Подвижна мишена Росс Макдональд

Рос Макдоналд

Подвижна мишена

(Лу Арчър -1)

1

Таксито се отклони от националния магистрален път №101 и пое към морето. Шосето, което се виеше в подножието на тъмен хълм, навлезе в каньон, обрасъл с дъбов шубрак.

— Това е Кабрильо каньон — каза шофьорът.

Наоколо не се виждаха къщи.

— Тук хората в пещери ли живеят?

— Естествено, не. Именията са долу, край океана.

Минута по-късно усетих дъха на море, а след поредния завой долових и прохладата му. Една крайпътна табела гласеше: „Частна собственост. Разрешението за влизане може да бъде отменяно по всяко време.“

Дъбовият шубрак бе отстъпил мястото си на редици от палми и жив плет от монтерейски кипариси. Пред погледа ми се разкриваха морави, по които все още проблясваха капчици, бели сенчести портали, покриви от червени плочки и позеленял меден обков. Един „Ролс“, с кукличка зад волана, премина покрай нас и с порива на вятъра почувствах, че навлизам в нереален свят.

Светлосинята мараня над долния край на каньона беше като дим от бавно тлеещи банкноти. През нея дори и морето изглеждаше като шлифован диамант, чиято синя искряща повърхност бе здраво вклинена в устието на каньона. Частна собственост, както личеше от голямата ярко боядисана табела. Никога досега Пасификът не ми се беше виждал толкова малък.

Колата зави по път, обграден с тисови дървета, пропътува известно разстояние по частна мрежа от алеи и излезе над самото море, чиито далечни контури се гонеха в посока към Хаваите. Къщата бе с гръб към каньона, а едната й половина се издигаше в подножието на разклонението на носа. Постройката беше ниска и дълга. Двете й крила, разперени под тъп ъгъл над морето, приличаха на връх на стрела. През просеката на алеите забелязах бялата равна повърхност на един тенискорт и блесналата синева на плувния басейн.

Шофьорът се отклони от разширяващия се път и спря до гаражите.

— Ето тук живеят пещерните хора. През задния вход ли ще влезете?

— Не съм от надутите.

— Да ви изчакам ли?

— Да.

Едра жена, облечена в ленена рокля, прекрачи прага на служебния вход, докато се измъквах от колата.

— Мистър Арчър?

— Да. Мисис Сампсън?

— Мисис Кромберг. Аз съм икономката. — Усмивка огря набръчканото й лице, както слънцето — разораната нива.

— Можете да освободите таксито. Феликс ще ви върне в града, като свършите.

Платих на шофьора и извадих чантата си от багажника. Чувствах се малко неловко, като я държах в ръцете си. Не знаех дали работата ще приключи за час или за месец.

— Ще оставя чантата ви в килера — каза икономката. — Сигурна съм, че няма да имате нужда от нея.

Тя ме преведе през кухня, обзаведена с хром и порцелан, вестибюл, хладен и покрит със сводове като в манастир, след което я последвах в една кабинка, която след натискане на бутона ни отведе на втория етаж.

— Всички модерни удобства — подметнах зад гърба й.

— Инсталираха го след злополуката с краката на мисис Сампсън. Струва седем хиляди и петстотин долара.

Това трябваше да ми затвори устата и го стори. Тя почука на вратата срещу изхода на асансьора. Никой не отговори. След като почука още веднъж, тя отвори вратата към една висока бяла стая, твърде огромна и оскъдно мебелирана, за да принадлежи на жена. Над масивното легло висеше картина, изобразяваща часовник, карта и шапка, поставена върху тоалетка. Време, пространство и секс. Приличаше на творба на Куниоши.

Леглото бе неоправено, но празно.

— Мисис Сампсън! — извика икономката.

Един хладен глас й отговори:

— На площадката съм. Какво има?

— Мистър Арчър е тук — човекът, на когото телеграфирахте.

— Кажи му да дойде тук. И донеси кафе!

— Минете през френските прозорци — каза икономката и излезе.

Щом прекрачих прага, мисис Сампсън ме погледна над книгата си. Тя беше полуизлегната в един шезлонг, с гръб към високото утринно слънце и преметната хавлия върху тялото. До нея стоеше инвалидна количка, но самата тя не приличаше на инвалид. Загорялата й стройна фигура бе толкова тъмна, че плътта изглеждаше като полирана. Заради изрусената, ситно накъдрена коса издължената й глава изглеждаше като покрита с пяна от сметана. Да се определи нейната възраст бе почти толкова трудно, както и да се определи тази на скулптура, изваяна от махагон.

Тя постави книгата в скута си и ми протегна ръка.

— Чувала съм за вас. Когато Милисънт Дрю скъса с Клайд, каза, че сте свършил добра работа. Не спомена точно как.

— Това е дълга история — казах — и освен това е жалка.

— Милисънт и Клайд са отвратително жалки, не мислите ли? Тези естети! Винаги съм подозирала, че любовницата му не е от женски пол.

— Никога не правя оценки на клиентите си — отвърнах аз и предложих на мисис Сампсън малко поизносената си момчешка усмивка.

— Нито пък говорите за тях.

— Нито пък говоря за тях. Дори с клиенти. Нейният глас беше ясен и жизнен, но в смеха й прозираше болка, а в интонацията му се долавяше горчивина. Сведох поглед към очите й. Това бяха очи на уплашено и болно създание, което използваше прикритието на красивото загоряло тяло. Тя сведе клепачи.

— Седнете, мистър Арчър. Може би се питате защо ви повиках? Или греша?

Аз се облегнах в стола до шезлонга.

— Питам се и дори се досещам. Разводите са ми специалност. Върша черната работа, нали разбирате.

— Вие се подценявате, мистър Арчър. И не говорите като детектив, нали? Радвам се, че споменахте думата „развод“. Искам още от самото начало да бъде ясно, че не разводът е нещото, което искам. Желая бракът ми да трае дълго. Знаете ли, смятам да надживея съпруга си.

Замълчах в очакване на още нещо. Когато се вгледах отблизо, забелязах, че загорялата й кожа бе леко загрубяла и повехнала. Слънцето жареше нейните бронзови крака и стоварваше лъчите си върху главата ми. Ноктите на краката и ръцете й бяха боядисани с един и същ кървавочервен лак.

— Тук не важи правилото за естествения подбор. Вие навярно знаете, че не мога да използвам повече краката си. Но аз съм с двадесет години по-млада и ще го надживея. — В гласа й като жужене на оса прозвуча горчивина.

Тя я усети и бързо преглътна.

— Тук навън е горещо като в пещ, нали? Не е честно мъжете да бъдат принудени да ходят със сака. Свалете вашето, ако искате!

— Не, благодаря.

— Твърде добре сте възпитан.

— Нося пистолет под мишницата… А и все още се чудя. В телеграмата споменавахте името на Албърт Грейвс.

— Той ви препоръча. Един от адвокатите на Ралф. След обяда може да говорите с него за заплащането.

— Той не е ли вече областен прокурор?

— От края на войната, не.

— През 1940–1941 работих известно време за него. Оттогава не съм го виждал.

— Да, знам. Каза ми, че добре се справяте с издирването на хора. — Тя ме удостои с хищна, ослепителна усмивка, която изкриви лицето й. — Добър ли сте в издирването на хора, мистър Арчър?

— Нека бъдат „изчезнали лица“. Вашият съпруг е изчезнал, нали?

— Не точно изчезнал. Просто е заминал по собствено желание, сам или с компания. Би побеснял, ако се обърна към Бюрото за изчезнали лица.

— Разбирам. Искате, ако е възможно, да го открия и да идентифицирам компанията. А след това?

— Просто ми кажете къде се намира и с кого. Аз ще имам грижата за останалото.

„Колкото и да съм зле и неподвижна“ — гласеше подтекстът, който съдържаха извивките на гласа й.

— Кога замина той?

— Вчера следобед.

— Къде?

— Лос Анджелис. Преди това беше в Лас Вегас, имаме място в пустинята, но вчера следобед отлетя за Лос Анджелис с Алън. Алън е пилотът му. На летището Ралф го преметнал и се измъкнал.

— Защо?

— Предполагам, че е бил пиян. — Устата й се сви в презрителна гримаса. — Алън каза, че може да е пил.

— Смятате, че е заминал на забавление. Често ли го прави?

— Не често, но в повечето случаи това е поводът. Когато пие, губи мярката.

— В секса ли?

— С всички мъже е така, нали? Но това в случая не ме засяга. Той губи мяра по отношение на парите. Преди няколко месеца върза кънките и подари една планина.

— Планина?

— Гарнирана с ловна хижа.

— На жена ли я подари?

— Де да беше. Подари я на мъж, но не е това, за което си мислите. Става дума за свещеник от Лос Анджелис, с дълга сива брада.

— Звучи умилително.

— За Ралф ли говорите? Ако му го кажете в лицето, ще си помисли, че сте луд за връзване. Той започна като безскрупулен шеф на петролно предприятие. Типажът ви е познат: отчасти човек, отчасти алигатор, отчасти трапер и керамична касичка вместо сърце. Такъв е в трезво състояние. Но алкохолът го размеква, поне през последните години. След няколко питиета той отново иска да бъде малко момченце. Започва да търси майчино или бащино съчувствие, за да му се издуха носът, избършат сълзите или да бъде напляскан за някоя лудория. Жестоко ли ви звучи? Просто се старая да бъда обективна.

— Да — отговорих. — От мен се иска да го открия, преди да е подарил още някоя планина.

„Жив или мъртъв“, добавих наум, но в крайна сметка не й бях психоаналитик.

— Ако е с жена, това ме интересува естествено. Искам да науча всичко за нея, защото не мога да си позволя да пропусна такова предимство.

Чудех се кой ли е психоаналитикът й.

— Имате ли предвид някоя жена?

— Ралф не споделя нищо, той е много по-близък с Миранда, отколкото с мен, а и аз нямам необходимото оборудване, за да го шпионирам. Затова повиках вас.

— Да си го кажем направо — допълних аз.

— Аз винаги говоря направо.

2

В рамката на отворения френски прозорец се появи прислужник филипинец, облечен в бяло сако.

— Кафето, мисис Сампсън.

Той постави сребърния сервиз на ниската масичка до шезлонга. Фигурата му беше дребна и пъргава. Зализаната му черна коса правеше малката топчеста глава да изглежда като намазана с грес.

— Благодаря, Феликс.

Тя се отнасяше мило със слугите си или искаше да ме убеди в това.

— Желаете ли кафе, мистър Арчър?

— Не, благодаря.

— Може би предпочитате нещо по-твърдо?

— Нямам навик да пия преди ядене. Аз съм детектив от нов тип.

Тя се усмихна и отпи от чашата. Аз станах и се запътих към края на площадката, откъдето се виждаше морето. Терасовидният склон отдолу опасваше в зелени стъпала пространството до самия край на носа, преди рязко да се спусне към брега.

Откъм ъгъла на къщата дочух плясък, който ме накара да се наведа през перилата. Басейнът се намираше на най-горната тераса и представляваше облицован със сини плочки овал с искряща в зелено вода. Момче и момиче пореха водата и играеха на гоненица. Момичето гонеше момчето. То се остави да го хванат.

Изведнъж те се превърнаха в мъж и жена и движещата се гледка застина под лъчите на слънцето. Движеха се само водата и ръцете на момичето. Тя бе застанала зад него и го бе прегърнала през кръста. Пръстите й нежно, сякаш докосваха арфа, се движеха по гръдния му кош и се вкопчваха в косматото островче между гърдите му. Лицето й беше скрито от гърба му. Неговото излъчваше гнева и достойнството на слепите бронзови фигури.

Той отблъсна надолу нейните ръце и се изкачи навън. По открилото се лице се четеше дълбока уязвеност. Ръцете й висяха, сякаш бяха изгубили предназначението си. Тя седна на ръба на басейна и провеси крака във водата.

Тъмнокосият младеж изпълни от трамплина отскок с лека чупка. Тя не го погледна. От краищата на косите й се посипаха капчици вода, които, подобно на сълзи, се стекоха в скута й.

Мисис Сампсън ме извика по име.

— Нали не сте обядвали?

— Не съм.

— Феликс, сервирайте обяд за трима във вътрешния двор. Аз ще ям тук, както обикновено.

Феликс леко кимна и излезе. Тя го повика отново.

— Донеси снимката на мистър Сампсън от будоара. Нали трябва да знаете как изглежда той, мистър Арчър?

Лицето в кожената рамка беше пълно, с рядка, посивяла коса и изкривена уста. Едрият нос свидетелстваше повече за упорство, отколкото за самоувереност. Изкуствено застиналата усмивка бе присвила подутите клепачи и подчертаваше провисналите бузи. Бях виждал подобни усмивки в гробниците — върху маската на смъртта. Това ми напомняше, че и аз един ден ще остарея и ще умра.

— Нещастник, но ми принадлежи — каза мисис Симпсън.

Феликс издаде лек звук, който би могъл да бъде кикот, сумтене или въздишка. Не можах да измисля нищо в добавка към неговия коментар.

Той поднесе обяда във вътрешния двор, който представляваше покрит с червени плочки триъгълник, разположен между къщата и страната на хълма. Над зиданата подпорна стена склонът бе засаден с трева, агератум и пълзяща лобелия и се издигаше като безкрайна синьо-зелена вълна.

Тъмнокосият младеж беше тук, когато Феликс ме доведе. Той бе зарязал гнева и достойнството си и, облечен в свеж светъл костюм, изглеждаше чудесно. Изправен, със своите шест фута и три-четири инча, той бе достатъчно висок, за да ме накара да се почувствам малогабаритен. Хватката му беше здрава.

— Казвам се Алън Тагърт. Управлявам самолета на Сампсън.

— Лу Арчър.

В лявата му ръка подрънкваше чаша.

— Какво пиете?

— Мляко.

— Шегувате ли се? Мислех, че сте детектив.

— Специалитетът ми е ферментирало кобилешко мляко.

Усмивката му беше блестяща и приятна.

— Моят е джин с тоник. Навик от Порт Морсбай.

— Доста ли сте летели?

— Петдесет и пет мисии. Около две хиляди часа.

— Къде?

— Най-вече на атола Каролайн. Летях на „П-38“. Произнесе го с любовна носталгия, сякаш бе име на момиче.

В този момент дойде и момичето, облечено в рокля на черно райе, която се стесняваше и разширяваше на съответните места. Медночервената, подсушена и бухнала коса обгръщаше главата й като облак. Големите зелени очи върху бронзовото лице ме смаяха, понеже изглеждаха странно, както биха изглеждали светли очи върху лицето на индианец.

Тагърт ми я представи. Това беше Миранда, дъщерята на Сампсън. Настанихме се на метална маса под сянката на брезентов чадър, чийто железен прът пробождаше центъра й. От време на време вдигах погледа си от чинията със сьомга с майонеза и наблюдавах момичето. Тя беше висока, с очарователно непохватни движения, от тези момичета, които се развиват бавно, но си заслужават да ги чакаш. Пубертет около петнадесетте, първи брак на двадесет — двадесет и една. Следват няколко трудни години за преодоляване на романтиката и превръщане на момичето в жена, за да разцъфти като съвършена красавица на двадесет и осем или тридесет. Тя изглеждаше на около двадесет и една, малко голяма, за да е дъщеря на мисис Сампсън.

— Моята мащеха — каза тя, като че ли четеше мислите ми, — моята мащеха винаги изпада в крайности.

— Мен ли имате предвид, мис Сампсън? Аз съм от умерения тип.

— Не конкретно вас. Всичко, което тя върши, е крайно. Другите хора падат от коне без впоследствие да бъдат парализирани от кръста надолу. Но не и Елейн. Подозирам, че това е на психологическа основа. Тя загуби умопомрачителната си красота, с която бе свикнала, и се оттегли от борбата. Падането от коня й поднесе удобен случай да го стори. Доколкото знам, направила го е нарочно.

Тагърт леко се изсмя.

— Хайде стига, Миранда. Пак си чела някоя книжка. Тя високомерно го изгледа.

— Ти поне не можеш да бъдеш обвинен в подобно нещо.

— Има ли някакво психологическо обяснение за присъствието ми тук? — попитах аз.

— Не съм сигурна какво точно търсите тук. Трябва да откриете следите на Ралф или нещо подобно.

— Нещо подобно.

— Предполагам, че тя иска да изкопчи нещо от него. Признайте, че е проява на крайност да повикаш детектив само защото мъжът ти е прекарал нощта навън.

— Аз съм дискретен, ако този факт ви притеснява.

— Нищо не ме притеснява — мило отговори тя. — Просто правя психологическа забележка.

Прислужникът филипинец се движеше спокойно през двора. Неговата уверена усмивка беше като маска, зад която изолираната му личност гледаше крадешком през дълбините на черните, обградени с тъмни кръгове очи. Имах чувството, че заострените му уши долавяха всяка моя дума, усещаха дишането ми и брояха ударите на сърцето ми.

Тагърт се почувства неудобно и смени темата.

— Мисля, че досега не съм виждал истински жив детектив.

— Ще ви дам автограф, само че ще се подпиша с „X“.

— Говоря сериозно, детективите ме привличат. Навремето май имах намерение да ставам такъв — преди да се кача в самолет. Мисля, че това е мечта на много деца.

— Много деца не остават верни на мечтите си.

— Защо? Не обичате ли работата си?

— Предпазва ме от вършене на поразии. Да видим сега, вие сте били с мистър Сампсън, когато се е чупил.

— Точно така.

— Как беше облечен той?

— Спортно яке от туид на „Харис“, кафява вълнена риза, светлокафяв памучен панталон, туристически обувки. Гологлав.

— Кога точно се случи това?

— Около три и половина, като кацнахме в Бърбанк, вчера следобед. Трябваше да преместят една друга бракма, за да мога да паркирам моята. Не оставям това на друг; вътре има някои специални приспособления, които могат да ги задигнат. Мистър Сампсън отиде да се обади в хотела да пратят кола.

— В кой хотел?

— „Валерио“.

— На пуеблото от Уайлшър ли?

— Ралф е наел бунгало в него — каза Миранда. — Харесва мястото, защото е тихо.

— Когато отидох до главния вход — продължи Тагърт, — мистър Сампсън го нямаше там. Това изобщо не ме притесни. Беше пил доста, но в това нямаше нищо необичайно, а и сам можеше да се грижи за себе си. Въпреки това малко се ядосах. Стоях закотвен в Бърбанк само защото той не можеше да почака пет минути. Пътят до „Валерио“ с такси струва три долара, а аз не можех да си ги позволя.

Той хвърли поглед на Миранда, сякаш да се убеди, че не казва твърде много. Тя изглежда се забавляваше.

— В крайна сметка — каза той — отидох до хотела с автобус. Смених три и с всеки пътувах по половин час. В резултат — нямаше го и в хотела. Чаках, докато притъмнее, и се върнах вкъщи със самолета.

— Той стигал ли е изобщо до „Валерио“?

— Не. Изобщо не се беше мяркал там.

— Какво стана с багажа му?

— Той не носеше багаж.

— В такъв случай не е имал намерение да остава за цяла нощ.

— Това отпада — намеси се Миранда, — той имаше всичко необходимо в бунгалото.

— Може би и в този момент е там.

— Не е. Елейн набира номера през час. Обърнах се към Тагърт.

— Спомена ли нещо за намеренията си?

— Щеше да прекара нощта във „Валерио“.

— Колко време е бил сам, докато паркирахте самолета?

— Около петнадесет минути. Но не повече от двадесет.

— Колата от „Валерио“ е щяла да пристигне за това време. Може изобщо да не се е обаждал в хотела.

— Някой трябва да го е посрещнал на летището — каза Миранда.

— Имаше ли много приятели в Лос Анджелис?

— Повече служебни познанства. Ралф никога не е бил от общителните.

— Можете ли да ми дадете имената им?

Тя махна с ръка пред лицето си, като че имената бяха насекоми.

— По-добре попитайте Албърт Грейвс. Ще се обадя в офиса му, за да му кажа, че ще го посетите. Феликс ще ви закара дотам. А след това, предполагам, ще се върнете в Лос Анджелис?

— Изглежда като най-логичната отправна точка.

— Алън може да ви откара със самолета.

Тя стана и погледна надолу към Алън, а в очите проблесна полузаучена настоятелност.

— Нали нямаш някаква специална работа за следобед, Алън?

— За мен ще е удоволствие — каза той. — Това поне ще ме измъкне от скуката.

Тя се врътна и вбесена влезе в къщата.

— Дайте й почивка — рекох аз. Той стана и се надвеси над мен.

— Какво искате да кажете?

По самодоволното му лице се четеше арогантността на колежанин и аз го подразних.

— Тя се нуждае от здравеняк. Вие бихте били красива двойка.

— Разбира се, разбира се.

Той поклати глава в отрицание.

— Много хора си правят погрешни заключения относно мен и Миранда.

— Включително и самата Миранда ли?

— По случайност ме интересува друга. Но това не ви влиза в работата. Както и на този проклет кучи син.

Той имаше предвид Феликс, който стоеше на прага на кухнята и внезапно се покри.

— Този проклетник ми лази по нервите — каза Тагърт. — Непрестанно се навърта наоколо и души.

— Може би той също е заинтересован? Тагърт изсумтя.

— Той е само едно от нещата, които ме потискат в тази къща. Вярно, храня се със семейството, но не си мислете, че не ме третират като прислужник, когато богаташите са на земята. Проклет летящ шофьор, това съм аз!

„Не и за Миранда“ — помислих си аз, но не му го казах.

— Работата ви е доста приятна, а и Сампсън не лети през цялото време.

— Летенето не ме притеснява. Харесва ми. Това, което не ми харесва, е, че трябва да играя ролята на пазач на стареца.

— Той нуждае ли се от пазач?

— Сампсън може да бъде жив дявол. Не исках да говоря за него пред Миранда, но да го бяхте видели преди седмица в пустинята — имах чувството, че се опитваше да се напие до смърт. Литър и половина на ден. Когато пие така, го обхваща мания за величие и ми се повръща от изблиците му на пиянска щедрост. След това става сантиментален. Иска да ме осинови и да ми купи самолетна фирма.

Гласът му стана дрезгав, провлачен и подигравателно изимитира този на пиян старец:

— Ще се погрижа за теб, Алън. Ще получиш самолетната си фирма.

— Или планина?

— Не се шегувам за фирмата. Това не би му се опряло. Но когато е трезвен, не е така щедър. Тогава не би ви дал и цент.

— Пълен шизо — рекох. — Защо е станал такъв?

— Не знам със сигурност. Тази кучка горе би могла да подлуди всеки. Синът му е загинал през войната. Предполагам, че затова по-късно нае мен. Всъщност той не се нуждае от пилот на пълен работен ден. Боб Сампсън също е бил летец. Свалили са го над Сакашима. Миранда смята, че това окончателно е сломило баща й.

— Как се разбират той и Миранда?

— Доста добре, но в последно време не се спогаждат. Сампсън се опитва да й намери съпруг.

— Някоя по-специална личност ли?

— Албърт Грейвс.

Той произнесе името с безизразно лице, нито „за“, нито „против“.

3

Магистралата навлезе в Санта Тереза откъм долния край, близо до морето. Пропътувахме около една миля в бедняшкия квартал, изпъстрен от полусрутени колиби и олющени магазини, с мръсни пътеки на мястото на тротоарите, в чиито прахоляк играеха бели и цветнокожи деца. Недалеч от главната улица се намираха няколко туристически хотела, опасани от неоновите реклами като украса на торта от картон, редици от мексикански къщи, боядисани в червено, и две-три долнопробни кръчми, в които се веселеше простолюдието. Половината от хората по улицата имаха ниския ръст на индианци и кафеникави лица, сякаш бяха от марокен. След Кабрильо каньон обстановката тук ме караше да се чувствам като извънземен, а кадилакът беше космическият кораб, който се носеше над повърхността.

Феликс зави наляво по главната улица, като остави морето зад гърба ни. Докато се изкачвахме нагоре, улиците се променяха. Мъже в пъстри ризи и летни костюми и жени в панталони и различни по дължина блузи, които подчертаваха различни по вид коремни части, влизаха и излизаха от вратите на испанските магазини и от вратите на административните сгради. Никой не поглеждаше към планините, надвесени над града, но те бяха там и присъствието им караше всички да изглеждат смешни.

През цялото време Тагърт седеше мълчаливо, а красивото му лице бе застинало в безизразна гримаса.

— Как ви се вижда градът? — попита ме той.

— Никак. А на вас?

— Не е най-приятното място, където бих си похарчил парите. Хората идват тук, за да умират, както правят слоновете. В следващия момент обаче продължават да живеят, ако това може да се нарече живот.

— Да можехте само да го видите преди войната. Сега е супер оживено в сравнение с онова време. Тогава тук имаше само богати стари дами, които кътаха продоволствените си купони, пестяха парите си и режеха от заплатата на помощник-градинаря.

— Не знаех, че познавате града.

— Работих по някои случаи заедно с Бърт Грейвс по времето, когато беше областен прокурор.

Феликс паркира колата срещу боядисан в жълто гипсов свод, през който се влизаше във фоайето на една административна сграда. Той отвори пред мен стъклената врата.

— Кабинетът на мистър Грейвс е на втория етаж. Може да вземете асансьора.

— Аз ще чакам отвън — каза Тагърт.

Кабинетът на Грейвс рязко контрастираше с неугледната стаичка в съда, където той се готвеше за делата си. Интериорът на чакалнята бе изпълнен в бледозелен цвят и светло дърво. Русата секретарка със спокойни зелени очи, която дооформяше общото впечатление, се обърна към мен.

— Имате ли уговорена среща, господине?

— Кажете на мистър Грейвс, че Лу Арчър е тук.

— Той е зает в момента.

— Ще почакам.

Седнах в един фотьойл и се замислих за Сампсън. Белите пръсти на русото момиче се движеха пъргаво по клавишите. Намирах се все още в този нереален свят, гонеше ме умора и бях нает да търся човек, за когото все още не можех да си изградя представа. Петролен магнат, който общува с преподобни отчета и се напива до смърт. Извадих снимката от джоба си и отново разгледах лицето му. Видя ми се уморено.

Вътрешната врата се отвори пред гърба на стара дама, която кимаше енергично и говореше на висок глас. На главата си носеше избеляла шапка, каквато би могла да намери на плажа, но върху часовника, забоден на копринената розова блуза, искряха диаманти. Грейвс вървеше след нея. Тя го убеждаваше, че е много умен. Да, умен и грижовен. Той се правеше, че слуша. Изправих се. Като ме видя, той ми намигна над шапката.

Шапката излезе и той се върна в чакалнята.

— Радвам се да те видя, Лу.

Не ме потупа по рамото, но хватката му беше все така здрава. Въпреки това годините го бяха променили. Липсата на коса бе оголила челото му от двете страни, а малките сиви очи бяха заобиколени от мрежата на ситни бръчици. Тежките, избръснати до синьо, бузи висяха от двете страни на челюстта. Мисълта, че той беше само с пет години по-възрастен от мен, не ми беше приятна. Но Грейвс бе избрал трудния път към славата, а това състарява хората.

И аз му казах, че се радвам да го видя. Истина си беше.

— Трябва да са минали шест или седем години — каза той.

— Горе-долу. Вече не се ли занимаваш с дела?

— Не мога да си го позволя.

— Ожени ли се?

— Не още. Има инфлация. — Той се усмихна. — Как е Сю?

— Питай адвоката й. Не харесваше компанията ми.

— Съжалявам, Лу.

— Няма нужда. — Смених темата. — Имаш ли работа в съда?

— От края на войната не. В град като този хората не обичат да плащат с парите си.

— Но някой все пак плаща.

Погледът ми многозначително огледа стаята. Спокойното русо момиче се усмихна.

— Това е само фасада. Продължавам да се боря за залъка. Но междувременно се научих как да съветвам стари дами. — Усмивката му беше кисела. — Заповядай, Лу!

Вътрешният кабинет беше по-просторен, прохладен и богато обзаведен. На двете свободни стени висяха картини. Останалите две бяха заети от библиотеката. До своето масивно бюро Грейвс изглеждаше по-малък.

— Какво стана с политиката? — попитах. — Доколкото си спомням, гласеше се да ставаш губернатор.

— Кампанията в Калифорния се провали. Така или иначе, беше ми писнало от политика. Бях комендант за две години на един град в Бавария. По време на окупационния режим.

— В Карпетбагер, нали? Аз бях в разузнаването. Да кажеш нещо за Ралф Сампсън?

— Говори ли с мисис Сампсън?

— Да. Рядко ми се е случвало нещо подобно. Но все още не мога да схвана накъде бие. А ти?

— Ще ти кажа. Всъщност аз я накарах да те повика.

— Защо?

— Защото Сампсън се нуждае от закрила. Човек като него, с пет милиона в банката, не би трябвало да се излага на подобни рискове. Той е алкохолик, Лу. Състоянието му се влоши, откакто синът му загина, и понякога се опасявам, че е на път да се побърка напълно. Тя разказа ли ти за Клод — онзи образ, на когото е подарил ловната си хижа?

— Да, преподобния отец.

— Клод не изглежда опасен, но следващият може и да бъде. Добре познаваш Лос Анджелис. Там не е безопасно място за един стар пияница като Сампсън.

— Да, знам. Няма защо да ме убеждаваш. Но мисис Сампсън изглеждаше убедена, че той е заминал да се весели.

— Аз я наведох на тази мисъл. Тя не би харчила пари, за да го пази.

— Но ти го правиш.

— С нейните пари. Аз съм само негов адвокат. Не отричам, че старчето ми е симпатично.

„И се надявам да му стана зет“ — добавих мислено аз.

— Тя каква сума би одобрила?

— Колкото кажеш. Петдесет на ден, отделно разходите.

— Нека бъдат седемдесет и пет. Обичам точните неща.

— Шестдесет и пет. — Той се усмихна. — Длъжен съм да защитавам интересите на клиента си.

— Няма да споря. Може и да не опрем до парите, ако Сампсън се разхожда някъде с приятели.

— Проверил съм ги. Той няма много приятели по тези места. Ще ти дам списък с имена, но ако питаш мен, това е губене на време. Можеш да го използваш само като последна надежда. Истинските му приятели са в Тексас. Там той прави парите си.

— Ти май гледаш сериозно на нещата — казах аз. — Защо не извършиш още една стъпка и не уведомиш полицията?

— Опитваш се да отхвърлиш ангажимента ли?

— Нещо такова.

— Не мога да го направя, Лу. Ако полицията го открие по мой сигнал, ще бъда уволнен начаса. А и подозирам, че може да е с жена. Миналата година го открих в един публичен дом в Сан Франциско.

— Ти какво търсеше там?

— Него.

— Работата все повече намирисва на развод — казах аз. — Въпреки че мисис Сампсън твърдеше, че нещата не стоят така. Все още нито мога да схвана интригата, нито да разбера мисис Сампсън.

— Не се и надявай. Познавам я от години и все още не мога да я разгадая. Не знам как да се държа с нея. Дръж ме в течение, ако откриеш нещо деликатно. Тя има няколко движещи мотива, между които са и алчността, и суетата. Трябва да ги имаш предвид, когато работиш с нея. Наистина не желае развод. Би предпочела по-скоро да изчака и да наследи парите му — поне половината от тях. Миранда ще вземе другата.

— Тази мотивация винаги ли определя поведението й?

— Откакто се омъжи за Сампсън и откакто я познавам — да. Преди това се бе опитала да прави кариера — танци, рисуване, моден дизайн. Не показа особен талант. Известно време беше любовница на Сампсън, докато накрая той остана последният й пристан и се ожениха. Оттогава минаха вече шест години.

— А как се случи злополуката с краката й?

— Падна от един кон, който се мъчеше да обязди, и удари главата си в един камък. Оттогава не може да ходи.

— Миранда смята, че не желае.

— Говорил си с Миранда? — Лицето му грейна. — Прекрасно дете, нали?

— Несъмнено — изправих се. — Поздравления!

Той се изчерви и не отговори. Никога не бях виждал Грейвс да се изчервява. Почувствах се неловко.

Докато ме изпращаше в асансьора, той ме попита:

— Тя каза ли нещо за мен?

— Нито дума — процедих аз.

— Тя е прекрасно дете — повтори той. На четиридесет години бе пиян от любов.

В мига, в който стигнахме до колата, изтрезня за секунда. На задната седалка до Алън Тагърт седеше Миранда.

— Тръгнах след вас. Реших и аз да дойда в Лос Анджелис. Здрасти, Бърт.

— Здравей, Миранда.

Той я погледна с наранен поглед. Тя гледаше Тагърт. Тагърт гледаше в неопределена посока. Тримата образуваха триъгълник, който не бих нарекъл равностранен.

4

Ние се издигнахме с духащия откъм сушата вятър, прелетяхме над летището и набрахме височина по посока на юг към пролома в планинската верига. Под нас Санта Тереза се разстилаше в подножието на планината като пъстра географска карта, пристанището с лодките приличаше на ведро със синкава вода, в което някой беше пуснал бели хартиени корабчета. Въздухът беше ясен. Върховете се издигаха стремително нагоре и бяха застинали, сякаш в очакване да ги докосна. Когато ги подминахме, въздухът стана по-студен и пред нас се разкри дивата пустош на планинските простори, чийто край се губеше на петдесет мили до линията на хоризонта.

Самолетът леко се наклони и зави към морето. Той имаше четири места и беше екипиран за нощни полети. Седях на задната седалка. Миранда се беше настанила отпред, от дясната страна на Тагърт, с поглед, закован върху ръката, хванала спокойно лоста за управление. Той сякаш изпитваше гордост от умението си да поддържа курса умерен и плавен.

Попаднахме в низходящо въздушно течение и пропаднахме с около хиляда стъпки1. Лявата й ръка се вкопчи в коляното му. Той не реагира.

Това, което бе очевидно за мен, вероятно бе явно и за Албърт Грейвс. Ако Тагърт пожелаеше, Миранда щеше да му принадлежи телом и духом. Грейвс си губеше времето и стремително се носеше към жалко унижение.

Познавах го достатъчно, за да прозра мотивите му. Миранда олицетворяваше всичко, за което бе мечтал — пари, младост, свежа моминска гръд, пленителна красота. Той я бе набелязал сред целите си и трябваше да я има. Целият му живот бе изтъкан от набелязване на цели и постигането им.

Грейвс бе син на фермер от Охайо. Когато станал на четиринадесет години, баща му загубил фермата и не след дълго починал. Бърт поел издръжката на майка си, като работил цели шест години във фабрика за автомобилни гуми. След смъртта й постъпил в колеж и излязъл оттам като Фи Бета Капа2. Преди да навърши тридесет години, защитил степен по право в Мичиганския университет. Работил една година в адвокатската корпорация на Детройт и решил да се установи на Запад. Дошъл в Санта Тереза, защото никога не бе виждал планини и не бе плувал в море. Баща му таил надежда да се премести един ден в Калифорния и Бърт осъществил мечтата на американеца от Средния запад — тя обаче включваше и дъщерята на тексаски петролен милиардер.

Мечтата беше непокътната. Той бе работил твърде много и не бе имал време да се занимава с жени. Заместник областен прокурор, градски прокурор, областен прокурор. Подготвяше делата си с такава страст, сякаш полагаше основите на обществото. Всичко това ми беше известно, защото му помагах. Един съдия в щатския Върховен съд бе определил работата му като пример за перфектна юридическа дейност. И сега, на четиридесет, Грейвс най-сетне реши да превземе крепостта.

Той щеше сам да се изкатери по стената или тя щеше да се срути от само себе си. Тагърт размърда крака си, сякаш гонеше досадни мухи. Самолетът смени посоката си, но бързо се върна към курса. Миранда отмести ръката си.

По лицето на Тагърт изби гневна червенина, която се разля до ушите му; той натисна лоста и започна да се изкачва нагоре и все нагоре, сякаш искаше да я остави зад себе си и да остане съвсем сам насред небето. Термометърът на покрива падна под 40° по Фаренхайт. На осем хиляди стъпки отдолу, вдясно, се виждаше Каталина. След още няколко минути завихме наляво към Лос Анджелис, който все още изглеждаше като белезникаво петно.

Аз се провикнах, за да заглуша шума от двигателя:

— Ще можете ли да се приземите в Бърбанк? Искам да задам няколко въпроса.

— Точно това смятах да направя.

Залялата ни гореща вълна подсказа започналото спускане към долината. Жегата се стелеше като фин прах над камарите от боклуци и мръсните предградия, през нейната мараня колите изглеждаха смалени и пъплеха по улиците и булевардите като уморени буболечки. Невидимата бяла прах навлезе в ноздрите ми и пресуши гърлото ми. Винаги когато се завръщах в града, дори и след половиндневно отсъствие, бивах посрещан от същото неизменно усещане за пресъхване в гърлото.

Диспечерът на такситата пред летището се отличаваше по сребристите ленти, зашити на ръкавите на ризата му на червени райета. Жълтата фуражка бе прикрепена почти вертикално върху задната половина на главата, обрасла със сива коса. Редуването на слънчеви дни и ругатни по негов адрес го бе моделирало със свадливо, червендалесто лице и спокоен поглед.

Той си спомни за Сампсън, когато му показах снимката.

— Да, този мина оттук вчера. Направи ми впечатление, защото беше малко подпийнал. Не беше прекалено натаралянкан, защото иначе трябваше да извикам охраната. Беше попрекалил съвсем малко.

— Сигурен ли си — рекох. — Имаше ли някой с него?

— Доколкото можах да видя — не.

Една жена, преметнала върху себе си кожите на две лисици, които сякаш бяха умрели от горещината, прекрачи оградата на стоянката.

— Трябва бързо да се добера до града!

— Съжалявам, мадам. Трябва да изчакате реда си.

— Много е спешно!

— Изчакайте реда си — каза той с монотонен глас. — Нали виждате, че колите ни не достигат.

Той се обърна отново към мен.

— Нещо друго, приятелче? Това момче нещо да не е загазило?

— Не мога да знам. С какво замина?

— С кола — черна лимузина. Направи ми впечатление, защото нямаше отличителни знаци. Сигурно е била от някой хотел.

— Кой друг беше вътре?

— Само шофьорът.

— Познат ли ти се видя?

— Не-е. Познавам някои от хотелските шофьори, но те непрекъснато се сменят. Този беше по-скоро дребен и светлокос.

— Да си спомняш случайно марката и имиграционния номер?

— По принцип държа очите си отворени, приятелче, но не съм гений.

— Благодаря все пак. — Подадох му един долар. — И аз не съм.

Качих се горе в бара, където Миранда и Тагърт седяха като случайни познати.

— Обадих се във „Валерио“ — каза Тагърт. — Лимузината ще пристигне всеки момент.

На волана на пристигналата лимузина седеше дребно светлокосо човече в лъскав костюм от син шевиот, в който приличаше на спортен арбитър, и с фуражка от същия плат. Диспечерът ми каза, че не му приличал на човека, откарал Сампсън предния ден.

Настаних се отпред до него. Той бързо се извърна с нервно движение и откри пред мен посивялото си лице с хлътнали бузи и изпъкнали очи.

— Да, господине? — Проточеното обръщение ме обгърна любезно угоднически.

— Отиваме във „Валерио“. Бяхте ли дежурен вчера следобед?

— Да, господине. — Той смени скоростите.

— Сам ли сте в смяната?

— Да, господине. Има още един, в нощната смяна, но той не идва на работа преди шест.

— Имахте ли повикване от летище Бърбанк вчера следобед?

— Не, господине. — В очите му се прокрадна тревога, която много му отиваше. — Мисля, че нямах.

— Но не сте сигурен.

— Разбира се, че съм сигурен, господине. Не съм идвал насам.

— Познавате ли Ралф Сампсън?

— От „Валерио“ ли? Да, господине. Разбира се, че го познавам.

— Виждали ли сте го скоро?

— Не, господине. Не съм го виждал от няколко седмици.

— Ясно. Бихте ли ми казали кой приема поръчките.

— Телефонистката на хотела. Надявам се, че не се е случило нищо лошо, господине. Приятел ли ви е мистър Сампсън?

— Не — рекох. — Негов служител съм.

През останалата част от пътя той шофираше с плътно стиснати устни и сякаш съжаляваше за изчезналия господин. Когато слязох, му подадох един долар, за да го разтуша. Миранда плати сметката.

— Искам да хвърля един поглед на бунгалото — казах аз, като влязох във фоайето. — Но първо ще посетя телефонистката.

— Ще взема ключа и ще ви изчакам.

Телефонистката беше една смразяваща девственица, която през нощта мечтаеше за мъже, а през деня ги мразеше.

— Какво има?

— Вчера следобед сте приели поръчка за кола от летище Бърбанк.

— Не отговаряме на подобен род въпроси.

— Това не беше въпрос, а твърдение.

— Имам работа — каза тя. Гласът й произведе шум от дрънкащи монети, а кръглите малки очички хвърляха метални отблясъци.

Поставих еднодоларова банкнота на плота до облегнатия на гишето лакът. Тя го погледна така, сякаш беше омърсен.

— Ще се обадя на управителя.

— Добре. Работя за мистър Сампсън.

— Мистър Ралф Сампсън ли? — гласът й се изви в трептящо кресчендо.

— Същият.

— Точно той се обади по телефона.

— Знам. Какво се случи после?

— Почти веднага след това отложи поръчката, още не бях уведомила шофьора. Промяна в плановете му ли е настъпила?

— По всичко личи, че е така. Значи сте сигурна, че той се е обадил и двата пъти?

— О, да — каза тя. — Познавам го много добре. Той идва тук от години.

Тя вдигна мърлявия долар, за да не зарази гишето, и го напъха в евтина чанта от изкуствена кожа. После се извърна към таблото, на което светеха три червени лампички.

Миранда се изправи, като влязох във фоайето. В него властваха тишина и блясък, дебели килими, удобни фотьойли, пикола във виолетови униформи, които следяха за всеки ваш жест. Момичето се движеше като млада нимфа, попаднала в музей.

— Ралф не се е мяркал тук от един месец. Говорих със заместник-управителя.

— Взе ли ключа?

— Разбира се.

Алън отиде да отключи бунгалото. Последвах я в един коридор, който завършваше с врата от ковано желязо. Пространството зад главната сграда на хотела бе пресечено от малки алеи с бунгала от двете страни, разделени от изравнени морави и цветни лехи. Всички те образуваха малък град, заграден от висока каменна стена като на затвор. С тази разлика, че тукашните затворници можеха да водят пълноценен живот. Те разполагаха с тенискортове, плувен басейн, ресторант, бар и нощен клуб. Всичко, от което се нуждаеха, се изчерпваше с дебел портфейл и чекова книжка.

Бунгалото на Сампсън бе по-голямо от останалите и имаше по-широка веранда. Страничната врата зееше отворена. Прекосихме антрето, задръстено с неудобни испански фотьойли, и влязохме в голяма стая с таван от дъбови греди.

На честърфийлдската масичка срещу студената камина имаше разтворен телефонен указател, над който се беше надвесил Тагърт.

— Ще взема да се обадя на някое приятелче. — Той леко се усмихна на Миранда. — Така и така ще се мотая тук.

— Мислех, че ще ми правиш компания. — Тя несигурно повиши тон.

— Така ли?

Огледах стаята. Тя беше стандартно мебелирана и безлична, както всички хотелски стаи.

— Къде държи баща ти личните си вещи?

— Предполагам, че са в неговата стая. Тук няма много вещи. Само няколко ката дрехи.

Тя ме заведе до вратата на спалнята и запали лампата.

— Но какво, за Бога, е направил със стаята! — каза тя.

Стаята беше без прозорци и имаше дванадесет стени. Отнякъде струеше приглушена червена светлина. Стените бяха облечени с плътен червен плат, който се спускаше на дипли от тавана и стигаше до пода. Големият фотьойл и леглото в средата на стаята бяха покрити със същия тъмночервен плат. Гвоздеят на мебелировката бе кръглият огледален таван, който отразяваше цялата стая. Паметта ми усилено се блъскаше сред стените на тази пламтяща потиснатост, докато най-накрая откри търсеното сравнение: помещението ми напомняше за неаполитанския бардак в Мексико сити, където бях по работа.

— Вече не се учудвам, човек трябва доста да е подпийнал, ако му се налага да пренощува в такава обстановка.

— Стаята не изглеждаше така преди — каза тя. — Защо е направил тези промени?!

Аз се разходих из стаята. На всеки един от дванадесетте панела имаше по една сърмена бродерия, изобразяваща знак от зодиака — стрелец, телец, близнаци и останалите девет.

— Баща ти да не се интересува от астрология?

— Да, така е — смутено призна тя. — Опитах се да го разубедя, но бе безполезно. Той затъна още повече след смъртта на Боб. Да си призная, не подозирах, че е стигнал толкова далеч.

— Посещаваше ли някой определен астролог? В околността гъмжи от тях.

— Не бих могла да зная.

Една завеса прикриваше вратата на дрешника. Той беше пълен с костюми, ризи и обувки. Като се започне от костюма за голф и се стигне до вечерния фрак.

Прерових съвестно всички джобове. Във вътрешния джоб на едно сако открих портфейл. В него имаше няколко двадесетдоларови банкноти и една снимка.

Поднесох снимката към светлината на електрическата крушка. От нея гледаше пророческо лице, с печални очи и пълни отпуснати устни. Черните коси, обрамчили лицето, се спускаха до вратната извивка на черна рокля, която артистично бе загатната от диплите в долния край на снимката. Върху тях се белееше посвещение, написано с женски почерк:

На Ралф от Фей, с най-добри пожелания!

Имаше нещо познато в това лице. Спомних си само меланхоличните очи, но нищо повече. Пъхнах портфейла обратно в сакото, а снимката прибавих към колекцията си.

— Погледни — каза Миранда, когато влязох обратно в стаята. Тя лежеше на леглото, а полата откриваше бедрата й. Под червеникавата светлина нейното тяло сякаш се къпеше в пламъци. Тя затвори очи.

— Какви мисли ти навява тази безумна стая?

Крайчетата на косата й искряха. Повдигнатото лице беше застинало и студено. Стройното тяло пламтеше, сякаш се принасяше в жертва върху някой свещен олтар.

Прекосих стаята и сложих ръка на рамото й. Ръждивата светлина премина през ръката ми и си припомних, че под плътта и аз имах скелет.

— Отвори си очите!

Тя ги отвори и се усмихна.

— И ти го видя, нали? Жертвоприношението на нажежения олтар — като Саламбо.

— Ти наистина четеш много.

Ръката ми продължаваше да стои върху нейното рамо и да усеща загорялата кожа. Миранда се извърна към мен и ме придърпа към себе си. Устните й опариха лицето ми.

— Какво става? — попита Тагърт през прага.

Червената светлина, падаща върху лицето му, го караше да изглежда гневно, но устните бяха разтегнати в неизменната полуусмивка. Сцената го забавляваше.

Аз станах и оправих сакото си. Не ми беше до смях. Миранда беше най-свежото нещо, до което се бях докосвал от дни насам. Тя накара кръвта ми да забушува във вените, както кръвта на жребец по време на състезание.

— Какъв е този твърд предмет в джоба ти? — отчетливо ме попита Миранда.

— Пистолет.

Извадих снимката на тъмнокосата жена и я показах и на двамата.

— Да сте виждали тази жена? Подписала се е с името Фей.

— Никога — каза Миранда. Тя се бе извърнала с потайна усмивчица, като че бе отбелязала точка в своя полза.

Бе ме използвала, за да го ядоса, а това не ми хареса. Червената стая също не ми харесваше. Приличаше на вътрешността на болен мозък, който беше лишен от очи, за да гледа, и не виждаше нищо друго освен собственото си обърнато отражение. Излязох навън.

5

Натиснах бутона на звънеца и след малко един плътен женски глас изгъргори по домофона:

— Кой е?

— Лу Арчър. Морис горе ли е?

— Да. Качвай се! — Тя натисна бръмчащото устройство, което отваряше вратата към стълбището.

Жена му ме очакваше на площадката пред апартамента, русокоса, пълничка, леко повехнала, щастливо омъжена дама.

— Отдавна не сме се виждали.

Аз кимнах, но тя не ми обърна внимание.

— Морис спа до късно днес. В момента закусва. Хвърлих поглед на ръчния си часовник. Показваше три и половина. Морис Крам работеше като нощен репортер за един вестник и бачкаше от седем часа вечерта до пет сутринта.

Жена му ме преведе през едно съчетание от спалня и дневна, където леглото беше неоправено, а по пода се въргаляха в безпорядък книги и листове хартия. Морис, надянал халат, седеше зад кухненската маса и бе забил поглед в две пържени яйца, които се мъдреха в чинията пред него. Той беше мургаво дребно човече, с проницателни черни очи, скрити зад очила с голям диоптър. Проследени навътре, очите му водеха до разграфен мозък, в който се съхраняваха основните стратегически данни за Лос Анджелис.

— Добро утро, Лу — каза той, без да става. Настаних се срещу него.

— Вече сме следобед.

— За мен все едно е утро. Времето е относително понятие. Когато си лягам през лятото, жълтото слънце свети отгоре ми — Робърт Луис Стивънсън. Кое от двете ми полукълба ще тестваш тази сутрин!

Той наблегна на последната дума, а мисис Крам, за да затвърди усещането докрай, ми наля чаша кафе. Те почти ме накараха да повярвам, че току-що съм се събудил, след като съм сънувал Сампсънови. Нямаше да имам нищо против, ако някой ме накараше да повярвам, че Сампсънови са били само сън.

Извадих снимката с подписа на Фей.

— Това лице познато ли ти е? Имам чувството, че съм го виждал преди, а това значи, че се снима в киното. Типажът е по-скоро актьорски.

Той изучаваше парчето картон.

— Застаряваща авантюристка. Около четиридесетте, но на снимката е с около десет години по-млада. Фей Естабрук.

— Познаваш ли я?

Той проби с вилицата жълтъка на едното яйце и се загледа в жълтата струя, потекла по чинията.

