Копринената буба Робърт Галбрейт

Robert Galbraith

THE SILKWORM

First published in Great Britain in 2014 by Sphere

The moral right of the author has been asserted

All characters and events in this publication, other than those clearly in the public domain, are fictitious and any resemblance to real persons, living or dead, is purely coincidental.

No part of this publication may be reproduced, stored in a retrieval system, or transmitted, in any form or by any means, without the prior permission in writing of the publisher, nor be otherwise circulated in any form of binding or cover other than in which it is published and without a similar condition including this condition being imposed on the subsequent purchaser.

“Love You More”: Words & Music by Oritsé Williams, Marvin Humes, Jonathan Gill, Aston Merrygold, Toby Gad & Wayne Hector

Reproduced by permission of Music Sales Limited/ Reproduced by permission of EMI Music Publishing Ltd, London W1F 9LD.

“‘Oh Santa!’ Words and Music by Mariah Carey, Bryan Michael Paul Cox and Jermaine Mauldin Dupri

Cover design & Photography: Sian Wilson

ИК „Колибри“

ISBN 978-619-150-446-6

За автора

Робърт Галбрейт е псевдоним на Дж. К. Роулинг, авторка на знаменитата поредица за Хари Потър и на романа „Вакантен пост”.

Дж. К. Роулинг е авторка на поредицата, посветена на приключенията на Хари Потър: 7 книги, издадени от 1997 до 2007 г., продадени в над 450 милиона екземпляра в цял свят и разпространени в повече от 200 страни, преведени на 74 езика и претворени в осем филма блокбъстъри. Дж. К. Роулинг е наградена с множество отличия, в това число с Ордена на Британската империя за заслуги към детската литература, Наградата на Принца на Астурия за съгласие, Почетния легион на Франция и наградата „Ханс Кристиан Андерсен“. Тя участва в много благотворителни каузи чрез собствения си тръст за милосърдна дейност „Волант“ и е основателка на благотворителната организация „Лумос“, бореща се да промени живота на децата в неравностойно положение.

Анотация

Когато писателят Оуен Куайн изчезва, съпругата му се обръща за помощ към частния детектив Корморан Страйк. В началото тя решава, че мъжът й се е уединил някъде за известно време – нещо, което се е случвало и друг път, и умолява Страйк да го открие и върне у дома.

В процеса на разследване на повърхността изплуват не една и две възможни причини за изчезването на Куайн, макар жена му да не ги осъзнава. Писателят току-що е завършил ръкопис, който прелива от отблъскващи портрети на негови познати. Оказва се, че евентуалното му публикуване би могло да съсипе живота на мнозина и че не са малко хората, способни да се „разплатят“ за това. После намират Куайн брутално убит при странни обстоятелства и това поставя началото на яростна надпревара с времето с цел издирване на безмилостния престъпник и разкриване на мотивите за деянието.

Неустоимо криминале с обрати на всяка страница, „Копринената буба“ е втората поред книга от възторжено посрещнатата криминална поредица на Робърт Галбрейт с главни действащи лица детектив Страйк и неговата находчива асистентка Робин.

Динамичен, напрегнат трилър... Робърт Галбрейт се откроява като най-свежото и предизвикателно перо в този жанр: романът е отчасти твърд, донякъде сатиричен, малко язвителен... Останалото е романтика.

Уолстрийт Джърнал

Още един обсебващ детективски роман, в който звездата на Корморан Страйк изгрява за втори път. Роман, който наследява заслужено миналогодишния хит „Зовът на кукувицата“. Наситен с проницателни наблюдения и хапливо остроумие, „Копринената буба” ангажира вниманието с чудесния си ритъм, интрига, персонажи.

Пийпъл

ВЪПРОС

С какво се храниш?

ОТГОВОР

Със сън на пресекулки.

Томас Декър,

Благородният испански войник

– Дано е умряла някоя шибана знаменитост, Страйк – изрече дрезгав глас от другия край на линията.

Едрият небръснат мъж, крачещ в мрака преди зазоряване с телефон, притиснат до ухото си, се ухили.

– Близо си до истината.

– Шест часът е, мамка му!

– Шест и половина е, но ако искаш това, което ти предлагам, ела и си го вземи – отсече Корморан Страйк. – Не съм далеч от дома ти. Има едно...

– Откъде знаеш къде живея? – прозвуча отсреща.

– Ти ми каза – отвърна Страйк и потисна прозявка. – Нали си продаваш апартамента.

– О – промърмори онзи, вече омекнал. – Добра памет.

– Има едно денонощно кафе...

– Я зарежи това. Намини към службата ми по-късно.

– Кълпепър, имам друг клиент тази сутрин, плаща по-добре от теб, а и съм бил на крак цяла нощ. Ако ще използваш информацията, нужна ти е сега.

Стон. Страйк чу шумолене на листове.

– Надявам се поне новината да е сензационна.

– „Смитфийлд Кафе“ на Лонг Лейн – каза Страйк и затвори.

Леката неравномерност в походката му стана по-изявена, докато се спускаше по стръмната улица към борсата „Смитфийлд“, възвисяваща се в зимния мрак – огромен правоъгълен викториански храм на месото, където всеки делничен ден от векове насам в четири сутринта започваше доставката на животинска плът, транжирана и продавана на месарници и ресторанти из цял Лондон. Страйк дочуваше гласове през сумрака, изкрещяни наставления, ръмжене и боботене на камионите, движещи се на заден ход за разтоварване на стоката. Когато стъпи на Лонг Лейн, вля се в множеството плътно загърнати с шалове мъже, поели целеустремено към службите си в този понеделник сутрин.

Група куриери във флуоресцентни якета, застанали под каменен грифон, пазещ като страж на ъгъла на сградата на месната борса, кътаха чаши с чай в облечени с ръкавици ръце. На отсрещната страна на улицата, светещо като открито огнище на фона на околната тъмнина, беше денонощното „Смитфийлд Кафе“ – оазис на топлина и мазна храна с размерите на дрешник.

Кафето нямаше своя тоалетна, използваше по споразумение тази на букмейкърския офис през няколко входа. Той обаче щеше да отвори чак след три часа, така че Страйк свърна в странична уличка и облекчи до тъмен вход мехура си, пълен със слабото кафе, погълнато по време на целонощната му работа. Изтощен и гладен, той влезе най-сетне с удоволствието, което може да изпита само човек, прехвърлил границата на физическата си издръжливот, в помещението, наситено с плътен мирис на мазнина от пържени яйца и бекон.

Двама мъже в суитшърти и водонепромокаеми клинове току-що бяха освободили маса. Страйк провря масивното си тяло в тясното пространство и се отпусна с доволно изпъшкване върху твърдия стол, комбинация от дърво и метал. Почти преди да е отворил уста, собственикът италианец постави пред него чай във висока бяла чаша, придружен с нарязан на триъгълници бял хляб с масло. След пет минути пред него се мъдреше пълна английска закуска в голямо овално плато.

Страйк се вписваше добре в клиентелата от яки мъже, влизащи и излизащи от заведението. Беше едър и мургав, с гъста къдрава къса коса, леко пооредяваща над високото изпъкнало чело, издаващо се над широк по боксьорски нос и гъсти надвиснали вежди. Челюстта му тъмнееше от наболата брада, а около очите му имаше морави кръгове като синини от удар. Започна да се храни, вперил унесен поглед в сградата на борсата насреща. Най-близкият арковиден вход под номер две започваше да придобива очертания с избледняването на мрака: строго каменно лице, древно и брадато, се взираше към него над козирката. Дали бе имало бог на трупното месо?

Тъкмо бе подхванал наденичките, когато Доминик Кълпепър пристигна. Журналистът бе висок почти колкото Страйк, само че слаб, бледен като певец от църковен хор. Странната асиметрия, сякаш някой му бе усукал лицето по посока, обратна на часовниковата стрелка, му пречеше да бъде женствено красив.

– Дано си струва – заяви Кълпепър, като седна, свали ръкавиците си и се озърна едва ли не с подозрение, за да огледа заведението.

– Искаш ли ядене? – попита Страйк, докато дъвчеше наденичка.

– Не – отвърна Кълпепър.

– Предпочиташ да си изчакаш кроасана? – подхвърли ухилен Страйк.

– Я се гръмни, Страйк.

Беше чак смешно лесно да нервираш бившия възпитаник на престижно частно училище, който поръча чай с предизвикателен маниер, като нарече безразличния сервитьор (както Страйк отбеляза развеселен) „друже“.

– Е, казвай – подкани го Кълпепър, обхванал чашата с издължените си бледи ръце.

Страйк бръкна в джоба на палтото си, извади плик и го плъзна по масата. Кълпепър извади съдържанието му и започна да чете.

– Мътните го взели – избъбри тихо след малко. Взе да прехвърля нервно листовете, някои от които бяха изписани с почерка на самия Страйк. – Откъде взе това, по дяволите?

Страйк, с пълна уста, посочи с пръст един от листовете, върху който бе написан служебен адрес.

– От неговата много сбъркана лична секретарка – отвърна той, след като най-сетне преглътна. – Спял е с нея, както и с двете, за които вече знаеш. Горката едва сега осъзна, че няма да е следващата лейди Паркър.

– Това пък как го откри, да му се не види? – попита Кълпепър, втренчен в Страйк над листа, който потреперваше в ръцете му, тресящи се от вълнение.

– Детективска работа – избъбри Страйк, лапнал ново парче наденичка. – Не го ли вършеше вашата гилдия, преди да го прехвърлите на нашего брата? Ала тя трябва да мисли за бъдещите си възможности да си намери работа, Кълпепър, така че не желае да се появява в материала, ясно?

Кълпепър изсумтя.

– Да е мислила за това, преди да се чука с...

Със сръчно движение Страйк дръпна листовете от пръстите на журналиста.

– Не ги е задигнала. Той я е накарал да му принтира всичко това вчера следобед. Единственото й провинение е, че ги показа на мен. Но ако ще оповестиш частния й живот по всички вестници, Кълпепър, вземам си ги обратно.

– Хайде стига бе – възнегодува Кълпепър и посегна към доказателствата за укриване на данъци, които Страйк стискаше в косматата си ръка. – Добре, няма да я замесваме. Но той, така или иначе, ще се сети как сме се сдобили с информацията. Да не е кръгъл идиот, я?

– И какво ще направи? Да не би да я затътри в съда, където тя ще си изпее всичко, на което е била свидетел през последните пет години?

– Да, вярно – въздъхна Кълпепър, след като поразсъждава за миг. – Върни ми ги. Няма да я включвам в материала, но все пак трябва да разговарям с нея, нали така? Да проверя достоверността.

– Тези листове доказват достоверността. Не ти трябва да говориш с нея – категорично отсече Страйк.

Треперещата, зашеметена и съкрушена от предателството жена, с която преди малко се бе разделил, не можеше да бъде оставена насаме с Кълпепър. В дивото си желание да отмъсти на мъжа, който й бе обещал брак и деца, тя щеше безвъзвратно да навреди на себе си и изгледите си за бъдеща работа. На Страйк не му бе отнело дълго да спечели доверието й. Тя беше почти на четирийсет и две, надявала се бе да роди деца на лорд Паркър; сега бе обладана от кръвожадна мъст. Страйк бе седял с нея в продължение на няколко часа да слуша историята на нейното увлечение, да я гледа как кръстосва стаята, обляна в сълзи, да се полюшва напред-назад на канапето си с кокалчета на ръцете, притиснати към челото. Накрая се бе съгласила на следното: предателство, което представляваше загробване на всичките й надежди.

– Няма да я замесваш – повтори Страйк, стиснал здраво листовете в юмрук, който беше почти двойно по-голям от този на Кълпепър. – Разбрахме ли се? Това си е адски впечатляващ материал и без нея.

След моментно колебание и гримаса Кълпепър се предаде.

– Да, добре. Дай ги тук.

Журналистът натика показанията във вътрешен джоб, изпи набързо чая си и краткото му раздразнение към Страйк, изглежда, се стопи пред привлекателната перспектива да срине репутацията на британски пер.

– Лорд Паркър от Пениуел – промълви с възторг, – спукана ти е работата отвсякъде, приятел.

– Предполагам, че работодателят ти ще покрие това – каза Страйк, когато на масата помежду им се озова сметката им.

– Да, да...

Кълпепър остави банкнота от десет лири и двамата мъже излязоха заедно от заведението. Страйк запали цигара в мига, в който вратата се затвори зад тях.

– Как я убеди да говори? – попита Кълпепър, когато поеха в студа покрай мотоциклетите и камионите, все така пристигащи и отпътуващи от борсата.

– Просто слушах – отвърна Страйк.

Кълпепър го стрелна изкосо.

– Всички други частни детективи, които използвам, се отдават изцяло на хакерство на есемеси.

– Незаконно е – отвърна кратко Страйк и издуха струя дим в оредяващия мрак.

– Как тогава...?

– Ти си браниш твоите източници, а аз – моите.

Повървяха петдесетина метра в мълчание и куцането на Страйк ставаше по-забележимо с всяка крачка.

– Ще вдигне страхотен шум. Страхотен – щастливо обяви Кълпепър. – Дъртият лицемер не спираше да опява за корпоративната алчност, а си имал скътани двайсет милиона на Каймановите острови...

– Радвам се, че ти донесох задоволство. Ще ти пратя фактурата си с имейл.

Кълпепър му отправи още един поглед изкосо.

– Чете ли миналата седмица във вестника за сина на Том Джоунс?

– Том Джоунс?

– Певецът от Уелс – подсказа Кълпепър.

– О, този ли – промърмори равнодушно Страйк. – Познавах един Том Джоунс в армията.

– Видя ли материала?

– Не.

– Беше дал хубаво пространно интервю. Казва, че никога не се бил срещал с баща си, онзи така и не му се обадил ни веднъж. Обзалагам се, че е получил по-добро заплащане от това, което ти ще вземеш.

– Още не си видял фактурата ми – уточни Страйк.

– Само казвам. Едно хубавичко интервю и може да си спестиш няколко нощи разпитване на секретарки.

– Престани да ми го предлагаш – предупреди Страйк – или ще се наложи да спра да работя с теб, Кълпепър.

– Ами хубаво – каза Кълпепър. – Аз и така мога да пусна материал. Непризнатият син на рок звезда е герой от войната, никога не е познавал баща си, работи като частен...

– Да нареждаш на хора хакерство на есемеси, също е незаконно, доколкото знам.

В края на Лонг Лейн забавиха ход и застанаха един срещу друг. Смехът на Кълпепър прозвуча сконфузено.

– И тъй, ще чакам фактурата ти.

– Ще я имаш.

Поеха в различни посоки. Страйк се отправи към спирката на метрото.

– Страйк! – долетя гласът на Кълпепър от тъмнината зад гърба му. – Изчука ли я?

– Нямам търпение да прочета статията ти, Кълпепър – подвикна уморено Страйк, без да извръща глава.

Докуцука до потъналия в сенки вход на метрото и се изгуби от погледа на Кълпепър.

Колко дълго трябва да се бием? Защото не мога да се бавя.

И няма да се бавя! Чакат ме дела.

Франсис Бомон и Филип Масинджър,

Малкият френски адвокат

Метрото вече се изпълваше с хора. Типичните физиономии за понеделник сутрин: умърлушени, измъчени, мобилизирани, неприветливи. Страйк си намери място срещу млада блондинка с подпухнали очи, чиято глава постоянно се килваше настрани, щом задремеше. Всеки път се стряскаше, изпънала гръб, и панически се втренчваше в размазаните букви на станциите да не би да е пропуснала спирката си.

Влакът тракаше шумно и бързо отвеждаше Страйк към мизерните му две стаички и половина под покрив с лоша изолация, наричани от него дом. В дълбините на умората си, заобиколен от тези безизразни като на овце лица, той се улови, че разсъждава за случайността, довела до появата на всички тях на бял свят. Всяко раждане, погледнато обективно, си беше, чисто и просто, шанс. При сто милиона сперматозоида, блуждаещи сляпо в тъмата, вероятността да бъде създаден тъкмо този човек бе стъписващо нищожна. Колко ли от пътуващите с метрото бяха запланувани, почуди се той със замаяна от изтощение глава. И колко като него бяха инциденти?

В началното училище имаше съученичка с яркочервено петно на лицето и Страйк винаги бе усещал тайно родство с нея, защото и двамата носеха от самото си раждане и не по своя вина нещо, безвъзвратно отличаващо ги от останалите. Те не успяваха да видят разликата, но всички други я виждаха и бяха достатъчно невъзпитани да им я натякват. Случаите, в които непознати биваха заинтригувани от него, което като петгодишен той си обясняваше със своята уникалност, се дължаха, както осъзна по-късно, на факта, че го възприемаха като плод от детеродния орган на прочут певец, доказателство за кратката забежка на тази знаменитост. Страйк се бе срещал с биологичния си баща само два пъти. Беше нужен ДНК тест, та Джони Рокъби да признае бащинство.

Доминик Кълпепър беше ходещо въплъщение на нездравото любопитство и предразсъдъци, с каквито Страйк се сблъскваше при много редките вече случаи, когато някой свързваше навъсения бивш войник със застаряващия рок идол. Мисълта им веднага скачаше към доверителни фондове и щедри суми, към частни самолети и ВИП зали, към мултимилионерско изобилие. Заинтригувани от скромния начин на живот на Страйк и убийственото му работно време, те се запитваха: какво ли бе сторил Страйк, та да отблъсне баща си? Дали не имитираше бедност, за да измъкне повече пари от Рокъби? Какво бе сторил с милионите, които нямаше как майка му да не е гушнала от богатия си любовник?

В такива моменти Страйк си припомняше с носталгия армията, анонимността на военната кариера, където миналото и произходът ти почти за нищо не се брояха, защото важна бе способността да си вършиш работата. Когато беше в Отдела за специални разследвания, най-личният въпрос, който му бе отправян, бе дали би повторил странното съчетание от имена, с което го бе насадила неговата екстравагантна и неконвенционална майка.

Движението по Чаринг Крос Роуд вече бе станало натоварено, когато Страйк излезе от метрото. Настъпваше ноемврийското утро, сиво и унило, пълно с блуждаещи сенки. Зави по Денмарк Стрийт напълно изцеден и грохнал, с надеждата за кратка дрямка преди появата на следващия му клиент в девет и половина. Помаха на момичето от магазина за китари, с което често изпушваха заедно по цигара на улицата, и си отвори черната входна врата до „Бар кафе 12“, след което заизкачва металното стълбище, виещо се около клетката на повредения асансьор. Мина покрай вратата на графичния дизайнер на първия етаж, покрай стъклената врата на собствения си офис на втория етаж и стигна до третия с най-малката площадка, където сега бе домът му.

Предишният обитател, управител на бара долу, се бе преместил в по-здравословно жилище и Страйк, който бе спал в офиса си в продължение на няколко месеца, бе подскочил при възможността да наеме апартаментчето, благодарен, че проблемът с неговата бездомност бе намерил тъй лесно решение. Пространството под стрехите беше малко по които и да било стандарти, а още повече за мъж с ръст сто и деветдесет сантиметра и половина. Едва имаше място да се обърне под душа; кухнята и дневната бяха неудобно свързани, а спалнята бе почти изцяло запълнена от двойното легло. Част от вещите на Страйк още си бяха по кашони на площадката въпреки протестите на хазаина.

Малките прозорци гледаха над покриви, а Денмарк Стрийт бе далеч долу. Постоянното вибриране на басите от бара на партера бе приглушено и собствената музика на Страйк често напълно го удавяше.

Вроденото чувство на Страйк за ред си проличаваше навсякъде: леглото беше оправено, съдовете чисти, всичко бе на мястото си. Имаше нужда от бръснене и душ, но това можеше да почака; след като окачи палтото си и нагласи алармата за девет и двайсет, опъна се на леглото, както си беше с дрехите.

Заспа за секунди, а след още няколко – или така му се стори поне – беше отново буден. Някой чукаше на вратата му.

– Прощавай, Корморан, много съжалявам...

Сътрудничката му, висока, млада жена с дълга червеникаворуса коса, го погледна с молба за извинение, но при вида му изражението й премина в ужасено.

– Добре ли си?

– Заспал бях. Не съм мигвал цяла нощ... две нощи.

– Ужасно съжалявам – повтори Робин, – ала е девет и четирийсет, Уилям Бейкър вече е тук и започва да става...

– По дяволите – измърмори Страйк. – Явно не съм нагласил алармата както трябва. Дай ми пет минути...

– И това не е всичко – додаде Робин. – Дошла е и една жена. Казва, че няма назначена среща. Обясних й, че не разполагаш със свободно време за друг клиент, но тя отказва да си тръгне.

Страйк се прозя и потърка очи.

– Пет минути. Виж там, поднеси им чай.

След шест минути с чиста риза и миришещ на паста за зъби и дезодорант, но все така небръснат, Страйк влезе в предния кабинет, където завари Робин седнала пред компютъра си.

– Е, по-добре късно, отколкото никога – подхвърли Уилям Бейкър със суха усмивка. – Късмет имате с тази хубавичка секретарка, иначе щях да се отегча и да си тръгна.

Страйк видя как Робин пламна от гняв, след което се извърна и преднамерено задълбочено се зае да сортира пощата. Имаше нещо обидно в начина, по който Бейкър бе произнесъл думата „секретарка“. Безупречен в костюма си на тънко райе, директорът на компания бе наел Страйк да разследва двама от членовете на борда й.

– Добро утро, Уилям – каза Страйк.

– А извинение няма ли? – избъбри Бейкър с очи, вперени към тавана.

– Здравейте, коя сте вие? – попита Страйк, като го игнорира и се обърна към слабичката жена на средна възраст в старо кафяво палто, която седеше на канапето.

– Лионора Куин – отвърна тя с изговор, който прозвуча в тренираното ухо на Страйк като от западните райони.

– Предстои ми много натоварен предобед, Страйк – обади се Бейкър.

Без покана, той премина във вътрешния кабинет. Когато Страйк не го последва, част от привидната му приветливост се стопи.

– Надали ви се е разминавало при закъснения в армията, господин Страйк. Идвайте, ако обичате.

Страйк сякаш изобщо не го чу.

– Какво точно искате от мен да направя за вас, госпожо Куин? – попита той неугледно облечената жена на канапето.

– Става дума за съпруга ми...

– Господин Страйк, имам среща след малко повече от час – заяви Уилям Бейкър вече по-високо.

– ...вашата секретарка каза, че нямате свободни часове за срещи, но аз й отговорих, че ще почакам.

– Страйк! – изръмжа Уилям Бейкър, сякаш викаше куче.

– Робин – простена изтощеният Страйк, най-после изпуснал нервите си. – Приготви сметката на господин Бейкър и му дай досието по случая, приготвено е.

– Какво? – заекна стъписан Уилям Бейкър.

Отново се върна в предния кабинет.

– Отпраща ви – уведоми го със задоволство Лионора Куин.

– Но вие не сте довършили работата – подхвана Бейкър. – Казахте, че има още...

– Работата може да ви я довърши друг. Някой, който не възразява срещу неприятни клиенти.

Атмосферата в офиса стана ледена. С каменно лице, Робин извади папката на Бейкър от кантонерката и я подаде на Страйк.

– Как смеете...

– В това досие има достатъчно факти, които ще издържат в съда – съобщи Страйк и го връчи на директора. – Струва си парите.

– Не сте приключили...

– С вас обаче приключи – намеси се Лионора Куин.

– Ще млъкнеш ли, глупава жено... – подзе Уилям Бейкър, после внезапно отстъпи назад в мига, когато Страйк направи крачка напред.

Никой не казваше нищо. Бившият армейски офицер сякаш изведнъж заемаше два пъти повече пространство, отколкото няколко секунди по-рано.

– Идете да седнете в моя кабинет, госпожо Куин – тихо каза Страйк.

Тя стори каквото й поръча.

– Мислите ли, че й е по джоба да ви плати? – изрече подигравателно оттеглящият се Уилям Бейкър, вече с ръка на дръжката на вратата.

– Хонорарът ми подлежи на договаряне – поясни Страйк и допълни: – Ако харесам клиента.

Той последва Лионора Куин в кабинета си и тръшна вратата зад себе си.

...оставен сам да мъкна на плещите си тези злини...

Томас Декър,

Благородният испански войник

– Той е с десни убеждения, нали? – коментира Лионора, когато се настани на стола пред бюрото на Страйк.

– Да – потвърди Страйк и се отпусна тежко насреща й. – Така е.

Въпреки почти лишеното й от бръчки с хубав тен лице и бистри бледосини очи, тя изглеждаше около петдесетгодишна. Тънката й прошарена коса беше прибрана с две пластмасови гребенчета и тя примигваше към него през старомодни очила с прекалено големи пластмасови рамки. Палтото й, макар и чисто, трябва да бе купено през осемдесетте години. Беше с подплънки и големи пластмасови копчета.

– Значи, сте тук по повод съпруга си, госпожо Куин?

– Да – потвърди Лионора. – Той изчезна.

– От колко време го няма? – попита Страйк и механично се пресегна за бележник.

– От десет дни – отвърна Лионора.

– Бяхте ли в полицията?

– Не ми трябва полицията – отвърна нетърпеливо, сякаш й беше дошло до гуша да го обяснява на хората. – Веднъж преди им се обадих и всички ми бяха ядосани, защото той бил у приятел. Оуен просто се отплесва понякога. Той е писател – добави, сякаш това обясняваше всичко.

– И преди ли е изчезвал?

– Емоционален е – каза тя с унило изражение. – Вечно зачезва, но все пак минаха десет дни. Знам, че е разстроен, ала имам нужда от него у дома. И заради Орландо, и защото ме чакат задачи, а още и...

– Орландо? – повтори Страйк и умореното му съзнание се насочи към курортния град във Флорида.

Не разполагаше с време да пътува до Америка, а и Лионора Куин с античното й палто нямаше вид да може да му купи билет до там.

– Орландо, дъщеря ни – поясни Лионора. – Нужно е някой да я наглежда. Оставих една съседка при нея, докато съм тук.

На вратата се почука и се показа яркозлатистата глава на Робин.

– Желаете ли кафе, господин Страйк? А вие, госпожо Куин?

След като дадоха поръчките си на Робин и тя се оттегли, Лионора каза:

– Няма да ви отнеме много време, защото мисля, че знам къде е, само не мога да се сдобия с адреса, а никой не отговаря на обажданията ми. Минаха десет дни – повтори тя – и той ни е нужен у дома.

На Страйк му се видя голямо разточителство да се прибягва до частен детектив при такива обстоятелства, особено с оглед на бедността им, която външността й подсказваше.

– Ако опира до едно телефонно обаждане – внимателно рече той, – нямате ли приятелка, или...

– Една не може да свърши това – отсече тя и той се усети някак прекомерно разчувстван (изтощението понякога го правеше уязвим емоционално) от косвеното й признание, че има едничка приятелка на света. – Оуен им е поръчал да не казват къде е. Нужен ми е мъж да го свърши – изрече простичко. – Да ги накара да кажат.

– Името на съпруга ви е Оуен, така ли?

– Да – отвърна тя. – Оуен Куин. Авторът на „Грехът на Хобарт“.

Нито името, нито заглавието говореха нещо на Страйк.

– И мислите, че знаете къде е той?

– Да. Бяхме на една забава с много издатели и хора от тези среди. Той не искаше да ме води, но му казах: „Намерила съм детегледачка. Идвам и толкоз“. Там чух Крисчън Фишър да разправя на Оуен за това място, където писателите отивали за отдих. После попитах Оуен: „Какво е това място, за което ти говореше?“. А Оуен отвърна: „Няма да ти кажа, нали тъкмо в това е смисълът, да се откъснеш от жена и деца“.

Тя едва ли не подканваше Страйк да се присъедини към съпруга й в присмеха над нея, горда, каквито биваха понякога майките, с наглостта на детето си.

– Кой е Крисчън Фишър? – осведоми се Страйк, като правеше усилия да се съсредоточи.

– Издател. Млад, модерен мъж.

– Не се ли опитахте да позвъните на Фишър и да го попитате за адреса на мястото за писателски отдих?

– Да, опитах се. Обаждах му се всеки ден в продължение на цяла седмица. Твърдяха, че му предали съобщението ми и щял да ми се обади, но не го направи. Според мен Оуен му е поръчал да не казва къде е. Но вие ще успеете да получите адреса от Фишър. Знам, че си разбирате от работата – каза тя. – Вие разрешихте случая с Лула Ландри, а полицията никога нямаше да се справи.

Само осем месеца по-рано Страйк бе имал един-единствен клиент, бизнесът му не вървеше и перспективите му бяха отчайващи. И тогава бе доказал удовлетворително за Кралската прокуратура, че млада жена, ползваща се с голяма известност, не се е самоубила, а е била блъсната от балкона си на четвъртия етаж, което бе довело до смъртта й. Последвалата публичност му доведе поток от клиенти; в продължение на няколко седмици той беше най-прочутият частен детектив в метрополиса. Джони Рокъби се беше смалил до бележка под линия в личната му история; самият Страйк на свой ред си беше спечелил име в обществото, впрочем име, което повечето хора бъркаха...

– Аз ви прекъснах – заговори той, като се мъчеше с всички сили да се залови за нишката на мислите си.

– Така ли?

– Да – потвърди Страйк. – Казахте: „И заради Орландо, и защото ме чакат задачи, а още и...“.

– О, да – кимна тя. – Случва се нещо странно, откакто го няма.

– И какво е това странно нещо?

– Лайно – отвърна тя с нормален разговорен тон. – През процепа на пощенската ни кутия.

– Някой е пъхнал изпражнение през процепа на пощенската ви кутия? – уточни Страйк.

– Да.

– След изчезването на мъжа ви?

– Да. Кучешко творение – каза Лионора и на Страйк му отне част от секундата да се ориентира, че се отнасяше за изпражнението, а не за мъжа й. – Случи се вече три или четири пъти, през нощта. Никак не е приятно да намериш нещо такова сутрин. А и на вратата дойде някаква жена, много особена.

Тя замълча в очакване Страйк да я подкани. Като че й харесваше да бъде разпитвана. На мнозина самотни хора, както Страйк добре знаеше, им беше приятно да са във фокуса на нечие изострено внимание и се мъчеха да удължат непривичното за тях изживяване.

– Кога дойде тази жена на вратата?

– Миналата седмица. Попита за Оуен и като казах, че го няма, тя рече: „Предайте му, че Анджела умря“, и си тръгна.

– И вие не я познавате?

– Не бях я виждала преди.

– А познавате ли някоя Анджела?

– Не. Но понякога жени почитателки му поднасят какви ли не щуротии – допълни тя, внезапно придобила войнствен вид. – По едно време някаква му пишеше писма и му пращаше снимки, на които беше облечена като една от героините му. Някои от жените, които му пишат, си въобразяват, че ги разбира, заради книгите му. Глупаво, нали? Че там всичко е измислица.

– Много ли от почитателите на мъжа ви знаят къде живее?

– Не – отвърна Лионора. – Но тази може да му е била студентка. Той преподава писателско майсторство от време на време.

Вратата се отвори и влезе Робин с поднос. След като постави черно кафе пред Страйк и чай пред Лионора Куин, тя отново се оттегли и затвори вратата зад себе си.

– Това ли са всички странни неща, които се случиха? – попита Страйк Лионора. – Изпражнението през вратата и жената, която е дошла у вас?

– И още мисля, че ме следят. Високо тъмнокосо момиче със заоблени рамене – съобщи Лионора.

– И това е различна жена от другата, която...?

– Да, онази, която дойде у дома, беше трътлеста. С дълга червена коса. Тази е тъмнокоса и някак прегърбена.

– Сигурна ли сте, че ви следеше?

– Да, така мисля. Виждала съм я зад себе си вече два-три пъти. Не е местна, не съм я виждала преди, а живея в „Ладброук Гроув“ вече над трийсет години.

– Добре – бавно изрече Страйк. – Казахте, че мъжът ви бил разстроен. Какво се случи да го разстрои?

– Имаше голям скандал с агентката си.

– Знаете ли за какво?

– За последната му книга. Лиз... това е неговата агентка, му каза, че е най-доброто, което някога е писал, а ден по-късно го изведе на вечеря и му заяви, че не подлежи на публикуване.

– Защо си е променила мнението?

– Питайте нея – тросна се Лионора и за пръв път показа гняв. – Естествено, че беше разстроен след това. Всеки на негово място щеше да е. Работи над тази книга две години. Върна се у дома побеснял, влезе в кабинета си, награби всичко...

– Кое точно награби?

– Ръкописа на книгата, бележките по нея, всичко, ругаеше като бесен и ги натика в чанта. После излезе и повече не го видях оттогава.

– Той има ли мобилен телефон? Опитвахте ли се да му звъните?

– Да, не го вдига. Никога не го прави, когато хукне така. Веднъж метна телефона си през прозореца на колата – добави отново с онази нотка на гордост от независимия дух на съпруга си.

– Госпожо Куин – каза Страйк, чийто алтруизъм по необходимост си имаше своите граници въпреки казаното на Уилям Бейкър. – Ще бъда откровен с вас. Не вземам евтино.

– А, нищо – отвърна Лионора невъзмутимо. – Лиз ще плаща.

– Лиз?

– Лиз... Елизабет Тасъл. Агентката на Оуен. Нейна е вината, че той замина. Може да приспадне сумата от комисионата си. Той е най-добрият й клиент. Веднъж щом се усети какво е направила, ще иска той да се върне, и още как.

Страйк не придаваше толкова тежест на това уверение, за разлика от Лионора, която изглеждаше напълно убедена. Сложи три бучки захар в кафето си и го изгълта, като се чудеше как е най-добре да процедира. Донякъде му беше мъчно за Лионора Куин, която явно бе свикнала на лошите настроения, нападащи мъжа й периодично, примирено приемаше, че никой не си прави труда да й връща обажданията, и бе уверена, че за единствената помощ, на която можеше да разчита, трябваше да се плати. Ако се оставеше настрана леката й ексцентричност, тя излъчваше свежа искреност и почтеност. И въпреки това той беше безмилостен в решението си да поема само материално изгодни случаи, откакто бизнесът му бе ненадейно стимулиран. Малцината, които бяха идвали при него с техните истории на житейски несгоди с надеждата, че личните му затруднения (подробно описани и преувеличени в пресата) ще го предразположат да им помогне безплатно, си бяха тръгвали разочаровани.

Ала Лионора Куин, която изпи своя чай също тъй бързо, както Страйк кафето си, вече се бе изправила, сякаш се бяха споразумели за условията и всичко беше договорено.

– Ще тръгвам – каза тя. – Не ми се ще да оставям Орландо задълго. Тъгува за татко си. Казах й, че отивам при един човек, който ще го намери.

Наскоро Страйк беше помогнал на няколко заможни жени да се отърват от съпрузите си, работещи в Сити, които след финансовата криза бяха станали далеч по-малко желани за тях. Някак го привличаше перспективата за разнообразие да върне мъж при съпругата му.

– Добре – каза той, прозя се и бутна бележника си към нея. – Ще ми трябва контакт с вас, госпожо Куин. Снимка на мъжа ви също би ми била полезна.

Тя написа адреса и телефона си със закръглен по детски почерк, но като че се изненада, задето й искаше снимка.

– Че за какво ви е снимка? Той е в хотела за отдих на писатели. Вие просто накарайте Крисчън Фишър да ви каже къде се намира.

Вече беше излязла през вратата, преди Страйк, уморен и изтръпнал, да успее да се надигне зад бюрото си. Чу я да казва бодро на Робин „Благодаря за чая“, после стъклената външна врата се отвори и затвори и новата му клиентка вече я нямаше.

Рядкост е да имаш находчив приятел.

Уилям Конгрийв,

Двойна игра

Страйк се отпусна на канапето във външния офис. То беше почти ново, бе се охарчил сериозно за него, тъй като беше счупил предишното, което беше от първоначалното обзавеждане на офиса. Тапицирано с изкуствена кожа, която му се видя елегантна в шоурума, то издаваше шумове, подобни на пръдня, ако човек не улучеше правилната посока на движение по него. Асистентката му – висока, със съблазнителни извивки, сияеща кожа и блестящи сиво-сини очи – го разглеждаше изпитателно над чашата си с кафе.

– Изглеждаш ужасно.

– Цяла нощ измъквах подробности за един пер в сферата на сексуалните извращения и финансовите злоупотреби от истерична жена – поясни Страйк с гигантска прозявка.

– Лорд Паркър? – ахна Робин.

– Същият – отвърна Страйк.

– И той...?

– Спял е с три жени едновременно и пращал милиони в офшорни банки – каза Страйк. – Ако имаш здрав стомах, може да разгърнеш „Нюз ъв дъ Уърлд“ тази неделя.

– Как узна всичко това, за бога?

– От познат на познат – отвърна лаконично Страйк.

Отново се прозя, и то толкова широко, та изглеждаше болезнено.

– Трябва да идеш да си легнеш – заяви Робин.

– Да, трябва – съгласи се Страйк, но не помръдна.

– Нямаш нищо до срещата с Гънфри в два следобед.

– Гънфри – въздъхна Страйк и се зае да разтрива очните си ябълки. – Защо всичките ми клиенти са дрисни?

– Госпожа Куин не изглеждаше дрисня.

Той й отправи помътен поглед през дебелите си пръсти.

– Откъде знаеш, че съм поел случая й?

– Сигурна бях, че ще го поемеш – отвърна Робин и не успя да прикрие усмивката си. – Тя е твоят тип.

– Жена на средна възраст, дето се носи по модата на осемдесетте?

– Твой тип клиент. А и ти искаше да натриеш носа на Бейкър.

– И май успях, а?

Телефонът иззвъня. Все още ухилена, Робин го вдигна.

– Офисът на Корморан Страйк – изрече тя. – О, здравей!

Беше годеникът й Матю. Тя хвърли изкосо поглед към шефа си. Страйк седеше със затворени очи, наклонена назад глава и ръце, скръстени пред масивните му гърди.

– Слушай – заговори Матю в ухото на Робин; той никога не звучеше много дружелюбно, когато й звънеше от службата си. – Налага ми се да преместя срещата за по питие от петък в четвъртък.

– О, Мат – рече тя, като се стараеше в гласа й да не прозвучат разочарование и раздразнение.

Уговорката за това конкретно събиране на по питие се променяше за пети път. Единствено Робин от тримата участници не беше променяла часа, датата или мястото и се бе показвала отзивчива и достъпна във всички случаи.

– Защо? – измърмори.

Откъм канапето внезапно се раздаде хъркане. Страйк бе заспал, както си седеше с отметната назад към стената голяма глава и все още скръстени ръце.

– Имаме разпивка в службата на деветнайсети – отвърна Матю. – Ще изглежда зле, ако не отида. Трябва да се мерна поне.

Тя потисна импулса да му се тросне. Матю работеше за известна счетоводна фирма и понякога се държеше, сякаш това му налагаше социални задължения, присъщи по-скоро на дипломатически пост.

Тя беше сигурна, че знае истинската причина за промяната. Срещата беше отлагана няколкократно по молба на Страйк; във всеки от случаите той се бе оказвал зает с неотложна вечерна работа и макар извиненията му съвсем да не бяха фалшиви, те бяха подразнили Матю. Не че го бе казвал гласно, но Робин знаеше какво си мисли Матю – че Страйк смята своето време за по-ценно от неговото и работата си за по-важна.

През осемте месеца, откакто работеше за Корморан Страйк, шефът и годеникът й не се бяха виждали, не дори и в прословутата нощ, когато Матю я прибра от спешното отделение на болницата – беше придружила Страйк дотам с палтото й, увито стегнато около прободената му ръка, след като изобличен убиец се бе опитал да го очисти. Когато тя се появи разтърсена и окървавена от стаята, в която шиеха раната на Страйк, Матю бе отклонил предложението й да го запознае с ранения си шеф. Беше бесен по повод цялата история, макар Робин да го беше уверила, че тя самата не бе изложена на опасност в нито един момент.

Матю не бе искал тя да започва постоянна работа при Страйк, към когото от самото начало хранеше подозрение и не одобряваше неговата немотия, живота му на бездомен и професията му, абсурдна според Матю. Откъслечната информация, която Робин носеше у дома – службата на Страйк в Отдела за специални разследвания, цивилното подразделение на Кралската военна полиция, медалът му за храброст, изгубеният му половин десен крак, опитът в сто области, в които Матю – свикнал вечно да е експерт в очите й – имаше малко или никакви познания, не беше изградила мост между двамата мъже (както тя наивно се бе надявала), а напротив, някак беше направила разделящата ги стена по-непреодолима.

Неочакваната слава на Страйк, бързият му преход от провал към успех още повече засилиха враждебността на Матю. Робин осъзна със закъснение, че само бе влошила нещата, като изтъкна на Матю как сам си противоречи: „Не ти харесваше, че е беден и бездомен, а сега не ти харесва, че стана прочут и го затрупват с работа!“.

Ала най-тежкото престъпление на Страйк в очите на Матю, както тя добре знаеше, бе прилепналата дизайнерска рокля, онази, която нейният шеф й бе подарил след посещението им в болницата в знак на благодарност и на извинение, онази, която, след като я бе показала на Матю с възторг и гордост и бе видяла реакцията му, никога не бе посмяла да облече.

Всичко това Робин се надяваше да оправи със среща очи в очи, ала постоянното й отменяне от страна на Страйк бе задълбочило антипатията на Матю. При последния случай Страйк просто не се беше появил. Извинението му – трябвало да мине по заобиколен маршрут, за да се освободи от опашка, пратена му от изпълнен с подозрение съпруг на негова клиентка – беше прието от Робин, посветена в тънките подробности на този особено кървав бракоразводен случай, ала бе затвърдило мнението на Матю, че Страйк е арогантен тип, търсещ си внимание.

Не й бе лесно да убеди Матю за четвърти опит. Времето и мястото бяха избрани от него самия, но сега, след като Робин отново бе осигурила съгласието на Страйк, Матю променяше вечерта. Невъзможно й бе да избегне чувството, че това се правеше с цел – за да демонстрира пред Страйк, че той също има задължения, че той също (Робин нямаше как да не си го помисли) може да разиграва хората.

– Добре – въздъхна тя. – Ще питам Корморан дали в четвъртък е удобно.

– Тонът ти не казва „добре“.

– Мат, не започвай. Ще го попитам, ясно?

– Е, до скоро тогава.

Робин върна слушалката на мястото й. Страйк вече се бе разхъркал на пълни обороти и вдигаше шум като трактор с отворена уста, леко разкрачен, със стъпала, залепени за пода, и все така скръстени ръце.

Тя отново въздъхна, докато гледаше спящия си шеф. Страйк никога не бе показвал неприязън към Матю, не бе го коментирал по никакъв начин. Матю беше този, на когото Страйк беше трън в очите, и който не пропускаше случай да посочи как Робин би могла да печели далеч повече, ако бе приела някоя от другите предлагани й служби, преди да реши да остане при някакъв недодялан частен детектив, затънал в дългове и неспособен да й плаща колкото заслужава. Животът й у дома значително би се облекчил, ако Матю започнеше да споделя мнението й за Корморан Страйк, да го харесва, дори да го цени. Робин беше оптимистично настроена: тя ги харесваше и двамата, защо пък те да не се харесат взаимно?

С рязко изхъркване Страйк се събуди. Отвори очи и примигна насреща й.

– Хърках – отбеляза и избърса устата си.

– Не много – излъга тя. – Кажи, Корморан, имаш ли нещо против да преместим пийването от петък за четвъртък?

– Пийване ли?

– С мен и Матю – поясни тя. – Нали помниш? В „Кингс Армс“ на Роупъл Стрийт. Записах ти го на листче – изрече с малко насилена веселост.

– Да – отвърна той. – Вярно, в петък.

– Не, Мат иска... Той не може в петък. Може ли да го преместим за четвъртък?

– Да, добре – отговори й, замаян от изтощение. – Май ще се опитам да поспя малко, Робин.

– Добре, ще направя отметка за четвъртък.

– Какво ще има в четвъртък?

– Срещата за по питие... О, няма значение. Върви да спиш.

Тя остана да седи и да се взира с празен поглед в компютърния екран след затварянето на стъклената врата, после скочи, когато тя отново се отвори.

– Робин, би ли позвънила на един, на име Крисчън Фишър – каза Страйк. – Обясни му кой съм, кажи му, че издирвам Оуен Куин и че ми е нужен адресът на хотела за отдих на писатели, за който му е говорил.

– Крисчън Фишър... Къде работи?

– Да му се не види... – измърмори Страйк. – Така и не попитах. Направо съм гроги. Издател е... моден издател.

– Няма проблем, ще го намеря. Отивай да спиш.

Стъклената врата се затвори за втори път и Робин насочи вниманието си към Гугъл. След трийсет секунди бе установила, че Крисчън Фишър е основател на малко издателство, наречено „Кръстосан огън“, което се намираше на „Ексмаут Маркет“.

Набра номера и си помисли за сватбената покана, която седеше в чантата й вече от седмица. Робин не беше съобщила на Страйк датата на сватбата им с Матю, нито бе споделила с Матю, че възнамерява да покани шефа си. Ако срещата в четвъртък минеше добре...

– „Кръстосан огън“ – обяви остър глас на отсрещния край на линията.

Робин се съсредоточи върху настоящата си задача.

Няма нищо толкова безкрайно дразнещо, колкото собствените мисли на човек.

Джон Уебстър,

Белият дявол

В девет и двайсет вечерта Страйк лежеше по тениска и боксерки върху покривката на леглото си, с остатъци от къри за вкъщи на стола до него и четеше спортните страници, докато на телевизора, обърнат към леглото, вървяха новините. Металната пръчка, която му служеше като десен глезен, проблясваше в сребристо под светлината на евтината настолна лампа, поставена върху кашон до него.

В сряда вечерта предстоеше приятелски мач между националните отбори на Англия и Франция, но Страйк проявяваше далеч по-голям интерес към домашното дерби на „Арсенал“ срещу „Спърс“ следващата събота. Беше фен на „Арсенал“ още от най-ранната си младост в подражание на чичо си Тед. А защо чичо Тед бе привърженик на топчиите, след като целия си живот бе прекарал в Корнуол, бе въпрос, който Страйк никога не му бе задавал.

Мъгливо сияние, през което се бореха да проблеснат звезди, изпълваше нощното небе отвъд мъничкия прозорец. Няколкото часа сън по средата на деня не бяха сторили практически нищо за премахване на изтощението му, ала той не се чувстваше съвсем готов да заспи още, не и след голяма порция агнешко биряни, полято с пинта бира. До него на леглото имаше бележка с почерка на Робин; беше му я дала, когато си тръгваше от офиса в късния следобед. Там бяха отбелязани два ангажимента. Първият гласеше:

Крисчън Фишър, 9:00 ч. утре, издателство „Кръстосан огън”,

„Ексмаут Маркет”, ЕС1

– Защо иска той да се среща с мен? – попитал я бе Страйк изненадан. – Трябваше ми само адреса на писателския хотел, за който е разправял на Куин.

– Знам – отвърна Робин, – това му казах и аз, но той много се развълнува от перспективата да те види. Каза, че е свободен утре в девет и не приема отказ.

„С какви игрички се захванах и аз?“, рече си подразнен Страйк, докато се взираше в бележката.

В умората си сутринта бе се оставил настроението му да вземе надмощие и пропъди платежоспособен клиент, който можеше да го препоръча и на други от същия калибър. После бе позволил на Лионора Куин да му извие ръцете и да бъде приета като клиент срещу крайно съмнително обещание за плащане. Сега, когато тя не се намираше пред него, беше му трудно да си възстанови смесицата от съжаление и любопитство, която го бе подтикнала да се заеме със случая й. В студената тишина на таванската стая съгласието му да намери нацупения й съпруг му изглеждаше донкихотовско и безотговорно. Не целеше ли изплащането на дълговете му възможност да си осигури свободно време: съботен следобед на стадион „Емирейтс“, излежаване в неделя? Най-после печелеше пари след почти неспирна работа в продължение на месеци и привличаше клиенти не благодарение на кратката медийна шумотевица около него, а на по-тихото предаване от уста на уста. Толкова ли не можа да изтърпи Уилям Бейкър още три седмици?

И за какво точно, запита се Страйк, като отново погледна написаната на ръка бележка от Робин, толкова се беше развълнувал този Крисчън Фишър, че да иска да се срещнат лично? Дали заради самия Страйк като детектива, разрешил случая с Лула Ландри, или (още по-зле) като син на Джони Рокъби? Трудно бе да измериш степента на собствената си популярност. Страйк бе предположил, че лумналата неочаквана слава вече избледняваше. Беше много бурна, докато траеше, но обажданията по телефона от журналисти бяха замрели още преди месеци и почти от толкова време той не бе чувал името си в неутрален контекст, нито пък това на Лула Ландри. Непознатите отново правеха онова, което бяха правили през по-голямата част от живота му: наричаха го с някаква вариация на „Камерън Стрик“.

От друга страна, може би издателят знаеше нещо за изчезналия Оуен Куин, което бе нетърпелив да сподели със Страйк, но пък бе необяснимо защо в такъв случай бе отказал да го съобщи на съпругата на Куин.

Втория ангажимент Робин бе записала под този с Фишър:

Четвъртък, 18 ноември, 18:30 ч., „Кингс Армс“,

Роупъл Стрийт 25, SE1

Страйк знаеше защо бе упоменала и датата: този път беше решена – дали беше третият, или четвъртият им опит? – той и годеникът й най-сетне да се срещнат и запознаят.

На непознатия счетоводител сигурно не му се вярваше, но Страйк бе благодарен за самото съществуване на Матю и за пръстена със сапфири и диамант, който искреше на средния пръст на Робин. Матю май беше пълен дръвник (Робин дори не подозираше колко точно си спомня Страйк всяка забележка, подхвърляна от нея по повод годеника й), ала поставяше полезна бариера между Страйк и момичето, което иначе би могло да наруши равновесието му.

Страйк не бе успял да се опази от топли чувства към Робин, която бе останала редом с него в най-трудните му мигове и му бе помогнала да обърне съдбата си в своя полза; нито, при положение че притежаваше нормално зрение, можеше да избегне факта, че тя е жена с великолепна външност. Той гледаше на годежа й като на способ за спиране на тънка, но непрестанна струя течение, която би могла, ако не бъде овладяна, да бликне по-силно и да смути душевния му комфорт. Страйк вярваше, че се възстановява след дълга и бурна връзка, приключила, както бе и започнала – с лъжи. Нямаше никакво желание да променя статуса си на необвързан, защото му носеше спокойствие и удобство, и успешно бе избягвал в продължение на месеци всякакви емоционални обвързвания въпреки опитите на сестра му Луси да го запознава с жени, дето му звучаха като отчаяни нещастници от сайт за запознанства.

Разбира се, възможно беше, след като Матю и Робин се оженеха, Матю да се възползва от засилените си позиции, за да убеди съпругата си да напусне работата, която несъмнено той не одобряваше за нея (Страйк правилно бе интерпретирал колебанията и уклончивостта на Робин по този въпрос). Ала Страйк бе убеден, че Робин би му казала, ако датата за сватба вече бе определена, така че засега той приемаше подобна опасност за далечна.

След още една огромна прозявка сгъна вестника и го метна върху стола, като насочи вниманието си към телевизионните новини. Единственото лично разточителство, което си бе позволил, откакто се нанесе в мъничката мансарда, беше сателитната телевизия. Малкият му портативен телевизор сега беше поставен върху приемник „Скай“ и картината, вече независима от паянтовата стайна антена, беше ярка и контрастна, а не на снежинки. Кенет Кларк, секретарят по правосъдието, обявяваше планове за съкращаване на триста и петдесет милиона лири от бюджета за правна помощ. Страйк гледаше през мъглата на умората си как руменият шкембест мъж обясняваше пред Парламента, че желанието му е „хората да се откажат да прибягват до адвокати при всеки проблем, а вместо това да бъдат насърчени да търсят по-подходящи методи за разрешаване на споровете“.

То се знае, имаше предвид, че бедните би трябвало да се простят с юридическите услуги. Такива като средния клиент на Страйк щяха да продължат да използват скъпоплатени адвокати. Повечето от работата му напоследък идваше от настроени подозрително богаташи, дето все някой ги прекарваше. От него идеше информацията, която захранваше сръчните им адвокати и им помагаше да спечелят за клиентите си по-изгодни споразумения при отровните бракоразводни дела и бизнес спорове. Постоянният поток състоятелни клиенти предаваха името му на също такива като тях мъже и жени с отегчително сходни проблеми; това бе наградата за отличилия се в неговата професия и ако работата често биваше монотонна, от друга страна, пък бе доходна.

Когато новините свършиха, той с мъка се надигна от леглото, вдигна остатъците храна от стола и сковано отиде до малкия кухненски бокс, за да измие всичко. Никога не запускаше тези си задължения: навиците за самоуважение, усвоени в армията, не бяха изоставени и при най-крайната му бедност, нито пък изцяло се дължаха на военното му обучение. От момче беше спретнат и прибран, подражаваше на чичо си Тед, чиято привързаност към реда, бил той в кутията му за инструменти или в хангара за лодката му, остро контрастираше с хаоса, заобикалящ Леда, майката на Страйк.

Десет минути по-късно, след последно изпикаване в тоалетната, където винаги бе мокро заради намиращия се в близост душ, и измиване на зъбите на по-широката кухненска мивка, Страйк се върна при леглото и се зае да сваля протезата си.

Климатичната прогноза за следващия ден беше финалът на новинарската емисия: температури под нулата и мъгла. Страйк втри пудра в края на ампутирания си крак; тази вечер го чувстваше по-малко болезнен, отколкото преди няколко месеца. Въпреки днешната пълна английска закуска и кърито, беше свалил малко килограми, защото отново имаше възможност да си готви сам и това бе отнело напрежение от крака му.

Насочи дистанционното управление към телевизионния екран; смеещата се блондинка и прахът й за пране бяха отвени от мрака. Страйк се намести тромаво под завивките.

Разбира се, ако Оуен Куин се криеше в писателското убежище, лесно можеше да го изкара от там. Звучеше като егоистичен мръсник, зачезнал в неизвестността със скъпоценната си книга...

Мъглявият въображаем образ на разгневен мъж, изфучаващ навън с лека пътна чанта, преметната през рамо, изчезна тъй бързо, както се бе появил. Страйк потъваше в така желания дълбок и лишен от сънища сън. Глухият ритъм на бас китара далеч под него бързо бе удавен в дрезгавото му хъркане.

О, господин Татъл, на вас може всичко да се повери, знаем го.

Уилям Конгрийв,

Любов за любов

Валма от ледена мъгла все още бяха полепнали по сградите на „Ексмаут Маркет“, когато Страйк се появи там в девет без десет на следващата сутрин. Нямаше вид на лондонска улица с паважа пред многобройните кафенета, пастелните цветове на фасадите и църквата, подобна на базилика в златно, синьо и открити тухли: „Църквата на нашия най-свят избавител“, обвита в димни изпарения. Студена мъгла, магазини, пълни с любопитни антики и сувенири, маси и столове по тротоарите; ако можеше да прибави привкус на солена вода и печални крясъци на чайки, Страйк би казал, че се е озовал обратно в Корнуол, където бе прекарал най-стабилните периоди от детството си.

Малка табела на безлична врата до една пекарна оповестяваше офисите на издателство „Кръстосан огън“. Страйк натисна звънеца точно в девет часа и бе пуснат да влезе в коридор със стръмно варосано стълбище, което изкачи с известно затруднение, без да престава да се подпира на перилата.

На горната площадка бе посрещнат от слабичък, контешки облечен около трийсетгодишен мъж с очила. Имаше вълниста коса до раменете и носеше джинси, жилетка от костюм и риза от десениран плат със загатнати къдрички на маншетите.

– Здравейте – каза той. – Аз съм Крисчън Фишър. Камерън, нали?

– Корморан – поправи го механично Страйк, – но...

Щеше да добави, че се обажда и на „Камерън“, изтрениран отговор след годините на грешки, ала Крисчън Фишър реагира незабавно:

– Корморан – корнуолският великан.

– Точно така – потвърди Страйк изненадан.

– Миналата година издадохме детска книжка за английския фолклор – поясни Фишър, като отвори бяла двойна врата и въведе Страйк в претрупано общо пространство със стени, облепени с плакати и изобилие от разхвърляни рафтове с книги.

Кльощава тъмнокоса млада жена вдигна любопитен поглед към Страйк, когато мина покрай нея.

– Кафе? Чай? – предложи Фишър и покани Страйк в кабинета си, малка стая встрани от основното помещение, с приятен изглед към сънливата, потънала в мъгла улица. – Ще накарам Джейд да отскочи да купи.

Страйк отклони поканата, като обясни, че току-що е пил кафе, което бе истина, но се зачуди защо Фишър очевидно имаше предвид по-продължителна среща, отколкото според Страйк изискваха обстоятелствата.

– Тогава само едно лате, Джейд – подвикна Фишър през вратата, а към Страйк добави: – Заповядайте, седнете – и взе да обикаля библиотечните шкафове до стената. – Великанът Корморан не беше ли живял на планината Сейнт Майкълс?

– Да – каза Страйк. – Предполага се, че го е убил Джак. Онзи, дето се е прочул покрай бобеното зърно.

– Тук някъде беше – каза Фишър, докато все още оглеждаше рафтовете. – „Фолклорни приказки от Британските острови“. Имате ли деца?

– Не – отговори Страйк.

– О – промълви Фишър. – Е, тогава няма да си правя труда да я търся.

После се настани с усмивка на стола срещу Страйк.

– И тъй, разрешено ли ми е да попитам кой ви нае? Разрешено ли ми е да гадая?

– Моля, свободен сте да го сторите – отвърна Страйк, който по принцип никога не забраняваше някому да прави предположения.

– Или е Даниъл Чард, или Майкъл Фанкорт – отсече Фишър. – Познах ли?

Лещите на очилата му правеха очите му подобни на мъниста и силно фокусирани. Макар да не се издаде външно, Страйк бе стъписан. Майкъл Фанкорт беше много прочут писател, спечелил наскоро престижна литературна награда. Защо точно би се интересувал от изчезналия Куин?

– Боя се, че не – отвърна Страйк. – Беше Лионора, съпругата на Куин.

Фишър изглеждаше едва ли не комично озадачен.

– Съпругата му? – повтори безизразно. – Онази невзрачна женица, дето изглежда като Роуз Уест? Тя пък защо е наела частен детектив?

– Мъжът й е изчезнал. Няма го от единайсет дни.

– Куин е изчезнал? Но... но тогава...

За Страйк бе очевидно, че Фишър е очаквал разговор в съвсем различна посока и е нямал търпение да го проведе.

– Но защо ви е пратила при мен?

– Според нея знаете къде е Куин.

– Че откъде ще знам, по дяволите? – попита Фишър и изглеждаше искрено смаян. – Той не ми е приятел.

– Госпожа Куин чула на някаква забава как говорите на мъжа й за място за отдих на писатели...

– О – рече Фишър, – „Бигли Хол“, да. Но Оуен няма как да е там! – Той се разсмя и мигом заприлича на очилат Пък: веселост, подплатена с лукавост. – Оуен Куин не биха го пуснали там, ако ще и да им плати. По природа е скандалджия. А едната от жените, които държат имението, направо не може да го гледа. Написа отвратителна критика за първия й роман и тя никога не му я прости.

– Бихте ли ми дали телефонния номер там все пак? – помоли го Страйк.

– Имам го тук някъде – каза Фишър и измъкна мобилен телефон от задния джоб на джинсите си. – Ей сега ще им звънна...

И го направи, като постави мобилния телефон на бюрото помежду им и включи спикърфона, та и Страйк да чува. След цяла минута звънене се обади задъхан женски глас:

– „Бигли Хол“.

– Здравей, ти ли си, Шанън? Обажда се Крис Фишър от „Кръстосан огън“.

– О, здравей, Крис, как си?

Вратата на кабинета се отвори и кльощавото мургаво момиче от външния офис влезе, остави чаша лате пред Фишър и без да каже нито дума, отново се оттегли.

– Шан, обаждам се – заговори Фишър, след като вратата се затвори – да проверя дали Оуен Куин не е отседнал при вас. Да е идвал случайно там?

– Куин?

Дори при тази единична сричка, идваща отдалече с метален звук, антипатията и презрението на Шанън отекнаха в пълната с книги стая.

– Да, не си ли го виждала?

– Не съм от година, че и повече. Защо? Да не е намислил да идва тук? Никак няма да е добре дошъл, казвам ти.

– Няма страшно, Шан, мисля, че жена му се е объркала нещо. Пак ще се чуем скоро.

Фишър пресече думите й за сбогуване, нетърпелив да се върне към разговора със Страйк.

– Видяхте ли? – разпери ръце. – Казах ви. Не би могъл да отиде в „Бигли Хол“, дори да го иска.

– Не можахте ли да го кажете на съпругата му, когато ви се е обаждала?

– А, затова, значи, не спираше да звъни? – рече Фишър и по изражението му се видя, че е намерил обяснението. – Аз мислех, че Оуен я кара да ме търси.

– Защо ще кара жена си да ви търси?

– Е, хайде де – подхвърли ухилен Фишър и когато Страйк не му се усмихна в ответ, изсмя се кратко и отвърна: – Заради „Bombyx Mori“. Казах си, че е типично за Куин да накара жена си да ми се обади, че да ме преслуша.

– „Bombyx Mori“ – повтори Страйк, като се постара да не прозвучи нито въпросително, нито озадачено.

– Да, помислих, че Куин ме преследва, за да разбере дали все още има шанс да я издам. Такава постъпка е присъща за него, да накара жена си да ме търси. Но ако някой ще се докосне до „Bombyx Mori“ сега, това няма да съм аз. Малко издателство сме. Не можем да си позволим съдебни дела.

След като не спечели нищо с преструвките си, че знае повече, отколкото действително знаеше, Страйк смени тактиката.

– „Bombyx Mori“ последният роман на Куин ли е?

– Да – отвърна Фишър и сръбна от латето си, като следваше своя собствена нишка на мисли. – Значи, е изчезнал, а? Мислех си, че ще иска да се позавърти наоколо, та да гледа веселбата. Човек би казал, че в това е целият смисъл. Да не би да е изгубил кураж? Не ми се вярва такова нещо да се случи с Оуен.

– Откога издавате Куин? – попита Страйк.

Фишър го изгледа недоумяващо.

– Никога не съм го издавал! – възкликна той.

– Помислих, че...

– Имаше договор с „Роупър – Чард“ за последните си три книги... или бяха четири? Не, случи се следното. Преди няколко месеца срещнах на едно парти Лиз Тасъл, агентката му, и тя сподели с мен поверително – беше малко подпийнала – че не знае още колко ще го търпят „Роупър – Чард“. Подхвърлих, че ще се радвам да хвърля поглед на следващата му книга. Напоследък Куин е в категорията „толкова лош, та чак добър“, можехме да приложим по-нестандартна маркетингова стратегия. Все пак написа „Грехът на Хобарт“ – добави Фишър. – Това беше добра книга. Прецених, че още може да има нещо у него.

– Тя прати ли ви „Bombyx Mori“? – попита Страйк, като се движеше опипом и вътрешно се ругаеше, задето не беше разпитал Лионора Куин по-подробно предишния ден.

Така ставаше, като поемаш нов клиент, когато си три четвърти мъртъв от изтощение. Страйк бе привикнал да ходи на такива разговори по-информиран от събеседника си и сега се усещаше някак странно разголен.

– Да, тя ми прати екземпляр по-миналия петък – отвърна Фишър и усмивката му в стил „Пък“ стана още по-лукава. – Най-голямата грешка в живота на горката Лиз.

– Защо?

– Защото явно не я беше прочела както трябва или не чак до края. Два часа, след като текстът пристигна, получих паникьосано съобщение на гласовата си поща: „Крис, станала е грешка, изпратила съм ти погрешен ръкопис. Моля те, не го чети, а веднага ми го прати обратно. Ще бъда в офиса си да го приема“. Никога не бях чувал Лиз Тасъл такава в живота си. Обичайно е твърде стряскаща жена. Кара големи мъже да се разтреперват.

– И вие върнахте ли го?

– Не, разбира се. Прекарах почти цялата събота да го чета.

– И? – попита Страйк.

– Никой ли не ви е казал?

– Какво да ми е казал?

– Какво има вътре – посочи Фишър. – Какво е направил.

– А какво е направил?

Усмивката на Фишър помръкна. Той остави кафето на бюрото си.

– Бях предупреден от топадвокати в Лондон да не разкривам това – заяви.

– А кой е наел адвокатите? – попита Страйк. Когато Фишър не отговори, той настоя: – Някой различен от Чард и Фанкорт?

– Не двамата, само Чард – рече Фишър, паднал лесно в клопката на Страйк. – Макар че на мястото на Оуен аз повече бих се опасявал от Фанкорт. Може да бъде голям проклетник. Ужасно е злопаметен. Не ме цитирайте – побърза да добави.

– А този Чард, за когото говорите? – подпита Страйк, движейки се наслуки в полумрак.

– Даниъл Чард, президент на „Роупър – Чард“ – поясни Фишър с едва доловимо нетърпение. – Не разбирам как Оуен си е въобразявал, че ще му се размине, след като е извъртял такъв номер на човека, управляващ издателството му, но такъв си е Оуен. Най-монументално арогантният и самозабравил се негодник, когото познавам. Сигурно си е мислил, че може да обрисува Чард като... – Фишър млъкна и се засмя неловко. – Направо съм опасен за себе си. Накратко, учуден съм как дори Оуен е могъл да повярва, че такова нещо ще му се размине. Нищо чудно да се е стреснал, когато е осъзнал, че всички съвсем точно са схванали намека му, и затова е побягнал.

– Съдържанието е клеветническо, така ли? – попита Страйк.

– Това е малко сумрачна територия в литературата – коментира Фишър. – Ако кажеш истината чрез гротескни похвати... Аз, разбира се, въобще не твърдя, че нещата, които той пише, отговарят на истината – побърза да вметне. – Няма как буквално да са верни. Но всички са разпознаваеми; описал е доста хора, и то твърде сръчно... Всъщност напомня ранните творби на Фанкорт. Кървища колкото щеш и изобилства от мистериозен символизъм. На места не разбираш добре накъде бие, но искаш да знаеш какво има в торбата, какво има в огъня.

– Какво има... къде?

– Няма значение, просто неща от книгата. Лионора не ви ли разправи за нея?

– Не – отвърна Страйк.

– Странно – каза Фишър. – Тя би трябвало да я познава. Винаги съм си представял, че Куин е от онези писатели, които изнасят лекции на семейството си за своята работа на всяко хранене.

– Защо решихте, че Чард или Фанкорт биха наели частен детектив, след като не сте знаели, че Куин е изчезнал?

Фишър сви рамене.

– Не знам. Предположих, че някой от тях се опитва да разбере какво възнамерява той да прави с книгата, та да могат да го спрат или да предупредят новия издател, че ще го съдят. Или пък се надява да открие нещо срещу Куин и да отвърне на огъня с огън.

– Затова ли толкова държахте да се срещнете с мен? – попита Страйк. – Вие знаете ли нещо срещу Куин?

– Не – разсмя се Фишър. – Аз просто съм си любопитен. Исках да науча какво става.

Той погледна часовника си, преобърна един проект за корица на книга пред себе си и леко отмести стола си назад.

Страйк разбра намека.

– Благодаря ви за отделеното време – каза той и се изправи. – Ако се чуете с Оуен Куин, бихте ли ми съобщили?

Той подаде визитка на Фишър. Фишър я разгледа смръщено, докато заобикаляше бюрото си, за да изпрати Страйк.

– Корморан Страйк... Страйк... Ама тази фамилия ми е позната.

Явно чак сега го осени. Фишър внезапно се оживи, сякаш батериите му бяха подменени.

– Дявол го взел, вие сте онзи от случая с Лула Ландри!

Страйк знаеше, че би могъл да седне отново, да си поръча лате и да се радва на пълното внимание на Фишър в продължение на още близо час. Вместо това се сбогува дружелюбно, но решително и след няколко минути излезе отново на студената мъглива улица сам.

Мога да се закълна, не съм се провинявал никога в четене на подобни неща.

Бен Джонсън,

Всеки със своето настроение

Когато бе информирана по телефона, че съпругът й в крайна сметка не е в хотела за писателски отдих, Лионора Куин се разтревожи.

– А къде е тогава? – зададе въпрос, но сякаш повече на себе си, отколкото на Страйк.

– Къде отива обикновено, когато зачезва? – попита Страйк.

– На хотел – отвърна тя. – А веднъж отседна у жена, но прекъсна познанството си с нея. Орландо – изрече остро встрани от слушалката, – остави това, мое е. Казах, че е мое. Какво? – попита високо в ухото на Страйк.

– Нищо не съм казал. Искате ли да продължа да търся съпруга ви?

– Искам, естествено. Кой друг ще го намери? Не мога да оставя Орландо. Питайте Лиз Тасъл къде е. Тя го е намирала преди. В „Хилтън“ – неочаквано заяви Лионора. – Веднъж беше в „Хилтън“.

– Кой точно „Хилтън“?

– Не знам, питайте Лиз. Тя го принуди да хукне, така че тя трябва да помогне за връщането му. Не приема обажданията ми. Орландо, остави това!

– Сещате ли се за някого друг...?

– Не, ако се сещах, бих го попитала, нали така? – тросна се Лионора. – Вие сте детективът, вие го открийте! Орландо!

– Госпожо Куин, имаме...

– Наричайте ме Лионора.

– Лионора, трябва да вземем предвид вероятността съпругът ви да си е причинил нараняване. Ще го намерим по-бързо, ако се обърнем към полицията – повиши глас Страйк, за да надвика домашната гюрултия в другия край на линията.

– Не искам. Обадих им се миналия път, а се оказа, че той бил у жена, и те бяха много разсърдени. Той ще се ядоса, ако го направя пак. А и Оуен не би... Орландо, остави го, казах!

– Полицията би разпространила снимката му по-ефективно и...

– Искам да се прибере у дома без много шум. Защо просто не вземе да се върне? – възкликна обидено. – Нямаше го достатъчно време, за да се е успокоил вече.

– Чели ли сте новата книга на съпруга си? – попита я Страйк.

– Не. Винаги чакам да бъдат завършени, че да ги чета в нормален вид, с корици.

– Той сподели ли с вас нещо за нея?

– Не, мрази да говори за работата си, докато... Орландо, остави го!

Той не беше сигурен дали тя затвори умишлено, или не.

Мъглата от ранната сутрин се беше вдигнала. Дъжд нашарваше прозорците на офиса му. Всеки момент щеше да пристигне клиентка, поредната развеждаща се жена, желаеща да знае дали съпругът й, който скоро щеше да е бивш, не укриваше средства.

– Робин – каза Страйк, като излезе във външния офис, – би ли ми принтирала снимка на Оуен Куин от интернет, ако намериш такава? Също така, обади се на агентката му Елизабет Тасъл и провери дали има желание да отговори на няколко бързи въпроса.

Канеше се да се върне в кабинета си, когато се сети за още нещо.

– И ако обичаш, провери какво означава „bombyx mori“.

– Как се пише това?

– Един господ знае – отвърна Страйк.

Бъдещата разведена пристигна навреме в единайсет и трийсет. Беше подозрително младолика четирийсет и няколко годишна, която излъчваше лековат чар и мускусен аромат, от който на Робин някак й отесняваше в офиса. Страйк изчезна с нея в кабинета си и в продължение на два часа Робин чуваше само лекото издигане и затихване на гласовете им на фона на непрестанното барабанене на дъжда и почукването на пръстите й по клавиатурата – спокойни, мирни шумове. Робин беше привикнала да чува внезапни изблици на плач, стенания, дори крясъци от кабинета на Страйк. Внезапната тишина можеше да е най-зловеща от всичко, както когато един клиент буквално беше припаднал (и както научиха по-късно, бе претърпял микроинфаркт), щом бе видял снимки на жена си и любовника й, които Страйк беше заснел с далекообхватен обектив.

Когато Страйк и клиентката му най-сетне се появиха и тя се сбогува с него надълго и нашироко, Робин подаде на шефа си голяма снимка на Оуен Куин, свалена от сайта на литературния фестивал в Бат.

– Боже милостиви – промърмори Страйк.

Оуен Куин беше едър и блед мъж на около шейсет години, с рехава жълто-бяла коса и заострена брадичка тип Ван Дайк. Очите му като че бяха разноцветни, което придаваше особена напрегнатост на погледа му. За снимката се бе загърнал в нещо като тиролска наметка и носеше мека шапка с перо.

– Човек не би казал, че такъв ще остане инкогнито задълго – отбеляза Страйк. – Би ли направила копия, Робин? Може да се наложи да я покажем в няколко хотела. Според жена му веднъж отседнал в „Хилтън“, но не може да си спомни точно кой, така че позвъни тук-там да провериш не се ли е регистрирал. Не си представям, че би използвал истинското си име, но ти им го опиши. Стигна ли донякъде с Елизабет Тасъл?

– Да – отговори Робин. – Ако щеш, вярвай, тъкмо се канех да й се обадя, когато тя ми позвъни.

– Позвънила е тук? Защо?

– Крисчън Фишър й казал, че си го посетил.

– И?

– Днес следобед имала срещи, но иска да се видите утре в единайсет в нейния офис.

– Я виж ти – развеселен, възкликна Страйк. – Става все по-интересно. Попита ли я дали знае къде е Куин?

– Да. Отговори, че няма никаква представа, но беше категорична, че иска да се види с теб. Много е властна. Същинска училищна директорка. Колкото до „Bombyx mori“, оказа се латинското название на копринената буба.

– Копринената буба?

– Да. И знаеш ли какво? Винаги съм мислила, че предат мрежата си като паяците, а всъщност знаеш ли как добивали коприната от бубите?

– Не бих казал, че знам.

– Сваряват ги – каза Робин. – Сваряват ги живи, та да не повредят пашкулите си, като изскочат от тях. Не звучи никак красиво, нали? Защо те интересуват копринените буби?

– Исках да разбера защо Оуен Куин е нарекъл последния си роман „Bombyx Mori“ – обясни Страйк. – Но май все така не ми е ясно.

Той прекара следобеда в досадна писмена работа, свързана със следене по случай, и в надежда времето да се оправи – налагаше му се да излезе, тъй като нямаше буквално и троха за ядене горе. След като Робин си тръгна, Страйк продължи да работи, защото дъждът, биещ в прозорците му, постоянно се усилваше. Накрая си облече палтото и тръгна през пороя по мокрия и тъмен Чаринг Крос Роуд, за да купи храна от най-близкия супермаркет. Напоследък беше прекалил с готовата храна за вкъщи.

На връщане нагоре по улицата с издутите пазарски пликове в двете ръце, по импулс влезе в книжарница за книги втора ръка, която беше пред затваряне. Мъжът зад щанда не беше сигурен дали имат екземпляр от „Грехът на Хобарт“, първата и очевидно най-добра книга на Оуен Куин, но след неконструктивно мънкане и неубедително взиране в екрана на компютъра, предложи на Страйк екземпляр на „Братята Балзак“ от същия автор. Уморен, мокър и гладен, Страйк плати две лири за книгата с протъркани твърди корици и я отнесе в своята мансарда.

След като прибра провизиите по местата им и си сготви паста, Страйк се изтегна на леглото, докато нощта напираше, мрачна и студена, в прозорците му, и отвори книгата на изчезналия човек.

Стилът бе пищен и разкрасен, сюжетът – готически и сюрреалистичен. Двама братя, с имената Варикосел и Вас, бяха затворени в камера, докато трупът на по-големият им брат се разлагаше бавно в ъгъла. Помежду пиянски спорове за литература, лоялност и френския писател Балзак те се опитваха със съвместни усилия да създадат повествование за живота на своя гниещ брат. Варикосел постоянно опипваше болезнените си тестиси, което на Страйк му се видя като тромава метафора на писателски блокаж; Вас като че вършеше повечето от работата.

След петдесет страници Страйк измърмори „Врели-некипели!“, захвърли книгата настрани и подхвана мъчителния процес по заспиването.

Дълбокият и блажен ступор от предишната нощ му убягваше. Дъждът барабанеше по прозорците на мансардата му и сънят му бе неспокоен; объркани сънища с катастрофи запълниха нощта. Страйк се събуди на сутринта с остатъчно неприятно чувство, вкопчено в него като махмурлук. Дъждът още се лееше срещу прозореца му и когато включи телевизора, видя, че Корнуол е поразен от тежко наводнение; хората бяха блокирани в колите си или евакуирани от домовете си и сега се тълпяха в кризисните центрове.

Страйк грабна мобилния си телефон и набра номера, който му бе така добре познат, както собственото му отражение в огледалото, който през целия му живот бе символизирал за него сигурност и стабилност.

– Ало? – прозвуча гласът на леля му.

– Корморан е. Добре ли си, Джоун? Гледах новините.

– Засега за нас няма страшно, скъпи, положението е тежко по-нагоре по крайбрежието – отвърна тя. – Тук вали и има буря, но не може да се сравни с кошмара в Сейнт Остел. Ние самите току-що го гледахме по новините. Ти как си, Корм? От цяла вечност не си се обаждал. Тъкмо снощи си казвахме с Тед колко отдавна не сме те чували. Защо не дойдеш за Коледа, след като отново си сам? Какво ще кажеш?

Не му беше възможно нито да се облече, нито да затегне протезата си, докато държеше мобилния телефон. Тя говори в продължение на половин час, един неспирен поток със сведения за местни случки и внезапни нахлувания в личната територия, която той предпочиташе да остане незасегната. Накрая, след финална серия от въпроси за любовния му живот, дълговете и ампутирания му крак, тя го пусна да си върви по работата.

Страйк се появи в офиса закъснял, уморен и раздразнителен. Носеше тъмен костюм и вратовръзка. Робин се питаше дали той няма да иде на обяд с развеждащата се брюнетка след срещата си с Елизабет Тасъл.

– Чу ли новините?

– За наводнението в Корнуол ли? – попита Страйк, като включи чайника, защото първият му чай за деня беше изстинал по време на бъбренето на Джоун.

– Уилям и Кейт са се сгодили – съобщи Робин.

– Кои?

– Принц Уилям и Кейт Мидълтън – уточни Робин през смях.

– О – равнодушно отрони Страйк, – браво на тях.

Допреди няколко месеца и той бе сред редиците на сгодените. Не знаеше как се развива новият годеж на бившата му годеница, нито му беше приятно да се чуди кога ли щеше да приключи. (Естествено, нямаше да е, както приключи техният – с бузата на годеника одрана от годеницата, а със сватба, каквато той не би могъл да й осигури и която щеше да е повече в духа на предстоящата на Уилям и Кейт.)

Робин прецени, че е безопасно да прекъсне мрачното мълчание, чак след като Страйк беше изпил половин чаша чай.

– Луси се обади точно преди да дойдеш, за да ти напомни за вечерята по случай рождения ти ден в събота вечер и да пита имаш ли желание да заведеш някого.

Настроението на Страйк се понижи с още няколко степени. Съвсем беше забравил за вечерята в дома на сестра си.

– Ясно – мрачно изрече той.

– Имаш рожден ден в събота, така ли? – попита Робин.

– Не – каза Страйк.

– А кога е?

Той въздъхна. Не искаше торта, картичка или подаръци, но нейното изражение бе очаквателно.

– Във вторник – отвърна.

– На двайсет и трети?

– Да.

След кратка пауза му хрумна, че и той трябваше да й върне със същия интерес.

– А твоят кога е? – Колебанието й го притесни. – Боже мой, да не е днес?

Тя се разсмя.

– Не, мина вече. Девети октомври. Спокойно, беше събота – каза, все още усмихната заради виновното му изражение. – Не е, като да съм седяла тук цял ден в очакване на цветя.

Сега вече и той й се усмихна. С чувството, че трябва да й окаже повече внимание, задето бе пропуснал рождения й ден и никога не му бе дошло на ума да я попита кога е, добави:

– Хубаво, че с Матю още не сте определили датата. Поне няма да се застъпи с кралската сватба.

– О – промълви Робин и се изчерви. – Всъщност определихме датата.

– Определихте я?

– Да – потвърди Робин. – Осми януари. Нося ти покана – добави и забързано взе да рови из чантата си (дори не беше попитала Матю може ли да покани Страйк, но вече бе късно за това). – Заповядай.

– Осми януари? – избъбри Страйк, като пое сребристия плик. – Ами това е... кога?... След седем седмици.

– Да – каза Робин.

Настана кратка и странна пауза. Страйк не можеше да си спомни какво щеше да я накара да свърши; после се сети и докато говореше, потупваше плика в дланта си с делови жест.

– Как напредваш с веригата „Хилтън“?

– Отметнах няколко хотела. Куин не е бил там под свое име и никой не разпозна описанието му. Но има още много, така че действам по списъка. Какво ще правиш след срещата с Елизабет Тасъл? – попита небрежно.

– Ще се преструвам, че искам да купя жилище в Мейфеър. Изглежда, нечий съпруг възнамерява да реализира капитал и да го изнесе в офшорна банка, преди адвокатите на жена му да могат да го спрат. И тъй... – продължи, след като пъхна дълбоко във вътрешния джоб на сакото си неотворената покана за сватба. – Аз ще тръгвам. Имам да откривам лош писател.

Взех книгата и старецът изчезна.

Джон Лили,

Ендимион, или Човекът

на луната

На Страйк му хрумна, докато пътуваше прав в метрото за една спирка до офиса на Елизабет Тасъл (никога не можеше да се отпусне напълно при тези кратки пътувания, а внимаваше да не прехвърля тежестта върху изкуствения си крак и да избегне падане), че Робин не го беше упрекнала, задето е поел случая на Куин. Не че от своята позиция можеше да оспорва решение на работодателя си, но все пак беше отказала много по-висока заплата, за да остане при него, и би било логично да очаква, че след изплащането на дълговете си той най-малкото й дължи повишение. Беше изключение с тази своя липса на упреци и критични мълчания; единствената жена в живота на Страйк, която нямаше желание да го превъзпитава и поучава. Според неговия опит жените често очакваха да разбереш, че това им поведение е мерило колко те обичат и затова правят всичко възможно да те променят.

И тъй, тя се омъжваше след седем седмици. Само седем седмици оставаха, преди да стане госпожа Матю... Ала дори и да бе знаял фамилията на годеника й, не можеше да си я припомни.

Докато чакаше асансьора към Гудж Стрийт, Страйк изпита внезапен шантав импулс да се обади на клиентката си брюнетка, която се развеждаше – и която беше дала доста ясно да се разбере, че би приветствала подобно развитие на нещата – с перспектива да преспи с нея тази вечер в удобното й меко, силно парфюмирано, както си го представяше, легло в Найтсбридж. Ала едва появила се, идеята беше отхвърлена. Такъв ход щеше да е лудост, по-неразумен дори от поемането му на случая с изчезналия човек, за който нямаше изгледи да получи плащане.

И защо губеше време с Оуен Куин, запита се, докато вървеше с приведена глава, за да се защити от дъжда. От любопитство, отговори си сам след няколко мига размисъл, а може би и заради нещо по-неуловимо. Крачеше по Стор Стрийт, присвил очи в пороя, съсредоточен да стъпва внимателно по хлъзгавия тротоар, и заключи, че нюхът му е на път да закърнее от безкрайните вариации на тема алчност и отмъстителност, сервирани му от неговите богати клиенти. Отдавна не бе разследвал случай с изчезнало лице. Щеше да изпита удовлетворение, когато върнеше беглеца Куин на семейството му.

Литературната агенция на Елизабет Тасъл бе разположена в изненадващо тиха задънена пряка на Гоуър Стрийт, главно с жилищни сгради от тъмни тухли. Страйк натисна звънеца до дискретна месингова табела край входната врата. Последва леко трополене и се появи блед млад мъж с отворена на врата фланелка, който отвори вратата към площадка пред стълбище, застлано с червен мокет.

– Вие ли сте частният детектив? – попита със смес от благоговение и възбуда.

Страйк го последва, като ръсеше капки по протрития мокет, и двамата изкачиха стълбите до махагонова врата, през която влязоха в просторно офисно пространство, което някога вероятно бе представлявало отделен вестибюл и дневна.

Застарялата елегантност бавно западаше в износеност. Прозорците бяха замъглени от конденз, а въздухът – натежал от цигарен дим. Претъпкани дървени библиотечни шкафове опасваха стените и овехтелите тапети бяха почти изцяло скрити от поставени в рамки литературни карикатури и илюстрации от комикси. Имаше две масивни бюра, поставени едно срещу друго върху протрит килим, но зад тях не седеше никой.

– Може ли да взема палтото ви? – попита младият човек и в този момент момиче с уплашен вид изскочи изпод едно от бюрата.

В ръка държеше изцапана гъба за попиване.

– Не мога да го изчистя, Рейф! – прошепна тревожно на младежа със Страйк.

– Да му се не види – раздразнено процеди Рейф. – Одъртялото куче на Елизабет повърна под бюрото на Сали – сподели той приглушено, докато поемаше подгизналото палто „Кромби“ на Страйк и го окачаше на викторианска закачалка до вратата. – Ще й съобщя, че сте пристигнали. Ти продължавай да търкаш – нареди той на колежката си, приближи се до друга махагонова врата и леко я открехна.

– Господин Страйк е тук, Лиз.

Раздаде се шумен лай, последван от дълбока човешка кашлица, сякаш излизаща от гърдите на стар миньор.

– Хвани го – изрече пресипнал глас.

Вратата към кабинета на агентката се отвори и се видяха Рейф, хванал здраво за нашийника стар, но очевидно още буен доберман пинчер, и висока, набита жена на около шейсет години с едри, безкомпромисно некрасиви черти на лицето. Геометрично съвършената късо подстригана стоманеносива коса, черният костюм със строга кройка и яркочервеното червило й придаваха излъчване за замах и енергичност. От нея се носеше аурата на величествено достойнство, което замества сексуалната притегателност у успелите по-възрастни жени.

– Най-добре го изведи навън, Рейф – каза агентката, приковала маслиненотъмните си очи към Страйк. Дъждовните струи все така биеха в прозорците. – И не забравяй пликчетата за акото, днес е малко разхлабен. Заповядайте, влезте, господин Страйк.

С крайно недоволен вид помощникът й потътри едрото куче с глава на същински Анубис навън от кабинета. Докато Страйк и доберманът се разминаваха, раздаде се енергично ръмжене.

– Кафе, Сали – изстреля команда агентката към стреснатото момиче, което скри гъбата, скочи иззад бюрото си и изчезна през една врата зад него.

Страйк се надяваше, че старателно ще измие ръцете си, преди да приготви кафето.

Задушният кабинет на Елизабет Тасъл беше концентриран вариант на външното помещение: вонеше на цигари и старо куче. Под бюрото й бе разположено легло за животното, тапицирано с туид; по стените се мъдреха стари снимки и репродукции. Страйк разпозна мъжа на една от най-големите: сравнително известен възрастен автор на илюстровани детски книжки, на име Пинкълман, за когото не беше сигурен дали е още жив. След като отправи към Страйк безмълвен жест да седне на стола срещу нея, от който той първо трябваше да махне купчина вестници и стари броеве от „Букселър“, агентката извади цигара от кутия на бюрото си, запали я с ониксова запалка, вдиша дълбоко и веднага подхвана продължителна, дълбока и свиреща кашлица.

– И тъй – изграчи, когато пристъпът утихна и тя се върна на кожения стол зад бюрото си, – разбрах от Крисчън Фишър, че Оуен отново разиграва прочутия си номер с изчезването.

– Точно така – потвърди Страйк. – Изчезнал е същата вечер, след като двамата сте се скарали заради книгата му.

Тя заговори, ала думите й мигом бяха спрени от нова кашлица. Ужасни раздиращи звуци излизаха дълбоко от гръдния й кош. Страйк изчака в мълчание пристъпът да отмине.

– Зле звучите – отбеляза, когато тя се накашля, и колкото и да не беше за вярване, отново дръпна яко от цигарата си.

– Грип – прегракнало обясни тя. – Не мога да се отърся от него. Кога дойде Лионора при вас?

– Онзи ден.

– Може ли да си позволи хонорара ви? – изхриптя. – Не ми се вярва човек, разрешил случая „Ландри“, да взема евтино.

– Госпожа Куин предположи, че вие ще ми платите – уведоми я Страйк.

Грапавите бузи поаленяха, а тъмните очи, влажни от толкова кашляне, се присвиха.

– Може да се върнете право при Лионора – гърдите й се завълнуваха под елегантното черно сако, докато тя потискаше нов порив за кашлица – и да й предадете, че няма да дам и пени да върна онзи никаквец. Той вече не ми е... не ми е клиент. Кажете й... кажете й...

Бе нападната от нова гигантска експлозия от кашлица.

Вратата се отвори и влезе слабата асистентка, натоварена с тежък дървен поднос, отрупан с чаши и пособия за кафе. Страйк се изправи да го поеме от нея; по бюрото нямаше място за подноса. Момичето направи опит да разчисти пространство и в нервността си събори купчина листове.

Последва гневен жест от кашлящата агентка и отпратеното момиче уплашено изприпка навън от кабинета.

– Некадърна... малка... – просвистя Елизабет Тасъл.

Страйк постави подноса на бюрото, игнорира разпръснатите по целия килим хартии и отново седна. Агентката беше тиранка от добре познат му тип: една от онези по-възрастни жени, които, съзнателно или не, правеха капитал от факта, че събуждат у податливите по природа детски спомени за властни и взискателни майки. Страйк беше имунизиран срещу подобно застрашително поведение. Първо, неговата собствена майка с всичките й недостатъци беше млада и открито любяща; второ, той долавяше уязвимост у този наглед дракон. Паленето на цигара от цигара, избелелите снимки и кошчето на старото куче предполагаха по-сантиментална и по-малко самоуверена жена, отколкото я мислеха младите й подчинени.

Когато най-сетне тя спря да кашля, той й подаде чашата с кафе, която беше налял.

– Благодаря – намусено промърмори тя.

– Значи, сте изоставили Куин? – попита той. – Казахте ли му го в деня, когато сте вечеряли заедно?

– Не си спомням – изграчи тя. – Нещата се нагорещиха много бързо. Оуен се изправи насред ресторанта, та да му е по-удобно да ми крещи, после изфуча навън и ме остави аз да плащам сметката. Ще откриете много свидетели на казаното от мен, ако проявявате интерес. Оуен се погрижи сцената да е съвсем публична.

Тя посегна за нова цигара, после се сети да предложи една и на Страйк. След като запали и двете, попита:

– Какво ви каза Крисчън Фишър?

– Не особено много – отвърна Страйк.

– И заради двама ви се надявам това да е истина – тросна се тя.

Страйк не каза нищо, само пушеше и отпиваше от кафето си, докато Елизабет чакаше с очевидната надежда да научи повече.

– Той спомена ли ви „Bombyx Mori“? – попита го.

Страйк кимна.

– Какво каза за нея?

– Че Куин е вкарал в книгата много хора, достатъчно небрежно замаскирани, че да бъдат разпознаваеми.

Настана наситена със заряд пауза.

– Надявам се Чард наистина да го съди. Това е идеята му да си държи устата затворена, а?

– Опитвахте ли се да се свържете с Куин, след като си излезе от... Къде всъщност вечеряхте? – попита Страйк.

– В „Ривър Кафе“ – отвърна тя. – Не, не съм го търсила. Не остана нищо за казване.

– И той не ви се е обаждал?

– Не.

– Според Лионора сте казали на Куин, че това е най-доброто, което е писал, а после сте променили мнението си и сте се отказали да го представлявате.

– Какво говори тя? Аз съвсем не това...

Настъпи най-тежкият й до момента пристъп на кашлица. Страйк изпита силно желание да измъкне насилствено цигарата от ръката й, докато тя се дереше с все сила. Най-сетне се успокои. Изпи наведнъж половин чаша горещо кафе, което, изглежда, й донесе облекчение. С по-укрепнал глас тя повтори:

– Съвсем не това казах. „Най-доброто, което е писал“, така ли го е предал на Лионора?

– Да. А вие какво всъщност казахте?

– Бях болна – изрече дрезгаво тя, като игнорира въпроса. – От грип. Не бях ходила на работа цяла седмица. Оуен позвънил в офиса да каже, че романът е завършен. Рейф му съобщил, че съм си вкъщи на легло, така че Оуен изпрати ръкописа по куриер на домашния ми адрес. Трябваше да стана, че да се разпиша за него. Абсолютно типично за Оуен. Бях с четирийсет градуса температура и едва стоях на крака. Книгата му беше завършена и се предполагаше, че трябва незабавно да я прочета.

Тя изгълта още кафе и добави:

– Метнах ръкописа на масичката в антрето и се върнах в леглото. Оуен започна да ми звъни буквално на всеки кръгъл час, за да ме пита какво мисля. През цялата сряда и четвъртък напълно ме изтормози... Никога преди не го бях правила за трийсет години работа – гракна тя. – Трябваше да замина същия уикенд. Очаквах пътуването с голямо нетърпение. Не исках да го отменям, още по-малко исках Оуен да ми звъни на всеки три минути, докато отсъствах. Така че... просто за да намеря мира от него... все още се чувствах ужасно... го изчетох по диагонал.

Тя всмукна дълбоко от цигарата си, изкашля се по навик, после се овладя и каза:

– Не ми изглеждаше по-лош от последните му два. Дори бележеше подобрение. Въведението беше доста интересно. Някои от метафорите му бяха завладяващи. Готическа приказка, мрачен вариант на „Напредъкът на поклонника“.

– Разпознахте ли някого в откъсите, които прочетохте?

– Образите изглеждаха в по-голямата си част символични – отговори тя с нотка на оправдаване, – особено автопортретът в стил житията на светците. Изобилие от перверзен секс. – Тя отново направи пауза, за да покашля. – Обичайната смесица, казах си... само че не четях внимателно, признавам си го с ръка на сърцето.

Той отгатваше, че тя не е от хората, свикнали да си признават грешките.

– Аз.. прелистих набързо последната една четвърт, местата, където пише за Майкъл и Даниъл. Погледнах края, видя ми се гротескно и малко глуповато... Ако не бях толкова болна, ако го бях прочела както трябва, естествено, щях да му кажа, че няма начин това да му се размине. Даниъл е особен човек, много докачлив... – Гласът й отново пресекна, ала решена да довърши изречението си, тя захриптя: – А Майкъл е най-противният... най-противният...

И отново се разрази кашлица.

– Защо господин Куин би се опитвал да издаде нещо, заради което неизбежно биха го съдили? – попита я Страйк, когато тя спря да кашля.

– Защото Оуен не смята, че е подчинен на същите закони като останалата част от обществото – отсече тя пресипнало. – Мисли се за гений, за enfant terrible. За него е въпрос на гордост да засегне някого. Има го за храбра и героична постъпка.

– Какво направихте с книгата, след като я прегледахте?

– Обадих се на Оуен – отговори тя и за миг затвори очи, явно с яд към себе си. – И му казах: „Да, много е добра“, след което накарах Рейф да махне проклетията от къщата ми, да направи две копия и да прати едното на Джери Уолдгрейв, редакторът на Оуен в „Роупър – Чард“, а другото... Бог да ми е на помощ... на Крисчън Фишър.

– Защо просто не изпратихте текста по имейл до офиса? – попита любопитно Страйк. – Нямахте ли го на флаш устройство?

Тя загаси цигарата си в пепелник, пълен с угарки.

– Оуен държи да използва старата си пишеща машина, на която написа „Грехът на Хобарт“. Не знам дали е поза, или чиста глупост. Той е забележително невеж в областта на технологиите. Може и да е опитал да използва лаптоп и да не е успял. Още един начин, по който успява да създаде затруднения.

– А защо изпратихте копия на двама издатели? – попита Страйк, макар вече да знаеше отговора.

– Защото Джери Уолдгрейв може да е истински светец и най-милият човек в издателския бизнес – отговори тя, като отпи още кафе, – но дори на него напоследък му се изчерпа търпението с настроенията на Оуен. Последният роман на Оуен от „Роупър – Чард“ имаше много ниски продажби. Та затова реших, че е разумно да се подсигурим.

– Кога осъзнахте за какво в действителност е книгата?

– Рано същата вечер – изграчи тя. – Рейф ми се обади. Беше изпратил двете копия и после прелистил оригинала. Обади ми се и ме попита: „Лиз, ти всъщност чела ли си това?“.

Страйк можеше да си представи с каква уплаха бледият млад асистент е направил обаждането, какъв кураж е изисквало, какви отчаяни обсъждания са водили с колежката насреща му, преди да стигне до решението.

– Трябваше да си призная, че не съм... или поне не подробно – измърмори тя. – Той ми прочете няколко отбрани откъса, които бях пропуснала, и...

Тя хвана ониксовата запалка и я щракна разсеяно, преди да вдигне поглед към Страйк.

– Изпаднах в паника. Позвъних на Крисчън Фишър, но бях директно препратена към гласова поща, затова му оставих съобщение, че изпратеният ръкопис е първа чернова, че не бива да го чете, че съм направила грешка и го моля да ми го върне колкото може по-бързо. После се обадих на Джери, но и с него не можах да се свържа. Беше ми казал, че заминава за уикенда, за да празнуват с жена му годишнината си. Надявах се да не е имал време да го чете, затова му оставих съобщение в същия дух като това до Фишър. После позвъних на Оуен.

Тя запали нова цигара. Широките й ноздри потръпнаха при вдишването, бръчките край устата й станаха по-дълбоки.

– Не успях да се накарам да изрека думите, но и да бях успяла, все едно. Тъй или иначе, обсеби говоренето, както само Оуен го може, напълно възхитен от себе си. Каза, че трябва да се срещнем за вечеря и да отпразнуваме завършването на книгата му. И тъй, навлякох някакви дрехи, отидох в „Ривър Кафе“ и зачаках. И ето че Оуен се появи. Дори не беше закъснял. Обикновено закъснява. Буквално се носеше по въздуха, толкова беше възторжен. Той искрено вярва, че е сътворил нещо храбро и прекрасно. Започнал бе да говори за филмова адаптация, преди да съм успяла да вмъкна и дума.

Когато издуха пушек през алените си устни, наистина придоби драконовско излъчване с блестящите си черни очи.

– Казах му, че написаното от него е долно, злобно и не подлежи на публикуване, а той скочи, събори стола и се разкрещя. След като ми нанесе и лични, и професионални обиди, заяви ми, че щом ми липсва храброст да го представлявам, сам ще си публикува романа. Щял да го пусне като електронна книга. После си тръгна с гръм и трясък и ме остави да платя сметката. Не че бе необичайно...

Емоциите я накараха да се разкашля още по-силно от преди. Страйк сериозно се уплаши, че може да се задуши. Понадигна се от стола, но тя му махна с ръка да не се намесва. Накрая, с лице, станало мораво, и насълзени очи, тя проговори с глас, грапав като шкурка:

– Сторих всичко по силите си да го изразя точно. Уикендът ми на морския бряг беше съсипан. Постоянно бях на телефона, опитвах се да се свържа с Фишър и Уолдгрейв. Пращах съобщение след съобщение, закотвена на проклетите скали при Гуитиън в опит да уловя сигнал...

– Нима сте от там? – попита Страйк леко изненадан, защото в изговора й не бе чул ехо от корнуолското си детство.

– Там живее една от моите автори. Казах й, че не съм излизала от Лондон четири години, и тя ме покани за уикенда. Искаше да ми покаже всички прелестни места, които описва в романите си. Бяха сред най-красивите гледки, които съм виждала, но можех да мисля единствено за проклетия „Bombyx Mori“ и как да попреча да бъде прочетен от някого. Не можех да спя, чувствах се ужасно... Накрая в неделя по обед се чух с Джери. В крайна сметка не заминал на уикенда за празнуване на годишнината и твърдеше, че не е получил съобщенията ми, така че решил да прочете проклетата книга. Беше отвратен и гневен. Уверих Джери, че ще направя всичко в моята власт да спра тази гадост... но трябваше да призная, че съм я изпратила и на Крисчън, при което Джери ми тресна телефона.

– Казахте ли му, че Куин възнамерява да пусне книгата в интернет?

– Не, не му казах – дрезгаво отвърна тя. – Молех се това да е празна закана, защото Оуен наистина нищичко не разбира от компютри. Но се тревожех...

Гласът й пресекна.

– Тревожили сте се...? – подсказа й Страйк.

Тя не отговори.

– Този самиздат обяснява нещо – подхвърли небрежно Страйк. – Лионора твърди, че Куин взел своя екземпляр от ръкописа и всичките бележки със себе си във вечерта на изчезването си. Питах се дали е възнамерявал да ги изгори, или да ги хвърли в река, но вероятно ги е взел с намерение да ги превърне в електронна книга.

Тази информация никак не помогна за подобряването на настроението на Елизабет Тасъл. През стиснати зъби тя процеди:

– Има приятелка. Запознали се в писателски курс, където той преподаваше. Тя сама издава творбите си. Знам за нея, защото Оуен се опита да ме заинтересува от ужасните й романи фентъзи с примеси на еротика.

– Потърсихте ли я? – попита Страйк.

– Да, направих го. Исках да я подплаша, да й кажа, че ако Оуен се опита да я въвлече като помощничка в преформатирането на книгата или продаването й онлайн, вероятно и срещу нея ще бъде повдигнат съдебен иск.

– Какво ви отговори?

– Не можах да се свържа с нея. Опитах няколко пъти. Може вече да не е на този номер, не знам.

– Ще ми дадете ли връзка с нея? – попита Страйк.

– Рейф има нейна визитка. Помолих го да продължи да й звъни. Рейф! – провикна се.

– Той още е навън с Бо! – долетя уплашеният писклив гласец на момичето зад вратата.

Елизабет Тасъл направи гримаса на досада и се надигна тежко на крака.

– Няма смисъл да карам нея да я търси.

Когато вратата се затвори зад агентката, Страйк мигом се изправи, мина зад бюрото и се наведе да разгледа снимка на стената, която бе привлякла погледа му, а това наложи отместването на двоен портрет на два добермана върху библиотеката.

Снимката, която го заинтригува, беше формат А4, цветна, но много избеляла. Ако се съдеше по модата на четиримата души на нея, правена беше поне преди двайсет и пет години пред същата тази сграда.

Самата Елизабет лесно се разпознаваше, беше единствената жена в групата, едра и грозновата, с дълга, развята от вятъра тъмна коса и с рокля в тъмнорозово и тюркоазено с ниска талия, която никак не й отиваше. От едната й страна стоеше извънредно красив строен русокос мъж; от другата – нисък и кисел на вид човек с жълтеникава кожа и твърде голяма за тялото му глава. Изглеждаше бегло познат на Страйк. Той заключи, че го е виждал по вестниците или по телевизията.

До неидентифицирания, но евентуално известен човек стоеше много по-млад Оуен Куин. Най-висок от четиримата, той беше облечен в смачкан бял костюм и имаше прическа, щръкнала като риба бодливка. Силно напомняше на Страйк на дебел Дейвид Бауи.

Вратата се отвори неочаквано на добре смазаните си панти. Страйк не се опита да прикрие какво правеше, а се обърна с лице към агентката, която държеше листче хартия.

– Това е Флечър – каза тя, вперила очи в кучетата в ръката му. – Умря миналата година.

Той върна снимката с кучетата върху библиотеката.

– О – изведнъж съобрази тя. – Вие гледахте другата.

Тя се приближи към избледнялата снимка, като застана рамо до рамо със Страйк, и той забеляза, че е почти метър и осемдесет висока. Миришеше на цигари „Джон Плейър Спешълс“ и на парфюм „Арпеж“.

– Това беше денят, в който основах агенцията си. Те са първите ми трима клиенти.

– Кой е той? – посочи Страйк към красивия блондин.

– Джоузеф Норт. Превъзхождаше много по талант другите. Уви, почина млад.

– А този...?

– Майкъл Фанкорт, разбира се – отвърна тя леко изненадана.

– Стори ми се познат. Още ли го представлявате?

– Не! Мислех, че...

Той чу края на изречението, макар тя да не го произнесе: „Мислех, че всички знаят това“. Светове в световете. Може би цял литературен Лондон наистина знаеше, че прочутият Фанкорт вече не е неин клиент, ала не и Страйк.

– Защо не го представлявате повече? – попита той и се върна на мястото си.

Тя му подаде листчето в ръката си през бюрото; беше фотокопие на мърлява визитка с безвкусно оформление.

– Преди години трябваше да избирам между Майкъл и Оуен – отговори тя. – И като пълна глупачка... – Отново се разкашля и гласът й премина в гърлено грачене: – ...избрах Оуен. Това е единственият контакт, с който разполагам за Катрин Кент – добави твърдо, за да покаже, че прекратява темата за Фанкорт.

– Благодаря ви – каза той, сгъна листчето и го пъхна в портфейла си. – Знаете ли откога Куин се среща с нея?

– От доста време. Води я по забави, докато Лионора не може да мръдне от къщи заради Орландо. Пълно безсрамие.

– Нямате ли представа къде може да се е скрил? Лионора каза, че сте го намирали в другите случаи, когато е...

– Аз не съм „намирала“ Оуен – изрече рязко тя. – Той ми звъни след някоя и друга седмица, прекарана в хотел, за да ми иска аванс, който той нарича „подарък в пари“, та да си плати сметката за минибара.

– И вие плащате, така ли? – попита Страйк.

Изглеждаше пълна противоположност на отстъпчив човек.

Гримасата й сякаш признаваше слабост, от която тя се срамуваше, но отговорът й бе неочакван.

– Виждали ли сте Орландо?

– Не.

Тя отвори уста да продължи, но като че се отказа и просто добави:

– Двамата с Оуен се знаем от дълго време. Някога бяхме добри приятели – промълви с нотка на горчивина.

– В кои хотели е отсядал преди?

– Не ги помня всичките. Веднъж в „Кенсингтън Хилтън“. В „Данубиус“ в „Сейнт Джонс Уд“. Големи безлични хотели с всички удобства, които не може да получи у дома си. Оуен далеч не е бохем... с изключение на отношението си към хигиената.

– Познавате Куин добре. Не мислите ли, че има вероятност той да е...

Тя довърши изречението вместо него леко присмехулно:

– ...да е извършил нещо глупаво? Не, разбира се. Не би му и хрумнало да лиши света от гения на Оуен Куин. Не, в момента крои отмъщение срещу всички нас и е силно засегнат, че не е организирано национално издирване.

– Очаква издирване, макар да му е станало навик да изчезва?

– О, да – каза Елизабет. – Всеки път, когато разиграва фарса си с изчезването, очаква новината да излезе на първа страница. Бедата е, че когато го направи за пръв път преди много години след скарване с първия си редактор, номерът му мина. В пресата имаше известен изблик на загриженост. И оттогава той живее с надеждата това да се повтори.

– Жена му е категорична, че той ще се ядоса, ако бъде уведомена полицията.

– Не знам откъде си е втълпила тази идея – каза Елизабет и се почерпи с нова цигара. – Според Оуен хеликоптери и полицейски кучета са най-малкото, което нацията може да стори за човек с неговата значимост.

– Е, благодаря за отделеното време – каза Страйк и се накани да стане. – Много любезно от ваша страна, че се съгласихте да ме приемете.

Елизабет Тасъл му протегна ръка и каза:

– Не, няма такова нещо. Искам да ви помоля за нещо.

Той я изчака да продължи. Не беше свикнала да иска услуги, това беше очевидно. Няколко минути пуши мълчаливо, което доведе до ново изригване на потискана кашлица.

– Тази история с „Bombyx Mori“ много ми навреди – каза тя накрая. – Отмениха поканата ми за партито на „Роупър – Чард“ по случай годишнината им този петък. Два ръкописа, които им бях пратила преди това, ми бяха върнати дори без едно „благодаря“. Започвам да се притеснявам за последния роман на горкия Пинкълман. – Тя посочи снимката на възрастния детски писател на стената. – Носи се отвратителен слух, че съм била в сговор с Оуен, че съм го подстрекавала да подхване отново стар скандал с Майкъл Фанкорт, за да предизвикам конфликт и да организирам война с наддаване за книгата. Ако ще обиколите всички познати на Оуен – най-после стигна тя до същината на въпроса, – много ще съм ви благодарна да им обясните, особено на Джери Уолдгрейв, стига да се срещнете с него, че не съм имала представа какво пише в романа. Никога не бих го изпратила, а най-малко на Крисчън Фишър, ако не бях толкова болна. Проявих... – тя се поколеба – ...небрежност, но нищо повече от това.

Ето защо, значи, бе толкова нетърпелива да се види с него. Не изглеждаше неразумна молба в замяна на адресите на два хотела и любовница.

– Непременно ще го спомена, ако имам случай – обеща Страйк и се изправи.

– Благодаря – дрезгаво промълви тя. – Ще ви изпратя.

Когато излязоха от кабинета, посрещна ги яростен лай. Рейф и старият доберман се бяха върнали от разходката си. Мократа коса на Рейф беше пригладена назад и той с усилие удържаше кучето с посивяла муцуна, което се зъбеше на Страйк.

– Никога не е харесвал непознати – подхвърли Елизабет Тасъл безразлично.

– Веднъж ухапа Оуен – обади се Рейф, сякаш да утеши Страйк, задето кучето определено имаше желание да го нарани.

– Да – потвърди Елизабет Тасъл. – Жалко, че...

Ала пак я нападна кашлица и не довърши. Останалите трима я очакваха в мълчание да се успокои.

– Жалко, че не беше фатално – изхриптя накрая. – Щеше да спести на всички ни много неприятности.

Асистентите й изглеждаха шокирани. Страйк се ръкува с нея и се обърна с „довиждане“ общо към всички. Вратата се затвори и ръмженето на добермана престана да се чува.

Тук ли е свадливият ви съпруг, госпожо?

Уилям Конгрийв,

Така правят всички

Страйк спря в края на уличката без изход и позвъни на Робин, чийто номер беше зает. Облегна се на мокра стена с вдигната яка на палтото и започна да натиска бутона за повторно избиране през няколко секунди. През това време погледът му попадна върху синя табелка върху отсрещната сграда, която уведомяваше, че там е живяла лейди Отолин Морел, домакиня на литературен салон. Без съмнение, и помежду тези стени бяха протичали обсъждания на много романи с нецензурно съдържание...

– Здравей, Робин – каза Страйк, когато тя най-после вдигна. – Закъснявам. Би ли се обадила на Гънфри от мое име да го уведомиш, че за утре имам твърдо уговорена среща с обекта. А на Каролайн Ингълс предай, че няма ново развитие, но утре ще й се обадя да й представя последната информация.

Когато приключи с клиентите си по график, продиктува й името на хотел „Данубиъс“ в „Сейнт Джонс Уд“ и я помоли да разбере дали Оуен Куин е отседнал там.

– Как върви с хотелите „Хилтън“?

– Зле – отвърна Робин. – Останаха ми само два. Нищо. Ако е в някой от тях, или използва друго име, или маскировка, или персоналът е крайно ненаблюдателен. Човек би казал, че няма как да не бъде забелязан, особено ако носи онова наметало.

– Провери ли „Хилтън“ в Кенсингтън?

– Да. Нищо.

– Имам нова следа: приятелка, която сама издава романите си, на име Катрин Кент. Може да я посетя по-късно. Следобед няма да мога да вдигам телефона, ще проследявам госпожица Брокълхърст. Пиши ми есемеси, ако ти е нужно нещо.

– Добре, весело проследяване.

Ала следобедът беше скучен и безплоден. Страйк извършваше наблюдение над много добре платена секретарка, за която параноичният й шеф и любовник беше убеден, че споделя не само сексуални услуги, но и бизнес тайни с негов конкурент. Ала твърдението на госпожица Брокълхърст, че иска свободен следобед, за да иде на кола маска, маникюр и солариум, та да бъде по-желана за любовника си, изглежда, беше самата истина. Страйк чакаше и наблюдаваше пред спа салона през осеяната с дъждовни капки витрина на отсрещното „Кафе Неро“ в продължение на близо четири часа, като си спечели гнева на няколко жени с детски колички, търсещи място, където да поклюкарстват. Накрая госпожица Брокълхърст се появи с бронзов тен и най-вероятно напълно обезкосмена от шията надолу. След като я последва от близко разстояние, Страйк я видя да се качва в такси. По едно чудо, предвид, че валеше дъжд, самият той успя да хване такси, преди нейното да е изчезнало от погледа му, ала кроткото преследване по задръстените дъждовни улици приключи, както той бе очаквал от посоката на движение, пред апартамента на самия подозрителен шеф. Страйк, който прикрито бе правил снимки през целия път, плати на шофьора и затвори тази страница наум.

Беше едва четири часът, слънцето залязваше, а безкрайният дъжд ставаше по-студен. Коледни лампички просветваха през витрината на италианска закусвалня и мислите на Страйк се насочиха към Корнуол, който на няколко пъти през деня бе нахлувал в съзнанието му – зовеше го, нашепваше му.

Колко време бе минало, откакто не се бе връщал у дома в това красиво крайбрежно градче, където бе прекарал най-спокойната част от детството си? Четири години? Пет? Срещаше се с леля си и чичо си, когато те се наканеха да „направят посещение на Лондон“, както се изразяваха стеснително, отсядаха в дома на сестра му Луси и се радваха на развлеченията, предлагани от метрополиса. Последния път Страйк беше завел чичо си на „Емирейтс“ да гледат мач на „Арсенал“ срещу „Манчестър Сити“.

Телефонът завибрира в джоба му: Робин, последвала стриктно инструкциите му, пращаше съобщение, вместо да позвъни.

Г-н Гънфри моли за нова среща утре в 10 в неговия офис, имал да ти казва още неща. Рх

Благодаря, написа й Страйк.

