Простете ми…
— Няма нищо за прощаване — едва чуто промълви Валънтайн. Отдалечи се от останалите и застана, загледан в опустошенията. На празненството в Лабиринта мрачни видения измъчват коронала. В Зимроел е плъзнала някаква напаст по растенията. В Алханроел изват вятърните паяци, които носят лоше поличби. А вместо лицето на майка ми, съзирам лице на непозната в сънищата се. Посланието е повече от ясно, нали? Да. Ясно е.
— Слийт! — извика той.
— Милорд?
— Намери Азенхарт и го накарай да подготви флота. Отплаваме, и то час по-скоро.
— Към Зимроел, нали, милорд?
— Първо към Острова, за да се посъветвам с Господарката. И после към Зимроел, да.
— Валънтайн? — тихо каза някой.
Карабела. С втренчен и странен поглед и бледо лице. Сякаш беше дете — уплашено малко момиченце, чиято душа е докосната през нощта от Краля на сънищата.
— Какво зло вилнее в страната ни, милорд? — попита тя едва чуто. — Какво ще стане с всички нас? Какво, кажи ми?
ДВЕ
КНИГА НА ВОДНИТЕ КРАЛЕ
1
— Трябва да достигнете до Ертсуд Гранд — казал бе наставникът. — Ще се придвижвате през откритата местност на юг от пътя за Пинитор. Въоръжени сте с тояга и конжал. Ще ви дебнат седем звяра: вурхаин, малорн, зеил, касаи, мин-молитор, уейхант и зитун. Опасни са и ще ви навредят, оставите ли се да ви изненадат.
Хисун се скри зад дебелия дънер на един газан, толкова чепат и усукан, че като нищо беше на десет хилядолетия. Всичко беше спокойно. Никъде не се виждаше нито човек, нито звяр.
Това бе неговият трети ден от преследването и предстоеше да измине още около тридесет километра. Ала сега непосредствено пред него се простираше ужасяващ гол скат, чиито гранитни отломъци вероятно ще се сурнат заедно с него надолу и ще го разпарчадосат върху скалите в далечното дъно на долината. Ако сбърка, смъртта му щеше да е съвсем истинска, нищо че това беше само учебно изпитание.
Ала връщането назад бе още по-коварно. Да рискува още веднъж по онзи тесен ръб, по кривуличещите серпентини на зъбера, където всяка грешка се наказваше с тристаметрово падане? Не! По-добре този сипей, отколкото онова кошмарно пълзене на косъм от смъртта. При това горе все още дебнеше онова създание, вурхаинът, едно от седемте преследващи животни. Не копнееше да зълне отново онези извити като сърп бивни и грамадни извити нокти.
Пристъпи предпазливо към ръба на сипея, като се подпираше на тоягата.
Ярото и пронизващо слънце бе толкова далеч долу под замъка Връхни, под пелената от облаци, която неизменно забулваше голната третина от голямата планина. Искрящата светлина се отразяваше в парченцата слюда, втъкани в гранитните отломки, и заслепяваше погледа.
Внимателно опипа почвата с единия крак и откри, че е достатъчно твърда. Направи още една стъпка. Още една. ситни камъчета се отрониха и заподскачаха надолу по склона като блещукащи огледалца.
Изглежда ставаше опасно само ако се размърда целият сипей. Продължи да слиза с мъка, въпреки че глезените и краката му бяха отекли от вчерашния тежък преход по брулената от вятъра стръмна пътека. Изпитваше жажда и го наболяваше главата от разредения въздух. На моменти копнееше сега да е в безопасност долу в Замъка, потънал в дебрите на юриспруденцията и древната история, които бе осъден да зубри през последните шест месеца. С усмивка се сети как през най-уморителните дни на обучението си отчаяно броеше дните, когато най-сетне ще се отърве от книгите, за да се впусне в изпитанията по оцеляване. Ала сега дните, прекарани в библиотеката, никак не му се виждаха толкова тежки, а това пътешествие не му приличаше на нищо друго, освен на едно изтощително мъчение.
Вдигна поглед. Слънцето сякаш бе изпълнило половината небосклон. Закри с длан очите си.
Напуснал бе Лабиринта почти преди година, а още не можеше да свикне с това свирепо оцъклено нещо във висините, нито с допира на зраците му. Отдавна бе сменил бледнината на Лабиринта с тъмен златист загар, ала понякога все още изпитваше страх и желание да се зарови вдън земя, да избяга от палещите му лъчи.
Идиот. Глупак. Слънцето не ти е неприятел. Върви! Върви!
Далеч на запад зърна черните кули на Ертсуд Гранд. Призрачното сиво езеро в другия край на хоризонта бе град Хоикмар, отправната точка. Съсипан от жегата, измъчван от жажда, той бе успял да измине около тридесет километра, да прекоси древни морета от прахоляк и пепел, полетата от звънтяща лава, да избегне капаните на спираловидните вулканични ями. И да се измъкне от касая, онова нущо с трептящи пипалца и очи като чинии, което го беше дебнало половин ден. И да измами вураина със стария трик: хвърли му туниката си, а сам пое надолу по пътеката, която бе прекалено тясна, за да може животното да го последва. Предстоеше му среща с още пет звяра. Малорн, зеил, уейхант, мин-молитор и зитун.
Странни имена. Странни, сякаш измислени зверове. Вероятно също като конете са създадени с помощта на забравените магически науки от древността. Но защо е било необходимо да се създават чудовища? И да бъдат пуснати на воля в покрайнините на Връхни? Само за проверка и закалка на млади благородници? Запита се какво би станало ако някой от хищниците изскочи зад някой от камънаците и се метне върху него. Ще ви навредят, ако се оставите да ви изненадат. Ще навредят, да. Но да убият? Каква бе целта? Ошлайфане на инстинктите за оцеляване на младите посветени рицари или безмилостно пресяване? Около три дузини такива като Хисун сега бяха разпръснати из петдесеткилометровото изпитателно поле. Колцина ще стигнат до Ерстуд Гранд?
Той поне ще оцелее. В това бе сигурен.
Бавно креташе надолу, като проверяваше с тоягата почти всеки сантиметър от настилката. Първата злополука стана по средата на спускането: сурна се една наглед непоклатима плоча, леко закачи лявото му стъпало и той не успя да запази равновесие, но все пак се задържа на склона, защото десният му крак хлътна между две остри като ножове плочи.
Обля го вълна от пареща болка. Лека-полека измъкна крака си от каменните челюсти. Счупване? Разкъсани сухожилия, разтегнати мускули? Панталонът му бе раздран от бедрото до прасеца и от дълбоката рана шуртеше кръв. Май това беше всичко, но и то бе достатъчно кошмарно. Намери изхвръкналата при падането тояга и предпазливо закрета напред.
Големите напукани плочи оредяха и той продължи по още по-предателски коварна настилка от дребен чакъл. Пъплеше като мравка и въпреки жестоката болка се придвижваше. Видя се дъното на падината.
На два пъти се подхлъзна. При второто плъзгане насмалко да се изтърколи в бездната, но за щастие успя да заоре със здравия крак и затъна две педи в чакъла. Но в трескавите опити да се задържи изгуби кинжала и така и не успя да го открие. И без това нямаше да има особена полза от него в една схватка с уейхант или мин-молитор. Но му вършеше работа за по-дребни неща, като изкопаване на ядивни корени например.
В края на склона долината се разгръщаше в широко каменисто плато, сухо, отблъскващо, с разпръснати тук-там древни почти голи газанови дървета с усукани като спирали дънери. Но не чак толкова далеч на изток забеляза малка горичка от тънкостволи дървета с разлистени корони. Каза си, че това е добър знак за вода, и се отправи натам.
Но зеленото островче се оказа по-далеч, отколкото предполагаше. Тътри се цял час, а разстоянието сякаш си оставаше същото. А след като превали билото на нисък хребет, зърна причакващия го малорн.
Страшилището бе неимоверно гнусно с това торбесто, нацвъкано със святкащи червени очи овално туловище, загнездено на метър от земята върху сгънатите дълги крачища, осем от които имаха широки плоски ходила, а предните две — щипки и закривени нокти.
— Мога да те убия, ако ти дам да се огледаш! — каза му Хисун. — Ще пукнеш в мига, в който видиш грозотията си!
Малорнът изсъска и бавно пое към него. Хисун вдигна тоягата и зачака. Каза си, че няма от какво да се бои, ако запази спокойствие. Едва ли целяха с това изпитание да ги убият. А само да калят твърдостта на духа им и да ги наблюдават как действат в извънредни ситуации.
Изчака докато страшилището се доближи на десетина крачки и го замери с един камък по муцуната. Малорнът невъзмутимо продължи да се придвижва напред. Хисун стисна с две ръце тоягата и тръгна да го заобикаля отляво. Звярът не беше нито ловък, нито бърз, но Хисун прецени, че при евентуално нападение ще се наложи да драпа нагоре.
— Хисун!
Гласът долетя в гръб.
— Кой е? — попита Хисун, без да се огледа.
— Алзимир. — Посветен рицар от Перитол, почти връстник.
— Добре ли си? — попита Хисун.
— Ранен съм. Малорнът ме ужили.
— Зле ли си ранен?
— Ръката ми отича. Отрова.
— Ще дойда веднага. Но първо…
— Внимавай. ще скочи.
И наистина, малорнът явно сгъваше пергелите си за скок. Хисун търпеливо и хладнокръвно зачака. Един безкрайно дълъг миг не се случи нищо. Самото време сякаш бе замръзнало.
Внезапно малорнът се извиси в мощен скок, а Хисун направи отчаян плонж и чудовището го прескочи. Заизвива се на земята, за да избегне смъртоносните удари на опашката-жило и успя с все сила да стовари тоягата върху туловището на звяра. Чу се свистене на излизащ въздух и малорнът размята в агония гнусните си пергели, като насмалко не одраска с нокти Хисун.
Малорнът се стовари по гръб на няколко крачки разстояние и успя още на два пъти да забие тоягата в тумбака на малорна, като изигра нещо като танц между мятащите се в агония крака. Довърши го с удар на най-големия камък, който можеше да вдигне. Ритането спря. Хисун, треперещ, потен, се извърна и се подпря на тоягата си. Едва успя да потисне гаденето.
С пламнало лице и изцъклени очи Алзимир лежеше на двайсетина крачки нагоре и се държеше за лявото рамо, което така беше отекло, че изглеждаше двойно по-дебело от дясното.
Хисун коленичи до него.
— Дай ми кинжала си. Изгубих моя.
— Лежи ей там.
Хисун бързо разряза ръкава и откри звездовидна рана на бицепса. Последва обичайната и твърде болезнена процедура за отстраняване на отровата, по време на която Алзимир трепереше и скимтеше. След като почисти раната, Хисун затършува в торбата за бинт.
— Това ще свърши работа — каза той. — Ако имаш късмет, утре по това време ще си в Ертсуд Грант, за да ти окажат помощ.
Алзимир гледаше с ужас поваления малорн.
— Опитвах се да се промъкна до него, също като теб, но той успя да ме изненада. Изглежда ме чакаше да умра, за да ме изяде, но тогава се появи ти.
Хисун потрепера.
— А на картинка не изглеждаше и наполовина толкова отвратително.
— Уби ли го?
— Вероятно. Питам се редно ли е? Дали тия животни няма да им трябват за тестовете и през идната година?
— Проблемът си е техен — отсече Алзимир. — Щом ги настървяват срещу нас, хич да не се сърдят, че от време на време пречукваме по някое. О, как боли, Господарке!
— Хайде, ще завършим прехода заедно.
— Забранено е, Хисун.
— Какво от това? Да не мислиш, че ще те оставя сам в това състояние? Хайде! Нека ни скъсат, ако искат. Претрепах им малорна, спасявам ранен. Провалих се на изпита, но утре ще съм жив. И ти също.
Когато се потътриха към далечните раззеленени дървета, Хисун със закъснение изживя уплахата от двубоя, но скоро успя да се вземе в ръце. Опита се да си представи лорд Валънтайн в двубой с малорни, зийлове и зитуни в тази безнадеждна долина — или Елидат, Дивис, Миригант. Положително и те са минали през същите изпитания. Не е изключено преди двадесет години току-що убитият малорн да е съскал заплашително срещу младия Валънтайн. Но какво общо имаше изкуството да се отърваваш от чудовища с изкуството да управляваш? Несъмнено рано или късно ще схване връзката. А междувременно трябва да се грижи за Алзимир и да се ослушва за зийли, уейханги, мин-молитори и зитуни. С повече късмет ще се наложи да се занимава само с един или двама — малковероятно бе да се натъкне на всичките седем по време на прехода. Но до Ертсуд Гранд имаше още двадесет километра и пътят не изглеждаше особено приветлив. Значи това бил веселият живот в замъка Връхни? Осем часа дневно зубрене на декрети и за разнообразие малки пътешествийца из полупустинни местности за двубои с разни малорни и зитуни? А празненствата и игрите? Изпълнените с радост излети сред парковете и горите? Май людете от низините имаха неверни, романтични престави за живота на високопоставените на Върха.
— Как си, Алзимир? — попита Хисун.
— Чувствам се съвсем отпаднал. Но отокът май поспадна.
— При дърветата сигурно има вода и ще промием раната.
— Ако не беше ти, отдавна да съм мъртъв, Хисун.
— все някой друг щеше да мине.
— Чудя се защо ни е цялата тази подготовка — каза след кратко мълчание Алзимир.
— Какво имаш предвид?
— Ами всички тези рискове.
— Защо не? Всички посветени минават през същото.
лорд Валънтайн имал специални планове за теб. Наскоро чух Дивис да казва това на Стазилейн.
— Предопределен съм за големи постове, да. Главен коняр. Пазач на ловджийските кучета.
— Говоря сериозно. Знаеш, че Дивис се бои от теб и ти завижда, че си любимец на коронала. Защото ламти за короната. И смята, че ти му се пречкаш.
— Май бълнуваш.
— Повярвай ми. Дивис те смята за заплаха, Хисун.
— Нима? Аз и коронал? Също толкова невероятно, колкото и въцаряването на… Дивис. Мястото ще бъде заето от Елидат. А и лорд Валънтайн не копнее да го опразни.
— Казвам ти…
— Не ми казвай нищо, а си пази силите. Чакат ни двадесет километра път и още четири кръвожадни звяра, преди да стигнем Ертсуд Гранд.
2
Това е сънят на пиуривареца Фараатаа.
Часът на Скорпиона. Слънцето скоро ще изгрее над Велализиер. Зад градските порти, по Пътя на заминаването, който от днес нататък ще се зове Пътя на завръщането, се е простряло чак до хоризонта огромно шествие. Сред смарагдовозелено сияние начело на върволицата стои Принцът, комуто е съдено да дойде, а зад него — четирима, маскирани като Червената жена, Слепия гигант, Одрания мъж и Последния крал. Зад тях са четиримата затворници, овързани хлабаво с върбови вейки. И накрая множеството на пиуриварците: Тези, които ще се завърнат.
Фараатаа се зарея високо над града, чиято безмерност успя да обхване с един поглед. Градът бе съвършен. Сякаш беше възроден в непокътнатата си цялост — крепостта, светилищата, колоните, акведуктите. Нямаше и помен от шубраците, завладели преди всяка пукнатина, нито от пясъчните наноси.
Само Седмият храм си беше същият като при Падението: порутени основи и останки. Докато се носеше над Него Фараатаа мислено се върна през мрачния океан на времето и видя седмия храм преди разрухата, позволено му бе да види и Оскверняването.
Я виж там! Върху масите на боговете се подготвяше нечестиво жертвоприношение — Върху всяка лежеше по един воден крал, все още жив — безпомощно туловище с потреперващи криле и извита като дъга шия, с пламтящи от гняв или страх очи. Дребни фигурки се суетяха около двамината гиганти и се готвеха да извършат забранения ритуал. Фараатаа потръпна, Фараатаа заплака и сълзите му се отрониха като кристални топчици към далечната земя. Видя как проблясват дългите ножове, чу рева и ръмженето на водните крале, видя как се отделя плътта. понечи да извика на хората, че това е чудовищно и наказанието ще бъде ужасно, но каква полза, каква полза? Всичко това се беше случило преди хилядолетия. Продължи да се рее и да гледа как грешниците пъплят през града като мравки, всяка вдигнала високо своя дял от жертвата — плътта на водния крал — за да го хвърли на кладата с Песента на изгарянето на уста. „Какво правите?“ изкрещя Фараатаа, но те не го чуваха. „Та вие изгаряте братята си!“ Извилият се нагоре черен, мазен дим достигна до Фараатаа и залютя на очите му, така че Фараатаа не можеше да остане повече горе и започна да пада все по-ниско, по-ниско, и Оскверняването бе извършено, а с него и гибелта на целия град, както и на света, който също е загубен.
Първият светлик на зората проблясна на изток, кръстоса града и падна върху лунния сърп на високия пилон, извисил се над останките на Седмия храм. принцът, комуто е съдено да дойде, вдигна ръка и даде знак. Шествието потегли. По време на процесията, Тези, които ще се мавърнат, се преобразяват всеки миг в съгласие с каноните от Книгата на водните крале. Превръщат се в Пламъка, Потока, Падащото листо, Острието, Пясъците, Вятъра. И след като преминат през Площада на неизменността, те отново стават пиуриварци, за да запазят и занапред този си облик.
Принцът, комуто е съдено да дойде, прегърна един по един четиримата затворници. След което ги поведоха към олтарите — Масите на боговете. Най-младият крал и майка му, придружени от Червената жена и Одрания мъж — при източната, където преди памтивека, в Нощта на богохулството бе загинал водният крал Низнорн. А Слепия гигант и Последния владетел отвеждат стария и младия крал, който идва през нощта на сънищата, към западната Маса, където бе намерил смъртта си водният крал Домзитор, умъртвен от осквернителите.
Принцът, комуто е съдено да дойде тепърва, остана сам върху развалините на Седмия храм.Аурата му бе придобила ален цвят. Фараа слезе долу и се вля в него: сега и двамата бяха едно цяло.
— В началото бе Оскверняването, когато ни връхлетя лудост и съгрешихме спрямо нашите морски братя — извика той. — А когато се събудихме и видяхме какво сме сторили, платихме за този грях с разрухата на нашия велик град и бяхме принудени да прекосим страната. Но и това се оказа недостатъчно — срещу нас бяха изпратени неприятели отдалеч, които отнеха всичките ни притежания и ни прокудиха в пустинята, където приехме нашето покаяние за греховете срещу морските ни братя. Загубихме своите пътища, много препатихме, лишихме се от благоволението на Най-висшия, докато най-сетне настъпи краят на покаянието и намерихме сили да прогоним потисниците и да си върнем изгубеното заради старите грехове. И така, дойде предсказанието, че ще дойде един принц, за да ни изведе от заточението, след като изтече срокът на покаянието.
— това е краят на покаянието! — откликна множеството. Това е времето на Принца, комуто е съдено да дойде. той пристигна!
— Принцът дойде, той пристигна!
— И този Принц си ти!
— Да, аз съм! — извика той. — Всичко е простено вече. Дълговете са платени. Покаяхме се и се пречистихме. Пропъдихме от земите си виновниците. Изкупихме греха пред Водните крале. велализиер е възстановен. Животът ни започва отначало.
— Животът започва отначало! Това е времето на Принца, комуто е съдено да дойде!
Фараатаа вдигна своя жезъл, който сякаш припламна на утринната светлина, и даде знак да бъде изпълнена присъдата на четиримата затворници. Дългите ножове пробляснаха и мъртвите крале се строполиха, а короните им се търгулнаха в прахоляка. Измиха Масите с кръвта на нашествениците. Кай на последно действие. Фараатаа простря ръце към небесата.
— А сега елате заедно да изградим отново Седмия храм!
Народът на Пиуривар се завтече към отломките и начело с Фараатаа се зае да възстановява Храма.
След успешния свършек на делото, Фараатаа се озова на връхната точка на обновения храм и зария поглед към морето, където на стотици километри оттук се бяха събрали Водните крале. Виждаше ги как пляскат по водата с огромните си криле, как вдигат огромни глави.
— Братя! Братя! — извика Фараатаа.
— Чуваме те, земни братко — отвърнаха те.
— Унищожихме неприятеля. Възстановихме града и Седмия храм. Дойде ли краят на покаянието ни, братя?
— Да. Светът е пречистен и новата ера започва — бе отговорът.
— Дали ни е простено?
— Простено ви е, земни братя!
— Простени сме! — извика Принца, комуто е съдено да дойде.
И народът му започна да простира ръце към него, да се преобразява и да се превръща в Звезда, Мъгла, Мрак, Лъч и Пещера.
И оставаше само още едно нещо, за да получат прошка първия грях, които оттогава бяха заробени тук, сред развалините. Принца, комуто е съдено да дойде, протегна ръце към тях и им каза, че проклятието е снето и те са свободни.
И бившите отломки на Велализиер освободиха своите мъртъвци — безплътните, прозирни духове оживяха, придобиха цвят и се впуснаха в танц, започнаха да се преобразяват и да крещят от радост.
— Да живее вечно Принца, комуто е съдено да дойде — нашият Крал, който ще пребъде!
Това изсънува под ромола на дъждеца пиуриварецът Фараатаа върху ложето от листа под вековното дуиково дърво в провинция Пиурифейн.
3
— Повикайте Уай-Юлисаан — нареди короналът.
Карти и чертежи на засегнатите зони на Зимроел с безчет знаци и обяснения бяха заели цялото бюро в каютата на лорд валънтайн на флагманския му кораб „Лейди Тийн“. Това бе третият ден от пътуването им. Поеха към североизточния бряг на Острова на съня от Алаизор с флота от пет съда под командата на великия адмирал Азенхарт. Предстояха доста седмици пътуване дори при попътен вятър, а точно сега той духаше насреща.
Докато чакаше вещия в земеделието мъж, Валънтайн отново прегледа подготвените от Уай-Юлисаан, както и изисканите от архивите книжа. Май ги преглеждаше за пети път, откак бяха напуснали Алаизор, ала от това не му ставаше по-леко.
Знаеше, че болестите и епидемиите са също толкова древни, колкото и земеделието. И нямяше причина тези злини да подминат и Маджипур, колкото и благословен да беше този свят — наистина в архивите имаше изобилие от прецеденти на сегашните неприятности, които се губеха в мъглата на далечното минало. Но сегашното бедствие изглеждаше доста по-застрашително от предишните, и то не само защото бе в настоящето, а не безобидно изкопаемо от архивите. Населението на Маджипур бе неизмеримо нараснало в сравнение с преди. Унищожаването на земеделската база бързо би обрекло на глад двайсетте милиарда жители. Имаше опасност да рухне самата обществена структура. Валънтайн чудесно знаеше, че именно на бблагодатната природа се крепеше стабилността на хилядолетния маджипурски път, коренно противоположен на опита на повечето цивилизации. И тъй като никой никога в действителност не би изпитал що е истинска немотия, тук цареше почти пълно помирение с реда на нещата и дори със социалното неравенство. Но ако бъде отнета сигурността на пълния търбух, всичко останало може да се разпадне за една нощ.
И тези негови тягостни сънища, изпълнените с хаос видения, странните поличби — реещите се над Алханроел вятърни паяци и какво ли не още, — всичко това всяваше чувство за неумолима опасност, за неповторима заплаха.
— Уай-Юлисаан е тук, милорд — възвести Слийт.
Колеблив и неуверен, посетителят започна несръчно да прави звездния знак, но Валънтайн припряно тръсна глава и го прикане да седне. Посочи отбелязаната с червено зона в Дюлорнската низина.
— Колко е важна реколтата от лузавендър?
— Съществена е, милорд — рече Уай-Юлисаан. — Тя е в основата на въглехидратното хранене в северен и западен Зимроел.
— Ами ако настъпи голям недостиг?
— Възможно е да се замени със стаджата.
— Но и по стаджата има болест.
— Наистина, милорд. И по милайла са плъзнали хоботници. Следователно след шест до девет месеца можем да очакваме затруднения в целия този район на Зимроел…
Уай-Юлисаан очерта с пръст голям кръг върху картата. И Валънтайн се запита колцина ли живеят на тази територия? Към два и половина милиарда? Помъчи се да си представи как гладува толкова народ, скупчен в Тил-омон, Пидруид, Нарабал и свикнал на несекващо изобилие…
— Имперските хамбари ще посрещнат нуждите в близко бъдеще — каза Валънтайн. — А междувременно ще се справим с болестите. Преди половин век пак е имало ръжда по лузавендъра, но са успели да се преборят с нея.
— С извънредни мерки, милорд. Карантина в цели провинции. Изгаряне на цели ферми, унищожаване на горния почвен слой. Щети за милиони рояли.
— Какво значение имат парите, щом хората гладуват? пак ще предприемем същото. Ако пристъпим незабавно, за колко време ще възстановим лузавендровите райони?
— Минимум пет, но по-вероятно — десет години — произнесе Уай-юлисаан след кратко мълчание.
— Невъзможно!
— Ръждата се разпространява светкавично. Вероятно още хиляда декара са заразени по време на този наш разговор, милорд. Проблемът тя да бъде спряна, а не да унищожаваме.
— Ами болестта по нийковете. И тя ли плъпва така бързо?
— По-бързо, милорд. Май е свързана с тази по стаджата, която обикновено се отглежда заедно с нийка.
Валънтайн се взря в стената и видя само едно сиво нищо. Помълча, сетне каза:
— Колкото и да ни коства, ще се справим. А ти ми изготви план за борба с всяка от болестите и сметни разходите. Ще можеш ли?
— Да, милорд.
— Ще трябва да съгласуваме усилия с понтификата — обърна се към Слийт Валънтайн. — Нека Ерманар веднага се свърже с министъра на земеделието в Лабиринта, за да разбере дали там са наясно какво става в Зимроел, предлага ли нещо и така нататък.
— Току-що говорих с Ерманар, милорд — каза Тунигорн. — вече се е свързал с понтификата.
— Е, и?
— В министерството не се знае нищо. А министерският пост бил постоянно вакантен.
— Вакантен? Как така?
— Откакто понтифекс Тиеверас е на този хал, много високи постове оставали незаети, милорд, което донякъде е затормозило функционирането на понтификата. Но по-добре питайте Ерманар, който е главната ни свръзка с Лабиринта. Да го повикам ли?
— Не сега — мрачно каза Валънтайн. И пак се обърна към картите. Прокара пръст по долината на Дюлорн. — Явно тук положението е най-тежко — заключи той. — Но има обширни зони с лузавендър и в равнините между Тагобар и Пиурифейн, както и на юг от Ни-моя, та чак до подножието на Гихорна. Прав ли съм?
— Прав сте, милорд — отвърна Уай-Юулисаан.
— Значи първо трябва да се справим с ръждата в тези райони. — Той вдигна поглед към Слийт, Тунигорн, Делиамбър. — Веднага известете херцозите от засегнатите провинции, че изрично се забраняват пътуванията между заразените райони и областите, където още няма ръжда. Границите да бъдат затворени. Недоволните да пратят делегация на върха и да се жалват на Елидат. Да, уведомете го какво става. Налага се уреждането на неплатените търговски сметки да става чрез понтификата. не е зле да предупредите Хорнкаст, че май щеси има доста главоболия. що се отнася до стаджата…
За по-малко от час короналът отприщи река от заповеди, с които обхвана най-належащите аспекти от кризата. често се обръщаше за съвет към селскостопанския надзорник, който винаги предлагаше нещо полезно. Този човек бе някак странен и неприятен, може би заради студенината и самозадоволството, но за сметка на това той знаеше всичко за земеделието в Зимроел и това, че се бе озовал в Алаизор тъкмо преди да отплават за Зимроел тъкмо преди да отплават за зимроел, си беше един невероятен късмет.
При все това след края на съвещанието Валънтайн продължи да изпитва странно безсилие. Въпреки предприетите мерки, той все пак беше само един смъртен в една малка каюта на борда на малко корабче, което се клатушка насред огромно море, а то пък беше само една локва в един гигантски свят, докато в същия този миг невидими микроби сееха болести и смърт из хиляди акри плодородни земи. Как можеха всичките му строги заповеди да спрат неумолимия поход на тези сили на съдбата? И той отново усети как се хлъзга към непрогледната потиснатост, толкова чужда на истинската му природа. помисли си дали той самият не носи в себе си някаква напаст. Дали не е заразен с нещо, което ограбва надеждите, радостта и жизнеността, и не е осъден да изживее дните си сред гнетящи изпитания.
Затвори очи. Пак изплува гледката от съня му в Лабиринта — гледка, която не спираше да го преследва: зейналите пукнатини в инак непоклатимия фундамент на света и той самият сред гигантските отломки, как се опитва отчаяно да опази неговата разпадаща се цялост. Но всуе, всуе.
Запита се дали над него не тегне прокоба? Защо именно той бе избран от стотиците коронали да води този свят към разрухата?
Надникна в душата си и не откри никакъв тъмен грях, заради който Божествения да отмъщава на него самия и Маджипур. не беше ламтял за трона, нито бе заговорничил срещу брат си, да не говорим за злоупотреба с властта, която никога не се беше надявал да получи, не беше…
Той не беше…
Не беше…
Валънтайн ядосано тръсна глава. чиста лудост и пилеене на сили. Няколко случайни и злощастни съвпадения при клетите фермери, няколко кошмарни съновидения — нелепо е това да се преувеличава до размерите на космическо действие. Всичко ще се оправи. Да, царуването му ще влезе в историята като период на необикновени изпитни, но и на хармония, стабилност, щастие… „Бива те за крал, каза си той. И си свестен като човек. Нямаш причини да се съмняваш в себе си.“
Короналът излезе на палубата. В късния следобед тумбестото бронзово слънце вече бе увиснало ниско на запад и една от луните тъкмо изгряваше от север. Небето преливаше в различни багри — от охра през тюркоаз към виолетово, кехлибарено и златно. Хоризонтът бе затулен от плътна облачна пелена. Валънтайн постоя до парапета, като вдишваше дълбоко соления въздух. И пак си каза, че всичко ще се оправи. Но неусетн отново го обзе безпокойство. Станал бе направо неузнаваем — никога досега не се беше отчайвал и не бе унивал толкова често.
— Валънтайн!
Това беше Карабела. Той се отърси от лошите си мисли, усмихна се и й подаде ръка.
— Какъв хубав залез — каза тя.
— Великолепен. Един от най-красивите в историята. Макар да разправят, че е имало един по-хубав — при царуването на лорд Конфалум, на четиринадесетия ден от…
— Този е най-хубавият, Валънтайн. Защото го имаме днес. — Тя замълча и застана до него. И Валънтайн започна да недоумява защо е бил толкова мрачен. И пак си каза, че всичко ще е добре.
— Това там морски дракон ли е? — попита Карабела.
— Те никога не навлизат в тези води, скъпа.
— Значи имам халюцинации. Но твърде убедителни. Не го ли виждаш?
— Къде?
— Виж златистопурпурната диря. Вляво от нея.
Валънтайн присви очи и напрегнато се взря. Отначало не видя нищо, после реши, че това е огромна греда, която се носи по вълните. но когато последният сноп слънчеви лъчи проряза облаците и освети водата, той ясно видя морския дракон — несъмено това бе самотен дракон, който плаваше бавно на север.
Усети хлад и зиморничаво скръсти ръце на гърдите.
Знаеше, че гигантите се движат само на стада, и то по строго определени маршрути, за да се доберат до безопасните неизследвани пространства на Великото море. И все пак тук имаше дракон, който бе съвсем сам и плуваше на север. Пред погледа на Валънтайн титанът разпери огромните си черни криле и бавно, решително запляска по водата, сякаш искаше да стори невъзможното — да се издигне над морето и да отлети като титанична птица към обвитите в мъгла поялрни пространства.
— колко странно — промълви Карабела. — виждал ли си друг път нещо подобно?
— Никога. Никога! — валънтайн потрепери. — Поличба след поличба, Карабела. Какво ми казват с всичко това?
— Ела вътре да изпием по чаша греяно вино.
— Не. Не още.
Остана още дълго на палубата и продължи да се вглежда в тъмния силует в сгъстяващия се вечерен полумрак. Отново и отново огромните криле разпенваха водата, докато най-после драконът ги сви, изопна дълга шия, отметна тежка трирога глава и нададе гръмовен, скръбен вик, който проряза здрача като сирена. Накрая се гмурна и се изгуби от погледа.
4
Когато валеше, а по това време на годината в долината Престимион валеше непрестанно, киселата миризма на овъглена растителност се надигаше от опожарените ниви и проникваше навсякъде. Докато се тътреше към залата за събрания в общината водена под ръка от дъщеря си Хейнък, Аксимаан Трейж подушваше този мирис дори тук, на километри от най-близката подпалена плантация.
От него не можеше да се избяга. Парливата вона бе похлупила долината като потоп. Проникваше в къщите през всяка пролука. Промъкваше се в избите и бастисваше виното в запечатаните съдове. Усмърдяваше месото на трапезата. полепваше по дрехите и нямаше изпиране. набиваше се във всяка пора на кожата и замърсяваше плътта. Аксимаан Трейж бе започнала да вярва, че овонява дори душата. И щом дойде нейното време да се завърне при Извора, ако изобщо някога й бъде позволено да напусне този безкраен живот, стражите на моста сто на сто ще я спрат и ще я върнат с презрителните думи: „не искаме тук никаква миризма на гадна пепел, бабо. Вдигай си телесата и се пръждосвай.“
— Искаш ли да седнеш тук, майко — попита Хейнък.
— Няма значение. Където и да е.
— Местата са хубави. Оттук ще чуваш добре.
Настъпи леко разбъркване в редицата — хората се поместиха, за да й сторят място. Сега всички я смятаха за изкуфяла бабичка. Е, добре, тя наистина бе стара, чудовищно стара, една останка още от времето на Осиър, толкова стара, че помнеше лорд Тиеверас като млад, но в нейната младост нямаше нищо ново, така че защо всички бяха станали внезапно толкова покровителствени? Тя нямаше нужда от специално отношение. Още можеше да върви, до вижда достатъчно добре, да обикаля нивите по жътва и да бепе шушулките… и да бере… да излиза навън в… нивите… и… да бере…
Аксимаан Трейж позалитна и пипнешком се настани. Чу измърморените поздрави и ги прие сдържано, защото вече с мъка свързваше лицата с имена. Напоследък хората от долината говореха с нея винаги със съчувствие, сякаш бе умрял някой от родата. донякъде така си беше. Но това не бе смъртта, която тя диреше, смъртта, която й беше отказана — нейната собствена.
Този ден може би никога нямаше да дойде. Сякаш бе осъдена да живее вечно в този свят на разруха и отчаяние, за да усеща парливата смрад с всяко вдишване.
Тя седеше спокойно, вперила поглед незнайно къде.
— Мисля, че е много смел — каза Хейнък.
— Кой?
— Семпетуон. човекът, дето ще говори тази вечер. В Мазадон се опитали да го спрат, защото уж проповядвал предателство. Но той все пак е говорил и сега обикаля всички земеделски провинции и обяснява защо бе унищожена реколтата. Тук са хората от цялата долина. Много е важно.
— Да, много е важно — съгласи се Аксимаан Трейж. — Да, много важно.
Изпитваше известно неудобство от това многолюдие. От месеци не бе стъпвала в града. Вече рядко излизаше и от къщата, като прекарваше почти цялото си време в спалнята, с гръб към прозореца, към плантацията. Но днес Хейнък бе настояла. Много важно събрание, все певтаряше тя.
— Виж! Ето го, майко!
Аксимаан Трейж смътно видя как на подиума излезе червендалест мъж с гъста коса, мязаща на грозна четина. Попита се не е ли странно, че през последните месеци е започнала да презира човеците с меката им отпусната плът, с бледата им потна кожа, отблъскаващата коса, воднисти зъркели. Този тук заръкомаха и заграчи:
— Хора от долината, от все сърце се присъединявам към вас в този момент на изпитания, в този ной-мрачен час, в тази трагедия, скръб…
Значи това било важното събитие. Този шум, това виене… Да, несъмнено е важно. На моменти губеше нишката на мисълта му, но думите долитащи от подиума, звучаха важно: „Орис… съдба… наказание… прегрешение… невинност… срам… измама…“ Но колкото и важни да бяха думите, те прелитаха покрай нея като прозрачни крилати създания.
За Аксимаан Трейж последното важно събитие вече бе станало и нямаше място за други. След откриването на ръждата нейните поля бяха опожарени първи. Надзорникът Йереуайн Нур със силно опечален вид произнесе безброй пърхащи извинения и разпрати съобщения за трудова мобилизация в града, като залепи едно и на вратата на същата общинска зала, където седеше сега Аксимаан Трейж. И в звездоден заранта всеки трудоспособен труженик от долината Престимион пристигна в плантацията й. Внимателно разляха горивото по синурите и направиха огромни кръстове от центъра до края на нивите, хвърлиха главните…
И пак същото в земите на Микяйн, Собор Симитот, Палвър…
Всичко си отиде, цялата долина, черна и овъглена, лузавендърът и оризът. През следващия сезон нямаше да има жътва. силозите ще останат празни, кантарите ще ръждясват, лятното слънце ще праща топлината си на вселена от пепел. Аксимаан Трейж си помисли, че това прилича на послание от Краля на сънищата. Спираш се за твоите два месеца зимна дрямка и в съзнанието ти нахлуват ужасяващи видения как рухва всичко, над което си се трудил, и както си лежиш, усещаш в душата си цялата тежест на духа на Краля, който те изстисква, мачка и ти казва: „Това ти е наказанието, защото си виновен за неправилните си действия.“
— Как да разберем — казваше човекът от подиума, — че онзи, когото наричаме лорд Валънтайн, наистина е миропомазаният коронал, благословен от Божествения? Как да сме сигурни?
Аксимаан Трейж, заинтригувана, внезапно се изправи.
— Моля ви да помислите над фактите. познавахме лорд Вориакс и той беше мургав, нали? Осем години ни управлява мъдро и ние го обичахме, не беше ли така? И тогава Божественият с неговото безкрайно, непознаваемо милосърдие ни го отне твърде рано, и плъзнаха слухове, че коронал ще стане брат му Валънтайн, който също беше мургав. Това е известно. Той дойде при нас на голямата обиколка — о, не, не тук, но са го видели в Пилиплок, Ни-моя, Нарабал, Тил-омон, Пидруид — мургав мъж с черни очи и черна брада, несъмнено брат на своя брат и наш законен коронал.
но какво чуваме после? Появява се някакъв синеок мъж със златиста коса и казва на хората в Алханроел, че е истинският коронал, а мургавият е самозванец. И те му правят звезден знак и му се кланят с приветствени викове. А когато на нас в Зимроел ни казаха, че онзи, когото сме смятали за коронал, не е истинският ни владетел, ние също го приехме, приехме и приказките му за вещерско преобразяване. И тези осем години той притежаваше Замъка и ни управляваше. не е ли истина, че взехме златокосия лорд Валънтайн за тъмнокосия лорд Валънтайн?
— Ей, това си е чисто и просто предателство — извика фермерът Нитикимал, който седеше близо до Аксимаан Трейж. — Неговата собствена майка и Господарка го прие!
Мъжът на подиум изгледа аудиторията.
— Да, прие го самата Господарка, и понтифексът, и всички високопоставени лордове и принцове от Замъка. Не отричам. И кой съм аз, за да доказвам, че те грешат? Те коленичат пред златокосия крал. За тях е приемлив. Но дали е приемлив за Божествения, приятели мои? Моля ви, огледайте се наоколо! Днес пътувах из долината. Къде е реколтата? защо нивите не са зелени и буйни? видях пепелища и смърт! Погледнете, ръждата е плъзнала по земите ви и всеки ден се разпространява по-бързо, отколкото опожарявате нивите си и очиствате почвата от смъртоносните спори. През следващия сезон няма да има лузавендър. А празни стомаси в зимроел. Кой може да си спомни такива времена? Тук има жена, преживяла много царувания и помъдряла с годините. Нима тя е видяла нещо подобно? На теб говоря, Аксимаан Трейж, жена, уважавана в цялата провинция. Твоите ниви са опожарени, твоята реколта е съсипана, а животът ти — попарен на старити…
— Той говори за теб, майко — прошепна Хейнък.
Аксимаан Трейж поклати глава неразбиращо. Беше се загубила в потока от думи.
— Защо сме тук? Какво говори той?
— Какво ще кажеш, Аксимаан Трейж? Оттеглена ли е благословията на Божествения от долината Престимион? така е, и ти го знаеш! Това е гневът на Божествения! И кой знае още каква злина ще ни сполети — и всичко, защото един коронал…
— Предателство! Предателство!
— Един фалшив коронал, казвам ви, седи на Върха и управлява фалшиво. златокос узурпатор…
— А, пак ли е узурпиран тронът? — измърмори Аксимаан Трейж. — Лани разправяха, че някой бил заел трона…
— Казвам — нека той ни докаже, че е избраникът на Божествения! Нека дойде при нас на голяма обиколка и ни докаже, че е истинският коронал! Според мен — не може. И докато патим от неговото пребиваване в замъка, гневът на Божествения ще ни връхлита…
— Предателство!
— Остави го да говори!
Хейнък докосна ръката на Аксимаан Трейж.
— Майко, добре ли си?
— Защо са толкова ядосани? Какво крещят?
— Може би трябва да те заведа вкъщи, майко.
— Казвам: долу узурпатора!
— А аз казвам да извикате надзирателите и да обвините този човек в предателство!
Аксимаан Трейж объркано се огледа. Май всички се бяха изправили и викаха. какъв шум! Такава врява! И странната миризма във въздуха — мирисът на влажни изгорени неща, — какво беше това? Тя дразнеше ноздрите й. Защо са се разкряскали?
— Майко!
— Утре ще садим новата реколта, нали, Хейнък?
— О, майко, майко!
— Новата реколта…
— Да — каза Хейнък. — Ще сеем сутринта. А сега да си вървим.
— Долу всички узурпатори! Да живее истинският коронал!
— Да живее истинският коронал!
— Да живее истинският коронал! — внезапно извика Аксимаан тРейж, като стана на крака. Очите й блесняха, езикът й затрептя. Отново се почевства млада, пълна с живот и сила. В нивите утре на зазоряване, да посеем семената и да ги заровим с любов, и да си кажем молитвите, и…
Не. Не. Не.
Мъглата се вдигна от съзнанието й. Спомни си всичко. нивите са опожарени. И надзорникът бе казал, че ще останат незасети още три години, докато бъдат изчистени спорите на ръждата. Това бе странната миризма: изгорелите стъбла и листа. Огньовете бесняха с дни. Дъждът разбъркваше миризмата и я вдикаше във въздуха. Тази година няма да има жътва, нито следващата, нито по-следващата.
— Глупаци — каза тя.
— Кого имаш предвид, майко?
Аксимаан Трейж махна с ръка в широк кръг.
— Всички тук. Да викат срещу коронала! Да смятат, че това е отмъщение на Божествения. Мислиш ли, че Божественият иска да ни накаже толкова зле? Всички ние ще гладуваме, Хейнък, защото ръждата унищожи реколтата, и няма никакво значение кой е коронал. Няма изобщо никакво значение. Заведи ме у дома.
— Долу узурпатора! — чу се вик отново и той отекна в ушите й като погребален звън когато закрачи навън от залата.
5
— Заповедите са писани и подпечатани лично от Валънтайн — несъмнено са истински — каза Елидат, като огледа внимателно събралите се в залата принцове и херцози. В най-кратък срок момчето трябва да стане принц.
— И според теб моментът е настъпил? — студено попита Дивис.
Висшият съветник спокойно срещна гневния му поглед.
— Да, смятам.
— По какво съдиш?
— Наставниците му казаха, че е усвоил същността по всички предмети.
— Сиреч да изброява короналите от Стиамот до Малибор без грешка! Какво доказва това?
— Обучението дава нещо повече от изброяването на кралете, надявам се, че помниш това, Дивис. Блестящо е преминал пълната подготовка. Вярвам, не си забравил колко е сериозна? Издържал е безупречно изпитите. Мисли задълбочено и мъдро. Показал е и смелост. Убил е малорна в равнината на газановите дървета. Това знаеше ли, Дивис? Не е избегнал срещата, а го е убил. Той е необикновен.
— Мисля, че това е точната дума — каза херцог Елзандир от Чарг. — Яздили сме заедно на лов в горите на Чизълдорн. Движи се бързо с природна грация. Умът му е буден, мисълта — бърза. Знае какви празноти има в познанията си и си дава труда да ги попълни. Трябва да му дадем титлата веднага.
— Това е лудост! — извика Дивис и удари неколкократно с длан по масата. — Безумно бълнуване!
— Спокойно, спокойно! — каза Миригант. — Такива крясъци са непристойни, Дивис!
— Момчето е твърде младо за да бъде принц!
— И нека не забравяме, че е от долен произход — вметна херцогът на Халанкс.
— На колко години е той, Елидат? — каза спокойно Стазилейн.
Висшият съветник сви рамене.
— Двадесет. може би двадесет и една. Млад е, съгласен съм. Но не е дете.
— Ти самият преди малко го нарече момче — отбеляза херцогът на Халанкс.
— Просто така се изразих. Младолик е, признавам. Но това се дължи само на крехката конструкция и дребния ръст. Прилича на момче, но всъщност не е.
— Но не и на мъж — отбеляза принц Манганот от Бангълкод.
— Как отсъди? — попита Стазилейн.
— Огледай се наоколо — каза принц Манганот. — Събраните тук са олицетворение на мъжествеността. Всеки вижда силата ти, Стазилейн. Тръгни из всеки град — Стий, Норморк, Бибирун. Просто тръгни по улиците и всички безпрекословно ще ти се подчинят, без да питат за твоя ранг и име. Същото важи и за Елидат. За Дивис, Миригант, за моя царствен брат от Дъндилмир. Ние сме мъже. А той — не.
— Ние сме принцове, и то от години — заяви Стазилейн. — И с годините сме възприели нужните обноски. Но бяхме ли същите преди две десетилетия?
— Така мисля — каза Маганот.
— Миригант се засмя. — Спомням си някои от вас на възрастта на Хисун. Бяхте шумни и наперени — да. И ако това е белег за мъжественост, вие положително бяхте мъже. Но иначе — а според мен това е публична тайна — царственото поведение идва, когато се почувстваш принц. И ние се обгръщаме с него като мантия. да се погледнем първо в своите одежди, а после да се облечем като ратаи и да слезем до някое пристанище в Зимроел… Кой ще ни се поклони тогава? Кой ще ни познае?
— Нито сега е царствен, нито ще стане занапред — изръмжа Дивис. — той е дрипльото от Лабиринта — и толкоз.
И аз продължавам да твърдя, че този юноша не е от нашия ранг — каза принц Манганот от Бангълкод.
— Казват, че Престимион е бил нисък и дребен — отбеляза херцогът на Чорг. — Но въпреки това неговото управление се счита за успешно.
Достопочтеният Канталис, племенник на Тиеверас, внезапно вдигна очи след едночасово мълчание и смаяно попита:
— Ти го сравняваш с Престимион, Елзандир? Какво по-точно правим всъщност? Утвърждаваме принц или избираме коронал?
— Да не забравяме, че всеки принц може да стане коронал — каза Дивис.
— А избирането на следващия несъмнено предстои скоро — обади се херцогът на Халанкс. Твърде скандално е, че Валънтайн крепи стария понтифекс толкова дълго, ала рано или късно…
— Нередно е да се говори така — отсече Елидат.
— Лъжеш се — каза Манганот. — Направим ли го принц, нищо няма да спре Валънтайн да го възкачи на трона.
— Подобни спекулации са абсурдни — възрази Миригант.
— Нима? На малко ли абсурди се нагледахме? Валънтайн взе жонгльорка за съпруга, направи министър един магьосник врун и издигна останалата сбирщина от скитници, която го заобикаля като свита в свитата, докато ние сме избутани на периферията…
— Внимавай, Манганот — каза Стазилейн. — В тази зала има хора, които обичат лорд Валънтайн.
— Тук няма човек, който да не го обича — отвърна Манганот. — Може би знаеш, а и Миригант може да потвърди, че след смъртта на Вориакс аз бях сред най-горещите поддръжници на идеята короната да се даде на Валънтайн. Няма друг, който да го обича като мен. Но не бива да го обичаме безкритично. Способен е на безразсъдства като всеки от нас. И аз твърдя, че е лудост един двадесетгодишен хлапак от забутания край на Лабиринта да бъде провъзгласен за принц на кралството.
— Ти на колко беше когато те направиха принц? — попита Стазилейн. На шестнадесет? Или осемнадесет? А ти, Дивис? Май беше на седемнадесет? А ти, Елидат?
— При нас е друго — отвърна Дивис. — Ние сме родени с ранг. Аз съм син на коронал. Манганот е от аристократичния род Бангълкод, а Елидат…
— Под въпрос е дали вече сме имали ранг, когато сме били доста по-млади от Хисун — каза Стазилейн. — Както и самият Валънтайн. Въпросът опира до опитност, а не до възраст. А Елидат ни уверява, че Хисун е добре обечен.
— Имали ли сме някога принц от простолюдието? — попита херцогът на Халанкс. — Помислете си, умолявам ви: какъв е този нов принц на Валънтайн? Малък уличник от Лабиринта, просяк или може би джебчия…
— Не съдиш справедливо — възрази Стазилейн. — Просто злословиш, струва ми се.
— Не е ли вярно, че е просел в Лабиринта при първата му среща с Валънтайн?
— Тогава е бил само дете — каза Елидат. — И истината е, че само десетгодишен е предложил услугите си като гид, и си е заслужил парите. Но нека не се отклоняваме. Не ни интересува какъв е бил преди. засяга ни само какъв е сега и какъв ще стане. Нашият господар короналът иска да го направим принц, когато Елидат прецени, че е дошло времето за това. Елидат ни съобщава, че според него моментът е настъпил. Следователно дебатите са безсмислени.
— Не — възрази Дивис. — Валънтайн не е диктатор. Той иска нашето съгласие по въпроса.
— Е, и ти ще отхвърлиш волята на коронала? — попита херцогът на Чорг.
— Ако съвестта ми повелява — да, ще го сторя. И Валънтайн може да сбърка. Случва се изобщо да не ъсм съгласен с него. Също като сега — произнесе след кратко мълчание Дивис.
— След като смени тялото, забелязвам промяна и в личността му — каза принц Манганот. — Някаква склонност към романтиката и фантастичонто, което може би му е било присъщо и преди узурпацията, но не се беше проявявало видимо, а сега проличава в безброй…
— Достатъчно! — отсече Елидат. — От нас се искаше да обсъдим кандидатурата, което бе сторено. Прекратявам дебатите. Нашият господар короналът ни предлага да изберем посветения рицар Хисун, син на Елсином, за принц с всички привилегии на този сан. като висш съветник и регент ви представих кандидатурата, която лично аз подкрепям. Ако няма възражения, нека я одобрим.
— Аз съм против — заяви Дивис.
— Против — каза принц Маганот от Бангълкод.
— Против — каза херцогът на Халанкс.
— Има ли още някой — бавно произнесе Елидат, — който желае да бъде вписан в протокола сред противопоставилите се на волята на господаря коронал?
Принц Нимиан от Дъндълмир, който досега си бе мълчал, заяви:
— В тези думи съзирам скрита заплаха, срещу която възразявам, Елидат.
— Приемам забележката, макар да нямах намерение да заплашвам. Ти как гласуваш, Нимиан?
— Против.
— Така да бъед. Четирима са против, но това е твърде недостатъчно за отхвърляне на кандидатурата. Стазилейн, ще поканиш ли принц Хисун да влезе? — Като огледа залата, Елидат добави: — Ако някой от възпротивилите се желае да оттегли вота си, сега е моментът.
— Нека моят остане — откликна веднага херцогът на Халанкс.
— И моят — казаха в хор принцът на Бангълкод, Нимиан, Дъндълмир.
— Остава да чуем сина на лорд Вориакс — рече Елидат.
— Оттеглям вота — с усмивка каза Дивис. — Работата е свършена, нека има и моята подкрепа.
Зяпнал от почуда, с пламнало лице, Манганот се надигна от стола и понечи да възрази нещо. Но Дивис го прекъсна с жест и пронизващ поглед. Манганот сви вежди и объркано поклати глава, ала си затрая. Херцогът на Халанкс пошушна нещо на принц Нимиан, който сви рамене и нищо не отговори.
Стазилейн доведе облечения в обикновена бяла роба със златно украшение на лявото рамо Хисун, поруменял, с блеснали очи, но инак спокоен и сдържан.
— По предложение на коронала лорд Валънтайн и с одобрението на тези висши сановници ти си избран за принц на Маджипур с пълни привилегии — каза тържествено Елидат.
Хисун склони глава.
— Развълнуван съм неописуемо и съм ви признателен за височайшата чест.След тези думи огледа присъстващите, като за миг спря очи върху Нимиан, Манганот и херцога на Халанкс, после продължително се взря в Дивис, който му отвърна с хладен поглед и лека усмивка.
6
Онзи самотен морски дракон, дето бе разпенил водата по здрач, бе само предвестник на по-странни събития, които тепърва щяха да се случват. На третата седмица откак бяха тръгнали от Алаизор към острова на съня цяло стадо от огромни създания внезапно се появи откъм десния борд на „Лейди Тийн“.
Панделум — лоцманката, скандарка с тъмносиня козина, ловувала някога за морски дракони, първа ги видя на разсъмване от обзорната площадка. Тя съобщи новината на Азенхарт, великия адмирал, който я предаде на Аутифон Делиамбър, а пък той се ангажира да събуди коронала.
Валънтайн бързо отиде на палубата. Слънцето вече бе изгряло зад Алханроел и хвърляше дълги сенки върху водата. Лоцманката му подаде своя далекоглед и му показа накъде да го насочи.
В началото не видя нищо, освен леко развълнуваните води в открито море, но когато леко отмести поглед на север и ги зърна — бяха цяла група и плуваха със странна целенасоченост. От време на време над повърхността се подаваше дълга шия или се размахваха големи криле.
— Трябва да са стотина — смаяно възкликна Валънтайн.
— Повече са, милорд — каза Панделум. — Не съм срещала никога такова голямо стадо, дори когато ловувах. Виждаш ли кралете? Те са най-малко пет. И още половин дузина почти толкова едри като тях. И женски, и малки… Прекалено много са, за да се преброят.
— Виждам ги — отвърна Валънтайн. — Според мен кралете са шест. Чудовищата са по-големи дори от онова, заради което претърпя корабокрушение нашият „Брангалин“ навремето! И какво правят в тези води? Азенхарт, чувал ли си някога морски дракони да идват от тази страна на острова?
— Никога, милорд — мрачно каза хджортът. — От тридесет години не съм виждал дракон между Нуминор и Алаизор. нито веднъж! А сега цяло стадо…
— Да благодарим на Господарката, че плуват настрана от нас — каза Слийт.
— Но защо са тук изобщо? — попита Валънтайн.
Никой нямаше отговор на този въпрос. Драстичната промяна в маршрута бе необяснима, след като с хилядолетия драконовите стада с изключителна последователност се бяха придържали към едни и същи морски пътища. Ежегодно всяко от стадата смирено поемаше на дългите си околосветски пътешествия към гибелта на голяма част от членовете си, защото ловците от Пилиплок пресрещаха драконите и им устройваха истинско клане, за да продават с голяма печалба месото, маста, млякото и костите. И все пак това не променяше навиците им и те продължаваха да се придвижват както винаги. Понякога се изместваха с неколкостотин километра на север или на юг заради капризите на ветровете, теченията и температурите, може би защото това влияеше върху придвижванията на морските животинки, с които се хранеха, но никога преди не бе ставало нищо подобно — цяло стадо да заобиколи Острова на съня от изток и да се насочи към полярните области, вместо да мине на юг от Острова покрай брега на Алханроел, за да влезе във водите на Голямото море.
