РЕЙМЪНД ФИЙСТ

ВОЙНАТА НА ХАОСА - ЦЯЛАТА САГА

(книга осма от "Хрониките на Мидкемия")

Тази е за Джон и Тами

Благодарности

Както винаги, трябва да започна с благодарности към първоначалните майки и бащи на Мидкемия, които щедро ми разрешиха да използвам игралното им поле. Вярвам, че не съм злоупотребил твърде много с него.

Както винаги, моите благодарности към Джонатан Матсън затова, че беше не само бизнес партньор, но и най-добър приятел, от онези, които те търпят с хумор и обич просто защото са такъв сорт хора.

Към великолепните дами в „Харпър Колинс“ от двете страни на Океана затова, че ме карат да изглеждам добре.

Също така бих искал да благодаря на тези, които опознах благодарение на магията на съвременните социални медии: абонатите и посетителите на уебсайта Crydee.com, които доста време бяха с мен и новите познати на Фейсбук, МайСпейс и Туитър, които отвориха нов път на общуване между автор и читател, за какъвто нямаше и да съм мечтал преди десет години. Благодаря ви за подкрепата и добрите думи. За мен това означава повече, отколкото можете да си представите.

Най-сетне, на майка ми, която ни напусна рано тази година, моите вечни благодарности затова, че беше първата, повярвала, че мога да направя това, и която усърдно препечатваше всяка страница от „Магьосник“, тъй че когато пратих книгата за преценка, тя изглеждаше „професионално“. Нито ден не минава, без да помисля за теб, мамо.

Реймънд Фийст

Сан Диего, Калифорния

Септември, 2010 г.

КРАЛСТВО ПОД ОБСАДА

Пролог

Дете

Небесата пищяха.

Високо горе буря от черни енергии изригваше пипала, които се изпъваха и се стоварваха по всяка сграда, на която се натъкваха. Породеният звук беше толкова ужасяващ, колкото и гледката как всичко докоснато от тях рухва в развалини.

Жителите на града бягаха обзети от отчаян ужас и оставяха изпадналите в беда близки и приятели. Над връхлитащата вълна от мрак се извиси фигура, невъобразимо огромно и чудовищно същество.

Останките от Бранителите на краля правеха каквото можеха, за да се опълчат на Мрака, но бяха почти безсилни пред това безумие. Една женска тичаше по улиците сред тълпата. С боязън от това, което може да види, хвърли бърз поглед през рамо и притисна детето си до гърдите си.

Други градски обитатели стояха присвити по входове, надвити от отчаянието и в очакване на неизбежното си унищожение, вкопчени разплакани един в друг или зяпнали към Центъра, отгдето идеше Мракът.

От Времето преди времето се бяха съхранили легенди за Сетния край, ала на тези истории се гледаше само като на метафори, предупредителни приказки, с които Древните можеше да са учили деца, за да могат да допринесат полза на Народа в дните на точно това Устояване.

Твърдеше се, че Древните повтаряли Устояването толкова много пъти, че били запомнили парчета и късчета от прежни превъплъщения и започнали да сглобяват плана за всяко нещо на света. Разправяха, че някои дори били проникнали в селенията на безумството — знайни като Другите места или Отвъдното или дори до края на Пустошта, и се били върнали, но малцина приемаха тези сведения за нещо повече от небивалици.

Хората се наслаждаваха в своето Съществуване и своето Устояване и щом дойдеше личният им край, знаеха, че не е нищо повече от временно прекъсване на Вечното пътуване.

Но това, пред което се изправяха сега, беше Сетният край, свършекът на Вечното пътуване, и не съществуваха думи, които да изразят ужаса и болката им.

Жената се провря през гъста група от Народа, струпана на една пресечка в центъра на градския Източен кантон. Някои бяха дошли да подирят портата Изгрев-слънце, но стигнали вече тук, сякаш не знаеха какво да направят.

Нищо в историята на Народа не ги беше подготвило за Мрака.

Майката погледна детенцето си, вкопчило се в халата ѝ с нежни щипци; черните му очи бяха огромни на мъничкото още личице.

— Чедо мое — прошепна тя и макар писъците и виковете наоколо да заглушиха звука, детето видя раздвижилите се устни на майка си и разбра. Усмихна ѝ се и оголи бързо растящите си остри зъби. Кожата на бебенцето ѝ вече се свличаше и се показваха първите люспи. Ако можеше да го нахрани, помисли майката, щеше да израсне бързо и щеше да може да бяга по-добре.

„Но накъде да бягаме?“

На изток.

Извън портата и към Кварцовите планини, и през Долината на пламъка, а след това към границата на Кралството. Според мълвата някои бяха намерили спасение в кралство Ма’хар на юг, където вековните вражди бяха забравени пред лицето на общия ужас.

Майката си проби с лакти път през гъстата тълпа, по-скоро доловила, отколкото видяла битката, разразила се на север. Древни сетива, погребани под пластовете възпитание в цивилизованост, изплуваха на повърхността, за да помогнат на нея и детето ѝ. Около тях се надигна древен глад, апетит за плътта на нещо по-питателно от низшите твари, които кралят бе повелил да съставят храната им. Скоро Народът щеше да стане като Безумните, които се бореха за оцеляване, като се поглъщаха един друг. Усещаше вече няколко заплахи, заплахи, които скоро щяха да се превърнат в трескави пристъпи на бяс за хранене, и знаеше, че стане ли така, това ще е нейната гибел. Или на детето ѝ. Или и на двете.

Погледна пак назад и точно както бе подозирала, протягаха се щипци и от зъби капеше кръв. Скоро тук щеше да се развихри бяс за хранене и дори с живота на детето ѝ на везните, тя можеше лесно да бъде обзета от него. Не се бяха хранили от много време.

Няколко Бранители, неизпратени наряд да забавят яростната атака, се намесваха бързо, пламтящите им мечове се вдигаха и падаха, сечаха не само вече обзетите от зараждащия се бяс, но и всеки нещастник, оказал се достатъчно бавен да се махне.

Обърна се и побягна.

Някога, като толкова много живеещи в града, се беше възхищавала на великолепието на краля и неговите Бранители. Бяха величествени в бронята си и страховитата им красота бе източник на страх и на оплодителна страст. На Бранителите бе забранено да оплождат, но това не смиряваше страстта на млади женски, когато те прелитаха покрай тях с присвитите си огромни червени криле, с пламтящите си очи, докато търсеха източник на раздор, който можеше да наруши Кралския мир.

Зачуди се как някой може да се вторачи назад към всепоглъщащия Мрак и да си въобрази, че която и да е част на кралството се радва на Кралския мир.

Забърза и се вля в гъмжилото наплашени граждани, запътили се навън през портата Изгрев-слънце, източната порта на Кралския град. Бутането и блъскането заплашваха да се превърнат в боеве, а боевете щяха да се обърнат в пристъпи на бяс. Усещаше как гладът и яростта ѝ се надигат. Погледна детенцето и видя, че очите му са вперени в нея. Като че ли виждаше повече, знаеше повече, отколкото се полагаше на бебе.

Улиците на изток ставаха все по-задръстени, след като и други се опитваха да избягат колкото може по-далече от идващия Сетен край. Тя зави по една задна уличка и притича покрай двама мъжки, които сякаш бяха на ръба на сблъсъка: енергията, породена от нарастващата ярост на един, действаше като маяк на другите наблизо. До няколко минути щеше да изригне масов бой, да привлече вниманието на Бранителите и още животи щяха да са погубени.

Докато тичаше покрай ъгъла, се зачуди дали изобщо има смисъл да се опитват да поддържат ред пред лицето на Сетния край, особено сега, след като краля вече го нямаше. Онези Бранители зад нея се опитваха да опазят мира, но за какво?

Всеки живееше и умираше според Кралския едикт: думата на краля беше закон открай време.

Така бе процъфтявало кралството Дахун през много Устоявания и Съществуването бе такова, каквото трябваше да бъде. Народът благоденстваше в мир с другите кралства, предпазен от хищните набези на Диваците и на Безумните отвъд тях.

Но краля вече го нямаше.

Усети, че я обзема нарастваща безнадеждност, чуждо и непознато ѝ досега чувство. Зачуди се внезапно защо изобщо трябва да продължи, дали има нещо, което да се спечели от това. А после детето се размърда в прегръдката ѝ и тя разбра отговора.

Детето беше гладно. И тя също.

Изрече името си — Лейр’с, сякаш си пожела детето да го запомни. „Толкова много несвършени неща“, помисли и отново забърза напред.

След като кралят си бе отишъл, никой не можеше да каже какво ще да стане с Народа сега, когато Сетния край наближаваше. Но тя бе решена да спаси детето си или да загине.

Стигна до крепостната стена. Стъпалата нагоре към зъберите бяха празни и тя се заизкачва за по-добра гледка към портата. Както се беше опасявала, навсякъде долу кипяха безредици, защото ужасените жители се опитваха да излязат, но останалите при портата Бранители ги задържаха. Никой не можеше да напусне града без писмена заповед на краля. А кралят си бе отишъл. Тя застина, уплашена и разколебана.

После се обърна и се загледа към родния си град — Дас’таас. Град с ужасяваща величественост — и макар никога да не беше в истински мир, постепенно бе стигнал състояние на уравновесеност, състояние почти доближаващо се до спокойствие. Макар Народът така и да не можеше да превъзмогне импулсите си към кърваво насилие и унищожение, кралят и неговите Бранители бяха успели да ги сведат до минимум, въпреки че имаше мнозина с древни спомени, простиращи се чак до Времето преди времето, когато Народът бе живял като Диваците и Безумните; когато всички се бяха раждали в родилните ями, същества с трескава нужда и ограничена сила. Силата се бе спечелвала и цената била кървава. Дете изяждало дете и победителят ставал по-силен, по-умен и по-умел. По-сетнешните битки били нескончаеми.

След това Дахун се беше въздигнал, както и Маарг, Саймот и други, и всеки от тях бе изваял своята империя. От всички тези владетели Дахун най-много се отдалечил от безумството и дивачество, което белязало Народа. Но неговият най-жесток враг, Маарг, бил повече като Безумните през управлението си. Дахун бе наложил закони и бе създал Бранителите и величието на Народа бе достигнало най-висшето си изражение в стремежа му да го развие по начин непознат допреди. А Маарг бе сътворил владение, в което хаосът на Безумните бил удържан, канализиран и използван за градежа на меритокрация, в която заслугата се определяла от силата, ума и способността да привличаш съюзници, васали и защитници.

Всичко това Лейр’с знаеше: собствените ѝ спомени, както и на други, течаха през нея, докато гледаше града и се мъчеше да реши какво да направи. Присви се, за да не видят на фона на небето нея и детето ѝ онези долу. Къде бяха летците?

Детето се размърда, гладът го правеше раздразнително. Лейр’с го плесна лекичко, само колкото да предаде усещане за опасност, но не толкова силно, че да го нарани, и детето мигновено кротна, разбрало предупреждението.

Ролята на родител не беше естествена за Народа. Но поколения наред Дахун бе настоявал двойките да се срещат, да се сношават и след това да отглеждат деца. Дните на изпълзяване от родилните ями бяха зад тях и всеки родител бе задължен да учи детето си, както и да осигури прехраната му. Да оставиш детето да умре или да се поддадеш на гняв и да го убиеш носеше сурово наказание. Като всички от своя клан и класа, Лейр’с не разбираше напълно всичко, на което бе научена. Беше прекарала повечето от младостта си в блянове за убийство и сношаване с мъжки, докато не я бяха чифтосали с Дагри. След това бе научила умение — стана кърпачка на дрехи и работеше дълги часове в една стая с други женски.

Всяка нощ се връщаше при съешника си, но той бе загинал в опълчението срещу Сетния край, който сега ги връхлиташе. При мисълта за него я жегна непознато чувство. Не беше харесвала особено Дагри, когато Магистърът на Дахун ги чифтоса. Все пак обаче ѝ беше станал близък, а детето като че ли го намираше за мил. Беше васал на един издигащ се слуга на краля и си беше спечелил ранг и престиж. Беше млад и силен, а сношенията им бяха приятни и винаги удовлетворителни. Дори бе изпитала известна наслада, когато му поднесе вестта, че ще роди дете, което се бе оказало неочаквано приятно преживяване. Не беше сигурна защо, но бе изпитала радост, като разбра, че той иска това дете. Сега изпита празнота, като си помисли за Дагри. Беше тръгнал с кралската армия да се бие срещу Маарг и нито кралят, нито Дагри се бяха завърнали. Често се беше чудила какво се е случило. Беше ли загинал в битка, обкръжен от другари и врагове? Образът, който я споходи, ѝ донесе и тъга, и гордост. Или се бе изгубил в някоя далечна земя, без никакъв път за връщане?

Но макар всичко наоколо да рухваше, тя все пак чувстваше, че е неин дълг към Дагри да се грижи за детето. Погледна го отново, толкова голямо, че тежестта му беше бреме в прегръдката ѝ, и видя впитите в нея големи тъмни очи. Какво ли си мислеше? Мислеше ли изобщо?

Поклати глава, разбрала отговора. Разбира се, че мислеше. Беше убила заради него и се бе погрижила да яде, от което то бе станало по-силно и по-умно. Детето вече откликваше на тихо прошепнатите ѝ думи и на допира ѝ. Беше вече достатъчно умно и ако го нахранеше още един-два пъти, щеше да ѝ стане повече съюзник в тази борба и по-малко пречка.

Лейр’с знаеше, че вече е време. След като всичко се разпадаше, ограничението да не убиваш за храна други от Народа вече нямаше да се спазва. Сигурна беше, че други вече се връщат към старите нрави и с това възможните врагове, готови да изядат нея и детето, ставаха по-силни и изникваха навсякъде.

Огледа се и зърна долу в сенките присвита фигура. Дребно същество, разтреперано да не го открият.

Лейр’с остави детето, плесна го предупредително, за да лежи кротко, след което скочи от зъберите на стъпалата и връхлетя върху скритата фигура. След бърз и зашеметяващ удар отнесе отпуснатото същество горе при детето си.

Още щом го положи на камъните, детето се нахвърли отгоре му с изумителна бързина. Стъписването от удара съвзе изпадналото в несвяст малко същество, но Лейр’с бе готова за това и му преряза гърлото с нокът.

Едва надвивайки собствения си глад, майката загледа как дъщеря ѝ започна да се храни. Можеше да се закълне, че вижда как детето расте пред очите ѝ. Нуждата да го избута настрани и да запоглъща сама плътта на съществото беше почти непреодолима, но умът ѝ все още не беше обзет от животинската ярост и тя знаеше, че е съдбоносно детето ѝ да порасте бързо. Щеше да е много голяма, за да я носи повече, но след този пир щеше да е пораснала достатъчно, за да върви с нея.

Потисна глада и загледа как детето ѝ поглъща трупа — кости, жили, коса, кожа — докато не остана само простичкият халат и сандалите на жертвата. Лейр’с свъси чело. В бързината не бе обърнала внимание на халата. Мъртвото същество беше Архивист, пазител на знание.

Дъщеря ѝ извърна поглед към нея и присви за миг очи. След това изрече първите си думи:

— Благодаря ти, майко. Това беше… просветляващо.

— Можеш да говориш? — попита Лейр’с, макар това да беше очевидно.

— На този… му липсваше сила или магия… но имаше знание. — Детето изричаше всяка дума внимателно, сякаш я опитваше и преценяваше, преди да изговори и една сричка. След това се надигна на все още неукрепналите си крака. Израстването, което бе спечелила от храната, бе променило центъра на тежестта ѝ и ѝ трябваше малко време, за да се приспособи. После погледна майка си и добави: — Много, много знание.

И тогава Лейр’с изпита страх. Пред очите ѝ, само за минути, дъщеря ѝ беше престанала да бъде скимтящо бебе и се беше превърнала в млада женска, със спомени и знание, присъщи за най-пазената каста от кралските придворни, Архивистите.

Детското лице вече беше почти на нивото на по-голямата женска, седяща изгърбена до вътрешната стена.

— Готова съм, майко.

Лейр’с прие това. Детето ѝ вече имаше знание.

Дъщеря ѝ се огледа, за да се увери, че все още са скрити. После заяви:

— Знам пътя.

Обърна се и тръгна надолу, а Лейр’с я последва, без да пита.

Промъкнаха се през разядените скали. През крепостната стена, по овразите, които векове вятър и дъжд бяха изровили покрай пътя, и през блатата. Пламтящи изригвания газ преграждаха пътя им, но детето знаеше откъде да минат. Откакто беше погълнала Архивиста, се беше превърнала в същество, каквото Лейр’с не бе познавала.

По някое време се скриха под скална издатина, понеже самотен летец се рееше високо в небето и търсеше плячка. Детето щеше да е лесна жертва, а Лейр’с бе изтощена и нямаше да може да се противопостави на крилатия хищник.

В тишината на ранното утро, докато нощните хищници кръстосваха планините за последен път, преди да се върнат в леговищата си, детето се взря в лицето на майка си, едва видимо на смътната светлина на звездите и малката луна, снишена над хоризонта на запад, и тихо промълви:

— Знам неща, майко.

Изтощена от глад, Лейр’с отвърна:

— Да, разбирам.

— Нима? — Детето нежно обгърна с ръце лицето на майка си. — Знанието на Архивиста е мое… но не спомените му. Зная неща, но други неща са празни дупки в ума ми. — Очите ѝ се впиха в лицето на майка ѝ. — Кажи ми.

— Какво, дъще?

— Кажи ми онези неща, които не знам.

— Не разбирам.

Детето погледна залязващата луна, после попита:

— Какво е онова? — И посочи бледата светлина на хоризонта на запад.

— Дас’таас, или каквото е останало от него — отвърна немощно Лейр’с. — Нашият някогашен дом.

— Защо го напуснахме?

— Мракът дойде, а нашият властелин Дахун си отиде и никой не знаеше как да се борим с него.

— Мракът ли? — попита детето.

Лейр’с беше толкова изтощена, че го усещаше: това може би щеше да е последният разговор с дъщеря ѝ.

— Малко знам, но това поне е известно. Мракът дойде от Центъра.

Детето кривна глава все едно си спомни нещо.

— А, да, Центърът. Древното сърце.

— Не го знам под това име, но Старите кралства, Деспера, Пейнгор, Мурнхоум, Абандос и другите владеели от първите дни след Времето преди времето. Нашият властелин Дахун отдаде дължимото на Старите кралства и стояхме като вал срещу Диваците. — Лейр’с кимна назад. — Там, на изток, където отиваме сега. Но ни е казано, че се е случило нещо лошо.

— Какво, майко?

— Не знам — отвърна Лейр’с уморено. — Толкова много от случилото се е останало забулено в тайна. — Загледа се към далечния град. — Казвали са ми, че някога сме живели като Диваците, раждали сме се в ями, борили сме се за оцеляване от първия миг. Всяка смърт ни е връщала в ямите и борбата продължавала безкрайно. Казвали са ми, че кралете въвели ред и ни научили как да живеем поновому, как да градим, а не само да унищожаваме, как да се грижим един за друг, без непрестанни убийства. И че това са добри неща.

— Защо?

— Не знам — отвърна тя с дълга въздишка. — На изток, към земите на Диваците и на Безумните.

— Защо? — попита детето.

— Защото няма къде другаде да се отиде — отвърна тихо Лейр’с.

По устните на детето пробяга усмивка.

— Не, има друго място, където да се отиде.

Внезапно се хвърли напред, щипците ѝ се стегнаха около гърлото на майка ѝ и го разпраха. Швирна кръв и тя я загълта жадно, докато светлината в майчините ѝ очи гаснеше.

С храненето нахлуха мисли — не нейни, а на съществото, чийто живот бе отнела.

Време на покой, с един мъжкар на име Дагри, който беше баща ѝ. Беше изчезнал с краля.

Пробягаха образи, някои понятни, други — не. Места, лица, битки и мир. И някои от празнините в знанието ѝ се запълниха, след като по-абстрактното познание на Архивиста се смеси с преживяното от майка ѝ.

Имало беше стабилно време, време на господството на Дахун. Дошла беше вестта за стълкновение на запад. Кралството на Дахун не беше от Старите кралства, а от Вторите кралства, които обкръжаваха петте първоначални.

След това беше имало война, не тук, а на някое друго място, срещу крал, наречен Маарг, и нейният баща и други от Народа бяха заминали с Дахун да се бият с него. Никой не се беше върнал, с което бяха останали само градските Бранители и тези, които познаваха магията, за да се опълчат на Мрака, когато се появи. Никой не знаеше какво е станало със Старите кралства.

Парчета и късчета знание от онези времена и места сякаш се рееха в периферията на мислите ѝ, почти понятни и глождещи, но все още несвързани. Но знаеше едно: ако искаше да оцелее, ѝ трябваше повече знание и сила.

Огледа останките от тялото на майка си и ги изгълта. Непрекъснато изпитваше странни усещания, докато го правеше, и се мъчеше да ги проумее, но не можеше. По някакъв особен начин изпитваше съжаление, че трябва да изяде женската, която я е родила на този свят, но абстрактното ѝ знание за историята на развъждането на расата ѝ я затрудняваше да разбере защо трябва да изпитва привързаност към тази женска повече, отколкото към някой друг. Спря и помисли. Според Архивиста цялото им общество беше „расата“, но майка ѝ бе научена да се смята за член от „Народа“. Осъзна, че тук има разлика, но защо беше важна ѝ убягваше.

Изпълзя изпод издатината и се огледа за заплаха. Няколко летци плющяха с криле и идваха в нейна посока. Тя се шмугна обратно под скалната плоча и стоя там, докато се увери, че са подминали. Надникна на запад и видя на хоризонта тъмно петно. От наследеното с храненето знание осъзна, че в него има нещо основно сбъркано, коренна и ужасна промяна в подредбата на света, но защо? Не знаеше. Нямаше чувства за това.

Чувства?

Застина. Обзеха я странни усещания, надигнали се дълбоко в стомаха ѝ и нагоре през гърдите и до гърлото, но не можеше да ги назове. За миг се зачуди дали не е застрашена от тях, като от отрова или от опасна магия.

Нещо зачовърка ръба на съзнанието ѝ и тя обмисли този нов и невъобразим материал. От знанието, което бе спечелила от Архивиста, разбираше, че спомените или ги има, или не. Да имаш спомени от погълнатите, но да не можеш да стигнеш до тях беше нечувано… тъй че това трябваше да е нещо друго.

Но ако беше друго, какво беше?

Нямаше достатъчно знание и със сигурност — достатъчно сила. Трябваше да тръгне на лов. Трябваше да стане по-силна, по-могъща.

Долови раздвижване над себе си и изведнъж нов летец се спусна от сивото небе. Без да помисли, тя изпъна ръка, но не в защитната поза със свитите пръсти. Вместо това дланта ѝ се изпъна срещу нападателя и раздираща въздуха мълния се изстреля от нея и преряза през шията му, откъсна главата и тя падна в краката ѝ — тялото рухна в скалите на няколко стъпки встрани.

Детето не беше много гладно, но знаеше, че трябва да погълне повече храна, за да стане по-силно.

Клекна и започна да яде главата на летеца.

— Магия — каза тихо. Но не се беше натъкнала на заклинател, още по-малко да го беше изяла. Още по-тихо попита: — А тя откъде дойде?

После започна да яде мозъка на съществото.

1.

Лов

Конете се изправиха на задните си крака.

Двамата млади ездачи ги овладяха — дългите часове обучение си казаха думата пред лицето на неочакваната атака. От храста зад тях отекнаха виковете на войниците и лаят на кучетата, знак, че скоро ще дойде подкрепление. Дотогава младите ловци щяха да разчитат само на себе си. Бяха прегазили през шубраци прещип и пирен, избуяли по ивица песъчлива пръст, оголена от дървета преди векове.

Братята от Крудий бяха тръгнали да търсят глиган или сръндак, но се бяха натъкнали на нещо неочаквано и ужасяващо: спящ виверн.

Първи братовчед на дракона, покритият със зелени люспи звяр се беше отдалечил от обичайните си планински ловни полета и беше заспал в един дълбок овраг, скрит под високата папрат и храсти.

Сега, след като идването им бе нарушило дрямката му, ядосаният звяр се надигна и плесна широко с криле, за да се понесе в небето.

— Какво сега? — извика Брендан на по-големия си брат.

— Не го пускай да избяга! — отвърна Мартин.

— Защо? Не можем да го ядем!

— Да. Но става чудесен трофей на стената!

По-младият брат изпъшка примирено и пусна копието си за лов на глигани. Метна крак над врата на коня си, скочи на земята и в същото време ловко смъкна лъка си от рамото. Конят му, добре обучена и обикновено безстрашна в лов кобила, с най-голяма радост побягна колкото може по-надалече от хищника. Брендан извади от колчана си стрела с широк връх, изпъна тетивата и стреля за секунди.

Стрелата полетя вярно, порази смарагдовото същество точно в ставата на рамото и крилото и звярът потрепери. Крилото бавно се смъкна и увисна.

Мартин скочи на земята, стиснал здраво копието си за глигани; конят му хукна след кобилата на Брендан. Раненият виверн оголи зъби, надигна се и вдиша дълбоко, като издаде странен клопащ звук.

— О, проклятие! — изръмжа Брендан.

— Залегни! — извика брат му и се хвърли надясно.

Брендан скочи наляво и изпепеляващият огън проряза въздуха там, където бе стоял допреди миг. Усети как пламъците близнаха косата му — профучаха само на педя от него. Претърколи се, чу рева на виверна и усети миризмата на лютивия дим от яростната атака на звяра.

Стиснал копието, Мартин се хвърли надясно. Вивернът като че ли се обърка за миг от двамата движещи се в различни посоки противници. После впи очи в Брендан и пак засмука въздух. Според това, което Мартин знаеше за поведението на виверните, брат му щеше да бъде нападнат отново с нова огнена струя. Метна отчаяно копието, но то беше прекалено тежко и падна на земята, без да стигне до целта си.

Изведнъж, като по чудо, стрела изсвистя между братята и порази виверна в гърлото. Съществото се задави, потрепери и започна да се мята от болка. Братята въздъхнаха облекчено и затичаха напред. Мартин вдигна копието и промуши виверна, а Брендан се прицели внимателно и заби стрела точно между врата и торса, право в сърцето му. Съществото се замята и после застина.

Братята се обърнаха в посоката, откъдето бе дошла спасителната стрела, и видяха млада жена с кожени бричове, туника и високи до коленете ботуши за езда. Носеше къса пелерина, преметната през едното ѝ рамо за бърз достъп до колчана, стегнат през гърба ѝ. Лъкът ѝ — двойно извит, къс и удобен и за конници, и за пешаци — бе развит от древен цурански модел и изобщо не беше оръжие за начинаещ. Само традиционният ловджийски дълъг лък имаше повече сила и обхват.

Лицето на Брендан светна.

— Лейди Бетани, удоволствие е да ви видим, както винаги. — Метна лъка си през рамо, избърса потта от челото си и се ухили, като видя как Мартин се помъчи да обуздае раздразнението си и да го замени с безразличие.

Родени с година разлика, двамата братя лесно можеха да минат за близнаци. За разлика от по-големия им брат Хал, който приличаше на баща им, широкоплещест и с широка гръд, тъмна коса и почти педя над шест стъпки височина, те приличаха на майка си. Косата им беше по-светла, очите им бяха сини, а не тъмнокафяви, и двамата бяха гъвкави, жилести и доста по-ниски от баща си и Хал. Имаха силата на камшик и гъвкавост вместо груба мощ.

Тъмночервената коса на Бетани падаше до раменете ѝ; лицето ѝ беше елегантно и изящно оформено, а в усмивката ѝ се долавяше нещо снизходително. Тя поведе коня си към тях и падналия звяр и подметна лукаво:

— Стори ми се, че малко помощ няма да ви е излишна.

Също като братята, Бетани беше на ръба на пълнолетието, бляскава в младостта си — и я приемаше за нещо дадено. Щеше да стане на деветнайсет на следващото Средилетие, както и Мартин. Тримата бяха приятели още от съвсем малки. Баща ѝ беше Робърт, граф на Карс и васал на баща им, лорд Хенри, херцога на Крудий. Бетани бе висока цели шест стъпки — най-високата жена както в Карс, така и в Крудий.

Мартин се намръщи.

— Нали казваш, че ловът бил досаден?

— Повечето неща са досадни — отвърна тя със смях. — Промених мнението си за лова и реших да ви догоня, глупаци такива.

Шум зад нея издаде, че останалите от ловната потеря на херцога се приближават, и след миг три коня изригнаха от храсталаците. Ездачите дръпнаха юздите и изгледаха тримата млади ловци и мъртвия виверн.

Ездачът в средата беше херцог Хенри, наричан по-често Хари, тъй като баща му също беше носил името Хенри. Усмихна се широко, като видя двете момчета и дъщерята на приятеля му, застанали над падналото чудовище. Лицето му беше изгоряло от слънцето и обрулено, от което изглеждаше по-стар от своите четирийсет и девет, а в тъмната му брада се мяркаха сиви къдрици.

— Какво мислиш за това, Робърт? — попита той ездача вдясно от себе си.

Робърт, граф на Карс, дръпна юздите. Русата му коса беше посивяла рано, тъй че изглеждаше почти бяла под следобедното слънце. Също като на приятеля му, лицето му бе загоряло от слънцето и обрулено от вятър и дъжд. Това, че дъщеря му не отстъпваше в стрелбата с лък на който и да е мъж в Запада, го радваше.

— Мисля, че стрелата на дъщеря ми печели почестите — отвърна той. После се намръщи. — Но да яздиш сама от замъка беше върхът на глупостта!

Гористите земи около Крудий бяха усмирени още преди поколения, но все още криеха риск. Граф Робърт въздъхна примирено. Бетани беше единственото му дете и много ѝ се угаждаше. Заради това беше станала своенравна и буйна, за голямо негово отчаяние.

Бетани се усмихна на ядосания си баща. Беше и коприва, и балсам за него и знаеше, че той ще направи всичко за нея.

— Отегчих се от бъбренето на дамите в Крудий. — Усмихна се и кимна на херцога. — Без да се обиждате, милорд, но интересът ми към плетене и готвене е нищожен, за голямо разочарование на майка ми. Търпението ми се изчерпа, тъй че реших, че ми трябва малко забавление. — Кимна към убития виверн. — Макар че забавлението свърши доста бързо.

— Ха! — рече херцогът и се изсмя. — Точно така би трябвало да е, лейди Бетани. Ранените виверни са опасни. Повечето хора биха стояли по-далече от тях.

Гоначите и кучетата също дойдоха и старшият на лова Родни им даде знак да вдигнат виверна.

— Заедно го убихме, татко — каза Брендан. — Но истината е, че почестите са за Бетани. Стрелата ѝ ме спаси от изгаряне, заклевам се.

Мартин кимна, сякаш му беше все едно кой е убил виверна.

— Какво смятате да правите с него? — попита Робърт. — Не става за ядене.

При подхвърлянето на тази често повтаряна шега двамата братя се спогледаха. Благородниците на изток можеше и да ловуват големите хищници за забавление, но в Далечния бряг те бяха напаст, заплаха за стадата и стопанствата, и затова просто ги избиваха — и големите котки, и глутниците диви кучета, и вълците, и драконовите родственици виверните. Херцогският лов беше най-често за великански глиган — както днес, — за лосове, за сърни в гората или за мечки.

— Мисля, че от главата му ще се получи чудесен трофей за покоите ми, татко — каза Бетани и преметна лъка си на рамо.

Лорд Робърт погледна домакина си, а той поклати глава, като едва сдържаше смеха си, и попита:

— Не е ли по труфилата?

— Моята Бетани хич я няма за коприни и мазила, рокли и обувки. — Лорд Робърт се обърна се към единственото си дете и отсече: — Ще виси в залата за трофеи, не в покоите ти.

Мартин почисти острието на ловното си копие във високата трева и го подаде на един от войниците.

Брендан се ухили.

— Помня как се беше облякла на последния празник на Банапис по Средилетие. Не мисля, че хич я няма по труфилата.

Дори вечно киселият Мартин се усмихна.

— Забелязал си, а?

Този път беше ред на Бетани да се подразни и на бялото ѝ лице изби червенина. Лошо пазена тайна беше, че всички очакваха графската дъщеря рано или късно да стане следващата херцогиня на Крудий, когато най-големият син на Хенри, Хал, стане херцог. Политиката на кралството изискваше всички такива брачни съюзи да бъдат одобрени от краля, но тъй като херцогът и фамилията му бяха родственици на Кралския дом Кондуин, нещата се опростяваха, стига да не се оформеха силни съюзи между благородниците на Далечния бряг и могъщите благородни домове в отдалеченото Източно владение.

— Как е Хал? — попита граф Робърт.

Изражението на Хари издаде гордостта му от най-големия му син.

— Много добре, ако се съди по последното му писмо. — Младият Хенри беше заминал далече, в университета на островното кралство Ролдем. — Учителите му го оценяват добре, присъствието му в Кралския двор носи чест на дома ни, а и той губи само по малко, когато играе хазарт. Пише, че възнамерява да се включи в Турнира на шампионите.

— Смело — каза Робърт, докато гледаше — как двамата младежи и дъщеря му яхат конете си. — Най-добрите фехтовачи на света си съперничат за титлата Шампион на Двора на майсторите.

— Бива го с меча — подхвърли Мартин.

Мартин често говореше така, понякога поради сухото си чувство за хумор, друг път — заради скептичния си поглед към света. Винаги беше сдържан в похвалите и укорите, рядко се усмихваше или изразяваше недоволство и отбягваше да споделя мнението си за повечето неща.

Брендан обаче не можа да сдържи възхищението си.

— Той е най-добрият меч в Запада. Само Мартин може да затрудни Хал. Казват, че не отстъпва на предтечата ни принц Арута.

Брендан беше най-младият и като че ли се беше родил на света с единствената цел да тормози братята си. Беше отраснал като щастливо бебе и буйно дете, вечно настървено да догони по-големите си братя. Рядко имаше момент, в които да не се усмихне и да не може да намери нещо смешно в ситуацията.

— Легендарно име — каза графът и кимна учтиво.

— Е, ако можеше и да е по-добър с лъка… — подхвърли Брендан със заядлива усмивка.

Мартин наистина хич не го биваше в стрелбата с лък.

Робърт видя как братята се изгледаха накриво.

Познаваше и тримата синове на херцога още от бебета и беше свикнал с постоянното им съперничество. Знаеше, че ако разговорът им продължи, ще се превърне в спор и Мартин ще се ядосва все повече, за удоволствие на Брендан.

Усетил, че синовете му са на ръба на поредната си кавга, херцогът извика на гоначите:

— Отнесете главата на виверна в замъка. Ще направим от главата му трофей за лейди Бетани!

Граф Робърт се намръщи и това накара момичето да се усмихне.

Херцогът продължи:

— А вие двамата… — посочи първо Мартин, а след това Брендан, — дръжте се прилично или ще ви назнача в нощния конен патрул по източната граница.

Младежите знаеха, че баща им не се шегува, тъй като и двамата бяха прекарали не една студена нощ с патрулите на гарнизона в опасните лесове.

— Да, татко — отвърнаха двамата почти едновременно.

Старшият на лова нареди на гоначите да вдигнат виверна, а благородниците поеха към крепостта на Крудий.

Докато яздеха под високите дървета, Бетани подхвърли с измамно мил тон:

— Колко лошо, че не намерихте глиган, момчета.

Двамата братя се спогледаха и като никога киселото изражение на Брендан бе същото като на Мартин.

Въпреки яростната буря, която се надигаше навън, вечерята беше празнична. Настроението се повишаваше от пращящия огън, обилното вино и усещането за безопасност от яростта на стихиите. Веселите закачки около трапезата бяха нещо предсказуемо: двете фамилии бяха близки и споделените пирове — неизброими.

Формалното сядане на масата бе изоставено преди години, след като двете съпруги, херцогиня Каралин и графиня Мариан, бързо си бяха станали като сестри и си говореха през раменете на мъжете си, докато херцогът не бе решил, че удобството натежава над протокола.

Ето защо граф Робърт седеше на мястото, традиционно полагащо се за съпругата на домакина, докато тя седеше на неговото. Двамата мъже можеха да си бъбрят, както и жените им, и хармонията бе осигурена.

Двамата синове на херцога седяха отдясно на графа, а лейди Бетани седеше отляво на майка си. След като повечето блюда бяха изядени, Брендан смуши брат си с лакът и попита:

— Какво ти става?

— Какво да ми става? — попита Мартин и се намръщи, подразнен сякаш от въпроса.

Киселото му изражение накара Брендан да се ухили още по-широко.

— Или умираш да подслушаш разговора на майка с графиня Мариан, или Бетани си е изцапала устата със сос.

Мартин наистина гледаше натам, когато брат му го заговори, но погледът му рязко се върна към брат му. Брендан рядко беше виждал това изражение на лицето му — дълбок и застрашителен поглед, който го предупреждаваше, че този път много е прекрачил границата. Навремето такива случаи обикновено приключваха с това, че Брендан бързо припваше да потърси закрилата на майка си, докато беше съвсем малък, или на баща си или брат си Хал, когато стана по-голям.

Но вместо да избухне в гняв, който обикновено следваше този мрачен поглед, Мартин сниши глас и рече:

— Не си видял нищо.

Тонът му беше толкова изпълнен със сдържана ярост и заплаха, че Брендън можа само да кимне.

Усетил, че между синовете му става нещо, херцог Хари каза:

— Ако тази буря се влоши, ще ни се отвори много работа в града за доста дни. — Погледна Мартин. — Искам да поемеш патрул на север и североизток и да видиш как се справят селяните. — Обърна се към Брендан: — Ти също си достатъчно голям, за да поведеш патрул. На юг и югоизток.

— Мога да видя онези села на връщане към дома, ваше височество — каза граф Робърт.

— Поостанете още няколко дни — каза Хари и погледна с топла усмивка жена си, която бе увлечена в оживен разговор с графинята. — Те обичат да са заедно.

— Вярно — каза графът. — Наистина като че ли имаме все по-малко време за гостувания напоследък.

Хари се наведе към него и попита:

— Имаш по-близки връзки с родствениците на изток. Какво чуваш?

Графът знаеше точно за какво пита херцогът.

— Малко. Хората сякаш изведнъж са станали предпазливи, до пълно мълчание.

Почти веднага след създаването на Западното владение на Кралството между Запада и Изтока се беше появило съперничество. За мнозинството граждани и управляващото Събрание на лордовете всичко на изток от градчето Малаков брод се приемаше като „истинското Островно кралство“. На Запада често се гледаше като на бреме за държавните ресурси, тъй като повечето от земята му беше безлюдна и планинска или, още по-лошо, населена от нечовеци — джуджета, елфи, тролове, таласъми и Братството на Тъмния път. Разходите за администриране бяха високи в сравнение с приходите за Короната и от службата в Запада не можеше да се извлече почти никаква политическа изгода. Истинската военна и политическа кариера идваше от службата в Източното владение. Преследването на разбойнически банди таласъми или тролове не беше път към повишение. Боевете срещу кешийски набези или пограничните стълкновения срещу Източните кралства бяха.

— Разчитам на теб за нещо по-сигурно от това, което идва през Крондор — каза херцогът. — Фамилията ви е нова на Далечния бряг, докато моят дом… — И замълча многозначително.

Историята на дома Кондуин в Крудий беше добре известна. Брат на краля беше завладял Далечния бряг, някогашна най-далечна граница на Велики Кеш, и го беше присъединил към Кралството, почти удвоявайки територията на държавата за по-малко от пет години. Беше харесал района, който бе завладял, беше помолил брат си да му даде Далечния бряг и бе построил крепостта, в която вечеряха сега — Крудий.

Карс, домът на графа, беше всъщност по-важният занаятчийски и търговски център, благословен с много по-добро пристанище и разположен точно на средата на крайбрежието; всички земеделски стоки, руда и дървен материал за износ стигаха накрая до кейовете на Карс.

Бащата на граф Робърт беше получил графската титла от дядото на Хенри, с благословията на краля, когато предишният крал бе умрял бездетен. След като нито едно имение на Далечния бряг не беше смятано за достатъчно привлекателно от никой източен благородник, наградата бе останала неоспорена. Лорд Хенри често си мислеше, че той, граф Робърт и Морис, граф на Тулан, представляват почти автономно малко кралство. Данъците, плащани на Короната, бяха скромни, сведени до половината от онова, което взимаше принцът в Крондор, но и земите бяха бедни, тъй че общо взето Далечния бряг беше оставен сам за себе си.

— Има слухове — отвърна Робърт и се наведе към него. — Кралят е зле със здравето според един братовчед, когото смятам за благонадежден. Казват, че жреците лечители ги викат често за страдания, които се смятат за умерени у повечето мъже на неговата възраст.

Хенри въздъхна, отпусна се назад, вдигна бокала си и отпи.

— Патрик беше последният истински крал Кондуин според мен. Дошлите след него са като жена му, отмъстителни и манипулативни заговорници: истински източни владетели. — Остави виното. — Чуй какво ти казвам: без мъжки наследник може да бъдем въвлечени в конфликт.

Лицето на Робърт помръкна.

— Гражданска война ли, Хари?

Хенри поклати глава.

— Не. Но политическа борба в Събранието, която би могла да задържи трона празен за дълго време. А ако това се случи… — Херцогът сви рамене.

— Регент. Кого според теб би могло да назначи Събранието?

— Там е работата — отвърна Хенри. — Трябва да питаш източния си братовчед. Нямам представа.

Херцогът взе пак чашата си и отпи бавно и замислено. Това, което беше казал за последния „истински“ крал, беше опасна забележка, ако го чуеше някой извън най-доверените му приятели.

Кондуин бяха най-дългата родословна линия владетели в Островното кралство. Имало беше дребни крале на остров Риланон преди издигането на тази династия, но Кондуин беше първият, забил знамето на Островите на континента и завладял Батира. Тъкмо кралете Кондуин бяха създали държава, която да съперничи на Велики Кеш на юг, държаха досадните Източни кралства под контрол и бяха укрепили връзките с островното кралство Ролдем.

Робърт забеляза замисленото изражение на приятеля си.

— Какво?

— Ролдем.

— Какво Ролдем?

Хенри се наведе към него, притеснен сякаш да не бъде подслушан дори тук, в главната зала на собственото си владение.

— Без признат наследник има много претенденти за трона.

— Фамилията ви има повече далечни братовчеди от пчелите в цял кошер, но само няколко от кралската кръв.

— Има трима принцове…

— Седем — прекъсна го Робърт. — Ти и тримата ти синове сте от кралската кръв.

Хенри отвърна с гримаса:

— По волята на предтечата ни сме отказали претенции за наследство на каквото и да било, освен Крудий.

— Мартин Дълголъкия може да го е направил, за да избегне гражданска война с братята си, но това е било много отдавна. Става въпрос за сега. В Събранието има мнозина, които биха те преценили като достоен претендент за трона, ако възникне необходимост. Ще се стекат към теб.

— Дръзки думи, Робърт. Мнозина биха могли да кажат, че стъпваш на ръба на измяната, но нямам никакъв интерес, нито за себе си, нито за синовете ми. Да се върнем към истините в момента: има трима, които могат да претендират за короната. Оливър, племенникът на краля, е най-близкият кръвно, но е от брака на сестрата на краля с принц Майкъл от Семрик, а това го прави чужденец в очите на мнозина. Монтгомъри, графът на Риланон, и херцог Чадуик от Ран са братовчеди на краля, макар и далечни.

— Срамота, че крал Грегъри не стана такъв женкар като баща си — каза Робърт. — Патрик остави цяло котило копелета по пътя си, преди да се ожени. Все пак успя да остави един законен син. — Графът помълча, после добави: — Принц Оливър е добро момче и си прав, има най-много от кръвта на Кондуин, и е сгоден за втората дъщеря на херцог Батира, Грейс. След Цуранската война домовете на Батира и Кондуин са останали близки повече от сто години.

— Това е могъща фракция — съгласи се херцогът. — Но Грегъри все още не е обявил Оливър за свой наследник. Момчето наближава двайсетата си година, а Грегъри едва ли ще създаде друг син, колкото и да се стараят с онова момиче, за което се ожени.

Двамата се подсмихнаха. След неочакваната смърт на кралицата кралят се бе оженил за едно момиче едва с година по-голямо от сина му. Беше дъщеря на дребен придворен благородник, който бе издигнат в сан с този благоприятен брак. Единственият чар на кралицата беше в изумителната ѝ красота и разправяха, че правела краля много щастлив, но пък изглеждаше доста глупавичка.

Гъмжеше от слухове, че кралят не е добре със здравето. Предвид възрастта му, едва петдесетгодишен, и краткото му управление, само пет години след смъртта на баща му, вероятността за нестабилност в кралството беше по-висока от цяло столетие.

— Монтгомъри не е фактор — продължи Робърт. — Той е дворцово същество и би се изявил за кандидат само като компромис за предотвратяване на война, но не изпъква, няма фракции зад него.

— Но той е вторият син на сестрата на краля и най-близкият по кръв след Оливър.

— Жалко, че по-големият му брат не е жив. Виж, той беше младеж с талант.

Хенри кимна и замълча. На смъртта на по-големия брат на Монтгомъри, Александър, винаги се беше гледало донякъде с подозрение. Никой не изказваше гласно мисълта, но смъртта му при един набег на сересийски пирати беше изглеждала едновременно безсмислена и изгодна. Пиратите бяха нападнали имение, което бе тежко укрепено, но без нищо ценно вътре. Плячкосани бяха няколко дрънкулки, но единственото забележително нещо беше смъртта на племенника на краля, който по това време беше водещият съперник за титлата наследник на трона. За щастие Оливър се беше родил скоро след това и въпросът за наследството като че ли бе заглъхнал.

— Мислиш ли, че Едуард е фактор? — попита Робърт.

— Не. Той е принц само на име. — Хенри се засмя. — А би могло да се получи добър крал от него, защото отчаяно не иска поста. Управлява в Крондор само като услуга за покойния баща на краля. Патрик и Едуард бяха като братя. Гледа на Грегъри като на племенник и ще остане там докато го освободят. Със сигурност ще се оттегли в именията си в Изтока, когато Оливър дойде на запад.

— Тогава, ако не бъде посочен наследник от краля и кралят умре, кого ще подкрепи Събранието? — попита Хенри. — Това е въпросът.

Робърт отрони дълга въздишка.

— Само боговете знаят. И сър Уилям Алкорн.

Хенри се изсмя кисело.

— Нашият странно загадъчен сър Уилям.

Двамата се смълчаха замислени за току-що споменатия мъж. Войник от простолюдието във всяко отношение, от град Риланон, островитянин по рождение, той се беше издигнал бързо до ранга Капитан-рицар и го бяха повишили в личната гвардия на краля.

Но когато кралят беше все още младеж и баща му го изпрати да учи в Университета на Ролдем, Капитан-рицар Уилям бе назначен за командир на личната свита на принц Грегъри и се беше завърнал две години по-късно като сър Уилям Алкорн, назначен за личен съветник на наследника на трона. Сега, пет години по-късно, беше съветник на краля на Островите.

— Като че ли не е благоразположен към нито една фракция.

— Или разиграва едната страна срещу другата и укрепва позицията си.

Робърт въздъхна.

— Според слуховете сега е най-властният мъж в кралството, въпреки показната му скромност и смирение. Кралят зависи от всяка негова дума, което означава, че мнозина от Събранието също го слушат.

— Как се гледа на истината често пъти определя истината — изтъкна Хенри. — Ако се страхуват от него заради власт, колко власт има, е без значение, защото страхът все пак е реален. А как лорд Джеймисън приема това, че позицията му на Първи съветник се узурпира?

Робърт сви рамене.

— Той все още е сила, но остарява. Синът му Джеймс трети е способен, но внукът му, поредният Джеймс… Джим е този, който трябва да се държи под око.

Графът кимна. И двамата бяха срещали Джим Фурията, или Трепалото, в облика му на лорд Джеймисън, внук на херцога на Риланон.

— Какво е известно за Алкорн? — попита граф Робърт. — Издигна се по ранговете, едва ли първият мъж от простолюдието, който го е направил — дядото на херцог Джеймс е бил просто улично хлапе, крадец дори. Но този сър Уилям не държи никаква определена титла — твърдят, че ги отказва, макар че дори постът херцог на Риланон би могъл да е негов, ако поиска, след като лорд Джеймс се оттегли.

Хенри поклати унило глава.

— Сегашният херцог би могъл да възрази. Мисля, че предвижда постът да премине в ръцете на сина му или на внука му. А лорд Джеймс все пак е човек, с когото трябва да се съобразява. Той крепи Събранието на лордовете всъщност.

— Е, нас на Далечния бряг малко ни засяга, вярно — каза граф Робърт. — Все пак винаги е интересно.

— Ти си повече политическо животно от мен, Робърт. Но да кажем, че ни засяга малко, означава да допуснем, че нещата ще продължат както в миналото, а може и да не стане така. Има разлика между това Короната да ни пренебрегва и да ни изостави. Точно когато помисля за такова мрачно бъдеще се радвам, че имам приятели като теб и Морис тук в Запада.

— Винаги твой верен васал, приятелю.

В този момент един войник, прогизнал до кости, нахлу в залата, приближи се до масата на херцога и се поклони.

— Милорд, към пристанището подхожда кораб.

Херцогът се изправи.

— В това време?

— Опитахме се да ги предупредим с червен сигнал, но те ни пренебрегнаха и подхождат право насам!

Херцогът погледна Робърт и двамата казаха едновременно:

— Рейнман!

— Само този луд ще хукне пред такава буря, без да помисли, че ще свърши с кораба си на половин миля в сушата. Да се качим на кулата.

Междувременно момчетата и Бетани също бяха станали.

— Татко — каза Мартин. — Нищо няма да видите оттам!

— Ако е Рейнман и не спре кораба си в тази хала, много ще имаме да видим — отвърна Хенри.

Напусна голямата зала и се запъти към стълбището, което водеше към най-високата кула пред цитаделата. Наричаше се Кулата на магьосника, тъй като някога предтечата на херцога, лорд Боррик, я беше отстъпил на един магьосник и неговия чирак. Сега бе празна, но все още предлагаше най-добрия изглед към околността на запад.

Разбързаха се слуги, за да донесат промазани наметала за свитата на херцога, и когато Хенри и Робърт стигнаха до върха на кулата, задъхан паж ги догони и им подаде тежки наметала, киснати в тюленова мас. След миг двамата владетели бяха на кулата, извърнали лица срещу хапещия дъжд, и се напрягаха да видят каквото могат в тъмното.

Когато и другите се струпаха около тях, граф Робърт извика над воя на вятъра:

— Виждате ли нещо?

Хенри посочи.

— Там!

Градчето Крудий беше залостило здраво врати и кепенци срещу бурята, но все пак тук-там се виждаха светлинки, процедили се около ръбове на кепенци, и от фенерите на забързани към кейовете хора. Сигналът за тревога смътно достигаше до ушите на струпаните на върха на най-високата кула на цитаделата Крудий.

В далечината едва се виждаше сиянието на фара Лонг Пойнт, смътно червена — предупреждение към кораби да не навлизат в пристанището.

При буря корабите поемаха към един нос на няколко мили нагоре по брега и възвиваха да намерят подслон зад няколко високи стръмнини. В щорм като този разумният избор можеше да е да продължиш да плаваш покрай брега и да обърнеш, когато ветровете отслабнат, или да пуснеш котва и да обърнеш носа срещу бурята.

Но този капитан не беше обикновен мореплавател. По-скоро беше донякъде луд, както бе отбелязал лорд Хенри. Смятаха го за най-добрия капитан в Западната кралска флота и винаги го пращаха първи след пирати и на опасни мисии.

— Трябва да е нещо важно, за да накара Рейнман да рискува да влезе през нощта! — извика Мартин: бе застанал зад баща си.

— Глупак! — отвърна Робърт. — Ще се блъсне в кейовете!

В дъжда и сумрака корабът се понесе бясно покрай фара като зловеща сянка, скелет от сиво и черно, осветен от жълто-белите отражения на факли покрай вълнолома. Щом влезе в пристанището, всяка врата и прозорец на всеки дюкян покрай кея се отвори рязко въпреки дъжда и хора зяпнаха удивени лудия капитан, подкарал кораба си към унищожение.

Изведнъж, около кораба изригна ярка почти като посред бял ден светлина и се разшири като огромен мехур. Вътре в бляскавия купол можеше да се види как корабният екипаж сече трескаво такелажа, тъй че платната да се смъкнат по-бързо.

— Проклятие! — каза тихо херцогът.

2.

Предупреждение

Вятърът виеше.

Капитан Джейсън Рейнман ревна, за да го чуят над шумотевицата:

— Режи платната, по дяволите!

Екипажът беше пратен горе по такелажа по време на безумното връхлитане към пристанището на Крудий в подготовка за този отчаян акт.

— Силно на десен борд! — извика капитанът и двамата мъже, които се бореха с дългата дръжка на руля, напънаха с всичка сила наляво, за да завъртят непокорния кораб в обратна посока.

Гредите на „Кралски вестоносец“ застенаха в протест, докато корабът се бореше с напрежения, които не беше направен да издържи. Капитан Рейнман се обърна към мъжа, който стоеше до него, и извика:

— Задръж! Задръж! Само още мъничко!

Мъжът затвори очи, лицето му бе напрегнато от съсредоточение. Рейнман погледна нагоре и със задоволство видя, че всички въжета са прерязани — платната вече осейваха палубата. Щеше да оправи щетите в Крудий, а колкото платна беше загубил, херцогът можеше да му ги подмени. Въжетата щяха да се оправят, а ако някой от хората му се беше престарал с брадвата, реите щяха да се ремонтират.

Шумът от бурята заглъхна — мехурът от светлина бе езерце спокойствие сред пердашения от щорма залив.

— Не ме проваляй, владеещ чародейството пиян тъпако! Не ти се разрешава да припадаш, преди да се вържем на кея!

Мъжът, на когото викаше, не издаде с нищо, че го е чул, толкова голямо беше съсредоточаването му — а може би усилията му да се задържи на крака.

Корабът доближи кея в относителното спокойствие на магическия мехур и Рейнман извика:

— Пусни фендерите през борда! Угасне ли тази черупка, щормът ще ни блъсне в кея. Не искам да станем купчина трески! — А на мъжете горе викна: — Дръж се здраво, че ще ви люшне яко!

Щом големите фендери се спуснаха през борда, за да защитят кораба от блъсването в стената на кея, магическият мехур рухна и както бе предсказал капитанът, бурята ги тласна в скелето. Но фендерите свършиха работата си и макар да се разнесе пращене на дърво, и кеят, и корабът останаха непокътнати.

След това корабът се люшна опасно, стърженето на дърво в дърво беше болезнено силно, а трите мачти се килнаха рязко към каменната настилка на крайбрежната улица. Мъжете на тях се вкопчиха на живот и смърт и завикаха тревожно.

Но точно когато изглеждаше, че реите ще се натресат в земята, движението спря. За един напрегнат миг мачтите надвиснаха над камъните, след което тръгнаха обратно нагоре. Моряците отново завикаха тревожно, осъзнали, че може да бъдат изхвърлени в другата посока.

— Дръж се! — извика капитанът, вкопчен здраво в парапета. Огледа се и видя, че приятеля му го няма никакъв. — Пиян глупак! — извика към празното вече място и се вкопчи още по-здраво в парапета.

Изруга наум необходимостта от такова безразсъдно поведение и се закле, че ако корабът не оцелее, ще се погрижи лорд Джеймс Дашър Джеймисън да плати за нов от собствения си джоб. Макар да имаше таен достъп до кралската съкровищница, едва ли щеше да събере толкова пари.

Корабът продължи да се накланя, но вятърът и вълните го задържаха да не се преобърне. Капитан Рейнман пусна парапета и извика:

— Бързо! Всеки, който още не е мъртъв, мятай въжетата и дърпай здраво. Всеки, който е мъртъв, ще отговаря пред мен!

Забърза към носа и се огледа. Корабът беше в по-добра форма, отколкото бе очаквал, но не толкова добре, колкото му се искаше. Няколко дни дърводелство и боядисване щяха да го направят като нов.

Позволи си за миг да се поздрави за това безумно влизане в пристанището на Крудий, след което извика:

— Някой да е виждал оня пиян магьосник?

Един от моряците на палубата подвикна в отговор:

— О, него ли, сър? Мисля, че изхвърча през борда, когато се люшнахме обратно. — И изведнъж осъзнал какво е казал, извика: — Човек зад борда!

Няколко души от екипажа изтичаха до перилото и един посочи:

— Там!

Двама моряци скочиха през борда въпреки опасната вълна и риска да бъдат пометени към корпуса или още по-лошо, под кея и струпаните там отломки.

Обектът на търсенето им, слаб мъж с обикновено разрошена сламеноруса коса, която сега бе полепнала по черепа му, запръска слюнки и закашля, щом един от моряците го издърпа на повърхността и задържа главата му над водата. Вторият моряк помогна да го издърпат до кораба, където други двама моряци се бяха вкопчили здраво във въжетата.

Прогизнал, грохнал и отчаян, мъжът с мокрия халат погледна капитана и рече:

— Стигнахме ли?

— Общо взето — отвърна капитанът ухилено. — Господин Уилямс!

Първият помощник се появи тутакси.

— Да, сър.

— Слез долу и виж колко работа има да се свърши. Не чух нещо, което да ме убеди, че имаме сериозна повреда. Не ми казвай, че греша, ако обичаш.

Първият помощник отдаде чест и се обърна. Също като капитана познаваше кораба толкова добре, колкото лицето на жена си и децата си. Подозираше, че ги чака ремонт, но нищо по-сериозно.

— Пускай мостчето! — заповяда капитан Рейнман.

Моряците бързо се подчиниха. За разлика от мостчетата на пътническите кораби — луксозните, със стъпала и перила, — това беше просто широка дъска от здраво дърво, която едва стигаше до кея, без да се огъва толкова, че да не издържи мъж, понесъл товар.

Веднага щом дъската опря на кея, Рейнман заслиза по нея. Ботушите му по-скоро се хлъзгаха, отколкото стъпваха по дъската. Както очакваше, когато стъпи на кея, към него вече се приближаваше група ездачи.

Херцог Хенри, граф Робърт и няколко войници дръпнаха юздите и спряха.

— Ужасна нощ за езда, ваша милост — каза с широка усмивка капитанът, без да обръща внимание на пердашещия дъжд.

— Ужасно и за приставане — отвърна му херцог Хенри. — Трябва да е нещо спешно, за да направите тази рискована акробатика.

— Би могло да се каже. — Капитанът се огледа. — Макар че ще почака малко, докато можем да останем насаме. Изрични указания: само за вашите уши.

Херцогът кимна и махна на един от свитата си.

— Дай коня си на капитана и ни последвай пешком.

Войникът се подчини на заповедта, скочи от седлото и подаде юздите на Рейнман. Капитанът яхна коня малко непохватно, тъй като ездата не беше първото му занимание, но след като се озова на седлото, изглеждаше съвсем уверено.

— Към цитаделата! — извика херцогът над воя на вятъра.

Обърнаха и поеха нагоре по главната улица на Крудий, широкия път, който щеше да ги отведе до подслона и пращящия огън в камината.

Капитан Рейнман взе подадената му кърпа и започна да бърше лицето си, но отпъди слугата, донесъл сухи дрехи за преобличане.

— След малко — каза му, а след това се обърна към херцога. — Няколко думи насаме, милорд.

Стояха на входа на замъка с херцогинята, графинята и трите деца; всички чакаха обяснение за безумното акостиране, което току-що бяха видели.

Изненадан от необичайно рязкото поведение на Рейнман, херцогът кимна на другите да се приберат в голямата зала и обясни, че двамата с капитана ще отидат при тях след малко. Щом останаха сами в преддверието, херцогът попита:

— Е, какво е толкова важното, че рискувахте да разбиете най-бързия кораб на кралството, за да ми го кажете ден по-рано?

— Заповеди от Короната, сър. Трябва да свикате сбор.

Лицето на херцога остана безизразно, но очите му се присвиха.

— Значи война?

— Още не, но скоро, може би. Лорд Съдърленд и херцогът на Ран твърдят, че границата е спокойна, но според слуховете Кеш се придвижва в Юга и трябва да сте готов да подкрепите Ябон или дори Крондор, ако възникне нужда.

Хенри се намръщи. Война по Далечния бряг беше възниквала само два пъти в историята на Кралството: първоначалното завоевание, когато земята бе отнета от Кеш, и след това цуранското нахлуване. Хората на Далечния бряг живееха в мир от столетие и нямаха почти нищо общо с Кеш, ако не се брояха търговците, жадни за екзотични стоки.

Но Проливите на мрака бяха друга работа. Границата между двете гигантски държави от много време бе свидетел на стълкновения и нахлувания: и едната, и другата страна търсеха изгода. Последния път бе имало мащабно нападение над Кралството, последвало нашествието на силите на Изумрудената кралица. Докато целият Запад беше в развалини, Кеш беше тръгнал срещу Крондор, но се беше прибрал с подвита опашка от мощта на чародея Пъг. Пъг беше сгълчал и двете страни заради това прахосническо безразсъдство и така си беше спечелил враждебността на Короната. Все пак урокът му бе възприет и от почти петдесет години между двете гигантски държави не беше имало по-сериозен сблъсък. Дребните гранични стълкновения в Долината на сънищата не бяха нещо необичайно, но това сега беше първият намек за голяма военна акция срещу Кралството от империята Велики Кеш.

— Действия срещу Крондор ли очакват? — попита Хенри.

Рейнман сви рамене.

— Представа нямам какво очаква Кралският съвет. Ако Кеш тръгне срещу Крондор, Ябон ще трябва да се задвижи на юг за подкрепа, а вие несъмнено ще бъдете пратен на изток, за да подкрепите Ябон. Но това са само разсъждения. Знам само заповедите си, от устата на лорд Джеймисън.

— Ричард или Джеймс?

— Джеймс.

Хенри въздъхна. Ричард беше Рицар-маршалът на принца, втори братовчед на Джеймс, много по-близък до Короната в Риланон. Ако посланието идваше от него, значи наистина предстоеше война.

— Значи Джим е бил в Крондор?

— Този човек, изглежда, е навсякъде — каза Рейнман и пак избърса главата си с кърпата. — Не знам как го прави, но чувам от разни хора, че го били видели преди седмица в Риланон, после го виждам в Крондор, и освен ако не са му изникнали крила и е летял, не знам как би могъл да го направи, освен ако не е уморил няколко коня и не е спал цяла седмица.

— Има си начини, явно — каза херцогът. — Преоблечете се в нещо сухо и елате в залата. Вечерята все още е на масата и съм сигурен, че момчетата ще ви изтормозят с въпроси щом кажа на всички какво става.

— Ще го кажете на всички?

— Спомнете си къде сте, капитане. Това е Крудий. И да е имало тъдява кешийски шпионин през последните десет години, загубил се е някъде и скита далече от там, където трябва да е.

— А трябва също тъй да дам указания на граф Робърт и да пратя съобщения до Тулан, тъй че граф Морис да може да започне своя сбор. — Херцогът се усмихна. — След това безразсъдно влизане, което направихте, ако мислите, че мога да кажа на жена си, че това е държавна работа… ами, значи не помните жена ми достатъчно добре.

— Е, да, така е — отвърна капитанът с усмивка.

— Освен това момчетата ми са достатъчно големи и трябва да научат малко повече за военното дело. И макар да не ми се ще да се бият толкова млади, те са Кондуин.

— Да, милорд, и това е вярно.

Херцогът отведе Рейнман в залата, махна на слугите да напуснат и бързо предаде на всички много простата, но съдбоносна заповед от Короната.

Граф Робърт поклати глава.

— Военен сбор. Лошо време на годината е, милорд. Пролетната сеитба започва само след няколко седмици.

— Знам. Но войните са неприятни по всяко време на годината. Все пак можем да събираме войници на етапи. Един на всеки трима се явява щом бъде пратена вестта, снаряжава се и тренира, връща се в селото си след седмица-две, после е ред на следващия, и така нататък — и докато направим пълния сбор, сеитбата би трябвало да е в ход.

— Стига дъждът да спре — обади се Мартин кисело. — Земята няма да е готова за повечето посеви до седмица ако спре дори утре, татко.

— Земеделец си, а? — попита Рейнман и се ухили.

Брендан се засмя, дори Мартин се усмихна.

— Баща ни вярва в старите добродетели. Караше ни да работим като чираци във всеки занаят в херцогството за седмица-две, докато бяхме малки, за да разбираме по-добре живота на поданиците ни.

— Кралските поданици — поправи го баща му. — Ние трябва да закриляме гражданите на херцогството, но те не са на никого, нито дори на краля, макар да са задължени да му се подчиняват. Както и ние. Такава е традицията на Великата свобода, на която е основана държавата ни.

— Така казват — подхвърли Брендан и завъртя очи в досада.

Мартин смени темата:

— Капитане, как постигнахте този… фокус в пристанището, с мехура светлина насред бурята?

— А! — отвърна Рейнман. — С моя чародей на времето.

— Чародей на времето ли? — попита херцогът.

— Е, не е точно чародей, признавам, но „вещер на времето“ не върви, пък и освен това го дразни.

— Кой е той?

— Белард се казва — отвърна капитанът. — Един от мнозината от Звезден пристан. Беше с елфите на север оттук две години, учеше магия за влияние над времето от техните заклинатели. — Кимна благодарно, щом един слуга му поднесе чаша димящо греяно вино, отпи, остави чашата и рече: — Доста добър е в нея при това, освен един проблем.

— Какъв по-точно? — попита граф Робърт.

— Пие.

— А, пияница — каза Мартин.

— Е, не съвсем — отвърна капитанът. — Мъчил се като дявол да им научи магията и се понапил на едно от техните лунни празненства или слънчеви празненства, или цветни празненства, или каквото там правят елфите като повод да се напият хубаво, тъй че се напили и тогава почнало веселото: след няколко чаши той им направил една хубава буря насред гората. Няколко заклинатели едва успели да оправят нещата. А Белард открил, че понеже е човек, а не елф, или поне така мисли той, трябва да е пиян, за да накара магията да подейства.

— Аха! — възкликна Брендан с явно задоволство. — И сигурно му харесва!

— Всъщност тъкмо напротив. Оказва се, че другото, което Белард открил на онова празненство, е, че мрази пиенето. Трябва да го държим и да му налеем грога насила, ако ни потрябва занаятът му.

При тези думи всички се ококориха, а Брендан и баща му чак зяпнаха. След това залата избухна в смях. Дори капитанът се изкиска.

— Наистина го мрази. Но пие и върши майсторска работа, както видяхте одеве — сътвори ни мехур на спокойствие посред бурята. Тласкаше ни с постоянен вятър три дни веднъж, на един курс от Риланон покрай южните държави нагоре до Крондор — след като щяхме да изпаднем в безветрие за кой знае колко дни.

Главата го цепеше дни наред след това и стомахът му беше толкова вкиснал, че да откаже човек от ядене за цял живот.

— Защо го прави? — попита лейди Бетани. — Със сигурност има други магии, по-подходящи за него.

— Не знам — отвърна Рейнман със смях. — Може би защото му казах, че е длъжен да служи на принца и няма избор.

— Не си, нали? — каза херцогът. — Принудата е забранена със закон след войната с цураните.

— Да де — отвърна Рейнман и се изсмя малко гадно. — Но той не знае това.

Отново избухна смях, макар че Брендан и всички дами изглеждаха огорчени от двуличието в тази шега. Рейнман добави:

— В крайна сметка ще бъде добре възнаграден. Службата му на Короната няма да остане невъзмездена.

— А Хал? — попита Мартин.

— Да. Ще го върнат ли? — допълни Брендан въпроса му.

— Колкото до това — отвърна Рейнман, — засега принцът ще е благодарен, ако вестта за военния сбор в Запада не стигне до ушите на Изтока.

Хенри махна на капитана да се настани на масата и вдигна ръка. Мартин стоеше най-близо до вратата, тъй че я отвори и подкани чакащите отвън слуги да влязат.

— Обслужете ни и ни оставете — каза им херцогът.

Слугите се разбързаха да осигурят още храна и пиене, след което напуснаха.

— Отпращате слугите? — учуди се Рейнман.

— Клюкарстват и макар да вярвам на всички в това домакинство, една изтървана дума пред търговец или гостуващ моряк може да доведе до неприятности… Е, Джейсън, какво още имаш да ни кажеш?

Рейнман се усмихна.

— Само слухове. Преди да напусна Риланон се говореше, че кралят пак е болен.

Хенри се отпусна на стола си и въздъхна:

— Братовчедът Грегъри така и не стана мъжът, какъвто беше баща му. А и без синове…

— Ще спести доста неприятности, ако посочи Оливър за свой наследник — каза Робърт.

— Принц Едуард би одобрил това — отбеляза сухо Рейнман. — Принцът на Крондор гори от нетърпение кралят да провъзгласи друг за поста и да го остави да се оттегли в „цивилизацията“, както обича да нарича столицата. — Сви рамене. — Като за столица Крондор не е толкова лошо място, макар да му липсва известно великолепие. Едуард живее в смъртен страх, че някак си ще направи ужасна грешка, ако стане крал.

Всички се засмяха.

— Еди винаги е бил временно решение — отрони Хенри замислено. — Няма никаква политическа поддръжка и никаква амбиция. Мисля, че ако Събранието го обяви за крал след Грегъри, ще намери начин да отхвърли короната и да избяга в именията си. Има разкошна вила на един малък остров край Ролдем.

— Където, разправят, жена му прекарва повечето си време… — добави Рейнман и хвърли поглед към дамите — в прегледи на домашната гвардия.

Херцогинята повдигна вежда.

— И е известно, че всички те са много чаровни, много млади и… много високи.

Графиня Мариан и лейди Бетани се засмяха на забележката, а двете момчета се спогледаха, преди Брендан да се ококори и да каже:

— О!

— Дворцовите бракове невинаги са това, което биха могли да бъдат — каза майка му все едно нямаше нужда да се добави нищо повече.

Рейнман се почувства неловко.

— Говорехте за Хал. Как е той в онова училище в Ролдем?

„Онова училище в Ролдем“ беше Кралският университет, най-доброто учебно заведение на света. Беше създаден първоначално за благородниците на Ролдем и кралския двор като място, където да изучават изкуство, музика, история и естествени науки, както и магия и военни умения. Но през годините беше привлякъл най-добрите младежи от всяко съседно кралство и Империята и се бе превърнал почти в необходимост за всеки благородник, стремящ се към кариера.

— Никой от Далечния бряг не беше учил там преди — отвърна Хенри. — Но на Хал, изглежда, му е приятно или поне така намекват писмата му.

— Включва се в Майсторския дворцов шампионат — каза Брендан на капитана.

— Хубаво перо на шапката му, ако спечели — отвърна Рейнман.

Хенри погледна към един от затворените с кепенци прозорци, сякаш можеше да види леещия се навън дъжд.

— При това разстояние в Ролдем вече трябва да е обед. Може би сега се състезава, ако вече не е елиминиран.

Фехтовачът се хвърли напред пред очите на тълпата, наблюдаваща свирепото париране на състезателите. Бяха съвсем равностойни и това бе първият от трите тура, които трябваше да излъчат новия шампион на Двора на майсторите.

Тъмнокосият младеж от Далечния бряг се беше оказал неочакван претендент, пренебрегнат от залагащите на първите двубои. Докато се издигаше рязко, премахвайки с лекота първите си трима противници, залозите бързо се бяха променили към равни за шансовете му да стане новия шампион.

Противникът му беше доскорошният фаворит, рус младеж приблизително на същата възраст.

Хенри Кондуин, най-големият син на херцог Хенри Крудий, парира, контраатакува, последва лъжлив замах наляво и забиване отдясно.

— Туше! — извика Дворцовият майстор.

В тълпата изригнаха одобрителни възгласи.

Двамата състезатели се поклониха един на друг и се оттеглиха в срещуположните ъгли на огромната зала за дуелиране в Двора на майсторите в град Ролдем.

Русият младеж се върна при баща си.

— Много е добър.

Талвин Хокинс, трийсет и вторият шампион на Двора на майсторите, кимна и се усмихна на сина си.

— Добър почти колкото теб. Ще трябва да си малко по-съсредоточен. Наблюдаваше го, но не очакваше да е толкова бърз. Сега може да поеме рискове, защото му трябва само един допир, за да спечели. На теб ти трябват два.

Тай Хокинс се намръщи. Знаеше, че баща му е прав. Младият Тайрън Хокинс, двайсет и пет годишният син на бивш шампион, беше толкова доминираща сила в Двора на майсторите като студент, че беше влязъл в състезанието като най-сериозен фаворит. Тази репутация му беше помогнала лесно да премахне всичките си ранни противници и беше станал малко прекалено самоуверен.

— Предпочита тройното съчетание — каза Тал на сина си. Загледан в лицето на младежа, си помисли колко прилича на майка си, Теал, и колко дълбоко беше започнал да го обича, макар да не му беше истински баща. Големите сини очи и луничките придаваха на силното младежко лице момчешки вид, а усмивката му го правеше очарователен за дамите. — Ако можеш да разпознаеш това, когато започне — продължи той, — можеш да му влезеш под втория финт и да го достигнеш.

— А ако не го разпозная, той ще спечели двубоя — каза Тай сухо.

Тал се усмихна и отвърна:

— Стават и по-лоши неща.

— Вярно. Никой не умира тук… обикновено.

Това му спечели мрачния поглед на баща му. В Двора на майсторите се помнеше опитът за покушение над баща му от двама противници, завършил с първото преднамерено кръвопролитие на състезания от сто и петдесет години.

Докато чакаха да се даде знак за втория кръг на последния тур, двамата млади мъже огледаха залата. Тай беше излизал на арената безброй пъти, но за Хенри това беше първото гостуване в Двора. Всъщност беше първото му гостуване в Ролдем. Беше видял тази зала за първи път, когато му разрешиха четири тура упражнения срещу учители само преди два дни.

Но и за двамата младежи великолепието на огромната зала все пак бе изумително. Резбовани дървени колони обкръжаваха дървената арена, полирана до блясък като метал, като лъскава мед. Сложни шарки бяха врязани в пода. Имаха не само естетическа функция, тъй като всяка фигура очертаваше зона за дуелиране, от тясната пътека за дуел с рапира до по-големия осмоъгълник за по-дълги остриета.

Точно затова съществуваше Дворът на майсторите.

Преди повече от две столетия кралят на Ролдем учредил турнир, който да определи най-големия фехтовач на света. Съперници от всякакъв ранг — благородници и простолюдие — пропътували чак от най-южната провинция на империята Велики Кеш, от далечните Свободни градове на Натал и от всички места помежду им. Наградата била баснословна: златен меч, инкрустиран със скъпоценни камъни. Награда, ненадмината в цялата история на кралството.

Надпреварата продължила две седмици и един местен благородник, граф Верси Данго, накрая триумфирал. За изумление на краля графът заявил, че иска да се откаже от наградата, за да може кралят да заплати с меча построяването на академия, посветена на изкуството на фехтовката, и там да провежда периодично този турнир. Така бил основан Дворът на майсторите.

Кралят заповядал построяването на училище, покриващо цяло каре в центъра на столицата, и през годините то било преизграждано и усъвършенствано, докато вече наподобяваше колкото училище, толкова и дворец. Когато било завършено, провели втори турнир и граф Данго успешно защитил славата си на първи фехтовач на света. Всеки пет години се събираха фехтовачи, за да се състезават за титлата Шампион на Двора на майсторите. Четири пъти Данго бе надделявал като окончателен победител, докато накрая една рана му попречила да се състезава повече.

Учителят, назначен за Майстор на турнира, даде знак на двамата състезатели и те заеха позициите си. Майсторът застана между тях, разпери ръце и те вдигнаха оръжията си. Майсторът хвана върховете, събра ги, след което отстъпи назад и извика:

— Дуел!

Тай мигновено приложи коварен горен удар, който почти улучи и принуди Хенри да направи стъпка назад. Тай настъпи с изпънато напред оръжие и с лявата ръка на бедрото, а не вдигната във въздуха за равновесие, както предпочитаха повечето фехтовачи. Баща му го беше научил, че няма много предимство в това, освен ако губиш равновесие, тъй като вдигнатата високо ръка ти отнема от енергията — не ужасен проблем на фехтовалния тепих, но можеше да убие човек в битка.

Хенри направи лек отскок и започна кръгово движение със сабята и Тай разбра, че се кани да опита същия троен ход, който почти му беше струвал „туше“. Вместо да изтегли на втората маневра, той изпъна ръка и направи необичайно ниско забиване, с което удари Хенри на по-малко от половин педя от колана му, но все пак ударът бе чист. Още преди Майсторът да го е обявил, самият Хенри извика:

— Туше!

Двамата състезатели застанаха мирно за миг, поздравиха се и се върнаха в двата края на арената. Хенри се приближи при чакащия го треньор, майстор фехтовач Филип.

— Той разбра какво си намислил — каза старият воин.

Хенри кимна, смъкна кръглия си шлем, похабен от днешните двубои, и леко задъхан, отвърна:

— Изглупях, че опитах един и същи ход два пъти. Той ме подмами да го опитам с високото си забиване. Накара ме да помисля, че е отчаян. — Взе подадената кърпа и изтри лицето си. — Опряхме до едно „туше“ за титлата.

— Колко лошо, че баща ти не е тук. И да спечелиш, и да загубиш, ти донесе гордост на фамилията си. Хал.

Хенри кимна.

— По-добре, отколкото очаквах, всъщност.

— Прадядо ти Арута е бил прочут фехтовач. Изглежда си наследил това умение.

Хенри се усмихна уморено.

— Добре, защото нищо не съм взел в стрелбата с лък от прапрадядо ми Мартин.

— За разлика от дядо ти и баща ти — каза сухо майсторът фехтовач.

Разбрал, че с редките похвали е приключено, Хенри въздъхна и каза:

— Или малкия ми брат.

— Или онова момче, което работи в ковачницата.

— Тъй че, искаш да кажеш, трябва да спечеля това.

— Това е идеята, общо взето.

Двамата състезатели се върнаха на тепиха, където ги чакаше Дворцовият майстор. Той протегна ръка и двамата младежи пак вдигнаха оръжията си. Майсторът сграбчи двата притъпени върха, след което дръпна рязко ръката си и извика:

— Дуел!

Двамата започнаха боя. Бяха равни в дарба и ловкост. Преценяваха, атакуваха, отстъпваха и отбиваха.

Опитните воини като Тал Хокинс и майстор фехтовач Филип съзнаваха, че двамата дуелисти са напълно равностойни: Тай имаше малко по-добра техника, но Хенри беше просто малко по-бърз. Победителят щеше да е този, който се възползваше от първата грешка на другия — било от загуба на концентрация, от погрешен разчет на времето или от умора.

Двубоят навлезе в своя ритъм, отсечен и отривист, прекъсван от кратки паузи, докато двамата противници си поемат дъх и се преценят взаимно.

Тай предприе свирепа висока атака и изтласка Хенри към неговия край на тепиха. Ако бъдеше принуден да прекрачи линията, щеше да загуби с фал.

— О… — отрони майстор фехтовач Филип, щом най-добрият му ученик заотстъпва сякаш на ръба да изгуби самообладание. Но преди да се е примирил с това, че ученикът му ще загуби пред хитрата атака, се случи нещо забележително.

Тай заби към най-високата точка, позволена за туше — туниката точно под лицевия предпазител, — ход, който трябваше да принуди Хенри да се задвижи надясно или наляво, тъй като нямаше повече място зад себе си. И в двата случая щеше да стъпи извън ограничената зона и да загуби двубоя — или да изгуби равновесие.

Но Хенри просто задържа левия си крак здраво на пода, само на два пръста пред крайната линия, изви тялото си и хлъзна десния си крак напред, оставяйки рапирата на Тай да се вреже във въздуха точно над платнената му туника. Хенри пък изпъна ръката си и Тай налетя право срещу върха на рапирата му.

Тълпата ахна, щом двамата дуелисти замръзнаха на място. За миг в залата не се чуваше нито звук, а след това Дворцовият майстор извика:

— Съдии?

Четирима съдии, по един във всеки ъгъл на зоната за дуел, трябваше да подадат знак за валидно „туше“. Двамата най-близо до края на Хенри се спогледаха, несигурни какво са видели току-що. Хенри вече седеше на пода в пълен шпагат, с единия крак изпънат напред, другия — назад, а Тай се бе задържал в позата си, с извито тяло пред оръжието на Хенри.

— Така наистина е неудобно — каза Хал достатъчно високо, за да го чуят зрителите наблизо.

— Смущаващо всъщност — отвърна Тай.

Майсторът даде знак на двамата съдии да дойдат при него и каза:

— Състезатели, върнете се на позициите си.

Тай протегна лявата си ръка и Хенри я хвана и остави противника си да го вдигне на крака.

— Сигурно боли — каза Тай, след като смъкна шлема си.

Хенри също свали своя, избута тъмнокафявата си коса настрани и изохка.

— Представа нямаш.

Щом Хенри се върна при Филип, треньорът му каза:

— Никога не бях виждал такова движение. Какво беше това?

— Отчаяние. — Хенри взе подадената му кърпа и избърса лицето си. — Наистина е по-добър от мен, знаеш ли?

— Да — отвърна Филип тихо. — Но не много. И не толкова, че да се откажеш. Може да спечели, но ти също.

— Какво бави толкова съдиите?

— Предполагам, че спорят за правото на пътека. Тайрън все още беше изпънат напред, тъй че ти нямаше правото, въпреки че той налетя на върха на рапирата ти. Аз бих отсъдил, че няма допир, и щях да ви накарам да повторите.

— Не мисля, че ще мога — отвърна Хенри и потръпна от болка. — Май ще трябва да ида на лечител, ако искам да имам деца.

— Сигурно е само мускул. Почини малко и ще се оправи.

— Усещам, че левият ми крак не е както трябва, учителю. По-слаб е, отколкото би трябвало, и ако го напрегна дори малко, боли адски.

Филип се отдръпна назад.

— Опитай напад.

Хенри опита забиване вдясно от Филип и залитна. Филип го хвана, преди да рухне на пода, потупа го по рамото и извика високо:

— Дворцови майстори!

Тримата съдии, които се съветваха, се обърнаха като един и най-старшият попита:

— Какво има?

— Трябва да се оттеглим.

Последва стон на разочарование от многобройните зрители, а Майсторът на церемониите попита:

— Защо се оттегляте?

— Младият ми майстор фехтовчик е пострадал и не може да продължи.

Тай и баща му прекосиха тепиха. Спряха при съдиите и Тай заяви:

— Мога да изчакам, ако на младия лорд Хенри му трябва време да се възстанови. Час, ако трябва, или може би утре?

Хенри — вече накуцваше видимо — поклати глава.

— Не, сър. Не мога да продължа и… — Лицето му потръпна от болка. — Подозирам, че няма да съм в най-добрата си форма за доста време. — Усмихна се на противника си. — Честита победа, Хокинс. — Сниши глас и добави: — Вероятно щеше бездруго да спечелиш. Наистина си най-добрият, когото съм срещал.

— Честно казано, никой не ме беше притеснявал толкова като теб — отвърна Тай. Погледна към съдиите и те кимнаха.

Главният съдия и церемониалмайстор обяви:

— Тъй като младият лорд Кондуин не може да продължи, отсъждаме, че този дуел е приключил. Поздравления за шампиона на Двора на майсторите Тайрън Хокинс!

Тълпата явно беше разочарована от липсата на решение с бой, но след колебливото първоначално стъписване завика възторжено. Макар и да нямаше финално „туше“, турнирът бе предложил няколко дни забавление, а шампионът несъмнено беше изключителен фехтовач.

Когато възгласите стихнаха, Тай каза тихо:

— Това ще е огромно облекчение за кралския церемониалмайстор — отлагането на галапразненството щеше да го съкруши.

Хенри погледна към кралската ложа, откъдето кралят и семейството му бяха наблюдавали финалите, и забеляза видимото облекчение на лицето на майстора на церемониите, щом той застана пред краля.

— Време е да получиш наградата си — каза Тал Хокинс на сина си. После се обърна към Хенри. — С ваше позволение, ще ви пратя приятел лечител. Може да ви оправи за ден-два. Тези натъртвания в слабините са повече от неприятни, знам. Ако не се лекуват бързо, може да се задържат месеци, години дори.

Хал прие предложението с вежливо кимване.

Двамата финалисти и придружителите им бяха отведени до кралската ложа, където се поклониха пред краля на Ролдем. Крал Карол беше застаряващ мъж с побеляла коса, но все още изглеждаше жизнерадостен и щастлив. До него седеше съпругата му кралица Гертруде, а от другата ѝ страна стоеше най-младият им син, принц Грандпри, който беше само с няколко години по-голям от двамата състезатели и бе облечен в униформата на генерал от Кралската армия, и сестра му, принцеса Стефани, великолепна в роклята си от леко надиплена жълта коприна, която изящно се стелеше по пода. Голите ѝ рамене и дръзкото ѝ донякъде деколте бяха прикрити с прозирен шал в същия оттенък. Изборът ѝ на цветове бе в контраст с лешниковокафявата ѝ коса и изумителните ѝ кафяви очи.

Хенри се постара да не се изчерви, докато извръщаше поглед от нея, а след това забеляза как Тай Хокинс е зяпнал дръзко дъщерята на краля. И моментално реши, че победителят в двубоя му е неприятен.

От дясната страна на краля стоеше принцът на короната Констънтайн, безспорният наследник на трона, до него бе средният син, принц Албер, вероятен наследник. Хенри и Тайрън се поклониха на кралската фамилия.

Церемониалмайсторът обяви:

— Ваши величества, ваши височества, победителят и елиминираният в този финален мач. Лорд Хенри Крудий, приближете се.

Като първи от отстранените от победителя, Хенри бе награден с миниатюрен сребърен меч. Щом коленичи, за да приеме подаръка от ръката на принцесата на Короната, кралят каза:

— Жалко, че свърши така, младежо. Представихте се възхитително. Все пак втори не е повод за срам. Може би ще имате по-добър късмет на следващия турнир.

— Ваше величество е изключително любезен — отвърна Хенри, прие меча и с леко накуцване се върна и застана до майстор фехтовач Филип.

— Ще пратим лечител в квартирата ви в университета и този… крак… ще се погрижат за него. Трябва да сте готов за утрешното галапразненство — каза кралят.

— Благодаря ви, ваше величество — отвърна Хал с поклон.

— Тайрън Хокинс Оласко — извика церемониалмайсторът.

Тай коленичи и кралят заяви:

— Млади Хокинс, дадох кралската награда на вашия баща преди много години. — Усмихна се тъжно на Тал. — Беше ден, който никога няма да забравим.

Турът беше завършил със смъртта на двама от противниците на Тал: опитен фехтовач от Кеш, който бе дошъл на турнира с една цел — да убие младия майстор на меча, и един лейтенант от армията на Оласко, виновник за смъртта на повечето близки на Тал.

Кралят заяви:

— Така приключва тази надпревара и ще се съберем след пет години, за да видим дали младият Хокинс може да продължи постиженията на фамилията си. Желая ви, добри лордове, дами и господа, хубав ден и ще ви посрещнем с радост на нашето галапразненство утре вечер.

Всички насядали станаха, щом кралят се изправи и изведе съпругата си и семейството си от залата на Майсторския двор. Тай се обърна и видя, че Хал се е втренчил в него с присвити очи, но в същия миг един мъж се провря през тълпата и застана пред него.

Но пръв проговори Хал:

— Лорд Джеймисън!

Джеймс Джеймисън Фурията, или Трепалото, барон от Принцовия двор в Крондор, кимна на младия благородник, а след това на Тай и на баща му.

— Е, Джим, това е неочаквано удоволствие — каза Тал Хокинс.

Лорд Джеймисън се огледа и рече:

— Неочаквано, несъмнено, но едва ли удоволствие. — После добави по-тихо: — Трябва да поговорим насаме, Хокинс. — Обърна се към Хал. — Не се отдалечавай много, Хал. И с тебе трябва да поговоря.

Отдръпнаха се настрани от тълпата, обкръжила победителя, и Джим каза:

— Тал, трябва да те помоля за една услуга.

— Каква?

Отношенията на Хокинс с Джим Трепалото и с всички други, свързани с Конклава на сенките, в най-добрия случай можеше да се нарекат „смесени“. Бяха спасили живота му като дете, но му бяха наложили висока цена в служба за тях и дори сега, след като официално го бяха освободили от нея, продължаваха да присъстват в живота му. Хал знаеше, че им дължи всичко, което е сега, но в това чувство за дълг нямаше обич.

— Трябва ми да държиш под око младия Кондуин.

— Защо?

— Нещо предстои. Ще ти кажа повече довечера, насаме.

— И как да го държа под око, докато е в университета и живее в студентската спалня?

— Не го пускаме да се върне там. — Джим хвърли поглед към двамата млади фехтовчици и техните обожатели. — Покани го да вечеря със семейството ти в „Речната къща“ довечера и след това ще намеря възможност да поговоря с вас двамата. Да, това ще свърши работа.

— Добре. — Хокинс кимна късо и подмина намръщения кралски благородник.

Джим се огледа наоколо в опит да засече кой би могъл да го наблюдава. Ако в тази зала имаше агенти на Кеш — нещо почти сигурно, — щяха да са много добри в работата си, а това означаваше, че шансът да ги разпознае, е нищожен. Все пак бързият оглед из залата беше малка цена срещу шанса някой агент да сгреши и да се издаде.

„Или агентка“, поправи се той, щом улови погледа на една втренчена в него млада жена. След миг тя извърна очи. Джим едва потисна въздишката си. Каквото и да беше същинското ѝ намерение, беше пожелала да я забележат и той я бе забелязал. Тепърва трябваше да разбере дали е амбициозна за по-високо положение в обществото дама, отличила малко по-стария, но все още привлекателен благородник от Кралството за изгоден брачен съюз, или кешийска шпионка.

Придаде си спокойно изражение и тръгна привидно безцелно през тълпата, като се стараеше да се престори на любопитен зрител на днешното събитие, но всъщност се запъти точно към тази жена.

Малкото отклонение се появи в лицето на лорд Карингтън, дребен дворцов благородник от кралската делегация в Ролдем — суетен и досаден мъж с напомпано самочувствие на способен дипломат и със силен апетит за клюки.

— Лорд Джеймисън! — възкликна той и стисна вяло ръката на Джим.

— Милорд — отвърна Джим, докато се опитваше да не изпусне от погледа си красивата брюнетка, за която вече бе сигурен, че е кешийска шпионка.

— Жалко, че младият лорд Хенри не продължи — заговори Карингтън. — Заложил бях малко злато на него и щеше да е чудесно за Островите да имат шампион на Майсторския двор. Все пак… — Кимна към Тай и Хал, които все още разговаряха със зрителите, — мисля, че и така е добре, след като Хокинс претендира за титла на запад, макар и сега да пребивава в Оласко.

Доловил, че се очертава дълъг и досаден разговор, Джим отвърна:

— Познавам Галвин Хокинс от години, милорд. Той не „претендира“ за титлата, тя си е негова.

— О? — Като всеки друг член на кралския двор в Риланон, Карингтън не беше напълно сигурен какво прави Джим за Короната, но знаеше, че е нещо важно, а и освен това дядо му все пак беше херцог на Риланон. — Разбирам.

— Някак си не съм убеден, че разбирате — отвърна Джим, след което каза високо: — Извинете ме, милорд, трябва да поговоря с едно лице.

И преди дебелият придворен да успее да отговори, Джим му обърна гръб и се запъти право към една голяма колона, до която бе застанал обектът на вниманието му. Жената го погледна и по устните ѝ пробяга почти закачлива усмивка. Джим се зачуди дали не я е преценил погрешно. Може би не беше агент на Империята, а просто млада жена, хвърлила око на мъж с положение и богатство.

Стигна до колоната миг след като тя бе минала зад нея и вече не се виждаше никъде.

— Проклет да съм — промърмори Джим и се огледа. Беше много добър в наблюдението на хора сред тълпа, дори на оживен пазар в голям град. Но в момента като че ли беше срещнал равностоен противник. Жената май дори беше по-добра от него.

3.

Загадки

Вечерята мина празнично.

По покана на Тал Хокинс Хал и Филип вечеряха в „Речната къща“, ресторант, разположен в един от богатите квартали в града. Бе наречен на първоначалното заведение, което Хокинс бе отворил в град Оласко преди години, и се радваше на същия успех и добро име като него. Храната бе великолепна, най-важните особи в Кралството идваха да вечерят тук, и тъй като не беше пивница или хан, трапезарията не беше пълна с пътници, търговци и чужденци. С други думи, заведението допадаше на най-елитарните и снобски кръгове в Ролдем.

За изненада на Хал, лечителят бе пристигнал преди вечерята и бе приложил впечатляваща магия, за да изцери натъртването в слабините, и Хал вече започваше да съжалява, че не се бе съгласил на еднодневното отлагане на двубоя. Тай го интригуваше, макар той все още да беше напълно сигурен, че изпитва неприязън към него след начина, по който бе погледнал принцесата. Хал се въвличаше в обичайното състояние на младежка ревност заради момиче, с което дори не беше говорил, въпреки че бракът му с лейди Бетани от Карс бе предрешен.

Джим се държа като домакин на вечерята, макар поканата да беше дошла от Тал. В началото Хал и Филип бяха малко изненадани, но след като пристигна първото блюдо с виното, всички въпроси по това кой е отправил поканата бяха изоставени. За Хал и Филип това беше най-хубавата вечеря, която бяха опитвали.

Някъде по средата Хал каза:

— Чувствам се сит до пръсване, милорд Хокинс, и все пак нямам търпение да видя каква е следващата ви кулинарна изненада.

— Не „милорд“, просто Тал.

Джим се усмихна.

— Нашият домакин е скромен. Той е дворцов барон в Кралството, макар по принцип да пребивава в Оласко, и има изключителни заслуги към Ролдем.

Независимо херцогство вече от години, Оласко се беше превърнало в част от кралство Ролдем в резултат на споразумение след свалянето на последния независим херцог. Тал беше изиграл главна роля за това и по тази причина имаше висока репутация в Ролдем. Все още пребиваваше в Оласко, но държеше квартира в „Речната къща“.

— Все пак — отвърна Тал — боя се, че заслугите ми… — погледна Джим — не са достатъчно значителни, за да заслужавам тази почетна титла. — Всъщност и двамата знаеха, че първоначалната роля, играна от Тал, на скромен благородник от Кралството, е заблуда. Тал бе от едно племе в планините Високата твърдина, които очертаваха границата на Оласко на запад, и беше един от малцината оцелели от жестока война, водена срещу народа му. Съдбата и обстоятелствата, както и невидимата ръка на Конклава на сенките, го бяха повели по света и му бяха спечелили слава и богатство, но на горчива цена. Накрая каза: — Само Тал е достатъчно.

— Къде се научи на фехтовка? — обърна се Тай към Хал. — Не очаквах такова умение от човек от… — Замълча, за да подбере думите си по-внимателно. Далечния бряг все едно представляваше друг свят за живеещите около Кралско море.

Хал се ухили.

— Провинциалния Запад ли?

Майстор фехтовчик Филип сви рамене.

— Че е провинция, провинция е, но съм обучил няколко младежи, които нямаше да посрамят херцогство Крудий, ако бяха дошли вместо него.

— Не всичко при нас е тежки мечове и кръгли щитове — каза Хал. — Фамилната ни традиция е да се обучаваме в различни видове оръжия. Далечния бряг е силно залесен, с малко места за битки на открито, тъй че се обучаваме, за да защитим домовете си.

— Така е — каза Тал. — Знам от опит, че теренът е критично важен и тези, които не знаят как да се бият там, където се озоват, са в неизгодно положение.

Мислеше за отечеството си и колко различно беше воюването там в сравнение с по-цивилизованите области на Източните кралства, където имаше пътища и реки, по които да се прехвърлят войски и снабдяване.

— Имаме много добри стрелци — каза Хал. — Крепостници, както и свободни селяни, повечето от които са опитни ловци с дългия лък.

Тал се усмихна и Филип попита:

— Добър ли сте с лъка?

Талвин поклати глава, но вместо него отговори Джим:

— Може да свали ездач от седлото от сто разтега.

Очите на Тал се присвиха. Тази история беше известна само на малцина и до този момент щеше да е заложил всяка златна монета, която имаше, че Джим Фурията изобщо не е чувал как беше свалил наемника с прозвище Гарвана.

След като помълча малко, Тал каза:

— Можех някога, но се боя, че с възрастта уменията ми са отслабнали.

Майстор фехтовач Филип изведнъж се оживи.

— Знаете ли, като стана дума за ездачи… Този нов вид лък, кешийски модел, двойно извит и от рог вместо дърво. Виждали ли сте го?

Джим улови погледа на Тал и Хокинс каза:

— Да, но може би ще е по-добре да обсъдим стрелбата с лък друг път, майсторе. — Беше забелязал, че и последният от останалите вечерящи е напуснал. — Сами сме, Джим.

— Слугите?

— Всички са с мен от години и са благонадеждни. Ако Ролдем или Кеш има агент в персонала ми, значи Пъг ми е пратил магьосници, които не могат да си вършат работата.

— Добре. — Джим се обърна първо към Хал, после към Тал, и каза: — Потърсих ви, за да ви предам предупреждения, и на двамата.

— Какво? — попита младият лорд от Запада. Беше под влияние на повечкото вино, но не съвсем пиян.

Джим вдигна ръка да го накара да замълчи.

— По указания от принца на Кондор до баща ви беше изпратен призив за военен сбор на Запада.

Щом чу това, Филип почти скочи от стола си.

— Трябва да се върна в Крудий веднага!

— Моля, седнете — каза Джим. — Не можете да намерите кораб, който да ви закара до Саладор до заранта, тъй че поостанете още малко.

— Защо е сборът? — попита Тал. — Не бих и помислил, че Западът е изложен на някакъв голям риск.

— Принцът, по указание на краля, проявява предпазливост. Всички сили в Запада — Принцовите владения, Южните граници, Ябон и Крудий — трябва да проведат сбор. — Джим се отпусна в стола си, видимо притеснен. — Безпокои ни това, което не знаем. — Погледна Хокинс и добави: — Нашите западни приятели вероятно не са много в течение за слуховете от Имперския кешийски двор.

— Подозирам, че не говорите за дамските моди — каза Хал. — Според това, което чувам, те не носят достатъчно облекло, за да се притесняват за такова нещо. — Забеляза, че опитът му за хумор пропадна, и каза: „Извинете“, за явна насмешка на Тай.

Тал поклати глава.

— Знам само, че има нарастващ разкол в управляващото тяло, Галерията на лордовете и майсторите, между някои от Истинската кръв, особено между Майсторите на колесници и някои пълководци от Вътрешния легион.

— Доколкото знам история, само преди двайсет години онзи съюз едва не хвърли Империята в гражданска война — каза Филип.

Джим помълча малко, преди да отвърне:

— Правилно. Тал, за какво още се клюкарства из коридорите на властта? — Не беше сигурен колко знае всеки от двамата (и беше убеден, че двете момчета са в пълно неведение) за истинското естество на събитията, за които говореше Филип. Зъл чародей на име Лесо Варен беше обсебил тялото на стария император и почти бе унищожил сърцевината на Империята. Общоизвестната версия беше, че Пъг и други членове на Академията на магьосниците в Звезден пристан са ликвидирали зъл заклинател, опитал се да унищожи владетелската фамилия.

Тал продължи:

— Повечето от това, което чуваме, изглежда, е обичайната кешийска политика. Пратениците в двора на Ролдем са в голяма степен онова, което човек би очаквал. Хора от Истинската кръв с връзки с Имперската фамилия, неоспоримо верни на императора, тъй че каквото чуваме на вечеря е до голяма степен онова, което човек би очаквал от въпросните особи. — Погледна Джим. — Император Сезиоти се чувства задължен към Пъг и Конклава, а гледа и много по-благосклонно на Кралството заради помощта, която спаси фамилията му от Лесо Варен.

— Така е — каза Джим. — Само че не толкова много в Галерията на лордовете и майсторите изпитват същото като имперската фамилия. Не забравяйте, минаха над двайсет години, откакто Сезиоти взе трона, и макар брат му Дангаи все още да командва Вътрешните легиони, извън имперските среди има много от Истинската кръв, които се стремят да разширят властта си.

— Но война с Кралството? — попита Хал. — Нелогично е.

— На повърхността — отвърна Джим. — Но две неща ме глождят. — Вдигна пръст. — Един общ враг потушава вътрешния конфликт и макар императорът и брат му да се чувстват задължени към Кралството заради отдавна отминали събития, имали сме не малко кръвопролития по границата, особено в Долината на сънищата, които да надделеят над тези по-приятни спомени. — Вдигна втори пръст. — Те надушват слабост. Кралството никога не е било по-уязвимо.

Тал отрони дълга въздишка.

— Кралят.

— Да, кралят. Грегъри е слаб. И макар баща му Патрик да не беше такъв, той беше неблагоразумен. Позволи си с този негов добре известен нрав да нанесе обида на Кеш по не един повод. Тъй че от много години ни липсва разумен владетел. Едуард е чудесен администратор, но Западът беше почти забравен за едно поколение и… — Отпусна се на стола си.

— Какво? — попита Хал, вече сериозно разтревожен. — Не очакваш Кеш да нападне Крудий, нали?

— Трябва да се подготвим за всякакви вероятности — каза Джим.

Хал изведнъж стана съсредоточен, всякаква следа от пиянство изчезна.

— Сборът ще бъде задържан на място и никакви отряди няма да се пращат на изток, докато Крондор не бъде застрашен. Ако бъдем нападнати, Ябон ще отвърне на призива ни за подкрепления и силите на Крудий ще бъдат пратени към Ябон. Кеш биха постъпили глупаво, ако отплават от Елариал и нападнат Тулан или Карс.

— Разсъждавате добре като военен, млади Хенри — отвърна Джим. — Но логиката във войната често диктува да знаеш неща, които врагът ти не знае.

— Трябва да сме подготвени — каза Филип намръщено. Беше стигнал до предела на разбирането. Можеше да е чудесен войник и приличен тактик, но сложната стратегия беше извън сферата му на компетентност.

— Какво ви кара да мислите, че Кеш би могъл да удари Запада? — попита Тал.

Джим заподбира думите си внимателно, тъй като едва шепа хора разбираха истинската му роля в делата на Кралството.

— Имам основания да вярвам, че в Юга са в ход големи мобилизации на сили, включително гарнизони в Кешийската конфедерация. — Конфедерацията представляваше голям район племенни земи, градове държави и хлабави съюзи, над които Кеш господстваше от столетия, макар така и да не бяха напълно усмирени.

— Могат ли да изтеглят силите си от гарнизоните в Конфедерацията?

— По принцип не — отвърна Джим, но по лицето му за миг пробяга загриженост.

— Държавите от Конфедерацията са постоянно в едно от двете състояния: открит бунт срещу Империята или подготовка за следващия бунт. Онези легиони са жизненоважни за стабилността на южната третина от империята. Без тях Конфедератите биха помели севера и окупирали колкото е възможно повече имперска земя.

Тай погледна баща си, след което попита Джим:

— Защо? В смисъл, ако империята изтегли силите си от Конфедерацията, няма ли хората в Конфедерацията просто… да ги оставят да си отидат?

Джим се усмихна.

— Не сте учили много кешийската история, а? — Отново стана сериозен. — Ако минете през този район, Тай, ще се озовете в една злочеста земя.

Оформи кръг с дланите си, с палците нагоре и на половин педя един от друг.

— Представете си, че това е Конфедерацията. На върха на кръга са разположени две планински вериги, които оформят Кешийския пояс: западната, по-дълга половина е наречена Колана. — Размърда десния си палец. — По-късата, източна половина, е Токата. — Размърда левия палец. — На север от Пояса има две градчета, Лонг Пойнт и Телеман. И двата не са същински градове, по-скоро големи гарнизони с цивилни, които ги обслужват. Колкото до равнините, те са почти неизползваеми: бедна почва и малко вода, освен когато е сезонът на бурите и всичко за месец е три стъпки вода.

— Накратко, хората, обитаващи Конфедерацията, биха предпочели да живеят, където и да е по света, но не и на собствената си земя — продължи той. — Но, и тук можете да видите извратената човешка природа в пълната ѝ сила: те са готови с охота да се избиват взаимно за това кой на кое жалко парче земя да клекне. Има едно градче, на един скалист полуостров, наречено Брияне, дом за бриянските морски разбойници. Имперската хазна им плаща щедро, за да не строят кораби и да не превозват хора на север от Конфедерацията. И много мразят всички там долу, особено конниците ашунта. Но единственото, което задържа планинските хора да не избиват хората в равнините, а хората в равнините да не избиват блатните разбойници и всички да не избиват пустинните хора, е всеобщата им омраза към империята. Точно това ги обединява.

Джим зарея поглед в далечината, докато премисляше.

— Не. Изобщо не бих могъл да си представя как Кеш би опразнил южните си гарнизони заради война на север. И все пак…

— Кралят няма ли агенти в Кеш? — попита Хал.

Джим го погледна бегло.

— Има, според слуховете. — Сви рамене. — Но сведенията са оскъдни и неблагонадеждни.

— Е, добре — каза Хал. — Просто ще трябва да сме готови за това, което може да ни поднесе Кеш. — Не прозвуча като младеж, демонстриращ фалшива храброст. По-скоро като разсъдлив бъдещ водач.

Джим го изгледа за миг, след което въздъхна.

— Става късно и скоро трябва да си лягам. Утре ме чака пълен ден с дипломатически глупости, които трябва да изтърпя преди празненството. — Всички станаха, а Джим се обърна към Хал. — Виж, може ли да те помоля нещо?

— Сър?

— Не се връщай в университета тази нощ. При толкова късен час и при това усещане за беда, витаещо във въздуха, ще спя по-леко, ако знам, че си в безопасност. Може да си далечен роднина на негово величество, но все пак си родственик и ще се чувствам лично отговорен, ако те сполети нещо неприятно, докато съм в този град.

— Имаме допълнителни стаи за редките случаи, когато някой гост не може безопасно да се върне у дома — каза Тал. — Завивките са чисти. Тай, заведи двамата ни гости до стаите им.

— Можеш да отидеш в университета сутринта — каза Джим. — Трябва да изглеждаш възможно най-добре утре вечер. — Обърна се към Филип. — Чувствайте се свободен да се върнете утре при херцога си, майсторе. Докато се решат някои проблеми тук в Ролдем, ще се погрижа лично за благополучието на младия лорд Хенри. Бъдете уверен в това и моля уведомете баща му, че е така.

— Да, сър. Лека нощ, господа — каза майстор фехтовач Филип.

Тай поведе двамата гости нагоре по стълбището. След като се отдалечиха достатъчно, Тал попита:

— Какво всъщност става там долу, Джим?

Макар и да не бяха близки, двамата се познаваха достатъчно добре и Тал знаеше, че Джим е много високопоставен в кралския двор, много по-важна особа, отколкото издаваше рангът му. Знаеше също, че Джим ръководи разузнавателната служба на краля. И всеки от двамата знаеше, че другият е служил в миналото на Конклава.

— Не знам, Тал, и това е самата истина, в името на боговете. Притеснява ме, че всичките ми съобщения северно от Пояса са рутинни: всичко в самата империя е спокойно. Но всичките ми агенти южно от Пояса са замлъкнали.

— Замлъкнали?

— Не съм получавал нито едно съобщение от никого в Конфедерацията от три месеца. Двамата, които изпратих да видят защо, все още не са се върнали, нито съобщават нещо.

— Вече разбирам тревогата ти.

— Става нещо там долу, а от имперския двор идват странни донесения. В Галерията на лордовете и майсторите има една фракция, която почти открито призовава за война срещу кралствата.

— Кралствата ли?

— Ролдем, както и Островите.

— Луди ли са? Флотата на Ролдем около Островите ще помете всеки имперски кораб от океана. Квеганците пък с радост ще се възползват от повода да оплячкосат Дърбин и Елариал.

— Не са луди. — Джим се потупа замислено по бузата. — Но е вярно, че това изглежда нелогично.

— Какво още? — попита Тал.

— Нищо не ти убягва, нали?

— От малък съм си наблюдателен, а и Конклавът ме подложи на доста сурово обучение. — Тал добави с усмивка: — Защо според теб приемам толкова малко покани за игра на карти? — После лицето му отново стана сериозно. — Прикри го добре, но има нещо, което не каза на младия лорд Хенри.

— Принцът е притеснен какво би могло да стане, ако на Крудий се заповяда да подкрепи Крондор. Армията е много малка — най-малката в Запада, а има много територия да се брани.

— Да се брани? — Тал присви очи. — Ако атаката е срещу Крондор, не очакваш едновременно нападение и над Далечния бряг, нали?

— Не от Кеш.

— Тогава от кого?

Джим поклати глава.

— Достатъчно е да кажем, че принцът не е оптимист за съседите на Крудий.

За миг Тал се обърка.

— Свободните градове? — След това изведнъж го осени. — Елфите?

— Звездните елфи в частност. Имали сме дълги и мирни отношения с тези в Елвандар, но новодошлите… — Джим се смълча. След дълга пауза продължи: — Не знам какво да ти кажа. Не са извършили никакъв враждебен акт, но са резервирани и от време на време получаваме съобщения за изчезнали хора покрай границата. Стигнали са до някакво разбирателство с джуджетата южно от тях, но доколкото разбирам, приятелство едва ли е точната дума. Броят им е неизвестен, а неизвестното много ме изнервя.

— Какво чуваш от Пъг?

— Нищо — отвърна Джим. — И да е чул Конклавът слухове за война, не ги споделят с мен. Освен това Пъг отдавна е заявил, че никога повече няма да се намеси в проблеми, свързани с държавен конфликт.

Талвин помълча, докато премисляше думите му.

— Може и да се намеси, ако една такава война ни отслаби достатъчно, за да не можем да устоим на друго нападение… като дасатите.

И двамата замълчаха. Цял един свят, Келеуан, беше унищожен в една едва отблъсната атака от могъщи сили от друга плоскост на реалността. И за повече от десет години всички членове на Конклава, активни или не, бяха помолени да се вслушват за всякакви вести за демонска активност.

— Може би трябва да си позволя да му напомня за това? — каза Джим.

— Може би — съгласи се Тал. — Чудя се какво ли замисля напоследък?

Пъг огледа пещерата. Магнус държеше ръката си вдигната високо и с магия бе сътворил ярка светлина, която движеше из залата като фенер.

— Много сме закъснели — рече той.

— Да — каза Амиранта. — Случилото се тук е било преди повече от година.

Спътникът на Амиранта, старият воин Брандос, коленичи и изохка.

— Ох! Остарявам. — Загледа се в камъните около останките от дървена маса. — Магия се е вихрила тук, да.

Пъг погледна Господаря на демоните и попита:

— Какво се е случило според теб?

Амиранта, чародей от Сатумбрия, се замисли. Беше се облякъл по-просто, отколкото при първата си среща с Пъг. Все още бе достатъчно суетен, за да подрязва брадата си ежедневно и да се грижи вълнистата му тъмна коса да е сресана, но пищният му халат със златно и сребърно везмо лежеше в дрешник в стария замък на Острова на чародея, който служеше като щаб за Конклава на сенките. За разлика от маскарада, който бе разигравал, за да обърква местни благородници и да ги убеди да му плащат в злато, за да прогонва демоните, които сам той е призовал, работата му с Конклава бе включвала истински риск и пътувания при тежки условия. Сега носеше проста туника, панталони и протрити кожени ботуши.

След като помисли малко, Амиранта отвърна:

— Смятам, че обектът на търсенето ни е извършил последното си призоваване тук. — Посочи един отдалечен ъгъл на залата, а Магнус извърна ръката си натам и хвърли светлина над него.

Високият белокос магьосник, единственото оцеляло дете на Пъг, се приближи, докато не видяха ясно онова, което бе забелязал Амиранта. На по-светлия фон на скалата се очертаваше присвита фигура на мъж. Брандос прокара длан по повърхността на пещерната стена.

— Все едно е станал на прах и се е втрил в самата скала.

Старият боец беше прекарал с Амиранта почти целия си живот, още от момче, когато чародеят го беше взел под опеката си. Вече изглеждаше по-стар от наставника си. Обърна се към Пъг и другите.

— Виждал съм това преди, но не мога да си спомня къде.

— Аз помня — каза Амиранта. — Преди години, когато ти беше още дете. Случи се на едно от най-първите призовавания, в които участва, спомняш ли си? — Когато се разбра, че Брандос не може да си спомни, го подсети: — Котката?

— О! — Брандос бавно го осени. — Да, котката!

— Когато Брандос беше дете и дойде да живее с мен — заговори Амиранта, — помислих, че ако водя със себе си момче, ще съм по-убедителен, като ида да отърва някой град или село от демон. В края на краищата що за шарлатан ще е толкова грижовен към едно дете?

— Такъв като теб — подхвърли Брандос с усмивка.

— Котката? — напомни Пъг.

— Да, котката. Дълга история, но важното е, че приятелят ми, когато беше момче, прекъсна едно от призоваванията ми в най-лошия възможен момент. Дразнеше една котка, която държахме в къщата, и тя избяга в стаята ми… е, вместо кроткото същество, което очаквах, се появи един, какъвто не бях виждал никога, нито преди, нито след това. Огромно крилато чудовище, което бълваше огън с невероятна горещина.

— За малко да изгори цялата къща — добави Брандос. Пъг и Магнус усетиха, че историята е разказвана достатъчно пъти, за да се превърне в едно от онези събития в семейната памет, които са ценени колкото заради възмущението и ужаса, които са причинили, толкова и заради забавната им страна.

— За нещастие на котката, но за мое щастие, вниманието на съществото бе привлечено от движението ѝ. Аз бях неподвижен, в разгара на призоваването, но котката тичаше и спря само колкото да изсъска на демона. Той я оправи набързо, а аз успях да го прогоня в демонското селение, но не и преди да пламне доста голям пожар в покоите ми, както каза Брандос. Когато на другия ден се върнахме да видим какво е оцеляло, очертанията на котката можеше ясно да се видят на стената, както виждате и тук.

— Друга злополука ли? — каза Пъг и свъси вежди. — Или друг опит на онези зад Демонската война да унищожат всеки, който би могъл да им се противопостави?

Амиранта огледа пещерата и отвърна:

— Можем само да предполагаме.

Безсилие обзе Пъг. От появата на демонски нахлувания в Мидкемия и особено след събитията преди няколко години в изоставената кешийска крепост над Долината на изгубените се беше затруднявал непрекъснато в усилието си да разбере какво застрашава неговия свят. Нещо нечувано ставаше в демонското селение, което Пъг и приятелите му наричаха Петия кръг, и макар доказателствата за този катаклизъм и потенциалната опасност от него за Мидкемия да бяха оскъдни и редки, Пъг знаеше, че и след унищожението на демонския крал Дахун при опита му да навлезе в този свят все още са под угроза.

Всъщност темата за разговор с чародея, която се подновяваше редовно, беше какво е могло да накара един могъщ демонски властелин да избяга от онова селение в това. Не да дойде начело на армия, както се беше случвало в миналото, за да завладее и унищожи, а да се промъкне предрешен като човешко същество и да потърси безопасно място, където да се скрие.

Да се скрие от какво?

Това винаги беше въпросът, който оставаше открит.

Пъг огледа за последен път пещерата и каза:

— Магнус?

Разбрал желанието на баща си, по-младият магьосник махна на другите да се съберат около него и след миг всички се озоваха отново в голямото преддверие на Острова на чародея.

Беше ранно утро и времето все още беше студено и влажно.

— Мислил ли си изобщо някога да преизградиш онази хубава вила? — подхвърли небрежно Брандос.

Пъг го изгледа рязко. Просторното му имение, което беше подслонявало училището му по магия, се беше оказало сцената на най-тежкото му поражение от онези, които се бяха опитали да унищожат Конклава, и му беше струвало живота на жена му, на другия му син, на снаха му, както и на над двайсетина ученици. Овъглените греди и останалите на местата си камъни бързо бяха обрасли с диви лози и трева. След не много години щеше да е трудно за някой, озовал се тук, да разпознае в руините гордия някога дом на една процъфтяваща общност.

Без повече думи Пъг се обърна и се отдалечи, за да поговори с Джейсън, магьосника, действащ като управител на замъка, човека, който отговаряше за укрепителните съоръжения и за живеещите в него, докато Пъг и Магнус отсъстваха.

Брандос погледна Магнус и той сви леко рамене. Макар да разбираше причината, поради която баща му бе изоставил вилата, белокосият магьосник не споделяше решението му. Отначало беше просто въпрос на целесъобразност, в случай че враговете ги шпионираха. Да се създаде впечатлението, че Конклавът е унищожен и че са останали само няколко бегълци, потърсили безопасно убежище в стария замък на скалите с изглед към Горчиво море. Нещо, което не беше далече от истината, поне според Брандос.

Но Конклавът беше устоял. Разраснал се беше дори, макар и да се беше пръснал по целия свят, с ядра за проучвания и обучение, разположени в изолирани места, а мнозина, които работеха за организацията, го правеха в центровете на власт в различни дворове и столици.

Магнус последва баща си и Амиранта се обърна към стария си спътник.

— Още ти идва отръки, нали?

— Явно — въздъхна Брандос. — Виждал съм го преди и знам, че и ти си го виждал. Разчита само на волята си и никаква радост няма в него.

Амиранта помълча и огледа наоколо.

— Може ли изобщо да има някаква радост тук?

Двамата мъже вече знаеха отговора. Бяха вечеряли тук с други от Конклава много пъти, с топлия огън в камината, бъбрили си бяха за какво ли не, но в тези събирания нито веднъж не бе имало и намек за нещо празнично. Когато се родеше дете, ставаше някъде другаде. Дойдеха ли големите празници като Зимния ден или Средилетие, Празника на сеитбата или Жътвеното празненство, обикновено биваха пренебрегвани, освен някое споменаване мимоходом.

От всички в Конклава само шепа хора пребиваваха постоянно в замъка. Сред тях бяха Амиранта, Брандос и жената на Брандос, Саманта. Джейсън, управителят на замъка, Роуз, неговата жена, самата тя също магьосничка, и един много млад чирак, Малок. И, разбира се, Пъг и Магнус. Винаги имаше по един-двама, които идваха и си заминаваха, но тези осмината съставяха цялото домакинство на замъка.

— Много неща сме видели тук — каза Брандос. — Но нещата не опират само до един мъж, комуто е трудно да продължи след смъртта на жена си и сина си.

Амиранта махна на Брандос да го последва нагоре по стъпалата до заделената за него стая в кулата. Минаха покрай вратата на жилището на Брандос и Саманта и старият боец се отби за малко, за да остави меча и щита си и да си смени ризата. След това последва приемния си баща до най-горната стая.

— Можем да се върнем в Гашен Тор — каза Брандос. — На Саманта ѝ липсват жените от селото.

Селото се наричаше Талумба и беше разположено на два дни път източно от град Махарта, сегашната столица на кралството Мубоя. Амиранта си помисли разсеяно как ли я кара Каспар от Оласко. Беше първият министър на махараджата на Мубоя и се беше върнал да служи на своя лорд и господар, след като бяха приключили онази работа с демонската порта преди пет години.

— Не — отвърна той. — Но вземи Саманта и идете на гости. Мисля, че ще е добре и за двама ви.

— А ти? — попита Брандос, взрян в лицето на приемния си баща за някакъв признак за отчаяние или тъга. Преобладаващото настроение в това място беше меланхолично, а чародеят вече беше човек податлив на мрачни размисли при всеки дребен повод.

— Всъщност Гуламендис ме покани да му гостувам в Е’бар.

Гуламендис също беше Господар на демони, един от таредел, или Звездните елфи, и двамата с Амиранта се бяха сприятелили, поне доколкото можеше да се сприятели човек с онези високомерни същества. Близостта им произтичаше от жадното любопитство на двамата към всички демонски неща и Гуламендис беше пребивавал тук близо година, преди да се върне в града, построен в планината Сивите кули от народа му.

— Е, поздрави го от мен — каза Брандос. — А как да стигнем до Гашен Тор? Имаш ли някой от онези глобуси, или ще е дългото пътуване по море?

— Ще помоля Джейсън да ти заеме един, ако има.

— Може да откаже — отвърна Брандос. — Изглежда, се чупят и никой от майсторите, дори от цуранско потекло в Ламът, не знае как да ги поправи или да направи нови.

Амиранта се намръщи.

— Надявах се, че след всичките тези години Пъг се е погрижил за това.

Глас откъм вратата му отвърна:

— Много неща знам, Амиранта, но не знам всичко.

Брандос — не беше чул стъпките на магьосника по стълбището — се обърна.

— Не беше от неуважение, Пъг.

— Знам. Подслушах малко. Значи се каниш да гостуваш на елфите в Е’бар?

— Крайно време е — каза Амиранта, махна на Пъг да се настани на стола до малкото писалище, а той седна на леглото.

— Малко сме в задънена улица. Не съм напълно сигурен какво точно търсиш, но всяко късче информация, което носят агентите ти, ни вкарва в задънена улица.

— И то много задънена най-често — каза Брандос. Видя, че опитът му за шега пропадна, и добави: — Ще ида да кажа на Саманта да стегне багажа и ще поговорим за гостуване у дома.

— Помоли Магнус да ви пренесе и уредете сигнал да ви върне. Прав си за цуранските глобуси: много малко са ни останали, а ни трябват за по-належащи нужди.

— Разбирам. Благодаря, че ни заемаш Магнус — каза Брандос и ги остави.

Амиранта се загледа след него. После се обърна към мага.

— Пъг, не твърдя, че те познавам добре, но минаха вече пет години. И знам как изглежда един обсебен човек. Дори споделям чувството ти на тревога от това, което сме открили до този момент, но долавям в теб някаква настойчивост, която сякаш не е породена от онова, което знаем. Какво не ми казваш?

Лицето на Пъг беше застинало, очите му се бяха втренчили в чародея.

— Идва време, скоро, когато ще ти кажа неща, които изобщо не би искал да чуеш. — После стана, обърна се и излезе.

Амиранта остана сам. Имаше гадното усещане, че казаното току-що от Пъг със сигурност е вярно.

4.

Пътуване

Амиранта беше изумен.

Беше се оказал неподготвен за великолепието на града на Звездните елфи, Е’бар. Макар да бяха минали не повече от три години, откакто бе издигнат, градът не беше нито недовършен, нито грубо изваян, а показваше изящество и красота, далеч надминаващи дори най-внушителните постижения в Риланон, Града на скъпоценностите, столица на Островното кралство, или Горния град в града Кеш, дом на Имперската фамилия и Истинската кръв.

Тук ги нямаше масивните сгради от камък и дърво на хората. Камъкът тук беше изваян по начин, далеч надвишаващ способностите на който и да било смъртен каменоделец. Амиранта смътно проумя идеята: геоманти бяха привели камъка в течно състояние и след това го бяха изваяли. Човешки геоманти се срещаха рядко, макар и да съществуваха, но изделията им бяха груби в сравнение с това, което виждаше пред себе си.

Цялата крепостна стена около града изглеждаше цяла, сътворена сякаш от един-единствен камък с планински размери. Портите на север и юг, както и по-малките портали на изток и запад, все едно бяха израснали в самата стена, докато се беше оформяла, и чародеят си помисли, че това може би не е далече от истината. Дори самите врати бяха от камък, макар да не беше по силите му дори да предположи как са измислени така, че да се въртят на невидимите си панти. Дори фоновата тръпка на магия, която усещаше, когато Пъг или Магнус прилагаха силата си, липсваше. В това място се долавяше нещо много по-отвъдно, нещо, което беше изпитвал по много по-смущаващ начин, когато си имаше работа с определени демони. Дори това би го изумило, но то беше просто една от милионите подробности, които се домогваха да завладеят мислите му.

Навсякъде имаше цвят, дискретен, но ярко откроим. Стълбове в бледо пясъчно и розово, оградено с бяло или сребристо, се издигаха и крепяха изящни сводове над улиците. Дори улиците бяха павирани с редуващи се карета светла охра и сиво, с леко пурпурно помежду им. Завесите на прозорците бяха от най-фина коприна, многопластови, за да затулят нежелани погледи, но в същото време да пропускат дневната светлина вътре. И златото! Навсякъде под слънчевата светлина блестеше злато, украсило пилоните, на които се вееха ярки знамена и флагове. Злато красеше врати и прозорци и очертаваше ръбовете на покриви. Беше изумително.

— Зяпнал съм като последния глупак, нали? — попита той домакина си.

Гуламендис, Господарят на демоните от таредел, се усмихна.

— Не един гост на Е’бар изглежда като теб сега. Ще привикнеш. — Озърна се да се увери, че никой не ги подслушва, и добави: — Честно казано, ние сме суетен народ. И подозирам, че моите хора изглеждат по същия начин, когато посетят Елвандар.

— Много ли от вас пътуват дотам, за да отдадат почит на кралицата?

— Повече, отколкото би искал лорд-регентът. — Замълча неловко. — Хайде, ела първо да похапнем. Ще направиш посещението си на вежливост при лорд-регента по-късно: преди това трябва да поговорим за много неща.

Тонът на елфа беше почти небрежен, но Амиранта беше прекарал достатъчно време с Гуламендис, за да разбере, че домакинът му е обезпокоен и че много неща ще е по-добре да не се обсъждат на открито. Амаранта беше пристигнал при източния портал и не го бяха пуснали да стъпи в Е’бар, докато Гуламендис не дойде, за да го придружи. Чародеят имаше силното чувство, че ако домакинът му не се беше появил, щеше да му е трудно да си тръгне в мир. Двамата стражи приличаха на корави опитни бойци, не като градската стража или полиция, каквито човек виждаше обикновено при портите на човешки град.

Наблизо се чу бебешки плач, после успокояващият глас на майката.

— Бебетата са рядкост за вашия вид, нали? — каза Амиранта.

Гуламендис го погледна и повдигна вежда.

— Нима? Кой ти каза това?

— Може да съм разбрал погрешно.

— Ако мислиш за другите раси на едел, може би. Но ние, таредел, сме плодовита раса. Малко знам за далечните ни родственици, но ние се радваме на децата си.

Амиранта имаше чувството, че се е натъкнал на нещо важно, но не можеше да го определи точно. Реши да изчака първата възможност да поговори с Пъг, който знаеше за елфите повече от всеки друг жив човек.

Стигнаха до жилището на Гуламендис и елфът покани госта си да влезе.

Чародеят беше живял в много лоши жилища, но бе очаквал малко повече след изобилието и великолепието, което бе видял навсякъде в този град. Стените бяха голи, без никаква украса, а малкото мебелировка беше проста: легло, маса, стол, който Гуламендис предложи на госта си, докато самият той седна на леглото, и два скрина. Единственото друго нещо, което привлече погледа му, беше малък сандък със свитъци и книги. Иначе приличаше повече на монашеско жилище, отколкото на дом на учен.

— Къде се храниш? — попита Амиранта.

— Имаме една голяма кухня на площада. Всички се редуваме да помагаме в готвенето и чистенето. Ако си избера съпруга, ще се преместя в по-голямо жилище, а дойдат ли и деца — в още по-голямо. — Домакинът се усмихна. — Малък е шансът за това, подозирам.

— Нима? — Чародеят знаеше много малко за Звездните елфи, но имаше смътното чувство, че на елфа, с когото говореше сега, не се гледа с добро око.

— От друга страна, това жилище е по-добро от последното, което ми бе отредил лорд-регентът.

Амиранта се намръщи.

— Бях настанен за седмици в една желязна клетка в двора на лорд-регента, докато брат ми проучваше този свят, като заложник за доброто му поведение.

— Доста неудобно.

Господарят на демони се изсмя горчиво и отвърна:

— Неудобно беше, да. Е, поканихме те преди години, и сега дойде. Защо?

— Добре, по същество — съгласи се Амиранта. — С Пъг издирваме всякаква приказка за демон или призоваващ демони, откакто видяхме… — Замълча, щом Гуламендис вдигна ръка в предупреждение да не уточнява. — Видяхме някои неща. Дотук сме намерили малко полезни податки: празни колиби, изоставени домове, напуснати пещери. Или намираме следи от сблъсък и унищожение. Нито един призоваващ демони, с когото сме работили за нашите… — озърна се — приятели, не е оцелял.

Изненадан от избора на думи, Гуламендис запита:

— Оцелял?

— Някой, изглежда, преследва Господари на демони и призоваващи — каза тихо Амиранта. — И изглежда, доста демони са дошли в този свят, разбили са прегради и са убили призовалите ги.

— Значи са силни — отрони Гуламендис замислено.

— Но къде са?

Гуламендис помълча повече от минута. Накрая попита:

— Колко може да са според теб?

— Повече от дузина.

— Аха. — Погледна с усмивка човешкия си приятел. — Вече разбирам причината за гостуването ти. Пъг знае ли?

— Знае, че в този свят са се развихрили над дузина демони. Не знае значението на този факт.

— Криещи се демони. — Прозрението сякаш развесели Гуламендис. — Трудно е за възприемане, нали?

Чародеят бе принуден да се съгласи.

— Нищо такова не се е случвало преди.

— Доколкото знаем, искаш да кажеш.

Амиранта, чародеят от Сатумбрия, отрони дълга въздишка.

— Защото ако това е вярно, човек трябва да се запита колко още има, за които не знаем нищо, и…

— Защо са тук — довърши елфът.

Детето огледа земята долу. Беше изтекла седмица, откакто беше изяла майка си, и се беше хранила само три пъти оттогава. Повечето погълната енергия беше отишла, за да укрепи вече изчерпаната ѝ сила, но беше натрупала малко големина и мощ. Не се питаше как знае това, което знае: какво от него е наследила от изядените и какво е от личния си опит. Беше ѝ все едно. Трябваше да оцелее. Само това трябваше да знае. Всичко друго беше теоретично.

Три малки същества се бяха присвили под една скална издатина, също като нея и майка ѝ преди седмица, и явно изчакваха да се стъмни с надеждата, че ще намерят по-добър подслон. Зачуди се защо не са притеснени от нощни хищници. Знаеше, че нощните хищници са още по-опасни от тези, които ловуват денем.

Това късче знание не беше нещо, което бе наследила. Това беше от опит. Имало беше жестока битка в нощта след като беше изяла майка си. Нощният ловец се беше нахвърлил върху нея изневиделица. Само една малка грешка от негова страна я беше спасила, защото вместо да откъсне врата ѝ, ловецът я беше захапал за рамото. Беше използвала този кратък миг, за да се пресегне с лявата си ръка и да използва ефикасно ноктите си. Беше го принудила да освободи захапката си, след това се беше извъртяла, докато дърпаше главата му назад, и накрая нейните зъби разпраха неговото гърло.

Беше спечелила от него много знание как да ловува в тези планини. И способността ѝ да вижда нощем вече бе изключителна. Беше използвала изгодно новите си способности, но въпреки това плячката бе оскъдна. Сега гледаше долу за възможен пир.

Зависи колко способни да се защитят щяха да са тези трите. Беше научила, с риск да загуби живота си, че съществува пропаст между знание и опит. С поглъщането на знанието на Архивиста беше научила много повече, отколкото някой сред нейния Народ трябваше да знае, но колкото до опита, все още беше дете. Детето, както мислеше за себе си.

Но макар да ѝ липсваше опит, притежаваше хитрост. Беше сигурна, че може да овладее тези трима жалки бегълци, ако планира… Да планира? До този момент беше съществувала най-вече в мига, със смътното съзнание, че трябва да се движи на изток, за да избяга от настъпващия мрак. Искаше ѝ се да може да залови летец, защото ако изядеше летец, можеше да спечели благословения дар на полета. Същността ѝ все още се оформяше, а с полета щеше да може да ловува по-добре, да се движи по-бързо, да оглежда по-ефикасно. За жалост летците бяха редки и когато ги беше виждала, бяха твърде високо, за да привлече вниманието им. Освен това беше преценила, че всеки летец, достатъчно дързък да я нападне пряко, навярно щеше да е по-опитен и по-силен от нея.

Огледа се и видя как сенките помръкват: тъмно синкавите и лилави оттенъци преливаха в черно, а червените, жълти и оранжеви скали посивяваха пред очите ѝ. Имаше нещо, което гъделичкаше съзнанието ѝ, някакво приятно усещане, докато гледаше това иначе прозаично събитие. След малко го свърза с понятие. Приятно беше да гледа. Беше… хубаво? Да, това беше понятието. Чувстваше се по-добре, когато гледаше нещо хубаво.

Зачака.

Когато слънцето се смъкна съвсем, тримата излязоха от скривалището си. Тя мигновено разпозна халата на последния: още един Архивист. Усмихна се. Промъкна се на десетина разтега от тях, скочи върху първия, прекърши му врата, преди да е успял да реагира, а след това се завъртя бързо и разкъса гърлото на втория.

Архивистът се присви, разбрал, че е безсмислено да бяга от по-силен противник, и заотстъпва заднешком. Какво правеше — зачуди се тя. След това се усмихна.

— Мислиш, че ако гладът ме е докарал до бяс, може да започна да гълтам тези двамата, а ти да избягаш?

— Да, би било логично — отвърна Архивистът.

Тя се потупа по главата.

— Аз също знам някои неща. Изядох един от твоята каста.

Архивистът се изправи в цял ръст. Беше висок някъде колкото нея допреди няколко дни. Сега тя се извисяваше с две глави над него.

— Защо не нападаш?

Тя пристъпи решително към него.

— Кажи ми за разликата между знание и опит.

— Знанието е абстрактно — отвърна той. — Научава се от всевъзможни източници. Опитът е онова, на което се натъкваме сами, както ни го поднесе животът, и от него извличаме знание, което не може да се спечели по друг начин.

— Кое е по-добро?

— Знанието — отвърна Архивистът без колебание. — Опитът е ограничен, докато знанието може да се придобие от опита на много други същества.

— Но знание без опит… — почна тя.

Той довърши:

— … ограничава възможността за добро приложение на това знание.

— Какво липсва?

— Трябва ти учител.

Тя се усмихна.

— Да. Ако ме учиш, ще те оставя да живееш. Нещо повече, ще ловувам за теб.

Младата женска пред него беше могъща и Архивистът осъзна, че само един отговор ще му позволи да живее повече от още няколко секунди.

— Ще те уча. Аз съм Белог.

— Аз съм Детето. Ела, яж с мен.

Архивистът не видя в това нищо странно, тъй че загълта с новия си ученик двамата слуги, които допреди няколко мига му бяха спътници. Не беше поглъщал приятел още от младостта си, но пък такъв беше обичаят на Народа в края на краищата.

Колкото и цивилизовани да се беше опитал да ги направи Дахун, в сърцевината си те бяха също като Диваците или Безумните. В същината си всички те бяха демони.

5.

Дворът

Херолдите надуха тръби.

Целият двор се обърна и се поклони, щом кралят на Ролдем влезе със съпругата си и тръгна към двата трона в отсрещния край на голямата дворцова зала.

Залата бе украсена с кралските цветове, големи знамена в прашно сиво със златна обшивка, с герба с делфина на кралския дом. Личната гвардия на краля носеше табарди в същите цветове, но останалите вечерни труфила бяха пищно гъмжило от багри.

Преди години модата на двора беше минала през фаза, която наричаха „бозава“. Приглушено сиво и черно облекло за мъжете и мрачни, тъмни цветове за женските тоалети, но за този сезон решаващите такива неща бяха постановили, че изборът ще са ярки празнични цветове. Джим се чувстваше малко непривично с яркочервена туника и жълти гамаши. Молеше се панталоните скоро да се върнат на мода. Не обичаше да го стяга.

Черните му боти бяха високи до глезените и бяха най-ценното, което носеше. Въпреки модния им вид бяха удобни и издръжливи, също толкова полезни за катерене по покриви, без да се хлъзгаш, колкото и за шляпане през каналите, тъй като можеше да се почистят с едно просто забърсване с парцал.

Джим не се беше катерил по покриви, нито беше шляпал през канали от няколко години, но някои навици трудно се забравят.

Той огледа залата.

Младият лорд Хенри стоеше до Тай Хокинс, а Талвин Хокинс разговаряше с някакъв дребен кешийски благородник. Джим си отметна наум да попита Тал за какво е поискал да говорят кешиецът. Знаеше, че почти със сигурност предстои война, и знаеше, че всеки агент на Кеш в района на Кралско море ще събира всяко късче информация, както правеха и неговите агенти, петнайсетина от които бяха в момента на този остров.

Преглътна безсилието си. За случайния наблюдател щеше да е поредният дребен благородник от Кралството, дошъл в двора на Ролдем за лична или политическа изгода, но едва ли заслужаващ нещо повече от бегъл поглед, въпреки прочутия си дядо. На този етап от кариерата си знаеше, че е познат за враговете си, които бяха много, и че изглежда прозрачен за по-малкото. Точно така искаше да е, защото докато се поддържаше тази видимост, нямаше да го сполети нищо лошо, когато се появяваше открито в двора. Опасното щеше да започне, когато изчезнеше от погледите и навлезеше в сенките.

Тръгна през тълпата, като бавно се приближаваше към трона. Вероятно щяха да го представят на краля след около час, малко преди да бъде представен шампионът на Двора на майсторите.

Погледна замислено младия Тай Хокинс, увлечен в оживен разговор с Хенри Кондуин. Далечният братовчед на краля на Островите слушаше с усмивка разказа на противника си от предния ден.

Съдбата на Островното кралство, и може би на цяла Триагия, скоро щеше да зависи от млади мъже като тях двамата, знаеше Джим. Способни младежи, незасегнати от покварата на политика и алчност.

Тай беше проблематичен, защото баща му беше кралски благородник само на име. Тази измислица бе създадена от Конклава, за да внедрят Тал като оръжие в служба на Конклава, и му осигуряваше достъп до определени кръгове в Островното кралство, също както рангът му на бивш шампион на Двора на майсторите му го осигуряваше тук в Ролдем, но Талвин Хокинс беше неохотен слуга на Конклава в най-добрия случай и никакъв слуга — в най-лошия. Все пак задържането му поне като съюзник щеше да свърши работа, стига синът му да можеше да бъде привлечен. А ако възникнеше нужда, Джим имаше нужната власт, за да превърне този фалшив благороднически сан в реален. Не че на Тал му трябваше, след като беше станал по-богат, отколкото можеше да е мечтало едно момче от планинските племена, какъвто бе Тал някога, но можеше да се окаже полезно синът му да бъде превърнат в кралски благородник някой ден. В Ролдем и двамата щяха да имат статут на шампиони на Двора на майсторите, но никой нямаше да спечели ранг. А Джим знаеше много добре, че рангът, както и привилегиите, които вървят с него, са от полза.

Вече беше ред на Хенри да разкаже нещо. Джим не се и съмняваше, че историите им са преувеличени, за да подсилят младежката им самоувереност. Стояха като петлета, с изпъчени гърди, надпреварващи се кой по-силно ще изкукурига на разсъмване. Един ден щяха да станат жестоки съперници или пък побратими и само съдбата можеше да определи кое от двете ще е.

Джим извърна очи от трона и усети как сърцето му се сви. Право към него идваше посланикът на Островното кралство в Ролдем негово превъзходителство Джон Рейвънскар. А ръка на ръката му беше положила не коя да е, а лейди Франсиезка Сорбоз.

— Милорд — каза посланикът и го изгледа скептично. — Не бях в течение, че сте в Ролдем.

Обичайно беше кралските благородници да се представят на посланика при идването си на острова.

— Моите извинения, ваше превъзходителство — каза Джим. — Неотложни работи ме принудиха да не изпълня задължението си.

— Познавате лейди Франсиезка, нали? — каза посланикът.

Едрият бюрократ, натруфен с тъмен копринен жакет, бяла надиплена туника и бял впит клин накара Джим да съжали още повече, че мъжките панталони бяха отпаднали от дворцовата мода. С този клин мъжът пред него не можеше да се оприличи на нищо друго, освен на тънкокрак пуяк.

Франсиезка, от друга страна, изглеждаше великолепно във всякакво облекло, Джим го знаеше от опит. Великолепно изглеждаше и без никакво облекло, което Джим също знаеше от опит. Бяха любовници на няколко пъти и на два пъти тя се беше опитала да го убие, по чисто професионални причини. Беше една от най-опасните агенти на краля на Ролдем и ръководеше разузнавателна служба като тази на Джим, Тайната полиция на Ролдем.

Имаше лице на десет години по-млада, факт, който ѝ даваше възможност да се предрешва като дете, когато потрябва. Можеше да изиграе ролята на момиче на петнайсет или по-малко, или на осемдесетгодишна старица. Имаше тънко тяло, почти момчешко, освен кръглото задниче, към което Джим винаги беше проявявал слабост, но той знаеше, че тялото ѝ е силно като острието на рапира и смъртно опасно въпреки крехката външност.

Светлоруса коса, която ставаше почти бяла на слънчева светлина, обгръщаше нежното ѝ лице. Големите сини очи се обърнаха към него и тя каза:

— Е, лорд Джеймс, оскърбена съм почти колкото посланика от това, че не ме уведомихте, че сте в града.

Носеше яркожълта рокля със зелена копринена обшивка, извезана с бели и черни перли, и многобройни златни пискюли по шлейфа, който се стелеше по пода. Като на другите дамски тоалети тази вечер, деколтето ѝ беше дълбоко, корсажът повдигнат и кръстът — стегнат. Джим се зачуди как дишат жените в тези облекла. Полата леко се разширяваше на хълбоците и отзад, с дръзка цепка отпред, до височината на коляното.

С известно задоволство Джим забеляза, че цветовете на дрехите им си прилягат, и отвърна с усмивка:

— О, милейди, предполагах, че някой ваш познат би могъл да ви е споменал, че съм в града.

— Подценявате факта колко трудно може да бъдете намерен понякога, милорд — каза тя и изпърха почти театрално с дългите си мигли, което сякаш заплени лорд Рейвънскар и ядоса Джим в еднаква степен.

Джим неволно се зачуди какво цели Франсиезка. Не ѝ беше присъщо небрежното бърборене, нито формалната вежливост, освен ако не бяха част от тактиката. Беше важна фигура в кралския двор на Ролдем, но малцина знаеха истинската ѝ роля. Беше дребна придворна дама на принцеса Стефани, по-точно нейна съветничка и почти по-голяма сестра. Със сигурност кралица Гертруде едва ли щеше да може да намери по-добра наставничка, която да покаже на младата принцеса как да засича мъже с лоши намерения из залата. Но такъв вид събития Франсиезка обикновено предпочиташе да избягва.

Това даде повод на Джим да погледне за миг към троновете. Трима синове и дъщеря, всички узрели за държавен брак. Двамата по-големи принцове, Констънтайн и Албер, носеха униформите на военния флот на Ролдем: Констънтайн бе адмирал, а по-малкият му брат — капитан. Грандпри носеше парадната униформа на армейски генерал и повечето го смятаха за най-способния командир от тримата. Някой ден брат му щеше да е крал, а Гранди, както го наричаха мнозина, щеше да е неговият лорд-маршал. Албер пък щеше да командва флота като Велик адмирал.

Най-ценната плячка беше Констънтайн, защото съпругата му един ден щеше да стане кралица, но след него беше Стефани. Като най-младата и единствена дъщеря на краля, тя заемаше особено място в сърцето на баща си и той щеше да я омъжи много внимателно, колкото заради щастието ѝ, толкова и заради сигурността на кралството си. Никой по-низш принц на Кеш или дребен благородник от Източното кралство нямаше да я отведе на левги далече от родителите ѝ. Вероятно щеше да се омъжи за някой благородник от Ролдем, може би кралски благородник, но някой, който щеше да живее тук, близо до двореца, защото такова беше желанието на краля.

— Тези две момчета са невежи, нали? — каза Франсиезка.

— Милейди? — попита лорд Рейвънскар.

Джим се усмихна, разбрал какво точно има предвид дамата.

— Не са. Но нощта е тяхна… особено на Тай, макар че оттеглянето на Хенри заради нараняването прави нощта и негова. Нека си помечтаят за красива принцеса поне една нощ.

А Джим трябваше да признае, че принцесата е станала истинска красавица, което изненадваше мнозина. Майка ѝ беше смятана за чаровна жена на младини, но не и чак да замае главата на мъж. Беше великата херцогиня на Маладон. Северното херцогство Маладон и Семрик имаха силни връзки с Островите, но баща ѝ бе пожелал да си осигури силни връзки с Ролдем. Тъй че бракът бе уговорен. Кралят и кралицата се бяха привързали дълбоко един към друг, а и по характер добре си прилягаха като двойка.

Местоположението на Ролдем в Кралско море го правеше уникална сила. Флотата му не беше голяма колкото кешийската или на Островното кралство, но беше най-добрата. Кралският двор на Ролдем се беше погрижил за това, като бе наел най-добрите и най-изобретателни корабостроители на света. Също като флотата, армията на Ролдем беше първокласна, до последния мъж, и не отстъпваше на никоя друга, макар да беше по-малка от тези на по-могъщите съседи.

Силата на Ролдем произтичаше от историята му: кралството беше първото от наистина великите кралства на континента Триагия и изнасяше много от културата си в Островното кралство и Източните кралства. Дори Велики Кеш, макар и по-стара държава, не стигаше до висините на изкуство и наука, до които бе достигнал Ролдем.

Да не говорим, че позицията на Ролдем се беше укрепила, когато предприе комбинирана атака срещу херцогството Оласко, за да осуети злокобните замисли на лудия некромант Лесо Варен, довело до свалянето на Каспар, херцога на Оласко. Налагането на херцог Вариан Родоски, братовчед на краля на Ролдем, бе присъединило Оласко към Ролдем като негово най-голямо херцогство. Макар Островното кралство да мърмореше недоволно за това, Джим знаеше, че това беше единственият възможен изход, който да опази мира в района. Освен това превръщаше Ролдем в по-добър съюзник за Островите в борбата, която със сигурност предстоеше.

Франсиезка се изсмя.

— Нищо лошо няма в мечтите според мен. Нали, милорд?

Лорд Рейвънскар изглеждаше напълно объркан — не разбираше за какво точно си говорят, — но се съгласи:

— Ъъ… разбира се.

— Хайде, ваше превъзходителство — каза Франсиезка. — Да си вземем по чаша вино и можете да ми разкажете дворцовите клюки от Риланон.

Явно зарадван, че тя ще остане с него, лорд Рейвънскар леко се поклони на лорд Джеймс и поведе красивата жена. От ръката на Франсиезка се изхлузи зелена копринена кърпа и изпърха на пода в краката на Джим, а тя се обърна и каза:

— О, богове. Един момент, ваше превъзходителство.

И се върна да си вземе кърпата, която Джим току-що бе вдигнал. Усмихна му се и промълви тихо:

— В градската ми къща. В полунощ. Елате сам и никой да не ви види.

Джим ѝ подаде изтърваната кърпа, без да каже нищо. Загледа се след нея и се зачуди дали тази покана ще се окаже светска, или политическа. И в двата случая щеше да е интересно.

Стигна до троновете точно когато двамата състезатели се покланяха и се отдръпваха заднешком. Беше надценил положението си и го бяха представили след двамата финалисти на Двора на майсторите, не преди тях. Пристигна точно когато херолдът обявяваше:

— Граф Мърой, пълномощен пратеник без портфейл от негово величество краля на Островите, лорд Джеймс Джеймисън, барон на Принцовия двор.

Последната титла бе причината, поради която Рейвънскар и други, служещи като постоянни посланици, изпитваха такава неприязън към Джим. Той беше овластен от краля — всъщност от дядо му, херцога на Риланон — да прави каквото намери за добре, станеше ли дума за каквато и да било политическа ситуация около Кралско море. Това право малко ги засенчваше.

Джим пристъпи напред, поклони се пред цялата кралска фамилия и изреди пожеланията си за добро здраве и дълголетие.

Кимна с усмивка, когато кралят отвърна нещо вежливо в отговор, след което се отдръпна.

Междувременно забеляза четири познати фигури, които също се приближаваха към подиума: четирима младежи, двама от които придружаваха жени. Двамата придружители не можеше да са по-различни. Единият беше тънък и строен, с тъмна коса и очи и с бързите движения на фехтовач. Другият беше с рижа коса, широкоплещест и приличаше на кръчмарски кавгаджия. Ухили се широко, като видя Джим.

— Джим! Не знаехме, че си тук.

Джим ги поздрави — първо дамите, които отвърнаха на искрената му усмивка. От всички хора в Ролдем, с които наистина му беше приятно да прекарва времето си, тези бяха най-приятните.

— Един момент — извини се червенокосият мъж. — Да спазим първо дворцовия протокол.

Херолдът обяви:

— Ваши величества, граф Серван и графиня Лорета.

Тъмнокосият мъж се поклони:

— Чичо, лельо. Радвам се, че ви виждам в добро здраве.

Кралят се усмихна.

— Радваме се да ви видим в двора, както винаги, племеннико.

След като се отдръпнаха, херолдът извика:

— Сър Джонатан Килару и лейди Адела.

Другите двама мъже бяха представени като „сър Тад“ и „сър Зейн“ и след като поднесоха почитанията си, групата продължи с Джим към бюфета, където раздаваха храна и напитки.

Сър Джонатан заговори тихо на ухото на съпругата си, после я целуна по бузата и се отдръпна да поговори с Джим насаме.

— Някакви вести? — попита Джим.

— Нищо — отвърна Джоми, с което име някогашният уличен главорез от далечния континент Новиндус беше познат на приятелите си. — Агентите на Конклава са точно толкова мълчаливи, колкото и твоите.

Връзката между Джим Трепалото и Конклава на сенките беше дълга, но напрегната, и често пъти тъкмо споделеното приятелство между тези двама мъже я пазеше да не изтънее още повече. Четиримата мъже бяха служили с Джим в една борба срещу демонски култ, известен като Черните шапки, и пролятата кръв ги беше сближила.

Джим се огледа, забеляза, че Серван е вперил поглед в тях, и попита:

— Как се разбираш със Серван напоследък?

Джоми се засмя.

— Той има добро сърце и в някой друг живот щяхме да сме братя. Но мисля, че никога няма да ми прости, че се ожених за сестра му.

— Изглежда съвсем щастлива.

— Би трябвало. Очакваме третото си дете.

Джим го потупа по рамото.

— Поздравления!

Серван дочу думата, видя усмивките на двамата и се извърна с тъжна усмивка. Поклати глава, сякаш се питаше мълчаливо по каква жестока съдба боговете са решили сестра му да се влюби в такъв простак.

— Трябва да оженим и ония двамата — каза Джоми и кимна към Тад и Зейн.

— Мислех, че Зейн… не беше ли сгоден?

— Почти. Но има шавливо око.

— А Тад е прекалено увлечен в задълженията си. — По лицето му за миг пробяга тъга. — Тримата сте близки на семейството… — Не довърши мисълта си.

Джоми огледа залата, без и за миг да забравя, че някой може да го подслуша, ако не внимава.

— Знам. Говорил ли си с Пъг наскоро?

— Не, от доста време. — Джим сниши глас. — Подгонил е демони и изглежда почти обсебен от това.

Никой от двамата нямаше нужда да напомня на другия, че тъкмо демон беше убил жената на Пъг. И че тъкмо слугата на Демонския крал Дахун беше унищожил дома, в който бяха загинали най-малкият син на Пъг и жена му.

— Е, да се върнем на по-приятни неща. Защо не се уговорим да се срещнем: ти, аз, Тад и Зейн, в „Речната къща“, утре? Ако жена ти не възразява, само ние, момчетата?

— С удоволствие — отвърна Джоми. — Няма да има нищо против. Точно затова се ожених за нея: коя друга щеше да се примири с глупак като мен?

Лицето му открито издаваше дълбока благодарност за това, че я има. Обърна се към нея, увлечена в разговор с няколко дами, а тя сякаш усети погледа му, защото извърна глава и погледна право към съпруга си. Усмихна му се и с леко кривване на главата го попита безмълвно колко още ще се забави.

Джоми поклати леко глава и кимна. Обърна се отново към Джим.

— Чувства се пренебрегната. — Усмихна се широко и добави: — По-добре да се върна при нея, преди да е помислила, че заговорничим.

Широкоплещестият му приятел се запъти към жена си, а Джим си помисли: „Именно“.

Джим се присви на покрива на градската къща на лейди Франсиезка Сорбоз. От студения океански нощен въздух го боляха коленете. Определено остаряваше за действия на открито. Или поне да си играе на „Джими Ръчицата среща Нощен ястреб“.

Тази история беше фамилно наследство и му напомни, че някои от подвизите, приписвани на предтечата му, звучат някак си невероятно. Падането от покрива и задържането, без да си изкълчи раменете, докато Нощния ястреб беше изгубил равновесие и се беше пребил… Джим се огледа. Изкълчване на раменете със сигурност, после — падане чак до каменната настилка долу, за да умре в агония. Но пък когато Джими бе извършил този легендарен подвиг, бил още момче на тринайсет или четиринайсет — никой не беше съвсем сигурен на каква възраст е привлякъл вниманието на принц Арута, — а всички знаят, че момчета имат невероятно гъвкави стави.

Готов беше да даде половината си състояние за ловкостта и гъвкавостта, която беше притежавал на двайсет и четири, да не говорим за четиринайсет. Да седне и да се плъзне надолу до стрехите, надвиснали над терасата на спалнята на Франсиезка, не беше чак толкова дръзко, но след като никой не гледаше, на Джим всъщност му беше все едно. Беше уморен и измръзнал, ставите му бяха сковани. Макар и да обичаше компанията на Франсиезка, било за наслаждение, било за работа, все пак смяташе, че да я навести незабелязан е повече усилие, отколкото може би си струва.

Смъкна се от стряхата и се спусна леко на терасата. Както беше очаквал, вратата беше оставена незаключена. Влезе в спалнята.

Франсиезка седеше до писалищна маса, облечена в удобен на вид широк халат.

— Навреме както винаги — каза му с усмивка.

— Няма да се опиташ да ме убиеш този път значи? — Джим седна на леглото срещу нея.

Тя се обърна и му подаде голям документ.

— Този път не. За добро или лошо, изглежда, отново сме съюзници.

Джим прочете двете страници, после ги препрочете. През това време тя запази мълчание. След като приключи, той каза:

— Сигурен ли е?

— Как ти изглежда?

— Не е — каза Джим и въздъхна, донякъде с облекчение, донякъде с отегчение.

— Някои от агентите ти съобщават ли нещо такова?

— Никой от агентите ми не съобщава нищо. Всичките ми агенти на юг от Пояса са млъкнали.

— Лошо — каза тя. — Халон е единственият ми агент, който успя да измъкне нещо от онзи район.

Потупа с пръст документа, който назоваваше автора.

— Всички други също са замлъкнали.

— Хазара-хан.

— Да — кимна тя. Споменатият мъж почти със сигурност беше главата на кешийския Разузнавателен корпус.

— Лично много го харесвам, но може да е много гаден, когато реши.

Тя разкърши рамене.

— Както можем всички.

— Ако избива агентите ни, войната е сигурна. — Джим изведнъж се почувства по-стар от годините си.

Въздишката ѝ съвпадна с настроението му и за един много кратък миг нещо го жегна отвътре. Бързо го потисна. Една от малките шеги на боговете бе в това, че съвършената жена в живота му бе тъкмо тази, която никога не можеше да има.

Джим отпусна рамене, върна ѝ документа, който току-що беше прочел, и попита:

— Шестстотин кораба?

— Това е по оценката на Халон, а той е един от най-добрите ми. — Франсиезка стана, прекоси стаята и седна до него. Отпусна ръката си върху неговата. — А ако това, което е чул на кейовете, е вярно, триста от тях вече са напуснали Хансуле и плават покрай Леса на изгубените. Това не е поредният дребен принц на Кеш, който е решил да си спечели име, като заграби малко земя в Долината на сънищата, Джим.

— Да, не е — отвърна той и се отпусна на леглото. Загледа се в балдахина и отново въздъхна. — Това носи всички белези на нашествие.

— Но защо Западът? — попита тя. — Кеш не е показвал никакъв интерес да си връща Квег, Свободните градове или Далечния бряг, откакто ги е изоставил.

— Не знам — отвърна Джим и я погледна. — Знаеш ли, имаш невероятно лице. Защо не помислиш, само за миг, да награбиш всичкото злато, което си скътала през годините, а аз да направя същото, и да избягаш с мен на някое малко островче, където ще можем да уседнем с доверени слуги и да си имаме няколко деца?

— Обмисляла съм го от мига, в който те срещнах, лорд Джеймс Джеймисън, агент на краля, Джим Фурията, Джим Трепалото, крадец от Крондор и водач на Шегаджиите. Но и двамата знаем, че това никога не може да се случи. — Тъга пробяга за миг по лицето ѝ, а после то светна. — Освен това можеш ли да си представиш каква убийствена малка банда биха се оказали дечицата ни?

Джим като че ли понечи да каже нещо, но само се усмихна. Целуна я по бузата и рече:

— Лека нощ.

Тя се нацупи престорено.

— А аз си мислех, че ще останеш.

— Аз също — призна той с искрено съжаление. — Когато не се опитваш да ме убиеш, няма друг, с когото бих предпочел да прекарам времето си.

— Ласкател — отвърна тя и изпърха театрално с мигли. — Доволна съм, че ще сме на една и съща страна, когато започне кръвопролитието.

— Явно вече е започнало. Ще наредя на ключовите си агенти да се погрижат да ти осигуряват копия на цялата информация, която получаваме. След като Хазара-хан разкъсва мрежата ни, трябва да споделяме разузнавателните си сведения. Знаеш къде да ми пращаш копия на това, което откриеш.

— Разбира се. Какво замисляш?

— Ако агентите ми са мъртви, ще трябва да ида там и да видя сам какво става.

Тя свали един от пръстените си и му го хвърли, а той го хвана във въздуха.

— Потърси Халон. Ще го намериш в обичайните свърталища, долнопробните пристанищни кръчми в Хансуле. Грубоват тип, тъмна коса, белези по лицето…

— Току-що описа половината мъже в онзи град.

— Татуировка на кама на лявата ръка. Ще познае този пръстен и ще помогне, ако може.

— Благодаря ти, лейди Франсиезка Сорбоз, придворна дама на принцесата, също Фрацки Бръснача, мадам Франсиз… — спря с изреждането на прозвищата ѝ. — Наистина ти благодаря, Франсиезка — каза искрено.

— Сега сме съюзници — отвърна тя със сериозен тон. — Половината флот, който не е напуснал Хансуле, почти със сигурност тръгва насам. Обединените флоти на Ролдем и Островите би трябвало да се справят с кешийците, но цената ще е висока. А ако пратят и армия…

Джим кимна. Подхвърли пръстена с печата във въздуха и ловко го улови. После, без повече думи, излезе през вратата към терасата.

— И гледай да не те убият, Джим — каза след него Франсиезка.

Отпусна се на леглото, загледа се в балдахина над себе си и повтори:

— Гледай да не те убият.

Вечерята се оказа много по-приятна, отколкото Джим беше очаквал. Джоми, Тад и Зейн бяха най-близко до това, което можеше да нарече „приятели“. Като Джим Трепалото, крадец и изпечен мошеник от Крондор, беше служил с тях като млади войници, обучени за специална служба под командването на Каспар от Оласко. Все още бяха на специални служби към Конклава на сенките, макар че и тримата сега се радваха на дворцов ранг в Ролдем в резултат на онази специална служба. Всички бяха спечелили званието Дворцов рицар и всеки от тях беше подсигурен с малко имение в Оласко, макар че всички поддържаха апартаменти на остров Ролдем.

Джоми се беше оженил за племенницата на краля, което му осигуряваше допълнителен достъп до двора. Шуреят му Серван беше най-важният агент на Франсиезка в двора, макар че почти никой не знаеше това. Всъщност Джим съвсем случайно се беше натъкнал на тази информация, с малко късмет и защото беше много добър в работата си. Зачуди се бегло дали Джоми има представа кой е всъщност шуреят му и дали ще е изгодно за него, ако му каже.

Тад и Зейн бяха някога грубовати и палави селски момчета, отгледани от най-младия син на Пъг, Калеб. С това положението им беше уникално, тъй като се падаха негови осиновени внуци. Джоми също беше такъв донякъде, макар да нямаше родствени или брачни връзки.

Двамата все още бяха неженени, но по съвсем различни причини. Тад се влюбваше във всяка качествена жена, която срещаше, в ущърб на възможността да спечели трайно нечие сърце. Зейн, от друга страна, беше женкар с лоша репутация в повечето обществени кръгове. Това имаше двойния ефект да държи сериозните девойки настрана, като в същото време го правеше още по-привлекателен за не толкова благоразумни млади жени. И двамата не бяха особено чаровни. Тад беше започнал рано да побелява, както често става със светлокосите хора, а Зейн беше тъмнокос и мургав, с весел блясък в очите. Макар и не особено остроумен, се беше научил как да уговаря жените за всевъзможни неща дори против личния им интерес.

Талвин Хокинс беше друга работа. Беше нередовен съюзник на Конклава и бивш слуга, но заради бившата си служба беше освободен от всякакви задължения към Конклава от Пъг. Джим често се беше чудил колко разумно е това, но си напомняше, че колкото и да му се искаше да разполага с ресторантите „Речната къща“ и в Ролдем, и в Оласко като явки за изслушване на разузнавателни сведения, доброволните сътрудници са много по-благонадеждни от принудените заради дълг. А и вярваше, че в криза може да разчита, че Тал ще застане на страната на Конклава. Не му беше в природата да стои настрана или да служи на злото.

Оставаха момчетата. Тай знаеше малко за ролята на баща си в премахването на онези, които почти бяха унищожили народа му, оросините от планините, племе, което бавно възвръщаше наследството си. Мнозина като Тал и жена му, Теал, бяха прекарали твърде много години в градове, години, които бяха притъпили интереса и способността им да живеят според старите си порядки. Живот, за който Тай не знаеше нищо.

Джим се обърна, видя как Хенри се усмихна на някаква казана от Тад шега и си помисли: ето един принц без княжество. Беше отраснал с кралете Кондуин като всеки друг гражданин на Островното кралство. Те бяха династията основател. Те бяха обединили племената на остров Риланон и развели знамето си на континента, след като бяха завладели достатъчно територия, за да създадат държава съперник на Велики Кеш на този континент.

Но Кондуин бяха династия към своя край, опасяваше се Джим. Живецът си бе отишъл, енергията и поривът, който беше дал посоката на възраждане след краткото нещастно царуване на Родрик IV. Неговият наследник, прапрадядото на Хенри, Луам I, беше велик крал, харизматичен водач, който бе вдъхнал обич и вярност в своя народ след дванайсет години жестока война с нашествениците цурани.

Една трагедия бе попречила на Луам да има син, тъй че короната бе минала в ръцете на Боррик II, негов племенник, оказал се също толкова годен и способен владетел като чичо си. Близнакът на Боррик, принц Ерланд, се беше оказал също толкова способен и двамата бяха служили добре на Островното кралство.

Но синът на Боррик, Патрик, се беше оказал последният способен владетел, а синът на Патрик, Грегъри, не беше създал наследник. За трети път, откакто Кондуин бяха взели короната на Островите, се бе появила възможност за много претенденти за трона. Последния път гражданската война бе осуетена от друг праотец на Хенри, Мартин, отказал короната за себе си и потомците си. Но преди това се беше проляла много кръв, докато Боррик I не бе взел короната на Джон Претендента.

А последното, за което на Джим му се мислеше, беше разделено кралство в навечерието на нещо, което със сигурност щеше да се окаже мащабна война с Велики Кеш.

— Умислил си се нещо? — подметна Тал.

Джим се усмихна.

— Да. — Огледа масата и попита: — Тал, може ли да останем насаме?

Тал кимна. Другите гости бяха напуснали преди час. Той каза няколко думи на персонала и всички бързо се оттеглиха в кухнята и в помещението останаха само Джим и гостите му.

— Няма да обяснявам подробно, но съм убеден, че предстои война — каза Джим. Вдигна ръка, преди някой да е успял да зададе въпрос. — Ще сумирам. В кешийската имперска армия, особено във Вътрешния легион, има фракции, които призовават за експанзия.

— Долината на сънищата ли? — прекъсна го Тад.

— Традиционно това винаги е било първата им цел. Долината е най-тучната земеделска земя на Триагия и заради постоянните бойни действия е рядко заселена. Една колония от кешийски или кралски земеделци там би могла да удвои производството на земеделски стоки в района за две години, десетократно за пет.

Хенри мълчеше. Разбираше, че изведнъж са го хвърлили в нещо много по-важно от приятна дружеска вечер.

— Но това е нещо мащабно. Може би с много по-голям мащаб от всичко, което сме виждали и чували. Флота от триста кораба е напуснала наскоро Хансуле и плава на юг.

Джоми изглеждаше объркан.

— На юг? Към Новиндус ли плават?

— Предполагам, около южното крайбрежие между Изгубения лес и Змийския остров, а след това нагоре до Инджун или Елариал. Оттам… — Джим сви рамене.

— Ако са решили да вземат Долината, може да получат подкрепа от Дърбин — каза Тад. — Толкова голяма флота ще им трябва, за да осуетят намесата на квеганците, както и за да ангажират Западния флот на Кралството в Порт Викор.

— Биха могли да тръгнат накъде ли не. — Погледна Хенри и добави: — Включително Далечния бряг. Принцът на Крондор свиква военен сбор на Запада.

Хенри, Тал и Тай знаеха това отпреди две вечери, но Тад, Зейн и Джоми се изненадаха.

— Война на Далечния бряг? — попита Джоми. — Толкова ли е страшно?

— Така мисля. — Джим стана. — Трябва да отпътувам, тъй че ми позволете да добавя следното. — Погледна Тал. — Докато ме няма, ще съм благодарен, ако подпомогнете тези тримата в задълженията им. — И двамата знаеха, че Джим не говори за някакви политически ангажименти, а по-скоро за отговорността на Тад, Зейн и Джоми към Конклава на сенките. — Знам, че отношенията ти с нашите общи приятели са сложни, но ти вярвам безрезервно.

— Ще направя каквото мога — отвърна Хокинс и Джим знаеше, че отговорът му е равносилен на обещание.

— Господа — обърна се той към тримата осиновени братя, — оставям това на вас. Никога не сте проваляли мен или короните на Островите или Ролдем, и очаквам да не го направите и сега.

Хенри изглеждаше объркан.

— Не разбирам. Не разбирам дори защо ме поканихте тук.

Джим заобиколи масата и потупа Хенри по рамото.

— Тези четирима мъже — и младият Тай — ще заемат мястото ми, докато ме няма. В мое отсъствие трябва да ги смяташ за свои защитници.

— Ще направим каквото трябва — заяви Зейн.

— Да — потвърди Тад.

— Не разбирам. Какво значи „каквото трябва“? — попита Хенри.

Отговори младият Тай:

— Виното ли ти дойде в повече? Малко бавно загряваш днес, Хал. Ще ти пазят живота, когато Кеш изпрати наемници да те убият.

6.

Сбор

Във въздуха ехтяха заповеди.

Яхнали конете си до баща си, Брендан и Мартин гледаха и се учеха, все едно и те бяха на полето на военния сбор. В далечината стрелците стреляха на полигона по големи купове рохкава пръст с мишена пред всеки. За разлика от кралската армия, Западният сбор не разполагаше със стрелари, които да оглаждат стрелите, с ята гъски за скубане на пера или с ковачи, които да заточват стоманените върхове. Всеки мъж от военния сбор щеше да получи нов лък и двайсетина стрели и щом се върнеше у дома, беше длъжен да се упражнява по един час всяка сутрин по мишена, вдигната до колибата или къщата му. Ако някой се върнеше с по-малко от осемнайсет непокътнати стрели, щяха да го глобят по един меден петак за всяка подменена над двете.

Такова беше състоянието на военната икономика в Западното владение.

Веднага щом Рейнман и пияният му чародей на времето напуснаха Крудий, херцогът бе започнал военния сбор. Тази група беше втората от трите, която щеше да се обучава тук. Трудно беше за пограничното херцогство, тъй като земеделските имения бяха разпръснати по цялата дължина на Далечния бряг.

Мартин погледна към набързо вдигнатия навес, където двама опитни майстори на лъкове с помощта на чираците си показваха на петима младежи как да превърнат дебелите клони тис в пръти за лък. Спомни си как и той беше работил под навеса и че можеше да се използват и други дървета: ясен, някои видове дъб, бряст. Но тисовото дърво беше най-доброто. Спомни си радостта, която бе изпитал, когато бе превърнал първия си клон в лък и старият майстор го беше огледал и бе заявил, че е добре изпипан. Мартин го беше оформил с дървената сърцевина при ръкохватката и по задната страна, с беловината на дървото отпред, идеално естествено наслояване, най-доброто възможно за един прост лък.

Иронията, макар Мартин да не виждаше нищо смешно в нея, бе в това, че колкото и да му беше приятно да направи онзи лък, беше ужасен като стрелец. Не чак ужасен, поправи се той наум, но среден. По-малкият му брат и дори Бетани бяха по-добри. Това, че не отстъпваше на по-големия си брат Хал, не успокояваше киселия младеж. Хал беше най-добрият фехтовач в Крудий, може би и на света, ако спечелеше турнира в Двора на майсторите. Мартин не обичаше постоянно да се оказва вторият, макар в Крудий да нямаше никой друг, освен Хал, който можеше да го надвие.

Видя приближаващата се заедно с баща си лейди Бетани, усети се, че се е намръщил, и се усмихна насила.

— Робърт! — каза херцогът, — не очаквах, че ще се върнеш толкова скоро. Лейди Бетани, винаги е удоволствие да ви видим. Робърт, жена ти не дойде ли с вас?

— Не обича дългата езда — отвърна граф Робърт. — А се наложи да се върна бързо с няколко новини.

Херцог Хенри се обърна към синовете си.

— Момчета, дръжте мъжете да тренират. Отпускат се на следобедното слънце. Никакво спиране, докато не удари камбаната за вечеря.

Двамата кимнаха и баща им и лорд Робърт се отдалечиха малко по-настрана. Бетани се приближи към двамата братя.

— Е, не очаквахте да ме видите отново толкова скоро, нали?

Брендан леко присви очи. Беше кривнала глава все едно гледаше покрай Мартин и към него, но очите ѝ бяха вперени в лицето на Мартин, докато той се правеше, че наблюдава вялото упражнение на двама фехтовачи, които бухаха с мечовете по щитовете си. Въпреки че бяха от дърво, мечовете и щитовете всъщност бяха по-тежки от металните си ешове, тъй че когато пехотинците тръгнеха на битка, снаряжението им щеше да е по-леко от това, с което са свикнали. Същото беше в сила за тежките пиконосци и копиеносци, тичащи с оръжията си по далечното поле.

След дълго проточилото се мълчание Мартин я погледна и рече:

— Какво? О, да. Винаги е удоволствие да те видим, Бетани. — Но после нещо привлече погледа му и той извика: — Ей, вие там!

Заби пети в хълбоците на коня си и препусна, заобиколи двамата дуелиращи се пешаци и слезе. Зае мястото на единия, взе меча и щита му и започна да показва как трябва да се води бойното упражнение. Един сержант от стражата на замъка видя как младият лорд слезе от коня и се приближи да види какво става.

Мартин се увлече в упражнението и нанесе два кънтящи удара, които скоро принудиха противника му да заотстъпва.

— За какво беше това според теб? — попита Бетани.

Брендан я погледна и отвърна:

— Представа нямам.

Бетани подкара обратно към баща си и херцога, които тъкмо привършваха разговора си. Брендан се загледа след нея, видя я как се извърна отново към Мартин, въздъхна и каза на глас:

— Но пък може и да имам.

Вечерята бе съпроводена от лековати шеги, накъсвани от мигове на тишина, когато всеки сякаш потъваше в личните си мисли. Мартин и Бетани като че ли преднамерено не си обръщаха внимание и Брендан беше притеснен от това.

Четиримата бяха отрасли заедно. Винаги се беше предполагало, че някой ден Бетани ще се омъжи за Хал, но Брендан вече разбираше, че това е било само предположение, което баща му или майка му никога не бяха споменавали. А точно сега разбираше едно нещо, макар да не го разбираше напълно. Нещо се беше променило между Бетани и Мартин при последното ѝ гостуване. Чувствата им един към друг се бяха променили безмълвно. Мартин нищо не беше казал на брат си. Не че щеше да каже, тъй като беше най-мълчаливият от семейството. Но Бетани също беше отчуждена, бърбореше с майка си и успяваше някак да избягва всички мъже от домакинството, както и собствения си баща.

Който в момента се беше увлякъл в разговор с бащата на Брендан, който пък все още не беше казал на синовете си защо граф Робърт се е появил неочаквано. Брендан потискаше младежкото си нетърпение — знаеше, че баща им ще му каже каквото трябва да знае, когато реши, че е подходящо. И понеже нямаше повече причини да остава на масата, каза:

— Татко?

— Да?

— Денят беше дълъг. Ако ми разрешиш, бих искал да си легна рано.

Малко изненадан от молбата на обикновено буйния си най-малък син, херцогът махна с ръка за разрешение, а Брендан кимна на другите около масата и напусна. Внезапно жегване в стомаха му подсказа, че въпреки всичко нищо добро няма да произтече от това, което ставаше между Мартин и Бетани. Бутна вратата на стаята си с отегчена въздишка и се просна на леглото. Загледа се в камъните на тавана и си помисли, че може би войната ще разсее и двамата.

След като гостите се оттеглиха, херцогиня Каралин се обърна към съпруга си.

— Ще си лягаме ли?

Херцог Хенри седеше на дивана, отскорошна добавка в личните му покои в замъка. Стаята беше използвана от построяването на замъка като неофициално място за срещи и херцогът беше решил също така, че е идеално място, където семейството да си прекарва заедно. Намираше я за много по-уютна от ветровитата голяма зала. Вдигна глава и се усмихна.

— Не, още малко. Имам да обмисля много неща.

Каралин кривна глава и изгледа мъжа си. Бяха живели заедно близо трийсет години и понякога го разбираше по-добре, отколкото себе си, но в мигове като този нямаше и най-малката представа за какво си мисли.

— Новините на Робърт от юг са много тревожни, така ли?

— О, не. Изобщо не е това. — Махна ѝ да се върне на дивана и тя седна до него. — Съжалявам. Трябваше да кажа и на теб и на момчетата. Робърт всъщност искаше да сподели сведения за съседите ни на изток, елфите в Е’бар.

— О. — Тя се намръщи. — Мислех, че има нещо общо с предстоящата война.

— Може и да има — отвърна мъжът ѝ. — Надявам се обаче, че няма. Помолих Робърт да прати вестоносец до техния лорд-регент и да го уведоми за вероятността за въоръжен сблъсък в района. Като наблегне, че вероятно няма да е нещо сериозно, просто като предупреждение.

— Вестоносецът препускал три дни до портите на града им и бил спрян — продължи херцогът. — Според Робърт онова, което минава за стражеви офицер при тези елфи, отказал да го пусне в града, взел съобщението и върнал конника.

— Е, все пак е получил съобщението, нали? Този лорд-регент?

— Да, но не това е важното, скъпа. Нито лошото отношение към вестоносеца. Порядките на елфите не са като нашите. Винаги сме били в добри отношения с кралицата на елфите и двора ѝ на север, но тези новодошли са от друг сой, опасявам се. Не, проблемът е в това, което офицерът е казал на вестоносеца.

— Какво е то?

— Всеки човек, който стъпи на земята на таредел — както се наричат — „ще се справят с него“.

— Звучи доста враждебно.

— Да — съгласи се той и въздъхна уморено. — Ако кешийците дойдат и тези елфи останат неутрални, е едно. Ако затворят напълно границите си…

— Всеки, който побегне на изток, ще наруши територията им.

— Както винаги схващаш същината на проблема.

Тя попита тихо, сякаш са опасяваше да не ги подслушват:

— Мислиш ли, че… може да ни се наложи да бягаме?

— Не, не — отвърна той и я прегърна успокоително. — Просто се опитвам да предвидя всяка възможност, обич моя. — Целуна я по бузата, а след това се усмихна и я погледна в очите. — Кешийците да тръгнат срещу Далечния бряг? Защо да го правят? — Стана и протегна ръка, а тя я хвана и се изправи. — Тук няма нищо, което биха могли да желаят. Гори? Стопанства? Имат си изобилни гори и земеделски земи в империята Велики Кеш. Не, почти със сигурност ще тръгнат отново към Долината на сънищата. А принцът на Крондор ще заповяда на лорд Съдърленд и рицар-маршала на Запада да ги изтласкат и щом прахта се утаи, старите линии отново ще бъдат очертани, с малко разлика тук, с троха късмет там.

Стиснала ръката му. Каралин промълви:

— Дано да си прав.

Той кимна мълчаливо. Знаеше, че най-вероятно е прав, но трябваше да е готов, ако се окаже, че греши. Тръгнаха мълчаливо един до друг — нямаше нужда да си кажат нищо повече.

Пъг седна зад писалището си, както беше правил безброй дни, откакто бе дошъл на острова. Но за разлика от повечето дни, умът му отказваше да се заеме с проблемите, които стояха пред него. Вместо това непрекъснато се връщаше на въпроса на Брандос за възстановяването на вилата.

Имаше сериозна причина да го обмисли. Но се усещаше, че не може дори да си представи започването на работата. Знаеше, че с една малка група занаятчии от континента и малко магия, осигурена от Магнус и него самия, вилата може да се възстанови за месеци, вместо за годините, колкото бяха трябвали за първоначалното ѝ построяване.

И все пак самата мисъл за преустрояването на стария му дом го ядосваше. Да мисли за това беше все едно да притъпи скръбта, която все още изпитваше.

След смъртта на Миранда стоманената му иначе решителност беше разколебана. Безброй пъти се беше връщал към последния миг от живота ѝ, виждал я беше отново и отново в ума си. „Ако бях малко по-бърз — мислеше си, — и ако бях видял нападащия демон миг по-рано…“ Знаеше колко напразно е такова мислене. Беше живял вече над сто години и беше виждал много хора да умират нещастно — много повече от починалите от старост, — но тази смърт продължаваше да го измъчва.

Да, беше неговата жена и я беше обичал…

Отпусна се на стола и въздъхна. Посегна за чайника, който стоеше на писалището му от сутринта, и видя, че е празен. Можеше да звънне и някой щеше да му донесе нов. Погледна бъркотията на писалището и се сети, че може да звънне със същото звънче и някой ще дойде да го подреди. После се засмя, осъзнал, че ще загуби повече време в търсене къде усърдните му ученици са оставили това или онова, вместо просто да разчисти сам бъркотията.

Първо — чаят.

Заслиза по дългото вито стълбище от кабинета си на върха на кулата и като мина покрай този на Амиранта се зачуди какво ли прави сега чародеят в Е’бар. Беше сигурен, че двамата с Гуламендис трескаво сравняват бележките си. Надяваше се гостуването на Амиранта да доведе до нещо по-конкретно от многобройните „задънени улици“, на които се бяха натъквали.

След кървавия хаос при Портите на мрака в Долината на изгубените в Северен Кеш Пъг беше помолил всички свои хора по света — а те бяха много — да разпространят вестта, че има пари и сигурност за всеки призоваващ демони, който пожелае. Конклавът искаше само повече информация.

Резултатите досега изобщо не бяха впечатляващи, призна си Пъг, щом стигна до подножието на кулата. Малцината прилагащи магия, стигнали до Острова на чародея, се бяха оказали шарлатани с ограничени знания и умения, невежи за всичко по-голямо от собствения им скромен опит. Неколцина бяха добавили по един-два факта към онова, което Пъг вече знаеше, но тези факти потвърждаваха подозренията му: в селението на демоните бяха в ход катаклизми от невъобразим мащаб.

Амиранта се беше опитвал и да разгадае древния том с демонско знание, който бяха намерили на остров Квег. Беше свършил добра работа в отделянето на безсмислиците от метафоричните приближения до реалността и нещата, които можеше да се нарекат „факти“. Но Пъг беше започнал да мисли, че самото естество на демонското селение прави „фактите“ донякъде променчиви.

В голямата стая Пъг завари сина си.

Магнус се обърна, изгледа го и след кратко мълчание каза:

— Нещо става. Какво?

— Хайде да вдигнем отново вилата.

Младият магьосник се поколеба за миг, после кимна.

— Да, това ще е добре. — Погледна празния чайник в ръката на баща си и рече: — Може ли да дойда с теб?

— Винаги.

Кухнята беше празна, но огънят във вградената в огнището за печене метална печка още гореше. Пъг напълни чайника от едно голямо буре, изплакна го и го напълни отново. Сложи го на огъня върху горещата метална плоча и зачака да кипне.

— Какво те накара да премислиш? — попита Магнус.

— Време е.

Толкова много от това, срещу което се бореше, беше мрачно отчаяние, породено от една сделка, сключена с Лимс-Крагма, Богинята на смъртта, когато му бяха дали три избора: да умре от ръцете на демона Джакан, да поеме бремето да стане аватар на Бога на магията, като ускори връщането си в Мидкемия, или да се върне и да довърши борбата си, но заплащайки висока цена. Цената беше да види как всеки, когото обича, умира пред очите му. Дотук това включваше един син, осиновена дъщеря, после друг син и жена му. Само Магнус оставаше от родословната му линия. Имаше трима осиновени внуци — Джоми, Тад и Зейн… Беше принуден да признае, че бе позволил страхът му от проклятието да го отчужди от правнуците му Джими и Даш Джеймисън. Макар и не кръвни роднини (бяха осиновени деца на дъщеря му), те все пак му бяха скъпи. А оставаше и Джим Трепалото, внукът на Джими Джеймисън. Пъг въздъхна. Харесваше този сложен, опасен мъж най-вече защото имаше мигове, в които виждаше в него неговият прапрапрадядо, Джими Ръчицата, но и да имаше искра обич, тя не се беше разгоряла в пламък. Харесваше Джим, но чак да го обича…

През годините Пъг беше привикнал да устоява на чувства, които можеше да го накарат да измени на по-висшето си призвание — да защити този свят и всички на него. И все пак тези чувства съществуваха — скрити, погребани дори, — но все пак ги имаше.

Докато чакаха водата да кипне, Магнус каза:

— Кой ще надзирава строежа?

— Аз, кой друг — отвърна баща му. — Познавам всяка греда и камък. — Усмихна се. — Все пак живях там по-дълго от всеки друг.

Магнус отвърна с усмивка:

— Хубаво е, че те виждам… така, татко.

— Загубата на майка ти и брат ти беше тежка и за теб, Магнус. Пропуснах това покрай собствената си скръб и ти се извинявам.

Магнус замълча. Лицето му напомняше на Пъг за Миранда. Беше по-издължено от неговото, с по-високи скули. Но очите му бяха наследени от някой загадъчен предтеча, неизвестен за Пъг. Бяха сини като замръзнал лед, пронизващи. Накрая Магнус промълви:

— Никога не съм бил човек, който ще измерва скръбта си спрямо чуждата, татко. Мислех, че и ти не си.

— Имах предвид, че може би не обърнах достатъчно внимание на твоята болка. Това е всичко. — Пъг наведе очи. — Един окаян баща обръща гръб на болката на сина си, колкото и пораснал да е синът.

Магнус кимна.

— И двамата сме склонни да се отдръпваме в себе си в такива моменти. Няма вина в това. Същността ни е такава. — Усмихна се леко. — Освен това вече съм прекалено голям, за да ме вдигнеш на ръце и да мога да поплача на рамото ти.

Пъг се засмя.

— От доста години не съм го правил, нали?

Водата завря и Магнус взе чайника, сложи го на масата и попита:

— Сега какво?

Пъг погледна сина си.

— Сега трябва да се оправя с бъркотията в кабинета ми. Утре започваме да възстановяваме.

Магнус импулсивно го прегърна и промълви:

— Добре.

Пъг излезе от кухнята, а синът му седна до масата. След малко въздъхна тежко и се замисли. В очите му бликнаха сълзи, но той ги избърса с ръка и стана. Много работа имаше да се свърши и тя нямаше да чака затова, че някои рани не зарастваха. А може би щеше да помогне да зараснат. Все пак дълбоко в себе си Магнус усещаше, че дори след всички тези години след смъртта на майка му и брат му няма надежда раните да зараснат… но може би времето все пак щеше да ги притъпи.

— Платна на хоризонта! — извика наблюдателят от мачтата и капитанът нареди на няколко души да се качат по такелажа.

Колкото и да мразеше да е бос в студа, Джим Фурията, наемен моряк на търговски кораб, отплавал от Хансуле, го понасяше. Знаеше достатъчно за кръчмарите, курвите и докерите, за да убеди всекиго, че е Джаман Руфики. С тъмната си коса, но светла кожа приличаше на мъж от Кралско море, което съвпадаше с лъжливата му биография: роден в Стрелата, откъдето за пръв път тръгнал да плава, след това прекарал няколко години из Великото море, от Итра надолу до Брияне.

С помощта на глобуса за пренасяне беше пристигнал невидим в Кверал, където се беше срещнал с агентите си. Никой на юг от този град не беше докладвал през последните три месеца и Джим подозираше, че явките му на юг в империята може да са компрометирани. Не искаше да рискува да се появи в Хансуле в стая пълна с убийци, тъй че отиде до най-близкия град, където знаеше, че ще е в безопасност, купи най-бързия кон, който можа да намери, и препуска убийствено, за да стигне до Хансуле.

Там завари това, което агентите на Франсиезка ѝ бяха съобщили: внушителна флота на котва, близо двеста кораба. Зачуди се дали още сто не са отплавали, откакто агентите ѝ бяха докладвали за последен път, или съобщението им е неточно. Една нощ, прекарана в местните кръчми, му даде отговора: първите триста бяха отплавали на юг, както бе съобщено, а други сто бяха напуснали само преди седмица, също поели на юг.

Джим се беше замислил що за безумие е обзело имперския двор на Кеш. Мирът беше облагодетелствал и двете държави след злощастния опит на Кеш да подложи на обсада Крондор след Войната на студенокръвните. Западът, от Далечния бряг до Крондор, беше разсипан, след като нашествието на Изумрудената кралица бе изтласкало армиите на Запада назад до Кошмарния хребет, където най-сетне ги бяха спрели.

Пъг беше натикал примирието в гърлата и на двете страни — бе прекъснал ефикасно всичките си връзки с Кралството, но го бе спасил. Сега, след години пресъграждане, Кралството беше точно толкова силно, колкото и преди нашествието на Изумрудената кралица. Войната беше напълно безсмислена.

„Трябва да има нещо, което не виждам“, помисли Джим, докато се катереше по такелажа. Колкото и да мразеше моряшката работа, беше достатъчно добър в нея, тъй че не будеше подозрение. Взимането на тази служба се беше оказало по-трудно, отколкото бе очаквал, тъй като бе замесена Имперската кешийска армия. Имаха стражи на всеки пункт за набор и Джим не се съмняваше, че сред тях има и агенти на Имперския разузнавателен корпус. Сегашният му колега от противната страна беше младият и много надарен Касийм абу Хазара-хан, последния от род много жилави пустинни хора от Джалпур, на който бе възложена сигурността на империята.

Джим беше харесвал много баща му, но го беше сполетяла ненавременна кончина, за която Джим беше сигурен, че не е била естествена. Знаеше само, че той самият няма пръст в нея и всъщност се беше постарал да го внуши на Касийм. И до ден-днешен, две години по-късно, нямаше никаква податка кой е успял да убие най-умния мъж, на когото някога се беше противопоставял. Дори да беше искал смъртта му — а я беше искал по не един повод — не знаеше как би го постигнал. А и без излишна скромност, Джим знаеше, че след като той не можеше да измисли начин, никой друг не би трябвало да е могъл.

Джим не познаваше добре Касийм. Труден беше за отгатване и никога не го беше виждал лице в лице. В професията на Джим човек научаваше за противниците си от начина, по който те оперираха с мрежите си, ръководеха шпионския занаят и от това колко трупове оставяха по пътя си. Родът на Хазара-хан, произхождащ от основателя на кешийския Имперски разузнавателен корпус Абдур Рахман Мемо Хазара-хан, умееше да държи кръвопролитието сведено до минимум в противоборството си с Кралството. Джим просто беше последният глава на кралската шпионска мрежа, проклинащ деня, в който се беше родил първият Хазара-хан.

Знаеше едно: всички разузнавателни данни минаваха през Касийм абу Хазара-хан и ако можеше да прекара един час с него, може би щеше да научи защо най-великата империя в историята на света бе решила да нападне втората и третата най-могъщи държави едновременно. Защото да нападнат Островите означаваше да нападнат Ролдем: бяха твърде близки съюзници, та кралство Ролдем да се отдръпне от конфликта и да играе ролята на неутрална страна или на честен посредник.

Джим започна да свива платната заедно с другите моряци. Вдигна очи и видя кораба, който бавно подхождаше към пристана на северната страна на големия остров. Змийският остров. Защо бяха решили да спират тук?

Пресметна грубо. Около една трета от корабите или малко повече бяха на котва, няколко военни, но повечето търговски, каботажни като този, на който служеше той. Още когато подписа, знаеше, че „Суя“ няма да поеме на плаване около света.

Когато бе дошъл, във флотилията в Хансуле нямаше дълбоководни кораби. Просто не знаеше дали щяха да отплават на север или на юг. Но още щом вдигнаха котвата разбра, че ще тръгнат след двете флоти, заминали преди тях.

Според клюките първата флота беше съставена главно от бойни кораби с няколко поддържащи съда. Предполагаше се, че ще навлязат в Горчивото море и ще пометат всички квегански галери, достатъчно глупави да дойдат на юг, или пиратски кораби, излезли от Дърбин. Целта им трябваше да е кралската флота в Порт Викор. Ако влезеха и удареха бързо, можеха да се укрепят в пленения град и да попречат на армиите на Запада да се придвижат в подкрепа на кралското градче Ландрет на северния бряг на Морето на сънищата. Ако можеха да го задържат за месец, Долината на сънищата щеше да е на Кеш за следващите години.

Но защо да спират на един пустинен остров? Бяха достатъчно запасени с провизии за пътуването до Елариал, който беше голям град с дълбоководни снаряжения за ремонт и оборудване на кораби. Беше логичното място и за допълване на запасите. Тогава защо бяха тук?

Джим привърши работата си, когато пуснаха котвата и слязоха да ядат.

Чу над главата си шетане по палубата и се зачуди кой ли работи горе. За разлика от корабите за дълго плаване, тук нямаше смяна. Нали бяха на котва.

След вечеря повечето мъже налягаха по койките, но Джим се качи на палубата, за да разбере какво става. Надникна предпазливо през люка.

Капитанът — беше на кърмовата палуба — го видя, но не каза нищо и отново насочи вниманието си към сушата. Джим прие това като знак, че няма забрана да се излиза на палубата, и се измъкна от люка.

Който и да беше разтоварвал, си беше свършил работата бързо. Бяха натоварили нещо като малки кафези, увити с платно. Джим отиде до перилото, погледна и видя отдръпващата се от борда лодка, докарала товара.

Четиримата моряци в нея гребяха леко, тъй като тя вече беше празна. На кърмата се виждаше закачулена фигура с ръка на руля — и когато Джим погледна ръката по-добре, сърцето му едва не скочи в гърлото.

От ръкава на тъмночервения халат стърчеше покрита със зелени люспи ръка, свършваща с черни нокти. Само една раса на този свят имаше такива ръце.

Пантатийците!

7.

Пътник

Детето изкрещя.

Летецът беше изскочил от обедното слънце и беше ударил толкова силно, че я зашемети за миг. Само с това, че наведе бързо брадичка и се изви наляво, успя да се опази да не ѝ разкъсат врата отзад, макар да получи дълбока рана на рамото. Завъртя свирепо лакътя си и хвана летеца отстрани за главата.

Само това ѝ трябваше.

Преди летецът да се е съвзел, зъбите ѝ се бяха забили в гърлото му и бяха захапали силно и достатъчно дълбоко, за да сложат край на живота му. Мисли и образи се вляха в нея, както винаги при убийство, и тя отново усети, че нараства. Физически вече не отстъпваше на никого, освен на най-могъщите демонски господари: летецът беше оцелял толкова дълго само заради изненадата и моментното ѝ объркване. Осъзна, че това може да продължи да е проблем, тъй като не изглеждаше толкова силна, колкото беше. Магията и знанието ѝ бяха дали предимство над огромното мнозинство отделни демони, на които се натъкваше, а беше достатъчно благоразумна, за да избягва прекалено силни групи, които не можеше да унищожи.

Беше израснала на ръст и беше толкова зряла физически, колкото сигурно щеше да е станала по естествен път. Беше, по мерките на расата си, особено възхитителна женска. Сред демонската раса полът често беше въпрос на избор и някои като Белог бяха самци само в най-повърхностния смисъл на думата.

А тя беше наистина възхитителна, висока и стегната, със закръглени бедра и дълги крака. Въпреки ненаситния ѝ глад коремът ѝ бе плосък и беше развила кръгли, макар и малки гърди. Шията ѝ беше дълга, но най-възхитителни бяха чертите ѝ: запазила беше зъбите си малки, но иначе лицето ѝ беше почти с човешки черти, сякаш беше предразположена да стане сукуб от Първото селение. Белог се чудеше дали в предишното си съществуване не е била тъкмо сукуб.

След като изпи същността на летеца, Детето изпита силно желание да се преобрази в летец. Но се поколеба. Летенето щеше да ѝ донесе повече бързина и възможност да ловува, но пък щеше да загуби сила. И понеже усещаше, че силата ѝ нараства, реши, че ще е по-добре да я пази, вместо да я хаби, като се превъплъти в същество с по-малка мощ.

Знаеше, че ако реши, може да насочи бъдещото си израстване, като избере крила. Но за летец с нейната големина щеше да трябва да овладее магията, тъй че това беше възможност, но не за сега, а за в бъдеще.

Махна на Белог да излезе иззад скалите, където се криеше и чакаше да види изхода от нападението. Знаеше, че ако летецът бе победил, Белог щеше да се опита да се измъкне, докато хищникът пирува с нея.

Намираха се сред просторно плато, раздрано от оврази и дълбоки клисури, които ги принуждаваха да заобикалят. Беше мъчително пътуване, но продължаваха напред.

Въздухът беше натежал от прах и от миризмата на сяра, с метални оттенъци на мед и желязо и с вонята на гнило. Около тях изригваха горещи газове, мръсни жълтеникави гейзери, от безчет дупки бълваше нажежена пара. „Адско“ беше единствената дума, която да го опише, факт, който ѝ се струваше някак странно забавен, макар да не беше съвсем сигурна защо.

Подкани Белог да изяде това, което бе останало, и докато той се хранеше, го попита:

— Защо летците са толкова леки?

— Съществата, които летят, имат кухи кости, макар че костната стена е твърда. Трябва да са леки, за да може крилата им да ги вдигнат. Мускулите обаче, които движат крилата, са силни. — Замълча, за да отхапе от задницата на мъртвия летец: в плътта все още беше останала достатъчно енергия, за да го поддържа за още няколко дни. Детето проявяваше щедрост с многото храна, която му оставяше. Или пък беше пресметливо? В естеството на демоните беше пред глада да се жертва първо разумът, но жаждата на Детето за знание не отстъпваше на глада му за плът. Не го пазеше жив — пазеше го полезен.

Той преглътна и каза:

— Някои летци могат да вдигат тежестта си, но обикновено са по-малки от този.

— Току-що стигнах до същото заключение. Защо да се отказваш от сила?

— Бързина и зрение, това са различни видове сила. Можеш да видиш заплахи, идващи от по-далече. Можеш да надбягаш в гонитба. Можеш да се рееш високо над битката. — Сви рамене да покаже, че предлага причини, а не преценка. — Но трябва да пожертваш сила.

— Виждала съм… — Тя замълча. — Не, имам нечии спомени за огромни летци, които носят оръжие и броня.

— Такива същества летят с нещо повече от силата на крилата. Летят с помощта на магия. Те са много могъщи — господари, принцове и крале.

— Защо?

Белог вече бе разбрал, че това е обичайният начин за разпитване на Детето — следваше нишката на разговора, докато не откриеше това, което иска да узнае.

— Във Времето преди времето, когато всички сме били като Диваците… — почна той. Открил беше след няколко боя от нея, че тя има предпочитание към древното знание, тъй че навярно Архивистът, когото бе изяла, беше имал предпочитание към древното знание. — Та значи тогава един велик главатар се издигнал сред първите от Народа. Казвал се Аелор. Управлявал първите кралства и наложил ред в хаоса. Постановил, че живеем на един голям диск, в центъра на който основал първите селища. Пет първоначални кралства, всяко управлявано от свой крал, следван от други, и всички те са познати като — Първите кралства. Около тези кралства възникнали Вторите кралства, после Дивите земи и отвъд тях — Лудостта.

Виждаше, че става нетърпелива — вече беше чувала това.

— Заради службата си на онези крале някои получили закрила като васали на господарите си. На някои като награда била дадена голяма мощ, включително магия.

Видя как при споменаването на магия вниманието ѝ се изостри и разбра, че е направил правилния избор.

— Кажи ми повече за магията — каза тя.

Белог бе започнал да разпознава настроенията ѝ, а когато тя проявеше интерес към някоя тема, не можеше да замазва нищо, колкото и отегчително да му се струваше обсъждането. За него тя беше уникална, а как беше станала такава беше загадка. Произлизаше от класа демони, които поради липса на по-точен термин трябваше да се означат като „ратаи“ или „слуги“, същества, незаслужаващи особено внимание от страна на властните. Майка ѝ беше прислужница, а баща ѝ работник в поддръжката на кралската армия, заминал на война срещу поданиците на Маарг, когато нещата, както ги знаеше Белог, бяха започнали да се разнищват.

— Магията — продължи той — е името за система за контролиране на сила, която обхваща разделението между осезаемото и неосезаемото. Чрез силата на волята, острия интелект и способността за самодисциплина една личност може да практикува така наречената „магия“.

— Ти можеш ли да правиш магия? — попита тя с жадно любопитство.

— Не, това не беше позволено. Нашият господар Дахун ясно проумя, че трябва да има твърдо разграничаване между класите, за да не би някой да стане прекалено силен и да наруши баланса на нещата.

Тя се засмя, за първи път — и той също за първи път видя същество от расата си, което да го прави от чисто веселие.

— За да не стане някой прекалено могъщ и да оспори неговата власт! — Впи очи в него. — Все повече знам с всеки ден, мой учителю. Може би някой ден ще знам колкото теб.

— Ден желан от всеки учител, защото разбираш, че ученикът ти е научил всичко, което си имал да му предложиш, но и ден, от който се боя.

— Защото щом няма да имам нужда от теб, ще станеш поредното ядене ли? — попита тя подигравателно.

— Защото се страхувам да не загубя такава чудесна компания — отвърна той.

Тя кривна глава и се засмя тихичко.

— Мисля, че това се нарича ласкателство.

Очите му се разшириха.

— Наистина притежаваш огромно знание, Дете. Никога не съм ти говорил за такова нещо. Не е широко известно понятие за нашата раса. Само класата на сукубите, съблазнителите и изцеждащите живот са вещи в него. Използват го, за да измамят по-низши същества. — Тя го погледна с възхищение.

— Това е нещо, което прилагат и по-слаби същества: лъжлива похвала в замяна на благосклонност от по-могъщо същество. Инструмент за съблазън, тъй че…

— Магията — прекъсна го тя. — Искам да я науча.

Той си пое дъх.

— Тогава трябва да потърсим друг, а това може да се окаже трудно. Дете. Трябва да намерим някой боравещ с магия. Достатъчно силен, за да е полезен за нас, но не толкова силен, че да ни унищожи. Нашият господар Дахун беше ревностен в разпределянето на магията и следеше внимателно на кого е позволено да я използва.

— Сред Диваците сигурно има боравещи с магия.

Той отново замълча. Често се изненадваше от знанието, което Детето вече притежаваше. Най-сетне се съгласи.

— Да, но има допълнителен риск. Диваците са по-скоро животни, отколкото разумни същества. Живеят по старите порядки и се избиват едни други за позиция. Крал Маарг позволи владението му да запази много дивашки обичаи и беше проклятие за господаря Дахун. Тъкмо Маарг тръгна Дахун да унищожи, когато последният господар ни остави.

— Мисля, че господарят ни е изоставил заради онова — каза Детето и посочи на изток.

Нямаше нужда да му казва какво е „онова“. Белог знаеше, че Детето има предвид унищожителната тъмна вълна, която се просмукваше и изтичаше от Центъра и поглъщаше всичко, което докоснеше.

— Мракът — промълви той. — Но ако е така, защо беше това показване на сила и мощ? Защо трябваше да тръгне срещу Маарг? Защо… — направи жест с плоската си длан — просто не се измъкна?

Детето кривна глава. Беше започнало да разбира: това означаваше, че се бори с проблем.

— Не знам — отвърна тя накрая. — Мисля обаче, че за крал с величието на Дахун би било трудно да се измъкне незабелязан. — Усмихна се. — Може би му е трябвала отвличаща маневра?

Той отново се възхити на проницателния ѝ ум. Ако не ги беше връхлетял ужасът от Центъра, това дете щяха да са го забелязали и оценили рано. Или щяха да го поставят в някоя критично важна област и да го образоват, или да го убият като потенциално опасно. Беше забележително дете. Зачуди се дали е била някое забележително същество преди последната си смърт и дали новият ред, наложен от Дахун, с чифтосванията и отглеждането на децата вместо просто да се оставят новородените в яслите, за да се грижат сами за себе си, може да е направил нещо с ума ѝ.

Защото сред Народа, щом животът се върнеше след смъртта, колкото по-бързо се хранеше едно същество и колкото по-бързо израстваше, толкова повече устояваха спомените от предишния живот. Белог беше стар за расата си. Беше с над столетие над зрялата си възраст, нещо нечувано преди идването на Дахун. Знаеше, че е бил много млад, когато крал Дахун беше взел властта, но спомените му чезнеха в смътните мъгли на миналото.

— Може би, но нека разсъждаваме за това друг път и другаде. Ако искаш да научиш магията, трябва да съставим план.

Отвърна му с широка усмивка.

— Обичам да съставям план. Много съм доволна, че не те изядох, Белог.

— Аз също, Дете.

Вече бяха близо до пътя на изток, принудени да се движат покрай него от трудния терен и заради върлуващите банди демони. Многобройна банда много малки демончета ситнеха от другата страна на широкия път, а Детето и Белог ги наблюдаваха иззад една скала.

— Толкова много — подхвърли тя и Белог не разбра дали го казва от глад, или просто от любопитство. Беше най-любознателният ум, на който се бе натъквал.

— Кажи ми за армиите — каза внезапно Детето.

Белог се изненада.

— В какъв смисъл?

— Защо съществуват? — Гласът ѝ издаде нотка досада, с която бе започнал да свиква. Сякаш очакваше да знае настроенията и желанията ѝ, без да го пита.

— Колкото и могъщ да е един господар или крал, има други със същата или по-голяма мощ. Армиите са изражение на… — замълча, докато търсеше подходящите думи, — нужда от отдих в борбата, мисля, че това е най-доброто обяснение.

— Не разбирам — каза Детето малко сприхаво. — Какво е „отдих“?

— Ние по природа сме раса, която се бори — започна той, докато вървяха към края на кралството на Дахун и началото на някогашното кралство на Маарг. — Още от Времето преди времето сме се борили, убивали сме и сме изяждали, или са ни убивали и са ни изяждали, и сме се прераждали. Ако имаме късмет, жизненият опит ни дава цел и посока и устояваме дълго… Някои се издигат до голяма мощ, а мнозина им служат драговолно в замяна на закрила и привилегии. Дахун имаше много пълководци, много съветници, много, които се бяха посветили на дълга да управляват владението му.

— Армиите, Белог. Кажи ми за армиите.

— Други крале, съперници, също имат своите владения и като индивиди се борят и спорят помежду си. Армиите са заплаха: ако ме нападнеш, ще се защитя, или ако ме ядосаш, ще те нападна. Маарг господстваше над голямо кралство, но се страхуваше от Дахун и се безпокоеше от другите крале в земите на Диваците. Други крале от Вторите кралства съперничеха на Дахун и спореха помежду си — съюзите се меняха постоянно — и понякога се събираха армии и се водеха войни. Но за много време армиите се държаха на място. Големи армии в готовност да сдържат другите да не нападат.

— Аха. Колкото по-голяма е армията, толкова по-дълъг е отдихът.

— Донякъде. Армиите се нуждаят от голяма поддръжка: храна, оръжия, място, където да спят.

— Обясни! — настоя Детето.

Вървяха по разширяващ се овраг. Стигнаха до три разклоняващи се дерета и продължиха по едното нагоре. Белог знаеше, че някога тук е имало голям вир или малко езеро с три захранващи го потока. Заговори бързо за тиловото снабдяване и за поддържането на армията в готовност за бой. За нуждата от поддръжка, за да не започнат войниците да се избиват едни други по стария дивашки обичай.

Когато някоя подробност ѝ омръзнеше, тя го прекъсваше с друг въпрос. Като сега.

— Разкажи ми за войната, победата и поражението.

Белог впрегна цялото си красноречие и докато се катереха по дългия склон, се впусна в дълго описание на естеството на организираната борба. Много неща в тази връзка му бяха досадни, но постоянното обучение изостряше уменията му в занаята. Безкрайните въпроси на Детето го принуждаваха да рови дълбоко в паметта си за факти и мисли, недокосвани от години.

Като Архивист Белог беше задължен да помага в описването и подреждането на цялото знание, стигнало до крал Дахун: книги, ръкописи, изобретения, всичко, което можеше да се окаже полезно за господаря им. Архивистите се бяха превърнали в най-близкото нещо до братство, виждано в демонското селение, защото всяка нощ, щом седнеха в общите си обиталища, си разказваха един на друг за нещата, на които са се натъкнали през деня.

Белог беше станал един от първите в гилдията си и притежаваше знание, надвишавано само от малцина. Имаше особена склонност към асоциации, тъй че разбираше как знанието, открито и споделено от един, може да се отнесе към знанието на друг, по начин, който не е непосредствено видим за други. Ако някой демон в гилдията му можеше да бъде смятан за „старши“ или от най-висш ранг, сигурно щеше да е Белог, макар че съществата в гилдията му никога не бяха придавали особено значение на това. По природа бяха толкова близо до любезността, колкото можеше да е един демон.

Когато изкачиха склона, Детето каза:

— Накъде вървим сега, Учителю?

Той тайно се зарадва, че го нарече така, но отвърна:

— Зависи накъде искаш да вървим.

Тя го изгледа с поглед, който му подсказа, че не е доволна от отговора, но той ставаше все по-убеден, че ще го убие само в крайно критична ситуация. Доколкото в расата им съществуваше такова нещо като привързаност, двамата я бяха намерили.

— Не ти се подигравам, Дете — каза той и седна да поотдъхне. Дългото вървене взимаше своята дан. Знаеше, че разумът му започва да помръква. Щяха да минат седмици, може би месец без храна, но рано или късно щеше да озверее и да нападне Детето, макар че и това щеше да доведе до смъртта му.

Вгледа се в лицето ѝ и отново се изуми от това как се развива тя: ставаше все по-изящна и все по-съблазнителна. Трябваше да е била сукуб в предишното си прераждане, вече беше почти сигурен в това. От начина, по който започваше да изглежда, вече беше убеден, че е прекарала много време в селенията на смъртните.

— Мисля, че вече си решила накъде отиваме, Дете — промълви Белог.

Тя се усмихна, а след това се засмя. Мелодичен, красив звук. После изражението ѝ отново стана сериозно. Тя посочи на изток и попита:

— Колко остава, преди Мракът да стигне дотук?

— Не знам, Дете. Като че ли се усилва, каквото и да се направи. Огън, стомана, магия са хвърляни срещу него, но той с охота обгръща всичко, което докосне. Наострена стоманена стрела, падаща зидария, присвито от страх дете, всичко поглъща забравата с допира си. Тя е неумолима, но не бърза. — Замълча и пресметна. — Няколко години според мен, може би пет.

— Но ще дойде?

— Ако сме научили нещо за Мрака, то е, че е неизбежен.

— Значи не можем да го спрем — каза тя. — Ако пътуваме още пет години, след десет ще ни догони. Нищо не може да го спре.

— Всичко, което Мракът докосне, се разпада и дори камъните крещят от болка, докато се разсипват в нищо, но самият Мрак е безмълвен, не издава никакъв звук. Невеществен е, но поглъща всичко. И колкото и да поглъща, остава невеществен. Нищо не го утолява и не го спира. Мракът просто е.

— Какво иска той според теб? — попита Детето, загледано в далечината.

— Нямам представа — отвърна старият учител с въздишка. — Празна спекулация е самото допускане, че Мракът изобщо е способен да иска, защото за това е нужно съзнание. Вятърът иска ли нещо? Или дъждът? Или огънят? Иска ли нещо пясъкът, по който стъпваме?

Детето го изгледа със странно изражение и отвърна:

— Вятърът иска равновесие, дъждът иска да се изсипе колкото може по-надолу, а огънят иска да диша и да расте. — Усмихна се и добави: — Трябва да призная обаче, че нямам представа какво иска пясъкът.

Той помълча дълго, докато обмисляше думите ѝ, после каза:

— Но това са само обяснения на природата им и на причините им за съществуване, не някакво признаване на воля и съзнание.

— Може би — отвърна тя и сви рамене. — Няма да съм тук, когато Мракът дойде, колкото и далече да трябва да отпътувам.

— Къде ще отидеш? — попита Белог.

— Разкажи ми за войната на Дахун срещу Маарг в смъртното селение — настоя тя.

Въпросът го изненада и той малко се подразни от това, че тя пренебрегна неговия. Но беше ясно, че е време да тръгнат отново, навътре в опустошеното вече кралство на Маарг, в търсене на нещо, което знаеше само тя, а пътьом се очакваше да я образова и в по-малка степен — да я забавлява. Детето пък щеше да ловува за него и да го храни.

Като съществуване — ако не броеше удобствата по време на работата за краля с другите Архивисти — това не беше особено неприятно. Ако не се броеше и цялото това вървене, поправи се той.

Така че продължиха и той ѝ разказа за призоваването на всичките сили на краля, как беше строена армията му и как всяка магия, с която разполагаше, бе използвана, за да ги пренесат до свят в смъртното селение, където пълчищата на Маарг, редом със Себран, Чатак и други крале от Вторите кралства, както и главатари и военни вождове от Дивашките земи, се бяха сражавали с раса, известна като Звездните елфи — физически слаби и смъртни същества, но умни и използващи ефикасно могъща магия. Войниците им не можеха да устоят срещу обединената сила на пет демонски армии, но всеки демон се беше оказал срещу много мечове и демонският легион бе платил висока цена за победите си. Смяташе се, че над милион демони се бяха върнали в родилните ясли, и ако демоните бяха смъртни, войната щеше да е свършила. Но всеки път, когато умреше, демонът се връщаше в света на своето раждане и бързо го захранваха, докато отново добие сила за бой и се върне в борбата.

След това, когато силите на Маарг необяснимо се бяха обърнали срещу съюзниците си, Дахун беше ударил. Беше се нахвърлил върху останките и с бой си беше пробил път през смъртното селение.

А после нищо повече не се бе чуло за великия Демонски крал и неговите пълководци. Армията му и всичките му слуги бяха изчезнали все едно никога не ги бе имало.

И кралството на Дахун бе останало да се защитава само срещу Мрака.

Тя започна да задава въпроси, а той се стараеше да им отговори колкото може по-добре.

— Защо всички владетели са самци? — попита тя в един момент.

— Не са. Всички крале са самци, това е така. Женските владетелки се наричат кралици.

Детето кимна и замълча. Продължиха по пътя си, оставяйки зад себе си ужас, какъвто дори два демона не можеха да разберат.

8.

Моряк

Бурята бушуваше.

„Суя“ се люшкаше в тежките пенести вълни, докато заобикаляше сушата, преди да започне дългия си бяг към залива Каралян. Екипажът се беше оказал точно толкова невеж, колкото Джим очакваше — пристанищни утайки, наети в последната минута поради опасността да се появи някой като него, шпионин на Кралството. Знаеха само, че всички кораби на Кеш, изглежда, бяха събрани в Хансуле и че всички те се нуждаеха от годни и здрави моряци.

Джим знаеше къде се намира корабът само благодарение на това, че можеше да пресмята наум скорост и местоположение. Доста се беше изненадал, когато чу как един офицер попита капитана накъде са се запътили и разбра, че пътуват за Каралян, а не към Елариал.

Все пак в момента Джим беше твърде зает с мокрите въжета и платна, за да мисли за логиката зад този избор. Беше посред нощ и той и другите мъже горе се оправяха по такелажа само на светлината на фенерите, окачени на всяка мачта, тоест почти пипнешком. Беше най-опасната задача, пред която един моряк може да се изправи — високо горе в разгара на нощна буря.

Джим беше сигурен, че щом бурята стихне, няколко кораба ще са се изгубили. Вятърът беше духал цял ден и единствената полза от това беше, че щяха да стигнат до крайната си цел два дни преди графика.

Джим се спусна до вантите, а от тях се смъкна на палубата. Капитанът явно беше доволен от развоя на нещата, тъй като бурята като че ли отслабваше и щеше да плава още час с оставените горе платна.

Джим слезе на сравнително сухата и топла палуба за екипажа. Беше почти празна, тъй като повечето от смяната все още бяха горе. Той отиде до хамака си и опипа небрежно ръба откъм стената. Дланта му се спря на малката изпъкналост в стената: глобусът му за пренасяне, скътан в тъканта, където бе пришито поддържащото въже. Знаеше, че до няколко минути още двама-трима ще се дотътрят долу, и искаше дотогава да е заспал, а не да се въвлича в празно дърдорене. Ако имаха някаква информация, която си струваше да се измъкне, щеше да дрънка клюки като жена на пазар, но след като знаеше за това пътуване толкова, колкото и те, предпочиташе наистина да поспи.

От всички роли, които бе приемал в кариерата си, най-много мразеше да е моряк. По-скоро беше готов да се разправя с ядосани камили в летния зной на пустинята Джалпур или да нападне разбойническа крепост, отколкото да изкара още една нощ на борда на този кораб.

Но дългът го зовеше. Трябваше да разбере за какво е този флот, защото макар да му липсваха подробности, не се съмняваше, че истината ще се окаже лоша новина за Кралството. За кой ли път се зачуди каква роля имат пантатийските влечуги жреци във всичко това.

Сънят беше кратък: призори наредиха всички да се качат на палубата. Джим се събуди от обичайното недоволно ръмжене на мъжете, измърмори къса ругатня по адрес на идиота, заповядал тази експедиция, и се запъти нагоре към палубата.

Вместо да го пратят да разгъва платна, го насочиха към носа, където няколко мъже работеха на макарата, която спускаше котвата. Беше сиво утро, бурята беше спряла, но морето се вълнуваше, тъмно и метално зеленикаво под мъгливо небе. Джим погледна към мястото близо до брега, накъдето ги насочваха и където корабът щеше да пусне котва.

Пресметна, че все още са на половин ден плаване от града, и се зачуди колко точно кораби вече са пристигнали.

Когато стана по-светло и вятърът стихна, получи отговора: повече кораби, отколкото бе сънувал, че е възможно. Сякаш за да потвърди най-големия му страх, пред очите му изникна ескадра бриянски дълги кораби — движеха се в посока, съобщена им по някакъв начин от онзи, който командваше тази невероятна флота.

Джим се изкатери до най-горния рангоут и погледна към далечното пристанище. Все още бяха много далече и не се виждаше сушата, където знаеше, че трябва да е градът. Бяха хвърлили котва в огромен извит залив, служещ само за добър пристан на върха на извивката, където сушата на север го предпазваше от най-бурните ветрове, духащи от северозапад. Поне разбра защо са тук вместо по-нагоре при Елариал. Толкова много кораби щяха да запушат дори широкия вход към пристанището.

Порази го друг несъмнен факт: Касийм абу Хазара-хан трябваше да е засякъл агентите му в Каралян и ги държеше в мрак. Никой кораб в тази флотилия нямаше да е бил достатъчно близо до града, за да бъде забелязан, освен с магия или от някой от агентите на Джим, наел лодка за плаване в хубав ден.

С изтръпнало сърце се плъзна надолу и скочи пъргаво на палубата. Беше се чудил защо всичките му агенти на юг оттук бяха замлъкнали, а тези оттук на север бяха непокътнати. Вече разбираше, че на Хазара-хан му е все едно. Каквото и да замисляше, щеше да се разиграе преди вестта за този огромен флот да стигне до Кралството.

Джим знаеше две неща: трябваше да разбере накъде се е запътила тази огромна флотилия — към Далечния бряг или към Крондор. След това трябваше да се махне от този кораб и да се върне в Крондор. Пресметна. Логиката диктуваше, че империята Велики Кеш щеше да се опита да си върне цялата земя, загубена преди стотици години, с една съкрушителна атака. Ако бриянските кораби бяха първите, преминали през Пролива на мрака — или Тъмните провлаци, както се наричаше още — и можеха да осигурят прикритие срещу квеганските пирати, то останалата флота можеше да продължи право към южното крайбрежие на Горчиво море и можеше да се предприеме тройна атака срещу Ландсенд — Края на сушата, Порт Викор и Крондор.

Конницата можеше да е тръгнала на север от кешийските градове Джонрил и Нар Аяб, за да влезе в Долината на сънищата от югоизток, а гарнизонът на Дърбин щеше да окаже подкрепа на кешийските сили вече в Шамата. Кеш щеше да завладее Долината за седмица: Ландсенд щеше да падне за дни, а ако кралският Западен флот бъдеше хванат на котва при Порт Викор, Кеш щеше да сложи ръка на цялото Горчиво море.

Ако той ръководеше това нападение, щеше да наложи блокада на Крондор, а след това да удари по Сарт, за да не може Ябон да изпрати помощ. Силите на Далечния бряг щяха да са незначителни и ако бъдеха прехвърлени на изток през проходите в Сивите кули, щяха да се озоват зад силите от Ябон, спрени на север от Сарт.

Замисли се. Единственото неразбираемо нещо във всичко това беше какво щеше да направи Хазара-хан на юг. Нямаше нужда да вижда заповедите и плановете на кешийския генерал, за да разбере, че всеки гарнизон на юг от Оверн е вдигнат и сега е на борда на тези кораби. Според здравата логика орди разгневени племена щяха да се изсипят през Пояса на Кеш в тучните земеделски земи на Южната империя.

Тук ли щяха да изиграят своята роля пантатийците? Защото все нещо трябваше да ги накара да опазят мира без петата на кешийския ботуш на вратовете им.

Изведнъж се почувства на ръба на паниката. Беше открил всичко, което можеше да се открие на този кораб, но махането му оттук беше проблематично. Можеше да използва глобуса и да се върне в кабинета си в Крондор, какъвто беше планът му, след като научеше повече. Проблемът беше научаването повече. Беше на котва толкова близо до брега, че плуването през вълните до сушата нямаше да е ужасно опасно. Но щом стигнеше брега, тогава какво? Щяха да го чакат над двайсет мили пешком, докато стигне до някоя част от залива, която да му предложи по-полезна информация или по-бързо прехвърляне, и пак нямаше да има представа какъв е планът. Трябваше да има друг начин. Трябваше.

Минаха два безметежни дни, но това не означаваше, че Джим имаше време да размишлява над сегашното си положение. Един кораб в морето, дори и на котва, иска много грижа, а след като „Суя“ беше с недостатъчен екипаж — както явно бяха всички други съдове във флотата, — смените бяха половин ден на дежурство, половин ден почивка, въпреки че „почивка“ беше въпрос на дефиниция. След храна трябваше да се кърпят платна, да се снаждат въжета, както и да се обикаля в недрата на кораба с фенер и да се оглежда за течове. Джим избра да направи огледа на трюма с надеждата, че ще намери някакъв товар, който да му подскаже каква ще е ролята на този кораб, но се обезсърчи до лудост, щом откри, че трюмът е празен. Знаеше, че има товар горе на палубата — кафезите, донесени на борда от пантатийците, но те бяха скрити под тежко платно, а и на палубата винаги имаше хора. Нямаше никакъв шанс да види какво има вътре.

На третата сутрин корабите започнаха да вдигат котва — най-напред бриянските. Джим си пое дълбоко дъх, за да потисне нетърпението си. Беше логично да са първата ударна флотилия, тъй като можеха да надвият с маневри всяка квеганска галера в Горчивото море и най-вероятно щяха да се развърнат в прикритие, за да могат по-тежките кешийски бойни галери да дойдат зад тях и да ударят право към Порт Викор.

Неведнъж го обземаше силното желание да грабне глобуса си за телепортиране и да се пренесе в Крондор, но знаеше, че това ще спечели само няколко дни — стражевите кораби на Кралството западно от Края на сушата щяха да зърнат чуждите платна до седмица. А една допълнителна седмица подготовка нямаше да означава почти нищо срещу такава мощна атака.

Последва заповед „Суя“ да вдигне котва и да опъне платната. Но строят беше за маневриране, а заповедта беше да поемат към град Каралян, а не да излизат в открито море. Когато се приближиха към залива, Джим почти не повярва на очите си. Извън пристанището все още стояха над сто кораба, а товарни баржи и малки лодки кръстосваха напред-назад от и към сушата. Идваха не само от пристанището, но и от бреговете отвъд него.

Корабът спря на по-малко от четвърт миля от един дълъг равен бряг. В далечината Джим различи петно на хоризонта — там беше град Каралян и се виждаше пушекът от комините. Джим никога не се беше интересувал много от този град, тъй като го намираше за второстепенно пристанище, което не заслужава сериозно наблюдение, но все пак имаше агент там.

Към кораба подходи баржа и първият помощник-капитан извика да приготвят товарните мрежи. Джим с още двама мъже се заеха с гика, а други няколко моряци избутаха настрани главния люк и слязоха долу, за да поемат товара.

Спуснаха мрежата и Джим зачака на рудана, докато подадат сигнала. После тримата завъртяха тежкия лост, руданът се завъртя и мрежата се заиздига.

Джим едва не изтърва лоста, когато го зяпна една доста притеснена наглед крава. Имаше още една, стегната в ремък до първата, и мучеше жално. Джим не беше специалист в гледането на животни, но беше пътувал достатъчно през земеделски земи, за да може да познае млекодаен добитък:

Домашните животни се запазваха по-дълго от месото, тъй че докарването на добитък, овце или дори свине, прословути с трудното им гледане, зад една армия не беше нещо нечувано, особено ако не се предвиждаше добър лов. Но дойни крави?!

Очите му се разшириха още повече, когато на борда започнаха да се качват мъже, жени и деца — и изведнъж Джим осъзна какво точно става. Огледа се, видя, че всички останали са се залисали в работата си, и зачака мига, в който можеше да се измъкне до хамака си и да активира глобуса за пренасяне. Вече знаеше точно какво е решила да направи някоя безумна група кешийски благородници.

Това не беше просто военна авантюра. Беше нещо повече от мащабна атака срещу Западните владения на Островното кралство или дори от опит за завладяване на цялата Долина на сънищата след многото години гранични стълкновения.

Виждаше пред себе си мъже и жени от всевъзможни места: пустинни хора от Дахали-Капур, блатни обитатели от Драконовото тресавище и И’Рамийр, конници ашунта и земеделци исалани, всички от Кешийската конфедерация.

Кеш не пазеше границите си от конфедератите, зажаднели за по-добрата земя в Южната империя. Империята пренасяше конфедератите до Далечния бряг и смяташе да им даде земя в Кралството.

Това не беше просто поредна война. Беше мащабно нашествие и колонизация. Намерението им не беше да завладеят тези земи и да господстват над враждебно население. Щяха да заменят това население с хора, които щяха с благодарност да се подчиняват на имперския закон, за да могат да се задържат в новите си, скъпоценни за тях домове.

Джим се огледа и видя още кораби, които изпъваха платна и поемаха на север. След като не знаеше точния брой на корабите, можеше само пресмята, но империята на Велики Кеш водеше към Далечния бряг поне двайсет хиляди земеделци, пастири и занаятчии, около три пъти повече от цялото население на тамошните граждани на Кралството. А мнозинството мъже на бойна възраст бяха мобилизирани и сега навярно бяха на половината път до Крондор.

Едва потисна гаденето, което се надигна в гърлото му.

Видя и последния „товар“, качил се на борда — мъжете от колонистите. Държаха се на групи, колкото може по-настрана от традиционните си врагове, доколкото позволяваше ограниченото пространство.

Джим се катереше по такелажа над кърмовата палуба, когато чу вика на капитана:

— Готови сме. Вдигай котвата!

Джим огледа наоколо отгоре и това, което видя на съседния кораб, го стъписа. Докато на корабите товареха още и още колонисти, беше мислил как Велики Кеш се кани да заграби Далечния бряг. Беше въпрос, на който не можеше да отговори, освен някаква смътна идея за огромно числено превъзходство.

В сравнение с Конфедерацията Далечният бряг гъмжеше от богатства. Но все още беше рехаво заселен след над сто и петдесет години. Две големи войни през последните сто години бяха опустошили Западните владения, а населението поначало беше оскъдно. Единственият по-голям град беше Карс, макар Крудий все още да беше столица на херцогството, и тези населени центрове бяха сравнително стабилни, нараснали с не повече от една десета след нашествието в Запада на армията на Изумрудената кралица.

Можеше да разбере защо Кеш би могъл да поиска да си върне Далечния бряг след всичките тези години. Преместването на голяма част от населението на Конфедерацията беше логично. Щеше да усмири повечето бунтовни конфедерати, като намали населението и смали съперничеството за ценните естествени ресурси сред останалите там. И щеше бързо да установи на Далечния бряг процъфтяваща колония, която можеше да експлоатира района много по-ефикасно от Кралството досега, осигурявайки бърз и изгоден източник на доход, но задържайки данъците ниски за новите колонисти.

Почти се беше възхитил на дързостта на този план и на самата му мащабност. Какъв зашеметяващ триумф щеше да донесе за фракцията пълководци и благородници в Галерията на лордовете и майсторите, стояща зад него! Но възхищението му секна, щом си помисли колко ще е ощетено Кралството, за да се превърне тази мечта в реалност.

Това, което видя на следващия кораб, изведнъж очерта целия план. Търговци на роби. На борда на следващия кораб имаше поне петдесет члена на Гилдията на търговците на роби на Кеш.

Обявено за незаконно в Кралството от близо две столетия, робовладелството все още представляваше институция в Кеш. Не един кешийски роб беше загивал в опит да намери спасение в Кралството, но малцина успяваха да прехвърлят границата.

Усещането за гадене отново се върна в стомаха му. Вече знаеше как нашествениците колонисти от Кеш щяха да се справят с тези, които щяха да изместят. Беше си представял, че сънародниците му ще побягнат към хълмовете, за да се доберат на Изток или да намерят подслон в Ябон и Свободните градове, или може би да потърсят убежище при джуджетата или елфите в Елвандар.

Два проблема, решени наведнъж, помисли Джим, докато се спускаше по въжетата все едно, че имаше по-важна задача от това да шета по такелажа и да разгръща платна. Първо, не се налагаше селяните и градските хора да бъдат смятани за потенциална спънка. Момчетата, преместени далече от домовете им, нямаше да пораснат като разбойници, вилнеещи из горите и лесовете на Далечния бряг, а част от разходите по това мащабно нашествие щяха да отпаднат с големия приток на пленници за платформите на робските пазари във всеки град на Империята.

За един кратък миг се почувства съкрушен. Кой можеше да е измислил този безумен план, толкова коварен, че можеше дори да успее? Никой от владетелите на Велики Кеш, които познаваше, не мразеше чак толкова Кралството, нито беше толкова алчен, че да…

След това го осени. Имаше една обща слабост, споделена както от Островното кралство, така и от империята Велики Кеш. И двете държави в момента се управляваха от несигурни хора без ясни наследници. След като залогът беше короната, можеше да се направят много политически обещания, независимо от вероятността тези обещания да се спазят. Когато условията за едно обещание бяха „Когато спечеля короната…“, замесените знаеха както цената на провала, така и мащаба на богатствата, които можеха да съпътстват успеха.

Скочи на палубата, вмъкна се през люка и се запъти право към хамака си. Бързо измъкна малкото кълбо. Натисна лостчето, което му позволяваше да избере една от трите крайни точки, а после второто, за да активира кълбото.

Не последва нищо.

Джим едва сдържа дивашкия крясък на безсилие, докато опитваше отново и отново. Кълбото просто беше спряло да работи. Той знаеше, че цуранските устройства са стари и много от тях се развалят, но беше взел това, което бе преценил, че е най-вероятно да заработи. И беше сбъркал.

Толкова се беше стреснал от тази ненадейна промяна в плановете му, че усети появилия се зад него мъж едва в последния момент. Завъртя се рязко и се присви, готов да се бие на живот и смърт. Но закъсня за много кратък миг. Кривакът го удари и изригна ослепителна светлина, последвана от пълен мрак.

Главата на Джим пулсираше все едно, че е бил на седемдневна пиянска веселба. Примига, щом отвори очи, и се помъчи да се съсредоточи.

Не беше на кораба.

Усети разликата във въздуха. Не беше хладен и влажен, а сух и топъл.

Беше в пустинята. Или близо до нея.

Огледа се и видя, че се намира в голяма почти тъмна стая, вързан за тежък дървен стол. Бързо установи, че не е понесъл повече телесно насилие от удара, който го беше хвърлил в безсъзнание. От кънтежа в ушите си прецени, че това е добре. Още един удар като първия и сега можеше да не е буден. Още два и беше сигурен, че нямаше изобщо да се събуди.

Усети как мъжът се размърда, преди да чуе звук или да види движение, а след това осъзна, че в ъгъла има някой и го гледа от сенките. Само миг след това чу глас, който каза:

— А, най-после. Светлина.

Някой зад Джим запали фенер и той най-после успя да види мъжа, който говореше. Тъмнокож, с модно подстригана брада, изправи се бавно. Носеше пищен халат по обичая на хората на Джалпур и се усмихваше. Беше млад, поне с двайсет години по-млад от Джим, но той разбра, че е мъж, от когото трябва да се страхува.

— Касийм абу Хазара-хан — каза Джим и усети, че гласът му излезе почти на шепот.

Кешиецът махна с ръка и рече:

— Вода. Бързо. И му развържете ръцете.

От ъглите зад него се появиха двама мъже, единият сряза въжетата около китките на Джим, а другият поднесе чаша хладка вода до устните му. Ръцете на Джим трепереха, когато посегна за чашата. Пи жадно и когато свърши, заговори отново — този път гласът му беше по-силен:

— Колко време?

— Два дни. Съжалявам, че агентът ми се оказа малко по-въодушевен да те достави тук, отколкото му бях наредил. Ще бъде наказан. — Застана пред него и го изгледа отгоре. — Лорд Джим Фурията, Джеймисън, радвам се, че се виждаме отново. Или би трябвало да те наричам Джим Трепалото? Не съм сигурен. Или би предпочел Джими Ръчицата, или Джим Бързака?

— Какво искаш, Касийм? — попита Джим.

Тайният ръководител на кешийското разузнаване, също като баща си и дядовците си преди него — и също като Джим, — играеше ролята на дребен дворцов благородник в Имперския двор на Кеш, без нито за миг да разкрие, че знае кой всъщност е Джим. Добронамерена лъжа, която и двамата съблюдаваха. Това, че беше зарязал всякакви преструвки, означаваше нещо важно.

След дълго мълчание Касийм каза:

— Защо мислиш, че искам нещо?

Джим въздъхна.

— Ох. Щом искаш да си играем игрички… За да имаш човек на онзи кораб, означава, че ме следиш още от Хансуле. Ти си властен човек, но дори ти не можеш да имаш агент на всеки кораб в такава флота. Това, че човекът ти изостави ролята си на моряк и ме удари точно преди да се измъкна и да се върна в Кралството означава, че или искаш смъртта ми, или искаш нещо от мен, а тъй като не съм мъртъв, допускам, че е второто. Тъй че какво искаш, Касийм?

— Ох, Джим — рече кешийският благородник. — Двамата с теб имаме проблем.

— Какъв проблем?

Младият кешиец се наведе над Джим, сложи ръка на рамото му в явно приятелски жест и заговори:

— Двете ни управления, изглежда, изведнъж са се напълнили с луди хора. А колкото и да могат да бъдат иронични боговете, нищо такова не се е случвало през живота ми. Накратко: ти си единственият човек, на когото мога да се доверя да сложим край на тази безумна война. А аз съм единственият човек, на когото можеш да се довериш ти.

Джим беше смятал, че може да чуе много неща от своя противник. Но точно това никога не му беше хрумвало като възможност.

9.

Конклав

Пъг хвърли заклинанието.

Без никакво видимо усилие махна с ръка и дългото шейсет стъпки скеле се вдигна от земята, където го бяха положили дърводелците, и увисна във въздуха. Двама работници го хванаха за краищата и Пъг с лекота го извъртя така, че да го закрепят за основата с големи железни клинове. След това сложиха по ъглите железни скоби, за да го свържат към вече вдигнатата задна стена на главната къща.

— Благодаря, Пъг — каза главният строител.

— Няма за какво, Шейн.

Харесваше грубоватия зидар, който щеше да надзирава вдигането на стените. След това щяха да ги измажат и щом приключеха, на Острова на чародея отново щеше да има Вила Беата.

Пъг се обърна и погледна сина си, който ръководеше разтоварването на огромен палет с камъни. Двама по-млади магьосници, Херберт и Лилиян, прилагаха уменията си, за да вдигат и местят камъните, които Шейн щеше да използва за фасадата на сградата. Пъг беше решил да не преустройва вилата по първоначалния ѝ план, а да я изгради повече според личния си вкус и да промени няколко неща, които не му бяха харесвали през годините, когато беше пребивавал на острова.

Първо, нямаше да препострои древната обща баня. Беше се оказала излишно хабене на средства, защото се използваше рядко, а когато се използваше, беше трудно да се запази горещата вода гореща и студената — студена заради неудържимата сякаш страст на по-младите магьосници да си правят шегички. Някои от културите, от които произлизаха учениците му, се придържаха към строго разделение на половете, докато при други не беше така и благоприличната скромност на едни често изглеждаше странна и смешна в очите на други.

Споменът за едни сестри, които учеха тук преди години, го подсети, че за някои от тях баните се бяха оказали идеално място за забавления, които често излизаха извън контрол. Беше сигурен, че много пъти и двамата му синове се бяха озовавали в димящата баня в доста игрива компания. Споменът за Калеб го смути за миг, но нямаше смисъл да се отдава на сантиментални мисли. За да потисне тъгата, си припомни един щастлив миг с Калеб и Мари, след което отново насочи вниманието си към текущата работа.

Щеше да направи къпалня до всяка спалня. Ако учениците искаха да лудуват голи, можеха да го правят от другата страна на острова — имаше предостатъчно вода в езерото.

Глас откъм билото на хълма го накара да се обърне. Млад ученик махаше и викаше нещо, което Пъг не можа да разбере, но поведението му намекваше за нещо спешно.

С помощта на магия Пъг изведнъж се появи до младока, което го накара да залитне назад.

— Какво има, Филип?

— Кораби! — отвърна ученикът. — Джак ме прати да ти кажа, че на юг преминават много кораби.

— Благодаря — каза Пъг и изчезна.

След миг вече стоеше на върха на най-високата кула на черния замък, над два прозореца, от които проблясваше злокобна синя светлина всеки път, щом някой кораб минеше наблизо, както за да вдигне по тревога всички в замъка, така и за да предупреди моряците да не слизат на брега. Беше част от цялата игра, обкръжаваща особата на Черния чародей, тъста на Пъг Макрос Черния, и продължена след изчезването му от Пъг. Пазеше уединението на хората на острова: всеки, който пренебрегнеше предупреждението, беше или нежелан на острова, или се оказваше подложен на не толкова деликатни методи на разубеждаване.

Младият магьосник в кулата не се изненада. Обърна се към Пъг и каза:

— Различавам поне дванайсет платна.

Джак беше слаб, с песъчлива на цвят коса и пронизващи сини очи. Пъг знаеше, че тези очи могат да виждат доста по-далече от очите на повечето хора, естествена магическа дарба, която тепърва щеше да се усвоява. Пъг се възползваше от това, като поставяше младежа за наблюдател поне веднъж седмично.

— Нямам твоите очи — каза той с усмивка, направи кръг с ръцете си, изрече тихо заклинание и изведнъж въздухът в кръга заблещука. Образът на далечния хоризонт в този кръг изведнъж се измести, сякаш скочи към тях — Пъг бе огънал с волята си самия въздух.

— Никога не съм виждал кораби като тези — каза Джак.

— Не и в това море — съгласи се Пъг. Корабите бяха с квадратни платна, бързи пред силния вятър, повечето само с една мачта, само един-два имаха и втора, с триъгълно платно. По-късите имаха по четирима гребци на всяка страна, а по-дългите по осем, тъй че беше ясно, че гребането е за по-къси интервали на маневриране, а не за дълго пътуване. На носа на всеки кораб имаше цветна фигура: дракон, орел или ястреб, всеки с изваяна миниатюрна женска глава отдолу, боядисана в ярки цветове. — Кешийски са.

— Никога не съм виждал такива в Дърбин — каза Джак.

— Това са бриянски кораби, от източните брегове на империята Велики Кеш. Бриянците са пирати, но тук са твърде далече от дома си, за да действат без одобрението на империята. Нещо става.

Махна с ръце и образът изчезна.

— Виждам платна още по на юг — каза Джак, присвил очи, сякаш можеше със силата на волята си да види още по-далече.

— Ще ида да погледна — каза Пъг и изчезна.

Озова се във въздуха и с магическите си дарби се задържа високо, толкова високо, че ако наблюдател на върха на мачтата на някой кораб погледнеше нагоре, щеше да го вземе за зареяна птица.

Задържа се там само колкото да разбере какво става, след което се върна на строежа на вилата.

— Татко? — попита Магнус.

— Съобщи на всички. Искам да се съберем колкото може по-скоро на заседание на Конклава.

— Всички ли? — След нападението над острова, в което беше загинала жена му Миранда, Пъг никога не беше искал да се съберат повече от двама-трима членове на Конклава едновременно. Лудият магьосник Лесо Варен беше успял по някакъв начин да преодолее многобройните магически защити на острова и Пъг беше почти обсебен от грижата да не позволи никога най-важните му помощници да се съберат на едно място и отново да се окажат единична мишена.

— Всички — повтори Пъг.

Магнус не се поколеба. Впечатляващата му дарба го пренесе за миг в бащиния му кабинет в Черния замък. Там беше изработено устройство, с чиято помощ можеше да бъде призован всеки или всички членове на вътрешния кръг на Конклава на сенките, онези мъже и жени, които бяха гръбнакът на организацията. Устройството представляваше голяма сфера с рунически знаци, всеки настроен към член на вътрешния кръг. С натискането на знака, свързан с този член, посоченото лице щеше да получи непогрешимо усещане, чувство за сърбеж, който не можеш да почешеш, и толкова дразнещ, че щеше да събуди и най-дълбоко спящия. Щеше да продължи десет секунди и след това да се повтаря на половин час, и щеше да продължи, докато членът не пристигне на острова. С помощта на дразнещото устройство Пъг беше внушил, че тези устройства са ценни и трябва да се пазят грижливо. Идеята да ти се наложи да пътуваш от другия край на света по обичаен начин с повтарящия се сърбеж беше силен стимул.

Членовете на вътрешния кръг започнаха да се появяват почти мигновено. Магнус можеше да усети магическите енергии, колкото и далече да се намираше от пещерата на срещата. Прехвърли се точно пред входа ѝ и влезе в голямата зала, вкопана в хълма на северната страна на острова.

Пъг вече беше там, с Джейсън, магьосника, който действаше като управител на острова, когато той и Магнус отсъстваха, и първия от трийсет и тримата призовани членове на Конклава.

Великият майстор Крийган от Ордена Щит на слабите, бойния орден на Храма на Дала, поклати унило глава.

— Надявам се, че е важно. Тъкмо се канех да започна среща със старшите членове на ордена ми, когато дойде призивът. Мога да го отложа за няколко часа, но и моят авторитет си има граници.

— Разбрано — каза Пъг и кимна.

Идванията продължиха още цели двайсет минути. Последният пристигнал беше чак от другия край на света, заспал, когато призивът беше стигнал до него, още няколко изглеждаха сънени. Бързото преброяване показа, че присъстват, освен двама всички, и Пъг започна:

— Не можем да чакаме. Съжалявам, че свиках това събрание толкова припряно, но нещо се е случило и трябва веднага да се заемем с него.

Пещерата бе останала непроменена от първия път, когато им беше показана от Гатис, подобния на таласъм слуга на Макрос Черния. Като много други неща, свързани с Макрос, две оставаха загадка: местонахождението на Гатис, който един ден просто беше изчезнал, оставяйки на Пъг сам да се грижи за острова; и истинското естество на пещерата.

В началото не изглеждаше нещо повече от дълбока вдлъбнатина в склона на хълма, но щом човек завиеше и навлезеше в нея, пред очите му се показваше самата зала. В полукръг покрай стените имаше каменна издатина, която предлагаше естествено място за сядане и даваше възможност на членовете да насядат сравнително удобно. А в центъра на залата се издигаше каменна колона, на чийто връх бе поставена статуя на Сариг, изгубения бог на магията. През годините обликът се беше променял по загадъчен начин, тъй че изобразяваше мъже, жени и други същества, оказали се в един или друг момент аватар на бога.

Пъг така и не беше проумял дали има нещо наистина важно, свързано със статуята, или тя е просто някакъв израз на любовта на Макрос към театралното.

Един сънен все още магьосник, казваше се Джером, влезе припряно, явно едва-що облякъл се след баня, мократа му коса беше полепнала по черепа.

— Извинете — смотолеви той и кимна за поздрав.

С това остана да липсва само още един член. Пъг огледа пещерата и попита:

— Сандрина?

Отвърна му Великият майстор Крийган.

— Не мога да си представя причина, която би я задържала да не се отзове на призива. Освен ако не е обездвижена някак.

— Или устройството се е развалило — каза Магнус.

Пъг въздъхна и кимна. Древните цурански глобуси за пренасяне се превръщаха в проблем. Преместването в пространството или телепортирането беше едно от по-трудните постижения дори за опитни магьосници. Магнус беше несравним в способността си да отпътува до всяко място, което вече е посетил, както и до някои места, които са му били добре описани. Пъг можеше с лекота да пътува до всяко място, което е видял и познава, а Магнус му беше помогнал да усвои по-голям обхват. Но само шепа магьосници можеха да се сравнят дори с по-ограничените способности на Пъг, а много от агентите на Конклава, като Великия майстор Крийган, не бяха магьосници.

Пъг прошепна на Магнус:

— Ако е устройството, погрижи се да изключиш призива. Не мога да я оставя да я сърби на всеки половин час. — Помълча и добави: — Освен ако не държиш да се изправиш пред нея и боздугана ѝ, когато най-сетне се появи тук.

Магнус изчезна и след миг се върна.

— Погрижих се, тате.

— А Амиранта? — попита Пъг.

— Той пребивава тук от няколко години, но ти така и не си го поканил официално в Конклава, тъй че няма начин да се върне бързо — отвърна Магнус. — Ще трябва да го взема от града на елфите.

— По-късно — каза Пъг. — Не искам да го притеснявам, докато е в Е’бар. — Обходи с поглед събралите се членове на Конклава, пое дълбоко дъх и обяви: — Явно избухва много голяма война между империята Велики Кеш и Островното кралство.

Всички в залата като че ли се изненадаха, но нямаше признаци за голямо стъписване. Един магьосник, Брентли, който служеше като свръзка на Пъг със Звезден пристан, каза:

— Чували сме слухове и някои от кешийските магьосници в Звезден пристан отсъстват напоследък, но слуховете за война в Долината са постоянни.

Великият майстор Крийган попита:

— Никаква вест ли нямате от агентите в двата двора?

— Нямаме редовен агент в двора в Риланон — отвърна Пъг, — макар да се радваме на специални отношения с разузнавателната им служба. — Повечето в залата знаеха как се беше отнесъл Пъг с бъдещия крал на Островите, принц Патрик Крондорски, в края на войната с Изумрудената кралица, когато Кеш се беше опитал да спечели предимство срещу отслабената отбрана на Кралството в Запада. Пъг беше прекратил войната, но беше унизил публично невъздържания млад монарх. Оттогава отношенията между Конклава и Кралството бяха обтегнати в най-добрия случай и враждебни в най-лошия. — Ако Джеймс Джеймисън е дочул нещо, свързано с това, не мога да си представя, че не би споделил данните си с нас. Той, повече от всеки друг на служба на Кралството, има усет за рисковете и опасностите, които все още дебнат навън. — Махна небрежно с ръка към входа на пещерата, но всички знаеха, че има предвид неведомите същества, стоящи зад демонската атака срещу този свят. — Може да са минали години, откакто враговете ни нападнаха последния път, но те ще дойдат отново, няма съмнение. И ще ни трябва всяка сила, с която разполагаме, за да им се противопоставим. Не можем да позволим тази война. Две опустошени армии е недопустимо. Два ограбени народа е недопустимо. — Гласът му се извиси. — Две жестоко изтощени държави е недопустимо.

— Никой от приятелите ни в двора на императора не е намекнал за такова начинание. Получавали сме съобщения за дебати в Камарата на лордовете и майсторите, някои призиви за по-агресивна политика към Кралството, особено по отношение на Долината на сънищата. Но никакви предупреждения, никакви сигнали за тревога, нищо. — Пъг си пое дъх. — Това не е някаква безумна авантюра, подета от разколници или отцепническа фракция в империята. За нещо от такъв мащаб трябва да даде одобрението си самият император, или най-малкото да не е в състояние да възрази.

Погледна Крийган и попита:

— Храмовете получили ли са някакво предупреждение?

— Не, само обичайното: някои членове на Събранието на лордовете призовават за по-войнствена позиция към Кеш и по-тесни връзки с Ролдем. — Помълча. — Обикновено склонните към авантюра извръщат очите си към Източните кралства с намерение за експанзия в онази посока. Никой не смята, че войната с Кеш е добра идея. — Помълча отново и добави: — Но не сме получавали никакви съобщения от нашите храмове и светилища в Южен Кеш вече от месец. А Сандрина проучваше някакви сведения за…

— Какво? — подкани го Пъг.

— Просто някои неща, които я накараха да се усъмни, че Черните шапки може да са се върнали.

Черните шапки, или Черните кепета, бяха група убийци и главорези, свързани със слугите на Беласко, лудия магьосник, опитал се да пренесе демонския крал Дахун в това селение и обладан от него. Накрая и магьосникът, и демонският господар бяха унищожени, но много от слугите им бяха избягали в дивите земи на Кеш. Всеки слух за тяхно появяване отново щеше да е привлякъл вниманието на Сандрина, защото тя бе имала повече вземане-даване с тях от всеки друг.

— Не мислеше ли, че това си струва да се спомене? — попита Магнус.

— Щях, след като тя се върнеше — отвърна Крийган. Членовете на Конклава бяха не просто агенти на Пъг, но могъщи мъже и жени сами по себе си и много от тях бяха обсебени от идеята да защитават своя избор в собствената си област на влияние.

Пъг вдигна ръка, за да предотврати споровете.

— Вярвам, че всеки от вас ще ме осведоми за това, което е критично.

Огледа ги един по един, сякаш се опитваше да прочете мислите им, след което се вкопчи в нещо, което беше казал Крийган.

— Сандрина е тръгнала на юг от Велики Кеш?

— Да, някъде под Пояса — отвърна Великият майстор.

— Получавали ли сте някакви донесения от агентите си южно от Пояса наскоро?

Събралите се се спогледаха и най-сетне една жена, Вероника, отвърна:

— Не. Но не е необичайно да нямаме вест от тях месеци наред. Малко неща стават в Конфедерацията, които да имат отношение към нашите интереси, освен ако не бъде намерен и привлечен някой магьосник за Академията на острова ти.

Пъг кимна.

— Ако враговете ни познават толкова добре, колкото мисля, че ни познават, къде по-добре биха предприели масивна операция срещу нас, освен в район, който сме решили да пренебрегнем?

Даниел, високопоставен воин в бойния орден, известен като Чука, се изправи. Чукът беше отречена секта, предполагаемо свързана с Храма на Тит-Онанка. Всъщност бяха по-близо до наемническа армия, търпяна от двете страни на границата между Кеш и Кралството. Подчиняваха се само на водача си, Рицаря-маршал на ордена, и на Пъг му беше отнело години, докато внедри агент в редиците им: като други военни ордени, свързани с храмовете, те се пазеха от шпиони и имаха магически средства, с които да ги разкриват.

— Колко голяма беше флотата, която видя, Пъг? — попита Даниел.

— Преброих над сто кораба, плаващи за Порт Викор или Крондор.

— Щом пращат толкова много кораби в Горчивото море, значи имат и други флотилии. Няма да оставят бреговете си незащитени от пирати, от набези, отмъщение и така нататък. Нещо повече: трябва да демонстрират сила пред обединените флоти на Ролдем и Островите в Кралско море. — Даниел помисли. — За да съберат такава флота на юг от Пояса и след това да я пратят към Пролива на мрака и в Горчиво море за няколко седмици, за да изненадат Кралството… — Замълча. — Искам да кажа, че изпълнението може да е отнело само седмици, но планирането… било е месеци, може би години. Храна, оръжия, питейна вода: това е огромен товар! Всичко трябва да е било пренесено някъде на скрито, някъде, където са могли да се надяват, че ще остане незабелязано. — Даниел огледа присъстващите, сякаш търсеше дали някой ще му възрази. Никой не го стори.

— Южно от Пояса би било несъмнен избор — каза Магнус.

— Допускаме, може би погрешно, че империята е основно в положение да усмирява, а не да бъде използвана за район за складиране.

— Не е само до мъкненето на няколко бурета вода, няколко самуна хляб, пити кораво сирене и сушено телешко и оставянето им на някой бряг, за да ги вдигнат корабите — продължи Даниел. — Местенето на стоки през пазара вдига вълни.

— Погледна високия белокос магьосник. — Ти си един от най-умните между нас, Магнус, но като на всички нас и на теб ти убягват едно-две неща.

— Аз съм по тиловото снабдяване и така се внедрих в Чука, да ги храня кучите синове. — Даниел се засмя. — Мисълта ми е, че ако обиколя през един град и закупя достатъчно храна за хиляда души, цените се вдигат, други не могат да намерят каквото търсят и по света се разнася вестта, че градът се нуждае от това, което съм изкупил. Търговци се разшетват, купуват каквото мислят, че могат бързо да докарат на пазара, където съм, а това създава още по-голямо търсене. — Размърда пръсти. — Вълни, разбираш ли? Като камък във вир. Работата е следната: около тази проклета флота, плаваща тука, няма никакви вълни.

— Което означава, че стоките се осигуряват извън обичайните канали на снабдяване. Отнякъде, където нямаме осведомители.

— Пъг махна с ръка и във въздуха се появи образ. — Това е подобие на карта на южната половина на империята, намерих я преди години в библиотеката на Макрос. Според това, което научих, границите са подвижни, клановете и племената са променливи и малко неща могат да се установят твърдо, освен местоположението на няколко по-големи града на крайбрежието.

— Изглежда, че е главно пустиня, блата и планини — каза Даниел. — И знам, че малкото земеделска земя, която може да се намери там, е стара, изтощена и суха. Конфедератите винаги търсят поводи да натиснат на север. И всеки по-голям запас храна там щеше да е изяден, а не да стои на склад.

Магнус посочи.

— А онзи голям остров на юг?

— Това е Змийският остров — отвърна Даниел. — Никой не живее там. Северната му страна е студено пусто място — и е добрата страна. Южната половина е толкова близо до полюса, че е зима почти през цялата година, а лятото трудно може да се нарече топло и привлекателно.

Пъг помълча малко.

— Змии? Змиите не живеят в студени и голи места. Никога не съм виждал змии там, където има сняг по земята през повечето от годината.

— Кой е нарисувал картата? — попита Крийган.

— Самият Макрос — каза Пъг и я накара да изчезне с махване с ръка. — Често взимаше стари късчета факти, които откриваше, сглобяваше ги като ребуси и ги описваше. Заел съм се да поправям описанията му — добави с тъжна усмивка. — Там, където знам, че е сгрешил.

— Може би „змии“ е погрешен превод — каза Даниел. — Да се отнася за змиеподобни реки или за нещо друго.

— Или може би е място, където съществуват змии, живеещи в студен климат — отвърна Пъг. — Все пак, каквато и да е причината за това странно име, точно там бих складирал запасите си от храна и оръжия.

— Аз бих изкарал корабите си от кешийските пристанища — продължи Даниел, — защото ще им трябва само скромен запас провизии, после минават оттам и товарят каквото още им трябва. След това бих предприел дългия курс покрай южното крайбрежие, нагоре покрай западния бряг и в Горчивото море, после продължавам до Крондор. Теченията покрай западния бряг на Кеш са от юг, тъй че плаването е бързо. Нуждата от провизии за екипажите е сведена до минимум. И все пак ако са трупали стока, храна и оръжия там, все щяхме да чуем нещо.

— Оръжията вероятно са идвали от друго място — обади се Магнус. — Логично е, ако кешийските майстори на броня и оръжие са увеличили производството си в последно време, нашите агенти или някой от Кралството да обърне внимание на това.

Даниел кимна.

— Да, щеше да има търсене на сурови материали. Повече желязо от мините, повече кораби, които да го превозват до леярните, повече въглища за ковачниците, повече олово, повече дърво. Всичко това някой, някъде, със сигурност щеше да го е забелязал.

— Може и да са го забелязали — каза Пъг разсеяно.

Всички го зяпнаха.

— През годините нашите врагове може да са изглеждали безумни според нашите мерки, но също така, се оказаха хитри. Лесо Варен за малко щеше да завладее и контролира две държави, Оласко и самия Велики Кеш, като и двата пъти по същество действаше сам. Беласко успя да вкара малка демонска армия в нашия свят, преди да успеем да затворим онзи портал.

— Ами ако просто е било достатъчно дълго, за да не забележим никакво увеличаване на търсенето на оръжия и друго нужно оборудване? — Пъг се обърна към Даниел. — Чукът от къде купува мечовете си?

Даниел поклати глава, сякаш изненадан от въпроса.

— Ами… от разни места. Имаме майстори на мечове в няколко града, с които редовно имаме търговия. Някои от братята на ордена са умели занаятчии, тъй че повечето ремонти си ги правим сами.

— Тъй че ако някой от източниците ви изведнъж започне да прави по дванайсет меча вместо по десет…?

— Мисля, че разбирам — каза Даниел. — Ако някой майстор на мечове в Елариал получи поръчка за петдесет меча от Чука, но произведе петдесет и пет и след това изпрати допълнителните пет в товар с други стоки някъде другаде… кой ще забележи?

— Да — каза Пъг. — Но да не се занимаваме с „как“, а по-скоро с „кой и къде“.

— Ами, онова проклето змийско място, изглежда, е вероятното „къде“ — каза Даниел.

— Да — съгласи се Пъг. — И ако мястото е това, скоро ще разберем кой.

— Кого ще пратиш? — попита Магнус.

— Никого. Ще ида аз.

— Ти? — попита Магнус стъписано.

— Вече от дълго време седя на този остров и изпитвам самосъжаление, синко. — Хвърли на Магнус веселата усмивка, която той не беше виждал от години. — Време е да изляза и да свърша сам малко от тежката работа. Освен това никога не съм посещавал тази част от света ни. Сигурно е интересно.

— Дано не се окаже твърде интересно — каза Магнус унило.

10.

Обрат

Сандрина затича бързо.

Не за първи път в живота си беше благодарна за суровото обучение, което ѝ беше наложил орденът. Способността ѝ да се движи внезапно и бързо, облечена в тежката ризница и с оръжие, беше спасявала живота ѝ неведнъж.

Противникът ѝ явно не беше подготвен за бързината, с която го връхлетя, и когато го блъсна с рамо, изхвърча назад като ударен с таран. Мъжът носеше жълтеникаво палто върху кожена броня — груб жакет над дебела ватирана фланела, ефикасно за стрели, които не удряха право, и за странични удари от мечове. Срещу тежко брониран Непреклонен рицар, връхлетял срещу него, все едно беше гол. Просна се на земята, опита се да се вдигне, но рухна отново с болезнен стон и очите му се подбелиха.

Сандрина му хвърли бърз поглед и реши, че може да му е счупила и няколко ребра, освен че го беше зашеметила. Опря меча си в гърлото му и зачака да види дали ще припадне, или ще се свести.

Припадна. Тя въздъхна и прибра меча в ножницата. Огледа се, за да се увери, че е сама, но и да беше имало конфедерати, бяха се разбягали. Коленичи, за да се увери, че мъжът не се преструва. Здравото мушкане в ребрата, които бяха най-малкото натъртени, ако не и счупени, не предизвика никаква реакция. Разбра, че не се преструва. Беше извадил късмет, че тя водеше кобилата си по пътеката. Ако я яздеше, щеше да го прегази и сега той щеше да е още по-зле.

Задели около минута, за да обиколи мястото на засадата. Трудно ѝ беше да повярва, че този идиот се е наел сам да нападне Непреклонен рицар от ордена Щит на слабите. Видя, че е въоръжен с къс лък, който щеше да я е наранил, ако се беше оказал достатъчно добър стрелец и да улучи в някой от малките отвори в бронята ѝ. Но беше почти невъзможно: плетената ризница, която носеше, щеше да я предпази от всичко, освен от най-острите стрели, хвърлени от най-мощните дълги лъкове — всичко друго щеше само да я подразни. Той дори нямаше меч, само кинжал и малък кръгъл щит, което ѝ подсказа, че е преди всичко стрелец, тъй като малкият щит беше обичайният избор за стрелците с лъкове. Някои от наистина добре тренираните стрелци можеха да боравят с лъковете, докато носят щита на лявата си ръка в готовност, ако се наложи да пуснат лъка и да влязат в ръкопашен бой.

Сандрина седна на един камък до изпадналия в безсъзнание нападател и си пое дълбоко дъх. Беше тежък ден. Тежък месец всъщност.

Великият майстор на ордена ѝ беше дал пълна свобода да залавя останките от една група, известна ѝ като Черните кепета. Преди пет години едва не бяха я убили, но това не беше единствената причина да иска да прочисти и последния от тази опасна пасмина.

Смесица от религиозни фанатици и платени наемници, попаднали под властта на лудия магьосник Беласко, те бяха съдействали в привличането на демонския крал Дахун в това селение. Само бързата намеса на Пъг и неговия Конклав, заедно със Сандрина и бившия ѝ любовник чародея Амаранта, бяха осуетили плана им.

Но вместо да изпитат триумф, всички до един имаха лошо предчувствие. С всеки въпрос, чийто отговор бяха разкрили, се бяха натъкнали на още въпроси.

Събитията бяха последвани от няколко часа дълго обсъждане в изоставената крепост в района на Кеш, известен като Долината на изгубените, между Амиранта и друг призоваващ демони — елфа Гуламендис, Пъг, Магнус и още магьосници.

Бяха обсъдили всякакви възможни хипотези за това какво може да става в селението на демоните, че да накара Демонския крал да се опита да обсеби човешко същество и да влезе незабелязано в Мидкемия. Бяха търсили отговори дори в една книга, заета, по-точно задигната, от архивите на Квег, и бяха ровили безкрайно дълго в нея.

Опитът на Сандрина с демони беше много по-прозаичен. Видеше ли демон — убиваше го. Или с помощта на магията на ордена го прогонваше там, откъдето бе дошъл. Все пак осъзнаваше, че проблемите сега са много по-големи, тъй че беше оставила грижите за това на Великия майстор, господарите на демони и магьосниците, докато тя самата се бе примирила със задачата да обикаля по широкия свят и да търси сведения за тях.

Просто съжаляваше, че тази задача бе свързана с толкова много скука.

Напоследък се бяха появили слухове за група мъже, събиращи се близо до подножията на Върховете на Куор. Описанието им доста напомняше за главорезите, които за малко щяха да я убият при първата ѝ среща с тях. Пребита, насилена и след това хвърлена от една стръмнина на скалите долу, беше оцеляла само благодарение на милостта на Богинята. В последната си битка при Демонския портал се беше постарала да отмъсти на онези убийствени псета.

Погледна лежащия в несвяст мъж и се закле наум, че ако се окаже един от онези кучи синове, скоро ще иде при тях, въпреки че в ордена ѝ имаше стриктни предписания за това кое е или не е приемливо поведение за един Непреклонен рицар. Безконтролното убийство, дори и да се наречеше „екзекуция“, не беше разрешено. Но пък тя бе твърдо решена да премахне всеки член на бандата им без колебание — а след това щеше да се помоли на Богинята за прошка.

Беше се разочаровала, когато разбра, че слуховете са безпочвени. Но една малка подробност беше привлякла вниманието ѝ: повишено търсене на риба от търговци, пътуващи на юг. Местните рибарски селца покрай каменистия път бяха продавали излишъците си улов вече няколко години на минаващи търговци. Осолена добре, рибата беше обичайна стока за дълъг превоз от дълбоководните пристанища през морето до Новиндус или на юг покрай сушата до западния бряг на Империята и дори нагоре до Горчиво море.

Едно случайно подхвърляне в кръчма от рибар за това как спечелените пари щели да му позволят да си купи втора лодка я заинтригува и след малко разпитвания тя разкри шаблон: всеки по дългото бедно крайбрежие на полуострова под Върховете на Куор се радваше на безпрецедентно богатство. Интересът ѝ се повишил двойно, когато откри село, където се правеха оръжия. Местният ковач, навремето оръжейник за Империята до края на двайсетгодишната си военна служба, се беше оттеглил на този окаян бряг с надеждата за малко спокойствие. Беше изкарвал поминъка си с изработването на железни части за фургони, правене и ремонт на земеделски сечива и принадлежности за рибарски лодки. След това беше дошла поръчката за дванайсет къси меча, от вида, използван от воините псета — род войска в армията на Кеш.

Тя проследи товара до Хансуле и откри, че идват и заминават невероятно много кораби. Продължи да събира слухове и през седмицата, докато бе в града, се убеди, че става нещо много важно. Отби се в местното светилище на Дала в града и помоли да изпратят вест до ордена ѝ в Риланон, след което продължи да души.

Друг товар, отпратен на юг, привлече вниманието ѝ. Беше много странна смесица от земеделски сечива и такъми — хамути, оглавници, юзди и други кожени изделия. И пътуваше на юг. Кеш имаше малко търговия с хората в подчинените райони на Конфедерацията и годишният данък от Юга едва покриваше разходите по събирането му. На юг се пращаха стоки само колкото да се поддържа мирът в района, но търговията едва течеше.

До скоро. Сега тънката струя беше порой.

След седмица наблюдение, слушане и свалянето на бронята и оръжието от време на време, за да си сложи дрънкулките на стария си занаят като обитателка на бордей, тя събра достатъчно сведения от достатъчно източници, за да стигне до заключението, че това, което ѝ бяха подсказали инстинктите ѝ, е вярно: ставаше нещо много голямо.

В Хансуле идваха кораби, и не само каботажни. Край брега хвърляха котва дълбоководни съдове, идваха и всевъзможни бойни кораби. И всички, които заминаваха, тръгваха на юг.

Тя също пое на юг.

И сега се беше озовала в една много студена хълмиста страна само на няколко мили от южния бряг на Триагия. Конфедерацията беше по-различна от всичко, което бе виждала. Южно от Пояса на Кеш в селата и градчетата, където беше спирала, я гледаха с подозрение, ако не и с враждебност. Само тежките ѝ оръжия и явната ѝ способност да ги използва, както и ясната ѝ принадлежност към храмов орден, свеждаха неприятностите до минимум.

В този район имаше само един малък храм на Дала, в който дори монасите и жреците погледнаха на пристигането ѝ с известна тревога. Никой Непреклонен рицар от ордена не беше посещавал храма, откакто помнеше най-старият им член.

Тя помоли да изпратят съобщенията ѝ до храма майка в Риланон. Главният жрец се отнесе вежливо, но обещанията му бяха уклончиви и Сандрина подозираше, че Великият майстор Крийган ще прочете донесението ѝ няколко години след като загадката, която следеше, бъде разкрита, разпозната и решена.

Беше благодарна, че Конклавът има други агенти из Кеш, защото беше убедена, че нещо толкова голямо ще привлече вниманието им. Щеше да е трагедия, ако Пъг и другите зависеха само от нейните сведения.

Държеше под око мъжа в безсъзнание пред себе си, докато превърташе наум пътуванията си. Първо до едно градче, после до друго, докато шаблонът беше започнал да се разкрива. Празни колиби по запустели чифлици, градчета с половината сгради изоставени, запуснати селца. Нямаше никакви признаци за болест, епидемия и глад, въпреки че храната винаги бе оскъдна в този район. Сандрина беше минавала през такива места след война, но тук нямаше никакви следи от унищожение. Все едно хората просто си бяха събрали вещите и бяха напуснали. Южно от екватора беше ранна есен и често валеше. Черните пътища бяха разкаляни и наводнени, но се виждаха следи от движение — на пешаци, фургони и животни, всички тръгнали на юг.

Къде отиваха?

Беше проследила една такава диря, когато стигна до едно село на час езда северно от мястото, където седеше сега. Докато се грижеше за кобилата, беше видяла няколко тежко натоварени фургона, след които един, в който явно пътуваше семейство: баща и майка, три деца и куче, което весело подтичваше след фургона. Децата изглеждаха наплашени, майките измъчени, а мъжете — мнителни.

Сандрина нахрани и напои кобилата, хапна набързо в това, което минаваше за кръчма тук, след което подкара след тях.

Беше се държала на разстояние, за да не се набива на очи, а след това препускаше до върха на следващото възвишение или до поредния завой на пътя, за да не ги изгуби от поглед.

После дойде онова дразнещо сърбене, което означаваше, че я призовават на среща на Конклава. Прецени и реши, че е длъжна преди всичко да открие причината за всички тези обезпокоителни неща, които беше видяла. Нямаше да спре, след като беше толкова близо до разкриването на истината.

Ето защо беше изключила малкото глобусче, прибра го в ботуша си и отново се съсредоточи върху фургоните напред. Тъкмо ги настигаше, когато нападателят ѝ я изненада със стрела, която профуча на по-малко от педя от главата ѝ.

Мъжът на земята се размърда и Сандрина стана. Когато той отвори очи, върхът на меча ѝ беше опрян в гърлото му.

— Уф — изпъшка той и очите му се събраха върху острието. — Няма нужда от това, сестро. — Говореше на местния кешийски диалект, долен делкийски.

Тя кривна леко глава, отдръпна се крачка назад и каза:

— Бавно.

Той се изправи и се олюля, явно все още замаян.

— Не очаквах да ми налетиш така — каза и добави с широка усмивка: — За малко да ме довършиш.

— Боуди — каза тя.

Мъжът повдигна вежди и превключи на кралската реч:

— Добро ухо. — Прозвуча като „добрухо“. — Малцина по тия краища биха хванали акцента.

— Няма как да не го познае човек.

Той залитна напред и опря ръце на коленете си.

— Малко ми се вие свят още. Добре ме халоса.

— Имаш късмет, че се отърва само с това. Обикновено не съм толкова милостива с хора, които се опитват да ме убият.

— Да те убия? — Той се засмя и потръпна от болката, която му причини това. — Сестро, ако исках да те убия, нямаше и да видиш стрелата в гърлото си. Не съм от скромните, стане ли въпрос за уменията ми с лъка. Не съм срещал по-добър от мен.

— Не си от скромните, явно. — Тя го огледа. Слаб, горе-долу на нейната възраст, тъмна коса, не повече от сплъстена рошава туфа на черепа, няколкодневна четина по брадичката и дрехи, които не бяха съвсем мръсни. Хвърли поглед към лъка на земята и видя, че е поддържан изрядно. — Щом не си искал да ме убиеш, какво искаше?

— Само да те позабавя малко, нищо повече. Един в Дармин… — Дармин беше градчето, от което бе започнала да следи фургоните, — ми плати да тръгна след едни фургони за час, а после да забавя всеки, който може да ги следи. Нищо не каза за убиване, иначе щях да му поискам доста повече. — Хвърли поглед към слънцето и рече: — Май съм проспал един час.

— Толкова някъде.

— Е — отвърна той с широка усмивка, — явно съм те задържал достатъчно дълго, сестро, тъй че мога вече да си тръгвам.

— Чакай малко — каза Сандрина и за повече убедителност изпъна меча си и препречи пътя му.

— Защо?

— Очакваш да те пусна да си тръгнеш ей така?

— Защо не, сестро? Похарчих една стрела, за да ти привлека вниманието, и в замяна на това изядох хубав бой. Изглежда честна сделка, общо взето.

— Аз ще преценя това.

Усмивката му угасна.

— Виж, и ти се позабавлява. Освен ако не престъпваш клетвите си, знам, че вашите, на Дала, не проливат кръв току-така. Тъй че освен ако не ме видиш да бия малки момченца и не вземеш тяхната страна, мисля, че приключихме.

Направи крачка напред и плоското на меча на Сандрина се опря в гърдите му.

Усмивката му се върна.

— Но пък може и да не сме. Какво искаш от мен?

— Първо името.

— Нед. От Боуди, както отгатна.

— Много далече си от къщи.

— Така е. — Замълча и се огледа. Отиде до камъка, на който бе седяла Сандрина, докато го чакаше да се свести, и седна на него. — Пътувам насам-натам. Наемен стрелец съм, както можеш да се сетиш, и чух, че тук долу има доста работа, тъй че дойдох.

— Какво чу?

— Това-онова, глупости повечето, доколкото мога да схвана — отвърна наемникът. — Поработих малко в Долината на сънищата, но там е доста кърваво, ако ме разбираш. Предпочитам да върша по-спокойна работа: охрана на керван, пазач на кръчма, нещо, където най-много ще трябва да съм по-голям бияч от ония, които изхвърлям, схващаш.

— Наемен бияч.

— Нещо такова. — Нед сви уклончиво рамене. — Е, какво още?

— Кой те нае да ме забавиш? И беше ли изричен да няма убийство?

— Ами, честно казано… — почна Нед, а Сандрина отново опря меча си в гърдите му. — Ами, доколкото разбрах, от мен зависеше какво да направя, схващаш, нали? В смисъл, кесия медници е достатъчно добро заплащане за малко цирк на пътя…

Тя го перна с плоското на меча.

— Оу! — извика той престорено — все пак коженото му палто и подплатеният жакет бяха притъпили удара. — Виж сега, той каза: „Забави я“ и аз го направих. Ти загуби тука повече от час, нали?

— Нали — съгласи се тя. Пристъпи напред и го изрита толкова силно в ребрата, че го събори от камъка. Силното пъшкане и задавеният хлип, последвани от дълго накъсано вдишване, ѝ подсказаха, че наистина го е заболяло много. — Дай пак. Кой ти плати?

Той се надигна на четири крака, навел глава, и изграчи:

— Честна дума, сестро, не знам. Някакъв тип. Почерпи ме, побъбрихме, той попита за занаята ми, после ми предложи работа. Това е всичко. Виж… — Измъкна малка кесия от колана си. — Преброй ги. Петдесет медника. Жалък половин сребърник — и за какво? За да ми потрошиш ребрата?

Тя го изрита отново и той отново рухна и се сви на кълбо.

— Кой те нае?

— Заклевам се в който искаш бог — изпъшка Нед, стиснал зъби от болка. — Не знам. Изобщо не си каза името, а и аз не попитах.

Сандрина имаше усет за такива неща. Клекна, сграбчи го за косата и дръпна главата му нагоре. Опря меча в гърлото му и каза студено:

— За последен път. Името му? — Натисна и острието се впи болезнено в гърлото му.

— Назир — прошепна Нед. — Изобщо не си каза името, кълна се в боговете, но чух, че един от хората му го нарече Назир.

— Хората му? Колко бяха?