Никога не прибавяше целувки към есемесите си, ако не бяха до леля му или до сестра му.

В метрото обмисли следващите си ходове. Мисълта за местонахождението на Оуен Куин действаше като сърбеж на мозъка му; беше отчасти раздразнен, отчасти заинтригуван, че писателят се бе оказал така мъчно откриваем. Извади от портфейла си листчето, дадено му от Елизабет Тасъл. Под името Катрин Кент имаше адрес на висок жилищен блок във „Фулъм“ и номер на мобилен телефон. В долния край бяха напечатани две думи: инди автор.

Страйк познаваше Лондон не по-малко щателно от кой да е таксиметров шофьор. Макар като дете да не бе имал достъп до изисканите райони, живял бе къде ли не из града с неговата покойна майка, дето не спираше да се мести като някой номад: обикновено като самонастанили се в общинско жилище, но от време на време, ако приятелят й за момента можеше да си го позволи, и в по-здравословна обстановка. Познат му бе адресът на Катрин Кент: „Клемънт Атли Корт“ бе квартал със стари общински жилищни сгради, много от които вече бяха продадени на частни лица. Грозни квадратни тухлени кули с балкони на всеки етаж, те бяха разположени на няколкостотин метра от къщи за по един милион лири във „Фулъм“.

Никой не го чакаше у дома, стомахът му бе препълнен с кафе и пастички от дългия престой в „Кафе Неро“. Вместо да хване Северната линия на метрото, той взе тази, водеща към Западен Кенсингтън, и пое, вече по тъмно, по Норт Енд Роуд покрай закусвални за къри и малки магазинчета със спуснати капаци, огънали се под тежестта на рецесията. Когато Страйк стигна до високите блокове, които търсеше, нощта вече бе паднала.

„Стафорд Крипс Хаус“ беше блокът най-близо до главната улица, разположен зад нисък и модерен медицински център. Оптимистичният архитект на общинските жилища, вероятно замаян от социалистически идеализъм, бе дал на всяко от тях малко балконче. Нима си бе представял щастливите обитатели да отглеждат цветя в сандъчета и надвесени над парапета, да поздравяват приветливо съседите си? Практически всички тези външни площи бяха използвани от живеещите като складове: стари матраци, детски колички, кухненски уреди, купчини стари дрехи, изложени на природните стихии – сякаш бе направен напречен разрез на шкафове, пълни с боклуци, та да бъдат на публичен показ.

Групичка младежи с качулки, пушещи край големи пластмасови контейнери за рециклиране, го огледаха преценяващо, когато мина покрай тях. Беше по-висок и широкоплещест от всичките.

– Направо е планина – дочу един да подхвърля, докато се отдалечаваше от тях, отмина неизбежно повредения асансьор и се насочи към бетонните стълби.

Апартаментът на Катрин Кент беше на третия етаж и до него се стигаше през открит балкон, опасващ цялата ширина на сградата. Преди да почука на вратата, Страйк забеляза, че за разлика от съседите си, Катрин беше окачила истински завеси на прозорците си.

Не последва отговор. Ако Оуен Куин беше вътре, явно бе твърдо решен да не издава присъствието си: не светеха лампи, нямаше и помен от движение. От съседната врата една сърдита на вид жена, лапнала цигара, подаде глава почти с комична бързина, огледа Страйк бегло, после се прибра.

На балкона свиреше студен вятър. По палтото на Страйк блестяха дъждовни капки, ала той знаеше, че непокритата му глава би изглеждала както винаги: късата му ситно къдрава коса бе като непромокаема за дъжда. Тикна ръце по-дълбоко в джобовете си и там напипа забравения корав плик. Външната крушка до предната врата на Катрин Кент беше счупена, тъй че Страйк се премести през две врати да открие работеща крушка и отвори сребристия плик.

Г-н и г-жа Майкъл Елакот

имат удоволствието да ви поканят

на сватбата на дъщеря си

Робин Вениша

г-н Матю Джон Кънлиф

в събота, 8 януари 2011 г.

от 14 ч. нататък в

Суинтън Парк

Поканата звучеше авторитетно като военна команда: тази сватба ще протече по тук описания начин. Той и Шарлот така и не бяха го докарали до разпращане на корави кремави покани, гравирани с лъскав черен курсив.

Страйк отново мушна картичката в джоба си и се върна да чака край тъмната врата на Катрин, потънал в мислите си и вгледан напред към тъмния Лили Роуд с движещи се светлини от фарове, улични лампи и плъзгащи се алени и кехлибарени отражения. Долу момчетата с качулките се скупчиха в кръг, после се разделиха, към тях се присъединиха други и отново се прегрупираха.

В осемнайсет и трийсет разрасналата се компания дружно се отправи нанякъде. Страйк гледа след тях, докато почти се скриха от поглед, в който момент се разминаха с жена, вървяща в противоположната посока. Когато навлезе под яркия сноп светлина на улична лампа, той видя, че има гъста яркочервена коса, развяваща се под черния чадър.

Вървеше леко изкривена встрани, защото в ръката си, която не държеше чадъра, носеше два тежки пазарски плика, ала впечатлението, което оставяше от това разстояние, докато често отмяташе назад тежките си къдрици, беше приятно; развяваната й от вятъра коса грабваше окото, а краката й под широкото палто бяха стройни. Тя приближаваше все повече, неподозираща, че я разглеждат от третия етаж, стъпи на бетонната площадка пред сградата и се изгуби от поглед.

Пет минути по-късно се появи на балкона, където Страйк стоеше и я чакаше. Когато тя се приближи, той забеляза едрите й кръгли като ябълки гърди, които подлагаха на напрежение копчетата на палтото й. Тя не забеляза Страйк, докато не се озова на десетина метра от него, защото беше навела глава, но когато я повдигна, той видя набръчкано и подпухнало лице, много по-възрастно, отколкото беше очаквал. Тя рязко спря на място и ахна.

– Ти!

Страйк осъзна, че тя го вижда само като силует заради неработещата крушка.

– Проклет негодник!

Пликовете тупнаха на бетонния под и се раздаде звън на счупено стъкло: тя изтича към него, размахала свити в юмруци ръце.

– Мръсник, негодник, никога няма да ти простя, никога! Махай се далеч от мен!

Страйк беше принуден да парира няколко яростни замахвания. Отстъпи назад, докато тя цвърчеше и все така се опитваше безуспешно да го удари и да преодолее защитата му на бивш боксьор.

– Само почакай... Пипа направо ще те убие... ти само почакай...

Съседската врата отново се отвори и се появи същата жена с цигара в устата.

– О! – възкликна тя.

Светлината от антрето й попадна върху лицето на Страйк. С нещо средно между ахване и изпискване нападателката му отстъпи със залитане назад.

– Какво става тук, по дяволите? – поиска да знае съседката.

– Случай на сбъркана самоличност според мен – любезно отвърна Страйк.

Съседката затръшна вратата си и отново остави в тъмното детектива и нападателката му.

– Кой сте вие? – прошепна тя. – Какво искате?

– Вие ли сте Катрин Кент?

– Какво искате? – После с внезапна паника възкликна:– Ако е каквото си мисля, не съм по тази част!

– Моля?

– Кой сте все пак? – попита тя и по гласа й личеше, че е изплашена до смърт.

– Казвам се Корморан Страйк и съм частен детектив.

Беше свикнал с реакциите на хора, които неочаквано го заварваха на прага си. Реакцията на Катрин – вцепенено мълчание – бе съвсем типична. Тя се дръпна още по-назад от него и едва не падна, спънала се в собствените си пазарски торби.

– Кой ми праща частен детектив? Тя е, нали? – изрече свирепо.

– Нает съм да открия писателя Оуен Куин – обясни Страйк. – В неизвестност е почти от две седмици. Знам, че сте негова приятелка...

– Не, не съм – отсече тя и се наведе да вдигне пликовете си, които издрънчаха тежко. – Можете да й предадете от мен, че й го отстъпвам изцяло.

– Вече не сте му приятелка? И не знаете къде е той?

– Не ща и да го знам къде е.

Една котка се разходи арогантно по каменния перваз на балкона.

– Може ли да ви попитам кога за последен път...

– Не, не може – отвърна тя с гневен жест, едната торба в ръката й се разлюля и Страйк трепна, уплашен, че котката, която се бе изравнила с нея, ще бъде съборена отвъд ръба.

Животното просъска и скочи долу. Жената отправи към нея бърз и злобен ритник.

– Проклета твар! – изръмжа и котката се изниза надалече. – Отместете се, моля, искам да си вляза вкъщи.

Той направи няколко крачки встрани от вратата, за да й отвори път към нея. Тя не успяваше да си намери ключа. След няколко секунди на неловки опити да си бръкне в джобовете, както държеше пликовете, беше принудена да ги пусне в краката си.

– Господин Куин е изчезнал, след като имал скандал с агентката си по повод последната му книга – каза Страйк, докато Катрин ровеше из палтото си. – Питах се дали...

– Не ме интересува книгата му. Не съм я чела – добави.

Ръцете й се тресяха.

– Госпожо Кент, съпругата на господин Куин твърди, че някаква жена отишла у тях да го търси. Според описанието бих казал...

Катрин Кент беше намерила ключа, но го изпусна. Страйк се наведе да го вдигне и тя го грабна от ръцете му.

– Не знам за какво говорите.

– Не сте ли ходили в дома му да го търсите миналата седмица?

– Казах ви, не знам къде е той, нищо не знам – тросна се тя, тикна ключа в ключалката и го превъртя.

Отново хвана двата пазарски плика, единият от които пак изтрака. Страйк забеляза, че е от местна железария.

– Това изглежда тежко.

– Поплавъкът на тоалетната ми се скапа – гневно съобщи тя и след тези думи тръшна вратата под носа му.

Вердон: Дойдохме да се бием.

Клермон: И ще се бием, господа. Ще се бием здраво, но нека е за кратко...

Франсис Бомон и Филип Масинджър,

Малкият френски адвокат

Робин излезе от метрото на следващата сутрин, стиснала излишния чадър. Усещаше се изпотена и в дискомфорт. След дни на непрестанни дъждове, на влакове в метрото, изпълнени с мирис на мокри дрехи, на хлъзгави тротоари и на прозорци с вечните дъждовни капки внезапната промяна към слънчево и сухо време я бе сварила неподготвена. Други можеха да се чувстват разведрени от това, че непрестанните порои и надвисналите сиви облаци си бяха отишли, но не и Робин. Двамата с Матю си бяха устроили тежък скандал.

Изпита едва ли не облекчение, когато отвори стъклената врата с гравирано върху нея името на Страйк и названието на професията му, и видя, че шефът й говори по телефона в собствения си кабинет на затворена врата. Смътно осъзнаваше, че трябва да се вземе в ръце, преди да се изправи пред него, защото тъкмо Страйк бе темата на снощната разправия.

– Поканила си го на сватбата? – изрекъл бе остро Матю.

Тя се бе опасявала, че Страйк може да спомене за поканата по време на разпивката им същата вечер и че ако Матю не беше предварително предупреден, Страйк щеше да поеме главния удар от недоволството на годеника й.

– Откога каним хора, без да се съветваме един с друг? – осведоми се Матю.

– Имах намерение да ти кажа. Мислех, че съм го направила.

И тогава Робин се ядоса на себе си. Никога преди не беше лъгала Матю.

– Той ми е шеф, ще очаква да бъде поканен.

Което не беше истина; тя се съмняваше Страйк изобщо да го вълнува този въпрос.

– Добре де, аз искам да присъства – каза, което най-сетне беше искрено твърдение.

Щеше й се да сближи служебния си живот, който й доставяше по-голямо удовлетворение отвсякога, с личния си, който засега се дърпаше от сближаването. Имаше желание да съшие двата заедно в едно дружно цяло и да зърне Страйк сред гостите, одобряващ (Одобряващ! Защо пък трябваше той да одобрява?) брачния й съюз с Матю.

Очаквала бе Матю да е недоволен, но се бе надявала до този момент двамата мъже да са се запознали и харесали взаимно. Не беше нейна вината, че това още не се бе случило.

– След цялата врява, която вдигна, когато поисках да поканя Сара Шадлок – нанесе й Матю удар под кръста, както го усети Робин.

– Ами покани я тогава! – тросна му се гневно. – Обаче въобще не е същото. Корморан никога не се е опитвал да ме вкара в леглото... Какво означава това сумтене?

Разправията им беше в разгара си, когато бащата на Матю телефонира с новината, че световъртежът, който изпитала майката на Матю предишната седмица, бил диагностициран като микроинсулт.

След това с Матю прецениха, че да продължат да се джафкат по повод Страйк би било проява на лош вкус, така че си легнаха в неудовлетворително състояние на теоретично помирение, ала Робин бе наясно, че и двамата продължават да кипят вътрешно.

Беше почти обед, когато Страйк най-сетне се показа от кабинета си. Днес не носеше костюм, а мръсен и прокъсан пуловер, джинси и маратонки. По лицето му тъмнееше гъстата брада, която се появяваше не се ли обръснеше веднъж на двайсет и четири часа. Забравила собствените си неприятности, Робин се втренчи изумена в него: никога не бе виждала Страйк, дори по времето, когато спеше в офиса, да прилича на занемарен скитник.

– Водих разговори по повод случая „Ингълс“ и попълвах досието на Лонгман – каза Страйк на Робин и й подаде старомодните кафяви картонени папки, всяка с написан на ръка сериен номер на страничния им ръб.

Папките му бяха спомен още от работата му в Отдела за специални разследвания и си оставаха любимият му метод за систематизиране на данни.

– Преднамерено ли си се докарал в такъв вид? – попита Робин, докато оглеждаше мазните петна по коленете на джинсите му.

– Да. По повод Гънфри. Дълга история.

Докато Страйк приготвяше чай за двама им, обсъждаха подробностите по три текущи случая, Страйк запознаваше Робин с новите сведения, до които се беше добрал, и набелязваше следващи пунктове за проучване.

– А какво става с Оуен Куин? – попита Робин, когато пое от него чашата си. – Какво каза агентката му?

Страйк се отпусна на канапето, което издаде обичайните си пръдливи звуци под него, и й разправи за разговора си с Елизабет Тасъл и посещението си при Катрин Кент.

– В първия миг, когато ме видя, ме помисли за Куин, мога да се закълна в това.

Робин се засмя.

– Чак толкова дебел не си.

– Благодаря, Робин – сухо изрече той. – Когато осъзна, че не съм Куин и преди да е разбрала кой съм, каза: „Аз не съм по тази част“. Това да ти говори нещо?

– Не, но... – После добави неуверено: – Вчера успях да открия едно-друго за Катрин Кент.

– Как? – попита смаян Страйк.

– Ами ти ми каза, че е писателка, която издава сама книгите си – припомни му Робин, – така че я потърсих онлайн да видя какво има за нея и... – С две щраквания на мишката тя извика страницата. – ...Оказа се, че има блог.

– Браво на теб! – похвали я Страйк и доволен, че има повод да стане от канапето, надигна се и заобиколи бюрото, за да чете през рамото на Робин.

Аматьорската уеб страница, наречена „Моят литературен живот“, бе украсена с рисунки на пачи пера и много хубава снимка на Катрин, която според Страйк трябваше да е поне отпреди десет години. Блогът се състоеше от поствания, подредени по дати като дневник.

– Повечето от писанията са на тема: как традиционните издатели не биха разпознали добрите книги, дори да бъдат ударени по главите с тях – поясни Робин, като бавно движеше уеб страницата, та той да може да я разгледа.

– Написала е три романа от нещо, което самата тя определя като еротична фентъзи поредица, озаглавена „Сагата на Мелина“. Налични са за качване на електронна книга.

– Не ми се четат още лоши романи. Стигаше ми „Братята Балзак“ – отвърна Страйк. – А нещо за Куин?

– Колкото щеш – отвърна Робин, – ако допуснем, че той е мъжът, наречен от нея Прочутия писател. Съкратено ПП.

– Съмнявам се да спи с двама писатели – отсъди Страйк. – Той трябва да е. „Прочут“ е малко преувеличено обаче. Ти беше ли чувала за Куин, преди Лионора да влезе тук?

– Не – призна Робин. – Ето го и него, виж, на втори ноември.

Тази вечер проведохме страхотен разговор с ПП на тема сюжет и повествование, които, естествено, не са едно и също. За онези, които се чудят: Сюжетът е това, което се случва. Повествованието е колко показваш на читателите си и как им го показваш.

Пример от моя втори роман „Саможертвата на Мелина“.

„Докато си пробиваха път към гората на Хардерел, Лендор вдигна красивия си профил, за да види колко близо са до нея. Тялото му, добре поддържано от езда и стрелба с лък...

– Дай назад – прекъсна я Страйк. – Виж какво още има за Куин.

Робин се подчини и спря на един пост от 21 октомври.

ПП се обади, че не можем да се видим (отново). Семейни проблеми. Какво ми остава, освен да го уверя, че разбирам? Знаех си, че ще има усложнения, когато се влюбихме един в друг. Не мога да бъда напълно открита по тази тема, ще кажа само, че е принуден да остане със съпруга, която не обича, заради Трето лице. Вината не е негова. Нито на Третото лице. Съпругата не го пуска да си иде, макар че това би било най-доброто за всички, така че се намираме, както понякога ми се струва, в самото Чистилище.

Съпругата знае за мен, но се преструва, че е в неведение. Не знам как издържа да живее с мъж, който иска да е с друга. Знам, че аз не бих могла. ПП казва, че тя винаги поставя Третото лице пред всичко друго, включително пред Него. Странно как често всеотдайната грижовност прикрива дълбок егоизъм.

Някои ще кажат, че вината е изцяло моя, задето съм се влюбила в женен мъж. Приятели, не ми съобщавате нищо, което майка ми и сестра ми да не ми повтарят всеки ден. Опитвах се да се отърся, ала какво мога да кажа, освен че Сърцето си има свои закони, които не признават разума. И ето че тази вечер отново си изплаквам очите по него заради съвсем нова причина. Каза ми, че почти е завършил Шедьовъра си, книгата, която според него е Най-добрата му досега. „Надявам се да я харесаш. И теб те има вътре.“

Какво да кажеш, когато Прочут писател те опише в книга, която намира за най-добрата си? Разбирам колко много ми дава по начин, по който Не-писател не би могъл. Това те кара да се чувстваш горда и смирена. Да, има хора, които ние, Писателите, допускаме в сърцата си. Но в Книгите си?! Това вече е много специално. Това е различно.

Не мога да не обичам ПП. Сърцето си има своите закони.

По-долу имаше разменени коментари.

А как ще реагираш, ако ти кажа, че той ми попрочете нещичко от романа? Пипа2011

Дано се шегуваш, Пипа, на мен твърдо отказа да ми прочете!!! Кат

Само почакай. Пипа2011 хххх

– Интересно – отбеляза Страйк. – Много интересно. Когато Кент ме нападна снощи, увери ме, че някоя си Пипа искала да ме убие.

– Ами погледни това тогава – изрече възбудено Робин и превъртя на 9 ноември.

Първия път, когато срещнах ПП, той ми каза: „Не пишеш както трябва, ако някой не кърви, най-вероятно ти самият“. Както знаят следящите този блог, аз Метафорично отварям вените си и тук, и в романите си. Ала днес се усещам Смъртоносно прободена от човек, на когото се бях научила да вярвам.

„О, Макхийт! Ти ме ограби от Покоя ми. Да те видя в мъки, ще ми достави Наслада.“

– Откъде е този цитат? – попита Страйк.

– „Опера за три гроша“ от Джон Гей.

– Много начетено за жена, дето пише главни букви където й падне – коментира Страйк.

– Не можем всички да бъдем литературни гении – укорно изрече Робин.

– И слава богу след всичко, което чувам за тях.

– Но погледни коментара под цитата – подкани го Робин, като се върна към блога на Катрин. Кликна на линка и се появи едно-единствено изречение.

Ще обърна резбата, Кат.

Този коментар също бе направен от Пипа2011.

– Тази Пипа изглежда доста агресивна – отсъди Страйк. – Пише ли тук някъде как Кент си изкарва прехраната? Надали си плаща сметките с нейните еротични фентъзи романи.

– Ето нещо странно по този повод, погледни го.

На 28 октомври Катрин беше написала:

Като повечето Писатели и аз имам друга редовна работа. Не мога да говоря много за нея от съображения за сигурност. Тази седмица предохранителните мерки отново бяха затегнати в нашата Служба, което означава, че натрапчивата ми колежка (преродена християнка, лицемерно набожна по темата за личния ми живот) ще има оправдание да предложи на управата блогове и разни подобни да бъдат преглеждани, в случай че в тях се разкрива поверителна информация. За щастие, изглежда, разумът надделя и не са предприети мерки.

– Загадъчно – промърмори Страйк. – „Затегната сигурност“... женски затвор? Психиатрична клиника? Или става дума за промишлени тайни?

– А виж и това от 13 ноември.

Робин превъртя надолу до последния пост в блога, който бе последното вписване след твърдението на Катрин, че е смъртоносно прободена.

Обичната ми сестра изгуби продължителната си битка с рак на гърдата преди три дни. Благодаря за вашата добронамереност и подкрепа.

Под това бяха добавени два коментара, които Робин отвори. Пипа2011 беше написала:

Толкова съжалявам да го науча, Кат. Изпращам ти цялата обич на света. ххх

Катрин бе отговорила:

Благодаря, Пипа, ти си истинска приятелка. хххх

Последвалите съобщения, изразяващи подкрепа, бяха многобройни.

– Защо? – натъртено попита Страйк.

– Защо какво? – обърна се към него Робин.

– Защо хората правят това?

– Защо пишат в блогове ли? Не знам... Не беше ли казал някой, че живот без свидетели не си струва да се живее?

– Да, Платон – отвърна Страйк. – Но това си е чист ексхибиционизъм.

– О, боже! – възкликна Робин и подскочи виновно, при което се поля с чай. – Забравих, имаше и друго! Крисчън Фишър се обади снощи, вече бях на вратата. Иска да знае дали проявяваш интерес да напишеш книга.

– Какво?!

– Книга – повтори Робин, като едва се сдържа да не прихне при отвратеното изражение по лицето на Страйк. – За живота ти. За преживяното в армията, за решаването на случая „Лула Ландри“...

– Обади му се – поръча Страйк – и му кажи, че не, не проявявам интерес да напиша книга.

Той пресуши чашата си и се отправи към стенната закачалка, където до черното му палто сега висеше антично кожено яке.

– Нали не си забравил за довечера? – каза му Робин и възелът, който за малко се бе отпуснал, отново се стегна в стомаха й.

– Довечера ли?

– Срещата за по питие – отчаяно промълви тя. – С мен и Матю. В „Кингс Армс“.

– Не съм забравил – отвърна той, като се чудеше защо тя изглежда толкова напрегната и нещастна. – Сигурно ще съм навън целия следобед, така че ще се видим направо там. В осем беше, нали?

– В шест и половина – отрони тя още по-притеснена.

– В шест и половина. Вярно. Ще бъда там... Вениша.

Тя се опули насреща му.

– Ама откъде знаеш...

– Пише го на поканата – припомни й Страйк. – Необичайно име. Откъде е дошло?

– Ами аз... очевидно съм била зачената във Венеция – отвърна тя и страните й порозовяха. – А твоето средно име как е? – попита тя, докато той се смееше, хем развеселена, хем малко сърдита. – К. Б. Страйк. Какво е Б.?

– Трябва да вървя – каза Страйк. – Ще се видим в осем.

– В шест и половина! – викна тя към затварящата се врата.

Целта на Страйк този следобед беше магазин за електронни аксесоари в Крауч Енд. Крадени мобилни телефони и лаптопи се разблокираха в задна стаичка, личната информация се сваляше, а изчистените устройства и получените данни се продаваха поотделно на желаещите да ги използват.

Собственикът на този процъфтяващ бизнес причиняваше на господин Гънфри, клиентът на Страйк, значителни неудобства. Господин Гънфри, който беше също толкова изпечен мошеник като човека, когото Страйк бе проследил до централата на службата му, само че в по-голям мащаб и с по-широк размах, беше допуснал грешката да настъпи по пръстите не когото трябва. Страйк беше на мнение, че Гънфри трябва да се оттегли, докато е в печеливша позиция. Знаеше на какво е способен противникът му, имаха общ познат.

Обектът прие Страйк в офис на горния етаж, който миришеше толкова зле, колкото и този на Елизабет Тасъл, докато двама младежи по анцузи се мотаеха наблизо и си чоплеха ноктите. Страйк, представящ се в ролята на бандит, дето търси кой да го наеме, препоръчан от общия познат, изслуша как бъдещият му работодател споделя плановете си да вземе на прицел сина тийнейджър на Гънфри, за чиито движения бе плашещо добре информиран. Стигна дотам, че да предложи задачата на самия Страйк: петстотин долара да намушка момчето с нож. („Не ща убийство, а само съобщение за баща му, схващаш ли?“)

Минаваше шест, когато Страйк най-сетне успя да се измъкне от мястото. Първото му обаждане, веднага щом се увери, че не е следен, беше до самия господин Гънфри, чието стъписано мълчание подсказа на Страйк как най-сетне е осъзнал срещу какво е изправен.

След това Страйк телефонира на Робин.

– Ще закъснея, съжалявам – каза й.

– Къде си? – попита тя и му прозвуча нервна.

Чуваха се шумовете на пъба – разговори и смехове.

– В Крауч Енд.

– О, боже – промълви тя едва чуто. – Ще ти отнеме цяла вечност...

– Ще взема такси – увери я той. – Пристигам по най-бързия начин.

Защо Матю бе избрал пъб в „Уотърлу“, почуди се Страйк, докато се движеше с таксито по Ъпър Стрийт. За да е сигурен, че Страйк ще трябва да пътува дълго? За отмъщение, дето при предишните им опити за среща Страйк беше избирал заведения, удобни за него? Страйк се надяваше, че в „Кингс Армс“ сервират храна. Внезапно се почувства много гладен.

Отне му четирийсет минути да стигне до мястото, отчасти защото по улицата с работнически жилища от деветнайсети век, на която се намираше пъбът, беше невъзможно да се мине с автомобил. Страйк предпочете да слезе и да сложи край на опитите на навъсения шофьор на таксито да намери логика в номерацията на сградите, която очевидно не следваше нормалната последователност, и продължи пеша. Питаше се дали Матю не е избрал заведението тъкмо защото бе трудно за откриване.

„Кингс Армс“ се оказа живописен викториански ъглов пъб, входовете на който бяха заобиколени от млади мъже в костюми, явно дошли от работа, и такива, които приличаха на студенти. Всички пушеха и пиеха. Малкото множество бързо се раздели пред него при приближаването му, като му отвори по-широко пространство, отколото бе нужно дори за мъж с неговите размери. Когато прекоси прага към малкия бар, Страйк се зачуди – не без известна спотаена надежда, че може да се случи – дали няма да го помолят да напусне заради мръсните му дрехи.

Междувременно в шумния заден салон, който всъщност беше вътрешен двор със стъклен покрив, задръстен със стари мебели, Матю си гледаше часовника.

– Почти и петнайсет е – уведоми той Робин.

Изряден в своя костюм и вратовръзка, той беше – както обикновено – най-хубавият мъж в салона. Робин беше свикнала жените да го оглеждат, когато минаваше край тях; така и не можа да реши доколко Матю си даваше сметка за бързите им пламнали погледи. Седнал на дългата дървена пейка, която бяха принудени да споделят с компания шумни студенти, висок метър и осемдесет, с мъжествена раздвоена брадичка и искрящи сини очи, той приличаше на породист жребец, затворен в конюшня с планински понита.

– Ето го и него – съобщи Робин с бликнало облекчение, примесено с мрачно предчувствие.

Страйк сякаш бе станал по-едър и грубоват, откакто напусна офиса. Движеше се с лекота към тях през препълненото помещение, с поглед към яркорусата глава на Робин. В едната си голяма ръка държеше халба „Хопхед“. Матю се изправи. Имаше вид, сякаш се напряга, приготвен за изпитание.

– Корморан... здравей... откри го.

– Ти си Матю – каза Страйк и протегна ръка. – Съжалявам, че закъснях толкова. Опитах се да се измъкна по-рано, но бях с един, на когото не можеш да обърнеш гръб без позволение.

Матю му отвърна с безизразна усмивка. Очаквал бе Страйк да сипе тъкмо такива коментари: драматизиращи работата му, целящи да й придадат мистериозност. А и имаше вид, сякаш бе сменявал гума.

– Сядай – каза Робин на Страйк притеснено, като се отмести толкова в края на пейката, че имаше опасност да се катурне. – Гладен ли си? Тъкмо обсъждахме да поръчаме нещо.

– Храната е прилична тук – обясни Матю. – Тайландска. Не е чак като в „Манго Трий“, но става.

Страйк се усмихна без грам сърдечност. Очаквал бе Матю да е такъв: да подхвърля имена на ресторанти в Белгрейвия, та да се покаже какъв изпечен столичанин е станал само след една година, прекарана в Лондон.

– Как мина следобед? – обърна се Робин към Страйк.

Мислеше си, че ако само Матю чуеше какви неща върши Страйк, щеше да бъде запленен като нея от естеството на детективската работа и всичките му предразсъдъци щяха да се изпарят.

Ала краткото описание на Страйк на следобеда му, в който бяха пропуснати всякакви идентифициращи подробности за замесените, бе посрещнато със зле прикрито безразличие от страна на Матю. Страйк предложи и на двама им по питие, тъй като държаха празни чаши.

– Би могъл да покажеш малко интерес – просъска Робин на Матю, щом Страйк тръгна към бара и се отдалечи на разстояние да не може да чуе.

– Робин, той се е срещнал с някакъв в магазин – изтъкна Матю. – Съмнявам се, че скоро ще наддават за филмови права по тази случка.

Доволен от собствената си духовитост, той насочи вниманието си към менюто върху черната дъска, опряна на отсрещната стена.

Страйк се върна с питиетата и Робин настоя тя да си проправи път до бара, за да поръча храната. Ужасяваше се да остави двамата мъже сами заедно, но се надяваше те някак да се нагодят един към друг без нея.

Краткото самодоволство на Матю помръкна в отсъствието на Робин.

– Бивш военен си – чу се да казва на Страйк, макар да беше твърдо решен да не допуска житейските преживелици на Страйк да доминират разговора.

– Да – потвърди Страйк. – Бях в ОСР.

Матю не се сещаше какво е това.

– Баща ми е служил във Военновъздушните сили – каза той. – По едно и също време с Джеф Йънг.

– Кой?

– Уелски състезател по ръгби. Двайсет и три участия в националния отбор – уточни Матю.

– Ясно.

– Татко стигна до командир на ескадрила. Напусна през осемдесет и шеста и оттогава има свой бизнес за управляване на недвижими имоти. Добре печели. Е, то се знае, не колкото твоя баща – добави Матю малко отбранително, – но прилично.

„Гръмни се“, помисли си Страйк.

– За какво си приказвате? – попита Робин притеснено, докато сядаше отново на мястото си.

– За татко – отвърна Матю.

– Горкичкият – каза Робин.

– Защо пък „горкичкият“? – сопна се Матю.

– Ами... защото се тревожи за майка ти, нали така? Заради микроинсулта.

– О... за това – измънка Матю.

Страйк беше срещал мъже като Матю в армията: винаги от офицерските среди, но с комплекс за неувереност под гладката повърхност, който ги караше да свръхкомпенсират и понякога да прекаляват в поведението си.

– Е, как са нещата в „Лоутър – Френч“? – обърна се Робин към Матю с желание да покаже на Страйк колко достоен човек беше, да му демонстрира истинския Матю, когото тя обичаше. – Матю прави одит на една много странна малка издателска компания. Чудати са, нали? – подхвърли тя към годеника си.

– Не бих ги нарекъл „чудати“ при кашата, която са забъркали там – отвърна Матю и говори, докато пристигна храната им, като изпъстряше разказа си със счетоводен жаргон и оформяше изреченията грижливо, така че да го поставят в най-добрата възможна светлина, да изтъкнат съобразителността му, бързия му ум, превъзходството му пред по-ограничени и глупави, но по-старши колеги, патронажа му над тъпанарите във фирмата, на която правеше одит. – ...опитват се да оправдаят коледно парти, когато не са направили никакъв пробив за цели две години. Ще е по-скоро като бдение.

Самоуверените упреци на Матю към малката фирма бяха последвани от пристигането на храната им и мълчание. Робин, надявала се Матю да представи по-милите и симпатични подробности, които бе разказвал на нея за ексцентриците в малкото издателство, не можа да измисли да каже нищо. Ала това, че Матю спомена издателска компания, породи у Страйк идея. Челюстите на детектива заработиха по-бавно. Хрумна му, че налице може да е чудесна възможност да издири информация за местонахождението на Оуен Куин, и пространната му памет му предостави късче информация, която бе забравил, че знае.

– Имаш ли приятелка, Корморан – зададе Матю директен въпрос.

Държеше да уточни това, защото Робин беше уклончива на тази тема.

– Не – разсеяно отвърна Страйк. – Извинете ме... няма да се бавя, трябва да се обадя по телефона.

– Да, няма проблем – каза Матю кисело и щом Страйк се отдалечи достатъчно, додаде: – Закъсняваш с четирийсет минути, изчезваш по време на вечерята. А ние ще чакаме, докато благоволиш да се върнеш.

– Мат!

Когато излезе на тъмния тротоар, Страйк извади цигарите и мобилния си телефон. Запали, отдалечи се от останалите пушачи към по-тихо място на спокойната пряка и застана в сенките на тухлената арка под железопътната линия.

Кълпепър отговори на третото позвъняване.

– Страйк, как я караш?

– Добре. Обаждам се да ти искам услуга.

– Казвай – равнодушно рече Кълпепър.

– Имаш братовчедка, на име Нина, която работи в „Роупър – Чард“...

– Откъде знаеш, дявол го взел?

– Ти ми каза – търпеливо посочи Страйк.

– Кога?

– Преди няколко месеца, когато разследвах оня зъболекар шарлатанин по твоя молба.

– Да ти имам паметта – изпъшка Кълпепър, по-скоро притеснен, отколкото впечатлен. – Това направо не е нормално. Та какво за нея?

– Дали би могъл да ме свържеш с нея? – помоли Страйк. – В „Роупър – Чард“ утре имат празненство и бих искал да присъствам.

– Защо?

– По повод един случай – уклончиво отговори Страйк. Той никога не споделяше с Кълпепър подробности за разводите във висшето общество и за бизнес споровете, които разследваше, въпреки честите молби на журналиста. – Не забравяй, че съвсем скоро дадох рамо на кариерата ти.

– Да, добре – избъбри неохотно онзи след кратко колебание. – Защо пък да не ти услужа?

– Тя неомъжена ли е? – попита Страйк.

– Какво, и с чукане ли искаш да те уредя? – възкликна Кълпепър, повече развеселен, отколкото възмутен, че Страйк би могъл да сваля братовчедка му.

– Не, искам да знам дали ще изглежда подозрително, ако тя ме заведе на партито.

– А, ясно. Май току-що се раздели с някакъв. Не знам. Ще ти пратя номера й в есемес. Чакай само да дойде неделя – добави Кълпепър с едва сдържано злорадство. – На лорд Паркър ще му се стовари на главата истинско цунами.

– Първо позвъни на Нина по моя повод – помоли Страйк. – Обясни й кой съм, та да е наясно какво става.

Кълпепър се съгласи да го стори и затвори. Тъй като не се беше разбързал особено да се върне при Матю, Страйк допуши цигарата си докрай, преди да влезе отново в заведението.

Докато вървеше през салона с наведена глава, за да избегне накичените висящи тигани и разни пътни знаци, Страйк си помисли, че това претъпкано пространство е като Матю: голямо престараване имаше в него. Декорът включваше старомодна печка и античен скрин, кошници за пазаруване, стари гравюри и чинии – накратко, куп аранжирани вехтошарски находки.

Матю се бе надявал да довърши нудлите си, преди Страйк да се върне, та да подчертае продължителното му отсъствие, но не бе успял. Робин изглеждаше нещастна и докато се питаше какви ли думи са си разменили насаме, на Страйк му домъчня за нея.

– Робин каза, че играеш ръгби – каза той на Матю, решен да направи усилие. – Стигнал си до окръжния отбор, така ли беше?

Водиха насилен разговор в продължение на половин час; най-леко вървеше, когато Матю имаше възможност да говори за себе си. Страйк забеляза навика на Робин да подсказва на Матю думички и реплики, все насочващи към области, където той би могъл да блесне.

– Откога сте заедно двамата? – попита.

– От девет години – отвърна Матю и предишната му войнственост се върна донякъде.

– Толкова отдавна? – учуди се Страйк. – Още от университета ли ходите?

– От училище – уточни Робин усмихната. – От шести клас.

– Не беше голямо училище – подхвърли Матю. – Тя беше единственото умно момиче, дето го докарваше и на външност. Нямах избор.

„Нещастник“, помисли си Страйк.

Пътят им към дома беше общ до станцията на метрото „Уотърлу“. Вървяха в мрака и продължаваха да бъбрят неангажирано, а после се разделиха на входа на метрото.

– Е, това беше – рече Робин безнадеждно, докато с Матю се придвижваха към ескалатора. – Приятен е, нали?

– Точността му много куца – отвърна Матю, не намерил друго възражение срещу Страйк, което да не прозвучи налудничаво. – Сигурно и на сватбата ще закъснее с четирийсет минути и ще провали венчавката.

Но бяха постигнали безмълвно споразумение относно присъствието на Страйк и макар да нямаше искрен ентусиазъм, Робин си казваше, че би могло да е и по-зле.

Междувременно Матю мълчаливо размишляваше над неща, които не би признал пред никого. Робин съвсем точно бе описала външността на шефа си – подобната на срамно окосмяване коса, боксьорския профил – ала Матю не беше очаквал Страйк да е толкова едър. Стърчеше с няколко сантиметра над Матю, който беше привикнал да е най-високият в обкръжението си. Нещо повече, макар да би му се видяло като безвкусно перчене, ако Страйк бе говорил за преживяванията си в Афганистан и Ирак или бе им разправил как е пострадал кракът му, или при какви обстоятелства е спечелил медала, от който Робин толкова се впечатляваше, мълчанието му по тези теми му се бе сторило още по-дразнещо. Геройският ореол на Страйк, вълнуващият му живот с пътувания и опасности бяха надвиснали безмълвно над разговора.

Във влака Робин също седеше мълчалива до него. Вечерта не й бе доставила удоволствие, ни най-малко. Никога преди не бе познавала Матю такъв; или поне никога не го бе виждала такъв. Страйк бе причината, мислеше си тя озадачена, докато влакът ги поклащаше. Страйк я бе накарал някак да види Матю през неговите очи. Нямаше представа точно как го бе направил – тези въпроси към Матю за ръгбито... Някои хора биха ги приели за любезност, но Робин бе по-наясно за нещата... Или просто му бе ядосана за закъснението и му вменяваше вина за действия, които не бяха преднамерени?

И тъй, сгодената двойка пътуваше към дома си, обединена от неизречено раздразнение към човека, който вече хъркаше шумно във влака, движещ се по Северната линия.

Искам да знам защо е това пренебрежение към мен.

Джон Уебстър,

Херцогинята на Малфи

– С Корморан Страйк ли говоря? – попита момичешки глас, в който се долавяха изговорът и маниерът на висшата средна класа, в девет без двайсет следващата сутрин.

– Да, аз съм – отвърна Страйк.

– Обажда се Нина. Нина Ласелс. Доминик ми даде номера ви.

– О, да – каза Страйк, който стоеше гол до кръста пред огледалото за бръснене, което обикновено държеше до кухненската мивка, тъй като банята беше и тъмна, и твърде тясна.

Като избърса с ръката си над лакътя пяната за бръснене около устата си, той се осведоми:

– Обясни ли ви за какво става дума, Нина?

– Да, искате да се инфилтрирате на празненството на „Роупър – Чард“.

– „Инфилтрирате“ е малко силна дума.

– Но пък звучи толкова по-вълнуващо.

– Права сте, не ще и дума – съгласи се той развеселен.

– О, да, забавно ще е. Позволено ли ми е да гадая защо искате да дойдете и да шпионирате всички?

– И отново „шпионирате“ не е точно...

– Ама стига сте разваляли атмосферата. Та позволено ли ми е да гадая?

– Добре, пробвайте – каза Страйк и отпи от чая си, вперил очи към прозореца.

Отново беше мъгливо; кратките слънчеви лъчи бяха помръкнали.

– Заради „Bombyx Mori“ – каза Нина. – Познах ли? Познах, нали? Кажете, че познах.

– Познахте – потвърди Страйк и тя нададе доволно възклицание.

– Дори не бива да я споменавам. Наложени са строги мерки за сигурност, из компанията хвърчат имейли, адвокати влизат и излизат от кабинета на Даниъл. Къде да се срещнем? Първо трябва да се видим другаде, преди да се появим заедно, не мислите ли?

– Да, определено – съгласи се Страйк. – Къде ви е удобно?

Още докато вадеше писалката от палтото, висящо зад вратата, си помисли с копнеж за вечер у дома, хубав дълъг сън, интерлюдия на мир и покой преди ранното ставане в събота сутрин, за да следи неверния съпруг на клиентката брюнетка.

– Знаете ли „Олд Чешайър Чийз“? – попита Нина. – На Флийт Стрийт е. Никой от колегите няма да бъде там, а е на разстояние пеша от службата. – Знам, че има сантиментален дух, но много го харесвам.

Разбраха се да се видят там в седем и половина. Страйк се върна към бръсненето си и се запита доколко вероятно бе да срещне на това празненство на издателството на Куин човек, който би могъл да знае местонахождението му. „Бедата ти е – смъмри Страйк наум отражението в кръглото огледало, докато и той, и то смъкваха наболата си брада, – че продължаваш да действаш, сякаш си в Отдела за специални разследвания. Нацията вече не ти плаща да си толкова щателен, приятел.“

Ала той не умееше иначе; това бе част от кратък, но непоклатим правилник на лична етика, който бе спазвал през целия си живот на възрастен човек: свърши си работата, и то добре.

Страйк възнамеряваше да прекара по-голямата част от деня в офиса, което при нормални обстоятелства би му било приятно. С Робин си поделяха писмената работа; тя бе интелигентен слушател и често откликваше с полезни идеи, проявяваше все същия жив интерес към механизма на разследването, както когато постъпи на работа. Днес обаче се отправи към долния етаж с известна неохота и то се знае, вътрешните му антени доловиха колеблива нотка в поздрава й, за която бе сигурен, че след малко ще прерасне във въпроса „Как ти се стори Матю?“.

Страйк се затвори във вътрешния си кабинет под претекст, че има да провежда телефонни разговори, и си каза, че тъкмо заради това бе лоша идея да се срещаш с единствения си подчинен извън работно време.

Гладът го подгони да се покаже няколко часа по-късно. Робин както обикновено беше купила сандвичи, но не бе почукала на вратата му да го уведоми, че вече са тук. Това също сочеше към чувство на неловкост след предишната вечер. За да отсрочи момента, когато тя щеше да бъде спомената, и с надеждата, че при по-продължително отлагане Робин можеше да се откаже да повдига въпроса (макар тази тактика никога да не му бе донасяла успех с жена преди), Страйк й обясни, че току-що е разговарял по телефона с господин Гънфри (истина беше).

– Той ще се обърне ли към полицията? – попита Робин.

– Ъъ... не. Гънфри не е от тези, дето търсят полицията, ако някой ги притеснява. Той е не по-малко криминален в деянията си от човека, който крои намушкване на сина му с нож. Все пак осъзна, че този път е нагазил в дълбоки води.

– Не ти ли хрумна да запишеш предложението на онзи гангстер да ти плати за атентата и сам да отидеш в полицията? – попита Робин, без да е поразсъждавала.

– Не, Робин, защото би станало ясно откъде е дошла следата и това би затруднило бизнеса, при положение че ще трябва да избягвам наемни убийци, докато провеждам следене.

– Но Гънфри не може вечно да държи сина си у дома!

– Няма да му се наложи. Ще отведе семейството си на изненадваща ваканция в Съединените щати, ще се обади на любителя на ножовете от Ел Ей и ще му обясни, че след като е помислил по въпроса, се е отказал да се намесва в неговите бизнес интереси. Няма да изглежда особено подозрително. Онзи вече му е причинил достатъчно гадости, че клиентът ни да потърси примирие. Тухли, метнати през предното стъкло на колата му, заплашителни обаждания до жена му. Май трябва да се върна в Крауч Енд другата седмица да му кажа, че момчето изобщо не се е появило, и да му върна парите – въздъхна Страйк. – Не е особено достоверно, но не искам да хукнат да ме издирват.

– Той ти е дал...

– „Маймунка“, петстотин лири, Робин – отговори Страйк. – Как му казват на това в Йоркшър?

– Шокиращо малка сума за намушкване на тийнейджър – някак насилено отвърна Робин и после, спипала Страйк неподготвен, зададе въпроса: – Как ти се стори Матю?

– Приятен човек – излъга механично Страйк.

Въздържа се от разпростиране. Тя не беше глупава; при много предишни случаи той беше впечатлен от усета й към лъжата, към фалшивата нотка. И въпреки това не можа да се сдържи бързо да прехвърли разговора на друга тема.

– Започвам да си мисля, че може би следващата година, ако осъществим добра печалба и ти вече си получила повишение на заплатата си, ще е оправдано да вземем и още някого в офиса. Съсипвам се от работа, не мога да продължавам вечно така. На колко клиенти се наложи да откажеш напоследък?

– На неколцина – отвърна Робин със самообладание.

Като си даваше сметка, че не бе проявил достатъчно ентусиазъм по повод Матю, но решен да не става още по-лицемерен, Страйк отново се оттегли в кабинета си и затвори вратата зад себе си.

В този случай обаче Страйк беше само наполовина прав.

Робин наистина се бе почувствала разочарована от отговора му. Ясно й беше, че ако Страйк наистина бе харесал Матю, не би избрал фразата „приятен човек“. Щеше да каже „Да, бива си го“ или „Би могла да направиш и по-лош избор“.

Онова, което я подразни и дори оскърби, бе предложението му да включат още един служител. Робин се обърна отново към монитора на компютъра си и яростно затрака по клавиатурата, като блъскаше клавишите по-силно от обикновено, докато пишеше седмичната фактура за развеждащата се брюнетка. Мислила си бе – очевидно погрешно – че тук е повече от секретарка. Помагала бе на Страйк да се сдобие с нужните доказателства, довели до осъждането на убиеца на Лула Ландри; някои от тях дори бе събрала сама, по своя инициатива. През месеците оттогава неведнъж бе вършила работа извън задълженията на секретарка, като бе придружавала Страйк при проследяване, когато би изглеждало по-естествено да са двойка, очаровала бе портиери и неподатливи свидетели, които инстинктивно ставаха резервирани заради размерите на Страйк и навъсеното му изражение, без да се споменават многото обаждания от името на жени по телефона, които Страйк с неговия плътен глас нямаше надежда да имитира.

Робин бе приемала, че Страйк мисли в същата посока като нея: от време на време бе казвал неща от рода: „Добре е за детективското ти обучение“ или „Ще ти е от полза един курс по контранаблюдение“. Предполагала бе, че щом бизнесът им напълно се стабилизира (и че би могла с основание да заяви своите заслуги за това), ще получи обучението, каквото знаеше, че ще й е нужно. А сега излизаше, че тези намеци са случайно подхвърляни, нещо като разсеяно поглаждане на машинописката по главата. Какво тогава правеше тя тук? Защо бе отказала толкова по-добри предложения? (В яда си Робин предпочете да забрави колко малко бе желала работата в „Човешки ресурси“, макар да бе добре платена.)

Може би новият служител щеше да е жена, способна да изпълнява всички тези полезни задачи, а тя, Робин, щеше да бъде секретарка и рецепционистка и на двама им и никога повече да не напуска бюрото си. Не заради такова бъдеще бе останала тя при Страйк, бе се отказала от далеч по-висока заплата и бе създала източник на напрежение в личните си отношения.

В пет часа на секундата Робин прекъсна писането си на средата на изречението, облече си палтото и си тръгна, като затръшна ненужно силно стъклената врата.

Тръшването събуди Страйк. Беше заспал на бюрото си с глава, отпусната върху ръцете. Погледна часовника си, видя, че е пет, и се почуди кой беше дошъл в офиса. Едва тогава отвори вътрешната разделяща врата, видя, че палтото и чантата на Робин ги няма, че мониторът на компютъра й е тъмен, и осъзна, че тя си е тръгнала, без да се сбогува.

– О, по дяволите – избъбри раздразнено.

Тя обикновено нямаше навика да се цупи; това бе едно от многото неща, които харесваше у нея. Какво значение имаше, че не хареса Матю? Нали не той щеше да се омъжва за него? Като си мърмореше ядно под носа, Страйк заключи и изкачи стълбите до мансардната си стая с намерение да хапне и да се преоблече преди срещата с Нина Ласелс.

Тя е жена с възхитителна самоувереност, с невероятно остри ум и език.

Бен Джонсън,

Епицена, или Мълчаливата жена

Същата вечер Страйк вървеше по тъмния и студен „Странд“ към Флийт Стрийт с ръце, дълбоко пъхнати в джобовете. Движеше се толкова бързо, колкото му позволяваха умората и усилващата се болка в десния крак. Съжаляваше, че е изоставил мира и удобството на мечтаното легло; не беше сигурен, че от тазвечерната експедиция ще излезе нещо добро, и въпреки това почти против волята си бе поразен за пореден път в мразовитата мъгла на тази зимна вечер от старинната красота на вековния град, на който дължеше половината от детската си лоялност към географско място.

В ледената ноемврийска вечер всеки туристически щрих бе заличен: от фасадата от седемнайсети век на „Олд Бел Тавърн“ със светещи ромбовидни стъкла на прозорците лъхаше на древност и благородство; драконът, застанал като страж върху Темпъл Бар с неговия очертан силует, бе свиреп на фона на осеяното със звезди черно небе; в далечината мъгливият купол на „Сейнт Пол“ сияеше като изгряваща луна. Вече наближаваше крайната си цел и високо на тухлената стена пред себе си виждаше имена, които говореха за миналото на Флийт Стрийт, белязано с печатарско мастило – „Пийпълс Френд“ и „Дънди Куриър“ – ала Кълпепър и неговото журналистическо съсловие отдавна бяха прогонени от традиционния си дом в Уопинг и Канари Уорф. Сега правосъдието доминираше в този район и към минаващия детектив се взираше Кралският съд, върховният храм в занаята на Страйк.

Във всеопрощаващо и необичайно сантиментално настроение, Страйк приближи до кръглата жълта лампа отвъд пътя, маркираща „Олд Чешайър Чийз“, и тръгна по тесния проход към входа, като се приведе, за да не удари главата си в ниския щурц.

Възтясното фоайе с дървена ламперия, по която бяха окачени стари маслени картини, водеше към миниатюрен преден салон. Страйк отново се приведе, за да избегне дървената табела „В бара се допускат само господа“, и мигом бе посрещнат от ентусиазирано махане от дребничко бледо момиче, доминиращата черта у което бяха големите кафяви очи. Сгушена в черно палто до огъня от дърва, тя крепеше празна чаша в малките си бели ръце.

– Нина?

– Сетих се, че си ти. Доминик те описа в най-големи подробности.

– Да ти взема ли нещо за пиене?

Тя поиска бяло вино. Страйк взе за себе си халба „Сам Смит“ и се провря да седне до нея на неудобната дървена пейка. Помещението бе изпълнено с типичния лондонски изговор. Сякаш разчела настройката му, Нина каза:

– Все още си е истински пъб. Единствено хора, които никога не идват тук, смятат, че е пълно с туристи. Дикенс е идвал тук, и Джонсън, и Йейтс... Обожавам го.

Тя сияеше срещу него и той й върна усмивка, която съумя да направи истински сърдечна след няколкото поети глътки бира.

– Колко далеч от тук е службата ти?

– На около десет минути пеша – отвърна тя. – В една от преките на „Странд“ сме. Сградата е нова и има градина на покрива. Ще е адски студ – добави тя, потрепери в предчувстване на очакващото ги и се загърна по-плътно в палтото си. – Но шефовете имаха оправдание да не наемат заведение. Настанаха тежки времена за издателския бизнес.

– Каза, че има някакви неприятности около „Bombyx Mori“ – премина Страйк на делова вълна, като протегна протезата си, доколкото му бе възможно, под масата.

– „Неприятности“ е суперслабо казано. Даниъл Чард е разярен. Не може да изобразиш Даниъл Чард като злодея в мръснишки роман. Не се прави. Не. Лоша идея. Той е странен човек. Казват, че бил засмукан в семейния бизнес, а в действителност искал да стане художник. Като Хитлер – добави тя и се изкиска.

Светлините над бара танцуваха в големите й очи. Страйк си каза, че прилича на възбудено мишле, застанало нащрек.

– Хитлер? – повтори той бегло развеселен.

– Беснее като Хитлер, когато е ядосан. Това го установихме през изминалата седмица. Преди това никой не бе чувал друго от Даниъл освен мънкане под нос. Вика и кряска на Джери; чувахме го през стените.

– Ти чела ли си книгата?

Тя се поколеба и по устните й заигра палава усмивка.

– Не и официално – отговори накрая.

– Но неофициално...

– Може и да съм й хвърлила някое око – призна.

– Под ключ ли я държат?

– Ами да, в сейфа на Джери е.

Лукава гримаса подканваше Страйк да се присъедини към добродушната й подигравка срещу невинния редактор.

– Бедата е, че той е съобщил комбинацията на всички, защото много забравя, та като ни попита, да му я припомняме. Джери е най-милият и най-почтен човек на света и едва ли би му хрумнало, че ще попрочетем от нея, след като не бива да го правим.

– Ти кога попрочете от нея?

– В понеделника, след като я беше получил. Вече бяха започнали да се носят слухове, тъй като Крисчън Фишър беше звънял поне на петдесет души през уикенда и им беше чел откъси от книгата по телефона. Чух също, че я сканирал и пращал части по имейл.

– Това ще да е било, преди да бъдат намесени адвокати.

– Да. Събраха ни и ни държаха някаква смехотворна реч какво щяло да се случи, ако сме се разприказвали за книгата. Беше пълна безсмислица да ни убеждават как репутацията на компанията щяла да пострада от осмиването на шефа й – съвсем скоро ще станем публично акционерно дружество, или така се говори поне – и в крайна сметка работните ни места щели да бъдат изложени на опасност. Не знам как юристът успя да запази сериозно изражение, докато го изричаше. Баща ми е дворцов адвокат – продължи тя весело – и твърди, че на Чард ще му е трудно да погне когото и да било от нас, при положение че толкова хора извън компанията знаят.

– Добър ръководител ли е Чард? – попита Страйк.

– Може да се каже, но е доста загадъчен и изпълнен с достойнство, тъй че... ами просто ти става смешно, като прочетеш какво е написал Куин за него.

– А то какво е?

– В романа Чард е наречен Фалос Импудикус и...

Страйк се задави с бирата си. Нина се разкикоти.

– Нарекъл го е „нагъл член“? – попита през смях Страйк, като бършеше уста с опакото на дланта си.

Нина се разрази в изненадващо мръснишки смях за момиче, което изглеждаше като примерна ученичка.

– Учил си латински? Аз се отказах, мразех го. Но все пак всички знаем какво е „фалос“, нали? Трябваше да издиря фразата в речника. Phallus impudicus e всъщност латинското название на вид дървесна гъба, наричана вонливка. Очевидно миришат гадно и... – Тя се разкиска отново. – ...приличат на гниещи буци. Класическият стил на Оуен: мръсни имена за всичко и всички и изкарване на показ на кирливите ризи.

– И какви ги върши Фалос Импудикус?

– Ходи като Даниъл, говори като Даниъл, изглежда като Даниъл и се отдава на некрофилия с красив писател, когото е убил. Адски кърваво и отвратително е. Джери винаги е казвал, че за Оуен денят е пропилян, ако не е накарал читателите си да повърнат поне два пъти. Горкият Джери – добави тя тихо.

– Защо „горкият Джери“? – полюбопитства Страйк.

– И него го има в книгата.

– А той що за фалос е?

Нина се изкиска отново.

– Не мога да ти кажа, не съм чела частта за Джери. Разлистих само да открия Даниъл, защото всички разправяха колко е гадно и смешно. Джери отсъстваше от кабинета си само за половин час, така че нямах много време. Но всички знаем, че го има вътре, защото Даниъл привика Джери, срещна го с адвокатите и добави името му под всички глупави имейли, с които ни заплашваше, че небето ще се стовари отгоре ни, ако говорим за „Bombyx Mori“. Предполагам, че Даниъл е облекчен донякъде, задето Оуен е атакувал и Джери. Знае, че всички обичаме Джери, и сигурно разчита, че ще си държим устите затворени, за да го защитим. Един бог знае защо Куин е погнал Джери обаче – добави Нина и усмивката й помръкна леко. – Та Джери няма и един враг на света. Оуен е проклет негодник всъщност – отсъди тя след кратък размисъл и се втренчи в празната си чаша за вино.

– Искаш ли още едно питие? – попита я Страйк.

Върна се на бара. На отсрещната стена имаше препариран сив папагал в стъклена витринка. Беше единствената странна приумица в заведението, а той беше достатъчно толерантно настроен към това автентично кътче от стария Лондон, за да допусне уважително, че папагалът някога бе кряскал и бърборил между стените му, а не бе купен вече препариран като безвкусен аксесоар.

– Знаеш ли, че Куин е изчезнал? – попита Страйк, щом отново седна до Нина.

– Да, чух слуховете. Не съм изненадана след шумотевицата, която предизвика.

– Познаваш ли Куин?

– Не бих казала. Идва понякога в издателството и се опитва да флиртува, загърнат с глупавата си пелерина, перчи се, все гледа да шокира хората. Намирам го жалък и никак не харесвам книгите му. Джери ме убеди да прочета „Грехът на Хобарт“ и според мен беше ужасна.

– Знаеш ли дали някой се е чувал с Куин наскоро?

– Нямам такива сведения.

– И никой не се сеща защо е написал книга, която неизбежно е щяла да му докара съдебни искове?

– Всички предполагат, че е имал голям скандал с Даниъл. Накрая се скарва с всички; бил е с бог знае колко издателства през годините. Чух и такива приказки: Даниъл издавал романите на Оуен само защото така изглеждало, че Оуен му е простил, задето се е държал ужасно с Джо Норт. А че Оуен и Даниъл не се обичат много, това е общоизвестно.

Страйк си припомни красивия рус млад мъж, когото бе видял на снимката, висяща на стената на Елизабет Тасъл.

– И как по-точно Чард е бил ужасен с Норт?

– Подробностите са ми малко смътни – обясни Нина, – но знам, че е бил такъв. Оуен се беше заклел никога да не работи за Даниъл, но след като изреди почти всички други издателства, престори се, че е грешал за Даниъл, а Даниъл го прибра с убеждението, че подобрява имиджа си. Поне така говорят всички.

– А знаеш ли дали Куин е имал скандал с Джери Уолдгрейв?

– Не, и това е най-странното. Защо атакува Джери? Той е прекрасен! Макар че от онова, което съм чувала, човек не можел...

Страйк забеляза, че в този момент тя за пръв път обмисляше какво ще каже, преди да продължи малко по-отрезвено:

– Не можело точно да се определи накъде бие Оуен в онази част от романа, където е вкарал Джери, а както казах, аз не съм я чела. Но Оуен е описал куп хора – продължи Нина. – Чух, че и собствената му съпруга я имало там, а по отношение на Лиз Тасъл бил направо зъл. Вярно, че тя може да бъде кучка, но всички знаят, че остана редом с Оуен в добри и лоши времена. Лиз никога вече няма да може да пусне нещо за издаване в „Роупър – Чард“; всички са й бесни. Знам, че поканата й за довечера е оттеглена по нареждане на Даниъл. Ужасно унизително. След няколко седмици е предвидено парти за Лари Пинкълман, един от другите й автори, а за него не могат да оттеглят поканата й – Лари е такъв сладур, всички го обожават – ала кой знае как ще бъде посрещната, ако се появи.

– И така – отсече Нина, като отметна светлокестенявия си бретон и рязко промени темата. – Откъде се предполага, че се познаваме двамата с теб, след като се озовем на партито? Ти гадже ли си ми, или какво?

– На съдружниците позволяват ли им се гаджета?

– Да, но на никого не съм казала, че се срещам с теб, значи, не може да е много отдавнашна връзка. Ще кажем, че сме се засекли на купон миналата седмица, става ли?

Страйк изпита почти поравно безпокойство и поласкана суета от ентусиазма, с който тя предлагаше мнима любовна връзка.

– Трябва да се изпикая, преди да тръгнем – заяви той и тежко се надигна от дървената пейка, докато тя пресушаваше третата си чаша.

Стълбите, водещи надолу към тоалетната на „Олд Чешайър Чийз“, бяха шеметно стръмни, а таваните толкова ниски, че той успя да чукне главата си, макар и приведен. Докато потъркваше слепоочието си и ругаеше под нос, хрумна му, че му е даден божествен знак, за да му напомни кое беше добра идея и кое не беше.

Говори се, че притежаваш книга,

в която наизуст цитираш имената

на всичките престъпници известни,

спотайващи се из града.

Джон Уебстър,

Белият дявол

Опитът бе научил Страйк, че има определен тип жени, върху които той притежаваше необичайна притегателна сила. Общите им белези бяха интелигентност и донякъде разхлопани дъски в главата. Често бяха привлекателни и обикновено, както най-старият му приятел Дейв Полуърт обичаше да се изразява, „шибани въздухарки“. Страйк никога не бе отделил време да анализира кое точно у него привличаше този тип, но Полуърт, любител на скалъпени теории, беше на мнение, че такива жени (нервни, чак с прекалено добър произход) подсъзнателно търсят „примитивна кръв“.

Шарлот, бившата годеница на Страйк, би могла да бъде определена като кралицата на въпросната категория жени. Красива, умна, нестабилна и сбъркана, тя се бе връщала отново и отново при Страйк въпреки съпротивата на семейството й и едва прикриваната неприязън на приятелите й към него. Най-сетне през март той беше сложил край на шестнайсетгодишната им люшкаща се връзка и тя почти мигом се сгоди за бившия си приятел, от когото Страйк я беше отвоювал толкова отдавна по време на студентските им години в „Оксфорд“. Като се изключеше една невероятна нощ, оттогава в любовния живот на Страйк бе настанала суша. Работата бе запълвала буквално всеки час от времето, през което беше буден, и той успешно бе устоявал на аванси – прикрити или директни – от такива като впечатляващата му клиентка брюнетка, която бе на път да се разведе и имаше много свободно време за убиване, плюс че изпитваше самота, която да бъде подсладена.

И все пак винаги бе налице опасният порив да се предаде пред разните му усложнения за една или две нощи на утеха, а ето че сега Нина Ласелс бързаше редом с него по „Странд“, като правеше две крачки на една негова и му съобщаваше точния си адрес в „Сейнт Джонс Уд“, „за да изглежда, сякаш вече си бил там“. Тя едва му стигаше до рамото, а Страйк никога не бе харесвал много дребни жени. Неспирният й поток от приказки за „Роупър – Чард“ бе насичан от смях по-често, отколкото бе необходимо, а веднъж или два пъти докосна ръката му, за да подчертае казаното.

– Пристигнахме – каза най-после, когато се приближиха до висока модерна сграда с въртяща се стъклена врата и думите „Роупър – Чард“, изписани в оранжево на каменната фасада.

Широкото фоайе, осеяно с хора във вечерно облекло, водеше към редица метални плъзгащи се врати. Нина извади покана от чантичката си и я показа на някакъв, който приличаше на временно наета прислуга в зле прилягащ смокинг, после тя и Страйк се присъединиха към още двайсет души в голям асансьор с огледални стени.

– Този етаж е за срещи – извика му Нина, когато слязоха в претъпкано открито общо пространство, където свиреше оркестър и имаше много слабо зает дансинг. – Обикновено тук има прегради. И тъй... с кого искаш да се срещнеш?

– С всеки, който познава добре Куин и има представа къде би могъл да бъде.

– Всъщност само Джери отговаря на това...

Бяха притиснати от нова пратка гости от асансьора и се придвижиха навътре в множеството. На Страйк му се стори, че Нина се е хванала за сакото му като дете, но не реагира в ответ да хване ръката й или по някакъв начин да подсили впечатлението, че са гаджета. Веднъж-два пъти я чу да поздравява хора, с които се разминаваха. Накрая се добраха до отсрещната стена, където маси, обслужвани от келнери в бели сака, стенеха под изобилието от храна за парти и беше възможно да се води разговор, без да се крещи. Страйк си взе две петифури с раци и ги изяде, неудовлетворен, че бяха толкова малки, а Нина се оглеждаше наоколо.

– Никъде не зървам Джери. Вероятно е горе на покрива и пуши. Да пробваме ли там? О, виж ти... Даниъл Чард се смесва със стадото!

– Кой точно е?

– Онзи плешивият.

Около шефа на компанията се бе отворило малко празно пространство на респект като кръг полегнало жито около издигащ се хеликоптер, докато той разговаряше с млада жена с черна рокля и пищна фигура.

Фалос Импудикус. Страйк не можа да потисне ухилване, но установи, че плешивостта на Чард не е отблъскваща. Той бе по-млад и във форма, отколкото Страйк бе очаквал, и дори красив посвоему с гъстите си черни вежди, надвесени над дълбоко разположени очи, нос като на хищна птица и тънки устни. Тъмносивият му костюм не се отличаваше с нищо, ала носеше бледоморава вратовръзка, по-широка от обичайните, с рисунки на човешки носове. Страйк, чието отношение към облеклото бе неизменно конвенционално, инстинкт, наследен от армията, нямаше как да не бъде заинтригуван от това дребно, но натрапчиво отричане на конформизъм у един ръководител на компания, особено при положение че то привличаше и други изненадани погледи.

– Къде е пиенето? – попита Нина и безполезно се надигна на пръсти.

– Ето там – посочи Страйк към бар пред прозорци, гледащи към тъмната Темза. – Стой тук, аз ще донеса. Бяло вино ли?

– Шампанско, стига Даниъл да е развързал кесията.

Той предприе пробив през тълпата, за да може, без да бие на очи, да застане близо до Чард, който мълчеше и само слушаше събеседничката си. У нея се долавяше лекото отчаяние на човек, ненамиращ точните думи в разговора. Страйк забеляза, че опакото на дланта, в която Чард стискаше чаша вода, е покрито с лъскава червена екзема. Спря непосредствено зад гърба му, уж за да пропусне група жени, придвижващи се в противоположната посока.

– ...и наистина беше ужасно забавно – нервно бъбреше момичето с черната рокля.

– Да – рече Чард, очевидно силно отегчен. – Сигурно е било.

– А беше ли в Ню Йорк приказно? Искам да кажа... не приказно... но беше ли полезно? Забавно? – попита събеседничката му.

– Натоварено – отвърна Чард и макар Страйк да не виждаше лицето му, стори му се, че той се прозя. – Твърде много дигитални разговори.

Масивен мъж в костюм от три части, който изглеждаше вече пиян, въпреки че бе само осем и половина, спря пред Страйк и с пресилена любезност го покани да продължи напред. Страйк нямаше друг избор, освен да приеме поканата, изразена с усърдни жестове, и да се отдалечи отвъд обхвата на гласа на Даниъл Чард.

– Благодаря – каза Нина няколко минути по-късно, като пое шампанското си от Страйк. – Да се качим ли до градината на покрива?

– Чудесно – отвърна Страйк. Той също си бе взел шампанско не защото го харесваше, а защото нямаше нищо друго, което би пил. – Коя е жената, дето говори с Даниъл Чард?

Нина протегна шия да погледне, повела Страйк към вита метална стълба.

– Джоана Уолдгрейв, дъщерята на Джери. Тъкмо написа първия си роман. Защо? Твой тип ли е? – попита тя с леко задъхан смях.

– Не – отвърна Страйк.

Изкачиха се по стъпалата от метална мрежа, като Страйк отново разчиташе силно на перилото. Леденият нощен въздух опари дробовете му, когато се озоваха на върха на сградата. Ширнала се гладка като кадифе морава, цветни лехи и млади дръвчета, пейки, пръснати навред; имаше дори осветено от прожектор езерце, в което като пламъчета се стрелкаха рибки под тъмните листа на водни лилии. Външни калорифери като гигантски стоманени гъби бяха поставени на групи помежду квадратните тревни площи и под тях се бяха скупчили хора с гръб към пасторалната синтетична гледка, обърнати към останалите пушачи със светещи връхчета на цигарите.

Гледката към града беше разкошна, плюшеночерна, осеяна със светлинки като скъпоценни камъни, Окото на Лондон, искрящо в син неон, кулата „Оксо“ с алените й прозорци, Саутбанк Сентър, Биг Бен, Уестминстърският дворец, окъпан в яркозлатиста светлина, далеч вдясно.

– Ела – каза Нина, дръзко хвана Страйк за ръката и го поведе към трио, изцяло съставено от жени, чийто дъх се виеше в облачета бяла пара дори когато не изпускаха цигарен дим.

– Здравейте – обърна се към тях Нина. – Някой да е виждал Джери?

– Вързал е кънките – дръзко обяви червенокосо момиче.

– О, не – изохка Нина. – А се справяше толкова добре!

Върлинеста блондинка хвърли поглед през рамо и промърмори:

– Миналата седмица беше пиян-залян в „Арбътъс“.

– Всичко е заради „Bombyx Mori“ – отсече сърдито на вид момиче с къса тъмна коса. – Пък и уикендът в Париж за годишнината от сватбата не им се получил. Сигурно Фенела пак са я прихванали нейните настроения. Кога най-после ще я напусне?

– Тя тук ли е? – любопитно се осведоми блондинката.

– Тук е някъде – отвърна тъмнокосото момиче. – Няма ли да ни запознаеш, Нина?

Последва безредно представяне, от което Страйк не схвана точно кое от момичетата е Миранда, Сара или Ема, преди четирите жени отново да се впуснат в дисекция на нещастието и пиянството на Джери Уолдгрейв.

– Трябваше да зареже Фенела още преди години – заяви тъмнокосата. – Зла жена.

– Шшш! – изсъска Нина и четирите изведнъж станаха неестествено тихи, когато към тях се заклатушка мъж, висок почти колкото Страйк.

Кръглото му подпухнало лице беше почти наполовина скрито от тъмни очила и надвиснала над челото рошава кестенява коса. Пълната чаша червено вино заплашваше да се разлее върху ръката му.

– Гузно мълчание – отбеляза той с добродушна усмивка. Говорът му беше преднамерено внимателен, което за Страйк беше белег за изтрениран пияница. – Нека отгатна от три пъти за какво си говорите: „Bombyx… Mori“... Куин. Здравейте – вметна той, като погледна Страйк, и му протегна ръка. Очите им бяха на едно и също ниво. – Не се познаваме, нали?

– Джери – Корморан, Корморан – Джери – побърза да се намеси Нина. – Моят кавалер за вечерта – добави тя, като забележката беше адресирана повече към трите жени до нея, отколкото към Джери.

– Камерън, така ли? – попита Уолдгрейв, доближил длан до ухото си.

– Почти уцели – каза му Страйк.

– Прощавай – извини се Уолдгрейв. – Недочувам с едното ухо. И нима вие, дами, клюкарствате пред висок тъмнокос непознат? – попита той с твърде тромав хумор. – При това въпреки изричните инструкции на господин Чард никой извън компанията да не бъде посвещаван в грозната ни тайна?

– Няма да ни издадеш, нали, Джери? – обади се мургавото момиче.

– Ако Даниъл наистина искаше да не се шуми за тази книга – нетърпеливо подзе червенокосата, макар и не без да хвърли предварително поглед през рамо, та да провери дали шефът не е някъде наблизо, – да не беше пращал адвокати из целия град да запушват усти за нея. Постоянно ми се обаждат хора да питат какво става.

– Джери – обади се смело мургавата, – защо се наложи ти да разговаряш с адвокатите?

– Защото ме има в нея, Сара – отвърна Уолдгрейв, като размаха чашата и разплиска част от съдържанието върху грижливо подстриганата морава. – Затънал съм до полуглухите си уши. В книгата де.

Жените до една нададоха шокирани възклицания и протести.

– Какво би могъл Куин да каже за теб, след като винаги си бил толкова почтен с него? – учуди се мургавата.

– Мъката на Оуен е, че съм безкористно брутален към шедьоврите му – обясни Уолдгрейв и направи със свободната си ръка жест, имитиращ ножици.

– О, това ли е всичко? – леко разочаровано промърмори блондинката. – Голяма работа. Късмет има, че изобщо го издават при това негово поведение.

– Започвам да си мисля, че отново е минал в нелегалност – коментира Уолдгрейв. – Не отговаря на обажданията ми.

– Страхлив негодник – отсече червенокосата.

– Истината е, че съм доста разтревожен за него.

– Разтревожен? – невярващо повтори червенокосата. – Не говориш сериозно, Джери.

– И ти щеше да си разтревожена, ако беше чела книгата – отвърна Уолдгрейв и хлъцна леко. – Мисля, че Оуен не е на себе си. Написаното оставя въздействие като писмо на самоубиец.

Русата се изсмя, но бързо млъкна, когато Уолдгрейв я погледна.

– Не се шегувам. Мисля, че преживява срив. Подтекстът зад обичайната гротеска е: всички са срещу мен, всички са ме погнали, всички ме мразят...

– Всички наистина го мразят – уточни блондинката.

– Никой здравомислещ човек не би си помислил, че това може да бъде публикувано. А ето че сега се е покрил.

– Той постоянно го прави – отсече нетърпеливо червенокосата. – Да изчезва, е коронният му номер. Дейзи Картър от „Дейвис – Грийн“ ми каза, че на два пъти им поднесъл такова изпълнение, докато работели с него над „Братята Балзак“.

– Тревожа се за него – упорито настоя Уолдгрейв. Отпи голяма глътка от виното и каза: – Току-виж си прерязал вените...

– Оуен не би се самоубил! – презрително изсумтя блондинката.

Уолдгрейв й хвърли поглед, който Страйк изтълкува като смесица от жалост и неприязън.

– Хората се самоубиват, Миранда, когато си помислят, че целият смисъл на съществуването им е отнет от тях. Дори фактът, че околните смятат страданието им за шега, не им е достатъчен, за да се отърсят от него.

Русото момиче явно остана неубедено, огледа групичката, за да намери подкрепа, но никой не й се притече на помощ.

– Писателите са различни – добави Уолдгрейв. – Не съм срещал някой, дето да е поне малко добър и да не е чалнат. Не е зле проклетата Лиз Тасъл да го помни.

– Тя твърди, че не е знаела какво пише в книгата – обясни Нина. – На всички казва, че била болна и не я прочела внимателно...

– Познавам си я аз Лиз Тасъл – изръмжа Уолдгрейв и Страйк с интерес забеляза искрица неподправен гняв у този добродушен пиян редактор. – Съвсем наясно е била какво прави, като е дала ход на проклетата книга. Решила е, че това е нейният шанс да спечели някакви пари от Оуен. Добра реклама на гърба на скандала с Фанкорт, когото тя мрази от години. Ала сега, когато работата се разсмърдя, отрича се от клиента си. Направо безобразно поведение.

– Даниъл е оттеглил поканата си към нея за тази вечер – обади се мургавото момиче. – Наложи ми се да й позвъня, за да й го съобщя. Ужасно беше.

– Знаеш ли къде може да е отишъл Оуен, Джери? – попита Нина.

Уолдгрейв вдигна рамене.

– Навсякъде може да е. Но където и да е, надявам се да е добре. Въпреки всичко изпитвам привързаност към глупавия негодник.

– Какъв е този грандиозен скандал с Фанкорт, за който пише? – попита червенокосата. – Чух някой да казва, че бил свързан с критическа статия...

Всички от групата освен Страйк заприказваха едновременно, ала гласът на Уолдгрейв се извиси над другите и жените замълчаха с инстинктивната любезност, каквато винаги демонстрираха пред мъже в недобро състояние.

– Мислех, че тази история всички я знаят – каза Уолдгрейв с още едно сподавено хълцане. – Накратко, Елспет, първата жена на Майкъл, написа много слаб роман. Негова анонимна пародия се появи в литературно списание. Тя изрязала пародията, забола я отпред на роклята си и се задушила с газ в стил „Силвия Плат“.

Червенокосата ахна.

– Самоубила се е?

– Да – потвърди Уолдгрейв и отново си пийна вино. – „Писатели“ е синоним на „ненормалници“.

– Кой беше написал пародията?

– Всички винаги са смятали, че е Оуен. Той го отричаше, но това е естествено предвид последствията – отвърна Уолдгрейв. – Оуен и Майкъл никога повече не си проговориха след смъртта на Елспет. Ала в „Bombyx Mori“ Оуен хитро е прокарал предположението, че автор на пародията е самият Майкъл.

– Божичко! – ахна смаяна червенокосата.

– Като стана дума за Фанкорт – додаде Уолдгрейв и погледна часовника си, – поръчано ми е да съобщя на всички, че долу в девет часа ще бъде направено тържествено съобщение. Гледайте да не го пропуснете, момичета.

И той се отдалечи с нестабилна походка. Две от момичетата загасиха цигарите си и го последваха. Блондинката се насочи към друга групичка.

– Джери е прекрасен, нали? – обърна се Нина към Страйк, зъзнеща в дълбините на вълненото си палто.

– Много благороден и великодушен човек – съгласи се Страйк. – На друг, изглежда, не му е хрумвало, че Куин вероятно не е бил съвсем наясно какво е вършел. Искаш ли да се приберем на топло?

Изтощението напираше в крайчеца на съзнанието на Страйк. От сърце жадуваше да се прибере у дома си, да започне уморителния процес по приспиване на крака си (както го описваше сам пред себе си), да затвори очи и да опита какво е осемчасов непрекъснат сън, преди да стане на сутринта, за да поеме по петите на поредния неверен съпруг.

Пространството долу беше още по-запълнено с хора. Нина спря на няколко пъти да крещи в ушите на познати. Страйк бе представен на трътлеста романтична новелистка, запленена от разкоша на евтиното шампанско, и на съпругата на Джери Уолдгрейв, която поздрави Нина по пиянски прочувствено иззад буйната си разрошена черна коса.

– Вечно се докарва на хората – студено коментира Нина, когато се освободи от нея и поведе Страйк по-близо към временната сцена. – Произхожда от богато семейство и не пропуска да демонстрира, че Джери е под нейното ниво. Ужасна снобка.

– Явно е впечатлена от баща ти, дворцовият адвокат, нали? – попита Страйк.

– Имаш направо стряскаща памет – изгледа го възхитена Нина. – Не, мисля, че... Вярно, нося благородническа титла, но какво от това? Ала хора като Фенела й придават значение.

Някакъв служител нагласяше микрофон върху дървена катедра на сцената край бара. Логото на „Роупър – Чард“ – възел от въже помежду двете имена, и „Стотна годишнина“ бяха изписани върху флаг.

Последва досадно десетминутно чакане, през време на което Страйк отговаряше любезно и на място на бъбренето на Нина, а това изискваше значително усилие, тъй като тя беше много по-ниска от него, а в помещението ставаше все по-шумно.

– Тук ли е Лари Пинкелман – попита я, припомнил си стария детски писател от стената на Елизабет Тасъл.

– О, не, той мрази партитата – отвърна весело Нина.

– Мислех, че ще устройвате такова за него.

– Как разбра? – попита тя, стресната.

– Ти ми го каза преди малко в пъба.

– О, виж ти колко си внимавал. Да, устройваме вечеря по повод препечатката на коледните му разкази, но ще е в тесен кръг. Лари мрази големи струпвания, стеснителен е.

Най-после Даниъл Чард се добра до сцената. Разговорите затихнаха постепенно и настана тишина. Страйк улови напрежение във въздуха, когато Чард зашумоля с бележките си и прочисти гърло.

Трябва да беше имал голяма практика, помисли си Страйк, и все пак публичната му реч не бе особено компетентна. На равни интервали Чард механично вдигаше поглед към една и съща точка над главите на множеството; с никого не осъществяваше контакт с очи; на моменти едва се чуваше какво казва. След като бе повел слушателите си на кратко пътешествие през славната история на „Роупър Пъблишинг“, направи скромно отклонение към предшествалата го „Чард Букс“, компанията на дядо му, описа сливането им и собствения си възторг и гордост, изразени все тъй монотонно като всичко останало, когато десет години по-късно застанал начело на глобалната компания. Малките му шегички бяха посрещани от бурен смях, породен според Страйк колкото от алкохола, толкова и от неудобство. Страйк се улови, че наблюдава изприщените му ръце, които изглеждаха като сварени. Навремето бе познавал един редник в армията, чиято екзема толкова се изостряше при стрес, че се налагаше да бъде хоспитализиран.

– Не може да има съмнение – каза Чард, като обърна на последната страница от речта си, както забеляза Страйк като един от най-високите мъже в залата и стоящ близо до сцената, – че книгоиздаването в момента е в период на бързи промени и нови предизвикателства, но едно нещо е също толкова вярно днес, колкото и преди един век: съдържанието е най-важното. „Роупър – Чард“ може да се похвали с най-добрите писатели в света и ще продължи да вълнува, да интригува, да развлича. И тъкмо в този контекст – приближаването на кулминацията бе отбелязано не от вълнение, а от релаксиране в маниера на Чард, породено от факта, че изпитанието му бе към края си – за мен е чест и удоволствие да ви съобщя, че тази седмица си осигурихме таланта на един от най-прекрасните автори в света. Дами и господа, моля ви да приветствате Майкъл Фанкорт!

Едновременно поемане на дъх мина като бриз през множеството. Една жена изписка развълнувано. От дъното на залата се разнесоха аплодисменти и като пукащ огън се разпространиха напред. Страйк видя далечна врата да се отваря, зърна прекалено голяма глава, кисело изражение и после Фанкорт се скри, погълнат от ентусиазираните служители. Минаха няколко минути, преди да излезе на сцената и да стисне ръката на Чард.

– О, боже мой! – повтаряше възбудено ръкопляскащата Нина. – О, боже мой!

Джери Уолдгрейв, който като Страйк се възвисяваше над предимно женското присъствие, стоеше право насреща им от другия край на сцената. Отново държеше пълна чаша, тъй че не можеше да аплодира, и я вдигна до устните си без усмивка, докато наблюдаваше как Фанкорт пред микрофона призовава с жест към тишина.

– Благодаря, Дан – каза Фанкорт. – Аз със сигурност никога не съм очаквал да се озова тук – каза той и думите му бяха посрещнати със силен смях, – но изпитвам чувството, че си идвам у дома. Писах за „Чард“, после писах за „Роупър“ и това бяха добри времена. Бях сърдит млад човек – раздадоха се хихикания, – а сега съм сърдит старец – силен смях и дори слаба усмивка от Даниъл Чард – и чакам с нетърпение да вилнея за вас. – Възторжен смях от Чард и публиката; Страйк и Уолдгрейв като че бяха единствените равнодушни в залата. – Възхитен съм, че се завръщам, и ще дам всичко от себе си, за да бъда... Как беше, Дан? Вълнуващ, интригуващ и развлекателен.

Избухна буря от аплодисменти, двамата мъже си стиснаха ръцете сред светкавици на фотоапарати.

– Половин милион, предполагам – рече пиян мъж зад Страйк. – И десет бона за появата му тази вечер.

Фанкорт слезе от сцената точно пред Страйк. Обичайното му кисело изражение не се бе променило за пред фотографите, но сега изглеждаше по-щастлив при вида на протегнатите към него ръце. Майкъл Фанкорт не беше равнодушен към хвалебствията.

– Еха – обърна се Нина към Страйк. – Можеш ли да повярваш?

Твърде голямата глава на Фанкорт се изгуби сред тълпата. Появи се пищната Джоана Уолдгрейв, която се опитваше да се добере до прочутия автор. Внезапно зад нея застана баща й, с пиянско залитане се устреми напред и стисна ръката й под рамото не особено нежно.

– Той си има други, с които да говори, Джо, остави го.

– Мама се е втурнала към него, защо не дръпнеш нея?

Страйк наблюдаваше как Джоана се отдалечи от баща си, очевидно ядосана. Даниъл Чард също беше изчезнал; Страйк се чудеше дали не се е измъкнал през вратата, докато всички бяха отправили вниманието си към Фанкорт.

– Президентът ви не обича да е под светлината на прожекторите – подхвърли Страйк на Нина.

– Казват, че у него имало голямо подобрение – сподели Нина, която още гледаше към Фанкорт. – Преди десет години не можел да вдигне очи от бележките си. Но пък като бизнесмен е добър. Проницателен.

У Страйк се бореха любопитството и умората.

– Нина – каза той и притегли спътничката си встрани от хората, скупчени около Фанкорт. Тя му се остави да я отведе най-охотно. – Къде каза, че е ръкописът на „Bombyx Mori“?

– В сейфа на Джери – отговори тя. – На долния етаж. – Отпи от шампанското си и очите й блеснаха. – Нима искаш онова, което си мисля?

– Ще си имаш ли неприятности?

– Огромни – безгрижно заяви тя. – Ала картата ми за отваряне е у мен, а и всички са ангажирани, нали?

Плюс че баща й е дворцов адвокат, помисли си безжалостно Страйк. Не биха я уволнили с лека ръка.

– Мислиш ли, че можем да му пуснем копие?

– Да го направим – каза тя и допи шампанското си.

Асансьорът беше празен, а долният етаж – тъмен и пуст. Нина отвори вратата към отдела с картата си и го поведе уверено между черни монитори и празни бюра към по-широк ъглов офис. Единствената светлина идваше от непрестанно осветения Лондон отвъд прозорците и проблясването на някоя и друга оранжева лампичка, индикираща, че компютърът е на режим стендбай.

Кабинетът на Уолдгрейв не беше заключен, но сейфът, поставен зад библиотечен шкаф, работеше с табло. Нина набра четирицифрения код. Вратата му се отвори и Страйк видя вътре неспретнато купче листове.

– Това е – щастливо обяви тя.

– Говори по-тихо – посъветва я Страйк.

Страйк застана да пази, докато тя пусна копие за него на фотокопирната машина пред вратата. Безкрайният й шум бе странно успокояващ. Никой не дойде, никой не видя; петнайсет минути по-късно Нина върна ръкописа в сейфа и го заключи.

– Готово.

Тя му подаде фотокопието, опасано с няколко здрави ластични ленти. Когато той го поемаше, тя се наклони напред и продължително се отърка в него. Дължеше й нещо в замяна, но беше разнебитен от умора. Не го привличаше нито идеята да се тътри до апартамента й в „Сейнт Джонс Уд“, нито тази да я заведе в мансардата си на Денмарк Стрийт. Дали среща за по питие утре вечер щеше да е достатъчна отплата? После си спомни, че утре беше вечерята у сестра му по случай рождения му ден. Луси бе предложила да заведе някого.

– Искаш ли да дойдеш с мен на една досадна вечеря утре? – попита я той.

Тя се засмя, очевидно доволна.

– Кое ще й е досадното?

– Всичко. Ти ще я освежиш. Идва ли ти се?

– Ами... защо не? – ведро отвърна тя.

Поканата като че уреждаше сметката; той почувства как настойчивостта й за физически контакт отслабва. Излязоха от тъмния отдел с приятелски чувства един към друг и с копирания ръкопис на „Bombyx Mori“, скрит под палтото на Страйк. След като си записа адреса и телефонния й номер, той я качи благополучно на такси с чувство на облекчение и освобождение.

Понякога седи по цял следобед и чете все същите противни, грозни (чумата да ги тръшне, не мога да ги търпя!), долнопробни стихове.

Бен Джонсън,

Всеки със своето настроение

На следващия ден имаше демонстрация срещу войната, в която Страйк бе изгубил крака си, хиляди маршируваха през студения Лондон с плакати, водени от семействата на военнослужещи. Страйк бе чул от общи приятели, че родителите на Гари Топли – загинал при експлозията, струвала на Страйк крайника – щели да са сред демонстриращите, но на Страйк не му и хрумна да се присъедини. Чувствата му по отношение на войната не можеха да бъдат капсулирани в черни букви върху квадратен бял плакат. Свърши си работата, и то добре, беше негово кредо и тогава, и сега, а да марширува, би означавало да внушава угризения, каквито той не изпитваше. Така че си постави протезата и облечен в най-хубавия си италиански костюм, се отправи към Бонд Стрийт.

Коварният съпруг, обект на търсенето му, настояваше, че съпругата му, с която се бяха разделили (клиентката брюнетка на Страйк), е изгубила поради пиянска небрежност няколко много ценни бижута по време на престоя на двойката в хотел. Страйк случайно знаеше, че съпругът има среща на Бонд Стрийт тази сутрин, и предчувствието му подсказваше, че уж изгубените бижута ще се появят изненадващо.

Обектът му влезе в бижутерския магазин, а Страйк разглеждаше една отсрещна витрина. След като онзи си тръгна половин час по-късно, Страйк отиде да пие кафе, изчака да минат два часа и влезе в бижутерския магазин, където увери, че жена му обожава изумруди. След половинчасово театрално колебание над различни накити преструвките му бяха възнаградени и му показаха колието, което брюнетката подозираше, че безпътният й мъж е задигнал. Страйк го купи мигом – сделка, възможна само поради факта, че клиентката го бе авансирала с десет хиляди лири за целта. Десет хиляди лири, за да докаже измамата на съпруга си, бяха нищо за жена, която щеше да получи извънсъдебно споразумение, възлизащо на милиони.

Страйк си взе кебап на път за къщи. След като заключи колието в малък сейф, инсталиран в офиса му (използван обикновено за инкриминиращи снимки), отиде на горния етаж, направи си силен чай, свали си костюма и включи телевизора, за да може да хвърля по едно око на мача „Арсенал“ – „Спърс“. После се изтегна на леглото и зачете ръкописа, откраднат предишната вечер.

Както му бе казала Елизабет Тасъл, „Bombyx Mori“ беше перверзна версия на „Напредъкът на поклонника“ – действието се развиваше в несъществуваща страна от фолклорен тип, в която въпросният главен герой (гениален млад писател) бе поел от остров, населен с формени идиоти, твърде слепи да видят таланта му, на символично пътуване към далечен град. Богатият странен език и образността бяха познати на Страйк от внимателния му прочит на „Братята Балзак“, ала интересът към съдържанието го водеше напред.

Първият познат образ, който изплува от мъчните за възприемане и често нецензурни изречения, бе този на Лионора Куин. Докато талантливият млад Бомбикс пътуваше през земя, населена от всевъзможни опасности и чудовища, срещна Конкубина, жена, описана пестеливо като „силно похабена уличница“, която го плени, върза го и успя да го изнасили. Лионора бе живо описана: слаба повлекана с големи очила, с лишен от емоции безучастен маниер. След като системно бе подлаган на тормоз в продължение на няколко дни, Бомбикс убеди Конкубина да го освободи. Тя беше толкова неутешима при неговото заминаване, че Бомбикс се съгласи да я вземе със себе си: първият пример на честите за повествованието странни като насън обрати, където лошото и плашещото ставаше добро и разумно без никакво обосноваване и извинение.

Няколко страници по-нататък Бомбикс и Конкубина бяха атакувани от създание, наречено Паразита, в което Страйк лесно разпозна Елизабет Тасъл: с квадратна челюст, дебел глас и плашещо. И отново Бомбикс се съжали над създанието, след като то приключи да го насилва, и му позволи да се присъедини към него. Паразита имаше неприятния навик да суче от Бомбикс, докато той спи. В резултат на това Бомбикс отслабна и започна да крее.

Полът на Бомбикс изглеждаше странно променлив. Съвсем отделно от очевидната му способност да кърми, скоро той започна да демонстрира белези на бременност, въпреки че продължаваше да доставя удоволствие на нимфоманки, които редовно срещаше по пътя си.

Докато напредваше през цветистите мръсотии, Страйк се чудеше колко ли портрета на реални хора бе пропуснал да забележи. Насилието при срещите на Бомбикс с други хора беше смущаващо; това бе някакво садомазохистично безумие. Ала вродените невинност и чистота на Бомбикс бяха повтаряща се тема, твърдението, че е гениален, очевидно трябваше да е достатъчно на читателя, за да му опрости престъпленията, които той вършеше също така безогледно като чудовищата наоколо му. Докато обръщаше страниците, Страйк си припомни мнението на Джери Уолдгрейв, че Куин е душевноболен; започваше да клони към неговата гледна точка...

Мачът всеки момент щеше да започне. Страйк остави ръкописа с усещането, че е бил затворен задълго в тъмно и мръсно мазе, далеч от въздух и естествена светлина. Сега изпитваше единствено приятно предчувствие. Убеден беше, че „Арсенал“ ще победи – „Спърс“ не бяха успявали да ги преборят на техен терен вече седемнайсет години.

В продължение на четирийсет и пет минути Страйк се отдаде на удоволствие и чести насърчителни подвиквания, докато отборът му вече водеше с два на нула.

На полувремето той неохотно заглуши звука и се върна към ексцентричния свят от фантазията на Оуен Куин.

Не разпозна никого, докато Бомбикс не наближи града, който беше неговата крайна цел. Тук, на мост над рова, заобикалящ градските стени, стоеше едра, тромава и късогледа фигура: Резача.

Резача носеше ниско нахлупена шапка с козирка вместо очила с рогови рамки и преметнат през рамо шаващ окървавен чувал. Бомбикс прие предложението на Резача да заведе него, Конкубина и Паразита до тайна врата към града. Вече претръпнал към сексуалните насилия, Страйк не беше учуден, че Резача си бе наумил да извърши кастрация на Бомбикс. В последвалата схватка чувалът се свлече от гърба на Резача и отвътре изскочи женско джудже. Резача остави Бомбикс, Конкубина и Паразита да избягат, докато той хукна да преследва джуджето; Бомбикс и спътничките му успяха да открият дупка в градските стени и когато погледнаха назад, видяха Резача да дави дребното създание в рова.

Страйк беше толкова погълнат от четивото, та не бе забелязал, че мачът е възобновен. Погледна към телевизора със заглушен звук.

– Мамка му!

Два на два: колкото и да не бе за вярване, „Спърс“ бяха изравнили резултата. Страйк метна ръкописа настрани възмутен. Защитата на „Арсенал“ се огъваше пред очите му. Това трябваше да бъде победа. Целеха се към първото място в лигата.

– Мамичката му! – ревна Страйк десет минути по-късно, когато топката бе изстреляна покрай Фабиански.

„Спърс“ бяха спечелили.

Той изключи телевизора с още няколко гневни ругателства и погледна часовника си. Разполагаше само с половин час, за да вземе душ и да се облече, преди да вземе Нина Ласелс от „Сейнт Джонс Уд“; заобиколното пътуване до „Бромли“ щеше да му струва цяло състояние. Мисълта, че му оставаше последната една четвърт от ръкописа на Куин, му донесе крайно неудоволствие; изпита родство с Елизабет Тасъл, която бе прескочила финалните пасажи.

Дори не беше сигурен защо изобщо го чете, освен от любопитство.

Потиснат и раздразнен, той се запъти към душа, като му се щеше да можеше да прекара вечерта у дома и противно на всяка логика, си мислеше, че ако вниманието му не бе отклонено от извратения и кошмарен свят на „Bombyx Mori“, „Арсенал“ можеше да победи.

Казвам ти, не е модерно да си в крак с всичките връзки в града.

Уилям Конгрийв,

Така правят всички

– Е, какво е впечатлението ти от „Bombyx Mori“? – попита Нина, когато потеглиха от нейния апартамент с такси, което никак не му беше по джоба.

Ако не я беше поканил, Страйк щеше да пътува до „Бромли“ и обратно с обществения транспорт, при все цялото му неудобство и времето, което щеше да загуби.

– Продукт на болно съзнание – заяви Страйк.

Нина се разсмя.

– Но ти не си чел останалите книги на Оуен; и те са също толкова ужасни. Признавам, че тази ги води в предизвикването на гадене. А какво ще кажеш за гнойната бучка на Даниъл?

– Още не съм стигнал до там. Ето нещо, което да очаквам с нетърпение.

Под топлото вълнено палто от вчера тя носеше прилепнала черна рокля с презрамки, която Страйк успя да огледа безпроблемно, когато тя го покани в апартамента си в „Сейнт Джонс Уд“, докато си вземаше чантата и ключовете. Беше грабнала и бутилка вино от кухнята, когато го видя, че е с празни ръце. Умно и хубавичко момиче с добри обноски, ала стремежът й да го придърпа още в същата вечер на запознанството им или пък в краен случай в съботата подсказваше безразсъдност или може би нужда от запълване на празнота.

Страйк се запита на какво си въобразяваше, че играе той самият, когато се отдалечиха от сърцето на Лондон към район на обитатели собственици, към просторни къщи, задръстени със скъпи кафе машини, телевизори HD, към всичко, което никога не бе притежавал и което сестра му тревожно държеше да бъде негова върховна амбиция.

Типично бе за Луси да даде вечеря за рождения му ден в нейната къща. Тя беше по природа лишена от въображение и макар в дома си да бе по-затормозена, отколкото където и да било другаде, ценеше високо придобивките в него. Също така характерно за нея бе да настоява да му устрои вечеря, която той не искаше, и да не разбира причината за неговото нежелание. В света на Луси рождените дни неизменно се празнуваха и никога не биваха забравяни: тортата със свещички, картичките и подаръците бяха задължителни; редът трябваше да бъде спазен и традициите продължени.

Докато таксито минаваше през тунела „Блакуол“ под Темза и ги откарваше към Южен Лондон, Страйк си даде сметка, че актът да заведе Нина на семейно парти бе декларация на антиконформизъм. Въпреки конвенционалната бутилка вино в скута й тя беше силно възбудена, щастлива от шанса да рискува. Живееше сама и говореше за книги, не за бебета; накратко, не бе типът жена на Луси. Близо час след като бе тръгнал от Денмарк Стрийт, с портфейл, олекнал с петдесет лири, Страйк помогна на Нина да излезе сред студената тъмнина на улицата на Луси и я поведе по пътеката под голямата магнолия, която доминираше в предния двор. Преди да натисне звънеца, Страйк с известна неохота призна:

– Май трябва да те предупредя, че това е вечеря за рожден ден. Моят.

– О, трябваше да ми кажеш! Честит...

– Не е днес – пресече я Страйк. – Не си прави труда.

И позвъни на вратата.

Отвори им Грег, зетят на Страйк. Последва поредица от потупвания по рамото, както и преувеличена радост от появата на Нина. Подобна емоция обаче очевидно не присъстваше у Луси, която забързано изскочи в антрето, стиснала шпатула като меч и запасала престилка върху празничната си рокля.

– Не спомена, че ще доведеш някоя! – изсъска тя в ухото на Страйк, когато той се наведе да я целуне по бузата.

Луси беше ниска, руса и кръглолика; никой не отгатваше, че са брат и сестра. Тя бе резултат от друга връзка на майка им с известен музикант. Рик бе ритъм китарист, който, за разлика от бащата на Страйк, поддържаше топли отношения с потомството си.

– Нали ме накара да дойда с гост – измърмори Страйк на сестра си, докато Грег въвеждаше Нина в дневната.

– Не те накарах, а попитах ще го направиш ли – сърдито рече Луси. – О, боже... Ще трябва да поставя допълнителен... и горката Маргърийт...

– Коя е Маргърийт? – попита Страйк, но Луси вече бързаше към трапезарията с вирната шпатула, оставила почетния си гост сам в антрето.

С въздишка Страйк последва Грег и Нина в дневната.

– Изненада! – възликна рус мъж с оредяваща над челото коса, като се изправи от дивана, където очилатата му жена засия срещу Страйк.

– Боже милостиви – рече Страйк и забърза да стисне протегнатата към него ръка с искрено удоволствие. Ник и Илса бяха двама от най-старите му приятели, единствените, в лицето на които двете половини от ранната му младост – Лондон и Корнуол – се пресичаха и бяха щастливо женени.

– Никой не ми каза, че ще сте тук!

– Ами тъкмо това е изненадата, Оги – каза Ник, докато Страйк целуваше Илса. – Познаваш ли Маргърийт?

– Не – отговори Страйк. – Не я познавам.

Ето защо, значи, Луси бе искала да знае ще води ли някоя със себе си; по такъв тип жена си въобразяваше, че ще се увлече и ще заживее завинаги с нея в къща с магнолия в предния двор. Маргърийт беше мургава, с мазна кожа и намусена, облечена беше в лъскава ярколилава рокля, купена, когато е била малко по-слаба. Страйк беше сигурен, че е разведена. Вече бе развил непогрешим усет на тази тема.

– Здравей – каза тя, докато слабата Нина в черната й рокля с презрамки бъбреше с Грег; в краткия поздрав се съдържаше цял океан горчивина.

Така че на масата за вечеря седнаха седем души. Страйк не бе виждал много приятелите си от цивилния живот, откакто по инвалидност бе напуснал армията. Доброволно поетото голямо натоварване в работата му беше заличило границите между работни и почивни дни и сега той отново осъзна колко много харесваше Ник и Илса и колко много бе за предпочитане да са само тримата някъде, да си побъбрят и да хапнат къри.

– Откъде познавате Корморан? – попита ги Нина с живо любопитство.

– Аз му бях съученичка в Корнуол – каза Илса и се усмихна на Страйк през масата. – От време на време. Той ту си идваше, ту заминаваше, нали така беше, Корм?

И историята на фрагментираното детство на Луси и Страйк бе обсъдена по време на пушената сьомга, както и пътуванията им с тяхната странстваща майка и редовните им завръщания в Сейнт Моус при лелята и чичото, които бяха заместили родителите им през детството и юношеството.

– А после Корм отново бе отведен в Лондон от майка си, когато беше... на колко... на седемнайсет ли? – каза Илса.

Страйк виждаше, че разговорът никак не е приятен за Луси; тя мразеше да се говори за необичайното им възпитание и за прословутата им майка.

– Където пък попадна в едно доста сурово училище с мен – вметна Ник. – Хубави времена бяха.

– Ник беше много полезен другар и спътник – отбеляза Страйк. – Познава Лондон като опакото на дланта си, баща му е таксиметров шофьор.

– Ти също ли си таксиметров шофьор – обърна се Нина към Ник, очевидно въодушевена от екзотиката на приятелите на Страйк.

– Не – весело отвърна Ник, – гастроентеролог съм. С Оги заедно отпразнувахме осемнайсетия си рожден ден...

– ...и Корм покани приятеля си Дейв и мен от Сейнт Моус по този случай. За пръв път отивах в Лондон, толкова се вълнувах – включи се Илса.

– ...и така се срещнахме – довърши Ник и се усмихна широко на жена си.

– И все още нямате деца след толкова години? – попита Грег, самодоволен баща на трима синове.

Настана съвсем кратичка пауза. Страйк знаеше, че Ник и Илса правеха неуспешни опити за дете от няколко години.

– Не, засега – отвърна Ник. – А ти какво работиш, Нина?

Споменаването на „Роупър – Чард“ пооживи донякъде Маргърийт, която досега се бе цупила срещу Страйк от другия край на масата, сякаш бе апетитна хапка, поставена безмилостно извън обсег.

– Майкъл Фанкорт току-що се е преместил в „Роупър – Чард“ – заяви тя. – Видях го сутринта в уебсайта му.

– Поврага, беше публично оповестено едва вчера – възкликна Нина.

Това „поврага“ напомни на Страйк как Кълпепър наричаше келнерите „друже“ и той реши, че е употребено в чест на Ник и може би за да демонстрира на Страйк, че и тя може да се смесва безпроблемно с пролетариата. (Шарлот, бившата годеница на Страйк, никога не бе променяла речника или изговора си, без значение сред какво обкръжение попадаше. Нито пък бе харесвала някого от приятелите му.)

– О, аз съм голяма почитателка на Майкъл Фанкорт – увери ги Маргърийт. – „Куха къща“ е сред любимите ми романи. Обожавам руските писатели, а нещо у Фанкорт ми напомня Достоевски...

Страйк предположи как Луси й бе казала, че е учил в Оксфорд, че е умен. Искаше му се Маргърийт да е на хиляда километра далеч и Луси да го разбира по-добре.

– Фанкорт не го бива да създава женски образи – пренебрежително отсече Нина. – Опитва се, но не му се получава. Жените му са изцяло капризи, цици и тампони.

Ник изпръхтя във виното си при звука на неочакваната дума „цици“. Страйк се разсмя, задето Ник се разсмя, а Илса ги смъмри с кискане:

– На трийсет и шест години сте и двамата. За бога.

– Аз пък мисля, че е прекрасен – повтори Маргърийт без следа от усмивка. Бе лишена от потенциален партньор, та макар и той да беше еднокрак и със свръхтегло; нямаше да си даде Майкъл Фанкорт. – И е невероятно привлекателен. Сложен и умен, винаги съм ги харесвала такива – въздъхна тя в забележка, адресирана встрани към Луси, очевидно с връзка към предишни житейски бедствия.

– Главата му е прекалено голяма за тялото – посочи Нина, лекомислено отричайки се от собственото си вълнение предишната вечер при вида на Фанкорт. – И е феноменално арогантен.

– Винаги ми се е струвало много трогателно онова, което е сторил за онзи млад американски писател – продължи Маргърийт, докато Луси се зае да вдига чиниите от ордьоврите и направи знак на Грег да й помогне в кухнята. – Да довърши романа му вместо него... Как се казваше младият романист, който почина от СПИН?

– Джо Норт – каза Нина.

– Учуден съм, че си се наканил да дойдеш тази вечер – тихо каза Ник на Страйк. – След случилото се следобед.

Ник, уви, беше привърженик на „Спърс“.

Грег, който се върна с агнешко бутче и бе дочул думите на Ник, веднага се хвана за тях.

– Сигурно много те е заболяло, Корм. А всички мислеха, че победата в кърпа им е вързана.

– Какво е това? – строго изрече Луси като учителка, призоваваща класа към ред, докато поставяше на масата платата с картофи и зеленчуци. – Без футбол, ако обичаш, Грег.

И тъй Маргърийт отново владееше топката в разговора.

– Да „Кухата къща“ е вдъхновен от къщата, която покойният му приятел е оставил на Фанкорт, място, където са били щастливи като млади. Ужасно затрогваща е. Това е една история за угризения, загуба, провалени амбиции...

– Всъщност Джо Норт е оставил къщата в съвместно владение на Майкъл Фанкорт и Оуен Куин – поправи я Нина с категоричен тон. – И двамата са написали романи, вдъхновени от нея. Този на Майкъл спечели наградата „Букър“... а този на Оуен беше оплют от всички – добави тя вметка към Страйк.

– Какво се случи с къщата? – попита Страйк Нина, докато Луси му подаваше чиния с агнешко.

– О, това беше преди цяла вечност, сигурно е била продадена – каза Нина. – Не биха искали да владеят съвместно каквото и да било, мразят се от години. Още откакто Елспет Фанкорт се самоуби заради онази пародия.

– Не знаеш ли къде е къщата?

– Той не е там – снижи почти до шепот гласа си Нина.

– Кой не е там? – попита Луси, едва прикриваща раздразнението си.

Плановете й за Страйк бяха осуетени. Сега тя вече никога нямаше да хареса Нина.

– Един от писателите ни е изчезнал – обясни Нина. – Съпругата му е помолила Корморан да го открие.

– Някой успял ли? – попита Грег.

Без съмнение, на Грег му бе омръзнало жена му да се тревожи многословно за толкова умния си, но непрактичен брат, чийто бизнес едва креташе въпреки неуморната му работа, но думата „успял“ с целия й подтекст, произнесена от Грег, подейства на Страйк като опарване с коприва.

– Не – каза той. – Не мисля, че ти би определил Куин като успял.

– Кой те нае, Корм? Издателството ли? – попита напрегнато Луси.

– Жена му – отвърна Страйк.

– Дано е в състояние да плати сметката все пак – отбеляза Грег. – Не се хващай с клиенти с пробити джобове, Корм, това трябва да ти е първо правило в бизнеса.

– Учуден съм, че не си записваш тези перли на мъдростта – полугласно измърмори Ник на Страйк, докато Луси предлагаше на Маргърийт по още от всичко на масата (компенсация, задето нямаше да отведе Страйк у дома си и да се омъжи за него, при което той щеше да живее в къща с лъскава кафе машина само на две преки от Луси и Грег).

След вечерята се преместиха в обзаведената с бежова мека мебел дневна, където бяха връчени подаръци и картички. Луси и Грег му бяха купили нов часовник.

– Защото знам, че последният ти се счупи – поясни Луси.

Трогнат, задето тя бе запомнила, у него лумна обич и временно заличи раздразнението му, че тя го бе дотътрила тук тази вечер, че му опяваше за житейските му решения, че се бе омъжила за Грег... Свали евтиния, но вършещ работа заместител, който си бе купил сам, и вместо него сложи часовника от Луси: беше голям и лъскав, с метална каишка и приличаше на дубликат на този на Грег.

Ник и Илса му бяха купили „онова уиски, дето го обичаш“ – „Аран“, единичен малц. Силно му напомни за Шарлот, с която го беше вкусил за пръв път, ала всяка възможност за меланхоличен спомен бе пометена от неочакваната поява на прага на три фигури по пижами, най-високата от които попита:

– Ще има ли вече торта?

Страйк никога не бе искал деца (настройка, която Луси окайваше) и почти не познаваше племенниците си, защото не ги виждаше често. Най-големият и най-малкият сподириха майка си до кухнята, за да донесат тортата за рождения му ден. Средното момче обаче се насочи право към Страйк и му подаде собственоръчно изработена картичка.

– Това си ти – обясни Джак, като посочи към рисунката. – Получаваш си медала.

– Нима имаш медал? – попита Нина, усмихната и с разширени очи.

– Благодаря, Джак – каза Страйк.

– Искам да стана войник – заяви Джак.

– Вината е твоя, Корм – обади се Грег и Страйк долови известна враждебност. – Все войнишки играчки му подаряваш. Разправяш му за пистолета си.

– За двата си пистолета – поправи Джак баща си. – Имал си два пистолета – обърна се той към Страйк. – Но е трябвало да ги върнеш.

– Добра памет имаш – похвали го Страйк. – Далеч ще стигнеш.

Луси се появи с домашноприготвена торта, върху която бяха запалени трийсет и шест свещички и имаше украса от безброй разноцветни шоколадови дражета. Когато Грег загаси лампата и всички запяха, Страйк бе обзет от почти непреодолимо желание да си тръгне. Щеше да позвъни за такси в мига, в който успееше да се измъкне от стаята; междувременно залепи усмивка на лицето си, духна си свещите, избегна погледа на Маргърийт, която невъздържано го поглъщаше с очи, седнала на едно кресло наблизо. Не беше негова вината, че добронамерени приятели и роднини го караха да играе ролята на рицаря спасител на изоставени жени.

Страйк повика такси от тоалетната на долния етаж и половин час по-късно съобщи, че за съжаление, двамата с Нина трябва да тръгват; на следващия ден се налагаше да става рано.

В препълненото и шумно антре, след като Страйк сръчно избегна целувка по устата от Маргърийт, докато племенниците му беснееха, превъзбудени от изядените късно вечерта сладкиши, а Грег твърде старателно помагаше на Нина да си облече палтото, Ник прошушна на Страйк:

– Мислех, че не харесваш миньончета.

– Не ги харесвам – тихо му отвърна Страйк. – Тя задигна нещо за мен вчера.

– Нима? Тогава й покажи благодарност, като я оставиш отгоре – посъветва го Ник. – Иначе ще я смачкаш като буболечка.

...Не бива вечерята ни да е сурова, защото ще напълним стомаха си с кръв.

Томас Декър и Томас Мидълтън,

Честната блудница

Още щом отвори очи на следващата сутрин, Страйк беше наясно, че не е в своето легло. Беше твърде удобно, чаршафите бяха твърде гладки; дневната светлина, нашарила завивките, идваше от друг ъгъл на стаята, а тропотът на дъжда по прозореца бе приглушен от спуснати завеси. Надигна се до седнало положение и примижал, огледа спалнята на Нина, която бе зърнал само бегло на светлината на нощна лампа предишната вечер. Видя собствения си гол торс в насрещно огледало – косматите му тъмни гърди бяха като черно петно на фона на светлосинята стена зад него.

Нина я нямаше, ала той подуши кафе. Както бе очаквал, тя бе ентусиазирана и енергична в леглото и прогони леката меланхолия, която заплашваше да го преследва след празненството за рождения му ден. Ала сега се чудеше колко скоро може да успее да се измъкне. Да се застоява, би означавало да поражда очаквания, каквито не бе готов да изпълни.

Протезата му бе подпряна на стената до леглото. Едва не се изхлузи на пода в опита да я достигне и в този момент вратата на спалнята се отвори и влезе Нина, напълно облечена и с влажна коса, с вестници под мишница, две чаши кафе в едната ръка и чиния с кроасани в другата.

– Отскочих навън – задъхано съобщи тя. – Господи, направо е ужасно. Пипни ми носа, замръзнал е.

– Нямаше нужда – каза той, като направи жест към кроасаните.

– Умирам от глад, а малко по-нагоре има фантастична пекарна. Погледни това – „Нюз ъв дъ Уърлд“, голямата ексклузивна статия на Дом.

Снимка на опозорения пер, чиито тайни сметки Страйк бе разкрил на Кълпепър, заемаше средата на първа страница, заобиколена от три страни със снимки на две от любовниците му и на документи от Каймановите острови, които Страйк бе успял да изтръгне с големи усилия от личната му секретарка. „Лорд Паркър паркира скрити приходи“ крещеше заглавието. Страйк взе вестника от Нина и прочете по диагонал материала. Кълпепър бе удържал на думата си: съкрушената секретарка не бе спомената никъде.