Нито стадото се оказа едниствено. След пет дни забелязаха още едно, по-малко, най-много тридесет животни без гиганти сред тях, което мина на два-три километра от флотилията. Притеснително близо, както се бе изразил адмирал Азенхарт. А те не разполагаха с подходящи оръжия, докато морските дракони бяха животни с неуравновесен нрав и страхотна сила, които с лекота можеха да разрушат злополучните кораби, ако налетяха на тях в лош момент.
Оставаха още шест седмици до края на пътуването — твърде дълъг срок при това гъмжащо от дракони море.
— Дали не е по-добре да се върнем и да изчакаме друг сезон? — предложи Тунигорн, който за пръв път пътуваше по море и още в самото начало не беше очарован от изживяването.
Слийт също изглеждаше повече от неспокоен, Азенхарт бе явно смутен, Карабела прекарваше повечето време на палубата, втренчена в морето, сякаш очакваше при корпуса на „Лейди Тийн“ да изникне дракон. Но Валънтайн не искаше и да чуе за връщане, макар да бе изпитал гнева на един от гигантите, като не само бе претърпял корабокрушение, но и се беше озовал в неговия огромен търбух. Настояваше да продължат. Той трябваше да се посъветва с Господарката и да посети Зимроел, из които върлуваха болести. Той трябваше да се посъветва с Господарката и да посети Зимроел, из който върлуваха болести. Според него връщането в Алханроел би означавало, че се оказва от всичките си отговорности. И защо ли трябваше да си мисли, че тези заблудени морски дракони заплашват флотилията? Те невъзмутимо пореха вълните и бързаха по своя тайнствен път без да обръщат капка внимание на подминаващите ги кораби.
И все пак след седмеца се появи третата група: общо около петдесет, с трима гиганти.
— Май цялата им годишна миграция е насочена на север — каза Панделум. — Обясни, че има към дванайсет драконови популации, обикалящи света на големи интервали. Никой не знаеше точно колко им отнема тази околосветска обиколка, но се предполагаше, че трае десетилетия. Всяка от популациите след пристигането се разделяше на по-малки стада, но всички се движеха по един и същи път — явно цялата популация се бе насочила към новия северен път.
Валънтайн дръпна настрана вруна и го попита дали проумява маневрите на драконите. Множеството пипала на дребосъка се свиха заплетено в жест, който Валънтайн отдавна се беше научил да тълкува като признак на тревога.
— Усещам силата им, тя наистина е твърде голяма — бяха единствените му думи. Помълча и добави: — Знаеш, че не са глупави животни.
— Ясно ми е, че като са толкова огромни би трябвало да имат и голям мозък.
— Точно така е. Долавям в присъствието им голяма решителност и дисциплина. Но не мога да кажа какъв курс са поели днес, милорд.
валънтайн се опита да омаловажи опасността.
— Изпей ми баладата за лорд Малибор — помоли една вечер Карабела, докато седяха на трапезата. Тя го погледна особено, но той се усмихна и настоя.
Валънтай си спомни думите и заприглася.
Тунигорн се размърда неспокойно и разклати чашата си.
— Според мен тази песен не е на добро, милорд — измърмори той.
— От нищо се не бой — каза Валънтайн. — Пей с нас!
— Какво има, Панделум? — попита Валънтайн, когато и последният грубиянски куплет заглъхна.
— Дракони, милорд, приближават от юг.
— Много ли са?
— Премного са, милорд.
— Виждаш ли? — избухна Тунигорн. — Повикахме ги с тази глупава песен!
— Тогава ще им попеем за из път — отвърна Валънтайн, — като я повторим. — И подзе пак.
Новото стадо беше от неколкостотин дракона — огромно сборище, надхвърлящо всички представи, с девет колоса по средата. Валънтайн външно запази спокойствие, но усети почти осезаемо излъчващата се от животните заплаха. Но те също отминаха и нито едно не се доближи по-близо от три километра, като бързо изчезнаха на север със странна, мощна целеустременост.
В дълбините на нощта, когато Валънтайн спеше както винаги със съзнание, открито за напътствия, които само сънищата могат да донесат, странно видение се яви пред духа му. Сред обширна равнина, осеяна с ръбести камъни и чудновати сипаничави, сковани, безлистни растения, се движеше с лека плаваща походка към далечно море огромно множество хора. Изведнъж той се озова сред тях, облечен със същата разлюляна бяла роба от ефирен плат, който се диплеше на талази от само себе си, без никакъв ветрец. Не познаваше никого и все пак не се чувстваше като сред чужди: тясно бе свързан с тези хора, някакви спътници в някакво мъчително преселение, траещо месеци, може би години. И сега преселението бе стигнало своя завършек.
Там лежеше морето, многоцветно, искрящо, раздвижено, сякаш размътено от шаващите в дълбините гигантски създания или може би в отговор на притеглящата сила на наедрялата кехлибарена луна, тежко отпусната връз небосклона. По крайбрежието се надигаха като ярки, хищнически извити нокти могъщи талази, които се сурваха сред пълна тишита върху безтегловно сияещите плажове, сякаш не бяха вълни, а само техни призраци. А по-нататък, отвъд всякакви вълнения, сред водата се мержелееше тъмен тромав силует.
Това бе морски дракон. Онзи, когото наричаха дракона на лорд Киникен и за когото се говореше, че е най-големият от своите събратя, кралят на всички морски дракони, недокоснат от (ловджийски)рибарски харпун. От огромния му гръбнак струеше тайнствено, трептящо аметистово сияние, което изпълни небето и обагри водата в теменужен цвят. И се разнесе камбанен звън, силен и дълбок, тържествено многогласие, мрачно ехтене, което заплаши да разполови самото сърце на света.
Драконът неумолимо плуваше към брега със зейнала като пещера уста.
— Най-сетне настъпи моят час — и вие сте мои — произнесе кралят на драконите.
Преселниците, изтощени и хипнотизирани от струящата от дракона силна пулсираща светлина, се понесоха към ръба на ворето, към зиналата паст.
— Да! Да! Елате при мен! Аз съм водният крал Маазмурн и вие сте мои!
Кралят на драконите вече бе достигнал плитчините, вълните му сториха път и той с лекота се придвижи по плажа. Камбанният звън се усили, ужасният звук насити въздуха, който ставаше все по-гъст, по-муден и горещ. Кралят на драконите с помощта на колосалните си криле се придвижи напред по мокрия пясък и когато първите преселници достигнаха до него, те без колебание хлътнаха в титаничната паст, сподиряни от други — една безкрайна процесия от доброволни жертви.
Голямата уста ги погълна и Валънтайн заедно с останалите слезе в дълбоката яма на драконовия търбух. Сводестата необятна камера вече беше заета от легион погълнати — милиони, милиарди — човеци, скандари, вруни, хджорти, лиймани, су-сухериси, гхайроги — цялото множество народи на Маджипур.
А Маазмурн продължи да навлиза все по-навътре в сушата и да лапа. Погълна целия свят, гълташе все по-ненаситно, изяде градове и планини, континенти и океани, докато излапа целия Маджипур и се сви около планетата като преяла змия, глътнала огромна топка.
Камбаните изпълниха победен химн на триумф.
— Най-сетне настъпи и моето царство!
След като сънят си отиде, Валънтайн не се пробуди напълно, а остана в състояние на полудрямка, за да преживее, спокоен, мълчалив, отново своя сън — за сетен път влизаше пак в онази всепоглъщаща уста, анализираше, опитваше се да тълкува.
От това състояние го изтръгна първият утринен светлик. Карабела лежеше будна и се взираше в него. Той я прегърна нежно.
— Послание ли беше? — попита тя.
— Не, не усетих присъствието на Господарката, нито на Краля. — Той се усмихна. — Винаги знаеш кога сънувам, нали?
— Видях как сънят дойде при теб. Разбрах го по мърдането на очните ябълки, по свитите устни, трептящите като на подгонен звяр ноздри.
— Видях ли ти се смутен?
— Ни най-малко. Отначало май се мръщеше, но после се усмихваше, обзет от голямо спокойствие. Сякаш вървеше към своето предопределение и го приемаше изцяло.
— А, значи пак ще ме глътне моррски дракон! — със смях каза той.
— Това ли сънува?
— Горе-долу. Но не беше точно същото като преди. На брега дойде драконът на Киникен и аз влязох право в пастта му. Също като всички останали маджипурци, струва ми се. И после той глътна целия свят.
— А можеш ли да разкажеш съня си? — попита тя.
— Само на части и фрагменти — отговори той. — целостта му все още ми се изплъзва.
Знаеше, че е прекалено лесно да нарече съня просто ретроспекция. Сякаш му бяха прожектирали в павилион за развлечения онова странно събитие — корабокрушението край архипелага Родамаунт, когато наистина се бе озовал в търбуха на морски дракон и бе освободен от сърцатата Лизамон Хълтин. Дори децата знаеха, че един сън не бива да се възприема буквално автобиографично.
Но нищо не му се разкриваше на по-дълбоко равнище. Като се изключи толкова очевидната, че ставаше тривиална, интерпретация: видените напоследък придвижвания на драконови стада бяха поредното предупреждение, че светът е в опасност, че стабилността на обществото е заплашена от могъща сила. Вече знаеше това и то нямаше нужда пак да се подсилва. Но защо морски дракони? каква метафора напираше в съзнанието му, защо бе превърнала тези гигантски млекопитаещи в поглъщаща света заплаха?
— Може би търсиш прекалено усърдно — каза Карабела. — Нека сънят отмине и когато съзнанието ти бъде обърнато към нещо друго, значението му ще се проясни. Какво ще кажеш? Да отидем ли на палубата?
През следващите дни не видяха повече стада, само единични скитници, а после и те изчезнаха. нито в сънищата на Валънтайн нахлуваха отново заплашителни видения. морето бе спокойно, небето — светло и чисто, от изток духаше попътен вятър. Валънтайн прекарваше повечето време на кърмата, загледан в морето, и най-сетне дочака деня, в който от пустотата на тъмния хоризонт блеснаха като ярък бял щит ослепителните варовикови скали на Острова — най-святото и мирно място в Маджипур, светилището на милостивата Господарка.
7
Всъщност имението бе изоставено. Всички ратаи, повечето прислужници вече си бяха отишли. Никой от тях не си направи труда да се сбогува с Етоуан Елака, като прежалиха дори надниците, които им дължеше. Изнизаха се тихо, сякаш изпитваха ужас да останат още час в заразената зона и се бояха да не би господарят да намери начин да ги задържи.
С него останаха симуст, гхайрогът-надзирател, с жена си Ксама, главната готвачка, две-три от икономките и двамина градинари. Етоуан Елака не съжаляваше много за бягството на другите — нито имаше достатъчно работа за тях, нито можеше да им плаща прилично. И рано или късно щеше да се затрудни само да ги изхранва, ако бяха верни приказките за продоволствените затруднения в цялата провинция. Въпреки това възприе напускането им като укор. Чувстваше се като низвергнат крал, чиито поданици са се отказали от него и са отишли в друга страна, като са го оставили да обикаля из един празен дворец и да издава заповеди на безучастния въздух.
И все пак се опита да живее постарому. Някои навици остават непоклатими дори при най-ужасните бедствия.
В дните преди пурпурния дъжд Етоуан Елака ставаше всяка сутрин доста преди слънцето и излизаше в ранни зори до градината за малката си проверка, като винаги минаваше по един и същи път. Първо през албандиновата горичка към танигалите, после завиваше вляво при карамангите и продължаваше към избликналото от късия дебел дънер като фонтан от грациозни клонки с ароматни синьо-зелени цветове. сетне поздравяваше устовите растения, кимваше на лъскавите мехурести дървета, спираше да послуша пеещите папрати и лека-полека стигаше до жълтите мангахонови храсти, очертаващи границата между градината и фермата, за да хвърли поглед към плантациите със стаджа и глейн, хингаморти и нийк.
Във фермата и градината не бе останало почти нищо, но въпреки това Етоуан Елака продължаваше своите утринни обиколки. Спираше до всяко изсъхнало и почерняло растение, сякаш то все още растеше и бе готово да разцъфне. Знаеше, че е абсурдно и трогателно-безсмислено да го прави и че хората биха го сметнали за получял от мъка, изкуфял старец. И преди пет пари не бе давал за хорските приказки, какво оставаше сега. Нищо чудно наистина да се е чалнал, макар че Етоуан не беше на това мнение. И не смяташе да се отказва от обиколките си — какво друго му оставаше?
През първите седмици след смъртоносния дъжд градиналите изкаха да изскубнат всички изсъхнали растения, но той забрани, защото се надяваше да се съживят след като се справят с действието на отровата, донесена от пурпурния дъжд. Впоследствие дори Етоуан Елака се убеди, че повечето са загинали, но по това време градинарите се бяха поизнизали, а шепата останали едва смогваха да поддържат оцелелите кътчета на градината — да не говорим за изсичането и изскубването на мъртвите растения. Етоуан отначало смяташе, че лека полека сам ще се справи с тази тъжна задача, но мащабът й беше така съкрушителен, че той скоро заряза всичко и остави своята съсипана градина да стои като погребален паметник на загробената си красота.
месеци след пурпурния дъжд, по време на обичайната си утринна разходка Етоуан Елака намери в лехата с пинини нещо интересно: голям, дълъг към една педя лъскав резец на някакво едро животно. Измъкна го от пръстта, смаяно се взря в него и го пъхна в джоба си. Сред муолните откри още два такива зъба на три метра един от друг. Последваха още няколко подобни находки. В крайна сметка те образуваха ромб, който обхващаше доста голям район от земите му.
Етоуан бързо се върна в къщата при Ксама, която приготвяше закуската.
— Къде е Симуст? — попита той.
— В нийковата горичка, господарю.
— Нийковете отдавна са изсъхнали, Ксама.
— Да, господарю. Но той е там. Цяла нощ.
— Върви и му кажи, че го викам.
— Няма да дойде, господарю. А и яденето ще загори.
Етоуан Елака за миг загуби ума и дума. После се усети, чи нищо чудно в тези несигурни времена да назрява нова и смразяваща промяна, рязко кимна и мълчаливо излезе.
Бързо се спусна покрай унилите ниви със стаджа, после пое нагоре през вкочанените глейнови храсти и изсъхналата пепелява маса на хингамортите, и точно навреме се озова в нийковата горичка. Мъртвите дървета бяха толкова леки, че силните ветрове с лекота ги изкореняваха, ето защо повечето бяха изпопадали, а другите стояха под опасни ъгли, сякаш някакъв гигант ги беше пернал на шега с опакото на ръката си. Отначало не видя Симуст, после го зърна да броди в покрайнините на горичката, като си проправяше път между килнатите дървета и току спираше, за да изскубне някое. така ли е прекарал нощта? Гхайрогите прекарваха годишния си сън наведнъж за няколко месеца летаргия, ето защо Етоуан Елака никога не се учудваше, когато симуст работеше нощем, но сега не беше същото.
— Симуст!
— А, господарю! Добро утро!
— Ксама ми каза, че си тук. Добре ли си, Симуст?
— Много съм добре, господарю! Наистина много добре. — Но тонът му не звучеше убедително.
— Ще слезеш ли при мен? — попита Етоуан Елака. — Имам да ти покажа нещо.
Гхайрогът май внимателно обмисли предложението. После бавно слезе при Етоуан Елака. Змиевидните къдрици на косата му се гърчеха и силното му люспесто тяло излъчваше миризмата отдавна позната на Етоуан Елака като знак за голяма мъка и страх. Симуст работеше при него от двадесет години и за пръв път от него се носеше този мирис.
— Господарю! — възкликна Симуст.
— Какво те тревожи толкова?
— Нищо, господарю. Много съм добре. какво искахте да ми покажете?
— Това — каза Етоуан Елака и му подаде находката си от пипиновата леха. — Намерих го преди половин час, когато обикалях градината. Дали имаш представа какво е?
Симустовите зелени очи без мигли блеснаха неспокойно.
— Зъб на млад морски дракон, господарю. Така смятам.
— Нима?
— Съвсем съм сигурен, господарю. Имаше ли други?
— Ами доста. Още осем, струва ми се.
Симуст нарисува ромб във въздуха.
— Така ли бяха подредени?
— Да — каза Етоуан Елака и се намръщи. — Откъде знаеш?
— Такова е обикновеното подреждане. О, има опасност, господарю! Голяма опасност!
— Ти нарочно говориш със загадки, нали? — отчаяно каза Етоуан Елака. — Какво е това обикновено подреждане? Опасност от кого? В името на Господарката, Симуст, обясни ми просто какво става!
Миризмата на гхайрога стана още по-лютива — той бе ужасен, паникьосан, объркан. Симуст явно търсеше думи.
— Знаете ли къде отидоха всички, които работеха при вас, господарю? — попита той.
— Предполагам във Фолкинкип, за да си търсят работа, но какво общо…
— Не, не са там, господарю. Доста по на запад. В Пидруид. Ще очакват идват идването на драконите.
— Какво?
— Като при апокалипсиса, господарю.
— Симуст!…
— Ама нищо ли не знаете за апокалипсиса?
Етоуан Елака усети такъв пристъп на гняв, какъвто рядко бе изпитвал в своя спокоен и подреден живот.
— Не, нищичко не знам за апокалипсиса — каза той с едва сдържан бяс.
— Сега ще ви обясня, господарю, всичко ще ви обясня. — Гхайрогът остана мълчалив за момент, сякаш за да внесе в мислите си известна прецизност. После дълбоко пое дъх и каза: — Има старо поверие, господарю, че един ден големи нещастия ще сполетят Маджипур, който ще бъде тласнат към размирици. И тогава, както се говори, морските дракони щели да излязат от морето на сушата, за да провъзгласят ново царство и да преобразят из основи нашия свят. И това време щяло да бъде известно като апокалипсис…
— чия езмислица е това?
— Да, измислица е подходяща дума, господарю. Или басня, или, ако ви харесва, приказка. Не е научно. Знам, че морските дракони не излизат на сушата. Но поверието се шири сред някои хора и извънредно ги успокоява.
— Кого имаш предвид?
— Главно бедняците. Предимно лийманите, макар и други раси да се присъединяват. чувал съм, че го изповядват накои хджорти и скандари. Сред човеците не е много разпространена особено сред благородници като вас, господарю, но ви казвам, че вече мнозина твърдят как времето на апокалипсиса наставало, като напастите и гладът са първият признак, а короналът и понтифексът скоро ще бъдат свалени, за да дойде царството на водните крале. И онези, които вярват в това, сега са поели към крайбрежните градове, Пидруид, и Нарабал, и Тил-омон, за да видят пристигането на водните крале на брега и първи да се преклонят пред тях. Знам, че това е истината, господарю. Така е в цялата провинция, а доколкото знам — и в цял Маджипур. Милиони са поели към морето.
— Колко чудно — каза Етоуан Елака. Бил съм твърде невеж тук, в моя малък свят в света! — Той прокара пръст по ръба на драконовия резец. — А тези нещица за какво са?
— Според мен те ги слагат тук-там като знаци на апокалипсиса и пътепоказатели към брега. Поставят ги разузнавачите, които вървят пред отправилите се ан запад многобройни поклонници.
— А те как научават къде са зъбите?
— Те знаят, господарю. Не знам как разбират. Може би насън. Може би и водните крале изпращат послания, също като Господарката и Краля на сънищата.
— Значи скоро ще бъдем прегазени от орда скитници?
— Така мисля, господарю.
Етоуан Елака потупа с резеца дланта си.
— Симуст, защо прекара нощта в нийковата горичка?
— За да намеря кураж да ви кажа всичко това.
— Защо ти е кураж?
— Защото според мен трябва да бягаме, господарю, а знам, че вие няма да искате. Пък аз не искам да ви изоставям, но не искам и да умра. А смятам, че това ни чака, ако останем тук.
— Знаел си за драконовите зъби в градината?
— Видях, когато ги слагаха, господарю. Говорих с разузнавачите.
— О! Кога?
— В полунощ. Двама лиймани и един хджорт. Казаха, че четиристотин хиляди души са поели по този път от изток.
— Толкова народ ще прегази земите ми?
— Така мисля, господарю.
— И ще оставят подире си пустош, нали? Като нашествие от скакалци. Представям си как ще очистят де що има храна, ще оплячкосат покъщнината и ще убият всеки, който им се изпречи на пътя. Не от злоба, предполагам, а просто поради всеобщата истерия. И ти ли си го представяш така, Симуст?
— Да, господарю.
— И кога ще бъдат тук?
— След два, може би три дни, така ми казаха.
— Тогава двамата с Ксама трябва да си отидете още тази сутрин, нали? А и останалите. За да поемете към Фолкинкип, предполагам. Сигурно ще успеете да стигнете там преди да довтаса тълпата и ще сте спасени.
— А вие, господарю?
— Не.
— Умолявам ви…
— Не, Симуст.
— със сигурност ще загинете!
— Вече съм загинал, Симуст. Защо да бягам във Фолкинкип? Какво ще правя там? Вече съм загинал, Симуст, не забелязваш ли? Аз съм собственият си призрак.
— Господарю… Господарю…
— Няма време за губене — каза Етоуан Елака. — Трябвало е да вземеш жена си и да избягяте още в полунощ, когато си ги видял как нареждат зъбите. Върви, върви! Веднага!
Обърна се и заслиза по склона, като на минаване през градината остави на мястото му драконовия зъб.
След час-два семейството гхайроги дойде да го моли да тръгне с тях — Етуан Елака никога не бе виждал гхайроги да са толкова близо до плач, макар да са лишени по природа от слъзни канали, — но не склони, и те потеглиха сами. Събра другите си верни слуги и ги освободи, като им даде всичките си пари и повечето провизии.
Тази вечер за пръв път в живота си сготви сам. Доста сносно за един новак. Отвори последната бутилка огнено вино и изпи повече от обикновено. Твърде странни и неприемливи неща ставаха със света, но виното му помогна да ги понася по-лесно. Колко хилядолетия мир бе имало тук! Какъв приятен, колко уреден свят беше това! Понтифекс и коронал, коронал и понтифекс — ясен трафик между Замъка и Лабиринта, управление винаги със съгласие на мнозинството за общото благо. Разбира се, някои се възползваха повече от други, но никой не гладуваше, нне не мизерстваше. И сега този свят се рушеше. От небесата се сипеха отровни дъждове, градините изсъхваха, реколтата бе унищожена, започваше глад, изникваха нови религии, грабителски тълпи пъплеха към морето. Знае ли короналът? Или Господарката от Острова? Краля на сънищата? Предприема ли се нещо? Какво може да се предприеме? Ще напълнят ли приятните сънища на Господарката празните стомаси? Ще върнат ли заплашителните сънища на Краля тълпите обратно? Ще излезе ли понтифексът, ако наистина има понтифекс, от Лабиринта, за да отправи възвишени прокламации? Ще хукне ли короналът из провинциите, за да въдворява спокойствие? Не. Не. Не. Иде краят. Етоуан Елака съжали, че това става сега, а не е изчакало двадесет или може би тридесет години, за да умре той спокойно в градината, и то в градина, която все още цъфти.
Остана буден през нощта и всичко беше спокойно.
В зори му се счу трополенето на прииждащата от изток тълпа. Обиколи къщата, отключи всички врати, за да рушата колкото се може по-малко докато тършуват за храна и вино. Обичаше тази хубава къща и се надяваше тя да не пострада.
после излезе в опустошената градина. Доста от растенията всъщност бяха преживели убийствения дъжд — много повече, отколкото бе смятл, защото през всичките тези мрачни месеци бе виждал само щетите. В действителност устовите растения все още процъфтяваха, както и нощните дървета и някои андродрагми, дуики, сихонски лози, дори крехките мехурести дървета. Разхожда се сред тях с часове. Помисли си дали да не даде на някое от устовите, но това би било една грозна смърт, бавна и кървава, и лишена от финес, а той държеше на финеса, дори да нямаше свидетели, които да кажат, че си е отишъл елегантно от този свят. Вместо това отиде при сихорнските лози, окичени с все още жълти, неузрели плодове. Зрели, сихорнишите бяха най-изтънчен деликатес, а преди това преливаха от убийствени алкалоиди. Етоуан Елака дълго стоя до лозата. Не изпитваше страх, просто все още не беше съвсем готов. И в този момент чу гласове, този път наистина — това бяха грубите гласове на градското простолюдие. Сега вече беше готов. ЗНаеше, че би било по-изискано да ги покани в имението и да им предложи най-хубавите си вина и ястия. Но сам едва ли би им оказал кой знае какво гостоприемство, а освен това никога не бе харесвал истински гражданите, особено когато пристигаха като неканени гости. За последен път се огледа, видя дуиките, болната халатинга, която някак бе живнала, и просълзен, макар да не бе твърде подобаващо, повери душата си на Господарката. Поднесе към устните си жълтия плод и отхапа от сихорниша.
8
Въпреки че легна с намерението да си отдъхне минута-две преди да сготви вечерята, Елсином тутакси потъна в дълбок сън, който я пренесе в облачно царство с жълти сенки и гумени розови хълмове. Въпреки че не беше очаквала да получи послание по време на една случайна дрямка преди вечеря, по лекия натиск върху дверите на душата си разбра, че това е знак за присъствието на Господарката.
Напоследък Елсином бе уморена постоянно. Откакто вестта за кризата в западен Зимроел бе достигнала в Лабиринта, тя се претрепваше от работа както никога досега. Сега заведението бе пълно по цял ден с изнервени чиновници от понтификата, които си разменяха последните новини на чаша прекрасно дюлорнско или мулдемарско — когато се тревожеха прекомерно, винаги искаха само най-доброто. И така, Елсином сновеше напред-назад, а запасите й от вино се изчерпваха и се налагаше да се снабдява допълнително от търговците. В началото товабе донякъде вълнуващо: чувстваше се почти-що участник в критичните за историята събития. А сега бе вече просто изтощително.
Последната й мисъл преди да заспи беше за Хисун — принц Хисун, както все още не бе свикнала да го въдприема. Не бе чувала нищо за него от месеци след онова смайващо писмо, в което я уведомяваше, че са го викнали в най-високия кръг на Замъка. После бе започнал да й се струва също толкова нереален, колкото един издокаран чужденец, който прекарва дните си сред властелините на света. Изведнъж зърна Хисун как седи на голяма, полирана като огледало маса сред по-възрастни мъже, чиито лица не виждаше ясно, но долавяше излъчващото се величие и авторитет. Тази сцена изчезна, появиха сежълтите сенки и розовите хълмове и в съзнанието на Елсином влезе Господарката.
Това послание бе най-кратко. Елсином беше на Острова — разбра го по белите скали и стръмно издигащите се тераси, макар никога да не бе ходила там, никога да не беше напускала Лабиринта — е като насън се носеше през безупречна и въздушна градина, която неусетно помръкна и буреняса. До нея беше Господарката — чернокоса жена в бели, но плачевни, износени одежди, — но това не беше онаси блага утешителка от по-раншните послания на Елсином. Сега беше се прегърбила от грижи, с хлътнали и сведени очи, с несигурни движения. „Дай ми твоята сила“, тихо промълви Господарката. И Елсином си помисли, че нещо не е наред, защото тя идва за да предложи, а не за да иска сила. Но не се поколеба. Жизнена и висока, обвита с блещукащ ореол, Елсином привлече към себе си и силно прегърна Господарката, която отрони дълбока въздишка и сякаш се поотърси от мъката си. После се разделиха и Господарката, сега сияеща като Елсином, й изпрати въздушна целувка, и изчезна.
И това бе всичко. Изведнъж стресната, Елсином се събуди и видя познатите ужасни стени на дома си в Гуаделум Корт. Несъмнено все още носеше отблясъка на посланието в душата си, но това само я беше объркало, наместо като другите, от миналите години, да я остави с усещане за нова цел, за смяна на посоката. Недоумяваше каква ли е целта на това послание, но реши, че може би след ден-два и това ще се изясни.
И в този миг чу шум от стаята на дъщерите си.
— Айлимур! Мараун!
Отговор не последва. Елсином надникна и ги видя надвесени над някакъв малък предмет, който Мараун побърза да скрие.
— Какво беше това?
— Нищо, майко. Дреболия.
— Що за дреболия?
— Дрънкулка. Нещо такова.
Нещо в тона събуди подозрение у Елсином.
— Дай да я видя.
— Ама това наистина не е нищо.
— Дай да видя.
Мараун хвърли светкавичен поглед към по-голямата си сестра. Айлимур, объркана и смутена, само сви рамене.
— Това е лично, майко. Няма ли право на това едно момиче?
Елсином протегна ръка. Мараун с въздишка неохотно й подаде малък зъб от морски дракон, фино гравиран с някакви странни ъгловати символи. Все още обвита от странната аура на посланието, Елсином сметна за зловещ и заплашителен малкия амулет.
— Откъде го имаш?
— Всички ги имат, майко.
— Откъде, питам.
— От Ванимун. Всъщност от сестра му Шулаир, но тя го е получила от него. Би ли ми го върнала, моля?
— Знаеш ли какво означава това нещо?
— Какво означава ли?
— Така се изразих. Та какво означава?
— Нищо — каза Мараун и сви рамене. — Просто една дрънкулка, която смятам да нося на врата си.
— И очакваш да ти повярвам?
Мараун не отговори. Но се обади Айлимур.
— Майко, аз… — запъна се тя.
— Продължавай.
— Това е само мода, която ще отмине. Всички ги носят. Плъзнала е някаква щура нова лийманска идея, че морските дракони били богове, които ще завладеят света, а случващите се непоследък неприятности са знак, че това ще стане. Разправят, че който носи драконов зъб, ще бъде спасен когато драконите излязат на сушата.
— Няма нищо ново — студено каза Елсином. — Тази безсмислица е на стотици години, но винаги се разпространява скрито, шепнешком, защото е налудничава, опасна и нездрава. Морските дракони са само едни големи риби. Единственият, който бди над нас, е Божествения, който ни брани чрез коронала, понтифекса и Господарката. Разбирате ли? Разбирате ли?
С рязко движение счупи заострения зъб и хвърли двете парчета на Мараун, като получи взамяна поглед, пълен с невиждан гняв. Побърза да се извърне. Ръцете й трепереха, втресе я. И ако покоят на Господарката изобщо я беше осенил чрез посланието — а сега то изглеждаше като изпратено преди седмици, — от него вече нямаше и следа.
9
За да се влезе в пристанището на Нуминор от най-добрите лоцмани се изискваше цялото им умение — заради тесния пролом, бързите течение и образуващите се понякога за една нощ пясъчни рифове като подвижни подводни хълмове. Но Панделум бе самото спокойствие зад щурвала и кралският флагман наперено преодоля всички препятствия, и влезе в широкото приятно пристанище на Острова на съня.
— Още тук долавям присъствието на майка си — промълви Валънтайн, когато се готвеха да хвърлят котва. — Долетя при мен с вятъра като аромат на цъфнал алабандин.
— Тук ли ще бъде Господарката, за да ни поздрави днес? — попита Карабела.
— Едва ли — отвърна Валънтайн. — Според обичая синът отива при майката. Тя ще остане във Вътрешния храм и вероятно ще изпрати йерархките си да ни вземат.
На брега наистина ги очакваше цяла група. Сред жените в обшити с червено златисти роби бе строгата белокоса Лоривейд, която бе придружавала Валънтайн по време на възстановителната война от тук до Връхни и го бе обучила на различните медитативни техники. Стори му се позната още една от посрещачките и в мига, в който тя произниси името си, догадката го озари като светкавица. това бе Талинот Езулд, стройната, загадъчна личност, неговият пръв водач при идването му на Острова преди доста години. Тогава тя бе с бръсната глава и Валънтайн се двоумеше за пола — висока бе като мъж, но имаше крехка фигура и нежни черти. Явно с напредването към вътрешната йерархия са й позволили да пусне косата си дълга и златистите като на Валънтайн, но сякаш копринени къдрици не оставяха никакво съмнение, че Талинот е жена.
— Донесли сме ви депеши, милорд — заяви йерархката лоривейд. Новините са доста, но се боя, че няма добри. Но първо да ви отведем в покоите ви.
В пристанището Нуминор имаше къща, кръстена Седемте стени, но вече никой не знаеше защо, тъй като бе толкова древна, че произходът на това странно име се губеше. Изградена от идеално напаснати блокове тъмен гранит, който се добива на Стоиензар, постройката гледаше към морето, към Алханроел, загърбила стръмните тройни тераси на Острова. Единственото й предназначение бе да бъде резиденция на гостуващи коронали, така че пустееше с години, но бе изрядно поддържана, в пълна готовност да приема всеки ден и час пристигнали без предупреждение коронали.
Тя бе също толкова стара, колкото и самият замък и според археолозите дори по-стара от храмовете и свещените тераси на Острова. Според едно предание е била построена преди осем хилядолетия по заповед на легендарната лейди Тийн за посрещането на нейния син, лорд Стиамот, който посетил Острова след края на войната с метаморфите. Според някои къщата била наречена така, защото в основите й са погребани седем воини на променящите се, убити от самата лейди Тийн при отбраната на Острова от нашествениците. Но липсваха доказателства за тази версия, както и за другата, според която постройката носи това име, защото насред двора имало седмоъгълен параклис, издигнат в знак на синовна признателност към лейди Тийн от лорд Стиамот. Самият Валънтайн смяташе за най-приемливо предположението, че наименованието идва от изопачения древен метаморфски израз, който означава мястото, където се остъргват люспите на рибата, и датира от време оно, когато тук идвали от Алханроел рибарите на променящите се. Но всичко това бяха само предположения.
За да премине един коронал от обичайния за него свят на действието към света на духа, в който властваше Господарката, той трябваше да изпълни тук, в Седемте стени, ред ритуали — умиване, изгаряне на благоуханни треви, медитация в усамотението на стаята със стени — плетеници от мрамор. И когато Валънтайн се върна, пречистен и спокоен, при Карабела, която бе оставил да чете депешите, по израза на очите й разбра, че прекалено бързо е извършил ритуалите и незабавно ще бъде върнат в царството на събитийността.
— Толкова лоши ли са новините? — попита той.
— Да, милорд.
Тя му подаде документите. Съсипана реколта в седем провинции, повсеместен недостиг на продоволствие в Зимроел, начало на масово преселване от вътрешността към западните крайбрежни градове поради внезапно съживяване на древен култ, апокалиптичен и хилядолетен, според който морските дракони са свръхестествени същества, призвани скоро да оповестят настъпването на нова ера…
Валънтайн смаяно вдигна очи.
— И всичко това за толкова кратко време?
— А това са само откъслечни съобщения… Не се знае какво е истинското положение при тези големи разстояния и несигурни съобщителни връзки…
Ръката му потърси нейната.
— Сбъдва се предсказаното от моите сънища и видения. Мракът настъпва, Карабела, и аз единствен стоя на пътя му.
— Има и други до теб, скъпи.
— Знам. И съм ти признателен. Но в решителния момент ще съм сам и тогава? — Той се усмихна. — Навремето, още когато жонглирахме в Дюлорн и започвах да осъзнавам кой съм в действителност, имахме един разговор с Делиамбър. Казах му, че според мен съм свален по волята на Божествения, защото съм нямал истинско желание да управлявам и може би е по-добре за Маджипур узурпаторът да запази моето име и трон. Но Делиамбър отсече, че единственият законен посветен крал съм аз и това ме задължава да се върна. А когато му възразих, че иска премного от мен, той ми отговори, че не той, а историята иска твърде много. И добави: „Историята е изисквала в хиляди светове през хилядолетията интелигентните същества да избират между реда и анархията, между съзиданието и разрухата, разума и неразумието… Има значение, милорд, и то голямо кой трябва и кой не трябва да бъде коронал.“ Никога не съм забравял и не ще забравя тези негови думи.
— А ти какво му отговори?
— Отговорих с да, а после добавих — може би. А той ми каза: „Дълго ще се луташ между да и може би, но накрая да ще победи“. Така и стана — възвърнах си трона. И въпреки това с всеки ден се отдалечаваме от реда, съзиданието и разума и вървим към анархията, разрухата и неразумието. — Валънтайн я гледаше с терзание. — Дали Делиамбър не е сбъркал тогава? Има ли значение кой трябва и кой не трябва да бъде коронал? Мисля, че като човек съм добър, а понякога дори се смятам за мъдър управник. При все това светът се разпада. Въпреки моите най-големи усилия или благодарение на тях — не знам кое е вярно. Може би щеше да е по-добре за всички, ако си бях останал един скитащ жонгльор, Карабела.
— Това е нелепо, Валънтайн.
— Нима?
— Нали не смяташ, че тазгодишната реколта от лузавендър щеше да е чудесна, ако беше оставил Доминин Барджазид да управлява? Можеш ли да обвиняваш себе си за провала на жътвата в Зимроел? Става дума за природни катаклизми и ти ще намериш мъдър начин да се справиш, защото това е твоят подход, освен това ти си избран от божествения.
— Избран съм от принцовете на Връхни — отговори Валънтайн. — Те са човеци и не са непогрешими.
— При избора на коронал чрез тях говори Божествения, а той не е възнамерявал да те превърне в оръдие за разрухата на Маджипур. Получените сведения са треовжни, но не и ужасяващи. ще разговаряш след няколко дни с майка си и тя ще укрепи силата ти, поизчерпана от умората. После ще отидем в Зимроел и ще оправим всичко.
— Надявам се да си права, но…
— Ти го знаеш! Когато говориш толкова мрачно, аз се питам дали си същият човек, когото познавам. — Тя потупа купчината с бумаги. — Да, това не е за омаловажаване. Но според мен могат доста неща да се направят, за да бъде отблъснат мракът. И те ще бъдат направени.
Той бавно кимна.
— И аз мисля като теб, но понякога…
— Понякога е по-добре да не мислиш. — На вратата се почука. — Добре — каза Карабела. — Прекъсват ни и това е добре, защото се уморявам да те слушам, когато говориш така увило, скъпи.
Тя пусна Талинот Езулд в стаята.
— Милорд, вашата майка Господарката пристигна и иска да ви види в Смарагдовата стая.
— Майка ми тук? Но аз смятах да я посетя утре във Вътрешния храм!
— Тя дойде при вас — каза Талинот Езулд невъзмутимо.
В центъра на смарагдовата стая с под от зелен оникс и прозрачни пана от зелен нефрит вместо прозорци стоеше Господарката между две огромни танигали в саксии, които всъщност бяха единственото обзавеждане. Валънтайн се забърза към нея и усети при докосването до прострените й ръце познатото пулсиране на излъчващата се от нея енергия, свещената сила, която като вливащи се в кладенец пролетни води бе се сбирала у нея при докосването с милиардите души в Маджипур.
Разговарял бе с нея насън безброй пъти, но не беше я виждал от години, ето защо бе неподготвен за промените, дължащи се на времето. Все още бе хубава — отминаващите години бяха безсилни да накърнят красотата. Ала възрастта бече я бе наметнала с най-ефирния си воал, косата вече не блестеше като навремето, топлият поглед бе леко помръкнал, а кожата — леко повяхнала. И все пак имаше същата царствена осанка, излъчваше благородство и величие, сила и безконечно състрадание.
— Майко! Най-после сме заедно!
— След толкова години, Валънтайн…
Тя леко го докосна по лицето, раменете, ръцете. Потръпна от леката като перо милувка — толкова голяма бе силата на тази жена. Наложи се да си припомни, че тя е смъртна, родена от смъртни, съпруга на висшия съветник Дамиандан, майка на двама сина, като единият от тях беше той, Валънтайн, който бе отгледан от нея, своята майка, и като всички малчугани бе търсил утеха в прегръдките й от бурите на детството, за да получи успокоение и мъдър съвет. Но всичко това бе твърде отдавна, сякаш в друг живот. След като Божествения насочи жезъла си към семейството на Дамиандан, за да издигне сина му Вориакс на трона на Конфалюм, със същото движение той бе превърнал майка му в Господарка на Острова и вече никой от фамилията не можеше да се смята за простосмъртен. И оттогава, както и до ден-днешен Валънтайн не можеше да я смята просто за своя майка, защото й беше дадена сребърната диадема и тя бе заживяла на Острова като Господарка, за да дава на целия свят, който гледаше към нея с благоговение и молба, някога предназначените само за нейните деца мъдрост и успокоение. И Валънтайн бе запазил благоговението си към нея дори след като с едно махване на същия този царствен жезъл бе възнесен на мястото на Вориакс и донякъде бе изтръгнат от царството на простосмъртните, за да стане нещо като митичен герой. Не съумяваше да изпита към себе си същото страхопочитание, което останалите питаеха към него или той към Господарката.
Преди да преминат към същината, поговориха за семейството. Той й разказа какво правят сестра й Галиара и брат и Сейт от Стий, както и Дивис и Миригант, и дъщерите на Вориакс. Тя му зададе няколко най-обикновени въпроса: дали се отбива в старите фамилни владения в Халанкс, смята ли Замъка за щастливо място, все така силно ли се обичат с Карабела. Това разреди напрежението и той се почувства като простосмъртно лордче от Замъка, посетило майка си, която се бе установила в друга страна, но все още жадуваше за новини от дома. Но това не можеше да продължава безкрайно.
— Трябваше да позволиш аз да дойда при теб, както си му е редът, майко. Не е редно Господарката да се спуска от Вътрешния храм до Седемте стени.
— Сега не ни е до етикет. Събитията напират, трябва да се действа.
— Значи си научила новините от Зимроел?
— Разбира се. — Тя докосна диадемата си. — Това ми носи новините отвсякъде със скоростта на мисълта. О, Валънтайн, срещаме се в толкова злощастни времена! Бях си представяла, че ще дойдеш тук с радост след края на обиколката, а сега долавям болката и съмнението ти и се боя при мисълта какво има да става занапред.
— Какво виждаш? Какво ще стане, майко?
— Мислиш ли, че бих могла да предвиждам бъдещето?
— Виждаш с голяма яснота настоящето. Сама казваш, че получаваш отвсякъде новини.
— Гледката е твърде мрачна и загадъчна. В света се объркват неща, които не проумявам. Редът в обществото е застрашен отново. И короналът е обзет от отчаяние. Ето това виждам. Защо си отчаян, Валънтайн? Откъде този страх? Син си на Дамиандан и брат на Вориакс, а тези мъже не познаваха отчаянието, което не е присъщо и на моята душа, а и на твоята — поне така смятах.
— В света цари голяма тревога, както научих след идването ми тук, и тази тревога не се е уталожва, а напротив.
— И това ли е причина да се отчаеш? Вместо да засили желанието ти да оправиш нещата, както си правил и преди?
— Ала вече за втори път откакто съм на трона, Маджипур е сполетян от бедствие — каза Валънтайн. — Смятам, че царуването ми е неблагополучно и ще стане още по-злощастно, ако не бъдат предотвратени болестите, гладът, паническото преселение. Над ман сякаш тегне проклятие.
Видя как в очите й за миг проблесна гняв и това го подсети за силата на духа, за желязната дисциплина и привързаност към дълга, криещи се зад нейната топлота и кротост. По своему и тя беше суров воин като славната лейди Тийн, сражавала се на барикадите срещу нашествениците метаморфи. При необходимост и тя би сторила същото. Знаеше колко е нетърпима към слабостите у своите синове, към самосъжалението и унинието, защото тя самата нямаше тези черти. И като си припомни всичко това, усети как мрачното настроение започва да го напуска.
— Обвиняваш се без истинска причина — нежно промълви Господарката. Ако над този свят тегне прокоба, а според мен това си е така, прокълнати сме всички, а не благородният и добродетелен коронал. Най-малко ти имаш причина да се виниш, валънтайн. Ти не си прокълнатият, а по-скоро онзи, комуто е дадено да отклони от нас прокобата. Но за целта се налага да действаш, и то незабавно.
— Но какво е това проклятие?
— Имаш сребърна диадема като моята — каза тя и докосна обръча, опасващ челото й. — Взел ли си я със себе си?
— Нося я с мен навсякъде.
— Тогава я сложи.
Валънтайн излезе от стаята и нареди да му донесат малкото ковчеже. Получил бе диадемата от Господарката при първото си идване на Острова, когато беше изгнаник. Навремето, след като сложи сребърния обръч и обедини своето с майчиното съзнание, дойде окончателното потвърждение, че обикновеният жонгльор от Пидруид и лорд Валънтайн са едно цяло — неговата загубена памет се завърна като прилив. А после достолепната Лоривейд го научи да си служи с диадемата, за да изпада в транс и да получава достъп до чуждото съзнание. Но след възстановяването на трона Валънтайн твърде рядко бе прибягвал до тези умения, защото диадемата бе атрибут на Господарката, а смесването на двете власти бе недопустимо. И ето сега отново сложи изящната сребърна лента, докато Господарката пълнеше, както тогава, първия път, чашата му с тъмното, сладко, тръпчиво вино на сънищата.
Пиха в мълчание и поизчакаха напитката да подейства. Валънтайн изпадна в транс и усети как съзнанието му се отваря. После тя вплете пръсти в неговите и го връхлетя такъв порой от образи и усещания, че насмалко да го замаят и зашеметят, нищо че той се беше подготвил за подобно въздействие.
Случи се същото, което Господарката правеше ежедневно, когато тя и нейните помощници изпращаха духа си да блуждае из света на нуждаещите се от помощ.
Той не различаваше отделните съзнания: светът бе твърде огромен и пренаселен за да позволи нещо подобно, освен след пълно съсредоточаване. Докато се рееше като горещ порив на вятъра, яхнал топлите небесни течения, различи центровете на чувствата: тук-там опасения, боязън, срам, вина, внезапна остра, пронизваща зона на лудост, сиво, пълзящо покривало на отчаяние. Потопи се по-надълбоко и видя тъканта на душите, черните ивици, прорязани от алени ленти, грубите нащърбени остриета, размазаните засукани магистрални нишки на сбития вътък. Зарея се в спокойните царства на небитието, сетне се спусна над унили сковано вибриращи от самота пустини, изви се над искрящите белоснежни полета на духа, над поляните, където всяко стръкче блестеше с почти непоносима хубост. Видя и средищата на нещастията, глада и безпросветния хаос. И усети надигащия со от големите мегаполиси като парещ южняк смъртен ужас, и почувства някаква мощ, която разтърсваше моретата като тътен на барабан. Обзе го острото чувство за нарастваща заплаха, за непреодолимо бедствие. Видя, че светът е похлупен от непоносима тежест, която го руши като бавно увеличава натиска, досущ като неумолимо свиващ се юмрук.
Ако благословената Господарка, неговата майка, не му беше водач, би го опърлила силата на страстите, надигащи се от кладенеца на световното съзнание. Но тя бдеше неотлъчно до него и го издигаше с лекота над мрака, носеше го напред към прага на осъзнатостта, който постепенно се очертаваше пред него като огромния портал Декерет в Норморк, най-големият от порталите, който се затваря само когато светът е пред гибел, който избистря и очертава контурите на онези, които са се доближили.
На отсрещната страна имаше само музика, музика, която бе станала видима като плах трептящ тон, опънат над бездната като най-крехък въжен мост. Стъпи върху моста и видя плисъците на ясните тонове, оцветяващи потока вещество долу, и острите като кинжали пулсации горе, и линията на отстъпващите към безкрая алено-пурпурно-зелени дъги, които пееха от хоризонта. После всичко това отстъпи пред един-единствен страховит звук с непоносима тежест — този звук като неумолимо чудовище погълна всички тонове, затъркаля се към вселената и безмилостно я притисна. И Валънтайн проумя.
Отвори очи. Господарката, неговата майка, стоеше спокойно между саксиите с танигали, гледаше го и се усмихваше така, сякаш той бе младенец, заспал в люлката си. Тя сне диадемата от челото му и я върна в ковчежето.
— Видя ли? — попита тя.
— Отдавна смятах, че е така — отвърна Валънтайн. — Ставащото в Зимроел не е случайно. Да, има проклятие и то тегне над всивца ни, от хилядолетия. Навремето моят врун-магьосник Делиамбър ми каза, че тук, на Маджипур, сме изминали дълъг път без да платим никаква цена за изначалния грях на завоевателите. Спомена, че сме натрупали лихви по дълга. И тепърва ще плащаме. Онова, което е започнало е нашето наказание, нашето унижение, уреждането на разплатата.
— Така е — каза Господарката.
— Самия Божествен ли видяхме, майко? Той ли беше стиснал света с мъртва хватка? И онзи ужасен звук — пак той ли беше?
— Видяното от теб са твои собствени образи, Валънтайн. Аз видях други неща. А и Божествения не може да бъде сведен до нещо толкова конкретно като един облик. Но според мен си видял същността на нещата.
— Видях, че сме изгубили неговото благоволение.
— Да. Но не непоправимо.
— Сигурна ли си, че не е твърде късно вече?
— Сигурна съм, Валънтайн.
— Така да бъде — каза той след кратко мълчание. — Виждам какво трябва да се направи и съм готов да го сторя. Добре е, че проумях това точно в Седемте стени, издигнати от лейди Тийн в чест на победата на нейния син над метаморфите! А ти, майко, ще изградиш ли за мен нещо подобно, когато успея да разруша делото на лорд Стиамот?
10
— Хайде пак — каза Хисун. Извъртя се и застана с лице към Алзимир и другия посветен рицар. — Сега ме атакувайте и двамата едновременно.
— И двамата? — попита Алзимир.
— Точно така. И ако усетя, че ме щадите, тежко ви.
— Как ще се справиш и с двама ни, Хисун?
— Не знам. Но ще се опитам да разбера. Нападайте.
Хисун не пропускаше ежедневните тренировки в залата, защото смяташе, че ако не бъде на висота, що се отнася до физическата издържливост и ловкост, ще се постави в твърде неизгодна позиция спрямо останалите. Принцовете от Връхни бяха издигнали в култ атлетизма и постоянно се подлагаха на такива изпитания като езда, турнири, борба, лов — все древни и донякъде наивни начини за прекарване на времето, неизвестни по понятни причини на израсналия в Лабиринта Хисун. И сега му се налагаше да усвои всички тези нови за него умения, за да бъде наравно с тези яки, енергични мъже.
Разбира се, бе далеч от мисълта да си въобразява, че с дадената му по природа крехка конструкция може да изгради мощната мускулатура на Стазилейн, Елидат или Дивис. Те бяха едри мъжаги, а той — строен и слаб. Но би могъл да ги превъзхожда с такива качества като ловкост, бързина и находчивост.
И сега, по време на схватката с двамината си съперници, също въоръжени с тояги, той приложи наученото от своя учител Тани, който беше го напътствал така:
Времето винаги трябва да бъде твой слуга и никога — господар. Ако не ти достига, раздели всеки миг на по-кратки мигове — и винаги ще успяваш.
И Хисун бе разбрал, че наистина нищо не е едновременно.
По време на завършилата с бляскава победа за него малка битка Хисун се придвижваше с наистина неуловима бързина, научен от Тани да гледа на всяка секунда като на сбор от съставящите я десети. Вкопчваше се във всяка от тези десети, досущ както прекосяващият пустинята странник би прекарал всяка от десетте нощи в различни пещери.
След като прие поздравленията на смаяните си съперници, той си позволи да се отпусне. Знаеше, че този път бе демонстрирал смайващо майсторство. Никога досега не бе успявал да покаже такава бляскава техника. Случайност, късмет? Или ново равнище? Спомни си как Валънтайн разказваше, че се е научил да жонглира случайно, за да припечелва за насъщния. И че жонглирането му е дало ключа към същинската концентрация на духа. Короналът дори бе изказал предположението, че без наложената му от жонглирането дисциплина на духа едва ли би успял да си възвърне трона. Хисун бе наясно, че ако се заеме с жонгльорство, това щеше да бъде възприето като набиващо се на очи ласкателство и подражание, ето защо се ориентира към бойните изкуства. И след тази схватка отново се убеждаваше, че е на прав път. Питаше се дали ще успее отново да постигне същото.
— Е, ще повторим ли? Пак двама на един — каза Хисун.
— Не се ли уморяваш понякога?
— Да, разбира се. Но умората не ми пречи.
Отново зае отбранителна поза. И си помисли, че след четвърт час е на плуване, после трябва да върви в Пинитор Корт по работа, после…
— Хайде, нападайте — подкани противниците си.
— Няма смисъл — каза Алзимир. — Ставаш прекалено добър за нас.
— Да започваме! — възкликна Хисун.
Но схватката така и не започна, защото в този момент в залата се появи един от служителите в залата и съобщи, че регент Елидат спешно привиква принц Хисун в големия кабинет.
Когато най-после остави зад гърба си сложните кривулици на дворовете и улиците и стигна до отредената на членовете на правителството част на Замъка, където се намираха кабинетите на управляващите, служителите побързаха да го отведат в просторния кабинет на коронала, зает по време на продължителното отсъствие на лорд Валънтайн от висшия съветник Елидат.
Намери регента да крачи като разярен звяр пред релефната карта до масивното бюро. Вътре беше и Стазилейн, седнал на заседателната маса. Изглеждаше мрачен и само едва забележимо кимна. След малко дойде и Дивис, издокаран и натруфен като за височайша церемония.
Хисун се разтревожи. Какво ли е накарало Елидат да свика подобно съвещание така внезапно? И защо от множеството принцове присъстват само тези? Положително Елидат, Стазилейн и Дивис бяха първите кандидати да заместят лорд Валънтайн на трона — тези тримата бяха най-вътрешните от вътрешния кръг. Явно се е случило нещо извънредно. Може би най-после е починал старият понтифекс. А може би короналът…
„Дано е Тиеверас“, каза си Хисун. „О, моля се да е Тиверас!“
— Е, добре, всички са тук — каза Елидат. — Да започваме.
— Какво има, Елидат — попита с кисела усмивка Дивис. — Да не би някой да е зърнал полетяла на север двуглава муфта?
— Ако имаш предвид лошите предзнаменования, отговорът е — да, има такива — мрачно каза Елидат.
— Какво се е случило? — попита Стазилейн.
Елидат потупа по купчината книжа на бюрото.
— Две важни събития. Първо, от западен Зимроел дойдоха нови доклади и положението е доста по-сериозно, отколкото мислехме. Реколтата продължава да се съсипва от тайнствени болести, има огромен недостиг на основни храни и е започнала миграция на стотици хиляди, може би милиони към брега. С огромни усилия местните власти спешно реквизират продоволствие от все още незаразените области — засега такива са районите около Тил-омон и Нарабал, Ни-моя и Кинтор, но при тези огромни разстояния и изненадващ развой на събитията нсе още е направено твърде малко. Освен това са започнали да се ширят някакви нови религиозни култове — нещо свързано с боготворенето на морските дракони…
— Какво? — смаяно възкликна Стазилейн.
— Знам, че звучи налудничаво. — Но според доклада в Зимроел се разпространяват някакви идиотски слухове, че драконите били богове и че светът щял да свърши…
— Този култ не е нов — тихо каза Хисун.
И тримата се извърнаха към него.
— Ти знаеш нещо по въпроса? — попита Дивис.
— Да, малко. От Лабиринта, където за това се говореше винаги скришом, с недомлъвки, и то от простолюдието зад гърба на благородниците. Не мога да каже, че се вземаше твърде насериозно. Спомням си, че много отдавна споменах нещичко пред майка си, която ме предупреди да стоя далеч от тази опасна глупост. Май култът е на лийманите и всичко е започнало преди много време, разпространявало се е подмолно след низшите слоеве, за да изплува поради кризата.
— И каква е същината на култа? — попита Стазилейн.
— Горе-долу онова, за което спомена Елидат: драконите щели да излязат на брега, за да поемат управлението и да сложат край на мизерията и страданията.