— Виждал съм я да се мотае наоколо. Тя беше звездата в „Ерата на бялата перла“.

— С какво се препитава?

— Не се презорва. Води спокоен живот. Била е омъжена около два пъти.

Той превъзмогна отвращението си и начена първото яйце.

— В момента омъжена ли е?

— Не бих могъл да зная. Мисля, че последният й съпруг не се задържа дълго. Изкарва по малко пари с второстепенни роли. Сим Кунц й осигурява роли във филмите си. Той я направи звезда едно време.

— Случайно да се занимава и с астрология?

— Възможно е.

Той ожесточено забоде вилицата във второто яйце. Когато не знаеше отговора на даден въпрос, самочувствието му се накърняваше.

— Не я водя на отчет при мен, Лу. Не е сред знаменитостите на деня. Докарва си някакви приходи, достатъчни, за да предизвиква умерена сензация. Посещава „Чейзънс“.

— И без съмнение движи се съвсем сама.

Той изкриви малкото си сериозно лице, дъвчейки хоризонтално като камила.

— В момента експлоатираш и двете ми полукълба, стрелецо. Ще ми бъде ли заплатена тяхната амортизация?

— Когато свършиш, накрая — рекох. — Разходите ми се водят на сметка.

Мисис Крам се надвеси майчински над мен и ми наля още кафе.

— Често виждам в компанията на един тип с вид на английски емигрант.

— Описание?

— Бяла коса, преждевременно състарен, сиво-сини очи. Среден на ръст и доста жилав. Добре облечен. Бих добавил, че е красив, ако си падаш по типа застаряващ хорист от църковен хор.

— Знаеш, че си падам. Нещо друго?

Не можех да му покажа снимката на Сампсън или да спомена името му. На него му се плащаше, за да групира имената в групи по две. Беше доста ниско платен.

— Още малко и свършвам. Последния път вечеряше в компанията на един дебелак с вид на турист, облечен в десетдоларови банкноти. Беше толкова фиркан, че не можеше да уцели вратата. Има няколко месеца оттогава. Повече не съм я виждал.

— А случайно да знаеш адреса й?

— Живее някъде извън града. Това не е в моята компетентност. Все пак ти дадох доста полезна информация.

— Не отричам, само още нещо. Симеон Кунц все още ли е режисьор?

— Работи като независим в студията на „Телепикчърс“. Сигурно и тя е там. Подочух, че снимат нещо.

Подадох му банкнотата. Той я целуна и понечи да си запали цигарата с нея. Жена му я грабна от ръцете му. Докато си тръгвах, те вече се гонеха из кухнята и се смееха като двама простодушни маниаци.

Таксито ме чакаше пред входната врата. Отидох си вкъщи и се заех с телефонните указатели на Лос Анджелис и околността. В никой от тях не фигурираше името Фей Естабрук.

Обадих се на „Телепикчърс“ в Юнивърсъл сити и попитах за Фей Естабрук. Телефонистката не знаеше дали името й фигурираше в списъците; трябваше да провери. Това окончателно ме убеди, че Фей със сигурност беше минало величие по отношение на киното.

Телефонистката отново вдигна слушалката.

— Мис Естабрук е тук, но в момента е заета. Ще предадете ли някакво съобщение?

— Предпочитам да дойда. В кое студио е тя?

— Студио номер три.

— Симеон Кунц ли е режисьорът?

— Да. Трябва да имате пропуск, нали знаете.

— Да. Имам — излъгах аз.

Преди да изляза, направих грешка, като свалих пистолета си и го оставих да виси в гардероба в антрето. Товарът му не бе за предпочитане в горещините, а и не се надявах да имам нужда от него. В гардероба се мотаеше сак с поочукани стикове за голф. Завлякох го до гарата и го метнах в багажника на колата.

Гипсовата фасада на Юнивърсъл сити беше пожълтяла като стара колосана яка. Сградите на „Телепикчърс“ бяха по-нови от останалите, но като цяло не се открояваха особено сред пейзажа от полусрутени барове и западнали ресторанти, разположени от двете страни на булеварда. Видът им беше паянтов, сякаш нямаха намерение да издържат дълго.

Паркирах пред една жилищна сграда и дотътрих сака до главния вход на студиото. Пред вратата на стаята, където се разпределяха ролите, имаше десетина стола с високи облегалки, заети от хора, които си хвърляха крадливи погледи и в същото време се стараеха да изглеждат равнодушни. Момиче в спретнат черен костюм, излъскан от чистене, сваляше и слагаше ръкавиците си. Жена със сериозно изражение държеше в скута си хленчещо момиченце със същото сериозно изражение и розова копринена рокличка. Налице бе обичайният асортимент от актьори — дебелият, слабият, брадатият, избръснатият, облеченият в смокинг, носещият сомбреро, болнавият, алкохоликът, налудничавият — всички те седяха тук с цялото си достолепие в очакване на нищо.

Аз се промъкнах покрай цялата тази суета и влязох в мраморното фоайе през подвижната врата. Мъж на средна възраст, с брадичка, която приличаше на дебелия край на свински бут, седеше до вратата в пълно снаряжение: синя униформа на пазач, черна шапка с козирка и кобур, препасан на кръста. Спрях се до него, стиснал здраво сака за голф, сякаш беше голяма ценност. Пазачът отвори очи и ми хвърли един изпитателен поглед.

Преди още да бе попитал нещо, което можеше да събуди подозрението му, аз изтърсих:

— Мистър Кунц се нуждае от тези неща веднага.

Повечето пазачи ви искат паспорта и разрешителното и ви претърсват от глава до пети за скрити ръчни гранати. Непрофесионалистите бяха по-небрежни, а аз имах късмет да попадна на такъв.

Той бутна отворената врата и ме въведе. Озовах се пред бяла и чиста задушна алея, която сякаш бе вход към лабиринт и се залутах сред безличните сгради. Завих по мръсен път, чието название според табелата бе „Уестърн Мейн стрийт“, и задминах двама художници, които покриваха с боя избелялата от ветровете фасада на един локал с въртяща се врата, откъдето се влизаше в нищото.

— Да знаете къде е трето студио? — попитах ги аз.

— Завийте надясно и при първата пресечка тръгнете наляво. От улицата ще видите табелата на Ню Йорк Тенемънт.

Свих надясно и прекосих „Лондон стрийт“, задминах „Пайъниър Лог Кабин“ и завих наляво към хотел „Континентал“. Отдалеко фалшивите фасади изглеждаха толкова истински, а отблизо бяха толкова грозни и паянтови, че ме накараха да се почувствам като част от декора. Изведнъж ми се прииска да захвърля сака за голф и да вляза да изпия едно бутафорно питие в хотел „Континентал“ заедно с останалите призраци. Призраците обаче не притежаваха потни жлези, а моите секретираха усилено. Очевидно трябваше да помъкна нещо по-леко, ракета за бадминтон например.

Когато се озовах пред трето студио, шумоизолационните врати бяха затворени и над тях светеше червена светлина. Подпрях сака до стената и зачаках. След малко червената светлина угасна. Вратата се отвори и през нея се изсипа рояк балерини в костюми на зайчета, които се втурнаха нагоре по улицата. Задържах вратата, докато и последните две се изнизаха, и влязох вътре.

Вътрешността беше аранжирана като театрална зала, с червени плюшени фотьойли за публиката в партера, надвиснали над тях ложи в позлатена украса. Трапът на оркестъра беше празен, сцената — също, но по първите редове бяха насядали няколко души. Един младеж с навити ръкави нагласяше прожектор. Той помоли да запалят светлините и прожекторът освети лицето на жена, седнала по средата на първия ред, точно срещу камерата. Придвижих се до едното крило на редовете и преди да изгасят прожектора, разпознах чертите на Фей.

Включиха го отново, чу се звън и в залата се възцари тишина. Тя бе нарушена от плътен женски глас.

— Нали е чудесен?

Тя се обърна към мъж с посивели мустаци, който седеше до нея, и мило го докосна по ръката.

— Стоп!

Дребно плешиво човече с уморено изражение, облечено в красив бледосин габардинен костюм, излезе иззад прикритието на камерата и се наведе над Фей Естабрук.

— Виж сега, Фей. Ти си неговата майка. Той е горе на сцената и пее за теб с цялото си сърце. Това е първият му голям шанс; през всичките тези години ти си мечтала и си се молила за този миг.

Емоционалният му глас с централноевропейски акцент бе толкова властен, че аз неволно погледнах към сцената. Тя беше празна.

— Нали е чудесен? — каза напрегнато жената.

— Много по-добре. Но запомни, това не е същински въпрос. Това е риторичен въпрос. Ударението пада върху „чудесен“.

— Нали е чудесен? — извика жената.

— Повече чувство! Вложи сърцето си, скъпа Фей. Излей цялата си майчина любов върху сина ти, който днес триумфира на сцената! Опитай отново!

— Не е ли чудесен — ожесточено изкрещя жената.

— Не! Не пресилвай чувствата си. Не допускай това. Простота, нежност, топла непринуденост. Схващаш ли, скъпа Фей?

Тя беше объркана и гледаше гневно. Всички в залата от помощник-режисьора до последния сценичен работник се бяха втренчили в нея в очакване.

— Не е ли чудесен? — приглушено каза тя.

— Много, много по-добре — каза дребното човече и помоли да включат камерата и светлините.

— Не е ли чудесен? — повтори тя.

Устните под сивите мустаци се разтегнаха в усмивка, а главата закима учестено. Той я хвана за ръката и тя също го дари с усмивка.

— Стоп!

Усмивките преляха в отегчено униние. Светлините изгаснаха. Дребният режисьор помоли за номер седемдесет и седем.

— Можеш да тръгваш, Фей. Утре сутринта в осем. Гледай добре да се наспиш, скъпа! — Начинът, по който го каза, прозвуча неприятно.

Тя не отговори. Изправи се и тръгна да изкачва стъпалата на централното крило на редовете, а през това време долу се бе събрала поредната група актьори и камерата се местеше към тях. Аз я последвах вън от огромната мрачна сграда.

Спрях на прага и я изчаках да се отдалечи. Движеше се бавно, вяло и сякаш напосоки. Пристегнато в старомодния костюм, скрито под грозно черно палто и гарнирано с черна шапка с воалетка, нейното едро и красиво тяло изглеждаше тромаво и непохватно. Може и да бях заслепен от слънцето или да бях в плен на някакъв романтичен порив, но имах чувството, че злото, с което би пропит въздухът в студиото, се бе концентрирало в тази мощна черна фигура.

Когато сви по улицата зад ъгъла на хотел „Континентал“, аз грабнах сака за голф и я последвах. Отново започнах да се потя и се почувствах като застаряващ прислужник на игрище за голф, един от тези, които никога не стават професионалисти.

Тя се присъедини към групичка от половин дузина жени от всички видове и възрасти, които се тълпяха пред главния вход. Те не го прекрачиха, а свиха надясно по една алея. Заситних подире им и ги видях да хлътват под един гипсов свод с надпис „Съблекални“.

Бутнах въртящата се врата покрай пазача и излязох навън. Той си спомни за мен и за стиковете за голф.

— Не му ли потрябваха?

— Предпочете да играе бадминтон.

6

Изчаках в колата си, която бе паркирана при един завой недалеч от входа, докато тя излезе. Фигурата й зави и се отдалечи по тротоара в противоположна посока. Беше си сменила дрехите и сега носеше добре скроен тъмен костюм и малка килната настрани шапка. Желанието или подплънките на сакото подчертаваха тялото. Гледана откъм гърба, тя изглеждаше с десет години по-млада.

На половин пресечка разстояние от мен тя спря до черен „Седан“, отключи вратата и се вмъкна вътре. Аз се включих в движението и я оставих да ме задмине. Седанът всъщност беше нов „Буик“. Не се притеснявах, че можеше да ме забележи. Лос Анджелис и околностите гъмжаха от коли като моята, а движението по булеварда приличаше на разтърсен калейдоскоп.

Тя внесе и своя принос в пейзажа, като рязко сменяше платната на пътя и шофираше бясно, но умело. На един кръстопът трябваше да ускоря до седемдесет мили, за да не я изгубя от погледа си. Не смятах, че правеше тези каскади заради мен. Не, тя просто се забавляваше. Колата навлезе в „Сънсет“ със скорост петдесет мили в час и се упъти към морето. На завоите в Бевърли Хилс стигна до петдесет и пет — шестдесет. Гумите на тежката й кола свиреха по завоите. С тази скорост моята по-малка кола подскачаше при всяка неравност на пътя. Колелата й свистяха и потреперваха.

На последната дълга стръмна извивка, която се спускаше право към „Пасифик Палисейдс“, я оставих да се отдалечи и за малко я изпуснах от поглед, но след минута видях черния „Буик“ да завива по булеварда вдясно.

Последвах по улица, наречена „Уудлейн“, която се виеше в подножието на хълма. Излязох от поредния завой и на около 1000 ярда3 пред себе си видях как колата направи широк завой и се скри в една алея. Намалих и паркирах под сянката на близкото евкалиптово дърво.

През дупките в живия плет, който ограждаше алеята, можах да зърна фигурата й, докато се изкачваше към вратата на една бяла къща. Тя отключи и влезе вътре. Къщата бе двуетажна, построена далеч от улицата и обградена от дървета. От страната, подпряна на хълма, се намираше гаражът. Къщата бе красива и бе лика-прилика с господарката си.

Мина време и аз се уморих да съзерцавам затворената врата. Свалих си сакото и вратовръзката, метнах ги през седалката и навих ръкавите на ризата си. В багажника държах туба с масло, взех я със себе си. После смело навлязох в алеята, подминах буика и се вмъкнах в гаража през отворената врата.

Той беше огромен и достатъчно висок, за да побере двутонен камион и да остане достатъчно място за буика. Най-странното бе, че съдържаше следи от скорошно пребиваване на тежък камион. Върху гладкия под личаха следи от гуми, а на места лъщяха капки от моторно масло.

Малкото прозорче, издълбано в задната стена, гледаше към задния двор и се падаше точно на нивото на терена. Широкоплещест мъж в червена спортна риза седеше в един брезентов стол с гръб към мен. Късо подстриганата му коса беше по-гъста и черна от тази на Ролф Сампсън. Повдигнах се на пръсти и залепих нос на стъклото. Дори и през зацапаната му повърхност гледката изглеждаше като жива картина: широкият нищо неподозиращ гръб на човека в червената риза, кафявата бутилка с бира, купичката със солени фъстъци, поставена отстрани на тревата, и всичко това, увенчано от надвисналите клони на портокаловото дърво, по които неузрелите портокали приличаха на тъмнозелени топки за голф.

Той се наведе настрани и със свити пръсти заопипва тревата около купичката с фъстъци. Ръката му подмина целта и задращи с нокти по земята като сакат рак. После той се извърна и можах да зърна част от лицето му. Не беше това на Ралф Сампсън, но не беше и лицето, което очаквах да видя отначало у мъжа с червената риза. То беше като издялана от камък примитивна скулптура и успешно можеше да послужи за илюстрация на обичайната героика на двадесети век: изобилие от битки и изкормени трупове при пълна липса на разум.

Отново насочих вниманието си към следите от гуми и коленичих, за да ги разгледам отблизо. Беше твърде късно да се скрия, когато чух шум от тътрузещи се крака откъм алеята.

Човекът с червената риза се провикна от вратата:

— Хей, какво правиш? Измитай се, защото тук няма какво да търсиш.

Аз отвъртях капачката на тубата и плиснах малко масло на стената.

— Ако обичате, закривате ми светлината.

— Какво! — рече той, като артикулираше с усилие. Горната му устна беше подпухнала и висеше застрашително.

Той не беше по-висок от мен и не беше по-широк от вратата, но създаваше подобно впечатление. Действаше ми на нервите, приличаше на озъбен булдог, с който трябваше да споря за собствеността на господаря му. Изправих се.

— Да-а — рекох. — Със сигурност ги имате.

Не харесах начина, по който той се приближи към мен. Лявото му рамо бе издадено напред, а брадичката — прибрана навътре, сякаш целият му ден преминаваше в триминутни рундове.

— Какво искаш да кажеш с това, че ги имаме? Тук няма нищо, но ти със сигурност ще си намериш майстора, ако продължаваш да шикалкавиш!

— Термити — изстрелях аз.

Той вече бе достатъчно близо, за да мога да усетя дъха му. Бира, солени фъстъци и развалени зъби.

— Кажете на мисис Голдсмит, че със сигурност ги имате.

— Термитите ли?

Беше стъпил здраво на краката си. Можех да го блъсна, но той едва ли щеше да падне.

— Едни малки животинчета, които ядат дърво. — Плиснах още масло върху стената. — Ах, тези малки досадници!

— Какво има в тая туба? Ей в тая туба тук.

— В тази туба ли?

— А-ха.

— Отрова за термити — формулирах бързо отговора. — Хапват малко и умират. Можеш да успокоиш мисис Голдсмит, че ще им видим сметката.

— Не познавам мисис Голдсмит.

— Госпожата от къщата? Тя се обади в управлението, за да направим проверка.

— Управление?! — подозрително рече той. Рунтавите вежди се смъкнаха надолу и покриха очите му като жалузи.

— Главно управление за контрол на термитите. „Килабъг“4 е управлението, което обслужва Южна Калифорния.

— О! — той с усилие дешифрираше думите. — Да, само че тук нямаме мисис Голдсмит.

— Това не е ли „Юкалиптъс Лейн“?

— Не, тук е „Уудлаун Лейн“. Сбъркал си адреса, приятелче.

— Ужасно съжалявам — рекох. — Мислех, че това е „Юкалиптъс Лейн“.

— Не, тук е „Уудлаун“ — той искрено се ухили на грешката ми.

— Е, по-добре да тръгвам тогава. Мисис Голдсмит ще ме чака.

— Да. Я, почакай малко!

Лявата му ръка се изнесе бързо напред и ме сграбчи за яката. Дясната се издигна заплашително.

— Да не съм те видял повече тук! Тук нямаш работа, ясно ли е?

Лицето му придоби гневен кръвнишки вид. Дивите му очи пламтяха. През сгърчените устни се процеждаше слюнка. Винаги съм смятал, че набитите здравеняци са по-малко предвидими в намеренията си и двойно по-опасни от булдозите.

— Гледай! — аз вдигнах тубата. — Това вътре ще те ослепи!

Плиснах масло в очите му. Той изрева, като че агонизираше. Аз се изтръгнах настрани. Дясната му ръка профуча покрай ухото ми, като леко го засегна, и то пламна. Яката на ризата ми, освободена от хватката на лапата му, висеше на парцали. Той закри с ръка напоените си с масло очи и заскимтя като бебе. Явно истински се страхуваше да не ослепее.

Бях изминал половината път по алеята, когато зад гърба ми се отвори врата. Не се обърнах. Свих зад ъгъла на оградата и се затичах в посока, обратна на колата ми. Обиколих квартала пеша.

Когато отново се върнах при колата, пътят беше пуст. Вратите на гаража бяха затворени, но буикът си стоеше, паркиран на алеята. Под светлините на залязващото слънце къщата сред дърветата изглеждаше спокойна и невинна.

Беше почти тъмно, когато господарката на къщата се появи, облечена в палто от петнист оцелот. Потеглих преди нея и спрях да я изчакам на „Сънсент булевард“. Тя подкара буика бясно и доста невнимателно по обратния път към Холивуд, като профуча през Уестууд, Бел Еър и Бевърли Хилс. Не я изпусках от очи.

Недалеч от ъгъла, разделящ Холивуд и Вайн, там, където всичко свършва и много неща започват, тя сви в един мастен паркинг и спря. Заковах се на улицата и видях пищната й фигура на процъфтяваща дама да влиза в „Суифтс“. Върнах се вкъщи и си смених ризата.

Пистолетът в гардероба ме изкушаваше, но не го взех със себе си. Направих компромис, като го извадих от кобура и го поставих в жабката на колата.

7

Залата на „Суифтс“ беше облицована в черен дъб, който слабо отразяваше светлината на месинговите полилеи. От двете й страни се намираха тапицирани с кожа сепарета. Останалата част от залата бе заета от маси. Всички сепарета и почти всички маси бяха заети от изискано облечени хора, които се хранеха или чакаха да ги нахранят. Повечето жени бяха с изпити фигури, прекалено измършавели от различни диети. Повечето мъже излъчваха холивудска мъжественост, която не подлежеше на описание. Във високия им говор прозираше самодоволство, а ленивите жестове сякаш казваха: „Виж ме, платих на Господ Бог един милион долара, за да бди над мен.“

Фей Естабрук заемаше едно от сепаретата в дъното на залата и правеше компания на един лакът в син фланелен костюм. Останалата част от компаньона й се намираше зад преградата.

Аз отидох до бара, разположен по протежението на третата стена, и си поръчах бира.

— „Бас ейл“, „Блек Хорс“, „Карта Бланка“ или „Гинес стаут“? След шест часа не сервираме местна бира.

Поръчах си една „Бас“, подадох един долар на бармана и казах да задържи рестото. Ресто нямаше. Той се отдалечи.

Надигнах се, за да погледна в огледалото зад бара, и успях да видя три четвърти от лицето на Фей Естабрук. То бе сериозно и настойчиво. Устните се движеха бързо. Точно в този момент мъжът се изправи.

Той беше от типа мъже, които обикновено виреят сред по-млади дами, един от тези безлични красавци, чиято възраст е трудно определима. Това беше застаряващият хорист от църковния хор, според определението на Крам. Синьото сако му стоеше прекалено добре. Бялото копринено шалче на врата хармонираше със сребристата му коса.

Той се здрависваше с един рижав мъж, застанал до ъгъла на сепарето. Разпознах рижавия, когато той се обърна и се запъти обратно към масата си в средата на залата. Той пишеше сценарии за „Метро“ и се казваше Ръсед Хънт.

Среброкосият си взе довиждане с Фей Естабрук и се запъти към изхода. Разгледах го в огледалото. Той крачеше бодро и енергично, като гледаше само напред, сякаш вървеше сам през пустинята. Спрямо него наоколо наистина беше като в пустиня. Никой не понечи да му махне с ръка за поздрав или да оголи зъб в усмивка. Когато прекрачи прага, няколко глави се извърнаха и неколцина вежди се повдигнаха нагоре в учудване. Фей Естабрук седеше самотна в сепарето, сякаш бе прихванала от заразата му и можеше да я предаде някому.

Отправих поглед към масата на Ръсел Хънт. Той седеше в компанията на един дебелак с грозен чип нос и блестящи очички на импресарски агент.

— Как върви писателският бизнес, Ръсел?

— Здрасти, Лу.

Беше му неприятно, че ме вижда. Когато имах работа, печелех по три хиляди на седмица, а това ме класираше в таблицата на простолюдието. Той печелеше по петнадесет хиляди. Ръсел работеше навремето като репортер в Чикаго; той продаде първия си роман на „Метро“ и никога не написа следващия. От лъчезарен младеж Хънт се беше превърнал в противен старец с мигрена и плувен басейн, в който не можеше да се къпе, защото го беше страх от водата. Бях му помогнал да се отърве от втората си жена, за да освободи мястото за третата, с което също не беше прокопсал.

— Седни де, седни! — покани ме той, тъй като аз не си тръгвах. — Ще пийнеш ли нещо? Помага за мигрената. Аз не пия за разтуха. Лекувам си мигрената.

„Задръж за малко — се четеше в очите на агента. — Ако си от бранша, заповядай! В противен случай, не мога да си губя времето с теб.“

— Запознай се с Тимъти, моя литературен агент — каза Ръсел. — Аз съм кокошката, която снася златни яйца. Обърни внимание на нервните пръсти, които си играят с ножа, на тъжните очи, заковани на дебелата ми гушка. По всичко личи, че ми желае злото.

— По всичко личало — каза Тимъти. — Вие пишете ли? Аз влязох в тон с местния диалект и се настаних на масата.

— Аз съм човек на действието. Може да ми викате „копоя“.

— Лу е детектив — поясни Ръсел. — Той изравя мръсните тайни на хората и ги излага на показ пред скандализираните очи на обществото.

— Как можеш да паднеш толкова ниско? — попита сърдечно Тимъти.

Не харесах гъргорещия му глас, но бях дошъл за информация, а не да се перча. Той забеляза изражението ми и се обърна към стоящия до него келнер.

— С кого се ръкува преди малко? — попитах аз Ръсел.

— Елегантният момък с шалчето ли? Фей спомена, че се казвал Трой. Били са женени навремето, така че сигурно не ме е излъгала.

— Той с какво се занимава?

— Не знам със сигурност. Мотае се наоколо: Палм Спрингс, Лас Вегас, Тия Хуана.

— Лас Вегас ли?

— Фей каза, че се занимава с внос на стоки, но ако е такъв, то аз съм чичо на шимпанзе. — Той влезе в ролята си. — Колкото и да е странно, аз съм чичо на шимпанзе и трябва да призная, че твърде силно се изненадах, когато най-малката ми сестричка, тази с трите гърди, роди на Света Троица най-сладкото бебе шимпанзе, което някога сте виждали. Да не забравяме, че при първия си съпруг тя носеше името лейди Грейстоук.

Той внезапно спря да бръщолеви. Лицето му отново стана отчайващо сериозно.

— Още едно питие! — поръча той на келнера. — Двоен скоч. Носете по един на всеки кръгъл час!

— Минутка, господине! — Келнерът беше един сбръчкан старец с очи като кабарчета. — Приемам поръчката на този господин.

— Той не иска да ме обслужи! — Ръсел разпери комично ръце в жест на отчаяние. — Отново съм на осемдесет и шест.

Келнерът беше обсебен от претенциите на Тимъти.

— Но аз не искам пържени картофи по френски. Искам картофи огретен!

— Нямаме огретен, господине.

— И не може да ми ги приготвят, така ли? — отвърна Тимъти, а чипият му нос задуши във въздуха.

— Ще ви се наложи да почакате около тридесет и пет — четиридесет минути, господине.

— О, Боже! — каза Тимъти. — Що за евтина кръчма е това? Ръсел, ставай! Отиваме в „Чейзънс“! Искам да ям огретен!

Келнерът стоеше и го наблюдаваше така, сякаш се намираше на голямо разстояние от него. Хвърлих поглед наоколо и видях, че Фей Естабрук продължаваше да споделя сама бутилката вино пред себе си.

— Вече не ме пускат в „Чейзънс“ — каза Ръсел. — Работата е там, че съм станал агент на Коминформбюро. Написах филм за нацисти, за един негодник и станах агент на Коминформа. Ето откъде идват парите ми, приятели. Омърсено московско злато.

— Престани — рекох. — Познаваш ли Фей Естабрук?

— Слабо. Срещнах я, когато бе по пътя към върха, преди няколко години. След още няколко ще я срещна по пътя към пропастта.

— Запознай ме с нея.

— Защо?

— Винаги съм искал да я познавам.

— Не разбирам, Лу. Тя е стара, за да се жениш за нея.

Отговорих по разбираем за него начин.

— Изпитвам сантиментални чувства към нея, които датират от безвъзвратно отминалите щастливи дни.

— Представи го, щом иска — каза Тимъти. — Присъствието на копоя ме изнервя. Така ще мога да изям огретена си на спокойствие.

Ръсел скочи така енергично, сякаш с върха на рижата му глава се налагаше да подпре тавана.

— Лека нощ — казах аз на Тимъти. — Наслаждавай се на кльопачката, преди да са те хванали за тлъстия врат и да са те изхвърлили през прага.

Грабнах чашата си и последвах Ръсел покрай масите.

— Не споменавай пред нея с какво се занимавам — пошушнах му в ухото.

— Кой съм аз, че да излагам на показ кирливите ти ризи? Виж, сред свои е друга работа. Обожавам да излагам кирливите ти ризи пред приятели. Те са като фетиш за мен.

— Когато станат прекалено кирливи, ги изхвърлям.

— О, каква загуба! Запази ми няколко занапред. Мисис Естабрук вдигна към нас черните си като прожектори очи.

— Фей, да ти представя Лу Арчър, агент от комунистическия Интернационал. Дълбоко в сърцето си той е твой стар обожател.

— Колко мило — рече тя с глас, изтъркан от прекалено много майчински роли. — Ще седнете ли?

Настаних се на срещуположната кожена седалка.

— Ще ме извините ли? — каза Ръсел. — Трябва да се погрижа за Тимъти. Той води в момента класова борба с келнера. Утре вечер е негов ред да се грижи за мен. О, Боже! — той се отдалечи, потънал в собствения си лабиринт от думи.

— Хубаво е, когато си спомнят за теб от време на време — каза жената. — Повечето ми приятели се оттеглиха от киното и всички до един потънаха в забрава. Хелън, Флорънс и Мей изчезнаха и ги забравиха.

Нейната протяжна, полуфалшива, полуискрена сантименталност бе като свеж полъх след досадния шаблонен език на Ръсел. Аз подех репликата.

— Sic transit gloria mundi5. Хелън Чедуик беше велика актриса за времето си. А вие продължавате да сте и в наши дни.

— Старая се, доколкото мога, Арчър, въпреки че атмосферата вече не е същата, както едно време. Ние истински бяхме запалени по правенето на филми. Когато бях на върха, печелех по три хиляди долара седмично, но тогава не работехме само за пари.

— Важен е талантът — умело подхвърлих аз.

— Да, талантът беше важен. Много неща се промениха оттогава. Градът загуби непринудеността си. Тук няма живот. И с мен е така.

Тя изля остатъка от половинлитровата бутилка шери в чашата си и го изпи на една дълга, отегчена глътка. Аз разклатих питието в чашата си.

— Много добре се справяте и сега.

Погледът ми се плъзна надолу по едрото тяло, полуразкрило прелестите си през разкопчаното палто. Беше доста запазено за възрастта й: тънка талия, едър бюст, закръглен ханш. Освен това беше истинско и живо и излъчваше едва доловимо женско надмощие и животинска надменност като тази на котките.

— Харесвате ми, Арчър. Умеете да изразявате съчувствието си. Кажете ми кога сте роден?

— Годината ли ви интересува?

— Числото и месецът.

— Втори юни.

— Наистина ли! Не очаквах, че сте от зодия „Близнаци“. Близнаците са безсърдечни хора. Те са двулични и водят двойствен живот. Студено ли е сърцето ви, Арчър?

Тя се наведе към мен и ме фиксира с широко отворените си безизразни очи. Не знаех дали си правеше шега с мен, или със самата себе си.

— Аз съм приятел на всички хора — рекох, за да наруша заклинанието. — Децата ме обожават. Отглеждам цветя и имам зелени пръсти.

— Голям умник сте — намръщи се тя. — Въобразявах си, че умеете да съчувствате, но всъщност вие сте в триединството на въздуха, докато аз съм воден знак.

— Значи от нас ще стане чудесен спасителен екип по въздух и вода.

Тя се усмихна и троснато отвърна.

— Не вярвате ли в звездите?

— А вие!

— Разбира се, че вярвам, и то по един чисто научен начин. Когато човек вижда фактите, той просто не може да ги отрече. Ето аз съм „Рак“ и всеки може да се убеди в това. Аз съм чувствителна натура, притежавам богато въображение и не мога да живея без любов. Хората, които обичам, могат да ме въртят на малкото си пръстче, но когато се налага, мога да бъда и упорита. Не съм била щастлива в брака, както всички от тази зодия. Женен ли сте, Арчър?

— В момента не съм.

— Значи сте бил. Ще се ожените отново. При близнаците винаги е така. В повечето случаи те се женят за по-възрастни от тях. Това известно ли ви е?

— Не.

Настойчивият й глас леко ме бе извадил от равновесие и заплашваше да вземе надмощие в разговора, както и над самия мен.

— Много сте убедителна — рекох.

— Всичко, което ви казвам, е истина.

— Защо не се занимавате сериозно с тази работа. Може да спечелите много пари, ако основете нощен телефон на доверието.

Невинните й очи се присвиха и заприличаха на бойници, пробити в стената на укрепление. Тя ме наблюдаваше изпитателно, после изглежда изгради тактическото си решение и ги отвори наново. Приличаха ми на тъмни кладенци, в които се плискаше самата невинност.

— О, не — каза тя. — Нямам намерение да се занимавам с това професионално. Това е талант, дарба. Раците притежават развита интуиция и аз чувствам, че мой дълг е да използвам тази даденост. Но не за пари, а само за моите приятели.

— Имате късмет, че си докарвате странични доходи. Тънката дръжка на чашата се изплъзна от пръстите й и тя се разби на две парчета върху масата.

— Близнакът у вас се прояви — каза тя. — Винаги търсите фактите.

Усетих как лекото съмнение бързо се прокрадваше и побързах да го отстраня. Не исках точно сега тя да се отдръпне и да отритне, без да иска, заложената цел.

— Не исках да ви се сторя любопитен — извиних се аз.

— О, досещах се.

Тя внезапно се изправи и аз почувствах тежестта на тялото й, надвиснало над главата ми.

— Да се махаме оттук, Арчър! Пак започнах да изпускам чашите. Нека отидем някъде, където да поговорим на спокойствие.

— Защо не.

Тя остави една нова банкнота върху масата и се изнесе с царствена походка. Аз я последвах, зарадван от неочаквания успех, но гложден от неприятното чувство, че се намирах в ролята на мъжкия паяк, който след малко щеше да бъде изяден от женската.

Ръсел седеше на масата, подпрял главата си с ръце. Тимъти се караше на оберкелнера и приличаше на териер, заклещил в ъгъла малко и беззащитно животинче. Оберкелнерът го уверяваше, че огретенът ще бъде готов след петнадесет минути.

8

Тя не хареса атмосферата в бар „Холивуд Рузвелт“ и заяви, че се чувства нещастна и стара. Уверих я, че това са глупости, но все пак се преместихме в „Зебра Руум“. Там тя премина на ирландско уиски, което гаврътна на един дъх. В „Зебра Руум“ си въобрази, че мъжът от съседната маса я гледал презрително. Аз предложих глътка въздух. Тя подкара колата си към Уилшайър с такава скорост, сякаш искаше да премине в друго измерение. Наложи се аз да паркирам буика пред „Амбасадор“. Бях оставил колата си пред „Суифтс“.

Тя се скара с бармана на „Амбасадор“ и го обвини, че се подиграва зад гърба й. Заведох я в един подземен бар в Хънтун парк, в който обикновено нямаше много посетители. Където и да отидехме, хората я разпознаваха, но никой не си направи труда да стане или да се присъедини към нас. Дори и келнерите не се стараеха особено. Явно залезът й бе настъпил.

С изключение на една двойка, надвесена над чашите си на другия край на бара, помещението беше празно. Постланият с дебел килим и слабо осветен сутерен беше като ритуална зала, в която лежаха мощите на вечерта, която бяхме убили. Мисис Естабрук беше бледа като мъртвец, но се крепеше във вертикално положение и можеше да вижда, да говори, да пие, а в крайна сметка дори и да разсъждава.

Аз умело я насочвах в посока „Валерио“, като се надявах, че ще спомене да го посетим. След още няколко питиета обаче можех да поема риска и сам да направя предложението. И аз пиех заедно с нея, но в умерени количества. Говорех напосоки за каквото ми падне, но тя не обръщаше внимание. Чаках. Исках да стигне до онова състояние, при което хората с охота отговаряха на въпроси от всякакъв род. Аз бях Арчър, небесният близнак, който търпеливо изчакваше, за да акушира стари спомени.

Погледнах отражението на лицето си в огледалото зад бара и не го харесах. Чертите му се бяха изострили, а видът му беше станал хищнически. Носът бе твърде тесен, а ушите — прилепнали към главата. Клепачите се бяха спуснали над ъгълчетата на очите, които сега бяха в любимата ми форма на триъгълник. Тази вечер очите ми бяха като тънки стоманени клинове, забити между клепачите.

Тя се наведе над бара, подпряла брадичката си с ръце и вперила поглед в полупразната чаша с ликьор. Гордостта, която поддържаше нейното тяло изправено и придаваше някакво изражение на лицето й, си бе отишла. Тя висеше тук като дрипа, вкусваше от горчилката на забравата и редеше сълзливи спомени.

— Той не полагаше грижи за себе си, но имаше тяло на борец и глава на индиански вожд. Беше наполовина индианец. Нищо лошо не мога да кажа за него. Много мил човек. Спокоен и добър, никога не приказваше много. Но за разлика от това притежаваше неимоверна страст и беше най-верният мъж, който някога бях срещала. Заболя от туберкулоза и едно лято почина. Смъртта му ме сломи. Оттогава не мога да дойда на себе си. Той беше единственият мъж, който някога съм обичала.

— Как му беше името?

— Бил. — Тя ме погледна закачливо. — Нямах намерение да ти разказвам за това. Той беше надзирател при мен. Навремето притежавах едно от първите големи имения в долината. Бяхме заедно една година и после той умря. Това беше преди двадесет и пет години и оттогава се чувствам така, сякаш самата аз съм мъртва.

Тя повдигна сухите си големи очи и срещна мойте в огледалото. Помъчих се да отговоря на меланхоличния й поглед, но не знаех как да го постигна с моето лице.

Опитах се да се усмихна, за да събера смелост. Въпреки всичко бях добро момче. Общувах с грубияни, проститутки, твърди глави и обикновени хорица; надничах през ключалките на спалните, спасявах честта на измамени съпрузи, душех зад стените, с една дума — ченге под наем с тарифа петдесет долара на ден и все пак бях добро момче. В ъгълчетата на очите ми и в основата на носа се образуваха бръчици, зъбите ми се оголиха, но усмивката не се получи. Очите ми бяха виждали твърде много барове, скапани хотели и уютни любовни гнезденца, твърде много съдебни зали и затвори, аутопсии и полицейски порядки, твърде много неврастеници, които се гърчеха като измъчвани червеи. Ако видех това лице върху някой непознат, не бих му се доверил. Хванах се, че се питах как ли изглеждах в очите на Миранда Сампсън.

— Да вървят по дяволите всички тези тридневни партита! — каза мисис Естабрук. — Да вървят по дяволите всички тия коне, смарагди и яхти! Един истински приятел струва колкото всички тях, взети заедно, а аз нямам нито един добър приятел. Сим Кунц ме уверяваше, че ми бил приятел, а сега ми заявява, че снимам последния си филм. Изживях живота си преди двадесет и пет години и сега се чувствам изхабена. И ти не искаш да се забъркваш с мен, Арчър.

Тя беше права. Но въпреки това ми беше интересна. Беше паднала от високо и знаеше колко болезнено е едно такова падане. От гласа й изчезнаха фалшивата изразителност и всички останали отрепетирани в студиото детайли. Сега той звучеше грубо и леко дрезгаво. По него можеше да се съди, че детството й е преминало в някое от предградията на Детройт, Чикаго или Индианаполис, в началото на нашия век.

Тя пресуши чашата си и се изправи.

— Закарайте ме у дома, Арчър.

Скочих от стола с гъвкавостта на жиголо и я хванах за ръката.

— Не можете да се приберете в това състояние. Имате нужда от още едно питие, за да се стегнете.

— Колко сте мил!

Не бях толкова дебелокож, за да не усетя иронията.

— Само че не понасям това място. Прилича ми на морга. Но, за Бога! — провикна се тя към посока на бармана. — Къде са отишли всички веселяци?

— Вие не сте ли от тях, мадам?

Издърпах я нагоре по стъпалата, преди да се е разразил нов скандал. Навън се стелеше прозрачна мъгла, която замазваше светлината на неоните. Над покривите като похлупак висеше беззвездното небе и ни гледаше унило. Тя потръпна и ми предаде тръпката по ръката, която държах.

— На следващата пряка има един нелош бар.

— „Валерио“ ли?

— Мисля, че така се казваше.

— Добре. Още едно питие и след това се прибирам вкъщи.

Отворих вратата на колата и я подпрях, за да се качи вътре. Гърдите й подпряха рамото ми. Отдръпнах се. За през нощта предпочитах обикновената възглавница, пълна с пух, а не със спомени и гнетящо безсилие.

Сервитьорката в бара на „Валерио“ се обърна към нея по име, заведе ни до едно сепаре и машинално смени празния пепелник. Барманът, един гладко обръснат млад грък, излезе иззад бара, за да я поздрави и да попита за мистър Сампсън.

— Той е още в Невада — каза тя.

Аз наблюдавах лицето й и тя улови погледа ми.

— Това е един много близък мой приятел. Когато идва в града, винаги се отбива тук.

Кратката разходка или оказаният топъл прием й се бяха отразили добре. Тя почти цъфтеше. Може би грешах по отношение на нея.

— Велик старец — каза барманът. — Липсва ни.

— Ралф е един прекрасен, прекрасен човек — каза мисис Естабрук. — Много е мил.

Барманът прие поръчката ни и се оттегли.

— Правили ли сте му хороскоп? — попитах. — На този ваш приятел.

— Как познахте? Той е козирог. Мил човек, но много властна натура. В живота му се случи нещастие. Единственият му син е бил убит във войната. Звездата на Ралф е била под влиянието на Уран. Не можете да си представите какво означава това за един козирог.

— Не мога. От голямо значение ли е за него?

— Да. Ралф е развил духовната си същност. Уран е срещу него, но останалите планети го подкрепят. Нужна е смелост, за да се устои на подобно нещо. — Тя се наведе и доверително ми пошушна: — Бих искала да ви покажа стаята, която обзаведох за него. Тя е в едно от бунгалата, но едва ли ще ни пуснат да влезем.

— Той в момента тук ли е?

— Не. В Невада е. Има много красива къща в пустинята.

— Била ли сте там?

— Твърде много въпроси задавате. — Тя присви очи в отвратително кокетна гримаса. — Да не би да ревнувате?

— Казахте, че нямате приятели.

— Така ли? Бях забравила за Ралф.

Барманът донесе поръчката и аз отпих от моята чаша, като фиксирах с очи задната част на помещението. Една врата в стената зад застиналото огромно пиано се отвори и разкри част от фоайето на хотела. Алън Тагърт и Миранда влизаха заедно през вратата.

Миранда ме забеляза, когато се изправих и се запътих към тях. Сложих пръст на устните си и я повлякох по обратния път. Тя се подчини с широко отворена уста и объркано изражение.

Алън беше по-бърз. Той я хвана за ръката и я изблъска през вратата. Аз ги последвах. Барманът приготвяше питиета. Сервитьорката беше заета с клиент. Мисис Естабрук не вдигна глава. Вратата хлопна зад гърба ми.

Миранда се обърна към мен.

— Не разбирам. Вие май трябваше да търсите Ралф.

— Работя по следа. Моля ви, идете си!

— Но аз се опитвах да се свържа с вас! — Беше на път да се разплаче.

Казах на Тагърт:

— Отведете я, моля ви, преди да е пратила по дяволите всичките ми усилия за тази вечер. Вън от града, ако е възможно.

Трите часа, прекарани в компанията на Фей, ме бяха изнервили.

— Но мисис Сампсън ви търси по телефона — каза той.

Пиколо филипинец седеше прав до стената и чуваше всяка наша дума. Заведох ги до ъгъла на полуосветеното фоайе.

— По каква работа?

— Има новини от Ралф. — Очите на Миранда блестяха като кехлибар. — Получила е препоръчано писмо, в което Ралф иска тя да му изпрати пари. Не точно да ги изпрати, а да ги има в готовност.

— Каква сума?

— Сто хиляди долара.

— Повторете отново!

— Той иска тя да му осигури сто хиляди долара, в банкноти.

— Но тя разполага ли с такава сума?

— Не, но може да я осигури. Бърт Грейвс притежава пълномощията на Ралф.

— За какво са му тези пари?

— Той пише, че отново щял да се обади или да прати доверено лице.

— Сигурна ли сте, че писмото е от него?

— Илейн твърди, че почеркът е неговият.

— Съобщил ли е къде се намира?

— Не, но писмото носи щемпел от Санта Мария. Значи днес трябва да се е намирал там.

— Не е задължително. Какво иска от мен мисис Сампсън?

— Не ми каза. Предполагам, че ви търси за съвет.

— Добре. Кажете й да приготви парите, но да не ги дава никому без доказателство, че баща ви е жив.

— Да не мислите, че е мъртъв? — Ръката й се вкопчи в деколтето на роклята.

— Не мога да си позволя да гадая. — Обърнах се към Тагърт: — Можете ли да излетите с Миранда тази вечер?

— Току-що се обадих в Санта Тереза. На летището има мъгла. Но утре сутринта ще сме излетели.

— Тогава й се обадете по телефона. Попаднал съм на вероятна следа и не искам да я изпускам. Кажете на Грейвс, че е най-добре да се свърже с полицията, но без много шум. Нека уведоми местния участък и този на Лос Анджелис. А също и ФБР.

— ФБР? — изпъшка Миранда.

— Да — казах аз. — Отвличането е федерално престъпление.

9

Когато се върнах обратно в бара, един млад мексиканец, облечен във фрак, се беше облегнал на пианото с китара в ръцете. Слабият му плачевен и самотен тенор пееше някаква испанска песен за тореадори. Пръстите му яростно удряха по струните. Мисис Естабрук беше изцяло погълната от изпълнението и почти не ми обърна внимание, докато сядах.

Тя шумно изръкопляска, когато песента свърши, и повика певеца с ръка.

— Ще изсвирите ли „Бабалу“, моля ви! — Тя му подаде един долар.

— Това е любимата песен на Ралф — каза тя. — Доминго я пее толкова хубаво. Във вените му тече истинска испанска кръв.

— Този ваш приятел, Ралф.

— Какво, Ралф?

— Той няма ли да се разсърди, ако разбере, че сте били тук с мен?

— Не ставайте смешен. Бих искала да ви запозная с него. Сигурна съм, че ще ви хареса.

— Той с какво се занимава?

— Може да се каже, че се е оттеглил в пенсия. Просто има много пари.

— Защо не се омъжите за него? Тя дрезгаво се изсмя.

— Нали ви казах, че съм омъжена. Не се безпокойте за него. Свързва ни само бизнесът.

— Не знаех, че се занимавате с бизнес.

— Казала ли съм нещо подобно? — Тя отново се изсмя, малко по-живо отпреди и смени темата. — Смешно е, че ми предлагате да се омъжа за Ралф. Ние и двамата сме женени за други хора. Въпреки това приятелството ни се намира на по-различно ниво. То е по-скоро духовно, нали разбирате.

Тя изтрезняваше пред погледа ми. Вдигнах чашата.

— За приятелството. На различно ниво.

Докато тя надигаше чашата си, аз направих знак на сервитьорката. Втората чаша я довърши.

Лицето й изведнъж се срина, сякаш от собствената си тежест. Погледът стана тъп и празен. Долната челюст провисна надолу и разкри контраста между яркочервените устни и бяло-розовата вътрешност на устната кухина. Тя с усилие събра устни и промълви:

— Не се чувствам добре.

— Ще ви заведа вкъщи.

— Много сте мил.

Помогнах й да стане. Сервитьорката задържа вратата отворена и изпрати мисис Естабрук с усмивка на съчувствие, докато аз бях удостоен само с един остър поглед. Мисис Естабрук залиташе по алеята и приличаше на старица, която беше излязла без бастунчето си. Помогнах й да раздвижи скованите си крайници и я помъкнах към колата.

Метнах я на седалката така, както се хвърля чувал с картофи. Главата й се намести в пространството между вратата и облегалката на предната седалка. Запалих двигателя и дадох газ в посока към Пасифик Палисейдс.

Подрусването на колата оказа известен съживителен ефект върху нея.

— Трябва да си ида вкъщи — унесено каза тя. — Знаете ли къде живея?

— Казахте ми.

— Утре сутринта трябва да ходя в онази каторга. По дяволите! Няма да седна да се тръшкам, ако оня ме изхвърли от продукцията. Имам си и други доходи.

— Изглеждате като делова жена — окуражих я аз.

— Вие сте мил човек, Арчър. — Лайтмотивът започваше да ме дразни. — Грижите се за една стара дрипа като мен. Едва ли ще ме уважавате, ако ви кажа откъде идват парите ми.

— Опитайте, ще видим.

— Не, няма да ви кажа. — Смехът й прозвуча дълбоко и зловещо. Стори ми се, че долавям лека ирония в полутоновете, но можеше и да си въобразявах. — Вие сте извънредно мило момче.

„Да“ — рекох си наум. Типичният американец, винаги готов да подаде ръка и да измъкне някого от калта.

Дамата отново се отнесе. Поне не говореше повече. Аз шофирах, потънал в мълчанието на среднощния булевард, в компанията на едно почти безжизнено тяло. В палтото от петниста кожа тя приличаше на спящо животно — нещо средно между престарял леопард и грохнала дива котка. Петдесет години бяха относителна старост, разбира се, но тя носеше отпечатъка на всички тези години и изпускаше лепкавата миризма на стари спомени. Беше ме заляла с порой от информация относно собствената си персона, но не и с това, което исках да узная, обаче вече едвам я издържах, за да мога да продължа. Бях убеден само в едно нещо, което тя нямаше нужда да ми казва: личността й не беше подходяща компания за Сампсън, както и за всеки друг наивник като него. Приятелите й бяха опасни: единият — груб, другият — подъл. Ако нещо се беше случило със Сампсън, тя трябваше да е в течение или скоро да го научи. Беше будна, когато спрях пред къщата.

— Закарайте колата в алеята. Моля ви, съкровище. Направих завой на пътя и подкарах нагоре по алеята.

Помогнах й да се изкатери по стъпалата и отключих с подадения ми ключ.

— Заповядайте! Тъкмо си мислех какво да предложа за пиене.

— Сигурна ли сте, че всичко е наред. Ами съпругът ви?

В гърлото й заклокочи подобие на смях.

— От години не живеем заедно.

Последвах я във вестибюла. В него цареше плътна тъмнина и властваха двете й миризми — мускус и алкохол, сякаш самата тя бе получовек-полуживотно. Почувствах хлъзгавия, намазан с нещо паркет под краката си и се запитах, дали няма да падне. В собствения си дом тя се движеше със сляпата акуратност на сомнамбул. Подуших следата и влязох в една стая, вляво от коридора, където тя запали осветлението.