Нина седеше до Страйк на леглото и четеше заедно с него, като от време на време издаваше възклицания:

– О, боже, как би могла някоя... погледни го само... Ах, че отвратително...

– Няма да му е от вреда на Кълпепър такава статия – заключи Страйк и затвори вестника, когато и двамата приключиха с четенето.

Датата отгоре на първа страница привлече погледа му: 21 ноември. Рожденият ден на бившата му годеница.

Усети леко болезнено присвиване точно под слънчевия сплит, внезапно го връхлетяха ярки неканени спомени... Преди една година, с точност почти до час, се бе събудил до Шарлот в апартамента на Холанд Парк Авеню. Припомни си дългата й черна коса, големите лешниковозелени очи, тялото, което нямаше да види вече, нито щеше да му бъде позволено да докосне... Бяха щастливи в онази сутрин: леглото бе като спасителен сал, носещ се по бурното море на безкрайните им повтарящи се раздори. Беше й подарил гривна, покупката на която го бе принудила (макар тя да не знаеше за това) да вземе заем при чудовищна лихва... а два дни по-късно, на неговия рожден ден, тя му подари италиански костюм и бяха отишли да вечерят. Тогава най-после избраха датата, на която да се оженят, шестнайсет години след първата си среща...

Ала назоваването на деня беляза нова и ужасна фаза в отношенията им, сякаш бе нарушило деликатното равновесие, в което бяха привикнали да живеят. Шарлот ставаше все по-необуздана и капризна. Скандали и сцени, строшени съдове, обвинения към него в изневяра (когато тъкмо тя очевидно се бе срещала тайно с мъжа, за когото сега бе сгодена)... Бяха се измъчвали близо четири месеца, докато във финалната грозна експлозия на обвинения и ярост всичко бе приключило окончателно.

Шумолене на памучна тъкан: Страйк се озърна и почти с изненада установи, че още е с Нина в нейната спалня. Тя се канеше да съблече блузата си и възнамеряваше да се пъхне в леглото при него.

– Не мога да остана – каза й той и отново се протегна за протезата си.

– Но защо? – попита тя с ръце, кръстосани отпред, подхванали ръба на полата й. – Хайде де, неделя е!

– Чака ме работа – излъга той. – На хората са им нужни детективски услуги и в неделя.

– О – промълви тя, като се опитваше да покаже, че го приема спокойно, но всъщност видимо оклюма.

Той си изпи кафето, като поддържаше разговора ведър, но неангажиран. Тя го гледаше как си затяга протезата и се отправя към банята, а когато се върна, той я завари сгушена в кресло да дъвче кроасан; изглеждаше някак нещастна и самотна.

– Сигурна ли си, че не знаеш къде е тази къща? Наследената от Куин и Фанкорт? – попита той, докато си обуваше панталоните.

– Какво? – промълви тя объркана. – О, господи, няма да тръгнеш да я търсиш, нали? Казах ти, че е продадена преди години.

– Трябва да попитам жената на Куин за нея – каза Страйк.

Спомена, че ще й се обади, но го направи набързо, за да разбере тя, че това са празни думи, въпрос на формалност, и напусна дома й с бегло чувство на благодарност и никаква вина.

Дъждът отново мокреше лицето и ръцете му, докато вървеше по непознатата улица към станцията на метрото. Коледни лампички светеха на витрината на пекарната, от която Нина преди малко бе купила кроасани. Масивната прегърбена фигура на Страйк се движеше по мокрия от дъжда тротоар; в премръзналата си ръка държеше пластмасово пликче, дадено му от Луси, за да си отнесе картичките за рождения ден, уискито и кутийката от лъскавия нов часовник.

Мислите му неудържимо се връщаха към Шарлот, на трийсет и шест, но с вид на двайсет и пет годишна, която празнуваше рождения си ден със своя нов годеник. Може би беше получила диаманти, помисли си Страйк; винаги бе казвала, че не я е грижа за такива неща, но при караниците им всички бляскави неща, които не можеше да й даде, бяха понякога запращани с все сила в лицето му...

„Успял ли е?“, попитал бе Грег за Оуен Куин, с което имаше предвид „Има ли голяма кола? Хубава къща? Тлъста сметка в банката?“.

Страйк отмина кафене „Бийтълс“ с черно-белите усмихнати лица на Великолепната четворка, вгледани в него, и влезе в относително по-топлата метростанция. Не искаше да прекарва дъждовната неделя сам в таванската си стаичка на Денмарк Стрийт. Искаше да е зает с нещо в тази годишнина от рождението на Шарлот Камбъл.

Спря да извади мобилния си телефон и се обади на Лионора Куин.

– Ало? – рязко изрече тя.

– Здравейте, Лионора, Корморан Страйк се обажда.

– Открихте ли Оуен? – поиска да узнае тя.

– Боя се, че не. Звъня, защото научих, че приятел завещал на мъжа ви къща.

– Каква къща?

Тя звучеше уморена и раздразнена. Той си помисли за разните заможни съпрузи, с които работата му го бе срещала, мъже, които укриваха ергенски апартаменти от съпругите си, и се почуди дали не е издал нещо, което Куин е премълчавал пред семейството си.

– Не е ли истина? Писателят Джо Норт не е ли оставил къщата си на него и...

– О, тази ли? – каза тя. – Да, на Талгарт Роуд. Само че това беше преди трийсет и няколко години. За какво ви е притрябвало да се интересувате за нея?

– Значи, е продадена, така ли?

– Не – сърдито отвърна тя. – Проклетият Фанкорт така и не ни позволи. От чиста злоба, защото самият той никога не я използва. Просто си седи така, безполезна за никого и мухлясва.

Страйк се облегна на стената до автоматите за билети с очи, отправени към кръглия таван, поддържан от коси подпори, оформящи подобна на паяжина конструкция. Ето какво става, повтори си пак, като се поемат клиенти, когато си в недобра форма. Трябваше да попита притежават ли някаква собственост. Длъжен беше да я провери.

– Някой ходил ли е да провери дали мъжът ви не е там, госпожо Куин?

Тя изсумтя презрително.

– Той не би отишъл там – отсече, сякаш Страйк бе предположил, че мъжът й се е скрил в Бъкингамския дворец. – Мрази я, никога не я доближава. Бездруго там няма никакви мебели.

– Имате ли ключ?

– Не знам. Но Оуен въобще не стъпва там. Не се е мяркал наблизо от години. Тъй или иначе, би било ужасно някой да седи в тази стара и празна къща.

– Ако може да потърсите ключа...

– Не мога да хукна към Талгарт Роуд. Орландо ми е на главата! – даде тя предсказуем отговор. – Казах ви вече, той не би...

– Предлагам ви да дойда у вас – каза Страйк, – да взема ключа, ако го намерите, и да ида да проверя. Просто да сме сигурни, че сме потърсили навсякъде.

– Да, но... неделя е – отвърна тя, явно смаяна.

– Знам. Мислите ли, че бихте могли да потърсите ключа?

– Е, добре – каза тя след кратка пауза. И с последен изблик на противодействие повтори: – Само че той няма да е там.

Страйк взе метрото, смени веднъж, пое към Уестборн Парк и там, с вдигната яка срещу студените струи, се отправи към адреса, който Лионора му бе записала при първата им среща.

Беше едно от онези странни местенца в Лондон, където милионерска къща стърчеше на хвърлей разстояние от работнически жилища, заемани от обитателите си от над четирийсет години. Измитата от дъжда гледка бе чудата смесица от лъскави нови жилищни сгради зад безлични редови жилища – луксозното ново и удобното старо.

Домът на семейство Куин бе на „Съдърн Роу“, тиха задна улица с малки тухлени къщи, наблизо до бял варосан пъб, на име „Измръзналият ескимос“. Самият той измръзнал и мокър, Страйк погледна на минаване към табелата му: представляваше щастлив инюит, седнал пред дупка в леда с гръб към изгряващото слънце.

Вратата на Куин беше зелена с лющеща се боя. Всичко бе разнебитено, включително портичката, висяща само на една панта. Страйк си помисли за пристрастието на Куин към удобни хотелски стаи, докато натискаше звънеца, и мнението му за изчезналия човек още повече се понижи.

– Бързо пристигнахте – гласеше намусената реплика на Лионора, която тя изрече вместо поздрав, щом отвори вратата. – Влезте.

Той я последва в зле осветеното тясно антре. Вляво имаше широко отворена врата към стая, която очевидно беше кабинетът на Куин. Беше разхвърляна и мръсна. Зееха отворени чекмеджета, стара електрическа пишеща машина седеше накриво на бюрото. Страйк си представи как Куин ядосано е вадил от нея листовете, разгневен срещу Елизабет Тасъл.

– Успяхте ли да намерите ключа? – попита Страйк Лионора, когато влязоха в тъмна кухня, лъхаща на застояло, в дъното на коридора.

Електроуредите имаха вид да са най-малко трийсетгодишни. Страйк помнеше, че леля му Джоун бе имала същата тъмнокафява микровълнова печка още през осемдесетте.

– Намерих не един ключ – съобщи Лионора и посочи към половин дузина ключове върху кухненската маса. – Не знам дали някой от тях е точният.

Никой не беше прикрепен към халка или ключодържател, а един изглеждаше достатъчно голям да отвори църковни двери.

– Талгарт Роуд кой номер? – попита я Страйк.

– Сто седемдесет и девет.

– Кога за последно сте ходили?

– Аз ли? Никога не съм била там – отвърна тя с напълно искрено безразличие. – Не проявявах интерес. Глупава постъпка.

– Кое?

– Това, че им я е оставил. – В отговор на учтивата въпросителна гримаса на Страйк тя допълни нетърпеливо: – Това, че Джо Норт я е оставил на Оуен и на Майкъл Фанкорт. Каза им, че е тяхна, за да пишат в нея. А те така и не я използваха никога. Седя си безполезна.

– И вие никога не сте ходили там?

– Не съм. Получиха я приблизително по времето, когато родих Орландо. Не проявих интерес.

– Орландо тогава ли е родена? – попита Страйк изненадан.

Беше си представял Орландо като хиперактивно десетгодишно момиче.

– През осемдесет и шеста, да – потвърди Лионора. – Само че тя е инвалид.

– О – промълви Страйк, – разбирам.

– Сега е горе и се цупи, защото я отпратих – обясни Лионора в един от експанзивните си изблици. – Задига разни неща. Знае, че не бива, но продължава да го прави. Сварих я да взема портмонето на съседката Една от чантата й, когато се отби вчера. И не беше заради парите – побърза да каже, сякаш той беше изрекъл обвинение. – Просто й харесал цветът. Една разбира, защото я познава, но не с всички е така. Обяснявам й, че не е редно. Тя знае, че не бива.

– Нали няма да възразите да ги взема и да ги пробвам? – попита Страйк, като събра ключовете в шепа.

– Щом искате – каза Лионора, но пак добави непримиримо: – Той няма да е там.

Страйк пъхна плячката си в джоба, отказа закъснялото предложение на Лионора за чай или кафе и отново излезе под студения дъжд.

Установи, че пак е започнал да куца, докато вървеше към метростанцията „Уестборн Парк“, откъдето щеше да направи кратко пътуване с минимални смени. Не беше вложил обичайното старание, когато прикрепи протезата, в бързината си да напусне апартамента на Нина, нито пък бе успял да намаже с успокояващи кремове кожата, която се допираше до подложката.

Осем месеца по-рано (в същия ден, в който по-късно бе намушкан с нож в дясната ръка над лакътя) беше паднал зле по стълби. Консултантът, прегледал крака му впоследствие, го бе информирал, че е нанесъл допълнително, макар вероятно поправимо поражение на медиални връзки в колянната става на ампутирания си крак, и препоръчал лед, почивка и нови изследвания. Ала Страйк не бе могъл да си позволи почивка, нито имаше желание за още изследвания, така че стягаше коляното си и си припомняше да повдига крака си, когато седеше. Болката до голяма степен бе утихнала, но понякога след дълго ходене кракът му отново започваше да пулсира и да се подува.

Пътят, по който Страйк вървеше, направи завой вдясно. Зад него крачеше висока и слаба прегърбена фигура с наведена глава, така че се виждаше само върхът на черна качулка.

Разбира се, разумният ход би бил да се прибере вкъщи и да даде покой на коляното си. Неделя беше. Не му се налагаше да обикаля цял Лондон под дъжда.

Той няма да е там, чу Лионора в главата си.

Ала алтернативата беше да се върне на Денмарк Стрийт, да слуша барабаненето на дъжда върху зле уплътнения прозорец до леглото му под стрехите, когато албуми, пълни със снимки на Шарлот, бяха само на една ръка разстояние в кашоните, струпани на площадката.

По-добре да работи, да се движи, да мисли за проблемите на други хора...

Примигна срещу дъждовните капки, щом вдигна очи да огледа сградите, покрай които минаваше, и с периферното си зрение засече фигурата, следваща го на двайсетина метра зад него. Макар тъмното палто да беше безформено, от късите и бързи стъпки Страйк остана с впечатлението, че фигурата е женска.

Сега Страйк забеляза нещо любопитно в походката й, нещо неестествено. Нямаше и следа от вниманието, насочено изцяло към себе си, типично за сам човек, вървящ под дъжда. Главата й не бе приведена по начин да се защити от вятъра и влагата, нито крачката й бе равномерна като на някой, вървящ към определена крайна цел. Постоянно нагаждаше скоростта си дискретно, но забележимо за Страйк и на всеки няколко крачки лицето под качулката се излагаше на дъждовните струи, след което отново се скриваше в сянка. Тя определено го държеше под око.

Какво бе казала Лионора при първата им среща?

Мисля, че ме следят. Високо тъмнокосо момиче със заоблени рамене.

Страйк направи експеримент, като първо ускори ход, а после го забави едва забележимо. Разстоянието помежду им си оставаше постоянно; скритото й лице се вдигаше по-често за миг като размазано розово петно, за да провери позицията му.

Не беше опитна в следенето на хора. Страйк, който бе специалист, би се движил на отсрещния тротоар, би се преструвал, че говори по мобилния си телефон, би прикрил фокусирания си интерес към обекта...

За да си достави развлечение, имитира моментно колебание, сякаш бе обзет от съмнения дали се движи в правилната посока. Сварена неподготвена, тъмната фигура бе парализирана и се закова на място. Страйк продължи напред и след секунди чу зад себе си шума от стъпките й по мокрия тротоар. Твърде глупава бе дори да осъзнае, че е била подведена.

Пред него се появи станцията на метрото „Уестборн Парк“ – дълга и ниска сграда от златисти тухли. Там щеше да се изправи лице в лице с нея, да я попита колко е часът, да разгледа добре лицето й.

Трийсет секунди по-късно зърна високата тъмна фигура да подтичва към входа още с ръце в джобовете под проблясващите струи дъжд; беше уплашена, че може да го е изпуснала, че вече се е качил на влак.

Той направи бърза и уверена крачка към входа, за да застане срещу нея, и тогава изкуственият крак се подхлъзна на мокрите плочки.

– Мамка му!

Изгуби равновесие и падна по най-позорен начин; за част от секундата, преди да се стовари на мръсния мокър под и да се приземи върху бутилката уиски в плика, видя силуета й да замръзва на входа, след което тя побегна и се скри като подплашена сърна.

– Проклетия! – изпъшка той, легнал върху мърлявите плочки, докато хората край автоматите за билети го гледаха. При падането отново бе усукал крака си; имаше усещането, че може да е скъсал връзка: коляното, което допреди малко просто го наболяваше, сега крещеше в агония. Като ругаеше наум непочистения под и неудобната конструкция на изкуствения пищял, Страйк се опита да се изправи. Никой не искаше да го доближи. Без съмнение, го смятаха за пиян – уискито на Ник и Илса се бе измъкнало от плика и се търкаляше с трополене по пода.

Накрая един служител дойде да му помогне да стане, като промърмори, че имало предупредителна табела за мокрия под; не я ли бил видял господинът, достатъчно голяма била. Подаде на Страйк уискито му. Засрамен, Страйк избърбори „Благодаря!“ и закуцука към бариерите с единственото желание да избяга от безбройните взиращи се в него очи.

Качил се благополучно във влака, движещ се на юг, той протегна пулсиращия си крак и опипа коляното, доколкото можа през панталона. Усети го натъртено и болезнено, също както когато бе паднал по онези стълби миналата пролет. Бесен срещу момичето, което го бе следило, се опита да си обясни какво точно се беше случило.

Кога бе тръгнала подире му? Дали бе наблюдавала къщата на Куин и го бе видяла да влиза там? Възможно ли бе (твърде неласкателно обяснение) да го е сбъркала с Оуен Куин? Катрин Кент се бе припознала за кратко в тъмното...

Страйк се изправи няколко минути преди да се наложи да направи смяна на „Хамърсмит“, та по-добре да се подготви за слизането, което можеше да се окаже рисковано. Докато стигна крайната си цел „Барънс Корт“, вече куцаше силно и му се прищя да имаше подръка бастун. На излизане прекоси залата на метростанцията, облицована в плочки с викториански граховозелен цвят, като стъпваше предпазливо по осеяния с влажни следи от стъпки под. Скоро излезе от подобната на малко бижу станция с нейните надписи в стил ар нуво и каменни цокли и закрачи под дъжда към близката виеща се пешеходна алея.

За свое облекчение видя, че бе излязъл тъкмо на отсечката на Талгарт Роуд, където се намираше къщата.

Макар Лондон да беше пълен с подобни архитектурни аномалии, той никога не бе виждал сгради, които да са толкова очевидно в разрез с околната среда. Старите къщи се издигаха в отчетлива редица, тъмночервени тухлени реликви от време, изпълнено с повече увереност и фантазия, докато уличното движение безпощадно гърмеше покрай тях в двете посоки, защото това беше основната артерия към Лондон от запад.

Бяха натруфени късновикториански художнически ателиета, с решетести цветни стъкла на приземните етажи и огромни, гледащи на север прозорци на по-горните, подобни на фрагменти от изчезналия Кристъл Палас. Макар да бе мокър, измръзнал и да изпитваше болка, Страйк спря за няколко секунди да огледа номер 179, като се любуваше на характерната архитектура и се питаше колко ли биха спечелили семейство Куин, ако Фанкорт някога склонеше на продажба.

Заизкачва се по белите предни стъпала. Външната врата бе защитена от дъжда с тухлен фронтон, богато орнаментиран с каменни фестони, спирали и медальони. Страйк взе да вади ключовете един по един с вдървени от студ пръсти.

Четвъртият, който изпробва, влезе без затруднение и се превъртя, сякаш го бе правил дълги години. Едно леко прищракване и външната врата се отвори. Той прекрачи прага и затвори зад себе си.

Последва шок като шамар в лицето, като изсипана кофа вода отгоре му. Страйк бързо хвана яката на палтото си и я вдигна за защита пред носа и устата си. Там, където би трябвало да подуши само прах и стара дървения, го блъсна остър химически мирис и го задави.

Механично потърси с ръка електрически ключ на стената до себе си и светна две голи крушки, висящи от тавана. Коридорът, тесен и празен, бе облицован с дървена ламперия с цвят на мед. Усукани колони от същия материал поддържаха арка, простираща се на половината от дължината му. На пръв поглед всичко бе спокойно, елегантно, добре пропорционирано.

Ала с присвити очи Страйк бавно обхвана с поглед широките петна като от изгорено в дървената ламперия. Корозивна течност с остър мирис – онзи, пропил неподвижния прашен въздух – бе разплискана навсякъде, сякаш в безсмислен вандалски акт, свалила бе лака от вековните дъски на пода, съсипала бе патината на голите дъсчени стълби насреща, полети бяха дори стените, тъй че големи части от боядисаната мазилка бяха обезцветени.

След като Страйк диша няколко секунди през дебелата си вълнена яка, даде си сметка, че вътре бе твърде топло като за необитаема къща. Отоплението бе увеличено и още повече засилваше задушливата миризма, която иначе би се разсеяла в студа.

Под краката му прошумоля хартия. Той погледна надолу и видя, че е стъпил върху менюта с храна за вкъщи и плик с надпис „До обитателя/пазача“. Наведе се и го вдигна. Беше кратка, написана на ръка бележка, в която съсед гневно протестираше срещу миризмата.

Страйк отново пусна бележката върху изтривалката до вратата и пристъпи напред в коридора, като разглеждаше белезите по всяка повърхност, оплискана с химическия препарат. Вляво от него имаше врата; той я отвори. Стаята беше тъмна и празна; не беше обругана с подобното на белина вещество. Разнебитена кухня, също лишена от обзавеждане, бе единственото друго помещение на долния етаж. И тя не бе пощадена от щедрото леене на химикала; дори изсъхналият половин хляб върху бюфета бе полян.

Страйк тръгна нагоре по стълбите. На слизане или на качване по тях някой беше изливал зловонната корозивна течност от доста голям контейнер – имаше я навсякъде, дори по прозоречния перваз на площадката, където боята се бе издула и напукала.

На първия етаж Страйк спря рязко. Дори през дебелата вълнена тъкан на палтото си усети нещо друго, което острият промишлен химикал не успяваше да замаскира. Сладникав мирис на гнило и гранясало: зловонието на разлагаща се плът.

Не се насочи към нито една от затворените врати на първия етаж. Вместо това с уискито за рождения му ден, полюшващо се глупаво в пластмасовия плик, продължи бавно по стъпките на излелия киселината по следващото рамо на осеяните с петна стълби, където лакът бе изгорял, а резбованите парапети бяха разядени и изгубили блясък.

С всяка крачка на Страйк вонята на разложение се засилваше. Това му напомни времето, когато забиваха дълги колчета в пръстта в Босна, а после ги вадеха и помирисваха върховете им – единственият сигурен начин за откриване на масови гробове. Притисна яката по-плътно към устата си, щом стигна на последния етаж в студиото, където някога бе работил викториански художник на непроменящата се северна светлина.

Страйк се забави на прага само няколко секунди, колкото да издърпа надолу ръкава на ризата си, за да покрие голата му ръка, така че да не оставя отпечатъци по дървената врата, когато я отвори. Пълната тишина бе нарушена от лекото изскърцване на пантите, а после от жуженето на рояк мухи.

Бе очаквал гледка на смърт, но не и това.

Труп: овързан, вонящ, разлагащ се, празен и изкормен, лежеше на пода, вместо да виси от метален ченгел, където му бе мястото. Ала онова, което приличаше на заклано прасе, носеше човешки дрехи.

Лежеше под високите сводести греди, окъпан в светлина, струяща през грамадния романски тип прозорец, и макар това да бе частна къща и зад стъклото все така да долиташе шумът от уличното движение, Страйк имаше чувството, че стои прималял от гадене в храм, станал свидетел на кърваво жертвоприношение, акт на нечестиво оскверняване.

Седем чинии и седем комплекта прибори бяха подредени около разлагащото се тяло, сякаш бе гигантско парче месо за угощение. Торсът бе разрязан от гърлото до таза и Страйк бе достатъчно висок да види дори и от прага зейналата черна кухина. Вътрешностите ги нямаше, сякаш бяха изядени. По целия труп имаше обгоряла тъкан и плът, което засилваше гнусното внушение, че е бил готвен и с него е пирувано. На места мъртвото тяло лъщеше, почти течно на вид. Четири съскащи радиатора ускоряваха гниенето.

Разложеното лице лежеше най-далеч от него, близо до прозореца. Страйк го погледна, примижал, без да мърда и с опит да не диша. Едва успя да зърне валмо жълтееща брада и една прогорена очна ябълка.

И ето че при всичкия си опит с гледки на мъртви и осакатени Страйк трябваше да се бори с порива да повърне сред задушаващата смесена смрад от химикала и трупа. Премести под мишница найлоновия плик, извади от джоба мобилния си телефон и снима изложеното пред него от толкова много ъгли, колкото успя, без да влиза по-навътре в стаята. После заднешком излезе от ателието, остави вратата да се затръшне сама, от което наситеното зловоние не отслабна ни най-малко, и набра 999.

Бавно и внимателно, за да не се подхлъзне и падне, макар отчаяно да копнееше да вдиша колкото може по-бързо свежия, чист, измит от дъжда въздух, Страйк заслиза по съсипаните стълби, за да изчака полицията на улицата.

Додето дишаш, поемай каквото можеш във уста,

че пиенето мигом секва, дойде ли смъртта.

Джон Флечър,

Роло, херцогът на Нормандия

Страйк не за пръв път посещаваше Скотланд Ярд по настояване на Централното полицейско управление. Предишното му интервю също беше по повод на труп и на детектива му хрумна, докато чакаше в стая за разпити много часове по-късно с вече попритъпила се болка в коляното от дългото принудително обездвижване, че и тогава бе правил секс предишната нощ.

Беше сам в стайче само малко по-голямо от стандартен офис шкаф за канцеларски материали и мислите му се лепяха като мухи за гадната гнилоч, която бе заварил в художническото ателие. Ужасът от видяното не го бе напуснал. В професията си бе срещал трупове, тътрени до положение, което да предположи самоубийство или злополука; бе изследвал тела с ужасни следи от опити да се заличат жестокостите, на които са подлагани преди смъртта; виждал бе осакатени и разчленени мъже, жени и деца; ала гледката на Талгарт Роуд 179 бе нещо съвършено ново. Злодейството на стореното стигаше едва ли не до оргийна лудост, преднамерено сътворен образец на садистична показност. Най-тежко му бе да разсъждава за реда, по който бе изсипана киселината и бе изкормено тялото: беше ли имало мъчения? Дали Куин е бил жив, или мъртъв, когато убиецът му е подреждал чинии и прибори около него?

Огромната сводеста стая, в която лежеше трупът на Куин, сега без съмнение гъмжеше от мъже със защитни облекла, които събираха веществени доказателства за експертиза. На Страйк му се щеше да е там с тях. Бездействието след подобно откритие му беше ненавистно. Гореше от професионална неудовлетвореност. Изолиран от мига, щом пристигна полицията, той бе сведен до някакъв си, случайно натъкнал се на сцената (а в случая „сцена“ бе твърде многозначна дума, както му хрумна внезапно: тялото, вързано и аранжирано на светлината от гигантския като в църква прозорец... принесено в жертва на някаква демонична сила... седем чинии, седем прибора за хранене...).

Матираното стъкло на прозореца в стаята за разпити блокираше всякаква видимост навън освен цвета на небето, който вече бе черен. Прекарал бе дълго време в това помещение и все пак от полицията още не бяха приключили със снемането на показанията му. Трудно бе да се прецени доколко желанието им да проточат интервюто се дължеше на истинско подозрение и доколко на враждебност. Естествено, редно бе лицето, открило жертва на убийство, да бъде подложено на щателен разпит, тъй като често знаеше повече, отколкото имаше желание да каже, а в нередки случаи знаеше всичко. При решаването на случая „Лула Ландри“ обаче можеше да се каже, че Страйк унижи Централното полицейско управление, които уверено бяха обявили смъртта й за резултат от самоубийство. Затова Страйк отричаше да е параноичен в заключението си, че в отношението на жената детектив, инспектор с късо подстригана коса, току-що напуснала стаята, прозира решимост да го накара да се изпоти. Нито мислеше, че е наложено от необходимост толкова много нейни колеги да се отбият да го видят, като някои само се взираха в него, а други подхвърляха злонамерени забележки.

Ако си въобразяваха, че му причиняват неудобство, грешаха. Той не бързаше заникъде, а бяха го нахранили съвсем прилично. Оставаше да му разрешат и да пуши и би се чувствал съвсем удобно. Жената, която го бе разпитвала в продължение на един час, му бе казала, че може да излезе, придружен, навън под дъжда да изпуши една цигара, но инерция и любопитство го задържаха на мястото му. Уискито, подарък за рождения му ден, беше до него в плика. Каза си, че ако възнамеряваха да го държат тук още дълго, като нищо щеше да го отвори. Оставили му бяха бутилка с вода и пластмасова чашка.

Вратата зад гърба му прошумоля върху дебелия сив мокет.

– Мистичния Боб – изрече един глас.

Ричард Анстис от Централното управление на полицията и териториалната армия влезе усмихнат в стаята с мокра от дъжда коса и сноп вестници под мишница. Едната половина на лицето му бе покрита с тежки белези и кожата под дясното му око беше силно опъната. Спасили бяха зрението му в полевата болница в Кабул, докато Страйк бе лежал в безсъзнание, а лекарите бяха действали да запазят коляното на откъснатия му крак.

– Анстис! – възкликна Страйк и пое протегнатата ръка на полицая. – Ама какво...

– Използвах чина си, приятел. Аз ще поема този случай – заяви Анстис и седна на стола, овакантен от намусената жена детектив. – Не си особено обичан тук, да знаеш. Но имаш късмет, че чичо Дики е на твоя страна и гарантира за теб.

Той винаги бе твърдял, че Страйк е спасил живота му, и може би беше истина. Бяха под обстрел на един черен път в Афганистан. Самият Страйк не бе сигурен кое го бе накарало да усети предстоящата експлозия. Младежът, който изтича от страничен път отпред с момче, което приличаше на негово по-малко братче, можеше просто да бяга от стрелбата. Знаеше само, че бе извикал на шофьора на вайкинга да удари спирачки, но тази заповед не бе изпълнена – може би не бе чута – затова той се протегна напред, сграбчи Анстис за ризата и с една ръка го издърпа в задната част на автомобила. Ако Анстис беше останал на мястото си, вероятно щеше да последва съдбата на младия Гари Топли, който седеше точно пред Страйк и от когото бяха намерили само главата и торса, които да бъдат погребани.

– Трябва още веднъж да разправиш историята си, приятелю – каза Анстис и разпростря пред себе си показанията, които явно бе взел от жената полицай.

– Нали не възразяваш да пийна? – попита Страйк уморено.

Под развеселения поглед на Анстис Страйк извади единичното малцово уиски „Аран“ от плика и добави два пръста от хладката вода в пластмасовата чашка.

– Така, бил си нает от съпругата на покойния да го издириш... допускаме, че трупът е на писателя... на...

– Оуен Куин, да – вметна Страйк, докато Анстис се взираше в почерка на колежката си. – Жена му ме нае преди шест дни.

– И тогава той беше в неизвестност от...

– Десет дни.

– Но тя не е съобщила в полицията?

– Не. Правел го е редовно. Зачезвал нанякъде, без да каже на никого къде е, и после отново се прибирал у дома. Обичал е да отсяда по хотели без жена си.

– А защо този път се е обърнала към теб?

– У дома им нещата са трудни. Имат дъщеря инвалид, парите не им стигат. Отсъствал е по-дълго от обикновено. Тя помислила, че е отишъл в хотел за отдих на писатели. Не знаела името му, но аз го проверих и го нямаше там.

– Все още не разбирам защо се е обърнала към теб, а не към нас.

– Каза, че ви потърсила веднъж при негово изчезване и той й се ядосал. Очевидно е бил у приятелка.

– Това ще го проверя – каза Анстис и си нахвърля бележка. – Какво те накара да отидеш в онази къща.

– Снощи научих, че Куин е бил неин съсобственик.

Кратка пауза.

– Жена му не го ли беше споменала?

– Не – отвърна Страйк. – Тя твърди, че той я мразел и никога не припарвал до нея. Останах с впечатлението, че е почти забравила за тази им собственост...

– Дали е правдоподобно? – промърмори Анстис. – Били са притеснени финансово все пак.

– Сложно е – поясни Страйк. – Другият съсобственик е Майкъл Фанкорт...

– Него съм го чувал.

– Тя твърди, че той не им позволявал да я продадат. Между Фанкорт и Куин е имало вражда. – Страйк отпи от уискито. То загря гърлото и стомаха му. (Стомахът на Куин, целият му храносмилателен тракт бе изрязан. Къде ли беше, по дяволите?) – Тъй или иначе, отидох в къщата по обед и той беше там... или по-голямата част от него.

Уискито го накара да закопнее силно за цигара.

– Трупът изглеждал много зле, доколкото разбрах – подхвърли Анстис.

– Искаш ли да го видиш?

Страйк извади мобилния телефон от джоба си, извика снимките на трупа и го плъзна по бюрото.

– Дявол го взел – промълви Анстис. След като разглежда мълчаливо разложения труп в продължение на минута, той попита, отвратен: – Какво е това около него... чинии ли?

– Да – отвърна Страйк.

– Значат ли нещо за теб?

– Нищо – каза Страйк.

– Имаш ли представа кога е видян жив за последен път?

– Жена му го е видяла за последно вечерта на пети. Тъкмо бил вечерял с агентката си, която му казала, че няма да може да издаде последната си книга, защото е оплюл бог знае колко хора, някои от тях много склонни към съдебни искове.

Анстис погледна бележките, предадени му от детектив инспектор Роулинс.

– Това не си го казал на Бриджет.

– Не ме е питала. Не постигнахме особена хармония с нея.

– Откога тази книга е по книжарниците?

– Няма я по книжарниците – отвърна Страйк и доля още уиски в чашката си. – Още не е издадена. Казах ти, скарал се е с агентката си, защото му казала, че не подлежи на публикуване.

– Ти чел ли си я?

– Повечето от нея.

– Жена му ли ти даде екземпляр?

– Не, тя твърди, че изобщо не я е чела.

– Забравила, че притежават втора къща, не чете книгите на мъжа си – отбеляза Анстис, без да набляга на твърдението си.

– Нейната версия е, че ги четяла, когато се превърнели в истински книги с корици – поясни Страйк. – Не знам дали съм прав, но й вярвам.

– Ъхъ... – промърмори Анстис, който си записваше допълнения към показанията на Страйк. – Как се сдоби с копие от ръкописа?

– Предпочитам да не казвам.

– Може да е проблем – посочи Анстис и вдигна поглед.

– Не и за мен – отсече Страйк.

– Нищо чудно да се наложи да се върнем към този въпрос, Боб.

Страйк вдигна рамене, после попита:

– Съобщиха ли на жена му?

– Досега трябва вече да са го сторили, да.

Страйк не се беше обадил на Лионора. Новината, че съпругът й е мъртъв, трябваше да й бъде съобщена лично от човек с необходимата подготовка.

Той самият го беше правил, при това много пъти, но беше загубил тренинг; във всеки случай отговорността му този следобед бе към поруганите останки на Оуен Куин – да остане при тях, докато ги предаде благополучно в ръцете на полицията.

Не беше забравил какво изживяваше Лионора, докато той бе разпитван в Скотланд Ярд. Представял си я бе как отваря вратата на полицая – или може би бяха отишли двама – първоначалната й тревога при вида на униформените; удара с чук, нанесен по сърцето й от спокойно изречената съчувствена покана да влязат вътре; ужаса от казаното (макар че нямаше да й съобщят, поне не веднага за дебелите морави въжета, овързали съпруга й, нито за черната дупка, която убиецът бе отворил в гърдите и корема му; нямаше да я известят, че лицето му бе изгорено от киселина, нито че някой бе подредил чинии около него, сякаш бе гигантско парче печено... Страйк си припомни платото с агнешко, поднесено от Луси преди близо двайсет и четири часа. Не беше гнуслив по природа, ала мекият малц сякаш заседна в гърлото му и той остави чашата си.

– Колко хора знаят какво пише в тази книга, как мислиш? – попита бавно Анстис.

– Нямам представа – отвърна Страйк. – Вече сигурно са много. Агентката на Куин, Елизабет Тасъл, пише се, както го чуваш – добави услужливо, докато Анстис записваше, – я е пратила на Крисчън Фишър от „Кръстосан огън“, а той е човек, който обича да клюкарства. Ангажирани са адвокати да се опитат да спрат приказките.

– Става все по-интересно – промърмори Анстис и продължи да пише бързо. – Искаш ли да хапнеш още нещо, Боб?

– Искам да пуша.

– Скоро – обеща Анстис. – Кого е оклеветил той?

– Въпросът е – уточни Страйк, като наместваше болния си крак – дали е клевета, или е изложил истината за хората. Но онези, които аз разпознах, бяха... Я ми дай лист и писалка – каза, защото по-бързо щеше да е да пише, отколкото да диктува. Казваше имената на глас, докато в същото време ги пишеше: – Майкъл Фанкорт, писателят; Даниъл Чард, шефът на издателството на Куин, Катрин Кент, приятелката на Куин...

– Имало е и приятелка?

– Да, очевидно са били заедно повече от година. Отидох да я посетя – в „Стафорд Крипс Хаус“, част от комплекса „Клемънт Атли Корт“ – и тя заяви, че той не е в апартамента й и не го е виждала... Лиз Тасъл, агентката му; Джери Уолдгрейв, редакторът му, и... – секундно колебание – съпругата му.

– Вкарал е вътре и съпругата си?

– Да – каза Страйк и бутна списъка по бюрото към Анстис. – Но има още куп образи, които не мога да разпозная. Разполагаш с голям избор, ако търсиш някого, когото е описал в романа си.

– Ръкописът още ли е у теб?

– Не.

Страйк бе очаквал въпроса и излъга с лекота.

Нека Анстис се сдобиеше сам с екземпляр, по който нямаше да ги има отпечатъците на Нина.

– Сещаш ли се за нещо друго по темата, което може да е от полза? – попита Анстис и се изправи на стола си.

– Да – каза Страйк. – Не вярвам да го е извършила жена му.

Анстис стрелна към Страйк изпитателен поглед, примесен с топлота. Страйк бе кръстник на сина на Анстис, родил се само два дни преди двамата да бъдат взривени във вайкинга. Беше се срещал само два-три пъти с Тимъти Корморан Анстис и не беше запазил добри впечатления за него.

– Добре, Боб, подпиши се и ще те закарам у вас.

Страйк прочете внимателно показанията, с удоволствие поправи на няколко места правописа на детектив инспектор Роулинс и се подписа.

Мобилният му телефон иззвъня, докато с Анстис вървяха по дългия коридор към асансьорите и коляното го щракаше безмилостно.

– Корморан Страйк слуша.

– Аз съм Лионора – каза тя и звучеше почти както винаги, само дето гласът й не беше толкова безизразен.

Страйк даде знак на Анстис, че не е готов да влезе в асансьора, и се дръпна встрани от полицая до тъмен прозорец, от който се виждаше уличното движение под несекващия дъжд.

– От полицията идваха ли при теб? – попита я.

– Да. И сега съм с тях.

– Много съжалявам, Лионора – промълви той.

– Ти добре ли си? – попита тя рязко.

– Аз ли? – учуди се Страйк. – Нищо ми няма.

– Да не те притесняват там? Казаха, че те разпитват. Обясних им: „Той намери Оуен само защото аз го помолих, откъде накъде го арестувате?“.

– Не са ме арестували – успокои я Страйк. – Просто им трябваха показания от мен.

– Но са те държали чак досега?

– Откъде знаеш колко дълго...

– Аз съм тук – каза тя. – Долу съм, във фоайето. Искам да те видя. Накарах ги да ме доведат.

Учуден и леко замаян от уискито на празен стомах, той изтърси първото, което му дойде на ума.

– Кой гледа Орландо?

– Една – отвърна Лионора, приела за естествена неговата загриженост за дъщеря й. – Кога ще те пуснат.

– В момента си тръгвам – каза й.

– Кой се обади? – попита Анстис, след като Страйк затвори. – Шарлот ли се тревожи за теб?

– Боже мой, не – възрази Страйк, когато влязоха заедно в асансьора. Съвсем беше забравил, че така и не каза на Анстис за раздялата им. Като приятел от полицията Анстис беше затворен в своя капсула, където слуховете не достигаха. – Приключихме с нея още преди месеци.

– Сериозно? Лоша работа – каза Анстис, когато асансьорът потегли надолу, и изглеждаше искрено огорчен. Ала Страйк си помисли, че разочарованието му е заради него самия. Сред приятелите му той най-силно бе впечатлен от Шарлот, от невероятната й красота и мръснишкия й смях. „Доведи и Шарлот“, беше рефрен на Анстис, когато двамата най-сетне се бяха измъкнали от болниците и от армията и се бяха прибрали в града, който бе техен дом.

Страйк изпита инстинктивно желание да защити Лионора от Анстис, ала беше невъзможно. Вратите на асансьора се отвориха и тя беше насреща им – слаба и безлична, с прибрана с гребени безжизнена коса, облечена в старото си палто и с вид, сякаш още бе по домашни чехли, макар да бе обута с протрити черни обувки. От двете й страни стояха двама униформени полицаи, едната – жена, която очевидно бе й съобщила за смъртта на Куин и после я бе довела тук. От предпазливите погледи, които полицаите хвърлиха към Анстис, Страйк отсъди, че Лионора им бе дала основания за почуда; че реакцията й при съобщението им за смъртта на съпруга й им се бе сторила необичайна.

Лионора, със сухо лице и наглед равнодушно поведение, очевидно изпита облекчение да види Страйк.

– Ето те и теб – каза тя. – Защо те държаха толкова дълго?

Анстис я изгледа с любопитство, но Страйк не ги запозна.

– Да идем ли ей там? – каза и посочи пейка до стената. Докато куцукаше редом с нея, усети с гърба си как тримата полицейски служители се скупчиха зад тях. – Как си? – попита я отчасти с надежда тя да демонстрира някакъв признак на смут, че да уталожи любопитството на наблюдаващите.

– Не знам – отвърна тя и се отпусна на пластмасовата седалка. – Не мога да повярвам. Никога не бих помислила, че ще иде там, глупакът неден. Явно е нахълтал някой обирджия и той го е сторил. Толкоз ли не можа да иде в хотел, както прави винаги?

Значи, не й бяха казали много. Той си помисли, че тя бе по-шокирана, отколкото изглеждаше, отколкото сама съзнаваше. Актът да дойде да го види изглеждаше като дезориентираното действие на човек, незнаещ какво друго да стори, освен да се обърне към онзи, от когото се очакваше да му помогне.

– Искаш ли да те отведа у дома? – попита я Страйк.

– Предполагам, че те ще ме закарат обратно – отвърна тя със същата безгрижна увереност, с която му бе съобщила, че Елизабет Тасъл ще плати сметката на Страйк. – Исках да те видя, за да се уверя, че си добре и не съм те вкарала в беля, а също и да те попитам дали ще продължиш да работиш за мен.

– Да продължа да работя за теб? – повтори Страйк.

За части от секундата се почуди възможно ли бе тя още да не е схванала случилото се, да вярва, че Куин е там някъде и може да бъде намерен. Дали известната ексцентричност на поведението й не маскираше някакъв сериозен психически проблем?

– Те си мислят, че аз знам нещо по въпроса – обясни Лионора. – Чувствам го.

Страйк се поколеба и бе на ръба да каже: „Убеден съм, че не е така“, но това щеше да е лъжа. Твърде добре бе наясно, че Лионора, съпруга на безотговорен и неверен мъж, която бе предпочела да не се обръща към полицията и да допусне да минат десет дни, преди да даде вид, че го издирва, която разполагаше с ключ към празната къща, местонахождение на трупа, и която несъмнено е имала възможността да го изненада там, щеше да е първият им и най-важен заподозрян. И въпреки това той попита:

– Защо реши така?

– Чувствам го – повтори тя. – Личи си от начина, по който говорят с мен. А също казаха, че искат да огледат къщата ни, кабинета му.

Беше рутинно претърсване, но той разбираше как може да й се стори агресивно и злокобно.

– Орландо знае ли какво се е случило? – попита той.

– Казах й, но не вярвам да го осъзнава – отвърна Лионора и за пръв път той видя сълзи в очите й. – Каза: „Като Господин Пуп“, това беше котаракът ни, който бе прегазен, но не знам дали го разбира истински. С Орландо човек невинаги е наясно. Не съм й казала, че е убит. Самата аз не мога да го проумея още.

Настана кратка пауза, в която Страйк се надяваше без всякаква връзка, че дъхът му не лъха на уиски.

– Ще продължиш ли да работиш за мен? – попита го тя директно. – По-добър си от тях, затова и поначало се обърнах към теб. Ще го направиш ли?

– Да – отвърна той.

– Защото отгатвам как си мислят, че аз имам нещо общо с това – повтори тя и се изправи. – От начина, по който разговарят с мен.

Лионора се загърна по-плътно в палтото си.

– Ще се връщам при Орландо. Радвам се, че си добре.

И тя отново се потътри към придружителите си. Жената полицай изглеждаше малко стъписана, че е третирана като таксиметров шофьор, но след като размениха погледи с Анстис, прие молбата на Лионора да бъде откарана до дома й.

– Това пък за какво беше? – попита го Анстис, когато двете жени се бяха отдалечили достатъчно, че да не могат да ги чуят.

– Беше се разтревожила, че сте ме арестували.

– Пада си ексцентрична, нали?

– Да, малко.

– Нали не си й казал нещо? – попита Анстис.

– Не съм – отвърна Страйк.

Стана му неприятно от въпроса. Много добре бе наясно, че не се съобщава информация от местопрестъплението на заподозрян.

– Бъди много внимателен, Боб – с неудобство изрече Анстис, когато излязоха през въртящите се врати в дъждовната вечер. – Гледай да не се замотаеш в нечии крака. Сега разследваме убийство, а нямаш много приятели в нашите среди.

– Популярността е надценявана. Слушай, ще си взема такси... Не – отсече категорично при възраженията на Анстис. – Имам нужда да пуша, преди да вляза където и да било. Благодаря ти за всичко, Рич.

Стиснаха си ръцете; Страйк вдигна яка, за да се предпази от дъжда, помаха за сбогом и закуцука по тъмния тротоар. Беше също толкова доволен да се отърве от Анстис, колкото и да поеме първото сладостно дръпване от цигарата си.

Говорим ли за ревността, по мое скромно мнение

рогата по-лоши са в ума, отколкото са на главата, без съмнение.

Бен Джонсън,

Всеки със своето настроение

Страйк съвсем беше забравил, че Робин си бе тръгнала от офиса в петък в настроение, което можеше да бъде категоризирано като сръдня. Знаеше само, че тя е единственият човек, с когото има желание да говори за случилото се, и макар обикновено да избягваше да й звъни в почивните дни, обстоятелствата бяха изключителни и оправдаваха изпращане на съобщение. Той го пусна от таксито, което откри след петнайсетминутно трамбоване по мокрите студени улици в тъмното.

Робин се бе сгушила в кресло у дома си с „Разследващо интервю: психология и практика“, книга, която си беше купила онлайн. Матю беше на дивана и разговаряше по стационарния телефон с майка си в Йоркшър, която отново не се чувстваше добре. Извърташе очи нагоре всеки път когато Робин си напомнеше да вдигне поглед и да се усмихне съчувствено на раздразнението му.

Когато мобилният й телефон завибрира, Робин го погледна недоволно; опитваше се да се концентрира върху „Разследващо интервю“.

Открих Куин мъртъв. К.

Тя нададе нещо средно между изохкване и пискане, което стресна Матю. Книгата се изплъзна от скута й и падна на пода, напълно пренебрегната. Тя грабна мобилния си телефон и се втурна с него в спалнята.

Матю разговаря с майка си още двайсет минути, после отиде да се ослушва пред затворената врата на спалнята. Чуваше Робин да задава въпроси, на които явно получаваше пространни отговори. Нещо в тембъра на гласа й го караше да е сигурен, че на линията отсреща е Страйк. Квадратната му челюст се стегна.

Когато накрая Робин излезе от спалнята, шокирана и изпълнена с почит, съобщи на годеника си, че Страйк е открил изчезналия човек, когото издирваше, и че той е бил убит. Природното любопитство на Матю го теглеше в една посока, но неговата неприязън към Страйк и фактът, че се бе осмелил да търси Робин в неделя вечер, го дърпаха в противоположната.

– Е, радвам се, че тази вечер се случи нещо, което да те заинтересува – подхвърли той. – Знам, че темата за маминото здраве те отегчава до смърт.

– Ах, ти, проклет лицемер! – смая се Робин, оскърбена от тази неправда.

Кавгата ескалира с алармираща скорост. Поканата към Страйк за сватбата; презрителното отношение на Матю към службата на Робин; какъв щеше да е съвместният им живот; какво дължеше всеки на другия. Робин бе ужасена как бързо самите основи на взаимоотношенията им бяха изложени на изследване и взаимни обвинения, ала не отстъпи. Познатото чувство на недоволство и гняв към мъжете в живота й я бе сграбчило в хватката си – към Матю, задето не разбираше защо работата й е толкова важна за нея; към Страйк, задето не успяваше да осъзнае потенциала й.

(Ала нали й се обади, след като бе открил трупа... Тя бе успяла да вмъкне въпроса „На кого още каза?“ и той отговори, без да покаже, че разбира какво означава това за нея: „На никого, само на теб“.)

Междувременно Матю се чувстваше жертва на изключителна несправедливост. Напоследък бе забелязал нещо, за което знаеше, че не би трябвало да се оплаква и което още повече подсилваше недоволството му, че е принуден да се примирява: преди да започне работа при Страйк, Робин винаги първа отстъпваше при разправия, първа се извиняваше, ала миролюбивата й природа сякаш бе подкопана от проклетата й глупава служба...

Имаха само една спалня. Робин извади резервни одеяла от горния рафт на гардероба, взе си и чисти дрехи и обяви намерението си да спи на дивана. Сигурен, че не след дълго ще й размине (диванът бе твърд и неудобен), Матю не се опита да я разубеди.

Ала той бе сгрешил в очакванията си тя да омекне. Когато се събуди на другата сутрин, завари дивана празен, а Робин вече беше излязла. Гневът му се разрасна неимоверно. Тя очевидно бе тръгнала за работа с цял час по-рано и във въображението си – обикновено Матю бе лишен от въображение – той видя грамадния грозен негодник да й отваря вратата на апартамента си, не тази на офиса долу...

Пред теб отварям книгата на черния грях, дълбоко отпечатан у мен.

...моята болест лежи в душата ми.

Томас Декър,

Благородният испански войник

Страйк бе нагласил алармата си за ранен час с намерение да си осигури спокойно и непрекъсвано време, без клиенти и телефонни обаждания. Стана веднага, изкъпа се, закуси, положи особено старание при закрепването на протезата към определено подутото си коляно и четирийсет и пет минути след събуждането си с куцукане влезе в офиса с недочетената част от „Bombyx Mori“ под мишница. Подозрение, което не бе споделил с Анстис, го подтикваше спешно да довърши романа.

Приготви си силен чай, седна на бюрото на Робин, където светлината бе най-добра, и започна да чете.

След като се бе отскубнал от Резача и влезе в града, крайна цел на неговото пътуване, Бомбикс реши да се отърве от дълго търпените си спътнички Конкубина и Паразита. Това той стори, като ги отведе в бардак, където и двете бяха доволни да работят. Бомбикс пое на път сам да търси Тщеславен, прочут писател и човекът, който той се надяваше да стане негов ментор.

По средата на тъмна уличка Бомбикс бе заговорен от жена с дълга червена коса и демонично изражение, понесла няколко умрели плъха към къщи, с които да вечеря. Когато узна кой всъщност е Бомбикс, Харпията го покани в дома си, който се оказа пещера, осеяна с животински черепи. Страйк плъзна поглед по описанието на секса, заемащо четири страници, при който Бомбикс бе провесен от тавана и бит с камшици. После, също като Паразита, Харпията се опита да суче от Бомбикс, ала макар и вързан, той успя да се опази от нея. От зърната на гърдите му заструи свръхестествена светлина, а Харпията заплака и разголи собствените си гърди, от които капеше нещо тъмнокафяво и лепкаво.

Страйк се намръщи при този образ. Не само че стилът на Куин започваше да става пародиен и да поражда у Страйк усещане за гадене и втръсване, а самата сцена се възприемаше като експлозия от злоба, дълго трупан садизъм. Нима Куин бе посветил месеци, а може би години от живота си на намерението да причини възможно най-много болка и оскърбление? Нормален ли беше? Можеше ли човек, тъй майсторски владеещ стила си, колкото и този стил да не бе по вкуса на Страйк, да бъде класифициран като луд?

Отпи от чая си, приятно горещ и връщащ му усещането за чистота, и продължи да чете. Бомбикс бе на път да напусне дома на Харпията отвратен, когато през вратата се втурна друг образ: Епицена, която хлипащата Харпия представи като своя осиновена дъщеря. Епицена бе млада жена, от чиято разтворена роба се показваше пенис. Тя настояваше, че с Бомбикс са сродни души в разбирането си и на мъжкото, и на женското начало. Призова го да се наслади на хермафродитското й тяло, ала първо да я чуе как пее. Очевидно под впечатлението, че притежава ангелски глас, тя започна да лае като тюлен, докато Бомбикс не избяга от нея със запушени уши.

В този момент Бомбикс видя за пръв път високо върху хълм по средата на града да се издига замък от светлина. Пое нагоре по стръмните улици, водещи към него, докато не бе привикан към тъмен вход от мъжко джудже, което се представи като писателя Тщеславен. Имаше веждите на Фанкорт, навъсеното изражение на Фанкорт и високомерния му маниер. Предложи на Бомбикс легло, „тъй като чух за големия ти талант“. За ужас на Бомбикс, в къщата имаше окована с вериги млада жена, която пишеше на бюро с извит сгъваем капак. В огнището лежаха нажежени до бяло железа за жигосване, към които бяха закачени фрази от ковано желязо като „твърдоглавест лапнишаран“ и „цветистоизлиятелно сношение“. Тщеславен, който очевидно очакваше Бомбикс да намери ситуацията забавна, обясни, че възложил на младата си съпруга Подобие да напише своя книга, за да не го закача, докато той твори шедьовъра си. За беда, както обясни Тщеславен, Подобие нямала никакъв талант, за което трябвало да бъде наказана. Той измъкна едно от железата за жигосване от огъня и Бомбикс избяга от къщата, сподирян от ужасните писъци на Подобие.

Бомбикс забърза към замъка от светлина, където се надяваше да открие убежище. Над вратата бе изписано името Фалос Импудикус, ала никой не отговори на чукането на Бомбикс. Той заобиколи замъка, надникна през един прозорец и видя плешив гол мъж, застанал над трупа на златно момче, чието тяло бе осеяно с рани от нож и всяка от тях изпускаше същата сияйна светлина, каквато струеше и от зърната на гърдите на Бомбикс. Еректиралият пенис на Фалос бе съвсем прогнил.

– Здравей.

Страйк стреснато вдигна поглед. Пред него стоеше Робин в тренчкота си, с порозовяло лице и разпусната златисточервеникава коса, сияеща на ранната утринна светлина, която нахлуваше през прозореца. Едва в този момент Страйк осъзна колко е красива.

– Защо си дошла толкова рано? – чу се да я пита.

– Исках да разбера какво става.

Тя съблече палтото си, а Страйк отклони поглед и сам се скастри наум. Естествено, че ще му се види красива, като се появи така неочаквано, когато съзнанието му бе запълнено от образа на плешив гол мъж, изложил на показ болния си пенис...

– Ще пиеш ли още един чай?

– С удоволствие, благодаря – отвърна той, без да вдига очи от ръкописа. – Дай ми пет минути, искам да дочета това...

И с чувството, че се гмурва в септична яма, той отново се потопи в гротескния свят на „Bоmbyx Mori“.

Докато Бомбикс се взираше през прозореца на замъка, вцепенен от ужасната гледка на Фалос Импудикус и трупа, внезапно се озова сред тълпа от раболепни слуги с качулки, които грубо го потътриха вътре в замъка и го съблякоха гол пред Фалос Импудикус. До този момент коремът на Бомбикс беше станал огромен и както се виждаше, той бе готов да роди. Фалос Импудикус раздаде прикрито злокобни заповеди на слугите си, които оставиха наивния Бомбикс с впечатлението, че ще е почетен гост на пиршество.

Към шестима от героите, които Страйк бе разпознал – Конкубина, Паразита, Резача, Харпията, Тщеславен и Импудикус – сега се присъедини и Епицена. Седмината гости седнаха на дълга маса, върху която имаше грамадна кана с димящо съдържание, както и празно плато, достатъчно голямо да побере човешко тяло.

Бомбикс пристигна в залата и установи, че за него няма място на трапезата. Гостите се изправиха, приближиха го с въжета и го плениха. Беше овързан, проснат върху платото и разпорен. Оказа се, че растящото у него е кълбо свръхестествена светлина, което бе изтръгнато и заключено в ковчеже от Фалос Импудикус.

Разкри се, че съдържанието на каната е витриол, с който седмината нападатели обилно поляха още живия пищящ Бомбикс. Когато най-сетне замлъкна, започнаха да го ядат.

Книгата завършваше с описание как гостите напускат замъка и си споделят спомени за Бомбикс без никакво чувство за вина, като оставят зад себе си празна зала, още димящите останки от трупа на масата и ковчежето със заключената светлина да виси над него като лампа.

– По дяволите – тихо продума Страйк.

Вдигна глава. Робин беше поставила пред него чаша с нов чай, без да е забелязал. Сега седеше на канапето и мълчаливо го очакваше да приключи.

– Всичко е тук – каза Страйк. – Случилото се с Куин е тук.

– Какво искаш да кажеш?

– Героят в романа на Куин умира точно както е умрял Куин. Вързан, изкормен, залят с някаква киселина. В книгата го изяждат.

Робин се втренчи в него.

– Чиниите. Ножовете и вилиците...

– Именно – потвърди Страйк.

Без да се замисли, той извади мобилния телефон от джоба си, извика снимките, които беше направил, после забеляза уплашеното й изражение.

– Не – каза й, – прощавай, забравих, ти не си...

– Дай ми го – каза тя.

Какво беше забравил? Че тя не е обучена, не е опитна, не е полицай, нито войник? Искаше да се издигне до нивото на моментната му забрава, да бъде повече от онова, което беше.

– Искам да видя – излъга тя.

Той й подаде телефона, очевидно разколебан.

Робин не трепна външно, ала докато гледаше в отворените корем и гръден кош на трупа, собствените й вътрешности сякаш се сгърчиха от ужас. Вдигна чашата до устата си и установи, че не иска да отпива. Най-лошата беше ъгловата снимка в близък план на лицето, проядено от изсипаното върху него, почерняло, с прогорена очна ябълка...

Чиниите я поразиха като нещо особено неприлично. Страйк беше дал увеличение върху една от тях; сервирането бе извършено съвършено изрядно.

– Боже мой – промълви зашеметена, когато му върна телефона.

– А сега прочети това – каза Страйк и й подаде съответстващите страници.

Тя го стори в мълчание. Когато приключи, погледна към него с очи, удвоили големината си.

– Боже мой – изрече повторно.

Мобилният й телефон иззвъня. Тя го извади от чантата на канапето до себе си и го погледна. Матю. Още бясна срещу него, натисна отказ.

– Колко хора според теб са прочели тази книга? – обърна се към Страйк.

– Вече сигурно са твърде много. Фишър е пращал откъси по имейл из целия град. Покрай неговото усърдие и писмата на адвокатите се е превърнала в голям хит.

Докато говореше, в ума на Страйк изскочи случайна странна мисъл: това бе възможно най-добрата реклама, която Куин би могъл да получи... Само че нямаше как да се полее с киселина, както бе вързан, нито собственоръчно да си изкорми вътрешностите...

– Държана е в сейф в „Роупър – Чард“, чиято комбинация явно се знае от половината компания – продължи той. – Така се сдобих с нея и аз самият.

– Но не мислиш ли, че е вероятно убиецът да е някой сред...

Телефонът на Робин иззвъня повторно. Погледна го: Матю. Отново натисна отказ.

– Не непременно – отвърна Страйк на недовършения й въпрос. – Разбира се, хората, за които е писал, ще са начело в списъка, когато полицията започне разпити. От героите, които разпознах, Лионора твърди, че не я е чела, а също и Катрин Кент...

– Вярваш ли им? – попита Робин.

– На Лионора вярвам. За Катрин Кент не съм сигурен. Как беше онази реплика? „Да те видя в мъки, ще ми достави наслада.“¹

1¹ Из „Опера за три гроша“ от Джон Гей. – Б. пр.

– Не мога да повярвам, че жена би сторила това – мигом възрази Робин, като погледна телефона на Страйк, сега лежащ на бюрото помежду им.

– Не си ли чувала за австралийката, дето одрала любовника си, обезглавила го, сготвила главата и бутовете му и се опитала да го сервира на децата му?

– Не говориш сериозно.

– Напълно сериозен съм. Потърси го в интернет. Когато жените превъртят, не знаят граници.

– Бил е едър мъж...

– А ако е била жена, на която е вярвал? С която се е срещал за секс?

– За кого знаем със сигурност, че е чел романа?

– Крисчън Фишър, Рейф, асистентът на Елизабет Тасъл, самата Елизабет Тасъл, Джери Уолдгрейв, Даниъл Чард – те са все герои от книгата, освен Рейф и Фишър. Нина Ласелс...

– Кои са Уолдгрейв и Чард? Коя е Нина Ласелс?

– Редакторът на Куин, шефът на издателството и момичето, което ми помогна да задигна това – отговори Страйк и плясна с длан върху ръкописа.

Мобилният телефон на Робин иззвъня за трети път.

– Извинявай – изрече тя нетърпеливо и вдигна. – Да?

– Робин.

Гласът на Матю звучеше странно задавен. Той никога не плачеше, нито някога преди се бе показвал особено податлив на угризения след скарване.

– Да? – повтори тя, този път не чак толкова остро.

– Мама е получила още един удар. Тя... Тя...

Сякаш асансьор падна в стомаха й.

– Мат?

Той плачеше.

– Мат? – повтори тя настойчиво.

– Тя е умряла – промълви той като малко момченце.

– Идвам – каза Робин. – Къде си? Идвам веднага.

Страйк наблюдаваше лицето й. Забеляза по него вести за смърт и се надяваше да не е някой обичан от нея като някой от родителите или братята й.

– Добре – каза тя, вече изправена на крака. – Стой там. Идвам.

После се обърна към Страйк.

– Майката на Мат е починала.

Тя го чувстваше нереално. Не можеше да повярва.

– Снощи говориха по телефона – каза. Припомни си гримасите на Матю и приглушения му глас отпреди малко и бе изпълнена с нежност и съчувствие. – Много съжалявам, но...

– Върви – каза Страйк. – Предай му съболезнованията ми.

– Да – каза Робин, като се мъчеше да закопчае чантата си с пръсти, несръчни заради вълнението.

Познаваше госпожа Кънлиф още от началното училище. Преметна палтото върху ръката си. Стъклената врата се отвори и бързо се затвори зад нея.

Погледът на Страйк остана прикован към мястото, където бе изчезнала Робин. После го сведе към часовника си. Беше едва девет часът. Развеждащата се брюнетка, чиито изумруди лежаха в сейфа му, щеше да пристигне след малко повече от половин час.

Той вдигна чашите и ги изми, после извади колието, което бе откупил, заключи ръкописа на „Bombyx Mori“ на негово място в сейфа, напълни отново чайника и провери имейлите си.

Ще отложат сватбата.

Не искаше да се чувства доволен по този повод. Извади мобилния си телефон и позвъни на Анстис, който отговори почти веднага.

– Боб?

– Анстис, не знам дали вече не си наясно за това, но има нещо, което трябва да знаеш. Последният роман на Куин описва убийството му.

– Я повтори.

Страйк му обясни. По краткото мълчание насреща, след като бе приключил да говори, отсъди, че информацията не бе достигнала до Анстис.

– Боб, трябва ми копие от този ръкопис. Ако пратя някого...

– Дай ми четирийсет и пет минути – каза Страйк.

Все още фотокопираше, когато пристигна клиентката му брюнетка.

– Къде е секретарката ти? – бяха първите думи, с които се обърна към него с кокетно разиграна изненада, сякаш бе сигурна, че той нарочно бе уредил да са сами.

– Отсъства по болест. Има разстройство и повръща – отговори Страйк и пресече коментари по въпроса. – Да започваме ли работа?

Приятел ли е съвестта за стария войник?

Франсис Бомон и Джон Флечър,

Фалшивият

Късно същата вечер Страйк седеше сам на бюрото си, а отвън се донасяше шумът от уличното движение, примесен с този на дъжда. Ядеше сингапурски нудли с едната ръка, а с другата съставяше списък. Беше приключил с останалата работа за деня и сега бе свободен да насочи вниманието си изцяло към убийството на Оуен Куин. С изострения си нечетлив почерк нахвърляше нещата, които трябваше да бъдат свършени. До някои от тях стоеше буквата А за „Анстис“ и ако през ума на Страйк бе минало, че може да се приеме за арогантно или нереалистично частен детектив без официален статут в разследването да си въобразява, че има властта да делегира задачи на полицая, водещ разследването, тази мисъл ни най-малко не го обезпокои.

Беше работил с Анстис в Афганистан и нямаше особено високо мнение за способностите на полицейския служител. Смяташе го за компетентен, но лишен от въображение, човек, който разчиташе успешно на установени модели и съвестно вървеше по очевидната следа. Страйк не презираше тези черти – очевидното обикновено беше отговорът и методичната работа – начинът то да бъде доказано. Ала това убийство бе усложнено, странно, садистично и гротескно, инспирирано от литературно произведение и безмилостно в изпълнението си. Беше ли Анстис способен да схване ум, сътворил план за убийство върху зловонната почва на фантазията на самия Куин?

Мобилният телефон на Страйк иззвъня пронизително в тишината. Едва когато го долепи до ухото си и чу Лионора Куин, осъзна, че се бе надявал да е Робин.

– Как си? – попита я.

– От полицията бяха тук – прескочи тя светските любезности. – Преровиха целия апартамент на Оуен. Не исках да го правят, но Една каза, че трябва да ги оставя да си свършат работата. Не могат ли да ни оставят на мира след случилото се?

– Налице са основания за обиск – отговори й Страйк. – В кабинета на Оуен може да има нещо, което да ги насочи към убиеца му.

– И какво ще да е то?

– Не знам – рече Страйк търпеливо, – но според мен Една е права. Най-разумно е било да им позволиш да си свършат работата.

Настана мълчание.

– Още ли си там? – попита той.

– Да – каза тя. – Отгоре на всичко го оставиха заключен и сега не мога да вляза. Щели пак да дойдат. Не ги искам тук. На Орландо не й е приятно. Един от тях – добави възмутена – попита дали не искам да се изнеса за малко от къщата. „Хич дори не искам“, отвърнах му. Орландо никога не е живяла другаде, не би го понесла. Не мърдам оттук.

– От полицията не са споменавали, че искат да те разпитат, нали?

– Не са – отвърна тя. – Само питаха може ли да влязат в кабинета.

– Добре. Ако искат да ти задават въпроси...

– Трябва да си взема адвокат, знам. И Една така каза.

– Удобно ли ти е да дойда да те видя утре сутринта? – попита той.

– Да. – Звучеше зарадвана. – Ела към десет, че трябва да напазарувам преди това. Цял ден не можах да мръдна оттук. Не исках да ги оставям в къщата без мен.

Страйк затвори и отново се замисли как с нейния маниер Лионора няма шанс да бъде видяна в добра светлина от полицията. Щеше ли Анстис да схване като Страйк, че известната невъзприемчивост на Лионора, неумението й да постигне поведение, което бе уместно в очите на околните, упоритият й отказ да не вижда онова, което не желае – по ирония все качества, позволили й да понесе изпитанието от съвместен живот с Куин – отричаха напълно възможността тя да го е убила? Щяха ли странностите й, нежеланието й да демонстрира нормални реакции на скръб заради вродена, макар и може би неразумна честност, да накарат подозрението, вече съществуващо в банално работещия мозък на Анстис, да се разрасне и да заличи други вероятности?

Страйк възобнови писането си активно, почти трескаво, като с лявата си ръка още тикаше храна в устата си. Мислите му течаха гладко, убедително: записваше въпросите, на които искаше отговор, места, които да бъдат огледани, следи, които да бъдат проучени. Беше план за действие за него самия и средство да побутне Анстис в правилната посока, да му помогне да отвори очи за факта, че невинаги съпругата е извършителката, когато женен мъж е убит, дори той да е бил безотговорен, егоистичен и неверен.

Най-сетне Страйк остави писалката, дояде нудлите на две големи хапки и разчисти бюрото си. Бележките си прибра в картонената папка с надпис „Оуен Куин“, като преди това задраска „изчезнало лице“ и го замести с думата „убийство“. Загаси лампите и се канеше да заключи стъклената врата, когато се сети за нещо и се върна при компютъра на Робин.

И ето я, че беше там, на уебсайта на Би Би Си. Не беше сред водещите новини, разбира се, защото каквото и да си бе мислил Оуен Куин за себе си, не беше кой знае колко прочут. Беше на четвърто място след главната новина, че ЕС е приел спасителен план за Ирландската република.

Трупът на мъж, за който се предполага, че е на писателя Оуен Куин, 58-годишен, е намерен в къща на Талгарт Роуд в Лондон. Полицията започна разследване за убийство, след като трупът е бил открит вчера от приятел на семейството.

Нямаше снимка на Куин с тиролската му пелерина, нито подробности за ужасите, на които е било подложено тялото. Ала това бе още началото; имаше време.

Горе в апартамента си Страйк усети, че част от енергията го напуска. Отпусна се на леглото си, потърка уморените си очи и остана да лежи така с дрехите и несвалената протеза. Мисли, които бе успявал да отпъжда, сега го връхлетяха с пълна сила...

Защо не бе уведомил полицията, че Куин е в неизвестност от близо две седмици? Защо не бе заподозрял, че Куин може да е мъртъв? Имал бе отговори на тези въпроси, когато детектив инспектор Роулинс му ги бе задавала – разумни, логични отговори, ала да удовлетвори себе си му бе много по-трудно.

Не му беше нужно да изважда телефона си, за да види трупа на Куин. Подробностите от гниещото тяло се бяха запечатали върху ретините му. Какво коварство, каква омраза, колко извратеност бяха нужни за превръщането на литературната фантазия на Куин в реалност? Що за човешко същество бе способно да разпори тяло и да изсипе киселина върху него, да го изкорми и да нареди чинии около опразнения труп?

Страйк не можеше да се отърси от неоснователното си убеждение, че е бил длъжен някак да подуши сцената отдалече, след като бе обучен да е същински лешояд. Как бе могъл той, с прословутия си някога инстинкт за странното, опасното, подозрителното, да не осъзнае, че шумният самодраматизиращ се и саморекламиращ се Куин бе отсъствал твърде дълго време, че бе пазил несвойствено мълчание?

Защото глупакът се бе превърнал в лъжливото овчарче... и защото аз съм изфирясал.

Надигна се от леглото и се отправи към банята, но мислите му постоянно се връщаха към трупа: зейналата празнина в торса, изгорените орбити на очите. Убиецът се бе движил около тази ужасия, докато тя още бе кървила, докато в обширното сводесто пространство все още се бе носило ехото от писъците на Куин, и внимателно бе нагласял вилиците... Изникна и още един въпрос за списъка му: чули ли бяха съседите нещо от последните мигове на Куин и какво?

Най-после Страйк си легна в леглото, закри очи с масивната си космата ръка и се вслуша в собствените си мисли, които му дърдореха като близнак работохолик, дето не мирясва. Полицейските експерти бяха имали на разположение повече от двайсет и четири часа. Сигурно вече си бяха създали някакво мнение, та макар и не всички тестове да бяха завършени. Трябваше да се обади на Анстис и да разбере какво се говори...

Стига – смъмри той уморения си хиперактивен мозък. – Стига.

И със същата сила на волята, която в армията му бе позволявала да заспива мигом на гол бетон, на скалиста земя, върху армейски койки с дюшеци на буци, скърцащи жално под тежестта му при всяко негово движение, плавно потъна в сън като боен кораб, плъзгащ се по тъмна вода.

Какво, нима е мъртъв?

Ама напълно ли умря най-сетне? Наистина, завинаги, за вечни времена?

Уилям Конгрийв,

Скърбящата булка

В девет без петнайсет следващата сутрин Страйк слизаше бавно по металните стълби и се питаше не за първи път защо не стори нещо по въпроса с повредения асансьор. Коляното още го болеше и бе подуто след падането, така че си бе запланувал повече от час да стигне до „Ладброук Гроув“, защото не му беше по джоба непрестанно да се вози с таксита.

С отварянето на вратата го лъхна леден въздух и после всичко стана бяло, когато на сантиметри от очите му проблесна светкавица. Примигна и пред зрението му затанцуваха силуетите на трима мъже – вдигна ръката си, за да се предпази от нов залп светкавици.

– Защо не уведомихте полицията, че Оуен Куин е изчезнал, господин Страйк?

– Знаехте ли, че той е мъртъв, господин Страйк?

За един миг му хрумна да се върне вътре и да тръшне вратата под носа им, но това би означавало да седи като пленник и по-късно пак да му се наложи да се изправи пред тях.

– Без коментар – изрече хладнокръвно и тръгна срещу тях, без да е склонен да отклони траекторията си на движение и на косъм, така че те бяха принудени да се дръпнат от пътя му, като двама задаваха въпроси, а един подтичваше заднешком и щракаше ли, щракаше с фотоапарата си.

Момичето, което често правеше компания на Страйк за по цигара пред входа на магазина за китари, наблюдаваше смаяно сцената през витрината.

– Защо не казахте на никого, че той е в неизвестност повече от две седмици, господин Страйк?

– Защо не известихте полицията?

Страйк крачеше мълчаливо с ръце в джобовете и мрачно изражение. Те подтичваха край него в опити да го накарат да говори, досущ чайки с остри като бръсначи клюнове, пикиращи срещу риболовен траулер.

– Пак ли се опитвате да им натриете носа, господин Страйк?

– Искате да спечелите преднина пред полицията ли?

– Публичността добра ли е за бизнеса ви, господин Страйк?

Той беше тренирал бокс в армията. Във фантазията си се извръщаше светкавично и забиваше ляво кроше в областта на плаващото ребро, а дребният мръсник се сгърчваше...

– Такси! – извика той.

Щрак, щрак, щрак, чу се от фотоапарата, докато се качваше в автомобила; за щастие, светофарът бе станал зелен, таксито плавно се отдели от тротоара и след като потичаха малко след него, онези се отказаха.

Проклетници, рече си Страйк, като хвърли поглед през рамо, докато колата завиваше зад ъгъла. Някой гадняр от Централното управление на полицията трябва да им бе дал сведение, че той е открил трупа. Нямаше как да е Анстис, който бе премълчал тази информация в официалното съобщение; беше някой от негодниците, които още не му бяха простили заради Лула Ландри.

– Някоя знаменитост ли си? – попита таксиметровият шофьор, докато го разглеждаше в огледалото за обратно виждане.

– Не – отвърна кратко Страйк. – Закарай ме до Оксфорд Съркъс, ако обичаш.

Нервиран от толкова краткия курс, шофьорът измърмори нещо под носа си.

Страйк извади мобилния си телефон и отново изпрати съобщение на Робин.

Имаше 2 репортери пред вратата, като излизах. Кажи, че работиш при Крауди.

После се обади на Анстис.

– Боб.

– Току-що бях причакан пред входната врата. Знаят, че аз съм открил трупа.

– Откъде?

– Мен ли питаш?

Пауза.

– Тъй или иначе, щеше да излезе наяве, Боб, но не съм им го казал аз.

– Да, видях фразата „приятел на семейството“. Искат да изкарат, че съм мълчал пред вас, защото съм гонил публичност.

– Приятелю, никога не бих...

– Добре ще е това да бъде опровергано от официален източник, Рич. Калта полепва, а аз си изкарвам прехраната с тази професия.

– Ще бъде направено – обеща Анстис. – Слушай, защо не дойдеш на вечеря днес? Експертите са готови с началните си изводи, няма да е зле да ги обсъдим.

– Добре, чудесно – отвърна Страйк, а през това време таксито наближи Оксфорд Съркъс. – В колко часа?

Остана прав във влака на метрото, защото да седне, означаваше да се налага отново да стане, а това напрягаше повече болезненото коляно. Докато минаваше през Ройъл Оук, усети телефона да вибрира и видя две съобщения, първото от сестра му Луси.

Бъди жив и здрав дълги години, Стик! ххх

Съвсем беше забравил, че днес е рожденият му ден. Отвори втория есемес.

Здравей, Корморан, благодаря, че ме предупреди за репортерите, тъкмо ги срещнах, още са наобиколили външната врата. До скоро виждане. Рх

Благодарен, че засега денят беше сух, Страйк стигна до къщата на Куин съвсем малко преди десет. На слабото слънце изглеждаше също толкова мизерна и потискаща, колкото при последното му посещение, но имаше една разлика: отпред стоеше полицай. Беше висок младеж, свадливо вирнал брадичка, и когато видя Страйк да върви към него с леко накуцване, свъси вежди.

– Мога ли да попитам кой сте вие, господине?

– Да, сигурно можеш – отвърна Страйк, отмина го и натисна звънеца. Въпреки поканата на Анстис за вечеря, тъкмо сега не изпитваше никаква симпатия към този млад полицай. – Надявам се дотолкова поне да се справиш.

Вратата се отвори и Страйк се озова лице в лице с длъгнесто момиче с жълтеникава кожа, рошава къдрава кестенява коса, широка уста и простодушно изражение.

Очите й, ясни и бледозелени, бяха големи и раздалечени. Носеше или дълга тениска, или къса рокля, която свършваше малко над кокалестите й колене, и беше обута с пухкави розови къси чорапи, а към плоските си гърди притискаше голям плюшен орангутан. Маймуната имаше ремъчета, прикрепени към лапите, и висеше на врата й.

– Здравей – каза тя.

Полюшваше се леко, като отпускаше тежестта ту върху единия, ту върху другия си крак.

– Здравей – отвърна Страйк. – Ти ли си Орлан...

– Ще ми кажете ли името си, господине? – попита високо младият полицай.

– Да, добре, ако вие ми кажете защо стоите пред тази къща – с усмивка отговори Страйк.

– Налице е интерес от страна на пресата – поясни младежът.

– Дойде един човек – обади се Орландо, – имаше фотоапарат и мама каза...

– Орландо! – повика я Лионора някъде от вътрешността на къщата. – Какво правиш?

Тя се появи забързана в коридора и застана зад дъщеря си, кльощава, с бяло лице, в антична тъмносиня рокля с разпран подгъв.

– О, ти си бил – каза. – Влизай.

Докато прекрачваше прага, Страйк отправи усмивка към полицая, който му отвърна с гневен поглед.

– Как се казваш? – попита Орландо Страйк, щом входната врата се затвори зад тях.

– Корморан – отговори той.

– Какво смешно име.

– Да, такова е – съгласи се Страйк и нещо го накара да добави: – Кръстен съм на един великан.

– Колко интересно – заяви Орландо и продължи да се поклаща.

– Влез – рязко изрече Лионора и посочи на Страйк кухнята. – Трябва да ида до тоалетната. След мъничко съм при теб.

Страйк продължи напред по тесния коридор. Вратата на кабинета беше затворена и той подозираше, че още е заключена.

Когато стигна до кухнята, с изненада установи, че не е единственият посетител. Джери Уолдгрейв, редакторът от „Роупър – Чард“, седеше до кухненската маса, стиснал букет цветя в мрачни лилави и сини багри и с тревожно бледо лице. Втори букет, все още с целофана, стърчеше от мивката, пълна с мръсни съдове. Пред нея стояха пликове от супермаркета, още пълни с продукти.

– Здравейте – каза Уолдгрейв, като се понадигна от мястото си и замига срещу Страйк през очилата си с рогови рамки. Очевидно не разпозна детектива от предишната им среща в тъмната градина на покрива, защото попита, като протегна ръка: – Роднина ли сте?

– Семеен приятел – отвърна Страйк и двамата се ръкуваха.

– Ужасна история – рече Уолдгрейв. – Отбих се да проверя не мога ли да сторя нещо. Но откакто съм дошъл, тя все в банята седи.

– Ясно – отвърна Страйк.

Уолдгрейв отново седна на мястото си. Орландо се вмъкна странишком в тъмната кухня, гушнала косматия си орангутан. Мина много дълга минута, през която Орландо, най-свободно чувстващата се измежду тях, ги разглеждаше без сянка от стеснение.

– Имаш хубава коса – съобщи накрая на Джери Уолдгрейв. – Бухнала.

– Щом казваш – усмихна й се Уолдгрейв.

Тя отново се измъкна навън по същия начин, по който бе влязла.

Последва ново кратко мълчание, през което Уолдгрейв се суетеше с цветята, а погледът му обхождаше кухнята.

– Не мога да повярвам – каза накрая.

Чуха шумното промиване на тоалетната на горния етаж, тропот по стълбите и Лионора се върна с Орландо по петите й.

– Съжалявам – каза на двамата мъже. – Нещо съм поразстроена.

Ясно беше, че говори за стомаха си.

– Виж, Лионора – рече Джери Уолдгрейв, явно умиращ от неудобство, и се изправи, – няма да ти се натрапвам сега, когато приятелят ти е тук...

– Той ли? Не е приятел, детектив е – заяви Лионора.

– Моля?

Страйк си припомни, че Уолдгрейв е глух с едното ухо.

– Кръстен е на великан – обади се Орландо.

– Той е детектив – надвика Лионора дъщеря си.

– О – отрони смаян Уолдгрейв. – Не знаех... но защо...?

– Защото ми е нужен такъв – отвърна кратко Лионора. – От полицията мислят, че аз съм сторила това на Оуен.

Възцари се тишина. Неловкостта, изпитвана от Уолдгрейв, бе осезаема.

– Татко ми умря – информира Орландо присъстващите.

Погледът й бе директен и настойчив, търсеше реакция. Страйк, който съзнаваше, че поне един от тях трябва да покаже такава, изрече:

– Знам. Това е много тъжно.

– И Една каза, че е тъжно – отговори Орландо, сякаш се бе надявала на нещо по-оригинално, след което отново се изнесе от стаята.

– Седнете – покани Лионора двамата мъже. – За мен ли са? – посочи тя цветята в ръката на Уолдгрейв.

– Да – каза той, като се приведе леко, докато й ги подаваше, но остана прав. – Виж, Лионора, не искам да ти отнемам време точно сега, сигурно си много заета... с подготовката и...

– Не ми дават тялото му – със съсипваща откровеност заяви Лионора, – така че засега не мога да правя никаква подготовка.

– О, има и картичка към букета – отчаяно промърмори Уолдгрейв и затършува из джобовете си. – Заповядай... Е, ако можем да направим нещо, Лионора, насреща сме...

– Не виждам с какво може да помогне някой – отсече Лионора и взе подадения й плик.

Седна до масата, където Страйк вече си бе придърпал стол, доволен да облекчи крака си.

– Е, аз ще тръгвам, та да може да си поговорите – каза Уолдгрейв. – Лионора, не ми е приятно, че трябва да те питам в такъв момент, но... дали имаш тук копие от „Bombyx Mori“?

– Не – отвърна тя. – Оуен го взе със себе си.

– Много се извинявам, но ще ни е от полза да... Възможно ли е да погледна, та да видя дали някаква част не е останала?

Тя се втренчи в него през огромните си демодирани очила.

– Полицията прибра всичко, което той остави – съобщи. – Вчера опразниха кабинета му като силна доза очистително. Заключиха го и взеха ключа с тях... И самата аз не мога да вляза там.

– О, ами тогава... щом на полицията й е нужно... разбирам – измънка Уолдгрейв. – Няма нужда да ме изпращаш, не ставай.

Той излезе в коридора и чуха външната врата да се хлопва зад него.

– Нямам представа защо дойде – намусено процеди Лионора. – Сигурно за да се успокои, че е извършил добро дело.

Отвори картичката, която той й бе дал. Отпред имаше акварел с теменужки. Вътре се виждаха много подписи.

– Сега всички са любезни, защото са гузни – каза Лионора и метна картичката върху пластмасовия плот на масата.

– Гузни?

– Никога не го оцениха. Книгите си искат маркетинг – заяви изненадващо тя. – Искат си реклама. Задача на издателите е да подбутнат малко. Никога не му издействаха да се покаже по телевизията, не му дадоха нищо, което му беше нужно.

Страйк се досещаше, че това са оплаквания, които бе чувала от мъжа си.

– Лионора – каза той и извади бележника си, – нали може да ти задам няколко въпроса.

– Може, защо не. Само че аз не знам нищо.

– Да ти се е обаждал някой, който е говорил с Оуен или го е виждал, след като е тръгнал от тук на пети?

Тя поклати глава.

– Никакви приятели или роднини?

– Никой – отговори тя. – Искаш ли чай?

– Да, ако обичаш – каза Страйк, на когото не му се искаше нищо, приготвено в тази мърлява кухня, но държеше тя да продължи да говори.

– Доколко познаваш хората от издателството на Оуен? – попита я през шума от пълненето на чайника.

Тя сви рамене.

– Почти никак. Запознах се с тоя Джери веднъж, когато Оуен подписваше екземпляри от книга.

– Не си ли близка с някого от „Роупър – Чард“?

– Не. Че защо ми е? Оуен работеше с тях, не аз.

– И не си чела „Bombyx Mori“, така ли? – подхвърли той между другото.

– Казах ти вече. Не обичам да ги чета, докато не бъдат издадени. Защо всички все това ме питат? – каза и вдигна поглед от плика с покупки, където ровеше за бисквити. – Какво му има на трупа? – попита внезапно. – Какво се е случило с него? Не искат да ми кажат. Взеха му четката за зъби за ДНК, та да го идентифицират. Защо не ми позволяват да го видя?

Този въпрос му бе задаван и преди, от други съпруги, от съсипани родители. Опря се, както и толкова често преди, на частична истина.

– Дълго време е прекарал там – обясни.

– Колко дълго?

– Още не знаят.

– Как е станало?

– Мисля, че и това още не знаят с точност.

– Но те трябва...

Тя млъкна, защото Орландо отново се появи в кухнята, стиснала вече не само плюшения си орангутан, а сноп ярко оцветени рисунки.

– Къде отиде Джери? – попита тя.

– Върна се на работа – отговори й Лионора.

– Има хубава коса. Твоята коса не ми харесва – съобщи тя на Страйк. – Много ситно къдрава е.

– И аз не си я харесвам особено – каза Страйк.

– Той не иска сега да гледа рисунки, Додо – изрече нетърпеливо майка й, ала Орландо не й обърна внимание и разпростря картините си на масата пред Страйк.

– Аз съм ги правила.

Бяха разпознаваеми цветя, риби и птици. На гърба на едната имаше детско меню.

– Много са хубави – похвали я Страйк. – Лионора, знаеш ли дали полицията е намерила вчера части от „Bombyx Mori“, когато претърсваха кабинета?

– Да – отвърна тя и пусна пакетчета чай в две нащърбени чаши. – Две стари ленти от пишеща машина. Бяха паднали зад бюрото. Излязоха и ме попитаха къде са останалите. Отговорих им, че ги взе със себе си, като тръгна от тук.

– Аз харесвам кабинета на татко – обади се Орландо, – защото той ми дава листове да рисувам.

– Този кабинет е истинско бунище – отбеляза Лионора и включи чайника. – Отне им цяла вечност да прегледат всичко.

– Леля Лиз влиза там – обяви Орландо.

– Кога? – впери Лионора остър поглед в дъщеря си, както държеше двете чаши.

– Когато дойде, а ти отиде в тоалетната – каза Орландо. – Влезе в кабинета на татко. Видях я.

– Няма право да ходи там – възмути се Лионора. – Ровеше ли да търси нещо вътре?

– Не – отговори Орландо. – Само влезе, после излезе, тогава ме видя и се разплака.

– Е, да – доволно рече Лионора. – И пред мен рони сълзи. Още една, дето е гузна.

– Кога идва тя? – попита Страйк Лионора.

– Веднага, още в понеделник. Искаше да разбере може ли да помогне с нещо. Помощ! Направи достатъчно.

Чаят на Страйк беше толкова слаб и млечен, та сякаш не бе помирисвал пакетче с чай; той предпочиташе напитката да има цвят на катран. Като отпи миниатюрна глътка от любезност, припомни си, че Елизабет Тасъл бе изказала пожелание Куин да е умрял при ухапването на добермана.

– Харесва ми червилото й – съобщи Орландо.

– Ти на всички всичко харесваш днес – подхвърли Лионора и седна със своята чаша слаб чай. – Попитах я защо го е направила, защо е казала на Оуен, че няма да види книгата си издадена, и го разстрои така.

– А тя какво отговори? – поинтересува се Страйк.

– Че е вкарал един куп истински хора в нея – отговори Лионора. – Не разбирам защо толкова ги притеснява това. Той винаги го прави. – Отпи от чая си. – И мен ме е описвал в коя ли не.

Страйк си помисли за Конкубина, „силно похабената уличница“, и изпита презрение към Оуен Куин.

– Исках да те питам за Талгарт Роуд.

– Не знам защо е отишъл там – побърза да отговори тя. – Мразеше къщата. От години искаше да я продаде, но Фанкорт не беше съгласен.

– Да, чудех се по този въпрос.

Орландо се бе настанила на стола до него с подвит под себе си бос крак и рисуваше пъстроцветни перки на голяма риба с кутийка цветни моливи, която сякаш бе изникнала от нищото.

– Как е могъл Майкъл Фанкорт да осуетява продажбата в продължение на толкова години?

– Свързано е с условията, при които онзи Джо им я е оставил. Упоменавало се точно как да бъде използвана. Не знам. Питай Лиз, тя е съвсем наясно.

– Според теб кога за последно Оуен е ходил там?

– Преди години – отвърна. – Не знам. Преди години.

– Искам още листове за рисуване – обяви Орландо.

– Нямам повече – каза й Лионора. – Всичките са в кабинета на татко. Рисувай на гърба на това.

Тя взе едно циркулярно писмо от неспретнатата купчина върху масата и й го подаде, но дъщеря й го блъсна обратно и напусна кухнята с орангутана, увиснал на врата й. Почти веднага след това я чуха да насилва вратата към кабинета.

– Орландо, не! – провикна се Лионора, скочи и забързано излезе в коридора.

Страйк се възползва от отсъствието й да се наведе към мивката и да изсипе повечето от прекалено разредения си с мляко чай. Той се разплиска върху букета и остави предателска следа по целофана.

– Не, Додо. Не бива да правиш това. Не. Не ни е позволено... престани...

Чу се пронизителен вой и после силен тропот възвести оттеглянето на Орландо нагоре по стълбите. Лионора се върна в кухнята със зачервено лице.

– Сега цял ден ще има да си плащам за това – промърмори. – Неспокойна е. Не й харесва полицията да е тук.

Тя се прозя нервно.

– Успяваш ли да поспиш? – попита я Страйк.

– Не много. Защото не преставам да си мисля: кой? Кой би му сторил това? Той ядосва хората, знам го – рече отнесено, – но си е такъв. Темпераментен. Нервира се за дреболии. Открай време си е такъв, не влага нищо в това. Кой би го убил по тази причина? – След малко продължи, като преплете пръсти при смяната на темата. – Майкъл Фанкорт трябва още да има ключ за къщата. Дойде ми на ума тази нощ, като не можех да заспя. Майкъл не го харесва, но беше преди цяла вечност. Тъй или иначе, Оуен не беше извършил онова, за което Майкъл го обвиняваше. Не го беше писал той. Но пък Майкъл Фанкорт не би убил Оуен. – Тя вдигна към Страйк очи, ясни и невинни като тези на дъщеря й. – Той е богат, нали така? Прочут е... не би го сторил.

Страйк винаги се бе чудил как хората придаваха някаква странна святост на знаменитостите дори когато вестниците ги очерняха, хулеха и преследваха. Без значение колко известни личности бяха осъдени за изнасилване или убийство, убеждението на масовата общественост се запазваше едва ли не по езически силно и упорито: не е той. Невъзможно е да е той. Той е прочут.

– А и онзи проклет Чард – избухна Лионора. – Да изпраща на Оуен заплашителни писма. Оуен никога не го е обичал. А сега подписал картичката и се интересува може ли да направи нещо... Къде се дяна тази картичка?

Картичката с теменужките беше изчезнала от масата.

– У нея е – пламна от гняв Лионора. – Тя я е взела. – И изрева „Додо!“ към тавана толкова силно, че Страйк подскочи.

Бе ирационалната ярост на човек в първата фаза на скръбта, която като разстроения й стомах разкриваше колко много страда всъщност зад навъсената си физиономия.

– Додо! – изкрещя отново Лионора. – Казах ли да не вземаш неща, които не са твои...?

Орландо се появи стряскащо внезапно в кухнята, все още прегърнала своя орангутан. Трябва да се бе промъкнала долу, без те да я чуят, тиха като котка.

– Взела си ми картичката! – каза й сърдито Лионора. – Обясних ти, че чужди неща не се пипат. Къде е?

– Харесват ми цветята – промълви Орландо и показа лъскавата, но вече смачкана картичка, която майка й грабна.

– Моя е – заяви тя на дъщеря си. – Ето, виждаш ли? – посочи тя на Страйк най-дългото послание, изписано с безупречен калиграфски почерк. – „Непременно ме известете, ако имате нужда от нещо. Даниъл Чард.“ Проклет лицемер.

– Татко не харесваше Данулчар – намеси се Орландо. – Той ми го е казвал.

– Аз знам едно, че е проклет лицемер – отсече Лионора и примижала, разгледа останалите подписи.

– Даде ми четка за рисуване – съобщи Орландо. – След като ме пипаше.

Настана кратко напрегнато мълчание. Лионора вдигна очи към нея. Страйк замръзна с чашата на половината път до устата му.

– Какво?

– Не ми харесваше да ме пипа.

– Какво говориш? Кой те е пипал?

– В работата на татко.

– Не говори така глупаво – смъмри я майка й.

– Когато татко ме заведе и видях...

– Той я взе със себе си преди месец или повече, защото имах час за преглед при лекар – обясни Лионора на Страйк, слисана и разтревожена. – Не знам за какво говори.

– ...и видях картинките, дето ги слагат в книгите, всичките шарени – продължи Орландо. – И Данулчар ме пипа по...

– Ти дори не знаеш кой е Даниъл Чард – прекъсна я Лионора.

– Той е онзи, дето няма коса – заяви Орландо. – А после татко ме заведе при жената и аз й дадох най-хубавата си рисунка. Тя имаше хубава коса.

– Каква жена? Какви ги приказваш...?

– Когато Данулчар ме пипаше – изрече високо Орландо. – Пипаше ме, аз започнах да викам и той ми даде четка за водни бои.

– Не е прилично да ходиш и да разправяш такива неща – скара й се Лионора, ала напрегнатият й глас пресекна. – Не ни ли стига... Не ставай глупава, Орландо.

Лицето на Орландо силно почервеня. Тя стрелна майка си с гневен поглед и напусна кухнята. Този път тръшна вратата зад себе си; тя не се затвори, а отново отскочи и се отвори. Страйк я чу да трополи по стълбите. След няколко крачки взе да пищи нещо неразбираемо.

– Сега вече наистина се разстрои – унило промълви Лионора и по бузите й се затъркаляха сълзи.

Страйк се пресегна към смачканото руло домакинска хартия, откъсна малко и й я подаде. Тя плачеше безмълвно, слабите й рамене се тресяха, а Страйк седеше мълчаливо и допиваше остатъка от ужасния си чай.

– Срещнах Оуен в един пъб – избърбори ненадейно тя, като бутна нагоре очилата си и избърса мокрото си лице. – Беше дошъл за литературния фестивал в Хей-он-Уай. Никога не го бях чувала, но си личеше, че не е случаен човек с неговите облекло и говор.

И в уморените й очи трепна слабо пламъче, спомен за обожествявания герой, почти потушено през годините, в които бе пренебрегвана и нещастна, в които се бе примирявала с неговите важничене и гневни изблици, в борба да плаща сметките и да се грижи за дъщеря им в тази бедняшка къщичка. Може би пламъчето бе лумнало отново, защото нейният герой – като всички най-славни герои – бе мъртъв; може би занапред щеше да гори като вечен огън, тя щеше да забрави най-лошото и да скъпи образа му такъв, какъвто го бе обичала някога... докато не прочетеше финалния му ръкопис и грозното изображение, което й бе дал...

– Лионора, исках да те попитам нещо друго – изрече меко Страйк – и после си тръгвам. През последната седмица пускаха ли още кучешки изпражнения през процепа за пощата?

– През последната седмица? – задавено повтори тя, като още бършеше очите си. – Да. Имаше пак, май във вторник. Или беше сряда? Но имаше. Още веднъж.

– А виждала ли си жената, която те следеше?

Тя поклати глава и си издуха носа.

– Може да съм си въобразила, не знам...

– Как си с парите, имаш ли?

– Да – отвърна тя и пак избърса очи. – Оуен имаше застраховка „Живот“. Аз го накарах да я сключи заради Орландо. Така че ще се справим. Една предложи да ми даде заем, докато успея да я получа.

– Ами тогава аз ще тръгвам – каза Страйк и се изправи.

Тя го последва в сумрачния коридор още подсмърчаща и преди вратата да се затвори зад гърба на Страйк, той я чу да вика:

– Додо! Додо, слез долу, не исках да те обидя!

Младият полицай отвън бе застанал така, че отчасти препречваше пътя на Страйк. Изглеждаше ядосан.

– Знам кой сте вие – каза. Още стискаше в ръка мобилния си телефон. – Вие сте Корморан Страйк.

– Я виж ти какъв си старателен – подхвърли Страйк. – Отмести се да мина, синко, някои имаме истинска работа за вършене.

...Що за убиец, хрътка, пратена от ада, какъв ли дявол ще да е това?

Бен Джонсън,

Епицена, или Мълчаливата жена

Забравил, че изправянето беше мъчната част, когато изпитваше болки в коляното, Страйк се отпусна на ъглово място във влака на метрото и позвъни на Робин.

– Здравей – каза й. – Отидоха ли си онези репортери?

– Не, още висят отвън. Знаеш ли, че те показаха в новините?

– Видях уебсайта на Би Би Си. Позвъних на Анстис и го помолих да потуши шума около мен. Направил ли го е?

Чу как пръстите й затракаха по клавиатурата.

– Да, той е цитиран: „Детектив инспектор Ричард Анстис потвърди слуховете, че трупът е открит от частния детектив Корморан Страйк, който по-рано тази година стана известен покрай...

– Това го прескочи.

– „Господин Страйк е нает от семейството да открие господин Куин, който често заминавал, без да се обади на никого за местонахождението си. Господин Страйк не е под подозрение и полицията е удовлетворена от показанията му във връзка с откриването на трупа.“

– Добрият стар Дики – рече Страйк. – Тази сутрин намекваха, че крия трупове, за да си популяризирам бизнеса. Учуден съм, че медиите толкова са се заинтересували от петдесет и осем годишен не особено прочут мъртвец, при положение че все още не знаят колко страховито е било убийството.

– Не Куин ги е заинтригувал, а ти – каза Робин.

Мисълта не донесе никакво удоволствие на Страйк. Той не искаше лицето си по вестниците или по телевизията. Снимките му, които се бяха появили след разрешаването на случая „Лула Ландри“, бяха малки (мястото им трябваше за снимки на ослепително красивия модел, за предпочитане с оскъдно облекло); мургавото му навъсено лице не бе добре различимо при размазания вестникарски печат и той се бе погрижил да избегне да го снимат анфас, когато влизаше в съда, за да свидетелства срещу убиеца на Ландри. Изровили бяха стари негови снимки с униформа, но те бяха отпреди няколко години, когато бе с двайсетина килограма по-лек. Никой не го разпознаваше само по външност след краткия изблик на слава и той нямаше никакво желание да излага на риск своята анонимност.

– Не искам да налетя на банда папараци. Не че бих могъл да летя – добави сухо, усещащ как пулсира коляното му, – дори да ми платят. Искаш ли да се срещнем...

Любимият му локал бе „Тотнъм“, ала не искаше да го излага на опасност от бъдещи обсади от страна на медиите.

– ...в „Кеймбридж“ след около четирийсет минути?

– Няма проблем – отвърна тя.

Едва след като вече бе затворил, на Страйк му хрумна първо, че бе редно да се осведоми за опечаления Матю, и второ, че трябваше да я помоли да му донесе патериците.

Пъбът от деветнайсети век се намираше на Кеймбридж Съркъс. Страйк откри Робин на горния етаж сред тапицирани с кожа мебели, месингови полилеи и огледала с позлатени рамки.

– Добре ли си? – попита го загрижено, след като се бе приближил с куцане към нея.

– Забравих, че не съм ти казал – каза той, като седна предпазливо на стола срещу нея и простена. – Пак си ударих крака в неделя, като се опитвах да спипам жена, която ме следеше.

– Каква жена?

– Проследи ме от къщата на Куин до станцията на метрото, където се изтърсих като последен глупак, и тя избяга. Отговаря на описанието на жената, за която Лионора се оплакваше, че се навъртала наоколо след изчезването на Куин. Имам голяма нужда да пийна нещо.

– Аз ще донеса – каза Робин, – тъй като имаш рожден ден. Взела съм ти и подарък.

Тя вдигна на масата малка кошница, покрита с целофан и вързана с панделка, в която имаше корнуолски специалитети: бира, сайдер, разни сладки неща и горчица. Той се почувства нелепо трогнат.

– Не беше нужно да го правиш...

Ала тя вече се бе отдалечила към бара. Когато се върна с чаша бяло вино и халба „Лъндън Прайд“, той каза:

– Много ти благодаря.

– Няма защо. Та значи, мислиш, че тази жена е наблюдавала къщата на Лионора?

– И вероятно е пускала кучешки изпражнения през процепа за пощата, да – каза Страйк. – Не виждам какво може да спечели, като следи мен обаче, освен ако не си е мислела, че ще я заведа до Куин.

Той потрепна, докато вдигаше пострадалия си крак на табуретка под масата.

– А имам да провеждам наблюдение над Брокълхърст и съпруга на Бърнет тази седмица. Страхотен момент уцелих да се подредя с този крак.

– Мога аз да ги следя вместо теб.

Развълнуваното предложение излезе от устата на Робин, преди да се е усетила, но Страйк не даваше признаци да я е чул.

– Как се справя Матю?

– Не много добре – отвърна Робин. – Не можеше да прецени дали Страйк е регистрирал предложението й, или не. – Отиде си у дома, за да е с баща си и сестра си.

– В Масъм беше, нали?

– Да. – Тя се поколеба, после каза: – Ще трябва да отложим сватбата.

– Съжалявам.

Тя сви рамене.

– Не можем да я направим толкова скоро. Беше ужасен шок за семейството.

– Разбираше ли се добре с майката на Матю?

– Да, естествено. Тя беше...

Но всъщност госпожа Кънлиф открай време си бе мъчен човек; хипохондричка или така поне си бе мислила Робин. През последните двайсет и четири часа бе изпитвала чувство за вина по този повод.

– ...прекрасна – довърши Робин. – А как е горката госпожа Куин?

Страйк й описа посещението си при Лионора, включително кратката поява на Джери Уолдгрейв и впечатленията си от Орландо.

– Какво точно не й е наред? – попита Робин.

– Трудности в заучаването, така го наричат, нали?

Той замълча, припомнил си безхитростната усмивка на Орландо, орангутана, който гушкаше.

– Каза нещо странно, докато бях там, а изглежда, бе новина и за майка й. Разправи ни как веднъж отишла с баща си в работата му и шефът на издателството на Куин я докосвал. Името му е Даниъл Чард.

Видя изписан по лицето на Робин неизказания страх, който думите бяха извикали в запуснатата кухня.

– Как така я е докосвал?

– Тя не уточни. Каза „Той ме пипаше“ и „Не ми хареса да ме пипа“. И че след като го правил, й дал четка за рисуване с бои. Може да не е това – допълни Страйк в отговор на изразителното мълчание на Робин и напрегнатото й изражение. – Може случайно да се е блъснал в нея и да й е дал нещо, за да я успокои. Ту влизаше, ту излизаше, докато бях там, и пищеше, задето не е получила каквото иска или защото майка й я смъмряше.

Огладнял, разкъса целофана на подаръка на Робин, извади отвътре един шоколад и му свали обвивката, докато Робин седеше мълчалива и замислена.

– Работата е там – наруши тишината помежду им Страйк, – че в „Bombyx Mori“ Куин оставя внушението, че Чард е гей. Поне на мен ми се стори, че това казва.

– Хм... – Робин не изглеждаше убедена. – А ти вярваш ли на всичко, което Куин е написал в тази книга?

– Ако се съди по факта, че Чард е пратил адвокати срещу Куин, очевидно е бил притеснен – каза Страйк, отчупи голямо парче шоколад и го лапна. – Имай предвид – продължи с пълна уста, – че Чард от „Bombyx Mori“ е убиец, евентуално и изнасилвач и инструментът му е на път да падне, та може би не намеците, че е гей, са му подпалили фитила.

– Сексуалната двойственост е повтаряща се тема в творчеството на Куин – отбеляза Робин и Страйк се втренчи в нея, както дъвчеше, повдигнал вежди. – Отбих се във „Фойлс“ на път за работа и купих „Грехът на Хобарт“ – обясни тя. – Целият роман е за един хермафродит.

Страйк преглътна.

– Явно са го интригували, защото и в „Bombyx Mori“ има такъв – каза той и заразглежда картонената опаковка на шоколада. – Произведен е в Мълиън. Това е на крайбрежието, недалече от градчето, където отраснах... Как ти се видя „Грехът на Хобарт“, добра ли е?

– Нямаше да си направя труда да я чета след първите няколко страници, ако авторът й не бе убит току-що – призна Робин.

– Вероятно убийството чувствително е увеличило продажбите.

– Мисълта ми е – упорито настоя Робин, – че на Куин не може да се има доверие, когато става дума за сексуалния живот на други хора, защото героите му до един спят с всеки и с всичко. Прочетох за него в Уикипедия. Една от ключовите характеристики на романите му е, че героите постоянно сменят пола и сексуалната си ориентация.

– И „Bombyx Mori“ е такъв – измърмори Страйк и си гризна още шоколад. – Много е вкусен, искаш ли малко?

– Уж трябваше да съм на диета – тъжно рече Робин. – Заради сватбата.

Страйк не беше на мнение, че й е нужно да сваля килограми, но не каза нищо и тя си взе едно парче.

– Мислех си за нашия убиец – каза Робин нерешително.

– Винаги съм готов да изслушам психолог. Казвай.

– Аз не съм психолог – позасмя се тя.

Беше прекъснала висшето си образование по психология. Страйк никога не я бе притискал с въпроси, нито тя му бе давала обяснение. Това беше нещо, което ги свързваше, бяха напуснали университета. Той сложи край на обучението си, когато майка му загадъчно почина от свръхдоза, и може би по тази причина допускаше, че и Робин не е завършила поради някакво травматично преживяване.

– Просто се чудех защо е свързал толкова очевидно убийството с романа. На повърхността изглежда като преднамерен акт на отмъщение и злоба, да се покаже на света какво заслужава Куин, задето го е написал.

– На такова прилича – съгласи се Страйк, който още беше гладен. Посегна към съседната маса и взе меню от нея. – Аз ще си поръчам пържола с пържени картофи, ти искаш ли нещо?

Робин се спря на случайна салата и после, за да пощади коляното на Страйк, отиде до бара да даде поръчката им.

– Но от друга страна – продължи Робин, като седна отново на мястото си, – имитацията на финалната сцена от романа е добър начин да се прикрие различен мотив, не мислиш ли?

Тя се насилваше да говори равнодушно, сякаш обсъждаха абстрактен проблем, но не беше в състояние да забрави снимките с трупа на Куин: черната дупка на изкормения торс, изгорените ямки, където някога са били очите и устата. Ако мислеше прекалено много за стореното на Куин, знаеше, че няма да може да си изяде обяда или че някак ще предаде ужаса си на Страйк, който я наблюдаваше смущаващо проницателно с тъмните си очи.

– Няма нищо лошо да си признаеш, че от стореното с него ти се повръща – подхвърли той, докато дъвчеше шоколад.

– Няма такова нещо – излъга автоматично тя. После промълви: – Е, то се знае... искам да кажа, ужасяващо беше...

– Да, самата истина.

Ако беше с някогашните си колеги от Отдела за специални разследвания, сега щяха да си разменят шеги за това. Страйк си спомняше много следобеди, изпълнени с черен хумор; това бе единственият начин да понесеш и доведеш докрай някои разследвания. Ала Робин още не си бе изработила професионална коравосърдечност за самозащита и опитът й за обективен анализ на човек с изкормени вътрешности го доказваше.

– Мотивът е тънка работа, Робин. В девет от десет случая откриваш „защо“ едва след като си открил „кой“. Търсим някой със средствата и възможността да го извърши. Аз лично – добави, след като отпи от бирата – съм на мнение, че може би търсим човек с медицински познания.

– Медицински...?

– Или анатомични. Стореното с Куин не приличаше на аматьорска работа. Можел е да го накълца на парчета в опит да извади вътрешностите му. Ала не видях никакъв фалстарт, само един уверен и чист разрез.

– Да – каза Робин, като се бореше да запази обективния си и клиничен маниер в разговора. – Това е вярно.

– Освен ако си нямаме работа с литературен маниак, който просто се е сдобил с добър учебник – продължи да разсъждава Страйк. – Изглежда малко в сферата на фантазиите, но знае ли човек... Ако е бил вързан и упоен, а извършителят е притежавал достатъчно самообладание, би могъл да погледне на всичко това като на урок по биология...

Робин не можа да се сдържи.

– Знам, ти винаги казваш, че мотивите са за адвокатите – заговори тя с известно отчаяние (Страйк бе повтарял тази максима много пъти, откакто беше отишла да работи при него), – но изтърпи ме за момент. Убиецът може да е решил, че да убие Куин по същия начин като в романа вероятно си е струвало по някаква причина, която е натежавала над очевидните минуси на плана...

– А те са...?

– Ами... – зае се да обяснява Робин – логистичните трудности да се извърши толкова комплицирано убийство и фактът, че кръгът ни от заподозрени ще се ограничи до хората, прочели книгата...

– Или са чули за нея в подробности – допълни Страйк. – И ти казваш „ще се ограничи“, но не съм сигурен, че говорим за малък брой хора. Крисчън Фишър се е погрижил да разпространи максимално съдържанието на романа. Екземплярът на „Роупър – Чард“ е бил в сейф, до който половината компания е имала достъп.

– Но... – подзе Робин и млъкна, когато нацупен барман дойде да тръшне на масата прибори и хартиени салфетки. – Но... – започна отново, щом той се отдалечи – няма как Куин да е бил убит много скоро, нали. Вярно, аз не съм специалист...

– Нито пък аз – вметна Страйк, като налапа последното парче от шоколада и оглеждаше фъстъчената сусамка с по-малък ентусиазъм, – но разбирам какво имаш предвид. Тялото имаше вид да е преседяло там поне седмица.

– Плюс – добави Робин, – че трябва да е имало някакъв период от време помежду прочитането на „Bombyx Mori“ от извършителя и действителното убийство на Куин. Чакала го е сериозна организация. Трябвало е да набави въжета, киселина, чинии и прибори за тази необитаема къща...

– И освен ако вече не е знаел, че Куин възнамерява да иде на Талгарт Стрийт, налагало се е да го проследи – отбеляза Страйк, отказал се от сусамката, защото пържолата и картофите му пристигаха. – Или да го примами там.

Барманът постави на масата чинията на Страйк и купата със салата на Робин, посрещна фразите им за благодарност с безразлично изръмжаване и се отдалечи.

– И така, като се вземат предвид планирането и практическата подготовка, не изглежда възможно убиецът да е прочел книгата по-късно от два или три дни след изчезването на Куин – заключи Страйк. – Бедата е там, че колкото по-назад във времето отместваме момента, когато убиецът е започнал да крои убийството на Куин, толкова по-зле изглеждат нещата за моята клиентка. Лионора просто е трябвало да направи няколко стъпки по коридора. Ръкописът е бил на нейно разположение веднага щом Куин го е завършил. Като се замисли човек, той би могъл да й разправи какъв финал планира още преди месеци.

Робин ядеше салатата си, без да усеща вкуса й.

– А Лионора Куин изглежда ли като... – предпазливо подхвана тя.

– Като жена, която би изкормила съпруга си? Не, но полицията си я е харесала, а ако търсиш мотив, това й е адски слабо място. Той е бил отвратителен съпруг: ненадежден, прелюбодеец, обичал е да я описва по гаден начин в романите си.

– Но ти не мислиш, че го е извършила, нали?

– Не – отговори Страйк. – Само че ще ни е нужно далеч повече от моето мнение, за да я отървем от затвора.

Без да пита, Робин отнесе празните им чаши до бара, за да бъдат напълнени отново. Страйк изпита силна топлота към нея, когато тя постави нова халба бира пред него.

– Длъжни сме да разгледаме и вероятността някой да е узнал, че Куин възнамерява сам да издаде книгата си чрез интернет – каза Страйк и натика няколко пържени картофа в устата си. – Тази закана той е изрекъл в пълен ресторант. Това би могло да представлява мотив за убийството на Куин при възникване на подходящите условия.

– Искаш да кажеш – изрече бавно Робин, – че убиецът е видял нещо в ръкописа, което не е искал да стане известно на широката публика?

– Точно така – потвърди Страйк. – Книгата е твърде кодирана на места. Ами ако Куин е открил нещо сериозно срещу някого и го е описал завоалирано в творбата си?

– Това вече води към някаква логика – рече замислено Робин, – защото аз постоянно си задавам въпроса „Защо му е било да го убива?“. Факт е, че повечето от тези хора разполагат с ефикасни средства да се справят с проблема „клеветническа книга“, не е ли така? Биха могли просто да заявят на Куин, че няма да го представляват или публикуват, да го заплашат със съд като онзи Чард. Смъртта му далеч повече би усложнила ситуацията за всеки, който е герой от романа. Той вече е получил много по-голяма публичност, отколкото би имал при обикновени обстоятелства.