— Каква мизерия и страдания? — възкликна Дивис. — Не знам по света да има нещо подобно, освен ако нямаш предвид мърморенето и вайканията на променящите се, а те…
— Според теб всички живеят като нас в Замъка? — попита Хисун.
— Според мен никой не тъне в нужда, всички сме осигурени и процъфтяващи…
— Така е, Дивис. И все пак едни живеят в замъци, а други метат конските фашкии по друмищата. Едни притежават огромни имения, а други…
— Имай милост, не ми чети лекции за социалните неправди.
— Прощавай тогава, че те отекчих — сряза го Хисун. — Реших, че искате да разберете защо някои хора чакат водните крале да го освободят от лишенията и мъките.
— Водните крале?! — възкликна Елидат.
— Така вярващите наричат морските дракони.
— Чудесно — каза Стазилейн. В Зимроел върлува глад и сред низшите слоеве се шири някакъв култ, който всява тревога. Това ли имаше предвид, когато спомена за двете важни събития?
Елидат поклати глава.
— Това са двете страни на едно и също нещо. Другата важна новина, която научих от Тунигорн, засяга лорд Валънтайн. По време на визитата си на Острова короналът е имал някакво откровение, след което е изпаднал в твърде странно настроение на приповдигнатост, окачествено от разтревожения Тунигорн като пълна непредсказуемост.
— А знаеш ли нещо за самото откровение? — попита Стазилейн.
— По време на транса му било подсказано, че земеделските недоразумения в Зимроел се дължали на неодобрението на Божествения.
— Та кой би могъл да мисли друго? — възкликна Стазилейн. — Но какво общо има това с…
— Според Тунигорн Валънтайн смята за свръхестествен произхода на болестите и глада, които, както вече разбрахме, са доста по-сериозни отколкото си мислехме…
Дивис поклати глава и подигравателно се изсмя.
— …и според него те са наказание, наложено ни от Божествения заради лошото ни отношение преди векове към метаморфите.
— Но в това няма нищо ново — каза Стазилейн. — Той си говори така от години.
— Явно има, защото според Тунигорн след това откровение короналът непрекъснато се усамотява и се среща единствено с Господарката и Карабела, по-рядко с Делиамбър и съногадателката Тизана. Избягва да приема Слийт и Тунигорн, и то само за да обсъди с тях незначителни въпроси от ежедневието. Личало, че е погълнат от някаква грандиозна нова идея, от наистина поразителен проект, но не желаел да говори за това с Тунигорн.
— Да, наистина този Валънтайн е по-различен — мрачно констатира Стазилейн. — Изглежда е заболял внезапно от някаква мистериозна треска, която го е направила ирационален.
— Или отново са го подменили — вметна Дивис.
— От какво се бои Тунигорн? — попита Хисун.
Елидат сви рамене.
— И той не знае. Но според него Валънтайн си е наумил нещо толкова чудновато, че няма начин те със Слийт да не се възпротивят на идеята. Но няма представа точно каква е. — Елидат отиде при глобуса. — Валънтайн е още но Острова, но скоро ще отплава за Пилиплок, откъдето поема нагоре по Зимър към Ни-моя, за да продължи пътя си към гладуващите западни области. Но Тунигорн подозира, че повлиян от представата за мъстта на Божествения, короналът е променил плановете си и може би възнамерява да предприеме някакви стъпки от духовно естество — пости, поклонение, преобразования на обществото в насока, далечна от чисто светските стойности…
— Ами ако е въвлечен в драконовия култ? — попита Стазилейн.
— Не знам — каза Елидат. — Всичко може да е. Само ви казвам, че Тунигорн е изпаднал в смут и настоява аз да се присъединя час по-скоро към кортежа, за да предпазя коронала от необмислени стъпки. Мисля, че бих успял там, където ще се провалят други, дори Тунигорн.
— Какво? — възкликна Дивис. — Та той е на хиляди километри оттук! Как би могъл…
— Потеглям след два часа — прекъсна го Елидат. — Организирана е щафета от флотери през долината Глейдж към Треймон, където ще ме чака бързоходен кораб, с който ще отплавам по южния път към Зимроел. А Тунигорн ще гледа да протака пребиваването на Валънтайн на Острова и ще помоли адмирал Азенхарт да не бърза за Пилиплок, където аз, ако ми провърви, ще стигна само седмица след Валънтайн и може би ще успея да го вразумя.
— Изобщо няма да успееш — каза Дивис. — Той ще е на половината път до Ни-моя, а ти още няма да си прекосил Вътрешното море.
— Длъжен съм да опитам — каза Елидат. — Нямам друг избор. Ако знаеш колко загрижен и уплашен е Тунигорн, че Валънтайн е на път да се впусне в нещо налудничаво и гибелно…
— А управлението? — благо попита Стазилейн. — За него какво ще кажеш? Ти си регентът, Елидат. Нямаме понтифекс, ако се съди по думите ти, короналът ни е нещо като луд с халюцинации — и на това отгоре възнамеряваш да оставиш и Замъка без ръководство?
— В извънредни случаи като този имам право да поверя управлението на регентски съвет, който да поеме моите задължения. И точно това смятам да направя.
— И кои ще са членове на този съвет? — попита Дивис.
— Спрял съм се на трима и това сте вие Дивис, Стазилейн и Хисун.
— Аз? — смаяно възкликна Хисун.
— Признавам, че отначало недоумявах каква е тази прищявка на лорд Валънтайн така бързо да издигне човек от Лабиринта, при това толкова млад — каза с усмивка Елидат. — Но след като ни връхлетя кризата започнах да разбирам. Ние в Замъка сме се откъснали от действителността на Маджипур. Стоим си на върха, а наоколо се плодят мистерии, без дори да подозираме за тях. Признавам си, Дивис, и аз бях убеден, че в този свят всички сме щастливи, може би с изключение на метаморфите. А ето че недоволните си имали цяла религия и към Пидруид шествала цяла армия гладуващи за поклонение пред странните си богове. — Елидат погледна Хисун. — Има нещо, които ние не знаем и трябва да научим от теб, Хисун. Докато не се върна след месец, ти ще си до Дивис и Стазилейн с твоя здрав разум, за да им даваш мъдри съвети. Какво ще кажеш, Стазилейн?
— Според мен си отсъдил мъдро.
— А ти, Дивис?
Лицето на Дивис пламтеше от едва сдържан гняв.
— Какво мога да кажа? Ти си на власт. Нима ми остава друго, освен да ти се покоря? — Той се изправи и сковано протегна ръка на Хисун. — Моите поздравления, принце. Добре се уреди за толкова крато време.
Хисун посрещна без да трепне студения поглед на Дивис.
— Горя от нетърпение да ви бъда полезен в съвета, милорд Дивис — произнесе той с официален тон. — Мъдростта ви ще ми служи като пример. — И с тези думи стисна подадената му ръка.
Каквото и да възнамеряваше да каже Дивис, отговорът му приседна. Очите му блеснаха и той наперено излезе от кабинета.
11
Вятърът духаше от юг, горещ и остър, същият вятър, който капитаните на рибарските кораби, ловуващи за морски дракони, наричаха посланието, защото пристигаше от пустия континент Сувраел, където бе бърлогата на Краля на сънищата. Този вятър пресушаваше душата и попарваше сърцето, но Валънтайн не му обръщаше внимание — духът му витаеше другаде и той с часове стоеше на палубата на „Лейди Тийн“, загледан към хоризонта за първите признаци на суша, като нехаеше за свистящите покрай него знойни, бръснещи пориви.
Пътуването до Зимроел започваше да изглежда безкрайно. Азенхарт нещо обясняваше за мъртви течения и насрещни ветрове, за смените на курса и какво ли не още и Валънтайн не беше компетентен да оспорва тези решения, но започваше да губи търпение, тъй като дните се изнизваха, а от западния континент нямаше и следа. Неведнъж сменяха курса за да избегнат стадата морски дракони, за които скандарите-моряци казваха, че от пет хилядолетия насам нямало по-голяма миграция. Вярно или не, броят им наистина бе внушителен. Валънтайн не бе виждал нищо подобно при предишното си злополучно плаване оттук преди доста години, когато гигантският дракон изтърбуши Горзаваловия „Брангалин“.
Но ето една сутрин най-сетне от горната палуба се разнесоха викове:
— Пилиплок, хей! Пилиплок!
Голямото морско пристанище изникна ненадейно в цялото си ослепително великолепие, което бе по своему заплашително. На възвишенията до устието на река Зимър, разляла се широко и придала тъмен цвят на морето на стотици мили с отнесената от сърцето на континента тиня, бе разположено единадесетмилионният мегаполис красавец, чиито педантични дъги бяха пресечени от спиците на тръгващите от бреговата линия просторни булеварди. Според Валънтайн човек трудно би заобичал този град, въпреки красотата на гостоприемното му пристанище. И в същия миг, в който си го помисли, видя как върху суровото лице на родения в пилиплок скандар Залзан Кавол се изписа нежност и възхита.
— Идват драконови кораби! — изкрещя някой, когато „Лейди Тийн“ се доближи до брега. — Вижте, това май е цялата флота!
— О, Валънтайн, не намираш ли това за прекрасно? — промълви Карабела.
Прекрасно бе, наистина. Досега не бе допускал, че драконовите кораби могат да бъдат красиви. Всеки поотделно изглеждаше варварски и отблъскващ с издутия си корпус, чудатите уродливи изображения на носа, безвкусно изрисуваните бели зъби и алено-жълти зъркели по обшивката. Ала събрани в една толкова внушителна флотилия, те придобиваха странно великолепие, а черните им платна на тъмночервени ивици се ветрееха по линията на хоризонта като празнични стягове.
Щом наближиха кралските кораби, приветстваха коронала с развети знамена в зелено и златно и гръмки викове „Да живее лорд Валънтайн!“, и с ликуваща и трогателна, нищо че се размиваше и смесваше, музика на барабани и тромпети, систирони и галистани.
Валънтайн с горчивина си помисли колко е различно това посрещане от първото му идване в Пилиплок, когато заедно със Залзан Кавол и останалите жонгльори напразно се мъчеха да склонят някой да ги заведе до Острова на съня, за да се вредят накрая с триста зора да пътуват с най-малката, най-разнебитената и злощастната от всички съдини. Но оттогава се бяха променили доста неща.
Най-внушителният от драконовите кораби се доближи до „Лейди Тийн“ и спусна лодка с двама човеци и една скандарка, като само тя се качи на борда на флагмана, а гребците останаха долу.
— Аз съм Гуидраг — каза старата и жилава скандарка с помръкнала козина и след миг Валънтайн си спомни коя е — тарторката на капитаните на драконови кораби, която им отказа навремето, но го стори любезно и ги упъти при Горзавал и „Брангалин“. Питаше се дали тя го е познала. Едва ли… Отдавна бе открил, че кралските одежди правят почти невидим човека, който ги носи.
Гуидраг дръпна недодялана, но изразителна приветствена реч от името на всички капитани на своята флотилия и подари на коронала резбовано украшение от кости на морски дракон. От своя страна Валънтайн благодари за величествения парад и попита защо ловците бездействат тук, в Пилиплок, наместо да са в открито море. От нейния отговор стана ясно, че поради безпрецедентната миграция всички екипажи още през първите две-три седмици на сезона са хванали плячката, която им е позволена по закон, така че ловът е приключил почти веднага след започването.
— Странна година бе това — заключи Гуидраг. — И се боя, че тепърва ще има да се случват още странни неща.
Ескортът от драконови кораби ги следваше по целия път до пристанището, докато акостираха на кея Малибор, където ги очакваше група посрещачи: херцогът на провинцията с огромна свита, кметът, обкръжен с не по-малка тълпа чиновници, капитаните на съдовете, придружили коронала до брега. Валънтайн се впусна в церемониите и ритуалите на приветствията като човек, който сънува, че е буден: отговаряше достолепно и любезно, съвсем навреме, държеше се спокойно и уравновесено и при все това сякаш се движеше сред навалица от призраци.
Пътят от пристанището до общината, където щеше да се настани Валънтайн, бе опасан с дебели червени въжета, задържащи множеството, и навред гъмжеше от гвардейци. Гръмогласните ликуващи приветствия поразведриха Валънтайн, докато пътуваше в открития флотер заедно с Карабела. Но само за кратко, защото веднага след като се озова в покоите си, нареди да му донесат последните съобщения — и те както винаги бяха пълни с мрачни новини.
Болестта по лузавендъра неизвестно как беше плъзнала и из поставените под карантина незасегнати провинции. Очакваше се тазгодишната реколта от стаджа да е дваж по-малка от обичайното. Туйолът, важно фуражно растение, бе нападнат от някакъв допотопен вредител, а в лозарските райони на Кинтор и Ни-моя се беше развихрила някаква гъбичка и скапваше гроздето преди узряването. С изключение на областта около Нарабал, вече цял Зимроел бе засегнат от подобни селскостопански бедствия.
Когато Валънтайн показа докладите на Уай-Юлисаан, неговата констатация бе повече от мрачна.
— Това вече не може да се спре. Става дума за екологично свързани явления. Снабдяването на Зимроел ще бъде напълно разстроено, милорд.
— В Зимроел живеят осем милиарда!
— Така е. А когато тази напаст се разпространи и в Алханроел?…
валънтайн усети как го полазват студени тръпки.
— Мислиш ли, че това ще стане?
— Да, милорд, сигурен съм! Между континентите постоянно сноват кораби. Ами прелитащите птици, дори насекомите? Вътрешното море не е толкова обширно, а да не забравяме, че Острова с архипелазите скъсяват разстоянието. — Селскостопанският надзорник дари Валънтайн със странно ведра усмивка. — Уверявам ви, че няма начин да се устои или да се постигне победа, милорд. Ще върлуват глад и мор. Маджипур ще бъде погълнат.
— Не, не говори така.
— Бих ви успокоил, ако можех. Но нямам с какво да ви утеша, лорд Валънтайн.
Короналът се взря в странните очи на Уай-Улисаан.
— Божественият ни изпрати тази катастрофа — каза той. — И пак Божественият ще ни спаси.
— Може би. Но не и преди разрухата. Позволете ми да се оттегля, милорд. Мога ли да взема за около час докладите?
След като остана насаме, Валънтайн за пореден път обмисли какво да приеме — нещата вече не търпяха отлагане, особено след последните съобщения. Изпрати да повикат Слийт, Тунигорн и Делиамбър.
— Смятам да сменя маршрута на обиколката — заяви той без заобикалки.
Те се спогледаха уморено, сякаш от седмици бяха очаквали тази неприятна изненада.
— Този път няма да отидем в Ни-моя, така че отменете всички уговорки. — По навъсените и напрегнати погледи разбра, че не се радва на безрезервната им подкрепа. — на Острова на съня — продължи Валънтайн — ми бе показано, че сполетелите ни беди са пряк израз на неодобрението на Божествения. Преди доста години ти, Делиамбър, предположи, че неразбориите в кралството след узурпацията на трона ми вероятно са началото на разплатата заради покоряването на метаморфите. Спомена, че сме изминали дълъг път без да си платим греховете. Но ето че хаосът ни връхлита, тъй като миналото най-после започва да ни праща неплатените сметки, и то с лихвите.
— Да, спомням си. Така ви казах.
— А аз ти обещах да поправя тази несправедливост по време на царуването си. Но не го сторих. Занимаваха ме други неща, ето защо опитите ми за разбирателство с метаморфите бяха твърде повърхностни. И докато се бавех, това утежняваше наказанието. Сега възнамерявам веднага да отида в Пиурифейн…
— В Пиурифейн, милорд? — извикаха Слийт и Тунигорн буквално в същия миг.
— В Пиурифейн, в столицата на променящите се Илиривойн. За да се срещна с Данипиур и да изслушам…
— Нито един коронал никога не е влизал в територията на метаморфите — прекъсна го Тунигорн.
— Ходил е — каза Валънтайн. — Когато бях жонгльор играх пред метаморфи и самата Данипиур.
— Съвсем различно е — каза Слийт. — Един жонгльор може да прави каквото си поиска. Тогава ти не вярваше особено, че си коронал. Но сега това е несъмнено…
— Ще отида. Като на смирено поклонение, начало на изкуплението…
— Милорд! — изломоти Слийт.
Валънтайн се усмихна.
— Продължавай. Изложи аргументите си. От седмици се готвя за дълъг, ужасен спор с трима ви и ето че времето дойде. Но знайте: приключим ли с разговорите, отивам в Пиурифейн.
— И нищо няма да те разколебае? — попита Тунигорн. — Дори доводи като опасностите, неспазването на протокола, евентуалните политически…
— Не, не и не! Нищо няма да ме разколебае. Само ако коленича пред Данипиур ще сложа край на опустошенията.
— И нещата ще се уредят така просто? Сигурен ли сте, милорд? — попита Делиамбър.
— Трябва да се опита. Убеден съм в това и не си правете труда да ме разубеждавате.
— Но милорд — каза Слийт, — доколкото си спомням тъкмо променящите се ви свалиха от трона с магия и се надявам, че все още пазите някакви спомени за това. Сега светът е на ръба на лудостта, а вие искате сам да се натикате в ръцете им в самите им неизбродни гори. Нима това ви изглежда…
— Мъдро? Не. Необходимо? Да, Слийт. да. Един коронал не е чак от толкова голямо значение. Мнозина могат да го заместят и да се справят по-зле или по-добре. Но съдбата на Маджипур има значение. Трябва да отида в Илиривойн.
— Умолявам ви, милорд…
— Аз умолявам всички ви — отвърна Валънтайн. — Нека прекратим този разговор. Решението ми е твърдо.
— Ще отидете в Пиурифейн! — невярващо каза Слийт. — Сам ще се предложиш на променящите се!
— Да — потвърди Валънтайн. — Сам ще се предложа.
ТРИ
КНИГА НА РАЗКЪСАНОТО НЕБЕ
1
Милилейн никога нямаше да забрави деня, в който бе провъзгласен първият от новите коронали, защото тогава си купи за пет крони наденичка на скара.
Отиваше на следобедната среща със съпруга си Кристофон пред магазина му до моста Кинтор. Третият месец от Недостига бе в началото си. Така го наричаха всички в Кинтор — недостиг, но Милилейн в себе си го беше кръстила по-реалистично: гладът. Още никой не умираше от глад, но нещата не бяха розови и с всеки ден положението се влошаваше. Завчера вечерта двамата с Кристофон бяха яли само някаква каша от сушени калимботи и корени от гумба. Днес щяха да вечерят с пудинг от стаджа. А утре — кой знае! Кристофон възнамеряваше да ходи на лов в парка Престимион за някакви дребни животинки: минтуни, дроли. Филе от минтун? Пушени гърди от дрол? Май следващото ще е задушено от гущери. С гарнитура от варена шума от зелево дърво.
Тя стигна до завоя на булевард Осиър към моста. И на минаване покрай проктората усети несъмнения и непреодолим аромат на печени наденички.
Помисли си, че халюцинира. Или може би сънува.
Навремето тук имаше поне дузина продавачи на наденички, но от седмици не се беше мяркал нито един. Тези дни трудно се намираше месо: говореше се, че добитъкът в западните животновъдни райони гладува поради липса на фураж, а бяха секнали и доставките на животни от Сувраел, заради стадата морски дракони, препречващи пътя на корабите.
Но мирисът на печени наденички бе твърде правдоподобен. Това не беше сън. До опърпаната стара количка със скара и шишове с цвърчащи наденички стоеше дребен прегърбен лийман, сякаш всичко на света си беше така, както е било винаги. И няма никакъв Недостиг. И бакалиите не са преминали на тричасов работен ден, защото толкова време стигаше за да се разпродае стоката.
Милилейн хукна.
Хукнаха и други. Стичаха се отвред при продавача на наденички, сякаш раздаваше монети от по десет рояла. А всъщност онова, което предлагаше, бе далеч по-ценно от някакво си лъскаво сребро.
Тичаше като никога. Към лиймана с количката търчаха поне сто човека и едва ли наденичките щяха да стигнат за всички желаещи. Ала Милилейн смяташе да ги изпревари — видяла бе първа продавача, тичаше най-бързо. Настигна я някаква дългокрака хджортка, встрани профуча сумтящ и нелепо костюмиран хджорт. И Милилейн се запита дали някой някога си е представял, че ще тича за да си купи наденички от уличен продавач?
Недостигът — гладът — бе започнал някъде на запад, в областта на долината, като отначало Милилейн го възприе като нещо маловажно, почти недействително, защото събитията се развиваха в места толкова далечни, че самите те й изглеждаха недействителни. Тя никога не бе ходила по на запад от Тагобар. Тогава изпита само някакво абстрактно съчувствие към гладуващите в Мазадон, Дюлорн и Фолкинкип, но трудно си представяше, че това става наистина — в края на краищата, никой никога не бе гладувал в Маджипур, — и когато плъзнаха слухове за някаква нова криза на запад, нещо от сорта на размирици, масово преселване или епидемия, всичко това й се стори отдалечено не само в пространството, но и във времето. Събитие, което става не сега, а вписано в учебниците по история като прецедент от времето на лорд Стиамот, отперди хилядолетия.
Но Милилейн откри, че има дни, в които по магазините няма достатъчно нийк, хингаморти и глейн. Продавачите твърдяха, че това се дължи на съсипаната реколта на запад. Вече нямаше почти никакви доставки от долината, а беше бавно и скъпо продуктите да се карат по море. После неочаквано въведоха купони за такива основни неща като риката и стаджата, нищо че в Кинтор нямаше проблеми с отглеждането им. Обяснението беше, че излишъците се изпращат за засегнатите провинции, или както гласеше имперската заповед, всички сме длъжни да правим жертви в името на общото благо и така нататък, и така нататък. После се разбра, че някои от болестите по растенията са се разпространили и край Кинтор та чак до Ни-моя. Дажбите от туйол, рика и стаджа бяха намалени двойно, лузавендърът изчезна напълно от магазините, месото стана лукс. Говореше се за доставки от Алханроел и Сувраел, където все още нямало проблеми. Но милилейн знаеше, че това са само приказки. Всички кораби на света не биха достигнали за да зареждат продукти от другите континенти в достатъчни количества за да се промени нещо, но дори така цената щеше да е възсолена.
— Ще се гладува — заяви та на Кристофон.
Така Недостигът най-после стигна и до Кинтор.
недостигът. Гладът.
Кристофон, вечният оптимист, не смяташе, че ще се стигне дотам. И заяви, че нещата все някак ще се оправят. някак. А тук стотина човека търчаха към продавача на наденички.
Хджортката направи опит да изпревари и беше просната на земята с един удар на рамото. Досега Милилейн не бе удряла никога. Усети как я обзема смут и я стяга гърлото. Повалената пищеше някакви ругатни, но Милилейн с бумтящо сърце и парещи очи не се спря. Изблъска още някого и си запроправя с лакте път сред растящата опашка. Далеч отпред лийманът продаваше наденичките със странното си лийманско безразличие, явно без да му пука от боричкащата се пред количката тарапана.
Милилейн напрегнато наблюдаваше движението на стоящите пред нея седем-осем души и се питаше дали наденичките няма да свършат. Скарата и наденичките често се изплъзваха от погледа и нищо не беше ясно. Чувстваше се като малка лакомница, която тръпне по време на празненството дали сладкишите ще стигнат и за нея. И реши, че е превъртяла — бива ли да придава такова значение на една нищо и никаква наденичка? Чудесно знаеше отговора. От три дни не беше вкусвала месо, ако не се броят съмнителните пет парченца сушено дракнско, намерени в звездоден при тършуването из шкафовете. Как ухаеха само цвърчащите наденички… Внезапно тази покупка се превърна в най-важното, може би единственото нещо на света.
най-после редът й дойде.
— Две — каза тя.
— По една на клиент.
— Тогава една!
Лийманът кимна. В пронизващите му блестящи очи се четеше почти пълно безразличие.
— Пет крони — каза той.
Милилейн зяпна. Половината й надница. Преди Недостига наденичките струваха петдесет пъти по-евтино. Но в края на краищата това беше преди Недостига.
— Шегувате се — заяви тя. — Бива ли така да надувате цената. Дори в тези времена.
Някой зад нея изписка:
— Плащайте или си вървете, госпожо.
Лийманът невъзмутимо каза:
— Пет крони днес. Следващата седмица — осем. По-следващата — роял. След още седмица — пет рояла. Идния месец — никакви наденички на никаква цена. Ще желаете ли? Да или не?
— Да — измърмори Милилейн. Ръцете й трепереха, когато подаде петте крони. За още една се сдоби с халба изветряла и застояла бира. Почувства се съвсем изцедена и зашеметена и се дръпна от редицата.
Пет крони! Не толкова отдавна би платила пълно меню в добър ресторант. Но сега повечето заведения бяха затворени, а за действащите се чакаше ред за маса по списък с дни и седмици. И само Божественият знаеше какви са цените там. Но това беше абсурд. Печена наденичка за пет крони! Какво ще каже на Кристофон? И реши: истината. Не е устояла на този луд импулс. На апетитната миризма.
Ами ако лийманът беше поискал осем крони? Ами роял? Или пет? Нямаше отговор. Но подозираше, че обзета от фикс-идеята би платила всяка цена.
Захапа наденичката така, сякаш се боеше някой да не я грабне от ръката й. Беше учудващо вкусна — сочна, с подправки. Попита се от какво ли месо е направена, но реши да не мисли за това. Може би Кристофон не е единственият, който се е сетил да лови дребни животинки в парка.
Отпи глътка бира и понечи пак да отхапе.
— Милилейн!
Тя се огледа изненадана.
— Кристофон!
— Надявах се да те намеря тук. затворих магазина и дойдох да видя каква е тази тълпа.
— Като на магия се появи продавач на наденички.
— А, да, виждам — проточи той, втренчен в полуизядената наденичка в ръката й.
— Съжалявам, Крис. Искаш ли да си гризнеш?
— Само мъничко — каза той. — Предполагам, че не трябва да се редя.
— Според мен съвсем скоро няма да има за какво да се редиш. — Подаде му наденичката, като направи неимоверно усилие да скрие неохотата си. Изпита огромно облекчение, но и голям срам, когато той й подаде остатъка.
— Хубаво беше, в името на Господарката!
— Би трябвало. Струва ми пет крони.
— Пет!…
— Не устоях, Крис. Като надуших аромата, се превърнах в див звяр. Бутах се, блъсках се, за да се вредя. Готова бях да дам всичко за една наденичка. О, толкова съжалявам, Крис!
— Не се извинявай. За какво друго могат да се харчат пари? А и нещата скоро ще се променят. Чу ли вече новината?
— Каква новина?
— За новия коронал. Ще пристигне тук всеки момент.
Объркана, тя попита:
— Значи лорд Валънтайн е станал понтифекс?
Кристофон поклати глава.
— Валънтайн вече няма значение. Разправят, че бил изчезнал вече — май го били отвлекли метаморфите, или нещо такова. Както и да е, преди малко огласиха, че сега коронал ни е Семпетурн.
— Семпетурн? Проповедникът?
— Да, той. Снощи бил пристигнал в Кинтор. Получил е подкрепата на кмета, а пък херцогът бил избягал в Ни-моя.
— Това е невъзможно, Крис! Човек не може ей така да се обяви за коронал! Трябва да бъде избран, миропомазан, да произхожда от Връхни…
— Така си мислехме. Но сега времената са други. Семпетурн е истински човек от народа. Точно от такъв се нуждаем сега, защото той знае как да спечели отново благоволението на Божествения.
Тя го гледаше невярващо, забравила за наденичката, която стискаше в ръка.
— Но това не бива да става. Лудост е. Нашият миропомазан коронал е лорд Валънтайн и…
— Семпетурн казва, че той е измамник, че цялата история с подмяната на тялото му е измислица и сега теглим заради неговите грехове. И единственото спасение е да свалим фалшивия коронал и да издигнем на трона някой, който ще ни върне в правия път.
— И Семпетурн твърди, че той е този някой, на когото трябва да се кланями…
— Ето го, идва! — възкликна Кристофон.
Лицето му пламна, гледаше странно. Милилейн за първи път виждаше съпруга си в подобно състояние. Сякаш треска го тресеше. А и тя беше втрещена, объркана, замаяна. Нов коронал? Този дребен червендалест демагог да седи на Конфалюмовия трон? Невероятно. Все едно да кажеш, че червеното е зелено или че водата от днес ще тече от ниското към високото.
Неочаквано гръмна музика. През моста наперено замарширува някаква сбирщина, костюмирана в зелено и златно, и се спусна по булеварда. Сетне се появи кметът с градските големци. И накрая се зададе панаирджийски накичената носилка, в която седеше червендалестият дребосък с буйна черна коса и самодоволно ухилен приемаше овациите на следващата го навалица.
— Семпетурн! — ревеше тълпата. — Семпетурн! Да живее!
„Това е сън, помисли си Милилейн. — Някакво ужасно послание, което не разбирам.“
— Семпетурн! Лорд Семпетурн!
Вече всичко живо крещеше това. Обземаше ги някакво безумие. Милилейн вцепенено хапна последното парче наденичка, без да усети вкуса й. Светът сякаш пропадаше под нозете й. Кристофон продължаваше да вика с прегракващ глас името на евентуалния нов коронал, от чиято носилка сега ги деляха само двайсетина крачки. В този момент дребосъкът се извърна и погледна право в очите Милилейн. И тя с изумление и растящ ужас се чу да крещи заедно с останалите: „Семпетурн! Да живее лорд Семпетурн!“
2
— Та къде отива той? — изумено попита Елидат.
— В Илиривойн — повтори Тунигорн. — Пое преди три дни.
Елидат поклати глава.
— Чувам думите, но не разбирам смисъла им. Умът ми просто отказва да го възприеме.
— И аз съм така, в името на Господарката! Но това е чиста истина. Ще ходи при Данипиур да моли за прошка заради греховете към нейния народ или нещо подобно.
Корабът на Елидат бе акостирал в Пилиплок само преди час и регентът веднага бе отишъл в кметството с надеждата да свари коронала или в най-лошия случай да научи, че Валънтайн е потеглил за Ни-моя преди броени часове. Но там не откри никого от кралската свита, освен Тунигорн, който навъсено преглеждаше някакви писма в един малък прашен кабинет. А разказът за височайшите приумици на коронала направо довърши Елидат.
Налегнаха го умора и отчаяние, които затиснаха духа му като чудовищни скали, и Елидат усети, че отстъпва пред тази смазваща тежест.
— Гоня го през половин свят, за да предотвратя нещо подобно. Знаеш ли как съм пътувал, Тунигорн. Първо денонощно с флотери до брега, после през море, гъмжащо с изнервени дракони, като на три пъти мислех, че ще ни потопят. И всичко това само за да стигна до Пилиплок полумъртъв от умора и да разбера, че той се е впуснал в това нелепо и гибелно приключение. Ах, защо не тръгнах по-рано…
— Нямаше да го разубедиш, Елидат. Щом не успяха Слийт, Делиамбър и Карабела…
— Даже Карабела?
— Даже тя — отвърна Тунигорн.
— Въпреки това, Валънтайн щеше да ме послуша. Поне в това съм сигурен — каза Елидат след кратко мълчание.
— Мамиш се, стари приятелю — тъжно каза Тунигорн.
— Защо тогава ме повика за нещо, което смяташ за невъзможно?
— Още нямах представа какво е намислил Валънтайн. Знаех само, че е в особено състояние и замисля някакви безразсъдства. Смятах, че твоето присъствие ще му подейства благотворно. Той ни осведоми какви ще ги забърка, когато ти вече отдавна беше тръгнал. Съжалявам, че те накарах да биеш толкова път напразно.
— Въпреки това ще отида при него.
— Боя се, че няма смисъл.
Елидат сви рамене.
— Щом вече съм тук — мога ли да се откажа? Сигурно има начин да го вразумя. Ти спомена, че потегляш при него утре.
— Към обяд. Веднага щом приключа с тези хартийки.
— Вземай ги и да тръгваме още тази вечер! — нетърпеливо каза Елидат.
— Не е много умно. Сам ми каза, че си съсипан, и ти личи. Почини си, хапни, наспи се, изсънувай няколко хубави сънища и утре…
— Не! — извика Елидат. — Тръгваме тази вечер, Тунигорн! Всеки загубен тук час го доближава до метаморфите. Не виждаш ли рисковете? — попита той и се втренчи студено в Тунигорн. — Ако трябва, ще тръгна без теб.
— Няма да позволя.
Елидат вдигна вежди.
— От теб ли трябва да чакам позволение?
— Знаеш какво имам предвид. Не мога да те оставя да тръгнеш сам.
— Тогава ела с мен.
— Почакай само до утре!
— Не!
Тунигорн притвори очи и след миг тихо каза:
— Добре. Така да бъде. Тази вечер.
Елидат кимна.
— Ако имаме късмет, ще го настигнем преди да е отишъл в Ни-моя.
— Той не пътува за Ни-моя, Елидат — унило го осведоми Тунигорн.
— Не разбирам. Нали единственият път за Илиривойн първо минава нагоре по реката покрай Ни-моя и Верф?
— Бих искал поне да беше поел по този път.
— Нима има друг? — изненадано попита Елидат.
— Няма, но той си измисли сам някакъв моршрут — на юг към Гихорна, после през Стейче.
— Как е възможно? — смаяно възкликна Елидат. — Гихорна е пустош, а Стейче — непроходима. Ако той не го знае, поне малкият врун е наясно.
— Валънтайн не искаше да го чуе. Заяви, че ако тръгне през Ни-моя и Верф, ще трябва да спира навсякъде за церемониите на голямата обиколка и не желае да се бави.
Елидат усети как го обзема смут.
— Значи предпочете да се пребори с пясъчните бури на Гихорна и да търси брод през реката, в която вече веднъж едва не се удави…
— Да. И то за да посети онези, които го детронираха преди десет години…
— Лудост!
— Така е — каза Тунигорн.
— Значи тръгваме довечера? — попита Елидат.
Тунигорн му подаде десница в знак на съгласие. Двамата здраво си стиснаха ръце и помълчаха.
— Мога ли да те попитам нещо, Тунигорн? — наруши мълчанието Елидат.
— Питай.
— Употреби думата лудост, когато говореше за тази авантюра. За разлика от теб, аз отдавна не съм виждал Валънтайн. Кажи ми истината: според теб той е полудял, така ли?
— Полудял? Не, не мисля.
— А това, че направи младия Хисун принц? А визитата при метаморфите?
След кратко мълчание последва отговорът:
— Ние с теб никога не бихме направили нещо подобно. Но не мисля, че става дума за лудост. Валънтайн е добър, благ, отстъпчив — качества, непонятни на хора като нас. Винаги сме знаели, че той е по-различен от нас.
Елидат се навъси.
— По-добре благ, отколкото луд, предполагам. Но нима смяташ, че в тези времена на раздори и смут Маджипур се нуждае от добър и благ коронал?
— Не знам, стари приятелю.
— Нито пък аз. Ала питая известни опасения.
— И аз — каза Тунигорн.
3
Буден и неспокоен, Уай-Юлисаан лежеше и се вслушваше във воя на вятъра из тъмата на Гихорнската пустош: острият режещ вятър от изток вдигаше вихрушки влажен пясък и непрестанно замерваше стените на палатката.
Кралският керван бе вече на стотици километри от Пилиплок. След броени дни щяха да са при Стейче, а отвъд реката беше Пиурифейн. Уай-Юлисаан копнееше най-сетне отново да вдиша въздуха на родната си провинция и с всеки час този копнеж се засилваше. Да си бъде у дома, сред свои, да се освободи от напрежението на този безкраен маскарад…
Скоро… Скоро…
Но първо трябваше да предупреди някак Фараатаа за плановете на лорд Валънтайн.
Бяха се свързали за последен път преди шест дни, но тогава Уай-Юлисаан още не знаеше, че короналът смята да посети Пиуривар. Фааратаа непременно трябваше да знае това, но нямаше надежден начин да го уведоми, освен по обичайните канали, буквално несъществуващи в тази ужасна пустош, или с посредничеството на водните крале. Уай-Юлисаан беше сам, а можеше да привлече вниманието на водния крал само с помощта на няколко обединени съзнания.
Въпреки това трябваше да опита. И също като през всяка от последните три нощи, той се съсредоточи, за да изпрати енергията на съзнанието си напред, за да се свърже през хилядите километри с водача на въстанието Фараатаа.
Безнадеждно. Без посредничеството на воден крал нямаше да стане нищо. Но Уай-Юлисаан не се отказа. Може би щеше да извади късмет и някой от гигантите щеше да усили предаването. Шансът беше нищожен, но все пак…
— Фараатаа!
Тялото на Уай-Юлисаан леко се надипли от усилието — краката му се удължиха, носът му се скъси. Той мрачно се коригира и си възвърна човешкия вид, преди някой друг да забележи промяната. От Алханроел насам се беше излял в този калъп и не смееше да се отпусне, за да не открият, че е пиуриварски шпионин. На моменти му идеше да се пръсне от напрежение, но стриктно се придържаше към избраната форма.
Продължи да изпомпва духовната си сила и да я изпраща навън в нощта.
— Фараатаа! Фараатаа!
Нищо. Мълчание. Самота. Все същото.
Накрая изостави опитите си и се помъчи да заспи. Сутринта бе далече. Легна и затвори пулсиращите си очи.
Но сънят не идваше — той бе рядък дар по време на това пътуване. Твърде много бяха пречките: свистенето на вятъра, съскането на пясъка, просташкото сумтене на членовете на свитата, които спяха в същата палатка. И над всичко — неотстъпната вцепеняваща болка от изолацията му сред тези враждебни, чужди човеци. Напрегнот, изопнат като струна, той чакаше зазорямането.
Между часовете на чакала и на скорпиона усети как монотонна, прокрадваща се музика леко докосна съзнанието му. Толкова бе напрегнат, че това за миг го извади от калъпа. Префасонира се безконтролно в двамина от спящите наблизо придворни, за частица от секундата скокна в пиуриварска форма и чак след това се овладя. Седна с бумтящо сърце и затърси музиката отново.
Да, тук е. Сух, странен, стенещ тон. Безспорно това бе песента на воден крал. Отвори съзнанието си и след миг с огромно облекчение установи контакт с Фараатаа.
— Уай-Юлисаан?
— Най-после, Фараатаа! Колко дълго чаках!
— Търся те в уречения час.
— Да, знам. Но имам спешна новина. Не чу ли как се мъчех да се свържа?
— Не. Но къде си сега, Уай-Юлисаан, и какво имаш да ми казваш?
— В Гихорна. Почти до Стейче.
— Възможно ли е голямата обиколка да отведе коронала в Гихорна?
— Той се отказа от обиколката, Фараатаа. Сега пътува към Илиривойн, за да се срещне с Данипиур.
Настъпи тишина. Уай-Юлисаан за миг реши, че контактът е прекъснал. Но Фараатаа се обади отново.
— С Данипиур? От какъв зор?
— Ще иска прошка.
— Но за какво?
— За престъпленията на неговия народ към нас.
— Значи е полудял?
— Някои от хората му мислят същото. Други казват, че това бил неговият маниер — да отвръща с любов на омразата.
Последва нова продължителна пауза.
— Той не бива да разговаря с нея, Уай-Юлисаан.
— И аз смятам същото.
— Не е време за прошки, а за борба. Иначе няма да победим никога. Ще го държа настрана. Никакви срещи. Може да пробва да постигне компромис — не ни трябват никакви компромиси!
— Разбирам.
— Почти сме победили. Срив в управлението. Хаос. Точно трима лъжекоронали, знаеш ли Уай-Юлисаан? Един се самопровъзгласи в Кинтор, другите — в Ни-моя и Дюлорн.
— Наистина ли?
— Разбира се. Значи ти не знаеше?
— Не. Мисля, че и Валънтайн не знае. Трима лъжекоронали! Това е началото на края, Фараатаа!
— Така мисля. Добре се справяме. Болестите продължават да се ширят. Благодарение на теб парирахме правителствените контрамерки и още повече стъжнихме положението. В Зимроел е хаос. Започва да затъва и Алханроел. Победата е наша!
— Победата е наша, Фараатаа!
— Но трябва да пресрещнем коронала по пътя към Илиривойн. Къде сте сега?
— Чух тази вечер някой да казва, че сме на не повече два дни път до Стейче. Вчера короналът и част от свитата поеха пред основната група. Трябва да са съвсем близо до реката.
— А как смята да премине на отвъдния бряг?
— Това не знам. Но…
— Сега! Дръж! Го!
Внезапният крясък прекъсна връзката с Фараатаа. От мрака изскочиха две огромни фигури и връхлетяха Уай-Юлисаан, и го сгащиха, сащисан. Нападателите бяха монументалната жена-воин Лизамон Хълтин и свирепият Залзан Кавол. На безопасно разстояние се суетеше врунът Делиамбър, чиито пипала конвулсивно се гърчеха.
— Какво си позволявате? — попита Уай-Юлисаан. — Това е грубо нарушение на закона!
— Така де — бодро отвърна амазонката. — Сто на сто си прав.
— Пуснете ме веднага!
— Как не, гаден шпионино! — избоботи скандарът.
Уай-Юлисаан направи отчаян и безсмислен опит да се отскубне от лапите им. Обзет от паника, усети, че губи контрол над формата, и не успя да се вмести в калъпа, като осъзнаваше, че се издава напълно що за птица е. И се започна едно бясно преобразяване в какво ли не — от лъкатушещща змия до грудка с шипове. Енергийно изтощен от събеседването с Фараатаа, той не съумяваше да се защити дори с елементарен електрошок и скимтеше, и виеше от безсилие, докато врунът не го перна с една от пипалата си и не го зашемети дотолкова, че Уай-Юлисаан се отпусна и изпадна в полуунес.
— Да го заведем при коронала и там да го разпитаме.
4
По пътя на запад към Стейче пейзажът се променяше с часове. Еднообразието на Гихорна отстъпваше пред тайнствената пищност на пиурифейнския дъждовен лес. Отвъд гарата се ширна обрулен морски бряг с дюни и пясъчни наноси тук-таме с рошави туфи от нащърбени като трион треволяци и дребни недорасли дървета с жълти повехнали листа. Песъкливата почва ставаше все по-тъмна, а растителността — все по-пищна. Острият на море бе изместен от сладникавия, мускатов аромат на джунгла. Но Валънтайн знаеше, че са само подстъпите към истинската джунгла, която се простираше напред, отвъд Стейче — едно царство на мистерии и тайнственост, наситена зеленина, забулени с воал от влага хълмове и планини: царството на променящите се.
Стигнаха при реката малко преди здрач. Първо короналският флотер, след минути — другите два. Валънтайн побърза да слезе и пое към брега на Стейче.
Добре помнеше тази река от годините си на изгнание, когато заедно с трупатажонгльори се спасяваше от гнева на метаморфите на Илиривойн. Застанал до бързите й води, той се сети за онова бурно пътуване през разкиснатия от дъжд Пиурифейн. И за онова злополучно пътуване със сала между каманаците, водовъртежите и бързеите на побеснялата река към Ни-моя…
Но тук нямаше и помен от бързеи, реката беше широка, спокойна, наглед проходима.
— Нима това е Стейче? — попита Карабела. — Все едно е някоя друга река.
Валънтайн кимна.
— Бурна е на север. А в тази си част е по-миролюбива.
— Но едва ли е кротка. Ще я преминем ли?
— Трябва — отвърна Валънтайн, взрян в мержелеещия се в далнината Пиурифейн.
Тъмата вече настъпваше и сгъстяващият се мрак на страната на метаморфите изглеждаше непроницаем, неизмерим, херметичен. Валънтайн усети как настроението му се разваля. Не беше ли лудост тази експедиция в джунглата? Как да я окачестви? Нелепа, наивна, обречена? Може би. Вероятно подигравките и срамът ще са единствените последици от тази гламава, безразсъдна прошка. И тогава май ще е най-добре да се откаже от короната, която и без това никога не бе желал истински, в полза на някой по-брутален и решителен мъж.
Може би. Може би.
Забеляза как близо до отсрещния бряг се появи странно и мудно създание — пръчковидното същество с бледосиня кожа и единствено огромно тъмно око, цвъкнато върху сплесканата луковидна чутурка се зататрузи по плиткото. Докато Валънтайн гледаше, смаян от грозотата и неповратливостта на киликанзерчето, което изведнъж заби брада в калта и започна да се върти, сякаш искаше да издълбае дупка.
Приближи се Слийт, но Валънтайн, изцяло погълнат от гледката, не му обърна веднага внимание. Но когато го погледна, забеляза, че Слийт е умислен, дори смутен.
— вярно ли е, че ще лагеруваме тук, милорд? — попита той. — И чак на сутринта ще пробваме дали може да прекосим реката с флотерите?
— Да, Слийт.
— Бих ви предложил да пробваме още тази вечер, ако е възможно.
Валънтайн се навъси.
— Май планувахме да пробваме с флотерите утре сутринта, като първо изчакаме и останалите от групата и чак след това да преминем в Пиурифейн. Не беше ли така?
— Да, милорд, но…
Валънтайн го прекъсна
— Значи бивакът трябва да е готов преди мръкнало, нали, Слийт? — Короналът реши, че този въпрос е приключен и пак се извърна към реката. — Виждаш ли онова грозобойниче отсреща?
— Громуорка ли имаш предвид?
— да. Защо е забил муцуна в калта?
— бих казал, че си копае скривалещи. За да се скрие от бурята. Защото усеща, че…
— Буря ли? — попита Валънтайн.
— Да, милорд. Това се опитвах да ви кажа. Погледнете небето!
— Потъмняло е, защото настъпва нощта.
— Исках да кажа, погледнете към изток.
Валънтайн се давъртя и погледна към Гихорна, където се предполагаше небето да е посивяло, дори почерняло по това време на деня. Но вместо това на изток се ширеше някак противоестествен залез: розовият с примеси на жълто и бледозелено небосклон бе набразден от странен постелен блясък. Небето сякаш вибрираше от силата на багрите. В света цареше неимоверно умиротворение. Долавяше се само стремителният бяг на водите и никакъв друг звук — нито вечерните песни на птиците, нито особените крясъци на малките алени жабки, живеещи тук с хиляди. И въздухът беше сух до възпламеняване.
— Пясъчна буря, милорд — каза тихо Слийт.
— Сигурен ли си?
— Да. Най-вероятно е вече да бушува на морския бряг. През целия ден вятърът вееше от изток. Сух вятър от океана, ваша светлост, какво ще кажете?
— Мразя сухите ветрове — измърмори Карабела. — От онзи, на който ловците на дракони викат „посланието“, ме хващат нерви.
— Знаете ли нещо за тези бури, милорд? — попита Слийт.
Валънтайн кимна притеснено. Един коронал е винаги добре запознат с географията. Пясъчните бури в Гихорна са редки, но широко известни със свирепите си ветрове, остъргващи дюните като ножове и носещи тонове пясък към вътрешността. Това се случва веднъж на две-три поколения, но се помни дълго.
— Какво ще стане с нашите хора в Гихорна? — попита Валънтайн.
— Няма да им се размине — каза Слийт. — Може би вече ги брули. Бурите в Гихорна са бързи. Чуйте, чуйте, милорд!
Надигаше се вятър.
Валънтайн чу все още далечния нисък съскащ звук, който наруши пълната тишина. Предвестие за пробуждащия се бяс на раздразнен колос, грозящ да се превърне в страховит, оглушителен тътен.
— А с нас какво ще стане? — попита Карабела. Ще стигне ли чак дотук, Слийт?
— Громуоркът е на това мнение, миледи. И смята да се скрие вдън земя. — Той се обърна към Валънтайн: — Мога ли да ви дам един съвет, милорд?
— Щом искаш.
— Трябва да преминем реката сега, защото не се знае дали след бурята флотерите ще са читави.
— Но половината от хората ни са още в Гихорна!
— Ако са още живи — да.
— делиамбър… Тизана… Шанамир…
— Знам, милорд. Но сега не можем да направим нищо за тях. Ако изобщо ще продължаваме тази експедиция, трябва сега да преминем реката, за да се скрием в джунглата. И там да изчакаме останалите, ако изобщо успеят. Но останем ли тук, нищо чудно да бъдем приковани тук завинаги — няма да можем нито да се върнем назад, нито да продължим.
Валънтайн прецени перспективата като мрачна, но твърде правдоподобна. Въпреки това се колебаеше дали да потеглят за Пиурифейн — затрашен бе животът на толкова много близки хора… Насмалко не заповяда на флотерите да се върнат на изток за останалите от свитата, но тутакси осъзна, че това е безразсъдство. Само би изложил на опасност и други хора. Стоеше умълчан и унило се взираше на изток в това царство на мрака, което сега беше странно осветено от страховития пламтеж на развилнялата се вихрушка.
Вятърът се усилваше. И Валънтайн разбра, че ураганът не само ще ги връхлети, но може би ще нахлуе и дълбоко в джунглите на Пиурифейн, преди да миряса… Изведнъж сви очи и се вгледа по-внимателно.
— Виждате ли тези светлини? Това не са ли флотери?
— О, Господарке! — измърмори дрезгаво Слийт.
— Нима това са нашите? — попита Карабела. — Мислите ли, че са избегнали бурята?
— Само един флотер е, милорд — тихо каза Слийт. — И според мен не е от нашите. Валънтайн също бе стигнал до това заключение. Кралските флотери бяха огромни коли, а към тях се задаваше мъниче за най-много четири пътника. Спря на десетина метра от коронала и моментално бе наобиколено от гвардейци с енергомети в ръце. Двамината мъже, които слязоха от него, залитаха от умора.
Валънтайн се втрещи.
— Тунигорн? Елидат?
Това беше сън, илюзия. Тунигорн трябваше сега да е в Пилиплок, а Елидат — да управлява в замъка Връхни на хиляди километри оттук. Вероятността да го види тук беше същата, като да се срещне наяве със своята майка — Господарката.
При все това единият от новодошлите несъмнено бе Тунигорн, а другият — Елидат. Освен… освен…
Вятърът още се усили и на Валънтайн му се стори, че от земята вече се надигат остри пясъчни езичета.
— Вие двамата истински ли сте? — попита той. — Или само изкусни имитации на променящите се?
— Повече от истински сме, Валънтайн! — извика Елидат и протегна ръце към коронала.
— В името на Божествения, това е вярно — каза Тунигорн. — Не сме фалшиви и пътувахме денонощно за да ви настигнем, милорд.
— Да — каза Валънтайн, — май сте истински.
Пристъпи към Елидат, но телохранителите колебливо се изпречика на пътя му. Валънтайн сърдито ги отпрати и прегърна Елидат. Сетне го пусна и се дръпна крачка назад, за да огледа най-стария си и най-добър приятел. Не бяха се виждали повече от година, но Елидат изглеждаше състарен с десет, толкова беше изтощен и съсипан. Дали това се дължеше на бремето на регентството, или на изнурителното пътуване? Някога го бе възприемал като брат, защото бяха връстници и сродни души. А сега Елидат изведнъж се беше превърнал в грохнал старец.
— Милорд, бурята… — започна Слийт.
— Почакай — спря го Валънтайн с рязък жест. — Трябва да науча доста неща. Как е възможно да си тук, Елидат?
— Дойдох да ви моля да не отивате към своята гибел, милорд.
— Защо смяташ, че съм се упътил към гибелта?
— Чух слухове за преговори с метаморфите.
— Взех това решение наскоро, а ти си напуснал Замъка седмици, месеци дори преди то да ми хрумне. — Така ли ми служиш, Елидат? Зарязваш поста си, за да пропътуваш самоволно половината свят и да се бъркаш в моята политика.
— Мястото ми е тук, Валънтайн.
Валънтайн се намръщи.
— От обич към теб те приветствам и прегръщам. Но бих предпочел да не си тук.
— Аз също — отвърна Елидат.
— Милорд — каза настойчиво Слийт. — Бурята ни връхлита! Моля ви…
— Да, бурята — каза Тунигорн. — Пясъчната гихорнска буря не е шега. Гонеше ни по петите и най-късно до половин час ще ни стигне, милорд!
Валънтайн усети стягане в гърдите. Бурята, бурята! Наистина положението беше сериозно, но той искаше да узнае толкова много неща…
— Сигурно сте видели и останалите. Лизамон, Делиамбър и Тизана в безопасност ли са?
— Вземат предпазни мерки. И ние трябва да сторим същото. Най-добре ще е да се укрием във вътрешността на джунглата, преди да започне най-лошото…
— И аз това предлагах — вметна Слийт.
— Чудесно — каза Валънтайн. Нареди на Слийт да се заеме с подготовката на флотерите за преминаване на реката и попита Елидат: — Кой управлява вместо теб в Замъка?
— Регентски съвет. Спрях се на Стазилейн, Дивис и Хисун.
— Хисун?
Лицето на Елидат пламна.
— Смятах, че искаш той бързо да расте в йерархията.
— Да, така е. Добре си направил, Елидат. Но подозирам, че някои хора не са били във възторг.
— Вярно е. Принц Манганот, херцогът на Халанкс и…
— Няма значение. Знам кои са — каза Валънтайн. — След време ще променят мнението си.
— И аз мисля така. Момчето е изумително. Наблюдателно, умно, с чувство за собствено достойнство. Умее да се учи от грешките си. Напомня ми донякъде теб на неговите години.
Валънтайн поклати глава.
— Не, Елидат. Той е съвсем различен и май точно това ценя най-много. — Усмихна се и допълни: — Разбираш какви са намеренията ми за него, нали?
— Мисля, че да.
— Това смущава ли те?
— Не, и ти го знаеш — отговори спокойно Елидат.
— Да. Знам — каза Валънтайн и побърза да се извърне, за да скрие блесналата в очите влага.
Вятърът, който носеше пясък, със зловещ вой връхлетя върху горичката точно на изток и като с невидими ножове и разряза на парцали широките листа на дърветата с тънки стъбла. Валънтайн усети как рой песъчинки го жилна по лицето, извърна се и се закри с наметката си. Другите сториха същото. На брега на реката край флотерите кипеше трескава дейност.
— Имам за теб твърде странна новина, Валънтайн — каза Тунигорн.
— А именно?
— Надзорникът, който пътуваше с нас от Алайзор…
— Уай-Юлисаан? Случило ли му се е нещо?
— Шпионин е на променящите се, милорд.
— Какво? — възкликна Валънтайн.
— Делиамбър го издебнал през нощта как беседва мислено с някого. И когато твоят скандар и амазонката го спипали, Уай-Юлисаан започнал да променя формата си като демон в клопка.
— Невероятно! — изфуча Валънтайн. — През всичките тези седмици да влачим с нас шпионин и да го посвещаваме в какво ли не! Как са постъпили с него?
— Канеха се тази вечер да ти го доведат за разпит — каза Тунигорн. — Но заради бурята Делиамбър реши, че е по-разумно да изчакат.
— Милорд! — извика от брега Слийт. — Готови сме да прекосим реката!
— Има и други новини — каза Тунигорн.
— Да тръгваме. Ще ми ги кажеш пътьом.
Забързаха към флотерите, подгонени от безмилостния вятър, под чийто напор се превиваха дърветата. Карабела се спъна и насмалко не падна, но Валънтайн я хвана и здраво я обви с ръка. Толкова беше крехка и слаба, че всеки порив можеше да я отнесе.
— На тръгване от Пилиплок разбрах, че в Кинтор някой си Семпетурн, пътуващ проповедник, се самопровъзгласил за коронал и някои хора го акламирали.
— Нима? — попита едва чуто Валънтайн, за когото новината явно бе дошла като гръм от ясно небе.
— Това не е всичко. В Дюлорн се появил някакъв гхайрог на име Ристимаар, имало лъжекоронал и в Ни-моя, а може би във Велатис или Нарабал.
— Става така, както си мислех — с гробовен тон каза Валънтайн. — Божественият наистина се е обърнал срещу нас. Общността е разклатена. Самото небе се е разкъсало и ще се стовари върху ни.