— Трима. Имаше и други — каза той, щом тя пусна косата му и се изправи. — Може би още двама или трима извън гостилницата. Когато напуснаха, ми се стори, че са повече. Не ги последвах, защото трябваше да те изчакам. Описа те достатъчно добре — не че ми трябваше. Все пак Непреклонните рицари рядко се мяркат тъдява. — Понечи да се усмихне, макар явно да го болеше. — Да не говорим за красавици като теб, сестро.

— Кон?

Той посочи с палец над рамото си.

— Добре — каза тя. — Доведи го и не ме принуждавай да те гоня.

— Не бих си и помислил. — Изправи се бавно и изохка.

Но щом Сандрина се обърна, Нед се наведе и вдигна лъка си. Внезапно с едно плавно движение извади стрела от колчана на бедрото си и я постави на тетивата.

— Сестро! — извика високо.

Тя се обърна рязко, видя го как изпъва тетивата, приклекна и вдигна щита.

— Малкият чвор в онова дърво зад коня ти!

Пусна стрелата, тя изсвистя покрай ухото ѝ и Сандрина чу как се заби в дървото. Обърна се и видя, че в ствола на един стар дъб на десетина разтега зад нея има два чвора. Стрелата се беше забила в центъра на по-малкия.

— Не се шегувах, сестро. Ако исках да те убия, щеше да си мъртва. Няма по-добър стрелец от мен. Сега отивам за коня си.

Тя го загледа, разколебана какво да мисли за него. Боуди беше далече оттук, горе на южния бряг на Кралско море, недалече от Тимонс. Беше гранична земя, с диво и непокорно население от рибари, миньори и всякакви други занаяти, но всички бяха прочути с бойните си умения.

Изглеждаше типичен за скандалджиите, каквито бе виждала по кейовете на онова градче. Невъзможно беше да се уподоби начинът, по който говореха кралската реч, със стягането на сричките и замазването на „р“ в края на думите. Но в поведението му имаше и нещо различно. Смяташе, че е по-умен, отколкото показва. Един глупак щеше да позволи на потенциалния си противник да го подцени, но не и той. При бързината и точността, с която беше забил стрелата в дървото там, където бе извикал, я беше убедил, че можеше да е пронизал гърлото ѝ точно толкова лесно, колкото се хвалеше. Сандрина дори се зачуди колко наистина го бе наранила и колко от сегашното му състояние е само преструвка.

„Какво да правя тогава?“ — помисли тя, щом той се върна, повел хубав дорест кон. Тя яхна сивата си кобила и двата коня си изпръхтяха за поздрав. Сандрина посочи по пътя и каза:

— Хайде да видим защо онзи е поискал да ме забавиш. Можеш да ми разкажеш за него по пътя.

— Няма много за казване, сестро. Беше тъмнокос, среден на ръст, с тежко наметало. Говореше с акцент. От Северен Кеш, бих казал. Но май знаеше коя си.

— Нима?

— Ами, попита дали съм видял Непреклонен рицар от ордена на Дала, и аз казах, че съм те видял да отвеждаш кобилата си в конюшнята. А след това те спомена по име, ако името ти е Сандрина.

— Сандрина е — потвърди тя.

— Все едно, сестро. Според мен този тип, Назир, е контрабандист. Само дето не се опитваше да забави имперските митничари, а Непреклонен рицар, тъй че се позамислих. Вас не ви интересува кой плаща данъци и такси на императора, тъй че според мен трябва да е нещо друго. Не приличаше на търговец на роби, но откъде да знае човек? А освобождаването на злочести селяци от робство е по-близо до призванието ви според мен. Но в крайна сметка всичко това са догадки, нали?

Сандрина не отвърна. Можеше да я въвлича в капан, но ако беше така, защо бе нужен целият този театър? Можеше да я е свалил от седлото с притъпена стрела за лов на птици или поне да отвлече вниманието ѝ достатъчно дълго, за да я смъкнат други от седлото. Беше много добра с оръжията, но все пак трима-четирима мъже, нападнали я от засада, можеше и да я надвият.

Тъй че навярно Нед казваше истината и този Назир беше поискал само да не ги настигне, преди да си свършат работата, докарала ги на този далечен запуснат бряг.

Сивото облачно небе съвпадаше с настроението ѝ.

Яздиха мълчаливо около половин час, а после Сандрина надуши миризмата на морска сол и чу далечния грохот на прибоя. Горите започнаха да оредяват и когато излязоха на една открита към брега поляна, Сандрина видя платна на хоризонта. Две лодки гребяха към кораба, а на брега имаше няколко фургона. Бяха над скалите, пред тясна цепнатина, по която явно се слизаше долу до пясъка.

— Кои са тези тук и къде отиват? — попита тя Нед, без да откъсва очи от кораба.

— Нямам представа. — Той обърна коня си в ленив кръг настрана от нея. — Ще трябва да питаш него.

— Кого? — попита тя и извърна рязко глава, понеже от дърветата зад тях излязоха мъже, по двама от всяка страна и с насочени към нея лъкове, а други двама забързаха към нея с извадени оръжия. За кратък миг тя помисли дали да се бие, но после видя и четирима конници — идваха по пътя. Бяха прекалено много.

Един от конниците, вероятно онзи, когото Нед беше нарекъл Назир, каза:

— Не е пострадала. Добре.

— Както помоли — отвърна Нед и се ухили на Сандрина. — Съжалявам, сестро, но ти казах истината. Той ми плати да те забавя, не да те убия. Само премълчах това, че ми плати, за да те доведа тук. — Потърка с длан посинялата си буза и потръпна. — Накара ме да си спечеля заплатата, факт. — Обърна се към мъжа в халата. — Сега златото ми.

Мъжът бръкна в халата си и кимна рязко. Внезапна стрела изсвистя във въздуха зад тях, порази Нед във врата и върхът ѝ щръкна от гърлото му. Очите му се разшириха за миг и той хвана стрелата, сякаш не можеше да повярва какво става. След това погледът му се замъгли и той се свлече от седлото.

Мъжът с халата се обърна към Сандрина.

— Не беше от нашите. Ако ни съдействаш, ще живееш. Ако не, ще свършиш в прахта като него.

Мъжете му бързо прибраха оръжията и щита ѝ, но я оставиха на кобилата.

— Хайде — каза водачът. — Чака ни дълга езда и още много работа.

Поведоха я без повече думи. Сандрина си спомни призива от заранта. Дано липсата на отговор да означаваше, че Пъг ще прати да я потърсят, защото нямаше съмнение в чии ръце е попаднала.

Тези убийци бяха от Черните шапки.

11.

Обсада

Наблюдателят извика:

— Кораби от юг!

Селячето Джерод се обърна и коленичи пред мангала. Раздуха въглените, пъхна накиснатата с масло факла в жарта и пламъците почти изригнаха в лицето му. Джерод се втурна с факлата към гигантската купчина от клони, бали тръстика и сено, на чийто връх беше струпана леснозапалима прахан, и я метна най-горе, както му бяха наредили. Купчината лумна в пламъци за секунди, точно както го бяха предупредили. Трябваше да гори ярко и да вдига стълб черен дим, тъй че да може да се вижда и денем, и нощем. Горещината беше толкова силна, че момчето се отдръпна.

Наблюдателят, казваше се Пърси, се смъкна от поста си на скалите и викна:

— Хайде! Свършихме си работата!

Беше късен следобед и към брега духаше свеж вятър. Димът се извиси. Друг наблюдател по брега щеше да го види и друго хлапе щеше да запали своя огън, а той на свой ред щеше да се види от замъка над Крудий. На двамата щеше да им отнеме по-голямата част от деня, докато стигнат до най-близкия външен пост, гарнизонен лагер на десет мили от Кралския главен път. Никой от двамата не можеше да язди, а и да можеха, никой нямаше да им даде коне.

Низ от сигнални огньове бяха подготвени покрай брега по заповед на херцога на Крудий. По-рано други огньове бяха съобщили на гарнизона, че са забелязани кораби, плаващи на север първо от Тулан, после от Карс. Само едно съобщение от Карс беше стигнало до замъка, от граф Робърт. Графът докладваше, че се опитва да отблъсне нападение на кешийски войници.

Съобщението беше пристигнало с жената на граф Робърт Мариан и дъщеря му Бетани, недоволна от това, че я бяха отпратили от Карс.

Сега Бетани — стоеше на кулата на замъка Крудий — попита Мартин:

— Какво ще правите?

— Вече е направено — отвърна средният син на херцога. — Пратиха ездачи да догонят татко. Трябва вече да е на средата на пътя до Ябон, но ако можем да удържим седмица, би трябвало да се върне навреме за помощ.

Тя пъхна ръката си в неговата, сякаш търсеше успокоение.

— Колко мъже имате?

— Татко остави сто.

Бетани потръпна и се облегна на него, все едно търсеше топлина, макар нощта да беше мека.

— Стигат ли?

— Би трябвало. — Потупа я по ръката. — Ако проучванията ми могат да бъдат някакъв показател, ще трябва да доведат над хиляда души, за да щурмуват замъка, и дори тогава ще е на ръба. Отбраната ни е изпитана.

— Цуранската обсада ли?

— Да. Когато татко замина проучих хрониките за обсадата. — Погледна я спокойно. — Знаеш ли, че принц Арута е бил с една година по-млад от мен, когато е поел командването, след като майстор оръжейникът Фанън е бил ранен?

Имената ѝ бяха непознати, но тя долови решимостта на Мартин да поеме нещата в свои ръце и да защити града. Сякаш прочел мисълта ѝ, той каза:

— Време е да вдигаме града.

Обърна се към един от ъглите на кулата с изглед към вътрешния двор и видя долу човека, когото търсеше.

— Сержант Ръдър!

Сержантът погледна нагоре, видя сина на херцога на върха на кулата и извика в отговор:

— Сър?

— Вдигнете тревога и съберете хората тук. Наредете им да вземат толкова храна, колкото могат да носят.

Сержант Ръдър отдаде чест и се обърна към двамата войници на портата.

— Чухте младия лорд! Действай!

Сержантът беше нисък и набит, с издадена долна челюст и зъл поглед, с което вдъхваше страх сред войниците в гарнизона. Също така хранеше дълбока и трайна обич към хората си, която криеше добре. Наближаваше възраст за пенсиониране, едър и с отпуснат над колана корем, но никой в гарнизона не се съмняваше, че все още е труден за убиване.

— Да, сър! — извикаха в един глас войниците и затичаха към градчето.

Жителите на града вече бяха предупредени, че може да ги повикат да се съберат в замъка, тъй че Мартин се надяваше да са се подготвили донякъде за това. Но знаеше, че със сигурност ще има известна паника и че мнозина няма да са разбрали, че е нужно не само да донесат храна и дрехи за времето, през което ще са между стените на замъка, но също така и да лишат нашествениците от колкото се може повече удобства. Бяха издадени заповеди всяка оставена храна да бъде замърсена, но той подозираше, че хората няма да заделят много време в опит да скрият ценни неща, които нападателите бездруго щяха да намерят. Знаеше, че селяните ще разпръснат стадата и птиците си, вместо да ги изколят, с надеждата, че след време ще си ги върнат. Но поне на кешийците щеше да им се наложи да ги събират из полето, а това щеше да ги забави.

Бетани се приближи до него и Мартин се обърна и ѝ каза:

— Трябва да идеш при майка си.

— Тя е с майка ти.

— Знам. Семейните покои са най-безопасната част на замъка.

— Няма защо да се бърза — отвърна тихо Бетани и приближи още. — Колко остава?

— От носа ще стигнат до устието на залива за три-четири часа. След това зависи колко подготвени са да слязат на брега и дали очакват голяма съпротива.

Замълча и тя се вгледа в лицето му.

От тримата братя Мартин винаги беше най-труден за отгатване и точно затова Бетани го намираше за най-интересния. Не беше от типа „ей, здрасти, как си“, като Хал, нито беше като Брендан, дяволития шегаджия. Мартин беше сериозният брат. Често ѝ беше ядосан и това я развеселяваше, защото знаеше, че той крие истинските си чувства. Преди повече от година беше определила чувствата си към него, но бе решила да не ги разкрива, докато той сам не си изясни какво изпитва към нея.

Мартин усети съсредоточения ѝ поглед и се обърна.

— Какво?

— Изумително е колко си приличате с Брендан и колко различни сте всъщност.

Той ѝ отвърна с една от редките си полуусмивки.

— Познаваш ни цял живот и едва сега забелязваш, че не съм като онази малка напаст?

— Просто ми се струва малко странно всъщност — рече тя и извърна очи към градчето долу. Сигналът за тревога вече ехтеше и до ушите им стигаха далечни викове.

— Странен момент намери да мислиш за това — каза Мартин. — Хайде, върви. Чака ме много работа, а ще се чувствам много по-добре, ако знам, че си в безопасност.

И понечи да се обърне, но тя пристъпи към него и го целуна импулсивно, дълго и страстно.

За миг той се стегна, а след това отвърна на прегръдката и целувката ѝ. Очите му блестяха.

— Твърде много неща сме оставили неказани толкова дълго — прошепна тя. — Когато баща ти се върне, искам да говоря с него.

— За какво? — промълви Мартин тихо, сякаш го беше страх да не ги чуят.

Тя присви очи.

— За нас, глупако!

Той кривна устни.

— Какво за нас?

Тя го зяпна. След това видя усмивката му.

— Ти си истински кучи син! — каза му и го целуна отново.

— Знам. Просто…

— Всички очакват да се омъжа за Хал — прекъсна го тя. — Знам. Но никой не ме е питал и никой не е питал Хал. Той винаги се е отнасял с мен като със сестричка. Но ти… — Целуна го за трети път. — Ти винаги си могъл да… някак да влезеш под кожата ми, да ме накараш да мисля, когато не исках, и да търпиш… лошото ми държане милостиво.

Мартин въздъхна.

— Колкото и да те обожавам, а явно не съм могъл да го скрия, ако мога да кажа така… — гласът му се извиси, — ти избра най-невъзможния момент да ми споделиш любовта си! — Засмя се. — Но пък ти никога не си избирала подходящия момент, нали? — Целуна я, преди да е успяла да отвърне, и добави: — Добре, ще говоря с татко, когато свърши това.

Погледна към градчето, където врявата на страх и паника се усилваше.

— Но сега трябва да ида да успокоя хората, грижата за които ми е поверена. И двамата с теб имаме сан и привилегии, тъй че е време да покажем, че ги заслужаваме.

Нежно я обърна и с леко побутване по рамото ѝ подсказа, че е време слязат по стълбите. Очакваше ги мрачно и жестоко време.

По залез-слънце корабите стигнаха залива. Последните хора от градчето се трупаха долу на двора. Когато влезе и последният, Мартин даде знак да затворят портите. Сержант Ръдър, застанал до него и скръстил ръце, каза:

— Сега се окопаваме. — Мартин се обърна към него и той добави: — Сър.

Мартин поклати глава.

— Нямах предвид „сър“, сержант. Просто съм нов в това.

— Всички сме нови в това, сър. Баща ми е бил бебе, когато този замък е бил нападнат последния път.

— Е, имали сме сблъсъци и по наше време.

— Да, сър, но с цялото ми уважение, банда разбойници или набег на тролове е едно. Предстои ни да се запознаем с кешийските воини псета. Не е същото.

— Воини псета ли? Какво трябва да очакваме?

— Не мога да кажа точно. Никой в Крудий не се е изправял срещу тях и знам само онова, което са ми разправяли като млад войник.

— И какво е то? — попита Мартин с искрено любопитство.

— Старият сержант Мейсън, който ни командваше, когато бях новобранец, разправяше как служил в Ландрет с чета Пограничници под командата на лорд Съдърленд. Бързо се печелела слава там, казваше, иначе нямало изобщо да си спечели повишението. Както и да е, разправяше, че повечето време кръстосвали мечове с пакостливи наемни чети или разбойници, но веднъж се сблъскали с отряд кешийци.

— Както го разправяше, трябва да е било най-тежката битка в живота му, а беше видял доста — продължи Ръдър. — Казваше, „просто не спират да нападат“. В смисъл все едно изобщо не ценят живота, нито на противника, нито собствения си… Кеш е шантаво място, както са ми разправяли. Жените от Истинската кръв се мотаят почти голи и никой няма нищо против. А останалите не са нещо повече от добитък за тия от Истинската кръв. Но са ловци, видите ли, и нямат високо мнение за воините.

— Не разбирам — призна Мартин.

— Виждате ли, работата е, че не можеш да се издигнеш много, ако не си от Истинската кръв. А тъй като отдават висока почит на военните, се получава озлобена армия. Те не се бият за слава. Наричат ги воини псета по две причини, според сержант Мейсън. Първо, държат ги затворени като бесни псета и ги пускат само срещу враговете на Кеш. Иначе не се мешат с други хора: имат си укрепленията, семействата, гледат си сами посевите и сами си правят оръжията. Верни са на господарите си като кучета. Другото е, че на дълги походи водят кучета, за да могат да ги ядат. Макар че малко се съмнявам за това.

Мартин не отвърна нищо. Само повтори:

— Просто не спират да нападат.

— Така казваше Мейсън. Безпощадни са и не молят за пощада. Просто продължават да нападат, докато не умрат до последния, предполагам. — Замълча. — При тях е въпрос на чест, не на слава. Те са братство, клан, нещо такова, и умират един за друг.

Мартин усети ледена буца в стомаха си. А после видя нещо, което го накара да се усмихне.

Въпреки обещанието да отиде при майките им, лейди Бетани беше долу на двора, организираше хората, разпределяше семействата покрай стената на замъка, отпращаше докараните животни към задната страна на замъка.

— Голяма работа е младата лейди — каза Ръдър с усмивка.

— Да — отвърна Мартин също с усмивка.

— Е, сър, ако не ви трябвам тук повече, има да се свършат някои неща.

— Свободен сте, сержант — каза Мартин.

Останал сам на външната стражева кула, Мартин си пое дълбоко дъх. Напомни си, че е с цяла година по-голям от принц Арута, когато той бе започнал легендарната си кариера. А после промърмори:

— Да, но той е имал майстор оръжейник Фанън и прадядо ми, а моят оръжейник е в Риланон с брат ми, а по-малкият ми брат пътува с татко.

Чувстваше се ужасно сам, но в същото време, колкото и да му се искаше Бетани да е далече и в безопасност, беше благодарен, че е тук.

И щеше да направи каквото трябва, за да я опази.

Нощта се проточи. Към полунощ останалите извън централната цитадела се присвиха под вдигнатите набързо заслони от пръти и одеяла, струпаха се около лагерните огньове или в малкото военни палатки, които сержант Ръдър бе намерил изоставени в един ъгъл в оръжейната на замъка.

Много от хората на градчето бяха прибрани в самата цитадела. Бяха преместили запасите от няколко склада и така освободеното допълнително пространство беше запълнено до пръсване.

На семействата с малки деца бе дадено предимство и бяха получили най-безопасните помещения дълбоко вътре в цитаделата. Жените с по-големи деца бяха събрани във външните стаи и кули.

На всеки мъж, годен да се бие, на възраст между четиринайсет и седемдесет години, беше раздадено оръжие. При липсата на главния оръжейник сержант Ръдър пое върху себе си да прецени къде да разпредели хората, което напълно устройваше Мартин.

Младият командир на гарнизона беше прекарал по-голямата част от нощта в наблюдение за признаци, че кешийците слизат на брега. Вече беше ясно, че няма да опитат нощен десант.

— Трябва да поспиш. — Гласът беше на майка му.

Мартин се обърна.

— А ти, майко?

Тя се усмихна.

— Много има да се свърши още. Обикновено приготвяме храна за градчето само два пъти в годината, на Банапис и Зимния ден. Сега трябва да готвим за всички всеки ден.

— Ще се справим. Татко скоро ще се върне.

— Не достатъчно бързо. — Тя въздъхна. — Какви са плановете ти?

— Съвсем прости. Като се съмне, виждаме какви и колко са и решаваме кой е най-добрият начин да ги задържим, докато татко се върне с гарнизона.

— Ами…

— Какво?

— Аз… Никога не съм преживявала война.

— Никой от нас не е. — Мартин я потупа по ръката. — Всичко ще е наред, майко. Имаме достатъчно провизии и обучени войници, плюс мъжете от града, за да можем да отблъснем десет пъти повече хора. Ако са по-малко от две хиляди и без тежки обсадни машини, ще издържим.

— Аз просто… — Тя въздъхна отново. — Просто съжалявам, че баща ти не е тук, и братята ти.

— Аз също — отвърна Мартин, усетил как бремето пада изцяло на плещите му. — Сега защо не поспиш малко? Аз ще се опитам да направя същото.

Тя му се усмихна, обърна се и заслиза по стълбите. Той я последва.

Ако кешийците дойдеха преди разсъмване, някой щеше да го събуди. Едва се държеше на крака, и то още преди да е пусната и една стрела или един меч да бъде изваден с ярост.

Събуди го силно чукане на вратата. Мартин беше заспал с дрехите, беше смъкнал само ботушите. Вдигна се бързо.

— Какво?

— Сержант Ръдър каза да ви събудя, сър — отвърна му глас от другата страна на вратата.

— Идвам! — извика Мартин и нахлузи ботушите.

Утрото беше мъгливо, типично за това време на годината. Слънцето още не се беше вдигнало зад далечните планини Сивите кули, за да изпари морската влага във въздуха — цял час след като се покажеше, градчето щеше да се окъпе в ярка слънчева светлина, но засега беше загърнато в гъста мъгла.

Мартин не се качи на високия си наблюдателен пункт над главния вход на замъка, над портикула на цитаделата, който представляваше последната защита, а на стената над главната порта, колкото може по-близо до градчето.

Първоначалната цитадела, построена от първия херцог на Крудий, представляваше единично здание без външна крепостна стена. Беше заобиколена от ров, който отдавна не беше запълван, а стражевата кула на портата с двойния ѝ железен портикул и мъртва зона между тях бяха пред главния вход на цитаделата. Пристройките и външната стена бяха добавени години по-късно, като стената нямаше стражева кула, а само проста дървена порта. Колкото и здрава да беше и колкото и щети да можеха да нанесат защитниците на тези долу, Мартин знаеше, че рано или късно портата ще падне и всички в двора между стената и цитаделата ще са изложени на смъртна опасност.

Сержант Ръдър заговори направо:

— Вече са в градчето. Придвижват се предпазливо, ако се съди по шума. Може би очакват капани.

— Жалко, че нямахме време да поставим няколко — каза Мартин.

— Не може да се направи много толкова набързо, сър. Ако бяхме разбрали някак, че идват, преди да ударят Карс, можеше да сме убедили част от ония долу… — посочи с брадичка стотиците жители на градчето в двора — да дойдат няколко дни по-рано и да ни позволят да подготвим добро посрещане на кешийците… Но човек прави каквото може.

Мартин само кимна.

Звуците на хора, фургони и коне, придвижващи се през градчето, бавно се усилваха.

— Обсадни машини ли карат? — попита Мартин и усети как нещо стегна гърдите му.

— Трудно ще разбият тези стени, сър. — Ръдър посочи главната порта, подсилена през нощта с железни скоби и тежки греди.

— Е, да видим какво са ни подготвили.

Мъглата се вдигаше бавно, след това внезапен порив на вятъра я отвя и предложи на Мартин и другите наблюдатели на стените ясна гледка към онова, пред което бяха изправени.

— Проклет да съм! — изруга сержантът.

— Да — отрони тихо Мартин. Не можеше да проумее това, което виждаха очите му.

Отряд войници бе строен пряко на пътя към градчето от замъка, точно извън обхвата на стрела, освен от най-силния дълъг лък. Мартин огледа снаряжението им: традиционен кешийски метален шлем с предпазител за врата от метални брънки и остър шип отгоре; метална ризница и дебели вълнени панталони, пъхнати във високи до прасците ботуши. Кожен елек, стегнат на кръста с дебел тежък колан с желязна тока. Съчетанието от кожа върху ризница бе ефективно срещу стрели — кожата забавяше достатъчно острието и то не успяваше да пробие ризницата и да нанесе смъртоносна рана.

Всички мъже носеха ятагани — традиционни извити мечове — и кръгъл щит. Всеки четвърти носеше и къс лък, заметнат през рамото му.

— Не виждам обсадни машини — каза Мартин.

— А и защо не са само войници?!

Зад линията войници се виждаха стотици хора — идваха от кейовете и влизаха в сградите. Мъже, жени и деца, някои от които сякаш се боричкаха над една или друга плячкосана вещ, а между тях се движеха нещо като надзиратели или стражи, които прекратяваха свадите и им нареждаха да отидат тук или там.

По стъпалата притича задъхан вестоносец.

— Вест от кулата, сър.

— Какво? — попита Мартин, без да откъсва очи от гледката долу.

— Голяма група се е отделила и поема по северния път, но…

— Но какво?

— Не приличат на пехота или конница, сър.

Любопитството на Мартин се изостри.

— А на какво приличат?

— Ами, сър, на селяни, идващи на пазар, или така щеше да е, ако не заминаваха в обратната посока. В смисъл, изглежда, карат добитък и овце по пътя.

— Отиват към фермите, нивите и пасищата — каза сержантът. — Е, а това сега не е ли гадно?

Мартин се намръщи.

— Кое?

— Погледнете какво карат насам.

Някакъв отряд бързаше нагоре по пътя, с група конници пред него да му разчиства път. Десетките мъже носеха строителни материали, каквито Мартин никога не беше виждал.

Линията на пехотата се раздвои, за да пропусне отряда, и тогава Мартин разбра какво се канят да направят.

— Ще издигнат барикада!

— Кучите синове просто дойдоха и завзеха градчето, сър. Сега ни казват да седим тук, докато не изгнием или не направим излаз, за да ги изтласкаме до пристанището.

— Няма ли да щурмуват? — попита Мартин, вече напълно объркан.

— Защо да щурмуват? Просто ще чакат и ще ни оставят да измрем от глад.

В далечината се чу силен тътен. Сержантът се обърна към младия бегач.

— Джоуи, бегом горе и виж какво става, после веднага тук да докладваш.

Момчето хукна, а Ръдър продължи:

— Е, ясно е, че каквото и друго да са наумили, смятат да се задържат. Докарали са цял проклет град.

След няколко минути Джоуи се върна.

— Разтоварват някакви големи машини на кейовете. Келтън казва, че приличат на требушети.

Келтън беше войникът, когото Ръдър бе поставил на кулата, защото имаше най-острото зрение в гарнизона.

— Е, щом той казва, че са требушети, значи са требушети. Може би в края на краищата няма да се опитат да ни уморят от глад. Но поне не бързат да щурмуват.

Това обезпокои Мартин повече от всичко друго. Кешийците трябваше да са допуснали, че от Крудий вече е пратен призив за подкрепления и че подкрепленията идват насам. Защо не бързаха тогава?

Денят се проточи, а хората в замъка наблюдаваха изумени. Укреплението на източния край на градчето бързо растеше и по залез-слънце вече се бе превърнало във внушителен вал, укрепен с донесени от брега чували пясък. Беше висок шест стъпки, с платформа за стрелба зад него, откъдето войниците с лъкове можеха да стрелят по всеки, осмелил се да излезе от замъка.

— Ако бяхме направили излаз тази сутрин… — Мартин стисна юмруци. Разочарованието, че не можеше да разбере какъв ще е следващият ход на врага, си казваше своето.

— Кой знае на какво щяхме да се натъкнем, сър — довърши вместо него сержантът. — Виждаме само онази пасмина там. Кой знае колко още войници са разтоварили в пристанището или все още чакат на корабите? Не изглеждат притеснени от нас.

— Точно това ме безпокои — отвърна Мартин. — Изглежда сякаш…

— Сър! — долетя вик. — Бяло знаме!

Мартин погледна, накъдето сочеше войникът и видя, че под мирния флаг се приближава кешийски офицер. Спря пред портата, погледна нагоре и извика:

— Идвам за преговори! Кой командва тук?

— Аз! — викна от стената Мартин. — Мартин Кондуин… — Поколеба се и добави: — Принц на Крудий. — Беше удостоен с почетната титла, макар никой от фамилията му да не я беше използвал, откакто принц Арута бе напуснал Крудий, за да стане принц на Крондор. Брат му, съименник на Мартин, бе настоял да му дадат титлата херцог, традиция, спазвана вече от поколения.

— Поздрави, ваше височество — отвърна офицерът. — Аз съм Хартун Горвес, капитан на Четвърти легион, Трети полк, слуга на негово преблагородно величество императора на Велики Кеш, благословен да бъде. Моят господар и властелин ви повелява да напуснете тази земя, мирно, и ще ви бъде гарантирано безопасно изтегляне до Изтока. Напомня ви, че тези земи са кешийски, древна Босания, отнети от империята насилствено и без повод от вашия предтеча, заповядва ви да напуснете и се заклева, че ще накаже сурово всеки свой слуга, който дръзне да ви притесни. Вземете със себе си всички свои вещи и стока, животни и недвижимости, но си тръгнете веднага, иначе ми е заповядано да се справя с вас по най-безмилостен начин.

Мартин помълча дълго, озадачен. Всичко друго беше очаквал да чуе, но не и това простичко настояване — той и всички останали в херцогството да си съберат партакешите и да се махнат. Вече бе несъмнено, че Кеш е решил да окупира тази страна. Това не беше прост набег за плячка или краткотрайна военна експедиция за спечелване на политически изгоди. Искаха да завземат земя, която не беше част от империята от над две столетия, и гледаха на разширението на Кралството все едно е станало едва преди няколко седмици.

Най-сетне Мартин каза:

— Вие се шегувате.

Офицерът долу се поклони.

— Определено не, благородни принце. Аз и двама мои офицери ще бъдем доброволни заложници в пътуванията ви. Щом стигнете до границите на земята, наречена Ябон, ще ви оставим и можете да се разберете с гарнизона там.

— Гарнизон ли? — извика Ръдър. — Какво означава това?

— Докато стигнете до Ябон, той отново ще бъде кешийски, както и тъй наречените Свободни градове, и онази мерзост, наречена Квег. Гарнизонът в Ябон ще ви ескортира до границата на Окото на квестора и след това до Крондор. Оттам ще бъдете свободни да продължите до границите на Кралството и да ги прехвърлите без щети.

— Границите на Кралството! — повтори сержантът вбесен. Мартин сложи ръка на рамото му и старият войник замълча.

— А къде е тази граница? — попита Мартин.

— Даркмоор, Тъмното тресавище. Беше традиционната ви граница и отново е там, защото всички земи западно от нея вече са кешийски. Щом стигнете Даркмоор, отново ще сте на кралска земя. Империята си връща владенията, от Крудий до Крондор, Ябон и Ламът. В момента армиите на Велики Кеш настъпват и флотилиите ни нахлуват в Горчивото море. Вие вече нарушавате кешийска територия, принце — заяви капитан Горвес. — Имате два дни да се подготвите за заминаване или и вас, и хората ви ще ви сполети ужас, какъвто никой човек не би могъл да си представи. Изборът е прост: напускате или мрете.

След тези думи той се обърна и си тръгна. Мартин стоеше стъписан и онемял.

12.

Бягство

Джим Дашър тичаше.

Четирима въоръжени мъже гонеха него и водача му и той знаеше, че ако ги настигнат, ще ги убият. Който и да го преследваше, се беше оказал неумолим.

Тичаха по задните улички на Раном, окаяно малко търговско пристанище в подножието на планината Тролхоум в Западен Кеш. Първоначалният план беше да се доберат до кораб, чакащ в залива, и след това да отплават до Дърбин, най-близо до границата, докъдето можеше да стигне кешийски търговски кораб. Да стигне от Дърбин до най-близкия град на Кралството, Края на сушата, беше проблем. Джим изруга наум кешийския агент на борда на кораба, където го бяха пленили. Вместо просто да прибере цуранския глобус, той го беше мушнал с върха на камата си, решил, че е някаква кутийка с многобройни лостчета за затваряне, и намесата му го беше обездвижила. Сега единственият начин Джим да се добере до Кралството бе да разчита на собствения си ум.

Втурнаха се в една тясна уличка и водачът му посочи нагоре, после скочи към ниско надвисналата стряха и увисна, Джим последва примера му. След секунди висяха в дълбоките сенки и се стараеха дори да не дишат. Не можеха да надбягат убийците, тъй че единственият им избор бе да ги оставят да ги задминат.

Миг след това четиримата мъже се появиха и Джим не за първи път се притесни от това колко безшумно се движат. Тези мъже напомняха за легендарните Нощни ястреби, култ на почитащи демони професионални убийци, описани подробно в спомените на неговия прапрадядо, Джеймс, първия Джеймисън, легендарния Джими Ръчицата от Шегаджиите.

Докато висеше рисковано, вкопчен в гредата, и чакаше преследвачите си да минат на бегом под него, го обзе мрачно чувство на съдбовна обреченост.

Баща му го беше възпитал като слуга на Короната, какъвто бе самият той, но чичо му Дашър, на когото също беше наречен, и дядо Дашел, често бяха забавлявали малкия Джим с разкази за неговия съименник, първия Джеймс. Като дете Джим беше настоявал да го наричат Джими Ръчицата и прякорът му се беше лепнал. Неведнъж го беше използвал добре в облика си на Джим Фурията или Трепалото, прост крадец и джебчия в бандата на Шегаджиите. Но също така неведнъж бе решавал, че някъде по пътя си е попаднал в капана на собствения си мит и че без да го е осъзнал, е започнал да се надпреварва с призрака на един мъртъв предтеча. Но, богове, чак пък Нощните ястреби?

Ако наистина смятаният за отдавна ликвидиран клан на убийци се беше възродил, нещата бяха по-зловещи, отколкото си беше мислил. Вярваше се, че Нощните ястреби са окончателно унищожени от специалната щурмова част на Ерик фон Даркмоор, Мъжете на принца, в отдавна запустялата цитадела Кавел. Бяха като хлебарки, помисли си Джим: решил си, че си ги избил всички, но те продължават да извират.

Същата мисъл бе минала през ума му, след като видя пантатийския змийски жрец в онази лодка. Всяко съобщение, което бе прочел, показваше, че са били премахнати преди години и че гнездото им в подземното им леговище в Новиндус е унищожено. Още едно гнездо на хлебарки, явно.

Преследвачите ги подминаха и Джим си пое дъх. По-скоро усети, отколкото чу, когато спътникът му се спусна на ръце и скочи леко на земята. Джим го последва — раменете и бедрата му вече пареха от усилието да се задържи горе. „Остарявам вече за такива глупости“, помисли си. Баща му и дядо му го натискаха най-после да се ожени и да започне по-спокоен живот в служба на краля и той започваше да се убеждава, че идеята всъщност е добра. Не за първи път си помисли дали да не помоли Франсиезка да изостави работата си за короната на Ролдем и да избягат двамата на някое малко островче, където да могат просто да ядат, да спят и да се любят.

Водачът посочи и Джим затича безшумно с него по тъмните улици. Скоро стигнаха до една най-обикновена на вид врата и водачът я отвори.

Джим го последва без колебание и я затвори.

— Тука ще сме в безопасност — каза водачът.

— Не задълго.

— Да, ще се върнат, но освен ако не могат да ни проследят с магия, имат да проучат сто врати. — Пое си дъх и добави: — Слънцето ще изгрее след час. Можем да се опитаме да стигнем до кейовете в тръгналата на работа тълпа. Сега отдъхнете малко. Ще ида да потърся помощ да ви измъкнем от пристанището. Ако не се върна до разсъмване, значи съм пленен или мъртъв. Постарайте се да стигнете до кейовете и намерете кораба „Миалаба“, това е името на една жена от родната земя на капитана. Той се казва Нефу. Можете да му се доверите. Кажете му, че трябва да стигнете до Дърбин, и той ще ви откара дотам безопасно. Залостете вратата зад мен.

Джим махна уморено с ръка да покаже, че е разбрал, и водачът се изниза навън. Джим нагласи резето и се отпусна тежко на някакъв голям вързоп плат.

Намираше се в задната стая на някакъв дюкян, шивашка работилница, както изглеждаше. Собственика го нямаше. Джим беше сигурен, че дюкянът е една от явките на Касийм в това градче.

Настани се удобно, решен да обмисли странните събития, които бе преживял, откакто се събуди в Раном. За няколко часа Касийм абу Хазара-хан беше описал подробно на Джим всичко, което се бе случило в държавата му и бе предизвикало тази толкова внезапна и неочаквана война.

Беше започнало, според пустинника, с неочакваното издигане в Галерията на лордовете и майсторите на няколко члена от благородническата каста, които били близки приятели с кешийския принц Харфум, далечен племенник на императора. Този вид покровителстване по роднинска и приятелска линия не беше нищо ново в империята и стига да не беше прекалено явно и натрапчиво, никой не възразяваше. Единственото, на което държеше благородническата каста на Кеш, беше да опази привилегиите си. Постовете, дадени на тези мъже, били незначителни: надзираване на събирането на данъци в далечна провинция, командването на гарнизони по южната граница с Конфедерацията, надзираването на корабостроителството, събирането на такси от керваните. Нищо в тези назначения не издавало изграждане на властова база или създаване на фракция, тъй че никой не възразил.

След това се заговорило за кервани с определени стоки, доставени по искане на новоназначените управители на районите, или искания за строеж на кораби, които като че ли идвали от някоя неясна служба към Имперския военноморски флот, но никой не бил наясно кой точно е възложил поръчката. Като че ли винаги били намесени приятели на принц Хартум, когато някои неща се окажели странни, но Касийм не можел да установи ясен модел, нито да намери убедително доказателство, за да го поднесе на господаря си, Имперския канцлер, или да го представи на самия император.

Обичайната за кешийската бюрокрация корупция скривала много от това, което ставало, тъй като се плащали подкупи за фалшиви товарителници и товарите на керваните се разписвали без проверка. Топове плат се оказвали с остри ръбове; в урни, пълни с билки, намирали остриета на стрели, имало дори съдове от стомана с предпазители за нос и скули. Лъкове се превозвали контрабандно като търговски стоки; мечове, щитове и броня — като суров дървен материал. Желязна руда, предназначена за Имперската армия в един град, се отклонявала към ковачницата в друг. Когато бъдели реквизирани сто коня за един гарнизон, пристигали осемдесет, с документ, обясняващ разликата в броя. Мулета, волове, коне, сушена храна, бъчви и бурета за вода — всички необходими неща за една армия в поход — бавно се точели през империята, винаги на юг.

И това беше ставало от над две години, преди главният шпионин на Кеш изобщо да го надуши.

Докато Касийм усети, че става нещо нередно, вече било късно. Агентите му започнали да изчезват или пращали странни донесения, които не звучали много смислено, и когато Касийм осъзнал, че мрежата му от разузнавателни сътрудници е компрометирана, вече било наистина много късно.

Докато Касийм се подготвял да напусне град Кеш, за да разследва това, което се опасявал, че е случаят — разрастваща се държавна измяна в управлението, — атаките започнали. Първият опит за покушение бил срещу един от най-доверените му агенти, мъжа, когото бил поставил начело на цялата мрежа в град Кеш и околния район на Оверн. Това означавало, че не можел да разчита на никого в град Кеш. Три пъти въоръжени мъже се опитали да убият Касийм, докато се измъквал от града, но все пак се измъкнал — ненапразно го смятаха за най-жилавия мъж във Велики Кеш.

Касийм взел бърз кон и се отправил на запад към Каралян, вместо на север към дома си в Джалпур. Всеки път от град Кеш, водещ пряко към Джалпур, щял да се наблюдава от тези, които се опитвали да го убият, тъй че намерението му било да отплава покрай брега в Горчивото море, а след това до пристанището Раном. Оттам вече да язди до лагера на баща си, в един от многото пустинни оазиси, където знаел, че ще е в безопасност.

Само по случайност един от агентите на Касийм, поставен да наблюдава за шпиони на Кралството, беше забелязал Джим. Беше успял да се включи в екипажа на същия кораб като обикновен моряк и да държи Джим под око. Този „моряк“ сега беше водачът на Джим тук, в Раном. Казваше се Дестан и беше човек, когото Джим с радост щеше да вземе на служба при себе си, ако можеше. Джим беше много добър в дарбата си да остава незабелязан, тъй че фактът, че Дестан бе забелязал нещо, което да събуди подозренията му, доказваше изключително ценните му качества.

Дестан бил пратен в Хансуле, за да държи под око хода на безумната мобилизация, обхванала империята, да установи накъде се изпраща всичкото оръжие и продоволствие, тъй че за него било щастливо съвпадение това, че Джим се записва за моряк в същата флота. Видял, че Джим проверява нещо, скрито в хамака му, и при удобен случай взел малкия цурански глобус. След това обаче го беше мушкал с кама и беше успял единствено да го развали. Все пак това беше второстепенно. В този момент Дестан беше разбрал, че Джим е човек, с когото господарят му почти със сигурност ще иска да поговори.

А когато Джим се бе опитал да избяга, Дестан го беше ударил отзад, достатъчно ефикасно, за да го приспи…

Джим се беше събудил в Раном. Не знаеше как се е озовал тук от Каралян толкова бързо, но реши, че Касийм сигурно има свой запас от цуранските устройства или нещо магическо, което да върши същата работа, магьосник на служба при него, който може да прехвърля други хора също като Магнус. Когато го попита, Касийм отвърна уклончиво; и да разполагаше с такова устройство, не му го предложи, за да се върне в Кралството.

Касийм си имаше своите проблеми, несъмнено, и Джим беше трогнат от готовността му да помогне на един от най-опасните си противници. За миг си помисли за иронията в това, че Франсиезка и Касийм са двамата, което най-вероятно в крайна сметка щяха да го убият, и все пак беше намерил в тях сродни души. Не за първи път прецени, че си е избрал доста странен занаят.

В часовете, през които Касийм абу Хазара-хан му беше разказвал за разкритията си, картината се бе очертала, но Джим бе запазил мълчание и продължи да слуша. Касийм подробно му обясни как собствената му мрежа агенти била компрометирана отвътре, както и за ефикасното ѝ противодействие и притъпяване от страна на външни сили. Призна, че докато отделял толкова много време за наблюдение на Островното кралство, Ролдем и Южната Конфедерация, е пренебрегвал вътрешната политика в собствената си държава, понеже допускал, че кешийската кървава игра, известна като „управление“, ще продължава по същия начин, както от векове.

Някой се беше възползвал от това. И от мащаба на измяната Касийм бе убеден, че овладяването на мрежата му е било в ход може би от цели пет години.

Първият въпрос, който Джим си зададе, беше кой би се облагодетелствал от една мащабна война между Кралството и Кеш. Логично — никой. Беше достатъчно прагматичен, за да признае, че малко престъпна дейност е неизбежна, но се беше старал да сдържа Шегаджиите да не режат прекалено много гърла, а ако решат, да са само на онези, които повече или по-малко го заслужават. Вярваше, че винаги ще има по някоя малка война, но че това трябва да е под контрол, тъй като Кралството имаше и други врагове. Но Кеш нямаше Братство на Тъмния път със съюзници таласъми на северната си граница, нито бързо разрастващ се град на странни, много могъщи елфи, които не изглеждаха особено дружелюбни.

Източните кралства бяха по-близо до Островите от Кеш и по границите непрекъснато имаше стълкновения, тъй като навремето Островите бяха били само едно от многото дребни кралства в Кралско море. Тъй че тъкмо Островите държаха под контрол няколкото си капризни съседи. А присъствието на Ролдем в Оласко напоследък беше стабилизирало нещата дотам, че донесенията на агентите на Джим в Мискалон, Салматер и Фар Лорин бяха рутинни до степен на скука.

Като цяло Джим смяташе, че войната е ненужно хабене на ресурси, особено на човешки дарби и талант, и се стараеше да опази Кралството от нея. Войната представляваше провал на разузнаването и дипломацията и причиняваше повече проблеми, отколкото решаваше.

Имаше и справедливи войни. Цуранското нашествие преди столетие и нахлуването на армията на Изумрудената кралица по времето на дядо му бяха отбранителни войни, които трябваше да се водят до последната капка кръв.

Но това…?

Доколкото можеше да прецени, това беше ненужно предприемане на най-мащабната война, виждана на Мидкемия след нашествието на армията на Изумрудената кралица. А онази война беше опустошила цял континент и беше превърнала в руини половината Кралство. Тогава за последен път Кеш се беше опитал да тръгне срещу Кралството, понеже бе решил, че е слабо и уязвимо след опустошението на Крондор.

Но откакто магьосникът Пъг беше принудил двете страни да сключат мир…

Пъг? Джим въздъхна. Отношенията му с магьосника и неговия Конклав на сенките бяха трудни, но Пъг поне беше благонадежден. А по силата на това, че беше осиновителят на прапрадядото на Джим, беше и далечен роднина.

Нещо толкова мащабно трябваше да бъде обсъдено с Пъг. Но при сегашното местоположение на Джим възможността да стигне до Острова на чародея беше донякъде проблематична, след като беше толкова далече на североизток и най-вероятно във военна зона, включваща три флоти: на Кеш, на Кралството и на кралство Квег. Още веднъж изруга наум Дестан затова, че беше извадил глобуса от строя. Една от предварително настроените крайни цели в устройството беше островът на Пъг. Сега не само че трябваше да се махне от това, което обещаваше да се окаже смъртен капан, но и трябваше да намери начин да стигне до още по-трудно достижима цел.

Обмисли няколко възможности, включително да открадне кон и да препусне към Дърбин. Повечето оръжие и войска щяха да се придвижват по море, но това не изключваше сухоземни части да са се отправили в подкрепление на гарнизона в Шамата и един самотен ездач по прашен път през безводна пустиня със сигурност щеше да привлече внимание.

Не, най-добрият му избор беше по море. Ако водачът му не се появеше скоро, Джим щеше да намери „Миалаба“ и капитан Нефу.

Времето се точеше бавно, а Дестан така и не се върна. Най-сетне Джим видя светлина, процедила се под вратата, а уличният шум му подсказа, че утрото е дошло.

Открехна предпазливо вратата и надникна навън. Видя мъже и жени, забързани за началото на работния ден. Също като в Дърбин, работата и търговията в този град с горещ климат започваше рано, спираше през най-горещата част на деня, след това се подновяваше в късния следобед и продължаваше до късно вечерта. Това щеше да е най-удобната възможност да се добере до кейовете и да намери Нефу.

Прецени външността си. Все още беше с моряшкото облекло и знаеше, че лесно ще го познаят, ако някой от мъжете, които го бяха гонили, го зърне случайно. Затвори вратата и се огледа. Собственикът на шивашкия дюкян и работниците му несъмнено скоро щяха да дойдат, тъй че трябваше колкото може по-бързо да си намери нещо, с което да се предреши.

Отвори вътрешната врата и влезе в стая, където сигурно взимаха мерките на клиентите. Имаше изложени няколко облекла и едно от тях задържа погледа му. Беше халат, от предпочитаните от пустинните племена на Джалпур — носеше се отворен отпред, но можеше да се стегне с широк пояс; имаше и кърпа за главата в подходящия цвят. Джим беше прекарал доста време в пустинята и знаеше, че жестоките студени нощи и пясъчните бури изискват добри дрехи. Тази приличаше на търговски халат, но не и от халатите, които би носил богат търговец. Ако това облекло беше готово за клиент, платил предварително, изчезването му щеше бързо да се забележи. Ако беше стока, приготвена да се купи от някой случайно минал през дюкяна — може би не толкова скоро. Той провери набързо другите дрехи и ги заряза — вече бе взел решение.

Смъкна бялата си ленена риза с отворена яка и къси ръкави и избра по-фино ушита, червена, която щеше да върви добре с тъмносиньото на халата. Сивите меки вълнени панталони, които носеше, щяха да свършат работа.

Извади кесията, която Касийм му бе върнал, и отброи няколко монети, като прецени цената, която щеше да получи с повечко пазарене, след което добави още половината на това и остави монетите така, че дюкянджията да ги види веднага. Надяваше се, че парите ще го убедят, че някой е продал дрехите. Или поне нямаше да има голямо основание да се обърне към градската стража. Тъй като местните стражи бяха толкова продажни и неблагонадеждни, колкото във всеки друг пристанищен град в империята, Джим смяташе, че има добър шанс да се измъкне от града, преди да са вдигнали тревога.

Навлече ризата и халата, след което отново надникна през външната врата. Ритъмът на града се усилваше и той излезе, закрачи уверено и се вля в човешкия поток. Докато вървеше към кейовете, се оглеждаше за това, което му трябваше още: ботушар.

Дюкянът тъкмо отваряше и щом Джим влезе, собственикът го поздрави с:

— Какво ще обичате, господине?

— Ботуши — каза Джим на езика на пустинните хора.

Ботушарят за миг като че ли се обърка, така че Джим повтори думата на кешийски, нарочно малко завалено, та да не се разбере, че го владее перфектно.

— Правя най-добрите ботуши в империята — увери го мъжът, като говореше високо и бавно, за да е по-лесно на Джим да го разбере. И го подкани да седне на една пейка, за да му вземе мерките.

— Не, ботуши сега — каза Джим.

Мъжът го погледна извинително.

— Нямам готови ботуши, господине. Стъпалото на всеки човек е различно, тъй че ми трябва около седмица, да взема мярка, да разкроя кожа и да ги изработя. Разбира?

Джим посочи шестте чифта ботуши на рафта зад него.

— А ония?

— Те чакат купувачите си — каза ботушарят, но присви очи пресметливо. — Може би…

Джим пусна кожената си кесия на тезгяха. Дрънченето на монетите беше недвусмислено.

— Дайте да видим размера…

След десет минути Джим излезе от дюкяна с кожени ботуши, които му бяха почти по мярка. Малко го стягаха на пръстите, но щяха да се отпуснат.

Още едно отбиване при търговец на оръжия — и Джим вече крачеше по улицата, предрешен като пустинен ездач от Джалпур възможно най-добре, предвид обстоятелствата. Говореше езика свободно и без акцент и знаеше достатъчно за района, за да може да подведе повечето хора, които не го познаваха по лице. Носеше покривало за глава по обичая на Джалпур, провиснало хлабаво отстрани, тъй че да може да се дръпне за секунди пред носа и устата, ако внезапно дойде пясъчна буря. Беше съвсем достатъчно, за да скрие лицето му, без да изглежда, че се опитва да го скрие.

Точно от това се притесняваше. Четиримата убийци го познаваха, а единият го познаваше много добре: Амед Дабу Асам, който преди да се опита да го убие, беше един от най-доверените му агенти в района.

Бяха изтекли само няколко часа след като Дестан бе отнесъл Джим до явката на Касийм и само една нищожна случайност ги беше предупредила, че има някой пред вратата — изскърцване на дъска под нечия много лека стъпка. Изскърцване, което означаваше разликата между живот и смърт.

Разкритието, че на Амед вече не може да се разчита, беше хвърлило още по-мрачна сянка над разгръщащите се около тях събития. Джим беше въздъхнал:

— Щом и Амед е предател, значи в организацията ми няма никой, на когото да мога да разчитам.

А Касийм беше отвърнал:

— Чувството ми е познато. Някои от хората, които се опитаха да ме убият, бяха служили на баща ми преди мен.

Двамата водачи на съперничещите си разузнавателни служби се бяха заклели да се върнат всеки в столицата си и да заловят предателите. Също така се заклеха, че всякаква дейност, насочена преди това срещу другия, ще бъде преустановена, докато не бъде разкрит истинският архитект на тази безумна война и на многобройните измени.

Касийм трябваше да стигне до лагера на своите и да създаде впечатлението, че се окопава за дълга обсада: имаше братовчед, който забележително приличаше на него, и с няколко малки промени във външността му всеки шпионин или предател, който можеше да се окаже наблизо, щеше да види в него беглеца принц. Докато братовчед му държеше под око пустинята, Касийм щеше да се измъкне предрешен до град Кеш, без изобщо да прилича на себе си.

Колкото до Джим, той трябваше да стигне до Острова на чародея и да говори с Пъг.

Стигна без произшествия до пристанището и за миг се поколеба. На кейовете или на котва в залива имаше поне двеста лодки и кораби, повече от обичайното за това пристанище, но предвид обстоятелствата в Горчивото море напоследък Джим предположи, че някои са тук, защото собствениците им нямат никакво желание да плават в море, пълно с три враждебни флотилии.

Тъй като до брега не идваше много товар, нито се превозваше до някой от чакащите кораби, пристанището беше пълно с докери, чакащи за работа. Докато минаваше, няколко мъже го изгледаха с очакване — може би си мислеха, че е корабовладелец или търговски агент.

Огледа се и видя няколко хлапета, струпани около количка на продавач на плодове близо до една от главните улици. Несъмнено чакаха удобна възможност да свият зряла круша или сладка слива, докато продавачът не гледа. Шансът за това бе нищожен, тъй като мъжът следеше зорко с едно око дрипаната банда, докато хвалеше гръмко качеството на стоката си.

Джим вдигна дискретно един меден петак и едно от момчетата веднага го забеляза. Огледа се да се увери, че никой от приятелите му не го е мярнал, след което се измъкна от групата и застана пред Джим, достатъчно далече, за да може да отскочи, ако Джим посегне да го перне. Но Джим каза само:

— Миалаба?

Момчето посочи мълчаливо към края на пристанището и Джим му подхвърли монетата и бързо тръгна натам.

Бързаше, но не чак толкова, че да привлече внимание. Изпитваше онова, което наричаше своята „бучка неприятност“ или „тревожната бучка“, израз, наследен от предшественика му, първия Джими: усещане за неизбежна опасност. Беше го дразнило през цялото време, откакто беше в този град.

Стигна до посочения му малък двумачтов люгер. Един моряк оправяше въжетата на носа и Джим му подвикна:

— „Миалаба“?

— Да — отвърна мъжът и едва го погледна.

— Нефу?

Мъжът отиде до кърмата на лодката и след малко се върна с втори, който попита:

— Мен ли търсиш?

— Ако ти си Нефу.

— Аз съм.

Беше широкоплещест, поне на петдесет лета, с полуоплешивяла глава, с корона от толкова побеляла коса, че според Джеймс трябваше да е бил светлокос на младини, риж или рус. Лицето му бе загрубяло от слънцето и вятъра и той изглеждаше сякаш току-що се е вдигнал от стола в ъгъла на някоя пристанищна пивница. Но очите му бяха като сини ками и Джим не се съмняваше, че тези „стари“ ръце и крака са се превърнали във възли от сила и мощ от годините тежка работа и — ако работеше за Касийм, от години на свирепи битки.

— Имаме общ приятел. Каза да те потърся.

— Кой ще да е той? — попита Нефу, докато морякът му си даваше вид, че не подслушва всяка казана дума.

— Дестан.

— Не го знам. — Ръката на Нефу се спусна към пояса му, където несъмнено имаше поне една кама.

— Касийм — каза Джим по-тихо.

— Качвай се. — Ръката на Нефу се отдръпна от пояса.

Щом Джим се качи на борда, Нефу го отведе до стълбището при кърмата, водещо към средната палуба. Джим се беше качвал на такива люгери и знаеше, че това е каютата за екипажа, поне десетина мъже за дълго плаване, по-малко, ако държаха покрай брега и спираха нощем. Отзад щеше да е каютата за капитана и един помощник може би. На толкова малък кораб нямаше камбуз. Готвеше се на палубата на мангал, тъй че при лошо време екипажът стоеше гладен.

Джим последва Нефу в каютата му, с място едва за легло над скрин с чекмеджета и една сгъваема масичка за чертежи и карти. На верига над писалището висеше фенер, а в ъгъла беше вграден сандък за всичко, което капитанът не можеше да напъха в чекмеджетата на скрина.

Нефу седна на единственото трикрако столче, едва с два пръста по-ниско от масата, и каза:

— Е, какво мога да направя за тебе?

Джим помисли какво да отвърне и реши, че истината е абсолютно необходима, но колко истина — не беше ясно. Накрая каза:

— Касийм ме изпрати тук, с Дестан за мой водач. Преследваха ни и той каза, че ако не се върне до разсъмване, трябва да дойда тук и да питам за теб.

Нефу помълча малко, после попита:

— Кой ви преследваше?

— Не знам — отвърна бавно Джим, взрян в очите на стария капитан.

Ново мълчание, след което капитанът изсумтя:

— Но имаш идея.

— Да. Може да съм луд, но мисля, че бяха от една група, която не се е показвала от години. Нощните ястреби.

Капитанът въздъхна тежко.

— Накъде?

— Трябва да стигна до Острова на чародея.

— Невъзможно. Квеганците патрулират между жалкия си остров и Края на сушата, а кешийски бойни кораби патрулират брега оттук до Края на сушата. Кралският флот е запушен горе, но от време на време пращат бързи наказателни набези към Кеш заради нашествието.

— Новини? — попита Джим.

— Малко, но слуховете цъфтят като цветя в пустинята след дъжд. — Капитанът стана. — Ако искаме да хванем добро време, за да се доберем до Острова на чародея, трябва да тръгнем веднага.

— Нали каза, че е невъзможно?

Нефу се усмихна и изведнъж сякаш се подмлади с години. Блясък имаше в очите му.

— Казах, че е невъзможно. Не казах, че не мога да го направя. Изчакай тук.

Обърна се и излезе.

За първи път от седмици Джим се улови, че се смее. Ако Касийм вече не беше взел този контрабандист на служба при себе си, щеше да го наеме за своите хора.

Стига, разбира се, Гилдията на крадците все още да я имаше, когато се върнеше в Крондор.

Стига да го имаше още Крондор, за да се върне.

13.

Откритие

Детето нападна.

Трите демона, които бе издебнала от засада, се обърнаха и поднесоха впечатляващ низ от зъби и нокти, а един започна да реди заклинание. Владелец на магия! Тя промени посоката на атаката си и разпра гърлото му, преди да е успял да продължи магията си. Той рухна на камъните и викът му се задави от болка.

Другите двама можеха да я надвият, но тя вече имаше съюзници, които връхлетяха над скалите зад тях и ги довършиха бързо, макар да бяха по-малки.

— Яжте — каза тя на малката си шайка и добави: — Но този е мой. — Посочи владелеца на магия и подкани Белог да дойде при нея. Жадуваше за магия, а без учител изяждането на владелци на магия бе единственият начин да добие тази дарба. Уменията ѝ бяха най-първични, примитивни дори. Можеше да прелее тласък енергия, който може би щеше да събори дребен противник, или да изхвърли малко огън, но това беше всичко.

Незнайно колко време беше водила тази шайка демони по грапава и скалиста околност, през накъсани от вулкани земи, покрити с базалт и червена скала. Небето беше тъмносиво по обед, а слънцето сякаш се движеше по някаква странна орбита, без да се скрива съвсем под хоризонта. Според Белог наближаваха „възел“, един от шестте полюса на тяхното селение: Източния полюс. Мракът като че ли се бе съсредоточил над Централния възел, където Източният, Западният, Северният, Южният, Горният и Долният полюс се събираха. Енергии изригваха ненадейно в облаците над тях и въздухът вонеше на пепел и киселини, понеже огнените върхове храчеха облаци тъмен дим и въглени нагоре към пелената от сиво и черно.

През последния месец Детето бе започнала да събира следовници — оставяше онези, които усетеше, че не могат да са полезни, да бъдат погълнати от другите. Беше дори щедра в разпределението кой да яде първи и изчакваше до края, за да погълне своята част. Все още се мъчеше да се самоопредели, но в един момент бе започнала да осъзнава понятията за щедрост и благодарност. Щедростта можеше да породи благодарност или пък да издаде слабост, според ситуацията. Благодарността можеше да породи искрена вярност или престорена лоялност, прикриваща готовност за измяна. Мъчеше се да намери нюансите в тези различия.

Ставаше все по-умела, а Белог — все по-очарован от нея. Ясно му беше, че е уникална сред Народа. Беше нещо непредсказуемо. Трудно беше да се разбере дали тя е най-голямото му откритие — или най-опасното.

Докато те ядяха, тя се огледа и каза:

— Това място ми изглежда… неприятно. По ми харесваше последното, където си починахме.

Белог кривна леко глава в жест, който тя бе започнала да разбира като знак, че размишлява над казаното от нея и оформя отговор. Почеса се разсеяно по бузата с остър лъскав нокът и рече:

— Нима? Енергийните нива са много по-опасни в тези вулканични низини. Вихрените разломи и прозорците пустота могат да унищожат с едно докосване или да те отскубнат от този свят и да те изхвърлят на друг. — Щракна с ноктестите си пръсти, за да натърти на думите си.

Тя сви рамене.

— Не знам защо, но ми харесваше да гледам силещите се светлини и да виждам блещукащите сияния през деня. Даваше ми същото усещане, както когато ям нещо особено вкусно или гледам някои самци.

Докато го казваше, хвърли поглед към един от младите мъжки демони, който бе пощаден, защото бе на път да се превърне в страховит воин. Мускулестите му ръце висяха от масивната горна част на тялото, но кръстът му беше все още тънък и краката му стройни. Ако все още живееха в Дас’таас, щеше отдавна да е убит и изяден или нает за войник в една или друга фракция на Демонския господар, може би белязан дори да стане градски страж или дворцов гвардеец.

Белог забеляза как Детето гледа самеца и въздъхна. Скоро щеше да реши да се сноши, а това щеше да създаде трудности. Природата на Народа диктуваше раждането да е свързано с родилните ями, откъдето бе възникнал животът в селението и откъдето бе избуяла демонската раса. От тези ями един демон се прераждаше след смърт, с някои или всички спомени непокътнати, според обстоятелствата на смъртта. Насилствената смърт, най-честата всъщност, обикновено лишаваше демона от част от паметта му. Но раждането беше друг аспект на сътворението и беше рядкост. Демоните се бяха сношавали за удоволствие, откакто съществуваха, но обществата, в които живееха, никога не бяха достатъчно стабилни, за да пораждат успешно значителен брой млади. Една бременна женска рядко оцеляваше, а когато се родеше дете, то често биваше погълнато, повечето пъти от собствената си майка, като отплата за болката и неудобството от носенето му. Малко майки избираха да отхранят детето си, може би с мисълта да създадат първия си васал, но това рядко свършваше добре. Подрастващите демони бяха капризни и оцелелите до зряла възраст обикновено се оказваха коварни и могъщи и избираха конфликтите си благоразумно.

Издигането на кралете беше променило нещата, в Първите кралства, а сега и във Вторите кралства, а Дахун беше водещият в преустройването и преобразяването на своя народ. Родилните ями все още съществуваха — как иначе? Но бяха постановени семействата, ново и чуждо понятие, и на двойките бе отредено да раждат и отглеждат. Майката и бащата на Детето бяха сред тях.

Никой не можеше да твърди, че разбира защо господарят Дахун бе направил това, но и никой не му беше възразил открито. Архивистите предполагаха, че в някой момент той ще им обясни следващата стъпка в принудителната еволюция на Народа, но идването на Мрака бе хвърлило всичко това в хаос.

Когато Дахун изчезна, обществото не просто се беше върнало към предишното си състояние: беше се разпаднало. Оцелелите от анархията в бившето кралство на Дахун нямаше да са много по-добри от Безумните, да не говорим за Диваците, чиито земи нарушаваха сега. Белог беше принуден да признае, че ако не беше силата на волята и личността на Детето, тази малка шайка нямаше да съществува и той самият със сигурност щеше вече да е мъртъв.

Видя как Детето изгълта мозъка на владелеца на магия и се зае с торса му, без да откъсва поглед от младия самец. А после каза:

— Харесва ми формата му.

— Красотата — каза Белог. — Започнала си да цениш наслаждението, произлизащо от възприемането на неща, които са приятни за гледане, независимо дали са полезни, или опасни. Чувстваш се по-добре само като гледаш енергийните нива или залязващото слънце, или този млад самец.

— Да — отвърна тя и заповяда: — Разкажи ми за красотата.

И той се подчини.

Напуснаха вулканичното плато и навлязоха в свят, обрасъл с гъсти храсталаци, черни и с огромни тръни, прорязани от лъкатушещи пътеки, които можеше и да водят нанякъде.

— Къде сме? — попита Детето.

— Не съм сигурен — отвърна Белог. — Мисля, че сме в района, известен като Прокълнатата равнина, сурова земя преди кралството на Маарг.

— Кажи ми за Маарг — нареди тя.

После махна на следовниците си да се съберат и Белог осъзна, че вече наброяват почти две дузини. Обикновено бяха кротки — от страх, от благодарност или от почит, Белог не държеше да разбере от какво точно. Смяташе се за щастлив, че е съдбоносно важен за Детето, и искаше да си остане така. В най-лошия случай щеше да е последният изяден от нея. В най-добрия — имаше благодетел и закрилник, чийто разум, физическа мощ и магично знание нарастваха с всеки изтекъл ден.

Огледа се, за да реши коя посока през храсталаците ще е най-добра. Клекна и опипа гърба си — палтото го стягаше. По някаква странна приумица на Дахун Архивистите носеха черни палта и сиви панталони. При голямото разнообразие на форми сред демоните това понякога придаваше на Архивистите особено странен облик. Все пак, от друга страна, ги правеше лесно разпознаваеми, както и стражите му, и даваше възможност на Белог да се движи свободно из владението. Само че заради щедростта, с която го хранеше Детето, той растеше бързо — нещо, което по-рано беше предотвратявано от грижливия надзор на Главния кралски Архивист. В кралството на Дахун можеше да си разумен или силен, но никога и двете.

Накрая Белог посочи и рече:

— Вярвам, че това би могло да е разумен избор.

Тя го погледна със странно изражение, а след това той чу звук, какъвто никога не бе чувал от млад демон: смях. Беше различен от смеха на по-старите демони, които се смееха с безумен, безрадостен вой на болката и разрухата, които причиняваха, или на съкрушителното поражение на враговете си, или на воплите и молбите за милост от онези, които скоро щяха да погълнат. Но това беше нещо ново: това беше смях на веселие, не над чужда болка.

„В какво се превръщаш?“ — помисли си той, щом тръгна след Детето през трънаците.

Три пъти стигаха до задънен край, а на четвъртия гневът на Детето изригна и тя хвърли огнено кълбо по тръните. Лумна пожар и те побягнаха. Когато се отдалечиха достатъчно, Детето зарева от смях. Другите демони се спогледаха и се опитаха да уподобят веселия ѝ смях, но не успяха.

— Не мога да позволя на гнева си да ме надвие — каза тя, след като се изправи.

— Винаги си имала този проблем… — Белог замълча. Откъде бе дошла тази мисъл? Отново бе озадачен от това същество, което следваше, и от промените в самия себе си, които не разбираше по-добре от нейните.

Напуснаха гората от трънаци и излязоха на един склон с изглед към изоставен град със запустяла земя около него.

— Градът на Маарг — каза Белог.

— Пак — настоя тя и той разбра какво иска от него.

— Маарг беше най-великият от кралете на Диваците. Беше ненаситен лакомник и изяждаше всички свои врагове, а огромното му наедряване беше знак за величието му. Ценеше грубата сила и дворът му се попълваше в изпитания в двубои и по хитрост. Ако воин убиеше свой старши, печелеше мястото му и благосклонността на Маарг, защото кралят смяташе, че така замества свой васал с по-силен. Кралският му двор винаги беше място на ужасен баланс между вярност в замяна на закрила и възможността за измяна. Това правеше Маарг особено отмъстителен и непримирим.

Докато говореше, Белог се удивляваше на това, че не му се налага да обяснява тези понятия. За да разбереш отмъщението, трябва да разбереш опрощението. А за всички от Народа опрощението беше абстрактно понятие. Дори Архивистите го схващаха с доста усилия.

— Кажи ми пак за напускането му. Как и защо?

— Има само слухове. Казват, че някъде в града му има зала и в тази зала има портал към по-висши селения. Преди години от онези по-висши селения порталът се отворил и армията на Маарг се изляла през него, като поглъщала всичко по пътя си.

— Казват, че Маарг отишъл там и загинал, или намерил друго владение, където да царства. Но никой всъщност не знае. — Щом поеха надолу по дългия път към града, Белог добави: — Много крале на Дивашките земи и дори някои орди на Безумните дошли тук, за да заграбят града. Но не са останали.

— Защо? — попита Детето.

— Безжизнен е.

Тя спря, останалите от свитата ѝ — също.

— Да, усещам го — каза тя.

— Усещаш ли го?

Тя тръгна отново.

— Да. Смътно. Какво е причинило това?

— Нещо като Окончателната смърт трябва да е, според мен.

При тези думи мълчаливите обикновено демони, които следваха Детето, се спряха. Някои замърмориха, други я погледнаха с отчаян страх. За един демон съществуваха два вида смърт. Тази, която се случваше многократно в хода на съществуването, когато смъртта връщаше същността им в родилната яма. Но съществуваше и Окончателната смърт, когато цялото съществуване спираше, погълнато по някакъв начин от безименен ужас. И демоните се плашеха от това повече от всичко друго. От Времето преди времето имаше само един начин демон да умре с Окончателната смърт, и то беше нещо да попречи на енергиите да се върнат в родилните ями.

После бе дошъл Мракът и сега се вярваше, че да бъдеш докоснат от него означава да умреш с Окончателната смърт. Със сигурност нито едно живо същество от родилните ями не помнеше да се е изправяло срещу Мрака и да се е върнало. А Мракът беше нараствал в центъра на селението от хилядолетия. Само най-старите, най-могъщите демони помнеха изобщо някои от Народа, които са живели в Първите кралства. А сега Мракът се разширяваше и вече поглъщаше Вторите.

Крале и техни васални господари бяха избягали. Някои бяха завладели територии в Дивашките земи или дори в земята на Безумните. Други бяха намерили портали към други селения и воюваха там, завладяваха всичко и поглъщаха живот, който никога, никога не беше достатъчен. Разказваха се най-различни истории и никой не знаеше на какво да вярва. Разправяха дори, че орди демони бушували в небесата на други светове и воювали със смъртни раси.

Детето каза на групата си:

— Последвайте ме, ако искате, или се върнете там, откъдето дойдохме. Но отзад се простира Мракът, а напред е само неизвестното.

Това сякаш им подейства успокоително. Демоните кимнаха и я последваха.

Влязоха в града по залез. За някои демони денят и нощта бяха без значение, тъй като разполагаха със сетива, които им позволяваха да водят нощен живот. Други, като Белог, бяха застрашени в тъмното, тъй че шайката им бе придобила навика да търси подслон през нощта. Спането беше непознато за демонската раса, освен като средство за отпускане, рядко събитие, или медитиране, което също беше рядко за всички, освен за Архивистите.

Влязоха в сграда, която приличаше на някогашна казарма или обща спалня, макар че цялото обзавеждане беше унищожено от многократни жестоки борби. Стените бяха зацапани с тъмни петна от кръв, плискана безброй години.

Тъкмо бяха насядали да отдъхнат, когато Безумните нападнаха.

Макар и не повече от лишени от разум животни, те все пак бяха едни от най-силните физически от демонската раса. При еднаква големина един Безумен можеше да надвие и най-опитния воин от Второто кралство, освен ако той не е тежко брониран и въоръжен или не владее магия.

Излязоха от сенките, щом слънцето залезе, по-тъмни очертания на фона на сивата светлина. Бяха с внушителни рамене и двама бяха четирикраки, подобни на кучета, с грамадни глави, здрави вратове и олигавени зъби. Другите бяха с тела на самци, но главите им бяха животински: овен, бик, лъв или мечка, с необичайно големи бивни и зъби, с рога, пера, козина или люспи.

Двама от следовниците на Детето умряха още преди да са разбрали, че ги връхлитат врагове — главите им бяха буквално отскубнати от вратовете. Детето скочи на крака, изпъна ръка и стена от изпепеляващ огън изригна в помитаща вълна, от която половин дузина Безумни се пръснаха в ослепителни искри и изчезнаха.

Други четирима се поколебаха и после скочиха към нея, навярно помислили, че магията ѝ е изчерпана. Със замах на ръката тя изстреля лъч енергия, който вдигна едно от подобните на кучета същества във въздуха и го натресе толкова силно в стената, че костите му изпращяха.

Другото четирикрако създание вече се беше хвърлило към нея, но тя просто го хвана, развъртя го, запокити го в отсрещната стена и му прекърши гръбнака. Последните две се поколебаха и загинаха заради колебанието си: Детето пристъпи напред и с две посичания с нокът им преряза гърлата; кръвта плисна на фонтан.

Тя се обърна и видя младия самец, на когото се бе възхитила, на гърба на последния Безумен, демона с бичата глава. Беше впил дълбоко зъби във врата му. Безумният виеше от болка, но младият самец устоя и със силно победоносно пръхтене най-сетне прехапа дебелия мускул и Безумният рухна на пода.

Останалите демони от шайката на Детето започнаха пира си мигновено. Миризмата на кръв и освободени енергии надви дори Белог. Детето разпъди няколко от спътниците си, за да вземе главите на жертвите. Винаги изяждаше мозъците, колкото и примитивен да беше умът — гладът ѝ за знание беше неутолим.

Погълнаха всички тела в стаята, двете на падналите си спътници също. Когато свършиха, Детето огледа спътниците си. Двама се превръщаха в летци. Все още не можеха да издържат на дълъг полет, но можеха да покръжат малко горе и да разузнаят напред. Петима бяха самци и започваха да се оформят като воини. Усмихна се при мисълта как ще опази верността им. Съзряваше и желанието ѝ за съешаване се усилваше ежедневно. В групата имаше петима порасли мъжки, двама младежи и четири малки женски. Женските трябваше да се държат под юзди и да се развиват грижливо. За разлика от мъжките, които по правило се превръщаха във воини или работници, женските имаха разнообразни възможни роли. Може би една като същество за удоволствие, сукуба, да забавлява мъжките, когато на нея ѝ се наложи да ги отклони. А другите три можеха да станат много неща, включително майки.

Обърна се към Белог:

— Кажи на самците да пазят на вратите. Останалите да пазят тишина. Трябва да обмисля някои неща.

Оттегли се в един ъгъл, седна със свити до брадичката колене, обгърна ги с ръце и започна да мисли. Изтекоха часове.

На разсъмване стана и каза на Белог:

— Ела с мен. Другите останете тук. Ще се върна скоро.

Подчиниха се, а Детето и Архивистът излязоха.

— Растеш — каза му тя.

Той свали палтото си и оголи по-широки рамене и гръд, и много по-мускулести ръце отпреди.

— Щедра си с храната, Дете.

— Не желая да бъда наричана повече така — каза тя.

— Как би искала?

Тя помълча малко, после каза:

— Го… — Поколеба се и спря.

— Господарке?

— Не… Не господарке. Все още не знам, но ще ти кажа, когато разбера. Дотогава ще е „Дете“.

— Да, Дете — отвърна той без насмешка. Знаеше кога е сериозна, а сега беше ужасно сериозна.

— Живяла съм преди — каза тя.

Той кимна.

— Но спомените ми от предишния живот или животи ги няма. Намеци, смътни образи, но не мога да…

Замълча. Той изчака около минута и след като Детето не продължи, каза:

— Случва се. Ако последната ти смърт е била изключително жестока и продължителна, знанието угасва, докато умираш, тъй че енергиите стават накъсани и не всички от тях се връщат в родилната яма. Ти си родена от жива майка, тъй че още повече енергии са погълнати в раждането. А ако си умряла от пиещ енергия, много малко от самоличността би се върнало в родилните ями. Би било все едно да си стигнала много близо до Окончателната смърт, да си усетила ледения ѝ мраз и да си била издърпана някак назад, за да се преродиш, но много изчерпана.

— Не, не е това — отвърна тя пренебрежително. — Спомените ги има. Просто не мога да стигна до тях.

Той не знаеше какво да отговори на това. Накрая попита:

— Какво е желанието ти, Дете?

— Трябва да се променя.

— Ти вече се променяш.

— Не. Искам да кажа, че трябва да се превърна в нещо по-различно от това, което съм сега. Раздвижили са се неща, сили бушуват навън, искат от мен повече, отколкото мога да дам в този облик.

Белог помисли дълго.

— Много могъщи същества има навън, Дете. В другите селения говорят за невидими създания, могъщи същества, наречени богове, които осуетяват планове и променят съдби, изкривяват реалността и променят времето и пространството с волята си, предлагат изгода или вреда по приумица. Казват, че в много светове по-низши същества се издигат и се превръщат в богове.

Тя мълча дълго. Бореше се с проблеми, за които Белог можеше само да предполага. Накрая каза:

— Хайде да се връщаме. Трябва да отидем някъде.

— Къде?

Тя го погледна и се усмихна.

— Не знам. Но ще разберем.

Залата беше огромна. Заемаше половината пространство на внушителния дворец. И макар да беше изоставена, в нея имаше присъствие.

В центъра зееше широка яма — смъртна яма, където затворници или други, спечелили си недоволството на краля, бяха хвърляни, за да умрат, било да се избият един друг или по други начини, смятани за забавни от монарха.

Около смъртната яма имаше по-малки и по-плитки ями за пируване — тук бяха докарвали затворници във вериги, за да бъдат изядени от кралските придворни. Железните халки, за които бяха връзвали веригите, бяха ръждясали и висяха унило.

При задната стена имаше подиум, а на него мраморен трон. Детето отиде до него и опипа седалката му. Прашни дрипи, останките от меки възглавнички, на които се беше отпускал монархът, бяха последните следи от този горд някога владетел на града.

Тя стоеше смълчана и оглеждаше празния трон, сякаш можеше да провиди някак какво е било, когато този град е бил процъфтяващ център на онова, което минаваше за култура сред Дивашките кралства. Беше кривнала глава все едно се вслушваше в тишината. След това се отдръпна от трона, посочи и каза:

— Ей там.

Белог погледна натам, където му сочеше, и не видя нищо. Стената изглеждаше гола, освен железните скоби на всеки десетина стъпки, на които някога се бяха поставяли факли или светилници.

Детето заопипва стените, както беше направила с трона. Прошепна:

— Усещаш ли го?

Той опря ръка на стената и усети само студен безжизнен камък.

— Какво да усещам, Дете?

— Тук някога е имало портал, отворен от другата страна, и тук Маарг е намерил вход към по-висше селение. — Обърна се и погледна спътника си. — Точно затова Дахун е повел война срещу Маарг, макар да е било напразно. Защото когато е нахлул в този град Дахун е открил, че порталът води към безжизнена планета, понеже Маарг е погълнал целия живот там — оказал се е заклещен на нея, без никакъв начин да се върне. Накрая се смалил до нищо и умрял, без да се върне в родилните ями. Случило се е много отдавна. — Гласът ѝ спадна почти до шепот.

— Как го разбра, Дете? — попита Белог боязливо.

Тя опря буза на камъка. В очите ѝ за миг лъсна влага. Отвърна само:

— Знам.

Излязоха от града и тръгнаха на изток, към границите на владенията на Безумните.

Мина месец и за този месец Детето събра още двайсетина поклонници и ги изхранваше като свои деца. Беше строга майка, но им даваше плячка в тази бедна земя в замяна на вярност. Вече разполагаше с шестима летци, които оглеждаха пред групата, а мъжкарите ѝ вече бяха достатъчно силни, за да се противопоставят на всичко, освен на най-могъщите Безумни в единичен двубой с голям шанс да спечелят. В повечето случаи малките глутници Безумни ги заобикаляха отдалече. На два пъти ги нападнаха, но те унищожиха враговете си, пируваха с тях и станаха още по-силни.

Детето започна да се съешава със самците. Белог бе удостоен е честта да е първият ѝ, защото беше първият ѝ спътник, а след това тя взе другите един по един. За няколко седмици ги обвърза напълно към себе си и научаваше ново понятие: любов.

Знаеше нещо за него от това, което бе научила за сукубите, но те обвързваха другите към себе си с магия, обаяние и чар. Любовта, която изпитваше тя, беше по-трудна за разбиране. Но знаеше, че когато погледне Белог, се чувства по-различно, отколкото когато гледа по-младите самци. И макар да се радваше ни близостта му, понякога в нея се надигаше раздразнение, което не можеше да обясни.

Чувствата я объркваха и трябваше да ги разбере, но непрекъснато се отчайваше от неспособността си да ги проумее. Изтичаха като живак между пръстите ѝ всеки път, щом се опиташе да ги овладее.

Усетиха го много преди да го видят. Отвъд едно възвишение, извън погледа им, имаше присъствие. Вече от седмица вървяха по някакъв стар път, който се точеше през ниски възлести дървета с черна кора и пурпурни листа, яркожълти треви и високи виолетови тръстики.

Някаква тръпка прониза Детето, щом изкачи поредния хълм и видя онова, което бе усещала. Нещо сякаш я притегляше натам, примамваше я да се доближи.

— Там има портал — каза тя.

— Накъде води? — попита Белог.

— Не знам. Но заради него всички са напуснали града на Маарг. И са минали по пътя, по който дойдохме тук.

— Може би е бягство от Мрака — прошепна един от самците, осмелил се да се обади, защото Детето го бе удостоила със съешаване предната нощ.

Тя замахна, без да поглежда назад, и раздра лицето му.

— Говори само когато ти кажа — заповяда му. От всичките си спътници позволяваше само на Белог свободата да я заговаря, без да го пита.

Закрачи надолу по пътя и скоро усети непознати миризми и чу странни звуци. Смътно, едва доловимо вибриране се излъчваше от портала — висок сив правоъгълник с искрящи лъскави цветове, танцуващи по повърхността като мазна дъга над вода.

— Той зове — каза Детето.

— Изпитвам желание да вляза — съгласи се Белог. — Но не знаем какво има от другата страна.

— И все пак зове.

Притеглящото желание се усилваше с всеки миг.

— Може би спасението е от другата страна — промълви плахо една от женските и веднага се присви в очакване да я сполети гневът на Детето.

Но тя не обърна внимание на това второ нарушение и каза само:

— Не знаем какво има отвъд.

И се обърна. Усмихваше се широко, но в усмивката ѝ нямаше никакво веселие.

Чертите ѝ се променяха и Белог най-добре усещаше това, тъй като беше с нея от детството ѝ. Вече имаше високи скули и пронизващи черни очи, величествен нос и високо чело, преминаващо назад в буйна грива, която се разширяваше зад главата ѝ като корона. Тялото ѝ беше стегнато и силно, но бедрата и гърдите бяха пълни като на сукуба. Зъбите ѝ бяха лъскаво бели вместо жълти или черни и само кучешките бяха остри; другите бяха плоски като на по-низше същество.

Променяше се, а той нямаше представа в какво.

— Но знаем какво има зад нас и дали ще отнеме един или десет живота, рано или късно Мракът ще стигне дотук — продължи тя, огледа ги един по един и отсече: — И аз няма да съм тук, когато дойде. Изберете каквото пожелаете.

И пристъпи през портала.

Белог я последва.

14.

Бягство

Мартин изкачи стъпалата тичешком.

Щом стигна до терасата на кулата, стражът извика:

— Сър, кешийците придвижват требушетите!

— Сержант Ръдър! — ревна Мартин и старият ветеран веднага застана до него. — Изглежда, на кешийците им омръзна да ни чакат да се махнем — каза Мартин. После добави спокойно: — Вдигни тревога.

С едно махване на ръката сержантът заповяда на тръбача да изсвири бойния зов и след миг всички заеха позициите си.

— Чудя се дали отново ще ни помолят да се махнем? — каза сержант Ръдър, издал брадичка, все едно се готви да влезе в кръчмарски бой.

Изведнъж огромен камък излетя от центъра на градчето и се натресе в каменната стена вдясно от портата. Разхвърчаха се парчета зидария и двама мъже паднаха от стената, а всички останали се присвиха. Хората от града, които не носеха оръжие и не бяха избягали до задната част на замъка, напускаха предния двор на бегом. Писъците им изпълниха въздуха, но гласът на сержант Ръдър се вряза през тях:

— Стой на място! — Погледна Мартин и каза: — Май това означава, че не.

Кешийците бяха седели търпеливо в града пет дни, като пращаха вестоносец всеки ден и ги канеха да се предадат. Никога не заплашваха, но заплахата им беше явна, след като все повече войници слизаха от корабите в залива. Цитаделата вече беше почти напълно обкръжена. Само обраслата с гъста гора зона на половин миля от задната стена като че ли все още не беше отворена.

Втори камък изтрещя още по-близо до портата.

— Решили са да я съборят, преди да нападнат — каза Мартин.

— И аз така го виждам, сър. Катеренето на стени е кървава работа, влизането през портата е по-лесно. Трябва да изчакаме, докато се наложи да се изтеглим в цитаделата, и тогава ще стане кърваво за тях.

Мартин разбра. Външната стена беше късна добавка към първоначалната цитадела с класическата мъртва зона зад външния портикул. Портите на самата цитадела бяха изключително трудни за пробив: много мъже щяха да загинат под градушката стрели отгоре.

— Виждаш ли някакви костенурки?

— Не, но можем да сме сигурни, че ги имат или ги строят някъде в града.

„Костенурките“ бяха покрити тарани с тежка дървена конструкция, които се използваха за разбиване на портикулите. Защитниците щяха да накарат нападателите да платят тежка дан, докато проникнат в цитаделата, но с достатъчно мъже и материал кешийците рано или късно щяха да проникнат. Единствената надежда на Мартин бе да ги задържи, докато баща му не се върне с подкрепления.

Указанията бяха прости. Ако лорд Хенри се появеше, гарнизонът щеше да излезе на щурм, за да подкрепи атаката му срещу обсаждащите цитаделата кешийци. С достатъчно силна атака щяха да ги изтласкат през града и към залива. Освен ако не преплуваха до корабите си в броня, щяха да бъдат принудени да се предадат — или щяха да ги избият до крак на кейовете…

Но за кешийците Мартин щеше да се притеснява, след като битката бъдеше спечелена. Точно сега трябваше да се съсредоточи върху защитата на цитаделата.

Огледа се и осъзна, че предците му или са били гении, или са имали голям късмет. Цитаделата беше издигната от първия херцог на Крудий на мястото на малък кешийски гарнизон, използван главно за да държи таласъмите и Братството на Тъмния път извън Северна Босания, както била наричана тази провинция. Сегашните Свободни градове им били главната грижа, а Далечният бряг бил окупиран само като начин да защитят „задните си врати“, както били наричани два главни прохода през планините. Пътят на изток покрай гарнизона Джонрил се раздвояваше на североизток и югоизток и водеше до проходите, единият от които прехвърляше южната граница на Гората на елфите, а след това Сивите кули при Северния проход, преди да се спусне към Ябон.

Южният път минаваше близо до границите на джуджетата и на Звездните елфи, след което се спускаше към Свободния град Натал и кралското пристанище Илит. Рядко се използваше за пътуване и прибягваха до него само ако дебел сняг запушеше Северния проход.

Но макар и навремето само кешийски наблюдателен пост, сега гарнизонът на Крудий имаше тази великолепна цитадела: едноетажна, четвъртита и грозна, с малък барбикан над входа. Предтечата на Мартин, първият херцог на Крудий, беше построил втори етаж, разширил я беше от три страни и беше издигнал кули на предните ъгли, след това беше изградил около нея огромна стена, осигурявайки голям вътрешен двор отпред и не толкова просторен строеви полигон отзад. На северната страна конюшните бяха скътани до стената, а до южната страна беше изградена казармата.

Външната стена имаше два входа: главната двукрила порта и малка служебна порта отзад. Втората беше строго охранявана, макар теренът зад цитаделата да правеше щурма от тази посока труден: гъстите гори затрудняваха настъпването на конница и пехота, освен ако нападателите не излезеха на сечището отзад и не нападнеха нагоре по склона под обстрела на лъковете и двете стари балисти, монтирани на кулите на ъглите. Старите кешийци знаеха онова, което всеки херцог на Крудий също беше знаел: единственият начин да се завземе цитаделата беше стръмно изкачване по склона и фронтална атака.

Още каменни късове изсвистяха във въздуха и изригна още зидария. Парчета камък и задушаваща прах изпълниха въздуха.

Мартин се помоли мълчаливо дано баща му да не се забави.

* * *

Лорд Хенри се ядосваше на всеки миг, който бе принуден да пропилее. Крачеше нервно всеки път, когато се налагаше да спрат, та конете да отпочинат. Двеста души конница трябваше да се погрижат за животните си, докато пехотата се мъчеше да ги догони, изостанала на около половин ден марш.

Брендан гледаше баща си и му беше много трудно да реши какво да му каже. И той като баща си искаше да се върнат час по-скоро, но знаеше, че бързането е безсмислено. Двеста конници можеше и да пробият една обсада, но щеше да им трябва подкрепата на хиляда и двеста души зад тях. Накрая се осмели и се обади:

— Татко, ти си научил Мартин на всичко. От нас тримата той винаги е бил най-добрият ученик.

Лорд Хенри се обърна. Изглеждаше готов да избухне, но успя да овладее гнева си. След миг мълчание каза:

— Прав си. Винаги съм знаел, че ти и братята ти може да бъдете изпитани в бой някой ден. Просто мислех, че ще сте по-големи и че ще съм с вас. Всички заедно. — И добави тихо: — И майка ти е там.

Брендан пристъпи към баща си. Сложи ръка на рамото му и повтори:

— Мартин е най-добрият ти ученик. И Ръдър е с него. Може да е пиян самохвалко на Банапис, но е опитен воин.

— Срещу банди таласъми и разбойници, да — каза херцог Хенри. Беше присвил тъмните си очи и лицето му беше напрегнато. — Но срещу кешийските воини псета?

— Цитаделата на Крудий е изпитана в бой, татко. Щом цураните не са могли да я завземат след месеци обсада, едва ли Кеш ще може за няколко дни.

— Цураните не са имали кешийските инженери — каза херцог Хенри. — Дори да пристигнем цял ден преди пехотата, ще можем да ги нападнем в тил, да запалим машините им, да предизвикаме объркване и може би да ги разпръснем.

Брендан не отговори, макар да знаеше, че това е малко вероятно. Щяха да се спуснат от планините по единствения главен път западно от Ябон до Крудий. Бяха на средата на пътя до гарнизона Джонрил, когато конните съгледвачи ги пресрещнаха и ги предупредиха за кешийското нашествие.

На Хенри беше заповядано да отведе този отряд до Ябон, за да подсили гарнизона в случай, че кешийците отплават на север, и да остане там, ако на херцога на Ябон бъде заповядано да отплава на юг от Илит до Крондор. Докато не дойде вестта за нападението срещу Крудий, Хенри беше смятал вероятността да нападнат града му за ниска. Беше изпратил двама ездачи до Джонрил и след това до Ябон със заповед гарнизонът на Джонрил да се опразни и да тръгнат в усилен марш към Крудий. Беше преценил, че ще стигнат там не повече от три дни след крудийската пехота. Ябон щеше да бъде оставен сам да реши дали да прати помощ и колко. Ако кешийците не навлизаха в Горчивото море, Хенри беше сигурен, че херцог Франсис ще изпрати два или три отряда от гарнизоните си от Ламът, Зюн и Ябон в подкрепа на Крудий. Трябваше да пристигнат до три седмици, ако херцогът се задвижеше бързо.

Хенри махна на коняря да оседлае конете, но Брендан каза:

— Татко, конете няма да ни свършат работа, ако ги уморим от езда, преди да сме стигнали. Нека си починат още малко?

Херцогът сбърчи вежди. Носеше бронята си и древния почетен табард на предците си, с тъмнокафяво поле, на което летеше златната чайка на Крудий.

— Съжалявам, че Хал не е там с Мартин — каза херцог Хенри тихо.

Брендан кимна. Мартин може да беше най-добрият ученик на баща им, станеше ли дума за стратегия и военни теории, но Хал просто знаеше как да прави нещата точно и хората щяха да го последват навсякъде. Все пак каза:

— Мартин ще се справи добре, татко.

Мартин крачеше през голямата зала, в която лежаха стенещи ранени. Бяха я превърнали в импровизиран лазарет, след като неумолимият обстрел по портите бе наранил над двайсет мъже. Повечето бяха работници, опитали се да укрепят портата с греди и камък и да забавят неизбежното ѝ рухване.

Преди два дни Мартин беше заповядал всички мъже да се изтеглят от външната стена около цитаделата към главния вход и да са готови да се качат на стените, ако се наложи, макар много добре да знаеше, че кешийците няма да се доближат в обхвата на стрелите, докато портата не падне. Макар и с неохота, се възхищаваше на кешийския командир. Липсата на изобретателност в подхода му се компенсираше от ефикасност. Войниците му можеше да са заспали в града от скука, но никой в замъка Крудий не се беше радвал на добър нощен сън от цяла седмица. Най-доброто, което някой можеше да си позволи, беше да дремне за няколко минути, преди да се стресне от оглушителния трясък на поредния камък в стената.

Видя сержант Ръдър в другия край на залата и му махна да дойде при него. Отдръпнаха се в един ъгъл, за да не ги чуват.

— Как се справяме, сержант?

Ръдър се почеса по брадичката.

— По-добре, отколкото очаквах. Няма убити, само счупени кости и рани от хвърчащи камъни.

— Колко?

Нямаше нужда да уточнява. Ръдър отвърна:

— Три дни в най-добрия случай, два — по-вероятно. — Помълча и добави: — Трябва да изведем жените и децата.

Мартин въздъхна уморено.

— Знам. Тунелът готов ли е?

След цуранската обсада на замъка съименникът на Мартин, първият херцог Мартин, беше заповядал да се издълбае тунел за бягство дълбоко под цитаделата, много под нивото на онова, което можеше да се прокопае от вражески сапьори. Тунелът продължаваше много зад сечището на изток и излизаше в гъстите гори. Изходът беше замаскиран с грижливо наредени камъни около голяма скала, която беше изкусно обработена така, че да прилича на здрава канара, но всъщност беше врата.

— Вчера пратих момчета долу да проверят дали тунелът е проходим и дали каменната врата може да се отмести. Може.

— Добре — каза Мартин. — Просто не съм сигурен как ще ги измъкнем навън и кога.

— Проблемът е в „как“, сър. Колкото до „кога“ — скоро ще е. — Вгледа се в тъмните сенки под очите на Мартин. — Грохнал изглеждаш, момче — каза му, макар че самият той не беше в по-добра форма. — Защо не идеш да поспиш поне час-два?

— Благодаря, сержант — отвърна Мартин.

Знаеше, че старият сержант е прав. Беше изтощен и не мислеше ясно. Едва се домъкна до стаята си и рухна на леглото. След няколко минути спеше, забравил за глухия тътен на камъните, удрящи по портата.

Събуди се от мекия допир на устни. Отвори широко очи.

Бетани се беше надвесила над него.

— Викат те. Помислих, че това е най-добрият начин да те събудя.

Мартин се изчерви и отвърна:

— Буден съм. Какво има?

— Майка ти има нужда от теб. — Тя се обърна и тръгна към вратата. Погледна го през рамо и добави: — И аз също.

И излезе.

Мартин поседя малко, сънен, замаян и объркан. Е, ако преживееше следващите няколко дни, тогава щеше да се чуди как се е превърнал в обект на обич за момичето, което обожаваше.

Винаги беше чувствал, че има нещо между тях, но всеки път, щом се осмелеше да си представи какво може да е то, беше потискал мислите си като глупашки блян. Сега се зачуди как нещата се бяха променили така внезапно. Защо толкова му се искаше да се ухили като смахнат, след като светът около него рухваше?

Стана и забърза към покоите на родителите си, които майка му в момента споделяше с Бетани, нейната майка и още няколко дами от градчето с техните десетина деца. Стаята винаги му беше изглеждала просторна, но сега изглеждаше малка и претъпкана.

Херцогиня Каралин стана и хвана ръцете на сина си.

— Как си, Мартин?

Лицето ѝ беше угрижено. Познато му бе това изражение. Тревожеше се за него повече, отколкото за братята му, и беше така още от детството му. Той не беше толкова уверен като Хал или толкова безразсъден като Брендан и като средното дете често го пренебрегваха, докато баща му се занимаваше с най-големия, а майка му се грижеше за най-малкия.

Мартин се усмихна, макар да му се искаше да се тръшне в леглото и да заспи отново.

— Добре съм, майко. Какво има?

— Имаме болни хора в задния двор. Не е толкова зле засега, по ще става по-лошо. — При толкова събрани натясно хора можеше да избухне епидемия, от нещо сравнително леко като стомашно разстройство до нещо смъртоносно като червена чума или петниста лудост. Тя добави тихо: — Трябва да помислим как да изведем оттук тези, които са най-зле.

— Къде да ги отведем и как?

— В Елвандар — каза тя. — Баща ти със сигурност бърза насам от Джонрил и води и лечители, но много от тези хора умират и ще умрат, ако не им дадем помощ скоро. — Изведнъж тя потрепери.

Мартин я погледна разтревожено и попита:

— От какво толкова те е страх, майко?

Тя сниши глас и прошепна:

— От треска.

Мартин за миг затвори очи. „Треската“ можеше да е различни неща, но всички, които я имаха, страдаха от еднакви симптоми: изпотявания и студ, ужасна жажда и дори халюцинации. Ако лечителите не можеха да помогнат, завършваше със смърт. Обикновено траеше от седем до десет дни и за трескавите се грижеха близките им. Но тук и сега треската можеше да извади гарнизона от строя.

— Ако ще ги извеждаме, трябва да го направим, преди да се изтощят твърде много, за да могат да пътуват. Ще наредя на сержант Ръдър да организира нещата. Ще ги изведем по залез-слънце. — Помълча и добави: — Бих искал ти, графиня Мариан и лейди Бетани също да заминете.

— Не — каза майка му твърдо. — Това са моите хора. Това е моят дом. Щом ти оставаш, оставам и аз.

Той вдигна ръка.

— Майко, моля те. Някой трябва да се грижи за болните и не мога да си представя по-подходящ човек, а и ще ми е по-леко, ако знам, че ти и семейството на граф Робърт сте в безопасност.

Майка му го погледна накриво.

— Така ли?

— Да — отвърна той, неразбрал въпроса ѝ. — Освен това, ако не отидеш ти, ще трябва да пратя Ръдър, а той ми трябва тук.

— Ох — отвърна тя. — Съвсем си като дядо си, когато си наумиш нещо, тъй че няма да споря.

Той я целуна по бузата.

— Бащата на татко или твоят баща?

Тя се намръщи, после отвърна:

— И двамата.

Това го накара да се усмихне. Целуна я отново по бузата и излезе.

Изтощението си казваше тежката дума, но докато младият командир минаваше покрай ранените и им кимаше за поздрав, те му отдаваха чест. Мартин не знаеше какво е направил, за да спечели уважението им. А после осъзна каква е причината: те искаха да успее. Защото ако успееше, щяха да оцелеят. Ако се провалеше, проваляха се всички.

Преминаването през главната зала — жените и децата бяха заели всяко кътче по пода — му отне няколко минути. Жените му се усмихваха и се обръщаха към него със „сър“, „лорд Мартин“, а една дори го нарече „ваше височество“!

Това го стъписа. Беше си позволил да се нарече „принц“ пред кешийския командир, самовъзвеличаване, избягвано от фамилията му от поколения. Неговият прапрадядо, на когото беше наречен, беше брат на краля и той и синът му Маркус бяха принцове с ранг, получен по рождение, но Маркус така и не бе прибягвал до титлата, нито неговият син, първият херцог Хенри, нито бащата на Мартин, вторият херцог Хенри. Хал щеше да е третият херцог Хенри, но сегашният крал беше много далечен братовчед в най-добрия случай и единственото, което отличаваше Мартин, братята му и баща им от десетките други далечни братовчеди на краля беше, че бяха Кондуин.

Първият Мартин беше незаконороден, но припознат и удостоен с титла от баща си, следователно беше от кралската кръв.

Мартин поклати глава. Вероятно се бе поддал на умората, за да се отнесе така умът му.

Денят изтече, но обстрелът на портата продължи и през нощта. Когато предутринното зарево се появи на изток, Мартин отиде до портата толкова, колкото можеше да е безопасно, за да види какво става. Един войник, тънък и дългокрак, казваше се Мийнс, наскоро повишен от ефрейтор в сержант, дойде при него.

— Къде е Ръдър? — попита Мартин.

— О, най-после го убедих да поспи малко, сър. Мога да го доведа, ако ви трябва.

— Не, остави го да спи. — Нов камък се натресе в портата и той чу звука от цепене на дърво и видя как гредите се разтърсиха. — Какво мислиш?

— Не е моя работа да мисля, сър — отвърна Мийнс.

— Роден сержант — засмя се Мартин.

— Ако имате предвид кога мисля, че ще поддаде портата, два дни, може би по-малко. Най-добре да сме готови за бой по всяко време след утре на разсъмване.

Мартин кимна. Зидът около портите беше разбит и пропукан, зъберите на стените от двете страни — разбити на отломки. Мъжете не можеха да стоят и да се бият на няколко разтега от двете страни на портата, защото не беше останало укритие. Ако кешийците докараха таран, защитниците щяха да са изложени на обстрел при опит да го спрат, а кешийските стрелци щяха да имат лесни мишени.

— Майка ми и другите дами искат да изведат болните от цитаделата — каза Мартин. — Ръдър ми трябва тук, но също така ми трябва опитен войник, който да се погрижи за тях. Възлагам го на теб. — Огледа се и добави: — Не ни останаха много хора, нали?

— О, достатъчно са. Баща ви остави няколко ветерани. А и никои от градските доста ги бива в кръчмарските свади — знам го от едно време, докато пиянствах в градчето.

— Не пиеш ли вече?

— Не и сериозно — отвърна Мийнс. — Баща ми все ми се караше, че нямам мярка в пиенето. Щях да ги имам отдавна тия нашивки, ако не пиех толкова. Разбирате ли, за да имат мярка в пиенето, някои хора изобщо не трябва да хващат чаша… Не съм пил от пет години. — Ухили се. — Обаче спуках няколко глави в пристанищните кръчми навремето… — Поклати глава. — О, момчетата ще се опрат на кешийците, и то здравата. Това е техният дом, сър. Тази цитадела ще удържи, докато баща ви стигне до нас. Убеден съм в това.

— Дано да си прав, сержант.

Мартин се върна в цитаделата и се зае с обичайните си ежедневни грижи. Щеше лично да проведе огледа на складовете, за да се увери, че има достатъчно храна за всички, след това щеше да обиколи всеки пост, за да види как са хората, после щеше да заеме мястото си на върха на цитаделата и да наблюдава действията на кешийците. И да чака.

— Запалителен фургон! — отекна вик от върха на цитаделата.

Мартин тъкмо се беше сбогувал с майка си и другите дами, преди да тръгнат за Елвандар. Най-болните, които не можеха да вървят, ги вдигаха на носилки и в най-добрия случай на групата щеше да ѝ отнеме седмица, докато стигнат до Речната граница и елфите. Беше му ужасно неприятно, че тръгват в това състояние, но знаеше, че един гарнизон, обзет дори от сравнително лека епидемия, ще даде още едно предимство на врага.

Сержант Ръдър влезе забързано.

— Кешийците са подкарали запалителен фургон към портата, сър. Решени са да влязат колкото може по-скоро, изглежда.

Мартин кимна и се обърна към сержант Мийнс.

— Изведи ги безопасно. И се грижи за тях.

Тунелът извеждаше от по-долното подземие под кухненските килери. Заминаващите се бяха наредили на опашка още преди разсъмване и вече почти всички бяха минали през него.

Мартин изтича навън и се качи на стената.

Кешийският запалителен фургон беше натоварен с накиснати в масло дърва, а върху тях — стегната на бали слама. Няколко мъже го бутаха и го направляваха, колкото бе възможно, със стърчишката. Беше като кормуване на лодка, когато дърпаш лоста в обратната посока на тази, накъдето искаш да завиеш.

Фургонът се натресе в дясната страна на портата и кешийците го подпалиха. Огънят се разгоря буйно, но общо взето само по каменния зид. Дървото на портата тлееше и димеше, но не пламваше — войниците на Крудий се бяха окопитили бързо и вече изливаха ведра с вода от вътрешната страна на портата срещу огъня, за да намалят горещината и дървото да не пламне.

Ръдър дойде и застана до Мартин.

— Какво мислиш?

— Ще отслабне малко, но освен ако не са толкова луди да почнат да пращат хора с мехове с масло, за да се опитат да разтрят огъня, портата ще издържи.

— Мислиш ли, че ще докарат и таран?

— Не. Няма да рискуват да се забъркат в такава каша, особено с тоя огън. Ще накарам момчетата да излеят масло върху тях веднага, ако са толкова глупави да опитат, и те го знаят. Ще изчакат пламъците да намалеят и ще метнат още няколко камъка да видят колко щети са причинили, после може да пратят още един фургон — и мога да се обзаложа, че ще го насочат по-добре, точно в средата.

Мартин само кимна. Въздъхна уморено и се зачуди къде ли е баща му.

Хенри, херцогът на Крудий, замахна с меча си към таласъма, който се опитваше да го смъкне от коня. Зеленикаво-синкавото лице на съществото беше изкривено в зъбато ръмжене, оголило чудовищно дълги зъби. Брендан налетя зад таласъма и го посече в шията, под предпазителя от метални брънки, където кожата беше оголена, и той рухна на земята.

Бяха се натъкнали на банда таласъми, докато се придвижвани през Зеленото лоно. Двеста конници на Хенри срещу трийсет таласъма.

Таласъмите се обърнаха и побягнаха в дълбоките гори веднага щом разбраха, че си нямат работа с малък отряд, излязъл от Джонрил. Бяха много опасни за кервани и малки патрули, но тежката конница не им беше по зъбите.

Хенри обърна коня си в полукръг и викна на първи сержант Магуин:

— Докладвай!

— Един мъртъв, двама ранени, милорд.

— Проклятие! — Беше почти обезумял от тревога за жена си и сина си. — Трябваше да пратя съгледвачи.

Усети внезапна болка, погледна надолу и видя червено петно на табарда си.

— Татко! — извика Брендан.

Падналият таласъм държеше окървавена кама. Беше събрал достатъчно сили, за да прободе херцога.

— Нищо ми няма — каза Хенри и се хвана за хълбока. — Ще ме превържат и ще продължим… — Очите му се подбелиха, той се хлъзна от седлото и се свлече на земята.

Брендан се озова до баща си за секунди. Първи сержант Магуин коленичи и огледа херцога, но Брендан вече беше разбрал, че баща му е мъртъв, още преди войникът да каже:

— Счупил си е врата, сър. — И добави, сякаш това можеше да е някакво утешение: — Поне не е усетил нищо.

Сълзи бликнаха от очите на Брендан.

— Татко? — възкликна той, сякаш очакваше отговор.

Войниците се струпаха около тях. Момчето плачеше открито и накрая първи сержант Магуин сложи ръка на рамото му.

— Сър, вие командвате. Трябва да продължим.

Брендан примига и си пое дъх.

— Прав си.

— Какви са заповедите ви, сър? — попита сержантът.

Брендан се изправи, обърна гръб на баща си и стисна устни.

Спомни си всеки урок за войната, научен от мъжа, който лежеше зад него. След това каза високо:

— Погребете мъртвите. Отдели двама души да придружават ранените след нас. Продължаваме. — Огледа войниците и повиши глас: — Запомнете това място добре, защото един ден ще се върнем, ще приберем мъртвите и ще ги погребем с почит.

Всички го гледаха смълчани и с очакване. Брендан си пое дълбоко дъх, потисна болката и добави спокойно: — Отиваме да спасим моя брат в Крудий.

Двама войници вече вдигаха мъртвия му баща.

— Сбогом, татко — промълви Брендан. Яхна коня си и си помисли: „Хал вече е херцог, а дори не го знае“. Махна на бойците си. — Към Крудий!

15.

Загадка

Хал хвърли ножа през стаята.

Острието удари в стената, ножът тупна на пода и Тай се подсмихна.

— Ако искаш да се забие, използвай нож за месо. Ножовете за хляб са с тъпи върхове.

Хал стана от масата.

— Тъй ли? — Прекоси частната трапезария на горния етаж на „Речната къща“ в Ролдем, вдигна ножа, занесе го на масата и го избърса със салфетката. — Благодарен съм за гостоприемството на баща ти и за компанията ти. Храната е чудесна. — Въздъхна и седна. — Панталоните ми отесняха от толкова ядене. И виното! Никога не съм опитвал такова вино в Крудий. Но се побърквам от скука.

Университетът почти бе затворил врати, след като студентите от Кеш, Островното кралство и Източните кралства побързаха да се приберат по домовете си с първите налични кораби, щом бе дошла вестта за плаващия на север кешийски флот. По съвета на майстор фехтовач Филип и на лорд Джеймс Хал се беше оставил на грижите на Тай Хокинс и баща му Талвин.

Посочи с ножа Тай.

— Знаеш ли, бас слагам, че тук изчетох повече книги, отколкото ако бях останал в университета. И беше доста голямо облекчение, че не ми се налагаше да слушам всяка досадна лекция, макар че няколко бяха интересни. Но трябва да изляза навън. Трябва да половувам, да пояздя, да подгоня елен или мечка. Да ида на риболов! Да се поразходя! Каквото и да е!

— Можем да се поупражняваме, ако искаш — предложи Тай.

— Не! Омръзна ми почти да те надвивам — отвърна Хал с усмивка.

— Ставаш все по-добър — ухили се Тай. — На следващия турнир може и да ме надвиеш. Малко по-бърз си от мен.

— Не съм. — Хал се отпусна на стола. — Разбери, Тай. Просто се побърквам тук.

— Докато не получим вест от лорд Джеймс или от посланика ви, че е безопасно да отпътуваш… — Тай сви рамене. — Харесва ли ти, или не, все пак си роднина на краля на Островите. Това те прави важна клечка.

— Далечен роднина. — Хал отпи от лекото бяло вино, поднесено с обяда: полято със сос печено пиле със запарени зеленчуци. Преди да заживее в „Речната къща“, не би повярвал, че такава проста храна може да се направи толкова вкусна само с малко масълце и няколко билки. Отново въздъхна тъжно и каза: — Ако можех да намеря начин да открадна готвача ви, щях да го направя.

— И ще надебелееш още — отвърна Тай със смях. Сложи крака на масата и отпи от виното. — Франсиско е най-добрият ученик на Люсиен — Люсиен е главният готвач на татко в Оласко. Не мисля, че би напуснал Ролдем за такова селско място като Крудий… — вдигна ръка, щом Хал понечи да възрази, — колкото и да е чаровно по свой начин. Франсиско обича изобилието и охолния живот в Ролдем, който, вярвам, ще се съгласиш, е най-цивилизованият град на света.

Хал кимна. Не беше пътешественик и никога не беше ходил на изток от Ябон, докато баща му не реши да го прати в университета тук. Беше се отбил на учтива визита при принц Кдуард в Крондор, където бе прекарал една отегчителна вечеря, по време на която, докато единият говореше, другият кимаше, тъй като нямаха нищо общо помежду си. Принцът на Крондор охотно разправяше клюки за двора на Изтока, за хора, за които Хал изобщо не беше чувал, а темите на Хал за лов, боеве с таласъми и тролове и надзираване на имения изглеждаха объркващи и непонятни за принца.

След това беше имало нощен престой в Малаков брод, после беше продължил до Саладор, където бе изтърпял две нощи на гости на много далечен братовчед, херцог Луис, а след това — задължителната визита при краля, за да отдаде васалната си почит в Риланон.

Беше се впечатлил както от Риланон, така и от кралския двор. Крал Грегъри се бе оказал гостоприемен и изглеждаше съвсем интелигентен човек. Трудно беше да се определи всъщност при толкова много почитание, отдавано му на всяка крачка. Дори дворът на принца на Крондор беше по-малко официален, а порядките в двора на бащата на Хал си бяха съвсем свободни в сравнение с тукашните. Всеки се кланяше, щом кралят влезеше или напуснеше залата. Човек не можеше да седи в негово присъствие, освен ако той не седне първо, и не можеше да говори на негово величество, освен ако той не го заговори. Усещането за надвиснала опасност, ако наруши етикета, беше накарало Хал да се затвори и да мълчи през цялото време, докато беше там.

Когато стигна в Ролдем, нямаше представа какво да очаква, но бързо се потопи в бурния и шумен студентски живот. Единственият прием при краля и двамата му сина, Констънтайн и Албер, се беше оказал изненадващо отпускащ. Кралят беше жизнерадостен и гостоприемен и личеше, че е благословен със семейство, което обожава, семейство, което, от своя страна, обожава него.

След това Хал беше хвърлен във водовъртежа с другите студенти — от Ролдем, Островите, Кеш и няколко от Източните кралства, — за да изучава езици, изкуства, музика, история, науки и малко магия. Главно се учеха как да бъдат просветени владетели — или поне така смятаха трима от учителите му.

Братята, които ръководеха университета, бяха благочестиви мъже от ордена на Ла-Тимса Белия, Следовника на Единствения път. Знанието беше сила, а със силата идва дългът, учеха те.

Хал също така откри, че като членове на аскетичен и целомъдрен орден братята не търпяха онова, което минаваше за „забавно“ сред повечето студенти. Дисциплината беше сурова и наказанието незабавно, дори за най-малките нарушения на правилата, а предпочитаният инструмент за това наказание беше боят с пръчка. Хал беше понесъл по-малко от всички, защото беше по-сдържан от другите момчета: суровият живот на границата го беше накарал да израсне малко по-бързо от другите юноши на неговата възраст.

Радваше се на нощите, прекарани навън с другите студенти, но докато те предимно се напиваха и си разправяха невероятни истории, измислени, за да впечатлят кръчмарските слугинчета, той обикновено седеше кротко и изкарваше цяла вечер с една халба ейл. Никога не го бяха наказвали, че не се е върнал навреме или че се е поболял от много пиене или опиат.

Рядко играеше комар, и то предпазливо, тъй че никога не печелеше, нито губеше значителни суми, и винаги заобикаляше отдалече момичета от простолюдието. Едно особено тежко преживяване с градско момиче на празника Средилетие го бе научило да е предпазлив, макар че другите момчета като че ли си губеха всичкия ум, щом някое хубаво момиче се окажеше наблизо.

— За какво мислиш? — попита Тай. — Нещо се отнесе.

— Просто се замислих за първия път, когато дойдох тук. — Хал въздъхна и стана. — Трябва да изляза. Макар и само за час разходка.

Тай бързо скочи, усмихна се, опря ръка на гърдите на Хал и рече:

— Чакай малко, приятел…

Хал се ухили, пристъпи напред, а след това се завъртя и го подмина. Скочи с весел смях и затича надолу по стълбите, едва успя да завие на площадката между етажите и драсна на една крачка пред Тай.

Изхвърча през трапезарията на главния етаж — гостите бяха малко — и изтича по стълбището и навън през вратата. Русокосият младок бе на секунди след него.

След заминаването на майстор фехтовач Филип и лорд Джеймс в деня след кралския прием слуховете за война бяха прелели в ужасната новина, че Кеш е тръгнал срещу Островите. Поради това улиците на града бяха необичайно тихи.

Тай най-после догони Хал.

— Чакай! Щом си решил да пренебрегнеш майстора, баща ми и лорд Джеймс, поне прояви малко благоразумие и ходи въоръжен. — Хвърли меча, който беше грабнал от стаята, и лорд Крудий го хвана във въздуха.

— Благодаря. — Окачи оръжието на колана си и си пое дъх.

— Морски въздух! Тук в Ролдем е по-различно от Крудий. Повече… подправки, или цветя, или… не знам какво, но е хубаво. Живял съм близо до океана, откакто съм се родил, и не мога да си представя какво трябва да е, ако живееш в планина или пустиня.

— Крудий едва ли е град. Градче в най-добрия случай. Но е столицата на херцогството. Подозирам, че всеки херцог преди баща ми е мислил да премести столицата в Карс — търговския център, — но… — Хал сви рамене. — Може би и аз ще го обмисля.

— После се ухили. — За няколко минути поне.

Огледа се, готов да попие всеки звук, след като бе стоял заключен в един ресторант почти цял месец.

Беше много тихо.

Внушителен кешийски флот беше вдигнал платна от юг и нападаше градове и градчета на Кралството нагоре по крайбрежието. Макар и неутрален, Ролдем беше исторически близък с Островите и флотата му представляваше възможна заплаха. Макар да изпращаше успокоителни послания на крал Карол, имперският канцлер също така бе изпратил ескадра пред залива на Ролдем, за да обезкуражи намеренията на флота му да излезе в открито море. Това беше стратегически ход, тъй като ролдемската флота можеше лесно да съкруши кешийците, но щеше да е акт на война, а точно сега Ролдем правеше всичко възможно да остане неутрален. Кралят искаше да поеме ролята на честен посредник между двете воюващи държави, тъй че заповяда на флотата да остане на място, докато той изпращаше дипломатически послания до двете столици.

По тази причина хората стояха по домовете си — от страх от кешийско нападение. Повечето смятаха, че е малко вероятно да се стигне до война, но от това страхът не намаляваше.

Всеки дюкян, покрай който минаваха, беше затворен или празен и всяка стъпка покрай уличен продавач предизвикваше жадни молби да огледат стоката и алчните погледи на търговците, останали толкова дълго без купувачи.

— Война ли идва? — попита Тай.

— Вече е дошла — отвърна Хал. — Поне в моята държава. Не знам дали първата стрела е пусната и първият меч е ударил, но ако още не е пролята кръв, ще е скоро.

— Как можеш да си сигурен? Не е ли възможно това да е някаква хитрина, начин да се спечелят отстъпки от краля на Островите?

— Един ден ще бъда херцог и макар и да не съм най-умният студент, който университетът е виждал, знам как да слушам, да чета и да прилагам уроците на по-мъдрите от мене. — Хал се мъчеше да говори небрежно, но Тай усети, че е сериозен. — Толкова големи флоти, каквито е хвърлил Кеш, не се пращат във враждебни води за лъжлива маневра или за да подтикнат дипломация. Пращат се, за да наложат отстъпки или да завладеят.

Спря и се огледа. От мястото им покрай кейовете заливът се виждаше добре.

— Виждаш ли онези скупчени кораби там? — каза Хал и посочи.

— Да. И какво?

— Всеки от тях е собственост на някой, който губи злато. Всеки час, през който корабът стои там, е час, през който собственикът му не печели. Дърво гние, въже се къса, метал ръждясва, а на хората трябва да се плаща дори да седят там и да не вършат нищо. Или трябва да се освободят и собствениците да останат без екипаж, щом търговията се върне, но корабите правят пари само ако прекарват товар или превозват пътници.

— Отвъд Кралско море и в Горчивото море има синдикати, където поръчители на товари вече губят състояния, защото договорените стоки са заплатени, а не се доставят. Мъже, седящи в кафенето на Барет в Крондор, в кръчмата на Руфино в Саладор и в гостилницата на Ханос в Риланон, хора, които са били богати допреди месец, вече са на ръба на бедността. Съсипват се съдби. На търговците ще им свърши стоката и ще има гладуващи. — Обърна се и погледна Тай. — Поне Кеш досега не е пратил убийци за мен.

— Доколкото знаем — отвърна Тай. — Държахме те на скрито… досега! — Светлокосият младеж се засмя.

— Но сега сме просто двама млади мъже, които си прекарват приятно следобеда. Ходим си, гледаме, говорим си за живота и сме извън чудесното заведение на баща ти, което в момента е моя тъмница!

Тай се засмя пак.

— Имало ли е някога по-добра тъмница?

— Вярно. Но надебелявам. — Хал се потупа по корема. — Добре ще ми дойде малко лов, няколко дни в горите, готвене на лагерен огън и ще мога пак да се събера в тези панталони.

— Е, можеш да ядеш по-малко.

— От сготвеното от Франсиско? — Хал го погледна така, сякаш казаното е пълна лудост.

— Е, вярно е, че е много добър. — Тай се огледа и присви очи.

— Какво? — Хал проследи погледа му.

— Онези мъже ей там. Мисля, че ни наблюдават. Не ги зяпай.

Хал им обърна гръб, все едно си говореха нещо лично с Тай, и каза тихо:

— Висок мъж, черно наметало, нисък, зелен жакет над мръсно сива риза?

— Те са — отвърна Тай и извъртя глава, все едно слушаше нещо, което не иска да чуе.

— Видях ги, че ни наблюдават, още преди да завием на ъгъла. Помислих си, че може да ни следят.

— И защо не ми каза?

— Не исках да те тревожа излишно. — Хал продължаваше да е с гръб към тях. — Какво правят сега?

— Не ни наблюдават. И са много старателни в това.

— Знаеш ли някоя долнопробна бирария наблизо?

Тай се ухили.

— Знам, разбира се. Зад следващия ъгъл.

— Задна врата?

— На хубава задна уличка. Налагало ми се е да я използвам.

— Сбивания?

— Жени.

Щом тръгнаха по улицата, Тай продължи:

— Когато пристигнахме тук, бях новак за много неща, включително чара на дамите.

— Няма ли дами в Оласко?

— Имам майка в Оласко.

Хал се засмя.

— Разбирам.

Завиха на ъгъла.

— Майка ми смята, че трябва да уседна. Тя е… — Гласът му заглъхна. — Майка ми е преживяла много… да кажем, че би била по-щастлива, ако си намеря някоя хубава млада жена и създам семейство.

— А баща ти какво смята? — попита Хал, щом Тай бутна вратата на кръчмата, и хвърли поглед на табелата, под която мина. Беше рисунка на мъж с хубава ливрея, подгонен от голямо черно куче, което го хапеше по петите.

— Баща ми смята, че ще стигна до това, когато ми дойде времето — отвърна Тай. — Той също е преживял много, но преживяното го е научило на други неща. — Разпери театрално ръце. — Добре дошъл в „Бягащият слуга“.

Беше точно това, което човек може да очаква от крайбрежна кръчма в пристанищен град: пълна до пръсване с работници, моряци, рибари — и крадци и мошеници, несъмнено.

— Не е точно като „Речната къща“ — измърмори Хал.

— Вярно, но за мен точно това е чарът ѝ, не разбираш ли? — Тай тръгна към тезгяха и подвикна: — Бабет! Любов моя! Липсвах ли ти?

Жената зад тезгяха беше поне петдесетгодишна, сигурно и повече, с повехнала кожа и лошо наклепан руж по бузите. Беше потъмнила очите си с кьол или каджал, както го наричаха понякога, и носеше най-невъзможната червена перука, която Хал беше виждал, включително тези, които носеха пътуващите артисти и клоуни. Тя се усмихна.

— Тай! Скърбях, че не идваш. — Гласът ѝ беше толкова груб, че за миг Хал се усъмни дали не е мъж. Но това можеше да е от лулата, провиснала от устните ѝ, и от много лютия и силен табак, който явно предпочиташе. — Кой е приятелят ти?

— Хенри.

— Хал. — Хал протегна ръка и жената я пое и стисна пръстите му.

— Приятно ми е.

— Жадни сме — рече Тай, а Хал кимна.

— Две черни! — извика тя и младият мъж зад нея награби две големи порцеланови халби и ги напълни с много тъмна бира. Поднесе им ги, а Тай плесна сребърна монета на тезгяха. — Кажи ми, когато това свърши.

Отведе Хал до един висок до кръста рафт на отсрещната стена, където можеха да поставят халбите и да стоят, тъй като нямаше празни столове на нито една от масите. Хал удари глътка и устата му се напълни с гъста пенлива течност, каквато никога не бе вкусвал. Беше с орехов аромат и леко горчива, но в същото време имаше някаква сладост, която се задържаше на езика.

— Чудесна е. Как ѝ казвате?

— Портър — отвърна Тай. — Вари се за носачите, които работят по кейовете и реката. Уникална е за Ролдем, а точно тази е пример за най-доброто. Нарича се „Черната красавица“. — Сниши глас и добави: — Отпивай полекичка. Добре е да изглеждаш пиян, но не се напивай.

Хал кимна и попита:

— Колко?

Тай разбра какво има предвид.

— Ако не дойдат след нас ли…? Може би час, после излизаме през задната врата. Ако ни чакат отпред, се промъкваме иззад ъгъла и ги виждаме, преди те да видят нас.

— А ако наблюдават отзад?

Тай се ухили.

— Е, тогава ще се видим едновременно.

— Разкажи ми за Оласко.

Двамата младежи бяха станали постоянни спътници от близо месец, откакто бе дошла вестта за възможна война, и се бяха опознали толкова добре, че Хал смяташе Тай за приятел. И все пак много неща около него си оставаха загадка.

— Няма много за разказване всъщност — отвърна Тай. — Първите заселници били колонисти от Ролдем, тъй че езикът е почти същият, освен по някоя по-странна дума или акцент. Не е кой знае каква работа да научиш разликата бързо. Херцогството е било много влиятелно в Източните кралства, тъй като последният владетел преди сегашния херцог Вариан, Каспар, бил много силен и се налагал. Но това е било отдавна. — Въздъхна, лицето му застина и изведнъж той сякаш се състари. После усмивката му се върна. — Но планините са величествени и ловът в тях е прекрасен.

— Бих искал да ги видя и да отида на лов там — каза Хал.

— Ще го направим, стига тази сегашна лудост да спре. А Крудий? Как е ловът там?

— Много добър. От подножията и нагоре до Сивите кули е главно гориста земя. Имаме глигани, стигат до раменете на човек на височина.

— Не може да бъде!

— Не лъжа! Глиганите са големи, бързи и зли. Трябва ти копие за глиган, десет стъпки дълго, със стоманено острие и подложка за тъпия край за колана, иначе ще ти налетят, ще те съборят и ще те изтърбушат! Имаме кафяви мечки и лъвове, макар че повечето са избити, и много вълци и сърни, елени и лосове. — Сви рамене. — И виверни се срещат понякога.

— Виверни? — Тай го изгледа недоверчиво. — За глиганите хайде, обаче виверни? От драконовия вид?

— Така казват, макар че е все едно да кажеш, че някое от ония малки кученца, дето придворните дами носят насам-натам, са от вълчия вид.

— Виждал ли си виверн?

— Ха! Баща ми държи главата на един долу в подземията. Висеше в трофейната зала, но майка го накара да я свали долу. Каза, че я отвращавала. — Хал се ухили. — Доста отвратителна си беше всъщност. Червеникави очи и жълти зъби, а мъжът, който я донесъл на прадядо ми, зашил ушите накриво, тъй че стояха малко така… — Показа с два пръста, единия сочещ нагоре, а другият — настрани.

— Дами?

— Не могат да се сравнят с това, което имате тук, определено.

— Никъде няма като дамите на Ролдем — каза Тай. — Тук е пълно с мъже с богатство, власт и сан, а това е като магнит за красавици от всякакъв ранг. Е, та дамите на Крудий?

— Малко са. — Хал сви рамене. — Ако имаш предвид дами с благородно потекло.

— Момичета тогава — каза Тай нетърпеливо.

— Малко, с които си струва да си прекараш времето. — Усмихна се кисело. — Нали каза за онзи проблем, който си имал в Оласко?

— Майка ми ли?

— И аз имам, в Крудий. — Хал въздъхна престорено. — И тя познава всеки, имам предвид всеки в градчето. Грижи се за болните и гледа всеки, който е изпаднал в затруднение, да има храна, и се занимава с цялото пазаруване за херцогското домакинство…

— Значи клюки?

— Да. Имаше едно момиче, дъщеря на мелничар, която привлече погледа ми, и се кълна, че майка ми ме хвана в стаята ѝ и ми изви ухото, за да не се облагодетелствам от сана си… Бях на тринайсет! Беше първата ми целувка!

Тай зарева от смях.

— Значи не много?

— Не много. Няколко, най-вече, когато майка ми я нямаше или когато пътувах, но не като тук. В Крудий аз съм… ами, син съм на херцога и ще съм следващият херцог, тъй че… не е като тук. — Отпи голяма глътка.

— Леко — предупреди го Тай.

— Една халба няма да навреди.

— Но никога не е само една. Е, в какъв смисъл не е като тук?

— Баща ти е благородник, нали?

— В известен смисъл. Има патент от Островите, рицарски сан във вашата част на кралството, от Илит или Ястребово гнездо, там някъде. Но сме живели в Оласко толкова дълго, че ми е роден дом.

— Е, точно това е — каза Хал. — Не можеш да хвърлиш умряла котка в Ролдем, без да удариш благородник. Тъй че макар да си благороден, не си толкова благороден. — Тай го изгледа насмешливо. — Знаеш какво имам предвид. Ако се напиеш и се намериш в леглото на някоя кръчмарска слугиня, това е само нещо за момента. Ако аз го направя, аз съм син на херцога. За един ден всички в града ще клюкарстват.

— И майка ти ще разбере.

— Да — съгласи се Хал.

— Съчувствам ти, приятел — каза Тай и се престори, че отпива. Огледа се бързо да види дали някой ги наблюдава и след като се увери, че никой не гледа към тях, изля малко от питието си на покрития със слама под.

— Освен това и Бетани…

— Коя е Бетани?

— Дъщерята на лорд Робърт, граф на Карс и васал на баща ми. Всички очакват да се оженим. — Хал въздъхна.

— Не е ли хубава?

— Напротив. Тя е… много е красива. Умна е, забавна и може да стреля с лък по-добре от всички в цялото херцогство, освен може би от брат ми Брендан. Без да броим елфите, разбира се.

— Без да броим елфите, разбира се. — Тай завъртя очи. Като повечето хора в Изтока, той смяташе приказките за елфи, джуджета, таласъми и тролове за измислици, граничещи с мита и легендата.

Хал продължи:

— Тя е може бе едно от най-привлекателните момичета в херцогството, просто…

— Какво? Не я ли харесваш?

— Харесвам я, и то много, но не съм влюбен в нея.

— Любов? — Тай беше искрено изненадан. — Ти си син на херцога. Ще се ожениш по политически причини, Хал. Любовта няма нищо общо с това.

— На запад е различно — отвърна Хал. — Кралят едва ли се интересува кой за кого се жени, тъй че… — Помълча. — Бет ми е като сестра. Познавам я, откакто се роди. Тя е на същата възраст като брат ми Мартин. Шляпали сме във водата в една и съща баня, и тримата.

— Е, сигурен съм, че всичко ще е наред. Не е като да се жениш за непозната поне, както правят повечето от тия тук.

Хал разбра, че говори за благородната класа на Ролдем.

— Да. Ако бъда задължен, ще го направя. И Бет също. Но…

— Какво?

— Брат ми Мартин.

— Какво брат ти Мартин?

Хал се усмихна тъжно.

— Той е влюбен в нея.

— Той ли ти каза?

— Не всъщност. Мисля, че е твърде глупав, за да си го признае, но нещо става между тях от няколко години. — Хал сви рамене. — Дори това не би било кой знае какъв проблем, защото Мартин е толкова благонадежден и верен, колкото може да е един брат, но…

— Какво? — настоя Тай, вече много заинтригуван.

— Мисля, че Бет също го обича.

— О. — Тай кимна. — Брат, който е верен и влюбен в жена ти е едно, но жена ти влюбена в брат ти…

Хал отвори уста да отвърне и изведнъж очите му се присвиха.

Тай хвърли поглед през рамо и видя двама влизащи в кръчмата мъже. Единият беше с рижа брада, сив жакет и къса моряшка сабя на кръста, а другият — чернокос, с тъмнозелена жилетка и два дълги кортика на колана. Не бяха същите, които ги бяха наблюдавали, но Хал забеляза, че огледаха помещението, като погледът им се задържа за миг върху него и Тай, преди да тръгнат към тезгяха.

Тай заби поглед в халбата си и попита:

— Видя ли?

— Видях — отвърна Хал. — Познаха ни.

— Последвай ме.

Тай тръгна целенасочено, но не и припряно към тезгяха и след това през вратата отдясно.

— Ще си помислят, че отиваме до клозетите, но това ще върви за не повече от пет минути.

От миризмата на вкиснала бира и изпражнения, лъхаща по коридора, Хал се увери, че се приближават към клозетите, но в края на коридора имаше две врати. Тай бутна задната врата и след това дръпна Хал през страничната. Беше килер с ведро с вода, мръсен парцал и две метли; едва имаше място да се съберат двамата.

— Мълчи — прошепна Тай. Задържа ръката си на бравата и надникна през малката цепнатина между вратата и касата.

Минаха около пет минути, след което Хал чу приближаващи се стъпки — а после стъпките забързаха навън през задната врата. Тай изчака миг и каза:

— Половината стена до клозетите е паднала, тъй че не е трудно да прескочиш зида и да излезеш на уличката. Несъмнено изтичаха натам да ни търсят, тъй че ще излезем през предната.

Забързаха по коридора, минаха през главното помещение и излязоха, без никой да им обърне внимание. Тръгнаха обратно към „Речната къща“ и Тай каза:

— Мисля, че ни стигат приключения за днес.

Хал тъкмо се канеше да се съгласи, когато първите им двама преследвачи излязоха от един вход наблизо с извадени оръжия.

— Но пък може и да не стигат — изсумтя Тай и извади меча си.

Хал извади оръжието си и се отдръпна надясно, за да отвори повече място на приятеля си. Улицата беше с плътна стена от дюкяни от едната страна и с реката от другата, тъй че двамата мъже щяха да са принудени да тръгнат право срещу тях. Двамата млади фехтовачи се отпуснаха и зачакаха в готовност. Тай каза тихо:

— Мислиш ли, че тия двамата не са чули за Двора на майсторите?

Миг преди двамата срещу тях да нападнат, Хал отвърна:

— Не мисля, че ги интересува.

Знаеше от опит, че има дълбока разлика между дуелиране и истински бой.

Тай го откри още в първия миг, когато се опита да избие настрани меча на противника си и разбра, че с лъжлив ход, не за да спечели позиция, а за да може да извади къс нож с лявата си ръка и да го забие в корема му. Но Тай се оказа достатъчно бърз, за да види заплахата. Извъртя се настрани и остави мъжа да го подмине.

— Значи ще е така, а? — Изрита го и мъжът се просна на паважа.

Хал разбра, че си има работа с уличен главорез, от начина, по който мъжът пред него скочи напред и след това се присви и се отдръпна. Внезапно осъзна още нещо. Другите двама също щяха да се появят.

— Най-добре да убием тия двамата бързо и да се измъкнем.

— Знам — отвърна Тай. Човекът му направи фаталната грешка да се опита да се обърне, докато все още беше на земята, и щом се изправи, се наниза на върха на меча на Тай.

Тай се обърна и видя, че противникът на Хал отстъпва. А после видя и двамата мъже от кръчмата — идваха на бегом от ъгъла.

Но вместо да нападнат, двамата забавиха и тръгнаха към тях с вдигнати ръце.

— Чакай! — извика онзи с рижата брада.

— Защо? — попита Тай, застанал над тялото на онзи, когото току-що беше убил.

— Затова — викна вторият и посочи зад него.

— Хал, какво иска да каже? — попита Тай, без да откъсва очи от двамата пред себе си.

— Идат още — отвърна Хал.

От другия край на улицата идваха на бегом шестима мъже.

— Елате с нас — каза червенобрадият.

— Откъде да знаем, че сте на наша страна? — попита Тай.

— Мислиш ли, че ония са на ваша страна? — отвърна мъжът и посочи.

Тай погледна натам. Мъжете, които се приближаваха, бяха извадили оръжия.

— Прав си! — извика Хал и нанесе един последен внезапен удар, който посече противника му в ребрата. Не беше убийствен удар, но щеше да го задържи достатъчно дълго, за да не се включи в гонитбата.

Драснаха като полудели, а мъжът с рижата брада им махна да завият на един ъгъл и затича към пристанището. Хал погледна през рамо и видя, че мъжете зад тях вече са поне десетина — и всички изглеждаха жадни за кръв.

Пълните обикновено с хора улици в пристанищния квартал на Ролдем щяха да са пречка, но след като търговията беше заглъхнала, кейовете бяха празни все едно беше свят храмов ден. Четиримата се втурнаха през един голям площад, надолу по друга улица и стигнаха до пристанището. В края на един кей беше завързан кораб и пред мостчето стояха десетина въоръжени мъже.

Тай започна да забавя, но тъмнокосият мъж извика:

— Всичко е наред. Хайде!

Мъжете пред мостчето се разделиха и четиримата изтичаха на палубата. Погледнаха назад тъкмо когато преследвачите им видяха струпаните пред кораба, забавиха, спряха и се разколебаха.

— Ако нападнат, връщаме ли се долу? — каза Тай.

— Няма да нападнат — отвърна онзи с червената брада.

— Защо? — попита Хал.

— Затова — рече спътникът им — очевидно това бе любимата му дума — и посочи към края на кея.

Оттам идваше отделение на градската стража на Ролдем. Стоманените шлемове блестяха под яркото слънце, половината мъже носеха пики.

Водачът на преследвачите ги видя, извика и хората му побягнаха по една странична уличка.

Началникът на стражата дойде пред докерите и запита строго:

— Е, какво значи това? Намерихме един мъртъв зад ъгъла и видяхме тайфа мъже, хукнали насам.

Един от докерите отвърна:

— Скочиха на едно от момчетата ни в уличката и се почна бой. Ние ги отървахме, после ония си намериха приятели и дойдоха тук да пребият момчетата.

Командирът на стражата го изгледа подозрително, но после видя кой е корабът и възкликна:

— О, това е…

— Да — рече докерът. — Мисля, че беше хитрина, за да се качат на борда.

— Е, това няма да го допуснем — каза старшият на стражата. — Избягали са, несъмнено, но ще огледаме и ще видим какво можем да намерим. — Поведението му подсказваше, че няма да си дава много труд с гледането и че не очаква да намери нещо. Махна с ръка на хората си да го последват и тръгна към уличката, в която беше избягала бандата.

— Е, с това приключихме — каза мъжът с червената брада и се обърна към Тай и Хал. — Моля, последвайте ме.

Нямаха избор, тъй че го послушаха и той ги поведе към вратата на една каюта в задната част на кораба.

Вътре ги чакаха двама души, млад мъж в морска униформа и красива млада жена. Жената се усмихна.

— Ето ви и вас.

— Мадам — каза Хал, а Тай се чукна с юмрук по челото във войнишки поздрав.

Тя въздъхна престорено.

— Аз съм лейди Франсиезка Сорбоз, верен слуга на негово величество краля.

— А аз съм Албер — представи се младият офицер. — Срещнахме се на…

— Вие сте принцът! — изломоти Тай. — Ваше височество… — Побърза да се поклони.

Хал го последва.

— Ваше височество.

Младият мъж се усмихна широко.

— Тук съм капитан, не принц.

— Това е корабът ви, ваше висо… Капитан? — учуди се Тай. — Да.

Махна на двамата младежи да седнат на тапицираната седалка пред големите кърмови прозорци. Макар каютата да беше капитанската квартира, не беше много голяма.

— Въздържахме се само да ви наблюдаваме от разстояние — каза лейди Франсиезка, — докато не решихте толкова глупаво да излезете навън за улична свада.

— Всъщност той реши да излезе, милейди — каза Тай. — Тръгнах след него, за да не пострада, а боят не беше наша идея. Просто се случи.

— Цял месец мина — каза Хал все едно, че това обясняваше всичко. — Е, кешийци ли бяха онези? Не приличаха на кешийци.

— Обикновени улични разбойници бяха — отвърна лейди Франсиезка. — Макар да подозирам, че поне един от тях може да е бил обучен наемен убиец. Двамата щяхте да бъдете намерени мъртви, или вие мъртъв, принц Хенри, а вие ранен, млади Хокинс, и версията щеше да е, че е било пристанищна свада между много мъже, а свидетелите щяха да разкажат противоречиви неща. Създай достатъчно объркване и истината се скрива.

— А докато градската стража изяснява нещата — добави принц Албер, — баща ми щеше да има трудната задача да уведоми крал Грегъри, че един негов далечен братовчед е убит в улична свада.

Хал осъзна нещо.

— Не ми отговорихте. Бяха кешийски агенти, нали?

— Не — отвърна лейди Франсиезка. — Въпреки флотата пред залива всъщност сме в добри отношения с Кеш. Поне в сравнение с това, с което си има работа напоследък Кралството. Не, знаем със сигурност, че не кешийски агенти се опитаха да ви убият.

— Кой тогава? — попита Тай.

— Това е въпросът, нали? — каза Албер.

— Да. Не е Кеш и със сигурност не е Ролдем — вметна лейди Франсиезка. — Това означава, че се намесва друг, неизвестен играч.

16.

Разкрития

Амиранта се напрегна.

Чакаше да види дали нещо няма да се обърка, докато Гуламендис довършваше първоначалното си заклинание. Двамата бяха прекарали повечето време от гостуването му в опит да измислят как да проучат демонското селение, без да се излагат на атака оттам.

— Мисля, че съм готов — каза елфът.

— Щях да съм по-спокоен, ако не беше казал „мисля“.

Гуламендис изгледа приятеля си с нещо, което трябваше да минава за насмешлива усмивка. Амиранта бе започнал да свиква с неуловимостта на елфското изражение през двете и половина седмици, откакто гостуваше на Укротителя на демони. Беше започнал и да цени повече народа му, макар да оставаше раздвоен от преживяното.

Кимна и Гуламендис започна последното заклинание.

Магьосникът зачака да усети настръхването от енергии, издаващо разлом в преградите между света на смъртните и демонското царство. Гуламендис довърши призоваването.

Не последва нищо.

— Е, това беше разочароващо — каза елфът.

— Какво усети?

— Нищо. — Погледна човешкия си приятел. — Просто нищо. Все едно от другата страна няма никой. Никакво демонско присъствие.

— Странно — каза Амиранта.

Стояха в средата на голямо празно помещение, облицовано с плочки за бъдещ склад, но засега неизползвано. Бяха получили разрешение да го използват от Тандареи, Велик учен и най-висшия член на Регентския съвет. Беше им отнело почти три дни подготовка на магически прегради срещу случайно призоваване. Преградите бяха достатъчно здрави според Амиранта, за да задържат в плен демонски принц, ако преминеше отсам, а намерението беше не да проникнат и да доведат демон, а просто да го задържат в другото селение достатъчно дълго, за да говорят с него. Ако беше станало според замисъла, щяха да са видели образа на демона, застанал в центъра на преградата, и щяха да могат да разговарят с него.

Амиранта от доста време бе стигнал до идеята, че би трябвало да може някак да се вижда през преградата в демонските кралства, но стигнаха до реален план едва след дълго обсъждане с Гуламендис и брат му Ларомендис, Майстора на илюзията.

Беше стигнал до идеята от две различни неща, които бе чул. Първо, от хората от Конклава, за първоначалната среща на Джим Дашър с демонския култ, служещ на Дахун, и призоваването на образа преди масовото клане, извършено от лудия магьосник Беласко. След това беше взел онова, което Ларомендис му разказа за портали за прорицаване, за „разломни прозорци“, както ги наричаше. Разломи, през които можеш да погледнеш, но не и да преминеш.

Защо да не се съчетаеха двете? Бяха поработили над теорията и Гуламендис неведнъж бе съжалил за отсъствието на брат си. Ларомендис беше отново в Елвандар, един от назначените от Тандареи за посланик при двора на кралицата на елфите. Амиранта знаеше, че е в ход някаква политика на Звездните елфи, но подробностите му се губеха. Поклати глава.

— Хм. Помня една история, за един ковач, дето веднъж забравил да забие последния клинец на конска подкова и подковата изпаднала в най-лошия момент, и конят окуцял, а ездачът бил изхвърлен от седлото и умрял, и не успял да донесе съобщение, което да опази краля да не влезе в капан, и кралството му паднало, а той бил убит. Така било изгубено кралство, само заради липсата на един клинец.

— И кой клинец пренебрегнахме?

Амиранта махна към купчината пергаменти, които бяха изписали настървено през последните няколко дни.

— Започваме отново. — После осъзна колко е уморен и добави: — Но може би утре? Точно сега не бих отказал бутилка от това, което минава за вино тук.

Таредел не слагаха грозде да ферментира, но бяха измислили много силна напитка от диви плодове. Наричаше се „леорвин“ и Амиранта започваше все повече да я харесва. Поне опияняващия ѝ ефект.

— Съгласен — отвърна Гуламендис. — Ще продължим работата утре. Тази нощ — вино.

Угасиха фенерите и излязоха.

Малко след това в центъра на пищната диаграма на пода се оформи сияещо облаче пара. Уплътни се в искрящ овал, през който можеше да се види фигура. Фигурата спря да се движи, сякаш долови нещо. Обърна се, все едно търсеше източника на усещането, после се приближи до прозореца, наведе се напред и се пресегна. Две пламтящи червени очи блеснаха на огромно лице. После мъглата изчезна.

Видяха лорд-регента и повечето членове на Регентския събор, забързани към огромната зала, използвана от Звездните елфи за техен възел на портали.

— Ако се съди по изражението му, лорд-регентът не е в настроение за учтивости — каза Гуламендис. — Хайде просто… да продължим…

За жалост лорд-регентът ги забеляза и им махна да се приближат.

— Призован бях от Великия учен до Порталите, нещо общо с демони според него. Елате и вие двамата.

Двамата Господари на демони тръгнаха смълчани след групата. Амиранта погледна Гуламендис и в очите му ясно се четеше въпросът: „А сега какво?“

Свитата се заизкачва по широкото стълбище към огромното здание, приютило всички портали на таределите. Влязоха и завариха вътре няколко суетящи се елфи — поне толкова близо до „суетене“, колкото ги беше виждал Амиранта. Гъвкава и изящна раса, таредел като че ли винаги се движеха с елегантност и прецизност, дори когато бързаха.

Тандареи, Велик учен на Клановете на Седемте звезди, надзираваше двама галасманти, магьосниците, на които бе доверено да създават портали или разломи, както ги наричаха хората.

Лорд-регентът спря на няколко стъпки от тях, лицето му бе изопнато в неразгадаема маска.

— Да? — каза с тон, който недвусмислено показваше, че е недоволен от призоваването. Вдясно и леко зад него стоеше Кумал, Военачалник на Клановете на Седемте звезди, и изражението му излъчваше също толкова недоволство като на господаря му. Двамата бяха облечени в официални халати, тъмнопурпурни и с ръкави, обшити с жълто-оранжево, всеки шев — със сребърна нишка. Златни шнурове и клупове стягаха халатите отпред. Халатът на Военачалника беше без ръкави и отворен отпред, оголвайки сребърната му нагръдна броня. Носеше златни еполети и златни гривни на китките.

— Защо бях призован? — попита строго лорд-регентът.

Тандареи отвърна:

— Милорд, изпращахме гадателски сонди през порталите до старите си домове, за да видим дали демоните все още ни преследват. Започнахме да изпитваме трудности в това на света Баладан. Нещо ни пречеше да задържим отворен портал достатъчно дълго, за да пратим през него гадателска сонда, и току-що открихме източника на това разстройване в проучванията ни.

— И затова ми заповядваш да напусна Регентския събор и да тичам тук? — Изгледа многозначително Великия учен и добави: — Събор, от присъствието на който не си извинен, Тандареи. — Погледът му се спря на не толкова официалното облекло на Великия учен, прост тъмносин халат и плетени сандали. Единственият знак за ранга му беше сребърна брошка над сърцето.

Тандареи се поклони.

— Точно затова не бях на Събора, милорд, и затова пратих да ви призоват, макар да знаех, че сте зает с по-жизненоважни неща. Това наистина не може да чака.

Старшите галасманти изглеждаха раздвоени между съжалението заради повикването и възбудата от откритието си. И двамата знаеха, че лорд-регентът бързо се гневи и бавно прощава, и често беше трудно да се разбере какво настроение ще го обземе, когато му се поднесе вест, която не иска да чуе.

Тандареи пренебрегна усилващото се недоволство на господаря си и посочи рамката, която щеше да създаде портал. Обърна се към елфа до себе си и кимна.

Никосия, главният галасмант, каза:

— Милорд, проблемите ни се дължат не на провал от наша страна. По-скоро трудностите са, защото някой или нещо се опитва да проследи последното ни бягство от Андкардия до… тук.

Изведнъж гневът на лорд-регента се стопи и той стана по-вежлив, всякаква следа от нетърпение изчезна.

— Добре направихте, че ме повикахте.

До портала стояха четирима стражи в пълно бойно снаряжение. Въпреки церемониалния им вид — безупречни обшити с пурпур жълти туники и чисти, боядисани в бяло стоманени нагръдници и шлемове — те бяха закалени в битка воини и бронята им бе понесла своя дял от щръбки, драскотини и петна кръв, преди да бъде поправена и облечена отново. Лорд-регентът кимна. Присъствието им доказваше, че галасмантите изобщо не са пренебрегнали опасностите от отваряне на портали към непознати светове. Никой не знаеше какво може да проникне, ако порталът не е направен подобаващо. На теория порталите бяха еднопосочни устройства, но жестокият опит ги беше научил, че това невинаги е така. Лорд-регентът смътно помнеше едно съобщение, според което човешкият магьосник Пъг знаеше повече за тези неща — факт, който му беше трудно да възприеме.

— Е? — каза лорд-регентът. — Обяснете.

Никосия се поклони.

— Милорд, демоните успяха да ни проследят от Централния свят до Андкардия, защото се забавихме много в унищожаването на всички връзки между онези светове. Недостатък в проектирането на това, което хората наричат „разломи“, позволи те да бъдат проследени от Центъра, позволи на демоните да сътворят свои портали, докато ние унищожавахме нашите. Сигурни сме, че унищожихме всички връзки от Андкардия дотук навреме. Не сме имали никаква податка за демонско проследяване, откакто пристигнахме тук.

Лорд-регентът винаги се радваше да чуе това. Бяха се върнали в Дома преди повече от десет години и той все още се безпокоеше от Демонския легион.

— Но това не означава, че те не ни търсят — каза Военачалникът. Изражението му издаваше едва сдържан гняв. Някога беше първи в битката и бе понесъл отговорността за загубата на безброй воини от Клановете на Седемте звезди, и тази отговорност беше тежко бреме дори години след сблъсъка.

— Точно така — каза Никосия. Погледна към Гуламендис и рече: — Вашият призоваващ демони вероятно по-добре би могъл да ви опише способностите им, но не знаем за нито един демон, който да притежава достатъчно магически способности, за да изгради портал, или дори да използва съществуващ, освен ако не е оставен отворен за използване.

Всички очи се обърнаха към Гуламендис, а той хвърли поглед към Амиранта. След като видя, че от онемелия човек няма да дойде никаква помощ, елфът каза:

— Милорд, нещата, които не знаем за демоните, са много повече от тези, които знаем. — Усети, че е на ръба да изпадне в една от любимите си проповеди защо е така: защото стремящите се да научат повече за демоните бяха гонени и преследвани по заповед на лорд-регента, а Кръгът на светлината, единственото тяло в обществото на таредел, посветило се на знанието заради самото знание, беше премахнат. — Знаем, че някои владеят магия, най-вече бойна магия.

Отново погледна Амиранта и този път чародеят леко кимна в съгласие.

Гуламендис продължи:

— Откакто се срещнахме с Амиранта, стигнахме до разбирането, че демонският свят е много по-сложен, отколкото сме предполагали.

Лорд-регентът погледна човека магьосник и беше ясно, че очаква коментар от него.

— Милорд… — Амиранта сведе глава в поклон. Не стига, че всички елфи бяха с цяла глава по-високи от него, но също така бяха и студени и арогантни кучи синове: дори братята Гуламендис и Ларомендис бяха само съвсем по-малко арогантни от останалите. — Още откакто пристигнахте…

— Върнахме се — прекъсна го лорд-регентът.

— … се върнахте — поправи се Амиранта, — двамата с Гуламендис имахме възможността да сравним проучванията си и да открием за демоните повече, отколкото всеки от нас знаеше преди. Смятаме, че имаме съвсем повърхностно знание за демонския свят. Както казва Гуламендис, това селение, изглежда, е много по-сложно и разнообразно, отколкото съзнавахме. Вече мислим, че там може да има различни общества, някои много по-сходни с тези в нашето селение, отколкото подозирахме. Тъй че, накратко, възможно е сред съществата, които наричаме „демони“, да има такива, които да са достатъчно интелигентни и да имат магическите умения да отварят разломни портали или дори да сътворяват нови.

Лорд-регентът изглеждаше така, все едно нещо вътре в него току-що е умряло. Въпреки всичките си недостатъци той страстно обичаше народа си. Мисълта, че най-сетне са намерили родния свят на предците си, но че Кланът на Седемте звезди отново може да побегне от Демонския легион, беше ужасяваща.

Доловил удобна възможност, Амиранта продължи:

— Милорд, би било изключително изгодно за всички нас, ако можехме да разкрием повече за тази ужасна заплаха. Знанието е ключът.

Очите на лорд-регента се присвиха.

— Какво предлагаш, човеко?

— Да позволите на Гуламендис да се върне с мен за известно време на острова, където живея. Там има други магьосници, с различни умения, които биха могли да ни помогнат в събирането на повече сведения за тези демони. — Видя, че лорд-регентът започва да се мръщи, и бързо добави: — По-полезни сведения, исках да кажа.

Лорд-регентът хвърли поглед към Военачалника, който остана почти неподвижен, но Амиранта започваше да се учи да отгатва неуловимите изражения на елфите и подозираше, че старият воин току-що е свил колебливо рамене. След това лорд-регентът погледна своя Велик учен.

Тандареи каза:

— Не може да навреди, милорд. Макар да няма живи, които да са по-надарени в градежа на портали… — (Което най-вероятно не беше вярно, помисли си Амиранта, но сега не му беше времето да се отплесват по темата за знанието на Пъг за разломи, сравнено с това на Звездните елфи), — човешките владелци на магия са запознати с огромен масив от магическо знание, което за доста време е било извън сферата на нашите интереси.

И Гуламендис, и Амиранта знаеха, че за един елф това е опасно твърдение. Намекваше, че причината за стесняване на областите на проучване на магията сред таредел се дължи на това, че Регентският събор бе премахнал Кръга на светлината. На магьосници, които не бяха на пряка служба на Регентския събор, се гледаше като на заплаха.

Лорд-регентът долови намекнатата критика, но я пренебрегна.

— Добре. Тръгнете веднага.

Амиранта и Гуламендис се обърнаха и напуснаха голямата зала. Докато слизаха по стълбището, Амиранта попита:

— Какво стана току-що?

— Таределска политика — отвърна Гуламендис. — Не е важно за момента. Сега ще мога да проуча онази проклета странна книга и да поговоря с някои хора, които може да знаят повече от мен. — Дори се усмихна. — Това е добре.

Амиранта не го беше виждал така въодушевен.

Щом двамата излязоха, лорд-регентът се обърна към Тандареи.

— Е, какво сте открили за проучването ни и защо то е възпрепятствано?

Великият учен даде знак на главния галасмант да отговори.

— Проблемите, които имахме, бяха периодични — започна Никосия — и като че ли нямаше голяма последователност в начина, по който влияеха на нашето…

Лорд-регентът вдигна ръка да го прекъсне.

— Няма нужда да знам… подробностите. Трябва да знам кой пречи на работата ни. Демони ли са?

— Не мисля — отвърна Никосия. — Прилаганата магия, с която се пресягаха и се опитваха да ни намерят, е… чужда. Нищо общо няма с магията, използвана от демоните.

— Някой от изгубените ни събратя ли? — попита Военачалникът с лека нотка надежда в гласа.

— Едва ли — отвърна Тандареи.

— Щяхме да разпознаем собствената си магия — обясни Никосия. — Това е нещо, на което не сме се натъквали досега. Познаваме добре и своята, и демонската магия за отваряне на портали и съм изучил донякъде човешкото изкуство, тъй че щях да го разпозная. Това е… различно.

— Какво предлагате тогава? — попита лорд-регентът.

— Човекът, който току-що напусна, ми даде идеята, милорд: можем да отворим ясновидски портал, през който да не може да се премине, но който би ни позволил да надзърнем към онова, което е от другата страна. „Прозорец“, да се изразя метафорично.

Лорд-регентът кимна.

— Запознат съм с тях. Ларомендис използва такъв, за да ми покаже този свят, когато се върна в Андкардия с вестта, че е намерил Дома.

— Точно така — каза Никосия. — Но разликата тук е, че е по-трудно да се направи с портал, който не сме създали ние. Опитваме се да проникнем и да видим източника на намесата, да видим кой се пресята към нас. — В гласа му имаше нотка на гордост от постижението им.

— Тогава започнете — каза лорд-регентът, явно не особено впечатлен. — Искам да разбера кой ни търси, за да можем да обмислим какво да предприемем.

Двамата галасманти се обърнаха и бързо започнаха да поставят кристали в гнезда в основата на порталното устройство. Докато го правеха, четиримата стражи се напрегнаха, готови да посрещнат всеки натрапник. Бяха чули уверението на Никосия, че нищо не можеше да премине, но опитът им надделя над логиката.

Заклинанието започна и въздухът се изпълни с тихо бръмчене. Изведнъж между двата дървени пилона се появи сива пустота, която се заиздига от основата на порталното устройство, а след това между тях внезапно се очерта овал от тъмнина.

Но там нямаше нищо.

— Какво е това? — попита лорд-регентът. — Нощ ли е там?

— Пещера може би? Използвали сме пещери преди — вметна Военачалникът.

Такеш, по-младият от двамата галасманти, пристъпи към устройството и надникна в тъмнината.

— Изведнъж в портала се извиси фигура и две неща мигновено станаха очевидни. Първо, че беше нещо, което никой елф тук не беше виждал. И второ, че е ужасяващо.

Големината не можеше да се определи, тъй като в рамката нямаше нищо друго, което да предложи перспектива, но лорд-регентът и всички, които гледаха съществото, усещаха, че е голямо, огромно дори. Беше нещо от дим и сенки, с очертания с грубо елфски пропорции, но с внушителни рамене и ръце.

Всички, освен Тандареи, неволно примигаха, сякаш по някакъв начин зрението им беше изневерило. Сякаш образът пред очите им беше някаква игра на светлината. Щом съществото се приближи, се видяха две зли червени искрящи очи и то се взря към залата. Беше сякаш изпълнено с болка и безнадеждност и по някакъв ужасяващ начин погледът му прониза дълбоко душите им. След това то се наведе напред и се видя венец от пламъци, кръжащ около главата му. Искрящ пурпур и оранж, ярък и в същото време като че ли не хвърляше никаква светлина върху лицето на съществото.

— Може ли да ни види? — попита лорд-регентът почти шепнешком.

Тандареи реагира и внезапното му раздвижване накара стражите да извадят сребърните си мечове и да вдигнат златните си триъгълни щитове все едно съществото пред тях можеше някак да прекрачи през портала. Великият учен избута настрани двамата вцепенени галасманти, извади един кристал от основата на устройството и образът мигновено се разсипа.

— Какво беше това? — попита лорд-регентът.

Тандареи беше видимо потресен.

— Милорд, ако… Трябва да поговоря с вас насаме.

— Защо? — попита лорд-регентът.

Великият учен се наведе към господаря си и прошепна:

— Забраненото е.

— Оставете ни — заповяда лорд-регентът и галасмантите и стражите веднага напуснаха. Лорд-регентът погледна другите членове на Събора и каза: — Вие също.

Остана само Кумал, когото лорд-регентът спря с леко кимване.

Тандареи повтори:

— Това, което знам, е от Забраненото.

„Забраненото“ беше древното знание, дошло от слугуването на Драконовите господари, валхеру, и единствено Великият учен имаше достъп до него. Дори като наследник на поста и старши помощник, на Тандареи не беше позволено да го види. Но след като бе получил поста си — глава на тези, на които бе възложено да съхраняват историята и културата на таредел, той се беше заровил в древни писания. Беше разбрал защо много от съдържанието им е запретено за таределите. Те разказваха за векове на съкрушително робство, в което роби бяха еделите, и за всичко, което беше свързано с това: смърт, насилие, изнурителен труд и жестокости. Валхеру бяха жестоки и капризни и всеки спомен за онази история беше отнесен към смътното „преди“ в историята, учена от гражданството, която се съсредоточаваше върху възвисяването на Клановете на Седемте звезди, откакто бяха напуснали Мидкемия в търсене на други светове.

— Помня това, което съм прочел в Забраненото, все едно съм го изучавал цял живот. Боя се, че това, което ни търси, е много по-лошо от Демонския легион. Това, което видяхте, беше дете на пустошта, член на раса, известна като Ужаса.

— Ужасът ли? — попита Кумал.

— Един Господар на ужаса е нещо, пред което Демонски крал ще затрепери — каза Тандареи. — Дори валхеру са се страхували от тях.

— Наистина ли? — рече лорд-регентът.

— Милорд, от онези човешки същества като Амиранта, с които съм се свързвал и които знаят нещо за времето „преди“, съм научил, че всичко записано в Забраненото е истина. Един Ужас отстъпва само на най-могъщите демони, на които сме се натъквали. Господар на ужаса би се справил с десетима от най-добрите ни заклинатели и с двайсет от Стражите ни. Властелин на ужаса е същество, което би могло да предизвика велик дракон или дори самите валхеру…

— Какво още? — попита лорд-регентът, видимо потресен.

— Колкото и малко да знаем за демоните след толкова години борба, знаем доста много за тях в сравнение с това, което знаем за Ужасите. Почти никой опълчил се на тях не е оцелял, а селението им е извън обичайните понятия, които имаме за всичките всевъзможни селения, но подозираме, че там някъде… — махна вяло към вече угасналия портал — съществуват още по-могъщи същества, може би дори Крал на ужаса.

Лорд-регентът беше онемял. Постоя смълчан повече от минута, после попита:

— Смяташ ли, че ни усети или видя?

— Невъзможно е да се разбере. Нещо привлече това същество към портала. Може да е звук или някаква енергия, която е усетило, но да ни е видяло, да е разбрало кои сме или къде сме… не мисля.

Лорд-регентът отново помълча. После каза:

— Ще спрем всякаква работа над порталите. Веднага.

Военачалникът кимна в съгласие.

Лорд-регентът се обърна към Тандареи.

— Направи каквото трябва, но задачата ти сега е да подириш наука и знание за тези същества, от който и източник да решиш да търсиш.

Великият учен помисли за миг и отвърна:

— Тогава трябва да започна с лорд Томас.

Това заявление бе посрещнато с неприязън. Лорд-регентът все още беше недоволен от реакцията на народа му към гостуването на лорд Томас в Е’бар, когато първите таредели се бяха завърнали у Дома, както наричаха те Мидкемия. Убежденията му се основаваха на вярата, че таределите отхвърлят всичко, свързано робското им подчинение на валхеру, всичко, което бе записано в Забраненото знание. Но древните кръвни връзки все още бяха силни. Нужна му беше стоманена воля и самообладание, за да не падне на колене в присъствието на Томас. За всеки по-проницателен и с поглед към двамата водачи в тази първа среща беше ясно, че конфликтът ще е неизбежен.

Тандареи не се боеше от това. Не изпитваше никаква обич към този лорд-регент и презираше Събора му заради ревността им и премахването на Кръга на светлината. Като историк, той благоговееше пред знанието. И се боеше от това, което сблъсъкът щеше да причини на таределите.

Най-сетне лорд-регентът каза:

— Ако се налага, иди и говори с него. Но само ти. Имам притеснения за тази тъй наречена кралица, консорта ѝ и техните замисли спрямо нас.

Великият учен на Клана на Седемте звезди се поклони и бързо се отдалечи. Трябваше да догони Гуламендис и човека, защото знаеше, че трябва да се свършат някои неща и че трябва да се задействат веднага.

След това осъзна, че дори „веднага“ може да се окаже късно.

Затича в нощта, обсебен от образа на една черна фигура с пламтящи червени очи.

17.

Отстъпление

Сандрина простена от болка.

Бяха я били, разпитвали, отново били, опили и пренесли, но нямаше представа къде. Знаеше, че е на борда на кораб някъде, дълбоко в някакъв тъмен, мръсен и влажен трюм, окована с верига за стена. Нещо в опиата, който ѝ бяха дали, не само затъпяваше сетивата ѝ, но като че ли умъртвяваше способността ѝ да използва някои от духовните дарове, придобити от ордена ѝ.

За разлика от жречеството на Дала, което използваше магия ежедневно, сестрите и братята от воинския орден Щит на слабите рядко имаха достъп до молитвената сила, дадена им от Богинята. Повечето от тази магия зависеше от ритуали, практикувани в храмовете, или от артефакти, давани от ордена, както и малко магия, усвоена в обучението за бой. Всъщност повечето ѝ обучение беше в бойна магия, полезна за избягването на енергиен взрив, хвърлен от побеснял магьосник, или за прогонване на демон обратно в демонския свят, но напълно негодна, станеше ли дума за бягство от трюма на кораб.

По време на разпита ѝ темите бяха прескачали от очевидното към странното, а тя бе понесла насилието, придържайки се към първоначалната си версия: беше странстващ Непреклонен рицар, което беше вярно, и се беше оказала в ситуация, в която бе доловила нещо интересно, отново вярно, и бе решила да проучи, отново вярно. Но беше премълчала някои подробности и не издаде никаква допълнителна информация.

Похитителите ѝ, изглежда, знаеха доста за нея обаче, което съответстваше на казаното от наемния стрелец Нед, че знаеха името ѝ. Не я разпитва мъжът с халата, който бе заповядал да убият Нед, а други, които сякаш се задоволяваха да ѝ задават низ от въпроси, привидно несвързани, и да я бият от време на време, независимо от отговорите, които им даваше.

Един от тях в частност, тънък като тръстика мъж с крив нос и пъпчиво лице, което се опитваше да скрие с гъста брада, като че ли изпитваше удоволствие да ѝ причинява болка. Познавала беше този тип мъже, докато беше курва в един бардак в Крондор, и за щастие красотата ѝ я беше опазила от жестокостите им, тъй като собственикът на бардака бе искал красотата ѝ да остане непокътната. Но помнеше другите момичета, които се връщаха от такива мъже накървавени, със синини и понякога дори с рани. Много от тях намираха спасение в опиатите, а няколко бяха сложили край на живота си.

Всеки ден благодареше на Дала за брат Матиас, Непреклонния рицар, който я беше спасил и повел по пътя на Богинята. Макар че в дни като този, когато се събудеше окована за вмирисания корабен корпус, с мръсната морска вода, която я плискаше всеки път, щом корабът удареше вълна с носа напред, в трюм, пълен с толкова много плъхове, че можеха да населят цял канал в Крондор, не беше сигурна колко благодарности са уместни.

Нямаше усет за времето. Невъзможно беше да се прецени дори преминаването на нощта в ден, тъй като беше толкова дълбоко долу в кораба, че нощта и денят бяха неразличими. Но познаваше тялото си достатъчно добре, за да разбере, че е тук поне от седмица. Беше обучена да издържа без храна дълго време и ѝ се беше налагало да изтърпи на глад преди това, а начинът, по който се чувстваше сега, ѝ подсказваше, че са минали поне три дни от последното ѝ ядене, купа недоварено просо и малко осолено свинско.

Беше и жадна и знаеше, че ѝ бяха дали чаша вода някъде предишния ден, но сега трябваше да надвие подтика да пие от морската вода на дъното на трюма. Имаше заклинания, прилагани от по-надарените в ордена ѝ, които можеха да пречистят водата и, както разправяха, няколко за сътворяване на храна, но тя никога не беше срещала Непреклонен рицар, който да може да постигне това. Помисли със съжаление колко би било хубаво, ако можеше с едно подсвирване да си направи къс телешко, няколко димящи картофа и халба ейл.

Въздъхна и усети, че главата ѝ се е прояснила. Не я бяха посещавали от дълго време, доколкото можеше да прецени. И умът ѝ беше по-бистър от всякога, откакто я бяха пленили. Беше яздила до брега с похитителите си, а след това някой я беше ударил в тила и се беше събудила в този трюм, без оръжието и бронята си и окована за тази стена. Но този път поне не беше изнасилена и хвърлена от скала.

Разкърши се и разбра, че не я боли толкова, колкото предния ден. Все още имаше болки и натъртени места по цялото тяло, а китките и глезените ѝ бяха ожулени от халките на веригите. Отпусна гръб и изпъна крака, колкото позволяваха веригите — не беше много. Поне можеше са седи със свити колене и с опрян на стената гръб. Затвори очи и съсредоточи ума си върху изцеряването, което бе усвоила в самото начало на обучението си.

Скоро тялото ѝ потръпна и тя усети потеклата през нея енергия. Не се беше чувствала така от последната си среща с лекуваща сестра в храма на Дала. Задържа очите си затворени въпреки порива да ги отвори от изненада и се върна към молитвата си, потопи се в усещането за добрина, както я бяха учили. Беше изцеряваща баня на силите на Богинята и тя се остави да я залее и да я погълне. Усети как болката се изцеди, усети как страхът се изсипа от нея и накрая усети задоволство, просмукало се във всяка фибра на съществото ѝ.

Накрая и това чувство се отцеди и тя огледа китките си. Ожуленото беше изчезнало и кожата ѝ бе непокътната. Отоците, които бе могла да види на смътната светлина на фенера в задния край на трюма, като че ли също бяха изчезнали.

Това беше изненадващо.

Беше предана и вярна поклонничка на Богинята обаче и макар Дала да бе съжалила вярната си слугиня и да я беше изцерила, в храма имаше записани много по-впечатляващи чудеса. Сандрина просто никога не бе очаквала да се окаже на приемащата страна дори на едно малко чудо. Всъщност често бе мислила, че главното средство на Богинята да учи дъщерите си е с болка, препятствия и разочарование.

Въздъхна. Беше толкова гладна, че можеше да изяде дял телешки бут, суров. Разкърши се малко и откри, че въпреки изцеряващата магия все още е отслабнала и пребита. Отпусна се и се замисли за това. Бързо се беше изцерявала и преди и беше преживяла една почти гибелна среща с Черните шапки, когато я бяха хвърлили от стръмния бряг върху скалите в прибоя. До този момент беше смятала, че оцеляването ѝ е било въпрос на късмет. Но може би беше повече от късмет. Може би беше дар на Богинята.

Отрони нова, дълга въздишка. Да имаше само и някакво заклинание, с което да накара оковите да паднат. Сигурна беше, че има, но навярно беше познато на поклонниците на Банат, Бога на крадците.

Капакът горе се отвори и пуснаха въжена стълба. По лъча светлина Сандрина прецени, че е някъде по обед. Мършавият пъпчив мъж слезе по въжената стълба и Сандрина освободи съзнанието си: очакваше да понесе поредния бой.

Друг мъж слезе след първия, този в халата, когото бе видяла на пътя, когато убиха Нед, а зад него — трети. Предстоеше да стане нещо по-различно и Сандрина се приготви да посрещне смъртта, ако това бе волята на Богинята. За миг изпита неоправдано желание да удари отново Амиранта, изтласка го и образът на магьосника се смени с лика на Великия майстор Крийган. Обзе я мигновеното чувство на загуба при мисълта, че никога повече няма да го види. Овладя се с усилие и задиша бавно.

Тримата мъже застанаха пред нея и третият, когото изобщо не беше виждала досега, каза:

— Освободете я.

Пъпчивият извади ключ и отключи прангите. Третият беше дебел, макар тя да подозираше, че има здрави мускули под тлъстината, след като толкова ловко беше слязъл по стълбата. Имаше дрезгав глас и невзрачно лице: кръгло, с кафяви очи, малък нос и малка уста. Каза ѝ:

— Можеш ли да се качиш по стълбата?

Тя се надигна бавно и откри, че изцеряващата магия ѝ е дала достатъчно сила, за да не се олголее.

— Мога — отвърна и гласът ѝ прозвуча хрипливо в ушите ѝ.

— Ела — каза само мъжът и се обърна към стълбата.

Другите двама, този, който я беше разпитвал, и този, когото бе срещнала на пътя, застанаха от двете ѝ страни, готови да реагират, ако опита нещо. Осъзнала, че е твърде слаба за бой, Сандрина прецени, че ще е най-добре всичко да мине мирно. Освен това знаеше, че имат оръжия, и че ако реши да избяга, на палубата щеше да е по-добре, отколкото тук.

Закрачи бавно към въжената стълба и се закатери. Щом стигна до отвора, двама грубовати моряци я издърпаха на палубата. След толкова време, прекарано в трюма, тя примига на ярката следобедна светлина. Да, намираше се на кораб, хвърлил котва край брега, сред цяла флотилия други кораби, всички чакащи да ги разтоварят. Безкраен поток от лодки сновеше към и от брега, където чакаше дълга колона фургони, за да докарат товара си до водата. По-натам чакаше реда си керван с камили. След като очите ѝ се приспособиха към светлината, тя реши, че трябва да са някъде в Горчивото море, между Раном и Дърбин. Доколкото знаеше, нямаше друг морски бряг на Триагия с навети дюни, а сериозно се съмняваше, че е била толкова дълго по море, за да са на котва край брега на Новиндус.

В кръг около нея се бяха строили двайсет въоръжени мъже, десетина моряци бяха по такелажа и я гледаха. Повечето от тях носеха черно на главите си: кожени шапки, кепета, барети или калели. Беше сигурна, че е попаднала в ръцете на Черните шапки.

Третият мъж каза: „Ела“, и тръгна към кърмата. Влязоха в една каюта, пазена от двама въоръжени стражи. Вътре имаше маса с храна и вино.

— Яж — каза ѝ мъжът.

Тя се поколеба само за миг, после седна и заразкъсва печената патица. Отпи глътка от виното и го избута настрани. Както беше отслабнала, щеше бързо да я удари в главата.

— Може ли вода? — попита.

Мъжът плесна с ръце и един от стражите надникна вътре с изваден меч, готов да се намеси.

— Донеси вода — каза домакинът ѝ и стражът се скри.

Мъжът беше корав на вид, въпреки дебелината си, може би на четирийсет или петдесет, но всичко в него внушаваше опасност. Беше виждала хора от неговия тип: як и набит, с добродушно чувство за хумор, който може да стане гибелно опасен само за миг, без човекът да спре да се усмихва. Движеше се с лекотата на опитен и закален воин. Тя видя много белези по него, малки по ръцете, които издаваха пиянски свади, и един на шията, където някой едва не беше отнел живота му. Очите му бяха мрачни, оглеждаше я мълчаливо. Чертите му бяха типично кешийски, но не като на човек от Истинската кръв. Можеше да мине за пустинник или за човек от който и да е от по-малките градове от дълбините на Оверн. Имаше лек акцент като на човек, който е пътувал много и знае много езици.

Поседяха мълчаливо около минута, докато стражът не се появи с голяма кана с вода и чаша. Сандрина пи направо от каната. Не беше съзнавала колко е ожадняла в трюма.

— Виното не ти ли допада? — попита домакинът ѝ.

— Толкова съм отслабнала, че от две глътки ще се напия — отвърна Сандрина.

Той се изкиска.

— Винаги съм се възхищавал на едно нещо у всички военни ордени, все едно на кой бог или богиня служат: независимо от обстоятелствата винаги сте готови да отдадете живота си за по-висша кауза и за да сте сигурни, че ще можете да го направите, оставате трезви.

— О, и аз съм се напивала — отвърна Сандрина. Усещаше как силата ѝ се връща, докато гълташе храната.

— Не се съмнявам — каза мъжът. Изчака я да поуталожи глада си и продължи: — По същество. Имам предложение.

Тя остави купата с картофи.

— Да?

Той се отпусна на стола си и я погледна.

— Вярвам, че имаме някои общи интереси.

— Какви по-точно?

— Знаеш ли кои сме ние?

Тя помълча малко.

— Смятам, че сте част от една организация, наречена Черните кепета от хората, които живеят около Върховете на Куор.

— Име като всяко друго. — Мъжът зарея поглед през прозореца и продължи: — Ние сме това, което е останало от една много голяма организация, смалена до това, което виждаш тук. Малка банда отчаяни мъже и жени. Ще си позволя да разкажа накратко историята.

— Преди триста години един пекар, Шамо Кабек, живял в малко градче на един ден път с кола от град Велики Кеш — почна мъжът. — Той и двамата му синове били тормозени от един бирник, хвърлил око на младата жена на Шамо. Въпреки всички жалби бирникът продължавал с нежеланите си попълзновения. Един ден на връщане от мелницата със седмичното брашно Шамо открил, че бирникът нападнал жена му, и то пред двете много малки и уплашени момчета.

Сандрина се намръщи. Знаеше, че тази история е повод за жалба към член на ордена ѝ, но какво общо можеше да има със сегашното ѝ положение?

— Шамо се опълчил на данъчния бирник. Мъжът бил кешиец от Истинската кръв, а Шамо — не. Нападнал мъжа и бил осъден на двайсет години каторжен труд.

— И както е обичайно при такива обстоятелства, не доживял толкова дълго, че да си върне свободата. Умрял при една минна злополука след шест години. Но оставил след себе си две много разгневени малки момчета. — Мъжът замълча и си наля вино. — Когато станали малко повече от момчета, двамата се промъкнали в къщата на бирника и му прерязали гърлото, докато спял. Явно някой в домакинството се е събудил, защото на другата сутрин един от градската стража намерил всички в къщата мъртви. Момчетата се оказали бързи, ефикасни и безмилостни. Жената на бирника, дъщеря, малък син и трима слуги — всички те платили високата цена за невъздържаната похот на бирника.

— Така се родили Нощните ястреби — заключи мъжът.

— Нима? — попита Сандрина.

— Да. Може да има някое и друго преувеличение. Момчетата може да са нападнали бирника от засада на пътя и да са го ударили с камък по главата, не знам. Но на това ни учат, когато се заклеваме на Братството на убийците.

— Вие сте Нощните ястреби?

— Нощните ястреби, да. Черните шапки или Черните кепета също. И имаме още няколко Други имена, когато така ни устройва. Аз съм Назир и титлата ми е Велик майстор, също като вашия Крийган в ордена ви.

— Според мълвата са ви заличили преди няколко години в Северен Кеш.

— Слух, който устройва целите ни. — Назир въздъхна. — От почти двеста години сме били много малка организация. Макар да изглежда, че много хора на света имат нужда да поръчат убийство, всъщност са далеч по-малко, отколкото би си помислил човек. А по-важното е, че още по-малко са готовите да платят за услугата. Но винаги има достатъчно, за да могат шепа обучени убийци да преживяват прилично. Години наред сме разчитали на репутацията си и сме преживявали добре. Когато не сме продавали занаята си, сме живеели в едно малко градче в Северен Кеш, чието име няма да споделя, за да не роди тази беседа нежелани плодове. Имали сме семейства. Обучавали сме синовете си, а на дъщерите ни е било разрешено да се омъжват само за младежите, които сме въвеждали в Братството.

— Преди сто години това се е променило. — Той въздъхна, все едно си припомняше нещо преживяно лично, а не история. — Какво знаеш за пантатийците?

Сандрина помълча. Беше яла много бързо и стомахът ѝ започваше да възразява. Отпусна се на стола.

— Малко. Раса от хора влечуги, имаше нещо общо с Великия бунт на Тъмното братство, нещо такова.

— Нещо такова — повтори той сухо. Имаше някаква дълбока умора у този човек, почти поражение, усети Сандрина. Без да откъсва поглед от прозореца, той отрони: — Те са интересен народ.

— Са? Учат ни, че са премахнати.

— Да, бих искал да чуя това. — Извърна се към нея. — Пантатийците са изкуствено създадена от змии раса, от едно същество, наречено Алма-Лодака, от раса, наричана на собствения им език валхеру. Древното ни знание говори за тях като за Господарите на дракони.

Вече беше спечелил цялото ѝ внимание и тя забрави за храната.

— Малцина знаят тези неща.

— Сред простото население, да — съгласи се Назир. — Като във всички такива организации, Братството на убийците е силно предано на традицията. — Мъжът пак въздъхна. — Но тази традиция е била покварена, изкривена и накрая използвана да ни зароби и да ни превърне в култ на поклонници на демон.

— Дахун — каза Сандрина.

— Да — отвърна Назир с усмивка. — Ти беше там, когато порталът бе унищожен от магьосника Пъг и неговия… как се наричаха? Конклавът? Все едно. Много от нас умряха, но там имаше и други.

— Какво общо има това с пантатийците?

— Ще се върна на това след малко. Тези, които наричаш Черните шапки, са хората в Братството, които накрая отхвърлиха демонския култ и се опитаха да се върнат към старите ни традиции.

— Опитаха се?

— Демоните и техните слуги не търпят измяна. Не ни беше позволено да се оттеглим кротко, а много от братството ни бяха искрено вярващи. Накратко, станахме по-малко благонадеждни, по-малко в течение на вътрешните дела и плановете на слугите на Дахун, и ни наблюдаваха. Нещо повече, бяхме принудени да приемем в редиците си наемници без никаква връзка с нас. Накратко, положението беше неприятно.

— Не че искам да прозвучи като безразличие към всичко това, но защо трябва да е важно за мен?

— Въпреки вярата ти в богинята ви и нейния план за теб, предполагам, че би предпочела да живееш, вместо алтернативата?

— Основателно предположение — отвърна Сандрина. След неочакваната целебна магия и храната се чувстваше готова отново за бой, ако възникнеше нужда.

— Тогава си представи какво беше за нас в, така да се каже, семейството да разберем, че когато сме били деца, нашите родители са ни обвързали да служим на демон с живота си, ако потрябва. Беше ни обещано върховенство, вечен живот… — Махна с ръка. — Обичайните побъркани глупости.

Тя си замълча.

— През годините някои от нас споделяли помежду си усещането, че сме хванати в капана на лудостта. И с времето се е създало отделно братство в по-голямото, братство, посветило се на едно: оцеляването.

— Защо просто не напуснете?

— Да напуснем? Просто да си отидем от своите семейства и наследство? — Той се изсмя. — Някои го направиха, тези, чийто нрав не беше подходящ за нашия занаят. На повечето бяха възложени поддържащи роли, като готвачи, слуги и занаятчии: полезни в много отношения, особено като очи и уши из империята и кралствата.

— Но в сърцевината си сме семейство — продължи той. — Дори след притока на хора, с които не сме свързани по кръв, все пак се чувстваме като родственици, защото въпреки различните причини да сме в Братството, по рождение или привлечени, ние полагаме клетва.

— Пред Дахун ли?

Той поклати глава.

— Преди Дахун. Един на друг.

— А тези, които се опитват да напуснат?

— Залавят ги и ги екзекутират.

— Чудесно семейство сте.

— Измяната е най-тежкото престъпление. И макар вие да сте по-благоразположени към тези, които решат да напуснат редиците ви, не всички храмови ордени са такива: вземи например Ловците и Ръката на възмездието.

Това бяха военни ордени на храмовете на Гуисва, Червенобрадия ловец, и на Кахули, Бога на възмездието.

Тя сви рамене. Военните ордени на храмовете често имаха вътрешни разногласия, които понякога свършваха с кръвопролитие. Преди векове собственият ѝ орден се беше въвлякъл в дългогодишна въоръжена борба с братството на Чука, слугите на Бога на войната Тит-Онанка.

— Какво общо имам аз с всичко това? Защо просто не ме ударихте по главата и да ме хвърлите край пътя?

— Тепърва можеш да си от полза, сестра Сандрина. — Мъжът опря ръце на писалището и се изправи. — Нямаме никакво желание да си навличаме гнева на храмовете. Хаос се вихри из земите и армии са тръгнали на поход. Ние от Братството на убийците, които не сме в капана на тази лудост, се стремим към по-малко раздори, не към повече. Нещо повече, дори да намерехме някое малко ъгълче на света, където да се скрием, късче земя, което никой друг не иска, където да можем да живеем в относителен мир и удобство, би било малка утеха за нас, че сме най-мирните, най-спокойните обитатели на този свят, когато дойде краят му.

— Краят?

Той въздъхна. Отпусна се отново на стола и вдигна пръст.

— А това ни връща отново към пантатийците и защо ни трябваш жива, и до най-важния въпрос за всички нас. Знам защо Дахун се опитваше да дойде на този свят. — Въздъхна отново. — А имам нужда от теб, защото има нещо, което витае навън, нещо, което уплаши един Демонски крал, и рано или късно ще трябва да се изправим срещу него заедно.

18.

Евакуация

Мартин изрева команда.

Всички стрелци по стените откриха огън по кипящото множество кешийски войници, щурмуващи портата. От два дни крилата на портата тлееха и хората от града потушаваха огъня с вода, рискувайки да бъдат ранени или убити, понеже кешийските требушети продължаваха да мятат камъни.

Втората нощ сержант Ръдър беше подхвърлил, че на брега сигурно не е останал камък, който да може да се донесе до требушетите.

Когато поддаде, портата рухна внезапно. Мартин едва успя да заповяда оттегляне в цитаделата.

Последните три дни бяха изнервящи. Мартин беше чел много за обсади, особено за обсадата на Крудий от цураните, но пък цураните не бяха разполагали с големите обсадни машини, които използваха кешийците.

Беше чел и за обсади на други градове и какво е изтърпяло населението им. Крудий не беше построен за такова нещо. Легендарната обсада на Падината Таутон, докато градът не бе спасен от Ги дьо Батира, беше продължила месеци. Населението му се бе оказало на ръба на гладна смърт, когато кешийците бяха побягнали.

Тази обсада щеше да продължи може би още два дни, не повече и най-вероятно по-малко. Ако кешийските тарани се окажеха достатъчно големи и достатъчно издръжливи, врагът можеше да проникне в цитаделата утре преди разсъмване. Ако защитниците успееха да подпалят таран на всеки портикул, кешийците щяха да бъдат принудени да се оттеглят, а след това да разчистят отломките и да започнат отново.

Но Мартин знаеше, че само печели време. Време, през което се надяваше, че баща му и подкреплението ще пристигнат.

Кешийците отвръщаха на стрелбата с лъкове по най-добрия възможен начин и Мартин знаеше, че щом изкатерят стените, защитниците ще загубят предимството на по-високата позиция. Без каменния зид, който да ги предпазва от стрелците на върха на цитаделата, кешийците щяха да донесат големи щитове и двама добре обучени мъже можеха да се присвият зад тях, докато стрелецът им рискува само мигновено откриване, за да стреля по защитниците. За кешийците щеше да е все едно колко защитници ще убият — целта им беше да държат стрелците от Крудий ниско присвити зад стените, с наведени глави, тъй че грамадните им тарани да може да стигнат до външния портикул на барбикана без тези, които го движат, да понесат много щети.

Последните останки от огромните порти на външната стена рухнаха сред дъжд от въглени и искри и кешийците вече нахлуваха във вътрешния двор. Сержант Ръдър каза:

— Ще ни свършат стрелите, преди на тях да са им свършили войниците, сър.

— Знам — отвърна Мартин, изтощен от седмица почти без сън, оскъдна храна и безчет грижи. Беше заповядал последните от хората на двора да се укрият в замъка преди час и сега те се бяха залостили вътре.

Входът на цитаделата представляваше по същество отворена кутия с двоен портикул. Нахлулите в тази кутия нападатели щяха да се озоват пред каменна стена, а зад втория железен портикул имаше две врати, надясно и наляво.

Между двата портикула беше „стаята убиец“. Точно там нападателите щяха да бъдат заклещени между две тежки метални врати, докато стрелците отгоре можеха да стрелят през стрелковите амбразури. В това пространство с трийсет и пет стъпки дължина кешийците щяха да загубят най-много хора за най-късо време, ако се опитаха да го прекосят, изложени на огъня на стрелците и врящо масло отгоре.

Мартин знаеше, че няма да го направят. Тараните им щяха да са с широки покриви и от обработена кожа, трудно запалима, освен ако не се залееше с най-горещото масло.

Паднеше ли вторият портикул, кешийците трябваше да избират коя от двете укрепени дървени врати да щурмуват. Всяка можеше да бъде блокирана или защитена според това, което обитателите решат, че е най-добрият избор, а нападателите щяха да са принудени да изберат едното и да се надяват, че ще могат да проникнат през нея без огромни загуби в стаята убиец. Гениалността на плана беше в това, че защитниците щяха да загубят ценни минути и много хора, нападайки погрешната врата.

Мартин се безпокоеше дали планът му ще действа достатъчно дълго.

Доловил настроението на младия мъж, сержантът се наведе към него и каза:

— Добре се справи, Мартин. С това, което имаше, баща ти нямаше да може да се справи по-добре. Никой не би могъл.

Мартин знаеше, че думите на Ръдър не са просто проява на учтивост. Това беше първата му битка срещу организирана сила, но беше изучавал усърдно военната история на Кралството, както и тази на Кеш, и от самото начало беше разбрал, че най-доброто, което може да направи, е да издържи, докато дойде помощ.

А тази помощ нямаше да дойде навреме. Дори баща му да дойдеше на галоп в този момент, най-доброто, на което можеха да се надяват защитниците, бе кратко оттегляне на нападателите, преди щурмът да бъде подновен и цитаделата отново да бъде изложена на риск. Простата истина беше, че битката бе изгубена.

Пое си дъх и каза:

— Сержант, не можем да задържим тази позиция, знаеш го много добре. Баща ми казва, че ако победата ти се изплъзва, следващият ти най-добър избор е как да понесеш поражение.

— Сър?

— Да се организираме. Измъкваме гарнизона изпод носовете им през нощта.

Старият сержант се усмихна.

— Навлизаме в горите и ги удряме оттам?

— Не. Този бряг е загубен — отвърна Мартин. — Нямаме никакво основание да мислим, че Робърт е удържал Карс или Морис е удържал Тулан. Дори все още да се държат, ще измрат от глад до два месеца. Не бяха повече подготвени за това от нас. — Издиша дълго. — Сигурен съм, че принц Едуард ще има достатъчно други грижи, за да дойде скоро на помощ на Далечния бряг.

— Тогава накъде, сър?

Мартин сложи ръка на рамото му.

— Искам ранените и придружителите им да излязат първи, през нощта. Пращаш ги на изток, горе в планините, към югоизточния раздвоен път и към Свободните градове. — Главният път, продължение на Кралския път, минаваше право на изток до Илит, но имаше един търговски път, който се изпъваше към най-близкия външен пост на Свободните градове. — Те ще прислонят ранените. А ние ще се задържим тук още малко, след което ще ги последваме. Ще хванем правия път към Илит.

— Отчаян план, сър — каза Ръдър.

— Има ли някакъв друг при тези обстоятелства? — попита с крива усмивка Мартин. — Лейди Бетани къде е?

— С ранените, както винаги.

Мартин поклати глава на упоритостта ѝ. Беше открил, че все още е в цитаделата половин ден след като всички други жени и деца и тежко ранените бяха заминали.

Долу битката вървеше точно както бе очаквал. Кешийците устройваха позиции за стрелба, щитовете им образуваха костенурки, обърнати нагоре към стрелците в цитаделата, за да не проникват стрелите, макар че по някоя намираше оголен крак или стъпало и мъжът падаше, но общо взето позициите им оставаха неуязвими за стрелците на Крудий. Скоро щяха да имат екипи от по двама и четирима мъже, които да си пробиват път нагоре по стъпалата към стените, и още стрелци щяха да започнат да разчистват прозорците на замъка колкото могат, в очакване на щурма на входа.

— Стой тук и поддържай дисциплината — каза Мартин. — Знам, че мъжете са уморени. Ако тръгнат срещу портикула, прати да ме повикат.

— Слушам, сър — каза Ръдър с лека усмивка. В началото вторият син на херцога беше изглеждал съкрушен от отговорността да командва малкия гарнизон, но израстваше в ролята си с всеки ден.

Мартин слезе бързо по стълбите и намери Бетани в кухнята — изваряваше парцали за превръзки. Според осветена от времето традиция, ако превръзките бъдеха изварени и оставени да изсъхнат навън, раните, превързани с тях, по-рядко забираха и налагаха намесата на лекуващ жрец. Цитаделата на Крудий имаше малък храм, в който всеки член на домакинството можеше да се помоли на което и да е божество, но нямаше постоянен жрец. Старият отец Тейлър беше умрял преди две години и бащата на Мартин така и не си беше направил труда да помоли храма на Асталон в Крондор да изпратят друг жрец. В градчето имаше светилища и ги посещаваха странстващи жреци от няколко ордена, но лекуването с помощта на магия се прилагаше чак в Карс.

Мартин се спря, за да погледа Бетани. Беше му минал всичкият яд, че се беше опълчила на заповедта му да напусне с майките им, и сега го радваше и красотата и усърдието ѝ.

Най-сетне си пое дъх и се приближи зад нея. Тя го усети и се обърна.

— Би ли могъл да награбиш онази купчина парцали ей там и да ми ги донесеш, ако обичаш?

Той се подчини и след като ги натопи в котела, попита:

— Колко от ранените могат да пътуват без помощ?

— Не много. Които могат да стоят прави, все още са на стените, някои без да правят нищо повече, освен да си покажат лицата, та кешийците да мислят, че защитниците са повече.

— След залез-слънце ще евакуираме целия гарнизон. Ако някой от мъжете е ранен, но може да помогне, ще ти го пратя. — Гласът му заглъхна. — Колко не могат да се движат?

— Николко — отвърна тя мрачно. — Те вече умряха. Някои ще трябва да се носят, но всички могат да се движат.

Мартин въздъхна.

— Искам да тръгнеш с ранените. С първата група.

— Къде?

— В Свободните градове. Останалите ще продължим към Ябон.

— Ти прати майките ни на север при елфите.

— Там е по-безопасно… Елфите биха приели гостоприемно ранените и жените и децата, но колкото и добре да сме се разбирали с тях през годините, съмнявам се, че ще приемат радушно войска. Освен това разполагам с това, което остана тук от гарнизона на Крудий, и повечето от нас все още можем да се бием. — Добави тихо: — Просто не можем да се бием тук.

— Ти направи най-доброто, което можеше — каза тя и сложи ръка на рамото му. След това го целуна леко. — Наистина, Мартин.

Той се усмихна с усилие.

— Все пак горчи да загубиш първата си битка.

Тя се стараеше да изглежда смела, но очите ѝ се напълниха със сълзи заради явната му болка. Сграбчи го и го прегърна.

— Ти направи всичко, което би могъл да направи един мъж. — Целуна го силно по шията и добави: — И аз наистина те обичам толкова много, макар да си такъв лишен от хумор глупак понякога.

Въпреки умората и мрачното си настроение той се засмя.

— Лишен от хумор глупак? Обиден съм, мадам.

— И суетен при това. — Тя се усмихна широко. — Ще започна да подготвям ранените.

— Добре. Ако не мога да се върна преди сержантът да е заповядал да напуснете цитаделата, бъди здрава. Ще те намеря по пътя.

Тя кимна и се зае отново с изваряването на превръзките. Започна да събира мокрите парчета лен с голяма дървена лъжица и да ги простира пред огъня да съхнат.

Мартин бързо огледа ранените, след което слезе в подземието и направи оглед на входа на тунела. В преддверието имаше двама стражи, за да не би кешийците да намерят изхода в гората отвън и да влязат през тунела. Вероятността беше нищожна, ако входът бе покрит както трябва от първата група, напуснала преди няколко дни, но все пак съществуваше.

Мартин каза на единия от пазачите:

— Иди в стария склад. Ще намериш десетина бали слама. Вземи няколко души и ги смъкнете тук. След това намери котел в кухнята. Ей толкова голям. — Показа с ръце — Напълни го с масло за светилници и също го донеси тук.

— Слушам, сър — отвърна пазачът и тръгна бързо.

Мартин погледна другия и попита:

— От колко време сте на този пост?

— Не мога да кажа точно, сър. — Пазачът беше почти момче, по-малък от Брендан, и униформата му стоеше размъкнато.

Мартин се усмихна.

— Познавам всеки мъж в гарнизона от пръв поглед. Не си от гарнизона.

— Не, сър. Казвам се Уилк. Синът на обущаря съм. Сержантът каза, че ако кешийците дойдат, ще изглежда по-добре тези, които носят оръжия, да са и в униформа. Така се правело на война.

Мартин кимна. Звучеше добре, но не беше вярно. Цивилен или войник, той не се съмняваше какво щеше да сполети всеки, който носеше оръжие, щом кешийците нахлуеха в замъка. Макар че при лошата слава, съпътстваща кешийските воини псета, едва ли щеше да има голяма разлика дали носиш оръжие, или не. Тези, които бъдеха заварени вътре, щяха или да бъдат изклани, или продадени в робство.

— Ще видя дали ще мога да пратя някой да те смени, Уилк. Трябва да отдъхнеш малко. Нощта ще е дълга.

След това се качи на най-високото място за наблюдение и видя, че кешийците са устроили две стрелкови позиции срещу барбикана и се опитват да прогонят защитниците от покрива. Сержант Ръдър се беше присвил зад един зъбец и Мартин му махна да се приближи. Сержантът притича ниско приведен и щом се добра до него, Мартин каза:

— Не можем да чакаме. Подкарай ранените навън и след това организирай мъжете. Когато дойде моментът, искам всички, освен десетимата ти най-добри стрелци, да напуснат по моя заповед и да затичат към тунела.

— Кога ще е това, сър?

— Когато кешийците пробият с таран външния портикул или когато дам заповедта, което от двете се случи първо.

— Разбрано, сър.

— Още нещо — каза Мартин.

— Да, сър?

— Ако не успея да се измъкна, погрижи си да не се разпилявате. Тръгнете на изток и с малко късмет ще срещнете баща ми някъде по пътя. Докладвай му какво стана тук. Ако не го срещнете, прати ранените към Свободните градове с лейди Бетани и отведи гарнизона в Ябон.

— Ще намерим баща ви, сър. Вие ще му го кажете лично.

— Ако, сержант.

— Да, сър.

— Сега събери ударен отряд в голямата зала, двайсет от най-добрите ти мъже с къси мечове и ножове за близък бой.

— Да, сър — отвърна Ръдър. — Събирам двайсет от най-добрите ми биячи и ги пращам веднага тук.

Мартин се огледа, сякаш се чудеше какво още да направи, и осъзна, че засега единственият му избор е да се върне на покрива на барбикана и да го улучи някаква стрела без никаква сериозна причина, или да седне и да чака, докато му съобщят, че кешийският таран е пред външния портикул.

Намери празна скамейка в помещението между голямата зала и няколкото гостни и седна. Подпря гръб на стената, усети, че е уморен до костите, и се зачуди как може да е толкова изтощен, след като почти не беше вдигал меча си, освен да заповяда стрелба по кешийците долу. Сигурно можеше да вземе лък, да застане на бойниците и да стреля, излагайки се на вражеските стрели, но след като беше толкова лош стрелец, щеше да е само хабене на стрели. Не можеха да си го позволят.

Отчаяно му се искаше баща му или Хал, или и двамата да бяха тук. Дори Брендан да можеше да види, гледката щеше да го ободри. Не беше подходящият мъж да командва. Едва се смяташе за мъж все още, въпреки че бяха минали шест лета от деня на „мъжеството“ му на четиринайсетия му празник на Банапис. Да, беше пускал вражеска кръв, но онова бяха паплач: таласъми и разбойници. А това? Това беше война и срещу него стоеше закален в битки кешийски командир, разполагащ със закалени в битки войници.

Помислеше ли за война, си спомняше за велики битки, разказани в историческите архиви. Как Боррик Първи атакувал през равнините северозападно от Саладор, а войниците на Джон Претендента го превъзхождали почти двойно по численост. Неведнъж се беше питал коя ли страна щеше да е избрал, ако беше член на Съвета на лордовете. Боррик бе имал законното право на наследство, като най-голям син на по-малкия брат на краля, но Джон беше незаконен братовчед на Боррик и беше изключително популярен. Историята се пише от победителите, бяха му казвали старите му учители, тъй че хрониките бяха съставени в прослава на Боррик, но внимателният читател можеше да намери достатъчно много податки, че претенциите на Джон са били не по-малко основателни.

Помислеше ли за военно дело, Мартин си спомняше прочетените многобройни описания на обсадата на Крудий през онова, което бе общоизвестно като Войната на разлома, цуранското нашествие. Споменът оживяваше, когато той тръгваше по стените, за да посети всяко описано място. Като малък често взимаше текста и заставаше там, където е бил Арута, когато Фанън бил поразен от стрела, и ходеше там, където принцът бе стоял и бе призовавал бойците си да отблъскват вълна след вълна нападатели.

Във въображението си винаги си се представяше на мястото на Арута, въпреки че собственият му прапрапрадядо и съименник, впоследствие херцог Мартин, също бе прочут герой.

Не можеше да си представи как Арута би се справил с тази ситуация — да е принуден да се оттегли пред лицето на съкрушително поражение.

Сякаш не беше изминала и секунда, когато Бетани го разтърси и събуди.

— Вече е залез, а кешийците още не са дошли — каза му тихо. — Ранените са готови за тръгване.

Той примига и тръсна глава.

Тя повтори думите си и Мартин стана.

— Извинявай. Заспал съм.

— Очевидно. — Сплете ръка с неговата. — Много се претовари.

— Точно преди да заспя се чудех какво би направил принц Арута на мое място.

— Точно каквото правиш ти: опитваш се да направиш най-доброто в една ужасна ситуация.

Той се усмихна уморено.

— Хайде. — Стана и я поведе към подземието, където дванайсет мъже внасяха шест носилки.

— Готови сме, сър — каза сержант Ръдър.

— Започвайте.

Тунелът беше нисък, тъй че носачите трябваше да се навеждат, но успяха да пренесат шестимата мъже, които не можеха да вървят сами. След това по-леко ранените започнаха да навлизат в тъмната паст на прохода.

След като и последният премина, Мартин се обърна към Бетани.

— Искам да събереш малкото останали жени и до половин час да сте извън тунела. — След като тя понечи да възрази, добави: — Кешийците, изглежда, ще изчакат до разсъмване, преди да започнат щурма на самата цитадела, тъй че всички вече ще сме далече оттук.

— Идваш ли след нас?

Той кимна.

— Ще тръгна последен, но ще тръгна, обещавам.

Тя не изглеждаше убедена, но кимна.

— Просто гледай да не направиш нещо героично и глупаво, та някой да напише някоя проклета хроника за теб един ден.

— Малко вероятно е — отвърна с уморена усмивка Мартин. — Хайде, тръгвай.

Тя затича нагоре по стълбите, а сержантът каза:

— Сър, ако позволите?

— Сержант?

— Разрешете аз да съм последният, сър.

— Защо?

— По три причини, сър, ако позволите да кажа истината.

— Вероятно ще възразя, но все едно, кажи ги, сержант.

— Благодаря, сър. Първо, вие сте толкова уморен, че не можете да мислите ясно, а на тези, които нямат ум, боговете им дават ряпа. Може да направите грешки, които да убият хора. Второ, вие сте млад и просто бихте могли да направите това, моето каза лейди Бетани: да опитате нещо геройско и да се убиете, а не искам да обяснявам на баща ви как съм позволил това да се случи. Трето, ако ще се жените за това момиче, трябва да се погрижите и двамата да останете живи.

— Да се оженя за Бетани?

— Да не мислиш, че никой не е забелязал как изглеждаш, когато тя е наблизо през всичките тези години, Мартин? — Ръдър стисна младежа за рамото. — Може би баща ти е твърде зает като херцог, за да обръща на синовете си толкова внимание, колкото би могъл… небесата знаят, смятам го за добър човек и мъдър владетел, но на бащите понякога им убягват някои неща за синовете им. Но никой, който те е видял с Бетани от петнайсетата ти година, не би могъл да се заблуди какво изпитваш към нея, а изглежда, и тя изпитва същото към теб.

— Е, баща ѝ и моят баща имат други планове — каза Мартин.

— Може и така да е, но няма да имаш възможност да обсъдиш проблема с баща си, ако паднеш по очи на камъните на тази цитадела сред локва от собствената ти кръв, нали?

Мартин не можа да измисли отговор.

— Е, добре. Как ще действаш, ако ти разреша да излезеш последен?

— Онова ударно отделение, за което наредихте, от кръчмарски биячи и хулигани. — Сержантът пак мина на „вие“. — Ще ударим здраво всеки отряд, който мине през задната врата на барбикана. Ще барикадираме другата странична врата, тъй че ще изберат тази. Ще се бием, докато се оттегляме, и ще задействаме няколко капана по пътя, за да можем да стигнем до подземието, ще запалим сламата и ако имаме късмет, тунелът ще рухне и ще ги затрупа, а ние ще се измъкнем.

— Чудесен план, сержант — каза Мартин. — Точно това замислях и аз. Сега иди и накарай онези двайсет биячи да отдъхнат малко, приготви няколко капана и когато приключите, искам лично да видиш, че Бетани, другите жени и половината гарнизон напускат. Възлагам ти да се погрижиш за безопасността им, докато стигнат при баща ми в Ябон. Разбрано?

— Няма да ме оставиш да те разубедя, нали, момче?

— Разбрано? — повтори Мартин и присви очи.

— Разбрано, сър.

Докато се изкачваха по стъпалата, Мартин попита:

— Как успяваш, Ръдър?

— Кое, сър?

— Да стоиш буден четири дни.

— Не успявам. Научаваш се да откраднеш малко сън, когато можеш, няколко минути тук, половин час там, в някой ъгъл, под маса, където и когато можеш.

— Още не съм му хванал цаката.

— Идете в стаята си — каза тихо Ръдър. — Дремнете поне за час. Ще кажа на лейди Бетани „на добър час“ от ваше име. Тя знае по-добре от всеки друг, че сънят ви е нужен много повече от едно тъжно сбогуване. Ще ви събудя преди разсъмване. Ако искате да оцелеете, млади принце, ще ви трябва бистър ум.

Мартин не отвърна, само кимна и зави към стаята си. Щом влезе, се просна по очи на леглото.

Беше потънал в дълбок сън, когато Бетани влезе, видя го, смъкна ботушите му, без да го буди, и го зави с одеяло. Целуна го леко по лицето, прошепна: „Довиждане“, излезе и затвори тихо вратата.

19.

Оттегляне

Металната решетка на портикула изтрещя в каменния под.

Мартин беше готов, хората му бяха строени пред неблокираната странична врата. Даде им знак да изчакат.

Кешийците бяха докарали първия от двата си тарана на разсъмване. Беше много добре построен — огромен дървен ствол, окачен на дебели въжета и вериги, с масивен железен ботуш, който покриваше предния край на ствола. Дървен покрив тип „шатра“ предпазваше мъжете, които го бутаха, общо дванайсет души.

Бяха го извлекли по склона с коне, но когато влязоха в двора на цитаделата, освободиха въжетата, с които, теглеха съоръжението, и ездачите се раздвоиха надясно и наляво, като оставиха на двайсет и четиримата мъже под защитния покрив да го доизтласкат до външната желязна решетка.

След това започна блъскането.

Първото качество на един портикул е това, че е тежък. За дебелите железни решетки е нужен скрипец и лебедка от вътрешната страна на барбикана, дразнещо близо, но малко извън обхвата. Тъй че решетката трябва да бъде съборена, буквално да се блъска, докато се огъне и се пръсне, за да пропусне нападателите в „стаята убиец“.

След това трябва да се унищожи вторият портикул, докато защитниците горе могат безпрепятствено да мятат стрели или да изливат врящо масло върху нападателите.

Първият таран беше изгорял и на кешийците им отне повечето от деня, докато го разчистят и докарат втория. Но първият беше нанесъл достатъчно щети на вътрешната решетка и Мартин знаеше, че тя няма да издържи до мръкване.

Някъде към края на деня воините псета на Кеш щяха да са в цитаделата Крудий.

Мартин беше изразходвал повечето си стрели и много енергия, за да убеди кешийците, че защитниците все още са вътре и са многобройни. Мъжете тичаха от позиция на позиция, стреляха от покривите на цитаделата и барбикана по вражеските стрелци, викаха от различни места и се стараеха да създадат впечатлението, че са на две места наведнъж. В един момент Мартин извика заповед за контращурм и кешийците дори се изтеглиха зад барикадата и изчакаха половин час там за контраатаката, която така и не дойде.

След като беше паднал първият портикул, Мартин беше заповядал на хората си да слязат от покрива. Двама бяха пускали стрели от време на време в стаята убиец, а след това бяха излели горящо масло върху първия таран.

След като той беше пламнал, Мартин им беше заповядал да се укрият и да отдъхнат. Първата решетка беше издържала до обед, но той знаеше, че кешийците ще пробият втората докъм средата на следобеда.

Вътре в замъка Мартин викаше безразборни и безсмислени заповеди, докато хората му си поемаха дъх. От време на време някой от мъжете извикваше в отговор, за да изглежда, че има още бойци, готови да излязат на помощ.

Мартин беше в готовност. Знаеше, че втората желязна решетка скоро ще падне. Щом паднеше, кешийците щяха да я вържат с въжета и да я издърпат настрани, за да не пречи на атаката им. След това щяха да се озоват пред масивна стена с два входа към зданието. Този отдясно беше блокиран с всякакви мебели, нападали камъни и отломки.

Лявата врата, тази, зад която чакаха Мартин и неговите двайсет души, беше барикадирана само колкото да изглежда, че гарнизонът оказва последна отчаяна съпротива.

Рухването на последната порта бе придружено от вика на кешийските воини псета отвън. Явно предчувстваха, че победата вече е тяхна. Може би дори си мислеха, че останките от гарнизона са заклещени вътре между импровизираните барикади и че бързо ще ги избият до крак.

Започнаха да блъскат по вратата и Мартин нареди:

— Приготви се!

Двайсетимата му мъже се бяха построили в две редици, с гръб към коридора, водещ към кухнята и подземието долу. Първите десет носеха щитове, а вторите лъкове и стрели, макар че малко от тях бяха опитни стрелци.

По вратите започна ритмично блъскане. Щеше да е само въпрос на минути, преди тази от лявата страна на нападателите, зад която чакаха защитниците, да започне да се огъва.

Безумният план на Мартин скоро щеше да влезе в действие и той се помоли на Рутия, Богинята на късмета, да има милост към него и хората му.

Гредите на тежките дървени врати се разтърсиха и разцепиха, дебелите дървени лостове изпращяха. Парчета мазилка се посипаха от зидарията над крепежните колони и изпълниха въздуха пред вратата със ситна мъгла от прах.

— Спокойно — каза Мартин. — Изчакай.

Ново блъскане и напречният лост пред тях изпращя отново и се разцепи.

— Изчакай — повтори Мартин.

С грохот и скърцане на железните скоби, откъртени от зидарията, пантите се изтръгнаха. В един напрегнат миг вратата леко се открехна, задържана само от скършения дървен лост.

— Сега!

Бойците на Крудий стреляха в тесния отвор и щурмуващите кешийци закрещяха от болка и гняв. Мъжете с лъковете притичаха до втората позиция, а десетимата с щитовете налетяха срещу кешийците, които напираха да влязат в цитаделата.

Мартин беше зад тях, вдигнал високо меча си. Заудря над снишените бойци с щитовете, единствената му цел беше да забави кешийците още поне минута.

При вратата настъпи безумен хаос: мъжете пъшкаха и ругаеха, викаха и лееха кръв. Подбраните от Ръдър биячи бяха опитни в близък бой и зад щитовете си само изчакваха да видят оголена кешийска плът, за да режат по нея с ками и къси мечове, без да се опитват да убият, а само да пуснат кръв на врага и да го забавят.

Всички кешийски воини псета носеха железни брони, но ръцете и раменете им бяха голи, докато защитниците на Крудий бяха с плетени метални капишони и дълги ризници с ръкави до китките. Първите две минути не доведоха до фатални удари, но много кешийци щяха да носят белези по ръцете, раменете и лицата си, ако оцелееха.

Последва пауза, в която боят сякаш си пое дъх, след като кешийците вкупом се изтеглиха, за да се приспособят към стълпотворението на входа.

— Отстъпвай! — извика Мартин и десетимата мъже се обърнаха и затичаха по коридора към кухнята. Мартин изчака за миг, докато всички го подминат. След това вратата най-сетне се сгромоляса на камъните и кешийците заизвираха през входа.

— Долу! — изрева Мартин и всички мъже пред него коленичиха, а над тях профуча залп от десет стрели и порази първите двама воини псета. Другите се отдръпнаха назад под укритието на барбикана или се снишиха, но това даде още миг на Мартин и хората му. — Сега!

Над него висеше мрежа с три бали слама, напоени с масло. Изстреляха към тях две горящи стрели и балите лумнаха в пламъци. Прерязаха въжето, което задържаше балите, и купчината падна на пода, изригна в огромно огнено кълбо и образува завеса от пламъци, която щеше да задържи кешийците за още поне две-три минути.

Мартин запълзя трескаво напред. Усети как горещината го обля, докато се вдигаше на крака, и затича към кухнята. Сламата щеше да изгори бързо и кешийците скоро щяха да разритат тлеещите остатъци от пътя си.

Хвърли се надолу по стълбите към първото подземие. Цялото помещение беше запълнено с още напоена с масло слама, с всяко събрано парче дърво, мебели от стаите горе и разпалки. Един войник го чакаше с факла в ръка.

— Пали! — извика му Мартин, щом стигна до него, и войникът запокити факлата колкото може по-далече през мазето, а след това двамата се хвърлиха през прага, а други двама ги издърпаха и затръшнаха дървената врата зад тях.

Докато залостваха вратата, чуха свисъка на лумналите зад нея пламъци.

— Нямаме много време — каза Мартин.

Затичаха надолу по стъпалата към по-малкото долно подземие, където мъжете вече навлизаха в изходния тунел. Мартин махна на мъжа пред него да влезе, изчака, докато той се скри от погледа му, и извика след него:

— Бързо през тунела!

Чуваше пращенето на пламъците горе и знаеше, че кешийците ще се справят с огъня в мазето под кухнята за около половин час. Нямаше да им даде този половин час.

Изчака, докато се увери, че хората му са на повече от половината през прохода, след което отиде до една голяма верига в ъгъла на помещението. Опъваше се нагоре през няколко скрипци в стената до покрива на кулата, наречена Кулата на магьосниците, защото там Пъг и неговият наставник, магьосникът Кълган, бяха живели преди много десетилетия. Увисна на нея, и както беше подозирал, срещна съпротива — все пак старият механизъм не беше използван от почти сто години. Дядо му го беше изпробвал веднъж, но оттогава старата клапа не беше изпитвана. Мартин се надяваше, че все още работи и че капанът, измислен от предтечата му, все още ще е ефикасен.

На самия връх на Кулата на магьосниците един механизъм освобождаваше метален контейнер, пълен с деветдесет литра от така наречения „квегански огън“, смес от нафталин, сяра, негасена вар и ситна въглищна прах. Това щеше да образува огромно огнено кълбо, щом паднеше сред пламъците във входа на цитаделата, два етажа над главата на Мартин. Беше замислено като последен изход, начин да не се даде замъкът на никой нашественик.

Щом усети изщракването на механизма, Мартин дръпна силно, след което побягна колкото му сили държат. Тичаше приведен, тъй като тунелът беше твърде нисък за ръста му. Стигна до първия знак и награби двете въжета, вързани за крепежните греди горе. Увисна на тях, усети сипещата се върху него пръст и чу как гредите изпращяха. След секунда въздухът се сгъсти и тунелът се срути зад него. Последва глух тътен и Мартин разбра, че контейнерът с квеганския огън се е взривил.

Щеше да е по-горещ от огъня в ковашка пещ. Всеки в цитаделата, който не успееше да се добере до някоя врата, щеше да изгори или пък лакомото огнено кълбо щеше да изсмуче въздуха от дробовете му. Ако кешийците бяха натиснали здраво, очаквайки отчаяна съпротива в цитаделата, както подозираше Мартин, то командирът им току-що бе загубил поне двеста воини псета.

Стигна до вторите въжета и издърпа и тях, макар да знаеше, че първото срутване се е получило. Още пръст се изсипа, докато бързаше по тунела.

Отне му като че ли цяла вечност, докато най-сетне се озова навън. Две ръце мигновено го обгърнаха и прегръдката на Бетани му отне дъха.

Той я притисна до себе си, но миг след това я пусна, изгледа я сърдито и я скастри:

— Нали ти казах да тръгнеш с ранените! При това за втори път.

— Каза ми. За втори път. — Беше със същите ловни дрехи като последния път, когато дойде в Крудий, когато стрелата ѝ бе поразила виверна.

— Защо тогава си тук?

— Чаках те — отвърна тя, все едно повече обяснения не са нужни.

Той се огледа и видя, че сержант Ръдър също е тук, с още десетима мъже към двайсетте, излезли през тунела преди Мартин.

— Докладвай — каза Мартин.

— Всички се измъкнаха невредими. — Ръдър се усмихна и повтори: — Всички.

Мартин погледна назад, но гледката му към цитаделата беше затулена от голямото възвишение, от което излизаше тунелът. Той се качи на върха му, над укрепената врата. Не можа да различи много добре цитаделата заради дърветата, но издигащият се огромен стълб черен дим се виждаше съвсем ясно.

Бетани застана до него и попита:

— А сега?

— Сега тръгваме на изток. Кешийският командир трябва да прегрупира силите си. Можем да спечелим ден, но не повече.

Хвана я за ръка и я поведе надолу по склона.

— Гадна работа е построил херцог Мартин в цитаделата, нали? — каза сержант Ръдър.

— Според историите е имал известен опит с квегански огън за унищожаване на позиция така, че врагът да не може да я заеме — каза Мартин. — Отстъплението от Арменгар. Прочетох бележките му — защо го е инсталирал, как да се поддържа и кога да се използва.

— Чудесно е, че сте толкова добър ученик, сър — каза сержантът и се ухили.

Мартин поклати глава, ядосан на себе си.

— Добър ученик? Загубих цитаделата за по-малко от седмица. Дори цураните не са могли да я завземат за месеци.

Изражението на сержант Ръдър стана сериозно.

— Уморен сте, млади сър, но това не е извинение да се самообвинявате. Удържахте цяла седмица с по-малко от сто опитни бойци и шепа момчета и старци. Принц Арута е разполагал с майстор фехтовач Фанън и сержант Гардан, със самия Мартин Дълголъкия и с над триста добре обучени войници и още триста мъже от градчето. Не сте единственият, чел малко история. — Сложи ръка на рамото на Мартин. — Вие измъкнахте всички, сър. От началото на обсадата до днес сте загубили двама мъже, и двамата на стената преди отстъплението, и три нещастни градски момчета, които бяха до тях, и имаме само двайсетина ранени. Дори някои, за които мислех, че няма да оцелеят, са живи благодарение най-вече на грижите на лейди Бетани… Мисля за това. Двама войници, само двама. Сега се стегнете и поведете хората си. Все още ни чака дълъг път до спасението.

Мартин си пое дъх.

— Колко са с нас?

— Вашите двайсет мъже, моите десет и милейди.

Мартин погледна Бетани, усмихна се широко и каза:

— Е, поне имаме един свестен стрелец.

— Така е — потвърди тя.

— Тръгваме на изток. Да се отдалечим от Крудий колкото може повече. Кешийският командир ще трябва доста да изчака, докато огънят изтлее достатъчно, за да огледа развалините на цитаделата. Горещината ще е ужасна.

— Вярно — каза Ръдър. — Не бях виждал нещо да гори по-горещо от квеганския огън.

— Но щом го направи, ще забележи, че в развалините има само кешийски трупове, а ако си направи труда да разрови, ще намери долното подземие, а и да не го направи, ще предположи, че е имало такъв изход, и ще тръгне да ни търси. Ще тръгнем на изток и ако не срещнем баща ми и колоната му, преди да стигнем до разклонението за Джонрил, ще продължим до гарнизона там и ще го изчакаме. Ще пратим съгледвач на разклона и когато пристигне, ще се присъединим към него. Ако не… Това ще означава, че или вестоносците не са пресрещнали татко преди Илит, или са мъртви. Ако не получим вест от татко до десет дни, продължаваме към Илит.

Сержантът кимна.

— Разумен план.

Поеха по пътеката, която щеше да ги изведе на пътя. Щом излезеха на него, щяха да се придвижват по-лесно, но пък щяха да са на открито и изложени на опасност — голяма част от гъстите гори на север и на юг от пътя бяха разчистени за орни земи и пасища.

Щом тръгнаха, Мартин попита сержант Ръдър:

— Как сме с провизиите?

— Добре. Всички носят торба с храна и мях с вода.

— Да са се мяркали кешийци, докато чакахте?

— Нищо сериозно. Няколко обиколиха зад нас час преди да задействате капана. Малък патрул, петима-шестима души. Оставихме ги да подминат и те изобщо не ни усетиха. Нямат никакви горски умения. Вдигаха толкова шум, че ги чухме да идват и се скрихме безопасно. Бъбреха високо, все едно са на пазар. Оттогава нищо.

Продължиха в колона, целеустремено и колкото се може по-безшумно, и скоро стигнаха до пътя.

— Имаме цели шест часа на светло — каза Мартин. — Да си починем малко и продължаваме. — Обърна се към Ръдър. — Искам един отпред и един отзад. Най-бързият ти бегач отзад, но ако ни застигнат, ще трябва да тича здраво.

— Джаксън Къри! — извика сержантът.

Един слаб войник веднага отвърна:

— Да, сър?

— Бягай назад по пътя. Виж какво има зад нас и се позадръж. Не ни догонваш до залез-слънце. Хайде, момчето ми.

Войникът кимна, отдаде чест и затича по пътя. Сержант Ръдър прати друг войник напред за авангард, докато останалите си починат. Накрая Мартин каза:

— Да тръгваме.

Така започна дългият им поход от изгубения дом към онова, което се надяваха да е спасението им.

Къри ги догони запъхтян и извика:

— Конници!

Мартин се поколеба само за секунда, след което махна с ръка на всички да се скрият в дърветата и храстите край пътя и да се спотаят.

Десетина конници идваха по пътя от Крудий. Яздеха в тръс и се оглеждаха, но не им личеше да са напрегнати или разтревожени. Бяха облечени подобно на воините псета, които бяха щурмували цитаделата, само че вместо стоманения шип на върховете на шлемовете им имаше остър гребен, минаващ от челото към тила. Шлемовете им имаха предпазител на носа, а наметалата им бяха тъмносини, почти черни. Под тях носеха гръдна броня и фланелена риза отдолу. Дебелите им панталони бяха затъкнати в ботушите им.

Единственото необичайно нещо бяха ремъците от леопардова кожа, които крепяха шлемовете им над шийния предпазител от метални брънки.

След като подминаха, Ръдър каза:

— Чувал съм за тези. Наричат се Леопардите. — И продължи все така шепнешком: — Не видях да разтоварват коне, а ние със сигурност не им оставихме — баща ви ги взе всичките.

— Сигурно са ги разтоварили вчера, преди финалния щурм.

— Но с такова снаряжение, тук, по този път?

— Търсят нас — каза Бетани иззад Мартин.

— Не — отвърна сержант Ръдър. — Искам да кажа, от толкова места, където може да се прати първокласна конница като Леопардите, защо точно Далечният бряг? Би трябвало да ги пратят към Крондор или може би в Долината, където боевете ще са най-тежки.

— Освен ако не решиш да ги пратиш там, където не очакваш голяма съпротива — каза Мартин и се замисли. — Сержант, искам да тръгнеш през гората, успоредно на пътя. Кешийците няма да патрулират повече от още час, тъй че би трябвало да ги засечете на връщане, после излизате на пътя и продължавате. Аз ще ви настигна колкото може по-скоро.

Бетани го сграбчи за ръката.

— Какво си намислил?

— Връщам се в Крудий. — Той я целуна бързо, изправи се и каза: — Имам една идея и трябва да видя какво става в градчето. Тръгвай със сержант Ръдър и се постарай да не му създаваш прекалено много неприятности. После се обърна и затича през гората.

Ръдър въздъхна, изправи се и подаде ръка на Бетани. Когато тя я плесна настрани, той се изкиска и се обърна към хората си. Вдигна пръст пред устата си в знак „никакво говорене“, посочи навътре в гората и след това посочи към тях и към себе си, за да им каже да се съберат в колона зад него и да го следват.

— Ти… — почна Бетани.

Сержантът бързо, но внимателно затисна устата ѝ с ръка.

— Никакво говорене, лейди Бетани. Да тръгваме.

Мартин затича по пътя, но скоро забави и продължи ходом. Трябваше да се овладее, иначе щеше да рухне още преди да е разбрал, че умората го е надвила. Беше млад и здрав, но беше изкарал без сън три дни и почти не беше ял. Спря, опря ръце на коленете си и си пое дълбоко дъх. Чувстваше се замаян. Това определено не беше добър знак.

Поуспокои дишането си, а след това чу гласове, идваха от запад. Забравил умората, отби от пътя и тръгна през дърветата.

Замириса му на изгоряло и пушек — вятърът от залива духаше към него.

Отне му близо час, докато се промъкваше предпазливо на север, като пресече главния път и продължи по пътеките през оредяващата гора. С братята си беше играл тук, когато бяха деца, а след това бяха излизали и на лов в тази околност.

В южния край на залива на Крудий имаше малък нос, завършващ със скала, известна като Моряшката скръб. На север пък имаше стръмнина с петдесет стъпки пропад до пясъчната ивица. Оттам редица камъни, които стърчаха над водата дори при прилив, се изпъваха до едно малко островче. Тази камениста пътека бе запълнена с изкъртени от кариера камъни и се беше образувал изкуствен вълнолом с кей, наречен Дългия нос. В края му се издигаше Фарът на Дългия нос.

Скалите на север от Дългия нос бяха служили на първия херцог и на сина му като импровизиран фар и наблюдателна станция, докато не бе построен истински фар. Камъните от стария наблюдателен пост още стояха на върха на стръмнините.

Мартин стигна до него след час катерене и погледна надолу към залива.

И възкликна:

— Богове!

В залива бяха закотвени поне двеста кешийски кораба. Мартин видя други два, които поемаха в открито море, и още два, които влизаха в залива, а трийсетина кораба бяха пристанали до кейовете. Цареше трескава дейност, и толкова повсеместна, че кешийците разтоварваха на скалистия бряг на юг от градското пристанище и по-насам, на разнебитения по-малък кей пред рибарското селце точно под мястото, където стоеше Мартин.

Но това, което го изуми най-много, беше, че на брега слизаха още и още хора. Нова вълна от мъже, жени и деца навлизаха в градчето Крудий и от различния цвят на кожата им и от облеклото им личеше, че са от много и различни места в Кеш. Волове теглеха фургони, хора водеха коне на поводи — не бойни коне, а товарни, имаше безброй магарета и мулета, кафези с пилета и гъски. Имаше дори две явно сърдити камили.

Мартин стоеше вцепенен и изумен.

Това, което виждаше долу, изглеждаше напълно безсмислено. От тримата братя той беше училият история. Не само беше изучавал битки и родословни линии на благородници, а се беше ровил в причините и резултатите от войни.

Кеш се беше разширявал бързо през трите предходни столетия, като народът му се беше придвижвал през Проливите на мрака от Елариал нагоре до днешен Тулан. Там бяха построили първия си гарнизон, след това военна експедиция на север бе открила чудесния залив при Карс и по-малкото заливче под него. Далече на север бяха намерили и четвърти залив и в един момент Кеш се беше опитал да строи там — бяха го нарекли Бирка. Но това поселение беше първото унищожено от тъмните елфи, Братството на Тъмния път, както бяха започнали да ги наричат хората.

Историята показваше, че Кеш се е разширявал много надалече и прекалено бързо и че не е можел да поддържа древната провинция Босания, както бяха наричали Крудий и Свободните градове. Брегът на колониите на Горчивото море процъфтяваше, тъй че когато Кеш се бе оттеглил, те бяха останали достатъчно силни, за да се противопоставят на експанзия на запад от Островното кралство. Но предтечата на Мартин беше минал по същия път от Илит, по който сега бягаха хората му, за да стигне тук, в Крудий.

Единствената причина Крудий да стане столицата на херцогството бе, че предтечата му беше завзел старото кешийско укрепление и беше надстроил над него, докато бе водил десетгодишна кампания за завладяването на Карс и след това на Тулан. Когато това бе приключило, Квег беше станал независимо кралство, колониите в Натал бяха станали Свободните градове, Илит беше станал най-южният град на провинция Ябон и това статукво се беше запазило над двеста години.

Сега Кеш се беше върнал и беше ясно, че си връщат цялата древна Босания. Докарваха не само войски, докарваха и заселници. Явно се канеха да осигурят тиловата си поддръжка, караха кешийци за ферми и пасища, секачи, миньори, рибари и занаятчии.

Мартин не беше вещ в такива неща, но му се струваше, че докарват достатъчно хора, за да могат да завладеят цялото херцогство…

Изведнъж се сепна.

Беше разбрал какво точно прави Кеш. Ако желаеше нещо в живота си толкова много, колкото целувката на Бетани, щеше да е вест от баща ѝ за ставащото в Карс. Защото ако трябваше да заложи всичко, което имаше, щеше да се обзаложи, че цялата нашественическа сила на Кеш е минала покрай Карс и Тулан, оставяйки може би корабна блокада, за да попречи на бойните кораби на Кралството да дойдат насам. Нямаше да окупират целия Крудий, а само Севера!

И той знаеше защо.

Съжали, че не може просто да легне на скалите и да спи цяла седмица, но потисна умората и заслиза по хълма. Погледна към слънцето и прецени, че с малко късмет може да успее да настигне хората си след залез-слънце.

Затича надолу към дърветата.

Видя огньове напред и чу конско пръхтене. Зачуди се дали може да са кешийците, които Ръдър бе нарекъл Леопардите. И ако беше така, къде бяха Бетани, Ръдър и останалите?

Промъкна се до края на поляната и видя мъже с кафявите униформи на Крудий. Заля го облекчение и той извика:

— Хей, здравейте! Идвам!

Още една крачка и го обкръжиха стражи, които не го познаха веднага.

— Мартин! — чу се глас.

Бетани седеше до огъня с Брендан. Мартин се усмихна и забърза натам.

Брат му стана да го посрещне и го прегърна.

— Мартин, тревожех се за теб.

— Всички се тревожехме — каза Бетани и сърцето на Мартин се сви, като видя изражението ѝ.

Огледа се и осъзна нещо много важно.

— Къде е татко? — попита, макар вече да знаеше отговора.

Брендан погледна на изток и каза тихо:

— Таласъми. Скочиха ни от засада. Един рани татко и той падна от коня… и си счупи врата.

Сержант Магуин се приближи до тях и каза:

— Погребахме го край пътя, Мартин. Когато всичко това свърши, ще го приберем у дома.

Мартин се вледени. Всичко си беше представял, но не и че баща му няма да е начело на този отряд. Седна до Бетани и някой му даде паница яхния.

— Яж — каза му Бетани. — Знам, че стомахът ти е свит след тази тъжна новина, но трябва да имаш сили.

Мартин беше изтръпнал. Умората, страхът и напрежението от битката го бяха изтощили докрай. Знаеше, че трябва да заплаче, да закрещи от гняв или нещо такова при новината за смъртта на баща си, но не чувстваше почти нищо — сякаш усещането за загубата бе нещо много далечно и смътно. Помълча дълго и накрая отрони само:

— Татко…

Въздъхна и гребна с лъжицата.

— Какво става в Крудий? — попита Брендан.

— Не е само десант на нашественическа сила — отвърна Мартин. — Вкарват цяла колония.

— Колония ли? — попита Ръдър.

— Онези мъже, жени и деца, които слязоха с първата вълна, са били само началото. Стотици, дори още хиляди има на корабите край брега и чакат да ги разтоварят.

— Но защо? От всички места в Кралството защо точно Далечният бряг? — попита Брендан.

— Не Далечният бряг — отвърна Мартин. Задъвка с усилие и преглътна. — Крудий.

— Защо? — попита отново Брендан.

Мартин извади камата си и надраска груба карта в пръстта.

— Горчивото море — каза той, след като очерта ромб. После начерта друга линия отляво на ромба. — Далечният бряг, а ние сме някъде тук… — Заби върха на камата. — Според мен бащата на Бетани и Морис долу в Тулан не са нападнати, но са ги запушили и им пречат да тръгнат на север, за да ни помогнат. Мисля, че кешийски кораби плават покрай Далечния бряг, за да не може никой да излезе от двете пристанища или от някое от рибарските села между Проливите и Крудий. Също така мисля, че след като се установят в Крудий, ще продължат на изток, по този път, за да заграбят Илит. Ако го направят, ще прогонят кралската флота от Далечния бряг и ще попречат на Ябон да прати сили на юг. Херцог Гасон ще бъде блокиран, няма да може да стигне по-далече на юг от Зюн и с този ход Кеш ще е разсякъл Западните владения на три дяла.

— След това могат да тръгнат със сила срещу Крондор от юг и Кралството ще е разкъсано — заключи той. — Не мога да допусна, че Крондор ще бъде обкръжен без поддръжка от север. Единственото подкрепление от изток е в Саладор, а това би отнело седмици, а кой може да предположи какво прави Кеш в Кралско море? Кралят сигурно изобщо няма да е склонен да оголи някой от източните си гарнизони, за да дойде на помощ на Крондор.

— Но как? — попита Брендан. — Как могат да докарат толкова много хора наведнъж?

— Това е въпросът, братко — отвърна Мартин. — Ох, много съм уморен.

— Ти и другите от Крудий поспете — каза Брендан. — Ние ще пазим.

— Какво се случи с онзи патрул Леопарди? — попита Мартин.

— Брендан им се случи — каза Бетани и го потупа по ръката.

— Натъкнаха се в тъмното на нас, без да знаят, че ги превъзхождахме пет към едно — каза брат му. — Добри са, но свърши бързо. — Усмихна се. — Но пък взехме конете им и не се налага да вървим пеш до Илит.

Мартин въздъхна, легна на земята и отпусна глава на вързопа, който някой бе поставил зад него.

— Илит… — Клепачите му натежаваха. — Ако Робърт е запушен в Карс и Гасон е отрязан в Ябон…

Бетани се сгуши до него, за да го стопли, и двамата заспаха почти веднага.

Брендан се обърна към двамата сержанти.

— След смъртта на баща ми, и след като Хал е в Ролдем, командването се пада на Мартин.

Ръдър и Магуин се спогледаха. Бяха най-старите бойци в гарнизона, ако не се броеше майстор фехтовач Филип, който беше с младия Хенри в Ролдем за турнира в Двора на майсторите. Накрая Магуин заяви:

— С титла или без титла, сега той е Кралски наместник и Защитник на Запада.

Ръдър погледна заспалия младеж и добави:

— Трябва му само армия.

20.

Среща

Джим изпъшка.

Имаше чувството, че ръцете му ще се откъснат, но знаеше, че го чака още поне половин час здраво гребане. Погледна през рамо и веднага съжали. Островът на чародея не изглеждаше и на стъпка по-близо от последния път, когато бе погледнал натам.

Кешийският му водач Нефу се беше оказал точно толкова ловък контрабандист, колкото Джим се беше надявал, и ако имаше възможност, той щеше да го вземе на служба при себе си — стига Касийм да го пуснеше. Бяха минали нагоре покрай брега с попътен вятър, после завиха и се понесоха пред вятъра на север. На два пъти бяха зърнали платна на хоризонта, но Нефу ловко ги беше избегнал, преди да ги забележат.

Когато стигнаха до въображаемата линия между югозападния край на островната държава Квег и Края на сушата на хоризонта, видяха точно това, от което Нефу се беше страхувал: беше охранявана от кешийски кораби. Нефу извади кешийско знаме и куриерски флаг и ги вдигна на мачтата. Ако не ги спряха, всичко щеше да е наред. Макар че според Джим Касийм абу Хазара-хан най-вероятно беше снабдил Нефу с достатъчно фалшиви документи. След като Касийм беше предаден обаче и мрежата му бе компрометирана, имаше вероятност много от тези пропуски и разрешителни вече да не са валидни… но пък ако тези, които можеше да ги спрат, не бяха в течение за най-скорошните промени във върховите ешелони на властта, можеше и да се отърват. Ако командваше Джим, Нефу щеше да разполага с пакет с внушителни печати, които можеше да се счупят само от някой важен благородник, който пък, естествено, нямаше да е на кораба, който ги спира.

Изпита облекчение, че не се наложи да изпробват тези хитрини.

На следващия ден пред очите им изникнаха едновременно две неща: петно на хоризонта на североизток, което според твърдението на Нефу беше Островът на чародея, и бяла точка на югоизток, която според наблюдателя трябваше да е ескадра кралски бойни кораби.

Въпреки уверенията на Джим, че може да убеди командира на всяка кралска ескадра, че са по официална работа, Нефу не прояви желание да види дали наистина ще успее да опази него и екипажа му от затвора и кораба му от конфискуване. Това, че Джим не разполагаше с никакви документи за самоличност, че Кралството беше в състояние на война и че нямаше никаква гаранция точно този командир на ескадра да се е срещал изобщо с барон Джеймс Джеймисън, натежа решително в полза на решението му.

И точно затова сега Джим гребеше настървено срещу течението, което упорито се опитваше да го отнесе надалече от целта му. Не за първи път тази сутрин изруга наум Дестан затова, че бе развалил цуранския му глобус.

Раменете му се бяха схванали и гърбът го болеше, и той разбираше, че за първи път в живота си започва сериозно да усеща възрастта си. На четирийсет тялото започва да предава един мъж и само мъжката суета го кара да не го повярва.

А Джим вече беше прехвърлил четирийсетте.

Трудеше се здраво да запази добра форма, пиеше малко и се хранеше добре, но тежестите на занаята му, едновременно като водач на Шегаджиите и шеф на кралската Разузнавателна служба, му пречеха да се грижи за себе си толкова, колкото трябваше.

Никога в живота си не беше съжалявал повече за това, отколкото сега.

Зачуди се дали наистина не е време да уседне някъде и да си направи семейство. Стига все още да имаше кралство, в което да си го направи, след като свършеше тази война.

Разбира се, ако Кеш победеше, сигурно щеше да може да си намери работа в Ролдем.

След това се зачуди дали Франсиезка е искрена в чувствата си към него. Много беше мислил за нея напоследък, факт, който едновременно го изненадваше и не. Изненадваше го, защото беше оградил със стена чувствата си към жени рано в живота си — необходимост предвид кариерата му. И не го изненадваше, защото лейди Франсиезка Сорбоз беше във всяко отношение най-интересната и коварна жена, която бе срещал. Животът с нея никога нямаше да е скучен. А и на мъничката му мечта не вредеше това, че тя все още беше най-пленително красивата жена, която познаваше. И освен това беше най-интелигентната жена, която бе срещал, а беше срещал много интелигентни жени. Трябваше да са интелигентни, за да се примирят с идиотите, за които бяха омъжени. Това обаче повдигна въпроса как са могли да се омъжат за идиоти и въпреки това да се нарекат интелигентни, в който момент Джим реши да остави въпроса настрана и да се съсредоточи върху нещо по-просто, например кой бе започнал тази война, защо, и как той можеше да убеди Пъг да спаси Кралството.

Продължи да гребе.

Лодката се люшкаше все по-силно и Джим чу шума на прибоя, но отказа да погледне назад, понеже знаеше, че това ще е някоя жестока шега на Калкин, Бога на крадците. Знаеше, че ако погледне, островът пак ще си е там, където си беше, когато Нефу го свали от кораба.

Лодката се надигна още два пъти и Джим си спомни, че по западния бряг на острова има скали, тъй че погледна.

Бяла вълна се разби в скалите и Джим загреба трескаво, за да ги избегне и да се насочи към течението, което заобикаляше острова от юг.

Греба, докато не усети, че ръцете му ще се измъкнат от раменете, а после остави лодката на дрейф, вдигна греблата и се отпусна. Течението понесе лодката покрай острова, покрай скалите към открито и песъчливо място.

Джим беше идвал на Острова на чародея много пъти, но не се смяташе за специалист по география. Обичайното му място за слизане, когато идваше с кораб, беше на югоизточния ъгъл на острова, а сега беше на югозападния.

При толкова различни флоти в Горчивото море Джим очакваше, че Пъг ще има наблюдатели. Но сега се сети, че Пъг вероятно има някакво магическо устройство или заклинание, което го предупреждава, ако към острова идва някаква опасност.

Пое си дълбоко дъх и издиша. Реши, че май ще е по-добре да върви един ден, отколкото да гребе, тъй че хвана греблата и обърна лодката към брега.

Магнус наблюдаваше идващата към брега лодка.

Отначало не беше сигурен кой точно е този опърпан моряк, но когато лодката задра в пясъка, понесена от вълните, и мъжът скочи от нея, се усмихна. Ама разбира се.

Пренесе се със силата на волята си на брега и Джим подскочи от изненада.

— Проклятие! Спри да го правиш това! Не можеш ли да се появиш на няколко крачки по-настрана, да кажеш „здрасти“ и изобщо да се държиш цивилизовано?

Магнус се подпря на тоягата, която носеше винаги, и се усмихна.

— Добре де, здрасти. Кажи ми как стигна дотук с тази лодчица? Не си тръгнал от Викор или Дърбин, нали?

— Не съм, разбира се. Пуснаха ме от един контрабандистки кораб и гребах цял ден. — Огледа небето. — Така си мисля поне. Вече наближава залез, нали?

Магнус посочи.

— Натам е запад. Онова яркото кръгло нещо, надвиснало над хоризонта, е слънцето. Да, наближава залез.

— Просто ме заведи при баща си, става ли? — каза Джим уморено.

Магнус се пресегна, сложи ръка на рамото му — и изведнъж се озоваха пред Пъг.

Джим се огледа объркано, тъй като бе очаквал да го отнесат в замъка.

Пъг носеше черния халат, който беше носил в Събранието на магьосниците на Келеуан, където бе изучил магията.

— Здравей, Джим — рече той и протегна ръка.

— Здравей, Пъг — отвърна Джим и пак се огледа. — Възстановяваш, а?

Вилата беше почти довършена. С помощта на даровити магьосници и опитни майстори работа за цяла година бе свършена за седмица.

— Правим някои промени, но е почти същата като преди — каза Пъг.

Премълча за хората, които щяха да му липсват.

— Уморен съм — призна Джим. — Имаш ли чаша вино и място, където можем да поговорим?

— Аз ще донеса вино, татко — каза Магнус.

Пъг махна на Джим да го последва и го въведе в главното здание. Беше точно като някога — внушително каре с огромна градина в средата. Фонтанът току-що бе възстановен, с трите делфина, от чиито усти щеше да блика вода на изящни дъги. В момента беше празен, а пръстта в градината беше гола и черна, току-що очистена от бурени.

Кабинетът на Пъг изглеждаше различно. Вместо голямото писалище, което магьосникът бе използвал десетилетия наред, имаше малка работна масичка и един стол.

— Реших, че е време за някои промени — каза Пъг. — Оставям стените само варосани. Идеята на Миранда беше да ги боядисаме в онова светлосиньо, което толкова обичаше.

В гласа му прозвуча тъга.

Посочи на Джим да седне на стола и продължи:

— Е, как стана тъй, че дойде с лодка, Джим? Магнус беше предупреден, че някой се приближава, и отиде да види кой е. Признавам, че съм изненадан да те видя. Защо не използва глобуса, който ти дадох?

— Счупен е — отвърна Джим, решил да остави подробностите за по-късно.

— Ясно. Кажи ми каквото можеш за тази лудост, която се вихри из цялото Горчиво море.

— Из цяла Триагия — поправи го Джим. — Кеш е тръгнал срещу Кралството. На всички фронтове, изглежда.

Магнус се появи с поднос с кана вино и три чаши. Наля на Джим и баща си, а после и на себе си.

— Ще призная, че това ме изненада — каза Пъг. — Когато видяхме кешийската флота да плава на юг от нас, опитахме да се свържем с агентите си. Без успех.

— Моите агенти на юг от Пояса на Кеш са премахнати.

— Всичките ли? — попита Магнус.

— Всичките. Вероятно са убити. — Джим отпи от виното. — В моя занаят е най-добре да се приеме най-простото обяснение. — После се сети за Амед Дабу Асам. — Но може и да греша. Най-довереният ми агент в Джалпур се оказа предател и се опита да ме убие.

— Предател? — попита Магнус. — Имаш предвид, че е работил за Кеш?

Джим поклати глава.

— Не. Точно това е влудяващото. — Отпи пак. — Ох, ръцете ми ще се откъснат от ставите от това гребане — въздъхна и остави чашата. — Има друг играч в играта.

— Кой? — попита Пъг.

— Не знам. Знам, че не са агенти на Ролдем, защото вече имам добри отношения с тях, а и Ролдем няма изгода, нито има какво да загуби. Водачът на разузнаването на Кеш ми е добре познат и той също е изненадан: ключови членове на екипа му са убити, така ми каза. А сега вие ми казвате, че и вашите агенти са останали в неведение за предстоящата война. — Изглеждаше готов да заплаче от безсилие. — Това е възможно донякъде… но всичко наведнъж?

— Има само една възможност, за която дори ние не помислихме — каза Магнус.

— Каква? — попита Пъг.

— Магия — каза Магнус. — Този, който е осуетил цялото ни събиране на информация — неутрализирал го е, компрометирал го е, подхранвал ни е с лъжи — всичко това може да е направено с магия.

Пъг помълча малко, после каза:

— Най-добрата ми връзка от години в Кеш, Турган Бей, лорд на Цитаделата и личен съветник на императора, се е оттеглил в пенсия. Следващата ми връзка от най-голям ранг, Янук Хадри, личният канцлер на императора, мълчи.

— Винаги ми е изглеждало странно, че Бей би могъл да се „пенсионира“ — каза Джим. — Някои от тяхната Истинска кръв обичат бездейния живот, но не и той. Някой друг би могъл да види идващата вълна на политическа промяна и да се оттегли в някоя вила на брега на Оверн с десетина хубавици или да тръгне на лов за лъвове, или каквото там правят пенсионираните кешийски благородници, но той обичаше политическата интрига. Очаквах, че ще умре на работата си. — Джим се наведе над масата. — Агент ли ти беше?

— Казах ти, че Конклавът има много приятели.

Джим го изгледа невярващо.

— Мислех, че съм наясно с дворцовите интриги в Кеш… но Турган Бей?

Магнус се усмихна.

Джим поклати глава.

— Впечатлен съм. — Погледна Магнус и кимна. — Да, трябва да е магия.

— И то много — каза Магнус. — Заклинание за повлияване, което да накара един благородник да реши, че е време да се оттегли в пенсия например. Много по-деликатно е от всяко открито омагьосване или заклинание за контрол. Просто го правиш малко уморен, малко по-незаинтересован през деня, и може дори да не ти се наложи да му намекнеш, че е време да се откаже. Може дори сам да го направи.

— Да — каза Пъг. — Магия над твоя човек в Джалпур, за да раздвои верността му или да подсили алчността му, или…

Джим затвори очи.

— Разбира се. Амед беше от пустинните племена и обвиняваше благородниците от Истинската кръв за убийството на баща си. Точно затова успях да го обърна срещу империята, но… но пък беше кешиец.

— Повик към приспания патриотизъм — каза Магнус.

— Все пак е много магия, Пъг — каза Джим. — И би отнело години. Агентите е трябвало да се разкрият, да им се повлияе, да се направят планове…

— Но може да се направи, нали? — каза Пъг.

Джим помълча малко, докато обмисляше. След няколко мига отрони:

— Да. Ако успеят да разкрият първия агент, тоест този, който е достатъчно високопоставен. — Потупа се замислено с пръст по бузата. — Аз по принцип използвам „слепоци“, тоест агенти, които не знаят за кого работят. Но ако се добереш до някой достатъчно високопоставен, за да ти издаде самоличността на други, и ако можеш да се добереш до тях… — Очерта набързо как са организирани трите разузнавателни служби — на Островите, на Кеш и на Ролдем, — като пропусна много подробности, но накрая подчерта, че много агенти знаят кой работи за другите. Завърши с думите: — Тъй че някой от моите издава един от хората на Франсиезка, а на свой ред нейният агент издава някого от хората на Касийм.

— И в някой момент се оказва, че един от тях работи за Конклава — каза Магнус.

— Значи това се е правило от години — рече Пъг.

— Кой? — попита Джим. — Кой, освен вас, има… тази способност, тази сила?

— Има две възможности — отвърна Магнус. — Ако храмовете действаха заедно, биха могли да го направят дори само двама или трима от най-могъщите им. Те имат магия, макар да е със съвсем различно естество от това, които ние сме свикнали да…

— Което би могло да е предимство — прекъсна го Пъг. — Би могло да е по-трудно за нас да засечем повлияването.

— Или може да е Академията — добави Магнус.

Джим го изгледа стъписано.

— Академията? Защо? В смисъл — кой? Не играете ли вие все още роля там?

— Малко. И имаме няколко агенти също така — отвърна Пъг. Изглеждаше угрижен. — Не знам как едно такова начинание би могло… — Гласът му заглъхна и той се смълча.

— А пантатийците имат ли толкова много магия? — попита Джим.

— Защо питаш? — учуди се Магнус. — Те са премахнати. Бях там, когато родилните им ясли бяха унищожени в планините Ратн’гари.

— Пропуснали сте някои — каза намръщено Джим.

Пъг се изправи.

— Какво?!

— На една лодка южно от Кеш видях люспеста зелена ръка с черни нокти, стърчащи от халата, и ако това не е пантатиец, значи не съм изчел всеки доклад за тях в архивите в Крондор.

— Къде беше това? — попита Пъг.

— Край Змийския остров. Зачудих се какво общо може да има той. Може би там е отговорът.

Пъг седна отново.

— Възможно е. Големият бунт беше заради това, че пантатийците тласнаха моредел да нахлуят в Кралството. Със сравнително малка сила манипулираха Братството на Тъмния път и това свърши с унищожението на два града, първо Арменгар и после Сетанон. С мощта на Кеш на тяхно разположение…

— Магьосникът сви рамене. — Имат възможността да изглежда все едно, че други раси, елфи, хора… да, ако много от тях стоят зад това, възможно е.

— Кеш и Кралството във война? С каква цел? Как облагодетелства това пантатийците, ако са те?

Пъг изглеждаше разколебан.

— Това, което знам, е, че когато те се намесиха първия път, в края на Войната на разлома, бяха решени да си осигурят Камъка на живота, или Жизнекамъка, както го наричат някои…

— Погледна към Джим.

— Знам за това. Моят прапрадядо е подробен в мемоарите си. Бил е в битката за Сетанон с принц Арута.

Пъг се усмихна.

— Малцина тогава знаехме, че Камъкът на живота съществува, и никой от нас изобщо не разбираше истинското му естество. Дори по-късно, когато Калис го „разплете“, по липса на по-подходяща дума, едва ли го разбрахме по-добре. Пантатийците го искаха, както и Демонският господар Джакан по-късно, защото беше артефакт с огромна мощ. Но нито пантатийците, нито демонът знаеха истинската му природа и че в крайна сметка ще се окаже безполезен за тях. Така и не се разкри какво са били замислили да правят с него Господарите на дракони. Знам, че отчаяно се мъчеха да си го върнат в онази битка.

— Знам, че естеството му е било непознато за Джеймс… — Джим спря. — Всъщност все забравям, че ти си го познавал лично.

— Беше ми зет — напомни му Пъг.

— И че си познавал всички — принц Арута, крал Луам, Ги дьо Батира, всички велики фигури в историята.

Пъг се усмихна тъжно.

— Едва ли чак всички. И не всички са споменати в историите. — За миг в ума му пробяга калейдоскоп от образи — лицата на онези, които бе познавал и обичал: скуайър Роланд, съперника му за сърцето на принцеса Карлайн, после Катала, първата му жена, и Лаури от Тир-Сог, който се ожени за Карлайн. После дойдоха други: лорд Боррик, майстор Фанън, отец Тъли, Кълган и Мийчъм, онези, които с годините бяха забравени.

Пъг изтласка пороя от спомени и каза:

— Джим, на твоя прапрадядо, като и на другите, които не бяха в онази стая, казахме само онова, което мислехме, че трябва да знаят.

— Казахте? Кои?

— Онези, които по-късно щяха да станат ядрото на Конклава, заедно с Томас. — Пъг зарея поглед, сякаш си спомняше, и добави: — Лорд Джеймс, легендарният Джими Ръчицата, тъкмо беше умрял, когато Калис разкри загадката на Камъка. Беше… живот. Когато замислили да отхвърлят боговете през Войните на хаоса, валхеру успели по някакъв начин да го сътворят. Явно са вложили в него част от личните си жизнени енергии, сътворявайки инструмент, който само те знаели как да използват. Предполагаме, че е бил оръжие или източник на огромна сила за тях, защото тъкмо те са подтикнали пантатийците да се опитат да го завладеят. През всичките тези години, особено след като Камъкът на живота беше унищожен, изобщо не сме се опитвали да преценим каква била истинската му природа.

— Бил си зает с други неща — подхвърли Магнус. — И още си.

Пъг и Джим го изгледаха, за да видят дали не се шегува.

— Да, но все пак сътворяването му е било повратна точка в историята на този свят — каза Пъг и въздъхна тежко. — Това, което знаем, е следното: пантатийците са изкуствено създадени същества, не са възникнали естествено, а са змии с придаден им човешки облик. Дължат съществуването си на своята Господарка на дракони Алма-Лодака.

— Можели ли са наистина да правят това? — попита Джим. — В смисъл, да сътворяват живот?

— Не точно — отвърна Магнус и погледна баща си, а той му кимна да продължи. — Да му повлияят да, но не и да го създадат. Валхеру са били същества с огромна мощ, богоподобни дори, но не са били богове. А пантатийците не са единственият продукт на нескопосаната им намеса в естеството.

— Нима? — Умората на Джим отстъпваше място на любопитството. Тук се обсъждаха важни неща, които не включваха хора, опитващи се да го убият или да унищожат Кралството.

— Има една раса на хора тигри близо до Некрополиса, наречен Града на мъртвите богове, в Новиндус. И една раса на гигантски орли, достатъчно големи, за да носят човек в небесата.

Джим се намръщи.

— Май ще е по-добре да се върнем на неща, които бих могъл да проумея. Щом този Жизнекамък вече не съществува, тогава, ако допуснем, че пантатийците стоят зад всяка лудост, която се разиграва в момента, какво биха могли да търсят и каква изгода биха получили, ако хвърлят Кралството и Кеш в пълномащабна война?

— Нямам представа — призна Пъг.

— И докато сме на темата за лудостта, бихме ли могли поне да предположим ролята, която имат в това демоните?

— Не — отвърна Пъг.

— Освен че постигнаха едно нещо — каза Магнус.

— Какво?

— Току-що ми хрумна. Тъкмо те принудиха Звездните елфи да се завърнат в родния си свят.

— Мислиш, че това е било по замисъл? — попита Пъг.

— Не знам за замисъл, татко. Знам само резултатите.

Пъг отново помълча дълго. Накрая каза:

— В моменти като този съжалявам, че Накор го няма… И майка ти. Мъдростта им можеше да ни е от полза.

Лицето на Магнус помръкна.

— Можеше.

Джим не разбра какво премина между баща и син, но реши да не разпитва. Каза само:

— Никога не съм бил един от вас, но винаги сте се отнасяли благосклонно към мен. Сигурен съм, че не искате това кръвопролитие да продължи.

— Разбира се, че не искаме — каза Пъг.

— Но все още ни липсва информация и трябва да съберем повече данни, за да знаем как да действаме — каза Магнус. — Двамата с баща ми несъмнено можем да наклоним везните в една битка — да защитим стените на Крондор или да обърнем един флот по друг курс например. Но за да се сложи край на една война е нужно желанието на част от воюващите, каквото засега не се забелязва.

— Кеш нарушава установените граници, несъмнено, и Кралството ще търси разплата и да си върне земята, в това нямам никакво съмнение — каза Джим. Стана от стола. — Мога ли да спя тук? А после да ми помогнете да стигна до Риланон?

— Не в Крондор? — попита Пъг.

— Крондор или ще е в безопасност, или не, но трябва да разбера какво мисли кралят и да преценя настроението в Събранието на лордовете. Мнозина несъмнено ще са се поддали на военната лудост, но за някои Западът не е значителна загуба. Някой кешийски генерал като нищо може да си играе в момента с животните в зоопарка на краля.

— Кралят си има зоопарк? — учуди се Магнус.

— Малък — отвърна Джим. — Близо до градината зад двореца, с изглед към реката. Доста хубав е всъщност. — Прозя се, почти надвит от умората. — Нещо повече, трябва да започна да разкривам кой ме е предал и с това е предал държавата си.

— Стига наистина да е измяна — напомни му Магнус. — Забравяш за магията.

Джим затвори очи за миг.

— Извинявам се. Уморен съм и не мисля ясно. Не искам да ви обидя, но в някои дни ми се ще изобщо да не бях чувал думата „магия“, да не говорим да ми се налага да се оправям с нейните объркващи сложности.

Пъг се засмя.

— Разбирам те много добре.

— И какво смятате да правите сега? — попита Джим.

— Ако пантатийците наистина са зад това, трябва да бъдат разкрити.

— Аз ще отида, татко — каза Магнус.

— Ти?

— Ти си нужен тук, а ако нещата бързо стигнат до криза, не може да си далече. Аз мога да пътувам по-бързо от теб — заяви Магнус, без да се хвали. — Ти имаш по-важна задача.

Лицето на Пъг помръкна.

— Да. Не ми се искаше да мисля за това.

— Каква задача? — попита Джим.

— Също като теб трябва да започна да разкривам кой ни е предал.

21.

Предателство

На вратата се потропа.

Беше посред нощ, но Хал и Тай скочиха от леглата с извадени мечове.

Тай дръпна вратата и видя застаналия отвън на прага слуга с фенер в ръка.

— Бързо — каза мъжът. — Господарката нареди да дойдете веднага.

Двамата младежи бързо се облякоха, окачиха мечовете на коланите си и след няколко мига тръгнаха по коридора след слугата.

Лейди Франсиезка беше с кожени бричове, дебела вълнена риза, наметало и тежки кожени ботуши.

— Елате — каза им и ги поведе надолу по стълбите.

Щом стигнаха предната част на имението, в което бяха гости от седмица, двете момчета чуха тропане на предната врата и един мъжки глас извика:

— Отворете в името на краля!

Затичаха назад през къщата и лейди Франсиезка ги поведе по стълбището към подземието. Щом стигнаха, им посочи един шкаф и каза:

— Шкафът е фалшив. Бутнете го надясно и ще се отвори. Отзад има скривалище. Изчакайте там, докато се върна.

— А ако не се върнете? — попита Тай.

— Тогава нещата ще са по-зле, отколкото си мисля. Ако не се върна до утре, идете в ресторанта на баща ти. Той ще знае какво да направи.

И забърза обратно нагоре по стъпалата.

Шкафът наистина се завъртя и откри скритата стая. Тай и Хал влязоха, запалиха единствената свещ вътре, а после затвориха шкафа зад себе си. Имаше само едно легло, столче и маса. Хал седна на столчето и остави леглото за Тай.

Седяха и мълчаха. След няколко минути чуха приглушен тропот на ботуши по стълбището и гласове, идващи от другата страна на фалшивата стена.

Претърсването на подземието отне десетина минути, после отново чуха стъпки нагоре по дървените стъпала и накрая настъпи тишина.

Хал вдигна ръка и прошепна:

— Изчакай.

Изтече още минута тишина, а после чуха тихи стъпки и още по-тихото скърцане на стълбището.

Хал прошепна:

— И аз щях да оставя някого да види дали някой не се крие тук.

Тай се усмихна.

— Подъл кучи син.

— Какво става според теб? — попита Хал.

Тай сви рамене.

— Колкото ти знаеш, толкова и аз.

Нощта се проточи бавно. Играха на „чифт или тек“, за да решат кой да спи на леглото. Тай спечели. Хал трябваше да се примири да дреме на столчето, вдигнал крака на малката маса.

Събуди ги отварянето на фалшивата стена и лейди Франсиезка се появи с един слуга, който държеше фенер.

— Можете вече да излезете.

— Какво стана, милейди? — попита Тай.

— Повикаха ме в замъка. — Поведе ги нагоре по стъпалата и в кухнята в задната част на къщата. — Предполагам, че сте огладнели.

— Винаги — отвърна Хал със смях. — Баща ми казва, че ще надебелея като прасе, ако бездействам.

— Да, благодаря ви — каза Тай.

Поднесоха им храна и джезве горещо кешийско кафе.

— Насладете му се — каза тя и посочи димящата черна течност, докато си наливаше чашка. — Както вървят нещата, може би до няколко седмици ще е трудно да си го намираме.

— Какви са новините?

— Повика ме лорд Уортингтън.

— Уортингтън? — каза Хал. — Това е име от Островите.

— Двата ни народа са силно свързани. Предците му бяха от Островите, но е дребен благородник в Ролдем, много дребен. — Въздъхна раздразнено. — Повърхностен е, но много амбициозен, има далечна връзка с някои важни благородници, но това е вярно почти за всеки на това мъничко островче, което наричаме свой дом. Както и да е. През последните няколко години той се издигна бързо и е много влиятелен. Казват, че контролира много гласове в най-важните кръгове в обществото и има много приятели в Дома на благородниците. Също така разправят, че имал силно желание да види принцеса Стефани омъжена за сина му.

— Не мога да укоря никого за амбицията му — каза Тай. — Но все пак как така ви е повикал? Искам да кажа, доколкото знам, сте много близка със самия крал.

Тя го изгледа с присвити очи.

— Малко хора знаят това и бих ви посъветвала да остане така. Официално съм дребна придворна дама, понякога гувернантка на принцесата, издържам се от наследство на богат баща. Знам, че съм смятана за желана… — Вдигна ръка да го спре. — Без детински ласкателства. Не съм в настроение, нямам време, а и не си много добър в това, Тай. Виж, баща ти, той може да очарова дами според това, което чувам, но да го оставим за друг път.

— Все едно, лорд Уортингтън няма представа коя съм всъщност, обстоятелство, което бих искала да остане така. Виждала съм много амбициозни лордове да идват и да си отиват, особено докато двамата принцове бяха в младежката фаза „обичам всекиго, докато пия“. Списъкът на ухажори на принцесата е главозамайващ, тъй че щеше да е нормално да очаквам да видя лорд Уортингтън да прекара няколко дни, някой и друг месец може би, под блясъка на кралското слънце и след това да потъне отново в забрава, но в днешно време няма нищо нормално. — Замълча и си пое дъх. — Докато трае това извънредно положение, по заповед на краля лорд Уортингтън е назначен за канцлер на Ролдем, с изключителни пълномощия.

— А старият канцлер? — попита Тай.

— Внезапно се е оттеглил, изглежда, а и той изобщо нямаше властта, дадена на Уортингтън.

— Подозирате го в…

— Точно сега подозирам всеки, освен вас двамата, и то само защото за теб — посочи Хал — имам гаранции от човек, на когото вярвам безусловно, и на теб — посочи Тай, — защото познавам баща ти още от малка. Всеки друг точно сега е заподозрян.

Тай долови нещо в гласа ѝ и попита:

— Какво е станало?

— Уортингтън е обявил военно положение.

Двамата млади мъже се спогледаха и Хал каза:

— Предвид кешийската флота на котва пред залива това не е съвсем неразумно.

— Докато Кеш праща любовни послания на Ролдем и твърди, че проблемите им са с Островите, е неразумно. Създава излишно напрежение и поражда страх и паника, когато не е нужно. Нещо повече, поставил е двореца под охрана. Никой не влиза и не излиза без писменото разрешение на канцлера.

— Значи ли това, че кралят и семейството му… — почна Тай.

— Са фактически затворници във вилите си в центъра на дворцовия комплекс. Никой не може да се доближи до тях без разрешението на канцлера.

— Кралят одобрява ли това?

Сините очи на лейди Франсиезка светнаха.

— Откъде да знам? Никой не може да се доближи до краля, за да го попита, освен с печата на Уортингтън на пропуск.

— А Констънтайн и Албер?

— Те са на корабите си, на котва в залива, под „защитата“ на кралските морски пехотинци.

— А Гранди? — попита Тай.

— Изчезнал е — каза тя с усмивка.

— Знаете къде е! — възкликна зарадвано Тай.

— Не. Но мисля, че се досещам, и до няколко дни ще разбера дали съм права.

— А принцесата? — попита Хал и Тай го погледна накриво.

— С майка си и с баща си — отвърна лейди Франсиезка. — Заради вас се притесних за нея. Видях как се перчехте и двамата като петлета, когато ви представиха на кралското семейство. Тя е най-ценната млада кокошчица в Ролдем и в цялото Кралско море и няма да позволя на никой от вас двамата, романтични глупаци, да се доближи до нея повече, отколкото бих позволила на сина на Уортингтън. Тя ще се омъжи за следващия крал на Островите или за сина на най-висшия херцог, когото мога да намеря.

— Кеш отново показва мускули и за да оцелеят, Островите трябва да се обединят, и то бързо. Защото ако Островите паднат, идва и краят на Ролдем, рано или късно. Съвсем е просто. — Лейди Франсиезка се изправи. — Довършете си закуската. Тай, искам след това да излезеш и да намериш баща си. Увери се, че всичко е наред, и го попитай дали е получил вест от Джоми, Серван или някой, който може да знае нещо за принц Гранди, но бъди дискретен. Постарай се никой, повтарям, никой — нито приятели, нито доверени хора от домакинския персонал, колкото и отдавна да са били с теб, — никой да не те подслуша. Хал, ти оставаш тук още една нощ. Би трябвало да е безопасно.

— После какво?

— Местим те. Някой иска смъртта ти или да те плени, това е сигурно, и хората ми нямат представа защо. Тези, които ви нападнаха, са ни неизвестни. Не са агенти на Кеш, на Островите или на други, за които знаем. Нито са местни наети главорези. След като разпитахме всички, за които се сетихме, открихме, че са дошли в града с кораб точно преди да избухне войната.

Хал не знаеше какво да отвърне, тъй че само се отпусна на стола си.

— Добре. — След секунда попита: — Имате ли нещо за четене тук? Досадно е да си сам в стаята.

— Имам книги. — Тя го погледна. — Може би ще трябва да те преоценя, млади лорде от дивите граници. В тебе май има повече, отколкото се вижда на пръв поглед.

Тръгна към вратата и двамата младежи станаха и се поклониха. След като тя напусна, седнаха отново и се захванаха да довършат храната си.

— Голяма работа е — подхвърли най-сетне Хал.

— Баща ми веднъж каза, че била опасна. А той знае какво говори.

Хал се почеса по бузата.

— Наистина ли се държахме като петлета?

Тай се ухили.

— Ти. Аз бях съвършен кавалер.

Хал взе ленената салфетка и я хвърли по него.

Сандрина препускаше с други трима рицари по търговския път от Дърбин към Края на сушата. Както се очакваше, беше спряна от кешийски сили, придвижващи се срещу Кралството, на три пъти, откакто бяха напуснали Дърбин. Рангът ѝ на Непреклонен рицар ѝ даваше определен картбланш в подобни конфликти, тъй като никоя от двете държави не желаеше да си спечели враждебността на никой храм, особено на толкова могъщ и влиятелен като Храма на Дала. Ако възникнеше необходимост, Великият майстор Крийган можеше да изкара на бойното поле четиристотин рицари ветерани, сила, която можеше да наклони везните на много битки, ако реши, че едната страна взима надмощие — а в момента кешийците определено изглеждаха по-силната страна.

Единственото, което направи Сандрина, беше да уведоми кешийските офицери, които се опитаха да я спрат, че Върховният жрец на Дала в Кеш се е намесил лично с настояване пред императора да се спрат враждебните действия и да позволи храмът да поеме роля в осуетяването на по-нататъшен конфликт.

Този път се натъкна на друго препятствие. Цял легион кешийски войници, не традиционните воини псета на северното командване, а Имперски легион с всичките му присъщи труфила: камили, както и конница, обсадни машини, обоз от дълга колона фургони, проточила се назад на два дни марш, вървящи след войниците цивилни и търговци, на брой почти колкото военните. И командирът не беше склонен да позволи на никого, по каквато и да било причина, да премине границата.

Видимо ядосан, че му се налага да се занимава с това, командирът беше излязъл от палатката си и огледа четиримата Непреклонни рицари. Беше идеален модел на кешийски легионен командир. Бронята му беше боядисана в лъскаво черно, шлемът му — увенчан с червен гребен от конски косъм. Носеше черна кираса с черни кожени еполети, черна риза и лъскави високи до коленете ботуши. На гърдите му беше извезана ръмжаща лъвска глава, показваща, че е от Вътрешните легиони, рядко виждани извън околностите на Оверн. С едва прикрито раздразнение каза:

— Мога само да изразя почитта си към вашия орден…

Сандрина вдигна забралото на шлема си.

— … сестро — добави командирът.

— Сержант, командире — прекъсна го Сандрина. — Аз съм сержант Непреклонен рицар.

— Сержант, добре — поправи се той. — Както можете да видите, налага ми се да водя военна операция и както се канех да кажа, мога само да изразя почитта си към вашия орден, но не мога да позволя потенциални съюзници на другата страна да прекосят безпрепятствено бойното поле. Знам достатъчно за практиките ви, за да съм убеден, че ще сте зад барикадите при Края на сушата, когато тръгнем натам.

— Командире, обикновено щеше да е точно така, но в този случай изпълнявам заповед да взема кораб от Края на сушата до друга, много спешна цел. Няма да се задържа, за да се противопоставя на атаката ви над по-слаба позиция, колкото и да ми е присъщо да направя точно това. Имате клетвата ми, пред Богинята, че няма да спра в Края на сушата за по-дълго от това да се нахраня и да си осигуря транспорт.

Мъжът пресметна наум. За да търси кораб от Края на сушата, целта ѝ трябваше да е някъде нагоре по брега между Порт Викор и Илит. Ако беше вярно, нямаше да му създаде проблеми.

— Ако благоволите да се закълнете, че няма да давате информация за разположението ни, нито съвет на врага, ще можете да продължите.

— Командире, единственият съвет, който бих могла да дам на кралски офицер, когото срещна, ще е да изостави позицията си, да се изтегли бързо до Порт Викор и да се скрие там зад кралския флот. Защото във всичките си пътувания никога не съм виждала армия като тази, която вие командвате тук днес.

Той кимна. Не беше съвсем сигурен дали това е похвала, или не. Махна на един от охраната си и каза:

— Придружи ги през бойния ред и им разрешете да продължат до страната на Кралството.

Подкараха ходом конете си зад гвардееца, който ги поведе през лагера. Числеността на войската беше впечатляваща и Сандрина знаеше, че само армията на принца в Крондор може да удържи на обсадата, която този командир щеше да наложи. Всичко оттук до Крондор щеше неизбежно да бъде пометено. А за да изтласка Кралството нашествениците, от Изтока трябваше да дойде друга армия в подкрепа на Крондор. За последен път армиите на Изтока се бяха появили в Западното владение преди столетие, за да спрат цуранското нашествие. А преди да свърши онази война, беше умрял един крал.

Стигнаха до барикадите и тя забеляза, че не са нищо повече от бали слама с оставени на тях десетки пики и копия. Прие го като знак, че кешийците не очакват контраатака. Едно внезапно появяване дори на малък отряд конни стрелци с огнени стрели, и предната линия на тази армия щеше да заотстъпва припряно. Щеше да е забавна гледка.

Ничията земя между кешийската армия и външните отбранителни линии при Края на сушата беше над две мили, което от гледната точка на Сандрина бе добър знак, че кешийците не бързат да настъпят. Ако искаш да оплячкосаш един град, тръгваш срещу него. Всеки изучаващ военно дело знаеше това. Ако градът е защитен с крепостна стена или други укрепления, обкръжаваш го. Не позволяваш лесен достъп на подкрепления или лесно измъкване на хората от града.

В тази война определено имаше нещо странно, но Сандрина все още не можеше да го напипа.

Точно сега умът ѝ беше зает със сегашните ѝ несгоди и раздразнението от спътниците ѝ, облечени в униформата на ордена ѝ, беше постоянно. И тримата бяха от Черните шапки. Назир, водачът им, беше обещал да разкрие каквото знаеше за демонското присъствие на Мидкемия и защо Дахун бе предизвикал мащабна война в демонското селение само за да може да се промъкне в Мидкемия в човешки облик, но отказа да разкаже на Сандрина.

Щеше да говори само пред Пъг и Конклава.

Беше ѝ отнело почти цял ден, докато реши, но той се оказа упорит. Малката му вярна банда Черни шапки, последните „истински“ Нощни Ястреби, бяха напълно способни да изчезнат в нощта и никой повече да не ги намери, освен ако те самите не поискат да бъдат намерени. По-добре беше да се оправи с него сега, докато беше в настроение, отколкото по-късно, когато нямаше да е, реши тя.

Но превеждането му през фронтовите линии в Кралството беше рисковано. Контрабандистите, които можеха да го направят, бяха малко и нарядко, и след като го обсъдиха, този фарс им се стори най-подходящият начин.

Подкараха бавно конете си пред очите на външните кралски постове, които вече бяха предупредили командването си.

— По каква работа идвате? — попита младият лейтенант, още почти момче.

Сандрина пак вдигна забралото на шлема си.

— Аз съм Сандрина, сержант Непреклонен рицар от ордена на Щита на слабите. Имам заповеди да дойда в Края на сушата и да взема кораб на север.

— Заповеди от кого?

Тя се усмихна снизходително.