Осветената стая нямаше нищо общо със зловещия червен будоар, който тя бе сътворила за Ралф Сампсън. Тя беше голяма и приветлива, дори и нощем зад спуснатите венециански щори. Мебелировката говореше за солидна позиция в обществото, по стените, там където нямаше лавици с книги, висяха репродукции от постимпресионизма; в единия ъгъл имаше радиограмофон, а в другия се издигаше камина, облицована с плочки, към която като допълнение стоеше масивна, резбована честърфийлдска маса. Единственото странно нещо в обзавеждането беше десенът на покривката върху масата и фотьойла под лампиона: на фона на бяло пусто небе блестяха пищни тропически растения, а измежду листата надничаха безразборно разпръснати очи. Мотивът се промени, когато се вгледах отблизо. Очите изчезваха и отново се появяваха. Настаних се върху част от тях.

Тя се беше надвесила над масичката с напитки в ъгъла до камината.

— Какво ще пиете?

— Уиски с вода.

Тя ми донесе чашата. Половината от съдържанието й се изплиска по пътя и остави следа от тъмни капки по светлозеления килим. Настани се до мен и диванът хлътна под тежестта на тялото й. Главата й се настани върху рамото ми. Забелязах няколко сиви кичура в косата й, вероятно пропуснати от фризьора.

— Не искам да мисля за нищо, искам само да пия — проточи тя. — Дръж ме да не падна!

Прегърнах я през раменете, които бяха широки почти колкото моите. Тя силно се притисна към мен. Усетих учестеното й дишане, което обаче постепенно замираше.

— Не се опитвай да правиш нещо с мен, съкровище. Тази вечер съм труп. Някоя друга може би…

Гласът й беше нежен, почти момичешки, но някак си замъглен. Замъглен като подводни отблясъци от младостта в очите й.

Те се затвориха. Малките венички по сбръчканите клепачи трепкаха в синхрон с биенето на сърцето. Крайчетата, обточени с извити тъмни мигли, бяха като останки от красотата и младостта й, които сякаш доказваха необратимата жестокост на падението й. Много по-лесно беше да изпитвам съчувствие към нея, когато спи.

За да се убедя, че беше така, внимателно повдигнах единия клепач. Бялото топче на окото се взираше в нищото. Измъкнах ръката си изпод тялото и го оставих да лежи на дивана. Гръдта й беше провиснала на една страна. Чорапите бяха набрани. Тя започна да хърка.

Влязох в съседната стая, затворих вратата зад себе си и запалих лампата. Тя освети една голяма маса от избелен махагон, гарнирана с ваза, пълна с изкуствени цветя, на едната стена имаше порцеланови лавици, а на срещуположната — резбован бюфет. Пред третата бяха подредени шест масивни стола. Загасих и влязох в кухнята, която светеше от чистота и беше добре оборудвана.

За миг се запитах дали не си бях изградил грешна представа по отношение на тази жена. Имаше много почтени астролози и тълпи от безобидни алкохолици. Нейната къща приличаше на стотици други в Лос Анджелис, всички прекалено типични, за да бъдат истински. Изключение правеха само огромният гараж и булдогът, който го охраняваше.

Банята бе облицована с плочки в пастелно синьо и се състоеше от квадратна вана в същата тоналност. Лавицата над мивката бе претрупана с лосиони, кремове, сенки за очи, пудра, луминал, нембутал и веронал. Задната част на мивката също беше препълнена с всевъзможни шишета и кутии, в съседство се намираха кошът за пране и тоалетното шкафче. Дрехите в коша бяха женски. В шкафчето имаше само една четка за зъби. Имаше и една самобръсначка, но липсваше крем за бръснене или каквато и да е друга следа, издаваща мъжко присъствие.

Спалнята, намираща се в съседство с банята, беше украсена с цветя и обзаведена в розово, цвета на предвоенните сантиментални мечти. Върху нощното шкафче лежеше книга за звездите. Дрехите в гардероба бяха женски и повечето от тях носеха емблемите на големите магазини „Сакс“ и „Магнин“. Бельото и нощниците, подредени в чекмеджетата, бяха прасковени и бонбонено сини, а връзките им — черни.

Разрових оплетеното кълбо от чорапи във второто чекмедже и най-сетне открих причината за необичайното излъчване на къщата. Причината се състоеше от редица тънки пачки, стегнати с ластик. Пачките всъщност бяха пари в банкноти по пет и десет долара. Повечето бяха стари и омазнени. Ако и останалите пачки приличаха на тази, която разгледах, то на дъното на чекмеджето лежаха около осем или десет хиляди долара.

Стъпил здраво на краката си, аз гледах всичките тези пари. Чекмеджето в спалнята едва ли бе най-доброто място за съхранение. Но поне беше по-сигурно от банката, където човек трябва да декларира доходите си.

Пронизителният звън на телефона наруши тишината и ми припомни стърженето на зъболекарска бормашина. В следващия момент то докосна нерва и аз скочих. Не забравих да затворя чекмеджето, преди да се запътя към помещението с телефона. Жената в хола продължаваше безмълвно да лежи.

Сложих вратовръзката си пред устата и вдигнах слушалката.

— Ало!

— Мистър Трой? — беше женски глас.

— Да.

— Фей вкъщи ли е? — Речта беше къса и накъсана. — Бети е.

— Няма я.

— Чуйте, мистър Трой. Преди един час Фей си е тръгнала от „Валерио“. Била е с един мъж, който може да се окаже ченге. Казал, че щял да я води вкъщи. Знам, че не бихте искали той да се навърта наоколо, когато дойде камионът. А знаете каква е Фей, когато се напие.

— Да — рекох и реших да рискувам. — Къде се намираш сега?

— В „Пиано“ естествено.

— Ралф Сампсън там ли е?

Отговорът бе едно хлъцване от изненада. За миг тя запази мълчание. Откъм слушалката се чуваше шум от говорещи хора и тракане на чинии. Вероятно се обаждаше от ресторант.

Тя си възвърна гласа.

— Защо ме питате? Отдавна не съм го виждала.

— Къде е той?

— Не знам. С кого говоря? Мистър Трой?

— Да, аз съм. Оставам да чакам Фей. — Затворих.

Топката, която служеше за дръжка на входната врата, бавно се завъртя зад гърба ми. Застинах с телефонната слушалка в ръка и гледах като хипнотизиран към нея, докато тя бавно се въртеше и отразяваше светлината от хола. Вратата рязко се отвори и в очертанията й се появи мъж в светъл шлифер. Сребристата му глава беше без шапка. Той влезе вътре като актьор, който излиза на сцената, и силно блъсна вратата с лявата си ръка. Дясната се намираше в джоба на шлифера. Джобът беше насочен към мен.

Обърнах се към него.

— Кой сте вие?

— Знам, че не е учтиво да се отговаря на въпроса с въпрос. — В гласа му се долавяше далечен акцент, родом от Южна Англия, избледнял с течение на времето. — Но вие кой сте?

— Ако това е обир…

Тежестта в джоба му ме гледаше безмълвно. Тонът му стана по-настоятелен.

— Зададох ти един прост въпрос, приятелче. Дай ми прост отговор.

— Името ми е Арчър — отговорих. — Използвате ли синка, когато си миете косата? Една моя леля казваше, че се получавал много добър резултат.

Лицето му не трепна. Гневът му се концентрира в по-отчетливото произнасяне на думите.

— Не обичам излишното насилие. Моля те, не го предизвиквай!

Вдигнах поглед към върха на главата му и видях лъскавия скалп, обграден от грижливо сресаната коса.

— Вие ме ужасявате — рекох. — Един поиталианчен англичанин е като самия дявол.

Но пистолетът в джоба беше едно малко и мощно охладително съоръжение, което изстудяваше антрето. Очите му се превърнаха в късчета лед.

— С какво си изкарваш хляба, мистър Арчър?

— Продавам застраховки. Хобито ми е да издирвам убийци.

Извадих портфейла си, за да му покажа картата си.

— Не, дръж ръцете си така, че да мога да ги виждам. И си дръж езика зад зъбите, ако обичаш.

— С удоволствие. Едва ли ще ви продам застраховка. Вие не представлявате интерес с този пистолет, дето го размахвате из Лос Анджелис.

Думите преминаха покрай ушите му и го оставиха невъзмутим.

— Какво търсиш тук?

— Изпратих Фей до дома й.

— Приятел ли си й?

— По всяка вероятност. А вие?

— Тук аз задавам въпросите. Какво възнамеряваш да правиш сега?

— Тъкмо щях да повикам такси и да си ходя.

— Май че ще е най-добре да побързаш — рече той. Вдигнах слушалката и се обадих на такситата. Той безшумно ме приближи. Лявата му ръка се разходи по гърдите ми, опипа под мишниците и слезе надолу към ханша и хълбоците. Радвах се, че оставих пистолета в колата, но мразех допира на ръката му. Имах чувството, че ме опипва хермафродит.

Той направи крачка назад и ми показа оръжието си — никелиран револвер от тридесет и втори или тридесет и осми калибър. Започнах да изчислявам какви са шансовете ми да го ритна и да му отнема пистолета.

Тялото му едва забележимо се стегна и дулото ме фиксира като око.

— Не — рече той. — Стрелям бързо, мистър Арчър. Нямаш никакъв шанс. Сега се обърни!

Аз се обърнах. Той подпря гърба ми с пистолета в областта на бъбреците.

— Към спалнята!

Поведе ме към осветената спалня и ме накара да застана с лице към вратата. Чух бързите му стъпки и звука от отварянето и затварянето на чекмеджето. Пистолетът отново ме подпря отзад.

— Какво търсеше тук?

— Не съм влизал в тази стая.

Фей запали лампата.

— Къде е тя.

— Отпред в стаята.

Той ме отведе в стаята, където лежеше мисис Естабрук, отчасти закрита от честърфийлдската маса. Тя бе изпаднала в дълбок вцепенен сън и изглеждаше като умряла. Устата й беше отворена, но вече не хъркаше. Едната й ръка висеше към пода и приличаше на преяла бяла змия.

Той я погледна с презрение. Презрението беше такова, каквото среброто можеше да изпитва към подпухналата плът.

— Не може да разбере, че ликьорът не й понася.

— Сменихме няколко кръчми — рекох. — Водихме интелектуален разговор.

Той остро ме изгледа.

— Естествено. За какво си се повлякъл с дрипа като тази?

— Говорите за жената, която обичам!

— Моята съпруга. — Лекото трепване на ноздрите доказа, че лицето му можеше и да се движи.

— Наистина ли!

— Не съм ревнив, мистър Арчър, но те предупреждавам да стоиш далеч от нея. Не съм от толерантните. В последно време и някои от съдружниците й са по-малко толерантни.

— И те ли са толкова разговорливи като вас?

Той ми показа дребните си правилно подредени зъби и внезапно смени позата. Торсът му се приведе и повлече със себе си и главата, която лъсна под лампата. Имаше отвратителен вид, беше като зло момче, което криеше пъргавината и нетърпеливостта си зад маската на възрастен. Той превъртя пистолета на пръста си като сребърно колелце и отново го насочи към гърдите ми.

— Те имат навика да се изразяват другояче. Ясен ли съм?

— Идеята ви е ясна като кладенчова вода. — По гърба ми течеше студена пот.

В улицата изсвири кола. Той отиде към вратата и я отвори. Вън беше по-топло.

10

— Радвам се, че получих поръчка — каза шофьорът. — Иначе трябваше да имам празен курс. Преди вас имах повикване от Малибу. Четири свини отиваха на плажно увеселение. Едва ли ще помиришат водата.

В задната част на купето беше задушно като в оранжерия.

— Трябваше да чуете как говореха тези жени. — Той намали скоростта при знака стоп на „Сънсет“. — Обратно към града ли отиваме?

— Почакайте! Той спря.

— Известно ли ви е заведение, наречено „Пиано“?

— „Дивото пиано“ ли? — отвърна той. — Намира се в Уест Холивуд. Някакъв вертеп, доколкото знам.

— Кой е собственикът?

— Не съм виждал счетоводните им книги — отвърна безгрижно той и говорът му премина в ръмжене. — Там ли искате да ви закарам?

— Защо не — рекох, — нощта е още млада.

Излъгах го. Нощта беше стара и студена и едва долавях биенето на сърцето й. Гумите изсвириха протяжно като вой на изгладнели котки върху мокър от мъглата покрив. Неоновите светлини по „Стрип“ страдаха от безсъние.

В „Дивото пиано“ нощта също не беше млада, но тук я поддържаха с изкуствено дишане. То се намираше на една лошо осветена улица, свито между редици от стари двуетажни къщи, разделяни от боклучиви алеи. На фасадата липсваше надпис, нямаше я и остъклената витрина. Входът беше означен от гипсов свод, имитиращ кафяво дърво, но по краищата беше започнал да си възвръща оригиналния цвят. Над него стърчеше тесен балкон с перила от ковано желязо, чийто прозорец бе закрит от плътна завеса.

Един негър портиер, облечен в униформа, изникна под свода и дойде да отвори вратата на таксито. Платих на шофьора и го последвах навътре. В слабата светлина, струяща през вратата, забелязах, че платът на синьото му сако беше доста изтъркан. Дръжката на кафявата кожена врата беше почерняла от съприкосновението с безброй потни ръце. Тя се отвори към едно дълбоко и тясно помещение, което приличаше на тунел.

Един друг негър, облечен като келнер, с преметната през ръката кърпа, ме посрещна на вратата. На фона на синята светлина, струяща от стените, устните му, разтегнати в усмивка, изглеждаха с цвят на индиго. Стените бяха украсени с рисунки на сини голи фигури в различни пози. От двете им страни бяха подредени маси с бели покривки. Една жена свиреше на пианото, поставено върху ниска платформа в отдалечения долен край на залата. През димната завеса тя изглеждаше нереално, беше като механична кукла със сръчни ръце и изпънат неподвижен гръб.

Подадох шапката си на момичето, което седеше на гардероба, и помолих за маса в близост до пианото. Келнерът се втурна стремително пред мен, кърпата му се развя като перо на шапка и всичко това, за да ми създаде илюзията, че тук се работи с пълна пара. Не беше вярно. Две трети от масите бяха празни. Останалите бяха заети от двойки. Мъжете принадлежаха към измета, който уважаващите себе си заведения, отдавна бяха отпратили да си ляга. Между тях имаше и слаби, и дебели, но на фона на синята светлина всички те имаха рибешки лица, от които гледаха очички на стриди.

Компаньонките им в по-голямата си част изглеждаха като платени или желаещи да бъдат платени. Разпознах две-три блондинки, които бяха кабаретни танцьорки. Лицата им бяха застинали в невинни усмивки, сякаш се мъчеха да спрат хода на времето.

В заведението преобладаваха застаряващите жени, чиито пневматични тела щяха да ги задържат над водата най-много още година-две. Тези жени се трудеха усилено с ръце, езици и очи. Ако изпаднеха от нивото на „Дивото пиано“, ги чакаха още по-ужасяващи места за препитание.

Едно момиче мексиканка с отегчено жълтеникаво лице седеше самотно на съседната до моята маса. Тя ме погледна за миг и отново извърна глава.

— Скоч или бърбън, господине — попита келнерът.

— Бърбън с вода. Аз ще ги смеся.

— Да, господине. Имаме и сандвичи. Сетих се, че бях гладен.

— Един сандвич със сирене.

— Много добре, господине.

Гледах към пианото и се питах дали не бях твърде буквален. Жената, която нарече себе си Бети, каза, че е на пианото. На фона на неравномерното жужене от говорещи хора, дрезгавият й глас внасяше лек меланхоличен контрапункт. Пръстите на пианистката се движеха по клавишите с фатална настойчивост, сякаш пианото свиреше само, а тя трябваше да се държи за него. Напрегнатите и разголени рамене бяха слаби и остри. Смолистата й коса се беше разляла между тях и те се белееха като преспи. Лицето не се виждаше.

— Здравей, красавецо. Ще ме почерпиш ли?

До стола ми се беше изправило мексиканското момиче. Тялото й, със закръглени рамене и тесен ханш, се огъваше като камшик. Късата рокля й подхождаше така, както биха подхождали дрехи на дивачка. Тя се опита да се усмихне, но скованото й лице не беше тренирало това изкуство.

— По-скоро бих ви купил чифт очила.

Тя знаеше, че това трябваше да е казано на шега, и това беше всичко.

— Ти си смешно момче. Обичам смешните момчета. Гласът й беше гърлен и пресилен, друг не би трябвало и да се очаква от едно сковано лице.

— Няма да ви се харесам, но ще ви почерпя.

Тя раздвижи очи, като с това целеше да изрази удоволствие. Очите бяха плътни и неподвижни като късчета смола. Ръцете й ме обгърнаха и ме разтърсиха.

— Харесвам те, смешнико. Кажи нещо смешно!

Тя не ме харесваше и аз не я харесвах. Наведе се дълбоко, за да мога да надникна в деколтето й. Гърдите й бяха малки и твърди с остри напъпили зърна. Ръцете и горната устна бяха обрасли с черни косми.

— За второ ще ви поръчам малко хормони.

— Това нещо за ядене ли е? Много съм гладна. — За илюстрация тя оголи белите си изгладнели зъби.

— Защо не си хапнете малко от мен?

— Ти се подиграваш — сърдито отвърна тя, но ръцете й продължаваха да ме опипват.

Появата на келнера ми даде възможност да се освободя. Върху таблата той носеше малък сандвич, поставен в чиния, чаша вода, чаена чаша с един пръст уиски на дъното, празен чайник и чаша с някакво питие, което по телепатия беше предназначил за момичето.

— Това прави шест долара, господине.

— Моля!

— Два долара за питиетата, господине. Два долара за сандвича.

Повдигнах горната филийка на сандвича и погледнах парченцето сирене. То беше тънко като златен лист и почти толкова скъпо. Подадох банкнота от десет долара и оставих рестото на масата. Примитивната ми събеседничка изпи плодовия си сок, хвърли поглед на четирите долара и отново затършува по тялото ми.

— Имате много страстни ръце — казах аз, — само че аз чакам Бети.

— Бети ли? — Тя хвърли един черен поглед на презрение към гърба на пианистката. — Но Бети е артистка. Тя няма да иска да…

Един жест довърши изречението.

— Искам единствено Бети.

Устните й се събраха и в образувалата се дупка се показа езикът й, сякаш се готвеше да се изплюе. Повиках келнера и поръчах чаша за жената на пианото. Когато се обърнах към мексиканката, нея вече я нямаше.

Келнерът ме посочи с пръст, докато поставяше чашата върху пианото, и пианистката се извърна. Овалното й лице беше малко и деликатно изваяно, но изглеждаше измъчено. Очите й притежаваха неопределен цвят и изражение. Тя не направи опит да се усмихне. Поклатих глава, като знак да се присъедини към мен. Тя кимна отрицателно и отново се надвеси над клавишите.

Наблюдавах ръцете й, които си проправяха път сред изкуствената джунгла на буги-вугито. Музиката ги следваше на големи крачки, които отекваха по металната почва. Почти виждах сянката на великана и долавях учестеното му дишане. Стана горещо.

Тя смени мелодията. Лявата й ръка барабанеше в областта на басовете, докато дясната поде ритъма на блус. Тя започна да пее с твърд, дрезгав глас, който страхливо взимаше високите тонове, но успяваше да бъде вълнуващ по свой си начин:

Мозъкът ми е в стомаха.

Сърцето ми се е качило в устата.

Искам да отида на север.

Нозете ми сочат на юг.

Изпаднала съм в психоматичен блус.

Докторе, докторе, докторе.

Анализирайте мозъка ми.

Съживете ме, докторе.

Докторе, облекчете болката ми.

Изпаднала съм в психоматичен блус.

Тя редеше думите на песента с декадентска интелигентност. Не ми харесваше, но заслужаваше по-добра публика от жужащата зала зад гърба ми. Изръкоплясках на финала и поръчах още една чаша за нея.

Тя дойде с чашата си до масата ми и седна. Тялото й приличаше на танагрова статуетка, малко и перфектно изваяно, а възрастта му беше съсредоточена някъде в диапазона между двадесет и тридесет години.

— Изглежда, харесвате музиката ми — установи тя.

Тя наведе чело и ме погледна изпод веждите с отработения маниер на жена, която се гордее с очите си. Набраздените кафяви ириси гледаха отнесено и объркано.

— Трябва да свирите на Петдесет и първа улица.

— Не мислете, че не съм била там. Но вие май отдавна не сте я посещавали. Мястото страшно западна.

— Тук нямате възможност да заработвате, много. Стените ще се срутят всеки момент. Вижда се и с просто око. Кой е собственикът?

— Един мъж, когото познавам. Имате ли цигара?

Поднесох й запалената цигара и тя смукна дълбоко. Лицето й несъзнателно очакваше нечия поддръжка и леко се намръщваше, когато такава липсваше. Тя беше като бебе на неопределена възраст, което усилено сучеше от празна бутилка. Краищата на ноздрите й бяха бледи и бели като сняг, а това не беше фройдистка грешка.

— Казвам се Лу — казах. — Май съм слушал нещо от вас.

— Името ми е Бети Фрайли.

В думите й прозвуча нотка на съжаление, едва доловимо като тънкия черен ръб на пощенска картичка. На мен името не ми говореше нищо, но на нея вероятно да.

— Спомних си. — Вече лъжех по-смело. — Вие бяхте излезли в принудителна почивка, Бети.

Всички птиченца, замесени в афери с кокаин, носеха печата на лош късмет.

— Може отново да го повторя. Две години в бялата килия без пиано. Оказа се, че конспираторът бил някакъв свирач. Всичко, което можеха да докажат, беше, че имах нужда от това. Казаха, че ме прибират за мое добро. По-скоро — за тяхното. Имаха нужда от реклама, а моето име бе известно. Вече не е, а ако някога реша да откажа навика, то няма да е с помощта на федералните агенти. — Устните й се свиха около влажния, изцапан с червило край на цигарата. — Две години без пиано.

— Добре се справяте за момиче, което дълго не е свирило.

— Така ли мислите? Да ме бяхте чули в Чикаго, когато бях на върха. Качвах пианото до гредите на тавана и се люлеех на клавишите. Сигурно сте слушали записите ми?

— Кой не ги е слушал.

— Намирате ли ги такива, каквито ви ги описах?

— Прекрасни са. Луд съм по тях.

Страстното пиано не ми беше по вкуса и май попрекалих с думите или преигравах възхищението.

Горчивината от устата й премина в погледа и гласа.

— Не ви вярвам. Назовете едно заглавие!

— Отдавна беше.

— Хареса ли ви моят „Джин Мил блус“?

— Да — отвърнах с облекчение. — Правите го по-добре от Съливан.

— Вие сте лъжец, Лу. Никога не съм записвала това парче. Защо искате да ме накарате да говоря толкова много?

— Харесвам музиката ви.

— Да, да. Вие сигурно сте от тези, дето не могат да разпознаят и една нота. — Тя се вгледа настойчиво в мен. — Нищо чудно, ако сте някое ченге. Не приличате много на тях, но има нещо в начина, по който гледате на нещата, изисквате ги, но не ги харесвате. Имате очи на ченге, очи, които обичат да гледат как страдат хората.

— Успокойте се, Бети. Още сте твърде разстроена. Не обичам човешкото страдание, но съм ченге.

— Наркотици ли? — Лицето й пребледня в див ужас.

— Нищо подобно. Аз съм частно ченге. Не искам нищо от вас. Просто ми хареса музиката ви.

— Лъжете! — Ужасът и обзелият я страх я караха да шепне. Гласът й звучеше като пращене на сухи листа.

— Вие бяхте този, който вдигна слушалката у Фей и се представи за Трой. Какво си мислите, че търсите?

— Един човек на име Сампсън. Само не ми казвайте, че не сте чували за него. Чували сте.

— Изобщо не го познавам.

— По телефона твърдяхте друго.

— Добре. Виждала съм го да идва тук, както всеки друг. Трябва ли заради това да му бъда бавачка? Защо дойдохте при мен? Той е просто един от обичайните посетители.

— Вие дойдохте при мен. Не помните ли?

Тя се наведе към мен и ме заля с магнетично презрение.

— Махайте се оттук и стойте настрана!

— Оставам.

— Така си мислите. — Тя махна с бялата си ръка към келнера, който дотича начаса. — Извикай Пъдлър. Тази шушумига тук е частно ченге.

Той ме погледна с известна несигурност в очите на фона на синьо-черното си лице.

— Успокой се — казах аз.

Тя стана и се запъти към вратата зад пианото.

— Пъдлър!

Всички глави в залата се извърнаха по посока на гласа.

Вратата зейна широко и от нея излезе мъжът с червената риза. Малките му очички тревожно зашариха из помещението в търсене на суматоха.

Тя ме посочи с пръст.

— Изведи го навън и го обработи! Той е ченге и искаше да ме разпитва.

Имах време да побягна, но бях твърде съсипан. Три бягства бяха прекалено много за един ден. Излязох насреща и насочих удара си към набития мухльо.

Улучената глава се люшна назад. Опитах с дясната ръка. Той я хвана за лакътя и се раздвижи.

Тъпоумните му очи се облещиха. Имах странното чувство, че не ме позна. Един юмрук се намести в корема ми. Свалих гарда. Следващият се стовари върху врата, под ухото ми.

Краката ми се опряха в ръба на платформата с пианото. Стоварих се отгоре му. Съзнанието ме напусна в съпровода на фалшиво издрънчаване, което потъна в огромна сянка.

11

На ръба на една черна кутия седеше невзрачно човече, опряло гръб върху нещо твърдо. Друго нещо, почти толкова твърдо, го удари по лицето. Първо от едната страна на челюстта, после и от другата. При всеки удар главата му отскачаше и се удряше в твърдата повърхност зад него. Тази болезнена последователност — ударът, последван от отскачането, продължи монотонно за известен период от време. Всеки път, когато юмрукът се доближаваше до устата му, невзрачното човече правеше неуспешен опит да го захапе с разклатените си зъби. Ръцете му обаче висяха свободно от двете му страни. Краката му бяха неподвижни и стояха разкрачени в странна поза.

В дъното на алеята изникна висока сянка, която за миг застана на един крак като щъркел и след това смешно се заклати към нас. Пъдлър бе твърде силно погълнат от заниманието си, за да я забележи. Сянката се изправи зад гърба му и вдигна високо едната си ръка. Ръката слезе надолу, а в края й висеше тъмен предмет. Когато предметът докосна главата на Пъдлър, се чу приятният звук от трошене на орехи. Той коленичи пред мен. Не можех да поговоря с душата му, защото ми предложи само бялото на очите си. Бутнах го назад.

Алън Тагърт обу обувката си и седна до мен.

— Най-добре е да се махаме оттук. Не го ударих силно.

— Когато решиш да го удариш по-силно, не забравяй да ме предупредиш. Искам да присъствам.

Устните ми бяха подпухнали. Краката ми бяха две слаби и неподдаващи се на команда подпори на тялото ми. Успях да наложа контрол над тях и се изправих. Със същия успех можех да стоя и на един крак. Трябваше да изритам мъжа, който лежеше на улицата, и по-късно съжалявах за това — няколко години по-късно.

Тагърт ме подхвана под мишницата и ме повлече към края на алеята. На завоя чакаше такси с отворена врата. Улицата пред гипсовия вход на „Дивото пиано“ беше пуста. Тагърт ме набута в таксито и влезе след мен.

— Къде искате да отидете?

В главата ми за миг се възцари празнота. След малко от нея изплува гняв.

— В леглото, но няма да го направя. Карайте към „Суифтс“ на „Холивуд булевард“.

— Там вече е затворено — информира ме шофьорът.

— Колата ми остана на техния паркинг. А в колата беше пистолетът.

Бяхме преполовили пътя, когато мозъкът ми установи връзка с езика.

— Откъде, за Бога, изникнахте вие? — попитах Тагърт.

— Отвсякъде, за да бъда там, където трябва. Аз изръмжах:

— Не се правете на духовит. В момента нямам настроение за това.

— Съжалявам — сериозно отвърна той. — Търсех Сампсън. Близо до мястото, където ви намерих, има едно заведение — „Дивото пиано“. Сампсън веднъж ме беше завел в него и си помислих, че можех да ги питам дали не са го виждали.

— И аз си мислех, че правя същото. Видяхте какъв отговор получих.

— Как попаднахте там?

Не ми се занимаваше с обяснения.

— Случайно се препънах във входа и влязох. На излизане също се препънах.

— Видях ви на излизане — каза той.

— Можех ли да ходя?

— В общи линии. Помагаха ви. Изчаках в таксито, за да проследя развитието. Когато биячът ви поведе по алеята, ви се притекох на помощ.

— Не ви благодарих.

— Не се притеснявайте. — Той се наведе към мен и прошепна със сериозно изражение: — Наистина ли мислите, че Сампсън е бил отвлечен.

— В момента не съм в състояние да мисля пълноценно. Това е просто една идея от времето, когато можех да формулирам идеи.

— Кой може да го е направил?

— Има една жена на име Естабрук — казах, — един мъж на име Трой. Някога да сте ги срещали?

— Не, но съм чувал за тази жена, Естабрук. Тя придружаваше Сампсън в Невада преди няколко месеца.

— Като каква? — Подбитото ми лице пламтеше. Оставих го да пламти.

— Не знам със сигурност. Тя отиде дотам с кола. Самолетът трябваше да мине на преглед и аз останах с него в Лос Анджелис. Не ми се удаде случай да я видя, но Сампсън ми спомена за нея. Доколкото ми е известно, двамата са се излежавали под слънцето и са си говорили на религиозни теми. Мисля, че тя е близка с онзи свещеник — Клод. Същия, на когото Сампсън подари планината.

— Трябваше по-рано да ми разкажете всичко това. Снимката, която ви показах, беше нейна.

— Не знаех.

— Вече няма значение. Прекарах вечерта с нея. Тя беше жената, с която бях в бара на „Валерио“.

— Сериозно? — изглеждаше като гръмнат. — Тя не знае ли къде се намира Сампсън.

— Възможно е да знае, но не ми каза. Сега смятам да я посетя отново. Мисля, че ще се нуждае от помощ. Пазачът на къщата й е малко буен.

— Добре — съгласи се Тагърт.

Реакциите ми бяха още твърде бавни, така че го оставих той да кара. Той непрекъснато качваше колата на тротоара по завоите, но всичко мина добре и ние стигнахме до дома на Естабрук. Той беше потънал в мрак. Буикът беше изчезнал от алеята, а гаражът беше празен. Почуках на вратата с дулото на пистолета. Никакъв отговор.

— Станала е подозрителна — рече Тагърт.

— Ще я разбием.

Вратата обаче се оказа залостена и твърде здрава за раменете ни. Заобиколихме и минахме отзад. Докато вървяхме през двора, кракът ми се препъна в един заоблен твърд предмет, който се оказа празна бирена бутилка.

— Дръж се, старче — каза Тагърт с назидателен тон. Той сякаш се забавляваше.

Той се устреми с младежко отчаяние към вратата на кухнята. Помогнах му с едно рамо, бравата се счупи й вратата се отвори. Минахме през кухнята и влязохме в тъмния коридор.

— Носите ли пистолет? — попитах аз.

— Не.

— Но, предполагам, знаете как се борави с него?

— Естествено. Предпочитам картечница — изфука се той.

Подадох му моя автоматичен пистолет.

— Опитайте да се справите и с този.

Отидох до входната врата, вдигнах резето и я отворих с леко скърцане.

— Ако някой дойде, съобщете ми. И не се показвайте навън.

Той зае позиция с подобаващо достойнство, като новоназначен караул пред бъкингамския дворец. Направих обход през хола, трапезарията, кухнята и банята, като последователно палех и гасях осветлението. Обстановката изглеждаше непокътната. В спалнята обаче бе настъпила малка промяна.

Разликата се състоеше в това, че във второто чекмедже сега се мотаеха само чорапите. Имаше още и един стар плик, смачкан на топче и заврян в един от ъглите. Той носеше адреса на мисис Естабрук. На гърба някой беше надраскал няколко думи и цифри:

Прибл. приход $ 2000. Прибл. разход (макс.) $ 500

Нето прибл. $ 1500

Месец май — 1500 х 31 = 46 500 минус 6500 (спешни) = 40 000

40 000 / 2 = 20 000

Изглеждаше като чернова на сметка на един доста печеливш бизнес. Едно нещо знаех със сигурност: „Дивото пиано“ едва ли носеше такива печалби.

Обърнах отново плика откъм лицевата част. Пощенското клеймо беше от Санта Мария и носеше дата от 30 април, тоест преди седмица. Докато анализирах новата информация, откъм пътя долових ръмженето на голямо превозно средство. Щракнах копчето на лампата и излязох в коридора.

Фасадата на къщата бе заляна от струя светлина, която освети и пролуката на вратата, зад която се беше притаил Тагърт.

— Арчър! — дрезгаво прошепна той.

В следващия момент той извърши една смела и налудничава постъпка. Излезе на площадката пред вратата и като попадна под обсега на фаровете, стреля с пистолета.

— Задръж! — извиках, но вече беше късно. Куршумът удари на метал и изсвири в рикошет. Ответен изстрел нямаше.

Аз профучах покрай него и се втурнах надолу по стълбите. Камион със затворен фургон се изнасяше по алеята с пълна скорост. Затичах се напряко през поляната и го настигнах, преди да е излязъл на улицата и да засили скоростта. От дясната страна на кабината прозорецът беше отворен. Вкопчих се в него и метнах единия си крак на платформата под вратата. През волана ме погледна изпито мъртвешко лице, върху което в ужас блестяха малки очички. Камионът се закова на място, сякаш се беше блъснал в каменна стена. Аз загубих равновесие и се изтърколих на пътя.

Камионът даде на заден, смени скоростите със скърцащ вой и се насочи право към мен още преди да се бях изправил. Силната светлина на фаровете ме хипнотизира за миг. Ръмжащите колела се носеха към тялото ми. Предусетих намерението им и се метнах настрани. Камионът мощно прегази мястото на пътя, където се намирах преди секунда, и се отдалечи нагоре по улицата, като постепенно набираше скорост. Регистрационният му номер, ако изобщо имаше такъв, не беше осветен. Задните врати нямаха прозорци.

Когато се върнах при колата, Тагърт вече беше запалил двигателя. Избутах го от шофьорското място и последвах камиона. Той не се виждаше никакъв, когато стигнах до „Сънсет“. Нямаше начин да се познае дали се беше насочил към планините, или към морето.

Обърнах се към Тагърт, който виновно се беше свил на мястото си с пистолета ми в скута.

— Задръж спусъка, когато ти кажа.

— Беше твърде късно, когато ми го каза. Прицелих се над главата на шофьора. Исках да го накарам да излезе от кабината.

— Опита се да ме прегази. Нямаше да избяга, ако човек можеше да ти има доверие, когато държиш оръжие.

— Съжалявам — каза той разкаяно. — Въобразявах си, че съм добър стрелец. — Подаде ми пистолета откъм дулото.

— Забрави го. — Завих наляво към града. — Можа ли поне добре да огледаш камиона?

— Мисля, че беше от екипировката на армията, тези, с които превозват персонала. Беше боядисан в черно, нали?

— В синьо. Нещо за шофьора?

— Не можах да го видя добре. Носеше островърха шапка, само това можах да забележа.

— Обърна ли внимание на предния номер?

— Нямаше такъв.

— Това не е хубаво — отвърнах. — Твърде възможно е Сампсън да се е намирал в камиона…

— Наистина ли? Мислиш ли, че трябва да уведомим полицията?

— Мисля, че да. Но преди това трябва да говоря с мисис Сампсън. Ти обади ли се?

— Не можах да стигна до нея. Когато се обадих отново, вече беше взела сънотворното си. Не може да спи без него.

— Тогава ще се срещна с нея утре сутринта.

— С нас ли ще летите?

— Не. Ще дойда с колата. Преди това имам малко работа.

— Каква?

— Малко личен бизнес — сухо отвърнах аз.

Той не проговори повече. Нямах желание за разговор. Навън се зазоряваше. Крайчетата на навъсения черен облак, надвиснал над града, започваха да просветляват. Среднощното движение на таксита и лични автомобили почти беше замряло. По улиците се движеха само ранобудните товарни камиони. Напразно се взирах с надежда да мерна отнякъде боядисан в синьо камион от армията със затворен фургон.

Закарах Тагърт до „Валерио“ и се прибрах вкъщи. На прага ме чакаше бутилка мляко. Взех я с мен, за да ми прави компания. Електрическият часовник в кухнята показваше четири и двадесет. В камерата на хладилника открих кутия замразени стриди и си сготвих яхния. Жена ми не обичаше стриди. Сега можех да си седя на кухненската маса, по всяко време на денонощието да си хапвам до насита стриди и така да доказвам мъжествеността си.

Съблякох се и се мушнах под завивките, без да поглеждам към празното двойно легло в другия край на стаята. Все пак донякъде бях улеснен, че нямаше нужда да давам обяснения къде съм се мотал през целия ден.

12

Когато слязох отново в града, часовникът показваше десет. Питър Колтън седеше зад бюрото в кабинета си. Беше ми полковник, докато служех в разузнаването. Влязох през вратата от матирано стъкло, той остро ме изгледа иззад купчината полицейски доклади и бързо наведе очи, за да ми покаже, че не бях добре дошъл. Колтън работеше като старши следовател в районната прокуратура и беше човек на средна възраст с късо подстригана коса и огромен нос, който приличаше на обърната надолу предна част на скутер. За кабинет му служеше една варосана стая с един-единствен прозорец с метална рамка. Настаних се неудобно в един стол с твърда облегалка, опрян до стената.

След известно време той насочи носа си към мен.

— Какво се е случило с това, което поради липса на подходяща дума бих нарекъл лице?

— Събирах доказателства.

— И сигурно искаш да арестувам съседа побойник. — Усмивка изкриви надолу ъгълчетата на устните му. — Оправяй се сам с проблемите си човече, освен ако нямаш нещо и за мен.

— Захарно петле — кисело отвърнах аз — и три пакетчета дъвки.

— Опитваш се да подкупваш силите на закона с три пакетчета дъвки? Нима не знаеш, че живеем в атомния век, приятелю? В три пакетчета дъвки се съдържа достатъчно количество първична енергия, за да направи всички ни на парчета.

— Остави това. Доказателството беше едно пощуряло пиано.

— И ти си мислиш, че нямам друга работа и ще тръгна да обуздавам с оръжието си някакво разярено пиано. Или ще седна да поставям водевил с един пропаднал, разведен детектив в главната роля? Добре де, изплюй камъчето. Знам, че отново си дошъл да искаш нещо срещу нищо.

— И аз ще ти дам нещичко. Може да стане така, че то да се окаже най-голямото разкритие в кариерата ти.

— И естествено искаш нещо в замяна.

— Дребна работа — съгласих се аз.

— Я да чуя разказа ти. С двадесет и пет думи.

— Времето ти не е чак толкова ценно.

— Пет — каза той и подпря с палец носа си.

— Съпругът на клиентката ми е напуснал летище Бърбанк онзи ден с една черна лимузина, чийто собственик е неизвестен. Оттогава се води изчезнал.

— Двадесет и пет.

— Млъкни! Вчера тя получава писмо, написано от него, с което той иска сто бона в банкноти.

— Не може да има толкова много пари. Поне не в банкноти.

— Има. Те ги имат. Това на какво ти прилича?

Той беше извадил от горното ляво чекмедже на бюрото си една купчина листа от циклостил и ги преглеждаше в бърза последователност.

— Отвличане? — отнесено каза той.

— И на мен ми мирише на нещо такова. Носът ми е все още твърде чувствителен. Какво пише в последната сводка?

— През изминалите седемдесет и два часа не са били регистрирани кражби на черни лимузини. Хората, които притежават лимузини, си ги пазят. Онзи ден, казваш. В колко часа?

Запознах го с подробностите.

— Да не би клиентката ти да е от бавно загряващите?

— Тя обича дискретността.

— Но не и съпруга си. Няма да е зле да ми кажеш името й.

— Чакай малко. Казах ти, че искам две неща. Първо, работата не бива да се разгласява. Клиентката ми не знае, че съм тук. Освен това човекът ми е нужен жив, а не мъртъв.

— Това е голям залък за моята уста, Лу.

Той беше станал и крачеше напред-назад, като затворен в клетка мечок.

— Опитай се да откриеш нещо в официалната информация. Иначе ще го изпусна. Междувременно можеш да направиш още нещо.

— За теб ли?

— За себе си. Започни да проверяваш агенциите за коли под наем. Това второ. На трето място идва „Дивото пиано“.

— Достатъчно — той плесна с ръце. — Ще чакам официалния доклад, ако изобщо има такъв.

— Някога да съм ти подхвърлял погрешна следа?

— О, колкото искаш, но сега няма да навлизаме в детайли. Не мислиш ли, че малко преувеличаваш?

— Не виждам защо трябва да си измислям историйки?

— Защото това е един евтин и лесен начин, който ти спестява много ходене. — Очите му се свиха в две интелигентни сини цепки. — В областта е пълно с агенции за коли под наем.

— Бих се заел с тази работа, но ми се налага да замина. Тези хора живеят в Санта Тереза.

— И как се казват?

— Мога ли да ти имам доверие?

— Малко.

— Сампсън — казах аз. — Името на човека е Ралф Сампсън.

— Чувал съм за него. Сега разбирам историята със стоте бона.

— Работата е там, че не можем да бъдем сигурни какво точно му се е случило. Трябва да чакаме.

— Ти го каза. — Той се обърна на пети и застана до прозореца и каза, обърнал гръб на стаята. — Спомена нещо за „Дивото пиано“.

— Това беше, преди да кажеш, че все гледам да търся лесното.

— Само не ми казвай, че наранявам чувствата ти.

— Просто ме разочароваш — отвърнах аз. — Аз ти говоря за дело, свързано със сто бона в наличност и още пет милиона в капиталовложения, а ти си седнал да се пазариш за един ден от ценното си време.

— Аз не работя само за себе си, Лу. — Той внезапно се обърна. — Дуайт Трой замесен ли е в тази работа?

— Кой — попитах аз — е Дуайт Трой?

— Отрова, разпределена на порции. Той е собственик на „Дивото пиано“.

— Мислех, че има закони срещу подобни заведения. И срещу хора като него. Извини ме за невежеството.

— Значи в крайна сметка знаеш кой е той?

— Ако това, че той е един беловлас англичанин, е достатъчно да знам.

Колтън поклати глава.

— Срещал съм го веднъж. Той размаха пистолета си пред мен по някаква работа. Оставих го на мира. Нямах право да му отнемам оръжието.

Колтън неохотно размърда рамене.

— Отдавна се опитваме да го пипнем. Той е хитър и чевръст. Не се увлича много в рекета, а когато козовете му се износят, сменя заниманието. В началото на тридесетте хвърчеше нависоко и търгуваше с алкохол, но постепенно и този бизнес замря. Оттогава има върхове и спадове. За известно време въртеше някакво заведение за хазарт в Невада, но местният синдикат го принуди да се оттегли. Подочух, че оттогава печалбите му значително са намалели, но все още изчакваме, преди да го приберем на сухо.

— Докато чакате — казах с тежка ирония, — може да затворите „Дивото пиано“.

— Затваряме го на всеки шест месеца — изръмжа той. — Да го беше видял на какво приличаше преди последната акция. Тогава се казваше „Райнстоун“. На горния етаж имаше огледален прозорец, през който воайори и мазохисти надзъртаха в стая, където една жена налагаше с камшик мъж. Имаше и други изпълнения от този род. Сложихме край на това.

— Кой беше собственик тогава?

— Една жена на име Естабрук. И какво стана с нея? Дори не я дадоха под съд. — Той гневно изпуфтя. — Нищо не мога да направя при подобни условия. Не съм политик.

— Нито пък Трой е такъв — казах аз. — Знаеш ли къде живее?

— Не. Аз те питах за него, Лу.

— Да, така е. Отговорът е отрицателен. Но и той, и Сампсън донякъде са се движили в една и съща среда. Няма да е лошо, ако поставиш свой човек в „Дивото пиано“.

— Ако намеря някой свободен. — Той неочаквано се насочи към мен и постави ръка на рамото ми. — Ако отново срещнеш Трой, не го предизвиквай да вади патлака си. Вече са го предизвиквали.

— Не и аз.

— Да — каза той. — Хората, които са се опитали, са мъртви.

13

До Санта Тереза беше два часа път с кола, ако човек караше с шестдесет мили като мен. Минаваше пладне, когато стигнах до къщата на Сампсън, която се извисяваше над морето, а в подножието и по терасите се гонеха сенките на разкъсаните облаци. На вратата ме посрещна Феликс и ме поведе към хола.

Той беше толкова огромен, че масивната мебелировка изглеждаше недостатъчна. Стената откъм морето представляваше огромен прозорец, с прибрани от двете страни пердета от стъклени нишки, които наподобяваха на окосени снопове светлина. Настанена в един тапициран стол пред огромния прозорец, мисис Сампсън приличаше на кукла в естествен размер. Този път беше облечена в рокля от жълта коприна. Краката, обути в златисти пантофки, бяха поставени върху ниско столче. Всяко косъмче от изрусената й коса беше старателно нагласено. Железният инвалиден стол чакаше до вратата.

Тя седеше неподвижно, потънала в мълчание, и сякаш нарочно позираше за картина, която обаче рискуваше да се превърне в карикатура с всяка изминала секунда. Обезоръжен от мълчанието, най-накрая се осмелих да обеля дума.

— Хубава стая — рекох. — Опитвали сте се да се свържете с мен.

— Много се забавихте. — В гласа, струящ от застиналото махагоново лице, прозираше раздразнителност.

— Няма за какво да се извинявам. Работих много по вашия случай и ви препратих моя съвет. Одобрявате ли го?

— Отчасти. Елате по-близо, мистър Арчър, и седнете, ако обичате. Аз наистина съм съвършено безобидна.

Тя ми посочи фотьойла срещу стола й. Насочих се натам.

— Коя част от вас.

— Цялата — отвърна тя и ме удостои с хищническата си усмивка. — Извадиха ми жилото. Споменахте за вашия съвет, нали. В момента Бърт Грейвс се е заел с получаването на парите.

— Отбивал ли се е в полицията?

— Още не. Искам да обсъдя това с вас. Но по-добре първо прочетете писмото.

Тя взе един плик от малката масичка до нея и ми го подхвърли. Извадих празния плик, който намерих в чекмеджето на мисис Естабрук, за да ги сравня. Различаваха се по размер, качество и по почерка, с който бяха написани адресите. Единственото общо беше пощенското клеймо от Санта Мария. Писмото на Сампсън беше адресирано до мисис Сампсън и беше пуснато в четири и половина следобед на предния ден.

— В колко часа го получихте?

— Около девет, вчера вечерта. Препоръчано е, както виждате. Прочетете го!

Писмото беше написано върху обикновен бял лист хартия за пишеща машина. Зачетох драсканиците със синьо мастило:

Скъпа Илейн,

Случи се така, че случайно ми изпадна изгодна сделка и спешно се нуждая от пари. В общия ни сейф в Американската банка има известно количество ценни книжа. Албърт Грейвс може да прецени кои от тях да продаде. Искам да продадеш ценни книжа на стойност сто хиляди долара. Нека банкнотите да бъдат по петдесет и по сто долара. Не позволявай на банката да ги маркира или да запише номерата им, защото сделката, за която ти споменах, е поверителна и много важна. Сложи парите на сигурно място в сейфа у дома ни и чакай, докато ти се обадя отново или докато пратя доверено лице, което ще носи моите инструкции.

Налага се да се довериш на Бърт Грейвс, но от огромно значение е, да не казваш на никой друг за тази работа. Ако го направиш, ще изпусна угромна печалба и дори рискувам да попадна под ударите на закона. Запази в тайна всичко, което ти доверявам. Това е и причината да се обърна към теб за парите, вместо сам да отида в банката и да ги получа. Тази работа ще приключи до една седмица и скоро ще бъдем отново заедно.

Любов моя, не се притеснявай!
Ралф Сампсън

— Написано е умело — казах аз, — но не звучи убедително. Причината, която изтъква, за да не отиде сам в банката, няма логика. Какво каза Грейвс за писмото?

— И той забеляза същото. Смята, че е нагласена работа. Но, както каза той, аз трябва да реша.

— Абсолютно сигурна ли сте, че това е почеркът на съпруга ви?

— Няма никакво съмнение. Забелязахте ли правописа на „огромно“? Това е една от любимите му думи и той винаги греши в правописа й. Дори я произнася „угромно“. Ралф не е образован.

— Проблемът е дали е още жив.

Спокойните й сини очи ме погледнаха с неодобрение.

— Наистина ли мислите, че нещата стоят толкова сериозно, мистър Арчър?

— Той няма навика да сключва подобни сделки, не е ли така?

— Нищо не знам относно начина му да сключва сделки. Всъщност той се оттегли от бизнеса след сватбата ни. Купи и продаде няколко имения по време на войната, но никога не ми е доверявал подробности.

— Имал ли е незаконни сделки?

— Не знам нищо. Напълно способен е да върши подобни неща. Това е една от подробностите, които ми връзват ръцете.

— Кои са другите?

— Нямам му доверие — тихо каза тя. — Няма как да узная какви са намеренията му. С всички тези пари той може би замисля да направи околосветско пътешествие. Може да е решил да ме напусне. Не знам.

— И аз не знам. Това, което ви споделих, е само предположение. Съпругът ви е отвлечен и сега за него се иска откуп. Той е написал писмото, което му е било издиктувано, с опряно дуло в тила. Ако наистина става дума за сделка, той не би се обърнал към вас. Грейвс е негов пълномощник. Похитителите обаче предпочитат да се свържат със съпругата на жертвата. Така нещата за тях стават по-лесни.

— Какво да правя тогава? — попита тя с напрегнат глас.