— Качвайте се, милорд! — извика Слийт.
— Твърде късно — измърмори Валънтайн. — За нас вече няма да има прошка.
Докато се настаняваха във флотерите, бурята връхлетя с целия си бяс. Първо за миг настана странна тишина, сякаш самият въздух се беше подплашил и бе отстъпил мястото си на вакуум, в който не вирее никакъв звук. Сетне се чу глухо гъргорене и връхлетя с вой и ръмжене бурята.
Но Валънтайн вече беше във флотера с Карабела и Елидат. Возилото тромаво се измъкна от дюната и когато стигна до реката, пое по нейната повърхност.
Сред мрака на небето се търкаляше странно валмо от лилаво-зелена светлина, сякаш изтъкано от два запалени слоя въздух. Черните води на реката тревожно набъбваха и се нагъваха от внезапните катастрофални промени в налягането, а бесните ураганни пръски издълбаваха кратерчета като следи от шарка върху повърхността. Флотерът подскачаше като обезумял. Карабела имаше чувството, че се задушава, на Валънтайн му се виеше свят. Каскадите от пясък гравираха прелестни рисунки върху прозорците, но скоро ги матираха. Всичко извън флотера стана невидимо и се чуваше само бумтенето на вятъра и барабаненето на пясъка върху корпуса.
Странно замайващо успокоение обзе Валънтайн, който по мятанията на флотера прецени, че има вероятност возилото всеки миг да се преобърне.
— Тази река е прокълната — каза Карабела.
Валънтайн си помисли, че тя има право. Изглежда реката е омагьосана с черна магия или самата Стейче е някакъв злобен отмъстителен дух, който ще ги издави до един. Но беше странно спокоен.
Реката, която веднъж почти го беше получила, но в последния миг се бе смилила, явно е очаквала своя втори шанс. И сега го беше получила.
Няма значение. В крайна сметка нищо няма значение. живот, смърт, мир, война, радост, скръб — всички тези думи нямат значение, те са просто звуци, празни черупки. Поискали бяха от него да служи — и той бе служил. Правеше всичко възможно. Не клинчеше, не предаваше ничие доверие, не нарушаваше обети. И сега ще се върне при Извора, защото ветровете бяха подлудили реката и тя щеше да ги погълне. но и това нямаше значение. Нямаше.
— Валънтайн!
Лице на педя от неговото. Очи, впити в неговите. Нечий глас произнасяше име, което му се струваше познато.
— Валънтайн! Валънтайн!
Нечия ръка го сграбчи над лакътя. Разтърси го.
Чие лице? чий глас? Чия ръка?
— Изглежда е в транс, Елидат.
Друг глас. По-слаб, по-ясен. Карабела? Да, Карабела. Коя беше Карабела?
— Тук недостига въздух. Пясъкът запуши вентилаторите. Ако не се издавим, ще се задушим!
— Можем ли да излезем?
— През аварийния изход. Трябва да го измъкнем оттук. Валънтайн! Валънтайн!
— Кой е?
— Елидат. Какво ти е, валънтайн?
— Нищо. Нищо ми няма.
— Изглеждаш полузаспал. Стани, Валънтайн! Стани! Флотерът ще потъне.
— А?
— Моля те, послушай го, Валънтайн — произнесе другият глас, тихият глас на Карабела. — Ще се спасим само ако излезем оттук и доплуваме до брега. Единият флотер потъна, другият не се вижда и… О, моля те, стани Валънтайн! Дай ми ръка и да излизаме…
Да, само да не спира. Валънтайн усети слаб полъх и шумолене на пясък. Да, трябва да стъпи тук, после там… Стъпка… стъпка… да се задържи… Трябва да дръпне…
Той се изкатери като автомат, като все още смътно проумяваше какво точно става, докато най-после се показа от аварийния отвор.
Внезапен порив от свеж въздух — горещ, сух, наситен с пясък буквално го зашлеви. Той отвори уста, вдиша пясък, задави се, плю. Но се събуди. И се вгледа в раздраната от бурята нощ.
Мракът беше плътен. Странното светещо кълбо се беше смалило, но пясъчната вакханалия беше в разгара си, заслепяваше очите, криеше от погледа бреговете. Флотерът се беше килнал на една страна сред бесния хаос на реката, а от останалите машини нямаше и следа. На Валънтайн му се стори, че вижда над водата да се показват главите на двама души, но това не беше сигурно.
— Скачай, Валънтайн! — произнесе гласът на Елидат.
— Почакай — извика той. — Огледа се и видя зад себе си бледата и уплашена, почти зашеметена Карабела. Пресегна се към нея и я издърпа при себе си на ръба. Двамата се хванаха за ръце и скочиха долу.
Водата беше като гумена. След миг Валънтайн усети, че се откъсва от Карабела и потъва все по-дълбоко. С мъка успя да си проправи път към повърхността и повика по име Карабела, Елидат, Слийт, но всуе. А пясъкът се сипеше като уморителен дъжд и сгъстяваше реката до дяволска мътилка.
Валънтайн си помисли, че ако продължава така, би могъл да стигне и пеш до отвъдния бряг.
Различи вляво да се мержелее грамадата на флотера, който хлътваше все по-навътре, макар и бавно поради странната, подобна на пудинг консистенция на реката. И все пак той неизбежно щеше да потъне и да предизвика около себе си гибелен водовъртеж. Валънтайн яростно заплува настрани, като непрекъснато се оглеждаше за спътниците си.
Флотерът потъна и надигналата се голяма вълна перна Валънтайн и го потопи, но той успя да изплува и пак беше завлечен надолу от нова вълна и последвалия водовъртеж. Дробовете му горяха — пълни с вода? Пълни с пясък? Завладялата го на борда на потъващия флотер безмерна апатия беше изчезнала. Той риташе, въртеше се, бореше се да се задържи на повърхността. Сблъска се с някого в тъмата, хвана се за него, изпусна го, отново потъна. Този път имаше чувството, че никога вече няма да изплува. Но усети как нечии силни ръце го грабнаха и задърпаха, и се отпусна защото разбра, че е грешка така неистово да се съпротивлява на реката. Спасителят му го пусна и се изгуби в нощта, но сега Валънтайн видя, че е близо до единия от бреговете, и замаяно, уморено се изтласка напред, докато усети под нозете си дъно. Бавно, сякаш стъпваше сред сироп, той се добра до брега и падна по очи в калта. Идеше му да се зарови като громуорка в мократа земя и да изчака бурята да отмине.
След малко седна и се огледа. Имаше несъмнени признаци, че бурята утихва. Видя на десетки метри от брега да лежи единият флотер, а от останалите нямаше и следа. Зърна наоколо да се търкалят неколцина души — не беше ясно дали са живи или мъртви. От далечината долитаха слаби и неясни гласове. Валънтайн не знаеше дали е в Пиурифейн или Гихорна, макар да подозираше, че е в Пиурифейн, защото имаше чувството, че зад него се издига непроницаема стена от буйна растителност.
Той се изправи.
— Ваша светлост! Ваша светлост!
— Слийт? Насам!
От мрака изникна дребната фигура Слийт. С него беше Карабела, малко зад нея — Тунигорн. Валънтайн ги прегърна един по един. Карабела трепереше неудържимо, макар нощта да беше топла и влажна, след като се беше укротил вятърът. Привлече я към себе си и се опита да почисти полепналия по дрехите й като кора мокър пясък.
— Два от флотерите са изгубени, а според мин и повечето от пътниците, милорд — каза Слийт.
Валънтайн мрачно кимна.
— Уви, май си прав. Но не са загинали всички!
— Да. Докато идвах насам, чух гласове. Хората ни са пръснати по двата бряга. Но се подгответе за загуби, милорд. Видяхме на брега няколко трупа и е твърде вероятно да има и други надолу по течението. На сутринта ще научим повече.
— Наистина — каза Валънтайн. Седна с кръстосани крака и дълго мълча, като прокарваше безцелно ръка по пясъка, покрил земята досущ като дълбок две-три педи странен сняг. Най-сетне погледна Слийт и Тунигорн и попита:
— Има ли новини за Елидат?
— Никакви, милорд — тихо каза Слийт.
— Никакви? Сигурно ли е?
— Той беше около нас двамата преди да потъне флотерът ни — каза Карабела.
— Да, спомням си. А после?
— Нищо не се знае — каза Тунигорн.
Валънтайн му хвърли въпросителен поглед
— Да не сте намерили тялото му и да си мълчите?
— В името на Господарката, Валънтайн, ти знаеш също толкова, колкото и аз — каза Тунигорн.
— Да, да, вярвам ти. Но ме е страх ме е за него. Той означава много за мен, Тунигорн.
— Смяташ ли, че трябва да ми го казваш?
— Валънтайн тъжно се усмихна.
— Прощавай, стари приятелю. боя се, че тази нощ ми е поразмътила ума. — Карабела сложи длан върху ръката му. А той тихо допълни: — Прости ми, Тунигорн. И ти, Слийт, и ти, Карабела.
— Но за какво? — смаяно попита Карабела. — За какво?
— Няма значение, скъпа — отвърна той и поклати глава.
— Нима обвиняваш себе си за случилото се тази нощ?
— Обвинявавам се за много неща, от които случилото се сега е само малък дял, макар за мен да е същинска катастрофа. Светът ми беше даден да го управлявам, а аз го докарах до разруха.
— Не, Валънтайн! — извика Карабела.
— Прекалено сте суров към себе си, милорд! — възкликна Слийт.
— Така ли? — със смях попита той. — Половината Зимроел гладува, роят се лъжекоронали, метаморфите напират да си уредят твърде закъснелите сметки, ние киснем до Пиурифейн с пясък в гушите и половината ни хора са издавени и… и… Гласът му започна да се пропуква. С усилие го овладя и добави: — Нощта бе чудовищна, капнал съм, тревожа се за Елидат. Но като говоря така едва ли ще го намеря, нали? Май ще е най-разумно да си отдъхнем и на сутринта да започнем да оправяме всичко, което е поправимо. Прав ли съм?
— Да — каза Карабела. — Звучи разумно, Валънтайн.
Прекараха една дълга безсънна нощ налягали един до друг на пясъка. А когато зората плахо се промъкна откъм Гихорна, Валънтайн видя на тази ранна сива светлина потресаваща картина: обезлистени дървета, пластове пясък наместо плодородна почва. На отсрещния бряг стоеше флотерът на Тунигорн и Елидат с охлузена и надупчена, неузнаваема метална обвивка. Единственият останал от кервана на Валънтайн флотер лежеше на една страна като изхвърлен от вълните морски дракон.
Четири-пет оцелели седяха на брега отсреща. Още половин дузина, главно скандари от короналската гвардия бяха на лагер по-надолу на същия бряг, на който бе и Валънтайн. Неколцина вървяха покрай реката, като явно търсеха тела и ги оставяха при останалите, оставени до обърнатия флотер. Валънтайн все още таеше надежда, че старият му приятел е жив. Изпита пълна опустошеност, когато скоро след разсъмване един скандар донесе Елидат мъртъв.
— Къде го намери? — попита Валънтайн.
— На близо километър оттук, милорд.
— Остави го при останалите и се погрижи да изкопаеш траповете. Ще погребем всички на височинката, която гледа към Стейче.
— Да, милорд.
Валънтайн се взря в Елидат, чиито очи бяха склопени, а на устните се четеше усмивка, а може би гримаса.
— Снощи приличаше на старец — каза Валънтайн на Карабела. И се обърна към Тунигорн: — Нали и на теб ти се видя доста състарен? А сега отново изглежда млад, нали?
— Аз съм виновен за смъртта му — каза Тунигорн с глух, празен глас.
— Как така? — остро попита Валънтайн.
— Аз го повиках от замъка Връхни. Ако си беше стоял там…
— Престани, Тунигорн. Не говори повече за това.
Но вцепенен, сякаш изпаднал в транс, Тунигорн продължи:
— Той щеше да стане коронал след твоето слизане в Лабиринта и да управлява дълго и мъдро, а сега… а сега…
— Той нямаше да стане коронал, Тунигорн, и го знаеше, и беше доволен — тихо каза Валънтайн. — Хайде, стари приятелю, с тези неразумни приказки правиш тази смърт още по-тежка за мен. Тази утрин той е при Извора, колкото и да исках това да се случи след седемдесет години. И вече нищо не може да се промени. А ние, които преживяхме тази нощ, имаме да вършим доста работа. Така че да започваме, Тунигорн.
— Какво имате предвид, милорд?
— Първо — погребението. Ще изкопая сам гроба на Елидат и нека никой не ме възпира. А след това ти ще трябва някак да отидеш на отсрещния бряг и с малкия флотер да отидеш на изток в Гихорна. Дано намериш Делиамбър, Тизана, Лизамон и останалите, за да ги преведеш през реката и да ги упътиш към мен.
— А твоите намерения какви са, Валънтайн?
— Успеем ли да ремонтираме този флотер, продължавам навътре в Пиурифейн, за да се срещна с Данипиур. Ще ме намериш в Илиривойн.
— Милорд…
— Няма за какво повече да говорим. Елате всички! Трябва да погребем своите мъртви. А сетне да продължим по пътя си.
Погледна отново Елидат с мисълта, че все още не може да повярва в смъртта му, но скоро и това ще стане. И тогава ще има още едно нещо, за което ще трябва да иска прошка.
5
В ранните следобеди, преди заседанията на съвета, Хисун бе свикнал да скита сам из околностите на Замъка, който вече възприемаше като свой дом. Животът му в Лабиринта бе затворена веднъж и завинаги страница. И все пак осъзнаваше, че и след половин век, след десет пъти по толкова няма да свикне напълно с всичко в Замъка.
Също като останалите. Хисун подозираше, че никой никога не е свиквал с чудесата на Замъка, за който се разправяше, че имал четиридесет хиляди стаи. Но беше ли вярно? Всички коронали след лорд Стиамот се бяха опитвали да увековечат пребиваването си във Връхни и според преданието броят на стаите ежегодно се увеличаваше с пет, а от въцаряването на първия бяха изминали осем хилядолетия. Така че стаите можеше да са четиридесет, петдесет или сто хиляди. Казва ли ти някой? Ако се описваха сто стаи дневно, в края на годината инвентаризацията би трябвало да продължи заради новите помещения и това да продължи до безкрайност.
За Хисун Връхни бе най-чудесното място на света. Скоро след идването си тук бе опознал до най-малките детайли вътрешната част с дворцовите и кралските институции и архитектурните забележителности като Стиамотовата кула, наблюдателницата на лорд Ариок или големите церемониални салони с великолепната зала в центъра с трона на Конфалюм. Отново и отново Хисун обикаляше из тайнствените дебри на Връхни досущ като наивните провинциалисти от затънтените краища на Зимроел, но за разлика от тях имаше достъп и до най-затънтените местенца, където не стъпваха простосмъртни.
Що се отнася до главните подстъпи към Замъка, там всичко бе неизменно за вечни времена: за съграждането на нещо внушително първо трябваше да се срути съграденото от предшествениците, което бе просто немислимо. Последният строеж от вътрешната зона бе Трофейната зала на лорд Малибор. От краткото царуване на лорд Вориакс бяха останали само няколко игрища далеч в източния край на Замъка, докато лорд Валънтайн още не беше оставил никакъв спомен, а само възнамеряваше да създаде голяма ботаническа градина, приютила всички изумителни и странни растения, които бе видял по време на скиталчествата си из Маджипур. Но ако се съди по докладите за опустошенията в Зимроел, лорд Валънтайн май беше позакъснял, защото напастите изглежда унищожаваха не само селскостопанските култури, но и доста от представителите на екзотичната маджипурска флора.
Освен вътрешната зона, Хисун бе разширил изследванията си и към загадъчните и почти безкрайни застроени райони извън централната част. Посещаваше подземията с климатичните машини, проектирани в древността, когато науката бе процъфтявала на Маджипур — те поддържаха вечна пролет в Замъка, чиято връхна точка се извисяваше сред мразовития мрак на космоса на петдесет километра надморска височина. Хисун обичаше да броди из голямата библиотека, чиято спирала обикаляше Замъка и за която мълвяха, че там имало всяка книга побликувана някога някъде из цивилизованата вселена. Отбиваше се и в кралските конюшни при породистите ездитни животни на благородниците, които толкова се отличаваха от тромавите си събратя — товарните добичета от фермите и градовете по низините. Откри магията на светещите тунели на лорд Сангамор в най-различни цветове: среднощно синьо, наситено червено, аквамарин, сияйна златиста охра и какво ли не още. Ала никой не знаеше нито защо са строени тунелите, нито какъв е източникът на светлината, която извира от стените.
Навсякъде го приемаха безпрекословно. Та нали в края на краищата той бе един от регентите. Но той бе усетил, че се сдобива с властнически ореол дълго преди Елидат да го назначи в триумвирата. Отдавна усещаше многозначителни погледи навсякъде, където се появеше. Погледи, в които се четеше: „Това е любимецът на лорд Валънтайн. Дойде от никъде, а вече е принц и ще продължи да се издига. Уважавай го и му се подчинявай. Ласкай го. Бой се.“ Отначало смяташе, че няма да се промени сред цялото това внимание. Но дори походката му беше станала друга. Не беше вече напереното, но и предпазливо хлапе от Лабиринта, нито извиняващият се новак, изненадващо възнесен сред Силните в кралството, а истински млад лорд, който осъзнава какво може и иска и е готов да приеме съдбата си.
Днес Хисун се отби в онази част от Замъка, където наминаваше рядко — в северното крило, при квартирите на гвардейците, множеството постройки, приличащи на кошер и построени по времето на лорд Дизимаул и лорд Ариок неизвестно защо и при скупчените на едно место съборетини без покрив, целта на чието изграждане бе още по-неясна. Когато се отби тук преди месеци, екип от археолози — двамина гхайроги и една врунка начело на скандари-работници проучваха развалините, които според врунката датирали от царуването на лорд Дамланг, наследникът на лорд Стиамот. И сега Хисун искаше да види докъде са стигнали проучванията. Но разкопките бяха приключили. Постоя малко върху една дървена разрушена стена, загледан към невъзможно далечния хоризонт, полускрит от гигантското рамо на Върха.
Кои градове се намираха там? Госиф, Тентаг, а по-нататък — или Минимул, или Грийл. Зад тях май беше гигантът Стий, сравняващ се по величие само с Ни-моя. Градове, които не беше виждал никога и може би никога нямаше да види. Самият Валънтайн неведнъж бе казвал, че животът му е минал в Замъка, като така и не е успял да посети Стий. Този свят бе прекалено голям за да го опознаеш или по-точно за да го разбереш за един човешки живот.
Как ли я карат точно в този момент тридесетте милиона жители на Стий, Ни-моя, единадесетте милиона на Пидруид и останалите в Алаизор, Треймон, Пилиплок, Мазадон, Велатис, Нарабал? Сред паниката, глада, крясъците на новоизлюпените пророци и лъжекоронали… Положението вече бе почти неудържимо. Бъркотията в Зимроел бе невъобразима и единственото, което се знаеше със сигурност, бе фактът, че нещата не отиват към добро. Наскоро бе дошла новината, че и в Алханроел са плъзнали същите напасти по растенията, което означаваше, че и главният континент ще бъде обзет от същата лудост. Носеха се слухове за ритуали в прослава на морските дракони, извършвани открито в Треймон, рояха се някакви мистериозни общности от сорта на „Рицарите на Декерет“, „Братство на Върха“ и ставаха какви ли не още щуротии — зловещи, тревожни предвестници на още по-голям катаклизъм.
Според някои Маджипур притежавал някакъв наследствен имунитет към световната неизбежност на промените само защото социалната му система не била претърпяла буквално никакво развитие за хилядолетията от създаването си. но Хисун бе изучавал задълбочено историята както на Маджипур, така и на майката Земя, за да е наясно, че дори едно толкова кротко население като тукашното, живяло в стабилност и охолство от векове, приспано от щедростта на климата и растителното изобилие, най-изненадващо ще се изметне към анархия и тотално ще се разпадне, ако ненадейно тези здрави опори рухнат. Началото беше положено и тепърва предстоеше най-лошото.
Хисун нямаше представа за причината на бедствието, нито за взетите мерки, които явно бяха недостатъчни. Но дали бе възможно да се направи нещо? За какво са управниците, ако не за да поддържат благосъстоянието на своя народ? И ето, той, Хисун, зле информиран, отстранен, безпомощен, е един от властимащите, който поне за момента е изолиран изцяло в Замъка. Разбира се, не беше негова отговорността за овладяване на кризата. как ли се чувстват тогава истинските миропомазани управници на Маджипур? За Хисун погребаните в дъното на Лабиринта понтифекси бяха нещо като слепи къртици, които едва ли знаеха какво става по света — това важеше дори за личностите, които бяха сравнително жизнени и с всичкия си. Но теоретично не понтифексът, а короналът дърпаше конците на събитията в Маджипур. И ето че Хисун все по-ясно проумяваше, че и короналът е откъснат от действителността тук, на обвитите с мъгла висини на Замъка, като е не по-малко изолиран от понтифекса в неговата бърлога. Предприеманите от време на време големи обиколки донякъде заздравяваха връзките с поданиците. Но нима точно сега короналът не пътешестваше по света? Ала цереше ли това зейналата в сърцето на света рана? Къде ли е в момента короналът? Предприема ли нещо? И кой от тукашните силни на деня беше чул от месеци насам поне дума от него?
И Хисун си помисли, че дори мъдрите и посветени люде при най-добро желание не могат да направят всичко както подобава.
Наближил бе часът на ежедневния Регентски съвет. Хисун се обърна и се забърза към вътрешността на Замъка.
Тъкмо поемаше по Деветдесет и деветте стъпала, когато видя Алзимир, своя най-доверен помощник, който явно не беше на себе си от вълнение и му махаше с ръка, като тичаше надолу. Хисун хукна към него.
— Търсихме те навсякъде! — задъхано извика Хисун, макар все още да ги деляха пет-шест стъпала.
— Е, вече ме намери — троснато каза Хисун. — Какво има?
— Важни новини. Преди час от Гихорна дойде послание от Тунигорн.
— Гихорна?! — възкликна Хисун. — Но какво прави там Тунигорн?
— Не знам, но…
— Добре, добре. — Хисун хвана Алзимир под ръка и рязко попита: — И какви са новините?
— Нима смяташ, че ме посвещават във важните държавни дела?
— Важни държавни дела, значи?
— Дивис и Стазилейн от почти час са в голямата зала и разпратиха хора да те издирят, а половината лордове вече…
Хисун се вледени при мисълта за евентуалната кончина на Валънтайн.
— Ела с мен! — каза той и хукна нагоре по стъпалата.
Пред залите беше лудница — три-четири дузини лордове, лордчета и пренцове сновяха смутено, като непрестанно прииждаха нови. Щом се появи Хисун, титулованата навалица се заотдръпва пред него и той премина царствено като кораб, който си пробива път през затлачено с драконови водорасли море. Нареди на Алзимир да научи колкото се може повече подробности и влезе в залата.
Стазилейн и Дивис седяха на високата маса — Дивис беше помръкнал и сурова, а Стазилейн — явно паднал духом и обезверен. До тях се бяха наредили повечето от най-високопоставените люде на кралството: лордовете Миригант, Елзандир, Манганот, Канталис, херцогът на Халанкс, Нимиан от Дундилмир и още неколцина, като единият от тях бе старият и съсухрен принци Гизмаил, внук на понтифекса Осиър, предшественикът на Тиеверас в Лабиринта. Всички обърнаха погледи към Хисун, който за миг се стъписа от вниманието на тези влиятелни мъже. Гледаха го така, сякаш единствено той знаеше отговора на измъчващия ги ужасен и смущаващ въпрос.
— Ваши благородия — каза Хисун.
Дивис намръщено му подбутна през масата някакъв свитък.
— Прочети това — измърмори той. — Освен ако вече не знаеш за какво става дума.
— Знам само, че има вест от Тунигорн.
— Прочети го тогава.
За нещастие ръката му затрепера, когато посегна към свитъка. Но успя да се овладее.
От хартията го заля словесен порой.
Валънтайн заминал за Пиурифейн да моли прошка от Данипиур…
В антуража на коронала бил спипан шпионин на метаморфите…
След неговия разпит става ясно, че бедствията, съсипали реколтата, са дело на променящите се…
След страховита пясъчна буря Елидат бил мъртъв, както и мнозина други…
Елидат е загинал…
Короналът изчезнал в дебрите на Пиурифейн…
Шпионин в свитата…
Бедствията са дело на променящите се…
Короналът изчезнал…
Елидат е мъртъв…
Короналът изчезнал…
Короналът изчезнал…
Короналът изчезнал…
Хисун, ужасен, вдигна поглед.
— Сигурно ли е, че посланието е истинско?
— несъмнено — каза Стазилейн. Дойде по проверени канали. Шифърът е надлежен. Стилът е на Тунигорн. Аз гарантирам това. Така е, повярвай, Хисун.
— Значи сме изправени не пред една, а пред три катастрофи — промълви Хисун.
— Май си прав — каза Дивис. — Какво мислиш за всичко това?
Хисун погледна внимателно сина на лорд Вориакс. Напоследък, откакто сътрудничеха в регентския съвет, завистта и недоволството на Дивис май бяха понамалели, но сега той за пръв път отиваше толкова далеч — демонстрираше дори пред другите лордове желание да научи гледната точка на Хисун.
— Първо трябва д признаем, че сме изправени не само пред природно бедствие, но и пред бунт — предпазливо каза Хисун. — От съобщението на Тунигорн знаем за признанието на метаморфа Уай-Юлисаан пред Делиамбър и Тизана, че променящите се носят отговорност за бедствията. Всички знаем колко са сведущи врунът-магьосник и съногадателката, що се отнася до четенето в душата, та дори да е метаморфска, така че имаме основание да вярваме на това съобщение. Така че положението е такова, каквото го обрисува веднъж пред коронала Слийт преди началото на Голямата обиколка в Лабиринта: променящите се са ни обявили война.
— При това — допълни Дивис — Тунигорн ни известява и за факта, че короналът е тръгнал за Пиурифейн за да поднесе височайшето си извинение на Данипиур за цялата ни многовековна лошотия спряма нейните поданици. Чудесно знаем, че Валънтайн се изживява като миролюбец — неведнъж ни го е доказвал с любезността си към онези, които го детронираха преди години. Това е признак за благородство. Но според мен сегашното му деяние е знак, че пацифизмът е преминал в лудост. Смятам, че короналът, ако още е жив, напълно се е побъркал. И така, имаме си смахнат понтифекс и чалнат коронал, и то тъкмо когато смъртен враг ни е загризал за гърлото. А ти как мислиш, Хисун?
— Мисля, че неправилно тълкуваш съобщените от Тунигорн факти.
В очите на Дивис блесна изненада и нещо като гняв. Но тонът му беше овладян напълно, когато възкликна:
— Така ли смяташ?
Хисун потупа разгънатия на масата свитък.
— Никъде не пише, че признанието на шпионина е подтикнало лорд Валънтайн да тръгне за Пиурифейн. Според мен може да се докаже тъкмо обратното: короналът е предприел мисия на помирение — нещо, което е напълно в неговия характер, а историята с шпионина е нещо съвсем отделно. Сигурно заради бурята Тунигорн не е успял да докладва за нея на коронала, макар че Делиамбър все би могъл да намери начин да се свърже. — Хисун погледна големия глобус на Маджипур до отсрещната стена и продължи: — Впрочем имаме ли сведения за сегашнжтж местонахождение на Валънтайн?
— Никакви — измърмори Стазилейн.
Хисун се втрещи: блестящата червена светлина, която показваше пътя на Валънтайн, бе изчезнала.
— Светлината е угаснала — каза Хисун. — Какво означава това? Да не би Валънтайн да е мъртъв?
— Не е изключено — откликна Стазилейн. — Възможно е също така да е изгубен или повреден предавателят, който ни известява за местоположението на владетеля.
Хисун кимна.
— Имало е страшна буря, която е причинила много щети. Макар че е трудно да се съди по посланието, нищо чудно самият коронал да е бил застигнат от бурята по пътя си към Пиурифейн, след като е оставил в Гихорна Тунигорн и останалите…
— Едно от двете: или е загинал по време на бурята, или предавателят е загубен — вметна Дивис.
— Да се надяваме, че божествения е пощадил живота на младия Валънтайн — внезапно проскърца принц Гизмаил. — Но независимо дали той е жив или мъртъв, налага се да изберем нов коронал.
Думите на най-възрастния от обитателите на Замъка потресоха Хисун, който смаяно се огледа наоколо.
— Правилно ли съм чул? Нима днес обсъждаме свалянето на един коронал?
— Изрази се твърде силно — спокойно каза Дивис. — Само обсъждаме дали е уместно Валънтайн да остане на поста си с оглед враждебните намерения на метаморфите и отдавна известния подход на нашия владетел към различните неприятности. Ако сме във война — в което никой от присъстващите вече не се съмнява, — би било разумно да докажем, че Валънтайн не е подходящ да ни предвожда, ако още е сред живите. Замяната не означава метеж. Има легитимен конституционен път да го детронираме без да въвличаме Маджипур в размирици и без да показваме липса на обич и уважение към Валънтайн.
— Искаш да кажеш, че това ще стане като оставим понтифекс Тиеверас да умре.
— Точно така. Какво ще кажеш за това, Хисун?
Той забави отговора. Също като Дивис и Гизмаил, а сигурно и като повечето от присъстващите, този следобед с неохота бе стигнал до заключението, че лорд Валънтайн трябва да бъде заместен с някой по-решителен, по-агресивен, дори войнствен мъж. И подобно нещо му беше хрумвало и друг път, макар да пазеше тези разсъждения за себе си. И сто на сто имаше доста безболезнен начин за осъществяването на рокадата, като просто се предизвика повишението на Валънтайн, иска — не иска, в понтифекс.
Хисун питаеше дълбока, огромна признателност към своя наставник и покровител. И може би най-добре от всички знаеше колко се ужасява Валънтайн от принудителното слизане в мрачните дълбини на Лабиринта. Твърде жестоко, направо чудовищно би било да предизвикат това зад гърба му точно когато той, макар и непохватно, се опитваше да възстанови мира без да прибягва до кръвопролития.
И все пак държавни съображения налагаха тази мярка. Дали и друг път в историята се беше случвало да се прибягва до жестокост поради подобни причини? Хисун знаеше какво би отговорил Валънтайн. Но се колебаеше той какво да каже по въпроса.
— Може би Валънтайн не е най-подходящият коронал в тези времена. Раздвоен съм и бих искал да знам повече преди да отговоря. Подчертавам, че не желая смяната да е насилствена. нима някога в Маджипур е ставало нещо подобно? Според мен обаче е редно да проучим какво е положението с приемствеността на управлението, а не да обсъждаме дали Валънтайн е годен да управлява по време на криза.
В залата настана смут. Дивис се опитваше да надникне в очите на Валънтайн, сякаш искаше да проникне в тайните на душата му. херцогът на Халанкс почервеня, принцът на Бангълкод седеше сякаш е глътнал бастун. И само двамата ветерани Канталис и Гизмаил пазеха олимпийско спокойствие, сякаш изборът на нов коронал не занимаваше онези, които знаеха, че дните им са преброени.
— Май предпочетохме да пропуснем един твърде важен аспект от посланието: кончината на Елидат, който отколе бе смятан за Валънтайнов наследник — произнесе Хисун.
— Но Елидат не желаеше да го наследява на поста — каза едва чуто Стазилейн.
— Твърде е възможно — парира Хисун. — Той положително не копнееше за трона след като стана регент. Но аз имах предвид само това, че тази трагична смърт отстрани достойния за короната претендент. И сега нямаме представа кого да предпочетем. Ами ако утре се разбере, че Валънтайн е мъртъв или самият Тиеверас най-сетне е умрял, или че ходът на събитията налага да бъде отстранен Валънтайн? Трябва да сме готови на всичко. Нали ние ще избираме следващия коронал. Знаем ли кого да издигнем?
— Сега ли искаш да гласуваме кандидатурата? — попита принц Манганот от Бангълкод.
— Нещата вече се избистрят — каза Миригант. — Короналът назначи регент, който от своя страна назначи други трима — предполагам със съгласието на лорд Валънтайн. И триумвиратът ни управлява вече наколко месеца. Май наследникът на трона трябва да е някой от заместниците на Елидат?
— Плашиш ме, Миригант — каза Стазилейн. — Навремето смятах, че е чудесно да си коронал. Предполагам така са мислели на невръстна възраст и мнозина от присъстващите. Но отдавна не съм хлапак и видях как се промени Елидат, и то не за добро, когато цялата власт се стовари върху плещите му. Пръв ще коленича пред новия владетел. Но нека той не се казва Стазилейн!
— Короналът — намеси се херцогът на Чорг — в никакъв случай не трябва да ламти за короната. Но не и да се ужасява от нея.
— Благодаря ти, Елзандир — каза Стазилейн. — Не съм кандидат, ясно ли е?
— Дивис? Хисун?
Хисун усети как се сковава от напрежение. Погледна Дивис, който сви рамене и се усмихна, но си замълча. Видя се в чудо дали да говори и какво да каже. Можеше ли да се изправи пред тези принцове и безгрижно да заяви, че иска да заеме трона? Усети, че Дивис плете някакви непонятни интриги. И за пръв път усети, че няма представа какво до прави.
Тишината изглеждаше безконечна.
Тогава чу собствения си глас — спокоен, равен, който произнесе:
— Смятам, че не сега е моментът да се доведе до край процедурата. Появиха се двама кандидати. Преценката на качествата им сега не стои на дневен ред. Не тук. Не днес. Какво ще кажеш, Дивис?
— Както винаги говориш мъдро, Хисун.
— Тогава нека отложим избора — заключи Миригант. — Да обмислим всичко и да изчакаме за нови вести от коронала.
Хисун вдигна ръка.
— Първо да свършим още нещо.
Той изчака в залата за се въцари тишина.
— От известно време искам да посетя Лабиринта, да се видя с близките си и някои приятели. Според мен някой трябва да се свърже с чиновниците на понтифекса и да получи сведения от първа ръка за здравословното състояние на Тиеверас, защото нищо чудно през идните месеци да се наложи да избираме едновременно и понтифекс, и коронал. Така че предлагам за Лабиринта да отпътува официална делегация от Връхни, в която да бъда включен и аз.
— Подкрепям предложението — веднага се обади Дивис.
След като бяха приключени всички процедури по гласуването и присъстващите се обособиха на малки мобилни групи, Хисун остана да седи сам, като се чудеше кога ще се събуди. След малко високият светлокос Стазилейн се назвеси над него, намръщен и усмихнат едновременно.
— Не бъркаш ли, че точно сега напускаш Замъка, Хисун — попита той.
— Може би. Но имам чувството, че точно това е редно да направя. Ще рискувам.
— Тогава се провъзгласи за коронал преди отпътуването!
— Шегуваш ли се? Ами ако Валънтайн е още жив?
— Ако е жив, знаеш как да уредиш нещата, за да стане той понтифекс. Но мъртъв ли е, трябва да побързаш да заемеш поста.
— Изключено е да го сторя.
— Налага се. За да не намериш на връщане Дивис на трона.
Хисун широко се усмихна.
— С това ще се справя лесно. Ако Дивис замести Валънтайн, ще се погрижа Тиеверас най-сетне да си отдъхне. И тогава Дивис ще трябва да слезе в Лабиринта, а кандидатът за трона ще е само един.
— Ти ме смайваш, в името на Господарката!
— Нима? А ходът е твърде очевиден. — Хисун здраво стисна десницата на събеседника си. — Благодаря ти за подкрепата, Стазилейн. И те уверявам, че всичко ще приключи добре. Ако се наложи да стана коронал при понтифекс Дивис, така да бъде: мисля, че ще се сработим с него. Но засега да се молим за безопасността и успеха на лорд Валънтайн и да зарежем всички спекулации. Става ли?
— Разбира се! — каза Стазилейн.
Прегърнаха се и Хисун излезе от залата. Навън цареше същата бъркотия, само дето броят на по-дребните риби бе стигнал стотина и отправените към Хисун погледи бяха особени. Но Хисун не се изниза мълчешком и със сведени очи през навалицата. Откри Алзимир, който го зяпаше прехласнато, в края на тълпата и му нареди да се готви за пътуване до Лабиринта.
Младият рицар благоговейно го погледна.
— Преди минути плъзнаха приказки, че ще те правят коронал. Вярно ли е?
— Нашият коронал е Лорд Валънтайн — каза Хисун рязко. — Сега върви и се стягай за път. Тръгваме призори.
6
На Милилейн й предстоеше да измине още половината квартал до къщата си, когато до слуха й долетяха ритмични викове от сорта на „я-та, я-та, я-та, вум“ — безсмислени, присмехулни крясъци, сякаш из улиците деряха гърла хиляди откачени. Спря се и уплашено долепи гръб до един порутен зид с чувството, че е хваната в капан. Отзад в градинката тайфа пияни маршируващи пейзани вдигаше врява, чупеше прозорци и досаждаше на минувачите. Някъде встрани, на изток, рицарите на Декерет провеждаха състезание в чест на лорд Семпетурн. И сега тази лудост — я-та, я-та, я-та, вум. Нямаше къде да се обърнеш. Нямаше къде да се денеш. Едничкото й желание бе да се прибере благополучно и да залости вратата. Светът бе полудял: я-та, я-та, я-та, вум.
Приличаше на послание от Краля на сънищата, само дето продължаваше час след час, ден след ден, месец след месец. Дори най-лошото послание, макар да разтърсва до дъното на душата, трае кратко. А на това не му се виждаше краят. И ставаше все по-кошмарно.
Метежи и обири. За кльопачка само пръжки и корички, или мръвка, случайно купена от планинците, които слизаха от своите зъбери, за да ти одерат триста кожи за месото, стига да ги имаш. А после пропиваха мангизите и търчаха побеснели из улиците, преди да се покатерят отново на високо. И постоянно се сипеха нови ядове. Разправяха, че морските дракони потопявали всеки кораб, дръзнал да пори вълните, така че търговията между континентите беше замряла. Да не говорим, че в Кинтор имаше вече не един, а двамина коронали — преподобният Семпетурн и хджортът, дето се беше самоназовал лорд Стиамот. И всеки маршируваше нагоре-надолу със собствена малка армия, крещеше лозунги и създаваше главоболия: Семпетурн с „Рицарите на Декерет“, хджортът с „Ордена на тройния меч“ или нещо подобно. Кристофон се писа рицар на Декерет и не беше му виждала очите втора седмица. В Ни-моя се беше пръкнал друг коронал, пък из околностите бродеха и два-три понтифекса. А сега това. Я-та, я-та, я-та, вум.
Каквото и да беше то, Милилейн не копнееше да го доближава.
Сто на сто поредният коронал с шайка хистеричави последователи. Милилейн предпазливо се заозърта, като се питаше дали да дръзне да търти по улица Дизмаул и да побегне към Маламола Роуд по задната алея, дето ще я изведе до нейната улица. Проблемът беше тази алея — чула бе няколко странни истории за ставащото там напоследък…
Нощта се спускаше. Започна да роси слаб дъждец, малко по-гъст от непрогледна мъгла. Милилейн не беше на себе си, замаяна от глад, макар да бе започнала да даяни на пости. От юг, откъм предградието Горещ Кинтор, където се намираха всички геотермични образувания, долетя глухото бумтене на гейзера Конфалюм, по който можеше да си сверяваш часовника. Милилейн механично погледна натам и видя към небето да се издига голяма корона от пара с обвилата го широка жълта мантия от серен дим, сякаш изпълнила половината хоризонт. Цял живот бе гледала гейзерите на Горещ Кинтор и ги приемаше като даденост, но тази вечер изригването някак втрещи и тя неколкократно направи знака на Господарката, докато гледката започна да избледнява.
Господарката. Дали още бдеше над Маджипур? Какво бе станало с милите й послания, които даваха вещи съвети и топло успокоение? Къде беше се покрил и Кралят на сънищата? Някога, в по-спокойните времена, тези две сили бяха поддържали живота на всички в равновесие, като съветваха, увещаваха, при необходимост — наказваха. Милилейн си помисли, че те може би още царуваха, но нито един от двамате не можеше да овладее положението, макар нищо чудно да се бъхтеха от зори до зори, за да върнат стария ред. Системата бе предназначена да действа безпогрешно в свят, в който повечето люде така или иначе охотно тачеха закона. Но сега едва ли имаше такива балами. Нямаше и закон.
Я-та, я-та, я-та — вум.
И от другата страна:
— Семпетурн! Лорд Семпетурн! Да живее, да живее, да живее лорд Семпетурн!
Дъждът заваля по-силно. Заповяда си да се маха час по-скоро оттук. Планинци отстрани в градинката и само Божественият знае каква дивотия вилнее отпред на пътя, и Рицарите на Декерет лудеят в гръб — ама че каша. И дори Кристофон да беше сред рицарите, не желаеше да вижда изцъклените му от преданост очи и вдигнатите за нов вид звездно приветствие ръце. Хукна. През Малибор към Дизмаул, по Дизмаул към малката алея, свързана с Маламола — нима бе дръзнала?
Я-та, я-та, я-та — вум.
Внезапно зърна маршируващи индивиди, които вървяха към нея по улица Дизмаул. Крачеха като роботи, по девет-десет рамо до рамо, удряха крак, леви-десни, леви-десни, и бълваха тези монотонни звуци в безкраен, настойчив, пронизващ ритъм. Щяха да я прегазят без дори да я забележат. Милилейн се шмугна в алеята — и се натъкна на задръстила противоположния й край орда мъже и жени със зелено-златни ленти на ръкавите, които ревяха хвалебстния за новия лорд Стиамот.
Заклещена! Всички луди бяха излезли наведнъж тази вечер.
Огледа се отчаяно, видя вляво някаква полуоткрехната врата и побърза да се мушне вътре в сградата. Озова се в тъмен коридор, от чието дъно долиташе слабо монотонно пеене и остра миризма на странен тамян. Налетяла бе на някакво светилище. Може би някой нов култ. Но поне нямаше изгледи да отнесе пердаха. И да изчака, докато разните побъркани тълпи навън се разкарат нанякъде.
Предпазливо пое по коридора и надникна в крайната стая. Тъмя. Ухание. В единия край подиум, украсен с нещо като два малки морски дракона, между които стоеше сериозен, мълчалив лийман, чиито три очи тлееха като въглени. На Милилейн й се стори, че това беше уличният продавач, от когото веднъж беше купила наденичка за пет крони. Но може и да не беше той. В края на краищата лийманите си приличаха като две капке вода.
Прегърбена фигура, която миришеше на гхайрог, се приближи и прошепна:
— Идваш навреме за причастието, сестро. Добре дошла и нека да ти дадат мир морските дракони.
Морските дракони?
Гхайрогът леко я хвана за лакътя и също така леко я въведе в стаята, за да заеме място сред коленичилата мърмореща сбирщина. Никой не я погледна — никой никого не поглеждаше. Всички очи бяха вперени в лиймана между двата спаружени морски дракона. Милилейн също го зяпна. Не посмя да се огледа от страх да не види тук свои приятели.
— Вземете — пийте — съединете се — заповяда лийманът.
Предаваха чаши с вино от проход до проход. С крайчеца на окото Милилейн забеляза, че всеки богомолец, щом се докопаше до чашата, я поднасяше към устните си и жадно пиеше, така че се налагаше постоянно да я пълнят отново, докато обикаля стаята. В този момент най-близката се беше заглавила четири реда пред нея.
Лийманът провъзгласи:
— Ние пием. Ние се съединяваме. Вървим напред и прегръщаме Водния крал.
Лийманите наричаха водни крале морските дракони и на Милилейн й просветна. Те боготворяха драконите, така се говореше. И си помисли, че може би в това има нещо. Всичко друго се беше сгромолясало: я да дадем света на морските дракони. Видя, че чашата с вино е само два реда пред нея, но се движеше все така бавно.
— Отивахме сред Водните крале, преследвахме ги, убивахме ги — изрече лийманът. — Ядяхме тяхната плът и пиехме млякото им. И това беше техният дар за нас и тяхната голяма доброволна саможертва — те са богове и е правилно и свойствено на боговете да отдават своята плът и своето мляко на по-дребните хорица, да ги хранят и да ги правят богоподобни. И сега идва времето на водните крале. Вземете. Пийте. Съединете се.
Чашата пъплеше вече по редицата на Милилейн.
— Те са великите на света — напевно говореше лийманът. — Те са господарите. Те са монарсите. Те са истинските Власти и ние им принадлежим. Ние и всички други обитатели на Маджипур. Вземете. Пийте. Съединете се.
Сега съседката вляво си сръбваше вино. Милилейн бе обзета от диво нетърпение — беше толкова гладна, толкова жадна! — че едва се сдържа да не издърпа чашата от ръцете й от страх, че за нея не ще остане нито капка. Но изчака. И най-после чашата се озова в ръцете й. Тя впери поглед във виното: тъмно, гъсто, блестящо. Изглеждаше странно. Колебливо отпи. Сладко и остро, тежко. Отначало си помисли, че никога не е пила нещо подобно, но после този вкус й се стори е познат. Отпи пак.
— Вземете. Пийте. Съединете се.
Ами това беше виното, което използваха съногадателите, за да се обединят с твоето съзнание и да изтълкуват смутилия те сън! Точно така. Макар Милилейн да беше ходила само пет-шест пъти да й гадаят, и то твърде отдавна, тя позна неповторимата миризма и вкус на напитката. Но как бе възможно? Само на съногадателите бе разрешено да използват и дори да притежават това вино, защото бе силен наркотик. Разрешено бе да се пие само под надзора на тълкувателите. Но неизвестно как в това забутано параклисче си имаха бъчви и бъчви от него, и сборището се наливаше с него сякаш поркаше бира…
— Вземете. Пийте. Съединете се.
Тя разбра, че бави трафика. Обърна се към мъжа вдясно с глуповата усмивка за извинение, но той вцепенено зяпаше напред и не й обръщаше капка внимание. Тогава Милилейн сви рамене, надигна съдината и гаврътна яка, безразсъдна глътка, и после още, и още, и предаде чашата на съседа.
Почти веднага усети въздействието. Олюля се, замига, положи усилия да не обори глава на коленете. Каза си, че така става когато се пие на празен стомах. Сви се, наведе се и заприпява със сборището тихо, без думи, безсмисленото повтарящо се мърморене — у-уа-ва-ма, у-уа-ва-ма, — също толкова абсурдно, колкото и онези крясъци на улицата, но някак по-кротко, един нежен, напевен, копнеещ призив: у-уа-ва-ма, у-уа-ва-ма. И както пееше й се стори, че чува далечна музика, странна, от друг свят, звън на безброй камбани, чиито мелодии бързо се припокриваха и губеха. У-уа-ва-ма припяваше тя, и когато отново долови песента на камбаните, усети присъствието на нещо огромно наблизо, може би в същата тази стая, нещо колосално, крилато, древно и невероятно умно, нещо, чийто интелект надхвърляше хилядократно нейните способности. То все обикаляше и обикаляше в обширни бавни орбити и при всяко завъртане разтваряше огромни криле, за да ги простре до краищата на света, а щом ги свиеше, докосваше портите на съзнанието на Милилейн — само леко гъделичкане, само най-лек допир, бръсване с перце, и тя се почувства преобразена, въздигната, превърната в част от организъм, обединил много съзнания, невъобразим, божествен. Вземете. Пийте. Съединете се. При всяко докосване на онези криле тя се съединяваше все по-здраво. У-уа-ва-ма. У-уа-ва-ма. Беше загубена. Вече я нямаше Милилейн. Имаше само воден крал, чийто звук беше звън на камбани, и съзнание от множество съзнания, от което бе станала част. У. Уа. Ва. Ма.
Това я плашеше. Упоена бе чак до морското дъно, дробовете й се пълнеха с вода, болката бе ужасна. Милилейн се бореше. Няма да се остави на огромните криле да я докосват. Дръпна се назад, заудря с юмруци и отскочи нагоре, нагоре към повърхността…
Отвори очи. Седна изправена, замаяна, ужасена. Навред край нея пеенето продължаваше. У, уа, ва, ма. Милилейн потрепери. Къде съм? Какво направих? Трябва да изляза оттук. Панически се изправи и се заклатушка към прохода. Никой не я спря. Виното още замъгляваше съзнанието й и тя, залитаща, клатушкаща се, се отправи към изхода. Запрепъва се по дългия, тъмен, ухаещ тежко коридор. Крилете все още се размахваха, обгръщаха я, посягаха към съзнанието й. Какво сторих, какво сторих?
Навън в алеята, в тъмата, в дъжда. Ония ли маршируваха още наоколо, Рицарите на Декерет, Орденът на тройния меч и какви бяха там? Не й пукаше. Да става каквото ще. Хукна, без да знае накъде. Надалеч ехтеше глух тежък тътнеж и дано това беше гейзерът на Конфалюм. Други звуци бумтяха в съзнанието й. Я-та, я-та, я-та — вум. У-уа-ва-ма. Усети как крилата я обгръщат и се затварят. Тичаше, спъваше се, падаше, ставаше и пак тичаше.
7
Колкото повече навлизаха в провинцията на променящите се, толкова по-познато ставаше всичко. И все пак у Валънтайн същевременно се засилваше убеждението, че прави някаква отвратителна, ужасна грешка.
Спомни си тукашната миризма: силна, тръпчива, многослойна, сладникав и тежък аромат на растеж и разлагане, който лъхаше равномерно под постоянния топъл ромол — объркана смесица от миризми, замайваща при всяко вдишване. Спомни си задушния, лепкав, влажен въздух, дъждовете, които валяха почти ежечасно, като трополяха по листака високо горе и се стичаха от лъщящо листо на листо, докато накрая някоя друга капка достигнеше и почвата. Спомни си феноменалния растеж на никнещата и източваща се почти пред погледа и все пак някак странно дисциплинирана растителност, където всичко се наместваше на строго определени равнища — горните етажи бяха за високите тънки дървета с къси корони, и стъпало по стъпало все по-надолу бяха дърветата с големи чадъри от листа, свързани в плътен навес от плетеницата на лозите и пълзящите растения и така нататък чак до горската настилка — тъмна, тайнствена, почти гола, — абсолютно продължение на влажната, бедна, пореста почва, която гъвкаво пружинираше под краката. Спомни си внезапните светлинни снопове, ярки и необичайни, пронизващи навеса от листа на непредсказуеми интервали, които бързо и стряскащо внасяха някаква яснота в полумрака.
Но дъждовните гори на Пиурифейн се простираха на огромна площ и вероятно навсякъде бяха еднакви. Но Валънтайн се питаше дали приликата в звуците, аромата и градежа на джунглата, които си спомня отпреди години, са достатъчно основание да си мисли, че някъде тук е столицата на променящите се, Илиривойн?
Тогава, когато пътуваше със скитащите жонгльори и им хрумна щурата идея да спечелят малко рояли като поиграят пред метафорите, с тях бе Делиамбър, майсторът на врунски магии, който да подуши правилното разклонение на пътя, и доблестната Лизамон Хълтин, също веща познавачка на джунглата. А сега Валънтайн беше съвсем сам в Пиурифейн.
Делиамбър и Лизамон, ако изобщо бяха живи — в което не беше сигурен, защото през всичките тези седмици не бе общувал с тях дори насън, — се намираха на стотици километри оттук, на отсрещния бряг на Стейче. Нямаше ни вест, ни кост и от Тунигорн, когото бе изпратил да ги търси. Сега пътуваше само с Карабела и Слийт, и с гвардия от скандари. Карабела бе смела и издръжлива, но нямаше опит като следотърсач, а скандарите бяха храбри и силни, ала не твърде умни, а проницателният и трезвомислещ Слийт продължаваше да се бои от променящите се, защото така и не бе усял да се отърси от внушението на един сън от младини. Лудост беше един коронал да миткосва из пиурифейнските джунгли с толкова оскъден антураж, но лудостта май се беше превърнала в отличителен белег на последните коронали. Валънтайн си мислеше, че двамината му предшественици, Малибор и Вариакс, рано бяха намерили смъртта си, защото се бяха емнали да вършат глупости. Може би безразсъдството се бе превърнало в слабост на кралете.
И му се струваше, че ден след ден нито се приближават, нито се отдалечават: Илиривойн беше навсякъде и никъде в тези джунгли. Сякаш целият град се движеше точно пред него винаги на една и съща дистанция — пролука, която Валънтайн никога не ще успее да затвори. Защото столицата на променящите се, каквато я помнеше, представляваше струпване предимно от паянтови плетени и няколко по-солидни постройки, което навремето бе оприличил на временен, призрачен град, прелитащ тук-там по прищявка на жителите си — град-скитник, град-сън, нещо като блуждаещ огън на джунглата.
— Това следа ли е, виж, Валънтайн? — попита Карабела.
— Може би, да — отговори той.
— А може би — не?
— Може би.
Видели бяха стотици следи, досущ като тази: слаби белези, неразбираеми отпечатъци на нечие присъствие отпреди месец или може би отпреди хилядолетие, от времето на лорд Декерет. Забодена пръчка с вързана за нея перушина или парцалче, драскотини от нещо, влачено някога от някого, а се случваше да е нещо невидимо за окото — само въображаема следа, озадачаващ закърнял белег от преминаването на същества с интелект. Но нищо никога и никъде не отведе. Рано или късно следите намаляваха и се стопяваха и пред погледа лежеше само девствена джунгла.
— Да направим ли бивак, милорд? — попита Слийт.
Нито той, нито Карабела все още не бяха обелили дума против тази експедиция, колкото и безразсъдна да им изглеждаше. Валънтайн се питаше дали разбират колко е важна за него тази среща с кралицата на променящите се? Или само от страх пред гнева на краля и съпруга пазеха мълчание през тези седмици на безцелно скиталчество, след като със сигурност смятаха, че той би могъл по-добре да оползотвори времето си в цивилизованите провинции, като се бори с ужасната криза? Или просто — което беше най-лошото — му угаждаха, докато проправяше безумния си път през тези обрасли, размити от дъжда горски полянки? Не смееше да попита. Питаше се само колко дълго ще преследва целта си въпреки засилващото се убеждение, че никога не ще намери Илиривойн.
Когато спряха да пренощуват, той сложи сребърната диадема на Господарката и отново се потопи в транс, в състояние, отхвърлящо съзнаваното, и изпрати духа си през джунглата, като търсеше Делиамбър, търсеше Тизана.
Струваше му се, че може да улови тяхното съзнание по-лесно, защото и двамата бяха твърде чувствителни към магията на сънищата. Ала нощ след нощ не бе усетил нито веднъж поне мъждукащ контакт. Дали причината бе разстоянието? Никога преди не бе опитвал да се свърже надалеч без виното на сънищата, а тук го нямаше. Или може би метаморфите залавяха или прекъсваха предаванията. Или може би посланията му не достигаха, защото получателите бяха мъртви. Или…
— Тизана! Тизана! Делиамбър! Вика ви Валънтайн… Валънтайн… Тизана! Делиамбър!
Нищо.
Потърси Тунигорн. Той със сигурност беше жив, каквото и да беше станало с останалите. И макар да беше трудно да се стигне до съзнанието му, винаги имаше надежда, че някой от опитите ще е успешен. Или ще се свърже с Лизамон. Или със Залзан Кавол. Ще докосне някого от тях, ще усети познат отговор на познато съзнание…
Още дълго упорства, после тъжно свали диадемата и я върна в кутията. Карабела го погледна изпитателно, а Валънтайн поклати глава и сви рамене.
— Тук е много тихо — каза той.
— Ако не се брои дъждът.
— Да. Ако не се брои.