— От Великия майстор на Щита.

Младежът явно не знаеше какво да направи, така че отвърна:

— Изчакайте тук.

Затича назад, а Сандрина се огледа. Където и да беше малката войска на Края на сушата, не беше тук. Баронството Краят на сушата, или Ландсенд, както му казваха в Западните владения, беше едно от най-малките и най-маловажни в Кралството, освен че беше последното що-годе прилично на големина градче, преди да се напусне кралството и да се навлезе в Кеш. Но беше част от принципата Крондор, под надзора на херцога на Южните граници лорд Съдърленд, чиято главна квартира се намираше в Порт Викор. Мандатът му изключваше предаването на този град и изтеглянето на по-силна позиция, което щеше да е целесъобразният ход. Вместо това той трябваше да създаде впечатление, че го брани, което означаваше да остави зле обучени местни момчета и старци да се бият срещу обучена армия.

След няколко минути младият офицер се върна и Сандрина попита:

— Какво каза баща ти?

— Тат… — Момчето млъкна и присви очи. — Баронът каза да отидете в командния център.

— А къде е това? — попита Сандрина.

— Голямата къща горе на хълма — отвърна момчето малко гузно.

— Благодаря.

Щом се отдалечиха, Назир попита:

— Синът на барона ли?

— Щастливо предположение — отвърна Сандрина. — Изглежда жаден за подвизи младок, убедил баща си да му разреши да командва барикадите. Не са много местните с боен опит на служба в опълчението. Истинските войници са горе със Съдърленд в Порт Викор.

— Тези нещастни глупаци няма дори да забавят кешийците — каза Назир.

— Това е домът им — отвърна кратко Сандрина.

Имението на барона бе единствената по-голяма къща над градчето. Виждаше се ясно от пътя и те подкараха нагоре към нея. Конструкцията ѝ изненада Сандрина. Приличаше по-скоро на вила, два етажа висока. Ниска каменна стена обкръжаваше имението, за да не влизат вътре овце и добитък по-скоро, отколкото да задържи нашественическа войска.

Това селище беше познавало относителен мир, въпреки че се намираше на границата. Ясно беше, че е място, което никой друг не е искал.

Излязоха слуги: изглеждаха странно комични в зле скроените си ливреи с герба на Края на сушата — стилизирана каменна цитадела на стърчаща скала, бяла кула, черен камък, тъмен маслиненозелен фон.

— Изчакайте тук — каза Сандрина и Назир си замълча, макар и да не му харесваше, че го оставят навън. В това пътуване той зависеше от милостта ѝ и го знаеше.

Сандрина влезе в сградата и се стъписа, като видя колко е занемарена. Знаеше, че Краят на сушата е затънтено място, но чак пък толкова…

Баронът стоеше пред камината в кабинета си и ако можеше да се съди по бушуващите пламъци и пергаментите и хартиите, които хвърляше в тях, нямаше намерение да се задържи задълго. Обърна се към нея и каза:

— Вие ли сте жената, която е била груба с офицера ми?

— Аз съм жената, която каза на сина ви да се държи прилично — отвърна тя. — Милорд.

— Дошли сте през кешийските линии?

— Да, милорд.

Имаше прилика между барона и сина му: и двамата бяха кръглолики, но докато момчето изглеждаше просто неопитно, този мъж пред нея вече приличаше на развалина от прекомерно пиене и храна. А както се беше вторачил в нея, въпреки бронята ѝ, прахта от пътя и съвсем неочароващото ѝ поведение, явно беше и развратник. Макар да беше на по-малко от петдесет, изглеждаше поне на шейсет, ако не и повече. Бронята му щеше да изглежда комично, ако не заслужаваше толкова съжаление.

Сандрина остава настрана личната си, моментално обзела я неприязън към мъжа и каза:

— Видях цялата кешийска армия, строена срещу вас, милорд.

Баронът дори не трепна: продължи да хвърля документи в огъня.

— Тези не трябва да попадат в ръцете им — каза. — Жизненоважни са за сигурността на Кралството.

Повече от сигурно беше, че са записи за платени и взети подкупи, сметки по прибрани данъци, скрити от Короната, и други престъпни дейности. Сандрина каза само:

— Не изглежда да бързат. Мисля, че имате предостатъчно време да унищожите всичките си… чувствителни документи, милорд.

— Сигурна ли сте?

— Окопали са се, милорд.

— А, боях се от настъпление — отвърна той, внезапно обзет от фалшива смелост. После отново изпадна в паника. — За подкрепления ли изчакват?

— Милорд, изглеждаха доволни да изчакат за заповед, може би лично от императора, за настъпление. Но имат внушителни сили на полето, разположени срещу вашата позиция, и могат да настъпят без никакви затруднения. Ако позволите да ви посъветвам, може би ще направите добре, след като приключите с отказа си да им оставите тези критично важни сведения, да се изтеглите със силите си до Порт Викор. За командирите на лорд Съдърленд помощта ви със сигурност ще е добре дошла.

— Сигурна ли сте?

— Напълно — отвърна тя. Знаеше, че той ще използва това свое единствено оправдание да изостави дома си и да побегне като подплашен заек към Викор. Поне му спестяваше болката да остави сина си да умре на барикадата, докато той бяга, стига изобщо да бе способен да изпитва бащинска любов. Познаваше много бащи, които не бяха.

Забеляза пресметливото му изражение и разбра, че когато докладва на който там командваше във Викор, баронът ще твърди, че му е заповядано да се оттегли от някой, чието име не може да си спомни, но рицар някакъв, с хералдически знаци (нямаше да си спомни, че са храмови знаци, без никакъв ранг или звание в кралската армия на Запада).

— Сега на въпроса защо сте тук — каза той.

— Трябва ми кораб.

— Е, няма да ви спирам. Идете на кейовете и вижте какво има там. Подозирам, че всичко, което може да плава, вече тръгва на север, но ако успеете да намерите нещо, свободна сте да го купите или наемете.

Сандрина се сети за няколко неща, които да му каже, и нито едно — уважително, но бързо премисли и рече:

— Ако пристанищният ви началник си върши работата, милорд, ще ми трябва разрешително от вас, за да пусне кораба да тръгне.

Мъжът с месестото лице примига, после каза:

— О, да, вярно.

Спря да хвърля документи в огъня, взе чист лист пергамент и надраска припряно бележка. После взе свещ, капна восък на листа и притисна към него баронския си печат на пръстена.

— Мисля, че това ще стигне — каза и подаде документа на Сандрина.

— Благодаря ви, милорд — каза тя и излезе.

Помисли си, че би могла да продължи направо до пристанището и никой нямаше да забележи, нито да се поинтересува. И сигурно щеше да се наложи на началника на пристанището. Стига той все още да беше на поста си и да не плаваше на север, както би трябвало вече да е направил всеки благоразумен човек.

Както очакваше, началника на пристанището го нямаше и бяха останали малко кораби, но един предприемчив собственик беше надушил наближаващата паника и бе решил да спечели колкото може повече от ситуацията. Сандрина знаеше, че и светът да пламне, хора като него ще се опитат да продават вода.

Бързо го убеди да я откара, където искаше срещу прилична цена: четирите коня, три комплекта оръжие и броня и благоволението ѝ. „Корабът“ беше едномачтово крайбрежно корабче с триъгълно платно, лесно направлявано от двамата мъже екипаж и предназначено да пренася товар и хора от по-големите кораби на котва, но щеше да свърши работа.

Пътят беше ясен. Поеха покрай брега — кешийският флот им се падаше от северозапад, в редица, която се изпъваше към южната страна на Квег, — а след това, когато се отдалечиха достатъчно, обърнаха към Острова на чародея. Според Сандрина едва ли някой кралски капитан щеше да им попречи да стигнат до целта си.

Предложи на Назир и двамата му телохранители да смъкнат фалшивото си снаряжение и сега те бяха облечени като улични разбойници, за каквито тя всъщност ги смяташе.

Вятърът беше благоприятен и взеха разстоянието за по-малко от три дни, с половин ден по-малко от очакваното. Назир и приятелите му спяха на палубата с капитана и единствения му моряк, а Сандрина зае единствената каюта долу.

Капитанът ги докара в дълбокия до кръста прибой, толкова близо, колкото можеше да си позволи, без да рискува корабчето му да заседне.

Когато излязоха от водата, на брега ги чакаха трима мъже.

— Здравейте, Пъг, Джим, Магнус — рече Сандрина.

— Здравей, Сандрина — отвърна Пъг. — Кои са приятелите ти?

Тя се засмя.

— Приятели — едва ли, но са под моя закрила и трябва да ги изслушате. — Обърна се към спътниците си и посочи първия. — Това е Назир. Той е водачът на групата, на която се натъкнах в Кеш: Черните кепета.

— Онези, които те пребиха и изнасилиха? — попита Джим.

Тя кимна.

— Е, значи прощаваш по-лесно от мен.

— Едва ли. Но имаме примирие и ще го уважа. И очаквам ти също да го направиш.

Той вдигна ръце да покаже, че е готов да се примири с решението ѝ.

— Черните кепета също така са част от друга група, която познаваш много добре, Пъг. Нощните ястреби.

Пъг се намръщи и ги изгледа един по един. Най-сетне Назир, мъжът в средата, рече:

— Това, което казва тя, е истина. Имам предложение за вас.

— Знаеш ли кой съм?

— Разбира се. Пъг, Черния чародей. Научени сме да познаваме враговете си.

— Какво предлагате и какво очаквате?

— Предлагам истина и очаквам само едно: когато ме изслушате, уреждате прехвърляне за мен и хората ми до някое малко ъгълче на империята, което е относително спокойно и където ще мога да се скрия, докато това безумие свърши. След това се чувствайте свободен да потърсите и мен, и събратята ми. Няма да ни намерите.

— Нищо повече от това?

— Никаква амнистия, никакво опрощение, никакво снизхождение. Само малко преднина.

— Добре — каза Пъг. — Стига да чуем истината от вас.

— О, ще я чуете. Както казах на Сандрина, това е нещо, което трябва да научите. Вие повече от всеки друг, защото само вие можете да предотвратите пълното унищожение.

— Зная защо Дахун се опита да влезе в Мидкемия предрешен — заяви той. — И зная от какво бягаше.

22.

Пробуждане

Детето изкрещя предизвикателно.

Малката ѝ сила се беше подредила зад нея, с всички налични оръжия в готовност. Надарените с магия започнаха отбранителни или нападателни заклинания, както им бе наредено, а летците се понесоха във въздуха на този чужд свят.

Другата банда демони, опърпана и изгубила дух, отстъпи в защитна позиция и готова за бой. Бяха слаби и немощни, но щяха да се бият с цялата останала им ярост, а Детето искаше следовниците ѝ да не пострадат.

Даде знак и бандата ѝ нападна. Всичко свърши почти на мига, щом бичеглавите ѝ мъжкари връхлетяха. Можеха да понесат немощните нокти и зъби на вражеския авангард, докато заклинателите им бъдеха поразени от нейните летци, които прекъсваха магията им. Беше бърза битка и оскъден пир след това, но всяка храна бе по-добра от глада.

Беше дошла в този свят през портала и още с влизането си бе разбрала, че е в друга плоскост на реалността. Това място ѝ напомняше за дивите земи в собствения ѝ свят, но само повърхностно. Беше скалисто, голо и осеяно с вулкани, които бълваха стълбове черен дим и пепел, обагряха небето в червено и оранжево през деня, а димът оформяше саван, който скриваше нощем звездите.

Демони имаше навсякъде, малки групи, които се биеха за всяка троха на този свят. Новодошли в това селение, Детето и свитата ѝ бяха по-могъщи от всеки, срещу когото се изправеха. Проблемът бе, че тези, които поглъщаха, предлагаха много оскъдна храна. Двамата с Белог бяха помислили, че този свят е в селението на смъртните, място, посещавано постоянно от демони, и уж трябваше да е изобилно с жизнена енергия и да предлага безкраен пир. Но тази планета съвсем не беше това.

Преди седмица бяха намерили една долина и по нея лежаха захвърлени знамена и други останки от величава битка. Някои места бяха опустошени като от могъщи магически заклинания и всевъзможни оръжия бяха осеяли пейзажа.

На едно възвишение над долината бяха намерили избеляло опърпано знаме, за което Белог твърдеше, че носело знака на Маарг. Но докато за Маарг уж се знаеше, че е изчезнал, тази битка можеше да се е разиграла много по-наскоро. Кожени сбруи все още бяха съхранили формата си, дрипи плат все още се вееха на прътите на знамена, полюшвани от отровните ветрове. Киселините във въздуха щяха да са ги унищожили отдавна, ако тази армия я беше имало, когато Маарг бе изчезнал. Това беше доказателство за много по-скорошно стълкновение.

— Може би е дошъл точно тук — каза Белог — Може би армията му е вилняла по този свят години, десетилетия. Най-накрая е изчезнал, след като е погълнал всичко в лакомията си.

— Но не е така — отвърна Детето. — Не всичко е изчезнало. Повечето, но не всичко.

— Проницателно.

— Ние сме в някакво място помежду — каза тя.

— Помежду?

— Надушвам задържал се аромат на кръв, която не е демонска, кръвта на по-низши същества, но все пак е много вкусна!

— Вкусна може би — съгласи се Белог, — но едва ли задоволителна, освен ако нямаме повече. Отслабваме. Всеки ден ставаме все по-слаби.

— Как да останем силни?

— Магия, ядене — отвърна той.

Тя затвори очи и замълча. Изпъна сетива, които ѝ бяха почти непонятни, а после очите ѝ се отвориха рязко и Детето посочи.

— Натам!

Поведе ги към изоставен древен замък. Затвори отново очи.

— Много низши същества са обитавали някога тук.

— Какво е това място? — попита един от мъжките демони.

Детето изръмжа и всички се смълчаха.

— Не говори! — заповяда тя и мъжкият разбра, че е оцелял на косъм. Бързо наведе очи в знак на покорство.

Въпреки привидната кротост на младия самец Белог съзнаваше, че той вече е достатъчно силен физически, за да оспори превъзходството на Детето. Беше си въобразил, че е над другите, защото беше самецът, с когото тя се сношаваше най-често, което само по себе си изглеждаше странно, тъй като сношаването изискваше енергия, която можеше да се спести. Тя като че ли търсеше нещо в самия акт.

— Хайде — каза Детето. — Имаме да изминем дълго разстояние.

„Откъде знае?“ — зачуди се Белог.

Стигнаха до огромен комплекс от здания и от разпръснатите навсякъде скелети, изоставените оръжия и броня беше ясно, че са се озовали на място на жестока борба.

— Били са се, за да го защитят — каза Детето.

— Кои? — попита Белог.

— Таределите — отвърна тя. — Елфите, които се наричат Клановете на Седемте звезди. Това е било възел за прехвърлянето им от свят на свят. Това място е наречено Центъра.

— Откъде знаеш това? — попита Белог.

— Не знам.

Тръгнаха по широка улица към някакво здание. Детето се изкачи по широките стъпала и влезе в огромно помещение с кръг от устройства, всяко поставено на голяма кръгла основа. Две изящно извити ръце от дърво и метал се издигаха от основата и описваха широк кръг. Едно от устройствата, в дъното на залата, надвишаваше многократно останалите.

— Онова — посочи тя — е било първото, от свят, наречен Андкардия. Там ги обезпокоихме за първи път, и за последен. Последното им убежище, преди да избягат на друг свят.

— Но ние не можем да ги последваме — рече Белог.

— Можем — каза Детето. — Просто не оттук. — Огледа залата. — Оттук не може. Елфите са оставили смърт, която да срещне всеки, който премине. — Каза го с тон, издаващ, че очаква той да знае това.

Белог въздъхна. Вече беше надхвърлила способността му да разбира. Знаеше неща, които не можеше да знае. Спомняше си неща, които не беше виждала, и схващаше неща, които би трябвало да са извън компетентността ѝ. Беше изключителна. Но също така в нея имаше нещо познато, все едно я беше познавал от много дълго време. Това също му се струваше озадачаващо.

Тя се обърна и тръгна, като остави другите да я последват или не, както пожелаят. Тук беше останала само смърт.

Странстваха през изпепелени земи и горящи земи, без следа от живот. Пълчища демони се бяха опустошавали в битки с гигантски мащаби, оставили след себе си само малко кости и разпилени оръжия, покрити с прах. Отдавна раздрани от парещите ветрове знамена плющяха сърдито при всеки жесток повей на зловонния въздух, щом злото оранжево слънце се издигнеше да поздрави поредния безжизнен ден.

Детето се изкачи на билото на един малък хълм, погледна надолу към плитката долина и каза:

— Там. Чака ни.

— Какво е то? — попита Белог.

— Не можеш ли да го видиш? — Тя го погледна, искрено озадачена.

— Какво да видя, Дете?

— Ела. Ще ти покажа.

Закрачи надолу по склона с останалите членове на бандата. Бяха по-малко, отколкото при идването им. Един летец беше преценил лошо колко може да се доближи над съвсем невинно на вид хълмче и беше лумнал в пламъци, когато то изригна с вулканична ярост.

Друг се беше препънал на тясна пътека, беше се наранил и другите го бяха погълнали. Детето беше раздрала гърлото на самонадеяния мъжкар след последното им сношаване, когато беше дръзнал да оспори водачеството ѝ. Беше го изяла сама, предизвиквайки мрачната завист на другите, но не бяха разбрали, че убийството на мъжкия всъщност удължава живота им. Други двама бяха влезли в разпра, биха се и си нанесоха рани, а миризмата на кръв и развихрена ярост помете всички задръжки и другите се нахвърлиха върху тях и пируваха с труповете им.

Вече бяха шестима, освен Детето и Белог. Един летец, един мъжкар и четири владелци на магия.

Затътриха се надолу по склона заедно с нежеланата си спътница — умората.

Стигнаха до средата на долчинката и Детето каза:

— Вижте.

— Не виждам нищо, Дете — отвърна Белог.

— Не виждате ли портал, надвиснал във въздуха, сякаш ни подканва? — В тона ѝ се долавяше нетърпение. Като че ли очакваше повече от тях.

— Не — каза един от владелците на магия с риск да си навлече яростта ѝ. — Не виждам нито с очи, нито с изкуства.

Тя погледна Белог.

— Ти?

Той се напрегна да види.

— Не. Нищо, Дете.

Тя се сопна:

— Виждам го толкова ясно, колкото онази скала там. — Посочи една канара.

— Какво точно виждаш? — попита Белог.

— Както казах, портал. Въртоп енергия, която ще ни изведе до друго място.

— Кое място, Дете? — попита първият ѝ учител.

— Очаквах повече от теб — укори го тя. — Нищо няма за нас тук. Тук рано или късно ще ви изям всички, след което самата аз ще загина от глад. Може би има по-добро място от другата страна на портала, но не може да е по-лошо от тук. Дори една бърза смърт е по-добра от дълга, бавна и мъчителна.

След тези думи се обърна и изригна искрящ лъч сребристосиня сила. Летецът и мъжкарят се олюляха замаяни, а владелците на магия рухнаха на земята. Тя скочи върху силния самец, който тъкмо се вдигаше на крака. Не му остана време да се защити, когато зъбите ѝ се впиха във врата му.

Летецът залитна, все още замаян, и докато Детето надвиваше самеца, скочи към небето и отлетя толкова бързо, колкото му държаха крилете.

Детето разпра гърлото на самеца и се обърна към Белог.

— Пирувай, но пести енергиите си добре. Овладей глада си и захрани ума си. Остави тялото си, както е сега.

Той се подчини и запоглъща огромния мъртъв демон. Заповедта ѝ беше ясна, но трябваше да впрегне цялата си воля, за да не позволи на тялото си да расте, да трупа повече мускул и жила, а да захрани само ума си. Само подготовката му на Архивист му помогна да овладее трескавия глад.

Детето вече поглъщаше владелците на магия — изяде първо мозъците им, докато знанието за магията все още се бе задържало. Щом свърши с тях, се зае с телата им.

Пирът приключи и Детето стана и се огледа.

— Какво окаяно място, наистина. — Извърна се към портала, който можеше да види само тя, и попита: — Сега усещаш ли го?

Белог се изправи и тя забеляза, че стойката му се е променила — сякаш умът му някак си се бе изместил към нови спомени, навици и влечения, тъй че самото стъпване по земята бе станало нещо различно. Той се усмихна широко.

— А, сега да.

Тя се пресегна към него.

— Хвани ръката ми.

И го преведе през нещо като праг.

И изведнъж се озоваха другаде. Беше някакъв дълъг път, толкова широк, че по него можеше да премине внушителен керван, но от всичките му страни се простираше сива пустош. Тук-там от двете страни се издигаха портали.

— Къде е това място? — попита Белог.

Тя не отговори на въпроса му, а само посочи и каза:

— Натам.

И го поведе по коридора на световете.

* * *

Пъг изгледа хладно Назир.

— Живи сте само заради гаранцията на Сандрина за безопасно преминаване и както се разбрахме на брега, ако чуя истината от теб, ще ви осигуря безопасно прехвърляне от този остров. След това ще бъдете преследвани.

— Разбрано — отвърна водачът на Нощните ястреби. — Говорих на приятелката ви за историята на моето братство. Ако държите да я научите, тя ще ви я разкаже. — Кимна към Сандрина, която стоеше тихо зад стола на Пъг. От ъгъла Амиранта ги наблюдаваше мълчаливо.

— Позволете да започна с това, че преди повече от век сред Нощните ястреби е възникнала фракция, която се е въвлякла в култ на демонски поклонници. Били дадени обещания, които общо взето били спазвани, тъй че все повече и повече от Братството на убийците минавали на тяхна страна. Онези, които отказвали… е, няма нужда да обяснявам.

— Предвид легендарната ви слава, Пъг от Острова на чародея, не се съмнявам, че сте добре запознат със събитията, разиграли се преди сто години в същата онази крепост, в която наскоро унищожихте демонския портал. Онова беше първият опит да се призове демонски господар. — Замълча. — Много има за разказване. Може ли малко вино?

— Донесете му вода — каза Пъг и се отпусна на стола си.

Назир сви рамене, сякаш му беше все едно.

— Никой от събратята ми обаче не е знаел, че съюзилите се с демоните ги използват. Давали им малки дарове в замяна на сляпо изпълнение на заповеди. Онзи тип, когото наричате Джими Ръчицата и който по-късно е стана лорд Джеймс, за малко е щял да ни унищожи с намесата си в първото ни призоваване. Но макар да е попречил на онази фракция да навреди силно на Нощните ястреби, също така е помогнал на демоните.

— Как? — попита Пъг, вече искрено заинтригуван.

— Утвърдил е демонската фракция. С неща, които онези от Нощните ястреби, които все още не са служели на демоните, са искали: могъща магия, изкусни устройства, неща, които да издигнат Братството толкова, че империи да треперят от името ни… но ние вече сме имали враг, надарен, коварен враг — лорд Джеймс и агентите му. Това ни е дало обединяващ мотив: общият враг.

— Десетилетия наред Джеймс и неговата разузнавателна служба са били извинението ни за всеки провал — продължи той. — И повечето от Братството са приели това и са приписвали всички наши успехи на демонския ни благодетел. Всички провали — на кралските шпиони, на кешийските шпиони също, а по-късно — и на шпиони от Ролдем. Но е имало достатъчно победи и плячка — злато, кръв, жени, — които да възпрат Братството да не обърне напълно гръб на демонския култ. Така бавно и постепенно демонските слуги отново се издигнали и се наложили над Братството. И доскоро ни даваха много.

— Например?

— Обичайното. Богатство, сила, влияние. — Назир сви рамене.

Донесоха поднос и му подадоха чаша студена вода. Той отпи дълбоко, явно прежаднял, а после кимна и Магнус му напълни отново чашата.

— Докъде бях стигнал? А, да. Та значи ние, които ценяхме семейните си традиции, минахме в още по-дълбока нелегалност. Но дойде момент, когато някои от нас, особено аз самият, трябваше да бъдем убедени от демонските поклонници да им дадем подкрепата си за онова чудовищно начинание, което вие така великолепно унищожихте в Кеш. Отне ни почти цялото значително богатство и потърсихме услугите на повечето си длъжници.

— Услуги ли? — попита Магнус.

— Служител, който да отметне товар, тръгнал към лагера ни, като земеделски сечива. Работници, събрани от търговци на роби… макар че вие освободихте повечето от тях. Също така ни трябваше безопасно преминаване през пустинята до Долината на изгубените, което означаваше да знаем кога патрулите излизат от местните гарнизони. Такива неща. — Отпи глътка вода. — Съгласих се с молбата на демонския култ, но само ако науча истинската причина зад цялото това безумие.

— Продължи — подкани го Пъг.

— Обичах много от събратята си сред демонския култ, понеже разбирах, че всъщност са подведени от хубавата жена, която ни доведе тук… — И посочи Сандрина, която го изгледа кисело. — Да отдадеш целия си живот на едно нещо означава да се лишиш от толкова много удоволствия. — Той сви рамене. — Но хората правят каквото правят. Точно тогава ми разказаха една история и заради тази история очаквам да получа свободата си.

— Обеща ви се безопасно прехвърляне навсякъде, където можем да ви пренесем.

Назир изведнъж се усмихна.

— Мисля, че ми трябва повече от това.

Пъг се надигна от стола си.

— Какво?

— Вашият Конклав на сенките струваше много скъпо на мен и на братството ми, Пъг. Не е достатъчно само да ни доставите на някое тихо място. Ще ни трябват някои неща, за да направим живота си поносим.

— Например?

— Злато. Достатъчно, за да си купим удобство и сигурност.

— Колко?

— Сто хиляди кралски суверена ще стигнат, предполагам.

Пъг седна отново.

— Сигурно. И откъде очакваш да получиш такава сума? Това са данъците в Западното владение за десет години.

— Имате най-голямата група магове на света, Пъг. Все някой трябва да може да намери злато със заклинание или да превърне прост метал в злато, или просто да сътвори нещо, което да се продаде за злато.

Пъг изглеждаше така, все едно е вкусил нещо горчиво.

— А ако откажем?

— Можете да ме убиете, ако решите. Не е важно, защото двамата с теб се нуждаем един от друг. — Назир се усмихна като комарджия, изиграл печелившата си карта. — Ще поправя искането си тогава. Ще ми платиш, ако оцелеем.

— Ако оцелеете? — попита Магнус.

Назир погледна сина на Пъг.

— Приятелю, това, което знам, е просто. Отвън има нещо, което кара демонските крале да тръпнат. Вдъхва страх на самите богове и ако не осуетите целите му, тогава всичко тук бездруго е загубено, а мъртвият със злато не е по-добър от мъртвия без злато. Мъртвият е мъртъв.

— Какво е това нещо, от което се страхуват? — попита Пъг.

— Наричат го Мрака.

Пъг пребледня. Помнеше време, когато бе чул тази фраза, но на езика на цураните, и тогава знаеше какво означава тя. Лудите пантатийски змиежреци се бяха опитали да докарат в тази сфера на реалността своята изгубена „богиня“, Господарката на дракони Алма-Лодака, която ги беше създала. Това, което всъщност успяха да внесат, се оказа безтелесната същност на друг, наречен Дракен-Корин, Господаря на тигрите, който беше надвит от Томас в битката под град Сетанон. Но още по-неочаквана се бе оказала появата на Господаря на ужаса, който се беше сразил с великия дракон, превърнал се в Оракула на Аал.

— Ако оцелеем, ще ви платя цената — каза спокойно Пъг. — Имаш думата ми.

Магнус погледна баща си с изненада, но си замълча.

— Тогава чуйте следното — заговори Назир. — Върхът на цялата ирония е, че Дахун се опита да се промъкне в този свят в облика на лудия магьосник Беласко. Ти и твоят брат — посочи Амиранта — прозряхте заблудата и унищожихте и двамата. Но Дахун не дойде тук като завоевател. Дойде като молител, за да потърси най-могъщите владелци на магия в този свят. — Махна с ръка из стаята. — Да ви помоли за помощ. — Изсмя се. — Да те помоли за закрила, Пъг. Защото ден след ден Мракът е унищожавал неговия свят.

— Амиранта! — извика Пъг. — Дай онази книга.

Чародеят нямаше нужда да пита коя книга иска Пъг. Забърза към покоите си, където завари Гуламендис наведен над същия том. Амиранта го дръпна безцеремонно от масата и рече:

— Ела с мен. Ще искаш да чуеш това.

Отидоха припряно в покоите на Пъг и Амиранта сложи книгата на масата. Беше „Либри Демоникус Амплус Тантус“, в буквален превод — „Много голямата демонска книга“. Беше наистина голяма и много дебела. Колкото и зле да беше на места научната част, някои части бяха гениални и точни. Номерът беше човек да отгатне кое какво е.

— Картата — каза Пъг и Амиранта разгърна огромната карта, прикрепена към книгата. Всички в стаята забиха очи в нея.

Картата представяше демонското селение като внушителен диск, с голям кръг в средата. На древния квегански, използван за написването на този том, се четяха думите „Атер Иритиус“.

— Преведохме го в смисъл на „Празното“ — каза Амиранта.

— Би могло — отвърна Назир. — Не знам квегански, нито съвременен, нито древен, но знам, че го наричат Мрак.

А Пъг каза:

— Означава и двете. И вече разбирам напълно…

Преди да е довършил, Назир го прекъсна:

— Какво е това? — Пръстът му очерта ръба на празното.

— Демонските кралства, според това, което можем да преведем — отвърна Амиранта. — Изглежда, има група в пръстен около тази празнота, наречена Първите кралства, след това около нея втори пръстен, наречен Вторите кралства. След това идват Дивите кралства, а около края им е това, което се нарича Безумните земи.

— Е, картата е стара — каза Назир. — Защото кралството на Дахун се поглъща от Мрака. — Погледна Пъг. — Вече няма Първи кралства. Всички са изчезнали.

Пъг затвори очи за миг. После кимна. Обърна се към Сандрина и рече:

— Ако обичаш, придружи Назир до стаята ми и накарай някого да го държи под око. После се върни. Ще трябва да пратя съобщения до храма ви и до другите.

Щом Назир излезе, Магнус каза:

— Какво има, татко?

Пъг въздъхна.

— Всички признаци бяха налице. Назад, чак до Войната на разлома, когато двамата с Томас търсехме дядо ти. Чак до борбата с дасатите, плена и затварянето на техните богове, лъжливия Бог на смъртта и… Ужасите са. Те унищожават демонското селение и се опитват да се върнат тук.

В стаята се възцари тишина.

23.

Пристигане

Конят залитна.

Мартин едва не падна от седлото. Беше задрямал.

— Почти стигнахме — каза Бетани. От другата ѝ страна яздеше Брендан.

Мартин ги погледна гузно и каза:

— Задрямал съм.

— Не си спал от цяла седмица, Мартин — отвърна Бетани. — Нищо чудно, че заспиваш в седлото.

Слизаха от планините към Илит. Вече бяха подминали един външен пост с младоци от местното опълчение, които едва можеха да държат пиките, камо ли да ги използват ефикасно. Когато се опитаха да ги спрат, Мартин беше отвърнал само, че са „военният сбор от Крудий“, и ги бяха подминали без спиране — стражите не изглеждаха склонни да ги разпитват повече.

Докато яздеха бавно покрай набързо стъкмените барикади — две дълги редици преобърнати фургони, покрити с чували с пясък и бали сено, покрити с насмолени платнища — Мартин едва потисна трепета си. Планът беше елементарен: две линии покрай пътя, които оформяха S така, че ездач можеше да прекара коня си ходом, но препускащ в галоп конник нямаше да може да го преведе. Някой кандидат военен гений сред тази тълпа бе решил да не прегражда целия път, за да не би да се наложи някой да премине. Здрава логика, докато човек не съобразеше, че кешийците щяха просто да се струпат и да започнат да стрелят с лъковете си, докато защитниците не побягнат, и след това кротко да преминат в бавен тръс.

Трите дни след събирането с Брендан и хората му бяха тежки. Двамата братя скърбяха за загубата на баща си и бяха обзети от страх за съдбата на майка си. Молеха се жените да са стигнали до Елвандар и да са под закрилата на кралицата на елфите и лорд Томас.

Стигнаха височините над града и видяха каква е ситуацията. Нямаше почти никакви кралски кораби, освен няколко крайбрежни, няколко рибарски лодки и малки салове, всички струпани до кейовете или закотвени наблизо. На юг на хоризонта се виждаха няколко платна, но Мартин не знаеше дали са кораби на Кралството, на Кеш или квегански.

Северната порта бе затворена. Един от стражите горе извика:

— Кои сте вие?

— Мартин от Крудий — викна в отговор Мартин. — С военния сбор на Крудий. Отворете портата!

Крилата се разтвориха и Мартин даде знак на колоната си да продължи. Щом подмина портата, се обърна към най-близкия пазач, момче на не повече от дванайсет, и попита:

— Къде е старшият офицер?

— На портата ли? Няма такъв, сър.

— На града тогава?

— О, това ще да е капитанът. Горе, в къщата на кмета, пие чай, освен ако не е в замъка на барона, ей там, горе на хълма. — Посочи някъде на северозапад. След това се огледа и сниши глас. — Почти сигурно е, че е при кмета, сър. Кметът има хубава дъщеря.

Мартин имаше чувството, че е попаднал в лош сън.

— Просто ми кажи как да стигна дотам.

Момчето му обясни и Мартин попита:

— Как се казва капитанът?

— Болтън, сър.

— Упъти хората ми към конюшните. И се погрижете и за конете, и за тях.

— Сър? — Момчето го изгледа объркано.

— Казах, че искам да се погрижите за хората ми и за конете. Много ли е трудно за разбиране?

— Не, искам да кажа, не е трудно, сър, но просто…

— Какво?

— Ами, не знам кой трябва да се погрижи за такова нещо, сър, за конете и хората, сър.

Мартин беше готов да избухне. Брендан се намеси:

— Къде е интендантът?

— Няма такъв, сър — отвърна момчето. — Искам да кажа, има, но не е тук.

— Къде е?

— Замина, сър, с херцога.

— Херцогът на Ябон?

— Да, сър. Той, баронът на Илит, баронът на Зюн, граф Ламът и цялата армия на Ябон. Всички заминаха.

— Накъде?

— Към Крондор, сър. Всички заминаха да се срещнат с принца в Крондор.

Изведнъж умората на Мартин се изпари.

— Как се казваш?

— Томи, сър.

— Вече си ефрейтор Томи.

Момчето примига от изненада.

— По пътя насам не идва враг, поне за следващите два-три дни. Искам да свалиш тези момчета от стената и да помогнат на хората ми да намерят подслон за конете ни. Ако в градчето няма гарнизонна конюшня, намери каквото можеш и след това отведи останалите в замъка на барона. Кажи на който е там горе да се погрижи за хората ми. Ако баронът е заминал на юг, казармите са празни. Искам хората ми да се нахранят и ако в този град е останал лечител, прати го при тях.

Новоизлюпеният ефрейтор се поколеба, а след това изтича до стената и извика на другите да слязат.

Колоната от Крудий продължи да навлиза през портата. Ясно беше, че скоро ще се струпат в двора и ще настане бъркотия, ако някой не ги упъти накъде да тръгнат.

Ефрейтор Томи притича към първите слезли по стълбите момчета, завика им и засочи и те поведоха първото отделение конници.

Двамата сержанти застанаха от двете страни на влизащата колона и редът скоро беше възстановен.

Мартин поклати глава. Как щеше да защити това? Погледна Брендан и Бетани и каза:

— Дайте да намерим този капитан.

Обърна коня си, без да гледа дали тръгват след него, и го пришпори към описаната от момчето сграда.

Спря пред затворена врата в средата на ниска стена, отвъд която се виждаше изящна постройка, явно домът на кмета. Потропа по вратата с дръжката на меча си и когато тя се отвори, се провря покрай стъписания вратар, който отскочи настрани. Брендан и Бетани го последваха. Мартин хвърли юздите на коня си на един слуга и нареди:

— Заведи го да го напоиш, но да не пие много и не бързо. Ако имаш зърно, после му дай, но само шепа, не повече. — Мина през малкия двор и изкачи на бегом широкото стълбище.

Както беше очаквал, нямаше никаква охрана. Мартин бутна вратата и влезе. Като го видя в напрашеното от пътя военно облекло, някакъв слуга изпищя:

— Кешийци!

И побягна.

Това имаше желания ефект — привлече вниманието на всички в къщата.

От една врата в дъното на коридора се появиха двама мъже, единият в изящни дрехи, а другият — в униформата на Зюн, с вълчата глава на синия табард. Щом се приближиха, мъжът с униформата понечи да извади меча си, но преди да го е измъкнал, Мартин пристъпи, сграбчи го за китката и го принуди да го натика обратно.

— Недей! — сряза го Мартин.

Брендан и Бетани се озоваха до него.

— Кои сте вие, сър? — попита мъжът, който можеше да е само кметът на града.

— Командвам военния сбор от Крудий.

— Е, крайно време беше да дойдете… — заговори капитанът, русоляв младеж с изпито лице, някъде на годините на Мартин.

— Недей! — повтори Мартин и го изгледа убийствено.

Вече пребледнелият капитан пребледня още повече.

Брендан пристъпи към тях и рече:

— Бяхме забавени от кешийска войска.

— Ке… кешийци? — запелтечи кметът. — Толкова далече на север?

Беше дебел мъж, склонен да се облича в ризи от брокат дори посред бял ден, и с тежко, бродирано вълнено палто дори в толкова горещ ден. Сивата му коса окапваше, тъй че я носеше дълга на тила.

— Имате ли карта? — попита Мартин. — На този район?

— В замъка на барона — каза капитанът.

— Аз имам една в кабинета — отвърна кметът.

— Донесете я — заповяда Мартин. — И храна и вино за лейди Бетани.

Щом чу благородната титла, кметът се обърна и извика:

— Лили!

От вратата на стаята, от която бяха излезли двамата мъже, се появи стройно русокосо момиче и каза:

— Да, татко?

— Погрижи се за тази млада дама. Пътувала е от доста далече.

— От Карс — каза Брендан. — Тя е дъщерята на графа.

— О! — Кметът изведнъж стана много почтителен. — Моля ви, заповядайте в кабинета ми. Ще поръчам храна и вино.

— Благодаря — отвърна Мартин.

Кабинетът се оказа голям, с дълга маса и шест стола около нея.

— Градският ни съвет се събира тук — обясни кметът. После донесе картата и я разгъна.

Мартин се обърна към капитана.

— Името ви е Болтън?

— Да. Чичо ми е командирът на гвардията на граф Ламът. Оставиха ме да командвам.

Мартин хвърли поглед към Брендан и той му кимна късо. И двамата решиха, че това паленце не им допада.

— Преди колко време напусна херцогът на Ябон? — попита Мартин.

— Преди четири дни. Пехотата пое в марш на юг ден преди това, а херцогът и другите благородници заминаха с кораб на следващия ден с конницата. Ще спрат при Сарт — по-скоро, ако видят някаква кешийска блокада, — след което ще препуснат за Крондор на помощ на принца.

— Крондор под обсада ли е?

— Все още не — отвърна Болтън. — Но принцът очаква мащабно нападение от Кеш всеки момент.

— Идиот — каза Мартин, а Брендан завъртя очи.

Кметът беше стъписан, а капитан Болтън каза:

— Вижте сега…

— Вие вижте сега, капитане — прекъсна го Мартин с презрение. — Принц Едуард влиза в капана, в който кешийците искат да влезе. Те не нападат Крондор.

— А къде нападат? — попита кметът.

— Тук! — Мартин заби пръст в картата. — Крудий е паднал и до седмица, десет дни най-много, над три хиляди кешийски воини псета и около хиляда конница ще преминат границата на Крудий. И ще са пред градската ви порта след по-малко от месец. — Мартин очерта с пръста си във въздуха. — Ще се изсипят и ще обсадят Илит. Няма значение дали ще го завземат, искат само да е блокиран. Херцогът с почти цялата войска на Илит е в Крондор, а останалото от войската на Крудий все още е в Карс и Тулан. Моите около двеста души и това, с което разполагате тук, е всичко, което имаме.

— Трябва да известим херцога на Ябон! — извика кметът.

— Къде е херцогът на Крудий? — попита капитан Болтън.

— Умря на пътя — отвърна Брендан. — Преди пет дни. Убит от таласъми.

— Е, значи трябва да направим нещо — каза Болтън.

— Ще направите следното — отсече Мартин. — Пращате куриер, най-бързия си конник на най-добрия кон, който имате, и връщате пехотата. Едва ли някой кораб ще може да догони херцога, преди да стигне до Сарт, но ще се опитате. Ако все още са останали контрабандисти в града, намери някой, предложи му колкото трябва злато и да отплава с най-бързия си кораб надолу покрай брега. Пратете съобщения до Зюн, Ламът и Ябон. Всеки мъж, годен да носи оръжие, да грабне каквото може и да тръгне на юг колкото може по-бързо.

— Разумно ли е това? — попита кметът. — Няма ли да е по-добре да евакуираме хората и да отидем на север?

— Не. Ще браним Илит, докато дойде подкрепление. Ако кешийците завземат този град или дори го обкръжат, Ябон и Крудий са изгубени. Кралството никога няма да си върне властта над тях. Ако пехотата успее да стигне при нас навреме и разбием обсадата, ще си върнем Крудий.

— Не мисля, че този план е разумен — каза капитан Болтън.

Мартин най-сетне изтърва нервите си и изръмжа:

— Да съм ви питал какво мислите, капитане?

— Не, имах предвид… — После лицето му се наля с кръв и капитанът каза: — Я чакайте малко. Аз съм оставен да командвам града и херцогството. Кой сте вие, че да идвате тук и да се разпореждате?

Мартин хвърли поглед към Брендан и той му кимна.

— Аз съм Мартин Кондуин, син на покойния херцог Хенри, брат на Хенри, настоящия херцог на Крудий — каза Мартин. — Принц съм от кралската кръв и поемам командването на отбраната на всичко, което е останало от кралската армия западно от Ябон.

Брендан се усмихна на брат си и очите му заблестяха.

Епилог

Преображения

Детето застана пред някаква врата.

Няколко пъти вече се бяха натъквали на други, пътуващи по Коридора на световете. Повечето срещи бяха минали мирно с едно изключение, когато банда ловци на роби се бяха опитали да заловят Детето и Белог. Тя ги изби и после пируваха с тях.

— Стигнахме — промълви тя, загледана в глифа над вратата.

— Аха. Спомням си — каза Белог. Изведнъж се натъжи и прошепна: — Калкин.

— Да — каза Детето. — Просто няма да спре да се меси.

— Къде отвежда това?

— В Ламът. В една кръчма.

— Знам я. Голяма шумотевица е, но в този си вид ще ги стреснем.

— Ще променим облика си. Знаем как.

Той отново замълча и помисли. После отвърна:

— Да, вече си спомних. — Затвори очи и изведнъж се преобрази. На мястото на ниския широкоплещест демон стоеше дребен кривокрак мъж с оплешивяла глава, обкръжена от рехава бяла коса. Носеше опърпан избелял оранжев халат и дълго захабено синьо наметало. Мъжът се ухили. — Ще трябва пак да се науча да ям като някога. Би трябвало да е доста интересен номер. Забравил съм какво е да ядеш нещо, което не е било живо само допреди миг.

Тя кимна.

— Да, много неща трябва да научим отново. — Въздъхна. — Какво е последното, което помниш?

Нямаше нужда да я пита за какво намеква.

— Нещо чудодейно. Завърнал се бог и победен ужас. Като намерим нещо за ядене, ще ти разкажа.

Тъкмо преди да прекрачат прага към Мидкемия, обликът на Детето също започна да се променя. Чертите ѝ се разляха и се очертаха наново, тя се сви и стана три пъти по-малка. Вече беше жена от човешката раса с тъмна прошарена със сиво коса, живи тъмни очи, високи скули и стройно тяло, облечена в дълга до глезените синя рокля.

— Огладнях от това — рече тя. — Имаш ли портокали?

Той посегна инстинктивно към колана си, но торбата не беше там. Отрони тъжно:

— Не, нямам.

— Винаги си имал, досадно човече.

Каза го повече с обич, отколкото с укор, и вече човешкото ѝ лице се изопна, щом се напрегна да върне в ума си спомени, които не бяха нейни. Пое дълбоко дъх, сякаш за да се стегне за нещо, което предстоеше и щеше да е много трудно. След това се обърна и прекрачи през прага.

Белог никога не беше виждал това изражение. Но спомените на мъжа, който беше сега, говореха, че го е виждал много пъти. Жената, която познаваше като Миранда, беше дълбоко угрижена.

Демонът, чието тяло бе приютило спомените на Накор от Исалан, я последва през портала.

Мъжете завикаха и закрещяха срещу връхлитащите с рев нападатели.

Нападението беше неочаквано и хвърли в пълна суматоха кервана на контрабандистите. Закоравелите наемници се обърнаха в паника, за да се опълчат на прииждащите от всички страни врагове. Гората беше гъста, с троен балдахин от клони, които почти затулваха слънцето. Беше късно лято в южната половина на Мидкемия, но в тази част на Новиндус вече бе мразовито нощем и прохладно денем. Беше идеалното време за рискования преход през дълбоките лесове на планините Ратн’гари.

Браден от Шамата не се поколеба. Изострените му от години бойни умения се задействаха. Нито много предпазлив, нито импулсивен, той се довери на инстинктите си да го опазят жив повече, отколкото на командите на офицерите, чието право да командват се дължеше на кесия злато или на пълномощно, връчено от някой чиновник в някоя далечна държава. Погледна надясно и видя стария си приятел Чибота, който му кимна, стисна меча си и се подготви за атаката. Други се обръщаха да погледнат натам, откъдето идваха крясъците, но тези двама опитни войници бяха по-благоразумни. Атаката щеше да дойде от близките храсти. Двамата приклекнаха и надигнаха щитовете си, леко извърнати, тъй че да са почти гръб до гръб. Всеки от двамата разчиташе на другия да не направи грешка, която може да ги убие.

Времето сякаш се забави. Ариергардът бе ударен първи и принуди повечето мъже да се обърнат, за да видят какво става отзад, с което отклони вниманието им от по-близката заплаха. Бяха на тясна пътека и едва имаше място трима мъже да застанат рамо до рамо, с достатъчно гъсти храсти под дърветата, за да прикрият нападателите. Атакуващите познаваха терена, наемниците — не.

Както очакваха Браден и Чибота, атаката дойде и отдясно, и отляво, но обликът на атакуващите стъписа двамата опитни бойци и породи колебание, което едва не им струваше живота. Нападащите не бяха хора, а същества, каквито не бяха виждали никога.

Мъже и тигри се бяха споили по някакъв ужасяващ начин, с огромни торсове и широки рамене. Силните им ръце свършваха с дълги изпънати ноктести пръсти и способността им да скачат високо мигновено ги вкара сред човешката гмеж.

Хората-тигри бяха облечени в туники с къси ръкави, черни, обшити с оранжев кант, и къси панталони, срязани над коленете, но иначе бяха невъоръжени. Хапеха с дългите си зъби и сечаха с нокти и беше ясно, че оръжия не им трябват.

Браден обърна глава към стария си приятел, той му кимна отсечено и двамата започнаха да си проправят с бой път напред.

В атаката на хората-тигри нямаше изкуство: промъкването им крадешком през храстите преди засадата бе почти съвършено и на най-опитните наемници в отряда им бяха останали само няколко секунди, за да я предвидят. Но в затварящия се кръг имаше пролуки и един от нападателите застана срещу двамата бойци от Севера. Като всички големи котки, тези същества можеха да издебнат плячката, но почнеше ли нападението, всичко беше само ръмжене и ярост. Биеха се като тигри. За разлика от лъвовете — или дори глутниците койоти, — тигрите бяха самотни, нападащи от засада хищници и сблъсъкът вече бе станал безреден.

— Давай напред! — извика Браден, а Чибота изпъшка в отговор и замахна с меча си срещу съществото, което се опитваше да разкъса щита му с ноктите си. Мечът се заби дълбоко в рамото на чудовището точно под врата и когато тъмнокожият воин изтръгна острието, беше възнаграден с котешки врясък и фонтан от шурнала кръв. Той се завъртя, заби меча си в оголения хълбок на съществото, което нападаше Браден, и човекът-тигър нададе стъписан вой, а Браден бързо сложи край на живота му.

Обърнаха се едновременно и видяха, че само те двамата са устояли на атаката. Другарите им зад тях падаха под натиска на връхлитащите същества, а още по-назад хората-зверове бяха скочили на товарните коли и вече бяха избили коларите и ратаите.

— Бягаме! — извика Браден, но щом се обърна, видя, че Чибота вече е схванал разигралото се около тях и е стигнал до същото заключение.

Втурнаха се презглава през дърветата и излязоха на малка поляна. Спряха само за миг, за да приберат мечовете в ножниците и да метнат щитовете на гърбовете си, след което затичаха отново.

Тичането през гъстата гора беше трудно, но Браден не се съмняваше, че тигровите същества ще се оправят в гъсталака без колебание и скоро ще са по дирята им.

Изскочиха изпод ниско надвисналите клони на нещо като просека и чуха как звукът от стъпките им изведнъж се промени. Браден погледна надолу и видя под пръстта каменна настилка.

— Ей! — каза задъхано и посочи, а Чибота кимна. Бяха излезли на древен път, който може би щеше да ги отведе до някакво защитимо укритие.

— Накъде? — попита Чибота.

Крясъците на преследвачите им вече се чуваха, все по-наблизо. Браден избра напосоки дясната страна на пътя.

— Натам!

И се хвърли напред, забравил за драките и трънаците. Знаеше, че единственият им шанс е да намерят добра позиция за отбрана, място, където да могат да се защитят. В открит бой бяха обречени.

Древният каменен път леко се изкачваше, след това тръгна равно и изведнъж двамата излязоха на широко сечище и видяха каменно здание. Беше затрупано с вековна пръст и отломки, с отчаяно вкопчени в тях храсти и диви лози.

Нямаха много време да оглеждат зданието, а и любопитството, което иначе може би щяха да изпитат, бе заличено от обзелата ги паника, понеже древният каменен път свършваше тук — зад каменната сграда се издигаше склон, обрасъл с гъсти дървета и храсти. И да имаше път нагоре, не се виждаше, а двамата изтощени бойци нямаха време да търсят обходни пътеки.

Обърнаха се едновременно и заотстъпваха заднешком към зейналия вход на древното здание, черна паст, която изглеждаше примамлива само в сравнение с ужаса, който бързо се приближаваше.

— Влизаме — каза Браден. — На входа ще можем да ги задър…

Чу се гневно ръмжене и същество на черни и оранжеви ивици изскочи на сечището и връхлетя върху тях. Чибота замахна с меча си, но закъсня за миг. Острието посече въздуха вместо нападателя му, а щитът не опази гърлото му от ноктите.

Швирна алена кръв и Браден едва успя да замахне с меча си, щом съществото се извърна към него с котешка ловкост. Острието изстърга в кост и здрав мускул и причини такава болка, че човекът-тигър се присви и нададе яростен и болезнен вой. Но замахът изкара Браден от равновесие и за миг той остана беззащитен, с изнесен настрани от тялото му щит. Преди да успее да го намести, човекът-тигър замахна и ноктите му посякоха през гърдите му — през елека с тежка двойна подплата, изненадващо издръжлив срещу заблудени стрели и ръждиви ножове, но само толкова. Само това можеше да си позволи да купи с жалката си заплата като керванна охрана. Готовността му да тръгне с този контрабандистки керван бе подхранена от надеждата му да си купи по-добри оръжия и броня, когато му платят.

Болката, която прониза гърдите му, го накара да изпъшка. А човекът-тигър замахна отново и раздра дълбоко лявата му ръка, точно под рамото. Браден отстъпи инстинктивно назад през прага и усети как лявата му ръка изтръпна, цялата. Знаеше, че само след миг това същество ще го изкорми, ако не успее някак да го отблъсне, а и да успееше, други хора-тигри щяха скоро да дойдат.

Браден замахна с меча и съществото отстъпи.

Лявото рамо го болеше ужасно и изобщо не можеше да движи лявата си ръка. Щитът натежа и увисна безпомощно до крака му. Мечът му вяло се вдигна, за да посрещне следващата атака на звяра.

Но човекът-тигър се поколеба. Присви се, ушите му се долепиха до черепа и лицето му се изкриви в ръмжене — а след това той изсъска, все едно яростта му бе отстъпила място на страх. Браден усети стичащата се под бронята кръв и разбра, че ще трябва да превърже две рани — ако изобщо оцелееше в следващия час. Присви се и бавно си пое дъх, за да не припадне.

Но съществото не атакува. Озъби се, жълтите му котешки очи се впиха в Браден, но не се осмели да прекрачи прага. Изведнъж се появиха още двама хора-тигри, но също като първия спряха на прага на каменното здание и след това се отдръпнаха на стъпка назад.

Браден нямаше представа защо не искат да влязат в тъмния коридор, но сметна, че е дар от боговете. Навлезе заднешком още навътре и осъзна, че тунелът води надолу, в недрата на хълма.

Тримата хора-тигри крачеха пред входа, виеха и ръмжаха. Браден отстъпваше бавно, докато се увери, че няма да го последват, а след това се обърна и закрачи навътре. Скоро светлината от входа изчезна и той трябваше да се движи пипнешком. Прибра меча, тъй като лявата му ръка беше безпомощна, а трябваше да се подпира с дясната на стената. Успя някак да смъкне щита от лявата си ръка — развързването на каишките, за да може да го изхлузи, му причини остри спазми в рамото. Беше изкълчвал стави по време на битка, но това бе нещо различно.

Знаеше, че скоро трябва да намери място, където да отдъхне и да превърже раните си, иначе до няколко часа щеше да се озове в Залите на Богинята на смъртта.

Камъкът под дланта му бе гладък на допир. След малко нещо изпращя под ботуша му, той коленичи и видя купчина стари факли. Помоли се дано по тях да е останало някакво масло и бръкна в кесията на колана си за кремък. Примъкна една факла до крака си, остави кремъка, издърпа камата от канията и я намести между ботушите си. Беше неудобно да се ударят камък и желязо така, но нямаше друг избор. Разхвърчаха се искри, напосоки, но една улучи факлата и тя задимя. Като надмогваше болката в рамото и гърдите си, Браден се наведе и задуха внимателно.

След малко пламъчето се разгоря. Той вдигна факлата и я завъртя, та да засили пламъците, и се огледа.

Видя, че стои близо до стена, която се изпъваше в сумрака. Едва успя да различи отсрещната стена. Тунелът тук беше широк и наклонен надолу. Само с една ръка нямаше как да държи резервни факли, тъй че се помоли наум на Тит-Онанка, Бога на битката, тази факла да издържи достатъчно, за да му помогне да оцелее.

Тръгна надолу по коридора.

Стигна в голяма зала. Усети, бремето на вековете — обля го като прииждаща вълна от история.

Помещението беше толкова огромно, че светлината на факлата не стигаше до тънещите в мрак ъгли.

Това, което видя, го трогна едва ли не до сълзи.

Дълбоко в недрата на хълма, далече под повърхността, някой древен владетел беше скрил съкровището си. На пода лежаха на купове красиви скъпоценни изделия — бокали, отрупани с драгоценни камъни, вериги от абанос и злато, топове тънки коприни, вече трошливи от старост. Само шепата тънки златни верижки близо до входа щеше да го направи по-богат от всеки човек на света.

С горчивина си помисли, че ще умре богат.

Ръката му все още беше изтръпнала и рамото го болеше непоносимо. Беше почти замаян от загубата на кръв и това беше навярно най-доброто място, където да спре. Намери къде да постави вече припукващата факла — във ваза от скъп, инкрустиран с халцедон порцелан — и се зае с раните си, стиснал зъби от болка.

Успя някак да смъкне елека и да запретне ръкава на ризата си, хвана топ коприна, дръпна го и коприната се разгъна на светлосиня вълна. Срязването ѝ с една ръка беше мъчително дълго, наложи се да опре лявото си коляно на едно дървено ковчеже и да се опита да изпъне коприната с десния си крак, а след това да реже с камата. Ивиците бяха накъсани и неравни, но щяха да свършат работа.

Превърза раните, колкото можа, и си пое дъх. А сега какво? Нямаше представа колко търпеливи са хората-тигри, но едва ли щяха да се откажат скоро от пазенето на входа. Но пък, от друга страна, едва ли щяха да влязат.

Пращящата факла привлече вниманието му и той се пресегна да я вземе. Главата му се замая дори само от навеждането, за да я измъкне от вазата.

Как щеше да оцелее тук? Трябваше му вода и храна. Беше градско момче, нищо не разбираше от намиране на храна като Чибота. Чибота беше някогашен ловец, в далечна и гореща земя, и знаеше кои растения стават за ядене. Браден си спомни думите му, че някои гъби били засищащи като месото. Но нямаше представа как изглеждат, нито как да ги намери.

Причерня му. Нито вода, нито гъби имаше тук. Тази съкровищница беше суха и празна.

Но на мигащата светлина видя до задната стена някакъв трон, а отпред, в подножието на трона, на пода беше положена броня.

Той отиде до нея, олюля се, докосна я — и усети някакъв гъдел във върховете на пръстите си. Примига и се почувства малко по-добре. Качеството на бронята бе несравнимо — а беше мислил, че е видял всякакъв вид броня, позната на този свят, включително древното цуранско снаряжение.

Спретнато сгънати на купчина, на пода лежаха дрехи: туника, панталони и дори бельо. До тях имаше пълен комплект снаряжение: нагръдник, раменни предпазители, гамаши, ръкавици, ботуши, колан, щит и меч. Щом докосна широкия черен колан, Браден отново усети мощен прилив на енергия през върховете на пръстите си.

Без да мисли повече, той подпря факлата на трона и смъкна дрехите си: първо ботушите, после панталоните и останалото, докато не остана гол на мигащата светлина.

Вдигна колебливо нещо черно от купчината дрехи. На допир беше като лен, но някак си по-фин… коприна навярно? Пъхна се в него, защото явно приличаше на долни гащи, и допирът по кожата му бе като балсам. Въздъхна, щом усети как жаждата го напусна. За миг се вцепени, мислите му закръжиха, все едно бе посетил някой от салоните за пушене зад бардака на Сестрите на добротата в Махарта. Ефектът беше упоителен и той усети как умът му се откъсна от болката, отдалечи се, все едно наблюдаваше някой друг човек, а не себе си. Тялото все още го болеше, но болката вече бе приглушена, отдалечена, а от слабините му, където го докосваше черният плат, сякаш извираше сила.

Бавно и внимателно облече всички дрехи от купчината, а след това си сложи и бронята. Черна гръдна броня с присвит тигър на нея. Пояс и пола от черен плат. Наколенници, ботуши, предпазители за китките, накрая — шлемът.

Олюля се и седна тежко на трона.

Усети започващата промяна. Животът му се изцеждаше, но не го беше страх. Усети как бронята му заговори — тих глас в ума му.

Щеше да седи тук, кротко, и да остави магията в бронята да го изцели, защото знаеше, че ще го изцели. Докато факлата догаряше, усети как зрението му помръква, но това бе добре. Знаеше, че ще трябва да седи тук дълго, защото много в него трябваше да се промени, преди да напусне безопасното убежище на тази зала.

Трябваше да е готов, защото вън го чакаха врагове. Не, защото разбра мигновено, че когато отново излезе навън, ще го чакат хората-тигри и ще сгънат коляно пред него. Щеше да им заповядва и те щяха да са първите му слуги.

В ума му нахлуха неканени образи, за древни битки и полет в небесата. Там някъде отвън огромен дракон чакаше зова му. И името се появи в ума му.

Дракен-Корин.

Тази е за Гадните скапани негодници (знаете кои сте)

ЗАСТРАШЕНА КОРОНА

Пролог

Пробуждания

Могъщи дракони вилнееха в небесата.

Ветрове с ураганна сила биеха ездача в лицето, но той седеше уверено, яхнал шията на люспестия си носач. Командваше го само с волята си. Тайни изкуства го държаха здраво на място и възбуда изпълваше всяка фибра на съществото му, докато Драконовото войнство летеше, устремено към завоевание.

Никога в дългата история на валхеру Драконовото войнство не се беше вдигало така обединено.

Цялото Войнство — освен един. Мрачните чувства бързо преляха в гняв. Ездача в бяло и златно го нямаше. Ашен-Шугар: единственият отстъпник във Войнството.

Но отсъствието на бащата-брат не значеше нищо. Валхеру се бяха отзовали на призива му и Дракен-Корин бе заел подобаващото му се място като предводител на Драконовото войнство.

Над ездачите на дракони в небесата бушуваха безумни енергии, бляскаха цветове с ослепителна яркост, енергийни въртопи и разкъсвания в тъканта на време и пространство изригваха в спектри, невидими за смъртни очи, но съвършено ясни и откроими за зрението му на валхеру.

Вътрешният образ се промени. Заглъхнаха спомени и изплуваха други. Пещерата, някогашно седалище на властта на Господаря на тигрите, беше тъмна. Това вече не го безпокоеше, откакто зрението му бе станало много по-остро от това на всеки смъртен, но все пак му липсваше топлината на факлите и… Къде бяха слугите? Понечи да вдигне лявата си ръка и болка прониза рамото му. Не беше изпитвал такава болка от…

В ума му нахлуваха образи, съживяваха се спомени от минали векове.

Усети първия си дъх и чу презрителна майчина ругатня, докато слугите го изнасяха. Елфи роби го отнесоха новороден на поляна сред топла влажна гора и без никаква нежност го оставиха на голяма гола скала. За да оживее от собствената си сила — или да умре.

Спомни си как се усилиха бебешките му сетива, спомни си първичната преценка на опасност и заплаха. Не изпита страх, само неустоима нужда. Инстинктите му се съживиха от нуждата, извличаха от спомени, наследени от зората на сътворението. Гората бе дълбока и той усети хищници отвсякъде. Най-опасните, вече отдръпващи се, бяха от собствената му раса.

Валхеру.

Глутница златисти чакали задуши въздуха — търсеха източника на изкусителния мирис на родилна кръв, вдигнали глави, настръхнали. Бяха тръгнали на лов по залез.

Детето усети приближаването им. Миризмата на раждането му примамваше смъртта му. Пресегна се и отпрати към зверовете взрив от омраза и гняв.

Чакалите спряха и се присвиха. След това наостриха уши и продължиха да пристъпват дебнешком към източника на тази духовна атака — гладът надделя над страха им.

Ново присъствие… някъде наблизо. Детето се пресегна и мигновено различи огромния хищник. Но този път наместо опасност откри задоволство, усещане за кърма, което бе чуждо, но също тъй — примамливо. Пресегна се отново и оформи проста заповед.

„Ела“.

Тигрицата скочи, без да обръща внимание на жалкото мяукане на малките си, и се втурна надолу по склона към мъничкото същество, което я бе покорило.

Чакалите се приближиха предпазливо към беззащитното невръстно създание, осъзнали, че то притежава опасни дарби, но въпреки това привлечени от нуждата за храна. После вятърът донесе друга миризма и те спряха.

Грамадният тигър връхлетя на поляната до бебето и изръмжа предизвикателно.

Бебето можеше да е неизвестна заплаха, но тигърът бе твърде познат за глутницата ловци и трябваше да бъде отбягван на всяка цена. Чакалите подвиха опашки и побягнаха, предпочели да оцелеят и да търсят плячка другаде.

Тигрицата сниши глава и изръмжа, но мисълта, излъчена от бебето, бе ясна: „Защити ме“.

Смъртно дете щеше да е загинало, ако беше захапано и вдигнато в тигровата паст, но той не беше смъртно бебе. Беше валхеру и мъничкото му телце изобщо не беше крехко и уязвимо.

Голямата котка се върна в бърлогата си и пусна бебето до двете си малки — едва на три дни и все още непрогледнали. Легна на хълбок, за да им даде да сучат, и видя как човешкото дете се пресегна и се вкопчи в козината ѝ. Успя някак да се издърпа до зърното ѝ и започна да суче с малките ѝ.

Отвори очи и вдиша с мъчително усилие.

— Умирам — прошепна.

„Прераждаш се“ — достигна го далечен глас.

Гореше в треска и цялото му тяло бе в агония. Вече не можеше да усети къде е раната му, защото бе погълнат целият от пулсираща, изгаряща болка. Всяка частица от него висеше на ръба на смъртта, защото само на ръба преображението можеше да се изпълни докрай. Опита се да се раздвижи и не можа. Дори отварянето на очите беше мъчение. Остави ги да се затворят. Смъртта дебнеше само на секунди от настоящия миг, мамеше го с обещания за облекчение и покой.

Ето, че го призова нещо друго: сънищата. Знаеше, че в сънищата има лудост, но бяха живи и примамливи, изпълваха го с усещане за триумф и сила. Колкото и да копнееше за облекчение и покой, съзнанието в съня прерастваше в сила, пееше за власт и господство, за страст и завоевание, за кръв и победа.

Мъжът, който бе доскоро Браден от Шамата, усещаше как волята му чезне.

Помнеше, че се беше включил в чета наемници в Долината на сънищата и плаваха през Безкрайното море към далечни страни, където контрабандата на оръжия бе сто пъти по-доходна, отколкото в отечеството. Един последен керван — и щеше да има достатъчно злато, за да се оттегли. Щеше да се върне в Долината като заможен човек, да намери някой надарен млад чирак ковач оръжейник и да го направи свой партньор. Никой не знаеше повече за търговията с оръжия от наемниците от Долината! Щеше да продава на двете страни на Долината и да кара стоките си чак от подножията на Сивите кули на север, за да стигне до Тъмните елфи и таласъмите, до Конфедерацията на юг…

Амбициите му угаснаха, щом онази стара самоличност отстъпи на новата — по-могъща и властна.

Смътните спомени на наемника изглеждаха толкова нищожни… Спомни си какво бе усещането да командва своя дракон, да унищожава враговете си, да се сношава с расата си, щом го завладее родитбената страст. Вече знаеше, че е едно от висшите същества на този свят.

Беше валхеру! Нямаше избор. Обърна гръб на смъртта и прегърна съня.

„Не е сън — прошепна далечен глас, който прозвуча като неговия собствен. — Пробуждане е, Господарю на тигрите“.

Томас се събуди. Тялото му бе плувнало в пот, сърцето му се бе разтуптяло. Примига объркано за миг, после се сети къде е.

Той бавно се надигна и отиде до големия прозорец, издълбан в ствола на огромното дърво, побрало жилището им. Мекото неизменно сияние на Елвандар нахлу в спалнята, щом той дръпна пердето и впери поглед към леса, негов дом през повечето от тъй дългия му живот.

Лъскавината на това сияние превърна тялото му в рисунка от сенки и петна светлина. С все още стегнатите мускули под младата кожа, загрозена само от няколко белега от битки, външността на Томас бе останала непроменена за повече от столетие. Дори когато бе невъоръжен, той беше едно от най-опасните същества на този свят, защото мощта му бе много по-голяма от физическата сила: извираше от тъмни енергии, живеещи в сърцевината на раса, изчезнала преди векове. Валхеру.

Нежна длан го докосна по гърба — позната и обичлива. Кралицата на елфите тихо промълви:

— Какво има, обич моя?

Сините очи на Томас продължиха да се взират в сиянието на Елвандар, където повечето поданици на жена му спяха дълбоко. Отвърна ѝ тихо:

— Просто сън.

Тя се притисна до гърба му и отпусна глава на рамото му.

— Разтревожен си.

За миг Томас помълча, а после повтори:

— Просто сън.

Тя въздъхна, върна се до леглото и се пъхна под завивките.

— Лягай си, Томас.

Когато се върна при нея в леглото, вече бе заспала.

Той дълго лежа с отворени очи — чак докато небето започна да изсветлява и слънцето се издигна. Сънят не можеше да се сравни с нищо от онова, което беше знаел след онова далечно време на лудост, когато за първи път бе облякъл белозлатната броня на Господар на дракони. Години наред Томас беше водил вътрешна борба, в която човекът и валхеру в него се стремяха към надмощие. Но след като бе надвил, беше наложил човешкото в себе си и бе открил любовта в жената, която спеше до него всяка нощ, и дълбоко в сърцето и душата си. И оттогава сънищата за лудост не го бяха безпокоили.

До тази нощ.

Отново бе летял на гърба на могъщия Шуруга, най-великия от златните дракони, над изгубения град Сар-Саргот. Но този път бе видял най-големия си враг, яхнал шията на огромен черен дракон.

Дракен-Корин.

1.

Предупреждение

На площада кънтяха викове.

Воини моредел се трупаха в голямото каре под дворцовите стъпала, пренебрегнали хапливия студ на предвечерния вятър от планините, размахваха юмруци и ревяха закани към враговете си. Кланове, които иначе щяха да се вдигнали на всеоръжие, спазваха примирието, засега решили да се счепкат в някой бъдещ ден.

Сар-Саргот бе издигнат в подножията на Великите северни планини. Северно от могъщите върхове се простираха широките ледени земи, където лятото не идваше никога. Докато пролетта нахлуваше в хълмистата Равнина на Исбандия на югозапад, зимата се задържаше в Сар-Саргот и с голяма неохота отпускаше ледената си хватка. Щипещият студ не облекчаваше с нищо отчаянието на събраните главатари, докато чакаха онези, които ги бяха призовали на съвет.

Надигащата се вълна на тлеещия им гняв бе достатъчна, за да накара по-предпазливите главатари да се озъртат за спасителен изход в случай, че безсилното негодувание избие в кръвопролитие. Твърде много стари съперници се бяха събрали на този съвет и примирието едва ли щеше да устои за повече от още няколко минути.

Аркан се огледа, а после кимна към една странична улица. Аркан беше образецът за главатар моредел — с яки широки рамене и тънък кръст. Тъмнокафявата му коса беше подрязана късо отпред, за да не пречи на зрението му, и оставена да пада дълга покрай заострените му уши надолу до раменете. Тъмните му очи бяха присвити, а лицето му беше безизразна маска. Славата на Аркан бе впечатляваща: беше водил като добър пастир неспокойния си клан над трийсет опасни години. Макар да имаше много съперници и заклети врагове, кланът на Ледените мечки се беше укрепил под неговото водачество.

Спътникът му Моргет, самопровъзгласилият се телохранител на Аркан, отпусна ръка на дръжката на меча си и каза:

— Проклети южняци.

Аркан можеше само да се съгласи. Братовчедите им отвъд Зъбите на света бяха буйна сган, принудени да живеят като техни гости на древната родна земя, където бяха потърсили убежище по време на цуранското нашествие.

— Е, тук са вече от столетие. Започва да не ги свърта.

— Че кой ги задържа тука? Могат да си идат, когато поискат.

— Някои са се опитвали. — Главатарят на арданиените говореше тихо, с присъщата му разсъдлива прямота. — Труден е пътят покрай онези проклети кралски укрепления при Стръмната клисура. — Помълча. — А после през страната Хадати, покрай джуджетата и Елвандар. — Огледа се, понеже гласовете се усилиха отново. — Не бих го опитал с по-малко от целия клан.

Яростните викове се усилваха.

— Няма да е зле Нараб вече да почва, иначе ни чака голямо кръвопролитие — добави Аркан.

— А после бягаме по онази улица ли? — попита Моргет.

— Да — отвърна главатарят. — Не бих имал нищо против да счупя няколко глави, но не виждам смисъл да започвам нови вражди, след като не съм се разплатил за старите. — Огледа се пак. — Ако почне бой, изчезваме.

— Да. — Моргет придърпа вълненото си наметало, за да се опази от хапещия вятър. — Мислех, че в тези низини е по-топло.

Аркан се засмя.

— По-топло е. Но все пак си е студено.

— Трябваше да си взема мечата кожа.

Аркан кимна към тъмните наметала около тях и рече:

— Ако нещата тръгнат зле, ще се радваш, че не си облечен в бяла кожа.

Надигна се нов вик, но този път не беше войнствен, а приветствен: няколко фигури бяха излезли горе на стълбището.

— Кои са онези двамата отдясно? — попита Моргет.

— Никога не съм ги виждал — отвърна главатарят. — Но като ги гледам, трябва да са изгубените ни братовчеди, таределите.

— Високи са, кучите им синове, нали?

Аркан кимна.

Двамата елфи, за които говореха, наистина бяха с цяла глава по-високи от онези, които ги бяха завели на горната площадка на стълбището. Зад групата се извисяваше зейналата паст на двореца, широкият вход към празната тронна зала, който никой главатар не беше дръзнал да заеме след смъртта на истинския Мурмандамус, единствения моредел в живата памет, обединил всички кланове под едно знаме.

Един моредел, облечен в церемониален халат, вдигна ръце в знак за тишина и какофонията от гласове заглъхна. Когато стана съвсем тихо, той заговори:

— Съветът ви благодари, че се отзовахте.

Отвърна му глухо мърморене, защото посланието на съвета бе ясно — пренебрегването на поканата щеше да навлече гнева на най-могъщия водач сред моределите, мъжа, който се обръщаше сега към тях: Нараб.

— Също тъй приветстваме с добре дошли нашите далечни родственици, които са се завърнали при нас от звездите — продължи той.

Мърморенето се усили. През последните няколко години слуховете за тези елфи бяха плъзнали на север. Намекваше се за техен съюз с омразните еледели на юг, тъй че беше доста голяма изненада да ги видят застанали до Нараб.

— Е, какво е това сега? — попита един главатар, застанал наблизо.

— Млъкни и ще разбереш — отвърна му друг.

Аркан извърна очи към гласовете, за да види дали ще избухне свада, но двамата воини отново бяха насочили вниманието си към дворцовото стълбище.

Един от таределите пристъпи напред.

— Аз съм Каладон от Клана на Седемте звезди. Нося ви поздрави от братовчедите ви в Е’бар.

Неколцина от главатарите засумтяха подигравателно, тъй като на древната реч Е’бар означаваше „Дом“. Други се напрегнаха да чуят по-добре, понеже вятърът духаше силно, а и говорът на този звезден елф бе странен за ухото. Колкото и кръвна история да ги свързваше, тези същества им бяха по-чужди дори от омразните вледели.

Каладон продължи:

— Нося поздрави от лорд-регента на Клана на Седемте звезди. Щастливи сме, че се завърнахме в отечеството си. — Помълча за повече тежест. — Но виждаме, че след заминаването ни много неща са се влошили.

Тълпата замърмори сърдито и Нараб вдигна ръце за тишина.

— Ще стане гадно — промърмори Моргет.

— Вече стана — прошепна Аркан, махна на приятеля си да го последва и се запромъква към страничната улица. Неколцина други вече се измъкваха тихо по избраните пътища за бягство, но повечето главатари продължаваха да стоят мълчаливо и чакаха да чуят следващото изявление на чужденците.

Другият, с жълта броня, обрамчена с пурпурно и златно, прекалено пищна в сравнение със сиво-черното бойно облекло на моределите, пристъпи напред и се представи:

— Аз съм Кумал, пълководец на Клана на Седемте звезди.

Това предизвика пълно мълчание. Въпреки напредналите си години и пъстроцветното си облекло говорещият имаше воинска осанка и видими белези от битки, а държането му вдъхваше чувство за родство у главатарите моредел и неколцина от тях извикаха традиционните думи за поздрав към воин съратник.

И да изпита задоволство от това посрещане, пълководецът не го издаде външно, а само кимна и продължи:

— Регентският съвет реши да признаем вашата независимост.

Настроението на тълпата отново стана враждебно.

— Вие ни признавате? — извикаха няколко от събралите се главатари.

— Тишина! — викна отгоре Нараб. — Той носи новини!

— Човеците воюват помежду си — продължи Кумал, щом шумът заглъхна. — Тяхната империя Кеш е тръгнала срещу Островното кралство и много от земята на юг е покрита с пушек и кръв.

Това предизвика смесена реакция. Колкото и да мразеха моределите хората, джуджетата и еледел, една война на юг означаваше неприятности за южните кланове. Водачът на един такъв клан извика:

— А Западът?

— Кеш е завзел Крудий — отвърна Кумал — и прехвърля северния проход в Сивите кули към Илит.

— А Зеленото лоно? — извика друг.

— Кеш пренебрегва всичко друго, освен човешките селища и градове. Джуджетата стоят в готовност по границите на Камен връх и Сиви кули, но ще действат само ако техните земи бъдат заплашени. Зеленото лоно и планините южно от Е’бар са спокойни.

Един от южните главатари извика:

— Сега е времето да си върнем Зеленото лоно!

— Колкото до това — рече Кумал. — Регентският съвет реши, че ще посрещнем с отворени обятия всички наши родственици, преминали южно от речната граница… стига да признаят нашата власт над всички земи южно от Елвандар. Трябва да дадете обет за васална вярност към Клана на Седемте звезди.

Мигновено отекнаха гневни викове:

— Това е наша земя!

— Не се кланяме никому!

— Предците ни са умрели там!

Аркан се обърна към Моргет:

— Време е да се махаме.

Моргет кимна и двамата забързаха към страничната улица и портата в края ѝ. Щом навлязоха в тъмната алея, чуха гласове на приближаващи се воини и Аркан махна на Моргет да спрат. Посочи към вратата на една запустяла сграда и двамата се шмугнаха вътре и се присвиха под счупените прозорци.

След малко чуха шума от преминаваща по улицата голяма група въоръжени воини, а после бойни викове и кънтеж на стомана. Аркан докосна приятеля си по рамото, даде знак и двамата побягнаха от запустялата сграда към портата.

— Нараб иска да стане крал значи? — попита Моргет, след като се измъкнаха от опасността.

— След убийството на наследника на Делекан.

— Сто години глад са много време.

Аркан кимна. Продължиха към портата и Моргет попита:

— Какво ще правим, ако я пазят?

— Първо говорим, после се бием.

Портата наистина се пазеше от дванайсет воини, които пазеха и петдесет или повече коне. Преди старшият да се опита да ги спре, Аркан му махна и извика:

— Бързо!

— Какво има? — попита старшият.

— Бързо към двореца! Тръгнете на север към първата пресечка и спрете тия, които се опитват да избягат! Бързо!

— А конете?

— Ние ще се погрижим за конете. Хайде, по-бързо!

Дванайсетте воини затичаха към двореца, а Моргет поклати глава и каза:

— Кланът Големия рог винаги са били малко задръстени.

— Конете ни са чак в другия край на града, така че ще трябва да си вземем от тези — каза Аркан. — Но пък ще им оставим нашите. Струва ми се честна сделка.

— Не мислиш да ги вземем всичките, нали?

Аркан яхна една дореста кобила и рече:

— Мислех си го, но имаме по-спешна работа. Трябва бързо да се върнем в лагера.

— Ще го вдигаме ли? — попита Моргет.

— Това би привлякло твърде много подозрение. Според мен Нараб е обмислял това от доста време. Подготвял го е. Голям рог не са от обичайните му съюзници, което означава, че е добавил нови. Не. Ще чакаме. Ще кажем на синовете си да са готови за бой, но трябва да държим мечовете си в ножниците, докато не ни нападнат. Никой да не си го търси сам. Всеки, който започне бой, отговаря пред мен. — Замисли се за миг, после добави: — Не мисля, че Нараб е готов за короната. Тази нощ просто ще покаже на несъюзените кланове кой е най-силният, като счупи няколко глави. Едва ли повече от двама-трима воини ще загинат до заранта. — Намръщи се. — И кажи на Горан, че ако разбера, че мечът му е бил изваден, преди да съм се върнал, лично ще го накарам да го изяде.

— Синът ти няма да го хареса това — подхвърли Моргет с кисела усмивка.

— Той много неща не харесва и точно затова наследникът ми е Антеш — отвърна Аркан. — Погрижи се Гецвая да стои близо до синовете ми.

Моргет кимна. Гецвая беше техният шаман, винаги спокоен и винаги готов да даде мъдър съвет.

— Ако не се върна до утре сутринта, Горан и Антеш да отведат мъжете на север, а после на запад. Намерете останалите от народа ни, върнете ги в ледените земи и изчакайте, докато стане безопасно да се върнем в обичайния ни район.

— А как ще разберем кога ще стане безопасно?

— Ваша си работа. Защото ако се наложи да побегнете утре, вероятно ще съм мъртъв. Ако не ви намеря в Севера до пролетта, със сигурност ще съм мъртъв.

Аркан смуши кобилата и препусна. Другите коне се размърдаха уплашено. Някои изтръгнаха колците.

Моргет се загледа след главатаря си и промълви:

— На синовете ти няма да им хареса.

После постави на везните гнева на клана Голям рог, щом откриеха, че конете им са се пръснали, и яростта на Нараб, когато разбере, че Аркан не е сред главатарите на площада, и реши, че главатарят му е направил по-изгодната сделка.

После пое надолу към равнините. Двайсет хиляди воини чакаха там завръщането на главатарите си и Моргет се зачуди дали ще е възможно арданиените да се измъкнат непокътнати.

Аркан препуска повече от час, заобикаляйки лагерите около Сар-Саргот. Горяха хиляди огньове — повечето от народа на моредел се беше събрал около стените на града.

Макар да беше най-близкото нещо до това, което можеше да се нарече столица на моредел, градът бе запуснат през по-голямата част от годината. Делекан, последният моределски главатар, опитал се да заеме града като символ на своето върховенство, беше убит от бащата на Аркан, Горат, при втория безплоден опит да се завладее кралският град Сетанон.

Оттогава Нараб понякога бе идвал с клановете си в околността, но бе избягвал суетата да заеме някой от дворците в града. Днес, изглежда, щеше да е денят, в който бе решил да заяви претенцията си за върховна власт, макар и символично.

Точно затова Аркан препускаше в нощта — за да намери единствения водач с достатъчно мощ, за да осуети амбициите на Нараб за корона, която никой в историята на моределите не бе посмял да носи. Вождът на арданиените се надяваше, че това, което бе видял тази нощ, е просто пореден племенен конфликт, който ще се разреши бързо, а не начало на истинска династична борба. Защото още в първия миг, в който беше видял елфите, Аркан бе разбрал, че истинската заплаха иде от тях.

Присъствието им до Нараб бе казало на главатаря всичко, което трябваше да знае: Нараб по-скоро щеше да застане на тяхна страна, отколкото да им се противопостави като врагове, защото бяха силни и много опасни. Аркан знаеше, че Нараб обича да заговорничи, но явно се бе подлъгал, ако си въобразяваше, че ще може да ги прикотка и да ги накара да служат на неговите цели, или дори да разчита на тях като на верни съюзници. Таределите можеше да позволят на живеещите на север от Зъбите на света да си мислят, че са свободни, но рано или късно щяха да се опитат да стъпят с ботуш на вратовете на моределите. Чуждите елфи искаха да завладеят цяла Мидкемия. Аркан беше сигурен в това.

Не за първи път в живота си се зачуди дали народът му не е най-големият враг сам на себе си. Освен постоянните ежби и по-редките кръвопролития съществуваше подмолен стремеж към превъзходство между съперничещите си кланове… но за какво? Сякаш самата борба беше смисълът на съществуването, а не средство за постигане на някаква по-висша цел.

Не бе особено разсъдлив по природа, но поради нуждата да води своя клан неведнъж му се беше налагало да претегля на везните онова, което чувстваше като очевидна истина, спрямо по-двусмислената и не толкова лесна за разбиране реалност. Светът не беше просто място и животът никога не беше лесен, особено когато повечето ти време е изпълнено с борба за едното оцеляване. Малцина от народа му мислеха за света извън ежедневните си нужди — лов, ядене, защита на земите си и отглеждане на децата. Мирът бе направил всичко това много по-възможно и все пак сънародниците му жадуваха за кръвопролитие, което противоречеше на собствените им интереси.

Защо беше така? Колкото и да се мъчеше, Аркам така и не можеше да стигне до смислен отговор. Всеки път, когато се замислеше за това, си признаваше, че му липсва умствената дарба на такъв като Гецвая, шамана му. Накрая тръсваше глава и зарязваше въпроса, приел, че това просто е в природата им.

Е, сега не беше време за празни разсъждения. Трябваше да се справи с реален проблем, а опитът му подсказваше, че трябва бързо да свърши две неща. Първото беше да върне народа си във високите планини на север. Преди почти две поколения баща му бе отвел племето в огромните замръзнали висини и при ледниците отвъд тях. С това беше спасил арданиените от пълно унищожение от ръцете на древни врагове и им беше дал новото им име, Ледените мечки. Част от могъщия някога клан на Мечката бе избита от лудия пророк, лъжливия Мурмандамус, по време на неговата война срещу човеците на юг.

Втората му задача бе да намери единствената личност, която можеше да нарече свой съюзник, макар и несигурен. От нея можеше да зависи дали народът му ще оцелее, или ще измре.

Яздеше бавно по тъмната пътека. Нощното му зрение беше по-добро от това на кобилата, тъй че трябваше да я насочва внимателно.

Най-сетне стигна до целта си — огромен лагер с безчет огньове. Началникът на поста му беше добре познат — всъщност бяха роднини.

— Здравей, Хелмон — каза Аркам. — Снежните леопарди готови ли са за война?

— Както винаги — отвърна Хелмон с малко кисела усмивка и протегна ръка. — Радвам се да те видя, братовчеде.

— Дано и леля ни да изпитва същото — рече Аркан и хвана ръката му. Стиснаха се за китките.

— Тя те очаква.

Аркан дори не се опита да прикрие изненадата си.

— Нима?

— Да. Право напред, после надясно до поляната над главния стан. Лесно ще я намериш.

Хелмон се оказа прав: Аркан намери с лекота павилиона, който търсеше — голяма палатка, вдигната на плато с изглед към най-големия стан в района. Един страж му даде знак да остави коня си при него. Аркам слезе от седлото, хвърли му юздите, спря се за миг и се загледа към огромния лагер долу.

Снежните леопарди.

Най-значителният клан сред моределите — мощта им беше нараснала значително през последното столетие. Вождът им беше лелята на Аркан, Лиалан, вдовица на прочутия Делекан. Тъкмо Делекан се бе опитал да нахлуе в човешкото Островно кралство — нахлуване, основано на лъжата, че човеците са пленили Мурмандамус по време на първото нашествие на моределите на юг преди години. Делекан беше вторият по ранг сред онези, които бяха служили на Мурмандамус, над него беше само Мурад, главният шаман на клана на Гарвана. Също така беше и най-лудият сред тези слуги. Много неща за онази борба бяха останали скрити, но Аркан знаеше, че баща му, Горат, беше убил Делекан. А тъкмо Нараб беше убил сина на Делекан, Мореулф, за да наложи контрол над клана на Язовеца на Делекан и останалите му съюзници. Това би могло да го направи крал преди столетие.

Но вдовицата на Делекан, Лиалан, бе запазила властта си над Снежните леопарди и Язовците. Клановете им така и не се бяха слели, докато мъжът ѝ беше жив, но след смъртта на Делекан тя умело беше присъединила Язовците към Снежните леопарди. И сега представляваше единствената сила сред моределите с достатъчно власт, за да осуети намеренията на Нараб.

Влезе в палатката на леля си — просторен павилион, разделен на няколко части от хитроумно окачени завеси и застлан с вълнени килими. Лиалан се беше излегнала върху купчина кожи, облечена в походно облекло, съшито от най-скъпи материали. Никакви бричове от щавена кожа и домашнотъкана туника за господарката на Снежните леопарди. Панталоните ѝ бяха скроени от най-добрата вълнена тъкан, боядисани в тъмносиньо, а ризата ѝ с отворена яка беше от бяла коприна и с копчета от жълта кост. Над нея носеше червен кожен елек с обшивка от мека овча кожа. Аркан беше ловил огромни ледени моржове, тъй че имаше представа какво струват дори само копчетата. Поклони се и каза:

— Как си, лельо? Надявам се, че си добре.

Външността на Лиалан малко се беше променила през целия живот на Аркан. Косата ѝ все още беше тъмна, макар и прошарена със сиви кичури, и вече имаше няколко бръчици при ъглите на очите и устата ѝ. Годините езда под слънцето ѝ бяха придали камшичена твърдост, а движенията ѝ бяха гъвкави. Тя се изправи да поздрави племенника си и каза:

— Благодаря, добре съм, Аркан.

„Царствена“ беше единствената дума, която можеше да опише стойката ѝ. Ако моределите можеха изобщо да имат кралица, тя щеше да е съвършеният избор. Аркан винаги се поразяваше от ужасното съчетание на изкусителна красота и безгранична безскрупулност в нея. Говореше се, че когато бащата на Аркан убил Делекан, Лиалан наляла вино и вдигнала тост за Горат. Тя несъмнено беше най-опасната жена в историята на народа му.

— Добре е и че те виждам, племеннико — каза тя и го подкани да седне.

Млада слугиня донесе поднос и Лиалан взе от него малко късче пикантна наденичка и го постави ритуално между зъбите на Аркан. Беше формален израз, че го приема за свой гост, и според законите на гостоприемството означаваше, че няма да го сполети беда, докато е в палатката ѝ.

— Е, успя да дойдеш тук без произшествия. Това е още по-добре.

Той отвърна с усмивка:

— Онези, които можеха да ми причинят неприятност, бяха заети с друго, Лиалан.

Тя кривна глава.

— Нараб?

— Когато напуснах съвета, воините му чупеха глави.

Тя въздъхна.

— Нараб е склонен към нетърпение. Южните кланове не са му верни, макар да пребивават в традиционната му територия. А при моето нежелание да се съюзя с него той не е в състояние да наложи претенцията си за върховенство. Би предизвикал бунт сред собствените си поданици, ако се опита да направи по-открит ход. Тъй че трябва да измисли друг начин да получи водачеството, та дори чрез фалшиви протести.

За миг Аркан се зачуди дали поканването на Звездните елфи в Сар-Саргот е толкова глупав ход, колкото си беше мислил.

— Смяташ, че е намерил общ враг, за да обедини клановете на север под знамето си?

Лиалан махна пренебрежително с ръка, взе каната от ниската масичка, наля чаша, подаде я на Аркан и след това наля и на себе си.

— Дори истинският Мурмандамус, след като беше обединил клановете, беше достатъчно умен, за да не претендира за кралската титла. Ако беше живял още петдесет години, може би щеше да го направи. Управлението му беше най-великото в историята на нашия народ.

— Истинският Мурмандамус е чакал клановете да утвърдят управлението му и ако беше победил в щурма на Елвандар, почти със сигурност щяха да го подкрепят. — Лиалан въздъхна. — Знам го от дядо си. Никога не сме познавали време като онова. Лъжливият Мурмандамус не направи никакво усилие да управлява: той просто предлагаше поличби и знамения, за да ни убеди, че е време да тръгнем на юг.

— Главатарите бяха готови да се бият и след като надви Кралството при Висок замък, той събра мнозина под знамето си. — Усмихна се на племенника си. — Пий.

Той отпи глътка. Ейлът бе освежаващ и вкусен. Каза с усмивка:

— Гецвая ще се зарадва, като разбере, че все още се намира хубав зимен ейл.

Усмивката ѝ се разшири и той забеляза искреното веселие, изписало се на лицето ѝ.

— Как е той?

— Добре е — отвърна Аркан. Беше малко изненадан от интереса ѝ за здравето на клановия шаман, но се сети, че на тяхната възраст всеки от тях има малко съвременници, останали живи. — Тревожи се, както винаги.

— Работата му е да се тревожи, докато твоята е да си предпазлив или смел, както налага ситуацията. А сега е времето да си разтревожен, предпазлив и смел. — Взря се в лицето му, след като той не отвърна. — Какво знаеш за историята с баща ти и Делекан?

Аркан сви рамене.

— Само онова, което е общоизвестно.

— И какво е то? — настоя тя.

— Че баща ми е научил за заговор на Делекан и група магьосници, известни като Шестимата. Искали да обединят клановете и да ги поведат на юг, за да спасят Мурмандамус…

— Лъжливия Мурмандамус — прекъсна го тя.

— Да — поправи се той. — Лъжливия Мурмандамус.

— По неясни за мен причини планът бил разкрит, но за баща ми казват, че загинал при убийството на съпруга ти, докато клановете се изтегляли на север, обратно през Зъбите на света. — Извърна очи настрани, после добави: — Майка ми изобщо не желае да говори за това.

— Ако отведеш хората си на север, Аркан — каза Лиалан, — това ще е вторият им преход през планините. Горат се ожени за сестра ми, за да спаси по този начин каквото бе останало от стария клан на Ястреба, а баща ми даде съгласието си с неохота. Но вместо да прегъне коляно пред баща ми, баща ти отведе сестра ми и останалите му слуги, за да изцери раните си и да укрепне отново. — Изсмя се късо. — Баща ми беше побеснял. Горат го бе надхитрил: използва връзките си със Снежните леопарди, за да оцелеят Ледените мечки, без да му отстъпи никаква власт. Урок, който запомних, когато бях принудена да се омъжа за Делекан. Винаги съм се възхищавала на баща ти и завиждах на сестра си в някои отношения.

Аркан повдигна вежда, обзет от любопитство.

— Не и на живота, който изтърпя Клотхилд обаче: замръзнали езера, голи ледени полета, преживяване с риба, моржове и тюленово месо. Но му роди трима силни синове и когато след трийсет години Ледените мечки дойдоха на юг, бяха малък, но здрав клан, към който трябваше да се отнасят с уважение.

Той я слушаше търпеливо, но дотук не беше чул нищо, което вече да не знае.

— Баща ми — твоят дядо — вече беше умрял и аз управлявах Снежните леопарди. Бракът ми с Делекан укрепи положението ми. Негов избор беше да ме направи свой съюзник или враг. Той благоразумно избра първото.

— Но аз не исках да слея двата клана, за негов вечен яд. Никога не е имало и намек за любов в брака ни, племеннико. — Отпи глътка ейл и добави: — Но ето я истината.

Аркан слушаше внимателно.

— Баща ти беше смятан за предател от мнозина, дори от сестра ми, неговата жена, защото направи нещо, което противоречеше на всички наши убеждения и история: спазари се с враговете ни.

— Спазарил се е?

— Беше пленен от агентите на Делекан, докато бягаше на юг…

— Бягал?

Тя му махна да замълчи.

— Баща ти реши да занесе предупреждение на човеците на юг. Беше първият, който осъзна опасността, която представляваха Делекан и Шестимата за народа ни, но знаеше, че не може да намери достатъчно съюзници сред клановете, за да им се противопостави. Затова потърси на юг онези, които щяха да могат да спрат Делекан. И ги намери.

На Аркан му се прииска да зададе въпрос, но запази мълчание.

— Разговаря с благородници от човеците, поживя в Калдара, дома на краля на джуджетата на Сивите кули, и дори посети кралицата и онова изчадие, с което тя спи в Елвандар.

Аркан я зяпна. Нищо от това, което чуваше, не беше широко известно. Най-сетне попита:

— Откъде знаеш?

— От Нараб — отвърна тя. — Когато Нараб уби сина на Делекан и оглави клана на Язовеца, трябваше да сключи мир с мен. За първи път в живота си направи правилния избор и ми каза истината. Капанът, заложен при втората атака срещу кралския град Сетанон, беше подпомогнат от еледелите и джуджетата, както и от човеците. Тайната, за чието скриване Нараб с радост би те убил, е, че точно той е бил в съюз с еледелите, джуджетата и човеците. Използва ги, за да примами сина на Делекан, Мореулф, към смъртта му и след това да укрепи властта си над клана на Язовеца и техните васални кланове.

— Ако главатарите знаеха това, Нараб изобщо не би могъл да претендира за върховенство над клановете.

— Заради такава тайна си струва да убиеш. Ако можеше да ме убие с мисъл, щях да съм мъртва. Точно затова той избира пътя на търпението в домогването си към трона.

— Защо ми казваш това?

— Защото Нараб скоро ще посегне към върховната власт.

— Ако има повече мечове, отколкото знаем, може вече да е разпалил бъдещото мащабно кръвопролитие с грубото си отношение към клановите главатари.

Лиалан поклати глава.

— Няма да се стигне до това. Той ще подчини „съвета“, без да избие повече от няколко телохранители. Можем да сме сигурни, че ако някой главатар е загинал тази нощ, не е бил от приятелите на Нараб. В следващия час той ще ги отпрати по домовете им като пребити кучета.

— А Звездните елфи?

— Те притежават невъобразима за нас магия, надвишаваща дори тази на заклинателите в Елвандар. — Лиалан впи очи в племенника си. — Освен ако нещо не се промени бързо, Нараб е само на около година от това да влезе в тройната зала в Сар-Саргот и да постави короната на главата си.

— Дори лъжливият Мурмандамус не посмя да направи това, а той беше луд.

— А той беше луд — повтори Лиалан. — Според мен светците са по-опасни от амбициозните, Аркан. Лъжливият Мурмандамус се задоволи само да поведе народа на едно безсмислено завладяване на човешките земи. — Пак отпи глътка ейл. — Винаги бих предпочела амбициозен убиец пред фанатик. Първият само ще се опита да те убие заради позицията ти, вторият ще унищожи всичко и всеки, когото обичаш.

Това изненада Аркан. Народът му не си падаше особено по чувствата, а леля му беше може би най-безскрупулната личност, която бе срещал. Тъмните елфи разбираха от страст, но любов… това беше рядкост и обикновено се пазеше за деца или братя и сестри. Никога не бе очаквал да чуе думата „обичаш“ от устата на Лиалан.

Тя се усмихна.

— Да, има неща, които обичам, племеннико. И най-вече моя клан. Отгледах ги все едно всеки воин, всяка жена, всяко дете са мои.

Той кимна. Като главатар на малката си чета разбираше това чувство.

— Повече е от прост дълг.

— Да — съгласи се тя.

— Значи Нараб се стреми да се самообяви за крал, а ние трябва просто да си седим и да му позволим?

Тя поклати глава и се усмихна.

— Не, и на двете. Няма да се провъзгласи за крал… засега. Тази нощ е само един малък урок. Ако слезеш в долината, ще откриеш, че повечето счупени глави са на тези, които открито се противопоставяха на Нараб. Съюзниците му и верните на каузата му може и да са понатупани малко, но повечето са невредими. Той ще твърди, че просто е възстановил реда и е защитил гостите си.

— Не присъстваха всички кланове. Преди няколко дни кланът на Кървавия лос тръгна на запад.

Тя го изгледа презрително.

— Онези диваци не са важни.

Той знаеше, че политически е права.

— Но е добре да са на твоя страна в битка.

— Несъмнено — съгласи се тя. — Но този път се борим битката да се избегне.

— Не забелязах никого от Снежните леопарди на събирането — подхвърли той.

— Защо да ходя? Знаех какво ще се случи.

— Шпиони?

— Имам много… приятели. А Нараб няма толкова много, колкото си мисли.

— Ясно. Но все пак аз съм тук при теб.

Тя го изгледа, но не каза нищо, така че Аркан рече:

— Знаеше, че ще дойда тази нощ.

Тя се усмихна.

— Както казах, този път се борим да избегнем битката. Ако бях там тази нощ, Нараб можеше да се остави амбицията му да надвие благоразумието, но ако знае, че съм тук горе, с моите Снежни леопарди… Той знае, че в този момент не може да ме нападне. — Усмихна се широко. — Повтарям, той няма толкова много приятели, колкото си мисли.

— Което ни връща на въпроса за мен.

— Ако преброя всички роднини, които имам по брак и по кръв, достатъчно умни, за да осъзнаят колко напразна би била една битка, и след това ги поканя тук… е, да кажем просто, че двамата с теб няма да имаме много голяма компания. — Тя помълча. — Какви заповеди даде на хората си?

Той сви рамене.

— Ако не се върна до разсъмване, да отведат клана в планините. Ако се забавя още, да тръгнат на север към ледените полета.

— Също като баща ти — каза с тъжна усмивка Лиалан. — Ще ти харесат ли още двайсет години лов на моржове и тюлени?

— Не особено, но унищожението на клана ще ми хареса още по-малко.

— Тогава да обсъдим какво ще съхрани клановете ни.

— Клановете ни?

— Арданиените и хамандиените са родственици, макар на някои от главатарите ми да не им се иска да е така.

Аркан разбра какво има предвид. Арданиените и хамандиените бяха съюзници по кръв и по необходимост. Ако не беше силата на Лиалан, Ледените мечки щяха да бъдат заличени след отстъпничеството на Горат. Въпреки че бе спасил моределите от властта на един луд и че бе прекъснал щурма срещу кралския град Сетанон, спасявайки с това живота на стотици, все още го смятаха за предател.

— Докато Нараб разгръща схемите си и си мисли, че е спечелил надмощие, има други сили, които биха могли да ни погълнат — каза Лиалан.

— Звездните елфи ли?

— И те, и други. Войната на човеците също.

— Така заяви и Кумал. Какво общо има това с нас?

— Точно това трябва да разберем. — Взря се в лицето му и попита: — Какво ти казва Гецвая за сънищата и виденията си?

— Малко говори за това. Твърди, че не вярва много на съногадаенето.

— Все е казал нещо обаче.

Аркан запази мълчание.

— Тогава ще ти кажа за моя шаман. Аржуда сънува дракони.

Лицето на Аркан се стегна в неразгадаема маска.

— Летящи дракони, с ездачи на вратовете. Толкова могъщо войнство, че затулва слънцето.

— Да — каза Аркан почти шепнешком.

Тя кимна.

— Тогава има нещо, което трябва да направиш. За себе си, за мен, за клановете ни и в крайна сметка за целия ни народ — може би дори за целия свят.

Изненадан от страстта в думите ѝ, той я подкани:

— Кажи ми.

— Кой от синовете ти е годен да бъде водач в твое отсъствие?

Аркан помисли малко.

— И тримата, макар че Антеш е наследникът ми. Научил съм ги да са готови, но той е най-благоразумният.

— Добре. — Тя въздъхна. — Губила съм синове, Аркан. Много е горчиво. Баща ти изгуби двама и те направи свой наследник. — Помълча дълго, загледана в Аркан. Племенникът ѝ беше млад като баща си, когато отговорността за народа му беше паднала на неговите плещи. След това каза: — Значи така. Има нещо, което трябва да направиш. То най-вероятно ще те убие, а дори и да оцелееш, сигурно няма да можеш да се върнеш при клана си. Готов ли си да рискуваш всичко, за да спасиш събратята си?

Той отвърна без колебание:

— Това е бремето на един главатар, и неговата чест.

— Не очаквах друг отговор. Тогава, Аркан, чуй следното. Назрява конфликт, който ще погълне целия ни свят, и без твоята помощ всички ние може да загинем. Трябва да отпътуваш на юг, където воюват човеците, и може би още по-натам.

— И какво трябва да направя? — попита той.

Лиалан го погледна в очите.

— Не знам.

— Значи трябва да напусна дома си, да оставя грижата за хората ми в ръцете на синовете ми и… да направя нещо. Но ти не знаеш какво е то?

— Трябва да заминеш на юг. Трябва да се предрешиш като еледел, тъй като малко човеци биха забелязали разликата, и трябва да издириш някого.

— Кого?

— Отново: не знам. Но съм сигурна, че ще намериш тази личност и тогава по-нататъшният ти път ще стане по-ясен.

Аркан помълча, после каза:

— Уважавам те повече от всеки друг — и ти си моя родственичка, — но искаш твърде много, а даваш толкова малко.

— Ако оцелееш, племеннико, ако всички ние оцелеем, ще дам Калина на най-големия ти син.

Аркан почти онемя.

— Защо?

— Твоите синове са по-близо до пръстта на този свят от моите главатари на кланове. Те са истински синове на моределите, воини, не опетнили честта си, силни, без да са прекалено амбициозни. Обявя ли някого от главатарите си за свой наследник, съперничествата и междуособиците ще разкъсат хамандиените само няколко часа след смъртта ми. Но ако обявя за свой наследник твой син, той не само ще доведе един малък, но силен клан в лоното, но също тъй ще предотврати такова разцепление. Един клан от андариените ще е най-ефикасната лична охрана, охрана, каквато би пожелал всеки главатар. Моите главатари биха приели властта му, за да опазят клановете си непокътнати. Снежните леопарди ще станат по-силни и ще оцелеят още едно поколение.

— И ще направиш това?!

— Ако заминеш на юг и намериш човека, когото си обречен да срещнеш.

— Откъде знаеш, че съм обречен да срещна този… човек?

— В съня си виждам летящи дракони. И на един планински връх — две фигури, едната е на мъж с черен халат, другата си ти. Той ще те защити с могъща магия. Предопределен си от съдбата да спасиш народа ни, Аркан.

Беше останал без думи, тъй че просто поседя смълчан. След това се изправи, кимна и излезе от светлия топъл павилион, за да се върне в тъмния студен и ветровит свят.

2.

Набег

Роговете изсвириха предупредително.

Мартин Кондуин, син на покойния херцог на Крудий, пусна лъжицата — не беше хапвал нищо от часове — и изхвърча през вратата на хана, който използваше за фронтови щаб, още преди столът му да падне на пода.

— Докладвай! — извика, щом дотича от пристанището до югоизточната порта на града.

Сержант Магуин бе високо горе на кулата, но гласът му прокънтя:

— Връща се съгледвач, сър!

— Отворете портите! — извика Мартин.

Грохнал от умора ездач в униформата на гарнизона на Крудий нахлу в галоп през портата и спря пред Мартин. Беше покрит с прах и плувнал в пот, а конят му сякаш всеки момент щеше да рухне. Ездачът отдаде чест и каза:

— Намерихме пехотата, сър. — И подаде на Мартин сгънат пергамент.

Мартин бързо прочете донесението и възкликна:

— Той сериозно ли отказа да дойде?

Съгледвачът се смъкна от седлото.

— Да, сър. Капитанът е от Ламът. Каза: „Имам си заповед и тя е да ида в Сарт при херцога. Никой младок от Крудий не може да ми каже друго“. И после написа това, което ви предадох, сър.

На Мартин му кипна отвътре, но каза спокойно:

— Ами… добре.

Брендан, по-малкият брат на Мартин и негов адютант, дотича, промуши се през хората, които се бяха струпали да чуят какви вести е донесъл съгледвачът, и каза задъхано:

— Пристигна група от Ламът.

— Поне една добра новина — изсумтя Мартин.

Двамата си приличаха като близнаци, и двамата с кафява коса до раменете и с тънки гъвкави тела. Делеше ги само година и разликата между двамата се стапяше с всеки изтекъл месец. — Колко са?

— Четирийсет — отвърна Брендан. — Мъже над петдесетте най-вече, но изглеждат годни: земеделци и секачи. Двайсетина са с лъкове.

— Добре. Повече стрелци на стената винаги са добре дошли. Погрижи се да ги настанят.

— Донесли са една стара… — Брендан се засмя и разпери ръце все едно показваше каква риба е хванал — балиста. Ей толкова голяма… Може би малко повече. Никога не съм виждал такава. Казаха, че била на върха на портата в Ламът от… ами, откакто се помнели. Някои от пенсиониралите се войници, които дойдоха на юг, казват, че може да е от полза.

Мартин се опита да се усмихне, но не успя.

— Дано. Може да я поставим горе на стената. — Огледа бойниците над тях и добави: — Макар че нямам представа къде.

Илит имаше уникална позиция в кралството. Беше скътан в североизточния ъгъл на един почти съвършен, но малък залив. На югоизток имаше пясъчна ивица, продължаваща само на четвърт миля между южния край на градските кейове и скалите покрай бързо издигащата се суша. Още по на югоизток беше носът Окото на квестора — на два дни езда с бърз кон. В селцето там бе разположен малък гарнизон. Херцогът бе взел войниците, когато бе тръгнал на юг, и бе оставил селцето незащитено. Оттам нататък нямаше никакво безопасно място за пристан чак до град Сарт.

Между крепостните стени и предградието имаше открит площад, който бойците можеха да обстрелват от стената. Сергиите и щандовете, които традиционно се вдигаха до стената в пазарни и празнични дни, бяха махнати още преди да пристигне Мартин.

Три пътя се пресичаха в центъра на площада югозападно от пристанищната порта: главният път до Свободните градове и Натал минаваше на юг покрай залива; пътят до Крудий се точеше на северозапад; един малък път водеше на изток и бързо преминаваше в селски черен път. Там беше центърът на търговията на Илит, оживеното пристанище, което беше порталът към Ябон.

Градът Илит беше завладяван веднъж от нашественици, когато пълководецът на нашественическата армия на Изумрудената кралица се беше провъзгласил за крал на Горчивото море. Само измяната на един от южните му командири срещу заплащане от Кралството бе позволила тиранинът да бъде премахнат. Мартин беше чел историята за нашествието на Изумрудената кралица и знаеше за съдбоносната роля, изиграна от този град в защитата на княжеството, Ябон и проходите към Далечния бряг. Кралството можеше да загуби Крудий и да се възстанови, или дори да загуби контрола над източния бряг на Горчивото море между Илит и Сарт, но ако паднеше Илит, всичко щеше да е загубено.

— Какви са новините от Юга? — попита Брендан.

— Зле е — каза Мартин и му подаде съобщението.

Брендан го прочете бързо.

— Сериозен ли е?

— Изглежда. — Мартин хвърли пергамента на земята. — На негово място не бих искал да обяснявам на херцога си къде е била пехотата му, ако ги е очаквал да пристигнат в Сарт следващата седмица.

— Би ли предпочел да обясниш как си загубил цял Ябон? — възрази Брендан.

— Просто съм изпълнявал заповед — отвърна сухо Мартин. — Е, пиратите, които наехме, би трябвало да са отнесли съобщението ми на херцога, докато пехотата стигне до Сарт. — Пресметна наум. — Ако принцът не му е заповядал да продължи до Крондор или да остане в Сарт, би могъл да се върне тук с конницата си и лек пехотински полк до десет дни.

— Много „ако“ — каза Брендан.

— Знам — отвърна Мартин. — Докъде сме вече?

Брат му разбра какво точно пита Мартин.

— Бойците ни наброяват триста от Крудий плюс петдесет нередовни, които херцогът на Ябон остави тук с Болтън.

Капитан Болгън беше племенникът на командира на стражата на граф Ламът. Братята бяха убедени, че е оставен с надеждата, че никаква атака няма да стигне толкова далече на север. След като Мартин го беше скастрил, се оказа, че искреният младеж е бил напълно неподготвен за задачата, което бе причината за първоначалното му вилнеене.

Брендан продължи:

— Посъбраха се и около двеста мъже и момчета, откакто изпрати заповед на север, но това са тези, които са били негодни да се отзоват на първия сбор на херцога: главно старци, няколко бивши войници и разпалени момчета, най-вече под петнайсет години. И твърде малко проклети оръжия.

— Добре, накарай ги да правят стрели. Бавни ще са в началото, но с толкова ръце би трябвало да се справим добре. По-добре стрелите ни да са в повече, отколкото да не стигат.

— Дървото няма да е проблем, а ковачите могат да правят остриета, но ще имаме проблем с летежа: перата не стигат.

— Оскубете перата на пилците, ако трябва. Сложете примки за гълъби и чайки — сопна се Мартин. — Все ми е едно. — После затвори очи и каза: — Извинявай. Аз…

Брендан сложи ръка на рамото на брат си.

— Знам. — И му напомни с кимване, че съгледвачът продължава да стои край тях.

Мартин го освободи и заповяда да залостят градските порти. Погледна към центъра на града и попита:

— Как сме с провизиите?

— Достатъчно са — отвърна Брендан и двамата тръгнаха обратно към къщата на кмета, която се използваше за щаб. — Повечето годни за бой мъже са на юг, тъй че местните ферми могат да осигурят достатъчно за една обсада, стига да удържим северната порта и пътя.

Старият замък на барона на хълма на северозапад от града беше достатъчно отдалечен. Мартин го беше огледал набързо и бе решил, че ще послужи като последно убежище за отбрана, ако целият град падне в ръцете на кешийците. Задачата му бе да се погрижи това да не стане, защото дори да задържаха цитаделата над града, Кеш щеше да е постигнал целта си: раздвояването на Западното владение. Ако това се случеше, никаква помощ не можеше да се притече и от двете посоки. Не само този район щеше да бъде загубен, но и цялото Западно владение щеше да е уязвимо.

Мартин се огледа мълчаливо, сякаш търсеше някакво вдъхновение. Родният му Крудий вече гъмжеше от колонисти от далечния юг на Империята, района, известен като Кешийската конфедерация, и те напористо прогонваха обитателите на ферми, мелници, мини и горски селца. Имаше заграбени стада и всякакви други ценности и ежедневно в Илит нахлуваше непрекъснат поток от прокудени граждани на Кралството.

— Изглеждаш умислен — подхвърли Брендан.

Мартин се усмихна.

— Просто се опитвам да си представя какво бих направил, ако бях кешийският командир в Крудий.

Брендан сви рамене.

— Зависи какви заповеди има, нали?

Мартин кимна.

— Не сме виждали никакви кешийски кораби толкова далече на север. Квег би трябвало да ги е ангажирал на юг.

Брендан знаеше, че според брат му Квег пречи на Кеш да плава западно от Островното кралство. Макар и да не съществуваше официален договор между Квег и Кралството, по същество те се бяха съюзили срещу експанзията на Кеш на север в Горчивото море. Частта от кралския флот, която не беше на котва в Порт Викор и Крондор, щеше да се движи покрай брега на херцогството и така да освободи Квег от необходимостта да защитава източното си крайбрежие.

— Дори да са запушили целия флот на принца при Крондор, няколко кралски кораба трябва да са излезли от Порт Викор и да са в открити води, когато започна тази война. Най-вероятно между Викор и Сарт има линия кораби, която да държи кешийците в напрежение.

Мартин кимна.

— Което означава, че Кеш не подсилва армиите си по море.

— Тъй че единствената голяма сила, която имат в района, е тази, която ни изтласка от Крудий — довърши мисълта Брендан.

Мартин приклекна.

— Да допуснем за момент, че корабите, с които разполага Кеш, са долу на юг в поддръжка на сухоземните атаки срещу Края на сушата, Викор и Крондор. Какво означава това за нас тук на север? — Издърпа ножа от колана си и начерта полукръг в пръстта. — Ние сме тук — рече и заби върха на ножа в земята. Посочи натам, където на импровизираната карта трябваше да е запад. — Ако докарат онези сили тук, можем да се изправим срещу тях на една или две стени най-много, без поддръжка, и да не се притесняваме за останалата си отбрана. — Посочи на юг от пристанищната порта. — Там има естествено запушване, между кейовете и портата. — Бавно се изправи. — Освен ако не смятат да преплуват от западния бряг и след това да нападнат нагоре по пътя… — Изражението му изведнъж се промени и той стана, махна на Брендан да го последва и забърза към стъпалата, водещи горе на стените.

На стената стояха няколко бойци. Всички се опитваха да изглеждат нащрек и готови, но всъщност просто прикриваха досадата си. Мартин познаваше скуката по време на пост твърде добре — баща им се беше погрижил тримата му синове да разбират всеки аспект на войнишкия занаят. Имаше една стара войнишка поговорка: „Войната е продължителни периоди скука, накъсани от кратки изблици насилие и ужас“. Дотук беше установил, че е напълно вярна.

Огледа пристанището под стената и предградието между стените и кейовете и рече:

— Ти как би щурмувал този град?

Брендан се приближи до един от зъберите и се наведе леко, опрял ръце на парапета.

— Не бих искал да го правя.

— Знам. Но ако го направиш — как?

По-малкият му брат огледа района, погледна за миг цитаделата високо над града, след това пътя от запад, пристанището и след това пътя на юг. Накрая каза:

— Бих подходил към града от изток. Там е най-слабата част на отбраната.

— Но за това би трябвало да превозиш войските си до западния бряг. Няма кораби, не забравяй.

— Свободните градове имат кораби — каза Брендан.

— Но обръщането на юг и придвижването към Порт Натал оставя тила ти изложен на… ами, на нас. А дори и да преодолееш рейнджърите, които стрелят по теб иззад всяко дърво, да пробиеш през отбраната на града и да се докопаш до достатъчно кораби, пак трябва да преплаваш обратно на север и да минеш през квеганските патрули. — Замълча замислен. — Но инстинктите ти са верни, сигурен съм. Трябва просто да отгатнем как смятат да го направят.

— Което ни връща на щурмови флот от юг — каза Брендан.

Мартин поклати глава.

— Да оставим проблема как го правят на кешийците. Трябва да приемем, че могат да стигнат до западния бряг на Горчивото море. Ако бях командирът им, щях да подкарам право към Окото на квестора и да сляза на плажа, на север от града.

— Което би те поставило само на ден усилен марш на юг от онова старо укрепление ей там — каза Брендан и посочи над водата.

— Би било чудесна база за разгръщане. Да оставим настрана частта с преплуването, невидимите кораби или друга магия как войниците стигат там не ни интересува. Да приемем, че кешийският командир е също толкова умен като теб. — Мартин се обърна и извика: — Сержант Ръдър!

— Сър! — дойде отговорът отдолу.

Старият сержант можеше да не се мярка винаги пред очите му, но винаги се оказваше подръка. Мартин му махна да се качи и въпреки възрастта си ветеранът взе по две стъпала наведнъж, забързан към младия си командир. Стигна горе и каза:

— Сър?

— Какво можеш да ни кажеш за онова старо укрепление?

— Стои запустяло почти от сто години, както са ми разправяли. Построено е като бастион срещу някакви гадни разбойници отвъд планините и покрай брега. Нещата, изглежда, са се укротили и някой от старите барони решил, че издържането на втори гарнизон не е било необходимо.

— Колко време ще отнеме да се огледа на място?

— Час езда дотам. По-далече е, отколкото изглежда. Онова там не е гол хълм над плажа и пътят минава през горите. Още час за оглед и един да се върнем. До вечеря сме тук, сър.

— Действай — каза Мартин.

Щом Ръдър заслиза по стълбището и зарева заповеди, един страж в далечния ъгъл на запад извика:

— Идва патрул!

Мартин се обърна и видя четирима ездачи, приближаващи се в лек галоп — достатъчно настойчива бързина, за да издаде, че има новини, но не толкова бързо, за да е сигнал за непосредствена опасност.

— Отворете портите! — заповяда той.

Четиримата ездачи влязоха, мръсни като конете си — внезапните ранни летни дъждове бързо бяха спрели и кал и прах покриваха и животни, и конници. Водачът на патрула, наскоро повишен ефрейтор, казваше се Джаксън, слезе от седлото и докладва:

— Видяхме ги, сър.

— Къде?

— Авангардът им е на половин ден езда от другата страна на прохода. — Дългурестият русоляв младеж замълча и пресметна. — Видяхме ги вчера на разсъмване, командире, тъй че трябва да са на ден и половина, може би на два дни най-много зад нас.

— Колко хора водят? — попита Брендан.

— Цялата си сган, сър — отвърна Джаксън, благодари на стража, който му подаде мях вода, отпи дълбоко и продължи: — Изглежда, не са сметнали за нужно да оставят много отзад. Като че ли не ги притеснява, че може да има опит от юг да се върне Крудий.

— Странно — каза Мартин. — Та колко души смяташ, че ще видим и кога?

— Четиристотин коня, ако съм преценил правилно. Банда от ония пустинни типове с обшивката от леопардова кожа на шлемовете, може би към триста. И нещо като тежка конница, плюс фургони. И пехота. Най-малко хиляда воини псета и два пъти повече нередовни.

— Обсадни машини? — попита Брендан.

— Би трябвало да са ги разглобили, след като напуснахме Крудий, и да ги карат с тях, сър. Не се задържахме да видим, понеже ония леопардови типове ни подгониха, но не продължиха дълго, след като обърнахме и побягнахме.

Мартин огледа далечния път през отворената порта. Беше заповядал да се поставят клопки и заграждения, макар много добре да знаеше, че те ще са повече неудобство за врага, отколкото истинско препятствие. Все пак всичко, което щеше да попречи на кешийците да се изсипят надолу от хълма право към портата, беше повече от добре дошло.

Погледът му отново се върна на старото укрепление на върха на хълма над пътя. Беше извършил бърз оглед на отбранителните съоръжения преди седмица, още след пристигането си. Сега се зачуди дали не е проявил прекалена припряност.

— Намери Болтън — нареди Мартин на брат си.

Капитан Болтън, тънък младеж на възрастта на Мартин, се появи на бегом зад Брендан след по-малко от пет минути. Беше оставен да командва отбраната на града от херцога на Ябон и до този момент единственият му практически опит бе да ръководи отделение от личната охрана на граф Ламът, на която чичо му беше командир. За изненада на братята се беше оказал упорит в работата и се учеше бързо. Арогантното му поведение като бранител на града в началото беше маска, с която да скрие неувереността си. Но след като Мартин бе определил задълженията му, Болтън усърдно се хвърляше във всяка задача, която му възложеха. Брендан дори бе започнал да го харесва, въпреки че и двамата бяха лапнали по дъщерята на кмета, Лили.

— Трябва да разбера дали има някакъв таен пристан или изход от онази цитадела — каза Мартин.

— Не знам, но ще проуча — отвърна Болтън.

Мартин кимна и младият капитан затича към конюшнята.

Щом Болтън се отдалечи. Брендан се усмихна.

— Все още е жаден да се прояви.

— Той просто е като много други мъже — каза Мартин. — Пълна загуба, докато не му дадеш да прави нещо смислено. Чак тогава можеш да видиш истинските му качества.

— Какво мислиш? — попита Брендан и кимна към цитаделата.

— Ако кешийският командир успее да овладее онази височина… — Мартин посочи към пътя и голите участъци от двете страни, — може да вдигне там требушетите си и да обстрелва стената, докато тя рухне. После щурм надолу по склона и градът е в ръцете му.

— А ти искаш да го изриташ в задника — каза Брендан.

— Ако можем да вкараме достатъчно голям отряд зад него, да. Но той ще е разставил постове на четвърт миля от двата си фланга. Ако има тунел или стар път за изход, или таен пристан с пътека надолу… — Мартин сви рамене. — Струва си да се погледне.

— Да.

Мартин махна с ръка да затворят крилата на портата и рече:

— Ако аз бях кешийският командир, бих пратил съгледвачи на юг от пътя през прохода, за да потърсят стари пътеки на дивеч и стари коловози от коли на фермери, тъй че да вкарам колкото може повече хора на юг оттук, без да ги видят.

— Да пратим ли патрул към Натал?

— Ударните отряди на Свободните градове би трябвало да притеснят кешийците и да осуетят придвижването им много на юг, тъй че можем да предположим къде ще изникнат, ако наистина се промъкнат през горите.

— Радвам се, че ти трябва да отгатваш всичко това, братко — каза Брендан. — Аз съм малко поизчерпан.

— И ти щеше да се справиш — отвърна с уморена усмивка Мартин. След това впи поглед в затворените крила на портата, сякаш можеше някак с волята си да види през тях и отвъд планините до лагера на кешийците. — Просто чакането ме уморява.

— И липсата на сън. Освен всички тези часове с организирането на отбраната, че и Бетани… — подхвърли със зла усмивка Брендан.

Преди да е довършил, Мартин вдигна пръст пред носа на брат си:

— Недей!

Брендан отстъпи назад и вдигна ръце в умолителен жест.

— Щях само да кажа, че прекарваш твърде много време в разговори с нея след вечеря.

Мартин впи очи в брат си, с изражение, което подсказваше, че силно се съмнява в твърдението му, но после махна с ръка.

— Тя е истинско чудо — каза с видимо възхищение. — Направи удивителни неща с жените и децата в този град. Около две трети от жените и почти всички деца утре заминават на север, за да потърсят убежище в Зюн. Жените, които остават, ще готвят, ще перат и ще се грижат за ранените.

— Несъмнено си дават сметка какво ще ги сполети, ако кешийците минат през тази стена.

Мартин кимна.

— Кеш никога не е милостив с победените. Изнасилване и робство е най-доброто, на което може да се надяват, освен бързата смърт.

И двамата младежи бяха чели истории и описания на войни в миналото. Никоя нация не можеше да претендира за особена добродетелност във вихъра на борбата. Кралството беше не по-малко жестоко от която и да е друга държава по време на завладяването на съседите си, докато бе разширявало границите си в миналите векове, но онова бяха войни за разширение и завладените се смятаха също толкова за граждани, колкото и първите нашественици, напуснали островното кралство Риланон.

Войните на Кеш бяха за поробване. Само хората от Истинската кръв имаха пълни граждански права. Онези, които служеха на империята и бяха живели около голямото езеро, известно като Дълбините Оверн от поколения, бяха смятани за по-низши граждани, макар някои да се бяха издигали на високи служби. Всички други бяха поданици. Дори заселници, преместили се в далечните земи като Далечния бряг, Натал — древната провинция Босания — и остров Квег, ставаха още по-низши поданици. И поради това легионерите на Кеш и воините псета бяха потушавали въстания столетия наред.

Резултатите бяха еднакви. Когато Кеш завладееше, окупираше: местните хора биваха прогонвани, избивани или поробвани.

Знанието за това възпираше Мартин да се чувства като напълно провалил се. Беше изоставил фамилния си замък, но ако бе останал, щеше или да е мъртъв, или обект на откуп. Нямаше да има примирие с Кеш. Единствената им надежда бе да удържат всяка атака и да издържат до връщането на силите на херцога на Ябон. Когато те дойдеха, Мартин щеше да поведе хората си от Крудий към дома и да прогони кешийските нашественици от всяка мелница, ферма, мина и рибарско селце в херцогството.

Брендан видя изражението на брат си и рече:

— Какво?

Мартин отрони дълга въздишка и отвърна:

— Нищо. Всичко. Просто прекалено много мисли. — Огледа се, сякаш можеше да намери още някоя задача, нуждаеща се от вниманието му.

— Иди в кметската къща и си почини. Поговори с Бетани, после поспи.

Мартин отпусна рамене облекчено.

— Аз просто…

— Знам — прекъсна го брат му и сложи ръка на рамото му. — Ако трябва да се направи нещо, ще го направя аз. — Ухили се и добави: — Или ще пратя да те повикат. Така добре ли е?

— Да — отвърна Мартин. — Няма да го призная на никой друг, но нямаше да мога да се справя с всичко това без помощта ти.

— Щях да съм много объркан, ако не командваше ти, Мартин — каза Брендан. — Но бих дал всичкото си наследство да можеше Хал да е тук.

Мартин кимна в искрено съгласие.

— Аз също. — Брат им беше отгледан да управлява и беше много по-добър водач от тях двамата. — Той има усет за такива работи.

— Не се справяш зле, честно.

— Чудя се какво ли прави той в момента?

— Сигурно се опитва да намери начин да се върне у дома — отвърна Брендан. — Малък шанс има за това обаче според мен. Кеш вероятно е запушил Ролдем или Ролдем вече се е съюзил с Кеш и Хал или е арестуван, или се крие.

— Мислиш като татко — каза Мартин. — Така и не се бях замислял какво ли може да става в Ролдем.

За миг ги обзе тъга: малко време бяха имали истински да поскърбят за загубата на баща си.

Най-сетне Мартин наруши мълчанието:

— Хайде, имаме работа.

— Нападатели!

Предупреждението отекна над смълчания площад зад пристанищните порти и бе повторено от всеки страж по стената.

Мартин се беше облякъл и изхвърчал през вратата на стаята си в кметската къща още преди камбаната за тревога да е спряла. Брендан също изскочи от стаята си и едва не се сблъскаха на стълбището.

На долния етаж ги чакаха две млади жени: Бетани, дъщерята на графа на Карс, и Лили, кметската дъщеря. Бетани споделяше стаята на Лили в дъното на къщата. И двете носеха тежки наметала над нощниците си.

Преди някоя от тях да е успяла да зададе въпрос, Мартин каза:

— Облечете се и бъдете готови да тръгнете на север. — Целуна разсеяно Бетани по бузата и бързо се отдалечи, а тя постоя още малко, без да помръдне.

После погледна Лили и поклати глава.

— Да се готвим за бягство? Не мисля. — Обърна се към стаята на домакинята си и рече: — Идваш ли?

— Къде? — попита Лили.

Двете с Бетани си бяха допаднали моментално, но Лили често се удивляваше на грубия според нея нрав на Бетани. Тя яздеше кон като мъж, облечена с панталони! Беше опитна с оръжията и изобщо не се интересуваше от фино облекло, накити, благоухания или козметика. Все пак по-младото момиче харесваше Бетани много, а заради ранга ѝ кметът не беше склонен да се противопоставя на пагрубоватото ѝ поведение — положение, от което Лили се възползваше при всяка възможност. Изражението на Бетани казваше, че отговорът на въпроса „къде“ е очевиден.

Очите на Лили се разшириха, щом осъзна, че Бетани ще пренебрегне заповедите на Мартин, а после тя кимна, ухили се и извика:

— Разбира се!

Докато младите жени се облекат в нещо по-подходящо, нападението вече бе в разгара си. Няколко обитатели все още бягаха на север, понесли най-скъпите си вещи в торби, метнати на гърбовете, но в подножието на крепостната стена не се виждаха други граждани. От двете страни на улицата се бяха построили колони войници и чакаха заповед да се качат на една или друга стълбищна площадка, да поемат фланговете от двете страни на портата или да са готови да отблъснат нахлуващите, ако портата падне.

Мигащата светлина в небето над портата беше знак за пожар и Бетани затича нагоре по дясното стълбище към върха на стената.

Мартин и Брендан стояха там и си говореха, а капитан Болтън тъкмо тичаше надолу. Провря се между девойките с думите:

— Извинете ме… — Млъкна и спря. — Лили? — Погледна Бетани и добави: — Милейди?

Бетани беше с пътното си облекло: бричове за езда, ленена риза, кожена туника и ботуши. Носеше и сглобяемия си лък, а на бедрото колчан, пълен със стрели.

— Не бива да сте тук… — почна Болтън, но Бетани опря лявата си ръка на гърдите му и леко го бутна.

— Не ни карайте да ви пречим да си изпълните заповедите, капитане. — После се шмугна напред покрай ококорения младеж.

Лили го стрелна с лека усмивка и също притича покрай него, за да настигне Бетани.

Мартин се обърна тъкмо когато Бетани дойде при тях и макар да се изненада, че я вижда, не го показа. Израженията, пробягали на лицето му, издадоха вътрешния му спор какво да прави с нея, но накрая реши, че каквото и да ѝ каже, ще е напразно. Така че каза само:

— Нападатели.

Тя надникна над стената и видя долу при кейовете тъмни фигури, понесли запалени факли.

— Какво правят?

— Не знам, но няма да рискувам хора тази нощ, за да разбера. Кейовете и предградието са опразнени и всичко, което си струва да се спаси, беше прибрано отсам градските стени преди дни. Освен две изгнили рибарски лодки на котва там няма нищо ценно.

— Палят пожари — каза Лили.

Брендан се отдръпна малко зад брат си и Бетани, за да може да погледне момичето в очите.

— Лили. Не бива да сте тук.

Очите ѝ се разшириха в престорена изненада и тя каза:

— О?

Брендан се усмихна.

— Брат ми няма да го каже на нея — той кимна към Бетани, — тъй че се чувствам задължен да го кажа от негово име. Макар да знам, че да казваш на Бетани да направи нещо разумно е загубена кауза.

Мартин пренебрегна бъбренето им, вдигна очи към стража на най-близката кула и извика:

— Какво виждаш?

— Същото каквото и вие, сър. Палят пожари по цялото пристанище.

— Какво ли са намислили? — каза Брендан.

Мартин погледна лъка в ръката на Бетани и рече:

— Ако оставаш, правиш две неща: изпълняваш заповедите ми точно и се пазиш да не те убият.

Тя го целуна.

— Кажи ми какво да правя.

Той се огледа и отвърна:

— Застани ей там — посочи една от бойниците — и наблюдавай дали някой идва покрай стената. Ще трябва малко да се наведеш, така че внимавай да не паднеш. Не искам да отварям портата и да излизам, за да те прибера.

— Но би го направил — каза му тя с усмивка.

Мартин пренебрегна флирта ѝ. Знаеше, че прикрива страха си от това, че може отново да се окаже под вражески обстрел.

— Стреляй по всичко, което подхожда към портата.

Обърна се към събралите се на площада войници и извика:

— Сержант Магуин!

— Сър! — последва мигновеният отговор отдолу.

— Стрелците на стените и подготви отряд зад портата!

— Слушам, сър! — извика старият сержант от Крудий.

— Сержант Ръдър — каза Мартин малко по-тихо: знаеше, че най-старшият офицер от Крудий е както винаги наблизо.

— Сър?

Мартин се обърна и погледна сивокосия боец.

— Стрелците да стрелят по всичко, което премине външната мъртва зона, особено ако някой носи факли или масло близо до портата.

— Слушам, сър.

Древните градове често надрастваха крепостните си стени, особено във времена на мир. Предградия бяха изникнали отвъд загражденията на много от тях, като Крондор, Ламът и всички големи източни градове. В някои градове, като Саладор, вътрешният укрепен със стени град беше по-малкият квартал. Но бароните на Илит се бяха оказали предпазливи хора, още повече че знаеха колко лесно нашествениците на Изумрудената кралица се бяха изсипали през предградието и бяха прехвърлили стените. Оттогава не се разрешаваше да се вдига сграда до градската стена зад рибарското градче и пристанищния район, като по този начин бе създаден ефикасен външен пояс, където стрелците можеха да пронижат всеки атакуващ.

Макар между нашествието на армията на Изумрудената кралица и това кешийско нападение да бе съществувал дълъг мир, владетелите на Илит се бяха научили на бдителност. Нещо повече, поради естествения наклон на терена и извивката на залива главната порта към града бе под ъгъл, неблагоприятен за щурм. Нямаше лесен начин да се докара таран срещу нея и да се придвижи на позиция. А и за разлика от Крудий, градските порти на Илит бяха масивни, огромните им панти имаха шарнири с големината на малък дървесен ствол, с дълги три стъпки метални пластини от двете страни, затегнати с дебели железни болтове, завинтени през цяла стъпка дебелото дърво. Бяха здрави като стомана след годините сушене на слънце и освен това редовно бяха смазвани и обработвани с консерванти. Кешийците щяха да застанат на пътя и да мятат камъни по портата с техните требушети, за да видят колко дълго ще издържи на ударите тази част от стената. Мартин знаеше, че може да им отнеме седмици, докато поддаде — достатъчно дълго, за да пристигне помощ от юг.

И докато мислеше за това, разбра.

— Знам какво правят. — Брендан и момичетата го погледнаха и Мартин обясни: — Това не е атака по портите. Опитват се да попречат на възможна кралска флота да дебаркира.

Брендан го погледна объркано, а после разбра.

— Кейовете!

— Изгорени до ватерлинията — каза Мартин и кимна.

— Подводните пилони ще пронижат всеки кораб, който се доближи — довърши брат му.

Мислеха за трите дълги кея, които се изпъваха от брега, и си представяха дебелите като дървета пилони, стърчащи точно под повърхността.

— Приливът би отнесъл всеки кораб право в тях — каза Бетани.

— Ще трябва да хвърлят котва встрани от брега и да докарат мъжете на сушата с лодки! — добави Брендан.

А Лили каза:

— Знам, че това забавя нещата, но те все пак ще слязат на брега да ни помогнат, нали?

Мартин се загледа надолу. Пламъците бяха започнали да поглъщат сградите най-близо до кейовете и гледката долу бързо се изясняваше.

— Не и ако трябва да понесат… Старата крепост!

— Какво старата крепост? — попита Брендан.

Сержант Ръдър я беше огледал предния ден по заповед на Мартин и беше докладвал, че е порутена, но че стените все още са здрави. С малко работа можеше лесно да се направи защитима.

— Сержант Ръдър! — ревна Мартин.

— Сър! — отекна отдолу отговорът веднага както винаги.

— Отворете тайния пристан и прати отделение конница до старата крепост! Събери отряд пехотинци и ги прати след тях. На разсъмване искам дърводелци и зидари да започнат ремонт!

— Слушам, сър.

— Мислех, че няма да използваме онова укрепление — каза брат му.

— Нямаше, ако бяхме изправени пред нападение само от една страна. — Мартин помълча и въздъхна уморено. — Трябва да ги лишим от всяка възможна опора на източния бряг.

— Мислиш ли, че смятат да го завземат? — попита Брендан.

— Точно това бих направил, ако се каня да извърша десант — каза Мартин. — Ако имат опора на онази страна на залива и монтират няколко катапулта или требушета в крепостта, могат да осуетят безопасния десант на подкрепления, а когато станат готови за щурм, могат да ни ударят от двете страни едновременно. Ще трябва да браним не само тази, но и източната порта, а това ще разтегли стрелците ни. Нямаме достатъчно хора, за да се справим с щурм и от двете страни. А ако бъдем принудени да излезем срещу атака от изток, ще трябва да препуснем от северната порта и да заобиколим през мили пасища и живи плетове, без чиста линия за атака, докато стигнем онзи бряг…

— Където стрелците им ще ни направят на таралежи — довърши Брендан.

Мартин обмисли за миг възможностите, след което извика:

— Сержант Ръдър!

Старият войник се появи отново до него.

— Сър?

— Как сме със стрелците? Колко души имаме?

— Които могат да стрелят с лък ли, сър, или които наистина могат да улучат цел?

Мартин се поколеба, после каза:

— Да стрелят с лък.

— Сто и петдесет — отвърна Ръдър.

— Вземи трийсет от най-добрите и четата при портата и заеми старата крепост. Ще надзираваш ремонта лично. Подпали им задниците на дърводелците и зидарите, ако трябва, но искам да е отбраняема до вчера. — Изведнъж му хрумна мисъл. — И вземи и онази малка балиста. — Посочи порталната балиста, положена на талигата, която я беше докарала от Ламът. — Насочи я, накъдето смяташ, че ще нанесе най-много щети на кешийците, ако се опитат да завземат укреплението. Имам чувството — добави тихо, — че ще се опитат да прехвърлят хора по вода и да ни ударят от изток, докато щурмуват портата.

— Сър! — каза Ръдър. — Може ли да предложа? Може би ще е добре да вземем и малко масло, сър.

— Вземи каквото ти трябва, но ако го използваш, гледай да не запалиш укреплението… — Мартин спря, после каза: — Не. Вземи толкова масло, колкото ти трябва, и ако се наложи, изгори укреплението до основи. Дори да го изгубим, и кешийците няма да могат да го използват.

Мартин отново извърна очи към залива и морето отвъд него.

— Кешийците няма да се опитат да стоварят войски с лодки, ако не могат да спечелят опора. Ако поставим стрелци в дърветата на хълмовете, няма да имат безопасно място, където да се струпат за атака. Повече от половината ще са мъртви още преди да стигнат до пътя.

— Много добре, сър — каза Ръдър с явно одобрение. Обърна се и затича.

Пламъците вече изригваха към небето и поглъщаха цялото предградие.

— Какво правим по-нататък? — попита Брендан.

Мартин погледна на запад, след това към пожара, а после на изток, сякаш се опитваше да види в далечината нещо, което можеше да подхожда отнякъде към града. Най-сетне се облегна на камъните и погледна на север.

— Чакаме и се надяваме нощта да не таи още изненади за нас.

3.

Атака

— Огньове — каза съществото, известно доскоро като Детето.

Белог, който вече се наричаше Накор, кимна и каза:

— Големи.

Возеха се в един фургон към северната порта на Илит, след като бяха открили в Ламът простия и крайно обезкуражителен факт за новите си самоличности: можеше и да имат спомените на Миранда и Накор, наложени върху собствените им, но не притежаваха техните способности.

Два дни усилия да затвърдят човешките си качества, един вбесяващ опит след друг, бяха оставили и двамата раздразнени и объркани. Като че ли знаеха езика, но щом заговореха, се получаваше празно дърдорене. Все още притежаваха демонските си способности въпреки човешката си външност, но от изумителна мощ, която Миранда притежаваше преди, не беше останал и помен. Макар и в човешки облик, физически тя беше многократно по-мощна от най-силния човешки воин и също така беше по-бърза и от най-бързия елф. Магията ѝ беше като в света на демоните. Но и най-нищожната човешка магия на Миранда си оставаше недостижима за нея.

Първата ѝ мисъл бе да намери мъжа на Миранда, Пъг, защото макар да знаеше, че всъщност не е покойната му жена, все пак имаше в себе си всички спомени и чувства на Миранда. За първи път един демон възприемаше понятието за обич така, както го разбираха смъртните, и изпитваше болка от раздялата със съпруга и синовете си. Или по-скоро със съпруга и синовете на Миранда.

Демонът в облика на Миранда знаеше, че тези спомени са присадени към нейните собствени, знаеше и как: поредната шега на бога на мошениците, Калкин. И все пак те бяха толкова живи, добрите, както и лошите, че беше невъзможно да остане обективна спрямо живота, отпечатан върху собствения ѝ. Детето притежаваше памет само за няколко дни, докато спомените на Миранда обхващаха над столетие. Лъжливата ѝ човешка самоличност надделяваше над истинското ѝ демонско съзнание. Същото беше в сила и за Накор, за какъвто вече се мислеше демонът, известен преди като Белог, макар демонските му спомени да бяха с години по-дълги от тези на Детето. Но докато Накор бе притежавал способности, Белог беше имал само знание, тъй че неспособността му да постигне „хитрините“ на Накор не беше особен повод за разочарование за демона, превърнал се в човек.

Струваше му се забавно, че Накор по природа бе по-търпелив и готов да приема нещата такива, каквито са, отколкото Миранда. Ако една над стогодишна жена можеше да бъде наречена „младежки необуздана“, то това беше Миранда.

Едно нещо обаче ставаше все по-вярно с всеки изтекъл ден: човешките им съзнания бавно изместваха демонските и двамата вече бяха започнали да се чувстват все едно, че просто някак си бяха умрели с човешка смърт и след това отново се бяха събудили в тези нови тела. Ако нещо бе облекчило яда на Накор заради промененото му състояние, това бе киселата насмешка, докато наблюдаваше пълното отчаяние на Миранда заради същото.

Лишени от способността да се пренесат магически на Острова на чародея, те бяха принудени да потърсят друго средство за придвижване. Ето защо си бяха купили превоз на един обозен фургон, което им позволяваше да обсъдят положението си, докато бавно се движеха на юг. За другите, които пътуваха в този малък керван, двамата изглеждаха съвсем обикновено, не по-необичайно от двойка привлекателна на вид жена на средна възраст и малко чудат старец, кешиец, ако се съдеше по облеклото и цвета на кожата му. След като войната бе в разгара си, по пътя имаше много хора, някои се движеха на север, далече от очакваното кешийско нападение, други на юг, към очакваните богатства.

Накор и Миранда бяха живели много дълго и бяха видели много войни, тъй че никой от двамата не бе изненадан от потока хора, стичащ се към предстоящия кървав сблъсък. Винаги съществуваше пряка връзка между риск и печалба по време на война.

През годините и двамата бяха виждали войни, водени от армии, чиято чет многократно бе надвишавана от цивилни, вървящи с войската: проститутки, комарджии, продавачи на оръжия, оръжейници, шивачи, кожари, майстори на лъкове, търговци на храна, всички готови на риск да пострадат, дори да умрат, в замяна на възможната баснословна печалба. Паметта на Миранда дори съхраняваше спомена за един смел и находчив селяк, докарал малкото си стадо добитък при интенданта на нашественическа армия и продал го за злато само часове преди командирът да заповяда на конниците си да секвестират храна. Беше успял да продаде онова, което те бездруго щяха да плячкосат. Миранда винаги се беше чудила какво е станало с онзи селяк.

Въпреки странните размишления, породени от спомени, едновременно познати и нови, вниманието на двата демона, превърнали се в човеци, бе притеглено на юг, където следобедното небе бе почерняло от облаците дим над града.

Фургонът забави, а коларят се обърна и рече:

— Изглежда, че Илит е паднал.

Миранда отвърна:

— Може да има пожари, но това не значи, че е паднал. Ако портите бяха разбити, щяхме вече да сме видели порой от бягащи хора покрай нас.

— Е, ще изчакам и ще видя. В спирането няма риск — каза старият колар. — Но да се буташ слепешката напред рискът е голям.

Миранда скочи от задницата на фургона и видя, че другите впрягове в малкия керван също са спрели край пътя.

— Ето какво ще ти река — каза демонът в човешки облик. — Ще повървим надолу и ще огледаме, и ако не се върнем… — Видя ухиленото лице на Накор. — Приеми най-лошото.

Тръгнаха надолу по пътя с бързи крачки и когато се отдалечиха достатъчно, Накор се изсмя високо.

— Приеми най-лошото?

— Ами, нямаше да му кажа, че няма да се върнем, а ако иска да седи тук и да чака някой да му разчисти всичко, избрал си е грешния занаят.

Закрачиха енергично — демонската им сила и издръжливост бяха съхранени под човешката външност. Миранда и Накор, както мислеха вече за себе си, нямаха представа защо са тук, макар и да знаеха, че зад съществуването им стои Калкин. Но вярваха, че има причина, и то важна, и знаеха, че за да открият тази причина, най-логичното място, откъдето да започнат, е мястото, обитавано от най-могъщите практикуващи магия: Островът на чародея.

Нещо повече, макар да не беше казала нищо на Накор, Миранда тъгуваше за семейството си. В спомена си тя току-що бе понесла жестока демонска атака над дома си и един ранен демон я бе убил. Стъписването от смъртта бе замъглило подробностите, а след като Накор беше умрял преди атаката, нямаше никакъв друг свидетел, с когото да поговори. Не знаеше дали мъжът ѝ е оцелял, макар да смяташе, че е възможно, нито как я карат децата ѝ. Трябваше да разбере — и това бавно се превръщаше в завладяващ копнеж.

Скоро видяха ясно града. Пожарът като че ли бушуваше извън него, може би на пристанището или по кораби недалече от кейовете, защото макар пелената пушек да бе надвиснала над Илит, зад стените не се вдигаха стълбове сажди и пепел. Все пак защитниците на града бяха бдителни и когато Миранда и Накор се приближиха до портата, от стената ги спряха.

— Кои сте вие? — Гласът бе младежки и не особено уверен.

— Пътници — отвърна Миранда и погледна Накор, а той ѝ се ухили, че казва нещо очевидно. — Търсим подслон.

— Портите са затворени. Заповед на командира.

— Едва ли сме нашественическа сила от Кеш — рече Миранда.

— Той прилича на кешиец — отвърна пискливият глас, явно на момче. Беше с несъразмерно голям шлем. Надвеси се между двата зъбера и посочи Накор.

— Много пътувам! — подвикна Накор и се усмихна още по-широко.

— Това може да се окаже трудно — рече Миранда.

— Искаш ли просто да скочим горе? — попита дребничкият комарджия.

Миранда го изгледа подозрително.

— Аз — може би, но ти ще можеш ли?

— По-пъргав съм, отколкото изглеждам — отвърна Накор и усмивката му повехна, все едно Миранда бе наранила чувствата му. После той отново се ухили. — Но пък това ще подплаши момчето.

Миранда погледна нагоре и подвикна:

— Кога командирът ще нареди портите да се отворят за пътници?

— Не знам — отвърна момчето. Непрекъснато се озърташе през рамо, сякаш очакваше някой да дойде и да му каже какво да прави.

— Защо не изтичаш да попиташ някого? — каза Миранда и момчето кимна и се скри от погледа ѝ.

— Тъкмо се канех да попитам същото — каза Накор с облекчение.

Миранда се огледа и се обгърна с ръце, все едно ѝ беше станало студено, макар въздухът да беше мек като балсам.

— Толкова е трудно понякога…

Накор кимна.

— Мисля, че колкото по-дълго стоим тук, толкова повече ще почнем да чувстваме тези спомени като истински, а спомените за родния ни свят ще гаснат и ще чезнат.

— Да. Понякога дори ми е трудно да си спомня, че съм Детето.

— Погледна за миг Накор, доскорошния Белог Архивиста на крал Дахун, Господар на демони на едно от петте най-могъщи владения в Петата плоскост на битието. — Най-ранните ми спомени за майка ми, дори тези как срещнах теб, гаснат и стават като сън.

Накор пак се ухили.

— Едно нещо остава постоянно: в което и селение да се озовем, в каквото и същество да се превърнем, животът е борба.

— Сви рамене. — Това по свой начин е утешително.

— Онова, което ми каза… — Тя поклати глава, сякаш се мъчеше да намери точните думи. — Онова, което спомените на Накор… — Въздъхна примирено. — Онова, което ти ми каза във владението на дасатите за бащата на Миранда. Смяташ ли, че същото ще се случи с нас?

Накор кривна леко глава, помисли и отвърна:

— Ако имаш предвид дали смятам, че ще умрем, след като предназначението ни тук се изпълни… — Отново сви рамене. — Мога само да предполагам. Има разлики. Според догадката ни с Пъг спомените на Макрос бяха напластени върху един умиращ дасат и животът му бе продължен с намесата на бога мошеник, но онзи дасат вече бе на ръба на смъртта. Ние, от друга страна, въпреки външността ни, все още сме демони в разцвета на силите си, благодарение на твоята щедрост в родното ни селение.

— Имаш предвид, че не те изядох?

— Плюс други неща — засмя се Накор. — Естеството на расата ни е да гледаме на повечето неща като на борба, двубой или сделка, но сега, след като вече имаме всичките тези човешки спомени и чувства… Спомням си… Последното, за което си помисли Накор, беше колко интересен е бил животът му. — Усмивката му се разшири. — А това, трябва да кажа, беше омаловажаване. — За миг усмивката погасна. — Само ако разбираха всички тези човеци колко удивителен би могъл да е животът им… Това същество, в което се превръщам, този Накор, имаше удивителни пътешествия и преживявания. Хората, които познаваше и… обичаше. — Помълча малко. — Какво могъщо нещо е това любовта. Мисля, че Дахун се опита да породи това в нашия народ. Мисля, че точно затова майка ти с радост е отдала живота си заради твоя.

Миранда кривна леко глава — единственият ѝ останал жест, който бе изцяло на Детето.

— От моя — на Белог — гледна точка, ми е дадено преживяното от друг, чувства, опит, знание… От гледна точка на Накор, животът му просто е станал по-интересен. Сигурен съм, че имаме предназначение. — Присви очи. — Калкин може да е много могъщ, но дори боговете си имат своите граници, а и за да си направи труда да „измами“, както той го нарече, и да си играе с това, което е и което не е позволено през селенията… — Кимна, за да подчертае думите си. — Не, не сме тук заради прищявка. Тук сме, за да направим нещо съдбоносно.

— Любовта е една от причините, поради които трябва да намеря Пъг — каза Миранда. — Просто да го видя… — Очите ѝ се напълниха със сълзи и тя побърза да ги изтрие. — Проклятие, знам, че това не са мои спомени, но ги усещам като свои.

— Толкова много въпроси — каза Накор.

— Май се радваш на това — рече тя, след като се овладя.

— Винаги. Научиш някой прост отговор — и готово. Но един наистина добър въпрос… — той ѝ намигна, — виж, това си струва. — После лицето му помръкна. — Трябва да разберем защо Калкин ни направи това. Защо ни промени и ни даде тези спомени.

Миранда го погледна изненадано.

— Мислех, че е очевидно.

— Малко неща са очевидни всъщност.

— Трябва да предупредим Пъг за Ужаса.

— Пъг е умен. Би трябвало вече да го е разбрал. Има нещо друго.

— Какво?

— Не знам. Но Пъг вече ще знае за Ужаса. Той е най-умният човек, когото съм срещал.

Миранда се усмихна.

— Той често казваше, че ти си най-умният човек, когото е срещал.

А Накор каза със зъл блясък в окото:

— Точно затова е най-умният, когото съм срещал.

Миранда понечи да отвърне нещо закачливо, но точно тогава малката врата, вградена в голямото крило на градската порта, се открехна и се появи мъж в стар опърпан табард, навлечен върху прости ратайски дрехи, и попита:

— Е, та кои сте вие?

— Пътници, търсещи безопасен подслон.

— Този град едва ли е безопасен. Не видяхте ли пожарите? Във война сме.

— Точно затова искаме да влезем вътре — отвърна Миранда.

Старецът изглеждаше уморен и му личеше, че е ядосан, че са го вдигнали от сън. И да искаше да узнае защо тази странна двойка е на пътя сама в тъмното, остави въпроса настрана и рече:

— Е. не приличате на щурмова кешийска бригада, тъй че предполагам няма да е беда, ако ви пусна. Има един хан по-натам по тая широка улица, „Черният овен“. Пътниците отсядат там, докато разберем кой кой е. — Кривна палец към момчето, което стоеше зад него. — Теди ще ви заведе. — Отдръпна се настрани и им махна да влязат.

Минаха през портата и последваха пъргавото момче по улицата. Тази част от града беше със затворени кепенци и врати и повечето сгради бяха изоставени, макар да личеше, че някои по-храбри души са се задържали: Свирепи удари на ковашки чук кънтяха от една уличка наблизо, а едно семейство явно бе останало в дома си — прозорците бяха отворени за топлия вечерен въздух въпреки дима, който му придаваше парлива горчивина. Един фургон се търкаляше към южния край на града, но иначе кварталът бе затихнал.

Скоро стигнаха до хана и влязоха в гостилницата.

Като за хан беше един от най-големите, които бяха виждали, а бяха виждали доста.

— Не помня този хан да е бил толкова голям — каза Миранда.

— Кога за последен път си отсядала в хан в Илит?

Тя пресметна.

— Преди трийсет — трийсет и пет години.

— Нещата се променят — каза Накар с обичайната си усмивка и ѝ махна да го последва. — Много пътници от Свободните градове, Крондор и Квег се отбиват тук на път за Ламът и Ябон. Вече беше доста процъфтяващ, когато… напуснахме. — Махна с ръка към залата. — Доста работа има за един предприемчив ханджия.

Поне трийсет души се бяха струпали в салона, заели всеки стол на всяка маса. Имаше дори прави покрай стените, до високите до кръста лавици. Една слугиня, която изглеждаше весела, колкото и да беше съсипана от работа, пълничка жена на средна възраст, се обърна и им рече:

— Ей сегичка ще дойда при вас. — Извърна се отново към четиримата млади мъже на масата, които бе обслужила току-що, и им каза: — Сребърник за вас четиримата.

— Защо не изчакаш да приключим? — попита един от младежите. Явно беше някакъв черноработник, чирак на зидар навярно, ако се съдеше по големите му ръце, широките рамене и каменната прах по престилката, която носеше над дебелата си вълнена риза. Тримата му приятели също бяха опърпани и мръсни. Никой не изглеждаше да се е бръснал от седмица.

Жената се засмя.

— Както е претъпкано, може да не се върна при вас час след като сте си тръгнали.

— Че къде да ходим? — Мъжът махна към вратата. — Стъпим ли навън, някой от ония стражи ще ни върне.

Жената се постара да запази безгрижен тон и се засмя пак.

— Онези глупави хлапета ли? — Лицето ѝ стана сериозно. — Съжалявам, момчета, но така ми е наредено. Плаща се веднага.

Миранда надуши предстоящата беля и се огледа. Гостилничарят зад тезгяха изглеждаше достатъчно як, за да се справи с двама, че и с трима от тези момчета, но беше в другия край на салона. Погледна Накор и той ѝ кимна. Гостилницата беше пълна с уморени, отегчени, сприхави и пияни хора. Нагряваше свада, ако не и истински бунт. Тя избута леко слугинята настрани и се надвеси над масата.

— Хайде плащай, приятелче.

— Не съм ти „приятелче“, жено — отвърна младият мъж с нахална усмивка. — Майстор зидар съм и се опитвам да се прибера у дома след дълга работа в странство. Корабът ми беше тръгнал на юг, преди да стигнем в този проклет град. — Гласът му се повиши. — От тогаз седя затворен тука, в този скапан хан, и не съм в настроение да се разправям с курви! — Замахна пиянски назад към слугинята, която пъргаво се отдръпна.

А той се надигна и викна високо:

— Курви с курви!

Миранда се пресегна, сложи ръка на рамото му и го натисна да седне с такава сила, че мъжът извика от болка, а ставата му изпука толкова силно, че се чу. Тя продължи да стиска и резултатът бе мигновен: очите му се облещиха и той отвори уста да извика, но излезе само тихо хленчене. Той пребледня и по страните му потекоха сълзи.

Тримата приятели на зидаря опряха столовете си до стените в напразно усилие да се отдръпнат от тази полудяла, но явно силна жена.

Миранда впи очи в тях.

— Къде спите, идиоти такива?

Един от спътниците на хленчещия мъж отвърна с плах шепот:

— В мазето.

— Марш в мазето тогава! — каза им само тя.

Те се надигнаха припряно от столовете си, като двама подхванаха ранения си приятел, за да му помогнат. Щом се отдалечиха, Накор се засмя:

— Е, вече можем да седнем.

— Благодаря ви — каза слугинята, и примига като бухал, хванат в плевника от светлината на фенер. След миг веселото изражение се върна на лицето ѝ. — Какво да ви донеса?

— Какво имате за ядене? — попита Миранда, а прегладнелият Накор кимна въодушевено.

— Овнешко печено. Почти всичко ни изяде тази паплач. Хубаво е да правиш пари, но като няма какво да готвиш…

Миранда ѝ махна да се наведе и заговори тихо:

— Има един керван с фургони от Ламът, спрял е извън градските стени и чакат да ги пуснат. Стока, прясна храна, брашно, масло, всичко, което ви трябва. Можеш да кажеш на господаря си да прати някой да се спазари с тях, преди други ханджии в града да са разбрали.

Лицето на жената светна.

— Благодаря, ще му кажа веднага! — После се наведе над масата. — Има и яхния, и топъл хляб също. — Посочи назад през рамо. — Тате се старае да ги държи достатъчно пияни, за да са доволни, но не толкова, че да не можем да ги държим под юзди. Тия четиримата от Свободните градове се оплакваха цял ден, че и вчера, сякаш никой друг не страда тук. — Усмивката ѝ се върна. — Пиене?

— Две от каквото мислиш, че е най-доброто — каза Накор.

— От ейла на джуджетата значи — отвърна тя. — Ей сегичка.

Щом слугинята се отдалечи, се приближи висок мъж и спря пред масата им. Беше рус, със заострени уши и широки рамене, с тъмнокафява кожена туника. Държеше дълъг лък. Усмихна се лукаво и рече:

— Винаги сте знаели как да се появявате.

— Здравей, Калис! — каза Миранда.

Синът на кралицата на елфите и пълководеца Томас от Елвандар се наведе и заговори по-тихо:

— Вие двамата не трябваше ли да сте умрели?

Накор се засмя, а Миранда махна на Калис да седне. Русокосият полуелф, получовек, отчасти валхеру, беше някогашен близък приятел и на Накор, и на Миранда, а за известно време — много повече от неин приятел. Накор беше плавал с Калис на едно пътуване до Новиндус в ранните фази на Войната на студенокръвните, нашествието срещу Кралството от страна на демона, завладял тялото на Изумрудената кралица. По странен каприз на съдбата тя някога бе съпруга на Накор и на Миранда.

Калис седна, а Миранда се наведе, прегърна го и го целуна по бузата. Накор само поклати глава.

Слугинята се върна с две халби ейл, погледна Калис и попита:

— Нещо за вас?

Калис завъртя глава и щом тя се махна, каза:

— Имате да разказвате значи?

Миранда сложи ръка върху неговата.

— Не съм тази, която изглеждам.

Изпитваше силна близост към това същество и помнеше, че Миранда и Калис са били любовници, преди Миранда да срещне Пъг.

Усети как пръстите му се стегнаха и леко ги стисна, за да го успокои.

— Не е заблуда, нито хитрина. Странен обрат на съдбата ни води тук. — Обърна се към Накор и той кимна.

— Ако не сте двама от най-старите ми и най-скъпи приятели, върнали се при мен, тогава какво сте? — попита Калис.

— Дълга история, и трудна за вярване — рече Накор. Ухили се и добави: — Но пък навремето с теб видяхме някои ужасни и удивителни неща, нали?

Калис кимна. Погледна съсредоточено Миранда, а тя му отвърна с тъжна усмивка:

— Помня всичко. — Стисна отново ръката му. — Но спомените не са мои.

Калис замълча.

— Кога за последен път видя Пъг? — попита Накор.

— Преди около година. Дойде на гости на майка ми и Томас. — Калис се обърна към Миранда. — Все още скърбеше, че те е загубил, както и Калеб и Мари.

Миранда ахна и от очите ѝ бликнаха сълзи.

— Калеб? Мари? — Стисна ръката му още по-силно. По-низше същество щеше да остане със счупени пръсти. Калеб беше най-малкото дете на Миранда, а Мари — неговата жена.

— Те умряха, когато убиха и теб — каза тихо Калис.

Миранда извърна очи за миг, но се овладя и попита:

— А момчетата?

Калис на свой ред стисна ръката ѝ и отвърна:

— Тад, Зейн и Джоми са добре. Имаше и други загуби, когато демоните нападнаха острова ви, ученици и двама от учителите… беше тежко…

— Помня. — Дълго помълча, а накрая наведе очи. — Ще ти кажа всичко, но не сега…

Гласът ѝ пресекна.

— Не че не се радвам, че те виждам, стари приятелю — каза Накор, — но що за съвпадение те води тук в същия ден, в който пристигаме ние?

— Не е точно съвпадение. По работа съм за майка ми. Нося вест на младия лорд Мартин, че пратените при нас от Крудий са в безопасност в Елвандар.

Миранда се овладя и попита:

— Защо по този път? Защо не си тръгнал право на юг през Речната граница до Крудий?

— Защото Мартин не е в Крудий. Тук е, в Илит.

— Задържали са те да чакаш тук?

— Не — отвърна Калис. — Вчера се видяхме с Мартин и се отбих тук на път на север.

— Защото никога не си прекарвал нощ в пивница, претъпкана с твърде много чужденци, които не са се къпали от седмици ли? — каза Миранда.

Калис се усмихна, а Накор се засмя. Принцът на Елвандар рече:

— Каквото и да сте сега, някои неща у вас са точно както ги помня.

Погледна през залата към отсрещния ъгъл. Там, където свършваше тезгяхът, някога беше добавена допълнителна стая. Стъпало надолу водеше към две маси, поставени една до друга за по-голяма група. Всички столове бяха изместени, за да могат да седнат група работници, освен един. Мъж с тъмно наметало седеше в ъгъла, скръстил ръце на гърдите си, и наблюдаваше залата. Очите му се бяха вторачили право в Кадис.

— Аха — каза Миранда, след като огледа косата и ушите му. — Един от вашите?

— Не точно — рече Накор. — Значи си любопитен за онзи тъмен елф и си решил да се позадържиш, Калис?

Калис кимна и каза:

— Да. Бях любопитен да видя какво прави един моредел в Илит.

— И той несъмнено също е любопитен да разбере какво прави един принц на Елвандар в Илит — каза Накор.

Миранда пак погледна полускритата в сенките фигура и попита:

— Откъде разбра, че е моредел?

— В природата ни е да разпознаваме своите и тези, които не са. Той пътува като оцедел, един от елфите отвъд морето, но маскировката му куца.

Накор погледна непознатия, примижа и поклати глава.

— Нищо не мога да видя. Под масата ли?

Калис кимна и каза:

— Да. Ботушите.

Накор се засмя.

— Вярно! Никой моредел няма да си пожертва ботушите. — После изражението му стана сериозно. — И меча си всъщност. Макар да се обзалагам, че ще трябва да го убиеш, за да го огледаш добре.

— Откъде знаеш толкова много за Тъмните елфи, Накор? — попита Миранда.

— Много пътувам — отвърна той.

Миранда отново се изуми от нелепостта на спомените им. Белог никога не беше пътувал по-далече от разстоянието от жилищата на Архивистите до двореца на Дахун и обратно, докато не бе напуснал града и не бе срещнал Детето. Накор пък бе пътувал из цяла Мидкемия и дори до световете извън нея.

— Наистина прилича на пътник, дошъл отвъд морето, като жената на Калис — призна Накор. Миранда беше спасила Елиа и синовете ѝ по време на войната на Изумрудената кралица, отвъд морето в Новиндус, и ги беше отвела в Елвандар, където бяха срещнали Калис.

Калис обясни:

— Туниката му, панталоните и наметалото са съвсем прости и не носи броня, но лъкът е лош: напукан е и залепен отново и увит с кожа, тъй че не е стрелец. И носи фини ботуши, изработка обичайна за Тъмното братство. — Използва човешкото име за моределите. — Не можеш да ги сбъркаш с нищо, а доколкото мога да видя, са добре направени. Важна фигура е, може би дори главатар на клан.

— Е, това повдига въпроса какво прави тук — каза Миранда.

— Ренегат? — обърна се Накор към Калис.

Калис сви рамене.

— Рядкост е, но не е нещо нечувано, макар рядко да стигат толкова далече на юг. Оттук до северната земя има твърде много места, където един моредел да умре сам. Малкото изгнаници от клановете им обикновено отиват на изток, сред човеците, които търгуват с оръжия, опиати и роби.

— Шпионин значи? — каза Миранда, явно заинтригувана.

— Ако е шпионин, значи е лош — отвърна Накор и се надигна. — Е, най-добре ще е да го попитаме.

И преди Калис или Миранда да успеят да изрекат и дума, Накор отиде при тъмнокосия елф и с толкова дружелюбно изражение, колкото можеше да постигне демон в човешка форма, каза:

— Извинете, но с приятелите ми се чудим какво правите тук?

Две черни очи изгледаха Накор продължително, преди Тъмният елф да заговори, но не на кралската реч, а на общата, търговския език на Триагия:

— Махай се, дребосък.

Накор се ухили още по-широко.

— Можем да се позабавляваме. Мога да кажа на тази тълпа точно какво си. Много тук са от Севера и мразят народа ти. А после можем да видим колко ще преживееш. Или можеш просто да отговориш на въпроса ми.

Аркан сниши глас:

— Или мога просто да не ти обърна внимание и да изчакам да се махнеш!

Накор продължаваше да се хили.

— Мога да съм много настойчив и търпелив.

— И досаден, явно.

Аркан впи очи в Накор, а после изведнъж стана, мина покрай него и тръгна безцеремонно през тълпата, предизвиквайки сърдито мърморене и закани.

Стигна до Калис и Миранда и заговори на език, който само те можеха да разберат. Беше Висок елфически, общият праезик на всички клонове на елфите.

— Ако искахте да научите причината, поради която съм тук, принце на Елвандар, можехте просто да попитате, вместо да пращате онзи досаден дребосък.

Миранда се постара да не се изкикоти.

— Вие ме познавате? — учуди се Калис.

— По име — отвърна Аркан. — Вие сте еледел, но и не сте. Във вас има нещо, което е… човешко. — Последното го изрече като обида. — Има само едно такова същество: синът на кралицата на Елвандар.

Калис повдигна леко вежди и кривна глава, сякаш това, което чу, беше маловажно.

— Вярно е, бях любопитен.

— Поради което ме проследихте в хана, след като явно се канехте да напуснете тая чумава дупка, наречена град.

— Е, ще ми кажете ли защо сте тук, или да повикам градската стража и да почне клане? — попита Калис.

Аркан огледа принца на Елвандар. Като други на север от Зъбите на света, и той беше чувал за незаконния син на Агларана и изчадието в доспехите на валхеру. Но Калис нямаше нищо общо с онова, което си беше представял. Освен ушите, които бяха по-малко заострени и по-човешки, и смътното усещане за мощ, което се излъчваше от него, изглеждаше изненадващо обикновен. Простото му облекло беше на ловец или на пътник, лъкът му бе изработен превъзходно, но иначе беше прост модел, а самият Калис не носеше никакви накити или отличителни знаци, никакви гривни или украшения по косата. С традиционната си сива броня и черно наметало можеше да мине за член на някоя от южните банди моредели.

Най-сетне Аркан каза:

— Макар с радост да бих убил всички в това помещение… — очите му се впиха в Калис — и най-вече вас, Принце на Светлите елфи, това удоволствие ми е забранено. Дал съм обет за търсене.

— Виж, това е интересно — каза Накор. — Какво търсене?

— Трябва да намеря един мъж, човек. Само това знам. — Аркан им разказа накратко за мисията си и разбра, че макар хората да са в неведение за Лиалан, Калис не е. Накрая каза: — Просто е. Трябва да намеря този човек на всяка цена.

— А после какво? — попита Миранда, която вече бе разбрала кого търси Аркан. — Ще го убиеш ли?

Аркан се усмихна и за първи път Миранда, Калис и Накор видяха искрена усмивка на лицето на моредел.

— Всъщност тъкмо обратното. Трябва да го защитя с живота си, ако потрябва.

— Виж, това е неочаквано — възкликна Накор. — Много обичам изненадите!

— Мисля, че ще е по-добре да седнеш с нас — каза Миранда.

— Май има много неща, за които да си поговорим.

Аркан се поколеба, но кимна и седна.

Аркан им преразказа историята накратко и завърши с думите:

— И затова съм тук, в тази чумава дупка, наречена град.

Накор се ухили.

— Ако мислиш, че това е чумава дупка, трябва да идеш в Дърбин!

Миранда сложи ръка върху неговата и рече:

— Стига.

— Каза, че си арданиен — рече Калис. — Познаваше ли Горат?

Аркан сякаш се изненада.

— Горат е баща ми.

Калис кимна и каза:

— Виждам приликата. Срещнах го, когато бях млад. Беше първият моредел, с когото говорих, и носеше ужасно бреме.

— Народът ни го смята за предател. — Аркан не искаше да обсъжда семейната си история, но беше изненадан, че Калис е познавал баща му. — Знам, че има слухове и че някои, като Лиалан, го смятат за спасител, но истината за онези дни е загърната с лъжи и мълва.

— Пъг би могъл да хвърли малко светлина над онова време — каза Калис.

— Пъг ли?

— Мъжът в черното във видението на леля ти почти със сигурност е Пъг или може би синът му, Магнус — каза Накор. — И двамата обикновено носят черно, и двамата са велики чародеи, които се борят да защитят този свят. Ако видението за драконовите ездачи е повече от проста метафора, те ще са най-мощната съпротива срещу валхеру.

И погледна Миранда, която изглеждаше дълбоко обезпокоена.

— Знаем някои неща — каза тя на Аркан. — Някои от тях е по-добре да се обсъдят, след като намерим Пъг. Изглежда, ни е писано да пътуваме заедно. Стига да можем да измислим начин да минем през тази нашественическа армия и флот, които ни преграждат пътя! — Въздъхна и добави: — Ако имаше някакъв начин да се свържа с Пъг, да се пресегна с ума си и да му кажа…

Но какво да му каже? Че спомените на мъртвата му жена са прехвърлени на една демонска кралица, която при всякакви други обстоятелства с радост би откъснала главата му и би изяла мозъка му, но която сега най-много би искала той да я прегърне? Сълзите заплашваха да бликнат и тя с усилие се измъкна от капана на чувствата.

— Пъг — промълви тя. — Какво ли прави сега?

4.

Змийският остров

Пъг даде знак.

Сандрина и Амиранта излязоха иззад скалите, където бяха чакали. Сандрина бе с традиционната броня на ордена си, Щита на слабите, а Амиранта бе зарязал обичайните си одежди, за да навлече нещо по-подходящо: дебели вълнени панталони, тъмнозелена риза и черни ботуши. Кривакът, който носеше, изглеждаше пищен в сравнение с дрехите му. Беше направен повече за театрален ефект, за да примамва възможните жертви в мошеническата му схема — призоваване на сравнително безвредни демони и след това прогонването им вместо награда, — но сам по себе си беше могъщо магическо оръжие.

Бяха уморени и прашни от пътуването си до района, в който Джим Фурията — познат и като Джим Трепалото, се бе натъкнал като че ли на пантатийски жрец, пътуване, оказало се много по-проблематично, отколкото бяха очаквали.

Стигането до явка в кешийския град Телеман бе съвсем просто, тъй като глобусът на Пъг ги пренесе там. Но това бе най-далечното място на юг, където Конклавът имаше постоянни станции. Като почти всички, държащи Кеш под наблюдение, Конклавът бе сметнал, че народите от Кешийската конфедерация не заслужават особено внимание. Никой не ги смяташе за нещо повече от дребна неприятност за империята на южната ѝ граница, а не район, заслужаващ продължителното наблюдение от страна на Конклава. Възможностите на Конклава не бяха безгранични, а Кеш беше огромна страна. Повечето им разузнаване бе съсредоточено върху град Кеш, средоточието на империята, както и върху главните морски пристанища. Никой от агентите на Пъг не бе пътувал под Пояса на Кеш, както се наричаха двете планински вериги, разделящи империята от Конфедерацията. А това ги правеше идеалното място за организиране на важни начинания като свалянето на владетели на империята или предприемане на мащабно нашествие срещу Островното кралство.

Място, до което не можеше да се стигне с магическите средства на Пъг.

Така че им се беше наложило да прибегнат до по-прости начини на придвижване. Пъг имаше способността да се прехвърля магически от едно място до което и да било друго в полезрението му и до места, които познаваше добре, но беше ограничен в дължината на прехвърляне на себе си и още двама многократно. Все пак редките чародейни разходки бяха удобни за избягването на определени препятствия, на вилнеещи разбойнически банди и на това, което минаваше за местно опълчение, но повечето от пътуването им бе минало на конски гръб, в лодка или пешком.

Времето бе мразовито, тъй като в южното полукълбо сега бе ранна зима. От сутринта валеше ситен дъжд и тримата бяха станали раздразнителни от влагата и студа. Сандрина особено бе изгубила всякакво търпение, след като бе принудена да остави коня си в конюшнята в едно малко градче. За нея, Непреклонния рицар на ордена на Щита на слабите, поклонниците на богинята Дала, да е без кон бе все едно да се налага да се бие с една ръка — нещо, което можеше да прави, но предпочиташе да го избягва.

Пъг беше осигурил лодка, но собственикът ѝ бе отказал да ги закара до големия остров и накрая Пъг разбра защо. Картите, нарисувани от Макрос преди години и оставени в библиотеката му, бяха пълни с грешки и неточности, една от които беше немарливият превод. След като поговори с местните на отсрещния бряг на континента, Пъг осъзна, че този остров не е Змийският остров, а Островът на змийските хора.

Явно беше намерил родната земя на пантатийците. Това го озадачи, тъй като си беше мислил, че ядрото на пантатийския смъртен култ се намира в подножията на планинската верига, наречена Павилиона на боговете. Според легендата много от Драконовите господари валхеру също бяха пребивавали в онзи район.

Пантатийците бяха изкуствена раса, създадена от Алма-Лодака, Господарката на змиите. Беше ги създала, за да ѝ служат. Беше ги направила разумни и ги беше дарила с магически способности. Знаеше се, че макар валхеру да не са могли да сътворят живот, са можели да го манипулират.

Едно от последствията беше създаването на култ към смъртта, чиито поклонници почитаха отдавна мъртвата Господарка на змиите като богиня, копнееха за завръщането ѝ и нямаше да се спрат пред нищо, за да го постигнат. Много от личната история на Пъг беше преплетено с тези змийски хора: двукраките влечуги, които бяха човекоподобни на външност, но бяха по-чужди от всяка друга раса, на която Пъг се бе натъквал в Мидкемия. Той разбираше дасатите, раса от друга плоскост на реалността, по-добре, отколкото разбираше пантатийците.

Пъг и синът му Магнус бяха изиграли съдбоносна роля в унищожението на родилните ясли на пантатийците в онова, което бяха помислили, че е окончателният удар срещу расата им, но явно съществата бяха имали повече от едно гнездо. Колкото и отвратително да беше унищожаването на всяко яйце и новоизлюпено, на които се бяха натъквали, Пъг поне беше намерил някакво утешение в знанието, че те не са естествени същества, а пародии на разумен живот, съсредоточени само върху една цел, и тази цел включваше премахването или поробването на всички други раси на Мидкемия в служба на тяхната „богиня“.

Пъг се огледа и подуши. В натежалия от влага въздух се долавяше мирис на изгоряло дърво. Той махна на спътниците си да го последват и ги поведе нагоре по склона над плитка долина. В далечината се виждаше нещо като селище, но макар и отдалече бе ясно, че е изгорено.

Пъг даде знак на Сандрина и Амиранта да застанат до него и те пристъпиха от двете му страни и сложиха ръце на раменете му.

След миг вече стояха в края на селото. От пръв поглед си личеше, че се е водила свирепа битка.

— Нападателите не са искали никой да оцелее — отбеляза Сандрина.

— Да, това е целта — каза Пъг.

— Целта? — повтори Амиранта и погледна ниския чародей.

Пъг кимна.

— Да. Не съм сигурен каква точно е била — възмездие може би. Не за първи път армия унищожава всеки мъж, жена и дете на враг. Не изколваш тези, които орат, сеят и гледат добитък, ако смяташ да завладееш земята и да я управляваш. — Огледа се. — Освен това мъртвите не плащат данъци.

Огледа се и посочи.

— Ако тръгнем надолу по онзи поток, мисля, че ще намерим още села.

— Пеш ли? — попита Амиранта.

— За начало — отвърна Пъг и тръгна.

Двамата го последваха.

Когато стигнаха четвъртото село, Пъг беше объркан.

— Това не е била малка щурмова група. — Посочи няколко места около района, в който стояха. — Било е координирана атака. Виждал съм достатъчно бойни полета през последните сто години, за да го разбера.

Единственият неочакван фактор бяха труповете, останали достатъчно непокътнати, за да се разпознаят: бяха пантагийци. Всички тези села бяха пантатийски, а телата, които не бяха буквално накълцани на парчета или изгорени, бяха на влечуги — мъже, жени и деца.

— Прав си — каза Сандрина. — Няма следи някой да е бягал.

— Посочи зад тях и добави: — Ако беше само патрул, бягащите от първото нападение северно оттук щяха да са предупредили онези на юг. Досега щяхме да сме видели изоставени фургони по пътя или още мъртви… хора. — Сви рамене, сякаш не можеше да измисли по-добра дума за описанието им. — С вързопи с ценни вещи. Нищо такова няма. Било е координирана атака, наистина. Няколко елемента поддържат военен удар. — Погледна Пъг, после се поколеба и млъкна, сякаш чула някакъв далечен смътен звук. — Усещаш ли го? — обърна се към Амиранта.

— Усещам нещо от… — Очите му се разшириха. — Демони!

— Някой е пратил демонска армия тук, Пъг — каза Сандрина.

Пъг въздъхна, сякаш това беше последното нещо, което искаше да чуе.

— Като че ли боговете не могат да намерят достатъчно скръб, която да сполети този свят — каза Амиранта. — Не мога вече да контролирам и един демон, тъй че ми пращат цяла армия…

Погледът на Пъг се зарея в далечината.

— Тъкмо боговете се опитват да спрат това. Точно затова сме тук.

— Аз съм вярваща — каза Сандрина. — Но в такива моменти вярата е подложена на изпитание.

— Странно — рече Пъг.

— Кое? — попита тя.

Пъг посочи трупа на един пантатиец, доближи се до него, без да обръща внимание на смрадта, и рече:

— Никога, когато се натъквахме на пантатийците, дори когато нападнахме родилните им ясли в мините, под планините Ратн’гари, не видяхме никакви войници. — Трупът беше с шлем без предпазител на лицето, кираса от стомана, пола от плетена ризница и тежки кожени ботуши. Все още стискаше оцапан с кръв меч в мъртвите си пръсти, а наблизо лежеше очукан кръгъл щит, раздран и със следи от нокти. — Видяхме няколко стражи, но те бяха най-вече работници, жреци и женските кърмачки. — Клекна до трупа. — Нямаше никакви войници. — Огледа се и видя и други облечени по същия начин. — Тези пантатийци са крили армия.

— Вече по-малка, отколкото допреди няколко дни — подхвърли Сандрина. — Демоните доста са се постарали.

— Какво ще правим сега? — попита Амиранта.

— Ако това пантатийско общество прилича поне малко на нашето — каза Пъг, — тези ферми и села поддържат град някъде, или поне крепост.

— Ако има крепост, пълна с хора змии, едва ли ще ни посрещнат радушно — изсумтя Амиранта.

Пъг кимна и продължи да оглежда трупа. После каза:

— Нещо тук ми се струва… правилно.

Думите му предизвикаха озадачените погледи на двамата му приятели и той продължи:

— Воювал съм с пантатийци след Великото въстание. Изиграха ключова роля в нашествието на армията на Изумрудената кралица. — Сандрина, както и Амиранта бяха наясно за ролята, изиграна от демона Джатък в онази война, и как с помощта на мощна магия той се беше преобразил в Изумрудената кралица.

— Пантатийците бяха измамени също като расата Сааур и много от хората, верни на Изумрудената кралица. Но в играта имаше още много неща, не толкова явни. — Погледна отново мъртвия пантатиец. — Знам, че има други: шангрите, наричани също така Панат-Тиандн, са странни, почти неразумни същества, изкривени от тъмни сили, за да манипулират магическа енергия.

— Посочи мъртвия войник. — Но изглежда, че може да има трети вид пантатийци, на които не сме се натъквали досега. — Наведе се, хвана малката кесийка, затегната на оръжейния колан на войника, и я дръпна. Вътре имаше няколко малки предмета. Подхвърли един на Амиранта. — Какво мислиш за това?

Беше малко пумпалче.

— Играчка — отвърна чародеят от Сатумбрия.

— Детска играчка. Нещо, което момче или момиче може да даде на баща си, за да му носи късмет. Или като спомен за по-щастливи времена.

— Имал е семейство? — попита невярващо Амиранта.

— Аз също съм скептичен обикновено — отвърна Пъг, — но винаги, когато съм се натъквал на пантатийци, миризмата на магията им е доловима, почти като воня, ако мога да кажа така.

— Точно така ме карат да се чувствам демоните — каза Сандрина.

— Така разбирам дали има някой наблизо още преди да го видя.

Амиранта само кимна.

— Нищо такова не усещам тук — продължи Пъг. — Вярно, мястото е чуждо, но съм бил на много такива места и това селище и тези земи, колкото и да са пострадали от войната, все пак не предлагат дори намек за онова черно зло, което обикновено обкръжава пантатийците.

— Искаш да идем да ги намерим, така ли? — попита Амиранта.

Пъг се усмихна.

— Мисля, че трябва. Вярвам, че тримата сме достатъчно силни, за да се защитим сами, а в най-лошия случай мога да ни прехвърля обратно тук.

Събра няколко камъка и оформи на земята с тях груба шарка, като през цялото време се оглеждаше за всякакви подробности и ги запечатваше в ума си, както го бяха учили цуранските магьосници преди повече от столетие.

— А не можеш ли да ни направиш невидими или нещо такова? — попита Амиранта малко недоволно. — Все пак тръгваме да търсим армия на хора змии.

Сандрина не можа да се сдържи и се изсмя. Амиранта се усмихна — не беше чувал често смеха ѝ през последната година.

Пъг също се усмихна.

— Бих могъл, но ще трябва да останете неподвижни. Не помага много при търсене, опасявам се. Ако Ларомендис беше тук, сигурно щеше да може да ни маскира като пантатийци, но това също е проблематично. Трима непознати пантатийци, идващи в крепост, лагер или село, ще предизвикат вълнение също толкова вероятно, колкото и три човешки същества. А ти случайно да разполагаш с някаква защитна магия?

— Срещу демони ли? — отвърна Амиранта. — Определено. Срещу стрели… — Сви рамене.

— Значи ако срещнем пантатийци, стой до мен.

— Или зад мен — подхвърли Сандрина с насмешка.

— Същата си си както винаги — отвърна той кисело.

Тя го сръга закачливо в ребрата.

— А ти все така не можеш да изтърпиш шега, нали?

— О, това шега ли беше?

Тя се намръщи.

— Ако си…

— Деца — прекъсна ги Пъг. — Ако нямате нищо против, продължете си свадата, след като се върнем у дома. Макар че не мога да си представя какво смешно намирате в тази касапница.

Двамата бивши любовници се смутиха и замълчаха, а Пъг рече:

— Да тръгваме.

Вървяха на юг повече от час. След като прехвърлиха едно възвишение, видяха пред себе си поточе, което течеше през центъра на долината. Пъг се огледа и посочи на североизток.

— Помните ли онзи нисък хребет, който видяхме от лодката, докато търсехме пристан? — Двамата кимнаха. — Трябва да е някакъв заслон против дъждовете, а потокът е прорязал тази долина през вековете. — Огледа сравнително голата околност. — Постоянна вода, заслон против по-суров климат, това може би е идеалното място за обитаване, което може да се намери на този остров.

Продължиха бавно през опустошени от боеве села и ферми. Накъдето и да погледнеха, виждаха овъглени руини. Амиранта спря няколко пъти да огледа черни петна на земята и обясни, че са лобните места на големи демони. На Пъг не му беше много ясно как го разбира по големината на изгорялото — дори някои малки демони бяха с впечатляващи размери, — но тъй като магьосникът разполагаше с повече знание за демоните от всеки друг, когото познаваше, освен може би от Звездния елф Гуламендис, му вярваше.

Денят се точеше, а долината ставаше все по-дълбока.

Сандрина вдигна ръка и попита:

— Чувате ли нещо?

Амиранта се огледа и отвърна:

— Да, оттам някъде.

И посочи към върха на един хълм на няколкостотин крачки на юг.

— Мога да ни пренеса там — каза Пъг и протегна ръце. Те се хванаха за раменете му и изведнъж се озоваха на южния хребет.

Пред очите им се откри неочаквана гледка. Речното русло завиваше на югоизток. По бреговете на реката имаше още ферми, незабележими с друго, освен че бяха опустошени по-наскоро. Лютата миризма на пушек все още висеше във въздуха, останала от прогизналите от дъжда изгорели греди.

Пъг подкани двамата да го придружат още веднъж и мигновено се озоваха на другия бряг на реката, на десетина крачки северно от изгоряла къща. Имаше каменни основи — необходимост толкова близо до реката, ако не искаш да спиш на мокър и кален под половината година, — но дървената обшивка я нямаше, както и покрива, или каквото беше минавало за покрив.

Амиранта посочи някаква купчина изгорели парчета и опърлени дрипи.

Пъг клекна до нея и видя, че са останки от труп. Не бе останало почти нищо, освен почерняла кост.

— Магия — каза той. — Някакъв вид огнен взрив. — Задвижи ръката си в малък кръг, за да покаже непокътнатата земя наоколо. После леко повдигна няколко от парчетата и накрая огледа черепа. — Пантатиец. Каквото и да се е случило тук, било е преди два, най-много три дни. — Стана и посочи към един малък проход, минаващ през верига хълмове на юг. — Там има път. Добре отъпкан, както изглежда. — Огледа се. — Готов съм да се обзаложа, че в края на тази река има езеро или блата. — Погледна към речното русло и отново посочи. — Там! Виждате ли?

Сандрина присви очи натам, накъдето сочеше Пъг, и отвърна:

— Кейове, достатъчно големи за разтоварване на баржи и лодки.

— Логично е да се предположи, че наблизо има град, вероятно укрепен, тъй че… — Махна им да се приближат. — Хайде да направим още един скок до онова било.

Мигновено се озоваха на билото и гледката, която се откри пред очите им, удиви дори Пъг. В далечината се издигаше малък град, обкръжен от бели стени, може би покрити с вар или светъл гипс, защото лъщяха на слънчевата светлина. Зад стените се виждаха кули и покриви на здания.

— Ох, това не е добре — каза Сандрина.

Бяха се материализирали зад дрипава демонска армия, която явно си беше пробивала с бой пътя надолу по речната долина, после към билото, а сега настъпваше към градските стени.

Един кръжащ в небето летец ги зърна и се спусна към тях. Само тренираният в битки рефлекс на Сандрина я задържа на крака. Тя вдигна щита над главата си и приклекна, а лекото същество отскочи от щита и се затъркаля по земята на кълбо от крила, ръце и крака. Амиранта, който бе започнал заклинание в мига, в който демонът удари Сандрина, го посочи и демонът изчезна сред облак дим с вонята на сяра.

— Това го разкъсва — каза Амиранта.

Най-задните демони вече се обръщаха да видят какво става.

Без никакво колебание Пъг хвърли лъч нажежена до бяло енергия по стоящите точно пред него и те мигновено се изпариха във взрив от мръсна пяна и искрящ метал — броните и оръжията им се нажежиха до червено и се пръснаха. Много от демоните близо до взрива пламнаха, заврещяха и затичаха кой накъдето види.

Онези отпред се заобръщаха, усетили атаката отзад, но челните редици продължиха да настъпват.

— Стойте до мен! — извика Пъг, вдигна ръка над главата си и очерта кръг с показалеца си. От него изригна червено-оранжев пламък, извиси се на дъга и порази земята. Огненият кръг започна да се разширява и всеки демон, който докоснеше, изкрещяваше или ревеше от болка. Повечето заотстъпваха, но двама особено настървени се опитаха да пробият и паднаха в краката на Пъг; телата им избухнаха в огнен взрив, който остави след себе си вонящи черни петна.

— Тези не са като бойците, които видяхме в Кеш — каза Амиранта.

— Не са — съгласи се Сандрина. — Недисциплинирани и неорганизирани са, но определено са бойни демони.

Беше права. Срещу тях стоеше смес от същества с бичи, овнешки и лъвски глави: бойни демони. Придружаваха ги други, които също имаха някаква прилика с животни — чудовищни глигани или огромни псета, но с люспи вместо козина, рога на много места по главите, гадно остри като ками зъби и нокти, дълги като мечове.

Настъпващата спирала от пламъци накара демоните да отстъпят, а доближилите се до стените бяха посрещнати с градушка от стрели и камъни. Присъствието на тримата магьосници започваше да превръща безредния още в началото си щурм на града в пълен хаос.

Пъг пердашеше с всяка въобразима форма на унищожителна магия, която можеше да сътвори. Запрати искряща вълна от сребриста енергия и демоните, които тя порази, замръзнаха и телата им се разтърсиха като поразени от парализа. Някои изпопадаха и се замятаха по земята, а други се отърсиха от стъписването и продължиха настъплението си.

Пъг изпъна ръце пред себе си и могъщ порив на вятър помете десетки демони, някои от по-леките същества бяха вдигнати и изхвърлени на десетки крачки назад. Но другите продължаваха напред, навели глави в атака.

Амиранта избираше целите си една по една. Ако не можеше да ги премахне мигновено, ги задържаше, докато магията на Пъг или боздуганът на Сандрина свършеха своето.

— Не са от най-умните — извика Сандрина, — но все пак им стига умът да схванат, че губят!

— Съгласен! — ревна в отговор Амиранта, развъртя се и забъхти с все сила с жезъла си по един демон с овнешка глава, дръзнал да се доближи до него.

Пъг отприщи нова вълна от магия. Пурпурен огън се изливаше по земята навсякъде, където посочеше, гейзер от тайнствена енергия, която накара демоните да рухнат и да се загърчат в предсмъртна агония — а после изведнъж изчезнаха сред взрив от черен, изпълнен с миризма на сяра дим.

Портите на града се отвориха и отряд пантатийски пешаци се изсипа навън. Всички бяха с брони като тези, които Пъг и приятелите му бяха видели по телата в долината. Изглеждаха изтощени, но решени да помогнат боят да свърши. Врязаха се в струпаните нагъсто демонски сили и се започна жесток ръкопашен бой.

Пъг изруга наум, защото не можеше да отприщи повече магия за пълно унищожение. Не беше приятел на пантатийците, но в този момент двете страни се бореха срещу общ враг и това ги правеше временни съюзници. Нямаше да скърби за мъртвите им, но и не искаше да убива още.

Всеки от тримата прилагаше изкуството и силата си по най-добрия възможен начин: Пъг и Амиранта с магия, Сандрина — с магия и боздуган.

Макар и атакувани от двете страни, демоните не се предаваха. Без магия пантатийците отстъпваха физически на всяко чудовище, но числеността бе на тяхна страна: двама или трима от тях се биеха срещу един демон.

Пъг вече прилагаше чародейното си изкуство, за да разсейва, да попречи или да обърка демоните, и битката приключи изненадващо бързо. Десетина мъртви пантатийци останаха да лежат на бойното поле като нямо свидетелство за саможертвата им, когато и последният демон изчезна сред огън и дим.

— Стойте до мен — каза Пъг на приятелите си. — Нямам представа какво ще последва.

Сандрина пристъпи пред двамата мъже, готова да поеме всяка физическа атака от войниците, тъй че двамата магьосници да могат да приложат чародействата си, ако потрябва.

Един от войниците оглеждаше бойното поле. Бронята му беше по-пищна от тази на останалите, а на шлема му имаше по няколко метални рога от всяка страна. Пъг предположи, че това е знак за ранг, и позна, защото воинът започна да издава заповеди и тези около него се задвижиха енергично, колкото и да бяха изтощени. Огледаха падналите си другари, вдигнаха двама от тях и ги отнесоха в града.

Най-сетне, когато стана ясно, че всичко е свършило, войникът с по-високия ранг изгледа мълчаливо тримата човеци, а после се обърна, даде заповед на език, какъвто Пъг никога не беше чувал, и войниците тръгнаха в строй към града.

След няколко крачки офицерът спря, погледна за миг трите човешки същества, махна им, обърна се и продължи към града.

— Ако не греша, той току-що ни попита идваме ли, или не — каза Амиранта.

— Мисля, че си прав — отвърна Пъг, заобиколи Сандрина и тръгна след войниците. Двамата му спътници закрачиха след него.

Вървяха по равния терен около града. Районът явно беше изсечен наскоро, защото се виждаха няколко пъна с избила мъзга по тях и големи участъци изгорена трева.

— С факлата вместо с косата — подхвърли Амиранта.

— Ако няма сгради наблизо, е по-лесно — каза Сандрина. — А и дори тези същества да не са непрекъснато тормозени от демони, сигурно имат други врагове, които ги притесняват.

— Може би — каза Пъг. — Но ми се стори, че онези селца покрай реката са живели сравнително мирно, преди да се появят демоните.

— Стари навици? — предположи чародеят. — Може би просто държат равнината около града открита, защото са правили така от много години?

— Пак „може би“ — отвърна Пъг.

На Пъг му се стори, че засича някакво движение на стената, но когато стигнаха до портата, не се виждаше никой.

— Бъдете готови — каза Сандрина и бързо осъзна, че казва нещо очевидно. — Изнервих се май.

— И ние също — успокои я Пъг.

Влязоха и видяха трима пантатийци, не въоръжени воини, а облечени в халати, не по-различни от ритуалното облекло на всеки змиежрец, когото Пъг бе срещал. Одеждите им бяха цветни и от фина тъкан, с изящна кройка и извезани с мъниста.

Пъг спря на няколко стъпки от тях. Тези тримата бяха като мъртвите, на които се бяха натъкнали в долината, и като войниците, излезли на щурм от града. Имаха само повърхностна прилика с пантатийците, на които се беше натъквал преди години. Бяха с по-изпъкнали чела и черепите им напомняха по-малко за влечуги.

— Можете ли да ме разбирате? — заговори Пъг на общата търговска реч. Допускаше, че това най-вероятно ще е единственият човешки език, стигнал до този далечен остров.

— Да — отвърна мъжът влечуго в средата. Говорът му беше странен, но разбираем. — Но намирам общата реч за малко тромава и предпочитам да използвам кешийски — добави той със съвършено кешийско произношение.

Пъг не можа да скрие изненадата си. Двамата със Сандрина, и Амиранта в по-малка степен, знаеха кешийски. Сандрина бе живяла в Кеш години наред, а преобладаващият говор в отечеството на Амиранта бе родствен с този език.

— Дойдохме да потърсим отговори — каза Пъг.

Заговорилият отвърна със забележително човешка промяна на изражението:

— Не е ли вярно това за всички нас? Заповядайте. Не ни заварвате в най-добро състояние. Дълго се борихме срещу онези, които премахнахте.

— Демони — рече Сандрина.

Говорещият се обърна и изгледа жената в броня.

— Знаете за тези същества, предполагам?

— Повече, отколкото бих искала — отвърна тя.

— Е, значи имаме много за обсъждане. Допреди няколко седмици бяхме в неведение за тях. Моля, последвайте ме. Аз съм Так’ка, избраният автарх на Пантатия. — Обърна се и заедно с двамата си спътници поведе Пъг и приятелите му навътре в града.

— Това място Пантатия ли е? — попита Пъг, докато крачеше до Так’ка.

— Така го наричате вие, човеците. Вариант е на Низшия делкийски диалект и означава Дом на змийските хора. Не бихте могли да произнесете името на собствения ни език, тъй че Пантатия ще свърши работа. — После попита: — Ти ли си онзи, когото наричат Пъг?

Макар Пъг вече да бе изненадан от това, на което се бяха натъкнали, този път открито се изуми.

— Да.

— Мислех, че ще си по-висок — каза пантатиецът. — Народът ми има много силни чувства към теб и не всички са добри, боя се.

Стигнаха в центъра на малкия град — голям квадратен площад с фонтан в центъра. Плътно до стените се издигаха дюкяни и щандове, а пред тях имаше сергии. Само две пътеки позволяваха свободен достъп. И беше пълен с пантатийци.

— Обикновено имаме такова струпване само в пазарни дни, но с идването на Носителите на ада много земеделци, търговци и дървари бяха принудени да дойдат тук. Сега е по-скоро бежански лагер, отколкото пазар.

Пъг се удивляваше на всяка стъпка. Всяко око се извръщаше към тях и много гласове замлъкваха. Пантатийците си шепнеха на шипящия си език и Пъг подозираше, че автархът е прав: щеше наистина да е много трудно с човешките гласни струни да се усвои езикът им. Впрегна тренираните си от повече от столетие наблюдателни умения, за да прецени гледката, докато вървяха през тълпата. Вместо като на животински същества сега гледаше на пантатийците като на тълпа хора, ни повече, ни по-малко различни или застрашителни от населението на всеки малък човешки град: женски с ококорени деца до тях, продавачи, хвалещи стоките си, и бежанци, опитващи се да си намерят място, където да се настанят възможно най-удобно.

Минаха през гъстото множество и изкачиха низ стъпала към терасирана част на града, на която се издигаха няколко по-големи здания. Не се виждаше нищо, което дори смътно да наподобява на дворец. Зад сградите се извисяваше висока стена и Пъг имаше чувството, че онова, което е зад нея, му е някак странно познато, но в това усещане за познато нямаше нищо тревожно — напротив, стори му се някак успокоително.

Влязоха в най-голямото от трите здания на площада и ги въведоха в някаква зала. Зад маса на подиума до отсрещната стена стояха пет празни стола, а останалата част от залата беше запълнена с редове пейки, на които можеше да насядат поне двеста пантатийци.

— Това е седалището на правителството ни — каза Так’ка, махна им да седнат на пейката най-близо до масата и вместо да се качи по стъпалата и да седне на някой от столовете, седна на пейката до Амиранта. Двамата му мълчаливи спътници седнаха на пейката точно зад тях. — Като автарх, аз управлявам Пантатия и околните селища. — Махна към другите двама пантатийци и добави: — Това са Дак’ит и Тов’ка, управници на Пантатия. — Произнесе имената с писклив тон и стягане на гърлото в средата и Пъг отново се усъмни, че би могъл да го уподоби.

Так’ка въздъхна съвсем по човешки.

— Обикновено сме петима, но двама от членовете ни дадоха живота си при отбраната на града. — Тримата леко наведоха глави, явно в знак на почит към паметта на падналите. После Так’ка погледна Пъг. — Както казах, питаем много силни чувства към тебе, Пъг от Звезден пристан.

— Кажи ми, моля те — подкани го Пъг.

— Ти си убил много от народа ни — каза строго автархът.

— А вие сте убили много от моя — каза Пъг. — Беше война.

Так’ка леко наведе глава.

— Вярно. За наша безкрайна скръб.

— Затрудняваш ме, Так’ка. — Пъг знаеше, че не произнесе името на пантатиеца както подобава, но водачът на хората змии не се обиди. — За първи път се срещнахме с вашия народ по време на Великото въстание, когато клановете моредел се изсипаха от север и застрашиха Островното кралство. — Предпочете да не спомене за целта им, която бе да заграбят Жизнекамъка, скрит под град Сетанон. — Един натрапник, който твърдеше, че е въплъщението на велик герой моредел, бе разкрит като пантатийски жрец, преобразен с помощта на много могъща магия. — Замълча и отпусна рамене.

— Ние сме съзнателно създадена раса. Отгледана, за да служи на отдавна починала господарка.

— Алма-Лодака — каза Пъг. Томас беше споделил много от спомените си на Ашен-Шугар и бе разказал на Пъг всичко, което знаеше за пантатийците, както и Макрос и други през годините.

— Аха — рече Дакит. — Знаеш историята ни.

— Малко — призна Пъг. Огледа се из залата и добави: — Очевидно не толкова много, колкото мислех. Този град е нещо напълно неочаквано за мен.

— Значи има много история, която не знаеш — каза Так’ка. — Много от онези, които знаем като Древните…

— Валхеру — прекъсна го Пъг.

— Да, макар че ни е забранено да споменаваме имената им. Тази, която бе наша господарка, ни издигна за свое забавление и за да ѝ служим. Други от Древните сториха същото, макар че доколкото знаем само Тигровите хора във Великия южен лес също са оцелели във вековете, откакто Древните се надигнаха да се опълчат на боговете.

— Преди столетия някои от нас започнали да се променят — продължи той. — Сред нас винаги е съществувала каста надарени магьосници. Онези, които вие може би знаете като Панат-Тиандн, са най-талантливите творци на магия, но също тъй са нашите най-малко разумни братя и сестри. Когато се излюпи някой от тях, детето трябва постоянно да бъде наблюдавано и обгрижвано, а също така и пазено да не нарани себе си или други. Тежка отговорност е за родителите.

— Родители ли? — каза Пъг. — Стори ми се, че видях семейства, сгушени на площада, но в мините под планините Ратн’гари видях само родилни ясли.

По лицето на Так’ка пробяга изражение, наподобяващо тъга.

— Много неща трябва да се обяснят. — Той поклати глава.

— Започнали сме като една раса, жречество, сътворено, за да почита създателката ни. Имали сме столетия спорове за състоянието на битието ни, защото не сме били създадени от първичната материя на вселената, както е с човеците, елфите и други, а по-скоро сме били по-низши същества… влечуги, да, макар и не точно „змии“, и все пак това име е останало. Нашата създателка е взела определена порода гущер, намерен само на този остров — по ирония на съдбата това същество вече е изчезнало, — и е създала онези същества, които са ви най-познати… Когато Древните напуснали, ни било казано, че сме свободен народ, но че нямаме никакъв избор, освен да продължим да изпълняваме задълженията си. Но след това някои от нас започнали да се променят. Станали сме по-… интелигентни. Звучи самохвално, нали? Но сме станали. И след като станало това, са възникнали още две промени. Изгубили сме способността да създаваме магически устройства и да правим заклинания. И сме изгубили подтика си да служим на своята създателка, Онази, която е неназовима.

Пъг се отпусна на пейката.

— Удивен съм.

— Еволюцията ни продължила, докато не възникнали три отделни… може би „племена“ е най-подходящата дума.

— Онези, които знаете като Змиежреците, са по средата, би могло да се каже. Имат магически способности, но са праволинейни в целта си и най-много приличат на съществата, създадени от Онази, която е неназовима. Не мислят критично, не са креативни, но са много умни. Панат-Тиандн са вещи в магията, но се нуждаят от други, които да ги обслужват в най-основните неща. — Погледна Амиранта и каза: — Такива като тях създаваха нашите магически прегради срещу атаки като тази, която понесохме наскоро. Но жречеството ги взима при първа възможност, защото им трябват за други неща. Ние сме на другия край на този спектър, тези, които могат да мислят за себе си, изоставили са безразсъдната служба на Онази, която е неназовима и правим, каквото можем, за да е пълен животът ни.

— Изумително — каза Пъг.

— Споменахте за спор за състоянието на битието ви? — попита Сандрина.

— А, да. — Так’ка кимна. Двете му черни очи без клепачи я изгледаха и той рече: — Чудим се дали сме се превърнали в истински същества.

— Не разбирам — каза Сандрина.

— Разсъждаваме над въпроса за душите и дали ги притежаваме.

Пъг се обърна към Сандрина.

— Струва ми се, че е повече в твоята област на компетентност, след като служиш на храма си.

Тя само поклати глава.

— Аз съм воин, Пъг, а не философ. Познавам мнозина в храма, които с удоволствие биха дебатирали, но не е в моята сфера на познания или мъдрост.

— Не е толкова важно — каза Так’ка. — Може да имаме повече време да го обсъдим в бъдеще. — Изправи се, махна на двамата си мълчаливи спътници да си тръгнат, а след това се обърна към тримата гости. — Имали сме много контакти с човешки същества през годините. Имаме, или по-скоро имахме, търговски пост на северния бряг. Беше първото място, което нападнаха демоните, и всички следи са заличени.

Пъг погледна двамата си спътници. Не бяха видели и следа от такова нещо, когато бяха слезли на брега.

— Но тъй като събратята ни в Жречеството често идват тук, винаги разубеждаваме гостите си, които се опитват да пътуват по на юг. Само още един човек е стигал до този град и му е било разрешено да напусне.

Сандрина и Амиранта се напрегнаха при намека, че може и да не им разрешат да напуснат, но Пъг вдигна леко ръка с дланта надолу и им даде знак да се отпуснат.

— Макрос — каза той тихо.

— Да. Познаваш ли го?

— Да — отвърна Пъг. — Преди колко време?

— Повече от век. Името му е записано в хрониките ни. Постоял малко при нас и си отишъл. Бил е убедителен. Макар да подозирам, че ако предците ми са били опитали да осуетят заминаването му, е нямало да успеят.

— И си прав — отвърна Пъг с тъжна усмивка.

— Е, това не е много важно. Други човешки същества са стигали тук въпреки предупрежденията ни, след като минат през селата на север. Допускали сме, че имат лоши намерения, и сме се справяли с тях сурово. — Сви рамене съвсем по човешки и продължи: — Или пък гостуващите тук жреци са се справяли и се справяха с тях. Тъй или иначе, сега това не е важно.

Подкани ги с жест да го последват.

— С появата на тези същества, които наричате демони, е ясно, че сме в непоносимо положение. Мисля, че щяхме да отблъснем последната орда демони, която така удобно за нас унищожихте, но появи ли се друга… — Пантатиецът въздъхна. — Мисля, че рано или късно ще бъдем надвити. Ресурсите ни вече са почти изчерпани. Имаме бежанци от север, както видяхте, струпани на площада, а те не донесоха почти никакви провизии. А зимата бързо настъпва.

— Рибарите ни и ловците бродят по земите на юг, но имаме слаба надежда да забавим глада за малко повече от месец и ако демоните се върнат… — Махна отчаяно с ръце.

Пъг се замисли, докато напускаха заседателната зала и тръгнаха още навътре в зданието, а след това рече:

— Ако не се сблъскаме с вашите жреци, сигурно бихме могли да помогнем.

— Трябва да разберете, че няма да можем стоим настрана, ако наистина се сблъскате с жреците. Така сме създадени, че трябва да браним всички и всеки от нас.

— Разбирам — отвърна Пъг, макар да не беше съвсем сигурен.

Минаха по дълъг коридор и стигнаха до кръгло стълбище, вградено в стената на нещо като кула. Пъг прецени, че това вероятно е голямото здание, което беше видял зад южната стена на града.

— Тук гледат на вас с известна враждебност, макар и да разбираме защо унищожихте толкова много от събратята ни. Особено яйцата в яслите. Някои от тях най-вероятно щяха да са по-скоро като тези, които виждате тук, отколкото от Жречеството. Скърбим най-вече за тяхната загуба.

Пъг можа само да кимне.

— Както казах — продължи Так’ка, докато ги водеше нагоре, — ние сме се отклонили от събратята си. — Изведе ги на широка площадка, защитена от стихиите с висок купол, с отворена врата срещу нещо, което наподобяваше просторна градина.

Пъг направи само една стъпка навън и пред очите му се откри напълно неочаквана гледка. В средата на градината се извисяваха шест стълба от светлина, подредени във формата на диамант. От всеки се чуваше смътно мелодично бръмчене.

— Свен-га’ри — промълви Пъг.

5.

Беглец

Три загърнати в наметала фигури бързаха по тъмната уличка.

За четвърти път от три месеца Хал и Тай ги местеха от една явка на лейди Франсиезка Сорбоз на друга. Двамата младежи вече бяха навикнали просто да награбят оскъдните си вещи и да последват дошлия за тях, без да задават въпроси.

Този път като че ли беше по-спешно, по-нужно беше да се движат бързо и незабелязано. Хал не беше сигурен защо му изглежда така, но през месеците, откакто се криеше с Тай, беше започнал все повече да разчита на уменията си на ловец, пригодени към градска среда. Уличките и улиците бяха ни повече, ни по-малко опасни от пътеки на дивеч из горите, а вместо със зъби и нокти хищниците на Ролдем разполагаха с коварство и оръжия.

Беше рано сутринта, може би час преди разсъмване, тъй че тримата промъкващи се мъже със сигурност пораждаха подозрения предвид това, че комендантският час, наложен на населението преди седмици, се прилагаше строго от обикалящите полицейски отряди, назначени от лорд Уортингтън.

Почти никаква вест не бяха получили от благодетелката си: лейди Франсиезка ги бе навестила само веднъж през последните три седмици и не беше обелила нито дума. Нещо ставаше и тя смяташе, че е най-добре да го затаи от двамата младежи, но и Хал, и Тай виждаха ясно, че е дълбоко разтревожена.

Оттогава бяха принудени да търпят изолация. За отрасналия на границата Хал, свикнал да се скита, когато и където му хрумне, това беше по-голямо мъчение, отколкото бе понасял през целия си живот. Бореше се с него с усърдно четене на всичко, което можеше да намери — дамата имаше богати библиотеки във всичките си къщи, — и с енергични упражнения: бе открил, че те не само му помагат да поддържа теглото си в норма, но и намаляват тревогата му и му помагат да спи. Също така прекарваше часове в упражнения по фехтовка с Тай.

Тай беше най-надареният фехтовач, срещу когото Хал се беше изправял. Но през часовете упражнения Хал бе започнал да разпознава в него шаблони и слабости и по някое време бе започнал да нанася „тушета“. Едва ли някога щеше да стане равен на Тай, но най-вероятно нямаше и да се изправи някога срещу фехтовач по-добър от самия него.

Водачът им вдигна ръка и те спряха, присвиха се в дълбоката сянка на сградите и зачакаха утринната светлина да огрее града. Както в повечето пристанища, имаше утринна мъгла, която скоро щеше да се разнесе, но засега им вършеше работа с това, че ги скриваше.

След малко тръгнаха пак по тясна улица с високи здания, които я превръщаха в тъмен каньон, стигнаха забързани до някаква врата и се шмугнаха вътре. Чакаха ги двама въоръжени мъже и щом тримата отметнаха качулките на наметалата си, единият каза:

— А, вие сте. Насам.

Тръгнаха след новия си водач по къс коридор до задното стълбище на къщата — слугинския проход — и се качиха. На третия етаж влязоха в малка стая.

И водачът, и двамата въоръжени мъже бяха непознати. Хал и Тай знаеха само, че работят за лейди Франсиезка Сорбоз. И тримата изглеждаха опасни. Дори нищо друго да не ги беше убедило, че дамата е важна за короната на Ролдем, безкрайно многото способни мъже, стичащи се на призива ѝ, го потвърждаваше.

Единият от двамата, които ги бяха посрещнали, висок и мускулест, облечен с риза с къси ръкави и торбести панталони на моряк, каза:

— Оброк, господа. Лейди Франсиезка държи да се закълнете, че това, което ще видите, остава с вас и че каквото и да се случи в бъдеще, ще пазите мълчание. Съгласни ли сте?

Хал и Тай се спогледаха и след миг и двамата казаха:

— Съгласни.

Придружителят им бутна вратата към господарските покои и двамата млади мъже видяха изящно обзаведена дневна, в която седяха три жени.

Лейди Франсиезка стана и махна с ръка на Хал и Тай да влязат. Те се поколебаха за миг, защото втората жена в стаята — всъщност още момиче — беше самата принцеса Стефани, дъщерята на краля. Третата бе непозната и за двамата, но беше също толкова изумителна красавица като другите две.

— Ваше височество, лорд Харолд от Крудий и Тайрън Хокинс.

Стефани се усмихна и двамата младежи усетиха как стомасите им се стегнаха, тъй като за първи път ги представяха на кралската фамилия след дуела им в Двора на майсторите — Тай беше спечелил шампионата, след като Хал бе принуден да се оттегли заради разтягане на мускул по време на финалната схватка.

Принцесата беше в пътно облекло: тъмносиня рокля с прав корсаж и три четвърти ръкав, с пешове до средата на бедрото и гамаши в същия цвят. Ботушите ѝ бяха прости и удобни, подходящи за преходи по пресечен терен или дълго ходене. Не носеше никакви накити, а косата ѝ бе събрана отзад и вдигната на кок.

— Това е лейди Габриела, приятелка на принцесата.

Двамата млади мъже се поклониха на принцесата и кимнаха с уважение на лейди Габриела. Бяха зърнали Габриела на галапразненството, но сега и двамата се зачудиха как са могли да не ѝ обърнат внимание. Беше висока близо шест стъпки и също като принцесата бе облечена в пътно облекло: плътни панталони и туника, високи ботуши и пелерина с качулка.

Тай погледна приятеля си и едва се сдържа да не се ухили. Франсиезка явно забеляза задкулисната им игра, но предпочете да я пренебрегне.

— Имаме проблем — каза тя направо.

— Как можем да помогнем? — попита Хал.

— Можете ли да карате лодка?

И двамата кимнаха, а Хал каза:

— Отрасъл съм в крайбрежен град. Греба от дете.

— И аз — намеси се Тай.

— Добре — каза Франсиезка. — Нямаме много време, тъй че слушайте внимателно. Докато вие двамата се справяхте чудесно с криенето, в двореца, както и в града, са се разиграли събития, останали невидими за населението. Накратко, в момента е в ход държавен преврат.

Двамата младежи се стъписаха. Накрая Хал каза:

— А кралят?

Отвърна му Стефани:

— Татко и майка са в безопасност, засега. — Явно бе под напрежение, но все пак бе успяла да остане удивително спокойна пред опасността, застрашила обичните ѝ родители. — Лорд Джон Уортингтън не би навредил на никого от двамата, стига да ги убеди да одобрят брака ми със сина му. Стане ли това, ще може да направи каквото му трябва, за да стане синът му крал.

— Но братята ви… — почна Тай.

— В безопасност са. Пак засега — каза Франсиезка. — Никой от тях не е там, където Уортингтън предполага, че са. Засега лорд Уортингтън се примирява с мисълта, че държи тримата принцове изолирани.

Двамата младежи се спогледаха мълчаливо, и двамата осъзнали, че ще е безполезно да я питат къде са.

Франсиезка продължи:

— Налага се да се заемем с проблемите веднага. — Погледна Хал. — Кеш има агенти, които те търсят. Изглежда, съм успяла да притъпя търсенето им, но има и друг играч, когото не познавам, и това ме безпокои. Агентите му са двойно по-опасни, защото някои от тях преди бяха мои.

Хал и Тай замълчаха, но израженията им издаваха изненада.

— Сигурна съм, че вече сте добили някакъв усет за ролята ми в делата на Ролдем.

— Допусках, че ролята ви е важна — отвърна Хал, — но не бях мислил за шпиони.

Тай добави с известно огорчение:

— Аз предположих, но отхвърлих идеята. Мислех, че може да сте… хм, приятелка на един от принцовете.

Стефани се засмя.

— Братята ми? Те са мили, но никой от тях не е на нивото на нашата мила домакиня. — Тонът ѝ издаваше смесица от възхищение и немалко недоверие. Ако Франсиезка беше главният шпионин на Ролдем, това недоверие със сигурност беше напълно основателно.

— След като в играта са бивши мои агенти, самоличността ми вече не е въпрос на държавна тайна. Щом това свърши и ако всички ние оцелеем, няма да съм от голяма полза за Короната в сегашната си роля.

— Тези дезертирали агенти за лорд Уортингтън ли работят? — попита Тай.

— Почти със сигурност. Аз съм единствената, която знае къде се крие принцесата. Иначе лорд Джон вече щеше да е пратил войници, за да си я върне. В момента принцовете са под охраната на мъже, които са ми безрезервно верни, но пък са малко на брой. Останалите от армията и флота получават заповедите си от Короната, което в момента означава, че ги получават от лорд Джон Уортингтън. Но ако той се опита да върне принцовете в двореца със сила, това би могло да предизвика гражданска война, която не е сигурен, че ще спечели.

— Тя си пое дъх и скръсти ръце. Десният ѝ показалец потупа небрежно по лявата ѝ ръка, докато обмисляше. — Не, имаме си работа с шепа от предишните ми хора, които ме познават достатъчно добре, за да изберат подходящия момент, след като открият къде точно съм скрила нейно височество. Нямат достатъчно мечове, за да го направят по другия начин, а дори и да успеят да надвият верните ми хора, биха се издали като предатели.

— Какво трябва да направим? — попита Тай.

— За около два часа — нищо. Но след това трябва да се задвижим, и то много бързо. Флотилията на Кеш е хвърлила котва на по-малко от половин миля извън залива. Пропускат корабите, тръгнали за империята, без да им създават неприятности. Позицията им, изглежда, е предназначена да бъде клин между двете кралства и да пречи на бойния флот на Ролдем да излезе навън. Успяхме да изкараме няколко малки кораба — преустроени така, че да приличат на търговски — извън залива и на юг, все едно че пътуват за Пойнтърс Хед. Всеки кораб, отплавал към Източните кралства, се спира при проливите Илтрос, качват се на борда му и го претърсват, и ако не намерят контрабанда, го пускат да мине. — Тя замълча, за да види дали двамата младежи следят думите ѝ. — Разбирате ли какво трябва да направите?

Хал кимна.

— Не съм много наясно с подробностите, което със сигурност вече сте предвидили, но трябва да изведем принцесата и приятелката ѝ от този остров и да ги закараме някъде, където да са недостижими за Уортингтън.

— В Риланон — каза Тай.

Франсиезка се усмихна.

— Умен си.

— В Риланон ли? — каза Хал. — Мислех, че ще е някъде на изток, например в Оласко.

Тай поклати глава.

— Уортингтън би могъл да я измъкне от любезната закрила на херцога на Оласко, ако той е в неведение за ставащото тук. Но ако нейно височество гостува на двора на крал Грегъри, с Кралството и кешийските флоти между Уортингтън и принцесата… — Усмихна се и погледна принцесата. — Стори ми се донякъде очевидно.

Хал се намръщи.

— Добре, но как точно ще преплаваме дотам? Това е почти през цялото Кралско море.

— Ще ви скрием в кораб, пътуващ за Стражеви нос в Мискалон, и в подходящия момент ще бъдете прехвърлени на специално оборудвана лодка и с милостта на боговете ще слезете в Ран. — Франсиезка взе от масата свитък пергаменти. — С тези документи ще имате гарантирано безопасно преминаване, ако се натъкнете на ролдемски кораби.

Хал огледа документите, след което ги подаде на Тай.

— Кралят съгласен ли е?

— Кралят предпочита да не знае подробностите. Фалшифицирала съм подписа му достатъчно пъти, тъй че никой не може да забележи разликата, дори и самият той.

— Печатите изглеждат съвършено — каза Тай, след като огледа документите.

— Би трябвало — отвърна лейди Франсиезка. — Скрила съм кралските печати на безопасно място.

Тай се ухили, а Хал зяпна.

Лейди Франсиезка се усмихна.

— Кралят може да бъде убеден от Уортингтън да подпише декрети въпреки собствената си преценка, но без печатите… — Сви рамене, после подаде на Тай пълна с монети кесия. — С това би трябвало да можете да уредите бърз кораб на Кралството оттам до Риланон. Ще бъдете отвъд кешийската блокада. Ако това не се окаже безопасен избор, наемете карета до Батира.

— Кога тръгваме? — попита Хал.

— След два часа. Ще ви качим скришом на кораба малко преди да вдигне котва. Единствената ми грижа е преминаването ви през блокадната линия на кешийците, но мисля, че всичко ще е наред.

Хал и Тай се спогледаха мълчаливо с надеждата всичко наистина да е наред.

На „Дамата на Меклин“ беше тясно: една малка каюта за четиримата. Хал и Тай се опитваха да не си обръщат внимание, когато спяха един до друг на пода, но напразно, тъй като при всяка вълна се търкаляха и се бутаха един в друг. Двете млади жени обаче, изглежда, успяваха да се справят с тесния нар, направен за един човек, въпреки ръста на лейди Габриела.

Бяха се качили на борда преди две утрини, час преди разсъмване, докато повечето от екипажа още спяха. Само капитанът, първият помощник и още неколцина знаеха за пътниците. Останалите ги държаха в неведение, а по предварителен замисъл кабината за втория помощник бе останала празна за това пътуване. Направена за един човек, и то едва колкото да го побере, тя се оказа много тясна за четирима. Едно легло срещу напречната преграда, един голям прозорец и ракла под масичка с умивалник — едва им оставаше място да се движат. Завеска срещу леглото скриваше малка врата, зад която бе тъй нареченият „капитански нужник“.

Трябваше им доста самообладание, за да издържат в тази теснотия, но пък откриха, че с разказването на весели истории времето минава по-леко. Тъй като беше рядкост някой обикновен моряк да дойде на кърмата, не се бояха, че може да ги подслушат, но все пак се стараеха да говорят тихо. Храната им бе осигурена под формата на голям чувал, пълен със сушени плодове, пастърма и хляб, и два големи меха вода. Затворът им беше само за два дни и две нощи, но не можеха да напуснат каютата, освен за да прескочат набързо до капитанския нужник, който се оказа само една седалка с дупка, висяща над откритата вода. Тай се зачуди как ли го използват офицерите при бурно време.

През тези два дни младежите откриха, че двете млади жени са чудесна компания. Принцесата беше добре образована, което трябваше да се очаква, но също така беше млада дама с твърди убеждения — съвсем не толкова очаквано. Вместо да се държи като някое гледано в саксия и пазено като зеницата на окото скъпоценно цвете, тя като че ли имаше своя гледна точка по всеки въпрос, един от немаловажните от които беше издигането и амбицията на сър Джон Уортингтън. Не можа да се сдържи да не се ухили, когато описа как иска да се разправят с него, щом баща ѝ си върне властта над държавата. Да нарече човек някой от образите ужасни щеше да е омаловажаване. Хал осъзна, че по свой начин дворцовата политика е като война и една принцеса на Ролдем трябва да е своего рода воин. Първоначалното му увлечение много скоро бе заменено от силно привличане, съчетано с новооткрито уважение. Който и да се оженеше за принцесата, щеше да е късметлия. Нямаше да му е лесно, но щеше да е късметлия все пак.

Лейди Габриела не беше толкова приказлива като принцесата, но беше приятна. Хал забеляза, че Тай изглежда завладян от нея, което не беше трудно да се разбере — тя беше очарователна, стига човек да приемеше, че не е от обичайните изтънчени дворцови дами. По външността ѝ Хал прецени, че е добре обучен боец и че ролята ѝ е нещо повече от тази на обикновена спътничка на принцесата. Франсиезка почти със сигурност лично я беше избрала да действа като лична телохранителка на Стефани. Не беше словоохотлива, оставяше тримата да си бърборят, колкото искат, и явно се чувстваше удобно в мълчанието си. Хал виждаше колко пестеливи са движенията ѝ и как непрекъснато се озърта дори в толкова тясната каюта, да не би внезапно отнякъде да се появи заплаха.

В момента изчакваха. До час трябваше да стигнат кешийските стражеви кораби, блокадата срещу всеки кораб, поел за Кралството или пристанищата на Островите. Капитанът преднамерено се бавеше, за да стигнат до мястото за оглед след мръкване. Искаше товарът му да бъде огледан от отегчени и уморени кешийски моряци.

— Никога не съм обичал чакането — призна Хал с нервна усмивка.

Стефани се засмя:

— На мен пък никога не ми се е налагало да чакам за каквото и да било.

Тай също се засмя.

— Малката дъщеричка с трима по-големи братя? И принцеса на това отгоре? Разбира се, че не ти се е налагало!

Всички очи се извърнаха към Габриела, която сви рамене, сякаш чакането не беше никакъв проблем за нея.

— Ще отнеме същото време, както и да се чувстваме. Може би е по-добре да отдъхнем, докато можем. — Надигна се и надникна навън към гаснещата светлина през задния прозорец на каютата. — Подозирам, че нещата скоро ще станат достатъчно възбуждащи.

На вратата се почука и капитанът я отвори внимателно — последния път я беше блъснал в тила на Хал.

— Време е — рече той. Отиде до раклата под малката масичка и сложи вътре една торбичка. Ако не намерят нищо, което да конфискуват, стават подозрителни. Нещо леко незаконно, например торбичка сън… — Усмихна се и затвори раклата.

Тай се ухили.

— Незаконен опиат в Ролдем…

— И в Кралството — добави Хал.

— Но не и в Кеш — довърши капитанът. Леко халюцигенният опиат се правеше от маслото на растение, обичайно за двете кралства.

— А следващият кораб може да се облагодетелства от не толкова бдителния екипаж — подхвърли капитанът. След това добави сериозно: — Елате с мен.

Те взеха чувала с храна и меховете и го последваха.

Очакваха да ги заведе дълбоко долу в трюма, но вместо това направиха само няколко крачки до капитанската каюта. Тя беше три пъти по-голяма от тази на втория помощник-капитан и Хал изпита малко завист.

— Помогнете ми — каза капитанът и посочи на двамата млади мъже да надигнат другия край на голямото легло, наместено плътно до напречната стена откъм десния борд. Беше стандартно на вид корабно легло, шест стъпки дълго и поставено над два реда двойни чекмеджета за личните вещи на капитана. Тримата вдигнаха лесно дюшека и дъската и ги сложиха на пода. — Сега по-сложната част — рече капитанът. — Чекмеджетата трябва да излязат в определен ред. Онова първо. — Той посочи горното ляво.

Когато Хал го издърпа, се чу леко изщракване.

— Сега онова — каза капитанът и посочи долното дясно. Тай го дръпна и се чу второ изщракване. Последва горното дясно и долното ляво и след като и четирите чекмеджета бяха извадени, капитанът бръкна в празното вече пространство, където бе лежало леглото му, и вдигна добре прикрита подвижна част от пода, закачена на панти. — Малко ще е тясно, но все ще се сместите. Внимавайте обаче да не избиете опорите за чекмеджетата — трябва да ги върнем на място. — Огледа се и добави: — Мисля вие, момчета, да сте от двете страни, в случай че се полюшкаме малко — по-леко ще е за дамите. — Махна на принцесата и лейди Габриела. — Вие първи, дами.

Двете млади жени прекрачиха една след друга предницата на извадените чекмеджета и се напъхаха в празното скривалище на контрабандиста.

— Сега вие, момчета — каза капитанът.

Хал и Тай прекрачиха ниската преграда и се наместиха между момичетата и стените. Хал се притесни, щом откри, че няма място да помръдне и че е плътно притиснат до принцесата. Промърмори за извинение, щом капитанът смъкна дъската над главите им, но в отговор само един тънък пръст се притисна до устните му.

— Нямам нищо против всъщност — прошепна му тя. Чекмеджетата се върнаха на местата си и четиримата потънаха в пълен мрак.

Изтекоха няколко мига, през които Хал усещаше болезнено близостта между тях. Принцесата беше не само най-красивата млада жена, която бе срещал, но също тъй и чудесна компания. Беше стигнал до момента, в който трябваше да си напомня поне веднъж на час, че е недостижима за него и че единственото разумно поведение е да бъде кавалер и неин приятел. Но сега, с уханието на косата ѝ в ноздрите му, което някак притъпяваше ужасната миризма на морската вода под тях, се оказваше, че е много трудно.

Зачуди се колко от това се дължи на обстоятелството, че са затворени натясно и че не иска да се поддаде на чувството за уязвимост. Проклятие, помисли си той, Мартин беше този, който си падаше по самонаблюденията и позволяваше такива неща да го затормозят. С това мислите му се зареяха към баща му и брат му, към майка му, към лейди Бетани и всички останали у дома. Зачуди се как ли са те и се помоли наум дано да са в безопасност и добре.

Всички лежаха смълчани и се вслушваха за звуци отгоре. Най-сетне се чуха смътни гласове; думите бяха неразбираеми. В тъмното Хал можеше само да усети лейди Габриела и Тай, макар да знаеше, че са само на ръка разстояние. Единствената причина положението да не стане смущаващо бе усещането за риск и опасност. Онази част от ума му, която не усещаше силно притиснатото до него тяло на принцесата, се опитваше да си представи какво става горе, разговора между капитана и кешийците, пратени на борда, за да огледат кораба. Щеше ли да е бърз, повърхностен оглед, или щяха да излазят целия кораб от мачтите до трюма и накрая да издърпат чекмеджетата над тях?

И колко дълго щеше да продължи това? Вече усещаше, че се схваща от неудобната поза, а и ставаше все по-задушно. Знаеше, че ако ги открият, няма да може да скочи и да защити принцесата. И при това му беше абсолютно все едно. Времето беше станало безсмислено и той имаше чувството, че е лежал неподвижно часове, а не минути.

Внезапният звук на отварящи се чекмеджета прекъсна мислите му. После подът се вдигна нагоре и за секунда светлината бе ослепителна.

— Хайде излизайте — каза капитанът и Хал се пресегна и хвана подадената му ръка. Едва не простена от схванатото в раменете, гърба и краката и беше благодарен за помощта. Издърпа навън и Тай, а след това двамата помогнаха на принцесата и лейди Габриела да излязат от тясното скривалище.

— Никакви неприятности значи? — попита Хал.

— Никакви — отвърна капитанът. — Този се пазари малко по-дълго от обичайното за цената на „глобата“ за торбата сън, а аз не исках да събуждам подозренията му, като се съглася много бързо за „таксата“ за безопасно преминаване. Парите, с които го подкупвам, може да са на лейди Франсиезка, но трябваше да се държа все едно са мои.

— Подкупихте го?

— Никой кораб, напускащ Ролдем, не минава кешийския пост без голям подкуп, сър. — Капитанът се ухили. — Затова смятам, че кралството печели войната по море. По-малко продажност, разбирате ли, почти толкова тесногръди са, колкото ролдемския флот. Идва от това, че сме островни кралства, предполагам. Ако се бях опитал да подкупя капитан на кралски пост, щяха да ми щракнат железата, а корабът ми щеше веднага да бъде конфискуван. — Погледна дамите, които приглаждаха омачканите си дрехи, и рече: — Бих изчакал малко, но скоро ще можете да се качите на палубата за малко чист въздух.

— Ще ни трябва — отвърна Тай.

— Малко тесничко беше вътре — каза принцесата и погледна Хал с лека усмивка.

Лейди Габриела изгледа Тай одобрително.

— Вие май нямахте нищо против.

Тай намери благоприличие да се изчерви.

— Лейди, уверявам ви…

— Нищо обидно, сър — каза тя с леко насмешлив тон. — Бяхте толкова кавалер, колкото позволяваха обстоятелствата. — След това добави тихичко: — Което не беше много.

Хал се засмя.

— Надигра те, Тай.

Тай поклати глава.

— Явно. Някой да е жаден, освен мен?

Тримата потвърдиха и Тай каза:

— Ще ида да потърся нещо за пиене, вино може би, ако имат?

— На този кораб? — каза Хал. — Спирт най-вероятно, или ейл, но аз бих се спрял на прясна вода. — И посочи почти празните мехове.

— И аз също — каза Стефани.

Тай излезе от каютата и се върна след няколко мига.

— Морякът каза, че ще ни донесе нещо.

Последва неловко мълчание. Двамата младежи бяха имали различни познанства с млади жени, но никой от тях не бе изпадал в такава принудителна близост с дами от висок ранг. Сега, след като непосредствената опасност вече бе зад гърба им, Хал осъзна дълбоко точно колко близо се бе озовал до принцесата. Изруга се наум. Трябваше ли кожата ѝ да е чак толкова мека? Вдиша дълбоко с усилие и изгледа обекта на чувствата си. Тя като че ли бе потънала в собствените си мисли. Или навярно избягваше погледа му.

Нещо подобно като че ли ставаше и с лейди Габриела и Тай, макар че според Хал тя изглеждаше по-скоро развеселена от неудобството на Тай, отколкото смутена.

Трудно беше да се прецени. Макар и след цялото това време заедно, Хал не знаеше почти нищо за нея. Беше едра, но без никаква пълнота или мекота в нея. Лицето ѝ беше класически красиво с кафявите ѝ очи и правия деликатен нос, устните ѝ понякога издаваха изумителна усмивка. С коженото си пътно облекло изглеждаше съвсем на място за Крудий и Хал можеше да си я представи как язди до Бетани на лов.

При мисълта за Бетани осъзна, че почти не се беше сещал за нея, или най-малкото не повече, отколкото за братята и родителите си, откакто бе дошъл на изток. Липсваше му Крудий и се тревожеше как ли я карат близките му сега, през войната, но не изпитваше към Бетани нещо повече, отколкото преди да напусне Запада. Тя нямаше нищо общо с принцесата, която бе всичко, каквото можеше да се очаква от дворцова дама. Нещо повече — поне за него беше съвършената принцеса.

За Хал най-забележителното у Стефани беше нейната твърдост. Не външно изявена сила като у Бетани или Габриела, не — тя притежаваше вътрешна твърдост, устойчивост, способност да се изправи срещу заплахата кротко и с достойнство, вместо да рухне пред онова, което със сигурност беше най-ужасното преживяване в живота ѝ. Най-желаната за брак дама в Островното кралство, най-търсената и мечтана годеница в новата история, тя беше прокудена от дома си посред нощ, далече от семейството си за първи път в живота си, скрита от хора, решени да я похитят и да я използват за своите политически цели, изложена на рискове и опасности, несънувани през живота ѝ, а ето, че седеше тук и разговаряше кротко, сдържана и показваща изблици на хумор, спокойна.

Хал осъзна, че отчаяно се влюбва в нея.

Зарови тези чувства дълбоко в себе си. Баща му винаги бе очаквал от него да се ожени за Бетани, но често бе говорил за политически бракове за Мартин и Брендан. Толкова поне Хал знаеше: съпругата му, ако не беше Бетани, щеше да е жена, която да спечели политическа изгода за Крудий, и бракът щеше да донесе облаги на кралството като цяло, или поне на Западното владение. А в това време на война кой знае какво можеше да означава това? Но ако беше Бетани, поне щеше да е жена, която той вече обичаше, макар и повече като сестра, жена, която щеше да се окаже достойна за цялата преданост, която можеше да ѝ предложи. Затвори за миг очи и се помъчи да отклони мисълта си от истинските си чувства.

След малко вратата на каютата се отвори и капитанът надникна вътре и рече:

— Време е.

Станаха и го последваха към главната палуба.

Заминаването стана бързо и тихо. Малката лодка, оборудвана с платно, вече ги чакаше. Хвърлиха въжена стълба и Тай и Хал слязоха първи, последвани от принцесата и лейди Габриела. Капитанът им бе посочил курса. Хал и Тай определиха местоположението си по утринните звезди и се изтласкаха.

Платното беше малко проблематично и отнасяше лодката леко наляво, но за прехода, който трябваше да направят покрай крайбрежието, едно леко отклонение от курса им не би трябвало да е проблем. И двете страни на кралския град Ран щяха да са приемливи, а ако успееха да зърнат и залива, толкова по-добре.

Жените се свиха под голямото наметало, предложено им от капитана против нощния мраз. Младежите бяха решени да поддържат курса, докато слънцето се вдигаше, и когато то изгря, им се стори, че виждат сушата.

Хал посочи едно кафяво петно на северозапад и каза:

— Натам!

Тай кимна. Ако Хал беше прав, петното щеше да е от пушеците на някое от крайбрежно селище или дори пристанището на Ран. Вятърът се надигна с утринното слънце, силен бриз, но от северозапад, и ги принуди да направят няколко много дълги галса. Хал седеше на руля, а Тай бе при носа, и се оправяше с платното. Всеки път, щом променяха курса, Хал трябваше да наведе глава под широкия люшкащ се гик, а момичетата се снишаваха и чакаха, а след това се преместваха от другата страна на лодката.

Брегът ставаше все по-близък с всяко извиване на север, но приближаването беше бавно. Два часа след разсъмване Тай извика:

— Платна ляво на борд!

Рисковано се изправи за миг, после седна отново и рече:

— Не може да е кешийски патрул. Не сме плавали толкова далече.

Заслони лицето си срещу ниското слънце и се загледа. Накрая каза:

— Платната са червени!

— О, проклятие! — изпъшка Хал. — Пирати.

— Това или е кересийски корсарски флот, или съм пълен глупак — каза Тай. — Не можем да им избягаме с лодката, така че трябва да ги заобиколим и да слезем на брега!

Хал завъртя рязко руля, зарязал всякаква мисъл за предпазливо подхождане към брега, и попита:

— Дали ще ни преследват?

— Не знам — отвърна Тай. После посочи. — Виж!

Кафявото петно, което бяха зърнали преди, се открои в димен стълб, вдигащ се от пожари. Явно ставаше въпрос за брегови набег.

— Къде сме? — извика Хал.

— Не знам — отвърна Тай. — Твърде малко е, за да е Ран. Листър може би? Или Майкълсбърг?

Във въздуха вече се долавяше парливата миризма на дим. Очите им се насълзиха от щипането и Габриела закиха.

— Най-близкият кораб обръща към нас! — викна Тай.

И наистина, тримачтовият кораб леко се наклони, докато екипажът нагласяше платната.

— Познах — пак викна Тай — Това е кересийски дромон!

Корабът беше боядисан в черно, с червена ивица покрай перилата, а платната бяха тъмночервени. Много такива кораби бяха стигали на север до бреговете на Източните кралства. Обикновено с екипаж от четирийсет до шейсет души, плюс два реда гребци, те не бяха толкова бързи като корабите на Кралството, но плиткото им газене и триъгълните им платна им позволяваха да плават много по-близо до брега от дълбоководните кралски фрегати. А отблизо, с осигурената от гребците сила, бяха добри за къси преходи със скорост, която можеше да ги доближи до плячката преди кораб само с платна да успее да се измъкне с маневра.

Макар да беше кораб за плитко газене, дромонът все пак не можеше да се доближи до брега толкова, колкото лодката. Ако се врежеше в дъното, на екипажа щеше да му се наложи да копае траншеи в пясъка под корпуса при отлив, да разтовари целия товар и провизии и след това да чака приливът да го вдигне и да се опита да го изтегли на буксир обратно в морето с лодки.

Само ако можеха да го заобиколят… Но пиратите вече спускаха лодки.

— Към брега! — извика Тай.

Хал погледна открития плаж отвъд бялата пяна на вълните. Тай и лейди Габриела вече бяха хванали греблата.

Хал погледна през рамо. Една лодка вече се отделяше от кораба, друга, със спускащ се по въжета екипаж, беше готова да я последва.

— Греби! — викна той.

Тай и Габриела натиснаха здраво греблата и лодката се издигна над една вълна и полетя към брега. Докато сваляше платното, Хал погледна назад към пиратските лодки. Бяха с по шест гребци.

Дори да стигнеха до брега, щяха да се измъкнат на косъм.

Брегът се приближаваше бързо и скоро дъното на лодката заора в пясъка.

— Скачайте! — викна Хал.

Тай награби единия вързоп с провизии, а Хал другия.

Двете пиратски лодки се носеха към тях.

Четиримата младежи прецапаха през водата и затичаха по песъчливия плаж.

6.

Заговори

Джим нахлу тичешком.

Не особено, важният дребен благородник от Запада си запробива път покрай стъписани благородници и раздразнени слуги по коридорите на двореца на Риланон. Разрошен и мръсен от много мили бързо пътуване, той беше почти капнал от умора, но все пак намери сила да наруши с появата си деловия ден на двореца. Буйната му припряност беше разбираема и онези, които го познаваха, му кимаха съчувствено: дядо му умираше.

Джим прокле боговете, съдбата, сляпата прищявка, лошия късмет и всяка друга сила, която можеше да си въобрази и която можеше да е заговорничила той да се окаже далече от родния остров на Кралството, когато до него стигна вестта за болестта на дядо му. Последният му цурански транспортен глобус беше унищожен от един кешийски агент и трябваше да разчита на сина на Пъг Магнус, за да се върне в Риланон от Острова на чародея след последната си среща с Пъг. Имаше агенти — ако можеше да разчита на тях, — които се опитваха да осигурят още глобуси от майстора с цуранско потекло в Ламът, който твърдеше, че може да ги направи, но засега ни едно от обещаните устройства не беше дошло.

Поради това, когато вестта за състоянието на дядо му беше стигнала до него на континента, се беше оказал на средата на пътя до град Ран, за да огледа действията на кешийците в този район. Беше препускал като луд до кралските кейове в град Родез, но откри, че целият кралски флот е изпратен на патрул в поддръжка на флотата извън Ран. Тъй че веднага бе закупил най-бързия съд, който успя да намери, разнебитена шхуна, която се нуждаеше от основен ремонт, и пое с нея право за Риланон.

Не се беше натъкнал на кешийски кораби толкова навътре във водите на Кралството, но го спряха в покрайнините на Садара, втория по големина град на Кралството извън континента. Той им представи документите си и след това заповяда на екипажа да потопи шхуната, вместо да си правят труда да я теглят на буксир, и конфискува фрегатата им.

Язденето, плаването на мръсната шхуна и това, че нямаше с какво да оправи външността си на фрегатата, му бяха придали напълно окаян и опърпан вид, когато най-сетне стигна до кралските кейове в Риланон. Но дори флотските стражи на кея да се зачудиха кой може да е този мръсен пътник, фактът, че бе докаран на брега от много почтителен екипаж от кралска фрегата, ги накара да се отдръпнат, когато той почти изтича покрай тях и се заизкачва по дългия склон към главната улица.

Риланон беше на пълна бойна нога и появата на всеки с необичайна външност и поведение беше повод за тревога. Офицерът на портата го спря, но след по-малко от минута Джим вече беше яхнал коня на същия този офицер и препускаше нагоре по дългия път от пристанището до двореца.

Сега, когато се приближи до частните покои на дядо си, видя пред тях двама стражи.

— Отворете! — почти им викна Джим.

— Никой не може да влезе без…

Само толкова успя да каже, преди Джим да се провре покрай него и да бутне вратата. Другият страж опита да го спре, но се озова на пода още преди да се е усетил.

В преддверието Джим се озова пред други двама стражи, но този път със сержант от кралската домашна гвардия в добавка. Вместо да го нападне, старият сержант просто застана пред вратата, разпери ръце и рече:

— Задръж за малко, Джими.

— Искам да видя дядо, Джаки — каза Джим.

Сержант Джак Малъри кимна и каза успокоително:

— Той спи, а ти си уплашен.

Стражите, които Джим бе съборил, нахлуха зад него, но сержантът им махна с ръка и ги пропъди навън.

— Как е той? — попита Джим.

Сержантът му даде знак да го последва, отдръпна се до стената и заговори тихо:

— Виж, Джими, дядо ти е стар. Но има и още нещо…

— Какво? — попита Джим и присви очи.

— Знаеш, че съм със стареца от… ами, още когато ти беше бебе — тихо каза сержантът.

Джим кимна.

— Мисля, че го познавам много добре: настроенията му, добрите му дни, лошите му дни — знаеш какво имам предвид.

— Да, знам — каза Джим. — Какво е станало?

— Нещо не е наред. Още не мога да го напипам, но дядо ти започна да се оплаква от стомашни болки преди месец. А знаеш, че той никога не се оплаква.

Джим кимна отново и каза:

— Подозираш отрова?

— Както вървят нещата тук, подозирам всичко.

Джим се вбеси. Беше препускал без отдих чак от източната граница на Кралството, за да завари това.

— Какво казват лечителите? Жреците?

— Никой нищо не казва, а каквото се чува, идва от кабинета на сър Уилям Алкорн. Затова момчетата отвън държаха толкова да те спрат. Заповедите са никой да не вижда дядо ти без писмено разрешение от сър Уилям.

Джим бръкна в туниката си, измъкна малка кесийка, окачена на връв около шията му, и я отвори. Вътре имаше сгънат пергамент и Джим го извади, разгъна го и го връчи на сержанта.

Сержант Малъри го прочете. После каза:

— Играеш ли покера на кралицата, Джими?

— Не. Какво искаш да кажеш?

— Ами, когато кралицата свали две двойки, фуловете падат. Искам да кажа, че заповед от херцога на Риланон бие всички заповеди, дадени от сър Уилям, въпреки че държи титлата кралски съдия. — Сержантът се ухили. — Или поне аз го виждам така и дори кралят да смята друго, ще застана пред него и ще кажа, че точно така го виждам.

— Благодаря, Джаки.

— Сега се прибери и се изкъпи. Веднага щом дядо ти се размърда, ще пратя да те повикат. Както те гледам, баня, храна и малко дрямка няма да ти дойдат зле, Джими.

Джим се усмихна. Сержант Малъри беше един от малцината, които го наричаха „Джими“. Идваше от времето, когато беше малко момченце и често си играеше уж че е Джими Ръчицата, легендарния си прадядо лорд Джеймс, първия Джеймисън.

Без повече думи Джим кимна, обърна се и тръгна към покоите си. Видя един паж, забързан по коридора, и го спря.

— Сър? — попита момчето.

— Не ме ли позна?

Момчето примижа, докато оглеждаше разрошения и мръсен мъж пред себе си, но най-сетне му просветна.

— Сър Джеймс?!

— Позна. Отивам в покоите си. Не искам да ме безпокоят два часа. След което искам гореща баня, а докато я приготвят, искам половин печено пиле, купа с ориз и печени картофи или репи. Кана вино и плодове и зеленчуци — каквито имат в кухнята. Разбра ли ме?

— Да, милорд.

Джим продължи към покоите си, като почти залиташе. Влезе, рухна на леглото и заспа още преди главата му да падне на възглавницата.

Събуди се и усети нечие топло тяло, притиснато до него. Отне му малко време, докато се окопити — все още бе скапан от умора, — но попита:

— Будна ли си?

— Разбира се — каза женски глас зад него.

Джим се извъртя и се вгледа в две тъмни очи на красиво смугло лице — кешийско наследство, което ѝ бе служило добре през годините. Надигна се на лакът и видя слугинската рокля, метната на стола до писалището му. Погледна младата гола жена до себе си и попита:

— Пак ли си слугиня?

— Помислих, че ще е най-добре да съм в достоверна роля, ако някой прекъсне съня ти. Също така обяснява защо може да съм се задържала, след като донесох всичката тази храна, която поръча. — Посочи големия сребърен поднос на масата до леглото.

— Младият лорд и благоразположената слугиня значи?

— Младият лорд? — каза тя с насмешлива усмивка.

— Казах да ме събудят и да ми донесат храна, докато се къпя.

— Опитах се да те събудя — отвърна тя. После добави, с премрежени клепачи и с усмивка: — По няколко начина. Личеше, че имаш нужда от сън. Беше изтощен. Спа цяла нощ. Боя се, че виното вече се е стоплило, а пилето е изстинало.

— Все още са по-добри от това, което ям и пия напоследък.

— Несъмнено. Мога да поръчам пак.

— Няма нужда. Е, какво знаеш? — попита Джеймс, след като се измъкна от леглото и осъзна, че също е гол. — Ти ли ме съблече?

— Да — каза тя и стана. — Не беше много убедително аз да съм гола под завивките, а ти — напълно облечен върху тях. — Усмихна му се. — Не ти свалям дрехите за първи път.

Той отвърна на усмивката ѝ. После сбръчка нос.

— Не си ме окъпала обаче.

— Банята ти е готова от близо час. Поръчах я, когато помислих, че вероятно ще се събудиш.

— Е, как се казваш сега? — попита я той, щом тръгна след нея към банята, възхитен от почти безукорното ѝ тяло. Меките извивки прикриваха твърдостта ѝ, която самият той бе изваял през годините. От всичките му агенти тя не само беше най-добрата в събирането на информация, но също тъй беше трудна за убиване като хлебарка. Детството, преживяно с Шегаджиите на Крондор, я беше тренирало по начин, какъвто малцина неродени на улицата изобщо можеха да си представят. Никога не беше искал от нея да стане убиец, но подозираше, че щеше да го направи, без да задава въпроси, и при това много ефикасно.

Тя отвори вратата и се отдръпна, за да може Джим да влезе във ваната насред стаята.

— Точно сега се казвам Ан.

Той се отпусна в топлата вана и въздъхна доволно. Много пъти в живота си бе избирал роля, която му налагаше да прекарва дни, седмици дори, без да е чист като хората. Седна, а Ан изля кана топла вода върху главата му и започна да го сапунисва.

— Не беше ли Ан в…?

— Саладор — подсказа му тя.

— Е, и какво знаем? — попита Джим.

Ан се наведе към него и каза:

— Тук съм от около месец, след като получих съобщението ти в Крондор. Не съм открила нищо съществено, но този дворец гъмжи от слухове.

— Това е дворец. В дворците винаги има слухове.

— Да, но както си ме учил — каза тя, докато търкаше гърба му, — има слухове и слухове.

— Нямам време да пресявам слухове. Ако не можеш да ми кажеш какво знаеш, кажи ми какво мислиш.

Тя се наведе зад него, за да изтърка гърдите му изотзад — лицето ѝ бе до ухото му, — и прошепна:

— Сър Уилям Алкорн поставя тези, които са му верни или най-малкото задължени, на ключови позиции, а кралят, изглежда, няма възражения. Дядо ти със сигурност е имал.

— И смяташ, че това има нещо общо със здравето на дядо ми?

— Трудно е да се каже, Джим — отвърна тя и уви ръце около шията му. — Поразузнах, доколкото можах, и всички лекуващи жреци и лекари, изглежда, са извън подозрение. Възможно е някой от тях да е работил за човек, който иска да отстрани дядо ти, но другите най-вероятно биха открили някакъв намек за магия или отрова. Той е стар човек, Джим.

— Той е единственият близък, който ми е останал, или поне единственият останал ми близък, който все още говори с мен.

Тя сви рамене. Като сираче беше имала още по-малко близки, но през годините бе започнала да оценява това, че темата за семейството на Джим се обсъжда само когато той реши. Знаеше, че е имало много трудности между Джим и баща му, чичо му Джеймс и братовчед му Ричард. Отчасти това беше по политически причини, за които Джим така и не споменаваше, а отчасти — семейна история, по още по-неясни причини. Но тя бе прекарала достатъчно дълго време с лорд Джеймс, за да може да отгатва настроенията му.

— Наистина си разтревожен, нали?

— Да.

— Имам хипотеза, стига да искаш да я чуеш.

— Давай.

— Мисля, че дядо ти може да е бил отровен, но не дотолкова, че отровата да го убие.

Джим помисли малко.

— Да го отстранят, но без да се повдига подозрение със смърт?

— Беше твърде болен, за да се противопостави ефикасно на хитрините на сър Уилям Алкорн. — Помълча и добави: — Много е умен сър Уилям, и много ловък. Като че ли движи всичко много бавно, а после изведнъж… — плесна с ръце — размести двама-трима души, преди някой да успее да възрази. Нещо повече, влиянието му беше нараснало още преди дядо ти да се разболее. Връзките му с краля още когато двамата са били млади… — Не довърши мисълта си и само сви рамене. И двамата знаеха, че „простият“ дворцов рицар беше станал най-властният човек в кралството, след като бе заел позицията, държана от дядото на Джим. — Какво мислиш?

Преди да успее да отговори, вратата в другата стая се отвори и някой влезе. Ан скочи във ваната при Джим с писклив смях и плисна вода по пода.

Джим погледна към вратата и видя застаналия на прага войник, който ги гледаше смутено.

— Извинете, сър, почуках, но вие не отговорихте.

Джим отвърна с престорено раздразнение:

— Не виждаш ли, че съм зает?

— Дядо ви, сър. Събудил се е и пита за вас.

Джим избута театрално момичето от себе си, грабна една кърпа и видя как притесненият страж се постара да не гледа Ан, докато той излизаше от ваната. На когото и да докладваше, щеше да е мръсна приказка за отегчен благородник и слугиня с леко поведение — нищо необичайно в двореца.

Облече се бързо и хвърли поглед през рамо към Ан.

— Хайде, върви си, момиче. Може би ще имам време за теб довечера.

— Да, сър — отвърна тя, привидно ядосана, но в същото време и обнадеждена. Знаеше какво означава това: трябваше да го намери вечерта, за да могат да обсъдят какво е научил.

Джим тръгна след гвардееца към покоите на дядо си. Посрещна го пак сержант Малъри.

— Сър — каза той и отдаде чест, докато двамата пазачи отваряха широката врата.

Подпрян на възглавници в голямото си легло, Джеймс Джеймисън, вторият с това име с титлата херцог на Риланон, махна на внука си да се доближи. Нямаше нужда някой от двамата да казва каквото и да било. Джим само погледна стареца и разбра, че е близо до смъртта. Приближи се до леглото и целуна дядо си по челото.

— Радвам се да те видя, момче — отрони старецът.

— Радвам се да те видя, дядо.

— Хайде — прошепна старецът и потупа леглото до себе си. — Сядай и мълчи. Много има да ти кажа, а няма много време.

Джим седна и зачака дядо му да му каже нещо съдбовно важно.

След час Джеймс Джеймисън напусна потресен покоите на дядо си. Дори тези, които го познаваха добре, може би нямаше да видят някакъв външен признак, но вътрешно Джим беше толкова близо до паниката, колкото не помнеше да е бил през целия си живот. Светът му се разпаряше по шевовете.

Джим беше очите и ушите на Кралството, търговецът на тайни и скрити истини, но дядо му управляваше Събранието на лордовете и познаваше нрава на благородниците от двете владения, от херцогството Ран до Далечния бряг. Двамата бяха сглобили главоблъсканица, която ги беше озадачавала повече от година, още отпреди избухването на войната между Кеш и Кралството.

Политиката беше повече в компетентността на дядо му. Покойният му чичо Дашър също беше политик. Баща му беше повече като прадядо му Арута — надарен администратор, умен и приятен, но иначе не особено забележителен. А братовчед му Ричард беше войник с всичките нужни за това благородни и дразнещи черти. Едно нещо за Ричард Джим знаеше със сигурност: че сега той е един от малкото войници, на които би могъл да разчита. И командваше армията на принца в Крондор, което можеше да се окаже съдбоносно важно.

Не всички Джеймисън бяха пригодни за власт. Повечето бяха надарени в ролята, която им бе предложил животът, но само Джим беше развил същите убийствени умения и хладнокръвие, за да ги използва в служба на Короната, на които се беше радвал първият Джеймс, Джими Ръчицата. А сега като че ли щеше да му трябва всяка трошица талант, който притежаваше, както и всеки горчив опит, тежък урок и прочутият късмет на Джеймисън, за да осуети онова, което явно се оформяше като заговор короната на Островното кралство да бъде заграбена.

Докато той беше зает с усилието си да разкрие кой е ликвидирал мрежата му от агенти и защо Кеш е тръгнал срещу Кралството, някой друг усилено беше подготвял държавен преврат, а според това, което му беше казал дядо му, бяха почти готови.

Джим стигна до главния коридор, разделящ двореца на две, и спря. Напред беше собственото му жилище и покоите на други кралски придворни и служители, а надясно бяха службите и жилищата на стражите от двете страни на входа към кралското крило, където се помещаваха голямата зала, кралските покои и жилищата на дворцовия персонал. Наляво беше парадният вход и стъпалата към дворцовия параден плац.

За първи път от много години Джим Фурията, Джим Трепалото, лорд Джеймисън и така нататък нямаше никаква представа къде да отиде. Знаеше, че трябва да е в двореца поне за още една нощ и ден, но след това?

Агентурната му мрежа беше компрометирана. И все пак Джим беше почти нагъл в своята увереност, че ще е достатъчно умен, за да подхване онова, което дядо му бе започнал, присаждайки към него Шегаджиите на своя дядо. Години наред той беше внедрявал свои шпиони и провокатори във всеки пласт на обществото в Кралството, а също и в Кеш, Квег и Свободните градове на запад. Никаква дейност — от държавните дела до контрабандата по крайбрежието — не убягваше от вниманието му и беше действал превъзходно в Горчивото море.

Или поне така си беше мислил, докато Амед Дабу Асам не се бе опитал да го убие. Най-довереният му агент в Кеш, един от най-доверените му навсякъде, а вече беше човек, от чиято смърт Джим щеше да изпита огромна радост.

След като Амед беше компрометиран, Джим допускаше, че целият му кръг от шпиони западно от Ландсенд е неблагонадежден. Дори и да преживееше всичко това… дори Кралството да преживееше всичко това, не можеше да разчита на нито един от хората си в Кеш.

Според това, което бе успял да открие сам, съчетано с казаното от дядо му, Джим допускаше, че не повече от една трета от агентите му все още са по местата си и са благонадеждни.

Осъзна, че минаващите дворцови слуги и кралски служители му обръщат внимание. Ако смяташе да се двоуми, по-добре беше да го прави другаде. Знаеше едно място близо до жилищата на търговците, където можеше и да вечеря, и да уреди срещи с определени агенти. Тръгна към парадния вход и външните порти на двореца.

Беше минала почти година, откакто за последен път бе идвал в Риланон, и макар верните на дядо му агенти да държаха повечето от града под наблюдение, беше ясно, че в играта има „друг играч“, както бе забелязал Касийм абу Хазара-хан — неговият противник в Кеш. Ако шпионският кръг на лейди Франсиезка Сорбоз в Ролдем беше компрометиран, а този на Джим в Кралството осакатен, то мрежата на Касийм беше напълно унищожена. Когато Джим го беше видял за последен път, Касийм беше преследван човек. Несъмнено се беше скрил някъде, докато може безопасно да изплува отново на повърхността или да се откаже от всякаква надежда да продължи службата си за империята. Ако се окажеше второто и успееше да стигне до народа си в пустинята Джалпур, можеше да доживее до дълбока старост като безименен номад. Според Джим последната възможност беше доста проблематична предвид голямото разстояние, което Касийм трябваше да пропътува, докато стигне до безопасното убежище на родния си стан.

Джим излезе на стъпалата и тръгна право към малкия служебен вход, обикновена врата, вградена в голямата желязна порта, пазеща входа към дворцовите земи. Големите крила, отваряни да пропуснат конни части и впрягове, бяха затворени по правило, но той се изненада, като видя, че малката врата също е залостена и пред нея стоят на пост двама стражи.

— Сър? — спря го единият, щом той се приближи.

— Аз съм Джеймс Джеймисън, внукът на херцога. Мисля да поизляза в града и да се поразтъпча.

Стражът кимна.

— Чудесно, сър. Ако може, покажете ни пропуска си.

— Пропуск? — Джим вдигна вежди. — Откога на член на кралския двор му трябва пропуск, за да влиза и излиза от двореца?

— Откакто бе издадена заповедта тази сутрин, сър. Трябва ви пропуск, подписан от кабинета на вицекраля.

— Вицекрал ли?

— Не сте ли чули, сър? Тази сутрин кралят обяви своя приятел сър Уилям Алкорн за вицекрал, за да му помага да движи нещата, докато старият херцог, имам предвид дядо ви, се вдигне на крака. Заповедта дойде със смяната на стражата: никой не влиза и не излиза без одобрението на вицекраля.

Джим потисна гнева си и се усмихна с усилие.

— А, ясно. Дойдох късно снощи, изтощен, и спах до срещата с дядо ми. Веднага ще отида до кабинета на сър Уилям и ще уредя въпроса.

Обърна се и закрачи към стълбището.

Имаше само една възможна причина за новото изискване за пропуск: сър Уилям бе решил да ограничи влизанията и излизанията на лицата в кралското домакинство, включително персонала на херцога. Ако дядо му беше здрав, Джим не се съмняваше, че това изискване за пропуск нямаше да издържи повече от половин ден, но дядо му спеше дълбоко, след като кралският лекар му бе дал да изпие сънотворно.

Джим знаеше, че ще е подозрително, ако не се яви в кабинета на сър Уилям, но не изпитваше нужда да отиде там веднага. Знаеше няколко начина да напусне двореца, но и сър Уилям несъмнено също знаеше за два-три от тях.

Първо трябваше да намери Ан и да я прати по една дребна задача… а след това бързо да прескочи да нагледа дядо си. И имаше отчаяна нужда да намери нещо за хапване. Умираше от глад, след като не беше ял от почти три дни. Ако не бяха изнесли подноса от стаята му, щеше да изяде каквото имаше на него, колкото и изстинало и изсъхнало да беше.

Отчаянието му отстъпи място на един рядък полет на фантазията. Задачите му щяха да са толкова по-лесно изпълними, ако имаше в персонала си магьосник, някой като Магнус, който да може просто да го прехвърля от едно място на друго. Това го върна на мисълта за последното му гостуване на Острова на чародея и Джим се зачуди как ли се справя Пъг с разкриването на собственото си гнездо на предатели.

Тази мисъл предизвика ледени тръпки по гърба му: ако проблемите на Пъг се окажеха толкова тежки като неговите, то последствията от това, пред което се беше изправил, щяха да са навярно много по-ужасни от положението тук. Защото ако Джим се провалеше в задачите си, неговият крал и династията Кондуин можеше да паднат, навярно цялото Островно кралство щеше да пропадне, но ако се провалеше Пъг…

Прогони тази мисъл. Не искаше да разсъждава какво може да сполети целия свят, ако Пъг се провали.

Пъг седеше кротко и слушаше дебатите в залата на Съвета на Академията. За един кратък миг го порази странното усещане за нещо вече видяно: Академията все повече заприличваше на Събранието на магьосниците на Келеуан, където се бе обучавал.

В момента сред членовете като че ли имаше четири групи, групи, оформили се около ученията на трима души, всяко отразяващо различна философия, и четвърта, необвързана фракция. Осъзна, че от присъстващите той е единственото лице, което наистина бе познавало тези трима мъже. Двама от тях всъщност бяха негови ученици, Корш и Ватум, двама много надарени магьосници с кешийско потекло. Третата фракция бе повлияна от неговия най-близък приятел от години, Накор. Зачуди се какво ли щеше да си помисли старият му приятел за това, в което се бе превърнала Академията, ако беше жив да го види.

Един висок слаб магьосник, Натиба, стана и се обърна към двайсетимата членове на Съвета.

— Жезълът на Ватум се срещна на съвет и претеглихме предупреждението, донесено ни от Пъг. — Поклони се леко към Пъг.

Като основател на Академията на острова Звезден пристан, земя, отстъпена му някога от Островното кралство, на Пъг се гледаше с почитание, но откакто бе отхвърлил васалната си клетва към Кралството и бе дал автономия на Звезден пристан и Академията, също тъй гледаха на него с известно подозрение, с неизречено опасение, че може някой ден да реши да се опита да си върне училището на магьосниците и града Звезден пристан.

Пъг изглеждаше лишен от възраст, също като преди век или повече, с тъмната си коса и брада. Беше слаб и нисък, но притежаваше жилава сила, излъчване на твърдост и издръжливост. Бе най-могъщият магьосник на този свят — макар самият той да смяташе, че синът му Магнус може скоро да го надмине, ако не беше го надминал вече, — но бе започнал живота си като сираче, кухненско ратайче в далечната цитадела Крудий, и бе живял четири години като роб на родния свят на цураните Келеуан. Не беше пожизнен академик.

Беше видял смърт и разрушение в мащаби, невъобразими за почти всеки друг присъстващ владелец на магия, и смяташе този сегашен дебат за дребнав, безсмислен и загуба на време. Все пак го търпеше, защото зачиташе клетвата си и искаше събитията да вървят по естествения си ход.

Жезълът на Ватум беше една от двете доминирани от кешийци фракции в Академията — другата беше Ръцете на Корш. Ватум беше кешиец, но не от Истинската кръв като Корш. Различията между тези двама приятели се бяха развили в две групи, и двете консервативни по природа. Жезълът беше по-предпазливата и реагираща от двете, макар и двете да оставаха съсредоточени върху вътрешни проблеми до степен на пълно изключване от външния свят. Ръцете на Корш също бяха консервативни във възгледите си, но бяха по-склонни да играят активна роля в събитията извън Звезден пристан.

Третата фракция се наричаше Сините ездачи в чест на едно от по-цветните предпочитания на Накор: величествен син халат, подарен му от императрицата на Кеш. Както и един красив черен жребец, който беше яздил като луд, докато конят не издъхна. Сините ездачи вярваха, че няма никаква магия и че всеки може да научи „номера“, тъй че непрекъснато бяха скарани с другите две фракции. Бяха много по-прогресивни и вярваха в ползата от активна, непрекъсната ангажираност с външния свят.

Както обикновено, Ръцете бяха колебаещата се фракция, стояща между Ездачите и Жезъла, като спорът вероятно щеше да се разреши от необвързаните членове. Обсъжданата тема беше предупреждението, което Пъг току-що бе донесъл на Съвета във връзка с демонското нахлуване в Мидкемия и възможната заплаха от демоните и от силата зад тях, Ужаса.

Дебатът беше отнел по-голямата част от деня и за Пъг се беше оказал досадна камара безсмислици. Беше пристигнал предната нощ и разговаря със старшите членове на Съвета, наречени Администраторите: петима членове, по един от всяка спомената фракция и още двама, избрани от необвързаните членове. На Пъг не му допадаше идеята всяка фракция да има автоматично гарантирано място в такова управително тяло — това твърде много миришеше на партийната политика, съсипвала в голяма степен империята Цурануани столетия наред, но се беше принудил да запази мълчание по всички въпроси на управление на Академията. За да е истински независима, той трябваше да бъде приеман просто като поредния магьосник.

Натиба довърши бележките си. Бяха същите като на мнозина от ораторите преди него — просто преразказ на вече защитени позиции, сякаш някои членове изпитваха нуждата да говорят, макар и само за да повторят вече казани неща, за да не би някак да загубят позиция или престиж в Съвета, като мълчат.

Друг магьосник стана и му дадоха думата. Пъг бе доволен да види, че този е с прост кафяв халат, с което приличаше по-скоро на просещ монах от някой от храмовите ордени, отколкото на магьосник. Твърде много от магьосниците тук, особено тези от консервативните фракции, предпочитаха черните халати, подобни на тези, които носеха цуранските Велики. Неволно се зачуди доколко това се дължи на собствения му избор да носи такава дреха, за да му напомня постоянно как се беше превърнал в Черния чародей.

Магьосникът в кафяво каза:

— Отчаян съм, че толкова много от братята и сестрите ни са решени непрекъснато да преразглеждат едни и същи тези без никакъв явен напредък в стигане до заключение, което да можем поне да обсъдим. Тъй че ще направя едно предложение и ще помоля Администрацията да го постави на гласуване пред членовете.

— Моля да се съгласим, че Пъг нямаше да е дошъл при нас, освен ако не сме изправени пред най-ужасна заплаха, и че времето трябва да се смята за критичен проблем. Нещо повече, без ясна цел за това къде можем най-добре да вложим дарбите си в защита на нашия свят от демонската заплаха и Ужаса… — младият магьосник се обърна към Пъг с изражение, което подсказваше, че все още не иска да повярва в съществуването на такъв Ужас, още по-малко, че застрашава света, — би трябвало да обсъдим и съставим план как да отвърнем на всеки призив, който Пъг би могъл да отправи, и как най-добре да сторим това.

Залата изригна в шумни коментари и оживено бърборене. Няколко члена изразиха мнение, че е твърде рано да се стига до гласуване по какъвто и да било въпрос, докато други възразиха, че младият магьосник е надвишил правата си. Председателят стана и вдигна ръце за тишина. Беше едър и дебел, магьосник от едно от Източните кралства, казваше се Еслон Маков. Излъчваше авторитет, което беше много подходящо за моменти като този.

— Поставен беше въпрос за гласуване от членовете — каза той. — Да преповтаря въпроса…

Младият маг с кафявия халат се приближи до Пъг и каза:

— Може ли да ми отделите малко внимание?

Пъг кимна, изправи се и последва младия магьосник до горната тераса на главната зала на Академията, а след това през вратата и в преддверието.

— Казвам се Руфио — представи се младият маг. — Не съм имал честта да се запозная с вас досега.

Пъг се усмихна.

— Благодарен съм за подкрепата ти.

Младежът сви рамене и се усмихна неуверено, а Пъг изведнъж бе поразен от приликата на Руфио със самия него като млад. Имаше същата гъста тъмна коса, същото телосложение и стойка.

— Помислих, че е съвсем логично да поставя този въпрос. А ако наистина се разиграват ужасни събития, както се боите, това би улеснило нашето августейшо тяло да стигне до решение и да действа преди всички да умрем от старост.

Пъг се засмя. Минаха покрай двама по-стари магьосници, които им хвърлиха бърз поглед, и продължиха по пътя си.

Напуснаха преддверието и заслизаха по стълбището към оградената със стена градина. Когато останаха сами, Руфио каза:

— Мисля, че ако има представители на някоя неизвестна сила, внедрени тук, то те са се слели успешно. Вече от седмица превъртам в ума си всяко обсъждане, в което съм се намесвал, което съм подслушал и чул, и съм принуден да призная… нищо. — Погледна Пъг в очите. — Може би самото естество на това общество от магьосници е това, което противниците ни желаят: склонност да не се желае да се прави нищо.

Пъг кимна и каза:

— Имаме предатели в Конклава, Руфио. Иначе как е възможно толкова много неща така ужасно да се объркат през последните няколко години?

Младият магьосник кимна: знаеше за нападенията над Острова на чародея, които изобщо не трябваше да са успели и които бяха стрували на Пъг живота на много хора, включително на жена му и сина му.

— Все пак това не означава, че са се внедрили тук. — Погледна го тъжно. — Трябва да се връщаме. Гласуването на предложението трябва да започне скоро.

— Благодаря, че постави въпроса.

— Необходима стъпка. — Младият магьосник се беше умислил. Стигнаха до входа на заседателната зала. — На Академията ѝ липсват изключителните таланти на Конклава, но имаме много силни мъже и жени в редиците си. Ако възникне нужда, при нас във фракцията на необвързаните има достатъчно хора, за да спечелим гласуване да помогнем. — Усмихна се. — Дори и най-консервативният член на Ръцете няма да се противопостави да предотвратим края на света. — Усмивката му се разшири. — Аз поне не мисля, че биха се противопоставили.

Пъг помълча замислено, след което отрони:

— Надявам се да си прав, но понякога се чудя.

Предвид казаното от Руфио за таланта в Академията Пъг се зачуди дали не е проявявал прекалена стриктност в държането на Академията в неведение за съществуването на Конклава — освен личните си агенти, разбира се. Постоя сам и разколебан. Трябваше да се върне при Амиранта и Сандрина, но си помисли, че преди да се върне ще е добре да остане тук още няколко дни и да осведоми някои ключови членове на Академията за възможната скорошна заплаха. Обърна се и тръгна към старата си квартира, държана винаги готова за него, и реши да извести Магнус да поработи с Амиранта и Сандрина над онова, което бяха открили на Острова на Змийските хора, а по-късно да се присъедини към тях. Отново го обзе чувството, че има твърде много работа и твърде малко време, в което да я свърши.

7.

Тревога

Камбаните закънтяха предупредително.

Мартин вече беше станал и бързаше към кухнята за закуска. Докато закопчаваше оръжейния си колан, срещна брат си, който идваше точно оттам.

— Проклятие — каза Мартин. — Пак няма да ям.

Брендан се усмихна.

— Аз току-що ядох! Ако не искаш да умреш от глад, нареди да ти донесат нещо. — Плесна закачливо брат си по корема и добави: — Макар че от последната седмица спокойствие си надебелял. — И преди Мартин да успее да отвърне, Брендан вече тичаше към крепостната стена.

За миг на лицето на Мартин се изписа раздразнение, а после той се обърна и тръгна след брат си. Настигна го на стената.

— Какво е онова в залива? — попита Мартин.

— Представа нямам.

В средата на залива водата кипеше, цялата в мехури и покрита с бяла пяна, все едно започваше да ври.

Мартин извика към северната кула:

— Какво виждате?

— Само кипнала мръсна вода, сър — долетя отговорът. — Така е от няколко минути.

— Какво може да е? — попита тихо Мартин.

След няколко минути се появиха лейди Бетани и Лили, и двете облечени в онова, за което Мартин бе започнал да мисли като за „бойната им униформа“: кожени бричове, вълнени ризи и кожени елеци и ботуши. И двете носеха лъкове, макар че истински стрелец беше само Бетани. Беше започнала да дава уроци на Лили с лъка, но Брендан — който ги бе наблюдавал отблизо, откакто се бе заинтересувал от момичето — не мислеше, че има голям шанс да улучи каквото и да е, освен случайно, както бе споделил с брат си. А тъй като Брендан беше може би единственият стрелец в града, чиито умения надвишаваха тези на Бетани, Мартин не се бе усъмнил в преценката му.