— Следвайте указанията, дадени в писмото, обаче уведомете и полицията. Не по явен начин естествено, но така, че да са в течение на нещата. Вижте, мисис Сампсън, най-удобният начин за похитителите, след като са прибрали парите, е да се отърват от жертвата, като й пръснат черепа. Така не си навличат неприятности. Съпругът ви трябва да бъде открит, преди това да се случи, а аз не мога да го направя сам.

— Изглеждате убеден, че е бил отвлечен. Открихте ли нещо, което още не сте ми съобщили?

— Доста неща. Те потвърждават убеждението ми, че съпругът ви се е движил в лоша среда.

— Знаех си. — За миг тя изгуби контрол над лицето си, което се разля в триумфално изражение. — Той обича да си играе на добър съпруг и грижовен баща, но никога не е успявал да ме заблуди.

— Много лоша среда — натъртих аз. — Такава може да има само в Лос Анджелис, а неговата е най-лошата от всички възможни.

— Той винаги е имал влечение към окаяни личности. — Тя млъкна изведнъж и вдигна очи към вратата зад гърба ми.

До нея стоеше Миранда. В сивия габардинен костюм, който я правеше да изглежда по-висока, и червената коса, прибрана на кок, тя приличаше на по-голямата сестра на момичето от предния ден. Очите й хвърляха гневни отблясъци и думите се изсипаха като порой:

— Как се осмеляваш да говориш така за баща ми! Той може би умира, а ти се опитваш да злословиш срещу него!

— Наистина ли само това правя, скъпа? — Бронзовото лице отново бе невъзмутимо. Движеха се само бледите очи и старателно начервените устни.

— Не ме наричай скъпа! — Миранда се запъти към нас. Яростта не пречеше на грациозната й котешка походка.

Тя оголи ноктите си. — Ти си загрижена единствено за собствената си персона. Единственият Нарцис; когото познавам, си ти, Илейн. Със скъпоценната суетност, тоалетите, къдренето, специалния ти фризьор, диетите — всичко това е само за теб, нали? Продължавай да се обичаш. Защото едва ли очакваш някой друг да те обича.

— Със сигурност мога да заявя, че не очаквам това от теб — отговори хладно по-възрастната жена. — Самата мисъл за това ме отвращава. А ти кого обичаш, скъпа моя? Може би Алън Тагърт? Сигурна съм, че си прекарала последната нощ с него, Миранда.

— Не е вярно. Ти лъжеш.

Тя стоеше срещу мащехата си с гръб към мен. Почувствах се неловко, но останах на мястото си. Бил съм свидетел и на други словесни битки между жени и повечето от тях завършваха с насилие.

— Не се ли навърта Алън около теб? Кога ще се ожените?

— Никога. Аз не го харесвам. — Гласът на Миранда се прекърши. Тя беше твърде млада и уязвима, за да може да издържи дълго в караницата. — Лесно ти е да се подиграваш с мен; ти не обичаш никого. Освен това си и фригидна. Ако поне малко обичаше татко, той сега нямаше да се е запилял Бог знае къде. Ти беше тази, която го принуди да се премести тук, в Калифорния, далече от всичките му приятели, а сега успя да го прогониш и от собствената му къща.

— Глупости! — Забелязах, че и мисис Сампсън трудно се владееше. — Помисли малко, Миранда. Ти ме мразиш още от самото начало и винаги си се опълчвала срещу мен, независимо дали съм била права, или не. Брат ти се държеше по-добре с мен.

— Не намесвай името на Боб. Знам, че го въртеше на малкия си пръст, но това не ти прави чест. Това по-скоро ласкаеше самолюбието ти, не беше ли така, завареният син да изпълнява всичките ти капризи.

— Достатъчно! — изграчи мисис Сампсън. — Махай се оттук, жалко момиченце!

Миранда не помръдна, но не пророни дума. Аз завъртях фотьойла си към прозореца. От долния край на моравата водеше началото си покрита с плочи пътека, която стигаше до една надвиснала над морето беседка. Тя представляваше малка осмоъгълна постройка с коничен покрив и изцяло остъклена. През нея се виждаха преливащите се цветове на океана: светлозелено в зоната на прибоя, тъмнокафяво в зоната на водораслите и наситено тъмносиньо в посока към далечната синева на хоризонта. Погледът ми беше привлечен от необичайно движение зад белия пояс вода, където вълните започваха да се разбиват. Един малък черен диск се плъзгаше по повърхността, скачаше от вълна на вълна и потъваше в далечината. След малко го последва втори. Източникът на плъзгащите се дискове беше някъде на брега и беше закрит от стръмния наклон на залива. Преброих шест или седем, които се появяваха и изчезваха. После нямаше нищо. Обърнах се с неохота към потъналата в мълчание стая.

Миранда продължаваше да стърчи над стола на мащехата си, но имаше промяна в стойката й. Тялото беше отпуснато. Беше вдигнала едната си ръка по посока на другата жена, но не изглеждаше разгневена.

— Съжалявам, Илейн.

Не можех да видя лицето й.

Това на мисис Сампсън се виждаше ясно. Изражението беше строго и умно.

— Ти ме нарани — каза тя. — Не очаквай от мен да ти простя.

— Ти също ме нарани — хлипайки, отвърна Миранда. — Не трябваше да ми споменаваш за Алън.

— Тогава и ти не се хвърляй направо в прегръдките му. Не, нямам предвид това и ти го знаеш. Наистина смятам, че трябва да се омъжиш за него. И ти искаш това, нали?

— Да. Но ти знаеш какво е мнението на татко. Не иска и дума да чуе за Алън.

— Ти се погрижи за Алън — каза почти весело мисис Сампсън, — а аз ще се погрижа за баща ти.

— Наистина ли ще го направиш?

— Давам ти думата си. А сега си върви, Миранда. Ужасно съм уморена. — Тя се обърна към мен: — Всичко това беше много поучително за мистър Арчър.

— Моля? — казах. — Наистина се наслаждавах на интимния ви разговор.

— Беше очарователно, нали? — Тя извика по посока на Миранда, която излизаше от стаята. — Ако искаш, остани, скъпа. Аз се качвам горе.

Тя разклати едно сребърно звънче, поставено отстрани на масичката. Внезапният му звън сякаш оповестяваше края на боксов рунд. Миранда довърши представата за това, като седна с унила физиономия в отдалечения ъгъл на стаята.

— Представихме ви се във възможно най-лошата светлина — каза мисис Сампсън. — Моля ви, не си правете погрешни изводи. Реших да направя това, което ме посъветвахте.

— Аз ли да се обадя в полицията?

— Бърт Грейвс ще го направи. Той е близък с властите на Санта Тереза. Ще пристигне тук всеки момент.

Икономката, мисис Кромберг, влезе и забута през стаята стола на колела. Почти без да се напряга, тя повдигна мисис Сампсън и я положи в стола. И двете напуснаха мълчаливо.

Някъде в къщата забръмча електрическо моторче. Мисис Сампсън се възкачваше към небесата.

14

Отидох да седна на дивана до Миранда, в ъгъла на стаята. Тя отказваше да ме погледне в очите.

— Сигурно си мислите, че сме ужасни — каза тя. — Да се обиждаме така пред други хора.

— Вие изглежда имахте основателна причина за това.

— И аз самата не знам. Има моменти, в които Илейн може да бъде много мила, но тя винаги ме е мразела. Боб беше нейният любимец. Той беше мой брат.

— Този, който е загинал във войната ли?

— Да. Той беше всичко това, което аз не бях. Силен, уравновесен и каквото и да правеше го правеше добре. Наградиха го с „Морският кръст“ посмъртно. Илейн боготвореше земята под краката му. Дори се питах дали не беше влюбена в него. Но, разбира се, всички ние го обичахме. Откакто той загина и откакто дойдохме да живеем тук, семейството се промени. Татко се побърка, Илейн пое нещата в свои ръце с тази нейна престорена парализа, а аз се чувствам изцяло объркана. Ето че пак започнах да говоря много.

Тя грациозно извърна към мен главата си. Устните й бяха тръпнещи и меки, а големите зелени очи — замъглени от тъга.

— Не се притеснявайте.

— Благодаря ви — тя се усмихна. — Тук няма с кого да разговарям. Преди си мислех, че съм щастлива и осигурена с всички тези пари зад гърба си. Бях една арогантна малка кучка и може би още съм такава. Обаче научих, че парите могат да ви отдалечат от хората. Тук ние не участваме в светския живот на Санта Тереза, нито пък усещаме близостта на Холивуд — просто нямаме никакви приятели. Предполагам, че не бива да виня Илейн за това, но тя настоя да се преместим тук по време на войната. Сгреших и като напуснах училище.

— Кое училище посещавахте?

— „Радклиф“. Не бях особено блестяща, но в Бостън имах много приятели. Миналата година ме изключиха заради прояви на неподчинение. Можех да се върна обратно. Щяха да ме приемат отново, но бях твърде горда, за да се извинявам. И твърде арогантна. Въобразявах си, че ще мога да заживея с татко. Той също се опита да бъде мил с мен, но не се получи. Той от дълго време не се разбира с Илейн. В тази къща винаги е имало напрежение. А ето че сега и с него се случи нещо.

— Ще го върна обратно — казах аз. — Трябваше да кажа нещо утешително. — Но вие все пак имате приятели. Ето Алън и Бърт например.

— Алън всъщност не се интересува от мен. Мисля, че по някое време имаше нещо, но сега не ми се говори за него. А Бърт Грейвс не ми е приятел. Той иска да се ожени за мен и това е различно. Не можете да се отпуснете с човек, който иска да се жени за вас.

— По всичко личи, че ви обича.

— Зная, че ме обича. — Тя вирна закръглената си горделива брадичка. — Ето защо не мога да се отпусна с него. Той ме отегчава.

— Искате прекалено много, Миранда. — И аз говорех прекалено много, като някой излязъл от романите на Майлс Стандиш. — Нещата невинаги вървят добре, колкото и да ги насилвате. Вие сте една романтична егоистка. Някой хубав ден ще слезете на земята, но ще се ударите толкова силно, че може да си счупите врата. Или вашето самолюбие, но и в двата случая ще ви е от полза.

— Казах ви, че бях една арогантна кучка — бодро и с лекота каза тя. — Диагнозата ви заплаща ли се?

— Не бъдете арогантна с мен сега. Вече се проявихте като такава.

Тя широко разтвори очи с престорена сериозност:

— Имате предвид вчерашната ми целувка ли?

— Не твърдя, че не ми хареса. Но това ме влудява. Ненавиждам, когато ме използват за постигане на лични цели.

— И какви бяха моите зловещи цели?

— Не са зловещи. Детински истории. Можехте да измислите по-сполучлив начин, за да привлечете вниманието на Тагърт.

— Не се занимавайте с него! — Тонът й беше остър, но после отново стана мил. — Наистина ли ви влуди?

— И още как.

Обгърнах с ръце раменете й и доближих устни до нейните. Те бяха полуотворени и горещи. Тялото й беше свежо и стегнато. Нямаше съпротива. Нито пък отговор.

— Сега доволен ли сте? — попита тя, когато отслабих хватката.

Надзърнах в големите зелени очи. Те ме гледаха спокойно и невинно, но по повърхността им пробягваха тъмни сенки. Питах се какво се криеше под тези морски дълбини и колко време трябваше да мине, за да се покаже на повърхността.

— Това погъделичка самолюбието ми. Тя се засмя:

— Май погъделичка само устните ви. Има червило по тях.

Изтрих устата си с носната кърпичка.

— На колко години сте?

— На двадесет. Достатъчно голяма за вашите зловещи цели. Наистина ли мислите, че постъпвам като дете?

— Вие сте жена. — Неволно огледах тялото й — закръглена гръд, тънка талия, заоблен ханш, стегнати, стройни бедра. Тя се смути. — Това води до известна отговорност.

— Знам — в гласа й прозвуча угризение. — Не трябваше да се изхвърлям по този начин. Вие сте врели и кипели в този живот, нали?

Това също беше детински въпрос, но аз отговорих с подобаваща сериозност:

— Дори предостатъчно. Всъщност животът ми преминава в наблюдение на живота.

— А аз не съм видяла достатъчно. Съжалявам за постъпката си. — Тя внезапно се наведе към мен и леко ме целуна по бузата.

Почувствах се странно, защото това беше целувка, каквато една племенница би дала на вуйчо си. Какво пък, бях по-голям от нея с цели петнадесет години. Странното усещане се изпари. Бърт Грейвс беше по-голям с двадесет години.

Откъм алеята се чу шум от кола и миг по-късно къщата се раздвижи.

— Това сигурно е Бърт — каза тя.

Когато той влезе в стаята, и двамата бяхме седнали на прилично разстояние един от друг. Въпреки това той ми хвърли бърз, въпросителен и леко огорчен поглед, а после бързо възстанови контрол над лицето си. Между веждите му се очертаха няколко тревожни бръчици. Видя ми се недоспал. Това обаче не му пречеше да се движи бързо, уверено и почти безшумно за човек с неговия ръст. Тялото му, изглежда, приветстваше изникналата работа. Той поздрави Миранда и се обърна към мен:

— Какво ще кажеш, Лу?

— Носиш ли парите?

Той измъкна кожената чанта, която здраво стискаше под мишницата си, отключи я и изсипа съдържанието на масичката — малко повече от дузина продълговати, опаковани в кафява хартия, пакети, привързани с червен канап.

— Сто хиляди долара — каза той. — Хиляда банкноти по петдесет и петстотин по хиляда. Бог знае какво ще правим с тях.

— Засега ги сложи в сейфа. Нали в къщата има такъв?

— Да — намеси се Миранда. — В кабинета на татко е. Комбинацията е върху бюрото.

— Има и още нещо. Трябва да се осигури защита за парите и за хората в тази къща.

Грейвс ме погледна с парите в ръка.

— Ами ти за какво си?

— Аз няма да съм тук. Нека дойде някой от хората на шерифа. Те нали са за това.

— Мисис Сампсън няма да ми позволи да ги извикам.

— Ще ти позволи. Тя иска да известиш полицията за случая.

— Господи! Вразумила се е. Отивам да прибера това и ще се обадя по телефона.

— Иди лично при тях, Бърт.

— Но защо?

— Защото — казах аз — подушвам, че са замесени и вътрешни хора. Някой в къщата може да се поинтересува от разговора.

— Водиш ме по точки, но схващам за какво говориш. По писмото се вижда, че те твърде добре познават обстановката, а това може и да не са научили от Сампсън. Разбира се, ако предположим, че „те“ съществуват и че Сампсън е бил отвлечен.

— Ще работим по това предположение, докато нещата вземат друг обрат. И, моля те, накарай ченгетата да пипат внимателно. Не можем да си позволим да ги уплашим, ако не искаме Сампсън да умре.

— Разбирам. Но ти къде ще бъдеш?

— Този плик носи клеймо от Санта Мария. — Реших да не му показвам другия плик. — Има възможност да го открия, заплетен в някакви нечисти сделки. Отивам там.

— Не съм чувал да поддържа делови отношения с някого от този град. Но сигурно си струва да провериш.

— Проверихте ли във фермата? — Грейвс се обърна към Миранда.

— Тази сутрин говорих с управителя. Нищо не са чували за него.

— Каква е тази ферма? — попитах аз.

— Татко притежава една ферма от другата страна на Бейкърсфийлд. Отглежда зеленчуци. Но едва ли ще отиде там, още повече при тези вълнения.

— Земеделските работници стачкуват — поясни Грейвс. — Това продължава с месеци, а имаше и сблъсъци. Неприятна история.

— Може ли нещата да имат някаква връзка помежду си?

— Съмнявам се.

— Знаете ли — каза Миранда, — той може да е в Храма. Последния път, когато беше там, писмата му носеха щемпел от Санта Мария.

— Храмът ли? — Един или два пъти, откакто се заех с този случай, имах чувството, че прекрачвах границата между реалното и нереалното. Това беше характерно за човек, който работи в Калифорния, но вече започваше да ми дотяга.

— Храмът в Облаците, мястото, което той подари на Клод. В началото на пролетта татко прекара там няколко дена. Намира се в планините на Санта Мария.

— А кой е този Клод? — попитах аз.

— Разказах ти за него — каза Грейвс. — Свещеникът, на когото Сампсън подари планината. Хижата там прилича на храм.

— Клод е измамник — каза Миранда. — Носи дълга коса, не подстригва брадата си и говори като лоша имитация на Уолт Уитман.

— Вие била ли сте там? — попитах аз.

— Закарах Ралф догоре, но когато Клод започна да говори, си тръгнах. Не го издържам. Той е един мръсен, дърт козел с гръмовен глас и най-отвратителните очи, които някога съм виждала.

— Какво ще кажете да ме заведете дотам сега?

— Добре. Отивам да си сложа един пуловер.

Устните на Грейвс безшумно се раздвижиха, сякаш искаха да протестират. Той тревожно я гледаше, докато тя отиваше към вратата.

— Ще я върна жива и здрава — казах му. По-добре да си бях замълчал.

Той се извърна към мен с наведена като на бик глава — голям и все още твърде силен мъж. Беше напрегнал и двете си ръце, а те завършваха със здрави юмруци.

— Чуй ме, Арчър — промълви той с равен глас. — Изтрий червилото от бузата си или аз ще ти го изтрия!

Опитах се да скрия неудобството си с усмивка.

— Ще те надвия, Бърт. Имам голям опит в обуздаването на ревниви мъжкари.

— Може би. Стой далеч от Миранда, иначе ще смачкам красивата ти физиономия!

Потърках белязаната от Миранда буза.

— Тя не е виновна.

— Да, сигурно ти и мисис Сампсън сте си разменяли целувчици? — Той горчиво се засмя. — Не ме будалкай!

— Миранда беше, но не сме си разменяли целувки. Беше потисната, поговорихме и тя ме целуна. Не е влагала никакъв смисъл. Просто приятелска целувка.

— Бих искал да ти вярвам — несигурно отвърна той. — Знаеш какви са чувствата ми към Миранда.

— Тя ми каза.

— Какво ти каза?

— Каза ми, че си влюбен в нея.

— Доволен съм, че го е разбрала все пак. Бих искал да говори с мен, когато е потисната. — Той кисело ме попита: — Как го постигаш, Лу?

— Нямам желание да ти ставам съветник по сърдечните проблеми. Със сигурност ще те заблудя. Но въпреки това, ще ти дам един малък съвет.

— Давай!

— Успокой се — рекох. — Просто се успокой! Натоварени сме с отговорна работа, която ще вършим заедно. Не представлявам заплаха за любовта ти и нямам намерение да бъда. И тъй като съм откровен, ще ти кажа, че и Алън Тагърт не е. Той просто не се интересува от нея.

— Благодаря ти — каза той пресилено с пресипнал глас. Бърт не беше от мъжете, които лесно доверяват интимни подробности. Той жално добави: — Тя е толкова по-млада от мен. Тагърт е млад и красив.

Откъм коридора се чу шляпане на крака и на вратата като по поръчка изникна Тагърт.

— Някой случайно да извика името ми?

Той беше почти гол, ако не се смятаха мокрите бански гащета, с широки рамене, тесен ханш и дълги бедра. С мократа накъдрена черна коса и небрежната си усмивка той с успех би могъл да позира като млад гръцки бог. Бърт Грейвс го погледна недружелюбно и бавно процеди:

— Тъкмо казвах на Арчър, че ви намирам за красив.

Усмивката леко се сви, но запази очертанията си върху лицето.

— Звучи ми като нескопосан комплимент, но какво от това. Здравей, Арчър, нещо ново?

— Не — рекох. — Аз пък успокоявах Грейвс, че Миранда не ви интересува.

— Прав сте — безгрижно каза той. — Тя е хубаво момиче, но не е за мен. А сега, ако ме извините, ще отида да се облека.

— С удоволствие — отговори му Грейвс. Но аз го повиках:

— Почакайте! Имате ли оръжие?

— Да, чифт пистолети — 32-ри калибър.

— Заредете единия и го носете със себе си, ясно ли е? Навъртайте се около къщата и дръжте очите си отворени! И внимавайте да не хабите патрони напразно.

— Знам си урока — любезно отговори той. — Очаквате ли неприятности?

— Не, но ако нещо се случи, трябва да имате готовност. Ще направите ли каквото ви казах?

— Разбира се.

— Не е лошо момче — каза Грейвс, след като той си отиде, — но не издържам да го гледам. Странно — никога преди не съм изпитвал ревност.

— А бил ли си влюбен?

— Досега не ми се е случвало.

Той стоеше с приведени рамене, явно натежали от фаталност, възторг и отчаяние. Грейвс беше влюбен за пръв и последен път. Дожаля ми за него.

— Кажи ми — попита той — защо Миранда беше потисната? Заради случилото се с баща й ли?

— Отчасти да. Страда, че семейството се разпада. Май има нужда от солиден гръб.

— Това ми е известно. Това е една от причините, поради които искам да се оженя за нея. Има и други, разбира се, но не съм длъжен да ти давам обяснения.

— Не — казах. После се осмелих да задам невинния въпрос:

— Парите ли са едната от тях? Той остро ме погледна:

— Миранда няма собствени пари.

— Но ще има, нали?

— Ще има естествено, когато умре баща й. Писал съм му завещанието и знам, че тя ще получи половината. Нямам нищо против парите, но — тъжно се усмихна той — не съм търсач на богати наследници, ако това имаш предвид.

— Не, разбира се. Тя може да получи тези пари по-рано, отколкото очаква. Старецът се е движил в тъмни и странни среди в Лос Анджелис. Той споменавал ли ти я някоя мисис Естабрук. Фей Естабрук. Или за мъж на име Трой?

— Ти познаваш Трой? Що за човек е той?

— Стрелец — отговорих. — Чух, че е извършил няколко убийства.

— Това не ме учудва. Опитах се да кажа на Сампсън да стои далеч от него, но той го харесваше.

— Познаваш ли го?

— Преди няколко месеца Сампсън ме запозна с него в Лос Анджелис. Тримата пообиколихме някои места и много хора го познаваха. Поне всички крупиета го познаваха, ако това може да се нарече препоръка.

— Не, не може. Но и той самият е бил собственик на подобно заведение в Лас Вегас. Занимавал се е с много работи. Не мисля, че отвличанията са под достойнството му. По какъв начин Трой се е сближил със Сампсън?

— Имах впечатлението, че той работеше за Сампсън, но не бях сигурен. Той е странна риба. Той гледаше как аз и Сампсън залагахме, но сам не правеше нищо. Онази нощ загубих цяла хилядарка. Сампсън спечели четири.

— Може би Трой е пазил поведение — казах аз.

— Възможно е. От този кучи син ме побиват тръпки на отвращение. Мислиш ли, че той има пръст в тази работа?

— Опитвам се да разбера — рекох. — Бърт, Сампсън нуждае ли се от пари?

— За Бога, не! Той е милионер.

— Защо тогава си има работа с такъв престъпник като Трой?

— Годините са натежали върху плещите му. Парите му текат като река от Тексас и Оклахома. Как да не се отегчиш. Сампсън печели пари с лекота, както аз ги губя с лекота. Той намира щастието си в правенето на пари, а аз съм щастлив, когато ги губя.

Той замлъкна, когато в стаята нахлу Миранда.

— Готова съм — каза тя. — Не се тревожи за мен, Бърт.

Тя го погали по рамото. През разкопчаното й светлокафяво палто се виждаха гърдите й, скрити под пуловера, но издадени напред като оръжие, които говореха за полуспотаено желание и полурастяща заплаха. Беше разпуснала косите си и ги беше сресала назад. Лицето й предизвикателно се накланяше към неговото.

Той леко и нежно я целуна по бузата. Отново изпитах съжаление към него. Бърт беше силен и интелигентен мъж, но застанал до нея в деловия си раиран костюм, изглеждаше малко старомоден. Малко изморен и остарял, за да има сили да обуздае кобилка като Миранда.

15

Пътят пълзеше нагоре, прекосявайки полегати ливади, обрасли в гъсталаци, и запуснати ниви с червеникава почва. Бях натиснал докрай педала на газта и не позволявах на скоростта да падне под петдесет мили. Колкото повече се изкачвахме нагоре, толкова повече шосето ставаше по-тясно и по-стръмно. От време на време се откриваха голи склонове, покрити с обли бели камъни, зейваха каньони, чиито краища бяха обрасли с планински дъб, а над тях стърчаха телеграфни стълбове. Веднъж случайно през една пролука можах да зърна морето, което се отдалечаваше като нисък син облак някъде в низините. След това шосето потъна в непристъпната планинска пустош, която бе сива и хладна под надвисналите облаци.

Гледани отдолу, облаците изглеждаха плътни и тежки. Когато навлязохме в царството им, те сякаш изтъняха и се отдръпнаха като големи бели влакна от пътя ни. От двете ни страни се издигаха голите и мрачни планински склонове. Намирах се в кола последен модел, до мен седеше момиче като фотомодел, а имах странното усещане, че току-що прекосявах вододела между атомния век от приказките на Колтън и каменната епоха, когато първобитните са започвали да ходят изправени и да отчитат времето по слънцето.

Мъглата се сгъсти и видимостта ми се ограничи до двадесет и пет — тридесет стъпки. Последната поредица остри завои изкачих на втора скорост. След това шосето навлезе в права отсечка. Двигателят на колата усети внезапната свобода и с едно напрягане ни изведе над облаците. От върха на прохода долината изглеждаше напълнена със слънчева светлина и приличаше на купа, пълна с жълто масло. От другата й страна се издигаха осветените назъбени планини.

— Не е ли величествено? — каза Миранда. — Колкото и да е облачно от страната на Санта Тереза, в долината винаги е слънчево. През дъждовния сезон понякога идвам дотук само за да почувствам слънцето.

— Обичам слънцето.

— Наистина ли? Не предполагах, че такива прости неща могат да ви вълнуват. Приличате повече на нощна птица.

— Щом така казвате.

За известно време тя остана мълчалива, вперила поглед в бягащия път и надвесеното синьо небе. Той беше опънал лентата си през жълто-зелената разчертана на парцели долина. Наоколо не се виждаха хора, ако не се брояха мексиканските брасерос, които работеха по нивите. Отново натиснах педала на газта и стрелката на километража се намести между осемдесет и пет и деветдесет.

— От какво бягате, Арчър? — шеговито ме попита тя.

— От нищо. Да не би да искате сериозен отговор?

— Може, за да разсеем скуката.

— Опасността донякъде ме привлича. Иска ми се да мога да я обуздавам и контролирам. Това ми дава усещане за власт, да знам, че държа собствения си живот в ръцете си, и да съм сигурен, че няма да го изпусна.

— Освен ако не спукаме гума.

— Никога не ми се е случвало.

— Кажете — попита тя, — затова ли вършите работа като вашата. От любов към опасностите ли?

— Това е подходящо обяснение, но не е вярно.

— Защо тогава?

— Наследих занаята от друг човек.

— От баща ви ли?

— От самия себе си, когато бях по-млад. Тогава си мислех, че хората се делят на добри и лоши и че отговорността за лошите постъпки може да бъде присъдена на определена категория, които да понесат наказанието си. Ето, отново изпаднах в сантименталности и говоря твърде много.

— Продължавайте!

— Но аз вече съм объркан и заблуден. Защо трябва да заблуждавам и вас?

— И аз самата се чувствам така. И не разбирам какво искате да кажете.

— Ще започна отначало. Когато постъпих в полицията, бях убеден, че определена категория хора се раждат лоши, както някои се раждат със заешка устна например. Работата на полицая беше да открие тези хора и да ги прибере на сигурно място. Но нещата не стояха толкова просто. Злото се таи у всеки човек и за да се прояви, са необходими ред събития и обстоятелства. Обкръжение, удобен случай, материално неблагополучие, малко лош късмет, коварен приятел. Неприятното в случая е, че ченгетата са принудени да съдят за хората според опита си и да действат съобразно преценката си.

— Вие преценявате ли хората?

— Всеки срещнат. Преподавателите в полицейските училища наблягат много на научните методи в разследването и това е обяснимо. Моята работа се състои в това да наблюдавам хората и да си изграждам собствена преценка.

— И вие ли намирате злото у всеки?

— Почти у всеки. Или аз съм станал по-мнителен, или хората наистина са станали по-лоши. Войната и инфлацията спомогнаха за създаването на много мерзавци, по-голямата част от които се установиха в Калифорния.

— Изглежда, не сте склонен да говорите за семейството си?

— Не особено.

— Така или иначе не трябва да вините Ралф за действията му по време на войната. Той винаги е бил малко мерзавец, поне откакто го познавам.

— Значи през целия ви живот.

— Да, през целия ми живот.

— Не знаех, че изпитвате такива чувства към него.

— Опитвах се да го разбера — каза тя. — Може би, когато е бил млад, е притежавал известно достойнство. Започнал е от нищо. Баща му е бил земеделец арендатор и никога не е притежавал собствена земя. Много добре разбирам защо Ралф е прекарал живота си в изкупуване на земи. Навярно си мислите, че той изпитва съчувствие към бедните, защото самият той някога е бил беден? Ето, вземете стачкуващите работници във фермата му например. Условията, при които живеят, са ужасни, а заплатите — ниски, но Ралф никога няма да се съгласи с това. Той би направил всичко възможно, за да ги умори от глад и да ги принуди да прекратят стачката. Той сякаш не иска да признае, че и мексиканците са човешки същества.

— Това е една доста разпространена заблуда, която обаче се оказва полезна. Човек по-лесно мами тези, които не смята за хора. — Пак се превърнах в моралист от ранното Средновековие.

— А мен преценихте ли ме вече? — попита тя след известна пауза.

— Донякъде. Трудно ми е да анализирам доказателствата. Бих казал, че притежавате почти всичко, но може и да не използвате дадените ви възможности.

— Защо „почти“? Какво ми липсва.

— Известна насоченост на действията. Не бива да пилеете времето си. Трябва да усетите ритъма му и да го оставите да ви подкрепя.

— Вие сте странен човек — мило отвърна тя. — Не предполагах, че сте способен да говорите така. А себе си преценявате ли?

— Не го правя, когато успявам да се удържа, но снощи не успях. Поих с алкохол една алкохоличка и видях лицето си в огледалото.

— И каква беше присъдата?

— Съдията отложи наказанието. Наложи ми само строго мъмрене.

— И затова ли карате толкова бързо?

— Може би?

— Аз го правя по друга причина. А и все си мисля, че го правите, защото бягате от нещо. Да пукнете дано.

— Без грубости, ако обичате. Вие обичате ли високите скорости?

Правилата на играта, която играехме, не бяха още твърде ясни, но чувствах, че губя.

— И защо го правите?

— Карам бясно, когато ми е скучно. Въобразявам си, че съм хукнала към нещо непознато, нещо съвсем ново. Нещо ясно и блестящо, някоя движеща се по пътя мишена.

Мрачната ми реплика прозвуча като бащински съвет.

— Със сигурност ще срещнете нещо ново, ако често постъпвате така. Премазана глава и забрава.

— Проклет да сте! — извика тя. — Сам твърдите, че обичате опасностите, но сте почти толкова старомоден като Бърт Грейвс.

— Съжалявам, ако съм ви изплашил.

— Да ме изплашите ли? — Смехът й прозвуча като крясък на морска птица. — Всички мъже сте още с викторианския манталитет. Сигурно и вие сте убеден, че мястото на жената е вкъщи.

— Не в моята къща, във всеки случай.

Пътят започна безспирно да се извива и да се изкачва към небето. Височината намали скоростта на колата. Когато стрелката падна на петдесет, вече нямаше какво да си кажем.

16

Когато се изкачихме толкова високо, че дъхът ми излизаше на пара през устата, пред нас се изпречи затворена дървена врата, зад която започваше стръмен път, прясно покрит с чакъл. До вратата беше окачена метална пощенска кутия с името на Клод, изписано с бели ръкописни букви. Отворих вратата и Миранда вкара колата.

— Остава още една миля — каза тя. — Имате ли ми доверие?

— Не, но искам да видя гледката. Никога досега не съм се качвал тук.

Пейзажът извън очертанията на пътя изглеждаше девствен, сякаш не бе докосван от човешки крак. Под нас се ширеше долината, заградена от голи скали и вечнозелени планини. Между стволовете на дърветата се мярна неясна сянка на елен. Подире му с плавна походка вървеше втори. Навън беше толкова ясно и тихо, че нямаше да се учудя, ако чуех и тропота на копитата им. Единственият звук наоколо обаче идваше от шума на двигателя. Единствената гледка, която се разстилаше пред взора ни, се състоеше от наситения със светлина въздух и голото каменно лице на отсрещната планина.

Колата пълзеше по ръба на една падина с формата на сосиера, издълбана на върха на планината. Високо над главите ни, в средата на платото се издигаше Храмът в Облаците, открит единствено за ястребите и авиаторите. Той представляваше едноетажна квадратна постройка от тухли и бели камъни, издигната около централен двор. В пространството, заградено от телена ограда, имаше и няколко допълнителни постройки, които бяха нещо като складова база. От една от тях се процеждаше тънък стълб пушек.

Малко след това нещо върху плоския покрив на централната сграда се размърда. Това нещо досега стоеше неподвижно и аз го бях взел за някаква вкаменелост. Тя се оказа старец, който клечеше със сгънати под себе си крака. Огромната му загоряла фигура се изправи бавно с тежко достолепие. Дългите валма на неподстриганата му сива коса и развятата брада ми напомниха за образа на слънцето, рисуван по старите карти. Той се наведе встрани да вземе някакъв парцал, с който загърна кръста си. После вдигна към нас едната си ръка, сякаш да ни накара да почакаме, и слезе във вътрешния двор.

Обкованата с желязо врата изскърца и се отвори. От нея изникна старецът и с клатушкаща се походка се приближи и отключи външната врата. Първото, което видях, бяха очите му. Те бяха млечнобели и гледаха безсмислено и угоднически като тези на животно. Въпреки мощните загорели рамене и провисналата пред гърдите брада във вида му имаше нещо женствено. Мощният самоуверен глас беше умело съчетание от баритон и контраалт.

— Здравейте, здравейте, приятели мои. Всеки пътешественик, дошъл до отдалечения ми праг, е добре дошъл да сподели моя залък. Гостоприемството е една от най-големите добродетели, граничеща с грижата за здравето на човека.

— Благодаря. Можем ли да вкараме колата вътре?

— Моля ви, приятелю, оставете автомобила извън оградата. Дори и външният кръг не бива да се замърсява от следите на механичната цивилизация.

— Мислех, че го познавате — казах на Миранда, докато излизахме от колата.

— Той не е много добре със зрението.

Той се приближи и синьо-белите му очи се втренчиха в лицето й. Наведе се към нея и провисналата кора се разпиля по раменете му.

— Здравей, Клод — рязко каза тя.

— Но защо, мис Сампсън! Днес не очаквах да ме посетят красотата и младостта. Колко младост! Колко красота!

Той шумно издишаше през устните си, които бяха плътни и червени. Погледнах към краката му, за да определя възрастта. Беше обут в платнени сандали с ремъци, през които се подаваха възлести и подпухнали пръсти на шестдесетгодишен човек.

— Благодаря — отвърна тя с неудоволствие. — Дойдох да видя Ралф, ако той е тук.

— Но него го няма, мис Сампсън. Съвсем сам съм. Засега съм отпратил и учениците си. — Той леко се усмихна, без да разкрива зъбите си. — Аз съм един стар орел, който говори с планините и слънцето.

— Стар лешояд — отчетливо го поправи Миранда. — Ралф идвал ли е скоро?

— Не съм го виждал от няколко месеца. Беше ми обещал, но още не е идвал. Баща ви притежава духовни възможности, но все още е затворен и притиснат от материалния свят. Трудно е да бъде насочен към лазурния свят. Страх го е да повери съществото си на слънцето. — Всичко това бе казано в напевен ритъм и прозвуча почти като литургия.

— Имате ли нещо против да поогледам наоколо? — казах аз. — Искам да се убедя, че наистина го няма тук.

— Нали ви казах, че съм сам. — Той се обърна към Миранда: — Кой е този млад човек?

— Мистър Арчър. Помага ми да открия Ралф.

— Разбирам. Съжалявам, но трябва да се задоволите с думите ми, че той не е тук. Не мога да ви позволя да навлезете във вътрешния кръг, защото не сте преминали обреда на пречистването.

— И все пак мисля да огледам наоколо.

— Но това е невъзможно. — Той сложи ръка на рамото ми. Беше гладка, плътна и кафява, заприлича ми на пържена риба. — Не може да влизате в храма. Ще разгневите Митра.

Киселият му дъх нахлу в ноздрите ми. Махнах ръката от рамото си.

— А вие пречистен ли сте?

Той вдигна невинно очи към небето:

— Не си правете шеги с тези работи. Навремето бях един пропаднал и лош човек, коравосърдечен и жесток, но после опознах лазурния свят. Слънцето със своя меч изгони черния бивол от тялото ми и аз се пречистих.

„А пък аз съм дивият бивол на пампасите“ — казах си наум.

Миранда се изправи помежду ни.

— Всичко това са глупости. Отиваме да разгледаме. Приказките ти са пълна измислица, Клод.

Той поклати рошавата си глава и ни отправи една кисела доброжелателна полуусмивка, от която стомахът ми се сви.

— Както желаете, мис Сампсън. Светотатството ще тегне над вашите глави. Иска ми се да вярвам и да се надявам, че гневът на Митра няма да бъде толкова голям.

Тя презрително го подмина. Последвах я през сводестата врата във вътрешния двор. Без да ни погледне или да каже нещо. Клод се изкачи по каменната стълба, встрани от вратата, и се скри на покрива.

Покритият с каменни плочи двор беше празен. В стените имаше редици от дървени врати. Натиснах дръжката на най-близката от тях. Видях стая с таван от дъбови греди, в която имаше вградено легло, покрито с мръсно одеяло, затворен мукавен куфар, евтин гардероб от пресован картон и киселата миризма на потта на Клод.

— Свещената миризма — каза Миранда, изправена до рамото ми.

— Наистина ли баща ви прекарва времето си с Клод?

— Страхувам се, че е така. — Тя сбърчи нослето си. — Той приема на сериозно всички тези глупости с почитането на слънцето. Мозъкът му е болен на тема астрология.

— И сега това място е собственост на Клод?

— Не знам дали му го е прехвърлил с документ. Даде го на Клод, за да си направи храм. Предполагам, че след време ще си го вземе обратно, ако може. И ако се освободи от тази религия за лунатици.

— Това е била доста странна ловна хижа.

— Не е точно ловна хижа. Той я построи, за да му бъде нещо като скривалище.

— Скривалище от какво?

— От войната. Прищявката датира от последния период на Ралф. Преди религиозния. Той беше убеден, че наскоро ще избухне друга война. Тук щеше да му бъде светилището, в случай че бяхме нападнати. Едва миналата година преодоля страха си, точно преди да започнат работите по бомбеното укритие. Плановете за него бяха вече готови. Вместо в него той намери убежище в астрологията.

— Аз не употребих думата „лунатици“ — казах. — Вие го направихте. Сериозно ли говорехте?

— Не съвсем — тя тъжно се усмихна. — Ралф не изглежда чак толкова смахнат, ако го познавате добре. Мисля, че се чувства виновен, защото направи много пари от войната. А после и смъртта на Боб. Чувството за вина може да породи редица ирационални страхове.

— Пак сте чела нова книга — казах аз. — Този път — учебник по психология.

Реакцията й ме учуди.

— Гади ми се от вас, Арчър. Не ви ли омръзна да си играете на тъп детектив?

— Разбира се, че ми е омръзнало. Нуждая се от нещо ясно и бляскаво. Някоя движеща се по пътя мишена.

— Вие… — тя прехапа устни, изчерви се и излезе. Влизахме от стая в стая, отваряхме и затваряхме врати. В повечето стаи имаше само легла и нищо друго. В единия край на обширната дневна бяха струпани няколко палета слама. Тя имаше тесни прозорчета и дебели стени като на крепост, а въздухът ухаеше като в килиите на някой областен затвор.

— Учениците не живеят лошо, каквито и да са. Виждала ли сте някои от тях, докато бяхте тук?

— Не. Но и аз не влязох вътре.

— Някои хора умират за бърлога като тази на Клод. Те са готови да подарят всичко, което притежават, и в замяна да получат гладна диета и предпоставки за нервен срив. Досега не съм чувал за такава секта, която почита слънцето. Интересно къде ли са се запилели днес учениците му?

Приключихме обхода на двора, без да срещнем жива душа. Погледнах нагоре, към покрива. Клод седеше с гръб към нас, обърнал лице към слънцето. По гърба и откритите хълбоци плътта му висеше на едри парцали. Главата му се полюшваше напред-назад, сякаш говореше с някого, но самият той оставаше безмълвен. Чувството, което внушаваше гледката на тази фигура, приличаща на брадата жена, движеща се в два сексуални свята, широкият гръб като на евнух и огряната от слънцето глава беше странно и едновременно комично и ужасяващо.

Миранда докосна ръката ми.

— Щом говорим за лунатици…

— Той извършва свещенодействие — отвърнах аз и почти си повярвах. — Поне не ни излъга за баща ви. Освен ако не се намира в някоя от останалите сгради.

Прекосихме посипания с чакъл двор и спряхме пред една от тухлените сгради, от чийто комин струеше пушекът. Надзърнах през отворената врата. Едно момиче с преметнат през главата шал седеше по турски пред пламтящ огън, над който къкреше гърне. То побираше около пет галона и беше пълно с нещо като фасул.

— Изглежда, че учениците ще пристигнат за вечеря.

Без да помръдне тялото си, момичето извърна глава към нас. Бялото на очите й блесна като порцелан на фона на индианското лице с цвят на глина.

— Да сте виждали един стар човек? — попитах аз на испански.

Тя мръдна едното си рамо, облечено в ръкав от хасе, по посока на храма.

— Не този стар човек. Търсим един друг, без брада, дебел и богат. Казва се сеньор Сампсън.

Тя вдигна рамене и се обърна към димящото гърне. Сандалите на Клод изскърцаха по чакъла зад нас.

— Както виждате, не съм съвсем сам. Това е моята прислужница, но е по-умна от животното. Ако сте свършили работата си, може би ще ми позволите да се върна към медитацията ми. Наближава залезът и трябва да отдам почитанията си на отиващото си божество.

Зад тухлената постройка имаше една ламаринена барака със заключена с катинар врата.

— Преди да ни оставите, бихте ли отключили и тази врата?

С дълбока въздишка той измъкна връзка ключове изпод диплите на наметката си. В бараката бяха струпани кутии и кашони, повечето от които празни. Имаше няколко чувала с фасул, кашон с кондензирано мляко, няколко гащеризона и работни ботуши.

Клод стоеше на прага и ме наблюдаваше.

— Някои от учениците ми работят понякога в долината. Подобна работа в зеленчуковите полета е също нещо като почитане.

Той се отдръпна, за да мога да изляза. В глинената пръст, до края на чакъления двор, забелязах следи от автомобилна гума. Следите бяха от тежък камион. Шарките, приличащи на кости от херинга, ми бяха познати.

— Мислех, че не позволявате достъп на моторни превозни средства отсам оградата.

Той се втренчи в земята и се усмихна:

— Само когато се налага. Онзи ден дойде камион с провизии.

— Предполагам и вярвам, че е бил пречистен?

— Да, шофьорът беше пречистен.

— Добре. Предполагам, че трябва да почистите наоколо, след като присъствието ни е заразило мястото.

— Това са ваши дела и на Бога. — Той погледна към залязващото слънце и се върна на мястото си върху покрива.

По обратния път, докато излязохме на държавното шосе, се постарах така да запаметя местата, откъдето минахме, за да мога да се върна и със затворени очи, ако се налагаше.

17

Още преди да прекосим долината, червеното слънце потъна зад редицата облаци над морето. Помръкналите ниви бяха пусти. По пътя задминахме дузина камиони с полски работници, които се прибираха, за да прекарат нощта по наровете на фермите. Натъпкани като добитък, мъже, жени и деца демонстрираха спокойно мълчание в очакване на храна и легло до следващия изгрев. Карах внимателно и бях малко потиснат от необходимостта да се движа в сумрак, когато денят си беше отишъл, а нощта едва започваше да набира скорост.

Облаците нахлуха в прохода като поток мляко и ни съпътстваха, докато слезем от другата страна, като меняха цвета си в съответствие с падащия мрак и застудяването. Един или два пъти на някои от завоите Миранда се накланяше, треперейки, към мен. Не я попитах дали й беше студено, или се страхуваше от нещо. Не исках да я принуждавам да подбира отговора.

Облаците бяха обгърнали планината през целия път до националната магистрала №101. Отгоре светлините от лампите изглеждаха като уголемени от мъглата блестящи петна. Докато чаках на знака стоп, за да се включа в движението, насреща ми излезе чифт силни фарове, които се движеха бясно в посока откъм Санта Тереза. След това внезапно се устремиха към колата ми, сякаш бяха побеснели. Явно шофьорът имаше намерение да свие към прохода. Чу се свистене на спирачки и видях, че гумите поднесоха. Трябваше някак си да се размине с мен.

— Наведете си главата — казах аз на Миранда и здраво хванах волана.

Другият шофьор се опита да изправи курса, превключи на втора и със скорост около четиридесет и пет — петдесет мили се завъртя пред бронята на колата, след което профуча на два метра встрани от мен. Успях да уловя беглия поглед на лицето — слабо и бледо с жълтеникави отблясъци от фаровете ми за мъгла, с нахлупена островърха кожена шапка. Караше черна лимузина.

Дадох заден, обърнах и го последвах. Черният покрив лъщеше от влагата, но аз твърде бавно набирах скорост. Червените светлинки избягаха далече напред и бяха погълнати от мъглата. Нямаше смисъл да продължавам. Той можеше да свие по всеки един от селските пътища, които пресичаха шосето. А може би и за Сампсън беше по-добре, ако се откажех от преследването. Спрях така внезапно, че Миранда се подпря с две ръце на таблото пред нея. Рефлексите ми бяха станали твърде резки.

— Какво става, по дяволите! Не забелязахте ли, че той едва не се блъсна в нас?

— По-добре да го беше направил.

— Беше луд, но караше добре.

— Да, той е една подвижна мишена, която ми се иска да уцеля по някое време.

Тя ме погледна с любопитство. В тъмнината от лицето й се открояваха само големите блестящи очи.

— Изглеждате ядосан, Арчър. Пак ли аз съм виновна?

— Не — казах аз. — Работата ни налага да изчакаме, а аз предпочитам директните действия.

— Разбирам. — Тя изглеждаше разочарована. — Моля ви, закарайте ме вкъщи. Студено ми е и съм гладна.

Обърнах обратно колата в плитката канавка и се насочих към Кабрильо каньон. Встрани от струите жълта светлина на фаровете за мъгла дърветата и храсталаците стърчаха в плътния въздух като пепелявосиви израстъци, забравени от слънцето. Пейзажът напълно съответстваше на мъглявата картина в главата ми. Мислите ми образуваха задънен лабиринт, из който се лутах в търсене на знак за евентуалното място, където беше скрит Ралф Сампсън.

Знакът ме чакаше в пощенската кутия при входа на алеята към къщата на Сампсън и не изискваше особени способности, за да бъде забелязан. Миранда го видя първа.

— Спрете колата.

Когато тя отвори вратата, аз видях белия плик, напъхан в прореза на кутията.

— Почакайте. Нека аз да го взема.

Гласът ми я закова на място с протегната ръка към плика. Хванах го за кранчето и го завих в чиста носна кърпа.

— Може да има отпечатъци.

— Откъде познахте, че е от татко?

— Не съм познал. Закарайте колата до къщата.

В кухнята разгледах плика. От флуоресцентната тръба на тавана струеше бяла светлина и аз се почувствах като в морга, изправен пред масата за аутопсия. Върху плика нямаше нито име, нито адрес. Отрязах единия край и с нокти внимателно издърпах препънатия лист.

Когато видях печатните букви, залепени върху бялата хартия, сърцето ми се сви. Буквите бяха изрязвани една по една и с тях бяха съставяни думите според класическата традиция на отвличането. Думите бяха следните:

МИСТЪР САМПСЪН Е В ДОБРИ РЪЦЕ ОПАКОВАЙ СТО ХИЛЯДИ ДОЛАРА В ОБИКНОВЕНА ХАРТИЯ ВЪРЖИ С КАНАП СЛОЖИ ПАКЕТ В ТРЕВНА ПЛОЩ НА СРЕДА НА ШОСЕ ОТКЪМ ЮЖНИЯ КРАЙ НА МАГИСТРАЛАТА СРЕЩУ ФРАЙЪРС РОУД НА ЕДНА МИЛЯ ЮЖНО ОТ ПОКРАЙНИНИТЕ НА САНТА ТЕРЕЗА НАПРАВИ ТОВА ТАЗИ ВЕЧЕР В ДЕВЕТ ЧАСА КАТО ОСТАВИШ ПАКЕТА ТРЪГНИ ВЕДНАГА ЩЕ БЪДЕШ НАБЛЮДАВАН ДА ОТИВАШ НА СЕВЕР КЪМ САНТА ТЕРЕЗА НЕ ПРАВИ ПОЛИЦЕЙСКА ЗАСАДА АКО СКЪП ЖИВОТ НА САМПСЪН ЩЕ ТЕ НАБЛЮДАВАТ ТОЙ ПРИБЕРЕ СЕ УТРЕ АКО НЯМА ЗАСАДА И НЕ МАРКИРАНИ БАНКНОТИ МНОГО ЛОШО ЗА САМПСЪН АКО НЕ ПРИЯТЕЛ НА СЕМЕЙСТВОТО

— Имахте право — каза Миранда със сподавена въздишка.

Исках да й кажа нещо успокоително. Първото, което ми дойде наум, обаче беше — нещата вървят зле за Сампсън.

— Излезте и вижте дали Грейвс е тук — помолих аз. Тя веднага излезе.

Наведох се отново над листа и без да го докосвам, се заех да изучавам изрязаните букви. Те явно се различаваха по големина и по вид и бяха напечатани върху тънка хартия, вероятно от страницата за обяви на някой масов вестник. Правописът говореше за липса на образованост, но всичко беше относително. Някои високообразовани хора бяха слаби в правописа. А можеше и умишлено да беше написано така.