– Съгласен – каза Страйк. – Но твоето допускане е, че убиецът разсъждава рационално.

– Това не е престъпление от страст – възрази Робин. – Планирано е. Обмислено е до последния детайл. Извършителят трябва да е бил готов за последствията.

– Отново си права – прие Страйк, без да спира да лапа картофки.

– Хвърлих едно око на „Bombyx Mori“ тази сутрин.

– След като се отегчи от „Грехът на Хобарт“?

– Ами... беше там, в сейфа, и...

– Прочети я цялата, колкото сме повече, по-весело е – каза Страйк. – Докъде стигна?

– Малко прескачах – отвърна Робин. – Прочетох епизода с Конкубина и Паразита. Много е злобен, но нямам чувството, че в него има нещо... скрито. В общи линии обвинява жена си и агентката си, че живеят на негов гръб, нали?

Страйк кимна.

– Но по-нататък, като стигнеш до Епи... Епи... Каква беше?

– Епицена? Хермафродитът?

– Това реална личност ли е според теб? Какво значи това пеене? Нямам чувството, че говори за действително пеене, не мислиш ли?

– И защо приятелката му Харпия живее в пещера, пълна с плъхове? Символизъм или нещо друго?

– Ами окървавеният чувал, преметнат през рамото на Резача – допълни Робин, – и джуджето, което той иска да удави...?

– И железата за жигосване в къщата на Тщеславен? – подхвърли Страйк, но тя го погледна в недоумение. – Не си ли стигнала до там? Това Джери Уолдгрейв го обясни на партито на „Роупър – Чард“. Става дума за Майкъл Фанкорт и първата му...

Мобилният телефон на Страйк иззвъня. Той го извади и видя изписано името на Доминик Кълпепър. Издаде лека въздишка и отговори.

– Страйк?

– Аз съм.

– Какво става, дявол го взел?

Страйк не губи време да се преструва, че не знае за какво говори Кълпепър.

– Не мога да го обсъждам, Кълпепър. Може да възпрепятствам разследването на полицията.

– Я зарежи това. Вече имаме полицай, който ни снася сведения. Твърди, че Куин е бил убит точно като герой в негов роман.

– Тъй ли? И колко плащате на тоя тъпанар, че да си развърже устата и да съсипе разследването?

– Дявол да го вземе, Страйк, забъркваш се в такова сензационно убийство и дори не ти хрумва да се обадиш на мен?

– Не знам как си ги въобразяваш нашите отношения, мой човек, но що се отнася до мен, аз ти върша разни дела и ти ми ги плащаш. Толкоз.

– Свързах те с Нина, за да попаднеш на онова издателско парти.

– И това беше най-малкото, с което можеше да ми се отплатиш, че ти изсипах куп допълнителни сведения за Паркър, дето дори не ми ги беше искал – посочи Страйк, като обираше останалите картофки със свободната си ръка. – А можех да ги продам по всички таблоиди.

– Ако искаш да ти се плати...

– Не, не искам да ми се плати, тъпако – ядоса се Страйк, а Робин тактично насочи вниманието си към уебсайта на Би Би Си на собствения си телефон. – Няма да допринеса за провала на полицейско разследване, като намеся в него „Нюз ъв дъ Уърлд“.

– Мога да ти осигуря десет бона, ако дадеш интервю в качеството си на частно лице.

– Дочуване, Къл...

– Чакай! Поне ми кажи кой е романът... онзи, в който описва убийството.

Страйк се престори, че се колебае.

– Добре де, „Братята Балзак“ – отговори.

Подсмихна се, прекъсна разговора и взе менюто, за да разгледа десертите. Надяваше се Кълпепър да прекара дълъг следобед в борба с измъчения синтаксис и опипването на скротуми.

– Нещо ново? – попита Страйк и Робин вдигна поглед от телефона си.

– Не и ако не се брои коментарът на „Дейли Мейл“ как семейни приятели вярвали, че Пипа ще се омъжи по-сполучливо от Кейт.

Страйк се намръщи насреща й.

– Просто зяпах случайни новини, докато ти говореше по телефона – тръгна да се оправдава Робин.

– Не – рече Страйк, – аз не заради това. Изведнъж си спомних... Пипа2011.

– Не разбирам... – промърмори объркана Робин, която още си мислеше за Пипа Мидълтън.

– Пипа2011... от блога на Катрин Кент. Тя твърдеше, че е чела откъси от „Bombyx Mori“.

Робин ахна и се зае да работи по мобилния си телефон.

– Ето го! – възкликна след няколко минути. – „Ами ако ти кажа, че на мен ми чете от него?“ И това е било... – Робин превъртя нагоре – на двайсет и първи октомври. Двайсет и първи октомври! Може да е знаела финала още преди Куин да изчезне.

– Правилно – потвърди Страйк. – Аз ще взема ябълков кръмбъл, искаш ли нещо?

Щом Робин се върна, след като беше дала още една поръчка на бара, Страйк каза:

– Анстис ме покани на вечеря днес. Имал предварителни данни от експертизите.

– Знае ли, че имаш рожден ден? – попита Робин.

– Боже мой, не – отвърна Страйк и прозвуча толкова погнусен от идеята, та Робин се разсмя.

– Какво толкова страшно има?

– Вече изтърпях една вечеря за рожден ден – обясни мрачно Страйк. – Най-добрият подарък, който може да ми поднесе Анстис, е часът на смъртта. Колкото той е по-ранен, толкова по-малък ще е броят на евентуалните заподозрени: хората, докопали се до ръкописа в самото начало. За беда сред тях е Лионора, но пък разполагаме с тайнствената Пипа, Крисчън Фишър...

– Защо Фишър?

– Средства и възможност, Робин. Имал е ранен достъп, трябва да влезе в списъка. Прибавяме Рейф, асистентът на Елизабет Тасъл, самата Елизабет Тасъл и Джери Уолдгрейв. Даниъл Чард вероятно го е видял малко след Уолдгрейв. Катрин Кент отрича да го е чела, но аз запазвам силно съмнение. Да не забравяме Майкъл Фанкорт.

Робин вдигна очи стъписана.

– Но как би могъл той...

Телефонът на Страйк отново иззвъня – беше Нина Ласелс. Той се поколеба, но допускането братовчед й да й е казал, че току-що е разговарял с него, убеди Страйк да приеме обаждането.

– Здравей – каза той.

– Здравей, прочути човече – отвърна тя. Долови горчивина, неуспешно прикрита с въодушевеност. – Боях се да ти позвъня, за да не ти е втръснало от обаждания от репортери, почитателки и прочее.

– Не чак толкова – каза Страйк. – Как са нещата в „Роупър – Чард“?

– Цари лудост. Никой не върши никаква работа, само за това говорим. Ама честно, категорично ли става дума за убийство?

– Така изглежда.

– Господи, не мога да повярвам... Сигурно няма как да ми разправиш нещичко – добави тя, като едва успя да потисне въпросителната нотка.

– На този етап полицията не желае да бъдат оповестявани подробности.

– Свързано е с книгата, нали? – попита тя. – „Bombyx Mori“.

– Не бих могъл да кажа.

– А пък Даниъл Чард си счупи крака.

– Моля? – каза той, стъписан от тази несвързана логично реплика.

– Толкова много странни неща се случват. – Тя звучеше напрегната и превъзбудена. – Джери не е на себе си. Даниъл току-що му звъня от Девън и отново му крещя – половината офис го чу, защото Джери, без да ще, го включил на спикърфон и не можа да намери копчето да го изключи. Нямало как да си тръгне от къщата в провинцията заради счупения крак. Даниъл де.

– Защо е крещял на Уолдгрейв?

– Задето не опазил „Bombyx Mori“ – отвърна тя. – Полицията се сдобила отнякъде с пълен екземпляр на ръкописа и Даниъл никак не е доволен от това. Та така – додаде тя, – реших да звънна и да ти кажа „честито“. Предполагам, че се честити на детектив, когато открие труп, а? Обади ми се, когато не си много зает.

И тя затвори, преди той да е успял да каже нещо.

– Нина Ласелс – каза той, когато сервитьорът дойде отново с неговия ябълков кръмбъл и кафе за Робин. – Момичето...

– ...което открадна ръкописа за теб – довърши Робин.

– Паметта ти щеше да е пропиляна в „Човешки ресурси“ – отбеляза Страйк и хвана лъжицата.

– Сериозно ли говориш за Майкъл Фанкорт? – попита тихо тя.

– Естествено – отвърна Страйк. – Даниъл Чард трябва да му е казал какво е направил Куин, не би искал Фанкорт да го научи от друг. Фанкорт е сериозна придобивка за издателството. Така че според мен Фанкорт отрано е узнал какво пише в...

Сега иззвъня телефонът на Робин.

– Здравей – каза Матю.

– Здравей, как си? – попита тя тревожно.

– Не особено добре.

Някой реши да усили музиката тъкмо в този момент: „First day that I saw you, thought you were beautiful...“².

2¹ Първия път, когато те видях, ти беше толкова красива... – Б. пр

– Къде си? – остро попита Матю.

– О... в един пъб – отвърна Робин.

Внезапно атмосферата сякаш се изпълни с кръчмарски шумове: дрънчащи чаши, дрезгав смях откъм бара.

– Корморан има рожден ден – обясни тя притеснено. (В края на краищата Матю ходеше с колегите си по пъбове, когато някой от тях имаше рожден ден.)

– Е, браво – изрече Матю побеснял. – Ще ти се обадя по-късно.

– Мат, не... почакай...

С уста, пълна с ябълков сладкиш, Страйк я наблюдаваше с крайчеца на окото си как стана от масата без обяснения и се отдалечи към бара, очевидно за да набере отново Матю. Счетоводителят бе недоволен, че годеницата му е излязла на обяд, а не седи сама в мълчаливо бдение за майка му.

Робин набираше отново и отново. Накрая се свърза. Страйк довърши десерта и третата си бира и реши да иде до тоалетната.

Коляното му, което не го беше безпокоило много, докато се хранеше и разговаряше с Робин, го заболя с всичка сила, когато се изправи. Докато се върне на мястото си, вече се бе изпотил от болката. Ако се съдеше по изражението на Робин, тя още се мъчеше да успокои Матю. Когато най-сетне затвори и се върна при него, той отговори едносрично на въпроса й дали е добре.

– Мога аз да проследя онази Брокълхърст вместо теб – отново предложи тя, – ако кракът ти...

– Не – тросна се Страйк.

Болеше го, ядосваше се на себе си, подразнен бе от Матю и внезапно му призля. Не биваше да яде шоколад, преди да сложи в стомаха си пържола, картофи, сладкиш и три халби бира.

– Искам да се върнеш в офиса и да напишеш на компютъра последната фактура на Гънфри. И ми пусни съобщение дали проклетите журналисти още са там, защото, ако е така, ще отида направо у Анстис. – После измърмори под нос: – Наистина трябва да вземем още един служител.

Лицето на Робин се изопна.

– Отивам да си пиша на компютъра тогава – каза тя.

Грабна палтото и чантата си и си тръгна. Страйк успя да зърне ядосаното й лице, но някакво ирационално раздразнение го спря да я повика да се върне.

Лично аз не мисля, че има тя душа тъй черна, та да извърши толкова кърваво деяние.

Джон Уебстър,

Белият дявол

Следобедът, прекаран в пъба с вдигнат крак, не намали кой знае колко отока в коляното на Страйк. След като купи болкоуспокояващи и бутилка евтино червено вино на път за станцията на метрото, той се отправи към „Грийнуич“, където Анстис живееше с жена си Хелън, позната на близки и приятели като Хели. Пътуването до къщата им в „Ашбърнхам Гроув“ му отне повече от час поради закъснение на Централната линия. Стоя прав през целия път, като гледаше да не отпуска тежестта си върху левия крак, и отново оплакваше похарчените сто лири за такси до дома на Луси и обратно.

Когато слезе на „Докландс Лайт Рейлуей“, отново капчици дъжд обсипаха лицето му. Вдигна яка и закуцука в мрака, а отсечката, която би трябвало да измине за пет минути, му отне близо петнайсет.

Едва когато зави зад ъгъла по спретната улица с редови къщи с техните добре поддържани градини отпред, на Страйк му хрумна, че може би трябваше да донесе подарък за кръщелника си. Не изпитваше особен ентусиазъм по отношение на социалната част на вечерта, тъй като бе нетърпелив да обсъди с Анстис резултатите от експертизата.

Страйк не харесваше жената на Анстис. Желанието й да си вре носа навсякъде едва бе прикривано от втръсваща сърдечност; понякога излизаше на показ за миг като кинжал, проблеснал мимолетно изпод кожено палто. От нея извираше благодарност и внимание всеки път когато Страйк попаднеше в орбитата й, ала той усещаше, че я гложди любопитство за екзотичното му минало, желание да научи нещо повече за баща му, рок звездата, и за майка му, наркоманката, а сега си представяше как копнее да узнае подробности от раздялата им с Шарлот, която винаги бе приемала с възторг, ала той неуспешно маскираше дълбока неприязън и недоверие.

На тържеството след кръщенето на Тимъти Корморан Анстис – отложено, докато той бе вече на година и половина, поради това, че баща му и кръстникът му първо трябваше да бъдат извозени от Афганистан по въздуха, а после и изписани от съответните си болници – Хели бе настояла да държи сълзлива реч на леко пияна глава как Страйк спасил живота на таткото на нейното бебче и колко много значело за нея, че се съгласил да бъде и ангел-хранител на Тими. Страйк, който не бе съумял да измисли основателни причини за отказ да стане кръстник на момченцето, бе забол поглед в покривката, докато Хели говореше, и внимаваше да не срещне очите на Шарлот, защото тя щеше да го разсмее. Беше облечена – помнеше го съвсем ясно – в любимата му пауновосиня рокля с прихлупена предница, която прилепваше съвършено към всеки сантиметър от безупречната й фигура. Това, че редом с него бе толкова красива жена дори когато още се движеше с патерици, беше известна компенсация за осакатения му половин крак, все още негоден за протеза. Бе го трансформирала от Еднокракия в Щастливеца, успял да се сдобие – по чудо, както несъмнено си мислеше всеки зърнал я мъж – с годеница, която с влизането си в стая караше всички мъже да млъкват по средата на изречението.

– Корми, миличък – изцвърча Хели, като отвори вратата. – О, ти си вече толкова прочут... мислехме, че съвсем си ни забравил.

Никой друг не бе го наричал Корми в живота му. Той никога не си направи труда да я уведоми, че му е неприятно.

Без никакво насърчение от негова страна тя го дари с нежна прегръдка, за която той знаеше, че е предназначена да изрази съчувствие и съжаление за статуса му на необвързан. Къщата беше топла и ярко осветена след враждебната зимна вечер навън и той бе доволен да види, след като се изтръгна от Хели, че Анстис се зададе с халба „Дъм Бар“ като дар за посрещане.

– Ричи, хубава работа, остави го да влезе вътре...

Ала Страйк прие халбата и с благодарност отпи няколко глътки, преди да си съблече палтото.

Три и половина годишният кръщелник на Страйк нахлу в антрето, като издаваше пронизителни звуци, имитиращи двигател. Много приличаше на майка си, чиито черти, макар да бяха дребни и миловидни, сякаш бяха скупчени в средата на лицето й. Тимъти беше с пижама на Супермен и ръчкаше стените с пластмасов светлинен меч.

– О, Тими, миличък, не така, още са прясно боядисани... Искаше да остане буден, та да види чичо си Корморан. Постоянно му говорим за теб – сподели Хели.

Страйк изгледа дребната фигурка без ентусиазъм и без да открие у себе си ответен интерес към своя кръщелник. Тимъти бе единственото познато дете на Страйк, чийто рожден ден имаше надежда да запомни, не че това някога бе ставало повод Страйк да му купи подарък. Момчето се бе родило два дни преди експлозията на вайкинга на онзи прашен път в Афганистан, отнесла половината крак на Страйк и част от лицето на Анстис.

Страйк с никого не бе споделял как през дългите часове, прекарани в болничното легло, се бе питал защо тъкмо Анстис бе сграбчил и издърпал в задната част на автомобила. Много пъти го бе премислял в ума си: странният пресантиман, стигащ почти до увереност, че ще се взривят, посягането и дръпването на Анстис, когато със същата сила би могъл да изтегли сержант Гари Топли.

Дали защото през по-голямата част от предишния ден Анстис, в близост до Страйк, не беше разговарял по скайп с Хелън и не бе гледал новородения си син, когото иначе никога нямаше да срещне? Затова ли ръката на Страйк се бе насочила без колебание към по-възрастния мъж, полицаят от Териториалната армия, а не към Топли от Кралската военна полиция, сгоден, но без деца? Страйк не знаеше. Не беше сантиментален към деца и не харесваше жената, която бе спасил от съдбата на вдовица. Съзнаваше, че е само един от милионите войници, живи или мъртви, чиито взети на мига решения за действие, подсказани колкото от обучението им, толкова и от инстинкт, са променили завинаги съдбите на други хора.

– Искаш ли ти да прочетеш на Тими приказката му за лека нощ, Корми? Имаме нова книжка, нали, Тими?

Страйк не се сещаше за друго, което би желал по-малко, особено след като ставаше дума едно хиперактивно хлапе да седне в скута му и може би да ритне дясното му коляно.

Анстис го поведе към обединените кухня и трапезария. Стените бяха кремави, дъските на пода – голи, дългата дървена маса беше край френски прозорци в дъното на помещението, заобиколена със столове, тапицирани в черно. Страйк смътно си спомняше, че цветът им бе друг, когато бяха гостували за последен път с Шарлот. Хели нахълта след тях и тикна в ръцете на Страйк много ярко оцветена книжка. Той нямаше избор, освен да седне на един от столовете до масата за хранене. До него решително бе настанен Тими и Страйк зачете приказката „Кайла, кенгуруто, което обичаше да подскача“. Книжката беше (факт, който в обичайния случай не би забелязал) издание на „Роупър – Чард“. Тимъти не показваше и най-бегъл интерес към приключенията на Кайла и през цялото време играеше със светлинния си меч.

– Време е за лягане, Тими, дай целувка на Корми – нареди Хели на сина си, който, съпроводен с мълчаливата благословия на Страйк, просто се плъзна от стола и хукна навън от кухнята с шумни протести.

Хели го последва. Повишените гласове на майката и сина заглъхнаха с трополенето им нагоре по стълбите.

– Ще събуди Тили – предсказа Анстис и наистина съвсем скоро Хели се върна с врещящо едногодишно момиченце на ръце, което връчи на съпруга си, преди да се обърне към печката.

Страйк седеше унил до масата за хранене и все повече огладняваше, а междувременно се чувстваше дълбоко благодарен, задето нямаше деца. На семейство Анстис им отне почти три четвърти час да убедят Тили да се върне в леглото си. Най-сетне гювечът стигна до масата, а с него и още една халба „Дъм Бар“. Страйк би могъл и да се поотпусне, ако не беше предчувствието за атаката, готвена от Хели Анстис.

– Толкова се натъжих, като научих за теб и Шарлот – подхвана тя.

Устата му беше пълна, така че се наложи да изрази с бегъл жест своята признателност за нейната загриженост.

– Ричи! – възкликна закачливо тя, когато мъжът й понечи да й налее чаша вино. – Недей! Отново сме в очакване – гордо уведоми тя Страйк, поставила длан на корема си.

Той преглътна.

– Поздравления – изрече, озадачен, задето те изглеждаха толкова доволни от перспективата да се сдобият с още едно подобие на Тимъти или на Тили.

Като по команда синът им се появи отново и съобщи, че е гладен. За разочарование на Страйк, Анстис беше този, който стана от масата, за да се оправя с него, и остави Хели да се взира любопитно в Страйк, боднала на вилицата си късче от задушеното говеждо по бургундски.

– Значи, тя се омъжва на четвърти. Дори не мога да си представя какво ти е.

– Коя се омъжва? – попита Страйк.

Хели изглеждаше смаяна.

– Шарлот – каза тя.

Откъм стълбите се донесе воят на неговия кръщелник.

– Шарлот се омъжва на четвърти декември – поясни Хели и щом осъзна, че е първата, която му съобщава новината, бе обзета от вълнение, ала много бързо нещо в изражението на Страйк явно я притесни.

– Аз... така чух – промърмори тя и сведе поглед към чинията си, когато Анстис се върна.

– Малък негодник – каза той. – Заканих се да го напляскам по дупето, ако отново стане от леглото.

– Просто е превъзбуден – отвърна Хели, все още смутена от гнева, който бе доловила у Страйк, – защото Корми е тук.

Задушеното се бе превърнало в гума и пластмаса в устата на Страйк. Откъде бе могла Хели Анстис да разбере кога се омъжва Шарлот? Семейство Анстис не се движеха в нейните и на бъдещия й съпруг кръгове. Все пак годеникът й (Страйк се презираше, че помни това) бе синът на четиринайсетия виконт на Крой. Какво знаеше Хели Анстис за света на частни мъжки клубове, шивачи от „Савил Роу“ и дрогирани супермодели, типични за осигурения от доверителски фонд живот на почитаемия Джаго Рос? Не можеше да знае повече от самия Страйк. Шарлот, за която това бе присъща по рождение територия, се бе присъединила към Страйк в социалната ничия земя, докато бяха заедно, и там на никого от двама им не му бе добре в обкръжението на другия, там два напълно различни светогледа се сблъскваха и всичко се превръщаше в битка за общо пространство.

Тимъти отново цъфна в кухнята, ревящ до бога. Този път и двамата му родители станаха и заедно го съпроводиха към стаята му, докато Страйк, почти неосъзнал, че ги няма, бе оставен да изчезне в мъглата на спомените.

Шарлот бе нестабилна до такава степен, че един от вторите й бащи в някакъв момент се бе опитал да я освидетелства. Тя лъжеше с лекотата, с която другите жени дишаха; беше сбъркана в самата си най-съкровена същност. Най-дългият непрекъснат период на отношенията им беше две години, ала винаги след като взаимното им доверие биваше пропукано, отново бяха привличани един към друг, с всеки път (така му се струваше на Страйк) по-крехки и уязвими, отколкото преди, но притегляни от копнеж да получат сила от другия. В продължение на шестнайсет години в предизвикателство към недоумението и презрението на близки и приятели Шарлот се бе връщала отново и отново към едрия, незаконороден, а напоследък и осакатял войник. Ако това се случваше с когото и да било от приятелите му, Страйк би го посъветвал да си тръгне и да не се обръща повече назад, ала той се бе научил да я приема като вирус в кръвта, от който нямаше отърваване; най-доброто, на което можеше да се надява, бе да контролира симптомите му. Финалният разрив бе настъпил преди осем месеца, точно преди той да се прочуе покрай случая „Ландри“. Най-накрая тя бе изрекла непростима лъжа, той я бе напуснал завинаги, а тя се бе върнала в света си, където мъжете ходеха на лов за диви патици, а жените държаха тиара в семейния сейф; свят, който му бе казвала, че презира (макар по всичко да личеше, че това също е било лъжа...).

Семейство Анстис се върнаха без Тимъти, но пък с мрънкащата и хълцаща Тили.

– Сигурно се радваш, че нямаш деца, а? – весело подхвърли Хели, като отново се настани до масата с Тили в скута си.

Страйк се усмихна безрадостно и не й противоречи.

Имало бе дете, или по-точно духът, обещанието за дете, и после евентуално смъртта на дете. Шарлот му бе казала, че е бременна, отказваше да се прегледа при лекар, съобщи му една дата, после я смени, накрая обяви, че всичко е свършило, без да даде и грам доказателство, че изобщо е било реално. Беше лъжа, която повечето мъже не биха могли да простят, и за Страйк тя представляваше, а нямаше начин Шарлот да не го бе знаяла, лъжата, която щеше да сложи край на всички лъжи, и смъртта на мъничкото доверие, оцеляло след годините на нейната митомания.

Щеше да се омъжи на четвърти декември, само след единайсет дни... Как би могла Хели Анстис да го знае?

Той изпитваше някаква перверзна благодарност сега за мрънкането и сцените на двете деца, които бяха провалили всякакъв възможен разговор по време на десерта – пудинг от ревен и яйчен крем. Предложението на Анстис да си вземат по една бира в кабинета му, за да обсъдят доклада от експертизата, бе най-доброто, което Страйк бе чул за цял ден. Оставиха леко нацупената Хели, която очевидно смяташе, че не е успяла да изстиска от Страйк отплата за целия си труд, да се оправя с вече много сънливата Тили и обезпокоително разсънения Тимъти, който се бе появил да уведоми, че е полял цялото си легло с водата си за пиене.

Кабинетът на Анстис беше малка стая в дъното на коридора с библиотечни рафтове покрай всички стени. Той предложи на Страйк стола пред компютъра, а сам седна на една стара мека табуретка. Завесите не бяха спуснати и Страйк виждаше ситно ръмящия дъжд, падащ като прах на оранжевата светлина на улична лампа.

– От „Експертизи“ казаха, че не са имали по-трудна задача – започна Анстис и Страйк мигом му отдаде цялото си внимание. – Но имай предвид, казаното тук е неофициално, още нямаме всички резултати.

– В състояние ли са да се произнесат кое точно го е убило?

– Удар по главата – отвърна Анстис. – Задната част на черепа му е хлътнала навътре. Смъртта може да не е била мигновена, но мозъчната травма е била достатъчна да го убие. Не могат да са сигурни дали е бил мъртъв, когато е бил разрязан и изкормен, но със сигурност е бил в безсъзнание.

– Благодарни сме и на дребните милости. А някаква представа дали е бил вързан преди или след удара?

– Има спорове по този въпрос. Част от кожата под въжетата на една от китките му е посиняла и според тях това сочи, че е бил вързан, преди да бъде убит, но нямаме индикация дали още е бил в съзнание, когато са го стегнали с въжетата. Проблемът е, че тази проклета киселина е заличила от пода всички белези от борба, каквито може да е имало, както и следи от тътрене на тялото. Бил е едър, тежък мъж...

– По-лесно е да се справиш с него, ако е вързан – съгласи се Страйк, като си мислеше за ниската и слаба Лионора. – Добре е да се знае все пак ъгълът, от който е бил ударен.

– Отгоре – отвърна Анстис, – но не знаем дали е ударен, докато е бил прав, седнал или коленичил...

– Според мен можем да бъдем сигурни, че е убит в същата стая – каза Страйк, следващ собствената си нишка на мисли. – Не виждам кой може да е толкова силен, че да затътри тежък труп по онези стълби.

– Има консенсус, че е умрял, кажи-речи, на мястото, на което е открит. Там е най-голямата концентрация на киселина.

– Знаете ли какъв вид киселина е било?

– О, не ти ли казах? Солна киселина.

Страйк се помъчи да си припомни нещо от уроците по химия.

– Не я ли използват за галванизиране на стомана?

– Покрай другото и за това. Тя е най-разяждащото вещество, което можеш да си купиш легално, и се употребява при куп промишлени процеси. Почиства и силно замърсени повърхности. Странното е, че се произвежда по естествен път и в човешкия организъм. Като гастритна киселина.

Страйк отпи замислено от бирата си.

– В книгата го поливат с витриол.

– Витриолът е сярна киселина, а солната киселина е нейно производно. Действа силно корозивно на човешките тъкани... както сам видя.

– Откъде убиецът се е сдобил с такова количество?

– Ако щеш, вярвай, изглежда, вече я е имало в къщата.

– Но защо, за бога?

– Още не сме открили никой, който да може да ни каже. Имаше празни туби от по един галон на пода в кухнята и прашни контейнери със същото описание в шкаф под стълбите, пълен с вещи и неотварян. Дошли са от промишлена химическа компания в Бирмингам. По празните имаше следи като от ръце с ръкавици.

– Много интересно – отбеляза Страйк и почеса брадичката си.

– Още се опитваме да установим кога и как са купени.

– Ами тъпият предмет, с който е ударен по главата?

– В ателието има старомоден стопер за врата – от масивно желязо, оформен като ютия с дръжка: почти сигурно е било това. Съвпада с отпечатъка в черепа му. И върху него беше излята солна киселина, както и навсякъде другаде.

– Как се очертава времето на смъртта?

– Там е деликатният момент. Ентомологът не желае да се обвърже, твърди, че състоянието на трупа обезсилва обичайните изчисления. Парите от солната киселина са държали насекомите настрани за известно време, така че не може да се определи времето на смъртта от техния ефект. Никоя уважаваща се муха месарка няма да снесе яйца в киселина. Имаше една-две ларви по части от тялото, които не бяха поразени от химикала, но не се е получил обичайният ефект от насекоми. Плюс това отоплението в къщата е било засилено, така че гниенето на трупа може би е започнало малко по-рано, отколкото обичайно би се случило при такова студено време. Но пък солната киселина е попречила на нормалния процес на разложение. Части от трупа са изгорени до кокал. Решаващият фактор щяха да бъдат вътрешностите, последно хранене и прочее, само че те напълно са отстранени от тялото. Изглежда, са останали при убиеца – отбеляза Анстис. – Не бях чувал такова нещо да е правено преди, а ти? Да се отмъкнат цели килограми черва.

– Не – отвърна Страйк, – и за мен е нещо ново.

– В крайна сметка експертите отказват да се ангажират с времева рамка и могат само да кажат, че е мъртъв поне от десет дни. Но аз си поговорих насаме с Ъндърхил, който е най-добрият сред тях, и той ми каза неофициално, че според него Куин е умрял преди две седмици. Наясно е обаче, че доказателствата ще са достатъчно спорни в съда, та да позволят на защитата да маневрира.

– А фармакологията? – попита Страйк, като в мислите си се връщаше към размерите на Куин и колко трудно би било някой да се справи с толкова едро тяло.

– Възможно е да е бил упоен – съгласи се Анстис. – Още нямаме резултатите от кръвните проби и анализираме съдържанието на бутилките в кухнята. Ала – той допи бирата си и със замах остави халбата – има и друг начин, по който той би могъл да е улеснил нещата за убиеца. Куин е обичал да бъде връзван... сексуални игрички.

– Откъде знаеш това?

– От приятелката – отговори Анстис. – Катрин Кент.

– Значи, вече си говорил с нея?

– Да – потвърди Анстис. – Открихме таксиметров шофьор, който качил Куин в девет часа вечерта на пети на няколко пресечки от дома му и го оставил на Литъл Роуд.

– Точно до „Стафорд Крипс Хаус“ – каза Страйк. – Значи, от Лионора е отишъл право при приятелката си.

– Не, не го е направил. Кент била заминала да седи при умиращата си сестра и имаме потвърждение на показанията й. Прекарала е нощта в хосписа. Твърди, че не го е виждала от месец, но беше изненадващо откровена по повод сексуалния им живот.

– Пита ли я за подробности?

– Тя май бе под впечатление, че знаем повече, отколкото наистина знаем. Изпя си всичко без много подканяне.

– Навежда към размисъл – рече Страйк. – Тя ми каза, че никога не е чела „Bombyx Mori“.

– И на нас каза същото.

– Ала нейната героиня връзва и подлага на тормоз героя в романа. Може би е искала да заяви официално, че връзва хората заради секс, а не заради мъчения или убийство. Ами копието от ръкописа, който Лионора твърди, че Куин е взел със себе си? Всички бележки и стари машинописни ленти? Тях намерихте ли?

– Не – отговори Анстис. – Докато не научим, че е бил някъде другаде, преди да отиде на Талгарт Роуд, ще се опираме на допускането, че убиецът ги е взел. Къщата беше празна с изключение на малко за ядене и пиене в кухнята, матрак за къмпинг и спален чувал в една от спалните. Изглежда, Куин е нощувал там. И в тази стая беше изляна обилно солна киселина, цялото му легло бе покрито с нея.

– И няма пръстови отпечатъци? Следи от стъпки? Чужди косми, кал?

– Нищо. Наши хора още работят по местопрестъплението, но киселината е унищожила всичко по пътя си. Служителите ни работят с маски, иначе парите ще им изгорят гърлата.

– Някой освен таксиметровия шофьор виждал ли е Куин след изчезването му?

– Никой не е видял Куин да влиза в къщата на Талгарт Роуд, но една съседка от номер 183 го е видяла да излиза една сутрин. В ранните часове на шести. Съседката се прибирала у дома си след купон по случай Нощта на фойерверките.

– Било е тъмно, а тя е през две къщи, така че какво всъщност е видяла?

– Силует на висока фигура с наметало, носел голям сак.

– Голям сак?

– Да – потвърди Анстис.

– Фигурата с наметалото качила ли се е в кола?

– Не, отдалечила се и се изгубила от поглед, но е възможно зад ъгъла да е била паркирана кола.

– А някой друг?

– Един дъртак от „Пътни“ се кълне, че видял Куин на осми. Обадил се в местния полицейски участък и го описал съвсем точно.

– Какво е правел Куин?

– Купувал книги от книжарницата „Бридлингтън“, където работи старецът.

– Доколко убедителен свидетел е?

– Възрастен е, но твърди, че си спомня какво купил Куин, а и физическото описание, което дава, е добро. А пък една жена, която живее в апартаментите срещу мястото на престъплението, смята, че се разминала с Майкъл Фанкорт, който минал покрай къщата също сутринта на осми. Нали го знаеш онзи писател с голямата глава? Известният?

– Да, знам го – бавно отговори Страйк.

– Свидетелката казва, че се обърнала през рамо да го разгледа хубаво, защото го разпознала.

– И само е минал покрай къщата?

– Така твърди тя.

– Някой вече попита ли Фанкорт за това?

– Той е в Германия, но щял да ни сътрудничи на драго сърце, щом се върне. Агентът му се разтопи от любезност и желание да помогне.

– Някаква друга подозрителна активност около Талгарт Роуд? Записи от охранителни камери?

– Единствената камера е разположена под неподходящ ъгъл спрямо къщата, наблюдава пътното движение... Ала най-хубавото го запазих за накрая. Има и още един съсед, от другата страна, през четири къщи, който се кълне, че видял дебела жена в бурка да си отваря вратата и да влиза в къщата следобед на четвърти, а в ръка носела пластмасов плик с храна за вкъщи от арабско заведение. Направило му впечатление, защото къщата толкова дълго не била обитаема. Твърди, че тя прекарала там един час, после си тръгнала.

– Сигурен ли е, че е била тъкмо в къщата на Куин?

– Казва, че е сигурен.

– И е имала ключ?

– Така твърди.

– Бурка – промърмори Страйк. – Да му се не види.

– Не бих се заклел, че зрението му е отлично, носи очила с дебели лещи. Каза ми, че не знаел на улицата да живеят мюсюлмани, та това привлякло вниманието му.

– Значи, Куин евентуално е забелязан два пъти, след като е оставил жена си: в ранните часове на шести и на осми в „Пътни“.

– Да – каза Анстис, – но аз не бих възлагал големи надежди по повод никое от тези твърдения, Боб.

– Ти мислиш, че е умрял още в нощта, след като е напуснал дома си – каза Страйк, като по-скоро излагаше факт, отколкото задаваше въпрос, а Анстис кимна.

– Ъндърхил така мисли.

– Няма ли следа от ножа?

– Нищо. Единственият нож в кухнята беше много тъп, от обикновените. Твърдо с него не би могло да се свърши онова.

– За кого знаем, че е имал ключ от къщата?

– Очевидно клиентката ти – посочи Анстис. – Самият Куин също трябва да е имал. Фанкорт притежава два, каза ни го по телефона. Семейство Куин дали един на агентката, когато организирала някакви ремонтни работи от тяхно име; тя твърди, че им го върнала. Човек от съседната къща имал ключ, за да може да влезе, ако се случела някаква авария.

– Не е ли влязъл, след като вонята е станала толкова силна?

– Съседите от едната страна пъхнали бележка през процепа на вратата с оплакване за миризмата, но онзи, у когото бил ключът, заминал за два месеца в Нова Зеландия преди две седмици. Разговаряхме с него по телефона. За последен път бил в къщата през май, когато приел доставка на няколко пратки, докато вътре имало работници, и ги оставил в антрето. Госпожа Куин не беше особено ясна по въпроса на кого друг може да са давали ключ през годините. Странна жена е тази госпожа Куин, не мислиш ли? – додаде Анстис, променил темата с лекота.

– Не съм се замислял за това – излъга Страйк.

– Съседите я чули да го преследва във вечерта на изчезването му.

– Това не го знаех.

– Да. Изскочила от къщата след него и крещяла. Всички съседи казват едно и също – добави Анстис, като внимателно наблюдаваше Страйк. – Извикала: „Знам накъде си тръгнал, Оуен!“.

– Само си е мислела, че знае – сви рамене Страйк. – Предполагала е, че отива в хотела за отдих на писатели, за който му споменал Крисчън Фишър. „Бигли Хол“.

– Отказва да се изнесе от къщата.

– Има умствено увредена дъщеря, която никога не е нощувала другаде. И как си представяш Лионора да надвие Куин?

– Не си го представям – каза Анстис, – но знаем, че се е възбуждал, като го връзват, а надали тя не е била наясно след над трийсетгодишен брак.

– И според теб след скандала тя е отишла там и е предложила да го поглези с връзване?

Анстис се засмя формално в отговор, после заяви:

– Нещата не изглеждат добре за нея, Боб. Гневна съпруга с ключ за къщата, достъп до ръкописа, солиден мотив, ако е знаела за любовницата, особено ако е бил повдигнат въпросът Куин да изостави нея и дъщеря й заради Кент. Имаме само нейната дума, че „Знам накъде си тръгнал“ означава писателския хотел, а не къщата на Талгарт Роуд.

– Изложено така от теб, звучи убедително – каза Страйк.

– Но ти си на друго мнение.

– Тя е моя клиентка – уточни Страйк. – Плащат ми да търся алтернативи.

– Тя сподели ли с теб къде е работила? – попита Анстис с вид на човек, който се кани да изиграе коза си. – Още в Хей-он-Уай, преди да са били женени?

– Казвай – подкани го Страйк не без голяма доза тревожност.

– В месарницата на чичо й – обяви Анстис.

Страйк чу Тимъти Корморан Анстис отново да трополи по стълбите и да крещи с пълно гърло по повод някакво ново разочарование. За пръв път в неудовлетворителното им познанство Страйк изпита истинско съчувствие и разбиране към момчето.

Всички възпитани хора лъжат. Освен това си жена, никога не бива да говориш каквото мислиш.

Уилям Конгрийв,

Любов за любов

Тази нощ сънищата на Страйк, повлияни от изпитата през деня „Дъм Бар“, разговора за кръв, киселина и мухи месарки, бяха странни и грозни.

Шарлот се омъжваше и той, Страйк, тичаше към тайнствена готическа катедрала, тичаше на два здрави и цели крака, защото знаеше, че тя току-що е родила неговото дете, и той трябваше да го види, да го спаси. И ето че тя беше там, в огромното тъмно и празно пространство, сама пред олтара в кървавочервена рокля, а някъде, извън полезрението му, вероятно в студената ризница, лежеше бебето му – голо, безпомощно и изоставено.

– Къде е то? – попита я.

– Няма да го видиш. Ти не го искаше. Пък и бездруго нещо не му е наред – отвърна тя.

Боеше се какво ще види, ако влезеше да потърси бебето. Младоженецът никъде не се мяркаше, но тя бе готова за венчавката със спуснат плътен ален воал.

– Остави го, ужасно е – изрече студено, мина покрай него и се отдалечи от олтара, поела по пътеката между пейките към далечната врата. – Ще вземеш да го докосваш – подхвърли през рамо. – Не искам да го пипаш. Все някога ще го видиш. То трябва да бъде обявено пред света – добави тя с чезнещ глас, докато се превръщаше в алено петънце, танцуващо в светлината от отворената врата – ...чрез вестниците...

Събуди се внезапно в сивата светлина на утрото с пресъхнала уста и болезнено пулсиране в коляното въпреки покоя му през нощта.

Зимата се бе плъзнала през нощта като глетчер над Лондон. Дебел скреж бе покрил мансардния му прозорец, а температурата вътре при лошо уплътнената дограма и пълната липса на изолация на покрива беше паднала рязко.

Страйк стана и се пресегна за пуловера в края на леглото. Когато се залови да поставя протезата си, установи, че коляното му е извънредно подуто след пътуването му до „Грийнуич“ и обратно. Водата от душа тече по-дълго от обикновено, преди да стане топла; той увеличи термостата, защото се опасяваше от спукани тръби и замръзнали канали, битови условия при температури под нулата и скъпоструващ водопроводчик. След като се избърса, изрови старите си спортни бандажи от кашона на площадката, за да си стегне коляното.

Отговорът откъде Хели Анстис знаеше за сватбените планове на Шарлот му изплува толкова ясно, сякаш бе разсъждавал над това цяла нощ. Глупав беше, че не се сети по-рано. Подсъзнанието му го бе знаело.

Вече чист, облечен и закусил, се отправи към долния етаж. Надникна от прозореца зад бюрото си и установи, че режещият студ бе предотвратил появата на малката група репортери, които напразно го бяха чакали да се върне предишния ден. По прозорците забарабани суграшица, когато той се оттегли във външния офис при компютъра на Робин. В търсачката написа „сватба шарлот камбъл/джаго рос“.

Резултатът излезе бърз и безпощаден.

„Татлър“, декември 2010 г.: Момичето на корицата Шарлот Камбъл за сватбата си с бъдещия виконт на Крой...

– „Татлър“ – изрече на глас Страйк в празния офис.

Знаеше за съществуването на списанието единствено защото светските му страници бяха пълни с приятели на Шарлот. Понякога го бе купувала, за да го чете показно пред него, като коментираше мъже, с които някога бе спала или в чиито имения бе ходила по забави.

А ето че сега тя беше момичето от корицата на коледния брой.

Дори и с ластичната превръзка коляното му се оплакваше, задето трябваше да носи тежестта му на слизане по металните стълби и навън под суграшицата. Пред щанда в магазина за вестници и списания се бе строила ранна сутрешна опашка. Той спокойно огледа рафтовете със списания: звезди от сапунени сериали по евтините и кинозвезди по скъпите; декемврийските броеве почти бяха разпродадени, макар да беше още ноември. Ема Уотсън в бяло на корицата на „Воуг“ („брой, посветен на суперзвездите“), Риана в розово на корицата на „Мари Клер“ („брой, посветен на бляскави личности“), а на корицата на „Татлър“...

Бледа съвършена кожа, черна коса, развяна назад от високите скули, и широко разтворени лешниковозелени очи, напръскани с червеникавокафяви петънца като кората на ябълка. От ушите й висяха два огромни диаманта и трети проблясваше на ръката й, леко докоснала лицето. Тъп удар като от чук в сърцето, поет без ни най-бегъл външен признак. Той взе списанието, последното на рафта, плати го и се върна на Денмарк Стрийт.

Беше девет без двайсет. Затвори се в кабинета си, седна на бюрото и постави списанието пред себе си.

Бившата лудетина става бъдеща виконтеса – Шарлот Камбъл.

Буквите минаваха през лебедовата шия на Шарлот.

Поглеждаше я за пръв път, откакто бе издрала лицето му в същия този офис и беше побегнала от него право в обятията на почитаемия Джаго Рос. Предположи, че от списанието обработват всичките си снимки. Кожата й нямаше как да е толкова безупречна, бялото на очите й толкова чисто, ала не бяха преувеличили нищо друго – нито изящната костна структура, нито (той беше сигурен) размера на диаманта върху пръста й.

Бавно прелисти на страницата със съдържанието, а после на статията вътре. Снимка върху две страници на Шарлот, много слаба в блестяща, дълга до пода сребриста рокля, застанала в средата на дълга галерия с покрити от гоблени стени; до нея, облегнат на маса за карти, приличащ на безпътна полярна лисица, беше Джаго Рос. На следващата страница имаше още снимки: Шарлот, седнала на антично легло с балдахин, смееща се с отметната назад глава, с източена бяла шия над кремавата блуза; Шарлот и Джаго в джинси и ботуши за лов, вървящи, хванати за ръце, в парка пред бъдещия си дом, сподиряни от два териера „Джак Ръсел“; Шарлот, обвяна от вятър на кулата на замъка, погледнала през рамо, загърнато с кариран шал в цветовете на виконта.

Без съмнение, Хели Анстис бе преценила, че това са добре похарчени четири лири и десет пенса.

На 4 декември тази година параклисът от седемнайсети век в Замъка на Крой (НИКОГА „Кройския замък“ – това дразни семейството) ще бъде спретнат за първата венчавка след повече от един век. Шарлот Камбъл, ослепително красивата дъщеря на светската знаменитост от 60-те години Тула Клермонт и учения и говорител по телевизията Антъни Камбъл, ще се омъжи за почитаемия Джаго Рос, наследник на замъка и на титлите на баща си, главната от които е виконт на Крой.

Бъдещата виконтеса е може би малко спорна добавка към прочутата фамилия, но Джаго посреща това със смях и твърди, че всички в семейството му са възхитени да приемат бившата лудетина в своя именит шотландски род.

„Всъщност майка ми винаги се е надявала ние двамата да се оженим – заявява той. – Бяхме гаджета в „Оксфорд“, но просто бяхме твърде млади... преоткрихме се в Лондон... и двамата тъкмо бяхме приключили предишни връзки...“

Дали? – помисли си Страйк. – Бяхте ли приключили и двамата връзките си? Или ти я чукаше по едно и също време с мен, та затова не е знаела чие е детето, което се опасяваше, че носи? Затова сменяше датите, та да си остави вратички и на двете места...

...попада във вестникарските заглавия в ранната си младост, когато изчезва от училището пансион „Бидейлс“ за седем дни и за нея е организирано национално издирване... на 25-годишна възраст е приета в клиника за лечение на зависимости...

„Стари работи, не са интересни вече, да караме нататък – заявява ведро Шарлот. – Позабавлявах се доста на млади години, но ми е време да се установя и честно казано, нямам търпение.“

Голямо забавление, няма що – каза си Страйк. – Забавно ли ти беше да стоиш на онзи покрив и да заплашваш, че ще скочиш? Забавно ли ти беше да ми звъниш от клиниката за алкохолици и наркомани и да ме умоляваш да те измъкна от там?

Рос, наскоро приключил крайно неприятен развод, който даде много храна на клюкарските рубрики... „Иска ми се да бяхме го уредили без адвокатите – въздиша той... „Нямам търпение да бъда мащеха!“, възторжено пърха Шарлот...

(„Ако трябва да прекарам още една вечер с разглезените дечища на Анстис, кълна се, Корм, ще счупя главичката на някое от тях.“ А в задния двор на Луси, докато гледаше племенника на Страйк да играе футбол: „Ама защо са такива лайна тия деца?“. Изражението на Луси, когато дочу репликата...

И ето че на страницата му се наби в очите неговото собствено име.

...включително изненадваща закачка с най-големия син на Джони Рокъби Корморан Страйк, който стана известен миналата година...

...изненадваща закачка с най-големия син на Джони Рокъби...

...най-големия син на Джони Рокъби...

С рязко движение той затвори списанието и го метна в кошчето за боклук.

Шестнайсет години на раздели и събирания. Шестнайсет години мъчение, лудост и от време на време екстаз. А после – след всичките случаи, когато тя го бе напускала, за да се хвърля в обятията на други мъже, както жени се хвърлят върху железопътните релси – той си бе тръгнал. И когато го стори, прекоси непростимия рубикон, защото винаги се подразбираше, че той трябва да стои твърд като скала, непоклатимо и безотказно, за да бъде напускан, а после тя да се връща при него. Ала в онази нощ, когато я бе изобличил в заплетените й лъжи за бременност, тя бе изпаднала в истерия и ярост, че планината най-сетне бе помръднала: навън от вратата със запратен по нея пепелник.

Насиненото му око едва бе заздравяло, когато тя обяви своя годеж с Рос. Отнело й бе три седмици, защото тя знаеше само един начин да реагира на болката: да нарани причинителя възможно най-дълбоко, нехайна какви ще са последиците за нея самата. И той усещаше с цялото си същество, без значение, че приятелите му биха го обвинили в арогантност, как снимките в „Татлър“, омаловажаването на връзката им тъкмо с изразите, които най-много биха го наранили (чуваше я как го диктува отчетливо пред светското списание: „Той е син на Джони Рокъби“); шибаният Замък на Крой, всичко това... всичко бе сторено с цел него да го заболи, той да го види, та да се кае и съжалява. Тя знаеше какво представлява Рос; беше разправяла на Страйк за зле прикривания му алкохолизъм и склонност към насилие, известни й от клюкарската мрежа на обкръжението й със синя кръв, която я бе информирала през годините. Беше коментирала със смях щастливото си избавление от него. Със смях.

Самоунищожение в бална рокля. Гледай ме как ще изгоря, Блуи. Сватбата беше след десет дни и ако някога бе изпитвал увереност в нещо, то бе, че ако в този момент се обади на Шарлот и й каже „Избягай с мен“, дори след грозните сцени помежду им, след ужасните епитети, с които го бе нарекла, след лъжите, бъркотиите и няколкото тона багаж, под който връзката им накрая се бе пропукала, тя щеше да каже „да“. Да бяга, беше в кръвта й, а той винаги беше нейна любима дестинация, защото съчетаваше свобода и сигурност; тя му го бе казвала отново и отново след скандалите, които биха убили и двама им, ако емоционалните рани можеха да кървят: „Имам нужда от теб. Ти си всичко за мен, знаеш го. Единствено с теб някога съм се чувствала защитена, Блуи...“.

Чу стъклената врата откъм площадката да се отваря и затваря, познатите шумове на пристигащата на работа Робин – събличаше си палтото, пълнеше чайника.

Работата открай време беше неговото спасение. На Шарлот й беше ненавистно, че умее да превключва от лудешките й сцени на насилие, от сълзите, молбите, заканите й и да се потапя напълно в даден случай. Тя никога не бе успяла да го спре да облече униформата си, да се върне на работа, да го отклони насилствено от разследване. Ядосваше се на целеустремеността му, на предаността му към армията, на способността му да я изключва, защото ги приемаше като предателство, като изоставяне.

Сега, в тази студена зимна сутрин, седнал в кабинета си с нейната снимка в кошчето за боклук до него, Страйк се улови, че жадува за заповеди, за случай в чужбина, за наложително отпътуване до друг континент. Не му се искаше да следи неверни съпрузи и приятелки, нито да се вмесва в дребнави спорове на калпави бизнесмени. Само една тема можеше да го завладее не по-малко силно от мисълта за Шарлот: насилствената смърт.

– Добро утро – каза той, като влезе с куцукане в предния офис, където Робин приготвяше две чаши чай. – Ще се наложи да го изпием бързо. Излизаме.

– Къде? – попита изненадана Робин.

По стъклата на прозорците все така се стичаше влагата от суграшицата. Тя още чувстваше лицето си пламнало от нея, докато бе бързала по хлъзгавите тротоари с отчаяното желание да се прибере вътре.

– Имаме да вършим работа по случая „Куин“.

Беше лъжа. Полицията разполагаше с достатъчен контингент; какво можеше да стори той, което те не биха свършили по-добре? Ала дълбоко в себе си чувстваше, че на Анстис му липсва нюх към странното, към отклонението от нормата, който бе нужен за откриването на този убиец.

– Имаш среща с Каролайн Ингълс в десет.

– По дяволите. Ами ще я отложа. Работата е там, че според експертизата Куин най-вероятно е умрял много скоро след изчезването си.

Той отпи от горещия силен чай. Изглеждаше по-решителен и енергичен, отколкото го бе виждала от дълго време насам.

– Това насочва вниманието към хората, които са имали ранен достъп до ръкописа. Искам да науча къде живеят всички те и дали живеят сами. После ще разузнаем какви са къщите им, за да разберем колко трудно би им било да влязат и да излязат с торба карантии. Дали разполагат с място, където да заровят или изгорят улики.

Не беше много, но нищо повече не можеше да свърши днес, а изпитваше отчаяна потребност да прави нещо.

– И ти ще дойдеш – добави. – Много те бива за такава работа.

– Какво, да бъда твоят Уотсън? – попита с видимо безразличие. Гневът, който бе отнесла със себе си от „Кеймбридж“ предишния ден, не беше съвсем стихнал. – Можем да се запознаем с къщите им и онлайн. Ще ги издирим в Гугъл Ърт.

– Да, добро разсъждение – не падна по гръб Страйк. – Защо ли да гледаме действителните къщи, когато можем да издирим остарелите им снимки?

Уязвена, тя отвърна:

– Имам пълна готовност да...

– Хубаво. Ще отпратя Ингълс. Ти влез онлайн и открий адресите на Крисчън Фишър, Елизабет Тасъл, Даниъл Чард, Джери Уолдгрейв и Майкъл Фанкорт. Ще отскочим пътем до „Клемънт Атли Корт“ и пак ще проверим, този път с оглед има ли къде да се скрият; от това, което видях в тъмното, има изобилие от храсти и контейнери за боклук...О, обади се в книжарница „Бридлингтън“ в „Пътни“. Можем да поговорим със стареца, който твърди, че видял Куин там на осми.

Върна се в кабинета си, а Робин седна пред компютъра. Шалът, който току-що бе окачила, се свлече на пода, но тя не му обърна внимание. Споменът за осакатеното тяло на Куин продължаваше да я преследва и все пак бе обладана от подтик (скриван от Матю като мръсна тайна) да узнае повече, да узнае всичко.

Вбесяваше я Страйк, единственият, от когото се очакваше разбиране, защото не виждаше у нея пламъка, толкова очевидно горящ и у него самия.

Човек, който е несъзнателно натрапчив, често върши необясними за себе си услуги.

Бен Джонсън,

Епицена, или Мълчаливата жена

Когато тръгнаха от офиса, внезапно се изви вихрушка от рехави снежинки. Робин бе записала на мобилния си телефон разни адреси, получени от онлайн справочника. Страйк най-напред искаше повторно да посети Талгарт Роуд, тъй че Робин му съобщи резултатите от издирванията си, докато стояха прави във влака на метрото, който в края на пиковия час беше пълен, но не чак претъпкан. Миризма на влажно дърво, нечистотия и непромокаема тъкан „Гор-Текс“ изпълваше ноздрите им, докато разговаряха в съседство с трима изпаднали на вид италианци с раници на гърбовете.

– Възрастният човек, който работи в книжарницата, е в отпуск – уведоми тя Страйк. – Ще се върне другия понеделник.

– Добре, ще го оставим за тогава. Ами нашите заподозрени?

Тя повдигна вежда при думата, но отговори:

– Крисчън Фишър живее в Камдън с трийсет и две годишна жена. Може би приятелката му, как мислиш?

– Вероятно – съгласи се Страйк. – Това е неудобно... На нашия убиец са му били нужни спокойствие и уединение, за да се освободи от окървавените си дрехи, да не говорим за шест-седем килограма човешки черва. Търся място, където можеш да влизаш и излизаш, без да бъдеш забелязан.

– Видях снимки на жилището в Гугъл – с известно предизвикателство заяви Робин. – Апартаментът има общ вход с още три други.

– И е на километри далеч от Талгарт Роуд.

– Но нали не мислиш сериозно, че Крисчън Фишър го е извършил? – попита Робин.

– Твърде невероятно изглежда – призна Страйк. – Почти не е познавал Куин, няма го в романа, не го открих.

Слязоха на „Холборн“, където Робин тактично забави ход заради Страйк, без да коментира куцането му или начина, по който движеше горната част на тялото си, за да улесни вървенето.

– Ами Елизабет Тасъл? – попита той.

– Фулъм Палъс Роуд, сама.

– Добре – каза Страйк. – Ще огледаме и там, току-виж има прясно изкопани цветни лехи.

– Полицията няма ли да свърши това? – попита Робин.

Страйк се намръщи. Той много добре си даваше сметка, че е като чакал, обикалящ по периферията на случая, с надежда лъвовете да са оставили някое и друго късче месо върху кокал.

– Може би – отвърна той. – А може би не. Анстис смята, че Лионора го е извършила, а той не си променя лесно мнението. Знам, защото съм работил с него по случай в Афганистан. Като стана дума за Лионора – подхвърли той небрежно, – Анстис е научил, че навремето тя е работила в месарница.

– О, да му се не види – промърмори Робин.

Страйк се ухили. В моменти на напрежение йоркшърският й изговор ставаше по-изявен.

Качиха се на много по-празен влак по линията „Пикадили“ – „Барънс Корт“; облекчен, Страйк се отпусна на една седалка.

– Джери Уолдгрейв живее с жена си, нали? – попита той Робин.

– Да, ако тя се казва Фенела. На Хазлит Роуд в „Кенсингтън“. В сутерена живее някаква Джоана Уолдгрейв...

– Дъщеря им – поясни Страйк. – Начинаеща писателка, беше на празненството на „Роупър – Чард“. Ами Даниъл Чард?

– На Съсекс Стрийт в „Пимлико“, с Ненита и Мани Рамос...

– На прислужници приличат.

– Има и къща в Девън, Тайбарн Хаус.

– И сигурно тъкмо там лежи сега със счупен крак.

– А Фанкорт не е упоменат в справочника – завърши тя, – но пък има много биографични данни за него онлайн. Притежава елизабетински стил къща край Чу Магна, наречена „Ендсор Корт“.

– Чу Магна ли?

– Това е в Съмърсет. Живее там с третата си жена.

– Далечко е, за да отидем днес – разочаровано отсъди Страйк. – А няма ли някоя ергенска квартира близо до Талгарт Роуд, където би могъл да укрива карантии във фризера?

– Не успях да намеря такава.

– Къде е бил отседнал тогава, когато е ходил да оглежда мястото на престъплението? Или е дошъл само за един ден, за да се отдаде на носталгия?

– Ако изобщо е бил той.

– Да, ако е бил той... А да не забравяме и Катрин Кент. Знаем адреса й, а също и че живее сама. Анстис каза, че таксито оставило Куин в близост до дома й вечерта на пети, но тя била заминала. Може би Куин е бил забравил, че тя е при сестра си – разсъждаваше Страйк, – и като е видял, че не си е у дома, се е отправил вместо това към Талгарт Роуд. Тя може да се е върнала от хосписа и да е отишла да се види с него там. Второто жилище, което ще огледаме, е нейното.

Докато се движеха на запад, Страйк разказа на Робин за свидетелите, един от които бе видял жена с бурка да влиза в сградата на четвърти ноември и друг – самия Куин да излиза от нея в ранните часове на шести.

– Ала единият или и двамата може да грешат или да лъжат – заключи той.

– Жена в бурка? А не мислиш ли – предпазливо попита Робин, – че свидетелят може да е откачен ислямофоб?

Работата при Страйк бе отворила очите й за многообразието и степента на фобии и злоба, за които не бе подозирала, че пламтят в гърдите на обществото. Вълната на публичност около решаването на случая „Ландри“ бе докарала на бюрото на Робин немалко писма, които ту я тревожеха, ту я разсмиваха.

Един човек умоляваше Страйк да насочи очевидно сериозната си дарба към разследване на международен еврейски заговор срещу световната банкова система; уви, не бил в състояние да плати за тази работа, но уверяваше Страйк, че ще се сдобие с нечувана слава. Млада жена бе написала писмо от дванайсет страници от психиатрична клиника със строг режим, в което настояваше Страйк да й помогне да докаже, че душите на всичките й роднини са били прогонени от телата им и заместени със самозванци. Анонимен автор с неизвестен пол искаше Страйк да изобличи национална кампания на сатанински тормоз, действаща чрез службите на Бюрото за съвети към граждани.

– Може да са смахнати – съгласи се Страйк. – Ненормалните се палят от убийствата. Действат им някак. Най-малкото някой ги изслушва какво имат да кажат.

Млада жена с хиджаб ги наблюдаваше как разговарят от отсрещната седалка. Имаше големи и добри бистро кафяви очи.

– Ако някой наистина е влизал в къщата на четвърти, бих казал, че бурката е дяволски добър начин да не бъдеш разпознат на влизане и излизане. Сещаш ли се за друго облекло, което напълно да прикрива лицето и тялото и да не стъписва околните?

– И лицето е носело арабска храна за вкъщи?

– Така се твърди. Дали той е ял за последно арабска храна? Затова ли убиецът е отстранил червата му?

– И тази жена...

– Може и мъж да е бил...

– ...е видяна да напуска къщата час по-късно?

– Така ми каза Анстис.

– Значи, въпросният човек не е останал да причака Куин?

– Не, но може да е подредил чиниите – каза Страйк и Робин потръпна.

Младата жена в хиджаба слезе на „Глостър Роуд“.

– Съмнявам се да има поставени охранителни камери в книжарница – въздъхна Робин.

Тя бе станала голяма почитателка на охранителните камери след случая „Ландри“.

– Ако имаше, Анстис щеше да ги спомене – съгласи се Страйк.

Когато слязоха на „Барънс Корт“, посрещна ги нова снежна вълна. Примижали срещу пухкавите снежинки, се отправиха по указанията на Страйк към Талгарт Роуд. Той все по-силно чувстваше нуждата от бастун. При изписването му от болницата Шарлот му бе дала елегантен и античен бастун от Малака, за който твърдеше, че принадлежал на неин прадядо. Красивият стар бастун бе твърде къс за Страйк и го принуждаваше да се накланя вдясно, когато вървеше. Когато тя бе опаковала вещите му, за да бъдат изнесени от апартамента й, бастунът не беше сред тях.

Когато приближиха къщата, стана ясно, че екипът от полицейски експерти все още работеше на номер 179. Входът бе преграден с лента и на пост стоеше жена полицай, обгърнала тялото си с ръце, за да се защити от студа. Когато се приближиха, тя извърна глава да ги огледа. Очите й се спряха на Страйк и се присвиха.

– Господин Страйк – изрече остро тя.

Служител с цивилни дрехи и рижа коса, който стоеше на прага и разговаряше с някого вътре, се извърна, видя Страйк и бързо слезе по хлъзгавите стълби.

– Добро утро – нехайно поздрави Страйк.

Робин бе разкъсвана между възхищение от дързостта му и безпокойство. Тя хранеше респект към служителите на закона.

– Какво правите отново тук, господин Страйк? – попита вежливо червенокосият мъж. Погледът му обходи Робин по начин, който й се видя донякъде оскърбителен. – Не може да влезете.

– Жалко – рече Страйк. – Ами тогава само ще обиколим периметъра.

Без да обръща внимание на полицаите, които следяха всяко негово движение, Страйк с куцукане мина покрай тях, стигна до номер 183, влезе през портата и изкачи стълбите пред входа. Робин не измисли нещо по-добро, отколкото да го последва; стори го притеснено, усещаща погледите, приковани в гърба й.

– Какво правим? – промърмори тя, когато стигнаха до спасителното пространство под тухления фронтон, където бяха скрити от настойчивите очи на полицаите.

Къщата изглеждаше празна, но тя се притесняваше малко да не би някой внезапно да отвори входната врата.

– Преценяваме дали жена, която живее тук, би могла да види фигура с наметало и сак да излиза от номер 179 в два през нощта – каза Страйк. – И знаеш ли, мисля, че е могла, стига тази улична лампа да не е била загасена. Добре, да пробваме от другата страна.

– Хладновато, а? – подхвърли Страйк на жената констабъл и мъжа до нея, когато двамата с Робин минаха покрай тях. – Анстис каза през четири къщи по-надолу – обърна се към Робин. – Това ще рече номер 171...

И отново Страйк се качи по предните стълби, а Робин глупаво изприпка зад него.

– Чудех се дали той не е сбъркал къщата, но пред номер 177 има червен пластмасов контейнер. Лицето с бурката се е качило по стълбите точно зад него, така че съседът лесно би го забелязал...

Входната врата се отвори.

– Мога ли да ви услужа? – попита мъж с дебели стъкла на очилата.

Страйк понечи да се извини, че са сбъркали къщата, но червенокосият полицай викна нещо неразбираемо от тротоара пред номер 179. Когато никой не му отговори, той прекрачи пластмасовата лента, блокираща достъпа до имота, и се затича към тях.

– Този човек не е полицай! – провикна се нелепо.

– Той не каза, че е – отвърна леко изненадан очилатият мъж.

– Мисля, че приключихме тук – каза Страйк на Робин.

– Не те ли притеснява – попита го Робин, когато се отправиха обратно към станцията на метрото, поразвеселени, но преди всичко нетърпеливи да напуснат мястото – какво би казал приятелят ти Анстис, дето дебнеш така около мястото на престъплението?

– Надали ще се зарадва – отвърна Страйк, като се оглеждаше за охранителни камери, – но никъде в длъжностната ми характеристика не пише, че трябва да радвам Анстис.

– Постъпил е много почтено, като е споделил с теб резултатите от експертизата – отбеляза Робин.

– Направи го, за да ме отдръпне от случая. Според него всички улики сочат към Лионора. Бедата е, че за момента това е самата истина.

Улицата бе задръстена от превозни средства, наблюдавани от една-единствена камера, доколкото Страйк можеше да види, но пък имаше много преки, в които човек, облякъл тиролската пелерина на Оуен Куин или бурка, би могъл да се изплъзне от поглед, без никой да види кой е всъщност.

Страйк купи две кафета за навън от кафе „Метро“ в сградата на метростанцията, прекосиха граховозелената билетна зала и се отправиха в посока „Уест Бромптън“.

– Не бива да забравяш – каза Страйк на Робин, докато чакаха да сменят влаковете на Ърлс Корт, през което време Робин обърна внимание как Страйк отпускаше цялата си тежест на здравия си крак, – че Куин е изчезнал на пети, Нощта на фойерверките³.

3¹ Нощта на фойерверките – ежегодно събитие с фойерверки, огньове на открито и празненства. Във Великобритания се свързва с проваления Барутен заговор на Гай Фокс през 1605 г., целящ взривяването на сградата на Парламента. – Б. пр.

– О, господи, разбира се! – възкликна Робин.

– Святкане и гърмежи – поясни Страйк, като пиеше кафето си на големи глътки, та да го довърши, докато дойдеше време да се качат на влака; нямаше си доверие да крепи кафе и себе си по мократа заледена настилка. – Във всички посоки излитат ракети и привличат вниманието на хората. Не е голяма изненада, че никой не е видял фигура с наметало да влиза в сградата онази вечер.

– Визираш Куин?

– Не непременно.

Робин поразсъждава над това за малко.

– Мислиш ли, че човекът от книжарницата лъже, че е видял Куин да влиза там на осми?

– Не знам – отговори Страйк. – Твърде рано е да се каже.

Ала си даде сметка, че точно такова е убеждението му. Внезапната активност около необитаема къща на четвърти и на пети беше много показателна.

– Странно какви неща забелязват хората – коментира Робин, докато се качваха по червено-зеленото стълбище на метростанцията „Уест Бромптън“ и Страйк вече правеше гримаса всеки път щом стъпеше на десния си крак. – Паметта е нещо странно, нали...

Внезапно Страйк усети коляното си нажежено до червено и се стовари върху парапета на моста над релсите. Мъж с костюм зад гърба му изруга нетърпеливо при това неочаквано препятствие с големи габарити на пътя му, а Робин продължи няколко крачки напред, като все още говореше, преди да осъзнае, че Страйк вече не беше до нея. Върна се забързано и го завари пребледнял и с избила пот, заобикалян от устремения поток пътници.

– Усетих, че нещо поддаде в коляното ми – процеди той през стиснати зъби. – Мамка му... мамка му!

– Ще хванем такси.

– Никога няма да успеем в това време.

– Ами тогава да вземем метрото обратно към офиса.

– Не, искам...

Никога не бе усещал по-остро липсата си на ресурс, отколкото в този момент, застанал върху моста от стоманена мрежа под куполовидния стъклен таван, върху който се трупаше сняг. В отминалите дни винаги имаше кола на разположение. Можеше да привиква свидетелите в своя кабинет. Беше от Отдела за специални разследвания, той командваше, той контролираше нещата.

– Ако искаш да направиш това, трябва ни такси – отсече Робин. – От тук има много вървене по Лили Роуд. Нямаш ли... – Тя се поколеба. Никога не бяха споменавали инвалидността на Страйк освен по най-завоалиран начин. – Нямаш ли бастун или нещо такова?

– Де да имах – избъбри той с безчувствени устни.

Какъв смисъл имаше да се преструва? Ужасяваше го дори перспективата да извърви разстоянието до края на моста.

– Можем да купим – предложи Робин. – В някои аптеки ги продават. Ще намерим.

После, след моментно колебание, го подкани:

– Облегни се на мен.

– Прекалено тежък съм.

– За баланс. Използвай ме като бастун. Хайде – настоя решително тя.

Той прехвърли ръка през раменете й, бавно тръгнаха по моста и спряха край изхода. Снегът временно беше спрял, ала студът бе още по-силен.

– Защо никъде няма места за сядане? – рече Робин, като се оглеждаше ядосано.

– Добре дошла в моя свят – промърмори Страйк, който бе отдръпнал ръка от нея мигом щом спряха.

– Какво се е случило, как мислиш? – попита Робин.

– Знам ли? Коляното ми беше много подуто сутринта. Не биваше да слагам протезата, но мразя да използвам патерици.

– Няма начин да подскачаш в снега по Лили Роуд в това състояние. Ще ти хванем такси и се връщаш в офиса...

– Не. Искам да свърша нещо – отряза нервиран той. – Анстис е убеден, че е Лионора. А не е.

Всичко се свеждаше до най-основното при наличието на такава болка.

– Добре – каза Робин. – Ще се разделим и ти ще продължиш с такси. Така става ли? Става ли? – повтори напрегнато.

– Добре – призна се той за победен. – Ти иди в „Клемънт Атли Корт“.

– Какво търся?

– Камери. Удобни скривалища за дрехи и черва. Кент няма как да ги държи в апартамента си, ако тя ги е взела; ще завонят. Снимай с телефона си всичко, което ти се види полезно...

Видя му се жалко несъществено, докато го изричаше, но все нещо трябваше да прави. По някаква причина постоянно си припомняше Орландо с нейната широка блуждаеща усмивка и пухкавия й орангутан.

– А после? – попита Робин.

– Съсекс Стрийт – отвърна Страйк след няколко секунди обмисляне. – Същото нещо. Като приключиш, обади ми се, за да си уговорим среща. А на мен дай адресите на Тасъл и Уолдгрейв.

Тя му връчи листче.

– Ще ти хвана такси.

Преди да е успял да й благодари, вече беше излязла на студената улица.

Налага се да стъпвам предпазливо: по тези тротоари, хлъзгави от лед, човек трябва да се пази да не си счупи врата...

Джон Уебстър,

Херцогинята на Малфи

За щастие, Страйк още имаше онези петстотин лири в брой в портфейла си, платени му, за да намушка с нож тийнейджър. Поръча на таксиметровия шофьор да го откара на Фулъм Палъс Роуд, където живееше Елизабет Тасъл, като обръщаше специално внимание на маршрута, и щеше да стигне до там за четири минути, ако не бе зърнал магазин на „Бутс“. Помоли шофьора да спре и да изчака и малко след това се появи от аптеката, като се движеше далеч по-лесно с помощта на регулиращ се бастун.

Прецени, че жена в добра форма би могла да вземе разстоянието пеша за по-малко от половин час. Елизабет Тасъл живееше по-далеч от мястото на убийството в сравнение с Катрин Кент, но Страйк, който познаваше района сравнително добре, беше сигурен, че би могла да мине и по-напряко по задните улици с жилищни сгради, като по този начин щеше да избегне и охранителни камери, и проследяване от кола.

Домът й изглеждаше мрачен и неприветлив в този сив зимен ден. Поредната викторианска къща от червени тухли, но лишена от достойнството и чара на сградите по Талгарт Роуд, тя бе разположена на ъгъл и пред нея имаше усойна градина, обрасла с неподдържани храсти златен дъжд. Отново заваля мокър сняг, докато Страйк стоеше загледан над градинската порта и се опитваше да запази цигарата си запалена, прислонил я с длан. Прозорците на втория етаж гледаха към гробището „Фулъм Палъс Роуд“, което представляваше особено потискаща гледка в този сезон с голите си дървета, протегнали клони като кокалести ръце към бялото небе, и редовете от надгробни камъни, губещи се в далечината.

Можеше ли да си представи Елизабет Тасъл с нейния елегантен черен костюм, аленото й червило и неприкрития й гняв срещу Оуен Куин да се връща под прикритието на мрака, оляна с кръв и киселина и понесла торба, пълна с черва?

Студът щипеше безпощадно врата и пръстите на Страйк. Той смачка с обувка угарката от цигарата си и помоли таксиметровия шофьор, наблюдавал го с любопитство, примесено с подозрение, как оглежда къщата на Елизабет Тасъл, да го откара до Хазлит Роуд в „Кенсингтън“. Отпуснат на задната седалка, изпи няколко обезболяващи с вода, купени от „Бутс“.

В таксито бе задушно и миришеше на застоял тютюнев дим, нечистотия и стара кожа. Чистачките на предното стъкло свистяха като приглушени метрономи и ритмично разчистваха замъглен изглед на широкия и оживен Хамърсмит Роуд, където едни до други бяха разположени малки административни сгради и къси участъци от редови жилища. Страйк се загледа към старческия дом „Назарет Хаус“: пак от червени тухли, подобен на църква и излъчващ покой, но с добре охранявани порти с будка, поставящи строго разграничение между питомците му и останалото гражданство.

През замъглените прозорци се видя „Блайд Хаус“ – величествена като дворец сграда с бели куполи, която приличаше на голяма бледорозова торта на фона на сивата киша. Страйк имаше бегъл спомен, че е използвана като склад за един от големите музеи. Таксито зави надясно по Хазлит Роуд.

– Кой номер? – попита шофьорът.

– Ще сляза тук – каза Страйк, защото не желаеше да спира таксито пред самата къща, а и не бе забравил, че му предстои да връща парите, които сега пилееше.

Облегна се тежко на бастуна, благодарен на каучуковия му накрайник, който имаше добро сцепление с хлъзгавата настилка, плати на шофьора и пое нагоре по улицата, за да разгледа по-отблизо дома на семейство Уолдгрейв.

Тези тук бяха истински градски къщи на по четири етажа, като се включваше сутеренът, от златисти тухли, с класически корнизи в бяло над вратите и прозорците, орнаменти от венци под прозорците на последния етаж и огради от ковано желязо. Повечето от тях бяха разделени на апартаменти. Нямаше предни дворове, само стъпала, водещи към сутерена.

Долавяше се известна запуснатост и изгубена бивша изисканост в дребни детайли като случайно съчетани растения на един от балконите, велосипед на друг, а на трети – забравено в мокрото време пране, което бе на път да замръзне.

Къщата, която Уолдгрейв споделяше със съпругата си, беше една от малкото останали еднофамилни на улицата. Докато я разглеждаше, Страйк се питаше колко би могъл да печели главен редактор и си припомни подхвърлената от Нина забележка, че съпругата на Уолдгрейв произхожда от заможни среди. На балкона на първия етаж (наложи му се да пресече улицата, за да го види добре) бяха поставени два подгизнали шезлонга, чийто десен представляваше корици на стари издания на „Пенгуин“, а помежду тях – малка масичка от ковано желязо като от парижко бистро.

Той отново запали цигара и се върна на отсрещната страна на улицата, за да огледа сутерена, където живееше дъщерята на Уолдгрейв, и се запита дали Куин не е обсъждал съдържанието на „Bombyx Mori“ със своя редактор още преди предаването на ръкописа. Възможно ли бе този добродушен човек с очила с рогови рамки да е кимал ентусиазирано и да е съдействал за окончателния облик на нелепата кървава сцена със съзнанието, че един ден ще я възпроизведе на живо?

Пред входната врата на сутеренния апартамент бяха струпани черни чували за боклук. Изглежда, Джоана Уолдгрейв бе предприела мащабно разчистване. Страйк се обърна с гръб и огледа петдесетте прозореца, обърнати към предните врати на семейство Уолдгрейв. На Уолдгрейв му трябваше нечуван късмет, за да влезе и излезе незабелязан от изложената си на толкова масов показ къща.

Ала бедата беше, заключи унило Страйк, че дори Джери Уолдгрейв да бе зърнат как се промъква в два часа през нощта в дома си с подозрително издута торба през рамо, съдебните заседатели трябваше да бъдат убедени, че Оуен Куин не е бил жив и здрав по това време. Съществуваха твърде много съмнения по повод времето на настъпване на смъртта. До този момент убиецът бе разполагал с цели деветнайсет дни, през които да се отърве от уликите – продължителен и полезен период.

Къде можеше да са се дянали вътрешностите на Оуен Куин? Какво се правеше, запита се Страйк, с килограми прясно извадени от човешко тяло стомах и черва? Заравяш ги? Хвърляш ги в реката? Пускаш ги в общински контейнер за боклук? Със сигурност не биха горели добре...

Входната врата на къщата на Уолдгрейв се отвори и чернокоса, с вдълбани от често смръщване бръчки жена слезе по трите стъпала. Носеше късо яркочервено палто и изглеждаше ядосана.

– Наблюдавах ви през прозореца – подвикна тя на Страйк и когато се приближи, той разпозна Фенела, съпругата на Уолдгрейв. – Какво си въобразявате, че правите? Защо е този интерес към къщата ми?

– Чакам агента по недвижими имоти – излъга мигновено Страйк, без да покаже и следа от смущение. – Нали това е сутеренът, който се дава под наем?

– О – промълви изненадано тя. – Не... той е през три къщи нататък – каза и посочи.

Личеше си, че клони да му се извини, но в крайна сметка предпочете да не си прави труда. Вместо това го отмина на лачените си обувки с висок ток, крайно неподходящи за заснежените улици, и се отправи към волво, паркирано наблизо. В черната й коса се виждаха бели корени и при близостта им той усети лошия й дъх, примесен с алкохол. Припомни си, че е в полезрението й в огледалото за обратно виждане и се отправи в посоката, указана от нея, изчака я да потегли – при което тя едва не закачи паркирания пред нея ситроен – и внимателно закрачи към една странична улица, където можеше да надзърне над стена към редица задни дворове.

Нямаше нищо забележително в този на Уолдгрейв освен стара барака. Моравата беше отъпкана и неспретната и комплект градински мебели се мъдреха тъжно в далечния й край, явно отдавна неизползвани. Докато оглеждаше разхвърляния двор, Страйк се замисли невесело върху вероятността от сейфове, парцели и гаражи, които не му бяха известни.

Изстена вътрешно при перспективата за дългото, студено и мокро пътешествие, което му предстоеше, и обмисли вариантите. Беше най-близо до метростанцията „Кенсингтън Олимпия“, но те пускаха линията, която му беше нужна, само в уикендите. Като надземна станция „Хамърсмит“ щеше да му е по-лесна за придвижване, отколкото „Барънс Корт“, така че избра по-дългото разстояние.

Тъкмо бе излязъл на Блайд Роуд и потрепваше от болка при всяка крачка, когато мобилният му телефон иззвъня: Анстис.

– На какво си играеш, Боб?

– Тоест? – попита Страйк, като продължаваше да куцука, а в коляното му се забиваха ножове.

– Обикалял си около местопрестъплението.

– Върнах се да огледам. Всички граждани имат право на това. Не съм предприемал никакви действия.

– Опитвал си се да говориш със съсед...

– Отвори, без да съм позвънил – обясни Страйк. – Не съм споменал и дума за Куин.

– Слушай, Страйк...

На детектива не му убегна преминаването към истинското му име и го прие без съжаление. Никога не бе харесвал прякора, даден му от Анстис.

– Казах ти, че не бива да ни се пречкаш в краката.

– Няма как, Анстис – отвърна спокойно Страйк. – Имам клиентка...

– Забрави я тази клиентка – прекъсна го Анстис. – С всяка информация, която получаваме, все повече заприличва на убийца. Съветът ми е да ограничиш загубите си, защото си създаваш много врагове. Предупредих те...

– Направи го, да – потвърди Страйк. – Нямаше как да си по-ясен. Никой няма да може да те обвини в нищо, Анстис.

– Не те предупреждавам, за да си покрия собствения задник – тросна се ядосано Анстис.

Страйк продължи да върви мълчаливо с неудобно притиснат към ухото телефон. След кратка пауза Анстис додаде:

– Получихме фармакологичния доклад. Малко количество алкохол в кръвта, нищо друго.

– Добре.

– Следобед ще пратят кучета на Мъкинг Маршиз. Опитват се да изпреварят лошото време. Очаква се обилен снеговалеж.

Мъкинг Маршиз, както Страйк знаеше, беше най-голямото сметище в Обединеното кралство; обслужваше Лондон, чиито общински и промишлени отпадъци бяха извозвани с грозни шлепове по Темза.

– Смятате, че вътрешностите са изхвърлени в кофа за смет?

– В контейнер за извозване на строителни отпадъци. Зад ъгъла на Талгарт Роуд се е извършвал ремонт; имало е два такива, паркирани отпред до осми. В този студ вътрешностите може да не са привлекли мухи. Проверихме и тъкмо там извозват отпадъците строителите: на Мъкинг Маршиз.

– Ами пожелавам ви успех.

– Опитвам се да ти спестя време и сили, приятелю.

– Ясно. Много съм ти признателен.

И след неискрени благодарности за гостоприемството на Анстис предишната вечер Страйк прекъсна разговора. След това спря и се облегна на един зид, та да му е по-удобно да избере друг номер. Дребна азиатка в инвалидна количка, която той не бе чул да се движи зад него, трябваше да извие рязко, за да го заобиколи, но за разлика от мъжа на моста в „Уест Бромптън“ не го наруга. Бастунът, също като бурка, внушаваше защитен статус; тя му се усмихна леко, когато го отмина.

Лионора Куин отговори след три позвънявания.

– Проклетите полицаи се върнаха – изрече вместо поздрав.

– Какво искат?

– Този път да огледат цялата къща, че и градината – отвърна тя. – Длъжна ли съм да ги пусна?

Страйк се поколеба.

– Мисля, че е разумно да им позволиш да направят каквото искат. Слушай, Лионора – продължи той и без угризения мина на военна безапелационност, – имаш ли адвокат?

– Не, защо? Не съм арестувана. Поне още не.

– Мисля, че ти трябва такъв.

Настана пауза.

– Познаваш ли някой добър? – попита тя.

– Да – отговори Страйк. – Обади се на Илса Хърбърт. Ще ти изпратя номера й ей сега.

– На Орландо не й е приятно полицията да се завира...

– Ще ти пратя номера в съобщение и искам да се обадиш на Илса незабавно. Разбра ли? Незабавно!

– Добре – отвърна тя намусено.

Той затвори, откри номера на старата си приятелка от училище в мобилния си телефон и го изпрати на Лионора. След това позвъни на Илса и й обясни с извинения какво е сторил току-що.

– Не разбирам защо ми се извиняваш – весело изрече тя. – Обичаме хора, дето си имат неприятности с полицията, от тях си вадим хляба.

– Може да й отпуснат средства за правна помощ.

– Почти на никого не отпускат в наши дни – отвърна Илса. – Да се надяваме, че е достатъчно бедна.

Страйк усещаше ръцете си безчувствени от студа и беше много гладен. Пъхна мобилния телефон в джоба си и докуцука до Хамърсмит Роуд. На отсрещния тротоар имаше уютен на вид пъб, боядисан в черно, с обла метална табела, на която бе изрисуван галеон с опънати платна. Насочи се право към него и забеляза колко по-търпеливи ставаха шофьорите при вида на човек с бастун.

Два пъба за два дни... Ала времето беше лошо и коляното го мъчеше непоносимо, та Страйк не успя да изпита чувство за вина. Интериорът на „Албион“ беше наистина толкова приятен, колкото подсказваше фасадата му. Салонът бе дълъг и тесен и в далечния му край гореше открит огън; имаше горна галерия с парапет и изобилие от полирано дърво. Зад спираловидната стълба от ковано желязо бяха поставени два усилвателя и стойка с микрофон. По една от кремавите стени бяха наредени черно-бели снимки на прочути музиканти.

Местата около огъня бяха заети. Страйк си взе халба бира, взе меню от бара и се отправи към висока маса, заобиколена с бар столчета, до прозореца, гледащ към улицата. Когато се настани, видя, че помежду сандвичите имаше снимки на Дюк Елингтън, Робърт Плант и собствения му дългокос баща, потен след концерт и очевидно разменящ шега с бас китариста, когото, според майката на Страйк, веднъж се опитал да удуши.

(„На Джони никога не му е понасяло да е под напрежение“, споделила бе Леда с недоумяващия си деветгодишен син.)

Мобилният му телефон иззвъня отново. С поглед към снимката на баща си той отговори.

– Здравей – каза Робин. – Върнах се в офиса. Ти къде си?

– В „Албион“ на Хамърсмит Роуд.

– Получил си странно обаждане. Прослушах съобщението, когато се прибрах.

– Казвай.

– От Даниъл Чард е – уведоми го Робин. – Иска да се срещне с теб.

Страйк се намръщи и отклони очи от кожения гащеризон на баща си към проблясващия наблизо огън.

– Даниъл Чард иска да се срещне с мен? Че откъде изобщо Даниъл Чард знае за съществуването ми?

– За бога, та ти откри трупа. Съобщиха го по всички новини.

– А, да... Е, ясно откъде. Казва ли защо?

– Твърди, че има предложение.

В представата му като диапозитив изскочи ярък образ на гол плешив мъж с еректирал гноясал пенис, който той мигновено пропъди.

– Мислех, че не може да мръдне от Девън заради счупения си крак.

– Така е. Пита дали не възразяваш да пътуваш до там, за да се срещнете.

– О, я го виж ти.

Страйк обмисли предложението на фона на служебната си заетост и срещите, които имаше до края на седмицата. Накрая каза:

– Мога да отида в петък, ако отложа виждането с Бърнет. Ама какво иска, по дяволите? Ще се наложи да наема кола. И то автоматик – добави, подсетен от пулсирането на крака си под масата. – Ще можеш ли да ми свършиш това?

– Няма проблем – отговори Робин.

Чуваше я как пише.

– Имам да ти разправя нещо – каза й той. – Ще дойдеш ли да обядваш с мен? Менюто им е прилично. Няма да ти отнеме повече от двайсет минути, ако успееш да хванеш такси.

– Два дни подред? Не може постоянно да се возим в таксита и да обядваме навън – възрази Робин, макар по гласа й да личеше, че й е станало приятно от това предложение.

– Няма страшно. На Бърнет й е драго да харчи парите на бившия си съпруг. Ще го пиша на нейна сметка.

Страйк затвори, избра си пай с месо и ейл и закуцука до бара да поръча.

Когато пак седна на мястото си, погледът му отново се върна разсеяно на баща му в тесни кожени панталони, с коса, прилепнала около тясното му засмяно лице.

Съпругата знае за мен, но се преструва, че е в неведение... Не го пуска да си иде, макар че това би било най-доброто за всички...

Знам накъде си тръгнал, Оуен!

Страйк плъзна поглед по черно-белите мегазвезди на стената срещу него.

Нима съм заблуден?, попита той безмълвно Джон Ленън, който го гледаше иронично от горе надолу през кръглите си очила.

Защо не вярваше, че Лионора е убила мъжа си, дори при положение че всички знаци водеха към противното, както сам той не можеше да отрече? Защо оставаше убеден, че е дошла в офиса му не да си изработи прикритие, а тъй като бе истински ядосана от бягството на Куин, постъпил като някое разсърдено хлапе? Той можеше да го потвърди под клетва: дори не й бе минавало през ума, че съпругът й може да е мъртъв... Потънал в мисли, бе изпил бирата си, без да се усети.

– Здравей – каза Робин.

– Я виж ти колко си бърза! – възкликна Страйк, изненадан да я види.

– Не чак толкова – отвърна Робин. – Движението е много натоварено. Да поръчвам ли?

Много мъжки глави се извърнаха след нея, когато се отправи към бара, ала Страйк не забеляза. Той още мислеше за Лионора Куин – слаба, некрасива, побеляваща, преследвана.

Когато Робин се върна с халба бира за него и доматен сок за себе си, показа му снимките, които бе направила тази сутрин с телефона си на градската къща на Даниъл Чард. Беше вила с бяла гипсова мазилка и парапет отпред, с лъскава черна входна врата, оградена от колони.

– Има интересен вътрешен двор, заслонен от улицата – съобщи Робин и показа на Страйк негова снимка. В тумбести гръцки амфори зеленееха храсти. – Чард като нищо може да е заровил червата в някоя от тия – насмешливо подхвърли Робин. – Извадил е растението и ги е заровил в пръстта.

– Не си представям Чард да върши мръсна работа, изискваща толкова енергия, но иначе одобрявам начина ти на мислене – отвърна Страйк, като си припомни безупречния костюм на издателя и дръзката му вратовръзка. – Ами „Клемънт Атли Корт“, който изобилстваше със скришни места, доколкото си спомням?

– О, има ги много – потвърди Робин и му показа нова серия от снимки. – Общи контейнери, храсти, какво ли не. Единственото е, че не си представям как можеш да изхвърлиш нещо незабелязан или как съвсем скоро то няма да бъде открито. Там постоянно и навсякъде има хора, където и да идеш, виждат те от стотина прозореца. Би могло да го сториш през нощта, но пък има камери. Ала забелязах нещо друго. Е... това е само идея.

– Слушам те.

– Точно пред сградата има медицински център. Дали те не изхвърлят...

– Човешки отпадъци! – възкликна Страйк и остави халбата си. – Дявол го взел, бива си я тази мисъл.

– Да проуча ли това тогава? – попита Робин, като се помъчи да скрие удоволствието и гордостта, които изпита при възхитения поглед, който й отправи Страйк. – Да се помъча да узная как и кога...

– Непременно! – отсече Страйк. – Това е много по-добра следа от тази на Анстис. Той смята – обясни при въпросителния й поглед, – че вътрешностите са изхвърлени в контейнер за строителни отпадъци близо до Талгарт Роуд. Че убиецът ги е отнесъл зад ъгъла и ги е метнал вътре.

– Не е невъзможно – подхвана тя, ала Страйк се смръщи досущ като Матю, когато споменеше пред него какво мисли шефът й по един или друг въпрос. Робин поназнайваше нещичко за мъжката гордост; извън Матю все пак имаше трима братя. – А какво представляваха къщите на Елизабет Тасъл и Джери Уолдгрейв?

Страйк й разправи за съпругата на Уолдгрейв, която го бе заподозряла, че наблюдава къщата й.

– Много навътре го беше взела.

– Странно – коментира Робин. – Ако видя някой да гледа към нашата къща, няма да побързам да заключа, че я наблюдава.

– И тя е пияница като мъжа си – каза Страйк. – Подуших дъха й. Колкото до къщата на Елизабет Тасъл, един убиец едва ли може да намери по-добро скривалище.

– Какво имаш предвид? – попита Робин, едновременно заинтригувана и притеснена.

– Много уединена, почти отникъде не се вижда.

– Да, но все така не мисля...

– ...че е била жена. Каза го вече.

Страйк си пи бирата мълчаливо минута-две, като обмисляше курс на действие, който не би подразнил Анстис извънредно много. Нямаше право да разпитва заподозрени. Беше му казано да не се пречка на полицията.

Взе мобилния си телефон, гледа го известно време, после се обади в „Роупър – Чард“ и помоли да го свържат с Джери Уолдгрейв.

– Анстис ти е поръчал да не им се мотаеш в краката! – припомни обезпокоена Робин.

– Да – каза Страйк в чието ухо линията още бе глуха, – съвет, който той съвсем скоро ми повтори, но още не съм ти разправил и половината от това, което се случва. Ще ти кажа след...

– Ало? – каза Джери Уолдгрейв насреща.

– Господин Уолдгрейв – отвърна Страйк и се представи, макар вече да бе съобщил името си на секретарката на Уолдгрейв. – Срещнахме се за кратко вчера сутринта в дома на госпожа Куин.

– Да, разбира се – каза Уолдгрейв.

Звучеше любезно озадачен.

– Както ви каза госпожа Куин, тя ме нае, защото се тревожи, че полицията я подозира.

– Сигурен съм, че това не може да е вярно – незабавно реагира Куин.

– Че я подозират или че е убила съпруга си?

– Ами... и двете – отвърна Уолдгрейв.

– Съпругите обикновено са внимателно проучвани при насилствена смърт на мъжа им – поясни Страйк.

– Не се съмнявам, но не мога... не мога да го повярвам – каза Уолдгрейв. – Цялата тази история е невероятна и ужасна.

– Да. Питах се дали е възможно да се срещнем, за да ви задам няколко въпроса. Не възразявам да дойда у вас след работа или когато ви е удобно.

Уолдгрейв не отговори веднага.

– Естествено, бих сторил всичко, за да помогна на Лионора, но какво си представяте, че мога да ви кажа?

– Интересува ме „Bombyx Mori“ – посочи Страйк. – Господин Куин е създал много неласкателни портрети в романа.

– Така е – потвърди Уолдгрейв.

Страйк се почуди дали Уолдгрейв вече е разпитван от полицията, дали бяха искали от него да обясни съдържанието на кървавите чували, символизма на удавеното джудже.

– Добре – заяви Уолдгрейв. – Нямам нищо против да се срещна с вас. Програмата ми е запълнена за тази седмица. Дали ще ви е удобно... нека да видя... да се срещнем за обяд в понеделник?

– Чудесно – прие Страйк, който се вкисна при мисълта, че може би това би означавало той да плати сметката, а и защото искаше да разгледа отвътре дома на Уолдгрейв. – Къде?

– Не ми се иска да се отдалечавам от службата, имам натоварен следобед. Имате ли нещо против да е в „Симпсънс ин дъ Странд“?

На Страйк изборът му се видя странен, но се съгласи, спрял поглед върху Робин.

– Един часът? Ще накарам секретарката си да направи резервация. Довиждане дотогава.

– Значи, той ще се срещне с теб? – попита Робин в мига, щом той затвори.

– Да – отвърна Страйк. – Ти да видиш.

Тя се позасмя и поклати глава.

– Не гореше от ентусиазъм от това, което можах да чуя. Не мислиш ли, че самото му съгласие да се срещнете говори за чиста съвест?

– Не – отговори Страйк. – Казвал съм ти го и преди. Мнозина наобикалят хора като мен, за да следят как върви разследването. Не мирясват, постоянно изпитват потребност да се обясняват. Трябва да се изпикая... Почакай, имам да ти казвам още...

Робин отпиваше от доматения си сок, докато Страйк се отдалечаваше с помощта на новия си бастун.

Пред прозореца отново се изви вихрушка от снежинки, но те бързо се разпръснаха. Робин се загледа в черно-белите снимки насреща и с лек шок разпозна Джони Рокъби, бащата на Страйк. Освен факта, че и двамата бяха високи над метър и осемдесет и пет, ни най-малко не си приличаха; беше се наложил ДНК тест за доказване на бащинство. Страйк не бе изброен сред потомците на рок звездата в статията на Уикипедия за Рокъби. Бяха се срещали два пъти, Страйк го бе казал на Робин. След като се взира известно време в много прилепналите и очертаващи кожени панталони на Рокъби, Робин се накара отново да погледне през прозореца, защото се боеше Страйк да не я хване, че зяпа чатала на баща му.

Храната им пристигна в момента, когато Страйк се върна на масата.

– В момента полицията претърсва къщата на Лионора – съобщи Страйк и хвана приборите си.

– Защо? – попита Робин с вилица, замръзнала пред устата й.

– А ти как мислиш? Търсят окървавени дрехи. Проверяват градината за прясно изкопани дупки, пълни с вътрешностите на мъжа й. Свързах я с адвокат. Още нямат достатъчно улики за арест, но са решени да открият нещо.

– Ти искрено ли не мислиш, че го е извършила тя?

– Не, не мисля.

Страйк бе опразнил чинията си, преди да заговори отново:

– Ще се радвам да поговоря с Фанкорт. Искам да знам защо е приел да иде в „Роупър – Чард“, когато е знаел, че Куин е там, а се предполага, че го е мразел. Нямало е как да не се срещнат.

– Смяташ, че Фанкорт е убил Куин, за да не се налага да се срещат по служебни празненства?

– Това си го биваше – отбеляза сухо Страйк.

Той пресуши халбата си, хвана отново мобилния си телефон, набра справки и малко след това бе свързан с литературната агенция на Елизабет Тасъл.

Отговори асистентът й Рейф. Когато Страйк каза името си, младият човек прозвуча едновременно уплашен и развълнуван.

– О, не знам... Ще попитам. Оставям ви на изчакване.

Ала се оказа твърде несръчен с телефонната система, защото след силно прещракване линията остана отворена. Страйк чуваше в далечината как Рейф информира шефката си, че Страйк е на телефона, чу и как тя попита високо и нетърпеливо:

– Този пък какво иска сега, по дяволите?

– Не каза.

Тежки стъпки, шумът от телефонна слушалка, вдигната от бюрото.

– Ало?

– Елизабет – приветливо изрече Страйк, – това съм аз, Корморан Страйк.

– Да, Рейф ми каза. Какво има?

– Питам се дали е възможно да се срещнем. Все още работя за Лионора Куин. Тя е убедена, че полицията я подозира в убийството на мъжа й.

– И за какво искате да говорите с мен? Аз не мога да ви кажа направила ли го е, или не.

Страйк си представяше шокираните лица на Рейф и Сали, слушащи разговора в овоняния стар офис.

– Имам още няколко въпроса за Куин.

– О, за бога – изръмжа Елизабет. – Хубаво де, мога да се освободя утре за обяд, ако ви устройва. Иначе съм заета чак до...

– Утре е чудесно – каза Страйк. – Но не е нужно да е обяд, бих могъл...

– За обяд ми е удобно.

– Отлично – побърза да каже Страйк.

– „Пескатори“ на Шарлот Стрийт – съобщи тя. – В дванайсет и половина, ако не ви уведомят за промяна.

И затвори.

– На тия литератори само обяди им дай – промърмори Страйк. – Дали е много пресилено да си помисля, че не ме искат у дома си, та да не зърна червата на Куин във фризера?

Усмивката на Робин помръкна.

– Знаеш ли, така можеш да изгубиш приятели – отбеляза тя, докато обличаше палтото си. – Като се обаждаш на хората и искаш да им задаваш въпроси.

Страйк изпъшка.

– Не те ли е грижа? – попита тя, когато напуснаха топлия салон и излязоха на режещия студ под острите снежинки, падащи по лицата им.

– Имам си достатъчно много приятели – отвърна Страйк искрено и без перчене. – Трябва всеки ден да пием по бира на обяд – добави и опря тежестта си на бастуна, когато поеха към метрото с наведени глави срещу валящия сняг. – Добро разтоварване е по средата на работния ден.

Робин, нагодила крачка към неговата, се усмихна. Денят й бе доставил по-голямо удоволствие от едва ли не всеки друг, откакто работеше за Страйк, ала Матю, който помагаше да се подготви погребението на майка му в Йоркшър, не биваше да узнава за това второ ходене в пъб в рамките на два дни.

Как да се доверя на човек, за когото знам, че предал е приятел?

Уилям Конгрийв,

Двойна игра

Огромен снежен килим застилаше Великобритания. В сутрешните новини се видя, че Североизточна Англия вече е потънала под пухкава белота, имаше заседнали коли, подобни на заблудени овце, а фаровете им светеха немощно. Лондон чакаше своя ред под все по-прихлупващото се небе и Страйк, погледнал към синоптичната карта, докато се обличаше, се почуди дали пътуването му до Девън утре щеше да е възможно, дали магистралата М5 изобщо щеше да е проходима. Колкото и решен да бе да се срещне с обездвижения Даниъл Чард, чиято покана го порази като извънредно странна, опасяваше се да кара дори автоматик, при положение че кракът му бе в такова състояние.

Кучетата сигурно още бяха на Мъкинг Маршиз. Представяше си ги, докато поставяше протезата си, а коляното му бе по-подуто и болезнено от всякога; чувствителните им носове душеха най-новите попълнения по сметището под заплашителните оловносиви облаци и кръжащите чайки. Може би вече бяха тръгнали, предвид ограничената дневна светлина, и теглеха водачите си през заледения боклук в търсене на вътрешностите на Оуен Куин. Страйк бе работил с кучета търсачи. Поклащащите им се задници и въртящите се опашки винаги внасяха несъответстващо весела нотка в издирванията.

Притесни го болката при слизането по стълбите. То се знае, в един идеален свят щеше да прекара предишния ден с лед, поставен в края на ампутирания си крак, който щеше да е вдигнат нависоко, а не препускащ из цял Лондон, защото имаше нужда да се спре да мисли за Шарлот и сватбата й, която скоро щеше да се извърши в реставрирания параклис на Замъка на Крой... а не Кройския замък, защото това дразни шибаното семейство. Само още девет дни...

Телефонът на бюрото на Робин иззвъня в момента, в който той отключи стъклената врата. Потрепна от болка, когато се забърза да го вдигне. Изпълненият с подозрения любовник и шеф на госпожица Брокълхърст желаеше да информира Страйк, че секретарката му била у дома в неговото легло с лоша настинка, тъй че не бивало да му начислява такса за следене, докато тя не се изправела отново на крака. Страйк едва бе оставил слушалката на вилката, когато телефонът иззвъня отново. Друга клиентка, Каролайн Ингълс, съобщи с глас, треперещ от емоции, че тя и шавливият й съпруг се помирили. Страйк й изказваше неискрени поздравления, когато пристигна Робин с порозовяло от студа лице.

– Навън става все по-зле – каза тя, когато той затвори. – Кой беше?

– Каролайн Ингълс. Сдобрила се с Рупърт.

– Какво? – възкликна Робин поразена. – След всички онези еротични танцьорки, дето са му се кършили в скута?

– Решили да дадат шанс на брака си в името на децата.

Робин изсумтя скептично.

– В Йоркшър е натрупал голям сняг – коментира Страйк. – Ако искаш да си вземеш почивен ден утре и да тръгнеш по-рано...

– Не – отвърна Робин, – резервирах си място за спален вагон в петък през нощта, всичко е наред. След като изгубихме Ингълс, да се обадя ли на някого от чакащите клиенти?

– Още не – спря я Страйк, тръшна се на канапето и заопипва с ръка подутото си коляно, което протестираше яростно.

– Още ли те боли – плахо попита Робин, като се престори, че не беше забелязала потръпването му.

– Да – отвърна Страйк. – Ала не заради това не желая да поема нов клиент – добави остро.

– Знам – каза Робин, обърната с гръб към него, докато включваше чайника. – Искаш да се съсредоточиш върху случая „Куин“.

Страйк не беше сигурен дали в тона й има упрек.

– Тя ще ми плати – изрече сухо. – Куин е имал застраховка „Живот“, тя го е накарала да си я направи. Така че сега ще получи пари.

Робин долови, че той се опитва да се оправдава, и това никак не й хареса. Страйк явно предполагаше, че нейният приоритет са парите. Не му ли бе доказала, че не е така, като отхвърли по-добре платени служби, за да работи при него? Не беше ли забелязал желанието и готовността й да му помогне да докаже, че Лионора Куин не е убила съпруга си?

Постави пред него чаша чай, друга с вода и блистер с парацетамол.

– Благодаря – процеди той през стиснати зъби, подразнен от болкоуспокояващото, макар и да бе възнамерявал да изпие двойна доза.

– Ще ти поръчам такси да те откара до „Пескатори“ в дванайсет, искаш ли?

– Съвсем наблизо е – възрази той.

– Едно е да имаш гордост, а друго е, когато вече граничи с глупост – заяви Робин и едва ли не за пръв път той мерна за кратко неприкрит гняв у нея.

– Добре – съгласи се с вдигнати вежди. – Ще се кача на проклетото такси.

Ако трябваше да е искрен, беше благодарен за това, когато три часа по-късно куцукаше, силно облегнат върху евтиния си бастун, към таксито, очакващо го в края на Денмарк Стрийт. Сега си даваше сметка, че изобщо не биваше да слага протезата. Слизането след няколко минути на Шарлот Стрийт си беше изпитание, а таксиметровият шофьор не криеше нетърпението си. Страйк с облекчение влезе в топлия и шумен „Пескатори“.

Елизабет още не беше дошла, но беше направила резервация на свое име. Страйк бе отведен до маса за двама до мозаечно пано от камъчета върху бяло боядисаната стена. Грубо рендосани греди кръстосваха тавана; над бара бе провесена гребна лодка. На отсрещната стена бяха окачени яркооранжеви кожени ботуши. По силата на навика Страйк си поръча халба бира, докато се любуваше на ведрата обстановка с нейното средиземноморско очарование и гледаше падащия сняг през прозореца.

Скоро пристигна и агентката. Той се опита да се изправи, когато тя приближи към масата, но мигом се строполи обратно на стола си. Елизабет сякаш изобщо не забеляза.

Изглеждаше отслабнала след последната им среща; добре скроеният черен костюм, аленото червило и стоманеносивата къса коса днес не й придаваха устрем и жизненост, а изглеждаха като неуместно подбрана дегизировка. Кожата на лицето й бе пожълтяла и отпусната.

– Как сте? – попита я той.

– А вие как мислите, че съм? – изграчи грубо тя. – Какво? – тросна се към застаналия до нея келнер. – О... Вода. Натурална.

Взе менюто в ръце с вид на човек, който е издал прекалено много за себе си, и Страйк си даде сметка, че всякакъв израз на съчувствие или загриженост нямаше да бъде добре приет.

– За мен само супа – каза тя на сервитьора, когато се върна да вземе поръчката им.

– Оценявам готовността ви да се срещнете отново с мен – каза Страйк, когато келнерът се отдалечи.

– Бог е свидетел, че Лионора има нужда от всичката помощ, която би могла да получи – отсече Елизабет.

– Защо го казвате?

Жената го изгледа с присвити очи.

– Не се правете на глупав. Тя ми каза как настояла да я заведат в Скотланд Ярд да се види с вас веднага след като й съобщили за Оуен.

– Да, така беше.

– И как си е въобразявала, че ще изглежда това? Полицаите вероятно са очаквали да рухне в несвяст, а тя просто проявила желание да се види с приятеля си, частният детектив.

Потисна кашлицата си с мъка.

– Надали Лионора се замисля какво впечатление оставя у хората – отбеляза Страйк.

– Така е, тук сте прав. Никога не е блестяла с много ум.

Страйк си помисли какво ли впечатление си мислеше Елизабет Тасъл, че тя самата оставя у околните; дали осъзнаваше колко малко бе харесвана. Сега даде пълна воля на кашлицата, която се бе опитвала да сдържи, и той изчака силните звуци, подобни на лаене на тюлен, да престанат, преди да я попита:

– Значи, смятате, че е трябвало да се престори на опечалена?

– Не съм казала, че щеше да е преструвка – сопна се Елизабет. – Сигурна съм, че тя е разстроена посвоему, колкото и ограничена да е. Просто нямаше да й е от вреда малко по-старателно да разиграе скърбяща вдовица. Хората това очакват.

– Предполагам, че вече сте разговаряли с полицията.

– Разбира се. Преразказвах им отново и отново разправията в „Ривър Кафе“, както и причината, поради която не прочетох внимателно проклетата книга. Освен това ги интересуваше какво съм правила след последното ни виждане с Оуен, по-специално трите дни след него.

Тя стрелна въпросителен поглед към Страйк, чието изражение остана неутрално.

– Вероятно си мислят, че той е умрял до три дни след скарването ни?

– Нямам представа – излъга Страйк. – Вие какво им разказахте за този период?

– Че се прибрах право у дома, след като Оуен се развилня срещу мен, на следващата сутрин станах в шест, взех такси до гара Падингтън и отидох на гости на Доркъс.

– Една от писателките ви, доколкото помня?

– Да, Доркъс Пенгълий⁴, тя...

4¹ Доркъс – вид бръмбар. Пенгълий – малко градче в Корнуол. – Б. пр.

Елизабет забеляза, че Страйк се подсмихна, и за пръв път от познанството им насам и на нейното лице се появи мимолетна усмивка.

– Ако щете, вярвайте, това е истинското й име, не е псевдоним. Пише порнография под формата на исторически любовни романи. Оуен проявяваше голямо презрение към творбите й, но би убил за продажбите, които реализира. Книгите й вървят като топъл хляб – добави Елизабет.

– Кога се прибрахте от гостуването у Доркъс?

– В понеделник, в късния следобед. Предполагаше се да е хубав дълъг уикенд, ала ни най-малко не беше хубав – изрече натъртено Елизабет – благодарение на „Bombyx Mori“. Живея сама – продължи тя – и не мога да докажа, че се прибрах у дома, а не отидох да убия Оуен още с връщането си в Лондон. А със сигурност имах такова желание...

Тя отпи малко вода и додаде:

– В полицията се интересуваха най-вече от романа. Смятат, че дава мотив на много хора.

Това бе първият й открит опит да изтръгне информация от него.

– Отначало изглеждаше, че са много хора – каза Страйк, – но ако са уцелили правилно времето на смъртта и Куин е умрял в рамките на три дни след скандала ви в „Ривър Кафе“, броят на заподозрените силно би намалял.

– Как тъй? – остро попита Елизабет и му напомни един от най-страховитите му преподаватели в „Оксфорд“, който използваше този въпрос от две думи като гигантска игла, с която пробиваше несъстоятелните теории.

– Боя се, че не мога да ви дам тази информация – любезно отвърна Страйк. – Не бива да влияем върху полицейското разследване.

През малката маса можеше добре да разгледа грубата й кожа с едри пори и лош тен, а през това време черните й като маслини очи го наблюдаваха бдително.

– Попитаха ме – каза тя – на кого съм показала ръкописа през няколкото дни, докато беше у мен и преди да го пратя на Джери и Крисчън. Отговорът беше: на никого. Интересуваха се също с кого Оуен е обсъждал творбите си, докато още ги е пишел. Не разбирам за какво им беше това – рече с все още приковани в Страйк очи. – Да не би да смятат, че някой го е подстрекавал?

– Не знам – излъга повторно Страйк. – А той обсъждаше ли романите, над които работеше?

– Може да е чел откъси на Джери Уолдгрейв. На мен не благоволяваше и заглавията им да каже.

– Нима? Никога не ви е искал съвет? Не споменахте ли, че сте учили английска литература в „Оксфорд“?

– Беше ми първа специалност – сърдито отвърна тя, – но това си беше едно нищо в очите на Оуен, който, между другото, бе отпаднал от някакво третокласно учебно заведение и така и не се беше дипломирал. Но Майкъл веднъж прелюбезно се бе изказал пред Оуен, че съм била „окайващо неоригинална“ като писател по времето на студентските ни години, и Оуен никога не го забрави. – Споменът за някогашното оскърбление придаде морав оттенък на жълтеникавата й кожа. – Оуен споделяше предубеждението на Майкъл за жените в литературата. То се знае, нито единият от двамата не възразяваше жени да хвалят произведенията им. – Тя се закашля в салфетката си, от която лицето й се показа зачервено и гневно. – Оуен бе по-лаком за похвали от всеки автор, когото съм срещала, а те до един са ненаситни.

Храната им пристигна: доматена супа с босилек за Елизабет и риба треска с пържени картофи за Страйк.

– При последната ни среща ми казахте – подзе Страйк, след като преглътна първата си голяма хапка, – че е дошъл момент, когато е трябвало да избирате между Фанкорт и Куин. Защо избрахте Куин?

Тя се залови да духа супата в лъжицата си и й бе нужно дълго обмисляне, преди да отговори:

– В онзи момент имах чувството, че прегрешенията, които понасяше, са повече от тези, които вършеше.

– Това има ли нещо общо с пародията върху романа на съпругата на Фанкорт, която някой е написал?

– Не я написа някой – изрече тихо тя. – Беше Оуен.

– Със сигурност ли го знаете?

– Той ми я показа, преди да я изпрати на списанието. Боя се... – Елизабет посрещна погледа на Страйк с хладно предизвикателство, – че написаното ме разсмя. Беше болезнено точна и много забавна сатира. Оуен винаги е бил добър литературен имитатор.

– Ала впоследствие жената на Фанкорт се е самоубила.

– Което бе трагедия, естествено – каза Елизабет, без да показва някакво чувство, – но пък не бе логично да се очаква такова нещо. Честно казано, никой, способен да отнеме живота си заради лоша критика, не бива поначало да се захваща с писане на роман. Но пък и нормално бе Майкъл да е бесен срещу Оуен и според мен още повече, задето Оуен се уплаши и отрече авторството, когато научи за самоубийството на Елспет. Беше изненадващо малодушие от страна на човек, който искаше да бъде приеман като безстрашен и неподатлив на условности. Майкъл поиска да се откажа от Оуен като клиент. Аз не го сторих. Оттогава Майкъл не ми е проговарял.

– Куин повече пари ли ви печелеше, отколкото Фанкорт по това време? – попита Страйк.

– Боже мой, не – отговори тя. – Не бях водена от парична изгода, когато запазих лоялност към Оуен.

– А защо тогава...

– Току-що ви отговорих – заяви нетърпеливо тя. – Вярвам в свободата на словото дори когато то разстройва хората. Тъй или иначе, дни след самоубийството на Елспет Лионора роди преждевременно близначета. При раждането нещо сериозно се объркало; момчето почина, а Орландо е... Предполагам, че вече сте я видели.

Страйк кимна и в ума му ненадейно изскочи сънят от предишната нощ: бебето, което Шарлот бе родила, но не му позволяваше да види...

– Мозъчно увредена – довърши Елизабет. – Така че Оуен изживяваше своя собствена лична трагедия и за разлика от Майкъл не си я беше докарал сам...