Вниманието, проявявано от Брендан към Лили, бе причинило много вълнение у младия капитан Джордж Болтън, вече втори помощник-командир на града, който явно се беше увлякъл силно по дъщерята на кмета. Интересът на Брендан беше по-скоро мимолетен при липсата на привлекателни млади жени в града, които да се сравнят с Лили. Почти всички останали бяха пратени на север към Зюн за безопасност. Тя бе отказала да замине и остана в града с баща си, който бе длъжен да защитава града.

Бетани попита възбудено:

— Какво става там, Мартин?

— Ще ти кажа веднага щом разбера — сопна се той.

Тя ококори очи. След това осъзна, че напрежението най-после си казва думата.

Мартин извика отново към наблюдателя горе:

— Какво виждаш?

— Същото, сър. Само мехури и тиня.

— Дали да не пратим някого да огледа? — попита Брендан.

Мартин помълча малко, после каза:

— Не. Ще чакаме.

— Какво ще чакаме?

— И аз не знам — отсече Мартин.

Четиримата на масата в ъгъла бяха тихи и макар атмосферата в помещението да се беше въртяла от почти потискаща тишина до бунтовна врява през целия ден, тези четирима бяха неестествено мълчаливи.

Аркан не беше намерил нещо, което да разсее вниманието му, откакто бе пристигнал в Илит, тъй че прекарваше времето си в оглеждане на гостите в гостилницата, както бяха скупчени лакът до лакът. Приличаше малко на лов, помисли си главатарят моредел: седиш в скривалището и наблюдаваш дивеча, промъкващ се през храсталака.

Нямаше свободни стаи, тъй че всяко налично пространство на пода от мазето до тавана беше заето от уморени работници и отчаяни пътници. Тъкмо затова Миранда, Накор, Калис и Аркан се бяха примирили да седят на масата си и само от време на време да излизат до клозетите зад хана.

Аркан и Калис бяха от расата на елфите, тъй че тишината не им тежеше. Двата демона в човешки облик пък отразяваха естеството на човешката си самоличност, като настроението на Миранда беше променливо. Накор беше буен по нрав, но също така можеше да понесе самота и тишина, тъй че небрежният им разговор бе заглъхнал преди часове.

Тъй че сега и четиримата седяха и скришом следяха с погледи другите четирима. На външност бяха съвсем обикновени, като се изключеше неестественото им мълчание. Дори да бяха монаси от някой отдаден на съзерцание орден, едва ли щяха да са по-малко словоохотливи. Все пак това не беше единственото в тях, което привличаше вниманието на Калис и другите трима.

Принцът на Елвандар беше живял сред хората повече от другите трима, въпреки че двамата демони притежаваха спомените на Миранда и Накор. Всички въпроси за това как двамата уж мъртви приятели се бяха появили отново в Илит бяха отклонявани и Калис беше престанал да разпитва — предполагаше, че ще научи истината в подходящ момент. Също като народа на майка си, той имаше по-голямо търпение от хората.

Аркан първи беше забелязал четиримата мълчаливи мъже и беше казал:

— Има нещо сбъркано у онези четиримата. — И ги посочи на масата в ъгъла от другата страна на задната врата.

— Сбъркано странно или сбъркано опасно? — попита Калис.

— Не съм сигурен, което вероятно означава опасно — каза моределът. — Опитват се да изглеждат като непознати, седнали случайно на една и съща маса, но въпреки разликата в облеклото прическата им е една и съща, сякаш са членове на един и същи клан.

Накор се ухили.

— Може би са монаси?

— Едва ли — каза Миранда.

— Никакви видими оръжия, тъй ме или са безвредни, или имат някакви други средства за защита — продължи Аркан. — Бих предположил магия, след като не се вижда никаква охрана.

— Съгласен — каза Калис и погледна Миранда. — Има ли нещо?

Миранда разбра какво пита принцът елф, но все още не беше му казала, че не е тази, която помни, и че ѝ липсва дарбата на предишната Миранда да засича магия. Така че каза само:

— Нищо полезно.

Изпитваше някакво познато, макар и далечно усещане от близостта до тези четирима мъже. Все едно, почти си спомняше някакво име или се мъчеше да определи някакъв мирис, влудяващо познат и все пак неопределим.

Накор се ухили.

— Мога да ида и да ги сръчкам.

— Не мисля, че ще е разумно — каза Миранда.

— Защо? — попита дребният мъж.

— Според мен те чакат нещо. Може да се окаже напразно усилие, докато дойде този момент. — Тонът, и изражението ѝ казаха на Накор, че е на ръба на прозрението. Той извърна бавно глава, изгледа четиримата мъже и очите му леко се разшириха. Обърна се отново и кимна едва забележимо. Той също вече го усещаше.

— Може да е твърде късно — предположи Аркан. — Малко време съм прекарал сред хората, освен когато търгувахме в Раглам или Каерн, но съм воювал с тях и съм си имал работа с пленници. — Сниши глас. — Тази приличат на пленници, осъдени да работят в мините.

— Не безнадеждни — каза Накор. — Примирени със съдбата си.

— Очакват да умрат? — каза Калис. — Тук, в този хан?

— Не мисля — подхвърли Миранда. — Каква ли беля могат да предизвикат тук?

— Някой хубав кръчмарски бой? — подхвърли Накор със зъл блясък в очите.

— Колкото и забавно да може да се окаже — каза Калис, — Миранда е права. Ако ония четиримата кроят нещо, не е тук. Очаквам в някой момент един или повече от тях да напуснат хана.

— Значи чакаме докато напуснат? — попита Накор.

— И тръгваме след тях — каза Аркан.

— Какъв ти е интересът? — попита Накор моредела.

— Всичко, което ме измъква от този вмирисан хан.

Накор вдигна вежди насмешливо и кимна леко в знак, че го разбира.

— Значи изчакваме още малко — каза Миранда и в гласа ѝ за първи път прозвуча нотка на нетърпение.

Изтече час. Бълбукането в залива продължаваше. На Мартин най-после му омръзна да го гледа и каза на брат си:

— И да е заплаха, не е непосредствена.

Брендан кимна.

— Макар че не бих изключил да се окаже внезапна, ако това, което става там, приключи.

— Какво би могло да причини такова нещо? — попита Бетани.

— Живяла съм тук през целия си живот и не съм виждала нищо такова — каза Лили. Помисли малко. — Но познавам един, който би могъл да знае.

Слезе от стената и след няколко минути се върна с един старец.

— Това е Балвин — представи го тя. — Старият началник на пристанището.

— Виждали ли сте някога такова нещо? — попита го Мартин.

Старецът беше слаб, но не и хилав. Изглеждаше жилав и здрав за човек над осемдесет. Примижа срещу късното слънце, блеснало от водата в далечината, и рече:

— Не, но съм чувал.

Мартин изведнъж се заинтригува.

— Наистина ли? Какво?

— Една история, която ми разправяха като момче. — Балвин се усмихна и загрубялото му лице се набръчка. — Ако си спомням добре, старият имперски управител в Лимет е стоял зад него.

Лимет беше най-западният крайбрежен град, не повече от удобен пристан за пирати и контрабандисти в Империята по брега на Горчивото море.

— Някой си бил толкова глупав, че тръгнал да търси злато в планината Дома на троловете.

— Всеки, който е чувал за Дома на троловете, знае защо я наричат така. Планински тролове навсякъде, тъй че е все едно колко злато има там. Няма да го вземеш, освен ако не си довел повече бойци, отколкото миньори. — Старецът се потупа замислено с пръст по носа. — Тъй че управителят решава да прокопае тунел под водата, като започне край брега и върви нагоре през скалите на запад от Лимет, чак до недрата на Дома на троловете.

— И какво станало?

Старецът се засмя.

— Много миньори се удавили. Но за известно време действало. Докарал един магьосник да направи въздушен мехур и мъжете работили в него, докато навлязат под земята, където могли да прокопаят въздушна шахта до повърхността. — Потърка се по брадичката, докато си припомняше. — Работата е там, че водата отива, където иска да иде и си търси нивото, тъй че както ми разправяха, приливът сринал долния край и всичко рухнало. Едва ли е взел достатъчно злато да изплати цената. Та значи когато магьосникът направил онзи мехур, малко протекло и можело да се видят мехури на повърхността. За тази история ми напомня онова там.

Мартин и Брендан се спогледаха.

— Прехвърляне на Горчивото море под водата? — попита Брендан.

— Възможно ли е изобщо? — зачуди се Мартин. — В смисъл, неподвижен мехур. Мъже, които се гмуркат в мехура и след това копаят нагоре в планината… — Въздъхна. — Трудно ми е да повярвам на тази история. Откъде са копаели тунела? Би трябвало да са започнали някъде ей там. — Посочи на югозапад и се надвеси над зъберите, за да види по-добре. — Щяхме да видим някого на брега, който да опитва такъв изкоп. — Поклати глава.

— Приказката е чудесна, старче, но дори толкова близо до града копаенето под Горчиво море е непостижимо за цяла армия джуджета за толкова кратко време.

— Армия джуджета ли? — рече старият началник на пристанището. — Никога не съм срещал джудже.

— Аз съм срещал, но не това е въпросът — каза Мартин. — Виж, ако можех да си пожелая тунел… — Щракна с пръсти.

— Магически тунел? — каза Брендан.

Мартин изглеждаше притеснен.

— Тук май наистина ни трябва магьосник, нали? — попита Брендан.

Мартин погледна брат си и кимна.

— Неслучайно херцозите на Крудий са имали лични магьосници. — Загледа се отново във водата. — Не вярвам в града да се намери гмурец, когото да можем да пратим долу да огледа.

Старият Балвин отвърна:

— Не, нямаме много тъдява, а малкото, които имахме, заминаха с войската на херцога на юг. Може да опитате да намерите някого, но повечето няма да се гмурнат толкова близо до града. Водите са доста опасни, с онова течение на югозапад и скалите на югоизток, щом подмине човек ей онзи плаж. Няма причина за гмуркане, освен за вадене на корабни останки. И видимостта не е голяма. Но мога да ви намеря начин да се огледа, ако сте готови да идете дотам с гребане. Замълча, после изведнъж се усмихна. — Ей сега се връщам. — Обърна се и бързо се отдалечи.

След десетина минути се върна, понесъл нещо като голямо дървено ведро.

— Това може да помогне — рече и го подаде на Мартин.

Мартин го обърна и видя, че дъното му е прозрачно.

— Какво е това? — попита и почука прозрачното стъкло. При удара то издаде тъп звук.

— Не знам точно. Някакъв вид кристал. Много по-здрав е от стъкло. Един гмурец, Пиви, го използва извън залива, покрай линията на прилива, когато един кораб се разби. Много е удобно. Други момчета скачаха от лодките да търсят, а Пиви и неговите гребяха наоколо, гледаха долу през това и щом видеха нещо, момчетата се гмуркаха точно към него.

Мартин и Брендан се спогледаха и по-малкият брат каза:

— Аз ще отида.

Мартин кимна. И тримата братя бяха отраснали на морския бряг и според традицията на Крудий бяха чиракували за кратко във всеки занаят в херцогството, включително в рибарството. Хал беше най-добрият моряк от тримата, Мартин — най-добрият в поправянето на лодки и в преценката за времето, а Брендан беше най-добрият рибар и гмурец.

— Вземете лодка и тръгнете от брега ей там… — Балвин посочи на югоизток, към старото укрепление, — и няма да ви се налага да се провирате през всичките изгорели пилони и отломки.

— Ще ми трябва човек, който да гребе, докато гледам — каза Брендан.

— Най-малкият син на Пиви служи в градския сбор. Братята му се гмуркат, докато той и татко му гребат. Лодката му още е в навеса им. Ще ида да ви го доведа. Казва се Евард, но всички го наричат Нед.

— Ще се срещнем при главната порта — каза Брендан, кимна на брат си и Бетани, а след това импулсивно целуна Лили по устните.

Тя едва не залитна от тази внезапна проява на обич и възкликна:

— Олеле!

Страните ѝ се изчервиха, щом се загледа след бързо отдалечаващия се млад благородник.

Бетани се беше ококорила, а Мартин полагаше всички усилия да не се засмее. След малко Бетани каза:

— Е, мисля, че той току-що ти даде да разбереш какво точно изпитва.

Лили наведе глава и се опита да прикрие усмивката си.

— Чудя се дали Джордж видя това?

Бетани присви очи.

— Нима?

— Харесвам и двамата — каза Лили.

Мартин се засмя.

— Ако преживеем някак всичко това, Брендан един ден ще бъде барон на Карс.

— О? — каза Бетани.

Мартин погледна към портата, където Брендан вече говореше с някакво дебеловрато момче със зле скроена туника на градската стража.

— Хал ще има нужда от мен в Крудий повече, отколкото в Карс, най-вероятно да командвам гарнизона в Джонрил. Тъй като нямаш братя, на Хал се пада, с разрешението на принца на Крондор, да назначи някого в Карс, след много, много години, когато баща ти си отиде.

На лицето на Бетани се изписа тревога.

— Да можех да знам как е той.

Мартин продължи с привидно безгрижен тон:

— Тъй че ще е или племенникът на дребен служител в Ябон, или барон.

— О, и двамата са много сладки — каза Лили.

Мартин се засмя.

— Послушай сърцето си тогава, скъпа Лили. Но бъди добра с онзи, чието сърце разбиеш.

Лили го погледна угрижено.

— Стига всички да преживеем тази предстояща война и брат ми да не се удави — добави Мартин.

Всички извърнаха погледи към Брендан и момчето на Пиви.

Брендан и Нед Пиви забързаха по зацапаните със сажди камъни на улицата под стената, единственото останало от предградието. Кешийските нападатели се бяха постарали да изгорят всичко над линията на прилива от стената до най-дългия кей. Малкото скелета и греди, останали след пожара, бяха рухнали при първата гръмотевична буря, поразила града след нападението, и целият район миришеше на мокро изгоряло дърво.

Нед поведе Брендан надолу към североизточния ъгъл на каменния кей, а след това нагоре по малка уличка с обгорели къщи от двете страни. Все още бяха сравнително непокътнати — тъй като не бяха точно пред градските порти, кешийските нападатели не ги бяха изгорили до основи.

— Тате държеше лодката ей там — каза Нед ѝ посочи навеса зад една от сградите. — Мама ще припадне, като види какво са направили тия кешийци с къщата ни.

Спря до навеса и отвори вратата. На две дървени магарета лежеше обърната лодка.

Беше малка, десетина-дванайсет стъпки дълга, което беше добре, защото до водата имаше доста път. Обърнаха лодката, Брендан сложи ведрото за гледане в нея и бързо я отнесоха до брега.

Мехурите клокочеха на триста крачки от тях. Брендан не беше сигурен, но му се стори, че кипят по-силно.

Качиха се в лодката — Брендан при носа, а синът на гмуркача — на греблата, и Брендан каза:

— Дай към мехурите.

Скоро се озоваха точно в средата на бълбукащата вода. Брендан пусна ведрото във водата, натисна го силно надолу, за да не се обърне, и погледна през него.

Отначало не можа да различи нищо, освен мехурите, удрящи се в кристалното дъно.

— Наврете си лицето вътре — каза Нед — и ще виждате по-хубаво.

Брендан последва съвета на опитния гмурец. Ведрото бе достатъчно голямо, за да побере лицето му, а навеждането всъщност му помогна да го задържи на място. В първите няколко мига тъмнината долу и пяната от мехурите объркваха зрението му, но скоро започна да различава форми и движения.

Някакви същества щъкаха по морското дъно, може би на сто стъпки под лодката. Приличаха на жаби, с човешки ръст, с широки рамене и тясна долна част на тялото, с дълги крака и ръце. Светлината беше много смътна и разстоянието много голямо, за да се различат повече подробности, но от самата гледка Брендан настръхна.

Съществата разпенваха морското дъно. Нямаше никакъв магически тунел или мехур, изпускащ въздух, но имаше нещо заровено под тинята и те го разчистваха. Бяха като разбунен мравуняк — непрекъснато се движеха по все по-разширяващия се отвор. Разпененото морско дъно изпускаше мехури и те объркваха гледката му още повече.

Успя да зърне нещо под неуморно движещите се същества и се зачуди какво е. За миг си помисли, че може да е някаква древна статуя с огромни размери или някакъв паметник.

Вдигна глава от ведрото и погледна към брега на запад. Там нямаше нищо необичайно. Откъде бяха дошли тези същества? Беше ли това част от някакъв план на кешийците да завземат града? Отново погледна през ведрото. За миг му се стори, че далече долу може да различи някакво очертание, но след това то се скри от завихрилия се облак тиня — съществата я загребваха с големите назъбени плавници в края на ръцете си. Брендан пресметна от колко време беше забелязал тези мехури от града и реши, че съществата се трудят от няколко часа, може би от късния следобед или ранната вечер на предния ден. Надникна отново в сумрака долу.

Наистина беше гигантска статуя, реши той, защото видя нещо като лице. Не беше човешко, но Брендан беше слушал за статуи в Кеш с животински глави, древни богове на пустинния народ.

А след това видя как нещо се раздвижи — не бяха работниците, а сякаш главата на статуята леко се извърна. Опита се да премести ведрото, за да види по-добре, но мехурите скриваха гледката му.

След малко успя да различи очертанията на око и скула, ръба на нос и част от самия нос.

А после окото се отвори — огнено червено кълбо — и се взря в Брендан.

Изведнъж съществата, които разчистваха тинята по дъното, спряха да се движат и погледнаха нагоре към лодката. Брендан вдигна рязко глава и извика:

— Греби към брега! Бързо!

Момчето задърпа рязко греблата и лодката почти полетя към брега. Брендан се изправи и Нед извика:

— Сядайте, сър! Ще ни обърнете!

Брендан извади меча си и викна:

— Каквото и да стане, не скачай във водата!

Лодката подскачаше като обезумяла.

Първото същество стигна до повърхността едва на няколко разтега зад нея и главата му се показа над водата.

Жабешкото същество се огледа, видя Брендан и Нед и големите му изпъкнали очи се втренчиха в тях. След това то изгъргори, гмурна се под водата и заплува бързо към кърмата на лодката.

Брендан се изуми от бързината, с която съществото се носеше под водата. Успя да види и още няколко, които се плъзгаха под повърхността към тях.

Първото жабешко същество стигна до лодката и две зелени ципести ръце с дълги зелени нокти се пресегнаха и се вкопчиха в нея. Брендан замахна и посече няколко пръста, щом съществото започна да се издърпва нагоре. Болезненият вик излезе повече като влажно гъргорене и звярът жаба се пусна и потъна.

Следващото същество не направи усилие да се качи на борда — вместо това скочи от водата като делфин, затанцувал на опашката си, и започна да пада върху тях.

Най-малкият брат на новия херцог на Крудий не беше кален в битки воин, но онова, което бе видял през последните няколко седмици, стигаше, за да подложи на изпитания и ветеран, а и той знаеше, че пред каквото и да се е изправил, най-лошият му избор ще е да се поддаде на паниката.

Така че замахна с все сила и посече съществото в рамото. Едва не изгуби равновесие, но успя да се задържи на крака и викна на Нед:

— Греби!

От водата изскочи ново същество. Брендан посече странично, отсече жабешката му глава и отблъсна връхлитащото тяло с лявата си ръка.

Съществото не беше голямо, едва наполовина на височината на Брендан, но сблъсъкът бе достатъчно силен, та той да политне назад. Натресе се в дъното на лодката и тя се разклати опасно. Нед продължаваше да гребе с всички сили.

Над Брендан се появи друго същество и той инстинктивно заби нагоре с меча. Създанието се наниза на острието и запляска отчаяно, като издаваше хрипливи къркорещи звуци. Вонеше на гнила риба и тиня и кожата му беше слузеста. Брендан го махна от себе си с отвращение.

Още двама от морските обитатели се опитваха да се вкопчат в лодката. Не успяха, но Брендан не се съмняваше, че ако я обърнат, двамата с Нед ще са мъртви само секунди след като паднат във водата.

Засече с меча по пръстите на съществата и те се пуснаха. Нед продължаваше да гребе.

Брендан виждаше още вълни отзад във водата, но след малко жабешките същества се отказаха да ги преследват.

— Май гледат по-скоро да ни прогонят, отколкото да ни хванат — каза той.

— Какви са тези същества? — попита Нед.

Набитият младеж беше пребледнял. Продължаваше да гребе настървено все едно продължаваха да ги гонят.

— Не знам. — Брендан посочи към носа на лодката зад Нед и добави: — Наближаваме брега. Греби по-полека.

Нед отвърна с усмивка, но на ръба на паниката:

— Познавам брега, сър, не му мислете изобщо.

Пепелявото му лице обаче издаваше колко е уплашен.

Някой при градската порта беше наблюдавал внимателно, защото щом издърпаха лодката на пясъка, шестима конници спряха при тях — всичките от Крудий. Брендан махна на най-младия, приблизително на неговите години.

— Уилям, помогни на Нед да прибере лодката в навеса. — Уилям скочи от седлото и му подаде юздите, а Брендан се обърна към Нед. — Добра работа, войник.

— Благодаря, сър. — Усмихна се за миг, но после се обърна към морето, където ги бяха преследвали водните същества, и лицето му отново стана мрачно.

— Знам — каза Брендан.

После яхна коня и без повече думи пое към градската порта.

Мартин изслуша доклада на Брендан в кабинета на кмета, който бе секвестирал за свой команден център. Кметът, капитан Болтън и двамата старши сержанти, Ръдър и Магуин, слушаха напрегнато, началникът на пристанището Балвин и Нед Пиви също бяха там. Мартин знаеше, че зад вратата Бетани и Лили кипят от яд, че не са поканени, но бе решил, че стаята е достатъчно препълнена. А и честно казано, нямаше представа как щяха да приемат новините. Беше дошъл до това заключение още преди да чуе доклада, само като видя колко е уплашен брат му, а сега, след като чу за видяното от Брендан, се радваше, че е направил този избор.

Мартин се обърна към Балвин.

— Чувал ли си някога за същества като тези?

Старецът се изсмя горчиво.

— Вие сте човек от крайбрежието, млади лорде! Мислите ли, че ако някой беше видял такова нещо, ако някой беше говорил за него, било то пиян или трезвен, нямаше да се разказва по всички кейове, във всеки дюкян или във всяка пивница оттук до Островите на залеза? — Помълча и добави: — Чувал съм за много неща, от големи влечуги, които могат да глътнат цял кораб, до кит, голям колкото планина, за кораби, хванати в спокойно море и погълнати от ядяща дърво риба, за остров някъде в безкрайното море с вулкан, който бълва злато… Чувал съм всички приказки, които един стар моряк може да чуе, но освен ако ония неща, които брат ви е видял, не са били цицести красавици от кръста нагоре с рибешки опашки, русалки от приказките, то не, не съм чувал за нищо, което поне малко да прилича на това. Определено не и за рибешки мъже с жабешки глави, каквото и да са те. — Старецът сниши глас. — Нито за нещо, което спи под тинята, нито за демонско червено око.

— Каквото и да е, трябва ни магьосник, и то могъщ — заяви Мартин.

— Магьосник ли? — попита Брендан.

— Готов съм да се обзаложа, че съществата, които са изравяли онова нещо, не са естествени. Някой кешийски заклинател някак си е… не знам, призовал е чудовището с волята си. Или го е намерил заспало и го събужда… — Погледна кмета и капитан Болтън. — Сигурни ли сте, че в града няма владелци на магия?

Кметът го погледна едва ли не с извинение.

— Минавали са разни шарлатани и фокусници, вещици с техните амулети и любовни билета. Не че ги гоним, но и не ги окуражаваме да се задържат.

— Значи не сте гостоприемни? — каза Брендан.

— Трябва да разберете — отвърна кметът. — Ние сме едно от най-оживените пристанища на Горчивото море. Ние сме порталът към Ябон и всичко, което пътува натам или към Ламът, минава оттук, както и всичко, което напуска херцогството, минава през нас. Такова движение означава много моряци и много злато.

— Което означава много хищници — каза Мартин.

— Е, ако се знае, че не обичате магьосниците, може би те просто не обявяват занаята си — подхвърли Брендан.

Мартин кимна.

— Идете до хана, и проверете за някой, който би могъл да помогне. — Обърна се към Болтън. — Вземи малък патрул и ако чуете някакви слухове за вещици или заклинатели в колиби или пещери в околностите, идете и проучете. Проверете всички околни села, ако някои все още се обитават, и разпитайте там. — Извърна очи, сякаш можеше да зърне през стените клокочещата вода в залива. — Трябва да разбера срещу какво воювам. Ако това е някакъв звяр, който кешийците се канят да обърнат срещу нас… — Гласът му затихна и само брат му можа да долови страха му. — Трябва да разбера какво има там.

8.

Нападение

Ханът беше претъпкан.

Брендан едва успя да влезе — такова гъмжило беше. Щом се върнеше при Мартин, щеше да го посъветва да отворят друга сграда, може би някой от складовете наблизо, за да приютят там част от хората. При толкова гъста тълпа тук всеки момент щеше да избухне кръчмарски бой. Нещо повече, след като нямаше какво друго да правят, повечето хора в гостилницата само пиеха, а помещение пълно с пияни си беше живо бедствие.

„Как да започна?“ — помисли си Брендан. Не можеше просто да се качи на масата и да попита има ли магьосник в гостилницата. Тръгна бавно през тълпата, като се стараеше да не бутне някой с чаша в ръка, и заоглежда лицата. Занаятът на почти всеки, който погледнеше, беше ясен: колари от Севера, търговци от Свободните градове. Един тип го изгледа вторачено и Мартин си спомни, че беше разказвачът менестрел, който се беше опитал да убеди кмета да му разреши да пее за вечерята си в кметската къща, докато той не го отпрати.

В дъното на помещението имаше две маси, едната заета от четирима мъже, а другата от странна компания от двама елфи, нисък мъж, който приличаше на кешиец, и възхитителна на вид жена, която му се стори някак позната. Зачуди се какво е странното в четиримата мъже. Носеха пътни облекла с добра кройка и от хубав плат, но не особено фини. Никой не изглеждаше въоръжен, но макар и млад, Брендан беше научил, че всеки може да скрие няколко ножа по тялото си. А после две неща го поразиха едновременно: косата им беше подрязана еднакво — вместо да е дълга над ушите, както я носеха повечето бедни работници, или късо подкастрена и грубо окълцана, тези мъже изглеждаха добре подстригани, като богати търговци или придворни. Другото, което го порази, беше, че макар да седяха заедно, четиримата като че ли се стараеха упорито да не си обръщат внимание: преструваха се на непознати, които случайно са се озовали на една и съща маса. А после погледна надолу и видя, че носят еднакви ботуши.

Зави и се приближи към другата маса. Двамата елфи и приятелите им бяха забелязали приближаването му и жената се беше втренчила в него. Щом стигна до масата, тя каза:

— Мартин?

Той се усмихна.

— Мартин ми е брат. Често ни бъркат.

Жената отвърна на усмивката му.

— Значи си Брендан тогава.

— Да — отвърна той и усмивката му се смени с любопитство.

— Познавам ли ви, лейди?

— Беше много малък, когато за последен път посетих Крудий — каза тя. — Повечето време прекарах с баща ви и с най-големия ти брат. Как са те?

Лицето на Брендан помръкна.

— Загубихме татко във войната, а за Хал за последен път чухме, че е в Ролдем, в университета.

— Аз съм Миранда — каза тя и стана.

— Жената на Пъг? — попита Брендан. — Значи сте точно тази, която ни трябва. Елате с мен, ако обичате.

Тя погледна другите и Накор рече:

— Върви. Ние ще се оправим. — Сви рамене и тя разбра, че има предвид четиримата мъже.

— Не мога да повярвам на късмета си, че ви намирам тук — каза Брендан.

Към тях се извръщаха глави — хората наоколо чуваха разговора им.

— Да поговорим навън, а? — предложи Миранда.

Преди да успеят да стигнат до вратата, звук разцепи въздуха, звук несравним с нищо чувано в историята на този град.

Беше гневен рев, толкова силен, че сградата се разтърси и от тавана запада вар. Все едно земетресение разтърси града.

Няколко от по-пияните посетители изпопадаха. Някои се свряха под масите, а други напънаха към вратата.

Брендан се задейства без колебание — извади меча си и блъсна с дръжката в корема един, който се опитваше да хукне към изхода.

— Сядай! — извика и перна друг по брадичката.

За кратък миг напорът спря. Брендан можеше да е млад и слаб, но беше с меч, а най-доброто, което имаха тези пияници, беше нож на колана.

Щом мъжете в гостилницата се стълпиха към вратата, четиримата мълчаливци в дъното на хана станаха и като един развързаха халатите си и ги смъкнаха. Отдолу и четиримата бяха облечени еднакво — тъмночервени туники и черни панталони до високите до глезените ботуши. На шиите им висяха амулети, а в центъра на амулетите блестеше червен скъпоценен камък.

— Олеле — каза Накор и се обърна към Аркан и Калис: — Моля ви, убийте ги онези четиримата. Бързо!

Калис помисли за миг, но Аркан се задейства без колебание. Каквото и да бяха тези безименни човешки същества, той се беше озовавал сред същества на силата достатъчно пъти в живота си, за да разбере, че дребният мъж и високата жена са много по-страховити и опасни, отколкото изглеждат. Нещо повече, беше наблюдавал онези четиримата от другата страна на залата по-внимателно от другите и вече имаше твърдото усещане, че не само са опасни, но и че нещо в тях не е наред. Беше все едно да се натъкнеш на болно животно в дивите лесове. Отначало може и да не прецениш какъв точно е проблемът, но бързо разбираш, че не е здрава мечка или сърна. Все едно беше дали животното е бясно, отровено, ранено от предишна борба — просто разбираш, че трябва да го убиеш колкото може по-бързо, за да не зарази други животни.

Втората стрела на Аркан вече бе изпъната до ухото му, когато първата порази един от четиримата мъже в шията и го уби мигновено. Пусна я, докато Калис изстрелваше първата си, и вторият и третият мъж издъхнаха. Последният вече бе започнал заклинание. Третата стрела на Аркан сложи край на монотонния му напев.

Избухна суматоха и тълпата пак занапира към вратата.

Миранда награби най-близкия до нея мъж, много пиян на вид колар, без никакво видимо усилие го вдигна за предницата на туниката и го запокити в тълпата, като повали няколко души. После викна на Брендан:

— Навън!

Единият от двамата градски стражи, поставени на пост, още съвсем младок, попита:

— Сър? Да ги пуснем ли да излязат?

— Да — каза Брендан и се дръпна встрани, последван след миг от Миранда.

Последва взрив от тела през вратата — хората, държани в хана от няколко дни, се заизсипваха на порой.

Другият страж, престарял мъж с окапали зъби, рече:

— Какво да правим, млади господарю?

— Гледайте да не ви стъпчат — отвърна Брендан.

Ревът, който бе предизвикал суматохата, се повтори — идваше откъм залива.

— А онова какво е, млади господарю? — попита старият страж.

— Ще се погрижим за онова — закани се Миранда.

— Знаеш ли какво е? — рече Брендан.

Тя кимна.

— Даже прекалено добре. — Тонът ѝ не оставяше съмнение, че разкритието няма да му хареса.

— Ами тия типове, сър? — попита по-младият войник, докато последните обитатели на хана напускаха сградата.

— Оставете ги да се пръснат, стига да не създават неприятности. Ще ги съберем по-късно, ако оцелеем — отвърна Брендан. — Няма къде да идат, тъй че или ще са на стената да се бият, или ще се върнат тук да пият. Просто се погрижете никой да не излиза от северната порта.

Младият войник отдаде чест и затича натам.

Накор излезе с двамата елфи и каза:

— Кешийски Господари на демони.

Миранда кимна и попита:

— Мъртви?

— Да — отвърна дребосъкът. — Приятелите ни елфи са много ефикасни.

— Е, един проблем е решен, но друг започва — каза Миранда. — Хайде, към стената!

— Да, мога да го усетя — рече Накор.

— Какво усещаш? — попита Аркан.

— Не се притеснявай — отвърна му Накор. — Скоро ще трябва да убиеш доста човеци!

— Просто гледай да са от другата страна на стената — каза Калис, щом затичаха.

Брендан тичаше колкото му сили държат и взе стъпалата по две наведнъж. Стигна горе, мина покрай Бетани и Лили и докато се провираше между струпаните войници към брат си, завика:

— Върнете се на постовете си! Може да са повече от един…

Спря, като видя какво са зяпнали всички. Един войник наблизо, с табарда на Крудий, рече:

— Моля се да не са повече от един, милорд.

Друг, от градското опълчение, каза:

— И един май ще е повече от достатъчен, милорд.

Това, което виждаха, беше чудовище, извисено на двайсет стъпки над водата — и крачеше бавно към портата. Главата приличаше на кръстоска между гущер и маймуна, но беше покрита с люспи и имаше уши като ветрила, изпънати Назад. По гърба му минаваше назъбена перка като на риба меч. Тялото му беше грубо човешко на вид, раменете и гърдите бяха огромни и ръцете завършваха с нокти, дълги като мечове. Вонята, която излъчваше съществото, беше почти убийствена дори от толкова далече, сякаш всичко мъртво на морското дъно беше събрано и някак слепено в съществото. Докато се надигаше бавно от залива, от него се заизлива вода и слънцето заблещука по люспите му. Чудовището стигна до най-плитката част на залива, която все пак бе достатъчно дълбока, за да докарват големи лодки и салове товар на кея. Водата едва стигаше до средата на бедрата му.

— Богове — ахна Мартин. — Какво е това?

Далече зад съществото се появиха лодки, поне петдесет. Брендан погледна към западния път за Крудий и видя в далечината облаци прах и знамена.

— На кешийците, изглежда, им омръзна да чакат.

— Искат това чудовище да събори портите — каза Мартин. — А след това да ни ударят с пълна мощ.

Обърна се към брат си и видя жената, застанала зад него.

— Миранда?

— Помниш ли ме? — рече тя.

— Разбира се. И се появяваш тъкмо навреме. — Посочи гигантското същество. — Можеш ли да направиш нещо?

— Това е воден демон! — извика Накор почти възторжено.

— Воден демон ли? — попита Брендан. — Не знаех, че има такива.

— Всякакви демони има — отвърна Накор почти шеговито. — Вода, въздух, земя, огън — това са стихиите. Някои демони са много умни, други — много глупави. Демонското селение е много объркано място, дори за демоните.

— Говориш все едно знаеш много… — каза Мартин и погледна Миранда.

— Накор — подсказа му тя.

— Накор — продължи Мартин. — Какво да правим с този обаче?

Съществото вече се изкачваше между изгорелите кейове.

Изрева отново и хората по стените се присвиха, защото камъните под краката им затрепериха. Демонът погледна първо в едната посока, после в другата, сякаш търсеше нещо или някого.

— Ако имахме призовник на демони, можеше да го овладее или прогони, но за съжаление току-що убихме един — каза Накор.

— Какво? — попита Брендан.

— Онези четирима кешийци бяха от някакъв орден или култ.

— Това го разбрах и сам.

— Единият от тях беше призовник, със сигурност. Другите трима бяха негови послушници или охрана.

— Стрелци! — извика Мартин.

Стрелците се надигнаха и опънаха лъковете.

— Спестете си стрелите — каза Миранда. — Само ще го раздразнят.

Съществото направи още една крачка, вдигна стъпало, сякаш размишляваше дали да стъпи на кея, после бавно го спусна във водата. Изрева, спря се и се огледа объркано.

— Какво прави? — попита Мартин.

— Търси този, който го е призовал — каза Накор. — Четирима мъже, макар и само един да е призовник, означава, че е нужна много могъща дарба, за да се докара тук и да се контролира. Призован е оттам — посочи той към залива, — защото там е единствената достатъчно дълбока вода.

— Под тинята — уточни Брендан.

— Не обича да е във въздуха, още по-малко обича сушата, а мрази огъня — каза Накор.

— Дали да не използваме горящи стрели? — попита Мартин.

— Само ако наистина искате да го раздразните — каза Миранда.

Призованият демон чакаше и поглеждаше ту едната страна на залива, ту другата.

— И сега какво? — попита Мартин.

— Когато му омръзне да чака да му кажат какво да прави, ще реши дали е повече раздразнен от това, че е тук, или е гладен — отвърна Миранда. — Ако е първото, може да реши да разруши града от яд, или може да се обърне и да заплува към открито море, за да търси храна.

— Този е доста глупав — каза Накор. — Ако не го дразним, може просто да си потърси храна. Вероятно ще изяде половината риба в Горчивото море и всеки кораб, който му падне. — Посочи дългите лодки, които се приближаваха зад съществото. — Ако там на някоя лодка има друг Господар на демони, скоро ще го разберем.

— Може ли да бъде прогонен магически там откъдето е дошъл? — попита Брендан.

— Само от Господар на демони — отвърна Накор.

— Или ако го убиеш — добави Миранда.

— Ти можеш ли да го убиеш? — попита Мартин. — С магия?

Миранда погледна Накор. И двамата знаеха отговора.

Истинската Миранда почти със сигурност щеше да премахне това същество, рано или късно, макар и не бързо и чисто, но Детето знаеше онова, което беше знаела Миранда, само на теория. Знаеше заклинанията, които би приложила Миранда, но не можеше да ги използва. Но пък като „Детето“ бе научила своята бойна магия.

— Не — отвърна Миранда и скочи на един от зъберите. — Ще трябва да го направя по обичайния начин.

— Какво?! — Мартин се пресегна да я спре, но тя вече беше скочила от стената.

— Луда ли е? — възкликна Брендан.

— Обикновено — отвърна Накор, загледан надолу към Миранда, която се бе приземила невредима.

— Удивително — каза Мартин. — Би трябвало да стане на пихтия.

— Именно — съгласи се Накор.

Миранда се наведе, хвана полите на роклята си, дръпна ги нагоре и ги затъкна в кожения колан, който носеше, както правеха рибарките по бреговете във всяка страна.

— Не са бойни дрехи, но ще свършат работа — каза Накор и добави ухилено: — Винаги съм смятал, че има чудесни крака.

Двамата братя изгледаха дребния комарджия с изражения, които издаваха, че вече го смятат за напълно луд.

Миранда се изправи, вдигна високо ръце и подхвана заклинание. След това пристъпи напред. Докато крачеше към демона, започна да извлича енергии около себе си. Всички на стената настръхнаха, все едно наблизо беше паднала мълния. Миранда изпъна ръце, присви пръсти и ноктите ѝ започнаха да се удължават.

— Какво прави? — попита Мартин.

— Фокус — отвърна Накор. — Гледай.

Водният демон спря да оглежда хоризонта за онзи, който го бе призовал, и впи очи в Миранда. В нея имаше нещо, което определено бе разпознал. Формата беше чужда, но миризмата на сила, която се излъчваше от нея, му беше позната. Друг демон идваше към него — и не беше от водния вид.

— Голям е, но породата му е глупава — каза Накор от стената. — Не знае къде е, нито защо е тук, но вече е забравил всичко друго, освен че има някой, с когото да се бие.

— Но той е пет пъти по-голям от нея! — каза Брендан.

— Е — каза Накор, — тя е по-малка, но е много по-умна и има много номера.

Миранда скочи нагоре и в невероятна дъга полетя във въздуха право към гърлото на водния демон. Кацна върху него и сякаш зарови в плътта му с ръце и крака, задра и закъса, дори оголи зъбите си.

Нападението стъписа демона и той залитна няколко стъпки назад и едва не изгуби равновесие. Изрева и започна да бъхти по-дребния си противник.

— Захапе ли, е като булдог — каза Накор.

Най-сетне глупавият демон успя да се докопа с едната си ръка около ръцете на Миранда и дръпна силно. Изтръгна ноктите ѝ от тялото си и над водата и кея плисна фонтан от кръв. После с другата си ръка я издърпа и преди тя да успее да сграбчи ръката му, я запокити в камъните на улицата и тя се хлъзна назад чак до портата — удари се в нея толкова силно, че всички горе го усетиха.

— Богове! — възкликна Мартин. — Той я уби!

— Не мисля — отвърна ухилено Накор. — Много е корава и знае много номера, нали ти казах.

Водното същество се поколеба и вдигна ръка към раната на врата си. Опипа я, изохка от болка и отдръпна окървавените си пръсти. Подуши ги, огледа ги и отново изрева от гняв.

За изумление на всички наблюдаващи от стената, Миранда се изправи и затича към водния демон. После пак скочи към чудовището.

— Това може да отнеме повечко време — каза Накор.

— Не знам дали имаме толкова — отвърна Мартин. — Вижте.

Кешийците на западния път вече настъпваха в строй, а дългите лодки завиваха към югоизточния бряг и пътя.

— Как го правят това? — попита Мартин и посочи лодките. Те нямаха гребци, но се движеха бързо.

Брендан посочи кърмата на най-предната лодка и отвърна:

— Бутат ги жабешките същества, за които ти казах!

Мартин се вгледа и видя вълнички зад всяка лодка.

— Стрелци! — извика той. — Един на всеки трима, бегом към югоизточната стена! — Махна на Джордж Болтън. — Поеми командването на другата стена. Не стреляйте, докато кешийците не влязат в обхват!

Болтън отдаде чест, обърна се и тръгна след стрелците. Знаеше не по-зле от Мартин, че ако кешийците се укрепят на югоизточния път и могат да щурмуват източната порта, защитниците няма да са в състояние да бранят и нея, и главната.

Накор гледаше умислено дерящата със зъби и нокти водния демон Миранда. Беше много по-силна, отколкото предполагаше сегашното ѝ състояние, знаеше той, и можеше да понесе голям пердах, преди магическите ѝ защити да поддадат. Все пак винаги съществуваше възможността нещо да се обърка и да остане безпомощна пред чудовището. На всичко отгоре след по-малко от две минути първите кешийци щяха да стъпят на брега и нямаше как да се предвиди какво може да стане след това. Явно имаха повече от един владелец на магия с тях, сигурно повече от четиримата, убити в хана. Някой трябваше да е останал на далечния бряг или в една от лодките в ариергарда, за да кара водните същества да тласкат лодките. Също така Накор бе убеден, че лодките просто са плували покрай брега и са останали незабелязани благодарение на някаква засланяща магия, заклинание за сливане или невидимост, което им бе позволило да се появят внезапно.

Изведнъж се усмихна и каза:

— Имам чудесна идея.

— Ще я приема с охота — каза Мартин.

Накор се обърна към едно момче, което държеше горяща факла до буре с масло.

— Дай ми тая факла. — Беше се ухилил безумно. Ако нападателите стигнеха до портата, щяха да бъдат посрещнати с огнена смърт от стената.

Момчето му я подаде.

Преди Мартин да е успял да отвори уста, Накор скочи от стената. Мартин, Брендан и другите се наведоха и видяха как дребният мъж стъпи с лекота на земята.

— Как го правят това? — попита Мартин.

— Представа нямам — отвърна Брендан.

Накор затича към водния демон и Миранда. Налетя с вик към демона и успя да се приближи достатъчно, за да опърли краката му с горящата факла.

Чудовището зави от болка и гняв. Запокити с все сила Миранда към градската стена за втори път и насочи цялото си внимание към досадния дребосък с факлата. Накор скочи ловко настрани, а водният демон вдигна огромно стъпало от залива и водата се изля по него на порой. Накор се извърна към Миранда и извика:

— Стой на място! Имам идея! Намери последния владелец на магия!

Водният демон вдигна и другия си крак от водата. Вече беше напълно излязъл на сушата.

Миранда бавно се изправи и вдигна ръка да покаже, че е разбрала.

Накор се втурна напред и мушна с горящата главня към крака на съществото. Чудовището нададе вой, вдигна огромното си стъпало да го премаже, но той пъргаво скочи настрани, шмугна се отново напред, опърли го отново, след което се обърна и побягна.

Залъкатуши нагоре по склона на хълма, като притичваше ту надясно, ту наляво, а понякога спираше, колкото да се втурне назад и да перне водния демон с факлата. Демонът беше изненадващо бърз за големината си, но Накор винаги се оказваше извън обхвата му.

Въздухът изведнъж се изпълни със стрели — кешийският командир на хълма бе разбрал какво цели Накор. Който и да трябваше да командва този демон, явно не го правеше и чудовището вече представляваше заплаха за собствените му сили.

Накор сякаш успяваше по някакъв удивителен начин да се промушва между летящите стрели, а когато една все пак го улучи, отскочи назад все едно бе поразила невидим щит. Радостните му врясъци сякаш още повече ядосваха водния демон, който удвои усилия да докопа влудяващия го дребосък.

С вик на нескрито ликуване Накор се обърна и затича право към кешийската армия.

— Той е луд! — възкликна Мартин.

Калис, който беше познавал Накор години наред, рече:

— Мнението ви едва ли е уникално, но съм го виждал да прави още по-безумни неща.

Брендан изгледа елфския принц и каза:

— По-безумни от това?

— Веднъж ядоса нашественическа група магьосници толкова, че едва не изгориха половин град, докато се опитваха да го гръмнат с огнени мълнии. — Поклати глава и добави: — Този дребосък винаги намира още нещо, с което да изненада всички.

Брендан погледна надолу и видя, че Миранда е станала. В същото време тя погледна нагоре и посочи далечния югоизточен ъгъл на залива, мястото, където Брендан и Нед Пиви бяха спуснали лодката си. Брендан ѝ махна с ръка да покаже, че е разбрал, и се обърна към брат си.

— Кешийците обръщат, за да слязат на брега, ето там. — Посочи тясната ивица на изгорелия кей пред скалите, които отделяха кея от пясъчния бряг. — Ще ни запушат!

Мартин се забави само за миг.

— Няма да чакаме на стената! Вземи всеки, който може да язди, особено стрелци, и устройваме посрещане на кешийските ни гости. Ако нечий ботуш стъпи на камъните, искам мъжът да е мъртъв, преди да е направил втора стъпка!

Брендан слезе колкото може по-бързо и вече викаше за конници, които да тръгнат с него. Скоро с него поеха трийсетина мъже и Мартин бързо преоцени позицията си. Дотук не беше загубил никого, а кешийският боен план беше напълно разстроен. Вече беше ясно, че чудовището е трябвало да разбие портата при югозападния ъгъл на града, за да отвори път на кешийците да щурмуват от хълма от запад, докато друга сила щеше да атакува източната порта, след като завладеят брега с лодките.

Погледна стоящите наблизо Бетани и Лили и потисна внезапния си подтик да им заповяда да слязат от стената. Знаеше, че ще е губене на време и енергия в спор с упоритата дъщеря на графа на Карс, а макар да можеше и да успее с Лили, след като Бетани откажеше да отстъпи, най-вероятно и Лили щеше да упорства. Каза само:

— Вие двете, постарайте се да сте полезни и идете ей там.

— Посочи към югоизточния ъгъл на главната крепостна стена.

— Ако Брендан и бойците му бъдат принудени да се оттеглят, осигурете им прикритие.

Бетани огледа лицето му за миг, сякаш преценяваше дали се опитва да я изкара извън опасността, или ѝ дава важна задача. После кимна и поведе Лили към ъгъла на стената.

Мартин отново насочи вниманието си към битката отвън.

Миранда едва се съвзе от сътресението. Можеше да използва много от магическото си умение, за да сътвори някаква тайнствена броня, но и това едва ли щеше да я спаси от въздействието на толкова мощния сблъсък. Погледна надясно, видя безумния бяг на Накор право към кешийската линия и за кратък миг двата аспекта на съществото ѝ, Детето и Миранда, се удивиха на непонятното уж поведение на дребния комарджия. Но частта от нея, която представляваше Миранда, знаеше, че ако изобщо има на света същество, за което фразата „Не е толкова луд, колкото изглежда“ е оправдана, то това е Накор.

Погледна към кешийските лодки, които се приближаваха към брега. После насочи вниманието си още по-надалече наляво и почти отвъд границата на полезрението си успя да зърне приближаващ се отряд конници. Видя и че Брендан строява конните си стрелци в готовност да посрещнат кешийските пехотинци, щом стъпят на брега.

Усети странна, но някак позната тръпка в някакво кътче на ума си и за миг изпита непонятно объркване, понеже не беше сигурна дали Детето, или Миранда е разпознала този зов. А после частта от съществото ѝ, която бе Детето, осъзна какво е.

По-низшите водни демони, малките същества с жабешки глави, които бяха призовани да изкопаят от дъното огромния си събрат, сега тласкаха лодките към брега и зовяха, молеха за напътствие.

Миранда се замисли за простотата на всичко това. Отначало се беше учудила защо кешийските призовници на демони са се настанили в гостилницата. Не как, защото онова, което минаваше за „мерки за сигурност“ в града беше шега. Момчетата от Крудий можеше да са честни и храбри, но едва ли бяха опитни и в града нямаше никой, който да следи за подробностите. Тъй че първите кешийски заклинатели просто бяха влезли с бежанците от запад, несъмнено. Не, въпросът не беше как бяха влезли, а по-скоро защо.

Сега разбра. Беше много просто. Призоваващият или призоваващите демона щяха да са се изложили на риск, ако се бяха опитали да наблюдават и контролират огромния воден демон, да не говорим за ордата му малки създания. Много по-лесно беше да си седят в гостилницата и да чакат някакъв тайнствен сигнал да им покаже, че демоните са готови — след това бе нужна само една проста заповед: ела при мен! С допълнително указание демонът да унищожи всичко, озовало се между него и призовалите го. Ако призоваващите бяха останали живи, огромният демон със сигурност вече щеше да е съборил портата и в последвалата суматоха кешийският Господар на демони щеше да е намерил в града място, откъдето да ръководи десанта. Със смъртта на призовниците демоните бяха спрели след последната дадена заповед. Огромният воден демон се беше опитал да се отзове на последния призив, но битката с Миранда и Накор го беше отвлякла от тази заповед и сега яростта му го носеше право към кешийската армия на север.

Със зла усмивка, неотстъпваща на най-злобното изражение на Накор, Миранда реши какво да направи. Като Детето беше командвала много по-могъщи демони от тези жабешки същества. Можеше и да са опасни като група, но всеки от тях сам беше отчайващо слаб, физически, както и умствено. Тя просто отпрати заповедта си и изведнъж край брега избухна суматоха.

Вместо да тласнат лодките към сушата, малките демони вече ги връхлитаха, изскачаха от водата и нападаха неподготвените кешийски войници. Мнозина изхвърчаха от лодките и потънаха, теглени от тежестта на бронята си.

Брендан веднага видя отворилата му се удобна възможност и викна:

— Изчакай! Избирай целта си и убий всеки кешиец, стъпил на кралска земя. Не хаби стрелите по онези в лодките.

Неколцина кешийци в най-близките лодки успяха да скочат в плитчините, но ги посрещна залп от стрели. Малкото неулучени бяха издърпани назад от водните демончета. Брендан мигновено разбра, че напразно хаби стрели, и викна:

— Спри!

Няколко от по-неопитните младоци от града стреляха отново, докато схванат заповедите на Брендан. След това защитниците застанаха мълчаливо и загледаха развихрилия се ужас.

Нокти и зъби разкъсваха кешийците в лодките, някои демони спираха, за да ядат човешката плът. Около всяка лодка се виждаше петно кръв, а водата, която пляскаше по кея, стана на розова пяна. Още се вдигаха мехури там, където давещите се мъже напразно се мъчеха да поемат последния си дъх, и навсякъде по повърхността се носеха мъртви тела.

Брендан погледна Миранда и тя му посочи с рязко кимване да се върне зад градските стени на безопасно. Той нямаше никакво желание да спори с нея, така че извика:

— Назад към крепостта.

Без и един защитник да е понесъл рана, половината щурм срещу кралския град Илит беше напълно пометен.

Миранда се обърна да види как се справя Накор с другата половина. Нещо в далечината усили усещането ѝ за опасност и тя се пресегна с ума си и потърси източника. Изведнъж осъзнаването я обля като струя ледена вода и тя скочи и затича след Накор и демона. Молеше се дано да успее да ги настигне навреме и да спаси живота на дребосъка. Отново.

Накор нададе ликуващ вой, претърколи се по земята и се измъкна само на педя под ноктестите ръце на демона. Кешийската конница му предлагаше допълнителен повод за веселба, след като конете им се дърпаха, бягаха на кръгове и изобщо не обръщаха внимание на усилията на ездачите им да ги овладеят. Положението се влоши още повече, след като подивелият от безсилието си демон успя да премаже две от животните и те зацвилиха ужасено. Това, наред с миризмата на конска кръв, изкара повечето коне извън всички граници на иначе здравия им боен опит.

Кешийският полеви командир се мъчеше да възстанови реда, но поне стотина от пехотинците му бяха последвали примера на конете, обърнали се бяха на запад и побягнаха назад към Крудий. Офицерите препускаха наоколо и се опитваха колкото могат да поддържат реда въпреки усилващата се паника на собствените им животни.

Накор вече започваше да си мисли, че този път май е попрекалил, защото макар създалото се положение все още да му изглеждаше забавно, изпитваше странно усещане за опасност, усилваща се някъде наблизо. Отдели малко внимание, колкото можеше да си позволи, от вихрещата се суматоха наоколо и видя нещо, което приличаше на скупчени офицери на билото на един близък хълм, пред гордо развята редица бойни кешийски знамена и сигнални флагове. Сред тях явно имаше някакъв магьосник.

Отчаяно се помоли наум дано да не е още един призоваващ демони, защото ако беше такъв, можеше бързо да види през маската на Накор и да открие съществото на Белог под човешката външност. Случеше ли се това, Накор щеше да бъде въвлечен в ужасна битка. Нямаше никакво съмнение, че с това, което бе научил от спомените на Накор, и с мощта, която бе придобил, докато пътуваше с Детето, щеше да може да устои на всеки, освен на най-могъщите Господари на демони, но дори и да успееше да го надвие лице в лице, вниманието, което трябваше да отдели за такъв сблъсък, със сигурност щеше да го остави уязвим за атака от други посоки.

А при един огромен воден демон и половин кешийска армия, опитващи се да го убият, това щеше да се окаже проблем, който дори легендарният късмет и хитрост на Накор нямаше да могат да преодолеят.

Все пак, без да спира да търси изход от привидно безизходната ситуация, той реши да види колко добри са кешийските офицери срещу един страховит воден демон. Присви се, след като по-скоро усети, отколкото видя удара, идващ отляво, и се претъркаля по тревата, като задържа високо останалото от горящата факла. Знаеше, че би имал по-добър шанс да оцелее, ако я захвърли, но огънят като че ли бе единственото нещо, което спираше демона да го гони, вместо да спира от време на време, за да убие и изяде коне и ездачи.

Накор затича към офицерите и видя как извадиха оръжията си, а магьосникът подхвана заклинание. Не изпитваше особена охота да разбере що за магия опитва мъжът: защитен купол или нещо в този дух щеше само да подразни демона, но можеше да постави Накор в неизгодно положение, докато всяко по-сериозно унищожително заклинание щеше да сложи край на собственото му съществуване за секунди. Накор разполагаше с ограничен набор от магически номера — точно сега цялата му демонска енергия бе съсредоточена в бързина, усилени сетива, за да предвиди откъде идват ударите към него, и лека бронираща магия, която правеше кожата и облеклото му корави като плочеста броня… но знаеше, че един добре насочен взрив от магическа енергия може да го запали като празничен фойерверк.

Нещо повече, магьосникът като че ли бе забелязал лудорията на Накор и правилно беше преценил, че той подмамва водния демон. Ако убиеше Накор, демонът можеше да се окаже по-отстъпчив.

Свистящ лъч енергия, ослепително ярък, профуча над главата на Накор, докато той се хвърляше на земята, опърли косата му и остави след себе си миризмата на мълния. Чудовищен вой на болка и гняв раздра въздуха и разтърси земята.

Колкото и да му се искаше да се превърти и да види какво е станало, инстинктите го тласнаха да скочи надясно, после внезапно наляво, претъркаля се по земята, след което се обърна и скочи обратно в другата посока.

Зърна за миг връхлитащия нагоре по склона воден демон — единият му крак почти се влачеше зад него, докато той газеше към скупчената група воини и самотния магьосник на билото на хълма. Накор беше преценил правилно: енергийният взрив, пратен да го убие, вместо това бе поразил демона. Ако не се опитваше с всички сили да остане жив, положението сигурно щеше да му се стори смешно. Но не задълго, понеже един кешийски войник се хвърли към него с вдигнат меч.

Без да мисли, Накор пусна факлата, пресегна се и сграбчи ръката с меча на мъжа. Войникът изрева от болка, щом Накор стисна китката му и я откърши. С едно бутване го отпрати пет стъпки назад въпреки тежката му гръдна броня и шлем.

Спря за миг, за да си поеме дъх, и поклати тъжно глава. Толкова дълго бе мислил като Накор, че почти бе забравил, че не е дребният кривокрак комарджия, а всъщност демон, с всичката сила и твърдост, каквато може да притежава един демон. А след като бе очевидно, че магьосникът наблизо не е призовник на демони, Накор реши, че е време за по-пряко действие.

Друг войник се втурна към него, докато водният демон развихряше хаос сред офицерите и войниците. Накор изчака, докато кешийският воин с меча замахне, с котешки рефлекс сграбчи ръката му и я прекърши, както дете откършва клонка. Мъжът падна с крясък на земята, докато Накор се обръщаше. Беше прекарал цялото си съществуване като демона Белог, влагайки цялата си енергия в разум. И все пак, докато беше странствал с Детето през демонското селение, беше натрупал внушителна физическа сила, макар и да не беше свикнал да я прилага. Реши, че сега е моментът да използва тази сурова сила.

Трети воин понечи да тръгне към него, но изведнъж друга фигура притича отдясно на Накор и го повали. Миранда. Обърна се към Накор и попита:

— Добре ли си?

Той се засмя.

— Силен съм!

— Да. Но също така си глупав. Нямаш представа срещу каква магия щеше да се изправиш.

— Ами дай да разберем.

— Искам го жив, ако можем — каза Миранда.

Накор скочи във великолепна дъга над купчината воини, опитващи се да спрат водния демон.

На огромното същество вече му личеше, че е далече от хранещата го вода, и трябваше да изразходва много енергия, за да се справи с многобройните си рани. Миранда не я интересуваше особено, защото знаеше, че съществото ще умре и ще се върне в демонския свят, откъдето бе дошло, преди отново да успее да застраши града.

Беше намерила това, което търсеше: магьосника, опитал се да унищожи Накор. Държеше халата си вдигнат, за да не се спъне в него, и тичаше надолу по хълма, по-далече от боя. Щеше да е комична гледка, ако не бяха две неща. Първо, току-що се беше опитал да помогне в избиването на много хора и макар Детето да не намираше в това нищо противно, Миранда намираше. С всеки ден ставаше все повече Миранда и все по-малко — Детето. Второ, беше познала магьосника и това откритие я изпълни едновременно с разочарование и гняв.

Можеше да бяга като газела и беше открила, че може да скача на близо сто разтега, тъй че с един скок и бърз бяг се озова зад мъжа. Пресегна се, сграбчи го отзад за халата, а след това спря и го остави почти да си счупи врата, когато неочаквано и внезапно се закова на място.

Той се обърна, изпъна назад дясната си ръка и Миранда усети оформящата се магия. Разбра мигновено какво прави и го изпердаши силно през лицето, преди да е успял да довърши заклинанието. Шамарът прекъсна съсредоточаването му и очите му се замъглиха от сълзи.

— Здрасти, Акеш — рече тя с нотка отрова в гласа. — Доста време мина.

Роденият в Кеш магьосник я гледаше замаян и стъписан.

— Миранда! — изломоти той. — Но…

— Знам — прекъсна го тя. — Мъртва съм. Явно обаче не чак толкова, колкото мислят някои.

— Но…

— Млък — рече тя. — Иначе с радост ще те приспя. Имаме да обсъдим много неща.

Не пусна халата му, но се обърна и видя разколебалия се воден демон, вече обкръжен от стрелци. Както беше изтощен, жалкият му бездруго разум бе стигнал до предела и съществото стоеше колебливо, без да може да реши накъде да нападне.

Накор дотича при Миранда, която все още държеше магьосника за халата, ухили се и каза:

— Акеш! Значи ти се опитваше да ме убиеш!

— Не повярвах на очите си, когато те видях — каза кешийският магьосник. — Помислих, че трябва да е някой друг безумец. Освен това…

— Знам — прекъсна го Накор. — Мислеше, че и двамата сме мъртви.

— Хайде да идем някъде да си поговорим — рече Миранда.

Накор се обърна и се огледа.

— Демонът почти е свършил и ако бях на мястото на кешийския командир, щях да се оттегля. — Посочи на север. — Можем да тръгнем натам, докато намерим входа към цитаделата на онзи висок нос ей там. — Махна с ръка към стария замък високо над града. — А после можем да се качим горе и да слезем към града.

— Дълъг път е — каза Миранда.

— Или можем да седнем ей там в онази горичка и да изчакаме кешийците да се махнат, после да се върнем до града ей оттам — рече ухиленият дребосък и посочи през рамо към града.

— Това е по-добра идея — отвърна Миранда. Погледна магьосника, когото беше пленила, и рече: — Мога да ти откъсна главата, преди да си успял да завъртиш магия, и това не е празна хвалба. Тъй че дръж се прилично и може да оцелееш, за да се извиниш на Пъг, че си взел страна в тази война и си предал Конклава. Той може да ти позволи да живееш.

Магьосникът не отвърна нищо, но изражението му увери Миранда и Накор, че едва ли ще се опита да избяга или да им причини друга неприятност, тъй че тримата тръгнаха към една горичка, където можеха да поотдъхнат, докато кешийската армия се оттегли. Още щом стигнаха до дърветата, шумът от битката и ревовете на водния демон започнаха да заглъхват.

Миранда каза на Накор:

— Наблюдавай какво става, докато ни се отвори чист път към града. И моля те, въздържай се от изкушението да направиш нещо забавно.

Накор кимна. Стараеше се да изглежда сериозен, но без успех.

— Ще се опитам.

Тя се обърна към Акеш.

— Сядай. Вероятно ще се задържим доста тук и докато сме тук, можеш да започнеш да ми разправяш как стигна дотам, че да служиш като паленце на кешийците, след като положи клетва в Академията да стоиш настрана от конфликти между държави, както и клетвата си към Конклава.

Магьосникът я гледаше начумерено. Можеше и да не знае на какво бе способна в този облик, но я познаваше от човешкото ѝ въплъщение. А след Пъг и сина му Магнус тя като нищо можеше да е най-могъщият чародей на света. Накор пък, въпреки славата му на голям шегаджия и измамник на карти, също се смяташе за много опасен противник.

Акеш си пое дълбоко дъх и заговори.

9.

Измъкване

Джим скочи от крепостната стена.

Присви се и изчака, докато не чу как патрулиращият часовой стигна до другия край на стената, след което се затътри обратно натам, където баронът от Принцовия двор, извънредният посланик на Короната и всевъзможните други титли, дарени му от краля в памет на прадядо му, чакаше като простосмъртния крадец, какъвто беше в другия си живот. Държеше кама до гърдите си и се молеше дано да не се наложи да я използва. Точно сега си имаше предостатъчно неприятности, за да добавя и едно неоправдано кръвопролитие към списъка си от злодеяния.

Беше се присвил зад един храст и се мъчеше да се направи колкото е възможно по-малък. Беше избрал това място за бягство от затвора на двореца по три причини: първо, беше един от двата изхода, който не се наблюдаваше от агентите на сър Уилям Алкорн. Второ, другият път за бягство беше през залива и включваше доста плуване, а той не беше в настроение да се мокри. И най-сетне, това беше най-прекият път до града. Единственото, което трябваше да направи, бе да разпредели нещата във времето така, че да може да прехвърли стената, докато пазачът е на една стъпка, преди да се обърне в края на обхода си, след което да хукне към тъмния навес на портата.

Проблемът беше, че пазачът вървеше право към него. Единственото прикритие на Джим бяха два трънака и едно сиво наметало, което беше загърнал около себе си като малка палатка. Ако стражът не погледнеше надолу, докато минаваше покрай храсталака, и нищо не привлечеше вниманието му, Джим смяташе, че има доста приличен шанс да се добере до града, без да го засекат.

В противен случай един верен член на дворцовата гвардия на краля щеше да е мъртъв без никаква сериозна причина и бягството на Джим от двореца щеше да се забележи по-рано, отколкото бе замислено. Вторият проблем всъщност не го притесняваше особено, след като тъй или иначе трябваше да го няма преди обед. Просто не му харесваше идеята да убие един професионален войник само защото случайно нарядът му е даден от ротния сержант точно тази нощ.

Пазачът подмина и Джим издиша с облекчение, защото тази нощ нямаше да се пролее ненужно кръв. Изчака, вслушан в отдалечаващите се стъпки, а след това се изправи безшумно, погледна към отдалечаващия се часовой и затича.

Безшумните му стъпки го отведоха до един дълбок вход към склад от другата страна на улицата и той изчака докато отегченият пазач се обърне и закрачи отново по обиколката си.

Когато пазачът се озова в другия край, Джим изтича в обратната посока, а след миг свърна на ъгъла и се скри в тъмните улици на Риланон.

Чуваше се глухото тупане на сатър, блъскащ по дръвник — един едър и набит мъж с опръскана с кръв престилка сечеше свински бут. Беше мъж с едри мускули под тлъстините, с голям корем, прикриващ способността му да се обърне светкавично, ако се наложи. Носеше кристални очила, избутани на челото му, тъй като зрението му не беше като някога, а му трябваше остро зрение за сметките. Скъпо беше платил за тях, но му служеха добре в поддържането на счетоводния тефтер.

Дърпаше от лулата с табак — острата миризма едва надвиваше вонята на стара кръв и застаряло месо — и си тананикаше някаква безименна мелодия, докато работеше. След като насече десетина хубави мръвки, вдигна останалото и го окачи на желязна кука в ъгъла.

— Защо не излезеш? Приключих за сутринта.

Джим пристъпи от сенките и двамата се озоваха лице в лице.

— Здрасти, Бил — каза Джим сдържано: възможно най-пренебрежителния поздрав, който можа да му хрумне.

— Видях те как се шмугна вътре и като нищо можех да ти пръсна черепа със сатъра, но след като не мръдна от ъгъла, помислих да изчакам малко и да видя какви си ги намислил. — Уилям Кътър, известен като Бил Касапина, се усмихна със смесица от насмешка и заплаха. — Лорд Джеймс, или днес е Джим Фурията на Крондор? — Помълча. — Бързия Джим? Джими Ръчицата? Джим Трепалото? Или може би някой друг прякор, който не ми е познат?

— Нито едно от двете. Зависи като какъв ще напусна.

— Ако напуснеш — каза Бил. — Знаеш, че съм негостоприемен.

— Обърна му гръб и мина през една замрежена със завеса врата към предницата на дюкяна. Слънцето изгряваше и дневната търговия скоро щеше да започне.

Складът беше скромен, а касапският тезгях беше нисък и широк, всяка секция с малка дупка, за да изтича кръвта. В каменния под също имаше канал за оттичане; миеха пода всяка вечер и водата изтичаше в малката задна уличка в улей на канализацията. В ъгъла имаше столове и малка маса, нелепо отрупана с няколко фини порцеланови чашки и чинийки.

— Отдъхвам малко преди да почне дневната търговия. Ще седнеш ли с мен? — Бил махна с месестата си длан към масата и Джим кимна. На един малък мангал бе сложено месингово котле и водата скоро щеше да кипне. С ловки пръсти Бил Касапина приготви чая.

Седнаха и Бил наля две чаши.

— Пия чая си черен. Съжалявам, че нямам лимон или мляко. Имам захар обаче.

— Черен е добре — каза Джим.

— Е, който и да си в този момент, какво те води в скромния ми дюкян и защо трябва да те оставя жив?

Джим премисли думите си. Мъжът срещу него беше главатарят на най-голямата подземна престъпна банда в Риланон. Не толкова организирани като Шегаджиите на Крондор, Каналните плъхове бяха най-внушителната банда в града, центърът на хлабав съюз на много банди: Пристанищните гамени, Северните улични бандити, Тайфата на резачите на кесии, Хлапетата от Зелените хълмове, Гладните псета и десетина други. За да държат под контрол хаоса между бандите, бяха оформили Съвета и днес той се контролираше от този човек, Уилям Кътър или Бил Касапина. Подчинени му бяха за цял живот повече хора, отколкото на всеки благородник в Изтока.

— Имам нужда от помощта ти — каза най-сетне Джим.

Хрипливият накъсан смях бе последван от тишина, след това — от шумно сръбване на глътка чай. Бил остави чашата си и рече:

— Не си с всичкия си, Джим, сериозно. И имаш много прегрешения. Големи прегрешения. Насаждал съм братя и плащах на вдовици заради теб, повече, отколкото заради всеки друг мъж в Риланон, а ти едва ли се мяркаш тук за повече от един ден на двайсет. Тъй че защо трябва да те оставям жив, още повече да ти помагам?

— Представи си кралството, управлявано от сър Уилям Алкорн.

Бил изметна ръката си през гърба на стола и се подпря на стената. Очите му се извърнаха от Джим и той се загледа замислено през прозореца. Най-сетне каза:

— Необорим аргумент. Странно съвпадение на събития те опази жив, Джим. Поне засега. Кажи ми повече.

— Съвпадение ли?

— След като ми кажеш какво те води тук.

Джим описа накратко разбиването на мрежата му и измяната на ключовите му агенти, без да предлага информация, която можеше да се окаже полезна за Бил в ролята му на глава на Съвета. Когато приключи, Бил помълча около минута, после попита:

— И Шегаджиите, и кралските агенти?

Джим се отпусна на стола си и помисли. После отвърна:

— Единствените Шегаджии, които бяха обърнати, бяха също и кралски агенти.

Бил отново помълча дълго.

— Значи неприятностите ти са все в правия свят, не по кривата ти пътека.

— Очевидно.

— Значи имаш малко хора тук в Риланон, на които можеш да разчиташ, ако изобщо имаш?

— Пак очевидно.

Бил Кътър премести тежестта си, наведе се над масичката и зашепна с подигравателна доверителност:

— Значи си принуден да дойдеш да просиш услуги от стария Бил Касапина?

— Нещо такова, макар че не услуги всъщност. По-скоро да стигнем до разбирателство.

— Аха — отвърна Бил замислено. — Разбирателство. Хм. Едно добро разбирателство би ме зарадвало. Какво имаш предвид?

Джим помисли как най-добре да го убеди.

— Погребаните ти братя и опечалени вдовици, това можем да го съкратим доста.

— Ще отзовеш Трошачите?

— Донякъде. Ограничаваш веселата ти банда главорези до кражба, джебчийство и продажба на крадена собственост и съкращаваш насилието и плуващите в залива трупове, и може би ще си затваряме очите от време на време и няма да сме толкова бързи в преследването.

— Изкушаващо — каза Бил. — А в замяна, за да стигнем до това разбирателство?

— Както отбеляза, в праволинейната ми организация има хора, които са ми изменили. Вие сте очите и ушите на подземната престъпност в Риланон. Имаш контакти в Кеш и Ролдем, от които аз съм лишен. Връзките ми в Кеш са компрометирани и моите… — Помисли за Франсиезка, усети как нещо неочаквано го жегна и се зачуди за миг как ли я кара тя. — Моите познати в Ролдем също са изложени на риск. От малкото сведения, които събрах, престъпните организации и в Кеш, и в Риланон засега са били пренебрегнати от този, който подгрява огъня във всяка държава.

Бил въздъхна.

— А, това било значи. Искам повече.

— Какво повече?

— Искам Шегаджиите.

Джим онемя за миг и умът му заработи трескаво. Първоначалният Праведник беше един зъл кучи син, Дон Свещаря, пристанищен търговец в Крондор, който беше използвал жестокост и коварство, за да създаде илюзията за могъщия легендарен и тайнствен персонаж, който контролира цялата престъпност в Крондор. Също така беше прапрадядо на Джим — легендарният Джими Ръчицата беше един от незаконните му синове. Тъй че в известен смисъл Шегаджиите бяха в семейството на Джим от пет поколения, под една или друга форма.

— Кого ще пратиш да го задвижи? — попита Джим накрая.

Бил се изсмя гръмко.

— И трябва да го споделя с тебе, защото…?

— Защото е условие в договарянето.

— Имам син, един между многото, който е особено надарен и умен и е малко прекалено нетърпелив да посетя Залата на Лимс-Крагма, тъй че да може да поеме Съвета. Ако го пратя в Крондор… — Бил сви рамене.

— Удвояваш престъпната си империя и премахваш най-сериозната си заплаха едновременно.

— Ситуацията е трудна — призна Бил. — Една от причините да е такава заплаха е, че обичам младока и той го знае. Нещо повече, знае също така, че майка му ще побеснее, ако му прережа гърлото… — Поклати тъжно глава. — А тя може да е сила, с която човек трябва да се съобразява.

Джим се засмя, след което кимна.

— Готово.

Бил го погледна изненадано.

— Готово?

— Ако преживеем тази предстояща война, аз се оттеглям, Бил. До гуша ми е дошло от убийства, интриги и предателства. Ще се наложи да поставя друг за Праведника, тъй че защо да не е момчето ти? — Почти се засмя. — Макар че ще му поставя условия. Оцеляването на Шегаджиите до голяма степен зависи от доверието сред тези, които се обръщат към Майчето. Няма да търпя измяна тук.

— Готово! — каза Бил и плесна с ръка по масата. Протегна я и Джим я разтърси с рязък жест. — А сега — каза касапинът — на въпроса за измяната…

— Да?

— Чувам някои неща от Кеш, както и от Ролдем. Дрипавото братство в Кеш държи под око всичко, което става в Горния град, и следят внимателно влизанията и излизанията на политици от Истинската кръв. Сенките в Ролдем пък болезнено приемат промените там, след като ембаргото от Кеш е пресушило повечето им бизнес, макар че успяваме да поддържаме активно известно ниво на търговия: флотата на Кеш не е неподкупна, а контрабандистите не са приоритет за тях.

— Какво знаеш тогава?

— Какво знам? Не много, но подозирам много неща. По същество тази война е безсмислена на всякакво ниво, което мога да си представя. Не съм историк или учен, нито съм истински майстор в търговията. Но в нашия занаят човек научава едно-друго мимоходом. Всяка война е заради две неща. — Бил изпъна два пръста и потупа първия. — Заради жалък дипломатически провал, признание, че не си могъл да получиш каквото си искал с аргументи и убеждаване, с молби или заплахи. — Потупа втория пръст. — И заради изгода. Нова земя, плячка, създаване на васални държави или какви ли не още неща, които изглеждат като печалба на победителя. Дори завоеванието да не е причината, да набиеш съседа си, да спечелиш, да поискаш нелепи репарации, след което да се върнеш у дома, е изгодно.

— Но има и трета причина?

Бил се ухили.

— Изпреварваш ме. Да, единствената причина, чието безумие никой не си прави труда да прецени. Някой побъркан владетел или луд пророк, или висш жрец чува глас в главата си и армиите тръгват в марш.

— Е, а тази коя е?

— Там е работата — рече Бил, твърде доволен от себе си, за да продължи повече.

Точно тогава вратата се отвори и някакъв дребен мъж, понесъл чувал на рамо, понечи да прекрачи през прага.

— Марш оттука, по дяволите! — ревна Бил Касапина с глас, който можеше да откърти тухли от стената. — Още не сме отворили!

Мъжът отскочи назад и тръшна вратата така, че прозорците издрънчаха.

Бил се обърна отново към Джим и рече:

— По-добре да побързаме. Закъснявам с отварянето. Та докъде бях стигнал? О, да, работата е, че тази война не отговаря на нито една от трите причини, които изброихме. Няма никаква провалена дипломация. Прав ли съм?

— Кеш не е предявил никакви претенции на запад извън обичайното им мърморене за Долината на сънищата — съгласи се Джим.

— А от това, което можем да видим, те като че ли летят към банкрут на имперската съкровищница, за да вземат земи на запад, които няма да осигурят достатъчно приход, за да го компенсират през следващото десетилетие. Нещо повече, оправданието, че трябва да преместят непокорни васални племена от Конфедерацията, за да смъкнат напрежението от Империята, е очевидно фалшиво. — Вдигна показалец, за да натърти на думите си. — От столетия Кеш е държал Конфедерацията запушена под Пояса и е наблюдавал с хладна насмешка как народите на Конфедерацията се избиват взаимно по какъвто повод им хрумне, търпи като последствие поредния бунт, но това е просто цената, за да си върши бизнеса… Понякога съм убеден, че ако Империята имаше нужните ресурси, кешийците щяха да са построили голяма кървяща порта между Пояса и Токата, и да захвърлят ключа. Сега изведнъж започват война с най-могъщия си противник на света, за да заграбят почти нищо неструващи земи в Крудий и Ябон само за да могат да преместят няколко бунтовни племена през половината свят… за какво? За да накарат тези от Истинската кръв в Горния град на Кеш да се почувстват удовлетворени от човеколюбивия си подтик и от обичта си към не толкова щастливите им поданици? Едва ли.

Джим кимна, несигурен накъде бие всичко това.

— Тъй че за миг да преценим двете северни кралства. Ролдем запушва малкия им остров и пъхва вътре флотата си. Първо се опитват да играят като честен посредник, но бързо скарват двете страни, заплашват да тръгнат на една посока, после в друга, да се съюзят с Кралството в случай, че Кеш започне враждебни действия, но в същото време, без да дават никакви уверения на Кралството, че ще ги подпомогнат, дори Кеш да може да надвие едната от двете флоти, но не и двете. В случай, че Ролдем се обяви на страната на Кралството и флотата им отплава, кешийците в Кралското море бързо ще бъдат изтласкани назад към пристанищата им и тогава Кралството има лост, с който да убеди Кеш да се оттегли от Запада. Тогава защо Ролдем не се обявява? — Бил се наведе напред и продължи: — Защото…

Вратата се отвори и преди Джим да е успял да види някой да влиза, Бил изрева:

— Затворено е!

Вратата бързо се затръшна.

— Докъде бях стигнал? А, да. Защото Ролдем, изглежда, възнамерява да използва войната като масово отвличане на вниманието за благото на своето гражданство, докато един благороден господин на име лорд Джон Уортингтън предприема едно доста спретнато малко държавно превратче. От това, което чувам, принцове и принцеси се крият, има тайна полиция навсякъде, а кралят и кралицата кротко си седят в едно крило на двореца, където всичките им слуги носят оръжия и пренебрегват кралските заповеди. Говори се, че лорд Джон смята да ожени най-големия си син за принцеса Стефани, което би му осигурило много реално присъствие в кралското семейство. Което ни води до Кралството.

Джим кимна.

— Войната се води, за да не се загуби, а не за да се спечели.

— И дори в това се води лошо. Толкова лошо, че според сведенията ни кересийски корсари плават, от каквато там чумава дупка наричат свой дом и правят рейдове в крайбрежните води от Ран до Стражеви нос. Разправят, че са плячкосали безнаказано Портата на Прандур, докато лордовете на границата си седят, без да правят нищо. Плават точно покрай постовете на Кеш и не им обръщат внимание.

Джим се изправи.

— Това не го знаех. Това би могло да въвлече Източните кралства в свадата. Ако помислят, че Кеш позволява на кересийците да нападат пристанищата им…

— Ами ти току-що идваш в града и според това, което разправят хората ми, си яздил половината път до Родез без никаква сериозна причина.

— Какво знаеш за Родез?

— Позициите там са били непокътнати допреди две седмици. Правят излази срещу всякакви кораби, които се доближат твърде много, пиратски или кешийски, и спират всякакви нахлувания в кралски води. Но явно във водата има линия, от Ран до най-северния връх на Куор, през Проливите на Илтрос, отвъд която не съществува никаква кралска власт. Назряло е времето Източните кралства да спрат старите вражди, тъй че очаквай го скоро.

— Какво е заключението ти? — попита Джим.

— Че никой не се бие да спечели. Просто се бият.

— С каква цел?

— Това, мой нови съюзнико, е сърцевината на проблема. Кой печели война, която никой не иска да спечели?

Джим помълча малко, след което каза:

— Някой, който иска войната да продължи.

— Много добре. Е, кой би могъл да е той?

Умът на Джим заработи трескаво и схемата вече започна да се оформя.

— Мисля, че може и да знам, но все още не съм сигурен.

— Тогава ще е най-добре да скочиш на този въпрос.

Джим го погледна и видя, че се хили.

— Кажи ми за Кеш. Кой всъщност командва там?

Изражението на Бил стана по-замислено.

— Един дребен племенник на императора. Тия от Истинската кръв се въдят като зайци, тъй че възможности за семейственост в Горния град има в изобилие. Този магистрат се нарича принц Харфум, но е успял умно да внедри свои хора на всяка ключова позиция. Тъй че докато Галерията на лордовете и майсторите трещи от спорове, бюрокрацията кротко си върши работата с ръководенето на всичко в Кеш.

Джим вдигна ръка и показа три пръста.

— Принц Харфум, лорд Джон Уортингтън и сър Уилям Алкорн.

Бил кимна.

— Трима мъже с незначителна биография или власт, които са се промъкнали на позиции с критично влияние и които, тримата заедно, са успели да хвърлят половината свят във война, която никой не иска да спечели. — Посочи Джим с пръст. — Открий какво общо имат тия тримата или за кого работят и ето ти го неизвестния играч.

Джим си пое дъх, бавно и дълбоко.

— Малко мога да направя.

— О, изобретателно момче си — изсмя се Бил. — Имаш активи, които още не си разгърнал, сигурен съм. Но Съветът ще е нащрек и ако забележим нещо ценно, ще те уведомим колкото се може по-бързо.

Джим замълча.

— Сега за работата със сина ми.

— Ще драсна съобщение на старшия си човек в Шегаджиите. Синът ти ще трябва да се представи като чирак, иначе останалите ще станат подозрителни. Има само десет души на света, които знаят истинската самоличност на Праведника, и ти си само вторият от знаещите, който не е мой сътрудник или съюзник.

— А другият?

Джим само се усмихна, решил да не разкрива името на лейди Франсиезка Сорбоз.

— Добре тогава — каза Бил. — Бъди дискретен. Ще наредя на сина си да прави същото.

— Как се казва синът ти?

Нов гръмък смях и Бил отвърна:

— Точно в това е черната ирония. Майка му го нарече Джеймс.

Джим се засмя.

— Доста иронично, да.

— Разкарвай се. Имам да въртя търговия, а ако ми се наложи да стигна до теб, момчетата ми ще те намерят достатъчно бързо, ако си на острова. Ако идеш на континента, потърси една кръчма, било в Батира или в Юпер, казва се „Черният овен“ и в двата града. Просто дай сребърен реал на който и да е от двамата кръчмари и кажи: „За уреждане на лош дълг“, и за минути някой ще те отведе настрана и ще почне веригата с пращането на съобщение до мен или доставянето на оставено от мен.

Джим стана.

— Благодаря ти, Бил.

Бил плесна по масата, надигна се и рече:

— Много добре, лорд Джеймс. Никога не съм мислил, че ще кажа това, но беше удоволствие да те видя днес.

Джим неволно се усмихна.

— Колкото и да е странно, принуден съм да се съглася.

Бързо напусна дюкяна и се шмугна в утринното улично движение. Предстоеше му да привлече на работа един от онези неизползвани „активи“, за които беше споменал Бил, и го чакаше много работа. Загадките, които бе започнал да разплита, намекваха за опасности и той се боеше да не открие, че са сериозни. Все пак се чувстваше донякъде облекчен и с олекнало бреме; осъзна, че отстъпването на контрола над Шегаджиите е едно от най-желаните неща, на които се бе натъквал от много дълго време.

След още минута Джим вече се беше изгубил в градската тълпа.

Хал даде знак за тишина и всички спряха и се заслушаха. От близо два дни бяха отбягвали бандите пирати, разбойници и местни шайки. Целият район беше затънал в хаос и колкото законност да бе съществувала преди войната, вече я нямаше.

Четиримата седяха присвити под една скална издатина, за да се скрият от поройния летен дъжд. Тай беше най-запознат с този район и предположи, че ще спре за по-малко от ден, може би до няколко часа. Но беше убийствено мокро, все едно да застанеш във водопад. На всичко отгоре вятърът носеше хаплив студ. Тъй като нямаше никакво сухо място, където да запалят огън, седяха скупчени един до друг, за да се топлят.

Дъждът им донесе само една благодат: разкаля дирите им и успя да ги скрие от търсачи.

Бяха стигнали до брега само минути преди пиратите и се бяха изкатерили по тясна пътека по стръмния скат. Макар и не много високи, скалите бяха трудни за катерене и заради това пиратите едва не ги хванаха. Няколко добре изтъркаляни камъка от Хал и Тай ги забавиха за малко, докато двете млади жени стигнат до близката гора, а след това двамата благороднически синове ги догониха.

След като навлязоха в леса, Тай прояви почти свръхестествена способност да намира посоката през гъстите дървета, дотолкова, че впечатли Хал, който бе тичал из гори през целия си живот. Тай беше научил много за познанията на оросините от баща си, един от последните от своето планинско племе. Талвин Хокинс, наричан някога Нокътя на Сребърния ястреб, беше похабил години и много средства, за да помогне на малцината оцелели от племето да възстановят традициите си. Сега оросините вече живееха отново в планините на североизток оттук и може би някой ден щяха да си върнат древните земи.

Пиратите бяха твърдо решени да заловят бегълците. По причини, за които Хал и останалите можеха само да предполагат, не се бяха отказали от гонитбата през първите няколко часа, както Хал се беше надявал, а продължаваха упорито. Хал не знаеше дали е заради някаква магия, или от разузнаване, или просто по прищявка бяха решили, че залавянето на четиримата в лодката си струва усилието. Стефани беше позната в цял Ролдем, тъй че навярно някой моряк бе зърнал русата ѝ до бяло коса и изумителната ѝ красота отдалече. А може би просто бяха предположили, че тези четирима бегълци от Ролдем ще им осигурят щедър откуп, ако ги заловят. Но каквато и да беше причината, пиратите просто продължаваха да ги гонят.

Предната нощ Тай бе успял да направи груб заслон и бяха успели да поспят малко, като двамата младежи се редуваха да пазят. Рано заранта бяха стигнали до Кралския път, но следването му едва не свърши с бедствие.

Конна чета наемници или разбойници най-неочаквано бе прехвърлила едно възвишение и четиримата бяха успели да се скрият в шубраците, преди да са ги видели. През останалата част от предобеда се движеха успоредно на пътя, но встрани от него, за да не ги открият.

От време на време Хал изоставаше, за да види дали все още ги преследват, и всеки път откриваше, че бандата продължава да ги гони упорито.

Когато заваля, потърсиха подслон, намериха тази издатина и зачакаха бурята да стихне. Не говореха много и търсеха утеха в близостта си и в надеждата, че най-сетне ще стигнат до убежище. От малкото, което можаха да видят, брегът като че ли бе подложен на пълно опустошение и плячкаджиите сякаш се вихреха на воля. Хал бе решил, че най-добрият им курс е на запад, защото макар и да можеха да заобиколят разбойниците покрай брега, навътре в сушата можеха да намерят храна и дивеч, а и рано или късно със сигурност щяха да намерят кралски сили, които да ги защитят.

— Мисля да ида да огледам и да видя дали ония пирати още са след нас — каза Тай.

— Внимавай — каза Стефани и се присви между Хал и Габриела.

Той махна небрежно и се скри в притъмнялата гора.

— Кое време е сега според вас? — попита след малко принцесата.

— Трудно е да се каже, но мисля, че е почти обед — отвърна Хал.

Габриела кимна.

— И аз така предполагам.

— Как изглежда Крудий? — попита принцесата.

Хал помисли малко и отвърна:

— Не много по-различно от тук. Малко по-хладно, предполагам. Малко по-далече на север сме от този бряг, а вие имате онова топло течение, което идва от Кеш. Точно затова всички острови в Кралско море са толкова тучни. Там, откъдето съм, е малко по-сурово.

— Но е родният дом. — Погледът му се зарея в далечината. — Залезите са великолепни, когато се загледаш право на запад от върха на цитаделата. Най-хубаво е през лятото, когато дните са дълги и можеш да отпиваш вино или да пиеш бира, докато гледаш след вечеря. Вечерите са меки и тихи. — Засмя се. — Освен когато не завали като сега. — Кимна към дъжда. — Ние също си имаме доста летни бури.

— Бих искала да видя Крудий — рече тя. — И други места също.

— Може би ще ги видите някой ден, ваше височество — каза Хал и инстинктивно се доближи още малко към нея.

Вместо да се отдръпне, тя се сгуши в него.

— Съмнявам се. Принцесите не пътуват, освен за да се срещнат с крале или принцове, за да се уговарят бракове, а не мисля, че някой член на кралската фамилия в Ролдем изобщо е виждал Крондор, още по-малко Далечния бряг. О, чела съм за него, защото… ами това е историята ви в Островите, а Ролдем и Островите са братски държави, така са ме учили от малка.

— Мисля, че сме имали една-две войни междувременно — подхвърли Хал. — Но иначе, да, близки сме. — Погледна я на сивкавата светлина: косата ѝ, полепнала по главата, нослето ѝ, леко зачервено от студеното време. Беше красива.

Спря да я гледа, щом усети погледа на Габриела. Потисна чувствата, започнали да се надигат в гърдите му, и отрони дълга тиха въздишка.

— Как искам този дъжд да спре — промълви принцесата.

— Скоро ще спре — увери я той.

След няколко минути Тай се върна забързан, шмугна се под надвисналите скали и коленичи до Габриела.

— Все още ни преследват. Свили са се по-надолу, на по-малко от миля зад нас. Едва не се напъхах в ръцете им, под една издатина са като тази. Не бяха много тихи, тъй че ги чух отдалече.

— Тогава трябва да тръгваме — каза Хал. — Едва ли ще изсъхнем повече от стоенето тук, вятърът стихва, а ако оставим повече разстояние между нас, може би дъждът ще отмие следите ни.

Тай погледна към младите жени. Габриела само кимна отривисто, а принцесата каза:

— Готова съм.

Станаха и поеха на запад.

Принцеса Стефани залитна и Хал едва успя да протегне ръката си навреме, за да я задържи да не падне в мешавицата от листа, клони и вода, през която газеха. Оглеждаха околността, докато вървяха, и се мъчеха да намерят най-добрата посока, която също така да им даде най-добрия шанс да се отърват от преследвачите си. Дъждът беше намалял до ръмеж, достатъчен, за да държи всичко мокро, но не толкова, че да могат да разчитат, че ще задържи пиратите на място.

Вървяха над Кралския път, но скрити от погледа на някой случаен пътник. Теренът беше коварен и се движеха по-бавно, отколкото им се искаше, като се мъчеха да избегнат някое неприятно изтъркаляне надолу по склона.

Калта беше измамна, защото можеше или да отмие бързо следите им или да задържи малки локвички достатъчно дълго, та дирите да се разчетат ясно. На всичко отгоре можеше да издърпа ботуша от стъпалото, обуто в мокри чорапи. Песъчливата почва по склона беше по-добра, докато валеше, тъй като бързо заличаваше всякакви следи от преминаване, но след като дъждът вече бе намалял, това бе по-малко вероятно. По камъните беше най-добре, защото всякаква кал, която оставяха по тях, бързо се отмиваше от все още стичащата се вода.

Тъй че въпреки всякакъв инстинкт следваха труден терен, вместо да се задържат по лесните, по-открити проходи през горите. Хал непрекъснато се озърташе назад. Тай водеше, а Габриела и Стефани бяха между тях.

— Тихо! — каза Тай. — Чувам нещо.

Всички спряха и се заслушаха и след малко другите също чуха движение отзад и по-надолу по склона.

— Зад дърветата! — прошепна Хал и посочи гъста горичка брези на няколко разтега напред. Клоните им бяха провиснали ниско и водата все още капеше от тях. Това беше най-доброто укритие, до което можеха да се доберат.

Шмугнаха се зад тънките стволове, присвиха се и се увиха в тъмните си наметала, надявайки се сянката и мъглата да ги скрият. След минута видяха мъже, които се движеха успоредно на техния курс, но на десетина-петнайсет крачки по-надолу по склона. През дърветата успяха да различат мъж с червеникава шаячна риза с дълги ръкави и черен елек и видяха раздразнението на лицето му, когато извика на друг:

— Каза, че ще минат оттук!

Бяха осем пирати и бяха мокри, измръзнали и несъмнено също толкова гладни като бегълците, но го понасяха с далеч по-малко достойнство. Водачът спря и се озърна, погледна точно към скривалището им, но оплисканите им с кал пътни наметала и сумракът успяха да ги опазят невидими.

— Проклятие! — викна мъжът с черния елек. — Ако се върнем без нея, нашите вратове ще виснат на клупа, и то ако имаме късмет!

— Обърна се и заби пръст в гърдите на един от мъжете. — Ти уж си най-добрият ни следотърсач. Защо не можем да ги намерим?

Безсилието опъваше нервите на всички и другият мъж ревна в отговор:

— Защото този, който е с нея, знае пътя си из тия гори, Марстан. Изкатери всяка проклета канара, мина през пясъчни дерета, изгази каменистите корита на потоци, използва всяка хитрина, която може да се измисли. — По плешивата му глава лъсна вода, когато изгърби рамене. — Но ще заложа дяла си от плячката, че са достатъчно близо, за да ги удариш с камък.

Марстан се завъртя в пълен кръг.

— Но накъде?

— При този дъжд според мен надолу — каза следотърсачът. — Земята е толкова прогизнала, че няма накъде другаде. Отмива пясъка на места, оставя ровини в почвата. — Огледа се и завъртя ръка в кръг. — От много години Кралството харчи данъците да разчиства пътя, понеже половината от тия проклети хълмове се отмиват надолу всеки трети или четвърти дъждовен сезон.

— Посочи право към четиримата присвили се бегълци. — Не искаш да си горе на този хлъзгав терен, ако изведнъж вземе да се плъзне надолу. Освен това трябва да се движат достатъчно близо до пътя, за да виждат къде вървят. — Обърна се и посочи надолу. — Вероятно са се запътили натам. Само още пет мили до гарнизона при Фарборо, тъй че може да се чувстват достатъчно безопасно дори да се върнат на пътя.

Марстан кимна и тръгна в указаната посока, другите бързо го последваха.

Тай изчака, докато се отдалечиха, и каза:

— Добре, че избрах горе, а не надолу.

— Накъде тръгваме?

Тай се усмихна.

— След тях. Единственото място, където няма да ни търсят, е зад тях.

— Разумно ли е? — попита принцесата.

— Не много, но е по-малко рисковано, ако знаем къде са. По-малко вероятно е да се натъкнем на тях или да се издадем случайно. Просто гледайте да сте колкото може по-безшумни и бъдете готови да бягаме, ако ви кажа.

Лейди Габриела и Хал кимнаха.

— Добре — каза Тай. — Да тръгваме.

Поеха напред под вече усилилия се дъжд след пиратите, които ги търсеха.

Следобедът привършваше. Тай вървеше колкото може по-близо след пиратите, като държеше под око последните двама тътрещи се в калта. Знаеше, че може да се скрие, ако пиратите се върнат да проверят дали някой върви след тях или да създадат някакъв друг проблем на бегълците от Ролдем. Вдигна ръка и зави зад един дънер, а Хал тръгна в същата посока с двете млади жени на крачка след него.

Един от пиратите се беше обърнал и сега стоеше неподвижен, сякаш бе видял нещо. Тъкмо се канеше да проговори, когато вик го накара пак да се обърне и да затича напред. Нямаше никакво съмнение, че вади меча си. Хал се обърна към жените и каза:

— Стойте тук и не мърдайте.

Кимна на Габриела в знак, че сега тя отговаря за безопасността на принцесата, след което забърза към чакащия го Тай. Когато стигна до него, чу звуците на битка — не можеше да се сбъркат с нищо. Двамата младежи тръгнаха толкова бързо, колкото позволяваше теренът, стигнаха до малко възвишение, залегнаха на земята, без да обръщат внимание на калта, и запълзяха напред да видят боя.

Десетина конници в униформата на Кралството, с отличителни знаци, познати на Хал, сечаха през пиратите като коса през жито. Пиратският водач, Марстан, лежеше по очи в калта и кръвта изтичаше на локва около него, други петима също бяха мъртви или издъхваха. Последните двама пирати се опитваха да избягат надолу — много лоша идея при гонещи ги коне — и умряха, преди да се скрият от погледите им.

Тай се ухили и тъкмо се канеше да каже нещо, когато Хал затисна устата му с ръка и прошепна:

— Ботушите.

Тай погледна и очите му се разшириха разбиращо. Ездачите бяха облечени като леката конница на Кралството, но носеха различни ботуши — някои дори не бяха ботуши за езда. Ездачите, които бяха посекли последните пирати, се върнаха и щом спряха, цялата част не показваше никакъв знак за военна дисциплина. Един от мъжете каза:

— Е, знаете заповедите си. Щом онзи идиот Марстан не я е хванал, значи е някъде горе из горите.

— Сигурен ли си, Граван? Може да са тръгнали обратно към Източните кралства.

— Плащат ти да убиваш, не да мислиш, Колвер. Ако това, което ми се каза, е вярно, тя е с две палета от Кралството — единният е хлапе на някакъв си херцог — и телохранителка. Не я подценявайте. Тя жена, но е боец. — Изправи се на стремената и огледа дърветата. — Ако ще претърсваме, трябва ни по-хубаво време. — Посочи труповете. — Да разчистим боклука и после ще се отдръпнем малко назад. Ако си помислят, че напред до Фарборо е чисто, може просто да ни дойдат сами. — Обърна коня и добави: — Връщам се да докладвам. Приключете тук и огледайте набързо, но ще се изненадам, ако намерите нещо. Върнете се и ще организирам сериозно претърсване.

Водачът на конниците смуши коня си, а другите мъже слязоха; трима поеха юздите и отведоха конете настрани, а другите започнаха да събират мъртвите. Бързо стана ясно, че най-близкото до прилично погребение, което са познавали в живота си, е моряшкото хвърляне във вълните или да те метнат в някое дере.

Тай и Хал се върнаха при чакащите ги млади жени и Хал каза:

— Някой е завзел Фарборо.

— Какво имаш предвид? — попита принцесата.

— Пиратите са мъртви, убиха ги конници с кралска униформа, но всичко е измама. Всички са едно. Може би ездачите също са пирати. Убиха Марстан и хората му, защото не са могли да ни намерят.

— Носят различни ботуши — каза Тай.

— Ботуши? Не разбирам — рече Стефани.

— Взели са униформите от мъртви войници на Кралството, несъмнено — обясни Тай.

— Не — каза Хал. — Ако бяха събличали трупове, куртките щяха да са кървави. И щяха да вземат и ботушите им.

— Прав си — съгласи се Тай.

— Някой ги е снабдил с тези униформи, но не е могъл да осигури ботуши.

— Щом не можем да отидем до Фарборо, къде отиваме? — попита принцесата.

Хал погледна Тай, а той отвърна:

— Нямам представа.

10.

Пустош

Тай стреля с прашката.

Камъкът удари заека в главата и го уби на място.

Мократа още земя мляскаше под ботушите на Тай, докато той вървеше към жертвата си. Беше третото глупаво зайче, което бе ударил, прилагайки прашкарските си умения, научени като момче. Беше много доволен, че си е върнал сръчността, и знаеше, че другите ще са още по-доволни от зайците, които скоро щяха да опекат. Погледна към небето. Дъждът като че ли най-сетне беше спрял. Въздухът бе натежал, горещ и влажен, но не беше толкова задушен като по залез-слънце. Придобитият му в планините усет му подсказа, че става по-сух.

Закрачи обратно. Надяваше се Хал да е успял да запали огън, за да могат бързо да одерат и изпекат зайците. Три дни бяха изминали, откакто напуснаха кораба и избягаха от пиратите, и малкото храна, която носеха, отдавна беше свършила. Започналото като малка разходка до безопасно село вече се беше превърнало в суров преход през опасна територия.

Тай стигна до поляната, която бе избрал за лагер за вечерта. Докато ловуваше, беше оглеждал за знаци, че някой отново е тръгнал по дирята им, но фалшивите кралски войници като че ли бяха достатъчно далече, за да могат да си позволят риска с дима от лагерния огън. Хал му помогна да одерат и да изкормят зайците и докато те се печаха, отиде да зарови кожите и вътрешностите.

— Няма смисъл лешоядите да кръжат над главите ни и да привличат внимание към нас.

Докато зайците се печаха, принцеса Стефани попита:

— Какво ще правим сега?

— Мислех за това — отвърна Тай. — Може би е по-опасно да се върнем на изток и да тръгнем към граничните земи. Освен това не можем да сме сигурни дали някое от Източните кралства не се е съюзило с едната или другата страна. Набутаме ли се в Портата на Прандур или Маладон, може да те задържат за откуп или да те върнат на агентите на Джон Уортингтън за „защита“ веднага щом им паднем в ръчичките. Не, тръгваме към Ран. Освен ако не е паднал, там ще сме в безопасност.

Хал каза:

— Ако Ран е паднал, ще имаме повече повод за притеснения от откупа, принцесо. Това ще означава кешийско присъствие на континента на Кралството в Източното владение, за първи път в историята.

Тай кимна.

— Онези фалшиви войници почти със сигурност бяха от Кралството, ако се съди по говора им, а не кешийци, и бяха в съюз с кересийските пирати, тъй че нямаме представа на кого служат. — Въздъхна. — Знам, че баща ми се грижи за майка ми и като дребен кралски благородник вероятно е под наблюдение, но едва ли нещо повече от това. — Обърна се към Стефани. — Знам, че се тревожиш за родителите си.

Тя кимна.

— И за братята ми. — Извърна поглед от единия към другия. — Родителите ми имат верни следовници. Знам, че лейди Франсиезка е важна фигура в цялата тази интрига, но тя е готова да умре, за да защити семейството ми. Ще се погрижи да са в безопасност, а не е в интерес на лорд Джон да им навреди. Той просто иска да ожени сина си.

— Което означава, че си притеснена за братята си.

Тя се усмихна напрегнато.

— Братята ми са мъже с характер и са по-корави, отколкото изглежда.

Хал се усмихна.

— Сестра им — също.

Тя го погледна и видя нескритото възхищение, изписано на лицето му.

— Благодаря. Беше галантно.

— И искрено — отвърна той. — Ти се държа като войник, принцесо.

Тай обърна зайците.

— Предлагам да се нахраним и да продължим. Заравяме останките от огъня, така че да не ги открият, после прокарваме фалшива следа на юг.

— И тръгваме на северозапад? — попита Хал.

— Ако правилно отгатвам по тези хълмове — отвърна Тай, — там нагоре в онази ниска клисура трябва да има извори. Това означава реки и вероятно пещери. Можем да се прислоним за ден-два, да отдъхнем, риба, лов, а после да тръгнем на югозапад към Ран.

— Малко почивка ще ни дойде добре — каза принцесата.

Хал се пресегна и нежно я докосна по рамото.

— Ще те отведем на сигурно място, заклевам се.

Стефани се усмихна и двамата се спогледаха мълчаливо за миг, а после принцесата извърна очи към печащите се зайци.

Тай видя всичко това. После, с леко кимване към Габриела, каза:

— Ще поогледам малко наоколо за подслон.

Габриела веднага стана.

— Ще дойда с теб. Трябва да се поразтъпча.

Стефани и Хал леко се намръщиха, но не казаха нищо.

Когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуят, Тай каза:

— Да се поразтъпчеш? След три дни преход през тези планини?

— Беше най-доброто, което можах да измисля набързо. Е, за какво искаше да си говорим?

— Какво стана току-що? Там отзад имам предвид, с Хал и принцесата?

Очите на Габриела леко се присвиха.

— Да не би да те е жегнала ревност, младо петле?

Тай не знаеше дали трябва да му стане смешно, или да се ядоса. Избра първото.

— Едва ли. Нашият млад лорд може и да си мечтае за подопечната ти, но аз съм прекарал достатъчно дълго време в двора, за да знам, че принцесата няма да бъде омъжена за някой недодялан селяшки лорд, та дори един ден да стане херцог на Крудий, още по-малко за опърпан, без титла син на благородник от затънтената провинция като мен.

Лицето му стана умислено.

— Мъжете, които смятат, че са длъжни да защитават жените си, стават безразсъдно храбри и глупави. Ако се държи изискано, добре, но ако стане влюбено до ушите пале, ще е разумно да го знае.

Тя сви рамене.

— Не мога да кажа. Някои от благородниците на Островното ви кралство са също толкова неблагонадеждни и коварни като най-добрите в Ролдем, но този? — Помълча за миг. — Мисля, че ще постъпи правилно, каквото и да стане. Той е много… добре възпитан младеж.

Тай се усмихна.

— А аз?

— Ти си от тези, за които майка ми ме предупреждаваше.

Той се засмя.

— А ти?

Тя се загледа в далечината и накрая каза:

— Обикновено ми е неудобно да говоря за себе си.

— Чудесно. Удобството е качество, което ужасно ни липсва напоследък. Но ако предпочиташ да останеш загадка, напълно ме устройва. Просто трябва да знам, че ако стане беля, мога да разчитам на теб. — Видя как лицето ѝ се стегна и добави: — Предполагам, че е разумно да заключа, че не си придворна дама.

— Аз съм личната охрана на принцесата.

— Хм — подхвърли той. — Знаех си, че си опасна.

Колкото объркана, толкова и развеселена, тя се намръщи.

— Опасна?

— Рядко срещам шест стъпки високи красавици и нито една досега толкова опитна в горски условия като теб. Напомняш ми за майка ми.

— Майка ти?

Излязоха на възвишение с изглед към широк планински поток и къде с ходене, къде с пързаляне се смъкнаха по склона до брега. Тай погледна в двете посоки и посочи нагоре по течението.

— Натам, мисля.

Щом тръгнаха срещу течението, Габриела попита:

— Как изглежда майка ти?

— Силна, като теб — отвърна той без колебание. — Но по различен начин.

— Различен?

— Като тънко дърво. Огъва се пред вятъра, но устоява.

— Мисля, че разбирам — каза Габриела и посочи: — Виж.

Той видя пещерата, която сочеше, и докато вървяха към нея, продължи:

— Преди да се родя, лятото, в което баща ми извършвал ритуала на именуване на своя… нашия народ, оросините, един мъж, Каспар от Оласко, заповядал народът ни да бъде унищожен, защото не сме позволили на армията му да мине през земите ни, за да могат да нападнат херцогството Фаринда. Домовете ни във Високата твърдина били унищожени и малцината оцелели били продадени в робство. Майка ми била една от тях.

— А баща ти?

— Баща ми, истинският ми баща, бил някакъв неизвестен войник на Оласко.

— Но аз мислех…

— Талвин Хокинс се оженил за майка ми. Обичал я още когато били деца и ми дал името си.

— Но аз ви видях заедно. Толкова много приличаш на него.

Тай се ухили.

— Интересно съвпадение, нали? Баща ми трябва да е бил чаровен дявол, винаги го казвам. — Усмивката му посърна. — Талвин Хокинс е единственият баща, когото изобщо съм познавал, и го обичам като баща. Грижеше се за мен все едно, че съм негов собствен син. Разбираемо е, че му подражавах, докато пораствах. Майка ми не можела да има повече деца, така че той се привързал към мен — добави той.

Тя помълча малко, след което попита:

— Ти имаш ли си жена?

— Ха! — Тай се засмя толкова силно, че звукът отекна в долчинката.

После закри устата си с ръка, а тя го погледна ококорена от изненада и също закри устата си за миг, преди да каже с усмивка:

— Предполагам, че това означава „не“.

— Аз… нямам време — каза той припряно. — Семейството ми и… някои изисквания… — Остави мисълта си недовършена.

— Чудех се — каза тя, щом стигнаха до входа на пещерата. — Рядко се среща благородник, който може да хваща зайци като бракониер или да лови риба. Знаеш как да се оправяш в пустошта.

— Както и ти. — Тай се смълча, загледан в нея. Наистина беше красавица, макар поведението ѝ да го прикриваше, а близостта до Стефани можеше да направи и богиня невидима. Бързо откъсна погледа си, щом усети, че я е зяпнал, и се огледа. — Не ми допада идеята да влезем без факла.

— Няма много сухи клони за факла — отбеляза тя.

— Може и да не ни потрябва — каза той и заслиза припряно към водата. Поройният дъжд беше отмил много отпадъци в потока и ги беше изхвърлил по брега. Тай намери един клон, който сякаш щеше да свърши работа, и бързо се върна. — Изчакай малко — каза и се шмугна в пещерата. Скоро се появи отново с голямо кълбо мъх. — Това ще гори бавно и ще дава слаба светлина, но все пак светлина. — Уви мъха около клона колкото можеше по-стегнато, после извади кремък от кесията на колана си и изкара искри с ловния си нож. Задуха мъха, докато той започна да тлее, после вдигна факлата и духна по-силно в тлеещото петно. Пламъчето лумна. — Няма да издържи повече от няколко минути, но ще огледам.

— Внимавай за мечки — каза тя.

И той се усмихна — знаеше шегата, която щеше да последва.

— Как да разбера дали вътре има мечка?

— Обикновено от кръвта.

Той поклати глава и докато се обръщаше, за да влезе, каза:

— Колко братя?

— Четирима.

— Всичките по-големи?

— Да.

Тай отново поклати глава и каза само:

— Нищо чудно.

После пристъпи в пещерата. Габриела го последва и се усмихна.

В сумрака намериха уширяваща се пътека, която водеше надолу към много голяма пещера. Оформено някога от течаща вода, подземното скривалище сега беше над водното ниво и осигуряваше сух под, на който да се легне. Тай освети с факлата всеки ъгъл, за да се увери, че са сами, и каза:

— Нещо си е правило леговище тук, но преди две-три години.

— Мечка според мен — каза Габриела.

Той направи един бърз кръг наоколо и рече:

— Да се връщаме. Ако се забавим много, ще изядат зайците.

— Да, бездруго много се забавих. Принцесата е под моя опека и вече наруших дълга си, като я оставих сама.

— Защо го направи тогава? — попита Тай, щом излязоха от пещерата.

— Стори ми се, че така трябва. Освен това тя ми нареди в някой момент да се отдалеча с теб за малко, тъй като имала нещо, което трябвало да обсъди с лорд Хенри лично.

— Лорд Хенри?

— Тя го нарече така. Предполагам, че трябва да е нещо, което тя смята за държавен въпрос.

Тай изглеждаше напълно объркан.

— Въпреки това, което може да си помисли човек, Стефани е много сериозна жена, когато реши. Знае, че ще е високопоставена с брака си, херцогиня или дори кралица, и че ще играе жизненоважна роля в опазването на мира между Ролдем и съседните държави.

— Любопитството ми вече е сериозно изострено — призна Тай. — Държавни дела, и то тук, насред гората?

— Не по-невероятно от сърдечните дела, определено.

Тай не беше много сигурен какво да отвърне, тъй че само кимна.

Стефани гледаше след Габриела и Тай, докато се скриха от погледа ѝ, и после се извърна към Хал, който обръщаше зайците над огъня.

— Колко още им трябва, докато се изпекат?

— Още половин час — отвърна той. — Ако огънят беше по-силен, по-бързо, но ако е прекалено силен, месото става сухо и кораво. Ако пък е слаб, става жилаво и кораво. С подходящия — вкусно… и кораво.

Тя се засмя.

— Успяваш да поддържаш духа си висок.

Хал се засмя.

— Сериозно ли, ваше височество? По-скоро бих препуснал през хиляда кешийски воини псета с дървена лъжица за оръжие, отколкото да трябва да ви влача през тази пустош.

— Не ме влачиш — каза тя с усмивка. — Аз бягам.

Той се засмя.

— А говорим за поддържане на висок дух.

Обърна отново зайците. Шишовете бяха от клонки, огъваха се и трябваше да се обръщат непрекъснато.

Тя помълча малко, с умислено изражение, и накрая отрони:

— Исках да имам възможност да поговоря с теб насаме.

Хал се обърна към нея.

— Да?

— Положението ми в най-добрия случай е трудно — почна тя колебливо. — Лейди Франсиезка има високо мнение за теб и Тай, иначе изобщо нямаше да ме повери на грижите ви. И все пак се боя, че вашият крал може да не е…

— Тревожиш се, че крал Грегъри би могъл да погледне на теб като на добра разменна монета за сделка, също като лорд Джон.

— Не знам какво да мисля, Хал — каза тя откровено. — През целия си живот съм била обучавана да управлявам, но според обичайното за кралица на Ролдем, да предлагам кротко съвет на съпруга си, когато сме сами, и да се усмихвам и да си мълча публично.

Хал помисли за Бетани и се засмя.

— На запад е малко по-различно, особено по Далечния бряг. Нашите майки и жени не са толкова свенливи да изразят чувствата си.

— Искам да кажа, че ако се стигне до конфликт, не съм сигурна дали ще мога да устоя на своето. Ако Грегъри заплаши… — Стефани замълча. — Флотата на Ролдем, заедно с тази на Островите, би могла да изтласка Кеш обратно в пристанищата им.

Хал поклати глава.

— Знам, че разсъждението е шаблонно, но с онези пирати в съюз с… някои, които вилнеят свободно по това крайбрежие, балансът на силите може да не е какъвто си мислехме. — Видя тревогата на лицето ѝ и реши да смени темата. — Но ти не помоли да останем насаме, за да си говорим за война. Заклевам ти се, че като син на дома Кондуин ще отдам живота си, ако потрябва, за да те опазя от беда. Когато свърши тази лудост, ще те върнат безопасно в Ролдем. И ще си имаш роден в Кралството мъж само ако такова е желанието ти.

Тя се усмихна.

— Благодаря ти. — Наведе се импулсивно и бързо го целуна по бузата. — Нуждая се от добър приятел.

По напълно непонятни за Хал причини стомахът му се сви, щом чу тази фраза. Той потисна чувствата си и каза:

— Бремето на титлата ти те задължава да се омъжиш по волята на баща си. Не според желанието на лорд Джон Уортингтън или сър Уилям Алкорн… — Очите му изведнъж се разшириха.

— Какво? — попита принцеса Стефани.

— Кога лорд Джон се издигна до толкова голямо влияние в бащиния ти двор?

— Не съм сигурна. С нас е от доста време. Беше много мил с мен, когато бях малка.

— Но кога все пак спечели власт, мм, кога започна да упражнява достатъчно влияние, за да накара баща ти да започне да прави политически промени в Ролдем?

Тя помисли за миг и отвърна:

— Преди пет години, може би шест.

— Веднага след Банапис на Трите луни?

Стефани отново помисли.

— Май че да.

Преди шест години се беше случило едно от най-редките явления — и трите луни изгряха пълни в навечерието на Банапис, деня на Средилетието. Случваше се веднъж на столетие, повече или по-малко.

— Точно тогава сър Уилям започна да утвърждава влиянието си.

— Какво означава това? — попита принцесата.

— Не съм съвсем сигурен — отвърна Хал, докато сваляше зайците от огъня. — Знам само, че трябва по някакъв начин да те заведем безопасно до Риланон, а за да влезем в града, без да привлечем внимание, мисля, че трябва да намерим лорд Джеймс Дашър Фурията.

— Защо него?

— По много причини, най-малката от които е, че той по странен каприз на историята е мой много далечен братовчед, но най-важното, той е единственият човек в Риланон, за когото съм сигурен, че не е под властта на сър Уилям Алкорн.

Тай и Габриела се появиха и Тай каза:

— Намерихме пещера.

— Добре — отвърна Хал. — Заек?

Никой от двамата не си направи труда да му отвърне. Тай просто разкъса един на две половини и подаде едната на Габриела, а Хал направи същото за принцесата. С пълна с горещо заешко уста Тай каза:

— В онази пещера ще сме на сухо и ще можем да отпочинем за ден-два.

Хал поклати глава.

— Не. Утре на разсъмване трябва да тръгнем за Ран.

— За Ран? Сигурен ли си?

Хал кимна.

— Да. Там мога да използвам ранга на баща ми, за да убедя някого да ни превози по море до Риланон. Трябва да стигнем там колкото може по-бързо и тайно.

— Няма ли да е малко трудно, особено ако тормозиш морските капитани с бащиния си ранг?

— Не и ако съм придружен от моите… — махна с ръка — спътници. Ще измислим някаква версия, но тази млада красавица — той кимна към Стефани — не е принцеса, с която злоупотребявам, и въпреки всякаква надежда се надява да се омъжи за младеж с по-високо положение.

Стефани се засмя.

— Сега играеш ролята на млад благородник от моята държава. — После въздъхна. — Същият си като братята ми. — Наведе се и го докосна по ръката. — Да, лорд Хенри, ако другите мъже на запад са като вас, дамите от държавата ми ще направят добре, ако посетят Далечния бряг.

Хал се изчерви, а Тай се засмя. Габриела се задоволи с разбираща усмивка и започнаха да съчиняват версия, която можеше да мине, когато стигнеха в Риланон.

Стига първо да стигнеха до Ран, което означаваше да прехвърлят тези планини, без да се натъкнат на разбойници, фалшиви кралски войници или диви зверове. Два меча, три ножа на коланите и прашка можеше да им спечелят храна, но срещу онова, което обитаваше тези планини, бяха почти беззащитни.

Все пак Хал отклони ума си от опасностите и се замисли какво трябва да се направи, за да заведе принцесата при краля си. Беше решен да осигури безопасното ѝ пристигане и това да си замине, когато пожелае — и щеше да даде живота си за това.

Хал се събуди внезапно и в полумрака на пещерата видя, че Габриела и Тай са се надигнали и са извадили оръжията си. Тай му махна да мълчи. Хал осъзна, че е прегърнал принцесата и че тя го гледа озадачено. Той я пусна, вдигна пръст пред устните си и извади меча си. Последното, което помнеше, беше, че стоеше на пост на входа на пещерата и се върна да събуди Тай, а после се сгуши зад Стефани за топлина. Можеше да е лято, но в пещерата изобщо не беше топло. По някое време през нощта или тя се беше притиснала до него, или той, но събуждането в такава интимна близост беше смущаващо.

Пристъпи тихо и застана от другата страна на лейди Габриела, която се беше присвила със зловеща на вид кама в дясната ръка и по-къс нож в лявата. Помнеше ножа на колана ѝ, но неволно се зачуди къде е крила камата.

Гласовете отвън вече се чуваха ясно.

— Ха, да проверяваме всяка пещера оттук чак до Ран! Десетки има на изток оттук, обзалагам се. Поне така мисля.

— Не ти плащат да се обзалагаш или да мислиш — каза друг глас. — Ако капитанът иска да скачаш във всеки поток, да се катериш по дървета и да надничаш под камъни, ще го правиш.

— А тебе пък кой те направи началник?

Последва звучен шамар и първият глас извика:

— Стига бе, Нийли! Само казах, че…

— Кажи още нещо и ще лазиш обратно до лагера. Хайде, влизай и провери пещерата!

Хал се огледа. Пещерата беше по-широка отзад, отколкото при входа, със зигзаговидна извивка на влизане, тъй че може би щяха да успеят да се скрият. Даде знак на принцесата да се измести в най-далечния ъгъл и тя кимна и тръгна безшумно.

След това махна на лейди Габриела да застане срещу втората извивка на входа, където щяха да я видят веднага щом мъжът пристъпеше вътре. Тя показа, че го е разбрала, и тръгна в указаната посока. Хал потупа Тай по рамото и двамата се изместиха и долепиха гърбове до стената, точно след извивката, която ги скриваше от всеки влизащ в пещерата.

Хал вдигна меча си и издърпа ножа на колана си точно когато мъжът пристъпи в пещерата и примижа, докато очите му привикнат към сумрака. Габриела изникна пред него и мъжът се опули.

Хал пристъпи зад него, запуши устата му с ръка, бързо му преряза гърлото с едно рязко дръпване и го хвърли настрани. Тай вече беше тръгнал да защити входа.

След малко отвън се чу вик:

— Букър! Пикаеш ли там вътре, или какво?

Тай погледна Хал, а той поклати глава в знак, че трябва да запазят мълчание.

— Букър? — повтори гласът и на входа на пещерата се чуха стъпки.

— Нийли! — извика Хал, като се помъчи да промени гласа си.

— Какво? — доехтя отговорът.

Набит мъж изникна пред очите им.

Този път лейди Габриела пристъпи от сенките и острието на нож се опря в гърлото на мъжа, преди да е успял да реагира. Преди да се е свлякъл на земята, Тай вече бе скочил към входа, за да види дали отвън няма други.

След миг се върна.

— Само двамата бяха!

— Тръгваме веднага — каза Хал. — Ако са се пръснали по двойки, това означава, че лагерът им е наблизо.

Четиримата излязоха от пещерата и видяха два коня, вързани за ниско надвисналите клони на едно дърво. Тай се огледа и след като не видя нищо, се изкатери на скалната издатина над входа на пещерата. После посочи на юг.

— Дим. Лагерен огън. На миля оттук, не повече.

Скочи долу, погледна Хал и попита:

— Яздим ли?

— По двама — каза Хал.

— Няма да се движим бързо така.

— Ако се въртят на патрули като спици на колело, никой няма да дойде тук часове наред, след като тия двамата не се явят да докладват. Може би чак до утре сутринта. — Хал се огледа. — Нищо не знам за тези планини. Накъде?

— Тръгваме покрай потока — каза Тай. — Горе би трябвало да има проход. Тъй или иначе, добре ще е да сме на мили оттук, когато намерят двамата в пещерата.

Хал кимна и двете жени забързаха към конете. Тай и Хал откъртиха няколко клона, за да заличат конските следи по земята до една камениста ивица, след което бързо се качиха обратно по склона. Хал яхна единия кон, подаде ръка и принцесата се метна зад него, а Тай направи същото с Габриела.

Започнаха бавно да се изкачват в планините, все по-далече от цивилизацията с всяка стъпка.

11.

Измяна

Джим се притисна към стената.

Градската стража се движеше шумно — шестима души в колона по двама, маршируваха като на парад. Щеше да е комично, само дето беше посред нощ, часове преди разсъмване, а градът вече официално беше под военно положение. Това, че военното положение бе обявено само часове след като Джим се беше измъкнал от двореца, не изглеждаше просто съвпадение.

Джим изчака. Както очакваше, няколко минути след преминаването на стражата се появиха двама мъже, които започнаха да надничат усърдно във всяка сянка, праг и прозорец. Движеха се тихо като котки. Сър Уилям Алкорн явно не пестеше усилия да намери внука на херцога.

След като напусна дюкяна на Бил Касапина, Джим възнамеряваше да провери една от явките си, малка стая под наем над един склад за сухи стоки, където беше скрил прилично количество злато, няколко различни документа и облекла за маскировка, както и достатъчно оръжия за самозащита.

И за малко да влезе в капан.

„Бучката“ в ума му се задейства в момента, когато понечи да тръгне по улицата, където се намираше складът, понеже видя някакъв мъж, спотаил се до отсрещния ъгъл. Ако беше подходил от онази посока, със сигурност щяха да го засекат. В зависимост от това колко агенти имаше сър Уилям наблизо, можеше и да успее да избяга. Или пък да свърши окован във вериги. Или мъртъв.

Влезе в една кръчма на ъгъла уверен, че не са го видели, и си поръча ейл — изля повечето на пода, докато никой не гледаше. Сламата, която покриваше камъните, се сменяше почти всеки ден, а толкова рано беше сравнително прясна. Можеше да попие много ейл.

Изчака, докато се увери, че не са го видели, след което се промъкна отзад. Обикаля пристанището, докато не се увери, че никой не го преследва, а след това се отправи към явката, която смяташе за най-безопасна на острова. Беше особено предпазлив, докато се приближаваше към нея, и изпита облекчение, след като не видя никакъв признак, че някой го следи.

Явката беше една съборетина в края на дълга пясъчна ивица точно на изток от най-южния кей в града. Наричаше се Стария кей, защото беше най-старият оцелял и имаше предимството, че го бяха зарязали дотолкова, че беше станал неизползваем. Джим беше видял две препоръки да го съборят за едно или друго градско подобрение, но беше успял да отклони тези решения, тъй че никой управник да не може изобщо да действа по тях.

Никаква причина нямаше да се пази грохналият стар кей, освен една: осигуряваше безопасен изход от града за Джим. Имаше древен отводнителен канал, използван от рибарите преди векове, за да хвърлят отпадъците от улова, преди да го откарат на пазара. Плавеи, водорасли, разложена риба и по някой труп от време на време се трупаха в канала от десетилетия. Високата вълна на прилива нахлуваше и го прочистваше два пъти на ден. Докато малкото градче се разрастваше в голям град, кеят се оказваше все по-малко ефикасен и бе напълно изоставен преди повече от столетие.

Но каналът все още се прочистваше от отпадъците всеки път, щом дойдеше отливът, и Джим неведнъж го беше използвал за изход от заградения с крепостна стена град Риланон.

Стигна до съборетината след залез-слънце, докато все още имаше достатъчно светлина, за да може да вижда на половин миля околовръст, и се увери, че никой не го е проследил.

Съборетината беше една от няколкото изоставени постройки от отдавна минали времена, когато плетенето на мрежи и други свързани с риболова дейности се бяха вършили на брега. Рибарите бяха преминали от малките лодки с екипаж от двама-трима души, все още използвани на други части на острова, на по-големи, които се налагаше да остават на котва в залива. Тъй че колибите бяха станали неизползваеми.

Освен от Джим.

Третата от края, незащитена дори от врата, предлагаше зейнала паст за отвор и един празен прозорец. Джим пристъпи вътре, клекна, загреба с шепи в пясъка и го заизхвърля настрани. Отне му десет минути ровене, но накрая в единия ъгъл на колибата имаше купчина пясък, а в другия — открит капак.

Той го вдигна и се спусна в дупката. Опипа в тъмното и намери малка маса, на която беше поставена факла, натопена във вече засъхнала смола, и огниво с кремък и стомана. Чукна с огнивото и след миг факлата освети стаята.

Всичко си беше както го бе оставил. Джим пъхна факлата в една желязна скоба на стената, отиде до един скрин с дрехи и започна да избира каквото му трябваше.

Час по-късно един опърпан на вид моряк с голям брезентов чувал излезе от съборетината и забърза към стария кей: знаеше, че ще се добере до него минути преди приливната вълна да го покрие. Нямаше нищо против да преплува през канала, но не искаше да обяснява защо е мокър, когато стигнеше до следващото си място за среща.

Върна се в града само с намокрени до прасците панталони, а те бързо щяха да изсъхнат. Устоя на подтика да се почеше по фалшивата брада, която носеше, а и за да не изтрие театралната боя, която бе размазал по лицето си, за да изглежда по-мургав. Акцентът, който бе решил да използва, беше на моряк от Кралството някъде от Пойнтърс Хед — повечето хора там бяха с древно кешийско потекло и поради това бяха по-мургави от повечето хора в Кралството. Освен ако агентите на сър Уилям не бяха предвидили маскирането му, все още щяха да търсят по-млад мъж, с по-светла кожа и без брада.

Влезе в една пристанищна кръчма и се огледа. В ъгъла седеше млад мъж и чакаше търпеливо. Джим седна при него и макар младежът да се изненада от външността му, го прикри добре.

— Здравей, Карик — каза Джим.

Младият мъж кимна, но не го поздрави по име, а каза само:

— Доста… интересно изглеждаш.

— Потеглям с кораб след час.

— Няма да питам накъде.

— Правилно — каза Джим. Карик не можеше да бъде принуден да разкрие нещо, което не знае.

Карик беше млад, малко над двайсет и една, но беше може би най-довереният агент на Джим в Риланон. Също така беше за Джим човекът най-близо до Бил Касапина. Организацията на крадците в Риланон беше различна от тази в Крондор, но все пак имаше нужда от комуникация между Съвета на Бил и разните главатари на банди из острова.

Карик беше работил за Бил още от десетгодишен. Но беше работил за Джим от деветгодишен.

Приличаше достатъчно на Джим, за да му е син, и честно казано, на Джим му беше малко трудно да си спомни къде точно е бил девет месеца преди раждането на Карик, но все пак се съмняваше. Като Джим Фурията, беше лягал с доста курви в Крондор, но Джеймс Джеймисън рядко посещаваше бирариите и бардаците в Риланон. Все пак рядко не означаваше никога, а прилика имаше. Карик носеше косата си дълга до раменете, но беше гладко избръснат и имаше сини очи вместо кафявите на Джим. Все пак усмивката му и кривването на главата изглеждаха много познати, тъй че Джим се чудеше понякога.

Повечето хора в занаята на крадците имаха малко спомени за детството си. Или бяха сираци, или предпочитаха да не помнят бащи, които са ги били, майки, които са се напивали или са взимали опиат, за да могат да изтърпят опипванията на гадни мъже. Тук улиците гъмжаха от банди улични хлапета като във всеки друг голям град, защото макар да беше „перлата“ на кралството, градът беше мръсен, мрачен и опасен, с всичките неприятни реалности на един голям град: канали, кланици, съборетини, рибарски кейове и всевъзможни порутени кръчми и мръсни бардаци, каквито човек би намерил на север от Кеш. Тъй че въпреки величествения разкош на двореца и на всяко друго великолепно здание по хълмовете, все пак си беше просто град. А каквото и да помнеше Карик от детството си, никога не го споделяше с Джим.

Джим знаеше само, че макар Карик да е преживял целия си живот под онези великолепни здания горе на хълма, почти не ги е забелязвал. Беше твърде съсредоточен върху това да остане жив. Сега каза:

— Беше преди… колко? Пет години?

— Шест.

— Изненадах се, когато Ан от двореца се свърза с мен и ми нареди да чакам тук. — Карик се облегна назад и отметна мускулеста ръка зад гърба на стола си. Слугата се приближи и взе поръчката за две халби ейл.

Щом се отдалечи, Джим каза:

— Винаги съм се опитвал да ти давам каквото мога, да допълня онова, което е трябвало да научиш сам, но контакт помежду ни никога не беше добра идея.

— Беше добра година — каза Карик и Джим разбра точно за какво говори. През първата им година заедно Карик се беше оказал обещаващо деветгодишно хлапе с твърдост, издръжливост и дълбоко вкоренен усет за оцеляване далеч над годините му. Беше ръководил една банда край пристанището и момчета с четири, пет, дори шест години по-големи от него бяха изпълнявали заповедите му.

Без момчето да знае, двама мъже го бяха забелязали: Джим Фурията от Крондор и Бил Касапина от Риланон. Джим се беше добрал първи до него.

През онази първа година Джим беше прекарал време да обучи Карик да е по-добър от другите момчета в ръкопашния бой, научи го на фехтовка, след като никое друго хлапе нямаше такова умение. Работа с ключалки, как да постави наблюдател, хиляда още деликатни, но съдбоносно важни хитрини, които отличаваха един крадец като Джим или прадядо му Джими Ръчицата от всеки обикновен уличен бандит.

От гледна точка на Джим, Карик беше по-близо до Джими Ръчицата от всеки друг жив човек. Беше по-бърз от самия Джим, макар и с много малко. Беше по-добър в катеренето по стените и покривите, макар Джим да затаи мисълта, че ако беше на годините на Карик, нямаше да му отстъпи. Знаеше всичко, на което Джим можеше да го научи за ключалки и капани и как да отваря едните и да избягва другите. И също така го беше научил да чете и пише, умения, които отчаяно липсваха на другите улични хлапета в Риланон.

В крайна сметка онази година беше укрепила връзка, която Джим бе продължил дори след като Бил Касапина беше взел Карик при себе си. Джим никога не идваше в Риланон, без да прекара известно време с Карик, и винаги се грижеше той да има повече пари от онова, което можеше да открадне за себе си, и начини да се скрие от Бил и да избяга от острова безопасно, ако възникне нужда.

После, преди шест години, Карик беше повишен на позиция в самия Съвет. Последната им среща бе в нощта, когато Карик каза на Джим за това издигане. Джим беше казал, с малко искрена тъга, че не може да има повече контакт между двамата, освен в крайна ситуация. Като избран агент на Бил, Карик щеше да е под зорко наблюдение и беше твърде рисковано да продължат връзката си. Тъй че за всякаква бъдеща среща беше избрана една кодова дума и място за среща и всеки си тръгна по своя път.

Карик каза:

— Е, предполагам, че крайната ситуация, за която говореше, е дошла?

Джим се усмихна.

— Имаш предвид, освен войната с Кеш и опита да се отстрани от властта херцогът на Риланон, и явното усилие на сър Уилям Алкорн да наложи властта си над Кралството?

Карик се усмихна и за Джим отново беше все едно, че се вижда в огледало.

— Всъщност да.

Джим кимна и каза:

— Време ти е да поемеш Съвета.

Карик дълго помълча. После каза:

— Трудно ще е.

— Ако беше лесно, нямаше да имам нужда от теб.

Карик повдигна вежда и отново се усмихна.

— Имаш нужда от мен? — Наведе се напред. — Всичките тези години… откакто се срещнахме, се чудех в кой момент ще решиш, че съм готов да служа.

— Готов си да служиш поне от шест години, Карик. — Джим замълча, щом донесоха ейла, и изчака слугата да се отдалечи. — Просто досега нямах нужда от особените ти дарби. По-важното: Кралството нямаше нужда от тях.

Карик кимна. В изражението му имаше странна тъга.

— Живял ли си някога с лъжа толкова дълго, че да стане истина?

Джим хвърли поглед из помещението. Не му харесваше накъде може да поведе този разговор. След като видя само кръчмаря и още един гост, стар пияница, усети как тревогата му намаля.

Карик се изкиска.

— Не, Джим, не те предавам на Бил. — Погледна маскирания благородник. — Ти си най-близкото до баща, което изобщо съм имал, макар че едва те виждах за повече от седмица през първите пет години, откакто се срещнахме. Както казах, онази първа година беше добра.

Джим не отвърна.

— Чудил ли си се някога… — започна Карик.

Джим разбра точно какво ще попита.

— Да. Значи, като стана дума за синове, успях да накарам Бил да си мисли, че момчето му Джеймс ще поеме Шегаджиите в замяна на помощта му с няколко неща през войната.

Карик се изненада.

— И той ти вярва?

— Вярва, защото иска да вярва, а честно казано, бях убедителен. — Джим пак огледа гостилницата. — Честно, смятам да приключа с всичко това, когато войната свърши. Не знам къде точно ще свърша, стига да не е на края на въжето, но когато всичко това приключи, напускам.

— Шегаджиите?

— Всичко. — Наведе се над масата и продължи тихо: — Вече съм пратил съобщения до Крондор. Момчето на Бил трябва да започне да чиракува при Нощния господар. Очаква се да се наложи над Шегаджиите и да стане следващия Праведник, когато аз се оттегля.

— Познавам добре Джим — каза Карик. — Хитър е като плъх и е амбициозен. Точно затова баща му иска да го отпрати. Но му липсва умението да урежда нещата. И е сприхав.

— Това е полезно.

— Ще му пречи да сключва бързи съюзи между Шегаджиите.

— Това е несъществено — отвърна Джим. — Рано или късно ще е мъртъв. Бил ще получи съболезнователно писмо, съобщаващо, че момчето му е умряло по време на работа, объркала се ужасно, убит от Трошачите. И то при положение, че Бил все още е жив, разбира се.

— Доколкото разбирам, от мен се очаква да реша кога е моментът да се отстрани Бил, така ли? — каза Карик.

— Колко души знаят, че Бил е „Съветът“?

— Тримата му синове, аз, още двама. По-натам е същото като Шегаджиите. Съобщението идва през местния главатар на банда от Съвета, доставяно от улично момче.

— А ти все още контролираш уличните момчета?

Карик кимна.

— Един син в Крондор. Уреди с някой армейски сержант, на когото разчиташ, друг от синовете му да бъде арестуван и съчувствай на Бил, когато той умре при опит за бягство. Последния син остави, докато Бил умре, и се сближи с него, стани незаменим, докато не дойде времето да заемеш мястото му. Другите двама ти решаваш дали ще ти служат, или се налага да се заместят.

— Ще служат — каза Карик. — И знам кой син да арестуват и на кого да съчувствам… известно време.

— Когато синът на Бил, Джеймс, тръгне за Крондор и след като аз се махна, се заеми с тези задачи. И гледай Ан винаги да знае как да те намери.

Джим беше готов да си тръгне, но каза:

— Връзката ни е двупосочна, Карик. Не в смисъл на кръвна, все едно каква може или не може да е тя, а в това: колкото аз може да съм за теб най-близкото до баща, толкова и ти за мен си като син. Не е идеално. Нямам такива илюзии, но ти беше верен и благонадежден, толкова, колкото баща би могъл да желае от един син. Когато всичко свърши, ако е във възможностите ми, ще те поставя на по-високо положение от това на крал сред крадците.

Карик се засмя.

— Виждаш ли ме да стоя в двореца с колосана риза и палто от брокат? Да танцувам с дамите?

Джим също се засмя.

— Какъв е проблемът? Не можеш да танцуваш ли?

Карик продължи да се киска.

— Всичко ще стане както нареди. Ще чакам да се обадиш.

Джим помисли малко, после каза:

— Ако не получиш вест от мен до месец, прати съобщение, след като това стане, до „Черният овен“ в Ран. Вярвам, че това е обичайното място на Бил за размяна на съобщения. Нищо не ни пречи да продължим да използваме куриерите му.

— Бил жив или мъртъв, това е най-лесният начин — съгласи се Карик. — Значи тръгваш за Ран?

— Рано или късно — отвърна Джим и стана.

— Ще си довърша пиенето — каза младият крадец.

— Е, сбогом и успех — каза Джим.

— Успех на всички ни — отвърна Карик.

И Джим се запъти към вратата.

Джим тръгна към пристанището, където един кораб беше готов да потегли за Ран. Вече бе уредил да добавят името му в списъка на моряците. Пътьом купи малка бутилка зловонен дестилиран спирт и я изля на главата си, преди да стигне до кралските кейове.

Престори се на пиян, докато бързаше по дългия кей, изпънат навътре в залива. Знаеше, че сър Уилям има агенти, които да следят всеки кораб, напускащ пристанището, но предполагаше, че може би ще са по-малко бдителни на Флотския кей, след като той вече гъмжеше от военни, всеки от които бързо щеше да задържи подозрителен тип като Джим.

Но на кея имаше един кораб, който не беше боен, а транспортен и имаше цивилен екипаж. Двама отегчени на вид кралски морски пехотинци стояха от двете страни на дъските към кораба.

— Документите — настоя единият, щом Джим стигна до тях.

И тогава отгоре гласът на боцмана разцепи въздуха като нож:

— Джакс! Пиян кучи син! Трябва да те оставя на брега и да те накарам да плуваш след кораба! Домъквай си мързеливия задник тука горе!

Джим успя да се направи на объркан. Забърка в ризата си все едно, че се опитваше да намери документите си, а боцманът пак ревна отгоре:

— Хайде, проклет да си!

Военният поклати глава и рече:

— Хайде, върви.

Джим се качи по мостчето и получи груб шамар по врата, докато минаваше покрай боцмана, един от малкото му останали агенти във войската, на когото можеше да разчита. Несъмнено щеше да получи наказание, а останалите от екипажа щяха да са достатъчно благоразумни, за да не разпитват за новодошлия, след като боцманът го познаваше. Щяха да предположат, че е плавал с него преди и че получава втори шанс, версия, която Джим щеше да разкаже, ако го попитаха.

Слезе бързо долу, прибра багажа си и отново излезе на палубата. Може и да вонеше на спирт, но не беше пиян, тъй че бързо се добра до брамсела и се приготви да спусне платното.

Стомахът му неочаквано се сви и той осъзна, че никога в живота си не е изпитвал такова силно усещане за лошо предзнаменование. Също така усети странно жегване… от това, че предаваше Бил Касапина. Обикновено такова предателство едва ли щеше да го притесни особено, но този път незнайно защо се почувства зле от това, че осъжда човека на смърт. Осъзна, че въпреки това, което бе казал на Бил, всъщност наистина иска да се махне от този занаят и че това, което бе казал на Карик, е истина. Щеше да се махне и да намери подходящ заместник както на Джим Фурията от Крондор, така и на Джеймс Джеймисън, кралския агент.

Помисли над решението си и осъзна, че е правилно. Чувстваше се изчерпан. Щеше да умре за Короната, но нямаше да вехне заради нея.

Зачуди се как ли се справят колегите му, Касийм и особено Франсиезка. Дано да имаха повече късмет от него.

Лейди Франсиезка Сорбоз се присви зад декоративния плет, отпуснала ръка на дръжката на смъртоносна кама. Острието беше покрито с отрова, която щеше да парализира за секунди всеки, когото порежеше, за да не се вдигне тревога. За миг се стъписа при мисълта колко нелепо е да се промъква в същия този дворец, в който често пребиваваше и за организирането на чиято защита беше помогнала. Особено обичаше тази градина, зад жилищата за гости, които сега бяха заети от лорд Джон Уортингтън. Помнеше чудесни летни нощи като тази, помнеше въздуха, наситен с уханията на жасмин и гардения.

Носеше плътно прилепнало пътно облекло и меки удобни ботуши, с които току-що се бе изкатерила по стената.

Отчаяно ѝ се искаше да разбие безизходицата в двореца. Кралят и кралицата бяха заключени в покоите си, в луксозно обкръжение, несъмнено, но това не го правеше по-малко затвор. Всякаква връзка с дворцовия персонал и администрацията се осъществяваше чрез най-доверените лакеи на лорд Джон Уортингтън.

Ресурсите ѝ бяха сведени до шепа агенти, на които можеше да се довери, но никой не бе достатъчно близо до кралската фамилия, за да може да помогне. Цялата ѝ организация беше замислена да гледа навън, към Кеш, Островите и Източните кралства, а не навътре. Кеш можеше да си има своята тайна полиция, но тя не беше в компетенцията на Касийм Абу Хазара-хан. Джим използваше своите Шегаджии в Крондор и връзките си с други престъпни елементи, за да събира информация, но предвид политиката и историята на Островното кралство един бунт от страна на благородническата класа беше по-вероятен от народно въстание, а последния, който бяха понесли, беше преди повече от триста години.

Населението на Ролдем беше много по-хомогенно, отколкото на която и да е от двете съперничещи държави. Островите и Кеш бяха като завладени градове държави и райони, сплотени в една империя или кралство след столетия окупация и асимилация. Но Ябон беше различен от Риланон, а народът на исаланите нямаше нищо общо с хората от Истинската кръв от Дълбините Оверн. Ролдем пък открай време беше един народ.

Предвид историята на Ролдем един държавен преврат беше немислим. И дори под опеката на лорд Джон не приличаше на преврат, поне засега.

Но все пак ставаше нещо, което можеше да има гибелни последици за кралство Ролдем. Търговията беше в застой. Единствените стоки, произвеждани на острова, все още бяха в изобилие, но бързо се изяждаха или се изкупуваха от спекуланти. Според лейди Сорбоз по-малко от три месеца ги деляха от оскъдицата и това щеше да накара населението да настоява за премахване на кешийската блокада. Месец след това щяха да последват гладни бунтове по улиците на столицата.

Тръгна покрай стената, нащрек за всякакъв преминаващ патрул или стражи, но тази част на двореца се оказа неохранявана. Не беше сигурна защо, тъй като останалата част от комплекса беше обкръжена с пазачи.

Един слуга беше споменал, че нещо се замисляло за личните покои на лорд Джон, тъй като били дадени нареждания два часа след залез-слънце покоите му да бъдат затворени и да не го безпокоят, докато той лично не отвори вратите. Нямаше записани никакви посетители, но лорд Джон беше поръчал да му осигурят храна и вино. Дори на сина му и на най-доверените му помощници бе заповядано да стоят извън покоите му.

Твърдото му настояване да го оставят сам се беше оказало предимство за нея, защото бе заповядал стражите да се махнат от тази градина. Сега те обикаляха по улицата отвъд стената, която тя беше прехвърлила, обичайният им маршрут беше нарушен и бдителността им — притъпена. Не че изобщо бяха чак толкова бдителни, помисли Франсиезка, докато се придвижваше напред през сенките. Дворцовите стражи извън охраната на кралската фамилия бяха войници с малка стойност, използвани главно за церемонии. Тя прекоси откритата морава, стигна до стената на двореца и се присви в сянката на един бряст, под прозорците на терасата към покоите на лорд Джон Уортингтън.

Беше решена да открие какво точно крои лорд Джон. Пристъпи безшумно към балкона на частните му покои и се вслуша.

Чу вътре мъжки гласове, макар думите да бяха неясни. Надникна над ръба на терасата, между каменните стълбове, и отново се присви. Покоите на лорд Джон имаха големи стъклени врати към широката ниска тераса и сега, в разгара на лятото, бяха отворени. Но прехвърлянето през парапета, без да я видят, щеше да се окаже трудно.

Надникна отново и видя, че двамата мъже в стаята с лорд Джон са с гръб към нея, тъй че се измести възможно най-близо до стената, където започваше терасата, точно извън полезрението на лорда, и ловко се прехвърли през парапета. Коленете леко я заболяха и тя осъзна, че започва да усеща възрастта си.

Приклекна с гръб към стената. Знаеше, че двете крила на вратата са с еднакви прозорци от пода до тавана, покрити със завеси. Измъкна от колана си малка качулка и бързо си я нахлузи. Черното трико с две дупки за очите нямаше да отрази светлината, идваща през стъклото. Заситни покрай стената, докато не се озова точно до ръба на стъклата на вратата, и надникна вътре. Очите ѝ се разшириха и само много суровата ѝ тренировка през годините ѝ помогна да се сдържи да не ахне.

В стаята имаше трима Джон Уортингтъновци!

Изглеждаха абсолютно еднакви: възможно ли беше да са тризнаци? Единият явно беше лорд Джон, не можеше да го сбърка с любимия му зелен жакет. Другият лорд Джон беше облечен като кешийски благородник от Истинската кръв, гологръд и с бръсната глава, със златна коронка с кешийските имперски соколи на челото, златни гривни и сандали с кръстосани връзки. Носеше тежка ленена пола, увита с широк колан от крокодилска кожа, стегнат със златна тока.

Третият лорд Джон беше облечен като благородник от Островното кралство и точно той в момента говореше.

— Това е неразумно. Не трябваше да се събираме на едно място.

— Братя — отвърна лорд Джон, когото тя познаваше. — Няма никакъв риск. Ролдем е в мир, макар и крехък, тъй че това е най-безопасното място за среща. Кеш гъмжи от стражи, легионери и благородници, всички въоръжени до зъби и готови да се избиват един-друг, и в онзи дворец има малко места, останали без наблюдение. В Кралството проклетите агенти на внука на лорд Джеймс все още пъплят навсякъде.

Островната версия на лорд Джон каза:

— Повечето ги ликвидирах, имам предвид онези, които не можах да привлека на моя страна. Умението му да подбира умни агенти… магията ни не е толкова ефикасна, колкото си мислехме. Много ресурси бяха похабени, когато започнахме да режем гърла.

Този, за когото Франсиезка мислеше като за „истинския“ лорд Джон, каза:

— Същото ме сполетя тук, но агентите на лейди Франсиезка не бяха толкова многобройни. Ролдем е станал самодоволен с времето.

Франсиезка настръхна, но продължи да слуша.

— Все пак двамата по-големи принцове са някъде в открито море, Грандпри е в планините с голяма част от армията, все още вярна на Короната, а принцесата я няма, почти със сигурност вече е извън острова. Тъй че плановете ни за Ролдем трябва да изчакат засега. Как вървят нещата в Кеш?

Кешиецът отговори:

— Разузнаването им е разбито, а Хазара-хан се крие в северната пустиня сред съплеменниците си. Пустинните хора винаги са били верни, но са далече от столицата. Няма какво да ни попречи да продължим с плановете си за град Кеш.

— Добре — каза истинският лорд Джон. — Да започнем втория етап от плана ни щом се върнеш. А на Островите?

— Положението е изключително подходящо за втората фаза. Няма обявен наследник, но има много потенциални претенденти. Преместили сме армиите им, тъй че кралските армии на Запада не могат да се отзоват на никакви призиви за помощ от нашата долина.

Франсиезка се намръщи. „Нашата долина?“

— Добре, тогава се погрижи крал Грегъри да отпътува щом се върнеш.

Сърцето ѝ се разтуптя. Тези трима мъже, братя или каквото там бяха, замисляха убийството на краля на Островите!

— А елфите? — попита кешиецът. — Мога да заповядам на силите ни извън Илит да тръгнат към Е’бар, ако се наложи.

— Тези проклети елфи са невъзможни — възмути се „истинският“ лорд Джон.

Островният Джон рече:

— Нито един агент, когото сме пратили, било от Островите или от Кеш, не е успял да се върне и да докладва. Предполагаме, че са убити от Звездните елфи.

Истинският Джон каза:

— Единственото, което можем да направим, е каквото направихме и преди. Хвърляме последното, останало ни от демонския легион срещу тях и ги държим ангажирани, докато не стане твърде късно, за да се намесят.

— Най-добре ще е да тръгваме — каза кешиецът. — Не вярвам, че ще можем да премахнем императора: твърде многото опити за покушение през годините правят това проблематично. Но можем със сигурност да задържим Кеш ангажиран в тази война толкова, че да са безсилни да ни се противопоставят.

— Тогава на теб, братко, се пада задачата да започнеш великото ни дело — каза истинският Джон.

— Липсват ми някои предимства — каза Островният Джон. — Ако бях убил херцог Джеймс, щеше да има твърде сериозно разследване. Изолирал съм внука му и съм го обезсилил, но той все още дебне и не е за подценяване. Липсва ми удобството със син, когото да оженя за принцеса, тъй че мотивите ми са някак си спорни. Все пак в Кралството са глупаци и мислят само за личната си изгода. Виждат ме като възможния следващ херцог на Риланон и това донякъде обяснява действията ми.

— Грубата амбиция е нещо толкова лесно за разбиране за тези човешки същества — каза истинският Джон. — Момчето, което омагьосах да вярва, че съм баща му, се вмества удивително в ролята. А тези, които са под властта ми, ще се стекат като един да подкрепят брака му с принцесата, стига да можем да я намерим. Почти съжалявам, че ще се наложи да го „отпратя“, когато дойде времето.

— Съжаляваш? — попита кешиецът.

— Казах „почти“ — отвърна лорд Джон. — Е, да се залавяме със задачите си. Господарят ни е нетърпелив и не бива да предизвикваме гнева му. Хайде да служим, и да служим бързо.

Изведнъж двете гостуващи копия на лорд Джон изчезнаха, като оставиха във въздуха само смътен сивкав дим. Франсиезка се отдръпна от прозореца, скочи от терасата и затича към външната стена. Нямаше представа как да намери Джим и да му съобщи, но някой се канеше да убие краля му и той беше може би единственият човек в Островите, който можеше да го спаси.

Лека като перце и с разтуптяно сърце от видяното и чутото, тя скочи на една дървена рамка, оттам на един клон до зида, после на върха на стената, като избегна железните шипове, и от стената на каменната настилка от другата страна.

След секунди лейди Франсиезка Сорбоз се стопи в мрака.

12.

Нападение

— Проклятие! — извика Мартин и блъсна с юмрук по масата.

Брендан само поклати глава на безсилието на брат си. Седяха в кухнята в кметската къща.

Брендан махна на двамата готвачи и тримата им помощници, че трябва да остане насаме с брат си. Те се спогледаха, после главният готвач кимна и всички излязоха през задната врата.

— Какво има? — попита Брендан.

След атаката на водния демон Мартин беше прегрупирал жалката отбрана на града, докато Миранда и Накор бяха разпитвали предателя Акеш. Брендан беше прекарал това време в оглед на запасите, които бяха останали на града, и преди малко беше дал списъка на Мартин.

Мартин, потънал в размисъл, не отговори на въпроса на брат си.

През трите дни след нападението кешийският командир явно беше решил да не бърза и да се върне към по-рутинния подход с обсадата. Строеше внушителни стенобойни машини горе на западния път и беше ясно, че скоро ще заудря по портите на града.

Болтън беше направил грижлив оглед на старата цитадела и изходния тунел, който извеждаше малко зад кешийската позиция. Мартин отчаяно се мъчеше да измисли план как да прати хора през тунела и да атакува требушетите, да ги запалят и след това да се измъкнат. Но беше убеден, че няма как да го направи, без да изгуби всички мъже в набега, а и нямаше никаква гаранция, че обсадните машини ще бъдат унищожени.

— Какво ли не бих дал за един ескадрон тежка конница точно сега — каза той. Можеше да ги види в ума си, как се врязват през кешийската защита, за да направят набега срещу требушетите осъществим. Бързо осъзна нелепото положение, в което бе изпаднал, и каза: — Хабя си желанията. Би трябвало да си пожелая ядрото на кралските армии на Запада да настъпи от юг.

Брендан избута настрани вече празното блюдо. Запасите започваха да стават проблем, тъй че Мартин бе заповядал да се разпределят дажби. Бетани бе успяла да го убеди за пълни дажби за сражаващите се и половин за останалите. Когато Миранда и Накор му казаха за кервана, спрял извън града, бяха пратили наряд да ги приберат вътре, но бяха открили, че са поели обратно към Зюн при началото на последната атака. Мартин вече започваше да се съмнява доколко ще може да защити града.

Едва не беше получил удар от яд, когато научи колко лесно кешийските призовници на демони са проникнали в града, и бе възложил на Болтън да разпита всички пътници, затворени все още в хана при градската порта и в един склад наблизо. Не беше сигурен колко ефикасен ще е младият капитан в разкриването на кешийски агенти, но беше по-добре, отколкото просто да чака някой сам да се разкрие в ущърб на града.

Чувстваше се смазан и правеше всичко възможно да го скрие, но и Брендан, и Бетани знаеха, че силите му са на изчерпване. Едно е да учиш тактика, стратегия, действия при обсада и други военни теми и да командваш гарнизон за кратко време като полеви опит, а съвсем друго — да носиш отговорност за цял град във война. Вярно, повечето жители бяха избягали, но зад крепостните стени все още имаше жени и деца и макар всичко, което Мартин бе учил, да казваше едно и също — съсредоточаваш се върху военните аспекти и оставяш цивилните да се погрижат сами за себе си, — все пак той не можеше да се престори, че ги няма, че не са отговорност, негова отговорност.

Брендан изчака брат му да се поуспокои и каза:

— Имаме това, което имаме.

Мартин кимна и избута списъка настрани. Храната все още не беше критичен проблем, но щеше да стане. Водата не беше проблем, благодарение на многото кладенци. Стрелите започваха да стават важни, най-вече защото всички хубаво изработени бяха изчерпани и вече разчитаха на тези, които правеха момчетата, поставени за стрелари с каквито пера можеше да се намерят. Оръжията също така все още не бяха проблем, но най-неотложната нужда бе да намерят здрави мъже, които да боравят с тях.

По-рано през деня беше видял кешийците да се придвижват на хребета — знак, че командващият им се подготвя за атака.

Най-сетне Мартин каза:

— С една атака през тунела от цитаделата, за да извадим от строя обсадните машини, рискуваме твърде много. Смятам, че бихме загубили твърде много хора, без да спечелим нищо важно. На всичко отгоре ще трябва да блокираме тунела, за да не могат да го използват кешийците, а бих искал да ни е на разположение, ако ни потрябва в бъдеще.

Брендан не намери причина да не се съгласи, тъй че само кимна.

Мартин се огледа и осъзна, че са сами в кухнята.

— Къде са всички?

— Оставиха ни за малко сами.

Мартин изсумтя, после махна с ръка по посока на главната градска порта.

— Въпреки провала си с демоните кешийците продължават да трупат превъзхождаща сила. И макар че магьосникът им беше неутрализиран от Миранда и Накор, имат достатъчно мощ, та рано или късно да разбият портата и да влязат. Припасите ни започват да се изчерпват и след още седмица ще сме на по-малко от половин дажба. — Продължи тихо: — И тогава започва истинската паника. Ако все още се отбраняваме тук. А защитникът на града е едно неопитно момче, самозаблуждаващо се, че е военен гений.

Брендан се изсмя.

— Какво? — сопна се Мартин ядосано.

— Извинявай — каза Брендан. — Просто за момент отново стана сърдитото братче, което не може да надвие Хал. Цупеше се като момиченце.

Мартин се опули.

— Не съм!

— Цупеше се — настоя Брендан. — И сега се цупиш. Виж, бъди малко по-добър към себе си и престани да се самосъжаляваш. Ако кралският главнокомандващ беше тук, само с това, което ти имаш за отбрана, и нищо повече, мислиш ли, че щеше да се справи по-добре? Какво щеше да направи? Да събере всички на градския площад и с вдъхновяваща реч да ги възпламени толкова, че да излязат през портата и да изтребят кешийците до крак?

Мартин се изкиска.

— Добре, разбрах те.

В този момент влязоха Миранда и Накор. Водеха пребития от бой кешийски магьосник. Двете му очи бяха отекли, лявото напълно затворено, и едва ходеше.

— Изтръгнахме от него всичко, което можахме — каза Миранда.

— Вината не е негова всъщност — добави Накор. — Някой, изглежда, е вкарал разни идеи в ума му.

— С магия ли? — попита Мартин.

Миранда кимна, а Накор обясни:

— Номерът е много хитър. Мисля, че са били в главата му от много дълго, години може би, тъй че според него всичко, което е правил, е било негова идея, но всъщност го е направил някой друг.

— Не разбирам — каза Брендан. — Казваш, че е бил подведен някак?

— Трудно е да се каже — отвърна Накор. — Може да си е мислил лоши неща преди този номер или да си е мислил добри неща, а номерът да го е направил лош. — Дребният мъж се ухили извинително.

— Тъй или иначе е предател — каза Миранда.

— Как така? — попита Мартин. — Той е кешиец. Как може да е предател?

Миранда осъзна, че един от недостатъците с двойната памет е в това, че понякога забравяше контекста на нещата, определени нюанси. Мартин беше в неведение за Конклава, тъй че нямаше как да разбере за предателството на Акеш към Пъг. Затова опита да импровизира:

— Имам предвид Събранието на магьосниците в Звезден пристан. Заклели са се да са неутрални, независимо къде са родени.

Откъм главната порта се чу силен трясък, последван от тревожен камбанен звън и вой на рогове.

— Проклятие! — викна Мартин. — Щурмът започва.

Грабна окачения си на гърба на стола оръжеен колан и видя стъписан как Миранда се пресегна, сграбчи Акеш за гърлото и с едно стискане, без никакво усилие, му прекърши гръкляна. Магьосникът падна на каменния под, зяпна за въздух, който така и не идваше, и след миг лицето му посиня и той издъхна с отворени очи.

— Защо? — попита Мартин намръщено.

— Защото беше предател — отвърна Миранда. — А и кого можеше да отделиш да го пази? Може да беше пребит почти до смърт, но освен Накор и мен никой не би могъл да се справи с магията му, щом се съвземе.

Накор кимна.

— Познавах го. Не бих го нарекъл могъщ, но имаше номера, които щяха да те уязвят, ако ги използва в тила ти.

— А и какво да правим? — добави Миранда. — Да го пазим, та ако някак оцелееш в тази война, да го върнем в Звезден пристан, за да го съдят и да го екзекутират?

Очите ѝ се впиха в Мартин и той изведнъж изпита страх. Имаше нещо в тези очи, нещо силно и свръхестествено, и той не искаше да има нищо общо с него.

— Добре — отвърна той рязко. Не можеше да се разсейва повече с това. Обърна се и каза на Брендан: — Слугите да изнесат тялото. Боя се, че ще добавим още много на купа, преди да свърши този бой.

Мартин заповяда на мъжете да слязат от крепостната стена и постави двама наблюдатели на покривите зад нея. Кешийските требушети бяха безмилостни. От разстояние приличаха на детски играчки, но нищо забавно нямаше в тях. Големи кули с асиметрично метателно рамо и кош, пълен с тежки камъни в късия край, и ремък в другия; можеха да метнат канара, за чието вдигане бяха нужни четирима мъже, както дете хвърля камъче с прашка.

Бяха четири и мятаха тежките си заряди поред, първо най-левият, после следващите, като през това време ги презареждаха. Камъните, ударили стената, отскачаха и засипваха земята пред града с прах, пръст и пръснати парчета от зида. Тези, които улучеха портата, караха металните панти да скърцат пронизително, а старото дърво хрущеше и се цепеше.

Няколко камъка прехвърлиха стената, стовариха се върху сградите или се затъркаляха по улиците и тук-там по някой защитник извади късмет да се измъкне само със счупен крак или пукнат череп. Други не се оказаха толкова късметлии и ги отнесоха до къщата на кмета, където чакаха назначените да се грижат за ранените.

Брендан и Мартин стояха на главната улица, готови да скочат зад ъгъла, ако се наложи да избегнат летящ отгоре камък. Мартин беше наредил на Бетани и Лили да се грижат за ранените — знаеше, че ще е напразно усилие да заповядва на Бетани да напусне града. Тя беше дъщеря на баща си и щеше да се бие докрай. И освен това нямаше да се остави кешийците да я заловят жива. Знаеше какво сполетява привлекателните млади жени, пленени във война. Ако с Лили преживееха насилието в града, щяха да станат робини в Дърбин. Щеше да е чудо, ако някой уведомеше командира, че е дъщеря на благородник и ще донесе голям откуп, а Бетани със сигурност нямаше да каже и дума, след като други около нея ги чака същата съдба.

Един камък се натресе в портата и цялата стена около нея се разтърси.

— Още няколко такива и ще щурмуват — каза Брендан.

Мартин извика на най-близкия наблюдател, високо горе на покрива:

— Виждаш ли конница?

— Идва, милорд — отвърна наблюдателят. — Излизат иззад обсадните машини и заемат позиция. Не изглежда да бързат.

— Защо чакат? — попита Брендан и погледна към слънцето. — Защо не атакуват по светло?

— Тъмнината води до объркване и страх, а това е изгодно за кешийците. Ако щурмът беше започнал призори, портите вече щяха да са паднали и щяхме да имаме време да организираме отбраната из целия град. Ако го направим сега, ще е на тъмно.

— Колко дълго можем да издържим?

— Не знам — отвърна Мартин. — Всеки мъж и момче са решени да се бият. Защитават домовете си, а кешийците загубиха много хора при демонската атака. Ако можем да ги изтощим оттук до градския площад… — Млъкна за миг и продължи: — Вземи един отряд. Намерете каквото можете, мебели, шкафове, сандъци от складовете, каквото ви падне подръка, и вдигнете барикада на площада. — Клекна и начерта полукръг в пръстта. — Ето ти го тъкачния дюкян, онзи със зелената врата, нали? Почни оттук и я продължете дотук, при касапина. Искам я дванайсет стъпки висока, с всичко, което можеш да поставиш зад нея, като земен насип.

— Мелницата! — възкликна Брендан. — Там има стотици чували зърно, развалено, и няма какво да го правим. Ще стане здрав насип, Мартин!

Мартин се усмихна.

— Добре. Направете отзад стъпала, за да може бойците да стрелят отгоре. Когато дам заповед, искам стрелците да се изтеглят и да са готови да обстрелват площада. Разбра ли?

— Да.

Брендан понечи да тръгне, но Мартин го сграбчи за ръката.

— Онази стара балиста от Ламът къде е?

— Местихме я два пъти. Ще намеря сержант Ръдър, той знае. Защо?

— Вземи фургон, постави я в средата и ако тежката конница излезе на площада, стреляй по тях. Ще са скупчени и няма да могат да се развърнат, тъй че ще е гадна изненада. Хайде, действай.

Брендан кимна и затича.

По стените трещяха камъни и въздухът се изпълваше с прах. Часовете се точеха, слънцето пълзеше бавно по небето.

Дясното крило на портата най-сетне се изтръгна от горните панти с разкъсващо ушите скърцане на дърво и Мартин извика:

— На стените!

Видя двамата елфи и им махна да се приближат. Имаше нещо у единия, Аркан, което не можеше да проумее съвсем, но Калис беше приятел на семейството още от времето на неговия прапрадядо и съименник. Щом дойдоха до него, им каза:

— Трябва да ви помоля за една услуга.

Аркан погледна мълчаливо младия командир, а Калис отвърна:

— Казвай.

— Смятам да оставим стената бързо и да се оттеглим на втора позиция на градския площад. Имаме много неопитни младоци горе на стената. Ако двамата идете от двете страни на портата и се погрижите да не хабят стрели или да не се вцепенят от ужас, а след това бързо да се изтеглят, щом дам заповед, ще съм ви много задължен.

— Разбира се — каза Калис. Аркан погледна Мартин, по лицето му пробяга нещо подобно на одобрение, а после кимна мълчаливо.

Двамата забързаха към портата, а Мартин премисли отново стратегията си. Планът му беше да пусне кръв на кешийците с два или три залпа стрели, докато те щурмуват портата, а после бойците му да се изтеглят към барикадата, която Брендан вече довършваше. Беше разпратил бегачи да разнесат последния план.

Честно казано, доскоро не беше имал никакъв план, но беше казал на хората си, че не иска да ги обърква с все нови и нови заповеди. Сержантите Магуин и Ръдър бяха поставени с подвижни отряди на първата пресечка на улиците зад позицията на Мартин, за да примамят кешийците по пътя на най-малката съпротива.

Чу роговете. Кешийският командир заповядваше настъпление.

— Стрелци! На стените! — изрева Мартин и собственият му глас прокънтя силен и уверен в ушите му, което го изненада — не се чувстваше нито силен, нито уверен.

Забърза напред през облак прах, видя, че крилото на портата отдясно е почти изтръгнато от пантите, и разбра, че кешийският командир е направил първата си грешка. Беше си запушване, след като не повече от двама-трима мъже едновременно можеха да нахлуят в града през отвора между ръба на портата и стената. Кешийците щяха да се опитат да залеят с жива сила отвора, защото да чакат за коне и вериги, за да издърпат портата, щяха да рискуват защитниците да се прегрупират. Когато Мартин забърза нагоре по стъпалата, най-близкият наблюдател извика:

— Карат таран, милорд.

Щом се качи на разбитата стена, наполовина рухнала и засипана с отломки, той видя тегления от конен отряд таран. Беше покрит с платнище за защита на мъжете вътре от стрелите и врящото масло.

— Не виждам никого вътре — каза Калис.

Зрението на елфа беше по-силно от това на Мартин — от толкова далече той не можеше да види нищо. Скоро таранът набра достатъчно скорост, а Мартин знаеше, че никой човек не може да тича и бута толкова бързо. Теглеха го с въжета конниците и бързо набираха скорост. Изведнъж Мартин осъзна какво става и извика:

— Слизай от стените! Всички долу!

Нямаше нужда да повтаря. Затича надолу по стъпалата, като продължаваше да вика:

— Стрелците на площада! Бегачите при мен!

Появиха се две момчета, почти комични с прекалено големите им шлемове, огромните подплатени жакети и строгите си изражения.

— Ти — посочи Мартин едното. — Намери сержант Ръдър. Ти — каза на другото, — намери сержант Магуин. Да се изтеглят и да се скрият, докато кешийците излязат на площада, и тогава да ги ударят в гръб. — Изпъна двата си юмрука да наблегне на думите си. — Като рогата на бик! По тяхно решение да се оттеглят, да заобиколят по страничните улици и да излязат зад барикадата, ако се наложи. Разбрано?

Двете момчета кимнаха и побягнаха. Покрай младия командир тичаха мъже, а той стоеше загледан към празната вече крепостна стена. Мразеше да праща малки момчета по военни задачи, но не разполагаше с никой друг.

Накор се появи до него.

— Какво мислиш?

— Ти къде беше?

— Оглеждах наоколо. Мъчех се да измисля някои номера.

— Измисли ли нещо?

— Още не, но и те още не са тук.

— Къде е Миранда?

— Проверява дали няма още магьосници с кешийците. Ще е лошо. — Накор загледа оттеглящите се стрелци и попита: — Все пак защо бягаме от стената?

— Мисля, че този таран не е таран, а фургон с бурета квеганско масло.

Накор се ухили и отвърна:

— Не се сетих за това. Много хубав номер обаче. — Усмивката му помръкна. — Но знаеш ли какво се сетих?

— Какво?

— Ако си прав, сме прекалено близо до портата.

Очите на Мартин се разшириха и без повече приказки двамата се обърнаха и затичаха по улицата. Трополенето на фургона се чуваше все по-силно. Бяха наближили първата пресечка, когато фургонът се натресе в останките на портата.

Взривът удари със силата на хиляда тарана и събори Мартин и Накор по очи. Обля ги вълна от зной. Чудовищно огнено кълбо се издигна към небето. Дървените порти вече горяха и дори камъните като че ли бяха пламнали от потеклия по тях огън.

Мартин помогна на Накор да се изправи и попита:

— Колко дълго ще гори според теб?

— Много масло е — отвърна Накор. — Час, може би повече. Доста време му трябва на това лепкаво масло, докато догори.

Мартин погледна към слънцето и попита:

— Значи ще ни ударят след залез.

— Е, имаш още час да измислиш нова стратегия.

— Нищо ново. Стоим и се бием. Ако Кеш завземе този град, Кралството никога няма да си върне Далечния бряг и освен това ще загуби Ябон.

— Виждал съм много битки с по-лоши шансове от твоите.

Мартин се намръщи.

— Нима?

Накор се ухили.

— Добре, може би не чак много. Да речем, няколко. — Закрачи към барикадата и подхвърли: — Добре де, не чак „няколко“, но имаше един път, когато…

— Какво?

— Опитвам се да ти вдъхна малко повече увереност.

— Не те бива много в това, нали?

Накор въздъхна.

— Май съм загубил практика.

Мартин го напуши смях и едва се овладя. Имаше болезненото чувство, че ако започне да се смее, няма да може да спре.

Защитниците се приготвиха и след залез-слънце зачакаха в сумрака. Двамата елфи, принцът еледел и главатарят моредел отново поеха отговорността на двата фланга да успокояват младите стрелци.

Когато над града падна пълен мрак, прозвучаха кешийските тръби и Мартин каза на брат си:

— Ще ударят първо с тежката конница в опит да разчистят всякаква съпротива по главната улица. Пехотата ще ги последва в традиционния кешийски стил. Ще се опитат да завземат площада и да изградят отбранителна позиция с пики и щитове срещу контраатака. Стрелците с лъкове ще са последни. Леката конница ще задържат в резерв, за да са готови да засекат всеки встрани от битката или да подгонят бягащите, за да предотвратят прегрупиране. Ако оставят леката си конница извън града за час или повече, имаме шанс.

— Какво предлагаш? — попита брат му.

— Ако успеем да спрем тежката конница между входа към площада и барикадата, тежката пехота ще се струпа отзад и ще си пречат. Пиките ще са безполезни, а щитовете няма да им дадат никакво предимство. След това стрелците в тила ще се струпат срещу тежката пехота. Ръдър и Магуин ще ударят първо стрелците им и набързо ще ги довършат в ръкопашен бой, а след това ще се врежат в пехотата им отзад. Мечове и ножове срещу пики в близък бой. Ако кешийците са струпани накуп, численото им превъзходство няма да значи нищо.

— Говориш все едно смяташ, че можем да оцелеем — подхвърли Брендан.

— Смятам, че можем да спечелим — отвърна Мартин.

— Стига кешийците да се държат както очакваш.

— Ще се държат като кешийци.

— Къде са Миранда и Накор? Малко магия точно сега ще ни е от полза.

— Миранда следи да няма кешийски магьосници срещу нас. Накор отиде да се „пошегува“ с кешийците, както той си знае — отвърна Мартин. — Не съм в положението да им казвам как най-добре да си приложат уменията.

— Те и без това няма да те послушат.

Прозвучаха рогове, разнесе се тропот и отряд тежка конница започна да настъпва по широката улица. Две единични колони яздеха една до друга, но по-близо от обичайното с цел защита от възможни нападения от страничните улици. Пръснатите отломки по каменната настилка принуждаваха конниците да настъпват бавно. Мартин обаче знаеше, че лесно ще съкрушат отбраната му, ако не ги забави още.

— Стрелци! — извика той. — Готови!

Първите конници се появиха и Мартин изпъна ръка над барикадата и извика:

— Стреляй!

Двамата войници на старата балиста от Ламът стреляха и дългата метална стрела удари първите два коня, мина през тях и прониза вторите два, и третите, преди да изгуби сила и да падне на земята. Авангардът се разби, щом конете зацвилиха и захвърляха ездачите си от седлата, а първите шест поразени животни рухнаха, заритаха и зацвилиха от болка.

Както Мартин се беше надявал, щурмът засече още преди да е започнал.

Двамата мъже във фургона бързо презаредиха балистата и изстреляха нова стрела, която порази още двама конници.

— Не мисля, че можете да направите повече! — викна Мартин на хората си. — Счупете я и бягайте зад барикадата!

Единият скочи през барикадата, а другият удари с тежък ковашки чук стрелящия механизъм на балистата и го разби, за да не може да я използват срещу бранителите. После и той скочи през барикадата.

— Стреляй! — извика Мартин.

Засвистяха стрели и битката за Илит се разгоря с пълна сила.

През първите два часа след мръкване планът на Мартин подейства. Три залпа стрели разбиха тежката конница на Кеш, преди да успее да се развърне, а отрядите на двамата сержанти унищожиха кешийските стрелци. Калис и Аркан бяха особено смъртоносни — убиха двама офицери и четирима сержанти.

Тежката пехота се оказа по-трудна, отколкото Мартин бе очаквал. Макар кешийците да не бяха в положение да нанесат сериозни щети на кралските сили, все пак бяха тежко бронирани и можеха да се свият зад щитовете си и да се опазят.

Мартин усети, че някой го дърпа за ръкава, обърна се и видя оплискано в кръв момче.

— Какво има?

— Сержант Ръдър вика, че тия, кешийците, имат резервни сили и вкарват другите си конници. — Хлапето замълча за миг разколебано, сякаш се мъчеше да си спомни донесението точно. Кимна и продължи: — Казва, че пехотата се организира, тъй че той се изтегля, за да не ги заклещят на площада, но че може да задържи ония конници от страничните улици, щото е тясно и ще ги обстрелват поединично.

Мартин не беше съвсем сигурен какво точно ще обстрелват, но реши, че е схванал същината.

— Тъй че трябва да очаквате всичките тия кешийци скоро да тръгнат право към вас. Той ще направи каквото може. — Момчето замълча, после добави: — Това е всичко, милорд.

— Добре се справи. Иди в къщата на кмета и помагай с ранените.

— Сержант Ръдър ме чака да се върна и да се бия, сър.

— Ръдър ще се оправи и без теб. Направи каквото ти казах, момче, и помогни с ранените. Това е важна работа.

Без да скрие разочарованието си, момчето се обърна и затича.

— Десет има ли? — попита Брендан.

— Май няма и девет — отвърна Мартин. — Но има хъс за петнайсетгодишен.

Мартин отново насочи вниманието си към отсрещната страна на площада, където пехотинци извличаха мъртвите коне и разчистваха пътя за останалите конници и тежката пехота зад тях.

— Как ще ни ударят според теб? — попита Брендан.

— Ще се развърнат от двете страни на площада и после удрят заедно.

— Ще загубят много от стрелците си така.

— Имат си предостатъчно — отвърна Мартин и точно тогава тежката пехота затича точно както предвиждаше: развърна се от двете страни.

Мартин заповяда на мъжете с лъкове да стрелят. Както беше очаквал, стрелците не бяха толкова ефикасни, колкото мислеше Брендан, защото кешийците бяха с дебели подплатени жакети, направени да пазят от стрели, и с големи щитове, зад които лесно можеха да се присвият. Когато стигнаха до средата на площада, затичаха бързо. Всеки втори кешийски войник спусна щита си и сграбчи края на щита на мъжа вдясно от себе си. Войниците отзад пуснаха копията и щитовете си, извадиха мечовете си и скочиха на хванатите щитове. И изведнъж Мартин и хората му се озоваха лице в лице с враговете си.

Мартин посече първия, когото видя пред себе си, и мъжът изрева от болка и падна назад. И други бяха посечени, преди да успеят да се доберат до барикадата, но колкото и настървени да бяха защитниците, нямаха нужното умение да се справят с този щурм.

Мартин се изруга наум, че не беше предвидил как кешийците бяха намислили да прехвърлят укреплението. Беше мислил, че кешийският командир просто ще хвърли тежката си конница срещу позицията му, но той се опитваше да стъпи на барикадата, за да може пехотата му да разбие защитниците и да разчисти достатъчно чували зърно, за да отвори път. Пробиеше ли конницата, битката по същество щеше да свърши.

Мартин замахваше и отбиваше, ръцете му бяха изтръпнали. Чу викове зад себе си и реши, че нападателите сигурно вече са спечелили опора някъде наблизо, но беше много притиснат, за да се обърне да види какво точно става. Продължи да се бие, без да мисли за нищо друго.

Кратко затишие му позволи да огледа отбраната. Държаха се, но на косъм. Погледна наляво и видя странния елф, Аркан — беше захвърлил лъка си и свирепо размахваше къс меч. Дори се ухили, когато обезглави с един удар скочил на барикадата кешиец.

Невероятно силен крясък разцепи въздуха и всички за миг замръзнаха и се извърнаха натам, откъдето идваше.

Миранда стоеше на един покрив и сочеше с пръст кешийците. И изведнъж напред се понесе огнено кълбо, удари следващата вълна настъпващи войници, падна на земята и се затъркаля като колело, като изригваше пламъци. Бойците закрещяха от ужас и болка и се замятаха безпомощно, щом кожата и дрехите им пламнаха. Огънят сякаш бе нещо живо: подскачаше и се извиваше — тънки жили, които се движеха странно, дори срещу вятъра.

Огненото кълбо бързо изгасна, но успя да притъпи атаката поне за няколко минути. Кешийците се изтеглиха назад, а бранителите получиха малко време за отдих.

Мартин отново погледна нагоре, но Миранда беше изчезнала от покрива.

Твърде изтощен, за да разсъждава дали това ще е единственият принос на магьосничката от Острова на чародея, Мартин зачака следващата вълна на атаката.

На кешийците им отне около половин час да се прегрупират, след което отново тръгнаха напред. През това време Мартин пи вода, изслуша няколко доклада — не беше сигурен колко ги разбра, и откри, че в някой момент са го пернали по главата. Беше плувнал в кръв, повечето негова. Спомни си какво го беше учил баща му: ударите по черепа може да изглеждат грозно, но рядко са фатални.

Миранда бе разчистила площада пред барикадата, а Аркан, взел отново лъка си, беше убил толкова оттеглящи се кешийци, че оцелелите се отдръпнаха на половин каре по главната улица. Но Мартин знаеше, че скоро ще се върнат.

Прокънтяха рогове и кешийците настъпиха отново, а Мартин и защитниците се стегнаха да посрещнат поредния щурм.

През следващия час Мартин изгуби способността си да мисли разумно. Цялото му същество бе погълнато от необходимостта да вдига меча, за да отбива напади или да убива нападатели. Чуваше и виждаше неща, но умът му не можеше да задържи звуците и образите, единствената му грижа бе да остане на тази стена.

Един кешиец скочи от щит към него и го събори от чувалите зърно върху здраво отъпканата земя на градския площад. Мартин изтърва меча, но извади ножа от колана си, превъртя се и се изправи; кешийският войник го събори отново. Вкопчиха се и всеки от двамата стисна китката на другия, докато се мъчеше да забие ножа си в корема му.

Мартин се претъркаля с другия мъж отгоре му. Сви десния си крак в опит да напъха коляното си под него, за да може да го надигне и да го изблъска. Усилието се оказа напразно, защото кешиецът беше със свежи сили в боя, докато самият той вече бе на ръба на изтощението. Усети, че лявата му ръка поддава, докато кешиецът се мъчеше да намести ножа си над него, и в един заслепяващ миг на паника се завъртя надясно. Острието удари в пръстта до самото му лице и кешиецът се дръпна. Вместо да задържи хватката си, Мартин пусна и мъжът залитна. Мартин удари с вече свободната си лява ръка и пръстите му се забиха в гръкляна на кешиеца. Ударът не беше фатален, но изненада противника му толкова, че той се поколеба и инстинктивно посегна към гърлото си, отпускайки хватката си на дясната ръка на Мартин. Той я измъкна и я натресе в ребрата му.

И този удар не беше смъртоносен, но му спечели миг предимство. Той плъзна ръка по гърдите си и острието на ножа се вряза в гърлото на мъжа. Мартин се претърколи и понечи да стане, но краката му поддадоха.

Нечии ръце го задържаха отзад и сержант Ръдър каза:

— Време е да се махаме, сър!

Мартин тръсна глава, за да прочисти ума си.

— Леката конница?

— Задържахме ги колкото можахме, но вече са на площада. Трябва да се изтеглим към къщата на кмета…

Очите на сержанта се разшириха и той се олюля. Един кешийски войник издърпа меча, който беше забил в гърба на Ръдър, и го вдигна да удари Мартин.

Мартин отстъпи бързо, огледа се за оръжие и видя меча си на няколко стъпки встрани. Скочи към него — оръжието на кешиеца разцепи въздуха, където бе стоял допреди миг, — хвърли се на земята и се превъртя. Надигна се и едва се задържа на крака, присвит в защитна позиция. Готов беше да загине, но не и да отстъпва повече.

Кешийският войник беше със свежи сили. Ухили се и настъпи, готов бързо да се справи с видимо изтощения млад защитник. Вдигна меча си за смъртоносния удар.

Мартин беше решен да не се предаде току-така. Но как да отбие атаката?

В този миг прозвуча рог — сигнал, който Мартин не беше чувал никога.

Кешиецът срещу него се поколеба, а когато зовът се повтори, отстъпи назад и на лицето му се изписа смесица от объркване, гняв и примирение. Задържа здраво меча си, готов да се защити, после вдигна свободната си ръка с дланта напред. Бавно вдигна меча си с върха нагоре и настрани в жест, наподобяващ този на другата му ръка — знак, че се предава, или поне показваше, че повече не е заплаха. Продължи да отстъпва, докато не стигна до чувалите зърно и се огледа, за да намери изход през рухналата вече защита.

Мартин също се огледа и видя, че почти всички кешийски войници правят същото. Все още сражаващите се се опитваха да се измъкнат и неколцина успяха, но няколко загинаха.

Погледна наляво и видя плувналия в кръв Брендан, загледан със също толкова объркано изражение към бавно отстъпващите кешийци. Шумът на битката заглъхна, заменен от пъшкането на уморени мъже, от стоновете и виковете на ранените и от пращенето на пламъците от пожар, избухнал някъде наблизо.

Кешийците продължиха да отстъпват бавно и се изтеглиха в другия край на площада. Мартин залитна към един от пробивите в барикадата от чували зърно и Брендан се озова до него.

— Защо? — попита той. — Те спечелиха. Защо се оттеглят?

— Не знам. — Гласът на Мартин бе накъсан и хриплив.

— Ранен ли си? — попита Брендан.

— Малка драскотина на черепа.

— Изглежда по-зле, отколкото е всъщност — каза Брендан стъписано. — Татко беше прав. Изглежда ужасно.

Един конник излезе от главната улица, вдигнал бяло знаме. Спря пред тях.

— Задръж! — извика Мартин, щом стрелците насочиха лъковете към него. — Искат мир!

Вестоносецът бавно подкара напред. Зад него бе кешийският командир. Спряха точно отвъд барикадата.

— Срещаме се отново, млади милорд!

Мартин онемя. Вдигна непохватно меча си в поздрав. Най-сетне каза:

— Дойдохте да се предадете ли, милорд?

Кешиецът се засмя.

— Имате чудесен дух, мой достоен противнико. Получих заповеди. Битката свърши.

— Свърши ли? — възкликна Брендан и прошепна на Мартин: — Това е номер.

— Защо? Бяха на няколко минути от победата. — Очите на Мартин се впиха в кешийския командир.

Чул разменените между двамата братя думи, кешиецът отвърна:

— Никакви игри няма тук, млади господа. Заповедите стигнаха до мен по кораб и с конник преди не повече от половин час. Забавих се само докато наредя на полевия си командир да подаде сигнал за отбой. Това, което чухте, беше призив за преговори. Заповядано ми е държа каквото съм завзел, но да не настъпвам повече. Предлага се примирие. Ще отговорим със сила, ако бъдем нападнати, но няма да нападаме, докато този въпрос не се реши.

— Какво означава това? — попита Мартин.

— Означава каквото казах. — Кешиецът махна с ръка. — Градът до тази барикада е мой, останалото е ваше. Ще оставим на нашите господари да решат кой е победителят днес. Вашият крал и моят император, благословен да е, ще решат колко много или малко е спечелено и загубено този ден.

Мартин погледна касапницата наоколо и рече:

— Боговете ви лишиха от победата днес, милорд.

Кешийският командир кимна и отвърна:

— Или я подариха на вас, млади лорде. — Обърна коня си и се отдалечи.

Кешийците бавно се оттеглиха, освен оставените на постове по това, което някой ден можеше да стане граница, ала сега бе спорна линия, прерязваща Илит наполовина.

Двамата братя, изтръпнали от умора и изненада, стояха и се гледаха, зачудени какво е станало току-що.

13.

Претърсване

Джим хвърли камата.

Острието се заби в стената до ухото на Джакобо и дебелият търговец опипа лявата си скула. Върховете на пръстите му почервеняха от кръв.

— Защо правиш това, Джим?

— Защото доверието е рядкост и макар да нямам доказателство, че си вероломен, искам ясно да се разбере какви трудности имам напоследък. — Все още облечен като прост моряк, Джим гостуваше на своя стар човек за свръзка в Родез. Беше тръгнал за Ран, било на кораб или с бърз кон, както се окажеше по-целесъобразно. — Трябва ми информация, която е прясна, точна и честна, или това няма да е последната ти капка кръв, която виждаш днес.

Изгледа едрия мъж. Предпочиташе просто облекло, макар да беше най-богатият търговец в района: ленена риза с къси ръкави и дебели вълнени панталони. Единствената му отстъпка пред суетата като че ли беше сребърната халка на дясното ухо. Пот беше избила на челото и темето му, вече плешиво и обкръжено с дълга побеляла коса. Джим винаги беше мислил, че очите му са ситни като мъниста, но сега бяха широко отворени и сини като метличина.

— Винаги съм бил верен и честен, Джим!

Джакобо беше търговец на едро, продаваше на кораби, изнасящи навън, купуваше от търговци отвъд Кралско море и беше, до тази последна неприятност, една от най-ценните придобивки на Джим. Нямаше общо нито с престъпната организация на Джим, нито с кралските му агенти, но беше източник на сведения, без да го интересува кой му плаща в злато за тях. Джим така и не се беше опитал да го привлече като агент за някоя от двете организации, а го беше оставил настрана. Сега това изглеждаше гениален замисъл, макар че навремето бе просто случайно хрумване. Сделката на Джакобо с Джим беше проста: Джим първи получаваше от него всичко ценно, а после Джакобо беше свободен да продаде същата информация на всеки, който я потърси, стига това да не отнеме предимството на Джим. Колко дълго Джакобо щеше да я премълчи зависеше от това колко щеше да плати Джим. Повече пари — по-дълго. Джим рядко беше купувал пълното му мълчание. Споразумението изглеждаше приемливо и за двете страни.

— Трябва да си изясня няколко факта — каза Джим, отиде до стената и издърпа камата.

Бяха в задната стая на дюкяна на Джакобо. Корабът на Джим бе дошъл със сутрешния прилив и Джим слезе с първата лодка и просто си тръгна. Капитаните винаги следяха моряците да не избягат от кораба, но никога при крайната им цел, когато единственото, което оставаше, бе да се разплатят с тях.

— Каквото поискаш, Джим! Моля те, никога не съм нарушавал доверието между нас. Никога!

В този момент Джим нямаше друг избор, освен да се надява, че това е истина. Мрежата му от агенти беше толкова разкъсана, че нямаше как да разбере на кого може да разчита. Свършеше ли тази проклета работа, щеше да започне бавно да я възстановява и малкото агенти, на които все още разчиташе, щяха да са претоварени, докато възстановят щетите, нанесени на една шпионска мрежа, съществувала от над три поколения.

— Да започнем простичко — каза Джим и покани с жест Джакобо да седне на един от столовете. Вече беше дръпнал пердетата и сложил табелката „Затворено“ на предния прозорец. Никой нямаше да ги безпокои. — Кои новини смяташ за ценни?

Джакобо седна тежко.

— Слухове и приказки. Колебая се дали да ги споделя с теб, че да не решиш, че съм неблагонадежден.

— Просто ми кажи какво си чул и аз ще реша кое е полезно и кое — не — рече Джим и седна срещу дебелия търговец. Прокара палец по острието на камата за повече убедителност и огледа претрупания склад. — Смяташ ли изобщо някога да оправиш тая бъркотия?

— Оправено си е — отвърна дебелакът. — Знам къде е прибрано всичко тук и в още три склада, Джим. — Потупа се по главата. — Причината да съм толкова ценен за теб е, че помня всичко.

Джим трябваше да признае, че всичко, което Джакобо му беше донасял през годините, се бе оказвало точно и полезно.

— Е, давай тогава.

— Късно предната нощ пристана кралски кораб и прати лодка до кея. От нея скочи куриер, яхна чакащия го кон и препусна към градския комендант. Херцогът на Родез е в Риланон, с повечето от Събранието на лордовете, за да обсъдят воденето на войната, предполагам, тъй че заповедите към гарнизона трябваше уж да са дошли от него. Но изглежда са дошли от някой си сър Уилям…

— Алкорн — прекъсна го Джим с гримаса на отвращение. — Продължавай.

— Нямаше никакво официално изявление, но изглежда Кеш и Кралството са се разбрали за някакъв вид примирие.

Джим се отпусна на стола. Помълча, докато обмисли чутото. Беше толкова неочаквано, колкото и самото избухване на войната. Кеш не беше спечелил нищо важно никъде, освен може би на запад. Съобщения от Далечния бряг и Ябон все още не бяха стигнали до столицата. На изток със сигурност не бяха спечелили нищо — само бяха похарчили много средства и бяха развалили отношенията си с двете съседни държави.

— Продължавай.

Джакобо като че ли не можеше да реши какво още да каже, но после очите му се ококориха и той заговори:

— Един търговец съобщава, че Кеш държат морската си блокада, но позволяват на кересийските пирати да влизат във водите на Кралството и да плячкосват. Казват, че Порта Прандур бил плячкосан и пиратите уж нападали по-малките градчета и села по крайбрежието оттук до Ран.

Джим се замисли. Кралството беше на бойна нога и всяка педя от крайбрежието щеше да се охранява от гарнизони с редовни войници и опълчение срещу всякакъв кешийски десант или нахлувания на някое от търсещите удобна възможност източни кралства. Тъй че пиратите бяха или невероятно дръзки, или невероятно глупави, или имаха някакво основание да не очакват кралска намеса. При нормални обстоятелства един по-голям град щеше да държи достатъчно голям гарнизон, за да удари безмилостно пиратите. Някое село навярно можеше да се плячкоса, но плячката нямаше да е достатъчно, за да изхрани един приличен пиратски екипаж. Освен това кересийците рядко се оказваха толкова организирани, че да предприемат сериозен набег. Обикновено се задоволяваха с ограбване на кораби в морето и с битки помежду си.

Умът му заработи трескаво и той остави въображението си да се развихри напълно за минута, преди да го озапти. Нещо съзряваше в мислите му, но не дотолкова, че да може да го осъзнае напълно. Имаше нещо около този сър Уилям Алкорн, тази безсмислена война с Кеш и пиратите, оставени да вилнеят на воля във водите на Кралско море. При нормални обстоятелства дори Кралството да беше стояло бездейно, Кеш щеше да потопи всеки кересийски дромон и бигала, който видеха, без да задават въпроси, и всеки оцелял пират щеше да бъде обесен или продаден в робство според възможностите на кешийския капитан да държи пленници или не. Това, че ги пускаха да преминават, означаваше някакво съглашателство.

— Кажи ми повече за тези пирати — подкани го Джим.

— Знам само това, което ти казах: идват на брега, палят градчета, взимат плячка и пленници, а местните гарнизони са се свили зад стените на крепостите си. — На лицето на Джакобо се изписа объркване. — Има и още нещо, Джим. Пиратите като че ли търсят нещо или някого.

— Какво?

— Никой не знае, но един търговец, Герш, изключително честен мъж, ми каза, че напуснал Ран, когато пиратите правели десант край едно градче, Фарборо. Няколко пирати го мярнали, докато обръщал фургона, и го подгонили. Но докато Герш ги гледал слисан, водачът им заповядал да се върнат и да тръгнат нагоре в хълмовете северно от градчето. Герш се кълне, че се разпръснали като хайка. Поднесъл е два пъти жертвени дарове на Рутия, откакто се върна в Родез.

Благодарностите към Богинята на късмета бяха сериозно доказателство, че историята е вярна.

— Преди колко време е станало това?

— Четири, пет дни, не съм сигурен. Герш дойде при мен да търси кораб за Ран, на който може да имам товар, с който да си превози стоката — срещу такса, разбира се. Настаних го с радост и след като се задава мир, както изглежда, корабът може наистина да стигне до Ран. Първи търговски стоки след обявен мир ще донесат добра цена.

Джим имаше някакво предчувствие, но не го сподели с Джакобо.

— Нещо друго?

— Нищо засега, освен ако не искаш да слушаш за търговски спекулации и мерки срещу падането на цени на стоки, ако войната свърши скоро. Изгодата за един е провал за друг.

— Не искам — отвърна Джим и стана. Посочи ухото на Джакобо. — Съжалявам за това, но доверието е скъпа стока напоследък. Ще се погрижа да се отплатя за неприятностите. Просто запомни, че изобщо не съм бил тук ѝ изобщо не сме говорили.

Джакобо отвърна с усмивка:

— Че има ли някой тука? Никого не виждам и нищо не чувам.

След секунда Джим мина през завесите в предницата на дюкяна и изчезна. Джакобо изчака малко, а после стана и също тръгна натам. Остана доволен, като видя, че завесите са дръпнати и табелката „Затворено“ е махната.

На две карета оттам един отегчен на вид моряк стоеше подпрян на стълб на кея и разсеяно дялкаше пръчка. Джим беше намерил това място преди години и то му даваше възможност да види всеки влизащ или излизащ от дюкяна на Джакобо, тъй като единственият изход от пресечката, към която се отваряше задната врата на Джакобо, беше само на три сгради от улицата, на която се намираше дюкянът му.

След половин час Джим вече беше убеден, че дебелият търговец му е казал истината — поне такава, каквато я знаеше, и че не бърза да извести на света, че Джим Фурията е в града. Тъй че Джакобо оцеля още ден за трупане на богатство.

Джим се огледа за последен път, за да се увери, че не го наблюдават, и си пое дълбоко дъх. Имаше една явка наблизо и щеше грижливо да огледа всеки подстъп към нея, за да е сигурен, че е чисто, а след това щеше да се покрие. Щеше да му трябва поне седмица, докато открие истината зад слуха на Джакобо за мира. По принцип тази новина го радваше, но долавяше зад нея някаква голяма загадка. Кой беше тайнственият играч, намесил се толкова ефикасно в делата на три големи държави, и с каква цел?

Чакаше го много работа, а в района имаше малко хора, на които можеше безопасно да се довери. Все пак не беше съвсем без ресурси и разполагаше с други като Джакобо, несвързани с престъпното братство, до което ролята му на Праведника на Шегаджиите на Крондор му даваше достъп, нито с мрежата му от кралски агенти.

Предпазливостта беше по-важна от бързането, тъй че Джим скоро се стопи в гъмжащите по улиците на Родез тълпи.

Лейди Франсиезка седеше кротко в кабинета си пред прозореца. Знаеше, че е под наблюдение. Беше разпознала агентите на Уортингтън преди седмици и знаеше къде са. Беше го превърнала донякъде в игра, като си измисли имена за всеки от тях, макар все още да не знаеше истинските им самоличности. Точно сега я наблюдаваше „Пиер“, застанал на прозорец в наета стая отвъд площада срещу една градинка зад градската ѝ къща. „Андре“ пиеше чаша след чаша кафе в кафенето на ъгъла, което му предлагаше добра гледка към входа на къщата ѝ. По залез-слънце щяха да ги заместят „Антон“ в стаята и „Серж“ в кафенето, който щеше да се оттегли на ъгъла в един порутен вход и да се присвие там, след като кафенето затвореше.

Беше го превърнала в игра, като се промъкваше навън и обратно незабелязана или много показно напускаше къщата, за да тръгне на пазар или на рядко посещение в двореца, в ролята на ненужна придворна дама на кралицата. През останалото време вършеше същинската си работа. Толкова се беше отегчила от играта, че бе започнала да оставя кепенците на прозореца си отворени нощем, когато се къпеше, тъй че силуетът ѝ можеше да се види очертан на прозрачната завеса, с надеждата, че дразни или ядосва Антон. За миг мислите ѝ се върнаха към Джеймс Джеймисън и тя се зачуди дали Джим ще се ядоса, или ще се развесели, ако открие, че го дразни. Със сигурност щеше да го попита следващия път, когато се срещнеха. Ако се срещнеха.

Опитваше се да подходи към това професионално, но откриваше, че умът ѝ все се връща към него. Съзнаваше, че този мъж, когото вече два пъти се бе опитала да убие, е единственият, който наистина я разбира. Чувстваше се разкъсана между любовта си към него и още по-голямото си желание да го види мъртъв. Признаваше си, не за първи път, че поривите на сърцето не са добри за нея: не я биваше в сърдечните дела. Точно когато оставаше безразлична, беше най-ефикасна, когато можеше да използва уменията си и тялото си, за да убеди един мъж да прави каквото тя поиска. Започнеше ли да се увлича, се натъкваше на трудности.

Млада слугиня почука на вратата, влезе и ѝ подаде пергамент с кралския печат.

— От двореца.

Франсиезка счупи печата на свитъка, бързо прочете съобщението и го прочете още веднъж, за да се увери, че не е разбрала нещо погрешно. Предположи, че наблюдаващите я сигурно също знаят какво има в това послание. Обърна се към слугинята и каза:

— Роклята в кралско синьо, мисля, с обшитите с бяло поли, не със сребърното. Все пак, не е дворцова галавечеря. Грегър да е приготвил каретата до час. Отиваме в двореца.

— Да, мадам.

Седна, за да изчака слугинята да си свърши работата. Даде си вид, че спокойно обмисля ставащото, но ѝ кипеше отвътре. По природа мразеше нещата, които ставаха, без тя да има контрол над тях, и макар животът да я беше научил, че контролът ѝ най-често е илюзия, откриваше, че е най-щастлива, когато влияе на събития и на хора. Беше изучила всяко налично оръжие, от страха до любовта, от съблазънта до подкупа, благодарността и възползването от по-добрата същност на други хора. Единственото, което спасяваше честта ѝ, бе, че правеше всичко това за Короната и щом бе готова да даде живота си за краля и държавата, нямаше проблем да причини на други малко яд, гняв, страх — или по някое разбито сърце.

Това, което най-много я безпокоеше сега, беше, че лорд Джон Уортингтън прави неочакван ход. Не простото правене на нещо разбираемо в неочакван момент, а по-скоро нещо напълно неочаквано, независимо от момента.

Устройваше галапразненство за краля.

Можеше да разчете дворцовия език достатъчно добре и тонът на поканата ѝ подсказваше, че не може да си позволи да откаже, освен ако не е на смъртно легло. Нещо повече, щеше да се отпразнува нещо важно, нещо от голямо значение дори.

Двойно по-подозрителна беше заради това, че бе толкова внезапно. Дори скромни за дворцовите стандарти празненства отнемаха няколко дни подготовка. Но след това ѝ хрумна, че може би не е толкова внезапно. Може би подготовката беше в ход от няколко дни, защото лорд Джон знаеше какво точно предстои.

Не можеше да празнуват смъртта на крал Грегъри: дори с магия щеше да е нужно доста време за премахването на краля. Не, това беше нещо друго. И не можеше да е обявяване от страна на лорд Джон на годеж на сина му за Стефани, тъй като тя не можеше да бъде сгодена в нейно отсъствие. Любопитството ѝ се изостри и това надделя над предпазливостта ѝ. Вдигна звънчето и го дрънна. След миг слугинята се появи отново и Франсиезка каза:

— Премислих. Червената, със сребърната обшивка и рубинените обеци. Повикай Милисънт и ѝ кажи, че искам да ми направи прическата до час.

— Да, милейди! — Слугинята изтича навън.

Лейди Сорбоз си спомни нещо, което ѝ беше казал Джим. „Каквото и да се случи, е интересно“. Беше в друг контекст, но определено ставаше и за този.

След това се зачуди къде ли е той. За първи път в живота си се притесни за безопасността му.

— Проклет мъж — прошепна Франсиезка.

Щом слънцето се смъкна на запад, в двореца затрополиха карети. Слугите бяха в официалната дворцова униформа: светлозелени жакети с бели копринени яки и светложълти клинове, а главите им бяха покрити с малки жълти шапчици с цвета на клиновете. Франсиезка си помисли, че сто на сто има някой, заключен някъде дълбоко в двореца и известен само на малцина ключови хора — на самия крал може би, — чиято единствена задача в живота е да измисля странни униформи за слугите в Ролдем, униформи, които се променяха всяка година.

Модата за благородниците също се променяше, разбира се. Няколко моделиери и техните шивачи се надпреварваха всяка година да наложат тона за „облика“ на следващата — колко ниско трябва да е деколтето или колко фусти трябва да се носят под полата, какви цветове са актуални и какви накити вече са старомодни. Наложеше ли се веднъж „обликът“, всички го съблюдаваха сервилно, а след година същите тези стилове се въвеждаха в Островите и Източните кралства.

Кешийците поне, както бяха привързани към традицията, избягваха подобни дребнави грижи да са в крак с модата. По-важното, такива рокли и жакети щяха да са неудобно топли за носене близо до Дълбините Оверн. Когато впрягът ѝ спря, лейди Сорбоз реши, че кешийците са изключително практични, щом ходят почти голи. Ако тя трябваше да търпи такава зверска горещина, щеше да прави същото.

Вратата се отвори и един лакей протегна ръка, за да помогне на Франсиезка да слезе от каретата с изящество, въпреки нелепата пола, която модата диктуваше тази година. Цветът поне ѝ харесваше, ярък пурпур, който подхождаше на цвета на косата ѝ и изтъкваше малкото цвят, който имаше на бледото си иначе лице.

Джим веднъж беше отбелязал, че ако е още малко по-светла, ще е бяла като корабно платно. Проклятие, пак мислеше за него…

Тръгна толкова бързо, колкото позволяваше благоприличието, през внушителния двор и после нагоре по широкото стълбище към двореца. Щом влезе, забърза към кралските покои, като почти очакваше да я спрат стражи по заповед от лорд Джон Уортингтън. Изпита облекчение, че никой не я спря, и когато стигна до кралския апартамент, илюзията за нормалност почти се беше върнала.

Двама пажове бутнаха големите крила на вратата, водеща към кралските жилища, дворец в двореца по същество. Входът към покоите на фамилията беше по-голям от цялата къща на Франсиезка, двуетажно сводесто преддверие, в което вече се бяха събрали няколко придворни дами, за да придружат кралицата. Тя знаеше, че в друга част на покоите също толкова лордове чакат да придружат краля. Най-странното в живота на височайшите кралски особи, винаги беше отбелязвала Франсиезка, беше как кралят и кралицата делят ложе всяка нощ, но при официални поводи се обличат в различни стаи, напускат апартамента през отделни врати и се срещат в големия коридор пред входа на тройната зала или голямата празнична зала все едно, че пристигат от различни места. Веднъж бе попитала кралския историк за това и той се беше затруднил с отговора. Най-доброто, което успя да измисли, беше, че така е било винаги.

Тя кимна за поздрав на другите дами — те ѝ отвърнаха учтиво, — после ги подмина и влезе в личните покои на кралицата. Нейно величество тъкмо ставаше от тоалетната си масичка, след като бе изтърпяла, несъмнено с присъщото ѝ благоприличие, усърдното суетене на прислужничките си да добавят последните нотки, които смятаха за нужни, за да се постигне модно съвършенство.

Франсиезка приклекна в реверанс пред кралицата, след което се приближи и я целуна по двете бузи.

— Много дълго се бави, момиче — сгълча я обичливо кралица Гертруде и прошепна: — Нямаме представа какво става. Лорд Джон не е казал нищо.

Франсиезка кимна.

— Трябва да сме готови за всичко.

— Дъщеря ми?

— Далече и в безопасност — отвърна Франсиезка шепнешком.

Кралицата едва сдържа сълзите си.

— Добре.

Един паж се приближи и обяви:

— Ваше величество, кралят е готов.

Дворцовите дами бяха толкова опитни, че отне не повече от пет минути всички да се подредят извън будоара на кралицата. След кимване от страна на помощник-церемониалмайстора двете свити на краля и кралицата тръгнаха точно в подходящия момент, тъй че и двете стигнаха на пресечката между входа на голямата зала и коридора, очертаващ границата на кралския апартамент, едновременно.

Тежките крила се отвориха широко и церемониалмайсторът обяви с напевен тон:

— Милорди, дами и господа, кралят!

Франсиезка — беше на стъпка зад кралицата, на мястото си отдясно като нейна старша придворна дама — усети, че нещо не е наред. После осъзна какво е. Липсваха четирите деца. Принцът на короната Констънтайн, принцовете Албер и Грандпри и принцеса Стефани трябваше да влязат след родителите си. Сред двора също така се долавяше някаква унилост, защото макар това да беше уж галапразненство, явно нямаше нищо за отпразнуване — поне според присъстващите лордове и дами.

Франсиезка видя лорд Серван, кралския племенник и неин най-доверен агент, човека, който щеше да поеме всички грижи на кралското разузнаване в случай, че нещо я сполетеше. Кимна ѝ бегло за поздрав и тя му отвърна с леко кимване.

Наблизо стояха трима млади лордове, към които Франсиезка изпитваше смесени чувства. Всичките бяха чужденци по рождение, но бяха отраснали в служба на Ролдем и бяха помазани в рицарство от краля, и всички имаха някаква връзка с Джим, което я дразнеше още повече. Все пак Серван неведнъж я беше уверявал, че може да разчита на верността им. Лорд Джонатан, известен като Джоми, и близките му приятели Тад и Зейн стояха спокойно, но и нащрек, също както бяха изглеждали, когато ги видя за последен път, на предишния съвет на Майсторите. Зейн наскоро се беше оженил и недалече от него се виждаше младата му съпруга с първото им дете — разговаряше с жените на другите двама лордове.

Нима бяха минали едва няколко месеца? Имаше чувството, че са изтекли години от последното събиране.

До тронния подиум лорд Джон Уортингтън чакаше да поздрави краля и кралицата, синът му Серж стоеше от дясната му страна. Вече титулуван „премиер“ на Ролдем, лорд Джон се поклони и изчака, докато кралят и кралицата се настаниха. След това се обърна към събраните благородници и обяви:

— Милорди, дами и господа, имам високата чест да обявя… — Франсиезка почти очакваше да обяви годежа на сина си за Стефани въпреки отсъствието ѝ — прекратяването на враждебните действия между империята Велики Кеш и Островното кралство.

Това бе напълно неочаквана, но добре дошла новина и аплодисментите, които посрещнаха думите му, бяха искрени, след като вълна на облекчение премина през залата. Може би нещата щяха вече да започнат да се връщат към нормалното, помисли си не един от лордовете.

Ръкоплясканията се усилиха, преляха във възторжени възгласи и тропане на крака. Накрая лорд Джон вдигна ръка и след миг отново се възцари тишина.

— Имам удоволствието да обявя, че нашият премилостив крал е предложил да посредничи за окончателния договор между нашите съседни държави и че до месец Грегъри, крал на Островите и Сезиоти, император на Велики Кеш, ще пристигнат в Ролдем на върховна конференция, за да донесат окончателен мир за Кралско море и отвъд него.

Това предизвика нови аплодисменти, но и не малко бърборене, защото в историята на империята Велики Кеш императорът никога не бе напускал дома си над Дълбините Оверн. И никой крал на Островите изобщо не бе посещавал Ролдем — принцове, които по-късно бяха ставали крале, да, но никога кралят. Това беше безпрецедентно.

Франсиезка изруга наум. Погрешно бе разбрала думите на лорд Джон към двойника му от Кралството. Не беше имал предвид „отпътуването“ на краля като евфемизъм за убийството му, а да го прати в Ролдем.

Франсиезка Сорбоз, придворна дама на кралицата и глава на държавната разузнавателна мрежа, погледна своя помощник, лорд Серван, чието смугло лице отразяваше същата мисъл като нейната. Какво точно ставаше тук?

14.

Бягство

Тай вдигна ръка.

Другите мигновено се смълчаха. Той махна на Габриела да слязат с принцесата в падината под пътя и да се скрият, посочи на Хал назад и след това вдигна ръка към ухото си и отново посочи назад.

Хал кривна глава, вслуша се и ги чу: далечни стъпки, които бавно се приближаваха към тях. Даде знак на Тай да заемат позиции от двете страни на пътя.

Вече два дни вървяха в планинските подножия, общо взето на северозапад, после на запад, почти успоредно на Кралския път, с надеждата да стигнат до пътя за град Ран. Ядяха само плодове — нямаха нищо друго. Можеше да са млади и здрави, но гладът ежедневно изсмукваше силата им и Хал и Тай знаеха, че с времето ще им е все по-трудно да се бият. Време беше да спрат и да дадат отпор.

Хал отново махна и Тай кимна в отговор, разбрал, че Хал иска преследвачите им да ги подминат, преди да нападнат. Двамата младежи фехтовачи се присвиха зад храстите.

Скоро звукът от стъпки се усили и се появиха четирима мъже с униформи. Не беше нужно Хал да поглежда ботушите им, за да разбере, че са предрешени войници — след като бяха най-опърпаната и размъкната сган, която бе виждал. Най-вероятно бяха пирати с откраднати униформи и изглеждаха кисели и ядосани. Това, че продължаваха да вървят по дирите на бегълците, означаваше, че са схванали урока с убитите на Кралския път. Чу, че говорят на някакъв чужд език, и предположи, че са кересийци.

Не бяха особено тихи, но се движеха предпазливо, а мъжът най-отпред, изглежда, притежаваше известни следотърсачески умения, понеже посочи отпечатъците в пръстта, направени преди малко от Хал и другите. Коленичи за миг, постави ръката си във вдлъбнатината от нечие стъпало и натисна с пръсти. Вдигна ги, потърка ги с палец и Хал разбра какво точно прави.

Водачът каза нещо, извади меча си и посочи по дирята към храстите, където лежаха прикрити двете дами. Хал изчака, докато го подмине и последният, след което скочи към него отзад и го посече, а Тай го изпревари, за да се справи с третия.

Вторият мъж се обърна, за да пресрещне Хал, но в този миг следотърсачът извика с цяло гърло:

— Тука са!

И изведнъж се вцепени и се свлече, а зад него се показа лейди Габриела с окървавен нож в ръка.

Двамата най-добри фехтовачи на Двора на майсторите довършиха набързо останалите пирати, но далечни викове им подсказаха, че белята е станала. Тай бързо се огледа, за да определи откъде идват виковете.

— Над нас са!

И заслиза по склона толкова бързо, колкото позволяваха дърветата и храстите, уверен, че другите ще да го последват, без да задават въпроси. Щом стигнаха до някаква полянка, спря, за да потърси следващата пътека, и каза:

— Под тях сме. Ако бяхме малко по-бързи, може би… — Погледна назад. — Трябва да побързаме към Главния кралски път и да се надяваме да ги изпреварим до Ран.

— Колко още път има? — попита задъхано Габриела. Личеше, че пита заради Стефани, а не за себе си.

— Ако съм прав — три, може би четири мили.

— Изобщо няма да ги изпреварим — отрони уморено принцесата. — Оставете ме. Идете да намерите помощ и се върнете за мен.

— Не! — извикаха Хал и Тай почти едновременно.

Хал я прихвана през кръста, надигна я и тръгна надолу.

— Не! — викна след тях Тай.

Хал го погледна през рамо и Тай му посочи друга пътека.

— Натам.

Хал пое отново напред, а Габриела и Тай го последваха. Разбраха се без думи. Хал щеше да продължи напред със Стефани каквото и да се случеше, а Тай и лейди Габриела щяха да се обърнат и да задържат преследвачите колкото може по-дълго, ако ги догонеха.

— Това е невъзможно! — каза след малко ядосаната Стефани. Издърпа се от Хал и извика: — Мога да тичам!

И затича препъвайки се надолу.

— Недей! — викна след нея Тай, но беше много късно.

Още четири залитащи стъпки и тя се препъна и падна, извика от болка и се затъркаля надолу.

— О, богове!

Хал скочи след нея, изгубил самообладание, а Тай и Габриела го последваха.

Стефани продължи да се търкаля неудържимо надолу. Викаше, докато се удряше в камъни и клони, които деряха дрехи и плът. Най-сетне се удари силно в една скална издатина в долния край на малка поляна. Хал се озова при нея след миг, коленичи до нея и каза:

— Не мърдай.

Тя го погледна и отрони едва-едва:

— Каква съм глупачка.

Хал опипа набързо, където можеше, за да види дали има нещо счупено, и намери впечатляваща колекция от ожулвания, синини, отоци и драскотини, но накрая каза:

— Не мисля, че имаш счупени кости.

— Чувствам се замаяна — отрони тя.

— Сигурно си е чукнала главата — каза Тай.

— Можем ли да я местим? — попита Габриела.

— Да — отвърна Хал. Вдигна принцесата и я метна на рамо като чувал зърно, без да обръща внимание на стоновете ѝ. Закрачи надолу по пътеката и чу гласовете на преследвачите им отзад.

— Настигнаха ни! — извика Тай.

Хал се обърна, смъкна принцесата на земята колкото може по-леко, извади меча си и каза:

— Пътят е точно под нас, но по-добре да ги срещнем тук.

Тай вече беше измъкнал меча си, а лейди Габриела — дългия си нож. Първите двама пирати ги връхлетяха. Единият едва не се наниза на меча на Тай, но се отдръпна навреме. Другият скочи към Хал и бе промушен в корема от меча на Хал, а Габриела му преряза гърлото.

Първият пират се спъна в един камък и падна по гръб. Точно тогава се приближиха още трима, вече по-предпазливо. Разпръснаха се, а единият рече:

— Дайте ни момичето и можете да си ходите.

— Намерихте приятелите си, а? — попита ухилено Тай.

— Четирима на трима — каза Хал. — Няма да ни притеснят много.

Още шестима мъже се показаха зад първите пирати.

— Е, десет на трима — каза Тай. — Това може да се окаже проблем.

— Последният ви шанс — каза водачът на пиратите. — Продължете надолу и ще живеете. До два часа ще сте в Ран. Останете ли още минута, ще умрете, а момичето така или иначе ще вземем.

— Ха, че кое му е забавното, ако си идем? — изсмя се Тай.

— Ти поеми петимата от твоята страна — извика Хал. — Ти си шампионът на майсторите в края на краищата.

— Е, ти за малко не ме надви — отвърна Тай.

Няколко от пиратите се засмяха, но водачът изгледа Хал и попита:

— Да не си момчето на херцог Хенри?

— Имам тази чест.

— Доста откуп. — Мъжът махна на хората си. — Хванете го жив и него. Убийте другите двама. Ако високата е жива, оправете я както искате, но първият, който докосне принцесата, умира от моята ръка, разбрано?

И изведнъж посегна към гърлото си и очите му се облещиха и започнаха да угасват. Метателният нож на Габриела се беше забил здраво в гърлото му и той се опита да го изтръгне с отслабналите си пръсти.

— Е, кой иска да е първият, който ще се опита да ме оправи? — изсъска тя, стиснала кървавата кама и друг нож, който бе извадила от ботуша си.

Пиратите се поколебаха. Хал, Габриела и Тай оформиха полукръг между Стефани и нападателите. Те запристъпваха предпазливо към тях и Хал каза:

— Ако дамата не изкорми твърде много от тях, сигурно ще можем да решим веднъж завинаги кой е по-добрият с меча.

— Губещият плаща вечерята, като стигнем в Ран.

Пиратите завикаха и нападнаха. Хал едва не беше съборен от як мъж, който получи гадно посичане в ръката. Кръвта му оплиска Хал и лежащата зад него Стефани, а мъжът изрева от болка.

Тай остави първия от дясната му страна да изпъне ръката си с меча и така да наруши равновесието си, после го сграбчи в ключ през врата, посече дясната му ръка и го извъртя така, че задникът му да се озове пред другите четирима точно когато единият замахна… и удари приятеля си отзад. Мъжът зави от болка. Тай го пусна, после заби левия си лакът във врата му и го зашемети.

Замаяният мъж послужи като мигновена преграда и Тай се пресегна и отсече дясната ръка на друг от останалите трима. Мъжът изрева и падна.

Подготовката на Хал и Тай в ръкопашен бой надвишаваше многократно тази на повечето младежи. Нещо повече, те не бяха просто фехтовачи състезатели, а синове на бащи, които разбираха еднакво добре и от войнишки умения, и от уличен бой.

Необучени да се бият в строй мъже често се оказваха пречка един за друг, така че Тай и Хал инстинктивно се разделиха, а Габриела остана пред Стефани, готова да я защити с ножовете си.

Хал се сниши и посече в бедрото пристъпващия към него мъж. Фино наточеното острие се вряза през дебелия кожен ботуш и мъжът рухна. Вече оставаха шестима.

Осъзнали почти едновременно, че най-големият риск за тях е, ако останалите ги притиснат, Тай и Хал започнаха да секат свирепо и пиратите отстъпиха.

Един се препъна и Тай го прониза в слабините.

Вече бяха петима.

Останалите пирати се отдръпнаха и се заспоглеждаха. Израженията им издаваха, че всеки очаква някой друг да поведе.

— Ако се върнем без нея, тежко ни — измърмори един.

— А ако решим да я вземем, май умираме — отвърна друг.

Това, което пиратите виждаха пред себе си, бяха Хал и Тай, прикрили умората си, и висока млада жена, стиснала две оръжия, които вече бе показала, че знае как да използва. Дори Стефани се беше надигнала с кама в ръката, решена да накара всеки, който се опита да я докосне, да плати тежка цена. Пиратите явно се колебаеха.

Последва миг мълчание, след което един поведе атаката, последван веднага от други трима, докато четвъртият скочи към момичетата. Тай парира мъжа отляво, но получи гадно посичане в ребрата от този отдясно, преди да забие десния си лакът в лицето му. Ударът го улучи под брадичката и го зашемети. Тай се завъртя в пълен кръг, посече другия в тила и мъжът се свлече като парцалена кукла.

Хал се обърна рязко наляво и се озова зад двамата пирати, скочили срещу него, при което мъжът, който допреди миг се канеше да му налети отляво, го намери далече от дясната си страна. Когато понечи да се обърне, се откри и издъхна от дълбокото забиване в десния му хълбок. Тай бързо довършваше другите двама, след като те се оказаха удобно един срещу друг, откриха се на младия фехтовач и той с остри забивания прониза и двамата.

— Габриела, пази принцесата! — извика Хал и веднага осъзна, че предупреждението му е ненужно: тя бързо се справи с пирата, избрал я глупаво като лесна жертва. Беше ѝ налетял с мисълта, че по-дългият обхват на меча му му дава предимство, но бе направил грешката да посече, вместо да направи убийственото забиване. Габриела се наведе под сечащото острие, влезе в обхвата му и го прониза с двата си ножа.

После клекна и съвсем равнодушно заби единия в гърлото му.

Двама ранени мъже стенеха на земята, а трети лежеше в безсъзнание и плувнал в кръв. Хал кимна мрачно на Тай и скоро и тримата бяха мъртви.

Хал се обърна към пребледнялата Стефани.

— Ранена ли си?

— Трябваше ли да ги убиете всички? — попита тя тихо.

Хал се взря в очите ѝ и отвърна равнодушно:

— Да. Ако дойдат още. Тези няма да могат да им кажат накъде сме побягнали.

Тя кимна, а той попита отново:

— Ранена ли си?

— Не. Само глезенът ме боли.

— Добре.

Хал прибра меча си, сграбчи я за лявата ръка и я метна отново на рамо.

Щом излязоха на пътя, видяха отделение конници с извадени мечове и двама стрелци, изпънали лъковете си.

— Спрете, в името на краля! — извика командващият сержант.

Хал пусна Стефани на земята и извади меча си.

— Ботушите — каза Тай.

Чак сега Хал видя, че тези войници са с изрядни униформи, и въздъхна облекчено. Сержантът посочи нагоре по склона и нареди на двама от войниците си да идат да видят какво е станало там. После попита:

— Кои сте вие и какво правите на Кралския път?

Тай погледна Хал, сякаш го питаше безмълвно колко от истината да кажат.

— С цялото ми уважение, сержант, но наистина трябва да говоря с някой с по-висок ранг в града — каза Хал.

Сержантът, чието лице приличаше на торба от изгоряла на слънце кожа, с големи торбички под очите от много пиене и много малко сън през годините, се потърка по брадичката с ръката в тежката ръкавица.

— По-висок ранг, а?

Двамата ездачи се върнаха.

— Много трупове, сержант. С кралския табард.

Войниците посегнаха към мечовете си, но Хал ги спря:

— Пирати с кралския табард. Накарайте хората си да се върнат и да огледат по-внимателно. Ще видите дрехи, оръжия…

— Ботуши — намеси се Тай.

— … от гарнизонни складове в кралството.

Старият сержант се отпусна на седлото. Изражението му издаваше, че не си пада много по усложнения в нещо, което трябваше да е най-обикновен патрул.

— Чухме за такива на изток. — Махна с ръка и двамата пак се качиха нагоре. Само след няколко минути се върнаха и единият докладва:

— Прав е, сержант. Криви саби и неуставни ножове. Един от мъртвите е с кешийски сандали.

— Е, добре — каза сержантът. — Дотук казвате истината. Сега за тази нужда да говорите с някой с по-висок ранг…

Хал смъкна лявата си ръкавица и се приближи от другата страна на коня на сержанта, за да не виждат останалите. Смъкна пръстена си с печата и го подаде на сержанта. Гербът с чайката на Крудий, със знака с трите точки над птицата, означаващ най-големия син, беше ясно издълбан в тънката златна сплав.

— Откъде го взе това? — попита сержантът.

— Даде ми го баща ми — отвърна тихо Хал.

— А той откъде го е взел? — попита сержантът, вече с по-смекчен тон.

— От своя баща, който го е получил от своя, преди да стане херцог на Крудий.

За миг изражението на лицето на стария войник издаде, че истина или лъжа, това е проблем за някой с по-висок ранг. Той се обърна и извика:

— Танер, Уилямс, конете ви!

Двамата мъже слязоха и се приближиха. Сержантът се обърна към Хал.

— За дамите са — да яздят, ако могат. Вие, момци, можете да вървите пеш с момчетата ми. Аз трябва да продължа патрула. — На двамата войници каза: — Заведете ги при капитана.

След това вдигна ръка и даде знак на патрула да продължат.

Хал се обърна към Стефани.

— Мога да яздя — каза тя и той ѝ се усмихна. Тя му върна усмивката, макар и слаба и уморена.

Габриела ѝ помогна да се качи, а след това се метна на седлото на другия кон и поеха на запад.

— Колко път е до Ран? — попита Хал и един от войниците отвърна:

— Пеш ли? Ще стигнем за два-три часа.

Хал и Тай се спогледаха и се усмихнаха примирено.

Въпреки дните, прекарани в горската пустош, вървенето по пътя се оказа най-дългата част от пътуването. Пътят до Ран водеше надолу от стръмни скали покрай брега, тъй че градът се показа пред очите им на мили разстояние. Тътреха се уморено, а градът като че ли не ставаше по-близо. Все пак най-сетне стигнаха източната порта.

Стражите на портата ги спряха и единият попита:

— Сега пък какво има?

— Водим ги при капитана — каза уморено Уилямс и стражът кимна и им махна да влязат.

Минаха през пълен с народ район, отчасти кервансарай, отчасти — митнически пункт, обкръжен от вдигнати набързо сергии и щандове, където търговци на дребно продаваха разнообразни стоки. Миризмите на храна подсетиха и четиримата пътници колко изтощени са от глад и принцеса Стефани каза:

— О, ще ям тук на седлото, каквото и да е.

— Ще ви нахраним скоро — каза Хал, а стомахът му изръмжа сърдито и му напомни колко време беше минало, откакто за последен път бе хапнал шепа диви плодове.

Стигнаха до службата на градския патрул и Уилямс, който ги въведе, отдаде чест на отегчения на вид млад капитан, седнал зад малко бюро, и каза:

— Сержантът каза, че трябва да говорите с тези хора, сър.

Капитанът му махна да излезе и изгледа четиримата. Като видя младите жени, се пооживи, защото колкото да бяха опърпани и уморени от дългия път, все пак изглеждаха привлекателни. Стана и махна на Хал да донесе още един стол.

— Дами, моля, заповядайте, изглеждате изтощени.

Седна на бюрото и погледна първо Тай, а после Хал.

— Значи според сержанта трябва да говоря с вас. За какво?

— Извинете за въпроса, капитане, преди да ви отговоря — каза Хал. — Кой е командващият на града?

Капитанът го изгледа, сякаш се шегува.

— Херцогът на Ран, разбира се.

— Имам предвид, той в града ли е, или на бойното поле?

— Тук е, в Ран. Войската на Ран беше отзована и в момента слиза от корабите в пристанището. Войната приключи, ако не сте чули.

— Приключи ли? — попита Тай.

— А Ролдем? — намеси се Стефани.

— Нямаме новини от Ролдем, лейди, тъй че предполагам, че всичко там е наред.

— Трябва да говоря с херцога — заяви Хал.

— Първо ще говорите с мен — отсече капитанът, явно ядосан от тона му.

— Съжалявам, но трябва да говоря с херцога.

— И кой си ти, че да ми казваш, че трябва да говориш с херцога?

Хал смъкна отново ръкавицата си и показа пръстена си.

— Аз съм Хенри, син на Хенри, херцог на Крудий, и имате честта да разговаряте с нейно кралско височество принцеса Стефани от Ролдем.

Стефани се усмихна уморено.

За миг младият капитан се слиса, а след това отново погледна пръстена на Хал. Ако беше фалшификат или някаква измама, по-добре беше капитанът на личната гвардия на херцога да се оправя с това. Той самият беше само обикновен гарнизонен капитан, назначен да патрулира по Кралския път и да залавя контрабандисти. Взе решение и извика:

— Уилямс!

Войникът надникна през вратата.

— Да, капитане?

— Вземи карета и закарай тези хора в двореца.

— Че къде да намеря карета по това време? — попита Уилямс с пълно пренебрежение към формалностите на ранга.

— Не ми пука. Ако щеш, открадни! Но намери карета веднага!

Войникът изчезна, стреснат от тона на капитана.

— Аз съм капитан Грейсън — представи се младият офицер на четиримата. — Ще обичате ли нещо, докато чакате?

— Вода — каза Габриела.

— И нещо за ядене — добави Стефани.

А Хал и Тай се спогледаха и казаха едновременно:

— Ейл!

Все още уморени, но вече сити, Тай и Хал застанаха пред херцог Чадуик Ран. Строг на вид мъж към края на петдесетте, той все още приличаше на кръчмарски побойник. Беше с яки рамене и със загоряло лице от многото години войнишка служба, но рижата му някога коса вече бе побеляла и си беше пуснал тънък мустак и къса заострена брада. За младите жени се беше погрижила херцогинята със слугините си и сега те се радваха на новото си облекло след горещата баня. Херцогът бе усетил, че разказът на двамата младежи е достатъчно важен, и бе настоял да ги изслуша веднага, тъй че сега бяха тук, все още мръсни от пътя.

Тай и Хал бяха донякъде предпазливи в назоваването на определени играчи в политическата игра в Ролдем, но накрая херцогът каза:

— Странно, че кралят и кралицата е трябвало да сметнат за нужно да изведат тайно дъщеря си от Ролдем, вместо просто да поискат обяснение от онзи тип, Уортингтън. — Помълча малко, след което попита: — Преврат ли?

— В известен смисъл така подозирам, ваша светлост — отвърна Тай. — Преобладаващият слух в столицата е, че лорд Джон е амбициран да ожени сина си за принцесата.

— Че кой няма да е? — отвърна със смях херцогът. — Ако имах момче на подходящата възраст, щях да го пратя в Ролдем. Но всичките ми синове от първата ми жена са пораснали, а от втората все още са малки. — Лицето му стана умислено. — Все пак, като кралски канцлер, лорд Джон има повече власт от всеки извън кралската фамилия в Ролдем, тъй че какво ще се спечели от принуждаването на момичето към брак, желан единствено от него?

— Тя е четвъртата поред от претендентите за короната — отвърна Хал.

— Точно пък Ролдем. — Херцогът поклати глава. — Просто не мога да го разбера. Тук, на Островите? И тук е голяма неразбория. Вие, млади Хал, сте благородник от кралска фамилия, макар и по-дребен, тъй че има хора, които биха искали изобщо да не се бяхте родил. Ако кралят не се оправи скоро и не създаде друг син, след няколко години може да имаме сериозни неприятности.

— Няколко години ли? — попита Хал.

— Ами, Грегъри не е в цветущо здраве, според всички сведения. О — добави той бързо и вдигна ръка, — не че е на прага на смъртта или нещо такова, просто не е здрав и има пристъпи на треска през последните няколко зими. Разбира се, има жреци и лекари, които бдят над него, щом се поболее. Ако почине скоро, ще е защото Лимс-Крагма го иска веднага! — Изсмя се грубо, за да покаже, че не гледа много сериозно на проблема. — Имате поне дузина братовчеди, които с радост биха танцували над трупа ви, вместо да ви видят застанал пред Събранието на лордовете като претендент за короната, млади Хенри. И така ще остане, докато кралят не назове наследника си.

— Ако помните, лорд Чадуик, моят предтеча Мартин, братът на крал Луам, е отказал претенциите за трона от страна на нашата родословна линия.

Херцогът махна небрежно с ръка.

— Западняшката чест. Много е странна и очарователна. — Наведе се напред. — Просто бъдете готов. Ако нещо сполети краля, дузина ножове ще потърсят гърлото на баща ви при първия шанс, а вие ще сте следващият. Други братя?

— Двама.

— Е, те ще са в списъка след вас. — Чадуик изправи рамене. — Ти си Кондуин, момче. Откакто сме напуснали онзи проклет остров, за да завладеем половината Северна Триагия, на трона в Риланон е седял Кондуин. Някои — по-добри от други, вярно, но винаги тази кръвна линия. Някои биха искали това да свърши с Грегъри.

— Това е измяна — каза Тай.

— Не и ако кралят не обяви наследник. Тогава зависи от Събранието на лордовете, а това означава, че короната отива при лицето, предложило най-високата цена. Ба! — Отхвърли темата като безсмислена. — Това са Островите. Винаги търсим начин да спечелим предимство над съседите си. Моята фамилия е била скарана с Родез от над две столетия и жив да не съм, ако мога да ви кажа защо. — Усмихна се широко. — Въпреки това се тормозим взаимно, когато можем. Но Ролдем… — Мъжът поклати глава. — Според древната история Островите и Ролдем някога са били един народ. Небесата знаят, че езиците ни са толкова сходни, че е съвсем лесно човек да научи другия език. А благородните ни фамилии са се женили помежду си толкова често, че можем просто да се наречем братовчеди. Но ние сме трудните братовчеди, а те са изтънчените. Ние градим армии. Те строят университети. — Посочи гърба си. — Пердашили са ме няколко пъти с пръчката като студент там. А теб, Хал?

Хал кимна. Херцогът погледна Тай и той поклати глава.

— Много си пропуснал тогава, момче. Човек не оценява ученето, докато не мине време. Онова училище е чудесно място. Двете ми по-големи момчета отидоха там, и малките ми ще идат, когато пораснат достатъчно. — Отпусна се, потърка отново брадичката си и отрони: — Ролдем.

— Какво да правим, ваша светлост? — попита Хал. — Кралят и кралицата пратиха дъщеря си на безопасно място. Трябва да я отведем до Риланон.

— Значи ще я отведете. — Херцогът вдигна звънче от масата и звънна с него. След като не се отзова никой, звънна отново. След малко изрева: — Мейкпийс!

Появи се стар слуга и попита:

— Ваша светлост?

— Прати човек до пристанището. Корабът ми да е готов да отплава със сутрешния отлив за Риланон. И кажи на жена ми да престане да се суети с онези момичета. — Погледна двамата млади мъже и се усмихна широко. — Имахме само синове, тъй че копнее за дъщеря, която да облича в изящни дрехи и с всичката онази боя, която носят жените. — Обърна се отново към стария слуга и добави: — И я помоли да се погрижи за вечерята. Тази нощ сме домакини на кралски особи!

Стана и двамата младежи го последваха.

— Не ви завиждам, и на двамата — каза тихо херцогът, след като слугата излезе. — Съдбата ви е отредила път, по който според мен ще има много капани и опасности. Аз бездруго бях повикан в столицата, тъй че просто ще тръгна няколко дни по-рано. Събранието се свиква, защото има много неща за обсъждане. Кеш иска мир и трябва да разберем каква беше тази глупост. — Помисли малко и добави: — Да, нека кралят реши какво да се прави с хубавата принцеса, а после вие двамата можете да се върнете към онова, което сте правили, преди да започне това бедствие.

Хал и Тай се спогледаха.

— Хайде! — викна херцогът. — Да идем на любимата ми тераса, където можем да погледаме залеза и да пийнем бренди, а вие можете да ми разкажете за Двора на майсторите.

Двамата млади мъже бяха изтощени, но знаеха, че сигурно ще мине доста време преди да могат да отдъхнат. Херцогът ги поведе, а Тай прошепна на Хал:

— Може би когато припаднем на масата и се наложи да ни изнесат, ще можем да си починем малко.

— Стига да е с пълен стомах, ще спя и мръсен.

— Чух ви — каза херцогът. — Първо баня, после бренди!

15.

Проучване

Избухна светлина.

Ослепителната гледка бе придружена от оглушителен грохот, който накара Амиранта и Сандрина да потръпнат и да отстъпят назад. Магнус стоеше, очертан в блясъка на овал от светлина, оформил се пред него, с ръка пред лицето си, за да заслони очите си.

— Какво е това? — попита чародеят.

Белокосият магьосник се обърна и каза:

— Някакъв вид енергийна матрица. Опитах се да сондирам свен-гар’и, за да видя дали е по-различна от онези, които съм виждал във Върховете на Куор. — Примижа към ярката светлина. — Това е неочаквано.

Магнус се беше присъединил към другите, когато съобщението на баща му от Академията стигна до него. Цялата ситуация му се беше сторила изумителна, както с напълно неочакваните пантатийци, така и с чуждата и странна енергия тук. Двамата членове на управляващия съвет на пантатийците, Так’ка и Дак’ит, които бяха наблюдавали проучването на магьосника на чуждите същества, наречени свен-га’ри, също бяха отчасти заслепени от светлината.

Магнус се обърна към двамата пантатийци и попита:

— Виждали ли сте нещо такова?

— Никога — отвърна Так’ка. — Свен-га’ри си общуват с помощта на емоции. Вярваме, че те навярно са отчасти отговорни за промените в тези от нас, които живеем тук, за разлика от другите.

Магнус кимна. Историята на тези чуждоземни същества беше почти същата като онова, което бе открил във Върховете на Куор: Господарите на дракони им бяха заповядали да се грижат за тези същества и пантатийците, също като куор, старателно бяха изпълнявали този дълг.

— Мисля, че ще се наложи да проучвам това известно време. Нямам представа какво би могло да е. — Обърна се към Амиранта и Сандрина. — Според мен може би ще е разумно да се върнете на Острова на чародея и да поговорите с баща ми, ако се е върнал от Академията. Той не обича политиките им, тъй че съм сигурен, че ще се върне у дома колкото може по-скоро. — Извади цурански транспортиращ глобус и започна заклинание, изпънал устройството пред себе си. Отне му няколко минути, а след това протегна глобуса на Амиранта. — Програмирал съм го да ви върне тук. Татко е много могъщ, но има някои неща, които не може да прави, като достигане до място, което никога не е виждал. Това не ми е нужно, за да се върна у дома. Бихте ли му казали, че според мен ще сме нужни четиримата, а може би и повече от колегите ни, за да разнищим тази загадка?

Сандрина изглеждаше изненадана.

— Нима?

Магнус отново се обърна към овала и каза:

— Имам някои подозрения за това, което виждаме тук. Би могло да ни отнеме доста време. — После каза на Так’ка: — Може ли да ви помоля за няколко неща?

— Какво желаете? — попита по-старият от двамата пантатийци. Магнус започваше да свиква с деликатните изражения на расата им и се усмихна.

— Чай, ако имате, а ако не — вода. И може би възглавница, на която бих могъл да седна. Подозирам, че доста ще се задържа тук, докато проучвам тази конструкция.

Амиранта, чародеят от Сатумбрия, взе цуранския глобус от ръката му.

— Ще споделим ли подозренията си? В случай, че баща ти попита.

Магнус сви рамене.

— Тези същества са едни от най-чуждите за нас от всички, на които сме се натъквали. Доколкото мога да разбера, са съставени изцяло от енергия, макар и в кохерентна форма. По разни причини предполагаме, че са разумни, предположение, което направихме прибързано, когато за първи път се натъкнахме на тях във Върховете на Куор, но може да се окаже, че не е така. Нещо повече, изглежда, че общуват помежду си на дълбоко емоционално ниво, което би могло да е достатъчно фино, за да се предават най-нюансирани понятия, но за нас са непонятни. Представете си, да речем, че слушате група певци, хор. Повечето от нас биха могли да чуват цялото като прекрасна хармония, може би точно както възприемаме близостта си до свен-га’ри като усещане за спокойствие и благополучие. Някои от нас биха могли да чуят един или друг глас в хора, изолирайки го някак от другите. Но подозирам, ако се придържаме към тази аналогия, че свен-га’ри са десет хиляди гласа и всеки от тях притежава способността да слуша всеки глас като в хор, но в същото време поотделно, едновременно. Каквото и да е, мисля, че са разумни по начин, който тепърва трябва да разберем, и че се опитват да общуват с нас.

— Интересно — каза Амиранта. — Но какво ще кажеш за овалната светлина?

— Мисля, че са отегчени от непохватните ни усилия да се свържем с тях, и сега опитват нещо, което би могло да е точно толкова чуждо за тях, колкото е и за нас. Енергията за нас е най-лесно възприемлива като светлина, поради което смятам, че се опитват да ни предложат средство за комуникация. Мисля, че може би се опитват да ме научат да чета, тъй като им изглеждам глух.

Амиранта се усмихна.

— Е, добре, ще те оставим да проучваш и ще предадем всичко, което видяхме, на баща ти.

Сандрина се приближи до бившия си любовник и отпусна длан на ръката му. С последно кимване към пантатийците и Магнус Амиранта активира глобуса и двамата изчезнаха.

Магнус отново насочи вниманието си към яркия овал, като оглеждаше съсредоточено вълните светлина и интензивността на цветовете им. Толкова беше съсредоточен, че когато му донесоха възглавничка, едва го забеляза. А когато му донесоха и чая, не го взе и той много часове остана недокоснат.

Сетивата на Магнус бяха засипани от водопад от образи. Различаваше едва доловими шарки, започнали да се оформят, докато чувстваше присъствието на свен-га’ри, почти като осезаема музика в ума си. Остави сетивата си да се отпуснат и след като се настрои към играта на емоции — духовна музика, както мислеше за нея — и смътните фигури, танцуващи в ярката светлина, започна да привежда в действие магията си.

Повече от всеки друг магьосник в историята на този свят, включително и баща му Пъг дори, Магнус можеше да развихри потоп от разрушителни енергии, с които да разбие планински върхове, да върне приливни вълни или да призове ветрове, които да съборят градски кули, но можеше също така да поправи най-фините нишки на гоблен, да улови дъждовна капка в буря или да премести спящо котенце през стая, без да го събуди, единствено с помощта на ума си.

Ловко като шивачка, вдяваща най-тънкия конец в най-малката игличка, той се пресегна и погали енергиите. Нежно натисна навътре в матрицата и умът му бавно и предпазливо разшири обхвата на проучването му.

Обзе го непреодолимо удивление, щом пред сетивата му се открои кристалоподобна триизмерна мрежа от сили. Магнус знаеше, че едва се е потопил под повърхността на мъждукащия бял овал, и въпреки това на този мащаб енергиите изглеждаха чудовищно големи и сложни. Беше все едно, че се рееше през град, съграден от лед, но без улици, със сгради, изградени като огромни кутии, и във всяка от тези кутии примигваха милион светлинни пулсации в секунда.

Нещо във всичко това представляваше модел, който щеше да разкрие предназначението си, и Магнус се приготви да го търси колкото и време да отнемеше това.

Натисна още навътре.

Местеха се възприятия, мащаби се разширяваха и свиваха и Магнус имаше чувството, че се рее през огромна вселена, съградена от енергия. Тялото му седеше неподвижно в градината, сътворена от пантатийците за свен-га’ри, но той вече се виждаше сякаш физически в тази вселена. Все едно летеше само със силата на волята си през огромни пространства и при все това знаеше, че тези пространства са всъщност малки колкото пространството между най-ситните зрънца пясък на морския бряг, малки като пространството между капки дъжд. Пресегна се с ума си и усети потока от енергии, докато си проправяха пътя насам или натам, нагоре или надолу, надясно или наляво, в шарка, която бе едва на ръба на усета му.

По негова преценка проучваше само най-нищожна частица от енергийното поле, но въпреки това пред възприятието му бавно започваше да се оформя модел. Първоначално Магнус отхвърли идеята, убеден, че тълкува погрешно това, което вижда и усеща, но с времето започна да разбира, че теорията му се потвърждава, и скоро се увери, че точно това му се предава. Повтаряха се фигури и се появяваха и разкриваха връзки. Беше ужасно умно и сложно творение.

Изведнъж го обзе дълбока умора и той осъзна, че няма усет колко дълго е проучвал енергийната матрица. Осъзнал, че трябва да спре и да намери начин да се върне по-късно, сътвори илюзия за пазар, място, където можеше да се върне и да поднови проучването си, а след това ловко изтегли съзнанието си.

Беше измръзнал, мокър и разтреперан. Примигна. Беше тъмно. Над него стоеше пантатиец, разпънал голямо платно, за да го защити колкото можеше от убийствено студения дъжд.

Магнус вдигна ръка, изтри влагата и усети четина по брадичката си. Погледна пантатиеца и рече:

— Колко дълго седя тук?

Съществото явно не говореше кешийски, но друг глас зад него отвърна:

— Цял ден, нощта, следващия ден и тази нощ, неподвижно.

Магнус едва успя да се обърне. Тялото му бе вцепенено. Видя Так’ка, застанал под дъжда. Старшият на Пантатийската държава каза:

— Бояхме се, че може да си пленен вътре от някаква магия, но не знаехме как да стигнем до теб.

Магнус опита да раздвижи краката си и простена.

— Правилно сте постъпили с чакането. Усетът ми за време явно се губи там. Имах чувството, че съм там само минути, най-много час. — Изправи се и главата му запулсира. — Трябва да внимавам следващия път, когато вляза.

— Откри ли нещо?

— Не съм сигурен. Виждам шаблон и стигнах до едно възможно обяснение за съществуването му, но все още не мога да заявя убедено, че преценката ми е основателна. Необходимо е още проучване.

— Почини си. Измръзнал си и имаш нужда от топлина и храна.

— Много сте мили — отвърна Магнус. — Предвид историята между нас щедростта ви е неочаквана. — Също като баща си, той се беше изумил от приема, оказан му от тези пантатийци. Колкото и войнствени да бяха събратята им, обитателите на този малък град бяха вежливи и изключително мили.

— Ние сме грижовниците на свен-га’ри и се боя, че подопечните ни са изложени на риск от онова, което се движи там в тъмното. Разчитам на силата и знанието ви, за да ги съхраним.

Магнус кимна, но вече започваше да подозира, че преди това проучване да приключи, съхраняването на свен-га’ри може да се окаже последното, което той и баща му ще желаят. Първоначалните му впечатления вече бяха надмогнати от дълбоко чувство на нарастваща увереност, че тези… не беше сигурен как да гледа на свен-га’ри, тъй че продължаваше да мисли за тях като за разумни същества… са много по-различни по природа от това, което бе предположил първоначално.

Последва домакина си вътре, при топлото и храната.

Наслади се на горещо ядене. Дрехите му съхнеха над малък мангал, докато се къпеше. Докато навлече топлия халат, вече беше полузаспал. Легна на предложената му постеля и след няколко мига потъна в сън.

В часовете преди разсъмване започна да сънува.

Отново се рееше през матрицата, само че този път вместо енергия виждаше плътни предмети в ярки и приглушени цветове; някои примигваха между двете състояния, ту огрени отвътре за миг, ту гаснещи в следващия. Линии сребристобяло като безкрайни въжета се изпъваха през широките пространства, които пресичаха тези конструкции.

— Град — прошепна той.

— Илюзия — отзова се глас зад него.

Обърна се и видя фигура, едновременно чужда и позната, мъж с черна брада, с черен халат и с крива тояга в ръка. Краката му бяха обути в сандали, а около кръста му имаше само едно просто конопено въже.

— Макрос — прошепна той.

— Донякъде — отвърна видението.

Магнус така и не беше виждал дядо си, защото Макрос бе умрял преди той да се роди, но се беше натъкнал веднъж на един дасат, на когото бяха предадени спомените на мъртвия чародей. Между двамата имаше толкова прилика, колкото можеше да има между два толкова различни вида, но имаше и още нещо. Дасатът Макрос беше болнав, в напреднали години и умираше.

Сега пред Магнус стоеше Макрос в разцвета на силите си: изглеждаше може би на не повече от четирийсет години, държеше се спокойно и отпуснато, но Магнус можеше да долови скритата под повърхността сила.

— Аз сънувам — каза Магнус.

— Да — отвърна Макрос, — но като във всички сънища, за теб има отворени пътища към все още неизследвани мисли. Това е съвършеното състояние, в което си възприемчив за контакт, който иначе не би могъл да приемеш. Освен това сега си неподатлив на шпиониране.

— Шпиониране?

Сянката на Макрос се усмихна.

— Имаш известна представа за онези, които ти се противопоставят, поне в един смисъл, докато в друг нямаш никаква представа що за сили са се вдигнали, за да унищожат теб и баща ти. Времето е съществено, но тук времето е илюзия, както са илюзия образът и звукът, защото сме в съня.

Пристъпи напред и хвана Магнус за лакътя и леко, но властно го обърна.

— Повърви с мен и ще открием много, но ще узнаеш само това, което вече знаеш.

Магнус се подчини, но каза:

— Не разбирам.

— Аз не съм Макрос, както съм сигурен, че вече си предположил. Аз съм негов образ, спомен за него, станал плътен и способен да разговаря.

— Чий спомен?

— На Калкин, когото наричаш и Банат.

— Спомен?

— Споменът на бог е нещо мощно, както и сънят на бог. Ти споделяш съня на бог и говориш със спомен на бог. Хайде да повървим. — Макрос посочи напред и изведнъж една от линиите енергия се издигна. — Хвани здраво линията и не изоставай. Дори един бог има ограничена власт над това колко ярък може да стане един сън.

Магнус посегна нагоре, след като Макрос, или илюзията за него, също вдигна ръка, и изведнъж нещо започна да го тласка напред с неописуема бързина, но въпреки това не изпитваше никакво усещане за движение, само размътване на всичко, покрай което минаваха.

После Макрос каза:

— След малко ще ти кажа да се пуснеш. Не се колебай.

Изтече миг и Макрос каза:

— Пусни!

И Магнус веднага се подчини.

Рееха се над нещо, което наподобяваше чудовищна крепост, но сътворена сякаш от разстроен ум. Не се опираше на никаква твърд и необятната стена се изпъваше пред тях във всички посоки.

— Да добием някаква перспектива — каза Макрос и изведнъж стената се сви до размерите на най-обикновена стая. — В съня всички неща са възможни. В матрицата това, което видя преди, се доближава до истината.

Магнус огледа стената. Явно беше направена от някакъв вид червен камък, с четири врати, вградени в средата, и по един каменен квадрат между тях. Два големи прозореца с червени железни решетки бяха поставени под ъгли от 45 градуса в горния край от двете страни, тъй че всяка част създаваше смътното впечатление за лице: две очи и уста. По линията от вратата през всеки прозорец върхът на стената бе увенчан с малка кула със зъбери и корнизи.

— Прилича на четири смачкани един в друг замъка — каза Магнус.

— Нали? — Макрос се изсмя. — Това е образ, създаден така, че да го разбере умът ти. В реалния свят не съществува аналог на това, което е всъщност.

— Как се нарича?

— Много неща. Пламтящата бариера. Огнената стена. Границата. Последната преграда.

— Каква функция изпълнява?

— Не мога да ти кажа, защото не знаеш, а аз знам само това, което знаеш ти.

— Значи съм знаел за тази преграда и въпреки това…

— Умът ти в съня възприема онова, което си разбрал по извод и дедукция. Не си виждал преградата, така че си създал образ за нея, но той може да няма никаква прилика с реалната преграда. В крайна сметка ще го разбереш, когато стигнеш до преградата.

— Има толкова много въпроси — каза Магнус. — И все пак…

— Не можеш да ги формулираш, защото това са въпросите, за които умът ти няма отговор. Когато се срещнахме, разбра, че не съм твоят дядо и че сънуваш Калкин. За повече въпроси в ума ти ще трябва да потърсиш отговори в реалния въпрос.

За повече въпроси от Калкин, ами, ще трябва да потърсиш него, а както знаеш от приказките на баща си за бога мошеник, дори тогава може да не получиш отговори, на които би могъл да разчиташ.

Изведнъж образът на Макрос изчезна.

Магнус отвори очи. Беше утро.

Надигна се, разкърши рамене и се прозина. Знаеше, че след като се ободри с храна и пиене, отново ще се изправи срещу загадката на енергийната матрица. Може би този път щеше да успее да проникне достатъчно дълбоко, за да стигне до тази последна преграда. А след това може би и отвъд нея.

Докато Сандрина и Амаранта закусваха, се приближи един студент.

— Пъг се е върнал и моли да се видите с него, когато приключите.

Амиранта погледна Сандрина.

— Ти приключи ли? — Тя беше станала още преди да е довършил въпроса си и той също стана. — Май си приключила!

Забързаха през вече почти напълно построената Вила Беата и през големите, наскоро засадени отново градини. След няколко минути бяха пред кабинета на Пъг. Сандрина почука и отвори дървената врата.

Двамата се бяха удивили на това как Пъг беше преустроил кабинета си след унищожаването на първоначалната вила. Предишният му кабинет бе малък и тъмен, само с един прозорец, докато този имаше голяма стена, направена изцяло от най-финото и прозрачно стъкло, което бе успял да намери, при това пречистено с много деликатна магия. Когато в него грейнеше слънчева светлина, вътре беше прохладно, благодарение на съчетанието на умен план — отвод в тавана изнасяше горещия въздух навън — и още малко магия.

— Добро утро — каза Пъг. — Искаше ми се новините от Академията да бяха добри, но в най-добрия случай са смесени. Какво открихте с Магнус на острова?

Откакто бе дошъл да живее на Острова на чародея, Амиранта бе започнал да носи не толкова пищно облекло и днес се чувстваше удобно в широката си бяла туника и тъмносиви панталони. Сандрина винаги изглеждаше удивително нежна за толкова висока и силна жена, когато не носеше броня. Беше с прости, но добре скроени панталони, широка синя ленена блуза и сандали. Настаниха се на столовете, които Пъг им посочи, и Амиранта я погледна, а Сандрина му кимна в знак да започне пръв.

— Не сме сигурни — заговори Амиранта. — Преградата, която наричаме „матрицата“, е нещо… от друг свят? — Сви рамене. — Съществува в този свят, но в същото време — някъде другаде. Според Магнус е възможно да е капан, като средство за общуване със свен-га’ри. — След това обясни предположението на Магнус за естеството на комуникацията им.

— Нима? — Пъг се отпусна на стола си. — В този момент нищо не би трябвало да ме изненадва, но все пак продължи.

— Не мисля, че бих могъл да добавя много повече — отвърна чародеят, — но има нещо… странно във всичко това.

Пъг се обърна към Непреклонния рицар и попита:

— Ти какво можеш да добавиш, Сандрина?

— По въпросите на магията съм новачка — отвърна тя. — Това, което каза Амиранта, е точно както отбеляза Магнус. Аз само наблюдавах, докато опипваха тази… матрица, и опознавах домакините ни.

— Какво можеш да ми кажеш за тези пантатийци?

— Бяха гостоприемни и добронамерени — продължи Сандрина, — макар да знаеха, че ти и Магнус сте унищожили много от събратята им. Изглеждат твърде… да, нежни е единственият начин да се опишат, въпреки че воините им бяха храбри в боя с демоните.

— Дори и най-кротките същества ще дадат всичко, за да защитят малките си и дома си — съгласи се Пъг. — Видяхте ли змиежреци след като аз напуснах?

— Не — отвърна Сандрина. — Споменаха за тях и останах с впечатлението, че гостуват на събратята си от време на време, но къде е базата на операциите им, след като двамата с Магнус унищожихте предишния им щаб, е загадка. Не ми се стори дипломатично да питам онзи, когото наричат Так’ка, за подробности.

Пъг въздъхна.

— Е, добрата новина е, че сме идентифицирали заплахата. Змиежреците са се завърнали. — Помълча малко, след което добави: — Но не знаем къде са. — После стана. — Знаем поне, че не са на онзи остров, което все пак е нещо. — Махна към вратата.

Последваха го извън кабинета, по коридор и в голяма заседателна зала.

— Бъдете с мен, докато запозная останалите с най-новите събития по света.

— Останалите ли? — попита Амиранта.

— Свиках заседание на Конклава, преди да напусна Академията.

Влязоха в наскоро довършената заседателна зала — голям покрит с навес вътрешен двор, иначе открит за дневния бриз на острова. В центъра имаше квадратна маса, която можеше да се разшири по многобройни хитроумни начини според това колко хора присъстват на заседанията.

Седем души вече се бяха настанили около нея, когато тримата влязоха. Единственото познато лице за двамата специалисти по демони беше Великият майстор Крийган от ордена на Щита на слабите, наставникът на Сандрина. Нямаха представа кои са другите четирима мъже и две жени.

Пъг подкани с жест Амиранта и Сандрина да заемат двата празни стола, а той самият остана прав.

— Тези от вас, които се познават, нямат нужда от представяне. Ако не познавате другите, по-добре да остане така предвид сегашното ни тежко положение. Не може да ви принудят да разкриете онова, което не знаете. — Пое си дълбоко дъх. — Дотук сме разкрили петима високопоставени агенти на Конклава, които са предатели. Сигурен съм, че има още. Продължете да водите разследванията си: точно сега доверието е рядкост. Използвайте го разумно. — Махна на мъжа най-близо до него, отдясно. — Какво открихте в Ролдем?

Мъжът бързо изреди усилията, полагани в Ролдем, за да се предотврати повече изтичане на информация и да се разкрие кой може да стои зад действията срещу Конклава. Завърши с думите:

— Засега нямаме друг заподозрян, освен лорд Джон Уортингтън. Той или е на върха на всички действия, предприемани против интересите и на Короната, и на Конклава, или се отчита на върховното си началство.

Преди Пъг да е успял да се обърне към следващия поред, един мъж, който седеше най-далече от него, се намеси:

— Знам, че нарушавам реда, Пъг, но това е почти същият доклад, който съм съставил за Велики Кеш. Човекът, който се откроява като най-вероятен заподозрян, е племенник на императора, лорд Харфум.

Великия майстор Крийган мигновено добави:

— Сър Уилям Алкорн. — Огледа седящите около масата. — Същото е в Риланон.

Пъг кимна.

— Значи основният ни приоритет е да открием какво свързва тези трима мъже. — Даде знак на първите двама да напуснат, но добави: — Велик майстор Крийган, останете, ако обичате.

Останалите агенти бързо снабдиха Пъг с повече сведения по проблеми, свързани с усилията да се разкрият възможни шпиони в Академията, както и на различни по-маловажни позиции на влияние и власт. След като всеки приключеше с доклада си, Пъг кимваше, а агентът ставаше и напускаше. Когато напусна и последният, Пъг се обърна и погледна тримата останали членове на Конклава.

— Крийган, ти си нашите очи и уши в храмовете. Нещо?

Бившият наставник на Сандрина въздъхна.

— Всъщност не много. Храмовете са по-трудни за внедряване дори от Конклава, защото боговете са много ревниви за владенията си. Някои от военните ордени обаче, изглежда, са леко компрометирани: нито един член на орден не е заподозрян, но няколко ключови слуги или светски администратори са разкрити като неблагонадеждни. Разкритите са разпитани.

— Кои ордени? — попита Сандрина.

— По-активните групи: Стражите, Ловците, Ръката и Чука.

Пъг видимо посърна, щом чу този списък, а Сандрина каза:

— Ако са се внедрили сериозно в тези ордени, наистина са опасни.

— Изключително опасни — вметна Крийган. Видя, че Амаранта не схвана съвсем, и добави: — Разбира се, ти познаваш боговете и може би някои от тези ордени под други имена в отечеството си. — Вдигна ръка и започна да ги изброява на пръсти. — Стражите на Закона служат на Асталон, бога на закона, Ловците са поклонници на Гуисва, бога на забраненото познание, Ръката на Възмездието служи на Кахуули Отмъстителя, а Чукът служи на Тит-Онанка, бога на войната. Много от тези, особено Ръката и Ловците, са открити врагове и никога не биха работили заедно съзнателно.

— Разбирам. А Щитът? — Амиранта погледна многозначително Крийган.

— Нашият орден е този, който полага големи усилия в проучването на работещите в храмовете. С помощта на магия се определя дали идващите да служат имат двойственост в сърцата си. И за разлика от някои от другите ордени, ние изискваме членовете ни да вършат ежедневната работа на ордена, готвенето, чистенето и поддържането на храмовете, олтарите и жилищата ни. Някои от другите ордени не го правят. Чукът и Ловците смятат, че всеки техен член трябва да е воин жрец, и за да се съсредоточат единствено върху тези задължения, наемат мнозина, които не са от ордена им. В това е тяхната уязвимост. Работили сме чрез ишапийците, доколкото можем, но това привлече вниманието на водачите им и засега не бяха разкрити нови внедрени. Другите ордени слушат ишапийците, но това не им харесва.

— Още по-малко ще им хареса, когато видят света им рухнал в нозете на Ужаса.

Крийган кимна на Амиранта, кимна и на Сандрина и напусна.

— Е, ако носите този глобус, който ви е дал Магнус, бих искал да отида да видя какво прави той — каза Пъг. И добави с кисела усмивка: — Мисля, че бих могъл да се върна там и сам, но защо да рискувам?

— Да се върнем ли с тебе? — попита Сандрина.

— Не, починете си няколко дни. Пътували сте много. Ще се върна с Магнус, като му дойде времето.

Амиранта извади глобуса от джоба на туниката си и го подаде на Пъг.

— До скоро виждане — каза той, натисна ключа отстрани и изчезна.

Амиранта се прозя.

— След това ядене мисля да подремна. Ще дойдеш ли с мен? — попита с усмивка.

— Онези дни отдавна минаха, мошенико — отвърна тя и също се усмихна — Отдъхни, ще се видим на вечеря, ако искаш.

— Много бих искал — рече той и с изненада откри, че го казва сериозно. — Е, значи на вечеря.

Сандрина се обърна и излезе, а той се загледа след нея и си помисли, че от всички жени, които бе срещал и с които си беше лягал, само тя така и не можеше да излезе от главата му. Въздъхна примирено, излезе и се запъти към покоите си.

Пъг се появи до сина си. Магнус очевидно беше в нещо като транс: седеше, без да обръща внимание на ситния дъжд, който го беше намокрил въпреки усилията на пантатиеца, държащ над него нещо като набързо стъкмен чадър. А това означаваше, че седи тук от дълго време. Пъг познаваше добре сина си и прецени, че сигурно е било от рано сутринта. Макар на север да беше лято, тук бе зима и толкова далече на юг дъждът бе хапливо студен.

Като видя Пъг, пантатиецът едва не изтърва чадъра и каза на кешийски:

— О, стреснахте ме!

Пъг махна с ръка.

— Моите извинения. Дайте да взема това от вас.

Влечугоподобното същество изглеждаше облекчено.

— Събуди се преди разсъмване и е тук, откакто закуси. Това е вторият му ден и не искаме да го безпокоим.

Пъг посегна леко с магията си и провери сина си.

— Бихте могли да го ударите с камък по главата и пак няма да го обезпокоите — рече и взе чадъра. Щом го хвана, разбра, че въпреки добрите намерения на пантатиеца поривът на вятъра почти напълно надвива ефикасността на изделието. Все пак го задържа над сина си.

— Аз съм Ла’т — каза пантатиецът. — Ще уведомя Так’ка, че сте тук. Сигурен съм, че ще пожелае лично да ви поздрави с добре дошъл.

Щом съществото си тръгна, Пъг се замисли каква ирония е да го поздрави с „добре дошъл“ пантатиец. През целия му зрял живот всички пантатийци, които бе срещал, бяха полагали усилия да унищожат човешката раса.

Магнус седеше на подгизнала възглавница срещу овал от енергия, който се рееше на около три стъпки над земята. Щом видя свен-га’ри отвъд него, Пъг разбра защо Магнус се е отказал от сравнително лесната задача да вдигне магически щит срещу стихиите. Щеше да се наложи да е толкова голям, че да обхване нещо, което приличаше на внушителен терасиран парк на върха на най-голямото здание в този град, което пък щеше да направи по-проблематично прилагането на другите му заклинания. А ако беше толкова малък, че да обхване само него, със сигурност щеше да изкриви всякакви тълкувания или прозрения, придобити от проучването.

Внимателно отпрати ума си към светлинната матрица, за да потърси духа на сина си. Да намери Магнус беше все едно да намери ръката си: като баща и син, двамата бяха свързани така, както Пъг не се беше свързвал с никой друг в живота си. Приятелят му Томас и покойната му жена, Миранда, бяха семейството на сърцето му и можеше да ги намери почти толкова лесно, но Магнус бе неговата кръв, последното му останало дете.

За кратък миг това осъзнаване порази Пъг, щом си спомни за децата, които бе изгубил: Уилям, първото му момче, загинал геройски при отбраната на Крондор, и Гамина, осиновената му дъщеря, в същата битка. Калеб, най-малкият му, загинал с жена си, Мари, по същото време, когато бе загубил Миранда. Калеб, толкова силен и жаден да служи, но единственият лишен от магия.

Потисна болката, защото знаеше, че тя води неумолимо към страха му от проклятието, хвърлено му от Богинята на смъртта: да види как всеки, когото обича, умира преди него. Имаше внуци храненици, Тад, Зейн и Джоми, които държеше на разстояние от страх, че ако ги заобича като свои, ще ги обрече. Не можеше искрено да твърди, че бе успял да остане отчужден от тях.

Отклони ума си от тези мрачни мисли, последва инстинктите си към метафоричното местонахождение на Магнус в матрицата и леко се вмъкна, та синът му да разбере, че е там.

„Татко — достигна го мисълта на Магнус. — Усетих присъствието ти, когато дойде“.

Пъг се възхити на мъжа и чародея, в какъвто се превръщаше синът му. Беше познавал други боравещи с магия: Кълган, своя наставник; Шимоне, Хочопепа и други цурански Велики в Събранието на магьосниците в онзи изгубен вече свят. Макрос и дъщеря му Миранда. Всеки от тях имаше специални дарби и всеки надминаваше другите в едно или друго. Кълган практикуваше така наречения Път на низшата магия, отлика, въведена от цураните. За Великите се знаеше, че вървят по Пътя на великата магия. „Велико“ и „низше“ бяха безсмислени етикети от гледна точка на Пъг, станеше ли дума за Магнус. Той беше същински майстор във всяка магия, която се постараеше да изучи. Бе се постарал да проумее дори и най-тайнствените изкуства, като знанието за демоните на Амиранта, и вече можеше да упражни известна власт, макар и малко, над демони. А и притежаваше способността да говори с мисълта си, умение, споделено с осиновената дъщеря на Пъг, умение, което той самият така и не бе усвоил успешно.

— Амиранта и Сандрина ми казаха за работата ти — отвърна Пъг. Усети друго присъствие и рече: — Мисля, че домакинът ни е тук. Ще се върна скоро.

Издърпа съзнанието си от матрицата, обърна се и видя пред себе си стар пантатиец в изящно скроен червен халат с черна обшивка, вече прогизнал от усилващия се дъжд.

— Добре дошъл отново, Пъг — каза пантатиецът.

— Благодаря ти, Так’ка — отвърна чародеят.

— Ще е лъжа, ако кажа, че сте желани тук, но разбирам, че ти и приятелите ти сте обречени от съдбата да сте тук. Толкова много кръв на ръцете ти ме въздържа да предложа нещо повече от търпение и скромно удобство. — Погледна небето. — Макар че, ако се съди по готовността на сина ти да прогизне в този вледеняващ вече дъжд, за вас очевидно удобствата на едно същество не са особено важни.

Пъг не можа да скрие усмивката си. Дори пантатиецът да не разбираше човешкото чувство за хумор, беше по природа шегаджия.

— О, обичаме удобствата и съм благодарен за търпимостта ви. Навярно някога в бъдещето бихме могли да обсъдим старите си разногласия или поне моите с някои от вашите по-враждебни събратя, но за момента действията на Магнус внушават усещане за спешност и се съобразявам с преценката му. Колкото до влагата и студа, издържали сме и на по-лошо и очаквам да издържим и това, макар че ще сме крайно благодарни за една суха кърпа, щом приключим тук.

Не можеше да прецени дали на съществото му стана смешно, тъй като не разбираше лицевите изражения на пантатийците. Но Так’ка отвърна:

— Толкова поне може да се направи. Ла’т ще остане тук, за да удовлетвори нуждите ви, ако такива възникнат.

И без повече думи старият пантатиец се обърна и напусна градината на покрива.

Пъг всъщност гореше от желание да получи възможност да седне и да поговори с явно добронамерения водач на пантатийците. Толкова малко бе разбрал за тези сътворени същества, тези играчки на древната Господарка на демони Алма-Лодака, превърнала се в богиня на тази раса.

Но засега отново насочи вниманието си към своя син и отново навлезе в матрицата.

Времето в матрицата стана безсмислено. Пъг знаеше, че са изправени пред реален риск да припаднат от изтощение, ако не следят от време на време съществуването си в реалния свят.

После се зачуди как ще разбере какво представлява „от време на време“ при тези обстоятелства.

Загледа как Магнус сондира. Беше страничен наблюдател в това проучване, защото Магнус като че ли бе по-ловък в намирането на път из този аналог на енергийно поле.

Навлезе без съзнателна мисъл навътре в матрицата — натам, където Магнус опипваше внушителната, подобна на замък конструкция. Помисли, че трябва да е някаква защитна бариера. Червеният замък представляваше нещо, съградено от енергия — внушително количество енергия при това.

Бяха се опитали да заобиколят бариерата и научиха, че илюзията за големина и форма е подвеждаща. Не съществуваше никакво „около“, нито „назад“. Където и да спираха „движението“ си, пред тях все така се издигаше червената бариера. По-логичният избор беше да „погледнат“ в един от прозорците, но това се оказа безсмислено: отвъд „прозореца“ нямаше нищо. Пъг заключи, че трябва да има някакъв механизъм, позволяващ наблюдение отвътре, че някой или нещо вътре в матрицата наблюдава какво опитват двамата с Магнус. Но кой или какво можеше да е този някой или нещо, сигурно щеше да си остане непонятно за тях.

Сега Магнус опипваше „ключалката“ на вратата. Пъг се помъчи да проумее идеята. Тук имаше енергийна матрица, сглобена така, че да намеква, че е някакъв вид комуникация. Но като че ли бе защитена така, че този, който я бе поставил, искаше да е сигурен, че само една определена личност или група хора ще могат да я дешифрират. А това намекваше, че информацията е деликатна.

Докато Магнус продължаваше да сондира вътрешната преграда, Пъг започна свое проучване на границите на матрицата. Когато най-сетне се увери, че е започнал да разбира нещо за естеството на този странен артефакт, се свърза внимателно с Магнус и той се отдръпна.

За едно мигване на окото и двамата осъзнаха, че са под дъжда, прогизнали и измръзнали. Забързаха към входа на градината и завариха там чакащия ги Ла’т — като че ли бе задрямал. Сепна се и им подаде по една суха кърпа.

— Нещо друго трябва ли ви?

Баща и син се спогледаха.

— Нещо горещо за пиене ще е добре дошло — каза Пъг. — Чай, кафе, чоча или каквото там имате.

— Имаме чай — отвърна пантатиецът и забърза надолу по стълбите.

— Притеснява ме неизчислимата енергия, побрана в онова нещо — каза Пъг.

Магнус кимна.

— И мен. Когато започнах, бях решил, че тази матрица е по някакъв начин продължение на свен-га’ри, и съм убеден, че е техен опит да комуникират с нас. Просто не разбирам защо след цялото това време и защо тук, а не горе във Върховете на Куор?

— Когато отключим преградата и ако успеем да се свържем с тези същества, може би ще получим отговорите. Колкото до първото, допускам, че времето може би е различно за тях и може би им е отнело толкова дълго, докато схванат що за същества ги обкръжават и как най-добре да стигнат до нас. Колкото до това защо тук, а не там — дори не си правя труда да разсъждавам по този въпрос.

Пантатиецът се върна с две глинени чаши с горещ чай. Беше горчив, ароматен и стоплящ и двамата бяха благодарни, че го получиха.

— Как се справяш с преградата?

Магнус отпи от чая, а Пъг се вгледа съсредоточено в сина си за миг. За разлика от най-големия му син, Уилям, който имаше силна прилика с него, или най-малкия му син, Калеб, който беше приличал на майка си, Магнус почти не приличаше на двамата си родители, макар Пъг да виждаше леки намеци за Миранда около очите му.

— Сложно е, несъмнено — отвърна Магнус. — Постоянно се променя, но започвам да различавам шаблон, повтаряща се последователност от пулсирания, която предотвратява случайно проникване отвъд онази стена в онова, което се крие зад нея. А и онзи мой сън…

— Какъв сън?

Магнус му разказа за съня си за Калкин и матрицата.

Пъг помълча малко, после каза:

— Колкото и обезсърчително да е да си имаш работа с Мошеника, все пак стигаме до една и съща цел: да предотвратим унищожението на нашия свят. Но опитът ми казва, че трябва да преценя какво се е процедило в съня ти от… неговия сън, ако наистина е било това.

— Мисля, че това наистина е бариера, а матрицата… — Магнус помълча, след което добави: — Мисля за нея като за ключалка, но със зъбци и жлебове вътре, които се движат, а там някъде има ключ, който се движи в синхрон с тази ключалка, но всеки друг ключ или шперц просто ще повреди ключалката и ще я направи безполезна.

— Или ще унищожи напълно онзи, който се опитва да я отвори.

Магнус само сви рамене.

Пъг се замисли.

— Все пак матрицата не се проявяваше по този начин, докато не се появи ти… колко, ден, след като пристигна?

— По-малко, мисля. Може да не съм забелязал този аспект веднага — отвърна Магнус.

— Значи бихме могли да заключим, че съществува умерено очакване за теб да се предполага или че притежаваш онзи ключ, или че можеш да отключиш ключалката, нали?

Магнус се усмихна.

— Ако позициите ни в този разговор бяха разменени, татко, ти какво щеше да кажеш в отговор на това?

— Щях да кажа, че правим прибързани предположения. Възможно е появата на който и да е владелец на магия да предизвиква тази реакция.

— Или на който и да е непантатиец — подхвърли Магнус.

— Или демони на острова, или ято чайки, прелетели отгоре…

— Трябва да се връщаме — каза Магнус. — Остават ми няколко часа дневна светлина и макар сега да е студено, след залез-слънце ще стане жестоко. А и чувствам, че съм почти готов да се опитам да „отключа ключалката“, както казваш.