Когато Грейвс влезе в кухнята, съпроводен от Тагърт и Миранда, вече бях запаметил съдържанието. Той се приближи към мен с тромавите си крака и метален отблясък в погледа.

Посочих към масата:

— Намерихме това в пощенската кутия.

— Миранда ми каза.

— Може да е било пуснато преди няколко минути от една кола, с която се разминах на шосето.

Грейвс се наведе над писмото и го прочете на глас. Тагърт стоеше на прага до Миранда и явно се чудеше дали беше желан, но явно се чувстваше добре. Въпреки че си подхождаха физически, темпераментите им бяха съвсем различни. Под очите й се бяха образували сини сенки. Устните й мрачно висяха и покриваха ситните й зъби. Беше се подпряла на вратата в отчайващо неудобна поза.

Грейвс се изправи.

— Ясно. Ще се обадя на помощник-шерифа.

— Сега ли?

— Да. Нека види парите. Ще се обадя и на шерифа.

— Той има ли човек за снемане на отпечатъци?

— Тогава трябва да се обадя и на областния следовател.

— Добре. Те сигурно не са толкова глупави, за да оставят пресни отпечатъци, но може да се намерят и по-стари. Не е лесно да се изрязват букви с ръкавици.

— Правилно. Каква е тази кола, за която ми спомена?

— Запази го засега в тайна. Искам първо сам да проуча нещата.

— Предполагам, че знаеш какво правиш.

— Знам какво правя. Ще гледам да открия Сампсън здрав и читав.

— Надявам се — каза той и излезе така бързо от вратата, че Тагърт се принуди да се отдръпне.

Погледнах Миранда. Тя всеки момент щеше да падне.

— Дайте й нещо за ядене, Тагърт!

— Ако мога.

Той се запъти към хладилника. Очите й го проследиха. За миг я намразих. Приличаше ми на куче, не, по-скоро на разгонена кучка.

— Май не съм в състояние да ям — каза тя. — Мислите ли, че е още жив?

— Да. Но мислех, че не вярвахте на тази история.

— Писмото я прави толкова истинска. Преди не беше така.

— Тя е дяволски истинска! Сега си вървете. Идете да си легнете.

Тя напусна стаята.

Помощник-шерифът влезе. Той беше едър, тъмнокос мъж към тридесетте, беше облечен в кафява униформа на запасняк, която не отиваше на широките му рамене и имаше учудено изражение, което не отиваше на лицето му. Дясната ръка се беше подпряла върху кобура на пистолета, сякаш за да му напомня, че представлява властта.

Той каза, като се опитваше да придаде войнственост на гласа си:

— Какво става тук?

— Нищо кой знае какво. Отвличане и изнудване.

— Какво е това? — Той посегна да вземе писмото, оставено на масата. Наложи се да го хвана за китката, за да не го докосне.

Черните му очи глупаво се втренчиха в мен.

— За кого се мислите пък вие?

— Името ми е Арчър. Успокойте се. Имате ли чанта за веществени доказателства?

— Да, в колата е.

— Ами донесете я тогава. Ще занесем това в лабораторията за вземане на отпечатъци.

Той излезе и се върна с една черна метална кутия. Пуснах писмото вътре, а той я затвори. Това сякаш му донесе голямо удовлетворение.

— Погрижете се за нея — казах му аз, докато излизаше с кутията под мишница. — И не я изпускайте от очи!

Тагърт стоеше до отворения хладилник и държеше наполовина изядена кълка от пуйка.

— Какво ще правим сега? — попита той между две отхапвания.

— Ще се навъртате наоколо. Може да настъпи леко движение. Носите ли оръжие?

— Сигурна работа — той потупа джоба на сакото си. — Как мислите, че е станало. Дали са отвлекли Сампсън още на летището в Бърбанк?

— Не знам. Къде има телефон?

— Има един в килера на икономката. Оттук, вдясно. — Той Отвори една врата в края на кухнята и я затвори зад гърба ми.

Намирах се в малка стая с етажерки по стените и малък прозорец над медния умивалник. До вратата имаше стенен телефон. Поисках разговор с Лос Анджелис. Питър Колтън можеше и да не беше на работа, но може би беше оставил съобщение.

Телефонистката ме свърза с кабинета му, а самият той отговори.

— Тук е Лу. Става дума за отвличане. Преди няколко минути получихме писмото с искането за откупа. Писмото на Сампсън беше с цел да ни подведе. Обади се на областния следовател. Това може да е станало и на твоя територия, след като Сампсън е напуснал летище Бърбанк онзи ден следобед.

— Тук не бързат много, когато става въпрос за отвличания.

— Нищо не им пречи да се постараят малко. Освен това всичко е планирано. Откри ли нещо за черната лимузина?

— Доста. През този ден са били наети дванадесет коли, но повечето са вън от подозрение. От тях само две не са били върнати в агенциите в края на деня. Тези двете са били наети и за уикенда, като е било платено в аванс.

— Описание?

— Първата кола е наета от мисис Рут Диксън — четиридесетгодишна блондинка, живее в хотел „Бевърли Хилс“. Проверихме в хотела, регистрирана е, но в момента отсъстваше. Втората е била наета от един тип, който пътувал за Сан Франциско. Затова не е върнал колата, която е наета за цяла седмица. Името му е Лоурънс Бекер, Дребно слабо човече, доста зле облечено.

— Това може да е нашият човек. Записа ли номера?

— Чакай малко. Тук някъде беше — 62 S 895. Моделът е „Линкълн“.

— А агенцията?

— „Делукс“, в Пасадена. Ще отида да хвърля един поглед там.

— Опитай се да получиш по-подробно описание и го разпространи в областта.

— Естествено. Откъде се взе този внезапен ентусиазъм, Лу?

— Видях един човек на шосето, който твърде много се доближава до твоето описание. Размина се с мен в дълга черна кола, горе-долу по същото време, когато е било пуснато писмото за откупа. Освен това същият тип или брат му се опита да ме прегази с един син камион в Пасифик Палисейдс днес сутринта. Носеше островърха кожена шапка.

— Защо не се опита да го задържиш?

— По същата причина, заради която и ти няма да го направиш. Не знаем къде се намира Сампсън и ако вдигнем много шум, никога няма да разберем. Разпространи описанието единствено, за да узнаем местонахождението му.

— Ти май ме учиш как да работя?

— Така изглежда.

— Добре. Има ли нещо друго?

— Постави човек в „Дивото пиано“, когато отворят. За всеки случай.

— Вече съм го определил. Това ли е всичко?

— Дръж връзка с кабинета на областния прокурор в Санта Тереза. Дал съм им писмото за снемане на отпечатъци. Лека нощ и благодаря.

— Хайде, хайде!

Той затвори и телефонистката прекъсна връзката. Задържах слушалката до ухото си. По средата на разговора връзката прещрака. Това можеше да се дължи или на моментно прекъсване на връзката, или на вдигната телефонна слушалка някъде в къщата.

Измина почти цяла минута, докато чуя слабия металически шум от затварянето на телефонна слушалка някъде в къщата.

18

В кухнята стояха мисис Кромберг и готвачката, белокоса жена със стреснато изражение и майчински закръглен ханш. И двете подскочиха, когато отворих вратата на килера.

— Говорих по телефона — казах аз.

Мисис Кромберг ми отправи една измъчена усмивка:

— Не чух, че сте вътре.

— Колко телефонни апарати има в къщата?

— Четири или пет. Пет. Два на втория етаж и три долу.

Отказах се от идеята да проверявам телефоните. Прекалено много хора имаха достъп до тях.

— Къде са всички останали?

— Мистър Грейвс е събрал персонала в предната стая. Иска да узнае дали някой не е видял колата, с която са донесли бележката.

— А някой видял ли я е?

— Не. Аз самата преди малко чух шум от кола, но не обърнах внимание. Тук често идват заблудени шофьори и обръщат в алеята. Не знаят, че пътят е без изход.

Тя се приближи и прошепна съучастнически:

— Какво пише в писмото, мистър Арчър?

— Искат пари — отговорих аз и излязох.

В коридора се разминах с останалата част от прислугата — млади мексиканци в градинарски дрехи, които вървяха в редица един зад друг с наведени глави, а Феликс завършваше колоната. Вдигнах ръка за поздрав, но той не отговори. Очите му бяха непроницаеми и лъщяха като две бучки въглища.

Грейвс беше приклекнал пред камината в хола и обръщаше с машата една овъглена цепеница.

— Какво стана с прислугата? — попитах го аз.

Той изсумтя, докато се изправяше, и погледна към вратата.

— Изглежда, че всички се мислят за заподозрени.

— Бих желал да не са.

— Не съм направил и най-малкия намек за това. Явно се е пренесло по въздуха. Просто ги попитах дали не са видели колата. Това, което ме интересуваше, разбира се, беше да видя изражението по лицата им, преди да се затворят в себе си.

— Мислиш ли, че е работа на вътрешен човек?

— Явно не изцяло. Но този, който е пуснал писмото, е доста добре осведомен. Как например е могъл да знае, че парите ще бъдат готови до девет часа. — Той погледна часовника си. — Дотогава остават седемдесет минути.

— Може да е просто съвпадение.

— Може.

— Няма да спорим. Може би си прав, че това е отчасти и работа на човек от къщата. Някой видял ли е колата?

— Мисис Кромберг я е чула. Останалите се правят на слепи или наистина са такива.

— И никой не се издаде с нещо?

— Не. Тези мексиканци и филипинци са непроницаеми. — Той внимателно добави: — А и аз нямам причина да ги подозирам, както и да подозирам Феликс.

— Минавало ли ти е през ума, че самият Сампсън може да е нагласил нещата?

Той иронично ме погледна:

— Не се старай да блеснеш, Лу. Никога не те е бивало по интуицията.

— Това е просто предположение. Вместо да плаща такса от осем процента, Сампсън ще спечели на бърза ръка осем бона от цялата тази история.

— Да предположим, че това е осъществимо.

— Случвали са се такива работи.

— Но в случая със Сампсън звучи абсурдно.

— Само не ми казвай, че той е от честните.

Той разрови жаравата с машата. Искрите полетяха нагоре като рояк лъскави оси.

— Според общоприетите стандарти не е. Но той не е достатъчно интелигентен, за да нареди нещата по този начин. Прекалено рисковано е. Освен това той не се нуждае от тези пари. Петролните му полета са оценени на пет милиона, но като приходи носят над двадесет и пет милиона. Сто хиляди долара за Сампсън са джобни пари. Тук наистина си имаме работа с изнудвачи, Лу. Набий си го в главата.

— Ще се постарая — рекох. — Толкова много отвличания завършват с убийство по сметка.

— Това не трябва да завърши по този начин — каза приглушено той — и, за Бога, ще направя всичко възможно, за да свърши добре! Ще дадем парите и ако не ни върнат Сампсън, ще ги преследваме до дупка.

— Аз съм с теб. — Беше по-лесно да се каже, отколкото да се извърши. — Кой ще достави пратката?

— Защо не ти?

— Могат да ме разпознаят. Наумил съм си нещо друго. Ти ги занеси, Бърт. Няма да е зле, ако вземеш Сампсън със себе си.

— Не го обичам.

— Той е умно момче и не се страхува от пистолети. Ако закъсаш, ще имаш нужда от помощ.

— Нищо лошо няма да се случи. Но щом казваш, ще го взема.

— Казвам.

На вратата се появи мисис Кромберг, която нервно мачкаше блузата си.

— Мистър Грейвс?

— Какво има?

— Бих искал да поговорите с Миранда, мистър Грейвс. Опитах се да я накарам да хапне нещо, но тя не иска да отключи вратата на стаята си. Дори не ми отговаря.

— Ще се оправи. По-късно ще поговоря с нея. Оставете я сама засега.

— Не ми харесва, когато се държи така. Тя е толкова чувствителна.

— Оставете това. Кажете на мистър Тагърт да ме чака в кабинета. Нека вземе и пистолетите, заредени.

— Да, господине. — Тя беше на път да се разплаче, но затисна пълните си устни с ръка и излезе.

Когато Грейвс се обърна към мен, видях, че част от тревогата й също го беше завладяла. Една от страните му леко потрепваше. Очите му затърсиха някакъв въображаем предмет над стаята.

— Тя сигурно се чувства виновна — каза той, сякаш на себе си.

— Виновна за какво?

— Нищо осезаемо. Предполагам, че причината се крие във факта, че не е могла да заеме мястото, оставено от брат й. Тя е била свидетел на пропадането на бащата и сигурно си мисли, че той не би отишъл толкова далече, ако можеше да е по-близка с него.

— Но тя не му е съпруга — казах аз. — Как реагира мисис Сампсън? Говори ли с нея?

— Преди няколко минути. Приема го много весело. Все едно че чете роман на живо. Как ти се струва това?

— Не ми харесва. Може би тя е тази, която би трябвало да се чувства виновна.

— Дори и да е така, това няма да помогне на Миранда. Тя е странно момиче. Наистина е много чувствителна, но мисля, че не го осъзнава. Ходи винаги с гордо вдигната глава и потиска чувствата си.

— Възнамеряваш ли да се ожениш за нея, Бърт?

— Бих искал, ако можех. — Той тъжно се усмихна. — Предлагал съм й не един път. Не е казала „не“.

— Ти ще можеш добре да се грижиш за нея. Тя е узряла за брака.

За миг той ме погледна мълчаливо. Устните му продължаваха да се усмихват, но очите му засвяткаха предупредително.

— Тя ми каза, че сте си говорили по време на следобедната ви разходка.

— Дадох й няколко бащински съвета — казах аз. — Посъветвах я да не кара толкова бързо.

— Щом ти харесва, дръж се бащински. — Внезапно той смени темата. — Какво ще кажеш за този тип — Клод? Възможно ли е да е замесен?

— Той може да е замесен в какво ли не. Не мога да му имам доверие. Не открих нищо конкретно. Той твърди, че от месеци не бил виждал Сампсън.

На фасадата на къщата пробягаха жълти светлини от фарове за мъгла.

— Това трябва да е шерифът — каза Грейвс. — Доста се забави.

Шерифът връхлетя задъхано в стаята като спринтьор, който е стигнал до лентата на финиша. Той беше едър мъж, облечен в делови костюм, а на главата си носеше фермерска шапка с широка периферия. Както дрехите, и лицето му представляваше смесица от изражения на полицай и политик. Суровата челюст беше омекотена от чувствени провиснали устни, които обичаха жените, пиенето и приятелските разговори.

Той подаде ръка на Грейвс.

— Щях да пристигна и по-рано, но нали ме помоли да ти доведа Хъмфрис.

Другият мъж, който мълчаливо го последва в хола, беше облечен в смокинг.

— Идвам от прием — каза той. — Как си, Бърт? Грейвс ме представи. Името на шерифа беше Спанър. Хъмфрис беше областният следовател. Той беше висок и плешив, а красивото му лице и вдъхновеният поглед издаваха интелектуалната острота на ума му. Двамата с Грейвс не се здрависаха. Бяха твърде близки, за да го правят. Когато Грейвс беше областен следовател, Хъмфрис беше областен прокурор. Отдръпнах се настрани и оставих Грейвс да говори. Той каза това, което трябваше да знаят, и пропусна това, което не трябваше да знаят.

Когато свърши, шерифът каза:

— В писмото пише, че трябва да карате в посока север. Това означава, че той ще се опита да се измъкне в противоположна посока, към Лос Анджелис.

— Явно така смята — каза Грейвс.

— Значи ако блокираме шосето малко по-надолу, ще можем да го пипнем.

— Не можем да направим това — изстрелях аз. — Ако го направим, ще трябва да кажем сбогом на Сампсън.

— Да, но ако уловим похитителя, можем да го накараме да проговори.

— Задръж, Джо! — намеси се Хъмфрис. — Трябва да приемем, че бандата не се състои от един човек. Ако ударим по един от тях, останалите ще ударят по Сампсън. Ясно е като две и две четири.

— Това го има и в писмото — казах аз. — Четохте ли писмото?

— То е при Андрюс — обясни Хъмфрис. — Той е човекът, който снема отпечатъците.

— Ако открие нещо, ще трябва да видите досиетата на ФБР.

Усетих, че започвам да ставам досаден, но нямах време да бъда тактичен, а и нямах вяра в ченгетата на редовна служба. Обърнах се към шерифа:

— Свързахте ли се с властите в Лос Анджелис?

— Още не. Исках първо да се запозная със ситуацията.

— Добре. Ето ви я ситуацията. Дори и да изпълним инструкциите от писмото, шансът да видим отново Сампсън жив е петдесет процента. Той ще може да разпознае поне един от бандата, този, който го е взел от летището. А това не е добре за него. Ще сгрешите, ако се опитате да хванете човека с парите. Ще имате само един изнудвач в повече в затвора, а в това време Сампсън ще лежи някъде с прерязано гърло. Най-доброто, което можете да направите, е да седнете на телефона. Оставете нещата на Грейвс, засега.

Лицето на Спанър доби гневно изражение и той полуотвори уста, за да възрази. Хъмфрис го отряза:

— Има смисъл в думите му, Джо. Нарушаваме закона, но от време на време трябва да се правят и компромиси. Трябва да спасим живота на Сампсън. Така че сега ние с тебе се връщаме в града.

Той стана. Шерифът го последва.

— Можем ли да бъдем сигурни, че Спанър няма да реши да действа на своя глава?

— Мисля, че да — бавно каза Грейвс. — Хъмфрис ще го наглежда.

— Хъмфрис ми се струва много разумен.

— Той е най-добрият, когото познавам. Работихме заедно около седем-осем години и никога не съм го виждал да греши. Предадох му поста си, когато се оттеглих. — В гласа му имаше съжаление.

— Не трябваше да се отказваш от работата си — казах аз. — Тя ти носеше голямо удовлетворение.

— Да, и прекалено малко пари. Издържах десет години и потънах в дългове. — Той иронично ме погледна. — А ти защо напусна базата в Лонг Бийч?

— Парите не бяха най-главното. Не мога да понасям гъзолизци. Не обичам и мръсните политически игрички. Във всеки случай не напуснах по собствено желание, уволниха ме.

— Добре, ти спечели този път. — Той отново погледна часовника си. Беше почти осем и половина. — Време е да оседлаем конете.

Алън Тагърт ни чакаше в кабинета, облечен в кафяв шлифер, който се разширяваше в раменете и го правеше да изглежда огромен. Той извади пистолетите от джобовете. Грейвс взе единия. И двата бяха 32-и калибър с красиви стоманени дула и големи мерници.

— И не забравяйте — казах на Тагърт, — не започвайте стрелба, преди да са ви предизвикали.

— Вие няма ли да дойдете?

— Не. — Обърнах се към Грейвс. — Познат ли ти е ъгълът на Фрайърс Роуд?

— Да.

— Има ли наблизо някакво прикритие?

— Абсолютно нищо. От едната страна е плажът, а от другата — насипът.

— Няма начин. Ти ще караш напред с твоята кола. Аз ще бъда зад тебе и ще паркирам на около миля по-надолу по шосето.

— Няма ли да се опиташ да го проследиш?

— Не. Искам само да го видя, като мине. След това ще те чакам на бензиностанцията преди града — „Последният шанс“.

— Ясно. — Грейвс щракна закопчалките на куфарчето.

* * *

От покрайнините на града до Фрайърс Роуд шосето имаше четири платна и се беше ширнало в права линия, пресичаща скалите, които очертаваха брега. По средата беше разделено от ивица тревна площ. На кръстовището с Фрайърс Роуд тревата свършваше и платната ставаха три. Колата на Грейвс направи остър завой и спря в аварийното платно със запалени фарове.

Мястото беше добре избрано за целта, безлюдно кръстовище, ограничено отдясно от бели крайпътни камъни. Отбивката към Фрайърс Роуд се виждаше като черна дупка, изрязана в скалата. Наблизо не се виждаха нито къщи, нито дървета. От време на време по шосето преминаваше по някоя заблудена кола.

Часовникът на таблото показваше девет без десет. Махнах на Тагърт и Грейвс и профучах покрай тях. До следващата странична отбивка имаше около деветстотин метра. Засякох ги по километража. На около двеста метра по-надолу, точно над плажа, имаше място за паркиране на колите на любителите на морски гледки. Закарах колата дотам и паркирах, обърнат на юг, като не забравих да загася фаровете. Беше девет без седем минути. Ако всичко вървеше по разписание, наетата кола трябваше да мине покрай мене след десет минути.

Мъглата бързо нахлу откъм брега като мощен прилив и за секунди обви колата ми. Откъм север се зададе чифт фарове, които пореха сивата пелена като очи на дълбоководна океанска риба. Отдолу под предпазния парапет се чуваше учестеното дишане на морето. Две минути след девет часа бръснещите светлини се показаха иззад завоя, идващи откъм Фрайърс Роуд.

Връхлитащата отгоре кола направи рязък завой, когато почти беше стигнала до мен, и свърна по отбивката вляво. Не можах да видя цвета и марката, но чух свистенето на гумите. Привичките на шофьора ми бяха познати.

Подкарах колата със загасени светлини, прекосих шосето и бавно стигнах до отбивката. Още преди да я достигна, долових три поредни звука, които мъглата леко заглуши. Зловещият вой на спирачки, звук от изстрел и възходящото ръмжене на двигател, който набираше скорост.

Тъмният проход в началото на отбивката се изпълни с бяла светлина. Спрях на няколко крачки преди нея, за да видя как една друга кола излезе оттам и зави наляво по посока към Лос Анджелис. Това беше дълго спортно купе, боядисано в светлобежово. Не можах да видя шофьора през запотеното стъкло, но ми се стори, че видях тъмните очертания на буйна женска коса. Позицията ми не беше удобна, за да я последвам, а и без това нямаше да мога да я достигна.

Запалих фаровете за мъгла и свих в отбивката. На около двеста метра навътре видях колата, затънала с двете колела в крайпътната канавка. Спрях зад нея и излязох, стиснал пистолета си. Колата беше черен „Линкълн“. Двигателят работеше и светлините бяха запалени. Регистрационният номер беше 62 S 895. Отворих вратата на шофьора с насочено оръжие в едната ръка.

Към тялото ми се наклони дребно човече, което гледаше напрегнато в мъглата с мъртвите си очи. Хванах го, преди да се срути на земята. Усещането за смъртта ме прониза и не ме напусна в следващите двадесет и четири часа.

19

Той все още носеше кожената шапка, която се беше килнала от лявата страна на главата му. Точно над лявото му ухо в шапката се мъдреше малка дупка. Лявата страна на лицето му беше почерняла от барутните сажди. Главата му беше отметната назад от удара на куршума и полегнала на рамото му, когато се опитах да го изправя. Ръцете, завършващи с бели нокти, изпуснаха волана и провиснаха от двете страни на тялото му.

Като го придържах изправен на седалката с една ръка, се опитах да претършувам джобовете с другата. Външните джобове на кожената шуба съдържаха ветроупорна запалка, която миришеше на бензин, евтина дървена кутийка наполовина пълна с цигари, завити в кафява хартия, и десетсантиметров автоматичен нож. В задния джоб на дънките открих износен портфейл от кожа от акула с около двадесет долара и калифорнийска шофьорска книжка, издадена на името на Лоурънс Бекер. Адресът на притежателя й беше един евтин хотел в Лос Анджелис, който стърчеше в края на Скид Роу. Това не беше неговият адрес, както и Лоурънс Бекер не беше неговото име.

В левия страничен джоб на дънките открих мръсен гребен и малък кожен плик. В другия се мъдреше дебела връзка автомобилни ключове за всички модели коли от „Шевролет“ до „Кадилак“ и наполовина изразходвана кутийка кибритени клечки, върху която имаше рекламен надпис. Той гласеше: „“За спомен от Корнер", скара и коктейли, магистрала №101, южно от Буенависта". Под шубата носеше само една тенис фланелка.

В пепелника се търкаляха няколко фаса от цигари с марихуана, а останалата част на колата беше празна като вътрешността на свирка. И в жабката нямаше нищо, нито талон за колата, нито пък сто хиляди долара.

Поставих обратно нещата в джобовете му, изправих го върху седалката, като блъснах вратата, за да го поддържа. Преди да се кача в колата, се обърнах и хвърлих назад още един поглед. Фаровете на линкълна бяха все още запалени, а бръмчащият двигател продължаваше да изхвърля изгорелите газове през ауспуха. Мъртвецът се беше надвесил над волана, сякаш се канеше да тръгне на дълъг път към края на света.

Колата на Грейвс беше спряла до бензиновите колонки на станцията. Когато ме видяха, той и Тагърт изскочиха и се затичаха към мен. Бледите им лица бяха лъснали от напрежение и възбуда.

— Колата беше черна лимузина — каза Грейвс. — Движехме се бавно и го видяхме да спира на ъгъла. Не можах да видя лицето му, но носеше шапка и кожена шуба.

— И все още ги носи.

— Той мина ли покрай вас? — дрезгаво прошепна Тагърт с напрегнат глас.

— Зави, преди да стигне до мястото, където бях спрял. В момента си седи в колата в една отбивка с куршум в главата.

— Мили Боже! — извика Грейвс. — Да не си го застрелял, Лу?

— Някой друг го направи. Една бежова спортна кола излезе от отбивката, минута след като чух изстрела. Мисля, че на волана имаше жена. Насочи се към Лос Анджелис. А вие сигурни ли сте, че той прибра парите?

— Видях го как ги взима.

— Е, вече не са в него. Така че са се случили едно или две неща. Или става дума за обир, или неговите партньори са го метнали. Ако е бил обран, неговите другарчета не са получили стоте бона. Ако са го преметнали, са преметнали и нас. И в двата случая положението на Сампсън не е за завиждане.

— Какво ще правим сега? — попита Тагърт.

Грейвс го осведоми:

— Заемаме се със случая. Ще дадем зелена улица на полицията. Ще обявим и награда, ако някой знае нещо за похитителите. Ще говоря с мисис Сампсън за това.

— Още нещо, Бърт — казах аз. — Трябва да запазим в тайна убийството, поне от журналистите. Ако наистина става дума за обир, партньорите му ще ни се разсърдят и това ще бъде краят за Сампсън.

— Мръсни копелета! — изръмжа Грейвс. — Ние спазихме задълженията на сделката. Само да ми паднат в ръцете…

— Засега нищо не се знае. Известно ни е само, че в една наета кола стои мъртвец. По-добре уведоми шерифа, наистина не можем да направим много, но и това е нещо. След това вдигни по тревога патрулите по магистралите и ФБР. Хвърли колкото можеш повече хора в тази работа.

Отпуснах ръчната спирачка и колата се придвижи около метър. Грейвс се наведе през прозореца:

— Къде си хукнал?

— На лов за ДИВИ патици.

До Буенависта по магистралата бяха петдесет мили. В града тя премина в главна улица. Върху настилката хвърляха отблясъци неоновите надписи на един мотел, кръчма и три кина. В две от тях прожектираха мексикански филми. Мексиканците се издържаха от земеделие, когато консервните фабрики не работеха. Останалата част от населението се издържаше от мексиканците и рибарската флотилия.

Спрях в центъра на града пред един претъпкан магазин за пури, в който се продаваха списания, оръжие, рибарски принадлежности, разредена бира, книжарски стоки, ръкавици за бейзбол, презервативи и, разбира се, пури. Две дузини мексикански младежи с лъщящи от брилянтин глави, оформени в прическа „пача опашка“, се суетяха около входа на магазина. Едни влизаха, други излизаха, като основните им цели бяха игралните автомати в дъното на помещението и момичетата по улицата. Те дефилираха, гримирани и окичени с панделки, като пореха въздуха с гърдите си. Момчетата подсвиркваха и вдигаха стойки или пък се правеха на незаинтересовани.

Махнах с ръка на едно от тях и го попитах за местонахождението на „Корнър“. Той се консултира с един от приятелите си. След това и двамата посочиха на юг.

— Карайте все направо, около пет мили. Там пътят се отбива за Уайт Бийч.

— Ще видите голям червен надпис — каза другото момче и ентусиазирано разпери ръце — Няма начин да го пропуснете „Корнър“.

Надписът носеше името „Корнър“, изписано с червени неонови букви върху покрива на ниска продълговата постройка от дясната страна на магистралата. Малко по-надолу на разклона една черно-бяла табела показваше посоката към Уайт Бийч. Паркирах на асфалтирания паркинг до сградата. Освен моята кола имаше десетина други и един камион с ремарке, спрял встрани от пътя. През полудръпнатите завеси видях няколко двойки, насядали около масите, други танцуваха на дансинга. Спрях на прага, сякаш търсех някого.

Отляво на вратата, през която влязох, имаше дълъг бар, съвършено пуст. Салонът и площадката за танци се намираха отдясно. Танцуващите бяха малко и не можеха да създадат оживление. Музиката идваше от един джубокс. В дъното на залата имаше платформа за оркестър, която беше празна. Обстановката носеше белега на запуснатост от военните години, грапав под, редици от разнебитени маси, миризми, които се бяха пропили като пияни спомени в стените и олющена украса като пияни надежди.

И клиентите усещаха потиснатостта на помещението. Лицата им се стараеха да изразяват смях и забавление, но някак си не се получаваше. Нито едно от тях не ми беше познато.

Самотната сервитьорка дойде при мен. Имаше тъмни очи, меки устни и хубаво тяло, някъде около двадесетте. Лицето и тялото й говореха сами за живота, който водеше. Тя пристъпваше внимателно, сякаш я болеше кракът.

— Маса ли търсите, господине?

— Благодаря. Ще седна на бара. Но може би ще ми помогнете. Търся един човек, запознахме се на един бейзболен мач. Не го виждам тук.

— Как се казва?

— Там е работата, че не му знам името. Дължа му пари от един бас и той ми каза, че ще се видим тук. Той е нисък, около тридесет и пет годишен, носи кожена шуба и кожена шапка. Сини очи, остър нос.

„И има дупка в главата, сестро, да, дупка в главата.“

— Май се сещам за кого говорите. Казва се Еди някой си. От време на време идва да пийне нещо, но тази вечер още не е идвал.

— Той каза, че ще се видим тук. Обикновено по кое време пристига?

— По-късно. Около полунощ. Нали кара един камион?

— Да, син камион.

— Същият — каза тя. — Виждала съм го на паркинга. Преди няколко вечери беше тук и поръча телефонен разговор за някъде из страната. Да, беше преди три вечери. На шефа това не му хареса, никога не знаете колко ще струва, когато се превишат трите минути, но Еди каза, че ще си плати всичко, и шефът се съгласи. А вие колко му дължите?

— Много. Знаете ли къде се е обадил?

— Не. Това не ми влиза в работата. А във вашата?

— Просто искам да се свържа с него. Така ще мога да му изпратя парите.

— Може да питате шефа, ако искате.

— Той къде е?

— Там, зад бара. Казва се Чико.

Един мъж от масите потропа с чашата си и тя бавно се запъти към него. Тръгнах към бара.

Лицето на бармана от високото чело до провисналата челюст беше ужасно издължено и слабо. Прекараните нощи в работа зад пустия бар го бяха удължили още повече.

— Какво да бъде?

— Една бира.

Челюстта му слезе на още едно ниво:

— Източна или западна?

— Източна.

— Тридесет и пет, включена е и музиката. — Челюстта му се върна на старото ниво. — Осигуряваме и музика.

— Мога ли да поръчам един сандвич?

— Разбира се — отвърна почти любезно той. — С какво?

— Бекон и яйце.

— Окей. — Той направи знак на сервитьорката.

— Търся един човек на име Еди — казах аз. — Този, дето се е обаждал по телефона онази вечер.

— Вие от Лас Вегас ли сте?

— Просто идвам оттам.

— Как върви бизнесът в Лас Вегас?

— Доста мудно.

— Много лошо — весело каза той. — Вие за какво го търсите?

— Дължа му малко пари. Някъде наблизо ли живее?

— Да, така мисля. Но не знам къде. Един или два пъти дойде в компанията на една руса дама. Може би жена му. Може да се появи и тази вечер. Стойте наблизо.

— Благодаря. Така и ще направя.

Занесох бирата на една маса до прозореца, откъдето можех да наблюдавам паркинга и главния вход. След малко сервитьорката ми донесе сандвича. Тя се туткаше дори когато й платих и прибавих и бакшиша.

— Нали знаете, че трябва да давате парите на шефа?

— Имам го предвид. Искам да съм сигурен, че ще ги получи.

— И сега ще си хапвате с чувство за изпълнен дълг, нали?

— Знаете ли какво им се случва на тези, дето не плащат спечелените облози.

— И аз си помислих, че сте от тези, дето събират облози. — Тя изведнъж припряно се надвеси над мен. — Вижте, господине. Една моя приятелка ходи с един, дето тренира конете, та той казва, че Джинкс е сигурна работа в утрешната тройка. Какво ще кажете?

— Спестете си парите. Не може да се мерите с тях.

— Аз залагам само парите от бакшишите. Това момче, на приятелката ми, той казва, че Джинкс е сигурен.

— Спестете ги.

Устата й се присви в скептична гримаса:

— Май не ви бива много в работата, а?

— Добре. — Подадох й два долара. — Заложете на Джинкс и ще видим.

Тя намръщено ме изгледа:

— О-о много ви благодаря, господине, само че не съм ви искала пари.

— Така е по-добре, отколкото да ги губите.

Не бях слагал залък в устата си от дванадесет часа, а сандвичът беше много вкусен. Докато дъвчех, дойдоха още няколко коли. Изсипа се и една тълпа младежи, които се смееха и говореха на висок глас и работата в бара потръгна. След това на паркинга пристигна един черен „Форд“ с червен полицейски буркан на покрива, който стърчеше като кървящ палец над ветрозащитната преграда.

Мъжът, който слезе от него, носеше дрехи, които приличаха на костюм на бейзболен съдия, а препасаният през кръста пистолет образуваше гънки по сакото. Когато стигна до осветеното пространство пред входа видях лицето му. Беше помощник-шерифът на Санта Тереза. Станах бързо и се шмугнах през вратата в долния край на бара, която водеше към мъжките тоалетни. Свалих капака на тоалетната чиния и седнах, за да оплаквам липсата си на предвидливост. Не трябваше да връщам обратно кибритената кутийка в джоба на Еди някой си.

Около десет минути минаха в четене на надписите по белосаните стени. „Джон Дрипата, победител Хърдълс, Дийборнската гимназия, Дийборн, Мичиган, 1946“, „Франклин. П. Шнайдер, Осъдж Каунти, Оклахома, благодаря ти Глухоням.“ Останалите бяха обичайните за тези места цинизми, илюстрирани с примитивни рисунки.

Голата крушка на тавана светеше в очите ми. Мозъкът ми направи няколко оборота и заспах, както си седях. Помещението се превърна в белосан коридор, който водеше надолу към червата на земята. Тръгнах по него и стигнах до подземна река от нечистотии, която течеше под града. Нямаше път назад. Трябваше да прегазя потока с екскременти. Добре, че си бях взел кокилите. С тях преминах, без да се изцапам, и стигнах до отсрещния бряг, обвит в целофан. Захвърлих кокилите, които бяха още и патерици, и се изкачих по един хромиран ескалатор, който блестеше като челюстите на смъртта. Бавно и сигурно той ме издигна над зоните на злото към една потънала в розово врата, зад която стоеше прислужница в рокля на квадратчета и пееше „Мил, роден дом“.

Пристъпих на покритата с каменни плочи площадка и вратата хлопна зад гърба ми. Намирах се на централния площад на някакъв град, но бях сам. Беше много късно. Наоколо не се мяркаха никакви коли. Една самотна жълта светлинка осветяваше излъсканата настилка. Започнах да ходя и крачките ми отекваха самотно по фасадите на надвисналите сгради, които тътнеха като гора пред буря. Вратата хлопна отново и аз отворих очи.

Нещо метално чукаше по вратата.

— Отворете! — каза помощник-шерифът. — Знам, че сте вътре.

Вдигнах резето и бутнах широко вратата:

— На зор ли сте, господине?

— Май вие сте на зор. Помислих си, че може да сте вие.

Черните му очи и пълните устни ликуваха. В ръката си държеше пистолет.

— Знаех си, че сте вие, по дяволите! — казах аз. — Нямаше нужда да разгласявате историята на всички оттатък.

— Може да сте имали причина да не ни кажете всичко. Както и да се криете тук, когато влязох. Шерифът смята, че е работа на вътрешен човек, и ще иска да знае какво сте търсили тук?

— Това е човекът — каза барманът, зад рамото му. — Той каза, че Еди му се е обадил в Лас Вегас.

— Какво ще кажете за това? — попита заместникът и размаха пистолета пред очите ми.

— Влезте вътре и затворете вратата!

— Да, бе. Сложете ръце на тила!

— Няма да стане.

— Сложи ръцете си на тила! — Дулото се заби в слънчевия ми сплит. — Носиш ли оръжие? — Той започна да ме опипва със свободната ръка.

Дръпнах се извън обсега на ръцете му.

— Имам оръжие. Но вие няма да го получите.

Той отново се приближи към мен. Вратата хлопна зад гърба му.

— Известно ли ти е какво правиш. Оказване на съпротива на служебно лице, което изпълнява дълга си. И така имам достатъчно основание да те бутна зад решетките.

— Май сте в период на вземане на особено умни решения.

— Без шегички, нещастнико! Искам да знам какво си търсил тук!

— Забавлявах се.

— Значи не искаш да говориш, а? — каза той като полицая от комиксите и вдигна ръка да ме удари.

— Задръж! — казах аз. — Да не си ме пипнал!

— И защо?

— Защото досега не съм убивал полицай. Ще ми накърни престижа.

Погледите ни се срещнаха и застинаха в една точка. Вдигнатата ръка остана да виси във въздуха и постепенно започна да пада.

— Сега дръпни оръжието — казах аз. — Не обичам да ме заплашват.

— Никой не те пита какво обичаш — каза той, но прибра пистолета. Смуглото му лице се разкъсваше от противоположни чувства: гняв и смущение, подозрителност и объркване.

— И аз дойдох по същата причина, както и вие… господине. — Думата произнесох трудно, но все пак се получи. — Намерих кибрита в джоба на Еди.

— Как узнахте името му? — бързо попита той.

— Сервитьорката ми го каза.

— Да. Барманът каза, че ви се е обаждал в Лас Вегас.

— Просто се мъчех да изкопча нещо от него. Ясно ли е. Беше сценка. Исках да звучи непосредствено.

— Добре, и какво открихте?

— Името на мъртвеца е Еди и той е карал камион. Идвал е тук да пийне нещо от време на време. Преди три вечери се е обадил в Лас Вегас от тукашния телефон. Преди три вечери Сампсън се е намирал в Лас Вегас.

— Да не се шегувате.

— Никога не бих се шегувал с вас, дори и да можех.

— Боже — каза той, — всичко съвпада, нали?

— Не смея да си го помисля — казах. — Вие го казахте.

Той ме погледна подозрително, но повече не извади пистолета си.

20

Изминах около половин миля надолу по шосето, обърнах, върнах се обратно и паркирах на кръстопътя, който се намираше по диагонал от „Корнър“. Колата на помощник-шерифа още беше на паркинга.

Мъглата се вдигаше, разтваряше се в небето като мляко във вода и се отдръпваше към морето. Очертанията на далечния хоризонт ми напомняха, че Ралф Сампсън, където и да беше, се намираше далеч оттук. Умрял от глад в някоя планинска колиба, удавник на дъното на морето или с продупчена глава като Еди. Пред ресторанта колите профучаваха в двете противоположни посоки на път към дома или на път към бляскави светлини. В огледалото за задно виждане лицето ми изглеждаше призрачно бледо, сякаш се бях заразил с малко смърт от Еди. Под очите ми личаха тъмни кръгове и имах нужда от бръснене.

Откъм юг дойде камион и бавно ме подмина. Зави и спря в паркинга на „Корнър“. Камионът беше боядисан в синьо и багажното отделение беше затворено. От шофьорската кабина изскочи един мъж и тромаво се затътри по асфалта. Походката ми беше позната, а лампата при входа на заведението ми помогна да видя и лицето. То беше дело на примитивен скулптор, който го беше издялал от камък, а с друг го беше смачкал.

Когато видя полицейската кола, мъжът внезапно спря. После се обърна и се затича към синия камион. Скоростите изскърцаха, той даде заден и зави по пътя, водещ към Уайт Бийч. Почаках, докато задните му светлини се превърнат в мъждукащи точици, и го последвах. Настилката постепенно се смени с чакъл, а накрая и с пясък. Цели две мили пътувах в прахоляк.

Пътят ме докара до плажа, заклещен между два скалисти носа. Там той се пресичаше с друг път. Светлините на камиона завиха наляво и се заизкачваха по склона. Последвах ги, когато си издигнаха толкова високо, че се изгубиха от погледа ми. Пътят представляваше единично платно, изсечено в рамото на хълма. Когато излязох на билото, видях океана ниско долу. Облаците се отдръпнаха към морето и разкриха плаващата луна. Под нея тъмната вода светеше с приглушен матов блясък.

Когато излязох горе на равното, пътят се ширна в права линия. Карах бавно и със загасени светлини. Докато се усетя, стигнах рамо до рамо с камиона. Беше спрял в една тъмна алея на около петдесет метра встрани от пътя. Продължих по следата.

На около четвърт миля по-нататък пътят внезапно свършваше, достигнал до края на хълма. Надолу към океана се спускаше малка пътечка, но входът й беше затворен от дървена врата. Обърнах колата, оставих я в задънения край на пътя и заизкачвах хълма пеш.

Една редица от евкалиптови дървета очертаваше алеята, в която беше спрял камионът. Тръгнах успоредно на алеята зад редицата дървета. Почвата беше неравна и осеяна с твърди туфи остра трева. Препънах се неведнъж. След малко пейзажът се изчисти и почти стигнах до края на носа. Ниско долу прибоят миеше плажа. Повърхността на морето изглеждаше примамливо близка за едно гмуркане, но лъщеше твърда като метал.

Вдясно под мене забелязах осветен квадрат. Започнах да се спускам по склона, като се държах за тревата, за да не се подхлъзна. От светлината изплува малка бяла къщичка, която беше кацнала на ръба на носа.

През незакрития прозорец можех да наблюдавам цялата вътрешност на единствената стая. Попипах пистолета в кобура и се запромъквах пълзешком към прозореца. В стаята имаше двама души и нито един от тях не беше Сампсън.

Пъдлър се беше насадил в едно подобие на стол, направено от стар варел. Смачканият му профил беше обърнат към прозореца, а в ръката си стискаше бутилка бира. Той гледаше към една жена, която лежеше върху разхвърляно легло, опряно до стената. Бензиновата лампа, окачена на една от гредите на олющения таван, хвърляше остра бяла светлина върху русата й, боядисана на кичури, коса и лицето. То беше слабо и измъчено, с разширени от отвращение ноздри и изпръхнали устни. Оживяваше се единствено от хладните кафяви очи, които хвърляха гневни искри сред мрежата от бръчки, опасала орбитите им. Отдръпнах се така, че да не попадна в обсега им.

Стаята не беше голяма, но бе твърде бедно обзаведена. Пода от борови дъски беше гол и мазен от мръсотия. Под лампата имаше дървена маса, върху която бяха натрупани мръсни съдове. На далечната стена беше опряна нафтова печка с две плочи, до нея висеше кутия за лед, а малко встрани се мъдреше ръждясал умивалник, под който беше просната сламена изтривалка срещу подхлъзване. В стаята беше тихо, а дъсчените стени тънки, така че можех да доловя дори съскането на лампата. Намеси се и гласът на Пъдлър, който каза:

— Не мога да чакам тук цялата нощ, нали? Не можеш да очакваш от мен да вися тук до сутринта. Имам си работа. А и не ми хареса тази полицейска кола пред „Корнър“.

— Това го каза и преди. Тази кола не означава нищо.

— Пак ще го кажа. Вече трябваше да съм се върнал в „Пианото“ и ти го знаеш. Мистър Трой побесня, когато Еди не се появи.

— Нека да получи апоплектичен удар. — Гласът на жената беше остър и слаб като лицето й. — Ако не му харесва как Еди си върши работата, нека го уволни.

— Не ти отива да говориш така. — Пъдлър заоглежда стаята. — Не говореше така, когато Еди дойде да проси работа, след като го пуснаха от пандиза. Когато излезе от пандиза и дойде да проси работа, мистър Трой го уреди.

— За Бога! Ще спреш ли да говориш едно и също нещо, тъпако!

Набразденото му лице се надипли от учудване. Той сви главата си навътре и дебелият му врат се нагъна като на костенурка.

— Така не е красиво да се говори, Марси.

— Спри да ги дрънкаш за Еди и за пандиза. — Гласът й прониза въздуха като острието на тънък нож. — Ти в колко затвора си бил, тъпако?

Отговорът му прозвуча катет измъчено мучене:

— Остави ме на мира, чуваш ли?

— Добре, но и ти остави Еди на мира.

— Добре, но все пак къде е той, а?

— Не знам къде е, нито защо е там, но съм сигурна, че си има причина за това.

— Май ще е най-добре, ако се срещне с мистър Трой.

— Мистър Трой, та мистър Трой. Той май те е хипнотизирал? А може пък Еди да не иска да говори с мистър Трой.

Очичките му се втренчиха в лицето и сякаш се мъчеха да отгатнат какво искаше да каже, но после се отказаха:

— Виж какво, Марси — каза той след малка пауза, — можеш да закараш камиона.

— Я повтори пак! Не искам да имам нищо общо с това изнудване!

— За мен не е лошо. Не е лошо и за Еди. Но откакто той те прибра от улицата, носиш ужасни чорапи.

— Затвори си устата или ще съжаляваш! — каза тя. — Проблемът при теб е, че си пъзльо. Само търсиш някоя жена да опере пешкира. Типично за сводник!

Той внезапно се изправи и размаха бутилката:

— Остави ме на мира, чу ли! Не искам нищо от никого. Ако беше мъж, щях да ти размажа физиономията, разбра ли!

Бирата се изплиска на пода и опръска коленете й. Тя хладно отговори:

— Не би посмял да кажеш това пред Еди. Щеше да те нареже на парчета и ти го знаеш.

— Тази малка маймуна!

— Точно така, тази малка маймуна! Сядай, Пъдлър! Всички знаем, че си голям бияч. Ще ти донеса друга бира.

Тя стана и закрачи през стаята, стъпвайки леко и разгневено като изгладняла котка. Взе от кукичката над мивката една кърпа и започна да попива изцапания си с бира пеньоар.

— Ще закараш ли камиона? — попита с надежда Пъдлър.

— И аз ли като теб трябва да казвам нещата по два пъти? Няма да карам камиона. Ако те е страх, накарай някой от тях!

— Не, не става. Не познават пътя и ще се преобърнат някъде.

— Тогава си губиш времето.

— Да, и аз така мисля. — Той несигурно пристъпи към нея, като хвърли голяма сянка на пода и на стената. — Какво ще кажеш за нещо кратко, преди да тръгна? Малко да се позабавляваме. Кой знае с коя се боричка Еди в този момент. И мене си ме бива.

Тя сграбчи от масата един нож за хляб, от тези с назъбено острие.

— Запази намеренията си за себе си, Пъдлър, или ще те любя с това нещо!

— Хайде, Марси. Можем да се споразумеем. — Той стоеше на едно място, все още пазейки дистанция.

Тя преглътна, за да овладее надигащата се истерия, но гласът й прозвуча като писък:

— Махай се!

Ножът за хляб проблесна под ярката светлина и се насочи към гърлото му.

— Окей, Марси. Няма нужда да побесняваш.

Той сви рамене и се оттегли с наранения и безпомощен вид на отхвърлен любовник.

Отлепих се от прозореца и започнах да се изкачвам обратно нагоре. Преди да стигна до върха, вратата се отвори и по страната на хълма се проточи диря от светлина. Замръзнах, както пълзях. Можах да видя как главата ми хвърляше сянка върху сухата трева под мен.

След това вратата се затвори и мракът отново ме обгърна. Сянката на Пъдлър изплува от мрака край къщата. Той тръгна по стръмната алея, като тътреше крака в прахоляка и се скри зад евкалиптовите дървета.

Трябваше да избирам между него и русата жена, Марси. Избрах Пъдлър. Марси можеше да почака. Тя трябваше да чака вечно, докато Еди се завърне.

21

На няколко мили северно от Буенависта синият камион изостави магистралата и свърна надясно. Спрях, за да го оставя да набере дистанция. На отбивката се мъдреше голяма табела с надпис: „Панорамен път“. Преди да свия по него, превключих на фаровете за мъгла. Мъглата се беше оттекла към морето, но не исках Пъдлър да вижда едни и същи светлини зад себе си.

Пътят беше дълъг около седемдесет мили и отне два часа шофиране през планините. Една отсечка, дълга пет мили, ме издигна толкова високо, че ушите ме заболяха. Този път беше най-лошият, по който някога се бях движил — два коловоза, издълбани по протежение на ръба на тъмен склон, като зад всеки завой ме очакваше мрачната вечност. Пред мен камионът леко се подрусваше, сякаш се движеше по релси. Оставих го да се отдалечи, запалих светлините и се опитах да се почувствам като нов човек, който караше друга кола.

Стигнахме по друг път до същата долина, която аз и Миранда прекосихме предния следобед. Когато излязох на правото шосе в долината, изключих напълно светлините и шофирах под лунната светлина, воден от спомените си. Май се досещах за къде се беше запътил камионът, но трябваше да съм сигурен.

След като прекосих долината, се заизкачвах в планината, до самия връх, където се издигаше Храмът в Облаците. Трябваше отново да включа фаровете, за да не се объркам. Когато стигнах до пощенската кутия на Клод, ме посрещна затворената дървена врата. Далече пред мен се чуваше приглушеното ръмжене на камиона, който напредваше към къщата. Високо над главата ми и назъбените върхове ясното небе бе обсипано със звезди. Пълната луна стоеше неподвижно сред тях като кръгла бяла дупка в нощта.