Дъждът отново тихо барабанеше по високия навес на листака. Валънтайн мрачно впери поглед в джунглата, но не видя нищо. Фаровете на флотера бяха запалени и щяха да останат така цяла нощ, но зад сътворената от тях златна светлинна сфера се издигаше само стена от мрак. Доколкото познаваше метаморфите, можеше сега хиляди да са наобиколили бивака. Дано. Всичко — дори изненадващата атака — би било за предпочитане пред безумните седмици скитане в непознатата и непознаваема пустота.
Докога ли ще продължава така?
И как ще намеря пътя обратно, ако се откажа от търсенето?
Мрачно заслушан в менливия ритъм на дъжда, той най-сетне се унесе в сън.
Почти веднага засънува.
Силата на съновидението, неговата жизненост и топлота му подсказаха, че то не е обикновено, а най-вероятно послание от Господарката — първото след като бе напуснал Гихорна. Докато очакваше осезаем знак за нейното благо присъствие, съзнанието му все повече се объркваше, защото майка му не се появи, а импулсите, проникващи в душата му, сякаш идваха от съвсем друг източник. Кралят на сънищата? И той имаше силата да прониква в съзнанията от далечно разстояние, разбира се. Но дори в такива странни времена като сегашните Кралят на сънищата не би си позволил да насочи своите способности към коронала. Но кой бе това? Бдителен дори насън, Валънтайн обхождаше границите на своя сън, като търсеше и не намираше отговор.
В съня почти липсваше сюжет. Почти липсваха форми и звуци. И това създаваше чисто абстрактно усещане за събитийност. Но постепенно сънят се разгърна пред него чрез група движещи се образи и изплъзващи се промени в настроението, които се превърнаха в метафора на нещо съвсем конкретно: гърчави, преплитащи се пипала на врун.
— Делиамбър?
— Тук съм, милорд.
— Къде?
— Тук. Наблизо. Идвам към теб.
Това бе известено не чрез говор или докосване, а изцяло чрез светлинните рисунки и състояния на съзнанието, и то недвусмислено. Сънят след малко си отиде, и Валънтайн продължи да лежи неподвижен — нито буден, нито спящ, — като размишляваше за случилото се. И за пръв път от седмици насам почувства някаква надежда.
На сутринта, когато Слийт се готвеше за тръгване, Валънтайн му каза:
— Не. Ще останем тук няколко дни. А може би повече.
Слийт мигновено овладя съмнението и объркването си, кимна и се отдалечи, за да каже на скандарите да не вдигат бивака.
— По лицето ти виждам, че нощта ти е донесла новини, милорд — каза Карабела.
— Делиамбър е жив, следва ни и ни търси заедно с останалите. Но ако продължим да се щураме, няма да ни настигнат. И да ни намерят.
— Значи си говорил с вруна?
— С неговия образ или сянка. Но истинска, автентична. Той скоро ще бъде с нас.
И Валънтайн наистина вярваше в това. Но мина ден, втори, трети. Всяка нощ слагаше диадемата, но всуе. Скандарите-гвардейци дебнеха из джунглата като неспокойни зверове. Слийт се изнервяше и изчезваше с часове, въпреки страха си от метаморфите. За да поразведри обстановкага, Карабела, която виждаше как обстановката се изостря, предложи малко да жонглират. Но Слийт нямаше настроение, а Валънтайн, когато се съгласи по нейно настояване, бе толкова непохватен, че би се отказал още през първите пет минути, ако не беше нейната упоритост.
— Разбира се, че си се схванал! — каза тя. — Да не мислиш, че умението остава вечно? Но се връща, ако поработиш! Хайде, Валънтайн! Дръж! Дръж! Дръж!
Наистина беше права. Малко усилия, и той отново изпита старото усещане за единство между поглед и действие, което отвежда там, където времето е без значение и цялото пространство се превръща в една безкрайна точка. Скандарите, макар най-вероятно да знаеха, че жонгльорството някога е било занаят на коронала, зяпаха с неприкрито любопитство и благоговение как Валънтайн и Карабела си подхвърлят различни предмети.
— Хей! — викаше тя и въвличаше партньора си във все по-сложни номера, които бяха нищо в сравнение с едновремешните трикове. Но бяха достатъчно мъчни за човек, който не е жонглирал почти десет години. След час, подгизнал от дъжд и пот, Валънтайн се чувстваше чудесно.
Появи се Слийт и като ги гледаше, сякаш се измъкна от своето безпокойство и униние. След малко се доближи, а Карабела му хвърли нож, пръчка и брадвичка и той ги хвана небрежно и започна да ги преплита във висока игрива каскада, към която прибави трите предмета, подхвърлени от Валънтайн.
Освен лекото напрежение, изписано върху лицето на Слийт, каквото преди десет години се четеше може би само по време на прочутия му трик със завързани очи, нямаше други признаци за спад на голямото му умение.
— Хей! — извика той, като метна пръчката и брадвичката обратно на Валънтайн и без угризения запокити към него други предмети, преди Валънтайн да е уловил първите. После и тримата продължиха да жонглират с наистина голяма сериозност, сякаш отново бяха скитащи артисти и репетираха преди представление в кралския двор.
Виртуозното майсторство на Слийт вдъхнови Карабела да покаже някои от коронните си номера, което накара Слийт да си припомни някои още по-сложни движения, и не след дълго Валънтайн усети, че вече не смогва на темпото. Въпреки това се опита да не изостава и се справи похвално, като само веднъж случайно изпусна нещо, макар да бе обстрелван отвред едновременно от смеещата се Карабела и хладнокръвния, сериозен Слийт. И внезапно откри, че е безсилен, и остави всичко да се изплъзне от ръцете му.
— О, така не се прави, милорд! — избоботи дрезгав и чудесно познат глас.
— Залзан Кавол! — смаяно и ликуващо извика Валънтайн.
Огромният скандар притича на скокове, бързо направи звездното приветствие и после събра всичко, изпуснато от Валънтайн. И с лудешка възхита започна да ги подхвърля на Карабела и Слийт по своя бесен начин, който тласваше всеки, дори и най-ловкия човек-жонгльор към ръба на възможностите.
Валънтайн погледна към джунглата и видя как останалите тичат под дъжда: Лизамон Хълтин с кацналия на рамото й врун, Тунигорн, Тизана, Ерманар, Шанамир и още неколцина, които се измъкваха един по един от спрения наблизо очукан и оплескан с кал флотер. И Валънтайн осъзна, че са дошли всички — всички, които бе оставил в Гихорна. Цялата група най-после се беше обединила.
— Дайте вино! — извика той. — Това трябва да се полее! — Втурна се към тях и ги запрегръща.
— Дорде съм жива, никога вече няма да те пусна сам, милорд! — викаше Лизамон — При цялото ми уважение. Никога вече! Никога!
— Ако знаех, милорд — каза Залзан Кавол, — че ще избухне тази проклета буря и няма да те видим толкова седмици… Е, милорд, за каква охрана ни мислиш — да те оставим така да ни избягаш? Когато Тунигорн ни каза, че си оцелял, но си хукнал из Пиурифейн без да ни дочакаш… О, милорд!
— И ще ми простиш ли това бягство? — попита Валънтайн.
— Милорд, милорд!
— Знаеш, че нямах намерение да се деля от вас. Затова пратих Тунигорн да ви намери. И всяка нощ ви пращах послания — на теб, Делиамбър, и на теб, Тизана…
— Посланията стигаха до нас, милорд — каза врунът.
— Така ли?!
— Нощ след нощ. Радвахме се, че си жив.
— И не ми отговаряхте? — попита Валънтайн.
— Всеки път отговаряхме — каза Делиамбър. — Но силата ми не беше достатъчна за такова разстояние. Копнеехме да ти предадем да ни чакаш. Но с всеки ден ти навлизаше все по-навътре в джунглата и нищо не те задържаше, и аз не успявах да достигна до съзнанието ти, милорд. Не можех.
— Но накрая все пак проби?
— С помощта на Господарката — обясни Делиамбър. — Тизана отиде при нея насън и успя да се сдобие с подкрепата й. Господарката пренесе съзнанието ми там, където не успявах да достигна сам. И така най-сетне си поговорихме, милорд. А сега имаме толкова много неща да ти казваме!
— Наистина — каза Тунигорн. — Ще бъдеш изумен, обзалагам се.
— Изумявайте ме тогава.
— Май Тунигорн ти е казал — започна Делиамбър, — че изобличихме надзорника Уай-Юлисаан като шпионин на променящите се?
— Така ми каза, да. Но как го разкрихте?
— В деня, в който ти пое към Стейче, милорд, усетих, че Уай-Юлисаан общува с някой много надалеч. И незабавно пратих Залзан Кавол и Лизамон да го задържат.
Валънтайн примигна.
— Но откъде е имал такава сила?
— Той е метаморф — каза Тизана, — а те свързват съзнанията си с помощта на морските дракони.
Валънтайн гледаше с недоумение ту Тизана, ту Делиамбър, но казаното беше толкова странно и смайващо, че отначало почти нищо не разбра.
— Невероятно! — възкликна Валънтайн. — Кой би могъл да предположи, че драконите притежават такава сила на съзнанието?
— Метаморфите ги наричат водни крале, милорд — каза Тизана. — Изглежда съзнанието им е твърде силно. А това извънредно е улеснявало шпионина да предава докладите си.
— Какви доклади? — попита Валънтайн тревожно. — И на кого?
— Когато заловихме Уай-Юлисаан — каза Делиамбър, — той веднага започна да се променя като луд. Възнамерявахме да ти го доведем за разпит, но ти бе потеглил към Стейче. После се изви бурята и не можахме да те последваме. Така че сами го разпитахме. Призна, че е бил внедрен, за да ти помага да формулираш правителствените мерки срещу болестите и бедствията и после незабавно да изпява всичко на своите, за които това било като манна, тъй като те са изфабрикували цялата тая селскостопанска напаст.
Валънтайн се втрещи.
— Метаморфите?!
— Да, милорд. Уай-Юлисаан си призна всичко. Ние… ъ-ъ-ъ… не бяхме мили с него. В тайни лаборатории тук, в Пиурифейн, метаморфите създавали от години болестите и неприятелите, поразяващи нашето селско стопанство. И после ги разнасяли под хиляди маскировки — някои се представяли на фермерите за провинциални надзорници и им пробутвали заразата по различни начини или тайно пръскали отровите си по нивите. За преносители са били използвани и птиците. Освен това облаците…
Зашеметен, Валънтайн прекъсна монолога на Слийт.
— Значи сме били във война, а не сме го знаели!
— Сега знаем това, милорд — каза Тунигорн.
— И аз пътувах из кралството на моите неприятели, като си въобразявах в глупостта си, че трябва само да произнеса слова на смирение и да разтворя ръце за прегръдка, за да ми се усмихне Данипиур и Божественият да ни благослови отново А в действителност тя и нейният народ са започнали ужасна война срещу всички ни и…
— Не, милорд — каза Делиамбър. — Не Данипиур. Поне засега подобно нещо не ни е известно.
— Какво каза?
— Уай-Юлисаан е помагал на Фараатаа — върл омразник, който не е спечелил Данипиур за своята кауза и затова се е впуснал да я осъществява сам с последователите си. Сред метаморфите има две фракции. Фараатаа е водач на радикалите, жадуващи война. Целта им е да ни хвърлят в хаос чрез глад и да ни прогонят от Маджипур. А Данипиур явно е по-умерена, поне не толкова ожесточена.
— Значи трябва да продължа към Илиривойн!
— Никога няма да намериш Илиривойн, милорд — отсече Делиамбър.
— Защо?
— Разглобили са града на части и го мъкнат със самари през джунглата. Усещам присъствие, когато пръскам магиите си. Данипиур бяга от теб, милорд. Не иска да се срещате. Може би това е твърде опасно, защото тя вече не контролира народа си и се бои, че всички ще станат привърженици на Фараатаа, ако прояви благосклонност към теб. Само предполагам, милорд. Но смятам, че никога няма да я намериш, дори ако търсиш в тази джунгла векове.
Валънтайн кимна.
— Може би си прав, Делиамбър. Сигурно си прав. — Затвори очи и отчаяно се опита да се съсредоточи. Толкова зле да поведе нещата, изобщо да не се усети! — И колко дълго е продължила тази кореспонденция между метаморфите с посредничеството на драконите?
— Май доста време. Драконите явно са по-интелигентни, отколкото ги смятахме, и изглежда има някакъв съюз между тях и метаморфите. Работата е мътна.
— А къде е Уай-Юлисаан? Би трябвало да го разпитаме още.
— Мъртъв е, милорд, — каза Лизамон Хълтин.
— Как така?
— Когато връхлетя бурята, настана бъркотия и той се отскубна. За момент го хванахме пак, но вятърът го отнесе. Открихме трупа му на сутринта.
— Загубата не е голяма — каза Делиамбър. — Едва ли бихме измъкнали нещо повече от него.
— И все пак бих си побъбря с него — отвърна Валънтайн. — Както и да е… Предполагам, че няма да говоря и с Данипиур. Но ми е трудно да се откажа от тази идея. И така, според теб не ще открия Илиривойн, Делиамбър?
— Мисля, че е изключено, милорд.
— Може да ви звучи странно, но я виждам като съюзничка. Кралицата на метаморфите и короналът, обединени в съюз срещу обявилите ни биологическа война. Лудост, а, Тунигорн? Хайде, говори открито.
Тунигорн сви рамене.
— Знам ли, Валънтайн? Но Делиамбър е прав относно нежеланието на Данипиур да те вижда. И мисля, че ще е губене на време да я търсим сега…
— Ще е лудост, защото има толкова други неща за вършене — каза Валънтайн и замълча.
Взе разсеяно два от предметите, които държеше Залзан Кавол, и започна да ги подхвърля от ръка в ръка. Болести, глад, лъжекоронали. Лудост. Хаос. Биологична война. Гневът на Божествения. И един коронал, който се мотае из джунглата в името на една налудничава мисия? Не. Не!
— Имаш ли представа, къде сме сега, Делиамбър? — попита той.
— Горе-долу три хиляди километра на югозапад от Пилиплок.
— И за колко време бихме стигнали до града?
— Точно сега не бих ходил в Пилиплок, Валънтайн.
— Защо?
— Опасно е.
— Опасно? За един коронал? Само преди месец-два ходих там и всичко беше наред, Тунигорн!
— Нещата се промениха. Имаме сведения, че Пилиплок се е самопровъзгласил за свободна република. Складовете пращят от провизии и гражданите се боят храната да не бъде реквизирана за нуждите на Кинтор и Ни-моя. Затова Пилиплок се е отделил от общността.
— Свободна република? Немислимо! — възкликна Валънтайн.
— Гражданите на Пилиплок са на друго мнение. Не е ясно как ще те приемат. Разумно е да се отиде другаде, докато се изясни положението — каза Тунигорн.
Валънтайн се ядоса.
— Да се страхувам да вляза в един от собствените си градове? Още с пристигането ми Пилиплок отново ще ми бъде верен!
— Нима? — попита Карабела. — Това е Пилиплок с присъщите му надутост и себичност. А ти пристигаш там като дрипльо, с очукан флотер. И смяташ, че ще те приветстват? Наясно са, че са извършили предателство и едва ли ще рискуват доброволно да се предадат в твоя власт. Според мен можеш да влезеш в Пилиплок само начело на армия.
— И аз мисля така — добави Тунигорн.
Ужасен, Валънтайн погледна Делиамбър, Слийт и Ерманар, които срещнаха погледа му мълчаливо, тъжно и мрачно.
— Значи отново съм свален? — попита Валънтайн, без да се обръща към никого конкретно. — Отново съм дрипав скитник, така ли? Да не смея да вляза в Пилиплок? Аз? Сигурно лъжекороналите от Кинтор и Ни-моя имат армии, но не и аз. Какво да правя? Пак ли да стана жонгльор? — Той се засмя. — Не. Коронал съм и такъв ще си остана. Да се измъкваме от тази джунгла. Изведете ме до някой от крайбрежните градове, където все още ме почитат. И тогава ще продължим пътя си, като търсим съюзници и възстановим световния ред.
— И къде ще намерим съюзници, милорд? — попита Слийт.
— Където може — отвърна Валънтайн, като сви рамене.
8
Докато пътуваше през долината Глейдж към Лабиринта, Хисун съзираше навред признаците на хаоса — дори в тази спокойна и плодородна област на Алханроел почти осезаемо се усещаше напрежение.
Лабиринтът не беше се променил много, а Хисун — да. Усети промяната още от мига, в който влезе през Отвора на водите — големия и разкошен церемониален портал, традиционно използван от властниците на Маджипур при посещението им във владенията на понтифекса. Зад него лежеше топлият мъглив следобед на долината Глейдж, ухаещите ветрове, зелените хълмове, радостния пулсиращ сияй на яркото слънце. Пред него се простираше вечната нощ на Лабиринта с тайните херметични извивки, с острия блясък на изкуственото осветление, странната безжизненост на въздуха, недокоснат от вятъра или дъжда. И когато престъпваше прага между двете царства, Хисун се смрази от страх при мисълта, че масивната врата зад гърба му ще се хлопне и от хубавото в този свят занапред ще го отделя някаква ужасна бариера.
Изненада се, че само след година-две живот в Замъка Лабиринтът му се вижда толкова отблъскващ. И осъзна, че досега не е разбирал истински страха на лорд Валънтайн от мрачните дебри на подземния свят.
Имаше и още една промяна. При напускането на Лабиринта за тукашните обитатели, които не се трогваха особено от светската помпозност, той беше един нищо и никакъв посветен рицар. Сега, само след няколко години, Хисун се завръщаше като принц и член на Регентския съвет. А жителите на подземния свят винаги се бяха впечатлявали от властта, особено когато с нея се бе сдобил един от своите. Хиляди се бяха стекли за посрещането му и се блъскаха и суетяха, за да го видят как преминава през големия портал с царския флотер и с пищна свита, сякаш бе пристигнал самият коронал. Не се чуваха поздравления, писъци и скандирания, защото жителите на Лабиринта не си падаха по тези неща. Но всичко живо зяпаше. Мълчаливи, благоговеещи или завиждащи, те гледаха навъсено как минава кортежът. Стори му се, че зърна Ванимун и хубавата му сестра, и Гиснет, и Хеулан, и още половин дузина приятели от старата тайфа. Нищо чудно това да бе само трик на съзнанието. Разбра, че иска те да са там, да го видят в царските му одежди и големия флотер — някогашният агресивен дребосък от Гуаделум Корт и сегашният принц и регент Хисун, озарен от ореола на Замъка, който го обкръжаваше като светлината на второ слънце. Няма нищо лошо за малко да се отдадеш на дребна суета, нали? Да, разбира се, защо не? Човек може да си позволи от време на време малко да издребнее. Това важи дори за светците, а Хисун никой никога не го беше обвинявал в святост. В крайна сметка си каза, че самодоволството действа дори здравословно, стига да не се прекалява с дозировката.
Очакващите високия гост в края на външния кръг чиновници на понтифекса с официални маски церемониално поздравиха Хисун и го отведоха веднага с асансьора за властимащи в дълбоките имперски нива на Лабиринта, за да го настанят в апартамент, толкова пищно обзаведен, колкото и покоите, предназначени за коронала. Подобаващо бяха настанени Алзимир, Стимион и другите помощници на Хисун. След като служителите от понтификата добре се погрижиха за неговия комфорт, главният сред тях обяви:
— Висшият говорител Хорнкаст ще се радва, ако го удостоите с честта да вечеряте с него, милорд.
Неволно Хисун трепна. „Ако го удостоите с честта“. И до ден-днешен като дете на Лабиринта изпитваше към Хорнкаст почит, граничеща с боязън: това бе истинският господар на Лабиринта, кукловодът, който дърпаше конците на понтифекса. „Ще се радва, ако го удостоите с честта да вечеряте с него“. Наистина ли? Хорнкаст? Трудно бе човек да си представи стария Хорнкаст зарадван. А и чиновникът се беше обърнал към Хисун с титлата милорд — ни повече, ни по-малко. Добре, добре, добре.
Но не можеше да си позволи да покаже страхопочитание към Хорнкаст — нито капчица, нито следа. Не беше готов, когато дойдоха пратениците на висшия говорител, и си наложи едва ли не насила да тръгне с десет минути закъснение. Когато влезе в просторната трапезария, чието великолепие дори един понтифекс би сметнал за прекалено, Хисун се сдържа да не прояви раболепие, макар че в гърдите му запърха верноподаническият импулс. При мисълта, че това е самият Хорнкаст, му идеше да коленичи. Но се възпря сърдито и остана прав, в поза, изпълнена с достойнство. Стараеше се да не забравя, че Хорнкаст е само чиновник, докато той, Хисун, имаше ранг, беше принц от Върха, при това член на Регентския съвет.
Ала беше трудно да не се смутиш при това страхотно присъствие. Хорнкаст бе стар, дори престарял, и въпреки това изглеждаше як, енергичен и бодър, сякаш някаква магия го бе подмладила с тридесет-четиридесет години. Извънмерно любезно поведе Хисун към трапезата и му предложи отлежало искрящо вино, от което гостенинът нарядко отпиваше малки глътки. Държеше под свой контрол разговора, отначало съвсем необвързващ и дружелюбен. Първо обсъдиха безредиците в Зимроел и западането на Алханроел. Хисун остана с впечатление, че при цялата си сериозност, когато говореше за тези неща, Хорнкаст се тревожеше за ставащото извън Лабиринта не повече, отколкото би се трогвал от събитията на друга планета. После висшият говорител подхвана темата за Елидат, като първо изрази своите дълбоки съболезнования и надеждата, че гостът ще ги предаде във Връхни. Простреля Хисун с поглед, в който се четеше: „Знам, че тази смърт предизвика големи размествания по върховете и ти се озова в най-силна позиция, ето защо ще те държа под око, рожбо на Лабиринта.“ Според Хисун сега беше редно домакинът да се поинтересува дали лорд Валънтайн е в безопасност, но за негова изненада висшият говорител предпочете да се разпростре по темата за недостига, който вече се усещаше в житниците на Лабиринта. Несъмнено този проблем силно го занимаваше, но Хисун не беше бил толкова път за да си бъбрят за продоволствената криза. Когато висшият говорител замълча за миг, Хисун най-после взе инициативата и каза:
— Май е време да обсъдим онова, което смятам за най-критично — изчезването на лорд Валънтайн.
Този път олимпийското спокойствие на Хорнкаст май се поразклати — ноздрите му трепнаха, а устните се изкривиха от изненада.
— Изчезване?
— Докато лорд Валънтайн пътуваше през Пиурифейн, загубихме връзка с него и не успяхме да я възстановим.
— Може ли да попитам какво е търсил короналът в Пиурифейн?
Хисун леко сви рамене.
— Изпълнявал е твърде деликатна мисия, както ми дадоха да разбера. Бил е отделен от антуража си по време на същата буря, която е отнела живота на Елидат. Оттогава е в неизвестност.
— И предположението е, че короналът е мъртъв?
— Не знам нищо, а предположенията нямат никакво значение. Уверявам ви, че правим и невъзможното, за да възобновим връзката. Но според мен е редно най-малкото да допуснем и тази вероятност. Обсъждахме ситуацията в Замъка. Появи се план за наследяване.
— …
— И, разбира се, здравето на понтифекса фигурира подчертано в нашите планове — каза Хисун.
— А, да. Разбирам.
— Както схващам, понтифексът си е все така?
Хорнкаст не отговори веднага, но доста продължително се вторачи в Хисун със загадъчна и притесняваща сила, сякаш бе зает с най-сложни политически пресмятания.
— Желаете ли да посетите Негово Величество? — бяха думите, с които висшият говорител най-сетне сложи край на мълчанието.
Хисун бе очаквал всичко друго, но не и това. Аудиенция при понтифекса? Нещо, за което не бе мечтал дори! Но моментално овладя изумлението си и надяна маската на безразличието.
— Би било голяма чест — произнесе резервирано той.
— Тогава да вървим.
— Сега?
— Сега — отвърна Хорнкаст.
След малко двамината високопоставени мъже пътуваха с малкия чипонос флотер надолу по тесния тунел. После слязоха и тръгнаха пеша, като на всеки петдесет крачки им се изпречваха масивни врати от бронз, които се отваряха само след като скритите механизми разпознаваха Хорнкаст. Когато се отвори и последната врата, те най-после се озоваха в тронната зала.
Сърцето на Хисун бясно се разтупа. Понтифексът! Старият откачен Тиеверас! През целия си живот таеше подозрението, че той е само един мит. Като истинско дете на Лабиринта винаги бе смятал този саможив господар на света за свръхестествено същество, скрито тук, в дълбините. И дори сега, макар да общуваше с принцове и херцози, с приближените на коронала, със самия коронал, Хисун възприемаше понтифекса като на нещо отделно, живеещо в собствено царство, като нещо невидимо, непознаваемо, нереално, немислимо далечно от света на обикновените същества.
Но ето го, тук е.
Същият като в легендите. Сфера от синьо стъкло, тръби, тръбички, проводници и клеми, бълбукащи и циркулиращи из животоподдържащата камера течности, а вътре — стар, прастар мъж, седнал вдървено на трона с висока облегалка, към който водеха три ниски стъпала. Очите му бяха отворени, но дали виждаше? А и беше ли жив?
— Вече не говори — каза Хорнкаст. — Това е последната промяна. Но Сепултроув казва, че все още разсъждава и е жизнен. Доближете се на две-три крачки, за да го видите отблизо. Е? Видяхте ли? Той диша. Мига. Жив е. Определено е жив.
Хисун изпита чувството, че стои пред изкопаемо, пред праисторическо същество, оцеляло по чудо. Тиеверас! Короналът на понтифекс Осиър, но преди колко поколения? Надживял историята. Видял лорд Киникен със собствените си очи. И вече стар, когато се въцарява лорд Малибор. И ето го още тук: жив, да, ако това можеше да се нарече живот.
— Можете да го поздравите — каза Хорнкаст.
Хисун знаеше правилата: преструваш се, че не говориш директно на понтифекса, а адресираш думите си към Хорнкаст, който уж ги предава на монарха, а ти се правиш, че вярваш на представлението.
— Моля ви предайте на Негово Величество, че го приветства неговият поданик принц Хисун, син на Елсином, който най-смирено изразява своите почитания.
Понтифексът не отговори. Нито показа, че е чул нещо.
— По-рано — каза Хорнкаст — издаваше звуци, които се бях научил да тълкувам. Сега мълчи от месеци. Но въпреки това ние му говорим.
— Уведомете понтифекса — каза Хисун, — че е обичан от целия свят и името му е постоянно в нашите молитви.
Тишина. Понтифексът не се помръдна.
— Уведомете го също — продължи Хисун, — че светът си върви по пътя, че трудностите идват и си отиват, но нищо не ще накърни величието на Маджипур.
Мълчание. Никакъв отговор.
— Всичко ли казахте? — попита Хорнкаст.
Хисун се взря в загадъчната фигура в стъклената клетка отсреща. Копнееше да види как Тиеверас вдига ръка за благословия, копнееше да чуе изречени от него пророчески слова. Но знаеше, че няма надежда.
— Да — каза той. — Всичко.
— Елате тогава.
Висшият говорител изведе госта от тронната зала. Навън Хисун усети, че е вир-вода в прекрасните си одежди, а коленете му треперят. Тиеверас! Дори да издаяни колкото него, пак няма да забрави това лице, тези очи, синята стъклена сфера.
— Мълчанието е нова фаза — каза Хорнкаст. — Лекарят твърди, че стареца още го бива, и може би е прав. Но според мен това е началото на края. Дори при цялата тази апаратура, трябва да има някакви граници.
— Мислите ли, че краят наближава?
— Моля се да е така, но няма как да разбера. Не правим нищо, за да ускорим нещата. Това решава лорд Валънтайн — или евентуално неговият наследник.
— Ако лорд Валънтайн е мъртъв — каза Хисун, — новият коронал незабавно ще наследи понтифекса. Освен ако и той не предпочете да го крепи жив.
— Вярно. А ако лорд Валънтайн е мъртъв, кой според вас ще е новият коронал?
Хорнкаст го простреля със съкрушителен, безмилосен поглед. Хисун усети как този поглед го опърли и стопи цялата му с мъка добита политическа ловкост, всичките му амбиции, превърна го в уязвим и объркан младок. Внезапно го осени страхотно, зашеметяващо видение — зърна себе си, катапултиран нагоре от властимащите, как на сутринта става коронал, следобяд дава заповед да се спре апаратурата и вечерта става понтифекс. Помисли си панически, че това е абсурд. Понтифекс? Той? Идния месец? Това бе шега. Или най-малкото нелепица. С усилие си възвърна самообладанието и след малко пак възприе стратегията, която му изглеждаше толкова очевидна в замъка: ако лорд Валънтайн е мъртъв, коронал трябва да стане Дивис, а Тиеверас най-после да умре и Дивис да го замести в Лабиринта. Трябва да стане така. Трябва.
— Не бива, разбира се, да избираме наследник на коронала, докато не се удостоверим в смъртта на сегашния, за чиято безопасност се молим ежедневно. Но ако наистина някаква трагична съдба е сполетяла лорд Валънтайн, мисля, че ще е удоволствие за принцовете да поканят сина на лорд Вариакс да наследи трона.
— Аха.
— И ако е писано това да стане, сред нас има такива, които мислят, че би било желателно тогава да позволим на понтифекс Тиеверас най-после да се върне при Извора.
— Аха — каза Хорнкаст. — Уточнявате нещата, нали? — Очите му срещнаха Хисуновите за последен път: студени, проницателни, всевиждащи. Сетне погледът им се смекчи, макар все още да бе непроницаем, и внезапно висшият говорител се превърна просто в уморен старец в края на дълъг, изтощителен ден. Хорнкаст се обърна и бавно закрачи към флотера. А Хисун си каза, че става късно и е време да си отдъхне, след което се прибра в разкошния си апартамент.
Наистина беше късно, но Хисун дълго не можа да заспи. В главата му се въртеше една и съща мисъл: „Видях понтифекса, видях понтифекса, видях го.“ Лежа буден и се въртя половин нощ с пламтящия във въображението му образ на стария Тиеверас, който в съня не изчезна, а гореше дори по-ярко — понтифексът на трона в стъклено кълбо. Дали не плачеше? И ако плачеше, за кого?
На другия ден по обяд Хисун отпътува с официален ескорт нагоре към външния кръг, към Гуаделум Корт, където бе живял толкова дълго в мрачното малко жилище.
Елсином настояваше да не идва, защото било сериозно нарушение на протокола един принц да посещава тази запусната дупка Гуаделум Корт, дори с цел да види собствената си майка. Но Хисун бе отхвърлил възраженията й.
Тя се беше почти същата, нищо че не се бяха виждали от години. Дори изглеждаше по-силна, по-висока, по-жизнена. Но в нея се забелязваше някаква непозната предпазливост. Когато протегна ръце да я прегърне, тя притеснено отстъпи назад, сякаш той й беше чужд.
— Майко! — каза той. — Позна ме, нали?
— Бих искала да е така.
— Не съм се променил, майко.
— Държанието ти… погледът… дрехите…
— И все пак аз съм Хисун.
— Ти си принц-регент. И казваш, че не си променен?
— Сега всичко е по-различно. Но някои неща си остават същите.
С тези думи тя като че ли поомекна и успя да се отпусне, да го приеме. Прегърнаха се.
— Какво ще стане със света, Хисун? — попита тя, като отстъпи назад. — Чуваме ужасни неща! Гладували цели провинции, под път и над път се самопровъзгласявали коронали. И къде е лорд Валънтайн? Ние тук почти нищо не знаем за събитията горе. Какво ще стане със света, Хисун?
Той поклати глава.
— Всичко е в ръцете на Божествения, майко. Но има ли начин да спасим света от бедствията, ще го сторим.
— Разтрепервам се, когато казваш „ние“. Понякога сънувам как великите лордове и принцове от Връхни ти искат съвет. Но нима това е възможно? Започвам да разбирам някои неща — знаеш ли, че Господарката често ме посещава насън? Но има още толкова много неща да науча…
— Значи Господарката често те посещава?
— Понякога два-три пъти седмично. За мен това е голяма чест. Но и притеснение: виждам я толкова уморена, усещам бремето, което тегне над духа й. Идва да ми помогне, нали разбираш, а на мен понякога ми се струва, че аз съм тази, която трябва да й помогна, да й даде от силата си…
— Направи го.
— Правилно ли те разбрах, Хисун?
Той дълго мълча. Огледа се в малката грозна стая със старите познати от детството неща, с парцаливите пердета, протритите мебели, и си спомни покоите, в които бе прекарал нощта, за разкоша, в който се къпеше в Замъка.
— Ти няма дълго да останеш тук, майко.
— И къде ще отида?
Той отново се поколеба.
— Мисля, че ще ме направят коронал, майко — тихо каза той. — И тогава ще ти се наложи да отидеш на Острова и да се заловиш с нова и трудна работа. Разбра ли ме?
— Разбрах.
— Готова ли си?
— Ще направя каквото трябва — каза тя с усмивка и поклати глава, сякаш не вярваше. Сетне се отърси от неверието и протегна ръце за прегръдка.
9
— Сега да разпространим вестта — каза Фараатаа.
В часа на Пламъка, по обед, слънцето се извисяваше в зенита над Пиурифейн. Днес нямаше да падне нито капка дъжд: валежите в деня за разпространение на вестта бяха недопустими, защото това се правеше в сухо време.
Той стоеше върху плетения подиум, зареял поглед над обширното сечище в джунглата, дело на последователите му. Хилядите повалени дървета бяха отворили голяма рана върху гръдта на страната. И на това огромно открито пространство неговите хора стояха рамо до рамо докъдето стигаше погледа. От двете му страни се издигаха стръмните пирамидални очертания на новите храмове, почти толкова величествени, колкото и подиумът, на който стоеше. Строени бяха от преплитащи се в старинни мотиви кръстосани греди, а на върховете им се вееха двата флага на изкуплението — червен и жълт. Това беше новият Велализиер, тук, в джунглата. Фараатаа бе решил следващата година по това време тези ритуали да бъдат извършени в истинския Велализиер отвъд морето, който най-после отново щеше да бъде осветен.
Извърши петте промени, като с лекота и тържественост преминаваше от една в друга форма: Червената жена, Слепия гигант, Одрания мъж, Последния крал. И всяка промяна бе придружена от съскащите викове на наблюдателите, а когато извърши петата и с усилие се задържа във формата на Принца, комуто е съдено да дойде, звукът бе съкрушителен. Сега те крещяха името му в непрестанно нарастващо кресчендо: „Фараатаа! Фараатаа! ФАРААТААА!“
— Аз съм Принцът, който ще дойде, и Кралят, който е — извика той, както често бе викал в сънищата си.
Те отвърнаха:
— Съединете ръце и дух и нека повикаме Водните крале!
И те съединиха ръцете и съзнанията си, а той усети как силата им нахлува в него и изпрати своя зов:
— Братя в морето!
Чу музиката им. Усети как едрите им туловища се размърдват в дълбините. Отзоваха се всички крале: Маазмурн, Гируц, Шейтун, Диис, Нараин и другите. И се съединиха, и предадоха от силата си, и се превърнаха в инструмент за неговите думи, които тръгнаха към всяка страна, към всички, способни да ги доловят.
— Неприятели, чуйте! Обявена ви е война и вече сте победени. Дойде времето на изкуплението. Не можете да ни противостоите. Не можете. Започнахте да изгивате и за вас няма вече спасение.
Наоколо извисиха гласове неговите хора:
— Фараатаа! Фараатаа! Фараатаа!
Кожата му заблестя. Очите му сияеха. Станал бе Принца, който ще дойде, станал бе Кралят, който е.
— Четиринадесет хилядолетия този свят беше ваш, но сега си го върнахме. Вървете си оттук, чуждоземци! Качвайте се на корабите си и заминавайте за звездите, от които дойдохте, защото този свят вече е наш. Вървете си!
— Фараатаа! Фараатаа!
— Вървете си или ще понесете бремето на нашия гняв! Вървете си или ще ви отнесе морето! Вървете си или за никого няма да има пощада!
— Фараатаа!
Той широко разпери ръце. Отвори се за надигащата се енергия на всички, чиито души бяха свързани пред него, и на водните крале — неговата подкрепа и утеха. Знаеше, че е изтекло времето на заточение и скръб. Свещената война бе почти спечелена. Предстоеше да бъдат смазани крадците на света, които се бяха пръснали из него като вредни насекоми.
— Чуйте ме, неприятели! Аз съм Кралят, който е!
И поддръжниците му оглушително запригласяха:
— Чуйте го, неприятели! Той е Кралят, който е!
— Часът настана! Няма да видите бял ден! Ще бъдете наказани за престъпленията си и никой не ще се измъкне жив! Махнете се от нашия свят!
— Махнете се от нашия свят!
— Фараатаа! — деряха се те. — Фараатаа! Фараатаа!
— Аз съм Принцът, който ще дойде. Аз съм Кралят, който е!
И те му отвръщаха в хор:
— Да живее Принцът, който ще дойде, и Кралят, който е!
ЧЕТИРИ
КНИГА НА ПОНТИФЕКСА
1
— Странен ден, милорд. Короналът отива като просяк при Краля на сънищата — каза Слийт, като закриваше с длан лицето си, за да се защити от духащия откъм Сувраел безмилостен горещ вятър. Само след часове щяха да акостират в Тологай — най-голямото пристанище на южния континент.
— Не като просяк, Слийт — спокойно парира Валънтайн. — Като брат по оръжие, който търси помощ срещу общ неприятел.
Карабела се извърна смаяно към него.
— Брат по оръжие, Валънтайн? Не те бях чувала да говориш така войнствено.
— Нима не сме във война?
— Значи тогава ще се биеш? И ще убиваш?
Валънтайн я погледна втренчено, като се питаше дали тя не го предизвиква. Не, в очите й се четеше обич.
— Знаеш, че никога не бих убил. Но има и безкръвни войни. Вече водих една и ти беше редом с мен на бойното поле. Да съм убил някого?
— Но кои бяха враговете ти тогава? — намеси си Слийт. — Твоите собствени скъпи приятели, подведени от променящите се — Елидат, Тунигорн, Стазилейн, Миригант! Разбира се, нямаше желание да убиваш хора като Елидат или Миригант — трябваше само да ги спечелиш на своя страна.
— Но това не важи за Доминин Барджазид, а пощадих и него. И мисля, че сега ще се радваме на това.
— Да, прояви изключително милосърдие. Но сега враговете са други — мръсната, жестока паплач на метаморфите…
— Слийт!
— Такива са, милорд! Разрушители на всичко, което сме построили в нашия свят.
— В техния свят, Слийт — каза Валънтайн. — Помни: това е техният свят.
— Бил е, милорд. Загубили да го още преди идването ни. Да останат жалки няколко милиона на планета, достатъчно голяма за…
— Пак ли започва този досаден спор? — избухна Карабела с нескрито раздразнение. — Защо? Не ни ли стига, че сме като в пещ, а и ще напрягаме дробовете си с празни приказки!
— Исках само да кажа, миледи, че това сега няма нищо общо с войната за възстановяване. Насреща е омразникът Фараатаа, който няма да се спре, докато не изтреби всички ни. И според Валънтайн това изчадие може да бъде спечелено с любов? Така ли е, милорд?
Валънтайн отмести поглед.
— Ще използваме подходящи средства за да обединим пак Маджипур — каза той, като гледаше настрана.
— Ако си искрен, трябва да си готов да ги унищожиш — отговори Слийт мрачно. — Не като лорд Стиамот просто да натикаш врага в джунглата, а да го довършиш, изкорениш, да изтръгнеш завинаги тази заплаха за нашата цивилизация, която…
— Какви са тези допотопни изрази, Слийт? Довършвам, изкоренявам… — със смях подметна Валънтайн.
— Той не говори буквално, милорд — намеси се Карабела.
— Напротив. Прав ли съм, Слийт?
— Знаеш, че имам и други причини да недолюбвам метаморфите — каза Слийт. — А освен това смятам, че трябва да заплатят с живота си щетите, които вече ни нанесоха. И не се извинявам, че мисля така.
— И би пожертвал живота на милиони заради грешките на управниците? Ти си по-голяма заплаха за нашата цивилизация от десет хиляди метаморфи, Слийт!
Бледите мършави бузи на Слийт пламнаха, но той си замълча.
— Обиди се — каза Валънтайн. — Не исках да те засегна.
— Короналът няма нужда да иска прошка от един кръвожаден варварин, милорд.
— Не ти се подигравам, а само показвам несъгласието си.
— Нека си останем с несъгласието — каза Слийт. — Но ако аз бях коронал, щях да ги избия всичките.
— Но аз съм — поне в някои части на този свят. И докато съм коронал, ще търся пътища за победа без изтръгвания и изкоренявания. Приемаш ли това, Слийт?
— Приемам желанията на коронала и това се знае, милорд. Казвам само какво бих направил, ако управлявах аз.
— Дано Божественият те опази от такава съдба — каза Валънтайн с лека усмивка.
— И коронала от необходимостта да отговори на насилието с насилие, защото това е в природата му — отвърна Слийт, чиято усмивка бе почти незабележима. — Скоро сме в Тологай — каза той — и трябва да се погрижа за някои детайли. Мога ли да се оттегля, милорд?
Слийт се отдалечи, а Валънтайн закри очите си с длан от яркия плам на слънцето и се взря срещу вятъра в тъмната огромна маса на южния континент, която вече се беше проснала на хоризонта.
Сувраел! Самото име внушаваше трепет. Никога не бе и предполагал, че ще дойде тук. Доведено дете сред континентите, забравен, пренебрегван, едва населен, той бе почти изцяло гола и отблъскваща пустош, толкова обрулена и изсушена, толкова различна от останалите земи на Маджипур, че напомняше по-скоро отломък от друга планета. Въпреки че даваше подслон на милиони, натъпкани в половин дузина градове, които бяха пръснати из по-обитаемите области, Сувраел от векове бе поддържал само най-повърхностни връзки с двата главни континента. Когато командироваха тук висши чиновници, това се възприемаше като сурово наказание. Недолюбваха го и короналите. Май лорд Тиеверас бе наминал в Сувраел при една от големите си обиколки, а също и лорд Киникен. И, разбира се, Валънтайн си спомни за свидетелството на Декерет, който доста преди да стане коронал бе пребродил Пустинята на Откраднатите сънища с основателя на династията Барджазид.
Имаше само три изнасяни от Сувраел неща, които оказваха някакво по-съществено въздействие върху останалата част на Маджипур. Едното беше вятърът. Целогодишно изливащият се потоп от обгарящ въздух връхлиташе брутално южните брегове на Алханроел и Зимроел и ги превръщаше в кещо почти толкова неприятно, колкото и самия Сувраел. Другото беше месото. На запад издигащата се от морето мъгла навлизаше във вътрешността на пустинния континент и поддържаше обширни пасища за добитъка, изнасян по вода за другите континенти. И третата стратегическа стока на Сувраел за износ бяха сънищата. Вече хиляда години Барджазидовците господстваха над това царство от своите обширни владения. С помощта на устройство, чиято тайна се пазеше ревниво, те наводняваха света със своите послания — сурови и тревожни проникновения, които търсеха и намираха всеки, причинил или само замислящ да причини вреда на свой ближен. По свой груб и суров начин Барджазидовците бяха съвестта на света и отдавна се бяха превърнали в пръчката и камшика, чрез които върховният триумвират поддържаше своя по-благ и мек начин на управление.
Навремето, при първия си неуспешен опит за бунт през ранното царуване на Валънтайн, метаморфите, разбрали мощта на Краля на сънищата, коварно бяха подменили умиращия Симонан Барджазид с един от своите. Това бе довело до узурпирането на трона от най-младия син на Симонан — Доминин, който не подозираше, че към тази безразсъдна авантюра го бе подтикнал не неговият баща, а преобразяващ се измамник.
Валънтайн си помисли, че Слийт има право: странно е, че сега короналът, чиято власт е застрашена, трябва да се обърне към Барджазид почти като молител.
Дошли бяха в Сувраел почти случайно. След като се оттеглиха от Пиурифейн, поеха право на югоизток, към морето, защото би било лудост да се насочат към разбунтувалия се Пилиплок, а по брега на Гихорна нямаше градове и пристанища. Накрая се озоваха в изолираната зимроелска провинция Белатюл — влажна тропическа страна с висока трионова трева, пикантно ухаещи мочурища и змии с пера.
Тук живееха главно хджорти — сериозни, навъсени люде с изпъкнали очи и големи усти, които си вадеха хляба предимно с корабна търговия: получаваха стоки от цял Маджипур и ги караха в Сурваел срещу добитък. Поради кризата сега търговията беше вяла. Но поне нямаше глад, защото провинцията се изхранваше сама благодарение на изобилния риболов и слабото, но незасегнато от вилнеещите из останалите провинции болести. Белатюл изглеждаше спокойна и бе останала лоялна към централната власт.
Валънтайн се надяваше да отплава оттук към Острова, за да се посъветва с майка си. Но собствениците на кораби го предупредиха най-сериозно, че точно сега е опасно да отпътува за Острова.
— Нито един съд не е потеглял натам от месеци — казаха му те. — Заради драконите. Направо се побъркаха — размазват всичко, което им се мерне в тези води. Пътуването на север или на изток е равносилно на самоубийство.
Според тях чак след шест до осем месеца последното драконово стадо ще завърши пътешествието си към северните води и морският трафик отново ще се отприщи.
Перспективата да клечат на това затънтено място ужаси Валънтайн. Връщането в Пиурифейн изглеждаше безсмислено, както и всички останали преходи. Но изникна друга възможност.
— Можем да ви закараме до Сувраел, милорд — казаха капитаните. — Драконите не са навлезли в южните води и пътят остава безпроблемен. — Сувраел? Отначало идеята изглеждаше странна. Но после Валънтайн си помисли: защо не? Помощта на Барджазидите можеше да се окаже ценна. А може би имаше някакъв морски път оттам до Острова или Алханроел…
Значи така: Сувраел. Пътуването трая кратко. И ето че флотата на морските търговци от Белатюл вече нализаше в пристанището на Толагай.
Градът се пърлеше на следобедната жега — неприветно място, безличен хаос от ниски постройки с кален цвят, пръснати по брега чак до безкрайно далечния хребет от ниски хълмове, който бележеше границата между крайбрежната равнина и бруталната вътрешна пустиня. Докато кралската флотилия бе екскортирана към брега, Карабела хвърли смутен поглед към Валънтайн, който я окуражи с усмивка, но не твърде убедително. В този миг замъкът Връхни изглеждаше далечен като химера.
Но в двора на митницата чакаха пет великолепни флотера с ярка лилаво-жълта украса — цветовете на Краля на сънищата. Пред тях се бяха строили гвардейци с униформи в същите цветове. И когато Валънтайн и Карабела приближиха, от един от флотерите слезе висок, силен мъж с гъста черна тук-там прошарена брада и бавно закрачи към тях, като леко накуцваше.
Валънтайн добре помнеше това накуцване — насреща се задаваше не кой да е, а самият Доминин Барджазид, бившият узурпатор, завладял с измама тялото му, за да управлява в замъка Връхни, превъплътен като Валънтайн, чиято същност бе преселена в друга физическа обвивка.
— Добре дошли, милорд — произнесе топло Доминин Барджазид. — Оказвате ни голяма чест с това посещение, на което се надяваме от години.
Когато смирено направи звездния знак, ръцете му трепереха. Валънтайн също се вълнуваше. Странно и смущаващо бе да видиш отново себе си в първоначалния си облик, сега възприет от друг. Да видиш как чужда душа те гледа със собствените ти очи. Развълнува го и искреното гостоприемство на някогашния узурпатор, сега така цялостно освободен и пречистен от предателството си.
Имаше хора, които жадуваха Доминин да бъде осъден на смърт, но Валънтайн никога не даде ухо на тези приказки. Може би варварските крале от далечни праисторически светове са екзекутирали неприятелите, но не и тук, в Маджипур. А и Доминин тогава беше превъртял след откритието, че баща му, предполагаемият Крал на сънищата, в действителност е метаморфски шарлатанин.
Безсмислено би било да наказва този несретник, ето защо след като си възвърна трона, Валънтайн му опрости всичко и го отпрати обратно в Сувраел. След няколко години Доминин измоли разрешение да дойде в замъка и най-смирено, на колене измоли прошка за старите прегрешения.
Но сега беше друго — Валънтайн беше едва ли не бежанец, а това бяха собствените владения на Доминин.
— Моят царствен брат Минакс ме изпрати тук, милорд, за да ви отведа в двореца Барджазид, където сте наш гост — каза Доминин. Ще пътувате ли с мен в първия флотер?
Дворецът бе доста далеч от Толагай, в една жестока и печална долина. Валънтайн го беше сънувал понякога — зловеща, заплашителна постройка от тъмен камък с фантастична редица от островърхи кули и ръбести парапети. Явно бе проектирана така, че да плаши окото и да вдъхва ужас.
— Какво грозилище! — прошепна Карабела, щом наближиха.
— Почакай! — каза Валънтайн. — Само почакай!
Подвижната вертикална решетка се вдигна и те се озоваха във вътрешността, която нямаше нищо общо с фасадата. Просторни дворове с тиха музика на плискащи се фонтани и прохладен ухаен ветрец замениха мъчителния пек на света извън каменните стени. Слуги в ливреи с разхладителни напитки и вина и оркестър очакваха гостите. А в центъра на живописната група се открояваха две фигури със свободни бели одежди. Единият бе загорял под пустинното слънце мъж с ястребово лице и златна диадема, отличителен знак на маджипурските властници. Несъмнено това бе самият Минакс Барджазид, сегашният Крал на сънищата, наследил покойния си баща. А стоящият до него леко пълен блед мъж с благо изражение по всяка вероятност беше брат му Кристоф. И двамата направиха звездния знак и Минакс пристъпи напред, за да подаде на Валънтайн бокал с охладено синьо вино.
— Идвате тук с визита в тежки времена, милорд — тържествено произнесе той. — Но ви поздравяваме с голяма радост, колкото и сериозен да изглежда моментът. Много сме ви задължени, милорд. И сме изцяло на вашите услуги. — Тази част от речта очевидно бе грижливо подготвена. Сетне Кралят на сънищата се приведе, впи святкащите си очи в тези на коронала, и с друг тон, по-дълбок, по-личен, каза: — Можете да се подслоните тук толкова дълго, колкото пожелаете.
— Не сте разбрали правилно, Ваше Величество — спокойно произнесе Валънтайн. — Не съм дошъл тук да търся приют, а помощ в борбата, която ни предстои.
Кралят на сънищата изглеждаше смаян.
— Разбира се, имате нашата подкрепа. Но нима наистина се надявате да излезем от връхлетялата ни безпътица? Защото разгледах света много отблизо с това — Минакс Барджазид докосна своята диадема на властта — и не съзирам капка надежда, милорд.
2
Скандирането в Ни-моя пак започна час преди здрач. Хиляди, може би стотици хиляди деряха гърла: „Талимон! Талимон! Лорд Талимон! Талимон! Талимон!“ Буйният ликуващ вик се затъркаля по склоновете областта Гимбелук и заля като гигантски непреодолим талаз тихите квартали около Парка на митичните животни.
Това бе третият ден от началото на всенародното честване на най-новия от новоизлюпените коронали и тазвечершната врява нямаше равна на себе си. И по всяка вероятност бе съпроводена от метежи, плячкосване, погроми. Но на Ярмуз Китаин не му дремеше. Този ден вече се беше превърнал в един от най-ужасяващите от дългия низ денонощия в дългия му стаж като пазител на парка, покушение срещу всичко, което бе смятал за правилно, разумно и нормално — защо сега да се притеснява от малкото шум, който някакви луди вдигат в града?
Днес на разсъмване един млад и стеснителен помощник-уредник бе събудил Ярмуз Китаин с думите:
— Вингол Нейнила се върна, господине. Чака при източната врата.
— Много ли е докарал?
— О да, господине! Три пълни транспортни флотера.
— Идвам веднага! — каза Ярмуз Китаин.
Вингол Нейила, главният зоолог, през последните пет месеца бе изследвал областите на северен централен Зимроел. Склонен бе към самонадеяност и прекалено самодоволство и ако рискуваше при преследването на някое неуловимо животно, трябваше целият свят да научи за героизма му, ето защо Ярмуз Китаин не питаеше към него особена симпатия. Но бе отличен професионалист, неуморим, безстрашен колекционер на диви животни. Когато за пръв дойде вестта, че непознати и странни създания опустошават района между Кинтор и Дюлорн, Неийла без да губи време организира експедиция.
При това очевидно успешна. Когато Ярмуз Китаин стигна до източната врата, видя го да крачи наперено в отдалечения край на енергийното поле, спиращо достъпа на нашествениците и спиращо редките животни да излязат. Вън от розовата омара на тази зона с Неийла надзираваше разтоварването на множеството дървени контейнери, от който се носеше съскане, грухтене, бръмчене, жужене и скимтене. Щом видя Китаин, той се провикна:
— Китаин! Няма да повярваш, какво съм докарал!
— А трябва ли?
Процесът на приемане изглежда вече бе започнал, защото целият оредял персонал бе излязъл, за да пренася зверовете на Неийла до зданието, където щяха да бъдат настанени във временни клетки, докато стане възможно да бъдат пуснати в някой от откритите участъци.
— Внимавайте! — изрева Нейила, когато двама мъже, които се бореха с масивен сандък, едва не го изпуснаха. — Ако този звяр избяга, всички ще съжаляваме, но най-вече вие двамата! — Обърна се към Ярмуз Китаин и каза: — Това е истинско шоу на ужаса! Хищници — всички са хищници — със зъби като ножове, щипци като бръсначи — проклет да съм, ако знам как се върнах жив. Половин дузина пъти мислех, че с мен е свършено, без да опиша нито един екземпляр в Регистъра на душите. Каква загуба щеше да е това, каква загуба! Но ето ме тук. Ела — има какво да видиш!
Шоу на ужаса, да. Цялата сутрин, и почти целия следобед, Ярмуз Китаин се оказа свидетел на невъзможното, грозното и напълно неприемливото: куриози, чудовища, отвратителни аномалии.
— Тези тичаха в околностите на Мазадон — каза Нейила, като посочи чифт малки сърдити ръмжащи зверчета с възпалени червени очи и с по три невероятно остри рога, дълги две педи. Ако се съди по гъстата им червеникава козина, това бяха хайгуси, но Ярмуз Китаин никога не бе виждал рогат, нито пък злобен хайгус. — Гадни малки убийци — каза Нейила. — Видях ги, като събориха един нещастен блейв и му видяха сметката с рогата за пет минути. Хванах ги докато кльопаха, а после ей това нещо дойде и довърши останките. — Той посочи тъмнокрилия канавонг със зловеща черна човка и единствено святкащо око в центъра на раздутата си глава: невинен лешояд, тайнствено превърнат в нещо кошмарно. — Виждал ли си някога нещо толкова грозно?
— Не бих искал да видя нещо по-грозно — каза Ярмуз Китаин.
— Но ще видиш. Ще видиш. По-грозно, по-зло, по-гнусно — само виж какво ще излезе от тези кафези.
Ярмуз Китаин не беше сигурен, че иска да гледа. Прекарал бе целия си живот сред животни и ги обичаше в истинския смисъл на думата. Но тези… тези…
— Погледни това — продължи Нейила. — Миниатюрен думкар, може би една десета от стандартния, но петдесет пъти по-бърз. Не се задоволява да кротува в пясъка и да си изравя обяда. Не, това дяволски бързо дребосъче те напада директно и ти изпапква крака до глезена преди дъх да си поеме. Или това: не е ли манкюлейн?