Тя отново се закашля и когато улови леко изненадания поглед на Страйк, направи нервен жест, с който показваше, че ще му обясни, щом пристъпът премине. Накрая, след като пийна още малко вода, тя продължи прегракнало:

– Майкъл насърчи Елспет да пише само за да му се разкара от главата, докато работи. Нямаха нищо общо. Той се ожени за нея само заради неизлечимия си комплекс, че принадлежи към ниската средна класа. А тя беше дъщеря на граф, която си въобразяваше, че бракът с Майкъл ще е безкрайни литературни сбирки и вдъхновяващи интелектуални разговори. Не си даваше сметка, че през повечето време ще е сама, докато Майкъл работеше. Беше – добави с презрение Елизабет – ограничена и лишена от находчивост жена. Ала идеята да бъде писател я въодушеви. Имате ли представа колко много хора си въобразяват, че могат да пишат? – остро се обърна агентката към Страйк. – Умът ви не може да побере какви боклуци ми пращат всеки ден. При нормални обстоятелства романът на Елспет щеше да бъде отхвърлен на мига, толкова глупав и претенциозен беше, само че обстоятелствата не бяха нормални. След като я беше подтикнал да напише проклетото произведение, Майкъл нямаше куража да й каже, че е ужасно. Даде го на издателството си и за да му угодят, те го приеха. Беше излязъл на пазара седмица преди пародията да се появи.

– В „Bombyx Mori“ Куин внушава, че Фанкорт е автор на пародията – припомни Страйк.

– Знам, че е така... И аз не бих провокирала Майкъл Фанкорт – додаде тя полугласно, но с долавяща се настойчивост да бъде чута.

– Какво имате предвид?

Настана кратка пауза, през която той едва ли не виждаше как Елизабет решава колко от всичкото да му каже.

– Запознах се с Майкъл – бавно заговори тя – в семинар върху трагедиите с основна тема отмъщение от епохата на Джеймс I. Да кажем просто, че това бе неговата стихия. Той обожава тези драматурзи: техните садизъм и жажда за мъст... изнасилване и канибализъм, скелети на отровени хора, облечени в женски дрехи... садистичното възмездие е идея фикс за Майкъл.

Тя погледна Страйк, който я наблюдаваше внимателно.

– Какво? – попита го рязко.

А той се питаше кога ли подробностите около убийството на Куин щяха да изригнат в пресата. Бентът сигурно вече поддаваше, след като Кълпепър се бе заел с този случай.

– Фанкорт осъществи ли садистично възмездие, когато предпочетохте Куин пред него?

Тя се втренчи в купата си с червена течност и с отсечено движение я бутна встрани.

– Бяхме близки приятели, много близки, но той не ми е казвал и дума от деня, в който отказах да прогоня Оуен. Положи всички усилия да отклони други писатели от агенцията ми, разправяше наляво и надясно, че съм безчестна жена, лишена от принципи. Ала аз тача свято един принцип и той го знаеше – заяви Елизабет с непоколебимост. – С написването си на пародията Оуен не стори нещо по-различно от онова, което Майкъл бе причинявал стократно на други писатели. То се знае, горчиво окайвах последиците, но беше един от случаите – от редките случаи – когато смятах, че в морален аспект Оуен е чист.

– И все пак сигурно ви е заболяло – изтъкна Страйк. – С Фанкорт сте се знаели по-отдавна, отколкото с Куин.

– Сега вече по-дълго време сме врагове, отколкото сме били приятели.

Страйк си отбеляза наум, че това не бе отговор на въпроса му.

– Не бива да мислите... Оуен невинаги беше... не беше изцяло лош – продължи неспокойно Елизабет. – Беше обсебен от мъжествеността и в живота, и в творбите си. Понякога тя бе метафора за творческия гений, но в други случаи е разглеждана като препятствие за художественото осъществяване. Сюжетът в „Грехът на Хобарт“ се гради върху необходимостта Хобарт, който има и мъжки, и женски отлики, да избира между ролята си на родител и отказването от писателски амбиции: да абортира детето си или да изостави рожбата на въображението си. Но когато опираше до ролята му на баща в реалния живот... Разбирате, че Орландо не е... Никой не би желал детето му да е... да е... но той я обичаше и тя него.

– С изключение на времето, когато е изоставял семейството си, за да се сношава с любовници и да пръска пари за хотели – вметна Страйк.

– Добре де, не би спечелил звание „Баща на годината“ – тросна се Елизабет, – но между тях имаше обич.

Над масата надвисна мълчание и Страйк реши да не го нарушава. Беше сигурен, че Елизабет Тасъл се е съгласила на тази среща, както и бе поискала предишната, по свои лични причини, а той много държеше да ги чуе. Ето защо си ядеше рибата и чакаше.

– Полицаите ме попитаха – рече тя най-сетне, когато чинията му бе опразнена, – дали Оуен не ме е изнудвал по някакъв начин.

– Сериозно? – откликна Страйк.

Около тях се носеха шумовете и говорът в ресторанта, а навън снегът валеше по-силно отвсякога. Тук той отново срещаше познатото явление, за което бе говорил на Робин: заподозрения, който желае да се обясни, притеснен, че не го е сторил достатъчно убедително при първия си опит.

– Засекли са големи суми пари, прехвърляни от моята сметка в тази на Оуен в течение на годините – каза Елизабет.

Страйк не коментира; готовността й да покрие хотелските сметки на Куин му бе направила впечатление като необичаен факт още при първия им разговор.

– За какво си мислят, че някой би могъл да ме изнудва? – попита го тя и изкриви алената си уста. – Професионалният ми живот е абсолютно изряден и почтен. Личен живот на практика нямам. Не съм ли самото олицетворение на безукорна стара мома?

Страйк, преценил, че е невъзможно да се отговори на такъв въпрос, бил той и реторичен, без да оскърбиш питащия, отново си замълча.

– Всичко започна с раждането на Орландо – каза Елизабет. – Оуен бе успял да похарчи всички спечелени някога пари, Лионора беше в реанимация две седмици след раждането, а Майкъл Фанкорт крещеше наляво и надясно как Оуен убил жена му. Оуен бе отхвърлен от всички. Нито той, нито Лионора имаха роднини. Услужих му с пари назаем да купят каквото е нужно за бебето. След това го авансирах за ипотека върху по-голяма къща. После давах пари, та Орландо да бъде прегледана от специалисти, щом стана ясно, че не се развива както би трябвало, и за терапевти, които да й помогнат. Преди да се усетя, бях се превърнала в лична банка на семейството. Всеки път, когато постъпваха хонорари за Оуен, той разиграваше сценка как искал да си върне заемите и понякога наистина получавах по няколко хиляди. По своята същност – продължи агентката и думите сякаш се надпреварваха да излязат от устата й – Оуен беше едно пораснало дете и това можеше да го прави или непоносим, или чаровен. Безотговорен, импулсивен, егоистичен, изумително лишен от съвест, ала в същото време можеше да бъде забавен, въодушевен и привлекателен. У него имаше патос, една умиляваща уязвимост и колкото и лошо да се проявяваше, хората биваха подтиквани да се държат закрилнически към него. Джери Уолдгрейв го чувстваше. Жените го чувстваха. Аз го чувствах. Продължавах да се надявам, дори да вярвам как един ден той ще създаде творба с качествата на „Грехът на Хобарт“. Винаги имаше нещичко във всяка от проклетите му ужасни книги, заради което човек не можеше да го отпише напълно.

Дойде сервитьор да прибере чиниите им. Елизабет отвърна с пренебрежителен жест на загрижения му въпрос дали нещо не е било наред със супата и поиска кафе. Страйк прие предложението да му донесат меню с десертите.

– Но Орландо е сладка – изрече тя дрезгаво. – Орландо е много мила и сладка.

– Да... според нея – каза Страйк, като я наблюдаваше внимателно – сте влезли в кабинета на Куин онзи ден, докато Лионора била в тоалетната.

Стори му се, че не беше очаквала въпроса и нямаше вид той да й харесва.

– Видяла е, значи, тъй ли? – Тя отпи вода, поколеба се, после каза: – Не мисля, че някой, описан в „Bombyx Mori“, след като е имал шанса да надзърне какви още гадни писания Оуен може да е оставил да се търкалят там, би се отказал от възможността да надникне.

– Намерихте ли нещо?

– Не – отговори тя, – защото там бе същински боклучарник. Веднага ми стана ясно, че търсенето би отнело твърде дълго време и – тя вирна брадичка предизвикателно – за да съм напълно откровена, не желаех да оставям отпечатъци. Така че почти веднага си излязох. Беше моментен импулс и вероятно недостоен.

Изглежда, бе изрекла всичко, което бе дошла да каже. Страйк поръча кръмбъл с ябълки и ягоди и пое инициативата.

– Даниъл Чард иска да ме види – съобщи й той.

Маслиненочерните й очи се разшириха от изненада.

– Защо?

– Не знам. Освен ако снегът не натрупа прекалено, утре ще го посетя в Девън. Бих искал да знам, преди да се срещна с него, защо е обрисуван като убиец на млад рус мъж в „Bombyx Mori“.

– Няма да ви давам ключ към тази мръсна книга – отсече Елизабет и предишните й агресия и подозрителност се върнаха. – Не. Няма да го направя.

– Жалко – подхвърли Страйк, – защото хората говорят.

– Да не очаквате да задълбоча нечуваната си глупост да пусна тая проклетия на бял свят, като сега клюкарствам за нея?

– Аз съм дискретен – увери я Страйк. – Не е нужно никой да знае откъде съм получил информацията.

Ала тя продължи да го фиксира студено и равнодушно, без да проговори.

– Ами Катрин Кент?

– Какво за нея?

– Защо бърлогата й в „Bombyx Mori“ е пълна с черепи на плъхове?

Елизабет не каза нищо.

– Знам, че Катрин Кент е Харпията, срещнах се с нея – търпеливо посочи Страйк. – Като обясните, просто ще ми спестите време. Предполагам, че искате да се разбере кой е убил Куин.

– Толкова сте прозрачен – смразяващо изрече тя. – Методите ви обикновено минават ли пред хората?

– Да – отвърна спокойно той, – минават.

Тя се намръщи и после заговори рязко, с което не го изненада кой знае колко:

– Е, в края на краищата аз не дължа никаква лоялност на Катрин Кент. Ако искате да знаете, Оуен прави доста грубовата връзка с факта, че тя работи в клиника за експерименти над животни. Там вършат отвратителни неща с плъхове, кучета и маймуни. Чух го на едно парти, на което Оуен я доведе. Фръцкаше ми се полуразголена и се опитваше да ме впечатли – подхвърли презрително Елизабет. – Виждала съм работите й. Пред нея Доркъс Пенгълий е направо Айрис Мърдок. Типичният брак... брак...

Страйк успя да изяде няколко хапки от десерта си, докато тя кашляше с всичка сила в салфетката.

– ...брак, който ни поднася интернет – завърши тя с насълзени очи. – И което бе едва ли не по-лошо, очакваше да съм на нейна страна срещу мърлявите студенти, които нападнали лабораториите им. Аз съм дъщеря на ветеринар, израснала съм с животни и ги харесвам повече от мнозинството хора. За мен Катрин Кент е една ужасна персона.

– А имате ли идея коя може да е Епицена, дъщерята на Харпия? – попита Страйк.

– Не – отвърна Елизабет.

– Ами джуджето в чувала на Резача?

– Няма да обяснявам нищо повече за тая противна книга!

– Куин да е познавал жена, на име Пипа?

– Аз не съм срещала такава. Но той водеше курсове по творческо писане, посещавани от жени на средна възраст, дето търсят смисъл в живота си. Тъкмо там забърса Катрин Кент.

Тя отпи кафе и погледна часовника си.

– Какво можете да ми кажете за Джо Норт? – попита Страйк.

Тя го стрелна с подозрение.

– Защо?

– Любопитен съм – отвърна Страйк.

Той не знаеше защо тя реши да отговори; може би защото Норт отдавна бе покойник или заради сантименталността й, която бе доловил още при посещението в претрупания й кабинет.

– Той беше от Калифорния – започна тя. – Дошъл беше в Лондон да открие английските си корени. Беше гей, няколко години по-млад от Майкъл, Оуен и мен и пишеше много откровен пръв роман за живота, който бе водил в Сан Франциско. Майкъл ме запозна с него. Смяташе, че работата му е първокласна, ала той не беше от бързите писатели. Все ходеше по купони, а още тогава е бил ХИВ позитивен, което ние разбрахме няколко години по-късно, и не се грижеше за себе си. Дойде моментът, когато се разболя от СПИН. – Елизабет прочисти гърло. – Помните истерията около ХИВ, когато за пръв път се разчу.

Страйк бе претръпнал към факта някои хора да го смятат за почти десет години по-възрастен, отколкото беше. Всъщност беше чувал от майка си (тя не беше от тези, дето си сдържат езика, за да пощадят детската психика) за болестта убиец, преследваща отдаващите се на безразборен секс и споделящите игли.

– Джо рухна физически и всички онези хора, които искаха да го познават, когато бе обещаващ, умен и красив, се пръснаха, освен Майкъл и Оуен, което им правеше чест – додаде Елизабет неохотно. – Те се грижеха за Джо, ала той умря, без да е довършил романа си. Майкъл беше болен и не можа да дойде на погребението на Джо, ала Оуен беше сред носещите ковчега. В знак на благодарност за грижите им Джо остави на двамата онази прекрасна къща, където някога бяха устройвали партита и бяха седели по цели нощи да обсъждат книги. През много от тези вечери присъствах и аз. Бяха... щастливи времена – каза Елизабет.

– Доколко използваха къщата след смъртта на Норт?

– За Майкъл не мога да кажа, но се съмнявам да е стъпвал там след разрива с Оуен, който настъпи скоро след погребението на Джо – сви рамене Елизабет. – Оуен никога не ходеше там, ужасѐн да не срещне Майкъл. Условията на Джо бяха конкретни: мисля, че го наричат ограничително съглашение. Джо държеше къщата да се запази като творческо убежище. Именно така Майкъл успяваше да блокира продажбата й през всички тези години; семейство Куин никога не откриха творци, на които да я продадат. Един скулптор я нае под наем за известно време, но не потръгна. То се знае, Майкъл беше безкрайно взискателен относно наемателите, та да попречи на Оуен да се облагодетелства финансово, а той може да си позволи да наеме адвокати, дето да обосноват законово прищевките му.

– Какво се случи с недовършения роман на Норт? – попита Страйк.

– О, Майкъл спря работа по собствения си роман и довърши този на Джо посмъртно. Нарича се „Към предела“, Харолд Уийвър го публикува. Култова класика е и постоянно бива преиздаван.

Тя отново погледна часовника си.

– Трябва да тръгвам – обяви. – Имам среща в два и половина. Палтото ми, моля – подвикна на минаващ келнер.

– Чух от някого – каза Страйк, който отлично си спомняше, че този някой беше Анстис – как сте надзиравали ремонт на Талгарт Роуд преди известно време.

– Да – отвърна тя с безразличие. – Още една от необичайните задачи, които агентката на Куин изпълняваше за него. Беше нужен някой, който да координира дейностите и да набере работници. Пратих на Майкъл сметка за половината сума и той плати чрез адвокатите си.

– Имахте ли ключ?

– Дадох го на бригадира на работниците – студено отвърна тя, – а после го върнах на семейство Куин.

– Не отидохте ли да видите ремонта?

– Отидох, естествено, трябваше да проверя какво е направено. Мисля, че ходих два пъти.

– Знаете ли дали по време на ремонта е използвана солна киселина?

– И полицията ме пита за солна киселина. Защо?

– Не мога да кажа.

Тя пламна от гняв. Едва ли се случваше често да откажат информация на Елизабет Тасъл.

– Мога да ви повторя това, което казах и на полицията. Вероятно е оставена там от Тод Харкнес.

– Кой?

– Скулпторът, за когото споменах, че беше взел под наем ателието. Оуен го откри, а адвокатите на Фанкорт не можаха да изнамерят причина да се възпротивят. Ала никой не си даваше сметка, че Харкнес работеше основно с ръждясали метали и използваше силно корозивни химикали. Нанесе много щети в студиото, преди да бъде помолен да напусне. Операцията по почистването бе извършена от страна на Фанкорт, а на нас ни пратиха сметката.

Келнерът бе донесъл палтото й, по което бяха полепнали кучешки косми. Страйк чу леко свирене от измъчените й гърди, когато тя се изправи. И след небрежно ръкуване с него Елизабет Тасъл си тръгна.

Страйк отново взе такси до офиса със смътното намерение да покаже на Робин желание за помирение; този ден между тях бе възникнало известно напрежение, той и сам не разбираше как стана. Ала докато най-сетне се добра до външния офис, беше се изпотил от болката в коляното, а първите думи на Робин прогониха всички благосклонни мисли от ума му.

– Обадиха се от компанията за коли под наем. Нямат автоматик, но могат да ти дадат...

– Налага се да е автоматик – тросна се Страйк и тежкото му отпускане на канапето предизвика шумен пръцкащ звук, който го нервира още повече. – Не мога да управлявам кола с ръчни скорости в това състояние. Позвъни ли на...

– Естествено, че се обадих и на други места – студено заяви Робин. – Пробвах навсякъде. Никой не може да ти даде автоматик за утре. Бездруго прогнозата за времето е отчайваща. Според мен е по-добре да...

– Ще ида да разговарям с Чард – отсече Страйк.

Болката и страхът го правеха гневен: страх, че ще трябва да се откаже от протезата и отново да се върне към патериците, към забодения нагоре крачол, взиращите се очи, хорското съжаление. Мразеше твърдите пластмасови седалки в болничните коридори, вмирисани на дезинфектант; ненавиждаше момента, когато изваждаха дебелия му медицински картон, започваха да го съветват да смени протезата, да дава покой на крака си, да го обгрижва, сякаш бе болно дете, което трябваше да води навсякъде със себе си. В сънищата си той не беше еднокрак; в сънищата си беше цял.

Поканата на Чард беше неочакван подарък и той възнамеряваше да се възползва. Имаше много въпроси към издателя на Куин. Самата покана бе извънредно странна. Той искаше да чуе причината, поради която Чард го привикваше чак в Девън.

– Ти чу ли ме? – попита Робин.

– Какво?

– Казах, че мога аз да те закарам.

– Не можеш – изтърси безцеремонно Страйк.

– Защо?

– Трябва да си в Йоркшър.

– Пътувам от Кингс Крос утре вечер в единайсет.

– Снегът ще е ужасен.

– Ще тръгнем рано. Или – сви рамене Робин – можеш да отложиш срещата с Чард. Само че прогнозата за идната седмица също е лоша.

Трудно му бе да премине от неблагодарност към противоположното отношение със стоманения сиво-син поглед на Робин, прикован в него.

– Ами добре – изрече сковано той. – Благодаря.

– Тогава отивам да избера кола – заяви Робин.

– Хубаво – процеди Страйк през стиснати зъби.

Според Оуен Куин жените нямаха място в литературата; той, Страйк, също хранеше своите тайни предубеждения, ала какъв избор имаше с това болящо коляно и липсата на коли автоматик?

...Това (сред всички други) беше най-смъртоносното и опасно начинание, в което някога се бях впускал, откакто за пръв път вдигнах оръжие срещу лицето на врага...

Бен Джонсън,

Всеки със своето настроение

В пет часа на следващата сутрин Робин, увита в шал и с дебели ръкавици, се качи на един от първите влакове на метрото за деня с коса, блестяща от снежинките в нея, малка раница през рамо и пътна чанта, в която бе поставила черната рокля, палто и обувки, нужни й за погребението на госпожа Кънлиф. Не смееше да разчита, че ще успее да се прибере до къщи след пътуването до Девън и обратно, а възнамеряваше да иде право на Кингс Крос, след като върнеше автомобила на компанията за коли под наем.

Седнала в почти празния влак, тя анализира чувствата си за предстоящия ден и констатира, че са смесени. Възбудата бе преобладаващата емоция, защото бе убедена, че Страйк има отлична причина да разпита Чард, която не търпеше отлагане. Робин бе привикнала да се доверява на преценката и предчувствията на шефа си – едно от нещата, които безумно дразнеха Матю.

Матю... Пръстите на Робин в черната ръкавица стиснаха здраво дръжката на пътната чанта до нея. Продължаваше да лъже Матю. Робин бе искрен човек и никога през деветте години, откакто бяха заедно, не го бе лъгала или поне не доскоро. Някои бяха лъжи, изразяващи се в премълчаване. В сряда Матю я бе попитал по телефона какво е правила в службата си този ден и тя му поднесе кратка и силно редактирана версия на дейностите си, като пропусна отиването им със Страйк до къщата, където бе убит Куин, обяда в „Албион“ и разбира се, вървенето по моста на станцията „Уест Бромптън“ с тежката ръка на Страйк преметната през раменете й.

Ала имаше и директни лъжи. Предишната вечер я беше попитал, също както бе сторил Страйк, не е ли по-разумно да си вземе почивен ден и да хване по-ранен влак.

– Опитах се – бе му отговорила. Лъжата се изплъзна с лекота от устните й, преди да е успяла да обмисли. – Няма никакви места. Сигурно заради лошото време. Вероятно хората предпочитат да пътуват с влак, отколкото да рискуват с колите си. Ще трябва да се примиря с нощното пътуване.

„Ама какво друго можех да кажа – мислеше си Робин, докато наблюдаваше в тъмните стъкла отражението на напрегнатото си лице. – Та той щеше да вдигне врява до небето.“

Истината беше, че тя искаше да иде в Девън; искаше да помогне на Страйк; искаше да се отдели от компютъра си и да разследва въпреки тихото удовлетворение, което извличаше от компетентното си администриране на бизнеса. Нима имаше нещо лошо в това? Матю така мислеше. Не на това бе разчитал. Държал бе тя да постъпи в отдел „Човешки ресурси“ на рекламната агенция за два пъти по-висока заплата. Лондон беше толкова скъп. Матю искаше по-голям апартамент. Тя се опасяваше, че я мъкне на гърба си...

От друга страна, пък Страйк. Познатото разочарование и възелът, който се стягаше в стомаха й: „Ще трябва да вземем още някого“. Постоянното споменаване на този евентуален партньор, който придобиваше митични измерения в съзнанието на Робин: късо подстригана жена със сърдито лице като полицайката, която бе охранявала местопрестъплението на Талгарт Роуд. Щеше да бъде компетентна и обучена за работата, каквато Робин не беше, и необременена (каза го за пръв път открито пред себе си в този полупразен вагон на метрото, докато светът навън бе потънал в тъма, а в ушите й се разнасяше тракане и тътен) с годеник като Матю.

Ала Матю бе оста на нейния живот, непоклатимият център. Тя го обичаше; винаги го беше обичала. Той бе останал до нея през най-тежкия период от живота й, когато много млади мъже биха си тръгнали. Тя искаше да се омъжи за него и щеше да се омъжи за него. Само дето преди никога не бяха имали сериозни разногласия, никога. Работата й, решението й да остане при Страйк, самият Страйк бяха внесли елемент на раздор в отношенията им, нещо заплашително и ново...

Тойота ленд крузърът, който Робин беше наела, беше паркиран за през нощта в Кю-Парк в Китайския квартал, един от най-близките паркинги до Денмарк Стрийт, на която такива нямаше. Като се подхлъзваше и залиташе с най-ниските си елегантни обувки и поклащаща се ръчна чанта в дясната ръка, Робин бързаше в тъмнината към многоетажния паркинг, решена да не си товари ума повече с Матю и какво би помислил или казал той, ако можеше да я види. Предстояха й шест часа насаме в колата със Страйк. След като сложи пътната си чанта в багажника, Робин се настани на шофьорската седалка, нагласи сателитния навигатор, регулира отоплението и остави двигателя да работи, за да затопли мразовития интериор на колата.

Страйк закъсняваше малко, което не беше типично за него. Робин уплътни чакането си, като се запозна подробно с всичко по контролното табло. Тя обичаше колите, винаги й бе доставяло удоволствие да шофира. Още на десетгодишна възраст можеше да управлява трактора във фермата на чичо си, стига някой да й помогнеше да освободи ръчната спирачка. За разлика от Матю, бе взела шофьорския изпит от първия път. Вече знаеше, че не бива да го подкача на тази тема.

Движение, отразено в страничното огледало, я накара да вдигне глава. Страйк в тъмен костюм се придвижваше с мъка към колата на патерици и с единия крачол прихванат нагоре с безопасни игли.

Робин усети тягостно присвиване под лъжичката – не заради ампутирания му крак, който тя вече бе виждала, и то при много по-обезпокоителни обстоятелства, а защото за пръв път ставаше свидетел Страйк да се показва на публично място без протеза.

Излезе от колата, после й се прищя да не го беше правила, когато улови смръщването му.

– Умно от твоя страна да вземеш четири по четири – отбеляза той, като безмълвно я предупреждаваше да не отваря дума за крака му.

– Да, реших, че ще ни свърши по-добра работа в това време – каза Робин.

Той заобиколи откъм мястото на пътника. Робин знаеше, че не бива да му предлага помощ; долавяше зона на изключване около него, сякаш по телепатия той внушаваше отхвърляне на всякакви предложения за съдействие или съчувствие, ала Робин се тревожеше, че няма да успее да се качи вътре самичък. Страйк метна патериците си на задната седалка, застана за миг в крехко равновесие, после демонстрира мощ на торса си, каквато Робин не бе виждала у него, и плавно се намести на седалката.

Робин побърза да скочи обратно вътре, сложи си колана и излезе на заден ход от мястото за паркиране. Нежеланието на Страйк да приеме нейната загриженост издигна стена между тях и съчувствието й бе примесено с известна доза негодувание, че дори в такава мъничка степен той не я допускаше до себе си. Кога му бе треперила и демонстрирала майчински грижи? Най-многото, което бе сторила, бе да му подаде парацетамол...

Страйк съзнаваше, че се държи неразумно, ала това разбиране само засилваше неговата раздразнителност. Още със събуждането му стана ясно, че да поставя протеза на това пламнало, подуто и извънредно болезнено коляно щеше да е напълно идиотска постъпка. Беше принуден да се смъкне по задник като малко дете по металните стълби. Минаването по заледения Чаринг Крос Роуд на патерици му бе спечелило взиране от страна на малкото ранобудни пешеходци, осмелили се да излязат по тъмно при температури под нулата. Не бе желал никога да се връща към това състояние, но се бе случило, и то само поради моментно забравяне, че не беше целият Страйк от сънищата си.

Отбеляза с облекчение, че поне Робин умееше да шофира. Сестра му Луси бе разсеяна и ненадеждна зад волана. Шарлот винаги бе карала своя лексус по начин, който причиняваше на Страйк физическа болка: минаваше с висока скорост на червен светофар, пушеше, бъбреше по мобилния си телефон, разминаваше се на сантиметри от велосипедисти и отворени врати на паркирани коли... Откакто вайкингът се бе взривил около него на онзи черен път, Страйк се притесняваше силно да го вози шофьор, който не е професионалист.

След дълго мълчание Робин каза:

– Отзад в раницата има кафе.

– Какво?

– В раницата... има термос. Прецених, че е по-добре да не спираме, ако не се налага. Има и бисквити.

Чистачките работеха и си проправяха път между падащия върху стъклото сняг.

– Ти си истинско чудо, дявол го взел – каза той и цялата му резервираност се стопи.

Не беше успял да закуси, защото безплодните усилия да си постави протезата, а после да търси безопасни за крачола на панталоните си и да се смъкне по стълбите му бяха отнели двойно повече време, отколкото си бе отделил. Против волята си Робин не успя да сдържи лека усмивка.

Страйк си сипа кафе и изяде няколко бисквити, а с намаляването на глада му възхищението от умелото шофиране на Робин се увеличаваше.

– Какво кара Матю? – попита той, докато преминаваха по виадукта „Бостън Манър“.

– Нищо – отвърна Робин. – Нямаме кола в Лондон.

– Да, няма нужда – каза Страйк, а пред себе си отбеляза, че ако някога дадеше на Робин заплатата, която заслужаваше, можеха и да си позволят кола.

– Какво се каниш да питаш Даниъл Чард? – поинтересува се Робин.

– Много неща – отвърна Страйк и бръсна трохите от тъмното си сако. – Преди всичко дали се е бил отказал от Куин и ако да, по каква причина. Умът ми не побира как би могъл Куин, при всичкото му малоумие, да се осмели да напада човека, държал в ръцете си прехраната му, който при това е имал средствата да го разсипе от съдебни искове.

Известно време Страйк подъвка бисквита, преглътна и добави:

– Освен ако Джери Уолдгрейв не е прав и Куин не е претърпял нервен срив, та в това си състояние е бичувал в романа си всички, които според него са били виновни за слабите му продажби.

Робин, която беше дочела „Bombyx Mori“ предишния ден, докато Страйк обядваше с Елизабет Тасъл, се усъмни:

– Не е ли писането му твърде смислено за човек с нервен срив?

– Синтаксисът си е наред, но малко ще са онези, които няма да се съгласят, че съдържанието е направо налудничаво.

– Другите му романи са много подобни.

– И все пак никой не е чак толкова откачен като „Bombyx Mori“ – отбеляза Страйк. – И „Грехът на Хобарт“, и „Братята Балзак“ имат сюжет.

– Този също има.

– Дали? Или малкият поход на Бомбикс е просто удобен начин да се отправят куп атаки към различни хора?

Снегът се бе усилил, когато отминаха отклонението за „Хийтроу“, заприказвани за гротескни елементи в романа; посмяха се малко на нелепата логика и разните чудатости. Дърветата от двете страни на магистралата бяха като посипани с тонове пудра захар.

– Може би Куин се е родил с четиристотин години по-късно – подхвърли Страйк, като продължаваше да гризе бисквити. – Елизабет Тасъл ми каза за пиеса с главен мотив отмъщение от епохата на Джеймс I, в която има отровен скелет, предрешен като жена. Май някой го изчуква и умира. Не е толкова далеч от Фалос Импудикус, който се кани да...

– Недей – спря го Робин с лек смях и потръпна.

Ала Страйк не млъкна заради протеста й, нито от чувство на отвращение. Докато говореше, нещо се обади дълбоко в подсъзнанието му. Някой му бе говорил... бе споменал... ала мигновено проблесналата мисъл потъна, както изчезва рибка в заблатен вир.

– Отровен скелет – промърмори Страйк, като се опитваше да улови изплъзващия се спомен, ала безуспешно.

– Снощи довърших и „Грехът на Хобарт“ – съобщи Робин, докато изпреварваше бавен приус.

– Умираш си да се самонаказваш – подхвърли Страйк и се пресегна за шеста бисквита. – Мислех, че книгата не ти е харесала.

– Никак дори, и не стана по-добра. Цялата е за...

– Хермафродит, който е бременен и абортира, защото дете би попречило на литературните му амбиции.

– Ти си я чел!

– Не, това Елизабет Тасъл ми го каза.

– В нея има кървав чувал – каза Робин.

Страйк погледна изкосо бледия й профил, сериозното изражение, с което наблюдаваше пътя пред себе си, и местещите й се от време на време очи към страничното огледало.

– Какво има вътре?

– Абортираното бебе – отвърна Робин. – Ужасно е.

Страйк смели тази информация, докато отминаваха отклонението за Мейдънхед.

– Странно – заключи той накрая.

– Гротескно – каза Робин.

– Не, странно е – настоя Страйк. – Куин се повтаря. Това е второто от „Грехът на Хобарт“, което вкарва в „Bombyx Mori“. Два хермафродита, два окървавени чувала. Защо?

– Е, не са точно едни и същи – поясни Робин. – В „Bombyx Mori“ чувала не го носи хермафродит и в него няма абортирано бебе. Може би е достигнал границите на въображението си – предположи тя. – Може би „Bombyx Mori“ е финалният сбор на всичките му идеи.

– По-скоро погребална клада на кариерата му.

Страйк седеше дълбоко замислен, докато гледката покрай тях ставаше все по-провинциална. Помежду дърветата се виждаха ширнали се полета, покрити с преспи и перленосиво небе над тях, а снеговалежът бе все така обилен.

– Знаеш ли – проговори накрая Страйк. – Според мен тук има две алтернативи. Или Куин действително е претърпял нервен срив, изгубил е реална представа какво върши и наистина е смятал „Bombyx Mori“ за шедьовър, или целта му е била да причини възможно най-много вреди и тези повторения имат своята причина.

– Каква причина?

– Това е ключ – промълви Страйк. – Чрез препратки към другите си книги е помагал на хората да разберат накъде бие в „Bombyx Mori“. Опитвал се е да каже нещо, без да бъде съден за клевета.

Робин не отклони очи от заснежената магистрала, но леко извърна лице към него и се намръщи.

– Мислиш, че всичко е било изцяло умишлено? Че е искал да създаде суматоха?

– Като се замисли човек – рече Страйк, – това не е лош бизнес план за егоистичен и дебелокож човек, чиито книги почти не са се продавали. Раздухай възможно по-голям скандал, посей слухове из цял Лондон по повод романа, придружени със заплахи за съдебни искове, притесни достатъчно много хора... после изчезни някъде, където призовкарите няма да те открият, и преди някой да успее да те спре, издай го в електронен вариант.

– Но той е побеснял, когато Елизабет Тасъл му казала, че няма шанс да бъде публикуван.

– Дали? – продума замислено Страйк. – Или само се е преструвал? Не я ли е подтиквал да го прочете, защото се е готвел да инсценира голяма публична кавга? По всичко личи, че е бил краен ексхибиционист. Може всичко да е било част от пропагандна кампания. Според него „Роупър – Чард“ не са рекламирали достатъчно творбите му, чух го от Лионора.

– Значи, според теб е планирал предварително да изфучи ядосан от ресторанта, когато се е срещнал с Елизабет Тасъл?

– Може би.

Слънцето вече напълно бе изгряло и заскрежените върхове на дърветата заблестяха.

– И е получил каквото е искал, не мислиш ли? – каза Страйк, примижал срещу отблясъците от искрящия лед върху предното стъкло. – Не би могъл да организира по-широка публичност за романа си. Жалко, че не доживя да види себе си в новините на Би Би Си. – И после измърмори под носа си: – О, по дяволите.

– Какво има?

– Изядох всичките бисквити... прощавай – каза разкаян Страйк.

– Няма нищо – отвърна му развеселена Робин. – Аз закусих.

– Аз пък не – довери й Страйк.

Антипатията му към темата за крака се бе разтворила в топлото кафе, в разговора им и в практичната й грижа за неговите удобства.

– Не можах да си сложа проклетата протеза. Коляното ми е адски подуто, ще трябва да ида на лекар. Отне ми цяла вечност да се приготвя.

Тя се бе досетила вече, но оцени готовността му да сподели.

Минаха покрай голф игрище с флагчета, стърчащи върху обширни акри от мека белота и пълни с вода чакълести ями с техния метален блясък на зимната светлина. Когато наближиха Суиндън, телефонът на Страйк иззвъня. Погледна номера (отчасти очакваше повторно обаждане от Нина Ласелс) и видя, че е Илса, някогашната му съученичка. Обзе го лошо предчувствие, като установи, че е пропуснал обаждане от Лионора Куин в шест и половина – вероятно се бе борил с патериците си по Чаринг Крос Роуд.

– Илса, здравей. Какво става?

– Ами много неща – отговори тя.

Гласът й звучеше метално и някъде отдалече. Той се досети, че е в колата си.

– Лионора Куин обади ли ти се в сряда?

– Да, срещнахме се следобеда – отвърна му. – Току-що отново говорих с нея. Търсила те сутринта и не можала да се свърже.

– Да, тръгнах рано от къщи и съм я пропуснал.

– Имам разрешението й да ти кажа...

– Какво се е случило?

– Прибрали са я за разпит. В момента пътувам към участъка.

– По дяволите – изруга Страйк. – По дяволите. Какво имат срещу нея?

– Тя ми каза, че открили снимки в спалнята им с Куин. Очевидно той обичал да бъде връзван, а също и да бъде сниман в това положение – съобщи Илса спокойно, но с иронична нотка в гласа. – Разправяше ми го, сякаш говореше за градинарство.

Той чуваше глухия шум на движението в Централен Лондон. Тук, на магистралата, най-силните звуци бяха съскането на чистачките, ритмичното ръмжене на мощния двигател и от време на време изфучаването на изпреварващи ги коли, управлявани от явно безразсъдни шофьори с оглед на навяващия сняг.

– Човек би помислил, че ще й стигне умът да се отърве от снимките – отбеляза Страйк.

– Ще се престоря, че не съм чула това ти предложение за унищожаване на доказателства – престорено строго изрече Илса.

– Тези снимки не са никакво шибано доказателство – възрази Страйк. – Боже мой, то се знае, че тия двамата са правили извратен секс, как иначе Лионора би задържала мъж като Куин? Умът на Анстис е прекалено праволинеен, това е проблемът; смята, че всичко освен мисионерската поза е доказателство за престъпни тенденции.

– Откъде знаеш за сексуалните навици на водещия следствието? – попита развеселена Илса.

– Той е човекът, когото издърпах отзад в онзи автомобил в Афганистан – поясни Страйк.

– О – изрече Илса.

– Решил е, че Лионора е извършителката. Но мръсните снимки са всичко, с което разполагат...

– Не са. Ти знаеше ли, че семейство Куин са имали заключен шкаф?

Страйк се напрегна, внезапно разтревожен. Възможно ли бе да е грешил, и то много?

– Е, знаеше ли?

– Какво са намерили там? – попита Страйк, изоставил безгрижния тон. – Да не би червата?

– Какво каза? Счу ми се „да не би червата“!

– Какво са намерили? – коригира се Страйк.

– Не знам, но вероятно ще разбера, като отида там.

– Тя нали не е арестувана?

– Повикана е само за разпит, но са сигурни, че е тя, личи си. А според мен Лионора не съзнава колко сериозни стават нещата. Когато ми позвъни, говореше само как дъщеря й останала у съседката, как дъщеря й се разстроила...

– Дъщерята е на двайсет и четири години и има проблеми със заучаването.

– О – промълви Илса. – Тъжно... Слушай, почти стигнах, трябва да затварям.

– Дръж ме в течение.

– Не очаквай нищо скоро. Имам чувството, че доста ще се позабавим.

– По дяволите – каза отново Страйк, като затвори.

– Какво се е случило?

Огромна цистерна напусна бавната лента, за да изпревари хонда сивик със знак „Бебе в колата“ на задното стъкло. Страйк наблюдаваше корпуса й, подобен на гигантски сребрист куршум, да ускорява по заледеното платно и отбеляза с неизречено одобрение, че Робин намали и остави по-голяма спирачна дистанция.

– От полицията са прибрали Лионора за разпит.

Робин ахна.

– Открили снимки с Куин, вързан в спалнята им, и нещо друго в заключен шкаф, но Илса не знаеше какво...

На Страйк му се бе случвало и преди. Този мигновен преход от спокойствие към бедствие. Забавянето на времето. Напрягането и крещенето на всички сетива.

Цистерната поднесе и се изви под остър ъгъл.

Той се чу да изкрещява „СПИРАЧКА!“, защото това бе сторил последния път, когато се опита да отбута смъртта...

Ала Робин натисна педала за газта. Колата с рев се устреми напред. Нямаше място за минаване. Камионът се килна на една страна върху заледения път и се завъртя; хондата сивик го удари, преобърна се на покрив и се хлъзна встрани по платното; голф и мерцедес се блъснаха един в друг и блокирани заедно, полетяха към кабината на цистерната...

Носеха се към крайпътната канавка. Робин мина на сантиметри покрай преобърнатата хонда сивик. Страйк сграбчи дръжката на вратата, когато ленд крузърът заподскача с висока скорост по неравната земя – задната част на цистерната се завърташе смъртоносно към тях, ала те се движеха толкова бързо, че ги пропусна на косъм – силно подскачане, главата на Страйк се удари в тавана и ето че с обратен волан се върнаха отново на платното от другата страна на мелето, незасегнати.

– Мамичката му...

Тя най-сетне натисна спирачка при пълен контрол над колата и спря на твърдия банкет, а лицето й бе бяло като снега, трупащ се върху предното стъкло.

– В онази хонда сивик имаше дете.

И преди да е успял да каже още нещо, тя вече бе слязла и тръшнала вратата зад гърба си. Той се наведе към задната седалка в опит да вземе патериците си. Никога не бе усещал по-остро своята инвалидност. Тъкмо бе успял да придърпа патериците до себе си, когато чу сирени. Погледна с примижали очи през задното стъкло и зърна далечното проблясване на синя светлина. Полицията вече бе дошла. А той беше еднокрако и ненужно усложнение. Изруга и метна патериците обратно.

Робин се върна в колата десет минути по-късно.

– Няма страшно – изрече задъхано. – Момченцето е добре, било е в детска седалка. Шофьорът на камиона е окървавен, но в съзнание...

– А ти добре ли си?

– Да, нищо ми няма. Само се уплаших да не видя мъртво дете.

– Ами хубаво тогава – каза Страйк и пое дълбоко дъх. – Къде си се научила да шофираш така, дявол го взел?

– Изкарах няколко курса за напреднали – сви рамене Робин и отметна мократа коса от очите си.

Страйк се втренчи в нея.

– Кога е било това?

– Скоро след като напуснах университета. Бях... Преживявах трудно време и не излизах много. Беше идея на татко. Винаги съм обичала колите. Беше нещо, с което да се занимавам – каза тя, като закопча колана си и включи двигателя. – Понякога, когато си отивам у дома, ходя във фермата да се упражнявам. Чичо ми има широк празен терен, където ме пуска да карам.

Страйк все така се взираше в нея.

– Сигурна ли си, че не искаш да изчакаме малко, преди да...

– Не искам. Дадох им името и адреса си. Трябва да продължаваме.

Тя смени скоростите и плавно излезе на платното. Страйк не можеше да откъсне очи от спокойния й профил; погледът й отново бе прикован към пътя, а ръцете – уверено и спокойно отпуснати върху кормилото.

– Виждал съм по-лошо каране от дефанзивни шофьори в армията – каза й. – Онези, които возят генерали и са специално обучени да изведат колата под обстрел. – Погледна назад към заплетените автомобили, напълно преградили шосето. – Още не ми побира умът как успя да ни измъкнеш от онова там.

Заплахата от катастрофа не бе предизвикала сълзи у Робин, ала при тези думи на похвала и възхищение, внезапно се притесни, че е на път да се разплаче. С голямо усилие потисна това чувство, преобрази го в лек смях и подхвърли:

– Нали си даваш сметка, че ако бях натиснала спирачка, щяхме да поднесем и да се забием право в цистерната.

– Да – отвърна Страйк и също се засмя. – Не знам защо го казах – излъга.

Има пътека от тебе вляво, която от гузна съвест тръгва и води към гора на недоверие и страх...

Томас Кид,

Испанска трагедия

Въпреки за малко избегнатото пътно произшествие, Страйк и Робин влязоха в града Тивъртън в Девъншър малко след дванайсет часа. Робин последва инструкциите на сателитния навигатор, мина покрай тихи провинциални къщи с дебел пласт искрящ сняг върху покривите, през приятен малък мост над река с цвят на кремък и край неочаквано величествена църква от шестнайсети век, за да се озове в далечния край на града пред двойна електрическа порта, дискретно разположена встрани от пътя.

Красив млад филипинец, обут в галоши и с прекалено голямо му палто, се опитваше да я отвори ръчно. Когато видя ленд крузъра, направи знак на Робин да свали стъклото си.

– Замръзнала е – обясни кратко. – Изчакайте за момент, моля.

Поседяха така пет минути, докато той най-сетне успя да размрази крилата на портата и изрина част от непрестанно трупащия се сняг, за да им позволи да се отворят.

– Да ви закараме ли до къщата? – предложи Робин.

Той се намести на задната седалка до патериците на Страйк.

– Приятели на господин Чард ли сте?

– Той ни очаква – отвърна уклончиво Страйк.

Минаха по дълга виеща се частна алея, като ленд крузърът се движеше леко по скриптящия сняг, натрупан през нощта. Лъскавите тъмнозелени листа на рододендроните, обрамчващи алеята, бяха отказали да понесат своя товар от сняг, тъй че подходът бе изцяло в черно и бяло: стени от гъста зеленина, скупчена около насипаната като с бяла пудра пътека. Пред очите на Робин заиграха малки искрици. Беше минало дълго време от закуската й, а Страйк, разбира се, беше изял всичките бисквити.

Усещането й като от морска болест и известно чувство за нереалност си остана, щом слезе от тойотата и обхвана с поглед Тайбарн Хаус, която се издигаше край тъмен горист участък, притиснат плътно към едната й фасада. Масивната продълговата сграда пред тях беше преустроена от авантюристичен архитект: едната половина на покрива бе заместена със стъкло, а другата бе покрита със соларни панели. Докато гледаше нагоре към мястото, където конструкцията ставаше прозрачна и скелетът й се открояваше на светлосивото небе, замайването на Робин се усили. Напомни й кошмарната снимка от телефона на Страйк – стъкления купол и светлината, под които лежеше обезобразеният труп на Куин.

– Добре ли си? – попита я загрижен Страйк.

Тя беше много бледа.

– Да – отвърна Робин, която искаше да запази героичния си образ в неговите очи.

Като поемаше дълбоко от мразовития въздух, последва Страйк, изненадващо пъргав на патериците си, по чакълестата пътека към входа. Младият им пасажер бе изчезнал, без да им каже нито дума.

Вратата им отвори самият Даниъл Чард. Беше облечен в резедава копринена риза с яка столче, подобна на манта, и с широки ленени панталони. Също като Страйк и той се подпираше на патерици, а левият му глезен и стъпалото бяха в плътен хирургически ботуш с ремъци. Чард погледна надолу към люлеещия се празен крачол на Страйк и за няколко смущаващи секунди сякаш не бе способен да отмести очи.

– А вие сте решили, че вашето е проблем – подхвърли Страйк и му протегна ръка.

Малката шега не срещна ответ. Чард не се усмихна. Аурата на неловкост и несъвместимост, която го бе обкръжавала на фирменото парти, все така се долавяше и тук. Той стисна ръката на Страйк, без да го поглежда в очите, и думите му за посрещане бяха:

– Цяла сутрин чакам да отмените посещението си.

– Не, успяхме – ненужно отвърна Страйк. – Това е асистентката ми Робин, която ме докара. Надявам се...

– Е, няма да я оставим навън на снега – рече Чард, но без сянка от сърдечност. – Заповядайте, влезте.

Той отстъпи на патериците си, за да ги пропусне през прага на излъсканите до блясък дъски с цвят на мед.

– Нали не възразявате да си събуете обувките?

Набита филипинка на средна възраст с прибрана на кок черна коса се появи от две летящи врати в тухлената стена вдясно от тях. Беше облечена изцяло в черно и държеше две бели ленени торби, в които вероятно се очакваше Страйк и Робин да поставят обувките си. Робин подаде своите; усети се странно уязвима, когато почувства дъските на пода под стъпалата си. Страйк просто стърчеше там на единствения си цял крак.

– О – продума Чард и отново се втренчи. – Не, предполагам... Господин Страйк по-добре да си остане с обувката, Ненита.

Жената се оттегли в кухнята без нито дума.

Някак си интериорът на Тайбарн Хаус засили у Робин неприятното чувство за шемет. Обширното пространство не бе разделено с никакви стени. Първият етаж, до който се стигаше по спираловидна стълба от стомана и стъкло, висеше на дебели метални кабели от високия таван. Далеч над главите им се виждаше огромното двойно легло на Чард от черна кожа, а над него на тухлената стена висеше нещо като грамадно разпятие от бодлива тел. Робин бързо свали поглед, защото вече съвсем й прилоша.

Повечето от мебелировката на долното ниво представляваше кубове от черна или бяла кожа. Вертикални стоманени радиатори бяха разположени помежду измамно прости библиотечни рафтове, отново от дърво и метал. Доминираща в рехаво обзаведеното помещение бе бяла мраморна скулптура в човешки ръст на женски ангел, стъпил на скала и с частична дисекция, която показваше половината от черепа й, част от вътрешностите и малко от костта в крака й. На Робин, неспособна да откъсне поглед от нея, й направиха впечатление гърдите, две едри полукълба, подобни на шапки на гъби върху облия гръден кош.

Нелепо беше да й призлява, при положение че подложеното на дисекция тяло бе от студен чист камък, неодушевен материал, нищо подобно на разложения труп, запазен в мобилния телефон на Страйк... не мисли за това... Трябваше да накара Страйк да й остави поне една бисквита... Пот изби по горната й устна, по скалпа й...

– Добре ли си, Робин? – остро попита Страйк.

Тя осъзна от израженията на двамата мъже, че вероятно е променила цвета си, и към ужаса й да не би да припадне се добави конфузът, че злепоставя Страйк.

– Съжалявам – пробъбри с изтръпнали устни. – Беше дълго пътуване... Ако може, чаша вода...

– Ами... добре – отвърна Чард, сякаш водата тук бе в недостиг. – Ненита?

Жената в черно се появи отново.

– На младата дама й е нужна чаша вода – каза Чард.

Ненита направи жест на Робин да я последва. Докато вървеше към кухнята, Робин чу патериците на издателя да потропват глухо по дървения под зад нея. Щом влезе, бегло регистрира повърхности от неръждаема стомана и боядисани в бяло стени, а също и младежа, когото бе докарала насам, разбъркващ нещо в голям тиган, после се озова седнала на ниска табуретка.

Робин бе предположила, че Чард е тръгнал подире й, за да провери дали е добре, но когато Ненита й подаде студена чаша в ръката, чу го да проговаря над главата й:

– Благодаря, че оправи портата, Мани.

Младежът не отговори. Робин чу отдалечаващото се потропване на патериците и раздвижването на летящата кухненска врата.

– Вината е моя – каза Страйк на Чард, когато издателят отново се върна при него. И наистина се чувстваше виновен. – Изядох всичката храна, която беше приготвила за пътуването.

– Ненита ще й даде нещо – подхвърли Чард. – Да седнем, какво ще кажете?

Страйк го последва покрай мраморния ангел, който се отразяваше размазано в лъснатия дъсчен под, и двамата се отправиха на четирите си патерици към края на помещението, където черна желязна печка с дърва разпръсваше приятна топлина.

– Страхотна къща – каза Страйк, като се отпусна на един от по-големите кубове от черна кожа и сложи патериците до себе си.

Комплиментът беше неискрен; той предпочиташе утилитарно удобство, а домът на Чард бе изцяло повърхностна показност.

– Да, сътрудничих си тясно с архитектите – отвърна Чард с кратък проблясък на ентусиазъм. – Има още ателие – посочи към друга дискретна двойна врата – и басейн.

Той също седна и протегна пред себе си крака в плътния медицински ботуш.

– Как се случи? – попита Страйк, като кимна към счупения крак.

Чард посочи с края на патерицата си към спираловидната стълба от метал и стъкло.

– Сигурно е боляло – отсъди Страйк, като огледа височината й.

– Шумът от счупването се разнесе из цялата къща – обясни Чард със странно задоволство. – Не ми беше идвало на ума, че можеш да го чуеш. Чай ли искате, или кафе?

– С удоволствие бих пил чай.

Страйк видя Чард да настъпва със здравия си крак малка месингова пластина до себе си. И ето че Мани отново се показа от кухнята.

– Чай, ако обичаш, Мани – поръча Чард с подчертана топлота, иначе отсъстваща в маниера му.

Младежът пак се скри, все така нацупен.

– Това връх Сейнт Майкълс ли е? – попита Страйк, като посочи към малка картина край печката.

Беше наивистична творба, изработена като че върху дъска.

– На Алфред Уолис е – съобщи Чард с нова искрица на ентусиазъм. – Каква простота на формите... семпло и наивно. Баща ми го познаваше. Уолис се зае сериозно с рисуване чак след като навърши седемдесет. Познавате ли Корнуол?

– Отраснал съм там – отговори Страйк.

Ала на Чард му бе по-интересно да говори за Алфред Уолис. Отново спомена как художникът открил истинското си призвание късно в живота и се зае да коментира творбите му. Пълната липса на интерес на Страйк към темата остана незабелязана. Чард не беше привърженик на контакта с очи. Погледът на издателя се местеше от картината към други места по тухлените стени и само случайно се плъзваше върху Страйк.

– Току-що сте се върнали от Ню Йорк, нали? – попита Страйк, когато Чард млъкна, за да си поеме дъх.

– Да, бях на тридневна конференция – отвърна той и искрицата ентусиазъм угасна. Оставяше впечатление, че повтаря заучени фрази, като каза: – Трудни времена. Навлизането на електронните средства за четене промени правилата на играта. Вие четете ли? – попита той Страйк от упор.

– Понякога – отвърна Страйк.

В апартамента му имаше омачкано томче на Джеймс Елрой, което се канеше да дочете от четири седмици, но в повечето вечери бе твърде уморен, за да се съсредоточи. Любимата му книга лежеше в един от неразопакованите му кашони с вещи на площадката; беше двайсетгодишна и той не бе я отварял от дълго време.

– Нужни са ни читатели – промърмори Даниъл Чард. – Повече четящи и по-малко пишещи.

Страйк потисна импулса да отговори: Поне от един пишещ се отървахте.

Мани се появи отново, понесъл прозрачен поднос от стъклопласт на крачета, който постави пред работодателя си. Чард се наведе напред да налее чая във високи бели порцеланови чаши. Страйк си отбеляза наум, че неговите кожени мебели не издаваха дразнещи звуци като канапето в офиса му, но пък от друга страна, сигурно бяха десет пъти по-скъпи. Опакото на дланите на Чард беше все така болезнено изприщено като на фирменото парти. На силната светлина на горното осветление, скрито под надвесения втори етаж, мъжът изглеждаше по-възрастен, отколкото от разстояние – може би на около шейсет, ала тъмните, дълбоко разположени очи, хищният нос и тънките устни бяха красиви посвоему в своята суровост.

– Забравил е млякото – отбеляза Чард, като огледа подноса. – С мляко ли го пиете?

– Да – отговори Страйк.

Чард въздъхна, но вместо да натисне металната пластина на пода, се изправи върху здравия си крак и патериците и се отправи към кухнята, като остави Страйк замислено загледан след него.

Онези, които работеха при Даниъл Чард, намираха Чард особен, макар Нина да го бе описала като проницателен. Невъздържаните му гневни изблици по повод „Bombyx Mori“ се бяха сторили на Страйк като реакцията на свръхчувствителен човек с лоша преценка. Припомни си лекото усещане за неловкост у множеството, докато Чард мънкаше речта си на празненството по случай кръглата годишнина на издателството. Странен човек, мъчен за разгадаване...

Страйк вдигна очи нагоре. Снегът падаше върху прозрачния покрив над мраморния ангел. Стъклото трябва да бе подгрявано, за да не се задържат преспи на него, заключи той. В съзнанието му се върна споменът за Куин, изкормен и овързан, изгорен и гниещ под големия сводест прозорец. Също като Робин направи неприятна асоциация с високия стъклен таван на Тайбарн Хаус.

Чард се появи от кухнята и прекоси пода на патериците си, като внимателно крепеше в ръка каничка с мляко.

– Сигурно се чудите защо ви помолих да дойдете тук – каза Чард, след като се беше настанил и всеки най-сетне бе отпил от чая си.

Страйк се постара да си придаде отзивчиво изражение.

– Нужен ми бе човек, на когото да се доверя – продължи Чард, без да изчака отговора на събеседника си. – Някой извън фирмата.

Стрелна много бързо Страйк и после отново заби поглед в безопасна посока към своя Алфред Уолис.

– Според мен – продължи Чард – аз съм единственият, който осъзнава, че Оуен Куин не е работил сам. Имал е съучастник.

– Съучастник? – повтори най-сетне Страйк, осъзнал, че Чард очаква отговор.

– Да – разпалено потвърди Чард. – О, да. Стилът на „Bombyx Mori“ е на Оуен, ала се е намесил и друг. Някой му е помагал.

Жълтеникавата кожа на Чард беше поруменяла. Той стискаше и поглаждаше дръжката на едната си патерица.

– Мисля, че полицията би се заинтересувала, ако това може да бъде доказано – каза Чард, като съумя да погледне Страйк право в лицето. – Ако Оуен е убит поради написаното в „Bombyx Mori“, един съучастник не би ли носил наказателна отговорност?

– Наказателна отговорност? – повтори Страйк. – Мислите, че съучастник е убедил Куин да включи материал в книгата с надеждата трето лице да си отмъсти чрез убийство?

– Аз... не съм сигурен – намръщи се Чард. – Може и да не е очаквал да се случи точно това, но със сигурност е възнамерявал да всее хаос.

Кокалчетата му побеляха от стискането на патерицата.

– Кое ви кара да мислите, че Куин се е ползвал от помощ? – попита Страйк.

– Оуен не би могъл да знае някои от нещата, които се намекват в „Bombyx Mori“, освен ако не му е подадена информация – заяви Чард, този път втренчен в каменния ангел.

– Мисля, че основният интерес на полицията към един сътрудник – бавно изрече Страйк – ще се изчерпва в това, че той или тя биха могли да ги отведат до убиеца.

Това беше истината, но бе и начин да припомни на Чард, че един човек бе загинал при гротескни обстоятелства. Ала самоличността на убиеца явно не бе от първостепенен интерес за Чард.

– Така ли смятате? – попита смръщен той.

– Да – потвърди Страйк. – Така смятам. Сътрудник би бил интригуващ за тях, ако е в състояние да хвърли светлина върху по-неясните пасажи в романа. Една от теориите, които полицията неизбежно ще разследва, е дали някой не е убил Куин, за да го спре да разкрие нещо, което е намекнал в „Bombyx Mori“.

Даниъл Чард се взираше безизразно в Страйк.

– Да. Не бях... Да.

За изненада на Страйк, издателят се надигна с помощта на патериците си и взе да крачи напред-назад, като се поклащаше върху тях в пародиен вариант на първите плахи физиотерапевтични упражнения, които Страйк бе правил преди години в болницата „Сели Оук“. Сега Страйк забеляза, че той е в много добра физическа форма и под копринените му ръкави личат яки бицепси.

– В такъв случай убиецът... – подхвана Чард и после рязко се тросна: – Какво? – отправил поглед над рамото на Страйк.

Робин беше влязла откъм кухнята вече с много по-добър цвят на лицето.

– Простете – пророни тя и спря на място притеснена.

– Това е поверителен разговор – отсече Чард. – Не, съжалявам. Бихте ли се върнали в кухнята, моля?

– Аз... добре – отвърна стъписана Робин, а също и обидена, както забеляза Страйк.

Хвърли към него поглед в очакване да се намеси, но той остана мълчалив.

Когато летящата врата се затвори след Робин, Чард процеди ядосано...

– Ето че си изгубих мисълта. Съвсем я изгубих...

– Казвахте нещо за убиеца.

– Да. Да – избъбри Чард силно нервиран и подзе движението си напред-назад, като се полюляваше върху патериците. – Убиецът, в случай че е знаел за съучастника, би могъл да погне и него. И може би вече му е хрумнало – допълни Чард повече на себе си, отколкото на Страйк, вперил поглед в скъпите дъски на пода си. – Може би това обяснява... Да.

От малкия прозорец на стената най-близо до Страйк се виждаше само тъмният силует на гората до къщата; бели снежинки падаха сънливо на черния фон.

– Нелоялността ме наранява повече от всичко друго – отсече внезапно Чард.

Той спря нервното си крачене и се обърна с лице към детектива.

– Ако ви кажа – подзе – кого подозирам, че е помагал на Оуен, и ви помоля да ми донесете доказателство, ще се чувствате ли задължен да съобщите тази информация на полицията?

Беше деликатен въпрос, каза си Страйк, като поглади разсеяно брадичката си, недобре обръсната в бързането тази сутрин.

– Ако искате от мен да установя верни ли са подозренията ви... – бавно изрече Страйк.

– Да – каза Чард. – Да, това искам. Държа да съм сигурен.

– Тогава не, не мисля, че е нужно да казвам на полицията с какво се занимавам. Ала ако разбера, че е имало сътрудник, и преценя, че той може да е убил Куин или да знае кой го е сторил, очевидно ще сметна за свой дълг да уведомя полицията.

Чард седна на един от по-големите кожени кубове и изпусна патериците, които изтракаха на пода.

– По дяволите – каза той и недоволството му отекна в многото твърди повърхности около тях, след което се наведе да разгледа дали не е оставил вдлъбнатини в лакираното дърво.

– Знаете, че съм ангажиран от съпругата на Куин да се опитам да открия кой го е убил, нали? – попита Страйк.

– Чух нещо такова – отвърна Чард, като продължаваше да оглежда дъските за щети. – Но това няма да попречи на тази конкретна линия на разследване.

Страйк си помисли колко впечатляващо погълнат от самия себе си бе този човек. Припомни си калиграфския му почерк на картичката с теменужките отпред: Непременно ме известете, ако имате нужда от нещо. Вероятно секретарката му го бе продиктувала.

– Искате ли да ми кажете кой е този евентуален съавтор? – попита Страйк.

– Това е извънредно болезнено за мен – промърмори Чард и погледът му взе да се мести от картината на Алфред Уолис към каменния ангел и после към спираловидната стълба.

Страйк не каза нищо.

– Джери Уолдгрейв е – заяви Чард, като за кратко погледна Страйк и отново отклони поглед. – И ще ви кажа защо го подозирам... защо го знам. Поведението му е странно от седмици насам. За пръв път го забелязах, когато ми телефонира по повод „Bombyx Mori“, за да ми каже какво е направил Куин. Нямаше никакво смущение, никакво извинение.

– А нима очаквахте Уолдгрейв да се извини за нещо, написано от Куин?

Въпросът като че изненада Чард.

– Ами... Оуен бе един от авторите на Джери, така че да, очаквах да изрази съжаление, задето Оуен ме е описал като... по такъв начин.

Палавата фантазия на Страйк отново извика в ума му голия Фалос Импудикус, надвесен над трупа на младеж, излъчващ свръхестествена светлина.

– В лоши отношения ли сте с Уолдгрейв? – попита той.

– Демонстрирах към Джери Уолдгрейв голяма търпимост, изключителна търпимост – заяви Чард, като игнорира конкретния въпрос. – Оставих го на пълна заплата, докато беше в онази клиника преди година. Може би той се смята за несправедливо третиран, но аз бях на негова страна в случаи, когато друг човек, някой по-благоразумен, би останал неутрален. Нямам пръст в личните злочестини на Джери. Ала той се чувства обиден и определено се показва такъв, колкото и неоправдано да е.

– Обиден за какво? – попита Страйк.

– Джери не обича Майкъл Фанкорт – промърмори Чард с очи към пламъците на печката. – Майкъл имаше... флирт преди много време с Фенела, съпругата на Джери. И истината е, че аз порицах Майкъл заради приятелството ми с Джери. Да! – закима Чард, очевидно силно впечатлен от спомена за своята намеса. – Казах на Майкъл, че е некрасиво и неразумно, дори при неговото състояние на... Майкъл бе изгубил първата си жена сравнително неотдавна. Ала Майкъл не прие добре моя непредубеден съвет. Засегна се и отиде в друго издателство. В борда бяха крайно разочаровани – поясни Чард. – Нужни бяха двайсет години да примамим Майкъл обратно. Ала след всичкото това време – заклати Чард плешивия си череп, още една отразяваща повърхност сред изобилието от стъкло, полирано дърво и стомана – Джери не може да очаква личната му вражда да определя политиката на компанията. Откакто Майкъл прие да се върне в „Роупър – Чард“, Джери си е поставил за цел да работи срещу мен, да подкопава авторитета ми по стотици дребни поводи. Според мен е станало следното – продължи Чард, като от време на време поглеждаше към Страйк, сякаш да прецени реакцията му. – Джери е споделил с Оуен за договора ни с Майкъл, който се опитвахме да запазим от огласяване. А Оуен, то се знае, бе враг на Фанкорт от четвърт век насам. Оуен и Джери са решили да сътворят този... този ужасен роман, в който аз и Майкъл сме обрисувани така клеветнически, като начин да отклонят вниманието от пристигането на Майкъл и като акт на отмъщение срещу двама ни, срещу компанията, срещу всеки друг, когото им се е прищяло да унизят. И най-показателното е – извиси глас Чард, който отекваше в празното пространство, – че след като изрично наредих на Джери да заключи ръкописа на недостъпно място, той позволи да бъде прочетен от всеки, пожелал да си направи труда, и се погрижи клюките да тръгнат из цял Лондон, а като връх на всичко напуска и ме оставя да търся...

– Кога е напуснал Уолдгрейв? – попита Страйк.

– Онзи ден – отвърна Чард и отново се впусна във възмутена тирада: – Показа извънредно силно нежелание да се присъедини към мен в правни действия срещу Куин. Това само по себе си сочи...

– Може би е мислел, че намесването на адвокати ще привлече още по-голямо внимание към книгата – предположи Страйк. – Самият Уолдгрейв също го има в „Bombyx Mori“, нали?

– О, това! – изсмя се Чард за пръв път, откакто Страйк го бе видял, и ефектът не беше приятен. – Не бива да приемате всичко за чиста монета, господин Страйк. Оуен въобще не знаеше за това.

– За кое?

– Образът на Резача е дело на самия Джери, осъзнах го при третия прочит – заяви Чард. – Много, много хитро. Изглежда като атака срещу самия Джери, а всъщност е начин да уязви Фенела. Те все още имат брак, но много нещастен. Много нещастен. Да, при препрочитането прозрях всичко – каза Чард. Лампите по окачения таван хвърляха подвижни отблясъци по темето му, докато клатеше глава. – Не Оуен е написал епизода с Резача. Той почти не познаваше Фенела. Не беше наясно за онази стара история.

– И какво точно се предполага, че символизират окървавеният чувал и джуджето?

– Измъкнете го от Джери – отсече Чард. – Накарайте го да ви каже. Защо аз да му помагам да разпространява клеветите си?

– Питах се – подхвана Страйк, примирено изоставил тази линия на проучване, – защо Майкъл Фанкорт се е съгласил да дойде в „Роупър – Чард“, когато Куин е работел за вас, а са били в толкова лоши отношения.

Настана кратка пауза.

– Не бяхме юридически обвързани да издадем следващия роман на Оуен – отговори Чард. – Имахме само права първи да го видим. Това бе всичко.

– И според вас Джери Уолдгрейв е съобщил на Оуен, че се каните да се откажете от него, та Майкъл Фанкорт да е доволен?

– Да – каза Чард, втренчен в ноктите си. – Точно така мисля. Също така бях обидил Оуен при последната ни среща, затова новината, че може би се каня да се откажа от него, без съмнение, е заличила и последните остатъци на лоялност към мен. Защото аз го прибрах, когато всички други издателства в страната бяха вдигнали ръце от него...

– Как точно го обидихте?

– О, стана при последното му посещение в службата. Беше довел дъщеря си.

– Орландо?

– Кръстена, както ми каза, на героя от едноименния роман на Вирджиния Улф. – Чард се поколеба, погледът му пробяга по лицето на Страйк, после отново се върна към ноктите му. – Дъщеря му не е съвсем наред.

– Нима? – попита Страйк. – В какъв смисъл?

– Умствено – промърмори Чард. – Тъкмо посещавах художествения отдел, когато те дойдоха. Оуен ми каза, че я развеждал наоколо, а въобще нямаше такова право, но Оуен винаги се е разполагал като у дома си... Много самонадеян беше и вечно важничеше... Дъщеря му хвана един проект за корица с мръсни ръце, стиснах я за китката, за да й попреча да го съсипе... – Той обрисува жеста си във въздуха и при спомена за този светотатствен акт по лицето му се изписа отвращение. – Сторих го инстинктивно, от желание да запазя рисунката, но тя ужасно се разстрои. Направи сцена. Получи се крайно конфузно – измънка Чард, който като че изживя страдание в ретроспекция. – Тя изпадна почти в истерия. Оуен побесня. Та това бе престъплението ми. А още и довеждането на Майкъл Фанкорт в „Роупър – Чард“.

– Кой според вас има най-сериозна причина да се притеснява от описанието си в „Bombyx Mori“? – попита го Страйк.

– Наистина не знам – отвърна Чард. След кратка пауза каза: – Е, съмнявам се, че Елизабет Тасъл е била възхитена да види себе си, изобразена като паразит, след като толкова години беше бавачка на Оуен по партита, за да му попречи да се излага като пиян глупак. Боя се обаче – изрече студено, – че не храня особено съчувствие към Елизабет. Допуснала е тази книга да мине нечетена. Престъпна безотговорност.

– Свързахте ли се с Фанкорт, след като прочетохте ръкописа? – попита Страйк.

– Той трябваше да знае какво е направил Куин – отговори Чард. – И по-добре беше да го чуе от мен. Тъкмо се беше върнал от Париж, където получи наградата „Превост“. Никак не ми беше драго да проведа този разговор.

– Той как реагира?

– Майкъл е жилав човек – измърмори Чард. – Каза ми, че не бива да се тревожа, че Оуен е нанесъл повече вреда на себе си, отколкото на нас. Майкъл обича стълкновенията. Беше съвършено спокоен.

– Споделихте ли какво е казал или намекнал за него Оуен в романа?

– Разбира се – кимна Чард. – Не можех да го оставя да го чуе от друг.

– И той не изглеждаше ли ядосан?

– Каза ми: „Последната дума ще е моя, Даниъл. Последната дума ще е моя“.

– Как изтълкувахте това?

– О, Майкъл е прочут убиец – подхвърли Чард с лека усмивка. – Може да разнищи всеки жив човек с пет добре подбрани... Като казвам „убиец“ – сам се прекъсна Чард, комично разтревожен, – естествено, имам предвид в литературния...

– Естествено – успокои го Страйк. – Приканихте ли Фанкорт да се присъедини към вас в съдебен иск срещу Куин?

– Майкъл презира съдилищата като средство за компенсация при такива въпроси.

– Познавали сте покойния Джоузеф Норт, нали? – вметна небрежно Страйк.

Мускулите по лицето на Чард се стегнаха: маска под тъмнеещата кожа.

– Това беше много отдавна.

– Норт е бил приятел на Куин, нали?

– Аз отхвърлих романа на Джо Норт – каза Чард. Тънките му устни се раздвижиха беззвучно. – Това направих, нищо повече. Половин дузина други издатели сториха същото. Беше грешка в търговско отношение. Той имаше известен успех след смъртта на автора. То се знае – добави пренебрежително, – според мен Майкъл, кажи-речи, го пренаписа.

– И Куин се засегна, че сте отхвърлили романа на приятеля му?

– Да, така беше. Вдигна голям шум за това.

– Ала все пак е дошъл в „Роупър – Чард“.

– Нямаше нищо лично в отхвърлянето ми на романа на Джо Норт – отсече Чард с все по-зачервяващо се лице. – В крайна сметка Оуен го разбра.

Настана още една неловка пауза.

– И тъй... когато сте нает да откриете... престъпник от този род – с видимо усилие промени темата Чард, – съдействате ли си с полицията, или...

– О, да – отвърна Страйк, припомнил си скептично враждебността, която напоследък срещаше от полицията, но пък възхитен, че Чард така удобно му бе подал реплика. – Имам чудесни контакти в Централното управление. Вашите движения, изглежда, не им дават причина за загриженост – каза той с леко натъртване на местоимението „вашите“.

Провокативната хлъзгава фраза постигна пълен ефект.

– Полицията е следила моите движения?

Чард го изрече като уплашено момченце, неспособен дори да се престори на хладнокръвен.

– Е, нали знаете, няма как всеки описан в „Bombyx Mori“ да не стане обект на наблюдение от полицията – подхвърли небрежно Страйк и отпи от чая си. – Всичко, което сте правили след пети, когато Куин си е тръгнал от жена си, вземайки книгата със себе си, ще представлява интерес за тях.

За огромно удовлетворение на Страйк Чард започна мигом да преговаря действията си на глас, очевидно за свое собствено успокоение.

– Ами аз не знаех нищо за романа чак до седми – заяви той и отново впери поглед в пострадалия си крак. – Бях тук, когато Джери ми се обади... Тръгнах право за Лондон, Мани ме закара. Прекарах нощта у дома, Мани и Ненита могат да го потвърдят... В понеделник се срещнах с адвокатите си в службата, говорих с Джери... Същата вечер бях на вечеря с близки приятели в „Нотинг Хил“ и отново Мани ме закара до къщи... Във вторник се прибрах по-рано, защото сутринта в сряда летях за Ню Йорк. Останах там до тринайсети... На четиринайсети цял ден си бях у дома... на петнайсети...

Мънкането на Чард премина в мълчание. Може би беше осъзнал, че няма съвършено никакъв смисъл да се обяснява пред Страйк. В погледа, който стрелна към детектива, внезапно се бе появила предпазливост. Чард бе искал да си купи съюзник; Страйк отгатваше, че той изведнъж бе осъзнал как подобни отношения могат да бъдат нож с две остриета. Страйк не се тревожеше. Спечелил бе от разговора повече, отколкото очакваше; отказ от наемането му сега щеше да му струва само пари.

Мани влезе с лека стъпка.

– Искаш ли обяд? – попита отсечено той.

– След пет минути – отвърна Чард с усмивка. – Първо трябва да се сбогувам с господин Страйк.

Мани се оттегли все така безшумно на обувките си с гумени подметки.

– Цупи се – поясни Чард с леко неудобство. – Не им харесва тук. Предпочитат Лондон.

Той вдигна патериците си от земята и се изтласка в изправена позиция. Страйк стори същото, но с по-голямо усилие.

– А как е... ъъ... госпожа Куин? – попита Чард, досетил се малко късно да покаже приличие, докато се поклащаха като странни трикраки животни към външната врата. – Тя беше едра червенокоса жена, нали?

– Не – отвърна Страйк. – Слаба. Прошарена.

– О, значи, друга съм видял – промърмори Чард без особен интерес.

Страйк спря пред летящите врати, водещи към кухнята. Чард също спря и се понамръщи.

– Боя се, че ме чака работа, господин Страйк...

– Мен също – каза любезно Страйк, – но не вярвам асистентката ми да ми благодари, ако си тръгна без нея.

Чард очевидно бе забравил за съществуването на Робин, която така властно бе отпратил.

– О, да, разбира се... Мани! Ненита!

– Тя е в банята – съобщи набитата жена, като излезе от кухнята с ленената торба, в която бяха обувките на Робин.

Чакането протече в донякъде неловко мълчание. Най-сетне Робин се появи с каменно изражение и се обу.

Студеният въздух облъхна хапливо затоплените им лица, когато външната врата се отвори. Страйк се ръкува с Чард, а Робин директно се отправи към колата и се качи на шофьорското място, без да говори с никого.

Мани се появи, отново облякъл дебелото палто.

– Ще сляза с вас надолу да проверя вратата – каза той.

– Могат да звъннат от там, ако пак е замръзнала, Мани – каза му Чард, но младежът не му обърна внимание и се настани на задната седалка.

Тримата потеглиха в мълчание обратно по черно-бялата алея под валящия сняг. Мани натисна дистанционното, което бе взел със себе си, и вратата се отвори без никакво затруднение.

– Благодаря – каза му Страйк и се извърна назад към него. – Боя се, че никак няма да ти е топло на връщане.

Мани изсумтя, излезе от колата и тръшна вратата. Робин тъкмо бе превключила на първа скорост, когато Мани се появи до прозореца на Страйк. Тя натисна спирачката.

– Да? – каза Страйк, като свали стъклото.

– Не го блъснах – изрече Мани гневно.

– Моля?

– Не го блъснах аз по стълбите – каза Мани. – Той лъже.

Страйк и Робин се взираха безмълвни в него.

– Вярвате ли ми?

– Да – отвърна Страйк.

– Добре тогава – кимна им Мани. – Добре.

Обърна се и тръгна обратно към къщата, като се хлъзгаше леко с галошите си.

...В знак на искрено приятелство и доверие ще те запозная с моя план. Да си казваме истината и да говорим открито един пред друг.

Уилям Конгрийв,

Любов за любов

По настояване на Страйк спряха за обяд в местния „Бъргър Кинг“.

– Трябва да хапнеш нещо преди обратния път.

Робин го придружи вътре все така мълчалива, без да коментира дори смайващите думи на Мани. Студеното й поведение на мъченица не изненада особено Страйк, но малко го нервира. Тя се нареди за бургерите им, защото той нямаше как да се придвижи едновременно с патерици и поднос. Когато тя постави обяда им на малката маса, той заговори в опит да разреди напрежението:

– Виж, знам, че очакваше да се намеся, когато Чард те третира като прислуга.

– Не съм – възрази автоматично Робин.

(Като се чу да го изрича гласно, собственото й поведение й се видя капризно и детинско.)

– Както желаеш – сви подразнено рамене той и захапа първия си бургер.

Известно време ядоха в кисело мълчание, додето вродената честност на Робин не взе връх.

– Хубаво де, очаквах донякъде – каза тя.

Размекнат от мазната храна и трогнат от признанието й, Страйк каза:

– Тъкмо измъквах важни неща от него, Робин. Човек не се кара с тези, които разпитва, когато са се разприказвали с пълна сила.

– Извини ме за моето аматьорство – промърмори тя, отново уязвена.

– О, за бога – изръмжа той. – Ама кой те е нарекъл...

– Какви бяха намеренията ти, като ме взе на работа? – попита внезапно тя и пусна в чинията хамбургера си.

Потисканата от седмици обида неочаквано бе избила на повърхността. Не я бе грижа какво ще чуе; искаше истината. Тя само машинописка и рецепционистка ли беше, или нещо повече? Нима бе останала при Страйк и му бе помогнала да се измъкне от крайна бедност само за да бъде пренебрегвана като домашна прислуга?

– Намерения? – повтори Страйк и се втренчи в нея. – Как така намерения...?

– Аз очаквах да ме направиш... мислех, че ще получа... някакво обучение – изрече Робин с порозовели бузи и искрящи очи. – Ти го спомена няколко пъти, но напоследък все говориш как ще вземеш друг човек. Приех по-ниска заплата – с треперещ глас изрече тя. – Отказах по-добре платени служби. Мислех, че ти предвиждаш за мен...

Гневът й, толкова дълго спотаяван, я довеждаше до ръба на сълзите, ала тя бе решена да не ги допуска. Въображаемият партньор, както си го представяше тя, никога не би плакал; не и онази джаста-праста полицайка, корава и сдържана при каквато и да било криза.

– Мислех, че имаш планове за мен... не очаквах само да вдигам телефона.

– Ти не само вдигаш телефона – каза Страйк, който бе довършил бургера си и я наблюдаваше изпод свъсени вежди как се бори с гнева си. – Тази седмица оглежда с мен къщи на заподозрени. Спаси живота и на двама ни на магистралата.

Ала Робин не се даваше да бъде отклонена.

– Какво очакваше да върша, като ме задържа?

– Нямах конкретен план – бавно и неискрено отговори Страйк. – Не знаех, че гледаш толкова сериозно на тази работа... че имаш желание за обучение.

– Как мога да не гледам сериозно на нея? – повиши глас Робин.

Едно четиричленно семейство в ъгъла на малкото ресторантче ги поглеждаше с любопитство. Робин не им обърна внимание. Ненадейно бе обзета от ярост. Заради дългото пътуване в студа, заради това, че Страйк изяде всичката храна, заради изненадата му, че може да шофира добре, заради отпращането й в кухнята с прислугата, а сега това...

– Ти ми даваш половината... половината!... от това, което биха ми платили в „Човешки ресурси“! Защо според теб останах? Помагах ти. Помогнах ти със случая „Лула Ландри“...

– Добре – каза Страйк и вдигна голямата си, космата откъм опакото на дланта ръка. – Добре, ето как стоят нещата. Но не обвинявай мен, ако не ти хареса това, което ще чуеш. Аз наистина те задържах с мисълта евентуално да те обуча. Нямах средства за курсове, но реших, че можеш да придобиваш опит в крачка, докато бъда в състояние да си го позволя.

Отказваща да бъде умилостивена, докато не го чуеше докрай, Робин не каза нищо.

– Тази работа наистина ти се удава – продължи Страйк, – но се омъжваш за човек, който никак не желае да я вършиш.

Робин отвори уста и отново я затвори. Сякаш някой бе изкарал въздуха й и беше изгубила дар слово.

– Всеки ден си тръгваш на минутата...

– Нищо подобно! – изфуча Робин. – В случай че не си забелязал, отказах почивен ден, за да бъда тук сега и да те докарам чак до Девън...

– Защото него го няма – отбеляза Страйк. – Защото няма да разбере.

Усещането за изкаран въздух се засили. Откъде можеше Страйк да знае, че е излъгала Матю, ако не директно, то чрез премълчаване?

– Дори и така да е... независимо дали е истина, или не – продума тя с несигурен глас, – аз решавам какво да правя със своя... не зависи от Матю какво съм избрала да работя.

– Връзката ми с Шарлот трая шестнайсет години с известни прекъсвания – каза Страйк и взе втория си бургер. – С дълги прекъсвания. Тя мразеше работата ми. Тъкмо това постоянно ни разделяше... едно от нещата, които ни разделяха – поправи се Страйк, за да бъде напълно искрен. – Тя не разбираше какво е призванието. Някои хора не го проумяват, за тях работата осигурява статут и заплата, но сама по себе си няма стойност.

Започна да разгъва бургера си под острия поглед на Робин.

– Имам нужда от партньор, който да споделя продължителното ми работно време – каза Страйк. – Някой, който не възразява да работи в почивните дни. Не обвинявам Матю, че се тревожи за теб...

– Не се тревожи.

Думите излязоха от устата й, преди да ги е обмислила. В желанието да отрече казаното от Страйк бе допуснала една неприятна истина да й убегне. Фактът, че Матю бе лишен от въображение. Той не бе видял Страйк окървавен, след като убиецът на Лула Ландри го бе намушкал с нож. Дори описанието на Оуен, лежащ вързан и изкормен, сякаш бе замъглено в представите му от гъстата лепкава мъгла на ревност, през която чуваше всичко, свързано със Страйк. Антипатията му към работата й въобще не бе свързана с желание да я закриля, нещо, което тя никога преди не бе признавала пред себе си.

– Това, което върша, може да бъде опасно – припомни Страйк, докато дъвчеше голяма хапка от бургера, сякаш не я бе чул.

– Бях ти полезна – изрече Робин с глас, по-задавен от неговия, макар нейната уста да беше празна.

– Знам, така е. Нямаше да стигна дотук, ако не беше ти – заяви Страйк. – Никой не е бивал по-благодарен от мен за грешката на агенцията за осигуряване на временни служители. Ти беше невероятна, никога не бих... Не плачи, по дяволите, на това семейство бездруго вече им изскочиха очите.

– Да зяпат, не ми пука – измърмори Робин в шепа, пълна с хартиени салфетки, и Страйк се разсмя.

– Ако това искаш – изрече той на темето на червеникаворусата й глава, – ще те пратя на курс за наблюдение веднага щом имам парите. Но щом ще си мой обучен партньор, на моменти ще те карам да вършиш неща, които на Матю няма да му харесват. Само това казвам. Ти си тази, която ще трябва да се справи с проблема.

– И ще го сторя – отвърна Робин, като се бореше с порив да ревне с глас. – Точно това искам. Заради това останах.

– Ами усмихни се тогава и си яж бургера.

На Робин й бе трудно да яде при огромната буца, заседнала в гърлото й. Усещаше се разтърсена, но въодушевена. Не бе се лъгала: Страйк бе видял у нея същото, което притежаваше и той. Те не бяха хора, които работеха за едната заплата...

– Разправи ми сега за Даниъл Чард – подкани го.

Той го стори, докато шумното четиричленно семейство си събраха нещата и си тръгнаха, като продължаваха да поглеждат крадешком двойката, която не можеха да си изтълкуват. (Скарване между любовници ли беше това? Семейна свада? Как се разреши така бързо?)

– Параноичен, леко ексцентричен, самовлюбен – заключи Страйк пет минути по-късно, – но може да има нещо вярно в цялата история: не е изключено Джери Уолдгрейв да си е сътрудничил с Куин. От друга страна, нищо чудно да е напуснал, защото му е дотегнало от Чард, с когото надали е леко да се работи.

– Искаш ли кафе?

Робин погледна часовника си. Снегът не преставаше да вали; боеше се от задръствания по магистралата, заради които можеше да изпусне влака си до Йоркшър, но след разговора им бе решена да демонстрира своята преданост към работата, така че прие предложението. Във всеки случай, имаше неща, които желаеше да каже на Страйк, докато още седеше срещу него. Нямаше да й донесе такова удовлетворение да му ги съобщи от шофьорското място, където нямаше да може да наблюдава реакцията му.

– Аз също узнах някои неща за Чард – каза тя, когато се върна с две чаши кафе и ябълков пай за Страйк.

– Слугински клюки, а?

– Не – каза Робин. – Те почти и дума не ми казаха, докато бях в кухнята. И двамата май бяха в лошо настроение.

– Според Чард не им харесвало в Девън, предпочитали Лондон. Брат и сестра ли са?

– Мисля, че са майка и син. Той я нарече „маму“.

– Та така де, поисках да отида до тоалетната, а тази за прислугата е точно до художническото ателие. Даниъл Чард доста разбира от анатомия – каза Робин. – По целите стени има репродукции на анатомичните рисунки на Леонардо да Винчи и анатомичен модел в ъгъла. Страшноват, от восък. А на статива – добави тя – се мъдреше много подробна рисунка на прислужника Мани. Легнал на земята, съвсем гол.

Страйк остави кафето си.

– Това е много интригуваща информация – бавно промълви той.

– Знаех си, че ще ти хареса – скромно се усмихна Робин.

– Хвърля интересна светлина върху твърдението на Мани, че не е блъснал работодателя си по стълбата.

– Никак не им беше приятно, че си там – увери го Робин, – но може вината да е била у мен. Казах, че си частен детектив, но Ненита, чийто английски не е добър колкото този на Мани, не ме разбра и обясних, че си нещо като полицай.

– Което ги е подвело да допуснат, че Чард ме е повикал да се оплаче за посегателството на Мани срещу него.

– Чард спомена ли го?

– Не обели и дума по въпроса – отвърна Страйк. – По-загрижен беше от предполагаемото коварство на Уолдгрейв.

След посещения до тоалетната отново излязоха на студа, където трябваше да примижават срещу падащите снежинки, докато прекосяваха паркинга. Лек слой скреж бе покрил тойотата.

– Ще успееш да стигнеш навреме до Кингс Крос, нали? – попита Страйк и погледна часовника.

– Стига да нямаме неприятности по магистралата – отвърна Робин и скришом почука на дърво в интериора на колата.

Тъкмо бяха стигнали до М4, където имаше предупредителни надписи за времето до всеки знак и където скоростта бе ограничена до сто километра в час, когато мобилният телефон на Страйк иззвъня.

– Илса? Какво става?

– Здравей, Корм. Е, можеше да е и по-зле. Не я арестуваха, но разпитът бе ужасно продължителен.

Страйк включи телефона си на спикърфон, за да може Робин да чува, и заслушаха с еднакви, смръщени от тревога изражения, докато колата се движеше през снежната вихрушка, засипваща предното стъкло.

– Определено мислят, че е тя – каза Илса.

– На базата на какво?

– На възможност – отвърна Илса – и на маниера й. Тя никак не си помага. Беше много сръдлива по време на разпита и все споменаваше теб, което много ги нервираше. Заяви им, че ти ще откриеш кой е истинският извършител.

– Дявол го взел – промърмори ядосано Страйк. – А какво имаше в заключения шкаф?

– А, да, това. Обгорял и окървавен парцал сред многото други боклуци.

– Чудо велико – подхвърли Страйк. – Може да е бил там от години.

– Експертизата ще го установи, но съм съгласна, че не е кой знае каква улика, след като още не са открили вътрешностите.

– Ти знаеш за вътрешностите?

– Вече всички знаят за тях, Корм. Съобщиха го в новините.

Страйк и Робин си размениха бърз поглед.

– Кога?

– По обед. Според мен от полицията са усетили, че всеки момент ще се разчуе, и затова я повикаха, та да измъкнат нещо от нея, преди да стане всеобщо достояние.

– Тъкмо един от техните го е подшушнал – ядоса се Страйк.

– Това е тежко обвинение.

– Каза ми го журналистът, убедил ченгето да говори.

– Интересни познанства имаш.

– Такава ми е работата. Благодаря, че ме извести, Илса.

– Няма защо. Постарай се да я спасиш от затвор, Корм. Тя много ми се хареса.

– Коя беше тя? – попита Робин, след като Илса затвори.

– Някогашна съученичка от Корнуол, адвокатка. Омъжи се за един от лондонските ми приятели – отговори Страйк. – Поверих й Лионора, защото... по дяволите.

Бяха излезли от завоя и видяха пред себе си дълга автомобилна колона. Робин натисна спирачката и колата им се закроти зад едно пежо.

– По дяволите – повтори Страйк и стрелна поглед към изопнатия профил на Робин.

– Пак катастрофа – съобщи Робин. – Виждам полицейски светлини.

Във въображението си зърна лицето на Матю, ако се наложеше да му телефонира, че няма да пристигне, че е изпуснала нощния влак. Погребението на майка му... кой пропуска погребение? Вече трябваше да е там, в къщата на бащата на Мат, и да помага за приготовленията, да поеме част от напрежението. Пътната й чанта вече трябваше да е в старата й стая у дома, дрехите й за погребението – изгладени и висящи в гардероба й, всичко да е готово за изминаване на краткото разстояние до църквата на следващата сутрин. Погребваха госпожа Кънлиф, бъдещата й свекърва, а тя бе предпочела да шофира сред снега със Страйк и ето че сега бяха в непроходимо задръстване, на триста километра от църквата, където майката на Матю щеше да бъде положена за вечния си покой.

Той никога няма да ми прости. Никога няма да ми прости, че съм пропуснала погребението, за да върша това...

Защо трябваше да й се налага да прави подобен избор тъкмо в този ден? Защо се случи времето да е толкова лошо? Стомахът на Робин се свиваше на топка от притеснение, а колоната не помръдваше.

Страйк не каза нищо, а включи радиото. Звученето на „Тейк Дат“ изпълни колата; пееха как днес се вижда прогрес там, където преди не го е имало. Музиката пилеше нервите на Робин, но тя си замълча.

Колоната се придвижи с няколко метра напред.

О, Боже, моля те, нека стигна до Кингс Крос навреме, молеше се наум Робин.

В продължение на три четвърти час пълзяха през снега, а следобедната светлина наоколо им бързо гаснеше. Докато преди бе изглеждало, че разполага с цял океан от време до тръгването на нощния влак, сега на Робин й се струваше, че се намира сред бързо източващо се вирче, в което скоро щеше да седи сама и изоставена.

Вече виждаха катастрофата пред себе си; полицията, светлините, смачканото поло.

– Ще успееш – успокои я Страйк, проговорил за пръв път, откакто бе пуснал радиото, докато чакаха реда си да бъдат пропуснати напред от пътния полицай. – Ще е в последния момент, но все пак ще стигнеш.

Робин не отговори. Тя знаеше, че вината си е нейна, не негова: той й бе предложил да си вземе почивен ден. Тя беше тази, която настоя да иде с него в Девън, тя бе излъгала Матю, че няма места в дневните влакове. А редно бе да стои права през целия път от Лондон до Харогейт, но не и да пропусне погребението на госпожа Кънлиф. Страйк бе имал с Шарлот връзка с прекъсвания, продължила шестнайсет години. Работата му ги бе разделила. Тя не искаше да изгуби Матю. Защо беше направила това? Защо предложи да закара Страйк?

Колоната от коли бе плътна и бавна. В пет часа вече се движеха в натоварения час пик край Рединг и пълзенето им се сведе до спиране. Страйк пусна новините по радиото. Робин се опитваше да се заинтересува от онова, което говореха за убийството на Куин, ала сърцето й бе в Йоркшър, сякаш бе прескочило движението и безмилостните снежни километри, делящи я от дома.

– Полицията потвърди днес, че писателят Оуен Куин, чийто труп бе открит преди шест дни в къща в „Барънс Корт“ в Лондон, е убит по същия начин като героя в последния му непубликуван роман. Все още никой не е арестуван по случая. Детектив инспектор Ричард Анстис, който води разследването, разговаря с репортери по-рано днес следобед.

Страйк забеляза, че Анстис звучеше скован и напрегнат. Не това бе начинът, по който той бе искал да оповести информацията.

– Заинтересувани сме да изслушаме всеки, който е имал достъп до ръкописа на последния роман на господин Куин...

– Ще ни кажете ли как точно е убит господин Куин, инспекторе? – чу се настойчив мъжки глас.

– Все още чакаме пълния доклад от експертизата – отвърна Анстис и веднага бе прекъснат от репортерка.

– Можете ли да потвърдите, че телесни части от господин Куин са отнесени от убиеца?

– Част от червата на господин Куин са отнесени от местопрестъплението – каза Анстис. – Вървим по няколко следи, но се обръщаме с призив към обществеността за каквато и да било информация по случая. Това е възмутително престъпление и нямаме съмнения, че извършителят му е извънредно опасен.

– Хайде стига бе – възкликна отчаяно Робин и Страйк вдигна глава, за да види стена от червени светлини пред тях. – Пак ли катастрофа...?

Страйк изключи радиото, свали стъклото си и подаде глава навън под валящия сняг.

– Не – извика й той. – Само някой е заседнал в преспа край пътя... След минута ще потеглим – увери я.

Но минаха четирийсет минути, преди да се разчисти препятствието. Всички три ленти бяха задръстени и те подновиха пътуването си с пълзене.

– Няма да успея – промълви Робин с пресъхнала уста, когато стигнаха до входа към Лондон. Беше десет и двайсет.

– Ще успееш – отсече Страйк. – Изключи проклетията – тупна сателитния навигатор и го накара да млъкне – и не отбивай по това отклонение.

– Но аз трябва да те оставя...

– Забрави, не е нужно да ме оставяш... следващото вляво...

– Не мога да вляза там, еднопосочно е!

– Вляво! – изрева той и бутна волана.

– Не прави така, опасно е...

– Да не искаш да изпуснеш шибаното погребение! Натисни газта! Първото вдясно...

– Къде сме?

– Знам какво правя – настоя Страйк, примижал срещу снега. – Сега направо... Бащата на приятеля ми Ник е таксиметров шофьор, научи ме на някои номера... Дай вдясно... Не гледай, че е забранено, кой ще ти излезе насреща в такава нощ? Направо и на светофара вляво!

– Не мога да те оставя на Кингс Крос! – протестира тя, но се подчиняваше сляпо. – Не можеш да караш тази кола, какво ще я правиш?

– Майната й на колата, ще измисля нещо... направо и втората вдясно...

В единайсет без пет кулите на „Сейнт Панкрас“ се сториха на Робин като райско видение сред снега.

– Спри, изскачай от колата и тичай – нареди Страйк. – Обади ми се, ако успееш. Ще бъда тук, ако не си се качила.

– Благодаря ти!

И тя хукна под снега, а пътната чанта се люлееше от ръката й. Страйк я гледа, докато се изгуби в мрака, представи си как се подхлъзва леко на мокрия под в гарата, но не пада, оглежда се панически за номера на перона... По негови инструкции беше оставила колата до тротоара върху двойна непрекъсната линия. Ако успееше да хване влака, той оставаше блокиран с кола под наем, която не можеше да кара и която със сигурност щеше да бъде вдигната от паяк.

Златните стрелки на часовника на „Сейнт Панкрас“ неумолимо се придвижиха на единайсет часа. В ума си Страйк видя как вратите на вагоните се затръшват, а Робин тича по перона с развяна златисторуса коса...

Стана единайсет и една минута. Той закова поглед към входа на гарата и зачака.

Тя не се появи. Ала той продължаваше да чака. Стана и пет. И шест.

Мобилният му телефон иззвъня.

– Успя ли?

– На косъм... Тъкмо щеше да потегли... Корморан, благодаря ти, страшно много ти благодаря...

– Няма защо – отвърна той, огледа тъмната заледена земя, все по-дълбокия сняг. – Лек път. Аз ще се прибирам. Късмет утре.

– Благодаря ти! – извика тя и той затвори.

Страйк си каза, че й бе задължен, когато се пресегна за патериците си, ала това не правеше по-привлекателна перспективата да прекоси заснежения Лондон на един крак, нито пък да плати тлъста глоба за изоставяне на наета кола посред града.

Опасност – подтикът за всички велики умове.

Джордж Чапман,

Отмъщението на Бюси д’Амбоа

Страйк си каза, че Даниъл Чард надали щеше да хареса наетия му мансарден апартамент на Денмарк Стрийт, освен ако не откриеше примитивен чар във формите на тостера или на настолната лампа, ала жилището си имаше много предимства, ако си еднокрак човек. В събота сутринта коляното му все още не беше готово да приеме протезата, но повърхностите бяха достъпни за досег, разстоянията можеха да бъдат покрити с кратки подскоци; имаше храна в хладилника, топла вода и цигари. В този ден Страйк изпита истинска обич към дома си, чийто прозорец беше замъглен от конденз, а по перваза се виждаше натрупан сняг.

След закуска той лежеше на леглото си и пушеше, поставил чаша тъмнокафяв чай на кашон до себе си, който му служеше като нощно шкафче, и беше превъзбуден не от лошо настроение, а от концентрация.

Шест дни и нищо.

Нямаше и следа от червата, изчезнали от тялото на Куин, нито от резултати на експертизата, които биха насочили към евентуален убиец (защото той знаеше, че случаен косъм или отпечатък със сигурност биха предотвратили вчерашния излишен разпит на Лионора). Нямаше призиви към още хора, видели скритата фигура, влязла в сградата малко преди смъртта на Куин (дали полицията я мислеше за плод на фантазията на късогледия съсед?). Нямаше оръдие на убийство, инкриминиращ запис от камера на неочаквани посетители на Талгарт Роуд, нямаше показания от подозрително настроени свидетели, забелязали прясно копана земя, не се откриваха гниещи черва, увити в черна бурка, нито се намери пътната чанта на Куин, съдържаща бележките му по „Bombyx Mori“. Нищо.

Шест дни. Той беше хващал убийци за шест часа, макар че, трябваше да признае, това бяха необмислени актове, плод на ярост и отчаяние, и изобилстваха улики, бликнали с кръвта или паниката, или пък некомпетентни извършители бяха засипали всички в обкръжението си с лъжи.

Убийството на Куин беше различно, по-странно, по-зловещо.

Страйк приближи чашата до устните си и в този миг видя трупа тъй ясно, сякаш разглеждаше снимката на мобилния си телефон. Беше като театрален реквизит, сценично аранжиран.

Въпреки наставленията си към Робин, Страйк не можеше да престане да се пита: защо беше извършено? За отмъщение? От лудост? За прикриване (на какво?)? Веществените улики бяха заличени от солната киселина, времето на смъртта беше прикрито, влизането на местопрестъплението и излизането от него не бяха забелязани. Щателно планирано. Всичко обмислено до последния детайл. Шест дни и нито една следа... Страйк не бе повярвал на думите на Анстис, че имали няколко такива. Разбира се, старият му приятел вече не споделяше информация с него, не и след настойчивите предупреждения към Страйк да не се меси, да стои настрана.

Страйк разсеяно бръсна пепелта от стария си пуловер и запали нова цигара от угарката на предишната.

Нямаме съмнение, че извършителят е особено опасен, беше казал Анстис на репортерите, изявление, което по мнението на Страйк беше едновременно болезнено очевидно и странно подвеждащо.

У него изникна спомен: спомен за голямата авантюра на осемнайсетия рожден ден на Дейв Полуърт.

Полуърт беше най-старият приятел на Страйк, познаваха се още от забавачката. През детството и юношеството си Страйк беше заминавал от Корнуол и пак се бе връщал на няколко пъти, и приятелството им се подхващаше наново от там, където го бе прекъсвала майката на Страйк с нейните прищевки.

Дейв имаше чичо, заминал за Австралия още като младеж и сега беше мултимилионер. Беше поканил племенника си да му гостува, за да отпразнува осемнайсетия си рожден ден, като си заведе и приятел.

Двамата тийнейджъри бяха прелетели на другия край на света; беше най-хубавото приключение в младия им живот. Отседнали бяха в огромната крайбрежна къща на чичо Кевин, цялата от стъкло и полирано дърво, с бар в дневната; диамантено море под ослепително слънце; огромни розови скариди на шиш върху барбекюто; странният изговор на хората, бира, още бира; блондинки с шоколадов тен, каквито въобще нямаше в Корнуол, и накрая, на самия рожден ден на Дейв – акулата.

– Стават опасни само ако са провокирани – обясни чичо Кевин, който обичаше леководолазното гмуркане. – Никакво пипане, момчета, ясно? Без щуреене.

Ала за Дейв Полуърт, който обичаше морето, сърфираше, ловеше риба и плаваше с ветроходни лодки у дома, щуреенето си беше начин на живот.

Акулата бе роден убиец с плоските си мъртвешки очи и два реда остри зъби, ала Страйк бе забелязал ленивото безразличие на черногърбата твар, докато плуваха над нея, пленени от красивата й гъвкавост. Тя щеше да е предоволна да се отдалечи през сините дълбини, осъзнал го бе, само че Дейв беше твърдо решен да я докосне.

Още носеше белега: акулата бе отнесла парче месо от ръката му над лакътя и сега имаше само частично усещане в десния палец. Не беше повлияло върху способността му да си върши работата: сега Дейв бе строителен инженер в Бристол и във „Виктъри Ин“, където със Страйк се срещаха да пийнат „Дъм Бар“ при посещенията си у дома, го наричаха Чъм⁵.

5¹ Chum – на австралийски английски означава „новопристигнал“, „невежа“. – Б. пр.

Упорит, безразсъден, авантюрист по душа, Полуърт още се занимаваше с леководолазен спорт през свободното си време, макар по никакъв начин да не закачаше атлантическите акули.

На тавана над леглото на Страйк имаше тънка пукнатина. Като че не бе я забелязвал преди. Очите му я проследиха, докато си спомняше сянката върху морското дъно и внезапният облак от черна кръв; мятащото се в безмълвен вик тяло на Дейв.

Убиецът на Куин беше също като тази черногърба акула, мислеше си той. Сред заподозрените в този случай нямаше диви, безогледни хищници. За никого от тях не бяха известни предишни прояви на насилие. Нямаше, както тъй често се случва при появата на трупове, диря от минали провинения, които да отведат до прага на заподозрян, никой не тътреше подире си окървавено минало като торба карантии за гладни псета. Този убиец бе по-рядко и странно животно – такъв, който прикриваше истинската си природа, докато не бъдеше достатъчно силно притеснен. Оуен Куин, също като Дейв Полуърт, безразсъдно бе затормозил дремещ в очакване убиец и бе привлякъл отприщената му смъртоносна сила срещу себе си.

Страйк неведнъж бе чувал баналното твърдение, че всеки носи у себе си способността да убие, ала знаеше, че това е лъжа. Несъмнено съществуваха такива, за които убийството бе лесно и приятно, той бе срещал неколцина подобни екземпляри. Милиони бяха успешно обучавани да слагат край на живота на ближния; той, Страйк, бе един от тях. Човешки същества убиваха опортюнистично – за изгода и за отбрана, открили у себе си капацитет за кръвопролитие, когато никоя друга алтернатива не изглеждаше възможна; ала имаше и хора, които и при най-силен натиск не бяха способни да се възползват от предимството си, да грабнат възможността, да престъпят финалното и най-властно табу.

Страйк не подценяваше усилията, нужни Оуен Куин да бъде вързан, ударен смъртоносно, разпорен и изкормен. Човекът, извършил това, бе постигнал целта си, без да бъде забелязан, успешно се бе отървал от уликите и очевидно не показваше достатъчно знаци за тревога или угризения, че да насочи вниманието към себе си. Всичко това говореше за опасна личност, за извънредно опасна личност, в случай че бъде обезпокоена. Докато такъв вярваше, че няма разкрития и подозрения срещу него, хората в обкръжението му не бяха застрашени. Ала бъдеше ли докоснат отново...

– По дяволите – промърмори Страйк и бързо загаси цигарата в пепелника до себе си; беше догоряла до пръстите му, без да забележи.

И тъй, какво трябваше да предприеме сега? Помисли си, че щом следата, излизаща от престъплението, беше практически несъществуваща, трябваше да тръгне по следата, водеща към престъплението. При положение че периодът след смъртта на Куин бе неестествено лишен от подсказващи събития, време бе да разгледа последните дни от живота му.

Страйк взе мобилния си телефон и въздъхна дълбоко, като се загледа в него. Зачуди се дали нямаше друг начин да получи от първа ръка нужната му информация. Преговори си наум дългия списък от свои познати и отхвърляше хрумналите му възможности. Накрая без особен ентусиазъм стигна до извода, че първият му избор е най-обещаващ да му свърши работа: Алегзандър, неговият полубрат.

Споделяха общ прочут баща, но никога не бяха живели под един покрив. Ал беше девет години по-млад от Страйк и беше законен син на Джони Рокъби, което означаваше, че практически нямаше пресечни точки в живота им. Ал беше завършил частно училище в Швейцария и в този момент можеше да се намира къде ли не: в резиденцията на Рокъби в Ел Ей, на яхтата на някой рапър, дори на австралийски плаж, защото третата жена на Рокъби беше от Сидни.

И все пак сред всички потомци на баща му Ал бе показал най-голямо желание да създаде отношения със своя по-голям брат. Страйк си спомни как Ал го бе посетил в болницата, след като кракът му бе отнесен от взрив; неловка среща, но трогателна в ретроспекция.

Ал бе донесъл със себе си в „Сели Оук“ предложение от Рокъби, което би могло да бъде изпратено с имейл: финансова помощ за стартиране на детективския бизнес на Страйк. Ал бе съобщил за офертата с гордост, приел я като доказателство за бащиния им алтруизъм. Страйк не се съмняваше, че не беше нищо подобно. Подозираше, че Рокъби или съветниците му се притесняват от възможността еднокракият награден за храброст ветеран да продаде на медиите житейската си история. Предполагаше се, че предложението за подарък ще затвори устата му.

Страйк бе отхвърлил щедростта на баща си, а впоследствие бе получил отказ за заем от всяка банка, където бе кандидатствал. С огромна неохота се бе обадил на Ал, не прие парите като подарък, а също и предложена среща с баща му, но попита дали може да вземе заем. Това очевидно бе предизвикало обида. Впоследствие адвокатът на Рокъби преследваше Страйк за месечните му вноски с усърдието на най-алчната банка.

Ако Страйк не бе решил да задържи Робин като свой служител, заемът вече щеше да е изплатен. Решен беше да го ликвидира преди Коледа, за да не бъде подвластен на Джони Рокъби, и затова беше поел натоварване, поради което напоследък работеше по осем-девет часа седем дни в седмицата. Всичко това никак не го караше да се чувства комфортно по повод обаждането до по-малкия си брат. Страйк можеше да разбере лоялността на Ал към баща, когото очевидно обичаше, ала всяко споменаване на Рокъби помежду им неизбежно бе натоварено с подтекст.

Номерът на Ал иззвъня няколко пъти и накрая се включи гласова поща. Колкото облекчен, толкова и разочарован, Страйк остави кратко съобщение с молба към Ал да му се обади и затвори.

Запали третата си цигара след закуска и се върна към изучаване на пукнатината на тавана. Дирята, водеща към престъплението... Толкова много зависеше от това, кога убиецът бе видял ръкописа и бе разпознал потенциала му като модел за убийство...

И отново той прегледа заподозрените, сякаш бяха раздадена му ръка карти, като разсъждаваше над възможната им връзка с убийството.

Елизабет Тасъл, която не бе крила гнева и оскърблението, които бе предизвикал романът у нея. Катрин Кент, която твърдеше, че изобщо не го е чела. Все още неизвестната Пипа2011, на която Куин бе чел откъси още през октомври. Джери Уолдгрейв, който бе получил ръкописа на пети, но би могъл, ако се вярваше на Чард, да знае какво съдържа далеч по-рано. Даниъл Чард, който твърдеше, че не го е виждал до седми, и Майкъл Фанкорт, който бе научил за романа от Чард. Да, бе имало и неколцина други, хвърлили по някое око и кискали се на най-нецензурните моменти от книгата, разпратени по имейл из цял Лондон от Крисчън Фишър, ала на Страйк му бе трудно дори с много условности да включи сред заподозрените Фишър, младия Рейф от офиса на Тасъл или Нина Ласелс, никой от които не бе описан в „Bombyx Mori“, нито пък реално бе познавал Куин.

Страйк си помисли, че му е нужно да се приближи повече, за да поразбута хората, чийто живот вече бе осмян и изопачен от Оуен Куин. Със съвсем мъничко по-голям ентусиазъм, отколкото бе вложил в задачата по обаждането до Ал, прегледа списъка си с контакти и позвъни на Нина Ласелс.

Проведоха кратък разговор. Тя беше възхитена. Разбира се, че можело да иде при нея тази вечер. Щяла да сготви.

Страйк не измисляше друг начин да изрови още подробности за личния живот на Джери Уолдгрейв или за репутацията на Майкъл Фанкорт като убиец, но никак не го радваше перспективата за болезненото прикрепяне на протезата, а още по-малко измъкването на следващата сутрин от хватката на обнадеждената Нина Ласелс. Все пак го очакваше мач на „Арсенал“ срещу „Астън Вила“ преди тръгването, болкоуспокояващи, цигари, бекон и хляб.

Потънал в своите приятни занимания – смесица от гледане на футбол и главоблъскане над убийство – на Страйк въобще не му хрумна да погледне към заснежената улица долу, където хора, несмутени от лошото време, влизаха и излизаха от музикалните магазини и кафетата. Ако го бе сторил, би могъл да забележи източена фигура в черно палто и с качулка, облегната на стената помежду къщите с номера шест и осем, вгледана нагоре към апартамента му. Колкото и добро да беше зрението му обаче, надали би зърнал сгъваемия нож марка „Станли“, преобръщан ритмично помежду дълги тънки пръсти.

Възправи се, добър мой ангеле, чиято свята музика ме пази от зъл дух, вкопчил се в мен...

Томас Декър,

Благородният испански войник

Макар и с вериги за сняг на гумите, старият семеен ленд роувър, шофиран от майката на Робин, трудно измина разстоянието между гарата в Йорк и Масъм. Чистачките образуваха бързо заличавани пролуки във форма на ветрило към пътищата, познати на Робин от детинство, сега преобразени от най-лошата зима, която тя бе виждала от години. Снегът валеше неумолимо и пътуването, което би трябвало да им отнеме час, трая близо три часа. На моменти Робин си бе помисляла, че все още има опасност да изпусне погребението. Поне можеше да говори с Матю по мобилния си телефон и да му обясни, че е наблизо. Той й каза, че неколцина други още били на километри далеч, а леля му от Кеймбридж вероятно въобще нямало да успее да пристигне.

Вече у дома, Робин успя да се изплъзне от лигавите ласки за посрещане на стария им лабрадор, втурна се нагоре към стаята си, облече черната рокля и палтото, без да си прави труда да ги глади, наложи й се да обуе втори чорапогащник, защото от бързане пусна бримка на първия, после забърза надолу към антрето, където вече я чакаха родителите и братята й.

Под валящия на парцали сняг, скрити под черни чадъри, тръгнаха по лекия склон, който Робин бе изкачвала всеки ден като ученичка в началното училище и прогимназията, и през широкия площад, сърцето на мъничкия й роден град, а зад тях останаха гигантските комини на местната пивоварна. Съботният пазар бе отменен. Дълбоки бразди бяха оставени в снега от достатъчно смелите да прекосят площада в тази сутрин, като следите от обувки се събираха близо до църквата, пред която Робин видя множество от опечалени в траурно облекло. Покривите на бледозлатистите джорджиански къщи около площада бяха затрупани от заледени преспи, а снегът все така не спираше да вали. Издигащо се бяло море постепенно поглъщаше големите надгробни плочи в гробището.

Робин взе да зъзне, докато семейството си проправяше път към вратите на „Сейнт Мери дъ Върджин“ покрай останките от кръст с обла стойка от девети век, който имаше странен езически вид, и тогава най-сетне видя Матю, застанал под арката на входа с баща си и сестра си, блед и толкова красив в черния си костюм, че сърцето й замря. Докато Робин се опитваше да улови погледа му над опашката от хора, млада жена протегна ръце към него и го прегърна. Робин разпозна Сара Шадлок, стара приятелка на Матю от университета. Прегръдката й бе може би една идея по-сладострастна, отколкото бе уместно при дадените обстоятелства, но Робин, гузна, задето само десет секунди я бяха делили от изпускането на влака до тук и задето не бе виждала Матю цяла седмица, реши, че няма право да изпитва неприятно чувство.

– Робин – промълви той развълнувано, като я видя, пропусна да се ръкува с трима души пред него и разпери ръце към нея.

Докато се прегръщаха, тя усети в очите й да напират сълзи. Това беше истинският живот в крайна сметка, Матю и домът й...

– Иди и седни отпред – поръча й той и тя се подчини, остави семейството си в задната част на църквата, за да седне на първата пейка до зетя на Матю, който държеше на коляно малката си дъщеричка и поздрави Робин с навъсено кимване.

Беше красива стара църква, Робин я познаваше добре от службите за Коледа, Великден и Празника на жътвата, на които бе присъствала през целия си живот със съучениците и семейството си. Очите й бавно обходиха интериора. Високо на купола над олтара имаше картина от сър Джошуа Рейнолдс (или най-малкото от школата на Джошуа Рейнолдс) и тя съсредоточи поглед върху нея в опит да успокои душата си. Мъгляв мистичен образ на момче ангел съзерцаваше далечно видение на кръст, от който струяха златни лъчи... Кой я бе рисувал в действителност, зачуди се тя, Рейнолдс или някой от помощниците му? Сега пък се почувства виновна, задето се отдаваше на неутолимото си любопитство, вместо да тъжи за госпожа Кънлиф...

Мислила си бе, че ще се омъжи в тази църква след няколко седмици. Венчалната й рокля висеше готова в гардероба в свободната стая, ала ето че вместо това ковчегът на госпожа Кънлиф се задаваше по пътеката, блестящо черен, със сребърни дръжки, а пък Оуен Куин още беше в моргата... още нямаше полиран ковчег за неговото изкормено тяло, разложено и обгорено...