Бях се уморил да чакам и да преследвам хора по тъмни пътища, без никога да видя лицата им. Доколкото ми беше известно, тук, горе, се намираха само двама от тях, Пъдлър и Клод. Имах пистолет и предимството на изненадата.

Отворих вратата и подкарах нагоре през извиващата се алея до ръба на платото и после надолу до Храма. Над бялата постройка се стелеше блед ореол от струяща отвътре светлина. Камионът беше спрял зад телената врата, а вратите на каросерията зееха широко отворени. Паркирах до вратата и излязох навън. Вътрешността на камиона беше празна и беше заета от две редици пейки, покрити със зебло. Във въздуха се носеше остра миризма на хора, които се бяха потили и изсушили потта си, без да сменят дрехите.

Вратата от ковано желязо на Храма изскърца, докато се отваряше. От нея излезе Клод, който под лунната светлина изглеждаше като карикатура на римски сенатор. Сандалите изскриптяха по чакъла.

— Кой е там? — каза той.

— Арчър. Спомняте ли си за мен?

Излязох зад камиона и му се показах. В ръката си той държеше електрическа лампа. Лъчът й падна върху пистолета в ръката ми.

— Какво търсите тук? — брадата му потрепери, но гласът му беше твърд.

— Продължавам да търся Сампсън — казах аз. Приближавах се към него, а той започна да отстъпва с гръб към вратата.

— Знаете, че го няма тук. Нима едно светотатство не ви стига?

— Задръжте измишльотините си, Клод. Другите да не би да се хващат на тях?

— Добре, влезте, ако можете — каза той. — Виждам, че можете.

Той задържа вратата и след това я затвори зад гърба ми. В средата на двора ме чакаше Пъдлър.

— Изчезвайте оттук двамата с Пъдлър — казах аз на Клод.

Пъдлър обаче се затича тромаво към мен. Стрелях веднъж пред краката му. Куршумът отбеляза бяла резка на камъка пред него и отлетя в рикошет към тухлената стена в другия край на двора. Пъдлър застина и впери поглед в мен.

Клод направи отчаяно вял опит да ми избие оръжието. В отговор получи удар с лакът в корема и се преви на две върху плочите.

— Приближи се — казах на Пъдлър. — Искам да говоря с теб.

Той не помръдна. Клод седна, притиснал корема си с ръце, и закрещя нещо на испански диалект, който ми беше непознат. От отсрещната страна на двора се отвори една врата. Той май наистина знаеше испански. Оттам излязоха около дузина мъже. Дребните им, мургави фигури се насочиха към мен. Зъбите им се белееха в тъмното. Те мълчаливо ме приближиха и внезапно ме достраша. Не знаех дали беше от тях, или от нещо друго. Вдигнах пистолета си. Мургавите го погледнаха, но продължиха да напредват.

Стиснах здраво оръжието и зачаках. Разкървавих скалповете на първите двама. Тогава останалите се нахвърлиха отгоре ми, увиснаха по ръцете ми, изритаха ме по краката, изритаха и съзнанието от главата ми. То замъждука като отдалечаващите се задни светлини надолу в мрачна планинска верига.

Опитвах се да окажа съпротива. Ръцете ми бяха като заковани, разкъсаните ми устни целунаха циментовия под. След известно време осъзнах, че се боря сам със себе си. Ръцете ми бяха вързани зад гърба, а краката прегънати и също така вързани към кръста. Можех единствено да се размърдам, но тогава главата ми срещаше цимента. Бързо се отказах от всякакви намерения.

Опитах се да викам. Главата ми пулсираше като жива кожа, опъната върху барабан. Бучеше толкова силно, че не можех да чуя собствения си глас. Отказах се и от викането. Бученето в главата ми се усилваше, като нарастваше все повече и повече, докато излезе извън контрола ми и се превърна в пронизителен писък. Тогава усетих същинската болка, която блъскаше слепоочията ми в умопомрачителен ритъм като чук в наковалня. Щях да се зарадвам, ако някой прекратеше това, дори и да се казваше Клод.

— Силен е гневът господен — каза той, застанал зад главата ми. — Не можете да осквернявате Храма с нечисти помисли.

— Престани да дрънкаш — казах аз на циментовия под. — Сега вместо едно на плещите ти ще тежат две отвличания.

— Нямам нищо общо, мистър Арчър. — Той произведе мляскащ звук с език, опрян на небцето. Успях да извия врата си и видях възлестите му крака на пода до главата ми.

— Вие подценявате ситуацията — каза той в обичайния си витиеват стил. — Нахлухте в убежището ни със силата на оръжието, нахвърлихте се отгоре ми, нападнахте и моите приятели и ученици.

Направих отчаян опит да се засмея и успях:

— И Пъдлър ли е един от учениците ви? Изглежда много одухотворен.

— Чуйте, мистър Арчър. Спокойно можехме да ви убием в самозащита. Може само да се радвате, че сме ви подарили живота.

— Защо не отидеш да яхаш комина?

— Вие май наистина не разбирате сериозността на положението.

— Разбрах, че си един миризлив стар мошеник. — Опитах се да измисля по-тънка обида, но мозъкът ми не функционираше пълноценно.

Той стъпи отгоре ми с единия крак, в областта над бъбреците. Устата ми се отвори, зъбите ми докоснаха цимента, но звук не излезе.

— Помисли си за това — каза той.

Светлината изчезна и вратата хлопна. Болката в главата и тялото ми пулсираше като звезда. Малка и отдалечена отначало, после голяма и близка и накрая концентрирана в една бръмчаща точка, която ме дълбаеше неуморно като свредел.

На прага на съзнанието мозъкът ми беше обсаден от образи, изникнали под прага: грозни лица, които бях срещал по улиците, още по-грозни улици, по които се бях разхождал. Добрах се до пуст площад в сърцето на града. Иззад тътнещите прозорци надничаше смъртта, която приличаше на дърта сводница, прикрила старостта зад дебел слой грим. Едно лице ме наблюдаваше и се променяше с всяка секунда: бронзовото младо лице на Миранда се обрамчи с кичури посивяла коса, устата на Клод се оголи в усмивката на Фей, Фей се сви и се превърна в тъмните очи върху лицето на филипинеца, което бързо се състари и пред мен изникна физиономията на Трой. Блесналият мъртвешки поглед на Еди идваше и си отиваше, пред мен като на лента преминаваха мексиканските лица, които си приличаха едно с друго, тъмните им очи бяха замъглени, а блесналите зъби — изкривени в усмивка на гняв и страх. С ръце, завързани зад гърба, и токове, впити в задните части, аз се прекатурих през прага и потънах в дълбок сън.

Под клепачите ми нахлу светлина и ме върна отново към затворения червен свят. Над главата си чух глас и продължих да държа очите си затворени. Гласът беше нежното мъркане на Трой:

— Направил си сериозна грешка, Клод. Познавам този момък, знаеш ли? Защо не ми каза, че те е посещавал и по-рано.

— Не сметнах, че е толкова важно. Той просто търсеше Сампсън. Дъщерята на Сампсън го придружаваше.

За пръв път Клод говореше естествено. Гласът му беше изгубил плътността си и се беше покачил с няколко октави. Звучеше като обяснение на изплашена жена.

— Значи не си го сметнал за важно, а? Аз ще ти кажа колко е важно това за теб. Това означава, че ти вече не ми трябваш. Грабвай тъмнокожата си свита и се махай!

— Това е моят дом. Сампсън каза, че мога да живея тук. Ти не можеш да ми заповядаш да си отида.

— Вече го направих, Клод. Ти изпорти ролята си, а това означава, че си свършен. Смятам да разчистим Храма и нямам намерение да те оставя тук, за да доносничиш.

— Но къде да отида? Какво да правя?

— Открий някъде някоя улична църква. Върни се пак в Гоуър Гълч. Въобще не ме интересува какво ще правиш.

— Фей няма да одобри тази работа — колебливо каза Клод.

— Не ти препоръчвам да се консултираш с нея. Няма какво повече да дискутираме, а ако искаш да извикам Пъдлър, за да си поговорите двамата. Но няма да го направя, защото имам още една работа за теб.

— Каква? — гласът му се постара да издаде нетърпение.

— Можеш да доставиш пратката от камиона. Не съм сигурен дали и за това те бива, но ми се налага да рискувам. Във всеки случай твоят риск ще бъде по-голям. Надзирателят на ранчото ще те чака на югоизточния вход, за да ви даде зелена светлина. Знаеш ли къде е югоизточният вход?

— Да. Точно до магистралата.

— Много добре. Като разтовариш, закарай камиона в Бейкърсфийлд и го зарежи. Не се опитвай да го продаваш. Остави го на някой паркинг и изчезвай. Мога ли да ти имам доверие?

— Да, мистър Трой, но нямам никакви пари.

— Ето хиляда.

— Само хиляда?

— Трябва да се радваш, че получаваш и това. Хайде, тръгвай и кажи на Пъдлър да дойде, като свърши с яденето.

— Нали няма да му позволите да ме нарани, мистър Трой?

— Не ставай глупав. Няма да му позволя да докосне и един косъм от миризливата ти коса.

Сандалите на Клод изскърцаха и се отдалечиха. Този път светлината остана. Някой дръпна въжето, което стягаше китките ми. Дланите и ръцете ми бяха изтръпнали, но усетих напрежение в раменете.

— Остави ме! — движението на челюстта ми произведе серия от тракане. Трябваше да стисна зъби, за да го спра.

— Ще се почувстваш по-удобно след минутка — каза Трой. — Овързали са ви като бройлер, предназначен за пазара, а?

Чух шум от нож, който режеше въжетата. Напрежението в ръцете и краката ми понамаля. Те се строполиха върху цимента като дървени трупчета. Една ледена ръка ме сграбчи за врата и ме разтърси.

— Хайде, ставай, старче!

— Така ми харесва повече. — Нервите на ръцете и краката ми постепенно си възвръщаха сетивата и се чувствах така, сякаш ме печаха на бавен огън.

— Недейте да хленчите, мистър Арчър. Мисля, че веднъж ви предупредих за приближените си. Ако са се отнесли грубо с вас, трябва да признаете, че сам си го търсехте. Мога ли да си позволя да отбележа, че продавате застраховки по един крайно необичаен начин. На върха на планината, посред нощ, с пистолет в ръката. И при това на хора, чиито шансове за оцеляване са чувствително по-добри от вашите.

Размърдах ръцете си върху плочите на пода и се опитах да опъна краката си. Кръвта нахлуваше във вените ми като грубо горещо въже. Той направи две крачки назад.

— Пистолетът в ръката ми е насочен към темето ви, мистър Арчър. Може бавно да се изправите, ако считате, че ще се справите.

Събрах ръце и крака под себе си и се опитах да отлепя тялото си от пода. Стаята се завъртя и бавно се успокои. Намирах се в една от голите килии на Храма. Върху одъра, опрян до стената, беше поставен фенер. Трой стоеше до него, стегнат и издокаран, както обичайно, със същия никелиран пистолет в ръка.

— Миналата нощ се направих на ударен — каза той. — Но вие скоро ме разочаровахте.

— Върша си работата.

— Тя обаче бърка на моята. — Той раздвижи оръжието си, сякаш за да наблегне на думите си. — И каква е точно работата ти, старче?

— Търся Сампсън.

— Да не би да е изчезнал?

Погледнах невъзмутимото му лице и се опитах да отгатна каква е информацията му. Не можах да разбера.

— Риторичните въпроси ме отегчават, Трой. Работата е там, че вие нищо няма да спечелите, ако прибавите и второ към първото отвличане. Ще ви платя, ако ме оставите да си отида.

— Да не би да ми предлагате сделка, приятелче? Май не сте в твърде удобна позиция, за да се пазарите с правото кой е по-силен.

— Аз не работя сам — казах аз. — Тази вечер полицаите ще претърсят „Пиано“. Фей ще е под наблюдение. Миранда Сампсън ще доведе ченгетата тук днес. Каквото и да направите с мен, с вашия рекет е свършено. Застреляйте ме и вие също сте свършен.

— Може би надценявате значението си? — той внимателно се усмихна. — Какво ще кажете за процент от тазвечерната плячка.

— Нима трябва да отговоря?

Мъчех се да намеря начин да избия пистолета от ръката му. Главата ми беше още мътна. Да стоя прав ми костваше твърде много усилия.

— Само забележете в какво положение се намирам — каза Трой. — Някакво дребно частно ченге се набърква в бизнеса ми, не един, а два пъти, и то в твърде бърза последователност. Става ми неприятно, но преглъщам. Не с голямо удоволствие, но преглъщам. И сега, вместо да ви убия, ви предлагам една трета от тазвечерния приход. Седем хиляди долара, мистър Арчър!

— Една трета от тазвечерната плячка са тридесет и три бона.

— Какво! — Той беше изумен и лицето му го показа.

— Искате ли да ви го повторя буква по буква? Той веднага възвърна спокойствието си.

— Споменахте за тридесет и три бона. Не е ли твърде голяма преценка?

— Една трета от сто хиляди долара са тридесет и три хиляди тридесет и три долара и тридесет и три цента.

— Какви измишльотини се опитвате да пробутвате?

— Гласът му звучеше тревожно и дрезгаво. Не ми харесваше, че цялото това напрежение се съсредоточаваше върху пистолета.

— Забравете за това — казах аз. — Няма да докосна парите ви.

— Но аз не разбирам — сериозно каза той. — А вие не говорете със заобиколки. Изнервям се. И ръцете ми се изнервят. — Като доказателство пистолетът потрепери.

— Нима не знаете какво става, Трой? Мислех, че всички подробности са ви известни.

— Да приемем, че не знам нищо. И говорете бързо!

— Ще го прочетете в пресата.

— Казах да говорите бързо. — Той вдигна пистолета и аз надникнах в дулото му. — Разкажете ми за Сампсън и за стоте бона.

— Но защо да ви разказвам за вашите дела? Преди два дни вие отвлякохте Сампсън.

— Продължавайте!

— Вашият шофьор прибра тази вечер сто бона. Това достатъчно ли е?

— Пъдлър ли го е направил? — безизразната му физиономия не издържа. Върху лицето му се беше настанило ново изражение, това на убиец, жестоко и напрегнато.

Той отиде до вратата и без да ме изпуска от прицел, я отвори.

— Пъдлър! — Гласът му прониза нощта и замря.

— Другият шофьор — поясних — Еди.

— Лъжете, Арчър.

— Добре. Изчакайте да дойдат ченгетата и да ви го съобщят лично. Те вече знаят за кого работеше Еди.

— Еди няма достатъчно мозък.

— За какво му е на мъртвец мозък?

— Какво искате да кажете?

— Еди е в моргата.

— Кой го уби? Ченгетата ли?

— Може би вие сте го направили? — казах бавно аз. — Сто бона са доста голяма сума за един дребен наемник.

— Какво стана с парите?

— Някой застреля Еди и ги отнесе. Този някой караше бежова спортна кола.

Тези три думи го плеснаха през очите, от които за миг се видя само бялото. Минах вдясно и избих с длан пистолета от ръката му. Той се завъртя на пода и се хлъзна към отворената врата.

Пъдлър стигна до вратата и до пистолета преди мен. Отстъпих назад.

— Да го пообработя ли малко, мистър Трой?

Трой тръскаше наранената си ръка, която пърхаше като голям бял молец в кръга светлина, образуван от фенера.

— Не сега — отвърна той. — Трябва да разчистим всичко оттук, не искам да оставям бъркотия зад гърба си. Заведи го при вълнолома на Ринкън. Вземи неговата кола. Стой там с него, докато пратя известие. Ясно ли е?

— Всичко е ясно, мистър Трой. Вие къде ще бъдете?

— Още не знам. Бети в „Пианото“ ли е тази вечер?

— Докато бях там, не се появи.

— А да знаеш къде живее?

— Не. Премести се преди две седмици. Наела е някаква барака, но не знам адреса.

— Още ли кара същата кола?

— Спортната ли? Да, поне последния път беше с нея.

— Разбирам — каза Трой. — Както винаги свитата ми се състои от глупаци и мошеници, които все си пъхат гагата, където не им е работата. Ще ги постреснем малко, а Пъдлър?

— Да, господине.

— Мърдай! — беше нареждането, отправено към мен.

22

Съпроводиха ме навън до колата. Зад нея беше паркиран буикът на Трой. Камионът си беше отишъл. Клод и мургавите мъже също си бяха отишли. Навън продължаваше да бъде нощ, но луната беше слязла вече ниско долу.

Пъдлър измъкна от бараката зад тухлената постройка въже, навито на кълбо.

— Сложете си ръцете зад гърба — каза Трой. Ръцете ми останаха да висят до тялото.

— Сложете си ръцете зад гърба!

— Трябва ли пак да повтарям, че само изпълнявам служебните си задължения — казах аз. — Ако продължавате да упражнявате насилие върху мен, ще подам оплакване.

— Пак плачете за бой — каза Трой. — Успокой го, Пъдлър!

Обърнах се към Пъдлър, но не достатъчно бързо. Юмрукът му се стовари върху тила ми. Болката прониза тялото ми, сякаш се забиха хиляди стъкълца, и нощта отново ме притисна. След това се озовах на някакво шосе. Движението беше страшно оживено. Аз носех отговорност за пътниците във всяка една от колите. За всеки трябваше да пиша отчет: възраст, професия, хоби, вероизповедание, банкова сметка, сексуални наклонности, политически убеждения, престъпления и любими ястия. Пътниците непрекъснато сменяха колите като хора, които се забавляват да сменят плочите на музикалната кутия. Колите сменяха номерата и цветовете си. Свърши ми се мастилото. Един син камион ми спря на стоп и се превърна в погребална кола. Еди беше на волана и аз го оставих да шофира. Замислях план за убийство.

Планът ми беше почти готов, когато дойдох в съзнание. Намирах се, заклещен на пода на моята кола между предната и задната седалка. Подът под тялото ми вибрираше, а болката в главата ми бе позатихнала. Ръцете ми отново бяха вързани отзад. Над предната седалка стърчеше широкият гръб на Пъдлър. Не можех да стана на крака и да го достигна.

Опитах се да освободя ръцете си от въжето, като ги извивах и дърпах, докато китките ми се протриха и дрехите ми плувнаха в пот. Въжето ме стегна още по-здраво. Отказах се от този план и започнах да измислям друг.

Мрачният и пуст път ни отведе далеч от планините, отново до морето. Пъдлър паркира под един брезентов навес, опънат върху колове. Щом двигателят угасна, можах да доловя плискането на вълните, които се разбиваха на плажа. Той ме измъкна за яката и ме изправи на крака. Видях как пъхна ключовете от камиона в джоба си.

— Не вдигай много шум — каза той, — освен ако не ти се яде още бой.

— Ти си бил много смел — казах аз. — Трябва да си голям куражлия, за да удариш човек изотзад, докато друг го заплашва с оръжие.

— Затваряй си устата! — Той разтвори пръстите си пред лицето ми и ги изви като куки. Цялата му длан вонеше отвратително на конска пот.

— Голям куражлия си, щом мачкаш лицето на човек, чиито ръце са вързани зад гърба.

— Затваряй си устата или ще я затворя завинаги.

— Това няма да се хареса на мистър Трой.

— Млъквай и мърдай напред. — Той ме сграбчи за раменете и ме изтика извън платнището.

Намирах се на единия край на дълъг кей, който беше издигнат на колове над водата. В далечината пред мен се виждаха очертанията на няколко сондажни кули и никаква светлина. Повърхността на морето беше неподвижна, само в края на кея се чуваше ритмичният звук от петролната помпа. Запътихме се натам един след друг, като Пъдлър завършваше колоната. Дъските бяха изкорубени и лошо прикрепени към подпорите. Под цепнатините блестеше черната вода.

На около сто метра навътре видях и самата помпа, която падаше и се издигаше като механична люлка. До нея се издигаше барака за инструменти, а напред се ширеше океанът.

Пъдлър отключи вратата на бараката, закачи фенера на една кука и го запали.

— Сядай, нещастнико!

Той отнесе фенера до една масивна пейка, опряна до стената. Към едната й страна беше прикрепено менгеме, а около него бяха разхвърляни инструменти: клещи, различни по вид и големина, гаечни ключове и една ръждясала пила.

Седнах на свободното място. Пъдлър затвори вратата и постави фенера върху един празен варел. Осветено отдолу от жълтата трептяща светлинка, лицето му изглеждаше получовешко. То беше с надвиснали вежди и издадена напред челюст като на неандерталец, огромно и тъпо, без мисъл. Знаех, че не беше честно да го виня за действията му. Той беше някакво диво недоразумение, случайно попаднало в света на стоманата и бетона, едно добре обучено работно животно и машина за бой. Но въпреки това го обвинявах и си имах причина. Трябваше да намеря начин да му върна всичко, което си беше заслужил.

— Сега се намираш в несвойствена за тебе ситуация — казах.

Той не ме чу или не пожела да отговори. Наведе се към вратата, едра човешка буца, която препречваше пътя ми. Заслушах се в ударите и скърцането на помпата отвън и в плискащата се вода. Сетих се за нещата, които вече знаех за Пъдлър.

— Намираш се в несвойствена за тебе ситуация — повторих аз.

— Затваряй си плювалника!

— Имам предвид ролята ти на надзирател. В повечето случаи си се намирал от другата страна, нали. Ти седиш в килията, а някой друг те пази.

— Казах да си затваряш плювалника!

— В колко затвора си бил, тъпако?

— За Бога! — изрева той. — Предупредих те. — Той се заклатушка към мен.

— Голям куражлия си — казах аз, — да биеш човек, когато ръцете му са вързани зад гърба.

Отворената му длан ужили лицето ми.

— Лошото при теб е, че си пъзльо — казах. — Точно, както казваше Марси. Тебе те е страх дори от Марси, нали?

Той стоеше, надвесен отгоре ми, и примигваше.

— Ще те убия, чуваш ли. Ако още веднъж повториш всичко това, ще те убия! — Речта му беше накъсана, думите излизаха твърде бързо за отпуснатата му уста. В ъгълчетата се бяха образували мехурчета слюнка.

— Мистър Трой няма да одобри това. Той ти каза да ме пазиш, не си ли спомняш? Нищо не можеш да ми направиш, Пъдлър!

— Не дразни слуха ми — каза той. — Иначе ще ти опъна ушите!

— Едва ли щеше да можеш, ако ръцете ми бяха свободни, загубен некадърнико!

— Ти кого наричаш некадърник?! — Той отново вдигна ръка.

— Тебе, долнокачествена подлото — казах. — Ти си свършен, напълно пропаднал. Бива те само да удряш беззащитни хора.

Този път не ме удари. Извади сгъваемо ножче от джоба си и го отвори. Малките му очички диво блестяха. От устата му се стичаше слюнка.

— Стани — каза той. — Сега ще ти покажа кой е подлога!

Обърнах се с гръб към него. Той сряза въжето около китките ми и затвори ножчето. След това ме обърна към себе си и ме посрещна с един бърз десен удар, който направи лицето ми безчувствено. Знаех, че не можех да се меря с него. Изритах го в корема и го отпратих към другия край на бараката.

Докато се връщаше към мен, грабнах пилата от пейката. Острието й беше изтъпено, но пак вършеше работа. Стиснах здраво пилата в ръка и разрязах челото му от край до край. Той направи крачка назад.

— Ти ме нарани — каза той в почуда.

— След малко няма да можеш да виждаш, Пъдлър.

Един финландски моряк, с който се бях запознал на доковете в Сан Педро, ми беше разказал как прибалтийските борци с ножове ослепяват противниците си.

— Сега ще те убия. — Той се понесе насреща ми като бик.

Наведох се към земята, озовах се под него и започнах напосоки да го мушкам с пилата. Той се сгъна на две и се срути. Хукнах към вратата. Той се затича към мен и на прага ме хвана. Заклатушкахме се по дъските на кея и пропаднахме надолу. Преди да потъна, успях дълбоко да си поема дъх. Потъвахме заедно надолу. Пъдлър яростно ме удряше, но водата омекотяваше ударите. Вкопчих се с пръсти в колана на панталона му и продължих да го тласкам надолу.

Той се мяташе и риташе като уплашено животно. Видях как въздухът му излезе на малки сребристи мехурчета, които се насочиха нагоре към повърхността. Все още се държах за него. Дробовете ми се молеха за въздух, гръдният ми кош се беше сплескал. Всичко в главата ми стана на каша. Пъдлър беше престанал да се съпротивлява.

Пуснах го и изплувах навреме на повърхността. Поех си дълбоко дъх и се гмурнах отново. Дрехите ми пречеха, а обувките тежаха като окови. Спусках се надолу през все по-студените пластове, докато ушите ме заболяха от увеличеното налягане. Пъдлър не се виждаше никакъв. Опитах така още шест пъти и се отказах. Ключът от колата ми остана в джоба на панталона му.

Когато доплувах до брега, краката отказаха да ме държат. Наложи ми се да плувам бързо, за да избягам от прибоя. Изтощението ми беше отчасти физическо, отчасти от страха. Страхувах се от съдържанието на ледената вода зад гърба ми.

Останах да лежа така, докато ударите на сърцето ми се нормализираха. Когато станах на крака, в просветляващото небе видях ясно очертанията на сондите. Изкачих се до навеса при колата ми и запалих фаровете.

Върху един от коловете, поддържащи платнището, бяха окачени медни жички. Оголих краищата и свързах двете клеми на стартера. Двигателят заработи още при първия опит.

23

Слънцето се беше вдигнало над планините, когато пристигнах в Санта Тереза. Камъните, листата и връхчетата на тревата се къпеха в лъчите му. Видяна откъм каньона, къщата на Сампсън приличаше на детска къщичка, построена от захарни кубчета. Когато я приближих, можах да усетя властното спокойствие, което обгръщаше мястото. Спрях колата и разединих жичките, за да угася двигателя.

Почуках на служебния вход и Феликс отвори вратата.

— Мистър Арчър, вие ли сте?

— Има ли нещо, което ви кара да се съмнявате?

— Изглежда сте имали неприятности, мистър Арчър?

— Така изглежда. Дали чантата ми е все още в килера?

Там имах дрехи за смяна и втора връзка с ключове за колата.

— Разбира се, господине. Лицето ви е наранено, мистър Арчър. Да се обадя ли за лекар?

— Не се притеснявайте. Ще се оправя и с един душ, ако има такъв наблизо.

— Да, господине. Разполагам с такъв в апартамента ми над гаража.

Той ме заведе до владенията си и донесе чантата ми. Банята беше чиста и спретната. Взех душ, избръснах се и смених втвърдените от морската сол дрехи. През цялото време ме изкушаваше желанието да се пъхна в неоправеното легло на кокетната малка стаичка и за известно време да зарежа случая.

Когато пак влязох в кухнята, той приготвяше поднос със сребърни прибори за закуска.

— Желаете ли да хапнете нещо, господине?

— Да, ако може бекон с яйца. Той кимна с топчестата си глава.

— Веднага, щом приключа с това, господине.

— За кого е подносът?

— За мис Сампсън, господине.

— Толкова рано!

— Тя поиска да закуси в стаята си.

— Добре ли е тя?

— Не знам, господине. Тази нощ спа твърде малко. Когато се прибра, минаваше полунощ.

— Откъде се прибра?

— Не знам, господине. Излезе веднага след вас и мистър Грейвс.

— Сама ли шофираше?

— Да, господине.

— Каква беше колата?

— Спортен „Пакард“.

— Да не е онази бежовата?

— Не, господине. Яркочервената. Пропътувала е над сто мили.

— Вие май доста отблизо наблюдавате живота в семейството.

Той любезно се усмихна:

— Едно от задълженията ми е да проверявам дали в колите има достатъчно бензин и масло, откакто в къщата няма постоянен шофьор.

— Но, изглежда, не обичате много мис Сампсън?

— Аз съм й предан, господине.

Непроницаемите тъмни очи скриваха успешно всичките му мисли.

— Да не се отнасят зле с вас, Феликс?

— Не, господине. В родината ми моето семейство е известно. Пристигнах в Щатите, за да следвам в Калифорнийския политехнически колеж, когато събера нужните средства. Затова не ми е приятно предупреждението на мистър Грейвс, който ме включва сред заподозрените заради цвета на кожата ми. Градинарите не го обичат поради същата причина.

— Той говори ли с вас за събитията през миналата вечер?

— Да, господине.

— Не смятам, че е целял да ви накара да се чувствате така.

Той отново се усмихна любезно.

— Мистър Грейвс в къщата ли е?

— Не, господине. Мисля, че отиде при шерифа. Ще ме извините ли? — Той намести подноса върху рамото си.

— Да знаете случайно телефона на шерифа? И още, трябва ли да казвате „господине“ на всяка дума?

— Не, господине — отговори той с лека ирония и добави: 23665.

Набрах номера от апарата в килера и попитах за Грейвс. Един сънен глас го извика.

— На телефона е Грейвс — гласът му беше дрезгав и уморен.

— Арчър е.

— Къде се беше запилял, за Бога!

— Ще ти разкажа по-късно. Някакви следи от Сампсън?

— Още не, но понапреднахме малко. Успях да се добера до главния архив на ФБР. Изпратихме по телекс отпечатъците на убития във Вашингтон и преди час получихме отговор. Регистриран е при тях от доста отдавна. Името му е Еди Ласитър.

— Ще хапна нещо и идвам веднага. В къщата на Сампсън съм.

— По-добре недей! — Той заговори по-тихо: — Шерифът ти е сърдит за снощната история. Аз ще дойда при тебе. — Той затвори, а аз отворих вратата към кухнята.

Беконът в тигана издаваше приятни звуци. Феликс го изсипа в една затоплена чиния, зареди тостера с филийка хляб, счупи яйцата над димящата мазнина и ми сипа чаша кафе от изпускащия пара кафеник.

Настаних се на кухненската маса и засърбах горещото кафе.

— Телефоните в къщата на една линия ли са свързани?

— Не, господине. Тези в предната част на къщата са на различна линия от тези, които използва прислугата. По-препържени ли предпочитате яйцата, мистър Арчър?

— Не, дайте ги така! Кои от тях са свързани с апарата в килера?

— Този в дрешника и този в къщата за гости, където живее мистър Тагърт.

Попитах го между две преглъщания:

— Мистър Тагърт вкъщи ли е?

— Не знам, господине. Мисля, че го чух да излиза с колата през нощта.

— Бихте ли отишли да проверите?

— Да, господине. — Той излезе през задната врата. Минута по-късно се чу шум от кола и влезе Грейвс.

Беше загубил част от енергичността си, но все още се държеше. Очите му бяха зачервени.

— Сякаш си бил в ада, Лу.

— Точно оттам се връщам. Донесе ли сведенията за Ласитър?

— Да.

Той извади от вътрешния си джоб фин лист хартия и ми го подаде. Погледът ми се плъзна надолу по напечатаните редове.

Изправен пред съда за малолетни, Ню Йорк, 29 март 1923 г., по оплакване на бащата за извършени кражби. Предаден за надзор в католическия приют на Ню Йорк на 4 април 1923 г. Освободен на 5 август 1925 г. Съдът в Бруклин, 9 януари 1928 г., обвинен 8 кражба на велосипед. Получил условна присъда и пуснат под наблюдение. Освободен от наблюдение на 12 ноември 1929 г. Арестуван на 17 май 1932 г. и обвинен в притежание на откраднат чек. Делото отложено поради липса на доказателства и по решение на щатския прокурор… Арестуван на 5 октомври 1935 г. за кражба на кола, затворен за три години в Синг Синг… Арестуван със сестра си. Бети Ласитър, от агентите на Американската агенция за борба с наркотиците на 23 април 1943 г. Обвинен в продажбата на една унция кокаин, на 2 май 1943 г. осъден на една година и един ден в затвора Ливънуорт… Арестуван на 3 август 1944 г. за участие в обира на Централното управление по електричеството. Признат за виновен и осъден от пет до десет години затвор в Синг Синг. Пуснат на свобода под наблюдение. Изчезва от наблюдението на контролните органи през декември 1947 г.

Това бяха върховите моменти в биографията на Еди, точките от пунктираната линия, която проследяваше живота му от престъпното детство до трагичната смърт. Светът обаче едва ли щеше да усети загубата.

Феликс се наведе към рамото ми:

— Мистър Тагърт е във вилата си, господине.

— Събудил ли се е?

— Да, в момента се облича.

— Може ли и аз да получа закуска? — обади се Грейвс.

— Да, господине.

Грейвс се обърна към мен:

— Откри ли нещо интересно вътре?

— Само едно нещо, за което не съм твърде сигурен. Ласитър е имал сестра на име Бети, която е била обвинена с него за афера с наркотици. В Лос Анджелис живее една жена на име Бети, в чиято биография също са замесени наркотици. Свири на пиано в бардака на Трой. Представя се като Бети Фрайли.

— Бети Фрайли? — каза Феликс, наведен над печката.

— Това не те засяга — начумерено му отвърна Грейвс.

— Почакай! — казах аз. — Какво искахте да кажете за Бети Фрайли, Феликс? Познавате ли я?

— Не, нея самата не познавам, но съм слушал плочите й при мистър Тагърт. Забелязах името, когато чистех прахта.

— Истината ли говорите? — попита Грейвс.

— Защо да ви лъжа, господине?

— Я да видим какво ще ни каже Тагърт за това! — каза Грейвс и се изправи.

— Чакай, Бърт. — Сложих ръка на рамото му, което се беше стегнало от напрежение. — Ако прегазваме всичко по пътя си, няма да стигнем доникъде. Дори и Тагърт да притежава плочите на тази жена, това все още не означава нищо. Та ние дори не сме сигурни дали тя е сестрата на Ласитър. Човекът може да е просто колекционер.

— Той притежава доста богата колекция — поясни Феликс.

Грейвс продължаваше да упорства.

— И все пак смятам, че трябва да хвърлим един поглед.

— Но не сега. Тагърт може и да е виновен, но няма да върнем Сампсън, ако слепешката се нахвърлим върху него. Ще го оставим да излезе и тогава аз ще ида да хвърля поглед на плочите му.

Грейвс се остави да го бутна отново върху стола. Той разтърка уморените си клепачи с пръсти.

— Този случай ме натопи в най-забърканата каша, за която някога съм могъл да мечтая — каза той.

— Така е. — Грейвс знаеше само половината от всичко. — Дадена ли е обща тревога за Сампсън?

Той отново отвори очи.

— От десет часа снощи. Съобщихме на патрулите по магистралите и ФБР, обадихме се и на всички полицейски участъци и местни шерифи от тук до Сан Диего.

— Не е зле отново да хванеш слушалката — казах аз — и да обявиш още една всеобща тревога. Този път за Бети Фрайли. Пусни я по цялото крайбрежие.

Той се усмихна иронично и издаде напред масивната си челюст.

— Това не влиза ли в категорията на действията, извършени слепешком?

— В конкретния случай така се налага. Ако не се доберем бързо до Бети Фрайли, ще ни изпреварят. Дуайт Трой я е взел на прицел.

Той въпросително ме погледна:

— Откъде знаеш всичко това, Лу?

— Сдобих се със сведенията по възможно най-трудния начин. Миналата нощ поговорих със самия Трой.

— Значи той е забъркан в тази работа.

— Вече е забъркан. Мисля, че иска стоте бона само за себе си и знае у кого са те в момента.

— В Бети Фрайли? — Той извади едно тефтерче от джоба си.

— Така предполагам. Черна коса, зелени очи, правилни черти, среден ръст, между двадесет и пет и тридесет години, известна склонност към кокаин, слаба, но добре сложена, дори красива. Издирва се по подозрение за участие в убийството на Еди Ласитър.

Той вдигна глава от бележките и остро ме изгледа:

— Това ново предположение ли е, Лу?

— Така да бъде. Ще предадеш ли съобщението?

— Незабавно.

Той стана и се насочи към килера.

— Не по този телефон, Бърт. Той е свързан с този във вилата на Тагърт.

Той се закова на място и се обърна със сянка на раздразнение върху лицето:

— Ти изглеждаш почти сигурен, че Тагърт е нашият човек.

— Ще те заболи ли сърцето, ако се окажа прав.

— В никакъв случай — каза той и се запъти към вратата. — Ще използвам телефона в кабинета.

24

Стоях и чаках във вестибюла в предната част на къщата, докато Феликс дойде да ми съобщи, че Тагърт закусва в кухнята. Той ме преведе зад постройката на гаражите до една пътечка, която се състоеше от малки каменни стъпала, изсечени в склона на хълма. Когато пред погледа ми изникна вилата за гости, Феликс ме остави да продължа сам.

Вилата представляваше едноетажна, боядисана в бяло, постройка, чийто покрив стърчеше над дърветата. Бутнах отворената врата и влязох вътре. Дневната беше облицована с фурнир от светъл дъб и обзаведена с няколко кресла, радиограмофон и голяма маса за хранене, върху която бяха натрупани списания и купища грамофонни плочи. Гледката, която се откриваше през огромния западен прозорец, включваше почти цялото имение и разпрострялото се до хоризонта море.

Списанията върху масата бяха „Джаз рекърд“ и „Даунбийт“. Започнах да прехвърлям един по един албумите и плочите, Дека и Блубърд и Еш, Комодорс и Блуд Нотс. Сред тях имаше много имена, за които бях чувал: Фетс Уолър, Ред Никълс, Люкс Левис, Мери Лу Уилямс, имаше и заглавия, които виждах за първи път: Нъмб Фъмблин и Вайпър Драг, Найт Лайф, Денапас Парейд и никаква следа от Бети Фрайли.

Тъкмо се бях запътил към вратата с намерението да поразпитам Феликс, когато си спомних за черните дискове, които се плъзгаха по вълните предния ден. Няколко минути по-късно Тагърт се беше появил в къщата, облечен в бански гащета.

Постарах се да не ме забележи някой от къщата и слязох към брега. Точно под остъклената беседка започваше пътека от диагонално изсечени бетонирани стъпала, която стигаше до плажа. Долу беше построена малка съблекалня с веранда. Влязох вътре. На една закачалка висеше маска за гмуркане. Свалих дрехите си, като запазих само гащетата, и нахлузих маската върху главата си.

Откъм сушата духаше свеж, лек ветрец, който посрещаше вълните и разбиваше гребените им на малки пръски, преди да достигнат брега. Слънцето жареше гърба ми, а нозете ми затъваха до глезените в горещия пясък. Спрях за малко в участъка на мокрия пясък, където се разбиваха вълните и ги наблюдавах известно време. Те бяха яркосини и искряха под слънцето, извивайки се грациозно като женски тела, но въпреки това ме плашеха. Морето беше студено и опасно. То криеше трупове.

Бавно нагазих във водата, сложих маската на лицето си и заплувах. На около петдесет метра от брега се обърнах по гръб и поех дълбоко въздух през устата. Усещах главата си леко замаяна от постоянното люшкане на вълните и намаления приток на кислород. Високо над мен през замъгленото стъкло на маската небето сякаш се въртеше. Потопих се във водата, за да измия стъклото, изплувах и наново се спуснах към дъното.

Дъното беше покрито с фин бял пясък, който на места беше набразден от малки каменни рифове. Моите движения предизвикаха образуването на малки пясъчни облачета, които обаче не попречиха на видимостта. Кръстосах дъното в радиус от двадесет метра, но не открих нищо друго освен няколко големи охлюва, заклещени между скалите. Отблъснах се от дъното и се заизкачвах нагоре за глътка въздух.

Когато свалих маската, видях, че от ръба на носа ме наблюдаваше човек. Той се скри зад дървената преграда на решетката, но аз вече бях разпознал у него Тагърт. Поех няколко дълбоки глътки въздух и се гмурнах отново. Когато след малко излязох на повърхността, Тагърт беше изчезнал.

При третото гмурване най-сетне открих това, което търсех — една непокътната черна плоча, наполовина потънала в пясъка. Хванах я здраво под мишница и се отправих към брега. Влязох с нея под душа, като грижливо я измих и отстраних и най-малката частица пясък от лъскавата й повърхност.

Когато излязох от съблекалнята, Тагърт ме чакаше на верандата. Беше се изтегнал в един плетен стол с гръб към пътеката. Обут в меки памучни панталони и с бялата фланелка на гърба, той изглеждаше млад и загорял. Черната коса на малката му глава беше грижливо сресана.

Устата му се разтегли в момчешка усмивка, но очите му останаха непроницаеми.

— О, здравейте Арчър! Приятно ли беше плуването?

— Не беше зле, но водата е малко студена.

— Трябваше да използвате басейна. В него водата винаги е топла.

— Предпочитам океана. Човек никога не знае какво може да открие в него. Аз открих това.

Той погледна плочата в ръката ми, сякаш я виждаше за пръв път.

— Какво е това?

— Грамофонна плоча. Някой е отлепил етикета и я е хвърлил в морето. Питам се защо го е направил.

Той стана и се приближи към мен с една дълга и безшумна крачка.

— Я да видя.

— Не я докосвайте! Може да я счупите.

— Няма да я счупя.

Той протегна ръка. Аз се дръпнах встрани. Ръката му заграби въздух.

— Отдръпнете се! — казах аз.

— Дайте ми я, Арчър!

— Не смятам да го направя.

— Така или иначе, ще ви я взема.

— По-добре не се опитвайте — предупредих го аз. — В състояние съм да ви потроша кокалите, ако се наложи.

Той застина и за известно време само ме наблюдаваше. След това отново си възвърна ироничната усмивка. Момчешката му чаровност бавно се възстанови.

— Вие май се шегувате. И все пак съм любопитен да узная какво има на това проклето нещо.

— Аз също горя от нетърпение.

— Да я чуем тогава. Тук някъде имаше портативен грамофон. — Той отиде до масата, разположена в средата на верандата, и отвори една кутия.

— Аз ще я пусна — казах.

— Правилно, страхувате се да не я счупя.

Той седна отново на стола си и опъна крака.

Навих апарата и поставих плочата. Тагърт се усмихваше. Стоях прав и го наблюдавах в очакване да се издаде с някаква гримаса или движение. Но красивият младеж явно не се вписваше в моите представи за хора, изпаднали в паника. Той беше различен от всичките типажи, с които се бях сблъсквал.

Плочата провлачено заскърца. Чуха се звуци от самотно пиано, наполовина заглушавани от външни шумове. Три-четири банални акорда подхванаха мелодията. Дясната ръка на изпълнителя поддържаше ритъма им. Първоначалните акорди се усилваха и постепенно изпълниха цялото помещение. Музиката създаваше усещането за джунгла. Дясната ръка бясно удряше по клавишите, сякаш беше подплашено животно, което бягаше от нещо. То бягаше из изкуствената джунгла, преследвано от сянката на огромно чудовище.

— Харесва ли ви? — попита Тагърт.

— Донякъде. Ако пианото беше ударен инструмент, изпълнението щеше да бъде първокласно.

— Но точно това е интересното. То може да бъде и ударен инструмент, ако искате да го използвате като такъв.

Плочата свърши и аз изключих грамофона.

— Вие се интересувате от буги-вуги. Да знаете случайно кой е изпълнителят тук?

— Не знам със сигурност. Стилът прилича на този на Люкс Левис.

— Съмнявам се. Звучи повече като изпълнение на жена.

Той смръщи вежди в престорено напрежение. Очите му се бяха присвили.

— Не познавам жена, която да може да свири така.

— Аз пък познавам една. Чух я в „Дивото пиано“ онази вечер. Казва се Бети Фрайли.

— За пръв път чувам това име — отвърна той.

— Хайде, Тагърт. Това е една от плочите й.

— Нима?

— Би трябвало да знаете. Вие я хвърлихте в морето. А сега ще ми кажете защо го направихте.

— Въпросът е излишен, защото не съм правил нищо такова. Никога не би ми дошло наум да изхвърлям хубави плочи.

— Не съчинявайте приказки, Тагърт. Мисля, че по-скоро сте си наумили как да гушнете сто хиляди долара.

Той леко се размърда в стола си. Небрежната му поза се вдърви и загуби небрежния си вид. Ако в този момент някой го хванеше за тила и го повдигнеше нагоре, краката му щяха да останат в същото положение — опънати напред пред тялото му.

— Да не би да намеквате, че съм отвлякъл Сампсън?

— Не лично. Намеквам, че сте замесен в отвличането заедно с Бети Фрайли и брат й Еди Ласитър.

— За пръв път чувам имената им. — Той изпусна една дълбока въздишка.

— Ще чуете. Единият от тях ще срещнете в съда, а там ще узнаете и за другия.

— Чакайте малко — каза той. — Защо избрахте точно мен. Само защото съм хвърлил тези плочи ли?

— Значи признавате, че тази плоча е ваша?

— Разбира се. — Гласът му трептеше от искреност. — Признавам, че притежавах няколко плочи на Бети Фрайли. Побързах да се освободя от тях миналата нощ, когато ви чух да говорите с полицията за „Дивото пиано“.

— Имате и навика да подслушвате чужди телефонни разговори, нали?

— Беше чиста случайност. Чух разговора ви, когато аз самият се опитвах да се обадя от собствения си телефон.

— На Бети Фрайли ли?

— Вече ви казах, че не я познавам.

— Извинете ме — казах аз. — Помислих си, че може би сте й се обадили снощи, за да й дадете зелена светлина за извършване на убийството.

— Убийство ли?

— Убийството на Еди Ласитър. Не е необходимо да се преструвате на учуден, Тагърт.

— Но аз не знам нищо за тези хора.

— Знаели сте достатъчно, за да изхвърлите плочите на Бети.

— Чувал бях за нея, това е всичко. Знаех, че свири в „Дивото пиано“. Когато разбрах, че полицията се интересува от заведението, побързах да се освободя от плочите й. Мисля, че ви е известна склонността на следователите да се нахвърлят върху косвените улики.

— Не се опитвайте да ме залъгвате по начина, по който сам се залъгвате — казах аз. — На един невинен никога не би му хрумнала мисълта да изхвърли тези плочи. В района има доста хора, които притежават тези плочи, нали?

— Точно това исках да кажа и аз. Няма нищо престъпно в това.

— Но вие сте предположили, че има, Тагърт. Вие нямаше да гледате на тях като улика срещу вас, ако наистина не сте бил свързан с Бети Фрайли. И за зла участ вие ги хвърлихте в морето доста преди да подслушате разговора ми — преди дори името на Бети да е било споменато във връзка със случая.

— Може и да е така — каза той. — Но ще загубите доста време, докато ми скалъпите някакво обвинение във връзка с тези плочи.

— Няма да се наложи. Те ме доведоха до вас и изпълниха ролята си. Сега нека забравим за плочите и да поговорим за нещо важно.

Настаних се в другия плетен стол пред него.

— За какво искате да говорим?

Той все още се владееше отлично. Недоумяващата му усмивка изглеждаше естествена, а гласът му беше спокоен. Издаваше го само лекото трепване на мускулите, напрегнати в раменете и пулсиращи в бедрата.

— За отвличането — отговорих. — Засега ще отложим убийството. В този щат отвличането вече е достатъчно сериозно обвинение. Сега ще ви представя моята версия, а след това ще изслушаме и вашата. Има много хора, които ще са нетърпеливи да я чуят.

— Колко жалко. Аз не разполагам с такава версия.

— Аз пък разполагам. Щях да прозра по-рано всичко това, но ми станахте симпатичен. Вие сте човекът, който е имал идеалната възможност и най-много мотиви за извършване на престъплението. Вие сте ненавиждали начина, по който Сампсън се е отнасял с вас. Вие сте мразели парите му, защото самият не сте имали достатъчно.

— И все още нямам — добави той.

— В момента сте доста добре подплатен. Половината от сто хиляди са петдесет хиляди. Жалко обаче, че настоящето е преходно.

Той разпери ръце и шеговито отговори:

— Да не би да мислите, че те са някъде у мен?

— Вие не сте толкова глупав — отговорих аз. — И въпреки това сте достатъчно неразумен. Действали сте като последен глупак, Тагърт. Бандата мошеници са ви използвали, докато са могли. Вие сигурно няма и да видите вашата половина.

— Нали обещахте да ми разкажете някаква история — бавно каза той. Нищо не беше в състояние да го смути.

Открих най-силната си карта:

— Онази нощ, преди да излетите със Сампсън от Лас Вегас, сте говорили по телефона с Еди Ласитър.

— Само не ми казвайте, че сте и медиум, Арчър. Нали казахте, че този човек е мъртъв. — Около устните му се появи нова бледа ивица.

— Способностите ми са достатъчни, за да мога да ви кажа какво сте съобщили на Еди. Казали сте му, че ще кацнете в Бърбанк около три часа следобед на следващия ден. Казали сте му да наеме черна лимузина и да чака обаждането ви на летището. Когато Сампсън се е обадил във „Валерио“, за да поръча кола, вие сте отложили поръчката и сте се обадили на Еди. Телефонистката в хотела е взела гласа ви за този на Сампсън. Вие доста добре го имитирате, не си ли спомняте?

— Продължавайте — отговори той. — Винаги съм обичал приказките.

— Когато Еди се появява на летището с наетата кола, Сампсън не се усъмнява дори и за миг. Той няма причина да подозира каквото и да било. Вие сте го напили до такава степен, че едва ли е забелязал разликата в шофьорите — той е бил толкова пиян, че дори и дребен човек като Еди е могъл да се справи с него, когато го е откарал в скривалището. С какво го е упоил? Може би с хлороформ?

— Нали това е вашата история? — каза Тагърт. — Да не би въображението ви да ви изневерява?

— Историята е и на двама ни. Отлагането на поръчката по телефона е важна следа, Тагърт, и тя ви поставя на първо място сред заподозрените. Никой друг не би могъл да знае, че Сампсън ще се обажда във „Валерио“. Както и никой друг не е знаел, че точно този следобед Сампсън ще пристигне от Невада. Никой не е бил в състояние да предупреди Еди предната вечер. Никой не е могъл да подготви нещата така, че те да действат като по часовник.