Пъг кимна, последва сина си навън при вече напълно подгизналата възглавница, на която Магнус все пак седна, и го загледа, докато влизаше в състоянието си на транс.

Внезапна тревога сви стомаха му, щом осъзна, че последното му живо дете се кани да се отправи на изключително опасно магическо проучване. Прехвърли набързо в ума си своите заклинания за защита и си даде сметка колко нехаен е станал напоследък.

Едва не беше загинал заради своята самоувереност, когато се опълчи на демона Джакан, преобразен като Изумрудената кралица. Онова преживяване на ръба на смъртта му беше дало суров урок, но се оказа поучително за подготовката му за потенциално фатални изходи.

Този път реши да не се присъедини към Магнус в проучването на матрицата, а започна да гради заклинание за защита на двамата. От цялото магическо изкуство, което му бе на разположение, това бе най-трудното: заклинание за предпазване без предупреждение. Трудността възникваше от това, че във времето между проявата на самата атака и осъзнаването ѝ от жертвата можеше вече да е мъртва, преди да е приложена защитата. Срещу стрели и меч, огън и камък нямаше начин да се защити без предварително предупреждение. Но срещу магия винаги имаше мигновено събиране на енергии, понякога за по-малко от няколко секунди, но винаги съществуваше, преди магията да бъде развихрена. Точно този факт даде на Пъг идея за изграждането на тази магия.

Щитът щеше да обгърне него и някой наблизо, Магнус в този случай, и да ги защити от всякаква магическа опасност, която Пъг можеше да предвиди. Като майстор в занаята си, ненадминат на този свят, освен може би от Магнус, това покриваше всякаква форма на енергия, огън или друг заряд, който щеше мигновено да убие незащитения. Номерът, както би го нарекъл Накор, бе да накараш щита да се задейства в мига преди да бъде развихрена атаката, и точно върху това се съсредоточи Пъг. В мига, в който бъдеше засечена злонамерена магия, щитът щеше да се задейства — и в този миг бе цялата разлика между спасението и унищожението. Трудността бе в това, че можеше да задейства такава защита само в едно-единствено положение, на върха на този покрив, в тази градина.

Сътвори заклинанието си и постави магическия „спусък“, както мислеше за него, на място, след което отрони дълга въздишка. Стига да стоеше тук и да не мърдаше, двамата с Магнус имаха приличен шанс да оцелеят срещу всякакъв капан, който можеше да предвиди.

Притесняваха го онези, които не можеше да предвиди.

16.

Пътувания

Накор изруга.

— Можем да тичаме по-бързо от тези коне — оплака се на Миранда.

— Да, но ще ни се наложи да ги изядем. А оттук до Сарт има толкова кралски патрули, че не ми се иска да им се обяснявам.

— Нали Мартин ни даде пропуск — отвърна Накор.

Аркан и Калис си мълчаха. Аркан беше очарован от човешкия пейзаж, докато яздеха покрай ферми и села по крайбрежния път от Илит до Сарт. Единственото му подхвърляне беше за богатството на този бряг в сравнение със Северните земи.

Накор яздеше червеникавокафяв скопец, който като че ли забавяше всеки път, щом престанеше да го ръга с пети в хълбоците, решен да опасе всичко, което можеше да отскубне. Миранда бе на пъстра дореста кобила, която изглеждаше на ръба да се прекърши заради стар оток на левия заден крак. Елфите яздеха кафяви коне, единия с бяло петно на челото, и двата толкова стари, че не можеха да изпреварят другите два. Тъй че най-доброто, което можеха да постигнат, беше муден тръс повечето време, с малко галоп понякога, колкото да нарушат монотонността.

Накор продължи с оплакванията си:

— Просто съжалявам, че не намерихме по-добри коне.

Миранда се подсмихна.

— Добрите коне заминаха на юг с армията, а породистите отидоха с богатите си собственици навсякъде, където няма кешийци. Радвай се, че не яздим мулета.

Животът по крайбрежието на Горчивото море бавно се съвземаше. Мартин се беше опитал да им намери кораб, за да отплават направо до Острова на чародея, но се беше оказало невъзможно. Единственият наличен съд беше малката лодчица, с която търсеха водните демони, а дори с демонска сила не можеха да изгребат толкова много мили.

Ето защо бяха намерили коне, които не струваха много, но за които платиха твърде скъпо, и поеха на юг. Нито Миранда, нито Накор се безпокояха за провизии, тъй като можеха да си хванат дивеч и да намерят храна по пътя. Никой от двамата не изпитваше отвращение към сурово месо или каквото и да е друго за ядене. Щом можеше да се яде, щяха да го ядат. А двамата елфи бяха опитни ловци, тъй че ако не можеше да се купят провизии, можеше да се убие дивеч.

Колкото до други пътници, срещаха малко по пътя. Няколко конни вестоносци, тръгнали от Сарт за Илит. Миранда беше взела доклада на Мартин, за да го занесе в гарнизона в Сарт, тъй като щеше да стигне в този град преди който и да било друг. Просто нямаше излишни коне, а и Мартин трябваше да пази цялата си сила непокътната, за да се противопостави на кешийците в центъра на града. Само боговете знаеха колко дълго ще издържи това примирие.

Бяха на път три дни след като бе обявено примирието и бяха решени да стигнат до Сарт колкото може по-бързо. Там щяха да намерят някакъв съд и да отплават за Острова на чародея. Миранда непрекъснато се бореше с безсилието си във всички неща, които някога беше знаела как да прави — като Миранда, не като Детето.

А имаше и още нещо: двамата с Белог мислеха за себе си все повече и повече като за Миранда и Накор, а не като за истинските си демонски самоличности. Емоционалната умора от желанието да види Пъг и Магнус, скръбта от загубата на Калеб и Мари, всичко това за нея вече беше реално и взимаше своята дан. Истинската Миранда, въпреки годините жизнен опит, винаги беше нетърпелива и буйна, може би резултат от детството ѝ, когато бе трябвало да се бори със зъби и нокти, за да оцелее. Майка ѝ беше могъща владетелка на магия, прочута накрая като Изумрудената кралица, но с името Джорма, когато се бе омъжила за Накор в младостта си. Истинският Накор и Миранда така и не бяха решили дали по някакъв странен начин това ги прави роднини, но и никога не беше представлявало проблем, защото бяха добри приятели. Баща ѝ беше Макрос Черния, но го беше срещала само няколко пъти, докато бе отраствала. Миранда така и не беше познавала човек по-малко подходящ да бъде родител, но накрая той беше загинал геройски и Пъг беше оцелял благодарение на това, тъй че тя винаги бе изпитвала благодарност към баща си.

Никога не беше обичала истински мъж, докато не срещна Пъг, или поне по начина, който бе успяла да разбере, докато беше с него. Преди него беше имала любовници, последния от които Калис, и поради това за Детето беше странно да срещне елфа принц и да изпита чувствата на Миранда, като го гледа сега. Беше ѝ партньор в много отношения по време на първата съпротива срещу демоните и пантатийците, когато армията на Изумрудената кралица беше завзела Новиндус. Преди това беше скитница, взимаше и оставяше мъже както ѝ падне. Привързваше се към някои от тях, но никога достатъчно, за да се откаже от пътешествия и открития. За малко от тях си помисляше от време на време, когато, умът ѝ за миг се отнесеше към спомени отпреди столетия, но това, което споделяше с хора като Накор, Амиранта и Пъг, беше, че повечето от тях бе обичала.

И явно смъртта не означаваше, че човек може да избяга от тази съдба, помисли си тя горчиво.

По залез стигнаха някакво село и за първи път се натъкнаха на проблеми. Шестима мъже, наемници изглежда, най-вероятно дезертьори, стояха до селския кладенец, когато Миранда и Накор се приближиха.

Водачът им беше опърпан тип с пожълтели зъби, кривоглед и с голяма широка шапка, под която до раменете му се спускаше сплъстена светлокафява коса. Носеше нещо, което някога трябваше да е било фина офицерска куртка с ред месингови копчета, повечето от които вече липсваха. Сивите му панталони за езда и черните високи до коленете ботуши явно помнеха и по-добри дни. Но оръжията му изглеждаха добре поддържани, а и мъжете с него явно бяха напълно годни за бой.

— Кои сте вие? — попита той, щом Миранда спря пред тях.

— Пътници — отвърна тя. — Пътуваме за Сарт и търсим място за отдих през нощта.

— Виж, това е проблем — каза мъжът, докато приятелите му се развръщаха. — Ние сме от опълчението на Сарт, видите ли, и ни пратиха тук да пазим пътя чист от кешийски шпиони.

— Дезертьори искаш да кажеш — подхвърли Накор, след като скочи от коня си. Приближи се и застана пред водача им. — Вие сте разбойници, които тормозят тези добри хора. Защо не се разкарате?

Мъжът се изсмя и се обърна към приятелите си.

— Чувате ли го този дребосък?

Двама от разбойниците имаха арбалети, които мигновено се насочиха към двамата елфи, преди те да са успели да опънат лъковете си. Мъжът изцъка с език. Обърна се изведнъж и мечът му започна да излиза от ножницата, но преди да успее да го извади, Накор се пресегна и прекърши китката му с едно извиване. Воят на мъжа премина в гъргорене, щом Накор изпъна ръка и изтръгна гръкляна му.

Селяните наоколо бързо се прибраха в домовете си, някои дръпнаха тежките платнени завеси на входовете, други започнаха да надничат от прозорците. Двамата с арбалетите стреляха, но Аркан и Калис вече скачаха от седлата си и стрелите изсвистяха във въздуха над главите им.

— Това вече преля чашата — каза Миранда и скочи от коня си. С две стъпки се озова до един от разбойниците, който се опитваше да изпъне лъка си, изтръгна го от ръцете му, счупи го в главата му и очите му се изцъклиха, докато падаше на земята.

За секунди и останалите разбойници бяха мъртви и Миранда извика:

— Можете да излизате вече! Няма да ви притесняват.

Вратите останаха затворени още минута. Накрая излезе един мъж, с изопнато от страх лице. Подаде ѝ голяма торба.

— Само това имаме. Вземете го. Моля ви, вземете го и си вървете.

Миранда се обърна към Накор. Нямаха нужда от място за спане, но удобството винаги бе за предпочитане пред голата земя. Но тези хора бяха ужасени от току-що видяното, готови бяха да направят всичко само и само Миранда, Накор и елфите да се махнат, въпреки че ги бяха спасили от разбойниците.

— Задръжте си храната — каза Миранда. — На вас ви трябва повече, отколкото на нас.

Яхнаха отново конете и подкараха по пътя. Слънцето превръщаше морето на запад в смарагдовозелено, прошарено с кехлибар.

След малко Аркан заговори:

— Това е странно. Вие ги спасихте, а те бяха по-уплашени от вас, отколкото от разбойниците.

— Нормалните хора не чупят китки с едно извиване на ръката, нито трошат черепи с удар по главата с лък. — Тя вдиша дълбоко. — Движим се прекалено бързо, прекалено силни сме. Може да приличаме на другите хора, но не сме като тях.

Калис сви рамене. Знаеше, че Миранда не е жената, която бе познавал и обичал някога, но също тъй не знаеше какво точно представлява тя. Не напираше за отговори. По природа беше търпелив и знаеше, че истината рано или късно ще се разкрие.

— Колкото и живи да са спомените ни, никога няма да бъдем едно с тях и те никога няма да ни приемат — каза Накор.

— Пъг би могъл — отвърна тихо Миранда.

Накор не знаеше мнение ли е това, или надежда. Замълча си.

Сарт се оказа неочаквано изпитание. Градът приютяваше мобилизирани войници, пратени за Крондор, но Крондор бе претоварен от вече настанените там. Пристигнали бяха всички армии на Запада, отзовали се на призива на принца за сбор. Гарнизони от Ябон на север, от Ландсенд на югозапад и всичко между Крондор и Малаков брод на изток.

Ако имаше друго място, където да отидат, нещата щяха да са чудесни, но нямаше. Бяха се струпали тук в очакване на кешийското настъпление, което така и не бе дошло. Тъй че рицар-маршалът на принца бе изпратил в Порт Викор и Сарт толкова хора, колкото можеше.

И сега тук гъмжеше от отегчени войници, които скоро щяха да започнат да гладуват. Примирието беше твърде ново за принца, за да върне бойците по гарнизоните им, макар че след като докладът на Мартин стигнеше до него, можеше да реши да върне ябонския гарнизон на север или поне да прати достатъчно бойци ветерани в помощ на Мартин.

Миранда намери местния командир и му се представи. Изглеждаше малко скептичен към странната четворка, докато не прочете доклада на Мартин и не видя, че е подпечатан с херцогския печат, с извития нагоре полумесец, знака на втория син.

Капитанът, стар войник от Крондор, попита:

— Значи херцог Хенри е мъртъв?

— Да — отвърна Миранда. — Връщал се към Крудий и го нападнали таласъми.

Старият войник отиде зад масата, която използваше за писалище. Беше заел дома на един свещар, тъй че мебелите бяха добре изработени. Имаше може би най-удобното легло в градчето.

— Ще предам доклада на момчето на рицар-маршала. Вестта трябва да стигне до краля за две седмици.

— Не че искам да ви обидя, капитане — каза Миранда, но това „момче“ удържа Крудий цяла седмица, след това отстъпи и отново удържа Илит срещу пълен легион кешийски воини псета, два пъти повече помощни сили и цял ескадрон конница Леопарди. С двеста бойци от Крудий и останалите местен сбор от оставените там, след като графът на Илит е тръгнал на юг. Бих казала, че се прояви като нещо много повече от „момче“.

— Съгласен съм — отвърна капитанът. — Мога ли да направя нещо за вас, лейди?

— Трябва ми кораб, за да стигна до Острова на чародея.

— До Острова на чародея? Дори в мирно време ще ви е трудно да намерите някой достатъчно луд за такова пътуване. Знаете, че е точно на запад от Крондор и всеки влизащ и излизащ кораб го заобикаля отдалече.

— Знам къде е, капитане. Той е домът ми.

Капитанът като че ли не беше сигурен какво да отвърне. Накрая каза:

— Вижте, идете до кейовете и потърсете един луд старец, казва се Съли. Има малък платноход и се хвали, че бил най-бързото нещо в тия води. Ако кешийците или квеганците ви забележат, може би ще разберете дали е вярно. Задържах го тук в случай, че ми потрябва бърз съд до Крондор или Илит, но досега не ми се е наложило. — Капитанът се върна при писалището си и бързо написа бележка, подписа я и удари служебния си печат. Подаде сгънатия документ на Миранда и рече: — Кажете му, че вече е платено, ако постави въпроса. Върната услуга от принца за донасянето на този доклад.

— Изключително честен сте, капитане.

Щом се обърнаха да си тръгнат, капитанът каза:

— Бил съм се с кешийци. Ако момчето е удържало срещу воини псета и конницата на Леопардите, смело е.

— О, да — отвърна Накор.

„Дамата от морска пяна“, бивш товарен съд, превърнат в луксозен личен транспорт на херцога на Ран и гостите му, навлезе в залива и зачака началникът на пристанището да го подведе до кея на кралския пристан. Личност с ранга на херцога обикновено щеше да получи чист достъп до пристана, но тъй като всеки херцог с кораб вече или беше на котва, или пристигаше, нещата бяха малко претоварени и търпението на началника на пристанището бе на изчерпване.

Най-сетне групата на херцога получи разрешение и от пристана към кораба любезно бе изпратена лодка. Беше съоръжена с хитроумно замислена, макар и малко тромава платформа на макари, за да може дебелата съпруга на херцога да слезе на лодката, без да се налага да жертва достойнството си в опит да я спуснат с мрежа или носена с ремъци от моряци. Устройството се оказа мъчително бавно, но най-сетне херцогът, херцогинята, двамата им малки сина и четиримата им гости се озоваха в лодката.

На кея ги чакаше карета, за да ги откара до жилищата за гости в двореца. Каретата едва побра херцога със семейството му и двете дами. Тай и Хал се задоволиха да заемат коне от ескорта и да яздят до двореца.

Двамата млади мъже вече бяха посещавали Риланон, Хал веднъж, а Тай — няколко пъти, но всеки от двамата изпита чувство на удивление, щом подкараха нагоре от пристанището към двореца. Гледката наистина спираше дъха.

Крал Родрик Четвърти, известен на някои като Лудия крал, се беше заел с проект за подновяването на града в първата година от царуването си. Беше настоял всяка педя от фасадата на двореца да бъде облицована с най-финия розово-златист кварц, изпъстрен с ярко бели и светлосини плочки. След това му беше хрумнала идеята целият град да бъде разкрасен така, като амбицията му бе да превърне града в най-красивия на света. Идеята му бе довършена от неговите наследници крал Луам и Боррик Втори.

Сега, докато каретата трополеше по каменната настилка, също розова на цвят, обедното слънце превръщаше целия дворцов склон в изумително ярка гледка. Светлината танцуваше от една повърхност на друга и белите фасади блещукаха с оттенъци на аквамарин, розово и златно. Не само дворецът и домовете на богатите и могъщите бяха облицовани с блестящ камък, но и всяка публична фасада на всяка къща, във всеки квартал, освен складовете близо до пристанището. Дори и най-бедните квартали се къпеха в светлина.

Но, разбира се, иначе градът си беше като всеки друг: злото дебнеше в тъмните ъгли и зад ярките фасади криволичеха задни улички, в които се вършеха убийства. Един публичен дом или дюкян за дрога можеше и да е изумителна гледка отвън, но търговията вътре бе същата като в най-затънтеното кътче в Дърбин. Както го беше предупредил бащата на Хал за Риланон, преди да тръгне на път за Ролдем, „Една курва може да е най-красивата жена, която си виждал изобщо, синко, но все пак е курва“. А щом влязоха в парадния двор на двореца, Хал слезе от коня и си помисли: „Обаче наистина е красива курва“.

Коняри, облечени в синьо-сиви ливреи със златен ширит, се разбързаха да приберат конете и да помогнат на гостите да слязат от каретата, а отстрани стоеше мирно редица дворцови гвардейци. Черните им панталони, големите им черни шапки с червени пера и табардите със златен лъв на червено поле ги правеха най-красивите на външност войници, които Хал бе виждал. Но после в ума му се върна гласът на баща му: „Но могат ли да се бият?“

Няколко висши сановници пристъпиха напред, за да ги поздравят, и сякаш с искрена любов към театралността на мига херцог Чадуик уведоми дворцовия майордом:

— Имам честта да представя нейно височество принцеса Стефани от Ролдем, която търси аудиенция с негово величество при най-ранна удобна възможност.

Управителят на кралския дворец намери благоприличието да се стъписа за миг. След това се обърна към помощника си и каза:

— Погрижи се жилищата за височайшите гости да се приготвят веднага!

Бързината, с която тръгна служителят, увери Хал, че докато Стефани и Габриела стигнат до жилищата за гости, заделени за височайши кралски особи, прозорците ще са отворени, плодове и изстудено вино — поставени на масата, свещите запалени и завивките сменени с нови все едно са я очаквали.

Отведоха ги в зала за прием, където ги очакваха няколко правителствени служители. Сред тях изпъкваше благороден мъж на средна възраст, облечен в скромно, но добре скроено тъмнозелено палто. Той се поклони на Стефани и заяви:

— Ваше височество, позволете ми да се представя. Аз съм Уилям Алкорн, кралският канцлер. Мога само да кажа, че това е изключително приятна и чудесна изненада. Негово величество, разбира се, ще ви очаква довечера. — Обърна се към херцога: — Ваша светлост. — После поздрави херцогинята, след което отново се обърна към херцога и обяви: — Много от Събранието вече са тук, за да обсъдим предстоящия мир с Кеш. За тази цел е уредена неофициална вечеря, ако благоволите да присъствате.

— Да, разбира се — отвърна херцог Чадуик.

Сър Уилям се обърна към двамата млади мъже:

— Млади лорд Хенри, очакваме скоро да пристигне баща ви с другите западни лордове в компанията на принц Едуард. Дотогава, моля, бъдете наш гост. — А на Тай каза: — И вие, майстор Хокинс, също така сте добре дошли.

Стефани се обърна към Хал. Лицето ѝ бе усмихнато, но и пребледняло:

— Ще бъдете ли така любезен да ми се обадите, след като се настаните в покоите си, лорд Хенри? Вие също, майстор Хокинс?

За един кратък миг лицето на сър Уилям трепна, сякаш той се мъчеше да измисли повод да възрази, но след като не намери, само се усмихна и рече:

— Помолете, който и да е слуга и той ще ви заведе. Сега моля да ме извините, но трябва да се заема с други важни дела.

Поклони се и се оттегли, прошепна нещо на един от подчинените си и слугите веднага тръгнаха да придружат гостите до различните части на двореца.

Кралският дворец бе разположен на най-високия хълм с изглед към залива, в северния край на остров Риланон, родното място на краля на Островите. Под основите на града лежаха заровени руините на по-ранни поселения. Историята започваше оттам, където свършваше преданието, приказки за велики герои, пѐти от бардове, бяха събирани и записвани и така бе съставена историята на държавите.

Докато вървеше през една от дворцовите градини, Хал си спомни, че Данис, първият островен монарх, забил знамето си на континента, бе направил завоеванието си от това малко убежище, само една осветявана от светлината на факли кула на сто стъпки под този дворец, вече погребана под вековни отломки, една-единствена кула, издигната над село от колиби от плет и кирпич със сламени покриви, защитено с дървена палисада. Могъщата кралска флота била десетина дълги едномачтови барки, с по-малко от трийсет воини на лодка, а Батира било съперничещо село на континента със своя единична кула над дървените стени.

Все пак, помисли си Хал, щом стигнаха до апартамента, който щеше да дели с Тай, идеята за минало с повече блясък и прелест, отколкото заслужава, беше обща слабост на завоевателите и осигуряваше цели, за да се надмогне мрачната и убийствена реалност на днешния ден.

Риланон можеше да е най-красивият град на планетата, но такъв го бяха направили завоевания и убийства, измяна и хаос.

Тай и Хал последваха един слуга до покоите на принцесата и Габриела припряно ги подкани да влязат. Двамата млади мъже носеха облекла, предложени им от двореца: за тяхно удивление им стояха добре, чак до съвършено излъсканите ботуши.

Принцесата стана и каза:

— Моля, заповядайте в градината.

Тай и Хал се спогледаха: в късния следобед в градината щеше да е доста горещо. Но пък принцесата явно се притесняваше да не ги подслушват.

Габриела излезе първа и бързо обиколи, явно за да провери за подслушвачи. Градината бе открита от едната си страна към града и залива долу, идеално място за гледане на изгрева, ако човек стане толкова рано, и с две ниски стени долу, под които не дебнеше никой.

Принцесата заговори тихо:

— Онзи мъж, който ни поздрави?

— Да? — попита Хал.

— Беше лорд Джон Уортингтън.

Хал и Тай се спогледаха и отново се обърнаха към принцесата.

— Знам, че ще ме помислите за луда, но се запознахте с лорд Джон на приема след шампионата на Майсторите. Не помните ли?

Двамата отново се спогледаха, но никой нямаше добър спомен за лорд Джон Уортингтън. Най-сетне Хал отвърна малко изчервен:

— Ако трябва да съм честен, Стефани, не помня почти нищо, освен малко болка… и това, че те видях за първи път.

Очите на Стефани леко се разшириха и на устните ѝ пробяга усмивка, но после изражението ѝ отново стана сериозно.

— Не се шегувам. Ако онзи, който ни поздрави, не е лорд Джон Уортингтън, значи е негов близнак.

— Смътно помня лорд Джон — каза Тай. — Но честно казано, бях почти в същото положение като Хал… Без болката — добави с усмивка.

Стефани не се усмихна. Погледна Габриела.

— Те са като близнаци, господа — заяви лейди Габриела. — Вече от пет години съм спътничка на принцесата и съм срещала лорд Джон по десетки поводи през последните три. Все едно са един и същ човек.

— Ако са близнаци, това поражда много въпроси — каза Хал.

— Уортингтън е островно име — каза Тай. — Може би са братовчеди?

— Нещо повече, сигурна съм в това — каза Стефани. Кимна леко на Габриела в знак да отведе Тай в другия край на градината, за да остане за малко насаме с Хал, и когато те се отдалечиха достатъчно, му каза тихо:

— Искам да ти благодаря за всичко.

Хал изведнъж загуби ума и дума, стъписан и смутен като първия път, в който я беше видял. Сега, както и тогава, тя бе облечена в изящни дворцови одежди и макар косата ѝ да не беше стъкмена пищно, беше току-що измита и загръщаше лицето ѝ на вълни от къдрици. Големите ѝ сини очи се взираха в него по начин, който го караше да се чувства възхитен и притеснен едновременно.

— А… — почна той, — няма нужда. Аз само… — Не можа да продължи.

Тя го погледна в кафявите очи и се приближи. Опря бузата си до неговата и прошепна:

— Знам. Виждам как ме гледаш. Ценя тази любов.

Устата на Хал бе пресъхнала.

Стефани прошепна:

— Докато не се върна безопасно у дома, моля те, бъди винаги до мен.

Хал се помъчи да успокои разтуптяното си сърце и заговори тихо:

— Аз съм ваш покорен слуга, ваше височество. Отсега насетне ще бъда само на един зов от вас, докато се съберете с баща ви.

— Благодаря ти. — Надигна се на пръсти и го целуна по бузата. После прошепна, с устни до ухото му: — Никога не бях срещала мъж като теб и ще те пазя в сърцето си до смъртта си. — После се обърна, за да му спести повече неудобство.

Толкова много неща се бяха случили от онзи първи път, когато я беше видял. Чувствата му бяха в безпорядък и отчаяно му се искаше да ѝ каже още нещо, но знаеше, че никога няма да го направи. Тя щеше да се омъжи за някоя важна за кралството особа, а него в най-добрия случай го чакаха години, докато стане провинциален херцог в далечния затънтен запад. Щеше да притежава титла и земя, наред с отговорност и задължения, но политическото влияние, нужно, за да го направи кандидат за ръката на принцесата на Ролдем, щеше да е само празен блян. Възможността тя да гледа на него като на нещо повече от верен приятел едновременно го въодушевяваше и късаше сърцето му. Той потисна усилващата се болка и си напомни, че е възпитан да изпълнява своя дълг към краля и страната си.

Унесът му бе прекъснат от дошлия паж, който каза:

— Лорд Хенри от Крудий?

Хал се обърна.

— Да?

— Кралят ви кани за среща веднага, сър.

Хал погледна принцесата и тя му кимна, че наистина трябва да тръгне веднага. Щеше да се оправи чудесно в компанията на Тай и Габриела.

Хал забърза след пажа и той го поведе през няколко коридора, тъй че влязоха в кралските покои през странична врата, извън погледа на тълпата придворни, чакащи в главната дворцова зала шанса си да поговорят с краля.

Хал пристъпи през вратата, задържана му отворена от пажа, и се изненада от това колко оскъдно е обзаведено помещението. Имаше писалище до един прозорец, предлагащ чудесна гледка към залива, стар гоблен, окачен на една от стените, масичка с кана и бокали на нея и единствен стол до писалището. На стола седеше самият крал.

Хал се поклони, а кралят стана и му протегна ръка. Хал я стисна и погледна крал Грегъри в лицето. Стъписа се.

За няколкото месеца, откакто го бяха представили в двора, здравето на краля явно се беше влошило. Беше по-слаб, лицето му бе посърнало, а косата му висеше безжизнено до раменете.

— Момчето ми — отрони кралят. — Боим се, че имаме тежка новина, и пожелахме да сме този, който да ви я каже.

Обзет от страх за най-лошото, Хал попита:

— Каква е тя, ваше величество?

— До нас стигна вест от Крондор, че баща ти е паднал в битка. Ти вече си херцог на Крудий, Хенри.

Хал онемя.

Принцесата, Тай и Габриела утешиха Хал, колкото можаха. Докато чакаха да ги поканят на кралската вечеря, Хал разказа за момчешките си години в Крудий и добрите времена, които помнеше с баща си, майка си и двамата си братя.

В един момент погледна пръстена на пръста си и рече:

— Това един ден ще отиде при най-големия ми син.

— Пръстенът на баща ти? — попита принцесата. — Него ли ще вземеш?

— Ще бъде погребан с него, както е традиционно, а за мен ще изковат нов. Братята ми ще ми дадат своите и ще получат пръстени за службите, които Короната реши, че са подходящи за тях. — Въздъхна и се отпусна на стола си. Бяха в малката градина до покоите на принцесата и пиеха изстудени напитки — плодов сок и бяло вино, — докато следобедната горещина отстъпваше. — Знаех, че този ден ще дойде, рано или късно, но да дойде толкова скоро и… така неочаквано.

Стефани хвана ръката му и я стисна за миг.

Хал се опита да повиши настроението с думите:

— Тай, защо не дойдеш в Крудий? Ти си най-великият фехтовач на света.

— А ти си пиян — каза младият мъж от Оласко. — Или би трябвало да си.

— Може би по-късно — отвърна Хал. — Не искам да се излагам пред краля в първия си официален акт като херцог на Крудий. Е, какво ще кажеш? Нещо против да обучаваш селски момчета за войници?

Тай се засмя.

— Не мисля, че съм скроен за този живот, ваша светлост.

Хал вдигна ръка.

— Още не, моля те.

— Аз съм момче от Изтока, Хал. Обичам градовете и вечерите, хазарта и… — Погледна Габриела. — И дамите твърде много.

Тя го изгледа малко неодобрително.

Хал продължи:

— Стига да има Крудий, където да се върна. Новините, които ми предадоха, не са добри. Много зависи от това какъв мир ще може да уговори кралят с императора. Може да се окажа херцог без херцогство.

— Сигурна съм, че от всичко това ще излезе нещо добро — каза принцесата.

Габриела се усмихна.

— Нейно височество винаги е имала по-ведър поглед върху нещата от живота от повечето хора.

— Не е никак зле — каза Тай. — Мнозина се похабяват от грижи и тревоги за неща, които не са във властта им.

— Но човек трябва да е подготвен за всички възможности — каза Хал. — Дори и най-ужасните.

— Точно затова от теб ще стане чудесен херцог, а от мен не — рече Тай и вдигна чашата си.

Дойде паж и съобщи, че приемът ще започне скоро. Хал и Тай се извиниха на дамите, оттеглиха се в квартирата си и намериха там оставени за тях пищни дворцови одежди.

На Хал бяха дали тъмночервена туника с херцогския герб на Крудий над сърцето, златна чайка в полет, черни гамаши и ботуши, украсени с токи, като че ли от истинско злато. Фино изработен верижен оръжеен колан с ножница, покрита със също такова тъмночервено кадифе, с низ от черен опал, обкръжен от злато, довършваше облеклото.

— Богове, колко ли струва това! — възкликна той, докато оглеждаше премяната.

Тай бе също толкова впечатлен от прашно сивата туника с малък герб на Кралството, където баща му беше уж скуайър — приказка, сътворена от Конклава на сенките за баща му, докато той им служеше, но за кралската хералдическа служба Тай бе удостоен с титлата скуайър, макар и да нямаха идея откъде е, нито на служба на кого е вречен. Бял клин до коленете, черни ботуши и сребърен верижен оръжеен колан с увенчана със злато ножница в тъмносиньо кадифе, обшито с три диаманта, допълваше одеждите му.

Хал я погледна и рече:

Виждам, че титлата ти Шампион на Двора на майсторите ти е спечелила по-добра ножница.

— Да, ваша светлост — отвърна сухо Тай и започна да се преоблича. Това му спечели възглавница, хвърлена по главата му. — По-добре да свикваш, Хал. Ще го чуеш много пъти тази вечер.

Хал помълча за миг, умислен за семейството си, след което също започна да се преоблича.

Влязоха в просторната зала и един скуайър отведе Тай до мястото му на по-ниска маса, както се полагаше за ранга му, а после придружи Хал до мястото му на кралската маса. Озова се до лорд Чадуик, който промълви тихо:

— Чух за баща ти, момче. Съжалявам. Беше много добър човек.

Между Чадуик и празния стол до трона, където щеше да вечеря кралят, стояха други двама мъже, които кимнаха учтиво. Хал позна в тях Лорънс от Саладор и Джофри от Батира. Отвърна на поздравите им и всички зачакаха, докато най-сетне церемониалмайсторът обяви влизането на краля.

Негово величество влезе в залата с кралицата си за ръка и Хал бе поразен от контраста. Кралицата бе красавица, съперничеща на принцеса Стефани, и все пак в нея имаше нещо… празно. Усмихваше се и кимаше на придворните, поведението ѝ граничеше с флиртуване и Хал се зачуди дали някои от слуховете, стигнали до Крудий, преди да напусне, не са верни. Само че слуховете бяха безпредметни, след като все още не беше дала на краля син и всякакви въпроси около бащинство оставаха теоретични. А и предвид влошеното състояние на краля, което бе видял, едва ли щеше да има бащинство.

Зад тях влезе Джеймс, херцог на Риланон, може би най-влиятелният благородник в кралството. Зад него вървяха други двама мъже, единия от които Хал позна веднага — сър Уилям Алкорн, а другият според него трябваше да е Монтгомъри, граф на Риланон, вторият по власт след херцога. Изведнъж Хал започна да разбира какво кучешко дърлене ще избухне за власт, ако кралят умре, без да е посочил наследник. Единственият друг играч от значение щеше да е принц Оливър от Симрик, който отсъстваше. Стомахът му се сви, щом осъзна, че изобщо нямаше да се интересува от това, ако баща му бе жив.

Щом стигна до мястото си, кралят махна на събраните гости да седнат.

— Милорди, дами и господа, първото ми задължение за тази вечер е тъжно. — Махна на Хал да дойде и да застане от другата страна на масата и младият лорд от Крудий се подчини веднага. — Представям ви Хенри от Крудий, вече херцог, поради кончината на неговия баща, също наречен Хенри, наш изключително верен слуга в Запада и наш възлюбен братовчед. — Даде знак и един паж поднесе възглавничка, на която бе положен златен пръстен с печат. — Както е обичаят, покойният херцог ще бъде погребан с неговия пръстен и аз се наех лично да поднеса на младия херцог този нов, в знак на обич към моя възлюбен братовчед. На колене.

Хал се почувства малко неловко, но се подчини, а кралят се изправи и заяви:

— Станете, Харолд, херцог на Крудий.

Последва приглушено учтиво ръкопляскане от залата, а Хал прие новия печат от пажа. Усети тежестта му и разбра, че не е злато върху бронз като бащиния му пръстен, а от масивно злато. Прибра стария си пръстен в кесийката на колана си за деня, в който щеше да има син, на когото да го даде, сложи си новия и откри, че му приляга добре.

Когато се върна до стола си и седна, херцог Чадуик се наведе към него и рече:

— Беше малко странна игра, не мислиш ли?

— Масата със сигурност го направи неудобно.

— Не, не това. Можеше да изчака до утре за дворцовия съвет, но предпочете да го направи тук, пред всички членове на Събранието. Все едно да отиде до оръжейната и да се върне с мишена, която да окачи на гърба ти, момче.

Хал все още се мъчеше да се справи с тежестта на новата си титла, тъй че не разбра мисълта му.

— Какво? Извинете, аз не…

— Нарече те свой братовчед пред всички лордове в двореца. Хвърли те в играта с мен, Оливър и Монтгомъри. — И бързо добави: — Моля се на всеки бог, който ще благоволи да ме чуе, да не ми дава работата на крал. Монтгомъри не е човек за тази работа, както и принц Едуард в Крондор. С това остава Оливър, а вече и ти. — Чадуик се изкиска мрачно и каза: — Бъди внимателен, момче. Скоро ще си спечелиш много приятели, но и врагове също.

Хал се отпусна на стола и се помъчи да надмогне стъписването си.

След няколко минути скуайърът обяви идването на принцеса Стефани, при чиято поява всички благородници станаха и се поклониха. Хал едва можа да си поеме дъх, щом я видя. Отново бе досущ като на галавечерята за шампионата в Двора на майсторите. Шивачките на кралицата бяха сътворили магия с изумителната светловиолетова рокля с извезани по полите и краищата на ръкавите златни круши. Стефани носеше подходящ комплект накити, както и извезан със злато шал около раменете. Габриела влезе зад нея с искряща тъмнозелена рокля, която чудесно открояваше тена ѝ, както и най-прекрасния комплект смарагди, който Хал бе виждал. Подозираше, че накитите са отстъпени назаем от колекцията на кралицата.

Стефани пристъпи изящно, застана пред кралската маса и се поклони.

— Добре сте дошла — каза Грегъри, посочи ѝ да заобиколи и да седне отляво на съпругата му и щом тя се настани, всички също насядаха.

Хал едва забеляза, когато поставиха пред него първото блюдо от пиршеството. Огледа залата и я видя с различни очи, все едно се беше озовал в най-невероятната джунгла, която човек може да си представи. Повечето от тези благородници бяха безвредни, но други бяха опасни като най-хищните зверове.

Усети вперени в него очи, обърна се и видя, че сър Уилям Алкорн го наблюдава втренчено от мястото си в другия край на масата, преди да се извърне, за да поведе уж разговор.

Никога в живота си не се беше чувствал толкова безпомощен.

17.

Среща

Миранда скочи във водата.

Накор скочи зад нея и двамата затънаха в дълбоката до кръста вълна. Двамата елфи ги последваха.

Наложило се беше да дадат и пари, за да накарат капитан Съли да ги докара до Острова на чародея. Въпреки това бе отказал да стигне до брега, като настоя да изгазят, след като ги откара толкова близо, колкото смееше, а Миранда с неохота се съгласи, твърде зарадвана, че най-сетне ще стъпи на Острова на чародея. Аркан и Калис бяха от расата на елфите, тъй че естествената им сдържаност прикри какво точно изпитват.

— Сега ще походим — заяви Миранда отривисто.

Заизкачваха се по дългата пътека от пясъчния бряг към възвишението. Естествено, не останаха незабелязани.

В далечната кула на Черния замък един наблюдател бе зърнал кораба и вече бе предупредил онези, чиято работа бе да пазят острова от натрапници.

Щом приближиха билото, видяха, че горе ги чакат.

Младият магьосник Тиодор стоеше с Амиранта и Сандрина от двете му страни — те бяха пожелали доброволно да придружат младока, колкото от страх за евентуално нападение, толкова и от скука. Сега тримата стояха изумени и объркани и гледаха изкачващата се по склона към тях група. Поне за Миранда бяха сигурни, че е мъртва.

Миранда махна за поздрав и лицето ѝ цъфна в най-широката възможна усмивка — толкова голяма бе радостта ѝ, че отново си е у дома.

А после Амиранта изведнъж извика:

— Демони!

Сандрина вдигна щита си и се стегна да нападне Миранда, а Амиранта поде заклинание за прогонване. Тиодор стоеше като вкаменен — не можеше да проумее какво точно става.

Калис и Аркан пък се оказаха съвсем неподготвени. Аркан понечи да смъкне лъка си, но Калис изпъна ръка да го задържи преди моределът да е успял да стреля.

Накор усети усилващата се прогонваща магия и разбра, че след миг двамата с Миранда ще се озоват обратно в Петия свят — във втория кръг, ако извадеха късмет, а ако не — в Безумните земи или в Пустошта. Бръкна бързо в торбата си, измъкна нещо и го хвърли с все сила.

Беше портокал. Удари Амиранта право в челото, наруши съсредоточението му и прекъсна заклинанието.

Сандрина се беше сражавала с демони години наред, тъй че това, което не очакваше, бе някой да отстъпи от атаката ѝ, вместо да нападне. Миранда обаче ловко отстъпи встрани и остави тежко бронираният Непреклонен рицар от ордена Щит на слабите да залитне, след като не срещна съпротива. Не можа да се сдържи, препъна Сандрина и тя се затъркаля надолу по пътеката.

Амиранта тръсна глава да проясни размътения си поглед, а Накор изпъна ръка и каза:

— Моля те, не прави това, преди да поговорим.

Амиранта не можа да измисли нещо по-добро, затова подаде ръка и се остави дребният мъж да му помогне да се изправи.

Сандрина най-сетне спря да се търкаля, изправи се и се присви, готова да нападне, но Миранда чакаше търпеливо на пътеката, вдигнала ръка с дланта напред.

— Недей! — каза ѝ само.

Сандрина се поколеба, а Накор се засмя.

— Вие трябва да сте Сандрина и Амиранта. Аз съм Накор. Умрях, преди да се запознаем. — Нелепостта на това твърдение го накара да се изсмее отново. — Имаме да поговорим за много неща, но хайде да изчакаме, докато идем във вилата. Сигурен съм, че Пъг и Магнус също ще искат да чуят това.

Аркан и Калис се спогледаха и издадоха по деликатния си елфически начин, че целият разговор им се струва леко забавен.

Сандрина бавно поклати глава.

— Защо не? — Затътри се нагоре по пътеката и добави: — Знаем, че не сте тези, на които изглеждате. Кои сте?

— Ами — отвърна Накор с явно задоволство, — аз съм Накор. Това е Миранда. Тъмнокосият тип е Аркан, а светлокосият е Калис. — Посочи елфите. — Те са точно тези, на които изглеждат. — После посочи Миранда и накрая себе си. — Ние донякъде не сме тези, на които изглеждаме, но това не е цялата история, която е по-добре да се разкаже на чаша вино.

Обърна се и закрачи по дългата пътека към вилата. Сандрина се задържа колкото може по-настрана от Миранда и го последва, видимо ядосана, че я бяха направили на глупачка. Амиранта тръгна до Миранда, изгледа накриво мъртвата жена, която вонеше на демонска магия, и метна разсеяно портокала във въздуха.

— Подозирам, че виното ще помогне — подхвърли чародеят на Миранда, — но не съм сигурен, че ще ми помогне да разбера.

Тя го изгледа и каза само:

— Калкин. — Сякаш това обясняваше всичко.

— О! — Той помълча малко. — Охо! Да, наистина имаме много да говорим.

Сандрина упорито се стараеше да не поглежда двата демона, които най-невъзмутимо влизаха в самото сърце на Конклава на сенките.

Сандрина седеше слисана в кухнята, неспособна да схване това, което току-що бе чула.

— Значи по някакъв начин… Калкин, Банат, Богът на крадците и лъжците… е напъхал умовете ви в телата на демони?

Миранда като че ли бе готова да удуши святата рицарка, но се сдържа. Накор обясни:

— Не са „нашите умове“, а спомените ни. Не знам какво е станало с ума на Накор, когато умря на Омадрабар. Може би ум и душа са едно и също? Може би е отишъл в залата на Лимс-Крагма и е започнал отново на Колелото? Може би не е. Той беше на света на дасатите, тъй че може би сега е прероден дасат? Нямам представа. Но имам всичките спомени на Накор. — Сви рамене. — Имам и спомените на Белог също. Първо бях Белог. Но колкото повече живея като Накор, толкова повече се чувствам като него. Вече мисля за себе си предимно като за Накор.

— А ти? — обърна се Сандрина към Миранда.

— Същото — отвърна тя, загледана в празното.

Беше съкрушена, когато откри, че Пъг и Магнус са някъде на другия край на света, за да проучват пантатийците, и не за първи път, но най-страстно изруга наум, че няма силите на Миранда. Истинската Миранда щеше да е усетила къде са и просто да иде там.

Амиранта повтори едно по-ранно наблюдение:

— Тоест засега нямаме представа защо Банат би направил такова нещо.

Накор сви рамене и разпери ръце в недоумение.

— Последния път беше когато сложи спомените на Макрос Черния в един умиращ дасат, оказал се важен в спасяването на онази раса от ужасен край. Може би е нещо такова. Не съм сигурен дали Макрос знаеше, че онзи свят е завзет от зъл Властелин на ужаса, който погуби цялата раса.

Сандрина заговори:

— Помня, че съм чувала подробности от Пъг, или поне тези, които той пожела да сподели. — Погледна Миранда и тя ѝ кимна. — Това, което никога няма да разбера, е как един Властелин на ужаса би могъл да направи това.

— Може никога да не разберем — отвърна Миранда. — Не знам колко често сте говорили за това, след като аз… ами, след като Миранда беше убита. — Вдигна рамене и се засмя тъжно. — Още мога да усетя как челюстите на онзи демон се забиват във врата ми.

Сандрина стана.

— Моля да ме извините. — Каза го малко троснато. — Просто ми трябва малко време да помисля…

И излезе.

Амиранта изчака малко и каза:

— Ще ида да поговоря с нея.

Излезе след Сандрина и я догони по пътеката, водеща към стаите за гости.

— Зле ли ти е?

Тя завъртя очи в знак, че смята въпроса за възможно най-глупавия.

— Това е против всякакъв инстинкт, който имам, Амиранта. Седя на една кухненска маса и си бъбря с демони. Единственото, което искам, е да им пръсна черепите с боздугана си и да ги пратя обратно в Петия ад!

— Ситуацията е необичайна за теб, знам — отвърна той. — Моите преживявания са различни…

Тя го прекъсна:

— Знам, че са различни! Ти ги призоваваше, за да си играеш с наивни селяци и благородници. Държеше ги край себе си като домашни любимци. Имаше си една за любовница!

— Мисля, че се съгласихме да не обсъждаме Далтея никога повече?

— Ти се съгласи! — сопна се тя.

Когато вече не можеше да понася да гледа как умират обичаните от него, Амиранта беше призовал за любовница сукуба, а за жалост двамата със Сандрина бяха станали много близки, докато той все още беше с впечатлението, че връзката им е нещо мимолетно. Чак след като тя го завари в леглото с Далтея и се опита да убие и двамата, той разбра, че е била много по-сериозна за връзката им от самия него. Беше им отнело години да преодолеят това, а ако се съдеше по сегашното поведение на Сандрина, тя, изглежда, не го беше преодоляла толкова, колкото си мислеше той.

— Виж, можем ли да оставим това настрана, докато не сме на някое по-безопасно място? Не мисля, че схващаш напълно мащаба на случващото се. Да, стряскащо е да видим Накор и Миранда пред нас и тя да е същата, каквато я видяхме в последните мигове, преди да умре. — Никой от двамата не беше срещал Накор преди, но разказът му, съчетан с този на Миранда, придаде тежест и на двата. — Но помисли над следното: един бог е оплел нещата до неузнаваемост, с цел, която е известна само на него, но трябва да е от първостепенно значение, иначе защо да си прави труда?

— Мошеника ли? — попита тя. — Защото е отегчен?

— Може би, но едва ли. Не, това е нещо съдбовно важно. — Загледа се в далечината. — Разни неща са се раздвижили там, навън. Виждали сме твърде много ужаси и чудеса в живота си, за да не разбираме, че тук вече не става въпрос просто за някакъв заблуден демон, набутал се в нашия свят, за да бъде пропъден. Тези двамата са тук по някаква причина и трябва да я открием. — После добави: — И чувствам, че трябва да я открием бързо.

— Не съм те виждала никога толкова сериозен, знаеш ли.

Амиранта отново зарея поглед в далечината.

— Има много неща, които бих променил, ако можех, Сандрина. Как се отнесох с теб е едно. Но откакто срещнах Каспар и го накарах да ме пренесе с Брандос тук… гледната ми точка за много неща се промени. Никога не съм говорил за това с никого, дори с Брандос, а знаеш, че той ми е като син. — Тя кимна мълчаливо. — Като момче видях как народът ми беше унищожен във война на един луд владетел срещу друг жалък тиран. Това, което остана от Сатумбрия, беше майка ми, аз самият и двама побъркани братя, и двамата от които изразходваха повечето си творческа енергия в опити да ме убият. Бяхме пощадени само защото бяхме прогонени от сънародниците ни, понеже мислеха, че майка ни е вещица, а аз съм луд. И двете неща бяха истина, но не това е въпросът. Ако ни бяха приели гостоприемно в онова село, щяхме да сме загинали с останалите от племето ни. Тук намерих нещо по-голямо от себе си, в което да вярвам. — Погледна я. — Разбираш това. Ти си готова да дадеш живота си за своя орден и богинята ви.

— Ако се наложи, да, но едва ли ще е първият ми избор — отвърна тя.

— Нито моят, а и дори не съм сигурен дали бих могъл да съм толкова самопожертвователен, но знам, че преди да дойда тук изобщо не ме интересуваше дали постъпвам правилно. О, мисля, че постъпих правилно, като се погрижих за Брандос. — Усмихна се на спомена. — Трябваше да го видиш като момче. Беше корав и непокорен и можеше да се бие като заклещен в ъгъла плъх, но имаше нещо в него, което ми харесваше.

— Тъй че го взе — каза Сандрина. — Той как е?

— Двамата със Саманта си я карат сами в кулата, която построих край Махарта. Мисля, че се притеснява, че ако разбера, че е болен, ще се тревожа твърде много.

— Болен ли е?

— Просто старческа кашлица, но там е работата, нали? Отгледах го от момче, а сега изглежда толкова стар, че може да ми е баща. — Погледна дланите си, сякаш искаше да види нещо на тях. — Не изглеждат по-различни, отколкото преди сто години, Сандрина. Нямам и един бял косъм. Никакви бръчки. И докато не срещнах Пъг, Магнус и Миранда, изобщо не бях срещал друго човешко същество, което не старее. Тук има нещо, за което да се бориш, макар и да не ми се ще много да умра за него.

Тя кимна, без да е сигурна накъде клони той.

— Работата е там — продължи той, сякаш отгатнал мисълта ѝ, — че тези двамата се върнаха от мъртвите по някаква причина и точно за тази причина трябва да помислим, а не че са тук.

— Мисля, че разбирам. Просто… Била съм се с демони, откакто поех щита, и да седя и да си бъбря с двама от тях… трябва ми време, за да свикна.

— Хайде да се върнем и да видим дали можем да започнем да разкриваме причината за този странен обрат на събитията. И моля те, не се опитвай да убиеш някой от двамата, преди да сме свършили, нали?

— Ще опитам — отвърна тя с лека усмивка. — Без обещания, но ще опитам.

Той се изкиска.

— А онези елфи? — попита тя, докато се връщаха към къщата.

— Какво по-точно?

— Калис ми харесва, но другият, Аркан…

Амиранта кимна.

— Има нещо различно в него, вярно, но не мога да го напипам. Но пък преди да дойда тук единствените елфи, които бях срещал, бяха на Новиндус, а там не са чак толкова различни от теб и мен.

— Виждала съм няколко тук — каза Сандрина. — Но тоз, хм… просто е различен.

Амаранта не отвърна и двамата се върнаха в кухнята.

Накор и Миранда още бяха там. Ученици и магьосници, служещи на Конклава, започваха да приготвят вечерята.

— Променена е. Вилата — каза Миранда.

Амиранта кимна.

— Беше напълно унищожена, когато ти…

— Умрях — довърши Миранда. — Помня. Умирането имам предвид.

— Пъг изостави вилата — каза Сандрина. — Много тежко понесе смъртта ти, както и на Калеб и Мари.

— Той просто… напусна за известно време — рече Амиранта. — Пътуваше, предполагам. Малцината, които останахме, се задържахме в Черния замък. Останалите се пръснаха.

— За известно време, мисля, че се бояхме от друга такава атака — каза Сандрина. — Беше ужасно няколко години, но след това, след това един ден Пъг, изглежда, реши, че всичко това трябва да свърши и че е време да възстанови вилата и да върне студентите и учителите. Реши и да промени някои неща, да направи подобрения.

Миранда изглеждаше замислена. Най-сетне каза:

— Не знам колко дълго ще останем тук. Може би е по-добре да не се занимаваме с такива неща от миналото.

Сандрина я погледна озадачено.

— Знаем, че сме… възкресени за някаква цел — каза Миранда.

— И със сигурност е съдбовно важна — каза Накор.

— Но не знаем каква е тази цел. — Миранда разпери ръце. — Надявах се, че щом дойда на острова и се срещна с Пъг… нещо ще се разкрие, предназначението ни ще стане ясно. — Помълча и добави: — Тъй че ще чакаме, докато Пъг се върне. Съжалявам, че не мога да отида при него.

— Защо не? — попита Амиранта и се потърка разсеяно по челото.

— Имам спомените на Миранда, но не и способностите ѝ. Имам „демонски“ номера, както ги нарича Накор.

— Как хвърли онова огнено кълбо в Илит? — попита той. — Канех се да те питам.

— Не беше огнено кълбо — отвърна тя с кисела усмивка. — Призовах низш огнен демон — елементал, общо взето — и го хвърлих по кешийците. Блуждаеше безразборно, докато не се разсипа дотолкова, че не можа да запази плътност и се върна в демонското селение.

Накор се разсмя.

— Чудесен номер!

Сандрина видя, че Амиранта се търка по челото, и рече:

— Какво ти става?

Амиранта се усети какво прави и отвърна:

— Извинявайте, просто е малко натъртено, където ме удари с онзи портокал.

Миранда присви очи.

— Откъде го взе портокала, между другото?

Накор сви рамене.

— Просто бръкнах в торбата и беше там.

— Но онова „там“ е малък разлом до онзи склад.

— Да — съгласи се той. — И?

— Не можеш да правиш този номер.

Лицето му светна, щом го осъзна.

— Просто го направих! Не мислех за това, нито се опитах да го направя — просто го направих!

Вдигна дясната си ръка, късият му ръкав падна до лакътя, и размърда пръсти. Изведнъж, с щракване, в ръката му се появи карта. Замаян от възторг, той почна да кара да се появяват още карти и започна да ги подхвърля из кухнята. Учениците, които приготвяха вечерята, спряха, за да гледат.

— Просто го направих! — викна той, скочи от стола и затанцува весело в кръг. — Направих го!

Миранда се усмихна. И попита:

— Отново? Просто го направи?

— Не мислех. Просто бръкнах и грабнах портокал! — Радостта му бе заразителна. Сандрина и Амиранта се усмихнаха широко на щастието му.

Миранда затвори очи за миг и каза:

— Щом ти можеш, и аз мога!

Изпъна ръка и от дланта ѝ излетя огнен стълб. Тя перна с китката си и с леко движение напред-назад го накара да изчезне. Засмя се като момиченце и извика:

— Не го мисля! Просто го правя!

Скочи и погледна Накор с дълбока признателност.

— Благодаря ти. — И изведнъж изчезна.

— Какво стана? — попита Сандрина.

— Къде се дяна тя? — учуди се Амиранта.

Накор се изсмя.

— Отиде да намери Пъг. Не помисли за това. Просто го направи! — Продължи да подскача в кръг, а двамата експерти по демони се спогледаха. Никога не бяха виждали, нито можеха да си представят демон да танцува с искрена радост.

Пъг и Магнус седяха на възглавнички до една ниска масичка и пиеха чай.

— Едно нещо постоянно ме удивлява — заговори Магнус. — Има илюзия за мащаб, който е променлив. В някои моменти имам чувството, че стоя пред огромна бариера, но в други се чувствам почти като бог и гледам отгоре изящни и фино изваяни миниатюри, направени от майстор на играчки.

Пъг кимна.

— Откакто се върнах от Келеуан и приех мантията на Черния чародей от дядо ти, винаги съм се изумявал от подвижността на човешкия ум. Той тълкува това, което не разбира. Това, което проучваме, е метафора за някакъв вид сложна енергия… — Замълча и поклати глава. — Точно такива неща изпълваха Накор с възторг. — Усмихна се на спомена. — Никога не съм срещал друг човек, който толкова да обича загадките.

Магнус кимна и попита:

— Стигна ли до някакви заключения за тази матрица?

— Подозирам, че е някакъв капан.

— Ако е така, е много фин.

— Тези са най-опасните — отвърна баща му.

— Защо все пак изведнъж се появи тук? Защо сега? И защо не на другото местопребиваване на свен-га’ри, на Върховете на Куор?

— Нетърпение? — подсмихна се Пъг.

— По-скоро безсилие. — Сините очи на Магнус се впиха в баща му. — Най-трудното е, че не знаем дали напредваме, или си губим времето.

— Има нещо познато вътре — каза Пъг. — Нещо, което отеква… Улавям се, че когато сме вътре, си мисля за Томас.

Магнус помълча, после каза:

— Валхеру?

— Може би. Слънчевите елфи ни казаха, че били поставени да защитават куорите от Драконовите господари. Тези пантатийци са създадени от Драконова господарка, може би също за да защитават свен-га’ри.

Замълча и заразтрива носа си с палец и показалец.

— Добре ли си? — попита Магнус.

— Просто съм уморен. Това е вълнуваща работа, но не съм сигурен колко е свързана с всичките други проблеми, пред които сме изправени. Старая се да не позволя да ни отвлече от другите ни проблеми.

— Правиш всичко, което можеш. Разкри ли кои са ни предали в Конклава?

— Неколцина от тия, дето бяха първоначално с кешийските фракции — отвърна Пъг. Разкърши уморено рамене и потисна прозявката си. — Никой особено важен, изглежда, не е замесен в каквато и да било измяна.

Магнус помисли и отвърна:

— Много от източниците ни бяха отрязани. Организацията на Джим в Островите все още е донякъде ефикасна, макар че агентите му в Кеш вече не съществуват. Разузнаването на Ролдем е минимално. На Кеш — не съществува.

— Само магия би могла да превърне толкова много верни агенти в изменници.

— И то фина — съгласи се Магнус. — И трябва да е била практикувана от дълго време.

Пъг се засмя и стана.

— Единственият път, когато сме се изправяли срещу толкова хитро дългосрочно планиране, зад него стояха пантатийците.

— Великото въстание — каза Магнус. — Говорил си за това много пъти.

— Преобразяването на змиежрец в Тъмен елф… това само по себе си е удивителен успех. Шаманите моредели са като елфските заклинатели. Познават основните елементи на магията и могат да усетят пробив. Нещо повече, лъжливият Мурмандамус имаше за слуга пантатийски змиежрец, което щеше мигновено да събуди подозрение, и все пак той не само издържа на проверката от клановете на север, но ги събра и ги поведе срещу Кралството.

Магнус изгледа съсредоточено баща си.

— Какво мислиш?

— Мисля, че във всичките ни вземания-давания с пантатийците нищо в тях не е деликатно. — Вдигна порцелановата си чашка. — Това е деликатно, фино изработено от занаятчия в Кеш. Част от търговската размяна, която имат тези хора със съседите си на север. Това е неочаквано. Тези пантатийци може да не са способни да направят такава изящна чашка, но оценяват красотата ѝ извън полезността, защото иначе щяхме да пием от глинена или метална чаша.

— Оценяват красотата — повтори той и махна с ръка из стаята, пълна с пищно извезани възглавнички и гоблени. — Майсторство. — Отпусна ръка на изящно лакираната масичка.

— Но тези същества нямат магия — каза Магнус.

— Да, нямат магия — повтори баща му. — Шангрите, от друга страна, са изумителни майстори на магията, но въпреки това са почти неразумни и правят само каквото им се заповяда. Трябва им постоянно надзираване.

— А змиежреците са някъде по средата — добави Магнус.

— Което ни води до последния въпрос — каза Пъг. — Кой казва на шангрите какво да правят и на змиежреците кога да го правят?

— И ти подозираш, че отговорът трябва да има нещо общо с онова познато усещане, което изпитваш с матрицата, онова ехо на магия, което ти напомня за Томас?

— Да. Валхеру по някакъв начин все още са замесени във всичко това.

Магнус също се смълча. Накрая каза:

— Трябва ни повече информация.

— Очевидно — отвърна Пъг с бащинска усмивка. — Толкова пъти съм си мислил, че сме подминали един или друг проблем, а той просто възниква отново под друга форма. Има някаква скрита същност зад всичко това, отвеждаща назад, може би чак до сътворяването на Камъка на живота от валхеру.

— Какво?

Пъг се засмя.

— Ако знаех, нямаше да е загадка.

— Уморен си — каза Магнус. — Може би трябва да спрем с проучването на матрицата до утре?

— Слънцето току-що залезе. Може да поработим още…

Изведнъж и двамата усетиха блясък на много позната енергия. Магнус се надигна от възглавничките и очите му се разшириха от удивление.

— Майко?!

Пъг беше онемял. Мъртвата му жена се появи сякаш от въздуха, жива и непокътната. Беше невъзможно. Беше я видял как умира, с разкъсана от челюстите на демон шия, животът ѝ се беше изсипал на земята преди той да успее да реагира. Беше стоял смълчан и с разбито сърце, докато огънят на погребалната клада поглъщаше Миранда, сина им Калеб и жена му Мари. А сега тя стоеше пред него както я помнеше. Беше стъписан, не можеше да помръдне, не можеше да реагира.

— Аз не съм… — почна Миранда, но Магнус отдръпна ръката си и започна заклинание.

— Това не е майка! — извика той и хвърли лъч енергия, който трябваше да я зашемети и плени.

Но Миранда само вдигна ръце и пурпурната енергия сякаш се изля около нея като вино, плиснало върху стъклен мехур. Клъбца енергия се завихриха като пяна и се пръснаха във въздуха. Когато взривът заглъхна, Миранда перна с ръце, все едно тръскаше вода от тях, и каза:

— Аз те научих на това заклинание, Магнус! Когато беше на седем и се опита да хванеш онова диво котенце, дето го искаше за домашен любимец. Помниш ли какво стана? Драскаше те, докато не го пусна!

Гласът беше на майка му, споменът беше неин, но мирисът на магията ѝ беше погрешен. Магнус притежаваше дарба, от която двамата му родители бяха лишени — да усеща автора на магията, ако той или тя му бяха познати, затаила се „миризма“, както го наричаше, и макар всичко друго да бе досущ като майка му, върнала се от смъртта, тази миризма не само че бе погрешна, беше някак си… нечовешка.

— Какво си ти? — попита той хрипливо, докато Пъг стоеше втрещен и онемял.

— Ще ви кажа всичко. — Сълзите ѝ бликнаха и потекоха по лицето ѝ, докато стоеше пред двамата мъже, които обичаше повече от самия живот. — Всичко — повтори тя. — Но първо… Имам всеки спомен и чувство… Аз… Толкова ужасно ми липсвахте двамата. — Заплака открито и добави: — И Калеб толкова много ми липсва.

Пъг едва се сдържа да не се разплаче и той. Бавно се приближи до демона, превърнал се в човек, и спря. Тя прошепна името му едва-едва, а той се пресегна и я докосна по бузата, после бавно я прегърна и я притисна до себе си.

Магнус ги гледаше намръщено и се бореше със също толкова силни чувства. В ума си знаеше, че това не е майка му, но усещаше как в гърдите му чувствата се надигат и заплашват да го съкрушат.

Съществото, което приличаше на майка му, хлипаше и повтаряше неудържимо:

— Толкова съжалявам…

Стояха така около минута, а после Миранда отстъпи назад, без да пуска ръцете на Пъг.

— Това е… трудно е за разказване. — За малко да добави „обич моя“, но колкото и да копнееше да даде воля на чувствата, знаеше, че не са нейни, а на една мъртва жена, която означаваше целия свят за тези двама мъже.

Пусна ръцете на Пъг и погледна Магнус, но лицето му бе станало неразгадаемо.

— Аз не съм твоята майка… но съм — добави тя бързо, щом видя как лицето му съвсем леко се стегна в знак, че започва да се ядосва, нещо, което малцина хора щяха да забележат, освен една майка. Вдигна ръка. — Овладей се, Магнус. Винаги си бил сдържан, но когато се поддадеш на гнева, реагираш прекалено грубо. Какво ти казах, когато нарани онези момчета, дето тормозеха Калеб?

— Спри! — извика той, присвил очи, и на пребледнелите му страни изби червенина. — Не си ми казвала нищо. Майка ми го каза и тя е мъртва! Видях как умря! Вдигнах тялото ѝ на погребалната клада и видях как татко я запали! Майка ми стана на пепел пред очите ми!

— Спри. Прав си. Не съм майка ти. Но наистина помня всичко все едно, че аз съм го преживяла. — Избърса сълзите си и попита: — Чай?

— Да — отвърна Пъг с разтреперан от чувства глас. — Веднага.

Махна ѝ да седне, наля ѝ чай и седна до нея.

— Откъде да започна? — каза тя, след като отпи. Огледа се. — Преди да започна: къде сме?

Пъг обясни за пантатийците и след като приключи, тя каза:

— Моята история е по-странна, но само с малко. Мирни пантатийци? Това е… неочаквано.

— Както и ти — каза хладно Магнус. — Как се оказа такава съвършена двойничка на майка ми?

— Дълга история. Може би ще благоволиш да седнеш?

Той поклати глава и тя се усмихна.

— Упорит, както винаги. — И преди да е успял да възрази, се обърна към Пъг. — Помниш ли какво ми каза за предполагаемото възкресение на баща ми като дасат?

Очите на Пъг се разшириха.

— Банат?

Тя кимна.

— Да. Така предполагаме с Накор.

— Накор!? — възкликнаха Пъг и Магнус едновременно.

— Той също ли е… жив? — попита Пъг.

— Остана у дома със Сандрина и Амиранта, за да обсъдят колкото може повече демонското знание.

Изведнъж подозрението и гневът на Магнус се смениха с любопитство.

— Как все пак се върнахте двамата от мъртвите? Накор умря на друг свят, в друга плоскост на реалността.

Тя вдиша дълбоко и отвърна:

— Идваме от Петото селение или Кръга, демонския свят на по-долния ад, както го наричат някои.

— Ти си демон? — попита Магнус и подозрението и гневът му се върнаха, двойно по-силни.

Тя кимна.

— Нека започна, като ви разкажа за Петия кръг.

Пъг се втренчи в съвършения образ на жената, която беше обичал и изгубил, чувствата му вряха и клокочеха по начин, който го смущаваше и тревожеше. Разкъсваше се между желанието да вземе това същество в прегръдката си, да се върне в най-безопасното място, което бе познавал, да усети връзката на душата си с друга, и желанието да я отблъсне, да я махне от очите си.

— Старият ред в демонския свят е разбит — почна Миранда и го погледна в очите. — Първите кралства са унищожени, погълнати от пустота, която бавно се разширява, за да погълне цялата реалност.

— Пустота ли? — попита Пъг и се помъчи да се съсредоточи върху думите, а не върху външността ѝ.

— Вярвам, че това е Ужасът, Пъг.

— Защо?

— Защото прилича на онова, което с Накор сте видели в жертвената яма на Те-Карана но Омадрабар, онова растящо чудовище, което поглъща всичко пред себе си.

Пъг въздъхна.

— Изглежда логично. Няма само един Властелин на ужаса да се опитва да навлезе в по-висшите селения, разбира се. — Погледна Миранда, но този път изражението му бе замислено вместо удивено. — Калкин веднъж ми каза, че е имало много опити на много места от Ужаса да прехвърли пустотата до нашия свят. Показа ми унищожение в невъобразим мащаб.

— Не знам какво е станало с демонския свят след като напуснах — отвърна Миранда.

— Твоята история? — попита тихо Магнус.

Тя си пое дълбок дъх, за да се овладее.

— Най-ранните ми спомени са за майка ми. Беше ме гушнала и ме хранеше с парчета кървава плът, докато светът, който познаваше, се разпадаше около нея — започна тя.

За около час им разказа историята на своето развитие като Детето и за пътуването, в което бе придружена от Белог. Когато свърши, Пъг и Магнус мълчаха дълго, а после Магнус рече:

— Във всичко това… имаш ли някакво усещане защо?

Миранда изглеждаше искрено безпомощна.

— Пъг, ти си имал повече вземане-даване с Банат от повечето смъртни. Неговите игри, загадките му, подвежданията, лъжите му — но винаги е имало някаква цел зад тях. Нямам никаква представа защо направи това на Накор и мен.

— Може само да се предполага — отвърна Пъг, като се мъчеше да си придаде спокойствие, каквото не изпитваше. — Подозирам, че започва и свършва с оцеляването на нашия свят. Това винаги е било висшата цел, явно. Извън това ще са само мои предположения.

— Сещам се само за две неща, които могат да обяснят това — каза Магнус. — Или си тук, за да предложиш на татко информация, някакви полезни данни, които му липсват, или си тук, защото притежаваш умения, каквито на него и мен заедно ни липсват.

Миранда помисли и каза:

— Можем да се позаядем за уменията си. Смятам, че аз може би все пак съм по-добра в откриването на далечни предмети и прибирането им, защото се съмнявам, че сте отделяли някакво време да упражнявате това, докато аз… не бях тук.

Изражението на Магнус остана спокойно, но тя усети притеснението му от тези думи.

— И знам, че все още мога да пренасям в пространството себе си и други по-добре от теб — каза тя на Пъг. — Но ти притежаваш по-широк обхват възможности от нас двамата. Тъй че, щом не е нещо открито и очевидно, какво е?

— Перспектива — каза Магнус.

Пъг кимна.

— Ти… Жена ми беше забележителен талант. Както отбеляза, тя ме превъзхождаше в няколко форми на магия, но ти носиш всичките ѝ умения, съчетани с невъобразимо за нея чуждо минало. — Сведе поглед за миг, сякаш това, което казваше, му тежеше. — Не се съмнявам, че ако ситуацията беше по някакъв начин преобърната и тя се окажеше с нарастващите спомени на Детето в нея, щеше да е…

— Щях да съм ги преградила със стена някак, да им попреча да наложат контрол или власт!

— Да — потвърди Пъг.

— Калкин — Банат — е избрал Детето, защото въпреки голямата си сила тя е била наивна и неоформена. На личността ѝ са липсвали годините опит и дълбокото усещане за самоличност, които са щели да попречат на личността ти да се наложи — каза Магнус.

Миранда се усмихна. Магнус казваше „тя“, но тази „тя“ все пак беше майка му, по някакъв начин.

— И все пак — каза Пъг — има някакъв компонент вътре в това, който е уникален за Детето, или поне за гледната точка на демон, който ни е нужен.

— А Накор? — попита Миранда. — Той със сигурност не беше неопитно бебе.

Магнус издиша бавно и сякаш се освободи от яда си към тази поява на майка му като някаква подигравка. Вече гледаше на това като нещо съдбовно важно, което трябваше да разбере.

— Но ти сподели, че този Белог е бил някакъв учен, нали?

— Архивист, да.

— Спокойно съществуване, с такова впечатление останах. И не особено силен.

— Да. Дахун държеше силата и знанието отделени.

— Може би някъде в бъдещето ще се възползваме от уникалния ти опит… — Пъг погледна замислено съвършеното превъплъщение на жена си и рече: — Как трябва да те наричам?

Тя отвърна с киселото изражение, което той познаваше твърде добре:

— Колкото и да стъписва това Магнус, мисля за себе си като за Миранда. Освен това последната личност, която наричаше Миранда „Детето“, беше майка ми, а знаете какво изпитвах към онази кучка.

Магнус се засмя.

— Виж, това вече е изненада. — После въздъхна. — Но пък може и да не е. Няма да те наричам „майко“, но ще използвам „Миранда“.

— Добре — отвърна тя. — А аз ще се въздържам да се обръщам към теб със „сине“.

Този път той едва се сдържа да не се разсмее.

— Майка ме наричаше „сине“ само когато ми се караше за някои недостатъци. „Сине, ако трябва да говоря с баща ти за това…“

Пъг се изправи.

— Това ще е трудно и за трима ни за доста време, мисля. Но можем да се съгласим, че Калкин не се е заел с това преобразяване просто ей така. Във всичко това има една константа: Калкин нарушава правилата, но ги нарушава внимателно. Би могъл, подозирам, просто да се появи и да ни каже на всички какво да правим, но има причина да не го прави. Подозирам, че е сдържан по някакъв начин, който трудно можем да разберем, но като оставим това, събрал ни е тримата в този момент, за да се справим с нещо, което застрашава нашия свят. И ако, както подозираме всички, то е предстояща атака на Ужаса, трябва да се помъчим да разберем колкото може повече за риска и да се подготвим по най-добрия начин.

— Предлагам да доведем Накор — каза Магнус и Миранда изведнъж изчезна.

— Много прилича на майка ти — промълви Пъг.

След миг Миранда се върна с ръка на рамото на Накор и Магнус рече:

— Тя е точно като майка.

Накор се ухили.

— Пъг, Магнус! — Стисна им енергично ръцете. — Толкова чудесно е, че ви виждам отново, за първи път!

Този път дори Магнус не можа да се сдържи и се разсмя.

18.

Загадки

Джим извика:

— Земя!

Бяха го назначили за наблюдател през деня и случайно се беше оказал на такелажа на предната мачта, когато първото петно на хоризонта показа, че крайната цел е пред очите им. Със силния вятър и тази скорост щяха да са в Ролдем до три часа.

Беше се мъчил трескаво да събере колкото може повече информация преди пътуването на краля до Ролдем, за да се срещне с императора на Кеш. Тази среща беше безпрецедентна и предвид скорошните събития Джим не се съмняваше, че в решението е замесена магия. Никой монарх на Кеш никога не бе напускал Дълбините Оверн, още по-малко да премине границите, за да посети чужд владетел. От кешийска гледна точка, всички те бяха социално по-низши.

От друга страна, Сезиоти беше необикновен император според стандартите на кешийската Истинска кръв, тъй като бе по-скоро учен, отколкото ловец. Ловът бе в основата на културата на Истинската кръв, чак от зората на времето, когато по брега на Дълбините на Оверн бяха странствали ловци на лъвове и крокодили, а в умовете им не бе съществувала дори мечта за империя.

Дори Джим доскоро да не беше убеден в прилагането на магия за унищожаването на различните разузнавателни служби, за покваряването на благородници и тласкането им към измяна и изобщо за пълното съсипване на живота му, това беше окончателно доказателство. Защото дори императорът да беше недокоснат от магия, неговите съветници и мнозина в Галерията на лордовете и майсторите трябваше да са били повлияни, за да се случи тази огромна промяна във външната политика на Кеш.

Беше се постарал да изпрати съобщение на Пъг, макар че само боговете знаеха колко време щеше да отнеме това при сегашната липса на магически транспорт.

Когато дойде вестта, че кралят е приел принцесата на Ролдем, Джим започна да използва контактите си в двореца, за да събере колкото може повече сведения. Размислил бе дали да се върне в ролята си на лорд Джеймисън, но реши да не го прави. Оздравяването на дядо му показваше, че какъвто и план да има сър Уилям Алкорн за отхвърлянето на влиянието на херцога, той е обвързан с мирните преговори в Ролдем.

Ан се беше оказала безценна в доставянето на информация от двореца. Принцеса Стефани беше добре, в компанията на двама младежи, за които Джим знаеше, че ще умрат, за да я защитят. Крал Грегъри бе дал на Стефани статут на своя гостенка въпреки странните обстоятелства около пристигането ѝ и с ловко подслушване Ан бе успяла да сглоби повечето неща, случили се в Ролдем и принудили принцесата да избяга.

Ето защо Джим реши, че след като не може открито да отпътува като част от свитата на краля, ще пътува на същия кораб като обикновен моряк. Единственият му проблем беше, че кралят и гостите му пътуваха на кралския флагмански кораб и беше почти невъзможно да мине за един от екипажа. За малко да го заловят на два пъти, веднъж, когато се промъкна в двореца и отново, когато напусна, но когато най-сетне се върна на кейовете, разполагаше с много убедителна заповед за прехвърляне от адмирал, чийто подпис беше фалшифицирал поне десет пъти.

И тъй, „моряк Тъкфорд Джоунс“ се бе явил на борда на „Кралски галант“ часове преди той да отплава. Джим знаеше достатъчно за задълженията на редовите моряци и за военния протокол, тъй че успя да се вмести що-годе прилично.

Ловко беше избягвал възможностите да бъде разпознат от Хал или Тай и само след няколко часа щеше да възстанови позицията си като глава на разузнавателния апарат на Островите.

А това означаваше да намери лейди Франсиезка Сорбоз. Усети, че изпитва изненадващо нетърпение да я намери, и бе принуден да си признае, че може би е влюбен за първи път в живота си. Струваше му се иронично това, че тя бе може би единствената жена, с която беше спал, но не можеше да я има, ако пожелаеше. Винаги се беше удивлявал какво им е на жените, че го намират за толкова привлекателен. Колкото повече се държеше като копеле, толкова повече го желаеха. Франсиезка беше изключението: тя по свой начин беше също толкова „копеле“ като него. Може би точно това го привличаше: тя бе единствената жена, която истински можеше да го разбере такъв, какъвто беше. Нещо повече, по някакъв странен начин той бе завладян от идеята, че най-страстната му любовница е също така жена, която сигурно може да го убие с голи ръце, ако се наложи. Поклати тъжно глава и прецени, че животът му наистина е много странен.

Спусна се на палубата. Целенасоченото движение винаги му спестяваше възможността някой от помощник-капитаните да му възложи нежелана задача. Като за прост моряк, Джим не беше нито симулант, нито доброволец. Изкарваше вахтата си кротко, вещо и без оплаквания. Винаги се държеше дружелюбно с другите от екипажа на вахта, но не си създаваше нито близки приятели, нито люти врагове. Стараеше се усърдно да е колкото се може по-невзрачен и обикновено успяваше.

Тръгна към люка за долната палуба и след това към каютите на екипажа. Нямаше много лични вещи, тъй че бързо си събра багажа. Малка торба, която можеше да метне на рамо — единственото важно нещо в нея бяха късите ботуши, които можеше да нахлузи, щом стигнеше до брега. Превъплъщението му в моряк бе съвършено във всички подробности, освен една: не беше живял достатъчно дълго без ботуши, за да му излязат тежките мазоли на ходилата, с което вървенето бос по каменна настилка щеше да е по-поносимо.

Трябваше да намери Франсиезка. Имаше добра идея къде да търси, но това не гарантираше, че ще я намери. Но пък, за разлика от Островите, имаше няколко очи и уши в Ролдем. Все пак да стои и да не прави нищо не беше най-добрият избор, тъй че започна да крои план.

Щом чу стъпки отгоре, се отдръпна от хамака си, увери се, че торбата с багажа му е стегната, и се запъти към въженото отделение на бака. Вслуша се, щом двама моряци слязоха долу и направиха същото като него — събраха багажа си в очакване бързо да слязат от кораба.

Джим беше замислил да се окаже един от моряците, които щяха да пратят да отнесат багажа до двореца на краля на Ролдем. Това се промени, когато подслуша как вторият помощник-капитан каза на товарния началник, че багажът за двореца ще се повери на гарнизонни войници и че корабният екипаж ще смъкне само търговския товар.

Джим бързо се качи на палубата. Както бе очаквал, никой не беше забелязал слизането му, тъй че той забърза към въжената стълба и отново се покатери на мачтата. Щеше да се задържи тук, укрепвайки несъществуваща пукнатина с въжена стяга, докато не дойдеше време да се свиват платната.

Времето течеше и Джим обикаляше по такелажа, без да обръща внимание на разните заповеди, и успяваше да се скрие зад платната от погледите отдолу, когато се наложеше. Единствената му цел беше да избегне наряда с товара, защото това щеше да трае часове и да му попречи да стигне бързо до двореца.

Най-сетне корабът влезе в пристанището. Откакто бяха вдигнали кралския флаг с набързо стъкменото знаме в чест на принцесата на Кралския дом на Ролдем, корабите в залива застиваха на място, за да осигурят бързото преминаване на височайшите гости.

Джим спря за миг и зяпна удивен имперския дромон от Кеш, който бяха избрали императорските агенти. Тъй като досега нито един император не беше напускал Кеш, не им се беше налагало да строят имперски транспортен кораб. Веднага разпозна в него флагманския съд на империята, собственост на адмирал от Истинската кръв. Истинската кръв от Дълбините Оверн бяха само сладководни моряци и макар Оверн да беше достатъчно голям басейн, за да са проблем бурите и вълните, дори и при най-лошо време не беше нищо в сравнение с непредсказуемостта на дълбоките океани на Мидкемия. Трите луни гарантираха, че само ветеран капитан може да преведе кораба си през некартирани води.

Поради това Кеш беше държава с преимуществено крайбрежен флот — задоволяваха се да патрулират плитчините на отечеството си и разчитаха главно на чуждестранни търговски флоти, като корабите на Кралството и Ролдем превозваха товара между двете държави. Няколко смели и находчиви кешийски търговци бяха, разбира се, овладели вълните на Кралското море и бяха натрупали добра печалба от търговия между Кеш и Ролдем, или пряко с Риланон, но бяха малко и рядкост.

Този кораб беше преустроен набързо, но въпреки това резултатът бе удивителен. Всяка украса по него бе от злато или слонова кост, блеснали на слънцето. Канатите на кърмовата кула като че ли бяха направени от абанос, невероятно плътно дърво, което никога не се използваше на кораби, защото имаше свойството да потъва. Нищо на този кораб не беше скромно или невзрачно. А палубите май бяха облицовани с тиково дърво. Джим се засмя. Доколкото познаваше кешийците, това щеше да е единственият случай, в който императорът на Кеш щеше да предприеме океанско пътуване, а корабът нямаше никога повече да се използва — едва ли императорът щеше да реши да излезе на риболов някой ден. Всички височайши особи бяха склонни към лукс и разхищения, знаеше Джим, но никой не го правеше в такива грандиозни мащаби като кешийците. Дори знамето с царствените ястреби на Кеш като че ли беше ушито с нишка от чисто злато.

Докато Джим прибираше платната, кралският кораб пристана на кея. Той се спотаи до мачтата и загледа как височайшата свита слиза по задното мостче. Мостчето беше направено красиво — покрита с платно платформа със стъпала и перила, стигащи долу до кея. Джим внимателно мина по реята, спусна едно въже и се метна долу на кея, докато всички на палубите бяха твърде залисани със слизащата кралска свита. Нямаше да липсва на никого и никой нямаше да го потърси да му плати заплатата.

Щом тръгна по кея, видя група благородници, които чакаха да поздравят крал Грегъри и антуража му. Задържа се, защото му се стори, че сър Уилям Алкорн чака да посрещне краля, но след по-внимателен оглед реши, че е друг човек. Прическата беше ролдемска, раздвоена в средата и оставена да пада от двете страни точно под ушите, докато косата на сър Уилям падаше до раменете. Но приликата беше необичайна.

— Ей, ти! — извика някой и Джим видя, че един ролдемски благородник сочи към него. — Ела тук и занеси това в двореца!

Джим беше достатъчно благоразумен да не побегне, тъй че се приближи. Видя торби, поставени зад ограден с въжета район, и за миг се учуди защо го карат да носи багаж, след като има предостатъчно слуги. Погледна благородника, който го бе извикал, и видя, че е лорд Серван, племенник на краля.

— Милорд? — каза Джим равнодушно. Знаеше, че този човек е най-високопоставеният агент на Франсиезка в двореца, а не беше сигурен дали тя знае, че го знае. Затова реши да играе ролята на прост моряк, докато не разбере какво става.

— Отнеси тези неща веднага до покоите на кралицата. — Серван смъкна ръкавиците си и извади пергамент и дъска за писане. — Наведи се.

Джим се обърна и се наведе, за да може Серван да сложи дъската на гърба му. Чу как благородникът плю в засъхналото мастило, после усети, че драска нещо. Докато пишеше, Серван каза тихо:

— Милейди ми нареди да ви намеря веднага щом корабът пристане, лорд Джим. Предупреждава ви да сте предпазлив на влизане в двореца. Хората на лорд Джон Уортингтън са навсякъде.

— Онзи с тъмносиньото палто лорд Джон ли е?

— Да — каза Серван и удари печата на пергамента. — Това нарежда да доставите тези две торби на майордома на кралицата лично. Заповядано му е да ви заведе при милейди.

— Чии са тези торби?

— Нямам представа — каза с усмивка Серван. — В двореца непрекъснато се губи багаж. Рано или късно ще разбера кой е собственикът.

Джим вдигна торбите и каза:

— Можеш да подхвърлиш на херцог Хал, че съм в двореца. Ще съм ти благодарен.

— Херцог Хал? Баща му е умрял, така ли?

— За съжаление. И крал Грегъри го нарече „възлюбен братовчед“. Публично, два пъти.

Серван трепна.

— Ще му съобщя. Вие ще се свържете ли с него?

— Да. Ще се свържа.

Джим вдигна торбите и забърза след първата карета, затъркаляла се от пристанището към града. Каретата караше бавно заради тълпите, трупащи се да поздравят чуждестранния крал и свитата му. В сцената имаше някакво празнично усещане, което не се връзваше с това, което ставаше в действителност. Според опасенията на Джим се подготвяше коварно убийство и измяна.

Никой не обърна внимание на невзрачния моряк, който вървеше малко зад каретата.

Джим едва беше пуснал торбите на пода, когато някаква припряна слугиня му кресна да я последва. Той се подчини и тя го преведе покрай кралските покои до стаите на лейди Франсиезка Сорбоз.

Франсиезка махна на слугинята да ги остави и го огледа от глава до пети.

— Мисля, че съм те виждала и по-мръсен, но не мога да си спомня кога.

Лицето ѝ беше намръщено, но в очите ѝ блестеше усмивка.

Джим понечи да заговори, но изведнъж се оказа без думи. Направи две крачки през стаята и я взе в прегръдката си. След дълбока и дълга целувка прошепна:

— Мислех, че може никога повече да не те видя.

— И аз теб — прошепна тя в отговор. — И освен това вониш. Трябва да се изкъпеш.

— Да, трябва да се изкъпя, да се избръсна и да се преоблека.

— Ваната е готова в другата стая.

— Идваш ли с мен?

Тя се измъкна от ръцете му.

— Колкото и да ми се иска, Джим, нямаме време, ако ще издебваш и говориш с всички тези хора, които трябва издебнеш и с които да говориш.

Джим се намръщи и отново насочи мисълта си към текущата работа.

— Дрехи?

— Пълен комплект.

— Наистина?

— Помислих, че може да ти потрябва дворцово облекло. И освен това — добави тя с усмивка — знам размера ти интимно.

В съседната стая наистина го чакаше вана с топла вода. Джим бързо смъкна дрехите си и влезе в нея. След малко Франсиезка дойде с чашка за бръснене, четка и бръснач. Той насапуниса косата си с шампоан с деликатен аромат, който тя пазеше само за себе си. Уханието му напомни колко жадуваше да я докосне отново.

Тя изля ведро топла вода на главата му и каза:

— Легни на гръб, аз ще те обръсна.

Докато го бръснеше, продължи:

— След като замина, открих нещо много обезпокоително.

— Само едно ли? — подхвърли той.

— Никога не ме разсмивай и не ме ядосвай, когато държа бръснач до гърлото ти.

— Правилно. Извинявай.

— След като ти замина, се оттеглих във вилата си и помогнах на принцесата да избяга.

Джим се засмя и рече:

— Тя се върна, тъй че се чудя каква полза имаше от всичко това. — Усети внезапен натиск на бръснача на гърлото си и изпъшка: — Извинявай де. — И отново замълча.

— Беше далеч от лорд Джон, което беше важното. — Ловко остърга бузата му. — До мен стигна вестта, че става нещо странно и че на слугите им било забранено да стъпват в покоите на лорд Джон.

— Тъй че ти се промъкна и… Оу!

Беше го порязала по шията.

— Спри да ме прекъсваш! Тъй че се промъкнах отново в двореца и наблюдавах през един прозорец. Видях най-проклетата среща, която можеш да си представиш. Лорд Джон беше поканил други двама мъже: сър Уилям Алкорн и един кешийски принц…

Той я сграбчи за китката, за да не може да го пореже пак.

— Харфум?

— Да. Как разбра?

— Просто се сетих. Какво научи?

Тя продължи да го бръсне.

— Първо, и тримата бяха еднакви, все едно някоя майка някъде е имала тризнаци, родени в три различни държави в три различни благородни фамилии по едно и също време. — Приключи и му подаде кърпа.

Джим поседя дълго неподвижен, стъписан от новината.

— Еднакви… — Остави мисълта недовършена. — Третият играч.

— Който е зад войната между Островите и Кеш, определено — добави тя. — Знаем, че войната беше безсмислена, особено предвид края ѝ, а как това облагодетелства третия играч… — Още една мисъл остана недовършена.

Той избърса останалия сапун от лицето си.

— Колко време ми остава, докато се вмъкна във височайшата суматоха?

— Всички благородници си отдъхват, докато разопаковат багажа им. Предполагам, че ще искаш да подушиш малко наоколо и да поговориш с някои хора.

— Хал вече е херцог на Крудий. Баща му загина преди обсадата на Илит. Искам да говоря с него и с Тай Хокинс.

— Имаш малко време. Защо?

Той я сграбчи и я дръпна във ваната. Тя изпищя, но после виковете ѝ преминаха в смях.

— Твърде дълго мислех за тази среща, Франсиезка, и твърде дълго мислех какво да кажа. Другите срещи ще ги оставя за по-късно.

Тя го целуна.

— Млъкни или пак ще взема бръснача.

Джим отвърна на целувката и заразвързва мокри връзки.

Миранда погледна матрицата, бодна с пръст и бързо го дръпна.

— Там има демонски елемент. Едва доловим. Затова сте го пропуснали. Но все пак го има.

Пъг и Магнус помълчаха за миг, а после Пъг рече:

— Капан ли е?

— Трудно е да се прецени. Сигурна съм, че и двамата сте разбрали, че това е сложна енергийна мрежа. — Миранда сплете изпънатите си пръсти все едно оформя решетка. — Преплетени заклинания и още нещо, други енергийни състояния. — Затвори очи за миг, след което изведнъж се ококори. — Трябва ни Накор.

И изчезна. Докато тримата бяха оглеждали матрицата, Накор бе отишъл в друга част на сградата, за да проучи с един водач пантатийските архиви.

— Не знам какво ме изнервя повече — каза Магнус. — Това, че е точно като майка, или колко лесно забравям, че не е майка.

— Аз също трябва да насилвам ума си за това…

Изведнъж тя се върна с Накор. Дребосъкът се ухили и викна:

— Пъг! Магнус! Чудесни томове и ръкописи има тук. Много история… — Спря, щом видя енергийното поле зад тримата си приятели, и се провря между тях. Огледа големия овал от светлина. — Това ли е матрицата? — Наведе се, докато носът му не се озова само на два пръста от нея. — Това е чудесно. — Седна и вдигна длани към повърхността, но без да я докосва. — Демон, да. Но и още нещо, нещо… — Едва не подскочи. — Познавам го!

— Какво е то? — попита Пъг, докато се мъчеше да се справи с това, че вижда мъртвия си приятел, както и мъртвата си жена.

— Усетих това в ямата на Омадрабар. Тук има малко от Ужаса. — Накор се обърна към Магнус.

— Мислим, че може да са валхеру.

Накор кимна.

— Да, усещам го. Елф, валхеру може да съм пропуснал, Ужаса, демон… Но нищо човешко. Това е сътворено много отдавна, от същества, които не са били хора. И нито намек за джудже или таласъм при това! Това е отпреди Войните на хаоса!

— Томас каза, че свен-га’ри във Върховете на Куор са били там още преди хората да дойдат на Мидкемия.

Ухилен, Накор потърка ръце.

— Това е ключалка според мен и отключването ѝ ще отнеме малко време. — Затвори очи, затананика някаква мелодия и рече: — Аха! Дракон! Има и драконова същност там. — Засмя се. — Всички древни раси! Доста интересна ключалка! — Погледна ги. — Не бъдете толкова боязливи. Хайде, да видим какво има вътре!

Затвори очи, унесен сякаш в медитация, а другите трима насядаха около него и се включиха в проучването на матрицата с всички магически дарби, които имаха.

Джим и Франсиезка лежаха в леглото, сплетени в прегръдка, главата ѝ бе на гърдите му.

— Ти си много лош човек, Джим Джеймисън — промълви тя тихо.

— Моля те, кажи ми, че имам няколко добри качества, които харесваш.

— Точно това имам предвид. — Тя се надигна на лакът. — Твърде много те харесвам. Глупак, два пъти се опитах да те убия.

Той се ухили.

— Обичам да си мисля, че беше, защото не ме познаваше добре тогава.

— Може би беше, защото трябваше да те опозная по-добре?

Той я целуна.

— Сериозно, какво ще правим?

Тя отпусна глава на рамото му.

— С нас или с всичко останало?

— Боя се, че „нас“ зависи от всичко останало.

Тя въздъхна.

— Е, добре. Тогава, по работата. Имам няколко агенти в двореца, на които мога да разчитам. По-малко в града. Нито един отвъд бреговете ни.

— Аз съм в подобно положение — призна той.

— Тогава да сравним какво знаем.

Прекараха половин час в размяна на сведения и накрая Джим заяви:

— Мисля, че инстинктите ни послужиха добре! Във всичко това има непознат играч и вярвам, че Кеш е също толкова жертва на този играч, колкото Островите.

— Да обясниш това на вашия крал, докато размишлява над загубите, които понесохте в Запада, може да се окаже трудно.

— Грегъри не е войнствен човек. Ще оцени мира при разумни условия.

— Какво са „разумни“ условия? — попита тя.

— Хайде да се тревожим за това, след като успеем да убедим някого в имперския двор, че Кеш трябва да прояви разум, а не да се опитва да диктува от позицията на победител. Примирието е нестабилно според мен.

— Всичко това е безсмислено — отбеляза Франсиезка.

— Смислено е, ако причината зад него не е това, което би си помислила.

— Какво имаш предвид?

— Двамата с теб имаме достатъчно опит с отвличането и знаем цената му. Ами ако тази война е просто едно отвличане?

Очите ѝ се разшириха.

— В такъв случай е грандиозно отвличане. Какво би могъл да спечели някой от хвърлянето на три държави в смут?

— Това е въпросът, нали? Смятам, че има само трима души, които биха могли да отговорят.

— Лорд Джон Уортингтън, сър Уилям Алкорн и принц Харфум — каза Франсиезка.

Той я плесна закачливо по гърба и рече:

— Време е да се обличаме. Едва ли има по-любопитен от мен да разбере какво предстои. И ми трябва малко време да поговоря с най-новия ни херцог, да разбера какво е научил от принцесата, която му възложи да пази, а след това да се вмъкна в компанията на краля на Островите все едно съм бил там през цялото време.

Тя го бутна по гърдите и го принуди да легне отново.

— Имаме още малко време и проклета да съм, ако те пусна оттук да те убият, преди да съм се разправила с теб както аз си знам.

Джим се засмя и извика:

— Милост!

— Никога! — Дланта ѝ се плъзна по гърдите и корема му. — А някъде из всичко това остава една тема, към която трябва да се върнем.

Очите му се разшириха за миг и той сякаш остана без дъх.

— И тя е…

— Темата, която двамата с теб избягваме повече от три години, Джим. Ние.

— Заклевам се в живота си, Франи, ако преживеем това, някак, въпреки волята на крале и богове, ще има „ние“.

— Само това исках да чуя — каза тя и отметна завивките настрани.

Една от завесите в стаята се раздвижи и Хал се сепна и посегна за меча си.

— Ако тук не си в безопасност, Хал, не си в безопасност никъде на този свят — каза познат глас.

Лорд Джим Джеймисън излезе иззад завесата и се поклони.

— Милорд. — После пристъпи и прегърна Хал. — Толкова съжалявам за баща ти.

— Не знаех, че си го познавал, Джим.

— Работата ми е да познавам всички важни благородници. Като млад се осмелих да посетя Далечния бряг и се запознах с баща ти и майка ти, още когато ти беше бебе. Срещал съм се с херцога няколко пъти, когато той гостуваше в Крондор. Беше… старомоден в добрия смисъл. Стабилен, благонадежден, без намек за лукавство. Истински Кондуин, от апогея на рода.

— Толкова ли много сме се провалили, че се изразяваш така? — попита Хал.

Джим се усмихна.

— Не ти, нито братята ти, ако ранните донесения за действията на Мартин срещу кешийците са точни. Той и Брендан направиха името ви да звучи гордо.

— Той загуби Крудий.

— И Делонг Велики щеше да загуби Крудий с това, с което разполагаше брат ти и срещу което се беше изправил — отвърна Джим. — Той спаси живота на много хора и е задържал Илит засега. Кралството ще преговаря от по-силни позиции заради действията му.

— Ще преговаря — повтори Хал.

— Да оставим това на краля и министрите му. Дойдох да поговоря с теб, преди да са започнали празненствата тази вечер. — Седна на леглото на Хал.

— Какво искаш да научиш? — попита Хал.

— Точно сега емисари от Островите и Кеш вероятно спорят кой монарх да влезе първи и кой на кого да се поклони първи. Крал Карол има предимство: това е неговият остров, тъй че той трябва да седи на трона си. Предположението ми е, че император Сезиоти и крал Грегъри ще влязат едновременно, покланят се на крал Карол, който им отвръща с поклон, а после двамата ще се поклонят един на друг едновременно. Значи, това сигурно ще отнеме час-два, докато го решат, тъй че имаме време да си побъбрим, защото след това ще поспорят кой сяда от дясната страна на Карол и кой — от лявата. Тъй че защо просто не почнеш да ми разказваш какво се случи през малката ви авантюра и не пропускай нищо, дори да смяташ, че е маловажно. Една привидно незначителна подробност би могла да предложи някаква информация, полезна за нашия крал.

— Ти не си просто някой дребен благородник, който случайно е внук на херцога на Риланон — каза Хал. — Нали?

— Да кажем, че от време на време върша малко по-специална работа за дядо ми и това е една от тях.

Хал се усмихна.

— Ясно.

И заразказва историята си.

След около час Джим беше чул цялата история. Поседя мълчаливо, докато я осмисли, след което каза:

— Не искам да чувстваш, че времето, прекарано с принцесата, е било ненужен риск или напразна загуба. Знам, че си изтърпял няколко неприятни дни там по брега, а убиването на хора, дори пирати, никога не е лесно, макар и да са го заслужили. Но мисля, че ако Стефани беше останала в Ролдем, нещата днес може би щяха да са различни.

— Какво имаш предвид? — попита Хал.

Джим отклони въпроса.

— В момента мога само да предполагам, но слуховете за сина на лорд Джон и принцесата бяха внезапни и настойчиви. Забелязвам, че макар принцесата да се е върнала за това празненство на мира, организирано от лорд Джон, тримата ѝ братя все още липсват.

Хал го изгледа с присвити очи.

— Работа на лейди Франсиезка, несъмнено.

Джим се засмя.

— Не си такъв недодялан селяк, какъвто изглеждаш, а, Хал?

— Имах удоволствието да бъда в компанията на дамата няколко пъти, докато се криехме. Много е находчива и винаги е на стъпка пред лорд Джон. Което ме кара да вярвам, че заема същата роля тук в Ролдем, каквато и ти в Риланон. Само че върши „малко по-специална работа“ за краля на Ролдем.

Джим само разпери ръце и не отвърна нищо.

Хал за миг се замисли колко дълбоки бяха станали чувствата му към Стефани и отрони:

— Нищо свързано с безопасността на принцесата не е загуба на време за мен, Джим.

Джим изгледа мълчаливо младия благородник и смени темата.

— Какво мислиш за нашия приятел Тайрън?

Хал се засмя.

— Чудесен тип. Щастлив съм, че мога да го нарека приятел.

— Добре — каза Джим. — Просто последния път, когато ви видях двамата, се перчехте като пуяци пред Стефани и исках да се уверя, че няма някакво съперничество. Може да ти потрябват приятели и да не намериш много наоколо.

— Мисля, че той насочи вниманието си повече към лейди Габриела.

— Ха! — Джим се засмя. — Това би могло да се окаже… неловко.

— Защо? Сгодена е за друг ли?

Джим се изкиска.

— Да кажем само, че интересите ѝ са в друга посока.

— О? — Хал се ококори. — О! — Не можа да сдържи смеха си. — Горкият Тай.

— Предвид репутацията на приятеля ти в Оласко, както и тук в Ролдем, изобщо не е за съжаляване, стане ли дума за дами. Макар че може да се поизложи покрай Габриела, ако мисли, че тя просто се прави на трудна за спечелване. Знаеш какви стават някои мъже, когато искат нещо, което не могат да имат.

— Твърде добре — отвърна Хал посърнало.

Джим стана.

— Ако някой попита, бил съм с тебе и Тай на идване от Риланон, но съм се борил с треска през повечето пътуване и съм останал в каютата си. Разбрано?

— Да, Джим — отвърна младият херцог. — Сега какво?

— Забавляваме се на празненствата и гледаме колко кръвопролитие можем да избегнем, ядем храната на краля, пием виното му, може би задиряме една-две слугини, кой знае? Но над всичко друго, слушаме и наблюдаваме. Тук има мъже и жени, които искат само да хвърлят този свят в хаос.

— Но защо? — попита Хал.

— Ако знаех това, може би щях да имам някаква представа кои са — отвърна Джим.

Джим стоеше от дясната страна на Хал, като задържа Тай между себе си и сър Уилям Алкорн. Дори двамата близначни благородници лорд Джон и сър Уилям да имаха проблем с това, че някои щяха да забележат приликата им, го прикриваха добре. Благодарение на различните стилове в облекло и прическа се различаваха много повече, отколкото ако бяха облечени еднакво, а принц Харфум беше толкова навътре в свитата на императора, че с това и с кешийската му дворцова премяна — ленен килт, сандали и много златни накити — никой не забелязваше приликата му с другите двама.

Хал бе разказал на Тай това, което Джим бе обсъдил с него, и младият благородник от Оласко прошепна:

— Можеше и да не забележа, но си прав. Тримата са като братя.

— И точно това ме притеснява — каза Джим.

— Защо? — попита Хал.

— Защото или са невнимателни — в което се съмнявам, — или им е все едно, което означава, че са стигнали до момент, от който смятат, че няма никакъв риск заговорът им да бъде осуетен.

Както беше предсказал Джим, протоколът на събитието се беше оказал тежък и двамата монарси влязоха едновременно. Имперският церемониалмайстор на Кеш, увенчан с традиционната шапка от леопардова кожа, удари по пода с обкован с желязо жезъл със златен ястреб отгоре и зареди напевно хилядата титли, рангове и геройски подвизи, полагащи се на кешийски владетел, съпроводени от непрекъснатия ритъм на барабани и трясък на цимбали, който почти оглуши всички в залата. Джим беше виждал имперската зала в град Кеш и тя бе близо три пъти по-голяма от великата зала на Ролдем. Прошепна на Хал и Тай:

— Кешийците нямат никаква представа за мащаб.

Император Сезиоти, вече към шейсетте, но все още енергичен и жизнен, го изтърпя благоприлично, излъчвайки кротко достойнство в контраст с помпозността на церемонията.

Крал Грегъри понесе всичко това сдържано, но и тримата можеха да видят, че е цяло мъчение за него и жена му, която почти го крепеше, щом закрачиха бавно от входа към трона. На всеки десетина крачки церемониалмайсторът на краля на Островите се чувстваше задължен да кара неговите тромпети да изсвирят бравурно и отривисто в контрапункт на кешийците, така че се получаваше музикален хаос, който сякаш излагаше ролдемския церемониалмайстор на риск да получи удар.

Той поне намери благоразумието да спре всякакъв опит на ролдемските херолди да надуят тромпетите или да заудрят барабаните си. Ако Джим не се притесняваше толкова от това, което можеше да последва, щеше да му е много смешно.

Това, което не беше смешно, бяха многото въоръжени мъже в залата. Традиционната кралска гвардия на Ролдем стоеше в строй от по осем мъже в дълбочина от двете страни на кралския подиум, но на другите двама монарси също бе разрешено да доведат почетната си охрана. Кралят на Островите се придружаваше от шестнайсет души в бяло от Личната кралска гвардия, с червения табард на Островите. Императорът имаше шестнайсет облечени в черно воини в личната си охрана, избрани между най-добрите от Вътрешния легион.

Хал забеляза как Джим хвърля погледи към различните войници и рече:

— Притеснен си.

Не беше въпрос.

— Трябва само някой идиот и тук ще стане голямо кръвопролитие. — Погледна Хал и Тай. — Колко бързо можете да скочите на подиума и да защитите тримата владетели?

Тай повдигна вежда. Можеше да са двамата най-добри фехтовачи в тази зала, но предвид осанката на избраните за почетна охрана — едва ли с много. А и нещо повече, както Джим добре знаеше, една свада тук, при толкова много въоръжени мъже, щеше да е нещо съвсем различно.

Но Хал се отзова почти мигновено, след като погледна горе и видя Стефани, застанала вляво от трона на баща си.

— Само колкото да извадя меча си, Джим.

Джим го потупа по рамото и рече:

— Момче, знам, че си готов да умреш за нея, но ако стане нещо, опитай се да останеш жив колкото може по-дълго. Би било по-щастлив изход. А и няма да си от полза за нея мъртъв.

Тай се усмихна.

— Значи войната е трудна, но мирът е по-опасен?

— Понякога, приятелю. Понякога.

Крал Карол се изправи и слезе по седемте стъпала на подиума, за да посрещне другите двама монарси на пода. Застана между двамата, прегърна ги с една ръка всеки и гръмко заяви:

— Посрещаме с добре дошли нашите братя владетели, с обич и благодарност за това, че се отзоваха.

След това позволи двамата да го целунат по бузите едновременно, без да покаже предпочитание нито към Островите, нито към Кеш.

— Това е добре репетирано — измърмори Джим.

Сякаш бе упражнявано безброй пъти, плещести слуги вдигнаха трона на краля и го отнесоха долу на пода зад него. Още два точно такива трона се появиха от две странични врати на залата и след като ги поставиха зад всеки монарх, Карол заговори високо:

— Никой няма да седи над друг, защото всички сме братя, в обич и съгласие. Търсим само мир и разбирателство, край на враждебността и бъдеще на просперитет за всички държави. — Покани с жест другите двама да седнат и зае трона, поставен зад него.

Театърът беше великолепен. Джим беше един от първите, които започнаха да аплодират, и скоро цялата тронна зала се включи. На Тай и Хал каза:

— Дръжте под око Алкорн, Уортингтън и Харфум.

Направиха го, но тримата влиятелни благородници като че ли бяха доволни от хода на церемонията.

Появиха се слуги с освежителни напитки и започнаха с монарсите, а след това тръгнаха из залата. Всички гвардейци се изтеглиха на позиции достатъчно близо до владетелите си, за да са подръка, ако се наложи.

Щом благородниците от трите държави започнаха да се смесват, Джим каза на Хал и Тай:

— Бъдете нащрек, но ако някой полудее и почне да кълца гостите ни, позабавлявайте се малко. — Помълча. — Боя се, че каквото и да видим тази вечер, забавлението в следващите дни ще е в недостиг.

Хал веднага се огледа да намери Стефани и видя, че тя гледа към него, докато някакъв младеж с бледо лице ѝ говореше.

След миг тя го прекъсна с рязка забележка и тръгна към Хал. Тай се изкиска и рече:

— Мисля, че скоро ще станеш най-мразения млад благородник в три кралства. — После се озърна. — Е, къде е онази висока кокетка? — Зърна Габриела и каза: — А, ето я. Извинете ме, господа.

Щом ги остави, Хал попита:

— Не му ли каза?

— Не, някои неща е най-добре да се научат по трудния начин — отвърна Джим. — В твоя случай просто помни, че в момента се определя съдбата на три държави, тъй че не прави нищо глупаво. — Отдръпна се, кимна на принцесата, щом тя се приближи, и ги остави насаме.

Стефани пренебрегна жалкия опит на Хал за поклон и го сграбчи за ръката. Придърпа го към себе си и Хал видя, че други из залата вече ги поглеждат.

— Изглеждаш толкова чаровен в тези дрехи! — каза тя почти без дъх.

На лицето му изби руменина.

— Аз… Благодаря, ваше височество. Вие също… изглеждате хубава.

Потръпна, щом чу думите, излезли от устата му. Тя беше с тъмносиня рокля с перли, пришити в корсажа, и ивица сребърен брокат по полите. Роклята беше без презрамки и Стефани изглеждаше много по-сластна, отколкото в ловното облекло. Хал я зяпна и промълви:

— Извинявай, но изглеждаш повече от „хубава“. Изглеждаш възхитителна.

Косата ѝ бе прибрана на пищни къдрици, с кръгчета, падащи на тила. На главата ѝ имаше тиара от диаманти и перли, инкрустирани в злато, и косата ѝ бе напръскана с някаква пудра, която я правеше почти бяла. Ефектът бе изумителен.

— Благодаря ви, сър — отвърна тя закачливо. След това кимна към залата. — Мислиш ли, че това ще сложи край на войната?

— Можем само да се надяваме. — Той заоглежда залата.

Тя го хвана за брадичката и го принуди да я погледне.

— Тук. Аз съм тук.

Хал усети как бузите му пламнаха.

— Да ме убиеш ли се опитваш?

— Не — отвърна тя със смях и пусна брадичката му. — Но изглеждаш много разсеян.

Той я поведе към страната на залата със строените в редица ролдемски гвардейци.

— Ако баща ти не заповяда да ме обесят, обезглавят, удавят, накълцат или каквото там правите на престъпниците в Ролдем…

— Бесим ги — прекъсна го тя.

— … тогава повечето неженени благородници в тази зала най-вероятно ще ме предизвикат на дуел, няколко женени също, несъмнено.

— Не съм притеснена.

— Защо?

— Защото отстъпваш само на шампиона на Двора на майсторите и никой мъж тук не може да те надвие с меч, освен Тай, а той никога не би те предизвикал. Знае, че ще е прекалено рисковано.

— Благодаря ти за вярата в мен, но това не решава последствията, ако убия десетина благородници. Подозирам, че кралят ми няма никак да е доволен от мен. — Не можа да устои на заразителната ѝ усмивка. — Не ме взимаш на сериозно, нали?

— Взимам те много на сериозно, Хал. Просто не взимай притесненията си толкова на сериозно. Баща ми иска да се срещне с теб веднага щом това събитие свърши.

Лицето му помръкна.

— Той…?

— Иска лично да ти благодари, че спаси живота ми, глупако. — Тя го погледна в очите. — Не се страхуваш да се срещнеш с него, нали?

Хал се зачуди дали изглежда толкова неловко, колкото се чувстваше.

— Стефани, направих каквото ме помолиха и за това нямам нужда от благодарности. За мен беше чест да те защитя. Но Габриела и Тай също имаха дял в защитата ти, знаеш го, нали?

— Споменах това на татко, но най-вече му разказах колко храбър си ти.

— Ето, пак ли се опитваш да направиш така, че да ме убият?

— Не — прошепна тя и леко сбърчи вежди. — Опитвам се да те оженя.

Изведнъж се обърна и тръгна, без да пусне ръката му, и едва не го повлече след себе си. Няколко бъбрещи наоколо благородници забелязаха сцената. Докато Хал успее да направи по-голяма крачка, за да догони Стефани, и се опита да издърпа ръката си от нейната, тя беше стигнала до целта си.

Кралица Гертруде се усмихна на двойката.

— Добре дошли, ваша светлост.

Хал сякаш не можеше да разплете пръстите си от тези на Стефани, освен ако не дръпнеше ръката си в не особено изящен жест, тъй че се постара колкото можеше да застане така, че да не се набива на очи.

Кралицата изглеждаше искрено развеселена.

— Стефани, пусни ръката на горкото момче, преди да е умряло от смущение.

Тя погледна майка си, после него и каза:

— Съжалявам.

Тонът ѝ издаде, че изобщо не съжалява.

— Хайде, бягай и се смеси с хората. Имам да обсъдя някои неща с херцога.

Лицето на Стефани издаде, че решението никак не ѝ допада, но тя се подчини на майка си и се отдалечи. Хал се заозърта, надявайки се на набег на таласъми, внезапен ураган или някое друго бедствие, което да го отърве от изпитателния поглед на кралицата.

— Ваше величество, съжалявам… — почна той, но кралицата вдигна ръка да го прекъсне. Стана и каза:

— Защо не се поразходим малко, ваша светлост?

Той не знаеше какво да отвърне, тъй че предложи ръката си, щом тя слезе от трона. С леко кривване на главата тя даде знак на двама гвардейци да я придружат и поведе Хал по къс коридор до голяма врата, отворена към прекрасна градина.

Слънцето залязваше и вечерният бриз от океана бе освежаващ след душния въздух в тройната зала. Двамата гвардейци застанаха до вратата, а кралица Гертруде отведе Хал до отсрещната страна.

— Сега можем да поговорим насаме.

— Ваше величество — каза Хал с възможно най-уклончивия тон, който можеше да постигне.

— Дъщеря ми не може да спре да ви хвали, лорд Хенри.

Хал не беше много сигурен какво се очаква да отвърне на това.

— Моля ви, ваше величество, казвам се Хал. Баща ми беше лорд Хенри и не съм съвсем свикнал да се обръщат към мен така.

Тя се усмихна топло.

— Добре, Хал. Направили сте изключително впечатление.

— Бяхме заедно в ужасни обстоятелства. Много мъже щяха да направят същото като мен. Тайрън Хокинс и лейди Габриела със сигурност също заслужават благодарност за благополучието на дъщеря ви.

— Може и да е така, но тя говори само за вас. — Очите ѝ се впиха строго в него. — Да не би да сте омагьосали някак дъщеря ми, Хал?

Хал не беше сигурен дали се шегува, или не, тъй че отвърна:

— Ваше величество, уверявам ви, че само се стараех да се грижа за нейно височество. Отношението ми беше почтително и си давах сметка за разликата в ранговете ни.

Кралицата се засмя.

— Вие, мъжете от Островите, сте ужасно тесногръди, а западняците сте най-зле. При вашите обстоятелства половината благородници в Ролдем щяха да са я замъкнали до най-близкия храм за прибързана женитба и да дойдат тук като нашия зет, при свършен факт. Хал, ако кралят или аз мислехме, че е имало и един миг на неблагоприлично поведение, този разговор щяхме да го водим в тъмницата, независимо от ранга ви. — Хвана ръката му и я потупа. — И аз щях да държа нажежените до червено клещи.

Той се усмихна предпазливо и отвърна:

— Благодаря на ваше величество за мъдростта ѝ.

Тя го попита, без да пуска ръката му:

— Хал, влюбен ли си в дъщеря ми?

Напълно объркан, той се поколеба, след което промълви:

— Отчаяно.

— Олеле. — Тя се загледа над града; с падането на нощта палеха фенерите по прозорци и улични стълбове. Най-сетне каза: — Ела. Седни. Това е любимото ми време от деня, макар че рядко мога да му се порадвам. Обикновено съм заета с приготовлението за една или друга държавна дейност. — Усмихна му се. — Хайде да ти разкажа една история.

Помълча, след което заговори:

— Когато бях на възрастта на дъщеря ми, бях Велика херцогиня на Маладон. Брат ми беше Велик херцог и неженен. Запозна се с една богата млада жена от Симрик и с достатъчно добро положение, за да няма повдигания на вежди, след като бе очевидно, че се е оженил за нея, за да подсили оскъдната ни съкровищница. Маладон и Симрик са свързани владения, две херцогства, свързани с брак преди векове след едно сражение.

— Брат ми пожела да ме омъжи по най-изгодния начин и откри, че тогавашният крал на Ролдем търси невяста за най-големи си син — продължи тя. — Вместо да търси съпруга, която да му спечели политическа изгода, да речем принцеса от Островите или Кеш, или високопоставена дъщеря на ролдемски херцог, търсеше момиче със сан, чийто съюз с Ролдем няма да наруши умело балансираните отношения между Ролдем, Островите и Кеш. Тъй че аз бях изборът. Имах сан, не кой знае каква зестра, но съюзът на брат ми с Ролдем нямаше да предизвика конфликт с някой от съседите. Когато се венчахме с Карол, изобщо не го бях виждала до деня на сватбата, знаеше ли това?

— Не, ваше величество — отвърна тихо Хал.

— Той беше свенлив, въпреки че имаше достатъчно дворцов опит, за да го прикрива. — Погледна Хал в очите и каза: — Твърде стара съм за преструвки, млади Хал, тъй че ще кажа само, че първата ни брачна нощ си имаше своите неловки моменти. Това беше преди трийсет и шест години. Не мога да си представя да съм омъжена за друг, но навремето, много отдавна, си мечтаех. За един дързък млад капитан от домашната гвардия на брат ми. Ласкаеше ме и ми обръщаше внимание, пренебрегвайки много по-хубави момичета. Бях наивна тогава и не можех да повярвам, че търси само изгода. Че си въобразява, че ще принудя брат си да ми разреши да се омъжа за него и да бъде повишен в генерал или нещо такова.

Хал се канеше да възрази, но кралицата го прекъсна.

— Спести ми празното си ласкателство, Хал. Знам, че не бях красавица. Съпругът ми ме заобича и аз го заобичах, въпреки доста невзрачния ни вид. Тъй че нека да те попитам: защо обичаш дъщеря ми? Красота, сан? Бъди честен. Ще разбера, ако лъжеш.

Хал премисли думите си.

— Никога не съм срещал жена, освен майка ми, която да е толкова… устойчива, освен може би лейди Бетани от Карс. Сред дивата пустош, с хората, които се опитваха да я пленят, гладна, мокра и измръзнала, Стефани не се оплака. Напротив, стараеше се да повиши духа ни. Да, тя е най-красивата жена, която съм виждал, и знам, че рангът ѝ е много над моя, но съм сигурен в сърцето си, колкото мога да бъда. Смелостта ѝ не отстъпва на ничия друга от всички, които съм познавал, и тя има щедро сърце и хладен ум. Тя е… чудесна.

Очите на кралицата блеснаха.

— О, горкото момче — прошепна тя. — Знаеш какво трябва да направиш, нали?

Хал наведе глава, със свито от болка сърце.

— Знам, че не трябва да удовлетворя капризите ѝ.

По бузата на кралицата потече сълза.

— А от теб щеше да се получи такъв добър съпруг за нея — промълви тя.

— Благодаря ви за преценката. Но знам, че тя трябва да се омъжи така, че да защити най-добре интересите на Ролдем, а аз трябва да се върна в Риланон и да видя какво задължение има кралят за мен. Засега съм един провинциален херцог без херцогство. Освен ако кралят може да договори…

Странен пронизителен звук изпълни въздуха, придружен от усещане, сходно с мига преди падането на мълния. Космите по ръцете на Хал настръхнаха. Последва внезапен писък, мъжки викове и дрънчене на извадени оръжия. Всичко това дойде от коридора, водещ към голямата зала. Хал се обърна към двамата войници и извика:

— Пазете кралицата!

Извади меча си и се втурна по коридора.

19.

Сблъсъци

Цареше хаос.

Хал за миг спря, докато проумее гледката пред себе си. Три кръга гвардейци стояха плътно в защита на монарсите си, докато всички, които можеха да се измъкнат от голямата зала, се блъскаха към най-близкия изход. Центърът на залата вреше и кипеше и му отне малко време, докато проумее какво става, защото сред куп нападали тела стояха трима души.

Лорд Уортингтън стоеше замръзнал, с окървавен нож в ръка. Синът му лежеше в краката му, явно с прерязано гърло, и кръвта се разливаше около него. Лорд Джон изглеждаше вцепенен, зяпнал в празното, докато дворцовата гвардия на Ролдем оформяше жива преграда между него и краля.

Двойниците на лорд Джон от Островите и Кеш също стояха неподвижни, с изпънати пред тях ръце с дланите нагоре и със затворени като в молитва очи.

А в центъра на невидимия триъгълник между тези трима бушуваше нещо тъмно и убийствено.

Хал не можеше да проумее съвсем това, което виждаше. Пред очите му се оформяше вихър от движение и местеща се светлина. След това лорд Джон и другите двама съветници рухнаха на пода едновременно и от тях нещо изригна.

Три трепкащи силуета изведнъж се хвърлиха към тримата монарси. Хората, които не бяха зад стената от щитове, закрещяха в предсмъртна болка, щом по телата им изведнъж се появиха рани, или издъхнаха мигновено от внезапни убийствени удари. Кръв швирна и плисна навсякъде, докато привиденията сякаш се движеха из залата в безумен танц на убийство и сеч във всички посоки.

Принцесата бе зад баща си, лейди Габриела, Тай и десетина кралски гвардейци. Джим и Франсиезка стояха между тяхната група и гвардейците на Островите, които бранеха крал Грегъри. И двамата държаха по два внушителни ножа.

Кешийците оформяха стена от железни щитове и ятагани около император Сезиоти, който бе извадил церемониалния си меч и изглеждаше спокоен и готов да го използва, ако се наложи.

Хал се помъчи да осмисли ставащото, но му беше трудно да различи сеещите кървав хаос три тъмни фигури.

Движеха се странно, безредно, но въпреки това настъпът им бе смъртоносен. Кръв плискаше по изящните облекла и униформи и придаваше на цялата сцена нещо неземно. Нещо повече, пронизителният звук, който издаваха съществата, беше изнервящ. Хал потисна инстинктивния подтик да се обърне и да побегне и прецени следващия си ход. Имаше дълг към своя крал и знаеше, че трябва да тръгне и да защити Грегъри, но сърцето му бе със Стефани и искаше само да побърза и да застане до нея.

Прецени, че най-добрият му шанс е да се присъедини към Джим и Франсиезка. Притича покрай кралския подиум и се озова до Джим.

— Какво са те? — попита Хал задъхано.

— Никога не съм ги виждал — отвърна началникът на шпионите на краля. — Но съм чел за тях. Наричат се „танцьорите на смъртта“ и са адски трудни за убиване.

Хал се загледа в убийствения им танц и забеляза в него шаблон.

— Давай тогава да ги убием колкото може по-бързо!

Направи три крачки напред и както очакваше, онова, което приличаше на дупка във въздуха с форма на човек, замахна в широка дъга с нещо, което трябваше да е меч. Хал се хвърли напред и го прониза, усети как мечът му се вряза дълбоко, усети съпротивление, после го издърпа и коленичи, докато дивашки размаханото лезвие посече във въздуха там, където бе стоял допреди миг. Хъхрещ звук, който не можеше да издаде никой смъртен, разцепи въздуха — звук на неудържима болка и ярост.

— Добре! — извика Джим зад него. — Май наистина го ядоса!

Танцьорът на смъртта се обърна и като че ли се опита да намери Хал, който отстъпи назад, готов да скочи по-надалече от атаката на съществото. Беше го пронизал някъде в долната част на тялото, но то като че ли само се беше вбесило още повече, без никакъв признак, че е ранено сериозно.

— Как се убиват тези неща? — изрева Хал.

— Не знам, но знам, че не трябва да му позволиш да те посече! Допирът му е отровен!

— И ми го казваш чак сега!?

— Не аз налетях там, нали? — викна му Джим.

Хал заотстъпва от танцьора на смъртта и видя зад него друг. Имаше нещо различно в движенията на съществата, но той беше твърде зает с избягването на ударите, за да го открои по-добре. Извика:

— Джим, каква е разликата между този и другите?

Джим откъсна погледа си от най-близкото същество, щом то се хвърли към Хал и той едва успя да отскочи навреме. Смътното и безлико същество беше трудно да се види и само бързите рефлекси на младия херцог го спасиха.

— Другото е с нещо като камшик. Твоето е с меч, мисля.

— Не мога да го видя достатъчно добре, за да го раня! — извика Хал. — Все едно се биеш на тъмно.

Един от гостуващите лордове на кралството изкрещя и се хвана за лицето, щом камшикът на другия танцьор намери целта си. Падна на колене, кръв закапа между пръстите му, после очите му се изцъклиха и той рухна на пода. Лицето му пребледня, на челото му изби пот и той сякаш се бореше да си поеме дъх.

Третият танцьор на смъртта стигна до плътната редица щитове, които пазеха императора, и бе отблъснат само от многото удари, насочени към него. Няколко го поразиха и съществото повтори хъхрещия вик на онова, което Хал бе ранил и принудил да отстъпи.

Джим загледа отчайващата битка, докато Хал, Тай и другите защитници на монарсите се мъчеха да отблъснат атаката на врагове, които в най-добрия случай приличаха на танцуващи сенки, а в най-лошия бяха почти невидими.

— Не мога да ги видя! — извика той.

— Имам идея! — каза Франсиезка.

Тя се обърна и за кратък миг помисли да извлече краля и принцеса Стефани през вратата зад тях, но осъзна, че коридорът води до терасирана градина. Единственият изход от терасата бе през ниска каменна стена, а след това — петдесет стъпки пропад до парадния двор долу.

Присви се зад трона и се провря през тълпата уплашени благородници, които се опитваха да останат колкото може по-далече от убийствените магически същества. Имаше един вход за слуги, скрит зад стенно пано, и тя се промуши през него. Не беше ефикасен спасителен изход за хората в голямата зала, тъй като лъкатушеше на спирала до кухнята три етажа по-долу: хората щяха да се изпотъпчат по тези стъпала в паническия си бяг.

Стигна до кухнята и откри, че персоналът е в пълно неведение за ставащото горе — главният готвач надзираваше приготовленията за пиршество за над петстотин гости, което трябваше да започне след по-малко от два часа. Слуги вече започваха да подреждат големи подноси с деликатеси и чаши за поднасянето на вино. Един чирак хлебар забеляза Франсиезка и очите му се облещиха, като видя жена с разрошена коса и с два големи ножа в ръцете. Преди да е успял да проговори, тя му извика:

— Брашно! Къде е брашното?

Момчето посочи, докато другите се извръщаха и я зяпваха. Тя видя трикилограмовата торба на голямата маса за точене и още една неотворена под масата. Заби двата ножа в масата и извика:

— Никой да не се качва по стъпалата до залата, докато не ви кажат, че е безопасно!

Награби двете торби, по една под всяка мишница, без да обръща внимание на разсипващата се, и забърза обратно нагоре по стълбището. Колкото и здрава да беше, все пак се задъха, докато стигне горе. Как успяваха слугите да го правят десетки пъти по време на пир, зачуди се разсеяно.

Провря се през тълпата благородници до вратичката и видя, че една млада жена я гледа зяпнала. Франсиезка ѝ каза:

— Не слизайте долу! Там има още от тях!

Жената мигновено се отдръпна и изпищя. Едва се чу в цялата шумотевица. Франсиезка стигна до Джим, пусна затворената торба в краката му и каза:

— Срежи я!

Бръкна в отворената торба, гребна колкото можа по-голяма шепа от брашното и извика:

— Хал! Затвори си очите!

Задъхан и с плувнало в пот чело от битката с невидимото същество, той извика:

— Полудяла ли си?

— Затвори си очите! — изрева Джим.

Франсиезка хвърли брашното по движещата се сянка и то се пръсна на бял прашен облак. Изведнъж се открои очертание, което Хал можеше да види.

Той скочи напред, мечът се разигра бясно в ръката му и започна да сече по съществото. После към неговия се включи още един меч — Тай скочи покрай Габриела и промуши съществото, докато то се обръщаше да се противопостави на Хал.

Двамата с Тай бързо принудиха танцьора да отстъпи, а някои от по-храбрите гвардейци вече настъпваха напред, след като вече можеха да различат изплъзващите се убийци. Замахване, посичане, забиване — и хъхрещият вой се усили до пронизващ ушите писък.

Хал пухтеше, докато се мъчеше да притисне първия танцьор. Лицето му бе плувнало в пот.

— Назад — извика му Тай. — Поеми си дъх! Аз ще го задържа.

Един от гвардейците на Островите понечи да заеме мястото на Хал, но не премери добре движението си, танцьорът се завъртя и го посече през гърлото. Облещил очи, войникът падна на колене и кръвта швирна от врата му.

Колкото повече рани получаваха танцьорите на смъртта, толкова по-настървени ставаха и още войници загинаха. Джим се озова на позиция между биещите се и вече покритата с брашно Франсиезка и извика:

— Опитай да изведеш краля и принцесата!

— Не виждам как поне засега — отвърна тя.

Един храбър кешийски легионер скочи напред, блъсна с щита си най-близкия до него танцьор и той залитна назад.

Това предложи нужната пролука, за да извлекат император Сезиоти през най-близкия вход към по-безопасна част на двореца. Разгневеният танцьор на смъртта се опита до го последва, но храбрият легионер отново го блъсна с щита си и замахна с ятагана.

Джим видя дядо си, които се мъчеше да защити крал Грегъри и кралицата, и махна към вратата, през която бяха избягали кешийците. Лорд Джеймс кимна в знак, че е разбрал сигнала на внука си, и викна на капитана на гвардията да е готов да тръгне към изхода, ако се отвори път.

А после Джим забеляза, че с крал Грегъри нещо не е наред. Дясното му око беше затворено и дясната му ръка висеше безпомощно. Помоли се наум дано да не е поразен от танцьор на смъртта: от това, което знаеше за тях от едно съобщение на Пъг преди години, малцина преживяваха такава атака. Един от тях беше бащата на Тай, Тал, но той бе разполагал с най-добрата магия и медицина, която Конклавът на сенките можеше да осигури, а и бяха стигнали бързо до него.

Огледа се и видя, че след като кешийците се бяха изтеглили, освен храбрия легионер, който бранеше вратата, сега танцьорите на смъртта нападат защитниците на Кралството. Насочи вниманието си към този срещу Тай и видя как Хал скочи към него.

— Проклятие, тия ако не са храбри младоци! — измърмори той.

— Храбреци са, да — каза Франсиезка до него.

Той я погледна и покритото ѝ с брашно лице щеше да му се стори смешно, ако не бяха обстоятелствата. Всъщност брашното беше навсякъде, на много места зацапано с алена кръв, и там, където двете вещества се бяха съчетали, се образуваха странно розови бучки.

Танцьорите на смъртта вече бяха побеснели дотолкова, че се хвърляха към всичко, което се окажеше пред тях — хора, стени, мебели. Уморените гвардейци се блъскаха един в друг и Джим извика:

— Ако не свършим с това скоро, един от кралете ще умре!

Изведнъж бръмчене изпълни залата и Джим видя фигура с червен халат, застанала в другия край. Държеше ръцете си вдигнати нагоре и бръмченето се усили. Мигновеният резултат бе, че тримата танцьори на смъртта спряха да се движат, застинаха по местата си и завибрираха, сякаш телата им се опитваха да влязат в хармония със звука. Нотата се усили толкова, че стана болезнена, и хората закрещяха от болка и запритискаха ушите си.

След това звукът изведнъж секна.

А с него изчезнаха и танцьорите на смъртта.

Тримата съветници бяха мъртви. И според първите доклади на дворцовия лекар така и не бяха и живели. Каквото и да се окажеше, че са, не бяха човешки същества.

Руфио седеше сред събрания набързо съвет на представители от трите държави. Нито един от монарсите не присъстваше, от съображения за сигурност. Нещо повече, според съобщенията крал Грегъри бе преживял някакъв пристъп и за него се грижеха жреци и лекари.

Като най-старши ролдемски благородник, херцог Владислас от Ансеват бе неофициалният водещ конференцията. До него на масата седеше лорд Джеймисън, херцог на Риланон, с внука му Джим от едната му страна. Франсиезка седеше до херцог Владислас, а вляво от нея беше старшият кешийски представител, принц Янташи, един от многото племенници на императора.

След ужасните събития от вечерта на масата бе струпано много вино и се лееше свободно.

— Милорд Янташи — каза Джим, — ако ми позволите дързостта да направя едно предложение?

— Да, лорд Джеймисън?

— Известете в Джалпур и върнете лорд Хазара-хан. Той погрешно бе заподозрян в измяна и е невинен, но е ценен и талантлив слуга на вашия император и ще ви бъде нужен в бъдеще.

— Странно е да си помисли човек, че такава подкана от враг на държавата има някаква стойност.

— О, аз съм много неща, милорд — призна Джим, — но враг на Кеш не е сред тях. — Огледа залата и каза: — Нашите роли като автори на интриги приключиха, на Касийм и моята. — Не спомена Франсиезка, тя сигурно щеше да предпочете сама да избере кога да направи такива разкрития. — Той все пак е твърде умен и талантлив човек, за да не се използва, а аз ще се оттегля от публичния живот с благоволението на моя крал. Но знайте, че само се стремях да укрепвам мира между двете ни държави, колкото и трудно да се оказваше това понякога.

Дядо му — едва можа да сдържи гнева си — се намеси:

— И трябва ли да ви напомня, принц Янташи, че имахме мир, близо столетие, освен онези неприятни малки свади в Долината, докато вашата държава не предприе пълномащабно нашествие срещу моята?

Тук заговори магьосникът.

— Простете за намесата на един простосмъртен, милорди, но е ясно, че е действала магия. Няколко от вашите групи повтарят, че е било все едно са се събудили от сън, някои твърдят, че е било така от години. Тримата съветници, които загинаха, не бяха човешки същества, а създания с някакво чуждо естество, каквито не е имало сред нас от дълго време. Сър Уилям е бил млад войник с крал Грегъри още преди трийсет години, а принц Харфум и лорд Джон като него са се наместили в столиците преди десетилетия и бавно са усилвали влиянието си. Но помислете как никой от тях не е будел съмнения, докато толкова постепенно са се издигали.

Други двама магьосници бяха придружили Руфио от Академията: и двамата, също като облечения в червено заклинател, бяха слуги на Конклава на сенките. На единия бе възложено да огледа труповете на тримата мъртви благородници, докато другият разговаряше с всеки, който издаваше някакви признаци, че е бил под влиянието на тези мъртъвци.

— Ще знаем повече след известно време — каза Руфио и погали разсеяно черната си брада, — но съм сигурен, че ще открием, че връхлетялото ни безумие е резултат от някакъв коварен план.

— А кой точно сте вие? — попита лорд Владислас.

— Смирен слуга — отвърна Руфио със скромна усмивка. Джим знаеше много добре кой е, но си замълча. — Преподавам в Академията на Звезден пристан. Пъг от Звезден пристан ни помоли да държим под око тази среща, защото очевидно е съдбовно важна, и тревогите му се оказаха оправдани. Съжалявам, че толкова се забавихме с реакцията си, но помислихме, че ще е разумно да останем по-настрани от тази среща. — Огледа събралите се и добави: — Предположихме, че тук ще има и други боравещи с магия, верни на владетелите си. Очевидно не е така. А защо?

Дори да ги бе ядосала идеята, че човек от простолюдието им задава въпроси, присъстващите благородници не го показаха. Принц Янташи каза:

— Императорът, благословен да е, имаше съветник магьосник на младини. Беше след един ужасен опит за покушение над живота на дядо му. Било е преди моето време, тъй че не знам подробности. Но знам, че беше придворен магьосник много години. — Гласът му заглъхна. — Мисля, че лорд Харфум сложи край на тази практика.

Руфио кимна и се обърна към лорд Джеймисън.

— Крал Боррик имаше домашен магьосник — каза той малко сопнато. — Щом сте от — Звезден пристан, попитайте Пъг за последния му разговор с крал Патрик. Точно затова оттогава в Риланон не е имало дворцов магьосник.

Руфио отново кимна.

— Чувал съм историята, милорд.

— Ролдем никога не е имал дворцов магьосник — заяви Владислас.

Руфио сви рамене.

— Ако знаехме, можеше да спасим живота на повече хора.

Владислас каза:

— Вижте, всичко това може да почака. Сигурен съм, че Руфио с удоволствие ще ни разкаже как направи това, което направи, за да се отървем от онези същества, но първата ни работа е да сложим край на тази проклета война. — Погледна Янташи, който кимна, и отсече: — Вие я започнахте и вашето послание до краля ни я прекрати. Какво предлагате?

— Честно казано, милорд, едва ли има здравомислещ човек в империята, който да знае защо нападнахме Островите — каза кешиецът. — Ако щяхме да нападаме, Долината е единственото място, което си струва да се иска, а цената за спечелването ѝ е повече, отколкото струва самата тя. Ясно е, че развитието на причините, разселването на бунтовни племена от Конфедерацията, „възвръщането“ на Босания, окончателното покоряване на Квег и възстановяването на древните граници бяха просто средство да се създаде колкото може повече войнствена треска сред членовете на Галерията на лордовете и майсторите, които не бяха под прякото влияние на принц Харфум. — Поклати замислено глава. — Докато императорът, благословен да е, не се върне безопасно в двореца си, нямам идея какво е възможно.

— Бихте могли да си вдигнете играчките и да се приберете у дома — каза лорд Джеймс.

— Имаме колонисти, разпръснати от Карс до границата на Ябон в района на Далечния бряг, милорд. Окупирали сме половината Илит. Имаме три анклава по брега на Свободните градове и пълна блокада на Крондор и Порт Викор. И вие искате да си „вдигнем играчките“?

— Да — каза Джеймс.

Джим погледна внимателно дядо си и видя в изражението му решителност, каквато не беше виждал от години. Половината живот на Джим беше минала в престъпна дейност, но другата половина беше в служба на Короната и личният му пример в това седеше вдясно от него. Дядо му бе готов да умре още в този миг заради това, в което вярваше.

— Нямам власт да договарям споразумение — заяви принц Янташи.

— А каква точно власт имате? — попита херцог Владислас.

Принцът се усмихна.

— Не много всъщност. Всичко, за което се съглася, очевидно може да бъде отменено от императора, благословен да е. Също както вашите крале могат да го отменят.

— Разбрано — каза Джеймс. — Но не седите просто тук, за да заемате пространство, нали?

— Мога да се съглася да поддържаме сегашното примирие, докато се проведат по-официални преговори. Мисля, че ще се съгласите, че след това, което понесохме днес, всяка надежда за бързо разрешение е неразумна.

— Искаме отстъпки — каза Джеймс.

— Какви по-точно?

— Изведете хората си от Ябон. Изтеглете ги до границата на Крудий, за да можем да закараме там продоволствие. Градът на младия лорд Мартин гладува и не е лесно да се внесе храна и помощ.

Джим едва успя да се сдържи. Дядо му лъжеше като комарджия с подправени зарове. Кервани с храна вече се изпращаха за Крондор през Сарт, а квеганците държаха флотата на Кеш южно от острова им под контрол. Всъщност отношенията между Кралството и Квег бяха по-добри от всякога: нищо по-добро от един общ враг, за да изоставят съперниците разногласията си. Не, дядото на Джим вече замисляше кампания, за да си върнат Крудий от Кеш, и искаше разрешението на Кеш, за да го осъществи. Дано само този кешийски принц да беше също толкова невежа в географията и политиката на север, колкото повечето кешийци от Истинската кръв.

Принц Янташи кимна.

— Ще помоля за изтегляне до границата. — После се усмихна. — Продължете с кроежите си за завземането на Крудий, лорд Джеймс. Сигурен съм, че до около година императорът с удоволствие ще ви го върне. Няма нужда от кръвопролития, ако сте търпелив.

Джим едва успя да сдържи усмивката си, като видя как кипна дядо му. Този кешийски принц явно не беше избран само заради роднинските си връзки. Обърна се към Джим и каза:

— Сериозно ще обмисля препоръката ви по отношение на лорд Хазара-хан. Хората от Джалпур са били едни от най-верните ни поданици от столетия и той е един от тези, които явно не са били омагьосани от принц Харфум и слугите му. — След това се обърна към домакина им. — Лорд Владислас, имате нашите благодарности за гостоприемството. Кеш знае, че Ролдем е напълно невинен за днешната касапница, и нашият император, благословен да е, желае възлюбеният му брат крал Карол да знае, че питае към него най-високо уважение. Флотата на Кеш в Кралско море ще се изтегли до традиционната ни сфера на контрол. — Стана и останалите също станаха, а после седнаха отново, след като той напусна.

— Е, Джеймс — каза Владислас, — след като формалностите приключиха, какво предлагаш?

— Не знам за тебе, Влад, но мисля, че моментът е много подходящ да се напием.

— Как е кралят ви? — попита херцог Владислас.

— Боя се от най-лошото — отвърна Джеймс. — Грегъри изобщо не беше здрав. Изглеждаше… пострадал от удар, когато го изнесоха. Трябва да изчакаме и да видим какво ще кажат лекарите.

— Ще се моля за него тази нощ — каза херцогът и херцог Джеймс знаеше, че ще го направи — старият му приятел беше благочестив мъж. Все пак изненада всички, когато се пресегна за бокал и рече: — Но намирам предложението ти отпреди малко за много добра идея.

Джим се обърна към Франсиезка и тя му кимна. Станаха едновременно от масата и дадоха знак на Руфио да се присъедини към тях, за да оставят двамата стари херцози насаме. Щом тримата излязоха от стаята, Джим попита:

— Къде е Пъг?

Руфио погледна колебливо към лейди Франсиезка.

— Говори открито — каза Джим. — Казвам ѝ всичко.

Ако в живота ѝ бе имало момент, в който лейди Франсиезка Сорбоз бе трябвало да събере всяка троха самообладание, за да не прихне, това беше този момент. Повечето от връзката ѝ с Джим се беше въртяла около усилията на всеки от двамата да опази тайни от другия, тайни, които другият отчаяно се стремеше да разкрие.

Руфио, изглежда, разбра шегата и сви рамене.

— Двамата с Магнус отидоха по една работа, която той смята за съдбовно важна. — После сниши глас. — Миранда и Накор, изглежда, са се върнали.

Джеймс Джеймисън Фурията за миг онемя. Най-сетне успя да каже:

— Но те са мъртви!

Руфио отвърна с тъжна усмивка:

— Всички бяхме единодушни за това. Някои от колегите ми видяха как Миранда умря, а Накор изобщо не се завърна от едно пътуване до друго селение с Пъг и Магнус. Но двама от най-доверените ми помощници ме известиха, че са се върнали на Острова на чародея, където обядват с Амиранта и Сандрина, Непреклонния рицар от Щита на слабите.

— Помощници ли? — попита Джим. — Ти си повишен?

Руфио кимна.

— Пъг предвижда всичко. Както Магнус ще го замести един ден, аз ще трябва да заместя Магнус. Сега съм водачът на Конклава в тяхно отсъствие.

Франсиезка се изкикоти.

— Е, явно ще трябва да допълня записките си.

— Сега ще ви оставя — каза Руфио. Бръкна в пояса си и извади малка кесийка. — Разбирам, че последното ти кълбо се е повредило. Ето ти друго, за удобство. Първата настройка ще те пренесе до Вила Беата, разбира се. Направил съм и втора, която да те върне в двореца в Риланон, и трета до двореца в Крондор.

Джим се зарадва.

— Благодаря ти, Руфио!

— Има и едно кубче. Завърти малкия ключ и ще бъда призован. — Магьосникът се огледа и рече: — Боя се, че щетите, нанесени от онези тримата… хомункули или каквото там бяха, съвсем не са поправени. Имаме война и недоверие, и три държави в задънена улица, и може да минат години преди да се върнем до нещо, приближаващо се до спокоен живот.

Джим кимна.

— Мнението ми е, че целта на цялото това безумие е три държави да затънат в такава безизходица, че да не могат да реагират на някаква нова заплаха.

— И Пъг смята така — отвърна Руфио.

Преди някой да е успял да каже нещо повече, покрай тях притича скуайър в ливреята на Островите и нахлу в стаята, която току-що бяха напуснали. Франсиезка пребледня и се вкопчи в ръката на Джим. После я пусна и той изтича в стаята.

— Усещам го. Крал Грегъри е мъртъв — промълви тя.

— Дано пътуването му на колелото му донесе повече радост — въздъхна Руфио, погледна я и добави: — Трябва да се върна в Академията и да обясня, че намесата на Звезден пристан в политиката е връх на глупостта. — Усмихна ѝ се. — Вашата красота и проницателност далеч надвишават репутацията ви, милейди. Знайте, че Конклавът не иска да навреди на нито една държава или владетел. Служим само за да защитим света.

После изчезна.

Франсиезка се обърна, щом Джим излезе от стаята, заета от дядо му, и каза:

— Вече нямаме крал, нито наследник.

— Какво ще правиш?

— Първо отивам в Крондор. Трябва да говоря с братовчед ми Ричард и с принц Едуард. Той е с най-високия сан, но е по-слаб претендент от някои други. Като стана дума, би ли се погрижила за Стефани? Освен ако не съм се объркал ужасно, тя иска да има младия Хал за свой съпруг и ако никой не ги е пазил грижливо, най-вероятно вече го има между чаршафите. Най-добрият ѝ ход може да е да заяви на баща си, че е с дете и че младият херцог на Крудий е бащата.

— Не е чак толкова коварна — отвърна с усмивка Франсиезка.

— Жена е, нали?

— Ще ти простя тази забележка, ако ми кажеш къде ще отидеш след Крондор.

— До Риланон и ще се постарая да успокоя Събранието на лордовете. Имаме претенденти за трона, включително и обекта на желание на принцесата, но нито един ясен фаворит. Тронове ще се търгуват и обещания ще се дават и нарушават. Съюзи и измени ще диктуват дневния ред и ако се намери някой достатъчно глупав, може да стигнем до гражданска война.

— Би ли могло да се стигне до това с Кеш на границите ви?

Джим се засмя.

— Както твърдят, че е казал предтечата ми, първият лорд Джеймс: „Никога не подценявай мощта на човешката глупост, когато залогът е богатство и власт“.

Тя въздъхна.

— Боя се, че си прав. Хайде, върви. Скърби за своя крал и се погрижи за делата на държавата си, но знай, че ще очаквам да те видя отново при по-щастливи обстоятелства.

— Лейди, нямате представа колко се радвам да чуя, че казвате това. Ако има нещо в това горчиво преживяване, което не бих заменил срещу кешийската съкровищница, то е да чуя, че казвате това.

Тя го изгледа продължително.

— Наистина те обичам, глупако.

— И аз те обичам, повече от дъха в дробовете си. — Целуна я и я притисна до себе си. После извади пътното кълбо, завъртя ключа и изчезна.

Лейди Франсиезка Сорбоз постоя неподвижно за миг. Никога в живота си не се беше чувствала толкова самотна.

Магнус стоеше на студения песъчлив бряг, пренебрегнал жестокия зимен вятър от юг. Бореше се с мрачен гняв, какъвто не бе изпитвал от момчешките си години.

Взираше се замислен в пляскащите по брега вълни. Умората го бе принудила да се откъсне от проучването на матрицата и той знаеше в сърцето си, че тя отчасти е причинена от конфликта, който изпитваше всеки път, щом се откъснеше от проучването и видеше в ума си лицето на майка си.

Въздъхна.

Взирането в морето винаги бе начинът му да се пребори с вътрешните си конфликти. Беше отраснал като кротко момче, не гневлив, а разсъдлив и усърден. Когато се беше родил по-малкият му брат, се беше държал като повечето други деца, разкъсван между обич към близък и негодувание от натрапник. Калеб беше буен и игрив, докато не се разбра, че няма никакви магически дарби и че никога няма да се научи на тях.

За повечето деца това щеше да се окаже маловажно, но за Калеб се бе оказало бреме, защото растеше на Острова на чародея, син на Пъг и Миранда, по-малкия брат на Магнус и единственото дете не слуга без магически способности.

Магнус се беше превърнал в неговия закрилник. Беше големият му брат, който го бранеше, колкото бе възможно, от жестокостите на другите момчета и момичета, но дори тогава не можеше да бди над него непрекъснато, тъй че с Калеб все пак се бяха държали грубо.

Пъг дойде при сина си и го попита:

— Как си?

— Зле — отвърна Магнус. — Наистина зле.

Пъг въздъхна.

— Тази среща с онези… същества… Знам, че е притеснително.

— Притеснително ли? — Магнус повиши глас. — Видях как я гледаш. Разбирам, татко. Имаше моменти, кратки, когато забравях, а после си напомнях, че тя не е майка ми. Не е твоята жена!

Пъг видя гнева в сина си, гняв, какъвто не бе виждал никога досега.

— Какво има всъщност?

Магнус премисли думите си, преди да отговори.

— Коя е границата на цената, която си готов да заплатиш?

Пъг се оказа неподготвен за въпроса му.

— Не съм сигурен какво имаш предвид?

Магнус винаги беше съвестно, сдържано дете, същият беше и като възрастен, но за първи път изглеждаше в очите на баща си така, сякаш му е нужно цялото му самообладание, за да не избухне.

— Умирали са хора, татко. Не десетки, не стотици или хиляди, а милиони. Умирали са заради решения, които взимахме ние, ти и аз. Кога цената става прекалено висока?

Пъг онемя.

— Предполагам, че това всъщност е без значение, ако не знаеш кои са тези хора или поне ако не са ти близки — каза Магнус. Очите му бяха пълни с едва сдържани сълзи на безсилие и гняв. — Историите, които разказваше на Калеб и мен, когато бяхме момчета. За стотиците, загинали на арената на Келеуан. Беше прав. Игрите са били жестоки. А после ти затваряш разлома, който е привлякъл Господарите на дракони или каквото е останало от тях към Мидкемия.

Стъписването на Пъг започна бавно да прелива в гняв.

— Да не би да намекваш, че по някакъв начин съм виновен, че валхеру са започнали Войните на хаоса преди човекът да е дошъл на Мидкемия?

— Разбира се, че не! — извика Магнус. — Не обиждай интелигентността ми. Но помислял ли си изобщо някога, че онова срутване на арената над главите на цурански граждани, чието единствено престъпление е било да присъстват на публично празненство, може да е било първият път в живота ти, в който си гледал на човешкия живот като на нещо, което имаш право да похарчиш? По своя прищявка?

Пъг сграбчи Магнус за предницата на халата и извика:

— Защо правиш това, Магнус?

Магнус избута ръцете му.

— Ти унищожи един свят, татко. Даде всичко от себе си, за да освободиш хората, но накрая… не знам колко хора загинаха заради това, което направи.

— Нямах избор! — извика Пъг.

— Винаги има избор — отвърна Магнус. — От избора да не правиш нищо и да оставиш събитията да следват своя ход до постоянното намесване и хвърляне в хаос на живота на други хора. Просто като че ли твоите избори нанасят най-голямото унищожение. — Гледаше баща си така, сякаш го вижда за първи път. — Не те познавам.

— Знаеш какъв е залогът.

— Нима? — каза Магнус. — Знам срещу кого сме изправени. Няма да споря, че срещу нас стоят неописуемо зли сили. Безумие е тяхното клеймо и хаос — избраното оръжие, но в крайна сметка трябва да попитам: дали ли сме всичко от себе си, за да им се опълчим, или просто вършеем слепешката, разбиваме всичко, което се окаже на пътя ни, защото никога не си задаваме въпроса: на каква цена?

— Плащаме цената, която се иска — отвърна Пъг. — Иначе всичко, което познаваме, и повече, неизброими светове са изгубени.

Магнус се обърна и зарея поглед над океана.

— Стоя тук и гледам, и виждам мили прииждащи вълни. Под водата кипи живот, който не осъзнава и не разбира борбите ни. Птици се реят в небето и нашите конфликти не означават нищо за тях. И това е само един свят. Гледал съм звездите в небесата и знам, че машината на сътворението е необятна, извън способността ми да я възприема, и все пак в крайна сметка изпитвам точно това, което казах: че има граница! — Повиши глас и посочи назад към града на пантатийците. — Там вътре има нещо мерзко. Двама души, които съм обичал безмерно, майка ми и Накор, са пленени в някакъв зъл замисъл и са върнати при нас — и с каква цел? Дори те признават, че не знаят защо. Но мисля, че е поредната шега на боговете, за да ни убедят, че тяхната цена няма граница. И не го искам повече.

След тези думи Магнус изчезна.

Пъг остана сам на стръмния бряг, загледан към студеното бурно море. Никога в живота си не се беше чувствал по-самотен.

20.

Маневри

Войниците маршируваха.

Процесията, която щеше да отнесе тленните останки на крал Грегъри в Риланон, за да бъдат погребани в Кралската гробница, се движеше надолу по дългата лъкатушеща улица от двореца до пристанището. Хал наблюдаваше от един прозорец в двореца, прозорец в стаята на херцог Джеймс Риланонски.

Старият херцог, внукът му Джим и магьосникът Руфио стояха до него и наблюдаваха траурния парад. Хал се извърна и погледна лорд Джеймс, който каза:

— Нямаме много време, милорд.

На Хал все още му бе трудно да приеме ранга си като равен на мъжа, който се обърна към него. Лорд Джеймс бе несъмнено най-властният благородник в кралството, особено сега, след като кралят бе умрял, без да посочи наследник.

— Трябва да решиш, и то бързо — каза Джим.

— Честно казано, не знам какво да правя — отвърна Хал.

Херцог Джеймисън беше войник с могъщо телосложение в по-младите си години, но дори сега, когато навлизаше в заника на живота си, имаше присъствие, с което човек трябваше да се съобразява, а тъкмо той бе помолил за тази среща. Вдигна юмрук и го разтърси във въздуха.

— Докато си говорим тук, принц Оливър от Симрик почти със сигурност ще е на кораб, пътуващ към Риланон и Събранието на лордовете. Три дни след като Грегъри бъде положен в Кралската гробница, Събранието ще заседава и претендентите за короната ще се представят. Ти трябва да си там.

— Но моят предтеча, първият Мартин…

— По дяволите, момче — прекъсна го Джеймс. — Знам историята не по-зле от всеки друг и как твоят не знам колко пъти прапрадядо е направил нещо благородно за брат си. Да, линията е незаконна, узаконена от едно заявление на смъртно ложе, но това не те прави по-малко Кондуин и по-малко силен претендент от всеки друг.

— Принц Едуард… — почна Хал.

— Не иска короната — прекъсна го Джеймс. — Публично и често е заявявал, че е поел поста в Крондор като услуга към братовчед си Грегъри. Ще наблюдава от галерията като всеки друг член на Събранието, но дори ишапийските жреци да поставят короната в краката му, няма да се наведе да я вземе.

— Аз да стана крал? — възкликна Хал.

— Най-вероятно — не — каза Джим. — Но ако не си там, сме изправени пред опасността някой друг да заяви за теб, от твое име, като начин да търгува с влияние. Монтгомъри ще се изправи като първа алтернатива на Оливър. Той е отраснало в двора същество и има много приятели, но до този момент — никакво сериозно влияние.

— А лорд Чадуик ми каза, че се молил да не се наложи постът да се падне на него.

— Ха! — отвърна Джеймс. — Онзи стар мошеник би продал и баба си за короната. Не позволявай любезността и добродушието на Чад да те подведат, момко. Той вече пресмята кого би могъл да изтръгне от фракцията на Монтгомъри, за да подкрепи претенцията му, и кои от последователите на Оливър може да бъдат подкупени или принудени да променят гласовете си. Ти стоиш като честна алтернатива, или поне толкова честна, колкото ще имаме някога в държавата ни. Ти си западняк, а последният крал, дошъл от Западното владение, се е оказал изключително способен и любим владетел — имам предвид Луам. Брат му е бил гений, а синът на Арута Боррик беше чудесен крал. След това… — Старият херцог сви рамене.

— Никой не очаква да бъдеш избран — каза Джим, — но ако не си там… — Кимна към херцог Джеймс. — Дядо е прав. Може да успееш да задържиш достатъчно гласове, за да се предотвратят сделки, които в крайна сметка ще навредят на кралството. Някои от източните лордове изобщо няма да се интересуват, че херцогството ти е окупирано от кешийци, нито че град Илит е разцепен по средата, едната половина на Империята, другата на Кралството. Ще търсят титла и дарени земи на изток в замяна на гласовете им. Някои от източните лордове имат във Велики Кеш приятели, които ще сметнат, че е в тяхна лична изгода, ако новият крал просто отстъпи на Кеш завоеванията им. — Джим вдигна пръст към гърдите на Хал. — Тогава ще си херцог без херцогство. Можеш да се преместиш в Крондор, предполагам, и да станеш дворцов благородник, но кой знае кой ще е новият принц в Крондор и що за роля би могъл да ти потърси?

— Личното ми положение не ме интересува — каза Хал. — Важна е съдбата на народа ми. Крудий трябва да бъде върнат.

— Само кралят може да направи това — каза Джим. — Трябва да говориш с Оливър, Монтгомъри и Чадуик и да видиш какви са позициите им по отношение на Далечния бряг и Запада.

— И да запомниш, че ще те лъжат всеки път, щом си отворят устата — добави Джеймс. — Но обещанията са политически капитал в Риланон и ако новият крал се отметне от обещания, дадени, за да спечели короната, няма да получи нищо и управлението му ще е кекаво. И тримата знаят това. Планирай хода си разумно, избери този, който смяташ, че ще ти помогне да си върнеш херцогството, и му се вречи във вярност.

Хал погледна Джим, който кимна в съгласие.

— Е, добре. — Обърна се към Руфио. — А ти?

Руфио бе разказал на Хал за Конклава и ролята му в историята на Кралството и след дълго обсъждане предната нощ Хал вече се смяташе за по-провинциален и невеж, отколкото бе в първия ден в Университета в Ролдем. През последните дни погледът му за света бе станал толкова по-мащабен, че той не беше сигурен доколко е достоен за задачата.

Руфио се усмихна.

— Конклавът има други грижи и не му е до това кой седи на трона на Островите, но ще имаме агенти тук, за да гарантираме, че изборът на нов крал ще мине без магическа намеса. Политическата манипулация през последните няколко години и войната показаха, че враговете ни се стремят да доведат този континент и може би целия свят до състояние на хаос.

— А твоят господар? Пъг? — попита Хал.

— Подготвил съм доклад, който в момента пътува към него, и съм сигурен, че той ще се задейства достатъчно бързо, за да ни помогне да разкрием онези, които стоят зад жестокостите, извършени в Голямата зала.

Когато касапницата приключи, един херцог на Ролдем, няколко благородници от Кеш и Кралството, половин дузина слуги и осем гвардейци се бяха оказали избити от танцьорите на смъртта.

Докато крал Карол стоеше в покоите си, обкръжен от личната си гвардия, а император Сезиоти се приготвяше за заминаване, цялата комуникация между трите държави се вършеше от херцозите на Ролдем и Риланон и принца на Велики Кеш.

— Аз ще ви придружа — каза Руфио, — ако не възразявате, лорд Хенри, а тук ще има и други, които да бранят Короната и да ѝ служат. — С увереност, за каквато Хал съжаляваше, че не притежава, младият магьосник заяви: — Никой танцьор на смъртта или друг причинител на хаос няма да обезпокои Съвета на лордовете.

— Ще трябва да намерим кораб — каза Хал. — Кралският е дори претоварен, както ми казаха.

Джеймс се засмя.

— Ха, онзи кучи син Чадуик, несъмнено. — Сложи ръка на рамото на младежа. — Ти си херцог, Хал. От кралско родословие. Никой в кралството не стои над тебе, освен твоя крал и назначения от него принц в Крондор. Извън това можеш да кажеш на нас останалите да танцуваме, ако ти хрумне. — Хал се усмихна. — Никой не може да ти каже, че няма място на кралския кораб. Ако се наложи да изхвърлиш някой васален барон през борда, за да се отвори място, ще го направиш.

Хал се засмя.

— Ами… ще го направя.

— Не е нужно — каза Руфио. — Мога да ви пренеса в Риланон за миг. — И с усмивка и леко театрален поклон младият магьосник добави: — Когато ви устройва. Можем да се задържим тук още три дни и пак да пристигнем в Риланон преди кралския кораб.

Джеймс кривна глава и погледна внука си.

— Планиране?

— Нужно е — отвърна Джим. — Да пообучим малко този младеж и след това всички ще отидем в Риланон заедно.

— Вие ще отидете — каза Джеймс и махна на един паж да му донесе наметалото. — Аз съм херцог на Риланон и мястото ми е до моя крал, колкото и досадно да се окаже това пътуване. Ще седим на смъртното бдение с него от тук до семейната гробница. — Целуна внука си по бузата. — Винаги си бил мило момче, Джими, въпреки че винаги си трън в задника.

Джим също прегърна дядо си.

— Ако може да се вярва на разказите на баща ми, не повече, отколкото сте били ти и дядо Даш за прадядо ми Арута.

— Е, аз бях по-млад тогава — отвърна старият херцог.

Засмяха се и херцогът излезе. Джим се обърна, потърка ръце и се загледа през прозореца. После се обърна към един слуга и каза:

— Вино. Изстудено бяло. Плодове, сирене, топъл хляб, печено пиле и щом се сервира, да не ни безпокоят, освен ако не е по кралска заповед.

— Да, милорд.

— Имаме много малко време и много да те учим за политиката в кралството, Хал — каза Джим. — Надявам се да си добър ученик.

Хал седна и поклати глава.

— Добър ученик щеше да е Мартин. Аз съм кавгаджията.

Джим кимна.

— Стига да не си глупав кавгаджия и да слушаш внимателно какво ще се опитаме да те научим с Руфио, би трябвало да имаш шанс.

— Шанс за какво? — попита Хал.

— Шанс да спасиш кралството от собствените му най-лоши импулси.

Щом Брендан влезе в стаята, Мартин вдигна глава.

Животът в Илит започваше да се връща към нещо близко до нормалното или толкова нормално, колкото можеше да е, след като половината град бе окупиран от кешийци. Но някои от гражданите се бяха върнали от горите и първият кораб от Сарт беше пристанал преди няколко часа.

Един кешийски кораб също бе пристигнал, но спря на котва извън пристанището и изпрати на брега лодка, на кешийската страна на кейовете.

— Заповеди от принца — каза Брендан и пусна един пакет на масата пред Мартин.

— Най-после нещо за вършене.

Ужасът и хаосът на битката бе заменен първоначално от облекчение, после — от скука, докато двете страни се гледаха през широката трийсет стъпки ивица площад, която играеше ролята на ничия земя между фронтовите линии.

Мартин отвори пакета, като счупи печата на принца на Крондор, и зачете. След минута поклати глава.

— Това е забавно. Назначен съм за командир на гарнизона.

— Честито — каза сухо Брендан.

— И съм освободен от длъжност.

— Какво?!

Мартин стана.

— Заповядано ни е да идем в Крондор и да докладваме лично на принца.

— Това добра идея ли е? — попита Брендан.

— Стига кешийските ни приятели да не започнат някоя неприятност, Болтън би трябвало да се справи.

Брендан се намръщи и Мартин се усмихна.

— Откажи се. Тя ви разиграва двамата един срещу друг, но очите ѝ са се спрели на младия ни капитан. Освен това ти не само си твърде млад за уседнал живот, но си по-малкият брат на херцог и ще правиш каквото ти се каже.

Брендан го изгледа сърдито.

— Сериозно? И кой точно ти даде разрешение да ухажваш лейди Бетани?

— Ще го уредя с Хал, когато го видя — отвърна Мартин, докато затягаше оръжейния колан на кръста си. — Виж, намери си момиче като нея и ще се боря до смърт за правото ти да се ожените.

Брендан се изсмя.

— Правилно. — След това се усмихна широко. — Все пак не ти завиждам, че ще ѝ кажеш, че заминаваш, а тя остава тук.

— Тя ще разбере. Освен това някой трябва да гледа Болтън да не оплеска нещата.

— Как ще пътуваме?

— Ще яздим — каза Мартин. — Конете ни започват да стават лениви. Ще вземем по два и ще ги сменяме. Пет дни до Сарт, може би шест, после бърз кораб до Крондор, да видим какво иска принц Едуард от нас.

Бетани не беше доволна, че я оставят, както беше предсказал Брендан, но докато братята се подготвяха да препуснат рано на другия ден, един страж дойде на бегом до конюшните зад кметската къща.

— Сър, капитан Болтън има нужда от вас на барикадата!

Двамата братя яхнаха конете и препуснаха към барикадата.

— Кешийците, изглежда, се изтеглят, сър — докладва капитанът, щом пристигнаха.

Мартин се загледа над барикадата и наистина, кешийците тръгваха в строй към градската порта. Извика на двама войници да направят отвор и те бързо заиздърпваха чувалите. Обзет от нетърпение, Мартин не ги изчака и прескочи най-долните два реда чували, преди да са довършили. След като не видя никакъв отвор в кешийската барикада, пришпори коня си, премести тежестта си напред и прескочи препятствието.

Продължи в лек галоп зад маршируващите кешийци и ги подмина. Щом стигна до главната порта, завари кешийския командир и офицерите му да наблюдават как бойците им напускат тяхната половина от града. Дръпна юздите пред тях и рече:

— Заминавате ли?

Кешийският командир кимна.

— Такива са заповедите, милорд. По благоволението на негово величество императора на Велики Кеш, благословен да е, ви връщаме Ябон и се оттегляме до границата на Босания. — Посочи към върха на един хълм. — Която е ето там, ако древните карти са точни. — После добави с тъжна усмивка: — Поздравления за победата ви, милорд. Успяхте да си върнете Ябон, без да загубите и един човек.

— Ако бях в настроение да оценя това лековато твърдение, сър, щях да се изсмея. Всъщност изгубих твърде много добри мъже заради авантюрата на вашия император. Ако може да попитам, защо отстъпвате толкова трудно спечелена победа?

Командирът сви рамене.

— Не съм в течение на причините, лорд Мартин. Просто получавам заповеди и им се подчинявам. Никога не съм имал желание да дойда на тази земя, но беше мой дълг. Знаете какво е дълг, нали?

Мартин кимна и каза:

— Да се надяваме никога повече да не се изправим един срещу друг на бойното поле, сър.

— Ако се изправим, ще го смятам за чест.

Мартин остави кешийците да се изтеглят и се върна при отбранителните си линии. На Болтън каза:

— Кешийците имат заповеди да се изтеглят на три-четири мили на югозапад, до старата граница между Босания и Ябон. Щом напуснат града, обходи района, който бяха окупирали, и провери дали не са оставили шпиони, после вдигни отново стената и портата колкото може по-бързо. Ще настоя пред принца да прати подкрепления и може би дори да върне херцога тук. Най-лошото може би приключи. Но може и да е просто заблуда. Бъди нащрек и се погрижи за града, капитан Болтън.

— Да, сър! — отвърна младият офицер.

— И се грижи за Лили — добави Брендан с кисела усмивка.

— Да, сър — каза Болтън с усмивка на победител.

Двамата братя обърнаха конете и поеха към източната порта, за да заминат за Крондор.

Пъг и Миранда седяха сами в покоите, заделени за четирите човешки същества — така поне ги виждаха пантатийците, — след като Накор бе решил да огледа чуждия град. Магнус не се беше върнал след спречкването с баща си.

Миранда усещаше, че сърцето ѝ ще се пръсне, след като виждаше мъжа си така, и макар да знаеше, че тези чувства не са ѝ вродени естествено, все пак я болеше.

— Магнус винаги беше… кротък — заговори тя. — Таеше нещата вътре в себе си. Но когато най-после покажеше чувствата си, винаги бяха дълбоки и силни.

Пъг кимна. Мъчеше се да се нагоди към знанието, че тази жена срещу него не е онази, която той най-много искаше да е. И все пак, с всеки миг на утеха, който му носеше тя, отново го жегваше празнота, копнеж за времето преди смъртта ѝ.

— Мисля, че научи това от мен.

Тя се усмихна.

— Е, със сигурност не го е научил от мен… от Миранда. Доколкото разбирам, майката на Магнус не е била от тези, които крият чувствата си по който и да е въпрос.

— Ако това улеснява нещата, можеш да продължиш да мислиш за себе си като за Миранда — каза Пъг. — Знам, че тези спомени не са твои, но трябва да се усещат все едно, че са. Помня как говорих с баща ти — бащата на Миранда. — Засмя се. — Ето, че и аз го правя. Помня как Магнус не вярваше, че е бил прероден като дасат с всичките му спомени, непокътнати. Той беше… в крайна сметка беше Макрос.

— Дори древният Сляп бог на Хаоса не играе толкова прибързано и лековато с живота на хората като Калкин. Митар просто разплита тъканта на битието и оставя късчетата да паднат, където могат, но Калкин… той си избира жертвите и няма никакви притеснения за участта им.

— Магнус е прав в едно отношение — каза Пъг.

— Кое?

— Че жертвам други за това, което вярвам, че е „по-висше добро“.

Тя кимна.

— Правенето на това, което трябва, винаги е било сърцевината на всичко, което си. Защо смяташ, че изградих своя малка мрежа от агенти в Конклава?

— Винаги съм се чудил. Понякога съм поставял под съмнение действията ти.

— Беше за да имам отделен източник на информация, такъв, който не минава през призмата в твоята глава, тази, която винаги хвърля светлина по определен начин, червена в единия край, виолетова в другия. Само че твоята призма винаги е „вярна“ в единия край и „погрешна“ в другия.

Пъг кимна и отпи от чая си.

— Винаги си била по-прагматична.

— Просто съм по-стара — засмя се тя.

И двамата бяха живели повече от столетие, но една от постоянните шеги между двамата бе, че Миранда никога нямаше да каже на Пъг колко точно по-стара е. Накор беше женен за майката на Миранда за известно време, докато тя не научи всичко, което можеше за магията от него, а след това го бе сменила с Макрос, майстора магьосник на света по онова време, за да види какво може да отскубне от него. Миранда беше рожбата на този брачен съюз и след като и двамата ѝ родители бяха мъртви, беше единствената личност, която знаеше истината.

Пъг също се засмя.

— Липсваше ми.

Тя вдигна ръка.

— Внимавай, Пъг. Моите чувства са също толкова дълбоки като твоите и нищо не би ми харесало повече от това да те вмъкна в леглото и да преживея отново някои от най-щастливите мигове в живота си. Но подозирам, че това не е добра идея.

Пъг не отвърна нищо.

— Копнея Магнус да може да ме прегърне като своя майка, поне само още веднъж, и ме боли всеки път, когато си помисля за Калеб. Но Калкин не е върнал спомените ми и не ги е поставил в това тяло само за да можем двамата с теб да имаме една щастлива среща. Поставил ги е, за да можем двамата с Накор да помогнем с каквото трябва, за да се спаси този свят. Защото съм сигурна, че сме пред огромно изпитание и че изходът от всичко това ще предопредели съдбата на живота на тази планета и може би на голяма част от тази вселена.

И тогава чуха зад себе си гласа на Магнус:

— Съгласен съм.

Обърнаха се и видяха сина си, застанал на прага.

Магнус погледна Миранда и заговори:

— Нямаш повече власт над това, което си, от мен. Ти си толкова жертва на тази жестока шега, колкото сме татко и аз. Калкин те е обременил с любовта и загубата на друга и ти ги чувстваш също толкова силно, колкото ако бяха твои, и не ти завиждам за това. — Погледна баща си. — Не съм променил мнението си за изборите ти, но зачитам готовността ти да дадеш всичко, за да защитиш други. Но в крайна сметка усещането ми е, че наистина сме пред изпитание и че каквито сили се събират там някъде във вселената, са избрали Мидкемия за свое бойно поле. Вярвам, че окончателният сблъсък предстои. — Седна между двамата и добави: — Аз също трябва да служа по най-добрия начин, който знам.

Пъг докосна сина си по рамото.

— Имаме правото на разногласия, но никога няма да ти обърна гръб, Магнус.

Синът му го погледна, за да прецени укор ли е това за поведението му преди, или е успокоение. Предпочете да приеме второто.

— Знам, татко.

В този момент нахлу Накор.

— О, добре, всички сте тук. Елате, искам да ви покажа нещо. Трябва да го видите.

И без да изчака, за да се увери, че ще го последват, бързо излезе и ги поведе към един оживен площад. Стигна до голямо здание, което Пъг не бе виждал досега, и влезе. Тримата го последваха.

Рафтове от пода до тавана покриваха стените, по маси и по пода бяха пръснати свитъци.

— Това е библиотека! — възкликна ликуващо Накор. — Тези пантатийци имат библиотека!

— Има ли нещо в нея за… — почна Магнус.

— За свен-га’ри? — довърши Накор. — Не, не пряко, но има податки в най-старите им записки. Те са тук от дълго време. Много дълго. Мисля, че безброй години са били като онези куори горе на север: примитивни, но докато са ставали по-цивилизовани, по-независими, все пак са имали този основен дълг, да се грижат за онези… каквито там са свен-га’ри.

По-нетърпелива от останалите, Миранда попита:

— Какво си намерил, досаден дребосък? Защо ще ни водиш тук, ако нямаш нещо, с което да се изфукаш?

Накор се усмихна.

— Позна. — Вдигна един свитък и рече: — Вижте.

Пъг го погледна и каза:

— Никога не съм виждал такъв език, Накор.

— И аз — отвърна дребният комарджия. — Но човек може да чете всеки език, ако знае номера.

— Точно този номер бих искал да науча — каза Магнус.

— Ще те науча някой ден — увери го Накор.

— И какво пише? — попита Пъг.

— Просто е податка, но наистина голяма податка. — Накор седна на пода, а другите приеха това като намек, че ще се впусне в дълга дискусия. — Ние допуснахме, че Господарите на дракони са сътворили или намерили онези неща на покрива на онова здание, защото са заповядали на Слънчевите елфи да закрилят куорите, които закрилят свен-га’ри, нали?

Пъг кимна.

— Това — Накор посочи ръкописа — казва: „и където бяха намерени, остават, по заповед на онези…“ Мисля, че означава богове-братя/сестри, или нещо свързано с Алма-Лодака и роднините ѝ. Властелините на дракони. Не разбирате ли? Това е нещо, което са намерили.

— Тоест свен-га’ри предхождат Господарите на дракони? — попита Магнус.

— Или най-малкото са им съвременници — каза Накор. Изглеждаше много доволен от себе си. — Били са тук от много дълго време, още преди Войната на хаоса, мисля. — Махна с ръка над главата си. — Властелините на дракони, боговете, златните мостове, всичко това е ставало, докато онези пеещи бучки светлина са били ей там. — Дребният мъж се ухили. — Чудесно, нали?

— Хубаво е да се знае — каза Миранда, — но накъде ни води това?

— Кара ме да мисля, че Господарите на дракони не са поставили стражи около свен-га’ри, за да ги пазят, а за да не позволят достъпа на други до тях. Мисля, че куорите и тези пантатийци са били около тях толкова дълго, че дори не помнят защо са били поставени там. Слънчевите елфи със сигурност са забравили. А Звездните елфи дори не ги помнят, нито заклинателите в Елвандар. Не знам за моределите. — Той сви рамене. — Бих могъл да попитам Аркан, предполагам, но едва ли ще знае.

— Аркан ли? — попита Пъг.

— О, не споменах ли? — каза Миранда. — Един главатар моредел е отседнал на Острова.

— Забравила си да споменеш за това — каза Пъг. — И кой го държи под око, докато сте тук?

— Калис.

— Това би могло да се окаже забавно — каза Магнус.

Пъг стана.

— Всичко това е много интересно, Накор, но не съм сигурен как ще ни послужи.

— Може би просто трябва да сме по-предпазливи — каза Миранда.

Пъг кимна, погледна Магнус и каза:

— Ти си най-добрият със защитните заклинания.

— Няма да споря — отвърна Магнус.

Миранда се засмя.

— Добре е, че… — Не довърши. Този живот не беше нейният.

* * *

Порталната зала трябваше уж да е празна, но по заповед на лорд-регента две фигури се приближиха към нея посред нощ. Тандареи, майстор на Древното знание на Седемте звезди, се движеше тихо и бързо в сенките. На крачка зад него вървеше един гвардейски капитан — Егун. Тандареи го бе помолил да го придружи, защото бе сигурен, че е безукорен във верността си към Клана на Седемте звезди и неизкусен от политиката на Регентския съвет.

Трябваше му свидетел за това, което бе разкривал от година, и трябваше да е някой безупречен. Двамата братя, чародеят Ларомендис и Господарят на демони Гуламендис, бяха разбрали какво става, но се смятаха за спорни свидетели в най-добрия случай: според мълвата Ларомендис беше член на Кръга на светлината и бе прокуден от лорд-регента преди десетилетия, докато брат му търгуваше с демони. Тъй че нямаше какво повече да се каже.

Но младият капитан беше самата почтеност и ако той свидетелстваше за това, което Тандареи подозираше, че става тази нощ, Майсторът на знанието щеше да има доказателството, което му трябваше, за да спаси своя народ от измяна на най-висше ниво.

Преди седмици Тандареи, Гуламендис и човешкият му колега Амиранта бяха призовани в същото това здание заради опит на демонското войнство да открие местонахождението им, както мислеха. Но вместо това бяха видели нещо много по-ужасяващо от Демонски крал, защото от другата страна на портала за кратко бе надвиснал Властелин на ужаса.

От онази нощ лорд-регентът бе заповядал зданието да се опразни и енергията на порталите да се деактивира, но на няколко пъти Тандареи бе видял фигури, влизащи и напускащи късно през нощта, когато повечето граждани на Е’бар спяха.

Преди няколко нощи Тандареи бе открил, че една от фигурите е самият лорд-регент. Беше го проследил в зданието незабелязан и това, което бе видял, го бе ужасило, макар да се беше сражавал с демони сред звездите.

Сега двамата се промъкнаха крадешком в главния коридор и до входа на главната портална зала. В другия край видяха как лорд-регентът постави кристал в основата на портала и загледа, докато енергията се усилваше между стълбовете, за да оформи млечносива повърхност. Енергията се завихри и след това се утаи в черна фигура с лик, наподобяващ на човек, но без ясно различими черти. Около главата гореше корона от пламъци, които обаче като че ли не излъчваха светлина. Очи като нажежени до червено въглени блеснаха и се взряха в просналия се вече по очи на пода лорд-регент.

Чуха се думи на език, който нито Тандареи, нито капитанът можеха да разберат, но от самия им звук и двамата настръхнаха все едно от смразяващ студ.

След малко видението в портала изчезна. Тандареи и Егун бързо се отдръпнаха и заситниха към входа.

— Разбираш ли какво видя току-що? — попита Майсторът на Древното знание.

— Не съм сигурен — отвърна капитанът. — Що за същество беше онова и защо лорд-регентът ще се просва пред някой друг, освен пред истинския ни крал?

След отхвърлянето на кралицата на Елвандар като неистинска владетелка на Звездните елфи, таредел бяха постановили, че лорд-регентът е върховната власт в Е’бар. Капитанът беше объркан и изражението му го издаваше.

— Това, което видя, беше нещо от Запретеното! — изсъска Тандареи.

Запретеното беше древно знание, предхождащо бягството на Звездните елфи от Мидкемия до техния дом сред звездите. Само високопоставени членове на Регентския съвет, като Майстора на Древното знание и капитана, изобщо знаеха, че Запретеното съществува. Още по-малко знаеха що за тайно знание е.

— Говориш за измяна — изсъска капитанът, докато се измъкваха от зданието.

— Регентът извършва измяна. Както каза, пред кого би трябвало да коленичи и да опира чело в камъка като в почит към божество? Онова нещо в портала беше враг, по-зъл от Демонския легион. То е живата омраза от древни времена.

— Какво ще правим, ако това, което казваш, е вярно?

— Трябва да намерим друг, на когото може да се повярва — заяви Тандареи. — Ларомендис и Гуламендис знаят истината, но тяхната дума няма да тежи много в свидетелстването.

— Дори да може да се намери друг, кой би се опълчил на лорд-регента? Съветът е избран лично от него. Ти си независим заради историята на гилдията ти и гласът ти ще е самотен, както и моят.

— На кого от Стражите можеш да се довериш?

— Сега за гражданска война ли говорим?

— Говоря за спасяване на расата — каза Майсторът на Древното знание.

— Има и друг начин, но се боя, че ще доведе до ужасни последствия.

— Какъв е той?

— Да повикаш Томас от Елвандар. Да го накараш да се върне и да му покажеш какво има в портала.

Тандареи помълча в тъмното, а след малко отрони:

— Това е друга част от Запретеното.

— Но стои пред нас в плът и кой може да го отрече? Той е Древен и ако той заяви, че това, което видяхме, също е от Запретеното, никой глас няма да се вдигне да защити лорд-регента. Всички ще го обявят за виновен.

— Ще помисля за това — каза Тандареи. — Ще пратя братята в странство, за да могат да идат до Елвандар. Няма да липсват на никого тук. Благодаря ти за мъдрия съвет, Егун.

— Ще поговоря внимателно с неколцина, на които мога да се доверя, тъй че ако се стигне до сблъсък, няма да сме сами, но това трябва да изчака, докато извикаш валхеру.

Капитанът се обърна и се стопи в нощта.

Тандареи имаше високо мнение за Томас. Беше пристигнал за първото си гостуване на гърба на златен дракон, но се беше държал почтително и с уважение към начина на живот, който таределите бяха открили за себе си. Беше ги поканил да посетят Елвандар, когато благоволят, и не бе предявил никакви претенции за върховенство, просто ги бе поздравил с добре дошли в Родния дом, като изгубени събратя. Но той беше валхеру и всичко, което означаваше това в същността на битието на всеки елф. Беше един от техните древни угнетители, грабители на техния труд и унищожители на телата им, когато така им хрумнеше. Валхеру бяха зло по всеки въобразим начин. И все пак Томас не беше такъв.

Обзет от вътрешна борба, Тандареи забърза по своята си задача: да намери двамата братя и да ги отпрати да подирят помощ в спасяването на Е’бар и всички, които живееха в него.

Слънцето залязваше. Хал стоеше смълчан и загледан над океана. Беше решено да се възползва от транспортното устройство на Руфио, за да отпътува до Риланон — то щеше да го пренесе там ден преди да пристигне кралският кораб. Според традицията тленните останки на краля щяха да лежат изложени за поклонение три дни, преди да бъдат положени в гробницата на предците му, а след това Събранието на лордовете щеше да заседава и да се заеме със сериозната работа по избора на нов крал.

Тай се бе съгласил да отпътува с него и той се радваше, защото въпреки толкова внезапното му потапяне във всички политически неща от грубите ръце на Джим Джеймисън, Тай беше добре обучен в тънкостите на дворцовия живот и щеше да е ценен съюзник.

Тих звук го накара да се обърне. Стефани се беше прокраднала някак в покоите му и сега стоеше и го гледаше обвинително.

— Не дойде да се видиш с мен — каза тя все едно това е най-тежкото престъпление.

— Бях много зает — отвърна той и мигновено осъзна, че едва ли би могъл да каже нещо по-лошо. Помъчи се да обясни: — В смисъл, исках да те видя, но Събранието на лордовете се събира в Риланон да избере нов крал и трябва да науча много неща, и… — Разбра, че оправданието не го води доникъде.

— Трябва да останеш тук. — Не беше въпрос или молба, а твърдение.

— Искам го — отвърна той тихо. — Или поне искам да съм там, където си ти.

Тя пристъпи и изведнъж се озова в прегръдката му, и го притисна плътно до себе си.

— Майка ми ми разказа за „невинния“ ви разговор и че те е харесала много. Татко видя колко храбър беше, за да защитите всички в Голямата зала. Ти си херцог, макар херцогството ти да е пълно с кешийци, и баща ми би ти намерил място в двора, знам го. Моля те, остани.

Думите ѝ разбиха сърцето му.

— Не мога. Свързан съм кръвно с Короната на Островите. Мой дълг е да отида на избора на нов крал.

— Ще те видя ли отново?

Той се отдръпна леко, хвана я за брадичката и каза:

— Това, ваше височество, е несъмнено.

Целуна я и без повече думи тя се обърна и побягна. По лицето ѝ се стичаха сълзи.

Хал постоя още дълго смълчан. Болката в душата му бе също толкова дълбока и остра, колкото когато бе научил за смъртта на баща си. Най-сетне прекоси стаята, отвори вратата и каза на чакащия отвън слуга:

— Повикай лорд Тайрън и магьосника Руфио. Време е да тръгваме.

21.

Унищожение

Пъг проникна навътре.

— Внимавай — каза Миранда за незнайно кой път.

— Да, да — отвърна той, ядосан и развеселен едновременно. Със знанието, че свен-га’ри предхождат валхеру, се опитваха отново да решат проблема с отключването на матрицата.

Мислите на Накор стигнаха до тях в матрицата. „Хрумва ми, че всички онези означения на раса, които открихме — демон, валхеру, елф — може би са ключалки или предпазители, помагащи на матрицата да различава приятел от враг“.

За Пъг това беше все едно да твърдиш очевидното. „Пълно е с пазачи. Имат си цял град със същества, посветени на това да ги пазят от всички страни. Защо още ключалки?“

„Може би за да държат пантатийците отвън?“ — отвърна Магнус.

„Може би…“ — повтори Пъг.

Продължиха с проучването.

В Крондор цареше бъркотия.

Мартин и Брендан Кондуин препуснаха през северната порта. Не бяха успели да намерят кораб, пътуващ на юг, защото херцогът на Ябон връщаше в Илит всяко оръжие и броня, заедно с армията си, тъй че яздиха по целия път.

Подкараха право към двореца, оставиха конете в конюшните и забързаха към приемната. Някакъв вбесен на вид гвардейски капитан прочете набързо заповедите им и рече:

— Е, много закъсняхте. Принцът напусна преди няколко дни.

— Напуснал е? — удиви се Мартин.

— Не сте ли чули? Кралят е мъртъв. Събранието заседава след ден да избере нов крал. Разбира се, че принцът на Крондор трябва да е там.

Мартин погледна свитъка в ръката си все едно е ненужна смет и попита:

— И какво да правя с това?

— Придържайте се към нарежданията според мен — посъветва ги капитанът. — Намерете си хан. Би трябвало да има много свободни стаи, след като Западните армии се прибират у дома, и изчакайте, докато някой ви потърси.

— А херцогът? — попита Брендан.

— Херцогът на Крондор ли? Той е с принца. Както и лорд Съдърленд, херцогът на Ябон, графът на Ламът, баронът на Ландсенд и всеки друг благородник от Запада. Вие сте синове и братя на херцог и доколкото разбирам, може би сте благородниците с най-висок ранг тук. Има по някой и друг скуайър наоколо, но ако има друг истински благородник отсам Малаков брод, ще се изненадам.

Мартин му благодари и се обърна. Върнаха се при конюшните и видяха, че се канят да разседлават конете им. Те разкараха конярите и ги яхнаха пак.

— Ще дадем на конете зоб и вода, когато намерим хан — каза Брендан.

Един от слугите се обади:

— Пробвайте в „Лебедът и враната“, малко надолу по пътя и вдясно. Добро място е.

Те му благодариха и подкараха.

— И какво ще правим сега? — попита Брендан.

— Намираме хан. Погрижваме се за конете. Ядем първата прилична храна от седмица и пием много ейл или вино, или каквото пият тук, и чакаме.

— Какво чакаме?

— Колкото ти знаеш, толкова и аз — отвърна Мартин.

Хал, Тай, Джим и Руфио се появиха в двора на частното жилище на Джим в Риланон и след миг Джим каза:

— Нещо не е наред.

— Как разбра? — попита Хал.

— Познавам този град като пулса на сърцето си, толкова добре, колкото познавам Крондор, и тук нещо много не е наред. Елате.

Влезе в главния коридор и намери на пода до вратата заспал дворцов паж. Побутна го с върха на ботуша си и го събуди.

— Какво става?

— Дядо ви, сър, херцогът. — Момчето се опита да потисне прозявката си и не успя. — Извинете.

— Няма нищо, момче — каза Джим. — Какво дядо ми?

— Каза, че ако дойдете тук, преди да идете в двореца, да продължите веднага. Не го интересува дали сте покрити с прах от три дена път, просто да отидете.

Джим кимна.

— Отиваме веднага.

— Милорд — каза момчето. — Отвън ви чака карета, вече втори ден, и той каза да ви кажа… — покашля се — да си тикнете задника в каретата и да не се мотаете. Това ми нареди да ви кажа херцогът, сър.

Джим се усмихна.

— Добре. Да тръгваме. — Махна на другите и последваха момчето навън.

Каретата, която ги чакаше, носеше херцогския герб на Риланон и момчето събуди заспалия кочияш. От мръсотията под конете беше ясно, че наистина ги държат впрегнати втори ден: кочияшът и слугите несъмнено ги бяха хранили и поили, без да ги разпрягат.

Щом се качи в каретата, Джим каза:

— Ще ни трябва един хубав дъжд да измие всичко това.

Хал се намести до него и попита:

— Какво може да е толкова спешно, че да не изчака още ден? Погребението на краля ще е чак утре, а Събранието заседава чак след четири дни.

Заизкачваха се по склона към двореца и когато наближиха външната градска стена, Тай каза:

— Мисля, че разбирам защо дядо ти иска да отидем веднага.

Пред стената бяха вдигнати стотици палатки и дим от лагерни огньове изпълваше следобедното небе. Имаше поставени стражи на постови линии по дължината на лагера срещу стената и на високи пилони се вееха тъмносини знамена.

Джим се намръщи, все едно току-що е изял нещо много неприятно.

— Армията на Маладон и Симрик. Май принц Оливър е пристигнал рано и е решил, че няма да приеме „не“ за отговор.

Останалия път до двореца продължиха в мълчание.

Пъг натискаше напред колкото може по-леко, умът му проникваше все по-дълбоко в това, за което бе започнал да мисли като за „червената ключалка“ и което крепеше целостта на матрицата.

Магнус, Миранда и Накор, всеки по свой начин, добавяха магическата си способност към неговата. Но вместо да приложат груба сила, се стараеха да предотвратят задействането на капан, включването на аларма или по някакъв друг начин да повредят цялата структура.

Докато проникваха напред, Пъг се опитваше да „начертае“ карта в своя и техните умове. Малко по-рано Накор бе отбелязал, че матрицата представлява нещо като лабиринт, но в три измерения.

— Дори това е илюзия — беше казал. — Имаме си работа със състояние на енергия, със самата тъкан на реалността.

Продължиха проучването си.

Щом Ездач пришпори коня си надолу по Небесния път, неподвластна на величавата гледка от всички страни, небесата изригнаха. Преходът от Блаженството към смъртните селения изискваше сътворяването на време, а мислите ѝ все още бяха обвързани с Блаженството. Докато се отдалечаваше все по-бързо от Присъствието на Извора, усети появата на идентичност, а сетивата ѝ се събраха и се сляха в усещане за самата нея. В края на прехода — необходимото изместване от космическо съзнание към ограничена разумност, определена от собствените ѝ физически възприятия — самоличността ѝ се върна. Тя беше Ездач, а мисията ѝ бе съдбоносна.

Около нея се сблъскваха звездни купове, излъчваха невъобразими стихии от свръхнажежена светлина, обагряща небесния свод с цветове, които щяха да изгорят човешко око. Величествени енергийни механизми излъчваха пулсиращи лъчи на милиарди мили в безпределната нощ и в неизмеримо огромни облаци от газ се раждаха звезди.

Небесният свод гъмжеше от кръжащи орбити на вселени, раждащи се и умиращи. Процесът на еволюция на реалността се разгъваше, докато времето бе свито, и събития, разделени от столетия, се появяваха за нея едновременно. Не спря, за да оцени величието на обкръжаващото я, докато препускаше бясно надолу във Вихъра на дъгата. Не бе подготвена да възприеме великолепието, защото нямаше никаква база за сравнение.

Беше препускала по този път безброй пъти, но въпреки това не можеше да си спомни нито една от предишните си мисии. Предишните спомени не се връщаха, когато Ездач бъдеше пратена като Небесен предвестник, и беше все едно, че се е родила отново. Не питаше никога защо. Доволна бе да знае, че когато свърши задачата си, отново ще се върне до Присъствието и ще влезе в Блаженството.

Тропотът на копита ѝ подсказа, че вече не е същество от ум и от дух, а нещо физическо, и че конят ѝ е на Кристалния път. Кристалният път се появи на границата на селението на сътворяването, определен от мисъл, безкраен по обхват и съставен изцяло от енергия. Зад него се простираше съвършено духовно щастие, състоянието на единение с всичко. Отвъд него се простираше преход от съвършена хармония с Извора към превръщането отново в смъртен.

Продължи упорито напред.

Хал, Джим, Руфио и Тай влязоха в стаята. Лорд Джеймисън ги чакаше.

— Имаме малък проблем — измърмори старецът, след като четиримата седнаха около малката маса.

— Ако имаш предвид армиите на Маладон и Симрик пред градските стени, наистина имаме — и то не малък — каза Джим.

— Никоя чужда армия не е стъпвала на този остров от петстотин години — викна херцогът и плесна ядосано с ръка по масата.

— Е, след като Оливър е племенник на крал Грегъри и тези армии са под негово командване…

— Кога стана юрист? — попита дядо му.

Джим сви рамене.

— Мислите ли, че Оливър ще тръгне срещу Събранието, ако вотът мине против него? — попита Хал.

Джеймс се отпусна в стола си, отново състарен до своите седемдесет и няколко години.

— Не знам. Никой благородник не е вдигал армия срещу Короната след Джон Претендента, за вечен позор на името му. Това може да не е нищо повече от напомняне, че Оливър има могъщи съюзници на изток. Кралицата на Ролдем е негова леля от Маладон, а това означава много. — Джеймс кимна. — Ако се ожени за онова момиче от Ролдем, това ще му даде стабилна позиция в целия район.

— Но той не е от кралско потекло — каза Джим, забелязал отчаянието на лицето на Хал при споменаването, че някой ще се ожени за Стефани.

— Това винаги е било контрааргументът — каза Джеймс.

На вратата се почука и херцогът извика:

— Влез!

Появиха се слуги с вино и храна и бързо подредиха масата.

— Помислих, че може да сте гладни — каза херцогът, след като слугите излязоха.

Докато Джим наливаше вино, последва ново почукване и херцогът отново ревна на който там е отвън да влиза. Влезе вестоносец и му връчи свитък пергамент с печат. Херцогът погледна Джим и рече:

— Не си единственият с очи там вън. — Усмивката му се стопи, когато зачете. — Проклет да е в седемте ада!

— Какво е станало? — попита Джим.

— Онзи проклет глупак Чадуик от Ран. Стоварил е армията си на юг от града. — Продължи да чете. — И е довел приятели. Саладор и Батира са с него.

Джим въздъхна.

— Тези тъпаци да не би да започват гражданска война още преди дори да сме погребали краля?

Херцог Джеймс поклати отчаяно глава и рече:

— Я дай виното!

Ездач вече беше изцяло в плът. Фигурата ѝ беше човешка, но лицето ѝ нямаше малките човешки несъвършенства, бръчиците и бръчките, петънцата и луничките. Кожата ѝ бе твърде гладка, за да е на смъртен човек, а кафявите ѝ очи, напръскани с точици рубин, можеха да проникват през реалностите. Тялото ѝ беше гъвкаво и подвижно, здраво като закалена стомана и твърдо като диамант. Косата ѝ, златна в един миг, сребърна в друг, се спускаше плавно изпод килнатата леко настрани черна шапчица. От искряща брошка с другоземска направа и от непознат метал се вееше дълго огнено перо, перо на рядък феникс. Само мощната хармония на магията ѝ го пазеше да не се пръсне на пепел или да подпали косата ѝ.

Яздеше приказно създание, кобила със златист цвят, с козина, която блещукаше като метал, и с грива и опашка от мед, прошарени с ивици чисто бяла светлина. Дъхът ѝ беше пара, докато препускаше през неизброимите мили надолу през Вихъра и навътре в Ентропната фуния, копитата ѝ мятаха искри по съвършената повърхност на пътя. Беше една от най-могъщите от своята порода, Матриархът на Небесния табун, междузвездните коне на ангелите. Това, че ѝ бяха възложили задачата да носи ездачката си, доказваше важността на това пътуване.

Ездач се съсредоточи върху мисията си: да стигне до смъртното селение и да даде заповеди на чакащото войнство. Време беше да се щурмува враг, стремящ се да се укрепи на един беден и окаян малък свят. Странно място: беше свят на съвпадение и предопределение, бойно поле в стара отколе борба, която бе по-голяма, отколкото и най-мъдрите от човешката раса можеха да си въобразят, непонятна дори за съществата, които те наричаха богове. Цялата реалност, каквато я познаваха, бе застрашена и този единствен мъничък свят, по принцип незначителен в необятната схема на вселената, бе мястото, където борбата скоро щеше да се развихри. Ако този свят паднеше, щеше да падне целият този сектор на реалността, а рано или късно — цялата реалност, чак до това селение.

Докато Ездач препускаше вихрено, първична материя прескачаше от една сфера към друга, огромни изблици енергия, способна да унищожи звездни системи, енергия, която караше Златните луни да тътнат и вибрират, тонът им се променяше в какофония от звуци, която бе най-висшата въобразима музика. Легенди се разправяха за низши същества, които някак успели да се доберат до Сферата на Златните луни и умрели от жажда и глад, докато седели обсебени от музика, толкова дълбока, че обездвижвала слушащия. Беше звукът на всичко.

Ездач яздеше надолу през по-висшите селения, усещаше пропадането на енергийни състояния около себе си, докато изобилието на сътворение, неизмеримото богатство на небесната съкровищница се сипеше надолу с нея и тя се спускаше към смъртните светове. Зрението стана съдбовно важно, докато другите сетива заглъхваха, музика и звук трябваше да се чуват, вместо да се знаят, и усещането за кобилата между краката ѝ се превърна в чувство, което започваше да я изтощава. Отделянето от Присъствието беше болезнено в края.

На границата на Сферата и Света на Появата пътят отново се промени, превърна се в жълто-бял път, известен като Звездната алея, Пътеката на Портала или Коридора на световете. Времето се измести, щом навлезе в смъртните селения, и тя усети хода му. Тук беше границата на реалността, каквато я познаваха смъртните, където нова материя навлизаше в тяхното пространство и време. Много раси бяха разсъждавали за нея, но никой не бе идвал тук, за да разбере, да се върне и да разнесе вестта. Границите на смъртното проучване все още бяха на огромно разстояние надолу по Коридора, на цял живот проучване далече.

В края на Коридора, близо до границата на Сферата и Коридора, чакаше Войнството. Хиляди воини на Небесата стояха неподвижни, строени в боен ред, и чакаха заповедите си. Лишени от възраст и невъобразимо търпеливи за смъртния ум, те бяха еднакви като съвършени статуи. Да, тя ги познаваше всичките, всеки един от тях, защото това бе едно от нещата, пренесени от времето ѝ на съществуване в Присъствието, в единение с Извора. Пред строените редици на Войнството чакаше един самотен и тя дръпна юздите и спря пред него.

— Риакел — каза му за поздрав.

— Ездач — отвърна той.

Беше величествен, олицетворение на човешката представа за това как трябва да изглежда един ангел: висок, широкоплещест, със силни и същевременно красиви черти. Косата се спускаше до раменете му и беше абаносова на цвят, но кожата му блестеше бледожълта в смътната светлина на Коридора. Носеше дълъг широк бял халат, а над него — бойна сбруя. На лявото му бедро висеше огромен меч и тя знаеше, че щом бъде изваден, ще гори с Небесен огън.

Зад него стояха смълчани редици от воини ангели, всеки с нищожна отлика в цвят на кожа, коса и очи, и все пак всичките еднакви, готови да изпълнят мисията си, ако Небесен ездач се провалеше в своята.

Черните очи на Риакел се впиха мълчаливо в нея. Нямаше нужда от слово помежду им, защото всеки бе пратен на мисията си с пълното знание за това, което трябваше да се направи.

И все пак тя изпита нужда да проговори.

— Колко остава?

Той леко кривна глава, като да разкърши врата си, много човешки жест, за който тя знаеше, че означава, че въпросът е безсмислен.

— Неизвестно е — отвърна ѝ. — Изворът винаги ни осигурява знанието, което ни трябва.

— Но не и преди да ни потрябва — допълни тя.

— Скоро. Твърде дълго демоните властваха свободно в смъртното селение, докато ние бяхме затворени тук. — С жест към неизброимите ангели, стоящи неподвижно зад него, Господарят на Първото войнство повтори: — Скоро. В този момент някой се опитва да отключи преградата и ако успеят, ще развихрим Небесен гняв, какъвто не е бил познаван в смъртната история.

— Нося заповедите ви — каза Ездач. — Демоните и техните слуги да бъдат премахнати и върнати в по-низшата сфера. Всички, освен двама. Те имат да изиграят роля.

— Как ще ги познаем?

— Ще ги познаете.

Господарят на Първото войнство кимна и каза:

— Балансът трябва да се възстанови.

— Но в определеното време и не по-рано.

— Имаш ли друга мисия?

Тя кимна. Знанието избуя в ума ѝ.

— Да. Трябва да тръгвам.

Без повече думи, Ездач обърна коня си и пое обратно по Коридора на световете, за да премине през първите две врати в смъртното селение.

Вече се намираше в онова, което хората наричаха най-долното небе, селение на чудесни, но все пак смъртни същества. Повечето същества от световете по-долу щяха да сметнат това селение за идеално, защото съчетаваше най-хубавите страни от смъртния опит с предчувствие за чудесата на Висшите светове.

Времето започна да натежава над нея, защото вече го възприемаше по същия начин, както смъртните. А времето бе кратко. Неравновесията от миналото трябваше да се поправят, а тя беше последният опит от Присъствието да поправи това неравновесие, без да се стигне до пълно унищожение.

Ако се провалеше и ако този, на когото носеше предупреждение, се провалеше, Войнството щеше да престане просто да воюва с Адските слуги. Щяха да се развихрят напълно и да се заемат с прочистване на света, наричан Първото селение на Ада от съществата над него и Първото селение на Рая от тези под него, и Изворът щеше да започне наново.

Беше се случвало преди. И все пак Изворът беше любов и загадка — и предлагаше надежда.

Забърза през още врати, докато се гмуркаше по-надълбоко в смъртните селения, в по-населено пространство. Пътят извиваше и въртеше и стотици врати останаха назад. Щеше да премине през още десет хиляди, преди да приближи онази, през която трябваше да премине в света, наречен Мидкемия.

Барабанен тътен изпълни въздуха, груб и хаотичен, и разтърси сетивата ѝ като удар. Тя дръпна юздите. Нещо тук не беше наред. Изведнъж разбра, че чакащото войнство не е настъпило достатъчно напред, че не знае, че чакането не е по волята на Извора! Нещо спъваше ума тук, ограничено възприятие, и лишаваше тези от по-висшите светове от обичайната им сила. Докато обмисляше осенилото я разбиране, кобилата се вдигна на задните си крака, залитна и рухна назад.

Ездач излетя от седлото, удари се в камъните на Коридора със сила, която можеше да прекърши кости, но остана непокътната, защото тялото ѝ все още бе твърдо като диамант. Най-старата кобила в Небесния табун лежеше и се мяташе и Ездач се обърна да види болката ѝ и побърза да огледа раните ѝ.

Това не можеше да се случи. Беше невъзможно. Никоя сила в смъртния свят не можеше да нарани Матриарха на Небесния табун или Ездач. И все пак доказателството бе пред нея — кобилата потръпна и затвори очи. Макар и да не беше от смъртния свят, небесният кон беше ограничен във форма и функция от границите на тази реалност. Стопи се в златист дим и литна нагоре към Извора, където щеше да се преобрази и отново да заеме мястото си начело на своя табун.

А Ездач беше без кон и знаеше, че я е пресрещнало нещо дълбоко погрешно. Огледа се с блеснали от ярост очи. Извади меча си и настъпи към онова, което бе причинило падането ѝ. И навлезе в нещо невидимо.

Болка прониза тялото ѝ, ума и душата ѝ. Тази преграда бе нещо толкова дълбоко погрешно, че я разкъсваше. Тя падна назад и усети как тътенът, идващ от преградата, се усили, извиси се до пронизителен звук, който нарани смъртните ѝ вече уши.

Все пак тя беше Ездач и пратеник на Извора. Дори и в смъртните селения силите ѝ бяха несравними с тези на всеки, който я очакваше тук. И нямаше защо да се страхува.

— Покажи се! — настоя тя.

Нещо се издигна пред нея от другата страна на преградата, нещо с грубо човешки очертания, но огромно. Извиси се като дърво пред малко дете.

Ездач бе изгубила мястото си в Присъствието, беше отделена от Извора, но знанието ѝ все още беше внушително. И все пак пред нея стоеше нещо непознато, нещо, което явно бе несравнимо могъщо в тези смъртни светове.

— Какво си ти? — попита тя настойчиво.

Едно пипало се протегна, премина без усилие през преградата и понечи да я сграбчи. Тя замахна с меча си, който гореше с Небесния огън, и нанесе удар, който отсече пипалото. То се отдръпна и отсечената част задимя. После изчезна с ярък блясък. От другата страна на преградата се чу кух звук, далечен кикот, който отекна като вятър през долина.

— Аз съм — каза то тихо, но думите бяха ясни. — Аз съм онова, което беше преди. — Нов кикот. — Аз съм онова, което бе оставено.

И тогава Ездач позна страха. Обърна се да побегне и в този момент съществото прониза преградата и я помете, погълна я в мрак, който бе противоположността на всичко, което бе познавала. Беше толкова дълбока пустота, че последната ѝ пробягала мисъл бе за отчаяние, защото знаеше, че никога повече няма да познае Присъствието, нито да се доближи до Извора. Това бе нейният край.

Черната фигура, унищожила Ездач, изчезна, като остави след себе си смразяващ вятър, който задуха нагоре по Коридора.

След време перата на крилете на гърбовете на войнството ангели щяха да ръждясат от този вятър. Но те все пак щяха да чакат, неподвижни и търпеливи, макар че един-двама от тях сигурно щяха да се чудят кога ще дойде призивът.

Последната съзнателна мисъл на Ездач беше, че чува силно изщракване, все едно падат резета на врата.

Пъг проникна още напред и всички чуха „изщракването“ в умовете си.

„Какво е това?“ — попита Миранда.

„Капан“ — каза Накор.

Изригнаха вселени.

Птици се понесоха към небето, щом усетиха пулсиращата енергия, трупаща се в ядрото на града. Един пантатийски селяк, който караше житото си на пазара, забеляза на миля от града огромно ято да излита към небесните висини. Спря в почуда какво ли може да е причинило това.

И тогава светът му свърши.

Експлозията не можеше да се сравни с нищо, изпитано преди на този свят. Беше разкъсване на основната материя на битието и освобождаването бе толкова разрушително, че целият пантатийски град престана да съществува за едно мигване на окото.

Изригна взрив от светлина, толкова ярка, че ако някое смъртно око я погледнеше, съществото щеше да ослепее на разстояние от десет мили. Миг след светлинния взрив огнено кълбо бе предшествано от въздушна вълна, движеща се със скоростта на звука, толкова мощна, че дърветата нападаха, животните бяха избити на мига от удара, телата им — надигнати и запокитени на мили разстояние.

После дойде зноят. Всичко, което обля, стана на въглен.

На континента на север рибари по водите между южния бряг на Кеш и Острова на Змийските хора видяха на юг свръхестествен блясък, който се заиздига в небесата все едно някой се пресегна да предизвика боговете.

Пламъците се разпръснаха навън и след две мили зноят се разсипа и дърветата и растенията бяха само опърлени, без да пламнат. След пет мили животните оцеляха от внезапната горещина, но видяха чудовищен стълб от огън, прах, дим и пепел да се издига в небесата и да се разпръсва във формата на гъба.

От зайци до орли, от елени до вълци, животните на острова побягнаха в паника от източника на това бедствие. Всички знаеха инстинктивно, че нищо в зоната на взрива няма да е оживяло и че там, където доскоро бе имало народ от нежни души, вече властва смърт.

Антракт

Пробуждания

Томас се сепна и се надигна.

В ранните утринни часове усети как нещо раздра тъканта на света по начин, който не бе познавал, откакто за първи път облече белозлатната броня на Драконовия властелин. Жена му също се беше събудила и го гледаше с широко отворени очи.

— Любими? — промълви тя. — Какво има?

В първия миг той нямаше думи, но най-сетне каза:

— Пъг… изчезнал е.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Изчезнал?

— Винаги сме имали връзка, а сега тя е прекъсната. — Поседя неподвижно няколко мига и след това промълви: — Има и още нещо.

И стана.

— Какво? — попита тя, гледаше мощния му гръб, очертан на смътната лунна светлина, струяща през прозореца на покоите им. Той отиваше при раклата, в която пазеше бронята си. — Томас?

Той отвори раклата и се взря в наследството си на Ашен-Шугар, валхеру, чиито спомени споделяше.

— Усещам нещо.

— Какво? — попита тя отново.

Той погледна бронята си, после погледна жена си и каза:

— Има друг.

Дракен-Корин дремеше на абаносовия си трон, изцеден от последните капки сила на смъртното си тяло. Размърда се и видя, че всичко е върнато, както бе заповядал. Всяка педя в залата бе прочистена от верните му хора-тигри и факлите бяха запалени. Надигна се и мигновено тези, които бяха в залата, паднаха ничком на пода и в пълно покорство опряха челата си в камъка.

— Гладен съм! — изрева той. — Донесете ми храна. Трябва да събера силата си. — Кривна глава, сякаш се вслушваше. — Има друг.

Тандареи можеше да усети изместването в енергийното поле на планетата. Току-що се беше случило нещо огромно. Каквото и да беше, трябваше да е катастрофално, за да се усети от такова разстояние.

А след това небесата се раздраха.

Взривът го събори. Огромен стълб рубинена светлина изригна през покрива на порталното здание и върху него се изля вълна от зной. И да имаше някой в зданието по време на взрива, със сигурност бе загинал мигновено.

Той се изправи и се олюля. Жителите на Е’бар бягаха от домовете си, излизаха навън и зяпаха чудовищната светлина. Егун дотича и попита:

— Какво стана?

— Взрив от порталното здание.

— Предтечи — прошепна капитанът. — Търсех ви. Лорд-регентът беше вътре.

— Вече не — каза Тандареи. — Намери, когото можеш от Съвета и ги помоли да се съберат. Въпроси ще се задават, а нямаме отговори. Намери галасмантите и ги накарай да надникнат в порталната зала, ако могат да го направят безопасно, защото трябва да разберем какво става.

— Какво мислиш, че е?

— Боя се, че е маяк — каза Майсторът на знанието.

— Маяк? — Капитанът помълча, след което попита: — За какво?

— За каквото са всички маяци, Егун. Да насочи някого насам.

— Кого?

— Точно това се боя да разбера.

* * *

В дивата пустош на Западен Кеш има огромно езеро, Драконовото гнездо. Дом на мирен народ от исаланско потекло — рибари, земеделци и ловци, — районът е останал непроменен от столетия. Кръг от планини, Стражовете, огражда това езеро и само една река лъкатуши на север към морето. Напролет, когато ледът и снеговете по върховете се топят, реката приижда и земеделците се радват, че земята покрай бреговете ѝ се подновява.

Планините, недостъпността на езерото и липсата на богатства са оставили този район пренебрегнат от завоеватели, преселници, бандити и разбойници. Може би е единственият толкова мирен район в целия свят на Мидкемия.

Един земеделец, Ли Шун, бута малката си количка, пълна с картофи, по пътя призори, за да закара добива си на пазара. Зимните картофи са в оскъдица тази година и той очаква добра печалба.

И тогава идва звукът.

Той спира. Обръща гръб на количката си и тръгва по пътя. И с всяка крачка тялото му се преобразява.

Високо над езерото, в една ливада, пълна с овце, двама братя, Тай и Мак, седят край огъня и гледат стадото си. Кучето им изпъва уши и се вслушва. След това двамата братя стават и пускат криваците си на земята. Оставят зад себе си скимтящото куче и тръгват, а телата им започват да се преобразяват с всяка крачка. Фигурите им се разливат и добиват много по-големи очертания.

В едно гнездо над ливадата драконката матриарх лежи сгушена около купчина яйца. Според естеството на расата ѝ ще бди над тях, докато се излюпят. Гладна е, защото не е яла от месец, но се е натъпкала с достатъчно храна, за да издържи още месец, докато трите яйца се размърдат, и тогава ще тръгне на лов за рожбите си.

И тогава чува звука. Надига се и разперва криле, отмята глава и влива гласа си в този звук, усилва го и го повтаря.

Из целия свят дракони изоставят илюзията за човешки облик: ловци в планините захвърлят лъковете си, рибар в морето оставя малката си лодка да потъне, понеже става твърде огромен, за да може да го издържи. Пазач на керван напуска лагера посред нощ и тръгва в тъмното — спътниците му никога вече няма да го видят.

Из целия свят дракони подхващат звука и го повтарят, влагат силата си в него.

Времето е дошло.

Това е песента, която не е била чувана и от най-стария дракон на света, но те инстинктивно я знаят.

В мрака на Западен Новиндус огромен черен дракон се понася нагоре в звездната нощ, мощният плясък на крилете му пращи като гръм, докато той кръжи и се извисява, и търси зов, толкова древен, че няма нужда от думи, за да го познае.

В обедното слънце на Риланон, на най-високите южни върхове на този остров, огромен бял дракон извиква с такова могъщо чувство, че няма име за него. А след това изригва нагоре в небето, внушителен бял облак на синия фон за случайно погледналия нагоре ловец.

Из целия свят зовът се повтаря и дракони, скрити сред хората, му отвръщат, и след минути той е отекнал и повторен. От далечни планини и дълбоки пещери, от закътани брегове и самотни долини се надигат дракони.

В една необятна пещера под изоставен град най-великият дракон от всички надига глава и се вслушва. Около нея чакат фигури в халати, защото това е времето на свързването, пресечната точка на всички неща, и сега идва денят на несигурност.

Тя бавно навежда увенчаната си с драгоценни камъни глава и затваря очи, а спътниците ѝ се обръщат да погледнат дремещия вече Оракул на Аал, защото тя е стигнала до края на бъдещето. Точно тогава самото време ще се преобрази и дори най-могъщият пророк в историята на вселената не може да провиди какво ще донесе утрешният ден.

КРАЯТ НА МАГЬОСНИКА

1.

Опустошение

Изригна хаос.

Светлина толкова ярка, че чак болеше, окъпа Пъг, докато той инстинктивно вливаше цялата си магия в предпазната черупка, която Магнус бе издигнал около тях само преди миг. Единствено фактът, че Магнус очакваше капана, попречи всички да бъдат мигновено изпарени. В момента невъобразимо мощна енергия унищожаваше всичко наоколо, рушеше дори най-твърдия гранит на основните му частици и ги разпиляваше в огнения вихър около тях.

Светлината прониза здраво стиснатите клепачи на Пъг и обагри зрението му в гневно червено-оранжево, което остави след себе си зелено-сини петна. Инстинктът го подтикваше да закрие лицето си, но той знаеше, че това ще е безполезно. Насили се да продължи да движи ръце във фигурите, нужни, за да подкрепят усилията на Магнус. Единствено магията ги предпазваше от условия, които никой смъртен не би могъл да понесе дори за миг. Самата тъкан на вселената се кривеше навсякъде около тях.

Намираха се в нещо, което изглеждаше като вътрешността на слънце. От проучванията си Пъг знаеше, че това е петото състояние на материята, освен земята, въздуха, водата и огъня, което различните магьосници наричаха по различни начини: сред тях „енергиен поток“, „плазма“ и „бушуващ огън“. Енергия толкова мощна, че разкъсваше самата същност на материята на атоми и ги преподреждаше, и този процес продължаваше, докато плазмата не падне под прага на унищожение и съзидание и яростта ѝ най-после не секне.

Годините, през които бе усъвършенствал своето изкуство, му бяха дали безброй умения и някои от тях той използваше инстинктивно, без съзнателно усилие. Сега магическите му средства за анализ и оценка бяха претоварени от усещания, каквито не бе изпитвал никога през целия си дълъг-дълъг живот. Явно онзи, който бе подготвил капана, се бе надявал, че няма да му е по силите да издържи. Пъг подозираше, че е дело на няколко изкусни магьосници.

В ума си чу Миранда да пита:

„Добре ли сте всички?“

Накор заговори на глас:

— Има въздух. Можем да говорим. Магнус, Пъг, не гледайте. Ще ослепеете. Миранда, ние можем да погледнем.

— Опишете какво виждате — поиска Магнус от двата демона в човешка форма.

Отговори му Миранда:

— Това е ад, по-горещ от всичко в света на демоните. Унищожил е сто стъпки скала и пръст под нас и в момента се реем в мехур от енергия. Малко по-надалеч от мястото, на което стоим, пясъкът се превръща в стъкло. Вълна от свръхнагрят въздух се разширява навън с невероятна скорост и всичко, което докосне, бива изпепелено за миг. Доколкото могат да различат очите ми, всичко е огън, дим и пепел.

Само преди минута четиримата бяха изучавали магическа матрица, която явно представляваше ключалка, но се бе оказала капан.

Древните енергийни създания свен-га’ри бяха живели защитени на една спокойна ливада на върха на огромно здание, построено от мирно племе пантатийци — раса хора змии, създадена от древната Драконова господарка Алма-Лодака. За разлика от по-войнствените си събратя, тези същества бяха кротки, ученолюбиви и много приличаха на хора.

Сега тази мирна раса бе заличена. За Пъг нямаше значение, че са били създадени от безумната суета на отдавна мъртва Драконова господарка като питомци и слуги: те бяха еволюирали в нещо много по-изтънчено и той знаеше, че ще скърби за загубата им.

— Гасне — каза Накор. — Не гледайте.

Пъг продължи да стиска очи, съсредоточен върху защитната магия на сина си.

— Ти очакваше…

— … капана — довърши Магнус вместо него. — Това бе просто един от онези моменти, татко. Внезапно настръхнах и докато се усетя, вече бях хвърлил защитното заклинание. Бях си подготвил словесен спусък, дума на силата. Просто нямах представа, че капанът ще е толкова мащабен. Без твоята помощ и тази на ма… на Миранда… — Той остави мисълта недовършена.

И Пъг, и Миранда предпочетоха да не обърнат внимание на това, което му се бе изплъзнало от езика. Тя не беше майка му. Беше демон на име Детето, който освен външността на Миранда притежаваше и всичките ѝ спомени. Беше лесно да забравиш, че това не е Миранда; преживяването бе смущаващо за всички.

Само демонът Белог, сега в облика на Накор, изглеждаше необезпокоен от положението си, и това напълно съответстваше на характера на Накор приживе: той бе човек с безгранично любопитство, който се наслаждаваше на всякакви загадки. Дори сега в гласа му се долавяше нотка на възхита:

— Неописуемо гениален капан, Пъг.

Стиснал здраво очи, Пъг отвърна:

— Склонен съм да се съглася. За какво си мислиш?

— Който и да го е измислил, е знаел, че може да бъде изследван само от съвсем ограничен брой хора — рече Накор. — Те е трябвало първо да минат през пантатийците — или като спечелят доверието им, или с груба сила. А стигнат ли до матрицата, малцина използващи магия демони, по-дребни чародеи или дори добре подготвени жреци биха могли да проумеят дори частица от сложността на тази ключалка, капан или както там мислиш за нея.

— Само Пъг — обади се Миранда.

Пъг помълча малко, после каза:

— Не. Магнус го направи. Аз опипах ключалката, но само предположих, че може да има капан. Докато се върна от Академията, той вече с лекота бе преодолял прегради, които на мен биха ми се опрели.

— Не съм сигурен… — започна Магнус.

Миранда го прекъсна.

— Това не беше пустословна похвала. Аз притежавам всички спомени и умения на майка ти, Магнус, но ти… ти си по-добър и от двама ни, имам предвид от майка ти и от баща ти.

Накор се изкиска.

— Отричаш го от доста време, момче, но в крайна сметка ти ни превъзхождаш. Нужни са ти само още малко опит и годинки.

— Струва ми се неуместно да се смеем сред целия този хаос — заяви Магнус.

Внезапно се разнесе грохот, сякаш ги бе връхлетял ураганен вятър.

— Не гледайте — напомни им Накор.

— Какво беше това? — попита Пъг.

— Мисля, че е от връщането на въздуха — рече Накор, а след миг добави: — Експлозията… Не знам дали мога да опиша това, което виждам, Пъг. Миранда?

След известна пауза тя каза:

— Това бе нещо повече от светлина и топлина. Почувствах… движение, промяна… изместване. Никога не съм се сблъсквала с нещо подобно. Не съм сигурна даже дали можем да го наречем „магия“.

— Не е номер — каза Накор, — или поне не такъв, какъвто мога да си представя. Всичко се промени.

— Как? — попита Пъг.

— Вече можете да си отворите очите, ама бавно.

Пъг го направи. Очите му се насълзиха и зрението му се замъгли. Усещаше през подметките на сандалите си странна вибрация, пронизителна и бърза, почти жужене. Премигна, за да махне сълзите, и откри, че стои приклекнал в енергийния мехур, създаден от сина му миг преди експлозията.

Извън преградата всичко бе толкова бяло, че не можеше да се различи никакъв хоризонт — нито небе горе, нито земя долу, нито пък море зад някакъв бряг. Докато очите му привикваха към яркостта, той успя да долови в нея дребни вариации, а след още миг и слаби промени в белотата, сякаш отвъд границата на мехура имаше цветове.

Рееха се на трийсет-четирийсет стъпки над дъното на кратер. Единствените остатъци земя се намираха под краката им, държани от сферата на Магнус.

— Ти ли ни държиш нависоко, синко?

— Магията. И по-добре да сме готови за грубичко приземяване, когато ни пусне. Не мога едновременно да поддържам целостта на сферата и да я местя.

— Може би аз ще успея да помогна — обади се Миранда. Затвори очи и сферата бавно се спусна и кацна на дъното на кратера.

Всичко бе ужасно объркващо за сетивата: около тях продължаваха да се леят енергии, целият видим спектър играеше бясно извън мехура. Пъг приложи лек натиск върху предпазната сфера на Магнус и тя се разшири достатъчно, за да могат всички да се изправят в цял ръст. След още няколко минути започнаха да различават подробности отвън. Ослепителната светлина бавно помръкваше и се появиха различни оттенъци на слонова кост, бледо златисто и намеци за синьо. Накрая яркото сияние угасна.

Всички примигваха, докато очите им се нагаждаха към естествената дневна светлина, която бе тъмна в сравнение с изпитаното току-що.

Пъг се огледа. Намираха се на петдесетина стъпки дълбочина, заобиколени от нещо, което приличаше на стъкло.

— Какво стана? — попита Миранда.

— Някой се опита да ни убие — отвърна Накор, този път без обичайно бодрия си тон. — Трябва да се измъкнем от тази дупка и да поогледаме.

— Безопасно ли е вече? — попита Магнус.

— Бъдете готови да се защитите и ще разберем — каза Накор. — Мисля, че за вас двамата ще е много горещо.

Магнус се взря за миг в дребничкия мъж, кимна и погледна баща си. Пъг наклони лекичко глава в знак, че е разбрал предупреждението, и двамата се обвиха в защитни заклинания, без да разменят нито дума.

Магнус затвори очи за миг и сферата около тях изчезна. Пъг клекна и докосна стъклото под нозете си.

— Странно…

— Кое? — попита Миранда.

— Енергията. Очаквах да е по-… Не съм сигурен. — Премести поглед от сина си към Миранда. — Вие и двамата сте по-умели в долавянето на естеството на магията. Това чувствате ли го като обикновена експлозия?

Миранда клекна до него.

— Дали го чувстваме като експлозия? Та ние я преживяхме! При това ужасно мощна и оглушителна! — Докосна стъклото под тях. — А, разбирам какво имаш предвид.

Магнус направи същото.

— Това не… Експлозията е била страничен ефект.

Накор изгледа тримата клекнали магьосници.

— Моля?

— Освободената енергия е била резултат от заклинание, което не е просто някакво си заклинание за мащабно унищожение — каза Магнус и се изправи. — Трябва да вървим.

Пъг махна безмълвно с ръка. Четиримата се издигнаха във въздуха и полетяха към ръба на кратера.

Магнус обясни на Накор:

— Доколкото мога да определя, заклинанието е направило две неща. Освен че унищожи всичко в доста голям радиус, ни пренесе в… не съм сигурен къде сме, но не сме на същото място, където то бе задействано.

Стигнаха до ръба на кратера и Пъг каза:

— Прав си, Магнус. Не сме там, където бяхме допреди минута.

— Къде е морето? — попита Миранда.

Погледнаха на юг. Там, където само преди минути вълните се плискаха в брега, имаше просторна полегата равнина. Зад гърба им се издигаше стръмна урва, а хълмовете по-нататък наподобяваха онова, което биха видели на Острова на змийските хора, само дето тези хълмове бяха напълно лишени от растителност — не се виждаха нито дървета, нито храсти, нито дори стръкче трева.

Опустошението бе пълно: нищичко не помръдваше, освен брулещия вятър. Навсякъде имаше пясък — тази земя бе станала пустиня още преди години. Намираха се на ръба на огромен дълбок кратер и също като кратера, земята наоколо бе разтопена от взрива и повърхността ѝ представляваше стъкло, по което играеха цветни отблясъци: димът, пепелта и прахът вече се разнасяха, пропускайки тънки снопове слънчева светлина. Вятърът отнасяше дима на север и го разсейваше бързо. На този свят нищо не гореше, защото просто нямаше какво да гори, а разтопените скали и пясък вече се охлаждаха.

— Мисля, че още сме на същото място — каза Накор. — Тоест, на аналогично място, както когато пътувахме за Косидри. — Пъг, Магнус и Накор бяха открили, че в другите плоскости на реалността световете са идентични, или поне доколкото го позволяват различните условия на въпросната реалност. Така че където и да се намираха, този свят бе географски подобен на Мидкемия. — Но мисля, че състоянието на енергията тук скоро ще ни създаде проблеми.

Пъг кимна.

— Чувствам се малко странно — отбеляза Миранда.

— Помня как се приспособихме, когато пътувахме за света на дасатите, татко — каза Магнус.

— Но този път усещаното е… различно, забелязваш ли? — попита Пъг.

— Тук нивото ѝ е по-високо и от света на демоните, и от Мидкемия — съгласи се Миранда. — Сякаш има прекалено много въздух, нали?

Накор направи гримаса.

— Може да ни надвие, ако не внимаваме.

Всеки от тях спретна предпазно заклинание, което ги обви отново в малък мехур защитна енергия, и това намали притока на по-мощните енергии на този свят до количество, с което телата им можеха да се справят.

— Щом нивото на енергията е по-високо — каза Магнус, — значи не сме се прехвърлили в по-долен свят. А в по-горен. Което означава…

— Че сме в първото небесно царство? — предположи Миранда.

— Явно го надценяват — пошегува се Накор, докато оглеждаше пустия пейзаж. — Дори светът на демоните предлага повече.

За миг настъпи тишина — всички оглеждаха голия свят около себе си.

Пъг погледна сина си и каза тихичко:

— Пропуснах да ти благодаря. Ако не се беше върнал…

Магнус го прегърна.

— Ти си ми баща. Колкото и да съм несъгласен с… онова, за което си говорихме… никога няма да те изоставя, когато имаш нужда от мен.

Баща и син останаха прегърнати още за миг, а после се пуснаха и пак насочиха вниманието си към настоящето. Хвърлиха поглед към Миранда и забелязаха сълзи по бузите ѝ. Тя вдигна ръка и ги избърса, а после каза с гневен тон, който и двамата познаваха много добре:

— Проклети да са тези спомени! Знам, че не са мои! Знам го! — Скръсти ръце на гърдите си. Изкиска се горчиво и отбеляза: — Част от мен помни време, когато с удоволствие бих ви откъснала главите и бих изяла още туптящите ви сърца. — Вдигна очи и добави по-меко: — А част от мен има чувството, че никога не съм обичала някого повече от вас двамата. Само Калеб ви беше равен. — Последните думи излязоха като дрезгав шепот.

Магнус познаваше баща си достатъчно добре, за да разбере, че Пъг се бори с желанието да грабне в обятията си фигурата на бившата си жена, да утеши една личност, която всъщност не беше тук. Каза тихо:

— Не мога да те наричам „майко“. — Погледна я в очите. — Но досега не разбирах колко трудно трябва да е това за теб. — Поддавайки се на импулса, обикновено сдържаният магьосник пристъпи напред, обви ръце около демона в човешка форма и го прегърна силно за един кратък миг.

Когато се отдръпна, видя нови сълзи да се стичат по лицето на първия човек, когото бе зърнал през живота си. Разкъсваха го силни емоции и той потисна порива си да каже още нещо. Колкото и да му се искаше майка му да се върне, да е отново жива и пред него, това сигурно изобщо не можеше да се сравни с чувствата, изпитвани от баща му. Той сложи ръка на рамото на Пъг и каза:

— Трябва да се възползваме по най-добрия начин от една ужасно смущаваща и неловка ситуация. Ако се съсредоточим върху това, което е пред нас, може би онова зад нас ще се отдалечи достатъчно, за да успеем да намерим нови начини да гледаме един на друг.

Накор се ухили.

— Много мило, но забелязахте ли, че някой идва към нас?

Всички погледнаха, накъдето сочеше той и видяха, че пейзажът е започнал да се изяснява.

Към тях се приближаваше позната фигура, облечена в черна роба и сандали, вързани с конопена връв към прасците. Подпираше се на тояга. Косата на мъжа бе черна, позата му — младежка, а крачката — енергична, също както в разцвета на силите му.

За миг и четиримата бяха зашеметени. Накрая Пъг изрази неверието им на глас.

— Макрос!?

Фигурата вдигна ръка.

— Не, макар че без съмнение приличам на него.

Миранда и Накор се спогледаха и дребният комарджия попита:

— Имаш спомените на Макрос?

— Не — отвърна мъжът.

— Кой си ти? — попита Магнус.

— Нямам име. Можете да мислите за мен като за водач.

— Защо приличаш на баща ми? — попита Миранда.

Мъжът сви рамене в съвършена имитация на Макрос.

— Това е загадка, тъй като по природа съм безформен в света на смъртните. Мога само да гадая, но заключението ми е, че изглеждам като онзи, който очаквате да бъда. Праща ме Единствения, чиято Воля е Действие, само че се налага да съм във форма, с която можете да общувате.

Четиримата се спогледаха бързо, после Накор се засмя.

— Вярно е, че през по-голямата част от последните сто или повече години очаквам да видя ръката на този негодник зад всяка криволица и обрат на съдбите ни.

Другите кимнаха.

— Добре тогава, Водачо — каза Пъг. — Как да те наричаме?

— Водач ме устройва — отвърна онзи.

— Къде точно се намираме? — попита Магнус.

— В света Колген. — Водача посочи на юг. — Някога величествен океан се плискаше по тези брегове, а сега всичко тук е пораза и пустош.

— Не разбирам — рече Пъг.

— Да вървим, защото ни предстои дълъг път, ако искате някога да се върнете у дома — каза подобието на Макрос.

— Преди да тръгнем — намеси се Миранда, — можеш ли да обясниш как така приличаш на баща ми до най-малката подробност?

Водача се поколеба, после се усмихна досущ както го бе правил приживе отдавна мъртвият Черен чародей.

— Разбира се — отвърна той и направи още една пауза, също както би я направил Макрос. — Ние, които служим на Единствения, съществуваме в свят от енергия. Намираме се вечно в Блаженството, част от Единствения, докато не възникне нужда от нас, и тогава получаваме форма и плътност, както и самоличност, подходяща за целта ни; като гаранция за нашата ефективност всички спомени за предишната служба в тази роля се връщат. Така че в момента мисля за себе си като за „аз“, отделна единица, но това ще изчезне, щом се върна при Единствения в Блаженството. Аз съм енергийна абстракция, създание от светлина и топлина, ако щете, което се състои само от съзнание. Затова Единствения ми дава способността да… внуша на смъртните ви умове всяка форма и свойство, подходящи за поддържане на общуването.

— Но ние не сме смъртни — каза Накор и посочи Миранда и себе си.

— По-смъртни сте, отколкото предполагате — отвърна Водача, — тъй като аз говоря за умовете, а макар че основната ви същност е демонска, умовете ви са човешки и стават все по-човешки с всеки ден. Нещо повече, демонските ви тела се състоят от енергийни потоци, несъвършена имитация на съществата от по-горната плоскост на битието.

— И вие се превръщате в онова, което наподобявате — в известни граници, разбира се. Никога няма да се съешавате с хора и да дадете потомство, нито ще бъдете засегнати от техните болести и рани, а онези, що се борят с демонския род, още могат да ви унищожат и да върнат същността ви в Петия кръг. — Той понижи глас, като че ли се опитваше да прояви любезност. — Нито пък имате смъртна душа. Съществата, чиито спомени притежавате, са отпътували до мястото, където са били съдени, и сега или са на път към следващия стадий на съществуванието, или са върнати в Колелото на живота за още едно завъртане. Накратко, вие никога няма да сте наистина Миранда и Накор. Но сте толкова близки до тях, колкото е възможно за някое същество.

След тези думи Водача се обърна, закрачи напред и добави през рамо:

— Моля ви, трябва да извървим дълъг път и макар че времето тук не се измерва като в света на смъртните, все пак тече и колкото по-дълго оставате далеч от Мидкемия, толкова по-голяма полза извлича Противника на Единствения.

Пъг и останалите последваха Водача и Пъг каза:

— Подозирам, че ще ни кажеш каквото трябва да знаем. Но все пак би ли започнал с това защо сме тук?

— Това е лесната част — рече Водача. — Паднахте в капан. Противника отдавна чака възможност да отърве Мидкемия от вас четиримата. А да го направи наведнъж граничи с гениалност.

— Този Противник, за когото говориш — каза Накор. — Кой или какво е той?

Водачът помълча малко.

— По-лесно ще е, ако изчакаме с въпросите, докато не ви обясня какво ви е сполетяло. Вие сте от ключово значение за случващото се, но все пак сте малка частица от цялото. Ако ви дам цялата картина направо, може да ви объркам. В момента сте заседнали в реалност, която не е вашата, и не разполагате с лесен начин за връщане. С две думи, вие сте нещо като заточеници.

Четиримата се спогледаха и забързаха, за да не изостават от пъргавия му ход. След малко Пъг попита:

— Щом сме заточеници, къде отиваме?

— Да намерим някой, който може да ви помогне да се измъкнете оттук.

— Но нали каза, че този свят е само пораза и пустош?

Със съвършена имитация на усмивката на Макрос Водача отвърна:

— Вярно. Но това не значи, че е необитаем.

Пъг се замисли за миг върху тези думи, но реши, че сред хилядите въпроси, които се нуждаят от отговори, смисълът на тази гатанка може да почака.

Вървяха по дъното на отдавна изчезнало море. По едно време Миранда попита:

— Защо вървим пеш?

— Имаш ли по-добро предложение? — каза Водача.

С твърде позната самодоволна усмивка тя хвърли поглед на Пъг и изчезна.

Чуха писъка ѝ на стотина крачки по-нататък.

Забързаха с всички сили по неравния, спечен от слънцето пясък на сухото морско дъно и бързо стигнаха до нея. Намериха я да седи с объркана физиономия, притиснала длани към слепоочията си.

— Онова, което наричате магия — каза Водача, — тук не действа по същия начин като във вашия свят.

— Ами защитните заклинания, които направихме? — попита Магнус.

— Не ви ли хрумна, че сътворихте с изненадваща лекота тези защити срещу енергийните нива на тукашния свят?

— Всъщност да, наистина беше лесно — каза Магнус.

Докато двамата с Пъг помагаха на Миранда да се изправи, Накор се изкиска.

— Различни енергийни нива, приятели — заяви кривокракият дребосък. — Ако запалите малка съдинка с масло, ще получите пламък, на който да четете. Ако рафинирате и дестилирате същото това масло и го запалите, ще получите наистина голям и горещ пламък.

— С времето би трябвало да се научите да пригаждате уменията си, така че да се прехвърляте от място на място — каза Водача. — Само че не разполагаме с това време. Или по-точно вие не разполагате. Затова ще вървим.

И тръгна отново.

— Добре ли си? — попита Пъг Миранда.

— Ако изключим, че се чувствам ужасно глупаво, да. — Тя го погледна и видя загрижеността в очите му. — Извинявай.

Пъг изпита противоречащи си желания да каже различни неща едновременно, поколеба се, после кимна.

Времето течеше, а те продължаваха да вървят. Водача им осигуряваше светлина, създаваше мостове, за да минат над огромни пропасти, и очевидно ги поддържаше живи с някаква магия, която премахваше нуждата им от храна и вода.

Но все пак имаха нужда от почивки, макар и кратки, защото в тази високоенергийна вселена силите им се възстановяваха бързо.

По време на една такава почивка Пъг попита:

— Може ли да узнаем защо си тук?

Водача отвърна:

— Тук съм, защото Единствения пожела тъй.

Пъг не можа да сдържи смеха си.

— Когато бях цурански Велик на Келеуан, на всяка моя заповед отговаряха с: „Както пожелаете, велики“… и по някаква причина това ми се струва забавно.

Щом си спомни за Келеуан, го заля тъга. Откакто действията му бяха унищожили този свят, той бе заключил дълбоко в себе си силната скръб и чувство за вина, свързани с онова ужасно решение. И все пак от време на време, обикновено когато останеше сам, те се връщаха да го измъчват.

— Как успяваш да потиснеш глада и жаждата ни? — попита Накор. — Това е много добър номер.

Водача сви рамене.

— Вселената е съзнаваща, на много нива. Моите възприятия и познание силно се различават от вашите. Каквото трябва да знам, го знам. Каквото не знам, не знам. — Пак сви рамене. — Вие сте смъртни и се нуждаете от храна и вода, затова ви осигурявам… — Махна с ръка, като че ли идеята му бе чужда и се затрудняваше да я обясни. — Просто правя така, че да сте нахранени и да сте пили… каквото е нужно. — Очите му се разшириха лекичко и той рече: — Аха, любопитство!

— Ти никога ли не си любопитен? — попита Магнус.

— Аз съм създаден с определена цел — отвърна Водача.

Накор се засмя.

— Както и всички ние.

— Само че моята цел е уникална и краткосрочна. Щом ви упътя към дома, ще съм изпълнил задачата си и ще престана да съществувам в тази форма — обясни Водача. — Ще се върна при Единствения, за да се слея отново с Блаженството.

— Кой те прати да ни намериш? — попита Магнус.

— Единствения — отвърна Водача с тон, който говореше, че би трябвало да е очевидно.

— Защо тук? — попита Накор, като се втренчи с присвити очи във Водача. — Защо не в Мидкемия, преди да унищожим един град и по-голямата част от една раса?

За секунда Водача килна глава настрани, сякаш обмисляше въпроса.

— Не знам. — Затвори очи за момент, после ги отвори пак и каза: — Ездач.

— Какъв ездач? — попита Миранда.

— Ездач. Тя беше пратена от Единствения, за да ви предупреди. — Посочи Пъг. — Но… ѝ попречиха. — На лицето му се изписа объркване. Той стана. — Хайде. Трябва да побързаме. Времето изтича.

— Още колко път ни остава? — попита Магнус.

— Защо се разбързахме така изведнъж? — попита Миранда.

— Мога да знам само каквото трябва да знам. — Водача изглеждаше съвсем объркан. — На въпросите ви… ще бъде отговорено… когато Единствения… — Разстроен, той почти изкрещя: — Не знам защо тези неща са така! Аз съм само средство за… — Продължи с почти чужд глас: — Аз съм само средство за изразяване, преводач, ако щете, на един по-висш разум, който трябва внимателно да подбира как да ви докосне, за да не ви навреди. Липсата ви на вяра към формата, избрана от вашите умове… ме угнетява. Хайде, ще ви отведа при някого, който може би ще е по-подходящ да отговори на тези и други въпроси.

Закрачиха пак и Пъг каза:

— Помня, че когато издърпахме обратно Макрос при опита му да се възнесе в божество, той описа преживяването като „да гледаш на цялото огромно съзидание през дупка в ограда“, и докато сме го дърпали обратно, виждал все по-малко и по-малко.

— Е, и? — попита Миранда.

— По-късно обясни, че другата страна на преживяването била, че колкото повече се приближавал до оградата, толкова по-малко оставало от неговото „аз“: докато се възнасял към божественото, самоличността му гаснела, а съзнанието му растяло.

— Да — каза Водача. — Единствения би могъл просто да вложи знание в умовете ви, но това би ги съкрушило. Ако знаете, но клечите на склона на някой хълм, неспособни да помръднете, защото умът ви е увреден, това няма да е от полза за никого.

— Трудно е да се отрече! — промърмори Накор.

Продължиха с цялата възможна бързина по пресечения терен.

От време на време се изправяха пред наглед непреодолими препятствия, защото се спускаха по дълъг цели километри склон, минаващ между някога подводните планини. И все пак Водача сякаш винаги успяваше да намери път, макар и коварен.

Накрая стигнаха до един хребет и той посочи.

— Там!

В далечината се виждаше голямо плато, оградено от дълбоки пропасти. Пъг каза:

— Тези пукнатини са гигантски. Можеш ли да сътвориш толкова дълъг мост?

Преди Водача да успее да отговори, Магнус каза:

— Мисля, че аз мога да ни пренеса дотам.

Миранда го погледна.

— Сигурен ли си? Малката екскурзия, която опитах, се оказа доста болезнена.

— През цялото време се опитвах да се настроя колкото може по-добре към енергийните нива тук… — Магнус за миг млъкна и двамата разбраха, че едва не я е нарекъл „майко“. Размениха си усмивки. — Съмнявам се, че ще е безболезнено, но мисля, че бих могъл да се справя, без да пострадам сериозно. Щом виждам целта ни, рискът значително намалява.

Пък и Миранда се спогледаха, а после се взряха в Накор. Дребосъкът кимна.

— Отдавна не съм се опитвал да ти забраня да поемеш някой риск — каза Пъг и хвана ръката на Магнус. Миранда и Накор също се уловиха за ръце, а Накор се хвана и за Магнус. Пъг посегна да сграбчи ръката на Водача и откри, че е неочаквано студена.

Изведнъж се озоваха на платото, на километри от предишното си място. Пъг погледна сина си и видя, че на лицето му е изписана болка, а челото му е оросено от пот. И малкото цвят в бледата му кожа се беше отцедил. Магнус поклати лекичко глава и каза:

— Ей сега ще ми мине. Ако се наложи да го правим пак, мога да се нагодя. Не е най-лесното нагаждане, което съм правил, но не е и най-трудното.

— Ще ти повярвам на думата — рече Накор, а после посочи покрай Водача. — Кой е онзи?

Водача дори не се обърна да погледне, но отговори:

— Това е Пепан Трижди проклетия. — И без нито дума повече изчезна.

Създанието пред тях бе по-чуждо от всяко, което бяха виждали, а в демоничната си форма Накор и Миранда бяха виждали много. Той, ако полът му можеше да бъде определен, бе най-окаяната твар, която е срещал нечий взор. Главата му бе три пъти по-голяма от тази на нормален човек, но тялото му бе крехко и изглеждаше, че едва я крепи. Шкембето му се издуваше толкова напред, че както бе седнал, се виждаха само най-долните части на кльощавите му крака, а ръцете му бяха почти съсухрени.

Лицето му бе издължено, от почти плешиво теме до дълга широка челюст, а по средата му имаше нос, покрит с брадавици и струпеи. От влажните бледосини очи, заобиколени с болезнена жълтевина, се лееше непрестанен поток от сълзи, а от дебелите му устни се стичаха пенести лиги.

— Виждала съм и по-тежки случаи — тихо каза Миранда.

— Не, не си. Аз съм по-стар от теб — каза Накор.

Създанието сякаш не ги забелязваше, докато Пъг не се приближи до него.

— Ти ли си Пепан?

— Водача тъй каза — сопна се ядосано съществото. — Виждаш ли някой друг тук?

Накор пристъпи напред. Неутолимото му любопитство бе изтласкало всякакви опасения.

— Защо те наричат Трижди проклетия?

— Слушай и трупай мъдрост, смъртни! — извика създанието. — В този свят някога аз бях мъж сред мъжете, крал сред кралете, могъщ и богат, мъдър и красив. Седях ли на тронове и тръпнеха ли поданиците пред красотата ми? Да! Притежавах ли всичко, що човек би могъл да желае? Да!

Пъг видя, че Миранда се кани да го прекъсне, и поклати глава, за да покаже, че иска да чуе тази история: може би от нея щеше да извлече някакво знание.

— В своето високомерие почнах да заговорнича, с цел да се издигна над богатството и могъществото, които имах, да се възнеса в небесата и да потърся място сред боговете.

Накор се ухили и кимна.

— Продължавай.

— В суетата си създадох машини за унищожение, надминаващи всичко в историята на моя народ. Покорявах нации, за да събера могъщи армии. Победените ми служеха или умираха. А после, в десетата година от царуването си, дойдох тук, до Небесната палатка, и поведох ордите си по Пътя на боговете, към върха на най-високата планина на този свят!

Накор се огледа, защото се намираха върху нещо, което навремето е било подводно плато.

— Не виждам никаква планина, Пепан.

— Океанът я отми, понеже в мига щом доближих Небесните двери, за да си поискам дължимото като най-нов сред боговете, те вдигнаха цялата планина и хиляди от моите войници паднаха с писъци към смъртта си. А после заради суетата ми боговете ме проклеха, като заличиха всяко знание за мен, пометоха хората ми в морето, докато аз бях прикован към същата тази планина. Слушах писъците им и молбите им за милост, докато накрая не настъпи тишина.

— Тогава разбрах цената на суетата, може би най-тежкия от всички грехове, тъй като останах да чакам сам в продължение на еони, докато водата отмиваше самите скали, към които бях прикован. Морето се превърна в мой дом и аз заживях в него. — Той замълча за момент. — А горе времето течеше — аз го съзнавах само смътно, чрез намеци, донасяни до мен от изменчивите приливи. Странно парче тъкан, кост, не приличаше на нищо, което бях виждал, доплува и аз го грабнах. Зачудих се кой ли го е изтъкал и що за създания крачат сега по света над мен. Пазех това парче плат, докато не избеля от морската сол и не се разпадна… Веднъж един кораб мина точно над мен и затъмни бледата слънчева светлина. Зачудих се кой ли пътува на него, отде ли иде и накъде ли отива… А водите отмиваха планината, части от нея се отцепваха и аз пропадах все по-надолу в дълбините, докато до мен престана да достига дневна светлина.

— Това е нещо много повече от три проклятия — каза Миранда. — Това са вечни мъки.

— Точно тук грешиш, смъртна! — извика Пепан. — Защото след време аз намерих покой, приех своята участ. Бях доволен да оставя ума си да се изпразни, просто да съществувам в хармония с ритмите на морето.

— Но ето че най-сетне гневните богове забелязаха моя покой и избраха този момент да ми наложат второто проклятие. След ден, след месец — не знам колко време мина, тъй като времето губи смисъл за някой, що живее сляп в морските дълбини, — водите изведнъж се отдръпнаха и се озовах отново на светлина и въздух! Огън се сипеше отгоре и величествени облаци от пламък и пепел раздираха небесата, докато по земята бушуваше война с мащаб, невъобразим за смъртните. Машини за унищожение далеч отвъд всякакви мои представи, пред които гордата ми флота изглеждаше като жалки играчки, се носеха в небето и сееха гибел сред всичко долу. Смъртни в брони, каквито никога не бях виждал, бързаха по пресечения терен с копия от червена светлина и бълващи огън машини на вериги и унищожаваха всичко пред себе си… После се появиха орди демони, които покосиха смъртните както сърп коси житото, и им отговори ангелско войнство, с пламтящи мечове и рогове, ехтящи с тъй чисти звуци, че още при първата нотка заридах. — Той поклати глава. — Да, този свят бе разкъсан и океаните изчезнаха, докато енергии, по-горещи от звезди, обгаряха земята. И все пак аз оцелях.

Той млъкна за момент и за четиримата пътници не бе ясно дали просто си подрежда мислите, или изпитва някакви емоции при спомена за тази невероятна история.

— И тъй, накратко казано, второто ми проклятие бе да гледам как всяка частица от нещата, които бих могъл да обичам, бива погубена във война между богове и хора. — Гласът му стана по-тих. — Война, която аз започнах.

И добави още по-тихо:

— Минаха векове и стана ясно и третото ми проклятие.

— Какво е то? — попита Накор.

— По този свят имаше пръснати останки от живелите тук народи и аз ги събрах. — Посочи отпадъците, които бе струпал, за да си направи заслон. Парче от нещо служеше за стол, имаше и древна на вид маса. Късчета плат бяха съшити в юрган. Самият Пепан носеше простички бричове, които се видяха, когато най-после се изправи.

— Неизброими дни скитах и събирах каквото намеря, а накрая се връщах пак тук.

— Защо тук? — попита Магнус. — На този свят сигурно има и по-гостоприемни местенца.

— Не бих казал — отвърна Пепан. — А и боговете ме оставиха тук. Тук трябва да живея. Вече не се бунтувам, но задавам въпроси. — Вдигна очи към небето и изкрещя: — Аз бях грешник, Отче на всичко! Признавам простъпките си, Майко на всичко! Грешал съм през по-голямата част от дните си! — Гласът му се прекърши. — Но не всеки ден. Живях само няколко десетки години, а плащам за греховете си цяла вечност. — Изхлипа и прошепна: — Стига, моля ви.

Точно когато Пъг и останалите щяха да изпитат някаква симпатия към окаяната твар, Пепан нададе вой на ярост.

— А третото ми проклятие, най-омразното от всички, бе да ме направят вратар!

— Вратар ли? — попита Накор.

— Виждаш ли, смъртни, най-голямата обида, нанесена ми от боговете, е, че когато онези, що бродят по този погубен свят или са паднали на него от някакво друго селение, най-сетне намерят пътя си дотук, аз съм длъжен да им помогна да продължат нататък. Не мога дори от чиста злоба да ги задържа при себе си, за да уталожват безкрайната ми печал с приятни беседи, нито мога да обменям с тях разкази за живот, прекаран в други селения, а трябва да търпя самотата.

— Защото още щом пристигнахте започнах да усещам болка и с всяка изминала минута тази болка расте. Няма да секне, докато не ви проводя по пътя ви и не се върна към своето уединение. Не мога да туря край на страданията си нито със собствената си ръка, нито с чужда — изхленчи той. — Аз съм самичък на този свят, безсмъртен и неунищожим.

— Защо търпиш тази болка? — попита Магнус. — Защо ни разказваш историята си? Защо просто не ни отпратиш набързо?

— Болката е цена, която си струва да платя, за да прекъсна самотата си — каза Пепан, който вече открито плачеше. — А сега тя трябва да свърши.

Размаха ръце в прецизни движения и във въздуха се появи вихър. Явно представляваше някакъв отвор, но докато те се приготвяха да скочат през него, Пепан вдигна ръка.

— Чакайте!

— Какво? — попита Пъг.

Пепан затвори очи, по бузите му се стичаха сълзи.

— Всеки от вас трябва да поеме по различен път.

— Трябва да се разделим ли? — попита Миранда. Идеята явно не ѝ допадаше.

— Очевидно — рече Пъг. — Ако някой е заложил капан за нас четиримата, то той е настроен буквално за нас четиримата.

— Тоест очаква всички ни — каза Накор. — Точно така! — На лицето му се изписа веселие. — Не задействаш капан за войници, когато в него е само разузнавачът: чакаш да се съберат всички.

Лицето на Пепан вече бе разкривено от остра болка. Той махна с ръка и размерите и цветът на вихъра се промениха, той се смали и се обагри в оранжева енергия.

— Ти! — каза създанието и посочи Накор.

Без да каже нито дума, Накор скочи във вихъра.

Пепан махна отново с ръка и цветът на вихъра се промени в бледо трептящо синьо.

— Ти. — Той посочи Миранда.

Тя хвърли поглед към Пъг и Магнус, поколеба се за един кратък миг, после кимна, скочи в завихрения въздух и изчезна.

Цветът пак се промени, този път в ярко бяло, и Пепан посочи Магнус. Без колебание синът на Пъг скочи в магическия портал.

Още едно махване и Пепан рече:

— Трябва да ти кажа нещо, магьоснико.

— Какво? — попита Пъг. Видя как вихърът потъмнява, докато не се превърна в черна паст.

— Това е началото на края. Ще се срещнеш отново със спътниците си, но чак в най-съдбовния момент, когато трябва да сте готови да пожертвате всичко, за да спасите всичко.

— Не съм сигурен…

— Върви! — заповяда окаяната твар и Пъг се подчини.

Затича се, скочи и се сви, докато потъваше във фунията от мрак.

2.

Противостояние

Кораби осейваха като точици хоризонта.

Хай стоеше на бойниците на кралския дворец в Риланон — по същността си той все още бе замък, но такъв, който не е виждал битки от векове. Тази част от древния крепостен вал, голям плосък покрив от дебел камък, някога бе помещавала бойни машини за защита на външните стени — днес вече отдавна съборени, за да се разширят кралските имения. Едно укрепление, където някога бе стояла огромна балиста, сега бе превърнато в градина, пълна с цветя в отминаващото лято. През изтеклите векове каменните зъбци бяха заменени с балюстрада, хитроумно издялана така, че да е хем здрава, хем изящна. И все пак Хал усещаше якостта на камъка под ботушите си, солиден като палисадите на замъка Крудий. Като гледаше събиращите се долу сили, му се искаше тези отдавна изчезнали външни стени на Риланон отново да са на мястото си, с балисти и требушети вместо вехнещи цветя.

Издиша бавно. Трудно му беше да намери покой. Тежките изпитания от последните няколко седмици вече избледняваха в паметта му, но тревогите, свързани с бягството им от Ролдем с принцеса Стефани, бяха заменени с тревоги от далеч по-голям мащаб. Личното му нещастие, че никога няма да има жената, която обича, изглеждаше дребна грижа в сравнение със заплахите, пред които бе изправен народът му.

И все пак споменът за нея го преследваше неотлъчно, заедно със спомена как с неговия приятел Тай Хокинс я бяха измъкнали от дома ѝ и я бяха довели благополучно в Кралството. На моменти всичко това му се струваше нереално, но пък в други бе ярко и живо. Всеки детайл, свързан със Стефани, бе запечатан в паметта му: грацията, с която се движеше, смехът ѝ, когато откриваше удоволствие в дребните неща, тревогите ѝ за хората, които обичаше. Помъчи се да се отърси от спомените, защото знаеше, че така само удължава болката.

Огледа се и видя, че брат му Мартин е вперил очи в него. Мартин наклони глава: безмълвен жест, с който го питаше добре ли е. Хал кимна лекичко. Брат им Брендан, застанал до Мартин, се бе съсредоточил изцяло върху корабите в пристанището. Хал също насочи вниманието си натам. Наблизо стояха херцогът на Риланон лорд Джеймс и неговият внук Джим Дашър.

Пристанището на Риланон се намираше южно от двореца, в подножието на хълма. От дни насам платна изникваха от всички краища на хоризонта: стотици кораби от всеки пристан на Кралско море. Древната островна нация бе виждала флоти като тези, но не и в паметта на живите. Войната не бе докосвала тази земя, отколешния дом на рода на Хал, от векове. Основният мотив на неговите предшественици да завладеят околните острови и близкото крайбрежие били непрестанните сблъсъци с разни дребни военачалници и кланове, извършващи набези из тукашните води. Постоянната нужда да защитават родния си остров бе превърнала относително мирната общност от рибари и фермери в най-ефикасната армия на север от империята и бе създала втората по големина нация на този свят.

За Островното кралство беше истински триумф, че градът и кралският дворец могат да минат без масивни укрепления, тъй като от векове кралският флот се бе превърнал в „стената около Риланон“. Сега обаче този флот беше разединен. Никой не можеше да погледне към това море и множеството платна по него и да прецени кого защитават те: Едуард, Оливър или някаква друга фракция. Хал съзираше иронията в това.

Не можеше да намери покой, защото надушваше идещата война в следобедния бриз. И за разлика от борбата срещу Кеш, това бе най-страшният вид война за всеки благородник в Кралството: гражданска война.

Хал познаваше добре историята на Кралството. Един решителен владетел на име Данис обединил всички племена на острова, а неговият наследник Делонг бил първият Кондуин, установил владение на континента. След оплячкосването на Бас-Тира — друго селище, набрало достатъчно мощ, за да си съперничи с Риланон, — той не се върнал в островната си твърдина, а накарал владетеля на споменатия град държава да му се закълне във вярност, в замяна на своя живот и живота на поданиците си, и така създал първото херцогство на сушата и издигнал Бас-Тира до положението на втори най-важен град след столицата. Тази първа победа довела до много други — обединената мощ на Риланон и Бас-Тира завладяла Саладор и южното крайбрежие. Само Източните кралства, с помощта на Ролдем, успели да спрат тази ранна експанзия на Кралството. Колкото до Бас-Тира, тя отдавна вече се казваше Батира.

Сега владетелят на града стоеше от дясната страна на Хал и попита:

— Какви ги мисли Оливър?

Херцог Джеймс Риланонски погледна към Хал и стоящия вляво от него мъж — внука на Джеймс, Джим Дашър Джеймисън, началник на кралската Разузнавателна служба.

— Той не мисли — каза горчиво Джим. — Или пък мисли, че някой тук може да възрази срещу крал чужденец, затова е довел и няколко приятели.

Хал хвърли поглед към братята си и видя как Мартин кимна. Хал знаеше, че той също го разбира: по един или друг начин тримата братя Кондуин щяха да са част от всичко това, но каква ще е тази част, още не бе ясно.

„Приятелите“ представляваха болшинството от армията на Маладон и Симрик, подсилена със значителен брой нередовни войници и наемнически отряди, които в момента, както и през целия последен месец, лагеруваха пред градските стени. Старият плац лежеше на изток от пристанището; там навремето се бяха събирали нашественическите армии на Риланон в очакване да се качат по корабите. Но поне от поколение насам плацът не се използваше по предназначение, а бе превърнат в градче от бараки и импровизиран пазар. Оливър го бе разчистил, прогонвайки много от бедняците, и сега армията му лагеруваше там.

Между хората зад и пред стените бяха разменени множество учтиви съобщения и в момента течеше най-дългият период на междуцарствие в историята на Кралството. По традиция Събранието на лордовете се свикваше да избере нов крал три дни след като покойният крал бъде положен в гробницата на предците си.

Но за първи път в историята бе изтекъл повече от месец след смъртта на краля, без Събранието на лордовете да бъде официално свикано. Предлагаха се различни извинения и всяка фракция заговорничеше ожесточено зад затворени врати, на скришни вечери или в тъмни задни улички, но всички знаеха какво всъщност се случва: всеки претендент за трона отчаяно търсеше решение на проблема с наследяването, но такова, че да не загуби положението си и да не хвърли нацията в гражданска война, която тя не може да си позволи. А засега изглеждаше, че тези две цели се изключват взаимно.

Старшите жреци от Храма на Ишап в Риланон, най-почитания орден на света, щяха да проведат официалната церемония, но едва когато Събранието ги призове да го сторят. От възкачването на трона на Луам Първи не бе имало спорове по наследяването: властта бе преминала от Луам към неговия племенник Боррик, а по-късно към Патрик и към Грегъри.

Сега обаче нямаше обявен наследник, нито ясни кръвни връзки. Политическите машинации бяха стиснали нацията за гушата. Бяха се образували три фракции, всички с що-годе еднакво основателни претенции, но никоя от тях не изглеждаше привлекателна за хората, събрали се на балкона тази сутрин.

Разположената пред града армия официално се водеше „почетна стража“, дадена на принц Оливър от Великите херцогства Маладон и Симрик. По кръвно родство с покойния крал той може би имаше най-големи права върху трона, тъй като майка му бе сестра на краля, само че се бе омъжила за принца на Симрик и Оливър бе отгледан в двете херцогства. За повечето хора на Островите това го правеше чужденец.

Другите две фракции подкрепяха Чадуик, херцог на Ран, и Монтгомъри, граф на Риланон и първи съветник на лорд Джеймс, а също така далечен братовчед на Хал. Никой от тях не можеше да възрази срещу претенциите на Оливър, но заедно можеха да се противопоставят на опита на принца на Симрик да вземе трона.

Лорд Джеймс въздъхна. Всичките над осемдесет години личаха ясно върху лицето му.

— Ако кешийците решат да нарушат мира и да нахлуят в някое пристанище на Кралството, освен тукашното, няма да има кой да им се противопостави, освен няколко рибарски ладии и гребни лодки.

Хал бе принуден да се съгласи със забележката на стария херцог. Всеки боен кораб в кралската флота, който се намираше в Кралско море, бе в пристанището. Повечето тежки кораби, въоръжени с балисти и малки катапулти, ги бяха насочили към армията на Оливър, а зад тях бяха строени херцогските ескадри на всички градове и други кораби, на които се вееха знамената на различни благороднически домове. Голяма част от тези кораби бяха на договор, тоест капери, само малко повече от пирати, на които благородниците по крайбрежието плащаха, за да създадат малки контролирани зони в крайбрежните им води и да изнудват за такси минаващите търговци. През годините тази практика бе довела до нуждата от дълбоководни кораби, каквито използваха в момента флотите на Кралството и Ролдем, както и големите търговски къщи на двете нации. Колкото и често Короната да предупреждаваше местните благородници, че не одобрява споменатата практика, те упорстваха.

Хал каза:

— Надявам се, че Оливър е донесъл много злато, защото ще трябва да плати солидна сумичка на тези главорези, дето е наел, за да си тръгнат, без да оплячкосат града.

Лорд Джеймс изсумтя в знак на съгласие.

— Ако Едуард беше тук с хората си… — Остави мисълта недовършена. Оливър щеше или да подвие опашка, или да се види принуден да атакува Риланон, докато принцът на Крондор е отседнал в него. Ако Едуард се намираше в града, шансът да бъде избран за крал като компромисен вариант ставаше прекалено голям, за да може Оливър да чака. Едуард нямаше собствени деца, нито пък бе вероятно някога да има, но можеше да посочи наследника си и след като нещата се поуспокоят, да абдикира; а Оливър знаеше, че няма да има шанс за короната, ако Едуард избере за наследник някой друг.

Едуард и западните лордове бяха потеглили на коне от Крондор за Събранието, но след като до тях бе стигнала вестта, че Оливър е слязъл на остров Риланон, бяха спрели и сега лагеруваха между Малаков брод и Саладор. Мартин и Брендан бяха избрали да напуснат армията на принц Едуард и да продължат към столицата, за да узнаят какво е станало с Хал. Хал бе благодарен, че са му подръка.

Мартин и Брендан бяха отседнали в един хан недалеч от двореца, така че пристигнаха навреме, когато лорд Джеймс привика внука си и братята в тази градина. Възцари се тишина, докато старият херцог оглеждаше пристигащите бойни кораби, потънал в мисли, а Хал си припомняше срещата с братята си.

След като за първи път поскърбиха заедно за кончината на баща си, разговорът между братята се бе насочил към различните им приключения: как Мартин бе отбранявал Крудий и Илит, а Хал бе ескортирал принцесата до безопасно място. Събирането им бе кратко и горчиво-сладко, защото колкото и облекчен да се почувства Хал, щом разбра, че майка им е жива и здрава и се намира под грижите на елфите в Елвандар, разказът за смъртта на баща им му се отрази тежко и въпреки усилията си той откри, че по бузите му се стичат сълзи, когато Брендан свърши. Мартин вече бе чувал историята, но неговите очи също блестяха от сълзи, докато гледаше как брат му приема разказа. Хал прегърна братята си, а после им обеща, че когато могат, ще се съберат на тиха вечеря в памет на баща си в семейния замък в Крудий, ако съдбата го позволи.

След това Хал преживя няколко неловки момента, докато Мартин стоеше пред него и признаваше любовта си към лейди Бетани от Карс, която отвръщала на чувствата му, а после заяви, че е готов да пожертва всичко за доброто на херцогството, ако Хал настоява да се ожени за Бетани. Накрая Хал позволи любовта към по-малкия му брат да надвие над изкушението да продължи да го измъчва и каза, че той самият няма нищо против Мартин да се ожени за Бетани, стига баща ѝ, граф Робърт от Карс, да не възразява. Облекчението на Мартин бе почти комично.

Хал не му каза, че сърцето му така или иначе принадлежи на друга — жена, за която не би могъл дори да мечтае, че някога ще се ожени. Просто отбеляза иронично, че Мартин и Бетани са идеална двойка, тъй като тя се справя чудесно с нещата, които той не умее, като стрелбата с лък, лова и ездата. Мартин разбра шегата и преизпълнен с облекчение и благодарност от реакцията на брат си, си тръгна, мърмореше как щял да поиска ръката на Бет от баща ѝ. Граф Робърт страшно му се бе ядосал, когато откри, че Бетани не е потеглила към Елвандар с другите жени, а е останала в Крудий да се бие. Изглежда, пренебрегваше ролята на дъщеря си във всичко това и съсредоточаваше гнева си върху Мартин.

Сега Хал и братята му стояха на покрива на двореца и обмисляха следващия ход в тази игра за трона.

— Всички се подготвят за веселбата — каза Джим. — Агентите ми в Саладор съобщават, че сума ти западни гарнизони са се събрали в Полята на Албалин. — Тези поля лежаха между Малаков брод и Саладор и в исторически план се бяха оказвали ключови за всеки военен конфликт в региона. Простираха се напряко на Кралския път и нямаше друг открит достъп до града, който бележеше границата между Източното и Западното владение.

— Защо западните лордове ще водят гарнизоните си? — попита Хал.

Лорд Джеймс се втренчи в младия херцог на Крудий с изражение, в което се смесваха веселие и жалост. После кимна на Джим и той обясни:

— За в случай, че започне война. Едуард заповяда на гарнизоните да го придружат, вместо да се върнат у дома след примирието с Кеш. — Въздъхна: напрежението явно надделяваше над обичайното му спокойствие. — Едуард може да е всякакъв, но не е глупав в политиката. Може би трябва да си избираме крале, които нямат желание да управляват, защото Едуард би бил почти идеалният монарх, който да изкове наново това наше разпукано кралство.

Хал се подпря на балюстрадата и кокалчетата му постепенно побеляха, докато стискаше ръба все по-силно.

— Последната война не ви ли стигаше? — рече той бавно.

Джим погледна дядо си, който кимна, а после даде знак на другите да оставят Джим и Хал насаме. Когато двамата останаха сами, Джим каза:

— Ти наистина не разбираш, нали?

Хал се чувстваше уморен до смърт. Без Стефани в него цареше пустота. Сега тя се намираше на сигурно място в двореца на баща си в Ролдем, след като редът там бе възстановен, а тримата заговорници, стоящи зад войната, бяха разкрити и отстранени. Той каза тихо:

— Знам, че съм херцог без херцогство, че тази титла премина към мен много години преди да му дойде времето, а майка ми е толкова далеч, че може и да не доживея да я видя повече. Знам, че прекарах по-голямата част от войната в криене и бягство, вместо да предвождам хората си в битки, и се чувствам по-малко мъж заради това. — Джим сякаш се канеше да възрази, но Хал поклати глава. — Знам, че служих, и бих дал живота си за принцесата и Кралството, както съм отнемал човешки живот в тяхно име. — Замълча за момент. — И все пак всичко това ми се струва безцелно… сега. — Щеше да каже „без Стефани“, но знаеше, че ще прозвучи като мрънкане. Пък и освен това, ако имаше човек, който да е наясно с чувствата му към нея, това бе Джим. — Та значи, имаш да ми кажеш нещо, което трябва да чуя — продължи Хал, — защото амбициозните мъже искат да управляват, а мъжете с характер, изглежда, ги няма никакви. Подозирам, че освен това ще ми кажеш и какво трябва да направя.

Джим също помълча, после рече:

— Ти не си глупав, Хал. Ти си от кралската кръв… — Вдигна ръка, за да прекъсне младия благородник. — Спести ми често повтаряната история за клетвата на твоя предтеча да изключи потомците си от наследствената линия. Било е красива реч; чел съм запис на цялата церемония, поставила Луам на трона, и тогава е била от съществено значение, за да предотврати точно такава каша, каквато имаме сега, но няма законно основание за нея. Питах както придворните историци, така и жреците на Ишап, и няма никакъв прецедент, който да позволява отричането от тази кръвна връзка. Мартин е бил свободен да се откаже от претенции към короната на братовчед си Родрик, но не е можел да обвърже още неродените си наследници с такова задължение. Ти си от кралската кръв.

— Ако твоят предтеча Мартин бе отхвърлил титлата владетел на Крудий, дадена му от брат му, и баща ти, неговият баща и така нататък до времето на самия лорд Мартин спадаха към простолюдието, тогава може би. Това би създало прецедент. Но той е приел титлата, запазил я е и я е предал на потомците си. — Джим сви рамене.

— Да не казваш, че трябва да предявя претенции към кралския трон?

— Не точно. Просто се опитвам да подчертая, че не си просто някакъв провинциален благородник без земи, които да управлява, а по-скоро значим играч.

— Затова ли на принц Едуард му отнема толкова дълго време да стигне дотук? Не просто защото Оливър е стоварил армията си на брега?

— Едуард има по-малко желание да бъде крал от всеки принц в историята на Кралството, но е подложен на сериозен натиск от западните благородници да претендира за короната.

— Защо? — попита Хал.

— Нещата са точно както каза дядо ми. Това би укрепило властта на Западното владение и би отнело поддръжници от каузите на Чадуик и Монтгомъри, като може би ще ги принуди да сключат сделка. — Джим прокара длан по лицето си и Хал видя, че силното изтощение се е отразило на внука на херцога. — В най-лошия случай ще отложи войната още малко; в най-добрия ни дава основателна надежда да избегнем кръвопролитието, ако Чадуик и Монтгомъри застанат зад Едуард. Ако те тримата се обединят, дори Оливър не е толкова амбициозен, че да рискува да погуби двете си херцогства в напразен опит да се добере до короната без чужда подкрепа. Но тук има твърде много „ако“. И всичко зависи от това дали Едуард може да бъде убеден да вземе короната. — Джим се усмихна и част от живеца му, който Хал бе приемал за нещо неизменно още от първата им среща, се върна. — Едуард няма синове, но пък има три дъщери, женени за източни благородници, и мъжете им никога няма да бъдат допуснати в брачните си ложета, ако не подкрепят бащата на съпругите си. Да избере източен благородник да управлява Крондор след предишните катастрофи бе един от по-мъдрите ходове на Грегъри. Тези трима благородници имат васали и съюзници, които ще ги последват. Щом всички започнат да се стичат към Едуард, никой със сериозна власт не би подкрепил Оливър. Така че като кандидат Едуард е идеалният компромис.

— Какво общо има това с мен? Аз съм херцог без херцогство, след като Крудий вече е окупиран от Велики Кеш.

— Все още си херцог — каза Джим — и си свързан кръвно с короната. Подкрепата ти за Едуард е от съдбоносно значение. А и това ще ти попречи да бъдеш фалшив пряпорец, зад който да се събират други, за да договорят по-добри условия за себе си. Не всички, които се опитваха да те намерят, бяха агенти на онези луди демонски слуги, които ни тласкаха към война. Има неколцина източни благородници, които с удоволствие биха те настанили като гост в замъка си, докато решиш да подкрепиш Оливър, Чадуик или Монтгомъри. Ако Крудий подкрепи техния кандидат, другите на запад може да решат, че е разумно да последват примера му.

— Татко ме предупреждаваше, че източната политика е не по-малко страшна от войната — промърмори Хал.

— Умен човек беше баща ти.

Хал не каза нищо. Още чувстваше болка всеки път, щом се запиташе как би постъпил баща му на негово място.

— Трябва да стигнем до Саладор, и то по-добре рано, отколкото късно — рече Джим.

— Защо? Не може ли просто да обявя подкрепата си за Едуард и да си вървя по пътя? Искам да ида до Елвандар и да намеря майка си.

— В момента тя е в безопасност и за нея се грижат добре. Нищо по-малко от глобална катастрофа не би могло да я застраши в двора на Агларана и Томас. Не, това ще трябва да почака, докато ситуацията тук се разплете. А за да подкрепиш Едуард, трябва да отидеш при него.

— Защо чака той? — попита Хал.

— Разположил е силите си в Полята на Албалин и подготвя терена за битка. Надява се на най-доброто, но се готви за най-лошото. Едуард не е нито воин, нито тактик, но се е заобиколил с най-добрите в Запада. Вандерал от Ябон е най-добрият командир в Западното владение след кончината на баща ти. Фредрик от Тир-Сог е кавалерийски командир, по-талантлив от всички, които ще видиш някога. Ако Оливър реши да потърси отговора на този въпрос с оръжие, Едуард предпочита сам да избере бойното поле. Оливър знае, че не може да седи на този остров, ако Едуард не желае да дойде при него. — Джим се усмихна. — Ако той превземе столицата, но Събранието не го обяви за крал, това го прави прост узурпатор. Едуард ще властва на континента, а Оливър ще кисне тук, докато изгние или му свърши храната. Няколкото ферми на острова и местните рибари не биха могли да изхранват дълго тази войска. Пък и ще му свърши златото: той има армия само докато може да ѝ плаща.

— А щом Едуард не желае да дойде при Оливър — продължи Джим, — Оливър ще трябва да иде при Едуард и това ще стане на Полята на Албалин. Едуард има войници; нуждае се от офицери. Ти и братята ти трябва да потеглите на запад веднага щом сложим в ред някои неща тук.

— Значи отиваме да помогнем на Едуард? — попита Хал. — А прав ли съм да предполагам, че някои хора може да не искат да го сторя?

— Разумно предположение — каза Джим. — Ще ви дам ескорт, освен това бих искал да вземете с вас и Тай Хокинс. Той е умно хлапе и може да ви е от полза. Говорих с Тай и Тал и те проявиха желание да участват.