Не мисли за това, нареди си строго, когато Матю седна до нея и топлината от прилепения му крак премина в нея.

Последните двайсет и четири часа бяха толкова пълни с премеждия, та на Робин й бе трудно да повярва, че си е у дома. Със Страйк можеха да са в болница, толкова близо бяха до челен удар с преобърнатия камион... шофьорът покрит с кръв... госпожа Кънлиф вероятно бе с непокътнато лице в ковчега си с копринена подплата... Не мисли за това...

Сякаш очите й бяха лишени от способността да се фокусират върху нещо неутрално и успокояващо. Явно гледките на вързани и изкормени трупове така действаха на човек, променяха начина, по който виждаше света.

Тя закъсня малко да коленичи за молитвата и усети възглавничката, избродирана с кръстат бод, грапава под измръзналите си колене. Горката госпожа Кънлиф... само дето майката на Матю никога не я бе харесвала особено. Бъди добра, замоли Робин сама себе си, та макар и да беше истина. На госпожа Кънлиф не й се нравеше, че Матю се обвърза с една и съща приятелка за толкова дълго време. Беше споменавала, така че Робин да я чуе, как за младите мъже било добре да се налудуват и да си походят... Робин знаеше, че начинът, по който бе напуснала университета, я бе опетнил в очите на госпожа Кънлиф.

Статуята на сър Мармадюк Уайвил, само на няколко метра разстояние, бе обърната с лице към Робин. Докато тя стоеше права за химна, той сякаш се взираше в нея с облеклото си от епохата на крал Джеймс I, в естествен ръст, хоризонтално на мраморната си полица, подпрял ръка на лакът с лице към паството. Съпругата му бе полегнала по същия начин на полицата под неговата. Бяха странно реални в своите непочтителни пози с възглавнички под лактите, та да е удобно на мраморните им кости, а над тях, в пазвите на свода бяха алегоричните фигури на живота и смъртта. Докато смъртта ни раздели... и мислите й отново се зареяха: тя и Матю, свързани заедно завинаги, докато бяха живи... Не, не свързани... прилича на овързани... Какво ти става? Усещаше се изтощена. Във влака бе прекалено горещо и много друсаше. Беше се будила на всеки час, уплашена да не заседнат в снега.

Матю хвана ръката й и стисна пръстите й.

Погребението мина бързо, колкото позволяваше приличието, а снегът валеше на парцали над тях. Нямаше бавене около гроба; Робин не беше единствената, която трепереше видимо.

Всички отидоха в голямата тухлена къща на семейство Кънлиф и закръжиха вътре сред приятната топлина. Господин Кънлиф, малко по-шумен, отколкото предполагаше поводът, не спираше да пълни чаши и да поздравява хора, като че това беше парти.

– Липсваше ми – каза Матю. – Беше ужасно без теб.

– И ти ми липсваше – отвърна Робин. – Ще ми се да бях дошла по-рано.

Пак лъжеш.

– Леля Сю ще пренощува тук – каза Матю. – Реших, че може да дойда у вас, добре ще ми се отрази да се откъсна малко. Тази седмица ми дойде в повече...

– Чудесно – отговори Робин и стисна ръката му, благодарна, че няма да й се наложи да остава у семейство Кънлиф.

Сестрата на Матю й бе трудно поносима, а господин Кънлиф беше командаджия.

Все можеше да изтърпиш за една вечер – смъмри се. Почувства го като незаслужено избавление.

И тъй, двамата се върнаха в дома на семейство Елакот, който бе наблизо до площада. Матю харесваше семейството й; бе доволен да смени костюма си с джинси, да помага на майка й в сервирането на масата за вечеря. Госпожа Елакот, пищна жена с червеникаворусата коса на Робин, прибрана в раздърпан кок, беше мила и внимателна с него; тя беше човек с много интереси и увлечения и в момента караше курс по английска литература с дистанционно обучение.

– Как върви учението, Линда? – попита я Матю, докато вадеше от фурната тежкия гювеч.

– В момента разглеждаме „Херцогинята на Малфи“ от Уебстър. „И вече лудост ме е хванала от всичко туй.“

– Трудно е, значи? – попита Матю.

– Това е цитат, гълъбче. О... – Тя пусна лъжиците за сервиране върху масата и те изтракаха. – Тъкмо ме подсети... Сигурно съм го изпуснала...

Госпожа Елакот прекоси кухнята и грабна вестника с програмите на радиото и телевизията, винаги присъстващ в дома им.

– Не, от девет е. Има интервю с Майкъл Фанкорт, което искам да гледам.

– Майкъл Фанкорт ли? – извърна се към нея Робин. – Защо?

– Той е силно повлиян от тези трагедии с главен мотив отмъщение – поясни майка й. – Надявам се да обясни какво им харесва.

– Видя ли това? – каза Джонатан, най-малкият брат на Робин, току-що върнал се от ъгловия магазин, където майка му го бе пратила за още мляко. – На първа страница е, Роб. Онзи писател, дето са му изтръгнали червата...

– Джон! – остро го сгълча госпожа Елакот.

Робин знаеше, че майка й не се скара на брат й поради някакво съмнение, че на Матю ще му стане криво, задето се споменава работата й, а от нежелание да се обсъжда нечия смърт веднага след погребението.

– Какво? – учуди се Джонатан, в неведение, че нарушава приличието, и тикна „Дейли Експрес“ под носа на Робин.

Куин вече бе попаднал на първа страница, след като медиите бяха узнали за стореното с него.

ПИСАТЕЛ НА УЖАСИТЕ СЪТВОРЯВА СОБСТВЕНОТО СИ УБИЙСТВО.

Писател на ужасите? – помисли си Робин. – Едва ли би могъл да се нарече такъв... но пък се е получило добро заглавие.

– Как мислиш, твоят шеф дали ще го разкрие? – попита я Джонатан, докато разгръщаше вестника. – Ще натрие ли отново носа на полицията?

Тя зачете материала през рамото на Джонатан, но улови погледа на Матю и бързо се дръпна.

Разнесе се звън от чантата на Робин, захвърлена на продънено кресло в ъгъла на кухнята, докато вечеряха задушено с печени картофи. Тя го игнорира. Едва когато се бяха нахранили вече и Матю чинно помагаше на майка й да разчисти масата, Робин отиде до чантата си, за да си провери съобщенията. За своя голяма изненада видя пропуснато обаждане от Страйк. Хвърли крадешком поглед към Матю, но той беше зает да зарежда съдомиялната машина и тя набра гласова поща за прослушване, докато останалите си бъбреха.

Имате едно ново съобщение. Получено днес в деветнайсет часа и двайсет минути.

Пукот от отворена линия, но никой не говореше.

После глухо тупване. Вик в далечината, нададен от Страйк: „Без такива, дявол да те вземе...“. Крясък от болка.

Тишина. Още пукот от непрекъсната линия. Неопределими шумове на хрущене и тътрене. Тежко дишане, стържещ звук и линията прекъсна.

Робин стоеше ужасена с телефон, притиснат към ухото й.

– Какво се е случило? – попита баща й с ниско смъкнати на носа очила, когато спря пред шкафа с ножове и вилици в ръка.

– Мисля... мисля, че с шефа ми... е станал инцидент.

Тя набра номера на Страйк с треперещи пръсти. Веднага се включи гласова поща. Матю стоеше посред кухнята и я гледаше с неприкрито раздразнение.

Съдба злощастна е, когато жените да ухажват са принудени.

Томас Декър и Томас Мидълтън,

Честната блудница

Страйк не чу повикването от Робин, защото не разбра, че телефонът му се е превключил на безшумен режим при падането си на земята петнайсет минути по-рано. Нито пък беше усетил как палецът му е натиснал номера на Робин, докато апаратът се изплъзваше от пръстите му.

Едва беше излязъл от сградата, когато се случи. Външната врата се бе затръшнала зад гърба му и той беше стоял на улицата само две секунди с телефон в ръка (в очакване на позвъняване от таксито, поръчано с неохота), когато високата фигура в черно палто се затича към него в тъмнината. Видя размазано петно бледа кожа под качулката и шал, протегнатата й ръка, неопитна, но решителна, стиснала здраво нож и насочила го право към него.

Напрегна се да я посрещне и едва не се подхлъзна отново, но подпря длан на вратата зад себе си и се задържа, а мобилният му телефон падна. Шокиран и разгневен срещу нея, която и да беше, заради вече пострадалото си при преследването й коляно, той извика. Тя замръзна за миг, после отново се стрелна към него.

Щом замахна с бастуна към ръката й, в която вече бе видял сгъваемия нож, коляното му отново се усука. Той нададе крясък от болка и тя отскочи назад, сякаш вече го бе пробола, без да разбере, а после за втори път изпадна в паника и хукна през снега, като остави вбесения и разочарован Страйк, неспособен да я подгони, без друг избор, освен да рови из снега за телефона си.

Проклет да бъде този крак!

Когато Робин му позвъни, той вече седеше изпотен от болка в едва пълзящо такси. Фактът, че малкото триъгълно острие в ръката на преследвачката му не го бе засегнало, беше малка, макар и слаба утеха. Коляното му, към което се бе почувствал длъжен да прикрепи протезата, преди да поеме към дома на Нина, отново го болеше ужасно, а той гореше от ярост, че не бе в състояние да настигне лудата, която го дебнеше. Никога не беше удрял жена, доколкото знаеше, не бе наранявал никоя, ала стрелналият се към него нож в тъмнината го бе лишил от всякакви скрупули. За смайване на таксиметровия шофьор, който наблюдаваше едрия си ядосан пътник в огледалото за обратно виждане, Страйк не преставаше да се върти на седалката с надеждата да я зърне да върви по оживените в съботната вечер тротоари – висока фигура със заоблени рамене и черно палто, криеща нож в джоба си.

Таксито мина под коледната украса на Оксфорд Стрийт – големи и крехки сребристи пакети, превързани със златни панделки, а Страйк се бореше с разваленото си настроение и изпитваше крайно неудоволствие при мисълта за предстоящото си гостуване. Робин му звъня отново и отново, но той не усещаше вибрирането на телефона, заврян дълбоко в джоба на палтото, което бе сложено до него на седалката.

– Здравей – каза Нина с насилена усмивка, когато отвори вратата на апартамента си половин час след уговореното време.

– Прощавай, че закъснях – каза Страйк и прекрачи прага с куцукане. – Претърпях инцидент на излизане от къщи. Кракът ми.

Сети се, че не й е донесъл нищо, чак когато вече стърчеше облечен с палто в антрето й. Трябваше да вземе бутилка вино или шоколадови бонбони и усети, че тя го забеляза, докато го оглеждаше с големите си очи; тя самата имаше добри маниери и неочаквано той се почувства някак паднал в очите й.

– Освен това забравих виното, което ти купих – излъга. – Ама че съм и аз. Изритай ме.

Когато тя се засмя, макар и без да ще, Страйк усети телефона да вибрира в джоба му и автоматично го извади.

Робин. Нямаше представа защо й е притрябвал в събота.

– Извини ме – каза на Нина, – трябва да отговоря. Спешно е, асистентката ми звъни...

Усмивката й помръкна. Тя се обърна и излезе от антрето, като го остави там още с палто.

– Робин?

– Добре ли си? Какво стана?

– Ти как разбра?

– Получих гласова поща и останах с впечатление, че си нападнат!

– Боже, нима съм ти позвънил? Сигурно е станало, като изпуснах телефона. Да, това е обяснението...

Пет минути по-късно, след като разказа на Робин какво се беше случило, окачи палтото си и обонянието му го поведе към дневната, където Нина беше сервирала масата за двама. Стаята беше изцяло осветена, явно бе разтребвала, сложила бе свежи цветя във вазите. Във въздуха се носеше силна миризма на прегорял чесън.

– Съжалявам – повтори той, когато тя се върна, понесла съд с ядене. – Понякога ми се ще да имах служба с работно време от девет до пет.

– Заповядай, сипи си вино – хладно изрече тя.

Ситуацията му беше до болка позната. Твърде често бе седял срещу жена, раздразнена от закъснението му, от отклоненото му внимание, от небрежността му. Тук поне недоволството не беше бурно. Ако бе закъснял за вечеря с Шарлот и бе приел обаждане от друга жена още с пристигането си, можеше да очаква плиснато в лицето си вино и летящи чинии. Тази мисъл го накара да изпита повече симпатия към Нина.

– Детективите са скапан вариант за срещи – подхвърли той, като седна.

– Не бих казала „скапан“ – отвърна тя смекчена. – Предполагам, че от такъв род работа човек не може да се абстрахира.

Наблюдаваше го с огромните си, оприличаващи я на мишка очи.

– Снощи сънувах кошмар, свързан с теб – съобщи му.

– Аха, влизаме в разговора с летящ старт – отбеляза той и тя се засмя.

– Не беше точно свързан с теб. Бяхме заедно и търсихме чревния тракт на Оуен Куин.

Тя отпи голяма глътка вино, докато го фиксираше.

– И намерихме ли го? – попита Страйк, като се опитваше да поддържа лековат тон.

– Да.

– Къде? Всяка следа ми е добре дошла на този етап.

– В най-долното чекмедже на бюрото на Джери Уолдгрейв – отвърна Нина и му се стори, че потисна потреперване. – Беше ужасно. Отворих го, а вътре кръв и вътрешности... и ти удари Джери. Тъкмо това ме събуди, беше толкова реално.

Тя пи още вино, но не докосваше храната си. Страйк, изял вече няколко солидни хапки (твърде много чесън, ала беше гладен), остана с усещането, че не проявява достатъчно съчувствие. Бързо преглътна и каза:

– Страшничко звучи.

– Явно е заради казаното по новините вчера – каза тя и не спираше да го наблюдава. – Никой не си даваше сметка, че е убит по този начин. Като в „Bombyx Mori“. Ти не ми каза – добави тя и през чесновите аромати до него се донесе бегъл намек за обвинение.

– Не можех – отговори Страйк. – Редно е полицията да оповестява такава информация.

– На първа страница на днешния „Дейли Експрес“. На Оуен това би му харесало. Да попадне в челно заглавие. Но ми се иска да не го бях чела – допълни и го стрелна крадешком.

Той беше срещал вече подобна реакция. Някои хора се отдръпваха вътрешно, щом осъзнаеха какво е виждал, правил или докосвал. Сякаш носеше мириса на смъртта по себе си. Винаги бе имало жени, привличани от войника, полицая: те изпитваха косвено вълнение, чувствена наслада от насилието, на което човекът насреща е станал свидетел или е извършил. Други жени това ги отблъскваше. Той подозираше за Нина, че е от първата категория, ала сега, когато реалността на жестокост, садизъм и гадост й бе натрапена, самата тя откриваше, че все пак може би принадлежи към лагера на вторите.

– Вчера никак не беше забавно в службата – оплака се. – Не и след като чухме това. Всички бяха... Просто, след като е убит по този начин, след като убиецът е копирал романа... Това ограничава кръга на заподозрените, нали? Никой вече не се смее по повод „Bombyx Mori“, казвам ти. Това е нещо като сюжетите на Майкъл Фанкорт от едно време, когато критиците го упрекваха, че е прекалено зловещ... А пък Джери напусна.

– Чух.

– Не знам защо – продължи тя нервно. – От цяла вечност е в „Роупър – Чард“. Изобщо не е на себе си. Все е сърдит, а иначе е такъв сладур. И отново пие. Много.

Тя все така не ядеше.

– Той близък ли беше с Куин? – попита Страйк.

– Май че е бил по-близък, отколкото сам си е давал сметка – бавно продума Нина. – Оуен вбесяваше всички... Но Джери е искрено разстроен, личи си.

– Не си представям на Куин да му се е нравело да го редактират.

– Според мен е бил доста мъчен понякога – каза Нина, – но сега Джери не дава и дума да се издума срещу Оуен. Обсебен е от теорията си за неговия нервен срив. Чу го на партито, смята, че Оуен е бил душевноболен и че не носи вина за „Bombyx Mori“. Все още беснее срещу Елизабет Тасъл, задето е пуснала книгата в обращение. Тя идва онзи ден да говори за друга своя авторка...

– Доркъс Пенгълий? – попита Страйк и Нина прихна смаяна.

– Не ми казвай, че четеш такава помия! Вълнуваща се гръд и корабокрушения?

– Просто името е останало в паметта ми – подсмихна се Страйк. – Продължавай за Уолдгрейв.

– Видя Лиз да идва и тръшна вратата на кабинета си, когато тя мина покрай него. Виждал си я, знаеш, че е стъклена, а той едва не я строши. Крайно ненужно и очевадно, всички се сконфузиха. А Лиз Тасъл изглеждаше като призрак – добави Нина. – Направо ужасно. Ако беше във форма, щеше да нахълта в кабинета на Джери и да му разкаже играта за тази грубост...

– Щеше ли?

– Ти луд ли си? Легенди се носят за избухливия гняв на Лиз Тасъл.

Нина погледна часовника си.

– Тази вечер по телевизията ще дават интервю с Майкъл Фанкорт, ще го запиша – каза тя и допълни чашите на двама им.

Все още не бе и опитала храната си.

– Не бих възразил да го гледам – увери я Страйк.

Тя му отправи странен преценяващ поглед и Страйк се досети, че се опитва да разбере доколко присъствието му се дължи на желание да изстиска от нея информация и доколко крои планове, свързани със стройното й по момчешки тяло.

Мобилният му телефон иззвъня отново. За секунда-две той претегляше оскърблението, което би й нанесъл, ако се обади, срещу възможността да извлече от разговора нещо по-полезно от мненията на Нина относно Джери Уолдгрейв.

– Извинявай – каза и извади телефона от джоба си.

Беше брат му Ал.

– Корм! – проби гласът му в шумната линия. – Страхотно е да те чуя, братле!

– Здравей – с тон, укротяващ ентусиазма му, изрече Страйк. – Как си?

– Отлично! В Ню Йорк съм, едва сега получих съобщението ти. Какво ти е нужно?

Знаеше, че Страйк би му се обадил само ако иска нещо, но за разлика от Нина Ал явно не се разстройваше от този факт.

– Чудех се дали ще искаш да вечеряме заедно в петък – каза Страйк, – но след като си в Ню Йорк...

– Връщам се в сряда, така че много бих се радвал. Искаш ли да направя резервация някъде?

– Да – отвърна Страйк. – Трябва да е в „Ривър Кафе“.

– Ще имам грижата – обеща Ал, без да пита защо. Може би допускаше, че Страйк си пада по добрата италианска кухня. – Ще ти пратя часа в есемес, става ли? Чакам с нетърпение!

Страйк затвори и понечи да се впусне в извинения, но Нина беше отишла в кухнята. Атмосферата без всякакво съмнение се бе вкиснала.

О, боже! Какво пак казах? Този мой пусти език!

Уилям Конгрийв,

Любов за любов

– Любовта е мираж – съобщи Майкъл Фанкорт от телевизионния екран. – Мираж, химера, заблуда.

Робин седеше помежду Матю и майка си на избелелия изтърбушен диван. Шоколадовият лабрадор лежеше на пода пред камината и насън лениво потупваше с опашка килима. Робин се усещаше успана след две нощи с много малко сън и дни на неочакван стрес и емоции, но се опитваше с всички сили да се съсредоточи върху Майкъл Фанкорт. До нея госпожа Елакот, изразила оптимистична надежда, че Фанкорт може да изръси някои мъдри фрази, които да й помогнат за есето върху Уебстър, беше поставила бележник и химикалка на скута си.

– И все пак... – подхвана интервюиращият, но Фанкорт му взе думата.

– Ние не се обичаме един друг, обичаме идеята, която имаме един за друг. Много малко хора го разбират или могат да понесат тази истина. Хранят сляпа вяра в собствените си съзидателни сили. Всичката любов в крайна сметка е обич към самия себе си.

Господин Елакот беше заспал с отметната глава на креслото най-близо до огъня и кучето. Похъркваше тихо, а очилата се бяха смъкнали на носа му. И тримата братя на Робин се бяха измъкнали дискретно от къщата. Беше събота вечер и приятелите им ги чакаха в „Бей Хорс“ на площада. Джон си беше дошъл от университета за погребението, но не смяташе, че дължи на годеника на сестра си да пропусне няколко халби „Блак Шийп“ с братята си, седнали пред осеяните с вдлъбнатини медни маси до открития огън.

Робин подозираше, че Матю бе искал да се присъедини към тях, но се опасяваше, че би било нередно. Сега беше принуден да гледа литературно предаване, което никога не би изтърпял у дома. Щеше да превключи, без да я попита, приел автоматично, че тя няма как да се интересува от онова, което имаше да каже този кисел и претенциозен човек. Робин си каза, че не беше лесно да харесаш Майкъл Фанкорт. Извивката и на устните, и на веждите сочеше за вродено чувство за превъзходство. Водещият предаването, също така знаменитост, изглеждаше малко притеснен.

– И каква е темата на новия ви...?

– Една от темите, да. Когато героят осъзнава, че си е изградил измислен образ за съпругата си, вместо да си посипва главата с пепел за своята глупост, решава да накаже жената от плът и кръв, за която вярва, че го е изиграла. Именно желанието му за отмъщение е двигателната сила на сюжета.

– Аха – рече тихичко майката на Робин и хвана химикалката.

– Мнозина от нас, вероятно повечето – подхвана водещият – гледат на любовта като на пречистващ идеал, източник на безкористност, а не...

– Лъжа, измислена за оправдание – отсече Фанкорт. – Ние сме бозайници, които имат нужда от секс, от компания, които търсят защитената територия на брака, ръководени от инстинкти за оцеляване и възпроизвеждане. Избираме така наречения си възлюбен, ръководени от най-примитивни мотиви. Предпочитанието на моя герой към жена с крушовидна фигура говори само по себе си. Възлюбеното същество се смее или мирише като родителя, давал ни закрила в детството, и всичко останало е проектирано, плод на въображение...

– Приятелството... – понечи да каже интервюиращият, вече леко отчаян.

– Ако можех да се накарам да правя секс с някого от приятелите ми мъже, бих имал далеч по-щастлив и продуктивен живот – заяви Фанкорт. – Уви, аз съм програмиран да желая женските форми, колкото и безплодно да е това. И така, казвам си, че дадена жена е по-очарователна, по-съзвучна с моите потребности и желания, отколкото друга. Аз съм сложно, високоеволюирало и надарено с богато въображение създание, което се чувства принудено да оправдае избор, продиктуван от най-елементарни причини. Това е истината, която сме заровили под хиляда години възпитани глупости.

Робин се чудеше как ли възприемаше съпругата на Фанкорт това интервю (защото си спомняше, че той е женен). До нея госпожа Елакот бе написала няколко думи в бележника си.

– Той не говори за отмъщение – промърмори Робин.

Майка й й показа страницата. Беше написала „Ама че лайно е този“. Робин се изкиска.

До нея Матю взе вестника, който Джонатан бе оставил на един стол. Прехвърли бързо първите три страници, където името на Страйк се споменаваше три пъти в материала за Оуен Куин, и започна да чете статия на тема как търговска верига забранила коледните песни на Клиф Ричард.

– Вие сте критикуван – подзе храбро интервюиращият – за описанието си на жени и по-специално...

– Представям си как и в този момент критиците припват към писалките си. – И устата му се изкриви в гримаса, която трябваше да мине за усмивка. – Не се сещам за нещо, което ме интересува по-малко, отколкото какво говорят критиците за мен или моята работа.

Матю прелисти вестника. Робин хвърли странично поглед към снимка на катурната цистерна, преобърната на покрива си хонда сивик и смачкан мерцедес.

– Това е катастрофата, в която за малко не попаднахме!

– Какво? – рече Матю.

Беше го изрекла, без да се замисли. Мозъкът й блокира.

– Това се е случило на М4 – поясни Матю с лек присмех, задето е помислила, че е могла да пострада, че не може да разпознае коя е магистралата, като я види.

– О... о, да – каза Робин, като се престори, че се вглежда по-внимателно в текста под снимката.

Но той вече се бе намръщил, усетил се беше.

– Наистина ли за малко да попаднеш в катастрофа вчера?

Говореше тихо, за да не пречи на госпожа Елакот, която следеше интервюто с Фанкорт. Колебание би било фатално. Избирай бързо.

– Да, наистина. Не исках да те тревожа.

Той се втренчи в нея. От другата страна на Робин майка й си водеше нови бележки.

– Тази тук? – попита той и посочи снимката, а тя кимна. – Защо си била на М4?

– Трябваше да закарам Корморан на една среща.

– Вашите възгледи за жените... – говореше водещият предаването.

– И къде беше тази среща, по дяволите?

– В Девън.

– Девън?!

– Отново е пострадал с крака си. Не би могъл да се добере сам до там.

– Откарала си го в Девън?!

– Да, Мат, откарах го в...

Той захвърли вестника, изправи се и излезе от стаята.

На Робин й призля. Погледна към вратата, която той не беше затръшнал, но я затвори достатъчно решително, та баща й да се размърда и промърмори в съня си, а лабрадорът да се събуди.

– Остави го – посъветва я майка й все още с поглед към екрана.

Робин се извърна към нея отчаяна.

– Корморан трябваше да иде в Девън, а не можеше да кара само с един крак...

– Не е нужно да се оправдаваш пред мен – прекъсна я госпожа Елакот.

– Но сега той мисли, че съм излъгала за това, как не можах да пристигна вчера.

– А ти излъга ли? – попита я майка й, без да отмества очи от Майкъл Фанкорт. – Лягай, Раунтрий, пречиш ми да виждам.

– Можех да си дойда, ако си бях купила билет за първа класа – призна Робин. Лабрадорът се прозя, протегна се и се намести на килимчето пред камината. – Но вече бях платила за нощния влак.

– Мат все повтаря колко повече можело да печелиш, ако си приела работата в „Човешки ресурси“ – каза майка й с очи към екрана. – Не е ли редно да оцени, че се стараеш да пестиш? Тихо сега, искам да чуя за отмъщението.

Интервюиращият се опитваше да формулира въпрос.

– Но що се отнася до жените, невинаги сте... да употребя съвременния термин... политически коректен... Имам предвид по-конкретно твърдението ви за жените писатели...

– Пак ли това? – шляпна с длани коленете си Фанкорт и водещият видимо подскочи. – Казах, че най-големите писателки, почти без изключения, са били бездетни. Това е факт. Също така, че жените като цяло, поради желанието си да бъдат майки, са неспособни на еднопосочна целеустременост и всеотдайност, а те са задължителни при творенето на литература, на истинска литература. Не си вземам назад нито една дума. Това е факт.

Робин въртеше годежния пръстен на пръста си, разкъсвана между желанието да последва Мат и да го убеди, че не е сторила нищо лошо, и гнева, че поначало се налагаше такова убеждаване. Винаги на първо място идваха изискванията на неговата работа; не помнеше той да се е извинявал, когато работеше допълнително, когато служебните му задължения го пращаха на другия край на Лондон и се прибираше чак в осем вечерта...

– Тъкмо щях да кажа – вметна интервюиращият с предразполагаща усмивка, – че този ви роман може да даде почивка на критиците. Според мен към главния женски образ е подходено с голямо разбиране и съпричастност. То се знае – погледна той към бележките си и отново към своя събеседник, – неизменно ще бъде направен паралел със самоубийството на една млада жена, надявам се, че сте подготвен... нормално е да очаквате...

– Как глупавите хора ще приемат, че съм написал автобиографично описание на самоубийството на първата ми жена?

– Ами... няма как да не се свърже... да не възникнат въпроси...

– Тогава нека кажа следното – вмеси се Фанкорт и направи пауза.

Седяха пред голям прозорец, гледащ към слънчева поляна с накланяща се от вятъра трева. В ума на Робин мина мимолетен въпрос кога ли бе заснето интервюто – очевидно преди да завали снегът – но Матю доминираше в мислите й. Трябваше да иде при него, ала кой знае защо си оставаше на дивана.

– Когато Еф... Ели умря – подхвана Фанкорт, – когато тя умря...

Близкият план изглеждаше болезнено недискретен. Тънките бръчици около очите му се вдълбаха, когато той ги затвори. Квадратната му ръка се вдигна да закрие лицето.

Майкъл Фанкорт имаше вид, че плаче.

– Толкоз за твърденията, че любовта била мираж и химера – въздъхна госпожа Елакот и захвърли химикалката си. – Не ме устройва. Исках кръв и черва, Майкъл. Кръв и черва!

Неспособна да понася повече бездействието, Робин стана и се отправи към вратата на дневната. Сегашните обстоятелства не бяха нормални. Бяха погребали майката на Матю същия ден. Това я призоваваше да се извини, да се реваншира.

Всички сме податливи на грешки, господине. Ако признавате това, повече извинения не са ми нужни.

Уилям Конгрийв,

Старият ерген

На другия ден неделните вестници се стремяха да намерят достойно равновесие между обективна оценка на живота и творчеството на Оуен Куин и злокобната му смърт в готически стил.

„Второстепенна литературна фигура, на моменти интересен; напоследък клонеше към самопародийност, засенчван от други съвременни автори, но така или иначе, проправяше своя собствена демодирана пътека“, пишеше в материал на първа страница на „Сънди Таймс“, обещаващ повече вълнения навътре: „Садистично копиране на стр. 10–11“, и до малка снимка на Кенет Халиуел: „Романи и романисти: литературни убийци, стр. 3, Култура“.

„Слухове за непубликувания роман, за който се предполага, че е вдъхновил убийството му, вече се разпространяват и извън лондонските литературни кръгове – уверяваше „Обзървър“ читателите си. – Ако не бяха нормите на добрия вкус, от „Роупър – Чард“ щяха да разполагат с абсолютен бестселър.“

„Ексцентричен писател, изкормен в секс игра“, обявяваше „Сънди Пийпъл“.

Страйк бе купил всички вестници на връщане от дома на Нина Ласелс, колкото и трудно да му бе да се оправя и с тях, и с бастуна по заснежените тротоари. Докато напредваше с труд към Денмарк Стрийт, му хрумна, че се е натоварил неразумно, в случай че неуспялата атентаторка от предишната вечер се появеше отново, ала тя не се виждаше никъде.

По-късно вечерта изчиташе една след друга статиите и ядеше чипс, легнал на леглото с отново милостиво свалена протеза.

Да разглежда фактите през изопачения обектив на пресата, стимулираше въображението му. Най-сетне, след като завърши с материала на Кълпепър в „Нюз ъв дъ Уърлд“ („Източници, близки до случая, потвърждават, че Куин обичал да бъде връзван от жена си, която отрича да е знаела, че ексцентричният писател е отишъл да отседне във втората им къща.“), Страйк премести вестниците, пресегна се за бележника, който държеше под леглото, и се залови да съставя списък със задачи за следващия ден. Не прибави инициалите на Анстис срещу нито една от тях, но срещу две фрази – „човекът от книжарницата“ и „кога е заснето интервюто с М. Ф.“ – написа главно Р. После изпрати съобщение на Робин, в което й напомняше на следващата сутрин да си отваря очите за висока жена с черно палто и да не влиза по Денмарк Стрийт, ако тя е там.

Робин не видя лице с подобно описание при краткото си придвижване от станцията на метрото и пристигна в офиса в девет на следващата сутрин, като завари Страйк на нейното бюро да използва компютъра й.

– Добро утро. Нямаше ли откачалки отвън?

– Нито една – отвърна Робин и окачи палтото си.

– Как е Матю?

– Добре – излъга Робин.

Споменът за скандала им по повод решението й да закара Страйк до Девън не я напускаше, обвил я като облак. Разправията бе тляла и избухвала периодично по време на връщането им с кола до Клапам; очите й още бяха подпухнали от плач и недоспиване.

– Не му е леко – измърмори Страйк, все още смръщен срещу монитора. – Човекът е погребал майка си.

– Мм – беше отговорът на Робин, която отиде да напълни чайника, подразнена, че Страйк беше избрал да съчувства на Матю тъкмо днес, когато би й дошло добре едно уверение, че той е един заинатен гадняр.

– Какво гледаш? – попита тя Страйк и постави пред него чаша с чай, за което той й измърмори благодарност.

– Опитвам се да разбера кога е заснето интервюто с Майкъл Фанкорт – отвърна. – Даваха го по телевизията в събота вечер.

– Гледах го – каза Робин.

– И аз – рече Страйк.

– Арогантно дрънкало – отсъди Робин и седна на канапето от изкуствена кожа, което по някаква причина никога не издаваше пръцкащи звуци под нея. Страйк заключи, че сигурно се дължат на теглото му.

– Забеляза ли нещо странно, когато говореше за бившата си жена? – попита Страйк.

– Крокодилските сълзи бяха малко в повече – отбеляза Робин, – предвид че малко преди това обясняваше как любовта била илюзия и всякакви подобни щуротии.

Страйк я погледна отново. Имаше онзи светъл деликатен тен, който не понасяше добре прекомерни емоции; подутите й очи пък носеха своя история. Част от враждебността й към Майкъл Фанкорт вероятно произтичаше от друг и по-важен за нея обект, досети се Страйк.

– Значи, реши, че симулира, така ли? – попита Страйк. – Аз също.

Той погледна часовника си.

– Каролайн Ингълс ще дойде при мен след половин час?

– Не бяха ли се помирили с мъжа й?

– Вехти новини. Иска да ме види, защото през уикенда открила есемес на телефона му. Така че – надигна се Страйк иззад бюрото – продължавай да търсиш кога е било заснето това интервю, докато аз прегледам бележките по случая „Ингълс“, та да си спомня какво иска. После имам обяд с редактора на Куин.

– Аз пък имам новини какво правят в медицинския център пред блока на Катрин Кент с отпадъците си – съобщи Робин.

– Казвай – подкани я Страйк.

– Специализирана фирма ги събира всеки вторник. Свързах се с тях – добави Робин и по въздишката й Страйк се досети, че тази следа явно се разсъхваше. – Не забелязали нищо странно и необичайно в чувалите, които събрали във вторника след убийството. Ще е малко нереалистично да мислим, че не биха обърнали внимание на торба с човешки черва. Казаха ми, че вземат оттам предимно тампони и спринцовки, пакетирани в специални пликове.

– Все пак трябваше да се провери – насърчително подхвърли Страйк. – Това е добрата детективска работа, да се елиминират всички вероятности. Искам да те помоля да свършиш и още нещо, ако можеш да понесеш излизане в снега.

– Ще ми е приятно да изляза – грейна мигом Робин. – За какво става дума?

– За онзи човек от книжарницата в „Пътни“, който смята, че е видял Куин на осми – каза Страйк. – Би трябвало да се е върнал от отпуска си.

– Няма проблем – увери го Робин.

През уикенда не се бе удал случай да обсъди с Матю, че Страйк бе готов да й осигури детективско обучение. Моментът не бе удобен преди погребението, а след караницата им в събота вечер би изглеждало провокативно, дори пределно дръзко да повдига този въпрос. Днес тя копнееше да излезе на улицата и да разследва, а после да се прибере у дома и между другото да подхвърли на Матю какво е вършила. Щом той искаше честност, това и щеше да получи.

Каролайн Ингълс, похабена блондинка, прекара един час в кабинета на Страйк тази сутрин. Когато най-сетне си тръгна, проляла сълзи, но решителна, Робин вече имаше новини за Страйк.

– Интервюто с Фанкорт е правено на седми ноември – съобщи тя. – Звънях в Би Би Си. Отне ми цяла вечност, но се добрах накрая.

– На седми – повтори Страйк. – Било е неделя. Къде е заснето?

– Снимачен екип е отишъл в къщата му в Чу Магна – отвърна Робин. – Какво видя в интервюто, че толкова те заинтересува?

– Гледай го пак – поръча Страйк. – Виж дали ще го откриеш в Ютюб. Учуден съм, че не си го забелязала още първия път.

Уязвена, тя си спомни Матю до себе си, който я бе разпитвал за катастрофата на М4.

– Отивам да се преоблека за ресторанта. Ще заключим и ще излезем заедно, става ли?

Четирийсет минути по-късно се разделиха при метрото, като Робин пое към книжарницата „Бридлингтън“ в „Пътни“, а Страйк – към ресторанта на „Странд“, до който възнамеряваше да стигне пеша.

– Твърде много се возих на таксита напоследък – обясни той мрачно на Робин, като не искаше да й споменава колко много му бе струвало да се погрижи за тойота ленд крузъра, с който се бе озовал блокиран в петък вечер. – А и имам достатъчно време.

Тя го гледа няколко секунди, докато той се отдалечаваше от нея, отпуснал тежестта си върху бастуна и с лошо куцане. Развила наблюдателност в детството си в компанията на трима братя, Робин си бе създала необичаен и точен усет за често отрицателната реакция у мъжете на женската загриженост. Все пак се чудеше колко още Страйк можеше да насилва коляното си, преди да се озове обездвижен за повече от няколко дни.

Беше почти време за обяд и двете жени срещу Робин във влака към „Уотърлу“ бъбреха високо, стиснали между коленете си пазарски пликове, пълни с коледни покупки. Подът беше мокър и мръсен, а въздухът – наситен с миризма на влажни дрехи и спарени тела. Робин прекара повечето от пътуването си в безуспешни опити да гледа откъси от интервюто на Майкъл Фанкорт на мобилния си телефон.

Книжарницата „Бридлингтън“ беше разположена на главна улица в „Пътни“ и старомодната й витрина беше запълнена от край до край със смесица от нови и втора ръка книги, всичките натрупани хоризонтално. Иззвъня камбанка, когато Робин прекрачи прага и се озова в приятна застояла атмосфера. Две стълби бяха подпрени до рафтове с още хоризонтално натрупани книги, стигащи чак до тавана. В помещението имаше висящи лампи, спускащи се толкова ниско, че Страйк би си ударил главата.

– Добро утро – поздрави я възрастен господин с прекалено голямо туидено сако, който се появи с почти доловимо скърцане на ставите откъм офис с врата от релефно стъкло.

Когато се доближи до Робин, лъхна я силна миризма на пот.

Вече бе планирала простичката си стратегия и веднага се поинтересува дали разполагат с произведения на Оуен Куин.

– Аха! – закима той. – Мисля, че няма нужда да питам защо е този внезапен интерес.

Самомнителен човек, каквито често биват онези, водещи затворен живот встрани от светските събития, той се впусна без подканяне в лекция относно стила на Куин, който ставал все по-нечетим, докато я водеше към дебрите на книжарницата. След едва двесекундно познанство изглеждаше убеден, че Робин търси някоя от книгите на Куин само защото той бе убит неотдавна. И макар, разбира се, това да бе истината, Робин се подразни.

– Имате ли „Братята Балзак“? – попита тя.

– Е, поне сте достатъчно осведомена, че да не ми искате „Bombyx Mori“ – каза той и премести едната стълба с немощни ръце. – Вече идваха трима млади журналисти да питат за нея.

– Защо тук ще идват журналисти? – попита невинно Робин, докато той се закатери по стълбата и над вехтите му обувки се подадоха чорапи в цвят на горчица.

– Господин Куин се отби тук малко преди смъртта си – отвърна старият човек, докато се взираше в книги на два метра над Робин. – „Братята Балзак“... „Братята Балзак“... трябва да е тук... сигурен съм, че имах екземпляр...

– Ама наистина ли дойде тук, във вашата книжарница? – удиви се Робин.

– О, да. Веднага го разпознах. Бях голям почитател на Джоузеф Норт, а веднъж се появиха заедно на литературния фестивал „Хей“.

Вече слизаше по стълбата с треперещи крака. Робин се уплаши, че може да падне.

– Ще проверя в компютъра – каза той, дишайки тежко. – Сигурен съм, че имам тук „Братята Балзак“.

Робин го последва, дала си сметка, че след като старецът за последно бе видял Оуен Куин в средата на осемдесетте години, способността му да разпознае отново Куин можеше да е твърде спорна.

– Е, сигурно човек няма как да го сбърка – подхвърли тя. – Виждала съм негови снимки. Има запомняща се външност с тази негова тиролска пелерина.

– Двете му очи са с различен цвят – обясни старият човек, втренчен в монитор на ранен модел на компютрите „Макинтош Класик“, който по сметките на Робин трябваше да е поне двайсетгодишен: бежов, масивен, с големи клавиши на клавиатурата като бонбони лакта. – Вижда се отблизо. Едното е лешниковокафяво, а другото – синьо. Според мен полицаят се впечатли от моята наблюдателност и памет. През войната бях в разузнаването.

Той се обърна към нея със самодоволна усмивка.

– Прав бях, имаме екземпляр. Втора ръка. Насам.

Поведе я към кош, в който безразборно бяха нахвърляни книги.

– Това е много важна информация за полицията – отбеляза Робин.

– Ами да – рече важно той. – За определяне времето на смъртта. Да, бях в състояние да ги уверя, че на осми още беше жив.

– А дали помните какво дойде да търси тук? – попита Робин и се засмя леко. – Много ми е интересно да науча какво е чел.

– То се знае, помня – незабавно отвърна събеседникът й. – Купи три романа: „Свобода“ на Джонатан Францен, „Неназован“ на Джошуа Ферис и... третия го забравих... Каза, че заминавал да си почине и искал да си набави четиво. Обсъдихме електронните книги, той проявяваше по-голяма толерантност към тях, отколкото аз... Някъде тук е – промърмори той, като ровеше из коша.

Робин небрежно се присъедини към търсенето.

– На осми – повтори тя. – Откъде сте толкова сигурен, че е било осми?

Защото подозираше, че в този плесенясал полумрак дните се сливаха един с друг.

– Беше понеделник – уточни той. – Приятно разнообразие бе да побъбрим за Джоузеф Норт, за когото той пазеше топли спомени.

Робин все така не разбираше кое го караше да е убеден, че този конкретен понеделник е бил осми, но преди да успее да му зададе още въпроси, той измъкна с тържествуващ вик антична книга с меки корици от дълбините на коша.

– Ето я. Ето я. Знаех си, че я имам.

– Аз пък никога не мога да помня дати – излъга Робин, когато се върнаха до касата с трофея си. – А случайно да имате нещо от Джоузеф Норт, като така и така съм тук?

– Той написа само един роман – каза старецът. – Нарича се „Към предела“. Знам, че го имаме, той ми е от любимите...

И пак се отправи за стълбата.

– Аз постоянно обърквам дните – храбро продължи Робин, когато чорапите с цвят на горчица отново се показаха пред погледа й.

– С много хора е така – високомерно рече той. – Но аз съм добър в реконструктивната дедукция, ха-ха. Спомних си, че е понеделник, защото в понеделник винаги купувам ново мляко и тъкмо се бях върнал с него, когато господин Куин пристигна в книжарницата.

Тя го изчака да огледа рафтовете над главата й.

– Обясних на полицията, че бях в състояние да си спомня този конкретен понеделник, тъй като отидох както обикновено у приятеля ми Чарлс, разправих му, че съм видял Оуен Куин, и обсъдихме петимата англикански епископи, които преминаха към Католическата църква. Той го бе взел много присърце.

– Ясно – каза Робин и си отбеляза наум да провери датата на това събитие.

Възрастният човек беше намерил романа на Норт и слизаше бавно по стълбата.

– Да, спомням си и друго – добави той с изблик на ентусиазъм. – Чарлс ми показа забележителни снимки на мистериозния кратер, който се появил отведнъж в град Шмалкалден в Германия. Аз служих близо до Шмалкалден през войната. Да... помня, че докато разправях на приятеля си как Куин е посетил книжарницата, той ме прекъсна: „Ти не беше ли ходил в Шмалкалден?“, попита ме. – Треперещите възлести пръсти вече работеха на касата. – И ми каза, че се появил огромен кратер. На следващия ден по вестниците излязоха невероятни снимки... Прекрасно нещо е паметта – заяви самодоволно, като подаде на Робин кафяв хартиен плик с двете книги и в замяна пое нейната банкнота от десет лири.

– Помня го този кратер – каза Робин, което беше поредната лъжа. Извади мобилния телефон от джоба си, натисна няколко бутончета, докато той съвестно отброяваше рестото й. – Да, ето го... Шмалкалден... Удивително, откъде се е взела изведнъж такава голяма дупка? Само че това се е случило – вдигна очи към него тя – на първи ноември, не на осми.

Той примигна.

– Не, на осми беше – упорито настоя той с всичкото убеждение на човек, непонасящ да е в грешка.

– Но вижте тук – показа му Робин мъничкото екранче. Той бутна очилата на челото си и се взря в него. – Твърдо ли помните, че обсъждахте Оуен Куин и кратера в един и същ разговор?

– Ама че грешка – промърмори той, без да е ясно дали говори за уебсайта на „Гардиън“, за себе си или за Робин.

Тикна й обратно телефона в ръцете.

– Не помните ли...

– Това ли беше всичко? – изрече високо и ядосано. – Е, тогава приятен ден.

И Робин, разпознала ината на обиден стар егоист, си тръгна, съпроводена от дрънкането на камбанката.

Господин Скандал, с радост ще разговарям с вас за нещата, изречени от него. Твърденията му бяха загадъчни и неразбираеми.

Уилям Конгрийв,

Любов за любов

Страйк си бе помислил, че „Симпсънс ин дъ Странд“ е странен избор за обяд от страна на Джери Уолдгрейв и любопитството му се повиши, когато приближи до внушителната каменна фасада с въртящи се дървени врати, месингови табели и висящ фенер до входа. Той беше облицован с плочки, украсени с шахматни мотиви. Никога преди не бе влизал вътре, макар това да бе стара лондонска институция. Приел беше, че там се събират заможни бизнесмени и хора, живеещи извън града, решили да се поглезят.

Ала ето че Страйк се почувства като у дома си веднага щом се озова във фоайето. Бивш мъжки шахматен клуб, „Симпсънс“ заговори на Страйк на стария и познат език на йерархия, ред и величаво благоприличие. Цветовете бяха тъмни и кални, типични за клуб, каквито мъжете избират, когато жените не им се месят, имаше дебели мраморни колони и солидни кожени кресла, дето да издържат подпийнало денди; отвъд двойни врати, след гардеробиерката, се намираше ресторантът с ламперия от тъмно дърво. Страйк имаше чувството, че се намира в някоя от сержантските столови, добре познати му от неговата военна кариера. За да му бъде помещението напълно свойско, липсваха само полково знаме и портрет на кралицата.

Солидни столове с дървени облегалки, снежнобели покривки, сребърни плата, върху които почиваха огромни парчета говеждо. Страйк седна на маса за двама до стената и се запита как ли би възприела Робин това заведение, дали показният му традиционализъм щеше да я забавлява, или да я подразни.

Поседял бе десет минути, преди Уолдгрейв да се появи и да заоглежда с примижали късогледи очи салона. Страйк вдигна ръка и Уолдгрейв се доближи с несигурна походка до масата.

– Здравейте, здравейте. Радвам се да ви видя отново.

Светлокафявата му коса беше разрошена както винаги, а на ревера на смачканото му сако имаше петно от паста за зъби. През малката маса обонянието на Страйк долови полъх на винени изпарения.

– Много любезно от ваша страна, че се съгласихте да се срещнем – каза Страйк.

– А, моля. Искам да помогна. Дано не възразявате, че избрах това място. Причината беше, че няма да срещна познат – обясни Уолдгрейв. – Баща ми ме доведе тук веднъж преди години. Мисля, че нищо не са променили.

Кръглите очи на Уолдгрейв, обрамчени от очилата му с рогови рамки, обходиха пищните гипсови орнаменти над тъмната ламперия. Бяха в наситена охра, сякаш потъмнели от дългите години на цигарен дим.

– Наситили сте се да гледате колегите си през работно време, така ли? – попита Страйк.

– Не че са лоши хора – отвърна Джери, като намести очилата си и махна на келнер, – само че атмосферата в момента е направо отровна. – Чаша червено вино, моля – каза той на младия мъж, откликнал на махването му. – Каквото и да е, все едно.

Ала келнерът, върху чието сако бе избродирана шахматна фигура на кон, отговори с тон, нетърпящ възражения:

– Ще изпратя колегата, който отговаря за вината.

И се оттегли.

– Видяхте ли часовника над вратата на влизане? – попита Уолдгрейв Страйк, като отново намести очилата си. – Твърди се, че спрял, когато тук за пръв път влязла жена през 1984 година. Малка шега на заведението. А на менюто пише „ценоразпис“. Не искат да използват „меню“, защото е френска дума. Баща ми обичаше такива неща. Току-що бях постъпил в „Оксфорд“, затова ме доведе тук. Мразеше чуждестранна храна.

Страйк долавяше нервността на Уолдгрейв. Свикнал бе да има такова въздействие върху хората. Сега не беше моментът да пита Уолдгрейв дали е помагал на Куин да сътвори модела за собственото си убийство.

– Какво учихте в „Оксфорд“?

– Английска литература – отвърна с въздишка Уолдгрейв. – Баща ми се стараеше да го приеме мъжки, искаше да запиша медицина.

Пръстите на дясната ръка на Уолдгрейв забарабаниха по покривката.

– Ситуацията в службата е напрегната, нали? – попита Страйк.

– Може да се каже – отговори Уолдгрейв, като отново се оглеждаше за келнера с вината. – Едва сега, когато знаем как е убит Оуен, напълно осъзнаваме истината. Хората трият имейли като някакви идиоти, преструват се, че никога не са поглеждали книгата, че не знаят как завършва. Вече никак не е забавно.

– А преди беше ли забавно? – попита Страйк.

– Ами... да, беше, когато си мислеха, че Оуен просто си е направил гаргара. Хората обичат да виждат онези, които са на власт, осмивани. Нито Фанкорт, нито Чард са особено обичани.

Келнерът за вината пристигна и връчи листата на Уолдгрейв.

– Ще поръчам цяла бутилка, става ли? – промърмори Уолдгрейв, докато я оглеждаше. – Приемам, че вие плащате, нали така?

– Да – отвърна Страйк, но му се сви сърцето.

Уолдгрейв поръча бутилка „Шато Лезонгар“, което за дълбоко огорчение на Страйк струваше почти петдесет лири, макар че в листата имаше вина и с цена близо двеста.

– И тъй – с внезапна енергичност подзе Уолдгрейв, щом келнерът се отдалечи, – имате ли някаква следа вече? Знаете ли кой го е извършил?

– Още не – отговори Страйк.

Последва неловка пауза. Уолдгрейв бутна очилата нагоре по изпотения си нос.

– Съжалявам – избъбри той. – Просташко от моя страна... защитна реакция. Само че не мога да повярвам. Не мога да повярвам на случилото се.

– Никой не може – каза Страйк.

С неочакван импулс Уолдгрейв сподели:

– Не успявам да се отърся от шантавата идея, че Оуен сам си го е причинил. Че е режисирал смъртта си.

– Нима? – попита Страйк, като внимателно наблюдаваше Уолдгрейв.

– Знам, че е невъзможно да го е сторил, това ми е ясно. – Ръцете на редактора изпълняваха сръчни гами по ръба на масата. – Ала начинът на убийството е толкова театрален... такава гротеска. И ужасното е... че е най-добрата реклама, която автор би имал за творбата си. Веднъж ми каза, и това не е шега, заяви ми го най-сериозно, че обичал да кара приятелката му да го интервюира. Това избистряло умствените му процеси. „Какво използваш за микрофон?“, попитах го. И знаете ли какво ми отговори глупавият мръсник? „Главно химикалки. Каквото имам подръка.“

Уолдгрейв избухна в сподавен смях, който звучеше като ридание.

– Горкият тъп нещастник – продума той. – Съвсем беше превъртял накрая. Е, надявам се Елизабет Тасъл да е доволна. Тя му пускаше фитилите.

Първият сервитьор се появи с бележник.

– Какво ще ядете? – попита Уолдгрейв Страйк, докато се взираше с късогледите си очи в менюто.

– Говеждото – отвърна Страйк, който беше имал време да наблюдава как режат парчета от него от сребърното плато върху количка, циркулираща около масите.

Не беше вкусвал йоркширски пудинг от години, още от последното си посещение на леля си и чичо си в Сейнт Моус.

Уолдгрейв си поръча морски език по дувърски, после протегна шия да види не се ли задава келнерът с вината. Когато го зърна да приближава с бутилка, видимо се отпусна и се настани по-удобно на стола си. След като чашата му бе напълнена, отпи няколко глътки и въздъхна с облекчението на човек, получил спешно медицинско лечение.

– Та казвахте, че Елизабет Тасъл пускала фитили на Куин – напомни му Страйк.

– А? – рече Уолдгрейв и сви длан на фуния около ухото си.

Страйк си припомни, че е глух с едното ухо. Вярно, че ресторантът се пълнеше и беше станало по-шумно. Той повтори въпроса си по-високо.

– О, да – каза Уолдгрейв. – Да, по повод Фанкорт. Двамата обичаха да дробят за всички злини, сторени им от Фанкорт.

– Какви злини? – попита Страйк, а Уолдгрейв отпи още вино.

– Фанкорт ги оплюваше и двамата от години. – Уолдгрейв разсеяно почеса гърди през смачканата си риза и пак пи. – Оуен заради пародията на романа на покойната му съпруга. Лиз – защото продължи да бъде агент на Оуен. Имайте предвид, никой никога не е обвинявал Фанкорт, че заряза Лиз Тасъл. Тази жена е истинска кучка. Накрая остана само с двама клиенти. Сбъркано създание. Вероятно прекарва вечерите си в сметки колко е изгубила. Петнайсет процента от хонорарите на Фанкорт са си големи пари. Официални вечери, филмови премиери... А вместо това се задоволява с Куин, даващ интервюта пред химикалка, и прегорели наденички в задния двор на Доркъс Пенгълий.

– Откъде знаете, че е имало прегорели наденички? – осведоми се Страйк.

– Доркъс ми каза – отвърна Уолдгрейв, който вече беше изпил първата си чаша вино и си наливаше втора. – Искаше да знае защо Лиз не е била на партито на фирмата. Когато й казах за „Bombyx Mori“, Доркъс ме увери, че Лиз била прекрасна жена. Прекрасна! Нямало е как да знае какво пишеше в романа на Оуен. Никога не би наранила нечии чувства... и на муха нямало да посегне... ха!

– Не сте съгласен ли?

– Разбира се, че не съм съгласен, дявол го взел. Срещал съм хора, които са получавали своя старт в агенцията на Лиз Тасъл. Говорят като жертви на отвличане, спасени чрез откуп. Та тя упражнява тормоз. Нейната избухливост направо плаши.

– И според вас тя е подтикнала Куин да напише романа?

– Не директно – отговори Уолдгрейв. – Но ако хванеш не особено редовен писател, убеден, че няма бестселъри, защото хората му завиждат или защото не си вършат работата както трябва, и го затвориш с Лиз, която е вечно ядосана и озлобена и все тръби как Фанкорт ги е провалил и двамата, нима е изненада, че е бил провокиран до крайност? Тя дори не си е направила труда да прочете книгата му както трябва. Ако не беше умрял, бих казал, че си е получила каквото заслужава. Нещастният безумец не е очернил само Фанкорт, сторил го е и с нея... ха-ха! Сторил го е и с мен, и с проклетия Даниъл, и с всички. С всички!

Също както и други алкохолици, които Страйк бе срещал, Джери Уолдгрейв бе прекосил границата към опияненост само с две чаши вино. Изведнъж движенията му станаха по-тромави, маниерът му – по-войнствен.

– Мислите ли, че Елизабет Тасъл е тласнала Куин да атакува Фанкорт?

– Няма съмнение в това – отсече Уолдгрейв. – Никакво съмнение.

– Но когато се срещнах с Елизабет Тасъл, тя каза, че написаното за Фанкорт било лъжа – посочи Страйк.

– А? – отново сви длан до ухото си Уолдгрейв.

– Тя ми каза – изрече високо Страйк, – че написаното за Фанкорт в „Bombyx Mori“ не е истина. Че не Фанкорт е бил автор на пародията, заради която жена му се е самоубила, че е излязла изпод перото на Куин.

– Не ви говоря за това – поклати глава Уолдгрейв, сякаш Страйк проявяваше пълна тъпота. – Нямах предвид... забравете. Забравете.

Вече беше изпил повече от половината бутилка и алкохолът му бе вдъхнал известна самоувереност. Страйк се сдържаше, беше наясно, че ако настояваше, само щеше да събуди непоклатим пиянски инат. По-добре беше да го остави да се рее в избраната от него посока и само леко да го подбутва.

– Оуен ме харесваше – довери Уолдгрейв на Страйк. – О, да. Знаех как да се справям с него. Ако погъделичках суетата му, можех да го накарам да направи каквото си поискам. Нужни бяха половин час похвали, преди да го помоля да промени нещо в ръкописа си. После още половин час четки за следващата промяна. Само това бе начинът. Той всъщност не е искал да ме уязви. Просто не е бил на себе си, горкият глупак. Искал е пак да го дават по телевизията. Мислел си е, че всички са срещу него. Не си е давал сметка, че си играе с огъня. Душевноболен човек.

Уолдгрейв отметна глава назад и тя се блъсна в тази на едрата издокарана жена, седяща зад него.

– Прощавайте! Прощавайте!

Тя го изгледа кръвнишки през рамо, а той придърпа стола си, при което приборите върху масата изтракаха.

– Какво значи цялата тази история с Резача?

– А? – попита Уолдгрейв.

Този път Страйк беше сигурен, че свитата около ухото длан беше поза.

– Резача...

– „Резач“ очевидно е „редактор“ – отвърна Уолдгрейв.

– Ами кървавият чувал и джуджето, което се опитвате да удавите?

– Символизъм – поясни Уолдгрейв с небрежно махване на ръката, при което едва не събори чашата си с вино. – Някаква негова идея, която съм задушил в зародиш и с това съм го оскърбил.

На Страйк, който беше чувал хиляди репетирани отговори, този му се стори твърде безотказно и бързо поднесен.

– Само това ли?

Уолдгрейв се изсмя кратко.

– Не съм давил джудже в живота си, ако това намеквате.

Пияните никога не бяха лесни за разпитване. Навремето в армията пияни заподозрени или свидетели бяха рядкост. Страйк си припомни майора алкохолик, чиято дванайсетгодишна дъщеря беше заговорила за сексуален тормоз в училището си в Германия. Когато Страйк отиде в дома им, полковникът замахна към него със счупена бутилка. Страйк го просна на пода. Ала тук, в цивилния свят, при близостта на келнера за вината, ако кроткият пиян редактор решеше да си тръгне, Страйк нямаше как да го спре. Можеше само да се надява отново да се върнат на темата за Резача, да задържи Уолдгрейв на мястото му, да го накара да продължи да говори.

Количката с храна вече тържествено наближаваше Страйк. Парче шотланско говеждо от ребрата бе отрязано с много церемонии, а през това време поднесоха на Уолдгрейв морския език по дувърски.

Три месеца никакви таксита, нареди си строго Страйк и устата му се напълни със слюнка, когато чинията му беше отрупана с йоркширски пудингчета, картофи и пащърнак. Количката отново се отдалечи. Уолдгрейв, изпил вече две трети от бутилката, се взираше в порцията си, сякаш не бе много сигурен как се беше озовала пред него, взе с пръсти едно картофче и го лапна.

– Куин обсъждаше ли с вас какво пише, преди да предаде ръкописа си? – попита Страйк.

– Никога – отсече Уолдгрейв. – Единственото, което ми каза по повод „Bombyx Mori“, беше, че копринената буба е метафора на писателя, който трябва да мине през мъки, за да произведе нещо добро. Толкоз.

– Не ви ли помоли за съвет или идеи?

– Не, не, Оуен винаги беше убеден, че той знае най-добре.

– Това обичайно ли е?

– Писателите са различни – отговори Уолдгрейв. – Оуен беше от потайните. Обичаше да поднесе материала с гръм и трясък. Умираше си за драматизъм.

– От полицията сигурно са ви разпитвали за действията ви, след като сте получили романа – подхвърли небрежно Страйк.

– Да, минахме през всичко това – безразлично отвърна Уолдгрейв. Опитваше се без особен успех да извади костите от морския език, който безразсъдно беше поискал да му донесат необезкостен. – Получих ръкописа в петък, не го погледнах чак до неделя...

– Трябвало е да заминете, нали?

– В Париж – потвърди Уолдгрейв. – За отпразнуване на годишнина от сватбата. Не стана.

– Нещо ви попречи ли?

Уолдгрейв допи виното в чашата си. Няколко капки паднаха върху бялата покривка и се разляха върху нея.

– Спретнахме си ужасен скандал на път за „Хийтроу“. Обърнахме обратно към дома.

– Неприятно – коментира Страйк.

– От години не върви между нас – призна Уолдгрейв, изостави неравната си битка с рибата и шумно тръшна ножа и вилицата върху чинията, с което привлече погледите на хората от съседните маси. – Джоджо вече е голяма. Няма смисъл да продължаваме повече. Разделяме се.

– Съжалявам да го чуя – промърмори Страйк.

Уолдгрейв вдигна рамене с мрачно изражение и си наля още вино. Стъклата на очилата му с рогови рамки бяха покрити с петна от пръсти, а яката на ризата му беше мръсна и оръфана. Страйк, не без опит в тези неща, отсъди, че има вид на човек, спал с дрехите си.

– След скандала право вкъщи ли се прибрахте?

– Къщата е голяма. Можем да не се виждаме, ако не искаме.

Капките вино се разпростираха като алени цветя по снежнобялата покривка.

– Напомня ми за черния белег, лепван на обвинения в „Острова на съкровищата“. Върху всеки, чел проклетата книга, пада подозрение. В кабинета ми влезе полиция, всички зяпаха... Прочетох я в неделя – върна се той към въпроса на Страйк, – казах на Лиз Тасъл какво мисля за нея и животът си продължи. Оуен не отговаряше на телефона си. Реших, че преживява нервен срив, а и аз си имах мои лични проблеми. Даниъл Чард вдигна пара до небето... Майната му. Напуснах. До гуша ми дойде от обвинения. Край вече. Прави ме на нищо пред цялото издателство. Стига толкова.

– Обвинения ли? – попита Страйк.

Техниката му на разпит беше заприличала на майсторска игра на флипер; разпитваният биваше насочван с леко и точно движение. (През седемдесетте години Страйк беше имал такава игра с отбора на „Арсенал“; беше играл срещу „Плимут Аргайлс“ на приятеля си Дейв Полуърт – и двете момчета бяха прекарвали дълги часове по корем върху килима пред камината в дома на Дейв.)

– Дан мисли, че съм го изклюкарствал пред Оуен. Проклет идиот. Въобразява си, че светът не знае... а слуховете вървят от години. Не беше нужно да казвам на Оуен. Всички знаят.

– Че Чард е гей ли?

– Гей или психологически потиснат, кого го е грижа... Не съм сигурен дори дали Дан съзнава, че е гей. Само че харесва хубави младежи, обича да ги рисува голи. Публична тайна е.

– На вас предлагал ли е да ви рисува? – поинтересува се Страйк.

– Боже мой, не – отвърна Уолдгрейв. – Джо Нортън ми го каза преди години. А!

Беше уловил погледа на келнера с вината.

– Още една чаша от това, моля.

Страйк беше благодарен, че поне не поиска бутилка.

– Съжалявам, господине, не го предлагаме на...

– Добре де, дайте там някакво червено. – После продължи откъдето беше прекъснал. – Дан поискал от Джо да му позира и Джо го разкарал. Това е общоизвестно от години.

Облегна се назад, като отново блъсна едрата жена зад себе си, а за беда в този момент тя ядеше супа. Страйк гледаше как ядосаният й сътрапезник повика сервитьор, за да се оплаче. Служителят се наведе към Уолдгрейв и любезно, но твърдо го помоли:

– Ако обичате, преместете стола си, господине. Дамата зад вас...

– Съжалявам, съжалявам.

Уолдгрейв се придърпа по-близо към Страйк, облегна лакти на масата, отметна разчорлената си коса от очите и изрече високо:

– Да му го завра в шибания задник.

– На кого? – попита Страйк, като със съжаление довърши най-доброто ястие, което беше ял от дълго време.

– На Дан. Получил е проклетата компания на тепсия, цял живот е бил презадоволен. Да си живее в провинцията и да си рисува неговия прислужник, щом това иска, на мен ми писна. Ще си основа моя собствена компания.

Мобилният телефон на Уолдгрейв иззвъня. Отне му известно време да го открие. Втренчи се в номера над очилата си, преди да отговори.

– Какво има, Джоджо?

Колкото и оживен да беше ресторантът, Страйк чу пронизителния крясък от другия край на линията.

Уолдгрейв изглеждаше ужасѐн.

– Джоджо? Ти...

Ала после пухкавото добродушно лице се изопна изненадващо за Страйк. Вените се издуха по врата на Уолдгрейв и той се озъби в грозна гримаса.

– Мамицата ти! – викна, а наоколо разговорите замлъкнаха и към масата им се извърнаха петдесетина глави. – Няма да ми звъниш от номера на Джоджо! Пияна, гадна... Да, чу ме. Аз пия, защото съм женен за теб!

Дебелата жена зад Уолдгрейв се извърна възмутена. Келнерите мятаха гневни погледи; един дотолкова се забрави, че йоркширският пудинг, който поднасяше на японски бизнесмен, застина във въздуха. Изисканият мъжки клуб без съмнение бе виждал и други пиянски кавги, но нямаше как те да не шокират сред тази тъмна дървена ламперия, кристални полилеи и менюта, наричани „ценоразпис“, където всичко бе по британски спокойно и солидно.

– И чия е вината за това, мамка му? – викна Уолдгрейв.

Той се изправи със залитане на крака, като за пореден път блъсна клетата си съседка по маса, но този път нямаше възмутени оплаквания от страна на сътрапезника й. Ресторантът се бе умълчал. Уолдгрейв тръгна да излиза от ресторанта, без да престава да ругае в телефона, а Страйк бе развеселен от факта, че в цялата бъркотия бе споделил донякъде общото неодобрение към човека, който не носи на пиене.

– Сметката, моля – каза той на най-близкия до него келнер с увиснало чене.

Разочарован беше, че не можа да опита пудинга със стафиди, който бе зърнал в „ценоразписа“, но трябваше да догони Уолдгрейв, ако можеше.

Докато обядващите мърмореха под нос и го поглеждаха крадешком, Страйк плати, изправи се и подпрян на бастуна си последва безславно изнизалия се Уолдгрейв. От вбесеното изражение на салонния управител и крясъците на Уолдгрейв пред вратата съдеше, че е бил настоятелно посъветван да напусне заведението.

Откри редактора подпрян на студената стена вляво от входа. Около тях валеше сняг на парцали, тротоарите бяха покрити с него, а минувачите – увити до уши в шаловете си. Извън достолепната обстановка Уолдгрейв бе изгубил вида си на леко развлечен учен. Пиян, мърляв и смачкан, ругаещ в телефона, скрит в голямата му ръка, той напомняше умопобъркан скитник.

– ...не съм крив аз, шибана кучко! Аз ли написах проклетото нещо? Аз ли, а?... Ами тогава вземи да говориш с нея. Ако не, аз ще го направя... Не смей да ме заплашваш, грозна пачавра такава... Ако си беше държала краката събрани... Чу ме какво казах...

Уолдгрейв видя Страйк. Стоя стъписан няколко мига, после прекъсна разговора. Телефонът се изплъзна от пръстите му и падна на заснежения тротоар.

– Щуротии – избъбри Джери Уолдгрейв.

Вълкът отново бе навлякъл овча кожа. Взе да рови в лапавицата за телефона си и очилата му паднаха. Страйк се наведе да ги вдигне и му ги подаде.

– Благодаря. Благодаря. Съжалявам за това. Съжалявам...

Страйк видя сълзи по месестите бузи на Уолдгрейв, докато редакторът отново си наместваше очилата. Като напъха пропукалия се телефон в джоба си, той се обърна към детектива с изписано по лицето отчаяние.

– Тази проклета книга ми съсипа живота. А си мислех, че за Оуен има поне едно нещо свято. Баща и дъщеря. Поне едно...

Направи жест, сякаш го отпращаше, извърна се и пое напред с нестабилна пиянска походка. Детективът подозираше, че трябва да бе изпил поне бутилка преди срещата им. Нямаше смисъл да го последва.

Докато гледаше как Уолдгрейв изчезва сред валящия сняг покрай натоварените с коледни покупки минувачи, Страйк си припомни ръка, грубо сграбчила рамо, строг мъжки глас, последван от сърдития на млада жена. „Мама се е втурнала към него, защо не дръпнеш нея?“

Страйк вдигна яката на палтото си и си каза, че вече знае смисъла на джуджето в кървавия чувал, на рогата под шапката на Резача и най-жестокото от всичко – опита за удавяне.

...Когато бъда провокиран да се разяря, не е по силите ми да проявя търпение и разум.

Уилям Конгрийв,

Двойна игра

Страйк тръгна към офиса си под небе с цвета на замърсено сребро и краката му се движеха трудно през бързо натрупващия сняг, който продължаваше да вали обилно. Макар да бе пил само вода, чувстваше се леко опиянен от хубавата насищаща храна и това пораждаше у него фалшиво усещане за благосъстояние, каквото може би и Уолдгрейв бе изпитвал преди обяда, докато бе пил в кабинета си. Вървенето пеша от „Симпсънс ин дъ Странд“ до малкия му офис на Денмарк Стрийт би отнело на човек в добра физическа форма към четвърт час. Страйк все така чувстваше коляното си болезнено и пресилено, ала току-що бе похарчил за един обяд повече от седмичния си бюджет за храна. Запали цигара и продължи с наведена глава през режещия студ, като се питаше какво ли е открила Робин в книжарницата „Бридлингтън“.

В момента, когато минаваше покрай колоните на Лисеум Тиътър, вече разсъждаваше над факта колко убеден бе Чард, че Джери Уолдгрейв е помогнал на Куин да напише романа си, а самият Уолдгрейв обвиняваше Елизабет Тасъл, че е провокирала наранените чувства на писателя, докато те са се излели на хартия. Питаше се дали това не бяха, чисто и просто, случаи на пренасочен гняв. След като вече нямаха достъп до виновника поради ужасяващата смърт на Куин, не търсеха ли Чард и Уолдгрейв живи изкупителни жертви, върху които да излеят предизвиканата си от паника ярост? Или бяха прави, като откриваха в „Bombyx Mori“ чуждо влияние?

Алената фасада на „Коуч енд Хорсис“ на Уелингтън Стрийт го привличаше неудържимо сега, когато все по-тежко се опираше на бастуна, а коляното му протестираше: топлина, бира, удобен стол... Ала трето посещение в пъб за една седмица... Не биваше да насърчава подобен навик. Джери Уолдгрейв бе нагледен пример докъде можеше да доведе такова поведение...

Не се удържа да не хвърли завистлив поглед през прозореца на минаване към блестящите месингови дръжки на бирените помпи и на веселите посетители с не тъй строга съвест като неговата...

Видя я с периферното си зрение. Висока и приведена в черното си палто, с ръце в джобовете, следваща го по хлъзгавия тротоар: неговата преследвачка и неосъществила се нападателка от събота вечерта.

Страйк не промени ритъма на крачка, нито се обърна да я погледне. Този път нямаше да прилага игрички; нямаше да спира, за да изкара наяве аматьорския й стил на следене, нямаше да й даде да разбере, че я е забелязал. Продължи да върви, без да се озърта през рамо, и само някой също толкова опитен като него в контрапроследяването би забелязал случайните му погледи към удобно разположени витрини и отразяващи лъскави табели по вратите; само такъв човек би установил как привидната му разсеяност прикрива колко нащрек е.

Повечето убийци бяха небрежни аматьори и тъкмо затова биваха залавяни. Упорството й след съботния им сблъсък говореше за безразсъдство във висока степен и тъкмо на него залагаше Страйк, докато вървеше по Уелингтън Стрийт уж в неведение за жената, която го следваше с нож в джоба си. Той прекоси Ръсел Стрийт и тя се скри от поглед, като се престори, че влиза в „Маркес ъв Ангълсий“, но скоро се появи отново и по път се прикриваше зад колоните на административна сграда, за да му даде преднина.

Страйк вече едва чувстваше коляното си. Беше се превърнал в сто и деветдесет сантиметра концентриран потенциал. Този път тя бе лишена от предимство, нямаше да го свари неподготвен. Ако изобщо преследвачката имаше план, той вероятно бе да се възползва от каквато и да било налична възможност. От Страйк зависеше да й предостави такава възможност, че тя да не я отмине, а също и да се погрижи жената да не успее.

Минаха покрай Ройъл Опера Хаус с нейния класически портик, колони и статуи; на Ендъл Стрийт тя влезе в стара червена телефонна кабина, като без съмнение събираше смелост и проверяваше дали той не я е забелязал. Вече с по-голяма увереност се появи отново на оживения тротоар и се запровира покрай минувачи с пазарски пликове все по-близо до него по постепенно стесняващата се улица.

Когато вече приближи до офиса си, той взе своето решение и зави вляво от Денмарк Стрийт по Флиткрофт Стрийт, която водеше към Денмарк Плейс. Там имаше тъмен проход, облепен с листовки за разни музикални групи, който излизаше пред офиса му.

Щеше ли тя да се осмели?

В уличката стъпките му отекваха между сградите и той едва доловимо забави ход. Чу я да приближава – тичаше след него.

Страйк се извърна рязко на здравия си ляв крак, замахна с бастуна си и се раздаде вик на болка, когато той срещна ръката й. Сгъваемият нож изхвърча от пръстите й, удари се в каменната стена, рикошира и за малко се размина с окото на Страйк. Той вече я държеше в свирепа хватка, която я накара да изпищи.

Детективът се боеше да не би някой герой да й се притече на помощ, но не се появи никой и сега бързината беше от първостепенна важност – тя беше по-силна, отколкото той бе очаквал, бореше се яростно, опитваше се да го ритне между краката и да му издере лицето. С още едно икономично извъртане на тялото си той я блокира и краката й взеха да се хлъзгат по мокрия паваж.

Докато тя се гърчеше в ръцете му и се мъчеше да го ухапе, той се наведе да вдигне ножа, като я повлече надолу със себе си, така че тя почти изгуби равновесие. Наложи му се да изостави бастуна си, защото не можеше да държи едновременно него и жената, и я помъкна към Денмарк Стрийт.

Беше бърз, а тя толкова задъхана от борбата, че не й стигаше въздух да изкрещи. По късата студена улица нямаше пазаруващи и никой от минувачите по Чаринг Крос Роуд не забеляза нещо нередно, докато той я тътреше по краткото разстояние до черната входна врата.

– Отвори ми, Робин, бързо! – извика той в интеркома и нахълта във входа в мига щом Робин натисна автоматичния бутон.

Повлече я нагоре по металните стълби, а дясното му коляно вече протестираше бурно. В този момент тя се развика и писъците й отекнаха по стълбището. Страйк зърна движение зад стъклената врата на ексцентричния графичен дизайнер, който работеше в офиса под неговия.

– Малко сме се разлудували! – подвикна към вратата, докато тътреше преследвачката си нагоре.

– Корморан? Какво ста... О, боже мой! – възкликна Робин втурнала се надолу от площадката. – Ама не може така... Какви ги вършиш? Пусни я!

– Опита се отново да ме намушка с нож – задъхан обясни Страйк и с гигантско усилие натика нападателката си през прага. – Заключи вратата! – викна на Робин, която влезе забързано след тях и изпълни поръката.

Страйк тръшна жената на канапето от изкуствена кожа. Качулката се свлече назад и откри издължено бледо лице с големи кафяви очи и гъста тъмна и къдрава коса, падаща до раменете й. Ноктите й бяха заострени и яркочервени. Изглеждаше не повече от двайсетгодишна.

– Мръсник такъв! Мръсник!

Опита се да се надигне, но Страйк стоеше надвесен над нея с кръвнишки поглед, така че тя се отказа и отново се тръшна на канапето, като разтриваше бялата си шия, по която имаше тъмнорозови следи от хватката му.

– Ще ми кажеш ли защо се опитваш да ме намушкаш? – попита Страйк.

– Върви на майната си!

– Много оригинално – подхвърли Страйк. – Робин, повикай полиция...

– Неее! – изплака жената в черно като виещо куче. – Той ме нарани – изпъшка тя към Робин и смъкна надолу яката си, за да покаже белезите по силната си бяла шия. – Дърпа ме, влачи ме...

Робин погледна към Страйк с ръка на слушалката.

– Защо ме следиш? – попита заплашително Страйк, все така надвесен над нея.

Тя се сви между скърцащите възглавници на канапето, ала Робин долови странна наслада в страха на жената, нещо сладострастно в движението й, когато се отдръпна от него.

– Последен шанс – изръмжа Страйк. – Защо?

– Какво става там? – раздаде се свадлив глас от долната площадка.

Робин и Страйк се спогледаха. Тя забърза към вратата, отключи я и излезе отпред, докато Страйк бдително охраняваше пленничката си със стисната челюст и ръка, свита в юмрук. Зърна как в големите тъмни очи, обрамчени с теменужени сенки, се мерна мисъл да викне за помощ, но бързо бе изоставена. Цяла трепереща, тя се разплака, ала зъбите й бяха оголени и сълзите й издаваха повече гняв, отколкото отчаяние.

– Всичко е наред, господин Крауди – подвикна Робин. – Беше шега, простете, че вдигнахме такъв шум.

Робин се върна в офиса и отново заключи вратата зад себе си. Жената седеше сковано на канапето, по лицето й се търкаляха сълзи, заострените й нокти бяха впити в ръба на седалката.

– Стига съм се разправял с теб – отсече Страйк. – Щом не искаш да говориш, ще повикам полиция.

Тя очевидно му повярва. Не бе направил още и две стъпки към телефона, когато проплака:

– Исках да те спра.

– Да ме спреш да направя какво? – попита Страйк.

– Да бе, сякаш не знаеш!

– Не ми играй номерца! – кресна Страйк и се наведе към нея, отново стиснал в юмруци големите си ръце.

Пак усещаше острата болка в коляното си. По нейна вина беше паднал и отново увредил връзките му.

– Корморан – с твърд глас се обади Робин, застана помежду им и го принуди да отстъпи назад. – Слушай – обърна се към момичето. – Чуй ме. Кажи му защо правиш това и може би той няма да се обади...

– Ти май се шегуваш нещо – възрази Страйк. – Тя два пъти се опита да ме наръга...

– ...може би няма да се обади в полицията – непоколебимо завърши Робин с повишен тон.

Жената скочи и се опита да се втурне към вратата.

– А, не, без такива – изръмжа Страйк, пъргаво заобиколи Робин, стисна нападателката си през кръста и доста грубо я блъсна обратно на канапето. – Коя си ти?

– Този път вече много ме заболя! – викна тя. – Направо ми смаза ребрата. Ще те съдя за побой, гадняр такъв...

– Ами тогава ще те наричам Пипа – заяви Страйк.

Ахването и потреперването бяха последвани от злобен поглед.

– Ти... ти... да ти го...

– Да, да, начукай ми го – раздразнено я прекъсна Страйк. – Името ти.

Гърдите й се издигаха и спускаха под дебелото палто.

– Откъде ще знаеш дали говоря истината, дори ако ти го кажа? – задъхано попита тя с все същия предизвикателен маниер.

– Ще те държа тук, докато не проверя – отсече Страйк.

– Отвличане! – вресна тя със силен и груб като на докер глас.

– Граждански арест – поправи я Страйк. – Опита се да ме намушкаш с нож. А сега, за последен път питам, дявол да те вземе...

– Пипа Миджли – процеди тя.

– Най-сетне. Имаш ли документи?

С още една бунтовническа ругатня тя бръкна в джоба си, извади карта за автобус и му я подхвърли.

– Тук пише Филип Миджли.

– Хайде бе.

Робин гледаше смаяното лице на Страйк и въпреки напрежението в стаята усети как я напушва смях.

– Епицена – гневно изрече Пипа Миджли. – Не схващаш ли? Много ти е сложно ли, тъпако?

Страйк вдигна поглед към нея. Адамовата ябълка на издрасканата й насинена шия все още беше силно издадена. Тя отново бе тикнала ръце в джобовете си.

– Догодина ще бъда Пипа на всичките си документи – увери го.

– Пипа – повтори Страйк. – Ти си автор на „Ще обърна резбата“, нали?

– О – промълви Робин, внезапно осъзнала.

– Леле, че умен мъжага се извъди – проточи подигравателно и злобно Пипа.

– Познаваш ли лично Катрин Кент, или си дружите само в киберпространството?

– Защо? Да не е станало престъпление да познаваш Кат Кент?

– Как се запозна с Оуен Куин?

– Не искам да говоря за този гадняр – отсече тя с отново развълнувани гърди. – Какво ми причини само... А се преструваше... лъга ме... Проклет измамник....

По страните й отново рукнаха сълзи и тя изпадна в истерия. Сграбчи коса с кървавочервените си нокти, затропа с крака по пода, взе да се клати напред назад с протяжен вой. Страйк я наблюдаваше с неприязън и след трийсет секунди се обади:

– Ще млъкнеш ли с това шибано...

Ала Робин му отправи предупредителен поглед, извади хартиени салфетки от кутията на бюрото си и ги тикна в ръката на Пипа.

– Б-благодаря...

– Искаш ли кафе или чай, Пипа? – съчувствено я попита Робин.

– Ка...фе... моля...

– Ама тя искаше да ме наръга, Робин!

– Е, нали не е успяла все пак – коментира Робин, заела се с чайника.

– Некадърността не е защита пред закона! – отбеляза възмутен Страйк.

Той отново се обърна към Пипа, която бе следила диалога със зяпнала уста.

– Защо ме следеше? Какво се опитваш да ме спреш да направя? И те предупреждавам, не ти се връзвам на сълзите като Робин.

– Ти работиш за нея! – кресна Пипа. – За онази сбъркана кучка, вдовицата му! Сега тя докопа парите му. Знаем какво си нает да свършиш, не сме глупави!

– Кои сте тези „вие“? – поиска да узнае Страйк, но тъмните очи на Пипа отново се стрелнаха към вратата. – Кълна се – заяви Страйк, чието многострадално коляно вече го измъчваше така жестоко, че му идеше да скърца със зъби от болка, – само още веднъж хукни към вратата, ще повикам полиция и ще свидетелствам срещу теб, че се опита да ме убиеш. И да знаеш, че никак няма да ти е весело в затвора, Пипа – добави. – Не и преди оперативната трансформация.

– Корморан! – остро го смъмри Робин.

– Излагам фактите – обясни Страйк.

Пипа отново се сви на канапето и наблюдаваше Страйк с непресторен ужас.

– Кафе – обяви решително Робин, като излезе иззад бюрото си и тикна голяма чаша в ръцете със заострени нокти. – За бога, Пипа, просто му кажи за какво става дума. Хайде, кажи му.

Колкото и агресивна и лабилна да изглеждаше Пипа, Робин изпитваше жалост към момичето, очевидно не преценило последствията от решението си да се нахвърли с нож срещу частен детектив. Робин приемаше, че тя притежава в екстремална форма недостатъка на собствения й по-малък брат Мартин, прословут в семейството им с безразсъдството си и стремежа си към опасности, които го бяха отвеждали повече пъти в спешното отделение, отколкото двамата му братя и сестра му заедно.

– Знаем, че тя те е наела да хвърлиш вината върху нас – изграчи Пипа.

– Коя е „тя“ и кои сте „вие“? – изръмжа Страйк.

– Лионора Куин – отвърна Пипа. – Знаем я каква е и на какво е способна! Тя мрази мен и Кат, готова е на всичко, за да ни навреди. Тя уби Оуен, а сега се опитва да го припише на нас! Можеш да ме зяпаш така колкото си искаш! – викна тя на Страйк, чиито плътни вежди се бяха вдигнали чак до линията на косата му. – Тя е смахната кучка, ревнива донемайкъде. Не можеше да търпи това, че той се виждаше с нас, и сега те ръчка да откриеш нещо, което да използва в наша вреда!

– Не знам дали си вярваш на параноичните щуротии...

– Наясно сме какво става! – изкрещя Пипа.

– Замълчи. Никой освен убиеца не знаеше, че Куин е мъртъв, когато ти започна да ме следиш. Следеше ме в деня, когато открих трупа, а знам, че си следила Лионора седмица преди това. Защо? – И когато тя не отговори, той повтори: – Последен шанс. Защо ме проследи от дома на Лионора?

– Мислех, че можеш да ме отведеш до него – отговори Пипа.

– А защо ти трябваше да знаеш къде е?

– За да го убия, мамка му! – викна Пипа и Робин затвърди впечатлението си, че Пипа също като Мартин бе почти изцяло лишена от инстинкт за самосъхранение.

– И защо искаше да го убиеш? – полюбопитства Страйк, сякаш тя не бе изрекла нищо необичайно.

– Заради онова, което е сторил с нас в ужасния си проклет роман! Ти знаеш, чел си го... Епицена... Този негодник... този мръсник...

– Я се успокой, по дяволите! Значи, тогава вече си била чела „Bombyx Mori“?

– Разбира се, че го бях чела.

– И започна да пускаш лайна в пощенската кутия на Куин?

– Лайно срещу лайно! – кресна тя.

– Находчиво. Кога прочете книгата?

– Кат ми чете откъсите за нас по телефона, а после аз отидох и...

– Кога ти чете откъси по телефона?

– След като се прибрала у дома и я намерила на изтривалката си. Целия ръкопис. Едва успяла да си отвори. Той го бил натикал под вратата с бележка – каза Пипа Миджли. – Показа ми я.

– Какво пишеше в бележката?

– Пишеше „Време за разплата и за двама ни. Дано си щастлива! Оуен“.

– „Време за разплата и за двама ни“? – повтори Страйк и се намръщи. – Знаеш ли какво означава това?

– Кат не искаше да ми каже, но си личеше, че тя знае. Беше съсипана – добави Пипа развълнувано. – Тя е прекрасен човек. Ти не я познаваш. Беше ми като майка. Запознахме се в писателския курс и бяхме като... станахме... – Пое дълбоко въздух и изхленчи: – Той беше негодник. Излъга ни за това, което пише, излъга за... за всичко...

Отново се разхлипа и взе да вие шумно, а Робин, притеснена заради господин Крауди, й каза кротко:

– Пипа, разправи ни за какво ви излъга той. Корморан иска само да научи истината, не се опитва да припише вина никому.

Нямаше представа дали Пипа я чу и повярва. Може би просто искаше да излее натрупалите се емоции, но отново пое дълбоко дъх с потреперване и изля поток от думи:

– Каза, че съм му като втора дъщеря, така ми каза. Аз му споделих всичко – как мама ме изхвърли от къщи и всичко останало. Дадох му да види моя роман за живота ми, той показа такава доброта и интерес, обеща да помогне за издаването му. Каза на мен и Кат, че ни е описал в новата си книга, че аз съм била „красива изгубена душа“, това бяха точните му думи – изхлипа Пипа. – Веднъж се престори, че ми чете от нея по телефона, беше прекрасно... А после, когато я видях, там пишеше гадости за Кат, за пещерата й, че сме били Харпия и Епицена...

– Значи, Катрин се е прибрала у дома и я е заварила пръсната по изтривалката зад вратата й, така ли? – попита Страйк. – Откъде се е прибрала, от работа ли?

– От хосписа, където беше седяла край умиращата си сестра.

– И кога беше това? – за трети път попита Страйк.

– Кого го засяга датата...?

– Мен ме засяга, дявол го взел!

– На девети ли се случи? – попита Робин. Тя беше извикала на компютъра си блога на Катрин Кент, но мониторът беше под такъв ъгъл, че нищо не се виждаше от канапето, където седеше Пипа. – Възможно ли е да е било на девети, във вторник, Пипа? Вторникът след Нощта на фойерверките?

– Беше... да, точно така! – възкликна Пипа, очевидно смаяна от точното попадение на Робин. – Да, Кат замина в Нощта на фойерверките, защото Анджела беше много зле...

– Откъде знаеш, че е било Нощта фойерверките? – попита Страйк.

– Оуен каза на Кат, че не може да се видят тази вечер, щял да прави фойерверки за дъщеря си – обясни Пипа. – Кат много се разстрои, защото той се канеше най-сетне да напусне онази кучка жена си, а изведнъж съобщи, че щял да си играе на фойерверки с бавно...

Тя млъкна рязко и Страйк довърши вместо нея.

– С бавноразвиващата се?

– Аз само на шега – измънка тя засрамена, като демонстрира далеч повече угризения заради изтърваната дума, отколкото заради опита си да намушка Страйк с нож. – С Кат го казвахме само помежду си. Оуен вечно се оправдаваше с дъщеря си, че не напуска семейството си, за да заживее с Кат.

– Какво прави Кат през онази вечер, след като не се видя с Оуен? – попита Страйк.

– Аз отидох у тях. После й позвъниха, че състоянието на Анджела се е влошило и тя отиде при нея. Анджела имаше рак. Бяха се появили разсейки навсякъде.

– Къде беше Анджела?

– В хосписа в „Клапам“.

– Как стигна Катрин до там?

– Какво значение има?

– Просто отговори на въпроса, дявол го взел.

– Не знам... предполагам, че с метрото. Остана при сестра си три дни, спяла на матрак до леглото й, защото очаквали Анджела да умре всеки момент, но тя се държала, така че Кат трябвало да се върне до дома си за чисти дрехи и тъкмо тогава открила ръкописа, разпилян по изтривалката.

– Защо си толкова сигурна, че се е прибрала у дома си тъкмо във вторник? – попита Робин и Страйк, който се канеше да зададе точно същия въпрос, я погледна изненадан.

Още не знаеше за стареца от книжарницата и кратера в Германия.

– Защото във вторник вечер работя на телефонна линия за помощ – отвърна Пипа. – Точно там бях, когато Кат ми се обади разплакана, защото се заела да подреди ръкописа и прочела какво е написано за нас...

– Всичко това е много интересно – отбеляза Страйк, – защото Катрин Кент е казала пред полицията, че никога не е чела „Bombyx Mori“.

Ужасеното изражение на Пипа би могло да е забавно при други обстоятелства.

– Ти ме изигра, мамка ти!

– Да бе, костелив орех се оказа – присмехулно подхвърли Страйк. – Не си го и помисляй – добави и застана плътно до нея, когато тя понечи да се изправи.

– Той беше... боклук! – викна Пипа в безсилна ярост. – Беше използвач! Преструваше се, че се интересува от работата ни, а през цялото време ни е използвал, лъжливият негодник. Мислех, че разбира какво съм преживяла, говорехме с часове за това и той ме насърчаваше да опиша съдбата си, обеща да ми уреди договор с издателство...

Страйк усети да го обхваща внезапна умора. Каква беше тази всеобща мания за публикуване?

– Подмилкваше ми се, убеждаваше ме да споделя с него всичките си най-съкровени мисли и чувства. А Кат... онова, което стори с Кат... Вие не разбирате... Радвам се, че гадната му жена го е убила! Ако тя не беше го сторила...

– Защо все повтаряш, че Куин е убит от съпругата си? – поинтересува се Страйк.

– Защото Кат има доказателство!

Настана кратка пауза.

– Какво доказателство? – попита Страйк.

– Ще ти се да знаеш! – изсмя се истерично Пипа. – Няма значение!

– След като има доказателство, защо не е съобщила на полицията?

– От състрадание! – викна Пипа. – Нещо, което ти не би...

– Ама няма ли край всичкото това крещене? – раздаде се умолителен глас пред стъклената врата.

– О, да му се не види – промърмори Страйк при вида на притиснатия към стъклото силует на господин Крауди от долния етаж.

Робин отиде да отключи вратата.

– Много съжаляваме, господин Крауди...

Пипа в един миг скочи от канапето. Страйк посегна да я улови, но при движението коляното му прещрака. Тя блъсна господин Крауди настрани и избяга с тропот надолу по стълбите.

– Остави я – каза Страйк на Робин, която, изглежда, се канеше да я догони. – Поне ножът й остана у мен.

– Нож? – хлъцна господин Крауди и им отне петнайсет минути да го убеждават да не съобщава на хазаина (защото публичността след случая „Лула Ландри“ беше изнервила графичния дизайнер и той живееше в ужас, че друг убиец може да дойде да дири Страйк и погрешка да нахълта в неговия офис).

– Боже милостиви – изпъшка Страйк, след като най-сетне се отърваха от господин Крауди.

Той се тръшна на дивана, а Робин зае мястото си зад компютъра и двамата се гледаха няколко секунди, преди да прихнат в смях.

– Хубаво изиграхме сценката с доброто и лошото ченге – отбеляза Страйк.

– Аз не се преструвах – възрази Робин. – Наистина малко ми домъчня за нея.

– Забелязах. Ами за мен, че бях нападнат?

– Тя наистина ли искаше да те намушка, или всичко беше театър? – попита Робин скептично.

– Може повече да я е увличала идеята, отколкото реалният акт – призна Страйк. – Бедата е, че си еднакво мъртъв, все едно дали те е пронизал драматизиращ аматьор, или професионалист. Какво ли е очаквала да спечели, като ме наръга?

– Майчина любов – отвърна тихо Робин.

Страйк се втренчи в нея.

– Собствената й майка се е отрекла от нея – каза Робин. – Предполагам, че преживява твърде травматичен момент сега, когато взема хормони и бог знае още какво, преди да й бъде направена операцията. Решила е, че има ново семейство. Приела е Куин и Катрин Кент като своите нови родители. Самият Куин й е казал, че му е като втора дъщеря, а в книгата я описва като дете на Катрин Кент. Ала в „Bombyx Mori“ той я представя пред света като наполовина от мъжки и наполовина от женски пол. Намеква също, че зад фасадата на синовна обич е искала да спи с него. Новият й баща е излъгал жестоко очакванията й – продължи Робин. – Ала новата й майка още е добра и любяща, при това тя също е била предадена, така че Пипа е тръгнала да отмъщава и за двете им.

Страйк я наблюдаваше, слисан и възхитен, и тя не можеше да престане да се усмихва.

– Защо, за бога, се отказа да завършиш психология?

– Дълга история – отвърна Робин и отклони поглед към монитора. – Тя е съвсем млада, на около двайсет години според мен.

– На толкова изглежда – съгласи се Страйк. – Жалко, че не можахме да я разпитаме какво е правила в дните след изчезването на Куин.

– Не го е извършила тя – заяви Робин с увереност и отново го погледна.

– Да, сигурно си права – въздъхна Страйк. – Ако ще и само защото да тика кучешки изпражнения в пощенската му кутия би било бледо отмъщение, след като вече го е изкормила.

– Освен това не изглежда много сръчна в планирането, нали?

– Слабо казано – съгласи се той.

– Ще съобщиш ли в полицията за нея?

– Не знам. Може би. По дяволите – удари се той по челото, – не установихме дори защо тя пее в книгата.

– Май че се сещам – каза Робин, след като беше написала нещо на клавиатурата и хвърли бърз поглед на екрана. – Пее се, за да се смекчи гласът... вокални упражнения за транссексуални.

– И това е всичко? – невярващ попита Страйк.

– Твърдиш, че се е засегнала неоснователно ли? – отвърна Робин. – Хайде стига, та той се присмива публично на нещо много лично.

– Не това имах предвид – поклати глава Страйк.

Той се загледа намръщен през прозореца. Снегът валеше на едри парцали.

След малко попита:

– Какво се случи в книжарницата „Бридлингтън“?

– О, да, за малко да забравя.

Тя му разправи за продавача и объркването му между първи и осми ноември.

– Изкуфял глупак – рече Страйк.

– Това беше гадничко – възпротиви се Робин.

– Ама че самомнителност. За него понеделниците явно са все еднакви, посещава приятеля си Чарлс...

– Но откъде да знаем дали е било в деня с англиканските свещеници, или с германския кратер?

– Ти каза, че Чарлс го прекъснал с историята за германския кратер, когато му разправял как в книжарницата влязъл Куин.

– Така е по неговите думи.

– Тогава по-вероятно е Куин да е отишъл там на първи, не на осми. Той си спомня тези два факта като свързани. Дъртакът се е объркал. Искало му се е да е видял Куин след изчезването му, да е от помощ при установяване на времето на смъртта му, така че подсъзнателно е търсил понеделник, който да свърже с времето на убийството, не някакъв си понеделник цяла седмица преди някой да се заинтересува от движенията на Куин.

– И все пак не е ли странно това, което твърди, че Куин му е казал? – попита Робин.

– Да – кимна Страйк, – че си купува четиво, защото заминава да си почине. Тоест вече е възнамерявал да се оттегли четири дни преди скарването с Елизабет Тасъл. Нима вече е кроял да иде в къщата на Талгарт Роуд, след като толкова години я е избягвал и мразил?

– Ще съобщиш ли на Анстис за това? – попита Робин.

Страйк се изсмя сухо.

– Не, няма да му съобщя. Нямаме реално доказателство, че Куин е бил в книжарницата на първи, а не на осми. Бездруго в момента не съм в най-прекрасни отношения с Анстис.

Настана нова дълга пауза и после Страйк изненада Робин, като каза:

– Трябва да разговарям с Майкъл Фанкорт.

– Защо? – попита тя.

– По много причини – отговори Страйк. – Заради някои неща, които Уолдгрейв каза по време на обяда. Би ли се свързала с агента му или с някой друг негов контакт?

– Да – отвърна Робин и си отбеляза в бележника. – Знаеш ли, преди малко за пореден път изгледах интервюто и все още не мога...

– Гледай го пак – поръча Страйк. – Внимавай. Мисли.

Той отново потъна в мълчание, този път загледан в тавана. Робин не искаше да нарушава мислите му и се зае да търси на компютъра кой представлява Майкъл Фанкорт.

Накрая Страйк заговори през тракането на клавишите.

– Какво си мисли Катрин Кент, че има срещу Лионора?

– Може и нищо да не е – отвърна Робин, съсредоточена върху резултатите, които беше открила.

– Че го и премълчава „от състрадание“...

Робин не каза нищо. Търсеше телефонен номер за контакт с агенцията на Фанкорт.

– Да се надяваме, че е било поредният истеричен изблик – промърмори Страйк.

Ала беше разтревожен.

Такова малко листче, а крие абсолютна гибел...

Джон Уебстър,

Белият дявол

Госпожица Брокълхърст, евентуално кръшкащата секретарка, твърдеше, че още е на легло заради настинката си. На любовника й, клиентът на Страйк, това му се виждаше пресилено и детективът бе склонен да се съгласи с него. Седем часът на следващата сутрин завари Страйк разположен в сенчеста арка срещу апартамента на госпожица Брокълхърст в „Батърсий“. Беше с дебелото си палто, шал и ръкавици, прозяваше се широко и похапваше втория от трите яйчени мъфина, купени по път от „Макдоналдс“.

Беше разпространено предупреждение за лошо време в цяла Югоизточна Англия. Дебел сняг вече покриваше улицата, а ето че заваляха първите плахи снежинки от беззвездното небе, докато той чакаше и от време на време размърдваше пръстите на крака си, за да провери дали още ги чувства. Един по един обитателите тръгваха на работа, като се хлъзгаха и пързаляха, вървейки към станцията на метрото, или се качваха в колите си, чиито ауспуси гърмяха особено рязко в тишината. Три украсени елхи блестяха срещу Страйк през прозорци на дневни, макар декември да започваше едва на следващия ден – оранжеви, изумрудени и неоновосини лампички блещукаха натрапчиво, докато той, облегнат на стената, бе вперил поглед към прозорците на госпожица Брокълхърст и се обзалагаше сам със себе си дали тя изобщо ще излезе от къщи в това лошо време. Коляното още го измъчваше, ала снегът, така или иначе, бе забавил света до крачка, съвпадаща с неговата. Той никога не бе виждал госпожица Брокълхърст на по-ниски от десетсантиметрови токове. В тази условия щеше да е по-трудноподвижна и от него.

През последната седмица издирването на убиеца на Куин бе започнало да измества всичките му останали случаи, но беше важно да е в крак с тях, ако не искаше да изгуби бизнеса си. Любовникът на госпожица Брокълхърст беше богат човек, който можеше да захрани Страйк с още работа, ако останеше доволен от детективските му услуги. Бизнесменът имаше слабост към младолики блондинки, цяла поредица от които (както той охотно беше споделил пред Страйк още при първата им среща) бяха получили много пари и купища скъпи подаръци от него само за да го напуснат или да му изневерят. Тъй като той не проявяваше признаци да е станал по-добър познавач на човешката природа, Страйк очакваше още много доходни часове, прекарани в следене на наследничките на госпожица Брокълхърст. Помисли си, докато дъхът му правеше бели облачета в студения въздух, дали тъкмо изневерите не възбуждаха клиента му; бе познавал и други такива мъже. Най-ярък израз това пристрастие намираше у онези, които залитаха по проститутки.

В девет без десет завесите потрепнаха леко. По-пъргаво, отколкото можеше да се очаква от небрежно отпуснатата му стойка, Страйк вдигна фотоапарата си с обектив за нощно виждане, който бе крил отстрани.

Госпожица Брокълхърст за кратко се появи пред прозореца по гащички и сутиен, макар козметично увеличените й гърди да нямаха нужда от поддръжка. Зад нея в сумрака се появи шкембест, гол до кръста мъж, който обхвана в шепа едната й гърда и с това си спечели шеговито смъмряне. После и двамата се отдалечиха към спалнята.

Страйк свали фотоапарата и провери резултата от работата си. Най-инкриминиращият образ, който бе постигнал, беше мъжка ръка и длан, обхванали засмяната госпожица Брокълхърст, само че лицето на прегръщащия оставаше в сянка. Страйк подозираше, че той скоро ще излезе, за да иде на работа, затова пъхна фотоапарата в един вътрешен джоб, готов да подхване бавно и мъчително преследване, след което се зае с третия си мъфин.

И ето че в девет без пет външната врата на госпожица Брокълхърст се отвори и отвътре се появи любовникът; по нищо не напомняше шефа й освен по възрастта и вида на заможен човек. На диагонал през гърдите му беше преметната кожена чанта, достатъчно голяма да побере чиста риза и четка за зъби. Напоследък Страйк виждаше такава толкова често, че я бе кръстил „прелюбодейска чанта за пренощуване“. Двойката се наслади на френска целувка на прага, съкратена от силния студ и факта, че госпожица Брокълхърст имаше на себе си не повече от две унции тъкан. После тя се прибра вътре, а шкембелията се отправи към „Клапам Джънкшън“ и вече говореше по телефона си – без съмнение, обясняваше как ще закъснее заради снега. Страйк му даде двайсет метра преднина, след което напусна скривалището си, като се подпираше на бастуна, любезно прибран от Робин от Денмарк Плейс предишния следобед.

Беше лесно проследяване, тъй като шкембелията бе явно изцяло погълнат от телефонния си разговор. Слязоха по лекия наклон на Лавендър Хил, раздалечени на двайсет метра, а снегът се сипеше неумолимо. Шкембелията се подхлъзна на няколко пъти с ръчно изработените си обувки. Когато стигнаха до станцията на метрото, за Страйк беше лесно да го последва в същия вагон и като се преструваше, че чете съобщения, да го заснеме няколко пъти с мобилния си телефон.

Докато го правеше, пристигна съобщение от Робин.

Агентът на Майкъл Фанкорт току-що ми върна обаждането. МФ щял да се радва да се види с теб! В Германия е, но се връща на 6-и. Предлага „Граучо Клъб“ в удобен за теб час. (?) Рх

Страйк си каза, че желанието, което проявяваха челите „Bombyx Mori“, да говорят с него е твърде необичайно. Кога преди бе имал заподозрени, които с такова нетърпение да се заловят за шанса да седнат лице в лице с детектив? И какво се надяваше да спечели прочутият Майкъл Фанкорт от разговор с частния детектив, открил трупа на Оуен Куин?

Страйк слезе от влака зад шкембелията, като го следваше в тълпата по мокрите и хлъзгави плочки на станция „Уотърлу“ под тавана от кремави греди и стъкло, който му напомняше Тайбарн Хаус. Бяха отново навън на студа и шкембелията, все така в неведение, пак говореше по телефона си. Страйк го следваше по кишавите коварни тротоари, оградени от купчини почернял сняг помежду офис сгради от стъкло и бетон, сред финансисти, забързани като редица от мравки, докато най-после шкембелията сви към паркинга на един от най-големите административни комплекси и се отправи към кола, която очевидно беше неговата. Бе сметнал за по-разумно да остави беемвето си в службата, вместо да го паркира пред апартамента на госпожица Брокълхърст. Докато Страйк го наблюдаваше, прикрит зад удобен рейндж роувър, усети как телефонът в джоба му вибрира, но го игнорира, тъй като не желаеше да привлича внимание към себе си. Шкембелията имаше поименно паркомясто. След като взе някои неща от багажника, той се отправи към сградата, като даде възможност на Страйк да отиде до стената с директорските имена и да заснеме пълното име и длъжност на шкембелията за информация на клиента си.

След това Страйк се отправи към офиса си. Вече в метрото провери телефона си и видя, че пропуснатото обаждане беше от най-стария му приятел, осакатеният от акула Дейв Полуърт.

Полуърт открай време имаше навика да нарича Страйк „Диди“. Повечето хора приемаха, че това е заради размерите му (в началното училище и прогимназията Страйк беше най-едрото момче не само във випуска, а и в този преди неговия), но всъщност произлизаше от непрестанните му заминавания и връщания поради хаотичния начин на живот на майка му. И тогава дребничкият Дейв Полуърт беше казал на Страйк с писклив гласец, че е същински „дидикой“, което бе корнуолската дума за „циганин“.

Страйк му позвъни веднага щом слезе от метрото и двамата все още бъбреха двайсет минути по-късно, когато влезе в офиса си. Робин вдигна глава и понечи да заговори, но видя, че шефът й е на телефона, така че само се усмихна и се обърна отново към монитора си.

– Ще си ходиш ли у дома за Коледа? – попита Полуърт, когато Страйк влезе във вътрешния кабинет и затвори вратата.

– Може би – отвърна Страйк.

– Ще обърнем по няколко халби във „Виктъри“ – взе да го навива Полуърт. – Може пак да изчукаш Гуенифър Арскот, а?

– Никога не съм чукал Гуенифър Арскот – отвърна Страйк.

Това им бе отколешна шега.

– Ами пробвай се отново, Диди, току-виж не си ударил на камък този път. Време е някой да й отнеме девствеността. И като говорим за момичета, които никой от нас не е чукал...

Разговорът се сведе до шеговити подмятания за общи приятели, които и двамата имаха в Сейнт Моус. Страйк толкова се смя на духовитите забележки на Полуърт, че пренебрегна сигнала за чакащ разговор и не си направи труда да провери кой е.

– Нали не си се събрал отново с милейди Шантавел? – попита Дейв, като това беше прякорът, с който обикновено наричаше Шарлот.

– Не съм – отвърна Страйк. – Тя се омъжва след... четири дни – преброи наум той.

– Оглеждай хоризонта да не би да галопира към теб, Диди. Не бих се учудил да избяга пред самия олтар. Въздъхни с облекчение, ако ти се размине, приятелю.

– Да – отвърна Страйк, – прав си.

– Значи, се договорихме? У дома за Коледа? Бира във „Виктъри“?

– Добре, защо не? – каза Страйк.

След още малко приказки Дейв се върна към работата си, а Страйк с усмивка на лице провери телефона си и видя, че е пропуснал обаждане от Лионора Куин.

Върна се в предния кабинет, като пътем избираше гласовата си поща.

– Гледах отново интервюто с Майкъл Фанкорт – подхвана възбудено Робин – и осъзнах какво...

Страйк вдигна ръка, за да я накара да замълчи, тъй като в ухото му прозвуча гласът на Лионора, обикновено съвсем равен, но този път развълнуван и дезориентиран: „Корморан, арестуваха ме, по дяволите. Не знам защо, никой нищо не ми казва. Отведоха ме в участъка. Чакали адвокат или нещо такова. Не знам какво да правя. Орландо е при Една, нямам... Е, това е, тук съм...“.

След няколко секунди тишина съобщението приключи.

– Мамка му! – изрече Страйк толкова високо, че Робин подскочи. – Мамка му мръсна!

– Какво се е случило?

– Арестували са Лионора... Защо звъни на мен, а не на Илса? По дяволите...

Той набра номера на Илса Хърбърт и зачака.

– Здравей, Корм...

– Арестували са Лионора Куин.

– Какво?! – извика Илса. – Защо? Нима за онзи глупав кървав парцал в шкафа?

– Може да има и друго.

(Кат разполага с доказателство...)

– Къде е тя, Корм?

– В полицейския участък. Сигурно този в „Килбърн“, най-близкият е.

– Боже мили. Но защо не ми се е обадила?

– Кой я знае? Спомена нещо, че щели да й доведат адвокат...

– Никой не се е свързал с мен... Господи боже, къде й е умът? Защо не им е дала моето име? Тръгвам още сега, Корм, ще прехвърля сегашната си работа на друг. Дължат ми услуга...

Той чу шумове, далечни гласове, забързаните стъпки на Илса.

– Обади ми се, когато разбереш какво става.

– Може да не е скоро.

– Все едно, обади се.

Тя затвори. Страйк се обърна с лице към Робин, която изглеждаше поразена.

– О, не – промълви тя.

– Ще се обадя на Анстис – отсече Страйк и отново занатиска бутоните на телефона си.

Ала старият му приятел не беше в настроение да оказва услуги.

– Предупредих те да очакваш това, Боб. Тя го е извършила, приятел.

– Какво имате срещу нея? – настоя да узнае Страйк.

– Не мога да ти кажа, Боб, съжалявам.

– От Катрин Кент ли го получихте?

– Не мога да ти кажа, приятел.

Като едва изтърпя формалните любезности на Анстис, Страйк затвори.

– Тъпак! – процеди. – Проклет тъпак!

Лионора сега беше на място, където той нямаше достъп до нея. Страйк се безпокоеше как ще се възприемат от разпитващите я недружелюбните й маниери и враждебността й към полицията. Почти можеше да я чуе как се оплаква, че Орландо е сама, как настоява да й кажат кога ще може да се върне при дъщеря си, възмутена, че полицаите са нарушили рутината на мизерното й съществуване. Опасяваше се от липсата й на инстинкт за самосъхранение, искаше му се Илса да се озове там възможно най-бързо, преди Лионора да е изрекла най-невинно инкриминиращи я коментари относно безотговорното поведение на съпруга й и неговите приятелки, преди да е заявила отново невероятното си и подозрително твърдение, че не знае нищо за творбите на мъжа си, докато не се превърнат в истински книги с корици, преди да се опита да обясни защо временно е била забравила, че притежават втора къща, където трупът на мъжа й се бе разлагал със седмици.

Пет часът следобед дойде и отмина без новини от Илса. Като погледна към притъмняващото небе и снега, Страйк настоя Робин да се прибира у дома си.

– Но ще ми позвъниш, като научиш, нали? – помоли го тя, докато обличаше палтото си и увиваше дебел шал около шията си.

– Да, разбира се – обеща Страйк.

Ала Илса му се обади чак в шест и половина.

– По-зле нямаше накъде – бяха първите й думи. Звучеше уморена и стресирана. – Имат доказателство, че с общата на семейство Куин кредитна карта е направена покупка на защитен комбинезон, гумени ботуши, ръкавици и въжета. Купени са онлайн и са платени с тяхната „Виза“. А, да, и бурка.

– Шегуваш се с мен.

– Ама не. Знам, че я мислиш за невинна...

– Да, така мисля – прекъсна я Страйк с тон, даващ ясно да се разбере, че не бива да си прави труда да го убеждава в противното.

– Добре – уморено отвърна Илса. – Нека е, както казваш, но знай от мен едно: тя никак не си помага. Невероятно агресивна е, настоява, че трябва самият Куин да е направил тези покупки. Бурка, за бога... Въжетата, купени с картата, са идентични с онези, с които е бил овързан трупът. Попитаха я защо са му били на Куин бурка и защитен комбинезон срещу силни химикали и тя отговори само: „Че аз откъде да знам, по дяволите?“. На всяко второ изречение питаше кога ще може да се прибере у дома при дъщеря си. Просто не проумява какво й се случва. Вещите са били купени преди шест месеца и изпратени в къщата на Талгарт Роуд. Просто няма как да изглежда по-преднамерено, освен ако не се намери план, написан с нейния почерк. Отрича да е знаела как Куин е смятал да завърши романа си, но твоят човек Анстис...

– Значи, той лично присъстваше?

– Да, водеше разпита. Все я питаше дали наистина очаква от тях да повярват, че Куин никога не е споделял какво пише. Накрая тя отвърна: „Не обръщам особено внимание“. „Значи, той все пак говори за сюжетите си?“ И така продължаваше в същия дух в опит да я измори, така че най-сетне тя заяви: „Ами спомена нещо, че копринената буба се сварявала“. На Анстис това му стигаше да се убеди, че през цялото време е лъгала и е била наясно за сюжета. Освен това открили наскоро копана почва в задния двор.

– Слагам бас, че ще открият там мъртъв котарак, на име Господин Пуп – изръмжа Страйк.

– Това няма да спре Анстис – предсказа Илса. – Той е напълно убеден, че тя го е извършила, Корм. Имат право да я задържат до единайсет часа преди обед утре и съм сигурна, че ще й предявят обвинение.

– Нямат достатъчно улики – яростно възрази Страйк. – Къде им са ДНК доказателствата? Къде са им свидетелите?

– Там е проблемът, Корм, че такива не съществуват, а тази сметка от кредитна карта е силно уличаваща. Виж, на твоя страна съм – изрече търпеливо тя. – Искаш ли откровеното ми мнение? Анстис нанася удар в празното пространство и се надява да му се получи. Според мен е под напрежение от целия този медиен интерес. А и честно казано, изнервен е от твоето участие в случая и държи да поеме инициативата.