— Никога не съм отричал, че съм бил на летището заедно със Сампсън. Но в същото време там се намираха още неколкостотин души. Вие пак се базирате на косвени доказателства, както всички останали ченгета. А историята с плочите дори не е и косвена улика. Тя е съвсем странично доказателство. Вие не сте открили нищо за Бети Фрайли, не сте доказали и някаква връзка помежду ни. Стотици колекционери притежават нейни плочи.

Гласът му беше все още ясен и спокоен с нотки на откровеност, но издаваше известно безпокойство. Тялото му беше превито на две и напрегнато, сякаш насила го бях напъхал в тясно пространство. Устните му се изкривиха в грозна гримаса.

— Няма да е трудно да се докаже някаква връзка — добавих. — Все някъде трябва да са ви виждали заедно. Не бяхте ли вие този, който й се обади онази вечер, след като ме видяхте, че седя в бара на „Валерио“ с Фей Естабрук. А по-късно в „Дивото пиано“ не търсехте Сампсън, а бяхте дошли да се срещнете с Бети Фрайли. Когато ми помогнахте да се отърва от Пъдлър, помислих, че сте на моя страна. Бяхте ме убедили дотолкова, че наистина повярвах, че сте натиснали спусъка в къщата на Трой от привързаност. Всъщност вие се опитвахте да предупредите Еди за опасността. Бих казал, че сте симпатичен младеж, ако ръцете ви не бяха омърсени с отвличане и убийство. Подобни глупави постъпки слагат край на всяка симпатия.

— Щом сте решили да ме обиждате, нека свършим още сега.

Той продължаваше да седи спокойно в стола си, но в едната му ръка блесна пистолет. Това беше същият 32-калибров пистолет, който бях виждал и преди — крехък на вид, но достатъчно тежък, за да направи стомаха ми на решето.

— Сложете ръце на колене! — заповяда той.

— Не смятах, че толкова лесно ще се издадете.

— Не се издавам. Просто си осигурявам свобода на действие.

— Ако ме застреляте, няма да си я осигурите. Смъртта ми ще ви осигури нещо друго. Смърт в газова камера. Приберете оръжието и нека поговорим отново!

— Няма за какво да говорим.

— Както винаги грешите. Какво мислите, че се опитвам да правя по този случай?

Той не отговори. Сега, когато държеше пистолета, готов да натисне спусъка, лицето му беше приветливо и отпуснато. То принадлежеше на друг човек — спокоен и изпълнен със смелост, защото не отдаваше някаква стойност на човешкия живот. Момчешките черти изглеждаха дори невинни, защото той можеше да причинява зло, без да го осъзнава. Той принадлежеше към категорията мъже, които бяха възмъжали и открили себе си във войната.

— Опитвам се да открия Сампсън — казах аз. — Ако успея да го върна обратно, всичко останало няма да има значение.

— Вие тръгнахте по погрешен път, Арчър. Нима забравихте какво казахте снощи: ако нещо се случи на похитителите, със Сампсън е свършено.

— Но с вас все още нищо не се е случило.

— Нищо не се е случило и със Сампсън.

— Къде е той?

— Там, където ще бъде намерен, когато аз пожелая това да стане.

— Вие получихте парите, защо не го освободите.

— Смятах да го направя, Арчър. Дори исках да го освободя днес. Но както изглежда, това ще се отложи за неопределено време. Ако нещо се случи с мен, може да кажете сбогом на Сампсън.

— Можем да се споразумеем.

— Не — отговори той. — Не мога да ви имам доверие. Трябва да разчистим нещата. Нима не разбирате, че объркахте всичко. Имате прекрасната дарба да обърквате работата, но не можете да ми гарантирате, че ще излезем чисти от тази история. Не ми остава нищо друго освен да направя това.

Той погледна към пистолета, който беше насочен към тялото ми, и след това нехайно ме погледна. Всеки миг можеше да стреля, без това да му коства особено усилие. Трябваше само да натисне спусъка.

— Почакайте — казах аз.

Гърлото ми се беше сковало. Кожата ми беше суха и почувствах как ме облива пот. Дланите ми се вкопчиха в коленете.

— Няма защо да протакаме. — Той се изправи и тръгна към мен.

Преместих тежестта на тялото си върху стола. Първият изстрел, едва ли щеше да ме убие, освен ако късметът ми изневеряваше. Между него и втория изстрел можех да го сграбча. Стъпих на пода и бързо заговорих:

— Ако ми предадете Сампсън, мога да ви обещая, че няма да ви задържа и ще си държа устата затворена. Ще имате еднакви шансове с останалите. Отвличането е като всички останали сделки: трябва да опитате шанса си.

— Вече съм го опитал, но не и с ваша помощ. Мускулестата му ръка се изправи, държейки пистолета, чието дуло сочеше към мен като кух стоманен палец. Погледнах настрани в посока, обратна на тази, в която възнамерявах да се отдръпна. Той беше изминал половината път между двата стола, когато прогърмя изстрелът. Когато хванах Тагърт, той беше странно отпуснат. Пистолетът падна от ръката му.

Изстрелът беше прозвучал от друг пистолет. До входа на пътеката стоеше Албърт Грейвс, държейки другия пистолет на Тагърт.

— Много лошо — каза той. — Но нямаше начин.

Лицето ми се обля в пот.

25

Подхванах тялото на Тагърт, докато се свличаше, и го положих на тревата. Черните очи бяха отворени и блестяха под слънцето. Зениците не реагираха на допира на пръстите ми. Кръглата дупчица в дясното му слепоочие беше безкръвна. Белегът на смъртта го беше превърнал в купчина органична материя на стойност около тридесет долара.

Грейвс стърчеше над главата ми.

— Мъртъв ли е?

— Едва ли си е помогнал сам. Ти свърши добра работа.

— Един от двама ви трябваше да умре, така или иначе.

— Знам — рекох. — Няма да се заяждам. Но щеше да е по-добре, ако му беше избил пистолета или беше надробил ръката му.

— Не мога да бъда сигурен, че ще успея да се прицеля така добре. Отдавна съм изгубил навиците си. — Устните му се свиха в иронична усмивка, а едната му вежда се повдигна лукаво. — Ти си един заядлив кучи син, Лу. Аз ти спасих живота, а ти си седнал да критикуваш начина.

— Чу ли какво каза той?

— Чух достатъчно. Отвлякъл е Сампсън.

— Но не е действал сам. Това тук няма да се хареса на приятелите му. Те ще си го изкарат на Сампсън.

— Значи Сампсън е жив?

— Според Тагърт е така.

— Кои са останалите.

— Единият е Еди Ласитър. Другата — Бети Фрайли. Може да има и още. Ще съобщиш ли на полицията за това убийство?

— Естествено.

— Кажи им да го запазят в тайна.

— Не се срамувам от това, което направих, Лу — остро отговори той, — въпреки че според теб би трябвало да се срамувам. Наложи се да действам по този начин и ти го знаеш по-добре от мене.

— Погледни на нещата от гледната точка на Бети Фрайли. Според нея не би било справедливо. Когато разбере какво се е случило с партньора й, тя ще отиде право при Сампсън и ще го поздрави с куршум в черепа. Защо й е да го държи жив, след като вече парите са в нея.

— Имаш право — каза той. — Няма да уведомяваме журналистите.

— Освен това трябва да я открием, преди тя да се е добрала до Сампсън. Пази се, Бърт. Тя е опасна, а и се съмнявам, че е била влюбена в Тагърт.

— И тя ли? — каза той след кратка пауза. — Чудя се как ли ще го понесе Миранда?

— Трудно. Тя го харесваше, нали?

— Падаше си по него. Знаеш, че е романтичка, а освен това и твърде млада. У Тагърт имаше неща, които според нея й бяха нужни — младост, приятна външност и купчина бойни подвизи. Тази случка ще я разтърси.

— Мен трудно може да ме разтърси нещо — казах аз, — но признавам, че не бях подновен за такава развръзка. Мислех, че той е един красив здравомислещ младеж, малко егоцентричен, но все пак стабилен.

— Ти не познаваш така добре, както аз, тази категория хора — каза Грейвс. — Виждал съм подобни неща да се случват и с други младежи, не чак до такава опустошителна степен, но почти същите. След като са завършили гимназия, са попадали в армията или във въздушните сили, където са жънели подвизи. Те са били офицери и служещи с високи заплати, често и с високо мнение за себе си, а успехът, от който са се нуждаели, им е бил осигурен. Войната е била изворът, от който са черпели силата си и когато тя приключила, приключил и успешният им живот. Те отново е трябвало да се върнат към делничната работа и да изпълняват нарежданията на изкуфели началници. Принудени са били да държат писалки и сметачни машинки, вместо да управляват самолети и да размахват оръжия. Някои от тях не са могли да издържат и са тръгнали по лошия път. Въобразявали са си, че светът им е принадлежал, и не са могли да разберат защо така брутално са им го отнели. Искали са да си го върнат обратно. Искали са да бъдат свободни, щастливи и преуспяващи, без самите те да положат някакво усилие за това. Това е нещо като тежък махмурлук, от който трудно се излиза.

Той погледна към тялото, проснато на земята. Очите му бяха все още отворени и гледаха нагоре към ясното небе. Наведох се и ги затворих.

— Ставаш сантиментален — казах аз. — Хайде да се махаме оттук!

— След малко. — Той сложи ръка на рамото ми. — Ще ми направиш ли една услуга, Лу?

— Казвай!

Той продължи неуверено:

— Притеснявам се да кажа на Миранда какво се е случило, тя няма да може да разбере как е станало всичко. Знаеш какво имам предвид — тя ще обвини мен.

— Искаш аз да й кажа?

— Знам, че не си длъжен да й бъдеш бавачка, но ще ти бъда благодарен.

— Нищо не ми пречи да го направя — казах аз. — Ти наистина ми спаси живота.

Мисис Кромберг разхождаше една прахосмукачка в голямата дневна на къщата. Когато ме видя да влизам, я изключи.

— Намери ли ви мистър Грейвс?

— Да, намери ме. Чертите й се изостриха:

— Нещо лошо ли се е случило?

— Всичко свърши. Знаете ли къде е Миранда?

— Допреди няколко минути беше в източната стая. Тя ме преведе през къщата и ме остави на прага на една обляна в слънчева светлина стая. Миранда стоеше до прозореца, който гледаше към вътрешния двор. В ръцете си държеше нарциси, които грижливо подреждаше в една ваза. Жълтите цветя контрастираха с тъмните й дрехи. Единственото цветно петно по нея бе червената панделка, която обточваше деколтето на черния вълнен пуловер. Малките й твърди гърди яростно напираха под блузата.

— Добро утро — каза тя. — В случая изразявам пожелание, а не твърдение.

— Разбирам. — Кожата около очите й беше подпухнала и бледа. — Имам няколко относително добри новини за вас.

— Относително? — Тя вдигна закръглената си брадичка, но устните й останаха печални.

— Имам известно основание да твърдя, че баща ви е жив.

— Къде е той?

— Не знам.

— Тогава откъде знаете, че е жив?

— Не съм казал, че знам, казах, че имам известно основание да смятам така. Говорих с един от похитителите.

Тя стремително се втурна към мен и се вкопчи в ръката ми.

— Какво ви каза той?

— Каза, че баща ви е жив.

Ръката й пусна моята и сплете пръсти с другата. Мургавите пръсти се бяха вкопчили едни в други. Нарцисите паднаха на пода с откъснати дръжки.

— Може ли да им се има доверие? Естествено, че те ще твърдят, че той е жив. Какво искат още? Обадиха ли ви се?

— Току-що говорих с един от тях. Лице в лице.

— Видели сте го и сте го оставили да си отиде?

— Не го оставих да си отиде. Той е мъртъв. Името му е Алън Тагърт.

— Но това е невъзможно. Аз… — Долната й устна се отпусна и разкри долния ред зъби.

— Защо да не е възможно? — попитах аз.

— Той не би могъл да го направи. Беше възпитан. Винаги е бил честен към мен… към нас.

— Чакал е удобен случай. В този момент той е имал нужда от пари повече от всичко на света. Бил е готов дори да убива.

В очите й се оформи въпрос.

— Вие казахте, че Ралф е жив?

— Тагърт не е убил баща ви. Той се опита да убие мен.

— Не — каза тя. — Той не беше такъв. Тази жена го подведе. Знаех, че ще се съсипе, ако излиза с нея.

— Тагърт говорил ли ви е за нея?

— Разбира се, че ми е говорил. Той споделяше всичко с мен.

— Все още ли го обичахте?

— Кога съм ви казвала, че го обичам? — Тя отново гордо стисна устни.

— Подозирах, че е така.

— Този глупав дръвник? Поиграх си с него за малко. Беше нужен за целите ми.

— Престанете! — ядосано отвърнах аз. — Не можете да ме заблудите и не се опитвайте да се заблуждавате сама. Ще се превърнете в парцал.

Ръцете й бяха застинали една в друга, а високата й фигура стоеше като вкаменена. Приличаше на прекършено дърво, което се държеше изправено благодарение на постоянния вятър. Вятърът я отблъсна към мен. Краката й стъпкаха нарцисите. Устните й се затвориха около моите. Тялото й се притискаше здраво към моето от коленете до гърдите за един достатъчно дълъг и достатъчно кратък миг.

— Благодарна съм ви, че го убихте, Арчър. — Гласът й беше тих и изпълнен с болка, помислих си, че такъв глас би имала раната, ако можеше да говори.

Обгърнах раменете й и ги стиснах здраво.

— Грешите. Не го убих аз.

— Нали казахте, че е мъртъв и че се е опитал да ви убие?

— Албърт Грейвс го застреля.

— Албърт? — Гласът й премина в лек кикот, който беше на границата между истинския смях и истерията. — Албърт ли го направи?

— Той е безпогрешен стрелец, стреляли сме заедно по много мишени — казах аз. — Ако не беше той, сега нямаше да разговарям с вас.

— Харесва ли ви това, че сте тук с мен сега?

— Чувствам се малко неловко. Вие се опитвате да преглътнете събитията и да излезете непокътната, но не ви се удава.

Погледът й се плъзна по тялото ми и тя се закиска по-скоро като маймунка, отколкото като красиво момиче:

— А почувствахте ли се неловко, когато ви целунах?

— Не бих казал. Неудобството идва от факта, че ме поставяте наравно с още няколко съперници.

— Изглежда, че и вие сте се поболели? — каза тя с хихикане.

— Поболялата ще сте самата вие, ако не се успокоите, изяснете си веднъж завинаги какви са чувствата ви относно тази случка, поплачете си на воля или ще ви обхване шизофренията.

— Винаги съм била малко шизофренична — каза тя. — Но защо трябва да плача, хер доктор?

— За да видите дали можете.

— Подигравате ли ми се, Арчър?

— Не мога да рискувам да си сложа ръката в разцепено дърво.

— Боже мой! — каза тя. — Аз съм болна, шизофреничка, а освен това съм и разцепено дърво. Какво е истинското ви мнение за мен?

— Не знам. Може би ще мога да ви обясня, ако ми кажете къде сте ходили миналата нощ?

— Миналата нощ ли? Никъде.

— Разбрах, че сте изминали доста път с червения спортен „Пакард“ през миналата нощ.

— Така е, но не съм пътувала до определена цел. Просто шофирах. Исках да остана насаме, за да добия известна решителност.

— За какво?

— За това, което смятам да направя. Знаете ли какво смятам да направя, Арчър?

— Не. А вие?

— Искам да видя Албърт — каза тя. — Къде е той?

— В съблекалнята, където се случи всичко. И Тагърт е там.

— Заведете ме при Албърт!

Намерихме го на верандата, седнал до трупа. Шерифът и областният прокурор се взираха във все още непокритото лице на Тагърт и слушаха разказа на Грейвс. При вида на Миранда и тримата скочиха на крака.

Наложи се да прекрачи трупа, за да се добере до Грейвс. Тя го направи, без да погледне откритото лице. Пое ръката на Грейвс между своите и я вдигна до устните си. Целуна дясната му ръка, тази с която той застреля Тагърт.

— Сега ще се омъжа за вас — каза тя.

Не знаех дали Грейвс го осъзнаваше, но той имаше причина да простреля Алън Тагърт в главата.

26

За известно време всички запазихме мълчание. Влюбените стояха един до друг над тялото. Останалите ги наблюдавахме.

— Миранда, най-добре е да се махнем оттук — каза най-накрая Грейвс. Той погледна областния прокурор. — Извинете ни, но трябва да съобщим на мисис Сампсън за случилото се.

— Тръгвай, Бърт! — каза Хъмфрис.

Той се зае да ме разпитва, а през това време един от служителите му си водеше бележки, а друг фотографираше тялото. Въпросите му се сипеха бързо един след друг. Казах му с какво се занимаваше Тагърт, как умря и защо се наложи да умре. Шерифът Спанър слушаше през цялото време и нервно късаше парченца от пурата си.

— Ще се наложи следствие — каза Хъмфрис. — Вие и Бърт естествено сте невинни. Тагърт е държал оръжие в ръката си и по всичко личи, че е имал намерение да го използва. За съжаление убийството му ни поставя в още по-неизгодно положение отпреди. Сега практически оставаме без следа.

— Забравяте Бети Фрайли.

— Не съм я забравил. Но не успяхме да я заловим, а дори и да го сторим, не можем да бъдем сигурни, че тя знае къде е Сампсън. Проблемът остава същият и днес сме все още далеч от намирането на ключа за загадката. Трябва да открием Сампсън.

— И стоте хиляди долара — добави Спанър. Хъмфрис го изгледа отегчено:

— Парите стоят на второ място в случая.

— Несъмнено, но сто хиляди в наличност си остават голяма сума. — Той подръпваше еластичната си долна устна. — Ако сте приключили с Арчър, бих искал и аз да поговоря с него.

— На твое разположение е — студено отвърна Хъмфрис. — Трябва да се връщам в града. — Той отнесе трупа със себе си.

Когато останахме сами, шерифът тежко се надигна и се надвеси отгоре ми.

— Е — рекох. — Какво ви безпокои, шерифе?

— Може би вие сам ще ми кажете — изръмжа той и скръсти пълните си ръце пред гърдите си.

— Вече ви казах всичко, което знам.

— Може би. Не ми казахте всичко миналата нощ. Доста неща трябваше да науча от приятеля ви Колтън тази сутрин. Той ми разказа за лимузината, която шофирал Ласитър. Била е наета от една агенция в Пасадена и вие сте го знаели. — Той внезапно повиши тон, сякаш с това целеше да ме подтикне към признания. — Не ми казахте, че сте я видели и по-рано, когато е било пуснато писмото за откупа.

— Видях една подобна кола. Не знаех, че това е била същата.

— Но предположихте, че е била. Казали сте го на Колтън. Дали сте информация на служител, който не би могъл да я използва, защото не притежава нужните правомощия за това. Но на мен не казахте, нали? Ако ме бяхте информирали, можехме да го заловим. Можехме да предотвратим убийството и да спасим парите.

— Но не и Сампсън — казах аз.

— Не сте вие този, който трябва да дава оценки. — Набразденото му лице се наля с кръв. — Вие действате на своя глава и се навирате в работата ми. Прикривате информация. Веднага щом Ласитър бива убит, изчезвате. Вие сте единственият свидетел и изчезвате. В същото време изчезват и сто хиляди долара.

— Тези намеци не ми харесват. — Изправих се. Той беше висок мъж и очите ни се срещнаха.

— Вие не ги харесвате. А на мен да не би да ми харесва всичко това? Не съм казал, че вие сте прибрал парите, това ще се разследва допълнително. Не съм казал, че сте застрелял Ласитър. Казах, че бихте могли да го сторите. Искам да ми предадете оръжието си и да ми кажете какво сте търсил на юг, където ви е открил моят заместник и какво, по дяволите, сте правил след това?

— Търсих Сампсън.

— Търсил сте Сампсън! — Иронията беше очевидна. — И сега аз трябва да ви повярвам?

— Не сте длъжен да ми вярвате. Аз не работя за вас. Той се наведе над мен с ръце, поставени на кръста:

— Ако бях гаден, можех да ви отстраня от случая още вчера.

Търпението ми се изчерпа:

— Вече не се опитвайте — рекох и добавих, — но наистина сте гаден.

— Знаете ли с кого говорите?

— С шерифа, с шерифа, който се е нагърбил с тежък случай, но му липсват идеи. Търсите си изкупителна жертва.

Кръвта слезе от лицето му, а яростта изкриви чертите му:

— Ще се погрижа да научат за това в Сакраменто — запелтечи той. — Ще ви отнемат разрешителното!

— Не го чувам за първи път. Още съм в занаята и ще ви кажа защо. Досието ми е чисто, защото не притеснявам хората около себе си, освен ако те започнат да ме притесняват.

— Заплашвате ме, така ли? — Дясната му ръка се насочи към кобура на кръста му. — Арестувам ви, Арчър!

Седнах и кръстосах крака.

— Успокойте се, шерифе! Седнете и се отпуснете! Трябва да поговорим за някои неща.

— С вас ще говоря само в съда!

— Не — казах аз. — Ще говорим тук. Освен ако не искате да ме заведете при инспектора, отговарящ за имигрантите.

— Какво общо има той с всичко това? — Той сбърчи вежди в усилието си да изглежда проницателен, но си докара само още по-объркано изражение. — Вие да не сте чужденец?

— Местен съм — отговорих. — Има ли в града отговорник по имиграцията?

— В Санта Тереза няма. Най-близкият е във федералното бюро във Вентура. Защо ме питате?

— Работите ли заедно?

— Понякога. Когато заловим нелегален имигрант, го връщаме обратно. Баламосвате ли ме, Арчър?

— Седнете — предложих отново аз. — Не намерих това, което търсих предната нощ, но затова пък открих нещо друго. Мисля, че това ще зарадва вас и инспекторите.

Предоставям ви го като подарък, без да поставям условия.

Той намести ханша си в един от плетените столове. Гневът му се беше изпарил и на негово място се беше появило любопитство.

— Какво е то? Надявам се, че е нещо добро. Разказах му за затворения син камион, мургавите мъже, за Храма, за Трой, Еди и Клод.

— Трой е шефът на групата, в това съм сигурен. Останалите работят за него. Те осигуряват редовен нелегален канал за прехвърляне на имигранти от мексиканската граница до полетата на Бейкър Фийлд. Южният край според мен е някъде край Калексико.

— Да — каза Спанър. — Там границата може да бъде прекосена много лесно. Преди няколко месеца бях по тези места. Трябва само да се притича през телената ограда от едното шосе до другото.

— А там ги чака камионът на Трой. Храмът в Облаците е служил като приемателен пункт за нелегалните имигранти. Само един Господ знае колко души са минали оттам. Миналата нощ бяха дванадесет.

— Още ли са там?

— Би трябвало вече да са в Бейкърсфийлд, но ще ви бъде трудно да ги откриете. Ако обаче пипнете Клод, той може и да проговори.

— Боже Господи — изпъшка Спанър. — Ако прекарват по дванадесет души на ден, това прави триста и шестдесет месечно. Знаеш ли колко плаща един мексиканец, за да го прехвърлят нелегално?

— Не?

— Сто долара на парче. Този Трой трябва да е спечелил добри пари.

— Мръсни пари — рекох. — Да превозва като стадо нещастни индианци, да прибира спестяванията и да ги продава като евтина работна ръка.

Той странно ме погледна:

— Не забравяйте, че и те нарушават закона. Тях не ги преследваме, освен ако не са замесени в някакво престъпление. Просто ги откарваме до границата и ги пускаме да си вървят. Но Трой и бандата са нещо съвсем различно. Тяхната дейност е в разцвет от тридесет години насам.

— Прекрасно — рекох.

— Да знаете къде е свърталището му в Лос Анджелис?

— Притежава едно заведение „Дивото пиано“, но едва ли ще се появи там. Казах ви всичко, което знам.

Имаше две изключения: човекът, когото убих, и блондинката, която продължаваше и в този момент да чака Еди.

— Изглеждате ми на ниво — бавно отговори шерифът. — Може да забравите за арестуването. Но ако това е номер, ще си спомните отново за мен!

Не очаквах благодарност и за това не бях разочарован.

27

Паркирах колата си в алеята под евкалиптовите дървета. Прашната земя все още пазеше отпечатъците от гумите на камиона. Малко по-надолу по алеята, до една дървена ограда беше спрял зелен „Седан“, изпъстрен с петна от ръжда. Върху регистрационната карта, закрепена на кормилото, прочетох едно име: „Мисис Марсела Финч“.

Лунната светлина беше по-благосклонна към бялата къща. Под лъчите на обедното слънце тя беше грозна, овехтяла и порутена — мръсно петно, което загрозяваше гледката на синьото искрящо море. Всичко наоколо беше застинало, с изключение на океана и беглите пориви на вятъра в изсъхналата трева на склона. Попипах пистолета на кръста. Сухият прах заличаваше следите ми.

Почуках на вратата, която се оказа отворена и тревожно изскърца.

Един приглушен женски глас се обади:

— Кой е там?

Останах отвън и изчаках, в случай че тя имаше оръжие.

— Еди — прошепнах аз. Не ми беше лесно да заема името на мъртвеца, но нямах избор.

— Еди? — гласът прозвуча сподавено.

Чаках. Чух я да тътрузи крака по пода. Преди да зърна лицето й от мрачната стая, дясната й ръка сграбчи края на вратата. Лакът на ноктите й се лющеше и откриваше мръсотията под тях. Хванах ръката й.

— Еди! — Лицето, което се появи в образувалия се отвор, беше заслепено от слънцето и изглеждаше отчаяно и безнадеждно. След това очите примигнаха и видяха, че аз не бях Еди.

За изминалите дванадесет часа тя се беше състарила твърде бързо. Очите бяха подпухнали, устните напукани, а брадичката — провиснала, чакането на Еди беше изсмукало живота от тялото й. В следващия момент тя беше обхваната от истеричен бяс.

Ноктите й се впиха в ръката ми като нокти на папагал и самата тя изкряска като папагал:

— Мръсен лъжец!

Обвинението ме зашемети, но не беше, като да ме улучат с куршум. Сграбчих и другата й китка и я принудих да влезе обратно в къщата, като блъснах вратата с крак зад гърба си. Тя направи опит да ме изрита, а после и да ме ухапе по врата. Блъснах я върху леглото.

— Не искам да ти причинявам болка, Марси.

От отворената й уста проехтя писък, който премина в сухо хълцане. Тя се тръшна настрани и се зарови под завивките. Тялото й се тресеше от мъка. Стоях над нея и слушах сухото хълцане.

Стаята беше изпълнена със сивкава светлина, която проникваше през мръсните прозорци и се отразяваше в напуканите от дъждовете стени и овехтелите мебели. Върху капака на един радиограмофон бяха струпани кибритени клечки и пакет цигари. След малко тя седна, запали цигара и дълбоко дръпна. Пеньоарът й зееше широко отворен, сякаш провисналата й гръд не можеше да развълнува повече никого.

Гласът, който излезе от гърлото заедно с дима от цигарата; беше равен и изпълнен с презрение:

— Хареса ли на ченгето пиянската ми истерия?

— Аз не съм ченге.

— Знаете името ми. Цяла сутрин чакам да ме посети представител на закона. — Тя ме изгледа с хладно любопитство. — Колко ли ниско може да падне копеле като тебе. Убивате Еди, когато той най-малко подозира, а след това идвате и казвате, че Еди е на вратата. За минутка ме накарахте да повярвам, че са излъгали в сутрешните новини или че вие, кучите синове, отново блъфирате. Как може да паднете толкова ниско!

— Не чак толкова — казах аз. — Страхувах се да не ми отговорите с оръжие в ръка.

— Нямам оръжие. Никога не съм носила, както и Еди. Вие нямаше да душите наоколо, ако Еди не беше убит снощи. Сигурно ще скачате от радост върху гроба му. — Равният тон на гласа й отново се прекърши. — Дано върху твоя да танцувам валс, мръсно ченге!

— Успокойте се за миг и ме изслушайте.

— Добре, добре. — Гласът й изтъня отново. — Можете да питате, колкото си щете. Ако искате дори ме заключете и изхвърлете ключа. Все едно, няма да ви кажа нищо.

— Успокой топката, Марси. Искам да поговорим сериозно.

Тя се изсмя и духна дим към лицето ми. Измъкнах наполовина изгорялата цигара от пръстите й и я смачках с тока си на пода. Яркочервените нокти се насочиха отново към лицето ми. Отдръпнах се назад и тя се строполи на леглото.

— Трябва да си в течение на нещата, Марси. Знаела си много добре с какво се занимаваше Еди.

— Нищо не знам. Той беше шофьор на камион. Превозваше фасул от Империал Вали. — Тя скочи и свали пеньоара си. — Заведете ме в полицията и да приключваме. Отричам всички обвинения.

— Това не е работа за полицията.

Когато повдигна ръце, за да нахлузи роклята през главата си, тялото й се оголи, а гърдите й щръкнаха напред над белия стегнат корем. Космите по тялото й бяха черни.

— Харесва ли ви? — попита тя.

Тя нахлузи роклята с прелъстително извиване на тялото и започна да се бори с копчетата на врата. Разчорлената й руса коса се спускаше на кичури около лицето.

— Седнете — рекох. — Няма да ходим никъде. Дойдох, за да ви съобщя нещо.

— Не сте ли ченге?

— Започвате да говорите едно и също, точно като Пъдлър? Чуйте ме! Аз искам само Сампсън. Аз съм частно ченге, което са наели, за да го открие. Нужен ми е само той, разбирате ли? Ако ми кажете къде се намира, никой няма да ви закача.

— Вие сте мръсен лъжец — каза тя. — Не мога да имам доверие на ченге, било то частно, или не. Освен това наистина не знам къде се намира Сампсън.

Изгледах я остро в тъмните очи. Те бяха кухи и лишени от живот. Не можах да реша дали ме лъжеше.

— Значи не знаете къде е Сампсън?

— Вече ви казах, че не знам.

— Но ви е известно кой знае. Тя седна на леглото:

— Не знам нищо, по дяволите! Колко пъти трябва да ви го повтарям!

— Еди не го е направил сам. Трябва да е имал съдружник.

— Направил го е сам. А дори и да не е бил сам, да не мислите, че ще стана доносник. Да помагам на ченгетата след всичко, което причиниха на Еди!

Седнах на един варел, който служеше за стол, и запалих цигара.

— Ще ви кажа нещо много интересно. Бях близо до мястото, където застреляха Еди. В радиус от две мили наоколо нямаше никакво ченге, ако не броите мен.

— Вие сте го убили? — проточено изписка тя.

— Не бях аз. Той спря в един страничен път, за да предаде парите на една друга кола. Беше бежова, спортен модел. В нея имаше жена. Тя го застреля. Къде може да се намира тази жена сега?

Очите й блестяха като мокри кафяви камъчета. Езикът й последователно облизваше горната и долната устна.

— Ще седнете ли да обмислите, Марси? Къде е тя?

— Не знам за кого говорите.

— За Бети Фрайли — отвърнах аз. След дълга пауза тя повтори:

— Не знам за кого говорите.

Оставих я да седи на леглото и се върнах обратно до кръстовището с „Корнър“. Спрях на паркинга и спуснах слънчевите предпазители над предното стъкло. Тя познаваше лицето ми, но не и колата ми.

В течение на половин час пътят откъм Уайт Бийч беше пуст. След това в далечината се появи облак прах, който следваше един зелен „Седан“. Преди колата да завие на юг по посока към Лос Анджелис, мернах погледа на едно силно гримирано лице, развята сива кожа и агресивно килната шапка, гарнирана с яркосиньо перо. Дрехите и козметичните принадлежности бяха променили неузнаваемо външния вид на Марси.

Пропуснах пред себе си няколко коли и завих по магистралата в същата посока. Най-високата скорост на зеления „Седан“ беше под петдесет мили в час и не ми представляваше трудност да го следвам. Карах бавно под парещото слънце и съзнавах, че единствената ми грижа беше да се помъча да остана буден. Когато наближихме града и движението се усили, скъсих дистанцията помежду ни.

При Сънсет булевард седанът се отклони от магистралата и се насочи към Пасифик Палисейдс. След това запъшка тежко, изпускайки тъмносиня струя пушек по склона под планините Санта Моника. В покрайнините на Бевърли Хилс той зави вляво и изчезна.

Последвах го по едно криволичещо шосе, обградено от двете страни с жив плет. Седанът се закова до една ограда от лаврово дърво, до входа на алея, посипана с чакъл. Докато го задминавах, видях Марси, която крачеше по ливадата към една врата, издълбана сред тухлен свод. Фигурата й се носеше стремително напред, сякаш беше задвижвана от неудържима енергия.

28

Завих в следващата пресечка и паркирах близо до ъгъла в очакване на нещо, което да раздвижи тишината в предградието. Секундите се изнизваха бавно една след друга.

Бях отворил вратата на колата и стъпих с единия крак на улицата, когато чух ръмженето на двигателя на седана. Прибрах крака си и се сниших над волана. След миг двигателят се изкашля отново и после замлъкна. Мястото му беше заето от един по-приглушен звук, след което от алеята се появи задницата на черния „Буик“. На волана му седеше мъж, когото не познавах. Малките му очички бяха потънали в тлъстото лице като стафиди в сурово тесто. На предната седалка до него седеше Марси. Задното стъкло беше закрито със сиви пердета.

Когато слезе до булеварда, буикът зави към морето. Следвах го внимателно, като се стараех да не ме забележат. В отсечката между Брентууд и Пасифик Палисейдс той сви наляво по един криволичещ път, който се врязваше в малък каньон. Имах чувството, че пътят до разрешаването на случая Сампсън не беше дълъг. Всички ние постепенно навлизахме в стеснението, което водеше към края.

Пътят беше изсечен в западния склон на каньона. Под незащитения му ръб се простираше джунгла от ниски шубраци. Нагоре по склона се белееха малки петна разчистена земя, върху която бяха построени къщи. Всички те бяха нови и имаха недодялан вид. Отсрещният склон беше зает от ниски дъбови гори.

От върха на поредното възвишение видях буика, който се изкачваше по следващия хълм. По нанадолнището дадох газ, прекосих едно тясно каменно мостче, издигнато над пресъхналото корито на малък планински поток, и поех нагоре по стръмното. От върха видях буика, който бавно пълзеше надолу като тежък черен бръмбар в непозната територия. Вдясно започваше тесен коларски път. Бръмбарът си пое дъх и зави по него.

Паркирах колата зад едно дърво, което я скриваше наполовина, ако се гледаше отдолу, и проследих с поглед пълзенето на буика. Когато размерите му се изравниха с тези на истински бръмбар, той спря пред една жълта къщичка. От нея излезе фигурката на тъмнокоса жена. Двама мъже и две жени слязоха от колата и я заобиколиха. После петимата заедно влязоха в къщичката, а отдалеч групичката им приличаше на огромно насекомо с няколко крака.

Оставих колата си зад дървото и се спуснах надолу през шубраците към пресъхналото корито на реката. То беше осеяно с големи камъни, иззад които изпълзяваха малки гущери, уплашени от стъпките ми. Възлестите дървета над коритото ме прикриваха от прозорците на жълтата къща, когато стигнах зад нея. Отблизо тя не беше нищо повече от една дървена барака, чийто гръб беше подпрян с ниски необработени камъни.

От вътрешността й долетя женски писък, който прозвуча приглушено още няколко пъти. Писъците застъргаха по нервите ми, но донякъде им бях благодарен, защото заглушаваха шума от изкачването ми по стената на коритото и шмугването ми под дъсчения под на бараката. След малко писъците престанаха. Лежах отдолу, заслушан в стържещите звуци по пода над главата ми. Къщата беше потънала в мълчание, сякаш в очакване на нова серия от писъци. Отдолу миришеше на прясна борова дървесина, влажна земя и на собствената ми кисела пот.

Над главата ми проговори един мек и спокоен глас:

— Ти, изглежда, не можеш да вникнеш в същността на ситуацията. Сигурно си мислиш, че нашите действия са продиктувани от чист садизъм или сляпо отмъщение. Разбира се, че ако бяхме склонни да изпитваме чувства на отмъщение, то поведението ни щеше да ги оправдава напълно.

— Карай без предисловия, за Бога! — каза гласът на мисис Естабрук. — Само си губим времето!

— Остави ме да отбележа същината на нещата, ако обичаш. А същината, Бети, е, че си действала твърде неразумно. Без да ме уведомиш, си започнала една авантюра единствено за своя сметка, а знаеш, че аз рядко одобрявам подобни действия от страна на подчинените ми. Нещата са се усложнили още повече, защото си избрала погрешен път на действие, в който естествено си се провалила. Сега полицията издирва теб, но освен това и мен, и Фей, и Луис. Имала си и наглостта да поставиш собствената ми персона в дъното на противното ти заговорче. И като капак на всичко, в проява на особено силни сестрински чувства, стреляш и убиваш брат си Еди.

— Всички знаем, че си глътнал речника — каза Фей Естабрук. — Хайде, свършвай, Трой!

— Не съм го убила аз. — Думите прозвучаха като вой на ранена котка.

— Лъжкиня! — изджавка Марси. Трой повиши глас:

— Я се успокойте всички! Нека забравим за миналото, Бети…

— Аз ще я убия, ако ти не го направиш! — изсъска Марси.

— Глупости, Марси. Ще направиш само това, което аз наредя! Изправени сме пред възможност да компенсираме щетите си и не бива да позволяваме на ниските си страсти да ни попречат. Затова сме устроили и това приятно забавление, нали Бети? Не знам къде са парите, но ще го узная. А когато това стане, ти вече ще си изкупила вината си, така че говори!

— Тя не заслужава да живее — повтори Марси. — Кълна се, че ще я убия, ако остане жива!

Фей презрително се изсмя:

— Не ти стиска да го направиш, мила. Защо иначе долетя при нас за помощ?

— Млъкнете и двете! — Гласът на Трой отново стана приветливо монотонен. — Знаеш, че мога да се справя с Марси, нали Бети? Мисля, че вече си разбрала, че мога да се справя и с тебе? Дори си мисля, че има начин да излезеш чиста от цялата тази история. В противен случай ще ти се наложи да страдаш доста. Всъщност може повече дори да не можеш да стъпиш на краката си. Мисля, че съм в състояние да ти го гарантирам.

— Нищо няма да кажа — каза тя.

— Но ако решиш да ни помогнеш — ласкаво продължи Трой — и поставиш благоденствието на групата ни пред егоистичните ти интереси, аз съм сигурен, че всички ще се радват да ти помогнат. Можем още тази вечер да те изведем от страната. Знаеш, че Луис и аз сме готови да направим това за тебе.

— Няма да го направиш — отвърна тя. — Твърде добре те познавам, Трой.

— Сега ще ме опознаеш още по-отблизо, скъпа. Луис, свали и другата обувка!

Тялото й се заизвива по пода. Можех да доловя дори дишането й. Изхлузената обувка падна на пода. Премислях шансовете ми да се справя сам със ситуацията, но горе бяха четирима, а това вече беше голяма цифра само за един пистолет. Освен това Бети Фрайли трябваше да остане жива.

Трой каза:

— Сега ще изследваме рефлекса на ходилото. Мисля, че така се казваше.

— Не обичам тези работи — каза Фей.

— Нито пък аз, скъпа. Те ме отвращават. Но Бети е твърде упорита.

За миг се възцари тишина, която опъна нервите ми до скъсване. Виковете се подновиха. Когато престанаха, установих, че устата ми е пълна с пръст.

— Реакцията на ходилото ти е отлична — заключи Трой. — Жалко, че и езикът ти не реагира по същия начин.

— Ще ме пуснете ли, ако ви кажа къде са парите?

— Имаш думата ми.

— Твоята дума! — тя ужасено изпъшка.

— Наистина ми се иска да ми повярваш, Бети. Не съм очарован от факта, че съм принуден да те измъчвам, а предполагам, че и ти не си очарована?

— Помогни ми да се изправя! Сложи ме да седна!

— Разбира се, скъпа.

— Парите са в един гардероб на багажното отделение на автобусната спирка в Буенависта. Ключът е в чантата ми.

Щом се озовах извън обсега на къщата, започнах да тичам. Когато стигнах до колата, буикът стоеше все още паркиран на пътя. Върнах се назад по пътя, преминах каменното мостче, обърнах колата и се изкачих на заден ход на няколко метра по наклона срещу моста. Зачаках появяването на буика с крак върху спирачката и готов да натисна газта.

Не след дълго чух ръмженето на двигателя от другата страна на хълма. Включих колата и бавно тръгнах надолу. Когато хромираната му повърхност блесна откъм горния край на пътя, тръгнах по средата на шосето и заковах колата по средата на моста. Чу се свистене на спирачки, придружено от пронизителния рев на клаксона. Огромната кола спря на пет крачки пред бронята на моята. Още преди да спре окончателно, аз вече бях изскочил навън.

Мъжът, когото наричаха Луис, ме изгледа над волана със сгърчено от ярост лице. Отворих вратата откъм него и му показах пистолета си. Стоящата до него Фей изкрещя от ужас.

— Излез! — наредих му аз.

Луис пусна единия си крак на земята и се опита да ме хване. Дръпнах се встрани.

— По-спокойно. Вдигни високо ръце!

Той вдигна ръце и излезе на шосето. На един от пръстите му проблесна пръстен с изумруд. Дебелият му корем се беше разлял изпод бежовото му габардинено сако.

— Ти също, Фей. Мини отсам!

Тя излезе, като се поклащаше на високите си токчета.

— Сега и двамата се обърнете!

Те бавно ми обърнаха гръб, като ме наблюдаваха през рамо. Хванах пистолета за дулото и го стоварих в основата на тила на Луис. Той се свлече на колене и плавно се приземи на тлъстото си лице. Фей се наведе в опита да предпази главата си. Шапката й се беше килнала гротескно над едното око.

— Сложи го на задната седалка!

— Ти гаден, мръсен червей! — изсъска тя. После добави и други неща. Ружът се стичаше по бузите й.

— Побързай!

— Не мога да го повдигна.

— Трябва да успееш! — Приближих се към нея.

Тя пристъпи непохватно към лежащия мъж. Тялото му беше неподвижно и тежко. Тя го подхвана под мишниците и го извлече до колата. Отворих вратата и двамата заедно го метнахме на задната седалка.

Тя се изправи, като дишаше тежко. Гримът се беше размазал окончателно по лицето й. Провинциалното спокойствие на облятия в слънчева светлина каньон обгръщаше действията ни в странен декор. Мислено си представих как ли изглеждаха фигурките ни, гледани от високо, суетящи се под парещото слънце и с мисли, оплетени в кръв и пари.

— А сега ми дай ключа!

— Ключа ли? — Тя пресили мимиката, с която искаше да изрази учудване и лицето й заприлича на карикатура. — Какъв ключ? Нямам никакъв ключ.

Очите й обаче почти недоловимо се стрелнаха към предната седалка на буика.

Там имаше черна кожена кесия. Ключът беше в нея. Прибрах го в портфейла ми.

— Влизай вътре! — заповядах аз. — На мястото на шофьора. Ти ще ни возиш.

Тя изпълни нарежданията ми, а аз седнах зад нея. Луис лежеше отпуснат в другия край на задната седалка. Очите му бяха полуотворени, но в зениците нямаше живот. Лицето му повече от всякога приличаше на тесто.

— Колата ти ми пречи да мина — троснато каза Фей.

— Връщаш се обратно.

Тя даде на заден ход и изпуфтя.

— Не толкова бързо — успокоих я аз. — Ако катастрофираме, ти едва ли ще останеш жива.

Тя изруга, но намали. После внимателно изкачи и слезе по хълма. Когато стигнахме до коларския път, я накарах да завие по него и да спре до къщата.

— Бавно и внимателно, Фей. Не се опитвай да докосваш клаксона. Животът със счупен гръбнак няма да ти е забавен, а както знаеш, ние от зодия „Близнаци“ сме безсърдечни хора.

В подкрепа на думите ми опрях дулото на пистолета в гърба й. Тя потръпна и колата бавно запълзя напред. Свих се до тялото на Луис и свалих левия прозорец. Пътят изкачи височината и къщата изникна пред очите ни.

— Завий наляво! — казах аз. — И спри точно пред вратата. Дръпни ръчната спирачка.

Вратата на къщата започна да се отваря навътре. Наведох глава. Когато я вдигнах, на прага й стоеше Трой хванал, с дясната си ръка рамката на вратата. Прицелих се и стрелях. Намирах се на двадесет крачки разстояние и можах да видя следата, която куршумът ми подобно на тлъсто червено насекомо остави върху дланта на дясната му ръка.

За миг той остана парализиран и докато успее да достигне до кобура с лявата си ръка, аз бях вече при него, за да приложа отново удара с дръжката на пистолета. Той приседна на стълбите, а главата му провисна безпомощно между коленете.

Двигателят на буика изръмжа зад гърба ми. Изтичах до Фей, преди да е успяла да обърне колата, и я избутах навън. Тя се опита да ме наплюе, но улучи собствената си брадичка.

— Влизаме вътре — казах аз. — Ти водиш.

Тя се заклати като пияна, като се препъваше на токчетата си. Трой се беше свлякъл пред стълбите и лежеше свит на кълбо. Наложи се да го прекрачим.

В стаята още се носеше миризма на пърлено. Бети Фрайли лежеше просната на пода, а пръстите на Марси се бяха впили в гърлото й. Дръпнах Марси настрани. Тя изписка, залитна и падна на земята, но не направи опит да се изправи. С оръжие в ръка приканих Фей да застане до нея.

Бети Фрайли се изправи, като хъркаше задавено. Едната половина на лицето й беше украсена от четири паралелни кървави ивици. Другата част беше мъртвешки бледа.

— Изглеждате чудесно — казах аз.

— Кой сте вие? — Гласът й приличаше на монотонен грач. Погледът й беше безизразен.

— Няма значение. Да се махаме оттук, преди да се е наложило да убия тези хора.

— Не би било зле — отвърна тя. После се опита да стане, но отново се свлече на колене. — Не мога да ходя.

Вдигнах я. Тялото й беше леко и твърдо като суха тояга. Главата й висеше над рамото ми. Имах чувството, че носех някакво лошо дете. Марси и Фей ме наблюдаваха от ъгъла на стаята. За пореден път се убедих, че злото беше женско качество, то беше като отрова, която те отделяха и вливаха като зараза в мъжете.

Занесох Бети до колата и я положих на предната седалка. Отворих задната врата и избутах тялото на Луис на земята. По устата му бяха избили мехури от слюнка, които дъхът му равномерно издуваше и пускаше.

— Благодаря ви! — тъничко изграчи тя, когато седнах зад волана. — Спасихте ми живота, ако това изобщо значи нещо.

— Не значи кой знае колко, но ще трябва да ми платите за услугата. Цената ми е сто хиляди долара и Ралф Сампсън.

29

Паркирах буика до мостчето и извадих ключа от стартера. Докато пренасях Бети до моята кола, дясната й ръка ме обгърна през раменете. Тънките й пръсти погалиха главата ми.

— Много сте силен — каза тя. — Вие бяхте Арчър, нали? — Лицето й ме гледаше невинно и хищно. Тя не знаеше за кръвта по него.

— Време беше да си спомните за мене. Свалете си ръката или ще ви тръшна на седалката.

Тя сведе клепачи. Когато потеглих с моята кола, тя внезапно закрещя:

— Какво ще стане с тях?

— Нямам място и за тях.

— Нима ще ги оставите да избягат?

— За какво са ми? — отвърнах аз и се насочих към Сънсет булевард.

Пръстите й се впиха в ръката ми.

— Трябва да се върнем обратно!

— Не ми пречете. И аз като тях не одобрявам това, което направихте с Еди.

— Но при тях остана нещо мое.

— Не — казах аз. — То е у мен и вече не е ваше.

— Ключът ли?

— Ключът.

Тя се отпусна на седалката, сякаш гърбът й се беше размекнал.

— Не бива да ги оставяте да избягат — мрачно каза тя. — След всичко, което ми причиниха. Ако пуснете Трой, той ще ви открие още днес.

— Не съм на същото мнение — отговорих аз. — Забравете за тях и помислете за себе си.

— Аз нямам бъдеще, за което да се тревожа. Или имам?

— Първо, искам да видя Сампсън. После ще реша.

— Ще ви заведа при него.

— Къде е той?

— Немного далече от къщи. Той е на едно място на плажа на около четиридесет мили от Санта Тереза.

— Информацията вярна ли е?

— Вярна е. Вие няма да ме пуснете, нали. Сигурно не приемате и пари?

— Не и от вас.

— Защо ви е? — злобно отвърна тя. — Така или иначе, стоте хиляди са ваши.

— Работя за Сампсънови. Парите са техни.

— На тях тези пари не им трябват. Защо не размислите, Арчър. В работата е замесено още едно лице. То няма нищо общо с Еди. Защо двамата да не си поделите парите?

— Кой е той?

— Не съм казала, че това лице е мъж. — Гласът й се беше оправил след хватката на Марси и звучеше по момичешки закачливо.

— Вие не може да работите с жена. Кой е мъжът?

Тя не знаеше, че Тагърт е мъртъв, а и сега не беше моментът да научи.

— Забравете за това. Помислих за миг, че мога да ви се доверя. Сигурно мозъкът ми се е размътил.

— Възможно е. Не ми казахте, къде е Сампсън. Колкото повече протакате, толкова повече затвърждавате у мен убеждението да не ви помогна.

— Той се намира на едно място на плажа на около десет мили на север от Буенависта. Навремето сградата служеше за съблекалня на един плажен клуб, който банкрутира през войната.

— Жив ли е?

— Вчера беше жив. През първия ден му беше лошо от хлороформа, но вече е добре.

— Значи вчера е бил жив. Вързан ли е?

— Аз не съм го виждала. Еди беше при него.

— Предполагам, че сте го оставили да умре от глад.

— Не можех да ида при него, защото вече ме беше виждал. Еди беше единственият, когото той не познаваше.

— И той умря по волята Божия.

— Не. Аз го убих. — В гласа й прозвуча задоволство. — Вие никога няма да успеете да го докажете. Когато стрелях в Еди, не мислех за Сампсън.