— В кое?

— Да предотвратим войната, ако е възможно, а ако не е — да се погрижим да свърши колкото може по-бързо.

Хал скръсти ръце.

— Тай е добър приятел и най-добрият майстор на меча, който съм виждал. Няма да ни е в тежест.

— Хубаво. Документът му за благороднически сан е фалшификат.

Хал се ококори.

— Но пък е много добър фалшификат, изработен от най-добрия фалшификатор, който моят предтеча е успял да купи.

— Твоят предтеча?

Джим посочи натам, накъдето бе тръгнал дядо му.

— Херцогът?

— Малцина знаят истината за моето семейство и че връзките ни се простират отвъд сан, класа и дори националност — каза Джим.

— Струва ми се, че е едно от онези неща, дето се предават през поколение. Първият лорд Джеймс… — В очите му се появи отнесено изражение и той се обърна да се взре в събиращата се флота. — Знаеше ли, че е бил крадец — все още момче, но завършен крадец според всякакви критерии, — който бил възпитан от принц Арута, за да стане първо негов оръженосец, но в крайна сметка станал херцог на Крондор, а по-късно бил пратен със сина на принца, крал Боррик, да управлява тази страна като херцог на Риланон?

— Не — отвърна Хал. — Познавам историята предимно от книгите в библиотеката на баща си. — Засмя се горчиво. — Предполагам, че сега от нея е останала само пепел. — Погледна Джим. — През поколение ли?

— Моят прадядо, кръстен на принц Арута, според всички сведения е бил почтен човек, решителен и безстрашен, но по природа по-скоро администратор, отколкото някакъв негодник. Наистина е нужно да си падаш малко мошеник, за да вършиш онова, с което се занимаваме ние, семейство Джеймисън.

Джим въздъхна дълбоко и Хал разбра, че е наистина страшно уморен.

— Малко почивка ще ти дойде добре.

— Бих могъл да прекарам целия остатък от живота си в почивка — отвърна Джим. — Но може и да не се стигне дотам, ако Оливър и дружките му долу вземат нещата в свои ръце. Моят прадядо е имал брат, година по-млад от него, който се казвал Дашел Джеймисън. Той отхвърлил сана и службата си: някои казват, че защото по природа си бил гадно копеле, но ние в семейството знаем, че го е направил, за да спази обет към жената, която обичал. — Изражението на Джим се поколеба между нежен спомен и съжаление. Лека усмивка трепна върху устните му за миг, после той рече: — Хората вършат големи глупости от любов, нали?

Хал си помисли за Стефани и сърцето му се наля с олово.

— Да — съгласи се той. — Така е.

— Даш, както е бил известен този мой прадядо, станал бизнесмен със значително положение и богатство в Крондор, но малцина знаят, че бил също така водач на голяма банда крадци, известни като Шегаджиите. Носел титлата Праведника.

— Познавам тези имена — каза Хал. — Легендата за Праведника и Шегаджиите е стигнала чак до Далечния бряг.

— Неговият син Дашър, чието име нося аз, също бил от прескочените поколения, що се отнася до кървави дела. Той почти загуби контрол над Шегаджиите. И тъй като нямаше синове, на мен като негов племенник се падна да се намеся и да действам от името на семейството.

— Значи ти си Праведника на Крондор?

— Бях доскоро. Сложих на този пост друг човек, който да поеме задълженията ми. Оказва се, че онова, което е било по времето на прапрадядо ми, важи и днес: една банда крадци може да е много полезна в света на шпионажа.

— Защо ми разказваш всичко това? — попита Хал.

Джим сви рамене.

— Не съм сигурен дали и аз самият знам. — Продължи да се взира в морето. — Прекарал съм половината си живот тук, половината — в Крондор, и половината — по целия свят.

Хал се изкиска.

— Това са три половини.

Джим не се усмихна.

— Знам. Точно така го чувствам. — Помълча малко, после каза: — Защо ти разказвам каквото и да било? Ти си важен, Хал. Може и да не е очевидно, но в момента са задвижени някои неща, начинания на амбициозни и могъщи мъже, и най-доброто, за което мога да се моля, е някак си да възкачим Едуард на трона. Ако това стане, от този миг насетне животът му ще бъде изложен на риск всеки ден и всяка минута.

— Измяна?

Джим кимна.

— Пусни нещо във виното на Едуард или направи така, че да падне от коня си, преди да е осигурена ясна линия на наследяване, и след има-няма седмица Оливър пак ще е тук със своята армия, а Чадуик и Монтгомъри пак ще са в двореца и ще се пазарят с всеки, който им обещае глас в Събранието на лордовете.

— Какво общо има това с мен?

— Както отбеляза неведнъж, млади ми Хал, ти си херцог без херцогство. О, Едуард рано или късно ще го изкопчи от Кеш, защото те нямат никаква реална полза от Далечния бряг, и ще можеш да се върнеш и да се опиташ да управляваш, макар и с население от нервни бегълци от Конфедерацията, които обработват земите ти. Но това може да се окаже по-трудно, отколкото да пасеш котки. Ако пратиш някой от братята си и най-големия гарнизон, който успееш да събереш, и изискваш много скромни данъци, след около поколение ще имаш нещо наподобяващо организация в региона. Ще се опитам да убедя Едуард да ти опрости данъците към Короната за известно време, за да можеш да изхранваш малката армия на брат си.

— Малката армия на Мартин? Не трябва ли да е моята малка армия?

— Не. Ти трябва да останеш близо до Едуард.

— Защо? Той разполага с дядо ти и с теб, а сигурно има и други, които са верни на Короната, независимо кой я носи.

— Има, но дядо ми може да не е с нас още дълго. В моето семейство е трудно да се каже — ние често се погубваме в разни конспирации, преди да си умрем тихо и кротко в леглото. А аз… — Джим затвори очи за миг. — Аз съм изхабен. Предполагам, че е от бремето да се опитвам да живея съобразно една семейна легенда, която расте от поколение на поколение. Честно казано, не знам колко талантлив е бил първият лорд Джеймс. Според всяка обективна мярка е бил гений, но дали е бил чак такъв гений, какъвто го описва историята?

— Моето бреме, моят недостатък на характера е, че се меря с него. Като дете, когато баща ми не можеше да ме чуе, се наричах Джими Ръчицата. — Приведе се напред, опрял ръце на балюстрадата, и вдиша дълбоко. — Океаните миришат различно, знаеш ли?

Хал кимна.

— Далечния бряг е… влажен: вятърът духа постоянно от запад, затова е онази миризма на сол и риба. Тук…

Джим се засмя.

— Много цветя има в тези градини.

Хал се присъедини към смеха му.

— Но и долу в града пак мирише сладко.

— Кое е по-хубаво?

Хал се замисли.

— Това, но не точно тук.

— Ролдем?

Хал не каза нищо.

Джим сложи ръка на рамото му.

— В Ролдем има някой, който липсва и на мен.

— Лейди Франсиезка?

Джим кимна.

— Забележителна жена — рече Хал. Двамата с Тай се бяха възползвали за кратко от закрилата на въпросната дама, докато се подготвяха да измъкнат принцеса Стефани от Ролдем и един принудителен брак. — До какво ли ще доведе всичко това? — замисли се той.

— Ако си изиграем ролите — каза Джим, — скоро трябва да се съберем в Полята на Албалин и можем да изковем примирие, което ще позволи на Едуард да влезе без риск в този град и да бъде обявен за крал от Събранието на лордовете. А после бихме могли да се заемем с възстановяването на реда в Кралството. И точно за това трябва да те е грижа, уважаеми херцоже на Крудий. В тази страна има само няколко високопоставени личности, на които бих връчил меч и бих ги помолил да застанат зад краля, и ти си един от тях. Ако Едуард оцелее повече от няколко месеца, преди някой да реши, че управлението му се е проточило твърде дълго, тогава бихме могли да погледнем към бъдещето. — Джим наведе глава.

— Има и още нещо? Какво?

— Всичко — отвърна Джим. — Онези три скверни създания, които ни тласнаха към пълномащабна война с Кеш, имаха една-единствена цел: да създадат хаос, и постигнаха бляскав успех. От всичко в този живот най-много ме плаши магията, защото ти е нужна друга магия, за да се бориш с нея. Ние отдавна сме се съюзили с хора, които изглеждат добродушни и добронамерени, но аз…

— Мразиш да оставяш нещата в чужди ръце — довърши Хал.

— Да — призна Джим. — Това е недостатък на характера и вероятно затова съм толкова изтормозен и изтощен от всичко; бих се обзаложил, че няма жив човек, който да е пътувал повече от мен между Крондор, Риланон и Ролдем. — Той пусна балюстрадата. — Имаме да обсъдим още неща, но друг път. Добре ще ми дойде едно хапване, преди да задълбаем в по-щекотливи политически въпроси. Ще ми правиш ли компания?

— С удоволствие. Може ли братята ми също да присъстват?

— Естествено. Някои неща трябва да си останат между нас, но пък за много други е добре да ги знаят всичките братя Кондуин.

Хал се усмихна.

Джим сложи ръка на рамото му и понижи глас.

— Нали осъзнаваш, че вие тримата сте единствените живи мъже, които носят това име? — Удобно пропусна да спомене магьосника Пъг, който бе осиновен Кондуин, но се бе отказал от връзките си с Кралството още преди години.

— Не бях мислил за това по този начин — каза Хал.

— По причини, които ще станат ясни, карам всички дворцови служители да те наричат херцог Хенри, но от днес братята ти ще бъдат наричани принц Мартин и принц Брендан. Искам да напомня на тези заговорничещи благородници кои сте.

Хал не каза нищо, но докато двамата с Джим влизаха в двореца, се зачуди: „Кои сме всъщност?“

Въпреки многократните усилия на херцог Джеймс да разведри атмосферата с поредица забавни анекдоти и случки на трапезата цареше мрачно настроение. Всички се кискаха в подходящите моменти, усмихваха се и кимаха, след което отново потъваха в мълчание. Към края в стаята се възцари тишина.

Тримата братя от Далечния бряг бяха настанени на една маса с лорд Джеймс, Джим, няколко от най-близките съветници на херцога, разни придворни дами и придружители. Другият присъстващ на масата бе Тай Хокинс, синът на Талвин Хокинс, бивш член на номадско племе от планините, наричани Високата твърдина, в Източните кралства. Историята и обстоятелствата бяха запокитили младия Нокът на сребърния ястреб във врящия котел на международната политика и той се бе превърнал в човек с много самоличности.

Както и синът му. Тай Хокинс, син на Око на синекрил примкар и безименен оласки войник, когото Тал бе осиновил и обичаше като свой, беше както по природа, така и по обучение син на баща си. По някакво странно стечение на обстоятелствата той приличаше на приемния си родител — имаше същите ясни сини очи, жилава фигура и светкавична пъргавина. Най-поразителната разлика бе пясъчнорусата му коса, която контрастираше с почти черната коса на Тал. Но подобно на много момчета, той бе усвоил голяма част от маниерите и израженията на баща си. Понякога човек неволно забравяше, че Тал не му е истински баща.

Джим гледаше как Тай разговаря с Хал и му се стори иронично, че човекът, на когото има най-голямо доверие да защитава кралския братовчед, дори не е гражданин на Кралството. Все пак и бащата, и синът бяха оказвали безценна помощ на Островното кралство, Ролдем, а понякога и на Конклава на сенките.

Накрая херцогът бе този, който заговори достатъчно високо, за да го чуе цялата маса.

— Ако ми позволите… — Всички млъкнаха. Той огледа седящите около масата и каза: — Мина ми през ума, че с изключение на младия Хокинс семействата ни са близко свързани, но въпреки това още сме сравнително непознати един за друг. — Вдигна бокала си към тримата братя. — Вие тримата сте последните от рода Кондуин. Макар да има и други с кралска кръв, само вие носите името. Моят внук и аз произлизаме от далеч не толкова благородно име — Джеймисън, — основано от един мошеник, който бил издигнат до благородническа титла от вашия прапра- и така нататък дядо. И двамата са поставяли над всичко друго две неща: дълга и честта. Да пием в тяхна памет. Принц Арута Кондуин и Джеймс, единственият човек в историята, който е бил херцог и на Крондор, и на Риланон — Джими Ръчицата!

Пиха, след което херцогът каза:

— Това може да е краят на всички ни, но не и на Кралството, ако нещо зависи от мен.

Тай кимна и завика:

— Вярно! Вярно!

Хал погледна стария херцог, после внука му и попита:

— Какво искате да направим?

— Много неща, млади Хал — отвърна лорд Джеймс. — Рано или късно ще трябва да се ожените и да си народите синове, така че името да продължи да съществува. А може би един ден някой от тях ще управлява тук. — Той вдигна ръка. — И за последен път, Хал: не споменавай повече за глупавата, макар и благородна клетва на лорд Мартин. Тя не е валидна. Освен това трябва да си върнеш херцогството. Далечния бряг може да е в хаос, но все още е кралска земя. Както ти казах в деня на погребението на Грегъри, трябва да си намериш съюзник, или Чадуик, или Монтгомъри, и да го убедиш, че ще подкрепиш каузата му, ако той подкрепи твоята — възвръщането на Крудий. — Джеймс направи пауза. — Разбира се, ще лъжеш, защото от онзи ден насам се промениха много неща. — Той погледна към прозорците и всички в стаята разбраха, че говори за армията на Оливър, разположена на лагер извън града. Бяха очаквали принц Оливър да пристигне със свита, за да предяви претенциите си, не с армия. Това променяше всичко.

Сякаш прочел мислите им, Джеймс продължи:

— И трябва да се погрижите по някакъв начин тук да бъде коронясан Едуард, а не онази змия Оливър. Може би ще ни се наложи да убеждаваме Едуард да предяви собствени претенции за трона, вместо да подкрепи Чадуик или Монтгомъри. — Той посочи Хал. — Ти може да се окажеш решаващият фактор, ако той разбере, че съдбата на Далечния бряг и вероятно голяма част от Ябон зависи от това. Напълно е възможно именно ти да наклониш везните и да спасиш тази нация.

Облегна се и въздъхна.

— Но за да направиш каквото и да било от споменатото, трябва, разбира се, да останеш жив.

Джим кимна и каза:

— Ще се погрижа за това, дядо.

Херцог Джеймс остави бокала си и се изправи.

— Тогава ще ви пожелая лека нощ и ще ви посъветвам следното: извън тази стая има малцина, на които можете да се доверите. Вслушайте се в съвета ми и внимавайте за сладки думи, зад които се крие отрова. — Кимна на братята и Тай, после излезе.

Сякаш по безмълвна заповед останалите гости станаха и един по един пожелаха лека нощ на Хал, братята му и Джим. Когато си отиде и последният, останаха само те петимата и слугите.

Джим се огледа и попита:

— Ще пийнем ли по още едно?

Никой не възрази, затова слугите напълниха чашите им. Мъжете отпиха от великолепното вино, но настроението в стаята едва ли можеше да се нарече празнично.

Джим изчака слугите също да се оттеглят и когато си отидоха, каза:

— Тай знае онова, което се каня да споделя с вас. — Премести поглед от лице на лице. — Аз съм верен служител на Короната, но също така работя за Конклава на сенките. Има си причина, че никога не бяхте чували за тях, преди Руфио да ви разкрие за съществуването им. Казвам ви това, защото в момента и моята вярност, и вашата, трябва да се разпростре отвъд границите на нацията ни. Казвам ви това, защото в момента вярвам повече на жената, ръководеща разузнавателната организация на Ролдем, отколкото на половината благородници в нашето Събрание на лордовете, така наречения Съвет. Вярвам също така и на неколцина кешийци. Но най-вече вярвам в стремежа на Конклава да опази целия наш свят. И ще ви кажа едно: скорошният конфликт с Кеш беше безсмислен.

Мартин сякаш понечи да заговори, но се отказа.

— Лесно е да бъдеш въвлечен в някакви събития, без да се замислиш за истинските причини за тях — продължи Джим. — Между Кеш и Кралството цареше мир много отдавна, още от една необмислена авантюра, когато се опитаха да завладеят Крондор след нашествието на армията на Изумрудената кралица. Оттогава не се е случвало нищо по-сериозно от обичайните дрязги в Долината на сънищата и някоя корабна битка от време на време, когато някой капитан стане прекалено амбициозен. Днес обаче половината кешийска армия е развърната по Далечния бряг и е струпана по северната им граница, за да ги пази от ответен удар на Кралството; армията на Кралството е или тук, в Риланон, за да защитава този дворец, или в Саладор, или събрана в Полята на Албалин; по-голямата част от флотата на Кралството е обкръжила този остров; кешийската флота е на дъното на океана; а ролдемската флота е заела защитна позиция около техния остров. Какво мислите, че означава това?

— Че сме се били за нищо? — каза Мартин.

— Да — кимна Джим. — Какво друго?

Отговори Брендан:

— Че никой не е там, където трябва да бъде.

— Точно така.

— И че — каза Хал, — ако се появи някаква нова заплаха, никой не е на нужната позиция, за да се справи с нея.

Мартин пресметна наум и промълви:

— Западът.

— Да — пак кимна Джим.

— Трябва да се върна в Крудий — заяви Хал.

— Не — отвърна Джим. — Трябва да останеш тук, докато дядо ми не ти каже да отидеш някъде другаде. Най-вероятно при принц Едуард. — Погледна Мартин и Брендан. — Вие трябва да се върнете в Илит, да обясните на кешийския командир, че стои на пътя ви, и да опипате почвата. Моето разузнаване ми съобщава, че имате приличен шанс да го убедите да приеме правилния подкуп — в края на краищата той е кешиец, — стига да отидете с малък патрул. Ако не се съгласи, ще трябва да намерите хитър начин да заобиколите възраженията му, без да започвате нова война. Промъкването през кешийската линия не би трябвало да е особено сложно за две умни момчета като вас. Но трябва да стигнете до Далечния бряг, северно от гарнизоните в Карс и Тулан, така че най-доброто ми предположение е някъде близо до таределите и онзи град, който те строят, може би близо до джуджетата.

— Кой? — попита Брендан — Освен кешийските воини псета, елфите и джуджетата кой друг би могъл да е там?

— Не знам — каза Джим. — Точно това искам да разберете двамата с брат ти.

Братята прекараха една дълга нощ с Джим Дашър — обсъждаха политическата ситуация с Велики Кеш въз основа на видяното от Мартин и Брендан по време на отбраната на града и след това. Сравняваха онова, което бяха видели, с доклади от Запада, стигнали до кралския двор, което в случая означаваше до личното внимание на Джим Дашър.

Изводът беше, че ситуацията е истинска бъркотия. Кеш се бе оттеглил до древните граници на Босания, така че западно от град Илит имаше няколко мили свободен път, до билото на предпланините на Сиви кули, както и югозападния главен път, водещ към Свободните градове, които в момента още бяха окупирани от Кеш.

Докато свършат с прегледа на всичките си възможности и какво трябва да се направи, слънцето вече изгряваше. Мартин беше убеден, че Джим Дашър вероятно е най-умният човек, когото е срещал, или поне най-хитрият. Беше убеден също, че Джим е прав: цялата война с Кеш и заговорът зад нея имаха за цел да поставят Островното кралство и империята Велики Кеш във военно неизгодна позиция в Далечния запад.

Нямаше никаква възможност за бързи военни действия, ако възникне заплаха в херцогство Крудий или Свободните градове, или пък в планините Сиви кули. Можеше да отнеме дни, дори седмици, докато вестите за размирици в Запада стигнат до принц Едуард в Полята на Албалин, а ако той незабавно пратеше натам някои от войските на западните лордове, щяха да минат още седмици, докато те стигнат до проблемното място. Изпращането им обаче зависеше от това дали той ще може да задели хора при надвисналата възможност за военен сблъсък с принц Оливър. По изгрев-слънце Джим и братята вече бяха убедени, че Далечния бряг и Западното владение са беззащитни като новородено котенце.

Мартин изучаваше история, така че му отне по-малко от час разглеждане на предполагаемото разположение на кешийските сили в Далечния бряг и Свободните градове, за да стигне до същото заключение като Джим. Мястото, най-незастрашено от всякакви контраатаки на армиите на Островното кралство или империя Велики Кеш, не беше на дъното на някой океан, нито пък на някоя от луните — намираше се в самия център на планините Сиви кули, съвсем близо до точката на първия цурански разлом към Мидкемия.

Когато някъде навън изкукурига петел, тримата се взираха във вече празната кана от кафе и безмълвно споделиха общото мнение, че са стигнали до ясен извод.

— Сиви кули — каза Мартин. — Нито Кеш, нито Кралството, нито Свободните градове могат да реагират на заплаха като онази, която са представлявали цураните при пристигането си…

— Там, където Звездните елфи строят своя град — продължи Брендан.

Джим стана.

— Е, слънцето изгрява и вече достатъчно въртяхме и сукахме този въпрос. Време е да се залавяме за работа. В Крондор още не се е съмнало, така че вие… — той посочи Мартин и Брендан — още бихте могли да го напуснете преди изгрев-слънце, след като ви пратим там. — На Хал каза: — Ти имаш нужда от почивка. Ще ти се наложи да устоиш на много чар, лукавство и безочливи лъжи, преди това да свърши, но през повечето време ще бъда до теб, така че ще направиш най-добре, ако само кимаш и казваш, че ще обмислиш предложението. Не всички врагове на Едуард са на бойното поле, въоръжени до зъби. В двореца все още има много отровни езици.

Хал прегърна братята си и им пожела лек път.

Джим поведе Мартин и Брендан през двореца, който никога не спеше, тъй като слугите шетаха, за да се грижат за нуждите на всеки негов обитател, и щом стигнаха до личните му покои, ги въведе в един спретнат кабинет, долепен до спалнята му, и бързо се зае да им напише пътен документ. Подписа го със замах, капна восък и притисна отгоре му един печат.

— Това не е ли печатът на херцога? — попита Брендан.

— Негово копие е — отвърна Джим. — Дядо ми го даде, за да намали собствените си задължения да подписва разни неща — намира го за досадно.

— А ти не надраска ли току-що неговото име? — обади се Мартин.

— Разбира се — отвърна Джим, сякаш това бе нещо абсолютно нормално. — Чакайте тук.

След малко се върна с жена на средна възраст с прошарена тъмна коса и делово поведение.

— Това е Гретхен. Тя ще ви отведе, където е нужно.

Преди Мартин или Брендан да успеят да кажат нещо, Гретхен посегна и ги сграбчи за китките… и изведнъж се озоваха в друга стая.

— Крондор — каза Гретхен и изчезна.

Явно пристигането и заминаването на магьосници от това, което се оказа, че е личната квартира на Джим Дашър в Крондор, бе нещо достатъчно обичайно, защото дворцовите стражи не реагираха, когато двамата излязоха неочаквано от стая, която допреди малко е била празна.

Братята бяха идвали в Крондор само два пъти: веднъж на гости в двора на принц Едуард, когато Мартин беше малък (Брендан беше още бебе), и втори път при бързото им минаване оттук на път към Риланон само преди седмици.

— А сега какво? — попита Брендан.

Мартин сви рамене.

— Сега ще намерим човека, който движи нещата тук.

Отне им близо час да открият действащия командир на града. Казваше се Фолстън Дженингс и бе набързо издигнат от оръженосец на принца до баронет, така че да може законно да се смята за благородник. Дженингс явно не беше в свои води и копнееше да види дали казаното от него звучи смислено за братята от Крудий, особено след като те му се представиха като „принцове Мартин и Брендан, братовчеди на покойния крал“.

Двамата изтърпяха бъбренето му на може би най-неофициалната закуска, която този дворец бе виждал от много време, защото всички по-важни слуги бяха заминали на изток с принц Едуард, за да се грижат за обоза и шатрата му и да му осигуряват удобства по пътя към Риланон.

Мартин си тръгна от тази закуска с куп несвързани факти, които едва успяваше да осмисли, камо ли да ги сглоби в ясна картина. Брендан беше развеселен от цялото това стечение на събитията, но пък от тримата братя той се развеселяваше най-лесно.

Според това, което успяха да разберат от бъбренето на Дженингс, Кеш оттеглил корабите си зад въображаемата линия, простираща се от точка по средата между Ландсенд и Дърбин на юг до границата между Свободните градове и Кралството на север. Корабите на Кралството получили свободен излаз до Сарт, но никой капитан не смеел да плава по-далеч на север, защото островното кралство Квег обявило извънредно положение — претекст да вземат на абордаж и пленяват всеки кораб, минал „прекалено близо“ до въображаемата им „сфера на влияние“, което в момента означаваше от брега им до водите с дълбочина до глезена по крайбрежието на Кралството северно от Сарт.

Свободните градове в момента представляваха на практика кешийски гарнизони и никакъв кораб не бе пристигал оттам след обявяване на примирието. Също така нито един кораб на Свободните градове в Крондор или Порт Викор не правеше опити да се завтече към дома, тъй като капитаните им нямаха представа какво да очакват от новите си господари. Накратко, трите флоти задръстваха Горчивото море, готови всеки миг да се хвърлят в битка, така че единственият изход за Мартин бе да язди.

След закуската отидоха до парадния плац, където чакаше патрул крондорски редовни войници.

— Сержант Оукс — каза Дженингс, — това е принц Мартин, роднина на покойния крал.

Оукс отдаде чест, а Мартин каза:

— Брат ми Брендан.

— Ваши височества. — Оукс пак отдаде чест.

— Смятам за по-добре да имам доказани войници, отколкото наконтена дворцова стража — каза Дженингс. — Сержант, принцовете се нуждаят от ескорт до Илит. Погрижете се да стигнат дотам безпроблемно. — След което се изниза бързо-бързо, явно облекчен от заминаването на братята.

— Безпроблемно? — повтори Оукс.

— Мисля, че има предвид живи — отбеляза с усмивка Брендан.

Оукс отвърна на усмивката.

— Ще се постараем, ваше височество. — Обърна се към отряда си и извика: — По конете!

Двайсетте войници от патрула дисциплинирано се метнаха на седлата — явно бяха обучен за битки отряд.

— Е — каза Брендан, — поне няма да ни се наложи да ходим пеш.

— И това не е малко — отвърна Мартин и даде знак на сержанта да изведе отряда от дворцовия плац и да го подкара към северната порта, откъдето щяха да излязат на Кралския път към Илит.

3.

Пътешествие І

Пъг се изтърколи на земята.

Бързо се надигна, готов да посрещне всяка заплаха, която може да го очаква. Минаването през вихъра беше ново преживяване за него — нещо почти добре дошло, като се имаше предвид възрастта му.

Беше все едно се пързаляш по тунел, който е хлъзгав, но не мокър, с потоци от светлина и цветове от всички страни. Не му беше нито топло, нито студено. По-скоро липсваше всякакво осезание. Времето също изглеждаше спряло и той не можеше да прецени дали се е движил през вихъра секунди, минути или часове.

Тръсна глава и се огледа. Намираше се в нещо, което приличаше на планинска гора, в края на една ливада. Над него се издигаха склонове и той прецени, че вероятно се намира в най-високата точка на предпланините, докъдето би могъл да пътува без магия. Погледна оттатък ливадата и видя губеща се в далечината планинска верига. По положението на слънцето в небето определи, че тази посока е юг.

Опита едно дребно заклинание, за да види с какви условия ще се сблъска, и откри, че енергийното ниво още не е съвсем като нормалното за Мидкемия. Намираше се някъде другаде и явно беше сам. Затвори очи и се опита да достигне демона Дете, в облика на Миранда, и Магнус, тъй като винаги бе успявал да се свърже с жена си и сина си по този начин.

Тишина.

Изчака, в случай че на тях им отнеме по-дълго, за да стигнат до тази планета, отколкото на него. Но мина доста време и не ставаше нищо, така че Пъг накрая се убеди, че е сам, а спътниците му са някъде другаде, може би дори на други светове.

Пое си дълбоко въздух, измери с поглед склона надолу и тръгна.

Вървеше бавно към ливадата. Това несъмнено беше едно от най-мирните и прекрасни местенца, които бе посещавал от доста време. Въздухът не бе съвсем неподвижен, ветрец раздвижваше листата на дърветата и нарядко се обаждаха птици. Чу се далечно пропукване, може би от паднал клон, което скоро бе последвано от предизвикателния рев на някакво животно, вероятно подобно на елен, което иска от другите да зачитат територията му.

Пъг вдиша дълбоко. Лек аромат му подсказа, че цветята тук в момента цъфтят, така че където и да се намираше, със сигурност бе пролет.

Реши да не използва магия, за да се пренесе в другия край на ливадата. Предпочиташе да извлече колкото се може повече покой от настоящия момент. Знаеше, че конфликтът е само въпрос на време и че тази малка частица спокойствие може да му е последната.

Докато вървеше през ливадата, видя тънка струйка дим да се издига сред дърветата от другата страна. Скоро стигна до края ѝ и видя стръмен склон, водещ към равен терен на стотина стъпки по-надолу. Наблизо имаше някаква животинска пътечка и той се спусна по нея до нещо, което приличаше на стар каруцарски път. Последва го по посока на дима, докато пред него не изникна друга, по-малка поляна. Тогава Пъг видя източника на дима и спря.

Колибата беше същата като онази, в която живееше неговият учител Кълган в горите край замъка Крудий, когато искаше да остане насаме със себе си, за да помисли, да изследва нещо или просто да се наслади на малко усамотение със своя сподвижник Мийчъм.

Пъг усети в него да се надигат силни чувства, защото бе сигурен, че това е още едно нагаждане към сетивата му, че постройката, която вижда, донякъде наподобява колибата от спомените му, а околните гори донякъде наподобяват Зеленото лоно и гората на Крудий, но на ума му е позволено да ги попромени малко, за да го накара да се отпусне.

Част от ума на Пъг бе очарована от тази фина, деликатна магия и той за пореден път осъзна, че овеществяването и илюзиите са два типа магия, които винаги е искал да изучи по-задълбочено, но като че ли никога не му оставаше време.

Затвори очи за миг, направи едно старо упражнение за отпускане на ума, което бе научил като цурански Велик, приложи уменията си за разпръскване на илюзии и пак отвори очи.

Нищо не се беше променило.

Той се изкикоти. Явно, когато умът иска нещо, си го иска; колкото и да си мислиш, че го контролираш, всъщност той контролира теб. Пъг знаеше, че преди няколко години е изложил това в урок пред младите магьосници, но бе смятал, че е недосегаем за него. Напомни си с тъга за последния път, когато сляпо бе предположил, че знае какво прави — когато нападна демона Джакан и в резултат едва не умря.

Този спомен доведе до следващия: как бе принуден от Лимс-Крагма, Богинята на смъртта, да избере да преживее смъртта на всички, които обича, в замяна на това да бъде върнат в земята на живите и да сложи край на заплахата от нашественическата армия на Изумрудената кралица.

Пасторалната красота наоколо вече не приповдигаше настроението му. Обзет от любопитство, той отиде до прага на колибата, вдигна ръка и почука три пъти.

Един познат глас, който не бе чувал от много, много време, но позна моментално, каза:

— Влез.

Пъг почти не повярва на сетивата си, щом бутна вратата и мигновено позна острия аромат на табак, при това един особено ароматен планински сорт от предхълмията на Кеш. Внушителен мъж в сива домашнотъкана роба седеше пред маса, върху която бе положена отворена книга. Сините му очи блещукаха над гъстата сива брада.

— Е, не си се променил много през всичките тези години, нали, Пъг?

— Кълган — прошепна Пъг. Нещо му подсказваше, че това пред него не е магическо подобие, не е творение на ума му, изградено по образа на някого, комуто вярва, а някак си старият му учител, мъртъв от повече от век, се е върнал в тази малка горска колиба, която толкова приличаше на онази, където се бяха срещнали за първи път.

Отдавна неизпитвани емоции връхлетяха Пъг и очите му се наляха със сълзи. Цял живот, изпълнен с невъзможни неща, не го бе подготвил за това да види отново първия си учител, човека, който бе взел едно осиротяло кухненско прислужниче и бе започнал обучението, превърнало Пъг в най-могъщия чародей на два свята.

Старецът се изправи с усмивка и посочи окаченото над огъня котле.

— Свали го, докато извадя чай. — И добави: — Имаме да обсъдим много неща, стари приятелю, и със съжаление трябва да кажа, че времето ни е малко.

За миг Пъг остана като вкопан в земята, докато се бореше с желанието да се втурне и да прегърне учителя си от детинство, или да го засипе с въпроси. После се усмихна, кимна и просто направи каквото го молеха.

Кълган се изкиска, докато слагаше чая да се запари.

— Виждам, че си не по-малко изненадан от мен.

— Много неща се случиха, откакто…

— Откакто умрях — подсказа му Кълган. — Да, впрочем, колко време е минало?

— Повече от век — каза Пъг.

— Хммм — замислено отрони учителят му. — Добре, продължавай.

Пъг се позабави. Накрая вдиша дълбоко и каза:

— Трябва ми помощ.

— Аха — рече Кълган.

Колибата не беше точно каквато я помнеше Пъг, но му бе трудно да определи дали това се дължи на несъвършена имитация, или на собствената му измамна памет.

— Къде сме? — попита той. — Това не е твоята колиба в гората южно от цитаделата на Крудий.

Кълган сви рамене.

— Не съм сигурен. Защото виждаш ли, Пъг, последният ми спомен е как лежа болен в Звезден пристан, а Мийчъм, както винаги, бди над мен като загрижена квачка, след като съм се сбогувал с теб. Възрастта тегнеше върху душата ми и бях уморен до дъното на съществото си. Твоята щедрост с жреците лечители бе оценена: не чувствах болка, но знаех, че времето ми е дошло. — Той направи пауза и по набръчканото му старческо лице премина объркване. — Затворих очи, после се случи това странно нещо… Докато се отнасях в мрака, се появи моментно… — Той сви рамене. — Не съм сигурен как да го опиша, но сякаш нещо по-студено от лед или камък проряза съществото ми, а после изведнъж изчезна. Болката се стопи, преди да я усетя, ала сред гаснещия ми живот впечатлението беше толкова ярко, че бе първото, което си спомних, когато, вместо да се възнеса в залите на Лимс-Крагма, се озовах тук. — Той посочи голямото легло в ъгъла на стаята. — Струва ми се, преди три-четири часа.

Вдигна котлето, наля чай на Пъг и на себе си, после махна към малка купичка с мед. Пъг поклати глава и Кълган продължи:

— Чувствах се прекрасно. Тук няма огледало, но подозирам, че в момента съм доста по-млад, отколкото когато умрях. — Засмя се. — Странно е да кажеш такова нещо, нали? Любимата ми роба бе сгъната в края на леглото. — Той подръпна плата. — Сандалите и тоягата ми също бяха тук. След като се облякох, се поразходих малко наоколо, опитах се да определя къде съм, дори виках, но никой не отговаряше. — Седна срещу Пъг и рече: — Когато се върнах, открих чудесна закуска и трябва да призная, че се наслаждавах на всяка хапка. — Посочи един малък каменен умивалник, в който имаше спретната купчинка съдове. — Нямам представа кой ми я е приготвил. Изпитвах слаба надежда, че може да е моят човек Мийчъм, но вече знаех, че не съм в Крудий. Това не е Мидкемия, нали?

Пъг поклати глава.

Кълган въздъхна.

— Знаех си. Чувствам се прекалено добре, Пъг. Нямам предвид в сравнение с мига на смъртта ми или дори с последните години от живота ми. Не съм се чувствал толкова жизнен от години и макар че устоях на изкушението да използвам изкуството си, подозирам, че то ще се окаже по-ефективно от очакванията ми.

Пъг се усмихна. Кълган притежаваше по-силна интуиция за скритата природа на магията от всички, които познаваше и бе познавал.

— В този свят има повишено ниво на енергията. Струва ми се, че се намираме в магическо селение, различно от Мидкемия. Подозирам, че ако изпробваш онзи твой номер с паленето на лулата с пламък от пръста си, може да изгориш тази колиба до основи.

Кълган се засмя и Пъг остана поразен колко му е липсвал този звук. Това осъзнаване бе последвано от горчиво-сладко жилване, защото бе уверен повече от всичко, че това гостуване на стария му учител ще е кратко. С натежал от емоции глас той каза:

— Загубих толкова много скъпи приятели и ти беше първият сред тях. Така се радвам да те видя отново.

Сините очи на Кълган се замъглиха. Той посегна и хвана за миг ръката на Пъг.

— Предполагам, че е невъзможно да ми опишеш накратко последните сто години.

Пъг се засмя.

— Е, значи по-късно, ако имаме време, може да поговорим какво е станало, след като умрях. Макар че да се събудя тук и да видя теб… — Той се взря за момент в Пъг, после се усмихна. — Малко по-побелял си от последния път, когато те видях; това не го очаквах. — Посегна разсеяно към кесийката, в която държеше лулата и табака, и откри, че липсва. — Ах — каза огорчено. — Не е идеално!

Пъг се усмихна.

— Колкото повече остарявам, толкова по-малко знам, Кълган.

— Винаги е така — отвърна сивобрадият старец. — И все пак пътищата ни едва ли са се пресекли случайно, а предполагам, че при дадените обстоятелства няма голям смисъл да си блъскаме главите защо сме тук. С какво се занимаваш в днешно време и каква помощ ти е нужна?

— Опитвам се да спася Мидкемия — отвърна Пъг, — а изглежда и голяма част от вселената заедно с нея. Обаче се намирам далеч от дома и нямам представа как да се върна там.

Кълган забарабани разсеяно с пръсти.

— Щях да мисля по-лесно, ако разполагах с лулата си.

Изведнъж на масата до него се появиха лулата му и кесийка табак.

И Пъг, и Кълган огледаха колибата.

— Наблюдават ни — отбеляза Кълган. Отвори нетърпеливо кесийката, подуши и рече доволно: — Точно какъвто трябва е!

Пъг загледа с неочаквана наслада как старият му учител напълни лулата, огледа се за свещ и видя една на полицата до огнището. Посегна и с махване на ръката я накара да прелети през стаята. Тя се удари в дланта му толкова силно, че Кълган трепна.

— Боли!

— Казах ти, че магията тук ще е… по-силна — рече Пъг.

Докато се навеждаше да вдигне свещта, Кълган каза:

— Радвам се, че се вслушах в съвета ти да не я запаля с пръст.

И двамата се засмяха.

Кълган запали лулата, смукна от нея, после издуха облак лютив дим.

— Ах! — Пуфна пак и каза: — Е, дай да караме по-бързо, защото подозирам, че времето ни заедно е ограничено.

Пъг се поколеба. В ума му се преплитаха толкова много неща, връщащи се чак до първата му среща с Ужаса, когато двамата с Томас търсеха Макрос Черния в края на Великото въстание. Той бързо отхвърли цялата ненужна информация и предаде накратко на Кълган всичко, което бе разбрал за различните сили в тази игра.

— От това, което знам, намирам за крайно вероятно, че нещо страшно унищожително се опитва да проникне в нашата вселена. — Описа набързо как бе открил света на дасатите, какво бе видял там, какво бе научил от Накор и Миранда за демонското селение и заключи: — Явно тази вселена или вселени са органично сплетени, но също като лукова глава имат много слоеве. Така че, предварително ти казвам, Кълган, имам много повече въпроси, отколкото отговори. Но знам, че от много години нещо се опитва да неутрализира заплахите за своя план както с груби, така и с деликатни средства, в мащаби, които отправят предизвикателство към човешкото разбиране, но всичко това е с една-едничка цел: да проникне в Мидкемия и или да я завладее, или да я унищожи. — Продължи разказа си с откриването на матрицата на Острова на змийските хора и капана, който явно го бе запокитил в този свят, където и да се намираше той.

В заключение каза:

— Отначало ние в Конклава предположихме, че зад всичко това стои Безименния, но логиката сочи, че лудостта му е непонятна, ако се опитва да осигури проникването на Ужаса в нашата вселена.

Кълган кимна.

— Само съм чувал за Ужаса в разни легенди, като някакво чудовищно по-голямо подобие на Чедата на пустотата. — Той поклати глава. — А от последните съм срещал само едно, плътеника, който отдели Томас от нас в Мак Мордайн Кадал. — Той потрепери престорено. — Онази твар бе достатъчно страшна. Трудно ми е да си представя на какво ли приличат Ужасите.

— Аз съм ги срещал, Кълган. Наистина са толкова лоши, колкото се страхуваш, че и отгоре. — Пъг говореше без ненужно перчене. — Това, което знаем, е, че Ужасите са навлизали в нашите селения и преди, но изглежда този път става дума за нещо много по-координирано и целенасочено. Не знаем колко Ужаса съществуват, нито откъде идват — освен че е някакво невъобразимо място в Пустотата, — нито каква е целта им. Но те идват. И карат пред себе си армия от демони.

— Един вид щурмови сили — вметна Кълган.

— Минаха години, докато осъзнаем, че демоните не идват по собствена воля. Или се опитват да избягат и да се скрият тук, или да ни завладеят по повеля на фалшиви господари… — Той сви рамене.

— Едно ще ти кажа — рече Кълган и въздъхна. — Иска ми се Тъли да беше тук. Той бе истинска съкровищница от познания по религиозни въпроси, свързани не само със собствения му орден. Навярно би могъл да отговори на това.

— На кое?

Кълган се вгледа замислено в Пъг.

— Легендата твърди, че когато демон влезе в нашия свят, без да е ограничен по някакъв начин — когато не е призован от човек и магически обвързан или когато призован демон се измъкне от обвързването си, — тогава противниково създание от по-висш порядък, което някои наричат ангел, се появява някъде в Мидкемия и тръгва да издирва този демон. Като се срещнат, двамата се бият и щом единият победи — Кълган плесна с ръце, — се неутрализират взаимно и се връщат в съответните си селения. Но след като толкова демони са навлезли непризовани в Мидкемия, къде са ангелските им противници?

— Дойдох да търся отговори, а ти ми даваш още един въпрос! — Пъг се засмя.

— Е, тогава довърши си разказа и ще видя дали не си пропуснал нещо.

Пъг му разказа накратко за Накор и Миранда, като пропусна имената им; Кълган бе срещнал за кратко Накор дни преди смъртта си, докато първата жена на Пъг, Катала, беше още жива. Освен това пропусна сложните обяснения за човешките спомени, вложени в демоните, като им приписа само ролята на неочаквани демонски съюзници. Като се има предвид, че демоните бяха използвани от Ужаса, мисълта за интелигентен демон, който се е съюзил с хората, не се стори чак толкова неправдоподобна на Кълган. Пъг завърши разказа си с пантатийския капан и Кълган се облегна в стола си.

Най-сетне каза въпросително:

— Синко? — Очите му се присвиха.

Пъг видя, че опитът му да не засяга тази част от историята се е провалил.

— Години след смъртта на Катала срещнах друга жена. Казваше се Миранда. Имахме двама сина. Тя и по-малкият, Калеб, бяха убити. — Не виждаше нужда да засяга темата за лудия некромант Лесо Варен, наричан още Сиди, и демоните, които бе призовал да му служат. — Магнус е по-големият. Истинско дете чудо.

— Дете чудо ли? — засмя се Кълган. — И на колко години е „детето“?

Пъг се видя принуден също да се засмее.

— Добре де, добре. Достатъчно е стар да бъде дядо, но за мен винаги ще си остане дете.

Кълган кимна.

— Както и ти за мен. И все пак — продължи той — ти беше натрупал забележителни сили и ми се струва логично да предположа, че след смъртта ми си продължил да усъвършенстваш магическото изкуство.

— Старая се. Но нямам представа как да се върна у дома.

— Опасявам се, че не мога да ти помогна в това — рече Кълган и се облегна в стола си, пафкайки с лулата. — Не съм съвсем сигурен защо съм тук. Каквато и сила да ме е грабнала от ръба на смъртта и да ме е довела на това време и място, сигурно си е имала причини, но аз не знам какви са. И все пак човек може да предполага, нали?

Пъг се усмихна.

— Все ме укоряваше, че си правя прибързани заключения.

— Вярно е, но ми се струва, че е имало много възможни избори кой да те посрещне тук, за да ти помогне, така че защо аз?

Пъг разпозна този тон: след отминаването на толкова поколения двамата отново бяха учител и ученик.

— От това може да бъде извлечен някакъв урок.

Кълган кимна.

— Като се има предвид колко далеч си стигнал, сериозно се съмнявам, че има нещо, което аз да знам, а ти — не. — Присвитите му очи приковаха Пъг с онзи поглед, който магьосникът бе опознал твърде добре, докато бе негов ученик. — Но е възможно да ти припомня нещо, което си забравил.

— Например?

Кълган издуха облаче дим.

— Точно там е въпросът. — Той махна към стаята. — Нямаше да имаме нужда от всичко това, ако бе нещо лесно за припомняне.

Побъбриха си още около час, а после Кълган изтръска лулата си в каменен пепелник, където можеше да я оставя, докато пуши, и да събира пепелта, за да я изхвърли по-късно. Облегна се с тежка въздишка.

— Наслаждавам се на това, Пъг, но в мен се прокрадва някакво мрачно предчувствие. Не е чувство на ужас, по-скоро на неизбежност. Каквато и сила да е грабнала тази малка частица от живота ми и да я е запазила за тази среща, се е погрижила да съм с буден ум и напълно владеещ способностите си, само че започва да ми става ясно, че времето ми изтича. Трябва да продължим беседата си по-оживено, Пъг.

— Нямам представа какво би трябвало да си спомня.

Кълган хвърли поглед през прозореца към гаснещата светлина навън.

— Хайде да се поразходим. Изглежда, иде прекрасна вечер и свежият въздух може да ми донесе онзи проблясък на гениалност, от който така отчаяно се нуждаем.

Излязоха от колибата и тръгнаха по пътеката към горната ливада.

— Аз се появих ето там — каза Пъг и посочи другия край на ливадата.

— Хммм — каза Кълган. — Да идем да погледнем, просто за в случай, че там има нещо, което си пропуснал при пристигането си.

Прекосиха ливадата и изведнъж Кълган спря и килна леко глава.

— Чу ли това?

— Кое? — попита Пъг. Долавяше само шумоленето на вятъра в клоните и някой горски звук от време на време: птича песен или движение на някакво животно в храстите.

След миг Кълган каза:

— Нищо. — Изглеждаше тъжен. — Няма нищо.

— Какво? — попита Пъг. — Нямаш вид като да е било нищо.

— Просто въображението на един старец, но ми се стори, че някой ме зове по име от много, много далеч. — Остави гласа си да притихне. — Стори ми се, че е Мийчъм. От всички, които оставих зад себе си… — Гласът му стихна съвсем.

— Били сте заедно много дълго — рече тихичко Пъг.

— Повече от четирийсет години. — Кълган погледна бившия си ученик. — Какво стана с него, след като умрях?

Пъг се опита да говори делово.

— Той напусна Звезден пристан. Не чухме нищо повече за него. Предположих, че спомените му са били просто прекалено болезнени.

Кълган кимна.

— Това изглежда съвсем в негов стил. Винаги се шегувах, че той трябва да умре пръв, защото аз ще го приема трезво, но той ще се вмъкне в някоя пещера като ранена мечка и ще чака да умре.

— Може и да не е нещо толкова мрачно — рече Пъг, изведнъж почувствал се гузен, че не е направил нищо повече, за да открие приятеля на Кълган. Той беше свободен служител, но през годините двамата се бяха превърнали в нещо много повече от господар и слуга, бяха изковали една от най-дълбоките връзки, които Пъг бе виждал. Навремето Пъг смяташе, че щом Мийчъм иска да си тръгне, няма право да го задържа. Но сега, след толкова години, се зачуди дали не е бил задължен към паметта на Кълган поне да бди над този човек.

Хвърли поглед към Кълган, видя изражението му и не за първи път изпита чувството, че старият му учител може да чете мислите му.

— Може и да не е нещо толкова мрачно — повтори той тихичко.

Кълган кимна, после каза безизразно:

— Да продължаваме.

Тишината, настъпила помежду им, подсилваше дълбоките, странно противоречиви емоции, които Пъг изпитваше, откакто срещна Кълган. Измъчваше го проклятието, че ще изгуби всички, които обича. По време на Войната на разлома беше загубил приятеля си от детинство скуайър Роланд, убит от разбойническа банда, докато се опитвал да защити стадо крави. Беше разбрал за смъртта му едва когато се върна от Келеуан, повече от десет години след началото на войната.

Оттогава бе загубил двете жени, които обичаше повече от всичко на света, и появата на демона в облика на Миранда бе отворила наново тази рана. Способността на Пъг да продължава да върши каквото е необходимо за опазването на този свят само прикриваше болката, отекваща като ехо от отминалите години. Същото беше и с трите деца, които бе надживял. Никой, освен може би синът му Магнус, никога нямаше да зърне дори намек за тази болка, която Пъг носеше в себе си всеки ден.

Смъртта на Кълган поне се дължеше на естествени причини, на обикновена тленност. Освен това той бе умрял, заобиколен от хора, които го обичаха. Но въпреки всичко сега, когато се озова в компанията на стария си наставник, Пъг преживяваше тази загуба наново.

Озърна се и изведнъж забеляза каква прекрасна гледка се разкрива отвъд ливадата, с величествената планинска верига отзад. Всичко това му напомни колко мимолетно нещо е животът и колко безразлична е вселената към живота на отделния човек. Почувства се дребен.

Закова се на място.

— Кълган, мисля, че разбирам.

Кълган спря и попита:

— Какво, Пъг?

— Перспектива — каза тихо Пъг. — Този свят е огромен, но е малка частица от далеч по-голяма вселена. Чувствам се смирен.

Кълган кимна. Сложи ръка на рамото на бившия си ученик.

— Размерите са нещо относително, Пъг, и е важно да го помниш. Но това не променя факта, че предизвикателството, пред което си изправен, изглежда нищожно в сравнение с тази необятност, за която говориш. — Присви очи в изражение, което Пъг бе виждал хиляди пъти и което означаваше, че стигат до същината на някой урок. — Но макар задачата пред теб да изглежда нищожна, реалните ѝ последици може съвсем да не са такива. — Той кимна. — Неведнъж съм ти преподавал урока за ключовия камък — онзи, който, ако бъде отстранен, може да накара цялата сграда да рухне върху главата ти. — Извади дългата си глинена лула и почука с нея по гърдите на Пъг. — Просто гледай да си отвън, когато го правиш. — И се засмя.

Пъг се опита да се наслади на веселия тон, но усещаше как мракът в него се сгъстява.

— Това, което ми се губи, са основите на магията.

— А може би не — рече Кълган. — Може да са само простите корени на дори най-сложната причинно-следствена връзка. Когато гледаш един хаотичен резултат, е лесно да пренебрегнеш възможността той да е започнал със съвсем простичка причина. Една искрица, прехвръкнала от тази лула, би могла да запали пожар, който да унищожи цялата гора — добави той, махвайки с ръка.

— А сред хаоса — продължи Кълган — е също толкова лесно да загубиш представа за множеството причини за някое събитие. Вземи например една буря, разразила се на Далечния бряг. От времето, когато бе момче, знаеш, че най-лошите бури не са единичните, а когато две се слеят: едната, идеща надолу по крайбрежието от ледения север, а другата носеща се от югозапад, където времето е топло и бурно. — Захапа лулата, сплете пръсти и изви двете си ръце, сякаш изстискваше парцал. — Обединени, двете стават много по-мощни от всяка поотделно. — Извади лулата от устата си и почука с дръжката ѝ Пъг по рамото. — Което ни връща на въпроса откъде започва всяка буря…

— Все още не разбирам — каза Пъг. — Но долавям някакъв смисъл.

— Говоря за основите на нещата, Пъг. Каква е природата на една буря?

— Не съм сигурен за какво ме питаш. Ами, буря е.

Кълган въздъхна.

— Това е от всичкото време, прекарано на Келеуан. Ако имаше талант за онова, което цураните наричат Нисша магия… — Той сви рамене. — Както и да е, ако беше изучавал магии за управление на времето…

Пъг си спомни един дълъг разговор, който бе водил с елфския тъкач на заклинания Темар.

— Равновесие — каза той и Кълган млъкна.

По лицето на стария му учител плъзна бавна усмивка.

— Равновесие ли? Продължавай.

— Бурите са най-крайните примери за стремежа на природата към равновесие. Има прекалено много енергия, събрана на едно място, и тя се опитва да… — Той поклати глава. — Сферата! Всичките различни енергийни нива. А оттам и трудността да се придвижваш между световете. Магията, нужна за оцеляване при по-ниски или по-високи нива.

Кълган кимна.

— Нямам представа за какво точно говориш, но ако предположенията ми са правилни, значи си на верен път.

— Ако стигнеш до място с по-високо ниво на енергията, като това тук… — Пъг описа кръг с ръка, за да обхване целия свят, — имаш нужда от защита, за да не поемаш енергията прекалено бързо, иначе ще изгориш от нея. Ако отидеш в свят с по-ниско ниво, цялото ти обкръжение изсмуква енергията от теб, както паяк изсмуква насекомо, попаднало в паяжината му.

— Ето на, схващаш — рече Кълган. — Предполагам, че това е първата ти подсказка. Всичко е свързано с енергийните нива на сферата… каквото и да представлява тя.

— Ах, Кълган — каза Пъг с тъжен смях. — Представа си нямаш…

Кълган го прекъсна:

— Чу ли това?

— Кое?

— Стори ми се, че чух… — Той млъкна, после каза: — Просто въображението на един старец. Да се връщаме. Добре ще ми дойде още една чаша горещ чай и още малко време в твоята компания, мой най-добри ученико.

Пъг се засмя.

— Аз съм единственият ти ученик! Още помня физиономиите на останалите майстори, когато ме обяви за свой чирак в деня на Подбора.

Кълган се изкикоти.

— Предполагам, може да се каже, че всичко онова е част от всичко това. План, който не сме избрали сами и в който сме само пионки.

Пъг кимна.

— Явно е тъй. По причини, които не са ми ясни, съм бил избран да водя този живот, да бъда оръдие на боговете в този конфликт.

— Това е загадка — рече Кълган, докато слизаше внимателно от една малка височинка на пътеката. Спря се за миг да пооправи робата си. — Ти беше, казвам го, без да те съдя, едно доста невзрачно хлапе. Помня, когато те донесоха в замъка, намерениче. Беше доста мило бебче. Казаха ни, че родителите ти били кухненска прислужница и странстващ войник и че майка ти те дала на един просещ монах от Ордена на Дала, който те донесъл при лорд Боррик. В теб определено не личеше нищо забележително до онази бурна нощ, когато дойде в горската ми колиба. — Поклати глава при спомена. — Щом седна пред онова ясновидско кълбо, изработено за мен от Алтафейн Карски, и без никакви усилия надзърна в кухнята на цитаделата Крудий… — Той цъкна с език. — Това беше забележително.

— Не си спомням да е било без усилия — каза Пъг с усмивка. — После здравата ме цепеше главата.

— Ти си майстор, Пъг. Знаеш колко забележително е някой да употреби магия просто ей така, без наставления и подготовка.

Пъг кимна.

Доближиха колибата и Кълган спря.

— Чу ли това? Беше Мийчъм!

Пъг се обърна, но не видя никого. На мястото, където само преди секунда бе стоял Кълган, сега имаше само празна пътека. Той осъзна, че това е била последната му среща с бившия му учител и няма да го зърне никога повече в този живот.

Обърна се да влезе в колибата, но пред него се възправяше само рядка гора, прорязана от животинската пътечка, на която стоеше. От колибата нямаше и помен. На нейно място се издигаше дебело дърво.

Внезапна промяна във въздушното налягане и лек пукот го накараха да се обърне пак. На мястото, където бе стоял Кълган, във въздуха висеше нов вихър. Пъг се поколеба само за миг, зачуден каква ли е силата, която го води, и към каква цел, но реши, че това са безполезни разсъждения и губене на време.

Пое си дъх и скочи във вихъра.

4.

Към дома

Мартин дръпна юздите на коня си.

Следващият го ескорт също спря, щом стигна билото на хълма. Отляво имаше изоставено укрепление, което Мартин бе видял да гори само преди няколко месеца, запалено по заповед на брат му, за да не даде на кешийците възможност да го използват. По-надолу по пътя се виждаха далечните стени на град Илит.

— Съвсем мирно изглежда, ваше височество — отбеляза сержант Оукс. Върлинестият червенокос командир на ескорта бе водач на един от най-добрите, доказани в битка патрули на принц Едуард. Кеш може и да спазваше условията на примирието, но до доверието между страните още бе далеч. А на него не му се искаше да дава обяснения на принц Едуард защо двама от тримата останали братя Кондуин вече не са сред живите.

Продължиха по пътя. Градските стражи ги забелязаха много преди да стигнат до югоизточната порта. Тъй като отрядът носеше табардите на Крондор, а и прекратяването на враждебните действия се спазваше вече няколко седмици, вратата се отвори и Мартин бе посрещнат от познато лице.

— Капитан Болтън — каза Мартин с изненада и донякъде с удоволствие. При първата им среща Болтън беше дразнещ и досаден младеж, който прикриваше с кавгаджийство дълбокия си страх да не изглежда глупак. Под наставничеството на Мартин се бе превърнал в компетентен офицер, горящ от желание да даде най-доброто от себе си. Дори бе започнал да показва някакъв военен талант и известна храброст преди примирието.

Мартин и Брендан слязоха от конете и стиснаха ръката на Болтън.

— Какви вести носите? — попита капитанът.

Преди да успее да отговори, Мартин бе отхвърлен половин крачка назад, понеже лейди Бетани от Карс се метна на врата му и го прегърна толкова силно, че му стана трудно да диша. Сержант Оукс и капитан Болтън си размениха погледи, в които се криеше едва сдържано веселие, а Брендан се засмя високо. Мартин също я прегърна силно за миг, а после успя да изпъшка:

— Дай ми малко въздух, Бет.

Тя охлаби хватката си, целуна го и каза:

— Толкова ми липсваше! Нямаше те прекалено дълго! — Носеше кожени панталони, ленена риза и кожена жилетка на стрелец, каквато бе започнала да облича на стената, където Мартин я бе видял за последен път. Косата ѝ бе събрана на практичен кок зад главата. Дори и без обичайните червила и пудри, бижута и скъпи одежди на придворните дами той никога не бе виждал нещо толкова красиво.

Мартин кимна.

— Ще ти обясня всичко, като останем насаме. — После се усмихна и прошепна нещо в ухото ѝ.

Тя го изгледа невярващо и от очите ѝ рукнаха радостни сълзи.

— Наистина ли?

— Наистина! — отвърна Мартин с усмивка. После се обърна към Болтън и каза: — Трябва да обсъдим доста неща. — Махна към дома на кмета, който бе служил за команден щаб по време на щурма на града от кешийските сили. — Ще ти съобщя всички вести от Изтока, щом седнем на масата. Какво е положението тук?

— По-добро, отколкото при заминаването ви — рече Болтън, нареди на хората си да се погрижат за настаняването на ескорта и тръгнаха.

Мартин даде знак на сержант Оукс да ги придружи, а Брендан каза:

— Ще проверя как ще ги настанят и ще дойда при вас.

Докато крачеха към къщата на кмета — Бетани се бе вкопчила в ръката на Мартин, — Болтън описа положението и завърши с думите:

— Накратко, те се държат зад линията, минаваща по билата на хълмовете на северозапад, и някаква въображаема линия между Свободните градове и Ябон. — Тръсна глава, като че ли бе малко объркан. — Стоят кротко и сякаш са доволни да не правят нищо. Изобщо, оказват се много сговорчиви съседи. Миналата седмица ни пратиха вест, че разузнавателните им отряди са забелязали нещо като голяма група Тъмни братя, насочващи се на юг към по-малките дивечови пътеки… — погледна Мартин, като че ли чакаше да го поправят, — през билата към Сиви кули и надолу към Зеленото лоно.

— Мартин просто кимна. — Предупреждаваха ни за възможни набези.

— Това е съвсем добросъседско — отбеляза Мартин.

Болтън изглеждаше малко смутен.

— Освен това има нещо като, хм, мисля, бихте могли да го наречете „неофициална търговия“ през граничната линия.

Мартин се развесели.

— Кешийски токи за колани?

— Как познахте?

— Това става от години по южния фронт. — Той хвърли поглед към сержант Оукс.

— Сър — каза ветеранът. — По-елитните единици на Кеш, като Леопардовата гвардия например, получават доста красиво снаряжение. Имат тези токи от бронз и емайл. — Вдигна ръце и оформи с пръстите си правоъгълник около три на пет сантиметра. — Наистина хубави вещи, с леопардова глава. Струват доста злато на пазара. Между техните сержанти върви една шегичка: че рано или късно всеки губи по някоя тока, обикновено след продължителен лош късмет в хазарта или след като е срещнал особено красива курва.

— Хвърли поглед към Бетани и промърмори: — Простете, милейди.

Бетани само му се усмихна.

— Предполагам, че тук горе те са нещо ново — рече Болтън, докато свиваха зад един ъгъл. — Но е малко странно, защото освен това получаваме доклади, че някои товари с провизии, насочени насам, се отклоняват към кешийците. — Хвърли поглед към Мартин да види дали не е допуснал някаква грешка.

— Не можеш да направиш кой знае какво по този въпрос — увери го Мартин. — Освен да пратиш патрули, които да кръстосват всеки път и пътечка на север и на запад оттук, а това не е особено практично. — Замълча за малко, после каза: — В сегашното положение трябва да приемаме с радост всичко, което понижава напрежението по границата. Ще ти кажа повече по въпроса, когато останем насаме, но засега можеш да смяташ, че си се справил похвално със задълженията си.

Болтън изглеждаше видимо облекчен.

В къщата на кмета Мартин бе посрещнат от кметската дъщеря Лили.

— Не можем да ви предложим кой знае какво гостоприемство — каза тя весело.

Щом влезе в стаята за съвещания, където той, брат му и Болтън се бяха срещали толкова често, за да обсъдят отбраната на града, Мартин почувства внезапна умора. Бетани му беше липсвала във всеки момент, докато се намираше далеч от нея, но той бе успял да се поддържа зает и да скъта копнежа дълбоко в себе си. Сега тя бе до него, обаче дългът му повеляваше да потегли веднага щом конете отпочинат и бъде определен ясен път към Сиви кули.

— Каквото и да предложиш, все е добре, Лили — въздъхна Мартин.

— Постна яхния и топъл хляб — рече весело Лили и се отправи към кухнята.

— Има само вода — каза Болтън, докато сядаше срещу Мартин и Бетани. — Никакъв ейл не пристига нито от Камен връх, нито от Сиви кули, а от крайбрежието не сме получили нито една доставка след края на вражеските действия. Очаквам това да се промени в скоро време. Кръчмите и хановете се оправят както могат. Някои от местните питиета… — Той направи гримаса. — Няма да те убият, но биха могли.

Мартин се засмя и каза:

— Вода е добре.

— После гореща баня — обади се Бетани, като сбърчи нос, — и малко почивка.

Оукс и Болтън си размениха бързи погледи, но не казаха нито дума.

— Лили — каза Мартин, когато момичето се върна с голяма купа, пълна с гореща яхния. — Къде е кметът?

— Обикаля насам-натам, проверява далечните ферми, за да види кой е още тук, кой какво е скрил, опитва се да задвижи отново търговията и да осигури приток на храна в града. Нещата се оправят, но в момента живеем на запаси, които обикновено са предназначени за зимата. На хората им дойде до гуша от рибена чорба и варени картофи и с радост биха посрещнали някоя малка промяна. Едва когато стоките спрат да пристигат, човек осъзнава колко от онова, което е смятал за даденост, всъщност идва от много далеч. Плодовете от Квег например и още по от юг. Не съм хапвала свестен плод от месеци — добави тя с копнеж.

После пак отиде в кухнята, а Болтън каза:

— Доста хаос имаше, след като си тръгнахте, ваше височество. Кметът и някои от по-влиятелните търговци заминаха на север да видят дали не могат да организират нещо като временно правителство, докато благородниците ги няма. Да наемат местни момчета да вършат работата на жандармерия, така че фермерите да са склонни да рискуват да докарат стоката си в града.

Лили се върна с купички, поднос с топъл хляб, гърненце масло и лъжици.

Точно в този миг пристигна Брендан. Надуши яхнията и възкликна:

— Идеално! Умирам от глад. — И широко ухилен добави: — Здравей, Лили!

Тя го млясна игриво по бузата и той се настани на масата. Щом тримата прегладнели пътешественици започнаха да се хранят, Мартин погледна Джордж и попита:

— Какво друго?

Болтън бързо продължи със сбития си доклад:

— Кешийският командир, с когото си имахме работа, и Леопардовата му гвардия бяха изтеглени — или отзовани, или преместени някъде другаде по Далечния бряг. Човекът, когото оставиха да командва, е нещо като… Не съм сигурен как да го нарека. Той използва титлата „премиер“, каквото и да означава това.

— Наистина ли? — каза Мартин. — Значи е военен губернатор, не войник.

— Впечатлена съм — промърмори Бетани.

— Докато вие с Брендан ходехте да стреляте по разни неща, аз учех. — Той пак се обърна към Болтън. — Какво е разположението на частите им?

— Останала е предимно нередовна войска, но и достатъчно ветерани от воините псета, така че ако си мислите за повторно отвоюване на Крудий, по-добре изчакайте армиите на Запада да се върнат.

Мартин поклати глава.

— Боя се, че ще трябвала чакаме дълго. Всички са на лагер в Полята на Албалин.

Болтън и Оукс се спогледаха, но нито един от двамата не продума, накрая старият сержант каза:

— Чухме разни слухове.

— Сигурен съм в това — отвърна Мартин.

— Не са слухове — добави Брендан. — Там се е разположил на лагер принц Едуард.

Болтън изчака и когато Мартин не каза нищо повече, рече:

— Ами, имахме няколко случая на войници, отклонили се от Крудий… командире?

Мартин се усмихна. Болтън чакаше от него да му разясни ситуацията. В смисъл — дали поема отново командването и какъв е настоящият му ранг.

— По нареждане на лорд Джеймс Риланонски понастоящем съм „ваше височество“, тъй като по някаква причина още ме смятат за кралска особа; но в интерес на здравия разсъдък на всички ни, Мартин ще свърши работа. Ти ще останеш командир тук, Джордж. Всъщност, мисля, спокойно може да се каже, че капитанският ти чин вече не е временен. Освен това ще се възползвам от кралските си прерогативи, за да ти дам военна власт в цял Ябон, за в случай че някой от Ламът или град Ябон си позволи да те разпитва.

— Защо пък някой ще ме разпитва?

— Имаш да учиш още много за политиката, Джордж — каза ухилено Брендан.

Мартин се опита да потисне една прозявка.

— Сега, когато имаме примирие, се намираме в преходен период, а от хаоса се раждат възможности. Готов съм да се обзаложа с теб на един златен суверен, че когато бащата на Лили се върне, ще докладва, че някой от Севера със самозвана титла и свита от опърпани стражи се е нарекъл барон на еди-какво си или граф на еди-що си, или пък след седмица-две ще цъфне някой друг с претенции за тази или онази привилегия, и като види възрастта ти, ще се опита да те сплаши, за да приемаш заповедите му.

— Измамници, шарлатани, дребни благородници с амбиции, за когото и да става въпрос, чувствай се свободен да ги хвърлиш в тъмницата и да чакаш, докато се върне някой от лагера на принц Едуард. — Той пак се опита да потисне една прозявка. — Аз трябва да отида в планините и да проуча нещо за херцог Джеймс и който там се окаже следващият крал. Така че, след като хората ми си отпочинат, имам да подкупя един кешийски премиер, да си намеря водач и да поразузная в някои затънтени местности. Но засега ми трябва баня и малко сън. — Мартин се надигна така, сякаш ставите му бяха сто години по-стари от него, и каза: — Ако имаш нужда от мен, не се колебай да ме събудиш.

Сержант Оукс отговори нещо в смисъл, че освен ако градът не гори, Мартин ще бъде оставен да спи до сутринта.

Брендан каза:

— Аз ще се настаня при войниците. — Опита се да изглежда сериозен, но едва скриваше веселието си; обикновено делеше покоите на брат си, но подозираше, че младите влюбени може да имат нужда от усамотение.

Мартин последва Бетани в стаята, където по-рано бяха живели двамата с Брендан, и откри вана от мед и порцелан с ноктести крака, поставена по средата на помещението. Беше пълна с гореща вода, от която се вдигаше пара. Мартин изгледа въпросително Бетани.

— Открихме я в старата цитадела и Лили убеди Джордж да я свали тук, за да не ни се налага да използваме онзи стар дървен ужас, който баща ѝ пазеше толкова дълго.

— Малките удоволствия са дар във времена като тези — отбеляза Мартин, докато се събличаше.

Бетани сбърчи нос, събра дрехите му и ги хвърли пред вратата.

— Да те почистим едва ли е удоволствие. Ти определено смърдиш.

— Цяла седмица усърдна езда. — С доволна въздишка той се отпусна в горещата вода, облегна се и бавно се плъзна по гладкия порцелан, докато главата му не се потопи изцяло във водата, после се надигна отново с мокра коса. Веднага усети как пръстите на Бетани насапунисват косата му с кремообразното вещество, което тя използваше. То ухаеше на цветя, но Мартин бе прекалено уморен, за да се оплаква. Освен това наистина миришеше по-добре от обичайните твърди сапуни, с които баща му бе заредил Крудий и които се състояха от луга, лой или мас, пепел и някакъв опит за аромат, какъвто е имал подръка сапунджията. Бащата на Лили сигурно бе купил този ароматен сапун преди войната от някой от по-изтънчените сапунджии в Квег.

Мартин затвори очи и остави топлината да се просмуче в костите му; мислеше си, че каквото и друго да се говори за квеганците, те знаят как да правят луксозни стоки: копринени одежди, съперничещи на най-добрите в Кеш, вина, равни на най-добрите в Крондор, несравними бижута и обработени скъпоценни камъни. Мислите му се отнесоха сякаш само за миг, докато не усети как Бетани го побутна леко и прошепна в ухото му:

— Никакви такива. Отиваш в леглото да си починеш малко.

Той замига и осъзна, че е бил задрямал. Водата вече бе охладняла.

— Бях си наумила да се пъхна при теб — прошепна тя в ухото му, — но ти си се отнесъл по-далеч, отколкото си мислех в кухнята.

Той се ухили.

— Току-виж те изненадам.

— Хайде в леглото и може би ще разберем, но първо сън! — Тя му подаде кърпата и добави загрижено: — Няма да останеш тук, така ли?

— Имам си заповеди — каза той, докато се бършеше. — При тези гадости, които се заформят на изток, лорд Джеймс отчаяно иска да знае точно с какво си имаме работа, а доколкото можем да заключим от лудостта на последната война, който и да стои зад това безсмислено кръвопролитие, иска основната част от армиите на Кралството да са възможно най-далеч от Сиви кули. Така че именно там трябва да се поразровя.

Бетани му хвърли една широка нощна риза, която най-вероятно принадлежеше на бащата на Лили, и каза:

— Наспи се. Ако се събудиш за вечеря, добре, но иначе ще те оставя да спиш.

— Не ме оставяй да спя цяла нощ.

Тя дойде и приседна на края на леглото.

— Колкото и да ми липсваше, скъпи, мисля, че в момента се нуждаеш най-вече от почивка.

Бетани не разбра в кой точно миг е заспал Мартин, но докато довърши изречението си, той вече спеше дълбоко. Тя поклати глава, разкъсвана между желанието да се пъхне при него под чаршафите и да го остави да почива, но накрая остави предпазливостта да надделее над копнежа. Той имаше нужда от всеки възможен отдих по време на пребиваването си в Илит. Утре без съмнение щеше да е далеч, поел по задача на Короната, и би било по-добре да разполага с целия си ум и съобразителност.

Тъкмо понечи да стане, когато Мартин посегна, сграбчи я за колана и я дръпна в леглото. Тя писна изненадано. Ръцете му се увиха около нея и той прошепна в ухото ѝ:

— Не съм чак толкова уморен.

На следващата сутрин Мартин слезе на закуска ободрен, макар и не съвсем отпочинал. Зарадва се да види, че кметът се е върнал, и бързо го разпита за обстановката северно от Илит. Капитан Болтън и сержант Оукс също бяха на масата.

— Много се радвам да видя колко добре сте се справили всички, откакто си тръгнах.

— Опитваме се — рече кметът. — Риболовът е приемлив, като се има предвид докъде навлизат лодките в морето — във водите все още има много военни кораби, — но без всички онези хора, които избягаха при пристигането на кешийците, нямаме толкова гърла за хранене, колкото преди войната. — Млъкна за секунда и Мартин осъзна, че той мисли и за загиналите. — И все пак — добави кметът весело — вече виждаме фермерска продукция да пристига в града. По-високите цени изкушават фермерите, на които по-рано не им се рискуваше да се отдалечават от дома при водещите се боеве. И макар че продукцията не е от най-високо качество, пак стига.

— Някои от градските жени имат зеленчукови градини — намеси се Лили. — И вместо просто да складират зеленчуците за следващата зима, ги продават на пазара в шестък.

— Оправяме се — каза кметът.

— Е, ако мирът продължи, нещата ще се върнат към нормалното, поне в Ябон — отбеляза Мартин.

— Ами Далечния бряг? — попита кметът.

— Не знаем. Граф Робърт… — той хвърли поглед към Бетани, чието лице помрачня при споменаването на баща ѝ — и другите западни лордове са с принц Едуард. Докато не бъде избран новият крал, не вярвам някой от тях да се върне. Казаха ми, че Карс и Тулан са устояли, когато Крудий падна, така че можем да се надяваме, че още се държат, макар контактите ни с тях да са прекъснати.

— Дано да сте прав — рече капитан Болтън.

Мартин помълча малко, после попита:

— Ами разположението на кешийците по този фронт?

Болтън стана от масата и се върна с карта.

— Окопали са се по една линия оттук… — посочи дивечова пътечка в гората южно от пътя към Крудий — дотук: просто прекарайте линия на север и юг от барикадата им на възвишението. — Пръстът му се спря на друга точка, на миля северно от пътя. — Мисля, че е само за показ, сякаш се опасяват, че можем да предприемем някоя офанзива към Крудий. И макар че патрулират, не влагат особени усилия.

— Защо мислиш така? — попита сержант Оукс.

— Пращат един патрул на юг сутрин и той се връща до обяд. Следобед пращат същия патрул на север и той се връща до смрачаване. — Болтън се засмя. — Можем да ги видим от западната стена. Станали са толкова предсказуеми, че хората ми вече залагат кои кешийци ще бъдат пратени да патрулират. Убедени са, че това е нещо като наказание, защото избраниците изглеждат или посърнали, или ядосани, когато ги посочат. Моите момчета даже са им измислили имена. Шишко, Оклюмалия, Гръмотевичните черва…

— Гръмотевичните черва ли? — попита Мартин.

Болтън се ухили.

— Явно пърди толкова силно, че се чува чак на стената.

— А стига бе! Ами че това е четвърт миля!

Оукс не изглеждаше убеден.

— За имената не знам, но войниците умеят да разгадават настроенията на други войници. Щом пращат хората си на патрул като наказание, капитанът е прав — правят го само за показ.

Мартин се замисли върху това и каза:

— Лорд Джеймс и внукът му ми дадоха указания да пипам деликатно, да бутна някой дискретен подкуп, за да прекарам малък отряд през границата с извинението, че трябва да се върна в Крудий да си взема някакви семейни реликви, като че ли там може да е останало нещо неограбено. Винаги съм смятал, че по-добрият подход би бил кешийците изобщо да не разберат, че сме пресекли границата.

— Това би трябвало да е достатъчно лесно, ако си внимателен, Мартин — рече Болтън. — Ако се промъкнеш нощем покрай брега към Свободните градове, малко встрани от първия кешийски пост на пътя към Натал, спотаиш се за през деня, а после поемеш към гората и намериш някоя животинска пътека… — Той сви рамене.

— Мисля, че имам по-добра идея — каза Мартин. — Колко далеч зад линиите им стига онзи стар таен проход от замъка?

— Всъщност само на няколко десетки крачки — отвърна Болтън. — Ужасно е близо до кешийците, Мартин.

— Но ако излезем, след като последният им патрул за деня се е върнал в лагера им, и сме достатъчно тихи, бихме могли да заобиколим лагера и по изгрев-слънце да сме на половината път до планините.

— Ако елфите ви позволят да се доближите толкова — отбеляза Болтън. — До нас стигна слух, че един кешийски патрул се приближил прекалено много до града им и бил избит. Не знам доколко е вярно. Чухме го от един бежанец от Валинор, горе в предпланините. Той и семейството му успели да се измъкнат, когато кешийците свили на юг към Хуш. По думите му, преди да си тръгнат, те пратили патрул нагоре към Сиви кули и малцина от него се върнали. Хората от града чули кешийски войници да се оплакват от решенията на командира си, преди да заминат за Хуш. — Погледна Мартин и добави: — Но това си е вашата мисия, ваше височество, и планът ви е дързък. — Усмихна се. — Радвам се, че вие ще се катерите по тези камънаци, а не аз.

— Ти ще си имаш достатъчно грижи на главата в близко време, Джордж. Подозирам, че ще минат няколко месеца, преди ябонският херцог или някой от васалите му да се върнат. Така че на теб се пада да командваш каквото е останало от военните сили на цял Ябон.

— Не че е останало кой знае колко — отбеляза Болтън. — Едва успявам да събера прилично голям патрул веднъж седмично, за да отида до Ламът. Само от Ламът получаваме вести за Ябон. Хадатските племена в северните предпланини поддържат там относителен мир: те не са никак благосклонни към отстъпниците, които търгуват с Братството на Тъмния път, но разбойничеството по пътищата на юг оттук започва да се превръща в проблем.

— Ще видим какво можем да направим, като се върна — каза Мартин.

— Нали няма да вземете всички момчета — обади се Оукс. — Бихме могли да пратим малък патрул до Ябон и обратно. Ей така, колкото да ни видят.

Мартин се зае да преценява наум.

— Ловувал съм в тези планини от момче.

Тихо прочистване на гърлото откъм Бетани му подсказа какво мисли тя по въпроса предвид какъв ужасен стрелец с лък е той.

— Наистина съм ловувал в Сиви кули от страната на Крудий цял живот. — Той се обърна към Оукс. — Не ѝ обръщай внимание.

— Не обръщам внимание на дамата, ваше височество — рече Оукс; стоическото му изражение едва прикриваше веселието му.

— Няма да взема никого от твоите хора, Оукс. Те са добри войници, но им липсва планинско обучение. — Мартин се обърна към Болтън. — Дай ми четирима от най-добрите си ловци или следотърсачи, Джордж. Искам момчета, които умеят да се движат тихо през гората.

Болтън кимна и се изправи.

— Най-добре да потеглим тази вечер по залез-слънце.

Изражението на Бетани подсказваше, че не е доволна, но тя не каза нищо.

Мартин продължи:

— Предложението беше да подкупя кешийците, за да се промъкна през линиите им, но предпочитам колкото се може по-малко хора да знаят какво правим. Този тунел от старата цитадела излиза в тила им.

— Да, но съвсем близо — отбеляза Болтън.

— И ако се измъкнем, след като последният им патрул тръгне обратно към лагера край пътя…?

— Това предполага, че са небрежни и не са оставили часовои по протежение на линията, ваше височество — каза сержант Оукс.

— Те са се поотпуснали — вметна капитан Болтън. — Доколкото мога да преценя, са отегчени и чакат заповеди.

— За какво? — зачуди се на глас Мартин.

Болтън сви рамене.

— Боговете знаят, ваше височество. Не и аз. Във всичко това няма никакъв смисъл.

Мартин обясни накратко какво бе казал лорд Джеймс за безсмислието на тази война.

Когато свърши, Болтън кимна.

— Е, ако целта на упражнението е била да потопи региона в пълен хаос, успели са. От Ябон до Ламът едва ли ще се съберат и петстотин души, които могат да бъдат наречени бойци. Предимно възрастни ветерани и момчета, малко градски доброволчески отряди, които не са се стекли под знамената на ябонския херцог, и малкият ни гарнизон тук, а както вече ви казах, едва успявам да спретна приличен патрул. Нашите момчета или наблюдават кешийците, или се готвят да ескортират фермерите до града, когато кметът каже, че времето е дошло. Кешийците също са изтеглили основните си сили. След този „премиер“ най-високият по чин войник, който съм виждал на барикадата, като съм минавал наблизо, изглежда, е някакъв сержант от нередовните. — Болтън издиша бавно. — Дано не ме сметнете за самонадеян, ваше височество, но мисля, че с вашия отряд и тукашния гарнизон вероятно бихме могли да пометем онази линия по билото.

Мартин кимна.

— Без съмнение, но с каква цел? — Той погледна картата, сякаш се опитваше да види нещо, което е пропуснал, и заговори почти на себе си. — Може би ще успеем да си върнем Крудий, ако ги ударим бързо и мощно и те не са изградили наново онова, което унищожих при изтеглянето си. Само че… — Той огледа другите. — В момента земите ни са населени с кешийци, повечето от които, подозирам, не говорят езика на Кралството. Какво да правим — да отидем, да ги приветстваме като нови поданици и да им разясним кога ще бъдат пуснати данъчните списъци и къде да се съберат, за да отдадат дължимото на новия си господар? Ако постигнем истински мир с Кеш, ще минат години, преди в действителност да владеем нещо на север от Карс. Бихме могли да презаселим цитаделата на Крудий и гарнизона в Джонрил, но освен това… Дядо ми така и не възстанови стария гарнизон в Баран. — Той поклати бавно глава. — Дори да успеем да удържим Крудий и Джонрил, опасявам се, че всичко на север от Карс ще остане диво като Северните земи години наред.

Огледа лицата около себе си и се усмихна.

— Друг път ще се тревожим за връщането на старите си територии. В момента трябва да разберем какво става в тези планини, а мисля, че най-добрият ни шанс да стигнем бързо там горе е да излезем от старата цитадела, да прекосим пътя зад кешийската линия и да хванем старата пътека по Западния ръб.

Изправи се.

— Ще се отправим към старата крепост и ще си починем там. След последния им вечерен патрул ще излезем през тунела, ще пресечем западния път и ще навлезем в хълмовете. До полунощ ще сме достатъчно високо над тяхната позиция, за да не разберат изобщо, че сме минали.

Бетани погледна Мартин и попита:

— И…?

Мартин се усмихна.

— Оукс, оставям те тук като заместник на капитан Болтън. Джордж, намери момчетата, които ми трябват, и ги прати до един час в старата крепост.

Бетани се усмихна, обърна се и тръгна към стълбите, без да каже нищо повече. Мартин се престори, че не забелязва, докато изчакваше да мине уместното, по негова преценка, време; после Болтън каза:

— Извинете, ваше височество, но вероятно ще ни отнеме два часа да организираме отряда.

— Два — два — каза Мартин и се отправи подир Бетани. — Щом трябва.

И забърза нагоре по задното стълбище. Болтън и Оукс едва потиснаха смеха си.

5.

Е’бар

Мартин даде знак.

Четиримата ловци зад него спряха. Преди два часа бяха заобиколили кешийската блокада на пътя между Илит и Крудий. С лекота се бяха добрали западно от тази точка и бързо навлязоха в предпланините на Сиви кули още преди слънцето да е изгряло. Планът на Мартин да прекосят Кралския път и да стигнат високо в планините до полунощ мина без засечка. Там устроиха лагер, без да палят огън, и си почиваха до изгрев-слънце. Сега вече вървяха половин ден и Мартин усещаше, че нещо не е наред.

Вслуша се в тихите звуци някъде зад тях и даде знак на четиримата ловци от Илит да се скрият от двете страни на пътеката. Той самият тръгна колкото се може по-тихо обратно. Наближаваше пладне, така че около пътеката нямаше много сенки. Дърветата тук не растяха особено нагъсто, но няколко храсталака и няколко дебели дънера, разположени един до друг, му осигуриха прикритие.

Беше изминал може би петдесетина крачки назад, когато един познат глас каза:

— Ако бях кешийски убиец, вече щеше да си мъртъв, скъпи.

Мартин се обърна бавно и възкликна раздразнено:

— Бет?

Тя излезе иззад един дънер.

— Поздравления, задето ме чу. Вече не очаквах да го направиш, защото ви застигнах два часа след като подминахте блокадата.

Мартин още бе уморен и вече усещаше тежестта на водачеството. Чувстваше, че малко му остава да изпадне в ярост от неподчинението на жената, която обичаше. Сякаш прочела мислите му, тя каза тихо:

— Преди да се направиш на глупак, чуй ме. Не искаш тези момчета от Илит да си мислят, че не можеш да излезеш на глава с една жена, нали? Особено когато подчинението може да се окаже разликата между успеха в тази мисия и смърт. Знам, че приемаш задълженията си много на сериозно, Мартин, но понякога ще трябва да се вслушваш в мен. Наистина нямах намерение да те излагам.

— Тогава защо ме поставяш в такова положение, Бет? — изсъска той през зъби.

— Защото те обичам, макар понякога да си пълен идиот. — Тя сложи ръка на рамото му. — От вас петимата ти си единственият, който е ходил от западната страна на Сиви кули. Тези момчета може да са умели ловци и следотърсачи, но това за тях е нова територия. Почти сигурно е, че ти си най-лошият стрелец и ловец в групата. Не притежаваш и една десета от моите знания и умения. Докато ти изучаваше история и езици, ние с баща ми ловувахме от Тъмните проливи чак до Елвандар.

Мартин знаеше, че последното е преувеличение, но не голямо, затова не каза нищо.

Тя пристъпи по-близо.

— Мартин, обичам те с цялото си сърце, но ако мога да те предпазя от опасност, ще го направя, независимо какви заповеди си мислиш, че трябва да следвам. Е, разбрахме ли се?

— Бет… — Тонът му не оставяше никакво съмнение, че в дадения момент разбирателство няма; има само един млад мъж, който се чувства предаден и смутен.

Тя го прекъсна.

— Първо: защо си избрал тази пътека?

Той премигна, като че ли не разбираше въпроса.

— Защото ни води нагоре към върховете, към мястото, където Звездните елфи са построили своя град.

— А смяташ, че разбираш от история?

— Какво? — попита той.

— Цуранското нашествие. Без съмнение си изучавал картите.

— Разбира се, че съм… — Гласът му секна и гневът му се стопи, щом осъзна какво му казва Бет. — Това е пътеката по хребета, фалшивата пътека, нали?

Бетани кимна.

— Свършва пет мили по-нататък при непроходима пропаст. Ето защо и благородниците на Кралството, и наталийските щурмоваци са я оставили без охрана. На теб ти трябва пътеката на половин миля надолу по склона.

— Благодаря, но можеше да ми го напомниш още в Илит — каза той. Чувстваше се пълен глупак.

— Просто щеше да се заблудиш някъде другаде. Предстоят ни много дни път, любими, а кой знае какво ни чака, колкото повече се доближаваме до онези елфи? Брендан или аз бихме удвоили шансовете ти за оцеляване и признай, че аз съм по-добър избор от Брендан — обикаляла съм повече по тези пътеки и стрелям по-добре.

Накрая Мартин се предаде и ѝ даде знак да го последва. Подсвирна и четиримата ловци от Илит се показаха от прикритията си.

— Това са Том, Джак, Уил и Едгар. Лейди Бетани от Карс.

Том и Джак бяха братя, съответно на четиринайсет и петнайсет. При пристигането на кешийците в Ябон бяха прекалено млади да се бият, но сега горяха от желание да дадат своя принос. Уил изглеждаше над петдесетгодишен, с побеляла коса и нездрав жълтеникав оттенък на кожата, ала очите му бяха остри и съсредоточени. Едгар бе набит мъж с плешиво теме, сива брада, тъмни очи и рамене на борец. Всички държаха лъкове и се движеха като опитни ловци. Том и Джак се спогледаха, но никой не каза нищо.

— Тя ще ни води — каза им Мартин. — Да тръгваме.

— Ако не ме лъже паметта — каза Бет, — тук има едно пресъхнало поточе, по което можем да се спуснем надолу по склона до другата пътека. — Говореше така, сякаш това е бил избраният маршрут, и никой не обели и дума. Четиримата ябонски ловци може да не познаваха достатъчно младия принц, за да са съвсем сигурни, но бяха убедени, че не е в настроение за въпроси.

Бет потегли с умерена крачка и останалите я последваха в нишка.

Дните минаваха спокойно. Тази част от Сиви кули се намираше под границата, до която растяха дървета, но все пак бе достатъчно високо, та растителността да не е много гъста и следователно по-лесно проходима. Също така ги правеше по-лесни за забелязване, ако не внимават, но Бетани се оказа умела в избирането на маршрут.

След пет дни път Мартин още се мъчеше да излекува наранената си гордост, но болката отслабваше, защото бе принуден да признае, че логиката на Бетани се оправдава от лекотата, с която тя водеше групата. На няколко пъти ги преведе през трудни места, които биха го смутили и биха го накарали да се върне, за да потърси обиколен път.

Ядяха походни порциони и не палеха огън нощем, така че в това пътуване нямаше и помен от радостта, която бяха изпитвали Мартин и Бетани, когато ходеха на лов с бащите си. Но пък мисията им бе важна и спешна и всички знаеха, че на успеха ѝ е заложен животът на много хора.

Всяка сутрин Бетани ставаше и се отдалечаваше, за да се облекчи. Беше обяснила на Мартин и четиримата ловци как да се облекчават така, че да оставят колкото се може по-малко следи. Отначало Мартин мислеше, че се фука със следотърсаческите си умения, но след няколко дни осъзна, че телесната им миризма може да издаде местонахождението им. Бетани ги научи как да се къпят в студените потоци и да премахват миризмата на дрехите си с помощта на камъни и борова кора. А също и да стоят на пост, докато някой се къпе и е беззащитен.

На петия ден от пътуването им започнаха дъждовете.

Дори в средата на лятото времето от западната страна на Сиви кули можеше да се промени рязко. Поройният дъжд и даже градушката не бяха нещо необичайно. В момента малкият отряд се намираше от „мократа“ страна на планините, тъй като пътеката, която следваха, извиваше на запад от върховете; бури откъм Безкрайното море напояваха западните склонове, оставяйки източните сухи. През върховете се промъкваше достатъчно дъжд, та източните склонове да изобилстват от реки и поточета, които превръщаха планинските пасища и ниските ливади в плодородна обработваема земя — земя, която осигуряваше голяма част от реколтата, пращана с кораби от пристанищата на Свободните градове. Там обаче нямаше толкова блатисти долчинки, застояли водоеми и комари. Мартин реши, че в допълнение към това, което съобщаваха историческите книги за кешийската колонизация на Босания, простата истина е, че източните склонове на Сиви кули са по-приятно за живеене място от западните и затова са по-гъсто населени.

Имаха по-малко проблеми с терена, отколкото с това да се опазят сухи: през по-голямата част от този пети ден всички стояха сгушени под една надвиснала гранитна канара, която осигуряваше някакъв заслон. В последния час на следобеда бурята отмина и при появата на късното слънце шестимата се изправиха, разперили ръце, за да уловят колкото се може повече топлина, която да ускори изсушаването им; приличаха на лешояди, опитващи се да се сгреят на слънцето.

Мартин изпитваше притеснения, не поради несгодите на пътя, а защото бяха стигнали толкова далеч, без да видят и следа от елфите. Според каквото му бе казано, тези така наречени Звездни елфи бяха градски народ, не като братовчедите им от Елвандар. Горските им умения бяха не по-големи от тези на повечето хора и по-малки от тези на наталските щурмоваци и крондорските следотърсачи. Все пак, ако преценката на Мартин бе вярна, се намираха на по-малко от два дни път от техния град Е’бар и би трябвало да видят следи от патрули или постове.

Само че нямаше нищо.

Зората на шестия ден завари шестимата уморени, гладни и окаяни разузнавачи да се изкачват по тясна клисура, която би трябвало да ги изведе на една горска поляна току на север от Долината на Великия разлом, както бе известна в момента. Тук цураните бяха пробили пространството, за да нахлуят в Мидкемия през магически разлом. Говореше се, че на юг от това място таредел са построили забележителен град. За него се знаеше малко, защото малцина от виделите го хора оцеляваха. Мартин знаеше къде да търси единствено благодарение на информацията, дадена му от Джим Дашър, преди да потеглят от Риланон. Явно тези, които го бяха посещавали и бяха оцелели, принадлежаха към загадъчния Конклав на сенките.

Мартин бе наясно, че има още много неща, които не знае; и това, че трябваше да продължава без ясен план, го караше да се чувства съвсем безсилен. „Върви там и огледай“, бяха му казали лорд Джеймс и Джим. Той нямаше представа нито какво търси, нито дори дали ще разпознае нещо важно, ако се натъкне на него. Присъствието на Бетани му носеше повече облекчение, отколкото би си признал. Тя притежаваше вроден усет как трябва да се организират нещата и забелязваше детайли там, където Мартин виждаше модели: двамата заедно имаха нелош шанс да доведат мисията до успех. Това, което не му се нравеше, бе вероятността за провал, особено когато е замесена и тя.

Бетани вдигна ръка.

Мартин и останалите спряха.

Някакъв глас извика на език, който никой от тях не разбираше. И изведнъж се оказаха обкръжени от много високи ядосани елфи. Мартин едва успя да изтегли меча си, преди един юмрук да го фрасне по бузата и мракът да го погълне.

Събуди се със стон. Главата му пулсираше. Наблизо пламтеше огън.

Пресметна, че трябва да е прекарал в безсъзнание поне три часа, защото слънцето вече бе залязло. Той, Бетани и останалите лежаха под някакъв навес. Ръцете му, както и техните, бяха вързани зад гърба толкова стегнато, че му бе нужно усилие да седне. Но пък иначе не беше ранен, другарите му също — кимнаха му, че са що-годе здрави.

Намираха се в лагер на елфи, но те изобщо не приличаха на елфите, идвали в Крудий от Елвандар през годините. Тези тук бяха необичайно високи и повечето бяха руси, макар да имаше неколцина с по-тъмни или червеникави коси. Поне половината носеха нещо като униформа: синя туника върху кираса от полирана стомана. Няколко носеха бяла лакирана броня и също такива шлемове. И като че ли всички имаха пресни рани.

— Добре ли си? — прошепна Бетани.

— Тъкмо се канех да те питам същото — отвърна той тихо. — Ако се изключи туптенето в главата ми, нищо ми няма. Къде сме?

— Не съм сигурна — призна тя. — Издебнаха ни от засада и явно ни искат живи. — Тя кимна към четиримата ловци, които седяха тихо. — Вързаха ни ръцете и очите. Бих казала, че се намираме на около час или дори по-малко от Е’бар, ако той е там, където си мислим. В долината сме. — Тя посочи с брадичка и Мартин успя да различи слаби отблясъци от залязващото слънце да играят по върховете срещу мястото, където бяха. Източният ръб на долината бе по-висок от останалите, така че макар сенките да се спускаха бързо, все още оставаше малко светлина.

— Някой говори ли с теб? — попита Мартин.

— Изглеждат прекалено заети за това.

Мартин се взря към лагера и забеляза, че макар никой да не се движи припряно, от тези елфи се излъчва някакво усещане за спешност. Пестеливите движения, характерни за тяхната раса, прикриваха нервност, която личеше от беглите им погледи и други дребни издайнически знаци.

— Тук става нещо.

Бетани кимна на юг.

— Виждаш ли онова?

Мартин изви врат. В гаснещата светлина успя да различи бледо червено сияние, идещо от указаната посока.

— Какво е?

— Нямам представа — отвърна тя. — Отначало си мислех, че може да е игра на светлината, някакво отражение на слънцето в облак, но с падането на тъмнината сиянието си остана.

Продължиха да гледат мълчаливо, зачудени какво ли ги чака.

Времето се точеше бавно и сякаш никой от елфите не забелязваше присъствието им, камо ли да го е грижа за тяхното удобство. Най-сетне якият плешив ловец Едгар каза:

— Ако не ме отвържат скоро, ваше височество, ще седя тук в локва от собствената си пикня.

Един от елфите, седящи край огъня на десетина крачки от тях, се обърна и изгледа пленниците. После стана, бавно се приближи до навеса и клекна пред Едгар. Извади големия си нож, сряза вървите му и каза с лек акцент на Общия език — езика за търговия, разпространен по всички брегове на Горчивото море:

— Върви там. — И посочи с ножа храстите на известно разстояние от лагера. — Изкопали сме яма.

— Благодаря — каза Едгар, надигна се, с явно схванати от дългото седене колене, и се отдалечи с куцукане.

— Върни се, като свършиш, човеко — подвикна след него Звездният елф. — Не ти препоръчвам да останеш в тъмното сам и невъоръжен.

После погледна към Мартин.

— „Ваше височество“?

Мартин се поколеба, после каза:

— Аз съм Мартин Кондуин, брат на херцог Хенри и братовчед на покойния крал Грегъри.

Елфът само кимна, стана и се отдалечи. Мина покрай мястото, където бе седял, заобиколи големия лагерен огън и изчезна в сумрака сред дърветата от другата страна на поляната.

— Какво става? — попита Бетани.

— Не знам — отвърна Мартин.

Едгар се върна след малко и като видя, че елфите приемат равнодушно отдалечаването и завръщането му, коленичи зад Мартин и го развърза. Мартин имаше чувството, че в ръцете му са забити хиляди игли. Раздвижи ги бавно, за да възстанови кръвообращението си. Бетани и останалите също бяха освободени и след като се разкършиха достатъчно, за да се почувстват по-комфортно, Бетани каза:

— А сега какво?

— Не знам — отвърна Мартин. — Изглежда, никой не го е грижа, че се развързахме.

— Мисля, че е заради онова, което каза онзи елф — рече Едгар. — Че не е хубаво да си в тъмното сам и невъоръжен.

— Какво имаше предвид според теб? — попита Мартин.

— Цял живот съм бил ловец, ваше височество — каза Едгар. — Знам кога наблизо се таи нещо невидимо; човек чува разни неща, усеща разни неща. В тези гори има някакви… твари и мисля, че не бихме искали да ходим там.

— Тогава какво? — попита Том. — Ще чакаме ли?

Мартин кимна.

— Да. Ще чакаме. Ако тези елфи искаха да ни наранят, досега да са го направили. У мен се заражда отчетливото впечатление, че гледат на нас като на някаква досада. Прекалено са заети с други работи.

— И то явно доста гадни работи, ваше височество — отбеляза Уил.

От време на време се появяваше някой ранен воин, или сам и залитащ, или крепен от друг, който после се обръщаше и изчезваше тичешком в гората на юг, към бледото червено зарево. Елфите в лагера се грижеха за ранените: превързваха ги, даваха им храна и вода или просто ги оставяха да почиват. Веднъж елф с бинтован крак се надигна от мястото, където почиваше, взе оръжията си и се отдалечи с куцукане по пътеката на юг.

Изведнъж трима елфи закрачиха решително към тях. Мартин се изправи. Елфите от двете страни явно бяха воини, облечени в синьо-бели униформи, а този по средата носеше богато украсена синя роба, само че оцапана с кал и кръв. На лявата му буза имаше голяма синина, а дясната му ръка бе превързана.

— Ти принц на Кеш ли си, или на Кралството? — попита той Мартин.

Мартин потисна нуждата да се обяснява и отвърна просто:

— На Кралството. Да.

Дори да имаше някакви резерви, елфът ги запази за себе си. Вместо това каза само:

— Ела. — След което се обърна и тръгна.

Мартин кимна на другите да го придружат и всички заедно последваха елфа. Той хвърли поглед назад към тях и каза:

— Аз съм Тандареи, Майстор на Древното знание на Клановете на Седемте звезди. Има нещо, което трябва да видите.

Те го последваха в гората по една тъмна пътека. Огньовете зад тях и червеното сияние отпред даваха точно толкова светлина, колкото да виждат къде стъпват.

Пътеката внезапно се разшири и се озоваха върху голяма водеща надолу рампа, издълбана набързо в пръстта и камъка, с цел да осигури бързо измъкване до мястото, което Мартин реши, че може да бъде наречено само тилова зона за отдих: място, където да се погрижат за раните на войниците, а изтощените да могат да хапнат и да поспят, доколкото го позволяват обстоятелствата. Този път не бе издълбан с обикновени инструменти, задвижвани от мускули и пот. Беше идеално равен, сякаш направен с някаква гигантска градинарска лопата, а после загладен от скулптор. В неземната светлина изглеждаше абсолютно гладък и съвършен, сякаш скалата е била втечнена, моделирана като мека глина, а после отново втвърдена.

От редица камъни, възправящи се на всеки десетина стъпки покрай пътя, се носеше слабо сияние — бледосиня светлина, която улесняваше движението надолу и нагоре по рампата. Далечното червено зарево ставаше по-ярко, докато се спускаха по рампата към една плоска тераса, граничеща с нещо, което е било хребет, преди магическите разкопки зад тях да преместят тонове пръст, дървета и канари.

Изведнъж се озоваха на открито и това, което видяха, ги накара да спрат и да зяпнат.

На мили оттам, в най-ниската част на долината, се издигаше град Е’бар.

Мартин едва можеше да повярва на очите си. Дори и от това разстояние градът изглеждаше огромен. По време на войната с Кеш бяха плъзнали слухове, че елфският град е съграден с изкуства отвъд всякакво човешко разбиране. Сега, като го видя, Мартин реши, че слуховете са верни.

В сърцето на Е’бар се извисяваха изящни кули, но доколкото можеше да се види от това разстояние, целият град представляваше произведение на изкуството. Като гледаше магически преобразения камък под краката си, Мартин предположи, че стените на града са идеално гладки. Но беше трудно да се каже: изкусителните намеци за онова, което очаква един посетител, бяха замаскирани от искрящ мехур от енергия, покрил целия град, който започваше на няколко метра от градската стена и се издигаше над най-високия шпил. От време на време по повърхността му пробягваха наглед случайни проблясъци на ярки жълто-бели диаманти, които изригваха в копия от ослепителна светлина и изминаваха десетки крачки, преди да угаснат. С изключение на тези изригвания куполът представляваше прозрачна червена черупка, пулсираща от енергия и излъчваща рубиненото сияние, което озаряваше нощното небе.

Обръч от елфи, хиляди по преценката на Мартин, заобикаляше огромния град. Всяка секунда от десетки точки по тази линия изригваше светлина и магьосници или жреци мятаха магия по преградата. Там, където попаднеше тя, от повърхността отскачаха мънички светкавици, а после гаснеха.

Тандареи каза на Мартин:

— Виж последния дом на моя народ. Ако не знаеш, Е’бар означава „дом“.

Мартин помълча за момент, после погледна другарите си, които изглеждаха също толкова объркани. Накрая каза:

— Били сте изтласкани от своя град и сега атакувате магическа преграда?

Тандареи се усмихна.

— Да, избягахме оттам, но тази енергийна черупка не е за защита на града. А за наша защита. Много от моя народ дават живота си, за да попречат на онова вътре да се измъкне.

Мартин се замисли за броя на изтощените и ранени елфи, които бе видял, и в ума му започна да се оформя въпрос. Но после видя мъничък пробив в черупката около града. За миг десетки тъмни фигури излетяха от пролуката, преди тя да се затвори. Тези създания от мастилена чернота се движеха право към линията на магьосниците и облечените в, бяло и сребристо воини се хвърлиха напред да преградят пътя им, като сечаха бясно.

Битката бе прекалено далеч, за да се видят подробности, но накрая черните фигури изчезнаха, а елфите се престроиха, като неколцина закуцукаха назад от защитната линия.

— Какви бяха тези черните?

— Наричаме ги Запретеното. Те са древен вид, толкова омразни, че пред тях демонските им слуги изглеждат добродушни. Открили са път към нашия град и ако се измъкнат от тази преграда, животът, какъвто го познаваме на този свят, скоро ще престане да съществува.

Мартин бе ужасен.

— Колко можете да издържите?

— До последния от нас — каза Майсторът на Древното знание. — Ние доведохме този ужас в нашия свят и ще загинем тук, бранейки Мидкемия.

— Защо не пратихте вестоносец да поискате помощ? — попита Мартин.

— Защото всеки мъж, жена и дете, които не загинаха в експлозията, довела тези ужаси тук, се сражава срещу тях, за да ги удържи вътре. — Тандареи го погледна. — Сега, когато вие сте тук, не ни се налага да пращаме вестоносци. — Той кимна на Мартин. — Принце на Кралството, търсим помощ.

Бетани тихичко каза:

— Сега вече знаем защо някой е искал да прати всичките армии на Запада възможно най-далеч оттук.

Мартин можеше само да кимне.

Елфите им осигуриха храна, макар и не много. Тандареи ги изпрати обратно до поляната, където ги бяха държали, и мълчеше, докато не стигнаха до навеса, под който ги бяха оставили да лежат след пленяването им. Беше безстрастен, макар на Мартин да му се стори, че забелязва признаци на умора, а може би дори на безнадеждност в начина, по който говореше.

Майсторът на Древното знание на Седемте звезди каза:

— Почивайте тук до разсъмване, човеко. Тези няколко часа няма да са от значение и макар че вероятността да срещнете опасност е малка, за никого няма да е от полза, ако паднете по стръмното и си счупите вратовете. На един час път ще излезете на пътеката, на която ви пленихме. — Погледна Мартин в очите. — Аз не знам много за вас, хората. Други от нашия вид са ходили в градовете ви, разбират вашата политика и може би ще им е по-лесно да ви убедят, но в дадения момент не мога да ви покажа нищо повече от онова, което видяхте, и мога да ви кажа само следното.

— От векове ние в Клановете на Седемте звезди се бием срещу демонските пълчища из всички светове и едва напоследък започнахме да разбираме, че тези демони са просто слуги на много по-ужасно зло. Някога ние наброявахме милиони, повече от всички човешки народи на Мидкемия, взети заедно, но сега сме колкото ни виждате. — Въздъхна тежко. — С горчивина трябва да призная, че бяхме предадени от собствените си водачи. Аз бях член на Кръга на светлината. Ние бяхме учени и дълбаехме в загадъчното, творяхме изкуство и магия. Онези сред нас, които диреха просветление и познание, отначало срещнаха съпротивата на властимащите; нарекоха ни предатели на каузата на нашия народ, преследваха ни и ни избиваха. Когато ни предложиха амнистия, ние приехме и някои като мен даже влязоха в Регентския съвет. Сега откривам, че нашите собствени водачи са ни предали на най-заклетите ни врагове. Ако гибелта на нашата раса идва, то тя идва отвътре.

— Но защо? — попита Мартин.

— Не знам — отвърна Тандареи. — Лудост, предложение за оцеляване, вяра в сила, която покварява. Мога само да гадая. — Въздъхна пак. — Няма значение. Това е, срещу което сме изправени. Вътре в този купол се намира истинският враг, който стои зад демонските пълчища и се опитва да навлезе в нашия свят, за да унищожи всичко, до което се докосне. Вече пратих вест на север, до кралицата на еледел и нейния консорт лорд Томас. Но дори тяхната магия няма да е достатъчна. Затова имаме нужда от човешки съюзници.

— Когато се върнете, потърсете ме, или ако съм погинал, намерете Егун, водача на оцелелите стражи, а ако той също е погинал, тогава, който остава. — Протегна ръка и стисна рамото на Мартин. — Помогнете ни.

После се обърна и пое назад към обхванатия от битка град.

На връщане към Илит Уил, Том, Джак и Едгар не говореха много. И без да им се казва, знаеха, че са видели нещо величествено и ужасно. Мартин и Бетани също нямаха достатъчно опит да поставят видяното в някакъв контекст. Срещите със свръхестествени демонични създания, появили се при щурма на Илит, и отговорът на магьосниците в града бяха нещо сравнително нормално в сравнение с това, което бяха видели в планините Сиви кули.

Като наближиха кешийските линии, Мартин каза на четиримата ловци:

— Ще го приема като лична услуга, ако не казвате на никого какво сме видели.

— Че кой ще ни повярва, ваше височество? — попита Том.

Другите кимнаха, а Уил се изкиска, но Мартин продължи:

— И все пак слуховете плъзват като огън по суха слама, а Илит тъкмо почва да се връща към нещо като нормални времена. Все още има много уплашени, уморени от битки хора, които няма нужда да слушат, че се задават още ужаси. Става ли?

Четиримата се съгласиха и Бетани каза:

— Какво ще правим, като стигнем града?

— Трябва Да обсъдя някои неща с Джордж Болтън, преди да тръгна на юг — отвърна Мартин.

Тя въздъхна и го потупа по ръката. Не ѝ харесваше мисълта да си тръгне толкова скоро след като е пристигнал. Все пак попита:

— Какво смяташ да правиш?

— Трябва да стигна по най-бързия начин до Крондор. Надявам се един магьосник, Руфио, да е още там или някой да знае как да се свържа с него.

— Защо?

— Защото да пришпорваме до смърт конете, за да стигнем до принц Едуард, не е никакво решение. Едуард няма да напусне Полята на Албалин при надвисналата заплаха от гражданска война, пък и ако се съди по това, което видяхме, лъковете и стрелите няма да са от голяма полза. Не, трябват ни магьосници и ако успея да открия Руфио, той може да предаде вестта, където е нужно — на храмовете, на Звезден пристан… — Хвърли поглед към четиримата ловци и понижи глас. — И на други, за които ще ти кажа, щом останем сами.

Тя го изгледа малко объркано, но кимна, за да потвърди, че ще чака.

Стигнаха в Илит час след изгрев-слънце на шестия ден след раздялата с елфите. Бяха капнали от умора и мръсни. Капитан Болтън, Брендан и кметът вече чакаха да ги посрещнат. Докато Мартин описваше ситуацията в общи линии, се появи и сержант Оукс, явно току-що събуден. Когато Мартин свърши, старият сержант каза:

— Какво ще заповядате, ваше височество?

— Ще ми трябват четирима души да дойдат с мен до Крондор — отвърна Мартин. — Другите останете тук да подсилите гарнизона, докато се върна.

Оукс не беше доволен, но каза само:

— Слушам, ваше височество.

— Ще ни трябват по два коня на човек. Ще ги сменяме — налага се да пътуваме бързо.

— Ще се погрижа за това — каза Брендан.

— Не — спря го Мартин. — Прати някой друг. Искам от теб да свършиш нещо. Ще поговорим по-късно.

Нещо в гласа на Мартин накара Брендан да преглътне възраженията си и той прати едно от момчетата, служещи като вестоносци, да иде до конюшните.

Мартин набързо обясни на кмета, Болтън и Оукс какво трябва да направят в града, а после даде знак на Бетани и Брендан да го придружат до къщата на кмета за бърза баня и храна. След като се отдалечиха достатъчно, за да не могат другите да ги чуят, каза:

— Има някои неща, които искам вие двамата да свършите. Ще ви разбера, ако откажете. Мога да заповядам на Оукс да прати двама от своите войници, но предпочитам да оставя тези работи в ръцете на хора, на които имам доверие.

— Каквото кажеш — отвърна с готовност Брендан.

— Каквото кажеш — повтори Бетани.

Мартин се обърна първо към нея.

— От теб искам, след като си починеш, да вземеш четиримата ловци и да отидете в Елвандар.

— В Елвандар ли? — попита тя. — Сериозно?

— Да. Онзи елф, Тандареи, каза, че е пратил някого на север, но ще съм по-спокоен, ако знам, че и някой от нашите говори с кралицата на елфите. Звездните елфи не ми приличат на опитни ловци, а получихме вести, че Братството на Тъмния път пак е тръгнало надолу от Северните земи. Като имаме предвид и кешийците, нямаме гаранции, че кралицата на елфите ще научи какво става в Сиви кули. А тя вероятно би могла да помогне. Но няма как да помогне, ако не знае.

— От ябонската страна на планините до южния край на Речната граница не би трябвало да видите и помен от кешиец или Тъмен брат, така че смятам пътуването за сравнително безопасно — продължи той. — Освен това ти знаеш как да се движиш през гората като елф.

Тя се усмихна.

— Хубаво ще е да видя пак майките ни. — Майките на Мартин и Бетани се намираха на сигурно място в Елвандар след бягството си от Крудий.

— Вземете каквото ви е нужно и тръгнете рано сутринта — каза той. — Аз потеглям веднага щом приготвят конете — трябва да яздя през по-голямата част от деня, но ти би могла да се възползваш от няколко часа сън.

— Какво да кажа на кралицата на елфите?

— Ти видя колкото видях и аз, Бет. Просто ѝ разкажи какво си видяла и че тези Звездни елфи са здраво притиснати от онова, което е затворено в града им. — Млъкна за момент. — Онова, което каза Тандареи за предателството отвътре, също може да се окаже важно.

Тя кимна, поколеба се, после осъзна, че Мартин иска да говори насаме с брат си, целуна го по бузата и излезе.

— А какво искаш да направя аз, Мартин? — попита Брендан.

— Знам, че искам много от теб, но би ли могъл да намериш лодка и да се спуснеш покрай брега на юг, като избегнеш квеганските патрули?

Брендан помълча минутка, после каза:

— Мисля, че да. Мога да плавам през нощта, а денем ще се спотаявам близо до брега със свалени платна, ако видя квегански галери. Ако се придържам към брега и избягвам плитчините, мога да успея. — Заедно ли тръгваме?

— Не — отвърна Мартин. — Аз ще яздя, както вече казах. Трябва да съобщя на принц Едуард за това нашествие, атака или каквото е там в Сиви кули. Но е също толкова сигурно, колкото че мечките спят зимен сън, че за да бъде удържано онова, срещу което са изправени елфите, са нужни не само оръжия, а и магия. Помниш ли какво ни каза Джим Дашър през последната ни нощ в Риланон?

— За Конклава ли?

— Да. А помниш ли къде каза, че ще ги открием?

Физиономията на Брендан се вкисна.

— На Острова на чародея.

— Ако Конклавът е там, спокойно можеш да пренебрегнеш всички глупави приказки за чудовища и зли чародеи. А ако успееш да стигнеш до Сарт, островът се намира почти право на юг. Историите разправят за замък в източния му край, така че аз бих почнал да търся оттам.

Брендан кимна.

— Разбирам. Ако не успееш да намериш този Руфио, ще препуснеш с всички сили от Крондор към Полята на Албалин.

— Което означава, че ще минат седмици, преди да намеря принц Едуард. Пък и кой знае дали той ще е склонен да прати някого на запад.

— Добре. Ще отплавам по залез и ще се насоча към Сарт.

Мартин се огледа.

— Странно е колко нормален изглежда градът в такива моменти.

— Наслаждавай му се, братко — каза Брендан. — Започвам да си мисля, че нормалното, каквото го познавахме някога, никога няма да се върне.

— Стига да се върне нещо нормално, ще се примиря с това, че е различно — отвърна Мартин.

Двамата братя огледаха за последен път притихналата улица и се отправиха в различни посоки, по различни задачи, но с еднаква решителност да дадат всичко от себе си или да умрат, докато се опитват.

6.

Убийци

Хал скочи.

Тай Хокинс отби острието настрани и контраатакува. Хал едва успя да избегне върха на меча му с припряно париране, но преди да успее да се върне на линията, Тай вече бе на своето място, готов за атаката му.

— Стига — каза Тал Хокинс. Обърна се към Хал: — Все още атакуваш прекалено безразсъдно, когато усетиш слабост. В повечето случаи ще преживееш тази грешка, защото си най-бързият меч, който съм виждал през живота си. Но Тай не е като повечето противници, които ще срещнеш. А никога не бива да предполагаш, че човекът срещу теб отстъпва по нещо на сина ми. Иначе ще откриеш, че губиш двубоя.

— Или ще се озовеш на земята с изтичаща кръв — допълни Тай, свали предпазния шлем, който носеше за тренировката, и избърса потта от лицето си. — Беше на косъм.

Хал също свали шлема си и избърса челото си. Даде знак на един слуга, който взе първо неговия шлем, а после и този на Тай.

Тал се усмихна на сина си.

— Когато го срещна в Двора на майсторите, ти казах, че е по-бърз.

Тай отвърна на усмивката му.

— Е, значи ще трябва да тренирам бързина.

Хал се засмя.

— Благодаря ти за двубоя. Имах нужда от това.

Тал сложи ръка на рамото му.

— Разбирам. Чакането противниковата страна да направи своя ход винаги лази по нервите.

— Какво ще кажете за една парна баня? — предложи Тал. — Трябва да се измиете.

Тай и Хал се спогледаха въпросително и Тай отвърна:

— Прав е. И двамата смърдим.

Хал се огледа и реши, че ще разбере за какво става дума, щом останат сами. Свали дебело подплатената си тренировъчна туника, подаде я на пажа си и каза:

— Донеси чисти дрехи в баните.

Тай повтори същите указания на момчето, което се грижеше за неговите нужди, и двамата млади благородници напуснаха празната стая, реквизирана от Хал за тренировъчна зала. Тя се използваше предимно като допълнителна трапезария, затова бе достатъчно дълга за една добра фехтовка. Това означаваше също, че има заден вход, от който се излизаше в дълъг коридор, водещ към стълбите за долния етаж, където се намираха жилищата на слугите и покоите за по-незначителни гости, на един етаж над баните.

Спуснаха се бързо по стълбището до оживените кралски кухни — голям комплекс от помещения, разположени около една главна кухня с две огромни огнища, работно пространство за готвачите и няколко пещи. Дори при липса на крал тук всеки ден имаше стотици гърла за хранене, а при сегашния приток на източни благородници, дошли да присъстват на Събранието, което да определи следващия владетел — когато и да станеше това, — нуждите от храна и питиета не секваха.

Работеха също така и две помощни кухни, които добавяха още две огнища и четири действащи пещи, плюс две резервни. Последните се използваха, ако има галавечеря или пък в деня на Средилетието, празника на Банапис, когато портите на двореца се разтваряха и целият град пируваше на кралската маса.

Двамата млади благородници си проправиха път сред гъмжилото шетащи готвачи и помощници. Една особено красива руса помощничка привлече окото на Тай и той се усмихна и спря да поговори с нея, но Хал го хвана за ръката.

— После.

Тай му хвърли сърдит поглед, но не каза нищо. Тръгнаха през крилото за слугите обратно към главните коридори, които се вливаха в големия вестибюл между входния портал на двореца — някога сърце на древна крепост — и тройната зала. Всеки път, когато му се налагаше да мине по него, Хал се учудваше колко е грамаден.

Дворецът бе започнал като укрепление, издигащо се над село върху един от няколко острова в морето, наречено по-късно Кралско море. Укреплението постепенно било заменяно от все по-големи постройки, първо от дърво и кал, после от камък, докато накрая не бил съграден първият замък. Сега от замъка бяха останали само части от стени, взидани в сърцето на двореца, които ограждаха от три страни кралската приемна и тройната зала. Задната стена бе съборена и на нейно място имаше издигащи се от пода до тавана прозорци към залива.

Двамата младежи минаха през вестибюла, широк колкото повечето улици на града, и стигнаха до началото на лабиринта от жилища и кабинети, които свършваха с кралския апартамент. Риланон може и да не бе свикнал на разкоша, характерен за по-старото кралство Ролдем, но явно с всички сили се стараеше да го настигне, помисли си Хал. Хвърли поглед през огромната порта, извеждаща в двора за приеми, и към града отвъд. Под следобедното слънце гледката беше ослепителна.

Родрик Четвърти, наричан понякога Лудия крал, макар не и в този дворец, бил обсебен от идеята да превърне Риланон в най-великолепния град на света. За тази цел започнал проект за разкрасяване с безпрецедентни мащаби. Каменоломните във всички краища на Кралството били претърсени за най-добрия мрамор и гранит, които заприиждали в постоянен поток към града, за да заменят старите стени на двореца, кралския комплекс, а после и кралското имение. По-сетнешните крале продължили това дело през годините, затова и днес търговците и простолюдието виждаха от време на време да пристигат каменоделци и зидари с кралски пълномощия, за да заявят, че старата зидария, каменна облицовка и дори древната варосана мазилка се заменят с камък по благоволение на краля.

След векове на такива дейности резултатът беше, че в слънчев ден, когато се приближаваш към Риланон откъм морето, градът блестеше като скъпоценен камък, а като скъсиш разстоянието, оставаш зашеметен от цветовете на дъгата, играещи по фасадите. От розово до бледосиньо, от златистожълто до бледовиолетово, разнообразието от цветове бе смайващо.

В размирни времена тези разходи на кралската хазна ставаха повод за дискусии, а и влиянието им върху данъците бе несъмнено, но никой не оспорваше резултатите. Риланон бе Перлата на Кралско море.

Хал и Тай стигнаха до дълго стълбище, водещо надолу, озарено от лампи по стените, и се спуснаха до едно подземие два етажа под главната зала. Една от насладите на двореца бе квеганската баня, съоръжена от някакъв предшественик на Хал на мястото на влажно и малко използвано мазе. За разлика от огромните басейни в баните на Кеш, страната майка на Квег, квеганците бяха развили къпането до забавление. Кешийските бани бяха по-скоро средство за облекчаване от палещата лятна жега край хладни басейни и фонтани, като по цял ден влизаш и излизаш от водата, така че чистотата рядко представляваше проблем за оскъдно облечените представители на Истинската кръв на град Кеш. Те можеха да захвърлят леките си роби или препаски, да се топнат във водата и да чакат по-хладния вечерен въздух.

Квеганците, от друга страна, бяха колонизирали Горчивото море и в резултат на това имаха доста по-разнообразен климат. Така че бяха изобретили процес на къпане в три стаи, които по-късно бяха увеличили до пет, добавяйки пара и суха топлина. Хал бе открил изтънчените наслади на банята едва след като пристигна в Риланон.

Двамата с Тай влязоха в първата стая, студената баня, и дадоха дрехите си на прислужниците. Сухият каменен под им подсказваше, че са първите благородници за деня, дошли да се възползват от удоволствията на банята.

Потопиха се във водата — слязоха по две от широките мраморни стъпала, докато бяха в състояние да коленичат, така че освежаващо студената вода да покрие раменете им. Хал потопи и главата си, а когато се показа пак, рече:

— Ако бях крал, приятелю, щях да идвам тук всеки ден.

Тай също потопи глава, а после се подаде и се усмихна.

— В наши дни желанието човек да е крал те превръща в мишена, Хал.

— Вярно е — съгласи се Хал, обърна се и заплува към другия край на басейна. Тай изоставаше само с половин загребване.

Стигнаха до края и излязоха от водата. Двама прислужници ги чакаха с кърпи. Мекотата на кралските тъкани кърпи не преставаше да изумява Хал. Той бе отраснал в замък, където грубият ленен плат бе предпочитаната материя за подсушаване на всичко, като се започне от кухненската посуда и се стигне до синовете на херцога.

Минаха по къс коридор, който ги отведе до топлата стая. Плитък басейн с топла вода я заемаше цялата, с изключение на широк две стъпки перваз по края. Ниски дървени столчета позволяваха едновременното обслужване на дузина посетители. Тъй като и тук имаше само двама прислужници, Хал разбра, че някой от дворцовия персонал вече знае колко хора са се запътили към баните.

Двамата седнаха, а прислужниците — момчета, едва наближаващи зрелостта, — почнаха да ги сапунисват. Докато Хал едва търпеше някой друг да му сапунисва косата — нещо, което бе правила само майка му, когато бе малък, — Тай се засмя:

— В Квег и град Кеш тази задача вероятно щеше да се падне на две хубави млади момичета.

Хал също се засмя.

— Ако това важеше и тук, никога нямаше да мога да те замъкна в горещата стая.

— Има си време и място за всичко, приятелю. Вие, хората от Островите, сте доста по-благоприлични. Консервативни сте почти колкото народа на Ролдем.

— Твоите родители са от Островите — напомни му Хал.

— Вярно е, но съм роден в Оласко и прекарах по-голямата част от младостта си там и в Ролдем. Освен това нося титли и от двата града.

Когато бяха натъркани изцяло със сапун, се изправиха, за да могат прислужниците да излеят върху главите им кофи топла вода. После отидоха мокри до следващата стая, където ги очакваше дълбок горещ басейн. Потопиха се в него и Хал едва не ахна от внезапното покачване на температурата.

След малко усети как мускулите му се отпускат след яростното въртене на меча.

— Бих могъл да кисна тук цял час.

Тай се засмя и се надигна.

— Може би по-късно. Татко ни чака.

Хал изстена, обаче последва приятеля си до мястото, където ги чакаха други слуги с големи пухкави кърпи, които младежите увиха около кръста си. Минаха през преграден със завеси вход до къс коридор с две врати, по една от всяка страна.

— Мокро или сухо? — попита Хал.

— Татко ще е в сухото. Така няма да му се налага после да се къпе, за да отмие потта.

Влязоха в сухото помещение, просторна стая с кедрови стени и голяма пейка. До едната стена бе поставен голям кош с нагрети камъни. От един процеп в стената под тях можеха да се добавят горещи въглени, така че на слугите да не им се налага да влизат в стаята.

Двама мъже ги чакаха, увити в кърпите си — Тал Хокинс и Джим Дашър, което изобщо не изненада Хал. Бяха заели по-високата от двете дълги пейки в задния край на стаята. Джим вдигна ръка в знак за тишина, после посочи пейката в краката си. Двамата младежи седнаха.

От камъните със съскане се вдигна облак пара и изпълни стаята. Джим каза:

— Един от хората ми се грижи да не ни подслушват.

— Новини ли? — попита Хал.

— И то не от добрите — отвърна Джим Дашър. Приведе се към Хал, опря лакти на коленете си и каза: — Ти си белязан за убиване.

Хал помълча малко, после каза:

— Спомена, че може да се случи.

— Е, случи се — отвърна Джим.

— Знаем ли кой иска смъртта ми?

Джим се усмихна.

— Много хора искат смъртта ти, Хал, ние просто не знаем кой плаща за това. — Въздъхна. — Вестта пристигна рано тази сутрин с кораб от Ролдем, пратена от добър приятел. — Хал знаеше, че има предвид лейди Франсиезка Сорбоз, жена, чиято позиция в Ролдем бе кажи-речи същата като на Джим Дашър на Островите. — Преди известно време получихме вест от Конклава, че Нощните ястреби постигнали договорка с тях, в общи линии безопасно преминаване срещу… излизане от занаята с убийствата, до известна степен. Поне вече не давали подкрепата си на демонопоклонниците, които ни тормозиха доста време. В резултат на това онези, които търсят наемен меч или отровител, разполагат с по-малко възможности; накратко, търсенето е по-голямо от предлагането. При тези обстоятелства моят приятел в Ролдем и аз уредихме наблюдението на определени хора, склонни към сключване на не толкова почтени договори и сделки. Някои от тях не се свенят първо да сключат сделката, а после да продадат информация за нея на трета страна.

— На теб — каза Тай.

— Или на… приятеля ти в Ролдем — добави Хал.

Джим кимна.

— Какво да правя? — попита Хал.

Джим се облегна.

— За момента нищо. Пратих няколко способни момчета да търсят двама души, отплавали от Кеш за Ролдем, а оттам за Риланон. Предвид скорошните търкания между Кеш и Кралството всеки, който дойде оттам право тук, ще бъде подложен на внимателен оглед от няколкостотин войници, заобиколили пристанището.

— Двама моряци от някакъв си кораб…?

Джим сви рамене.

— Разполагаш ли с описание? — попита Тал, загреба черпак вода от една кофа и го изля върху главата си.

— Съмнявам се, че още изглеждат по същия начин — каза Джим. — Аз съм се качвал на кораб като благородник, а съм слизал от него с вид на нещо, изпълзяло от застоялата вода в трюма. Когато става дума за мишена в двореца — той посочи Хал, — дори да е само далечно свързана с кралската линия, говорим за много злато и съответно за най-добрите наемници. — Взе черпака от Тал, напълни го и също го изля върху главата си. — Никога не съм си падал по тази суха жега.

Тал се усмихна.

— Когато бях момче, моят народ в планините имаше хижи за потене. Човек свиква. Даже започва да му доставя някаква наслада.

— На мен ще ми достави наслада да се махна оттук — заяви Джим Дашър и стана. Обърна се към Хал. — Приготви си торба с багаж и я остави в стаята си, близо до вратата, за да могат слугите ми да я вземат бързо. Бъди готов да потеглиш в мига, щом получиш вест от мен. Дотогава стой в двореца.

Тал погледна сина си и каза:

— Ти също си приготви багажа. Тръгваш с него. — После стана и излезе.

Тай погледна Хал.

— Е, май тръгвам с теб.

— Така изглежда. — Хал се изправи. — Да вървим да стягаме багажа.

— А после ще чакаме — довърши Тай.

— Скуката ни зове — отбеляза Хал.

Тай се засмя.

— В дворец, пълен с прислужнички, които с голяма радост биха опознали отблизо един херцог?

Хал въздъхна и не отговори.

Докато вървяха към съблекалнята, където ги чакаха чисти дрехи, Тай подхвърли:

— Стефани?

Хал пак не каза нищо.

— Извинявай — измърмори Тай.

— Просто това е… нещо, с което трябва да свикна.

Този път Тай си замълча. Добре разбираше каква красавица е Стефани и помнеше колко издръжлива се бе оказала, когато двамата с Хал ѝ помогнаха да избяга от Ролдем. Но Тайрън Хокинс никога не бе попадал на жена, която да му задържи вниманието за повече от две-три седмици, най-много месец. Понякога си мислеше, че в детството си не е получил достатъчно познания за съвместния живот на мъжете и жените. Знаеше, че баща му е бил някакъв незнаен оласки войник, и макар че Талвин Хокинс се отнасяше с него като със собствен син и Тай го обичаше като баща, у майка му имаше някаква тъга, която така и не отмина напълно. Знаеше, че тя обича своя съпруг, но нещо липсваше. По ирония на съдбата се чувстваше по-близък с приемния си баща, отколкото с родната си майка въпреки силната ѝ любов към него.

Пропъди тези мисли, които водеха към съмнения и грижи, и насочи ума си към нещо далеч по-приятно: онази хубава руса прислужница, която му се бе усмихнала, докато минаваше през кухните. Щом стигнаха до съблекалнята, реши, че първата му работа ще е да научи името ѝ.

Хал се събуди от чукане по вратата. Още беше тъмно. След множеството предупреждения, получени от Джим Дашър, взе меча си, преди да отвори. Щом открехна вратата, видя, че го чака паж.

— Лорд Джеймс моли да го посетите, милорд.

Хал кимна и каза:

— Чакай тук.

Отне му само минута да се облече — в отговор на предупрежденията избра здрави дрехи, подходящи за път, а не фини дворцови одежди. Последва пажа и остана изненадан, че дори в предутринния мрак в риланонския дворец цари оживление.

Стигнаха до покоите на херцог Джеймс и завариха при него Джим Дашър, Тай и един придворен лекар. Хал се приближи забързано до леглото на стария херцог.

— Болен ли сте, милорд?

Херцог Джеймс отпрати с ръка надвесения над него лекар, закашля се и каза:

— Слаба треска, нищо повече. Ще ми мине.

Хал хвърли поглед към Джим, който поклати лекичко глава.

С чувство на растяща тревога Хал попита:

— С какво мога да съм ви полезен, милорд?

Старият херцог Джеймс отвърна:

— Този мой безпътен внук разправя, че някой идвал да те убие. Склонен е да те остави да седиш тук като стръв и да залови душещите наоколо убийци. Аз пък смятам, че е по-добре да те пратим някъде другаде. Не могат да те убият, ако не знаят къде си, нали? Така че тръгвай и остани жив.

— Да, милорд.

Джим кимна към леглото.

— Дядо ми удържа това кралство цяло единствено със силата на волята си. Има благородници, които досега стоят тихо, без да се съюзяват с Монтгомъри или Чадуик и без да си мислят да подкрепят Оливър. — Стисна очи, като че ли го мъчеше главоболие, после каза: — Ще се справим с тези изпитания, когато дойдат. Сега трябва да разкараме вас двамата от острова. А после трябва да проведа един много важен разговор с Монтгомъри.

Хал и Тай слушаха, без да кажат нищо.

— Ако до няколко дни чуете, че дядо ми вече не е сред живите и че Монтгомъри е херцог на Риланон, смятайте, че съм мъртъв.

Хал го погледна стреснато, после хвърли поглед към стария херцог. Лорд Джеймс кимна.

— Претенциите на твоя много далечен братовчед към трона ще укрепнат, ако е херцог на Риланон, човек, комуто на теория ще дължа вярност, и така ще се намира в много по-добра позиция да раздава услуги преди гласуването в Събранието.

— И ще има контрол над твоите агенти — добави Тай със загриженост, която изненада Хал.

Джим кимна.

— Да, точно затова трябва да си побъбря с милия Монти и да настоя да ми позволи да заема поста на херцог, за да запазя равновесието между всички идиоти, които си въобразяват, че да си крал е страхотно! — При последните думи гласът му се извиси.

— Ще можеш ли да го убедиш? — попита Хал.

— С комбинация от обещания и заплахи… може би — отвърна Джим. — Монтгомъри често проявява долни вкусове и е правил някои неблагоразумни избори. Съпругата му е простовата жена, но баща ѝ е херцог на Батира и не би се зарадвал да научи, че зет му редовно изневерява и предпочита компанията на млади момичета — много млади момичета — пред тази на жена си.

Отвращението на лицето на Хал направи думите ненужни.

— Без Батира претенциите на Монтгомъри ще бъдат подкопани. Батира влияе върху гласа на всеки благородник в Източните кралства. Голяма част от интригите и договорките, съпътстващи претенциите му, сочи, че той има подкрепата на тъст си.

— Но все пак… някакви си слухове срещу възможността дъщеря му да стане кралица на Островите? — обади се Тай.

Тук се намеси старият херцог:

— Батира е предпазлив човек, но не му липсват амбиции. Не за себе си, а както отбеляза младият Тай, може би за дъщеря му. Батира не е подкрепил открито никого, но в крайна сметка ще направи каквото е добро за Короната. Виж, Монтгомъри — добави той не особено щастливо — е съвсем друга работа. Той не е амбициозен като някои, но може да бъде подведен. — Херцогът се обърна към Джим. — Когато се стигне до предявяване на претенциите към короната, трябва да го убедиш да не застава пред жреца на Ишап.

— Ще го убедя или ще го убия — каза Джим.

Хал загуби дар слово.

— А сега вървете — каза херцог Джеймс от леглото си. — Оставете стареца да почива и отивайте да направите малко поразии на враговете ни.

Джим излезе от стаята заедно с Тай и Хал. Отвън Хал попита:

— Как е той? Ама наистина?

— Не е добре — отвърна Джим с делови тон, но зад него се криеше мъничко тъга. — Пратих да доведат жрец лечител от храма на Сунг, но човек не може да отблъсква смъртта до безкрай. Дядо ми наближава деветдесет, макар да изглежда двайсет години по-млад, когато е в бронята си и реве на дворцовите стражи. — Хвърли поглед назад към вратата на личните покои на херцога.

— И така — продължи след миг. — Наредих да вземат торбите с багажа от стаите ви, Хал. Оттук отивате право в конюшните, където ви чакат два коня. Яки животни са, но не се набиват на очи, нито пък сбруите им. Накратко, щом излезете през портата, ставате наемни мечове или млади авантюристи, или каквато там разновидност лекомислени безделници предпочитате.

— Половината кораби в Кралско море са струпани на запад от нас — блокада, през която никой капитан не може да премине. Всеки влизащ и излизащ кораб е подложен на инспекция, независимо дали капитаните са верни на Короната, на фракцията на Монтгомъри или на тази на Чадуик. Но ако яздите няколко дни на север, ще откриете на западния бряг едно рибарско селище, Кемптън. Питайте в кръчмата за Мос. Той ще ви отведе до лодка, с която несъмнено можете да се оправите. Тя ще изглежда окаяно, но всъщност е в отлично състояние и с малко късмет бихте могли да заобиколите покрай брега на североизток и когато съзрете някакъв шанс, да драснете към Батира. Щом стигнете там, намерете хана „Черният овен“, питайте за Антон и той ще ви упъти към Едуард. — Погледна Хал, после и Тай. — Някакви въпроси?

Видя, че такива няма, и каза:

— Сега вървете и дано боговете бдят над вас.

След тези думи се отдалечи.

— И над дядо ти — промълви Хал подире му.

После се обърна и тръгна, следван от Тай. Докато вървяха към конюшните, Тай каза:

— Не завиждам на този човек.

— Аз никога не съм му завиждал — отвърна Хал. — Възхищавам му се, защото неговото е неблагодарна и кървава работа, но не бих пожелал тегобите му никому.

Забързаха надолу по едно стълбище и стигнаха до врата, която извеждаше към стария плац. Зад него се намираше кралската конюшня. Вече бяха прекосили наполовина плаца, когато Хал осъзна, че в конюшнята не горят лампи. После чу нервното цвилене на някакъв кон вътре.

Мечът му излетя от ножницата и в същия миг той чу тихо изщракване. Метна се вдясно и събори Тай. Надигна се тъкмо докато втора арбалетна стрела прелиташе през мястото, където току-що се бе намирал младият благородник от Оласко.

Тай бе на крачка зад Хал, когато нахълтаха през отворената порта на кралската конюшня. Без да разменят нито дума, и двамата се хвърлиха на земята с главата напред, претърколиха се и се изправиха с готови за бой мечове. Звукът от стрелящи арбалети и свистенето на стрели над главите им доказа предвидливостта на решението им. Един кон изцвили от болка и зарита стената на яхъра си, когато бе улучен от заблудена стрела.

Хал се обърна наляво, а Тай — надясно, така че да си пазят гърбовете. Изчакаха само миг, преди да тръгнат към срещуположните краища на голямата конюшня.

Хал видя някаква сянка, която се движеше приведена. Знаеше, че разполага само със секунди, преди убиецът да зареди отново арбалета си или да избяга в нощта. Затова нападна.

Мъжът се изправи. Държеше къс лък, а не арбалет. Хал замахна с меча си, отби лъка встрани, после стовари левия си юмрук в лицето на убиеца. Онзи залитна и Хал скочи напред. Успя да го одраска от лявата страна. Изведнъж в ръцете на мъжа се появиха две ками и той направи бърз финт, последван от замах към гърлото на Хал. Хал едва успя да се дръпне достатъчно, за да не загуби битката на мига.

Приведе се и едната кама изсвистя във въздуха там, където бе стоял допреди миг. Хал мушна с меча си и усети как върхът му улучва вече ранената страна на мъжа. Убиецът изпъшка от болка и изведнъж двамата се оказаха въвлечени в смъртоносен двубой.

Хал отстъпи, насочил меч към противника си, който приклекна и го измери с поглед. Беше ясно, че е очаквал досега Хал да е мъртъв, а той самият благополучно да се е измъкнал. Младият благородник осъзна, че има две възможности да победи в този сблъсък: или да види сметката на убиеца и да се надява Тай да направи същото със своя противник, или да го държи зает до пристигането на подкрепления. Беше посред нощ, но със сигурност някой от близките жилища на слугите щеше да чуе шума от битката или да забележи липсата на несъмнено вече мъртвите лакеи, които не са се върнали, след като са отишли да приготвят конете за него и Тай.

Убиецът също осъзна това и разбра, че единствената му надежда за оцеляване се крие в бързото приключване на работата. Изведнъж метна едната кама.

Хал успя да я отбие и залитна назад, като същевременно се опита да върне оръжието си в позиция, от която би могъл да използва върха му.

Убиецът не му даде този шанс, а приведе рамо и нападна. Хал замахна силно с ръката, в която държеше меча, и улучи връхлитащия мъж с дръжката по главата. Това накара нападателя да залитне и Хал почувства как камата се плъзга покрай тялото му, без да го улучи. Цапардоса още веднъж убиеца по главата, вкопчи се с лявата си ръка в ризата на гърба му и падна върху протегнатата му дясна ръка. Срещна земята с цялата си тежест, при което се раздаде пукот на кост, придружен от болезнено изпъшкване. Той изнесе назад дръжката на меча, цапардоса мъжа за трети път по главата и го просна в безсъзнание.

Изправи се, насочил меча си към неподвижния главорез. Откъм помещенията на прислугата долетяха разтревожени викове.

Хал хвърли поглед към сумрачната конюшня точно навреме, за да види как Тай се приближава с меч в ръка.

— Твоят? — попита.

— Мъртъв е — отвърна Тай. — А този?

— Не още.

Дотичаха слуги с фенери, последвани след секунди от дворцовите стражи. Хал огледа своя противник на светлината на фенерите. Беше невзрачен човек, слабичък и с прости дрехи, обикновен гражданин, който лесно би могъл да се слее с тълпата.

— Не прилича на убиец — каза той.

— Моят също — отвърна Тай. — Но почти свършиха работата. — Клекна бързо, отвори устата на мъжа и даде знак да доближат факла към лицето му. — Няма фалшиви зъби — отбеляза. — Значи не са фанатици като Нощните ястреби. — Прибра меча си, докато се изправяше, и махна на стражите да вдигнат изпадналия в несвяст убиец.

— Отнесете го в някоя килия и съобщете на Джим Дашър — каза Хал.

Стражите вдигнаха мъжа. Изведнъж един прислужник извика:

— О, богове! Бедните Лони и Марк са мъртви!

— Погрижете се за тях — заръча Хал на друга двойка стражи.

— Как разбра? — попита Тай.

— Кое как разбрах?

— Че са тук. За да ме събориш.

— Чух изщракването на спусъка на арбалета.

Тай помълча за миг, после се засмя.

— Значи сме живи поради нуждата от смазка?

Хал се изкиска.

— За малко да ме убие! Забравих, че това не е дуел.

— А, да — рече Тай. — Лош навик е да се опитваш да се фехтуваш, когато противникът ти се сражава. Мечовете имат не само върхове, а и остриета.

— А също и дръжки — добави Хал и потупа меча си. — От тях излиза нелоша сопа.

— А сега какво?

Хал огледа растящата тълпа и каза:

— Колкото и да ми се иска да поостанем и да разберем кой точно се опитваше да ме убие, май е по-добре да следваме заповедите. Потегляме.

— Прав си. Ако Джим разбере кой стои зад това, ще ни прати вест. А в случай, че има ново покушение, най-добре да си някъде другаде.

Бързо довършиха оседлаването, започнато от двамата мъртви слуги, напуснаха двореца през страничната порта и изчезнаха в нощта.

След три дни стигнаха до село Кемптън и намериха обещаната лодка. Изчакаха вечерния отлив и след мръкване се измъкнаха тихо и заплаваха на североизток покрай брега.

На третото утро след отплаването им Тай се покатери на мачтата и извика:

— Нищо на хоризонта!

След броени минути вдигнаха платната и Хал ги извъртя така, че да улови благоприятен вятър, духащ на север. По груба преценка трябваше да стигнат до южния бряг на континенталната част на Кралството близо до Батира. С малко късмет, когато зърнеха сушата, щяха да са се насочили право към пристанището.

На два пъти забелязваха платна, обръщаха се и побягваха и два дни нямаше и помен от преследвачи. По време на войната се бяха сблъскали с кересийски пирати, които уж действаха като капери, но всъщност нападаха крайбрежието. Този път обаче пътуването им мина спокойно.

Три дни след като се бяха отделили от брега, видяха на северния хоризонт кафяво петно, което обещаваше земя. Два часа по-късно брегът вече се очертаваше ясно на фона на небето. По пладне можеха да различат някои характерни белези и да преценят грубо къде се намират. Хал завъртя руля, за да коригира курса им, и скоро подробностите по брега се откроиха.

Три далечни бели петънца показваха наличието на платна, но Хал се насочи право към тях, защото знаеше точно къде се намират. Час преди залез-слънце пред очите им се появи огромен град, който можеше да си съперничи с Риланон и Ролдем по размери, ако не по величие. На входа на пристанището се издигаха две големи кули, а зад тях се виждаха десетина кораба, плаващи сред множество други, които стояха на котва.

Хал погледна Тай и се усмихна.

— Батира.

„Черният овен“ приличаше на много други кръчми в градовете по крайбрежието на Кралско море: оживена, опасна, шумна и претъпкана. Беше пълна с моряци, спасяващи се от задълженията си на борда на корабите, наемници, търсещи работа или като допълнителни мечове в градския гарнизон, или като охранители на търговци, а също така проститутки, комарджии и всякакъв измет, какъвто привлича една наближаваща война. Двамата младежи си пробиха път през гъмжилото. Надигна се известен ропот от страна на хора, които не обичаха да ги блъскат, но щом зърнеха сериозните изражения на младежите и мечовете на кръста им, всички бързо млъкваха.

Накрая стигнаха до тезгяха и Тай привика с пръст най-близкия от тримата кръчмари и му каза:

— Търся Антон.

Кръчмарят кимна към една закрита със стара завеса врата вляво. Хал и Тай си пробиха път през оплакващите се клиенти, дръпнаха завесата и се озоваха в мъждиво осветен коридор. В дъното му стоеше най-едрият мъж, когото бяха виждали.

Бяха принудени да гледат нагоре, за да срещнат очите му. Тъй като и Тай, и Хал бяха високи над шест стъпки, прецениха, че този исполин трябва да е близо седем. Кожата му бе с цвета на кафе, значи имаше голяма част кешийска кръв, но очите му бяха сини. Бръснатата му глава отразяваше светлината на единствената лампа, която висеше по средата на коридора.

— Какво? — попита той с глас, толкова дълбок, че звучеше като тътен.

— Търсим Антон — каза Хал.

— Кой ви праща? — попита човешката барикада.

Тай се поколеба за миг, после каза:

— Джим Фурията.

Мъжът кимна, обърна им гръб и отвори вратата. Надникна вътре и каза:

— Търсят ви. От Джим Фурията.

Някак си чудовищният пазач успя да отстъпи достатъчно встрани, за да могат Тай и Хал да влязат в стаята. Вътре, зад малко бюро, седеше слабичък мъж с най-странната коса, която Хал бе виждал. Оплешивяваше, но бе оставил тъмната коса отстрани на главата си да порасне дълга и я бе заметнал върху темето си. Използваше някаква помада или мазнина, за да я задържи на място, от което се създаваше впечатлението, че носи странен лъскав шлем. Дрехите му бяха ефектни, освен това носеше обици и няколко огърлици. Пръстени нямаше само на палците му.

— Джим Фурията ли? — каза той и се изправи. Заобиколи бюрото, но не протегна ръка, нито се поклони, само огледа преценяващо двамата младежи.

Хал понечи да заговори, но Антон го спря с вдигане на ръка.

— Не ми е нужно да знам много, нито пък искам да знам много. Задължен съм на Джим Фурията, така че кажете ми от какво имате нужда и ще направя всичко по силите си да ви помогна.

— Трябва да стигнем до принц Едуард — каза Хал.

Антон трепна.

— Това ми издава прекалено много, но нямахте избор. Този път може да се окаже опасен. — Той се умълча за момент, потупваше се по бузата. — Мога да ви осигуря благополучно да стигнете до Саладор. Оттам нататък ще трябва да се оправяте сами.

— Саладор е добро начало — каза Хал.

Антон отиде до бюрото си, взе пергамент, мастило и перо и започна да пише.

— Нашият господар, херцогът на Батира, е останал неутрален в спора за короната. Мъдър човек е нашият херцог, ще изчака, докато се увери накъде духа вятърът, след което ще подкрепи победителя.

— Практичен човек — отбеляза Тай.

Антон го стрелна с мрачен поглед.

— И така — рече той, като подаде пергамента на Хал. — Занесете това до входа за прислугата на двореца. Търсете човек на име Джастън, никой друг. Някой на портата може да поиска да вземе съобщението, но не му го давайте. Продължете да настоявате и рано или късно ще пратят някого да го повика.

— Не е нужно да знаете кой е той, така че не питайте — продължи Антон. — Не е нужно да знаете защо ми прави тази услуга, така че не питайте. И което е още по-важно, не е нужно той да знае за вас нещо повече от това, което съм написал тук, така че не отговаряйте на никакви въпроси, колкото и непринуден да изглежда разговорът. Разбрахте ли?

Хал и Тай кимнаха.

— Обаче правете каквото ви каже и той ще ви отведе до Саладор.

Хал взе пергамента и се обърна, без да каже нито дума. Тай го последва по петите.

Грамадният пазач се отдръпна, доколкото можеше, за да им позволи да се промушат покрай него.

След половин час Тай и Хал се намираха до входа за прислугата на двореца и убеждаваха един пазач да повика Джастън. Както бе предвидил Антон, накрая Джастън бе повикан и се появи.

Ако се съдеше по облеклото му, явно беше човек с известно положение при двора на херцога. Той прочете писмото на Антон, после погледна Хал и Тай и каза грубо:

— Елате.

И ги въведе през портата.

Заобиколиха цъфтящите градини в големия страничен двор на замъка и излязоха на задния плац. Там се събираше конен отряд.

— Капитан Редик! — извика Джастън.

Един кавалерийски офицер в черния табард на Батира, със златен орел с разперени криле, избродиран над сърцето му, се обърна и каза:

— Сър?

Джастън посочи Хал и Тай.

— Тези двама господа ще ви придружат до Саладор.

— Сър? — повтори капитанът, този път с любопитен тон.

— Те са високопоставени хора, но самоличността им ще остане неизвестна за вас. Ако възникне нужда да говорите с тях, нека е кратко и по същество. Не задавайте въпроси. Ако някой ви пита, те са наемници, прикрепени към вашия патрул, нищо повече и нищо по-малко.

След тези думи Джастън се врътна и се отдалечи, без да чака отговор. Капитанът не изглеждаше доволен от нарежданията, но миг по-късно се обърна към Хал и Тай.

— Поискайте от слугите вътре да доведат два силни и издръжливи коня. Чака ни дълга езда — ще пътуваме цели седмици. Потегляме след половин час.

Двамата тръгнаха към конюшнята и когато вече не можеха да ги чуят, Тай каза:

— Никога не съм осъзнавал докъде стига ръката на Джим Дашър.

— Аз също нямах представа — съгласи се Хал.

След по-малко от половин час патрул от трийсет кавалеристи и двама наемници напусна двореца на път за Саладор.

7.

Пътешествие ІІ

Миранда изкрещя.

Беше толкова ядосана, че се е озовала в нещо, което приличаше на безкраен лабиринт от тунели някъде под земята, че ѝ идеше да запрати унищожителни взривове във всички посоки. Въпреки яростта си осъзнаваше, че най-доброто, което може да постигне по този начин, е да намери частичен отдушник, а най-лошото — да събори тунела върху себе си. Не че се страхуваше за безопасността си, но да се изкопава изпод тонове земна маса щеше да е дори още по-досадно, отколкото да скита загубена. Поне не скиташе на сляпо, тъй като можеше да използва магическите си способности, за да си осветява пътя.

Магията ѝ действаше тук, макар че също като на последното място, където бе опитала заклинание, беше усилена. Въпреки че умееше да се пренася с помощта на волята си много по-добре от Пъг, а може би и от Магнус, дори тя трябваше да има някаква най-обща представа къде отива. И въпреки изумителните си способности дори тя не искаше да рискува да се пренесе във вътрешността на плътна скала или извън планетата.

Тунелите не бяха много широки, но достатъчно, за да не ѝ се налага да се привежда или да се промушва през тесни отвори. Само че изглеждаха безкрайни. Беше се изсипала от вихъра, като падна тежко по лице, и оттогава настроението ѝ никак не се бе подобрило. Беше загубила представа колко дълго върви, но знаеше, че сигурно е близо ден.

Опитваше се да използва една тактика за измъкване от лабиринти — да завива винаги в една и съща посока, а ако стигне до задънен проход, да обърне назад, да се върне на последното разклонение, да свие в другата посока и после да продължи да завива в първоначалната. Това бе досадно и вероятно нямаше да е никак бързо, но се смяташе за безпогрешен начин за откриване на изхода.

Най-сетне чу звук. Беше слаб, сякаш отекваше по коридорите отнякъде много далеч, но тя го чу. Лек треперлив звук, който ѝ се стори почти познат. После секна. Тя спря и миг по-късно го чу пак. Забърза първо в едната посока, а после и в другата, докато не се увери в кой край на тунела звукът е по-силен, и почти се втурна към първото разклонение, което ѝ попадна. На кръстопътя завъртя глава насам-натам, докато отново не бе сигурна откъде звукът е най-силен.

След петнайсетминутно следване на източника осъзна какво чува: беше музика, нещо като флейта, която повтаряше неспир една и съща простичка мелодия.

След още десет минути вече бе сигурна откъде идва музиката. Затвори очи и използва магическите си сетива, за да определи местоположението на източника. Като разчиташе, че това не е някаква злобна шега на Калкин, бога на мошениците, използва волята си, за да се пренесе там.

Озова се в пещера, където се събираха десетина тунела. Над нея се издигаха каменни рампи, водещи към други тунели. Една яма в центъра разкриваше още тунели по-надолу. На ръба на ямата имаше голяма скала, а на нея седеше младеж, почти момче, и свиреше на проста дървена флейта.

Беше с гамаши на вертикални жълти и зелени райета в тон със зелената му туника с жълт кант. Носеше зелени чехли със сребърни звънчета на върха и зелена шапка с боядисано в жълто перо, придържано от сребърна закопчалка.

— Шут — каза Миранда и се зачуди дали някой луд бог не е решил да я побърка.

Момчето спря да свири и я поправи:

— Аз съм Свирача. А ти си демон, наречен Дете, или Миранда. Кое от двете предпочиташ?

След миг колебание тя отвърна:

— Миранда.

— Предсказуемо — отвърна младежът.

— Кой си ти?

— Не знам — рече Свирача. — Допреди няколко минути не съществувах, или пък ако съм съществувал, нямам спомени за това. — Скочи пъргаво от скалата, надигна се на пръсти и присви лекичко колене. — Усещам всичко като ново. Няма щракания, нито болежки. — По лицето му премина озадачено изражение. — Но при моята липса на опит, чудя се дали бих разбрал какво са щракания и болежки. А също и откъде знам за тях, че да говоря? — После лицето му грейна. — Но пък, от друга страна, откъде знам изобщо да говоря?

Миранда не беше развеселена.

— Какво е това място?

— Намираме се в последния бастион на една мъртва раса, където тя напразно се е опитала да устои на хаоса. Била е заличена преди толкова много години, че не са останали никакви следи от нейното съществуване, освен тези рампи и тунели.

— Откъде ме познаваш?

Веселото му изражение отново се смени с почуда. Момчето имаше идеално кръгло лице, с изключение на леко заострената брадичка. Очите му бяха яркозелени, а изпод шапката му стърчаха кичури червеникаворуса коса.

— Не знам. Просто те познавам.

— А какво знаеш?

Челото му се сбърчи за момент.

— Аз съм твой водач.

Миранда, на която ѝ липсваше търпение дори при най-хубави обстоятелства, изсумтя:

— Ами води ме тогава!

— Веднага — отвърна Свирача. — Трябва да се качим там горе. — И посочи тъмния таван на пещерата.

— Дай ми една минутка — каза Миранда и се съсредоточи върху споменатото сумрачно място. Хвърли заклинание за далечно виждане и взорът ѝ премина през няколко нива неосветени тунели и пещери — възприемаше ги само чрез магическите си сетива. Накрая видя голяма дупка на стотици стъпки над тях. Мракът горе говореше за наличието на гигантска пещера над тази, в която се намираха. — Добре — заяви тя. — Имаш ли нужда от помощта ми?

Свирача се засмя.

— Щях ли да седя сам в тази забравена от боговете яма, ако нямах?

Миранда намираше склонността на младежа към веселие за дразнеща и осъзна, че това чувство идва както от демонската, така и от човешката ѝ половина. Направи една крачка към Свирача, хвана го през кръста и ги пренесе с волята си до посоченото място.

Озоваха се на ръба на гигантски кратер. Тя пусна Свирача и призова демонското си зрение, за да проникне през мрака. Пейзажът бе пуст и безутешен, без нито следа от живо същество. Като погледна към небето, едва не ѝ се замая главата, защото над тях нямаше пещера.

Небето беше празно.

Там, където трябваше да греят безчет звезди, се простираше само необятна празнота. Миранда почувства в нея да се надига нещо като паника, когато разпростря усещанията си навън. Протягаше се все по-надалеч, докато най-сетне се върна на мястото, където стоеше, почти сломена от това преживяване. Звезди нямаше. Нямаше светове, нито каквито и да било други големи обекти, поне доколкото можеше да усети. Вместо това имаше само ситен прах и тук-там някой камък с размери от човешки палец до този гранитен къс, на който стоеше.

— Къде се намира това място?

— Вие го смятате за Четвъртия кръг — рече Свирача. — Много, много отдавна тук се е водила грандиозна битка. — Той махна лениво с ръка към небето. — Това са последиците.

— Нищо ли не е останало?

Свирача се усмихна и сред заобикалящия я ореол от магия Миранда не можа да познае дали е ироничен, или тъжен, когато каза:

— Останало е доста, само че на повечето места е стрито до ситен прах.

— Защо съм тук? — попита тя и се обърна, но Свирача го нямаше. На негово място стоеше млада жена с абаносова кожа, пронизващо черни очи и коса, събрана на стегнати кичурчета, които се спускаха по шията ѝ до раменете. Беше с костюм като на Свирача, само че в червено и бежово вместо в зелено и жълто.

— Къде е Свирача? — попита Миранда.

— Аз съм Свирача — отвърна младата жена с най-мелодичния глас, който човек би могъл да си представи. Вдигна абсолютно същата флейта, която Миранда вече бе видяла, и засвири същата дразнеща мелодия.

В протежение на два живота, единия като човек, а другия като демон, слятото същество на Детето и Миранда бе виждало много неща, включително промяна на формата и магически илюзии, но в това създание имаше нещо различно. — Променяш тялото си по свое желание?

— Да. А ти не го ли правиш?

— Напоследък не — рече Миранда и реши да не обръща внимание на смяната на тялото. Спомни си нещо, което Пъг ѝ бе казал за едно от виденията на Калкин. Изведнъж осъзна, че не знае дали ѝ го е казал на Острова на чародея, когато е била Миранда, или след като Детето се бе сдобило със спомените на Миранда. — Губя една от своите същности, нали?

Свирача вдигна рамене.

— Не разбирам от тези неща. Знам само каквото знам.

Миранда бе заинтригувана от тези думи.

— Това не важи ли за всички?

Свирача се усмихна и очите ѝ заблестяха на фона на тъмната кожа.

— Някои хора знаят неща, които не знаят, че знаят. Но аз знам само онова, което трябва да знам. Аз съм създаден с определена цел, нищо повече.

— Създаден?

— Намирах се в Блаженството, бях едно цяло с Източника, а сега съм тук с теб, за да ти дам онова, от което се нуждаеш.

Миранда зърна нещо зад рамото на Свирача и попита:

— Какво е това?

Свирача се обърна и видя точица светлина.

— Регулиране на енергията.

Изведнъж светлата точица разцъфтя в рой искрящи светлинки, които бързо угаснаха.

— Макар от твоя гледна точка това място да изглежда празно, тук стават доста неща — отбеляза Свирача. — Четвъртият кръг се свива. След… времето е сложна концепция… години, много години, няколко години…? След известно време Четвъртият кръг ще престане да съществува.

— Един от Кръговете ще изчезне? — Миранда си помисли за вечно разширяващата се пустота в центъра на Петия кръг и попита: — А Петият ще изчезне ли?

— Не знам — отвърна Свирача.

— Какво правя тук? — попита Миранда.

— Това го знам — каза Свирача. Посочи зад Миранда. — Гледай!

Миранда се обърна и там, където допреди миг имаше пустота, се простираше небесна шир, като че ли някой е дръпнал невероятно гигантска завеса. Виждаха се звезди и за миг главата ѝ се замая, когато слънцето изгря и пое бързо през небосвода.

— Някога това бе място като онези, из които си пътувала, селения от безброй светове, звезди, комети, планети, гъмжащи от живот — каза Свирача. Гласът бе друг и Миранда се обърна и видя, че той отново е сменил тялото си. Пред нея стоеше висок красив мъж на средна възраст с грижливо подрязана брада, леко прошарена със сиво. Одеждите му бяха подобни на тези на първите му две въплъщения, само че този път в самуреночерно, което приличаше на кадифе, поръбено със златно ламе.

— Ще престанеш ли? — каза Миранда.

— Защо? — попита Свирача с дълбок мелодичен глас. — Телата са забавни.

— Досега не си ли имал тяло?

— Може да съм имал, но не помня. Ние, които сме изтъкани от Блаженството, знаем само каквото е нужно; всякакви минали преживявания са част от връзката ни с Единствения. — Той сви рамене и се ухили. — Така всичко е ново.

— Чудесно — промърмори Миранда. — Боговете пращат любопитни дечица да спасяват вселената.

— Гледай и се учи — каза Свирача.

Мощна буря от енергии изригна около гледката, проснала се пред Миранда, и Свирача поясни:

— Разкъсването.

— Какво е това?

— Когато райските селения и адовете се разделят. Виж демонските пълчища.

Рояк създания излетя от един процеп в пространството и очите на Миранда се разшириха. Вместо наглед безкрайното разнообразие от ужасяващи форми, което Детето познаваше от рождение, това бе армия от невероятни същества с приблизително човешка форма и прекрасни по начин, който тя почти не можеше да проумее. Нямаше ни най-малка прилика между онова, което познаваше от краткото си пребиваване в Петия кръг, и това, което виждаше сега.

Скоро се появи още една фигура, създание тъй ярко, че тя почти не можеше да го гледа.

— Кой е това? — попита тя.

— Първият крал на ада — отвърна Свирача и тя видя, че се е върнал към първоначалната си форма, на младежа в зелено-жълтите одеяния.

— Той… е прекрасен. — И Детето, и Миранда намираха, че притежава зашеметяваща фигура и деликатна грация. — Как е името му?

— Име ли? — Свирача изсвири пронизителна нота. — Може би това е името му. Що е име? Той има различно име за всяка раса, която го е срещнала. Някои го тачат като бог, други се боят от него като върховен източник на злото. Той е, или е бил, или ще бъде природна стихия. Нима като наречеш раздвижения въздух „вятър“ това го прави по-различен, отколкото ако го оставиш неназован? — Свирача посочи с флейтата си. — Сияйния, Светлоносеца, Падналата звезда, Първия от Избраните, Обвинителя, Непокорния, толкова много имена на толкова различни езици. — Той я стисна здраво за ръката. — Имало е първа причина. Но тази е втората. Запомни го. Баща ти и Пъг са станали свидетели на Първата причина. Ти виждаш Втората. Той е бил първият сред създадените от Първата причина, Най-обичния, но предизвикал своя Творец и се превърнал в Противника!

Миранда не можеше да откъсне очи от образа. Нямаше мащаби. Първият крал на ада можеше да е с размери на човек, гледан много отблизо, или висок цяла миля, гледан от мили разстояние. Човекоподобното му лице бе съвършено, без никакъв недостатък. Ако някой може да си представи съвършени пропорции за чело, нос и брадичка, пълнота на устните, раздалеченост на очите, форма и очертания на мъжко тяло, то той беше съвършен. Макар и жена с немалък жизнен опит, тя се почувства завладяна от желание и копнеж, нужда от нещо повече от физическа любов, нужда да бъде приета от това същество. На глас каза:

— Той е самото съвършенство.

Свирача се засмя.

— Не. Но е толкова близо до него, колкото е възможно за живо същество. Имало е само едно съвършено създание.

— Кое?

— Като му дойде времето. Още не си готова. — Свирача махна с ръка. — Това е събитието, или както би го видяла ти… времето ме обърква. Това е Втората причина.

Миранда се взря в гледката пред себе си — разстояния, невъобразими за нея, а сред тях море от нажежени до бяло газове. Мънички светлинки осейваха този облак и тя разбра, че това са звезди. Пет същества като първото, видяно от нея, великолепни във всяко отношение, стояха във враждебна поза, едно срещу останалите четири. Не се чуваха думи, но Миранда усещаше, че общуват.

— Какво виждам?

— Гледай.

Изведнъж едното от четирите пристъпи към Сияйния и се счепка с него; после Сияйния изчезна.

— Какво беше това?

— Има множество различни истории. Ето какво трябва да знаеш. На всяка причина си има реакция, противодействие; на всяка сила има контрасила. Това е част от баланс, толкова фундаментален, че надхвърля дори Първата причина. Нарича се Равновесието и това е нещото, което трябва да разбереш най-напред. Падналия бе низвергнат, защото се усъмни в своето сътворение и се стремеше да се издигне над положението си. Той тънеше в мрачни мисли сам-самичък в продължение на векове и почувства ярост. После дойде завистта и Падналия създаде имитации на своите братя. Неговите чеда бяха демоните. Те му служеха и го боготворяха, също както братята му служеха на своя създател.

Миранда пак видя онова, което Свирача бе нарекъл „демонски пълчища“, легион от крилата красота, който се появи през гигантски разлом в небесата. Разкъсването.

— Истинския му облик ли виждам? — попита тя.

Свирача отново изсвири силна нота, завъртя се в кръг и каза:

— Разбира се, че не. През вселените текат потоци енергия, които никое физическо създание не може да възприеме, камо ли да проумее. Нужно е разбиране отвъд способностите на всеки смъртен, за да осъзнаеш в пълен размер това пред теб.

— Нишки на възможности, вълни на вероятности, изблици и течения на съзнание, жизнени сили отвъд разбирането на смъртните. — После добави с покровителствен тон: — Налага се да го опростим, за да го проумееш. Слабичкият ти ум прави каквото може, за да разбере, но то не е достатъчно.

Миранда се намръщи, щом я нарекоха слабоумна, но го подмина.

— Какво ми показваш?

— Райските пълчища.

— Стори ми се, че ги нарече демонски.

Свирача се засмя.

— Ех, този твой ум! Никакъв го няма. Ангели, демони, те са едно и също, само че от различни места! Или едно и също, виждано по различен начин! Просто служат на различни каузи. Те са свои противоположности, но са еднакви!

Свирача застана пред Миранда, пъхна флейтата под мишница и оформи с дланите си сфера.

— Ти виждаш нещата така! Но всъщност те са така. — Той раздалечи рязко длани, като мърдаше трескаво пръсти, и ръцете му полетяха в буря от движения. — Няма рай горе и ад долу. Първият кръг е първият кръг, или плоскост, или селение, или сфера. — Размаха едната ръка високо над главата си. — Наричаш това тук рай. — После размаха другата ниско под кръста си, като остави флейтата да падне, но я улови ловко с другата си ръка, докато клякаше. — Тук долу наричаш същото място ад! — Заобиколи зад нея. — Оттук те виждам с черна коса, спускаща се по гърба ти. — Преди тя да успее да се обърне, той се озова пред нея. — Оттук виждам лицето ти! Изглеждаш различна отпреди. Но си същата!

— Перспектива — каза тя.

— Да! — Той се засмя с чист момчешки смях. — Започваш да разбираш. — Махна с ръка и видението се промени.

Изведнъж Кралят на ада се превърна в червенокожо чудовище с огромни бели рога, стърчащи от челото му и завити назад над черепа му, с щръкнала черна коса между тях, като перката на риба меч, и гигантски черни прилепови криле, растящи от гърба му.

Ордата ангелоподобни демони се смени с нещо, което Детето би очаквало да живее в ада.

— Защо…? — промълви Миранда.

— Вие, обитателите на този регион от сферите, който наричате Петия кръг, подобно на всички същества в един или друг смисъл, сте създадени от енергия. Изглеждате така, както очаквате да изглеждате.

— Аз съм очаквала да изглеждам като Дете?

— Уф, този език! — изпухтя Свирача, явно недоволен от ограниченията си. — Не, всички вие, заедно, с времето сте започнали да вярвате в разни неща и те са станали реалност. — Той се засмя. — Виж това. Чудесно е!

Тя вдигна поглед и вместо фигурите на демони и ангели видя водопад от блещукащи светлинки, толкова ярки, че я накараха да заслони очи. Милиони други светлинки се носеха и кръжаха около извиващия се разноцветен фонтан по средата. Сякаш всички фойерверки, измислени някога, бяха изстреляни едновременно в мащаб, пред който световете изглеждат дребни. Цветове се стрелкаха тъй бързо, че тази гледка би докарала някой по-слаб ум до лудост.

— Това е енергия, не разбираш ли? — попита Свирача.

— Какво имаш предвид?

— Енергията, материята, времето, всичко е едно и също. Просто трябва да знаеш как да гледаш.

— Перспектива — каза Миранда.

— Да — отвърна Свирача. Ухили се и направи танцова стъпка.

— Какво виждам в момента?

— Гледай — рече Свирача.

Изведнъж цялото небе се промени. Вместо прозорец, през който да наблюдава образи, призовани от магията на Свирача и неговия господар, Миранда откри, че се носи над необятен звезден простор. Във всичко, което съзираше, имаше някаква възхитителна хармония. Гигантски кръжащи океани от газ, осеян със звезди, се движеха през небесата във величествена процесия, пламтящи комети прорязваха вечните си пътища през звездното множество.

— Ето така изглеждаше вселената от тази скала, когато тя бе планета — поясни Свирача, — преди идването на Врага, преди времето на лудост и хаос.

Миранда се канеше да зададе въпрос, но спря, защото забеляза една аномалия. В едно ъгълче на звездния простор се бе появило тъмно петънце, отначало трудно забележимо сред вихрещите се светлини. Но след малко тя забеляза, че в тази чернота има нещо различно. Ако можеха да съществуват степени на чернотата, това бе най-дълбоката — липса на всякакво обещание за светлина или цвят.

— Какво е това? — попита тя.

— Гледай — каза Свирача.

— Трябва да е гигантско — промълви Миранда — и да се намира много далеч.

— Разстоянието, също като другите неща, които ти показах, е илюзия. Как според теб успяваш да се движиш от място на място само с мисъл?

— Магия — отвърна тя.

— Магия не съществува — заяви Свирача. — Накор разбира това. — Миранда го погледна, а той се взря озадачено в нея. — Или пък ще го разбере. — Свирача се намръщи. — Или го е разбирал. — След още един миг додаде: — Времето също е илюзия.

Миранда имаше само най-смътна представа колко необятни са разстоянията между звездите, но знаеше, че предвид размерите на слънцето, около което се въртеше Мидкемия, и как изглеждаше то в небето, и размера на тези точици светлина, наричани звезди, разстоянията са огромни. И все пак тъмното петънце растеше с главоломна скорост.

— Сигурно се разширява с десетки хиляди мили в минута — прошепна тя. — Повече — поправи се, когато наведнъж бе затъмнен цял звезден куп.

Погледна Свирача, който се взираше вцепенен в гледката над тях, и попита:

— То просто затъмнява онова зад него или…

— Яде звезди — поясни Свирача. И добави: — В твоя роден свят, демонското селение, има пустота на мястото, където са били някога първите Кралства — ето в какво се превръща в крайна сметка то.

Ръката на Миранда литна към устата ѝ.

— Богове… — После попита шепнешком: — Какво е?

— Врагът. Истинският Мрак — отвърна някакъв глас във въздуха и когато тя се обърна, Свирача го нямаше.

Зад нея се раздаде пукот и Миранда се обърна пак. Чакаше я вихър. Тя се поколеба за миг, после осъзна, че е научила оттук всичко възможно. Направи една крачка и скочи в тъмната му паст.

8.

Буря

Мълния раздра небето.

Брендан прокле всеки бог на времето на всеки народ от всеки свят, който има богове на времето. Пътуването му покрай брега бе минало спокойно — държеше се близо до него и спираше всеки път, щом зърнеше платно на хоризонта. Когато стигна южно от носа, известен като Шулова скала, се ориентира по изгряващото слънце и се насочи право към Сарт. Знаеше, че квеганската флота няма да се приближи толкова до брега на Кралството, и се чувстваше в достатъчна безопасност, за да бърза.

Когато Сарт се появи пред очите му, направи бърз преглед на провизиите си и установи, че има храна за четири дни и вода за пет. Вместо да спира в Сарт, завъртя руля надясно и отцепи право на юг. Развя знамето на Кралството, взето назаем от библиотеката на кмета в Илит, което се използваше от куриерите, за в случай че срещне бойни кораби на Кралството, които иначе биха могли да спрат лодката му за проверка. Това се оказа правилно решение, защото на два пъти кораби на Кралството променяха курса си, за да го огледат по-отблизо, но щом зърнеха плющящия флаг в кралското синьо и златно и Брендан им помахаше весело, се връщаха към първоначалния си курс, предполагайки, че той търси друг кораб.

А сега бе връхлетян от една от резките климатични промени в Горчивото море. Все още не валеше, но Брендан надушваше влагата във въздуха. Над главата му проблясваха светкавици, следвани от гръмотевици, които той чувстваше като физически удари.

Малката платноходка вече се катереше по високи вълни и пропадаше в ямите между тях и Брендан започна да се безпокои. При ясно време, ако изучаваните от него карти бяха верни, би трябвало вече да вижда на хоризонта петното, бележещо Острова на чародея, но сега видимостта бе намаляла наполовина, тъй като дъждът на югозапад закриваше хоризонта с пелена. Ако имаше късмет, бурята щеше да мине западно от него или само да го намокри леко, и да се окаже просто още един внезапен шквал.

Ако обаче бе по-силна, можеше да плава и да изгребва водата от лодката си в продължение на дни наред и буквално да подмине острова и да се озове на половината път до кешийския бряг, преди да е осъзнал грешката си.

Или пък можеше да се натресе право в скалите по северния бряг на Острова на чародея.

Провери кливера, видя, че е добре изпънат от набиращия мощ вятър, и разбра, че скоро платната му ще са прекалено много. Закрепи руля и бързо привърза гика с късо предпазно въже, което щеше да попречи на вятъра да извърти внезапно лодката, докато той прибира кливера. Обикновено такива платноходки имаха две мачти, но при тази по-малката задна мачта бе пожертвана, за да се постави на нейно място сандък за риба. По принцип този съд се управляваше от двама, но Брендан не бе успял да открие в Илит никой желаещ да извърши това пътуване с него. Все пак, тъй като беше млад и бе прекарал целия си живот в плаване по Западния бряг близо до Крудий, се чувстваше способен да кара лодката и сам. Досега, осъзна той. В момента на драго сърце би приел втори човек, който да се занимава с платната или да изгребва водата. Имаше кофа и ако някоя вълна прелееше над носа, би могъл да държи руля с една ръка, докато с другата изгребва водата. Но това бе досадно, уморително и неефективно.

Щом спусна кливера, реши да пожертва реда в името на скоростта, събра платното на топка и го хвърли в сандъка. Върна се на руля, отвърза и него, и гика, а после впери очи в хоризонта.

Блесна светкавица и Брендан зачака гърма, но гръм нямаше. Тогава осъзна, че светкавицата е дошла иззад него. След малко тя блесна отново и той осъзна, че е на същото място, където я бе видял предния път.

Впери очи нататък, доколкото му бе възможно при клатушкащата се лодка и разлюления хоризонт, и след около половин минута бе възнаграден с нов проблясък. Все още нямаше гръм.

Опита се да прецени посоката, тъй като небето бе отрупано с облаци, които скриваха всякакъв намек за положението на слънцето. Виждаше се само, че светлината отслабва, затова Брендан знаеше, че е късен следобед. А при дъждовната завеса, носеща се от югозапад, видимостта спадаше с всяка минута.

Нов проблясък, и този път той успя да различи нещо като следи от мълнията близо до повърхността. Това определено беше странно, макар че веднъж бе виждал мълния да удря в земята на брега. Но в морето? Никога. Обикновено светкавиците играеха в небето или удряха повърхността, но… това? Не приличаше на нищо, което бе виждал.

Поради липса на по-добър ориентир се опита да държи лодката насочена вляво от мястото, където бе видял за първи път проблясъка, като прецени, че вероятно няма да намери нищо по-полезно.

Зрелището от мълнии постепенно растеше, а после Брендан чу в далечината слаб звук, който бързо се превърна в грохота от разбиването на вълните в скали.

Дъждовна завеса го зашиба като хиляди малки камшичета, толкова силно, че чак усети щипане в очите и в носа му влезе вода; после отмина. Тези миниатюрни превалявания при гръмотевични бури не му бяха непознати, но досега не бе срещал толкова силно. Сега вече се почувства притеснен, защото започна да му се струва, че около него се трупа страховита буря.

Избърса очи и го видя — черния замък.

А после видя мълнията.

Замъкът бе кацнал върху голямо скално възвишение, което представляваше нещо като плато, отделено от същинския остров с разбиващи се вълни и канари. Един-единствен дълъг подвижен мост свързваше замъка с отвесните скали срещу входа му.

От най-високата кула изригна светкавица — дълга назъбена дъга от белота с лек пурпурен оттенък, — заслепи за миг Брендан и остави след себе си зеленикави послеобрази. Той премигна и осъзна, че тъкмо това е „мълнията“, която наблюдаваше от известно време.

Изви руля наляво и задърпа силно платната, за да ги извърти и да се отдалечи от тази покана да се разбие в скалите. Според онова, което му бяха казали, на южния бряг имаше пясъчна ивица. Усети как лодката се противи на някакъв страничен напор и осъзна, че се намира опасно близо до скрито течение.

Щом течението го теглеше в тази посока, значи трябваше да е резултат от нещо невидимо — или подводни скали, или магия; но каквато и да бе причината, представляваше истински смъртоносен капан за всеки уловен в него съд.

Брендан се приведе под гика и се обърна, изпънал здраво платното с ръката, с която държеше руля, докато в същото време разхлабваше крепящото го въже. Малкият съд се наклони. Чуваше се как мачтата скърца, докато вълните връхлитат корпуса.

Обзе го някакво странно спокойствие. Знаеше, че може да се справи с този непокорен съд. Започна поредица от действия, които да насочат лодката в правилната посока, като се движеше почти небрежно въпреки набиращата мощ буря. Докато се издигаше и хлътваше по все по-големите вълни, непрестанно държеше под око злокобния ориентир на замъка.

Бяха му казали, че гибелният му вид е само за показ и че общността, която търси, се намира във вътрешността на острова. Брендан оценяваше майсторството, вложено в това представление, защото всяка изригнала от кулата мълния го караше да трепва. Вече се намираше достатъчно близо, за да чуе пращенето на енергията, и осъзна, че тук действа могъща магия. Може и да не представляваше непосредствена заплаха, но всеки, който се приближеше до острова, щеше да стане свидетел на страховита демонстрация, достатъчно впечатляваща, за да обезкуражи по-нататъшни изследвания.

Художественото майсторство бе хубаво нещо, но скоро тревогите на Брендан се върнаха към състоянието на лодката и личната му безопасност. Накъдето и да погледнеше, скали осейваха бреговата линия, а малкият съд не бе в състояние да се движи и срещу течението, и срещу вятъра. Видя се принуден да поеме по много дълъг курс встрани от острова и скоро раменете и гърбът го заболяха от усилието да държи носа насочен към сушата, срещу комбинацията от течение и вятър, които се опитваха да го изтеглят обратно към каменистия бряг, встрани от пясъчната ивица, намираща се уж някъде отвъд прибоя и границите на зрението му.

Брендан усети, че се движи в неправилната посока, и дръпна силно руля. Приведе се под люшналия се гик, като се опитваше да улови в платното достатъчно вятър, за да потегли отново напред. Лодката обаче не бе съгласна и продължи да се плъзга назад. Платното плющеше безполезно на вятъра. Рулят караше лодката да се върти бавно около центъра си, а течението я влачеше все по-силно и по-силно.

Брендан осъзна, че е в страшна опасност — такова бързо течение означаваше плитчини, където енергията на дълбоките вълни се устремяваше над внезапно издигналото се морско дъно. Което означаваше, че камъните, които бе видял между себе си и замъка, не започваха близо до острова, а се намираха под кила…

В следващия миг лодката се вряза в подводните скали.

Брендан падна върху врата и рамото си с такава сила, че светът заплува пред очите му. Лодката се тресеше и стенеше, влачена по скалите. Той се надигна, плюейки вода, и в същия момент гикът се извъртя и го халоса по главата.

Светът почерня.

Пред погледа му изплува лице. Лице на жена, но в него определено имаше нещо необичайно. Той премигна и попита:

— Коя си ти?

Жената отвърна на Кралския език с лек акцент:

— Казвам се Дилайна.

Той премигна пак и лицето ѝ най-после дойде на фокус.

— Това Островът на чародея ли е?

Тя кимна и Брендан забеляза, че в очите ѝ има нещо странно: бяха кафяви, но клоняха към червено. Косата ѝ бе тъмно червени-кавокафява, но кожата ѝ беше бледа.

— Това е остров Беата, но някои го наричат и Острова на чародея — отвърна тя.

— Ох — простена той, когато се опита да помръдне. — Имам ли нещо счупено?

— Изпий това — каза Дилайна и му подаде плитка купичка, в която имаше течност с остър мирис. — Ще те изцери по-бързо и ще намали болката.

Той стоически изгълта лекарството и после каза:

— Аз съм Брендан. Брат ми е Хенри, херцог на Крудий, и търся…

— Мен, предполагам — обади се един глас зад него. Пред погледа му се появи мъж и приседна на края на леглото. — Вчера получих вест, че малка рибарска лодка се е разбила в скалите, а сред останките имало младеж, който носел пръстен с печат, бележещ го като член на кралското семейство. — Почука по пръстена на дясната ръка на Брендан. — Затова дойдох да погледна.

Брендан почувства как по тялото му се разлива топлина и болката утихва.

— Руфио! — възкликна той и сграбчи ръката на тъмнокосия магьосник. — Брат ми има нужда от теб в Крондор… — Премигна.

Или може би няма, след като вече те намерих. — Усети, че клепачите му натежават.

— Дилайна пропусна да спомене, че ти даде лекарство, което ще те приспи.

Миг по-късно Брендан вече хъркаше.

Събуди се след часове. Лекарството си бе свършило работата. Чувстваше се скован и го наболяваше малко тук-там, но това бе нищо в сравнение с всеобхватната болка по-рано. Видя, че стаята е тъмна, и се зачуди дали не е спал цял ден и цяла нощ. През един процеп в кепенците проникваше слаба сивкава светлина. Той се надигна на лакти и видя Дилайна да седи в ъгъла и да чете нещо на светлината на един фенер.

— Здравей отново — изграчи Брендан.

Видя калаена кана и чаша на нощното шкафче до леглото си, седна и успя да напълни чашата и да пие.

— Трябваше аз да ти налея — каза тя.

Брендан се ухили.

— Благодаря ти, но вече се чувствам доста по-добре. — Сигурно беше така: осъзна, че Дилайна е много по-привлекателна, отколкото му се бе сторило отначало. От тримата братя Брендан беше женкарят. Хал бе сравнително срамежлив, тъй като бе наследникът и майка им бдеше над него като орлица. Мартин беше влюбен в Бетани още отпреди сам да го знае и всичките му срещи с градските момичета бяха резултат от празници, много вино и ейл, както и от настъпателното поведение на самите момичета, които често смятаха, че биха могли да завъртят главата на сина на херцога. Брендан, от друга страна, бе открил разликата между половете на много ранна възраст, а също и че тази разлика страшно му харесва. Вероятно бе вкарал в леглото повече момичета от двамата си братя, взети заедно, макар че беше най-младият.

Дилайна не беше особено висока, но от начина, по който ѝ стоеше роклята, той прецени, че има дълги крака и добре заоблен задник.

Като осъзна, че я преценяват, Дилайна се изчерви.

— Трябва да доведа Руфио — каза тя и излезе забързано от стаята.

Младият магьосник се появи минута по-късно, следван от момичето. Усмихна се.

— По-добре ли се чувстваш?

— Да, благодаря — отвърна Брендан. — От колко време съм тук?

— Нашият часовой видял лодката ти да заобикаля носа преди два дни, а докато слезем до теб, вече се беше блъснала в скалите и се разпадаше. Открихме те оплетен във въжета и платна и те измъкнахме. Мисля, че още няколко минути и щеше да се удавиш.

— Радвам се, че сте стигнали до мен навреме — каза Брендан. Внезапен тътен на гръмотевица го накара да погледне към прозореца. — Бурята още ли продължава?

— Вече два дни. Това не е естествено.

— Не разбирам.

— Някой използва климатична магия, за да поддържа хората на този остров заети — отвърна Руфио.

Брендан седна на ръба на леглото.

— Знаете ли кой?

— Имаме някои подозрения — каза Руфио и даде знак на Дилайна да ги остави сами.

— Много е хубава — подхвърли Брендан, когато тя излезе.

— Освен това е от един регион на Новиндус, в Речните земи, където момичетата и момчетата живеят отделно, така че по-добре свикни, че ще те избягва.

— Жалко — каза Брендан, после усмивката му помръкна. — Имам да ти разправям много неща, Руфио, и подозирам, че времето може да е от съдбовно значение. — Внезапен порив на вятъра разтресе кепенците и той добави: — И може да има някаква връзка с тази буря, която казваш, че била с магическо естество.

— Продължавай — подкани го Руфио и седна на стола, на който бе седяла Дилайна.

Брендан му предаде разказа на Мартин и Бетани за посещението им в Е’бар. Когато стигна до мястото, където Мартин се бе опитал да опише магическата черупка около града, Руфио му зададе няколко въпроса, на които Брендан не бе в състояние да отговори.

— Значи трябва да открия брат ти — заяви Руфио. — Казваш, че ме търси, така ли?

— За да ти каже същото, което ти казвам и аз — рече Брендан. — И да види дали не би могъл да го отведеш до лагера на принц Едуард. Едуард е най-близкото нещо до крал, с което разполагаме в момента, а някой на власт трябва да узнае какво става в Сиви кули. Ако Мартин не те открие в Крондор, ще тръгне към принца. Джим Дашър ясно подчерта, че трябва да държим в течение както Короната, така и магьосниците в Звезден пристан. Мартин бе този, който реши да ме прати тук, за да съобщя на Конклава какво става.

— Умен момък е брат ти — каза Руфио. — Макар че ако беше намерил някой що-годе важен човек, аз рано или късно щях да чуя за ситуацията, която описва. Както и да е, храбростта ти да доплаваш дотук ни спести време. Ще пратя вест на Академията, а после ще видя дали мога да отведа брат ти при принц Едуард по-бързичко. — Направи пауза. — Гладен ли си?

Брендан осъзна, че не е ял близо два дни, и изведнъж идеята за храна му се видя ужасно привлекателна.

— Да, ако може.

— Вечерята ще бъде сервирана след час. Дотогава си почивай.

Руфио излезе, а Брендан се зае да бърше меча си със суха кърпа.

Знаеше, че скоро ще трябва да го измие с прясна вода и да го смаже, за да не се разяде металът. След няколко минути, като се убеди, че е направил каквото може с подръчните материали, се отпусна в леглото и заспа.

Събуди се, когато ръката на Дилайна разтърси леко рамото му. Той премигна, усмихна се и каза:

— Вечеря?

— Да — отвърна тя. — Последвай ме, ако обичаш.

Минаха по дълъг коридор, който бе забележимо по-хладен от стаята му, и след малко той разбра защо. Външната страна на сградата представляваше поредица стаи, но една голяма отворена врата бе обърната навътре, към просторна градина. В момента вратата оставяше хапещия вятър да вее по коридора, защото макар градината да бе защитена от четири страни от сградата, все пак бе изложена на гнева на бурята. Свиха зад един ъгъл и Дилайна го поведе към друг вход, зад който голям коридор свързваше тази сграда с друга. Центърът на последната явно бе зает от няколко големи стаи, едната от които трапезария, достатъчно просторна, за да побере четирийсет-петдесет души.

За разлика от залата в Крудий, където имаше отделна маса за херцога и благородниците, тук масите образуваха голям квадрат, така че всички вечерящи да могат да се виждат.

Руфио му махна от мястото, където седеше, и Брендан видя до него две познати физиономии.

— Калис! Аркан! Изненадан съм да ви видя тук.

Калис кимна и се усмихна, но Тъмният елф, Аркан, почти не му обърна внимание.

— Майка ми смяташе да прати някого до Илит, за да съобщи на херцога за благополучното пристигане на майка ти и другите — обясни Калис. — Попитах дали може да ида аз; защото повече от всеки друг в Елвандар се чувствам като у дома си в градовете, освен неколцина елфи от отвъд морето, но пък те не могат да се ориентират в Кралството толкова добре като мен.

Очите на Аркан лекичко се присвиха, но той не каза нищо. През времето, прекарано на Острова на чародея, беше започнал да изпитва неохотно уважение към необичайния принц на Елвандар. Калис не бе чист елф, не бе еледел, моредел, елдар или таредел. Беше едновременно елф, човек и нещо друго и Аркан смяташе, че това „нещо“ се дължи на факта, че баща му носи знака на Драконовите господари.

Калис продължи:

— Минаха години, откакто идвах за последно в Крондор, по време на войната с Изумрудената кралица, затова реших, че мога да намина. — Хвърли поглед към Аркан. — Моят приятел пък има някои притеснения и те, изглежда, са свързани с неща, които може би майка ми трябва да знае. Той явно смята, че трябва да се свърже или с Пъг, или със сина му, затова чакаме тук.

Аркан кимна.

— Така е. Чакаме.

Брендан седна на свободния стол до Аркан и каза на Калис:

— Лейди Бетани отива да се види с майка ти.

— С каква цел?

Брендан обясни какво им е разказал Мартин — същото, което бе споделил с Руфио.

Калис и Аркан също реагираха загрижено.

— Трябва да отидем и да видим лично, не мислиш ли? — отбеляза Калис.

Аркан не изглеждаше убеден. Поклати глава и каза:

— Виждал съм тези така наречени Звездни елфи.

— Един от тях гостува известно време в Елвандар — каза Калис.

— Не одобряваш ли?

— Те са надменна паплач — отсече моределският главатар.

Калис се изкиска.

— За забавно ли го намираш? — попита Аркан и очите му се присвиха.

— Ами — рече Калис, — чувал съм да разправят същото и за вашите… кланове. — И добави примирително: — Предполагам, че и за нас се говори горе-долу същото.

Аркан кимна.

— Да. Ние смятаме, че жителите на Елвандар имат твърде високо мнение за себе си.

Калис се облегна.

— Щом казваш. И все пак тези вести от Е’бар са повече от обезпокоителни. Нашествие на някаква тъмна сила, която магьосниците на таредел са затворили в града. Сигурен съм, че баща ми би искал да го види със собствените си очи.

Дори споменаването на лорд Томас да предизвика някаква реакция у Аркан, Брендан не я забеляза. Затова продължи разказа си:

— Елфът, с когото разговарял брат ми, Тандареи, споменал нещо за предателство на най-високо ниво, самият лорд-регент и неговият „съвет“? — Взе комат топъл хляб от един поднос и го намаза обилно с масло.

Аркан помълча за миг, после каза:

— Самият регент ли? Ами един воин на име Кумал, техният Военачалник?

— Това име не ми е познато — отвърна Брендан. — Дори някой да го е споменал на брат ми, той не ми е казал.

— Срещал ли си се с него? — попита Калис.

— Не — отвърна Аркан. — Той дойде да говори с нас в Сар-Саргот. — Огледа се да види дали името на града в Северните земи ще предизвика реакция у някой от останалите на масата, но такава нямаше.

— О? — рече Калис.

— Дойде да ни съобщи, че можем да продължаваме да си живеем както досега, стига да не пристъпяме на юг, в който случай ще бъдем подвластни на законите на таредел.

Калис се усмихна.

— Сигурен съм, че новината е била приета особено радушно от онези от вас, които наричат Зеленото лоно свой дом.

— Тръгнах си от срещата преди сериозното кръвопролитие.

— Със сигурност бих определил това поведение на таредел като надменно — каза Калис.

— Срещал ли си някого от тях? — попита Брендан.

— Онзи, за когото е споменал брат ти, Тандареи. Изглеждаше…

— Надменен? — подметна Аркан.

— Малко. Но освен това и искрен. Не се изненадвам, че ако е имало някакъв заговор или предателство, той е бил от другата страна. Изглеждаше, че го е грижа за народа му.

Брендан огледа стаята и видя Дилайна да седи в отсрещния ъгъл. Усмихна ѝ се и тя отвърна свенливо на усмивката му, после отклони поглед. Забеляза също така една поразително красива руса жена да говори с мъж в изискана роба, но после един студент се приближи да напълни бокала му с вино, а други започнаха да сервират меса, картофи, салати и варени зеленчуци. Брендан умираше от глад, но дори докато ядеше, изпитваше растящо чувство на неотложност. Дали Хал бе още в Риланон? Дали Мартин бе стигнал до принц Едуард?

Тъкмо приключваше с яденето, когато внезапен писък откъм двора проряза шума от дъжда и вятъра. Моментално в цялата трапезария настъпи суматоха.

Брендан се завъртя, за да види накъде са се втурнали всички. Видя привлекателната блондинка и мъжът, с когото говореше, да стават от местата си, жената с боздуган в ръка. Освен това носеше броня под бял табард — явно беше от ордена Щит на слабите, който служеше на богинята Дала. Останалите в стаята бяха магьосници от един или друг ранг, с изключение на двамата елфи, които бяха оставили лъковете си подпрени на стената зад тях и сега ги грабнаха. Брендан изтегли меча си от ножницата и последва тълпата, втурнала се навън.

Писъкът бе дошъл от голямата градина в съседната сграда и още преди всички да изминат свързващия коридор, Брендан вече усещаше във въздуха, че нещо съвсем не е наред.

Бе усещане за зло, от което стомахът на човек се преобръщаше, сякаш връхлетян от ужасяваща смрад. Както се бе научил от битките, Брендан просто преглътна тежко и се съсредоточи върху оцеляването си.

Когато стигна до двора, видя пращящи енергийни мълнии и огнени проблясъци да избухват около някакво създание, което отвръщаше на атаките със собствена магия. Събиращата се в градината вода сякаш бе оживяла, надигаше се и се усукваше в течни въжета, които политаха към всеки, който се приближи.

Брендан спря. Умът му отказваше да възприеме ставащото. Създанието стоеше на два крака и имаше смътно човешка форма, но туловището му бе покрито с раковини и висящи водорасли, сред които се виждаха само едно-две голи петна с черна като нощ кожа. Краката му, изглежда, се втечняваха при глезените, като че ли стъпалата му непрестанно поемаха вода от залятата от дъжда градина. По подобен начин и ръцете му бяха плътни до китките, а после се превръщаха в грамадни блестящи тояги от течност. Главата му представляваше истински кошмар, с пипала там, където при човек би се намирала устата, нещо като тяло на октопод на мястото на главата, само че с две огромни жълти очи, по едно от всяка страна. Смърдеше на отдавна мъртви твари от океанското дъно и издаваше гъргорещи и кашлящи звуци като давещ се човек.

Брендан изчака съществото да се обърне и скочи, протегнал меча си напред. Удари го. Беше все едно да удариш дънера на вековен дъб с тъпа брадва. Острието се хлъзна по кожата на създанието, подскачайки по издутините, и ръката на Брендан изтръпна.

Той отскочи назад и струя вода го халоса като тежък чук и го отхвърли през градината. Той се плъзна в калта на една прогизнала цветна леха, усети как тънки клонки се закачат за дрехите му и се блъсна в ниската стена на градината.

Съвзе се от удара, надигна се на колене, а после се изправи на треперещите си крака. Откри, че жената с боздугана е близо до него и изучава създанието. Мъжът с грижливо подрязаната брада мяташе някакво заклинание, после спря.

— Не мога! Не е призовано.

— Проклятие! — изруга жената. Видя Калис и Аркан и извика: — Неуязвимо е за магия! Стреляйте!

Миг по-късно двамата елфи бяха изпънали лъковете и две стрели с широки върхове полетяха към създанието. Тази на Аркан успя да намери непокрит участък от кожата му и да я прониже, но тази на Калис просто отскочи от полепналите по нея раковини.

Съществото зави от болка и се разбесня. Колкото повече се ядосваше, с толкова по-голяма сила запращаше водните струи. Вече съвсем прогизнал, Брендан извика:

— Грозно е като смъртта, но би било полезно да имаме едно такова подръка следващия път, като избухне пожар! — Огледа се, направи бърза преценка на ситуацията и осъзна, че само русата жена с боздугана и той със своя меч имат оръжия, които биха могли да причинят вреда на съществото. Елфите продължаваха да стрелят без особен резултат, тъй като трескавото въртене на създанието откриваше уязвимите места само за секунди.

Брендан извика на Руфио:

— Никаква магия ли не му въздейства?

— Явно не! — извика в отговор главният магьосник на Конклава и изтегли от пояса си кама. Брендан обаче не беше сигурен, че чародеят знае какво да прави с нея.

Затова пък беше истинска наслада да гледа жената воин. Тя, изглежда, знаеше точно кога да се приведе, да се отдръпне или да атакува. Не личеше да нанася големи поражения на чудовището, но поне му ангажираше вниманието.

Изведнъж му хрумна една идея и той пак извика:

— Руфио!

— Какво?

— Щом магията ти не действа на него, може ли да подейства на мен?

— Какво ти трябва?

— Направи така, че да прелетя зад това нещо, за да го нападна в гръб.

— Това мога да го направя.

— Коя е жената с боздугана?

— Сандрина, Непреклонен сержант от ордена Щит на слабите.

— Добре — каза Брендан. Обърна се и извика: — Сандрина! — Гласът му проряза хаоса и тя вдигна очи.

Той ѝ показа с жестове да се премести надясно, за да накара създанието да се извърти, и тя кимна.

— Добре — каза Брендан. — Трябва да съм точно зад гърба му.

— А после какво?

— Вдигни ме на една-две стъпки над него и когато извикам, ме остави да падна.

— Сигурен ли си? — Изражението на магьосника показваше, че се тревожи не само за безопасността на Брендан, а и за разсъдъка му.

— Не. Бих предпочел тя да го накара да се обърне, а после да се затичам и да скоча, само че нямам твърда опора. — Дълбоката до глезен вода правеше желаната от него маневра невъзможна.

— Аха — каза Руфио, вече разбрал. — Кога?

— Сега!

Магьосникът махна с ръка и изведнъж Брендан усети как някаква сила го отдели от калта в градината, завъртя го бавно и го издигна до точка непосредствено зад и над морското създание. Сандрина направи каквото се искаше от нея и продължи да сипе удари по чудовището, отвличайки вниманието му.

— Сега! — извика Брендан и усети как държащата го сила изчезна. За малко не прецени грешно момента на удара, макар да знаеше за предстоящото падане. Стисна здраво насочения надолу меч и го заби в една точка над редица раковини и под издутия тил на чудовището.

Мечът потъна дълбоко и за секунда Брендан бе разлашкан насам-натам, когато съществото почна да се мята. После изпусна дръжката, падна на земята и мощна струя вода го запокити отново в храстите.

Рев на болка и ярост огласи двора, а после изведнъж създанието сякаш се разпадна. Парчета се откъсваха от фигурата му и се сипеха по земята. След минута от него бе останала само зловонна купчина отпадъци от океанското дъно.

Дъждът продължаваше да плющи. Брендан вдигна очи и видя, че русата жена воин му протяга ръка.

— Добра работа, младежо.

— Благодаря — отвърна Брендан и изпъшка от болка.

Мъжът в изисканата роба се приближи и се представи като Амиранта, след което каза:

— Храброст или глупост, но подейства.

— По малко и от двете — рече Руфио. — Как се чувстваш?

— Радвам се, че градинарят ви не е засадил рози — отвърна Брендан, докато вадеше клонки от косата си.

— Хайде да се приберем на сухо и да обсъдим това — каза Руфио. — Какво ще кажете за кабинета на Пъг, след като се преоблечете?

Амиранта и Сандрина кимнаха, а Брендан каза:

— Мисля, че ще имам нужда от малко от онова лекарство. Пак започна да ме наболява тук-там.

— Съчувствам ти — отбеляза Руфио. — Знам колко гадно е на вкус.

— С лекарствата винаги е така, нали?

Дилайна се приближи и попита Брендан:

— Имаш ли нужда от помощ?

Брендан се усмихна и откри, че лицето също го боли.

— Благодаря, ще се оправя. — Обърна се към Руфио. — Ще се измия и… — Обърна се пак към Дилайна. — Би могла да се отбиеш след десетина минути. Не знам пътя до кабинета на Пъг.

Тя почти грейна, а после кимна и се отдалечи.

Руфио каза:

— Изглежда, си омаял нашата срамежливка. — Погледна с едва скрито отвращение купчината гниещи морски организми на мястото, където бе стояло чудовището. — При дадените обстоятелства това си е истинско постижение.

Брендан сви рамене.

— Какво да правиш, дарба.

И си тръгна, като остави Руфио, Амиранта и Сандрина да клатят развеселено глави.

Когато стигна до кабинета на Пъг, Брендан вече леко се олюляваше, а Дилайна го държеше за ръката.

— Благодаря ти — каза ѝ той, опитвайки се да бъде обаятелен, но успя само да изглежда още по-жалък.

Влезе в стаята и намери Руфио, Амиранта и Сандрина да седят с трима непознати магьосници. Двамата елфи, изглежда, предпочитаха да стоят прави до стената.

— Млади принце — каза Руфио, щом Брендан се отпусна в един стол до вратата. — Ето че отново твоята смелост и находчивост ни карат да сме ти задължени. — Из стаята се разнесе утвърдително мърморене. Брендан се чувстваше прекалено пребит, за да се преструва на скромен. В момента не искаше да е никъде другаде, освен в леглото си — и то сам, за негова собствена изненада.

— Да се върнем към това, което знаем — каза Руфио. Вдигна един пръст. — Първо, бяхме атакувани от сила, достатъчно могъща да прати онова същество сред нас въпреки всичките ни защити срещу магия. Второ, то бе неуязвимо срещу нашата магия. И последно, никога не сме виждали нещо, подобно на него. — Погледна към Амиранта. — А вие?

— Не — отвърна чародеят. — Но съм чувал за такива същества.

Сандрина също погледна към него и рече:

— Наистина ли?

— В Новиндус, откъдето произлизам, има няколко вида водни демони, наричани ракшаси, които са доста гадни клиенти. — Амиранта направи пауза. — Обяснението може да се окаже доста сложно.

Сандрина се усмихна.

— Продължавай. Трябва да знаем това и разбираме, че имаш склонност да си педантичен.

В този миг Брендан осъзна, че между тези двамата има дълга история.

— Също като демоните, с които всички ние сме добре запознати, водните демони — онези, които споменах, се свързват повече с реките и езерата, отколкото с океаните, — биват три основни вида: призовани, духове и сътворени — продължи Амиранта. — Причината никоя от нашите магии да не действа бе, че това същество не беше нито дух, нито призовано, а сътворено. Тук е вложена некромантия в съчетание с демонски духове.

Сандрина изглеждаше отвратена.

— Значи прокуждането ми нямаше да подейства.

— Нито пък моето. А явно и никоя от магиите, използвани тук. — Амиранта погледна към Руфио. — Ако имахте жрец на Лимс-Крагма, той щеше мигновено да разпознае некромантията и ако е достатъчно могъщ, би могъл да ѝ противодейства. Няколко други храма също биха могли да се справят със създанието, макар че едно особено силно творение може да издържи дори на това. Но дори най-силните сътворени създания си имат уязвимо място, една все още жива част, необходима за продължителното им съществуване. Ако намерите тази част и я убиете, останалото се разпада. Обикновено става дума за човешка глава или сърце. Ако е глава, съществото е по-интелигентно, може да действа по-независимо, но повечето предпочитат сърце, защото можеш да го затвориш в самия център на съществото за по-голяма защита.

— Мечът на младия Брендан свърши работа, проби тялото чак до сърцето, единствената останала жива част, която привързваше духа към плътта и другата материя, използвана за съграждане на тялото — заключи Амиранта. — Това накара демонския дух да побегне обратно към Петия кръг и създанието се разпадна.

Сандрина погледна Брендан и попита:

— Как разбра къде да нанесеш удара?

— Не знаех. Просто видях пролука в цялата тази броня по тялото и главата му, голо местенце в основата на врата му. Не мислех, че мога да му отсека главата, но ако имаше начин да скоча достатъчно високо и да забия меча си… — Той сви рамене. — При цялата онази кал не можех да се затичам и да скоча, затова имах нужда ти да го отвличаш достатъчно дълго, за да може Руфио да ме вдигне с магия и да ме пусне върху него.

— И все пак — каза Руфио — някои от магиите ни би трябвало да го засегнат.

— Това смущаваше и мен — обади се Амиранта. — Тук си нямахме работа с обичайната демонска съпротива срещу прокуждане или дори физическо увреждане; просто магията сякаш не действаше.

Няколко гласа се обадиха утвърдително.

— То отклоняваше всичко — рече един магьосник. — Опитах се да направя разлом, през който да стигна до стаята си, за да взема едно магическо оръжие, но той не щеше да се отвори.

— Аз също не можех да се прехвърля в стаята си — обади се друг магьосник.

На лицето на Руфио се изписа силна тревога. Той измъкна от джоба си цурански глобус, натисна с палец мъничкото лостче, но не се случи нищо.

— Изглежда — каза той, — едно от свойствата на тази буря е да пречи на магията да действа така, както би трябвало. — Вдигна ръка и една малка саксия с цветя в ъгъла на стаята полетя нагоре. — Не всичката магия, но…

— Важната магия — довърши Сандрина.

— Откъде се взе онова създание? — попита Калис. — Бушуваше ужасна буря, така че как се е озовало в градината?

— Ти каза, че не е призовано — обърна се Руфио към Сандрина, която кимна. — Нашите магически защити пречат на всяко призоваване или прехвърляне отвън. Би трябвало някой или нещо да го е доставил тук физически и да го е пуснал в градината.

— За да може нещо да лети в това време… — почна Аркан, сви рамене и млъкна.

— Бурята не показва никакви признаци на отслабване.

— Това не е естествено — рече друг магьосник. — Аз знам за климатичните магии повече от всеки друг тук и ви казвам, че някой управлява тази буря.

— С каква цел? — попита Брендан.

Усмивката на Сандрина бе иронична.

— Да ни държи заети тук.

— За да не можем да сме на друго място — довърши Брендан и се отпусна в стола си, залян от умора.

— В планините Сиви кули — предположи Аркан.

— В Е’бар — довърши Калис.

— В такъв случай имаме една-единствена задача — каза Руфио. — Да открием източника на тази буря и да я прекратим.

Брендан погледна към затворените кепенци на прозореца, сякаш можеше някак си да проникне с взор през плътното дърво. Знаеше какво би видял, ако притежаваше тази способност. Цял живот бе живял на крайбрежието и по звука разбираше, че ветровете набират сила и дърветата се огъват под напора им. Скоро щяха да започнат да отнасят керемидите и да събарят по-малки постройки.

А както бяха отбелязали елфите, всичко това имаше за цел да им попречи да отидат в Е’бар при защитниците, които се бореха да удържат един безименен ужас.

9.

Пътешествие ІІІ

Накор тичаше.

Беше се появил в нещо, което приличаше на познати пасища, и се бе качил на върха на малка могила, за да огледа наоколо — и видя, че към него препускат трима много разгневени ездачи. Докато бягаше от тях, го обзе чувството за нещо познато. Избегна първия застигнал го ездач, като се претърколи под коня му, и отскочи от пътя на следващите двама.

Веднъж се бе наслаждавал на подобна среща — търкаляше се под конете, дразнеше ездачите и изобщо се възползваше по най-добрия начин от една много лоша ситуация, само че днес бе загубил чувството си за хумор. Тримата ездачи забележително приличаха на тримата ашунтски воини, които бе измамил на карти преди много години. Този, който в момента се опитваше да му пръсне мозъка с церемониална бойна тояга, носеше кожени гамаши и кожен жакет на голо. Другарите му бяха облечени различно — единият беше с кожена броня, а другият с контешка червена риза, шапка и кожени ботуши до коленете, — но всички носеха церемониалната лента с едно перо, пристягаща дългата им коса.

Накор помнеше тази среща и как бе завършила тя миналия път, но му липсваше търпение да види дали нещата ще се развият като преди. Може и да изглеждаше като мошеника, измамил тези тримата на карти, но притежаваше и демонски сили. Скочи и събори единия от мъжете от коня му, после се метна от това животно на следващото и отхвърли ездача му, както би пернал досадно насекомо.

Третият ездач нададе боен крясък и атакува. Накор скочи отново, заби рамо в гърдите на мъжа и го събори от коня. Докато падаше към земята, се сви и се претърколи, а после се изправи, готов за още бой.

Но ездачите ги нямаше.

Недалеч от него стоеше позната фигура, която Накор не бе очаквал да види отново през живота си. Едър червенокос младеж, който бавно тръгна надолу по склона.

— Накор! — възкликна младежът, сграбчи дребосъка в обятията си и го повдигна от земята.

— Боррик — промълви Накор.

Червенокосият го остави, огледа се и рече:

— Мъртъв ли съм?

— В известен смисъл — каза Накор — и двамата сме мъртви. Но моето мнение е по-различно.

— Неясен както винаги.

— Такъв съм си по природа — отвърна със смях дребният мъж. Бръкна в торбата на рамото си и попита: — Искаш ли портокал?

Боррик Кондуин, по-големият от близнаците на принц Арута Крондорски и прапра- и така нататък дядо на Хал, Мартин и Брендан, протегна радостно ръка и каза:

— Благодаря. — Заби нокътя на палеца си в портокала и започна да го бели.

Накор се огледа и каза:

— Някои неща май липсват, а?

— Да — съгласи се Боррик. — Керванът, Гуда, Сули Абул и другите.

— Значи не сме, където си мислим — отбеляза Накор.

— Всъщност — поправи го Боррик — не сме, където изглежда. Тъй като нямам представа къде сме, не мисля за това.

Накор се ухили.

— Научил си някои неща.

Боррик отвърна на усмивката му.

— Налага се, когато си крал.

— Кое е последното, което помниш? — попита Накор.

— Че лежа в леглото и слушам дудненето на някакъв жрец; безмълвно се молех на Лимс-Крагма да ме вземе, че да не ми се налага да търпя повече гласа му. Знам, че жена ми беше там, както и други членове на семейството, но последната година… не бе милостива. — Огледа се и подуши въздуха. — Цъфтят цветя, някъде наблизо.

— Може би.

— Най-лошото на остаряването, Накор, е, че докато умът ти не си отиде, си мислиш, че си вечно на… тринайсет? — Той се засмя. — Може да ти липсва част от младежкия оптимизъм и със сигурност знаеш много повече за жилото на пораженията, но в крайна сметка някъде тук все още се крие дете. — Той се почука по главата с пръст. — Ако можеше само да го оставиш да се развихри. — После се засмя. — Виж на кого го казвам! Ти винаги си позволявал на детето в теб да открива чудеса.

Боррик въздъхна.

— Работата е там, че детето иска да тича, да скача, да плува, да обича, да се бие, да пее и всички други радости на младостта, произтичащи просто от това да съществуваш, да се чувстваш непобедим и вечен. — Усмихна се. — Само че тялото не може да му отговори. Опитваш се да рипнеш на крака както когато си бил млад, само че гърбът те боли, едното ти коляно трепери и до теб има някой с протегната ръка, който да те води. — На лицето му се изписа копнеж. — Последната година обаче ми се случваше да говоря, а после… да се озова някъде другаде и да са минали часове. Случваше се да погледна лицата на стари приятели и… да не знам имената им. Децата ми… понякога ги бърках. — Изглеждаше изпълнен със съжаление. — Ти направи верния избор, Накор, че не остаря.

— Не мога да кажа, че имах голям избор по въпроса — отбеляза дребният мъж и захапа портокала си. — Сигурно е свързано със способността ми да правя номера.

Боррик се засмя. Сведе поглед към ръцете си и започна да ги свива и отпуска. Бяха ръце на млад воин в разцвета на силите си.

— Чувствам се прекрасно. Макар че…

— Макар че какво?

— Това малко порязване тук. — Той посочи опакото на лявата си длан. — Помня как точно го получих. Когато тичахме през императорския дворец, за да спасим императрицата. Сред всичкия бой и сеч, през които минахме с Ерланд и Гуда, аз взех, че си ударих лявата ръка в един проклет фенер на метален триножник и оттам получих това досадно малко порязване.

— Интересно — каза Накор. — Както подозирах, ти не си някакво творение на боговете, на което са дадени спомените на Боррик, а наистина си Боррик. Някак си една малка частица от теб е била уловена и доведена в този момент.

Боррик сложи ръце на кръста си и сведе поглед.

— Мисля, че знам. Точно след като си тръгнахме от Кеш за Крондор, малко след като те оставихме в Звезден пристан, двамата с Ерланд се намирахме може би на два дни път от дома и спяхме до конете си, когато аз се събудих. — Сложи ръка на гърдите си. — Почувствах… прорязване на студ.

— Прорязване ли? — На лицето на Накор бе изписано силно любопитство, но без обичайната наслада, когато попадне на някоя главоблъсканица.

— Имаше и… ще го нарека ехо, поради липса на по-подходяща дума. Още едно подобно прорязване на студ.

Накор помълча малко, после каза:

— Мисля, че разбирам.

— Какво? — попита Боррик.

— Ако съм прав, малка частица от съществуванието ти, един съвсем кратък момент от твоя живот, е бил уловен и запазен за тази среща. Животът ти е бил срязан толкова тънко, че съществуванието ти е прескочило нищожно малко разстояние, така че да не умреш още там, на място. Просто е било взето едно късче от него.

— Странно — каза Боррик. — Тогава как спомените ми от след този момент са още с мен: вземането на короната след смъртта на чичо Луам, женитбата ми, децата ми, всичките ми години в двореца… та чак до собствената ми смърт? — Той се огледа. Вятърът се бе усилил леко. Обърна лице към слънцето, усмихна се и протегна ръце. — Ако ми е писано да остана тук само за кратко, то поне последният ми спомен ще бъде за слънчева светлина по лицето ми, за вятър, носещ дъха на високи треви, и за разговор с най-забавния човек, когото съм срещал.

— Благодаря ти — каза Накор, — но освен забавен съм и много любопитен. Ако разбирам правилно ставащото, то присъствието ти тук е уредено, с цел да ми даде някакво познание.

— Ах — засмя се Боррик. — Изобщо не мога да си представя на какво бих могъл да те науча, Накор. — Поклати глава. — Знаеш ли, двамата с Ерланд много съжалявахме, че така и не напусна Запада, за да ни дойдеш на гости.

Накор също поклати глава.

— След приключението ни в Кеш за известно време ми беше писнало от дворци. — Въздъхна. — Все пак посетих веднъж Крондор, когато Джими беше херцог. Хубав дворец има там.

Изражението на Боррик стана замислено.

— Това бе моят дом, мястото, където израснах.

— Хубаво място. С много стаи.

Боррик се засмя пак и се огледа.

— А…? Чу ли нещо?

Накор килна глава.

— Флейта… и барабан, ако не греша.

— Странно — каза Боррик, като се озърташе. — Мисля, че иде оттам. — Посочи към едно възвишение. Направи две крачки, после спря. — Спомням си това място. — Посочи зад Накор. — Там не трябваше ли да има река, на около четвърт миля?

Накор кимна.

— От другата страна на път, който също го няма. Да.

— Значи зад този хребет трябва да се намира онази хубава долчинка, където лагерувахме в нощта, след като ти се присъедини към кервана с Гуда и мен!

Боррик се канеше да тръгне нагоре по хълма, когато Накор каза:

— Чакай.

— Какво? — попита някогашният крал на Островите.

— След като се разделихме, кое е най-важното нещо, което научи? Сещаш се, когато от принц стана крал?

Боррик помълча за момент.

— Аз бях Боррик Кондуин, син на принц, племенник на крал, самият аз крал, баща на крал. Бях син, съпруг, брат и баща. Всеки ден взимах решения, които променяха живота на много хора, понякога жестоко. Заплашвах с войни, водех войни и накрая бях старец на легло, когато смъртта дойде.

— Какво научи? — попита Накор с почти умолителен глас.

Боррик даде знак на дребния мъж да тръгне с него и докато вървяха към звуците на флейти и барабани, каза:

— Истинското ми образование започна, когато ме плениха в Джал-Пур, Накор. — Изражението му стана замислено. — Животът в робските кошари, пробиването на път с бой през онзи бордей със Сули, кражбата на лодка, службата на кораб като прост моряк, всички неща, които направих, преди да те срещна, и всички, които направихме след това. Загубата на Сули. — Очите му се плъзнаха по хоризонта. — Научих какво е истински кураж, докато гледах как едно уплашено момче се старае да направи каквото е нужно, въпреки ужаса си, докато не умря. — Той поклати замислено глава. — Хората говорят за чест, дълг и уважение, и куп други неща, за да възвеличат постъпките си. Но в крайна сметка всичко се свежда до следното: или изпитваш обич, или не.

— Обич ли?

— Обичал ли си някога нещо толкова силно, че с радост би умрял, за да го опазиш?

Накор мълчеше.

— Честта без обич е преструвка, празно оправдание на действията ти. Не е важно за какво си склонен да се биеш, а за какво с радост би умрял, за да го опазиш: брат, съпруга или дете.

— Същото важи и за народите. Аз бих умрял за своя народ, защото го обичах. Островите са просто едно място, също като Кеш или Ролдем, само земя и скали, дървета и храсти, пасища и потоци. — Махна с ръка. — Равнини и планини. Те са просто едно място, докато не осъзнаеш, че там живее семейството ти, хората, които са от значение за теб, и тези, които са от значение за тях. Ако ти дадат избор, ще се биеш да защитиш народа си. Нещо повече, ще умреш, за да го защитиш.

Накор почувства как в него се заражда искрица на разбиране.

— Продължавай.

— Това е връзка като никоя друга, Накор. Преди пътуването си до Кеш с теб, Гуда и Сули Абул не я разбирах наистина. На нас с Ерланд ни беше трудно да усвоим отговорността, която идва с привилегиите. Баща ми обичаше майка ми толкова силно, че ѝ позволи да ни разглези — и мен, и брат ми, и сестра ни, и по-малкото ни братче.

— Николас — рече Накор.

По лицето на Боррик премина тъга.

— Двамата с Ерланд се държахме ужасно с него преди онова пътуване, Накор. Но пътуването ме промени. — После се засмя. — Ерланд също го промени, но не чак толкова.

— Ти беше в робска кошара. Той беше в дворец с множество красиви момичета, не особено облечени.

Усмивката на Боррик помръкна.

— Но ние загубихме там чичо Локи, както и Сули. Ерланд го почувства. — Вятърът се усили и далечната музика също набра малко мощ, после заглъхна. Мирис на градински чай и цветя ги докосна ѝ отлетя.

— Човек в крайна сметка губи всички, нали?

— Предполагам, че е така — рече Боррик. — Хайде да видим кой свири там.

Накор беше на крачка зад Боррик, когато бившият крал на Островите каза:

— Говорим за докосване до живота на хората, Накор. За саможертва, защото обичаш нещо повече от себе си. За това да оставиш своя отпечатък. — Спря за момент. — Говорим за фермер, който може да откара реколтата си на пазара, без да бъде убит от разбойници, защото аз съм направил пътищата безопасни. Аз, крал Боррик от Островите, и точно защото съм го направил, той се връща благополучно у дома с мъничка кесийка монети и нещата, които жена му е заръчала да вземе от пазара, сладкишче за малкото му момиченце или играчка за малкото му момченце, и животът им се развива така, както се развива. — Очите на Боррик се наляха със сълзи. — Но аз не съм направил пътищата безопасни, за да обича този фермер своя крал. Направил съм го, защото кралят обича него и неговото семейство.

— Познавал съм много хора с власт, Боррик. Някои, преди да те срещна, други след това, но твоето семейство е уникално. Повечето владетели… фермерите ги има, за да отглеждат посеви, да си плащат данъците и да ги обогатяват.

— Нищо не е вечно — каза Боррик, — но знам следното. Ако на трона на Островите седи един Кондуин, независимо от талантите и недостатъците му, някъде в него се крие любов към народа му, която извира от самите корени на моето семейство. Още когато първият кондуински крал е поставил груб златен обръч на челото си, той го е направил с мисълта: „Това е моята земя. Това е моят народ. Аз съм техен слуга“. Дори предшественикът на моя чичо, бедният тъжен Родрик, Лудия крал, е обичал народа си. — Изведнъж се засмя. — Може би това е твоят урок, Накор.

— Може би.

— Хайде да видим откъде е тази музика.

Забързаха нагоре по склона и когато стигнаха билото, рязко спряха.

— Това е панаир! — възкликна радостно Боррик.

Долу бяха разпънати разноцветни шатри, една голяма на червени и бели райета и друга, която Накор помнеше особено добре: ужасна комбинация от сиво и пурпурно със зелени ресни; и половин дузина фургони, наредени в полукръг, зад които имаше лагер, готварски огньове и коне.

Накор направи крачка надолу по склона.

— Познавам този панаир — каза той невярващо. — Това е пътуващият панаир на Бресанди!

Обърна се и откри, че спътникът му е изчезнал. Остана неподвижен за момент, после промълви тихо:

— Сбогом, крал Боррик.

Когато се обърна пак, пред него стоеше жена.

— Йорна — рече той с почуда.

Тя му се усмихна тъжно.

— Името не е по-лошо от всички останали. Как си, Накор?

— Знаеш, че не съм Накор — отвърна той.

— Достатъчно близко е до истината — каза тя, пристъпи към него и го хвана под ръка. — Виждам, че още носиш торбата с портокали.

— Винаги — отвърна той, като се опитваше да си наложи по-безгрижен тон. Жената, която в момента слизаше бавно по хълма под ръка с него, някога беше негова ученичка, а по-късно и съпруга. Демонът, известен като Белог, никога не се бе чувствал така погълнат от личността на Накор, както в този миг.

Накор я познаваше като Йорна, но тя имаше и много други имена, последното от които бе лейди Кловис, а после Изумрудената кралица. Сега тя изглеждаше също като при първата им среща — не просто млада наглед, благодарение на могъща магия, а наистина млада: амбициозно момиче с катраненочерна коса и пронизителни очи, които сякаш виждаха в душата му.

— Последното, което помня за теб — каза тя, — е, че провали плановете на моя господар да зарази Островното кралство с чума.

— Чудех се доколко доброволно е било участието ти в този план — рече Накор.

— Тогава имах илюзии. Мислех си, че мога да владея и управлявам всяка сила. Младежко високомерие, предполагам. Или може би винаги съм била прекалено самонадеяна.

Тя открай време беше поразителна жена. Дете на прости фермери, още от ранна възраст се бе държала като кралица. Беше слабичка, но силна, с прекрасни, но твърди черти. Отначало го бе подлъгала и съблазнила, а после го бе изоставила.

— Кое е последното, което помниш, преди да се озовеш тук? — попита той.

— Всъщност е доста странно — отвърна тя, докато се приближаваха към панаира. — Преговарях с един демон — което винаги е опасна работа — и изведнъж демонът се озова в мен.

— Не в добрия смисъл — подкачи я Накор.

— Злобен дребосък — рече тя. — Харесвах те, знаеш ли.

— Преди да изтръгнеш от мен всяка тайна, която можеше, и да избягаш да намериш Макрос.

Тя се усмихна без особено веселие, но Накор за първи път зърна в очите ѝ намек за съжаление.

— Някои биха казали, че съм си получила заслуженото, и може да са прави, Накор. Този демон, Джакан, беше лукаво копеле. Някой да ти яде бавно мозъка, за да изцеди познанието от него — и то буквално да го яде, — не беше приятно. Изглежда, поглъщането на хора е най-бързият начин за един демон да се сдобие със знания и сила. Живях може би двайсетина минути, докато той бавно разчепкваше мозъка ми. Но знаеш ли, странното е, че щом ми отвори черепа, болката спря. Бях безпомощна, неспособна да помръдна и много ядосана, както можеш да си представиш, но самото изяждане не болеше. Болеше обаче от загубата… на всичко. Знаех, че познанията ми изчезват — спомени и умения, — но не знаех какви са. В самия край не бе останало достатъчно за свързана мисъл, само съкрушителното чувство на загуба.

— Наистина — рече Накор, — някои биха казали, че си си получила заслуженото.

— И ти ли, Накор? — Тя сведе лекичко мигли, инстинктивно флиртувайки с него, както когато се бяха запознали — по-скоро навик, отколкото открит опит да промени мнението му за нея; познаваха се прекалено добре, за да е възможно това.

— Може би просто възгледите ни са прекалено различни, Йорна. Никога не съм разбирал твоята жажда за власт.

— Аз пък никога не съм разбирала неутолимото ти любопитство, желанието ти да знаеш разни неща без определена цел.

Той се засмя.

— Не ти ли се е случвало някой път, когато проумееш как действа нещо, разкриеш истинската му природа или каквото там си научавала, това само по себе си да ти достави радост?

— Не бих казала.

— Значи ти губиш — рече Накор.

— Интересното в смъртта е, че научаваш, че в крайна сметка нищо не е наистина важно. Искам да кажа, дали след хиляда години на някого ще му пука кои сме били, как сме живели и как сме умрели?

— Много интересен въпрос — отбеляза Накор. — Ако човек е достатъчно важен, за да го включат в историята, може би. Но навярно въпросът е какво значение има дали си важен, като знаеш, че след хиляда години на никого няма да му пука кой си бил, как си живял и как си умрял?

Тя го изгледа така, сякаш не разбираше съвсем какво иска да каже.

— Имам предвид, след като знаеш каквото знаеш сега, ако мажеше да започнеш отначало, да речем в този ден — той махна с ръка около тях, — когато пристигна за първи път в пътуващия панаир на Бресанди и срещна всички нас… — За миг хвърли поглед наоколо, очаквайки да види познати лица: Тотун жонгльора, Батапол хвърляча на ножове с жена му и обичайната мишена Джантал, Субо бореца, който бе готов да плати жълтица на всеки, който го надвие на ринга. Това бе панаирът, където Накор исаланецът, картоиграч и мошеник, за първи път бе открил своите трикове и където бе срещнал младото селско момиче Йорна, което бе обикнал, наставлявал и образовал, а после се бе оженил за нея. — Пак ли щеше да направиш същите неща като преди?

Тя помълча, после каза:

— Не ме питаш за това. Питаш дали щях да съм по-добър човек. — Въздъхна. — Вероятно не. Оставих тези грижи на другите. Аз вероятно щях да търся същите неща — могъщество, вечна младост и сигурност, за да се наслаждавам на могъществото и младостта си, — само че щях да потърся различни пътища за постигането на тези цели.

Той също въздъхна.

— Имаше моменти, когато… зървах в теб нещо повече.

— Или моменти, в които ти се е искало да зърваш повече.

— Прекарах доста време с дъщеря ти. Мисля, че тя е такава, каквато ти можеше да бъдеш.

— Миранда — каза тихо Йорна. — Никога не съм била добра майка. Най-хубавото, което направих за нея, бе, че я изоставих.

Накор сви рамене.

— Онази Миранда, която познавам, не би възразила на това. И все пак ти си я оставила сама с баща, който едва ли е бил идеалният родител.

— Макрос — промълви тя. — Той беше… великолепен. — Въздъхна. Стисна здраво ръката му и я притисна към себе си. — Но мой смешен исалански мошенико, изумителни магьоснико, който не вярва в магиите, ти си най-близкото нещо до човек, когото някога съм обичала. Знам, че това не означава много, но от време на време мислех с умиление за теб.

— При последния ни разговор не изглеждаше да е така — изкиска се той.

— Е, ти, онзи полуелф и дебелият пират бяхте съсипали плановете ми за покоряване на света. Не бях щастлива.

— Некромантия. — Той поклати глава. — Това винаги е лош избор.

— Прав си. Едно нещо, което научих от Дахакан, преди най-сетне да умре окончателно, беше, че съществуването като немъртъв побърква човек. Явно простото използване на некромантия върши същата работа, само че бавно. Ето защо втория път реших да си опитам късмета с демони.

— Прощавай, задето не изразявам съжаление, че не се е получило.

— Разбирам те, скъпи ми Накор. — Тя спря и се огледа. — Мисля…

— Какво?

— Мисля, че времето ми изтече. — Погледна го с изражение, което можеше да бъде определено само като привързаност, смесена с малко съжаление, и каза с грейнали очи: — И все пак ни беше забавно, докато бяхме заедно, нали?

Изгарящ спомен, който не бе негов, не бе истински, връхлетя демона Белог, който сега мислеше за себе си като за Накор.

— Забавно ли? — рече той мрачно. Извърна поглед, защото забравените чувства все още бяха достатъчно силни, за да го надвият, ако им позволи. Когато погледна пак към нея, тя бе изчезнала, както и пъстроцветните шатри, които служеха за фон. Стоеше сам върху равна тревиста площ.

Въпросът ѝ оставаше да виси във въздуха.

Той каза тихо:

— Никога не е било забавно. Беше най-силната болка, която съм изпитвал. Ти си единствената жена, която съм обичал.

Чу зад себе си засмукващо свистене и като се обърна, видя нов вихър, увиснал във въздуха. Потисна старите чувства дълбоко в себе си, а после направи крачка напред и скочи във вихъра.

10.

Схватка

Хал изтегли меча си.

Капитан Редик, предводителят на отряда от трийсет конници от Батира, каза:

— Приберете оръжието, сър. — Не знаеше имената на Хал и Тай, нито титлите им, но му бе казано, че са високопоставени особи, затова се държеше любезно и почтително от момента, в който напуснаха Батира преди единайсет дни. — Това е местен патрул от Силден.

— Капитане — каза Тай, — напомнете ми да ви разкажа за шайка кересийски пирати, с които се сблъскахме и които носеха табарди на Кралството — а според последното, което чух, кересийците в момента са съюзници на флотата на принц Оливър…

— Работата беше в ботушите — каза Хал достатъчно тихо, за да го чуе отрядът. Тай го изгледа ядосано, задето бе провалил историята му.

Трийсетината души, които се приближаваха, носеха червените табарди на Силден, украсени със сребърна еленска глава. Водачът им, рицар-лейтенант, ако се съдеше по значката, вдигна ръка и заповяда на хората си да спрат. Той самият излезе напред и докосна шлема си за поздрав.

— Капитане — рече с дружелюбен тон. — Обикновено не виждаме табардите на Батира толкова далеч на запад. Какво ви води в нашата част от Кралството?

— Заповеди на милорд херцога — отвърна Редик. — Носим депеши за Саладор.

— Странно — каза лейтенантът. — Но като се има предвид хаосът в морето, предполагам, че не е толкова странно да се пращат депешите по конници, вместо по кораб. Можем ли да ви помогнем с нещо?

— Какво точно е положението оттук до Саладор?

— Получаваме смесени доклади — заяви младият лейтенант. — До мястото, където пътят се разклонява на запад към Малаков брод и на юг към Саладор, нещата са спокойни. Милорд владетелят на Силден се грижи за това с редовните ни патрули, но на юг оттам… — Той сви рамене. — Всеки боен кораб от флотата ни е в Риланон, а чухме, че кешийски и пиратски кораби плават в близост до Саладор. Освен това получихме донесения за разбойници, но подозирам, че с толкова много мечове ще стигнете необезпокоявани.

— Да се надяваме — каза капитан Редик. — Не ме е страх от битки, но е важно да стигнем навреме.

Двамата офицери си отдадоха чест и двете колони се разминаха, като мъжете в тях си кимаха почтително. Хал не се сдържа и хвърли поглед към ботушите на силденския отряд. Откри, че са лъснати, както би следвало да се очаква от кавалеристи на служба.

През следващите четири дни яздеха без особени събития и докато навлизаха в Саладор, забелязваха все повече признаци за конфликт. Селяните се втурваха вкъщи и залостваха вратите или побягваха към полето, щом зърнеха приближаването на мъже със странни табарди. Когато това се случи за втори път, Хал подхвърли:

— Какво ги плаши толкова?

Един от мъжете, яздещи току пред него и Тай, отвърна:

— Ами, виждат отдалеч тези черни табарди и не могат да определят дали сме приятели, или врагове. Де да знаят, може да сме шайка пирати на коне.

— След като флотата я няма — добави войникът до него, — е лесно един пиратски кораб да се приближи, да стовари хора и да ги изчака, докато плячкосват. Фермерите и рибарите виждат само това.

— Не ги подценявай — каза първият. — Те са жилави като стари ботуши, когато сформират опълчение — сражавал съм се редом с много от тях и знам, че не им липсва кураж.

— Не споря, Жак — отвърна вторият. — Но когато двама-трима от тях са изправени срещу дузина главорези и имат жени и дъщери, за които да мислят, ще побегнат или ще се скрият вкъщи и ще ги посрещнат един по един през вратата.

— Това рядко върши работа — отбеляза Жак.

— Кое? — попита Тай.

— Да се скриеш вкъщи. Пиратите просто ще те изкарат оттам с огън и ще вземат каквото искат. С тях трябва да се биеш на брега или да бягаш. Всичко друго е загуба на време и напразно проливане на кръв. Остави им някаква плячка и морските плъхове няма да си правят труда да те гонят из хълмовете.

— Преди да започнат тези неприятности с принц Оливър, какво беше положението по брега? — попита Хал.

— Спокойно колкото си щете, сър. Човек можеше да язди невъоръжен от Батира до Саладор с кесия, пълна със злато, и освен ако не попадне на особено дързък разбойник, беше в такава безопасност, все едно е в собственото си легло.

— Дори в по-голяма — намеси се Жак. — В градовете още има крадци, това си е факт.

Пътуваха до смрачаване, после лагеруваха върху равното било на един хълм недалеч от пътя, заобиколен от три страни от рядка гора. Тай помогна в събирането на дърва за огъня, а Хал — в грижите за конете. Възхищаваше се на отряда — тези мъже бяха способни и дисциплинирани. Може да се намираха близо до Кралския път и почти да бяха стигнали до целта си, но околният терен бе разчистен, бе издигната преграда от клони — тя нямаше да спре ездачи, но би забавила пешаците, освен това щеше да вдигне голям шум, ако бъде разместена, — и бяха приготвени стражеви факли, които да се разположат по периметъра. Когато и последната факла бе поставена на мястото си, Хал попита войника до себе си:

— Не сме ли близо до града?

— На по-малко от ден езда, струва ми се — отвърна онзи.

— Добре. Колкото и да ми е приятна вашата компания, добре ще ми дойдат баня и легло.

— Е, аз пък не си падам особено по баните. Тате викаше, че те ти отмиват силата и те правят слаб, затова ги избягвам, докато не ми нареди някой офицер, а тогава свършвам работата бързичко.

Тъй като вятърът духаше от мъжа към него, на Хал не му бе трудно да повярва на тази история.

Лагеруването се беше превърнало в рутина за Хал и Тай. Яздеха с тези мъже вече две седмици и макар че самоличността на двамата млади благородници оставаше скрита, бяха опознали добре спътниците си. Хал осъзна, че в някои отношения гарнизонните войници по целия свят са еднакви. Акцентът на Батира може да бе непривичен за ухото му, а някои от думите им бяха достатъчно чужди, но до голяма степен ги разбираше и им се възхищаваше. Както при всички войници, сред тях също имаше пияници, симуланти, недоволни и глупаци, но той не се съмняваше, че тези мъже са спечелили верността на херцога си, както и той — тяхната.

След вечерята Хал се приближи до капитан Редик.

— Ако не възразявате, капитане, бих искал да потеглим преди първи зори.

— Бързате да стигнете до Саладор ли? — попита Редик.

Хал каза тихо:

— По време на тази мисия вие се държахте като отличен офицер, капитане — офицер, какъвто бих се гордял да имам под свое командване.

— Под ваше командване?

Хал понижи глас още повече.

— Аз съм Хенри Кондуин, принц на Кралството и херцог на Крудий. — Носеше херцогския пръстен на баща си в кесийката на колана си. Смяташе да спази традицията и да го погребе заедно с баща си, след като го извадят от крайпътния гроб, където го бе заровил Брендан. По благоволение на краля щеше да носи нов херцогски пръстен, даден му от неговия повелител — който и да се окажеше той. Хал показа пръстена на капитана, после го прибра в кесийката. — С моя спътник отиваме да проведем съвет с принц Едуард в Полята на Албалин.

Редик инстинктивно понечи да застане мирно, но ръката на Хал върху рамото му го спря.

— Предпочитам да се появя пред портите на Саладор като един от двойка наемни мечове, а не с ескорт от трийсет от най-добрите войници на Батира.

— Ваше височество — прошепна капитанът. — Както заповядате.

— Какво ще кажете ние с Тай да поемем последната стража преди зазоряване, а после да тръгнем преди вас? Измислете каквато история ви харесва и всичко ще е наред. Ако ми се отвори възможност да ви похваля пред лорд Батира, ще го направя.

— Ваше височество е прекалено любезен.

Хал се усмихна.

— Познавам войниците, а вие се справяте с тези по-добре от повечето офицери.

Върна се при Тай, който чакаше търпеливо, докато претоплят останалата им храна. Човек не можеше да направи кой знае какво с осолено свинско, сушени зеленчуци и телешка пастърма. По-опитните кавалерийски готвачи носеха малки пакетчета подправки, за да се опитат да придадат на скучната храна някакво разнообразие. Хал беше на мнение, че човек трябва да е благодарен, ако получи нещо топло, когато е на път, и че всичко свръх това е истинско щастие.

— Ще поемем последната стража и ще се измъкнем оттук рано.

— Нямаш търпение да стигнем до целта си, а?

— И още как. Това прескачане насам-натам, дето го правят магьосниците… хубаво би било, ако можехме да го правим и ние, когато ни скимне.

— Като си започнал, пожелай си и летене — рече Тай с крива усмивка. — Казвали са ми, че някои от тях можели да правят и това.

— Добре. Аз ще лягам, няма да вечерям. Нали утре вечер ни чака хубава вечеря и гореща баня.

Тай се засмя.

— При това няма да плащаш ти. Нали ще сме гости в двореца.

Хал понижи глас.

— Не, няма. Ще пропусна обичайната учтивост да се обадя на саладорския херцог — Джим сподели с мен малко разузнавателна информация, преди да тръгнем, и не съм сигурен дали бих искал да се намирам под любящите грижи на херцог Артър дори и за една нощ. Ще си намерим свестен хан и ще платя.

Тай се ухили.

— Знам точното място. Има много добра храна. Не чак като в „Речната къща“… — „Речната къща“ бе името на двата ресторанта на баща му в Ролдем и Оласко, известни в цялото Кралско море, че сервират най-добрата храна, която може да се купи с пари, — но много добра. Леглата са меки, с чисти чаршафи, а жените са… извънредно дружелюбни.

— Изглежда ми подходящо местенце — каза Хал, легна и сложи ръце под главата си.

Мислите му неволно се насочиха към принцеса Стефани. Колкото и да си повтаряше, че тя не само е недостижима, но и съдбата може да реши никога да не ги срещне отново, все пак лицето ѝ бе последното нещо, което виждаше, преди да заспи, и първото, за което се сещаше, щом се събуди на сутринта. Никоя друга жена не го бе изпълвала с такива чувства; без нея се чувстваше абсолютно празен.

Като по-млад бе живял малко затворено, защото майка му, изглежда, имаше очи и уши във всеки дом с дъщеря на подходящата възраст. Да си най-големият син на херцог си имаше предимства почти навсякъде в Кралството, но не и в Крудий. На Хал това би му изглеждало смешно, ако шегата не беше на негов гръб. Докато другите младежи на неговата възраст често затваряха пивниците и хановете в шестък вечер, той обикновено четеше сам в стаята си или оставаше да седи със семейството си след вечеря.

Подобно на повечето младежи, той жадуваше за онова, което мислеше, че му липсва, и в малкото случаи, когато пътуваше с баща си до Карс или Тулан и се срещаше с някое слугинче или градско момиче, намираше преживяването за приятно, но безсъдържателно.

Едва когато срещна Стефани осъзна какво му е липсвало. Веднъж, когато негов приятел бе отблъснат от едно момиче, той бе попитал баща си за това и помнеше отговора му. „Ще го преодолее — каза баща му. — Но за да стане по-бързо, трябва да знае, че го чака болка. Номерът е да не се бориш с болката, да не се вкопчваш в нея като в нещо скъпо, а просто да я оставиш да мине през теб и да си отиде. С времето ще идва все по-рядко и накрая ще изчезне съвсем“.

През повечето време след пристигането си в Риланон Хал бе прекалено зает, за да размишлява върху любовта си към жена, която никога не би могла да стане негова съпруга. Но в моментите на затишие, когато нещо му напомнеше за нея, гърдите му бяха пронизвани от болка, от която не можеше да се отърси. Той отказваше да позволи на ума си да се отплесне в самосъжаление или безсмислен копнеж, но пустотата оставаше. Опита се да последва съвета на баща си и просто да остави мислите за Стефани да преминат през него, но те не си отиваха. Оставаха и го измъчваха.

Унесе се в неспокойна дрямка. През ума му прелитаха различни мисли и образи. Липсваше му баща му, искаше му се да поговори с него за толкова много неща, най-вече как да служи по най-добрия начин на разбитото си херцогство и на Кралството. За Стефани…

Усети нечия ръка на рамото си.

— Сър, време е за вашата смяна.

Хал премигна и откри, че един от батирските войници го буди. Мигайки с очи и чувствайки се съвсем неотпочинал, той каза:

— Благодаря.

Тай вече беше буден и вървеше към конете. Когато Хал го настигна, промърмори:

— Тежка нощ?

— Да. Не можах да спя.

Тай не отвърна нищо. Беше пътувал достатъчно с Хал, за да знае, че младият херцог е достатъчно опитен войник, за да спи при всякакви обстоятелства, така че това бе необичайно.

— Станало ли е нещо?

Хал поклати глава.

— Просто някои неща ми се отразяват. Стигнем ли до Саладор, ще затъна до гуша в политика, а това е място, където предпочитам да не бъда.

— Хич не ти завиждам — отбеляза Тай. Бързо прегледа сбруята на коня си и каза: — Аз ще поема западния край.

Хал кимна. Хвърли поглед към небето и си отбеляза положението на звездите и двете залязващи луни, Малката и Средната. По това време на годината Голямата луна изгряваше заедно със слънцето.

— Имаме два часа, а после ще оседлаем конете и ще потеглим рано.

Тай кимна и тръгна към западния край на лагера.

Караулът беше най-затъпяващото задължение за един войник и все пак бе жизненоважен. Един току-що събудил се човек не е толкова ефективен боец като онзи, който вече е на крак, с оръжие в ръце и нащрек. Всички книги на военна тематика, които бе чел Хал, приемаха за безспорно, че да атакуваш в ранните сутрешни часове е най-ефикасно от гледна точка на изненадата. Мъжете или още спят, или току-що стават и още са сънени. Атакуващите имат предимството, че са отпочинали и нащрек, а от изучаването на военното дело Хал знаеше много добре, че една битка може да се наклони в едната или другата посока и от най-дребното преимущество.

Спомняше си как бе чел описание на битката за Крондор, когато Кралството завладяло първата си твърдина на Горчивото море, още преди векове. Крондор бил обикновено укрепление на върха на един хълм, с две палисади, каменна и дървена, ограждащи простичък град с къщи от сплетени пръти и кал. Но бил добре защитен и можел да се снабдява с продоволствия по море.

Битката започнала и преминала в безрезултатна обсада, докато в последния ден предводителят на силите на Кралството, принц Леонтин, брат на краля и херцог на Саладор, повел атака по изгрев-слънце. По пладне изглеждало, че атаката е успешно отблъсната, тъй като нападателите се оттеглили, но лумнал малък огън, не в дървото на крепостния вал, а в някакви храсти в рова под него. И ето че изведнъж три греди рухнали. Принц Леонтин видял открилата се пролука, обърнал силите си, ударил с всичко, което имал, и до залез-слънце Кралството вече владеело Крондор.

Островното кралство получило своя излаз на Горчивото море заради някакви запалили се храсти.

Този урок се бе запечатал в ума на Хал, за разлика от някои други. Двамата с баща му го бяха обсъждали и баща му бе категоричен за едно нещо: бойният план трябва да остане гъвкав, да се променя от мига, в който влезеш в досег с врага — именно командирът, който се приспособява най-добре и реагира на нуждите на момента, излиза победител.

Хал се взираше в нощта и се опитваше да си представи какво би правил сега, ако войната изобщо не бе започвала. Двамата с брат му още щяха да спят в леглата си, но след около два часа щяха да се обличат, за да закусят с родителите си.

Този живот му се струваше на хиляда години разстояние.

Изведнъж чу нещо. Не беше сигурен какво е, но разбра, че е неестествено. Щракна силно с пръсти и Тай се обърна да погледне към него от другия край на лагера. Хал посочи два пъти към източника на звука, после описа кръг, обхващащ целия лагер, и направи жест сякаш натиска надолу с ръката си. Тай му кимна, че разбира.

Събуди тихо хората един по един, като им даде знак да пазят тишина. Само след минута лагерът бе буден и въоръжен. Хал даде знак на капитан Редик, че ще отиде да погледне, и посочи, че един войник, Минтън, трябва да тръгне с него. От разговорите по пътя знаеше, че върлинестият червенокос мъж е бил опитен ловец и следотърсач, преди да влезе в армията.

Двамата се шмугнаха в храстите, заобиколиха лагера и се насочиха към източника на звука с готови оръжия.

Дърветата бяха доста редки, така че Хал и войникът разполагаха с доста добро полезрение въпреки тъмнината, но не се виждаше нищо. Хал тъкмо се канеше да се върне в лагера, когато чу звук — тих, но непогрешим. Пръхтене на кон и лекичко подрънкване на юзда. Той посочи и даде знак на Минтън да заобиколи от другата страна и да се съберат пак.

След минута чу тропота на отдалечаващ се кон. Няколко секунди по-късно Минтън стигна до Хал и той му каза тихо:

— Някой отведе коня си нататък. После, когато реши, че е достатъчно далеч, го яхна.

Минтън коленичи и огледа земята на слабата лунна светлина.

— Не мога да съм сигурен преди утрото, сър, но гарантирам, че това там до нозете ви е отпечатък от ботуш.

— Да се връщаме в лагера.

Забързаха назад.

— Един ездач, без съмнение ни шпионираше, препусна на юг — каза Хал.

Тай повдигна въпросително вежда и Хал му прошепна:

— Май няма да тръгваме по-рано.

Тай кимна, а капитан Редик каза:

— След като всички са будни, да тръгваме. Ако някой ни причаква нататък по пътя, ще го изненадаме, като подраним. — Посочи войника, който бе разузнавал с Хал. — Минтън, искам да потеглиш веднага. Движи се колкото можеш по-тихо и се върни веднага щом видиш нещо, което трябва да знам.

— Слушам! — отвърна мъжът и забърза да оседлае коня си.

— Студена закуска — каза Редик — и по седлата, щом небето на изток посивее.

Мъжете се разшетаха да изпълняват заповедите. Хал се приближи до капитана и каза:

— Мисля, че ще попътуваме с вас още малко.

— Винаги се радвам на допълнителни мечове, милорд — отвърна тихо Редик. Кимна към Тай и добави: — Ако си спомням правилно, това не е ли младежът, който ви надви на последния турнир в Двора на майсторите?

— Да — каза Хал. — Това е Тай Хокинс.

— Е, явно Рутия ми се усмихва, защото като става дума за два допълнителни меча, двамата финалисти от турнира в Двора на майсторите са най-доброто, което бих могъл да си пожелая.

— Надявам се да не ви разочароваме — рече Хал.

— Иде ездач! — извика конникът в челото.

Вместо на обичайното си място в края на колоната сега Тай и Хал яздеха непосредствено зад капитана.

— Минтън е — каза Редик.

— Изглежда, бърза — отбеляза Тай и изтегли меча си.

— Не виждам никого зад него — каза Хал и даде знак на приятеля си да прибере оръжието.

Минтън дръпна юздите в последния момент и конят му спря толкова рязко, че почти приклекна. Войникът се обърна и посочи по пътя.

— Чакат ни на около миля оттук, капитане.

— Колко са?

— Трийсет и пет, може би четирийсет. Шпионирали са ни, няма съмнение. Открих следи, водещи от нашия лагер до мястото, на което ни причакват, встрани от пътя. Проследих ги и се озовах над тях.

— Някаква идея кои са? — попита Хал.

— Нямат нито униформи, нито табарди, нито знамена, сър — каза Минтън. — Но са организирани и позицията им е добра.

— Стрелци? — попита Редик.

— Не видях, но това не значи, че някои от онези момци нямат лъкове за стрелба от кон.

— Можем ли да се промъкнем зад тях? — попита Редик.

Минтън се ухили.

— Ами, всъщност, мисля, че можем.

— Капитане, вие имате ли стрелци? — попита Хал.

— Четирима — отвърна капитанът. — Знам какво се каните да предложите. — Обърна се към Минтън. — Каза, че си се озовал над тях. Това е добра позиция за стрелци.

— Щом се доберат дотам, да, сър, но хората от засадата ще ги видят, ако заемат местата си, преди да е започнала битката.

— Не ме интересува — каза капитанът. — Ако имат стрелци, искам някой да им види сметката, преди да се обърнат и да ни видят как се приближаваме изотзад.

— Ако ще го правите — каза Хал, — имате нужда някой да се приближи по пътя, за да им отвлече вниманието.

— Какво сте намислили?

Хал се усмихна.

— Те трябва да видят авангарда ви, човек в табард на Батира, затова си мисля да им покажем водещия ви конник и много прах на половин миля зад него.

— Двама-трима ездачи, влачещи храсти? — подхвърли капитанът.

Хал кимна.

— Добра идея.

Тай хвърли скептичен поглед на приятеля си.

— И предполагам, че ние ще сме доброволците, които ще влачат храстите?

Хал се ухили.

— И да пропуснем забавлението?

— Е, в такъв случай… — Тай сви рамене.

Капитанът даде знак на Минтън да се отдалечи и да ги остави насаме.

— Всъщност щях да предложа вие и приятелят ви да направите точно това. — Той понижи глас. — Ще си имам проблеми, ако нещо… — Остави мисълта недовършена.

— След като нямате представа кои сме, капитане, как бихте могли да си имате проблеми? — попита Хал. Приведе се към него. — В момента се налага да знам защо е устроена тази засада за вашите хора. Нужен ми е някой жив от онези мъже. За предпочитане повече от един.

— Да, милорд. Само, моля ви, опитайте се да не умирате, докато сте под мое командване.

Тай се опита да потисне смеха си.

Капитанът определи тримата, които щяха да влачат храсти, и им нареди да изчакат половин час. На мъжа, който щеше да язди отпред, каза:

— Ако тези копелета имат и половината акъл, който боговете са дали на добитъка, ще те изчакат да минеш, за да ударят онова, което смятат за цялата колона. Ако забележиш някакъв признак от тях, язди право напред, където ще те чакаме ние, зад гърба им. — Обърна се и извика: — По конете! Минтън! Води!

Разузнавачът потегли в бърз тръс, докато колоната се задвижи зад него, а после премина в лек галоп.

Хал погледна изсветляващото небе на изток и осъзна, че фалшивият челен ездач и „колоната“ ще потеглят точно по изгрев-слънце и така ще пристигнат при засадата в момента, когато ги очакват. Хвърли поглед към Тай.

— Забавляваш се прекалено много — каза приятелят му.

— След всичката политика и дебнене, криене и хитруване, съм готов за една честна битка.

— Нали това казах: забавляваш се прекалено много.

Малко по-късно отбиха от пътя и поеха нагоре по сухо речно корито, обрасло с достатъчно храсти, за да стане ясно, че реката, текла някога оттук, е сменила руслото си много отдавна.

— Капитане, трябва да оставим конете тук — каза Минтън. — Отсега нататък използвайте само жестове.

Всички слязоха и вързаха животните.

Капитан Редик бръкна в кесията на колана си и каза:

— Заглушете ножниците. — Извади парче плат, вдигна меча си, уви плата около основата на острието и после натисна дръжката надолу. Сега оръжието нямаше да издаде нито звук.

Хал и Тай получиха парчета плат от двама войници и последваха примера на капитана. После мъжете оставиха всичкото си друго снаряжение — раници и кесии, — за да няма какво да тропа, след което прикрепиха здраво кръглите щитове на гърбовете си, докато не заприличаха на стадо златисто-черни костенурки.

Капитанът кимна и накара хората си да се строят в колона по двама, а после даде знак на Минтън да води.

Хал беше впечатлен. Трийсет добре въоръжени войници обикновено първо се чуваха, а после се виждаха. А на дворцовите стражи и гарнизонните войници им липсваше полева дисциплина. Вече бе убеден, че този отряд е нещо повече от ескорт за вестоносец. Всички войници в Крудий бяха обучени за горска служба — естеството на района налагаше това, но Батира бе древен град, заобиколен от обработваеми земи, без никаква гора на три дни езда. Малкото разпръснати горички в това херцогство пък не даваха достатъчно прикритие за престъпници, бракониери и бегълци.

Тези мъже обаче бяха обучени да се промъкват безшумно и сега Хал разбра защо загадъчният служител на херцога на Батира Джастън бе прикрепил него и Тай към този отряд — това беше специална част за проникване в тила или набези. Бащата на Хал му бе разказвал за такива, макар че Крудий никога не бе имал нужда от подобен тип войници; в Източното владение обаче войната невинаги беше открита.

Стигнаха до разклонение, където от пресъхналата рекичка се отделяше животинска пътека, която се виеше нагоре сред скалите. Минтън посочи натам и имитира стрелба с лък. Четиримата стрелци поеха в указаната посока. Минтън вдигна ръка с разперени пръсти и посочи надолу, за да покаже, че трябва да изчакат пет минути, преди да продължат.

Хал оглеждаше лицата на мъжете. Нищо в тези войници не подсказваше, че са необичайни, но той вече бе сигурен, че външният им вид лъже.

След изтичането на петте минути Минтън пак вдигна ръка и посочи по сухото речно корито. Като нощни крадци останалите двайсет и шест войници, капитанът им и Хал и Тай поеха тихо надолу. Ботушите им не издаваха почти никакъв звук.

Стигнаха до голяма канара и Минтън им даде знак да я заобиколят. Вдигна един пръст и капитанът се обърна да повтори жеста му към останалите. Хал го разбра — да се движат в колона по един.

Сякаш мина цял час, но всъщност бяха не повече от пет-шест минути, докато заобиколят канарата и продължат надолу по друго пресъхнало корито, през гъста гора. Хал осъзна, че се връщат към Кралския път откъм север.

Минтън се обърна на югоизток и докато излизаха от гъстите дървета, посочи натам, където трябваше да е засадата. Хал проточи шия и след миг зърна движение сред скалите над дефилето, където пътят прорязваше гористите хълмове.

Капитан Редик даде знак и колоната пое бавно по широк обиколен маршрут, докато не се озоваха на север от пътя, точно зад лежащите в засада мъже.

Кралският път минаваше през широко стотина крачки дефиле, оградено от двете страни със скални масиви — този на север, откъдето бяха заобиколили, и друг на юг, няколко пъти по-голям. Минтън се бе оказал достатъчно умен да разузнае най-краткия път до тила на противника.

Хал погледна високо сред скалите на север и за свое облекчение не видя нищо. Знаеше, че ако стрелците са по местата си, в мига, щом чуят битката долу, ще изскочат и ще помогнат сражението да приключи по-бързо.

Капитан Редик клекна и останалите го последваха. Той се приведе напред, посочи края на колоната, вдигна седем пръста и посочи скалите северно от пътя. След това посочи малка група дървета и следващите седмина войници станаха и изтичаха до указаната позиция.

Редик даде знак на останалите да го последват и тръгна на югозапад. Ако стоящите в засада мъже бяха разпределени равномерно, тези от север щяха да се озоват под обстрел отгоре, осъзна Хал — ето защо бе това неравно делене на силите.

Хал тъкмо благодареше на Рутия, богинята на късмета, че не са ги забелязали, когато един глас над него прошепна:

— Виждам прах!

Мъжете сред скалите се размърдаха и сега Хал можа да види цялостното им разположение.

Капитан Редик, изглежда, броеше безмълвно; после с едно движение се изправи и бавно изтегли меча си. Мъжете под негово командване безшумно свалиха щитовете от гърбовете си и извадиха оръжията. Хал и Тай направиха същото.

Капитанът вдигна високо меча си само за миг, после го свали рязко и се устреми напред в бавен, отмерен бяг. Тай и Хал го последваха на една крачка след другите войници. Тичаха безшумно, а после се втурнаха в спринт. Един от противниците ги чу, обърна се и вдигна тревога.

Битката започна.

Освен че войниците от Батира разполагаха с предимството на изненадата, беше ясно, че са опасни бойци. Виковете от север подсказаха на Хал, че другият край на пътя също е под атака.

Хал видя някакъв войник да се спуска от скалите и се втурна към него. Личеше си, че атакуваните са обучени войници, но никой от тях не носеше униформа. Мъжът, когото нападна Хал, беше с бяла риза с кожен елек над нея и дебели вълнени панталони. Носеше фино наточен дълъг меч, но нямаше щит. Видя идващия срещу него Хал и скочи към него с намерението да го събори. Хал обаче отскочи вдясно и му преряза гърлото с един замах.

Кръвта швирна и Хал се завъртя. Тай също се бе справил със своя противник и тъкмо пристъпваше да помогне на един войник, притиснат от двама неприятели.

— Трябва ми поне един жив! — извика Хал.

Тай покорно обърна меча си, халоса зад ухото единия от двамата войници, повали го в безсъзнание и после го изрита в челюстта.

— И да може да говори! — извика Хал.

Тай се ухили и прониза другия войник в крака. Онзи изкрещя и рухна.

Хал видя капитан Редик да се бие с един противник, докато друг се приближаваше зад гърба му.

— Редик! Зад теб! — извика той.

Капитанът посече ниско с меча си, пристъпи вдясно и се обърна точно когато мъжът зад него мушна напред. Острието не успя да го прониже, но го засегна отстрани.

Хал се втурна и с пет крачки стигна до противника на Редик. Фрасна го в гърлото с лявата си ръка, после мушна надясно към мъжа, застрашаващ капитана изотзад. Острието му изсвистя във въздуха — вторият отстъпи, докато Хал срита в лицето онзи на земята.

Редик притисна ръка към лявата си страна и мушна към мъжа, който го бе ранил. Хал се обърна и се хвърли покрай капитана, който се олюля и залитна.

Хал се престори, че замахва отгоре, после извъртя острието, скочи напред и улучи противника си в корема. На лицето на онзи се изписа смайване, кръв бликна от устата му, очите му се оцъклиха и той се строполи.

Хал се завъртя и видя, че Редик седи на земята, притиснал раната си с ръка.

— Битката е ей там — извика той на Хал и посочи с меча си.

Хал нападна група врагове, които се организираха в плътна защитна формация, която би била трудна за атакуване. Видя, че повечето от отряда на Редик са се справили с противниците си, и извика:

— При мен!

Половин дузина войници в черно и златно се втурнаха към него.

— Редица от щитове! — изкомандва той, като посочи с меча си къде я иска. Шестимата войници се подчиниха мигновено. — Вдигнете щитовете! — извика Хал. Шестимата вдигнаха щитовете си така, че да надзъртат над ръба им. — Атака!

Войниците се втурнаха право към враговете, които изтеглиха мечовете си, готови да парират и контраатакуват. Но нападателите не спряха — врязаха се в групата с щитовете напред, като разхвърляха тела на всички страни.

Изведнъж битката се превърна в клане. Тай се приближи до Хал и подметна:

— Това изглежда интересно. Да им помогнем ли?

— Мисля, че само ще им се пречкаме.

— Корави момчета са нашите.

— Тъкмо си мислех същото.

Битката приключи бързо. Петима войници хукнаха да доведат конете, а другите останаха да се погрижат за пленниците.

От мъжете, устроили засадата, бяха останали живи четирима, трима от тях в съзнание. Шестима от войниците от Батира бяха получили рани, но само тази на капитана изглеждаше тежка. Хал се приближи до мястото, където разузнавачът Минтън се грижеше за него, клекна и каза:

— Капитане? — Видя кървавата пяна, избила по устните на Редик. Това беше лош знак.

— Вдигни ме да се облегна на тази скала — каза капитанът на Минтън. — И се махни. Имам да кажа нещо на нашия приятел.

Минтън му помогна да се нагласи в по-удобна поза и когато останаха сами, Редик изхриптя:

— Милорд, аз умирам. Нещо в мен кърви и усещам как губя сили. — Хал понечи да огледа раната, но капитанът отблъсна ръцете му. — Не се обиждайте, милорд, но няма време да се залъгвате, че бихте могли да ме откарате до Саладор, преди да съм умрял. Ако времето за стигане дотам не ме убие, ще го направи ездата. Имам да ви кажа нещо важно. Депешите в чантата на седлото ми не са важни. Те са за херцога на Саладор, а някои трябва да се пратят с куриер до други местни благородници в падината Таутон и Стрелата. Но в ризата ми има зашито писмо от херцога на Батира за принц Едуард. Задава се война и милорд иска Едуард да знае, че Батира стои зад него. Той залъга Чадуик от Ран да си мисли, че може да подкрепи Оливър, но това е хитрост.

Хал кимна.

— Някой в двора на господаря ти е шпионин, иначе откъде ще знаят за това пътуване и това писмо, за да устроят засадата?

Редик се закашля и по брадичката му потече кръв.

— Монтгомъри от Риланон все още пази неутралитет, но милорд смята, че Чадуик е постигнал споразумение с принц Оливър. В писмото има подробни сведения за всичко, което милорд Батира е узнал до момента.

— Как трябваше да стигне писмото до принц Едуард? — попита Хал.

— Един куриер ме чака в кръчма близо до саладорския дворец.

Тай се приближи до тях.

— Имам да ви казвам нещо важно.

— Какво? — попита Хал, като хвърли поглед през рамо.

— Пленниците не искаха да говорят, докато не ме видяха как намушквам двама от ранените. Всичко беше само привидно, те си бяха вече мъртви; аз излъгах, че са живи. Тези мъже не са прости наемни мечове, а наемници от Долината. — Тай направи пауза, после продължи: — Саладорският херцог е платил скъпо да ги докара тук, за да унищожат този патрул.

— Саладорският херцог ли? — изненада се Редик. — Той пази неутралитет и твърдо отстоява, че трябва да бъдат взети всички мерки за мирно уреждане на спора за короната.

— Пазил е неутралитет, искаш да кажеш — поправи го Хал. — Ако някой шпионин в двореца на твоя господар е пратил вест по бърз кораб, тя трябва да е стигнала Саладор преди три дни и им е дала предостатъчно време да организират тази засада. Ако впоследствие възникнат въпроси, са щели да го обяснят като нападение на разбойници, които са избягали с конете, мечовете ви и всички депеши, които може би сте носили. — На лицето му се изписа любопитство. — Но как е успял саладорският херцог да докара толкова бързо хора от Долината дотук?

— Ще разбера — каза Тай и се отдалечи. След малко откъм пленниците се чу изквичаване от болка, той се върна и съобщи: — Изглежда, нашият херцог вече от месеци вербува наемници както от Долината, така и от Северен Кеш. Разпръснал ги е из ханове и кръчми по цялото херцогство. Тази шайка тук е получила указания лично от шамбелана на херцога.

— Какви са били заповедите? — попита Хал.

— Да убият всички от Батира и да занесат съдържанието на чантата с депешите до задния вход на замъка. Водачът на тази пасмина каза, че ако той не оцелеел, момчетата му щели да си получат второто плащане, независимо кой се яви на уреченото място, стига да каже на пазача: „Спешно съобщение за канцлера“.

Капитанът се закашля и от ъгълчето на устата му потече още кръв.

— Чакайте да ви кажа как да намерите агента.

— Не — каза Хал. — Щом доведат конете, пращам хората ти обратно в Батира. Двамата с Тай ще влезем в града, както го планирахме, сами, и ще се представим за наемни мечове. Аз лично ще доставя писмото на принц Едуард.

Сведе поглед към капитана.

— Мога ли да направя нещо?

Редик поклати глава, неспособен да говори, после затвори очи. Изведнъж главата му се люшна и той издаде продължително предсмъртно хъркане.

— Минтън! — извика Хал.

Разузнавачът дотича.

— Капитанът ви е мъртъв, Минтън. — Хал бръкна в кесията на колана си, извади пръстена на баща си и го надяна на пръста си. Коленичи до Редик, дръпна ризата му и откри зашитото в подгъва ѝ писмо. Сряза я с ножа си, извади писмото и го пъхна в собствената си риза. После свали окървавения табард на капитана с емблемата на поста му, извезана над герба на Батира, и я смачка на топка. — Къде е чантата с депешите?

— На коня му, сър.

Докато се изправяше, Хал чу приближаването на конете и вдигна очи. Видя петима ездачи — всеки водеше по няколко коня, навързани един зад друг.

Мъжете от Батира се бяха събрали около пленниците и Хал се приближи към тях.

— Аз съм Хенри, херцог на Крудий, и поемам командването. Кой е най-старшият тук?

Един слаб мъж, когото Хал познаваше само като Кармоди, каза:

— Аз, сър. Аз съм взводният сержант.

— Имам заповеди за вас, сержант.

— Сър?

— Първо, донесете ми чантата с депешите от коня на капитана ви. После отнесете съобщение на Джастън и не говорете с никой друг, освен с него.

— Джастън — кимна сержантът. — Слушам, милорд.

— Кажете му, че подозренията на херцога за Чадуик и Артър Саладорски са верни и той трябва да вземе мерки да се защити.

Сержантът се поколеба, после каза:

— Подозренията на милорд за лордовете Чадуик и Артър са верни и вие го съветвате да се пази.

— После му кажете, че има шпионин в двора си; разкажете му за засадата и че те са знаели, че идваме.

— Лесно е да запомня това, сър — рече тъжно мъжът и погледна към неподвижното тяло на капитана.

— И последно, отнесете капитана обратно в Батира и кажете на господаря си, че е получил най-добрата възможна служба от човек, който е заслужавал нещо повече от това да попадне в засада на разбойници.

— Разбойници ли? — попита един от пленниците. — Ние не сме разбойници. Ние сме военнопленници. Спазваме наемническия кодекс. Предадохме се според правилата.

Хал се вгледа в четиримата оцелели и попита:

— Кой е предводителят ви?

— Беше Бенсън — отвърна същият мъж. — Лежи ей там, храна за гарваните. Аз съм Галтън, вторият по ранг.

Никой от останалите не възрази, затова Хал кимна.

— Вие сте наемници от Долината, мечове за продан, хора, които изпитват вярност само към златото. Що се отнася до мен, сте просто банда разбойници.

— Аз, Хенри, по документи на Короната и по рождено право принц на Островното кралство, съм упълномощен да раздавам кралското правосъдие. — Погледна Кармоди и каза: — Обесете ги.

Изведнъж тримата крещящи и уплашени мъже бяха сграбчени и повлечени към близките дървета.

— Ами този, който е в несвяст, милорд? — попита един от войниците.

— Обесете и него — рече Хал и четвъртият мъж бе помъкнат след другите.

— Сурова присъда — каза Тай.

— Възразяваш ли?

Без помен от насмешка Тай отвърна:

— Не, милорд. Това е ваше право. — След кратка пауза добави: — Освен това смятам, че е необходимо.

Хал мълчаливо гледаше как бесят първия мъж. После каза:

— Щом Саладор подкрепя Оливър, Батира е прав: Чадуик трябва да е минал под знамената на Оливър. Саладор никога не би действал без могъщи съюзници на изток.

Тай въздъхна уморено.

— Значи ще има война.

— Не — каза Хал. — Значи войната вече е започнала.

Обърна се и тръгна към мястото, където чакаше конят му. Тай го последва.

На северната порта на Саладор войници спираха всички влизащи и излизащи от града.

— Какво е това? — попита Тай.

И двамата бяха репетирали ролята си на странстващи наемници и наистина изглеждаха като такива, след като не се бяха бръснали, нито къпали, откакто бяха напуснали Силден. Прахът, който ги покриваше след ден езда под бурния горещ вятър, помагаше на маскировката им.

— Подготовка за война — отвърна Хал. — Саладорският херцог се тревожи да не би в града му да влязат шпиони на други претенденти за трона. Или пък да излязат.

— Е, като се има предвид какъв хаос цари в политиката на Кралството, подозирам, че във всеки град има предостатъчно агенти и шпиони, че никой да не може да направи нещо, без всички да разберат. — Погледна Хал. — Прав ли съм?

Хал се засмя.

— Да. — Въздъхна. — Какво ли не бих дал да можех да пратя вест на Джим Дашър.

— Сигурен съм, че той има свои хора тук.

— Да, но проблемът е как да ги намерим.

Бавно се придвижиха до челото на опашката и един войник се обърна към тях.

— По каква работа идвате?

Тай хвърли поглед към Хал, който каза:

— Съобщение за канцлера на херцога.

— Дайте го. — Войникът протегна ръка.

— Заповедите ми са да му го предадем лично.

— Чии заповеди?

— На херцога — отвърна Хал, без да му мигне окото.

Увереното му държане надделя над всякакви въображаеми облаги, които войникът смяташе, че би могъл да извлече, ако достави съобщението лично, затова накрая той каза:

— Добре тогава, но вървете право в двореца. Никакво спиране за пиене с курвите.

Хал отдаде небрежно чест и подкара коня си през портата.

Северният път водеше право към двореца, разположен на най-високия хълм в Саладор — стръмно възвишение, което се издигаше над пристанището. Докато се приближаваха, Хал си помисли, че двамата с херцог Артър са роднини, макар и далечни — имаха общ прародител, третия херцог на Крудий, Боррик. Хал бе потомък на сина му Мартин, а Артър бе прапра- и така нататък внук на дъщеря му Карлайн.

Но както и при повечето роднинства сред благородниците на Кралството, кръвните връзки бяха важни само когато служеха на политически амбиции. Хал не се съмняваше, че ако съветниците на Оливър са посъветвали принца на Маладон и Симрик да набие главата на Хал на пика, неговият далечен братовчед Артър ще се подчини — особено ако наистина беше човек на Оливър.

Дворецът на херцога някога бе представлявал солидно укрепление. Но сега, докато го оглеждаше, Хал промърмори:

— Ако успеем да вмъкнем петстотин души през портата, ще превзема замъка за десет минути.

— Да се чуди човек защо Кеш не се е появил тук по време на неотдавнашните враждебни действия.

— Защото по-голямата част от армията му оплячкосваше Свободните градове и моето херцогство — рече Хал тихо, но с нескрита горчивина.

Стигнаха до главната порта и свиха надясно. Поеха покрай очарователна ливада с ниски храсти по края, зад ниска каменна стена с решетка от ковано желязо, боядисана в убито жълто. Камъкът на двореца беше сив и потъмнял от времето до тъмносин или дори черен на места, но въпреки мрачния вид на сградата прилежащите ѝ земи изглеждаха почти празнично.

Улиците гъмжаха от народ и Тай каза:

— Изглежда, всички знаят, че иде война.

Хал кимна. В очакване на потеглянето на армията в града се бяха стекли сума ти странстващи търговци и хора с всякакви професии, от шивачки и стрелари до лекари, ковачи и курви. Бащата на Хал казваше, че историята помни случаи, когато придружителите на войската са били дваж по-многобройни от самата войска.

Стигнаха до преграден от войници път, с импровизирана бариера, която се състоеше от дебел прът, поставен върху две магарета за рязане на дърва. Хал посочи напред.

— Задната порта?

Войникът кимна и попита:

— По каква работа?

— Спешно съобщение за канцлера — отвърна Хал.

— Пуснете ги — каза войникът и двама яки копиеносци оставиха оръжията и свалиха единия край на дебелия прът, за да могат конете да го прекрачат.

Тай погледна през рамо и видя как войниците се мъчат да наместят бариерата на мястото ѝ.

— Защо е това, как мислиш?

— Очевидно за да не може никой да влезе лесно.

— Моли се да не ни се наложи да излизаме бързо.

Хал се усмихна.

— Конят ми може да прескочи това, не бери грижа. — Хвърли поглед към приятеля си. — За твоя обаче не съм толкова сигурен.

Тай се усмихна невесело.

— Да прескачаме онзи прът, докато онези юначаги се опитват да ни смъкнат от седлата насред претъпкана улица… не е моята идея за забавление.

— Съгласен — отвърна Хал.

Яздеха по тесен път, ограден с висока до гърдите каменна стена, която делеше парковете на двореца от самия град. Сградите по склона под новата стена, изглежда, бяха преуспяващи магазини, хубави къщи и скъпи ханове: точно каквото би очаквал човек в такава близост до двореца — тук живееха хора със средства, но не толкова богати, че да си позволят лукса на големи имения.