— Да, но в Зимроел няма манкюлейни.
— Така мислех и аз, докато видях този приятел на връщане от Велатис. Доста прилича на тези от Стойнзар, нали? Но поне с една разлика. — Той коленичи пред клетката на закръгленото многокрако зверче и избоботи. Манкюлейнът също му отвърна с буботене и застрашително размърда дългите си шилоподобни игли.
— Не е доволно, че е покрито с шипове — обясни Нейила. — А те са отровни. Една драскотина — и ръката ти се подува за седмици. Това го знам. Но не знам, какво ще стане, ако шипът се забие, и не копнея да разбера. А ти?
Ярмуз Китаин потрепера. Прилошаваше му при мисълта, че тези ужасяващи създания ще се настанят в Парка на митичните животни, основан отдавна като приют за онези животни, повечето кротки и безобидни, които бяха почти на изчезване в Маджипур. Разбира се, в колекцията на парка имаше доста хищници, които в края на краищата бяха творение на Божествения и ако убиваха, за да се хранят, това беше нормално. Но тези… Тези…
„Тези животни са сатанински“, помисли си той. „Трябва да бъдат унищожени.“
Тази мисъл го порази. Нищо подобно никога преди не бе му хрумвало. Зли животни? Нима животните могат да бъдат зли? Наречи ги грозни или опасни, но зли? Не! Не! Животните не са способни на това, дори тези изроди. Злото трябва да е другаде — в техните създатели. Не, дори не в тях. Те също имаха причини да пуснат такива зверове по света и причината не беше чистата зла воля сама по себе си. Попита се къде е тогава злото и сам си отговори, че то е навсякъде, нещо всепроникващо, което се промъква дори между атомите на вдишания въздух. Една всеобща корупция, в която участват всички. С изключение на животните.
С изключение на животните.
— Как е възможно — попита Ярмуз Китаин — метаморфите да създават такива неща?
— Изглежда владеят механизми, които никога не сме си правили труд да разберем. Стояли са си в Пиурифейн и с години спокойно са скалъпвали тези зверове. Можеш ли да си представиш техния зоопарк на ужасите? И сега са били така любезни да ги споделят с нас.
— Но сигурно ли е, че животните идват от Пиурифейн?
— Сто на сто. Просто е невъзможно две-три дузини отвратителни нови екземпляри се появят взривоподобно на сцената на Зимроел едновременно, чрез спонтанна мутация. Знаем, че сме във война. Това са оръжия, Китаин.
По-възрастният човек кимна.
— Мисля, че си прав.
— Запазих най-лошото за края. Ела, виж това.
В кафеза от гъста метална мрежа, толкова тънка, че чак прозрачна, Китаин видя възбудено ято дребни крилати твари, които сърдито пърхаха и се блъскаха в стените на клетката, удряха я яростно с кожестите си черни криле, падаха, ставаха пак за нов опит. Бяха дребни космати животинки, дълги около две педи, с непропорционално голяма уста и изцъклени, пламтящи червени очи.
— Дийми — каза Нейила. — Хванах ги в една дуикова гора край Боргакс.
— Дийми? — повтори Китаин дрезгаво.
— Да, дийми. Намерих ги, когато закусваха с двойка малки горски братя, предполагам техни жертви — така лапаха, че не ме забелязаха. Приспах ги със спрей и ги събрах. Някои се събудиха преждевременно. Имам късмет, че не ми изядоха пръстите, Ярмуз.
— Познавам диймите — каза Китаин. — Дълги са половин педя, а тези са колкото плъхове.
— Да. Летящи плъхове. Лапащи плъхове. Месоядни гигантски дийми, а? Не са ли милички? Представи си ято от тях, литнало към Ни-моя. Милион, два милиона — като рой комари. Налитащи. Изяждащи всичко по пътя си. Нова напаст от скакалци — този път месоядни…
Китаин усети как го обзема невероятно спокойствие. Видял бе премного за днес. Съзнанието му бе претоварено с ужас.
— Те ще направят живота доста труден — каза той кротко.
— Да. Доста, доста труден, нали? Ще трябва да сложим бронирани дрехи. — Нейила се засмя. — Диймите са техния шедьовър, Китаин. Защо са ти бомби, когато можеш да хвърлиш ужасни дребни гризачи срещу врага? А?
Ярмуз Китаин не отговори, вперил очи в клетката с обезумелите дийми, сякаш гледаше яма, стигаща до сърцевината на света.
Дочу отдалеч виковете, които отново подеха:
— Талимон! Талимон! Лорд Талимон!
Нейила сви вежди и наостри уши, за да различи думите.
— Талимон? Това ли крещят?
— Лорд Талимон — каза Китаин. — Новият коронал. Новият нов от новите. Пръкна се преди три дни и май на проспект Нисимон всяка нощ друсат митинги за него.
— Имаше един Талимон, който работеше тук. Този да не му е роднина?
— Той е, същия — отвърна Китаин.
Бингол Нейила се втрещи.
— Какво? Преди шест месеца да мете фашкиите в клетките, а сега да е коронал? Възможно ли е?
— Сега всеки може да бъде коронал — обясни спокойно Ярмуз Китаин. — Но май само за седмица-две. Скоро може би ще дойде твоят ред, Вингол. — Той се изкиска. — Или моят.
— Как стана това, Ярмуз?
Китаин сви рамене. С широк жест показа новосъбраните животни на Нейила — ръмжащия трирог хайгус, дребния думкар, едноокия лешояд, диймите — все уродливи и страшни, все напънати от черен глад и ярост.
— А това как стана? — попита той. — Ако изроди като тези са насъскани срещу света, защо метачите на фашкии да не стават коронали? Първо жонгльорите, след това метачите на фашкии, после зоолозите, може би. Защо не? Как ти звучи? „Вингол! Лорд Вингол! Да живее лорд Вингол!“
— Престани, Ярмуз.
— Докато ти беше в гората със своите дийми и манкюлейни, аз гледах какво става тук. Много съм уморен, Вингол. Видях прекалено много.
— Лорд Талимон! Представи си!
— Лорд този, лорд онзи, лорд еди кой си — нашествие от коронали цял месец, и два-три понтифекса също. Не се задържат дълго. Но да се надяваме, че Талимон ще се задържи. Той поне ще защитава парка — каза Китаин.
— От какво?
— От нападенията. Там има гладни хора, а ние тук храним животните. Казаха ми, че някои люде в града агитирали народа да нахлуе в парка и да изколи всичко за месо.
— Сериозно ли говориш?
— Явно те говорят сериозно.
— Но тези животни са безценни… Незаменими!…
— Кажи това на гладуващите, Вингол — каза Китаин.
— Наистина ли смяташ, че лорд Талимон ще задържи тълпата, ако реши да нападне парка?
— Работил е тук. Знае какво богатство притежаваме. Все трябва да е обичал животните, как мислиш?
— Той чистеше клетките, Ярмуз.
— При все това…
— И той самият може да е гладен, Ярмуз.
— Положението е лошо, но не и безнадеждно. Още не. Пък и какво ще спечели, ако бъдат изядени няколко мършави сигимиони, димилиони и зампидуни? Стотина-двеста сити, но на каква цена за науката?
— Тълпите нямат разум — отговори Нейила. — И подозирам, че ти надценяваш своя коронован метач на фашкии. Може би е мразел това място — работа, теб, животните. Освен това може да трупа политически актив, като заведе поддръжниците си зад хълма на вечеря. Той знае как да мине през портите, нали?
— Ами… Предполагам…
— Целият персонал знае. Къде са кодовите ключалки, как се неутрализира полето за да…
— Няма да го направи!
— Би могъл, Ярмуз. Вземи мерки. Въоръжи хората си.
— Да ги въоръжа? С какво? Откъде пушки?
— Мястото е уникално. Ако животните загинат, никога няма да бъдат възстановени. Носиш отговорност, Ярмуз.
От разстояние — но вече не така далечно, — достигна вик: „Талимон! Лорд Талимон!“
— Идват ли, как мислиш? — попита Нейила.
— Той няма да го направи. Няма да го направи.
— Талимон! Лорд Талимон!
— Викът наближава — каза Нейила.
В далечния край на помещението настъпи суматоха. Дотича един от пазачите — запъхтян, с безумен поглед.
— Стотици хора! — изкрещя той. — Хиляди! Идват към Гимбелук!
Китаин почувства нарастваща тревога. Огледа персонала.
— Проверете портите. Уверете се, че всичко е здраво заключено. След това затваряйте вътрешните врати — животни, които са навън, трябва да бъдат подгонени към северния край на парка. Ще имат по-голям шанс да се скрият в гората. И…
— Не това е начинът — каза Нейила.
— Какво друго можем да направим? Аз нямам оръжие, Вингол. Нямам оръжие!
— Аз имам.
— Какво искаш да кажеш?
— Хиляди пъти рискувах живота си, за да събера животните в този парк. Особено новите. Смятам да ги защитя. — Той загърби Ярмуз Китаин. — Хей! Помогнете ми с този сандък!
— Какво правиш, Вингол?
— Няма значение. Вървете да проверите вратите. — Без да чака помощ, Нейила помъкна клетките с диймите към автомобилчето, с което ги бяха докарали в зданието. Китаин изведнъж разбра, какво оръжие смята да използва Нейила. Той се втурна напред и задърпа ръката му. Нейила лесно го отстрани и без да обръща внимание на възраженията на прегракналия Китаин изведе количката от зданието.
Нашествениците от града, все така ревящи името на своя предводител, явно наближаваха. Китайн ужасено си помисли, че паркът ще бъде унищожен. И все пак, ако Нейила наистина смята…
Не! Не! Изтича навън, втренчи се в здрача, зърна в далечината Нейила до източната врата. Скандирането вече ехтеше много по-гръмко: „Талимон! Талимон!“
Китаин видя тълпата, изсипваща се на широкия площад пред портала, където публиката всяка сутрин чакаше да отворят парка. Фантастичната фигура с чудновати червени одежди с бели краища — май това беше Талимон? Бясно размахал ръце, той насъскваше тълпата. Обкръжаващото парка енергийно поле щеше да задържи малцина или едно-две животни, но не и напъна на огромна обезумяла тълпа. Обикновено тук си нямаха работа с огромни обезумели тълпи. Но сега…
— Върнете се! — извика Нейила. — Стойте настрана, предупреждавам ви!
— Талимон! Талимон!
— Предупреждавам ви, стойте далеч оттук!
Не му обърнаха внимание. Профучаха напред като стадо обезумели бидлаци, щурмуващи безогледно. Докато Китаин гледаше втрещено, Нейила даде знак на един от портиерите за малко да дезнактивира полето — достатъчно, за да избута Нейила сандъка с диймите на площада, да освободи болта, който затваряше вратата, и да се шмугне обратно зад закрилата на лекото розово сияние.
— Не — изрече Китаин. — Не дори в името на защитата на парка, не! Не!
Диймите се стрелнаха навън с такава скорост, че се сблъскваха, и се превърнаха във въздушна река от златиста кожа и обезумели черни криле.
Извисиха се на три-четири метра, след това се спуснаха с ужасна сила и ненаситна лакомия, като се гмурнаха в авангард на тълпата, сякаш не бяха яли от месеци. Нападнатите отначало май не разбраха какво става. Опитаха се да пропъдят диймите с гневни удари с опакото на ръката като досадни насекоми. Но този номер не минаваше на диймите, които се хвърляха и откъсваха парчета плът, литваха нагоре, за да го погълнат във въздуха и връхлитаха отново. Новият лорд Талимон с дузина рани, от които бликаше кръв, се катурна на земята. Диймите се сгъстяваха, връщаха се към хората от първа линия, които вече бяха ранени, и ги дялкаха отново и отново, като се забиваха все по-дълбоко, въртяха и издърпваха ивиците открити мускули и нежните тъкани.
— Не! — повтаряше Китаин пак и пак от изгодната си позиция зад портала. — Не! Не! Не! — Разярените дребни създания бяха безмилостни. Тълпата побягна. Хората пищяха, тичаха на всички посоки сред хаоса от блъскащи се тела, търсеха пътя обратно към Ни-моя. А падналите лежаха в алени локви, докато диймите налитаха, и налитаха, и отново налитаха. Плътта на някои от жертвите бе оглозгана до кости. Китаин чу ридание, и едва по-късно се усети, че е негово собствено.
Тогава всичко свърши. Настъпи странна тишина. Тълпата се беше разбягала. Жертвите на тротоара не стенеха. Диймите, преситени, се повъртяха над площада с бръмчене, после излетяха нагоре в редичка, само Божественият знае накъде.
Ярмуз Китаин, треперещ, потресен, бавно се отдалечи от портала. Паркът бе спасен. Като се обърна, той видя Вингол Нейила, който стоеше като ангел-отмъстител с прострени напред ръце и пламтящи очи.
— Не биваше да го правиш — каза Китаин с глас, задавен от шока и отвращението.
— Те щяха да унищожат парка.
— Да, паркът е спасен. Но виж… виж…
Нейила сви рамене.
— Предупредих ги. Как да им позволя да разрушат всичко тек само за да хапнат мръвка?
— Въпреки това не биваши.
— Така ли мислиш? Нямам угризения, Ярмуз. Нито едно. — Той се позамисли. — Излъгах — имам едно. Не отделих дийми за нашата сбирка. Но нямаше кога, а не ми се връща в Боргакс да търся други. Само за това съжалявам, Ярмуз. И нямах друг избор. Те спасиха парка. Как можехме да позволим на тези щураци да го разрушат? Как, Ярмуз? Как?
3
Едва бе зазорило, ала яркото слънце вече осветяваше широките и меки извивки на долината Глейдж, когато станалият на ранина Хисун излезе на палубата на речния кораб, който го връщаше в Замъка.
На запад, където реката правеше голям завой към терасовидните каньони, всичко бе потънало в мъгла и скрито, сякаш това беше първата сутрин на всички времена. Но когато погледна на изток, Хисун видя ведрите покриви с червени керемиди на големия град Пендиуейн, сияещи на ранния светлик, а далече нагоре по реката се очертаха ниските лъкатушни сенки на бреговата линия на Макропосопос. Оттатък се намираха Апокрун, Стангард, Фолс, Нимиван и останалите градове на долината, дом на около петдесет милиона жители. Щастливи места, където животът бе лесен. Но сега над тях бе увиснала застрашителната аура на предстоящата разруха и Хисун знаеше, че навред из Глейдж хората чакат, питат и се боят.
Искаше му се да протегне ръце, да ги обхване в топла прегръдка, да извика: „Не се страхувайте от нищо! Божественият е с нас! Всичко ще бъде добре!“
Но дали това беше вярно?
Помисли си, че никой не знае волята на Божествения. Но щом това не се знае, трябва да градим съдбата си в съответствие с усещането кое е добро. Също като скулптори ваем живота си от суровия камък на бъдното час след час, като следваме проекта, който е в ума ни. Ако проектът е разумен и сме добри ваятели, след последния удар с длетото резултатът ще е добър. Небрежните проекти и прибързаността водят до тромави пропорции и нарушено равновесие. И нима при провал ще кажем, че това е станало по волята на Божествения? Или по-скоро се дължи на сакатия замисъл?
Каза си, че неговият план не бива да куца. И тогава всичко ще бъде наред, и Божественият ще ни закриля.
При време на устремното пътуване на север Хисун чертаеше и преначертаваше своя план — на минаване покрай Джерик, Гизелдорн и Сатинор, където Глейдж се спускаше от подножието на замъка Връхни. А при Амбълморн, най-югозападният от петдесетте града на Връхни, планът се дооформи в съзнанието му — ясен и действен.
Невъзможно бе да се продължи по реката, защото при Амбълморн тя ставаше неплавателна. Продължиха с флотери нагоре през пръстена на Градовете на склона, после през Свободните градове, градовете-стражи, покрай Морвол, където бе роден Елидат, и Норморк с голямата стена и големия портал, покрай Хюин, където короните на всички дървета бяха алени, розови, рубинени или червеникавокафяви. Покрай Грийл и Сигла Найър с петте вертикални езера и още по-нататък към вътрешните градове, Бангълкод, Бомбифейл, Перитол и нататък, нататък — към върха на огромната планина.
— Това е невероятно — каза Елсином, която пътуваше до сина си. Още при първото излизане от Лабиринта да се изкачиш до замъка Връхни не беше шега работа.
— Почакай — каза й той. — Чудесата предстоят тепърва.
Подминаха Бомбифейл с неговите чудесни остри кули и се устремиха нагоре по друго ниво към зоната на Високите градове. Пътят, настлан с блещукащи червени павета, заобиколи Хай Мърлин и се изви през полята с ослепително ярки цветя и продължи все по-нагоре, докато на върха изникна изумителният замък на лорд Валънтайн, прострял своите зидани от тухли и хоросан пипала на хиляди посоки над зъбери и върхове.
Когато флотерът се озова на площад Дизмаул до южното крило, Хисун с изненада зърна делегация посрещачи — там бяха Стазилейн, Миригант, Елзандир и цяла свита от помощници. Но не и Дивис.
— Като коронал ли са дошли да те приветстват? — попита Елсином, а Хисун се усмихна и поклати глава.
— Съмнявам се — каза той.
Докато крачеше с тях по зеления паваж, той се питаше какво ли е ставало тук по време на отсъствието му. Беше ли се провъзгласил Дивис за коронал? Дали приятелите му не са дошли тук, за да го предупредят да избяга, докато още има възможност? Не, те го наобиколиха усмихнато и го запрегръщаха.
— Какво ново? — попита Хисун.
— Лорд Валънтайн е жив! — извика Стазилейн.
— Слава на Божествения! Къде е той сега?
— В Сувраел — отговори Миригант. — Гост е в двореца на Барджазид. Така бе казал самият Крал на сънищата, и днес получихме потвърдителна вест от коронала.
— Сувраел?! — повтори Хисун учудено, сякаш бе научил, че Валънтайн се е отклонил към непознат континент сред Великото море или към съвсем непознат свят. — Защо? Как е стигнал дотам?
— От Пиурифейн е отишъл в Белатюл — отговори Стазилейн — и заради драконите не е отплавал на север. А в Пилиплок не е отишъл заради бунта. Хората от Белатюл го закарали в южната страна, където се е съюзил с Барджазидовци, които ще използват властта си, за да вразумят света.
— Похвално.
— Наистина. Скоро ще се срещне отново на Острова с Господарката.
— А после? — попита Хисун.
— Още не се знае. — Стазилейн проницателно погледна Хисун. — Не сме наясно какво ще става предстоящите месеци.
— А аз съм наясно — каза Хисун. — Къде е Дивис?
— Днес е на лов — каза Елзандир. — В гората край Франгиор.
— О, това място не носи щастие на семейството му! — каза Хисун. — Не стана ли там белята с лорд Вориакс?
— Да — потвърди Стазилейн.
— Надявам се да внимава повече от баща си — каза Хисун. — Изненадан съм, че не дойде, ако е знаел за завръщането ми. Алзимир, върви и доведи милорд Дивис. Кажи му, че ще заседава Регентският съвет и аз го чакам да дойде незабавно. — Направи пауза и се обърна към всички. — Постъпих твърде неучтиво, че не ви представих в самото начало лейди Елсином, моята майка, която за пръв път в живота си напуска Лабиринта.
След като свърши церемонията по представянето, по време на която Елсином се държа с изключително достолепие, хисун нареди да я настанят както подобава в Павилиона на лейди Тийн и се разбра с посрещачите си да се срещнат след час в заседателната зала.
— Един час не е достатъчен, за да се върне лорд Дивис — каза Миригант кротко.
Хисун кимна.
— Така мисля и аз. Но не е моя вината, че лорд Дивис е предпочел днес да отиде в гората. Имаме много работа, ето защо не можем да чакаме. Съгласен ли сте, милорд Стазилейн?
— Напълно.
— Двама от тримата регенти са съгласни. Това е достатъчно. Ще се съберем. В заседателната зала след час!
Всички бяха там, когато десет минути преди определеното време дойде Хисун, който седна на високата маса до Стазилейн, огледа събралите се принцове и каза:
— Говорих с Хорнкаст и видях Тиеверас.
В залата настана лек смут.
— Понтифексът е още жив — каза Хисун. — Но неговото не е живот. Вече не издава дори онези странни звуци, които са се брояли за говор напоследък. Живее в друго царство, твърде далеч, и според мен това е царството, което се намира в самия край преди Моста на сбогуванията.
— Кога има изгледи да умре? — попита Нимиан от Дъндилмир.
— О, не скоро, дори при тези обстоятелства — отговори Хисун. — Там имат магии, с които могат да му попречат още няколко години да премине отвъд. Но смятам, че преходът не бива да се отлага дълго.
— Това ще реши лорд Валънтайн — каза херцогът на Халанкс.
Хисун кимна.
— Наистина. Ще се върна към това след малко. — Той стана, отиде при картата на света и сложи длан върху сърцето на Зимроел. — Докато отсъствах, редовно получавах съобщения. Знам за войната с пиуривареца Фараатаа, който и да е той. И за пълчищата чудовищни зверове-мутанти, които сеят ужасно безредие и страх. За глада в района на Кинтор, за отцепването на Пилиплок, за бунта в Ни-моя. Не знам, какво става на запад от Дюлорн, и едва ли някой друг е наясно по въпроса. Знам, че и западен Алханроел бързо крачи към хаоса и разрухата напредва на изток, достигнала е дори подножието на Върха. При все това досега почти не сме предприели нещо конкретно. Централната влас бездейства, провинциалните херцози се държат като феодали, а ние си стоим високо в Замъка.
— И какво предлагаш? — попита Мирингант.
— Няколко неща. Първо, да създадем армия, която да окупира границите на Пиурифейн, да изолира провинцията и да се разтърси из джунглата за Фараатаа и неговите последователи, което, гарантирам, няма да е лесно.
— И кой ще командва тази армия? — попита херцогът на Халанкс.
— Позволете ми да се върна към това по-късно — каза Хисун. — Продължавам: трябва да имаме и втора, за да окупираме Пилиплок мирно, ако е възможно, ако не — със сила, за да възстановим там верността към централната власт. Трето, трябва да съберем всички провинциални управители, за да обсъдим разумното разпределение на продоволствието в незасегнатите провинции с молба да подпомогнат тези, в които вече има глад. Ще ги призовем към саможертва, но ще разясним, че не става дума за непоносима саможертва. За провинциите, които откажат, ще има военна окупация.
— Премного армии за общество почти без войнски традиция — каза Манганот.
— Когато сме били натясно, все някак сме ги създавали. Така ще бъде и сега, защото нямаме избор. Подчертавам обаче, че има и няколко неофициални армии под водачеството на самопровъзгласили се коронали. Можем да се възползваме от услугите им.
— На тези предатели? — възкликна херцогът на Халанкс.
— На всички, които могат да бъдат от полза — каза Хисун. — Ще ги поканим да се присъединят към нас, като им дадем висок ранг, макар и не този, който сами са си присъдили. И ще им кажем ясно, че ако не сътрудничат, ще ги унищожим.
— Ще ги унищожим? — възкликна Стазилейн.
— Точно така.
— Дори Доминин Барджазид бе простен и изпратен при братята си. Да се отнеме живот, дори на предател…
— Това е сериозно нещо — каза Хисун. — Имах предвид да използваме тези хора, а не да ги убиваме. Но мисля, че ако ни откажат помощта си, те трябва да бъдат избити. Но нека обмислим това някой друг път.
— Ти смяташ да използваш тези хора? — каза принц Нимиан от Дундилмир. — Говориш съвсем като коронал!
— Не — възрази Хисун. — Говоря като един от вашите избраници. И в прискърбното отсъствие на милорд Дивис може би говоря прекалено твърдо. Но ви казвам, че дълго съм обмислял този план и не виждам друга алтернатива, независимо кой ще управлява.
— Управлява лорд Валънтайн — поясни херцогът на Халанкс.
— Като коронал — каза Хисун. — Но според мен всички сме съгласни, че освен коронал, трябва да имаме и истински, дееспособен понтифекс. Лорд Валънтайн пътува към Острова за среща с Господарката. Предлагам и аз да отида там и да се опитам да го убедя да слезе в понтификата. Ако сметне аргументите ми за разумни, той ще ми каже и кого предпочита за свой наследник. Според мен новият коронал ще трябва да се нагърби с умиротворяването на Пилиплок и Ни-моя и да спечели лъжекороналите на своя страна. А някой от нас ще оглави армията, която ще нахлуе в страната на метаморфите. Мисля, че е без значение, кой ще носи короната — Дивис или аз. Но е важно веднага да се заемем с въдворяване на реда. Твърде дълго отлагахме.
— И ези-тура ли ще хвърляме? — внезапно попита някой.
Дивис, потен, небръснат, още с ловен костюм, застана пред Хисун.
Хисун се усмихна.
— Радвам се, че ви виждам отново, лорд Дивис.
— Уви, колко много съм пропуснал… Днес създаваме армии и избираме коронали, така ли, принц Хисун?
— Лорд Валънтайн трябва да избере коронала — каза Хисун спокойно. — А ние ще формираме и поведем армиите. И едва ли скоро ще имаме време за удоволствия като лова, милорд. — Посочи му празния стол до себе си. — Ще седнете ли, милорд Дивис? Направих няколко предложения, които ще ти повторя, ако не възразяваш. И ще трябва да стигнем до някакви решения.Така че ще седнете ли да ме изслушате, милорд Дивис? Ще седнете ли?
4
Значи, пак в морето — през знойната омара и жегата, със свирепия вятър от Сувраел в гръб и бързо непрестанно течение от югозапад, тласкащо корабите към северните страни. Валънтайн усещаше как други течения бушуват в душата му. Още чуваше думите на Хорнкаст, изречени на празненството в Лабиринта, сякаш бяха произнесени вчера, а не преди десет хилядолетия, както му се струваше.
Короналът е светът, светът е короналът.
Да. Да.
И докато Валънтайн бе обикалял навред из Маджипур, съзнанието му ставаше все по-възприемчиво към болката, объркването, лудостта, ужаса, които сега разкъсваха на части онова, което доскоро бе най-щастливият и най-мирният от световете. Денем и нощем с готовност приемаше, и попиваше горчилката, която Маджипур трябваше да излее върху него, и търсеше пътища да облекчи болките на всички. Но напрежението го изморяваше. Твърде много му идваше мъката, но нямаше как да избяга от отговорностите си, защото той бе властителят на кралството.
Целия следобед прекара сам на палубата, загледан право напред, и никой не дръзна да наруши усамотението му, дори Карабела. Когато тя все пак д
ръзна да отиде при него, стори го колебливо и мълком. Той се усмихна и я привлече към себе си, също мълчаливо. Трябваше му още време да се отърси от мировата скръб.
След доста време тя хвърли поглед на запад и замря от изненада. Но пак не наруши мълчанието.
— Какво виждаш, мила? — попита той.
— Мисля, че дракон.
Валънтайн не каза нищо.
— Нима е възможно, Валънтайн? Уж през този сезон нямало дракони в тези води. Но какво виждам тогава?
— Виждаш дракон.
— Казваш го дори без да погледнеш, Валънтайн.
— Да. Но драконът е там.
— Усещаш ли го?
— Да. Осезаемото му присъствие. Силата на разума. Мощната интелигентност. Усетих го, преди да кажеш нещо.
— Ти вече долавяш толкова много неща — каза тя.
— Прекалено много — каза Валънтайн.
Той продължи да гледа на север. Огромната душа на дракона лежеше като бреме върху неговата. Придобил бе свръхчувствителност през месеците на кризата. Можеше вече почти без усилие да изпраща съзнанието си навсякъде където поиска. Буден или спящ, той се луташе в дълбините на световната душа. Разстоянията вече не бяха преграда. Усещаше всичко, дори грубите горчиви мисли на променящите се, дори бавнити пулсиращи еманации на водните крале.
— Какво иска драконът? — попита Карабела. — Ще ни нападне ли, Валънтайн?
— Съмнявам се.
— Сигурен ли си?
— В нищо не съм сигурен, Карабела.
Отправи се към едрото животно сред вълните. Напрегна се, за да докосне съзнанието му. За миг възникна нещо като контакт, след което сякаш го отхвърли мощна ръка, но не презрително, не надменно. Като че ли драконът казваше: „Не сега, не тук, не още.“
— Изглежда толкова странно — отбеляза Карабела. — Ще ни нападне ли?
— Не.
— Изглеждаш изплашен.
— Не съм изплашен. Просто се опитвам да разбера. Но не чувствам никаква опасност. Това е само едно мощно съзнание, което ни следи непрекъснато…
— И изпраща доклади за нас на променящите се, може би?
— Възможно е.
— Ако драконите и променящите са се съюзили…
— Така смята Делиамбър. Мисля, че може да е по-сложно. И дълго ще се мъчим да разберем връзката между променящите се и драконите. Но повтарям — не усещам заплаха.
Тя помълча.
— Значи умееш да четеш мислите на драконите?
— Не. Усещам съзнанието им, присъствието им. Но те са тайна за мен, Карабела. Колкото по-упорито се боря да ги достигна до него, толкова по-лесно ме отхвърлят.
— Тръгва си.
— Да. Отказа да ме допусне до съзнанието си.
— Какво искаше той, Валънтайн? Какво е научил?
— Де да знаех!
Той се вкопчи в перилата, изцеден, разтреперан. Не разбираше. Разбра толкова малко. А знаеше, че е важно да разбере. Сигурен, че той можеше да спре хаоса и отново да обедини света. Да обедини воюващите страни. Но как? Как?
Когато преди години внезапната кончина на брат му го направи крал, той прие това бреме безропотно, макар често да го усещаше като колесница, която безмилостно го влачи подире си. Но поне бе получил подготовката да управлява кралство. Сега започваше да му се струва, че за да управлява Маджипур трябва да бъде Бог, а за това нямаше никаква подготовка.
Усещаше близостта на дракона, но не можеше да се свърже с него и след малко се отказа от опитите. Стоя до здрач, вперил поглед на север сякаш очакваше да види как Островът на Господарката сияе като фар в морето.
Но имаше още няколко дни път дотам.
Тази вечер говориха предимно за дракона и за неговата тайнствена поява. За това, че тези дни има дракони навсякъде в моретата, или поне така изглежда. И се питаха защо.
През нощта лежеше буден до Карабела и се вслушваше гласовете на Маджипур. Чуваше ги плачовете на гладните в Кинтор и хленча на уплашените в Пидруид, крясъците и стъпките, отекващи по калдъръмите на Велатис, лаещите излияния на уличните оратори в Алаизор. Чуваше името си и ликуването на метаморфите във влажната джунгла. Чуваше как на морското дъно се викат един друг драконите с възвишен, тържествен тон.
Усети също върху челото си прохладната длан на неговата майка, Господарката, която го увери, че скоро ще се видят и тя ще го дари с покой. Дойде и Кралят на сънищата и обеща нощес да обиколи света, за да открие враговете и да ги постави на колене, стига да може. Но след този кратък отдих Валънтайн отново чу виковете на ужас и болка, после песента на морските гиганти и шушукането на променящите се. И така нощта се превърна в сутрин, а той стана от леглото по-изтощен, отколкото на лягане.
Но щом навлязоха във водите между Алханроел и Острова, неразположението на Валънтайн започна да се разсейва. Не че беше престанал да долавя воплите на света, но тук Господарката имаше надмощие и от ден на ден силата й се увеличаваше. Валънтайн я усещаше до себе си как помага, води, успокоява. В Сувраел песимизмът на Краля на сънищата го бе подтикнал да говори красноречиво за вярата си, че светът може да бъде възстановен.
— Безнадеждно е — бе казал Минакс Барджазид.
— Не. Аз виждам изход — отвърнал бе Валънтайн.
— Няма изход, всичко е загубено.
— Само ме последвай, и ще ти го покажа.
И така, Валънтайн постепенно бе измъкнал Минакс от унинието и бе спечелил неговата подкрепа. Късчето надежда, намерено в Сувраел, някакси бе се изплъзнало от шепата му по пътя на север, но сега май се връщаше.
Наближиха Острова, който всеки ден се издигаше все по-високо над хоризонта, а всяка сутрин изгряващото слънце обливаше варовиковите укрепления, бледо-розови от първите зраци, после алени, златни и накрая — ослепително бели с великолепието на пълната белота, която се издига над водите като удар на гигантски чинели и всеобхватно незаглъхващо фортисимо.
В Нуминор Господарката го очакваше в Седемте стени. Йерархката Талинот Езулд пак заведе Валънтайн в смарагдовата стая, който пак намери майка си, застанала между танигаловите дървета в саксиите, усмихната, с протегнати към него ръце.
Но от предишната им среща в същата тази стая преди по-малко от година с нея бе станала стряскаща и ужасяваща промяна. Тъмната й коса бе прошарена, топлият блясък в очите й бе помръкнал и взорът им бе почти хладен. Навремето я оприличаваше на богиня — сега му приличаше на богиня, която полека се превръща в старица, съвсем смъртна.
Прегърнаха се. Тя сякаш бе станала толкова лека, че най-малкият капризен повей би могъл да я отнесе. Изпиха заедно чаша хладно златно вино и той й разказа за патилата си в Пиурифейн и пътуването до Сувраел, за срещата с Доминин Барджазид.
— А Кралят на сънищата? — попита тя. — Той добре ли те посрещна?
— Да. С голяма топлота. Направо ме изненада.
— Барджазидите рядко се държат мило. Предполагам поради начинът си на живот в онази страна и ужасната им отговорност. Но не са чудовища, за каквито обикновено ги смятат. Минакс е жесток — усещам го в душата си при редките срещи на съзнанията ни, но е силен и тачи добродетелите.
— Черноглид е, що се отнася до бъдещето, но ми обеща пълната си подкрепа. Сега бичува света с най-силните си послания, като се надява да овладее ширещата се лудост.
— Знам — каза Господарката. — През последните седмици чувствах силата му да се излива от Сувраел както никога преди. Той хвърля мощни усилия. Както и аз, по моя по-спокоен начин. Но това не е достатъчно. Светът полудя, Валънтайн. Звездата на неприятеля ни изгрява, нашите избледняват. Сега гладът и страхът, а не понтифексът и короналът управляват света. И ти го знаеш. Усещаш натиска на лудостта, която те поглъща и заплашва да отнесе всичко.
— Значи ще се провалим, майко? Ти, утешителката, ли ми казваш това?
В погледа й блесна стомана като навремето.
— Не съм споменавала за провал. Казах само, че Кралят на сънищата и Господарката на Острова не са в състояние да спрат пороя на безумието.
— Има и трета сила, майко. Или смяташ, че съм неспособен да воювам?
— Способен си на всичко, което пожелаеш. Но дори тези три сили не са достатъчни. Едно куцо управление не може да се справи с връхлетялата ни криза.
— Куцо?
— То стои на три крака. Нуждае се от четвърти. Време е старият Тиеверас да заспи.
— Майко…
— Докога можеш да избягваш отговорността си?
— Нищо не избягвам, майко. Но какво ще постигна, ако се зазидам в Лабиринта?
— Според теб понтифексът е безполезен? Твърде странна представа имаш за общността ни!
— Разбирам, че понтифексът е ценна фигура.
— И при това управляваш без да има такъв налице.
— Не е моя вината, че Тиеверас вече беше изкуфял, когато се въцарих на трона. Какво трябваше да сторя — веднага, щом станах коронал, да отида в Лабиринта ? Нямах понтифекс, защото не ми се падна да го имам. И не ми беше дошло времето да заместя Тиеверас. Имах да върша доста по-важна работа. И още имам.
— Ти дължиш на Маджипур понтифекс, Валънтайн.
— Още не. Не.
— Докога ще повтаряш това?
— Трябва да остана горе. Искам да се свържа с Данипиур и да се съюзим с нея срещу онзи проклетник Фараатаа. Ако съм в Лабиринта, как бих могъл…
— Искаш да кажеш, че пак ще ходиш в Пиурифейн?
— Това само ще е един втори неуспех. Въпреки това е важно да преговарям с метаморфите. Данипиур трябва да разбере, че не съм като кралете от миналото и приемам новите истини. И според мен не бива да потискаме метаморфите, а трябва да ги признаем, да ги включим в нашата общност.
— И това е осъществимо само ако си коронал?
— Убеден съм в това, майко.
— Тогава провери отново убежденията си — с неумолим тон каза Господарката. — Ако те наистина са убеждения, а не омраза към Лабиринта.
— Ненавиждам Лабиринта и не крия това. Но ще отида там, покорно, ако не с радост, щом му дойде времето. То още не е дошло. Може да е близо, но не е дошло.
— Дано не е след дълго. Дано Тиеверас заспи най-сетне, Валънтайн. И то скоро.
5
Фараатаа си помисли, че триумфът е малък, но си заслужава да му се насладиш. Толкова години изгнание и скиталчество из джунглите, толкова години подигравки, ако въобще ти обърнат внимание — и сега Данипиур най-учтиво го кани да я посети в къщата на кабинетите в Илиривойн.
Отначало понечи да откаже и надменно да я покани тя да го посети в Нови Велализиер. В края на краищата тя беше само една обикновена функционерка, а той, бурно акламиран от множеството, бе Принцът, който ще дойде, и Кралят, който е, ежедневно беседващ с водните крале и обгърнат с преданост далеч по-голяма от всичко, за което би могла да претендира Данипиур. Но после размисли, защото си каза, че ще е далеч по-ефектно да встъпи начело на своите хиляди в Илиривойн, за да видят Данипиур и лакеите й с каква сила разполага! Така да бъде. И се съгласи.
В своето най-ново местоположение столицата имаше суров, незавършен вид. Както винаги на открито място в гората с пълноводен поток наблизо. Но улиците бяха просто неясни пътеки, плетените къщи имаха бедна украса и покривите им изглеждаха набързо направени, площадът пред Къщата на кабинетите бе полуразчистен и лиани се виеха и преплитаха навсякъде. Само Къщата на кабинетите имаше нещо общо с предишния Илиривойн. Както бе обичаят, те бяха донесли сградата със себе си от стария град и я издигнаха в центъра на новия, където тя доминираше над всичко: висока три етажа, оформена от блещукащи пръти баникор и полирани дъски от блатен махагон за фасада, тя се извисяваше над грубите колиби на пиуриварците от Илиривойн като палат. Фараатаа си помисли, че когато прекосят морето и възстановят Велализиер, ще построят истински палат от мрамор и плочи — ново чудо на света, което ще украсят с прекрасни неща, които ще вземат като плячка от замъка на лорд Валънтайн. И тогава Данипиур ще клекне пред него, пред Фараатаа!
Но засега смяташе да спази протокола. Представи се пред Къщата на кабинетите и премина през петте Промени на покорността: Вятъра, Пясъците, Острието, Потока, Пламъка. Задържа се в последната форма, докато се появи Данипиур. За части от секундата тя издаде уплахата си от броя на поддръжниците, придружили го до столицата — те запълваха площада и преливаха и извън границите на града. Но бързо възстанови осанката си и го приветства с трите промени на Приема: Звездата, Луната и Кометата. При последната форма Фараатаа прие собствения си вид и я последва в сградата. Никога преди не бе влизал в Къщата на кабинетите.
Данипиур бе хладна, сдържана, благовъзпитана. Фараатаа усети слаба искрица страхопочитание — в края на краищата, тя царуваше откакто той се помнеше, — но бързо го овладя. Знаеше чудесно, че надменността и върховното й самообладание бяха само защитни оръжия.
Предложи му калимботи и гумба, както и бледо лаведрово вино, което предизвика неудоволствието му — пиуриварците никога не пиеха вино. Той дори не вдигна чашата си за поздрав, което не мина незабелязано.
Когато с формалностите бе приключено, Данипиур му каза рязко:
— Обичам непроменящите се колкото теб, Фараатаа. Но това, което желаеш, е недостижимо.
— И какво желая?
— Да освободиш света от тях.
— Смяташ, че това е недостижимо? — попита той с деликатно любопитство в тона. — Защо?
— Те са двадесет милиарда. Къде ще вървят?
— Няма ли други светове във вселената? Дойдоха от тях — нека се върнат обратно.
Тя докосна с пръсти брадата си — знак, с който показа насмешката и пренебрежението си. Фараатаа не си позволи да се раздразни.
— Когато дойдоха — каза Данипиур, — те бяха малцина. А сега са много на брой. Даваш ли си сметка колко време ще отнеме да се извозят двадесет милиарда от тази планета? Ако всеки час отлита кораб с по десет хиляди, пак няма да се отървем от всички, защото ще се размножават по-бързо, отколкото се товарят корабите.
— Тогава нека ги оставим тук и да продължим да воюваме. И те ще се избиват помежду си за храна, която след време ще свърши и всичко живо ще измре от глад. Техните градове ще станат градове-призраци. И ще се избавим от тях завинаги.
Отново докосване до брадата.
— Двадесет милиарда трупове? Бъди разумен, Фараатаа! Представяш ли си какво означава това? В Ни-моя има повече народ от целия Пиурифейн — а колко още градове има? Помисли си само каква смрад ще се носи! Помисли си за болестите при толкова много разлагаща се плът!
— Плътта ще бъде оскъдна, ако измрат от глад.
— Говориш твърде лекомислено, Фараатаа.
— Така ли? Добре, говоря лекомислено. Лекомислено разбих един потисник, под чието иго сме от четиринадесет хилядолетия. Лекомислено ги хвърлих в ужас, лекомислено…
— Фараатаа!
— Постигнах много по моя лекомислен начин, Данипиур. Не само без всякаква твоя помощ, а фактически при твоето директно противопоставяне. А сега…
— Слушай, Фараатаа! Ти освободи мощни сили, да, и ти разби непроменящите се по немислим за мен начин. Но е време да се спреш и да помислиш за последиците.
— Помислил съм — отвърна той. — Ще си възвърнем своя свят.
— Може би. Но на каква цена! Изпратихме болести по техните земи — мислиш ли, че толкова лесно ще ги озаптим? Същото важи за ужасните зверове. А сега предлагаш светът да се задуши от разлагащите се телеса на милиарди. Спасяваш ли нашия свят, Фараатаа, или го унищожаваш?
— Болестите ще изчезнат с изгиването на растенията, но с тях се хранят те, а не и ние. Новите животни са малко, а светът е голям и мутантите не са способни да се размножават, така че ще се отървем от тях след като си свършат работата. И за разлика от теб аз не се плаша от гниещите трупове. За тях си има лешояди, а ние ще построим храмове от купищата кости. Победата е наша, Данипиур. Светът е спечелен отново.
— Прекалено си самоуверен. Още не са започнали да отвръщат на ударите ни, но ако започнат, Фараатаа? Какво ще стане? Спомни си какво направи лорд Стиамот.
— Трябваха му тридесет години за да победи.
— Така е — каза Данипиур, — но го направи с шепа хора. Сега непроменящите се числено ни превъзхождат многократно.
— Но сега сме много по-силни и коварни отколкото по Стиамотово време. Численото превъзходство ще бъде срещу тях, когато свършат провизиите им. Как ще се борят с нас тридесет години — да приемем, че ще са трийсет — когато са заплашени от глад?
— Гладните войни са доста по-свирепи от ситите.
Фараатаа се изсмя.
— За какви войни говориш, Данипиур. Тези хора са мекушави.
— По времето на лорд Стиамот…
— Това е било преди осем хилядолетия. Оттогава са живели твърде лесно и са се превърнали в раса на глупаци и страхливци. И най-тъп от всички е техният лорд Валънтайн, този малоумник с благочестивото си отвращение от насилие. Защо да се боим от крал, който не понася кръвопролития?
— Съгласна съм: няма защо. Но можем да го използваме, Фараатаа. И точно това смятам да направя.
— Как?
— Знаеш, че той мечтае да се споразумее с нас.
— Знам — каза Фараатаа, — че влезе в Пиурифейн с глупавата надежда да преговаря с теб и ти мъдро избегна срещата.
— Той дойде да търси приятелство. И наистина го избягвах. Исках да разбера повече за твоите намерения, преди да преговарям с него.
— Сега ги знаеш.
— Да. И те моля да престанеш с тия чуми и зарази и да ме подкрепиш на срещата с коронала. Твоите действия застрашават моите цели.
— Които са?
— Лорд Валънтайн е различен от другите коронали. Той е свят правдолюбец. Смятам да извоювам от него такива отстъпки, каквито не би ни гарантирал никой от предшествениците му. Правото пак да се настаним в Алханроел, да притежаваме отново свещения град Велализиер, равенство с останалите на Маджипур.
— По-добре да разрушим изцяло ограниченията и да се заселваме където пожелаем.
— Разбери, че това е невъзможно. Няма как да изгониш двадесет милиарда от тази планета или да ги ликвидираш. Но можем да сключим мир с тях. И Валънтайн е залог за този мир, Фараатаа.
— Мир! Глупава лъжовна дума! Мир! Не, Данипиур, не искам никакъв мир. Интересува ме победата. И тя ще е наша.
— Жадуваната ти победа ще бъде край за всички ни — каза язвително Данипиур.
— Не мисля. И смятам, че преговорите ти с коронала са ялови. Ако ти обещае отстъпките, които искаш, собствените му принцове и херцози ще го свалят и ще го заменят с по-безмилостен човек. И какво тогава? Не, Данупиур, аз ще воювам, докато изтребя от нашия свят непроменящите се. Всичко друго е робство за нас.
— Забранявам ти.
— Забраняваш?
— Аз съм владетелката Данипиур!
— Да, така е. Но какво означава това? Аз съм Кралят, който е, за когото говореха пророците. Самите непроменящи се треперят пред мен. Ще ги унищожа, Данипиур. А ако ми се противопоставяш — и теб. — Той стана и с длан събори недокоснатата си чаша, като разля виното на масата. На изхода се спря и погледна назад, накратко прие формата, известна като Реката — жест на неуважение и предизвикателство. После възприе собствената си форма. — Войната ще продължи — каза той. — Засега ти разрешавам да запазиш кабинета си, но гледай да не предприемеш предателски стъпки. Колкото за светеца лорд Валънтайн, неговият живот е мой. С кръвта му ще пречистя Масата на Боговете при повторното освещаване на Велализиер. Внимавай, Данипиур. Или ще използвам и твоята кръвчица със същата цел.
6
— Короналът е със своята майка, Господарката — каза йерархката Талинот Есулд. — Моли те да пренощуваш в царските покои в Нуминор и да тръгнеш към него утре сутринта, принц Хисун.
— Както желае короналът — каза Хисун.
Той гледаше покрай йерахката към издигащата се над Нимунор огромна бяла стена, ослепителна в своята белота. Когато за пръв път зърнаха Острова преди няколко дни по пътя към Алханроел, той закри, а застаналата до него Елсином се извърна с ужас от гледката.
— Колко е ярко! Няма ли да ослепеем? — извика тя.
А сега, отблизо, светлината на белия камък изглеждаше чиста, успокояваща — по-скоро лунна, отколкото слънчева.
От морето повя прохладният бриз — същият, който го беше докарал толкова бързо — но не с такава скорост, че да успокои трупащото се по пътя нетърпение, което продължаваше да го измъчва и тук. Но все пак той знаеше, че трябва да се овладее и да се приспособи към необвързания ритъм на Острова и неговата спокойна владетелка, инак нямаше да свърши онова, за което бе дошъл.
И наистина усети, как този спокоен ритъм го завладява, докато иерахката го водеше през тихото пристанищно градче към Седемте стени. Очарованието на Острова бе неустоимо — спокойствие, ведрина, мир, които свидетелствуваха за присъствието на Господарката. Нямаше и помен от бъркотията, обхванала Маджипур.
Хисун видя зор докато заспи тази нощ в разкошната стая, по чиито стени висяха великолепни гоблени, тъкани отдавна, още във времената, когато тези покои бяха приютявали великия лорд Конфалум и Престимион, и самия Стиамот. Имаше чувството, че древните крале сноват наоколо и тихо му шушнат подигравателни думи: парвеню, фукльо, пуяк. Успокояваше се сърдито, че това е само шумът на вълните. Но сънят все не идваше и колкото повече го зовеше, толкова повече се ококорваше. Стана и обиколи из стаите, после излезе на двора, за да събуди някой слуга и да поиска вино. Но не откри никой и се върна в леглото си. Този път Господарката леко докосна душата му почти веднага. Не беше послание, а просто контакт, лек като дихание, благ зов по име, който го унесе в дрямка, а после в дълбок сън, недостъпен за видения.
На сутринта Талинот Есулд ги поведе двамата с Елсином към подножието на голямата бяла скала, където ги чакаха флотерни шейни, за да ги закарат до високите тераси на Острова.
Изкачването на вертикалата на Първата скала бе грандиозно — все нагоре и нагоре, като в сън. Хисун не посмя да отвори очи, преди да спрат. Когато се озърна, видя набраздената от слънцето морска шир, простряла се към далечния Алханроел, и пресегналия се към нея с полукръг на вълнолома. Пренощуваха в подножието на стръмната Втора скала, сякаш изпълваща цялото небе, в така наречената Тераса на огледалата.
Накрая стигнаха до най-високата вътрешна скала, на хиляди метри над морското равнище, при светилището на Господарката. Въздухът бе толкова свръхестествено прозрачен, че намиращите се на огромно разстояние предмети изпъкваха като през увеличително стъкло. Високо в небето кръжаха на мързеливи спирали някакви големи червени птици с гигантски черни криле. Спряха при накакви обикновени белосани с вар постройки, пръснати в привиден безпорядък сред градини, от които лъхаше ненадминато умиротворение.
— Това е терасата на обожанието — обясни Талинот Есулд. — Вратата към Вътрешния храм.
Преспаха в тиха самотна къща с блещукащ басейн и градина, оградена с непроницаема стена от лози. След като закусиха с плодове и риба отново се появи Талинот Есулд заедно с друга иерархка — белокоса жена с пронизващи очи. Непознатата се поздрави с двамата по различен начин. Първо отдаде полагаемата почит на Хисун като на принц от Върха, но някак небрежно, после се обърна към Елсином, хвана ръцете й в своите и ги задържа, като се взря топло и напрегнато в очите й.
— Добре дошли на Третата скала. Аз съм Лоривейд — каза тя, след като най-после пусна ръцете на Елсином. — Господарката и нейният син ви очакват.
Сутринта бе прохладна и мъглива, с намек за слънчева светлина, която се канеше да пробие през ниските облаци. Съпровождани от Лоривейд и Талинот Есулд поеха мълком през една градина, където върху всяко листенце искреше капчица роса, и преминаха по мост от бял камък, чиято крехка извивка сякаш можеше да рухне и под най-леките стъпки, за да тръгнат по обширна тревиста поляна към Вътрешния замък, разположен в противоположния й край.
Хисун никога не бе виждал по-прекрасно здание. Съградено бе от същия прозрачен бял камък като моста. От разположената в центъра му ниска ротонда с плосък покрив излизаха осем дълги, крехки крила като звездни лъчи. Липсваше украса. Всичко беше чисто, скромно, просто, безупречно.
В ротондата — просторна осмоъгълна стая с осмоъгълен басейн, ги чакаха лорд Валънтайн и една жена, която сигурно бе неговата майка, Господарката.
Хисун се спря на прага, обзет от недоумение на коя от тези две Власти първо да изрази почит. Реши, че е редно да поздрави първо Господарката, но как? Нямаше представа. Наставниците му не го бяха подготвили за среща с нея.
Обърна се към нея. Видя му се много по-стара, отколкото бе очаквал, но усмивката й, ослепителна, топла и лъчезарна като обедно слънце, говореше красноречиво за жизнеността и силата, които все още притежаваше. Тази изумителна светлина стопи всичките му съмнения и страхове.
Понечи да коленичи, но тя го спря с лаконичен жест и му протегна ръка. Незнайно как предусетил какво се иска от него, Хисун леко докосна пръсти до нейните и почувства невероятен, стряскащ, прилив на енергия, който би го накарал да отскочи, ако не се владееше добре. И внезапно изпита приток на увереност, сила, равновесие.
После се обърна към коронала.
— Милорд — прошепна Хисун.
Беше изумен и поразен от промяната във външния вид на Валънтайн. На последната им среща в началото на зле започналата голяма обиколка короналът бе съсипан от умора, но дори тогава от облика му струеше някаква вътрешна светлина, някаква неопредолима радост. Но не и сега. С потъмняла кожа и изсветляла от жестокото слънце на Сувраел коса Валънтайн бе придобил странно свиреп, почти варварски вид. Очите му бяха хлътнали, а по изпитото и сбръчкано лице нямаше и следа от онази лъчезарност, която бе най-присъща на характера му. Сякаш бяха го подменили — изглеждаше сериозен, напрегнат, сдържан.
Хисун започна да прави звездния знак. Но лорд Валънтайн го спря нетърпеливо с жест, пристъпи напред и стисна ръката му. Това също бе объркващо. С коронали не се ръкуват. И при този допир Хисун усети прилив на енергия, но сега остана смутен, разколебан, неспокоен.
Дойде моментът да представи на двамата властници Елсином, която сякаш се бе вкаменила при вида на височайшите особи.
— Милорд, благословена Господарке, това е моята майка, лейди Елсином…
— Безценна майка на безценен син — произнесе Господарката и Хисун си каза, че никога досега не е чувал по-прекрасен глас — богат, спокоен, мелодичен. — Ела при мен, Елсином.
Двете се срещнаха до осмоъгълния басейн насред стаята и Господарката прегърна топло гостенката. А когато двете жени се разделиха, Хисун изпита чувството, че майка му е досущ като някой, който дълго е бил на тъмно и сега е излязъл на слънце. Очите й блестяха, лицето й беше пламнало, а от стеснителността й нямаше и следа.
Елсином понечи да стори звездния знак, но Валънтайн спря и нея.
— Оставете, лейди Елсином — каза той.
— Това е мой дълг, милорд — твърдо заяви тя.
— Не. Вече не. — Короналът се усмихна за пръв път от сутринта. — Всички тези жестове и поклони са за публиката. Но тук церемониите са излишни. — И се обърна към Хисун с думите: — Ако не знаех, че идваш днес, едва ли щях да те позная. Толкова си променен.
— Времето променя, пък и годините, в които не сме се виждали, не бяха лесни.
— Така е. — Валънтайн наведе напред и впи изучаващ поглед в Хисун. Най-после каза: — Някога смятах, че те познавам добре. Но онзи Хисун беше дяволито хлапе. А сега пред мен стои мъж, не дяволит, а умен и хитър. Мисля, че все още съзирам някогашното момче, но не ми е лесно да го разпозная.
— И вие не сте мъжът, когото водих някога из Лабиринта.
— Толкова ли съм променен, Хисун?
— Да, милорд. Боя се за вас.
— Бой се за Маджипур, а не за мен.
— Наистина се страхувам за Маджипур, и то много. Но как да не се боя за вас? Вие сте моят благодетел. На вас дължа всичко. Когато ви виждам толкова посърнал и мрачен…
— Времената са мрачни, Хисун. Те са оставили своя отпечатък върху лицето ми. Но може би ще дойде пролет пред всички ни. Какви са новините от Замъка Връхни? Знам, че лордовете и принцовете имат големи планове.
— Да, милорд.
— Говори тогава!
— Разбирате, милорд, че без ваше одобрение регентският съвет не смята да предприема…
— Разбирам. Кажи ми, какво предлага съветът.
Хисун дълбоко пое дъх.
— Първо — каза той, — ще обкръжим с войски всички граници на Пиурифейн, за да попречим на метаморфите да ни тормозят и занапред с болести и ужаси.
— Обсада или нападение имаш предвид?
— На първо време обсада, милорд.
— На първо време?
— Щом веднъж установим контрол над границите, ще навлезем в провинцията и ще потърсим бунтовника Фараатаа и неговите последователи.
— И какво ще правите с тях, разбира се, ако ги заловите, в което силно се съмнявам, като имам предвид собствения си плачевен опит от джунглата?