Страйк изстена.

– Откъде са изкопали сметка за „Виза“ отпреди шест месеца? Чак досега са ровили из нещата, иззети от кабинета му ли?

– Не – отвърна Илса. – Била е на гърба на една от рисунките на дъщеря му. Явно дъщерята я е дала на негова приятелка преди месеци, а тя е отишла в полицията рано тази сутрин с твърдението, че чак сега погледнала гърба на рисунката и си дала сметка какво е описано там. Какво каза току-що?

– Нищо – въздъхна Страйк.

– Счу ми се като „Ташкент“.

– Близо си. Ще те оставя да си вършиш работата, Илса. Благодаря ти за всичко.

Страйк седя няколко минути мълчалив и разстроен.

– Щуротии – промълви тихо в притъмнелия си офис.

Сещаше се как е станало всичко. В своята параноя и истерия, убедена, че Страйк е бил нает от Лионора Куин, за да лепне убийството на друг, Пипа Миджли бе изтичала от офиса му право при Катрин Кент. Признала бе пред нея как я е издала, че е чела романа, и е настояла да използва уликата си срещу Лионора. Така че Катрин Кент бе дръпнала рисунката, направена от дъщерята на любовника й (Страйк си я представяше притисната под магнит на вратата на хладилника), и бе побързала да иде в полицейския участък.

– Щуротии – повтори малко по-силно и набра номера на Робин.

Тъй свикнала съм с отчаянието, че да се надявам не умея.

Томас Декър и Томас Мидълтън,

Честната блудница

Както бе предсказала адвокатката й, в единайсет часа на следващия ден Лионора Куин бе обвинена в убийството на съпруга си. Предупредени по телефона, Страйк и Робин проследиха как новината се разпространява онлайн и как минута след минута историята се разрастваше като множаща се бактерия. В единайсет и половина на уебсайта на „Сън“ вече имаше пълна статия за Лионора, озаглавена „Двойничка на Роуз Уест⁶, обучена в месарница“.

6¹ Роуз Уест (родена на 29 ноември 1953 г.) – британска серийна убийца, осъдена през 1995 г. за десет убийства и в момента излежаваща присъдата си. – Б. пр.

Журналистите явно старателно бяха събрали доказателства за това, колко лош съпруг е бил Куин. Честите му отсъствия от дома бяха свързани с връзки с други жени, със сексуални теми в творбите му, обсъдени надълго и широко. Катрин Кент бе открита, причакана пред вратата й и снимана. Обрисувана бе като пищната червенокоса любовница на Куин, авторка на еротични романи.

Малко преди обед Илса отново се обади на Страйк.

– Утре тя ще се яви пред съда.

– Къде?

– В „Уд Грийн“, в единайсет часа. Предполагам, че оттам ще я отведат направо в затвора „Холоуей“.

Някога Страйк бе живял с майка си и Луси в къща само на три минути път от женския затвор, който обслужваше Северен Лондон.

– Искам да я видя.

– Може да опиташ, но не си представям, че полицаите ще искат да се доближиш до нея, Корм, и като неин адвокат трябва да ти кажа, че няма да изглежда...

– Илса, сега аз съм единственият й шанс.

– Благодаря за оказаното доверие – коментира сухо тя.

– Знаеш какво имам предвид.

Чу я да въздъхва.

– Мисля и за теб. Наистина ли ти се иска да настройваш полицията срещу себе си...?

– Как е тя? – прекъсна я Страйк.

– Не е добре – отговори Илса. – Раздялата с Орландо я убива.

Следобедът премина в обаждания от журналисти и хора, които бяха познавали Куин, като и двете групи еднакво отчаяно се домогваха до вътрешна информация. Гласът на Елизабет Тасъл бе толкова плътен и дрезгав по телефона, та Робин я помисли за мъж.

– Къде е Орландо? – поиска да узнае агентката, когато Страйк пое слушалката, като че той бе назначен за настойник на всички членове от семейство Куин. – Кой я е прибрал?

– Мисля, че е у съседка – отвърна той, заслушан в свиренето от гърдите й, разнасящо се по линията.

– Боже мой, каква бъркотия – изхриптя агентката. – Лионора... какавидата се размърда след толкова години... Не е за вярване.

Реакцията на Нина Ласелс беше зле прикрито облекчение и не изненада особено Страйк. Убийството се бе отдръпнало на подобаващото си място към мъглявия ръб на възможното. Сянката му вече не я докосваше; убиецът не беше някой от познатите й.

– Жена му наистина прилича малко на Роуз Уест, не мислиш ли? – попита тя Страйк по телефона и той знаеше, че в момента се взира в уебсайта на „Сън“. – Само дето е с дълга коса.

Тя се държеше, сякаш му съчувстваше. Той не бе решил случая. Полицията го бе изпреварила.

– Слушай, поканила съм няколко души в петък, искаш ли да дойдеш?

– Не мога, съжалявам – отвърна Страйк. – Ще вечерям с брат ми.

Отгатна как тя си помисли, че я лъже. Поколеба се едва доловимо, преди да изрече „брат ми“, и тази пауза може би я беше подвела, че се чуди какво да измисли. Страйк не си спомняше някога да е говорил за Ал като за свой брат. Рядко споменаваше роднините си по бащина линия.

Преди да си тръгне от офиса, Робин постави чаша чай пред него, докато той се ровеше из досието „Куин“. Почти усещаше гнева, който Страйк полагаше усилия да прикрие, и подозираше, че той е толкова насочен към Анстис, колкото и към него самия.

– Нищо не е свършило – каза му тя, като уви по-плътно шала около врата си. – Ще докажем, че не го е извършила тя.

Веднъж преди вече беше използвала местоимение в множествено число, когато Страйк бе изгубил вяра в себе си. Той оценяваше моралната подкрепа, но чувството на безсилие спъваше мисловните му процеси. Ненавистно му бе да обикаля по периферията на случая, докато други издирваха улики, следи и информация.

Тази вечер седя до късно над досието, преглежда бележките, които си бе водил по време на разговори, взира се в снимките, направени с телефона. Осакатеното тяло на Куин сякаш му даваше сигнал в тишината, както труповете често правят, излъчвайки неми молби за правосъдие и жалост. Понякога мъртвите носеха послания от убийците си като знаци, натикани във вдървените им ръце. Страйк дълго гледа зейналата гръдна кухина, въжетата, увити около глезените и китките, изкормените като на пуйка вътрешности, но колкото и да се стараеше, не зърваше на снимките нищо, което вече не знаеше. Накрая загаси всички лампи и се отправи към горния етаж да си ляга.

Изпитваше донякъде облекчение, че му се наложи да прекара сутринта на четвъртъка в кантората на зашеметително скъпите бракоразводни адвокати на неговата клиентка брюнетка в „Линкълнс ин Фийлдс“. Страйк беше доволен, че има с какво да си запълни времето, което не можеше да употреби за разследване на убийството на Куин, но това не му пречеше да има чувството, че е бил примамен да присъства на срещата под фалшив претекст. Флиртуващата дама го бе уверила, че адвокатът й иска да чуе лично от Страйк как е събрал изобилните доказателства за двуличието на съпруга й. Той седеше до нея пред полираната махагонова маса с места за дванайсет души, докато тя повтаряше във всяко изречение „както успя да установи Корморан“ или „на което Корморан е станал свидетел, нали така?“, като от време на време докосваше китката му. На Страйк не му отне дълго да прецени по едва скриваното раздразнение на адвоката й, че не негова е била идеята Страйк да присъства. И въпреки това, както можеше да се очаква при часова такса, превишаваща петстотин лири, той не проявяваше склонност да забърза разговора.

При едно посещение в тоалетната Страйк провери телефона си и видя на миниатюрни снимчици как Лионора беше въведена и изведена от съда в „Уд Грийн“. Беше обвинена и откарана в полицейски ван. Присъстваха много репортери и фотографи, но не и членове на широката общественост, наточили се за кръвта й. Не се предполагаше да е убила някого, на когото обществеността да държи особено.

Тъкмо когато се канеше да се върне в конферентната зала, пристигна съобщение от Робин.

Мога да уредя да посетиш Лионора в 6 тази вечер.

Чудесно, отговори той.

– Според мен – подхвана кокетната му клиентка, когато той седна – Корморан може да е много внушителен свидетел.

Страйк вече беше показал на адвоката й щателните бележки и снимки, които бе събрал, показващи в подробности всички тайни сделки на господин Бърнет, включително опита му да продаде апартамента и цялата история около изумруденото колие. За явно разочарование на госпожа Бърнет, нито един от двамата мъже не виждаше необходимост Страйк да се яви лично в съда, предвид изчерпателния характер на документацията му. Адвокатът едва прикриваше недоволството си от факта колко много разчиташе тя на детектива. Без съмнение, смяташе, че дискретните милувки и пърхащи мигли на брюнетката би трябвало да са насочени към него, в безупречния му костюм на тънко райе, с изисканата му прошарена коса, а не към мъж, който приличаше на окуцял боксьор.

Облекчен да се измъкне от тази задушлива атмосфера, Страйк хвана метрото обратно до офиса си, с голяма радост свали костюма в апартаментчето си и с още по-голяма си помисли как скоро ще се отърве от този конкретен случай и ще сложи в джоба си тлъст чек, който поначало беше причината да го поеме. Сега бе свободен да се насочи към прошарената петдесетгодишна жена в „Холоуей“, наречена „безличната женица на писателя, сръчна със сатъра“ на страница втора на „Ивнинг Стандард“, който си бе купил по път.

– Адвокатът й доволен ли остана? – попита Робин, когато се появи в офиса.

– Умерено – отвърна Страйк и се втренчи в миниатюрната сребриста коледна елхичка, която тя бе поставила на спретнатото си бюро.

Беше украсена с малки играчки и лампички.

– Защо? – попита кратко.

– Иде Коледа – отвърна Робин с лека усмивка, но без извинение. – Щях да я сложа вчера, но след като обвиниха Лионора, нямах празнично настроение. Така или иначе, уредих ти среща с нея в шест часа. Трябва да носиш документ със снимка...

– Добра работа, благодаря.

– Взех ти сандвичи и реших, че ще искаш да видиш това – каза тя. – Майкъл Фанкорт е дал интервю по повод Куин.

Тя му подаде пакетче сандвичи със сирене и туршия и „Таймс“, сгънат на нужната страница. Страйк се настани на пръдливото канапе и се залови да яде и да чете статията, към която имаше две снимки. Лявата беше на Фанкорт, застанал пред елизабетинска провинциална къща. Беше заснет отдолу и главата му изглеждаше не чак толкова непропорционална, както обикновено. На дясната беше Куин, ексцентричен, с безумен поглед, с триъгълна шапка, украсена с перо, говорещ пред рехава публика, събрана пред малка шатра.

Авторът на статията беше поставил силно ударение на факта, че навремето Фанкорт и Куин се бяха познавали добре и дори са били смятани за еквивалентни таланти.

Вече малцина помнят романа „Грехът на Хобарт“, с който проби Куин, макар Фанкорт да настоява, че той все така е прекрасен пример за стила на Куин, наричан от него магически брутализъм. При все репутацията на Фанкорт като злопаметен човек, той проявява изненадващо великодушие в обсъждането на творчеството на Куин.

„Винаги интересен и често подценяван – твърди той. – Подозирам, че бъдещите критици ще се отнесат към него по-добре, отколкото нашите съвременници.“

Тази неочаквано щедра оценка е още по-учудваща, при положение че преди 25 години Елспет Кер, първата съпруга на Фанкорт, се е самоубила след прочитане на жестока пародия на своя дебютен роман. Подигравката масово се приписва на близкия приятел на Фанкорт и негов литературен съперник: покойния Оуен Куин.

„Човек омеква почти без сам да го осъзнава, това е една компенсация на напредналата възраст – изчерпващият се гняв. Разтоварих се от много чувства, свързани със смъртта на Ели, в последния си роман, който не бива да бъде четен като автобиографичен, макар че...“

Страйк прескочи следващите два параграфа, които бяха, чисто и просто, реклама на следващата книга на Фанкорт, и започна да чете от там, където в очите му се наби думата „насилие“.

Трудно е да бъде свързан този Фанкорт с туидено сако пред мен с някогашния литературен хулиган, както сам се описва, който получава и хвалебствия, и критики за находчивите и самоцелни описания на насилие в ранното си творчество.

„Ако господин Греъм Грийн е бил прав – пише критикът Харви Бърд за първия роман на Фанкорт, – и на писателя му е нужно късче лед в сърцето, то Майкъл Фанкорт със сигурност го притежава в изобилие. Когато чете сцената с изнасилването в „Белафронт“, човек започва да си представя, че вътрешностите на този млад човек са изцяло ледени. Всъщност има два начина да се погледне към „Белафронт“, който без съмнение е талантлива и оригинална творба. Първата възможност е господин Фанкорт да е написал необичайно зрял първи роман, в който е устоял на тенденцията на новака да вкара себе си като (анти)герой. Може да ни стъписват гротескната същност и моралът на творбата, но никой не би отрекъл въздействието и артистизма на прозата. Втората, по-смущаваща, възможност е господин Фанкорт да не притежава много от онзи орган, в който да постави късче лед и това невероятно безчовечно повествование да отговаря на собствения му вътрешен пейзаж. Времето и по-нататъшното му творчество ще покажат кое е вярното.“

Родният град на Фанкорт е Слоу и той е единствен син на неомъжена медицинска сестра. Майка му все още живее в къщата, в която е израснал.

„Тя е щастлива там – твърди той. – Притежава завидната способност да се радва на познатото.“

Собственият му дом е много стъпала нагоре от редовото жилище в Слоу. Провеждаме разговора си в просторна дневна, пълна с фигурки от майсенски порцелан и гоблени от манифактурата „Обюсон“, чиито прозорци гледат към обширната територия на имението „Ендсър Корт“.

„Всичко тук е избрано от съпругата ми – небрежно твърди Фанкорт. – Моят вкус за изкуство е много по-различен и земен.“ Големият изкоп встрани от сградата е подготвен за бетонните основи на скулптура от ръждясал метал, представляваща фурията Тисифона, която той със смях описва като „покупка, направена импулсивно... Отмъстителката за убийство, много въздействаща творба... Жена ми я ненавижда“.

И някак отново се озоваваме там, откъдето започнахме интервюто: зловещата съдба на Оуен Куин.

„Още не съм осмислил убийството на Оуен – тихо изрича Фанкорт. – Като повечето писатели, и аз си избистрям чувствата по дадена тема, като пиша за нея. Така интерпретираме ние света и откриваме логиката в него.“

Дали това означава, че можем да очакваме романизиран разказ за убийството от Фанкорт?

„Отсега чувам обвиненията в лош вкус и експлоатиране на обстоятелствата – усмихва се Фанкорт. – Смея да кажа, че с времето темите за изгубеното приятелство, на последен шанс да се поговори, да се изяснят нещата и да се постигне помирение може и да намерят своя израз, само че убийството на Оуен вече е третирано литературно – от самия него.“

Той е един от малцината, чели прословутия ръкопис, за който се говори, че е послужил като модел за убийството.

„Прочетох го в деня, когато бе открит трупът на Куин. Издателят ми много държеше да го видя – все пак и аз съм описан в него.“ Изглежда искрено безразличен по повод на това, колкото и оскърбителен да е портретът му в романа. „Не проявих интерес да ангажирам адвокатите си. Ненавиждам цензурата.“

Какво мисли за книгата в литературен аспект?

„Тя е онова, което Набоков нарича „шедьовъра на маниака“ – отговаря с усмивка. – Може след време да има смисъл да бъде издадена, кой знае?“

Няма начин да говори сериозно, нали?

„Но защо да не бъде издадена? – учудва се Фанкорт. – От изкуството се очаква да провокира и в това отношение „Bombyx Mori“ изцяло покрива целта си, че дори я надскача. Да, защо не?“, пита литературният хулиган, удобно разположен в елизабетинското си имение.

„С увод, написан от Майкъл Фанкорт ли?“, питам.

„И по-странни неща са ставали – отвръща с усмивка Майкъл Фанкорт. – Далеч по-странни.“

– Боже мили – промърмори Страйк и метна „Таймс“ на бюрото на Робин, като за малко не събори елхичката.

– Забеляза ли как твърди, че е прочел „Bombyx Mori“ в деня, когато ти откри трупа?

– Да – отвърна Страйк.

– Лъже – заяви Робин.

– Ние мислим, че лъже – поправи я Страйк.

Все така валеше сняг, но придържащ се строго към решението си да не пилее повече пари за таксита, Страйк се качи във вече притъмняващия следобед на автобус номер двайсет и девет. Той се движеше на север и поведе Страйк на двайсетминутно пътуване по наскоро опесъчените пътища. На Хампстед Роуд се качи изпита жена, придружена от хленчещо момченце. Някакво шесто чувство подсказа на Страйк, че и тримата отиваха на едно и също място, и наистина и той, и жената се изправиха, за да слязат на Камдън Роуд пред фасадата на затвора „Холоуей“.

– Сега ще видиш мама – каза тя на момченцето, за което Страйк предположи, че й е внук, макар жената да изглеждаше едва около четирийсетгодишна.

Заобиколена от дървета с оголени клони и тревни площи, покрити със сняг, червената тухлена сграда на затвора би напомняла университетски факултет, ако не бяха предупредителните табели в синьо и бяло и високите вградени в зида врати, през които да могат да минават затворнически ванове. Страйк се вля в редицата от посетители, неколцина от тях придружени от деца, които се дърпаха да оставят следи върху натрупалия край пътеката сняг. Придвижваха се бавно в ледения декемврийски въздух покрай стените от теракота с циментов цокъл. Повечето от дошлите бяха жени, а Страйк се отличаваше сред малкото мъже не само с ръста си, а и защото нямаше вид да е очукан от живота до състояние на летаргичен ступор. Силно татуираният младеж в увиснали джинси пред него залиташе на всяка крачка. Страйк бе виждал жертви на неврологични поражения в болницата „Сели Оук“, но се досещаше, че това тук не е предизвикано от обстрел с минохвъргачки.

Масивната служителка, чиято задача бе да проверява документите, погледна шофьорското му свидетелство, а после и него.

– Знам кой сте – заяви му с пронизващ поглед.

Страйк се почуди дали Анстис не бе поискал да му съобщят, ако дойде да посети Лионора. Изглеждаше напълно вероятно.

Умишлено бе дошъл рано, за да не изгуби нито минута от отреденото време за свиждане с клиентката си. Тази предвидливост му позволи да изпие чаша кафе в центъра за посетители, обслужван от детска благотворителна организация. Помещението бе светло и почти ведро и много от децата се втурнаха към камиончетата и мечетата като към стари приятели. Изпитата спътничка на Страйк от автобуса наблюдаваше равнодушно как момченцето започна да си играе с кукла на Екшън Мен около краката на Страйк, сякаш той бе някоя масивна скулптура. (Тисифона, отмъстителката за убийство...)

Беше повикан в залата за посетители точно в шест, на секундата. Стъпките отекваха по лъснатите подове. Стените бяха от бетонни блокчета, ала ярки стенописи, рисувани от затворници, смекчаваха обширното пространство, в което се носеха потракване на метал и ключове и приглушени разговори. От двете страни на ниска, централно разположена маса бяха поставени пластмасови седалки, наглед неподвижни, за да се сведе до минимум контактът между затворник и посетител и да се предотврати предаването на контрабанда. Ревна някакво детенце. Покрай стените стояха надзирателки и наблюдаваха. Страйк, който досега бе имал работа само с мъже затворници, изпита необичайна за него потиснатост от мястото. Децата, взиращи се в кльощави майки, загатнати признаци на душевно заболяване в неспокойното движение на пръсти с изгризани нокти, сънливи, претоварени с медикаменти жени, сгушени на пластмасовите столове – всичко това бе съвсем различно от мъжките затвори, които му бяха добре познати.

Лионора седеше и чакаше, дребничка и крехка, трогателна в радостта си да го види. Носеше собствените си дрехи – широка тениска и панталони, в които направо се губеше.

– Орландо идва по-рано – каза тя. Очите й бяха много червени, личеше, че дълго е плакала. – Не искаше да си тръгне. Извлякоха я насила. Не ми позволиха да я успокоя.

Докато при нормални обстоятелства би показала недоволство и гняв, сега той долавяше у нея наченките на типичната за затворниците безнадеждност. Четирийсет и осем часа, прекарани тук, я бяха научили, че е изгубила всякакъв контрол и власт.

– Лионора, трябва да говорим за извлечението по кредитната карта.

– Тази карта никога не е била у мен – проговори тя с треперещи устни. – Винаги Оуен я държеше у себе си, вземах я в редки случаи, като трябваше да ида до супермаркета. Той винаги ми даваше пари в брой.

Страйк си припомни, че тя поначало беше дошла при него поради това, че бе свършила парите.

– Оставила бях Оуен да се занимава с финансите ни, той настояваше на това, само че беше небрежен, никога не проверяваше сметките и банковите извлечения, просто ги мяташе някъде в кабинета си. Казвах му: „Проверявай ги, някой може да те измами“, но той не щеше и да знае. Даваше на Орландо да рисува на каквото му попадне подръка, затова рисунката й беше там...

– Остави сега рисунката. Някой друг освен Оуен и теб трябва да е имал достъп до тази кредитна карта. Ще преговорим няколко души, става ли?

– Добре – кимна тя.

– Елизабет Тасъл е контролирала ремонта по къщата на Талгарт Роуд, нали? Как беше платено за него? Тя имаше ли копие от кредитната ви карта?

– Не – отвърна Лионора.

– Сигурна ли си?

– Да, сигурна съм, защото й я предложихме, но тя каза, че е по-лесно да приспадне сумата от следващия хонорар на Оуен, защото скоро се очакваше такъв. Той се продава добре във Финландия. Не знам защо, но харесват неговите...

– Не се ли сещаш за случай, в който Елизабет Тасъл да е правила нещо за къщата и да е вземала у себе си картата „Виза“?

– Не – поклати глава тя. – Никога не го е правила.

– Добре – каза Страйк. – А сега си помисли хубаво. Сещаш ли се Оуен да е плащал нещо с кредитна карта в „Роупър – Чард“?

За негова изненада тя отговори:

– Не точно в „Роупър – Чард“, но да. Всички бяха там. Аз също бях там. Беше някъде преди две години... може би по-малко. Имаше голяма вечеря за издателите в „Дорчестър“. С Оуен ни сложиха на масата на младшия персонал. Даниъл Чард и Джери Уолдгрейв въобще не бяха близо до нас. Имаше мълчалив търг, от онези, дето написваш сумата за...

– Да, знам как се организират – прекъсна я Страйк, като едва сдържаше нетърпението си.

– Беше за някаква благотворителна дейност за писатели, които се опитват да се освободят от затвора. Оуен направи залог за уикенд в онзи хотел в провинциалното имение и спечели. Трябваше да представи детайлите на кредитната си карта на вечерята. Там имаше разни изкипрени момичета от издателството и той даде картата си на едно от тях. Запомних го, защото той беше ядосан – изрече тя със сянка от някогашната си заядливост. – Плати осемстотин лири, за да се изфука. Да се покаже, че и той печели големи пари като другите.

– Дал е картата си на момиче от издателството – повтори Страйк. – Тя на масата ли взе данните, или...

– Не можа да накара малката си машинка да проработи – отвърна Лионора. – Отнесе я някъде и после я върна.

– Имаше ли там друг, когото познаваш?

– Майкъл Фанкорт присъстваше с издателя си – каза тя. – Седеше в другия край на залата. Това беше, преди да се премести в „Роупър – Чард“.

– С Оуен приказваха ли?

– Не, къде ти... – промърмори тя.

– Добре, ами... – подхвана той и се поколеба.

До този момент не бяха признавали гласно съществуването на Катрин Кент.

– Приятелката му би могла да я вземе по всяко време – вметна Лионора, сякаш прочела мислите му.

– Ти знаеше ли за нея? – сякаш между другото попита той.

– От полицията споменаха нещо – отвърна тя с мрачно изражение. – Винаги е имал по някоя настрани, такъв си беше. Забърсваше ги на писателските курсове. Триех му сол на главата за тях. Когато казаха, че бил... че бил вързан... – Тя отново се разплака. – Знаех, че трябва да го е направила жена. Той харесваше това, възбуждаше се...

– Не знаеше ли за Катрин Кент, преди от полицията да я споменат?

– Веднъж видях името й в съобщение на телефона му, но той каза, че нямало нищо между тях. Била една от курсистките му. Все така твърдеше. Уверяваше ме, че никога няма да ни изостави с Орландо.

Тя избърса очите си под демодираните очила с тънката китка на треперещата си ръка.

– Но никога не беше виждала Катрин Кент до деня, в който е дошла на вратата ви да каже, че сестра й е починала?

– Значи, това е била тя? – попита Лионора, подсмръкна и пак избърса очи. – Ама че дебелана, а? Тя би могла да вземе по всяко време данните от кредитната му карта. Да я измъкне от портфейла му, докато той спи.

Страйк съзнаваше, че ще е трудно да открие Катрин Кент и да я разпита. Сигурен беше, че е напуснала апартамента си, за да се спаси от репортерите.

– Нещата, които убиецът е купил с картата, са поръчани онлайн – смени темата той. – Нямате компютър у дома, нали?

– Оуен не ги харесваше. Предпочиташе си старата пишеща машина.

– Някога правила ли си покупки по интернет?

– Да – отвърна тя и той се почувства донякъде обезкуражен.

Бе се надявал Лионора да се окаже онова почти митично създание: компютърно девствена.

– И къде го направи?

– У Една. Тя ми услужи да поръчам на Орландо комплект за рисуване, та да не се налага да ходя в града – отговори Лионора.

Без съмнение полицията скоро щеше да разнищи компютъра на добросърдечната Една.

Жена с бръсната глава и татуирана устна на съседната маса започна да крещи по надзирателка, която я предупреди да не става от мястото си.

– Лионора, едно последно нещо – повиши глас Страйк, за да надвика крясъците до тях. – Оуен споменавал ли ти е, че възнамерява да замине някъде, за да си почине, преди да излезе от къщи на пети?

– Не, разбира се – отвърна тя.

Затворничката на съседната маса бе убедена да замълчи. Посетителката й, също татуирана жена и само малко по-неагресивна наглед, вдигна среден пръст към надзирателката, когато тя се отдалечи.

– Оуен да е казал или направил нещо, което да те наведе на мисълта, че планира заминаване? – настоя Страйк, докато Лионора тревожно наблюдаваше съседките им.

– Какво? – попита разсеяно тя. – Не, той никога не ме предупреждава... не ме предупреждаваше... просто зачезваше. Щом е знаел, че заминава, защо поне не се сбогува?

Тя заплака, притиснала слабата си ръка до устата си.

– Какво ще стане с Додо, ако ме задържат в затвора? – изхлипа тя. – Една не може да я гледа вечно. Тя не успява да се справя с нея. Забравила й Нахалната маймуна, а Додо ми беше нарисувала картинки... – Тя замълча за известно време. Страйк предположи, че става дума за плюшения орангутан, който Орландо бе гушкала при посещението му в дома им. – Ако ме накарат да остана тук...

– Аз ще те измъкна – изрече Страйк с по-голяма увереност, отколкото чувстваше; но какво лошо имаше да й вдъхне надежда, за която да се залови през следващите двайсет и четири часа?

Времето им изтече. Той излезе от залата, без да поглежда назад, и се питаше какво у Лионора – некрасива, намусена, петдесетгодишна, с мозъчно увредена дъщеря – пораждаше у него тази яростна решимост, този гняв...

Защото не го е извършила тя – дойде простият отговор. – Защото е невинна.

През последните осем месеца поток от клиенти се бе извървял през стъклената входна врата на офиса му и причините им да го потърсят бяха все от един и същи характер. Нужен им беше шпионин, оръдие, средство да обърнат нещата в своя полза или да се отърват от неудобна връзка. Идваха, защото търсеха предимство, защото смятаха, че им се дължи възмездие или компенсация. В крайна сметка – защото искаха повече пари.

Ала Лионора го бе потърсила, защото искаше мъжът й да се прибере у дома. Бе простичко желание, породено от умора и обич, ако не към блудния Куин, то към дъщерята, на която той липсваше. Поради чистотата на желанието й Страйк чувстваше, че й дължи най-доброто, което бе способен да даде.

Студеният въздух извън затвора имаше друг вкус. Страйк отдавна не бе попадал в обстановка, където следването на заповеди бе ежедневна рутина. Чувстваше свободата си, докато вървеше към автобусната спирка и се подпираше тежко на бастуна си.

В дъното на автобуса три подпийнали млади жени, надянали на главите си еленови рога, пееха:

They say it‘s unrealistic,

But I believe in you, Saint Nick...⁷

7¹ Казват, че било нереалистично, / но в Дядо Коледа вярвам аз лично... – Б. пр.

Проклетата Коледа, каза си Страйк и подразнен, се замисли за подаръците, които се очакваше да даде на племенниците и кръщелниците си, на които така и не запомняше точната възраст.

Автобусът стенеше през лапавицата и валящия сняг. Разноцветни светлини прелитаха покрай Страйк в размазани петна през замъгленото стъкло. Намръщен, с мисли за неправда и убийство наум, той без никакво усилие и думи отблъскваше всякакъв евентуален кандидат да се настани на седалката до него.

Бъди доволен, че останал си неназован; туй не е за хвалба.

Франсис Бомон и Джон Флечър,

Фалшивият

Лапавица, дъжд и сняг се редуваха да се стичат по прозорците на офиса през следващия ден. Шефът на госпожица Брокълхърст пристигна някъде около обед да разгледа потвърждението за нейната изневяра. Малко след като Страйк се бе сбогувал с него, дойде Каролайн Ингълс. Бързаше, защото трябваше да прибере децата си от училище, но беше решена да остави на Страйк визитката на наскоро открития мъжки клуб „Голдън Лейс“, която бе намерила в портфейла на мъжа си. Обещанието на господин Ингълс да не припарва до екзотични танцьорки, момичета на повикване и стриптийзьорки беше твърдо изискване за тяхното помирение. Страйк прие да дебне около „Голдън Лейс“, за да провери дали господин Ингълс не се е поддал отново на изкушението. Когато Каролайн Ингълс си тръгна, Страйк беше повече от готов за сандвичите, които го чакаха на бюрото на Робин, ала още след първата хапка телефонът му иззвъня.

Наясно, че служебните им отношения отиват към края си, неговата клиентка брюнетка бе запратила предпазливостта по дяволите и канеше Страйк да излязат на вечеря. На Страйк му се стори, че видя Робин да се подсмихва, докато ядеше сандвича си, упорито втренчена в монитора. Той се опита да отклони предложението учтиво, като отначало се позова на голямата си служебна заетост, а накрая й заяви, че има сериозна връзка.

– Това не си ми го казвал – прозвуча гласът й, мигом станал леден.

– Не обичам да смесвам личния си живот с професионалния – отвърна той.

Тя затвори по средата на любезното му сбогуване.

– Може би трябваше да излезеш с нея – невинно се обади Робин. – Просто за да си сигурен, че ще си плати сметката.

– Ще си я плати, и още как – изръмжа Страйк и за да навакса изгубеното време, натика половината сандвич в устата си.

Телефонът издаде сигнал. Той простена и погледна да види кой му праща съобщение.

Стомахът му се сви на топка.

– Лионора ли? – попита Робин, като видя помръкналото му лице.

Страйк поклати глава, устата му беше пълна.

Съобщението се състоеше от две думи:

Беше твое.

Не беше сменил номера си след раздялата с Шарлот. Твърде голямо затруднение щеше да е, при положение че поне сто души, с които поддържаше професионален контакт, го имаха. Тя го използваше за пръв път от осем месеца.

Страйк си припомни предупреждението на Дейв Полуърт:

Оглеждай хоризонта да не би да галопира към теб, Диди. Не бих се учудил да избяга пред самия олтар.

Днес беше трети, припомни си той. Сватбата й бе насрочена за утре.

За пръв път, откакто притежаваше мобилен телефон, на Страйк му се прииска да имаше опцията да показва местоположението на обаждащия се. Дали бе пратила това от шибания Замък на Крой помежду огледа на ордьоврите и на цветята в параклиса? Или стоеше на ъгъла на Денмарк Стрийт и наблюдаваше офиса му като Пипа Миджли? Ако Шарлот избягаше от грандиозната си, широко оповестена сватба, това щеше да е върховното постижение в кариерата й на човек, посветен на хаос и съсипия.

Страйк отново прибра мобилния телефон в джоба си и започна втория сандвич. Като заключи, че няма как да разбере кое бе направило изражението на Страйк каменно, Робин смачка празното пакетче от бисквити, пусна го в кошчето и каза:

– Довечера имаш среща с брат ти, нали?

– Какво?

– Нямаше ли среща с брат ти...?

– О, да – отговори Страйк. – Да.

– В „Ривър Кафе“?

– Да.

Твое беше.

– Защо? – попита Робин.

Мое. Как ли пък не. Ако въобще е съществувало.

– Какво? – промърмори Страйк, смътно осъзнал, че Робин го бе попитала нещо.

– Добре ли си?

– Да, нищо ми няма – отвърна той и се стегна. – Какво ме попита?

– Защо ще ходиш в „Ривър Кафе“?

– О. Ами... – Страйк взе своя пакет с бисквитки. – Може и нищо да не излезе, но искам да говоря с някой, който е станал свидетел на разправията между Куин и Тасъл. Опитвам се да разбера дали той не я е инсценирал, дали през цялото време не е подготвял изчезването си.

– Очакваш да откриеш някой от персонала, присъствал през онази вечер? – не скри съмненията си Робин.

– Тъкмо заради това отивам с Ал – обясни Страйк. – Той познава до един келнерите по лондонските ресторанти. С всичките деца на баща ми е така.

Когато приключи с обяда, отнесе кафето в своя кабинет и затвори вратата. Прозорецът му отново бе замъглен от мокър сняг. Не можа да се удържи да не погледне към скованата от мраз улица, донякъде с очакване (с надежда?) да я зърне там с развяна черна коса около съвършеното бледо лице, втренчена нагоре към него, умоляваща го с пъстрите си лешниковозелени очи... Ала на улицата нямаше никой освен случайни минувачи, прикриващи се от безжалостния снеговалеж.

Той наистина откачаше. Тя се намираше в Шотландия и така беше много, много по-добре.

По-късно, когато Робин си тръгна за къщи, той облече италианския костюм, който Шарлот му бе купила преди повече от година за вечерята им в същия този ресторант по случай трийсет и петия му рожден ден. След като облече палтото си, заключи вратата на апартамента и се отправи към метрото в студа с температура под нулата, все така подпиращ се на бастуна си.

Коледа го атакуваше от всяка витрина, покрай която минаваше; лампички, планини от играчки, дрънкулки, фалшив сняг върху стъкло и обяви за предколедни разпродажби, добавящи печална нотка в дълбините на рецесията. И още предколедни напомняния в метрото в петъчната вечер: момичета в абсурдно мънички лъскави роклички, излагащи ги на риск от хипотермия, хукнали по забави. Страйк се почувства угнетен и уморен.

Разстоянието, което трябваше да измине пеша от Хамърсмит, беше по-дълго, отколкото го помнеше. Докато вървеше по Фулъм Палъс Роуд, осъзна колко близо се намира до дома на Елизабет Тасъл. Най-вероятно тя бе предложила ресторанта, твърде отдалечен от дома на семейство Куин в „Ладброук Гроув“, тъкмо защото на нея й беше удобен.

Десет минути по-късно Страйк зави вдясно и се отправи през мрака към „Темз Уорф“ през празни отекващи улици, а дъхът му се виеше в бяло облаче. Крайречната градина, която през лятото би била пълна с посетители, вечерящи на столове с бели покривала, бе заровена под дебел сняг. Темза проблясваше мрачно отвъд бледия килим от сняг, метално студена и заплашителна. Страйк влезе в преустроения тухлен склад и веднага бе обгърнат от топлина, светлина и шум.

На бара, точно зад вратата, подпрял лакът върху лъскавия стоманен плот, седеше Ал, потънал в приятелски разговор с бармана.

Беше висок едва метър и седемдесет и осем, тоест нисък като за потомък на Рокъби, и с известно свръхтегло. Сивкавокафеникавата му коса беше пригладена назад. Имаше тясната челюст на майка си, но бе наследил леко кривогледите присвити очи, които придаваха привлекателна странност на красивото лице на Рокъби и бележеха Ал безпогрешно като син на баща му.

Когато зърна Страйк, Ал възкликна зарадван, пристъпи енергично към него и го прегърна. Страйк едва-едва откликна, възпиран от бастуна и палтото, което се опитваше да съблече. Ал се отдръпна назад леко смутен.

– Как си, братле?

Изговорът му бе странен хибрид, дължащ се на години, прекарани ту в Европа, ту в Америка.

– Не се оплаквам – отвърна Страйк. – А ти?

– И аз така. Можеше и по-зле да съм – каза Ал и вдигна рамене в пресилен, типично галски жест.

Ал бе получил образованието си в „Льо Розе“, международният пансион в Швейцария, и езикът на тялото му още носеше следи от континенталния маниер. Ала Страйк долови и още нещо в отговора му, нещо, което чувстваше при всяка тяхна среща: вината на Ал, стремежа му да се оправдае, очакване да посрещне обвинения, че животът му е лек и осигурен в сравнение с този на по-големия му брат.

– Какво ще пиеш? – попита Ал. – Бира? Искаш ли „Перони“?

Седнаха един до друг на бара с лице към стъклени лавици с бутилки, докато чакаха за масата си. Докато оглеждаше дългия, претъпкан с посетители ресторант с неговия таван от стоманена обшивка на стилизирани вълни, светлосин килим и огнище с дърва в дъното, подобно на гигантски кошер, Страйк зърна прославен скулптор, прочута архитектка и поне един известен актьор.

– Чух за теб и Шарлот – каза Ал. – Жалко.

Страйк се почуди дали Ал не познаваше нейни приятели. Движеше се в баровска компания, която като нищо можеше да се простира до бъдещия виконт на Крой.

– За добро беше – сви рамене Страйк.

(С Шарлот бяха седели тук, в този прекрасен ресторант край реката, и се бяха насладили на последната си щастлива вечер заедно. Връзката им беше продължила още четири месеца след това, изпълнени с агресия и мъчителни емоции. Беше твое.)

Хубавичка млада жена, която Ал поздрави по име, ги придружи до масата им; също тъй привлекателен младеж им връчи менютата. Страйк изчака Ал да поръча виното и персоналът да се отдалечи, преди да обясни защо бяха тук.

– Една вечер точно преди четири седмици – каза той на Ал – писател, на име Оуен Куин, е имал скандал с агентката си тук. Доколкото разбрах, разиграл се е публично пред всички в ресторанта. Той напуснал с гръм и трясък и малко след това, може би до няколко дни, а нищо чудно и още същата вечер...

– ...е бил убит – довърши Ал, който бе слушал Страйк със зяпнала уста. – Прочетох във вестника. Ти си открил трупа.

Тонът му подсказваше желание да узнае подробности, но Страйк реши да пренебрегне това.

– Може и да няма какво да науча тук, ала...

– Но нали жена му го е извършила – рече озадачен Ал. – Вече са я арестували.

– Не го е извършила жена му – отсече Страйк и насочи вниманието си към менюто.

Още преди беше забелязал, че Ал, израснал сред безбройни неверни истории в пресата за баща си и семейството, не разпростираше здравословното си недоверие в британската журналистика към никоя друга тема.

(Колежът на Ал бе имал два кампуса: уроци край Женевското езеро през лятото и в Гщаад през зимата; следобеди, прекарани в каране на ски и кънки. Ал бе израснал, дишайки скандално скъп планински въздух сред компанията на други деца на знаменитости. Далечното ръмжене на таблоидите бе само тих фонов шум в неговия живот. Поне така Страйк интерпретираше малкото, което Ал му бе разправил за младостта си.)

– Значи, не е дело на съпругата? – попита Ал, когато Страйк отново вдигна поглед.

– Не е.

– Ха. Ще повториш ли изпълнението с Лула Ландри? – попита Ал с широка усмивка, която добавяше чар към леко кривогледия му взор.

– Тъкмо това е идеята – отвърна Страйк.

– И искаш да преслушам персонала? – попита Ал.

– Именно – потвърди Страйк.

Беше развеселен и трогнат от възторга на Ал, че му се удава шанс да направи услуга на брат си.

– Няма проблем. Ще гледам да ти намеря някой свестен. Къде се дяна Лулу? Тя е умница.

След като поръчаха, Ал се разходи към тоалетната, за да види няма ли да зърне някъде умната Лулу. Страйк седеше сам, пийваше виното „Тинянело“, поръчано от Ал, и наблюдаваше готвачите в бели сака как готвят в откритата към салона кухня. Бяха млади, сръчни и бързи. Лумваха пламъци, просветваха ножове, подскачаха тежки чугунени тигани.

Той не е глупав – помисли Страйк за брат си, като го гледаше как се промъква на зигзаг към масата, повел мургаво момиче с бяла престилка. – Просто е...

– Това е Лулу – обяви Ал и седна на мястото си. – Тя е била тук онази вечер.

– Спомняш ли си караницата? – попита я Страйк, мигом насочил вниманието си към момичето, което бе твърде заето, за да седне, но му се усмихваше приветливо.

– О, да – отвърна тя. – Беше много шумна. Всички наоколо се умълчаха.

– Спомняш ли си как изглеждаше мъжът? – попита Страйк, за да установи дали е станала свидетелка на точния скандал.

– Беше дебел и носеше шапка – отвърна тя. – Крещеше на жена с прошарена коса. Голяма врява вдигнаха. Простете, трябва да...

И се оттегли, за да вземе поръчка на друга маса.

– Ще я придърпаме на връщане – увери го Ал. – Между другото, Еди ти изпраща поздрави. Щеше му се да може и той да дойде.

– Как е Еди? – попита Страйк с престорен интерес.

Докато Ал бе показал искрено желание да се сприятелят, по-малкият му брат Еди изглеждаше безразличен. Беше на двайсет и четири години, водещ вокал в негова собствена група. Страйк никога не беше чувал нещо от музиката им.

– Много добре е – отвърна Ал.

Помежду им настана мълчание. Ордьоврите им пристигнаха и те започнаха да се хранят, без да говорят. Страйк знаеше, че Ал е взел с отличие дипломата си за бакалавърска степен. Една вечер във военна палатка в Афганистан беше видял снимка онлайн на осемнайсетгодишния Ал в кремав блейзер с монограм на джоба, дълга коса, сресана настрани, със златен медал, светещ на яркото женевско слънце. Рокъби бе прегърнал сина си през рамо, сияещ от бащинска гордост. Снимката бе получила широко разпространение, защото никога преди Рокъби не беше заснеман в костюм и с вратовръзка.

– Здравей, Ал – чу се познат глас.

И за смайване на Страйк, до масата им бе застанал Даниъл Чард, подпрян на патерици, а плешивата му глава отразяваше проблясъците от металния таван. Писателят носеше тъмночервена риза с отворена яка и сив костюм и изглеждаше стилен сред по-бохемското множество.

– О, здравей... – рече Ал и Страйк отгатна, че се мъчи да се сети кой е човекът насреща му.

– Дан Чард – подсети го издателят. – Срещнахме се, когато говорих с баща ти за автобиографията му.

– О... О, да! – възкликна Ал, изправи се и двамата се ръкуваха. – Това е брат ми Корморан.

Изненадата на Страйк от идването на Чард при Ал направо бледнееше пред шока, изписан по лицето на Чард при вида на Страйк.

– Твой... твой брат?

– Брат наполовина – поясни Страйк, който вътрешно се веселеше от очевидното объркване на Чард.

Как можеше някакъв си наемен детектив да е роднина на принца плейбой?

Чард очевидно бе изчерпал всичките си усилия, за да се приближи до сина на потенциално доходен обект, и не се сещаше как да наруши неловкото мълчание.

– Кракът ви по-добре ли е? – поинтересува се Страйк.

– О, да – измънка Чард. – Много по-добре. Е, аз... ще ви оставя да вечеряте.

Отдалечи се, като минаваше ловко помежду масите, и седна на мястото си, където Страйк вече не можеше да го наблюдава. Страйк и Ал седнаха отново и Страйк си мислеше колко малък става Лондон, когато достигнеш известна височина и оставиш зад себе си онези, които не биха могли лесно да си осигурят маса в най-добрите ресторанти и клубове.

– Не можах да си спомня кой е – призна Ал с леко смутена усмивка.

– Значи, смята да издава негова автобиография? – попита Страйк.

Никога не използваше думата „татко“ за Рокъби, но се опитваше да помни да не го нарича „Рокъби“ пред Ал.

– Да, предлагат му големи пари – отговори Ал. – Не знам дали ще се спре на този, или ще избере някой от другите издатели. Вероятно ще я напише анонимен автор.

През ума на Страйк мина мимолетен въпрос как ли щеше Рокъби да третира случайното зачеване на най-големия си син и нежеланата му поява на бял свят в подобна книга. Може би щеше да прескочи тази подробност. Във всеки случай Страйк предпочиташе да стане така.

– Той все така иска да те види – каза Ал и си личеше, че се бе насилил да го изрече. – Много е горд... изчете всичко по случая „Ландри“.

– Нима? – промърмори Страйк, докато оглеждаше ресторанта за Лулу, келнерката, която помнеше Куин.

– Да – потвърди Ал.

– И как подходи, интервюира издатели ли? – попита Страйк.

Помисли си за Катрин Кент, за самия Куин – едната неспособна да намери издател, а другият – изоставен от своя; докато застаряващата рок звезда можеше да избере когото пожелае.

– Да, нещо такова – отвърна Ал. – Не знам дали в крайна сметка ще го направи, или не. Този Чард му беше препоръчан.

– От кого? – поинтересува се Страйк.

– От Майкъл Фанкорт – отговори Ал и обра ризотото от чинията си с парче хляб.

– Рокъби познава Фанкорт? – учуди се Страйк, забравил решението си.

– Да – потвърди Ал леко намръщен, а после добави: – Да си го кажем, татко познава всички.

Това напомни на Страйк как Елизабет Тасъл бе казала „мислех, че всички знаят“ по въпроса защо вече не представлява Фанкорт, но имаше разлика. За Ал „всички“ означаваше богатите, прочутите, влиятелните. Бедните мухльовци, които купуваха музиката на баща му, бяха никои, също както Страйк беше никой, докато не доби известност със залавянето на убиец.

– Кога Фанкорт препоръча „Роупър – Чард“ на... Кога Фанкорт препоръча Чард? – попита Страйк.

– Не знам... преди няколко месеца. Каза на татко, че самият той току-що се преместил там. Половин милион аванс.

– Не е зле – коментира Страйк.

– Поръча на татко да следи новините, щяло да се зашуми около издателството, щом се присъединял към него.

Келнерката Лулу се появи в далечината. Ал я повика и тя се приближи, но изглеждаше забързана.

– Изчакайте ме десет минути и ще мога да дойда да поговорим. Само десет минути – обеща тя.

Докато Страйк довършваше свинското си, Ал го разпитваше за работата му. Страйк бе изненадан от искрения му интерес.

– Липсва ли ти армията? – попита Ал.

– Понякога – призна Страйк. – А ти с какво се занимаваш напоследък?

Изпитваше смътна вина, задето не беше попитал по-рано. Сега, като се замислеше, изобщо нямаше представа как си изкарва прехраната Ал и работи ли нещо изобщо.

– Каня се да подхвана бизнес с приятел – отговори Ал.

Не работи, значи, каза си Страйк.

– Билети за разни събития... увеселителни програми – промърмори Ал.

– Чудесно – отзова се Страйк.

– Чудесно ще е, ако излезе нещо.

Настана пауза. Страйк се оглеждаше за Лулу, единствената причина да бъде тук, но тя не се виждаше, явно бе заета, както на Ал никога не му се бе случвало в живота му.

– Ти поне си се доказал – наруши мълчанието Ал.

– Мм?

– Пробил си сам.

– Какво?

Страйк осъзна, че на масата се разиграваше едностранна криза. Ал го гледаше и в погледа му личеше смесица от предизвикателство и завист.

– Ами да, може да се каже – сви масивните си рамене Страйк.

Не му хрумваше по-смислен отговор, който да не прозвучи самонадеяно или, обратно, като оплакване, нито пък искаше да насърчава Ал за по-личен разговор, отколкото някога бяха водили.

– Ти си единственият от нас, който не се възползва – подхвърли Ал. – Но в армията, тъй или иначе, надали би помогнало.

Излишно бе да се преструва, че не знае какво е това, от което не се е възползвал.

– Май не – съгласи се Страйк (и наистина в редките случаи, когато името на баща му бе привличало вниманието на другите войници, бе срещал единствено неспособност да повярват, предвид липсващата прилика с Рокъби).

Но се замисли мрачно за жилището си в тази леденостудена зимна вечер: две и половина тесни стаички, неуплътнена дограма. Ал щеше да се прибере в Мейфеър, в дома на баща му, пълен с прислуга. Може би щеше да е отрезвяващо да покаже на брат си реалността на независимостта, преди да се е увлякъл в романтичните си представи.

– Сигурно го приемаш като хленчене от моя страна? – поиска да узнае Ал.

Страйк бе видял снимката от дипломирането на Ал онлайн само час след като беше разпитвал неутешим деветнайсетгодишен редник, прострелял случайно с картечница най-добрия си приятел в гърдите и врата.

– Всеки има право да похленчи – отвърна Страйк.

За момент Ал изглеждаше, сякаш се кани да се обиди, после неохотно се усмихна.

Внезапно до масата се озова Лулу, държаща чаша вода, и сръчно свали престилката си с една ръка, преди да седне при тях.

– Е, добре, имам пет минути – обърна се тя към Страйк без увод. – Ал каза, че те интересува онзи простак, писателят.

– Да – отвърна Страйк, пренастроил се за миг. – Кое те кара да мислиш, че е простак?

– На него му харесваше – отвърна тя и отпи от водата си.

– Харесваше му...?

– Да предизвика сцена. Крещеше и ругаеше, но всичко беше за шоуто, личеше си. Целта му беше всички да го чуят, искаше публика. Не беше добър актьор.

– Спомняш ли си какво каза? – попита я Страйк и извади бележника си.

Ал наблюдаваше развълнуван.

– Какво ли не изтърси. Нарече жената кучка, каза, че го излъгала, че сам щял да си издаде книгата и майната й на нея. Но всичко това му доставяше удоволствие. Беше престорен гняв.

– Ами Елиз... жената?

– О, беше направо бясна – весело отвърна Лулу. – Тя не се преструваше. Колкото повече той размахваше ръце и крещеше, толкова по-червена ставаше тя, тресеше се от гняв, едва се сдържаше. Спомена нещо за „въвличането на проклетата глупава жена“ и мисля, че тъкмо тогава той изфуча навън и я остави да плаща сметката. Всички я зяпаха, идеше й да потъне в земята. Ужасно ми домъчня за нея.

– Опита ли се тя да го настигне?

– Не, плати и отиде в тоалетната. Питах се дали не плаче там. После си тръгна.

– Много ми помогна – каза Страйк. – Да си спомняш други техни реплики?

– Да – отвърна спокойно Лулу. – Той изкрещя: „Всичко е заради Фанкорт и проклетия му немощен член“.

Страйк и Ал се втренчиха в нея.

– „Всичко е заради Фанкорт и проклетия му немощен член“ – повтори Страйк.

– Да – кимна Лулу. – Тъкмо на това място целият ресторант утихна.

– Е, то е ясно защо – изхихика Ал.

– Тя се опитваше да го накара да млъкне, беше ядосана и сконфузена, но той не щеше и да чуе. Радваше се на всеобщото внимание. Направо се къпеше в него. А сега трябва да вървя, съжалявам – каза Лулу, изправи се и отново върза престилката си. – До скоро, Ал.

Тя не знаеше името на Страйк, но му се усмихна и се отдалечи забързана.

Даниъл Чард си тръгваше; голата му глава се появи отново над множеството. Беше придружен от хора на неговата възраст и също така елегантни. Излязоха заедно, като си говореха и кимаха един на друг. Страйк ги гледаше как излизат, но умът му бе другаде. Дори не забеляза как вдигнаха празната му чиния.

Всичко е заради Фанкорт и проклетия му немощен член.

Странно.

Не успявам да се отърся от шантавата идея, че Оуен сам си го е причинил. Че е режисирал смъртта си...

– Добре ли си, братле? – попита Ал.

Бележка с целувка: Време за разплата и за двама ни...

– Да – отговори Страйк.

Много кръв и мистериозен символизъм... Погъделичкаш ли суетата му, можеш да го накараш да направи каквото поискаш... Два хермафродита, два окървавени чувала... Красива изгубена душа, така ми каза... Копринената буба е метафора за писателя, който трябва да мине през мъки, за да сътвори нещо добро...

Множеството несвързани един с друг факти, които се въртяха в съзнанието на Страйк, в един миг се наредиха по местата си, неоспоримо точни, неопровержимо верни. Той преобръщаше теорията си отново и отново от всички страни: беше перфектна, стройна и обоснована.

Проблемът бе, че още не виждаше как да я докаже.

Въобразяваш си, че мислите ми носят лудостта на любовта?

Не, те са железа, нагорещени и оформени в пещта на Плутон.

Робърт Грийн,

Орландо Фуриозо

Страйк стана рано на следващата сутрин след нощ, прекарана в накъсан сън, уморен, неудовлетворен и нервен. Провери телефона си за съобщения, преди да вземе душ, и пак, след като се облече, после слезе долу в празния офис, раздразнен, че Робин не идваше в събота, и съвсем неоснователно приемаше отсъствието й като белег на липсата й на отдаденост. Тази сутрин би му свършила полезна работа като слушател, добре щеше да му дойде компанията й след прозрението от предишната вечер. Поколеба се дали да не й позвъни, но щеше да е далеч по-удовлетворително да й го каже лице в лице, вместо по телефона, особено ако Матю беше там и слушаше.

Страйк си приготви чай, но го остави да изстине, докато прелистваше папката със случая „Куин“.

Чувството му за безсилие се раздуваше като балон в тишината. Не преставаше да проверява мобилния си телефон.

Искаше да стори нещо, но беше с вързани ръце поради липсата на официален статут, лишен от власт да извършва обиск на частна собственост или да принуждава свидетели да сътрудничат. Не можеше да предприеме нищо преди разговора си с Майкъл Фанкорт в понеделник, освен ако... Дали не беше редно да позвъни на Анстис и да му изложи теорията си? Страйк се намръщи и прокара дебели пръсти през гъстата си къдрава коса, представил си снизходителната реакция на Анстис. Нямаше буквално и троха доказателство. Всичко бе умозаключения. Но аз съм прав – каза си Страйк с естествено породена арогантност, – а той е изцяло на грешен път. Анстис нямаше нито интелекта, нито въображението да оцени теория, която обясняваше всички странности около убийството, но която би му се сторила невероятна в сравнение с лекото решение за вината на Лионора, колкото и да бе обременено то с нелогичности и въпроси без отговор.

Обясни – настояваше Страйк пред въображаемия Анстис – защо жена, достатъчно умна да скрие вътрешностите му без следа, ще е толкова глупава, че да поръча бурка и въжета със собствената си кредитна карта. Обясни защо една майка без роднини, чиято едничка грижа в живота е благосъстоянието на дъщеря й, би рискувала доживотна присъда. Обясни защо, след като години наред е търпяла изневерите на Куин и сексуалните му извращения само за да запази семейството заедно, внезапно е решила да го убие.

Ала на последния въпрос Анстис би могъл да го парира със смислен отговор: че Куин е бил на ръба да изостави съпругата си заради Катрин Кент. Писателят бе имал солидна застраховка „Живот“ и може би Лионора бе решила, че финансовата й осигуреност като вдовица е за предпочитане пред несигурно и оскъдно съществуване, докато безотговорният й бивш съпруг пилее парите си за втората си съпруга. Съдебните заседатели биха приели такава версия, особено ако Катрин Кент заявеше от свидетелското място, че Куин е обещал да се ожени за нея.

Страйк се опасяваше, че е провалил шансовете си с Катрин Кент, след като се бе появил така неочаквано на прага й. В ретроспекция преценяваше това като тромав и несполучлив ход. Беше я подплашил, изникнал от мрака на балкона й, и само бе улеснил Пипа Миджли да го обрисува като зловещия защитник на Лионора. А трябваше да процедира с финес, да спечели доверието й, както бе сторил с личната секретарка на лорд Паркър, така че да изтръгне признания под маската на загриженост и съчувствие, вместо да тропа на вратата й като пристав.

Отново провери мобилния си телефон. Нямаше съобщения. Погледна часовника си. Беше едва девет и половина. Усещаше как вниманието му против неговата воля се бореше да се откъсне от темата, върху която той искаше и трябваше да се съсредоточи – убиецът на Куин и стъпките, нужни за осъществяване на арест – и бягаше към параклиса от седемнайсети век в Замъка на Крой.

Сега тя се обличаше, без съмнение, с венчална рокля, струваща хиляди лири. Представяше си я гола пред огледалото как рисува лицето си. Беше я наблюдавал да го прави сто пъти; строяваше четчиците за грим пред огледала над тоалетки, пред хотелски огледала, така остро осъзнаваща колко е желана, че почти придобиваше увереност.

Дали Шарлот проверяваше телефона си в безпощадно изтичащите минути сега, когато минаването по пътеката към олтара бе толкова близко, че изглеждаше като път към ешафода? Дали чакаше и се надяваше на реакция от Страйк след вчерашното си съобщение от две думи?

Ако пратеше отговор сега... дали би обърнала гръб на сватбената рокля (Страйк си я представяше как виси като призрак в ъгъла на стаята й), дали би нахлузила джинси, събрала няколко вещи в пътна чанта, и би ли поела обратно на юг към човека, който за нея винаги бе олицетворявал бягството?

– Стига глупости – измърмори Страйк сам на себе си.

Изправи се, пъхна телефона в джоба си, изгълта остатъка от студения чай и си облече палтото. Да се поддържа зает, бе единственият отговор: действието винаги беше негово предпочитано лекарство.

Макар да беше сигурен, че Катрин Кент е отишла да поживее у някоя приятелка сега, след като репортерите я бяха открили, и колкото и да не му се нравеше да се появи пред вратата й без предизвестие, той отиде в „Клем Атли Корт“, където подозренията му се потвърдиха. Никой не отвори вратата, вътре не светеше и не се чуваше никакъв шум.

Леден вятър вееше по тухления балкон. Страйк тъкмо си тръгваше, когато се появи сърдитата на вид съседка, този път изпълнена с желание да говори.

– Тя замина. Репортер сте, нали?

– Да – отговори Страйк, защото си личеше, че това вълнува съседката, а и защото не искаше Кент да знае, че е идвал пак.

– Ама какви неща само изписахте за нея! – възкликна жената със зле прикрито злорадство. – Не, няма я, замина.

– Имате ли представа кога ще се върне?

– Не – отвърна съседката със съжаление. Розовият й скалп прозираше през рядката й накъдрена побеляла коса. – Мога да ви се обадя, ако рече да се появи изобщо – предложи тя.

– Много ще съм ви благодарен – увери я Страйк.

Името му твърде наскоро се бе появявало по вестниците, за да й даде своя визитка. Откъсна лист от бележника си, написа телефонния си номер и й го подаде заедно с банкнота от двайсет лири.

– Благодаря – делово изрече тя. – Довиждане.

По пътя си надолу се размина с котка, същата, която Катрин Кент се беше опитала да ритне. Тя го изгледа с предпазлив, но високомерен взор. Групата младежи, която бе видял миналия път, я нямаше; беше твърде студено днес, ако най-топлата ти дреха е памучен суитшърт.

Куцукането през хлъзгавия сивкав сняг изискваше физическо усилие, което му помогна да се отвлече от нападащите го мисли и да заглуши въпроса дали обикаляше от заподозрян към заподозрян заради Лионора, или заради Шарлот. Нека последната се отправеше към затвора, избран от самата нея; той нямаше да й се обади, нито да й прати съобщение.

Когато стигна до метрото, извади телефона си и позвъни на Джери Уолдгрейв. Сигурен беше, че редакторът разполага с нужната му информация, за която не подозираше, че му е нужна, преди прозрението в „Ривър Кафе“, ала Уолдгрейв не вдигна. Страйк не беше изненадан. На главата на Уолдгрейв бяха провален брак, разпадаща се кариера и грижи за дъщеря му, притрябвало му бе да приема и обаждания от детектив. Защо да си усложнява живота, когато имаше избор и да не го прави?

Студът, звънене без отговор, тихи апартаменти със заключени врати: нищо друго не можеше да свърши днес. Страйк си купи вестник и отиде в „Тотнъм“, където се настани под един от пищните женски портрети, рисувани от викториански декоратор, изобилстващи с цветя и драперии. Днес Страйк изпитваше странното усещане, че се намира в чакалня и убива часовете. Спомени като шрапнели, заседнали завинаги, отровени от случилото се по-късно... любовни слова и неугасваща преданост, време на върховно щастие, лъжи след лъжи... Вниманието му постоянно се отклоняваше от материалите, които четеше.

Сестра му Луси веднъж го бе попитала, отчаяна от него: „Защо търпиш това? Защо? Просто защото тя е красива ли?“.

А той бе отговорил: „Това помага“.

Тя бе очаквала да й отвърне с „не“, естествено.

Макар жените да прекарваха толкова време в опит да се разкрасят, не се очакваше да им признаеш, че красотата е от значение. Шарлот наистина беше красива, най-красивата жена, която Страйк беше виждал, и той така и не изгуби чувството за почуда от външността й, нито благодарността, която тя пораждаше у него, нито изпитваната гордост.

Любовта е самоизмама, беше казал Майкъл Фанкорт.

Страйк бе обърнал на страница със снимка на министъра на финансите, но гледаше намусеното лице, без да го вижда. Беше ли си въобразявал черти у Шарлот, които изобщо ги нямаше? Беше ли й приписвал добродетели, за да прибави блясък към смайващата й хубост? Той беше деветнайсетгодишен, когато се запознаха. Сега на Страйк това му се виждаше невероятно млада възраст, докато седеше в пъба с петнайсетина килограма добавено тегло и с половин липсващ крак.

Може би той бе създал Шарлот по нейно подобие такава, каквато тя никога не бе съществувала освен в неговия обсебен ум, но какво от това? Беше обичал и истинската Шарлот, жената, която се бе разголила пред него и бе искала да знае още ли ще я обича, ако направи това и това, ако признае това и това, ако го третира така и така... докато най-сетне бе достигнала до границата му и красотата, яростта и сълзите вече не бяха достатъчни да го задържат, след което бе хукнала в обятията на друг мъж.

А може би това е любовта, помисли си той, като подкрепи в мислите си Майкъл Фанкорт срещу невидимата строга Робин, която по някаква причина като че го осъждаше, докато той седеше, пиеше „Дъм Бар“ и се залъгваше, че чете за най-тежката зима в писаната история. Ти и Матю... Ако тя не го разбираше, то Страйк го виждаше: условието да бъде с Матю бе да промени самата си същност.

Къде беше двойката, в която всеки виждаше другия ясно? В безкрайния парад на конформизма на предградията, който бе в основата на брака на Луси и Грег ли? В потискащите вариации на изневери и разочарование, които водеха несекващ поток клиенти пред вратата му? В сляпата посветеност, каквато Лионора Куин по своя воля бе решила да отдаде на мъж, всички недостатъци на когото бяха оправдавани, „защото е писател“, с издигането на геройски пиедестал от страна на Катрин Кент и Пипа Миджли на същия този глупак, разрязан като пуйка и изкормен?

Страйк все повече се депресираше. Беше преполовил третата си халба. Докато се чудеше да пие ли четвърта, мобилният му телефон, поставен с лице надолу върху масата, издаде сигнал за съобщение.

Допи бавно бирата, докато пъбът се пълнеше около него, като гледаше към телефона и сам се обзалагаше със себе си. Пред параклиса е и ми дава последен шанс да спра това? Или вече го е направила и иска да ме извести?

Допи последните глътки бира и чак тогава обърна телефона.

Поздрави ме. Г-жа Джаго Рос.

Страйк се взира в думите няколко секунди, след това пъхна телефона в джоба си, изправи се, сгъна вестника, тикна го под мишница и тръгна към дома си.

Докато вървеше с помощта на бастуна към Денмарк Стрийт, припомни си фрази от любимата си книга, нечетена много дълго време, заровена на дъното на кашон с вещи на стълбищната площадка.

...difficile est longum subito deponere amoren,

difficile est, uerum hoc qua lubet efficias…

...трудно е да отхвърлиш отдавна вкоренена любов,

трудно е, но трябва някак да го постигнеш...

Безпокойството, което бе изпитвал цял ден, си беше отишло. Чувстваше се гладен и копнееше за отпускане. „Арсенал“ играеше с „Фулъм“ в три часа; имаше тъкмо време да си приготви късен обяд, преди да седне пред мача.

А после можеше да се отбие у Нина Ласелс. Нямаше желание да прекара сам точно тази вечер.

Матео: Странна играчка.

Джулиано: Да, става за дразнене на маймуна.

Бен Джонсън,

Всеки със своето настроение

Робин пристигна на работа в понеделник сутрин неотпочинала и уморена като след битка, но горда със себе си.

С Матю бяха прекарали повечето от уикенда да обсъждат работата й. В известно отношение (странно да си го помисли след девет години заедно) това бе най-задълбоченият и сериозен разговор, който някога бяха водили. Защо толкова дълго не му беше признала тайния си интерес към детективската работа, родил се дълго преди да срещне Корморан Страйк? Матю бе изглеждал стъписан, когато накрая изповяда пред него, че още от юношеска възраст си е мечтала да работи по криминални разследвания.

– Това е последното, което бих предположил... – промърмори Матю и Робин разбираше, че той негласно прави връзка с причината тя да напусне университета.

– Просто никога не знаех как да ти го кажа – сподели тя. – Мислех, че ще ми се присмееш. Така че не Корморан ме убеди да остана и няма нищо общо със самия него като... като личност (беше на косъм да каже „като мъж“, но се спря навреме). Причината беше у мен. Това искам да върша. Обичам тази работа. Сега той казва, че ще ме обучи, Мат, а аз винаги това съм желала.

Разговорът беше продължил и в неделята, а смутеният и объркан Матю се поклащаше като заоблен речен камък.

– Ще има ли много работа през уикенда? – попита той, изпълнен с подозрения.

– Не знам. Когато е нужно. Мат, обичам тази работа, не разбираш ли? Не искам да се преструвам повече. Просто искам да я върша и ще се радвам да получа подкрепата ти.

Накрая той я прегърна и се съгласи. Тя се постара да не се чувства благодарна, че майка му беше починала, което го правеше – нямаше как да не си го помисли – по-податлив на убеждение, отколкото би бил иначе.

Робин нямаше търпение да съобщи на Страйк за това зряло развитие в личните й отношения, но когато пристигна в офиса, него го нямаше. На бюрото й до елхичката беше оставена бележка с характерния му трудно четлив почерк:

Нямам мляко, излизам да закуся навън, после ще пазарувам в „Хамлис“, искам да изпреваря тълпите.

P.S. Знам кой е убил Куин.

Робин ахна. Грабна телефона и започна да звъни на Страйк, но я посрещна зает сигнал.

Магазинът за детски играчки „Хамлис“ отваряше чак в десет, а Робин не би могла да търпи дотогава. Отново и отново натискаше бутона за повторно избиране, докато отваряше и сортираше пощата, ала Страйк още говореше. Отвори имейлите със слушалка, притисната към ухото си; мина половин час, после цял, а номерът на Страйк все така даваше заето. Тя започваше да се дразни, заподозряла, че това е умишлен трик да бъде държана в напрежение.

В десет и половина лек звън от компютъра извести пристигането на имейл от непознат подател, наречен Clodia2@live.com, който беше изпратил единствено приложение, кръстено FYI.

Робин натисна на него автоматично, все още заслушана в заетия сигнал. Голяма черно-бяла снимка изпълни монитора.

Фонът бе суров – облачно небе и фасадата на стара каменна сграда. Всички на снимката бяха не на фокус с изключение на младоженката, която се бе извърнала и гледаше право в обектива. Носеше дълга, семпла и съвсем по стройното й тяло бяла рокля и стигащ до земята воал, прикрепен с тънка диамантена лента. Черната й коса бе развяна от вятъра също като тюла. Бе хваната за ръка от размазана фигура в костюм. Мъжът до нея се смееше, ала нейното изражение не беше като на никоя булка, която Робин беше виждала. Изглеждаше съсипана, ограбена, тревожна. Очите й бяха вперени в Робин, сякаш само тя й бе приятелка на света, сякаш Робин единствена би я разбрала.

Робин свали от ухото си ръката с телефона и загледа снимката. Беше виждала вече това изключително красиво лице. Веднъж бяха говорили по телефона, Робин си спомняше привлекателно дрезгавия й глас. Това беше Шарлот, бившата годеница на Страйк, жената, която бе зърнала да бяга от същата тази сграда.

Беше толкова красива. Робин усети някакво странно смирение пред невероятната й външност, пред дълбоката й тъга. Шестнайсетгодишна връзка с прекъсвания със Страйк – Страйк с неговата ситно къдрава коса, с боксьорския му профил, с осакатения му крак... Не че тези неща бяха от значение, каза си Робин, докато гледаше ослепително красивата и тъжна младоженка...

Вратата се отвори. Внезапно Страйк се озова до нея с два пазарски плика с играчки в ръцете, а Робин, която не го бе чула да се качва по стълбите, подскочи, сякаш я бе заварил да бърка в кутията за дребни разходи.

– Добро утро – каза той.

Тя посегна бързо към мишката на компютъра и се опита да скрие снимката, преди той да я е видял, ала суетнята й привлече погледа му към екрана. Робин замръзна засрамена.

– Изпрати я преди минути, не знаех какво е, като я отворих. Аз... съжалявам.

Страйк се взира в снимката няколко секунди, после се извърна и остави пликовете с играчки на земята до бюрото й.

– Просто я изтрий – каза той.

Не звучеше тъжен или ядосан, но тонът му бе твърд.

Робин се поколеба, после изтри файла и изпразни кошчето.

– Благодаря – каза той, като се изправи и маниерът му подсказваше, че сватбената снимка на Шарлот няма да се обсъжда. – Имам на телефона си около трийсет пропуснати обаждания от теб.

– А ти какво очакваше? – възбудено се обърна Робин към него. – В бележката си пишеш...

– Трябваше да приема обаждане от леля ми – обясни Страйк. – Час и десет минути разговор, посветен на болежките на всички, живеещи в Сейнт Моус, и то само защото й казах, че ще си ида у дома за Коледа.

Той се засмя при вида на едва скриваното й раздразнение.

– Добре, но ще трябва да е набързо. Сега се сетих, че можем да свършим нещо сутринта преди срещата ми с Фанкорт.

Още с палто, той седна на канапето и в продължение на десет минути изложи в подробности теорията си пред нея.

Когато свърши, настана дълго мълчание. В съзнанието на Робин изникна мъглявият мистичен образ на момчето ангел в местната църква, докато тя гледаше Страйк напълно стъписана.

– С коя част точно имаш проблеми? – попита я меко Страйк.

– Ъъ... – заекна Робин.

– Вече се съгласихме, че изчезването на Куин може да не е било спонтанно, нали? – попита я Страйк. – Ако добавим матрака в къщата на Талгарт Роуд – удобство в къща, която не е ползвана двайсет и пет години, – факта, че седмица преди изчезването си Куин е споделил със стареца от книжарницата как му е нужно четиво за заминаването, и твърдението на келнерката от „Ривър Кафе“, че Куин не е бил истински ядосан, когато е крещял на Тасъл, а се е наслаждавал на сцената, според мен можем да градим хипотеза за инсценирано изчезване.

– Добре – каза тя. Тази част от теорията на Страйк й изглеждаше най-малко фантазьорска. Не знаеше откъде да започне и как да му каже колко недостоверно й изглеждаше всичко останало, но подтикът да търси пробиви я накара да попита: – Ала не би ли споделил с Лионора какво е замислил все пак?

– Не, разбира се. Тя не може да се преструва, ако ще и животът й да зависи от това. Той е искал тя да се притеснява, за да е убедителна, когато разправя на всички, че е изчезнал. Може би е щяла да се обърне към полицията, да вдигне шум в издателството, да сложи началото на паника.

– Но това никога не е действало преди – възрази Робин. – Той постоянно е забягвал и никой не го е било грижа. Надали е очаквал да получи кой знае каква реклама просто като избяга и се скрие в тази стара къща.

– Само че този път е оставил зад себе си книга, за която е вярвал, че ще е предмет на разгорещено обсъждане сред лондонските литературни среди. Привлякъл е максимално внимание към нея, като е устроил публичен скандал на агентката си в препълнен ресторант и е отправил закана сам да се заеме с издаването й. Отива си у дома, разиграва шумно изнасяне от къщи пред Лионора и се промъква в дома на Талгарт Роуд. По-късно вечерта пуска своя съучастник без никакви съмнения, убеден, че са заедно в заговора.

След дълга пауза Робин изрече храбро (защото не беше свикнала да оспорва изводите на Страйк, а и до този момент те винаги бяха безпогрешни):

– Но ти нямаш ни най-малкото доказателство, че е имало съучастник, а да не говорим за... Искам да кажа... това е, чисто и просто... мнение.

Той започна да изтъква моменти, които вече бе изредил, но тя вдигна ръка и го спря.

– Чух те още първия път, но... ти правиш заключения от това, което са казали разни хора. Нямаш никакво... материално доказателство.

– Имам, разбира се – възрази Страйк. – „Bombyx Mori“.

– Това не е...

– Това е едничкото и най-съществено доказателство, с което разполагаме.

– Ти си този, който все ми казва „средства и възможност“ – отбеляза Робин. – Ти си този, който твърди, че мотивът не е...

– Не съм споменал и дума за мотив – напомни й Страйк. – Всъщност дори не съм сигурен какъв е мотивът, макар и да имам някои идеи. А ако искаш още материални доказателства, можеш да дойдеш и да ми помогнеш да ги получим сега.

Тя го изгледа, изпълнена с подозрение. През всичкото време, докато беше работила за него, никога не беше искал от нея да събира материални улики.

– Искам да дойдеш и да ми помогнеш да поговорим с Орландо Куин – каза той, като се надигна от канапето. – Не искам да го правя сам, тя е... доста мъчна е. Не харесва косата ми. Тя е в „Ладброук Гроув“, у съседката, така че по-добре да тръгваме веднага.

– За дъщерята с трудности в заучаването ли говориш? – попита озадачена Робин.

– Да – отвърна Страйк. – Тя има една плюшена маймуна, виси на врата й. Тъкмо ги видях струпани на купчина в „Хамлис“ – всъщност са торби за вещи. Наричат този артикул „Нахалната маймуна“.

Робин се бе втренчила в него, сякаш уплашена за здравия му разум.

– Когато се запознах с нея, маймуната беше увесена на шията й и момичето постоянно вадеше разни неща изневиделица – рисунки, цветни моливи и картичка, която бе грабнала от кухненската маса. Дадох си сметка, че ги е измъквала от торбата. Тя задига разни неща от хората – продължи Страйк. – Постоянно е влизала в кабинета на баща си, докато е бил жив. Давал й е листове, на които да рисува.

– И се надяваш да разнася в торбата с маймуната улика срещу убиеца на баща си?

– Не, но смятам, че има голяма възможност да е взела нещо от „Bombyx Mori“ при набезите си в кабинета или пък той да й е дал листове от по-ранен вариант, върху които да рисува. Търся листове хартия с бележки по тях, отхвърлени абзаци, каквото и да е. Слушай, знам, че е доста хипотетичен шанс – каза Страйк, правилно разчел изражението й, – но не можем да влезем в кабинета на Куин, от полицията вече са претърсили там и нищо не са открили, а се обзалагам, че тетрадките и бележките, които Куин е взел със себе си, са били унищожени. Нахалната маймуна е последното място, където се сещам да търся, и – той погледна часовника си – нямаме много време, ако ще ходим до „Ладброук Гроув“ и ще се връщаме тук преди срещата ми с Фанкорт. Което ми припомня...

Той излезе от офиса. Робин го чу да се качва по стълбите и реши, че отива в апартамента си, но после шумовете на площадката й подсказаха, че той рови из кашоните си с вещи. Когато се върна, държеше кутия с латексови ръкавици, очевидно задигната от Отдела за специални разследвания, когато го бе напуснал завинаги, и прозрачни пластмасови пликчета за веществени доказателства с размера на санитарните торбички в самолетите.

– Има още една важна улика, която бих искал да получа – каза той, като извади чифт ръкавици и ги подаде на неразбиращата Робин. – Мисля, че можеш да се опиташ да я вземеш, докато съм с Фанкорт следобед.

Обясни й накратко какво се иска от нея и защо.

Страйк не беше особено изненадан от смаяното мълчание, последвало инструкциите му.

– Ти се шегуваш – промълви Робин.

– Никак.

Тя вдигна несъзнателно ръка към устата си.

– Няма да е опасно – увери я Страйк.

– Не това ме тревожи. Корморан... това е ужасяващо. Ти... наистина ли си сериозен?

– Ако беше видяла Лионора Куин в „Холоуей“ миналата седмица, нямаше да ми задаваш този въпрос – заяви мрачно Страйк. – Ще трябва да бъдем адски хитри, за да я измъкнем от там.

Хитри?, рече си Робин, все още стъписана, докато стоеше с ръкавиците в ръка. Предложенията му за дейностите им през деня изглеждаха странни, налудничави, а колкото до последното – отвратителни.

– Виж какво – внезапно стана много сериозен той. – Не знам какво друго да ти кажа, освен че го чувствам. Мога да го подуша, Робин. Някой умопобъркан и крайно опасен, но способен да се спотайва зад всичко това. Отвел е идиота Куин точно където е искал, като е заложил на нарцисизма му, при това аз не съм единственият, който мисли така.

Страйк метна към Робин палтото й и тя го облече, а той тикна торбичките за улики във вътрешния си джоб.

– Постоянно чувам как някой друг е намесен. Чард твърди, че е Уолдгрейв, Уолдгрейв е убеден, че е Тасъл, Пипа Миджли е твърде глупава, за да си обясни онова, което е под носа й, а Крисчън Фишър... той има по-добра перспектива, тъй като не присъства в романа – заключи Страйк. – Напипал е истината, без да го осъзнава.

Робин, с усилие догонваща мисловните процеси на Страйк и скептична по отношение на моментите, които не успяваше да разбере, го последва надолу по металното стълбище, а после и на студа навън.

– Това убийство – каза Страйк, като запали цигара, докато вървяха заедно по Денмарк Стрийт – е било планирано месеци, ако не и години. Дело на гений, като се замислиш, но е прекалено изпипано и това ще го провали. Не можеш да замисляш убийство като роман. В реалния живот винаги се случват непредвидени неща.

Страйк виждаше, че не успява да убеди Робин, но това не го тревожеше. И преди беше работил със скептични подчинени. Заедно слязоха в станцията на метрото и се качиха на влака, движещ се по Централната линия.

– Какво купи за племенниците си? – попита Робин след дълго мълчание.

– Камуфлажни дрехи и оръжия играчки – отвърна Страйк, чийто избор бе изцяло мотивиран от желанието да нервира зет си. – А на Тимъти Анстис взех голям барабан. Семейството ще му се наслади в пет сутринта на Коледа.

Въпреки своята напрегнатост Робин прихна в смях.

Тихата улица с къщи, от която Оуен Куин беше си тръгнал преди месец, също както цял Лондон, беше покрита със сняг – девствено бял по покривите и мръсно сивкав по земята. Щастливият инюит се усмихваше от табелата на пъба като властващо над зимната улица божество, когато минаха под него.

Този път пред дома на Куин стоеше друг полицай, а до бордюра беше паркиран бял ван с отворени врати.

– Копаят за черва в градината – прошушна Страйк на Робин, когато приближиха и забелязаха мръсните лопати, струпани във вана. – Не ги е огряло на сметището, но и под цветните лехи на Лионора няма да открият каквото търсят.

– Така твърдиш ти – подхвърли полугласно Робин, мъничко респектирана от наблюдаващия ги полицай, който беше доста хубав мъж.

– Това ще ми помогнеш ти да докажа днес следобед – измърмори под носа си Страйк. – Добро утро – подвикна той на бдителния полицай, който не отговори.

Страйк изглеждаше въодушевен от налудничавата си теория, но Робин си помисли, че ако по една рядка случайност беше прав, убийството криеше гротескни елементи, надхвърлящи дори изкормения труп...

Отправиха се към предната алея на къщата до тази на семейство Куин, която беше на метри от внимателно наблюдаващия ги полицай. Страйк натисна звънеца и не след дълго вратата отвори ниска, тревожна жена малко над шейсетте, по пеньоар и подплатени с кожа пантофи.

– Вие ли сте Една? – попита я Страйк.

– Да – отвърна плахо тя и вдигна очи към него.

Когато Страйк представи себе си и Робин, разтревоженото изражение на Една бе заместено с трогателно облекчение.

– О, това сте вие, знам всичко за вас. Помагате на Лионора. Ще я измъкнете от там, нали?

Робин болезнено усещаше как хубавият полицай слуша всичко това само на крачки разстояние.

– Влезте, заповядайте – възкликна ентусиазирано Една и отстъпи да ги пропусне вътре.

– Госпожо... простете, не знам фамилията ви – подхвана Страйк, като избърса краката си на изтривалката (къщата й беше топла, чиста и далеч по-уютна от тази на Куин, макар разпределението да бе идентично).

– Наричайте ме Една – засия тя срещу него.

– Една, благодаря... Знаете ли, трябваше да ми поискате документ, преди да ме пуснете в дома си.

– О, но Лионора ми е разправяла за вас... – смути се Една.

Въпреки това Страйк настоя да й покаже шофьорското си свидетелство, преди да я последва по коридора към кухнята в синьо и бяло, много по-ведра от тази на Лионора.

– Тя е горе – каза Една, когато Страйк обясни, че са дошли да видят Орландо. – Днес не й е добър ден. Искате ли кафе?

Докато вадеше чаши, не спираше да говори с маниера на стресираните и самотни хора.

– Не ме разбирайте погрешно, нямам нищо против да го приютя, бедното агънце, но... – Тя отправи унил поглед помежду Страйк и Робин и взе, че си го каза: – Но докога? Те нямат никакви роднини. Вчера идва социална работничка да я провери. Каза, че ако не мога да се грижа за нея, трябва да иде в някакъв си дом. Отвърнах й, че не могат да сторят това с Орландо, че те с майка й никога не са се делили... Не, може да остане при мен, но...

Една погледна към тавана.

– Точно сега е много неспокойна и нервна. Иска майка й да си дойде у дома, а аз какво мога да й кажа? Няма как да споделя с нея истината, нали така? А пък те оттатък разкопаха цялата градина, взеха, че изровиха Господин Пуп...

– Мъртвият котарак – промърмори полугласно Страйк на Робин, а в това време иззад очилата на Една бликнаха сълзи и се затъркаляха по кръглите й бузи.

– Бедното агънце... – промълви отново тя.

Когато поднесе кафето на Робин и Страйк, Една се качи горе да доведе Орландо. Отне й десет минути да убеди момичето да слезе долу, но Страйк бе доволен да види, че тя стискаше в ръце Нахалната маймуна, когато се появи, днес облечена в замърсен анцуг и с намусено изражение.

– Той е кръстен на великан – обяви тя на кухнята като цяло, когато видя Страйк.

– Точно така – кимна Страйк. – Запомнила си, браво.

Орландо седна на стола, който Една издърпа за нея, като стискаше здраво орангутана.

– Аз съм Робин – усмихна й се младата жена.

– Като птичката⁸ – мигом отбеляза Орландо. – И Додо е птичка.

8¹ Robin (англ.) – червеношийка. – Б. пр.

– Така й казват майка й и татко й – поясни Една.

– И двете сме птички – усмихна се Робин.

Орландо се втренчи в нея, после излезе от кухнята, без да каже дума.

Една въздъхна дълбоко.

– Разстройва се от всичко. Човек никога не знае какво...

Но в този момент Орландо се върна с пастели и скицник със спирала, за които Страйк бе сигурен, че Една й е купила, та да я зарадва. Орландо седна до кухненската маса и отправи към Робин мила и открита усмивка, която безмерно натъжи Робин.

– Ще ти нарисувам червеношийка – съобщи момичето.

– Много бих се радвала – отвърна Робин.

Орландо се зае за работа с издадено между зъбите връхче на езика. Робин не казваше нищо, само наблюдаваше напредъка на рисунката. Усетил, че Робин вече бе създала с Орландо по-добра връзка, отколкото той би успял, Страйк изяде шоколадовата бисквита, предложена от Една, и побъбри с нея за снега.

Накрая Орландо завърши рисунката си, откъсна я от скицника и я бутна към Робин.

– Много е хубава – усмихна й се Робин. – Ще ми се да можех да нарисувам додо, но въобще не умея. – Страйк знаеше, че това е лъжа. Робин рисуваше много хубаво, беше виждал драскулките й. – Но все пак трябва да ти дам нещо.

Тя зарови из чантата си, наблюдавана развълнувано от Орландо и накрая измъкна от нея кръгло огледалце със стилизирана розова птица на гърба.

– Ето, виж – каза Робин. – Това е фламинго, също птица. Можеш да го задържиш, за теб е.

Орландо пое подаръка си с разтворени устни, втренчена в него.

– Благодари на дамата – подсказа й Една.

– Благодаря – избъбри Орландо и пъхна огледалцето в торбата с маймуната.

– Това чанта ли е? – с жив интерес попита Робин.

– Маймуната ми – отвърна Орландо и стисна по-здраво орангутана. – Моят татко ми го даде. Татко ми умря.

– Съжалявам да го чуя – тихо каза Робин, като й се щеше в ума й да не бе изскочил образът на трупа на Куин, кух като торбата маймуна.

Страйк погледна крадешком часовника си. Часът на срещата с Фанкорт наближаваше. Робин отпи от кафето си и попита:

– Разни неща ли държиш в маймуната си?

– Харесва ми косата ти – заяви Орландо. – Толкова е лъскава и жълта.

– Благодаря ти – отвърна Робин. – А имаш ли други рисунки там вътре?

Орландо кимна.

– Може ли една бисквита? – помоли тя Една.

– Ще ми покажеш ли другите си рисунки? – попита Робин, докато Орландо дъвчеше.

След като поразсъждава за кратко, момичето отвори орангутана си.

Отвътре излязоха сноп смачкани рисунки, направени върху листове с различна големина и цветове. Нито Страйк, нито Робин понечиха да ги обърнат откъм опаката страна отначало, само изказаха похвали, когато Орландо ги разпростря по масата. Робин заразпитва за ярката риба и танцуващите ангели, които Орландо беше нарисувала с пастели. Възхитена от хвалбите им, Орландо бръкна по-дълбоко в торбата, за да извади работните си материали. И ето че се появи използвана сива касета от пишеща машина с тънка лента, носеща обърнатите наопаки думи, които бяха напечатани с нея. Страйк устоя на импулса да я грабне веднага, когато тя бе затрупана под метална кутия с цветни моливи и друга с ментови бонбони, но не я изпускаше от очи, докато Орландо показваше рисунка на пеперуда, под която от обратната страна прозираха небрежно надраскани редове.

Насърчавана от Робин, Орландо взе да вади още вещи: лист със стикери, пощенска картичка с изглед от Мендип Хилс, кръгъл магнит за хладилник с надпис „Внимавай! Можеш да се озовеш в романа ми!“. Накрая им показа три изображения върху хартия с по-добро качество: две илюстрации за книга и модел за корица.

– Татко ми ги даде от неговата работа – съобщи Орландо. – Данулчар ме пипаше, когато ги исках – заяви тя и посочи ярката картинка, която Страйк разпозна: „Кенгуруто Кайла, което обичаше да скача“. Орландо бе добавила на Кайла шапка и ръчна чанта с флуоресцентни маркери.

Доволна да види Орландо така разговорлива, Една направи още кафе. Притеснени от напредващото време, но предпазливи да не предизвикат избухване и прибиране на всички съкровища, Робин и Страйк бъбреха с момичето, докато вземаха в ръце и разглеждаха ред по ред листовете от масата. Когато решеше, че нещо може да представлява интерес, Робин го плъзваше леко към Страйк.

На гърба на рисунката с пеперудата имаше списък с имена:

Сам Бревил. Еди Бойн? Едуард Баскинвил? Стивън Брук?

Пощенската картичка от Мендип Хилс беше изпратена през юли и на нея бе написано кратко послание:

Времето е чудесно, хотелът е разочароващ. Надявам се книгата да върви добре! Вхх

Друго написано на ръка нямаше. Няколко от рисунките на Орландо бяха познати на Страйк от предишното му посещение. Една бе нарисувана на гърба на детско меню от ресторант, а друга – на гърба на сметка за газ за домакинството на Куин.

– Е, ние да тръгваме – каза Страйк, като допи кафето си и демонстрира доста прилично показно съжаление.

Наглед разсеяно продължаваше да държи проекта за корица на романа „Върху опасните скали“ на Доркъс Пенгълий. Раздърпана жена лежеше възнак върху каменист пясъчен бряг сред високи канари, а над нея падаше сянката на мъж. Орландо беше нарисувала черна риба в сините морски води. Под листа Страйк къташе използваната машинописна касета.

– Не искам да си отиваш – обърна се Орландо към Робин, внезапно напрегната и готова да ревне.

– Прекарахме си чудесно, нали? – каза й Робин. – Сигурна съм, че пак ще се видим. Имаш от мен огледалцето с фламингото, а аз от теб – картинката с червеношийката...

Ала Орландо вече виеше и тропаше с крака. Тя не искаше ново сбогуване. Под прикритието на ескалиращата олелия Страйк сръчно уви машинописната касета в илюстрацията на „Върху опасните скали“ и я пъхна в джоба си, чиста от негови отпечатъци.

Пет минути по-късно вече бяха на улицата и Робин беше доста разстроена, тъй като Орландо рева и се вкопчи в нея, докато вървяха по коридора. Една трябваше със сила да я удържи да не ги последва.

– Горкото момиче – промълви тихо Робин, та любопитният полицай да не ги чуе. – О, господи, това беше ужасно.

– Затова пък полезно – отбеляза Страйк.

– Взе ли машинописната лента?

– Да – отговори Страйк, озърна се през рамо да се увери, че полицаят вече не се вижда, и извади касетата, увита в проекта за корица на Доркъс, след което я пусна в пликче за улики. – И дори още нещо.

– Сериозно? – учудена попита Робин.

– Възможна следа – обясни Страйк. – Може и нищо да не е.

Той погледна часовника си и ускори крачка, като трепна от болката в протестиращото си коляно.

– Налага се да се забързам, иначе ще закъснея за Фанкорт.

Когато двайсет минути по-късно вече седяха във влака на метрото, отнасящ ги към центъра на Лондон, Страйк попита:

– Нали си наясно какво трябва да свършиш следобед?

– Напълно наясно – отвърна Робин, но с нотка на резервираност.

– Знам, че не е приятна задача...

– Не това ме притеснява.

– И както казах, не би трябвало да е опасно – добави той, готов да се изправи, тъй като приближаваха Тотнъм Корт Роуд, – но...

Нещо го накара да размисли и между гъстите му вежди се появи лека бръчка.

– Косата ти – каза той.

– Какво й е? – попита Робин и притеснено вдигна ръка към нея.

– Много е запомняща се – обясни Страйк. – Нямаш ли шапка?

– Аз... мога да си купя – отвърна Робин, кой знае защо притеснена.

– Вземи от парите за дребни разходи – поръча Страйк. – Повечко предпазливост няма да навреди.

Хей-хоп! От суета какъв потоп!

Уилям Шекспир,

Тимон Атински

Страйк вървеше по оживената Оксфорд Стрийт покрай откъси от шаблонни коледни песни и сезонни поп парчета, после зави вляво по по-тихата и тясна Дийн Стрийт. Тук нямаше магазини, само масивни сгради с различни фасади – бели, червени и сиво-кафяви – първите етажи на които бяха офиси, барове, пъбове или ресторанти тип бистро. Страйк спря, за да пропусне прекарването на кутии с вино от ван за доставка до служебен вход: подготовката за Коледа вървеше по-приглушено тук, в „Сохо“, където се събираха хора на изкуството, на рекламата и издателския бизнес, а най-яркият пример бе „Граучо Клъб“.

Беше сива, почти невзрачна сграда с черна дограма и малки декоративни храсти зад лишени от орнаменти издадени балюстради. Престижът й се криеше не в екстериора, а във факта, че относително малцина бяха допускани в този творчески клуб, ограничен само за членове. Страйк влезе през прага с куцукане и се озова в неголямо фоайе. Момичето на рецепцията се обади любезно:

– Мога ли да ви услужа?

– Идвам за среща с Майкъл Фанкорт.

– О, да... вие сте господин Стрик?

– Същият – отвърна Страйк.

Беше насочен към дълго бар помещение с кожени канапета и табуретки, пълно с пийващи преди обяда, и после нагоре по стълбите. Когато се качи горе, Страйк си даде сметка не за пръв път, че обучението му в Отдела за специални разследвания изключваше провеждане на интервюта без официални пълномощия и на територията на заподозрения, където събеседникът му имаше правото да прекъсне срещата, без да се обосновава или извинява. Отделът изискваше служителите му да организират разпитите си в строго определен формат за хора, места, неща... Страйк никога не изпускаше предвид тази ефективна методология, но напоследък беше от голяма важност да прикрива обстоятелството, че складира факти в умствени контейнери. Изискваха се различни техники, когато интервюираш хора, мислещи си, че ти правят услуга.

Зърна набелязаната си жертва веднага щом влезе в бара на втория етаж, където подът бе дървен, а покрай стените бяха подредени канапета в основни цветове с окачени над тях картини от съвременни художници. Фанкорт беше седнал напреко на яркочервено канапе, преметнал ръка върху облегалката му и с леко повдигнат крак в поза на преувеличена непринуденост. Точно зад твърде голямата му глава висеше модернистична картина на Деймиън Хърст, подобно на неонов ореол.

Писателят имаше буйна, вече посребряваща тъмна коса, едри черти и дълбоко врязани бръчки покрай широката плътна уста. Усмихна се на приближаващия Страйк. Може да не бе усмивката, която би отправил към човек, смятащ за равен на него (невъзможно бе да не се мисли в тази посока при преднамерената превзета поза на непринуденост и заученото кисело изражение), но бе жест към човек, с когото желаеше да е любезен.

– Господин Страйк.

Може би бе възнамерявал да се надигне за ръкуване, ала високата и масивна фигура на Страйк често отказваше по-дребни мъже да се надигнат от мястото си. Здрависаха се през малката дървена маса. С нежелание, но оставен без избор, освен ако не искаше да седне на канапето до Фанкорт – а щеше да е твърде интимна ситуация предвид преметнатата върху облегалката ръка на писателя – Страйк се настани на солидна кръгла табуретка, крайно неподходяща и за ръста, и за болното му коляно.

До тях седеше актьор с бръсната глава, бивша звезда от сапунени сериали, който наскоро бе играл войник в драма на Би Би Си и говореше високо за себе си на други двама мъже. Фанкорт и Страйк поръчаха питиета, но отказаха менюта за обяд. Страйк беше облекчен, че Фанкорт не е гладен. Не можеше да си позволи да плати още нечий обяд.

– Откога членувате тук? – попита той Фанкорт, когато келнерът се оттегли.

– От откриването на клуба. Бях от първите инвеститори – отговори Фанкорт. – Единственият клуб, който някога ми е бил нужен. Понякога пренощувам тук, ако ми се наложи. На горния етаж има стаи. – Фанкорт фиксира Страйк с умишлено внимателен поглед. – Очаквах с нетърпение да се запозная с вас. Героят на следващия ми роман е ветеран от така наречената война срещу тероризма. Много бих искал да чуя ваши мнения и впечатления, след като приключим с темата за Оуен Куин.

Страйк поназнайваше нещичко за начините, използвани от известните, когато желаеха да манипулират някого. Бащата на Луси, китаристът Рик, не беше толкова прочут колкото бащата на Страйк или колкото Фанкорт, но все пак бе достатъчно известен, че да накара жена на средна възраст да ахне и да се разтрепери, когато го бе видяла да се реди за сладолед в Сейнт Моус. Рик веднъж бе споделил пред юношата Страйк, че един сигурен начин да вкараш жена в леглото е да й кажеш, че пишеш песен за нея. Забележката на Майкъл Фанкорт, че проявява интерес донякъде да превъплъти Страйк в следващия си роман, беше вариация на същата тема. Очевидно не бе преценил, че за Страйк да се пише за него не бе нещо непознато, нито пък цел, която преследваше. Кимна на предложението без всякакъв ентусиазъм и извади бележник.

– Имате ли нещо против да го използвам? Помага ми да си припомня какво искам да ви питам.

– Моля, използвайте го – отвърна Фанкорт и изглеждаше развеселен.

Остави настрани броя на „Гардиън“, който четеше. Страйк видя снимката на съсухрен, но впечатляващ на вид стар човек, който му бе бегло познат, макар че го гледаше наопаки. Заглавието гласеше: „Пинкълман на деветдесет години“.

– Милият стар Пинкс – рече Фанкорт, като забеляза посоката на погледа на Страйк. – Устройваме му малко тържество в „Челси Артс Клъб“ идната седмица.

– Така ли? – избъбри Страйк, докато търсеше химикалка.

– Познаваше се с чичо ми. Бяха отбили заедно службата си в армията – заразказва Фанкорт. – Когато написах „Белафронт“, първия си роман, току-що бях завършил „Оксфорд“. Горкият ми чичо в опит да бъде полезен пратил екземпляр от ръкописа на Пинкълман, защото бе единственият писател, когото познаваше.

Говореше с премерени фрази, сякаш някой невидим трети до тях водеше стенографски записки. Историята звучеше като предварително репетирана, сякаш я бе разправял много пъти, а може и да беше при тези негови чести интервюта.

– Пинкълман, по онова време автор на поредицата „Голямото приключение на Бънти“, не разбрал и дума от написаното – продължи Фанкорт, – но за да угоди на чичо ми, препратил романа на „Чард Букс“, където той, за щастие, се озовал на бюрото на единствения човек в издателството, способен да го проумее.

– Голям късмет наистина – каза Страйк.

Келнерът се върна с вино за Фанкорт и чаша вода за Страйк.

– Да разбирам ли – попита Страйк, – че сте върнали услугата на Пинкълман, като сте го представили на агентката си?

– Точно това направих – кимна Фанкорт с известно снизхождение като учител, доволен да установи, че един от учениците му е внимавал. – В онези дни Пинкс беше при агент, който все „забравяше“ да му изплаща хонорарите. Каквото и да се говори за Елизабет Тасъл, тя е почтена... почтена в сферата на бизнеса – поправи се Фанкорт и отпи от виното си.

– Тя също ще присъства на тържеството за Пинкълман, нали? – попита Страйк, като наблюдаваше Фанкорт за реакцията му. – Все още е негов агент, нали?

– За мен е без значение дали Лиз ще е там. Да не би да си въобразява, че още пламтя от злоба към нея? – поинтересува се Фанкорт с киселата си усмивка. – Не се сещам и по веднъж в годината за Лиз Тасъл.

– Защо тя не е приела да се откаже от Куин, когато сте го поискали от нея? – попита Страйк.

Страйк не виждаше причина да не отправи директна атака към човек, обявил личния си мотив за срещата им едва секунди след запознанството им.

– Въпросът не стоеше аз да искам от нея да се откаже от Куин – с все така отмерен ритъм отвърна Фанкорт, сякаш съобразяващ се с невидимия стенограф. – Обясних й, че не мога да остана в нейната агенция, докато той е там, и напуснах.

– Разбирам – промърмори Страйк, вече свикнал с цепенето на косъма на две. – Защо според вас ви е оставила да си тръгнете? Вие сте били по-едрата риба, нали?

– Според мен е справедливо да се каже, че аз бях баракуда, а Куин – рибка бодливка – подсмихна се Фанкорт. – Ала работата бе там, че Лиз спеше с Куин.

– Наистина ли? Не го знаех – отбеляза Страйк и щракна химикалката си.

– Когато Лиз пристигна в „Оксфорд“ – заразправя Фанкорт, – беше едра и яка мома, помагала на баща си да кастрира бикове и други подобни по фермите из Севера, с отчаяно желание да прави секс, само че нямаше големи кандидати за това. Беше ми хвърлила око, и то сериозно – бяхме партньори в семинара, а пикантните средновековни интриги могат твърде много да възбудят едно момиче – само че никога не проявих чак такъв алтруизъм, та да я лиша от девствеността й. Останахме си приятели – додаде Фанкорт – и когато основа агенцията си, запознах я с Куин, прословут с това, че не подбираше в сексуално отношение. И неизбежното се случи.

– Много интересно – коментира Страйк. – Това общоизвестно ли е?

– Съмнявам се – отвърна Фанкорт. – Куин вече беше женен за неговата... убийца, май така трябва да я наричаме вече – каза той замислено. – Във всеки случай „убийца“ надцаква „съпруга“ при дефиниране на близки отношения. А и Лиз вероятно го е заплашвала с тежки последствия, ако прояви обичайната си недискретност по повод креватните им развлечения, уповаваща се на несъществуващия шанс все пак да бъда убеден да спя с нея.

Страйк се запита дали това бе сляпа суета, обективен поглед върху фактите или смесица от двете.

– Гледаше ме с онези огромни кравешки очи, чакаше, надяваше се – сви уста Фанкорт, от което в изражението му проби жестокост. – След смъртта на Ели разбра, че това няма да се случи, дори след като бях съсипан от скръб. Предполагам, че й е било непосилно да си представи въздържание от секс десетилетия напред, така че подкрепи мъжа, който я обслужваше.

– Говорихте ли някога отново с Куин, след като напуснахте агенцията? – попита Страйк.

– През първите няколко години след смъртта на Ели той се изнизваше от всеки бар, където влизах аз – отговори Фанкорт. – След време започна да се осмелява да остане в същия ресторант, като ми хвърляше нервни погледи. Не, не мисля, че повече си проговорихме отново – подхвърли писателят, сякаш въпросът не представляваше интерес за него. – Ранили са ви в Афганистан, доколкото знам?

– Да – потвърди Страйк.

Детективът си каза, че може би този преднамерено фокусиран поглед действаше при жените. Може би Оуен Куин се бе втренчвал в Катрин Кент и Пипа Миджли със същия гладен вампирски взор, когато им беше казал, че се кани да ги опише в „Bombyx Mori“, и те са били възбудени и очаровани при мисълта, че част от тях завинаги ще се запази, претворена от перото на писателя...

– Как се случи? – попита Фанкорт с очи върху крака на Страйк.

– Самоделна бомба – отговори Страйк. – Ами къщата на Талгарт Роуд? С Куин сте били нейни съсобственици. Не ви ли се налагаше да комуникирате по този повод? Не се ли сблъскахте някога там?

– Никога.

– Не сте ли ходили да я наглеждате? Притежавали сте я в продължение на... колко...?

– Двайсет-двайсет и пет години, нещо такова – безразлично отвърна Фанкорт. – Не, не съм влизал там, след като Джо почина.

– Полицията вероятно ви е питала във връзка с жената, която мисли, че ви е видяла пред нея на осми ноември?

– Да – кратко отговори Фанкорт. – Сбъркала е.

Актьорът до тях съвсем се беше развихрил в шумния си монолог.

– ...вече не бях на себе си, не виждах къде тичам, очите ми бяха пълни с пясък...

– Значи, не сте ходили в къщата от осемдесет и шеста година?

– Не съм – нетърпеливо отсече Фанкорт. – Поначало нито Оуен, нито аз я искахме.

– Защо?

– Защото приятелят ни Джо умря там в особено окаяни обстоятелства. Мразеше болниците, отказваше лекарства. Когато вече изпадна в безсъзнание, жилището бе в отвратително състояние, а той, живото въплъщение на Аполон, се бе превърнал в торба кокали, кожата му... Беше грозен край, влошен още повече от Даниъл Ч...

Изражението на Фанкорт стана сурово. Челюстите му се раздвижиха, сякаш буквално предъвкваше неизречените думи. Страйк чакаше.

– Интересен човек е Даниъл Чард – каза Фанкорт с очевидно усилие да се измъкне на заден ход от сляпата улица, където сам бе влязъл. – Мисля, че образът му, обрисуван от Оуен в „Bombyx Mori“, е най-слабо представен от всички други. Макар че бъдещите критици надали ще посочват „Bombyx Mori“ като пример за ярко представени герои – добави той с кратък смях.

– А вие как бихте обрисували Даниъл Чард? – попита Страйк и Фанкорт изглеждаше изненадан от въпроса.

След кратък размисъл той каза:

– Дан е най-неосъщественият човек, когото съм срещал. Работи в сфера, в която е компетентен, но нещастен. Копнее за телата на млади мъже, но не може да се окуражи да стори нещо повече от това, да ги рисува. Пълен е със задръжки и комплекси, което обяснява неразумната му и истерична реакция на карикатурата, която му е направил Оуен. Дан бе доминиран от чудовищна майка, светска лъвица, която си беше навила на пръста патологично стеснителният й син да поеме семейния бизнес. Мисля – добави Фанкорт, – че бих могъл да сътворя нещо интересно от тази тема.

– Защо Чард отхвърли романа на Норт? – попита Страйк.

Фанкорт отново направи движението с дъвченето, после заяви:

– Вижте, аз харесвам Даниъл Чард.

– Останах с впечатление, че в един момент е имало търкания.

– Кое ви кара да мислите така?

– Казахте, че не сте очаквали да се озовете отново в „Роупър – Чард“, когато говорихте на тяхното парти.

– Били сте там? – остро изрече Фанкорт и когато Страйк кимна, попита: – Защо?

– Търсех Куин – отговори Страйк. – Жена му ме беше наела да го открия.

– Но както вече знаем, тя добре е знаела къде е той.

– Не – каза Страйк, – не мисля, че е знаела.

– Искрено ли го вярвате? – попита Фанкорт с леко наклонена встрани голяма глава.

– Да, вярвам го – отвърна Страйк.

Фанкорт вдигна вежди и внимателно заоглежда Страйк, сякаш той бе любопитна вещ във витрина.

– Значи, не сте се разсърдили на Чард, задето е отхвърлил романа на Норт? – попита Страйк, върнал се към главната тема на обсъждане.

След кратка пауза Фанкорт каза:

– Напротив, разсърдих му се. Защо точно Дан размисли за издаването на книгата, само той би могъл да ви отговори, но според мен причината бе в шума на пресата около състоянието на Джо, който настрои средната класа срещу лишения от покаяние негов роман, чието издаване предстоеше, и Дан, осъзнал, че Джо вече е заболял от СПИН, изпадна в паника. Не искаше да бъде свързван с мъжки бани и СПИН, затова каза на Джо, че в крайна сметка не иска книгата му. Беше акт на извънредно малодушие и двамата с Оуен...

Още една пауза. Откога ли Фанкорт не беше поставял себе си и Оуен в едно изречение като съдружие?

– Двамата с Оуен бяхме убедени, че това уби Джо. Едва държеше писалката, бе почти сляп, но се опитваше отчаяно да завърши романа преди смъртта си. Разбирахме, че само това го крепи жив. Тогава пристигна писмото на Чард, с което анулираше договора им. Джо спря да работи и след четирийсет и осем часа беше мъртъв.

– Има сходства със случилото се с първата ви съпруга – отбеляза Страйк.

– Бяха две напълно различни неща – изрече Фанкорт с равен тон.

– Защо?

– Романът на Джо беше несравнимо по-добър.

Поредната пауза, този път много по-дълга.

– Така стоят нещата, погледнати в литературна перспектива – каза Фанкорт. – Естествено, има и други начини да бъдат видени.

Той допи виното в чашата си и даде знак на бармана, че иска още една. Актьорът до тях, който не спираше и дъх да си поеме, продължаваше да бърбори:

– „Майната й на автентичността – казах му. – Какво искаш, да си отрежа ръката ли?“

– Сигурно е било трудно време за вас – посочи Страйк.

– Да – отвърна свадливо Фанкорт. – Да, можем да го наречем „трудно“.

– Изгубили сте приятел и съпруга в разстояние на кратък период.

– Да, през няколко месеца.

– Пишехте ли през това време?

– Да – отвърна Фанкорт с гневен високомерен смях. – През всичкото време пишех. Това ми е професията. Някой би ли ви попитал служили ли сте в армията, докато сте имали лични проблеми?

– Съмнявам се – незлобливо отговори Страйк. – Какво пишехте?

– Тази творба никога не беше публикувана. Изоставих романа, който пишех, за да довърша този на Джо.

Келнерът остави втора чаша вино пред Фанкорт и се оттегли.

– Имаше ли много работа по довършване книгата на Норт?

– Почти никаква – отвърна Фанкорт. – Той беше невероятно добър писател. Пооправих някои необработени пасажи, изпипах края. Той беше оставил бележки как иска романът да завърши. После го занесох на Джери Уолдгрейв, който работеше в издателство „Роупър“.

Страйк си припомни казаното от Чард за прекомерната близост на Фанкорт с жената на Уолдгрейв и продължи с известна предпазливост:

– Бяхте ли работили с Уолдгрейв преди това?

– Не бяхме работили заедно по мои неща, но го познавах по репутация като талантлив редактор и знаех, че харесва Джо. Сътрудничихме си за „Към предела“.

– Той свърши добра работа по романа, нали?

Моментният яд на Фанкорт беше изчезнал. Той дори, изглежда, се забавляваше от въпросите на Страйк.

– Да, много добра.

– Но сега, когато сте се върнали в „Роупър – Чард“, не сте искали да работите с него.

– Нямах особено желание – все още усмихнат отговори Фанкорт. – Той много пие напоследък.

– Защо според вас Куин е вкарал Уолдгрейв в „Bombyx Mori“?

– Откъде бих могъл да знам?

– Уолдгрейв очевидно е бил добър с Куин. Трудно е да се разбере защо Куин е почувствал потребност да го атакува.

– Мислите ли? – попита Фанкорт, приковал поглед върху Страйк.

– Всички, с които разговарях, виждат образа на Резача от различен ъгъл.

– Нима?

– Повечето хора са възмутени, че Куин изобщо е нападнал Уолдгрейв. Не виждат с какво го е заслужил Уолдгрейв. Според Даниъл Чард образът на Резача е доказателство, че Куин е работил със съавтор.

– И кой си мисли той, че би сътрудничил на Куин за „Bombyx Mori“? – със сух смях попита Фанкорт.

– Има разни идеи – каза Страйк. – Междувременно Уолдгрейв смята, че Резача е всъщност атака срещу вас.

– Но аз съм Тщеславен – възрази с усмивка Фанкорт. – Това всички го знаят.

– Защо Уолдгрейв ще си мисли, че Резача е свързан с вас?

– Ще трябва да попитате Джери Уолдгрейв – все още с усмивка отговори Фанкорт. – Но имам странното чувство, че вие имате своето обяснение, господин Страйк. И ще ви кажа следното: Куин беше в голяма, голяма грешка и би трябвало сам да го е знаел.

Промяна в посоката.

– И тъй, през всички тези години не сте успели да продадете къщата на Талгарт Роуд, така ли?

– Трудно бе да се открие купувач, който да отговаря на условията в завещанието на Джо. Беше донкихотовски жест от негова страна. Той беше романтик, идеалист. Всичките си чувства, свързани с това наследство, с бремето на неговото дарение съм изразил в „Кухата къща“ – отбеляза Фанкорт като лектор, препоръчващ допълнителна литература. – Оуен също си каза своето в „Братята Балзак“ – с бегла усмивка додаде Фанкорт.

– „Братята Балзак“ е за къщата на Талгарт Роуд, така ли? – попита Страйк, който не се бе добрал до това впечатление в петдесетте страници, които бе изчел.

– Действието се развива там. Но всъщност е за взаимоотношенията между нас тримата – поясни Фанкорт. – Джо е мъртъв в ъгъла, а аз и Оуен се опитваме да вървим по стъпките му, да осмислим неговата смърт. Всичко се случва в студиото, където, както съдя от това, което четох, сте открили трупа на Куин.

Страйк не каза нищо, а продължи да си води бележки.

– Критикът Харви Бърд нарече „Братята Балзак“ „стряскаща и свиваща сфинктера ужасия“.

– Помня само много опипване на топки – промърмори Страйк и неочаквано Фанкорт прихна в непресторено момичешко кискане.

– Значи, сте я чели? О, да, Оуен беше обсебен от топките си.

Актьорът до тях най-сетне беше млъкнал да си поеме дъх. Думите на Фанкорт отекнаха отчетливо във временното затишие. Страйк се ухили, когато актьорът и двамата му сътрапезници се втренчиха във Фанкорт, който ги удостои с киселата си усмивка. Тримата мъже побързаха отново да заприказват.

– Това му беше истинска идея фикс – обърна се Фанкорт пак към Страйк. – В стил „Пикасо“ приемаше топките си за източник на творческата си енергия. Беше вманиачен и в живота, и в работата си от мъжествеността, плодовитостта. На някои би се сторила странна подобна мания у човек, който е обичал да бъде връзван и доминиран, но аз го виждам като естествена последица... ин и ян в сексуалността на Куин. Вероятно сте обърнали внимание какви имена ни е дал в романа си.

– Вас и Варикосел – отвърна Страйк и отново забеляза леката изненада на Фанкорт, че човек с външния вид на Страйк чете книги и запомня съдържанието им.