Стигнаха до задния вход — малка, но дебела дървена врата в иначе гола стена. Хал се засмя.

— Предполагам, че някога това е било от полза.

Тай го погледна и каза:

— Не съм сигурен, че…

— Никога не си живял в замък, нали?

— Не, макар че съм посещавал няколко. Живял съм в дворци, ханове, над ресторанта на баща ми, под маси в кръчмите и на много други не толкова приятни местенца, но никога в замък.

Хал се ухили, докато слизаше от коня.

— Едно време това е било порта за излази на войниците, както и задна врата за доставчици.

— Аха — каза Тай и се огледа. Тесният път определено не бе място, където някой би искал да осъществява контраатака. — Малко е тесничко, не мислиш ли?

— Нямам представа какъв е бил теренът преди векове — отбеляза Хал и потропа силно по вратата. — Може да е имало гъст храсталак, дървета или ров…

След секунди вратата се отвори и се появи страж.

— Какво има?

— Спешно съобщение за канцлера.

Стражът кимна.

— Ясно. Чакайте тук. — И затвори вратата.

След десетина минути тя се отвори пак и един мъж в дворцова премяна каза:

— Да?

— Вие ли сте канцлерът? — попита Хал.

— Къде е Бенсън? — грубо попита мъжът. Беше вече на години, но бе с фини одежди, хубави ботуши и явно си падаше по ефектни бижута, защото носеше златна верижка, на която висеше емблемата на поста му, и няколко големи пръстена.

— Мъртъв е — отвърна Хал. Махна към Тай и каза: — Някои от момчетата са ранени и почиват в лагера. Ние двамата решихме, че ще е по-умно да дойдем бързичко тук, защото Галтън каза, че чакате. Той е прекалено тежко ранен, за да язди, затова прати нас. Нареди да ви кажем, че ги спипахме.

— Спипахте ги?

Хал отиде до коня си и извади от дисагите окървавения табард на капитан Редик и чантата с депешите.

— Галтън каза, че трябва да ви донеса това, и то бързо, тъй рече. — Показа емблемата върху туниката на капитана и подаде чантата на мъжа.

Канцлерът я отвори, извади съдържанието и хвърли празната чанта обратно на Хал. Бързо прелисти депешите — щом погледнеше всяка, я захвърляше. Когато прочете и последната, попита:

— Това ли беше всичко?

— Не открихме нищо друго, милорд. Момчетата се постараха много, казвам ви. Претърсиха дрехи, ботуши, всичко.

— А капитанът от Батира каза ли нещо?

— Ами, правичката да ви кажа, милорд, ние с него — посочи към Тай — бяхме малко заети да убиваме. Оказаха доста сериозна съпротива. — Хал понижи глас. — Не е моя работа да си давам мнението, но ми се чини, че тази групичка беше като най-коравите бойни отряди, дето съм виждал. Специално обучение, тъй си мисля. Загубихме доста момчета вчера.

— Прав си: не е твоя работа да си даваш мнението.

Хал се зачуди дали не е прехвърлил границите на ролята си на обикновен наемен меч. От канцлера се излъчваше заплаха. Хал бе виждал хора като него при престоя си в Риланон. Някои мъже убиваха с перо и пергамент също толкова лесно, колкото други със стомана, и ако херцог Артър се вслушваше в този човек, Хал бе сигурен, че получава опасни политически съвети.

Явно разочарован, че не е открил онова, което търсеше, канцлерът каза:

— Добре. Можете да вървите.

— Милорд — рече Хал, преди канцлерът да се е обърнал. — Галтън каза, че ще платите втората част от сумата по договора.

— Нима? — попита мъжът и Хал усети, че е стигнал до опасен момент. Нямаше много опит с наемници, тъй като на Далечния бряг не се нуждаеха от тях, но бе чувал разни истории.

— Каза, че Бенсън казал, че сме получили първото плащане, като сме приели договора, а останалото трябвало да ни се плати сега.

— Той сви рамене. — Е, ами до няколко дена Галтън би трябвало вече да може да язди, така че нищо не пречи да почакаме, докато той дойде тук и уреди нещата с вас, сър. Искам да кажа, в града ви киснат достатъчно наемни мечове, за да не ви се ще да се разчуе, че не си плащате договореното, нали? Искам да кажа…

— Няма значение — прекъсна го канцлерът с кисела физиономия. — Чакайте тук.

Мина близо половин час, през който Хал стоеше край отворената врата и под злобния поглед на един саладорски войник, докато Тай седеше търпеливо на коня си. Накрая канцлерът се върна с тежка кесия и я подаде на Хал.

— Благодаря, милорд — рече Хал.

— Галтън щял да дойде след няколко дни, така ли?

— Резнаха го с меч по крака. Не дълбоко, но не може да язди. Ние обаче го превързахме добре. Смятам, че ще е готов за езда след три-четири дена. Би трябвало да дойде най-късно до края на седмицата.

— Когато пристигне, да се яви при капитан Брага на източната порта за нови заповеди.

— Ясно, сър — каза Хал. Яхна коня си, а Тай отдаде лениво чест на канцлера, който не му обърна внимание.

Когато навлязоха дълбоко в градските улици, Хал каза:

— Е, поне тази нощ ще спим в чисти легла и ще си хапнем до насита. — Претегли кесията. — Тук сигурно има поне триста жълтици.

— Може би трябва да станем наемни мечове?

— Може би — отвърна със смях Хал.

11.

В капан

Рогове и барабани разкъсаха утринната тишина.

Хал се сепна и се събуди. Двамата с Тай бяха намерили стая в „Танцуващото пони“ близо до Фермерската порта в най-южната част на града, където търсенето бе определило цена далеч по-висока от нормалната, затова Хал реши да играе ролята на беден наемник и раздели една стая с Тай. Тай бе спечелил жребия и спеше в единственото легло, докато Хал трябваше да се задоволи с одеяла и възглавница на пода.

Предния ден и двамата се бяха насладили на гореща баня и бръснене и си бяха купили чисти дрехи, а след това си устроиха прилична вечеря. Сега шумът отвън ги събуди от напълно заслужен сън.

Хал мина покрай все още замаяния Тай, отвори малкия прозорец под островърхия покрив и надникна навън. Двама мъже в саладорски ливреи крачеха по улицата и спряха два магазина по-нататък. Единият наду три пъти рога си, а другият заудря по барабана. После свирачът извика:

— По заповед на негова светлост херцог Артър, владетел на Саладор, всички бойци са мобилизирани! Ако сте между шестнайсет и петдесет лета и не страдате от немощ или недъзи, умствено здрави сте и можете да държите оръжие, сте призовани на сбор! — След това заряза официалния тон и извика: — Хайде, мърльовци, измъквайте се от леглата и тръгвайте към южната порта! Всеки годен да носи оръжие, който не се е явил пред придворния писар и бъде заловен, ще се смята за дезертьор и ще бъде обесен на градската порта! — Вдигна рога и затръби отново, а другият заудря барабана. После закрачиха по улицата, за да повторят съобщението по-нататък.

— Какво беше това? — попита полусънено Тай.

— Мобилизират ни — каза Хал и седна на края на леглото да си обуе ботушите.

— Какво? — възкликна Тай, вече напълно буден.

— Явно Артър е обявил военно положение и записва всеки мъж в боеспособна възраст във войската си. Трябва до залез-слънце да се явим на южната порта, иначе ще ни обесят като дезертьори.

Тай се прозя, после взе ризата си и каза:

— Е, предполагам, че е по-добре, отколкото да ни обесят като шпиони.

Хал го изгледа така, сякаш си е загубил ума.

— Ще мисля върху това сравнение друг път.

— Какво ще правим?

— Първо, ще скрием това злато — отвърна Хал и посочи кесията, която беше на пода до втория му ботуш. — Половината плата за една работа за трийсет души? Повечето бандити в града с радост ще ни прережат гърлата и за една десета от тази сума.

— Бая злато си е — призна Тай. — Но трябва ли ни?

— Засега да — каза Хал. — Мисля, че канцлерът се опитваше да изклинчи от договора. Ако беше осъзнал, че няма други оцелели, които ще дойдат при нас да търсят своя дял, щяхме да сме или в тъмницата на херцога, или мъртви.

— Тази мобилизация означава, че херцогът има прекалено много наемници и опълченски отряди в града, а храната, виното и златото му са на привършване. — Хал се изправи, взе портупея си от облегалката на стола и го надяна. Хвърли на Тай меча му. — И така, кое за една армия е не по-лошо от златото на ковчежника?

— Плячката — отвърна Тай.

— Правилно. — Хал се замисли. — Не може да тръгне на запад, защото не може да се изправи срещу Едуард преди пристигането на Оливър и Чадуик, а за да стане това, трябва първо вярната на Оливър флота да дойде тук… — Той млъкна. — Възнамерява да оплячкоса Силден.

Тай кимна в знак на съгласие.

— Батира не може да действа, докато не разбере дали Чадуик е тръгнал срещу него, или плава покрай него, за да се присъедини към Артър тук. Но Силден е съюзник на Батира и може да се отправи на юг, за да нападне саладорските сили в тил, ако напуснат града. Да, той трябва да смаже Силден, преди да се събере с Оливър и Чадуик, за да потеглят заедно срещу Едуард. Е, все трябваше да се започне, рано или късно.

Хал се облегна на рамката на вратата.

— Оливър не може да остане в Риланон и да заплашва двореца вечно. Ето защо Едуард чака. Едно време на острова е можело да се отглежда достатъчно храна, за да се изхранват всички, но сега две трети от храната идва от сушата. Оливър знае, че всеки западен лорд и половината от източните са с Едуард, но знае също, че ако срази Едуард с подкрепата на Чадуик, Монтгомъри няма да му се опълчи. Значи първо Силден, после Оливър и Чадуик идват в Саладор.

— Какво ще правим?

— Ще гледаме да не ни обесят днес — отвърна Хал. — Хайде. Трябва да се явим при наборния офицер на портата.

Тай свърши със събирането на вещите си и попита:

— Ами златото?

Хал му хвърли кесията.

— Скрий я някъде по себе си и се постарай да не дрънчи много.

Тай прибра кесията в дисагите си, като я уви в дрехи, и подметна:

— Не ми позволявай да изгубя следите на този кон.

Хал се ухили и поведе приятеля си надолу по стълбите, за да излязат на оживените улици на Саладор.

Недоволството на южната порта излизаше от контрол. Отряд от редовната саладорска армия стоеше в готовност с вдигнати пики, ако се наложи да бъде счупена някоя и друга глава. Три кавалерийски роти вече обикаляха по улиците, за да осигурят мотивация за непокорните наемнически групи да се разпръснат, ако им бъде заповядано. Униформите в тъмножълто и тъмночервено се виждаха на всеки ъгъл.

— Една глупост само и ще си имаме бунт — измърмори Тай.

— О, глупостта вече е налице. — Хал кимна към една каруца, преградила южната порта, с маса до нея. Зад масата седеше нервен писар, а върху каруцата стоеше прошарен сержант, който изглеждаше така, сякаш е виждал много повече кръчмарски свади, отколкото битки. Имаше широка челюст и грубо лице, а кървясалите му очи надничаха изпод рошави вежди. Шлемът му изглеждаше прекалено голям и бе килнат на една страна, което придаваше на сержанта комичен вид в пълен разрез със заплашителното излъчване, което се мъчеше да докара.

Пред масата имаше опашка от десетина души, други бързаха да се наредят зад тях и вече започваха да се обиждат и да се блъскат.

— Това няма да свърши добре — отбеляза Хал.

Тай го дръпна за ръката и кимна към едно местенце до градската стена. Промушиха се през навалицата, докато не опряха сигурно гръб в камъните на тунела зад първата група пиконосци. Тай прошепна:

— Ако започнат да размахват тези тояги, залегни.

Хал се ухили.

Сержантът крещеше заповеди през шума на тълпата.

— Това ще рече, докато херцогът не каже, че сте свободни! — Присви очи към тълпата така, сякаш едното му служеше по-добре от другото, и добави: — Всеки, който не е доволен от това, може да го обмисли в тъмницата.

Последва още мърморене. Сержантът вдигна един мях и отпи голяма глътка.

— Залагам всичкото злато в дисагите ти, че това не е вода — прошепна Хал.

— Не приемам облога — отвърна Тай. — Мога да го надуша и оттук. — Погледна Хал. — Хубавото вино не е чак толкова скъпо. Той е сержант, нали? Значи може да си го позволи.

Хал го изгледа скептично.

— Много?

— Е… — отвърна Тай. — Ако те интересува повече количеството, отколкото качеството… си прав.

Сержантът остави меха и извика:

— Повтарям заповедите за онези, които пристигат сега! — Избърса устата си с ръка. — Наредете се на опашка и кажете имената си на писаря. Ще получите указания къде да се явите. Вървете там и дайте документите си на офицера, който ви чака. Ако не можете да четете, няма значение, офицерът може.

— И така, негова светлост херцог Артър обяви подкрепата си за принц Оливър, законния наследник на трона, и събира сили да потуши бунта срещу него. — Вдигна ръка и извика: — Да живее принц Оливър!

Това бе посрещнато от тълпата с вяло мърморене, само няколко от току-що набраните бойци повториха фразата.

— И така, ако вече сте разпределени в някоя рота, намерете си скапания капитан и вървете, където ви каже той. — При тези думи няколко мъже се обърнаха и напуснаха сборището. — Останалите се наредете на опашката. Ще служите на Короната дълго, което ще рече, докато херцогът вече няма нужда от вас. Ако не ви се нрави, можете да прекарате войната в тъмницата.

— Това май вече го чухме — отбеляза Хал.

Тай кимна и попита:

— Какво ще правим?

Хал се позамисли, после се ухили.

— Аз съм Бенсън. Ти си Галтън.

Очите на Тай се присвиха.

— Какво си наумил?

— Ами, разполагаме с тяхното злато. Дай да похарчим част от него!

Промушиха се покрай сепнатите пиконосци, които изобщо не бяха осъзнали, че Тай и Хал са минали зад тях, и заобиколиха, за да се озоват зад тълпата.

— Потърси някои по-напети момчета.

— Доста жалка паплач — промърмори Тай. — Ето, онзи ей там!

Хал видя едрия мъж, когото сочеше Тай. Беше с цяла глава по-висок от околните и изглеждаше сериозно ядосан, но се въздържаше да говори.

— Достатъчно умен е да си държи езика зад зъбите — отбеляза Хал.

Проби си път през тълпата и потупа мъжа по рамото. Не беше свикнал другите да го гледат отвисоко, но в случая се получи точно така.

— Какво искаш? — попита мъжът със сдържан гняв.

— Мисля, че може би има за какво да си поговорим, друже. — Обърна се и тръгна, без да гледа дали мъжът го следва. Когато стигна до Тай, се обърна пак и видя, че го е направил. Дръпнаха се встрани от навалицата и Хал каза:

— Аз се казвам Бенсън, а този е Галтън. Ти наемник ли си?

— Скапан колар съм — отвърна здравенякът. Главата му бе покрита с гъста кафява коса, прошарена със сиво, а челюстта му изглеждаше така, сякаш е моделирана от ковач. Имаше широки рамене, тесен кръст и войнишка стойка.

— Обаче си бил войник? — попита Хал.

— Някога, в един друг живот — отвърна мъжът. — Служих в замъка в Даркмоор, но се ожених и дадох дума на жената, ме ще оставя войниклъка. Баща ѝ имаше компания за превоз и обслужваше местните винарски изби, затова през последните двайсет години карам фургони оттам до Крондор, дотук и обратно. А сега се опитват да ме превърнат пак в скапан войник! — Вените на шията му се издуха от гняв.

— Какво правиш тук? — попита Тай.

— Получих поръчка за повече вино, отколкото превозваме обикновено за цяла година. Затова похарчих всичко, което имах, за да купя или наема фургони, коне и хора, и се отправих на път възможно най-бързо, за да докарам тук всяка бутилка, която успея да намеря в Рейвънсбърг и всички други винарски градчета около Даркмоор.

— И защо им е толкова вино? — попита Тай.

— За ранените — отвърна Хал. — Като ранят човек в корема, ако му дадеш вода, почти със сигурност ще умре. Ако му дадеш вино, има шанс да оцелее.

— Разбираш от военнополева медицина — отбеляза коларят.

— Как се казваш? — попита Хал.

— Джеремая — отвърна мъжът. Гневът му бе поутихнал и той протегна ръка.

Хал я стисна и каза:

— Колко колари имаш?

— Точно трийсет и пет. Имаме осемнайсет фургона, натоварени догоре с бъчви вино, четиристотин и петдесет броя! Докарваме ги тук и какво получавам? Парче пергамент с красивичък печат! — Размаха пръст под носа на Хал. — Взеха ми фургоните и ги откараха до казармите, а на мен ми казаха да настаня хората си колкото мога по-добре. Повечето прекараха нощта в конюшните зад мизерния хан, който намерих, а сега ни превръщат в шибани наборни войници!

— Може ли да видя този пергамент? — попита Хал.

Джеремая бръкна в туниката си и го извади. Хал го прочете: беше написан в цветист стил, набързо и почти нечетливо, но най-отдолу стоеше восъчният печат на Саладор и голям подпис със завъртулка.

— Трябва ни фалшификатор — каза Хал.

Тай се ухили.

— Мисля, че мога да намеря. Ще се видим в хана.

— Хей! — възкликна Джеремая, когато Тай се отдалечи тичешком с пергамента. — Това ми трябва, за да ми платят!

Хал сложи ръка на широкия гръден кош на коларя и заговори тихо:

— Спокойно. Никога няма да си получиш парите от херцог Артър. Повечето ти хора ще загинат, а когато всичко това свърши, Артър или ще бъде обесен за измяна, или ще наложи кожодерски данъци на всички в херцогството, за да помогне на принц Оливър да изплати военните си дългове към лихварите от Източното кралство. — Огледа се да види дали не ги подслушват, после продължи: — Ако планът ми сработи, ще се измъкнеш оттук и ще си тръгнеш към дома със злато в джобовете — е, може би не толкова, колкото ти дължат, — а хората ти ще се върнат живи и здрави при семействата си. — Погледна нагоре към едрия мъж. — Ако се налага човек да се бие, то трябва да е за собствения му дом, а не за чужди амбиции.

— Ти не си обикновен наемник, нали?

Хал се усмихна.

— Достатъчно обикновен съм, за да не искам да ме убият, докато Артър оплячкосва Силден.

Джеремая кимна.

— Виждал съм генерали да пращат наборните отряди към стената, за да запазят редовната войска за момента, в който възникне пробив.

— Събери хората си и ще се срещнем след час в „Танцуващото пони“. Разтовариха ли фургоните ви?

— Снощи още си бяха там. Тукашните войници само се моткат, никой не върши нищо. Трябваше сам да отида да дам торби със зоб на трийсет и шестте си коня и да нося вода цял час, защото обозчиите на армията бяха прекалено заети да се готвят за битка. Доколкото знам, още си стоят там.

— Върви да видиш дали е така. Ако не са разтоварили фургоните, ще е хубаво.

Джеремая тръгна, а Хал забърза обратно към „Танцуващото пони“.

От сянката на дълбока порта срещу входа на караулното една жена със закачулена роба наблюдаваше оттеглянето на Хал.

— Какво прави Хенри Кондуин в Саладор? — промърмори тя. Наруга боговете на капризния шанс. Искаше ѝ се да бе потеглила снощи, вместо да чака до тази сутрин.

Лейди Франсиезка Сорбоз, ръководител на разузнавателната мрежа на ролдемския крал, се шмугна зад един движещ се фургон, който я скри от погледите на войниците на портата, и се стопи в града.

Хал се върна в „Танцуващото пони“ и завари Тай да седи в ъгъла с някакъв странен дребосък с прегърбени рамене и рошава брада. Дребосъкът носеше най-причудливата шапка, която Хал бе виждал — безформена капела от тъмночервено кадифе, стара, лекьосана и избеляла.

— Това е Шеридан — каза Тай. Понижи глас и добави: — Нашият фалшификатор.

Мъжът носеше много особени очила: квадратни лещи от дебел прозрачен кварц или стъкло, през които се взираше в документа, взет от Джеремая.

— Нямате нужда от мен, за да ви фалшифицирам документ и печат, приятелю — каза той, като го остави. — Този ще ви свърши чудесна работа за онова, което искате.

— Наистина ли? — попита Тай.

— Виждате ли, този документ е бил използван няколко пъти. Затова е толкова зацапан. Ние просто ще покрием подписа и печата, за да не ги повредим, после ще изстържем повечето от старото мастило и ще напишем каквото искаме. — Свали очилата и се усмихна. — Десет жълтици и ще го направя до час.

— Дадено — рече Тай. Погледна Хал и попита: — Какво искаш да пише?

— Приносителят на този документ действа по мои лични заповеди и трябва да бъдат положени всички усилия да му се съдейства по какъвто начин пожелае.

Тай се ухили.

— Достатъчно мъгляво е.

— Хм, това ще отнеме… мога да го напиша и тук — каза Шеридан. — Ще ми трябва чаша силен алкохол. Бренди или уиски ще е най-добре.

— Ще видя с какво разполагат — отвърна Хал.

Отиде до тезгяха, каза какво иска и ханджията бръкна отдолу и извади голяма порцеланова стомна. Отпуши я и наля от кехлибарената течност в една чаша. От две стъпки разстояние Хал можеше да усети лютия летлив аромат на дестилиран зърнен алкохол.

— Това не се търси много — каза мъжът.

— Разбирам защо — отвърна Хал. — Очите ми се насълзяват чак оттук.

Върна се на масата и в този момент влезе Джеремая с двама от коларите си.

— Фургоните още са, където ги оставихме. Конете газят в собствените си фъшкии и никой не ги е хранил, нито поил.

— Наистина добра новина — каза Хал. — Пийнете по едно, почакайте малко и ако имаме късмет, до няколко часа ще сме извън града.

Подаде чашата уиски на Шеридан, който подготви пергамента, като закри внимателно с парцал печата и подписа, после свали шапката си и измъкна от нея една кутийка. Отвори я и извади оттам плосък нож. Поръси върху написаното бял прах от някаква кесийка. След това наля тънка струйка по острието на ножа и почна лекичко да стърже. Буквите започнаха да избледняват.

— Не те ли е страх, че това нещо ще прогори дупки в пергамента?

Шеридан се изкиска и каза:

— Даже няма да ми стигне.

Хал стана и донесе още една чашка от питието.

— Мирише ми като маслото, дето се използва в лампите.

Шеридан взе чашката, но вместо да я излее върху ножа, я гаврътна на един дъх.

— Трябва малко време да му свикнеш — каза дрезгаво, — но си има полезни приложения.

Пред очите им буквите продължиха да се размазват и да избледняват.

— Хубавото в случая — заяви Шеридан — е, че тукашните войници са виждали достатъчно такива повторно използвани документи и вероятно изобщо няма да се замислят.

— Колко още? — попита Хал.

— Ще му трябват няколко минути да изсъхне — обясни Шеридан. — После още пет, за да напиша каквото искате.

Хал кимна на Тай и посочи към дисагите, които младежът носеше през рамо.

— Ако обичаш.

Тай извади кесията, отброи десетте жълтици и ги плъзна по масата. Шеридан ги прибра и Хал каза:

— Сега идва трудната част.

— Каква е тя? — попита Тай.

— Имаме нужда от две униформи.

Тай извъртя очи към тавана.

— Не вярвам да имаш предвид да изтичаме до интенданта на казармите и да го помолим да ни даде?

— Не. — Хал се изправи. Вдигна кесията със златото и я подаде на Джеремая. — Пази я. Това е златото, което ти обещах, но може би ще се наложи да купя едно-две неща, преди всичко да свърши.

— Ясно — отвърна Джеремая, като претегли кесията в ръка. Тежестта ѝ явно му хареса.

Двамата младежи излязоха от хана и Тай попита:

— Откъде ще вземем униформи?

— От войници — отвърна весело Хал.

Тай извъртя очи, но не каза нищо. Хал се огледа.

— Бил ли си преди в този град?

— Един-два пъти — отвърна Тай. — Затова знам къде е Кварталът на крадците — не че това е официалното му название — и къде да питам за човек като Шеридан.

Хал се замисли за миг, после каза:

— Води.

— Какво си намислил?

— Да изчезнат двама стражи посред бял ден е трудно. А в близост до наборния пункт е просто невъзможно. Но да изчезнат в Квартала на крадците…

— Случвало се е и преди, пък и ако някой ни види, едва ли ще се разбъбри, освен ако не бъде обявена награда, което няма да стане в близките два-три дни, ако изобщо стане в цялата тази лудница. — Настроението на Тай се разведри. — Знаеш ли, идеята взе да ми харесва.

Излязоха от оживения източен пазарен район и поеха по улички с малки дюкянчета и къщи. Така нареченият Квартал на крадците се оказа точно какъвто се надяваше Хал — тъмен поради високите сгради, надвиснали над тесни улички; някога заможни домове, които сега бяха западнали и превърнати в евтини квартири под наем. Тай ги посочи.

— В Оласко на такива им викаме „жилищни казарми“. Четири-пет малки стаички в някогашна къща, във всяка от които сега живее по едно семейство. За предпочитане е да харесваш съседите си.

Зловонието, което лъхаше от улиците, бе съкрушително. Тай забеляза реакцията на Хал и каза:

— Херцог Артър не смята за нужно да ремонтира канализацията тук вече доста години, така че каквото бъде изхвърлено на улицата, си остава на улицата. — Посочи към прозорците над тях. — Ако прекарваш повечко време тук, добре е да носиш много широкопола шапка.

Хал кимна.

— Войници?

— Може да са навсякъде. — Тай се огледа, после каза: — Натам. — И посочи една по-широка улица.

— Защо натам? — попита Хал, като го последва.

— Натам има нещо като местен пазар. Точно там намерих човека, който ме отведе до Шеридан.

— Не изглежда да е обичаен пазар.

— За такъв квартал е обичаен.

Щом стигнаха до малкия пазар, Хал осъзна, че се открояват сред тълпата. Може и да не бяха облечени богато, но бяха чисти, а ботушите и оръжията им — лъснати. Докато вървяха през множеството, усещаше очи да го следят на всяка крачка.

При минаването им някои от местните търговци бързаха да приберат стоката, тъй като явно не горяха от желание да попада пред чужди очи, други просто не им обръщаха внимание, а трети даже гледаха на тях като на възможни клиенти. Хал видя хартиени пакетчета, сгънати и запечатани с восък, за които предположи, че съдържат наркотици. Тук имаше изложени всякакви дрънкулки и стоки, най-вероятно до една крадени или контрабандни. На две сергии се играеше комар, на едното място с карти, а на другото — с ашици.

Накрая Тай забеляза онова, което търсеше. Даде знак на Хал да го последва и младият херцог видя няколко улични хлапета, събрани в края на малка задънена уличка. Те се взираха в приближаващите се въоръжени мъже и не бе ясно дали гледат на тях като на хищници, или като на жертви.

Накрая едно от по-смелите момчета извика:

— Какво искате?

— Вресльо?

От задния край на групичката се показа едно дребно момче и се усмихна, щом видя Тай. Беше два пъти по-дребно от останалите и носеше туника, подходяща за много по-едро от него момче. Имаше грубо офъкана мръсна черна коса и кръгло лице.

— Тоя е свестен — каза то и другите момчета се разпръснаха. Когато тримата останаха сами, попита: — Значи Шеридан ти свърши работа, а?

— Чудесна — каза Тай. — Какво ще кажеш да изкараш още нещичко?

— Че как — отвърна Вресльо.

— Някъде наблизо има ли място, където двамата с моя приятел можем да си побъбрим дискретно с двама войници от градския гарнизон?

Вресльо се огледа, за да се увери, че никой не ги слуша, после каза:

— Не мисля, че е много умно. Даже подкупните стражи взеха да се държат прилично, като се вдигна тая олелия покрай сбора. Повече ги интересува да не им се наложи да се справят с бунт, отколкото да припечелят малко злато, като извърнат очи в другата посока. Но пък ако питате мен, са достатъчно заети да гледат за други неща, така че можете да грабите и плячкосвате колкото си щете.

— Ами всъщност — рече Тай — ние не искаме да ги подкупваме. По-скоро да вземем назаем нещо от тях.

— Не искам да знам повече — прекъсна го Вресльо. — Колко ви трябват?

— Двама са напълно достатъчни — каза Хал. — Горе-долу с нашия ръст, ако можеш да го уредиш.

Вресльо огледа двамата с присвити очи.

— Ако сте замислили убийство или побой, аз съм вашият човек. Само че искам парите сега, две жълтици.

Две жълтици бяха заплатата за два дни на майстор занаятчия. Вресльо се беше задоволил със сребърник, за да запознае Тай с Шеридан.

— Доста е — каза Тай.

— Трябва да покажа монета на трошачите, за да ги накарам да дойдат, и те най-вероятно ще ми я вземат. Ако не свършите онова, което сте намислили, ще я задържат и ще ме търсят.

— Справедливо е при този риск — съгласи се Хал, бръкна в кесията си и измъкна две жълтици.

— Тук е не по-зле от всяко друго място — каза Вресльо. — Трошачите няма да очакват нищо хубаво и всеки, който види какво става, няма да иска да говори с никого за това. — После хукна.

— А сега? — попита Тай.

— Когато войниците се появят, ще им свалим униформите, като се постараем да не ги изцапаме с прекалено много кръв.

— Войниците или униформите?

— Униформите — отвърна сухо Хал.

След по-малко от четвърт час хората на малкия пазар се пръснаха да се крият, защото към тях тичаше малко момче, гонено от двама войници. Вресльо се втурна към Хал и Тай и се скри зад тях.

Както го бяха планирали, двамата младежи застанаха със скръстени ръце и войниците спряха.

— Предайте ни това момче! — извика единият, сержант, зачервен и задъхан от гонитбата.

Другарят му бе по-нетърпелив и сложи ръка на гърдите на Хал, сякаш искаше да го изблъска настрани.

— Няма да ходя с тия педерасти! — извика Вресльо.

Очите на сержанта се разшириха и той понечи да каже нещо, но в същия момент мечът на Тай излетя от ножницата и дръжката му се стовари в челюстта на сержанта точно под ухото му.

Хал се отдръпна леко от мъжа, сложил ръка на гърдите му, и го фрасна три пъти с юмрук в лицето. И двамата войници паднаха в несвяст.

Тай рече ухилено:

— Виждаш ли? Никаква кръв.

— Алчност и предпазливост — отбеляза Хал. — Алчността надделява кажи-речи всеки път.

— Другата ми жълтица? — обади се Вресльо.

— Какво им каза? — попита Тай.

— Казах им, че един дебел търговец е пукнал и съм успял да измъкна от кесията му само това. — Взе жълтицата, която Хал бе извадил от кесията на сержанта. — Казах им, че ако ми помогнат да преместя тлъстия му труп, ще разделя златото с тях. Когато сержантът ми грабна жълтицата, извиках, че ще намеря някой друг, и побягнах.

— Умно хлапе — рече Хал.

Бързо свалиха униформите на войниците и ги облякоха: туники, табарди и шлемове. Предположиха, че никой няма да забележи, че собствените им тъмни панталони са с по-добра изработка.

Вресльо, другите хлапета и двама неприятни на вид улични бандити се бяха събрали да гледат. Когато Хал реши, че вече приличат достатъчно на войници от градския гарнизон, се обърна към Вресльо и каза:

— Е, ние ще тръгваме.

— Какво искате да правим с тези двамата? — попита момчето.

— Да познаваш някои дърбански търговци на роби? — пошегува се Хал.

— Дърбански не, но от време на време оттук минава една банда от Джонрил. — В първия момент Хал се сепна, но после осъзна, че момчето говори за града в Кеш, а не за крепостта в Крудий, кръстена на него.

— Защо не им предложиш сделка? — попита Тай съвсем не на шега.

— Ами, обикновено това би било най-доброто решение, но както е блокиран сега градът, няма да видим търговец на роби поне няколко седмици. А ако ги скрием някъде, ще трябва да ги храним, пък има и риск да ни хванат, което ще значи бесило за всички ни.

При споменаването на бесило двамата бандити и повечето момчета решиха, че е време да се разкарат.

Вресльо се ухили.

— Нали не искате наистина да държа тези двамата, докато се появят някакви търговци на роби?

— Не — отвърна Хал и отвърна на заразната усмивка на малчугана. — Просто ги затвори някъде за известно време. — Извади кесията си и му я хвърли. — Тук трябва да има достатъчно, за да намериш кой да ти помогне. Задръжте тези двамата до вдругиден. После им сложете нещо в пиенето и ги изхвърлете призори някъде, където ще ги намерят — по бельо, вонящи на евтин ейл. Нека сами обясняват на командира си защо са в това състояние.

Вресльо се засмя.

— Това ми харесва! — Обърна се към останалите хлапаци и каза: — Хайде, момчета. Да ги отнесем при Баба и да видим къде ще ги настаним!

Осем момчета вдигнаха лежащите в безсъзнание войници за ръцете и краката и ги помъкнаха нанякъде.

— Хайде сега да идем да преместим малко фургони — каза Хал.

След два часа пред казармите се появи група колари, водени от двама войници. Джеремая и хората му почнаха методично да проверяват фургоните, конете и прикрепването на товара.

Един ефрейтор се приближи и попита:

— Какво става тук?

— Заповеди — отвърна Хал, който носеше сержантската униформа.

— Никой не ми е споменавал за никакви заповеди да се мести това вино — каза ефрейторът, като внимаваше тонът му да не прозвучи неуважително към висшестоящ.

— Сигурно канцлерът търчи дотук всеки път, когато реши да издаде някаква заповед, за да провери какво мислите вие, а, ефрейтор? — Хал постепенно повишаваше глас и накрая изкрещя званието на мъжа право в лицето му.

Ефрейторът направи крачка назад, но после се намръщи.

— Не мисля, че ви познавам, сержант, а аз познавам всички сержанти в града.

Изглежда, се канеше да повика други от казармата, но Хал бръкна под табарда си и извади фалшивите заповеди.

— Това е защото съм нов. Бях ефрейтор в Бантри. — Хал благодари на боговете, че като млад бе принуден да учи география на Кралството и знаеше разположението на всеки кралски и херцогски гарнизон. — Повишиха ме. С всичките тези наборни войници херцогът се нуждае от още сержанти. — Тикна заповедите в ръцете на ефрейтора. — Теб още ли не са те повишили?

Ефрейторът бе объркан. Въпросът на Хал отвлече вниманието му от заповедите, които той и без това не можеше да прочете. Хвърли поглед на подписа и печата най-отдолу и му ги върна.

— Не, никой не е казал нищо за повишения.

— Е, скоро ще повишат и теб — подхвърли Тай.

Всички колари вече се бяха, качили по фургоните и Хал каза:

— Направи ми услуга. Ние сме нови тук и при цялата тази бъркотия около наборните пунктове всичко ще мине по-бързо, ако с нас има позната физиономия. Как се казваш?

— Хърбърт — отвърна ефрейторът.

— Ела с мен до западната порта и ни помогни да изкараме тези мръсни животни извън градските стени. — Посочи купчините тор под фургоните. — А когато стигнем, където трябва, ще се погрижа да спомена на капитан…

— Бенет?

— Да, Бенет, колко си бил услужлив и ей така, от учтивост, да попитам защо още не са ти съобщили за повишенията.

Изражението на ефрейтор Хърбърт се промени коренно — от подозрение в благодарност.

— Разбира се, разбира се. Благодаря, сержант!

Хал посочи на Тай да изтича до последния фургон, а след това и на ефрейтора да се качи до Джеремая. След като всички бяха готови, Джеремая потегли и останалите го последваха.

Хаосът от сутринта бе поотслабнал, но по улиците още имаше много въоръжени мъже. Стигнаха до кръстовище, където свиха на запад и откриха, че половин рота войници прегражда пътя. Хърбърт извика:

— Ефрейтор Соумс! Какво става?

— Просто потушаваме малък бунт, Хърбърт. А ти накъде си тръгнал?

— Заповеди от канцлера. Трябва да изкараме този керван от града. Направи ни услуга и ни помогни да разчистим пътя, става ли?

Другият ефрейтор закрещя заповеди и строи хората си, за да разчисти път за върволицата фургони. Керванът потегли решително към затворената западна порта. Хърбърт се изправи и извика:

— Соумс! Прати едно от твоите момчета да избърза напред и да отвори портите!

Благодарение на този ескорт се движеха през града бързо. В последния участък една увита в плащ фигура скочи на последния фургон и сепна коларя. Тай хвърли поглед към нея и се усмихна.

— Лейди Франсиезка, присъединявате се към нас, а?

За първи път, откакто Тай я познаваше, тя изглеждаше изненадана.

— Знаели сте, че съм в Саладор?

— Стори ми се, че именно вие ни дебнете, докато Хал се запознаваше с Джеремая. С цялото ми уважение към ранга ви и способността ви да ми изтръгнете сърцето, без да трепнете, много е трудно човек да не забележи дама като вас.

С все така спусната качулка, тя каза на ролдемски, така че коларят да не я разбере:

— Знаеш ли, понякога приличаш на Джим Дашър много повече от баща си.

— Ще го приема като комплимент — отвърна той на същия език.

— Е, Джим посвети много време на обучението ти, така че ще ти е трудно да не мислиш като него.

Тай едва успя да скрие изненадата си.

— Няма много неща, които да не знам за операциите на Джим — каза тя и го потупа по рамото, после направи физиономия и добави: — Както и той за моите.

— Щом казвате — отвърна Тай. Отношенията му с Джим Дашър бяха една от най-строго пазените тайни в живота му. Дори баща му не подозираше, че Тай е агент на Джим.

— Накъде отивате? — попита Франсиезка, като мина отново на Кралския език.

— Към Даркмоор, или поне тези фургони отиват натам. С Хал ще спрем в Полята на Албалин.

— Добре — каза тя.

И двамата се умълчаха, когато фургоните спряха.

Капитанът на портата се приближи до Хърбърт и попита:

— Какво става тук, ефрейтор?

— Заповеди от канцлера да преместим това, сър.

— Да ги видим.

Хал подаде заповедите на Хърбърт, който на свой ред ги подаде на капитана. Той ги изгледа с раздразнение и рече:

— Едва мога да разчета тези драскулки. — Върна ги и погледна Хал. — Кой си ти?

Тай и Франсиезка се напрегнаха. Хал отвърна:

— Току-що идвам от Бантри, капитане. Повишиха ме. — Посочи Хърбърт. — Някой трябва да разбере какво е станало със заповедите на Хърбърт.

— Какви заповеди?

— Всички ги повишават — каза Хал. — При толкова много наборни войници… знам ли, може би насам пътуват заповеди вие да бъдете повишен в майор или дори генерал. А сега можем ли да си продължаваме по пътя?

Отклоняването на вниманието на капитана с намека за повишение, изглежда, свърши работа. Той им махна да минават и се обърна към собствения си сержант:

— Отивам в замъка да говоря с рицар-генерала. Ти наглеждай нещата тук.

Докато минаваха покрай объркания сержант, Хал извика:

— Погрижи се да залостиш здраво портите след нас и не пускай никого без писмени заповеди! — Потупа Хърбърт по рамото и рече: — Ти по-добре се връщай!

Вече напълно спечеленият ефрейтор отвърна:

— Благодаря, сержант! Няма да забравя това.

Като полагаше усилия да не се засмее, Джеремая каза:

— Сигурен съм, че няма да го забравиш.

Когато портите се затвориха след тях, Хал извика на Джеремая:

— Изстискай от тези бедни коне цялата бързина, на която са способни!

— Скоро ще трябва да им дадем почивка и да им намерим някаква паша. Онези идиоти са ги държали гладни цял ден. Все пак са добри животни и бързо ще се възстановят.

— Колко време им е нужно?

— Трябва да ги пасем поне час, по-добре два, а после можем да пътуваме час, час и нещо след залез-слънце. До утре ще са като нови.

— Ако Вресльо и неговите хлапаци си свършат работата, дотогава още никой няма да ни търси, така че рискът си струва.

— Сигурно ще има някакви патрули оттук до хората на принц Едуард — предупреди ги Джеремая.

— Още мога да им покажа заповедите, а ако се стигне до битка, как са твоите момчета?

— Дошло им е до гуша от всичко свързано със саладорския херцог. Ще се бият.

— Ще се опитаме да избегнем това, ако е възможно — каза Хал. — Как мислиш, че се е отразил престоят на виното?

— Не добре — отвърна Джеремая. — Но не беше особено горещо, а и тръскането по пътя е по-вредно. Но ще се тревожа за състоянието на виното, когато стигна някъде, където мога да го продам. Сега най-важното е да се приберем у дома.

— Съгласен съм — каза Хал.

* * *

Час и нещо след смрачаване фургоните спряха неразпрегнати край брода на плитка река — водата стигаше само до главините на колелата, а от двете страни на реката имаше достатъчно трева, за да могат конете да пасат до насита.

Хал беше изненадан от появата на лейди Франсиезка, но като се замисли за кратко коя е тя в схемата на нещата, реши, че появата ѝ, където и да било не би трябвало да е шок за никого.

Той организира лагера, разположи постове, а после се приближи до огъня, където седяха Тай и Франсиезка, и каза тихо, така че коларите да не го чуят:

— Ще ми кажете ли какво правехте в Саладор, милейди?

Тя го изгледа и отвърна:

— Всъщност ще ви кажа. Да речем, че за момента сме съюзници и аз трябва да се придвижа в същата посока.

Хал помълча, после каза:

— Значи Ролдем или ще подкрепи претенциите на Едуард, или ще стои настрана. — Изучи внимателно лицето ѝ. — Ще съобщите на Едуард, че кралят на Ролдем подкрепя претенциите му — заяви безизразно.

— Как стигнахте до това заключение? — попита тя.

— Ако Ролдем стоеше настрана, нямаше да доставите съобщението лично. Щеше да бъде пратен вестоносец до лагера на Оливър пред Риланон, а друг щеше да слезе до Саладор, да съобщи за присъствието си на Артър и да получи дипломатически достъп до Едуард. — Той въздъхна. — Значи носите съобщение, което Оливър, а следователно и Артър, не искат Едуард да чуе.

Тя помълча малко, после каза:

— По-умен сте, отколкото изглеждате.

Тай се ухили.

Дори и без обичайните си одежди и гримове, на трепкащата светлина на огъня, лейди Франсиезка бе една от най-зашеметяващите жени, които двамата младежи бяха виждали. Те знаеха, че положението ѝ при двора на краля е много по-високо, отколкото се признаваше публично.

— Какви са новините от Ролдем? — попита Хал.

И Тай, и Франсиезка знаеха, че пита за принцеса Стефани.

— В двора всичко е наред, след като предателите бяха разобличени. Изглежда, че тримата ни нечовешки… каквито са там, са имали повече заблудени, отколкото драговолни сътрудници. Търкулнаха се няколко глави, но като цяло всичко се свеждаше до процесия от извиняващи се благородници, които повтарят обета си за вярност към короната.

— Ами принцовете? — попита Тай.

— Върнаха се към задълженията си. Приятелите ви са на своите кораби или ръководят армиите си, според изискванията на случая, а… — тя погледна Хал — принцесата е на сигурно място в лоното на семейството си. — И в опит да разведри малко атмосферата добави:

— Сигурна съм, че след всичките ви приключения вие, негодници, ѝ липсвате.

Дори да се бе надявал на нещо повече, Хал го запази за себе си.

— Ами Джим Дашър? — попита той. — Изненадан съм, че просто не сте отнесли вестта на него и не сте оставили той да съобщи на Едуард за позицията на Ролдем.

— Щях, ако знаех как да го намеря — отвърна тя. — Но нямам представа къде е, затова на мен се падна да отнеса съобщението до принца. Всичко вървеше добре, но останах в Саладор един ден по-дълго, отколкото трябваше. Затова вместо да съм в някой хан по пътя, готова да се срещна с принц Едуард, се оказах насред град във военно положение и трябваше да търся начин да се измъкна.

— Е, късметът се усмихна на всички ни — каза Тай.

— Умно момче — отбеляза Франсиезка. Погледна Хал и добави:

— Ако някога решиш, че да си херцог не е достатъчно вълнуващо, мисля, че Джим може да направи от теб приличен агент.

— Някак си се съмнявам, че е веселба през цялото време.

— Никога не е „веселба“ — отвърна тя. — Но понякога е забавно.

— Все пак — каза Хал — твърде много хора ни разгледаха добре, за да можем някога пак да опитаме подобно нещо в Саладор.

— Както казах: умно момче.

— Би трябвало да стигнем до Албалин след три дни — каза Хал.

— Добре — отвърна Франсиезка. — Ще взема да поспя под някой от онези фургони. Някой има ли излишно одеяло?

— Сега ще проверя — каза Тай.

Когато останаха сами, Франсиезка се обърна към младия херцог:

— Това е само за твоите уши, Хал. Съжалявам за загубата на баща ти.

Той кимна. Вестта за смъртта на баща му бе стигнала до него едва след като напуснаха Ролдем с Тай, за да отведат тайно принцеса Стефани и нейната компаньонка лейди Габриела в Риланон.

— Ти си херцог на Кралството и санът ти е достатъчно висок, за да отнесеш това съобщение на Едуард. Негово величество крал Карол ще признае претенциите му и ще отхвърли тези на Оливър. Опасява се, че с Оливър на трона връзките му с Източните кралства ще изложат на риск херцогство Оласко, и нещо повече, ще представляват заплаха за Ролдем.

— Какви отстъпки желае кралят? — попита Хал.

Тя се усмихна.

— Както казах, по-умен си, отколкото изглеждаш. Поне един държавен брак между Ролдем и Островите; по-добре два. Принц Грандпри е единственият неженен брат, което означава, че трябва да си намери високопоставена херцогска дъщеря, а Стефани трябва да бъде омъжена за също толкова високопоставен херцог.

Хал скри болката, която изпита при тези думи. Той може да бе херцог, но дори Кралството още да владееше Крудий, според източните стандарти щеше да е само провинциален благородник, който заслужава внимание само поради далечната си кръвна връзка с Короната. А без херцогство беше херцог само по име и положението му щеше да е по-ниско от това на много източни графове и дори някои барони, що се отнася до политическа власт и богатство. Преглътна горчивината си и успя да промълви само:

— Е, в случай че останат живи херцози без съпруги, сигурен съм, че Едуард ще даде благословията си. Какво друго?

— Нищо. И двете кралства пострадаха сериозно от поразиите, които ни нанесоха лорд Джон Уортингтън и близнаците му в Кеш и Островите, така че не ни остана кой знае колко земя или собственост за раздаване. Освен това женитбата на две кралски особи за благородници от Островите праща силно послание на Кеш и Източните кралства, че никой не може да нападне една от нашите нации без ответна реакция и от двете. В днешни времена това само по себе си е предостатъчно. А сега ще вървя да спя. Предлагам и на теб да направиш същото. Не сме в безопасност, докато не стигнем лагера на Едуард.

Хал кимна. Тай се върна с одеяло от един от фургоните, подаде го на Франсиезка и тя стана и се отдалечи.

Двамата я изпратиха с погледи, после Тай попита:

— Коя стража поемаш?

— Първата — отвърна Хал. Тай не възрази и отиде да си легне и Хал остана сам край огъня.

Колкото и да се опитваше, не можеше да изхвърли Стефани от ума си. От мисълта, че тя ще се омъжи за друг, му призляваше.

След два дни зърнаха знамената на лагера на Едуард. Хал се надигна, за да види по-добре, и когато седна, каза:

— Развява се всяко знаме на всеки лорд от Запада. А също и на неколцина от Изтока, доколкото мога да определя по цветовете. — Посочи група знамена близо до пътя. — Виждам Малаков брод, долината на Дърони и едно-две, които не разпознавам.

Хал помълча, докато се приближат още малко, и добави:

— Тимонс… — Млъкна. — Сега разбирам защо Саладор тръгва срещу Силден. Щом Тимонс вече е обявил подкрепата си за Едуард, Артър е изправен срещу възможна атака от три страни. — Помълча малко. — Мамка му.

— Какво?

— Едуард има достатъчно военна сила, за да спечели, ако се възползва от момента, но не разполага с достатъчно гласове в Събранието.

— Струва ми се, че ако спечели войната, няма да има значение кой за какво гласува.

— Може би — каза Хал и се умълча.

Стигнаха до един пропускателен пункт и Хал скочи от водещия фургон. Предния ден двамата с Тай се бяха отървали от туниките и табардите, така че сега отново приличаха на наемни мечове. Един сержант в ливреята на Крондор — тъмносин табард, изобразяващ орел над планински връх — вдигна ръка.

— Кои сте вие?

Хал сложи херцогския си пръстен.

— Трябва да говоря с принц Едуард.

— Сериозно? — каза подигравателно сержантът, плещест мъж с подозрителен поглед.

Хал протегна ръка.

— Аз съм Хенри, херцог на Крудий.

Щом сержантът видя пръстена, отношението му се промени коренно.

Джеремая също чу титлата и изгледа ококорено Хал от капрата.

Хал му се усмихна и каза:

— Лек път до дома.

— Да… ваша светлост.

— Пуснете тези фургони — нареди Хал на сержанта. — Пътуват към Даркмоор.

— Слушам, ваша светлост — отвърна сержантът. — Ще пратя вест на негово височество.

Хал даде знак на лейди Франсиезка и Тай да дойдат с него и последва сержанта, докато един редник се втурна нагоре по хълма да докладва.

Малко по-късно стигнаха до голямата шатра, където ги чакаше сивокос мъж в прост войнишки табард на Крондор. Хал коленичи.

— Ваше величество.

Мъжът сложи ръце на раменете му и го вдигна нежно.

— Не още, млади ми приятелю.

— Праща ме лорд Джеймс — каза Хал, а после представи спътниците си. — Лейди Франсиезка носи съобщение от крал Карол, което, мисля, е добре дошло.

— Добре — промълви Едуард, докато сините му очи попиваха красивата ролдемска благородничка. — Репутацията ви бледнее пред вас, милейди. — Той протегна ръка да я въведе в шатрата. — Лорд Хенри, тук има един човек, който много ще се зарадва да ви види.

В шатрата Хал видя множество благородници, знатни люде от всички краища на Запада и няколко от Изтока, събрани около голяма маса, върху която лежеше карта на местността. С тях беше и Мартин. Лицето му грейна от радост, щом зърна Хал.

— Ти си жив!

— Както и ти — отвърна със смях Хал, докато се прегръщаха. — Кога стигна дотук?

— Преди няколко дни, с вести от Сиви кули.

— Ще си приказвате по-късно — прекъсна ги принцът. — Имаме много неща, за които да говорим, но преди всичко… — Той се обърна към събралите се благородници. — Господа, лейди Франсиезка Сорбоз, пратеничка на Ролдем.

Лейди Франсиезка направи реверанс и каза:

— Моят крал ви праща поздрави, принц Едуард, но като на свой брат крал. Той признава претенциите ви и ще ви подкрепя по всякакъв начин, който е по силите на Ролдем, освен въоръжена намеса.

Едуард се усмихна.

— Стига да не праща подобно съобщение на Оливър, подкрепата му е добре дошла.

Тази забележка бе посрещната с неловък смях, но Франсиезка каза:

— Няма такова двуличие… този път, ваше величество.

— „Височество“ е достатъчно — каза Едуард. — Малко ми е неудобно да претендирам за мантията; ще изчакам Събранието на лордовете да реши на кого ще я даде. — Посочи картата. — Ако Карол премести само няколко кораба, за да накара Оливър да си помисли хубавичко, преди да отплава с армията си до континента, това отлично би ни устроило.

— Ваше височество — обади се Хал.

— Да, херцог Хенри?

— Саладор тръгва срещу Силден.

— Какво? — възкликна един благородник, а наоколо се разнесе дружно мърморене.

Хал се приближи до картата и посочи.

— Батира праща това. — И връчи на принца писмото, дадено му от капитан Редик. — Чадуик от Ран е тръгнал да се присъедини към Оливър. Артър Саладорски се бои, че ще бъде хванат в клещи от Тимонс, долината на Дърони и Малаков брод, затова поема срещу Силден, за да си разчисти пътя. Предполагам, че Оливър иска да стовари армията си в Силден преди Батира да е тръгнал на поход, да превземе Малаков брод, а после да се приближи към вас от север.

Принцът изучи картата.

— Добра преценка.

Мартин даде знак на Хал, че иска да поговорят, затова докато принцът и съветниците му обмисляха значението на съобщението от краля на Ролдем и обета за вярност на Батира, двамата излязоха навън.

— Какви са новините? — попита Хал. — Брендан?

— Беше добре последния път, като го видях. Но го пратих по една задача.

— Къде?

— На Острова на чародея.

Хал се изненада.

— Защо?

— Защото ще имаме нужда от магьосници, и то много: на запад стават някои неща, пред които тази война тук изглежда незначителна.

Хал никак не искаше да знае какво има предвид брат му, обаче го изслуша, докато Мартин разказваше за Звездните елфи и техните беди. Когато свърши, Хал си помисли, че вероятно е прав и че събитията на запад ще определят дали задаващият се конфликт между Едуард и Оливър изобщо ще има някакво значение.

12.

Пътешествие ІV

Магнус залитна.

В един миг се носеше по тунел от светлина, а в следващия стоеше върху тревист склон. Огледа се и остана поразен колко познато е обкръжението му. После осъзна, че се намира в северния край на остров Беата.

Напрегна воля, за да се пренесе в кабинета на баща си, и болката го прониза като светкавица, събори го на земята и за миг го зашемети. След няколко секунди той се отърси от замайването и се надигна. Вдиша дълбоко и тръгна пеш.

Макар островът да не бе голям, все пак бяха нужни няколко часа, за да стигнеш пеш от северния бряг, където Магнус някога имаше собствено убежище, малка рибарска колиба, до вилата. Той се вслушваше и почти очакваше да чуе познати звуци, но чуваше само далечния прибой и шумоленето на вятъра в дърветата. После осъзна какво липсва. Нямаше птичи песни, нито жужене на насекоми. Не се намираше на своя остров.

Придвижването пеш бе бавно и на Магнус му се прииска у него да бяха обичайната му тояга и старата широкопола шапка, която носеше при пътуванията си. Те му осигуряваха допълнително удобство. Тоягата бе полезна за преодоляване на поточета и други места, където не му се искаше да използва уменията си, а шапката предпазваше бледата му кожа от безмилостното слънце.

Като е тръгнал да си пожелава разни работи, помисли си той, защо пък да не си пожелае и кошница за пикник с хубаво изстудено вино?

— Чудесно местенце за пикник, нали? — обади се женски глас зад него.

Магнус не бе чувал този глас от години, но го позна моментално.

— Хелена — прошепна той.

Обърна се и се втренчи жадно в нея. Изглеждаше точно както в деня, когато за първи път станаха любовници. Имаше дълга леко къдрава коса, спускаща се до кръста ѝ, със завити връхчета, освен ако времето не бе сухо, когато тя се оплакваше, че е рошава. Кожата ѝ бе естествено бледа, но тъй като тя настояваше да прави изследванията си на открито и да плува колкото може повече, винаги имаше тен. Очите ѝ бяха тъмнокафяви като кожа на островен самур, тоест почти черни. Носеше виненочервена рокля с деколте и къси ръкави, поръбени с най-бледото жълто, почти бяло, и той знаеше, че отдолу няма нищо. Тя се оплакваше, че лете на острова било прекалено топло, и искаше да може, когато ѝ скимне, да се съблече гола и да скочи в океана.

Магнус помнеше тялото ѝ. Не беше нито слаба, нито дебела, а точно по средата, атлетична и силна, идеална от негова гледна точка, а дългите ѝ крака бяха великолепни. Носът ѝ бе съвършен, без странните издутини и кривини, характерни за повечето хора. Дори години по-късно той от време на време се чудеше защо намира носа ѝ за толкова чудесен, но така си беше. А сега го виждаше отново, прав и точно с подходящия размер, идеално центриран и симетричен. А под него беше устата ѝ, която през повечето време бе нацупена, докато тя се съсредоточаваше върху едно или друго нещо, но после се усмихваше като сега и целият свят грейваше.

Тя бе единствената жена в неговия живот, успяла да плени сърцето му; никоя друга не го бе наранявала толкова дълбоко.

Хелена посочи голямата кошница за пикник, поставена върху голямо одеяло. В ръцете си държеше тоягата и шапката му, онази, която бе носил преди години, по-широкопола от сегашната.

— Забрави си тоягата и шапката, любими.

Той направи една залитаща крачка към нея и промълви:

— Как е възможно това?

Тя сви рамене и се огледа.

— Има нещо различно, Магнус. — После затвори очи за миг и той видя как жизнеността ѝ се оттича. В началото се бе движила като танцьорка, с леки стъпки, после пред очите му поведението ѝ се промени и тялото ѝ започна да се движи като на по-възрастен човек, жена с повече години на плещите си.

— Помня — каза тя тихо. Подаде му тоягата и шапката. Това не беше тоягата, изгубена, когато скочи във вихъра, а онази, която бе носил като млад. Дървото още бе прясно резбовано, изтъркано с пясък и загладено — той го полираше на ръка всяка вечер в стаята си в продължение на часове, и така много седмици наред, докато не прецени, че е идеално. Това бе страстта на един млад студент, защото тоягата му не бе нито магически жезъл, нито тояга на учен, а просто една много елегантна тояга за подпиране. И шапката. Той я хвана в другата си ръка и осъзна колко глупаво трябва да е изглеждал като млад с това ужасно провиснало нещо с остър връх и широка периферия. Въпреки това изпитваше привързаност към нея и признаваше, че му бе вършила много добра работа през годините. Не си спомняше къде я е видял за последно, преди повече от половин век. И с изненада откри, че му е много приятно да си я върне.

— Какво помниш? — попита той.

— Животът си — отвърна тихо Хелена. — И смъртта си. — Вдигна към него поглед, изпълнен с почуда и страх. — Магнус, как е възможно това?

Той се взря в нея и почувства как сърцето му се разтуптя лудо.

— Не съм сигурен. Кажи ми какво си спомняш.

Тя се огледа, после клекна до кошницата, отвори я и започна да вади храна.

— Помня всичко, живота си, семейството си, чак до деня, в който умрях. Помня кавгата ни. Помня, че след това не ми говореше. — Вдигна очи към него. — Ти си може би най-твърдоглавият човек, когото познавам, по-лош си и от майка си.

Магнус се усмихна. Беше права за това. Той бе истински феномен по всякакви критерии. Недостатъците му не бяха в силата или интелигентността, а по-скоро в способността му да се сдържа. Като момче, когато за първи път си изпусна нервите след проявяването на дарбите му, причини пожар, който обгори голяма част от стаята му. Друг път си изпусна нервите и рани тежко три момчета, които тормозеха по-малкия му брат Калеб. Макар че се ядосваше бавно, когато си изтървеше нервите, гневът му можеше да е ужасен. Точно такъв гняв бе сложил край на любовта им.

Тя продължи да вади храна от кошницата.

— Знам, че когато помолих баща ти да се върна в Звезден пристан и да продължа изследванията си далеч от теб, той не попита защо и така разбрах, че си казал нещо.

— Не съм — каза Магнус. — Сигурно е била майка ми или брат ми.

— Или който и да е друг жител на острова. Никой тук не остана в неведение за онази грозна ситуация.

Той помълча малко, размишляваше върху онези отдавнашни събития. Макар че „тук“ не беше същият остров, реши да не я поправя. Имаше чувството, че времето им отлита, и не искаше да затъва в ненужни обяснения. Нещо повече, бе сигурен, че в случая не тя трябва да разбере нещо, а той.

Влюби се в Хелена в първия миг, в който я зърна. Тя бе пристигнала една сутрин, транспортирана до вилата от майка му заедно с трима други студенти. Както се случваше понякога, обещаващите студенти в Звезден пристан, на които би им се отразило добре допълнително обучение извън рамките на по-подредения режим в Академията, бяха пращани на острова, особено онези, които изглеждаше, че може да са полезни на Конклава.

Хелена беше точно такава. Беше чародейка, способна да тъче толкова реалистични илюзии, че малцина успяваха да ги различат. Тази сила бе изкусителна и често водеше до пристрастяване, не по-слабо от това на най-мощните наркотици, продавани в задните улички на всеки град. Но вместо човек да посещава мръсна стая, пълна с лютив дим, за да се отнесе в мъгляви сънища, тя можеше да му осигури най-ярките и реалистични изживявания, продължаващи сякаш с дни. За един заможен умиращ да прекара още една година в младостта си, с най-обичните си хора, докато всъщност до смъртта му остава само ден, струваше торби злато. Това бе и причината по-амбициозни търговци на роби да издирват хора с тази дарба и да използват собствени ограничителни магии, за да ги подчинят. За един талантлив творец на илюзии бе много вероятно да прекара живота си като роб: бе нужен само един жесток пазач, защитен от силата на илюзиите. Това бе рядка и могъща способност, за която Конклавът бе заключил, че е потенциално много полезна за целите му.

Ала Магнус се влюби още в мига, щом я видя, още преди да разбере коя е и какви са способностите ѝ. Сега бе отново с нея, в първия ден, когато тя му бе казала, че също го обича.

Тази сцена му се видя смущаваща по начини, които не можеше да изрази. Най-щастливият ден в живота му изглеждаше толкова неуместен в контекста на онова, срещу което бяха изправени двамата с баща му, че му се струваше като безцелно отвличане на вниманието.

Спомняше си обаче как бе завършила връзката им. Беше я спипал с друго момче на тревата край езерото, близо до колибата му. Лежаха прегърнати и се целуваха. Магнус едва не уби момчето в яростта си. Оттогава двамата с Хелена не бяха разменили и дума. Първо баща му го бе отпратил надалеч, в един храм на мистици в планинска верига на другия край на света, недалеч от Павилиона на боговете, за да се научи да овладява гнева си, а когато се върна, Хелена я нямаше — беше се върнала в Звезден пристан, за да довърши изследванията си там.

Той въздъхна примирено и седна срещу нея на одеялото.

— Мога само да предполагам, че си има причина това да се случва — причина, която не е лекомислена или капризна.

— Мисля, че си прав — каза тя, като сложи в една чиния резен хляб, а върху него пушена шунка и пикантно сирене. Гарнира го с малки зрели домати, нарязани моркови и малка чепка грозде и му го подаде.

Той се усмихна: беше правилно до последния детайл.

— И все още забравяш горчицата.

Тя поклати глава и му подаде малко бурканче.

— Тогава я забравях, но който е приготвил това, не е забравил.

— Това да не е една от твоите илюзии? — попита той.

— Едва ли. Допреди малко бях мъртва.

— Защо? — попита той.

— Защо си тук ли?

— Защо сме тук?

Тя се замисли за малко, после предположи:

— Може би има нещо жизненоважно, което трябва да научиш, нещо изгубено между нас двамата? Или нещо, което ти си изгубил по-късно в живота, заради случилото се между нас.

Той задъвка разсеяно хляб с шунка и горчица и каза:

— Много е вкусно.

— Забавно ни беше… известно време.

Той въздъхна.

— Аз никога не съм мислил за станалото като за „забавно“.

Тя кимна.

— Това е съвсем в твой стил, Магнус. Мисля, че мога да изброя всички случаи, когато съм те виждала да се смееш, докато бяхме заедно. — Отхапа деликатно мъничко залче. После отвори виното и наля в две глинени чаши, които извади от кошницата. Подаде му едната и продължи: — Мисля, че всички връзки са неравностойни в някакво отношение. Каква беше онази дума, която използваше, за да опишеш носа ми? — Тя се засмя.

Той не се сдържа и се усмихна при това споменаване на недодялания комплимент, който веднъж се бе опитал да ѝ направи.

— Симетричен — каза. — С правилни пропорции.

— Аха. А коя е думата за нещо с неправилни пропорции?

— Асиметричен.

— Връзките са асиметрични. Аз обичах съпруга си, но не толкова, колкото той мен, сигурна съм. Може би работата е там, че жените обичат различно от мъжете? — Тя сви рамене и сърцето му сякаш спря за миг. Всеки неин жест, гласът ѝ, го изпълваше така, както не бе успявала никоя друга. — Знам, че обичах трите си деца, но всяко от тях по неповторим начин, както твоята майка е обичала теб и брат ти, но любовта ѝ е била различна.

— Накъде биеш? — попита той и гласът му прозвуча по-грубо, отколкото възнамеряваше.

— С любовта идва и рискът — каза Хелена и лицето ѝ стана сериозно. — Ти никога не си бягал от риска, Магнус. Като момче правеше най-удивителни неща. Първия път, когато се прехвърли със силата на волята си на другия край на острова, за да видиш дали можеш, това ме ужаси. Толкова ме беше страх да кажа на баща ти, че си го направил, за да можеш да ни отведеш някъде, където да сме сами… — При този спомен тя поклати тъжно глава. — Почувствах облекчение, когато се върна след няколко секунди, но бях също и ядосана.

— Помня. — Той се умълча и продължи да яде, макар че всъщност не беше гладен. Накрая каза: — Не минава и ден, без да мисля за теб.

— И аз за теб… поне докато бях жива.

— Къде сбъркахме?

— Бяхме толкова млади, Магнус. Бяхме увлечени от страст, която не разбирахме. Може би защото ти си роден тук, с цялата тази магия около теб, но за мен това беше като приказка на бард, вълшебно място от някаква история. Дойдох тук и открих чудеса, открих и теб.

— Разбрах, че съм постъпил неправилно, в деня, когато се върнах и не те заварих тук — рече той тихо.

Сълзи заблестяха в очите ѝ и тя попита тихичко:

— Тогава защо не ме потърси?

— Мислех, че си влюбена в Антон.

Изражението ѝ стана тъжно.

— Ти не желаеше да говориш с мен, а после баща ти те отпрати. — Остави храната и се взря в далечината. — С Антон беше забавно. Нищо повече. Пиехме вино, ходехме да плуваме. Само се целувахме, когато ни завари.

— Мислех си…

— Не, ти не мислеше. Ти реагира. Лошо. — Тя се изправи и се премести да седне при него. Сложи ръка върху неговата и облегна глава на рамото му. — Чувствата ти са толкова дълбоки, Магнус. Ти си толкова лесно раним и затаяваш болката в себе си. Няма да кажа, че бихме имали хубав живот заедно, а и онзи, който имах без теб, бе достатъчно хубав. Но ние никога нямахме шанса да опитаме заради твоя отказ да оставиш зад гърба си една момчешка обида. — Целуна го леко по бузата. — Ако беше дошъл до Звезден пристан да ме вземеш, щях да се върна тук с теб.

Магнус сведе глава и една сълза се търкулна по бузата му.

— Някога учех един младеж… — Той млъкна. — Казваше се Нокът и си мислеше, че е влюбен. — Магнус си спомни какво бе причинила на момчето една красива жена на име Алисандра, като част от обучението му в Конклава. Алисандра бе прекършена и Конклавът го знаеше, ето защо тя бе опасно оръжие. Беше празна отвътре, лишена от емоция, но бе поразително красива, очарователна и съблазнителна и само след няколко дни Нокът на сребърния ястреб, сега Тал Хокинс, бащата на Тай, бе решил, че е неспасяемо влюбен. После, под наставленията на Накор, тя разби сърцето му. — Това, което му причинихме, беше много суров урок. Попитах Накор дали и ти не си била такъв урок.

— И какво каза той?

— Ами всъщност попитах го дали не си една от неговите, докарана на острова, за да ми преподаде същия урок, който изтърпя и Тал, и той отвърна „не“. Помня какво ми каза на следващия ден. „Този суров урок си си го дал сам“. Дълго мислех, че има предвид лошия ми избор. — Магнус се взря в най-прекрасното лице, което бе виждал някога. — Сега разбирам.

— Какво разбираш?

Той помълча малко.

— Чувствах се отхвърлен заради друг, но това беше най-малкият проблем; чувствах се предаден. Чувствах, че някакво доверие е било разбито, и за мен това беше краят.

— Аз нито съм те отхвърляла, нито съм те предавала, Магнус. Бях просто глупаво младо момиче, което се напи и целуна едно момче. А и ти никога не си ми казвал, че искаш мен и никоя друга.

— Казах ти, че те обичам, в същия онзи ден.

— След много вино, Магнус. — Тя въздъхна. — Не беше първото, нито последното момче, което ми казва, че ме обича, след като си е пийнало. Опасявам се, че имах нужда да го чуя няколко пъти, и поне един от тези пъти да си трезвен и да не се намираш гол в обятията ми. — Помълча малко, потънала в размисъл, после каза: — Понякога ние сме собствените си най-големи врагове, любими.

Магнус се замисли пак върху разговора си с Накор и каза:

— Накор имаше предвид лошите ми действия или бездействие. Явно е бил съгласен с твоята оценка.

— Много мислиш, Магнус. Понякога може би прекалено много. Вероятно е естествена последица от този избухлив нрав, който си скрил толкова дълбоко в себе си.

— Макар че никога повече не те видях, не е минал и ден, без да си мисля за теб — каза той тихо. Тя хвана ръката му и я стисна, а той седеше и гледаше сълзите, стичащи се по бузите ѝ. — Знам, че Конклавът е използвал способностите ти от време на време. Чувал съм докладите и знам как си служила. За кого си се омъжила, децата ти… Знаех къде си всеки един ден.

— Наказвал си се. Защо?

Вече просълзен също като нея, той прошепна:

— Не знам.

— Значи това е урокът ти, любими. Задава се нещо важно, иначе нямаше да бъда върната към живота за тази среща. Животът ми е свършил. Нямам представа защо не съм пред Лимс-Крагма или не съм върната в Колелото на живота, но съм сигурна в едно: това не е свързано с мен, а с теб. Аз изживях живота си, Магнус. Омъжих се за много добър човек и го обичах. Никога не изпитах към него същата страст, както към теб, но пък когато се запознахме, вече не бях дете с гореща кръв. Радвах се на децата си и благодарях на боговете, че никое от тях няма моята дарба, нито пък друга, която би го отвела в Академията или на този остров. Всички те си намериха обикновен, скучен, банален, чудесен живот… Обичах внуците си и скърбях при загубата на съпруга си. Последните ми дни бяха кротки, седях на терасата на малката си стая в дома на най-големия си син и гледах как отминават дните. Един ден затворих очи и изведнъж се озовах тук. Въпреки това усещам, че е минало доста време.

— Повече от век — рече тихо Магнус.

Тя се усмихна тъжно.

— По един или друг начин щеше да ме загубиш, любими.

— Но щях да те имам през тези години.

— И какво? Да си стоиш у дома с мен и децата?

— Не знам — призна той.

— Мисля, че урокът тук е, че трябва да поемаш някои нежелани рискове, но също така и да се грижиш за себе си. Защото кой ще го стори, ако не ти?

Магнус си помисли какво бяха преживели двамата с баща му, когато майка му умря, и му се стори, че разбира.

— Иде битка — каза той — и вероятно ще има нужда от жертва.

Тя кимна.

— Тогава не приемай, че ти си този, който ще направи жертвата. Не смятай своите нужди за по-маловажни от тези на другите. — Посегна да хване пак ръката му и я стисна силно. — Съжалявам, че не си имал живота, който си искал, с мен, но си имал живота, който си избрал. Така че в крайна сметка, радвай се, че си се възползвал от този избор по най-добрия начин.

— Това ли е всичко? — попита той. — Намирам се тук с теб, за да ми кажеш да се възползвам от нещата по най-добрия начин?

Тя поклати разочаровано глава.

— Животът е онова, което се случва, Магнус, независимо какво очакваш или искаш. — Огледа се. — Ако ме бяха питали за едно мое желание, преди да умра, то щеше да е да се върна тук и да водим този разговор, но с различна поука накрая. Обичах и други мъже след теб и преди съпруга си, но ти беше първата ми любов и най-много ме натъжава фактът, че явно никога не си открил друга, която да обичаш колкото мен.

— Остави го да отмине. Все още си наранен от разбитото сърце на едно момче на няма и двайсет лета, а не на мъж, стар повече от век. Това не те предпазва; прави те уязвим. Не можеш да си позволиш лукса да таиш още тази болка. Загубил си вече прекалено много. — Тя въздъхна и сложи ръка върху неговата. — Няма идеален край, любими. Ти толкова отчаяно си искал да обичаш някого… — Тя се усмихна. — Мисля, че когато си ме видял, си си създал тази икона на идеална жена. Аз бях само едно момиче. С талант, но понякога глупаво, и ако не се беше натъкнал на мен и Антон на онзи бряг, не знам какво щеше да стане. Може би щях да се любя с него, а може би щях да се сетя за теб и да го отблъсна. Но никога няма да разберем, нали?

Той стана, изпълнен със силни чувства, които заплашваха да го надвият.

— Бях ядосан… толкова дълго. Гневът се превърна в част от мен.

— Прости ми, Магнус.

— Не знам дали ще мога.

— Трябва.

Все още зареял поглед в далечината, той каза:

— Имаш нужда от моята прошка ли?

— Не. Аз съм мъртва. Нищо не можеш да ми направиш. Трябва да ми простиш, за да продължиш да живееш.

Той се обърна и видя, че е изчезнала, заедно с одеялото и кошницата за пикник. На земята лежаха само тоягата и шапката му.

Вдигна бавно тоягата, а после взе шапката и я нахлупи на главата си. Сред всички тези бурни вълнения се радваше, че си е върнал шапката. Остана неподвижен, обмисляше току-що преживяното, като се опитваше да приложи аналитичните си способности върху него, и накрая почти чу гласа на Накор да казва нещо след няколко чаши вино, нещо, което Магнус разбра едва сега. „Чувствата не са разумни — бе отбелязал Накор, — но могат да ни управляват, и това е, което трябва да разбереш преди всичко. Хората често вършат непредвидими неща заради начина, по който се чувстват, а не заради това, което мислят“. После се бе ухилил и бе казал: „От всички, които познавам, Магнус, мисля, че на теб ще ти е най-трудно да усвоиш този урок“.

Изведнъж се раздаде звук и Магнус се обърна и видя, че се е появил вихър. Хвърли един последен поглед наоколо. Знаеше, че никога повече няма да зърне лицето на Хелена. Попи ехото от нейното присъствие, а после скочи във вихъра.

Изтърколи се от вихъра, хванал с едната си ръка шапката, а с другата — тоягата. Около него се вдигнаха облаци прах, които бавно се разнесоха, докато се изправяше на крака.

На един извит корниз стоеше самотна фигура и Магнус осъзна, че се намира на малък планетоид, може би с размерите на замък, но не много по-голям. Фигурата се обърна и му даде знак да се приближи. Той направи крачка напред и откри, че се е понесъл нагоре. Фигурата протегна ръка и го хвана за глезена, преди да отлети. Придърпа го долу и каза:

— Създадох малко атмосфера и достатъчно гравитация, за да те задържи, ако не се опитваш да скачаш.

— Макрос — каза Магнус. Беше виждал негово грубо подобие под формата на един дасат, получил спомените и някои черти от външността му, но сега тук стоеше дядо му, какъвто може би дори майка му не го бе виждала — млад и жизнен, без нито помен от сиво в косата или брадата. Високото му чело бе същото като на дъщеря му и внук му, но черните му очи бяха неповторими. Носеше черна роба с малко по-различна кройка от избраната от Пъг: тази на баща му беше дреха на цурански Велик, докато тази на Макрос бе отрязана между коляното и глезена и тясна в раменете.

Оригиналният Черен чародей погледна Магнус.

— Познавам ли те?

— Не, всъщност не.

— Аз съм… — започна Макрос.

— Макрос Черния — прекъсна го Магнус.

Макрос отново килна лекичко глава, точно както правеше Миранда.

— Ти обаче ме познаваш.

— Дълга история.

— Винаги са дълги, нали?

— Аз се казвам Магнус.

— Магнус — повтори Макрос и кимна, сякаш звученето на името му харесваше. Изведнъж на лицето му се изписа радост. — Ти си моят внук!

— Откъде знаеш? — попита Магнус. — Ти си умрял, преди да се родя.

— Да, в битка с демона Маарг на света Шила — каза Макрос. — Нямам представа откъде знам. Просто… изведнъж го разбрах. Изглежда, онова, което трябва да знам, просто… изскача в главата ми! — Този факт сякаш му достави удоволствие.

— Къде сме?

— Не знам точно, но имам някаква най-обща представа.

— Бил съм на други светове и в други плоскости на реалността — рече Магнус, — само че не съм виждал нищо, подобно на това.

Планетоидът, на който стояха, кръжеше бавно около гигантски облак газ заедно с милиони други скални късове. Комети браздяха величествено небето, а в сърцевината на газовия облак пламтеше ослепително сияние, което го озаряваше целия. Прорязваха го ярки ивици светлина, подобни на гигантски мълнии.

— Гледката си я бива — отбеляза Магнус.

— Да — съгласи се дядо му.

— Знаеш ли, на Накор страшно би му харесало да види това.

— Малкият комарджия? Той с вас ли е още?

— В известен смисъл.

Макрос пак килна глава по своя странен начин, сякаш се вслушваше в нещо, после се усмихна.

— Аха, все пак ще го види. Скоро ще се присъедини към нас. — Усмивката му се разшири. — Както и другите!

Магнус се канеше да го попита откъде знае, но размисли и реши вместо това да се наслаждава на зрелището и да се опита да сложи ред в хаоса от чувства, останали в него след срещата му с Хелена.

13.

Елвандар

Бетани извика.

От половин ден крачеше по бреговете на Речната граница между Крудий и Елвандар, дома на елфите. Да влезеш неканен в Елвандар означаваше да се изложиш на голям риск. Бе викала вече няколко пъти, но ѝ отвръщаха само горските звуци.

— Лейди Бет — каза Уил, — от изгрев-слънце викаме през реката и няма никакъв отговор. Защо просто не прекосим по онзи брод? — И посочи широката плитчина на десетина крачки нагоре по течението.

— Това не би било мъдро — обади се някакъв глас зад гърба му.

Том се завъртя толкова бързо, че за малко да падне, а ловджийската му шапка отлетя от главата му. Зад него стояха двама елфи в ловни дрехи от кафява кожа, с лъкове в ръце.

— Лейди Бет? Бетани от Карс?

— Да — отвърна Бет.

Елфът, който бе заговорил пръв, каза:

— Аз съм Калин, а това е моят приятел Еледар. Виждал съм ви веднъж, когато бяхте съвсем мъничка, но сигурно не помните. — Изглеждаше точно както би очаквала Бетани от един елф, с големи бледосини очи и светлокафява коса, която падаше до раменете му.

— Помня името, принце на Елвандар — отвърна Бет и направи реверанс, доколкото можеше с кожени панталони и лък в ръка.

— Не — каза Калин. — Кланяме се само пред майка ми. — Държането му бе дружелюбно. — Кои са спътниците ви?

Бетани представи четиримата ловци, които стояха мълчаливо. Бяха уморени и гладни от дните, прекарани по пътя, и изпитваха облекчение, че са доставили Бетани до целта ѝ. Те по природа си бяха тихи мъже, но дните на пътуване през опасните гори ги бяха направили направо неми. Пътеките през хълмовете бяха тесни и опасни и тъй като не знаеха каква е вероятността тук да обикаля кешийски патрул, бяха решили да се придвижват пеш. Така или иначе катеренето по стръмни склонове и спускането по тесни клисури би забавило конете до ходом, но всички бяха близо до пълното изтощение.

— Какво ви води в Елвандар? — попита Калин.

— Спешна нужда да говорим с майка ви.

— Тогава добре сте дошли. Прекосете оттам. — Той посочи брода.

Бетани се обърна към четиримата ловци.

— Ако искате да се върнете при семействата си, няма нужда да идвате с мен по-нататък. Тук вече съм в безопасност.

— Жената ще се чуди дали кешийци са ми видели сметката, или някоя мечка — рече Уил. — Май по-добре да се връщам.

— И аз ще тръгна с него — обади се Едгар. — Избирам семейството си.

Двамата млади братя се спогледаха.

— Ние бихме искали да дойдем — каза Джак.

— Никога вече няма да имаме този шанс — добави Том.

Бетани се усмихна и попита Калин:

— Разрешено ли е?

— Да — отвърна принцът на Елвандар.

Двамата братя бързо изпразниха раниците си и дадоха пътните си порциони на Едгар и Уил. След като си взеха довиждане, Бетани се обърна към Калин.

— Можем да тръгваме, когато сте готови.

Калин се усмихна и тя отбеляза:

— С брат ви имате една и съща усмивка.

Усмивката на Калин се разшири.

— Срещали сте Калис?

— В Илит. Той пое на… — Тя усети как напрежението се оттича от нея и изведнъж се почувства уморена. — Дълго пътуване. Ще разкажа на вас и на майка ви заедно. Но беше добре последния път, като го видях.

Калин кимна.

— Уморена сте, а имаме още два дни, докато стигнем до двора на майка ми.

Докато прекосявала реката, Бетани каза:

— Другият елф също е добре.

И Калин, и Еледар изглеждаха озадачени.

— Другият елф ли?

— Аркан — поясни Бетани. — Висок, тъмнокос, не говори много.

— Брат ми пътува с моределски главатар? — попита Калин с най-близкото нещо до изненада, което човек може да види върху лицето на елф.

— Моределски?

— Вие ги наричате Братството на Тъмния път.

Сега пък Бетани бе изненадана.

— Но той изглежда… — Поклати глава. — Още една история, която е за ушите на майка ви. — Щом потеглиха отново, добави: — Но те се биха рамо до рамо на стените на Илит срещу кешийците.

Калин се препъна на равното, а после продължи с отмерен ход.

Два дни по-късно Бетани и двете момчета стигнаха до голяма поляна в Гората на елфите. В далечината се откри гледка, която я накара да спре. Калин сложи ръка на рамото ѝ.

— Добре дошли в Елвандар, лейди Бетани от Карс.

От другата страна на поляната се издигаха гигантски дървета, свързани с изящни сводести мостове от клони, по които се виждаха елфи, минаващи от дънер на дънер.

Щом се приближиха повече, Бетани вдигна очи. Дървесните стволове се издигаха, докато се изгубят сред море от листа и клони. Листата бяха тъмнозелени, но тук-там се виждаше дърво със златен, сребърен и дори бял листак, които блещукаха със светлини, видими дори в сенките. Над този покров грееше късното следобедно слънце, но покровът бе толкова плътен, че Елвандар тънеше в постоянен здрач. Меко сияние обгръщаше всичко.

Докато вървяха през поляната, Бетани видя, че дървесният град на елфите е дори по-голям, отколкото смяташе първоначално. Простираше се във всички посоки и сигурно продължаваше поне миля. Онемяла от почуда, тя погледна към Том и Джак. Момчетата зяпаха кажи-речи с увиснали ченета. Накрая Джак погледна към нея.

— Много се радвам, че дойдохме, милейди.

Том можа само да кимне.

Стигнаха до стълбище, издялано в дънера на дърво — виеше се нагоре и се губеше между клоните. Заизкачваха се по него и докато подминаваха дебели клони, които служеха за пътища, виждаха навсякъде елфи. Много от тях носеха кожени доспехи като Калин, но други бяха облечени в дълги елегантни фино тъкани роби или туники в ярки наситени цветове. Бетани се зачуди на небрежното великолепие на елфските жени. Всички бяха високи и грациозни, с дълги коси, често с вплетени в тях драгоценни камъни. Тя вдигна ръка и докосна смутено собствената си коса, мръсна след седмици път.

Стигнаха до един гигантски клон и поеха по него. Калин каза:

— Дръжте се по средата. Мнозина от вашата раса имат проблеми с височината. По-добре е да гледате напред, не надолу. — Самите елфи сякаш не забелязваха колко високо над земята крачат.

Навлизаха все по-навътре, докато не стигнаха до голямо открито пространство, където кръг от дървета образуваше централен двор за Кралицата на елфите, сто клона, които се сливаха в огромна площадка. Агларана седеше на дървен трон, заобиколена от свитата си. Беше красива и царствена. Червеникавата ѝ коса бе събрана и придържана зад островърхите ѝ уши от златен обръч с един-единствен рубин в центъра. Носеше тъмнозелена рокля, поръбена със златно по врата, ръкавите и подгъва и пристегната в кръста със златна връв. Пръстите ѝ бяха дълги и изящни, а на лявата си ръка имаше един-единствен пръстен, проста златна халка, венчален пръстен по човешки обичай.

От лявата ѝ страна стоеше изумителна фигура — нито елф, нито човек, а нещо по средата, облечен в зелени гамаши и тъмнокафява туника, с прост кафяв кожен колан. Беше висок два метра и имаше поразително красиви черти, руса коса и сини очи, а когато се усмихна, лицето му заприлича почти на момчешко; но Бетани предполагаше, че би изглеждал съвсем различно, когато е гневен. От него се излъчваше чувство за мощ, далеч надхвърлящо внушителните му размери и явната физическа сила.

Той се приближи и застана пред Бет.

— Лейди Бетани — поздрави я с поклон, — от името на своята съпруга и кралица ви приветствам в Елвандар. Аз съм военният вожд Томас.

Калин се изкачи по стълбите, целуна майка си по бузата и зае по-малкия трон от дясната ѝ страна.

Агларана се надигна да приветства Бетани, хвана я за ръцете и каза:

— Добре дошла. Изминала си дълъг път.

— Благодаря, ваше величество. Домът ви е изумителен и се радвам да го видя, но причините да дойда са ужасни и неотложни.

— Моля — каза кралицата и посочи един стол, донесен за Бетани. После нареди да отведат Джак и Том в покоите им, така че Бетани остана сама с кралския двор. — Но преди да разкажеш историята си, майка ти идва насам.

Подадоха ѝ чаша вино и тя отпи. Майка ѝ пристигна и двете се прегърнаха.

— Толкова се радвам да те видя — каза Бетани.

Майка ѝ, графиня Мариан, попита:

— Някакви вести за баща ти?

— По последни данни държи здраво Карс и всички земи оттам до Проливите още са в ръцете на Кралството — отговори Бетани.

Графиня Мариан изглеждаше облекчена.

— Изглеждаш добре, майко — каза Бетани.

— Тук ни приеха много радушно и се отнасят добре с нас. Имаме лагер малко по на север. Всички от Крудий са там.

Херцогиня Каралин бе дошла с майката на Бетани и сега се приближи да я прегърне.

— Какво ново за синовете ми? — попита тя, страхувайки се да чуе отговора.

Бетани осъзна, че вестите стигат бавно до тази дълбока гора и се състоят само в онова, което би могъл да сподели някой случайно минаващ наталски щурмовак.

— Мартин и Брендан бяха добре последния път, като ги видях. Срещнали са Хал в Риланон.

Херцогинята притвори очи с облекчение и докато го правеше, Бетани осъзна, че в косата ѝ има повече сиво, а чертите ѝ изглеждат по-изпити, отколкото при последната им среща.

— Когато до мен стигна вестта за кончината на съпруга ми — каза тя тихо, избягвайки да назове името му в съответствие с елфската традиция да не се използват имената на покойниците, — сърцето ми бе сломено, но ако момчетата са добре…

Бетани я прегърна пак.

— Добре са. Имаме да обсъдим много неща. По-късно.

После се обърна към кралицата на елфите, лорд Томас и принц Калин и разказа подробно какво бяха видели с Мартин в Е’бар, както и за предупреждението на Майстора на Дребното знание на таредел Тандареи. Когато най-сетне свърши, кралицата ѝ зададе няколко въпроса, а след това се обърна към Томас.

— Любими?

Томас махна на някого в края на събиращата се тълпа и се появиха двама извънредно високи елфи. Дрехите им бяха много различни от тези на останалите — туники и панталони от съвсем фин плат и кожени ботуши с прекрасна изработка, леко износени. Томас каза:

— Гуламендис, Ларомендис, двама съюзници на Тандареи, лейди Бетани от Карс.

Двамата Звездни елфи, чародеят и господарят на демони, кимнаха за поздрав на младата жена. Томас се обърна към събралите се в двора елфи.

— Имаме много за обсъждане, но новата ни гостенка е уморена. Ще се съберем отново след залез-слънце да похапнем и да поговорим. — На двамата гостуващи елфи от Е’бар каза: — Ще приемем с радост вашето мнение за новините, донесени от лейди Бетани. — И двамата сведоха глави, а Томас погледна Калин, който му кимна. — Военният съвет ще се събере сега.

Елфите, наблюдавали лейди Бетани, докато тя описваше посещението си в Е’бар, започнаха да се разотиват. Мариан каза:

— Ела. Почини си с нас и ще се върнем след залез-слънце.

Кралица Агларана кимна.

— Вървете. Знам, че вестите от дома ще са добре дошли за другите от Крудий.

Трите жени от Далечния бряг бързо бяха ескортирани надолу по поредица от виещи се стълбища, издълбани в дънерите, до земята, а после и до северния край на голямата поляна. Там откриха спретнат лагер с редици жилища от завеси, окачени на дървени пръти, които се държаха във въздуха от здрави дървени подпори.

— Нямаме голямо уединение — отбеляза херцогиня Каралин, — но се отнасят много любезно с нас.

Бегълците от Крудий се струпаха да поздравят Бетани и тя видя, че за тях са се грижили добре: раните им бяха изцерени, а те самите бяха добре нахранени, чисти и отпочинали. Засипаха я със стотици въпроси, докато накрая херцогинята не каза:

— Дайте малко време, на момичето. Нека се измие и после всички ще седнем и ще си побъбрим.

Отведоха Бетани до душа, който представляваше хитроумна система от резервоари със затоплена от слънцето вода високо горе, които захранваха куха дървена тръба, завършваща с плоска глава с пробити в нея множество дупчици. Дадоха ѝ бурканче крем с дъх на ябълка и скоро косата ѝ бе по-чиста, отколкото от седмици, а може би и месеци, и всяка частица мръсотия, събрана по пътя, бе премахната от тялото ѝ. След като се подсуши с възхитително мека памучна кърпа, тя откри, че я чака прекрасна семпла синя рокля и простички, но удобни сандали.

— Ще се погрижим пътните ти дрехи да бъдат изпрани, миличка — каза майка ѝ. — Предполагам, че много скоро ще ти се наложи да хукнеш пак към някаква друга опасност.

Бетани се усмихна. Майка ѝ никога не бе харесвала страстта ѝ към лова, риболова и следотърсачеството, за разлика от баща ѝ; тя предпочиташе Бетани да се отдава на кротките „женски изкуства“ — музика, танци, бродиране, готвене и други „по-изтънчени“ начини за прекарване на времето.

— Всички ще тръгнем заедно, майко.

Чакаше я импровизиран прием. Тя си позволи да хапне малко прясна храна, макар отлично да съзнаваше, че вечерята с кралицата и двора ѝ е само след около два часа. Братята от Илит се появиха, и двамата много по-чисти, отколкото ги бе виждала, и очевидно се наслаждаваха на своя миг на слава, докато хората ги засипваха с въпроси.

Бетани започна разказа си с изтеглянето от Крудий и капаните, поставени от Мартин по пътя, и стигна до момента, в който бяха намерили сигурно убежище в Илит. Когато свърши, осъзна, че почти е дошло време да се върнат при кралицата на елфите. Разказът ѝ бе донесъл облекчение върху лицата на съпругите, дъщерите и любимите на войниците от гарнизона и доброволците, останали с Мартин. А малкото, които бяха загубили мъже в ранните етапи на обсадата, изглеждаха горди от спомена за своите герои въпреки избилите в очите им сълзи и разбудената наново болка.

Една елфска жена дойде да придружи Бетани, майка ѝ и херцогинята до масата на кралицата, но преди да тръгнат, Бетани даде знак на майка си, че иска да останат насаме за мъничко.

— Трябва да ти кажа нещо.

Графиня Мариан изглеждаше угрижена, лицето ѝ показваше, че е готова за лоши вести.

— Какво има?

— Ще се женя.

Мариан се ококори.

— Ще се жениш ли?

— Да. С Мартин ще се оженим.

— Мартин!? — възкликна майка ѝ и лицето ѝ помрачня. — Ти трябваше да се омъжиш за Хенри.

— На вас двамата с татко някога да ви е хрумвало да питате Хенри или мен какво желаем?

— Ние само…

— Предполагахте — довърши Бетани.

— Какво ще си помисли Хенри за това?

— Мисли, че е чудесно. Като херцог на Крудий дори ни даде благословията си.

Титлата на Хал подейства на майка ѝ като кофа студена вода в лицето. Сега Хал беше техен господар и за да може Бетани да встъпи в законен брак, бе нужно неговото разрешение и благословията на краля. В отчаяно търсене на някакво последно възражение Мариан попита:

— Ами кралят?

— Нямаме крал — отвърна предпазливо Бетани. — А и честно казано, Хал дори няма свое херцогство.

Графиня Мариан направи точно каквото очакваше дъщеря ѝ — изправена пред поражение, смени темата.

— Не бива да караме кралицата да чака. Ще поговорим пак за това, като се съберем с баща ти.

Бетани поклати глава и осъзна, че нищо по-малко от пряка заповед на краля няма да промени намерението на майка ѝ един ден да я направи херцогиня на Крудий.

Вечерята съвсем не бе празнична, макар че сред присъстващите цареше спокойствие. Бетани имаше възможността да изучи кралицата, сина ѝ и консорта ѝ, докато се опитваше да не мисли за манията на майка си за кого трябва да се омъжи.

Кралицата бе олицетворение на грацията и чара, но в тях нямаше нищо отработено или изкуствено. Тя просто бе най-прекрасното същество, което Бетани бе виждала. След малко повече от час в нейната компания Бетани разбра защо Агларана е легендарна дори сред човешките общности в Западното владение. И все пак, въпреки насърчителното посрещане, тя не можеше да се отърси от чувството, че елфите са разтревожени не по-малко от нея от новините, които носеше от Е’бар.

Томас изглеждаше отнесен. От време на време Бетани го виждаше как се взира в пространството и сякаш се ослушва за нещо. А когато заговореше, бе, за да зададе въпроси на нея, двамата елфи от Е’бар или членовете на съвета на кралицата, двама възрастни елфи, доста сбръчкани на вид, което изглежда бе рядкост сред тяхната раса.

Към края на вечерята Томас каза:

— Лейди Бетани, ако смятате, че е време, можем да ви ескортираме до Илит, така че народът ви да се събере отново. Сега кешийците се държат на юг от Речната граница, така че няма да представляват заплаха. Херцогинята чакаше вест от Кралството, че е безопасно да си тръгне.

Тя се замисли само за миг и отвърна:

— Май така ще е най-добре, лорд Томас. Илит изпитва трудности и с радост би приел още ръце, които да помогнат за възстановяването на града, а изглежда, че завръщането в Крудий в близко бъдеще е доста малко вероятно. Колкото и щедри да бяхте към нас, трябва да се върнем при своя народ.

Когато вечерята свърши, Бетани, майка ѝ и херцогинята бяха придружени обратно до лагера. Бетани донякъде очакваше да я поканят да остане с кралицата и съвета ѝ, но осъзна, че по време на вечерята им е дала всяко късче информация, с което разполагаше.

Пухеният дюшек се оказа приятна промяна в сравнение с твърдата земя, която бе използвала за легло през последните няколко седмици, и тя заспа още преди майка ѝ да дойде да ѝ пожелае лека нощ.

След вечерята кралицата остана с Акайлия и Джанил, двамата си най-възрастни съветници, и двамата таредел, Гуламендис и Ларомендис. Самата тя, Томас и Калин не помръднаха на местата си. Акайлия беше най-старшият сред елдарите, а Джанил ръководеше Тъкачите на заклинания, откакто най-довереният съветник на кралицата, Татар, най-сетне бе потеглил на своето пътуване към Блажените острови.

След пристигането на двамата елфи от Е’бар в двора на кралицата се обсъждаше какъв е най-добрият начин да се справят със събитията, описани от братята. Типично за елфите не се взимаха прибързани решения, а подробно се разглеждаха всички възможности. Томас бе отложил полета си до Е’бар да види нещата със собствените си очи, докато не се увери, че е безопасно да напуска Елвандар.

Напоследък го измъчваха все повече сънища и чувството, което долавяше по умствената си връзка с дракона, бе обезпокоително. Беше настъпила някаква коренна промяна и той се тревожеше, че има някаква връзка, която трябва да бъде изследвана.

Томас хвърли поглед към жена си, която сведе глава в знак, че той трябва да говори пръв.

— Още мрачни вести от Е’бар — заяви Томас.

Джанил владееше могъща магия, но възрастта ѝ вече личеше по бялата коса и крехката ѝ фигура, която започваше да се съсухря. Гласът ѝ обаче бе силен:

— Пратих четирима от най-добрите ни Тъкачи на заклинания в Е’бар. Да пратим ли още?

— Ако владелците на магия не достигат, не можем да сторим много — добави Акайлия. — Братовчедите ни ще трябва да потърсят контакт с хората.

— Бетани от Карс каза, че това вече е направено — отбеляза Гуламендис.

— Тогава не ни остава нищо друго, освен да чакаме — рече брат му.

— Може би ще трябва скоро да се върнете там — каза Томас. Облегна се в стола си и добави угрижено: — Може да се наложи всеки Тъкач на заклинания, с който разполагаме, да отиде да се бие с онова, което е затворено в Е’бар.

— Какво мислиш по въпроса, че нашият син се сражава редом с един моредел? — попита кралицата.

— Калис е уникален — отвърна Томас, — както и гледната му точка. Може би в това се крие някакъв урок.

— Моределите имат множество могъщи шамани в клановете си — подхвърли Джанил.

— Но Аркан е предводител на арданиените — каза Акайлия. — Според това, което знаем за моределската политика, те са фракция, презирана от властимащите.

— Това може да е по-маловажно, отколкото си мислим — отвърна Калин. — Ако си спомням вярно последните слухове от север, арданиените още са свързани с хамандиените, може би дори по-тясно отпреди.

— Лиалан — каза Агларана. — Тя властва над Снежните леопарди по-дълго, отколкото аз управлявам в Елвандар. Ако закриля Аркан…

— Тя е единственият моределски главатар, достатъчно силен, за да се противопостави на опита на Нараб да стане първият им крал — каза Джанил.

— Арданиените, Ледените мечки, имат шаман, Гецвая, който се смята за един от най-мъдрите и най-могъщите — обади се Акайлия.

— Ще дръзнем ли да се обърнем към моределите? — попита Агларана.

— Ако не за друго, то поне за да ги предупредим — рече Калин. — Тази заплаха от Е’бар е много по-страшна, отколкото може би подозират.

Агларана погледна сина си и каза:

— Единият ми син вече е изложен на риск, а ти си наследникът.

Томас кимна.

— Аз бих отишъл, но реакцията им към мен надали ще е много по-сърдечна.

Тогава се обади Ларомендис:

— Можем да отидем ние, ваше величество. Нашите дарби не са от голяма полза на сродниците ни в Е’бар, но засега нямаме проблеми с моределите. Ако можете да ни отведете до границите на земите им, би трябвало да ги прекосим безпрепятствено.

Калин погледна майка си и тя кимна и каза:

— Ескортирайте ги. Погрижете се да са в безопасност, докато не установят контакт, но после се върнете веднага.

Акайлия се обърна към двамата Звездни елфи.

— Ако прекарате утрешния ден с мен, ще споделя с вас каквото знаем за моределската кланова политика. Информацията може да не е достатъчно актуална, за да ви върши работа, но все е някакво начало. Сред моределите има лице, с което трябва да говорите преди всички останали — жената, която споменах, Лиалан…

Томас се усмихна на съпругата си. Утрешните поучения на Акайлия, изглежда, започваха още сега. После усмивката му помръкна.

Агларана стана от трона си и се приближи към своя съпруг.

— Какво има?

— Скоро ще трябва да замина — отвърна тъжно той.

— Драконите ли?

— Да — прошепна Томас. — Зоват ме и скоро ще трябва да замина. Никой от двамата не изрече онова, от което се бояха най-много: че може би това ще е последният път, когато той напуска Елвандар.

14.

Сблъсък

Брендан се взираше в бурята.

Затръшна тежкия дървен кепенец и каза:

— Нищо.

— А ти какво очакваше? — попита Сандрина.

— Никога не съм се справял добре с чакането — рече Брендан и се ухили, докато бършеше вода от лицето си.

Амиранта се облегна в големия стол, който бе присвоил за собствена употреба в помещението, превърнало се де факто в обща стая на вилата: неизползвана в момента класна стая с няколко стола, пригодени за ученици с нечовешки произход. Избраният от Амиранта приличаше най-вече на голяма възглавница, пълна с дървени топчета, което го правеше труден за местене, но затова пък приемаше формата на тялото и бе много удобен. Сандрина седеше на малка табуретка: след цял живот, прекаран на земята или в седлото, всичко я устройваше.

— Още се опитвам да проумея защо правят това — каза Брендан. „Те“ бяха съществата, предизвикали тази наглед безкрайна буря, а „това“ беше бурята.

Вече дни наред островът бе замрял в бездействие поради почти ураганния вятър и непрестанно леещия се пороен дъжд. Бурята се усилваше, поне доколкото можеше да прецени Брендан, а той бе преживял достатъчно бури и шквалове в Крудий. Откъм морето беше почти незабележима, освен ако човек не мине през нея, и сега Брендан осъзнаваше, че никога не би оцелял, ако при пристигането му тя бе толкова мощна като сега.

— Влошава се — отбеляза той.

— Да — съгласи се Сандрина, която също бе преживявала немалко природни стихии. — Бавно, но се влошава.

Всички бяха готови за възможна нова атака.

Брендан бе прекарал известно време с повечето важни хора на острова, докато не осъзна, че титлата му е единствената причина да не му кажат да се разкара и да остави възрастните да си съставят плановете. Това, както и готовността, с която се бе хвърлил в бой с магическото чудовище.

Одеве беше заварил Сандрина и Амиранта да разговарят с един магьосник, Леонардо, който по-късно си тръгна. Те любезно бяха позволили на Брендан да се включи в дискусията им, макар че той не можеше да допринесе много.

— Ако откриеш как го правят — каза Амиранта, — моля те, не се колебай да го споделиш.

Сандрина му хвърли неодобрителен поглед и Амиранта добави припряно:

— Извинявай, Брендан. Всички се чувстваме безпомощни. Това ни играе по нервите.

Брендан седна и каза:

— Аз не разбирам нищо от магия. В миналото семейството ни имало магически съветник, но по някое време се отказали от него. Последният магьосник, който видях, преди да напусна Крудий… — Той се надигна рязко.

— Какво? — попита Сандрина.

— Просто ми… хрумна нещо. Къде е Руфио?

— В кабинета на Пъг, почти със сигурност — отвърна Амиранта. — Защо?

— Ако искате да разберете, елате с мен — каза Брендан и излезе забързано.

Любопитни, двамата специалисти по демоните го последваха. Брендан почука на вратата на кабинета на Пъг и щом чу гласа на Руфио, я отвори.

Магьосникът вдигна поглед от купчина книги. Беше се заел да чете всичко написано от Пъг за климатичната магия.

— Мисля, че разполагам с отговор — каза Брендан.

— Какъв? — попита Руфио.

— Тук нямате магьосници, които да командват времето, нали?

— Това не е обичайна област на проучвания — отвърна Руфио. — В момента съжалявам за това повече от всякога.

— Казаха ми, че била елфска магия.

— Те са майсторите, но да докараме елф тук… — Руфио сви рамене.

— Познавам един капитан, който е достатъчно луд да рискува в тази буря, и той разполага с най-добрия специалист по времето в цялото Кралство на кораба си.

Очите на Руфио се разшириха.

— Рейнман! Как не се сетих!

— Освен ако не изпълнява някаква задача за принца, би трябвало да е в Крондор — каза Брендан.

— Каквото и да блокира магията ни, невинаги е ефективно — промърмори Руфио, грабна перо и пергамент и започна да пише. След малко каза: — Ще се опитвам да прехвърля това, докато не постигна успех.

— Къде го пращаш?

— В Звезден пристан. Ще поискам някой там, който се ползва с доверие в двореца, да го отнесе на ръка. Не съм уверен, че парче пергамент, което се появи на пода на случайна стая в двореца, с искане кораб на име „Кралски вестоносец“ да бъде пратен до Острова на чародея, ще бъде прието добре.

Продължи да пише подробни инструкции, после поръси пясък върху пергамента и духна, за да се увери, че мастилото няма да се размаже, нави го и го върза с връвчица. Сложи го на масата и се втренчи в него. Не се случи нищо.

През следващия час Амиранта, Брендан и Сандрина гледаха как Руфио се опитва да прати писмото до Звезден пристан. После изведнъж пергаментът изчезна.

Руфио се отпусна в стола си, по челото му бе избила пот.

— Това… беше изтощително.

— Но все пак има прекъсвания в смущенията — отбеляза Сандрина.

— Да — отвърна Руфио и стана. — Добре ще ми дойде чаша вино. Може да минат дни, докато разберем нещо.

— Какво ще правим дотогава? — попита Амиранта.

— Ще седим, ще поддържаме умовете си будни и ще сме готови за неприятности — каза Руфио. — И ще си пийваме прекрасно вино.

— Сигурен ли си, че някой ще намери пергамента? — попита Брендан.

Руфио се усмихна.

— Ние от Конклава все още имаме доста приятели в Звезден пристан. В мига, щом пергаментът се е появил там, е прозвучал специален сигнал. В същия този момент някой вече чете съобщението. Очаквам до час този човек да е в двореца в Крондор и да говори с друг приятел на Конклава, а ако Рейнман е там, ще потегли не по-късно от утре призори.

— Ако Рейнман е в Крондор, ще пристигне за три дни — каза Брендан. Хвърли поглед към Амиранта. Чародеят го гледаше с нещо, което можеше да бъде описано само като одобрение. Това достави удоволствие на Брендан и той добави: — Та какво казваше за онова вино?

Капитан Джейсън Рейнман изкрещя през вятъра на първия си помощник:

— Какво мислите за това, господин Уилямс?

— Никога не съм виждал нещо подобно — отвърна Ноа Уилямс. — А кръстосвам моретата откакто и вие, капитане.

— По-дълго, ако спреш да лъжеш за възрастта си. — Той се ухили. — Напихте ли вече Белард?

— Почти — отвърна първият помощник. — Дори не се наложи да го правим насила. Каквото и да му е казал онзи другият магьосник в Крондор, го е настроило на правилната вълна.

— Дано да е тъй, ако искаме да минем през онова, без да свършим върху скалите.

„Онова“ беше най-странното време, с което се бяха сблъсквали двамата моряци. На около миля от мястото, където би трябвало да виждат магьосническата кула на Черния замък на носа на Острова на чародея, се издигаше дъждовна стена. Рейнман бе заповядал корабът да извие наляво, за да заобиколи отдалеч видимата буря, но забеляза, че по края ѝ има нещо като буфер от мощен вятър.

След няколкочасово плаване бе решил, че бурята образува идеален кръг, започващ на около миля от брега на Острова на чародея. Повика един магьосник, Ксандер, кешиец по рождение, но явно достатъчно надежден, за да го допуснат на борда на най-бързия боен кораб на Кралството.

— Можеш ли да пратиш съобщение до хората на острова?

— Вероятно ще отнеме известно време — рече Ксандер. — Но мисля, че да.

— Ето какво искам да им кажеш. Доколкото можем да определим, центърът на тази буря се намира точно по средата на острова. Не знам дали Белард може да я укроти достатъчно, за да слезем на брега, нито пък от каква полза би било това за някого. Ще чакаме отговора им, преди да решим какво да правим по-нататък.

Магьосникът се скри под палубата, за да състави съобщението си. Той и Руфио подбираха внимателно какво пращат, но процесът беше неустойчив и понякога отнемаше часове.

Рейнман положи всички усилия да държи кораба далеч от бурята — отдалечи се на мили по югоизточен курс, преди да заобиколи от южната ѝ страна. След два часа попита:

— Господин Уилямс, тази буря да не би да расте?

— Трудно е да се прецени, капитане. — После извика нагоре: — Наблюдател! Бурята расте ли?

— Да, господин Уилямс — долетя отговорът. — Изглежда, че расте, и освен това се усилва.

— Ляво на борд, господин Хейгън! — извика Рейнман на кормчията. — Господин Уилямс, бихте ли слезли долу да съобщите на Ксандер за промяната? Мисля, че това може да е важна новина за тези на острова.

— Слушам, сър — отвърна първият помощник и тръгна към стълбите.

Джейсън Рейнман, който притежаваше напълно заслужената репутация на най-безразсъдния и дързък капитан в Горчивото море след Амос Траск, погледна към бурята и си помисли, че не би се опитал да премине през този ад дори за цялото злато на Кеш.

Руфио чакаше търпеливо в кабинета на Пъг. Запълваше си времето с непрестанни проучвания, но главно чакаше нова връзка с агента си от Звезден пристан Ксандер.

Досега бяха успели да предадат по две съобщения във всяка посока, като всяко от тях отнемаше поне десетина опита, преди да открие пролука в блокиращата магия. Той вече бе убеден, че причината за проблемите му е енергията на бурята, а не някакъв открит опит за магическо противодействие. Не беше сигурен какво означава това, но знаеше, че в крайна сметка ще се окаже важно, ако преживеят бурята, която, изглежда, бавно, но неотклонно набираше мощ. Като се имаше предвид на какво бе подложена вилата, Руфио се радваше, че при възстановяването Пъг я е издигнал с такива яки стени.

Изведнъж пред него се появи пергамент. Руфио бързо го отвори и го прочете. После извика:

— Брендан!

В този момент Брендан се намираше в общата стая и неуспешно се опитваше да очарова Дилайна. Единственото, което бе успял да изтръгне от нея, бе срамежлив кикот и той започваше да осъзнава, че добрите момичета са малко по-различни от онези, с които е свикнал да флиртува. Чу, че го викат, и каза:

— Извини ме.

После забърза към кабинета на Пъг.

Отвори вратата и рече:

— Да?

— Намери Сандрина, моля те, и елате и двамата тук.

Брендан се подчини. Откри Непреклонния сержант в покоите ѝ да чисти бронята си и двамата заедно отидоха в кабинета.

— Имам една задача за вас, ако сте склонни да я приемете — каза Руфио. — Получих информация от капитан Рейнман и Ксандер, че центърът на бурята се намира тук, на острова.

— Не разбирам много от климатична магия — каза Сандрина, — но как може някой да стои по средата на острова ви и да хвърля такава мощна магия, без да бъде забелязан от вашите магьосници? Това би било все едно да крещи с пълно гърло, нали?

— Обикновено да — съгласи се Руфио. Разви една карта на Острова на чародея и забоде пръст в средата ѝ. — Ако източникът на магията беше тук, щяхме да го почувстваме. Мисля, че онова нападение на морския демон е било за отклоняване на вниманието. Мисля, че на острова са били спуснати две същества. — Плъзна пръст на юг от острова. — Ако бурята е била довята оттук само колкото да засегне южния край на острова, от брега до вилата, и някакво летящо същество — магьосник или призована твар — е донесло онова чудовище, за да го пусне сред нас, то е възможно някое друго летящо същество да е стигнало незабелязано до центъра на острова. После — той тегли една линия с пръста си, — представете си един кораб някъде там отвън, защитен срещу бурята, но на който се твори магията. Тук — посочи пак центъра на острова — чака втори магьосник. Той не твори магията, само я закотвя.

— Тоест действа като център! — обади се Брендан.

Руфио се усмихна.

— Да. Представете си голяма магическа машина, нещо, което може да развихри буря над една ограничена площ, но я движи само по права линия. Ако искаш да заблудиш своя противник за източника ѝ, накарай я да кръжи около друга точка.

— Какво искате да направим? — попита Сандрина.

Руфио погледна Брендан като учител обещаващ ученик.

— Ще отидем да намерим, който е там и ще го убедим да спре да прави каквото прави, а после ще видим какво ще стане с бурята — заяви Брендан без колебание.

— Вие със Сандрина сте единствените тук с оръжия и опит — каза Руфио. — Няма кого другиго да пратя. Но съм сигурен, че мога да открия поне един млад магьосник, който би се съгласил да дойде с вас и да ви пази от магии.

— Къде да търсим? — попита Сандрина.

— Излезте през онази врата, свийте надясно и вървете по коридора до последната врата вляво — обясни Руфио. — Тръгнете право напред, без да завивате, докато не стигнете до малко езеро… вече може да е голямо, при този дъжд. Заобиколете го отляво и се върнете към първоначалния си курс, и след няколко часа ще стигнете до голи скали в подножието на три хълма. Вероятно някъде в тези хълмове се намира нашият нежелан гостенин.

— Пещери? — попита Сандрина.

— Не. Така че търсете някакъв подслон или магия, предпазваща от времето. Или пък магьосник, на когото не му пука колко му е мокро и студено. — Руфио се изправи и мина покрай тях, като им даде знак да го последват.

Закрачи по коридорите, по които вече капеше вода — проникваше през всеки процеп и хлабава свръзка в тавана и стените. Заведе ги в една класна стая, където няколко млади магьосници се опитваха да учат въпреки вихрещия се навън хаос.

— Те също изследват климатичната магия — каза Руфио. Обърна се към групичката. — Искам да ви помоля за една услуга. Трябва ми човек, който да излезе в бурята със Сандрина и Брендан, за да потърсят един или повече магьосници, които може би се крият в централните хълмове на острова, и да ги пази от клопки.

Трима от шестимата магьосници веднага станаха и Руфио каза:

— Донал, благодаря ти.

Споменатият магьосник имаше пясъчноруса коса, светла кожа и носеше зелена роба с ръкави до лактите. Кимна на Брендан и Сандрина и попита:

— Веднага ли тръгваме?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — отвърна Непреклонният сержант.

— В склада имаме облекло за лошо време — каза Руфио.

— Ще ги заведа — каза Донал.

Преведе ги през открита тревна площ, шибана от дъжда толкова силно, че целите прогизнаха, докато стигнат до съседната сграда.

— Вече ми се вижда малко безсмислено — отбеляза Сандрина.

— Не, не е — възрази Брендан, чиито зъби започваха да тракат.

Донал отвори един голям сандък и Брендан извади оттам обилно промазано наметало, подплатено с овча кожа, без шевове. Надяна го през главата си и мушна ръце в ръкавите.

— Проблемът не е толкова влагата, колкото студът.

— Сражавала съм се във влага и студ — каза Сандрина.

Брендан се ухили.

— Значи знаеш как ти отнемат от силата. А тази буря е наистина студена. Мен са ме брулили бури, идещи от замръзналия север, а зимите там са много по-лоши от онези, които се смятат за нормални тук. Казвам ти, тази е по-лоша от всички тях! Освен това може би ще търсим няколко часа, преди да ни се наложи да се бием. — Обърна се и с изненада видя, че Руфио също се облича. — Не знаех, че и ти ще идваш с нас.

— По две причини — отвърна магьосникът. — Мога бързо да ни прехвърля обратно тук, ако се наложи, и което е по-важно, докато Донал е зает да ви брани, аз самият бих могъл да нанеса някоя вреда.

— Вече се чувствам по-спокоен — отбеляза Брендан, придавайки си храброст, каквато изобщо не чувстваше.

След два часа стигнаха до малко плато. Брендан нямаше нужда Руфио или Донал да му казват, че са открили целта си. Енергията, излъчваща се от платото, го караше да настръхва. Руфио се изкачи бавно по калната хлъзгава пътека до място, откъдето можеше да вижда, после им даде знак да го последват.

Сега бурята бе техен съюзник — скриваше приближаването им. Брендан бе прекарал живота си в крайбрежен град и бе виждал чудовищни бури да се спускат по брега от замръзналия север, с жестока лапавица и дъжд, но никога не бе виждал буря като тази. Дъждовните капки биеха като камъни.

Върху платото имаше шест фигури. Три от тях клечаха неподвижно върху скалите, докато другите три стояха изправени и охраняваха клекналите. Малко вретено от изумруден пламък се издигаше от точка, равноотдалечена от трите клекнали фигури, а от пламъка към небето се протягаше пращяща струя зелена енергия.

Брендан се приближи зад Руфио и се ококори. Никога не бе виждал създания като тези. Имаха лица на гущери, но три от тях стояха изправени като хора. Едното го видя и вдигна тревога на някакъв съскащ език.

Брендан нападна.

Донал напяваше, а Сандрина се присъедини към Брендан. Всичките хора гущери бяха невъоръжени, но тримата изправени бързо почнаха да мятат заклинания към нападателите.

Мълния от лилава енергия избухна в лицето на Брендан, но се стече покрай него, като че ли между мощния взрив и главата му имаше напълно прозрачен стъклен щит. Той усети как косата му почти затрепка от енергийното изпразване и се зарадва, че Донал е с тях. Не се поколеба, а нападна съществото, хвърлило магията, като се вряза в него с рамо и щит. То се търколи в калта и засъска, оголило острите си зъби. Брендан замахна, но мечът му отскочи от някакво защитно заклинание.

— Магия! — извика той и веднага се почувства пълен идиот; разбира се, че те използваха магия. Добави бързо: — Някаква магия ги предпазва. Как да я преодолея?

— Залегни! — извика Руфио. Брендан приклекна и покрай него се стрелна пращяща мълния, която озари човека змия, докато онзи се мъчеше да се изправи, и го събори назад.

Брендан скочи напред и едва не загуби опора, понеже се подхлъзна в калта. Змийският магьосник вече започваше ново чародейство. Без да чака да види дали някой го пази, Брендан направи бърза крачка напред и го прониза с меча си. Създанието рухна с гъргорещ вик и той измъкна оръжието си.

Докато успее да го освободи, Сандрина, която имаше много по-голям опит в битки, бе пръснала мозъка на единия човек змия с боздугана си и вече се обръщаше към втория.

Той запрати срещу нея мощна вълна от огън и Сандрина приклекна зад щита си. Брендан гледаше смаяно как пламъците прелитат с рев покрай Непреклонния сержант. Макар да стоеше на няколко крачки от нея, усети горещите вълни да го лъхват, чу съскането на вода, изпаряваща се от камък, и се зачуди как тя би могла да преживее такава жега дори и да не е засегната пряко от пламъците. Сигурно имаше нещо общо с магическата природа на ордена ѝ, реши той, като я видя как рипна на крака в мига щом пламъците секнаха.

Брендан атакува последния изправен човек змия едновременно със Сандрина. Каквото и заклинание да тъчеше змийският чародей, не успя да го завърши — Сандрина го цапардоса с такава сила, че всички чуха пукането на кости, когато главата му се изви под неестествен ъгъл.

Трите седящи фигури продължаваха да не помръдват.

Сандрина вдигна боздугана, готова за удар, но Руфио извика:

— Чакай!

За миг всички застинаха неподвижно, после Руфио коленичи до една от седналите фигури, смъкна качулката ѝ и разкри друго създание, някак си по-различно от онези, които лежаха мъртви на земята.

— Какви са тия? — извика Брендан.

— Пантатийци — отвърна Сандрина. — Не приличат обаче на онези, които видяхме на острова с Пъг.

— Тези тримата са пантатийски змиежреци — поясни Руфио, като посочи тримата мъртви владелци на магия. — Същите твари, които тормозят нашия свят от векове. Другите трима се наричат Панат-Тиандн, или шангри. Имат някакво родство с тях, но не съм сигурен какво точно. Никога не съм виждал такива, но съм чел за тях. Пъг и Магнус ги изучават от години. — Посочи трите неподвижни живи създания. — Тези тримата са могъщи проводници на магия, но сами по себе си са почти безмозъчни.

— Какво да правим с тях? — попита Сандрина. — Изглежда, изобщо не забелязват присъствието ни.

— Ще продължим предпазливо — каза Руфио. — Една от причините за прекъсванията в нашата магия е, че тези създания използват чужди за нас енергии. Още откакто се носят истории за тях, се твърди, че заклинанията им изопачават другата магия.

Брендан изплю вода и рече:

— Е, аз не съм спец по климатичните магии, но тази буря продължава да се усилва. Трябва да направим нещо.

Руфио се обърна към Донал.

— Виж дали можеш да разбереш нещо за това заклинание.

Двамата магьосници изследваха трите безмълвни фигури близо половин час и накрая Донал каза:

— Те не хвърлят магия, Руфио. Те са магията!

— Какво искаш да кажеш? — извика Сандрина.

— Искам да кажа, че те отдават жизнената си енергия на това заклинание и то ще продължи, докато са живи.

— Това ми стига — рече Сандрина, вдигна боздугана си и го стовари върху главата на една от трите неподвижни фигури.

Брендан погледна към Руфио, който кимна. Младежът заби меча си в тила на второто създание. Донал извади от колана си кинжал и преряза гърлото на последното. Само след секунди и трите бяха мъртви.

Бурята отлетя по-бързо, отколкото човек би тръснал мокър парцал. Вятърът, който виеше около острова, изчезна с бързината на арбалетна стрела. Предизвиканият от промяната на времето мощен порив на въздуха събори всички на земята.

Брендан почувства как ушите му изпукаха. Надигна се на колене и когато се огледа, видя най-странното нещо, което човек би могъл да си представи.

Сякаш някой бе отметнал някакъв покров и над тях се бе появило ярко слънчево небе. Тъмните буреносни облаци се носеха на югоизток. Дърветата се люшкаха от ветровете, които ги бяха брулили допреди секунди, но сега въздухът бе топъл и сух.

— Това беше наистина неочаквано — каза Сандрина и протегна ръка на Донал, за да му помогне да се изправи.

Загледаха как бурята изчезва на юг и Брендан попита:

— Какво стана?

— Магия, която почти не разбирам — отвърна Руфио. — От Пъг съм научил, че магията е колкото изкуство, толкова и наука, и макар да се опитваме да вникнем в сложностите ѝ, голяма част от нашите способности зависят от природата на владелеца на магия. Тези създания имат уникална връзка с магията и може би никога няма да разберем напълно как постигат каквото постигат. — Погледна пак разчистващото се небе, а после прогизналите си спътници. — Можем да размишляваме върху това по-късно. Сега трябва да вървим.

— Къде? — попита Донал.

— Ще ги отведа обратно във вилата — каза Руфио.

— Аз пък ще остана да проверя дали тези твари не носят нещо, което заслужава внимание — рече Донал.

— Добре. Ако предположенията ни са верни, бурята би трябвало да се отдалечи по права линия към източника си. — Руфио затвори очи и каза: — Нещата се връщат към нормалното си състояние. — Протегна ръце на Сандрина и Брендан и те се хванаха за него. Руфио кимна и изведнъж тримата се озоваха в кабинета на Пъг.

Наблизо се носеше смях и възгласи на облекчение. Брендан погледна през прозореца и видя слънцето да се отразява в дъждовната вода, лееща се още от капчуците.

— На тази топлина всичко би трябвало да изсъхне за около ден — каза Сандрина.

— Любопитен съм какво ли ще стане сега — промърмори Брендан.

— Искаш ли да дойдеш да видиш? — попита Руфио.

Брендан свали плаща си и отвърна:

— И още как.

— Аз също — намеси се Сандрина, докато смъкваше своя дъждобран.

Амиранта влезе и ги изгледа с усмивка.

— Виждам, че сте успели.

— Ела с нас — каза Сандрина.

— Къде отиваме?

— Да видим какво ще стане сега — поясни Брендан.

Всички се хванаха за ръце и изведнъж се озоваха върху брулена от вятъра каменна бойница, най-високата точка на Черния замък. На юг плътна стена от кипнали тъмни облаци, пронизвани от мълнии, се отдалечаваше от тях, сякаш закотвена вдясно. Всичко на север от злокобния мрачен фронт се разчистваше и въздухът бе топъл, но сега изглеждаше, че бурята се е отдалечила, колкото ще се отдалечава, спотаила се е и чака.

Изведнъж Сандрина се обади:

— Вижте, там има нещо!

В далечината забелязаха някакъв обект, който приличаше на закотвен кораб. Намираше се точно в южния край на магическата буря.

— Колко е голям! — промълви Амиранта.

Дори и от това разстояние личеше, че е огромен.

— Това е квеганска трирема — каза Руфио. — Гигантско нещо, с три реда гребла от всяка страна и таран на носа, с механични шипове, които да захващат корабите. Спипат ли някой кораб, го вземат на абордаж и го плячкосват, а после освобождават шиповете, отдръпват се и го оставят да потъне. — Направи жест с ръце, сякаш сграбчва нещо и го пуска.

— Бурята утихва — отбеляза Брендан.

— Сигурно сме разрушили напълно магията — каза Руфио.

— А сега какво? — попита Сандрина. — Изкушавам се да отлетим до онзи кораб да го огледаме по-отблизо, но след като си имаме работа с пантатийска магия, не мисля, че би било умно.

— Разбирам любопитството ти — каза Руфио.

— Какво е това? — попита Брендан и посочи на югоизток.

В далечината се виждаше друг кораб, който се носеше с издути платна под ъгъл спрямо утихващата буря.

— Освен ако не допускам огромна грешка, това е корабът на Джейсън Рейнман, най-безстрашния капитан в Горчивото море.

— И най-безразсъдният — добави Брендан. — Насочва се право към онзи голям кораб. Но как успява да се движи толкова бързо срещу такъв вятър?

— Белард — отвърна Руфио. — Той е магьосникът на Рейнман и може да откара кораба му навсякъде с цялата скорост, на която е способен. Това е една от двете тайни зад умението на Рейнман да доставя съобщения за Короната там, където никой друг не може.

— А коя е другата? — поинтересува се Сандрина.

— Лудостта.

— Като говорим за лудост — подхвърли Амиранта, — мисля, че той атакува онзи огромен кораб.

Руфио въздъхна.

Капитан Джейсън Рейнман изкрещя:

— Всички готови за абордаж!

Ноа Уилямс, първи помощник на „Кралски вестоносец“ от шестнайсет години, много пъти бе виждал капитана да дава заповеди, които другите смятаха за откачени; но през всичките тези шестнайсет години това бе най-откачената заповед, която му се бе налагало да предава на екипажа. Въпреки това отдавна се бе заклел, че ако Джейсън Рейнман им заповяда да потеглят към най-дълбокия ад, ще предаде заповедта и ще последва червенокосия безумец навсякъде.

— Абордажниците на щирборда! Стрелците горе! — изрева господин Уилямс.

Белард отиде със залитане до перилата, сякаш се канеше да повърне. Рейнман изкрещя:

— По вятъра, жалък пияница! Отлично го знаеш.

Магьосникът си пое дълбоко дъх и каза:

— Добре съм.

— Тогава промени вятъра малко по-отляво, ако обичаш. Трябва да завъртя бързо това корито и да го спра до онова грозно копеле.

Съдът, който посочи, се носеше към тях; беше нисък и черен и приличаше колкото на кораб, толкова и на някакво зловещо насекомо. Удълженият извит надолу нос завършваше със страховит таран, голям, черен и брониран, с множество шипове. Корабът имаше три редици гребла, които се движеха в бавен ритъм. Платната бяха тъмни и му придаваха още по-злокобен вид.

— Квегански е — каза Уилямс, — но някой е поработил върху него. Квеганците ги харесват бели и сияещи.

— Капитане! — извика морският рицар-лейтенант, който бе събрал стрелците си на горната палуба. — Не виждаме никакъв екипаж.

— Само че има някакво движение по палубата! — извика друг.

Без предупреждение от палубата на черния кораб излетя ято създания и се понесе над водите между двата кораба. Бяха горе-долу с размерите на маймуна, с червена козина и прилепови криле, големи челюсти и множество нокти на ръцете.

Моряците закрещяха от изумление и гняв и се приготвиха да окажат отпор. Стрелците започнаха да стрелят по създанията. Повечето пропуснаха, но когато някоя стрела със стоманен връх улучваше червените твари, те избухваха в пламъци. Суматохата на палубата на странния кораб се усили, когато изпод палубата заизвираха още чудовища.

Рейнман не бе заповядал да метнат куките. Вместо това извика:

— Обърнете ни и пълен напред! — Погледна пияния магьосник. — Белард, осигури ни толкова силен попътен вятър, колкото можеш, без да изтръгнеш мачтите ни.

Лицето на магьосника бе загубило всякакъв цвят. Каквото и да бе преживявал досега в служба на Короната, то не го бе подготвило за съществата, които виждаше да подскачат на отсрещната палуба: кошмарни фигури с всевъзможен вид.

— Демони — промълви той.

Рейнман погледна магьосника и осъзна, че е изтрезнял от страх и следователно няма да им е от никаква полза.

А после от черния кораб излетяха абордажни куки и се впиха в борда на „Вестоносец“. Хората бяха превъзхождани по брой, в неизгодна позиция и нямаха никакво предимство.

— Пригответе се да отблъснете атаката! — извика Рейнман, изтегли сабята си и забърза надолу към главната палуба.

— Какво става? — попита Брендан.

— Демони! — отвърна Амиранта.

Сандрина се обърна към бившия си любовник.

— Сигурен ли си?

— Усещам ги. Сигурно са десетки.

Сандрина се обърна към Руфио.

— Или ще ги оставим всички да умрат, или трябва да идем при тях. Те не могат да се мерят с екипаж от демони.

Руфио затвори за миг очи, после каза:

— Помощта е на път. — Протегна ръце и Сандрина, Брендан и Амиранта се хванаха за него.

Моментално се озоваха на квартердека на „Кралски вестоносец“. Около тях кипеше хаос. Брендан замахна към първото летящо създание, насочило се към него, и разсече крилото му. То тупна на палубата и запърха. От раната му блъвна дим. После то изведнъж лумна в малък зелено-син пламък и изчезна.

Амиранта от години се измъчваше, че вече не може да контролира демоните, но пък знаеше как да ги прокужда обратно в Петото селение. Запрати едно заклинание към три големи звяра, които се готвеха да скочат от палубата на грамадния черен кораб върху „Вестоносец“, и те изчезнаха моментално сред облак черен дим. Той се съсредоточи върху прогонването на по-големите и опасни демони, които виждаше. След минута пет-шест от най-отвратителните създания вече ги нямаше.

Руфио порази една група на долната палуба, с което даде възможност на обкръжените моряци да могат да координират по-добре отбраната на кораба.

— Трябва да се качим на другия кораб! — извика Сандрина.

— Защо? — попита Руфио.

— Демоните не управляват кораби — отвърна тя, докато смазваше черепа на едно летящо създание, минало прекалено близо до нея. — Там има нещо, което ги контролира.

Руфио проточи шия и видя, че горната палуба на черния кораб е празна. Разпери ръце, другите се хванаха за него и изведнъж се озоваха там.

Брендан не разбираше много от магия, но още щом стъпи на палубата, по кожата му полазиха тръпки. Огледа се трескаво, за да види дали някой е забелязал присъствието им. Живите кошмари по палубата преливаха над перилата и скачаха на борда на „Кралски вестоносец“.

— Каквото и да контролира този кораб и екипажа му, се намира долу — каза Амиранта.

Слязоха бързо по късата стълба до главната палуба и отвориха вратата към вътрешните помещения. Долу откриха първата палуба с гребци; по средата ѝ минаваше широка пътека от носа до кърмата. Греблата бяха теглени от най-окаяните роби, които човек можеше да си представи. Няколко демона тичаха по централната пътека и шибаха с бичове робите, които изглеждаха предимно хора. Амиранта се прицели в едно особено злобно създание, държащо огромен окървавен бич, и започна да напява заклинание за прокуждане. Създанието внезапно изчезна.

— Вървете да намерите източника на магията — каза той на Сандрина и Руфио. — Аз ще се оправя с тази паплач.

— Аз оставам — заяви Брендан и размаха меча си.

— Иска ми се да имах време да си облека пълната броня, преди да тръгнем — отбеляза Сандрина.

— На мен пък ми се иска да бях довел още десетина магьосници, но ще се справим — каза Руфио.

Забързаха към носа и откриха голяма предна палуба, където някакво създание от мрак клечеше върху висок подиум. Около него седяха трима от безмозъчните Панат-Тиандн и вливаха енергията си в магията за контролиране на времето. Фигурата по средата бе безлика, твар от сенки и дълбока чернота, и въпреки това създаваше впечатление за някаква форма и размери, контури и лице. Очи като пламтящи червени въглени се втренчиха в двамата човеци и когато съществото започна да се надига, видяха, че е високо над два метра.

— Господар на ужаса! — извика Руфио.

Господарят на ужаса протегна ръка с разперена длан и запрати срещу тях мощна вълна от магия с крясък:

— Умрете!

Руфио бе започнал да прави противозаклинание още в мига, щом разпозна създанието, без да знае каква ще е атаката му, но сигурен, че тя ще дойде. Поток от енергии обля Сандрина, която щеше да се превърне в пепел, ако той не бе там да я пази. Магьосникът се метна на една страна и избегна енергиите, разплискали се по щита му.

— Не позволявай да те докосне! — извика той. — Може да те порази на място. Но не понася допира на студено желязо!

Веднага щом енергията се разпръсна, Сандрина стисна с две ръце боздугана си и замахна. Улучи протегнатата ръка на създанието. Господарят на ужаса изкрещя в агония и нажежени до бяло искри се разлетяха от мястото, където го бе ударила. Вместо пукане на кости и влажно мляскане на смазана плът, както би очаквала, тя чу оглушителен звън на метал и ръката ѝ изтръпна; все едно бе ударила по наковалня!

Руфио протегна ръка и запрати топка трепкаща бяла светлина, през която пробягваха черни мълнии. Тя удари Господаря на ужаса, докато той бе разсеян от Сандрина, и пашкул от енергия го обгърна. Създанието рухна на палубата и се загърчи от болка. Сандрина не се поколеба и стовари боздугана си върху главата му.

Господарят на ужаса се дръпна от удара — движеше се като насекомо, омотано от някакъв паяк, — после се сгъна и оковаващите го енергии се разлетяха. Странен вой изригна от него, когато се надигна пак, за да посрещне нападателите си. Сандрина знаеше, че това е само илюзия от светлина и сенки на сумрачната палуба на гребците, но то изглеждаше още по-голямо, отколкото преди секунди.

Руфио изстреля струя червена течност. Тя изгаряше всичко, което докосне, и където оплискаше палубата, се вдигаше дим. От нея по тялото на Господаря на ужаса избиха огромни мехури. Той се загърчи в агония, а от раните му бликна дим. Строполи се по гръб и смаза един от тримата шангри под гигантското си туловище.

Докато опитваше да се надигне, Сандрина коленичи и умело стовари боздугана си зад коляното му. Отново се разлетяха нажежени до бяло искри и създанието рухна. Руфио го халоса с нова магия и в същия миг пристигнаха Брендан и Амиранта. Без да губи време, Брендан мушна към чудовището и едва не си спечели изтръгната ръка. Господарят на ужаса изпищя от болка, после изрева предизвикателно и гласът му отекна като ехо на нещо неестествено от някакво място отвъд здравия разум.

— Как смеете? Вие, жалки създания, познайте болката!

Махна с ръка и въздухът се огъна. Вълна от сила блъсна четиримата човеци и ги отхвърли, като че ли не бяха нищо повече от мухи. Сандрина, Руфио и Амиранта отлетяха право назад, но Брендан бе запокитен към ръба на пътеката над палубата на гребците. Размаха лявата си ръка, сграбчи перилото и усети силно дръпване в рамото, сякаш някой се опитваше да му извади ставата.

— Брендан, пази се! — извика Сандрина.

Той вдигна очи и видя злобното създание да се извисява над него. Господарят на ужаса посегна към Брендан, който нямаше друг избор, освен да се пусне. Падна назад и се стовари върху двама гребци на горния ред.

Мършави мръсни ръце се опитаха да го сграбчат — дали за да го задържат, или за да му помогнат да се изправи, нямаше представа. Той се надигна с мъка и си проби път през крещящите и умоляващи мъже.

— Освободи ни! Помогни ни! — викаха те и молеха на езици, които Брендан не разбираше.

Той мина покрай още приковани към пейките мъже и вдигна очи. Видя, че след като се бе изплъзнал на Господаря на ужаса, чудовището е насочило вниманието си към Руфио, Сандрина и Амиранта. Непреклонният сержант се биеше на върха на възможностите си с боздугана и щита и сега на Брендан също му се прииска тя да бе успяла да си облече пълната броня. В Сандрина нямаше нищо уязвимо, но колкото и решителна и непоколебима да беше, той би се чувствал по-уверен в шансовете ѝ за оцеляване, ако не бе само по туника и панталони.

Огледа се. Палубата на гребците се намираше на поне двайсет стъпки под пътеката горе. Имаше три редици гребла от всяка страна на кораба, с по трима гребци на всяко гребло; пейките бяха разположени една над друга, за да може всеки да гребе, без да си навежда главата. Гребците седяха на прости дървени пейки, захванати със здрави скоби от всяка страна, от носа до кърмата, с подпори отгоре и отдолу и дебела верига, минаваща по средата. За един кратък миг Брендан се зачуди какво би станало с корпуса, ако всичко това пламне; после осъзна, че подобно нещо би означавало смъртна присъда за около сто и двайсетте роби, оковани тук.

Обърна се към кърмата и видя стълбата, водеща нагоре към пътеката на надзирателите. Направи крачка натам и върхът на ботуша му закачи нещо, което издрънча. Той сведе очи и видя наниз ключове. Вдигна ги и погледна веригата, минаваща по дължината на кораба. При всяка пейка имаше друга верига, прикована в единия край към корпуса, а с другия закачена за голяма желязна халка, през която минаваше главната верига. Това явно бе направено, та гребците да могат да се сменят, ако някой от тях умре или не е в състояние да гребе.

Брендан забърза към стълбата и видя отляво тежка дървена врата със зарешетено прозорче. Надзърна вътре. В нея имаше още десетина роби, свити на пода, трепереха от ужас при всеки трясък и рев отгоре. Брендан намери ключалката и бързо изпробва няколко ключа, докато я отвори.

Хвърли ключовете на първия стреснат роб и с надеждата, че той разбира Кралския език, извика:

— Освободи се, после свали веригите и на другите.

И без да чака отговор, се изкачи пъргаво по стълбата до пътеката.

Заслепи го ярък проблясък, толкова силен, че очите му се насълзиха и пред взора му заплуваха цветни петна. Яростен писък разтресе трюма.

Като мигаше трескаво, Брендан приклекна с готов за удар меч и зачака, докато успее да схване сцената.

Господарят на ужаса бе омотан в някаква загадъчна паяжина, хиляди сребристобели нишки енергия, които се свиваха около него. Частици от тайнственото вещество се откъсваха, отлитаха и изчезваха. Брендан продължи да мига и видя, че колкото повече се бори Ужасът, толкова по-силно се затяга паяжината и повече нишки го омотават.

Пристъпи напред и зае позиция отляво на Сандрина.

— Чудех се къде се дяна — рече тя задъхана.

— Паднах върху някакъв беден копелдак долу — отвърна Брендан. — Реших, че след като така и така съм там, мога да освободя робите.

— Добра работа — отбеляза Сандрина. — Но щом те се освобождават, то кой гребе?

— Ще се тревожим за това, като се качим на палубата — обади се Амиранта зад тях.

Руфио се бе съсредоточил изцяло върху заклинанието, измислено най-накрая от него, за да обезвреди Господаря на ужаса. Създанието от пустотата ревеше яростни заплахи и обещания за разруха, но не спираше да се бори срещу оплелите го нишки, докато накрая се олюля и се строполи на пода.

Брендан чу викове, погледна назад и видя как първите освободени роби се катерят по стълбата. Посочи с меча си към вратата за горната палуба и викна:

— Побързайте!

Първият роб кимна и затича, а другите го последваха.

Господарят на ужаса лежеше на пода, мяташе се и ревеше, докато Амиранта изпробваше различни заклинания, малко от които успяваха да наранят създанието, а Руфио го държеше вързано. Магьосникът изглеждаше вече изтощен от усилията си да държи Ужаса неподвижен. Сандрина и Брендан се стрелваха към чудовището, удряха и сечаха, а после отскачаха назад.

— Това е все едно да сечеш дърво! — извика Брендан, след като ръката му изтръпна. — Тази твар не ще да умира!

Сандрина стовари боздугана си върху Ужаса може би за десети път.

— Имам чувството, че удрям скала!

Господарят на ужаса опита да се надигне отново и Брендан замахна ниско, за да съсече сухожилията на краката му. Постигна само това, че бе пернат като досадно насекомо, търкулна се и се тресна в една от стените. Цялото му тяло се изви в агония от краткия допир на създанието: сякаш нещо се бе опитало да бръкне в гърдите му и да му изтръгне сърцето. Помъчи се да си върне контрол над тялото си, но успя само да се претърколи и да оповръща цялата Палуба.

Сандрина остана съсредоточена върху усилията си да нанася удари, без да получи такива. Създанието сякаш губеше сили, но и тя също. Чувстваше ръката си като оловна и гърбът я болеше. Макар да бе водила и по-дълги битки, никога не бе млатила нещо, от което при всеки удар ръцете и раменете ѝ да изтръпват. Дори дървените стълбове, използвани за тренировка, бяха по-податливи от това чудовище. Но тя упорито продължаваше да го засипва с удари. Господарят на ужаса сякаш слабееше и насочваше вниманието си към опити за бягство. Мяташе се насам-натам, принуждавайки всички да отстъпят.

Брендан успя да седне, опрял рамене в стената. Главата му започваше да се избистря. Гадеше му се и чувстваше слабост, сякаш току-що се е събудил след треска.

Внезапно Господарят на ужаса се отказа от мятането и се затъркаля право към Сандрина и Амиранта. Чародеят се оттегли бързо по централната част на пътеката, а Сандрина направи гигантски скок във въздуха, като позволи на чудовището да се претърколи под нея. Приземи се на палубата, обърна се и съзря пролука.

Затича се след Господаря на ужаса, докато той се търкаляше към ръба на откритата палуба, и му нанесе мощен удар отдолу, който попадна точно в тила му. Допълнителната сила накара съществото да се търкулне по-надалеч, отколкото възнамеряваше, и изведнъж то полетя към пейките на гребците долу.

Стовари се върху все още намиращите се там роби, които се мъчеха да избягат. Мъже закрещяха в агония, когато самият допир на създанието от пустотата започна да изсмуква живота от телата им.

Брендан напрегна сили и се изправи. Отиде с олюляване до мястото, където лежаха тримата шангри, убити от мятащия се Господар на ужаса, комуто бяха служили.

Сандрина погледна Руфио. Той ѝ кимна и тя бързо смаза черепите на тримата, за да е сигурна, че са мъртви.

Внезапно корабът затрепери силно.

— Какво е това? — попита Сандрина.

— Нямам представа — отвърна Руфио, — но мисля, че трябва да се махаме оттук.

Забързаха към Амиранта, който стоеше и се взираше надолу към опустошенията, предизвиквани от мятащия се Господар на ужаса.

— Какво ще правим? — извика Брендан.

Ненадейно се разнесе чудовищен трясък, сякаш някой е строшил великански орех с огромен чук, и изпод робската палуба започна да нахлува вода.

— Проклетата твар е пробила корпуса! — извика Сандрина.

Очите на Брендан се разшириха, като видя как Господарят на ужаса се мята, все още тежко ранен, но достатъчно могъщ, та наистина да пробие дупка в кораба. Малкото останали роби гледаха нагоре към него и протягаха панически ръце, като че ли той можеше някак си да се наведе, да ги сграбчи и да ги изтегли на безопасно място, докато други трескаво се опитваха да прескочат или да заобиколят мятащия се Господар на ужаса, само за да умрат от докосването му.

— Тръгваме веднага! — извика Руфио. Протегна ръце да събере Сандрина, Амиранта и Брендан около себе си и изведнъж се озоваха пак на кулата на замъка.

— Онези хора… — започна Брендан.

— Не можехме да ги спасим — довърши Руфио, после очите му се подбелиха и той се свлече. Амиранта го подхвана и го положи върху камъните на кулата.

Загледаха как огромният кораб започна бавно да се килва.

Джейсън Рейнман замахна към поредния ръмжащ демон с бича глава и го посече със сабята си. Онзи зави от болка и отстъпи назад. И тогава Рейнман чу гръмкото трещене.

Бикоглавото чудовище се разсея за миг — озърна се да види откъде е дошъл звукът — и Рейнман разсече шията му до половината.

Капитанът на „Кралски вестоносец“ огледа залятата с кръв палуба и прецени ситуацията. Мъжете му устояваха на натиска на чудовищата. Магьосниците действаха ефективно по премахването на по-опасните създания, а екипажът се справяше с останалите. Те бяха физически силни, но явно не много интелигентни, а неговият екипаж бе сред най-добре обучените и дисциплинирани в кралската флота. Стрелците по мачтите сваляха всеки демон, който се отделеше от множеството, а собствените му хора бяха образували линия, зад която можеха да изпълзят ранените.

Видя, че огромният кораб, който приличаше на магически уголемена и преоборудвана квеганска трирема, бавно се накланя, и изрева:

— Господин Уилямс!

— Господин Уилямс е мъртъв, капитане! — извика нечий глас от гъмжилото на главната палуба.

Рейнман пренебрегна свиването в стомаха си — Уилямс бе негов първи помощник от шестнайсет години, но щеше да намери време да скърби по-късно, ако преживееше битката — и извика:

— Господин Бейнтри!

— Да, капитане! — донесе се викът на втория му помощник — нисък мургав мъж с бичи врат, един от най-жилавите бойци, които Рейнман познаваше.

— Трябва да освободим кораба!

— Сечете въжетата! — изрева господин Бейнтри.

Няколко моряци се промушиха покрай демоните и се опитаха да разсекат въжетата на абордажните куки, но бързо бяха надвити от създанията, които продължаваха да напират към „Вестоносец“.

Рейнман беше капитан от двайсет години и още десет преди това бе служил като моряк, печелейки повишение след повишение. И никога не се бе колебал при трудна ситуация.

Квеганската галера потъваше бавно, но изглеждаше, че поема много вода. Той познаваше корабите и знаеше, че вътрешността на триремата представлява една голяма кухина с малко пространство за товари отпред и отзад, така че след като е пробита, ще поеме вода и ще потъне бързо. Въжетата, свързващи корабите, бяха здрави и единственият начин да ги освободят беше да ги разсекат, само че те се намираха от другата страна на гъмжило опасни демони.

— Напуснете кораба! — извика той. — През бакборда!

Моментално онези, които се грижеха за ранените, започнаха да им помагат да стигнат до бакборда. Рейнман знаеше, че разполагат само с минути, за да наскачат във водата и да се отдалечат с плуване от кораба. Ако някой се опиташе да избяга в друга посока, освен откъм бакборда, който вече започваше да се надига, докато по-големият кораб поемаше към дъното на Горчивото море, имаше сериозна вероятност да се заплете в платна и въжета или да бъде засмукан при потъването на двата кораба.

Единствената му надежда бе, че „Вестоносец“ поне за няколко минути ще действа като голяма шамандура и ще забави потъването на гигантската трирема, докато хората му се отдалечат достатъчно. Битката бе загубена: това бе единственият начин да сведе жертвите до минимум.

Ранените бяха отнесени до перилата, освен онези, които не можеха да се движат. Корабният лекар погледна Рейнман с неизречен въпрос в очите и Рейнман кимна. Лекарят въздъхна, после каза нещо на помощника си и той бързо се отдалечи. Рейнман винаги бе смятал думите „последна милост“ за гавра, но разбираше, че бързата, чиста смърт е за предпочитане пред това да те разкъсат демони или да се удавиш без надежда за спасение. Дори и така, да даде заповед за убийството на шестима от собствения си екипаж остави горчив вкус в устата му.

Хората му се оттегляха организирано, а стрелците горе се представяха добре и пречеха на демоните да настъпват прекалено бързо.

Изведнъж голямата трирема потрепери и се преобърна. „Вестоносец“ бе размятан рязко насам-натам като плъх, уловен от териер, и всички на борда — и хора, и демони — изпопадаха на палубата. Демоните, които още се намираха на собствения си кораб, закрещяха и зареваха, и се разтичаха хаотично, щом видяха, че водата прелива през носа.

— Всички през борда, веднага! — извика Рейнман.

Хората му не се поколебаха, а се втурнаха или запълзяха към бакборда. Стрелците захвърлиха лъковете и арбалетите и скочиха от рейте направо в морето.

Рейнман се огледа и осъзна, че е останал сам на квартердека. Покатери се на перилото, което вече се намираше почти над главата му поради наклона на палубата, и скочи точно когато корабът започна да се преобръща. Платната и щатовете плющяха, дървото пукаше и трещеше: „Кралски вестоносец“ се бореше за всеки свой дъх, докато чудовищният черен съд, бил някога квеганска трирема, потъваше под вълните и повличаше със себе си най-бързия кораб в кралската флота.

Рейнман изплува и без да гледа кой е наблизо, извика:

— Плувайте надалеч от корабите!

Екипажът му не се нуждаеше от предупреждение — моряците отлично знаеха за опасността да бъдат засмукани от потъващите кораби и заплуваха с всички сили надалеч от тях.

Двата кораба се скриха под повърхността, оттам изригна рой въздушни мехурчета и във въздуха се разхвърчаха отломки, а после всичко изчезна. Рейнман поспря за момент, за да се сбогува безмълвно с верния си кораб.

Доскорошният му втори помощник доплува до него и попита:

— Заповеди, капитане?

— Намерете си по някоя дъска и се насочете към острова.

По време на битката течението ги бе отнесло на север и сега Островът на чародея се намираше на по-малко от три мили; ако не възникнеха проблеми, повечето здрави мъже щяха да се доберат дотам, а с известна помощ може би и ранените.

— Отваряйте си очите за акули — каза Рейнман и заплува към някакви отломки.

По традиция много моряци отказваха да се научат да плуват — предпочитаха бързата смърт от удавяне пред възможността за бавна смърт в плуване, но Рейнман бе настоял всеки мъж в екипажа му да е добър плувец: не искаше на кораба си хора, които при каквито и да било обстоятелства биха предпочели смъртта пред шанса за оцеляване.

— Жалко за кораба — отбеляза господин Бейнтри.

— Ще ми построят друг. Даже ще е по-добър — отвърна Рейнман, като се постара да говори небрежно, дори весело. — Онези магьосници и спътниците им измъкнаха ли се благополучно?

— Загубих ги от поглед по време на битката — каза новият първи помощник.

— Е, дай да отведем тези момчета до сушата.

— Какво е това? — попита изведнъж господин Бейнтри.

Към тях летяха няколко фигури: мъже и жени, облечени в роби.

— Представа нямам — отвърна Рейнман с известен ужас, защото отлично знаеше, че хората му са безпомощни във водата и при атака всяка съпротива ще е безполезна.

Но вместо да атакуват, летящите се разделиха и се спуснаха полека към тях. Едно младо момиче с кафява коса увисна над капитана и извика:

— Ако се съберете с другите, можем да ви отнесем бързо до брега!

Рейнман хвърли поглед към ококорения първи помощник и извика в отговор:

— Ще доплуваме до онези отломки!

Момичето кимна, а господин Бейнтри каза:

— Да ме погълнат морските дълбини дано! Това пък вече не е за вярване.

Мълчаливо съгласявайки се с него, Джейсън Рейнман, най-добрият капитан в кралската флота, заплува към едно парче от рангоута, около което вече се бяха събрали няколко души.

— Ще ги отнесем до брега и после ще потърсим други оцелели. Никой няма да бъде изоставен — каза Донал. Младият магьосник се бе нагърбил да ръководи спасяването на екипажа на „Кралски вестоносец“ и робите, избягали от потъналата трирема, докато Руфио се възстановяваше от изтощението си.

Брендан кимна. Дори от замъка потъването на двата кораба изглеждаше страховито. Не можеше да си представи какво е било на палубите, когато съдовете са поели към дъното. Той, Сандрина и Амиранта стояха до Руфио, който вече бе в съзнание, но много отпаднал. Седеше в стол в кабинета на Пъг и пиеше чай. Това, изглежда, бързо му връщаше живеца. Магьосникът премигна няколко пъти и вдиша дълбоко. Очите му се избистриха. Той се усмихна на тримата и каза:

— Всички добре ли сте?

Амиранта се усмихна.

— Отървахме се на косъм, но да.

— Какво беше всъщност всичко това? — попита Брендан.

— С оглед на всичките ни контакти с пантатийците — започна Руфио, — техните кроежи и планове през вековете, много от това, което видяхме, изглежда лудост, и все пак действията им винаги са имали определена цел. Чували сме слухове за Ужасите: Пъг ги е споменавал в миналото, но повече от век никой на този свят не е виждал Ужас. — Руфио сякаш не знаеше какво да мисли. Накрая каза: — Каквато и да е причината, независимо дали са в съюз с Ужасите, или са техни роби, пантатийците искаха този остров да остане в плен на бурята.

— Не са искали да го напуснете — каза Сандрина.

— Е’бар — вметна Брендан. — Не са искали да пратите помощ на Е’бар.

— Точно това ще направя веднага щом оправим бъркотията тук.

— Ако бяхте пратили само магьосници, те нямаше да оцелеят, също както екипажът на Рейнман би погинал сам срещу демоните — каза Сандрина.

— Имахме късмет — заяви Амиранта. — И въпреки това нещата висяха на косъм.

Руфио кимна, вдиша дълбоко и каза:

— Благодаря ви. Ако толкова много неща не се бяха стекли по точния начин, все още щяхме да чакаме бурята да отмине или щяхме да лежим мъртви на дъното на онази трирема. — Затвори очи за миг, после добави: — Току-що пратих вест до един от студентите да доведе Калис и Аркан. Ако ще обсъждаме Е’бар, това засяга тях повече от всеки друг на този остров. — Обърна се към Брендан. — Ти свърши всичко, за което беше дошъл. Мога да уредя да те прехвърлят в Крондор след минути, ако искаш да намериш братята си.

Брендан се отърси от силното желание просто да се строполи на пода и да заспи. Подозираше, че вредата, причинена му от Ужаса, може да се задържи още дълго, но докато успяваше да запази разсъдъка си, нямаше да се поддаде. Замисли се само за момент.

— Това ще е чудесно. Трябва да съм с братята си, а това означава да стигна до лагера на принц Едуард в Полята на Албалин. От Крондор мога да се добера дотам за по-малко от три седмици. А ако можете да ме прехвърлите по-близо, още по-добре.

— Ще потеглим преди вечеря — каза Руфио. — Аз съм единственият, който може да пренесе и двама ни в двореца, а щом стигнем там, няма да е проблем да си намериш кон.

Брендан му благодари, после се обърна към Амиранта и Сандрина.

— За мен беше чест.

Те му отговориха, че и за тях е чест, и станаха, докато той излизаше.

— Той е забележителен младеж — каза Амиранта на Руфио.

— Цялото им семейство е забележително — отвърна Руфио. — Конклавът наблюдава това разклонение на рода Кондуин от години. Ако преживеем идещата битка, ще имаме нужда от тях, за да възстановят Кралството.

15.

Силден

Джим Дашър се просна на земята.

Беше очаквал разлетелите се камъни и чакъл и облака хоросанов прах, когато една тежка канара се вряза в стената, зад която стоеше, само че не точно в този момент. Беше на стената заедно с рицар-маршала на Силден Джофри дю Гал, командир на града в отсъствието на силденския херцог, който сега бе с принц Едуард.

Джим беше пристигнал в града с бърз кон от Батира, след като проведе съвещание с херцога от името на принц Едуард и херцог Джеймс. Дядо му се възстановяваше и малкото му енергия бе насочена към това да попречи на граф Монтгомъри Риланонски да направи някаква глупост и да държи принц Оливър в полето северно от кралския дворец в Риланон, докато не стане изгодно за Едуард Оливър да отиде в Полята на Албалин.

Ето защо Джим Дашър сновеше пак из Кралството да изпълнява нарежданията на дядо си — а напоследък те като че ли все изискваха от него да пътува бързо до много опасни места, до които му липсваше магически достъп. Можеше да напусне Силден, когато си ще, но дългът му повеляваше да се погрижи градът да се отбранява достатъчно дълго, за да осуети плановете на Оливър.

Джим се надигна, надзърна между два зъбера на стената и каза:

— Това беше, за да ни привлече вниманието.

Застаналият на четири крака Джофри промърмори:

— Е, привлече го.

Доскоро младият войник беше адютант на стария рицар-маршал на града и получи повишението си при смъртта на стареца. Джим го харесваше. Беше умен и самоуверен, но не и надменен или винаги убеден в правотата си, и умееше да слуша. Освен това изпълняваше заповедите, без да задава ненужни въпроси — обаче задаваше нужните.

Това, което впечатляваше Джим най-силно, бе фактът, че младежът е племенник на херцога: беше очаквал да се е издигнал благодарение на семейните си връзки, а не на способностите си, и остана приятно изненадан, когато откри, че напълно заслужава поста си. Семейството му притежаваше фабрики, където Джофри бил пратен да работи от малък, затова той бе станал човек, който не се бои да си изцапа ръцете.

— А сега какво? — попита той Джим.

Джим се ухили.

— Знаеш го не по-зле от мен.

— Да — съгласи се Джофри, докато ставаше. — Но ако ти го кажеш и сбъркаме, няма аз да съм този, който ще излезе глупак.

Джим поклати глава и се усмихна. И двамата се взряха към далечния хълм, където войниците отново зареждаха требушета.

— Надявам се да е било просто късметлийски изстрел — каза Джим. — Защото ако наистина могат да улучат онова, в което се целят, сме изправени пред по-сериозен проблем, отколкото си мислехме.

— Имаме една-едничка цел — каза Джофри — и ще я постигнем.

— Ето, идва пратеникът.

Приближаваше се вестоносец в ливреята на Саладор, придружен от двама войници, единия с бяло знаме. Щом наближи стената, вестоносецът спря и извика:

— Нося ви условия!

Джофри погледна Джим и след като той му кимна, пристъпи напред, за да се покаже пред очите на пратеника. Джим остана скрит.

— Условия ли? — извика Джофри. — Единствените приемливи условия са твоят господар да сложи край на тази противозаконна атака срещу града на моя лорд суверен и да се върне в собствените си земи. Нещо повече, господарят ти трябва да прекрати всякакви други долни престъпления срещу земите, собствеността и народа на Силден, за които ще отговаря пред негово височество принц Едуард Крондорски.

— Това би трябвало да свърши работа — промърмори Джим.

— Милорд Артър, херцог на Саладор, действа по повеля на законния ни господар крал Оливър. Отворете портите и никой няма да пострада, няма да вземем никаква плячка, нито пък нечия собственост ще бъде отнета или разграбена. Законната търговия ще може да продължи и докато се спазва мирът, няма да ви бъде търсено никакво обезщетение.

— Обезщетение за какво? — промърмори Джим. — Задето не сме отворили портите си за тях още преди да пристигнат?

— Но окажете ли съпротива — продължи пратеникът, — нито един мъж, жена или дете няма да бъде пощаден. Всички сгради ще бъдат оплячкосани и всички стоки — конфискувани.

— Гадно — каза Джим. — Говори като генерал на кешийските воини псета.

— Знам, че го казва заради онези войници по стената, които могат да го чуят. Ако наистина оплячкоса Силден, Оливър ще го обеси. — Джофри посочи с палец през рамо към мъжете на палисадите и добави: — Само че те не го знаят.

— Време е да му дадем отговор — каза Джим.

Джофри извика:

— Няма да се предадем! — Обърна се към една издигната площадка върху барбикана над главната градска порта и извика: — Пускай!

Един огромен требушет, скрит от погледите зад и вдясно от портата, изстреля голяма скала, която прелетя над главите им и се вряза в саладорския строй на десетина крачки от шатрата на херцога.

— Добър изстрел — отбеляза Джим. — Това ще ти спечели един час, докато Артър премести личното си жилище по-далеч зад линиите. — Погледна към небето. Беше може би половин час след изгрев-слънце. — Очаквай големия щурм преди пладне.

— И аз съм на това мнение — съгласи се Джофри. — След колко време ще получим помощ?

— Иска ми се да можех да ти дам точен срок — отвърна Джим, — но има още някои неща, които трябва да си дойдат на мястото, а аз нямам контрол над времето. Все пак, ако всичко върви по план, очаквай кораб с развят голям зелен флаг да се появи пред очите ти до две седмици. Ще можеш ли да издържиш?

Джофри се усмихна.

— Ако не са много добри, ще издържим две седмици, а може би и по-дълго.

— Саладор не е водил война на прага на владенията си от две поколения. Артър никога не е участвал в битка, камо ли да я предвожда. Освен това боговете бдят над глупаците. — Джим сложи ръка на рамото на Джофри. — Две седмици, и с божията благословия — нито час повече.

Слезе забързано от бойниците. Според това, което знаеше Джофри, Джим Дашър бе агент на Короната и отиваше в конюшните да вземе кон, за да препусне към Батира.

Само че Джим планираше да пътува много по-бързо.

Щом се скри от чужди погледи, Джим извади цуранския глобус, който му бе дал Руфио, и го задейства. Моментално се озова в собствените си покои в риланонския дворец, отиде до вратата и я отвори.

Отвън имаше стражи, които застанаха мирно.

— Нямам повече нужда от вас — каза им той. — Свободни сте.

Те отдадоха чест и се отдалечиха бързо.

Преди два дни бе назначил няколко двойки стражи, които се сменяха през четири часа, с указанията да не позволяват на никого да го безпокои, с изключение на дядо му — който не би го направил. Джим не се бе намирал в стаята, но никой от стоящите на пост стражи не знаеше това.

Той забърза към покоите на дядо си, за да го уведоми, че обсадата на Силден е започнала. Имаше план, който, ако се увенчаеше с успех, би могъл да попречи на разкъсването на Островното кралство. Джим не беше идеалист и в никакъв случай не гледаше на своята нация като на някакъв образец за човешко управление, но знаеше, че е най-доброто, което е виждал този свят. И по-скоро би умрял, отколкото да види Островното кралство разпокъсано на шепа дребни монархии като онези в Източните кралства.

Според Джим в Мидкемия съществуваха две големи движещи сили на прогреса: Ролдем, който бе издигнал изкуствата до висини, по-рано запазени само за богатата аристокрация, и Островите, където правата на обикновения човек се смятаха за неоспорими.

Макар че с тези права често се злоупотребяваше или пък бяха пренебрегвани, все пак никъде другаде простият човек нямаше законно право да се обърне с прошение към краля. Тази Велика свобода, както я наричаха, беше крехка идея — идеята, че независимо от положението си в живота всеки човек притежава право на лична свобода, — но бе уникална за Островното кралство и нещо, за което Джим Дашър Джеймисън би рискувал живота си ежедневно.

Стигна до покоите на дядо си и изгледа въпросително стража пред вратата.

— Буден е, сър — каза стражът.

Джим почука и щом чу гласа на дядо си, влезе.

Старият херцог изглеждаше на истинската си възраст, а даже и по-стар. Беше блед и по-слаб, отколкото Джим помнеше да го е виждал. Като всеки зрял човек с възрастни родители или баби и дядовци, Джим знаеше, че някой ден ще стане свидетел на смъртта му — а той познаваше добре смъртта, често настъпваща в резултат на собствените му действия, — но реалността да види най-могъщия и непоколебим мъж, който бе познавал, принизен до бледа сянка на самия себе си, го нараняваше дълбоко.

— Какви са новините? — попита дядо му без встъпления.

— Саладор напада Силден в същия този момент, или пък ще го направи веднага щом Артър премести шатрата си извън обхвата на требушета, който Джофри е докарал скришом зад градските порти.

— Джофри?

— Дю Гал, племенникът на силденския херцог Реджиналд.

— А, този Джофри. За миг се притесних, че е Джофри, барон Монкорбие — тоя човек е пълен идиот. Познавам Дю Гал. Умно хлапе. Има бъдеще. — Старецът се оттласна с въздишка от бюрото. — Ако приемем, че който и да е от нас има бъдеще.

Джим пристъпи към дядо си да му помогне, но той отказа с махване на ръка.

— Трябва да си облека някакви прилични дрехи, момче. Не мога да водя война по нощница.

Джим се усмихна и повика слугите. Те бързо се погрижиха за стария херцог и когато бе облечен, той даде знак на внук си да дойде при него.

— Пратих вест до остатъците от нашето семейство.

Имаше няколко члена на фамилията Джеймисън, пръснати из Кралството, макар че само Джим бе приел да служи при дядо си. Баща му още в младите си години бе избрал да се посвети на търговия с Източните кралства, а братовчедът на Джим, Ричард, бе започнал военна служба в Крондор и се бе издигнал до рицар-маршал на принц Едуард, но имаше и по-далечни членове на клана, както обичаше да ги нарича дядо му.

— Ричард ще даде живота си за Едуард, не се съмнявам в това. Но някои от другите… — Той въздъхна. — Обясних им ясно, че трябва да си кротуват и да не помагат с нищо на Оливър или съюзниците му, иначе ще отговарят пред мен.

— Сигурен съм, че ще се държат прилично — каза Джим.

— В техен интерес е. Ако Оливър спечели, всеки, който носи името Джеймисън, ще има късмет, ако го оставят край пътя без пукната пара, но жив, защото повечето от нас вероятно ще ни обесят.

— Това би трябвало да ги държи в правия път.

— Можем само да се надяваме. — Херцогът седна зад бюрото, което използваше повече от трийсет години. — Хайде да поговорим за нещо доста неприятно.

— Какво? — попита Джим с усмивка, която казваше: „Като че ли досегашният разговор бе приятен“.

— Аз ще умра, момче.

Джим не каза нищо.

— Може би не днес, дори не утре, но даже Оливър да не набие главата ми на пика пред градските порти, рано или късно ще бъда призован в залите на Лимс-Крагма. Чуй какво ще ти кажа, Джим. — Той вдигна ръка, сякаш даваше клетва. — Боговете са ми свидетели, когато бях млад и с дядо ти Даш правехме какви ли не глупости за дядо ни, си мислех, че ще живея вечно. Дори когато бях на твоята възраст, си мислех, че имам пред себе си цял век. Сега осъзнавам, че колкото и дълго да живееш, винаги ще остава нещо за правене, задачи, които ще трябва да довърши друг или ще останат недовършени.

Джим кимна. Беше осъзнал това още в ранните си години, може би защото дядо му с удоволствие му разказваше за младостта си със своя брат близнак Даш.

— Всичко се свежда до следното, Джим. Вие с Ричард сте последните двама Джеймисън от значение за Короната. На теб се падна по-трудният път, по причини, които са прекалено много, за да ги изброявам. Но нито за миг не си мисли, че работата ти е останала незабелязана или неоценена. Когато тази война свърши, ако оцелеем и аз съм още жив, ще се откажа от поста си. Трябва да отстраня Монтгомъри и да назова друг, който да ме замести. Едуард ще изпълни каквото го помоля, така че ако го помоля да те направи херцог на Риланон, ще го направи.

— Избери Батира — каза Джим. — Той доказа своята лоялност, като прозря през лъжите на Чадуик и Оливър, освен това има четирима способни синове, които могат да запълнят някое място, където е необходимо: ще са ни нужни нови херцози, ако спечелим. Аз не съм създаден за работата, която вършиш ти, дядо. Не мога да седя по цял ден и да чета донесения, да търпя безкрай държавни церемонии или да слушам дърдоренето на разни глупаци по банални теми само защото това се изисква от мен. Не мога.

— Батира е човек, за когото имам високо мнение — отбеляза лорд Джеймс. — Освен това един от предците му е бил херцог на Риланон, така че имаме прецедент.

Джим се усмихна.

— Просто не ти се нрави мисълта титлата да напусне семейството след толкова много години.

Лорд Джеймс отвърна на усмивката му.

— Така е. Джеймисън е име, което си е спечелило място в летописите на Кралството. — Той въздъхна. — Макар че е малко вероятно твоят принос да бъде открит в някой том от кралската библиотека. На теб ти се падна най-неблагодарната работа, Джим. — Понижи глас. — Джими Ръчице. — Погледна през прозореца към обедното слънце. — Скоро ще стане време за обяд; остани да хапнеш с мен. — Погледна внук си. — Никой не е дал повече от теб, Джим. Не мисли, че не разбирам това. Други мъже още преди години щяха да бъдат надвити от нуждата да зарежат тази кървава работа. Някои пък щяха да се затрият или просто да се махнат.

— И на мен ми е минавало през ум да го направя — каза Джим.

— Не се и съмнявам. Без жена, без деца, без нищо, което да остане след теб.

— Кралството ще остане след мен — отвърна тихо Джим.

— Дядо ми, вече легендарният Джими Ръчицата, беше първият лорд Джеймисън, първият херцог на Крондор, после херцог на Риланон и може би най-лукавото копеле в историята на Кралството. Той беше влюбен в Кралството, Джим. Обичаше принц Арута, бащата, когото никога не бе имал, и принцеса Анита, жената, която боготвореше, и жена си, моята баба Гамина, може би единственият човек, който наистина е познавал сърцето му и въпреки това го е обичал, и той също я обичаше неизразимо заради това.

Джим бе чувал безчет истории за своя прапрадядо, но разбираше, че дядо му се опитва да му каже нещо.

— Ала от всички неща, които обичаше — приятелите, семейството, — най-силно обичаше Кралството. Умря за него и позволи жена му да умре за него, и знаеш ли защо?

— Не, сър, не знам — отвърна искрено Джим.

— Защото Кралството е идея, идеал. Първият крал решил, че този пост му е даден, за да защитава народа си, и като се има предвид колко сериозно са приемали дълга си всички Кондуин оттогава, това се е превърнало в семейна традиция — да допринасят за висшето благо на всеки поданик в границите си.

— Не ме разбирай погрешно, Ролдем е прекрасно място — продължи той. — Ако мога просто да предам целите Острови на крал Карол и да му позволя да се нагърби с управлението им, вероятно никой няма да забележи особена разлика. А сигурно ще е същото и под управлението на онзи негов син…

— Констънтайн — подсказа му Джим.

— Да, същият. Той имаше трима сина и все ги бъркам. Но в Ролдем няма Събрание на лордовете, така че ако синът на Констънтайн се окаже чудовище, никой не би могъл да му попречи да вземе трона. Лордовете на Ролдем са прекалено загрижени за собственото си благополучие, за да си мислят кое е добро за нацията, затова тяхната политика може да е още по-кървава от нашата. Имаме нужда да поддържаме близки връзки с Ролдем. В края на краищата произлизаме от общи предци, макар ролдемците да го отричат, разбира се, но ние сме спали с дъщерите им и те с нашите по времето, когато сме обикаляли тези острови с кожени канута, и всички го знаят. Но Кеш? Източните кралства? — Той въздъхна. — Не, ако позволим Кралството да падне в ръцете на Оливър, един ден ще свършим като тях, или още по-зле, като онези градове-държави долу в Новиндус. Така че какъв избор имаме?

Джим се усмихна. От всички хора на този свят вероятно обичаше най-много дядо си.

— Никакъв, разбира се.

— Именно! — отвърна херцогът.

— Тогава какво ще правим?

— Ще видим дали този твой безумен план ще сработи.

— Не виждам никаква алтернатива. — Джим седна до дядо си. — Получаваме някои странни донесения от Запада.

— Какво има пък сега?

— Нещо, свързано с елфите високо в планините на изток от Крудий.

Херцог Джеймс махна пренебрежително.

— Тогава нека елфите на изток от Крудий се тревожат за това. Ти си изучавал история не по-малко от мен и и двамата знаем, че единствената причина да имаме херцогство тук е, че малкият брат на един крал отвоювал тази част от древна Босания и въпросният крал обичал да тормози Велики Кеш. Не че одобрявам последния им опит да си го върнат, без да ни питат, но Западът винаги е носил само разходи на Кралството.

Джим кимна, макар да знаеше, че това не е вярно. Това бе обичайно оплакване, използвано в политическите игри на Кралството още от завоюването на Далечния бряг, но изобщо не беше вярно. Крудий, Островите на залеза и Ябон се издържаха сами и не струваха на Кралството дори меден петак; нещо повече, ежегодно плащаха скромен, но не и незначителен данък. Слухът се поддържаше от благородниците на Източното владение, с цел да сведат до минимум влиянието на Западното владение в двора.

— Накъде потегляш сега?

— Към Батира. Херцог Чарлз трябва да бъде уведомен за напредъка ни, а после трябва да се върна при Едуард.

— Пак с онази магическа джаджа ли?

— Де да можех — отвърна Джим. — Мога да стигна дотук, до Крондор и до Ролдем за миг, но ако искам да отида при принц Едуард, то ще е на кон, освен ако нямам подръка свободен магьосник с таланта да ме пренесе с мисъл. По залез-слънце ще напусна пристанището с бърза платноходка и ще се отправя нагоре покрай брега и оттам към Батира. С малко късмет ще зърна пристанището им след седмица. След като говоря с Чарлз, се връщам в Ролдем, а после ще се отбия тук да те видя.

— Не бери грижа за мен, момчето ми — каза лорд Джеймс и потупа една купчина документи. — Държа юздите на Монтгомъри и ако не пукясам, преди да се върнеш, всичко ще е наред.

— Този момент май не е много далеч.

Лорд Джеймс махна пренебрежително с ръка.

— Ще се оправя. Върви да си намериш магьосник. Впрочем, помниш ли онзи образ, с който се мотаеш понякога, Руфио? Вчера се отби за кратко.

— Руфио ли? — зачуди се Джим. — Какво е правил тук?

— Искаше да поговори с теб за нещо важно, но времето явно го притискаше. Затова отлетя, както прави почти винаги. — Лорд Джеймс присви очи. — Мисля, че остави в квартирата си някого със съобщение за теб. Казва се… Донато?

Джим се усмихна.

— Сещам се. Ще свърши идеална работа. Отивам да го намеря, а после, ако крал Карол може да ме приеме и да ми даде каквото ми трябва…

— Какво е то?

— В пристанището има бърз ролдемски куриерски кораб. Ако Карол ми разреши да го използвам, мога да се върна тук и да вечерям с теб, а после да отплавам със сутрешния отлив и да застигна флотата на Оливър, преди да свие и да слезе на сушата северно от Саладор. Мога да стигна до Едуард още преди Оливър да е разбрал, че не държи нито Силден, нито Саладор. — Целуна дядо си по бузата, рядък жест на привързаност. — Много отдавна не съм те наричал „дядо“, но… обичам те, дядо.

Старецът го стисна за раменете с изненадваща сила.

— Аз също те обичам, Джими Ръчице. — Потупа го по рамото. — А сега върви и помни, че дори никога никой друг да не го разбере, дядо ти знае какво си дал на този идеал, Кралството.

Окрилен от думите на дядо си, Джим излезе от покоите му и се отправи по поредица задни стълбища и запуснати коридори към един малко използван изход, където го очакваше кон. Кимна на коняря, един от неговите агенти в двореца, и без да обели и дума, хвана юздите и се метна на седлото. Щеше да се насочи право към пристанището и до залез-слънце щеше да е заобиколил южния нос на залива и да плава към Батира с попътен вятър.

Това беше абсолютно безумен план и зависеше от безброй невъзможни неща. И въпреки това, докато яздеше по една задна уличка от двореца към пристанището, Джим осъзна, че нищо няма да е от значение, ако Джофри дю Гал не успее да удържи Силден седмица-две.

— Масло! — изкрещя Джофри дю Гал, когато първата вълна стигна подножието на стените. Докато войниците отблъскваха стълбите с дълги пръти, бранителите се втурнаха напред с големи делви лепкаво масло, носени от по двама мъже, и ги изляха през стената върху стълпотворението долу.

— Факли! — извика той и хората долу запищяха, когато маслото пламна от метнатите отгоре факли.

Капитан Арман Бусико дотича до командира си и каза:

— Изтеглят се.

Загледан в горящите и умиращи мъже долу и в онези, които се отдалечаваха тичешком от стената под дъжд от стрели, Джофри отбеляза:

— Херцог Артър праща наборните си отряди и чуждите наемници срещу стените, без да мисли за цената.

— Каква цена, милорд? — попита капитанът. — Всяка смърт означава един човек по-малко, на когото ще трябва да плаща.

— Но ние губим хора и хабим стрели и масло.

— Да пратя ли хора да приберат стрелите?

— След мръкване — каза Джофри. — Отряд от не повече от десет души, облечени в черно, и да мълчат. Всеки да събере само толкова, колкото може да носи без затруднения, и да се върнат. Ако херцог Реджиналд не бе отвел със себе си всички стрелари в града… — Той сви рамене. — Ще трябва да се справим някак, докато дойде помощта.

— Помощ ли очаквате? — попита капитанът.

— Очаквам нова атака — отвърна Джофри. — Връщайте се на мястото си, капитане.

Джофри дю Гал, рицар-маршал на Силден, племенник на херцог Реджиналд и по стечение на обстоятелствата защитник на града, имаше един прост способ да се предпазва от чувството, че е притиснат от смазващи задължения — мислеше за прекалено много неща и това не му оставяше време да се притеснява. Но градът му бе под обсада вече десет дни и той благодареше на явната некомпетентност на херцог Артър от Саладор. На три пъти саладорските сили едва не бяха преодолели стената, но всеки път се оттегляха по залез-слънце. Изглежда, на Артър не му харесваше идеята да се бие нощем. Бяха изкарали три дъждовни дни и очевидно на саладорците не им харесваше да се бият и мокри. Каквато и да бе причината, Джофри се радваше на тази отсрочка. Знаеше, че трябва да издържи още няколко дни, преди да дойде помощ. Ако дойдеше.

Обиколи набързо ключовите защитни позиции и направи оценка на пораженията, нанесени от постоянния обстрел на вражеските требушети. Стените на Силден бяха древни, построени по времето, когато тук се е намирала границата на Кралството, а Саладор е бил само едно търговско градче. В североизточния край имаше слабо място, където една стара търговска порта се оказала ненужна след създаването на по-голямата източна порта при разширяването на града. Била зазидана и облицована с камък и малцина дори знаеха за съществуването ѝ, но Джофри се тревожеше за всяка подробност. Човек можеше да обиколи цял Силден по крепостната стена, с изключение на две места, където единственият начин да стигне до барбиканите над западната и източната порта бе да слезе по едни стълби и да се изкачи по други.

Обиколката на всички укрепления отнемаше повече от час непрекъснат ход. А ако спираш да огледаш и обсъдиш положението с командирите на всеки участък, продължаваше много по-дълго.

Когато стигна до морската порта, Джофри спря и попита командващия тук сержант:

— Нещо ново?

— Не, сър — отвърна сержант Бейлс, опитен ветеран, който знаеше от какво точно се интересува командирът му. — Нито следа от кораб, приближаващ се от юг.

Джофри си свали шлема и прекара пръсти през косата си, овлажняла от топлата задушна вечер и лудешкото му търчане през последния час. Тук бе защитната позиция, която го безпокоеше най-много. Пристанището някога било здраво укрепено, също като останалата част от града, но след години на мир защитата бе останала на заден план. Едва скорошната война с Кеш бе разкрила този недостатък и едва през последните няколко месеца бяха предприети действия за защита на Силден откъм морето.

— Твърде дълго сме разчитали на флотата да ни пази, сержант.

Старият ветеран кимна.

— Няма да споря, сър.

— Сигналните огньове готови ли са?

— Проверявам готовността им на всеки пет минути — отвърна Бейлс със зловеща усмивка. — Това адски дразни хората ми.

Джофри се изкиска.

— И ти доставя голямо удоволствие, сигурен съм.

— Винаги съм казвал, че човек трябва да сграбчва всяка трошица щастие, която му попадне.

Джофри не си направи труда да казва на сержанта да стои нащрек. Нямаше нужда. Беше назначил Бейлс на този пост точно защото бе най-надеждният сержант в гарнизона.

Всеки кораб в пристанището имаше на борда си човек, чиято единствена задача се състоеше в това да гледа към мястото, където в момента стоеше на пост Бейлс. Ако в един сигнален мангал насипеха барут, щеше да изригне голям ален пламък, достатъчно ярък, за да го видят и по пладне, и да се вдигне облак червен дим. При пращане на този сигнал всеки от мъжете имаше заповед да потопи кораба, на който се намира, а после да скочи във водата и да доплува до брега.

Всеки кораб имаше в трюма си бъчва квеганско огнено масло, което щеше да се разгори толкова жежко, че да пробие дупка в дъното на кораба само за минути, най-много час. Квеганското масло гореше без въздух. Разливаше се по водата.

Всеки от мъжете знаеше, че рискува живота си, защото понякога маслото избухваше преди човек да успее да напусне кораба, а дори и да го напуснеше, можеше да се озове в обхваната от пламъци вода.

Стратегията бе проста — заливът да се превърне в лабиринт от горящи съдове, през който да не може да се промъкне нито една нашественическа флота. Да не даде достъп до пристанището на саладорските моряци, така че херцог Артър да продължи да щурмува стените. Да спечели на лорд Джеймс Риланонски и на внук му нужното време, за да докарат подкрепления и да ускорят края на тази война.

Не за първи път, откакто му бе възложена отбраната на града, Джофри се помоли на всеки бог, склонен да го изслуша, Джим Дашър Джеймисън да е знаел какво приказва.

На дванайсетия ден при изтощения рицар-маршал дотича вестоносец. Атаките на саладорската армия не секваха и по преценка на Джофри и двете страни наближаваха точката на пречупване. Сведенията на Джим Дашър, че Артър Саладорски няма да опитва традиционна обсада, защото няма време за такава, се оказаха верни. Той опитваше яростен щурм, беше изтощил защитата на Силден и се намираше на ръба на успеха. При последните две атаки саладорците бяха изкачили стените и бяха отблъснати само благодарение на суровата решителност на командира на града и бранителите. Още една такава атака, с десетина стълби, които да осигурят точки на проникване, и градът щеше да падне.

— Докладвай — каза Джофри на задъхания младеж.

— Капитан Гартън казва, че северозападната стена скоро ще бъде пробита, сър. Той полага всички усилия, но нямаме дървен материал, за да я укрепим; и още няколко попадения на вражеските требушети ще отворят дупка.

Джофри вече се бе втурнал покрай вестоносеца, който за миг замръзна от изненада, а после хукна подире му. Пътьом командирът забра двама войници за ескорт. Прекосиха западния квартал на града, като стражите му разчистваха път през тълпите, събрали се на улиците в търсене на някакво убежище.

Щом стигна до стената, Джофри видя за какво му е докладвал Гартън. Капитанът козирува и каза:

— Сигурно е имало някакъв скрит дефект в зидарията, сър.

Джофри видя няколко камъка, стърчащи навън, а там, където трябваше да ги крепят други, имаше само натрошен чакъл и пръст.

— Изглежда като набързо запушен стар пробив — каза на капитана. — Трябва да го укрепим.

— Нямаме дървен материал, сър. Използвахме всички достатъчно дълги греди, за да укрепим портите. Ако ги махнем, портите ще бъдат отслабени.

Умът на Джофри бе вцепенен от безсънието и стреса от отблъскването на три опита за пробив през последните два дни. Той огледа града, сякаш търсеше някакво вдъхновение. Виждаше пристанището в другия край на централния булевард. След секунда каза:

— Искам да пратиш бегачи до всяка порта със заповед веднага да донесат по една греда. После прати хора на пристанището да започнат да секат мачтите. Да изберат най-яките, които могат да намерят, и когато свършат, да ги докарат тук.

Капитан Гартън предаде заповедите и каза:

— Добра идея, сър.

— Стига Саладор да ни даде време да я осъществим. — Виждаше собственото си изтощение, отразено върху лицето на капитан Гартън. — Ако стената бъде пробита, искам всеки втори войник да слезе от бойниците и да се съберат тук. — Посочи една теснина в улицата зад себе си. — Прикривайте стената със стрелци от покривите. Ако врагът проникне и не го съкрушим тук, градът ще падне.

Посочи първо в едната посока, после в другата.

— Хората ти да започнат да строят барикади на ъглите на тези сгради. Ако саладорците пробият тук, искам да бъдат струпани в тази улица под обстрела на лъковете. Ако се разпръснат, градът ще падне.

Огледа се и добави:

— И намери още стрели. Ако стрелците останат без стрели, градът ще падне.

— Момчетата събират стрели в момента, сър — отвърна капитан Гартън.

— Как влизат и излизат?

— Спуснали сме въже от източния край на стената. Никой от врага не държи под око онова място, така че момчетата пълнят една кофа и ние я изтегляме. Имат заповеди, ако видят врагове, да бягат към залива и да се гмурнат във водата. Могат да преплуват над веригата на пристанището и да се върнат в града през пристанищната порта.

— Добър план — каза Дю Гал. — Да видим дали можем да издържим още два дни.

— Още два ли? — попита Гартън.

— Обещаха ми, че помощта ще пристигне след не повече от две седмици. Този срок изтича след два дни.

Изтощеният командир видя, че атаката е поутихнала — Саладор се оттегляше от стената, без съмнение за да възобнови обстрела с камъни от обсадните си машини.

— Аз ще съм в квартирата си.

— Поспете малко, сър. Ще удържим града поне колкото да подремнете.

— Благодаря, Гартън.

Рицар-маршал Джофри дю Гал се върна в пекарната, която бе превърната в импровизиран команден щаб, отпрати адютанта си и се просна на леглото, сложено до студените пещи. В пълна броня, отметнал настрани ножницата с меча си, рицар-маршалът на Силден след секунди потъна в дълбок съм.

Адютантът му го разтърси.

— Подновяват атаката, милорд!

— Кое време е?

— Съмва се, сър. Спахте цяла нощ. Успях да ви сваля меча и ботушите, но…

Дю Гал седна, махна на адютанта да му даде ботушите и ги обу. Умът му беше размътен, а очите му пареха, като че ли имаше пясък под клепачите, но звуците на битка отвън се усилваха и той бързо излезе. Щом стигна до застрашеното от пробив място, видя, че заповедите му са били изпълнени и стената е укрепена с греди. Когато я удари нов камък, тя потрепери и във въздуха се разлетя прах.

Капитан Гартън козирува и докладва:

— Изглежда, техните инженери също са забелязали, че стената тук поддава, сър.

— Колко дълго можем да издържим?

— Най-много докъм пладне, ако продължават така с обстрела.

Джофри забърза към най-близкото стълбище и се качи на стената. От тази висока позиция видя три требушета на върха на един хълм на половин миля оттам и ги видя как метнаха камъните си. Първият падна пред стената, отскочи и се блъсна леко в нея, по-голямата част от инерцията му убита от влажната почва. Вторият прелетя над стената и се вряза в някаква сграда; разнесоха се викове. Третият удари на крачки от слабото място и Джофри се обърна към Гартън, който го бе последвал.

— Искам да довършите барикадите.

— Почти са готови, сър — отвърна капитанът.

— Събери летящ отряд и го разположи в другия край на улицата, до пристанището, за да са извън обсега на тези проклети камъни. Ако врагът пробие, искам да го ударят бързо и силно, докато успеем да изтеглим още хора от стената. — Посочи теснината, която бе указал и предния ден. — Ще дадем отпор там, ако се наложи.

— Разбрано, сър. — Гартън се втурна да изпълнява заповедите.

Джофри се загледа в трите гигантски обсадни машини и му се прииска да можеше да направи излаз с един отряд и да ги изгори… Като бе почнал, защо да не си пожелае и двеста тежки кавалеристи?

Обърна се и се взря над града към пристанището. „Още един ден — помисли си, — и помощта ще пристигне“. Отхвърляше всякаква мисъл, че Джим Дашър няма да удържи на обещанието си, защото в такъв случай Силден бе обречен.

Стомахът му се стегна на възел, когато видя как придвижват още два требушета до първите три. От звуците в града разбираше, че атаките срещу западната и северозападната стена са спрели. Гартън беше прав — саладорските инженери бяха видели признаците, че стената поддава, и ги бяха изтълкували правилно. Сега съсредоточаваха атаката си върху североизточния край на града.

Прецени, че ще минат още два часа, преди воловете, теглещи тежките обсадни машини, да ги изкарат на позиция, екипите им да ги застопорят и да започнат още по-усилен обстрел.

Забърза по улицата зад стената; искаше му се тук да има истински двор, за да може да ги спре. Със същия успех можеше пак да си пожелае онези двеста кавалеристи.

Даде знак на един вестоносец, който се приближи и отдаде чест. Беше момче на не повече от единайсет.

— Заповеди за стената. Един на всеки двама да се изтегли и да си намери място да поотдъхне. Почивка два часа. После да се явят при капитан Гартън в края на тази улица откъм пристанището. Ясно ли е?

— Един на всеки двама — повтори момчето, за да е сигурно, че е разбрало правилно заповедите. — Да си почине два часа и да се яви при капитан Гартън в края на Широката улица откъм пристанището, сър.

— Точно така. Хайде, бягай.

Момчето щеше да разпространи вестта и Джофри искаше след два часа на тази улица да се съберат толкова мъже, колкото можеше да задели. Огледа се и се замисли как може да подготви по-добре бойното поле, защото бе сигурен, че тук ще се реши изходът от битката.

Цял ден петте обсадни машини мятаха огромни камъни срещу стената. През нощта камъните продължиха да се сипят и продължиха да умират хора. Джофри дю Гал държеше мъжете си в готовност. Петстотин войници чакаха на булеварда, далече от заблудени камъни и рикоширащи отломки и зидария. Когато стана ясно, че призори стената ще рухне, Джофри заповяда останалите му хора да слязат от бойниците. Нареди да изкарат напред отпочиналата колона, готова да подсили точката, в която щеше да атакува противникът. Две роти заеха позиция зад импровизираните барикади, които Дю Гал укрепваше непрестанно. Всеки саладорец, втурнал се срещу преобърнатите фургони и чували с пясък, щеше да умре, преди да е стигнал до тях, така че единствената точка на атака бе по Широката улица.

Там чакаше стена от щитове и мечове.

Внезапно стената рухна, разлетя се зидария и прах и по улиците се затъркаляха камъни. Щом прахът се разнесе, Джофри видя през пробива настъпващите саладорски войници.

Стрелците по околните покриви пускаха на сляпо стрелите си през облаците прах, а защитниците чакаха с готови за бой оръжия. После изведнъж пробивът се изпълни с нашественици, които крещяха молитви към различни богове и победни възгласи.

Стрелците обсипаха със смъртоносен дъжд вълната нашественици в жълти табарди и битката започна.

Като момче Джофри бе работил в предприятията на семейството си. Едно от тях беше лагер в планините на север, където изкара един сезон като секач. Там имаха задвижвано от муле устройство, което много приличаше на воденично колело, но вместо да мели зърно, стриваше дърво, клони и малки фиданки — превръщаше ги в стърготини и каша, които да се използват за направата на хартия. Битката тук му напомняше за онова, което ставаше, когато пъхнеш клон в онази машина.

Саладорците се хвърляха смело през пробива, за да бъдат посрещнати от залпове стрели. Вдигнали щитовете над главите си, повечето успяваха да минат през пролуката само за да се изправят срещу стена от щитове и мечове. Но не спираха да настъпват.

И умираха. Силденците им отговаряха с яростни контраатаки, изтласкваха нашествениците веднъж, дваж, триж, докато Джофри не осъзна, че са стигнали до безизходно положение.

И тогава се чу далечна тръба и саладорците се оттеглиха.

От покривите се разнесе викът на капитан Гартън да прекратят стрелбата. Джофри се обърна и видя пред себе си един изтощен войник, който едва се държеше на крака.

— Свободно — заповяда той и бе изненадан колко дрезгаво прозвуча гласът му в собствените му уши.

Появи се момче с мехове вода, по един под всяка мишница, и ги пусна да обикалят през войниците, а после изчезна, но на мястото му дойде друго. Джофри най-сетне си позволи да пие и откри, че е толкова прежаднял, че почти не може да отлепи устни от меха. Накрая все пак успя и го подаде на следващия мъж.

Чу капитан Гартън да вика:

— Идва пратеник!

Рицар-маршал Джофри дю Гал тръгна към пробива. Наложи му се да стъпва по телата на убитите. От време на време някой в купчината простенваше или изхленчваше и войниците веднага се заемаха да извлекат ранения изпод труповете.

Между телата от вътрешната и външната страна на стената имаше странна граница — част от основата на стената, висока около педя и широка шест стъпки. Джофри стъпи на нея и видя нов килим от мъртъвци, прострян отпред; повечето носеха табардите на Саладор или на наемническите части, само тук-там имаше някой бранител на Силден, паднал от бойниците горе.

Джофри спря и зачака. Двамата конници, пратеникът и придружаващият го войник с бяло знаме, спряха на двайсетина крачки, тъй като конете не искаха да стъпват по труповете. Пратеникът извика:

— Търся командира ви!

— Намерихте го — извика Дю Гал. — Аз съм рицар-маршал Джофри дю Гал. Какво искате?

— Милорд Артър, херцог на Саладор, иска преговори. Съгласен ли сте?

Джофри хвърли поглед към изтощените си мъже горе на стената и към струпаните зад пробива, после видя огромната саладорска армия да се престроява на един хълм вдясно и прецени шансовете си. Хората му имаха нужда от отдих, но това също така даваше време на Саладор да организира следващата си атака.

Погледна небето и се опита да прецени кое време е. Изглежда, бе някъде към средата на следобеда, но не можеше да определи часа. Накрая каза:

— Добре. Ще дойда под мирен флаг до ей онова дърво! — И посочи самотен бряст, издигащ се на склона на един хълм вляво.

— Милорд Артър ви кани в шатрата си, където можете да разговаряте в удобства над чаша вино.

— Благодаря на негова светлост за гостоприемството, но съм принуден да отклоня поканата. Имам много неща, за които трябва да се погрижа тук, така че ако иска да преговаряме, ще се срещнем на посоченото място. След един час!

Пратеникът се поколеба, после каза:

— Добре, милорд. Ще предам искането ви на херцога.

Двата коня се обърнаха и поеха нагоре по хълма, а Джофри се върна при пробива, където го чакаше капитан Гартън.

— Аз лично бих приел виното — рече капитанът.

— Ако нещата загрубеят, както очаквам, предпочитам да мога да изтичам бързо обратно при хората си.

— Прав сте. Не бих искал да ви пленят и командването да премине в мои ръце.

— Разбирам те. — Джофри се намръщи. — Примирие? Обещано от човек, който измени на клетвата си към Кралството и започна война?

— Времената са ужасни, милорд — отбеляза Гартън.

— Разчистете труповете. Разполагаме с около час, но мисля, че преди залез-слънце ще се бием отново. Дай храна и почивка на колкото хора можеш… и се моли.

— Моля се още от зори.

Джофри реши да инспектира други райони от града, защото знаеше, че примирието ще трае само до разговора му с херцог Артър. Оттам нататък мирът щеше да е крехко нещо, обречено да се разбие. Единственият въпрос бе кога.

След час рицар-маршал Джофри дю Гал излезе от града на кон. Придружаваше го само един човек, кавалерийски ефрейтор, който носеше бял флаг. Докато яздеха в ленив тръс нагоре по склона, двама ездачи се спускаха от билото. Пратеникът бе същият, макар че този път той носеше бялото знаме. До него яздеше човек, чиито руси кичури и богато украсена броня показваха, че е Артър, херцог на Саладор, и че наистина е такова суетно конте, както твърдеше репутацията му. Бронята му бе от полирана стомана със златна украса по раменете и шията, а шлемът му съперничеше на кралския и бе увенчан със златно перо.

Щом стигна до уговореното място, Джофри отдаде чест и каза с неутрален тон:

— Милорд.

— Тук съм, за да ви предложа условията си, сър — рече презрително херцогът.

— Какви са те, сър?

— Ще предадете града до залез-слънце. Хората ви ще сложат оръжие и ще се съберат на полето ей там. — Махна неопределено с ръка към полето на север от западната порта. — Всички оръжия и брони ще бъдат конфискувани и всички мъже на боеспособна възраст ще бъдат мобилизирани в армията ми. Всички складове и стоки ще бъдат предадени на интенданта ми.

— А в замяна? — попита дю Гал.

— Ами, разбира се, ще оставя гражданите ви живи. Могат да отидат, където си искат или да останат тук под мое управление, но ще бъдат живи. И в двата случая Силден ще бъде присъединен към Саладор и моите декрети ще бъдат закон тук. Ако окажете съпротива, всички войници ще умрат и ще разреша на моите бойци да плячкосат града. На оцелелите жени и деца ще им се иска да са умрели. Още някакви въпроси, сър?

— Разбирам — отвърна Джофри, зареял поглед към града.

— Изглеждате ми разсеян, сър — каза херцогът. — Ще получа ли отговора ви?

Джофри се надигна в стремената и се взря към нещо в пристанището. В него влизаше кораб, голям зелен флаг плющеше на вятъра на върха на главната му мачта.

Отпусна се на седлото.

— Отговорът ми е да предложа мои условия, сър.

— Едва ли сте в положение да поставяте условия — рече насмешливо Артър.

— Аз обезкървих армията ви, милорд, хората ви са гладни, наемниците ви искат плата или плячка и времето е на моя страна. Ако тръгнете срещу нас, ще изядете още бой и го знаете, иначе нямаше да водим този разговор. Всеки час, през който не превземате Силден, ви приближава до бунт в собствените ви редици. Очаквахте кратка битка и бърза капитулация, затова не дойдохте подготвени за обсада. Ако мога да говоря откровено, ваша светлост, бяхте съвсем неподготвени за нея.

Преди Артър да отрече възмутено, Дю Гал продължи:

— В крайна сметка може и да превземете Силден, но когато това стане, от армията ви няма да е останало кой знае какво. Хората ви могат да плячкосват, грабят, изнасилват и убиват, но няма да имате достатъчно сили, за да окупирате града и да го управлявате. Наемниците ви ще са първите, които ще дезертират, а останалите ви хора ще се крият през нощта, а денем ще ходят само където им е заповядано. Накратко, ще превземете града, но няма да управлявате.

Херцогът се намръщи: не очакваше да му говорят по такъв начин.

— Ето моите условия, ваша светлост. Вие ще сложите оръжие и организирано ще изтеглите армията си до Саладор, където ще се подготвите да изложите защитата си срещу обвиненията в измяна срещу личността на принц Едуард и Островното кралство.

— Каква нелепица! — извика Артър. — Канех се да предложа на вас и на офицерите ви специално място в новото ми командване. Вие се представихте възхитително в отбраната на града, но виждам, че сте непреклонен. Маршале, ако не се предадете веднага, ще се погрижа да бъдете окован във вериги и да отговаряте пред законния ни крал Оливър.

— Е, милорд, това може да се окаже проблем. Аз почти със сигурност ще бъда мъртъв, а след като бъде плячкосан, този град няма да ви предостави кой знае каква защита, пък пътят до Саладор е дълъг. Освен това няма да ви хареса онова, което ще заварите, като се върнете у дома.

— Какво искате да кажете?

— Градът ви е завзет, милорд. Ако благоволите да запазите това примирие, да речем, още ден-два, мисля, че ще получите вест, че лорд Чарлз от Батира е пристигнал с по-голямата част от армията си преди няколко дни и е превзел града ви от името на принц Едуард. — Хвърли поглед към саладорските сили, събрани на хълма. — Чудя се как ли ще реагират момчетата ви на тази новина.

— Лъжете, сър!

— Не лъжа, ваша светлост. Имате три избора. Да атакувате, да се предадете или да чакате. Аз бих ви предложил да изчакате. Моите момчета са уморени и едно топло ядене ще им дойде добре. Освен това няма да им е приятно, ако се наложи да пленят и пазят армията ви, преди да са поотдъхнали поне малко. Когато получите вест от дома, нека поговорим пак.

С тези думи Джофри обърна коня си и препусна назад, като остави херцога почти онемял. Щом влезе през портите, попита Гартън:

— Какво виждаме?

— Нищо. Армията им просто си седи и чака.

Джофри забърза към пробива и извика нагоре към стената:

— Нещо ново?

— Да, маршале. Раздвижват се… Тръгват към лагера си!

Ухилен, Джофри дю Гал, рицар-маршал на Силден, каза на старшия си капитан:

— Гартън, нахрани момчетата и се приготви да се погрижим за малко пленници.

— Пленници ли?

— Артър е загубил града си. Корабът с развятото зелено знаме е от Ролдем. Това означава, че Саладор е в ръцете на Едуард.

Някои от мъжете наблизо чуха тези думи и вестта плъзна. Надигнаха се радостни възгласи, които бяха подети и от останалите бранители на града.

— Ако забележите, че Артър се опитва да открадне някой кораб, оставете го. Ще се помъчи да се добере до Риланон и закрилата на Оливър, ако може. Знае, че ако остане тук, ще увисне на бесилото.

— А сега какво, сър?

— Сега ще чакаме.

След два дни по залез-слънце се приближи самотен ездач с бяло знаме, но не бе пратеникът. Беше сержант с табарда на Саладор и спря пред главната порта. Джофри се показа на барбикана над портата и извика надолу:

— Каква вест носите?

— Сър — каза сержантът, — лорд Артър замина. Взе офицерите с благородно потекло и личната си стража и препуснаха на изток. И сега имам под свое командване армия, но нямам заповеди.

— Какво искате?

— Не виждам добър изход от тази битка, сър, и дори да я продължа и да спечелим, не знам какво ще правя след това. Аз съм само прост войник, милорд, и знам само да изпълнявам заповеди — каквито нямам — и да се грижа хората ми да оцелеят. Тъй като в момента това е единствената ми грижа, ви моля, сър, може ли да се оттеглим с мир?

— Какво ще направите, ако ви позволя?

— Ще се върнем у дома — отговори сержантът. — Щом милорд херцогът ни изоставя, значи сме победени, дори да имаме надмощие на бойното поле.

— Вие не сте прост войник, сержант. Мога ли да узная името ви?

— Крибс, сър. Алджърнън Крибс.

— Чакайте до зазоряване и се пригответе за бунт: наемниците ви няма да са щастливи, ако им заповядате да си тръгнат без плячка. Ако ми позволите, ще ви изготвя писмо, което да дадете на когото заварите да управлява в Саладор, за да ви похваля за грижата ви за вашите хора.

— Това би било много любезно, сър.

— Значи разбираме ли се, че вражеските действия са прекратени и е гарантирано свободно преминаване за всички?

— От моя страна нямате никакви възражения, сър.

— Тогава на сутринта ще ви пратя куриер с писмото и мисля, че ще се видим пак, сержант Алджърнън Крибс, надявам се, при по-щастливи обстоятелства.

— Лек ден, сър.

Конникът пое обратно. Рицар-маршал Джофри дю Гал осъзна, че се е просълзил от облекчение, и каза:

— Гартън, погрижи се за хората. Нахрани ги и им дай почивка, после нека погребат нашите мъртви и доблестно загиналите врагове — и да се свършва с тази работа.

— Войната свърши ли? — попита Гартън.

— Само нашата малка част от нея и може пак да се бием, но няма да е днес… нито пък утре. Утре ще скърбим за загубите си и ще благодарим на боговете за добрия крал в Ролдем и за най-лукавото копеле, живяло някога, в лицето на Джим Дашър.

Без да е напълно сигурен какво има предвид рицар-маршалът с последната забележка, капитан Гартън отдаде чест и остави командира си да стои, потънал в собствените си мисли, на барбикана над западната порта на Силден, докато долу мъжете започваха да празнуват победа, дарена им от обстоятелствата, във война, която никой в Силден не желаеше.

Джофри си даде една минутка, после потисна надигащите се емоции и се стегна. Чакаше го много работа, която нямаше да се свърши сама.

16.

Пътешествие V

Миранда падна.

Магнус се приближи и ѝ помогна да се изправи, без да полети във въздуха.

— Аз имах същия проблем.

— Къде сме? — попита тя. После зърна една много позната фигура и прошепна: — Макрос!?

Магнус кимна.

— Не е той… но все пак е той.

Попивайки гледката на звездите и галактиките, Миранда повтори въпроса си:

— Къде сме?

— Върху нещо, което прилича на много голям скален къс, носещ се през някаква непозната част на вселената. Въздухът и гравитацията, изглежда, са осигурени от онзи, който ни е докарал тук.

Макрос се обърна и лицето му светна от радост.

— Миранда! Прекрасно е да те видя отново. — Сграбчи я в прегръдка.

— Аз не съм Миранда — каза тя и се изтръгна от обятията му.

— Знам — отвърна Макрос. — Ти си демонът Дете, в който са вложени спомените на дъщеря ми. Но вероятно си най-близкото нещо до нея, което ще срещна, докато ми се позволява да продължавам сегашното си съществувание, така че ще се задоволя с това. Не знам как съм се озовал тук и защо тази малка частица от живота ми е била взета, знам само, че е по причина, която извънредно могъщи създания смятат за важна.

— Бях с някого… в мястото, което напуснах… — Тя се огледа. — Четвъртия кръг, а може би не… — Гласът ѝ заглъхна пред величавата гледка. — С нещо, наречено Свирача.

Макрос помълча известно време, сякаш се вслушваше в нещо, после каза:

— А, да, Свирача. Той, или тя, беше творение. Същество, пратено да ти предаде урок. — Пак замълча, сякаш се вслушваше. Кимна и каза: — Останалите — Магнус, Пъг и Накор — са срещнали важни хора от своето минало, в които са склонни да се вслушат. Не съм съвсем сигурен защо, но хората от миналото на Миранда не биха имали същия ефект върху теб, какъвто хора от живота на другите са имали върху тях. — Добави с тъжен смях: — Ти си уникална.

— Мразя уроците — подхвърли Миранда.

— Винаги си ги мразела — каза Макрос. — Винаги си се опитвала да научаваш нещата посвоему, докато не изпиташ нужда от мен, за да ти покажа как да правиш нещо. — Погледна Магнус. — Знаеш ли, че майка ти, когато беше на десетина годинки, струва ми се, едва не унищожи половин село, като призова огнен елементал, без да е дочела текста, където се описваше как да го контролира?

— Не, не знаех — отвърна Магнус, като се опитваше да не се ухили при явното смущение на Миранда. Тя може да бе демон по сърце, но в ума си до такава степен се бе превърнала в Миранда, че едва не се гърчеше от неудобство.

— Хайде да спестим на Магнус разказите за буйната ми младост, татко — рече тя лукаво, — защото така ще му спестим и разказите как си предавал чуждото доверие.

— Ами аз всъщност не възразявам — каза Макрос. — Имам чувството, че времето, което ми остава да живея, е ограничено от полезността ми за онези, които са ни събрали заедно. Всичко, което може да удължи това време, е добре дошло.

— Защо сме тук? — попита Миранда, като пак огледа ширналия се небосвод. Беше посещавала много места и бе виждала много неща в течение на човешкия си живот, но никога не бе зървала подобна гледка.

Газови облаци с невъобразими размери се простираха във всички посоки, в тях грееха пулсиращи точици светлина и комети се носеха величествено около далечни звезди, а белите им опашки се протягаха в посока, обратна на звездата.

— Великолепно е, нали? — попита Макрос.

— Огромно е — каза Миранда. — Знаех, че вселената е необятна, но това…

Очите на Макрос грееха от изненада и почуда, каквито тя не бе виждала никога у баща си.

— Това е само началото — каза той.

— На какво?

— Ще видиш — отвърна Макрос, — когато пристигнат другите.

Зачакаха.

Накор залитна от вихъра и когато Магнус го хвана, за да го задържи, на лицето му се изписа неподправена радост.

— Макрос! — Отиде бързо до него и докосна робата му, взря се в очите му, после каза: — Истинският!

Макрос не можеше да скрие удоволствието си.

— Накор! Още ли мамиш всеки срещнат на карти?

— Винаги — отвърна той и двамата се прегърнаха.

— Имам да ви казвам много неща — рече Макрос. — Но да изчакаме Пъг. Първо обаче трябва да ви кажа едно нещо, което той не бива да узнае. — Изгледа ги един по един и продължи: — Пъг вярва, че животът му скоро ще свърши. Иде възел, събирателна точка на вероятностите, която може би никой от вас няма да преживее. Но в момента бъдещето е неопределено и каквото и пророчество или предсказание да направлява действията му, то почти със сигурност е съмнително. Той обаче не бива да го знае. Трябва да вярва, че ще пожертва себе си, за да спаси… всичко.

— Но защо? — попита Миранда. — В това няма никакъв смисъл.

— Напротив — каза Магнус.

Накор кимна.

— Ако той смята, че няма какво да губи, няма да се бои от нищо. Ако вярва, че тази битка е безнадеждна за самия него, ще насочи цялата си енергия към спасяването на всички останали.

Миранда започна да се ядосва.

— Не е ли страдал достатъчно?

— Повече от достатъчно — каза Макрос. — Но така трябва да бъде. Когато се появи тук и аз… — Направи пауза. — Когато се появи тук, ще продължа този разговор, но трябва да се съгласите да не му казвате за това.

Накор и Магнус кимнаха. Миранда постоя неподвижно няколко секунди, после също кимна рязко.

Известно време съзерцаваха мълчаливо невероятния океан от звезди и газови облаци, обагрени в невъзможните цветове на космоса.

Накрая Накор каза:

— Срещнах някои хора.

Всички очи се обърнаха към него.

— Първо срещнах Боррик, от времето преди да стане крал, когато беше в Кеш и двамата се срещнахме за първи път. Беше странен разговор и още не съм сигурен дали разбирам напълно смисъла му.

Никой не продума.

— После срещнах Йорна, от деня, в който се появи за първи път в пътуващия панаир, където работех.

Изражението на Макрос стана сериозно, но лицето на Миранда показваше едва сдържан гняв. Жената на Накор, Йорна, бе научила от него всичко, което знаеше, и после го бе напуснала. Няколко години по-късно бе заживяла с Макрос и в този период бе заченала Миранда, но накрая бе избягала, оставяйки малкото момиченце с баща, неспособен да го отгледа. Макрос, който в началото не подозираше за силите на дъщеря си, я бе дал за отглеждане на друго семейство и се върна да си я вземе едва когато силите ѝ се проявиха. Връзката им беше в най-добрия случай напрегната, понякога дори враждебна, и никога наистина близка. Миранда се бе примирила с това още в ранните си години и бе успяла да си изкове собствен живот, при свои собствени условия.

И все пак демонът в Миранда откри, че в нея се надигат противоречиви емоции. Споменаването на майка ѝ пробуди неочакван гняв и онази част от нея, която беше Дете, осъзна, че макар Макрос да е бил лош баща, Йорна не е била никаква майка. Дете имаше чувството, че Миранда ще я погълне изцяло, ще отнеме завинаги демонското ѝ наследство, затова започна да се бори, за да запази някаква частица самоличност в сложното двойно същество, в което се бе превърнала. Демонският гняв бе по същество просто нещо. Майката на Дете ѝ бе преподала наченките на идеята за любов чрез драговолната си саможертва, но морето от бурни чувства, в което плуваше сега, бе далеч отвъд способностите на някой демон да се справи с него и тя започна да проумява нещо.

Миранда бе срещнала майка си за първи път като възрастна и онова, което се открояваше най-ясно в паметта ѝ, бе, че жената изобщо не я бе познала. Различни обстоятелства през годините бяха довеждали до пресичане на пътищата им. Сега, години след като майка ѝ бе погубена от демона Джакан, Миранда откриваше, че още е ядосана заради това.

Попита тихичко Накор:

— Какво научи от тази среща?

— За това също не съм сигурен, освен че мъжете често правят големи глупости, защото смятат, че са влюбени. — Сви рамене. — Но това го знаех и преди да я срещна.

Макрос кимна.

— Тя умееше да… — Остави думите да заглъхнат, после започна отначало. — Един от талантите ѝ бе да накара мъжа да си мисли, че е най-важното нещо в живота ѝ, колкото и невероятно да изглежда това за един страничен наблюдател.

Накор кимна.

— Вярно е.

— И все пак — каза Магнус. — Ние се срещнахме с неща от миналото си, които до известна степен ни подготвят за какво? За това ли? — Махна с ръка.

— Това е само началото — повтори Макрос.

Миранда погледна Накор.

— Знам защо ние — посочи себе си и него — сме тук.

— Защо? — попита Накор.

— Видях… ще ви разкажа по-подробно, когато пристигне Пъг, но сега ще ви кажа следното: Дете и Белог никога не биха могли да видят това, което виждаме ние, или ще видим, или сме видели, мислете за него както си щете. Ние не можем да гледаме през човешки очи. Миранда и Накор никога не са могли да гледат през демонски очи. Моят урок се отнасяше до перспектива, нуждата да гледаш на нещата по различен начин.

— Изумително — отбеляза Накор.

— Това никога не ми е минавало през ума — рече Магнус, — но като го казваш сега, осъзнавам колко е вярно: вие двамата имате уникална гледна точка.

Мина още време, после изведнъж се появи вихърът и миг по-късно Пъг залитна от него и Накор и Магнус го уловиха. Миранда едва се сдържа да не му се хвърли на врата и се задоволи само с нежно стискане на ръката му.

Пъг се огледа и възкликна:

— Макрос?!

— Истинският — отбеляза Накор. — Не водачът, когото срещнахме на брега.

— Здравей, Пъг — каза оригиналният Черен чародей. Обърна се и впери поглед в грандиозното зрелище. — Гледам от часове и когато трябва да разбера някои неща, те се появяват в ума ми. Имам да ви разправям много неща.

— Защо сме тук? — попита Пъг.

— Всеки от вас е получил указания, или поне напомняне за неща, които вече знаете, но може би сте пренебрегнали — каза Макрос. — Има сила, толкова необятна и могъща, че не се поддава на никаква логика. — Той направи пауза. — През времето, което прекараме заедно, ще узнаете много, но разберете, че цялата истина никога няма да бъде разкрита, по две причини. Първо, някои истини не могат просто да бъдат обяснени, а трябва да се научат, понякога чрез горчив опит. — Хвърли тъжен поглед към Миранда. — Други са просто непонятни. Много от онова, което се готвя да ви покажа, ще илюстрира този факт. — Погледна Пъг. — Да започнем с теб. Къде беше преди да дойдеш тук?

— Имах среща с първия си учител, Кълган — отвърна Пъг. — В една колиба, много подобна на онази, която имаше той в Крудий.

— На какво те научи той? — попита Накор.

— Когато се съмняваш, върни се към основите.

Накор погледна Миранда и каза:

— Че всичко е въпрос на перспектива.

Заедно погледнаха към Магнус.

— Че страхът от риска е гаранция за провал.

Накор се ухили.

— Аз научих едно-две неща, но не съм сигурен какви точно. Е, ще разбера. — Обърна се към Макрос и попита: — А сега какво?

Макрос се усмихна.

— Сега започваме.

Планетоидът се движеше, или пък вселената се движеше около него, защото видимото движение бе относително. Макрос заговори тихо, почти благоговейно:

— Това, което наричаме вселена, е невъобразимо огромно. — Описа дъга с ръката си, обхващайки осеяния със звезди мрак. — Ние виждаме само една мъничка частица от него.

Обърна се към четиримата.

— Всички вие сте стъпвали на чужди светове, крачили сте по Коридора на световете и сте живели в различни селения на битието. Но макар че без съмнение сте съществата, пътували най-много в историята на Мидкемия, разстоянията, които сте пропътували, са като мънички крачки на щапукащо бебе в сравнение с крачещ великан, който е обиколил този свят безброй пъти. Дори по-малки…

— Той въздъхна. — Няма място за сравнение.

Махна с ръка и изведнъж се озоваха другаде. В небето над тях пулсираше обект с невероятна мощ, който изпускаше потоци от енергия от северния и южния си полюс, докато в сърцевината му гореше нажежена до бяло точица. Обгръщаше го тъмен покров от нещо, което може да бе прах, газ или милиони планети, смалени до прашинки от разстоянието — нямаше как да се прецени. Макрос посочи.

— Разстоянието от нас до тази звезда е хиляда пъти по хиляда пъти разстоянието от Мидкемия до нейното слънце. Ако стояхте на трилион мили над някой от полюсите, произвежданата от нея енергия би ви убила мигновено. Това е един от най-гигантските обекти във вселената, машина на съзиданието, ако щете. В пещта на тази пулсираща звезда се кове… всичко. — Той протегна ръка. — Ние самите се състоим от енергия и материя, сътворени на такова място, защото в някаква бъдна епоха тя ще избухне и енергията и материята ще се пръснат из необятния космос. — Посочи огромната пулсираща звезда. — А такива има милиарди. Милиарди.

— Това кара човек да се чувства незначителен — отбеляза Магнус.

— А не би трябвало — рече Макрос. — Едва съм започнал да ви показвам колко е важно вашето пътешествие и как безброй животи и невъобразими места се намират в ръцете ви.

— Какво искаш да кажеш? — попита Миранда.

— Всичко, което ще видим, всичко, което научим, е за да ни подготви за последната битка — рече Макрос.

— Нас ли? — попита Пъг.

— Доколкото ми бъде позволено — отвърна Макрос. — Тази малка частица от живота ми бе съхранена, но ми бе дадено много повече, отколкото съм си представял, като бях жив.

Накор се засмя.

— Много е странно да говориш за себе си в минало време.

— Още по-странно е да живееш в минало време, гарантирам ти — отвърна Черния чародей.

Миранда погледна чудовищния обект, увиснал в небето над тях.

— Гледам това нещо, тази звезда, но умът ми я отхвърля.

— Ние петимата може да притежаваме най-удивителните интелекти, що се отнася до магия, от всички, живели някога в Мидкемия — каза Макрос. — И все пак не знаем почти нищо.

Махна с ръка и изведнъж се озоваха другаде.

Заобикаляше ги величествена гледка на сияещ вихрещ се газ. В него се виждаха светли петънца, в които бавно се вливаха въртопи от енергия.

— Небесна ясла — каза Макрос. — Океан от газ и прах, тъй необятен, че човешкият ум не може да го обхване. Ако започна да броя песъчинките на някой плаж, по една в секунда, ще ми отнеме тринайсет дни да стигна до милион. Да стигна до милиард ще ми отнеме трийсет и една години. А тук, в този океан от газ и прах, има много милиарди, милиарди песъчинки за броене.

— Невъзможно — промълви Магнус.

— Мащабът на реалността е отвъд способностите на един смъртен ум да го проумее изцяло. Можем само да си представяме частици от нея или да създаваме метафори и абстракции, които да ни помагат, но каквото и да си въобразяваме, че сме постигнали в проумяването на всичко това, истината е, че не знаем нищо.

Загледаха мълчаливо как газът се вие в бавни спирали навътре към раждащите се звезди.

Накрая Макрос каза:

— Милиарди мили прах, падащ навътре, и с времето няколко песъчинки се събират, привличат други песъчинки, докато накрая се получи нещо по-голямо от тях, гравитацията се усилва и продължава да пада още прах и газ, което поражда налягане и в крайна сметка налягането става толкова голямо, че енергията се освобождава, създавайки…

— Звезди — довърши Магнус. — Виждаме раждането на звезди.

— Този величествен океан от звезди — каза Макрос и сцената се промени. Ярки светлинки в океана от газ и прах угаснаха, сякаш забулени с воал от сажди или рехава завеса от прозираща тъмна материя. — Тази прашна мъглявина е мястото, където се раждат слънцата като това на Мидкемия. Във вселената има милиони такива места.

— Но времето, нужно за създаването на това… — започна Миранда.

— Времето е илюзия — заяви Макрос. Посочи Пъг. — Научихме го, когато пътувахме назад във времето. Или поне това бе първият ни урок.

— Времето е илюзия ли? — попита Накор.

— Не още — каза Макрос. Държеше се като актьор на сцената на някой панаир, решен да остави пиесата да се развива с предварително определеното темпо. Махна с ръка и кръжащият газ сякаш ускори ход, започна да се движи все по-бързо и по-бързо, докато слънцето увеличаваше яркостта си. — Докато прахът пада, пространството между звездите опустява все повече. Или поне така изглежда.

— Какъв е смисълът на това, тат… — Миранда се спря. — Макрос?

Той се усмихна.

— Можеш да ме наричаш и по двата начина. Звездите стават все по-ярки и жизнени и започват да сменят цветовете си. Червени, сини, жълти, бели, мънички, неописуемо огромни, толкова много видове звезди. И подобно на онази гигантска пулсираща звезда, в тази мъглявина се образуват цели галактики.

— Защо ни показваш всичко това? — попита Магнус. — Абсолютно зашеметяващо е и си струва да се види само заради красотата му, но каква е целта ти?

— Да ви помогна да разберете залозите в тази космическа игра — рече Макрос. — Ето защо са се задействали силите зад мидкемийските богове и защо вие четиримата стоите тук с мен: защото ако се провалим в предстоящата борба, това ще изчезне.

— Ще изчезне ли? — попита Пъг.

— Всичко — звездите, световете, всяка искрица живот върху най-малката прашинка, носеща се около най-малката звезда в най-далечните кътчета на вселената — всичко това ще престане да съществува.

— Това не е просто краят на света — въздъхна Макрос. — Това е краят на всичко.

След кратка пауза Пъг попита:

— Какво да правим?

— Сега вече започваме с уроците — каза Макрос.

Небето около тях внезапно потъмня зловещо, газовите облаци застинаха неподвижно, но сега обагрени в мръсносиво и кафяво. Няколко светли точици в далечината придаваха усещане за измерения и форма, но иначе всичко бе студено и пусто.

— Ето как се предполага да свършат звездите — каза Макрос.

— Някои просто ще се свият и умрат, като угасваща свещ, докато други ще избухнат със себеунищожителна ярост и от тях ще остане само горещ газ, който се разпространява с невъобразима скорост. Той ще се носи в продължение на еони и в някакво невъзможно бъдеще ще се събере отново и ще поеме по пътя към прераждането си.

Макрос махна с ръка и небето се промени отново.

— Четвъртият кръг — каза Миранда.

Пъг кимна.

— Но Свирача каза, че той отива към края си.

— Ето как част от вселената загина от ръцете на Ужаса и ето какво ще стане с по-голямата част от нея, преди той да постигне целите си — рече Макрос.

— А какви са неговите цели? — попита Пъг. — От години се чудя.

— Всичко с времето си — отвърна Макрос. — Първо това.

Махна пак с ръка и картината се промени още веднъж.

— Звездите изглеждат различно — обади се Накор.

Макрос се засмя.

— Гледайте по-внимателно. Това не са просто звезди.

Една светла точка се уголеми, сякаш се носеха към нея, и те видяха как придобива формата на вихрещо се множество от светлини.

— Това е галактика! — възкликна Магнус.

— Всяка от тези светлинки — рече Магнус и посочи навън — е галактика. Милиарди са и във всяка от тях има милиарди звезди, а около много от тези звезди кръжат планети като Мидкемия, с живот на тях.

— Сега вече разбирам защо Коридорът на световете изглежда безкраен — каза Миранда.

— Защото е — отвърна Макрос. — „При Честния Джон“ е аномалия, място в Коридора, което обаче не е част от него, така че служи за нещо като отправна точка, център на Коридора. Но самият Коридор няма нито начало, нито край.

— Защото непрестанно се раждат звезди, което ще рече, че се раждат и планети — каза Магнус.

— Да — потвърди Макрос, доволен, че някой друг е изтъкнал това. — Така че врати се появяват, когато се раждат светове, и изчезват, когато свързаните с тях светове загинат.

— Добре де, вече ни разясни каквото искаше — намеси се Миранда, чието нетърпение започваше да избива на повърхността. — Вселената е огромно място. Може ли сега да обсъдим края на всичко, за който ни предупреждаваш?

— Точно тук нещата стават завързани — рече Макрос. — Защото колкото и да е огромна вселената… — Той махна с ръка.

— Градината! — каза Пъг.

— Където ние — ти, аз и Томас — гледахме сътворението.

— Наблюдавали сте сътворението? — попита Накор.

— Метафора — отвърна Макрос, — тъй като следващият етап от пътешествието засяга възприятието. — Погледна Миранда.

— Онова, което ми показа Свирача — поясни тя. — Перспектива.

— Има неща отвъд нашите възприятия, неща, които не можем да видим, чуем, пипнем, помиришем или вкусим, неща, за които можем само да заключаваме и гадаем. Тук Томас, Пъг и аз бяхме уловени в необикновено силно заклинание за обръщане на времето. — Макрос се усмихна при спомена. — А, за малко да забравя, с нас имаше и един много симпатичен дракон.

— Риатх — каза Пъг. — Тя наистина беше много симпатична. — После очите му се разшириха. — Тя долетя с нас в тази градина.

— Да? — попита Макрос и килна глава, сякаш чакаше да чуе още нещо.

— През един разлом в пространството.

Макрос кимна и каза:

— Драконите могат да летят през пустотата.

— Никога не съм знаел това — обади се Накор.

— Малцина го знаят. Драконите не мислят, просто го правят. Но тъй като могат, разполагаме с един от ключовете за спасението на вселената.

— А кои са другите? — попита Магнус.

— Елате с мен и ще разберете — каза Макрос и махна пак с ръка.

Внезапно се издигнаха от Градината, невероятно красив летящ парк, и се понесоха към растящия образ на сгради, алеи, дворци и паркове. Градският пейзаж се стелеше пред тях, сякаш се разгръщаше малко по малко, за да могат да го асимилират.

Кацнаха на голям, но празен булевард.

— Вечният град — каза Пъг.

17.

Северните земи

Братята дръпнаха юздите на конете.

Нито Ларомендис, нито Гуламендис бяха яздили през живота си и ускореното им обучение бе започнало, когато елфите от Елвандар ги доставиха благополучно до границите на своите владения близо до Небесното езеро.

В южния край на езерото, където то се оттичаше в Речната граница, имаше търговски пост, който бе сравнително активен от пролетното топене до първия сняг. Тук търгуваха джуджета от Каменните планини на север, елфи от Елвандар, хора от разположения на югоизток Ябон и ренегати, живеещи в северните земи. Отначало постът бил управляван от наталски търговец и оттогава на няколко пъти бе сменял собственика и името си — в момента се наричаше Постът на Брам, — но за всички в района щеше да си остане завинаги Небесния пост. Там елфите от Е’бар си купиха два издръжливи коня, сбруи и провизии за из път. Един мъж, Смайли, им изнесе половиндневен инструктаж как да хранят животните и да се грижат за тях. За щастие елфите имаха много добра памет, защото мъжът мразеше да се повтаря и мина бързо през темата за грижите и язденето.

Все пак братята се постараха и след два много неудобни дни му хванаха цаката как да се задържат върху седлото, без да изпитват непрестанни болки, и да насочват конете натам, накъдето искат да отидат. Усвоиха оседлаването и разседлаването, тимаренето и почистването на копитата, макар никой от тях да не бе съвсем сигурен какво търси, когато оглеждаха краката след дълга езда. Накрая Гуламендис реши, че трябва да се тревожат само ако следобед нещо изглежда различно от сутринта.

След още четири дни езда стигнаха до Стръмната клисура. Там трябваше да патрулира гарнизон от Ябон, но тези задължения бяха занемарени, откакто повечето боеспособни ябонци бяха заминали за сбора на юг. Няколкото хадатски села наблизо представляваха заплаха за всякакви моредели, потеглили в голям брой на юг, но двама самотни ездачи, макар и да бяха много високи елфи, почти не заслужаваха втори поглед.

След като преодоляха един брод северно от езерото Исбандия, братята откриха пътя към град Харлех. От четирите града в Северните земи Харлех беше най-големият. Малко повече от голямо село според стандартите на Кралството, той бе достатъчно голям, за да се похвали с четири хана, няколко магазина, фурна и двама ковачи.

На южния вход за града имаше поставена голяма табела на различни езици. Гуламендис дръпна юздите.

— Какво мислиш, че пише?

— Като се има предвид къде се намираме — каза Ларомендис, — сигурен съм, че е някакво предупреждение да се държим прилично в случай, че се сблъскаме с онова, което минава за местна жандармерия. — Затвори очи за миг и хвърли едно заклинание.

— Аха — рече брат му. — Забравих, че можеш да правиш това.

Изведнъж надписът на табелата сякаш се измени в езика на таредел, повторен шест пъти. Гуламендис прочете на глас:

— „Влизате в Харлех“.

— Мисля, че се произнася „Харлийх“

— Лех, лийх, какво значение има? — Той продължи да чете: — „Влизате в Харлех. Прекосите ли тази линия, сте задължени да спазвате мира. Нарушаването му ще доведе до глоба, затвор, робство или смърт. Градски съвет на Харлех“.

— Определено са щедри в предупрежденията си към странниците — отбеляза Ларомендис.

Влязоха в града. В същото време от него излизаха група моредели, повели товарни животни. Неколцина хвърлиха поглед към двамата Звездни елфи, но никой не им обърна по-сериозно внимание. Двама мъже в една ковачница спряха работата си, за да се зазяпат в тях, тъй като досега в Харлех не бе влизал таредел.

Малка група странни създания стояха скупчени на един ъгъл, потънали в оживен разговор. Бяха облечени бедно, в прокъсани туники и панталони, но тежковъоръжени. Лицата им бяха що-годе човекоподобни или елфоподобни, с две очи, нос и уста, само че ушите им бяха заострени, кучешките им зъби стърчаха дори когато устата им е затворена, а над веждите им имаше тежък костен ръб. Косата им бе черна и груба, а кожата им — синкавозелена.

— Таласъми — каза Ларомендис. — Чувал съм за тях.

Яздиха, докато не намериха хан, над чиято врата висеше табела с някакво животно, изрисувано с ярка сребърна боя.

— Това трябва да е „Сребърната видра“ — каза Гуламендис.

Никой от двамата не беше виждал видра, но вероятността в града да има два хана със сребърни животни на табелите бе малка.

Ханът беше претъпкан. Гуламендис и Ларомендис изтупаха от себе си праха от дългата езда и влязоха. На четирите маси се бяха разположили десетина човеци и две джуджета, затова двамата Звездни елфи се приближиха до тезгяха. Кръчмарят, набит мъж с белези по лицето, държеше тежка тояга, явно готов за всичко.

— Нещо за пиене?

Вратата се отвори и в хана влезе моределски воин. Огледа се и отиде в другия край на тезгяха.

Без да е сигурен какво трябва да каже, Гуламендис отвърна:

— Да.

— Какво? — попита кръчмарят.

— Казах да, бихме искали нещо за пиене.

— Имам предвид, какво искате да пиете?

— Аха — Гуламендис погледна брат си. — Какво ще пием?

— Вино?

— Нямаме — отвърна кръчмарят. — Разправят, че цялото вино от Юга било изкупено. Имаме ейл и спиртни напитки.

— Тогава ейл — заяви Ларомендис.

След секунди на тезгяха цъфнаха две големи калаени халби ейл.

— Десет медника — каза кръчмарят.

Братята се спогледаха. Бяха похарчили всичкото си злато за двата коня, макар да не се съмняваха, че търговецът в Небесния пост ги е изиграл. Но нито те, нито придружаващите ги елфи имаха голям опит с монетите на Кралството, затова бяха платили исканата цена. Ларомендис кимна, затвори очи и зашава с пръсти над тезгяха. Кръчмарят взе оттам нещо, пъхна го в кесията си и се отдалечи. Братята отпиха и Ларомендис каза:

— Хубав е.

— Да — съгласи се брат му.

Моределът, който стоеше тихо в другия край на тезгяха, се приближи до тях и каза нещо, което нито един от двамата не разбра. Като видя недоумението им, той премина на общия за елфите език:

— Простете ми, но не съм свикнал да говоря с чужденци. Казах, че е по-добре да приключите с пиенето, преди кръчмарят да е осъзнал, че в кесията му не достигат десет медника и сметките му не излизат.

— Забелязал си? — попита Гуламендис.

Моределът кимна и отвърна:

— Бях пратен да ви намеря.

— Нас ли?

— Освен ако няма други от Звездния народ, обикалящи из Харлех, значи да, пратили са ме да открия вас двамата.

— Кой те е пратил? — попита Ларомендис.

— Вождът на моя клан. Аз съм Чович от хамандиените, Снежен леопард. Вождът ми е Лиалан. Тя ме прати тук преди седмица. Беше ми наредено да чакам, докато в Харлех пристигнат двама таредели, а после да ви отведа в лагера ѝ.

— Откъде е знаела, че идваме?

— Тя е Лиалан. — Чович кимна лекичко към кръчмаря, който претегляше в ръка кесията си. — Хайде, елате.

Те го последваха навън и видяха, че до техните коне е вързан трети.

— Яздете след мен — каза Чович. — Лагерът ни се намира само на няколко дни път на север.

Братята яхнаха отново конете и размениха погледи, в които се четеше опасение, че никога вече няма да спят в легло.

Яздиха три дни покрай бързи потоци, спускащи се от хълмовете, нагоре към обраслите в гори предпланини северно от пасищата, а после в по-гъстата растителност, покрила подножието на върховете, известни просто като Великите северни планини. Ако таределите можеха да се смятат за необщителни според човешките стандарти, то моределският им водач беше почти ням. Не обръщаше никакво внимание на братята, докато те споделяха удивлението си от откриването на нови неща, накъдето и да погледнат.

Ларомендис бе посещавал Мидкемия като разузнавач на народа си и тъкмо той бе този, който я разпозна като древния дом на елфите, така че беше пътувал из Кралството и бе влизал в човешките градове. Въпреки това много от видяното го изпълваше с почуда.

След като в течение на цяло поколение се бяха сражавали с демони между звездите и бяха виждали унищожаване на планети с магия, стомана и огън, гледката на първичната красота на Северните земи трогваше и двамата братя. Подобно благоговение бяха изпитвали единствено при посещенията си в Елвандар, само че чудото тук бе по-различно — природа, недокосната дори от елфите. Братята се дивяха на величествените лосове и стадата сърни, на кафявите мечки, а един следобед зърнаха в далечината северен лъв: приличаше се на една скала и медночервената му грива пламтеше на слънцето като огън. Орлите и ястребите, кръжащи над тях, бяха символи на свободата и красотата.

На третата нощ стигнаха моределски лагер, група ловци от клан, който Чович нарече Гръмотевичните бизони. Ловците им предложиха място край огъня. Подобно на Чович, тези Тъмни елфи бяха мълчаливи в близост до непознати, макар че изглеждаха любопитни за далечните си братовчеди от звездите. Чович говореше малко, но от време на време споделяше някое наблюдение. Преди да си легнат, каза:

— Те са любопитни как двама мъже, толкова едри и очевидно силни, имат деликатни ръце като на жени.

Братята приеха забележката мълчаливо, само се спогледаха. Точно преди да заспят Ларомендис прошепна:

— Намираме се сред диваци.

На четвъртия ден спряха пред наскоро издигната дървена палисада.

— Стигнахме — каза Чович, докато ги въвеждаше през портата. — Тук живеят хамандиените. Ние сме Снежните леопарди.

Братята останаха впечатлени от размера на общността. Зад палисадата имаше поне петдесет палатки. Една много голяма палатка от съшити кожи се издигаше насред малко сечище, а пред нея имаше ковачница, където един ковач обработваше желязо.

— Къде е Лиалан?

Чович посочи нагоре по една клисура, където конските копита бяха утъпкали груба пътека.

— Нататък. Ще яздите около половин ден, а после, ако се загубите, питайте.

Водачът явно смяташе работата си за свършена, така че братята поеха по клисурата. Когато излязоха от нея, спряха и Гуламендис промълви:

— Богове на звездите!

— Именно — отбеляза брат му.

Долу пред тях, в една плитка долина, имаше поне още триста палатки.

— Доста са, нали?

— И всичко това е един клан? — попита Ларомендис.

— Не мисля, че ще ни е трудно да намерим тази Лиалан — каза Гуламендис и посочи една огромна шатра на върха на възвишение, издигащо се над лагера.

Брат му кимна и пак подкараха конете.

Ездата щеше да е по-кратка, ако имаше пряк път, но докато стигнат до шатрата на Лиалан, слънцето вече клонеше към залез. Когато спряха отпред, двама стражи ги изгледаха с безмълвен въпрос.

— Мисля, че ни очакват — каза Гуламендис.

Братята слязоха от конете.

Единият страж влезе в шатрата и след малко се върна, отмести платнището и те влязоха.

Шатрата бе просторна, разделена със завеси на няколко помещения. Отвън изглеждаше като останалите, от припокриващи се кожи, окачени на дървени пръти, но отвътре бе достатъчно разкошна, за да задоволи дори вкусовете на един таредел. Под нозете им имаше пъстри вълнени черги и тежки кожи, които да пазят от студената земя долу.

Една жена ги чакаше изправена и двамата братя забелязаха властното ѝ поведение. Поради височината си бяха принудени да се привеждат леко, но пред господарката на Снежните леопарди направиха пълен поклон.

— Добре дошли — каза тя с тих и мелодичен глас.

Покани ги с жест да седнат и самата тя също седна с едно елегантно движение. Братята се спогледаха. Тази жена не беше дивачка. Би могла да се впише в най-смъртоносните политически игри на Регентския съвет, ако той още съществуваше.

— Идването ви бе предречено — каза тя.

Появиха се две млади моределски слугини и сложиха пред братята подноси с храна. Принц Калин им бе разказвал за моределското гостоприемство, така че всеки от тях взе деликатес от подносите и хапна. Това бе жест, който гарантираше тяхната сигурност, докато са под покрива на Лиалан.

— Значи знаете защо сме тук? — попита Ларомендис.

— Не — отвърна Лиалан. Всички елфи изглеждаха млади до последните четирийсет или петдесет години от живота си, така че тя явно бе стара според елфските стандарти, защото край очите ѝ и в ъгълчетата на устата ѝ имаше бръчици. Черната ѝ коса бе леко прошарена по слепоочията, но тялото ѝ още изглеждаше стройно и гъвкаво в червените вълнени панталони, блузата от фина кремава коприна и черната кожена жилетка. И двамата братя стигнаха до едно и също заключение: че тя може по свое желание да бъде зашеметяващо съблазнителна или ефикасно смъртоносна. Лиалан се усмихна и каза:

— Знаех само, че идвате. А сега, кажете ми защо.

— Предполагам, знаете — започна Ларомендис — как се завърнахме на този свят и за нашия град. Ако имате нужда от повече подробности, ще отговоря на въпросите ви, но засега нека започна с нощта, в която открихме, че сме предадени. — Той си пое дъх, сякаш искаше да съсредоточи мислите си върху болезнени спомени. — Ние спяхме, когато Тандареи, Майсторът на Древното знание на Клана на Седемте звезди, ни събуди и ни каза да го последваме. Облякохме се бързо, излязохме от жилището си и забързахме към главния комплекс на Регентския съвет и порталната зала. Когато стигнахме, там ни чакаха трима войници: капитанът на стражата Егун и двама от неговите хора. Тандареи каза: „Двамата с капитана видяхме нещо… което не е за вярване, но трябва да ни повярвате“. Единият от войниците рече: „Каквото и да разправя капитанът, то трябва да е вярно“ и другарят му кимна. Тогава Тандареи ни каза, че лорд-регентът е призовал в порталната зала създание от Запретеното.

— Запретеното ли? — попита Лиалан.

— Запретеното е всичко, известно само на най-доверените Майстори на Древното знание и… — Гуламендис хвърли поглед към брат си — неколцина други за времето преди таределите да напуснат Мидкемия през войната на Древните срещу боговете, която хората наричат Войните на хаоса.

Лиалан кимна.

— Знанието за Древните се пази строго… Да, разбирам. Продължавайте.

Ларомендис поде наново разказа си.

— Ние бяхме запознати с достатъчно от Древното знание, за да разберем усложненията. Двамата войници знаеха само, че Запретеното е част от историята, недостъпна за Клана на Седемте звезди по регентски декрет още откакто сме напуснали този свят, но бързо осъзнаха, че е станало нещо ужасно нередно, и се довериха на мъдростта на капитан Егун.

— Горещо се надявахме — добави Гуламендис — такава да е реакцията и на останалите стражи. Лорд-регентът можеше да събере някои от най-могъщите владелци на магия в Съвета, но те са малко на брой. Повечето магьосници биха се противопоставили на всичко, свързано със Запретеното, така че от стражите зависеше накъде ще се наклонят везните.

Ларомендис кимна.

— Тандареи каза, че за известно време няма да липсваме на никого, така че трябва да потеглим още същата нощ към Елвандар. Трябваше да съобщим на лорд Томас, че ни е нужен в Е’бар, за да се справи с регента. Разберете, че самият Томас беше част от Запретеното: той е негово проявление.

Гуламендис добави:

— Аз знам за Запретеното повече от всеки друг елф, с изключение на Майстора на Древното знание, поради властта си над демоните, защото цялото познание за тях се смята за част от Запретеното. Единствената причина да съм още жив е, че уменията ми да призовавам, контролирам или унищожавам тези адски създания бяха важни във войната срещу демоните.

— Аз не бих разгласявала това нашир и надлъж — отбеляза Лиалан. — Дори сред шаманите на тези неща се гледа с лошо око. — Усмихна се. — В смисъл, биха ти набили главата на кол.

— Ясно. — Гуламендис продължи: — В началото на войната обвиняваха призоваващите демони за нападенията, преследваха ги и ги избиваха. Кръгът на светлината — общност от учени, в която членувахме двамата с брат ми — бе против това и изпадна в немилост пред лорд-регента. Отначало ефективността на организацията бе притъпена, а накрая я разпуснаха изцяло. По онова време Тандареи беше много млад, както и Ларомендис, затова те избегнаха общественото клеймо и политическото очерняне, сполетели по-утвърдените членове.

Ларомендис кимна в знак на съгласие.

— Но все още гледат на нас с подозрение. Тандареи бе единственият от Кръга, който се издигна до важен пост, защото имаше могъщ наставник, всъщност неговия предшественик.

Гуламендис завърши:

— Един галасмант, Илдеран, ни прехвърли във флагова точка — магически маркер, оставен от разузнавачите, за да могат галасмантите да сътворяват портали до определено място и да са сигурни, че никой няма да се материализира във вътрешността на камък или на двайсет стъпки над земята.

— Аз бях този разузнавач — поясни Ларомендис. — Разположих флаговете, когато проучвах терена на север от долината след пристигането ни. Направих почти пълен кръг около Горчивото море при първата си разузнаваческа мисия за регента. Затова знаех пътя до Елвандар, нашата първа цел. Бяхме вървели около час, когато чухме глух тътен, нещо като много далечна гръмотевица. После изпитахме някакво странно чувство на отместване, от което едва не ни се замаяха главите. Затова се изкачихме на едно скалисто възвишение, по което не растяха дървета, и видяхме в южното небе червен лъч светлина, устремен към нощното небе.

— Какво беше това? — попита Лиалан.

— Нямах представа, докато едно човешко момиче, лейди Бетани от Карс, не пристигна в Елвандар. Тя носеше вести от Тандареи, а също така идваше да намери майка си и другите жители на Крудий, избягали от кешийците по време на войната. Тандареи е убеден, че лорд-регентът и последователите му са били унищожени до един в червения купол, след като призованият от тях Ужас е пристигнал в Е’бар.

— Подобаващ край за предателите — подхвърли Лиалан и махна презрително с ръка. — Значи намерихте кралицата на елфите.

— Да — отвърна Ларомендис. — Разказахме на нея и консорта ѝ своята история и те решиха да я обмислят.

— Да я обмислят? — повтори предводителката на Снежните леопарди.

— Докато не пристигна лейди Бетани — каза Гуламендис. — С вестта от Тандареи. Тогава пристъпиха към действие: веднага пратиха четирима от своите Тъкачи на заклинания да помогнат на магьосниците в Е’бар, а по-късно ще ги последват и други.

— Колко типично за тях — рече Лиалан. — Размишляват. Обсъждат. Преценяват. — Въздъхна. — Живеят в свят, в който времето не тече, и… — Остави думите да заглъхнат. — Значи разбрахте какво представлява онази червена светлина?

— Маяк, или поне Тандареи смятал така — отвърна Гуламендис. — Казаното от лейди Бетани бе смущаващо, най-вече защото описанията бяха повърхностни.

— Продължавайте — нареди Лиалан.

— Някакви сенчести създания се измъквали от мехура светлина, заобиколил града — каза Ларомендис. — Стражите защитавали творците на магия и в крайна сметка унищожили тези създания, каквито и да са те. Знаем, че не са с демоничен произход. Сражавали сме се с демони твърде дълго…

— Значи тези същества…?

— Във вашето знание имате ли Запретено?

— Ако разбирам правилно въпроса ви, то не по начина, който имате предвид — каза предводителката на Снежните леопарди. — Предполагам, говорите за времето, когато сме робували на Древните? Не е Запретено да се говори за тези неща, просто не се приема добре.

— В смисъла с набиване на глави на кол? — попита Ларомендис.

Тя кимна.

— В двора на кралицата — каза Гуламендис — ни дадоха едно име. Гецвая.

Лиалан килна глава, сякаш заинтригувана.

— От кого го чухте?

— От една Тъкачка на заклинания сред елдарите: Джанил.

— Аха — рече Лиалан. — Продължавайте.

— Е’бар моли за магическа помощ в битката срещу тези създания от дим и сенки. Кралицата на Елвандар вече прати Тъкачи на заклинания. Казаха ни, че във вашите кланове имате могъщи шамани, включително този Гецвая.

— Той е шаман на Ледените мечки, клана на моя племенник Аркан.

— Чували сме това име — отбеляза Ларомендис.

— Аркан ли?

— Той бил в Илит със сина на кралицата, Калис.

— Наистина ли? — Тя се умълча. После нареди на една прислужница: — Прати да повикат Аржуда.

Младата моределка излезе и Лиалан попита:

— Е, та какво казвахте за племенника ми?

— Лейди Бетани ни каза — рече Гуламендис, — че той срещнал принц Калис в Илит и по време на обсадата помагал за отбраната на града от кешийците.

— Убийството на човеци никога не е проблем — подхвърли шеговито Лиалан.

— Подробностите не са ми много ясни — продължи господарят на демони, — но Аркан пътувал по задачата да открие някакъв човешки чародей, а Калис, който разнасял съобщения за кралицата, решил да тръгне с него. Лейди Бетани каза, че потеглили заедно с двама човеци, мъж и жена.

Лиалан въздъхна.

— Толкова много смущаващи вести… Вие, народът от звездите, представа си нямате какво сте оставили зад себе си. — Приведе се напред. — И вие, и аз произлизаме от един и същи род. Били сме най-близки до Древните, нашите господари. Кралицата на Елвандар произлиза от онези, които са се грижили за този свят, и тяхната връзка с почвата е най-дълбока. Елдарите били библиотекари, учени, които се опитвали да поставят някакъв ред в безкрайния поток от плячка и артефакти, донесени на този свят от нашите господари, Повелителите на дракони. Но ние сме били тези, които са им служили, които са стояли до тях, топлили са постелите им, търпели са техните прищевки и гняв. — Тя пак се отдръпна назад. — И приличаме най-много на тях, както в доброто, така и в лошото. Когато се разразили Войните на хаоса и нашите господари полетели към своята участ, ние сме станали свободен народ, а вие, Звездните елфи, сте изчезнали. Просто сте си тръгнали. — Погледна първо Гуламендис, после Ларомендис. — Ние сме останали, а вие сте избягали.

Братята се спогледаха.

— Учили са ни, че този свят се намирал под страшна угроза, бил на ръба на разрухата, затова някои от нашия народ, които владеели изкуството на галасмантията, отворили портал, за да избягат в свят, непознат за Древните.

— А нас ни изоставили тук — вметна Лиалан.

— Ние… не сме го учили по този начин — промълви Гуламендис.

— Естествено — каза Лиалан, после изсумтя: — Защо се бави този старец? — Приведе се напред да надзърне през открития вход на шатрата, после пак се обърна към двамата таредели. — Това, което сме започнали: борбите, клановото съперничество, жестокостта, всичко то е било необходимо. Изковали сме народ от воини в кръв и огън и сме се борили за надмощие с нашественици от други светове: хората, джуджетата, орките…

— Орки ли? Не сме чували за тях — рече Гуламендис.

— Ние сме ги преследвали и сме ги избили до крак, с помощта на джуджетата — каза предводителката на Снежните леопарди. — Оставили сме по-дребните им събратя да живеят, стига да не ни се опълчват, ето защо таласъмите още ги има. Не сме закачали елфите в Елвандар, докато нашите млади не чули зова на тяхната кралица. — Тя погледна близнаците. — Връзките ни с този свят са дълбоки, защото ние сме първата раса след господарите ни, която е родена тук. При елфите в двора на Агларана тези връзки са най-силни, затова е естествено някои да чувстват влечението.

— Но ние не можем да допуснем това, защото сме свободен народ и никога няма да подвием крак пред тази жена. Някои от нас се опитали да подражават на господарите ни, а други били подлудени от своята амбиция. Трети се опитали да се уединят в горите на юг. Четвърти пък, отвъд морето, били толкова изолирани, че заприличали на хората около себе си. — Тя направи пауза. — Но нещата се менят. Ако откликнем на зова на Е’бар, ще получим разплата.

— Какво имате предвид? — попита Ларомендис.

— Вашият лорд-регент, в своето високомерие, ни прати посланик, който да ни учи как да се държим, ако някой от клановете ни пътува южно от Речната граница. Позволи си да диктува условия на кланове, които са живели по тези хълмове и гори в Зеленото лоно от векове, докато вие сте летели сред звездите. Каза, че ако те се върнат у дома, трябвало да се преклонят пред него.

— Подозирам — рече Гуламендис, — че лорд-регентът вече няма да диктува условия на никого. Ако думите на Тандареи за видяното от него са истина, лорд-регентът и голяма част от Съвета са мъртви.

— Тогава ще си имаме работа с новите ви господари. Кой ще управлява?

— Нов Съвет — отвърна Гуламендис. — Вероятно Тандареи ще е следващият лорд-регент.

Разговорът им бе прекъснат от пристигането на много стар мъж в роба, който носеше огърлица от амулети.

— Господарке — каза той и се поклони.

— Това е моят шаман Аржуда. — Тя му даде знак да седне. — Разкажете му същото, което разказахте и на мен — заповяда и двамата братя повториха историята си.

Когато свършиха, шаманът мълча дълго, после каза:

— Мъчи ме безпокойство, Лиалан. Напоследък имам сънища и поличби. Посъветвах се с дима и надзърнах във водите.

— Какво видя? — попита тя.

— Времето, каквото го познаваме, свършва и новото време ще бъде изковано от чужди ръце, ако не действаме, но рискът е гибелен.

— Колко гибелен?

— Народът ни и всички наши родственици, независимо колко са променени или далечни, сме изправени пред бездна. От тази бездна се надига мрак, толкова тъмен, че може да е краят на всички ни.

Лиалан се умълча. За разлика от някои шамани, Аржуда не прибягваше към театралничене, за да придаде убедителност на предсказанията си. Уменията му не подлежаха на съмнение. Накрая тя каза:

— Джанил е пратила тези двамата да намерят Гецвая.

— Мъдро — рече Аржуда. — Той е сред малцината, които бих поставил над себе си в разбирането на тези неща.

— Къде е в момента Гецвая?

— На север — отвърна старият шаман. — Както заповяда баща му Аркан, Антеш поведе Ледените мечки обратно към ледените полета, за да чакат времето, когато ще е безопасно да се върнат.

— Защо ли си мисля, че това време може и да не настъпи? — Тя стана. — Използвай сънната си магия, за да повикаш Гецвая и клана му на юг — нареди тя на Аржуда. — Можеш ли да го направиш?

— Мога да се опитам. Сънната магия между Гецвая и мен винаги е била силна, но добре ще е да пратите бърз ездач на север да търси Ледените мечки. Те смятат да навлязат в ледените полета при масива Черен лед, край бреговете на замръзналото море северно от Сар-Саргот. Оттам ще поемат на изток. Насечените ледени поля гъмжат от тюлени, моржове и ледени птици.

— Ще пратя бегачи, защото мисля, че шаманите на северните кланове трябва да се съберат. После трябва да съставим план за придвижване на юг.

— Значи ще ни помогнете? — обади се Ларомендис.

— Изглеждаш ми изненадан.

— Надявах се на помощ, но не я очаквах. Защо го правите?

— Защото нощем сънувам дракони — тихо отвърна тя.

Даде знак на двамата Звездни елфи да я последват и излязоха навън заедно с Аржуда.

Лиалан само махна с ръка и за минути из лагера плъзна вестта, че ще говори. Четирима силни моределски воини изнесоха подиум с три стъпала и тя се качи на него. След броени минути се бе събрала по-голямата част от народа ѝ. Лиалан извика с изненадващо силен и ясен глас:

— Народе мой! Пратете вест до нашите братя и съюзниците ни за сбор. Пратете вест на човеците в Стръмната клисура, на хадатските племена в хълмовете на Ябон и на еледелите в Елвандар. Няма да ги закачаме, ако не пречат на минаването ни, но ще смажем всеки, който застане на нашия път.

— След пет дни по изгрев-слънце Снежните леопарди ще потеглят на юг. Ще минем през Стръмната клисура и земята на хадатите, а после покрай границите на Елвандар, за да стигнем в Е’бар и да помогнем на нашите обсадени братовчеди таределите! — Пое си дъх и извика: — Народе мой, приготви се! Снежните леопарди тръгват на война!

18.

Пътуване

Джим Дашър се вкопчи в платното.

Ролдемският куриерски кораб „Лорд Арчибалд“ подскачаше по пенестите вълни, докато заобикаляше най-южната точка на Кралския остров — голям, гол и необитаем остров в най-западния залив на Кралско море. Това бе един от най-бързите военноморски съдове и следеше флотата на принц Оливър. Оливър бе получил от агентите си вест, че Саладор е тръгнал срещу Силден, което означаваше, че брегът между двата града ще е чист. Възнамеряваше да стовари армията си на благоприятно място, да я организира и да потегли срещу Едуард.

През последните няколко месеца Джим бе използвал всеки ресурс на свое разположение, за да узнае каквото може за плановете на Оливър. Принц Оливър от Маладон и Симрик му бе помогнал, като позволи на търпението си да се изчерпа. Последния месец бе станало очевидно, че Събранието на лордовете няма да короняса нов крал, докато не се появи един-единствен ясен претендент за трона.

Всички благородници с право на глас бяха събрали армиите си и се готвеха за бой или се бяха сврели в замъците си в очакване на изхода. Тъй като щяха да гласуват победителите, а загубилите щяха да са в окови или мъртви, отсега се знаеше, че страната победител в този конфликт ще определи новия крал.

Джим смяташе, че Събранието на лордовете като цяло е добра идея, когато претендентите са съгласни да разрешат различията си по мирен път; но когато няма ясно изявен фаворит и различните страни не желаят мирно уреждане на въпроса, се случваше ето това.

Оливър бе сключил сделка с Чадуик от Ран. Когато прахолякът се слегнеше, владенията на Чадуик вероятно щяха да нараснат значително, както и доходите му, и той щеше да е най-богатият и най-могъщ херцог в Кралството. Нещо повече, малоумният му син щеше да получи поста на Монтгомъри като граф на Риланон, на практика губернатор на главния остров, след като Монтгомъри бъде обявен за Риланонски херцог — което щеше да стане веднага щом Оливър вземе трона и настоящият херцог на Риланон умре. А Оливър щеше да се погрижи последният да последва бързо първия, Джим бе уверен в това.

Беше също толкова сигурен, че срокът на управлението на Монтгомъри ще е кратък, само колкото да демонстрира прошка към бившите съперници, макар че Монтгомъри не представляваше заплаха за никого, и в крайна сметка старият Монти ще бъде заместен от някой от фаворитите на Оливър.

Това, което Оливър не знаеше, бе, че Джим Дашър Джеймисън, граф на това, баронет на онова, от време на време крадец, убиец и професионален лъжец, е подправял разузнавателните му данни. Вече повече от месец Джим прихващаше съобщенията от различни васали до Оливър и ги попроменяше тук-там. Отдавна бе научил, че най-добрата лъжа е онази, която е увита в истина. Така че вместо да обърква Оливър с откровена дезинформация, го залъгваше с леко променени истини.

Оливър очакваше да стовари безпрепятствено войските си на широката брегова ивица южно от Малаков брод, така че да се озове само на две мили от мястото, където Западният път пресичаше пътя между Саладор и Силден. Оттам щеше да потегли право на запад към Полята на Албалин. Очакваше и двата му фланга да са в безопасност, след като херцог Артър държи Силден и Саладор. Единствената заплаха идваше от Чарлз от Батира, след разкола между двамата, но тъй като единственият начин Батира да помогне на Едуард бе да мине през Силден, Артър Саладорски щеше да му попречи да стигне до него.

Още нещо, което Оливър не знаеше, бе, че докато корабите на Батира са струпани нагъсто около Риланон, развявайки гордо знамената си — изолирани и държани на място от съюзниците на Оливър, — Чарлз е взел назаем втора флота, а именно ролдемската. Сега той или вече бе при Едуард, или скоро щеше да е.

Беше се наложило крайно убедителната лейди Франсиезка Сорбоз да оказва постоянно давление на краля и това, в комбинация със собствения опит на крал Карол в отношенията му с Оливър, накрая го бе убедило, че Ролдем не може да остане неутрален в задаващата се гражданска война. Беше ясно, че ако Оливър завладее Островите, веднага ще се превърне в заплаха за властта на Ролдем над Оласко, а може би дори и за самия главен остров.

В края на краищата крал Карол бе отстъпил от своя неутралитет и се бе обявил в подкрепа на Едуард. Ролдемската армия щеше да остане да пази главния остров, но флотата им в момента пренасяше съюзниците на Едуард, докато флотата на Батира висеше близо до пристанището на Риланон.

Джим се бе срещнал за кратко с Франсиезка в Саладор, и двамата дегизирани, и бе потеглил два дни преди нея. Доверяваше се на нейната хитрост и на способността ѝ да се измъкне от града на Артър и да стигне до принц Едуард, но откри, че се тревожи за нея, и се мразеше заради това. Връзката им бе много сложна, тъй като тя беше единствената жена, която наистина е обичал, въпреки че на два пъти се бе опитала да го убие. Отклони мислите си от нея и ги върна към сегашните си планове.

Беше използвал цуранския глобус, за да стигне до Риланон, и откри, че флотата на Едуард е заминала. След като остави дядо си, прибегна до услугите на талантливия млад магьосник Донато да го прехвърли обратно в Риланон след кратка среща с крал Карол, за да затвърдят съюза между Островите и Ролдем, а после се върна да вечеря с дядо си.

На следващата сутрин още в зори се качи на борда на „Лорд Арчибалд“. След като капитанът прочете писмото-пропуск на Джеймс, подписано от самия крал на Ролдем и подпечатано с кралския печат, в което се заповядваше всеки да оказва помощ на приносителя, корабът вдигна котва и Джим пое по пътя си. За по-малко от три дни настигнаха флотата на Оливър и започнаха да я следват отдалеч. Виждаха платната на последните кораби до момента, когато стигнаха Кралския остров, където флотата на Оливър зави на север, към брега южно от Малаков брод, а „Лорд Арчибалд“ се насочи на юг, към Саладор.

Не за първи път на Джим му се прииска проклетият глобус да имаше повече възможности или да можеше някак си да усвои този магьоснически номер да прескача, където си ще. Но пък поне пристигаше в Саладор, след като армията на Батира го бе окупирала. Докато чакаше корабът да пристане, Джим за стотен път прецени нещата.

Оливър щеше да свали армията си на брега, без да срещне съпротива, и до него щеше да стигне вест, че всичко върви по план. Единствената разлика щеше да е, че когато Оливър навлезеше в Албалин, щеше да открие, че има срещу себе си два пъти по-голяма армия, отколкото е очаквал, и няма изгледи да получи помощ от Силден или Саладор.

И все пак Джим се тревожеше. Историята бе пълна с битки, в които по-малката армия е победила. Най-голямото предимство на Оливър се състоеше в това, че ядрото на армията му се състоеше от обръгнали в битки войници от Източното кралство, гадни копелета, закалени в дългогодишни сблъсъци по границата. Армията на Едуард пък се състоеше главно от западняци, а тяхната основна задача бе да водят схватки с неорганизирани разбойници и банди таласъми и от време на време да участват в някое кръчмарско сбиване на границата между съперничещи си гарнизони.

Най-голямата му грижа бе как ще реагира Артър Саладорски на вестта, че градът му е завладян. Тази сценка зависеше от това дали един решителен командир на име Дю Гал ще удържи Силден две седмици и дали после Артър ще се втурне на изток, щом чуе за падането на Саладор. Най-лошият кошмар на Джим бе, че Артър завладява Силден преди пристигането на ролдемския кораб със зеления флаг или пък че на връщане към Саладор начело на армията си се натъква право на силите на Оливър и се присъединява към тях.

Когато градът се появи пред погледите им, корабът почна да забавя ход. Джим щеше да слезе в Саладор и да види дали Франсиезка е заминала благополучно, както и да разбере какви новини от Силден са достигнали до тукашния гарнизон. После щеше да намери кон и да се отправи към Полята на Албалин. Беше направил всичко по силите си и сега играчите заемаха предварително определените им места на дъската.

Нямаше какво друго да направи, освен да бъде до своя крал, когато Едуард победи — или да загине заедно с него.

В Саладор цареше хаос, както всъщност бе очаквал, но степента на този хаос го притесни. Мина покрай рота ролдемски войници, разположени на пристанището да пазят корабите, а после започна да се оглежда за някакъв признак кой командва тук. Видя на ъгъла отряд войници от Батира и тръгна към тях. Един ефрейтор се опита да го прецени по дрехите му и реши, че неутралното отношение е най-подходящо.

— Сър?

— Къде е херцогът на Батира? — попита Джим.

— Замина преди няколко дни с по-голямата част от армията. — Ефрейторът се огледа, сякаш го беше страх да не ги подслушват. — Доплавахме тук и открихме само двеста градски стражи — повечето наборници — и някакви дръвници горе в замъка на херцога, които се опитаха да се правят на герои. След около четири часа градът беше в ръцете ни. Не ми е работа да говоря лошо за високопоставените, но жена ми и децата ми биха бранили тоя град по-сърцато. Сякаш саладорският херцог е нямал представа, че някой може да съзре възможност в един незащитен град.

Джим се усмихна.

— Струва ми се, че е бил дезинформиран.

— Вижте, не казвам нищо за акъла му, все пак той е херцог, но ми се струва, че когато водиш армията си някъде другаде, е най-добре да оставиш у дома достатъчно бойци, за да си сигурен, че ще има къде да се върнеш, ако ми схващате мисълта.

— Схващам я. Кой командва тук?

— Капитан Ронсар. Той е комендант на града и командир на местния гарнизон. В казармата е.

— Благодаря, ефрейтор.

Джим тръгна към казармите. Напрежението в града къкреше току под точката на всеобщ бунт. Надушваше го във вятъра.

Без съмнение херцог Артър бе напуснал града с помпозно шествие, демонстрирайки увереност — мъже в цветовете на Саладор, потеглили на завоевание в името на новия крал. Сигурно бе имало какви ли не слухове, а на онези търговци, курви, просяци и крадци, които не бяха последвали армията, им бяха текли лигите при мисълта как победоносната войска ще се върне у дома, натоварена с плячка. После, няколко седмици по-късно, друга армия влиза в пристанището под прикритието на нощта и остатъците от местния гарнизон са надвити с лекота. Една вечер гражданите си лягат със знамето на Саладор, плющящо дръзко на вятъра, а на сутринта се събуждат и виждат, че над главите им се вее златисто-черният флаг на Батира. Онези, които могат да четат, намират декрети, заковани на всеки ъгъл, че градът е във военно положение, обявено от херцога на Батира в името на Короната.

Изведнъж стоките стават дефицитни, защото всичко, което не е конфискувано от Батира, бива скрито. Хората са обзети от страх и въпреки че се поддържа ред, това става под заплахата от насилие от страна на нашественическа армия.

Джим знаеше, че ще е нужно умело ръководство, за да се избегнат бунтове, плячкосване и масови кръвопролития по време на окупацията. Докато вървеше покрай южната порта, подмина странна група зяпачи. Бяха старци и момчета, но нямаше нито един между петнайсет и петдесет години. Жените се бяха събрали на групички и шепнеха, сякаш се бояха да не ги подслушват. Той осъзна, че ден-два след като с Франсиезка бяха напуснали града, се е провела някаква мобилизация и сега не се виждаше нито един мъж в боеспособна възраст, който да не е в униформа. Това не означаваше, че в града няма опасност от насилие — старците и младите жени можеха да се развилнеят по улиците също толкова лесно като тайфа пияници. Имаше вероятност от масов бунт.

Джим стигна до казармите и помоли да го упътят към капитана. Намери кабинета му и един дневален съобщи за него.

— Да? — попита нетърпеливо капитанът.

— Пристигнах току-що с ролдемски куриерски кораб, капитане. — Джим му подаде един пергамент и зачака.

Капитанът го прочете и цялото му държане се промени.

— Милорд — каза той и му го върна. Това бе картбланш, написан от самия Джим, подписан от дядо му и носещ херцогския печат.

— Какво е положението в Саладор?

— Каквото без съмнение сте го видели. — Капитанът стана иззад бюрото си. — Градът е на ръба на бунт. Дал съм заповед, ако избухнат безредици, хората ми да се изтеглят в казармите.

— Правилно — отбеляза Джим.

— С какво мога да ви помогна, милорд?

— Трябва ми кон.

— Момент — каза капитанът. Взе перо, наведе се над бюрото да напише заповед, после я подпечата и му я връчи. — Изберете си някое животно от конюшните, макар че ще съм ви благодарен, ако подминете големия сив скопец — това е моят кон. — Усмихна се.

— Ще взема друг — отвърна Джим. — Кажете ми, срещали ли сте една дама от Ролдем тук?

— Не, доколкото знам — рече капитанът. — Както разбирам, става дума за конкретна дама.

— Да — каза Джим. Франсиезка сигурно бе намерила начин да се измъкне от града преди пристигането на Батира. Иначе със сигурност би се свързала с него.

Вик отвън ги накара да отидат до вратата. Някакъв страж дотича и докладва:

— Капитане, голяма колона прах иде от север.

— Това не може да е хубаво — промърмори капитанът.

— Но може да не е и лошо — отбеляза Джим. — Позволявате ли да дойда с вас?

Предвид ранга на този загадъчен пътник и картбланша, който носеше, капитанът осъзна, че искането на разрешение е само любезност, но я оцени и кимна.

Качиха се на северната кула и се взряха на север.

— Голям отряд — каза капитан Ронсар.

Прашният облак нарастваше.

Един от лостовите се обади:

— Това е цяла армия, сър!

— Какво знаме развяват?

— Не го виждам още, капитане.

Времето се точеше, а Джим чакаше. Ако нещата в Силден бяха минали по план, заплахата не бе голяма. Но ако не бяха, приближаващата се сила можеше да донесе катастрофа за принц Едуард и Кралството.

Накрая лостовият каза:

— Не развяват никакви знамена, капитане, но са облечени в цветовете на Саладор!

— Кой язди в авангарда? — попита Джим.

— Не виждам никакви офицери, сър. Конниците са по фланга и се движат ходом, за да са в крак с пешаците.

— Добре — каза Джим. Обърна се към капитан Ронсар. — Очаквам да откриете, че тази армия е под командването на някой капитан, лейтенант или дори сержант. Ще се изненадам, ако е останал и един благородник.

— Не ви разбирам, сър.

— Това е саладорската армия. Прибира се у дома без херцога.

— Мислите, че херцог Артър е мъртъв?

— По-скоро търси начин да заобиколи Батира и да намери убежище при Чадуик от Ран. — Джим тръгна към стълбите. — Ще отида да взема коня си, просто за в случай, че командирът на тази армия е в лошо настроение. Но ако съм прав, до края на деня ви предстои да приемете капитулацията на много хора. Обещайте им каквото е нужно, но запомнете с неизплатените надници. Претършувайте жилището на херцог Артър — той е мислил, че ще се върне, затова очаквам голяма част от личното му имане да е скрито някъде там, най-вероятно в съкровищница близо до личните му покои или в долните части на тъмницата. Погрижете се тези мъже да бъдат разоръжени, нахранени, напоени — не твърде много — и да им се плати, и няма да имате неприятности. Може дори да назначите някои от тях да пазят собствения си град.

— Не съм сигурен, че в думите ви има някакъв смисъл, милорд — каза Ронсар, но Джим вече бе изчезнал и капитанът отново насочи вниманието си към приближаващата армия. — Искам веднага щом този благородник излезе през портите, да ги затворите, докато не разберем каква е тази работа.

Джим заобиколи приближаващата се армия далеч от север, но все пак достатъчно близо, за да прецени, че тя няма да създаде проблеми на капитан Ронсар и гарнизона му. Войниците изглеждаха уморени от битки и просто искаха да се върнат у дома. По отсъствието на наемниците Джим разбра онова, което го интересуваше: Силден бе устоял на атаката и саладорската армия се бе изтеглила. Ако останеше жив до края на предстоящата война, по-късно щеше да прочете докладите и да пресее подробностите, но знаеше, че когато всичко това свърши, трябва да издири един офицер от силденската армия — рицар-маршал Джофри дю Гал — и да му благодари лично. Беше го оставил в много лоша ситуация, но Джофри явно се бе справил с нея по най-добрия начин.

Селата по пътя на армията, между брега и Полята на Албалин, бяха изоставени, както и очакваше Джим. Селяните притежаваха вроден усет кога се задава беда и обикновено изчезваха от пътя на приближаващите се армии. Горите на север и юг от пътя сигурно бяха осеяни с лагери и импровизирани селца. Тези хора имаха вековен опит в бързото издигане на колиби. Някои от селцата можеше дори да се превърнат в постоянни селища.

Пътят за Саладор пресичаше пътя от Малаков брод и за тази точка се приемаше, че дели Източното от Западното владение на Кралството. Джим заобиколи кръстопътя от югозапад, тъй като Оливър без съмнение щеше да е оставил някоя рота да пази тук.

Спря и се загледа надолу по пътя. След няколко седмици принц Оливър и армията му щяха да маршируват горе-долу през мястото, където сега Джим седеше на коня си. Около седмица по-късно щяха да прехвърлят едно възвишение и пред тях да се ширнат поля, наскоро ожънати и празни, с един скалист хълм, издигащ се на север. Върху този хълм имаше стара крепост, изоставена още преди векове — първата крепост на Кралството в онова, което по-късно щяло да се превърне в Западното владение. Наричаше се Кулата на Албалин и точно тя даваше името на полята долу.

Там Оливър щеше да се озове в подножието на измамно дълго възвишение: щеше да му се наложи да щурмува по нанагорнището към окопаната армия на принц Едуард. Ако всичко минеше по план, битката щеше да свърши за ден и Оливър щеше да се разбие в позицията на Едуард.

Поне такъв беше планът на Джим, както и надеждите му.

Само че Джим Дашър беше реалист и знаеше, че никога нищо не върви по план.

Пришпори коня си и продължи по пътя си.

Единият от двамата часовои попита:

— По каква работа?

Без да каже нищо, Джим му подаде пропуска си. Стражът го погледна и го предаде на другаря си. Джим осъзна, че никой от двамата не умее да чете, и каза:

— Съобщение за принц Едуард от херцога на Риланон.

Тъй като бе сам и едва ли представляваше заплаха за принц Едуард, който бе заобиколен от няколко хиляди войници, стражите му махнаха да минава. Той потегли в бавен тръс, а очите му шареха по терена. Десетки неща привлякоха вниманието му — дребни отклонения от картите, които го подтикнаха да премисли възможната бойна стратегия, но той се насили да спре: тук имаше цяла палатка генерали, маршали, херцози и един принц, за да водят тази битка. Едва ли би могъл да забележи нещо, което те да са пропуснали.

Когато стигна до армейските линии, един капитан, който можеше да чете, хвърли поглед на документа му, махна му да минава и посочи шатрата на принца. Там един лакей взе коня му, а Джим влезе вътре. Посрещнаха го няколко познати лица. Той се приближи до принц Едуард и се поклони.

— Ваше височество.

— Лорд Джеймисън — каза принцът. — Надявам се да носите добри новини.

— Толкова добри, колкото могат да бъдат по време на война. Оливър следва дирята, която му оставихме, като куче, погнало заек. — Той свали бронираните си ръкавици и прие подадената му чаша вино. — Добро е — каза, след като отпи. Огледа стаята и кимна за поздрав на присъстващите.

При принца бяха херцозите на Ябон, Даркмоор, Батира, Крондор, долината на Дърони, Съдърленд, Силден и Крудий, заедно с дворцовите офицери. Джим забеляза братовчед си Ричард да стои до херцога на Крондор и му кимна. Не харесваше особено братовчед си, но го уважаваше и беше изненадан да го открие тук. Десетина командири чакаха вест за приближаването на армията на Оливър от изток и преглеждаха наново плановете си, за да са готови за всякакви случайности.

Джим се обърна към принц Едуард.

— Напуснах Саладор преди три дни, след като следвах флотата на Оливър до мястото на дебаркиране. Както очаквахме, те слязоха на брега на изток от Западния път.