— Мислехте само за парите, нали? Два дяла вместо три.

— Признавам, че донякъде беше така, но само донякъде. Докато бях дете, Еди ме тормозеше непрекъснато. Когато стъпих на крака и печелех добре, той ме вкара в затвора. Наистина употребявах наркотици, но той въртеше с тях търговия. Той помогна на полицията да хвърли цялата вина върху мен, а самият се измъкна с лека присъда. Не знаеше, че научих за играта му, но бях обещала да си отмъстя. Улучих най-подходящия момент. Той не изглеждаше учуден, но беше казал на Марси къде може да ме намери, ако му се случи нещо лошо.

— Винаги се случва нещо лошо — потвърдих аз. — Отвличанията рядко успяват. А когато похитителите започнат да се убиват едни други, не се получава нищо.

Завих по булеварда и спрях на първата бензиностанция. Тя ме гледаше как вадя стартовия ключ.

— Какво ще правите?

— Ще повикам помощ за Сампсън. Той може би умира, а ние ще стигнем до мястото след час и половина. Това място има ли някакво име?

— Казваше се „Сънленд Бийч клъб“. Представлява една дълга зелена постройка. Вижда се от магистралата.

За пръв път бях сигурен, че говореше истината. Обадих се в Санта Тереза, докато момчето пълнеше резервоара на колата. Едновременно държах под око и Бети.

Феликс вдигна слушалката:

— Домът на Сампсън.

— Тук е Арчър. Мистър Грейвс там ли е?

— Да, господине. Веднага ще го повикам. Грейвс дотича незабавно:

— Къде се губиш, по дяволите!

— В Лос Анджелис съм. Сампсън е жив или поне вчера е бил жив. Затворен е в съблекалнята на един плажен клуб на име „Сънленд“. Познат ли ти е?

— Да. Не функционира от няколко години. Знам и къде се намира. На север от Буенависта, близо до магистралата.

— Опитай се да се добереш дотам, колкото се може по-бързо. Вземи със себе си аптечка и храна. Не е зле да се обадиш за лекар и не забравяй да уведомиш шерифа!

— Той зле ли е?

— Не знам. От вчера е сам. Ще пристигна по най-бързия начин.

Приключих с Грейвс и набрах номера на Питър Колтън. Той беше в кабинета си.

— Имам нещо за теб — казах аз. — Отчасти за теб, отчасти за прокуратурата.

— Пак някое главоболие. — Не изглеждаше радостен да чуе гласа ми. — Тази работа със Сампсън е бъркотията на века.

— Беше. Днес приключвам.

Гласът му се повиши с няколко октави:

— Повтори, ако обичаш!

— Вече знам къде се намира Сампсън и водя със себе си последния останал жив похитител.

— Недей да скромничиш, за Бога! Изплюй камъчето! Къде е той?

— Извън твоята територия. В областта на Санта Тереза е. Местният шериф е вече на път.

— Значи се обаждаш, за да се изфукаш, самовлюбен глупак такъв! А аз си мислех, че ще ми предложиш нещо.

— Ще ти предложа, но не става дума за отвличането. Сампсън не е прекосявал границата на щата, така че ФБР е вън от играта. Случаят обаче роди и странични разкрития. Към Сънсет, между Брентууд и Палисейдс, води един каньон. Пътят над него се казва Хопкинс Лейн. Пет мили по-нагоре има един изоставен черен буик. Малко след това един коларски път води до барака, скована от борови дъски. В нея има четирима души. Единият от тях е Трой. В прокуратурата горят от нетърпение да се срещнат с тях.

— За какво?

— Нелегално прехвърляне на имигранти. Много бързам. Достатъчно ли говорих?

— Засега, да — каза той. — Значи Хопкинс Лейн.

Когато се върнах при колата, Бети Фрайли ме погледна смутено. Разумът в очите й постепенно се възвръщаше подобно на змия.

— Е, човече, сега какво следва? — попита тя.

— Направих ви услуга. Обадих се на полицията да прибере Трой и дружинката му.

— А аз?

— Спасявам ви.

Насочих се към магистралата.

— Насочих уликите срещу него — каза тя.

— Не е имало нужда. Той й без друго си е постлал леглото.

— Историята с имигрантите ли?

— Да. Трой ме разочарова. Превозването на нещастни мексиканци в затворен камион е доста унизително занимание за джентълмен мошеник като него.

— Печелеше добре. Дори печелеше двойно. Първо прибираше таксата от имигрантите за превоза, а след това получаваше по още толкова на глава от самите фермери. Мексиканците не знаеха, че ги използваха като стачкоизменници. По този начин Трой си беше осигурил и протекциите на някои от местните полицаи. В другия край на веригата работеше Луис, който подкупваше мексиканските власти.

— Сампсън купуваше ли имигранти от Трой?

— Да, но не можете да го докажете. Сампсън беше достатъчно хитър, за да стои настрана от всичко.

— Не е бил достатъчно хитър — казах аз. Тя млъкна.

Когато завих на север, забелязах, че лицето й се свиваше от болка.

— Отпред в жабката има малко уиски. Може да почистите раните по лицето и ходилата ви. Ако искате, може и да го изпиете.

Тя изпълни и двете предложения и ми предложи отворената бутилка.

— Не, благодаря.

— Защото съм пила от нея ли? Смущенията ми са от психическо естество.

— Приберете я!

— Вие не ме обичате, нали?

— Не обичам да пия отрова. Не отричам, че притежавате и някои положителни качества. Струва ми се, че дори имате и малко мозък в главата си.

— Много сте любезен, скъпи интелектуалецо.

— Освен това сте видели много от живота.

— Не съм девствена, ако за това намеквате. Опознах тази страна от живота още на единадесет години. Еди реши, че може да спечели някой и друг долар. Но не мислете, че съм печелила пари само с долната част на тялото си. Музиката ме измъкна от този ужас.

— Жалко, че не можа да ви измъкне и от тази каша.

— Просто реших да опитам късмета си. Не ми провървя. Защо смятате, че това ме притеснява?

— Защото се притеснявате за другото лице. Искате той да вземе парите и ви е все едно какво ще стане с вас.

— Вече ви казах да забравите за това. — След минута мълчание тя добави: — Ако искате, можете да ме пуснете да си вървя и да запазите парите за себе си. Едва ли някога ще ви се удаде случай да приберете сто хиляди долара.

— На вас също, Бети. И на Алън Тагърт.

Тя издаде вик на почуда. Когато се успокои, попита грубо:

— Значи през цялото време сте ме баламосвали. Какво знаете за Тагърт?

— Това, което научих от него.

— Не ви вярвам. Той нищо не ви е казал. Тя се поправи:

— Всъщност той не знаеше нищо, така че не е имал какво да разкрива.

— Имаше.

— Случило ли му се е нещо?

— Смъртта го настигна. Сдоби се с дупка в черепа също като Еди.

Тя понечи да каже нещо, но думите й бяха задавени от пристъп на плач, който постепенно премина в приглушено хлипане. Измина цяла вечност, докато прошепна:

— Защо не ми казахте, че той е мъртъв?

— Защото не сте ме питали. Влюбена ли бяхте в него?

— Да — отвърна тя. — И двамата бяхме влюбени.

— Ако сте била толкова влюбена в него, защо тогава го въвлякохте в тази афера?

— Не съм го въвлякла аз. Той искаше да го направи. После щяхме да избягаме заедно.

— И да заживеете щастливо.

— Запазете за себе си плоските си шеги!

— Не вярвам на красивите ви приказки. Бети. Той беше почти момче, а вие сте зряла жена. По-скоро си мисля, че сте го използвали. Той лесно се поддаваше на внушение.

— Не беше точно така. — Гласът й стана учудващо спокоен. — Срещахме се от половин година. Седмица след като бях започнала работа в „Пианото“, той дойде заедно със Сампсън. Беше като искра. Обаче и двамата бяхме бедни. Имахме нужда от пари, за да започнем нещо смислено.

— И ето че Сампсън се оказа желаният източник, а отвличането — идеален начин.

— Сампсън няма нужда от вашето съчувствие. Отначало имахме други идеи. Алън трябваше да се ожени за дъщерята на Сампсън и така да получи част от парите му. Но старият развали нещата. Една вечер той преотстъпи бунгалото си във „Валерио“ на Алън. Някъде към средата на нощта усетихме, че Сампсън ни наблюдава, скрит зад завесите в спалнята. След този случай той заплашил дъщеря си, че ако се омъжи за Алън, ще се отрече от нея. Той беше готов да уволни и Алън, обаче ние знаехме вече твърде много за него.

— Защо не опитахте с изнудване. Щеше да ви приляга повече.

— Мислихме и за този вариант, но той беше твърде силен за нашите възможности, а и се ползваше от услугите на най-добрите адвокати в щата. Знаехме много за неговите работи, но щеше да ни бъде трудно да го натопим в каквото и да било. Този Храм в Облаците например. Как можехме да докажем, че Сампсън е знаел за какво го използваха Трой, Клод и Фей?

— Щом сте знаели толкова много за Сампсън, можете ли да ми кажете от какво се определяха действията му?

— Той беше костелив орех. По едно време го подозирах и в хомосексуални наклонности, но не бях сигурна. Той остаряваше и започваше да се чувства ненужен. Търсеше отдушници, чрез които да може да се почувства отново мъж: астрология, необичаен сексуален живот и други такива. Единственото нещо, на което държеше в своя живот, беше дъщеря му. Мисля, че беше разбрал, че тя беше влюбена в Алън и никога не можа да му прости.

— Тагърт, изглежда, си е падал по нея? — казах аз.

— Така ли мислите? — Гласът й се прекърши. Когато заговори отново, той звучеше примирено: — Причиних му много зло. Знам го и не е необходимо и вие да ми го напомняте. Не мога да си помогна, не мога да помогна и на него. Как умря той?

— Беше ме заклещил в един ъгъл с оръжие в ръка. Един друг човек, обаче стреля пръв. Казва се Грейвс.

— Бих искала да се запозная с него. Казахте, че преди това Алън ви е казал нещо? Така ли беше наистина.

— Той не каза нищо за вас.

— Това ме радва — отвърна тя. — Къде е той сега?

— В моргата на Санта Тереза.

— Бих искала да го видя още веднъж!

Думите прозвучаха плавно, сякаш бяха изречени от мрачен сън. В последвалата тишина сънят се разстла над съзнанието й и хвърли дълга сянка като сенките, образувани от залязващото слънце.

30

Когато намалих при влизането в Буенависта, полумракът беше туширал грозотата на сградите, а по главната улица осветлението вече беше включено. Вдясно просветнаха и неоновите светлини на автобусната спирка, но аз не спрях. След няколко мили извън другия край на града, магистралата тръгваше отново покрай брега, чиито плажове изглеждаха отдавна запустели. Последните късчета дневна светлина висяха над повърхността на океана, който бавно ги поглъщаше.

— Ето тук е — каза Бети Фрайли. През целия път тя седеше мълчаливо на мястото си и аз почти бях забравил, че не пътувах сам.

Спрях колата в страничното асфалтирано платно на магистралата, недалеч от някакво кръстовище. Един път водеше надолу към океана. На ъгъла една избеляла от ветровете и слънцето табела свидетелстваше за някогашен разцвет на този плаж, но сега в околностите не се виждаха никакви признаци на живот. На около двеста метра по-надолу забелязах стария плажен клуб, чиято ниска и дълга маса контрастираше на фона на искрящия прилив.

— Не можете да стигнете до долу с колата. Пътят е много изровен.

— Мислех, че не сте слизали.

— Вярно е. Не съм ходила там от миналата седмица. Тогава слязохме с Еди да огледаме мястото. Сампсън се намира в една от стаичките откъм страната на мъжките съблекални.

— Да се надяваме, че все още е там.

Извадих ключа от стартера и излязох от колата. По-надолу пътят се превръщаше в тясна неравна пътека с изровени краища. Дървената платформа на сградата беше просъхнала, а пукнатините между дъските бяха запълнени с израснала трева. Високо под стрехата се мержелееха малки прозорчета, които бяха тъмни.

Насочих лъча на фенерчето към двойната врата в средата на сградата и видях отгоре им изписани думите: „Мъже“ и „Жени“. Вратата, която водеше към мъжкото отделение, беше полуотворена. Събрах смелост и я отворих широко. Вътрешността изглеждаше пуста, сякаш отдавна никой не беше влизал. Единственият шум наоколо идваше от разбиващите се вълни на плажа.

Нямаше и следа от Сампсън, нямаше следа и от Грейвс. Погледнах часовника си, който показваше седем без четвърт. Беше изминал повече от час след обаждането ми на Грейвс. Той бе имал достатъчно време, за да измине четиридесет и петте мили от Кабрильо каньон дотук. Чудех се какво ли се е случило с него и с шерифа.

Насочих светлината към пода, който беше посипан с навят от ветровете пясък. Срещу мене се издигаше една шперплатова преградна стена, в която имаше редица от врати. Запътих се към тях. Движението зад гърба ми беше светкавично и нямах време да реагирам. „Засада“ беше думата, която проблесна в съзнанието ми, преди да се строполя на пода.

„Мухльо“ беше първата дума, която формулирах, когато отново дойдох в съзнание. В лицето ми се беше вперило огромното око на електрически фенер, което ме гледаше като призрачното око на съвестта ми. Първото ми желание беше да скоча и да се съпротивлявам. Дълбокият глас на Албърт Грейвс го отклони.

— Какво е станало с теб?

— Махни този фенер! — Лъчът пронизваше очите ми като кама, а острието й излизаше от другия край на главата ми.

Той изгаси светлината и коленичи до мен.

— Можеш ли да се изправиш, Лу?

— Да — отвърнах и останах да лежа на пода. — Забави се.

— Не можах да открия мястото в тъмнината.

— А къде е шерифът? И него ли не можа да откриеш?

— Беше излязъл по работа да откара някакъв параноик в болницата. Оставих му съобщение къде да ме намери и да доведе лекар. Не исках да губя време.

— По всичко обаче личи, че си закъснял.

— Мислех, че се сещам за мястото, но май съм го подминал в тъмнината. Бях стигнал почти до Буенависта, когато разбрах, че съм се объркал. Върнах се обратно и така няколко пъти, докато го налучкам.

— Не видя ли колата ми горе на пътя?

— Къде горе?

Изправих се и седнах. Болката в главата ми пулсираше в такта на махало на часовник.

— Горе, близо до кръстовището.

Попипах джоба си. Ключовете от колата бяха в него.

— Сигурен ли си. Не са взели ключовете от колата ми.

— Колата ти я няма горе, Лу. Кои са тези те?

— Бети Фрайли и този, който ме удари. Бандата е имала и четвърти член, който е пазел Сампсън. — После му разказах как се бях добрал дотук.

— Идеята ти да я оставиш сама в колата не е била особено добра.

— Ако човек претърпи три пердаха за едно денонощие като мен, едва ли ще може да разсъждава логично.

Изправих се на крака и открих, че с усилие стоях прав. Грейвс ми предложи рамото си. В отговор се подпрях на стената.

Той вдигна фенера.

— Дай да погледна главата ти? — Под светлината на фенера лицето му изглеждаше загрижено. Видя ми се стар и отпуснат.

— После — казах аз.

Взех моя фенер и се насочих към редицата врати. Зад втората от тях чакаше Сампсън, пълен възрастен мъж, отпуснат върху една пейка до задната стена на тясното помещение. Главата му беше заклещена в ръба между двете стени. Отворените му очи бяха пълни с кръв.

Грейвс се втурна зад мен в стаята и промълви:

— Господи!

Дадох му да държи фенера и се наведох над тялото на Сампсън. Китките на ръцете му и глезените бяха вързани с едно и също въже, чийто край бе омотан за една скоба в стената отгоре. Другият край на въжето беше усукан около врата и вързан в голям възел под лявото му ухо. Зениците на зачервените очни ябълки гледаха в две различни посоки. Имаше нещо патетично в подаващите се изпод крачолите на панталона карирани чорапи, в които бяха обути дебелите мъртви глезени.

Грейвс шумно въздъхна.

— Мъртъв ли е?

— Да — почувствах смъртна умора, последвана от апатия. — Сигурно е бил още жив, когато пристигнах. Колко ли време съм бил в безсъзнание?

— Сега е седем и петнадесет.

— Когато влязох, беше седем без петнадесет. Имат половин час преднина. Трябва да тръгваме!

— А Сампсън така ли ще го оставим.

— Да. Полицията би предпочела да не пипаме тялото. Оставихме го да лежи в тъмнината. Мобилизирах последните си сили, за да успея да се изкача до шосето. Колата ми я нямаше. Тази на Грейвс ни чакаше от другата страна на кръстопътя.

— Сега накъде? — попита той, след като седна зад волана.

— Към Буенависта. Трябва да уведомим патрулите по магистралата.

Погледнах в портфейла ми, като си мислех, че ключът от гардероба ще липсва. Той обаче беше непокътнат, пъхнат в отделението за документи. Този, който ме беше ударил, явно не беше имал време да се консултира с Бети. Може би двамата бяха решили да избягат и да зарежат парите. Това обаче не изглеждаше много правдоподобно.

Когато навлязохме в града, помолих Грейвс да ме остави на автобусната спирка.

— Защо?

Обясних му и добавих:

— Ако парите наистина са тук, те могат да се върнат, за да ги приберат. Ако вече ги няма, значи са минали оттук и са разбили ключалката. Иди да уведомиш патрула и ела да ме вземеш.

Той ме остави пред спирката. Когато стигнах до голямата стъклена врата, спрях, за да огледам помещението. Трима-четирима мъже в пуловери се бяха отпуснали върху изподрасканите пейки и четяха вестници. Няколко по-възрастни мъже, които флуоресцентното осветление състаряваше още повече, стояха прави и оживено разговаряха. В единия ъгъл се беше разположило едно семейство мексиканци — баща, майка и няколко деца, които, взети заедно, правеха цял един футболен отбор. Пред гишето за билети се кипреше някакъв пъпчив пубертет, издокаран в пъстра хавайска риза. Вляво имаше щанд за закуски, а зад него една пълна блондинка, облечена в униформата на заведението. До стената отдясно беше разположена редицата с гардеробите.

У никой от пребиваващите в чакалнята не личеше някакво напрежение. Всички те чакаха обичайните неща: вечеря, поредния автобус, да дойде събота вечер, да получат чек или да дочакат смъртта спокойно в леглото си.

Бутнах стъклената врата и се насочих към редицата с гардеробите. Номерът на този, който търсех, беше отбелязан върху ключа: двадесет и осем. Докато завъртах ключа в ключалката, хвърлих един поглед на помещението. Очите на жената зад щанда за закуски ме гледаха с непресторено безразличие. Никой от останалите не се интересуваше от мен.

В гардероба имаше една червена плажна чанта. Докато я измъквах, усетих шумоленето отвътре. Приседнах на най-близката свободна пейка и проверих съдържанието й. Завитият в кафява хартия пакет беше разкъсан от единия край. С върха на пръстите си можах да усетя крайчетата на твърдите новички банкноти.

Пъхнах чантата под мишница, отидох до щанда със закуски и поръчах кафе.

— Знаете ли, че има кръв по ризата ви? — попита блондинката.

— Да. Обикновено я нося такава.

Тя ме изгледа и сякаш се усъмни в платежоспособността ми. Едва сдържах жеста да извадя една банкнота от сто долара и й подхвърлих няколко монети. Тя сипа кафето ми в голяма бяла чаша.

Докато си пиех кафето, наблюдавах вратата с ръка, готова да посегне за пистолета. Електрическият часовник над гишето за билети едва-едва отмерваше секундите. Отвън пристигна автобус и предизвика известно раздвижване сред чакащите. Часовникът ми предъвкваше всяка минута по шестдесет пъти, преди да помести голямата си стрелка. Към осем без десет вече бях изгубил всякаква надежда. Явно се бяха отказали от парите и бяха решили да заминат.

На вратата се появи Грейвс, който сякаш имаше да ми казва нещо. Оставих чашата на бара и излязох навън. Колата му чакаше на улицата.

— Преди малко са катастрофирали с колата ти — ми каза той. — Станало е на около петнадесет мили на север оттук.

— Успели ли са да избягат?

— Изглежда, че единият се е изплъзнал. Жената на име Фрайли е мъртва.

— Какво е станало с партньора й.

— В полицията не казват нищо. Получили са съобщение по радиото.

Изминахме разстоянието до катастрофата за по-малко от петнадесет минути. На мястото се бяха струпали няколко коли, а наоколо се суетяха човешки фигури. Грейвс сигнализира на един полицай, който се опитваше да отблъсне тълпата.

Когато слязох от колата на Грейвс, насочих поглед напред, докъдето стигаше светлината от прожекторите. Колата ми беше там със забита предна част в крайпътния склон. Затичах се и започнах да си пробивам път с лакти през тълпата, заобиколила колата ми.

Един полицай от патрулната кола, с набраздено от годините лице, сложи ръка на рамото ми. Блъснах я.

— Това е моята кола.

Той присви очи и бръчките му се разгънаха до началото на ушите.

— Сигурен ли сте? Как се казвате?

— Арчър.

— Наистина е вашата. Това е името, отбелязано в талона. Той се провикна по посока на един млад полицай, който чакаше до мотора си и сякаш се смущаваше от нещо. — Ела насам, Оли. Този човек тук е собственикът на колата.

Около мен тълпата се събра отново, като всички ме гледаха. Когато плътният кръг около смачканата кола се разхлаби, забелязах покритото с одеяло тяло, поставено на асфалта до нея. Разбутах двойка жени, които жадно бяха вперили очи натам, и леко повдигнах единия край на одеялото. Това, което видях, трудно можеше да се нарече човек, но дрехите ми бяха познати.

Два трупа за един час ми дойдоха твърде много и усетих, че стомахът ми се разбунтува. В него нямаше нищо друго освен кафе и повърнах само жлъч. Двамата полицаи изчакаха, докато можах отново да говори.

— Колата ви е била открадната от тази жена, така ли? — попита по-старият от тях.

— Да. Казва се Бети Фрайли.

— В централата ни казаха, че я издирват.

— Така е. Какво стана с другия?

— Кой друг?

— С нея имаше един мъж.

— Когато катастрофира, беше сама — поясни младият полицай.

— Как може да сте сигурен?

— Сигурен съм, защото стана пред очите ми. Аз отговарях за този участък от пътя.

— Спокойно, Оли — успокои го по-старият. — Направил си точно това, което е трябвало. Никой не те обвинява.

— Във всеки случай се радвам, че колата беше още топла.

Ядосах се. Колата ми беше застрахована, но трудно щях да си купя нова. Освен това ми беше мъчно за нея. Изпитвах същите чувства, каквито изпитва един ездач при загубата на коня си.

— Какво точно стана? — попитах остро аз.

— Карах бавно на няколко мили оттук надолу в северна посока. Дамата в колата ме задмина с бясна скорост и аз тръгнах да я догоня. Стигнах до деветдесет мили в час, когато я догоних. Тя ме забеляза и засили. Изравних се с нея и й направих знак да спре. В отговор тя рязко изви волана и се опита да ме задмине отдясно. После загуби контрол над волана, поднесе и се заби в склона. Когато я издърпах навън, беше мъртва.

Лицето му беше плувнало в пот, когато свърши да разказва. Другият ласкаво го потупа по рамото.

— Не се притеснявай, синко. С нищо не си нарушил закона.

— Значи си абсолютно сигурен, че в колата не е имало второ лице?

— Освен ако не се е изпарил. Странно! — нервно добави той. Колата не се запали, а стъпалата на жената бяха обгорени. Не можах да намеря и обувките й. Беше боса.

— Наистина е странно — потвърдих аз. — Твърде странно.

Грейвс си проправи път през тълпата.

— Трябва да са разполагали и с втора кола.

— Защо им е било тогава да бягат с моята? — казах аз и попипах стартера под опръсканото с кръв табло. Крайчетата бяха свързани с медната жичка, която бях забравил от сутринта. — Свързала е жичките на стартера, за да запали.

— Но това прилича повече на работа на мъж?

— Не е задължително. Може да го е научила от брат си. Това е стар номер на крадците на коли.

— Може да са решили да се разделят, за да избягат по-лесно.

— Възможно е, но не разбирам. Беше достатъчно съобразителна, за да се сети, че колата ми ще я издаде.

— Трябва да попълня рапорта — каза възрастният полицай. — Ще ми отделите ли няколко минути?

Когато отговарях на последния въпрос, пристигна и шерифът Спанър заедно с един от заместниците си. Двамата излязоха от радиоколата, с която пристигнаха, и се запътиха към нас. Едрите му гърди се тресяха като женски бюст, докато се приближаваше.

— Какво се е случило тук? — Той ни изгледа двамата с Грейвс с влажен, подозрителен поглед.

Оставих Грейвс да му разкаже събитията. Когато разбра какво се беше случило със Сампсън и Бети Фрайли, Спанър се извърна отново към мен.

— Видяхте ли какво стана с вашите щуротии, Арчър. Нали ви предупредих да ме уведомявате за всяка своя стъпка!

Нервите ми кипнаха.

— Да ви предупреждавам, по дяволите! Ако навреме се бяхте добрали до мястото, където беше Сампсън, той можеше сега да е жив!

— Вие знаехте къде се намираше той и не ми казахте — изрева шерифът. — Няма да ви се размине и този път!

— Да, да, знам. Когато трябва да се поднови разрешителното ми. Чувал съм го и по-рано. А вие какво ще им кажете на онези в Сакраменто за своята собствена некадърност? Да се занимавате с някакъв ненормален в болницата, когато нещата станаха напечени!

— От вчера не съм стъпвал в болницата — отвърна той. — За какво ми говорите?

— Не ви ли предадоха за обаждането ми? Беше преди два часа.

— Не е имало никакво съобщение. Този път няма да се оставя да ме баламосвате.

Погледнах Грейвс. Очите му избягнаха погледа ми. Млъкнах.

Откъм Санта Тереза пристигна една линейка с виещи сирени.

— Доста се забавиха — споделих аз с полицая.

— Вече знаеха, че жената е мъртва. За какво да бързат.

— Къде ще я закарат?

— В моргата на Санта Тереза, ако не се обадят близките й.

— Няма да се обадят. Там тя ще се чувства добре. Алън Тагърт и Еди, любовникът и брат й, вече я чакаха там.

31

Грейвс караше бавно, сякаш катастрофата го беше впечатлила. Трябваше му почти час, за да стигнем до Санта Тереза. Пътя прекарах в размисъл — първо за него, а после и за Миранда. Мислите ми не бяха добър спътник.

Когато навлязохме в града, той ме погледна странно:

— Не бива да губим надежда, Лу. Полицията има всички шансове да го залови.

— За кого говориш?

— За убиеца естествено. За другия човек.

— Не съм убеден, че е имало друг.

Ръцете му стиснаха волана. Хватката беше толкова здрава, че кокалчетата на пръстите побеляха.

— Но някой е убил Сампсън.

— Така е — потвърдих. — Някой го е убил.

Видях го как бавно извърна поглед към мен. За миг ме изгледа хладно.

— Гледай си пътя, Грейвс. Внимавай за всичко.

Той отново се обърна напред, но не и преди да е скрил смущението си от мен.

Пътят пресичаше главната улица на Санта Тереза и ни спря червен светофар.

— Сега накъде?

— Ти къде искаш да отидеш?

— Все ми е едно.

— Тогава отиваме в дома на Сампсън — казах аз. — Трябва да говоря с мисис Сампсън.

— И сега ли трябва да го направиш?

— Работех за нея. Трябва да й се отчета.

Светофарът светна зелено. И двамата мълчахме, докато колата не зави по алеята, водеща до къщата на Сампсън. По тъмната фасада тук-там още светеха прозорци.

— Не ми се иска да виждам Миранда точно сега — каза той. — Днес следобед се оженихме.

— Не избърза ли малко със сватбата?

— Какво искаш да кажеш?

— Можехте да почакате, докато се върнеше баща й. Или поне след погребението.

— Тя настояваше за днес — каза той. — Подписахме в съда.

— Явно си решил да прекараш първата брачна нощ там. Затворът е в същата сграда, нали?

Той не отговори. Когато паркира колата до гаражите, аз се наведох, за да погледна лицето му. Неудобството му се беше изпарило. В очите му се четеше единствено примирението на комарджията.

— Колко странно — каза той. — Днес е нашата първа брачна нощ, миг, който съм чакал от години. А ето че не искам да я видя.

— Да не би да си мислиш, че ще те оставя сам?

— Защо не?

— Нямам ти доверие. Ти беше единственият човек, на когото мислех, че можех да имам доверие… — Не можах да намеря думите, за да завърша мисълта си.

— Имай ми доверие, Лу.

— Нека от този миг нататък бъда мистър Арчър.

— Добре, мистър Арчър. В джоба си нося пистолет, но няма да го използвам. До гуша ми дойде от насилие. Разбираш ли? До гуша ми дойде!

— Нормално е — отговорих. — На съвестта ти тежат две убийства. Може да се каже, че си си взел порцията насилие за доста време напред.

— Защо две убийства, Лу?

— Мистър Арчър — поправих го аз.

— Недей да се правиш на проповедник. Не подозирах, че нещата ще се развият така.

— Да. Застреля Тагърт, използвайки момента, а след това започна да импровизираш. Към края обаче стана твърде непредпазлив. Трябваше да се досетиш, че ще разбера, че не си се обадил на шерифа тази вечер.

— С нищо не можеш да докажеш, че си ми се обаждал.

— Няма да се наложи. Достатъчно ми е, че ми стана ясно всичко. Искал си да останеш сам със Сампсън в бараката за известно време. Трябваше да довършиш работата, която Тагърт и партньорите му не успяха да свършат.

— Да не би сериозно да мислиш, че имам нещо общо с отвличането?

— Много добре знам, че нямаш нищо общо. Но отвличането има нещо общо с теб. То те направи убиец, когато съзря възможността да убиеш Тагърт.

— Застрелях го, защото нямах друг изход — каза той. — Признавам, че след като го направих, не съм съжалявал. Миранда го харесваше твърде много. Убих го, защото трябваше да те спася.

— Не ти вярвам. — Обхвана ме гняв. Над главите ми звездите висяха като кристали и светеха с бяла студена светлина.

— Не съм го планирал — отговори той. — Нямах време да правя планове. Тагърт щеше да те убие, ако не бях стрелял. Просто и ясно.

— Убийството не е проста работа. Особено, ако е извършено от умен мъж като теб. Ти си отличен стрелец, Грейвс. Можеше и да не го убиваш.

Той хрипливо отговори:

— Тагърт заслужаваше да умре. Той просто си получи заслуженото.

— Това можеше да стане и по-късно. Питам се каква част от разговора си подслушал. Сигурно си чул ясно, за да разбереш, че той е един от похитителите. Било е достатъчно, за да си сигурен, че след като убиеш Тагърт, партньорите му ще убият и Сампсън.

— Чух твърде малко. Видях, че се канеше да те убие. Вместо това убих него. — Хладните нотки в гласа му се върнаха. — Изглежда, съм сгрешил.

— Ти сгреши на няколко пъти. Първата ти грешка беше, че уби Тагърт, и оттам започна всичко, нали? Ти всъщност не си искал да умре Тагърт. Желаел си смъртта на Сампсън. Никога не си искал Сампсън да се върне жив и здрав и си се надявал, че след убийството на Тагърт, нещата ще се подредят така, както ти се е искало. Но Тагърт имаше само един жив партньор и той се криеше. Тя дори не знаеше, че Тагърт е мъртъв, преди аз да й го кажа, така че не е имала възможност да убие Сампсън, въпреки че ако имаше възможност, сигурно щеше да го направи. Така че наложи се ти сам да го убиеш.

По лицето му отново изби неудобство и някакво чувство на несигурност. Той бързо се овладя.

— Аз съм реалист, Арчър. Също както и ти. Загубата на Сампсън няма да наскърби никого.

Гласът му се промени и изведнъж стана кух и празен. Едрият мъж неудобно се размърда, като се мъчеше да намери някакво положение, което да му помогне да изглежда уверено.

— Много леко гледаш на убийството. Ако се съди по професията ти, това не би трябвало да е така — казах аз. — Преди за убийство изпращаше хората в газовата камера. Не ти ли е минало през ум, че и ти вероятно си се запътил натам?

Той се опита да се усмихне. Усмивката издълба дълбоки бразди около устните и между очите му.

— Нямаш никакви доказателства срещу мен. Дори и прашинка.

— Имам своята убеденост и твоята косвена изповед.

— Забрави да ги запишеш на магнетофонна лента. Не разполагаш с достатъчно улики, за да ме изправиш пред съда.

— Това не влиза в работата ми. Ти самият знаеш по-добре какво се прави в такива случаи. Не мога да разбера само защо ти трябваше да убиваш Сампсън.

За известно време той остана мълчалив. Когато отново заговори, гласът му звучеше ясно и по младежки откровено като този на човека, с когото седяхме заедно в полицейското училище.

— Странно е, но ми се налага да кажа, че трябваше да го направя, Лу. Точно така се почувствах. Трябваше да го направя. Не бях готов за подобно нещо, преди да открия Сампсън сам в онези съблекални. Ние дори не говорихме. Просто за миг осъзнах какво трябваше да направя, а след като го осъзнах, трябваше да го направя, независимо от това дали то ми допадаше, или не.

— Имам чувството, че това ти е харесало.

— Да — отговори той. — Убийството му ми достави удоволствие. А сега не ми се мисли за това.

— Не опростяваш ли малко нещата? Не съм психоаналитик, но съм сигурен, че си имал друга причина да го направиш. Тя е много по-очевидна и не толкова трогателна. Днес следобед сключваш брак с едно момиче, което потенциално е твърде богато. А ако баща й умреше, тя реално ставаше богата. Само не ми казвай, че не осъзнаваш, че ти и твоята съпруга от няколко часа сте притежатели на пет милиона долара.

— Осъзнавам го прекалено добре — отвърна той. — Само че не са пет милиона. Половината от тях се падат на мисис Сампсън.

— Бях забравил за нея. Защо не се погрижи и тя да умре?

— Прекаляваш, Лу!

— А ти не прекали ли със Сампсън за някакви си две милиончета и нещо. Ако трябва да делим, на теб ти се пада една четвърт от парите му. Да не си се изплашил, Грейвс? Или може би вече си запланувал и убийствата на мисис Сампсън и Миранда?

— Много добре знаеш, че това са глупости. За какъв ме взимаш?

— Още не знам. Сключваш брак с едно момиче и в същия ден убиваш баща й, за да я направиш наследница. Какво ти е пречело, Грейвс? Да не би да не си искал да я приемеш без зестрата от милиони? Мислех, че я обичаш.

— Престани — изпъшка той. — Не намесвай Миранда във всичко това!

— Не мога. Ако Миранда не беше намесена по някакъв начин в това, щяхме да си поговорим другояче.

— Не — решително каза той. — Няма повече за какво да говорим!

Оставих го да седи в колата с лице, застинало в същата каменна усмивка. Докато пресичах покритата с чакъл алея до входа на къщата, гърбът ми представляваше идеална мишена. Знаех, Че беше въоръжен, но не се обърнах назад. Бях повярвал на думите му за насилието.

В кухнята светеше, но когато почуках, никой не дойде да отвори вратата. Влязох сам и се насочих към асансьора. Когато той ме свали на горния етаж, се сблъсках с мисис Кромберг.

— Къде отивате?

— Трябва да говоря с мисис Сампсън.

— Сега не може. Днес беше страшно нервна и преди час изпи три таблетки нембутал.

— Важно е.

— Колко важно?

— Трябва да й съобщя нещо, което тя очаква да чуе. В очите й просветна разбиране, но тя беше твърде почтена прислужница, за да ми задава въпроси.

— Ще видя дали не е заспала.

После отиде до вратата на спалнята и тихо я открехна.

От вътрешността долетя изплашен вик:

— Кой е там?

— Кромберг. Мистър Арчър настоява да ви види. Каза, че било много важно.

— Добре — въздъхна успокоеният глас и в помещението светна лампа. Мисис Кромберг се отдръпна, за да ми направи път.

Мисис Сампсън се беше надигнала на лакти и примигваше срещу светлината. Лицето й носеше отпечатъците на съня или на надеждата за сън. Под тънката копринена пижама личаха тъмните зърна на гърдите й, които ме гледаха като две невиждащи очи.

Затворих вратата зад гърба си.

— Съпругът ви е мъртъв.

— Мъртъв — повтори тя след мен.

— Не изглеждате учудена?

— А трябва ли? Вие не знаете какви сънища сънувах напоследък. Ужасно е, когато съзнанието ви не може да намери покой. Пред очите ми витаеха различни лица, а сънят все не идваше и не идваше. Тази вечер лицата бяха особено оживени. Видях и неговото, подпухнало от дългото стоене под океана. Искаше да ме разкъса.

— Чухте ли ме какво казах, мисис Сампсън? Съпругът ви е мъртъв. Бил е убит преди два часа.

— Да, чух ви. Знаех си, че ще го надживея.

— Това ли само имате да кажете?

— Какво повече? — Гласът й звучеше приглушено, изпразнен от чувство и, се луташе като привидение между стените на съня и бодърстването. — Още докато беше жив, аз се чувствах вдовица. Когато убиха Боб, плаках няколко дена. Сега няма да плача за баща му. Аз исках той да умре.

— Е, сега може да се каже, че желанието ви е изпълнено.

— Не цялото ми желание. Той умря твърде рано или не достатъчно рано. Ако Миранда се беше омъжила за онзи другия, Ралф щеше да промени завещанието и аз получавах всичко. — Тя лукаво ме погледна. — Знам какви мисли се въртят из главата ви, Арчър. За вас аз сигурно съм чудовище. Всъщност не съм. Не виждате ли колко малко пари имам? Трябва да внимавам и за малкото, което имам.

— Половината от пет милиона долара — поясних аз.

— Парите в случая не играят. Важна е властта, която дават. Толкова се нуждаех от нея. Сега Миранда ще си отиде оттук и аз ще остана съвсем сама. Елате и седнете до мен за малко. Толкова ме е страх, преди да заспя.

Дали ще ми се налага да виждам лицето му всяка вечер преди сън?

— Не знам, мисис Сампсън.

Беше ми жал за нея, но останалите чувства надделяха. Запътих се към вратата и я затръшнах зад себе си. Мисис Кромберг беше все още във вестибюла.

— Чух ви да казвате, че мистър Сампсън е мъртъв.

— Да. Мисис Сампсън е уморена, за да говори. Знаете ли къде мога да намеря Миранда?

— Беше някъде долу.

Открих я в хола, настанена пред камината, с крака, повдигнати на малка възглавничка. Светлините в стаята бяха изгасени и през големия прозорец се виждаше тъмната маса на океана и посребрената ивица на хоризонта.

Тя ме видя да влизам, но не стана да ме посрещне.

— Вие ли сте, Арчър?

— Да. Трябва да ви съобщя някои неща.

— Намерихте ли го? — Тлеещата цепеница в камината хвърляше неравномерни отблясъци по главата и шията й. Очите й тъмнееха широко отворени.

— Да. Мъртъв е.

— Знаех, че ще бъде мъртъв. Бил е мъртъв още от самото начало, нали?

— Бих искал да мога да твърдя, че е така.

— Какво искате да кажете? Отказах се от обяснения.

— Открих и парите.

— Парите ли?

— Тези — казах и хвърлих чантата в краката й. — Стоте хиляди.

— Нямам нужда от тях. Къде го намерихте?

— Чуйте ме, Миранда. Сега вече решавате сама.

— Не съвсем — поправи ме тя. — Днес следобед се омъжих за Албърт.

— Знам. Той ми каза. Ще ви се наложи обаче да излезете от тази къща и да се погрижите за себе си. Първото нещо, което трябва да направите, е да приберете някъде тези пари. Не ми беше лесно да ги върна обратно, а и вие може да имате нужда от част от тях.

— Извинете. Къде да ги сложа.

— В сейфа на кабинета, а утре идете до банката.

— Добре.

Тя се изправи, задвижена от внезапна решителност, и се насочи към кабинета. Ръцете й вдървено стискаха чантата, а раменете й бяха напрегнати, сякаш им се налагаше да издържат на огромно налягане.

Докато отключваше сейфа, откъм алеята се чу шум от кола. Тя вдървено се извърна към мен, а в погледа й личеше настойчивост.

— Кой беше това?

— Албърт Грейвс. Докара ме дотук.

— Но защо за Бога не влезе с вас?

Събрах остатъците от смелост, с които разполагах, и казах:

— Той уби баща ви тази вечер.

Устата й се отвори, за да поеме въздух, и после промълви:

— Шегувате се, нали. Той не може да направи такова нещо.

— Могъл е. — Потърсих спасение във фактите. — Днес следобед открих, къде държат баща ви. Обадих се на Грейвс от Лос Анджелис и му казах да отиде там, колкото се може по-бързо, и да вземе шерифа със себе си. Грейвс е отишъл там преди мен, без шерифа. Когато пристигнах, не можах да го открия. Бил е паркирал колата си на скришно място и се е намирал в сградата заедно с баща ви. Когато влязох в сградата, ме е ударил с нещо по главата, за да загубя съзнание. Когато се свестих, той ми каза, че току-що бил пристигнал. Баща ви беше мъртъв, но тялото му беше още топло.

— Не мога да повярвам, че Албърт го е направил.

— А аз вярвам.

— Имате ли доказателства?

— Ще се наложи да се потърсят технически доказателства. Нямах време за това тогава. Полицията ще се погрижи.

Тя се отпусна тежко в един кожен фотьойл.

— Толкова много хора загинаха. Татко, Алън…

— Грейвс уби и двамата.

— Да, но той уби Алън, за да спаси вас. Нали вие сам казахте тогава…

— Това беше комплексно убийство — казах аз. — Бих го нарекъл оправдана намеса и още нещо. Тогава не се налагаше да убива Тагърт. Грейвс е много добър стрелец. Можеше само да го рани. Но той искаше Тагърт да умре. Имаше си причини за това.

— Какви са били те?

— Едната от тях бяхте вие.

Тя вдигна лице към светлината. След известно колебание решително отвърна:

— Да, така е. Бях влюбена в Алън.

— А в същото време искахте да се омъжите за Грейвс.

— До снощи още не бях решила твърдо. Трябваше да се омъжа за някого, а той беше наблизо. Предпочетох да се омъжа, вместо да страдам.

— Той е заложил на вас и спечели. Само че другото нещо, на което беше заложил, не сполучи. Партньорът на Тагърт не успя да убие баща ви и Грейвс го е удушил сам.

Тя закри с ръка очите си. Вените по слепоочията й бяха тънки и нежни.

— Но това е ужасно! — извика тя. — Не разбирам защо го е направил?

— За пари.

— Но той никога не ламтеше за пари. Това беше едно от нещата, за които го уважавах. — Тя свали ръката си и горчиво се усмихна: — Явно не съм твърде проницателна.

— Сигурно е имало такова време, когато Грейвс не се е интересувал от пари. В страната има места, където може да се чувстваш така. Но не и в Санта Тереза. Парите са основната движеща сила в този град. Ако човек не ги притежава, може да се каже, че живее наполовина. Грейвс се е дразнел от факта, че е принуден да служи на милионерите и да върти парите им, без самият той да притежава нещо. Внезапно той съзира шанса сам да стане милионер. В този момент той е осъзнал, че е желаел парите повече от всичко на света.

— Знаете ли какво ми се иска в този момент? — каза тя. — Иска ми се да съм лишена от пари и от пол. И двете неща ми създават повече трудности, отколкото облаги.

— Не бива да обвиняваме парите заради влиянието им върху хората. Злото е заложено в същността им, а парите са средството, което им помага да го изразят. Те ги влудяват тогава, когато са загубили всички свои добродетели.

— Питам се какво ли е станало с Албърт Грейвс?

— Това никой не може да каже. И той самият не знае. Сега е важно обаче какво ще стане с него занапред.

— Ще съобщите ли в полицията?

— Трябва да го направя. Ще ми бъде по-лесно, ако и вие сте съгласна. Това ще помогне и на вас, за живота, който ви предстои.

— Искате да си поделим отговорността, но истината е, че е все едно какво мисля аз. Така или иначе, щяхте да им кажете, въпреки че признавате, че ви липсват доказателства. — Тя нервно се размърда във фотьойла.

— Ако го обвинят в убийството, Албърт няма да отрече. Мисля, че го познавате по-добре и от мен.

— Въобразявала съм си, че го познавам. Сега не мога да бъда сигурна за нищо.

— Ето защо трябва да ме оставите да направя, каквото съм решил. Пред вас има много проблеми за разрешаване, а ако стоите и бездействате, няма да стигнете доникъде. Понякога ще ви се налага да живеете с несигурността.

— Не съм сигурна, че ще продължа да живея.

— Не ме умилявайте — остро отвърнах аз. — Самосъжалението няма да ви помогне. Вярно е, че нямахте късмет и с двамата мъже в живота ви, но мисля, че сте достатъчно силна, за да го понесете по-хладнокръвно. И по-рано ви бях казал, че животът е пред вас и само вие може да решите как точно ще го изживеете.

Тя се наведе към мен. Гърдите й се повдигнаха нежни и беззащитни. Устните й бяха меки.

— Не знам откъде да започна? Какво да направя?

— Елате с мен.

— С вас? Искате да тръгна с вас?

— Не се опитвайте да ме увлечете, Миранда! Вие сте красиво момиче и аз много ви харесвам, но не сте моят тип. Елате с мен да говорим с областния прокурор. Нека той да реши!

— Добре. Отиваме при Хъмфрис. Той беше близък с Албърт.

Миранда ме закара по една криволичеща улица до платото, надвиснало над града. Когато спряхме пред облицованата със секвоя вила на Хъмфрис, видяхме, че в алеята имаше още една кола.

— Това е колата на Албърт — каза тя. — Моля ви, идете сам! Не искам да се срещам с него.

Оставих я в колата и изкачих каменните стъпала до терасата. Хъмфрис отвори вратата, преди още да бях почукал. Лицето му повече от всякога приличаше на покрит с кожа череп.

Той пристъпи към терасата и затвори вратата зад гърба си.

— Грейвс е тук — каза той. — Пристигна преди малко. Каза ми, че е убил Сампсън.

— Какво ще правите?

— Обадих се на шерифа. Вече е на път. — Той прокара пръсти по оредялата си коса. В жестовете му, както и в гласа, прозираха някаква лекота и отдалеченост, сякаш реалността се намираше далеч от обсега му. — Каква трагедия! Мислех, че Албърт Грейвс е сериозен човек.

— Желанието да извършиш престъпление често идва ненадейно — казах аз. — Като зараза е. Сблъсквали ли сте се с подобно нещо и преди?

— Това се случва за пръв път с мой приятел. — За миг той замълча. — Преди малко Бърт цитираше Киркегор. Говореше за невинността, че тя била, като да стоиш на ръба на дълбока пропаст. Не можеш да погледнеш надолу, без да загубиш невинността си. Веднъж погледнеш ли, ставаш виновен. Бърт каза, че бил погледнал надолу и че бил виновен още преди да е убил Сампсън.

— Той все още се владее добре — отговорих аз. — Грейвс не гледаше надолу, а нагоре. Нагоре, към къщите по хълмовете, където бяха големите пари. За малко и той щеше да бъде богат с половината от милионите на Сампсън.

Хъмфрис бавно отвърна:

— Не знам. Той никога не е ламтял за пари. Мисля, че още е такъв. Нещо трябва да се е случило с него. Бърт мразеше Сампсън, но не беше единственият. Сампсън се държеше така, че всеки, който работеше за него, се чувстваше като жалък слуга. Но у Грейвс имаше и още нещо. През целия си живот се беше трудил неуморно, когато един ден всички илюзии се сринали. Животът загубил своя смисъл. Добродетелите, заради които той е защитавал закона, били изчезнали. После те изчезнали и у самия него. Знаете ли, че за това той се отказа от прокурорската си работа.

— Не знаех.

— В крайна сметка той поведе сляпа битка със света и стигна до убийството на човек.

— Не сляпа, а твърде добре премислена.

— Не, сляпа — настоя Хъмфрис. — Никога досега не съм виждал по-нещастен човек от Бърт Грейвс в този момент.

Върнах се при Миранда.

— Грейвс наистина е тук. Не сте се лъгали по отношение на него. Решил е да направи правилната крачка.

— Признал е всичко?

— Беше твърде честен, за да се крие. Ако никой не го беше заподозрял, щеше сам да се измъчва. Честността поставя условия пред всеки от нас. Но той знаеше, че аз бях разбрал всичко. Отишъл при Хъмфрис и разказал всичко.

— Радвам се, че го е направил.

Малко по-късно в противоречие на думите тялото й се разтърси от дълбоки ридания. Главата й се свлече над волана.

Преместих я на другата седалка и подкарах сам. Докато слизахме надолу, гледах светлините на града. Те не изглеждаха съвсем реални. Звездите и светлините на къщите блещукаха като светулки и хвърляха студени отблясъци в падналия мрак. Единственото реално нещо в моя свят беше седящото до мен момиче, топло, тръпнещо и изгубено.

Можех да я прегърна и да я отведа нанякъде. Тя беше толкова беззащитна и слаба. Ако обаче го бях направил, само след седмица тя щеше да ме намрази. След шест месеца и аз щях да я намразя. Постарах се да не отмествам ръцете си и я оставих сама да облизва раните си. Тя използва рамото ми, за да поплаче така, както би използвала рамото на всеки друг.

Риданията й постепенно стихнаха и бяха заменени от равномерно дишане, което премина в сън. В подножието на хълма се разминахме с колата на шерифа, която зави нагоре към къщата, в която чакаше Грейвс.

Рос Макдоналд Подвижна мишена (Лу Арчър -1)

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13

14

15

16

17

18

* * *

19

20

21

22

23

24

25

26

27

28

29

30

31

Рос Макдоналд

Подвижна мишена

(Лу Арчър -1)