— Ще ги затворим.
— Нищо повече? Никакви екзекуции на водачите?
— Милорд, ние не сме диваци!
— Разбира се, разбира се. И с нахлуването целите само да заловите Фараатаа?
— Нищо повече, милорд.
— Никакви опити да свалите от власт Данипиур? И да ликвидирате метаморфите?
— Категорично — не.
— Разбирам. — Гласът му беше странно спокоен, почти подигравателен — Хисун никога досега не бе го чувал да говори с този тон. — И какво още предлага съветът?
Хисун изложи стратегията, включваща окупацията на Пилиплок и отцепилите се градове и провинции, неутрализацията на лъжекороналите и войските им, решаването на продоволствения проблем.
— Всеобхватна схема — каза лорд Валънтайн със същия странен отчужден тон. — И кой ще води всички тези армии?
— Съветът препоръчва командването да се раздели между регентите — отговори Хисун.
— А аз?
— А вие ще сте върховен главнокомандващ, милорд.
— Да, да. — Валънтайн се замисли. Имаше нещо дълбоко тревожно в строгия, сдържан начин, по който разпитваше — явно знаеше не по-зле от гостенина накъде клони разговорът. Хисун откри, че изпитва ужас от мига, в който ще премине към същината. Но явно моментът наближаваше. Очите на коронала блестяха особено, когато вниманието му отново се насочи към Хисун. — Няма ли Регентският съвет и други предложения, принце?
— Само още едно нещо, милорд.
— А именно?
— Командирът на армията, която ще окупира Пилиплок и другите разбунтувани градове, трябва да носи титлата коронал.
— Току-що ми каза, че короналът ще е върховен главнокомандващ.
— Не короналът, милорд. Понтифексът.
Настъпилата тишина сякаш щеше да трае хилядолетие. Лорд Валънтайн се беше вкаменил и ако не беше играещият на бузата мускул, човек можеше да го сбърка със статуя. Хисун чакаше напрегнато и не смееше да се обади, втрещен от собствената си дързост да постави такъв ултиматум на коронала. Но работата бе свършена. Нямаше връщане назад. Ако лорд Валънтайн го разжалва и да го прати отново да проси из улиците на Лабиринта, така да бъде.
Короналът прихна в смях.
Този смях се зараждаше нейде дълбоко — силен, гръмовен, бумтящ, смях, който подобаваше на гиганти като Лизамон Хълтин или Залзан Кавол, но не и на кроткия лорд Валънтайн. Смях, който нямаше спиране — и точно в мига, в който Хисун изведнъж се уплаши, че короналът обезумява, той спря, бързо и внезапно. От странното веселие на лорд Валънтайн не остана нищо, освен особената бегла усмивка.
— Браво! — извика той. — Браво, Хисун, браво!
— Милорд!
— И кой ще е новият коронал?
— Милорд, трябва да разберете, че това са само предложения в името на по-голяма ефективност на управлението в кризата…
— Да, разбира се. И кой, питам те пак, ще бъде издигнат в името на по-голямата ефективност?
— Милорд, изборът на наследник винаги е прерогатива на предишния коронал.
— Така е. Но кандидатите — не са ли предложени от Висшия съвет на принцовете? Предполагаем наследник бе покойният Елидат. Значи кой е следващият, Хисун?
— Обсъдени бяха няколко имена — каза Хисун тихо. Не смееше да погледне събеседника си в очите. — Ако ви е неприятно, милорд…
— Няколко имена… Чии?
— Първо, милорд Стазилейн. Но той веднага си направи отвод. После милорд Дивис…
— Дивис никога не бива да става коронал — каза лорд Валънтайн остро и хвърли поглед към Господарката. — Притежава всички недостатъци на брат ми Вориакс и нито едно от достойнствата му. Освен смелост, мисля, и известна твърдост. Което не е достатъчно.
— Имаше и още един кандидат, милорд.
— Ти ли, Хисун?
— Да, милорд — задавено прошепна Хисун. — Аз.
Лорд Валънтайн се усмихна.
— Би ли приел?
— Ако това бъде поискано от мен — да, милорд. Да.
Короналът впи очи в Хисун, който издържа жестокото изпитание без да трепне.
— Е, тогава всичко е наред, нали? Майка ми ще подкрепи издигането ми. Регентският съвет също. Лорд Тиеверас — сто на сто.
— Валънтайн — каза Господарката и сви вежди.
— Не се безпокой, майко. Разбирам какво трябва да се направи. Не мога повече да се колебая, нали? Следователно приемам съдбата си. Ще известим Хорнкаст, че трябва да се позволи на Тиеверас да премине Моста на сбогуванията. Ти, майко, най-после ще се освободиш от бремето и ще заживееш спокоен, улегнал живот. А твоята работа, Елсином, тепърва започва. И твоята, Хисун. Виждате ли, всичко е свършено. Стана както възнамерявах, само че по-скоро, отколкото бях очаквал. — Изненадан, Хисун видя, че изражението му се смекчи: суровостта и несвойствената свирепост изчезнаха и погледът му отново стана благ и спокоен като на някогашния Валънтайн, а зловещата, скована, лустросана усмивка, граничеща с лудост, отстъпи място на предишната сърдечна и нежна, пълна с обич. — Свършено е — повтори Валънтайн тихо. Вдигна ръце, стори звездния знак и извика: — Да живее короналът! Да живее лорд Хисун!
7
Трима от петте велики министри на понтификата бяха вече в заседателната зала, когато влезе Хорнкаст. В центъра както обикновено седеше гхайрогът Шинаам, министър но външните работи — раздвоеният му език потрепваше нервно, сякаш смяташе, че смъртна присъда ще бъде произнесена не на него самия, а не на изкопаемото, на което бе служил толкова дълго. До него бе празното място на лекаря Сепултроув, а вдясно седеше Дилифон, сбръчканият и парализиран дребосък, вкопчен в облегалките на креслото. Но в очите му гореше плам, който Хорнкаст смяташе за угаснал от години. Отсреща видя съногадателката Нарамир, от чиято чувствена, създадена с магия красота, прикриваща древна възраст, се излъчваше мрачна болезненост и ужас. Хорнкаст се запита откога всеки от тези тримата бе чакал този ден? И какви клаузи бе подготвил за тържествения момент?
— Къде е Сепултроув? — попита Хорнкаст.
— При понтифекса — отвърна Дилифон. — Повикаха го в тронната зала преди час. Понтифексът отново бил заговорил.
— Странно е, че не са ме уведомили — каза Хорнкаст.
— Получаваше послание от коронала — каза Шинаан. — И сметнахме, че не бива да те безпокоим.
— Това е денят, нали? — попита напрегнато Нарамир.
Хорнкаст кимна.
— Това е.
— Не е за вярване — каза Дилифон. — Фарсът продължи толкова дълго, че изглеждаше безкраен.
— Той свършва днес — каза Хорнкаст. — Ето указа. Формулиран съвсем елегантно, наистина.
Шинаам издаде тънък скърцащ смях.
— Бих искал да знам — каза той — що за фрази се използват, когато се осъжда на смърт един царуващ понтифекс. Струва ми се, че този документ здравата ще се изучава от бъдещите поколения.
— Указът не е смъртна присъда — възрази Хорнкаст. — И не съдържа инструкции. Той е просто прокламация относно скръбта на коронала по повод кончината на неговия, а и нашия общ отец, великият понтифекс Тиеверас.
— А той е по-хитър, отколкото го мислех! — каза Дилифон. — Ръцете му остават чисти!
— Винаги е така — промълви Нарамир. — Кажи ми, Хорнкаст, кой ще е новият коронал?
— Хисун, синът на Елсином.
— Младият принц от Лабиринта?
— Същият.
— Изумително. Значи тогава ще имаме нова господарка?
— Елсином — каза Хорнкаст.
— Това е революция! — извика Шинаам. — Валънтайн рутна замъка Връхни с едно побутване! Кой би повярвал? Кой би повярвал? Лорд Хисун! Възможно ли е? Как го приемат принцовете от Върха?
— Мисля, че нямат голям избор — отвърна Хорнкаст. — Но нека оставим принцовете. Имаме си достатъчно своя работа в този последен ден на властта ни.
— И слава на Божествения, че е така — рече Дилифон.
Гхайрогът го погледна кръвнишки.
— Говори само от свое име!
— Може би. Но говоря и от името на понтифекс Тиеверас.
— Който днес изглежда сам говори от свое име? — каза Хорнкаст и се взря в документа. — Има няколко любопитни проблема за разрешаване. Например моят екип така и не откри описание на процедурата за смяна на понтифексите.
— Вероятно никой няма опит в подобни неща — каза Дилифон. — Освен самия Тиеверас.
— Едва ли не би помогнал по този въпрос — каза Хорнкаст. — Сега търсим в архивите подробности за обявяването на смъртта на Осиър и възкачването на Тиеверас, но ако не открием нищо, ще трябва сами да измислим церемонията.
Нарамир притвори очи и каза с нисък, далечен глас:
— Забравяте. Има личност, която е присъствала на въцаряването на Тиеверас в Лабиринта.
Хорнкаст се втрещи. Всички знаеха, че е стара. Но никой не знаеше колко, а само това, че откакто се помнят тя е съногадателката на понтифекса. Но ако наистина казва истината, значи е доста по-стара, отколкото си е представял: усети как го полазват тръпки — той, дето се смяташе за човек, който не може да се изненада от нищо.
— Значи си спомняш това?
— Като в мъгла. Обявиха събитието първо в Двора на колоните. След това в Двора на глобусите, на Площада на маските, в Залата на ветровете и Двора на пирамидите. И за последно — в Отвора на остриетата. Когато новият понтифекс пристигна в Лабиринта, той влезе през Отвора на остриетата и тръгна надолу пеша. Това си го спомням: Тиеверас крачи с безмерна жизненост през огромни тълпи, които крещят името му, и върви толкова бързо, че никой не може да го стигне. Не спря, докато не прекоси целия Лабиринт. Чудя се, дали понтифекс Валънтайн ще покаже същата енергия?
— Това е следващият любопитен проблем — каза Хорнкаст. — Понтифекс Валънтайн не смята незабавно да се установи в Лабиринта.
— Какво?! — избоботи Дилифон.
— Сега е на Острова с предишната Господарка, новия коронал и новата Господарка. Понтифексът ме уведомява, че възнамерява после да отиде в Зимроел, за да усмири разбунтуваните провинции. Предполага, че процесът ще бъде дълъг, и иска да отложа всякакви церемонии по възкачването му на престола.
— За колко? — попита Шинаам.
— Не е ясно — каза Хорнкаст. — Знае ли се колко ще трае кризата? А дотогава той ще остане в горния свят.
— В такъв случай — каза Нарамир — можем да очакваме, че кризата ще трае, докато Валънтайн е жив.
Хорнкаст я погледна с усмивка.
— Ти го разбираш добре. Той мрази Лабиринта и според мен ще използва всеки претекст, за да избегне заселването си тук.
Дилифон бавно поклати глава.
— Но как е възможно? Понтифексите живеят в Лабиринта! Това е традицията! От десет хилядолетия насам понтифекс не е живял в горния свят.
— Нито Валънтайн е бил понтифекс — каза Хорнкаст. — Май ни чакат още доста промени по време на царуването му, ако светът преживее войната, обявена от променящите се. Но за мен няма голямо значение дали той живее в Лабиринта, Суврал или Връхни. Моето време свърши, както и вашето Дилифон и Шинаам, а може би дори твоето, моя лейди Нарамир. Възможните рокади слабо ме интересуват.
— Той трябва да се установи тук! — повтори Дилифон. — Как може новият коронал да отстоява властта си, ако понтифексът също се явява пред гражданите в горния свят?
— Може би това е планът му — предположи Шинаам. — Става понтифекс, защото е неотвратимо, а като стои горе, фактически продължава да играе ролята на един действащ коронал, като така неговият лорд Хисун остава в подчинено положение. В името на Господарката, никога не съм го смятал за толкова ловък!
— Нито аз! — каза Дилифон.
Хорнкаст сви рамене.
— Не ясно какви са намеренията му — каза той. — Знаем само, че няма да му видим очите докато трае войната. И свитата му ще го следва навсякъде, защото всички ние сме освободени от постовете си в мига, в който той наследи трона. — Хорнкаст бавно огледа присъстващите. — И ви напомням, че говорим за Валънтайн като за понтифекс, макар наследяването фактически още да не е станало. Това е нашата последна отговорност.
— Нашата? — каза Шанаам.
— Смяташ да се измъкнеш ли? — попита Хорнкаст. — Тогава върви и си лягай, старче, и ние ще си свършим работата и без теб. Защото вече трябва вървим в тронната зала, за да изпълним дълга си. Дилифон? Нарамир?
— Ще ви придружа — каза Шинаам намусено.
Хорнкаст ги поведе — бавна процесия, парад на изкопаеми. И най-после застанаха пред портала, който се отвори, след като механизъмът за последен път разпозна Хорнкаст.
До животоподдържащата сфера, приютила понтифекса, стоеше Сепултроув.
— Много странно — каза лекарят. — След толкова дълго мълчание той проговори пак. Чуйте.
И от синия стъклен глобус долетя свистенето и гъргоренето на Тиеверас, сетне ясно се чуха думите:
— Ела. Стани. Тръгни.
— Същите думи — каза Сепултроув.
— Живот! Болка! Смърт!
— Мисля, че знае — каза Хорнкаст. — Мисля, че би трябвало да знае!
— Какво каза? — попита Сепултроув.
Хорнкаст посочи указа.
— Това е прокламация на лорд Валънтайн по повод непрежалимата загуба на великия император на Маджипур.
— Разбирам — каза лекарят и лицето му потъмня от нахлулата кръв. — Значи най-сетне това ще стане.
— Така е.
— Сега ли? — попита Сепултроув. Ръцете му трепереха. Той ги положи върху контролното табло.
От понтифекса долетя последен изблик на думи:
— Живот, Величество. Смърт. Валънтайн понтифекс на Маджипур!
Последва ужасна тишина.
— Сега — каза Хорнкаст.
8
Поредното безкрайно кръстосване из морската шир — сега Валънтайн отново плаваше от Острова към Зимроел и започваше да си мисли, че в един от предишните си животи трябва да е бил легендарният древен капитан Синабор Лавон, решил пръв да преброди Великото море, който след пет години се е отказал от мечтата си и вероятно за този си грях е бил наказан да се прероди и да странства от бряг до бряг без отдих. Но Валънтайн вече не усещаше нито умора, нито копнеж да се спре веднъж и завинаги. По някакъв начин — странен и неочакван — той продължаваше своята голяма обиколка.
Флотата, тласкана на запад от попътни ветрове, наближаваше Пилиплок. Този път в морето нямаше дракони, които да заплашват или забавят пътуването, и се придвижиха бързо.
Флаговете на мачтите сочеха право към Зимроел: вече не зелено-златни, под които сега плаваше лорд Хисун, а червено-черни със знака на Лабиринта.
Валънтайн още не беше свикнал нито с тези цветове, нито с другите промени. Вече не правеха звездния знак в негово присъствие. Добре, така да бъде — и без това винаги бе смятал тези поздрави за глупост. Вече не го наричаха милорд, а Ваше Величество. Което беше безразлично на Валънтайн, като се изключи фактът, че това обръщение някак му липсваше, и то чисто фонетично. С мъка изстискваше от хората накоя-друга дума, защото всички знаеха, че според древния обичай са длъжни да адресират казаното към висшия говорител и никога към самия понтифекс, макар той да беше тук и да не беше оглушал. А и понтифексът трябваше да беседва чрез препредаване от говорителя. Това беше първият обичай, който понтифекс Валънтайн премахна, но не беше лесно другите да свикнат с промяната. Нарекъл бе Слийт свой главен говорител — твърде естествено назначение, — но на Слийт бе забранено да се отдава на някоя от тези древни безсмислени церемонии — да се прави на ухо на понтифекса.
Ако става на въпрос, никой не можеше да проумее присъствието на един понтифекс на борда на кораб, брулен от ветровете и огрян от яркото палещо слънце. Понтифексът бе император, забулен в тайнственост. Понтифексът трябваше да бъде скрит от погледите. Понтифексът, както знаеха всички, бе редно да стои в Лабиринта.
„Няма да отида“, каза си Валънтайн.
Предал бе короната, друг вече притежаваше привилегията да се зове лорд и да управлява Замъка, ако лорд Хисун изобщо има късмета да се върне там. Но нямаше да се погребе под земята.
На палубата се появи Карабела.
— Азенхарт ме помоли да предам, милорд, че ще наближим Пилиплок след половин денонощие, ако вятърът е все така благоприятен.
— Не се казва милорд — поправи я Валънтайн.
Тя широко се усмихна.
— Трудно ми е да запомня това, Ваше Величество!
— И на мен. Но нещата са се променили.
— Защо да не те наричам милорд, поне насаме? Защото за мен ти наистина си мой господар.
— Така ли? Нима ти заповядвам и те карам да ми слугуваш?
— Знаеш, че имам предвид друго, Валънтайн.
— Тогава ме наричай Валънтайн, а не милорд. Бях ти крал, сега съм ти император, но не и господар. Мислех си, че това винаги е било ясно между нас.
— Може би — Ваше Величество.
Двамата се засмяха и той я прегърна.
— Често съм ти казвал, че съжалявам дето те отвлякох от волния жонгльорски живот заради отговорностите на Връхни. И ти често ми отговаряше, че такъв е бил твоят избор.
— И това е чистата истина, милорд.
— Но сега съм понтифекс — о, Господарке, колко са ми чужди тези думи, — аз съм понтифекс и трябва съвсем да съм те лишил от радостите на живота.
— Защо, Валънтайн? Нима понтифексите изоставят съпругите си? Не съм чувала нищо за такъв обичай!
— Понтифексите живеят в Лабиринта, Карабела.
— Пак ли започваш?
— Никога не излиза от ума ми. И ако трябва да живея в Лабиринта — значи и ти трябва да дойдеш там, а как да го искам от теб?
— Искаш ли го от мен?
— Знаеш, че нямам никакво желание да се разделяме.
— Нито аз, милорд. Но сега не сме в Лабиринта и не смятах, че ще ходиш там.
— А какво ще стане, ако се наложи, Карабела?
— Кой може да се налага на един понтифекс?
Той поклати глава.
— Но какво ще стане, ако се наложи? Чудесно знаеш колко недолюбвам това място. Но ако по извънредно важни държавни съображения това стане неотвратимо…
— Тогава идвам с теб.
— Далеч от цялата тази красота?
— Ти със сигурност ще намираш претексти да се измъкваш горе.
— А ако не успея?
— Гледай в близка перспектива, милорд. Светът загива — докато не решиш трудните задачи, които чакат на тебе, никой няма да те пъхне в Лабиринта. После ще има време да се тревожим къде ще живеем и дали това ще ни хареса. Не съм ли права?
Валънтайн кимна.
— Наистина. Глупаво преувеличавам неволите си.
— Но ти казвам и нека повече не се връщаме на въпроса: ще се радвам, ако почтено се измъкнеж от Лабиринта завинаги, но ако се налага, ще те последвам безусловно. Нима си мислите, милорд, че когато ме взехте за съпруга, не знаех, че един ден ще станете понтифекс?
— Ваше Величество — поправи я Валънтайн. Отново плъзна ръка по раменете й и леко я целуна.
— Обещавам повече да не дълбая темата за Лабиринта — каза той. — А ти ми обещай да ме величаеш с новата титла.
— Да, Ваше Величество. Ваше Величество. Да.
След малко Карабела слезе долу, а Валънтайн остана на палубата и насочи към хоризонта далекогледа.
И се запита какъв ли прием ги очаква в свободната република Пилиплок?
Всички се бяха противопоставили на решението му да отиде там. Слийт, Тунигорн, Карабела, Хисун в един глас говореха за риска и несигурността. Пилиплок в своята лудост беше способен на всичко — дори да плени понтифекса и да го държи като заложник, за да гарантира своята независимост.
Противопоставяха се с аргумента, че в Пилиплок се ходи начело на армия, каквато Валънтайн няма.
Той контрираше с постигнатото във Връхни споразумение след рекрутирането на новите армии короналът да оглави военния поход срещу размирния Пилиплок, а понтифексът да кове стратегията от безопасно разстояние.
— Ще отпадне необходимостта да се хвърлят войски срещу Пилиплок — каза веднъж Валънтайн на Хисун.
— Ваше Величество?
— От времето на възстановяването имам голям опит при усмиряването на бунтовници без кръвопролития. Ако това сториш сега ти, със сигурност това ще предизвика въоръжената им съпротива. Но появата на самия понтифекс — къде се чудо видяло понтифекс да дойде в Пилиплок? — страхопочитанието към височайшата му особа ще ги обуздае и те не ще дръзнат да му посегнат, дори да влезе в града сам.
Въпреки изразеното от Хисун силно недоверие, Валънтайн надделя с ясното съзнание, че победата му е предрешена: твърде рано бе един току-що предал короната понтифекс да стане фигурант, макар може би точно това да се очакваше от главата на Лабиринта. Валънтайн откри, че властта не се отстъпва лесно дори от онези, които са смятали, че не я обичат особено.
Но това не беше изцяло въпрос на борба за власт. А на предотвратяване на излишни кръвопролития. Хисун открито изразяваше недоверие, че Пилиплок може да влезе в правия път по мирен начин, а Валънтайн възнамеряваше да докаже обратното.
Когато на сутринта Пилиплок внезапно изникна високо над тъмното устие на Зимър, Валънтайн застана на носа на „Лейди Тийн“, издокаран като понтифекс в ярко алено и черно, така че да го види ясно цял Пилиплок.
— Пак ни пращат драконовите кораби — каза Слийт.
Да. Също Като последния път, когато Валънтайн като коронал бе дошъл в Пилиплок за началото на голямата обиколка през Зимроел. Но тогава корабите-посрещачи бяха окичени със знамена в зелено и златно и го приветстваха с радостна какофония от овации, свирня на тромпети и барабани. Сега флаговете бяха други — жълти с тъмночервени ленти, толкова мрачни и зловещи, колкото и самите кораби с шипове на опашките. Това положително бе стягът на свободната република, за каквато се смяташе сега Пилиплок, нито пък тази флота идваше, за да го приветства приятелски.
Великият адмирал Азенхарт погледна неспокойно към Валънтайн.
— Да им заповядам ли да отстъпят или да ни ескортират до пристанището, Ваше Величество? — нонита Азенхарт, а понтифексът само се усмихна и му направи знак да не се притеснява.
Най-мощният от драконовите кораби се откъсна от останалите и зае позиция близо до „Лейди Тийн“. Валънтайн разпозна в него флагмана на ветеранката Гуидраг, най-опитната сред тукашните капитани. А и самата свирепа стара скандарка бе на палубата.
— В името на свободна република Пилиплок, кои сте вие? — извика тя.
— Това е „Лейди Тийн“, а аз съм Валънтайн. Ела на борда да поговорим, Гуидраг.
— Не мога да направя това, милорд.
— Не казах лорд Валънтайн, а Валънтайн — парира той. — Разбираш ли какво имам предвид? Ако ти не дойдеш, аз идвам при теб! Приготви се за посрещане.
— Ваше Величество! — ужасено възкликна Слийт.
Валънтайн се обърна към Азенхарт.
— Приготви ни плаващ флотер. Слийт, ти си висш говорител и ще ме придружиш. И ти, Делиамбър.
— Милорд, умолявам… — припряно започна Карабела.
— Ако възнамеряват да ни заловят, ще го сторят, независимо къде съм. Имат двадесет кораба повече от нас, при това добре въоръжени. Елате, Слийт, Делиамбър…
— Ваше Величество — намеси се Лизамон Хълтин, — не може да тръгвате, ако не ви придружавам!
— Браво! Ти заповядваш на понтифекса! — с усмивка каза Валънтайн. — Възхищавам се на духа ти. Но този път няма да взема охрана, оръжие или каквото и да било друго, за да се браня. Готов ли е флотерът, Азенхарт?
Валънтайн се качи във флотера и повика Слийт, мрачен и посърнал, и вруна. Погледна към Карабела, Тунигорн, Азенхарт, Залзан Кавол, Лизиман, Шанамир, които го гледаха, сякаш бе загубил ума си.
— Би трябвало да ме познавате по-добре — каза меко той и заповяда да потеглят.
След малко Валънтайн стъпи на палубата на другия кораб, където отпреде му се изправиха дузина снажни скандари начело със старата Гуидраг, вече почти беззъба и с още по-избеляла гъста козина. Жълтите й очи святкаха, но в изражението й се четеше известна несигурност.
— Какво е станало, Гуидраг, та сега ме посрещаш толкова нелюбезно?
— Милорд, нямах представа, че това си ти.
— И все пак явно това съм аз. И не трябваше ли да ме посрещнете с повече радост?
— Нещата тук са променени — избъбра смутено тя.
— Променени? Свободната република ли имаш предвид? Какво е това свободна република? Май не съм чувал досега такова название. Та какво значи това, Гуидраг?
— Аз съм само капитан на ловен кораб, милорд. Политиката не е за мен да я обяснявам…
— Прости ми тогава. Но ми кажи поне това: защо са те изпратили да ни посрещаш, щом не ни приветстваш и не ни водиш в пристанището?
— Изпратиха ме не за да ви посрещна, а за да ви отпратя обратно — каза Гуидраг. — Ама нямахме представа, че си ти, милорд. Знаехме само, че е имперската флота…
— И имперските кораби вече не са добре дошли в Пилиплок?
Последва дълга пауза.
— Да, милорд — потвърди сконфузена скандарката. — Така е. Имаме — как му викаха? — ами отделихме се от империята, милорд. Това е свободна република. Територия, дето се владее сама, а не отвън.
Валънтайн деликатно повдигна вежди.
— Но защо? Толкова ли ви тежеше имперското владичество?
— Будалкаш ме, милорд. Не ги разбирам тия неща. Знам само, че животът стана тежък и се промени, а Пилиплок сега сам реди съдбата си.
— Защото Пилиплок все още има храна, за разлика от другите градове? И ви се свиди за гладните? Така ли е, Гуидраг?
— Милорд…
— Престани да ме наричаш милорд — каза Валънтайн. — Вече съм Ваше Величество.
Скандарката се втрещи.
— Но нима вече не си коронал, милорд… Ваше Величество?
— Не само в Пилиплок има промени — каза той. — Ще видиш, Гуидраг, ще ти покажа. После ще се върна на своя флагман и ти ще ме заведеш в пристанището, при господарите на тази ваша свободна република, за да ми я обяснят какво представлява. Е, Гуидраг? Нека ти покажа кой съм.
Хвана ръката на Слийт и едно от пипалата на Делиамбър и лесно се унесе в транс. И от неговата душа към тази на Гуидраг се изля поток от жизненост и сила, толкова голяма, че въздухът помежду им засия, защото сега черпеше не само от своята натрупала се през периода на хаос и изпитания сила, но и от енергията на всички, които обичаха Маджипур такъв, какъвто е бил и какъвто копнееха да стане отново. И успя да достигне до Гуидраг, до стоящите до нея скандари, до екипажите на другите кораби, и накрая до всички граждани на свободна република Пилиплок. Изпратеното до тях послание беше просто — известяваше ги, че е дошъл, за да им прости грешките и да ги приобщи отново към голямата общност на Маджипур. Каза им също, че Маджипур е неделим, а силните трябва да помагат на слабите или гибелта ще е всеобща, защото светът е на ръба на пропастта и може да бъде спасен единствено с обединени усилия. За да ги увери накрая, че наближава началото на края на този хаос, защото четирите власти действат съвместно в името на реда, и да ги окуражи, че светът отново ще възвърне целостта си, но само ако вярват в справедливостта на Божествения, в чието име Валънтайн царува като върховен монарх.
Отвори очи. Видя как Гуидраг, замаяна, олюляваща се, бавно коленичи на палубата, последвана от скандарите зад нея. После тя вдигна ръце, сякаш за да защити очите си от ярката светлина и избъбра зашеметено, благоговеещо:
— Милорд… Ваше Величество… Ваше Величество…
— Валънтайн! — извика някой далеч отзад на палубата. — Валънтайн — понтифекс! — И викът бе подзет от един моряк, после от друг, от всички, докато стигна като ехо от кораб на кораб и през водите чак до укрепленията на Пилиплок.
— Валънтайн! Валънтайн — понтифекс! Валънтайн — понтифекс!
ПЕТ
КНИГА НА ПОВТОРНОТО ОБЕДИНЕНИЕ
1
Когато кралските експедиционни сили бяха на часове път надолу по реката от Ни-моя, лорд Хисун извика Алзимир.
— Открий дали голямата къща, известна като „Нисиморн проспект“ все още съществува. Смятам да тя да е моят щаб, докато съм в Ни-моя.
Хисун си спомняше тази къща — помнеше Ни-моя с нейните бели кули и проблясващи аркади така ясно, сякаш бе прекарал там половината си живот. Но без да стъпи в Зимроел — видял бе Ни-моя през чужди очи. Върна се назад във времето, когато скришом проникваше в картотеките със спомени в Регистъра на душите. Как се казваше малката търговка от Велатис, която се омъжи за брата на херцога и наследи Нисиморн проспект? Иниана. Иниана Форлана. Онази, дето колеше и бесеше в Големия базар, докато животът й не се промени така смайващо.
Това бе станало в края на царуването на лорд Малибор — само някакви две десетилетия и нещо са изминали оттогава. Твърде бе вероятно Иниана да е още жива. И все така да живее в своето чудесно имение с изглед към реката. Смяташе да отиде при нея и ще й каже, че я познава и разбира толкова добре, колкото и себе си. Да й каже, че и двамата са един и същи тип: любимци на съдбата, които са наясно, че истинските любимци на съдбата са хората, които знаят как най-добре да се възползват от късмета си.
Нисиморн проспект си беше на същото място с ефирните балкони и портици, плуващи като в сън в трептящия въздух. Но Иниана Форлана вече не живееше тук. Голямата къща бе фрашкана с натъпкани по петима-шестима в стая свадливи натрапници, надраскали имената си по стъклената стена на Залата на прозорците, наклали димящи огньове по верандите и оставили мазните си отпечатъци по блестящите бели стени. Болшинството се изпари като утринна мъгла когато войските на коронала подминаха портала. Но някои останаха и навъсено гледаха коронала като нашественик от друг свят.
— Да разкарам ли тази паплач, милорд? — попита Стимион.
Хисун кимна.
— Но първо им дай малко храна и пиене и им предай съжаленията на коронала, че ги лишава от подслон. И ги попитай дали познават бившата собственичка, лейди Иниана.
Той мрачно обикаляше стаите, като ги сравняваше със сияещото видение на този дом, което бе запазил от спомените на Иниана Форлана. Картинката беше плачевна. Нямаше кътче, което да не е омърсено, повредено, лекедосано, обезобразено, ограбено. Работа за цяла армия майстори, които с години ще възстановяват щетите.
Съдбата на Нисиморн проспект бе сполетяла и цялата Ни-моя. Хисун печално бродеше по Залата на прозорците със зашеметяващи изгледи към тридесетмилионния град, през които се съзираше ужасяваща разруха. Това бе останало от някога най-богатия и бляскав зимроелски град, не отстъпващ по хубост на градовете от Връхни. Белите кули бяха почернели от саждите на безброй големи огньове. Дворецът на херцозите приличаше на гнил пън върху великолепен фундамент. Почти двукилометровото пространство от висящи постройки на галерията Госамар с най-хубавите магазини бе лишена в единия край от подпорите си и се беше проснала като захвърлено наметало на улицата под нея. Стъклените куполи на Музея на световете бяха изпотрошени и на Хисун не му се мислеше за съдбата на неговите безценни експонати. Въртящите се рефлектори на Кристалния булевард не светеха. Погледна към пристанището и видя прекатурени във водата едновремешните луксозни плаващи ресторанти, в които са били сервирани специалитети от най-изтънчените деликатеси на Нарабал, Стий, Пидруид и други далечни градове.
Почувства се измамен. Толкова години да мечтаеш да зърнеш Ни-моя и когато най-после блянът ти се сбъдне, да я намериш може би непоправимо съсипана…
Почуди се как е станало така. Защо тукашните хора от глад, паника и лудост се бяха обърнали срещу собствения си град? Нима в един-единствен пристъп на умопомрачение в сърцето на Зимроел бе унищожена цялата красота, градена с хилядолетия? И си помисли, че е платена твърде висока цена за всички тези векове безскрупулно самодоволство.
Стимион дойде, за да му докладва новините за лейди Иниана: според един от заселниците тя беше избягала от Ни-моя преди повече от година, когато един от лъжекороналите бе обсебил имението й за своя резиденция. Никой не знаеше къде е сега и дали е жива.
Херцогът на Ни-моя и близките му, както и повечето благородници също били избягали дори преди нея.
— А фалшивият коронал?
— Също си е отишъл, милорд. Цялата пасмина, защото са били дузина и постоянно са се дърляли помежду си. Но миналия месец, когато понтифекс Валънтайн пристигнал в града, са избягали като подплашени билантуни. Днес в Ни-моя има само един коронал, милорд, и името му е Хисун.
Хисун криво се усмихна.
— Значи това е голямата ми обиколка? Къде са музикантите, къде са парадите? Защо е цялата тази кочина и съсипия? Не си представях така първото посещение тук, Стимион.
— Ще се върнете в Ни-моя в по-щастливи времена, милорд, и всичко ще бъде както преди.
— Нима? Наистина ли мислиш така? О, дано си прав, приятелю.
Появи се Алзимир.
— Милорд, градоначалникът ви отправя своите почитания и моли за разрешение да ви посети следобед.
— Да дойде вечерта. В момента имаме по-спешни задачи от срещите с местните кметове.
— Ще му предам, милорд. Според мен кметът изпитва известна тревога, милорд, от многочислеността на армията, която се каниш да настаниш тук. Спомена за недостиг на провизии, за проблеми в здравеопазването, които той…
— Кажи му, че ще ни снабдява с провизии както е наредено, Алзимир, или ние ще се снабдим с по-кадърен кмет — каза Хисун. — Предай му също така, че милорд Дивис скоро ще бъде тук начело на още по-внушителна армия, последван от военачалника милорд Тунигорн. Посъветвай го да гледа на сегашните си усилия като на репетиция за същинското бреме, което предстои тепърва. Но го уведоми също, че ще пооблекча продоволствения му проблем, като включа няколко милиона от гражданите му в окупационния корпус, с който ще потеглим за Пиурифейн. И ако се опъва, Алзимир, подчертай му, че не сме дошли тук да му досаждаме, а да спасим провинцията му от хаоса, макар да се лишаваме от любимите си турнири в замъка. Ако сметнеш, че не реагира адекватно на тези наши разпореждания, окови го във вериги и намери някой по-сговорчив заместник-кмет. — Хисун се усмихна. — Толкова за кмета на Ни-моя. Някакви новини за милорд Дивис?
— Множество, милорд. Напуснал е Пилиплок и ни следва нагоре по Зимър по най-бързия начин, като събира армия по пътя си. Имаме съобщения от Порт Сейкфордж, Стенуомп, Оргелиуз, Импемоунд и Облион Вейл, а последното е от околностите на Ларнимискулус.
— Ако не се лъжа, той е на хиляди километри на изток оттук? Ще има да чакаме. Добре, той ще дойде, когато дойде, и няма начин да ускорим нещата, нито е разумно да тръгваме за Пиурифейн без се срещнем. — Хисун се усмихна унило. — Задачата ни щеше да е триж по-лесна, ако този свят беше два пъти по-малък. Алзимир, изпрати послание за най-големите ни почитания до Дивис в Ларнимискулус, а може би в Белка и Кларишанц, и някои други градове по пътя му, за да го уведомиш с какво нетърпение очаквам да го видя отново.
— Наистина ли, милорд?
Хисун го погледна внимателно.
— Наистина — потвърди той. — От цяло сърце, Алзимир!
Установи се в големия кабинет на третия етаж. Твърде отдавна огромната стая бе приютявала библиотеката на Калейн, брата на херцога на Ни-моя. Но древните книги, повечето за необикновени животни, бяха изчезнали и кабинетът бе обширно празно пространство с едно-единствено опърпано бюро в средата. Хисун разпъна на него картите и се зае да обмисля стратегията.
Не беше приятно, че го зарязаха в ариегард на Острова на съня, след като Валънтайн се наложи пръв да отплава за Пилиплок, който Хисун смяташе да укроти със силата на оръжията. Тока стана ясно, че Хисун може и да е коронал, но ще трябва да се конкурира с един жизнен и деен, съвсем видим понтифекс, който няма намерение да се оттегля в Лабиринта. В досегашната история липсваше подобен прецедент. Дори най-силните и най-амбициозните коронали бяха отстъпвали мястото си, за да отидат в подземното си жилище.
Но и сегашните събития бяха безпрецедентни. И не можеше да отрече, че пътуването на Валънтайн до Пилиплок, което Хисун бе смятал за най-налудничава глупост, се бе оказало блестящ стратегически удар.
Бунтовният град покорно бе спуснал флаговете и без хленч се беше подчинил на понтифекса — точно както бе предсказал Валънтайн! Каква магия му беше позволила да предприеме толкова дързък ход? Но нима навремето Валънтайн си бе възвърнал трона със сходна тактика? Зад мекотата и благородството се криеше железен характер. И все пак благостта на Валънтайн на беше просто удобна маскировка, а най-дълбоката и най-истинска негова черта. Той беше необикновен човек — велик крал по свой необикновен начин…
И сега понтифексът напредваше с малкия си антураж от една съсипана провинция към друга и кротко преговаряше в името на здравия разум. От Пилиплок бе отишъл в Ни-моя, като изпревари с няколко седмици Хисун. При неговото приближаване лъжекороналите се бяха разбягали, вандалите и бандитите бяха прекратили мародерствата, зашеметените и обеднели граждани бяха наизлезли с милиони за да приветстват своя нов понтифекс, сякаш той бе способен с едно махване на ръката да върне света към предишното му състояние. Което безмерно опрости задачата на Хисун, който го следваше непосредствено: вместо да губи време и ресурси, за да възстанови контрола над Ни-моя, той намери града спокоен и сравнително склонен към сътрудничество.
Хисун погледна картата. Сега Валънтайн бе поел към Кинтор. Трудна задача: там се бе загнездил най-силният от лъжекороналите Семпетурн с личната си армия — „Рицарите на Декерет“. Хисун се боеше за понтифекса, но не успя да го възпре, нито да го убеди да тръгне с войска из градовете на Маджипур.
Накъде ли ще се насочи Валънтайн след Кинтор? Хисун реши, че поеме към градовете на Долината, а после към морските градове — Пидруид, Нарабал… Никой не знаеше какво става на онзи далечен бряг, където бяха отишли милиони бежанци от сърцето на разрушения Зимроел. Но Хисун бе сигурен, че Валънтайн ще продължи все така неуморно да шества напред, за да превръща хаоса в ред само с пламенната сила на духа си. За понтифекса това бе нещо като странна голяма обиколка. И Хисун притеснено си помисли, че не понтифексът е редно да прави големи обиколки.
Остави на мира Валънтайн и се замисли за собствените си отговорности. Първо трябва да изчака тук Дивис. Това ще бъде доста деликатна работа. Хисун бе наясно, че успехът на царуването му е поставен на карта и зависи от това дали ще сложи на мястото му този мрачен завистник. Изходът бе да му даде голяма власт, да го направи втория човек в кралството. И същевременно да му държи юздите — ако това бе възможно.
Хисун бързо започна да чертае линии на картата и да обмисля тънкостите на тактиката. Внезапно се запита какво ще ядат всички тези войници в един измиращ от глад свят? Да се изхрани милионна армия с корени, ядки и трева? Той поклати глава. Ако нещата опрат дотам, ще се изхранват с камъни и тиня или сатанинските зъбати твари, селекционирани от бунтовниците, та и собствените си мъртъвци. За да свърши цялото това безумие.
Стана и отиде до прозореца. Сега, когато се спускаше здрачът и прикриваше най-грозните белези, Ни-моя изглеждаше разхубавена. Той насмешливо й се поклони. „Добър вечер, милорд! Нека Божественият ви закриля, милорд!“ Лорд Хисун звучеше странно. Всички му засвидетелстваха своето раболепие. Може би скоро щеше да свикне с това, че е коронал. В края на краищата, нищо не бе дошло изневиделица. И все пак имаше чувството, че това е фарс. Може би усещането се дължеше на това, че царуваше в движение, някак импровизирано. Така ще е, докато не се завърне в замъка Връхни — в замъка на лорд Хисун! — и да започне да подписва декрети, да уговаря визити и да оглавява пищни церемонии, както се полага на един коронал в мирно време. Но кога ще стане това? Хисун сви рамене. Въпросът беше глупав, като повечето въпроси. Ще стане, когато стане, а дотогава има да се отметне доста работа. Хисун се върна при бюрото си и седна пред картите.
След около час се върна Алзимир.
— Говорих с кмета, милорд. Предлага пълно съдействие. Чака долу с надеждата, че ще му позволите да сподели с вас ползотворните си идеи.
Хисун се усмихна.
— Доведи ми го.
2
След като най-после стигнаха до Кинтор, Валънтайн нареди на Азенхарт да акостира не близо до централната част, а в южното предградие Горещ Кинтор с геотермичните чудеса — гейзерите, горещите езера и всичко останало. Трябваше да влезе в града бавно и отмерено, за се усети така нареченият коронал навреме.
Не че самозваният лорд Семпетурн щеше да се изненада особено. Валънтайн не криеше нито самоличността си, нито маршрута, който следва. Спираше в по-големите речни градове, срещаше се с останалите тук-там общински управници, които обещаваха да подкрепят войската, за да отблъснат заплахата на променящите се. И по протежение на цялото речно плаване, дори в градчетата, които подминаваше, по бреговете излизаха хора, за да приветстват с радостни възгласи своя император по пътя към Кинтор.
Но това бе и тъжно пътуване, защото дори отдалеч личеше, че реката, че някога оживените и процъфтяващи градове бяха заприличали на призраци с празните си и разбити пристанищни складове, с пусти базари, буренясали булеварди. А където слизаше на брега, виждаше, че народът е безнадеждно отчаян.
Но когато акостира на това фантастично място Горещи Киндор с думкащите гейзери и съскащите, гъргорещи езера, тънещо сред облаци бледозелен газ, Валънтайн забеляза друго изражение по лицата на събралите се на кея: тревожно, нетърпеливо любопитство, сякаш тълпата предвкусваше някакво спортно събитие.
Явно очакваха да видят що за прием ще му окаже лорд Семпетурн.
— Ще тръгнем само след две-три минути, Ваше Величество, — извика Шанамир. — Флотерите идват.
— Никакви флотери — отсече Валънтайн. — Ще влезем в Кинтор пеша.
Чу познатото ужасено пъшкане на Слийт, видя познатото отчаяние, изписано на лицето му. Личеше си, чи е останалите не са очаровани, но си замълчаха. От известно време никой не му възразяваше. Не толкова защото вече бе понтифекс. Замяната на една гръмка титла с нова бе нещо тривиално. А по-скоро защото смятаха, че той навлиза все по-дълбоко в област, която бе табу за тях. Станал бе неразбираем за тях. Колкото до него самия, той нехаеше за безопасността: чувстваше се неуязвим, непобедим.
— По кой мост ще минем, Ваше Величество? — попита Делиамбър.
Мостовете бяха четири: тухлен, от камък, строен, блещукащ и прозрачен, сякаш направен от стъкло, и ефирно верижен. Валънтайн гледаше ту тях, ту далечните квадратни върхове на кулите на Кинтор далеч над реката. Забеляза, че мостът с каменните сводове май е порутен при средната дъга. Каза си, че тона е баш работа за понтифекса, нали в древността титлата му бе означавала „строител на мостове“.
— Някога им знаех имената, добри ми Делиамбър, но съм ги забравил — каза той. — Ще ми ги припомниш ли?
— Вдясно е Мостът на сънищата, Ваше Величество, следващият е Мостът на понтифекса, после Кинторският, който май е неизползваем. Последният е Мостът на коронала.
— Да търгнем по Моста на понтифекса — каза Валънтайн.
Поеха бавно, следвани от непрестанно растящата навалица, която спазваше известна дистанция.
Малко преди Валънтайн да преполови разстоянието, една слаба, тъмнокоса жена с избеляло оранжево наметало се откъсна от зяпачите и се втурна към него с викове: „Ваше величество! Ваше величество!“ Но на дузина крачки от него Лизамон Хълтин я спря и я взе като детска кукла.
— Не, почакайте — измърмори жената, преди Лизамон да я захвърли назад към тълпата. — Не мисля нищо лошо… имам подарък за понтифекса…
— Остави я, Лизамон — каза Валънтайн спокойно.
Намръщена подозрително, Лизамон я пусна, но остана в пълна готовност до понтифекса. Жената трепереше, устните й се размърдаха, но за миг остана безмълвна. После каза:
— Вие сте истинският лорд Валънтайн, нали?
— Да, аз бях лорд Валънтайн. Сега съм понтифекс.
— Разбира се. Знаех си. Разправяха, че сте мъртъв, но никога не съм го вярвала. Никога! — Жената се поклони. — Ваше Величество! — Тя още трепереше. Личеше, че е доста млада, въпреки че беше изпосталяла, съсипана и бледа. Протегна ръка и продължи: — Аз съм Милилейн. Исках да ви дам това.
На дланта й лежеше нещо като кама от кост.
— Убийца, вижте! — изрева Лизамон и понечи да се хвърли отново.
Валънтайн вдигна ръка.
— Почакай — каза той. — Какво е това, Милилейн?
— Зъб… Свещен зъб… Зъб на водния крал Маазмурн…
— О!
— Да ви пази. Да ви води. Той е най-великият от водните крале. Този зъб е скъпоценен, ваше величество. — Тя вече се олюляваше. — Отначало смятах, че е грехота, богохулство, престъпление да ги боготворим. Но после научих много. Водните крале не са зли, Ваше Величество! Те са истинските господари! Ние им принадлежим — ние и останалите жители на Маджипур. И ви нося зъба на Маазмурн, на най-великия, висшата Сила…
Карабела каза меко:
— Трябва да продължим, Валънтайн.
— Да. — Той протегна ръка и внимателно взе подаръка, някак хладен и в същото време сякаш излъчващ светлина. За миг му се стори, че чува звън на далечни камбани, макар никога да не бе чувал точно тази мелодия точно на тези камбани.
— Благодаря ти, Милейн — сериозно каза той. — Ще запазя твоя дар.
— Ваше Величество — прошепна тя и се отдръпна в тълпата.
Той продължи бавно по моста към Кинтор.
Преходът трая повече от час. Дълго преди да стигне до отсрещния брягq Валънтайн видя, че там го чака тълпа, но не обикновена навалица, а издокарано с униформи в зелено и златно множество. Значи това беше прословутата войска на лъжелорда Семпетурн?
— Ваше Величество! — възкликна Залзан Кавол и се намръщи.
— Не спирай — каза Валънтайн. — Пропусни ме напред, когато стигнеш до тях, без да се отделяш от мен.
Усети как Карабела уплашено стиска китката му.
— Помниш ли — каза той, — че в началото на възстановителната война на портала на Пендиуейн ни чакаха десет хиляди въоръжени, а ние бяхме само няколко дузини?
— Сега не е същото. Пендиуейн не беше въставал срещу теб. На портала не те чакаше някакъв измислен коронал, а само дебел, ужасен провинциален кмет.
— Същото е — каза Валънтайн.
Той стигна до края на моста. Пътят беше препречен от униформените. Един офицер от предната линия с блестящи от страх очи кресна грубиянски:
— Кой си ти, дето влизаш в Кинтор без разрешението на лорд Семпетурн?
— Аз съм понтифекс Валънтайн и нямам нужда от ничие разрешение, за да вляза в някой град на Маджипур.
— Короналът лорд Семпетурн не ще ти позволи да пристъпиш отвъд моста, скитнико!
— Как може, ако короналът е истински коронал, да се противопоставя на понтифекса? Хайде, човече, дръпни се! — с усмивка каза Валънтайн.
— Няма, защото ти си толкова понтифекс, колкото и аз.
— Отричаш ме, така ли? Мисля, че твоят коронал трябва да го стори лично — промълви благо Валънтайн.
И тръгна напред, пазен от Залзан Кавол и Лизамон Хълтин. Офицерът-грубиянин хвърляше неспокойни погледи към войниците край себе си. После се изпъчи и показно сложи длан върху ефеса, същото сториха и подчинените му. Валънтайн продължи напред, нищо че настръхналата група продължи да го гледа кръвнишки.
Изведнъж редиците се отдръпнаха и срещу Валънтайн се изтъпани червендалест трътльо, издокаран като коронал, явно с имитация на звездна корона, цвъцната върху гъстата рошава черна туфа на косата.
Той театрално простря ръце и гръмко извика:
— Достатъчно! Дотук, самозванецо!
— И от чие име издаваш тези заповеди? — любезно се осведоми Валънтайн.
— От свое, защото аз съм лорд Семпетурн!
— А, значи ти си коронал, а аз — самозванец? Не знаех. И по чия воля си коронал?
— По волята на Божествения, който предопредели аз да управлявам в това запустение замъка Връхни
— Разбирам — каза Валънтайн. — Но не знам за таково запустение. Там си има коронал, името му е лорд Хисун, който е на власт със законно назначение.
— Един самозванец не може да прави законни назначения — отвърна Семпетурн.
— Но аз съм Валънтайн, предишният коронал, а сега — понтифекс, също по волята на Божествения.
Семптурн мрачно се усмихна.
— Преди да се самопровъзгласиш за коронал, беше измамник и такъв си оставаш!
— Нима? А признанието на всички принцове и лордове от Замъка, на понтифекс Тиеверас, нека почива вечно при Източника, и на собствената ми майка — Господарката?
— Казвам, че ти ги измами всичките, и зачернилото Маджипур проклятие е най-доброто доказателство, че съм прав. Защото истинският Валънтайн беше мургав и тъмнокос, а ти имаш светла като злато коса!
Валънтайн се разсмя.
— Но това е стара история, приятелю! Сигурно знаеш, че заради магията съм с друго тяло!
— Това ти го разправяш.
— Признато е от властите в кралството.
— Значи си печен измамник — каза Семпетурн. — Но няма да си губя времето с теб, защото имам спешни задачи. Върви си. Връщай се в Горещ Кинтор, качвай се на кораба и заминавай. Ако утре по това време още си в тази провинция, ще съжаляваш най-горчиво.
— Ще си отида доста скоро, лорд Семпетурн. Но първо ще ти поискам услуга. Тези твои войници — „Рицарите на Декерет“, така ли ги наричаш? Имаме нужда от тях. Лорд Хисун събира армия на изток, до Пиурифейн. Върви при него, лорд Семпетурн. Мини под негово командване. Подчини му се. Няма да те лишим от предводителството над твоята войска. Но трябва да станеш част от голямото усилие.
— Трябва да си побъркан — каза Семпетурн.
— Аз мисля иначе.
— Да оставя града си без защита? Да измина хиляди километри, за да се подчиня на някакъв узурпатор?
— Налага се, лорд Семпетурн.
— В Кинтор само аз решавам какво се налага.
— Това трябва да се промени — каза Валънтайн. Той лесно премина в транс и докосна съзнанието на Семпетурн, който смутено сви вежди, като му изпрати образа на Доминин Барджазид, въплътен в някогашното Валънтайново тяло, с въпроса:
— Познаваш ли този мъж, лорд Семпетурн?
— Той… той… е някогашния лорд Валънтайн.
— Не — каза Валънтайн и съсредоточи духа си, за да го стовари върху съзнанието на лъжекоронала на Кинтор.
Семпетурн залитна и едва не падна.
— Кой е този човек? — попита отново Валънтайн.
— Братът на Краля на сънищата — прошепна Семпетурн.
— А защо има чертите на предишния лорд валънтайн?
— Защото… защото…
— Кажи ми.
Семпетурн почти се свлече на земята.
— Защото е откраднал тялото на коронала по време на узурпацията и то все още му принадлежи по милостта на човека, когото беше свалил…
— Така. И кой съм аз тогава?
— Ти си лорд Валънтайн — каза Семпетурн отчаяно.
— Грешиш. Кой съм аз, Семпетурн?
— Валънтайн — понтифекс. Понтифексът на Маджипур.
— Вярно. Най-после. А щом аз съм понтифекс, кой е короналът?
— Който… ти… кажеш… Ваше Величество.
— Казвам, че е лорд Хисун, който те чака в Ни-моя, Семпетурн. Върви. Събери рицарите си и вървете на изток, за да служиш вярно на коронала. Върви, Семпетурн. Върви!
Той изпрати за последен път енергията се към Семпетурн, който се разтрепера и най-после рухна на колене.
— Ваше Величество… Ваше величество… Простете ми!
— Ще прекарам в Кинтор ден или два — каза Валънтайн — и ще се погрижа всичко тук да е наред. После поемаме на запад, където ме чака още работа. — Той се обърна и видя Карабела да го гледа така, сякаш са му пораснали крила или рога. Усмихна й се и си помисли, че сега би изпил някоя друга чаша хубаво вино.
Погледна драконовия зъб, който бе държал в ръка през цялото това време, и пак долови гласовете на камбани, и му се стори, че усеща в душата си замаха на мощни криле. Внимателно уви дара на Милилейн в коприна и го подаде на Карабела.
— Пази добре това, господарке моя. Мисля, че ще ми върши добра рабонта. — Той потърси с поглед Милилейн и я видя в тълпата — очите й бяха приковани към него и горяха с плашеща сила, сякаш съзерцаваше с благоговение и екстаз някакво богоподобно същество.
3
Хисун разбра, че точно до вратата на спалнята му се развихря нещо като шумна разправия. Стана, намръщи се, уморено примигна. Зад големия прозорец вляво се виждаше червеният утринен блясък на слънцето ниско над хоризонта. Снощи си бе легнал късно заради днешното пристигане на Дивис и не беше очарован, че го будят в ранни зори.
— Ей, вие там — изръмжа той, — за какво, в името на Божествения, е цялата тази врява?
— Трябва да ви видя веднага, милорд! — произнесе гласът на Алзимир. — Стражата не ме пуска, но аз на всяка цена трябва да говоря с вас, и то веднага!
— Добре, пуснете го — нареди Хисун с въздишка.
Щракна ключалка и в спалнята цъфна Алзимир, явно не на себе си.
— Милорд…
— Какво става?
— Градът е нападнат, милорд!
Хисун внезапно се почувства по-буден от всякога.
— Нападнат? От кого?
— Странни чудовищни птици — каза Алзимир. — С криле като на дракони, човки като сърпове и нокти, от които капе отрова.
— Няма такива птици!
— Сигурно са някакви дяволски изчадия на метаморфите. Нахълтваха в Ни-моя малко преди изгрев от юг — огромно гнусно ято, може би хиляди. Вече дадохме към петдесет жертви, а през деня ще стане много по-зле. — Алзимир отиде до прозореца. — Ето, няколко вече кръжат над стария дворец на херцога…
Хисун погледна. Чистото утринно небе гъмжеше от призрачни създания, по-големи от гихорни, по-едри от милуфтите и доста по-грозни. Крилата им наистина наподобяваха драконовите, огненочервените човки бяха зловещо закривени, а яркозелените нокти — застрашително дълги. Те трескаво се гмуркаха надолу в търсене на плячка, а народът по улиците бягаше отчаяно в търсене на убежище. Разигра се ужасна сцена — пред очите на Хисун грозилищата убиха едно непредпазливо момче, което излезе от една сграда точно под човката на една от тварите.
Хисун изрече проклятие.
— Добре, че ме събуди. Предприе ли нещо?