– Вас, това е Куин, е каналът, по който минава спермата от тестисите към пениса, здравословната, потентна, съзидателна сила. Варикосел е болезнено увеличаване на вената в тестиса, понякога водещо до безплодие. Типичният просташки паралел в стил „Куин“ с факта, че се разболях от заушки малко след смъртта на Джо и всъщност бях твърде болен, за да присъствам на погребението, но също така и с факта, както вие посочихте, че по това време пишех при трудни обстоятелства.

– На този етап още ли бяхте приятели? – пожела да уточни Страйк.

– Когато той започна романа, на теория още бяхме приятели – отвърна Фанкорт с мрачна усмивка. – Ала писателите са свирепо племе, господин Страйк. Ако искаш доживотно приятелство и безкористна дружба, иди в армията и се научи да убиваш. Искаш ли поредица от временни съюзи с колеги, които ликуват при всеки твой провал, пиши романи.

Страйк се усмихна. Фанкорт изрече с безгрижно задоволство:

– „Братята Балзак“ получи най-лошите отзиви от критиката, които съм чел някога.

– Вие писахте ли за романа?

– Не – отвърна Фанкорт.

– На този етап бяхте женен за първата си съпруга, така ли? – попита Страйк.

– Точно така – отвърна Фанкорт.

Изражението, мернало се по лицето му, бе като потръпване на хълбока на животно, когато на него кацне муха.

– Просто се опитвам да изясня хронологията. Изгубили сте я малко след като Норт е починал?

– Евфемизмите за смъртта са толкова интересни, не мислите ли? – подхвърли Фанкорт. – Не я „изгубих“. Тъкмо обратното, спънах се в нея в тъмната кухня, където тя седеше мъртва, пъхнала глава във фурната.

– Съжалявам – изрече с официален тон Страйк.

– Е, това е то...

Фанкорт даде знак за ново питие. Страйк усещаше, че е достигнат деликатен момент, в който потокът от информация можеше да потече бурно или да пресъхне завинаги.

– Говорихте ли някога с Куин за пародията, предизвикала самоубийството на жена ви?

– Вече ви казах, не съм говорил с него за нищо, след като Ели умря – спокойно отвърна Фанкорт. – Така че, не.

– Но сте били сигурен, че той я е написал?

– Без съмнение. Като много писатели, които нямат много за казване, Куин беше добър литературен имитатор. Помня как пародираше някои от нещата на Джо и беше доста забавен. Той не би се подиграл публично с Джо, то се знае, твърде полезно му беше да се мотае около нас двамата.

– Някой призна ли да е виждал пародията преди публикуването й?

– Никой не ми го е казвал, но бих се учудил, ако го бяха споменали, предвид какво причини написаното. Лиз Тасъл отрече в очите ми, че Куин й я е показвал, но чух слухове, че я е чела преди издаването. Сигурен съм, че тя го е насърчила да я публикува. Лиз лудо ревнуваше от Ели.

Настана пауза, след която Фанкорт заговори с привидно безгрижие:

– Днес е трудно да се повярва, че в онези времена трябваше да чакаме критиките да излязат на хартия, та да видиш творбата си разгромена. С изобретяването на интернет всеки полуграмотен кретен може да се прави на Мичико Какутани⁹.

9¹ Мичико Какутани – литературен критик в „Ню Йорк Таймс“. – Б. пр.

– Куин винаги е отричал, че я е написал, нали?

– Да, отричаше, страхливец си беше. Като мнозина самопровъзгласени отцепници, незачитащи нормите, Куин беше завистливо и амбициозно създание, което копнееше за хвалебствия. Ужасяваше се, че ще бъде отхвърлен, след като Ели умря. Естествено – добави Фанкорт с несъмнено задоволство, – това, така или иначе, се случи. Като част от триумвирата ни Оуен се радваше на отразена слава покрай мен и Джо. Когато Джо умря, а аз го отрязах, показа се пред света такъв, какъвто беше: човек с мръсно въображение и интересен стил, който почти нямаше идея, дето да не е порнографска. Някои автори са способни само на една добра творба. Такъв беше и Оуен. Изстреля светкавицата си... той би одобрил този израз... с „Грехът на Хобарт“. Всичко след него бяха безсмислени предъвквания.

– Не казахте ли, че според вас „Bombyx Mori“ е „маниашки шедьовър“?

– О, чели сте това? – откликна Фанкорт, поласкан и изненадан. – Ами да, точно това е, истински литературен куриоз. Никога не съм отричал, че Оуен умееше да пише, просто не беше способен да изрови нещо смислено и интересно като идея. Това е учудващо често срещано явление. Ала в „Bombyx Mori“ най-сетне откри своята тема. Всички ме мразят, всички са срещу мен, аз съм гений, а никой не го вижда. Резултатът е комична гротеска, намирисва на огорчение и самосъжаление, но има безспорна притегателна сила. А езикът – разпали се Фанкорт с повече ентусиазъм, отколкото бе показал в разговора до този момент – е достоен за възхищение. Някои пасажи са сред най-доброто, което е писал някога.

– Всичко това е много полезно – отбеляза Страйк.

На Фанкорт явно му стана забавно.

– Полезно за какво?

– Имам усещането, че „Bombyx Mori“ има централна роля в този случай.

– Случай ли? – повтори Фанкорт с усмивка. Настана кратка пауза. – Вие сериозно ли ми казвате, че според вас убиецът на Оуен Куин още е на свобода?

– Да, така мисля – потвърди Страйк.

– Ами тогава – още по-широко се усмихна Фанкорт – няма ли да е по-полезно да анализирате писаното от убиеца, а не от жертвата?

– Може би – отвърна Страйк, – ала не знаем дали убиецът пише.

– О, в наши дни почти всеки пише – подхвърли Фанкорт. – Всички са се заловили да пишат романи, само дето никой не ги чете.

– Сигурен съм, че „Bombyx Mori“ ще се чете, особено ако вие напишете въведението – заяви Страйк.

– Мисля, че сте прав – съгласи се Фанкорт и отново се усмихна широко.

– Кога точно прочетохте книгата за пръв път?

– Трябва да е било... чакайте да видя...

Фанкорт сякаш пресмяташе наум.

– Било е чак в средата на седмицата, след като Куин я е предал – отвърна той. – Дан Чард се обади и ми каза как Куин намеквал, че аз съм написал пародията върху романа на Ели, и се опита да ме убеди да повдигнем съвместен съдебен иск срещу Куин. Отказах.

– Чард чете ли ви откъси от нея?

– Не – отговори Фанкорт и отново се усмихна. – Боеше се да не изгуби звездната си придобивка. Не, просто ми спомена за намеците на Куин и ми предложи услугите на своите адвокати.

– Кога се проведе този телефонен разговор?

– Вечерта на... трябва да е било седми – отговори Фанкорт. – В неделя вечер.

– В деня, когато сте заснели интервюто за новия ви роман – уточни Страйк.

– Вие сте много добре информиран – изрече Фанкорт с присвити очи.

– Гледах предаването.

– Знаете ли – с тънка злоба подхвърли Фанкорт, – нямате вид на човек, който харесва предавания за изкуство.

– Не съм казал, че ги харесвам – отвърна Страйк и не се изненада, че на Фанкорт явно му се понрави този отговор. – Забелязах обаче, че се объркахте, като изговаряхте името на първата си съпруга.

Фанкорт не каза нищо, а само гледаше Страйк над ръба на чашата си с вино.

– Произнесохте „Еф“, после се поправихте и казахте „Ели“ – припомни Страйк.

– Както сам се изразихте, обърках се. Случва се и на най-речовитите сред нас.

– В „Bombyx Mori“ покойната ви съпруга...

– ...носи името Ефигия¹⁰.

10¹ Ефигия (гр.) – скулптурно надгробно изображение. – Б. пр.

– Което е съвпадение – каза Страйк.

– Очевидно.

– Защото е нямало как да знаете на седми, че Куин я е кръстил Ефигия.

– Явно не.

– Любовницата на Куин намерила ръкописа, пъхнат през отвора за писма във вратата й след неговото изчезване – каза Страйк. – На вас случайно не ви ли беше изпратен предварителен екземпляр?

Последвалата пауза се проточи твърде дълго. Страйк усети как тънката нишка, която бе съумял да изпреде помежду им, се скъса. Нямаше значение. Този въпрос бе запазил за последен.

– Не – отговори Фанкорт. – Не беше.

Той извади портфейла си. Декларираното му намерение да чуе негови мнения и впечатления от войната явно бе забравено, за което Страйк ни най-малко не съжаляваше. Страйк извади пари в брой, но Фанкорт вдигна ръка и изрече с недвусмислено намерение да го оскърби:

– Не, не, позволете на мен. Материалите за вас в пресата изрично наблягаха на факта, че сте познавали и по-добри времена. Всъщност това ми напомня цитат от Бен Джонсън: „Аз съм обеднял благородник, войник; навремето бих презрял тъй мизерно убежище“.

– Нима? – учтиво продума Страйк и прибра парите в джоба си. – На мен пък ми хрумна друг:

sicine subrepsti mi, atque intestina pururens

ei misero eripuisti omnia nostra bona?

Eripuisti, eheu, nostrae crudele uenenum

Uitae, eheu nostrae pestis amicitiae.

Гледаше без усмивка смаяното лице на Фанкорт. Писателят побърза да каже:

– Овидий, нали?

– Катул – отвърна Страйк, подпря се на масата и се изправи. – В свободен превод гласи:

Ето как си се промъкнал до мен,

прояде вътрешностите ми с киселина,

открадна ми всичко, което най-много скъпях.

Да, уви, открадна: черна отрова има в моята кръв,

чумата, уви, на някогашното ни приятелство.

След което Страйк подхвърли любезно:

– Е, сигурно ще се виждаме в скоро време.

Докато вървеше с куцане към стълбите, усещаше погледа на Фанкорт, прикован в гърба си.

Всичките му съюзници и приятели се стекоха в армия, подобна на буен поток.

Томас Декър,

Благородният испански войник

Тази вечер Страйк седя дълго време на канапето в своята кухня дневна, като едва чуваше грохота на движението по Чаринг Крос Роуд и случайните приглушени подвиквания на запразнували отрано Коледа. Беше свалил протезата си; чувстваше се удобно да седи по боксерки със свободен от напрежение болен крак, а пулсирането в коляното му бе притъпено от поредната двойна доза обезболяващи. Недоядена паста се втвърдяваше в чинията на канапето до него, небето зад малкия му прозорец притъмняваше в оттенъка на тъмносиньо кадифе с настъпването на истинската нощ и Страйк не помръдваше, макар и напълно буден.

Имаше чувството, че много отдавна е видял снимката на Шарлот в сватбената й рокля. Цял ден не бе помислял повече за нея. Дали това бе начало на истинско изцеление? Тя се бе омъжила за Джаго Рос, а той беше сам, разсъждаващ над сложните детайли на грижливо изпипано убийство на слабата светлина в студеното си мансардно жилище. Може би всеки от двама им най-сетне бе там, където се полагаше.

На масата пред него в прозрачно пликче за веществени доказателства, все още наполовина увита във фотокопирания проект за корица на „Върху опасните скали“, лежеше тъмносивата касета за пишеща машина, която бе взел от Орландо. Вече се взираше в нея близо половин час и се чувстваше като дете в коледната сутрин, изправено пред загадъчен приканващ пакет, най-големият под елхата. И все пак не биваше да я поглежда или докосва, за да не опорочи веществените доказателства, които можеше да съдържа лентата. Всяко подозрение за подправяне...

Той погледна часовника си. Беше си обещал да не звъни преди девет и половина. Децата трябваше да бъдат убедени да си легнат, съпругата да бъде умилостивена след още един дълъг работен ден. Страйк искаше да разполага с време, за да обясни подробно...

Ала търпението му си имаше граници. Изправи се с известно затруднение, взе ключовете за офиса си и с усилия се придвижи към долния етаж, като се вкопчваше за парапета, подскачаше и на моменти присядаше. Десет минути по-късно отново се върна в апартамента си, на още топлото място върху канапето, донесъл комбинирано джобно ножче и надянал чифт латексови ръкавици, каквито по-рано бе дал на Робин.

Извади много внимателно машинописната касета и смачканата илюстрация на корица от пликчето и постави касетата, все още с хартията около нея, върху изкуствения плот на паянтовата маса. Притаил дъх, той извади клечката за зъби, прикрепена към ножа и леко я пъхна под петте сантиметра крехка видима лента. Много предпазливо успя да издърпа навън още малко от нея. Появиха се изписани наобратно думи.

ИДЕ МАВАНЗОП ЕТ ЕЧ ИС ХЕЛСИМ

Внезапният приток на адреналин намери външен израз само в доволната въздишка на Страйк. Той сръчно изпъна отново лентата, като пъхна мъничката отвертка от ножчето в палчето в горната част на касетата, останала недокосната от ръцете му и после, все така с латексовите ръкавици, я върна обратно в пликчето за веществени доказателства. Отново погледна часовника си. Неспособен да чака повече, взе мобилния си телефон и се обади на Дейв Полуърт.

– Лош момент ли случих? – попита, когато старият му приятел отговори.

– Не – увери го Полуърт с любопитство в гласа. – Какво има, Диди?

– Ще ти искам услуга, Чъм. Голяма.

Инженерът, на повече от сто и петдесет километра разстояние в дневната си в Бристол, слушаше детектива, без да го прекъсва, докато той обясняваше какво иска да се направи. Когато накрая приключи, настана пауза.

– Знам, че искам много от теб – каза Страйк, вслушан напрегнато в пукота по линията. – Не знам дори дали ще е възможно в такова време.

– Разбира се, че е възможно – отвърна Полуърт. – Но трябва да видя кога мога да го направя, Диди. Предстоят ми два почивни дни... не вярвам Пени да се зарадва много...

– Да, предположих, че това може да е проблем – каза Страйк. – Съзнавам също, че съществува евентуална опасност.

– Не ме обиждай, правил съм и по-страшни неща – заяви Полуърт. – Не, става въпрос, че искаше да водя нея и майка й на коледно пазаруване... но майната му, Диди, не спомена ли, че това е въпрос на живот и смърт?

– Почти – отвърна Страйк, като затвори очи и се усмихна. – На живот и свобода.

– Значи, няма да има коледно пазаруване, което устройва стария Чъм. Смятай го за сторено, а аз ще ти звънна, ако има резултат, става ли?

– Само се пази.

– Я се гръмни.

Страйк остави телефона до себе си на канапето и потърка лицето си с ръце, все още ухилен. Може би току-що бе поискал от Полуърт да направи нещо още по-шантаво и безсмислено от това, да хване минаваща акула, но Полуърт бе човек, който обичаше опасностите, а моментът изискваше отчаяни мерки.

Последното, което Страйк направи, преди да угаси лампата, бе да препрочете бележките от разговора си с Фанкорт и да подчертае толкова дебело думата „Резача“, че чак проби листа.

Не забеляза ли насмешката на копринената буба?

Джон Уебстър,

Белият дявол

И домът на семейство Куин, и къщата на Талгарт Роуд продължаваха да бъдат претърсвани за улики. Лионора си оставаше в „Холоуей“. Това вече беше игра на изчакване.

Страйк бе свикнал да седи с часове на студа, да наблюдава затъмнени прозорци, да следи безлики непознати; не беше чужд на неотговарящи телефони, неотваряни врати, безизразни физиономии, минувачи в неведение, нито на принудителното мъчително бездействие. Ала различното и смущаващото в този случай бе тихата тревога, стояща като фон на всичко, което вършеше.

В неговата работа трябваше да се дистанцира, но винаги се намираха хора, които влизаха под кожата ти, неправди, които те бодяха. Лионора в затвора с побеляло лице и разплакана, обърканата й дъщеря, уязвима и ограбена и от двамата си родители. Робин беше забола рисунката на Орландо над бюрото си и веселата птичка с червено коремче се взираше към детектива и помощничката му, докато бяха заети с други случаи, като им напомняше, че едно къдрокосо момиче в „Ладброук Гроув“ още чака майка му да се прибере у дома.

Робин поне имаше смислена работа за вършене, макар тя да имаше чувството, че подвежда Страйк. Беше се връщала в офиса два дни подред без резултат от усилията си, с празна торбичка за веществени улики. Детективът я бе предупредил да слага предпазливостта на първо място, да бяга при най-малкия знак, че може да е забелязана или запомнена. Не му се щеше да се разпростира за колко разпознаваема я смяташе дори с прибрана под плетената шапка червеникавозлатиста коса. Просто тя беше много хубава.

– Не съм сигурна, че трябва да бъда чак толкова предпазлива – заяви тя, след като бе спазила най-стриктно инструкциите.

– Да не забравяме с какво си имаме работа тук, Робин – тросна се той, все още усещащ топка от тревога под лъжичката. – Куин не си е изтръгнал сам вътрешностите.

Някои от страховете му бяха странно аморфни. Естествено, той се тревожеше, че убиецът все още можеше да избяга, че има големи зейнали дупки в паяжината на случая, която плетеше, че обяснението му за него дотук се градеше на собствените му дедукции и представи, а му липсваха материални доказателства, които да го направят солидно, за да не бъде оборено от полицията и защитата в съда. Ала сега си имаше други тревоги.

Колкото и да не бе харесвал прякора Мистичния Боб, лепнат му от Анстис, Страйк в момента имаше усещане за наближаваща опасност, също тъй силно, както когато бе разбрал със сигурност, че автомобилът „Вайкинг“ ще се взриви на афганистанския път. Наричаха го интуиция, но Страйк знаеше, че е разчитане на скрити знаци, подсъзнателно свързване на точките. От купищата несвързани факти се оформяше ясен образ на убиеца – жесток и плашещ; беше случай на обсебеност, на бушуваща омраза, на пресметлив и остър ум, но и тежко увреден също така.

Колкото по-дълго оставаше наоколо и не желаеше да се откаже, колкото по-близо кръжеше и въпросите му попадаха по-точно в целта, толкова по-голям ставаше шансът убиецът да се пробуди за опасността, която го заплашваше от страна на детектива. Страйк хранеше пълна увереност в собствената си способност да предусети и отбие атака, ала не би могъл да предугади решенията, които би родило едно болно съзнание, показало вече пристрастие към византийска жестокост.

Свободните дни на Полуърт дойдоха и отминаха без реални резултати.

– Не се отказвай тъкмо сега, Диди – каза той на Страйк по телефона. Характерно за него, безплодието на начинанието по-скоро стимулираше Полуърт, отколкото да го обезсърчава. – Ще се направя на болен и няма да ида на работа в понеделник. Искам още един опит.

– Не мога да искам това от теб – отвърна притеснен Страйк. – Толкова път е...

– Аз сам ти го предлагам, неблагодарен еднокрак негоднико.

– Пени ще те убие. Ами коледното пазаруване?

– Ами шансът да надиграя лондонската полиция? – парира го Полуърт, който по принцип не харесваше столицата и обитателите й.

– Ти си истински приятел, Чъм – промълви Страйк.

Когато затвори, видя, че Робин се усмихва.

– Какво смешно има?

– „Чъм“ – отвърна тя. – Звучи като възпитаник на частно училище, съвсем не като „страйк“.

– Не е каквото си мислиш – каза й Страйк.

Беше стигнал до половината на разказа за Дейв Полуърт и акулата, когато мобилният му телефон зазвъня отново: непознат номер. Той вдигна.

– С Камерън... ъъ... Страйк ли говоря?

– Да, аз съм.

– Обажда се Джуд Греъм, съседката на Кат Кент. Тя се върна – щастливо изрече женски глас.

– Това е добра новина – отвърна Страйк и направи жест към Робин с вдигнат палец.

– Да, върна се тази сутрин. Доведе си и компания. Питах я къде е била, но не пожела да ми каже – допълни съседката.

Страйк си припомни, че Джуд Греъм го мислеше за журналист.

– Компанията мъжка ли е, или женска?

– Женска – със съжаление отвърна тя. – Онова високо кльощаво момиче, дето винаги се мотае с Кат.

– Много ми помогнахте, госпожо Греъм – каза Страйк. – По-късно ще пъхна нещичко под вратата ви за вашия труд.

– Чудесно – зарадва се съседката. – Благодаря.

После затвори.

– Кат Кент вече си е у дома – каза Страйк на Робин. – Очевидно Пипа Миджли е отседнала при нея.

– О – промълви Робин и се помъчи да не се усмихне. – Сигурно сега съжаляваш, че беше лош с нея.

Страйк кимна.

– Те вече няма да искат да говорят с мен.

– Така е, едва ли ще искат – съгласи се Робин.

– Напълно ги устройва Лионора да е зад решетките.

– Ако им разправиш теорията си, може и да сътрудничат – предположи Робин.

Страйк почеса брадичката си и погледна към Робин, без да я вижда.

– Не мога – отсече накрая той. – Разчуе ли се, че душа в тази посока, късмет ще имам, ако не получа нож в гърба някоя вечер.

– Ти сериозно ли?

– Робин – леко подразнен възкликна той. – Куин беше вързан и изкормен.

Той приседна на страничната облегалка на канапето, която скърцаше по-малко от възглавниците, но пък простена под тежестта му, и подхвърли:

– Пипа Миджли те хареса.

– Ще го направя – мигом заяви тя.

– Не сама – каза той, – но може би ще успееш да ме вкараш там? Какво ще кажеш за тази вечер?

– Разбира се! – възкликна тя въодушевена.

Не бяха ли установили с Матю нови правила? За пръв път щеше да го постави на изпитание, но отиде до телефона с увереност. Реакцията му, когато му съобщи, че не знае кога ще се прибере тази вечер, не би могла да се окачестви като ентусиазъм, но той прие новината без мърморене.

Така че в седем вечерта, след като надълго и широко бяха обсъдили тактиката, която щяха да приложат, Страйк и Робин поеха поотделно в мразовитата нощ към „Стафорд Крипс Хаус“ през десет минути разстояние, като Робин тръгна първа.

Групата младежи отново стоеше на бетонната площадка пред блока и не пропуснаха Робин да мине с предпазливия респект, който бяха демонстрирали към Страйк две седмици по-рано. Един от тях затанцува на заден ход пред нея, докато тя се приближаваше към вътрешните стълби. Покани я на купон, каза й, че е красива, засмя се презрително на мълчанието й, докато приятелите му отзад се подхилкваха в тъмното и коментираха задника й. Когато влязоха на бетонното стълбище, подигравките на задяващия я младеж отекнаха странно. Тя си каза, че сигурно е най-много на седемнайсет.

– Трябва да се кача горе – заяви му твърдо, когато той се просна напреко на стълбите, за да весели приятелите си, но усети как по скалпа й изби пот. Той е дете – каза си. – А и Страйк е точно зад теб. Мисълта й вдъхна кураж. – Мръдни се от пътя ми, моля – подкани го.

Той се поколеба, подхвърли присмехулен коментар за фигурата й и се отмести. Тя почти очакваше да я хване за крака на минаване, ала той се върна при приятелчетата си и всички дружно заподвикваха мръсни думи зад гърба й, докато се качваше по стълбите. Облекчена, че не е последвана, тя излезе на балкона, водещ към апартамента на Катрин Кент.

Вътре светеше. Робин поспря за секунда, за да се овладее, после натисна звънеца.

След няколко секунди вратата беше предпазливо открехната и отвътре надникна жена на средна възраст с дълга и разчорлена червена коса.

– Катрин?

– Да? – с подозрение изрече жената.

– Имам много важна информация за вас. Трябва да я чуете.

(„Не казвай „трябва да говоря с вас“ – беше я обучил Страйк, – нито „имам някои въпроси“. Поднеси го, сякаш е в нейна изгода да те приеме. Колкото може по-дълго не й обяснявай коя си. Погрижи се да прозвучи спешно, накарай я да се тревожи, че може да пропусне нещо важно, ако те отпрати. Трябва вече да си вътре, преди тя да е успяла да обмисли. Използвай името й. Създай личен контакт. Не спирай да говориш.“)

– Каква? – попита Катрин Кент.

– Може ли да вляза? – попита Робин. – Тук навън е много студено.

– Коя сте вие?

– Трябва да чуете това, Катрин.

– Коя...?

– Кат? – обади се някой зад нея.

– Репортерка ли сте?

– Приятелка съм – импровизира Робин, а пръстите й вече бяха върху прага. – Искам да ви помогна, Катрин.

– Хей...

Познатото продълговато бледо лице с големи кафяви очи се появи над рамото на Кат.

– Това е жената, за която ти разправях – каза Пипа. – Тя работи при него...

– Пипа – каза Робин и задържа погледа на високото момиче. – Ти знаеш, че съм на твоя страна, има нещо, което трябва да кажа на двете ви, спешно е...

Стъпалото й вече бе почти преминало прага. Робин вложи в изражението си цялата изразителна убедителност, която й беше по силите, и в същото време не откъсваше поглед от уплашените очи на Пипа.

– Пипа, не бих дошла, ако не мислех, че е много важно...

– Пусни я вътре – каза Пипа на Катрин.

В гласа й се долавяше паника.

Антрето беше тясно и пълно с всевъзможни палта. Катрин поведе Робин в малка, осветена от горно осветление дневна със стени в цвят магнолия. На прозорците висяха кафяви пердета от толкова тънка тъкан, че през нея прозираха светлините на насрещните сгради и фаровете на минаващите коли. Вехтият диван бе покрит със замърсена оранжева покривка, килимът бе с абстрактни орнаменти, а на евтината чамова масичка имаше остатъци от китайска храна за вкъщи. В ъгъла на паянтово бюро бе поставен лаптоп. Робин забеляза, прободена от угризения, че двете жени бяха украсявали заедно малка изкуствена елха. На пода лежеше гирлянда с лампички, а на единственото кресло бяха струпани играчки за нея. Една от тях представляваше порцеланов диск с надпис „Бъдещ прочут писател“.

– Какво искате? – настоя да узнае Катрин Кент със скръстени пред гърдите ръце.

Гледаше сърдито Робин с малките си очички.

– Може ли да седна? – попита Робин и го направи, без да изчака отговора на Катрин. („Настани се удобно там, без да проявяваш грубост, така ще й е по-трудно да те прогони“, бе й поръчал Страйк.)

– Какво искате? – повтори Катрин Кент.

Пипа застана пред прозореца, втренчена в Робин, и тя видя, че премята в ръцете си коледно украшение – мишка, облечена като Дядо Коледа.

– Знаете, че Лионора Куин беше арестувана за убийство, нали? – попита Робин.

– Знам, естествено. Лично аз – посочи Катрин към пищните си гърди – предоставих сметката от „Виза“ за въжетата, бурката и защитния комбинезон.

– Да, знам това – потвърди Робин.

– Въжета и бурка! – възкликна тя. – Ето какво получи той. През всичките години я мислеше за безлична и скучна женица, а виж какво му спретна!

– Да – измънка Робин, – знам, че така изглежда.

– Какво значи „така изглежда“?

– Катрин, дойдох да ви предупредя. Те вече не мислят, че тя го е извършила.

(„Без конкретни факти. Не споменавай изрично полицията, ако можеш да го избегнеш, не поднасяй история, която може да се провери, подхвърляй смътни фрази.“)

– Какви ги говорите? – остро изрече Катрин. – От полицията не...

– А вие сте имали достъп до неговата кредитна карта, повече възможности да я копирате...

Катрин взе да мести слисано поглед от Робин към Пипа, която стискаше коледната мишка с побеляло лице.

– Но Страйк не мисли, че сте го извършили вие – добави Робин.

– Кой? – попита Катрин.

Изглежда, бе изпаднала в твърде голямо объркване и паника, за да разсъждава разумно.

– Шефът й – със сценичен шепот обясни Пипа.

– Той ли?! – възкликна Катрин и отново впери очи в Робин. – Той работи за Лионора!

– Той не мисли, че сте го сторили – повтори Робин, – въпреки че сте разполагали с извлечението от кредитната карта. Вярно, изглежда странно, но той е убеден, че ви е попаднало случайно...

– Тя ми го даде! – викна Катрин Кент и взе да жестикулира буйно с ръце. – Дъщеря му ми го даде, дори не ми хрумна да погледна отзад седмици наред. Просто се показах добра, като взех тъпата й рисунка, и се държах, сякаш е много хубава... Проявих човещина!

– Разбирам това – увери я Робин. – Ние ви вярваме, Катрин, честна дума. Страйк иска да открие истинския убиец, той не е като полицията. („Намеквай, не твърди.“) Няма интерес просто да обвини следващата жена, на която Куин е... така де, сещате се.

Думите „позволявал да го връзва“ увиснаха във въздуха неизречени.

Пипа беше по-лесна за разгадаване от Катрин. Доверчива и плашлива, тя погледна Катрин, която изглеждаше бясна.

– Може би не ща и да знам кой го е убил! – процеди тя през стиснати зъби.

– Но със сигурност не искате да бъдете арест...

– Имам само вашата дума, че се интересуват от мен! По новините не казаха нищо!

– Е, то се знае, че няма да кажат – меко заобяснява Робин. – Полицаите не дават пресконференции, за да обясняват, че са хванали погрешния човек...

– У кого беше кредитната карта? У нея.

– Обикновено Куин я е държал у себе си – каза Робин. – А и жена му не е единствената, която е имала достъп до нея.

– Защо си въобразявате, че повече от мен знаете какво си мислят в полицията?

– Страйк има връзки в Централното управление – спокойно отвърна Робин. – Бил е в Афганистан заедно с главния разследващ полицай Ричард Анстис.

Името на човека, който я бе разпитвал, очевидно впечатли Катрин. Тя отново погледна Пипа.

– Защо ми казвате това?

– Защото не искаме още една невинна жена да бъде арестувана – заяви Робин. – Защото смятаме, че полицията си губи времето, като души около погрешните хора, и защото („вкарай малко личен интерес, щом захапе стръвта, това прави нещата по-достоверни“) очевидно – с престорена неловкост измънка Робин – за Корморан ще е полезно, ако тъкмо той пипне истинския убиец. Отново – додаде.

– Да – закима яростно Катрин. – Затова е всичко. Търси си реклама.

Жена, която бе живяла две години с Куин, нямаше как да повярва, че рекламата не е желана от всички.

– Вижте, само искахме да ви предупредим в каква посока мислят те – каза Робин – и да ви помолим за помощ. Но след като не желаете...

И Робин се надигна от мястото си.

(„Щом веднъж й изложиш нещата, не я навивай повече. Ще видиш, че тя ще започне да те преследва.“)

– Казах пред полицията всичко каквото знам – промърмори Катрин, притеснена, че Робин, която беше по-висока от нея, вече стоеше права. – Нямам какво повече да съобщя.

– Обаче ние не сме сигурни, че те задават правилните въпроси – поясни Робин и отново седна на дивана. – Вие сте писателка – прехвърли се тя на пистата, която Страйк бе подготвил за нея, с очи към лаптопа в ъгъла. – Забелязвате нещата. Разбирали сте него и работата му по-добре от всеки друг.

Неочакваното превключване към ласкателство накара Катрин да преглътне гневните думи, които напираха на устата й.

– Хубаво де – промърмори домакинята. Агресивността й изглеждаше вече малко изкуствена. – Какво ви интересува?

– Ще позволите ли Страйк да дойде и да чуе каквото имате да кажете? Няма да го направи, ако не желаете – увери я Робин (предложение, за каквото шефът й не бе дал разрешение). – Той уважава правото ви на отказ. (Страйк въобще не бе правил подобна декларация.) Ала много би искал да го чуе от вашата уста.

– Не знам дали имам нещо полезно за казване – рече Катрин и отново скръсти ръце пред гърдите си, ала не можеше да прикрие погъделичканата си суета.

– Съзнавам, че искаме много – продължи Робин, – но ако ни помогнете да хванем истинския убиец, Катрин, ще попаднете във вестниците по правилните причини.

Обещанието очевидно срещна топъл прием в дневната – Катрин, интервюирана от настойчиви и вече изпълнени с почит репортери, разпитващи за работата й, може би подканващи: „Разправете ни за „Саможертвата на Мелина“...“.

Катрин хвърли поглед към Пипа, която промърмори:

– Този мръсник ме похити!

– Опитала си се да го нападнеш, Пипа – припомни й Катрин. Обърна се малко разтревожена към Робин. – Никога не съм я карала да прави това. След като видяхме какво е написал в книгата, и двете бяхме... мислехме, че той... вашият шеф... е нает да ни лепне вината.

– Разбирам – излъга Робин, за която подобни разсъждения бяха изсмукани от пръстите и параноични, но може би така се отразяваше на човек общуването с Оуен Куин. – Напълно понятно е – лицемерно продължи тя. – Може ли да се обадя на Корморан... имах предвид на Страйк? Да го повикам да се присъедини към нас?

Вече бе измъкнала телефона си от джоба и погледна надолу към екрана. Страйк й бе пратил съобщение:

На балкона съм. Замръзвам.

Тя му отвърна.

Изчакай 5.

Всъщност й бяха достатъчни три минути. Омекнала от искреността и разбирането на Робин и подтиквана от насърчението на подплашената Пипа да пусне Страйк вътре, за да научи най-лошото, ако трябва, когато Страйк накрая почука, Катрин се понесе към вратата едва ли не с пъргавина.

С влизането му стаята сякаш се смали. До Катрин Страйк изглеждаше огромен и ненужно мъжествен. Тя разчисти креслото от коледната украса и когато той седна, то буквално се скри под него. Пипа се оттегли към далечния край на канапето и се настани на подръчника му, като мяташе към Страйк погледи, в които се четеше смесица от предизвикателство и ужас.

– Ще пиете ли нещо? – обърна се Катрин към Страйк с неговото тежко палто и крака четирийсет и шести номер, стъпили върху протрития й килим.

– Бих приел с удоволствие един чай – отвърна той.

Тя пое към мъничката кухня. Останала сама със Страйк и Робин, Пипа изпадна в паника и бързо я последва.

– Адски добре си се справила – промърмори Страйк на Робин, – след като предлагат чай.

– Тя е много горда, че е писателка – прошушна Робин на Страйк, – което означава, че го разбира по-добре от останалите хора...

Ала Пипа се върна с кутия евтини бисквити, така че Страйк и Робин мигом замълчаха. Пипа седна отново на мястото си в края на канапето и продължаваше да хвърля изкосо уплашени погледи към Страйк, в които, също както когато се бе сгушила в офиса им, личеше театралност и известна наслада.

– Много мило от твоя страна, Катрин – каза Страйк, когато Катрин донесе на масичката поднос с чай.

– Ела да седнеш тук, Кат – повика я Пипа и тя се настани неохотно на канапето между нея и Робин.

Първият приоритет на Страйк бе да запази крехкото доверие, което Робин бе успяла да внуши. Директна атака нямаше място тук. Ето защо той се впусна в реч, ехо на произнесената от Робин, в която намекваше, че властите са разколебани по повод ареста на Лионора и че разглеждат нови доказателства, като се въздържаше да споменава директно полицията, но подхвърляше, че в момента вниманието е насочено към Катрин Кент. Докато говореше, в далечината прозвуча сирена. Страйк увери домакинята, че за него лично тя е чиста от подозрения, ала че е източник на сведения, който полицията не е разбрала и използвала както трябва.

– Да, може и да сте прав за това – потвърди тя. Не можеше да се каже, че е разцъфнала под успокояващите му слова, но поне се беше отключила. Взе чашата си от масичката и процеди презрително: – Единственото, което ги интересуваше, беше сексуалният ни живот.

Страйк добре си спомняше, че според Анстис Катрин доброволно се разпростряла с информация по темата, без да й бъде прилаган никакъв натиск.

– Аз не се интересувам от вашия сексуален живот – заяви Страйк. – Повече от ясно е, че той... казано направо... не е получавал онова, от което се е нуждаел, у дома.

– Не беше спал с нея от години – отсече Катрин. Припомнила си снимките в спалнята на Лионора с вързания Куин, Робин сведе поглед към чая си. – Те нямаха нищо общо. Той не можеше да говори с нея за работата си, тя не проявяваше никакъв интерес. Той ни го е казвал... нали така? – обърна се тя към Пипа, приседнала на страничната облегалка до нея. – Дори не умееше да прочете книгите му както трябва. На него му бе нужен човек, с когото да комуникира на това ниво. А с мен можеше да разговаря истински за литература.

– И с мен – обади се Пипа и неочаквано се разприказва: – Интересуваше се от политиката на идентичността и си приказвахме с часове какво ми е причинило това, че съм се родила в погрешното...

– Да, все ми казваше какво облекчение е за него да разговаря с някой, който разбира работата му – заговори високо Катрин и удави думите на Пипа.

– Така си и мислех – кимна Страйк. – А в полицията въобще не са си направили труда да те разпитат за това, нали?

– Питаха как сме се срещнали и аз им казах. Беше в курса по творческо писане – отвърна Катрин. – Стана постепенно, той се заинтересува от моето писане...

– ...от нашето писане... – промълви тихичко Пипа.

Катрин заразправя подробно и Страйк кимаше с вид на силно заинтересуван от постепенното развитие в отношенията учител – ученик към нещо много по-интимно, при което Пипа постоянно ги бе съпътствала, както изглеждаше, и ги бе оставяла единствено пред вратата на спалнята.

– Аз пиша фентъзи романи с неочакван край – съобщи Катрин и на Страйк му се стори учудващо и забавно, че тя бе започнала да говори също като Фанкорт с репетирани, отмерени фрази. В ума му мимолетно пробяга въпрос колко ли хора, седящи сами с часове, докато пишеха историите си, се упражняваха да говорят за работата си през време на почивките и си припомни казаното от Уолдгрейв за Куин как имитирал интервюта пред химикалка. – Всъщност е фентъзи, примесено с еротика, но много литературно. И тъкмо там е проблемът на традиционното книгоиздаване, че не искат да рискуват с нещо, което не е виждано преди. Непременно трябва да се вмести в техните категории по продажби и ако съчетаваш няколко жанра, ако създаваш нещо съвършено ново, те се боят да поемат риска... Ето например Лиз Тасъл – Катрин изговори името, сякаш бе заболяване – казала на Оуен, че работата ми била твърде периферна. Но точно това е чудесното в независимото книгоиздаване – свободата...

– Да – намеси се Пипа, явно с отчаяно желание и тя да даде своя принос, – това е истината, за жанровата литература тъкмо независимото книгоиздаване може да е...

– Само дето аз не творя жанрова литература – леко намръщена я поправи Катрин, – тъкмо в това е въпросът...

– Но за моите мемоари Оуен беше на мнение, че е най-добре да следвам традиционния път – отбеляза Пипа. – Той проявяваше голям интерес към половата идентичност и много се впечатли от онова, което съм преживяла. Запознах го и с други транссексуални и той обеща да говори с редактора си за мен, защото вярваше, че при правилната намеса една история, каквато никога не е била разказвана...

– Оуен много харесваше „Саможертвата на Мелина“ – високо заговори Катрин. – Нямаше търпение да ме изчака да напиша нова порция. Всеки път, щом завършех глава, буквално я изтръгваше от ръцете ми, за да я прочете, и ми казваше...

Тя рязко спря по средата на излиянието си. Очевидното раздразнение на Пипа, че е била прекъсната, абсурдно бързо изчезна от лицето й. Робин отгатваше, че и двете внезапно си бяха спомнили как докато Куин ги е отрупвал с похвали и насърчения, през цялото време е извайвал образите на Харпия и Епицена на старата електрическа пишеща машина, насаме, скрит от настойчивите им погледи.

– Значи, е говорил с теб за работата си? – попита Страйк.

– Мъничко – с унил глас отвърна тя.

– Знаеш ли колко време работи над „Bombyx Mori“?

– Повечето от времето, през което го познавах – каза Катрин.

– Какво говореше за романа?

Настъпи пауза. Катрин и Пипа се спогледаха.

– Вече му казах – обърна се Пипа към Катрин с многозначително кимване към Страйк – как той ни разказваше нещо съвсем различно.

– Да – натъртено произнесе Катрин и скръсти ръце. – Не беше споменавал, че ще е нещо такова.

Нещо такова... Страйк си припомни кафеникавото лепкаво вещество, капещо от гърдите на Харпия. За него това беше един от най-отблъскващите образи в книгата. Хрумна му, че сестрата на Катрин бе починала от рак на гърдата.

– А описа ли какво ще представлява? – попита Страйк.

– Излъга – простичко отвърна Катрин. – Твърдеше, че щяло да бъде нещо от рода на писателско пътуване... разправяше как ние двете сме щели да бъдем...

– „Красиви изгубени души“ – вметна Пипа, на която фразата явно бе направила силно впечатление.

– Да – мрачно потвърди Катрин.

– Той чете ли ти от романа, Катрин?

– Не – отвърна тя. – Искал да бъде...

– О, Кат! – трагично изплака Пипа.

Катрин бе заровила лице в дланите си.

– Ето, вземи – меко продума Робин и й подаде хартиени салфетки от чантата си.

– Не – с дрезгав глас изрече Катрин, надигна се от канапето, отиде в кухнята и се върна от там с ролка домакинска хартия.

– Казваше – повтори тя, – че искал да бъде изненада. Този мръсник – процеди и отново седна. – Мръсник!

Избърса очите си, поклати глава и дългата й червена коса се развя, а Пипа започна да разтърква гърба й.

– Пипа ми каза, че Куин пъхнал екземпляр от ръкописа през вратата ти – обади се Страйк.

– Да – кимна Катрин.

Стана ясно, че Пипа вече си е признала тази недискретност.

– Съседката Джуд го видяла как го прави. Тя е любопитна простачка, постоянно ме шпионира.

Страйк, който преди малко бе пъхнал нова двайсетачка през процепа за пощата във вратата на любопитната съседка като благодарност, че го бе осведомила за пристигането на Катрин, попита:

– Кога е било това?

– В ранните часове на шести – отговори Катрин.

Страйк осезателно долавяше колко напрегната и развълнувана беше Робин.

– Лампата пред външната ти врата работеше ли тогава?

– А, не, от месеци вече не свети.

– Тя говорила ли е с Куин?

– Не, само надникнала през прозореца. Било в два през нощта, не можела да излезе навън по нощница. Но тя го е виждала много пъти, като идваше и си отиваше. Знаеше как изглежда... – с хлипане изрече Катрин. – Бил с глупавите си пелерина и шапка.

– Пипа каза, че имало бележка – припомни Страйк.

– Да... „Време за разплата и за двама ни“ – отвърна Катрин.

– Пазиш ли я още?

– Изгорих я – отвърна тя.

– До теб ли беше адресирана? С обръщение „Скъпа Катрин“?

– Не, само изречението и целувка. Мръсник! – изхълца тя.

– Да ида ли да донеса по едно истинско питие? – изненадващо предложи Робин.

– В кухнята има нещо – с приглушен глас от опряната до носа и устата й смачкана на топка домакинска хартия каза Катрин. – Пипа, донеси го.

– И си сигурна, че бележката е била от него? – попита Страйк, докато Пипа забърза да донесе алкохол.

– Да, с неговия почерк беше, винаги бих го познала – отговори Катрин.

– Как я изтълкува?

– Знам ли? – немощно промълви Катрин, като отново избърса насълзените си очи. – Разплата за мен, защото е изневерил на жена си. И разплата за него срещу всички... дори срещу мен. Нещастник такъв. Да беше ми казал, че не иска да продължаваме... че е решил да сложи край. Защо трябваше да постъпва така? Защо? И не само към мен... към Пипа... А се правеше, че държи на нея, разговаряха за живота й... Тя е преживяла големи мъки. Не че мемоарите й са кой знае каква литература, но...

Пипа се върна с подрънкващи чаши и бутилка бренди и Катрин замълча.

– Пазехме го за коледния пудинг – съобщи тя и сръчно извади тапата на коняка. – Вземи, Кат.

Катрин пое чашата с голяма доза бренди и я гаврътна наведнъж. Очевидно имаше желания ефект. Жената изпръхтя и изправи гръб. Робин прие мъничко. Страйк отказа.

– Кога прочете ръкописа? – попита той Катрин, която вече си наливаше още бренди.

– Същия ден, в който го намерих, на девети, когато се прибрах у дома да си взема още дрехи. Тогава седях при Анджела в хосписа... Той не отговаряше на обажданията ми след Нощта на фойерверките, нито на едно. Оставих му съобщения, че Анджела е много зле. А после се прибрах у дома и заварих ръкописа, пръснат по целия под. Помислих си, затова, значи, не е вдигал, искал е първо да го прочета. Взех го с мен в хосписа и там го прочетох, докато седях край Анджела.

Робин само можеше да си представя какво й е било да чете описанието на любовника й за нея край смъртното легло на сестра си.

– Обадих се на Пипа... нали така? – погледна я Катрин и Пипа кимна. – Казах й какво е направил той. Продължавах да му звъня, но той все така не вдигаше. А след като Анджела почина, казах си: да става каквото ще, ще дойда да те намеря. – От брендито страните на Катрин бяха порозовели. – Отидох у тях, но ми отвори жена му. Повярвах й, че казва истината, него го нямаше там. Затова съобщих на нея, че Анджела е починала. Той се познаваше със сестра ми – поясни тя и лицето й се сгърчи отново. Пипа остави чашата си и обгърна тресящите се рамене на Катрин. – Мислех, че ще осъзнае какво ми е причинил, когато губех... когато бях изгубила...

Повече от минута в стаята не се чу друг звук освен риданията на Катрин и далечните викове на момчетата пред блока.

– Съжалявам – изрече Страйк.

– Сигурно е било ужасно за теб – каза Робин.

Помежду четиримата им вече се долавяше крехко другарство. Поне по един въпрос можеха да са съгласни: че Оуен Куин беше постъпил много зле.

– Всъщност съм тук заради способността ти да анализираш текстове – обърна се Страйк към Катрин, след като беше избърсала очите си, вече подути и прилични на цепки.

– В какъв смисъл? – попита тя и Робин долови спотаена гордост в краткия въпрос.

– Не разбирам някои от нещата, които Куин е написал в „Bombyx Mori“.

– Не е трудно – отвърна тя и отново несъзнателно имитира Фанкорт. – Няма да спечели награда за загадъчност.

– Знам ли – рече Страйк. – Има един много интригуващ образ.

– Тщеславен ли? – попита тя.

Естествено беше да си направи този извод, помисли си Страйк. Фанкорт беше прочут.

– Имах предвид Резача.

– Не ми се говори за това – отсече тя с острота, която смая Робин. Катрин погледна Пипа и Робин разпозна признаците на споделена помежду им тайна. – А се правеше на далеч по-добър – отрони горчиво Катрин. – Преструваше се, че някои неща са святи за него. И ето че...

– Като че никой не желае да ми интерпретира Резача – отбеляза Страйк.

– Това е, защото повечето от нас имат чувство за приличие – отвърна Катрин.

Страйк улови погледа на Робин. Подканяше я тя да се намеси.

– Джери Уолдгрейв вече е казал на Корморан, че той е Резача – предпазливо изрече помощничката му.

– Аз харесвам Джери Уолдгрейв – предизвикателно заяви Катрин.

– Значи, се познавате? – попита Робин.

– Оуен ме заведе на тяхна забава по-миналата Коледа – отвърна тя. – Уолдгрейв беше там. Мил човек. Беше обърнал няколко питиета – допълни.

– Още тогава е пиел, значи – намеси се Страйк.

Беше грешка; насърчил бе Робин тя да поеме въпросите, защото предполагаше, че е по-малко плашеща. Прекъсването му накара Катрин отново да се затвори.

– Имаше ли някой друг интересен на забавата? – попита Робин и отпи от брендито си.

– Майкъл Фанкорт беше там – отвърна мигновено Катрин. – Хората твърдят, че бил арогантен, но на мен ми се видя очарователен.

– О... говори ли с него?

– Оуен искаше да се държа настрани – отвърна тя, – но отидох до тоалетната и на връщане просто се обърнах към него и му казах колко високо ценя „Кухата къща“. На Оуен това никак не би му харесало – със задоволство заяви тя. – Вечно мърмореше, че Фанкорт е надценяван, но аз смятам, че е великолепен. Тъй или иначе, поговорихме малко, а после някой го придърпа. Но истината е – повтори тя предизвикателно, сякаш сянката на Оуен Куин беше в стаята и можеше да чуе похвалите й за неговия съперник, – че той се държа прекрасно с мен. Пожела ми успех в писането – добави и пийна бренди.

– Каза ли му, че си приятелката на Оуен? – попита Робин.

– Да – отвърна Катрин с леко крива усмивка. – Той се засмя и каза: „Поднасям ви съболезнования“. Но това не промени отношението му. Личеше си, че Оуен му е напълно безразличен вече. Не, за мен той е приятен човек и отличен писател. Хората са завистливи, когато някой е успял, не е ли така?

Тя си сипа още бренди. Понасяше го изключително добре. Освен зачервеното й лице нямаше никакви признаци за опияняване.

– Харесала си и Джери Уолдгрейв – едва ли не разсеяно подхвърли Робин.

– О, той е прекрасен – увери я Катрин, готова да хвали всички, атакувани от Куин. – Чудесен човек. Беше много, много пиян обаче. Беше в една странична стая и хората гледаха да го избягват. Оная кучка Тасъл каза да не го закачаме, дрънкал несвързано.

– Защо я наричаш кучка?

– Дърта противна снобка – отсече Катрин. – Как само говореше с мен, а и с всички. Но аз знам защо: беше притеснена заради присъствието на Майкъл Фанкорт. Оуен беше отишъл да види дали Джери е добре, не би го оставил да захърка на някой стол, каквото и да дрънкаше дъртата злобарка, и аз й казах: „Говорих с Фанкорт, очарователен човек“. Никак не й се понрави това, доволно съобщи Катрин. – Не й хареса, че с мен е бил очарователен, след като нея я мрази. От Оуен знам, че някога била влюбена във Фанкорт, но той не искал и да я знае.

Тя се наслади отново на клюката, колкото и стара да беше. За една вечер поне се бе чувствала като вътрешен човек.

– Тръгна си скоро, след като й подхвърлих това. Ужасна жена.

– Майкъл Фанкорт ми каза – подхвана Страйк, а Катрин и Пипа мигом заковаха погледи в него, нетърпеливи да чуят какво е изрекъл прочутият писател, – че Оуен Куин и Елизабет Тасъл са имали връзка навремето.

След миг на стъписано мълчание Катрин Кент избухна в смях. Беше несъмнено искрен: грубоват, шумен, почти весел.

– Оуен и Елизабет Тасъл?

– Така каза той.

Пипа засия при неочакваната веселост на Катрин Кент. А тя продължаваше да се залива от смях. Пипа подхвана истерията от нея и също се разкикоти.

– Никога – задъхано промълви Катрин, – ако ще и в милион години...

– Това трябва да е било много отдавна – напомни Страйк, ала тя тръсна червената си коса и отново се разрази в непресторен смях.

– Оуен и Лиз... невъзможно. Никога... Вие не разбирате – заяви тя и изтри очите си, този път насълзени от смях. – Той я смяташе за ужасна. Би ми казал... Оуен тръбеше за всички, с които е спал, не беше джентълмен в това отношение, нали, Пипа? Щях да знам, ако някога са имали нещо. Не си обяснявам откъде е дошла тази заблуда у Майкъл Фанкорт. Невъзможно – повтори Катрин Кент, напълно убедена.

Смехът я бе поотпуснал.

– Значи, не знаеш истинското значение на Резача? – попита Робин и остави празната си чаша от бренди върху чамовата масичка с финалността на гост, който се кани да си тръгва.

– Не съм казала, че не знам – отвърна Катрин, все още задъхана от продължителния си смях. – Знам, разбира се. Беше ужасно да причини това на Джери. Проклет лицемер... Оуен ми беше казал да не споменавам пред никого, а взел, че го вкарал в „Bombyx Mori“.

Робин нямаше нужда погледът на Страйк да я предупреждава да запази мълчание и да остави породеното от брендито добро настроение на Катрин, удоволствието от тяхното внимание към нея и отразената слава от това, че са й известни деликатни тайни за литературни фигури, да свършат своето.

– Добре – започна тя. – Добре, ето каква е работата... Оуен ми го каза, като си тръгвахме. Джери беше много пиян онази вечер, а бракът му беше наникъде от години... С Фенела си устроили ужасен скандал вечерта преди забавата и тя му сервирала, че дъщеря им може да не е негова. Че може да е...

Страйк знаеше какво предстои.

– ...на Фанкорт – обяви Катрин след драматична пауза. – Джуджето с голямата глава е бебето, което тя мислела да абортира, защото не знаела от кого е. Затова Резача е с рога... Оуен ми заръча да си държа устата затворена. „Не е смешно – каза ми, – Джери обича дъщеря си, тя е едничкото хубаво нещо в живота му.“ Но говореше за това по целия път до дома. Колко щяло да му стане гадно на Фанкорт, ако узнаел, че има дъщеря, защото той мразел деца... Куп врели-некипели как трябвало да брани Джери! На всичко бе готов, за да отмъщава на Майкъл Фанкорт. На всичко!

Леандър се бореше; бушуващите вълни около него го завлякоха на дъното. А там земята бе осеяна с перли...

Кристофър Марлоу,

Херо и Леандър

Благодарен за ефекта от евтиното бренди и специфичното съчетание от ясен разум и сърдечност на Робин, Страйк се раздели с нея след много благодарности час по-късно. Робин пое към дома си при Матю въодушевена и развълнувана, вече много по-склонна от преди да повярва в теорията на Страйк за убиеца на Оуен Куин. Отчасти се дължеше на това, че нищо казано от Катрин Кент не й противоречеше, но главно защото бе изпитала прилив на голяма симпатия към шефа си при съвместния им разпит.

Страйк се върна в мансардното си апартаментче в не толкова приповдигнато настроение. Беше пил само чай и вярваше по-силно отвсякога в теорията си, ала единственото веществено доказателство, което можеше да предложи, бе машинописна касета, а тя нямаше да е достатъчна да свали обвиненията на полицията срещу Лионора.

През нощта в събота и неделя имаше силно заледяване, ала през деня одеялото от облаци бе пробито от слънчева светлина. Дъждът превърна натрупания около тротоарите сняг в хлъзгава киша. Страйк бродеше сам между апартамента си и офиса, игнорира обаждане от Нина Ласелс и отказа покана за вечеря у Ник и Илса, като се извини с писмена работа, но истината беше, че предпочиташе самотата без външен натиск да обсъжда случая „Куин“.

Знаеше, че се държи така, сякаш бе обвързан от професионален стандарт, който бе престанал да е в сила, когато напусна Отдела за специални разследвания. Макар от законова гледна точка да бе свободен да бъбри с когото си пожелае за своите подозрения, продължаваше да ги третира като конфиденциални. Това отчасти се дължеше на вкоренен навик, но основната причина беше (и нека другите му се присмиваха, ако щат), че приемаше изключително сериозно възможността убиецът да дочуе какво планира и върши. По мнението на Страйк най-сигурният начин да се предотврати изтичането на секретна информация беше да не се споделя тя с никого.

В понеделник отново беше посетен от шефа и приятел на невярната госпожица Брокълхърст, чийто мазохизъм сега се бе разпрострял до желание да узнае дали тя наистина не криеше някъде и трети любовник, каквито бяха силните му подозрения. Страйк го слушаше, като половината му съзнание бе насочено към дейността на Дейв Полуърт, който започваше да се превръща в последната му надежда. Усилията на Робин си оставаха безплодни въпреки часовете, прекарвани в преследване на доказателството, което той бе поискал от нея.

В шест и половина вечерта, докато седеше в апартамента си и гледаше прогнозата за времето, която предвиждаше завръщане на арктическите условия до края на седмицата, телефонът му иззвъня.

– Познай какво, Диди – изрече Полуърт през пукащата линия.

– Занасяш ме – пророни Страйк и гърдите му се стегнаха от напрегнато очакване.

– Имам онова, което търсиш, приятелю.

– Боже мили – прошепна Страйк.

Това беше негова теория, но той се чувстваше смаян, сякаш Полуърт се бе добрал до успеха без ничия помощ.

– Опаковано е тук и те чака.

– Рано утре ще пратя някого за него...

– А аз пък ще се прибера у дома и ще се поглезя с хубава топла вана – заяви Полуърт.

– Чъм, ти си направо...

– Знам, такъв съм си. Друг път ще говорим за качествата ми. Умирам от студ, Диди, прибирам се вкъщи.

Страйк се обади на Робин да й съобщи новината. Нейният възторг не отстъпваше на неговия.

– Ясно, утре! – отсече решително тя. – Утре вече смятам да го имам...

– Искам да си много предпазлива – настоя Страйк. – Това не е състезание.

Почти не мигна през тази нощ.

Робин се появи в офиса чак в един часа на следващия ден, ала в мига, щом чу стъклената врата да се блъска и тя да го вика, той вече знаеше.

– Да не би...?

– Да – задъхано промълви тя.

Помисли, че той ще я прегърне, а това би означавало да се прекоси граница, недоближавана преди, ала устремът, който тя реши, че е към нея, беше към мобилния му телефон на бюрото.

– Ще се обадя на Анстис. Успяхме, Робин.

– Корморан, струва ми се... – понечи да обясни Робин, но той не я чу.

Забързано влезе в кабинета си и затвори вратата.

Робин се отпусна на стола си пред компютъра с известно чувство на дискомфорт. Приглушеният глас на Страйк в другата стая се извисяваше и затихваше. Неспособна да си намери място, тя отиде до банята, където си изми ръцете и се взря в отражението си в напуканото огледало над мивката и в натрапващия се яркозлатист цвят на косата си. Върна се в кабинета, все така не я свърташе и видя, че е пропуснала да включи лампичките на малката елхичка. Стори го и зачака, като неволно загриза нокти, което не бе правила от години.

Двайсет минути по-късно Страйк се появи от вътрешния кабинет със стисната челюст и гневно изражение.

– Задръстен тъпанар! – бяха първите му думи.

– Не! – изпъшка Робин.

– Не ще и да чуе – съобщи Страйк, твърде превъзбуден, за да седне, а куцукаше напред-назад из офиса. – Анализирали онзи кървав парцал от шкафа и по него била кръвта на Куин. Чудо голямо, може да се е порязал още преди месеци. Само че той е направо влюбен в проклетата си теория.

– Не му ли каза, че ако просто издейства заповед за обиск...?

– Тъпанар! – викна Страйк и удари с юмрук металния шкаф, от което той издрънча и накара Робин да подскочи.

– Но той няма как да отрече, след като бъде извършена експертиза...

– Точно там е работата, Робин! Ако не направи обиска преди експертизата, после вече може и да няма какво да се намери!

– Но ти каза ли му за пишещата машина?

– Ако простият факт, че тя е там, не пробива през дебелата му глава...

Тя не се осмели да прави повече предположения, а го гледаше как кръстосва със свъсени вежди, твърде притеснена от него, за да му признае какво я тревожи.

– По дяволите – изръмжа Страйк след шестия си тегел до бюрото й. – Чумата да го тръшне. Нямам избор. Ал – промърмори той, като отново извади мобилния си телефон. – И Ник.

– Кой е Ник? – попита Робин, отчаяно опитваща се да е в крак с намеренията му.

– Женен е за адвокатката на Лионора – обясни Страйк, докато натискаше бутоните. – Стар приятел, гастроентеролог...

Отново се прибра в кабинета си и затръшна вратата.

От нямане какво да върши Робин напълни чайника с разтупкано сърце и приготви чай за двама им. Течността в чашите изстина недокосната, а тя чакаше.

Когато Страйк се появи петнайсет минути по-късно, изглеждаше по-спокоен.

– Така – рече той, взе чашата си и отпи голяма глътка. – Имам план и ще си ми нужна. Навита ли си да участваш?

– То се знае! – отвърна Робин.

Той й обясни накратко какво възнамеряваше да предприеме. Беше амбициозно начинание и изискваше солидна доза късмет.

– Е? – попита я накрая Страйк.

– Няма проблем – отвърна Робин.

– Може и да не ни потрябваш.

– Може – съгласи се Робин.

– От друга страна, може да се окажеш ключова фигура.

– Да – кимна Робин.

– Сигурна ли си, че нямаш нищо против? – погледна я внимателно Страйк.

– Няма съвършено никакъв проблем – увери го Робин. – Искам да го направя, честно... Просто... – поколеба се тя. – Мисля, че той...

– Какво? – остро попита Страйк.

– Мисля, че е най-добре да потренирам – каза Робин.

– О... Да, щом казваш. Е, имаш време до четвъртък. Май тогава беше, сега ще проверя датата...

Той изчезна за трети път във вътрешния кабинет. Робин се върна на стола пред компютъра си.

Отчаяно желаеше да изпълни ролята си в залавянето на убиеца на Оуен Куин, ала онова, което се канеше да признае, когато острият тон на Страйк я стресна и отказа, беше: „Мисля, че той май ме видя“.

Ха-ха-ха, заплете се в собственото си творение като копринена буба.

Джон Уебстър,

Белият дявол

На светлината на старомодната улична лампа стенописите в анимационен стил, покриващи фасадата на „Челси Артс Клъб“, изглеждаха странни и зловещи. По боядисаните в цветовете на дъгата стени на дълга редица обикновени бели къщи, събрани в едно, бяха изрисувани циркови куриози: четирикрако русо момиче, слон, изяждащ гледача си, посърнал акробат в раирани затворнически дрехи, изглеждащ сякаш главата му бе завряна в ануса. Клубът бе разположен на изискана сънлива улица с дървета, притихнала под снега, който се бе завърнал с пълна сила и бързо затрупваше покривите и тротоарите, сякаш кратката пролука в арктическата зима никога не я бе имало. През целия четвъртък снеговалежът се бе усилвал и сега, гледан през завесата от снежинки, трепкаща на светлината на лампата, старият клуб със свежи пастелни цветове приличаше на картонен декор, на шатра, изрисувана в стил „Оптическа илюзия“.

Страйк стоеше в сенчеста пресечка на Олд Чърч Стрийт и наблюдаваше как те един по един пристигаха за малкото си парти. Видя как възрастният Пинкълман слезе от таксито, подкрепян от Джери Уолдгрейв с каменно лице, докато Даниъл Чард бе застанал по-встрани, подпрян на патериците си, и го посрещна с неловка усмивка. Елизабет Тасъл дойде сама с такси, взе да рови в чантата си, за да плати, и трепереше на студа. Накрая в кола с шофьор пристигна Майкъл Фанкорт. Не бързаше да слезе, а когато го направи, изпъна палтото си, преди да се заизкачва по стълбите към входа.

Детективът с посипана със сняг остра къдрава коса извади мобилния си телефон и позвъни на брат си.

– Здравей – каза Ал, който звучеше развълнуван. – Всичките са в салона за хранене.

– Колко са?

– Около дузина.

– Идвам.

Страйк прекоси, накуцвайки, улицата, като се подпираше на бастуна си. Пуснаха го веднага щом съобщи името си и обясни, че идва като гост на Дънкан Гилфедър.

Ал и Гилфедър, фотограф на знаменитости, когото Страйк срещаше за пръв път, стояха в близост до входа. Гилфедър беше малко объркан по повод на това кой е Страйк и защо той, член на този ексцентричен и очарователен клуб, бе помолен от своя познат Ал да покани гост, когото не беше виждал в живота си.

– Брат ми – представи го Ал, когато ги запозна.

Изглеждаше много горд.

– О... – промълви безизразно Гилфедър. Носеше същия тип очила като Крисчън Фишър и дългата му до раменете рядка коса беше подстригана на черта. – Мислех, че брат ти е по-малък от теб.

– Говориш за Еди – поясни Ал. – А това е Корморан, бивш офицер от армията. Сега е детектив.

– О – пак рече Гилфедър, още по-ненаясно и от преди.

– Благодаря за тази услуга – обърна се Страйк и към двамата мъже. – Да ви взема ли по едно питие?

Клубът беше толкова шумен и препълнен, че беше трудно да се види много от него с изключение на случайно мернали се меки дивани и пукащ огън от дърва. Стените на бара с нисък таван бяха щедро окичени с гравюри, картини и снимки. Имаше атмосферата на провинциална къща – уютна и малко овехтяла. Като най-високия в помещението Страйк можеше да погледне над главите на присъстващите към прозорците в задната част на клуба. Отвъд тях имаше голяма градина, осветена на участъци от външни лампи. Дебел слой девствен сняг, чист и гладък като глазура на празнична торта, покриваше храстите и каменните скулптури помежду тях.

Страйк се добра до бара и поръча по чаша вино за двамата си домакини, като през това време не пропусна да погледне към салона за хранене.

Вечерящите изпълваха няколко дълги дървени маси. Компанията от „Роупър – Чард“ седеше до два френски прозореца, през които се виждаше призрачно бялата градина. Десетина души, някои от които Страйк не познаваше, се бяха събрали за честването на деветдесетгодишния Пинкълман, седнал начело на масата. Който и да бе отговарял за настаняването, беше разположил Елизабет Тасъл и Майкъл Фанкорт на голямо разстояние един от друг. Фанкорт говореше високо в ухото на Пинкълман, Чард седеше насреща му. Елизабет Тасъл беше до Джери Уолдгрейв. Не си говореха.

Страйк подаде чашите с вино на Ал и Гилфедър, после се върна в бара да вземе уиски за себе си, като умишлено се стараеше да има безпрепятствен поглед към компанията от „Роупър – Чард“.

– Ти пък защо си тук? – прозвуча глас, ясен като камбанка, но идещ някъде от ниското.

Нина Ласелс бе застанала до лакътя му в същата черна рокля с презрамки, която бе носила на вечерята по случай рождения му ден. Не беше останала и следа от предишния й маниер на кикотене и флиртуване. В изражението й личеше упрек.

– Здравей – каза изненадан Страйк. – Не очаквах да те видя тук.

– Нито аз теб – отвърна тя.

Вече повече от седмица не беше отговарял на обажданията й, не и след нощта, когато спа с нея, за да се отърси от мисли за сватбата на Шарлот.

– Значи, се познаваш с Пинкълман – подхвана светски разговор Страйк при все недвусмислената й враждебност.

– Поемам някои от авторите на Джери сега, когато той напуска. Пинкс е един от тях.

– Поздравления – каза й Страйк. Тя не се усмихна. – Но Уолдгрейв все пак е дошъл на празненството.

– Пинкс е привързан към Джери. Ти защо си тук? – повтори тя въпроса си.

– Върша онова, за което съм нает. Опитвам се да разбера кой е убил Оуен Куин.

Тя изви очи нагоре в гримаса, която ясно показваше, че упорството му вече е излязло от границите на шегата.

– Как влезе? Тук е само за членове.

– Имам си връзки – отвърна Страйк.

– Значи, не ти е хрумнало да използваш пак мен? – попита тя.

Той не хареса особено собственото си отражение в големите й миши очи. Нямаше спор, че я бе използвал неведнъж. Беше станало вулгарно и срамно, а тя не заслужаваше това.

– Казах си, че това се поизтърка – промърмори Страйк.

– Да – кимна Нина, – имаш право.

Тя му обърна гръб и отиде до масата, където зае последното свободно място помежду двама служители, които той не познаваше.

Страйк беше право в полезрението на Джери Уолдгрейв. Уолдгрейв го забеляза и Страйк видя как очите на редактора се разшириха зад очилата му с рогови рамки. Привлечен от вперения поглед на Уолдгрейв, Чард се извърна и беше очевидно, че разпозна Страйк.

– Как върви? – възбудено попита Ал, застанал до него.

– Къде се дяна онзи Гил... Еди-кой си?

– Изгълта си питието и си тръгна. Въобще не му е ясно какво кроим – отвърна Ал.

Ал също не знаеше с каква цел са тук. Страйк му бе казал само, че му е нужно да влезе в „Челси Артс Клъб“ тази вечер и че му е нужен превоз. Яркочервеното алфа ромео спайдър на Ал беше паркирано малко по-надолу на улицата. За коляното на Страйк слизането и качването в такава ниска кола беше смърт.

Вече половината от хората на масата на „Роупър – Чард“ остро усещаха присъствието му, каквото и бе неговото намерение. Страйк беше застанал така, че ги виждаше ясно отразени в тъмните френски прозорци. Две Елизабет Тасъл го стрелкаха злобно над менюто, два образа на Нина упорито го игнорираха, двама Чард с лъскави темета повикаха всеки по един келнер и зашепнаха в ухото му.

– Това не е ли плешивецът, когото видяхме в „Ривър Кафе“? – попита Ал.

– Да – потвърди Страйк и се подсмихна, когато едрият келнер се отдели от отражението си и тръгна към тях. – Мисля, че ей сега ще ни попитат дали имаме право да сме тук.

– Много съжалявам, господине – взе да мърмори келнерът, когато стигна до Страйк, – но мога ли да се поинтересувам...

– Ал Рокъби. С брат ми сме тук като гости на Дънкан Гилфедър – любезно обясни Ал, преди Страйк да е успял да отговори.

Тонът на Ал показваше изненада, че изобщо някой си е позволил да се усъмни в тях. Той бе очарователен и привилегирован млад човек, добре приеман навсякъде и с блестящи акредитиви, а безусловното включване от негова страна на Страйк в семейството прехвърляше и на него същите безспорни права. От тясното лице на Ал светеха очите на Джони Рокъби. Келнерът избъбри извинение и се оттегли.

– Просто се опитваш да ги изнервиш ли? – попита Ал, загледан към масата на издателите.

– Не би навредило – с усмивка отвърна Страйк и отпи от уискито си, докато наблюдаваше как Чард, подпрян на патериците си, произнася реч в чест на Пинкълман. Изпод масата се появиха картичка и подарък. Срещу всеки поглед и усмивка, отправени към възрастния писател, имаше и по едно нервно поглеждане към едрия тъмнокос мъж, който ги наблюдаваше от бара. Единствен Майкъл Фанкорт не се бе извръщал към него. Или оставаше в неведение за присъствието на детектива, или то не го смущаваше.

Когато сервираха ордьоври пред всички, Джери Уолдгрейв стана от масата и тръгна към бара. Нина и Елизабет го сподириха с очи. По пътя към тоалетната той само кимна на Страйк, ала на връщане се спря.

– Учуден съм да ви видя тук.

– Така ли? – попита Страйк.

– Така – отвърна Уолдгрейв. – Карате хората да се чувстват неудобно.

– Нищо не мога да сторя по въпроса – вдигна рамене Страйк.

– Можете да се постараете да не се взирате в нас.

– Това е брат ми Ал – съобщи Страйк, като игнорира молбата.

Ал, сияещ, протегна ръка, която Уолдгрейв пое и стисна напълно слисан.

– Дразните Даниъл – заяви Уолдгрейв на Страйк, като го гледаше право в очите.

– Колко жалко – подхвърли Страйк.

Редакторът прокара ръка през рошавата си коса.

– Е, ако така сте си наумили...

– Изненадан съм, че ви е грижа как се чувства Даниъл Чард.

– Не че ме е грижа – поясни Уолдгрейв, – но той може да почерни живота на околните, когато е в лошо настроение. А искам тази вечер всичко да мине добре заради Пинкълман. Не разбирам защо сте тук.

– Исках да направя доставка – отвърна Страйк и извади от вътрешния си джоб бял плик без надпис.

– Какво е това?

– За вас е – отговори Страйк.

Уолдгрейв го взе с недоумение.

– Ето и нещо, върху което да се замислите – добави Страйк, като се приближи до озадачения редактор в шумния бар. – Фанкорт е страдал от заушки, преди жена му да умре.

– Какво? – попита объркан Уолдгрейв.

– Никога не е имал деца. Сигурен съм, че е безплоден. Реших, че може да ви заинтересува.

Уолдгрейв се втренчи в него със зяпнала уста и не намираше какво да каже. След това си тръгна, все така стиснал белия плик.

– Какво беше това? – изгарящ от любопитство се поинтересува Ал.

– План А – отвърна Страйк. – Да видим какво ще излезе.

Уолдгрейв седна отново на масата на „Роупър – Чард“. Отразен в черния прозорец до себе си, той отвори плика, даден му от Страйк. Смаян, извади от него втори плик. На този имаше написано име.

Редакторът погледна към Страйк, който вдигна вежди. Джери Уолдгрейв се поколеба, после се обърна към Елизабет Тасъл и й подаде плика. Тя прочете написаното върху него и се намръщи. Стрелна поглед към Страйк. Той й се усмихна и вдигна чашата си като за тост.

За момент тя изглеждаше несигурна как да постъпи; после сръчка момичето до себе си и предаде плика нататък.

Той обходи масата и се озова отсреща в ръцете на Майкъл Фанкорт.

– Дотук добре – промълви Страйк. – Ал, аз излизам в градината да изпуша една цигара. Стой тук и дръж телефона си подръка.

– Не позволяват да се използват мобилни телефони... – подзе Ал, но щом зърна изражението на Страйк, бързо изрече: – Така ще направя.

За теб ли преде жълтата си нишка копринената буба? За теб ли готви гибелта си?

Томас Мидълтън,

Трагедията на отмъстителя

Градината бе пуста и мразовита. Страйк затъна до глезени в сняг, неспособен да почувства студа, просмукващ се през десния крачол на панталона му. Всички пушачи, които обичайно биха се събрали на равната поляна в градината, сега бяха предпочели улицата. Той проправи самотна пътека през скованата от скреж белота, заобиколен от безмълвна красота, и спря до кръгло езерце, превърнало се в диск от дебел сив лед. В средата му върху огромна мидена черупка седеше пълничък бронзов купидон. Беше с перука от сняг, а лъкът и стрелата му бяха насочени не натам, където би могъл да улучи човешко същество, а право към тъмното небе. Страйк запали цигара и се обърна назад да погледне към ярко осветените прозорци на клуба. Посетителите и келнерите приличаха на изрязани от хартия фигурки, движещи се на фона на осветен екран.

Ако Страйк познаваше своя човек, той щеше да дойде. Не беше ли това неустоима ситуация за един писател, за човек, отдаден на манията да превръща изживяното в думи, за любител на злокобното и странното?

И то се знае, след няколко минути Страйк чу да се отваря врата, долетяха разговори и музика, бързо заглушени, а после се чу шумът от тихи стъпки.

– Господин Страйк? – Главата на Фанкорт изглеждаше особено голяма в мрака. – Не беше ли по-лесно да излезем на улицата?

– Предпочитам да го направим в градината – отвърна Страйк.

– Ясно.

Фанкорт изглеждаше леко развеселен, сякаш възнамеряваше за кратко поне да угоди на прищявката на Страйк. Страйк подозираше, че на писателя с неговата драматична настройка му е допаднало да е единственият от масата с изнервени хора, привикан да разговаря с човека, притеснил всички тях.

– Какво означава всичко това? – поиска да узнае Фанкорт.

– Ценя мнението ви – отвърна Страйк. – Очаквам критически анализ на „Bombyx Mori“.

– Отново? – учуди се Фанкорт. Доброто му настроение изстиваше заедно със стъпалата му. Той се загърна по-плътно в палтото си и заяви сред валящия обилен сняг: – Казах всичко, което желая да изрека за тази книга.

– Едно от първите неща, които ми казаха за „Bombyx Mori“ – заговори Страйк, – беше, че напомня ранните ви творби. „Кървища и мистериозен символизъм“ бяха точните думи, доколкото си спомням.

– Е, и? – попита Фанкорт с ръце в джобовете.

– Колкото повече разговарях с хора, познавали Куин, толкова по-ясно ставаше, че романът, четен от всички, има много малка прилика с онзи, над който той е твърдял, че работи.

Дъхът на Фанкорт се издигна в облаче пред него и скри малкото, което Страйк виждаше от едрите му черти.

– Срещнах дори момиче, което е чуло откъс от книгата, непоявяващ се във финалния ръкопис.

– Писателите съкращават – подметна Фанкорт и взе да се разтъпква, сгушил рамене. – Оуен би сторил добре да съкрати доста повече. В няколко романа, между прочем.

– Има и дублиране от предишни негови творби – продължи Страйк. – Два хермафродита. Два окървавени чувала. Всичкият този натрапен секс.

– Той беше човек с ограничено въображение, господин Страйк.

– Оставил е бележка, върху която е написал няколко възможни имена за героя си. Едно от тях се появява на използвана лента от касета за пишеща машина, излязла от кабинета му, преди полицията да го запечата, но го няма никъде в завършения ръкопис.

– Ами, значи, е размислил – подразнено отсече Фанкорт.

– То е обичайно име, не символично или архаично като другите в готовия ръкопис – отбеляза Страйк.

Очите му вече свикваха с тъмнината и той зърна бегло любопитство по грубоватото лице на Фанкорт.

– Пред ресторант, пълен с хора, Куин е изял последната си храна, както мисля, че ще се окаже, и е представил последното си публично изпълнение – додаде Страйк. – Надежден свидетел разправи как Куин е крещял, та целият ресторант да чуе, че единствената причина Тасъл да е твърде малодушна да представи романа бил „проклетият немощен член на Фанкорт“.

Съмняваше се двамата с Фанкорт да са виждани ясно от неспокойните хора на издателската маса. Фигурите им вероятно се сливаха с дърветата и статуите, ала твърдо решените и отчаяните все пак биха могли да ги открият по светещото връхче от цигарата на Страйк – белегът за снайпериста.

– Работата е там, че в „Bombyx Mori“ не пише нищо за вашия член – продължи Страйк. – Не пише, че любовницата на Куин и младата й транссексуална приятелка са „красиви изгубени души“, а той им е казал, че ги описва така. И върху копринените буби не се изсипва киселина, а се варят, за да се сдобиеш с пашкулите им.

– Какво от това? – повтори Фанкорт.

– Бях принуден да стигна до извода – каза Страйк, – че онзи „Bombyx Mori“, който всички са чели, е различен роман от „Bombyx Mori“, който е написал Оуен Куин.

Фанкорт спря да се разтъпква. Застинал за миг, той очевидно сериозно обмисляше казаното от Страйк.

– Аз... не... – пророни той едва ли не на себе си. – Куин е написал книгата. Това е неговият стил.

– Странно, че го казвате, защото всеки с ухо за специфичния стил на Куин долавя чужд глас в романа. Даниъл Чард мислеше, че е на Уолдгрейв. Уолдгрейв смяташе, че е Елизабет Тасъл. А Крисчън Фишър чуваше вас.

Фанкорт сви рамене с обичайната си небрежна арогантност.

– Куин се е опитвал да имитира по-добър писател.

– Не мислите ли, че начинът, по който третира живите си прототипи, е странно неравномерен?

Фанкорт, приел цигарата и огънчето, които Страйк му предложи, вече слушаше мълчаливо и с интерес.

– Твърди, че съпругата и агентката му паразитират върху него – продължи Страйк. – Неприятно обвинение, но такова, каквото всеки би могъл да отправи срещу хората, живеещи от неговите печалби. Намеква, че любовницата му не обича животни, и вмъква нещо, което е или завоалирана препратка към лошите книги, които пише, или твърде извратен паралел с рака на гърдата. Транссексуалната приятелка се е отървала с подигравка за вокалните упражнения – и това, след като твърди, че му е показала мемоарите, писани от нея, и му е доверила най-съкровените си тайни. Обвинява Чард, че практически е убил Джо Норт, и прави груби намеци какво би искал действително Чард да стори с него. А налице е и обвинението, че вие сам сте виновен за смъртта на първата си съпруга. Всичко това са все слухове, които витаят из публичното пространство, или лесни за отправяне обвинения.

– Което не значи, че не са оскърбителни – тихо промълви Фанкорт.

– Съгласен съм – каза Страйк. – Това е дало повод на много хора да му се разгневят. Но единственото разкритие в романа е инсинуацията, че вие сте бащата на Джоана Уолдгрейв.

– Казах ви... на практика ви го заявих в очите при последната ни среща – напрегнато заговори Фанкорт, – че такова обвинение е не само фалшиво, но и невъзможно. Аз съм безплоден, както Куин...

– ...както Куин би трябвало да знае – кимна Страйк, – защото още сте били в приемливи отношения, когато сте се разболели от заушки, а и той вече се е бил пошегувал с това в „Братята Балзак“. Тъкмо това прави обвинението, съдържащо се в образа на Резача, още по-странно, не мислите ли? Сякаш е написано от някой, който не знае, че сте безплоден. Това не ви ли хрумна, когато четохте романа?

Снегът валеше бързо по косите и раменете на двамата мъже.

– Приех, че Куин не го е било грижа кое е истина и кое не – изрече бавно Фанкорт и изпусна дима. – Подозренията си остават. Просто е хвърлял кал напосоки. Реших, че е искал да причини възможно най-много неприятности.

– Затова ли според вас ви е изпратил предварително копие от ръкописа? – Когато Фанкорт не отговори, Страйк добави: – Това лесно може да се провери. Било по куриер или по пощата, останала е следа. По-добре ми кажете.

Настана продължителна пауза.

– Добре – отрони най-сетне Фанкорт.

– Кога го получихте?

– Сутринта на шести.

– Какво направихте с него?

– Изгорих го – кратко отговори Фанкорт също като Катрин Кент. – Схващах какво върши: опитваше се да провокира публичен скандал, да извлече максимум реклама. Последното убежище за провалилите се. Нямах намерение да му играя по свирката.

Още веднъж се чу шум от вътрешността на клуба, когато вратата към градината се отвори и затвори. Разнесоха се несигурни стъпки по снега и после от мрака изплува едра фигура.

– Какво става тук? – изграчи Елизабет Тасъл, облечена в дебелото си палто с кожена яка.

В мига, щом чу гласа й, Фанкорт понечи да отстъпи назад и да се прибере обратно вътре. Страйк се запита кога ли за последен път се бяха изправяли лице в лице, без да се намират сред многолюдно обкръжение.

– Почакайте за момент, ако обичате – помоли Страйк писателя.

Фанкорт се поколеба. Тасъл се обърна към Страйк с плътния си дрезгав глас:

– На Пинкс му липсва Майкъл.

– А вие можете да съпреживеете подобно чувство – подхвърли Страйк.

Снегът шепнеше помежду листата и върху замръзналото езеро с купидона, насочил стрелата си към небето.

– Намирали сте писането на Елизабет „окайващо неоригинално“, нали така? – попита Страйк Фанкорт. – И двамата сте изучавали средновековни трагедии за отмъщението, което обяснява сходствата в стила ви. Но според мен вие сте много добър имитатор на чуждия начин на писане – обърна се Страйк към Тасъл.

Беше знаел, че тя ще дойде, ако отведе Фанкорт, уверен бе, че ще се уплаши какво би могъл да каже на писателя в тъмното. Тя стоеше съвършено неподвижна, докато снегът се сипеше по кожената й яка, по стоманеносивата й коса. Страйк едва виждаше очертанията на лицето й на слабата светлина от далечните прозорци на клуба. Погледът й бе забележително остър и празен в същото време. Имаше мъртвите безизразни очи на акула.

– Ето например имитирали сте перфектно стила на Елспет Фанкорт.

Ченето на Фанкорт увисна. В продължение на няколко секунди се чуваше само шепотът на снега и слабото свирене от дробовете на Елизабет Тасъл.

– От самото начало си мислех, че Куин трябва да ви е държал с нещо – каза Страйк. – Въобще не изглеждахте като жена, която би се оставила да я превърнат в частна банка и да я третират като слугиня, която би предпочела да задържи Куин и да остави Фанкорт да си иде. И тези врели-некипели за свободата на изразяване... Вие сте написали пародията на романа на Елспет Фанкорт, която я е тласнала към самоубийство. През всичките тези години се е чувала само вашата дума без никакви доказателства, че Оуен ви е показал написаната от него пародия. А е било обратното.

В настъпилата тишина стъписаният Фанкорт местеше поглед от агентката към детектива.

– Полицията подозираше, че Куин ви е изнудвал – заговори отново Страйк, – но вие им замазахте очите с трогателен разказ как сте му услужвали с пари заради Орландо. Плащали сте на Оуен в продължение на повече от четвърт век, не е ли така?

Опитваше се да я провокира да заприказва, но тя мълчеше и само се взираше в него с тъмни и празни очи, подобни на дупки върху некрасивото й бледо лице.

– Как описахте сама себе си пред мен, когато обядвахме заедно? Като „самото олицетворение на безукорна стара мома“. И все пак сте открили своя отдушник, нали, Елизабет?

Безумните празни очи внезапно се насочиха към Фанкорт, който бе отстъпил назад.

– Хубаво ли ти беше да разнищваш и потъпкваш в калта всички, които познаваш, Елизабет? С един голям взрив на злоба и сквернословия да им отмъстиш до един, да обрисуваш себе си като непризнатия гений, да нападаш всеки с по-успешен интимен живот, с по-удовлетворителна...

В тъмнината прозвуча тих глас и за секунда Страйк не осъзна откъде идва. Беше странен, непознат, писклив и гаден: гласът на луда жена, която си въобразяваше, че изразява невинност и доброта.

– Не, господин Страйк – промълви тя като майка, която убеждава умореното си дете да не се надига от леглото, да не се съпротивлява. – Ах, вие, беден глупав човече. Вие, нещастнико.

Тя издаде насилен смях, при което гърдите й се развълнуваха, а дробовете й засвириха.

– Бил е зле ранен в Афганистан – обясни тя на Фанкорт със същия злокобно гальовен глас. – Според мен страда от посттравматичен стрес. С мозъчни увреждания е като малката Орландо. Горкият господин Страйк има нужда от специализирана помощ.

Дробовете й засвириха, когато задиша по-ускорено.

– Не трябваше ли да си купиш противогазова маска, Елизабет? – подхвърли Страйк.

Стори му се, че видя как очите й потъмняват и се уголемяват, как зениците им се разширяват от бликналия у нея адреналин. Едрите по мъжки ръце се бяха сгърчили като нокти на хищна птица.

– Мислеше, че всичко си обмислила. Въжета, маскировка, предпазно облекло против киселината. Но не си предвидила, че ще получиш увреждане на тъканите при вдишване на парите.

Студеният въздух засилваше задуха й. В паниката си тя звучеше като изпаднала в сексуална възбуда.

– Мисля – с премерена жестокост изрече Страйк, – че това в буквалния смисъл те е подлудило, Елизабет. Надявай се, че съдебните заседатели ще се хванат. Какъв пропилян живот. Бизнесът ти пропадна, нямаш мъж, нито деца... Кажи, имаше ли поне неуспешен опит за сношение между вас двамата – зададе директен въпрос Страйк, като наблюдаваше профилите им. – Тази история с „немощния член“... Куин, изглежда, я е описал в истинския „Bombyx Mori“.

Бяха с гръб към светлината и той не виждаше израженията им, но езикът на телата им му даде отговора: мигновеното им отдръпване един от друг и извръщане с лице към него беше бегло подобие на обединен фронт.

– Кога стана това? – попита Страйк с поглед към тъмния силует на Елизабет. – След смъртта на Елспет ли? Но после ти се прехвърли на Фенела Уолдгрейв, нали, Майкъл? Доколкото схващам, там не си имал проблеми с въпросния член.

Елизабет тихо изохка, сякаш я беше ударил.

– За бога – изръмжа Фанкорт.

Сега вече беше ядосан на Страйк. Детективът игнорира прозвучалия упрек. Все още обработваше Елизабет, провокираше я, докато свирещите й дробове се бореха за кислород сред сипещия се сняг.

– Трябва много да си се ядосала, когато Куин се е увлякъл и е започнал да издава с крясък съдържанието на истинския „Bombyx Mori“ в „Ривър Кафе“, нали, Елизабет? След като си го предупредила да не отронва и дума по сюжета.

– Вие сте умопобъркан – прошепна тя с насилена усмивка, при която жълтите й зъби просветнаха. – Войната ви е осакатила не само физически...

– Красота – коментира Страйк. – Ето я злобната кучка, за която всички ми говореха...

– Куцукате из цял Лондон в опит да попаднете в пресата – изхриптя тя. – Същият сте като горкия Оуен. О, как обичаше той пресата, нали, Майкъл? – Тя се обърна със зов към Фанкорт. – Кажи, не обожаваше ли Оуен публичното внимание? Търчеше като момченце да играе на криеница...

– Ти си насърчила Куин да иде да се скрие в къщата на Талгарт Роуд – каза Страйк. – Идеята е била изцяло твоя.

– Няма да ви слушам повече – изшептя тя с мъка и надигна глас: – Не ви слушам, господин Страйк. И никой не ви слуша, глупаво, жалко човече такова!

– Сама ми каза, че Куин е жадувал за похвали – издигна Страйк глас над пискливия й припев, с който се опитваше да заглуши думите му. – Той ти е разправил сюжета на романа си преди месеци и според мен Майкъл е бил обрисуван там – не чак като ужасния Тщеславен, но все пак е бил осмян за неспособността си да го вдигне може би. „Отплата и за двама ви“, а?

Както бе и очаквал, тя ахна и прекрати лудешкия си напев.

– Казала си на Куин, че „Bombyx Mori“ се очертава като чудесен роман, че ще е най-доброто, което е правил някога, и ще пожъне масов успех, ала ще се наложи да държи съдържанието в тайна, за да предотврати съдебен иск, а и при разкриването му фурорът да е по-голям. А през цялото време ти си писала свой собствен вариант. Имала си предостатъчно време, за да го изпипаш, нали, Елизабет? В двайсет и шест години празни вечери би могла да създадеш много книги досега с твоята диплома от „Оксфорд“. Ала за какво да пишеш? Та ти не си живяла истински пълноценен живот, не е ли така?

По лицето й се изписа неистова омраза. Пръстите й се сгърчиха, ала тя се въздържаше. Страйк искаше жената да рухне, да се предаде, ала очите на акула очакваха той да покаже слабост и пробойна.

– Сътворила си роман на базата на план за убийство. Отстраняването на вътрешностите, заливането на трупа с киселина не са били символични, а са целели да объркат експертите в полицията. Ала всички са го приели като литература. И си убедила глупавия егоистичен негодник да съдейства за собствената си смърт. Казала си му, че имаш страхотна идея за увеличаване на рекламата и печалбата му. Двамата сте щели да разиграете публичен скандал, в който да споменете, че книгата е твърде заядлива, за да бъде издадена, а после по план той е трябвало да изчезне. Щели сте да пуснете слухове за съдържанието на романа, а когато Куин се оставел да бъде намерен, си обещала да му осигуриш тлъста сделка.

Тя тресеше глава, чуваше се как дробовете й се мъчат, ала мъртвешките очи не се отделяха от лицето му.

– Той ти е предал книгата си. Изчакала си няколко дни до Нощта на фойерверките, за да си подсигуриш много разсейващ шум, после си разпратила копия от фалшивия роман до Фишър – та да е сигурно, че за книгата ще се приказва, до Уолдгрейв и до Майкъл. Инсценирали сте скандала, след което си последвала Куин на Талгарт Роуд...

– Не – промълви Фанкорт, очевидно неспособен да се сдържа.

– Да – безжалостно заяви Страйк. – На Куин не му е минавало през ум да се бои от Елизабет, след като е била негова съзаклятница в плана за завръщането на века. Сигурно в този момент вече почти е бил забравил как те е изнудвал с години, нали? – обърна се той към Тасъл. – Просто е развил навика да иска пари и да ги получава. Съмнявам се, че вече сте говорили за пародията, постъпката, съсипала живота ти... И знаеш ли какво се е случило според мен, след като той те е пуснал вътре, Елизабет?

Против волята си Страйк си припомни сцената: големия сводест прозорец, тялото, разположено като за ужасяващ натюрморт.

– Накарала си наивния нарцистичен нещастник да позира за рекламна снимка. Коленичи ли той? Героят в реалната творба хленчеше ли, или редеше молитви? Или бе вързан също като твоя Бомбикс? На Куин би му се понравило да позира овързан с въжета. Така е щяло да ти е лесно да се промъкнеш зад него и да смажеш главата му с металния стопер за вратата, нали? Под прикритието на фойерверките из квартала си проснала Куин, изкормила си го и...

Фанкорт нададе сподавен стон на ужас, ала Тасъл заговори отново с фалшивия си утешителен тон:

– Трябва да идете да се прегледате при лекар, господин Страйк. Горкичкият вие...

И за негова изненада посегна да сложи голямата си ръка върху покритото му със сняг рамо. Като си припомни какво беше извършила тя с нея, Страйк отстъпи инстинктивно и ръката й увисна надолу, а пръстите рефлексно се свиха в юмрук.

– Натикала си в пътна чанта вътрешностите на Куин и истинския ръкопис – каза детективът. Тя отново го бе приближила толкова, че той усещаше мириса й – комбинация от парфюм и застоял тютюнев дим. – После си сложила пелерината и шапката на Куин и си напуснала къщата. Отишла си да пуснеш четвърто копие от „Bombyx Mori“ през отвора за писма във вратата на Катрин Кент, та да увеличиш броя на заподозрените и да инкриминираш друга жена, задето е получавала онова, от което ти си била лишена – секс. Общуване. Поне една приятелка.

Тя отново издаде престорен смях, ала този път той звучеше налудничаво. Пръстите й все така се стягаха и разпускаха.

– С Оуен много бихте си допаднали – изшептя тя. – Не мислиш ли, Майкъл? Двама сбъркани фантазьори... Хората ще ви се смеят, господин Страйк. – Тя пъхтеше по-силно отвсякога, а мъртвешките празни очи се открояваха върху побелялото й лице. – Жалък инвалид, който се бори да си върне усещането за успех...

– Имате ли някакво доказателство за всичко това? – настоя да узнае Фанкорт и в предрезгавелия му глас се усещаше желанието му да не вярва.

Това не беше трагедия, написана с мастило върху хартия, нито смъртна сцена, нарисувана с маслени бои. До него стоеше жива и дишаща приятелката му от студентските години и каквото и да бе сторил животът впоследствие с тях, мисълта, че едрото грозновато момиче от „Оксфорд“ би могло да се превърне в жена, способна на тъй гротескно убийство, беше почти непоносима.

– Да, имам доказателство – тихо изрече Страйк. – Имам втората пишеща машина, същият модел като тази на Куин, увита в черна бурка и защитен комбинезон, окапан със солна киселина и с камъни в джобовете за тежест. Леководолаз любител, мой познат, ги извади от морето преди няколко дни. Лежали край прочути скали край Гуитиън – Устата на ада. Има ги на корицата на един от романите на Доркъс Пенгълий. Сигурно ти е показала мястото, когато си й гостувала, Елизабет? Върна се сама с мобилния си телефон, като й каза, че търсиш по-добра връзка ли?

Тя издаде зловещ стон като човек, ударен с юмрук в стомаха. В една секунда никой не помръдна, след това Тасъл се завъртя тромаво и хукна с препъване обратно към клуба. Появи се и изчезна яркожълт светъл правоъгълник, когато вратата се отвори и затвори.

Фанкорт направи няколко крачки напред, после се обърна назад към Страйк с леко безумен поглед.

– Не може така... трябва да я спрете!

– Не бих я хванал, дори да исках – заяви Страйк и хвърли угарката си в снега. – Коляното ми играе номера.

– Тя може да стори всичко...

– Вероятно е хукнала да се самоубива – съгласи се Страйк и извади мобилния си телефон.

Писателят се втренчи в него.

– Вие... студенокръвен негоднико!

– Не сте първият, който ми го казва – увери го Страйк и взе да натиска бутоните на телефона си. – Имаш ли готовност? – изрече в него. – Ние потегляме.

Опасностите като звездите по-ярко блестят в мрачна обстановка.

Томас Декър,

Благородният испански войник

Едрата жена се шмугна покрай пушачите пред клуба с подхлъзване и залитане. Затича по тъмната улица, а палтото й с кожена яка се вееше зад нея.

Такси със светеща лампичка за „свободно“ се появи от странична улица и тя размаха лудешки ръце. Таксито спря до тротоара и фаровете му образуваха два конуса от светлина, чиято траектория бе насечена от гъстата снежна завеса.

– Фулъм Палъс Роуд – изрече дрезгавият плътен глас, накъсан от хлипове.

Отделиха се бавно от бордюра. Таксито беше старо, с издраскана стъклена преграда, леко потъмняла от дългите години пушене на собственика му. Огледалото за обратно виждане показваше Елизабет Тасъл, осветена от уличните лампи, да ридае беззвучно, скрила лице в големите си длани, с тресящи се рамене.

Шофьорът не я попита какво се е случило, а плъзна поглед покрай нея към улицата отзад, където смаляващите се фигури на двама мъже бързаха през снега към червена спортна кола.

В края на улицата таксито зави наляво, а Елизабет Тасъл все още плачеше, заровила лице в шепите си. Дебелата шапка на шофьора бодеше дразнещо, въпреки че бе свършила добра работа при дългите часове на чакане. Излязло на Кингс Роуд, таксито ускори през гъстия сипкав сняг, съпротивляващ се на усилието на гумите да го смачкат в киша, а безмилостната виелица продължаваше и правеше пътищата все по-смъртоносни.

– Движите се в погрешна посока.

– Има отклонение заради снега – излъга Робин.

Тя срещна за кратко погледа на Елизабет в огледалото. Агентката се озърна през рамо. Червеното алфа ромео беше твърде назад, за да го види. Започна да оглежда с диви очи сградите, покрай които минаваха. Робин чуваше зловещото свирене, разнасящо се от гърдите й.

– Движим се в обратна посока.

– След минута ще обърна – успокои я Робин.

Не видя как Елизабет Тасъл опитва дръжката, но чу. Всички врати бяха заключени.

– Можете да ме свалите тук – изрече високо тя. – Пуснете ме да сляза, казах!

– Няма да намерите друга кола в това време – увери я Робин.

Разчитали бяха, че Тасъл ще е твърде притеснена, за да се ориентира накъде се движат в продължение на по-дълго време. Таксито едва бе стигнало до Слоун Скуеър. До Ню Скотланд Ярд имаше още близо два километра. Очите на Робин отново се стрелнаха към огледалото за обратно виждане. Алфа ромеото беше червена точица в далечината.

Елизабет беше откопчала колана си.

– Спрете това такси! – извика тя. – Спрете и ме оставете да сляза!

– Не мога да спра тук – обясни Робин с далеч по-голямо спокойствие, отколкото изпитваше, защото агентката се бе надигнала от мястото си и думкаше по преградата с големите си ръце. – Ще ви помоля да седнете, госпожо...

Преградата се открехна. Ръката на Елизабет сграбчи шапката на Робин и част от косата й, главата й се озова почти редом с тази на Робин, изражението й бе зверско и безумно. Косата на Робин падна над очите й на потни кичури.

– Пуснете ме!

– Коя си ти? – изхриптя Тасъл, като раздруса главата на Робин за косата, която стискаше в шепата си. – Рейф каза, че видял блондинка да рови в кофата за боклук. Коя си?!

– Пуснете ме! – закрещя Робин, когато Тасъл впи другата си ръка в шията й.

На двеста метра зад тях Страйк викна на Ал:

– Настъпи газта, дявол го взел, нещо не е наред там, погледни...

Таксито отпред шареше на зигзаг по цялата улица.

– Никога не я е бивало на лед – простена Ал, когато колата му поднесе, а таксито зави зад ъгъла на Слоун Скуеър и изчезна от поглед.

Тасъл вече бе до кръста в предната част на таксито и надаваше писъци с поразеното си гърло. Робин се опитваше да я оттласне назад с една ръка, докато с другата здраво стискаше волана. Не виждаше къде кара заради косата си и снега, а сега Тасъл вече я бе сграбчила с две ръце за гърлото и стискаше. Робин се опита да намери спирачката, но таксито подрипна напред и тя разбра, че е натиснала газта. Не можеше да диша, пусна волана с двете ръце и се опита да разхлаби затягащата се хватка на агентката. Раздадоха се викове от пешеходци, после дойде мощно залитане напред и оглушителен трясък от счупено стъкло, метал, стържещ по бетон и болезнено впиване на колана, когато таксито се удари, ала тя вече потъваше, всичко наоколо й ставаше черно...

– Майната й на колата, зарежи я тук, отиваме пеша! – ревна Страйк към Ал през пронизителния шум на аларма от магазин и крясъците на разпръснати минувачи. Ал с труд спря поднасящото се алфа ромео посред улицата, на сто метра от таксито, ударило се във витрина. Ал изскочи навън, докато Страйк се мъчеше да се задържи прав. Група минувачи, някои от които явно тръгнали на парти за Коледа с официални дрехи, бяха отскочили настрани пред понеслото се през тротоара такси и сега наблюдаваха шокирани как Ал затича към катастрофиралия автомобил, подхлъзна се и за малко не падна.

Задната врата на таксито се отвори. Отвътре изскочи Елизабет Тасъл и се втурна да тича.

– Дръж я, Ал! – ревна Страйк отзад, още борещ се със снега. – Ал, хвани я!

Колежът „Льо Розе“ бе имал изключително силен отбор по ръгби. Кратък спринт и той я събори с перфектно преодоляване. Тя тупна тежко върху заснежената улица сред нададени викове на протест от няколкото наблюдаващи жени, а той я притисна надолу, като отблъскваше всички опити на кавалерски настроени мъже да се притекат на помощ на жертвата му.

Страйк бе имунизиран срещу всичко това: струваше му се, че в голямото си старание да не падне тича като на забавен каданс към злокобно тихото и неподвижно такси. Разсеяни от борещата се и ругаеща пленничка на Ал, присъстващите явно съвсем бяха забравили за шофьора на таксито.

– Робин...

Тя се бе килнала настрани, все още придържана към седалката от колана си. По лицето й имаше кръв, ала когато я повика по име, тя откликна с приглушен стон.

– О, мамка му, слава богу... слава богу...

Площадът вече се изпълваше от вой на полицейски сирени. Те заглушиха и алармата на магазина, и все по-гръмките протести на шокираните лондончани. През това време Страйк откопча колана на Робин, внимателно я бутна обратно в таксито, когато тя понечи да слезе, и й заръча:

– Стой тук.

– Тя разбра, че не пътуваме към къщата й – избъбри Робин. – Веднага се усети, че карам в друга посока.

– Няма значение – задъхан изрече Страйк. – Ти докара Скотланд Ярд при нас.

Ярки като диаманти светлинки блещукаха по голите дървета около площада. Сняг се сипеше върху събралата се тълпа, върху таксито, забито във витрината, и върху паркиралата накриво посред улицата спортна кола. Наоколо спряха полицейски коли и проблясващите им сини лампи осветяваха осеяната със стъкла земя.

Докато брат му с викове се опитваше да обясни защо лежи върху шейсетгодишна жена, облекченият и изтощен детектив се отпусна в таксито до партньорката си и против волята си и правилата на добрия вкус избухна в смях.

ЕДНА СЕДМИЦА ПО-КЪСНО

Синтия: Нима твърдиш, Ендимион, че всичко това е станало от любов?

Ендимион: Твърдя, госпожо, че боговете ми пратиха женска омраза.

Джон Лили,

Ендимион, или Човекът на луната

Страйк никога преди не бе посещавал апартамента на Робин и Матю в Ийлинг. Настояването му Робин да си вземе почивка, за да се възстанови от лекото мозъчно сътресение и опита да бъде душена, не се прие добре.

– Робин – търпеливо я заубеждава той по телефона, – така или иначе, трябва да затворя офиса. Денмарк Стрийт е пълна с репортери. Отседнал съм у Ник и Илса.

Ала не искаше да зачезне в Корнуол, без да я е видял. Когато тя отвори входната врата, той се зарадва да установи, че белезите по челото и шията й бяха избледнели до жълтеникаво и синкаво.

– Как се чувстваш? – попита той, докато бършеше крака на изтривалката.

– Чудесно! – заяви тя.

Жилището бе малко, но весело и миришеше на нейния парфюм, който той не беше забелязвал съзнателно преди. Може би седмицата, прекарана, без да го подушва, го бе направила по-чувствителен към аромата му. Тя го поведе към дневната, боядисана в цвят магнолия, също като у Катрин Кент. Страйк с интерес забеляза „Разследващо интервю: психология и практика“, оставена разтворена върху кресло. В ъгъла стоеше малка елха с бяла и сребриста украса като по дърветата на Слоун Скуеър, които бяха съставлявали фона на снимките на катастрофиралото такси, появили се по вестниците.

– Матю преживя ли го вече? – попита Страйк, като се отпусна на канапето.

– Не мога да кажа, че сияе от щастие – отвърна тя и се усмихна. – Чай?

Знаеше как го обича той: силен, много тъмен на цвят.

– Коледен подарък – каза й той, когато тя се върна с подноса, и й подаде обикновен бял плик.

Робин го отвори с любопитство и извади отвътре снопче материали с напечатан текст.

– Детективски курс през януари – поясни Страйк. – Така че следващия път, като вадиш торбичка с кучешко ако от контейнер за отпадъци, никой да не те забележи.

Тя се засмя възторжено.

– Благодаря ти. Благодаря ти!

– Повечето жени биха очаквали цветя.

– Не съм като повечето жени.

– Да, това го забелязах – отвърна Страйк и си взе шоколадова бисквита.

– Анализираха ли ги вече? – поинтересува се тя. – За кучешките изпражнения питам.

– Да. Пълни са с човешки вътрешности. Размразявала ги е на порции. Откриха също следи в паничката на добермана, а останалото беше във фризера й.

– Господи – промълви Робин и усмивката на лицето й се стопи.

– Престъпен гений – отбеляза Страйк. – Вмъкнала се в кабинета на Куин и оставила две от собствените си използвани касети с ленти зад бюрото. Анстис склони да бъдат тествани. Оказа се, че по тях няма никаква ДНК от Куин, изобщо не ги е докосвал, следователно не той е напечатал съдържащото се там.

– Анстис говори ли ти все още?

– Едва-едва. Но му е трудно да ме отреже напълно. Аз му спасих живота.

– Разбирам, че това прави нещата деликатни и неловки – съгласи се Робин. – Значи, вече изцяло приеха теорията ти?

– След като разбраха какво търсят, случаят е от ясен по-ясен. Тя е купила дубликата на пишеща машина преди две години. Поръчала бурката и въжетата с картата на Куин и накарала да ги пратят в къщата, докато работниците още били там. Имала е много възможности да се добере до неговата „Виза“ през годините. От палто, оставено на закачалката в офиса, докато е бил до тоалетната, или я е измъкнала от портфейла му, когато го е докарвала от партита пиян и заспал. Познавала го е достатъчно добре, за да знае, че е нехаен и не проверява сметки. Имала е достъп до ключа на Талгарт Роуд, а той е лесен за копиране. Обходила е цялата къща, знаела е, че там е складирана солна киселина. Гениално замислено, само че прекалено изпипано – заключи Страйк и отпи от тъмнокафявия си чай. – Сега я пазят да не прибегне към самоубийство. Но още не си чула най-откаченото.

– Нима има още? – уморено попита Робин.

Колкото и нетърпеливо да бе очаквала идването на Страйк, все още се чувстваше недобре от събитията, преживени предишната седмица. Изправи гръб и събра сили.

– Тя е запазила проклетата книга.

– Как така? – смръщи се Робин насреща му.

– Държала я във фризера при червата. Окървавена, защото я отнесла у дома си в чантата с карантиите. Истинският ръкопис. Онзи „Bombyx Mori“, който Куин е написал.

– Но... защо...?

– Един господ знае. Фанкорт твърди...

– Ти си се виждал с него?

– За кратко. Сега пък е решил, че от самото начало е подозирал Елизабет. Обзалагам се, че знам какъв ще е сюжетът на следващия му роман. Тъй или иначе, той твърди, че тя не би могла да се накара да унищожи оригинален ръкопис.

– За бога... Не е имала проблем да унищожи автора му!

– Да, но това е литература, Робин – ухили се Страйк. – И ако искаш да знаеш, в „Роупър – Чард“ горят от желание да издадат истинската творба. Фанкорт ще напише въведението.

– Ти се шегуваш!

– Не. Куин най-сетне ще има бестселър. Не гледай така – смъмри я той, докато тя клатеше невярващо глава. – Можем само да се радваме. Лионора и Орландо ще са богати, когато „Bombyx Mori“ се появи по книжарниците. А това ми припомня, че ти нося още нещо.

Той бръкна във вътрешния джоб на палтото, лежащо до него на канапето, и й подаде свитата на руло рисунка, която бе пазил грижливо там. Робин я разгъна и се усмихна, а очите й се напълниха със сълзи. Два къдрокоси ангела танцуваха под старателния надпис: „На Робин с обич от Додо“.

– Как са те?

– Много добре – отвърна Страйк.

Беше посетил къщата на „Съдърн Роу“ по покана на Лионора. Двете с Орландо го посрещнаха, хванати за ръка, на вратата, а на шията на Орландо както обикновено висеше Нахалната маймуна.

– Къде е Робин? – настоятелно се поинтересува Орландо. – Исках Робин да е тук. Бях й нарисувала картина.

– Дамата е претърпяла катастрофа – припомни Лионора на дъщеря си, като отстъпи назад, за да пропусне Страйк в коридора, но продължаваше здраво да стиска ръката на Орландо, сякаш се боеше, че някой отново може да ги раздели. – Вече ти казах, Додо, тя е извършила нещо много смело, при което е катастрофирала с кола.

– Леля Лиз била лоша – съобщи Орландо на Страйк, докато вървеше на заден ход по коридора, хванала ръката на майка си, но неоткъсваща от лицето на Страйк ясните си зелени очи. – Тя била тази, която накарала моя татко да умре.

– Да... ъъ... знам това – отвърна Страйк с познатото чувство на безсилие, което Орландо неизменно му внушаваше.

Завари съседката Една да седи до кухненската маса.

– О, вие бяхте толкова умен – не спираше да му повтаря тя. – Ама беше ужасно все пак. Как е горкичката ви партньорка? Боже какъв кошмар само...

– Бог да ги благослови – промълви Робин, след като той подробно й описа сцената. Постави рисунката на Орландо на масичката помежду им до програмата за детективския курс, където можеше да се радва и на двете. – А как е Ал?

– Не е на себе си от вълнение – мрачно отвърна Страйк. – Създадохме му погрешно впечатление, че животът на работещите е безкрайно възбуждащ.

– Аз го харесах – усмихната рече Робин.

– Е, да де, но имаше мозъчно сътресение – припомни Страйк. – А пък Полуърт направо ликува, че е дал на полицията да се разбере.

– Интересни приятели имаш – отбеляза Робин. – Много ли трябва да платиш за ремонта на таксито на бащата на Ник?

– Още не съм получил сметката – въздъхна той. – Предполагам – добави, след като налапа още няколко бисквити, с поглед към подаръка на Робин, – че ще трябва да наема друга временна помощничка, докато ти изучаваш тънкостите на детективския занаят.

– Да, май ще трябва – съгласи се Робин и след кратко колебание добави: – Надявам се нищо да не струва.

Страйк се разсмя, изправи се и взе палтото си.

– Нямам притеснения по този въпрос. Светкавицата не пада втори път на същото място.

– Някой не те ли нарича и така покрай многото ти прякори? – почуди се тя, докато го изпращаше в антрето.

– Как да ме нарича?

– Страйк Светкавицата.

– Ама кой ще ме нарече така – рече той и изразително погледна към крака си. – Е, весела Коледа, партньоре.

Идеята за прегръдка витаеше за кратко във въздуха, ала тя протегна ръка с шеговита имитация на мъжкарски жест, а той я пое и разтърси.

– Да прекараш чудесно в Корнуол.

– И ти в Масъм.

Готов вече да пусне ръката й, той внезапно я стисна. Преди тя да усети какво се случва, вече бе целунал опакото на дланта й. А после й помаха, усмихна се и си тръгна.

* * *

Издателство „Колибри“

Издателство „Колибри“ е създадено през 1990 година – едно от първите частни издателства след промените и от малкото, които съществуват и днес. През годините „Колибри“ се утвърди със своя професионализъм и качество като едно от водещите издателства на книги у нас, познато и извън страната като единствен представител на много чужди издателства. Високото качество на текстовете и преводите на „Колибри“, както и изисканото художествено оформление са признати в страната и чужбина.

Благодарение на „Колибри“ българският читател е имал възможността да се запознае с популярни и не толкова популярни автори от различни страни и континенти, представители на различни жанрове, епохи, идеи, писатели, които е необходимо да познаваме, за да сме в крак със световните литературни тенденции.

„Колибри“ притежава впечатляващ издателски портфейл – „колекция“ от автори, с които би се гордяло всяко световно издателство. Сред тях са имена като Исабел АЛИЕНДЕ, Жоржи АМАДУ, Фредерик БЕГБЕДЕ, Симон дьо БОВОАР, Бернар ВЕРБЕР, Кърт ВОНЕГЪТ, Греъм ГРИЙН, Франсоаз ДОЛТО, Марио ВАРГАС Льоса, Вим ВЕНДЕРС, Лаура ЕСКИВЕЛ, Итало КАЛВИНО, Труман КАПОТИ, Даниел КЕЛМАН, Дъглас КЕНЕДИ, Харлан КОУБЪН, Милан КУНДЕРА, Дийн КУНЦ, Стиг ЛАРШОН, Xорхе ЛУИС БОРХЕС, Иън МАКЮЪН, Едуардо МЕНДОСА, Харуки МУРАКАМИ, Амели НОТОМБ, Пол ОСТЪР, Милорад ПАВИЧ, Джеймс ПАТЕРСЪН, Филип РОТ, Дж. К. РОУЛИНГ, Салман РУШДИ, Джон СТАЙНБЕК, П. Г. УДХАУС, Вирджиния УЛФ, Хелън ФИЛДИНГ, Томас ХАРИС, Сири ХУСТВЕТ и много други.

Издателство „Колибри“

За да си в час със световните литературни явления!

За да си част от българските културни събития!

www.colibri.bg

www.livresfrancais.bg | www.dora.bg

Facebook: www.facebook.com/ColibriBooks

ул. „Иван Вазов“ № 36

тел. +359 2 988 8781

София 1000, България

Table of Contents

Корица

За автора

Анотация

Издателство „Колибри“

Книгите, които ви обичат