— Вече изпратих петстотин стрелци с лъкове на покривите, милорд. Ще действаме и с далекобойни енергомети.
— Не е достатъчно. Никак. Трябва първо да овладеем паниката. Какво ще стане, ако по улиците хукнат двайсетте милиона уплашени граждани? Жизненоважно е веднага да покажем, че овладяваме положението. Нека стрелците да са пет, не, десет хиляди, ако имаме толкова.
— Да, милорд.
— Издай заповед всичко живо да си стои у дома до второ нареждане. Никой да не излиза. По никакъв повод. Нека Стимион извести Дивис, че сме леко затруднени и не е зле да внимава, ако все още смята да влезе в Ни-моя тази сутрин. Изпрати ми онзи старец, надзорника на зоопарка, с когото говорих преди дни. Гитаин, Китаин — нещо такова. Кажи му за случилото се, докарай го под стража и нареди да донесат няколко мъртви птици, за да може той да ги изследва.
Хисун се обърна към прозореца отново, като гледаше намръщено. Грозна, покъртителна гледка.
— Променливите! — възкликна горчиво той. — Не жалят дори децата! Скъпо ще ни платят, Алзимир! Ще хвърлим Фараатаа на собствените му птици, нали? А сега побързай.
След малко заваляха донесения. Над сто смъртни случая, чийто брой лавинообразно нарастваше. И най-малко още две ята птици бяха връхлетели града, като по приблизителни изчисления тварите бяха вече най-малко хиляда и петстотин.
Но контраатаката от покривите вече даваше резултати. Бавни и тромави, птиците бяха лесни мишени, които нехаеха за стрелците. Това опростяваше още повече нещата и отърваването май беше само въпрос на време дори нови орди да летяха насам от Пиурифейн. По улиците на града почти не се мяркаха цивилни, защото новината за атаката и наредбата на коронала бяха достигнали и до най-отдалечените предградия. Тварите кръжаха мрачно над смълчаната, пуста Ни-моя.
Към обяд дойде вестта, че Ярмуз Китаин, зоологът, е доведен в Насиморн проспект и прави дисекция на едно мъртво пернато в задния двор. Преди няколко дни Хисун се беше срещал с него заради странните и смъртоносни създания, наводнили Ни-моя, и той бе дал ценни съвети как да ги озаптят. Намери Китаин — мъж със скръбни очи и хлътнала гръд, свит над останките на птица, толкова голяма, че отначало Хисун я взе за няколко, пръснати по настилката.
— Виждал ли си някога нещо подобно? — попита Хисун.
Блед и треперещ, Китаин вдигна очи.
— Никога, милорд. Това е създание от кошмарите.
— Метаморфски кошмари, не мислиш ли?
— Несъмнено, милорд. Явно е някаква сатанинска измислица.
— Искаш да кажеш някакво синтетично създание?
Китаин поклати глава.
— Не съвсем, милорд. Според мен това е генетична манипулация от съществуващи форми на живот. Основната форма е милуфтата, най-голямата лешоядна птица в Зимроел. Уголемили са я и са я превърнали в от лешояд в хищник. Отровните жлези в основата на ноктите са като на амазоар — едно пиурифейнско влечуго.
— А крилете? — попита Хисун. — Взети са морските дракони, нали?
— Наподобяват ги.
— Но драконите не летят. Защо са й драконови криле на една птица?
Китаин сви рамене.
— Явно не с аеродинамична цел. Може да е направено само за да изглеждат птиците по-ужасяващи. Когато някой иска да използва във войната…
— Да, разбрах. Значи смяташ, че тези изчадия са поредното оръжие на метаморфите?
— Несъмнено, милорд. Това нещо не е живяло в диво състояние. Подобна твар със сигурност не би останала незабелязана четиринадесет хилядолетия.
— Следователно още едно престъпление им се пише в сметката. Кой би могъл да предположи, Китаин, че противниците ни са толкова изобретателни учени?
— Те са древна раса, милорд. И могат да имат доста подобни тайни.
Хисун изтръпна.
— Дано не ни пратят нещо още по-зловещо — каза той.
Но в ранния следобед нападението май беше почти отбито. Застреляните птици, стотици на брой, бяха нахвърляни на централния площад, където образуваха огромна неимоверно воняща купчина, а оцелелите, най-сетне проумели, че в Ни-моя най-много да ги прониже някоя стрела, се спасиха към хълмовете на север и само единични екземпляри кръжаха все още над града. Петима стрелци бяха загинали при защитата на Ни-моя. Висока, но неизбежна дан. Най-големият град на Маджипур не биваше да остане заложник на ято птици.
Повече от час Хисун обикаля с флотер града, за да се увери, че е безопасно да се вдигнат ограниченията. После се върна в щаб-квартирата си тъкмо навреме, за да научи, че Дивис е наближил доковете на Странд Виста.
През всичките месеци, откакто бе получил короната от Валънтайн във Вътрешния храм, Хисун очакваше с опасение първата среща с победения си съперник за титлата. И знаеше, че Дивис ще възприеме и най-малкия признак на слабост като покана да го измести от трона, за който ламтеше. Макар Дивис да не бе давал основания да бъде заподозран в подобно предателство, Хисун нямаше особени причини да се доверява на добрата му воля.
Но преди да поеме към доковете, Хисун усети как го обзема странно спокойствие. В края на краищата, той бе провъзгласен за коронал чрез свободния избор на човека, който сега беше понтифекс. Дивис ще трябва да преглътне горчивия хап, независимо дали това му се нрави.
Размерите на армадата, събрана от Дивис, бяха поразяващи. Сякаш бе реквизирал всяко речно корабче между Пилиплок и Ни-моя, така че Зимър беше задръстена от кораби дорде стигаше погледът — наистина огромна флота.
Дивис очакваше на своя флагмански кораб пристигането на лорд Хисун.
— Да му кажа ли да слезе и да ви поздрави на брега, милорд? — попита Стимион.
Хисун се усмихна.
— Аз ще отида при него.
Пое тържествено, окичен с всички кралски реталии — впрочем, и съветниците, и свитата му се бяха издокарали най-официално. Дузина стрелци го пазеха за всеки случай от евентуални нападения на смъртоносните хвъркати. Вярно, фактът че Хисун отиваше при Дивис може би представляваше нарушение на протокола, но за сметка на това той грижливо си беше придал господарски облик на владетел, благоволил да окаже необикновена чест на лоялен поданик.
Дивис също се беше погрижил да за собствената си величественост, защото въпреки жегата бе надянал широка черна роба от фини хайгусови кожи и великолепен лъскав шлем, донякъде наподобяващ корона. Когато Хисун се изкачи на палубата, Дивис се извиси над него като великан. Ала твърдостта и хладнокръвието на Хисун доста смалиха разликата в ръста.
После Дивис — както си му е редът, защото противното би било изтълкувано като открито предизвикателство — направи звездния знак, падна на едно коляно и пръв приветства новия коронал.
— Хисун! Лорд Хисун! Да живее лорд Хисун!
— Дано и ти да си жив, Дивис, защото ще имаме нужда от смелостта ти в предстоящата битка. Стани, човече. Стани!
Дивис се изправи. Изгледа право в очите Хисун, а върху лицето му се изписаха какви ли не, донакъде необясними емоции — от сянката на завистта, гнева и огорчението, до нещо като уважение, дори възхита, и веселост — сякаш Дивис въпреки всичко се забавляваше със странните превратности на съдбата.
— Достатъчно войска ли съм довел, милорд? — попита Дивис, като стори широк жест към задръстената с плавателни съдове река.
— Наистина е невероятно, че си събрал такава многобройна армия. Но казва ли ти някой какво е достатъчно за битка с призраци? Променящите се са ни подготвили още не една грозна изненада.
Дивис се позасмя.
— Чух, милорд, за птиците, изпратени сутринта.
— Не е за смях, милорд Дивис. Гадните страшилища убиваха хора и ги изяждаха още неизстинали. Пред очите ми си отиде едно дете. Но май им видяхме сметката. И като му дойде времето ще избием и създателите им.
— Изненадва ме вашата жажда за мъст, милорд.
— Нима смяташ, че я питая? — каза Хисун. — Е, щом ти го казваш… Нищо чудно да съм станал отмъстителен след седмици престой в един разрушен град и битки с хвъркати изчадия, изтребващи невинни граждани. От Пиурифейн се излива всякакъв вид мерзост, заплашваща цивилизацията, ето защо възнамерявам да залича неприятелите от лицето на земята. И ти казвам, Дивис: с твоя помощ ще отмъстя жестоко на обявилите ни тази война.
— Когато говорите така, милорд, твърде малко приличате на лорд Валънтайн. Мисля, че той никога не е произнасял думата отмъщение.
— А има ли причина да приличам на него, Дивис? Аз съм Хисун, а не Валънтайн.
— Но той ви избра за наследник.
— Да, но така се отказа и от титлата. Едва ли си приличаме тъкмо по отношението си към врага.
— Какво е тогава вашето отношение?
— Мисля, че вече го знаеш. Смятам двамата добре да се развъртим от две стрени метежниците, да сгащим онази гад Фараатаа и да прекратим безобразията. А после понтифексът може да привика оцелелите бунтовници и по своя по-нежен начин да преговаря с тях за някакво решение във връзка с обоснованите им жалби по наш адрес. Но според мен първо трябва да покажем сила. И ако се наложи, да прибегнем до кръвопролития. Какво ще кажеш за това, Дивис?
— Казвам, че не съм чувал по-разумни приказки от един коронал, откакто баща ми остави трона. Но понтифексът едва ли е на същото мнение. Той знае ли за плановете ти?
— Още не сме ги обсъждали подробно.
— А ще ги обсъждате ли?
— Понтифексът понастоящем е в Кинтор, или на запад оттук. — каза Хисун. — И тъй като ще се позабави там, а пък аз ще се позабавя в Пиурифейн, малковероятно е да имаме много шансове за консултации.
В очите на Дивис блесна известно лукавство.
— А, ето че виждам как се справяш с проблема си, милорд.
— За какъв проблем говориш?
— За проблема да си коронал при един понтифекс, който на воля кръстосва страната, наместо достойно да слезе в Лабиринта. Вероятно това е голям препъникамък за един млад коронал и на негово място и аз никак не бих харесал подобно положение. Но ако короналът се държи на прилично разстояние от понтифекса и приписва всевъзможните различия между техните политики на същото това разстояние, той си развързва ръцете. Така ли е, милорд?
— Май стъпваме на опасна почва, Дивис.
— О, нима?
— Да. Освен това ти преувеличаваш различията между нашите възгледи. Валънтайн не е военолюбив, но може би точно затова остави на мен трона на Конфалюм. Добре се разбираме с понтифекса, така че нека прекратим тази тема. Хайде, Дивис. Смятам, че е редно да ме поканиш в каютата си на чаша вино, а в Нисиморн проспект ще ударим още по една-две. И после ще седнем, за да планираме стратегията на нашата война. Какво ще кажеш за това?
4
Дъждът заваля отново и разми очертанията на картата, разпъната от Фараатаа върху влажната тиня на речния бряг. Но това не му пречеше особено, защото всеки детайл бе запечатан в гънките на мозъка му. Илиривойн тук, Авендройн там, Нови Велализиер тук. Реките, планините. Позициите на двете нашественически войски…
Позициите на двете нашественически войски…
Виж това не беше предвидено от Фараатаа. Нахлуването на непроменящите се в Пиурифейн бе голям пробив в плановете му. Страхливият слабак лорд Валънтайн никога не би направил нищо подобно. Не, Валънтайн по-скоро би дошъл пълзейки с нос в калта при Данипиур, за да моли смирено за мирен договор. Но Валънтайн вече не беше крал — или по-точно бе станал крал в сянка с по-висок ранг, но по-малка власт. Как би могъл да разбере някой щуротиите на непроменящите се? И сега те имаха нов крал, младият лорд Хисун, който изглежда е от друго тесто…
— Аарисиим! — повика Фараатаа. — Има ли някакви новини?
— Оскъдни, Кралю, който си. Очакваме вести от западния фронт, но по-късно.
— А от битката при Стейче?
— Горските братя все още не желаели да ни сътрудничат, но най-после склонили да опъват мрежи от лиани.
— Добре, добре. Но ще го сторят ли навреме, за да спрат настъплението на лорд Хисун?
— Твърде е вероятно, о, Кралю, който си.
— Казваш така, защото е вярно или защото мислиш, че именно това предпочитам да чуя? — попита Фараатаа
Аарасиим се опули, зяпна и от смущение започна да си мени формата, а когато стана отново Аарисиим тихо отвърна:
— Несправедлив си към мен, о, Фараатаа!
— Може би.
— Говоря истината.
— Ако това е вярно, тогава е вярно и всичко останало и ще приема, че говориш истината — мрачно каза Фараатаа. Дъждът още по-гръмко задумка по навеса на джунглата. — Върви и се върни, когато имаш новини от запад.
Аарисиим изчезна в мрака на дърветата. Фараатаа, намръщен, отново се зае да чертае картата си.
На запад имаше армия, пълчища на непроменящите се, предвождани от лорда с космато лице на име Дивис, синът на предишния коронал лорд Вориакс. „Ние бастисахме баща ти докато ловуваше в гората, помисли си Фараатаа. Знаеше ли това, Дивис? Ловецът, изстрелял фаталния куршум, беше пиуриварец, макар да имаше облика на лорд от Замъка. Виждаш ли, жалките променящи се могат да убият един коронал! Можем и теб да убием, Дивис. Можем и теб да убием, ако си невнимателен като баща си.“
И мрачно призна, че не може да нарече невнимателен Дивис, който, разбира се, не знаеше как е умрял баща му — нямаше по-строго пазена тайна от тази сред народа на Пиуривар. Щабът му плътно се пазеше от посветени рицари, така че пиле не можеше да прехвръкне през тази верига, та камо ли да се промъкне убиец, независимо колко ловко е дегизиран. С гневни промушващи движения на своя остър дървен кортик Фараатаа прорязваше все по-дълбоко и по-дълбоко върху картата линиите на унищожителния поход на Дивис, който проправяше пътища през диви земи, безпътни откакто свят светува, помиташе всичко отпреде си, заливаше Пиурифейн с несметните си войски, задръстваше природата, замърсяваше свещените потоци, мачкаше свещените горички…
Фараатаа беше принуден да пусне своята армия от пилигригорми срещу това въоръжено множество, за което съжаляваше, защото те бяха сред най-изпипаните му биологични оръжия и той бе възнамерявал да ги хвърли в Ни-моя или Кинтор на по-късен етап на войната. Дребните колкото лешник ракообразни с бронирани черупки и с безброй бързоподвижни крачка, остри като пилички благодарение на майсторлъка на генетиците на Фараатаа, живееха в почвата и бяха лакоми като лами — ежедневно се нуждаеха от живо месо, петнайсет пъти превъзхождащо собственото им тегло. За да задоволяват този апетит се внедряваха в плътта на първото срещнато топлокръвно и започваха да го ядат отвътре.
Фараатаа бе изчислил, че петдесет хиляди парчета биха дестабилизирали напълно град с размерите на Кинтор за пет дни. Но сега поради атаката на непроменящите се се налагаше пусне пилигригормите не другаде, а в почвата на Пиурифейн с надеждата да стресне огромната армия на Дивис и да я принуди да се оттегли. Ала все още нямаше никакви съобщения за успеха на тази тактика.
От другата страна на джунглата, където короналът лорд Хисун водеше друга армия на юг по друг невъзможен път — по западния бряг на Стойче, Фараатаа гласеше преграждането на стотици километри от пътя с мрежа от безкрайно лепкави и непроницаеми птичи лиани, за да принуди врага да прави все повече обходни маневри и накрая да залута безнадеждно. За осъществяването на този коварен ход имаше само една трудност: единствено горските братя се оправяха с птичите лиани, благодарение на някакъв ензим, който ги имунизираше срещу лепкавостта на лианите. Но тези вбесяващи маймуни недолюбваха пиуриварците, които ги бяха излавяли от векове заради ароматното им месо, ето защо не беше лесно да се спечели тяхното съдействие.
Фараатаа усети как в него се надига ярост.
Отначало всичко бе тръгнало като по ноти: срив в земеделието, глад, паника, масова миграция, плъпване на кръвожадни твари, усложнило живота на гражданите…
Но надеждите на Фараатаа не се бяха оправдали напълно. Сценарият с хищните гигантски милуфти почти се беше провалил, нищо че те бяха всели хаос в Ни-моя — кой можеше да предвиди, че точно по време на атаката армията на лорд Хисун ще бъде в града и стрелците му с такава лекота ще се отърват от хвърчащите страшилища. А ресурсите на Фараатаа от милуфти вече бяха изчерпани можеха да бъдат възстановени за около пет години…
Но имаше в зооарсенала си пилигригорми. Имаше милиони ганигоги. А също така куекси, замбинакси, маломоли. Както и нови напасти като червен отровен прах, който носен от нощния вятър щеше да отрови водоизточниците, лилави спори, превръщащи се в личинки, опасни за тревопасните добичета, и още по-големи гадории. Фараатаа се двоумеше дали да използва някои от тях, защото след победата над непроменливите можеше и да не успее да ги озапти. Но ако войната се обърне срещу неговия народ, и то безнадеждно, Фараатаа щеше да използва всички средства срещу неприятеля без оглед на последиците.
Аарисиим се доближи с плахи стъпки.
— Има новини, о, Кралю, който си.
— От кой фронт?
— И от двата.
Фараатаа се втренчи в него.
— Е?
Аарисиим се двоумеше.
— На запад неприятелят напредва бързо, като унищожава пилигригормите с някакъв огън, изхвърчащ от метални тръби и разтопяващ черупките им.
— А на изток? — попита Фараатаа, който се вкамени.
— Поели са през гората и не успяхме да изградим птичите мрежи навреме. Според разузнавачите търсят Илиривойн.
— За да се съюзят с Данипиур! — Очите на Фараатаа пламнаха. — Лошо, Аарисиим. Но нищо не е свършено! Доведи ми Бенуюяб, и Сиимии и някои от другите. Сами ще отидем в Илиривойн и ще пленим Данипиур. И ако трябва, ще я убием, за да няма с кого да се съюзяват. И единственият пиуриварец с власт да управлява ще е само Фараатаа, който нямаа да подписва договори с непроменливите.
— Да пленим Данипиур? — колебливо попита Аарисиим. — Да я убием?
— Ако трябва — заяви твърдо Фараатаа, — ще избия всичко живо, преди да им дам отново този свят!
5
В ранния следобед спряха в една падина, за което Валънтайн научи, че някога е била важен земеделски център. Пътуването през изтерзания Зимроел предлагаше низ от почти еднообразна неприветливи пейзажи — изоставени ферми, обезлюдени градове, признаци на най-ужасяващи битки за оцеляване, — но тази Престимионска падина беше най-обезсърчаващата от гледките.
Обгорени и почернели ниви, мълчаливи, безразлични, зашеметени хора.
— Отглеждахме лузавундър и ориз — каза домакинът на Валънтайн, фермерът Нитикимал, който изглежда бе управник на района, — но се наложи да опожарим нивите. И чак след около две години ще може да сеем отново. Но останахме — никой не избяга от падината, Ваше Величество, нищо че почти няма какво да се яде. А ние, гхайрогите, се изхранваме с малко, нали разбирате? Но дори за нас недостига. А и безделието изнервя не по-малко от тези пепелища. Но земята е наша — затова останахме. Дали ще сеем пак някога, Ваше Величество?
— Сигурен съм — увери го Валънтайн, като се питаше дали не дава на тези хора напразни надежди.
Къщата на Нитикимал бе голяма постройка от черна граниморска дървесина и покрив от зелени плочи. Но вътре лъхаше на влага и вееше — изглежда фермерът вече нямаше желание да прави ремонтите, неизбежни при дъждовния и влажен климат на Престимионската падина.
Този следобед Валънтайн остана за малко сам, за да прегледа получените от изток съобщения преди да отиде в общината за срещата с хората от областта. Хисун бе нахлул в страната на метаморфите и търсеше Нови Велализиер, столицата на бунтовниците. Дали Хисун щеше да има по-голям късмет от този на Валънтайн, който безуспешно бе търсил скитащия град Илиривойн? А Дивис с втора, дори по-голяма армия бе навлязъл в пиуриварска територия от другата страна. Какво ли ще предприеме войнствен мъж като Дивис в онези джунгли? Валънтайн си помисли, че шестващите през Пиурифейн пълчища не бяха влизали в плановете му, а тъкмо обратното. Уви, това бе неизбежно и той го знаеше. Ударил бе часът на хора като Дивис и Хисун. И си помисли, че той ще играе своята роля, а те — своите, и ако е рекъл Божественият — раните на света един ден ще започнат да заздравяват.
Прегледа другите съобщения. Във Връхни регент Стазилейн се трепеше да решава рутинните задачи на управлението. Горкият Стазилейн, който обожаваше лукса, забавленията и движението, сега стоеше закотвен на масивното бюро и се подписваше на купища хартийки. Валънтайн с горчивина си помисли, че времето не прощава никому. Всички, които като него някога бяха смятали, че животът в Замъка е безкраен лов и веселие, сега бяха превити от бремето на отговорностите и крепяха този злочест олюляващ се свят на раменете си. Връхни изглеждаше безкрайно далечен, както и радостите на онези дни, когато светът се управляваше сам и цареше вечна пролет.
Имаше новини и от Тунигорн, който обикаляше Зимроел и се занимаваше с разпределение и съхранение на провизите и с какво ли не още, за да овладее кризата, глада и болестите. Тунигорн стрелецът, Тунигорн — прочутият победител в турнирите… Дали не си плащаше сега, дали всички галеници на съдбата, израснали в Замъка, не си плащаха за лекотата и удобствата на безгрижното детство?
Той остави свитъците. Измъкна от ковчежето драконовия зъб, странния дар на жената на име Милилейн. Още в мига, в който го бе докоснал за първи път, бе разбрал, че държи нещо повече от чудата дрънкулка или амулет. Но само с течението на дните, когато тайно, винаги тайно, скришом дори от Карабела се вглъбяваше в същината на този предмет, Валънтайн започваше да проумява що за дар бе получил от Милилейн.
Леко докосна блестящата повърхност на крехкото и сякаш прозрачно нещо, което обаче бе по-твърдо от най-твърдия камък и имаше заострени ръбове по-остри от най-острата стомана. Хладнееше при допир, ала сърцевината му като че бе изтъкана от пламък.
В съзнанието му мелодично зазвъняха камбани. Тържествената им музика отначало се лееше бавно, почти като реквием, после премина в каскада от звуци, чийто ускоряващ се ритъм бързо се превърна в задъхана смес от мелодии, като всяка нова връхлиташе толкова устремно, че се наслагваше върху предходната, и после всички мелодии се сляха в една-единствена разлюляваща духа симфония на промените. Да, сега Валънтайн позна тази музика, разбра я такава, каквато е — музиката на водния крал Маазмурн, създанието, което хората познаваха като дракона на лорд Киникен, най-могъщият от всички огромни обитатели на планетата.
Доста време измина, докато Валънтайн разбере, че е чувал музиката на Маазмурн дълго преди да се сдобие с този талисман. При първото плаване от Алханроел към Острова на съня бе сънувал на борда на „Лейди Тийн“ как поклонници в бели роби, сред които бе и той, Валънтайн, тичаха към морето, от което се бе появил великият дракон, известен като дракона на лорд Киникен. И в това послание екот на ужасни камбани съпровождаше дракона със зейнала паст, който дори излезе на сушата — звук толкова тежък, че сякаш смазваше самия въздух.
При докосването до този зъб долавяше същото звънтене. И с помощта на този магически предмет можеше, ако се съсредоточи, да достигне до центъра на душата си и да се утсреми напред през света, да влезе в контакт с величавия дух на великия воден крал Маазмурн, наричан от невежите дракона на лорд Киникен. Това беше дарът на Милилейн. Как бе разбрала, че той, само той единствен, би могъл да го използва? И дали изобщо знаеше за това? Може го бе подарила само защото за нея той бе свещен и нямаше представа, че Валънтайн би могъл да го използва за съсредоточаване…
— Маазмурн! Маазмурн!
Опитваше се. Търсеше. Зовеше. Ден след ден се доближаваше до връзката с водния крал, до истински разговор, до същинска среща. Още малко. Може би тази вечер, може би утре или вдругиден…
— Отговори ми, Маазмурн! Тук е понтифекс Валънтайн, който те вика.
Вече не се боеше от този необятен, страховит разум. При тези тайни странствия на душата бе започнал да разбира, колко са се лъгали по отношение на морските гиганти обитателите на Маджипур. Да, морските дракони бяха страховити, но не трябваше да се боят от тях.
— Маазмурн! Маазмурн!
И усети, че почти го е достигнал.
— Валънтайн!
Зад вратата се чу гласът на Карабела. Валънтайн вмиг, устремно излезе от транса. Когато се овладя, побърза да скрие драконовия зъб в ковчежето и излезе при нея.
— Трябваше вече да сме в кметството — каза тя.
— Да. Да, разбира се.
След час Валънтайн седеше на нещо като подиум в залата, а фермерите му изразяваха своята почит и му носеха своите коси, мотики и друг непретенциозен инвентар, сякаш с едно полагане на ръце понтифексът можеше да възроди предишното благоденствие на съсипаната долина. Валънтайн реши, че едва ли е става дума за някакво древно поверие на тези отрудени селяни, болшинството гхайроги. Досега понтифекс не бе посещавал долината или друга част на Зимроел, нито някой бе очаквал да се случи подобно чудо. Изглежда бе свидетел на спонтанното зараждане на нов обичай.
Но това не го смути и той не спря благо да се усмихва и да обнадеждава дефилиращите покрай него хора, които отминаваха окрилени своя понтифекс.
Към края на вечерта в залата настъпи раздвижване и Валънтайн видя да се задава странна процесия. Древна старица-гхайрожка креташе към него подкрепяна от две по-млади жени от нейната раса.
— Това е Аксимаан Трейж! — прошепна неговият домакин. — Чували ли сте за нея, Ваше Величество?
— Уви — не.
— Тя беше прочута с плантациите си от лузавендър. Извор на знания, мъдра жена. Разправят, че е на умиране, но е настояла да ви види.
— Лорд Валънтайн! — повика старицата ясен, звънлив глас.
— Вече не съм лорд — отвърна той, — а понтифекс Валънтайн. Оказваш ми голяма чест с това посещение, Аксимаан Трейж.
— Понтифекс… Валънтайн…
— Ела, подай ми ръка — каза Валънтайн.
Здрависаха се и погледите им се срещнаха, макар да личеше, че тя е сляпа.
— Казваха, че си узурпатор — заяви тя. — Червендалестият дребосък разправяше, че не ти си истинският коронал. Но аз не рачих да го слушам и се махнах. Не знаех дали ти си истинският, ама не червендалестият ще ми го каже.
— Това е бил Семпетурн — каза Валънтайн. — Сега е размислил и вярва, че аз не съм самозванец.
— Щом ти си истинският, ще направиш ли света отново цялостен? — попита Аксимаан Трейж с глас с изумителна жизненост и яснота.
— Ние всички заедно ще постигнем това, Аксимаан.
— Не. Не и аз, понтифекс Валънтайн. Аз ще умра — идната или по-другата седмица. Във всеки случай скоро. Но искам да ми обещаеш, че светът пак ще стане същият като преди — за моите деца, за внуците. И ако ми обещаеш това, ще коленича пред теб, а ако ме излъжеш — дано Божественият те накаже така, както наказа нас, понтифекс Валънтайн!
— Обещавам ти, Аксимаан Трейж и те уверявам, че не хвърлям думите си на вятъра. Но не искам да коленичиш.
— А пък аз държа на думата си! — рече старицата, със смайваща лекота избута спътничките си и рухна на колене. Валънтайн се пресегна да я вдигне, но една от жените, сигурно нейна дъщеря спря ръката му, а после ужасено се втренчи в собствената си длан, дръзнала да докосне самия понтифекс. С мъка, но без чужда помощ Аксимаан се изправи.
— Знаеш ли на колко съм години? — попита тя. — Родена съм по времето на понтифекс Осиър. Май няма по-стара от мен на света. И ще умра по времето на понтифекс Валънтайн. И ти ще възродиш света.
Май беше пророчество, а прозвуча като заповед.
— Ще бъде сторено, Аксимаан Трейж, и ти ще доживееш да го видиш.
— Не, не. Когато човек ослепее, идва второто зрение. Моят живот е почти в края си. Но виждам ясно как ще протече твоят. Ще ни спасиш като извършиш онова, което си смятал за невъзможно. После ще довършиш делото като сториш онова, което най-малко ти се иска. И макар да правиш невъзможното и нежеланото, ще разбереш, че добре си постъпил и ще се радваш, понтифекс Валънтайн. Сега върви и ни изцери. Излекувай ни, понтифекс Валънтайн! Излекувай ни!
Тя се обърна и закрета обратно сам-сама, като не пожела никоя от дъщерите да я съпровожда.
Чак след час Валънтайн напусна залата благодарение на Карабела, която се позова на умората му и го изведе, инак кой знае кога щеше да свърши това особено поклонение от вярващи, че някакво магическо излъчване от понтифекса от само себе си ще преобрази живота им и магически ще ги върне в добрите стари времена. Образът на Аксимаан Трейж продължаваше да грее в съзнанието му докато вървяха към голямата къща на Нитикимал. И сякаш чуваше отново пророчествата и молбите й.
Но в него звучеше и музиката на водния крал. Може би тази вечер ще успее да се свърже най-сетне…
Поговориха си с Карабела, която явно се бе вживяла в казаното от Аксимаан Трейж, от мистериозните й прорицания. Най-после се целунаха за лека нощ и тя си легна.
Валънтайн изчака няколко безкрайни минути. После отвори заветното ковчеже.
— Маазмурн!
Съсредоточи се, за да направи мост между долината и водните дълбини, където се бе спотаел морският крал.
— Маазмурн?
— Чувам те, земни братко, братко Валънтайн, братко крал…
Най-после!
— Ти знаеш кой съм?
— Познавам те. Познавам баща ти. А и мнозина твои предшественици.
— С тях говорил ли си?
— Не. Но ги познавах. Много пъти съм обиколил океана, братко Валънтайн. И знам всичко, което е ставало на сушата.
— Знаеш ли какво става сега?
— Знам.
— Унищожават ни. И ти си на тяхна страна.
— Не.
— Оглавявате бунтовните пиуриварци. Наясно сме с това. Те ви почитат като богове, а вие ги учите, как да ни съсипят.
— Не, братко Валънтайн.
— Знам, че ви боготворят.
— Да, така е, защото ние наистина сме богове. Но не поддържаме бунта. Даваме им само онази подкрепа, която бихме дали на всеки, дошъл да я поиска, но не целим да ви прогоним от света.
— Сигурно ни мразите!
— Не, братко Валънтайн.
— Ние ви преследваме. Убиваме ви. Храним се с вашата плът, пием кръвта ви и изработваме от костите ви дрънкулки.
— Да, това е вярно. Но защо да ви мразим, братко Валънтайн? Защо?
Не отговори веднага. Лежеше вцепенен, тръпнещ от благоговение до спящата Карабела, премисляше чутото — спокойното признание на водния крал, че драконите са богове. Какво би значило това? А също така твърдението за непричастност към бунта и смайващото признание, че драконите не таят омраза срещу маджипурци за стореното.
— Значи ли това, че сте неспособни да мразите, Маазмурн?
— Ние разбираме това чувство.
— Но не го изпитвате?
— Омразата не е същностна, братко Валънтайн. Стореното ни от вашите ловци е в реда на нещата. То е част от живота: един от аспектите на Това, Което Е. Какъвто съм аз, какъвто си ти. Ние ценим Това, Което Е във всичките му проявления. Вие ни избивате и ни използвате. Понякога ние ви убиваме, ако това ни се стори уместно, и така на свой ред ние ви използваме. Говоря ти все за Това, Което Е. Някога пиуриварците убиха няколко от нашите в техния каменен град, който сега е мъртъв. Внушиха си, че са извършили чудовищно престъпление, и за да изкупят вината си разрушиха собствения си град. Но те не разбират. Никой от вас, децата на сушата, не разбира. Просто всичко е Това, Което Е.
— А нашата съпротива срещу хаоса? Грешим ли, че се противим на пиуриварците? Нима сме длъжни смирено да приемем орисията си, защото и тя е Това, Което Е? — попита Валънтайн.
— И вашата съпротива е Това, Което Е.
— Тогава не виждам смисъл в твоята философия, Маазмурн.
— Не е нужно, братко. Но и мнението ти е Това, Което Е.
— Искам да дойде край на разсипията каза след кратко мълчание Валънтайн. Или по-точно да запазим онова, което ние на Маджипур разбирахме като Това, Което Е.
— Разбира се, ще успееш.
— Моля те, помогни ми.
6
— Заловихме един променящ се, милорд — каза Алзимир. — Твърди, че носи спешно съобщение за теб и само за теб.
Хисун се намръщи.
— Шпионин, не мислиш ли?
— Много вероятно, милорд.
— Или дори убиец.
— И това не е изключено, разбира се. Но е малковероятно. Вярно, той е променящ се, милорд, сиреч съмнителен. Но по време на разпита ми се видя искрен. Като че ли.
— Променящи се и искреност! — каза Хисун със смях. — Не внедриха ли шпионин в антуража на лорд Валънтайн?
— Чувал съм за това. Какво да го правя тогава?
— Да ми го доведеш.
— Ами ако се кани да спретне някакъв метаморфоски трик?
— Ше си отваряме очите на четири, Алзамир. Но ми го доведи.
Подобно гостоприемство криеше рискове, но това, че някой е пратеник на противника не е повод да го изгониш или да му видиш сметката само защото го подозираш в предателство. Пък и след седмиците уморително скитане из подгизналата джунгла си беше развлечение най-после да видиш променящ се, защото досега не бяха срещнали из тези пущинаци нито един.
Бивакуваха точно до горичката от гигантски дуики някъде по източната граница на Пиурифейн, близо до река Стейче. Дуиките наистина бяха внушителни, колосални, живописни, но ботаническите чудеса бяха слаба компенсация за кошмара на този безкраен поход из влажните метаморфски гори. Валеше непрестанно, всичко мухлясваше и гниеше, включително и мозъкът. И въпреки всички усилия, досега не бяха видели никакви градове, никакви руини, никакви следи и въобще никакви метаморфи. Сякаш търсеха митични същества в необитаема джунгла.
Хисун знаеше, че и Дивис бере същите ядове в другия край на Пиуридейн. Метаморфите вероятно бягаха от място на място или се преобразяваха в дървета и храстчета и мълчаливо стояха наоколо, като сподавяха смеха си, когато войските на коронала ги подминаваха. Хисун си помисли, че гигантските дуики можеше да са и разузнавачи на метаморфите. И реши да си поговори с шпионина, пратеника, убиеца или който и да е. Можеше да научи нещо или в най-лошия случай поне да се повесели.
Алзимир се върна много скоро с пленника, взет под строга охрана.
Също като малцината видени преди пиуриварци и този бе странен, смущаващ тип — кльощав до чупливост дългуч, гол, но с надбедрена превръзка от кожа. Гостенинът бе бледозелен, с уста като цепка, подутина наместо нос и дръпнати очи, почти скрити от големи клепки. Изглеждаше неспокоен и почти безобиден. При все това Хисун съжали, че няма до себе си някой ясновидец като Делиамбър или Тизана, или самия Валънтайн. В главата на този метаморф можеше да се крие някой пъклен замисъл.
— Кой си ти? — попита Хисун.
— Аарисиим. Служа при Краля, Който Е, когото познавате като Фараатаа.
— Той ли те изпрати при мен?
— Не, лорд Хисун. Той не знае, че съм тук. — Метаморфът внезапно потрепера, завибрира със странни конвулсии и за миг тялото му сякаш се деформира и разми. Стражите на коронала тутакси се изпречиха помежду им, за да предотвратят евентуално нападение. Но след миг Аарисиим се овладя и възстанови формата си.
— Дойдох, за да предам Фараатаа — тихо каза той.
— Нима ще ни заведеш в скривалището му? — изумено попита Хисун.
— Да.
Прекалено бе хубаво, за да е вярно. Хисун се огледа за застаналите в кръг Алзимир, Стимион и останалите си съветници, които явно изпитваха сщото. Изглеждаха скептични, бдителни, враждебни, предпазливи.
— Защо ще го направиш? — попита той.
— Той извърши нещо незаконно.
— Чак сега ли ти хрумна, след като този бунт е започнал…
— Незаконно според нашите, а не според вашите вярвания, милорд.
— И какво е направил?
— Плени Данипиур и иска да я убие. Не иска да чуе никакви съвети. Залови я. За мой срам, аз бях един от тези, които го съпровождаха. Смятах, че само ще я плени, за да осуети съюзяването й с вас, непроменливите. Така ни каза — нямало да я убива, докато не разбере, че войната е напълно изгубена.
— И сега ли смята така?
— Не. Според него войната е далече от завършека си. Смята да продължи със същите средства — нови зверове и болести, като се изживява почти като победител.
— Тогава защо ще убива Данипуир?
— За да си осигури победата.
— Безумие!
— И аз мисля така, милорд. — Очите на Аарисиим бяха широко отворени и в тях гореше странен, суров плам. — Разбира се, той я смята за опасен съперник, който е склонен към мир, а не към война. Отстрани ли я, само той ще властва. Но има и още нещо. Смята да я пожертва на олтаря — с нейната кръв да измоли постоянната подкрепа на водните крале. Построи храм като онзи в стария Велализиер и възнамерява лично той да принесе Данипиур в жертва.
— И кога трябва да стане това?
— Тази нощ, милорд. В часа на хайгуса.
— Тази нощ?
— Да, милорд.
— И на колко дни път оттук е Нови Велализиер?
— На четири, може би три, ако побързаме!
— Но с Данипиур е свършено! — гневно изкрещя Хисун.
— Ако не я принесе в жертва тази нощ…
— Ти каза, че така ще направи.
— Да, луните тази нощ са подходящи, звездите — също, но ако загуби решителността си, ако в последния момент размисли…
— А често ли се случва Фараатаа да загуби решителността си? — попита Хисун.
— Никога, милорд.
— Тогава няма шанс да стигнем навреме.
— Така е, милорд — каза Аарисиим мрачно.
Хисун се загледа мрачно навън, към дуиковата горичко. Данипиур мъртва. Това не оставяше никаква надежда да се постигне споразумение с променящите се. Само тя би могла да смекчи беса на бунтовниците и да се съгласи на някакъв компромис. Без нея войната не ще има край.
Той се обърна към Алзимир.
— Къде е днес понтифексът?
— Със сигурност някъде в долината.
— Можем ли да му изпратим вест?
— Каналите са твърде несигурни, милорд.
— Знам. Погрижи се до два часа да получи известието. Използвай магьосници. Използвай вярващи. Изпрати вест на Господарката и нека тя опита чрез сънищата. На всяка цена се свържи, разбираш ли? Той трябва да знае, че тази нощ Фараатаа ще убие Данипуир. Направи чудо, но му предай това. И му предай, че само в него е надеждата да я спаси.
7
Диадемата на Господарката и драконовия зъб — това щеше да му трябва сега. Не бива да има прекъсване на връзката, нито изопачаване на посланието. Валънтайн бе решен да използва всички средства.
Помоли Карабела и останалите да го наобиколят и щом се пресегне към тях, да го хванат за ръката.
Денят бе светъл и ясен. Утринният свеж, прозрачен въздух бе сладък като алабандинов нектар. Но в Пиуривар, далеч на изток, падаше нощта.
— Маазмурн!
Зовът имаше такава сила, че Слийт трепна, Карабела запуши уши, а пипалата на Делиамбър се загърчиха.
— Маазмурн! Маазмурн!
Звук на камбани. Бавни, тежки обръщания на гигантско туловище, легнало да си отдъхне в ледените северни води. Леко изпляскване на черни криле.
— Чувам те, братко Валънтайн.
— Помогни ми, Маазмурн!
— Да ти помогна? Но как?
— Нека духът ти ме преведе през света.
— Добре, ела.
Стори го с чудесна лекота. Нищо не му тегнеше, когато се приплъзна нагоре и заплува, и се понесе, и полетя. Отдолу лежеше голямата извита дъга на планетата, устремена на изток в нощта. Водният крал го носеше без усилие, спокойно, както гигант носи котенце на дланта си. Напред, напред над света, който беше изцяло отворен, докато Валънтайн препускаше из висинето. Усещаше, че се е слял с планетата, че е едно цяло с населяващите я двайсет милиарда — човеци и скандари, хджорти, метаморфи, и всички останали, които се бяха превърнали в частици от неговата кръв. Той пребиваваше навсякъде в един и същи миг, вместваше цялата скръб на света и цялата радост, и всички копнежи, и всички потребности. Той беше кипяща вселена от противоречия и конфликти. Усещаше пустинната жега, топлите тропически дъждове, прохладата на планинските висини. Той се смееше, плачеше, умираше, любеше се, ядеше, пиеше, танцуваше, сражаваше се, яздеше волно из непознати хълмове и се тътреше по нивите, проправяше си път през гъстата, преплетена с лепкави лиани джунгла. В океаните на душата му необятни морски дракони пореха повърхността и с чудовищен блеещ рев се гмуркаха отново вдън дълбините. Погледна надолу и видя раните от разрухата, видя как може да ги излекува, за да възвърне отново целостта и умиротворението на света. Защото всичко бе склонно да се възвърне към мира и спокойствието. Всичко бе част от Това, Което Е. Всичко бе част от една необятна, безупречна хармония.
Но в тази велика хармония усети единствен дисонанс.
Нещото пищеше, крещеше, виеше. Прорязваше тъканта на света като нож, оставяйки подире си кървава следа. Разкъсваше цялото на части.
Валънтайн знаеше, че дори този дисонанс е аспект на Това, Което Е. И все пак го имаше — далечен, дразнещ, размътващ, ревящ в своята лудост, — този аспект на Това, Което Е, който не приемаше Това, Което Е. Силата на пълното отрицание, надигаща се срещу онези, които искаха да възстановят хармонията, които ще заздравят тъканта, които ще възвърнат на цялото целостта.
— Фараатаа!
— Кой си ти?
— Аз съм понтифекс Валънтайн.
— Валънтайн глупака. Валънтайн детето.
— Не, Фараатаа. Понтифексът Валънтайн.
— За мен това не означава нищо. Аз съм Краля, Който Е.
Валънтайн се засмя, и смехът му се изсипа над света като дъжд от капки златен мед. Понесен от крилете на великия дракон-крал, той се издигна почти до края на небето, откъдето успя да зърне през мрака и връхчето на Замъка, пронизващо небесната вис, и Великото море отвъд него. Хвърли поглед надолу към пиурифейнската джунгла и пак се засмя, и видя как побеснелият Фараатаа се гърчи под пороя на този смях.
— Фараатаа!
— Какво искаш?
— Не бива да я убиваш, Фараатаа.
— Кой си ти да ми нареждаш?
— Аз съм Маджипур.
— Ти си глупака Валънтайн. А аз съм Краля, Който Е!
— Не, Фараатаа.
— Не?
— Виждам в съзнанието ти да блещука онази прастара приказка. За Принца, Който Ще Дойде, за Краля, Който Е. Но ти не си онзи принц. Никога не можеш да бъдеш онзи крал.
— Стига си ми размътвал ума с твоите глупости! Върви си или ще те прогоня.
Валънтайн усети удар, тласък. Устоя.
— Принцът, Който Ще Дойде, не знае що е омраза. Можеш ли да отречеш това, Фараатаа? Той е част от легендата на твоя собствен народ. Той не е жаден за мъст. Не копнее да руши. А ти си само омраза, мъст и разруха, Фараатаа. Ако всичко това се излее от теб, ще останеш черупка, люспа.
— Глупак.
— Претенциите ти са лъжливи.
— Глупак.
— Нека взема омразата и гнева от теб, Фараатаа, ако искаш да си онзи крал.
— Дрънкаш глупашки глупости.
— Хайде, Фараатаа. Пусни Данипиур. Дай ми душата си, за да я излекувам.
— Данипиур ще умре след час.
— Не, Фараатаа.
— Виж!
Покровът на джунглата се разтвори и Валънтайн зърна Нови Велализиер озарен от факли. Храмове от преплетени дървета, знамена, олтар, пламтяща клада. Данипиур, мълчалива, царствена, прикована с вериги към голям камък. Безизразни, отчуждени лица наоколо. Нощ, дървета, звуци, миризми. Музика. Възгласи.
— Пусни я, Фараатаа. И после елате при мен, ти и тя заедно, и нека създадем това, което трябва да бъде създадено.
— Никога. Ще я предам в жертва със собствените си ръце. И тя ще изкупи греха на Оскверняването, когато избихме нашите богове и бяхме наказани вие да бъдете нашето бреме.
— Дори тук бъркаш, Фараатаа.
— Какво?
— През онзи ден във Велализиер боговете се предадоха доброволно. Това беше саможертва, която вие изтълкувахте правилно. Измислихте мита за Оскверняването, но той е погрешен. Това е грешка, това е пълна заблуда, Фараатаа. Двамината водни крале сториха в онзи далечен ден саможертва точно както водните крале се жертват за вашите ловци, когато заобикалят извивката на Зимроел. А ти не си разбрал. Ти изобщо нищо не разбираш.
— Глупост! Лудост!
— Освободи я, Фараатаа. Пожертвай омразата си, както са се пожертвали навремето водните крале.
— Ще я убия, и то сега.
— Не бива, Фараатаа. Пусни я.
— Не!
Ужасната сила на това отрицание бе неочаквана. Тя се надигна като разбушуван океан и се устреми нагоре към Валънтайн, лашна го със зашеметяваща мощ, като го блъскаше, въртеше, за миг го помете към хаоса. Докато се мъчеше да се изправи, Фараатаа нанесе втори, трети, четвърти удар, които се стоварваха с една и съща съкрушителна сила. Но изведнъж Валънтайн усети как водният крал го подкрепи с мощта си и успя да си поеме дъх, възвърна си силата.
Посегна към бунтовния главатар.
Спомни си срещата си с узурпатора Доминин Барджазид преди много години в последния час на възстановителната война. Как му беше отправил обич, приятелство, съжаление за случилото се помежду им. Надежда, че всичко ще цавърши добре. И съпротивата, омразата, гнева, презрението на войнствения Барджазид. И ето че сега се повтаряше същото — отчаяният, изпълнен с омраза неприятел оказваше трескава съпротива.
— Фараатаа!
— Ти си дете, Валънтайн.
— Довери ми се. Прости се с омразата, ако искаш да осъществиш амбициите си.
— Махни се, Валънтайн.
— Ще достигна до съзнанието ти.
— Не! Не! Не!
Този път Валънтайн бе подготвен и когато отрицанието се затъркаля към него като големи речни камъни, сграбчи омразата на Фараатаа и я изтръгна, понечи да я замени с обич, доверие, честност, но взамяна получи нова доза омраза — неумолима, непроменена, непоклатима.
— Не ми даваш шанс, Фараатаа.
Фараатаа пристъпи към олтара, на който лежеше овързаната кралица на метаморфите и вдигна високо своя кинжал.
— Делиамбър! — възкликна Валънтайн. — Карабела! Тизана! Слийт!
Те побързаха за го докоснат, за да му дадат своята сила, но дори тя недостигаше. Взе сила от новата Господарка — майката на Хисун, от собствената си майка — предишната Господарка. Но и това не стигаше. Побърза да поиска подкрепа от всички, които му бяха близки — Тунигорн, Стазилейн, скандара Залзан Кавол. Азенхарт, Ерманар. Лизамон. Трябваше му подкрепата на още един. Потърси Хисун и той му даде силата си.
Да, да. Сега би трябвало да успее. Спомни си какво бе казала Аксимаан Трейж: „Ще ни спасиш като извършиш онова, което си смятал за невъзможно.“ Да. Сега това ще стане възможно.
Фараатаа!
В единствен страхотен порив като звук на гигантски тромпет Валънтайн прониза света и за части от мига се озова в Пиурифейн, достигна целта си, която не бе Фараатаа, а по-скоро неговата омраза, сляпата, гневна, безплодна жажда за мъст и разрушение. Изтръгна я като бурен с един, непреодолим замах. И остави Фараатаа празен, зашеметен.
Макар все още да стоеше с кинжал в ръка над беззащитната жертва, Фараатаа издаде безмълвен вой. Стоеше като вкаменен в позата на палача, но беше празен: черупка, люспа. Изпусна кинжала.
— Хайде — каза Валънтайн. — В името на Божествения, върви си. Махай се! — И Фараатаа се строполи бездиханен.
Настана гробовна тишина. Светът бе застинал в ужасна неподвижност. „Ще ни спасиш, бе казала Аксимаан Трейж, като извършиш онова, което си смятал за невъзможно“. И той не се бе поколебал да го стори.
Чу нейде отдалеч гласа на водния крал Маазмурн.
— Осъществи ли пътуването си, братко Валънтайн?
— Да. Осъществих го.
Валънтайн отвори очи. Огледа се и видя странни бледи лица, изплашени очи: Слийт, Карабела, Делиамбър, Тизана.
— Край — тихо каза той. — Данипиур е спасена. Вече няма да пускат чудовища срещу нас.
— Валънтайн…
Той погледна Карабела.
— Какво има, скъпа?
— Добре ли си?
— Да — каза той. — Добре съм. — Странно, изпитваше неимоверна умора. И същевременно се чувстваше добре. Осъществил бе онова, което трябваше да осъществи. Нямаше избор. А и вече бе сторено.
Нареди на Слийт да се сбогува от негово име с тукашните жители и да им предаде, че всичко ще бъде наред.
— Продължаваме пътя си — каза Валънтайн накрая.
— Напред, към Дюлорн? — попита Слийт.
Понтифексът се усмихна и поклати глава.
— Не. На изток. Първо към Пиурифейн, за да се срещнем с Данипиур и лорд Хисун в името на новия ред в света без омраза. И тогава ще му дойде времето да си вървим у дома, Слийт. Това време ще дойде!
8
Коронацията се състоя навън, в големия тревист двор на Вилдивар Клоуз, от който се откриваше чудесна гледка към Деветдесет и деветте стъпала и горните подстъпи към замъка. Прието бе тази церемония да се извършва единствено в тронната зала на Конфалюм, но отдавна бяха отминали времената, когато някой се вживяваше в регламентите. Валънтайн бе настоял тържеството да се състои под открито небе. А кой би дръзнал да се противопостави на волята на самия понтифекс?
Така че по негово изрично желание множеството се бе сбрало под прекрасните пролетни небеса на замъка Връхни в отрупания с цъфтящи растения двор. Тук имаше халатинги, чиито малиново-златни цветове пръскаха почти луминисцентна светлина, имаше танигали и алабандини, караманги и сефитонгали, пинии и още какво ли не. Цветя от цял Маджипур и цветя навсякъде — пак по изрична заповед на Валънтайн.
Съгласно обичая по време на коронацията върховните представители на Четирите власти се подреждаха в ромб — короналът и понтифексът по върховете, един срещу друг, а от двете им страни Господарката на Острова и Кралят на сънищата. Но тази коронация не приличаше на нито една от предишните в историята на Маджипур, защото властниците бяха петима и трябваше да се измисли нова подредба.
И Валънтайн, лорд Хисун, неговата майка Елсином, Господарката на Острова, Минакс Барджазид, Краля на сънищата и Данипиур от Пиурифейн, петата и новата сред властниците на Маджипур образуваха пентаграма, като сега понтифексът и короналът стояха един до друг.
Наоколо стояха най-близките им помощници и съветници — висшият говорител Слийт, лейди Карабела, Алзимир и Стимион, няколко йерархки, сред които бяха Лоривейд и Талинот Есулд, двамата братя на Минакс Барджазид, дузина пиуриварци в блестящи копринени роби, които сякаш не можеха да повярват, че са почетни гости на такава пищна церемония в самия Замък.
По-нататък се тълпяха нагиздени принцове и херцози, пратеници от Алаизор и Стойен, от Пилиплок, Ни-моя и Пидруид. Присъстваха и почетни гости, сред които бяха Нитикимал от долината Престимион и Милилейн от Кинтор — все хора, чиито живот бе заинтригувал понтифекса по време на странствията му. Там бе дори бившият лъжекоронал Семпетурн, заслужил тази чест за доблестта си в пиурифейнската кампания. Имаше и някои хора от Лабиринта, приятели от детинство на новия коронал — сред тях бяха Ванимун и сестра му Шулаир, Хеулан с тримата си братя. Всичките гледаха като изтървани и не можеха да се начудят на заобикалящото ги великолепие.
Виното се лееше като река, както си му е редът. Звучаха обичайните в такива случаи молитви и химни. Но далеч преди да бъде преполовена церемонията понтифекс Валънтайн вдигна ръка за да поиска думата.
— Приятели — започна той.
Обръщението бе съпроводено от потрес и шушукане. Един понтифекс да нарича приятели другите, дори да са властници и принцове? Колко странно! Колко присъщо на Валънтайн…
— Приятели — повтори той. — Нека ви кажа само няколко думи, защото от днес нататък времето и Замъка ще принадлежат на лорд Хисун, а моето присъствие ще бъде почти незабележимо. Искам да ви благодаря, че сте ни почели… — Отново шушукане: благодарности от понтифекс? — и да ви пожелая да бъдете радостни не само днес, но и занапред, през цялото време на помирението. Защото днес коронясваме един владетел, който ще управлява с мъдрост и благоволение години наред. И приветстваме утвърждаването на една нова власт в кралството, един нов монарх, бивш неприятел, а сега съюзник, по волята на Божествения. Данипиур и нейният народ са добре дошли да се влеят в потока на маджипурския живот като равностойни партньори. При добра воля може би ще поправим старите грешки и ще ги изкупим.
Той замълча, после вдигна чашата си с искрящо вино.
— А сега остава да се помоля Божественият да благослови това празненстно, както и нашите велики морски братя, които плащат със страданията си за това ние да можем да обитаваме този огромен свят и с които най-сетне установихме духовна връзка. Те бяха нашето спасение в този период, в който установявахме мир и лекувахме раните си. Дано и занапред останат наши водачи.
А сега, приятели, наближава кулминацията — новопровъзгласеният коронал ще сложи звездната корона и ще се въцари на трона на Конфалюм. Но по мое искане, по мое нареждане сега не сме в тронната зала. Пожелах за последен път този следобед да подишам сладкия въздух на замъка Връхни и да усетя топлината на слънчевите лъчи. Тази вечер си тръгвам оттук заедно с моята съпруга лейди Карабела и всички мои предани, неразделни приятели — заминаваме за Лабиринта, където ще е моят дом. По време на едно от пътешествията ми, далеч оттук, в долината Престимион, една мъдра старица, мир на праха й, ми каза, че в името на всеобщото спасение ще извърша онова, което съм смятал за невъзможно. И аз го направих. Тя ми предсказа, че за да завърша започнатото дело, ще трябва да сторя онова, което най-малко ми се иска. А какво ми се иска най-малко? Да напусна Връхни и да сляза в Лабиринта, където трябва да живее един понтифекс. Дойде моментът. И ще го направя, но не с горчивина, а с леко сърце. Вече съм понтифекс и мястото ми не е в Замъка, а там, където повелява Божествения.
Понтифексът се усмихна и приветствено вдигна чаша към другите четирима властници. После отпи от виното и каза в заключение:
— Тук са Деветдесет и деветте стъпала, над тях е вътрешното светилище, където ще довършим ритуала. После ще празнуваме и ще се веселим, след което аз и хората ми потегляме. Чака ни дълъг път до Лабиринта, до моя нов дом. Ще ни поведеш ли към него, лорд Хисун? Ще ни поведеш ли?