— Кога ще са тук?

— Ако не протака и не се мотае много, две седмици, максимум три. Има коне, страдащи от морска болест, а хората му твърде дълго са се застояли в казармите. Ще трябва да се погрижи за снабдяването, да прати разузнавачи и да разположи патрули по периферията. Но най-важното, трябва да установи база за похода си. Трябва да разтовари много припаси и да е готов да докара още, ако кампанията се окаже дълга.

— Колко души са? — попита херцогът на Даркмоор.

— Силден му струваше повечето от западните наемници — отвърна с усмивка Джим. — Не им хареса да се бият и да не им се плаща. Освен това загуби Саладор, който е около две хиляди души. Но с него са цял Маладон и Симрик, източните наемници, както и Долт, Юпер, Тибурн, Тимонс и Ромни.

— Ами Ран? — попита Едуард. — Чадуик е сключил сделка с Оливър, нали така?

— Всичките ни разузнавателни сведения сочат, че е така — отвърна Джим. — Чадуик не е с Оливър, но това не означава, че не прави поразии другаде.

— Без армията на Чадуик можем да ги смажем — заяви херцогът на Ябон.

— Владетелю на Крудий — каза Едуард, — виждам на лицето ви същото изражение като на баща ви, когато имаше да каже нещо, но не му се искаше да го казва.

Хал бе стоял мълчаливо отстрани, тъй като бе най-младият херцог в палатката, но се мръщеше на забележките на Джим. Сега пристъпи с малко смутен вид към картите и постави картата на бойното поле над тази, която бе използвал Джим.

— Ако аз бях принц Оливър, нямаше да тръгна по този път, както очакват от мен, а щях да чакам, да се бавя, може би да пратя няколко патрула на запад, за да ви тормозят.

— Защо?

— За печелене на време — отвърна Джим Дашър и погледна Хал.

— Очакваш да пристигне Чадуик от Ран, нали?

— Не с кораб — каза Хал. — Ако Чадуик е потеглил веднага след като са постигнали договорка с Оливър, бавно и спокойно, без да скапва хората си с двайсет мили на ден, а наполовина по-малко, би трябвало да се намира някъде тук.

Отново зашумоляха карти и пръстът на Хал бодна в град Слууп.

— Лорд Ромни вече е потеглил да заеме мястото си до Оливър, така че Чадуик може да прекара цялата си армия през южната част на това херцогство, без да го забележи никой, освен няколко фермери. После ще продължи по стария път за извозване на дървени трупи от Слууп, по края на Тъмни лес, до Сетанон.

— И ще ни връхлети в тил, когато битката започне — отбеляза принцът. — Никой никога не е обвинявал Чад в глупост и ако се приближи оттам… — Той поклати глава.

Джим затвори очи.

— Това не го предвидих.

— Не можеш да предвидиш всичко — обади се един женски глас от сенките в ъгъла на палатката.

Дълбоката загриженост на лицето на Джим се смени с широка усмивка. Без да поглежда натам, той каза:

— Радвам се, че милейди е стигнала без проблеми до принца.

Лейди Франсиезка се засмя.

— О, имаше малко проблеми, но нищо прекалено затруднително.

— Приближи се до Джим и добави: — Политиката на вашия народ в момента е в такова състояние, че според мен младият лорд Хенри е прав. Защото ако и вие, и Оливър паднете в битка…

При мисълта, че е пропуснал нещо толкова очевидно, Джим трепна.

— Чадуик ще поиска примирие, а двете страни няма да има кого да подкрепят, така че войната свършва и той…

— Остава единственият законен претендент за трона и пълен господар на бойното поле — довърши Едуард. — Монтгомъри не би посмял да оспори претенциите му дори и с подкрепата на дядо ти. — Взря се за няколко дълги секунди в Хал, но младият херцог не каза нищо.

— Как ще се справим с това? — попита херцогът на Ябон.

Заговори Хал.

— Ще отведа достатъчно хора в Сетанон и ще чакаме. Мога да го забавя дотолкова, че когато стигне тук, битката вече да е решена. Или дори да не е, той да не се окаже решаващият фактор.

— Колко хора ти трябват? — попита Едуард.

— Мога да се справя с моите хора от Крудий и още един гарнизон. — Хал погледна към ябонския херцог.

— Вземи Ламът — каза херцогът. — Вълците са най-добрите войници в херцогството ми. — Ухили се срещу принц Едуард. — Повечето от тях имат цурански предци. Знаете какви жилави копеленца са.

— Кога тръгваш? — попита Едуард.

Хал огледа картата.

— Ако предвижданията на Джим за движението на Оливър са верни, разполагаме с предостатъчно време. Десет дни, за да стигнем до Сетанон… — Той пресметна. — Това ми дава достатъчно време да възстановя замъка там — заяви с усмивка.

— Едва ли — каза Джим. — Но със сигурност ще имаш време да построиш укрепление, което той не може да си позволи да остави в тила си.

— Добре — каза принц Едуард. — Ще обсъдим от какво имаш нужда и ще се погрижим всичко да е готово, когато дойде време да потеглиш. Кой е адютантът ти?

— Брат ми Мартин — отвърна Хал. Мартин и Брендан чакаха в херцогската шатра на Крудий, същата, която бе използвал някога баща им. Брендан бе пристигнал с помощта на Руфио и наваксваше със знанията си за ситуацията тук, след като бе разказал на принца на Крондор за събитията в планините Сиви кули. — Бих искал да взема и Тай Хокинс.

Джим кимна.

— Добре. Направи го четвърти в командването, след брат ти и графа на Ламът.

— Значи може да се смята за капитан Хокинс — каза Хал.

— Ще пратя вест до графа на Ламът — обади се ябонският херцог.

— Благодаря, милорд — каза Хал. Обърна се към принц Едуард. — Бих искал да оставя най-малкия си брат Брендан тук… Предпочитам един от нас да остане извън битката за момента, ако не възразявате?

— Естествено. — Принцът разбираше, че споменът за загубата на баща му е още пресен в ума на Хал и да изложи и двамата си братя на риск заедно със себе си му се струва прекалено.

— Ако разрешите да се оттегля, ще започна да съставям план.

— Разрешавам. — Хал излезе забързано, а принцът каза: — Ако ми позволите, милорди, трябва да поговоря насаме с лорд Джеймисън.

Херцозите и придружаващите ги офицери се поклониха, както и лейди Франсиезка, но принцът каза:

— Вие останете, милейди.

Даде знак на най-доверените си съветници — рицар-маршала на Крондор, херцога на Крондор и собствения си адютант — и показа с жест да им налеят вино, докато сядаше на походния си стол. След като виното бе поднесено, нареди на слугите да излязат и каза:

— Погрижете се да не ни безпокоят. — Когато се увери, че около него са само най-доверените му съветници, попита: — Ще преживеем ли това?

— Вероятно не всички, ваше височество — рече Джим Дашър. — Оливър разполага с някои от най-жилавите войници в Източните кралства под знамената си, а Чад държи границата, така че неговите мъже не им отстъпват по нищо. Ако младият лорд Крудий не забави Чадуик, ще ви се наложи да браните северния си фланг срещу някои от най-коравите войници северно от Кеш.

— Ако ми позволите, ваше височество — обади се Ричард Джеймисън, — бих искал да командвам северните части.

Едуард хвърли поглед към крондорския херцог, който му кимна, и каза:

— Имате командването, сър.

— Значи сега ще чакаме — промърмори Джим.

— Все още имаме числено преимущество — отбеляза херцогът на Крондор.

— Да — съгласи се Джим, — но съвсем малко, ако Чадуик пристигне в що-годе добра форма. А дори и без него армията на Оливър е костелив орех.

— Знам — каза Едуард. — Когато младият Хенри и отрядът му потеглят, бих искал да ги последва патрул, който да разположи постове по пътя, така че веднага след като стане ясен изходът в Сетанон, да го узнаем.

— Да, ваше височество — отвърна херцогът на Крондор и махна на Ричард, който каза:

— Ще се погрижа за това. — И се оттегли.

Половин час посръбваха вино и си бъбреха, а после Едуард заяви:

— Чувствам тежестта на годините си. Ако не възразявате, искам да остана за малко насаме с лейди Франсиезка.

Останалите си взеха довиждане, но докато Джим се обръщаше да си тръгне, Едуард каза:

— Лорд Джеймисън, изчакайте за малко.

Когато тримата останаха сами, престорената умора на принц Едуард изчезна и той каза:

— Вие двамата носите най-голяма отговорност за всичко, което ще се случи, и на света има може би четирима души, които знаят за това. — После добави с усмивка: — Проклети шпиони.

Франсиезка запази безизразна физиономия, но Джим се засмя.

— От какво се нуждаете този път, ваше височество?

— От способността ти да виждаш бъдещето, Джим. — Едуард погледна лейди Франсиезка. — Вие сте рядък бисер, милейди, и Карол е щастлив, че ви има. Служите добре на народа си.

— Благодаря, ваше височество.

— Дръпни насам един стол за дамата — нареди Едуард на Джим и му даде знак да вземе и един за себе си.

Когато вече седяха, Джим наля последното вино и Едуард каза:

— Ролдем ще спаси Островите от хаос, но планираме дързък ход. — Погледна Франсиезка. — Изпитвам единствено уважение към вашия крал, още откакто двамата бяхме момчета и той ме тормозеше в университета.

— Никога не съм чувала тази история — отвърна Франсиезка.

— Карол беше буен младеж — започна Едуард. — Тормозеше ме, защото той бе принцът наследник на Ролдем, а аз бях само син на придворен херцог, само че никога не би позволил на другите момчета да ме тормозят. След известно време тормозът спря, но продължихме да прекарваме време заедно. Мисля, че тъй като никой не отказваше на принца наследник на Ролдем, тормозът му е бил просто начин да изпита куража ми. Има два вида сила — добави той, размишлявайки върху отминалите години. — По-очевидният вид е властта и способността да я упражняваш, но другият е издръжливостта, способността да устояваш на чуждата мощ. Веднъж Карол ми каза, че готовността ми да търпя онези глупости го е научила на това. Още от университета сме близки приятели. Вашият монарх е добър човек.

— Както и вие, ваше височество — отвърна Франсиезка.

— Аз съм само заместник — каза Едуард. — Аз съм като чучело, заместващо жениха на кралска сватба, което стои неподвижно и не се оплаква, когато го боднат с карфица, докато истинският жених е на лов или в двора, или прави каквото там правят принцовете и кралете преди сватбата си. Ще бъда или крал, или мъртъв принц, но никой претендент от Източните кралства няма да седи на трона на Островите. — Той въздъхна. — Аз съм Кондуин по майчина линия, и то не с много. Това щеше да е достатъчно, ако бях благословен със синове, но не съм. — За миг на лицето му се изписа копнеж. — Онзи младеж, Хал… толкова прилича на баща си.

— Прекарах известно време с него — намеси се Франсиезка. — Той е… необикновен.

— Ако оцелее при срещата си с Чадуик, искам да е близо до мен, когато се изправя срещу Оливър.

— Ще му кажа — обеща Джим.

— Сигурно осъзнавате — обърна се Едуард към Франсиезка, — че щедростта на вашия крал изложи и двата ни народа на риск.

— Не голям — отвърна Франсиезка. — Макар че народите ни пострадаха заради онези ужасни самозванци, Кеш пострада най-силно. Половината му армия бе пратена към Далечния бряг и Свободните градове, а другата половина — да подсили северните граници, и сега е започнала типичната кешийска кървава политика. Легиони бързат на юг, за да се справят с хаоса южно от Пояса, а в същото време тези, които са останали в Конфедерацията, се опитват да заграбят земята на онези, които са пратени на Далечния бряг. Цари пълен смут и объркване.

— Няколко години ще се занимават само с вътрешните си работи, сигурен съм — отбеляза Джим. — Не очаквайте нищо повече от неодобрителна нота от кешийския посланик, когато всичко това свърши. Докато сме в здрав съюз с Ролдем, Кеш няма да направи нищо повече, освен да се оплаква.

— Тогава хайде да поговорим на политически теми, за държавни бракове и всички други проблеми, които могат да се окажат спорни, ако Оливър надделее и главата ми свърши на някоя пика. — Едуард въздъхна. — Нощта може да е дълга. Пратете да донесат още вино.

Джим кимна, стана и тръгна към входа на палатката. Най-хубавото у Едуард, принца на Крондор, беше, че е единственият претендент за трона, който не желае короната. Точно това го правеше идеален за нея.

19.

Магия

Тандареи замахна с меча.

Бяха минали години, откакто се бе обучавал активно като всички млади таредели, но се опитваше всеки негов удар да е ефективен. Създанието насреща му бе мразовита твар на тъмнината. На два пъти едва не го бе докоснало и в тези случаи той имаше чувството, че изсмукват живота от тялото му, когато нокътят профучаваше покрай него.

Тандареи бе успял да организира елфите, които се опитваха да държат града запечатан, но вече бе убеден, че са на ръба да рухнат. Магьосниците се свличаха в безсъзнание, изтощени до крайност; твърде много стражи лежаха мъртви и макар че всеки боеспособен възрастен и немалко от по-големите деца оказваха решителен отпор на създанията, възникваха прекалено много пробиви, прекалено много чудовища се измъкваха и ставаше ясно, че остатъкът от съществуването на таределите вече се измерва в часове, ако не и в минути.

Той замахна силно и създанието се дръпна — те мразеха допира на стомана и достатъчно удари ги караха да се пръснат в облак от мътни, метални на вид частици, които се изпаряваха преди да докоснат земята.

Внезапно лъч нажежена до бяло енергия удари сенчестото създание и то изчезна в облак лютив дим. Още две огнени струи и други две създания наблизо изчезнаха.

Тандареи се обърна и видя група хора да се спускат от ливадата горе. Най-отпред вървеше висок мъж с грижливо подрязана брада и дълга черна коса.

— Аз съм Руфио — каза той. — Ние сме членове на Конклава на сенките и идваме да помогнем.

Тандареи едва не рухна от облекчение. Загледа смаяно, докато няколко магьосници го подминаха бързо, като мятаха заклинания към всяка тъмна сянка, която се появяваше от рубинения купол. Останалите отидоха да видят с какво могат да помогнат на падналите.

Покрай него мина младеж, натоварен с мехове вода. Спря се да предложи един на изтощения Майстор на Древното знание и той отпи дълга глътка и кимна благодарно. Младежът хукна нататък да помага на някой друг.

— Как разбрахте? — попита Тандареи.

— Вестта ни бе донесена от Брендан Кондуин — отвърна Руфио. — Забави ни една лоша буря, но след като този проблем бе решен, дойдохме право тук.

Свистене на стрели накара Тандареи да вдигне поглед и той видя русокос еледел и тъмнокос моредел, които крачеха решително към рубинения купол и стреляха със смъртоносна точност по всяка сянка, появила се отвътре. Калис и Аркан бяха открили, че ако забият стрела със стоманен връх в самия център на гърдите на някое създание, то изчезва.

След тях вървеше млада жена в тежка броня, а върху щита ѝ бе изрисуван символът на Дала. Движеше се като опитен воин, готов за бой. Тандареи видя как тя спусна забралото на шлема и ускори ход, насочвайки се към бойната линия.

Сандрина може и да не се бе изправяла срещу много от тези така наречени „чеда на пустотата“, но се бе счепквала с плътеник и други задгробни твари и знаеше как да избягва докосването им, докато ги праща обратно във вселената, от която са се пръкнали.

Амиранта бе останал на острова, за да подпомага комуникацията, тъй като неговата магия бе безполезна срещу всичко друго, освен демони. Беше накарал Руфио да му обещае, че ще го пренесе на бойното поле, ако може да е от някаква полза. Личеше си, че не му е приятно да го оставят, но разбираше мъдростта зад това решение.

— Колко доведохте? — попита Тандареи.

— Дванайсетима. Не мога да пренеса повече. — Руфио се огледа. — Трябва да намеря някакъв ориентир. Можах да ни прехвърля само до едно познато място западно от Илит, а после трябваше да скачаме докъдето ми стига погледът, което става много бавно при голяма група. Отне ни половината вчерашен следобед и по-голямата част от днешния ден. Но фиксирам ли веднъж някое място… аха! — Той посочи. — Онази скална издатина е идеална. Извинете ме за момент. — Втренчи се в нея, запечатвайки я в паметта си, а после изчезна.

Върна се след по-малко от минута с още шестима магьосници. Те бързо се огледаха, прецениха ситуацията и също почнаха да атакуват сенчестите създания.

— Боях се, че ще ни съкрушат — каза Тандареи.

— Доколкото чувам, ако Е’бар падне, ще съкрушат всички ни. Какво можете да ми кажете за купола?

— Малко. Нямам дарби в тайнствените изкуства. Но мога да ви отведа при някой, който има.

— Момент само — каза Руфио и изчезна пак.

След още минута се върна с още шестима магьосници.

— Джошуа, Калън, останете с мен. Другите знаете какво да правите.

Двамата млади чародеи изчакаха, докато останалите четирима се отдалечиха забързано, за да укрепят защитите, издигнати от обсадените таредели. Тандареи им даде знак да го последват и се изкачиха по наклона до ливадата горе. Там няколко човека раздаваха храна и помагаха в грижите за ранените. Здравите таредели, които допреди малко се бяха грижили за ранените и умиращите, сега бяха рухнали изнемощели на земята.

Тандареи отведе тримата човешки магьосници под едно голямо дърво, обгърнато в сенки от наближаването на вечерта. Под дървото лежеше възрастен Звезден елф с изпито лице. Изглеждаше, че спи, но когато Тандареи каза: „Аслеум“, очите му се отвориха.

— Жив съм — промълви старецът. — Все още. Кои са тези?

— Човешки магьосници. Дошли са да ни помогнат.

Руфио клекна до него.

— Виждаме, че преградата ви е подложена на изпитание. Бихте ли ни казали какво можем да направим, за да я укрепим, докато дойде още помощ?

— Идва още помощ — обади се Тандареи.

— Ние сме от един малък остров в Горчивото море — обясни Руфио. — Разполагахме само с двайсет-трийсет човека с развити умения и още десетина студенти, когато до нас стигна вестта за вашата беда.

— Откъде ще дойдат другите? — попита старият заклинател.

— От Звезден пристан. От Академията на магьосниците.

— Опасявам се, че ще ни трябва много помощ — каза Аслеум. — Беше нужен всеки владелец на магия от моя народ, за да отблъсква враговете, докато шепа от нас сътворят тази преграда. Загубихме десетина от най-добрите, докато разберем как да обърнем магическия маяк на нашествениците срещу самите тях. Взехме рубинената магия и я превърнахме в ограничителен купол. Ще се разпадне само ако ние погинем или ако нашествениците прекратят опитите си да проникнат в нашето селение.

— Умно — отбеляза Руфио. — Младите ми студенти са сред най-умелите в боравенето с енергийни полета, магически клопки и тем подобни. Вашата елфска магия ни е чужда, така че ако можете да им дадете напътствия как да помогнат най-добре, те на свой ред ще предадат тази информация на другите, когато пристигнат.

— Колцина ще дойдат? — попита Аслеум.

Руфио се усмихна.

— Стотици.

Старият елф се взря за миг в лицето му, а после зарида.

Беше свирепа нощ. Всичко, което можеха да направят човешките магьосници, бе да унищожават тъмните създания, които се появяваха от купола. Двамата студенти на Руфио зададоха много въпроси на Аслеум и от време на време някой от тях се спускаше по хълма, за да изпробва черупката и да види сам кои магически белези и характеристики потвърждават казаното.

Накрая младият магьосник Калън каза:

— Мисля, че ще минат години, докато узная достатъчно, за да съм от някаква полза в поддържането на целостта на купола. Може би Пъг или Магнус биха разбрали как да помогнат най-добре. Все пак ми се струва, че имам временно решение.

Руфио изглеждаше заинтригуван.

— Да?

— Може би трябва да подпомогнем пряко елфските магьосници, вместо да се съсредоточаваме върху купола.

— Да влеем енергия в магьосника, за да може да я използва, така ли? — попита Руфио.

— Общо взето, да. Това е едно от онези неща, които Магнус прави, без да се замисли, но се опитва да научи и останалите на тях. Той вярва, че някъде дълбоко в нас съществува магическа сърцевина, от която можем да точим енергия, както точим ейл от бъчва, и да я предаваме другиму.

Джошуа кимна.

— Това е упражнение, на което ни учи Магнус. Ето един пример: аз мога да извлека енергията, нужна за запалване на лагерен огън, но вместо да направя заклинанието, предавам енергията на Калън и той пали огъня.

— Разбрах — каза Руфио. — Вървете и вижте дали можете да помогнете.

Двамата млади магьосници забързаха надолу по склона.

— Трябва да си почина още малко — обади се старецът — и после идвам и аз.

— Почивай си — каза Руфио. — Още помощ е на път.

И отиде да помогне на студентите си.

Калън и Руфио стояха неподвижно, а Джошуа ги пазеше. Изпаднали в нещо като транс, двамата магьосници предпазливо изследваха енергията на рубинената черупка, доколкото можеха да го правят, без да взаимодействат активно с нея. Същевременно разговаряха в умовете си, изолирали се от околния свят.

— Това е невероятно — каза Руфио.

— Сега разбирате трудността — отбеляза Калън. — Можем да помогнем на елфите, но опитът ни да се присъединим към поддържането на тази матрица от енергия ще е в най-добрия случай проблематичен, а в най-лошия — катастрофален.

Руфио използва магия, за да промени възприятията си, и загледа потока енергия, леещ се от елфските магьосници към рубинената сфера.

— Виждам го като гоблен — каза той. — Сякаш там, където магията на елфите свършва, безброй мънички нишки, сътворени от тях, се пресичат с магията на сферата. Това е хитроумен сплит, с припокриващи се нишки, които държат други на мястото им, но някак си не са наистина свързани с тях.

И двамата магьосници се взряха в плетеницата от енергия.

— Магическата мрежа на елфите вмъква свой собствен вътък между нишките на чуждата магия, точно колкото да завладее част от основата — рече Калън. — Не знам дали е било умишлено, или поради чист късмет, но те са обърнали заклинанието на нашествениците срещу самото него. Наистина много умно.

Руфио премигна и излезе от транса си. Сложи ръка на рамото на Калън и по-младият магьосник също се събуди. Руфио стана и се огледа. Магьосниците от Звезден пристан бяха започнали да пристигат преди часове и правеха всичко по силите си да помогнат, но на този етап единствената помощ, която можеха да окажат, бе да подсилят гаснещите енергии на елфските заклинатели. Това се оказваше ползотворно и повечето пролуки в енергийната черупка бяха запушени. Вече много малко сенчести създания успяваха да се измъкнат от нея и бързо биваха унищожавани от Сандрина и елфските стражи.

— Не знам какво повече можем да направим — каза Руфио. — Пъг или Магнус може би щяха да са в състояние да проумеят това, но аз не мога.

— Аз ще продължа да го изследвам — заяви Калън. — Може би ако поговорите с някои от елфите…

Руфио усещаше парене в очите си.

— Вече говорих и не знам дали още разговори ще помогнат с нещо.

— Тогава си починете. Мисля, че се държим, а скоро трябва да пристигне и още помощ.

Руфио кимна и се отдалечи да намери нещо за хапване и място, където да подремне. Погледна нощното небе и осъзна, че е загубил представа за времето. Не знаеше дали е час след залез-слънце, или час преди разсъмване.

Зачуди се дали даже Пъг и Магнус биха разбрали видяното от него. После осъзна, че не е получавал вести от двамата още от онзи странен трус, който бе почувствал преди бурята. Не беше необичайно те да не се обаждат известно време, но като правило уведомяваха Руфио, когато знаеха, че ще отсъстват по-дълго. Той бе най-високопоставеният в Конклава след тях и ако с бащата и сина се случеше нещо, бремето на отговорността за Конклава и Звезден пристан щеше да падне върху него.

Изведнъж той се разтревожи: къде бяха Пъг и Магнус?

— Това място е истински лабиринт — каза Накор.

— Къде сме? — попита Миранда.

Макрос махна с ръка.

— Хайде да поогледаме малко Вечния град.

Издигнаха се във въздуха сякаш върху някаква магическа платформа, без да изпитват чувство за движение.

— Перспективата помага — отбеляза Пъг.

Накор бе радостен.

— Чувал съм разни истории…

— Хайде да се издигнем още — предложи Макрос и четиримата се понесоха над сградите, между сводестите арки и протегнатите към небето кули. От всички страни ги заобикаляше странна красота. Невероятно тънки яркоцветни минарета от кристал, пърхащ плат или течност се издигаха под тях, проточени към небето. Фонтани сипеха дъжд от течно сребро, което се превръщаше в кристали, които изпълваха въздуха със звънтяща музика, когато се трошаха върху плочите, за да се втечнят отново.

Прелетяха над центъра на величествен булевард, широк близо сто крачки. Беше застлан с плочки, които сияеха в нежни цветове, всеки леко различен от съседния, така че приличаше на бавно преливаща дъга.

Докато прелитаха над тях, плочките меняха оттенъка си и въздухът се изпълни с музика, която пораждаше копнеж за друго място — утринна ливада в дъхава гора, разкошен залез над незнайно море, зелени поля край искрящи поточета или късна следобедна светлина, обагряща величествени планини.

Образите бяха неустоимо завладяващи. Пъг тръсна глава, за да я избистри, за да отблъсне зараждащата се у него тъга, че такова прекрасно място никога не може да бъде открито.

— И преди съм реагирал по същия начин на това място — каза той.

— Това е част от тайната на града — отвърна Макрос. — В него се крие много повече, отколкото смъртният ум може да си представи. Това е само част от намиращото се тук и въздейства не само върху петте сетива. Внушава ти мисли, чувства и фалшиви спомени.

— Какво е това място? — попита Миранда. — Чувала съм историите, но то е истинско. Кой го е построил?

— Може и никога да не узнаем — каза Макрос.

Летяха под внушителни арки, издигащи се на хиляда стъпки над главите им, и във въздуха около тях се сипеха ситни цветчета. Искрящи златистобели, сияйни розово-алени, синьо-зелени венчелистчета валяха наоколо, докато те се насочваха към сърцето на града.

Накъдето и да погледнеха, виждаха форми и структури, които на пръв поглед изглеждаха съвсем различни, но след секунди придобиваха единство на цвят, форма, равновесие и хармония.

— Наистина забележително — промълви Магнус.

— Бъдете нащрек, защото понякога и други идват на това място и тези други понякога са неприятни — предупреди ги Макрос.

— Помня — каза Пъг. — С Томас срещнахме някъде тук особено гадно ято демони.

— Те бяха само за отклоняване на вниманието — отбеляза Макрос. — Бяха пратени, за да ви убедят в истинността на фалшивия капан, който се очакваше да откриете.

— Какво е това? — попита Накор и посочи издигащи се в далечината стълбове.

— Точно това се канех да ви покажа — рече Макрос, махна с ръка и се озоваха край лабиринт от огромни колони, изработени от кристал или някакъв друг прозрачен материал, които се издигаха до невъзможни висоти и върховете им почти се губеха в небето. Вътре в тях кръжаха светли точици и облаци от нещо като газ.

— Прилича на… — започна Миранда.

— Необятната вселена от галактики, която ви показах преди малко — прекъсна я Макрос. — Нали?

— Минаха много години, повече от век, откакто бях за последно тук, Макрос — каза Пъг. — Знаеш ли какво е това място?

— Не — отвърна Макрос. — Идвал съм няколко пъти. Щом веднъж си бил тук, е лесно да се върнеш. Мнозина са идвали през вековете. Питай Томас за времето, когато са дошли валхеру, Пъг.

— Томас спомена за това точно преди да те намерим в Градината.

— Тук нямало нищо за плячкосване — каза Макрос, — въпреки привидните богатства. Представи си как се опитваш да откъртиш някои от онези магически плочки, за да украсиш някой дворец — и откриваш, че каквото и да правиш, не можеш да ги помръднеш и на милиметър. Валхеру никога не са се славели, че се справят добре с гнева си, затова побеснели и се опитали да унищожат града ей така, от злост. Но не могли да одраскат и един камък. — Той протегна ръка и от нея бликна ослепителна струя енергия. Запращя, докато се стичаше нагоре и надолу по една колона, а после ги лъхна вълна от топлина.

Макрос спря и Пъг клекна до мястото, където бе ударила енергията. Посегна и докосна колоната, в която искряха кръжащите светлинки.

— Дори не се е затоплила.

— Е, и какви са изводите ти? — попита Миранда.

— Нямам изводи. Само предположения и може би теория.

— Кажи теорията тогава — каза Миранда нетърпеливо.

— Мисля, че това е… комплект от планове.

— Много голям комплект — вметна Накор.

— И много подробен — добави Магнус.

— Обясни — настоя Миранда.

— Не съм сигурен дали това място изобщо съществува по начина, по който го разбираме ние, нито пък дали изглежда така, както го виждаме.

— Възприятие — каза Миранда.

— Да — потвърди Макрос. — Започваш да разбираш.

— Когато срещнах Свирача, преди да се съберем отново — продължи Миранда, — той ми показа нещо, наречено Разкъсването, и орда демони, надигаща се срещу ангелско войнство, но те изобщо не изглеждаха както очаквах. Отначало бяха красиви създания, после ужасяващи, а накрая енергийни абстракции. — Тя помълча и добави: — Свирача каза, че те не са се променили, само моята перспектива се е променяла всеки път.

— Представи си слепец — каза Макрос. — Отвеждаш го на морския бряг и той го определя по миризмата на сол във въздуха, шума на прибоя, усещането за слънчева топлина или студен вятър по лицето му и всички други фактори, които влизат в твоето възприятие за обстановката, само че без форми, цветове или чувство за разстояние.

— Значи ние виждаме това, защото… — започна Магнус.

— Защото сте хора — каза Макрос. Усмихна се на Миранда и Накор. — Или достатъчно близо до хора, че да няма голямо значение. Пъг, подозирам, че вие с Магнус сте прекарали повече време в опити да схванете състояния на енергията, които не са нормални за човешкото зрение. Искаш ли да погледнеш?

Пъг промени перспективата си с помощта на магия, която бе разработил преди години, за да гледа над и под човешкия спектър, и остана смаян от количеството енергия, бушуващо из града.

— Невероятно! Това е отвъд моето разбиране за целия познат ми спектър на енергията.

— А също и отвъд всичко, известно на мен, а аз съм се занимавал с този въпрос още по-дълго — добави Макрос. — Знам, че тук има някакви предпазни заклинания, защото без тях щяхме да бъдем изпепелени само секунди след пристигането си. — Той посочи колоните. — Аз мисля, че това са вселени.

— Наистина ли? — попита Миранда и се приведе напред да се взре в тях. — Но те са толкова мънички.

— Перспектива — засмя се Накор. — Може пък ние сега да сме много големи. Всичко е относително, нали помниш?

— Ха! — засмя се и Макрос. — Почти си прав.

— Почти ли? — рече озадачено Накор. — Какво имаш предвид?

— Във всички огромни вселени, които сме виждали, всички места, до които сме пътували, и мъничките чудеса, които сме зървали в капчица вода, има едно абсолютно нещо. Кое е то?

— Чувала съм от жреците, че боговете са абсолютни — рече Миранда.

— Пфу! — възкликна пренебрежително Макрос. — Ще стигна до боговете, като му дойде времето. Не.

Магнус изглеждаше замислен, докато си припомняше срещата си с Хелена.

— Поетите казват, че любовта е абсолютна.

Макрос поклати глава.

— В името на любовта са направени повече злини, отколкото в името на боговете. Любовта към себе си, към другите, към децата, към властта, към народа си… — Той поклати глава. — Не, друго е.

— Едно — каза Пъг.

Макрос се усмихна, а Накор се ухили широко.

— Разбира се — рече дребничкият демон в човешка форма.

Магнус се поколеба за миг, после кимна.

— Едно какво? — попита Миранда.

— Не едно нещо — каза Магнус. — Самата абстракция „едно“ е абсолютна, така че всичко друго се измерва спрямо нея.

— Не можеш да имаш два пъти повече от нещо, ако не дадеш определение на това нещо — каза Макрос. — Нито пък половината.

— Трябва ти отправна точка — поясни Пъг. — Всичко това ни води до въпроса: откъде се е пръкнала тази концепция?

— Какво значение има? — попита Миранда. — Говорите за изкуствено понятие. Това е умствена, чисто теоретична абстракция, която ни позволява да се справяме със света. — Тя присви очи и всички разбраха, че търпението ѝ се изчерпва. — Сигурна съм, че вселената се е справяла прекрасно и без нея, преди на някого да му щукне идеята за „едно“. И пак питам, какъв е смисълът?

Макрос се засмя.

— Ти никога не си си падала по абстрактната страна на нещата. Интересувала си се само „как да направя това?“, но не и „защо това действа така?“

— Тук говорим за математическа условност — каза Миранда. — Не за нещо реално.

— Точно в това е урокът! — отвърна Накор, като едва се сдържаше да не заподскача от вълнение.

— Ако има универсален език, валиден за всички селения във времето и пространството, нещо, което не е обвързано с различни природни закони и състояния на енергията, то е математиката — рече Макрос. — Колко пъти, докато сте разчепквали някое заклинание, за да разберете как действа, сте изпитвали нужда да изразите идеи, които могат да се приведат в удобен за боравене вид само с помощта на математиката?

Дори Миранда бе принудена да отстъпи.

— Е, добре де. Полезна е.

— Нещо повече от полезна — каза Накор. — Тя е отражение на нещо отвъд нашето разбиране, което ни позволява да се борим със сили и проявления на вселената, иначе недостижими за нас.

Макрос протегна ръка и почука главата на Накор с пръст.

— Тук вътре стават много неща, нали?

Усмивката на Накор помръкна.

— Понякога чак се тревожа.

— Е, така става, като спиш с онзи проклет Кодекс под главата си толкова години.

Кодексът на Водар-Хоспур, изгубения бог на знанието, бе попаднал в ръцете на Накор и той го бе държал у себе си много години. През повечето нощи беше използвал раницата си като възглавница и едва години по-късно откри, че така Кодексът му е предавал знание, но хаотично, така че Накор имаше много идеи, които сякаш идваха отникъде. Накрая го бе предал за съхранение в храма на Ишап.

— Добре де — каза Миранда. — И какъв е смисълът? — Този път тонът ѝ не бе обвинителен.

— Смисълът е, че можем да „видим“ какви ли не неща отвъд видимата вселена, която наричаме „рационална“ или „обективна“ — поясни Макрос. — Ако отнемем нещо, можем да кажем „без едно“ или „минус едно“ и да преминем към нова стойност, но какво ще стане, ако вземем нула, нищо, и махнем едно? — Той направи пауза.

— Получаваме отрицателно число.

— Полезна работа за лихварите — отбеляза с усмивка Накор. — Така те разбират, че са на загуба.

— И за много други неща — добави Макрос. — Това ни позволява да описваме нещата, когато не разполагаме с думи, нито с някаква аналогия, за да предадем ставащото в селения отвъд нашето познание.

— Значи казваш, че Вечният град е математическа конструкция? — попита Пъг.

— Точно така, но това е математика, много по-напреднала от драскането на числа върху плоча или пергамент. Това е многоизмерно уравнение, милиард пъти по-сложно и от най-сложната аптекарска рецепта или от най-прецизното инженерство, използвано от някой корабостроител, за да изчисли на какви напрежения трябва да издържа една мачта или колко вода измества корпусът. Това е математика на съзиданието.

— Добре де — повтори Миранда. — Впечатлена съм от идеята и това място е много по-стряскащо от всяко друго, на което съм била, дори от Петия кръг на Ада, но накъде ни води това?

— Води ви до място, от което може би ще сте в състояние да направите каквото е нужно, за да спасите… всичко — каза Макрос. — Бъдете търпеливи. Готови сте за следващия си урок.

Махна с ръка и изчезнаха.

Руфио се събуди и видя, че Сандрина и още няколко магьосници от Звезден пристан спят на земята до него. Утринната светлина си пробиваше път през дърветата на изток. Той стана и се огледа. Това, което бе започнало като малък готварски огън наблизо, се бе превърнало в истинска военнополева кухня. Руфио усети, че е гладен. Тръгна натам, като пътьом хвърли поглед надолу и видя, че червената черупка изглежда цяла.

Тандареи, който надзираваше грижите за ранените и изтощените, се обърна да го посрещне и каза:

— Стабилизирахме купола. Без вашата помощ бяхме обречени. Задължени сме ви.

— Вашите бързи действия навярно са спасили всички ни — отвърна Руфио. — Може би никой от нас не е задължен на другия. Може би сме имали нужда едни от други.

— За моя народ е трудно да схване тази идея — призна Тандареи. — От раждането ни учат, че ние сме единствените високоразвити същества във вселената. — Той понижи глас. — Хич не питай какво мислим за джуджетата, а камо ли за таласъмите и тяхната пасмина.

— Ако се стигне до ръкопашна битка, е много полезно да имате на своя страна джуджешките племена, които обитават Сиви кули южно от вас.

— Винаги сме били любезни с южните си съседи — каза Тандареи. — На този етап куполът се държи и някои от нашите чародеи си почиват. Енергията, която контролираме, ни е също толкова чужда, колкото и на вас, но ще се опитаме да научим повече за нея.

— Иска ми се двама от моите колеги магьосници, Пъг и неговият син Магнус, да бяха тук — въздъхна Руфио. — Те разбират тези магически енергии много по-добре от всички, които познавам. Пъг дори е научил каквото може за елфската магия в Елвандар.

— Четирима от техните Тъкачи на заклинания пристигнаха, докато спяхте — каза Тандареи. — Помогнаха ни много, тъй като тяхната магия не ни е толкова чужда като човешката.

— Ако всичко свърши благополучно, бих искал да получа възможност да узная повече за вашите изкуства — каза Руфио.

Тандареи се усмихна.

— До неотдавна щяха да ме обвинят в предателство, ако само предложа да позволим на някой човек да изучава изкуствата ни. Но как бих могъл да откажа след онова, което сторихте за нас? Разбира се. Ще се погрижа да стане, ако преживеем всичко това.

Чувството за колегиалност продължи кратко, защото един елф дотича и каза:

— Моля ви, елате, милорд.

Руфио се самопокани и отиде заедно с Тандареи при двама елфски магьосници, които седяха наблизо. Единият вдигна очи към Майстора на Древното знание на Седемте звезди и каза:

— Натискът расте.

— Какво искаш да кажеш? — попита Тандареи.

— Най-добрият начин да го обясня, милорд, е да го опиша като нещо, което се опитва да се измъкне от дупка, а ние го натискаме обратно. Успяхме не само да поправим разкъсванията и купола, но и да увеличим натиска върху силите вътре.

— Само че налягането в него расте — добави другият магьосник. — Напира като пара в чайник.

— Колко остава, докато започне се пропуква отново? — попита Руфио.

Магьосниците хвърлиха поглед към Тандареи и първият отвърна:

— Ще мине известно време, предполагам. Разполагаме с около седмица-две, ако си пестим силите и растежът на налягането не се ускори. Ако вашите човешки магьосници се научат да укрепват купола директно, може би ще успеем да изтласкаме онова, което иде през онази пролука, и да я запечатаме.

— Стараем се с всички сили да се научим — отвърна Руфио.

Тандареи му даде знак да го придружи и по обратния път каза:

— Ти спомена за други, които може би ще са в състояние да разберат магията ни.

— Да. Но само боговете знаят къде са сега.

20.

Планове

Хал вдигна ръка.

Колоната ездачи зад него спря и той даде знак на Мартин, Тай и графа на Ламът — Хокада Венло — да излязат напред. Четиримата старши офицери се намираха на билото на едно възвишение и се взираха надолу към хълмиста долина, сред която лежаха руините на изоставен град.

— Сетанон — каза Хал. Огледа околността, като си отбелязваше някои характерни белези и ориентири. — Мнения, господа?

Граф Хокада беше набит дебеловрат мъж. Беше с цяла глава по-нисък от останалите, но репутацията му на борец като млад и войник като възрастен показваше, че не бива да го подценяват. Той се славеше като един от най-добрите ездачи и стрелци в Ламът.

— Чадуик ще мине по онзи път. — Графът посочи в далечината зад града, към бледата линия на пътя на дървосекачите, която излизаше от Тъмни лес. — Той е традиционалист, затова ще държи пехотата вляво, така че кавалерията да образува преграда между нея и гората.

— Но гората свършва на мили северно оттук — отбеляза Мартин.

Хокада кимна.

— Да. Само че той няма да види належаща причина да ги размества. Затова ще пристигне именно така, с пехотата в двойна колона отляво, а кавалерията в двойна колона отдясно.

— Съгласен съм — каза Хал. — Какво друго?

Обади се Тай:

— Ще предположи, че градът е изоставен, както от век насам, но въпреки това ще прати разузнавачи.

— Как ще се справим с тях? — попита Хал.

За кратко всички мълчаха, после графът на Ламът каза:

— Ако минат през града, значи нарежданията им са да се върнат да докладват само ако забележат враг. Ако единият или и двамата обърнат назад, значи ще докладват, че градът е безопасен за преминаване. Това е най-добрата ми догадка, милорд.

Хал още не бе свикнал по-стари и опитни войници да се обръщат към него с „милорд“. Погледна Мартин и Тай, които кимнаха в знак на съгласие.

— И така, ако искаме да подмамим Чадуик да заеме лоша позиция в града, той трябва да си мисли, че е изоставен. — Изправи се в стремената, за да огледа по-добре терена. — Разполагаме с няколко дни, преди да пристигне, може би и повече. Нека проучим щателно терена и го подготвим за битка. Милорд — обърна се той към графа. — Погрижете се за кавалерията си. Ще лагеруваме ей там. — Посочи към едно сечище на четвърт миля назад по пътя, с малко поточе, минаващо по западния му край. — И пратете разузнавачи в града утре по първи зори. Искам капан, който ще заклещи опашката на Чадуик от Ран и няма да го пусне, докато ние не сме готови да го освободим.

— Да, милорд — отвърна Хокада, обърна коня си и пое назад по пътя.

— Какво си наумил, Хал? — попита брат му.

— Още нямам конкретен план, но имам идея. Ще оставим разузнавачите му да преминат, а после ще пуснем Чад да влезе в Сетанон, но ще го накараме да плати с кръв, за да излезе от града.

— Идеята ми харесва — заяви Тай.

— Добре — каза Хал. — Защото ще ти възложа особено трудна роля.

— Защо ли това не ме изненадва? — рече Тай с усмивка.

— Хайде да си починем малко и да се заемаме с планирането — предложи Хал.

— Добра идея — обади се Мартин. — Гладен съм.

— Ти винаги си гладен — отвърна със смях Хал. Докато бяха живи, двамата винаги щяха да се държат като братя, каквото и да се случи.

Залезът на следващия ден завари Тай, Мартин и графа в палатката на Хал да слушат докладите на пратените в Сетанон разузнавачи. Градът бе изоставен от повече от век. Говореше се, че бил прокълнат, а историята му, изглежда, подкрепяше този мит. Върху масата бе развит голям чист пергамент и Мартин рисуваше на него подробна карта, докато слушаше описанията.

— Не знам защо ме караш да правя това — промърмори той.

— Ти винаги си бил най-добрият художник, нали помниш? — каза Хал.

— Това, че аз го твърдя, не означава, че е вярно.

Всички се засмяха.

— Баща ни казваше — заяви Хал, — че ако хората ти са твърди и не се прекършват, подготовката е девет десети спечелена битка. Просто трябва да се подготвим по-добре от Чадуик.

Съсредоточен върху рисуването на подробностите, които му посочваше разузнавачът, Мартин подхвърли:

— Казваше също, че влезеш ли в контакт с врага, всичките ти планове отиват по дяволите.

Хал го плесна шеговито по врата.

— Само че това важи и за двете страни, а по-добре подготвената страна побеждава. — Обърна се към лорд Хокада. — Ако бяхте Чадуик от Ран и подозирахте, че в Сетанон има засада, как щяхте да се подготвите?

Графът на Ламът огледа замислено картата.

— Има няколко начина, милорд, но кой е най-добрият? Старата цитадела е очевиден избор за гарнизонна точка, защото в случай на нужда силите ви могат да се оттеглят вътре и да спуснат стария портикул. Това би забавило врага, ако той реши да остане и да ви измъкне оттам, но в крайна сметка ще загубите позицията си. Нещо повече, ако целта му е да подсили Оливър, ще остави малка част, която да ви попречи да напуснете цитаделата, и бързо ще придвижи останалите си сили на юг. Тук — той посочи на картата — и тук, в тези сгради, отряд стрелци би могъл да спре всеки опит за излаз, докато Чадуик минава покрай нас. — Погледна Хал. — Ако пратят разузнавачи в града, за да го огледат, аз бих оставил цитаделата пуста. По-късно, ако решите да се укрепите, можете бързо да се вмъкнете вътре, след като разузнавачите си тръгнат.

— Ще го имам предвид — каза Хал. — Какво друго?

— Ако ги подмамим в битка за всяка къща, това може да ни даде временно преимущество и ще неутрализира всяко предимство, което те могат да имат откъм кавалерия, но същото важи и за нашата кавалерия.

— Само че вашите конни стрелци могат да нанесат повече поражения от тяхната кавалерия, нали? — обади се Мартин.

— Ако успяват да се държат на определено разстояние, да — отвърна графът. — Но ако свиеш зад някой ъгъл и се озовеш меч срещу меч с тежко брониран конник, и нямаш предимство в скоростта… Шансовете не ми харесват.

— Прав сте — каза Мартин. Погледна разузнавача. — Така добре ли е?

— Да — отвърна конникът от Ламът. — Освен това тук има още една стена, висока около четири стъпки — изглежда все едно е служила за ограда на градина зад някой хан.

— Започвам да си мисля, че не ви харесва идеята да сте в града, милорд — каза Хал на своя помощник-командир.

Графът се усмихна.

— Прадядо ми бил от онези цурански чеда, които се влюбили в конете, милорд. Яздя още отпреди да съм се научил да ходя. Мисълта да се озова някъде, където конят ще се окаже затруднение в битка, ми е чужда. Първата ми рота са конни стрелци. Аз лично я предвождам.

— Ами втората? — попита Тай.

— Конна пехота и най-жилавата банда, която ще откриете в армията на принц Едуард.

— Е, тогава нека оставим първата ви рота да прави онова, което може най-добре.

— За какво си мислиш, братко? — попита Мартин.

— Мисля, че и на двамата с граф Хокада ни харесва повече да седим, където сме, отколкото в онзи безлюден град.

Мартин се облегна с пресилена въздишка на раздразнение.

— Което ще рече, че съм рисувал цяла вечер напусто?

— О, картата ще ни послужи — каза Хал.

— Обаче искаш да атакуват по нанагорнището срещу този хребет? — попита Тай.

— Само ако успея да ги накарам да го направят при мои условия.

Мартин се ухили.

— Това ми звучи забавно.

— Да излезем навън, господа — каза Хал.

Последваха го навън от командната палатка и Хал посочи един гъст трънак, който покриваше склона вдясно, между пътя и стръмната урва от другата страна.

— Ако удължим тази преграда от прещип и тръни, като домъкнем растения от близката околност и ги засадим, да речем, в протежение на четвърт миля надолу по този път, така че да изглеждат като естествено растящи, Чадуик или ще сгъсти колоните си, за да може да прехвърли билото, или ще остави пехотата назад и ще пропусне напред кавалерията.

— Аз бих казал второто — обади се графът. — Това е най-логично, в случай че го изненадат, щом преодолее възвишението.

Хал дълго изучава терена и накрая каза:

— Мисля, че имам план.

— Врагът има план — каза Макрос. — Или поне нещо толкова близко до план, колкото можем да си представим, когато си имаме работа с чужд разум.

Стояха насред един огромен площад във Вечния град. Странни светлини кръжаха над тях като ято скорци, увлечени в безкраен танц.

— Говорим за Ужаса — рече Пъг. — Един Господар на ужаса се появи в Сетанон, когато се бихме за първи път за Камъка на живота, а друг се бе маскирал като дасатския лорд на смъртта, когато техният свят бе почти унищожен.

— Ужаса ли? — попита Макрос. — В известен смисъл, да. Това название е също толкова удобно като Мрака или Врага.

Пъг го изгледа въпросително.

— Да не говориш за Врага от цуранското знание? Това са били валхеру, а те бяха прокудени или унищожени, когато затворихме разлома в Сетанон.

— Ще ми се да беше толкова просто — каза Макрос. — Елате, време е да видите още някои неща и да узнаете още истини.

— Истините винаги са добре дошли, но при теб са рядкост, тат… — Миранда едва не го нарече „татко“, но се спря навреме.

— Имал съм си причини за всичко, което съм направил — отвърна той. На лицето му се изписа съжаление. — Но признавам, че понякога причините ми не са били за добро.

Тръгнаха към огромна черна сграда, която се извисяваше над другите в тази част на града.

— Фалшивият затвор — каза Пъг. — Тук дойдохме първо двамата с Томас, за да те открием.

— И какво ви чакаше?

— Господар на ужаса.

— Хайде да идем да го видим — предложи Черния чародей.

— Още ли е там? — попита Пъг.

— Последвайте ме. — Макрос бързо мина през огромната врата и ги поведе по централния коридор, който Пъг си спомняше ясно. Ужасите, или който там стоеше зад тях, бяха подготвили сложен капан, за да подмамят Пъг и Томас в стълкновение с един Господар на ужаса. Двамата бяха надвили лесно създанието, но предположиха, че е защото Ужаса ги е подценил. Това предположение трая, докато не намериха Макрос и не задействаха времевия капан, който ги отнесе в миналото.

Докато се изкачваха по стълбите, Макрос каза:

— Пъг, през всичките години, откакто вие с Томас ме открихте тук, сблъсквал ли си се с друг случай на пътуване във времето?

— Мислех, че да — отвърна Пъг и му обясни за подправените бележки, които му даваха намеци и подсказки за неща, които трябва да направи. Отначало бе смятал, че са от някаква негова бъдеща версия, но накрая разкри, че са дело на Калкин, известен още като Банат или Бан-ат, бога на крадците, лъжците и мошениците.

— Боговете са малко по-различно нещо — каза Макрос. — Особено пък този. Той е уникален и играе ключова роля във всичко това.

Стигнаха стаята на върха на кулата и влязоха. По средата ѝ имаше кристална клетка, а в нея клечеше фигура от дим и пепел. Фигурата се надигна бавно.

— Връщаш се, за да ми се присмиваш ли, магьоснико?

— Не, връщаме се, за да се погрижим за мъченията ти — каза Макрос и прати стрела от сребърна енергия, която прониза въздуха като тънък прът блестяща светлина. Мина безпрепятствено през решетките на клетката и щом докосна създанието, мина безпрепятствено и през него. — Така си и мислех — отбеляза Макрос. — Ако това беше истински Господар на ужаса, енергията щеше да го накара да лумне в пламъци.

— Какво е тогава?

— Низше Чедо на пустотата — отвърна Макрос. Запрати ново заклинание и съществото изстена глухо. — Това е мрачна твар — рече Макрос. — Не представлява кой знае каква опасност за добре въоръжен човек, нито пък за някого със силите на Томас или теб. Те са се погрижили да се биете достатъчно дълго, за да го помислите за истински, но да го победите лесно и да ме намерите в Градината. — Обърна се към създанието в клетката. — Откога си тук?

— От началото — отвърна то.

— Преди колко време те посетиха за последно?

Създанието не отговори.

Макрос погледна спътниците си и каза:

— Не знае.

— Много време мина — рече Пъг. — Повече от век. Според това, което виждам, тук няма начин да се измерва течението на времето.

— Има и нещо повече — отбеляза Макрос. Махна с ръка и клетката и създанието в нея изчезнаха. — Ужаса не е същество или орда от същества, а нещо като съзнание, толкова чуждо на всичко, което познаваме, че и самите богове не го разбират.

— „То“ ли? — попита Магнус. — Трябва ли да смятаме, че Ужаса е едно нещо?

— По същество да — каза Макрос. — Макар че може да се намира в множество различни форми и на различни места по едно и също време. Всички Чеда на пустотата са по един или друг начин част от Ужаса.

— Как е възможно това? — попита Накор.

— То гледа на времето по различен начин и го използва различно — каза Макрос.

— Сега вече се заинтересувах — обади се Миранда. — Според моя опит казаното от теб няма смисъл.

— Ето защо си тук, дъ… — За малко да я нарече „дъще“, но вместо това се усмихна.

Махна с ръка и се озоваха на друго място.

— Павилионът! — възкликна Пъг.

— Да — отвърна Макрос. — Където, ако съм разбрал правилно, твоят син е изнудил Богинята на смъртта да му се яви.

Накор хвърли поглед към Магнус. Изглеждаше впечатлен.

— Изнудил си богиня?

— Всъщност я убедих — поясни Магнус.

— Сега обаче вие се приближавате към проникновение, до което са достигали малцина духовници, философи или мъдреци в Мидкемия: истинската природа на боговете.

Един глас зад тях се обади:

— Стъпваш по коварна почва, Макрос.

Обърнаха се и видяха младеж с къдрава кафява коса и тъмни очи, облечен в табарда на Крондор. Пъг знаеше, че това не може да е скуайър Джеймс, така че каза:

— Бан-ат.

Младежът се поклони театрално.

— Избрах този облик от носталгия. Той винаги е бил един от любимите ми поданици.

— Макрос — каза Магнус, — какво искаше да ни покажеш, преди той — посочи бога в младежки облик — да те предупреди да не го правиш?

— Точно това е най-трудно за обясняване и най-трудно за разбиране. Но е най-съществената част от подготовката ви за битката с Ужаса.

— А ти не искаш той да го прави? — попита Накор Банат.

Богът сви рамене.

— Имам си своите ограничения. Желая определен изход — моето оцеляване, — но все пак като богове ние сме длъжни да пазим определено знание. — Усмихна се. — Тук има противоречие. Но животът е пълен с противоречия. Както вече казах, имам си своите ограничения.

— Само че те явно не са толкова силни като при останалите богове — отбеляза Пъг. — Иначе как щеше да се намесиш в света на дасатите или да върнеш съзнанията на Миранда и Накор посредством тези демони?

— Приписвате ми твърде много заслуги — каза създанието, известно и като Калкин. — Аз притежавам способността да „мамя“, както го наричате вие, да заобикалям ограниченията, които пречат на моите събратя да действат в интерес на този свят, но дори аз не мога да мамя достатъчно, за да дам паметта на Макрос на онзи умиращ дасат или пък да слея умовете на Миранда и Накор с тези на демон от Петия кръг. За това бяха нужни усилията на всички ни.

При тези думи около тях се появиха и другите богове на Мидкемия — взираха се в тях от троновете си. В дъното седяха четири гигантски неподвижни фигури: четиримата по-висши богове, Регулаторите.

— Мисля, че не са нужни запознанства — каза Калкин. — Регулаторите остават безмълвни, както винаги.

Пъг се взря в небесата над Павилиона и видя четирите тихи лица: Абрам-Сев, Ковача на действието, Ев-Дем, Работещия отвътре; Графт, Тъкача на желания, и Хелбинор, Въздържащия се.

— Аз… разбирам — каза Пъг.

— Какво разбираш? — попита Калкин.

— Това са силите, определящи нашата вселена. Те не си взаимодействат със смъртните, защото… те са вселената.

Макрос погледна Миранда.

— Казах ти, че си се омъжила за умен момък.

— Нищо подобно не си ми казвал — възрази Миранда.

Пъг погледна първо Бан-ат, а после и другите богове, и рече:

— Вие си взаимодействате с хората, защото… ние сме ви създали!

— Много умен момък — отбеляза Калкин.

Като един, боговете слязоха от троновете си и се приближиха. Калкин каза:

— Ние сме персонификации. Представляваме елементите на естествения ред, на които вие, чрез боготворене, сте придали ниво на съзнание, което иначе не би съществувало.

Една крехка стара жена се появи до него.

— Ние битуваме, в една или друга форма, отвъд онова, което се смята за смъртно съществувание. Ние сме енергия, понякога буйна, понякога слаба, но се задържаме.

— Арч-Индар! — възкликна радостно Накор. — Накарах да ти построят статуя и светилище край Крондор. — Сведе поглед, смутен от собствения си ентусиазъм. — Или поне онази част от мен, която беше Накор, го стори.

— Ако достатъчно хора започнат отново да ме боготворят, ще се върна към живота.

— Ти се яви, когато се борех да спася Калеб — каза Магнус. — Как можеш да кажеш „ще се върна към живота“?

— Защото не съм жива — отвърна тя с усмивка. — Аз съм само спомен. — Погледна Пъг. — Залтаис, с когото се би ти, беше сън, изпълнено желание на спящото въплъщение на злото. Желанията, сънищата и спомените на боговете са могъщи, Пъг.

— Това, което не разбирам — обади се Магнус, — е, че ти дойде да ми помогнеш да спася брат си. — Погледна забулената в черно фигура на Лимс-Крагма, богинята на смъртта, срещу която се бе изправил тогава. — Ти дойде в нейното царство и я принуди да изпълни желанието ми да видя как брат ми оцелява.

Старицата се усмихна тъжно.

— Не съм я принудила. Убедих я, че твоята кауза е добра.

— А това, което аз не разбирам — рече Миранда, — е как можеш да имаш спомени, след като си мъртва?

Образът на Арч-Индар се засмя.

— Аз не съм спомен на Арч-Индар.

Обади се Лимс-Крагма.

— Тя е моят спомен за Арч-Индар. — Описа кръг с бледата си ръка, с дланта нагоре. — Когато някой от нас почувства нужда да си спомни „доброто“, се явява тя.

— Изумително — промълви Накор.

— Вложили сме доста в тази работа. Това би трябвало да е очевидно за вас — рече Калкин.

— Много дълго подозирахме, че Безименния е в дъното на всичко това — каза Пъг.

— Налар — тук можете да изричате името му без страх — е не по-малко загрижен за вашия успех от всеки друг сред нас — отвърна Калкин. — Ако този свят погине, всички ние ще погинем с него. Няма да остане никой, който да ни боготвори, нито дори да ни помни или сънува.

Изведнъж боговете изчезнаха и в залата се възцари гробна тишина.

— Пъг — рече Макрос, — какво имаше предвид, като каза, че боговете Регулатори са силите, които определят вселената?

Пъг примигна.

— Главата ми се мотае.

— А ти самият знаеш ли за какво говори? — попита Миранда Макрос.

— Знам — отвърна Черния чародей.

— Тогава кажи ни.

— Не мога. Не аз съм създал правилата тук. Мисля, че трябва да откриете някои неща сами, за да ги разберете наистина. — Той се намръщи. — Проклятие! Ако ще живея само още малко, защо ми дават главоболие?

— Истинско познание — каза Накор. После се ухили. — Аз знам! Абрам-Сев, Ковача на действието, е силата, изригнала от сътворението, която движи всичко. — Той размаха ръце, като мърдаше пръсти. — Шантави неща навсякъде, пръснати тук-таме!

— Да — каза Пъг. — Той е онази разпространяваща се навън вълна от неща, но в рамките на ограничен набор от правила. Само че не негови правила!

— Правила отвъд познанието на смъртните — подсказа Магнус.

— Много добре — окуражи ги Макрос.

Миранда се огледа.

— Още ли сме в Павилиона?

— Ние сме там, където искате да бъдете — каза Макрос. — Но останете на това място още малко, защото мога да ви гарантирам, че тук няма да ни безпокоят и времето няма да ни притиска.

— Времето ли? — попита Накор. — Одеве пак спомена времето.

Макрос кимна.

— И дотам ще стигнем. Нека Пъг продължи.

— Значи — каза Пъг, — ако Абрам-Сев е насочената навън сила, то Ев-Дем е насочената навътре сила, онази, която обуздава хаотичното, наглед случайно изригване на Абрам-Сев. Ето откъде започват правилата.

— Отлично — рече Макрос. Махна с ръка и се появи голям стол. Черния чародей седна на него. — Чувствам се стар.

Пъг продължи:

— Тогава Графт е… причината умовете ни да си взаимодействат с тази енергия, да възникват сънищата или боговете да се образуват от човешките възприятия за природните сили, или да си мислиш за нещо и изведнъж то да се случи.

— Доста опростено описание, но в същността си вярно — каза Макрос, явно доволен от насоката на разговора.

— А Хелбинор? — попита Магнус. — Богът, който не прави нищо? Как се вписва той?

— Не знам — отвърна Пъг.

Лицето на Накор грейна.

— Аз знам.

Макрос се приведе напред.

— Трябва да чуя това.

— Той само привидно не прави нищо — заяви Накор. — Но щом боговете са персонификация на природни сили, то той е персонификация на нещата, които не виждаме, нещата, които не разбираме. Той е богът на загадъчното, на нещата, които още не сме открили.

— Продължавай — подкани го Макрос и се ухили също като него.

— Онова, което казахме за силите на сътворението, силите, които им противодействат, и силите, създадени от ума, е прекалено просто. Трябва да има и други сили. Сили, които не само не разбираме, но дори не забелязваме и не подозираме за съществуването им. Ето това е Хелбинор. Спомнете си Вечния град. Той е план, нещо като комплект чертежи, изготвен от някой архитект. Виждахме всякакви чудеса, но какво всъщност виждахме?

— Продължавай — каза Пъг.

— Всичко онова, което обсъждахме: съдбовната важност на математиката, ограничените ни възприятия, нуждата ни от перспектива и най-вече нуждата ни да помним основните, важни неща за това да бъдеш човек… — Млъкна и се усмихна тъжно, а очите му се напълниха със сълзи. — Да бъдеш човек. — Той погледна Миранда. — Това е урокът ни.

Тя кимна.

— Разбрахме, че боговете са просто начинът, по който гледаме на вселената, и че нашата перспектива е ограничена, непълна и несъвършена, но е всичко, с което разполагаме. Тя е начинът, по който разбираме — продължи Накор.

— Много вярно — рече Макрос.

— А Ишап, Уравновесяващия, е най-важният от всички — добави Накор. — Без него всичко останало е хаос.

— Той е мъртъв — отбеляза Миранда.

— Както и много други богове — отвърна Накор. — Еортис, Богът на морето; Богът на любовта, Богът на нощта, Богът на изцелението, но други богове са поели някои от техните роли или ги помнят, така че влиянието им си остава, макар и проявленията им вече да ги няма. Ишап си е отишъл, но другите го помнят, ето защо той още е важен. Ето защо още усещаме влиянието му.

— И ето защо ишапийците полагат усилия да го издигнат до върховно място сред боговете — каза Магнус. — За да го върнат и да подсигурят равновесието.

— Не ми е в природата да размишлявам върху такива неща — промърмори Миранда. — Но това, което ни показа, е толкова необикновено, че дори аз съм заинтригувана. И все пак трябва да попитам, какво общо има то е Ужаса и спасяването на вселената?

Макрос се изправи.

— Сега стигаме до трудната част. — Махна с ръка и изведнъж петимата изчезнаха от Павилиона.

Лек бриз отметна една завеса и се появи сянка. После и втора, и трета.

— Могат ли да го направят? — попита първата. Гласът ѝ бе на добродушна старица.

Друг глас, приглушен, сякаш говореше изпод една миля пръст на някоя далечна планета, каза:

— Можем само да се надяваме, стара неприятелко.

Третата сянка претегли казаното от Богинята на доброто и Бога на злото и запази мълчание.

21.

Разбулване

Дракони ревяха.

Томас се събуди. Жена му, кралица Агларана, се надигна до него и сложи ръка на рамото му.

— Пак сън ли?

Томас седна и спусна крака от леглото, което деляха повече от век.

— Пак сънувах дракони. — Той, човекът, синът на обикновен готвач, бе получил бронята на древния Драконов господар Ашен-Шугар и като я бе облякъл, бе задействал процес, който го превръщаше в същество, което не е нито човек, нито валхеру.

Като младеж, по време на войната с цураните, Томас беше дошъл в Елвандар с Долган, сега вече стар джуджешки крал, а тогава боен главатар на планините Сиви кули, и бе презимувал при елфите. Между овдовялата кралица Агларана и променящия се човек от Крудий се бе зародила любов. В края на войната се бяха венчали и противно на всякаква логика имаха дете, Калис.

Той каза тихо:

— Трябва да вървя.

Агларана допря буза до гърба му.

— Ще те видя ли пак?

— Ти усещаш какво иде — каза Томас. — Всичко е в ръцете на боговете.

Елфите нямаха богове в човешкия смисъл на думата, макар че почитаха Килиан, човешката богиня на природата. Но кралицата на елфите разбра, че той говори за съдбата.

— Ти си моето сърце — прошепна тя.

— И ти — моето — отвърна той. Стана и отиде до гардероба, издълбан в дънера на гигантското дърво, в което се намираха кралските покои. Дръпна завесата и там го чакаше неговата броня в бяло и златно.

Минути по-късно беше облечен в бойна броня, която не бе надявал, откакто отлетя да приветства таределите, а не бе носил в битка сякаш от векове. Макар да бе най-свирепият воин, съществувал на този свят, Томас по природа си беше миролюбив. Нищо не му доставяше по-голяма наслада от спокойните моменти, които прекарваше с жена си, сина си и приятелите си в Елвандар.

Обърна се и видя, че Агларана е свалила нощницата си и сега носи една от по-простичките роби, които предпочиташе, когато не е в двора. Усмихна се.

— В този оттенък на зеленото ми харесваш най-много.

— Знам — отвърна тя.

Векове на живот и загуба, мъдрост отвъд тази на смъртните, опит, който малцина можеха да си представят… кралицата бе по-мъдра от почти всеки на този свят. Стоеше с изправена снага и не показваше нито частица от болката, която чувстваше, но той бе неин съпруг и умееше да долавя дребните признаци. И двамата знаеха, че всеки живот някога свършва и че загубата е неизбежна, но сега бе моментът на раздяла, и то може би последната.

— Ако мога, ще се върна — прошепна той. Взе я в обятията си и я целуна лекичко по главата.

Тя се надигна на пръсти и го целуна по устата, притисна го към себе си тъй, сякаш не искаше да го пусне. Задържаха се дълго в тази прегръдка и се отдръпнаха едновременно, разбрали, че времето е дошло.

Агларана го изведе от покоите им. Отпред чакаха Калин и най-старшите членове на съвета. Джанил каза:

— Аз също го усетих, Томас. Драконите зоват.

— Аз пък нося вести от моределите — добави Калин.

— Какви?

— Лиалан ни прати вест, че Снежните леопарди и техните съюзници са тръгнали към Е’бар да помогнат на таределите и ще преминат през наша територия. В момента навлизат в горите на североизток.

Томас кимна. Горите около Елвандар се смятаха за част от територията на еледел и по всяко друго време навлизането в тях на който и да било моредел би се смятало за враждебен акт.

— Как се държат? — попита той.

— Както обещаха, яздят с прибрани оръжия и право на юг. Не правят заплашителни движения или жестове.

Кралица Агларана заговори тихо:

— Толкова много неща, които сме желали, се случват, породени от по-голяма заплаха: Тъмните елфи да навлязат в нашите гори без лоши намерения, ние да им позволим свободно преминаване и да не се пролее кръв. — Тя вдигна очи към Томас. — Боя се за всички ни.

— Ще направя каквото е нужно, до самия край, за да съм сигурен, че сте в безопасност — закле се Томас.

— Бих искала да говоря с Гецвая — рече Джанил.

— Не е нужно да искаш разрешение — каза кралицата.

— Ще ти дам ескорт — каза Калин. — Но трябва да се движите бързо, защото те ще прекосят реката, преди да ги стигнете пеш.

— Няма да е нужно — каза Агларана. Обърна се и повиши глас: — Белегроч! Белегроч! При нас елате. — После се обърна към Калин. — Те ще ви носят с готовност, защото знам, че ти ще отидеш с Джанил.

— Майко — рече той и се поклони. Обърна се към Томас. — Ако това е сбогуване, мога да кажа само, че за мен беше чест да те познавам.

— Да се надяваме, че не е сбогуване — отвърна Томас. Стисна ръката на Калин. — Ти имаш обичта ми, Калин, както и обичта на сина ми. — Прегърнаха се за кратко, после Томас каза: — Трябва всички да тръгваме.

— Ще призовеш ли дракон? — попита кралицата.

— Никой няма да откликне — рече Джанил. — Те пеят и плачат, и предричат края на времето, каквото го познаваме.

— Не ми е нужен — каза Томас. Вдигна ръце и полетя към небето, като използваше собствената си магия. — Сбогом на всички ви! — извика.

Извиси се над дървесния покров и се взря на североизток. В далечината можеше да види военната мощ на Северните земи — Снежните леопарди на Лиалан и техните съюзници, следвани от други кланове, да се движат през земи, които традиционно се смятаха за еледелски. Усети вятъра, духащ в лицето му, и за миг се възрадва на собственото си могъщество.

Валхеру открай време бяха създания с невероятна мощ. Името им на древния език означаваше „Господари на силата“ и те можеха да усвояват много изкуства по своя прищявка. Летенето на гърбовете на могъщи дракони бе едновременно суета и практичност; защото макар валхеру да бяха способни на много подвизи, драконите притежаваха едно умение, което никой Драконов господар не би могъл да повтори: умееха да се движат през пустотата.

Томас протегна усещанията си и моментално почувства, че всички дракони се събират в уединен район югозападно от империята Велики Кеш, наречен Драконовото гнездо, където обръч от планини, наричани от живеещите наблизо Стражовете, заобикаляше Великото езеро.

Томас се устреми на юг и изви към Е’бар, за да прецени по-добре какво става там на път за срещата си с драконите. Фигурата в бяло и златно се понесе високо в небето над мястото, което обичаше най-силно на тоя свят и което може би никога нямаше да види отново.

Хората тигри се проснаха ничком, щом господарят им най-сетне излезе от тройната зала в сърцето на Великия южен лес. Преди повече от век друг Древен бе минал оттук заедно с човек в черна роба, но сега за първи път от безброй столетия господарят им беше с тях.

Дракен-Корин, Господарят на тигрите, се показа от двореца си, който сега бе покрит от хилядолетен прах, лиани, папрати и храсти. Тялото му някога бе принадлежало на човек на име Браден — наемник, бандит, контрабандист и убиец. Спомени за този смъртен живот още се пазеха у него, но в душата си той бе Драконовият ездач, дръзнал да полети в небесата и да предизвика новите богове.

Ала там някъде имаше още един от неговия вид и той го усещаше. Това присъствие му бе познато, както и на всеки от сродниците му: Ашен-Шугар, владетелят на Орлови предели, негов баща-брат и смъртен враг.

Голяма част от времето, което Дракен-Корин бе прекарал дълбоко в залата под повърхността на този свят, бе посветено на простото оцеляване, докато древна магия обхващаше смъртното тяло, цереше рани, които инак биха се оказали смъртоносни, и вливаше в него древни сили и знание.

Появиха се и спомени, които му се сториха странно далечни, спомени за време, когато небето се бе раздрало и той се бе спуснал в една тъмна стая, където се помещаваше сияен зелен камък с невъзможна мощ. Камъкът на живота. Той си спомни…

Боговете бяха прекалено могъщи и валхеру бяха успели единствено да ги настроят един срещу друг, иначе щяха да погинат. Смятаха се за толкова хитри, че са влели цялата си жизнена сила в Камъка на живота, този могъщ уред, който трябваше да ги тласне към божествеността, като задържи само малка част от енергията, за да поддържа материалните им тела по време на последната битка във Войните на хаоса.

Вместо това Дракен-Корин се бе озовал лице в лице срещу най-страховития си враг: собствения си баща, Ашен-Шугар.

Избягал от стълкновението в пустотата, Дракен-Корин не можеше да се мери с Ашен-Шугар и последните му спомени бяха как лежи сломен върху твърдата почва на този свят, а баща му се е възправил над него.

Дракен-Корин бе вдигнал поглед към нападателя си и бе промълвил:

— Защо?

Ашен-Шугар посочи със златния си меч към хаоса, който се виждаше през гигантския пролом в небето, и каза:

— Тази скверност не биваше да се допуска. Ти сложи край на всичко, което познавахме.

Дракен-Корин погледна към небето, към мястото, където събратята му се биеха с боговете.

— Те бяха толкова силни. Не бихме могли и да мечтаем… — На лицето му се изписаха гняв и ужас, когато Ашен-Шугар надигна златния си меч да го довърши. — Но аз имах това право! — изкрещя той.

Ашен-Шугар отсече главата на Дракен-Корин и всичко потъна в мрак.

Сега Дракен-Корин си пое дълбоко дъх, защото спомените бяха болезнени. Първична ярост и горчивина се надигнаха в него, но в ума му имаше друг глас, който намери чувствата му за отблъскващи. Браден може да имаше нисък интелект и слаба душа, но още се държеше, глас на несъвършеното човечество.

Дракен-Корин погледна към просналите се хора тигри и каза:

— Станете.

Те станаха. Той даде знак на предводителя им — Туан, както се казваше всеки предводител на този народ.

— Трябва да тръгвам.

— Ще се върнете ли, о, Древни?

Тогава Дракен-Корин направи жест, невиждан никога досега в историята на хората тигри: сложи ръка на рамото на Туан и се усмихна.

— Вероятно не.

— Какво да правим? — попита Туан.

— Каквото правихте и последния път, като заминах, преди да се върна. Живейте.

Дракен-Корин затвори очи и чу в ума си песента на драконите, накъсана от писъци и викове. Спомни си…

Убежището им беше превърнато в капан. Под най-дълбоката тъмница на град Сетанон имаше зала, създадена от валхеру преди пристигането на хората в Мидкемия.

Странни гласове шепнеха на Дракен-Корин и той почувства в него да бушува сила, каквато не бе притежавал преди.

Камъкът на живота.

А когато небесата се раздраха и лудост погълна вселената, валхеру се вкопчиха в битка с новите богове и раздалечени селения се сблъскаха в свиреп катаклизъм. Прегради рухваха и се възстановяваха за миг, разделяйки Драконовите пълчища и отслабвайки решимостта им.

Тогава Дракен-Корин позна страха. Мечтите за завоевание и божествено възнесение се стопиха пред лика на пълното унищожение. Това бе нещо повече от борба за власт и територии между двама валхеру, в която единият да падне, а другият да победи: това тук означаваше пълно заличаване на расата.

Богове с величествен облик и невероятни сили грабваха пламтящи звезди и ги мятаха. Хиляди ангели и демони влязоха в свирепо стълкновение и самото време се превърна в оръжие.

Дракен-Корин нареди на своя дракон да бяга. Ужасеното същество се обърна и небесата се завъртяха, когато обединената мощ на Драконовите пълчища се опита да разкъса рана в небето над Мидкемия, за да се измъкне от тази битка.

— Глупаво — каза нечий глас.

Пищящи светове гинеха зад него и Дракен-Корин извика:

— Кой говори?

Погледна назад и видя някакво присъствие, гигантска черна фигура, която го следваше. Това бе твар от безнадеждност и гняв, и посегна към него, сякаш за да го издърпа обратно, да го завлече в бездна, от която дори светлината не можеше да избяга.

— У дома! — заповяда Дракен-Корин и вселената се пръсна на парчета.

— Когато се намирахме в залата под Сетанон — каза Макрос — и се мъчехме да спрем оформящия се разлом, през него се промъкна Дракен-Корин, последван от един Господар на ужаса.

— Да? — Пъг кимна, любопитен защо Макрос му напомня за събития, които бе преживял.

— Впоследствие чудил ли си се защо се появиха заедно?

— Много пъти — отвърна Пъг. — Обсъждал съм го с Томас, както и с някои други, които разбират познанието на валхеру, и дори с малцината, които знаят нещо за Ужаса, но така и не стигнах до някакво заключение.

— Значи е време да видиш истината за онзи момент.

Той махна пак с ръка и Павилионът изчезна.

Стояха в селение от бяла светлина, която сякаш идеше от всички посоки. Имаха чувството, че са стъпили върху твърд под, но като погледнаха надолу, видяха само белота.

— Къде сме? — попита Накор.

— Насред една метафора — отвърна Макрос. — Създавам това, за да ви илюстрирам нещо невъзможно.

Махна с ръка и пред тях се появи въртящо се кълбо, което увисна във въздуха на височината на гърдите им.

— Това е… всичко.

— Ти каза „размерите и разстоянията са без значение“ — прошепна Пъг.

— Да — рече Макрос с усмивка. — Значи помниш.

— Та как мога да забравя?

— Пъг, Томас, драконката Риатх и аз видяхме това — каза Макрос.

— Кое? — попита Миранда, взираше се в кълбото.

— Видът му е безличен — продължи Макрос, като се приведе напред да го огледа. — Изглежда, че има форма и субстанция, но все пак не отразява светлината. Това е метафора на онова, което се е случило наистина, и е мое творение. Не разполагам със средствата да ви върна в Градината по времето, когато видяхме каквото се каня да ви покажа. Нещо повече, аз контролирам това, така че мога да попроменя някои неща, за да разберете по-добре каквото е нужно да знаете за Ужаса и предстоящата битка.

Помръдна ръка и сферата също се раздвижи и се издигна до нивото на очите. Светлината около тях помръкна, докато не останаха да се реят в мрака, само сиянието около сферата озаряваше лицата им.

— Гледайте — каза тихо Макрос.

В миг сферата изчезна и бликна ослепително ярка светлина, която изпълни взора им и ги накара да се извърнат. С нея дойде и прилив на чувства, почти смазващо усещане за пълнота и съвършенство, което ги накара да заридаят от радост. После светлината изчезна, пръсна се на милиарди мънички светлинки, и навсякъде около тях имаше звезди, купища звезди, които се отдалечаваха бързо.

— Стоп! — извика Макрос и цялото движение секна.

Той тръгна през пустотата в кръг около точката, където се бе намирала сферата.

— Виждате ли това? — попита.

Те зърнаха някакво мъждукане в мрака, вихреща се маса.

— Това е… нещо — каза Накор, — но не мога да различа никакви очертания.

— Ето — каза Макрос и ярка светлина бликна отгоре, за да разкрие малката прашинка. Тя се състоеше от пълен мрак и колкото и ярка светлина да падаше върху нея, не се отразяваше нищо. Виждаше се поради липсата си, едно негативно присъствие сред великолепието на околните звезди. Определяше се единствено от мястото, където светлината не може да се види, където звездите зад нея бяха скрити. Нямаше характеристики, а представляваше само пустота, чието местонахождение можеше да се установи единствено като кръжиш около нея и виждаш къде затулва морето от звезди зад себе си.

— Какво е това? — прошепна Миранда. Чуждата природа на обекта пробуждаше у нея трепет.

— Мисля, че е Ужаса — каза Накор.

— В началото имало… всичко — каза Макрос. — Материя, енергия, пространство, време, всички те били едно. Това беше сферата, която видяхте.

— Беше огромна, когато я видяхме в Градината — отбеляза Пъг.

— Перспектива — отвърна Миранда.

— Сега започвате да разбирате защо бяха онези уроци — рече Макрос. — Гледайте. — Той раздвижи ръце и тъмната точица се разшири, докато неравната ѝ повърхност най-сетне се разкри подробно, отразявайки съвсем бледо далечните звезди и създавайки впечатление за движение, за промяна, за нещо, което изглеждаше почти като гърчене.

— Помнете — каза Макрос, — че виждате само една метафора, аналогия, изображение на нещо толкова непонятно за нас, че дори това, което ви показвам, е само малка частица от реалността.

Гледната точка на наблюдателите сякаш се спусна рязко до място току над гърчещия се пейзаж.

— Изглежда… почти сякаш го боли — каза Миранда.

— Проницателно. — Макрос махна с ръка и изведнъж цялото им зрително поле се изпълни с повърхността на тази маса. — Сега — каза той и цветовете започнаха да се менят. — Това е начин да ви покажа нещо, което смъртните очи не могат да възприемат. — Множество нишки се издигнаха от повърхността, за да се свържат с бягащите звезди, и броят им бе толкова огромен, че наблюдателите сякаш се носеха през джунгла от бели лиани. Перспективата се измести и за миг Пъг не можеше да прецени дали той се смалява, или нишките се уголемяват. После изведнъж спряха.

— Какво е това? — попита Пъг.

— Гледайте — каза Макрос и те сякаш започнаха да се приближават към една от нишките, която ставаше все по-голяма и по-голяма, докато не изпълни полезрението им, а после в тази нишка проличаха други, сякаш първата бе нещо като въже. Продължиха нататък, все по-надълбоко в тъканта на това въображаемо въже, докато Макрос не ги спря срещу една-единствена нишка. — А сега внимавайте. — Нишката сякаш трепкаше, докато накрая те не видяха, че това всъщност не е нишка, а низ от малки прашинки, толкова близо една до друга, че отдалеч изглеждаха свързани. — Е, Накор, какво е това?

Прашинката се разшири и се превърна в прозрачна сфера, в която вибрираше енергия. Вибрациите се забавиха, докато илюзията за сфера не изчезна и те не видяха, че това е енергийна нишка, която се гърчи бясно, сменяйки множество различни форми всяка секунда. Макрос отново махна с ръка и тя забави скорост. Отначало бе права, после се изви в примка, запърха нагоре, после се сгъна, като единият ѝ край оставаше застопорен, а другият описваше външната повърхност на сферата, макар да се движеше по-бързо, отколкото човешкото око можеше да възприеме.

Дребният превърнат в човек демон се взираше с почуда и накрая каза:

— Това е… вещество.

— Вещество ли? — попита Магнус.

— Същото, което вие наричате „магия“ — поясни Накор. — Ето с това си играете, когато мислите, че правите магия.

— Чудесно — каза Макрос. — Да, именно това се мъчеше да разгадаеш цял живот, малки ми картоиграчо. Ти интуитивно разбра най-фундаменталната истина за нашата вселена. — Протегна ръка, сякаш му представяше трепкащата нишка. — Това е основната градивна единица на всичко. Не съществува нищо по-малко.

— Какво прави? — попита Миранда. — Променя се непрекъснато.

— В това се крие гениалността на съзиданието — каза Макрос. — Защото този малък обект, това нещо, което не е нито енергия, нито материя, нито светлина, нито време, а нещо уникално само по себе си, решава от миг на миг какво ще е.

— Не разбирам — промълви Магнус.

— Никой не разбира — отвърна Макрос, сякаш тази мисъл го забавляваше. — Във вселената има неща, които никога няма да проумеем напълно. Трябва просто да ги приемем като загадки.

— И първата загадка е защо се е случило това — предположи Миранда.

— Да — каза Макрос. — Именно. Съществувало е това идеално състояние на битието, тази пълна хармония на всичко… — Той млъкна, после добави: — Думите не могат да го опишат подобаващо. Вие усетихте онзи кратък миг на блаженство, докато минаваше през вас. То е било такова вечно. — Засмя се. — Или може би е било такова само за мъничка частица от секундата, защото тогава времето е било част от всичко.

— Потресена съм — каза Миранда.

— А аз съм възхитен — каза Накор.

Пъг просто хвърли поглед към Магнус, който рече:

— Защо?

— Защо какво? — попита Макрос.

— Защо е тази сложна демонстрация? Защо просто не ни го каза?

— По две причини — отвърна Макрос. — Миранда може да ви каже първата.

— Защото той не е най-надеждният източник на информация, който сме срещали, а и в този случай е по-добре да ни покаже, вместо просто да ни каже.

— И — добави Пъг — защото трябва да разберем мащабите на това, срещу което сме изправени.

— На вас се е паднала най-грандиозната и тежка задача в историята: вие трябва да спасите вселената.

Томас летеше над дърветата. Докато се приближаваше към Е’бар, можеше да усети чуждите енергии, заразили местността. Първо видя сечището на север от долината, където някога се бяха сражавали армиите на Кралството и на цураните. Долови познато присъствие, откри местоположението му, спусна се към земята и кацна леко до сина си.

Застаналият до Калис Аркан го гледаше с присвити очи — разкъсваше се между желанието да изтегли меча и да нападне фигурата в бяло-златна броня или да моли за прошка за някакво неназовано прегрешение.

— Татко! — извика Калис и двамата се прегърнаха.

— Мислех, че ще се върнеш при майка си веднага щом отнесеш вестта до Кралството.

— В Илит, докато чаках за безопасно преминаване на юг до Крондор, се случиха няколко странни неща. — Той кимна към Аркан. — Аркан, това е баща ми. Татко, това е Аркан, вожд на арданиените.

— Синът на Горат — каза Томас. — Срещал съм баща ти. Беше забележителна личност.

Аркан наклони глава. Още от появата на Томас сред северните кланове се носеха най-различни слухове за неговата природа: от това, че е самозванец с някакви магически способности, до това, че е оръдие на еледелите, с което да установят господство над всички елфски народи. Но един миг в присъствието на тази висока фигура в бяло и златно бе достатъчен на Аркан, за да усети в мозъка на костите си, че това наистина е въплъщение на Древен. Той едва потисна желанието да падне на колене в знак на почит.

— Срещнах синовете на херцога на Крудий — каза Калис. — Херцогската мантия е преминала у най-големия му син, Хенри. Затова говорих с Мартин и Брендан и им съобщих, че майка им и останалите са в безопасност. След като задължението ми бе изпълнено, се почувствах свободен да открия какво прави нашият приятел тук в Кралството.

При думата „приятел“ Аркан погледна косо Калис, но прецени, че е употребена като дружеска закачка, и не каза нищо.

Томас кимна на сина си и го отведе малко встрани.

— Заминаваш — каза Калис и това не беше въпрос. — Драконите зоват.

— И ти ли го чуваш?

— В сънищата си, татко. — Той огледа лицето на удивителния мъж, който го бе заченал; изучаваше чертите, които познаваше не по-зле от собственото си отражение. Знаеше какви битки води човешката му страна, за да овладее яростта на Драконовия господар, и въпреки това от раждането си бе получавал от него само обич и благосклонност. Калис запази емоциите си под контрол, макар да знаеше, че може би се виждат за последен път. — Животът ми е бил пълен с чудеса и любов. Всеки ден благодаря на всички богове, които ме слушат, за майка си и баща си.

Томас бе завладян от бурни чувства.

— Не бих могъл да искам по-добър син — каза той. — Грижи се за майка си, ако не се върна.

— Ще го направя — отвърна Калис. Молбата на баща му бе ненужна и представляваше просто напомняне, че и двамата са изправени пред възможността да не оцелеят в предстоящата битка. Двамата се прегърнаха, постояха така за миг, после се пуснаха.

— Как върви борбата тук? — попита Томас и погледна надолу към рубинения купол.

— Изглежда, стигнахме до патова ситуация. Врагът отвътре натиска с повече сила, но владелците на магия, които пристигнаха на помощ на таределите, притъпиха атаката. Не знам колко още ще можем да удържим трупащото се напрежение в купола.

— Ела — каза Томас и двамата се върнаха при моределския главатар. — Аркан — каза той, — клановете ти идват на юг.

Аркан се намръщи.

— Клановете ли? Аз имам само един.

Томас се усмихна.

— Значи клановете на леля ти.

— Лиалан идва насам?

— И води мощта на Снежните леопарди и техните съюзници, за да помогне на таредел. Всеки по-важен шаман идва да помогне да изтласкаме онова, което се опитва да проникне в нашия свят.

Аркан помълча, после попита:

— А моят народ?

— Не знам дали Ледените мечки са били призовани, но не мога да си представя, че тя няма да призове всеки меч и шаман, обвързан с нея.

— Поема голям риск — отбеляза Аркан.

— Знам — каза Томас. — Оставя Севера на Нараб и неговите съюзници.

— Знаеш много за нашата политика — подхвърли моределският главатар.

— Винаги сме мислили, че е мъдро да държим под око съседите си — отвърна Томас. Отношенията между различните елфски народи открай време бяха свадливи и кървави и се смяташе за лош вкус да се споменават роднинските им връзки. Аркан оцени употребата на думата „съседи“ вместо „братовчеди“ и склони глава.

— И все пак трябва да попитам — каза Томас, — защо си тук? Напуснал си Севера дълго преди тукашните събития.

— Лиалан ме прати — обясни Аркан. — Тя и шаманът ѝ сънуват…

Преди да успее да завърши, Томас каза:

— … дракони.

Аркан млъкна и се ококори от изненада. После кимна.

— Да, сънуват дракони.

— А защо теб? — попита Томас.

— По много причини — каза Аркан, — но преди всичко, защото ме е зърнала във видение, върху един хълм, да браня човешки магьосник в черна роба, и преценила, че това е предсказание.

— В кръвната линия на Лиалан има мнозина с тази дарба — рече Томас. — Сестра ѝ се смяташе за шаманка, макар и опетнена от изборите на баща ти.

— Никога не говорим за майка ми — каза тихо Аркан. В неговите очи майка му Кулич бе предала баща му след първата битка за Сетанон, когато Горат заповядал останалите части на моределите да потеглят на север, и бе отхвърлила брака им.

Томас кимна.

— Не исках да те обидя. Моите извинения.

Аркан застина неподвижно. Най-могъщото същество, което бе срещал, може би най-могъщият смъртен на този свят, току-що му се бе извинил. Това беше най-неочакваното нещо, с което се бе сблъсквал в живота си. Склони глава и отвърна:

— Няма обида… Томас.

Томас се усмихна и насочи вниманието си към рубинения купол. Използва способностите си, за да изучи за кратко структурата му, и каза:

— Усещам нещо много странно, но и много познато у онова, което се опитва да се измъкне.

— Ужаса ли? — попита Калис.

Томас кимна.

— Ще са ни нужни Пъг и Магнус, за да го изтласкат обратно, откъдето е дошло. — Погледна сина си. — Няма ли вест от тях?

— Руфио е тук от името на Конклава и Звезден пристан, но нямаме никакви вести от Пъг, Магнус, Миранда и Накор.

Томас повдигна вежди.

— Дълга история, но Миранда и Накор… — почна Калис.

Томас вдигна ръка.

— Ако се видим пак, ще можеш да ми разкажеш дългата история. Но както и да е станало, щом Миранда и Накор са с Пъг и Магнус, то може би победата ще е наша. — Погледна Аркан. — Ако видението на Лиалан как браниш човешки магьосник с черна роба е предсказание, значи играеш ключова роля. Оцеляването на всички ни може да зависи от това да защитиш мъжа в черно, който се окаже под твоята закрила — независимо дали е Пъг, или синът му.

— Ще дам живота си, ако е нужно — закле се Аркан.

— Може всички да го дадем — отбеляза Томас.

— Няма ли да останеш, за да се изправиш срещу онова нещо в купола? — попита Аркан.

— Не — отвърна Томас, — защото силите на валхеру не се простират върху по-фините магически изкуства, а ако онова в купола излезе навън, дори мечът ми няма да е от голяма помощ. На мен ми е отредена друга роля. Трябва да откликна на зова на драконите. — Усмихна се. — Ако те пожелаят да се върна, ще го сторя. Ако пък имат други планове за мен, сбогом и на двама ви.

Калис и Аркан кимнаха.

Томас подскочи към небето, описа голяма дъга и се устреми в далечината.

22.

Откровение

От всички страни се простираше вселената.

Петимата магьосници се взираха в невероятно сложна съвкупност от енергия и материя.

— Съществуват десет измерения, три от които възприемате, едно усещате, а останалите шест са толкова сложни, че дори боговете се дивят на природата им — рече Макрос.

— Височина, ширина, дълбочина и време — вметна Пъг.

— Да.

— Още шест ли има? — попита Накор възбудено.

— Може и да са повече, но аз успях да заключа за съществуването на тези шест посредством сложен комплект от… — Той се усмихна на дребния демон във формата на Накор. — Нямаме време за това. Ще ти обясня по-късно, ако мога.

Миранда каза тихичко:

— Опитвам се да проумея каквото ми показваш, но по-важното е, че трябва да знам какъв е смисълът на всичко това.

— То е сложно до такава степен, че главата ме заболява само като се замисля за него, камо ли да се опитвам да го разбера — оплака се Магнус.

— Приближаваме се към края — каза Макрос. — Но всяка крачка бе нужна, за да подходите към предстоящия конфликт с колкото се може повече знание. — Обърна се и сякаш закрачи около масата в центъра. — Ще се върнем на това след малко. — Махна с ръка и виртуалната вселена около тях започна да се раздалечава от Ужаса, следвайки безбройните пипалца енергия, които създаваха впечатлението, че са свързани с всичко. После видението спря и пред тях остана гледката на огънато пространство, отдалечаващо се от центъра, съединено цялото от енергия.

— Честа грешка на всички разумни същества е да виждат вселената като ограничена от възможностите на собствените им възприятия. Една раса слепи създания може да възприема светлината като топлина, но няма да разбира светлината, освен ако не разполага с други средства да я долови — каза Макрос, после попита: — Какво е това, което се случи, това първично раждане на всички познати вселени?

Четиримата мълчаха.

— Почти всяка раса има мит за сътворението и тези митове са всевъзможни: от един върховен бог, който е създал вселената с волята си, до това, че светът е роден от борба, или че живеем в съня на някой бог… — Той сви рамене. — Кой каквото може да си представи, предполагам.

— Учили са ни — каза Магнус, — че преди Войните на хаоса двамата слепи богове на началото…

— Вижте — прекъсна го Макрос. Махна с ръка и от двете страни на вихрещите се потоци енергия изникнаха образите на две могъщи същества. Един огромен мъж стоеше, посягаше и късаше парчета енергия и ги запращаше във всички посоки. Женската фигура срещу него протягаше ръце и с невероятна скорост ловеше нишките на живота и ги втъкаваше в гоблен, който се извиваше зад нея и подхранваше отново потока.

— Най-ранните персонификации на двете фундаментални сили във вселената — съзиданието и разрушението, — но какво ви показва това?

— Че нищо няма край — каза тихо Пъг.

Лицето на Макрос засия от гордост.

— Да, нищо никога няма край. Когато са възникнали разумните същества, заедно с тях са възникнали и множество богове, като всеки от тях предлага някакво отражение на тези хора. В някои случаи, като при вашите дасати, имало буквално хиляди богове, понеже те прикрепвали бог дори към най-рутинните аспекти на ежедневието: богиня на градината, бог на огнището, бог на това или онова. Други приписвали по-дребните явления на духове и по-нисши създания, като оставяли боговете да олицетворяват само по-важните аспекти на живота: любовта и войната, здравето и мъдростта, късметът и природата. — Той сви рамене. — Знам, че това е станало, но не знам как. Има светове, където боговете крачат по земята и си взаимодействат с поклонниците си, и светове като Мидкемия, където боговете присъстват, но само малцина като вас ги срещат. Има светове, където боговете съществуват, но никой никога не ги вижда. И светове, където дори не съществуват.

— Не съществуват богове? — попита замислено Накор.

— Намираш го за интересно ли? — попита Макрос.

— Много — отвърна Накор. — Значи силите контролират боговете, а не обратното.

— Почти вярно — каза Макрос. — В някои светове като че ли има синергия, но в по-голямата част казаното от Калкин е основополагаща истина: те са просто персонификации на природните сили и получават мощта си от своите поклонници. Имат проявления, които се възприемат от смъртните, и атрибути, с които могат да боравят.

— Тогава кой или какво е отговорен за всичко това? — попита Миранда.

Макрос се усмихна доволно.

— Дъще, никога не съм се гордял със способностите ти повече отсега: удряш право в целта.

Замахна с ръка и ги придвижи по-близо до образа на Ужаса, гърчещата се маса в центъра на колосалната експлозия, създала вселените.

— Има култури, в чиито митове се съдържа идеята за един-единствен бог: Върховния, Единствения, Бащата или Майката, Демиурга… — Поклати глава с примирение. — Никой никога няма да разбере, освен ако въпросното същество, каквото и да е то, не реши да се разкрие, а аз лично смятам, че това е невъзможно.

— Невъзможно? — попита Магнус. — За същество, което е създало всичко това?

— Ами върви да поговориш с някое цвете, да се разкриеш на някоя пеперуда…

— Паякът — каза Пъг и кимна с разбиране.

Макрос млъкна за момент, после се усмихна.

— Урокът, който ти преподадох, докато се обучаваше при цураните, да.

Другите погледнаха Пъг и той поясни:

— Ако някой докосне паяжината му, паякът ще усети раздвижването, но не разбира какво го причинява. Нещо повече, ако паяк полази по ръката ти и те ухапе, знае ли кого хапе?

— Разбира се, че не — отвърна Миранда.

— Но все пак има причинно-следствена връзка — отбеляза Накор.

— Да — съгласи се Макрос.

— Значи си оставаме със загадка — рече Магнус.

— Не загадка — поправи го дядо му. — Загадката. Най-голямата загадка от всички.

— Само че ти имаш теория — обади се Миранда.

— Разбира се — каза Макрос. — Но не съм толкова дързък, че да ѝ давам име. Мога само да я опиша, доколкото ми е по силите.

Пипалцата от енергия отново се приближиха към тях.

— Тези… нишки свързват всичко в едно. Мисля, че те са онова, което наричаме Ума. Съществува по-висш Ум, нещо, което някои култури дори почитат като Божествен ум или го кръщават на определено божество, пророк или спасител, или просто вселенско или по-висше съзнание. Това е все едно собственият ти ум да е много зает, докато на косъмчетата на ръката ти не им пука много за какво мислиш: всички си имаме свои мънички късчета разум, които ни интересуват, и оставяме вселенското съзнание, Ума, на собствените му замисли.

— Ум — промърмори Накор. — За него е лесно да уреди ние с Миранда да сме още тук, а и ти също.

— Резенче Ум — рече Пъг. — Кълган и вие.

— Ако срежеш тези нишки достатъчно фино и вземеш най-тъничкия резен от същността им, те ще зараснат почти мигновено и никой няма да забележи.

— Но кой би направил подобно нещо? — попита Магнус.

— Връщаме се към върховната загадка. — Макрос погледна Пъг. — Ако си спомняш, когато пътувахме по Коридора след бягството си от Градината, ти попита по какъв начин се намесват боговете и аз казах, че ние сме тяхната намеса, че ние вършим божествената им работа.

— Сега вече разбирам — рече Пъг. — Боговете са наша персонификация на силите. Ние ги създаваме, следователно, когато работим за боговете…

— Работим за себе си — довърши Макрос.

— Ами Ужасите? — попита Магнус. — Какво са те и кой е най-добрият начин да им се противопоставим?

— Пак бъркаш едно нещо с много. Ужаса е самотна единица, също като Ума. Двете страни на една монета, двете лица на един пергамент, две неща, които са неразривно свързани.

— Ужаса е противоположност на Ума ли? — попита Магнус.

— Не, Ужаса е другата страна на Ума — отвърна Макрос.

— Обясни, моля те — каза Пъг.

— Всичко е взаимосвързано — започна Макрос. — Можем само да предполагаме защо се е случило всичко това. Може би Ума е станал любопитен? Нямам представа: разбирането ми е твърде ограничено. Но една съществена разлика е, че времето е било размотано от кълбото на всичко и оставено да се разгъне.

— Защо това е по-важно от освобождаването на другите аспекти на реалността? — попита Накор.

— Защото времето е онова, което пречи на всичко да се случва едновременно! — отвърна Макрос. — Заради времето виждате развития и промени… — Той млъкна. — Нека ви покажа нещо и гледайте внимателно, защото това е единственото слабо място на Ужаса, уязвимата му точка, от която трябва се възползваме по някакъв начин.

Той махна с ръка и във въздуха се появи струя вода, лееща се в дъга надолу.

— Разгледайте тази водна струя като аналогия на времето. — Той посочи върха. — Представете си, че всяка капка е момент, който тече от тук до долу.

— Разбирам — каза Пъг.

— И така, ние сме в една капка, нашето настояще, и пътуваме заедно с нея. Когато сме били тук горе — той посочи върха на струята, — е било вчера, а когато стигнем тук — посочи дъното, — ще бъде утре.

— Значи докато капката пътува, ние преминаваме от вчера през днес до утре — рече Пъг.

— Само че за нас винаги е днес — отбеляза Накор. — Въпрос на перспектива.

— Вярно — съгласи се Макрос. — Но е необходимо да виждаме каквото виждаме, да го разбираме и да се учим, защото нашата задача е да израснем и да дадем своя мъничък принос към Ума, така че той да може да разбере.

— Какво да разбере? — попита Миранда.

— Себе си. Ние сме Ума, който учи за себе си, вселенската цялост, която се опитва да се проумее напълно. Всички ние, всяко разумно същество на всеки свят във всяка реалност. Всички сме свързани. Нищо не умира, защото каквото научим е част от Ума.

— Нямам представа за какво говориш — каза Миранда. Личеше си, че изобщо не се интересува от тези абстракции. — Разкажи ни за слабото място на Ужаса.

— Ужаса не може да види настоящето. Вижда времето в неговата цялост. Именно той заложи времевия капан в Градината за Пъг, Томас и мен, с надеждата, че просто ще се преместим в друга част на струята, без средства да се върнем, но не е очаквал, че ще предприемем онова, което предприехме.

— Все още не разбирам как способността на Ужаса да вижда времето в неговата цялост е слабо място — обади се Магнус. — Защо не е направил онова, което знае, че ще свърши работа, за да се стигне до желания от него край?

— Защото той вижда това! — възкликна Накор, като едва сдържаше въодушевлението си. — Вижда цялата струя и да, вижда всички капки в нея, но не може да проследи една-единствена капка. — Започна да сочи различни части от струята. — Затова мушка тук-там и се опитва да накара това или онова да действа, гледа и вижда резултатите, но няма свързаност!

— Точно така — потвърди Макрос. — В различни моменти той се е опитвал да направи каквото може, за да победи Ума и онова, към което той се стреми.

— Защо? — попита Миранда.

— И защо Мидкемия? — добави Пъг.

— По втория въпрос — все трябва да е някъде. Защо да не е в Мидкемия? Тук е изкарал късмет в опитите си да постигне пробив във вашето селение. Що се отнася до първия… — Той махна с ръка и Пъг и останалите видяха високопланинска ливада, населена със сияйни същества, които се рееха над земята, покрити с фасетки като скъпоценни камъни и озарени отвътре. Свен-га’ри. Техният език бе емоция и когато човек се намираше близо до тях, чуваше музика.

— На много светове — продължи Макрос — Ужаса се е пресегнал и е поставил… маркери. Защото той също разбира ограниченията на своето възприятие за времето. Свен-га’ри са един от тези „маркери“, начин да разкрие тайната на времевата последователност, която ние приемаме за даденост. Ужаса изпитва огромна нужда тези маркери да изтраят дълго, затова е приложил могъщи изкуства, за да ги защити.

— Направил ги е красиви — каза Пъг.

— Те говорят с чувства — каза Макрос — и изглеждат нежни и безобидни. Но дори Господарите на драконите са осъзнали, че в тях може да се крие ужасна опасност.

— Затова ли са сложили елфите да ги пазят?

— Те създали куорите или по-скоро спомогнали за създаването на куорите — рече Макрос. — Валхеру не можели да създават истински живот, а само да вземат живота и да го променят. Куор някога били растения — в известен смисъл те са оживели дървета — и са най-старите разумни същества в Мидкемия, по-стари дори от елфите. После се развили елфите и валхеру ги сложили да пазят куор.

— Защо ще ги пазят, щом те са били средство на Ужаса да намери отново Мидкемия? — попита Магнус.

— Защото не ги разбирали — обясни Макрос — и се боели, че ако ги унищожат, това може да докара ужасна опасност. Господарите на драконите може да са били непостоянни и произволни в унищожението, но не са били глупави.

— Ами онези свен-га’ри, които открихме на Острова на змийските хора? — попита Пъг.

— Бяха напълно унищожени, когато задействахте капана. Заедно със, съжалявам да го кажа, цялото население на онзи пантатийски град. Беше ясно, че Ужаса поставя вашето унищожение над запазването на живота на намиращите се на острова свен-га’ри. — Макрос сви рамене. — Така или иначе, той разполага с онези във Върховете на Куор, а може да е намерил и друг начин за проникване.

— Онези пантатийци бяха кротка разновидност на расата си — каза Магнус. — Това е истинска трагедия.

— Нищо не умира — напомни му Макрос. — Това, което са, или което са били, се е върнало в Ума и ще се появи отново на друго място и в друго време.

— Този факт едва ли е особено утешителен за пантатийците, загинали в онзи взрив — промърмори Миранда.

— Вероятно си права — каза Макрос. — Но мога да споделя едно нещо с вас. Когато се опитвах да достигна божествеността, а тялото ми бродеше почти лишено от разсъдък и линеещо по брега край Звезден пристан, преди вие да ме изтеглите обратно, а и после, когато се опитах да се възнеса, мога да ви кажа, че когато се съединиш с Ума, колкото повече узнаваш, толкова по-малко се задържа чувството ти за собствена личност. Това е нещо близко до онзи миг на блаженство, който изпитахте, когато Сферата на съзиданието избухна. — Той местеше поглед по лицата им. — Те не чувстват болка и умовете им тънат в онова блаженство.

— Това не ми изглежда добра препоръка да търсиш забвението — рече сухо Миранда.

— Животът е упорито нещо — отбеляза Накор.

— И то много — съгласи се Макрос. — Не знам къде е отишъл собственият ми ум, след като ви напуснах. Това резенче от моето съществувание знае много, но не всичко. Не знам какво е казал и направил онзи дасат, носещ моите спомени, макар да предполагам, че неговото… моето участие е било необходимо.

— Беше — каза Магнус.

— Макрос — каза Пъг, — ти ни показа изумителни неща и ни даде перспективи отвъд всяко въображение. Но все още не разбирам как да се справим с нещо толкова необятно като Ужаса.

— Както казах — отвърна Макрос, — слабото място на Ужаса е в перспективата му за времето. Това, което трябва да направите, е да намерите един момент, един критичен миг и да съсредоточите съзнанието му там. Това ще го накара да загуби представа за другите си маркери, като онзи, който бе унищожен в пантатийския град. И не забравяйте, че онези във Върховете на Куор също трябва да бъдат унищожени. След като той бъде напълно обсебен, може би ще видим началото на бавно възвръщане към стабилността между Ужаса и Ума.

— Как да го направим? — попита Пъг.

— Това — каза Макрос — е проблемът, който се пада да решиш ти, Пъг.

Пъг се замисли, докато Макрос се зае да връща гледката около тях до предишното ѝ състояние. Изглеждаше сякаш звездите и галактиките се движат обратно към центъра, където се спотайваше Ужаса.

— А, Макрос — каза той, — да те питам нещо. Гатис. Какво стана с него?

— Умря от старост — отвърна Черния чародей. — Когато му дойде времето, просто си тръгна, какъвто е обичаят на неговия народ. Те умират отделно.

— Що за създание беше той? — попита Пъг.

— Както таределите са бродили сред звездите, същото е правил и таласъмският род. Неговата раса беше силно еволюирала: поети, учени, лечители, творци на красота. Той беше последният от вида си.

— Като чувам това, ми се иска да е вярно, че нищо никога не умира. — Пъг беше очаквал, че любезният иконом от домакинството на Макрос на Острова на чародея е мъртъв, но да го чуе като факт го натъжи.

— Наистина — рече Макрос.

— Сред всичките тези приказки — обади се Миранда — ти така и не отговори на първия въпрос: защо Ужаса води война срещу всичко?

— Не съм ли? — каза Макрос. — Ами, мислех, че вече трябва да е очевидно. — Махна с ръка и отново заплуваха в бяла светлина, само с една тъмна сфера пред тях. — Това — посочи той. — Това е вечно, или поне толкова вечно, колкото може да бъде, при положение че цялото време се съдържа в него. То беше, е или ще бъде всичко: минало, настояще, бъдеще, материя, светлина, сърце и ум, любов и омраза, всичко това събрано в тази мъничка топка. А после — бум! Ума и онова чувство за безгранично блаженство са се устремили навън от Ужаса, оставяйки зад себе си тази жалка съставка. — С жест той накара Ужаса да се появи отново без останалата част от сферата. — Какъвто и импулс да е тласнал Ума да потърси опит, да нареди времето в линия и да научи каквото може за себе си, Ужаса иска нещата да се върнат както са били, в онова съвършено състояние на блаженство.

Накор не се усмихна.

— Ужаса е самотен.

— В известен смисъл — каза Макрос. — Това е фундаменталната битка на реалността. Няма нищо по-основно от нея.

— Връщане към основите — промърмори тихо Пъг.

— Какво ще правим сега? — попита Магнус.

— Ще се върнете в Мидкемия и ще довършите вече започнатата битка — каза Макрос. — Ако се провалите и Ужаса постигне своята цел, всичко ще се върне в изначалното си състояние и нищо от онова, което смятаме за история, няма да се е случило, защото времето ще се оттегли в онази сфера и нищо от реалността, която сме преживели, никога няма да е ставало.

Той кимна и се появи вихър. Пъг хвърли поглед към другите, затича се и скочи в него с главата напред. Миранда, Магнус и Накор го последваха.

Макрос понечи да направи същото, но вихърът изчезна и го остави да стои в пустота от бяла светлина.

— Свърши ли се? — попита той бавно.

Едно ехо в ума му отвърна:

— Да.

И Макрос Черния, върховен магьосник на Мидкемия, изчезна завинаги.

23.

Срещи

Лиалан вдигна ръка.

Колоната моределски конници зад нея спря, сигналът бе предаден назад и всичките над пет хиляди воини се заковаха на място. От запад, през реката, бележеща границата между елфската гора и ничиите земи, се приближаваха ездачи, десетина или повече, на коне, които бяха легенда сред моределите — почти митичните коне на Елвандар, смятани за мистични, магически и неукротими. Начело яздеше елф с тъмна коса и очи и държането му издаде кой е още преди да нагази с коня си в плитките води. Другите коне стигнаха до брега и спряха и Лиалан забеляза, че нямат юзди, нито седла. Предводителят преметна крак през шията на коня си и се плъзна от гърба му, след което забърза да помогне на една много стара елфка да слезе.

После я придружи до челото на моределската колона, където стоеше Лиалан. Водачката на Снежните леопарди погледна надолу и каза:

— Вие сигурно сте принц Калин.

Той сведе почтително глава, после я погледна и каза:

— А вие без съмнение сте Лиалан от хамандиените.

— Пратили сте немалко членове на моя клан да ловуват с нашите предци на небето — рече тя сурово.

— Само когато е било необходимо.

Тя се засмя.

— Кажете ми тогава, принце на Елвандар, защо сте тук? Ние ще спазим обещанието си да преминем, без да ви закачаме.

— Не бих се усъмнил в клетвата ви, милейди — отвърна той. — Но нашата най-стара Тъкачка на заклинания Джанил трябва да говори с един от клана ви.

Лиалан сведе поглед към Джанил, която каза:

— Трябва да говоря с Гецвая.

По знак на Лиалан старият шаман на арданиените заобиколи с коня си група ездачи, която включваше двамата таредели, Гуламендис и Ларомендис. Калин кимна за поздрав и елфите от Е’бар отвърнаха на жеста му. Старият елф мина с коня си покрай Лиалан, спря пред Калин и Тъкачката на заклинания и каза:

— Джанил.

— Гецвая — рече тя. — Трябва да поговорим.

Шаманът погледна Лиалан и тя кимна. Той слезе от коня и отиде при старата чародейка.

Калин ги наблюдаваше как се отдалечават.

— Откъде се познават?

Лиалан се засмя.

— Шамани и Тъкачи на заклинания, знаете ги какви са, като дърти клюкарки. Без съмнение си разменят рецепти насън на онази тяхна сънна реч. — Понижи глас. — А ако майка ви не ви е казала, тя ме държи под око по същия начин, както и аз нея. Може да сме врагове, но понякога е полезно да имаме средство за комуникация. Като я видите, предайте ѝ, че няма да забравим, че ни оставяте да преминем в мир.

Щом се отдалечиха достатъчно, Джанил каза на Гецвая:

— Радвам се най-после да те видя.

Той кимна.

— И аз теб.

— Имах видение — каза Джанил, отметна качулката си и сивата ѝ коса се развя на вятъра. — Драконите са се събрали и Древните отново се раздвижват.

— Древните? — попита Гецвая. — Повече от един ли има?

— Двама са — отвърна тя. — И летят да срещнат драконите.

— С каква цел? — попита шаманът.

— Не знам. — Тя погледна Гецвая, а той зарея поглед на юг. — Какво сънуваш ти?

— Голямо зло се надига там, където нашите братовчеди от звездите са устроили своя дом; нещо, призовано от най-мрачната част на вселената. Знам, че няма да го победим сами.

— Това и аз го усещам — съгласи се старицата. — И все пак вие водите армия. Мислите ли, че мечовете и лъковете ще променят нещо?

— Не знам. Ние сме си такива. — Той се усмихна. — Познаваш ни.

Тя кимна. Всички видове елфи бяха сродници, но ако зависеше от тях, предпочитаха да не признават това родство. Корените на конфликта датираха още от времето, когато техните господари, Повелителите на дракони, напуснали Мидкемия и всяка група елфи направила своя избор как да живее. Хилядолетия наред враждата им бе ожесточена.

— Лиалан целия клан ли води?

— И съюзниците — отвърна Гецвая.

— Включително твоя клан, Ледените мечки?

— И него.

— Имала съм и други видения — каза Джанил.

— Аз също — отвърна Гецвая. — Но никога не съм се доверявал особено на съновиденията. Прекалено несигурни са и могат да се тълкуват по различни начини.

— И все пак ето ви тук.

— Да — каза старият шаман. — Имала ли си видение за края?

Тъкачката на заклинания помълча, после каза:

— Видях яма, толкова тъмна, че светлината не можеше да се измъкне от нея, нещо толкова ужасно, че не би трябвало дори да си го представяме, камо ли да съществува. Видях края на всинца ни. — Тя направи пауза. — Но видях също и затварянето на тази яма, ала с цената на огромна жертва, може би твърде огромна, ако празният героизъм надделее над благоразумието. Може ли да дам съвет на Лиалан?

Гецвая се обърна и даде знак на друг възрастен елф, който излезе напред.

— Аржуда — представи го той.

— Джанил — каза шаманът на Снежните леопарди. — Срещали сме се насън.

— Ние сънуваме идния конфликт и виждаме край. А ти?

Той поклати глава.

— Сънувам до момента, когато един драгоценен камък се пръсва, а после се събуждам.

— Камък ли?

— Невъзможно голям рубин, с размерите на град.

— С цялото си смирение, може ли да посъветвам Лиалан?

Аржуда погледна Гецвая, който кимна лекичко.

— Аз ще ходатайствам за теб — каза Аржуда и тримата владелци на магия се върнаха при предводителката на моределската войска. Там Аржуда се обърна към Лиалан: — Тъкачката на заклинания иска разрешение да ви посъветва.

Веждите на Лиалан се повдигнаха изненадано.

— Искаш да ме посъветваш ли, еледел?

— Ако ми позволите — рече Джанил.

— Говори тогава. — Лиалан се приведе напред в седлото и насочи цялото си внимание към Тъкачката на заклинания.

— Сънувахме дракони и древни воини, и тъмна яма, от която се надига ужас — каза Джанил.

Лиалан не отвърна нищо.

— Сънуваме дракони с ездачи на гърбовете и сблъсък, от който може би никой тук няма да оцелее. Призовавам ви към предпазливост.

— Искаш да обърна армията си и да се върна у дома?

— Това, срещу което сте изправени, е създание от ужас и мрак от най-дълбоките бездни на вселената и то няма да намери покой, докато не погълне всичко. Храбреците ви ще загинат с мечове в ръце или със стрели на лъковете, но ще загинат. Единствено силата на нашата магия може да възпре проникването му в този свят.

Лиалан огледа мълчаливо старата Тъкачка на заклинания. Накрая каза:

— Това ли е съветът ти? Да обърна воините си и да потегля към дома?

Джанил кимна.

— Нека Гецвая и останалите шамани продължат. — Вдигна един жезъл и елфският кон доприпка при нея. — Ние ще яздим с тях, защото всеки Тъкач на заклинания от Елвандар е тук.

От гората зад Калин и ескорта му излязоха стотици елфи, някои пеш, други яхнали магическите коне на Елвандар, но всички се движеха решително. Акайлия, водачът на елдарите, яздеше дорест жребец. Поклони се на Лиалан и Гецвая.

— Водачке на Снежните леопарди, говоря от името на всеки владелец на магия в Елвандар. Това е наше бреме. Пощадете живота на младите си воини. Нека се върнат у дома, за да бъдат бащи и съпрузи, така че да могат клановете ви да оцелеят, ако победим.

Лиалан се замисли. Обърна се и даде знак на един млад воин да се приближи. На елфите, които не го познаваха, Лиалан каза:

— Това е Антеш, син на Аркан, вожда на Ледените мечки. — После даде знак и на друг млад воин да излезе с коня си напред. Това е Надийр, боен главатар на Снежните леопарди, по-млад на години, но пък надарен. — Изгледа двамата младежи. — Надийр, давам на Антеш дъщеря си Калина за жена. Бъди свидетел.

Бойният главатар прикри изненадата си и кимна.

— Антеш, изглежда, тези от нас, които продължат на юг, са орисани на гибел. — Тя хвърли изпълнен със съмнение поглед към магьосниците. — Макар опитът да ме учи, че ориста често служи на тези, които се възползват от момента. И все пак в това предупреждение има смисъл. Докато яздим да спасяваме целия свят, дори и онези в него, които нямаме особено желание да спасяваме, враговете на клана ни не спират да заговорничат и да кроят планове. — Тя издиша продължително. — Антеш, отведи своите Ледени мечки обратно в лагера край Снежната река и чакайте. Надийр, вземи семейството си и съюзниците и върви с него. Ако се върна, всичко ще бъде както е било. Ако ли не, вие двамата… — Тя сви рамене. — Образувайте нов клан, с ново име, защото ако не го сторите, Нараб ще ви преследва до последното дете, за да е сигурен, че Снежните леопарди са заличени. Ако е нужно, отведете обединения клан на север, както стори баща ти, но спасете децата ни.

Дори да бе разочарован, че го отпращат, Антеш не го показа. Само кимна и рече:

— Баща ми винаги е смятал, че вие сте най-мъдрата предводителка сред народа ни, лельо. Ще направя както заповядвате. Калина ще бъде в безопасност, както и децата на Снежните леопарди край Снежната река. Кълна се в живота си.

— Аз също ще се подчиня — каза Надийр.

Двамата младежи потеглиха назад. От редиците започнаха да се отделят конници, за да последват младите главатари; един на всеки петима се връщаше на север.

Лиалан погледна двамата таредели.

— А какъв е вашият избор?

Ларомендис почти се засмя.

— Не мисля, че имаме избор. Ще продължим. Е’бар може да е бил наш дом само за кратко, но все пак е наш дом.

Лиалан кимна. Обърна се към останалата войска на Тъмните елфи и Тъкачите на заклинания.

— А сега да вървим. Изпитвам силна нужда да издиря онзи безименен ужас и да го убия.

Вдигна ръка и даде знак да продължат похода си на юг.

Хал даде сигнал и Мартин развя червено знаме, а след малко и бяло.

— Прати конник да му каже, че виждаме идеално.

Мартин се намираше високо горе на старата цитадела и установяваше система за предупреждения, която да съобщи за пристигането на Чадуик от Ран.

Един войник козирува и се отдалечи забързано.

Някакъв вик зад Хал го накара да се обърне и да погледне към лагера. Видя как един часовой прави знаци и сочи надолу по пътя. Облак прах показваше приближаването на група ездачи. Бяха петима.

Хал яхна коня си и потегли надолу по склона, покрай лагера.

Петимата ездачи носеха цветовете на принца, а петият му беше познат. Хал скочи от коня си и забърза напред, докато майстор фехтовач Филип слизаше от седлото.

— Филип! — възкликна той с явна радост и прегърна стареца така, че едва не го повдигна от земята. — Мислехме, че сме те изгубили!

— За малко, милорд — отвърна онзи, докато гледаше мъжа, на когото бе връчил за първи път меч, когато бе още малко момче.

— Ела, Мартин много ще се зарадва, като се върне от сетанонската крепост.

Напред пристъпи сержант в ливреята на принца.

— Милорд, съобщение от негово височество.

Очите на Филип се присвиха.

— Ще ти спестя четенето. Оливър се раздвижи.

— Преди колко време? — попита Хал.

— Напуснахме лагера на принц Едуард преди четири дни и яздихме усилено.

Хал хвърли поглед към изтощените коне и отбеляза:

— Виждам.

— Шпионите ни докладваха, че Оливър е вдигнал лагера два дни по-рано, значи вече шест дни е в поход. Ще стигне до Едуард след още четири, най-много пет. Движи се бавно и гледа хората му да са отпочинали.

— Хайде, ела да намерим нещо за пиене и ще обсъдим какво трябва да се свърши тук. — Хал се обърна към сержанта от куриерската част на принц Едуард. — Иди при моя сержант ей там. — Посочи един едър войник с табарда на Крудий. — Казва се Самюълс. Кажи му да ви намери палатка за през нощта. Ще се погрижа да имате свежи коне, за да потеглите утре, и ще ви дам каквото съобщение имам за принца.

— Слушам, милорд — отвърна сержантът и направи знак на хората си да го последват.

Хал повика един войник да вземе коня на майстор фехтовач Филип и да се погрижи за него и поведе стареца към командната палатка. Щом влязоха, Тай вдигна очи от разстланите върху масата карти и се усмихна широко.

— Майстор Филип! — Стисна крепко ръката му. — Отдавна не сме се виждали.

— Откакто спечели турнира в Двора на майсторите — каза Филип. Огледа двамата младежи. — Радвам се да ви видя отново.

Хал прати един ординарец да донесе вино и храна.

— Предположих, че си загинал по пътя. Не сме чули нищо за теб, откакто потегли от Ролдем, за да се присъединиш към татко на западния сбор.

— Дълга история, ваша светлост.

— Моля те, за теб все още съм Хал, когато сме насаме.

— Хал, всичко започна, като чухме вест за сбора. Заех се да търся кораб до някой град на Островите в Кралско море. Задоволих се с един, който отплаваше за Ран с вечерния отлив. Бях с десетина други майстори и благородници, които бързаха да се върнат в Кралството. Когато стигнахме до Ран, отряд от дворцовата стража на Чадуик пресрещна кораба и арестуваха някои от нас.

— Бил си в тъмницата на Чадуик?

— Нищо чак толкова мрачно — отвърна Филип и кимна с благодарност, когато върналият се ординарец му подаде чаша вино. — Някои от нас бяха държани в достатъчно приятни стаички в двореца, макар и под стража, и даже ни позволяваха да се разхождаме в градината над залива по няколко часа на ден. Сравних информацията си с останалите и разбрахме, че Чадуик е сключил сделка с Оливър. Бяхме бесни от факта, че го прави, докато се води война с Кеш, но дните се проточиха в седмици, а после и в месеци. — Той се облегна. — Поболях се от тревоги какво правите вие, момчета, и баща ви. — Сведе глава и очите му се напълниха със сълзи. — Чух за херцога едва когато стигнах до принц Едуард. Толкова съжалявам, Хал.

— Той ценеше високо твоята служба, Филип — каза Хал. — Както ще я ценя и аз. — После се засмя тъжно. — Разбира се, не съм сигурен къде ще ми служиш, тъй като херцогството ми в момента е тъпкано с кешийци.

— Уредим ли веднъж тази работа с Оливър и главорезите му, ще се върнем към предишния си живот, сигурен съм — заяви майсторът фехтовач.

— Да минем към по-належащи въпроси — рече Хал. — Как се измъкна от Ран?

— Когато Чадуик събра войските си и тръгна да се присъедини към Оливър, четирима от нас успяхме да прехвърлим скришом стената на градината и да се озовем на улицата между двореца и пътя към пристанището. В града цареше бъркотия — все пак цялата армия на Ран потегляше. Продадох пръстена, който ми даде баща ти, онзи с рубина, и купих коне за себе си и другите трима бегълци. Беше доста лесно да се измъкнем от града с една банда наемници и се отдалечихме на мили, без да чуем да вдигат тревога за бягството ни. Подминахме по-голямата част от армията на Чадуик, заобиколихме авангарда, за да не би той или съветниците му да познаят някой от нас, и се насочихме към Родез. Там се разделихме и аз използвах последното си злато, за да отплавам за Саладор. Като стигнах там, градът се държеше от Батира. Намерих командира, капитан Ронсар, той ми даде свеж кон и провизии и препуснах като луд, за да заобиколя армията на Оливър. По едно време ме подгониха патрулите по северния му фланг, но се добрах до Едуард.

— И ето те сега тук — каза Хал. — За мое облекчение. — Погледна Тай. — Ще променя някои неща. След като Филип е тук, ще възложа на теб организирането на засадата.

— Може да е забавно — отвърна Тай.

— Имаш странни представи за забавление — отбеляза Хал и се обърна към Филип. — Смятаме да захапем опашката на Чадуик като булдог и да не го пускаме, докато не се обърне и не зареже плановете си да напада Едуард. Дори и да не успеем да го спрем, надявам се да го забавим достатъчно, та когато стигне Полята на Албалин, Едуард да е господар на положението. Ако Оливър победи, няма да има никакво значение какво правим тук.

— Ще направя каквото заповядате, милорд — заяви Филип.

— Добре — каза Хал, — защото искам от теб да държиш една позиция все едно имаш хиляда мъже.

— А колко ще имам?

— Двеста.

— Аха — каза Филип. — Тогава дай ми двеста твърдоглави бойци и ще я държа колкото дълго искаш.

— Добре — съгласи се Хал. — Нека ти покажа плана. Всякакви предложения как бихме могли да го подобрим са добре дошли.

Двамата оставиха виното и се взряха в картите.

Томас летеше над океана, наречен Драконово море. Знаеше къде ще намери онези, които търсеше. Вече не му се налагаше да се вслушва, защото гласовете на драконовата песен ехтяха в ума му, сякаш ги чуваше наистина.

Това бе песен на надежда и страх, ужас и радост, все едно наближаваше завършекът на някакъв цикъл. Неизбежността на този завършек бе успокоителна — и все пак призракът на неизвестността отвъд него предизвикваше трепет.

От всички създания, които Томас бе срещал в животите и пътешествията си, драконите си оставаха неповторими и неразгадаеми. Те притежаваха магия, уникална за тяхната раса, способността да се движат през пустотата и да променят формата си. Имаха по-нисши родственици, виверните и дрейките, чиято интелигентност беше на нивото на животните. Драконите започваха живота си като примитивни деца — огромни, опасни деца, — но с възрастта развиваха интелигентност и магически способности, а с голямата възраст идваше и мъдростта.

Томас се понесе над брега и видя пред себе си върховете на Драконово гнездо, изолирания дом на драконите в Мидкемия. Проряза небето като ослепителна комета, слънчевата светлина играеше по златната му броня. Щом наближи целта си, видя нещо, от което дори на него му секна дъхът. Дракони — три или четири хиляди — се бяха събрали в огромен кръг. Всеки познат цвят го имаше тук и това превръщаше сборището в изумителна гледка. Слънцето блестеше ярко по люспи в изумруденозелено, лазурносиньо, рубинено, абаносовочерно, сребърно, а в центъра на множеството имаше групичка златни дракони.

Докато се спускаше, видя от запад да се приближава черна прашинка. Тя растеше с всяка секунда, докато не се превърна в друга фигура, която не бе виждал повече от век, но я позна на мига.

Томас кацна леко, изтеглил меча от ножницата си. Свали със замах от рамото си белия щит със златен дракон на него и се приближи към воина в черно и оранжево. Неговото абаносово острие бе оголено и тигровият лик върху щита му се зъбеше яростно. Двамата воини пристъпиха един към друг, докато драконите се нареждаха по хълмовете около тях — най-старшите златни дракони в първата редица, а останалите зад тях.

Двамата воини закръжиха в обръча от дракони, които ги наблюдаваха безмълвно. Другите дракони спряха да пеят и се загледаха надолу, накацали по скалите над свещеното сборно място на своя вид.

— Ашен-Шугар — каза фигурата в черно и оранжево, докато оглеждаше предпазливо противника си. — Но не съвсем.

— Дракен-Корин — отвърна Томас и усети у него нещо коренно различно. — Но не съвсем.

Един грамаден златен дракон пристъпи напред и каза:

— Никой от вас не е какъвто беше.

Томас се поколеба.

— Дъще на Риатх?

— Томас. — Драконката склони глава в поздрав. — Аз съм Рилан, дъщеря на Риатх от потеклото на Руагх.

Фигурата на Дракен-Корин заговори:

— Тя те нарече Томас. Кой е Томас?

— Чие тяло носиш ти? — попита драконката.

— На Браден — отвърна воинът в черно. — В смъртния си живот бях Браден.

— Вие и двамата сте едновременно миналото и настоящето — заяви Рилан.

Умът на Браден бе залят от спомени, както негови собствени, така и на Дракен-Корин, и той се оказа въвлечен в борба, с която Томас се бе справил преди повече от век.

Томас отпусна меча си и попита:

— Какво помниш?

С лудост в очите, създанието пред него се ухили.

— Много неща, баща-братко. — После тръсна глава, сякаш се опитваше да я прочисти, и изражението му се промени. — Много неща — прошепна като че ли някак уплашено. — Как стана това?

— Могъща магия — отвърна Томас.

— Драконова магия — добави Рилан.

— Драконова магия ли? — попита Браден. Безумният блясък се появи отново в очите му и той надигна меча, сякаш се канеше да атакува.

— Времева магия — каза Томас, надигайки меча и щита си. — Магия, която да ни пренесе напред във времето, за да се изравним с новата епоха и да спасим този свят.

Двамата преродени Господари на дракони закръжиха бавно.

— Защо? — попита Дракен-Корин. — Защо е тази магия, прекосяваща времето, за да ме върне от смъртта?

— Ти си само оръдие — поясни Рилан, изправи се на задните си лапи и разпери криле. — Зле изработено оръдие, но все пак полезно.

Намиращият се в Браден валхеру се надигна на повърхността и изкрещя:

— Аз не съм безмозъчно оръдие на никоя по-нисша твар!

Запрати стрела от енергия, която се удари в невидима преграда пред драконката.

Тя сви криле и приклекна върху бутовете си.

— Ние сме нещо много повече от онова, което помниш, валхеру.

— Какво искате от мен? — извика Дракен-Корин.

— Ти си изпитание — отвърна Рилан.

Като се въртеше, сякаш очакваше нападение от всяка посока, човекът, в когото бе затворен умът на едно древно същество, извика:

— Говориш глупости. Аз съм Дракен-Корин! Аз съм Господарят на тигрите! Аз командвах Драконовите пълчища!

— Ти си тук с една-едничка цел — каза Рилан. — Трябва да убиеш Томас.

Томас кимна, сякаш знаеше, че драконката ще каже това. Приготви се за битката, която знаеше, че ще е последната в живота му.

Ашен-Шугар се събуди в тъмна пещера и със силата на волята си призова малък лъч светлина. Беше сам и умираше, сякаш от векове. Чужди спомени го измъчваха и той разбра, че времето се е сгънало върху самото себе си. Някъде дълбоко в ума си знаеше, че така трябва да бъде.

— Ти ще се върнеш — каза глас и той позна, че е драконов, но не принадлежеше на дракон, когото познава.

— Кога? — попита и очите му натежаха отново.

— Когато има нужда от теб. Защото само ти можеш да спасиш този свят, дете на Първородните, Господарю на силата.

Ашен-Шугар затвори очи и промълви:

— Чакам.

Двамата древни воини закръжиха един около друг и битката започна. Ашен-Шугар вече се бе изправял два пъти срещу своя брат-син и бе побеждавал и в двата случая: веднъж, когато бе сериозно отслабен от онова, което бе отдал на същността, нападнала новородените богове, и втори път, когато бе само ехо на предишното си „аз“ и се опитваше да се добере до Камъка на живота.

Сега имаше насреща си свой равен, човек, издигнат до върховна мощ от древната магия на валхеру. Докато финтираше, пристъпваше и се подготвяше за атаката, която знаеше, че ще дойде, Томас се удиви колко жив се чувства. През годините след идването на цураните той се бе доближавал до това ниво на жизненост само по време на Войната на разлома, когато го обземаше онова, което навремето смяташе за лудост, и убиваше невъздържано. Това бе жажда за кръв, която принадлежеше изцяло на валхеру и преодоляваше всички негови човешки ограничения.

В лицето на Браден той се изправяше срещу почти необуздан дух на валхеру, защото Браден беше убиец без угризения и без съвест: нямаше любов към някой друг, която да смекчава яростта на Дракен-Корин. За да може Ашен-Шугар да победи, Томас трябваше да умре.

Търпението на Дракен-Корин му изневери, както Ашен-Шугар знаеше, че ще стане, и той нападна. По-старият валхеру с лекота отрази удара и контраатакува, но и неговото острие бе блокирано без усилие. Двамата се преценяваха, дебнеха и не спираха да търсят пролука.

Ударите се сипеха, но никой не се доближаваше до намирането на слаба точка. Съперничеството бе равностойно, тъй като чистата ярост на Дракен-Корин, която на моменти завладяваше Браден, се компенсираше от десетилетията, през които нравът на Ашен-Шугар бе смекчаван от Томас, който запазваше контрол и внасяше в битката концентрация и дисциплина. Гневът се сблъскваше с разсъдливостта.

Драконите гледаха. Това бе битка, която щеше да продължи часове, а може би и дни, но нямаше значение. Това бе битка, предопределена още от зората на времето.

24.

Битки

Хал гледаше приближаващите се ездачи.

Надзърташе иззад една скала на хребета край южния път към Сетанон. Половин час по-рано сигналният флаг от кулата на крепостта ги бе предупредил за появата на разузнавачите на херцога на Ран. До всички командири бяха пратени съобщения хората да стоят скрити. Огньовете зад хълма бяха затулени, за да не би димът да ги издаде. Ножниците бяха увити в плат, а конете бяха отведени надалеч. Сега Хал можеше единствено да чака.

Разузнавачите яздеха небрежно по пътя, бяха се поотпуснали, след като в продължение на дни не бяха срещали жива душа. Дори се разделиха, за да ускорят претърсването на града, и претупаха тази работа. Един влезе в крепостта, направи ленив кръг из двора, оглеждайки пустите прозорци на кулите, и излезе, без да осъзнава, че през цялото време към него е насочена стрела.

Другият надзърташе през разбити прозорци и паднали врати, хвърляше погледи в празните сгради и подмина бързо десетки други, също без да осъзнава, че от смъртта го дели едно пускане на тетивата.

Когато приключиха с огледа, двамата разузнавачи се срещнаха в южния край на града, казаха си нещо и поеха нагоре по склона към позицията на Хал. Хал бе разположил по половин дузина мъже от двете страни на пътя в засада, готови да попречат на някой от разузнавачите да се измъкне и да отнесе вестта.

Единият разузнавач спря на стотина разкрача от билото и посочи слънцето.

— Така или иначе няма да стигнем много далеч, преди да се наложи да се връщаме. А и негова светлост вероятно ще иска да се помотае из стария град.

Другият извъртя коня си.

— Добре. Стига толкова за днес. А за мотаенето из града, не знам. Негова светлост може би ще предпочете да лагерува отвън: казват, че тоя град бил прокълнат.

— Прокълнат ли? — рече другият. — Никога не съм чувал… — Гласът му заглъхна, докато двамата ездачи се отдалечаваха на север в лек галоп.

Хал сметна за щастливо стечение на обстоятелствата, че разузнавачите пристигнаха по това време на деня, защото това означаваше, че силите на Чадуик вероятно ще се появят час преди залез-слънце, уморени от дългия преход, и ще очакват да си устроят лагера мирно и кротко.

Той свика бърза среща с Мартин, Тай, Хокада и Филип.

— Имаме два варианта: да ги ударим, преди да са установили периметър, или по първи зори утре, докато се стягат за път. Какво предлагате?

Графът на Ламът отговори пръв:

— Точно като спират би било идеално. Конете и хората им ще са уморени, мъжете ще си мислят за копаене на окопи, установяване на периметър, храна, пикаене, изобщо за всичко друго, освен за битка.

— Съгласен — отвърна Филип. — Тези допълнителни секунди, докато преосмислят ситуацията, ще ни послужат по-добре тази вечер, отколкото на сутринта, когато са отпочинали. А не можем да ги ударим преди изгрев-слънце, защото няма да разполагаме с никои от заплануваните предимства.

— Тай — каза Хал, — можеш ли да разположиш хората си, преди да дойде войската на Чадуик?

— Ако тръгна веднага.

Хал кимна и Тай хукна да събира подчинените си. Хал се обърна към брат си.

— Мартин, ти трябва да се покажеш също толкова хитър като в Крудий, защото се налага двамата с Филип да убедите Чадуик, че частите ви са десетократно по-многобройни, отколкото са.

Мартин протегна ръка и Хал я стисна.

— Няма да те разочаровам, братко.

Филип сложи и своята ръка върху техните.

— Нито пък аз, ваша светлост.

— Вървете — каза Хал и двамата тръгнаха да се приготвят.

Хал се обърна към Хокада.

— Вие имате много да яздите, милорд.

Графът на Ламът се усмихна.

— Това го умеем най-добре, ваша светлост.

— Тогава вървете — каза Хал и графът също тръгна.

Сега на Хал му оставаше само да чака.

Хал и Мартин гледаха как войската на Чадуик пъпли по стария път на дървосекачите покрай Тъмни лес, който някога бе представлявал главната връзка между местните ферми и града. По кралски указ Сетанон бе изоставен след първата битка. Налагането на тази заповед беше лесно, тъй като графът бе загинал в битката, без да остави наследник, а по-голямата част от града бе превърната в руини от нашественическата армия на фалшивия Мурмандамус. Нито преди, нито след това светът бе виждал нещо подобно на командваната от него войска — дори самотно живеещите, почти невиждани северни великани, високи по дванайсет стъпки, планинските троли и всеки таласъм от Севера се бяха присъединили към моределските кланове при Сетанон. Хал бе чел исторически доклади за последната битка тук, но знаеше за нея и от семейни сведения, предавани от баща на син още от времето на лорд Мартин, четвъртия херцог на Крудий, който бил брат на принц Арута и крал Луам. Знаеше семейната тайна: че някога под този изоставен град имало велико съкровище, наречено Камъка на живота, и то било истинската цел на огромната армия от моредели и таласъми, оплячкосала Сетанон. Мурмандамус се оказал шарлатанин, пантатийски змиежрец, омагьосан да прилича на древния моределски герой, върнал се от мъртвите.

Тук се бе водила и втора битка, макар че по него време градът вече бил изоставен на праха. Този път целта била Камъка на живота. Принц Калис, същество, съчетало в себе си кръвта на хора и елфи и магията на Драконовите господари, бе отключил Камъка на живота и бе освободил натрупаната в него жизнена сила, за да е сигурен, че той никога няма да бъде използван като оръжие. Славата на града бе толкова лоша, че никой не смееше да се върне тук въпреки близостта до прясна вода, плодородната земя и потенциално богатите търговски маршрути. Хал смяташе това за иронично, защото той самият бе загубил херцогството си от гладуващи кешийци, които търсеха добра земя, където да отглеждат посеви, да развъждат добитък и да живеят в мир, а тук се простираше огромна ивица от най-хубавата обработваема земя в Кралството, която пустееше заради някакво въображаемо проклятие. Там, където някога се бе развивала процъфтяваща търговия, сега имаше само празни села, изоставени ханове и неизползвани пътища.

Точно по един такъв път в момента маршируваше армията на Ран.

Хал се обърна към Мартин.

— Време е да започнем представлението.

Мартин кимна и се затича приведен, за да не го видят над хребета. Щеше да съобщи на Филип, а после да се спусне до мястото, където чакаше конят му, и да препусне към своята част.

Сто войници се бяха трудили трескаво да създадат фалшива преграда от трънаци покрай хребета вдясно от позицията на Хал, зад редица скали, довлечени до местата си през последните няколко дни. Бяха издигнали висока до кръста каменна ограда, зад която се криеха сто стрелци.

Вдясно от тях чакаха двеста души от тежката пехота на Крудий под командването на майстор фехтовач Филип. Зад Хал чакаше отряд войници, които носеха дървесни трупи с прикрепени към тях дървени шипове. За местенето на всяка от тези прегради бяха нужни по двама души и макар че нямаше да затруднят особено пехотата, освен ако не е струпана много нагъсто, за конете щяха да са непреодолимо препятствие.

Хал се взираше и чакаше, докато не видя как авангардът на армията на Чадуик стигна до определената точка от пътя. Предполагаше се, че на стотина крачки след тази точка ще дойде заповедта за спиране и устройване на лагер, така че всички в отряда на Хал гледаха и чакаха. Сигналът за атака щеше да бъде даден от самия херцог на Ран.

Слънцето клонеше на запад. Колоната продължи да се движи още минута, после един мъж в челото вдигна ръка, за да заповяда спиране. Това бе сигналът.

Хал се изправи и даде знак за атака.

Томас усети пареща болка в рамото и осъзна, че абаносовото острие на Дракен-Корин най-после е разсякло златната ризница под табарда му. Не беше отбил чисто удара и бе свалил щита прекалено ниско, така че острието го бе засегнало.

И двамата воини бяха понесли по няколко леки рани, както и множество синини. Все още се намираха на етап оценка на противника. Драконите наблюдаваха битката безмълвно.

Досега двамата се бяха сражавали два пъти и винаги бе побеждавал Ашен-Шугар. Но този път гневът на Дракен-Корин се съчетаваше с годините опит на един наемник, който бе преживял всякакви възможни схватки и сражения. Той внасяше в битката съвсем нов набор от бойни умения и Томас знаеше, че е срещнал свой равен.

И двамата притежаваха силите на валхеру, така че умората нямаше да е фактор в двубоя дълго след като един смъртен би рухнал от изтощение, но скоро може би щеше да се прояви загубата на концентрация и това би могло да се окаже смъртоносно. Томас отстъпи за момент, стегна се и зачака следващата атака.

Слънцето клонеше на запад.

Принц Едуард стоеше пред шатрата си, заобиколен от своите съветници и генерали. На полето долу се строяваха войските на принц Оливър.

— Изглежда, е довел всички Източни кралства със себе си — отбеляза Едуард.

— Само тези, които могат да се бият — отвърна херцогът на Ябон.

Принц Едуард се обърна към Брендан Кондуин.

— Като я гледам тази колона, ще му отнеме още цял ден да разположи силите си.

— Мислите да атакувате пръв ли? — попита лорд Съдърленд и поглади сивите си мустаци.

— Не — каза Едуард. — Изглежда примамливо, но предпочитам Оливър да атакува по нанагорнище срещу укрепените ни позиции, отколкото да ги изоставя след всичката тази работа. — Обърна се към Брендан. — Синко, прати вест по линиите да бъдат предпазливи. — Хвърли поглед на запад към късното следобедно слънце. — Няма шанс Оливър да действа скоро, но все пак трябва да сме нащрек за неприятности.

Брендан отдаде чест и се отдалечи забързано.

— Умен момък — рече херцогът. — Чух го да разказва на братята си за някаква работа на Острова на чародея и успя да представи доста изкусно някои смайващи факти.

— Той е Кондуин, също като братята си — отбеляза Едуард. — Те са по-специална порода. Винаги са били — и ще имаме нужда и от тримата, преди това да свърши. — Умълча се.

Вражеските армии продължаваха да се строяват в полето.

Хал забърза надолу по пътеката към чакащия го кон и го яхна.

Майстор фехтовач Филип започваше своята част от атаката. Всички мъже зад каменната стена се изправиха и закрещяха, размахваха пръти и колове. Към всеки от тях бе прикрепено нещо, което да отразява светлината. Хал се надяваше, че от позицията на Чадуик ще изглежда, че на хребета са се укрепили много повече мъже, отколкото бяха в действителност. За усилване на илюзията бяха напалени огньове и мъже с факли тичаха насам-натам зад бранителите, за да създадат впечатлението, че цари оживена подготовка за атаката на Чадуик. Хората с тежките дървени трупи ги затъркаляха надолу по пътя към приближаващата армия на Ран — късите шипове по тях ги караха да подскачат и криволичат по склона.

Хал нямаше време да гледа: препусна с петима стражи на запад, заобикаляйки редица хълмове, които ги скриваха от очите на врага. Този маршрут щеше да ги отведе до югозападния край на Сетанон. Докато минаваше покрай един отряд тежка кавалерия, махна на Мартин, който му отвърна. Хал вдигна ръка към хората си да почакат, после посочи към очите си и към полето, за да покаже, че Мартин трябва да гледа кога врагът ще се разгърне по уговорения начин, преди да действа. Мартин даде знак, че е разбрал.

Чадуик постъпи точно както се бе надявал Хал — заповяда и кавалерията, и пехотата да продължат в колона по пътя. Конете бяха уморени и ротата се състоеше почти изцяло от тежка кавалерия, подсигурявана от дузина стрелци в авангарда. По-бързите стрелци поеха по нанагорнището, само за да открият, че към тях се търкаля лавина трупи с шипове.

Конете се надигнаха на задните си крака и ездачите им трескаво се помъчиха да ги отместят от пътя на заплахата, но откриха, че отдясно пътят е ограден с насип, гъсто обрасъл с трънливи храсталаци. Изведнъж иззад стената се подадоха стрелци и започнаха да стрелят по челните конници.

Колоната пехотинци мина вляво; войниците, предвождащи атаката, инстинктивно се отдалечиха от конете вдясно от тях, отбиха от пътя и излязоха на тясна ивица земя, оградена от също толкова гъст храсталак, което им оставяше много малко място за движение. А после изведнъж пространството зад храсталака се изпълни със стрелци, сякаш изникнали изпод земята — трийсетината бойци на Тай бяха чакали, скрити от погледите, в окоп, изкопан трескаво за три дни зад гъстата преграда от тръни, под покривало, замаскирано с пръст и трева.

Това, което бе започнало като уверен марш нагоре по пътя, се превърна в хаос, когато войниците и конниците отпред спряха и това принуди тези отзад също да спрат. Пехотата вляво се обърна към стрелците на Тай, тъй като това бе враг, когото виждаха, и някой изкрещя команда за атака. Мъжете се втурнаха напред, като използваха щитовете си, за да мачкат гъстите храсти.

Изведнъж почнаха да падат с писъци в дълбоки ями, пълни със заострени колове. Хал не бе разполагал с време да изкопае много такива, но и малкото, на които се натъкнаха войниците от Ран, спряха атаката толкова ефективно, сякаш пехотата се е сблъскала с каменна стена.

Попаднали под кръстосан обстрел от изток и иззад стената на юг, пехотинците се опитаха да се престроят. Конниците се намираха под постоянен дъжд от стрели откъм билото и не можеха да обърнат колоната. Хората на Тай щяха да продължат да стрелят, докато се изтеглят на югоизток, а после по негова команда щяха да се обърнат и да се втурнат зад прикритието на скалите, където пехотата на Филип чакаше, в случай че армията на Ран се опита да мине във фланг на стрелците.

И тогава от изоставения град зад заседналите пехота и кавалерия се изсипаха ездачи под командването на Хокада, в сиво-синьото на Ламът и с озъбена вълча глава на табардите. Трийсетте конни стрелци се прицелиха в тила на тежката кавалерия, която се опитваше да разбере какво е това объркване отпред, което ги бави, и пуснаха залп от стрели. Четирима конници паднаха от седлата, а задната част на колоната се отдели и се впусна да ги гони.

Точно както се бе надявал Хал.

Цяла една трета от тежката кавалерия на Чадуик потегли след ламътската кавалерия в опит да ги смаже с численост и по-добри брони. Хокада поведе хората си по заобиколен маршрут на север и после на изток, така че се озоваха от другата страна на пехотната колона. Той изкрещя заповед и мъжете му се обърнаха и пуснаха стрелите, след което пришпориха конете си в галоп и се отдалечиха, без да чакат да видят резултата.

От позицията си Хал успя да види, че двама ездачи бяха свалени от седлата, преди да загуби от поглед тази част от сражението. Той прекоси западните предградия и влезе през отворената порта в същинския град, където чакаше скрита неговата кавалерия. Даде им знак да го последват и ги поведе по главната улица на Сетанон, за да излязат през източната порта на половин миля по-нататък и да се озоват право в сърцето на колоната на Чадуик.

Както бе планирал Хал, Мартин насочи своята колона към гъсто струпаната кавалерия на сто стъпки оттам и така тежко бронираните конници на Ран бяха ударени от две атакуващи колони само за броени секунди. Коне зацвилиха, когато бяха изблъскани в масата от суетящи се пехотинци, които сега отчаяно се опитваха да не бъдат смазани от падащите животни и от нападателите от Крудий и Ламът.

Офицерите на Ран се намираха в малка групичка начело на колоната и войнишкото множество ги делеше от нападателите. Хал не можеше да различи нито една емблема, така че нямаше начин да определи кой от тях е Чадуик, но видя, че всички трескаво се мъчат да се измъкнат от обсега на стрелите, идещи отпред, въпреки че пътят им бе препречен от собствените им хора.

Хал понечи да изкрещи заповед, но изведнъж някакъв пешак от Ран се вкопчи в стремето му и се опита да го свали от седлото, което най-вероятно щеше да означава смърт.

Хал посече към главата на пешака. Ударът му бе кос, но стигаше, за да накара мъжа да пусне стремето.

— Назад! — извика той, извъртя коня си и започна отстъпление.

Хората му прекратиха схватката и се обърнаха към него.

— При мен! — извика Хал. — Съберете се при мен!

Доколкото можеше да види, първоначалните му сто ездачи вече бяха намалели до деветдесет.

— Строй се за атака! — изкрещя той, докато мъжете се събираха около него и се обръщаха да посрещнат следващата ги пехота. — Трябва да ги ударим, преди да са образували стена от щитове! Напред!

Сега вече битката започна наистина и всяко предимство, което бе имал, изчезна. Всичко щеше да се реши от човешката твърдост и от късмета.

* * *

Пъг и спътниците му се появиха от вихъра насред невероятна битка. Пред тях се издигаше рубиненочервен енергиен купол, който покриваше цял един град.

— Виждал съм нещо подобно и преди — промърмори Пъг.

— Къде? — попита Миранда.

— В Сетанон, по време на Великото въстание, когато Господарите на драконите отвориха разлом в небето… — Той се огледа. — Макрос?

— Няма го — каза Накор. — Предполагам, не му е било писано да присъства тук в края.

— Могъществото му можеше да ни е от полза — въздъхна Магнус.

— Не знаем колко сила му е била дадена — каза Миранда. — Може да са го използвали докрай само за да ни покаже всичко онова.

— Кои са тези „те“? — зачуди се Накор. — Ще разберем ли някога?

— Съмнявам се — отвърна Пъг. — Нашите богове може да са само персонификации на различни сили, но тези сили са чудовищни, а Макрос ясно ни даде да разберем, че ги направлява някакъв по-висш разум. Поради липса на по-добър термин — върховният доставчик на енергия.

— Е — каза Накор, — този върховен ни хвърли в голяма бъркотия.

Пъг отдели няколко мига да осмисли сцената пред себе си, после каза:

— Миранда, двамата с Накор се приближете колкото можете до купола и вижте дали можете да разгадаете каква магия е приложена. Вие сте виждали повече магия от нас, и то в повече плоскости на реалността.

Те кимнаха. Миранда сложи ръка на рамото на Накор и двамата изчезнаха.

Пъг се огледа и посочи и Магнус се обърна и видя в далечината позната фигура. Сложи ръка на рамото на баща си и в следващия миг стояха до Руфио.

— Слава на боговете! — възкликна Руфио. — Тук вече направо не знаем какво да правим.

По-младият магьосник бе в компанията на двама Тъкачи на заклинания, които кимнаха за поздрав на Пъг. Руфио обобщи ситуацията и преди да е свършил, Миранда и Накор се появиха отново.

— Това е някакво заклинание, но не прилича на нищо, с което съм се сблъсквала — заяви Миранда. — Подхранва се от енергия, която идва от друга плоскост, затова просто расте.

— На мен ми е познато — каза Накор. — Повтаря други неща, които сме виждали от Ужаса. Но начинът, по който е превърнато в капан, е… гениален.

— Таределските магьосници са го направили — поясни Руфио. — Изглежда, са знаели какво да правят още в мига, щом е започнало освобождаването на онова, което се намира в купола.

Пъг се огледа и каза:

— Намерете ми един от тях.

— Ей там — каза Руфио и го поведе надолу по хълма. Другите ги последваха.

Стигнаха до кръг от дузина елфски чародеи: осем от таределските галасманти и още четирима специалисти по магия. Всичките стояха със затворени очи и сякаш протягаха силите си към магьосниците по-надолу по хълма, за да им помогнат.

— Аслеум — каза Руфио, но старият маг не отвърна.

— Остави го — рече Пъг. — Ще намеря начин да говоря с него.

Сложи ръка на рамото на Аслеум и затвори очи.

Плуваше в море от енергия, нишки, които се заплитаха по-бързо, отколкото окото можеше да проследи. Спомни си урока на Миранда за перспективата и се насили да потърси нещо разпознаваемо, някакъв характерен белег в гъмжилото от енергии, който да използва за ориентир.

Спомни си времето, прекарано с елфския Тъкач на заклинания Темар в изучаване на климатичната магия, и как в магията, която тъчеше той, имаше отчетливо чувство за различна енергия. Пъг потърси нещо, което би могло да наподобява онова, и го откри. Една от нишките, образуващи виещата се плетеница, пораждаше подобно усещане като тази на Темар. Пъг я проследи към източника ѝ. Едно определено елфско съзнание забеляза присъствието му и един глас каза:

— Да?

Пъг отвори очи и видя, че възрастният Тъкач на заклинания се взира в него.

— Аз съм Пъг — каза той и свали ръка от рамото на елфа.

Старецът изглеждаше на ръба на изтощението, но очите му блестяха и той се усмихна.

— Младият Руфио те чакаше. Аз съм Аслеум.

— Дойдохме да помогнем — каза Пъг.

Аслеум кимна.

— Неизразимо сме ви благодарни.

— Благодарността ви е малко преждевременна — отбеляза Пъг. — Тук сме изправени срещу нещо, което е трудно да си представим. — Махна с ръка към рубинения купол.

— Онова, което е затворено вътре, се смята за част от Запретеното, знание от отколешни времена, когато сме служили на Древните — каза Аслеум. — Познаваме какво е: извънредно могъщ Господар на ужаса.

— Боя се, че е още по-зле — рече Пъг. — Това, което сте сторили, да обърнете магията му срещу самата нея, е най-умелото чародейство, което съм виждал, но онова, което се опитвате да възпрете, е много по-огромно, отколкото си представяте. Не става дума за Господар на ужаса, който се опитва да навлезе в тукашното селение. Това е целият Ужас, който се опитва да погълне селението ни.

Лицето на стария елф бе безстрастно. Той се обърна да погледне далечния рубинен купол и после попита:

— Какво трябва да направим?

— Не е достатъчно просто да го държите затворен — отвърна Пъг. — Трябва да измислим начин да го пратим обратно откъдето е дошъл.

— Как?

— Не съм сигурен, но вярвам, че с ваша помощ можем да открием такъв начин. — Позна един млад магьосник, който наблюдаваше внимателно елфите, и му даде знак да се приближи. — Калън.

— Здравей, Пъг — отвърна Калън. — Изучавах плетеницата на това заклинание. Гениална е. Който го е хвърлил пръв… — Той сви рамене. — Аз бих опитал нещо друго.

— И щеше да бъдеш унищожен — заяви Пъг. — Ако открием кой от творците на заклинания тук е реагирал пръв, може би ще узнаем нещо полезно. Мисля, че знам как можем да помогнем, но ще ми трябва малко повече време. Все пак едно ми е ясно: тук нямаме достатъчно магьосници, за да се бият с онова нещо в купола повече от няколко дни, най-много седмица.

— Всички старши членове на Конклава са тук — отбеляза Калън. Пъг кимна, махна на Магнус и Руфио да се приближат и когато застанаха пред него, каза:

— Руфио, трябва да идеш в Академията. Всеки поне малко способен магьосник трябва да бъде поставен в готовност.

— В готовност за какво? — попита Руфио.

— Какво си си наумил, татко?

— Мисля, че разбирам това хитроумно заклинание — каза Пъг на сина си. — Ще ми е нужно малко време, но ако съм прав, ни трябва проводник на магия, начин да хармонизираме способностите на всички в правилния момент и аз ще насоча тази енергия в купола. Мисля, че можем не просто да възпрем Ужаса, но и да го притиснем дотам, че да го изтласкаме обратно в пустотата и да запечатаме дупката след него. — Обърна се към Магнус. — Искам от теб да отидеш в храма на Ишап в Риланон.

Магнус кимна.

— Кажи на върховния жрец, че е настъпил моментът, за който говорихме някога.

— Настъпил е моментът, за който сте говорили някога — повтори Магнус. — И той ще разбере какво означава това?

— Отлично ще го разбере — каза Пъг. — После прати вест на Великия майстор Крийган в ордена Щит на слабите. Кажи му да се свърже с всички членове на Конклава във всеки храм и да им предаде същото съобщение.

Магнус кимна и изчезна.

Пъг насочи вниманието си обратно към Аслеум и каза:

— А сега трябва да изуча онова, което сте направили.

Затвори очи и пак се съсредоточи върху плетеницата от заклинания.

Дълги сенки падаха върху биещите се. Хал извъртя бързо коня си и го използва като таран срещу пешаците. Животното бе изтощено и бе понесло две рани, които едва не го накараха да хвърли Хал от гърба си, но обучението и здравата ръка на ездача му го държаха под контрол.

В сражението започваше да настъпва обрат и на Хал му се струваше, че нещата се изплъзват от ръцете му, макар че бе ударил силите на Чадуик с такава мощ, че сега двете армии бяха горе-долу с еднаква численост. Ако прекратеше боя и се изтеглеше към Едуард, като се държи през цялото време между Чадуик и него, това щеше да е на практика победа, тъй като Чадуик нямаше да е в състояние да атакува фланга на Едуард, докато той води битка с Оливър.

Хал видя някакви конници на изток и за миг му се прищя да бе по-светло, защото слънцето щеше да залезе след минути и здрачът нямаше да се задържи дълго, така че скоро двете страни щяха да се бият на тъмно. Беше пратил Хокада и стрелците му със задачата да удрят и да бягат, което бе накарало цяла една трета от тежката кавалерия на Ран да се втурне да ги гони — самоубийствена мисия, ако тежките конници успееха да се приближат.

Зърна един здраво притиснат войник на Крудий и съсече воина срещу него, наемник, който не носеше цветовете на Ран. Видя, че на юг отрядът на Мартин е изтласкал тежката кавалерия в пехотата и я е разделил, а сега продължаваше да ги натиква в трънаците, засадени от него, които щяха да убият желанието на пехотинците да се доберат до другата им страна, макар че конете биха минали през тях, без да се оплакват.

Хал се изправи в стремената и видя, че става точно това — ездачите от Ран се обръщаха и пришпорваха конете през прещипа и тръните. Така попаднаха под обстрела на все още намиращите се на хълма стрелци.

Командирът им се обърна и видя, че камъните свършват на по-малко от трийсет крачки оттам. Прегрупира хората си с намерението да заобиколи и да се справи със стрелците на Хал. Хал даде сигнал на Мартин да ги притисне отзад, ако може. Мартин му махна, че е разбрал, и тръгна да ги гони със своите конници. Хал остана изправен в стремената, търсейки Чадуик. Беше видял някакви офицери близо до мястото, където се биеше Мартин, но сега вече не ги забелязваше. Трябваше да намери херцога на Ран и да го убие или плени, за да сложи край на битката преди тъмнината да е принудила и двете страни да се оттеглят.

Малка група ездачи бяха изтласкани заднишком нагоре по хълма от войниците на Крудий. Хал пришпори коня си към тях. Хвърли поглед на изток и видя, че онези, които се приближават, са хората на Хокада и сега завиват, за да пресрещнат кавалерията, която се опитваше да заобиколи хребета и да нападне стрелците на Хал.

Щом заобиколиха обаче се натъкнаха на Филип и неговата пехота, които бяха чакали търпеливо зад стената, строени в стена от щитове със стърчащи от нея пики — така наречения „таралеж“, формация, която принуждаваше вражеските конници да спрат, за да не се набучат на пиките.

Хората на Хокада започнаха да стрелят веднага щом врагът се оказа в обсега им, а тези на Тай, зад Филип, вече бяха насочили вниманието си към най-новата заплаха. Конниците на Ран се обърнаха, пръснаха се и побягнаха.

Чувството, че нещо се е обърнало в тяхна полза, премина през бойното поле. Крудийците на билото нададоха победен вик, а стрелците насочиха смъртоносното си внимание към войските от северната страна на хълма.

Конниците на Мартин се обърнаха да се върнат в битката и изведнъж войниците от Ран започнаха да свалят мечовете и да коленичат в знак, че се предават. Мартин се изправи в стремената и извика с глас, прегракнал от праха и крещенето на заповеди:

— Крудий! Крудий!

Викът бе подет и когато войниците на Ран видяха, че други подгъват коляно, направиха същото, докато и последната групичка на юг не бе обкръжена. Хал насочи коня си натам и видя пет окървавени табарда с различни емблеми за ранг — и сред тях бе онази, която искаше да види: плюмажът на Ран, увенчан с херцогска корона.

Той вдигна забралото си и извика:

— Предавате ли се, милорд Чадуик?

Чадуик от Ран също вдигна забралото си. Около очите му имаше прах, слепнала от пот. Почти прекалено тихо, за да го чуят, той отвърна:

— Да, милорд, предавам се.

Хал вдигна ръка и извика:

— Победата е наша!

Мъжете от Крудий и Ламът закрещяха радостно.

— Имам ли думата ви, че ще се държите добре, сър, докато се грижим за ранените? — продължи Хал.

— Имате я, сър — каза Чадуик и огледа касапницата, сполетяла хората му от ръцете на този толкова по-млад херцог. Добави тихо: — Ако Едуард спечели и не свърша на някое въже, ще кажа на негово величество, че днес сте му служили добре.

— Благодаря, милорд — рече Хал; отлично съзнаваше, че Чадуик се опитва да си спечели благоразположението на възможните победители.

Тоест, ако принц Едуард надделееше. Хал насочи вниманието си към грижата за ранените и извика:

— Запалете огньове!

Щяха да имат нужда от топла вода за промиване на раните, освен това трябваше да сготвят ядене за прегладнелите мъже.

Отдалечи се от пленените офицери и се зае да прави равносметка на загубите си.

Слънцето бе залязло.

Томас посрещна удара и усети как ръката му изтръпна чак до рамото. Дракен-Корин сякаш ставаше по-силен.

Слънцето бе залязло, но нито двамата воини, нито наблюдаващите ги дракони имаха нужда от светлина. Слабото блещукане на звездите и сиянието на изгряващата луна осигуряваха достатъчно осветеност за очи, далеч превъзхождащи тези на смъртните.

Дуелът се бе превърнал в нещо почти като ритуал, като танц. Двамата противници използваха един срещу друг всяко изкуство, което притежаваха, но никой не можеше да вземе надмощие. Бяха равни и в меча, и в магията, а драконите ги наблюдаваха безмълвно.

Докато Голямата луна изгряваше на изток, те продължиха да се бият.

Пъг се откъсна от магическата матрица и видя, че Магнус говори с някакъв висок елф.

— Татко, това е Тандареи, Майстор на Древното знание на Е’бар. За момента може да се каже, че той е водачът на каквото е останало от това общество.

— За съжаление е вярно — потвърди Тандареи.

Магнус продължи:

— Отнесох вестта и ишапийците разбраха посланието ти. Пратиха съобщения до всеки орден, до членовете на Конклава, до други, с които сме си имали работа по-рано, както и до всеки, готов да ги изслуша: всички ще бъдат уведомени за тази опасност. Някои магьосници, които са по-умели в магическото транспортиране, прехвърлят други магьосници от Звезден пристан, а също и духовници.

Пъг забеляза едно място в близост до характерно скално образувание, където магьосниците и духовниците се появяваха по двама и по трима.

— Ще ни е нужна помощта не само на тези, които идват при нас, но и на тези, които остават — каза той.

— Както разбирам, това е нещо, което си подготвил преди известно време? — попита Магнус. Явно не одобряваше да го държат в неведение за толкова важни работи.

— Заех се с това, когато пътувах до Келеуан с един ишапийски духовник на име Доминик — обясни баща му. Даде знак на Магнус да го последва на място, където не могат да ги чуят. — Накратко, храмовете по традиция не се доверяват на магия, която не е под техен контрол, или най-малкото не виждат, че идва направо от боговете.

Магнус се въздържа от коментар относно скорошното им разкритие за истинската природа на боговете и че магията, изглежда, идва от поклонниците им, а не обратното.

— Когато Мрака, завръщащата се орда на Господарите на драконите, беше пленен и засмукан в Камъка на живота в края на първата битка за Сетанон, осъзнах, че има неща, които толкова надхвърлят силите ми, че вероятно ще ми е нужна голяма помощ.

— Ако е имало такъв момент, той е сега — съгласи се Магнус.

— Дванайсетте храма в Риланон, както и сестрините им храмове в Крондор, Кеш и другите големи градове, наброяват много духовници, умели в предаването на магия. Подготвил съм начин те да могат да ни дадат назаем магията си, ако възникне нужда. Ишапийците ми помогнаха да го организирам.

— Е, и какъв е планът ти? — попита Миранда, която се бе приближила зад Пъг.

Накор я следваше на половин крачка по-назад.

— Може би ще се наложи да изтръгнеш всяка частица магия от всеки владелец на магия на този свят, преди да свършим с това.

Накор кимна.

— Според видяното от мен Ужаса набира мощ с всеки час.

— Съгласна — обади се Миранда.

— Ето какъв е планът ми — каза Пъг и заговори тихо.

Хал излапа набързо чиния студен вчерашен боб с комат сух хляб и се радваше, че има и това. Мартин се яви пред него, докато херцогът на Крудий седеше на един камък край лагерния огън.

— Поставих Чадуик и офицерите му под стража зад командната палатка — докладва той, явно готов да рухне от изтощение. — Армията на Ран е обезоръжена и лагерува от другата срана на хълма; за ранените са положени грижи и сега ги хранят; смъртно ранените получиха милостта на бързата смърт. Какви са заповедите?

— Яж — каза Хал. — Аз сам ще дам заповедите. — Остави чинията и се изправи. — Къде е Хокада?

— До командната палатка — отвърна Мартин и се отправи към бавно топлещия се боб.

Хал забърза към мястото, където графът на Ламът седеше и търкаше босия си ляв крак.

— Ранен ли сте, милорд?

Хокада понечи да стане, но Хал му махна да остане седнал.

— Не, ваша светлост. Просто прекарах твърде много часове на седлото. — Той се изкиска. — Никога не ме боли задникът, но краката започват да ме мъчат адски след четири-пет часа в железните стремена.

Хал се засмя.

— Разбирам. И моите крака са уморени, но почивката ще трябва да почака.

— Сър?

— Смятам да кача човек на всеки кон, с който разполагаме, кавалерист или не, и да потеглим призори.

— Връщаме се да подсилим принц Едуард ли?

Хал кимна.

— Ами херцогът на Ран и неговите офицери?

— Ще дойдат с нас. Без тях останалите са пехота и спешена кавалерия далеч от дома. Ще ги оставя да се връщат в Ран, както могат, и честно казано, не ме е грижа колко от тях ще се доберат дотам.

— Щом така сте решили, ваша светлост. Моите Вълци ще са готови да потеглят призори.

— Добре. Накарай хората си да разделят пленените коне. Тези, които стават за яздене, ще ги запазим, останалите да бъдат убити. Не искам някой от тези момци от Ран да реши, че може да си спечели нечие благоволение, като се опита да стигне до принц Оливър, преди ние да сме стигнали до Едуард. Ясно ли е?

— Веднага, ваша светлост — отвърна графът и си обу ботушите. Изражението му бе примирено.

Хал се усмихна и го потупа по рамото, след което тръгна да търси брат си и Тай. Имаше много нареждания, които трябваше да бъдат изпълнени, преди да поспи тази нощ.

— Голяма войскова част се приближава от север — докладва един таредел на Тандареи.

Пъг и останалите помагаха на някои от по-младите магьосници от Звезден пристан в транспортирането на храна — добре дошло допълнение към онова, което елфите вече бяха успели да осигурят в импровизираната си кухня. Бяха потънали в задълбочен разговор какво са открили за рубинения купол и държащата го елфска магия и сравняваха догадките си.

Голямо раздвижване на север оповести пристигането на елфски ездачи, които отначало изглеждаха десетки, но бързо се разбра, че са стотици, и при това ги следват още. В авангарда яздеха двамата братя таредел Ларомендис и Гуламендис заедно с над дузина Тъкачи на заклинания. Също така, ако сетивата на Пъг не го лъжеха, ездачите бяха главно от Братството на Тъмния път, както ги наричаха хората: моредели или Тъмни елфи. А с тях имаше още владелци на магия.

Една елфка с царствена осанка се появи пред погледите им и скочи пъргаво от коня си. Пъг осъзна, че някои от конете са елфски, от магическата порода, която бе видял някога в Крудий, когато с Томас зърнаха за първи път кралицата на елфите и антуража ѝ.

Жената се посъветва набързо с братята таредел и те посочиха приближаващия се Тандареи. Тя пристъпи към него и каза:

— Аз съм Лиалан. Властвам над Снежните леопарди. Дойдохме да ви помогнем.

— Помощта ви е добре дошла и е наистина преголяма — рече Майсторът на Древното знание. Погледна моределските конници, които продължаваха да прииждат. — Аз съм ви… дълбоко благодарен.

— Казаха ми — рече тя, взирайки се във владелците на магия, пристигнали с нея, които сега вървяха към кръга от шамани и таределски магьосници, заети с подсилването на рубинения купол, — че ако не дойдем, последствията за цяла Мидкемия ще са страшни.

Пъг пристъпи напред.

— Това не е преувеличение, предводителко на хамандиените, а страховита възможност.

Тя го изгледа, повдигнала вежди, после осъзна, че наоколо има и други хора. Огледа всички тези човеци, които помагаха както могат, и каза:

— Аха, ти трябва да си Пъг.

— Аз съм.

— Репутацията ти стига чак до далечния север. — Тя го измери с поглед. — Мислех, че ще си доста по-висок.

Магнус дойде да застане до баща си и Лиалан каза:

— А, това е по-близко до представата ми. Е, кажи ми, Черни чародею — или пък сте чародеи? Какво сме дошли да убием?

— Това ще отнеме време — рече Пъг. — Може би ще искаш да седнем и да похапнем, докато го обсъждаме?

— Ами войниците ми?

— Засега не са ни нужни — отвърна Магнус. — Но тъкмо се канех да кажа на баща си, че се боя, че в скоро време ще са ни много нужни.

— Значи наистина имаме да обсъждаме много — отбеляза Пъг.

Лиалан го последва до мястото, където сервираха храната, и Тандареи каза:

— Ще наредя да ви донесат нещо освежително.

Посочи им да седнат малко настрани от другите и те го направиха.

— Откъде да започна? — попита Пъг.

— Обикновено отговорът е „от началото“ — подхвърли Лиалан, — но нещо ми подсказва, че това може да отнеме много време.

— Повече, отколкото имаме — призна Пъг. — Ако обстоятелствата ми го позволят и ако преживеем задаващото се унищожение, ще ти отговарям толкова дълго, колкото ти се слуша.

— Съгласна съм, човеко — рече тя и въздъхна дълбоко, първият признак за умора, който показваше. — А сега, защо не започнеш?

25.

Конфликт

Раната кървеше.

Докато слънцето превръщаше предутринната сивота на източното небе в розов кехлибар, Томас премигна, за да почисти лявото си око от кръвта, която се стичаше от порязване над веждата му, причинено от мощен удар на Дракен-Корин, който Томас бе блокирал само частично и който бе попаднал в шлема му. Устоя на подтика да посегне да избърше кръвта. Това би означавало да закрие зрителното си поле с щита, а дори и само за миг това щеше да е равно на самоубийство.

Двамата преродени Драконови господари се бяха сражавали цяла нощ. Силите им бяха толкова равни, че се намираха в патова ситуация. Нанасяха удари и контраудари, поемаха ги и ги търпяха. И двамата бяха получили леки порязвания и страдаха от ефектите на неосвободена магия — всяко мушкане и посичане взимаше своето.

Те бяха създания с невероятна сила, но тази сила не бе безгранична и вече започваха да се проявяват първите признаци на умора. Някое препъване, несигурна стъпка, леко закъснял блок с щита или бавен контраудар, всичко това намекваше, че краят наближава.

Докато слънцето се издигаше, познат глас отекна в ума на Томас:

„Томас трябва да умре“.

Драконовото множество повтори:

„Томас трябва да умре“.

Томас се опита да пренебрегне призива, но той разбуди отговор някъде дълбоко в него.

„Аз съм Ашен-Шугар!“

За първи път от началото на двубоя Томас усети да го жилва съмнение. Но битката съвсем не бе свършила.

Докато Брендан се мъчеше да си обуе ботушите, отекнаха тръби. Бяха чакали някакъв признак, че силите на принц Оливър се раздвижват. Вместо това два дни го гледаха как строява войските си, организира лагери, вдига палатки и общо взето сякаш се подготвя за обсада.

Брендан изхвръкна от палатката, която някога принадлежеше на баща му и сега, когато той бе единственият ѝ обитател, изглеждаше пуста като пещера. Стигна до командната шатра на принц Едуард точно когато се появиха останалите благородници.

— Май имаме някаква представа защо се бави Оливър — каза Едуард и посочи един пергамент на масата. — Изглежда, през проходите иде армия кешийски наемници.

Без да мисли, Брендан погледна картата и изтърси:

— Откъде са се взели?

Едуард се засмя.

— Боговете знаят, синко. Ако Оливър е набирал войски в сърцето на Кеш — пръстът му бодна в една точка близо до град Джонрил — и после ги е подкарал право на север през Зелените предели, това би ги извело близо до долината на Дърони. И тъй като всеки войник от тази част на Кралството вече е тук, никой не би попречил на похода им.

— Кога ще пристигнат, ваше височество? — попита херцогът на Ябон.

— И колко са? — добави херцогът на Южните граници.

— Ранните доклади сочат, че са между три и четири хиляди — каза Едуард. — Но ще ми е нужна по-точна информация.

Всички знаеха, че дори Хал да спре Чадуик, тези допълнителни войници ще дадат на Оливър значително преимущество.

— И ще са тук след три дни.

— Да — потвърди Джим Дашър, като се появи от един ъгъл на палатката. — Сега знаем какво точно чака Оливър.

— Е, господа — каза Едуард. — Отказвам да губя предимството в терена, защото Оливър увеличава войската си. Вярвам, че ние все още имаме надмощие. — Усмихна се. — Освен това не би ми харесало да видя как целият труд, който положиха момчетата, за да подготвят бойното поле, отива на вятъра.

Джим Дашър се усмихна и Брендан се зачуди дали не пропуска нещо.

Това бе най-безпрецедентният съвет в историята на Мидкемия. Пъг седеше в кръг с двама еледелски Тъкачи на заклинания, дузина духовници от различни ордени, двама моределски шамани, половин дузина таределски магьосници и двама елдарски мистици.

— Мисля, можем да се съгласим — каза той, — че навярно никога няма да разберем как е станало това.

Един стар галасмант, Кийт, се обади:

— Аз изследвах противозаклинанието от всички страни и имам само едно възможно обяснение, макар че то не е нищо повече от догадка.

— Моля те, продължавай — каза Джанил.

— Нашият най-талантлив млад галасмант се казваше Роджан и бе един от онези, потърсени от Майстора на Древното знание, за да свидетелстват за измяната на лорд-регента. За него не се знае нищо след експлозията в града и се предполага, че подобно на мнозина други е загинал при първоначалното разрушение или е бил убит от рояка създания, за които сега ни казват, че са частици от Ужаса.

— Мисля, че той се е добрал до порталната зала, може би достатъчно рано, за да види измяната на лорд-регента, който призова Ужаса в нашето селение. — Затвори очи за миг сякаш от болка. — Ако е имал време за реакция, да започне противозаклинание, първият му избор би бил да обърне онова там срещу самото него. Тъкмо по този начин практикуваше изкуството си той. Енергията на това, което Пъг нарича „разломи“, а ние познаваме като „портали“, е огромна, много опасна и неконтролируема, освен ако не си крайно прецизен в работата си.

Пъг кимна.

— Мисля, че в последните си предсмъртни усилия Роджан може да е започнал заклинанието, създало този купол. — Той посочи надолу по хълма. — Когато ни събуди експлозията, унищожила по-голямата част от Регентския съвет, и се появи първият от мрачните Ужаси, бяхме прекалено заети да оцелеем от яростната атака и да се измъкнем от града, за да обръщаме голямо внимание какво става с рубинения маяк. — Отпи глътка вода от един мях. — След като си пробих път с бой навън от града, видях как се образува куполът, спуска се бавно като вода, лееща се от фонтан, равномерно, от горе на долу… — Пое си дълбоко въздух. — Тогава аз и другите започнахме да изследваме преградата и осъзнахме, че се е превърнала в капан за всички вътре.

— Включително за тези от нашия народ, които нямаха време да избягат — обади се втори таредел, казваше се Мълвин. — Всички загубихме някого там вътре.

Моределските шамани останаха безстрастни: смъртта в семействата за тях бе нещо обичайно и не си заслужаваше да се коментира, освен ако не става дума за гибелта на велик воин при извършването на някакъв подвиг, а макар че стореното от Роджан можеше да е саможертва, можеше да е и просто сляп акт на отчаяние.

— Говорих с множество оцелели — каза Акайлия — и описанията им свидетелстват за нашествие на Ужаса. За това няма никакво съмнение, но по всички други въпроси ни липсва информация.

— Знаем ли нещо за ставащото под купола? — попита един от духовниците, епископ от храма на Лимс-Крагма.

— Само най-смътно — отвърна Пъг. — Срещал съм Ужаса и преди, а напоследък придобих някаква представа за същността му, но не знам дали това, което съм научил, ще ни е от особена полза в случая, с изключение на едно нещо. — Той погледна Кийт. — Ако онова, което идва през прохода, отворен от вашия лорд-регент, стигне до нашия свят, ще погълне всичко тук. — Взря се подред в лицата на присъстващите, за да подчертае важността на думите си. — Не говоря метафорично. Това нещо е поглъщачът на светове, ядачът на слънца. Ще убие и погълне всичко живо, до най-малкото стръкче трева; после ще погълне скалите и моретата и дори самия въздух, докато не остане нищо, освен пустота, а после тази пустота ще се разширява, докато не погълне всичко, което виждаме, трите луни, слънцето и дори далечните звезди.

На всяко лице бе изписан шок. Накрая един моределски шаман каза:

— Със сигурност преувеличаваш.

— Той говори за Запретеното — обади се Кийт.

Акайлия кимна.

— Голяма част от това знание е била загубена за вас — каза той на моределите. — Това, което знаем ние, елдарите, е непълно, но тази битка се е водила още преди да се появим на този свят. Това е борба, датираща отпреди Древните, и е нещо митично, борба между богове и създания на мрака, отвъд звездите и в сърцата на световете.

— Какво трябва да сторим? — попита един от човешките жреци, ректор на Ролдемския университет и член на ордена на Сунг Чистата.

— Първо, трябва да държим купола затворен — каза Пъг. — Второ, трябва да открием какво има в него. И последно, трябва да затворим намиращия се вътре разлом, като или пратим онова там обратно, откъдето е дошло, или го унищожим, или го пленим в разлома. Не можем да позволим на Ужаса да остане на този свят. Дори и държан зад купола, той ще продължи да сее разруха и рано или късно ще преодолее тази преграда.

— Човеко — обади се Гецвая, — изглежда, знаеш за това повече, отколкото казваш.

— Така е — съгласи се Пъг. — Ако оцелеем, ще ви обясня всичко, което знам, докато любопитството ви не бъде утолено, но повярвайте ми, в момента не можем да си позволим да губим време.

Тъмният елф се вгледа изпитателно в лицето на Пъг и кимна.

— Имам да уча много за тази магия на Звездните елфи, така че по-добре да се залавям.

Пъг гледаше как групата се разпада на двойки и тройки, потънали в разговор. Магнус се обърна към него.

— Имаш ли вече план?

— Отчасти.

— Отчасти ли?

— Мисля, че знам как да обърна първоначалното заклинание, магията на разлома, която таределите са превърнали в този купол. — Те се взряха в рубинения купол, който сега пулсираше леко с енергийни вълни, докато човешките магьосници и новодошлите елфически чародеи помагаха на таределските заклинатели да подсилят преградата. — По същността си това е било разлом, но различен от всички, които сме виждали.

— Ние сме изучили всеки съществуващ вид разломи. — Магнус забеляза на лицето на Пъг познато изражение. — Какво не ми казваш, татко?

— Ако ти кажа, че сме изправени срещу най-голямата заплаха, която можем да си въобразим, само ще изтъкна очевидното. Тук се крие риск, голям риск.

Магнус се умълча за момент.

— Добре. Като му дойде времето. — Посочи Накор и Миранда, които бяха потънали в задълбочен разговор с двама елфски заклинатели: единият беше от Е’бар, а другият — моределски шаман.

— Никога не съм виждал тези двамата толкова погълнати от нещо. — Погледна към ранените и прокудените, умиращите и бездомните, и онези, които бяха дошли да им окажат помощ, и каза: — Ако не беше мрачната обстановка, бих казал, че се забавляват.

— Приживе майка ти черпеше жизненост от бедите, наслаждаваше се на преодоляването им — рече Пъг. — А тази Миранда, каквото и друго да има в нея, все пак е до голяма степен майка ти.

— Знам. — Магнус пак погледна баща си. — А когато всичко това свърши, какво?

— Не те разбирам.

— Миранда и Накор. Какво ще стане с тях?

Пъг въздъхна.

— Преди малкото ни пътешествие бих казал нещо за боговете и как ни използват. Но след това, което видяхме, защо не го наречем просто съдба или провидение? В миналото съдбата не е проявявала особена любезност към онези, които смята, че вече не са ѝ нужни. Очаквам, че и този път няма да е по-различно.

Магнус въздъхна.

— Аз свикнах да са отново с нас.

— Знам точно какво имаш предвид — каза баща му и го докосна по ръката. — Все още не споделям някои мисли с теб, защото не съм сигурен дали са от полза. А положението е прекалено наситено с истинска опасност, за да добавям към нея и въображаеми.

Магнус кимна.

— Когато си готов.

— Ти си първият, който ще го разбере — обеща Пъг, — защото ако съм прав за онова, което мисля, че трябва да постигнем, твоята роля ще е решаваща, може би най-важната от всички.

Магнус кимна пак и попита:

— А сега какво?

— Ще продължим с проучванията — отвърна Пъг с уморена усмивка. Погледна друга група владелци на магия, потънали в задълбочен разговор. — Ела да видим какво ги тревожи.

Магнус кимна и двамата закрачиха към магьосниците и жреците.

* * *

Брендан влезе забързано в командната палатка. Генералите на принц Едуард отсъстваха и там бяха само Джим Дашър и лейди Франсиезка Сорбоз. Принцът махна на слугите да излязат и когато четиримата останаха сами, рече:

— Добре се справихте, млади господине. — Посочи на Брендан да седне.

— Благодаря, ваше височество.

— През цялото време, откакто сте тук, почти не сме останали насаме. — Той кимна към Франсиезка и Джим и се усмихна. — По-насаме от това вероятно няма да останем. Чух, че сте имали тежко изпитание на Острова на чародея. Поне така ми го разказаха. — Посочи Джим. — В официалните доклади често липсват подробности. Сега, когато имаме малко време, бих искал да чуя вашето описание на събитията.

Брендан изглеждаше леко смутен.

— Не знам дали бих го нарекъл „изпитание“, но имаше една-две трудности. — Разказа историята съвсем откровено, като пропусна само частта как едва не се бе удавил, и през повечето време сипеше похвали за Сандрина, Амиранта, Руфио и останалите. Когато свърши, принцът поклати глава и каза:

— Наистина забележително.

— Сигурен съм, че нашият млад приятел скромничи — обади се Джим. Сложи ръце на раменете на Брендан. — Имаме задача за теб, ако си готов да я приемеш.

— Разбира се, сър. Всичко, което е нужно.

Едуард им даде знак, че могат да се оттеглят, и Джим и Брендан напуснаха палатката, като го оставиха да разговаря с лейди Франсиезка. Отвън Джим каза:

— Тези кешийски наемници би трябвало да са на около ден югоизточно оттук. Ако препуснеш покрай едно селце на име Тасфорд, а после през тесен проход в хълмовете, би трябвало да излезеш точно над мястото на последния им лагер. До мен стигнаха донесения, че можело да наброяват едва хиляда души или цели пет хиляди. Бих искал по-точна бройка. Ако успееш да се промъкнеш, без да те убият или пленят, би могъл да прецениш приблизително броя им по това колко лагерни огньове виждаш; после препусни като луд назад и се върни навреме, за да ни съобщиш информацията преди битката утре или вдругиден, в зависимост кога Оливър реши, че е време да се бием. Една точна бройка ще ни позволи да разположим по-разумно собствените си сили. Ще се справиш ли?

— Тръгвам веднага, сър — каза Брендан и се обърна да хукне.

Джим посегна и го хвана за рамото.

— Не се шегувах. Постарай се да не те убият. Негово височество има планове за теб и братята ти, когато всичко това свърши.

— Няма — отвърна Брендан с усмивка, която напомни на Джим за неговата собствена.

Джим влезе в палатката и принц Едуард каза:

— Това момче ми харесва. Какво можеш да ми кажеш за другите двама?

— Не познавам добре Мартин — отвърна Джим, — но според това, което съм видял, той и Хал са същите като брат си, че и отгоре. Докладът на Мартин пред херцога на Крондор за отстъплението от Крудий и отбраната на Илит беше скромен, но както чух от други, присъствали там, той се е справил наистина гениално със задачата да опази хората, намиращи се под негова закрила. Момчето чете и помни. — Джим се почука по главата с пръст.

Лейди Франсиезка се обади:

— Аз пък опознах добре Хал през времето, докато се криеше от агентите на Джон Уортингтън в Ролдем. И той е същият: интелигентен, пламенен, готов да умре за дълга си. Ролдем му е длъжник. Кралят чувства лично задължение към него, а кралицата много го харесва. Той е състрадателен, скромен… накратко, изобщо не прилича на повечето други благородници, които сте виждали; лишен е от лична амбиция, алчност, подозрителност и непочтеност. Представлява точно каквото бихте искали от един син.

Принц Едуард изглеждаше потънал в размисъл и по лицето му пробяга сянка на съжаление.

— Последиците могат да бъдат страшни.

— Колко по-страшни от това, ваше височество? — попита Джим. — Ние вече сме в състояние на гражданска война и ако загубим, няма да има значение. А ако победим, повечето от тези, които вероятно биха възразили, ще са мъртви или в окови.

— Добре — въздъхна принцът. — Пригответе документите и повикайте за свидетели херцозите на Батира, Крондор и Ябон. Чарлз някога беше добър приятел с Чадуик, преди да открие двуличието му. Смяната на страните може би няма да го направи популярен сред благородниците, желаещи да видят Оливър на трона — дори и да не го признават открито, — но ще го накара да изглежда съвестен и принципен човек, а не мое оръдие.

— Да, ваша светлост — отвърна Джим и забърза да намери писар.

Принц Едуард погледна лейди Франсиезка.

— Ами вие, милейди?

Тя се усмихна и той видя умората в очите ѝ, но иначе бе красива както винаги.

— С моята кариера е свършено, както и с тази на Джим. Погрижихме се организациите под наш контрол да запазят максимално целостта си, за да изпълняват вашите повели и тези на крал Карол, но ние самите вече изиграхме своята роля.

— Какво ще правите?

— Никой от нас не е в нужда, тъй като и двамата сме високопоставени и богати. — Очите ѝ заблестяха. — Макар и толкова хладнокръвен, колкото е необходимо, за да служи на Короната на Островите, Джеймс Дашър Джеймисън по сърце си е малко романтик. Фантазира си как ще живеем безгрижно на някой остров и ще отглеждаме децата си.

Принц Едуард се усмихна.

— Колкото и невероятно да изглежда, все пак е хубава цел, нали?

Франсиезка можа само да кимне, от страх, че ако заговори, гласът може да ѝ изневери.

Мартин се приближи до Хал.

— Моля те, би ли направил нещо с този херцог на Ран?

Хал тъкмо се опитваше да хапне набързо стъкмена манджа: докато се връщаха към лагера на принц Едуард, готвеха набързо върху лагерните огньове.

— От какво се оплаква пък сега?

— От всичко — отвърна Мартин и приседна до брат си. — И не спира да предлага подкупи на мен и на Тай, за да му помогнем да избяга и да те плени, и всичко друго, което може да измисли. — Взе една дървена купа и загреба пълна лъжица боб със сланина от казана. — Май не осъзнава, че съм ти брат.

— Или пък не го интересува — рече Хал с усмивка. — Като сме братя, какво толкова?

— Мисля, че Тай може да ни слуша — каза Мартин и Хал се засмя и попита:

— Как са конете?

— Уморени, но се държат — отвърна Мартин. — Достатъчно са, за да яздим свежи коне всеки ден. Кога мислиш, че ще стигнем до позицията на Едуард?

— Ако потеглим в зори, някъде по залез-слънце утре.

— Мислиш ли, че битката вече ще е започнала?

— Утре ще разберем — отсече Хал, докато довършваше порцията си. — Ще направя една бърза обиколка на лагера и ще лягам. Ти лягай веднага — капнал си.

— Е, и ти не си свеж като краставичка — отвърна Мартин. — Но както кажете, ваша светлост.

Хал се засмя и докато отиваше да нагледа пленниците и лагера, се зачуди дали в близко бъдеще двамата с брат му пак ще се смеят заедно.

И не за пръв път се зачуди как ли се справя другият му брат.

Брендан пълзеше по корем в скалите и се вслушваше в звуците, идещи от лагера долу. Надигна се над една издатина и видя страж, застанал по средата на склона.

Тези наемници бяха небрежни — не очакваха наблизо да има сили на принц Едуард. Ако внимаваха, щяха да са разположили два пъти повече стражи на върха на тази урва, обърнати на северозапад. Дори да бяха пратили патрули да обикалят, Брендан нито ги бе видял, нито чул.

Огледа лагера. В центъра имаше голяма палатка, за която предположи, че принадлежи на капитана на отряда, и само десетина по-малки палатки, пръснати около нея, всяка побираща по четири-пет души. Останалите воини спяха под звездите, което при сегашното време не бе проблем.

За миг му се прииска да водеше със себе си онзи магьосник на Рейнман, който умееше да контролира времето, за да ги залее с един потоп, но после осъзна, че вероятно между лагера на Едуард и Риланон не е останала и една бутилка вино или ейл.

Започна да брои лагерните огньове.

Томас се биеше, а Дракен-Корин, под формата на Браден, отвръщаше на всяка атака. Човек отдавна би умрял от изтощение, ала тези две останки от отминала епоха продължаваха да се изпробват взаимно. На два пъти Томас бе нанасял рани, които биха убили на мига всеки смъртен, но Дракен-Корин ги бе понесъл и бе издържал на натиска на противника си достатъчно, за да може магията на валхеру да го изцери.

Сега двамата пестяха магията си — имаха нужда от нея, за да ги опази живи, а не за да нанасят вреда. И двамата се бяха примирили с невъзможността да спечелят магическо надмощие и вече осъзнаваха, че тази битка ще завърши с проливане на кръв, по възможно най-примитивния начин.

Цяла нощ се бяха движили като предпазливи вълци, кръжаха и се стрелваха напред, за да атакуват, но веднага отскачаха пак назад, за да избегнат контраатаката. Хапеха и щракаха със зъби и всеки понасяше леки рани, но ето че сега вече навлизаха в последния етап на тази битка.

По някое време единият от тях щеше да намери пролука или да спечели временно преимущество — и когато това станеше, щеше да се реши изходът от двубоя.

Томас отново чу в ума си гласа на драконите: „Томас трябва да умре“.

Но този път думите бяха последвани от древен и чужд звук. Един дракон запя и другите подеха песента. Най-сетне Томас я позна. Беше смъртната песен на драконите, онази, която пееха, когато някой валхеру загива.

Пъг даде знак на Миранда, Накор, Руфио и Магнус да дойдат при него и каза:

— Мисля, че знам какво трябва да направим.

Руфио хвърли поглед през рамо към група духовници, които бяха седнали да се нахранят и да си починат.

Пъг проследи погледа му.

— Ще кажем на другите, когато му дойде времето.

— Не е ли дошло още? — попита Миранда.

— Не — отвърна Пъг. — Има някои неща, които трябва да уредим, преди да поемем към онова, което може би ще е последната ни битка.

— Не ми харесва как звучи — отбеляза Накор.

— На никого от нас не му харесва — подкрепи го Магнус.

— Първо трябва да разберем какво точно става в купола. И да сме готови да реагираме мигновено. Второ, трябва да обърнем енергията на магията, която удържа Ужаса, и да го изтласкаме обратно откъдето е дошъл. И последно, трябва да запечатаме този разлом.

— Както го описваш, изглежда лесно — подхвърли саркастично Накор.

— Прямо е — каза Пъг, — но не е лесно.

— Как смяташ да влезеш вътре, за да видиш какво става, без да те унищожат? — попита Миранда.

— С това — каза Пъг и вдигна един глобус.

— Глобус на Окаран?

— Никога не съм виждал такъв — рече Накор.

— Имахме един на склад във вилата — обясни Магнус. — Това е последният. Опитвахме се да го разучим и да създадем копие.

— Дразнещо е, когато магьосниците умират, без да са предали тайните си другиму, нали? — каза Накор.

— Разбираме основната теория — поясни Пъг. — Все още не сме разглобили този от страх да не го повредим, така че нищо не пречи да го използваме сега, за да си гарантираме, че ще имаме време да създадем друг в идните години.

— За да си гарантираме, че изобщо ще има идни години — уточни Миранда. — Знаеш ли как да го използваш?

— Използвал съм го и преди, за кратко. — Пъг се обърна към Магнус. — Можеш да го вкараш в купола, нали?

— Това е много голяма мишена, татко, буквално с размерите на град. Естествено, че мога да го вкарам.

— Време е да разясним на всеки неговата роля — каза Пъг. — Ще трябва да се погрижим за четири отделни задачи: първо, ще се нуждаем от бранители, защото когато започнем обръщането на заклинанието, тази черупка за известно време ще стане пропусклива и имаме доста добра представа какво ще се изсипе оттам.

— Куп Ужаси — обади се Миранда.

— Второ — каза Пъг, — ще ни трябват хора, готови да евакуират всички, които не са ни необходими тук. Защото не само че ще има Ужаси, вилнеещи из тази долина, но и ако това заклинание е толкова нестабилно, колкото си мисля, може да настъпи опустошение в мащаб, пред който случилото се на Острова на змийските хора ще изглежда незначително.

— Това е… ужасяващо — промълви Накор.

— Трето, Магнус, ти си единственият, който има силата и способностите да слее магията, насочена към нас. Не знам дали дори аз бих могъл да го направя сам. Искам от теб да бъдеш проводникът на онова, което ни пратят.

— И последно — каза Пъг на Накор, — искам от теб да си готов да направиш неща, за които никога досега не са те молили, хитрини в мащаб, несънуван от никого.

Накор се ухили.

— Ще се опитам.

— А сега трябва да говоря с този-онзи — рече Пъг. — Къде са Сандрина, Аркан и Калис?

— Колкото и да е странно — обади се Миранда, — всичките са с онази кралица на Тъмните елфи и си хапват сладко-сладко.

— Съмнявам се, че на Лиалан ще ѝ хареса да я наричат „Тъмен елф“ или „кралица“ — отбеляза Пъг. — Връщам се след малко. Вие тримата започвайте да мислите как ще осъществим това, без да допуснем грешки. Всичко трябва да е готово до утре следобед. Мисля, че след това магьосниците, които поддържат купола, ще са твърде изтощени: необходимо ни е всички да са на върха на силите си.

Той се отдалечи и Миранда погледна Магнус.

— Понякога баща ти може да е най-вбесяващият човек, когото познавам.

Магнус несъзнателно я прегърна през кръста и я стисна лекичко.

— Знам.

26.

Атака

Зазвучаха тръби.

Забиха барабани и заехтяха заповеди.

Брендан бързаше към командната палатка на принц Едуард. Видя отпред лакеи, които държаха конете за благородниците. Конят на принца беше як сив скопец, в броня с тъмносиньо покривало, извезано с герба на Крондор, с орела и планинския връх. Брендан бе спал, откакто рано сутринта бе докладвал броя на вражеските наемници, които по негова преценка бяха между хиляда и сто и хиляда и триста души — достатъчно, за да окажат влияние, но не чак толкова внушително подкрепление за силите на Оливър.

Щом видя принца, Брендан изтича при него, а Едуард се обърна и каза:

— Искам да яздите с мен, господине. Доведете коня си.

Брендан забърза към мястото, където конят му почиваше от снощното пътуване, оседла го набързо и препусна към свитата на принца. Едуард вече бе в пълна броня, която му стоеше добре въпреки възрастта му. Носеше бронирана качулка и здрави кожени гамаши. Табардът му беше същият като на мъжете от Крондор, само дето на неговия имаше кралска корона върху герба на княжеството. Даде знак на Брендан да се приближи.

— Херцозите, графовете и бароните ще предвождат своите части, но ще имам до себе си неколцина племенници и по-малки братя като теб. Искам ти да стоиш вдясно зад мен през цялото време, за да знам къде си. Ако възникне нужда да пратя вест до някой от полевите командири, ще пратя теб.

— Слушам, ваше височество — отвърна Брендан, дръпна коня си назад, за да направи място на принца да се качи на своя и да организира хората си, после потегли след него и отряд дворцови стражи, двайсет подбрани мъже, които биха дали живота си, за да спасят принца. Стигнаха до върха на хълма, зад който бяха лагерували, и се взряха надолу към армиите на принц Оливър.

— Богове! — прошепна Брендан.

По-рано полето изглеждаше като ширнало се море от палатки и лагерни огньове. Но да види сега цялата армия в боен строй на по-малко от половин миля бе зашеметяващо.

Принц Едуард заговори достатъчно високо, за да го чуят всички:

— Изглежда, са около десет хиляди, как мислите?

Доколкото можеше да прецени Брендан, нищо чудно да бяха и повече.

— Дали Оливър ще иска да преговаряте? — попита графът на Хуш, далечен братовчед на принца и негов адютант.

— Най-вероятно — отвърна Едуард. — Ще иска да прецени моята решимост, предполагам. Ето — посочи той. — Идват парламентьори.

От армията долу се отделиха четирима конници — тръгнаха бавно напред под бяло знаме, докато една тръба свиреше сигнала за примирие. Едуард се обърна към Брендан.

— Ела с мен, млади приятелю. Може да научиш нещо.

Спуснаха се по склона, за да се срещнат по средата на пътя.

Брендан за първи път виждаше принц Оливър от Маладон и Симрик. Беше висок и едър, без да е набит. Първото впечатление на Брендан, още преди мъжът да е отронил и дума, беше, че е грубиян. Носеше бял табард, разделен на четири: горната дясна част бе червена с бял кръст, а долната лява — синя с бял кон. На покривалото на коня му също бе извезан гербът на Маладон и Симрик. Придружителите му носеха същите табарди, но без кралския герб.

— Ваше височество — каза вежливо Едуард. — Имате нещо да ми кажете ли?

— Добър ден, ваше височество — отвърна Оливър. Шлемът оставяше лицето му открито и се виждаше, че има остри черти, студени тъмни очи и тънки устни. — Можем да приключим това още сега, ако желаете. Аз съм единственият мъжки наследник на моя възлюблен чичо крал Грегъри и все пак вие предявявате неоснователни претенции.

— Би трябвало да водим този разговор пред върховния жрец на Ишап в Събранието на лордовете, а не между две армии, готови да се вкопчат в битка. Така че защо си правите труда? Знаем, че съдбата на короната ще бъде решена със силата на оръжията, каквото и да казвате. Или може би предлагате компромис?

Оливър въздъхна драматично.

— Ваше височество, през всичките години, откакто ви познавам, сте били човек без амбиции и все пак сега се домогвате към корона?

— Аз вече си имам корона, Оливър — отвърна принц Едуард с растящо нетърпение. — Какви са условията ви?

— Изтеглете се от полето. Върнете армиите си в съответните гарнизони и елате в Риланон да застанете пред Събранието. Не се възпротивявайте на претенциите ми и ще цари мир. Няма да има повече кръвопролития и всички служби, титли, земи и имущество на вашите приятели и семейство ще бъдат гарантирани. Ако не търсите изгода за себе си или за семейството си, защо е това противопоставяне?

— В случая е излишно да обсъждаме личните ми мотиви. Няма да търпя някакъв чуждестранен простак да седи на трона на предците ми, и това е достатъчна причина за мен.

— Обиждате ме, Едуард — каза Оливър с противна усмивка.

— Точно това е намерението ми, Оливър. Жестоко и с умисъл.

— Тогава потърси ме на бойното поле, старче. Лесно ще ме намериш — процеди Оливър, обърна коня си и препусна назад.

Без да каже нищо, Едуард извъртя коня си, а когато изминаха половината разстояние до армията, попита:

— Брендан, млади ми приятелю, какво видя?

— Един кавгаджия, ваше височество, който искаше да ви увлече в безсмислен разговор, докато помощниците му преброят войската ви и отбележат разположението на частите. Може би също така е искал да повярвате, че има по-лесен изход от ситуацията, да посее съмнение в последния момент.

— Много проницателно, млади ми приятелю — рече Едуард. — Сега ще го изненадаме. — Той пак хвърли поглед към Брендан. — Друго?

— Ваше височество — каза Брендан. — Въпросът е какво не видях. Не забелязах кешийските наемници, които пристигнаха тази сутрин.

— Това е защото Оливър ги крие — заяви принц Едуард и даде знак на един кавалерийски капитан, който се обърна и размаха ръка.

Изведнъж се случиха две неща едновременно. Войските на Оливър поеха бавно нагоре по хълма, а кавалерията на Едуард започна да маневрира, като се отдръпна от центъра и се изтегли от тила, докато иззад една преградна стена от пехотинци изтичаха стрелци.

Брендан гледаше запленен. Знаеше, че принцът и генералите му са подготвяли терена за битка още откакто са тук и че трите места, които се смятаха за критични, са укрепени. На югоизток имаше голям хълм, който бе идеалната защита срещу всякакъв опит на Оливър да заобиколи и да удари Едуард по десния фланг. На север се издигаше каменист хребет, който представляваше естествена защитна позиция, и на него чакаха двеста стрелци. Това бранеше левия фланг на Едуард.

А по средата на бойното поле имаше малко хлътване на терена, чийто външен вид мамеше, но Брендан току-що бе изпитал ефекта от него. Щом някой кон се спуснеше там, после трябваше да щурмува нагоре, което означаваше, че губи инерция. Това бе естествена защита, която да спре всеки щурм.

Брендан свали забралото на шлема си и хвърли поглед надолу към кафяво-златистия табард на Крудий. Не бе разполагал с време, нито с шивач, който да избродира символа на ранга му над герба. Започна да се моли тихо:

— О, богове, не позволявайте да посрамя този табард на моето семейство.

Армията на принц Оливър пое нагоре по хълма. Пехотата се движеше с лениво подтичване, а конете по средата преминаха в лек галоп. Брендан чу звука на тръба зад себе си и се огледа. За своя изненада видя, че останалата кавалерия се изтегля. Напред пъргаво излезе отряд мъже, носещи дебели пръти, по двама мъже на прът, и се разгърнаха, за да образуват линия пред пехотата и стрелците.

Сега Брендан разбра защо принц Едуард се бе противопоставил на идеята да атакува при пристигането на Оливър. Това би било схватка без никакво планиране, докато сега щеше да е битката, която е избрал.

Когато кавалерията на Оливър стигна до хлътнатината в терена, Брендан видя, че нещата се развиват точно както очакваше. Конете изведнъж откриха, че се носят надолу, и инстинктивно се стегнаха, после събраха сили за втурване по нанагорнището, забавиха ход и препречиха пътя на конете зад себе си. Нарушеният ритъм се разпространи като вълна назад към втората, третата и четвъртата редица, като напълно разстрои атаката, без да е нанесен и един-единствен удар.

Едуард кимна и веднага издигнаха едно знаме: при този сигнал стрелците му започнаха да стрелят. Сега Брендан разбра защо по полето не са разположени традиционните маркери за разстояние — всеки стрелец отлично знаеше колко надолу по хълма се намира хлътнатината. Рояците стрели сваляха ездачи от седлата им и поваляха цвилещи коне, докато се опитваха да се изкачат от другата страна. Задните коне се препъваха в тях и се оплитаха в хаоса от мятащи се тела.

Стрели валяха върху ездачите и те вкупом се насочиха вдясно да заобиколят хлътнатината. Брендан видя, че мъжете на земята се приготвят. Коленичиха до прътите и оформиха настръхнала като таралеж преграда, която щеше да попречи на кавалерията да атакува пехотинците.

Къде беше конницата на Едуард, зачуди се Брендан, защото той, както явно и Оливър, бе очаквал двете конници да се срещнат по средата на полето, подкрепени от пехотата. Вместо това конницата на Оливър захождаше надясно, което се падаше отляво на Едуард, към силно защитения скалист хребет на север. Там чакаха двеста стрелци, които започнаха да обстрелват конниците на Оливър, щом те навлязоха в обсега им.

Десетки ездачи изпопадаха и в конницата на Оливър настъпи хаос. По команда мъжете с прътите ги зарязаха — атаката от изток нямаше да продължи.

Конницата на Оливър се оттегли, за да се прегрупира. Всяка полза, която би могла да донесе в предстоящата атака, бе притъпена. Брендан погледна и видя над двеста убити или ранени ездачи да лежат на земята и още четирийсет с по-леки рани да куцукат обратно към своите линии. А силите на Едуард още не бяха понесли и една драскотина.

Принц Едуард изтегли меча си.

— По моя команда… напред!

Надигна се в стремената и замахна с меча в широка дъга. Пехотата потегли в пълен ред. Едуард и охраната му останаха назад. Брендан също се надигна в стремената и се огледа. „И все пак къде е нашата конница?“, помисли си.

* * *

С една част от съзнанието си Пъг размишляваше върху това, с което се бе сблъскал току-що. С друга се пресегна към Магнус, Миранда и Накор. „Елате да видите нещо“.

Усети как умовете им се свързват с неговия и каза на глас:

— Виждате ли каквото виждам аз? — Опита се да сподели онова, което виждаше през глобуса на Окаран, докато той се рееше извън границите на купола. Пъг щеше да го контролира, а Магнус щеше да се опита да го вкара в купола.

След миг чу утвърдителния отговор на трите гласа в ума си.

— Магнус, ако обичаш…

— Не се налага всички да видим онова, което е вътре — каза Магнус. — Аз съм по-добър от всички ви в транспортирането на обекти, без да ги нося физически. Така че вие тримата се свържете с глобуса, а аз ще го пратя в купола. Като свърша, ще се опитам да се свържа с вас и да видя какво правите.

— Но ти трябва да знаеш къде го пращаш — каза Миранда.

— Видях пробивите в купола. Дебел е около пет-шест разкрача. Така че ще преместя устройството на шест стъпки над земята и на десет разкрача по права линия навътре в града.

— Така е добре, стига да не го материализираш в някоя стена — отбеляза Пъг.

— Или в някой от Ужасите — добави Накор.

— С радост ще приема всяко по-добро предложение — рече Магнус. — Имате ли такова?

Пъг прекъсна умствената връзка, тъй като всички стояха около него. Помълча, после каза:

— Мисля, че открих начин да обърна купола, или малка част от него, и точно това се канех да направя — да отворя прозорец за секунда и после да го затворя.

— Отварянето на прозорец е по-добра идея? — почти изпищя Миранда и Пъг долови в гласа ѝ отзвук на онова, което си мислеше.

— Ако искаме да затворим онзи разлом вътре — каза той, — ще се наложи или да изключим купола…

— Много лоша идея — вметна Накор.

— Или да го използваме, за да запушим разлома и да изтласкаме всичко в него назад.

— Което означава по някое време да обърнем магията и да свием всичко вътре — довърши Магнус. — Знаем, но не е ли по-добре да открием веднъж, че ни е проблем да го направим, отколкото два пъти?

Пъг въздъхна.

— Вероятно си прав. Просто мразя да няма как да проверя теорията си. Това ще е най-могъщото заклинание, което някой е правил някога; в него ще участват стотици владелци на магия и жреци и няма начин да се предвиди какъв ще е ефектът.

Миранда го докосна по ръката и каза тихичко:

— Пъг. Аз притежавам всички спомени на Миранда, включително и за онова, което си бълнувал насън.

Той се изчерви, което накара Накор да се изкикоти.

Тя продължи:

— Чувала съм те да бъбриш на вечеря за какво ли не и съм стигнала до извода, че ако на тази планета има някой, способен да сътвори… магия… заклинание, което да спаси света, това си ти.

Магнус кимна.

Накор сви рамене.

— Ако не направим нищо, всичко ще погине. Ако се опитаме, но не успеем, всичко ще погине. Така че защо да не опитаме, прав ли съм?

— Това не е никакъв въпрос — призна Пъг. — Добре. Свържете се към глобуса с мен — каза на Накор и Миранда, — а после Магнус ще ни прати в купола.

Глобусът на Окаран бе едно от няколкото устройства, които Пъг бе открил преди години в едно изоставено свърталище на майстора на магически устройства с това име. Окаран бе легендарен с това, че изработвал уникати, но този глобус се оказал особено полезен, затова направил няколко такива. Този тук обаче бе единственият работещ, който Пъг бе виждал. Имаше много заклинания за далечно виждане, но всички те си имаха ограничения — най-вече поради изтощението на магьосника, който ги прави. Глобусът, от друга страна, трябваше само да бъде направляван и тъй като бе физически обект, след като човек се научи да го ползва, можеше да го контролира почти без усилие.

Спогледаха се. В главите на всички се въртеше неизречената мисъл „по-добре рано, отколкото късно“. Пъг, Миранда и Накор седнаха, а Магнус се приближи колкото можеше до границата на, рубинения купол. Прецени разстоянието, после попита наум: „Готови ли сте?“

И когато утвърдителният отговор дойде, прати глобуса в купола.

Томас се опита да отсече главата на Дракен-Корин, но ударът му бе отклонен.

И двамата вече се задъхваха въпреки нечовешката си издръжливост и сила: скоро някой от тях щеше да получи рана, която е отвъд способностите им за магическо изцеление.

Драконите пееха меланхолична песен. Тя нямаше думи, но носеше смисъл, неразбираем за смъртните. В плетеницата на песента се повтаряше отново и отново „Томас трябва да умре“.

Той удари Дракен-Корин с такава сила, че Господарят на тигрите залитна назад с цели десет крачки, и Томас използва умствените си сили, за да попита: „Защо трябва да умра, дъще на Риатх?“

От големия златен дракон, който надзираваше двубоя, се донесе мисълта: „Смъртта е портал към нещо отвъд. Томас трябва да премине отвъд. В нужното време Ашен-Шугар не бива да бъде ограничен от нищо“.

Томас се засмя, когато Дракен-Корин се приготви да го атакува.

— Присмиваш ли ми се? — изкрещя Господарят на тигрите.

— Целият живот е един присмех — отвърна Томас. — Хайде, стари неприятелю, последен от нашия род, да сложим край на това.

Дракен-Корин нападна. Томас с лекота избегна атаката и нанесе сериозна рана на воина в черно. Господарят на тигрите извика от болка и ярост и отскочи извън обсега на Томас.

Томас затвори очи.

Стоеше отново върху скалите и навсякъде около него се вихреше мастиленотъмно море. Преди повече от век се бе измъкнал от тези тъмни води и знаеше какво е да бъдеш потопен в тях и повлечен надолу. За него това бе край и начало. Изсмя се триумфално и се гмурна във водата с главата напред.

„Аз съм Томас!“

С решителност, която приличаше на безумие, Томас откри сърцето на тази чернота, същинската природа на валхеру, с когото бе делил съществуванието си в течение на десетилетия. Заплува надолу.

Ашен-Шугар отвори очи и почувства през него да се лее мощ, по-голяма от всяка, която бе изпитвал през живота си. Заобиколилите го дракони пееха бойна песен за кръв и победа. Той се обърна и видя пред себе си Дракен-Корин. Господарят на тигрите бе раздърпан и покрит с кръв и залиташе, докато се готвеше за нова атака.

Ашен-Шугар погледна окървавените си ръце. Видя разкъсания си табард и почувства огъня на раните по тялото си. Потисна с воля болката, изцери раните и усети как животът се надига в него.

Кръвта се отцеди от лицето на Дракен-Корин и той изкрещя:

— Не!

Нахвърли се срещу стария си враг със свирепост, породена от ужаса. Каквито и сили да бе пазил, ги освободи и за момент изглеждаше като прероден воин.

Ашен-Шугар не помръдна от мястото си. Отбиваше с лекота ударите и се взираше в лицето на най-стария си враг с пълната увереност, че битката е спечелена. След вихрушка от удари Ашен-Шугар отби настрани абаносовото острие на Дракен-Корин, пристъпи напред и го фрасна в лицето с белия си щит.

Господарят на тигрите отлетя назад и се стовари тежко на земята. Изстена от болка и разбра, че не са му останали повече сили. Мечът се изплъзна от омекналите му пръсти и той пусна черния щит. Помъчи се да стане и падна на колене.

— Защо? — прошепна.

Ашен-Шугар се взря надолу към него.

— Защо бях върнат към живота само за да умра отново?

— Има ли значение?

Със силен замах Ашен-Шугар отсече главата на Дракен-Корин от раменете му и загледа как кръвта швирна високо под следобедното слънце.

Драконите вдигнаха глави като един и запяха песен на скръб и триумф.

Ашен-Шугар, владетелят на Орлови предели, се обърна, погледна кръга от дракони, сякаш го виждаше за първи път, и попита:

— Какво стана?

Рилан скочи от скалите и с един замах на гигантските си криле се озова пред воина в бяло и златно.

— Ти беше потънал в сън, господарю. Беше пробуден от най-древния си враг и сега има нужда от твоята сила.

— На каква кауза трябва да посветя силите си?

— Нашественик, твоят най-могъщ враг, нахлу в твоя свят.

Ашен-Шугар не бе участвал във Войните на хаоса срещу зараждащите се богове. Беше ги наблюдавал отдалеч, така че нямаше критерий, по който да мери боговете, освен способността им да превърнат събратята му в хленчещи уплашени дечица. В своята суета той мислеше, че е над тях, затова техният опит не влияеше на самооценката му. Но веднъж в своето съществувание се бе изправял срещу враг, тъй могъщ и неумолим, че Драконовите пълчища бяха обърнати в безредно бягство.

— Ужаса е дошъл? — промълви той.

— Да — отвърна златният дракон. — Събрахме се, за да спрем нашествието, всички, до последния дракон на този свят, но имаме нужда от твоята сила и командване.

— Разбира се — каза Ашен-Шугар. Махна с ръка и Рилан сведе глава и му позволи да се качи на гърба ѝ. — Отнеси ме при Ужаса. Ще отървем този свят от неговата поквара.

С един плясък на крилете си Рилан, дъщеря на Риатх, се издигна в небето и цялото драконово войнство на Мидкемия я последва.

Брендан виждаше мелето долу като нещо движещо се, океанска повърхност от кипнала стомана и кръв, дръзко развени знамена и надигащи се на задните си крака коне, а с тях идваше и шумът от крясъци, стенания, викове и трясък на метал. Но в това имаше някакъв ритъм, нещо като прибой, и той знаеше, без да е сигурен откъде, че вижда битка, която отива към патово положение.

А после изведнъж от север връхлетя конницата на принц Едуард. Сега Брендан разбра защо той бе оставил атаката на конницата на Оливър да бъде посрещната от терена, стрелите и прътите. Беше пратил собствената си конница да заобиколи бързо гранитния хребет, служещ като северен редут, и сега нанасяше мощен удар по десния фланг на Оливър.

Във въздуха витаеше някакво равновесие, чувството, че по някакъв начин това ще се наклони в едната или другата посока и до един час, може би дори до минути, битката ще бъде спечелена или загубена.

После Брендан зърна движение на югоизток. Трябваха му няколко мига, докато осъзнае какво вижда. Кешийските наемници явно бяха преведени тайно през гората и хвърлени вкупом срещу хълма на югоизток. Вместо да се опитва да го заобиколи с конницата, Оливър го бе щурмувал с пехотата и сега тази пехота се носеше надолу по склона, право към позициите на принца на Крондор, където бяха останали само Брендан, няколко дребни благородници и двайсет конни дворцови стражи, които да защитават принца.

— Пазете се! — изкрещя Брендан с цяло гърло. — Пазете се! — И посочи с меча.

Крондорските дворцови стражи се строиха в редица зад него, сведоха копията и изтеглиха мечовете си. Капитанът им извика:

— По моя команда атакувайте… Атака! — И двайсетте ездачи, заедно с Брендан, се врязаха в приближаващото се множество от наемници.

— Всички ли виждат това? — попита Пъг.

— Да — отвърнаха Миранда и Накор, после Накор добави: — Но почти не вярвам на сетивата си.

— Глобусът проникна ли благополучно? — попита Магнус.

— Да — отвърна баща му. — Виж дали можеш да го откриеш. Ако трябва, опитай да се свържеш със съзнанието ми.

Магнус седна до баща си и затвори очи. Проникването през купола, за да се свърже с глобуса, беше трудно, затова той се свърза с ума на баща си и моментално се озова в купола, сред истински хаос.

— Какви са тези… твари? — чу да пита Миранда през възприятията на баща си.

Вътрешността на купола бе озарена от слаба червена светлина — слънчевата светлина, филтрирана през магическото енергийно поле, покрило града. Изпълваше го кълбящ се облак чернота. От време на време част от облака се откъсваше, за да образува човекоподобна фигура, изправена, с широки плещи и яркочервени очи, но рано или късно тя потъваше обратно в масата.

— Не ни забелязват — обади се Накор.

— Засега — каза Пъг.

— Ларомендис и брат му казаха, че разломът се е образувал в сърцето на града — напомни Магнус.

Пъг раздвижи глобуса, като наблюдаваше зорко дали той не привлича внимание откъм облака черен дим. След като изминаха безпрепятствено няколко разкрача, увеличи скоростта и се устреми към центъра на града. Откри без проблем точката на проникване.

— Богове! — възкликна Миранда.

— Това е пустотата! — каза Накор.

В центъра на града имаше чернота, заемаща площ горе-долу колкото една сграда. В нея не се виждаше нищо, но от краищата ѝ излизаше черният дим, който се виеше и напираше навън.

— Ето какво поглъща центъра на Петия кръг — отбеляза Накор.

— Гледайте ръбовете — каза Миранда.

През картината, която получаваха от глобуса, можеха да видят как ръбовете на пустотата се разширяват — пълзяха със скоростта на охлюв, само със сантиметри на час, но все пак се разширяваха.

— При тази скорост градът ще изчезне до година — каза Пъг.

— По-бързо — отвърна Накор. — Мисля, че скоростта на разширяване расте. Вижте тези плочки на стената.

Пустотата поглъщаше една стена, украсена с мънички плочки, широки по два-три сантиметра. Дори не се наложи Пъг да изчака, докато пустотата погълне една от тях, преди да отбележи:

— Мисля, че си прав.

— Каква е тази пустота? — попита Магнус. — Проявление на Ужаса ли? Или самият Ужас?

— Не мисля, че ще узнаем нещо полезно, като просто обикаляме из този… дим, поради липса на по-добра дума — рече Пъг. — Той явно е проявление на намиращото се в онази яма. — Поколеба се за момент и добави: — Така или иначе нямаше да си върнем този глобус. — И го прати в пустотата.

Изведнъж загубиха всякакъв ориентир, погълнати от свят на неутрално сиво.

— Намираме се в пустотата — каза Пъг. — Бил съм тук и преди.

Навремето беше придружил доброволно Макрос в пустотата, за да затвори цуранския разлом и да сложи край на войната. Измъкването му оттам бе изисквало магия и помощта на стария му учител Кълган. Друг път бе пътувал през нея с Томас, на гърба на един дракон, за да търси Макрос Черния.

— Знам какво имаше предвид Макрос, като каза, че това не е празно място — заяви Накор. — То е препълнено с… вещество. Тук има огромна магия, Пъг.

— Може би именно оттук идва магията — каза Миранда — и ние просто черпим от нея.

— Вижте — обади се Магнус. — Там има нещо.

Без посоки беше трудно да се разбере къде е това „там“, но само след секунди другите трима видяха онова, за което говореше Магнус: една точица. Съсредоточиха се върху нея и Пъг рече:

— Трудно е да се каже дали сме близо до нещо дребничко, или много далеч от нещо огромно.

— Придвижи ни по-близо и ще видим — предложи Миранда.

— При само една отправна точка това може да се окаже трудно — промърмори Пъг. Но все пак насочи вниманието си към петънцето и нареди на глобуса да се придвижи към него.

Изведнъж около тях се понесе поток от енергия и Накор извика:

— Това е… вещество! — Докато то прелиташе покрай тях, те успяха да му хвърлят само един мимолетен поглед. Всеки път, когато някой от тях се опитваше да се съсредоточи върху отделна прашинка, тя изчезваше.

— Мисля, че започвам да разбирам защо на Ужаса му е толкова трудно да разбира времето — каза Пъг. — Ако се опитаме да уловим дори една мъничка част от този поток от… частици? Нишки енергия?… Каквото и да е, само ще размахваме слепешката ръце.

— Но докато размахваш слепешката ръце, можеш да направиш големи поразии — отбеляза Магнус.

— Хубава метафора — обади се Миранда, — но хайде да видим кое точно се занимава с размахването на ръце.

— Да не би да се смаляваме? — попита Накор. — По-рано не можех да видя нишките на веществото, но сега ми изглеждат достатъчно големи, за да посегна и да ги докосна.

— Съмнявам се — каза Магнус. — Това е от перспективата.

Видяха как точицата в далечината нарасна и движението на частиците около тях създаваше впечатлението, че се движат към онова тъмно петно. То продължи да расте и те имаха чувството, че се ускоряват към него, макар че всъщност се намираха на земята извън купола.

Внезапно всичко се промени. Петното се разшири почти експлозивно и заприлича на гигантска яма, а в центъра на тази яма стоеше същество.

Или то бе огромно, или те бяха станали съвсем мънички. Формата му бе общо взето човекоподобна и пламъци го обвиваха от главата до петите, но не излъчваха нито светлина, нито топлина. Непрестанно възникваха енергийни вълни и четиримата магьосници бяха залети от всеобхватно чувство на ярост и мъка.

В това чувство се съдържаше всеки мрачен сън, скрит страх и неизречен ужас.

Съществото бе будно и съзнаващо.

То насочи вниманието си към глобуса и посегна.

После посегна отвъд глобуса и четиримата магьосници го усетиха как излиза от бездната по нишките съзнание, които ги свързваха с устройството, и се понася извън рубинения купол, право към тях.

Докато говореше с Тандареи и Джанил, Руфио чу страдалчески вик. И тримата се обърнаха и видяха четиримата магьосници, които използваха глобуса, да лежат на земята, подбелили очи, и да се гърчат от болка.

Руфио забърза към тях, коленичи до Магнус, сложи ръка на гърдите на мятащия се магьосник и извика:

— Доведете лечители! Веднага!

27.

Война

Брендан замахна с меча.

Един кешийски наемник отскочи, преди ударът да го е засегнал, и Брендан продължи напред. Беше достатъчно добре обучен, за да знае, че един конник да стои неподвижно в мелето си е жива покана да го смъкнат от седлото. Знаеше също, че в момента конят е най-доброто му оръжие, и смяташе да се възползва от това.

Численото превъзходство на врага бе огромно — поне петстотин пешаци срещу двайсет обучени стражи и десетина дребни благородници като Брендан. Най-доброто, на което можеха да се надяват, бе да отвлекат вниманието им, докато принц Едуард стигне до безопасно място. Капитанът на дворцовата стража събираше около себе си някои от пехотинците на Оливър, за да спрат атаката откъм десния фланг.

Брендан се движеше с цялата възможна бързина, събаряше нападателите и причиняваше колкото може повече хаос, но се държеше настрани от средата на множеството. Конят му бе спокоен и добре обучен, но Брендан знаеше, че дори най-храбрият боен кон ще се запъне, ако се изправи срещу прекалено много гъсто скупчени тела.

Брендан сечеше и газеше, и успя да отклони половин дузина войници от посоката, в която се движеха, но десетки други се стичаха към върха на хълма, зад който бяха разположени шатрата на принца и палатките на другите благородници. Младежът пришпори коня, отдели се от мелето и тръгна да заобикаля, като се опитваше да се ориентира.

Видя, че някои от благородниците около Едуард са измъкнали принца, докато врагът изтласкваше и надвиваше телохранителите му. Знаеше, че няма какво повече да направи, тъй като кешийските наемници се стичаха неспирно. Смуши коня и го подкара напред.

Заобиколи, за да стигне до трима дворцови стражи, изтласкани назад от противника, които се бяха присъединили към пехотен отряд с табарди на различни херцогства.

Огледа се и не можа да види капитана, който бе организирал войниците одеве. Тъй като наоколо не се забелязваше никакъв друг благородник или офицер, Брендан размаха високо меча си и извика:

— След мен!

А после поведе атака срещу прохода горе, откъдето се изливаха кешийците.

Докато напредваха, чу трясък на оръжия от другата страна на хълма и видя дим.

— Палят палатките! — извика някой.

Брендан пришпори коня си нагоре по склона, като остави пехотата зад себе си. Препусна колкото можеше по-бързо през прохода, като поваляше всеки кешиец, достатъчно глупав, че да му се изпречи на пътя.

Усети, че го пронизва едва ли не паника, щом видя, че отряд кешийски ездачи са заобиколили дори още по-далеч от запад и са излезли зад лагера, докато пехотата отвличаше вниманието на принца. Това беше двуостра атака и Брендан изпита страх за Едуард.

Огледа се, търсейки отличителните знаци на покривалото на коня на принца, и през дима и хаоса мярна тъмносиньо петно. Пришпори коня си натам и откри група защитници, заобиколили Едуард. Оцелелите дворцови стражи, няколко благородни племенници и братовчеди и опърпана сбирщина от пехотинци, които се бяха отклонили или избягали насам, се събираха, за да пазят принца на Крондор. Макар и превъзхождани от врага, те се биеха с безпримерна храброст и Брендан бе обзет от възхита, докато насочваше коня си към щандарта на принца и забиваше шпори в хълбоците му.

Вряза се като клин между атакуващите наемници, като сечеше наляво и надясно, докато изкачващата се по хълма пехота пресрещна кешийските пешаци. Това бе отчаяна атака, защото нямаше да обърне цялата битка тактически, но целта ѝ бе една: да убие принца на Крондор и така да реши нещата в полза на Оливър.

Брендан цапардоса един войник с дръжката на меча си, а после друг с плоското на острието. Стиснал здраво юздите на коня, го подкара напред, все по-навътре в мелето.

* * *

Хал видя пушека в далечината и заповяда на четиримата стражи, които ескортираха херцога на Ран и другарите му:

— Наблюдавайте ги зорко. Ако се опитат да избягат — добави, вперил поглед в Чадуик от Ран, — посечете ги.

Мартин, Тай и Хокада напуснаха местата си в колоната и се приближиха до него.

— Изглежда, боят е започнал без нас! — извика Хал. Конете за смяна се бяха оказали мъдър избор: след като можеха да яздят по-дълго и по-надалеч, бяха стигнали до лагера на принца на Крондор ден по-рано.

Той се обърна и даде знак на останалата част от отряда си да се строи.

— Оставете резервните коне! В колона по двама!

Четиримата ездачи отзад, които имаха за задача да карат резервните коне, изоставиха позицията си, за да настигнат останалите, и всички се строиха както им бе наредено. След като колоната беше готова, Хал даде знак да потеглят. След няколко крачки в тръс заповяда да преминат в лек галоп. Щом стигнаха покрайнините на гората, видя в далечината битката край шатрата на принца.

Изглежда, отряд наемници — както конници, така и пешаци, — бе заобиколил група бранители, а по средата им се виждаше Едуард. Хал изтегли меча си и свали щита от гърба си. Без да обръща внимание на ездачите, идещи да го пресрещнат, пришпори коня право към принца на Крондор и извика:

— Атака!

Препускаше и сечеше наляво и надясно, сякаш коси пшеница, в отчаяно усилие да стигне до Едуард, преди защитниците му да рухнат. Двама кешийски наемници скочиха върху една товарна каруца с готови за стрелба арбалети. Хал извика предупредително, докато се приближаваше, но сред врявата никой не го чу.

И двамата стреляха към Едуард. Единият изобщо не уцели, но стрелата на другия попадна в шията на коня му. Животното рухна и Едуард изчезна от погледа сред гъмжилото от коне и ездачи, които се опитваха да го защитят.

Хал видя Брендан и двамата братя размахаха високо мечовете си за поздрав. Мартин и Тай го застигнаха. Хокада заобиколи със стрелците си отдясно и започнаха да сипят смърт върху атакуващите кешийци. След броени мигове враговете вече бягаха, падаха на колене и хвърляха мечовете си или лежаха мъртви на земята.

Хал пое командването — нареди бързо да отведат предалите се кешийци, като назначи шепа пехотинци да ги пазят, а в същото време Хокада и конните му стрелци погнаха бягащите. Хал и братята му слязоха от конете и разблъскаха хората от пътя си, за да стигнат до принца.

Едуард лежеше на земята, устните и носът му бяха оцапани с кръв. Като видя Хал, му даде знак да се приближи. Младежът коленичи до него. Въпреки болката Едуард се изкиска.

— Не ме порази меч или стрела — каза той и изкашля кръв, — а собственият ми кон падна върху мен. — Взря се в лицето на Хал. — Ти си всичко, което ни остана. — После очите му се подбелиха и той загуби съзнание.

Хал нареди на двама стоящи наблизо дворцови стражи да отнесат принца в палатката му.

— Съжалявам, ваша светлост — каза единият, — но палатката изгоря.

— Тогава намерете му някакво място и се погрижете да му е удобно, после пратете да повикат лекар и жрец лечител!

Четирима стражи се наведоха да вдигнат принца, а един друг каза:

— Аз ще доведа лекаря, но нямаме жреци, милорд.

— Нямате жреци ли?

— Те всички… си тръгнаха преди два дни.

— Къде са отишли? — попита Хал раздразнено.

— Просто си тръгнаха. Никой не знае къде. Бяха дузина, от всички различни ордени, а после… просто изчезнаха!

— Какво става, в името на боговете? — попита Хал.

— Никой не знае, ваша светлост — отвърна войникът.

Хал се огледа и не видя друг благородник с достатъчно високо положение. Сграбчи Брендан за ръката и каза:

— Погрижи се за безопасността на принца. — После се обърна към Тай и Мартин. — Последвайте ме.

Метнаха се отново на конете и препуснаха. Щом прехвърлиха билото, Хал дръпна юздите и загледа развоя на битката. На пръв поглед цареше хаос, но след миг видя, че силите на Едуард имат леко преимущество, с тежката крондорска кавалерия, която притискаше здраво десния фланг на Оливър. Вдясно от Хал нещата вървяха на приливи и отливи, бягащите кешийци бяха намерили убежище зад линиите на Оливър. Щом схвана ситуацията, Хал се обърна към Тай.

— Виж дали можеш да намериш Хокада и му кажи да прекрати гонитбата на кешийците. Нека се оттегли на онова възвишение там и да се приготви да удари с цялата си мощ по основните сили на Оливър отляво. — Посочи едно малко възвишение в подножието на горист хълм, който първоначално бе държан от силите на Едуард. Тай кимна и препусна.

Хал се обърна към Мартин.

— Върни се и събери колкото можеш от нашите, момчетата от Крудий и всеки друг, който не пази принца или пленниците, а после препуснете към онзи хълм и оставете конете. Искам да се качите горе и да го прочистите от всякакви хора на Оливър, така че Хокада да може да го прехвърли безпрепятствено и да се вреже в левия фланг на Оливър, когато му заповядам. — Хвърли пак поглед към бушуващата битка и добави: — Кажи на Хокада, че ако успее да разбие фланга и да изтласка хората на Оливър към центъра, победата е наша.

— Добре — каза Мартин. — А ти къде ще бъдеш?

— Там долу, в мелето — отвърна Хал, пришпори коня си и го насочи право към най-гъстата част на битката.

Хал пристигна точно когато маладонската пехота на Оливър се опитваше да изтласка една обкръжена група крондорци, и я удари по десния фланг, стремейки се да го огъне. Още десетина ездачи го следваха със секунда закъснение и това разстрои атаката на войниците на Оливър достатъчно, за да могат крондорците да се откъснат от мелето и да се престроят в подредена отбрана. Хал сечеше и млатеше всеки вражески войник, който се приближи прекалено много до коня му, и скоро откри, че пътят пред него е разчистен от оттеглящите се мъже.

Изведнъж крондорците се хвърлиха в контраатака и обърнаха врага в безредно бягство. Хал спря изморения си кон и отдели няколко мига да огледа как върви останалата част от битката. Видя Мартин да води отряда си нагоре по хълма, за да го прочисти. Надяваше се, че Тай е намерил Хокада и че ще може да организира стрелците бързо, за да окаже подкрепа на Мартин.

Забеляза да се приближават още няколко крудийски конници и им даде знак да се присъединят към онези, които вече бяха с него. Премина бързо зад строя от десния към левия фланг на Едуард, от юг на север, и се озова зад тежките крондорски конни копиеносци, които бяха започнали да изтласкват десния фланг на Оливър. Изправи се на стремената и извика:

— При мен!

После препусна като луд право към пехотата, която трескаво се опитваше да окаже съпротива на копиеносците. Извика на командира на крондорците:

— Престройте се и атакувайте пак!

Капитанът позна херцогската емблема над златната чайка на Крудий, прие командата и изтегли копиеносците си, докато Хал и неговите хора тормозеха отстъпващите войници от Симрик. След по-малко от минута Хал почувства и чу тътена на атакуващата кавалерия, преди да се обърне и да я види. Даде знак на хората си да се оттеглят. Разчисти терена точно навреме. Крондорците се врязаха в онези от защитниците, които се опитваха да останат и да се бият, и ги прегазиха.

Целият десен фланг на Оливър вече рухваше. Хал се изправи отново и видя, че Тай и стрелците му нанасят загуби на противника в другия край на линията.

— Напред! — извика Хал. — В ръцете ни са!

Видя група мъже на коне върху малко възвишение в тила на битката. В центъра им се намираше принц Оливър. Знамената му се вееха дръзко на вятъра, но превъзходството на бойното поле му се изплъзваше с всяка секунда. Десният му фланг бе рухнал, левият бе тормозен от стрелците на Хокада и кавалерията с Тай и Мартин. В центъра битката се водеше на приливи и отливи, като нито една от страните не вземаше надмощие и нещата можеха да се наклонят на едната или другата страна за минути. Херцозите на Ябон и Батира и други благородници се бяха съсредоточили върху основните сили на Оливър и касапницата се вихреше с пълна сила, но никой не печелеше предимство.

Хал махна на капитана на крондорците.

— Прегрупирай хората си, хвърлете копията и извадете мечовете! — После даде знак на собствените си мъже и когато се събраха около него, извика: — След мен!

Десният фланг на Оливър бе обърнат в отстъпление, което бързо прерастваше в безредно бягство. Хал поведе отряда си, който сега наброяваше около трийсет души. Заобиколиха отстъпващата пехота през една тревиста вдлъбнатина, осеяна с телата на загинали, и се изравниха с мястото, където стояха Оливър и антуражът му.

— Да видим от какво е направен този принц! — изкрещя Хал и се опита да удари по центъра на Оливър, докато Мартин, Тай и Хокада го атакуваха от другата страна.

Щом видя Хал да води отряд към него, Оливър изтегли меча си, но после се обърна и побягна заедно с двама от стражите си. Офицерите му останаха по местата си.

Хал даде знак на крондорския капитан да поеме ариергарда, а той самият препусна след Оливър. Половин дузина от крудийските му войници го последваха, докато останалите пометоха защитниците върху възвишението.

Хал пришпорваше коня си да настигне бягащия принц и разстоянието се топеше бързо. Един от двамата стражи се обърна и го атакува. Хал се приведе под замаха на меча му и продължи напред, като остави на войниците зад себе си да се погрижат за забавилия се страж. Вторият хвърли поглед през рамо, видя, че Хал ги настига, и също извъртя коня си и нападна. Този път Хал знаеше, че непосредствено зад него няма никого, затова вдигна меча си да посрещне удара на мъжа, а после дръпна юздите на коня толкова рязко, че животното приклекна. Извъртя го и така изведнъж се озова зад стража, който още се мъчеше да обърне собствения си кон. Посече го с един яростен замах и онзи рухна от седлото, а във въздуха пръсна кръв.

Хал затърси Оливър. Зърна нещо бяло да изчезва сред дърветата североизточно от бойното поле, извъртя коня си натам и препусна с всички сили.

Следобедното слънце му позволяваше да вижда добре, така че лесно забеляза следите на Оливър в меката почва и опадалите листа. Видя как дирята извива, сякаш Оливър се опитваше да се възползва от гората, за да се отърве от Хал и да се върне при войските си, където би могъл да намери закрила. Хал дръпна юздите и се вслуша. Чу в далечината тропот на копита.

Последва дирята още известно разстояние, докато не се убеди в намеренията на Оливър, а после отцепи напряко през дърветата, за да го пресрещне. Още веднъж спря и се заслуша и още веднъж коригира посоката си.

Един малък скат го принуди да заобиколи. Той чу звука на приближаващ се кон — усилваше се, — пришпори коня си да скочи от няколко стъпки височина и се приземи точно пред кобилата на Оливър. Двете животни се сблъскаха. Хал скочи и се претърколи, щом докосна земята. Изправи се и вдигна меча си.

Оливър също бе на крака, спуснатото забрало покриваше лицето му, а мечът му бе готов за бой. Двата коня избягаха в гората.

Хал не се поколеба. Нападна.

Драконите се издигаха в спирала, хаос от пъстроцветни криле, които плющяха като гръм, докато пореха небето. Начело летеше големият златен дракон, Рилан, на чиято шия яздеше последният жив валхеру, Ашен-Шугар.

— Разкажи ми за заплахата за моя свят — нареди Господарят на драконите.

— Ужасът атакува, господарю — отвърна драконката. — Опитва се да проникне през портал, сътворен от елфите.

— Глупаци! Ще набия главите им на пики — рече Ашен-Шугар.

— Те вече са мъртви — поясни драконката. — Загинаха, докато създаваха разлома.

— Тогава отведи ни до Ужаса и аз ще го унищожа!

— Първо трябва да се справим с един риск, господарю — отвърна драконката. — Помните ли свен-га’ри?

— Пеещите кристални създания, да — каза Ашен-Шугар. — Заповядах да ги пазят. Те са твари с… опасна сила.

Основната причина за решението на валхеру да оставят свен-га’ри на мира остана неизречена. Езикът им бе неразбираем за Господарите на дракони, но пробуждаше чувства, чужди за тях. Копнежите и въжделенията бяха в разрез с онова, което тласкаше тяхната раса: жаждата за кръв и завоевания, за върховна власт сред звездите.

— Това, което трябва да знаете, господарю — каза драконката, — е, че свен-га’ри са били поставени в планините на Куор от Ужаса като средство за проникване в този свят. Те трябва да бъдат унищожени, преди да изтласкате Ужаса обратно откъдето е дошъл.

— Тогава към Върховете на Куор! — извика Ашен-Шугар.

В някакво много мрачно и студено място умът на един човек бе засмукван надолу към пустотата. Той се бореше да запази самосъзнанието си.

„Аз съм Томас. Само още мъничко“.

* * *

Хал знаеше, че отстъпва на този по-едър и по-свеж противник. Беше яздил отчаяно в продължение на дни, след тежка битка, докато Оливър бе спал спокойно в шатрата си. Единственото му предимство бе, че знаеше, че е много по-добър с меча от принца на Маладон и Симрик. Ако бе отпочинал, схватката вече щеше да е решена, но умората забавяше реакциите му и в резултат ударите му попадаха малко встрани, а Оливър беше достатъчно опитен, за да разбере какво трябва да направи — да го изтощи.

Оливър, от своя страна, знаеше, че е изправен срещу по-добър боец, но също така знаеше, че времето е на негова страна, затова изчакваше Хал да атакува, парираше и отстъпваше. Дърветата също бяха негови съюзници, защото той маневрираше по такъв начин, че като отскочи, между него и Хал да се изпречи някой ствол.

Хал не можеше да види лицето на противника си, но знаеше, че сигурно се подхилква. Това го ядоса достатъчно, за да отложи изтощението още малко. Но въпреки всичко ръката му, държаща меча, се уморяваше и той осъзна, че понеже знае какво прави Оливър, влиза в предсказуема атака. Щеше да започне с удар отгоре и Оливър щеше да го отрази с щита си, преди бързо да го върне на мястото му, за да се предпази от комбинирана атака, после щеше да изчака няколко мига и да отстъпи назад.

Тогава Хал разбра какво трябва да направи. Започна удара си и щитът на Оливър се надигна леко, но Хал спря замаха и се приведе. Оливър си въобрази, че е зърнал пролука, каквато всъщност нямаше, и пристъпи напред, точно както искаше Хал. Хал се хвърли с щита си срещу този на Оливър, влагайки цялата си тежест, и мечът на противника му разсече въздуха. Оливър залитна. Опита се да отстъпи, но ботушът му закачи корена на дървото, зад което бе възнамерявал да се скрие, и той тупна тежко по задник. Инстинктивно протегна ръце настрани да се подпре и за миг остана открит.

Хал не опита удар с меча. Вместо това ритна към оголената част от брадичката на Оливър, под шлема му, и бе възнаграден със силен пукот, когато върхът на ботуша му намери целта си. Ако бе пропуснал, можеше да си счупи крака или мечът на Оливър да го прониже в слабините.

Оливър се претърколи настрани, загубил ориентация, и се изправи замаяно на крака. Хал нападна отново, стовари щита си върху шлема на противника и го повали на колене.

Това не беше турнир по фехтовка в Двора на майсторите, а бой без правила, и както бе изморен, Хал не смяташе да дава нито миг отдих на по-едрия, по-силен и по-свеж съперник, за да успее онзи да се съвземе и да отвърне на удара. Халоса го още веднъж с щита, което го завъртя наполовина, а после замахна странично с меча си и го улучи с плоското на острието по шлема. Все едно бе ударил по наковалня или стар дъб — ръката му изтръпна и го заболя и той трябваше да напрегне цялата си воля, за да не изтърве оръжието. Оливър се просна на земята и остана да лежи, като потръпваше леко.

Хал затисна с коляно гърдите му и му смъкна шлема. Разфокусираните очи на Оливър се взираха нагоре, а от лявото му ухо и ноздрите течеше кръв. Хал остави меча, сви бронираната си ръкавица в юмрук и фрасна с всичка сила Оливър по челюстта. Беше възнаграден със силен пукот — ако ритникът не я бе счупил, то сега вече със сигурност беше счупена. Очите на Оливър се подбелиха и той загуби съзнание.

Хал остана така за миг, като се опитваше да си поеме дъх. Щом се увери, че принцът на Маладон и Симрик наистина е в несвяст, се надигна и се отдалечи със залитане, за да потърси конете. Те обаче бяха избягали.

Накрая въздъхна примирено и се върна при пленника си, вдигна го за едната ръка, после го пусна.

— И дума да не става да те мъкна обратно с цялата тази броня — промърмори младежът, клекна и почна да разкопчава доспехите на Оливър.

Хал вървеше бавно назад към звуците на битката и пъхтеше от усилието да носи на рамене принца на Маладон и Симрик. Неведнъж изпита благодарност, че баща му бе настоявал да се научи как да изнася елен от гората, иначе бе сигурен, че гърбът му досега щеше да се е предал.

Бяха минали едва петнайсет минути, откакто бе повалил Оливър в гората, но мъжът бе толкова едър, че му се струваше, че го мъкне вече цял час. Хал мълчаливо се зачуди не можеше ли Оливър да е дребен и мършав.

Отряд ездачи в крондорско синьо се приближи в лек галоп и ездачите дръпнаха юздите, щом видяха Хал.

— Ваша светлост — извика мъжът начело, някакъв сержант. — Търсихме ви.

— Как върви битката?

— Спечелена е, милорд. Лорд Батира разгроми центъра, след като графът на Ламът удари фланговете. Врагът бяга в пълен безпорядък. Пленихме много благородници и офицери.

— Добавете и този към улова — каза Хал.

— Това принц Оливър ли е? — попита сержантът. — По долни дрехи?

— Конят ми избяга, а не ми се щеше да го мъкна заедно с доспехите.

Мъжете се засмяха.

— Ще се погрижим за него, милорд. — Сержантът даде знак на един от хората си. — Качи се при някой друг и дай коня си на херцога. — После се обърна към втори: — Метни този тук върху задницата на коня си и бъди по-нежен: все пак е кралска особа.

Войниците продължиха да се смеят, докато изпълняваха заповедите; подобно на всички войници след победа бяха въодушевени от успеха и оцеляването си и уморени до мозъка на костите.

Хал хвана юздите на коня, който му дадоха, и се метна на седлото.

— Как е принц Едуард?

— Лекарите полагат грижи за него, но нямам никакви вести.

— Отведете ме при него — заръча Хал.

Последва сержанта в галоп, докато другите подкараха Оливър с по-умерен ход. Докато минаваха покрай бойното поле, Хал почти не можеше да повярва на очите си колко мъртви и умиращи осейват някога плодородните земи на Полята на Албалин. Тук лежаха пет-шест хиляди окаляни и окървавени тела, някои от които още мърдаха. Момчета от обоза помагаха за откриването на онези, които могат да бъдат излекувани, докато други обикаляха с хладна решимост, стиснали дълги тънки ками, които забиваха под мишницата в сърцата на прекалено тежко ранените, за да ги избавят от дълга и мъчителна смърт — Бързата милост на бойното поле.

Чувството за порядък бавно се възвръщаше. Пленниците бяха събрани и охранявани, мъжете, които можеха да стоят на пост, го правеха, докато други лежаха задъхани или просто благодаряха мълчаливо на почитаните от тях богове, че са опазили живота им през този ден. Трети обикаляха с изписан на лицата им шок, дирейки нещо: другар, загубено оръжие или пък обзети от някаква невидима неудовлетворена нужда. По-късно момчетата от обоза щяха да се върнат и да ги отведат там, където другите можеха да се погрижат за тях, но засега, докато не се положат грижи за ранените, тези загубени души щяха да бъдат оставени да се лутат още малко.

Хал стигна до голям клонест дъб на върха на един хълм, разположен зад хълма, където бяха опожарени шатрата на принца и другите палатки. Под едно голямо платнище, може би парче от неизгоряла палатка, лежеше принц Едуард. Цялата долна половина на тялото му бе покрита с просмукани с кръв парцали. Бяха го облегнали на дънера и двама лекари се грижеха за него. Наблизо чакаха верните му благородници. Брендан стоеше край дървото и на лицето му бе изписано горчиво разочарование от неспособността му да опази принца.

Хал хвърли поглед към Чарлз от Батира, който му кимна мълчаливо за поздрав, и слезе от коня. Един лакей отведе животното, а Хал се приближи и коленичи до принц Едуард. Погледна въпросително лекаря отдясно на принца и той отвърна:

— Краката и тазът му са смазани, ваша светлост. Конят му падна и се претърколи върху него. Той никога не е бил як човек, но търпи.

— Няма ли жреци лечители? — попита Хал.

Отговори му Батира.

— Докато ти беше да ловиш Чадуик, жреците лечители от ордените на Сунг, Дала и Латимса изчезнаха до един.

— Изчезнаха ли? — Хал го погледна объркано.

Чарлз му обясни.

Хал едва успя да сдържи гнева си.

— Нашият принц умира, а не можем да намерим и един-единствен жрец!? Ами онези с Оливър?

На лицето на Батира бе изписано искрено съжаление.

— Веднага щом Оливър побягна и победата бе наша, започнахме да разпитваме, но и техните жреци също са изчезнали преди битката.

Докато Хал чакаше Едуард да покаже някакви признаци на свяст, пристигна крондорският ездач, който носеше принц Оливър на задницата на коня си, и съвсем не изтънчено изсипа все още безчувствения враг на земята.

— Виждал съм Оливър и в по-добра форма — отбеляза Чарлз. — Какво е станало с бронята му?

Хал каза само:

— Бях уморен.

Очите на Едуард се отвориха и се фокусираха върху Хал.

— Херцог Хенри — прошепна той.

— Тук съм, ваше височество — отвърна Хал и се приведе, за да чува по-добре.

— Битката…?

— Спечелихме, ваше височество. Оливър е пленен.

— Къде е Джим Дашър? — попита принцът.

От сянката на дървото излязоха Джим и лейди Франсиезка Сорбоз. Хал стана и им кимна за поздрав, като се чудеше как не ги е видял досега.

— Свършихте ли работата? — попита принцът.

— Да, ваше височество. — Джим се наведе и зашепна в ухото му, после се изправи.

— Хенри — промълви немощно принц Едуард и му махна да дойде по-наблизо.

Хал коленичи пак до него. Едуард посегна и го стисна за рамото.

— Каквото направих, беше за доброто на Кралството. Трябва да разбереш това. Ще зачетеш ли решението ми?

Хал нямаше представа за какво говори принцът, но каза просто:

— Аз съм ви верен, принце мой, и ще подкрепя всичко, което решите да сторите.

— Закълни се — прошепна Едуард.

— Кълна се в честта си, ваше височество.

— Тогава ми остава само една надежда, млади ми приятелю. Че някой ден ще ми простиш. — Едуард затвори очи за момент, после ги отвори пак. — Може никога вече да не проходя — каза той на лекаря, — но ще доживея да се изправя пред Събранието на лордовете. Погрижи се за това.

Лекарят кимна и отвърна:

— Намерете ни заслон.

Херцогът на Батира посочи една голяма палатка от обоза, която в момента мъжете разпъваха малко по-надолу по хълма.

— Моята шатра още е цяла. Отнесете го там.

Под надзора на лекаря четирима войници вдигнаха внимателно принца и го понесоха към шатрата на Батира.

Мартин и Тай дойдоха при Хал и Брендан и всички се прегърнаха. Лицето на Хал бе вцепенено от изтощение и от гледката на прекалено много смърт. Той погледна Джим Дашър и попита:

— Значи печелим битката и губим войната, така ли?

— Бяхме съставили планове — каза Джим. — Принц Едуард е тежко ранен, но е жив и днес постигна победа. — Усмихна се. — В немалка степен благодарение на твоите усилия, млади ми приятелю.

— След като Едуард е ранен, какво ще стане? — попита Мартин. — Дали Оливър ще предяви наново претенциите си?

— Едва ли — изсумтя лорд Батира. — Късметлия ще е, ако помни и собственото си име след боя, който му е хвърлил брат ти.

— Какво ще стане с Оливър? — попита Брендан.

— И с Чадуик? — додаде Хал.

Батира се опита да потисне усмивката си, но не успя.

— Мисля, че Оливър ще прекара известно време като гост в Риланон.

— Докато Маладон и Симрик успеят да съберат достатъчно злато, за да платят откупа му — добави Джим. — Чадуик ще се задържи малко по-дълго, докато Едуард не реши съдбата му.

Чарлз се приближи до Хал и сложи ръка на рамото на младежа.

— Загубихме някои лордове в битката, а мнозина са във вериги заедно с Оливър. Ще… разговаряме с тях — той хвърли поглед към Джим — и всичко ще бъде наред, уверявам те.

— Трябва да си починете — каза Джим на братята и Тай. — Бихте се храбро и всички тук го знаят. Но не сте от стомана. Пътят до Риланон е дълъг. Дайте си малко отдих и ще потеглим призори.

Хал погледна Джим, Франсиезка и Батира, а после Тай и братята си. Накрая се взря отново към полето, осеяно с мъртъвци, и каза:

— Сънят може да почака. Има доблестно загинали, за които трябва да се погрижим.

Обърна се и тръгна надолу по склона, за да помогне за пренасянето на мъртвите до погребалните клади. Братята му и Тай го последваха.

Чарлз застана до Джим и каза:

— Едуард беше прав. Те са различна порода.

— Мисля, че ние също трябва да дадем своя принос — отвърна Джим и тръгна към бойното поле подир тримата братя.

28.

Унищожение

Небето бе пълно с дракони.

Дим се кълбеше над планините, докато огненият ад обхващаше Върховете на Куор. Ашен-Шугар гледаше надолу, докато вълна след вълна от драконовите пълчища пикираха и окъпваха в пламъци създанията, известни като свен-га’ри. Без никакво угризение той им бе заповядал да сторят онова, което би било невъзможно за всеки смъртен: да унищожат същества, чиито гласове пееха на ума и сърцето.

Валхеру бяха безмилостни, а Ашен-Шугар бе устоял там, където негови събратя бяха погинали, защото не го беше грижа за съдбата на другите, а само за неговата собствена. Не бе изпитал жалост, нито чувство на загуба, докато убиваше последния от своя вид. Окончателното унищожение на Дракен-Корин му бе донесло само притъпено чувство на триумф, защото сега той бе несъмненият владетел на света.

Освен това вселената криеше неразгадани тайни и може би някой ден Ашен-Шугар щеше да открие начин да призове към съществувание още от своя вид, ако почувства нужда. Засега обаче не се отдаваше на подобни размишления, защото бе зает с унищожаването на клина, забит в тази вселена преди векове от Ужаса. В момента единствената му цел бе да отърве тази планета от нашествениците, да подчини целия живот на нея и да смаже всеки, противопоставил се на волята му. Накара драконката Рилан да кръжи, за да може да види по-добре унищожението, което бе заповядал.

Създанията, известни като Куор, бяха безпомощни срещу могъществото дори на един-едничък дракон, камо ли цяла армия. Слънчевите елфи или оказваха съпротива и умираха мигновено, или побягваха надолу по планината, разбрали, че вековната им задача да пазят куорите, както те пазеха свен-га’ри, е стигнала своя край.

„Глупци — помисли си Ашен-Шугар. — Глупци сме били да се боим от онова, което не разбираме“. В тези чувства на любов, състрадание и милосърдие, тези чужди емоции, за които бе узнал, споделяйки ума си с човека Томас, нямаше нищо страшно: такива безполезни връзки с другите бяха разсейващи и се налагаше да бъдат унищожени.

С неохота той призна пред себе си, че врагът, Ужаса, е постъпил умно да сложи маркери в това селение и да ги защити, като ги направи прекрасни, вдъхващи обич и радост у онези, които научат за тях: дори валхеру се възхищаваше на тази гениалност, докато гледаше как тя се превръща в пепел под него.

После дойде тишината и той осъзна, че и последният свен-га’ри си е отишъл.

Вой изригна дълбоко в рубинения купол, звук на такъв гняв и отчаяние, че накара всяко живо същество да замре и да впери поглед в Е’бар. Черупката затрептя, образуващата я енергия се закъдри на вълнички, които се усилваха с всеки миг.

— Какво е това? — попита Лиалан.

Беше седнала да похапне в една набързо издигната шатра, в най-странната компания от същества, която си бе представяла: принц на Елвандар, човешка жена рицар от религиозен орден, трима таределски владелци на магия и разни други, които цял ден ту идваха, ту си отиваха.

Един вестоносец се приближи забързано и коленичи пред нея.

— Говори — нареди му тя.

— Гецвая казва, че в купола е имало някакво сътресение. Била е освободена могъща магия и трябва да сме готови.

— Заповядай на воините да заемат местата си.

Лиалан стана и излезе от шатрата, последвана от гостите си.

— Трябва да намеря Аркан — каза Калис.

Лиалан погледна сина на най-омразния си враг и отвърна:

— Той ще е при клана си, някъде ей там. — Посочи голямата скална издатина, която магьосниците ползваха за ориентир, за да прехвърлят провизии и други магьосници. — Защо?

Калис сви рамене.

— Май свикнах да е до мен. — И изведнъж се усмихна. — Освен това той малко бързо съсредоточава вниманието си наляво и пренебрегва заплахите отдясно. Това може да му докара беля.

Принцът на Елвандар се отдалечи с пъргава крачка и жената воин, Сандрина, зае неговото място, като спря, за да надене бронираните си ръкавици.

— Прекарала съм достатъчно време в близост до тези двамата, за да знам, че биха умрели, за да се защитят един друг. Никога няма да проумея кръвната вражда между вашите народи.

Без да откъсва очи от гърба на отдалечаващия се Калис, Лиалан отвърна:

— Права си, човешка жено. Никога няма да го проумееш.

Сандрина забърза напред. Владелците на магия я последваха, оставяйки Лиалан сама със слугите ѝ. Накрая тя се обърна и каза тихо:

— Донесете ми бронята. — Вдигна поглед към небето. Събираха се буреносни облаци, изглежда, привлечени от битката долу. Рубиненият купол започна да проблясва и да трепери и водачката на Снежните леопарди промълви: — Малцина ще останат живи да довършат онова, което започваме тук и сега.

Пъг почувства сътресението и видя как Гецвая дава указания на различни владелци на магия, докато моределските воини се разгръщаха, за да реагират на всякаква възможна заплаха. Даде знак на Магнус, Миранда и Накор да се приближат и каза на дребосъка:

— Доведи Руфио, моля те.

Накор се върна след минутка с Руфио и Пъг каза:

— Предполагам, че всички тук почувствахте онова… каквото и да е било то?

— Усещането беше все едно нещо… се изтръгна на свобода — рече Миранда.

— Аз изпитах чувството, че нещо се мята бясно там вътре, татко. — Магнус погледна към купола. — Променя се.

Пъг хвърли поглед към магьосниците, поддържащи купола, и видя, че у тях започват да се проявяват признаци на изтощение.

— Магнус, опитай се да разбереш какво става. Виж елфските чародеи. Те сякаш…

Изведнъж се чу раздиращ звук, придружен от писъци, и в купола се появи пролука. През нея изригна рояк тъмни фигури и битката започна.

Изчадията, които се изсипаха през пробива, представляваха фигури от дим с пламтящи червени очи и широки рамене, изтъняващи до дълги опашки, върху които фигурите се плъзгаха без никакво усилие. Размахваха ноктести лапи и се мятаха да впият зъби в нечия плът, но там не се появяваха рани. Вместо това плътта на засегнатите нещастници се сбръчкваше и те усещаха от раната да плъзва вцепенение. Един срез по гърлото или дълбока рана в гърдите и поразеният умираше, останал без дъх или със спряло сърце. Удар в главата и празният поглед оповестяваше мозъчна смърт. Стоманата нараняваше тези твари, но не ги убиваше. Все пак ги караше да отстъпят, докато непоколебимите елфски стражи и моределски воини атакуваха яростно. Виж, магията ги унищожаваше — огнена струя от някой магьосник, заклинание за погибел от някой духовник или чародейството на някой Тъкач на заклинания. Постепенно роякът от димни изчадия бе изтласкан обратно към купола.

Пъг, Магнус, Миранда и Накор крачеха бавно нататък, като унищожаваха всяко димно привидение пред себе си. Пъг намери свободен момент да погледне покрай атакуващите Ужаси и да проучи купола. Въпреки под държащата го магия той трепкаше. Пъг можеше да усети, че нещото, което лежи в сърцето на купола, в разлома в самия му център, се опитва да се надигне и да се измъкне от ямата, за да навлезе изцяло в този свят. Долавяше се някакво чувство на отчаяние, което го нямаше преди изблика на енергия, усетен от всички преди малко.

Пъг отиде до една група магьосници и Тъкачи на заклинания, защитавани от дузина моределски воини, махна с ръка и прати вълна от искряща, нажежена до бяло енергия, която помете голяма група Ужаси, заплашващи да ги надвият.

Един от моределите хвърли поглед към него и за миг на Пъг му се стори, че вижда на лицето му благодарност. После воинът насочи вниманието си към следващата вълна нападатели. Пъг сложи ръка на рамото на най-близкия магьосник и затвори очи, отдавайки сетивата и магията си на заклинанието, поддържащо купола.

„Открива ни се възможност“, каза наум Пъг на сина си, Руфио, Миранда и Накор.

„Какво?“ дойде отговорът от всичките четирима.

„Създанието в центъра на ямата е обезумяло. Мисля, че има нещо общо с онова внезапно усукване, което почувствахме. Опитва се да се измъкне преждевременно“.

Гласът на Накор проникна в умовете им:

„Докато лежах умиращ в света на дасатите, видях Господарят на ужаса да се надига през разлом в пространството и това отне доста време. Жизнената енергия, която използваше, бе огромна и въпреки това то се движеше бавно. Ако си прав, Пъг, Ужаса в ямата се нуждае от още енергия. Бъди предпазлив“.

„За какво си мислите?“, попита Миранда.

„Руфио — каза Пъг, — прати вест на чакащите магьосници и жреци по целия свят, че е време да започнем да навързваме магическата верига. Ще ни отнеме около час-два, но щом свършим, мисля, че Ужаса в ямата ще е уязвим“.

„Добре“, отвърна Руфио.

„Последния път ти пусна част от луната на Келеуан в разлома, Пъг — каза Накор. — Какво смяташ да правиш сега?“

„Няма да сме в състояние да възстановим напълно този купол в близките час-два. Когато все пак си възвърнем контрола над него, искам да обърнем заклинанието наопаки, да натиснем с всичко, което можем да съберем, и да изтласкаме Ужаса обратно в онази яма, а после да закрепим здраво обърнатото заклинание, като запушалка, и да срутим тези планини отгоре му“.

„Ами джуджетата на изток?“, попита Накор.

„Руфио, можеш ли да пратиш вест на крал Долган и народа му, че трябва да се преместят в южния край на долината си?“

„Добре“ — пак каза по-младият магьосник и те почувстваха пустота, сякаш е изчезнал.

Гласът на Накор се върна в съзнанието на Пъг.

„Не споделям това с другите. Можеш ли да държиш нещата под контрол?“

„Трябва — отвърна Пъг. — Нямам избор. Ако Ужаса нахлуе в това селение, ние и всяко друго живо същество на света ще загине. А оттук той ще поеме и към други светове“.

„Видях пустотата в Петия кръг, Пъг. Движи се бавно. Може би ще успеем да намерим друго решение?“

„Когато Миранда го описваше, каза, че движението било бавно, но неумолимо — отбеляза Пъг. — Трябва да му попречим да проникне напълно“. Помълча, после добави: „Всичко, с което сме се сблъскали досега, от първия му опит да се добере до Камъка на живота до нападението върху демоните и дасатите, е било с цел да разчисти пътя на Ужаса до това селение. Тук е мястото, където трябва да се намира, за да се слее отново с онова, което Макрос нарече Ума, и нещата да се върнат към онова идеално състояние на безвременно блаженство“.

„Безвременно блаженство — изкиска се наум Накор. — Не звучи толкова зле“.

„Само дето всичко, което познаваме, ще престане да съществува. Ако времето се върне в онази сфера, нищо от случилото се някога няма да се е състояло. Всичко, което познаваме, няма изобщо да го е имало. Обръщането на разлома е единствената ни надежда“.

„Никой не знае за разломите повече от теб, Пъг — каза Накор, — но това е нещо безпрецедентно“.

„И заплахата е безпрецедентна“, отвърна Пъг и Накор нямаше какво да каже срещу това.

Продължиха да изтласкват Ужасите, появяващи се от купола, и когато най-сетне го запечатаха отново, Пъг се гмурна умствено в плетениците от енергия. Описа видяното на другите, докато те се грижеха за нуждите на отпадналите магьосници. Неколцина бяха загубили съзнание или бяха извадени от строя от яростната атака другояче, затова се наложи да поискат от магьосници, които не са напълно възстановени, да се върнат да поддържат преградата.

Пъг работи близо час, преди да му се наложи да си вземе почивка и да оттегли ума си от енергийната матрица, образувана от пресичането на елфската магия с енергията на купола. Огледа се наоколо и видя, че десетина мъртви моредели са събрани на едно място и другарите им струпват погребална клада. Приближи се и склони глава за кратко, за да почете саможертвата им, а после се отправи с тежки стъпки нагоре по хълма, където стоеше Магнус и наблюдаваше купола.

— Как си, татко? — попита високият магьосник.

— А ти?

— Като гледам, по-добре от теб. Трябва да си починеш.

— Няма кога — отвърна Пъг. — Засега затворихме купола, но не знам дали всичко необходимо ще е готово навреме. Имам чувството, че скоро той ще се пропука отново, и не мисля, че ще ни стигнат силите да го затворим втори път. Когато се пропука, трябва да обърнем заклинанието срещу самото него, дори да не сме съвсем готови. Трябва да се опитаме да запечатаме разлома и да изтласкаме Ужаса обратно в пустотата.

— Знам за разломите повече от всеки друг, с изключение на теб — каза Магнус. — И изпитвам силни опасения дали това ще сработи.

— Аз също, но ако куполът се разкъса отново, няма да имаме друг избор, освен да действаме веднага. Ето защо искам от теб да направиш някои неща, за да подобриш шансовете ни.

— Какво? — попита Магнус и слезе от скалата, от която наблюдаваше купола.

— Това начинание се състои от два етапа — тихо каза Пъг. — Върху подготовката можем да работим всички — и ти, и аз, и Миранда, и Руфио, и Накор, и Тъкачите на заклинания, и шаманите. Но когато сме готови, само двама можем да свършим онова, което следва.

— Това не ми харесва, татко.

— И на мен — призна Пъг. — Но нямаме избор. Искам от теб да служиш като проводник на цялата магическа енергия, която ще бъде насочена към нас през веригата от магьосници и жреци по целия свят. Ти си единственият магьосник с достатъчно сили и способности, за да не бъде надвит и погълнат от нея, Магнус. Дори на Руфио, който е изумителен талант, ще са му нужни още години, докато се научи да борави с такива енергии. Не съм сигурен дали аз самият бих успял да ги поддържам дълго. А и така или иначе трябва да съм в разлома, за да се погрижа енергията, която ми пращаш, да свърши каквото е нужно.

— В разлома ли? — попита Магнус невярващо. — Ще притеглиш всичко върху себе си?

— Трябва да съм близо до разлома, за да преценя как най-добре да приложа обръщащото заклинание, а после трябва да изтикам Ужаса в ямата.

— Защо просто не помолиш слънцето да тръгне назад? — каза горчиво Магнус. — Колко дълго смяташ, че ще оцелееш дори само в опита си да стигнеш до разлома?

— Имам си начини да се защитя от създанията, изливащи се от купола — каза Пъг. — Достатъчно, за да стигна до центъра на града, а след това…

— Вярваш ли, че можеш да оцелееш от това, татко?

Пъг помълча за кратко.

— Честно казано, не, но пък и друг път съм си мислил така. — Погледна Магнус в очите. — Когато отидохме в родния свят на дасатите, не бях сигурен, че някой от нас двамата ще оцелее. — Въздъхна. — И Накор не оцеля, макар да си мислим, че по някакъв начин е оцелял.

— Знам — рече Магнус. — Колкото по-дълго се мотаем около тези демони, толкова по-трудно ни е да помним, че не са тези, които изглеждат. Но винаги сме обмисляли рисковете.

— Рискове няма — тросна се Пъг, обзет от внезапно нетърпение. — Има сигурност, че всички ще умрем, ако Ужаса проникне с цялата си сила в това селение. Той ще погълне всичко, което докосне, и мощта му ще расте с всеки миг, докато ние ще слабеем. Бихме могли да избягаме в Коридора и да намерим някой друг свят, и в крайна сметка да умрем от старост или някаква злополука, но онова нещо в ямата ще поглъща светове и столетия, след като нас вече ни няма, всичко в това селение ще изчезне! — Той поклати глава и понижи глас. — А и това е различно — добави. — Според показаното ни от Макрос то ще представлява толкова коренно нарушаване на равновесието, че всичко, което смятаме за реално, ще се върне към първичното си състояние. Тъкмо преди няколко минути го обсъждахме с Накор.

— Няма значение дали ще отнеме ден, година или хиляди години, но рано или късно всички ще се озовем в онази идеална блажена топка от… каквото е там или каквото е било преди съзиданието. И нищо от това — той махна с ръка — няма да се е случвало. Времето ще стане каквото е било преди. Това… нещо ще заличи не само всичко съществуващо, но и всичко, което го е имало някога.

Магнус мълча няколко дълги секунди. После каза:

— Нима някога е съществувал толкова мрачен възможен изход? — Погледна баща си и се усмихна. — Може ли да предложа нещо?

— Разбира се.

— Като бях малък, неведнъж ми разправяше за първото си преживяване в пустотата, как си затворил цуранския разлом и си се върнал, воден от тоягата на Кълган. Как тя те свързвала с него. Аз бих искал да съм твоя връзка, ако мога.

— Слушам те — каза Пъг.

— Познаваш ме по-добре от всеки друг. Ако можеш само да се пресегнеш към мен в последния момент, ще направя всичко по силите си да те изтегля на безопасно място.

Пъг се усмихна.

— Ще се опитам.

— Добре — каза само Магнус. И двамата знаеха, че няма нужда да казват нищо повече по въпроса, защото разбираха, че шансовете за успех са почти нулеви.

— Дотогава — рече Пъг — ти си единственият, на когото мога да се доверя да води другите, да поеме енергията, която ми е нужна, и да ми я прати. Така че на първо място, каквото и да се случи, трябва да свършиш това. След като вече нямам нужда от енергията, трябва да бягаш, защото или ще съм се провалил и Ужаса ще е сред нас, или разломът ще рухне в себе си и по-голямата част от земята, върху която стоим, ще бъде засмукана във вихър с невъобразима мощ. Ясно ли е?

— Ясно. — Магнус се огледа. — Ами останалите?

Пъг поклати глава със съжаление.

— За някои неща е по-добре човек да не мисли, защото болката е непоносима.

— Миранда?

— Тя може да измъкне мнозина оттук. — Млъкна и се замисли за момент, после каза: — Благодаря ти, синко. Ти ми даде идея.

И Пъг забърза да открие Миранда.

— Говорих с Магнус и измислихме план за затваряне на разлома, който не изисква твоето участие, затова ще те помоля за някои услуги.

— Какви? — попита Миранда и подозрението върху лицето ѝ подсказа на Пъг, че трудно ще я убеди, че в плана им има дори трошица надежда.

— Когато вляза в купола… — започна той.

— Какво? — прекъсна го Миранда. — Ще влизаш вътре? Това кога го включихте в плана?

— Трябва да се добера до разлома, за да съм сигурен, че планът ще сработи.

— И как се предполага да сработи, ако онова нещо вътре те унищожи, преди да си имал възможността да изследваш разлома? — попита тя, повишавайки глас, докато накрая буквално крещеше.

Пъг помълча за кратко, за да даде възможност на ума си да се пребори с прилива на емоции. Беше достатъчно стар и опитен, за да разграничава чувствата от вземането на решения. Беше загубил толкова много приятели през годините, първите си три деца и двете си съпруги, но в този момент, макар да знаеше, че това всъщност не е Миранда, изпита почти всепоглъщащ страх, че никога повече няма да зърне това лице. Насили се да изтласка чувствата настрани и да се съсредоточи върху предстоящата задача.

— Знам, че в много отношения за теб това е също толкова трудно, колкото и за мен — започна той.

Тя го сграбчи в обятията си и го целуна страстно, а после прошепна:

— И представа си нямаш. — Една сълза се търкулна по бузата ѝ. — Не помня почти нищо от живота си като демон. През всяка минута, която прекарвам в тази форма, спомените… моите спомени! Те са мои! — Опря буза в неговата. — Знам, че това е наранило теб и Магнус по начин, който мога само да си представям, но ето — тя се удари с юмрук в гърдите, — аз живея и дишам като Миранда. Аз съм твоята съпруга, Пъг, и майката на Магнус. — Вдигна очи към небето, сякаш търсеше помощ оттам. — Помня как прекарах в родилни мъки повече от ден и всичката онази болка изчезна в мига, когато той се роди. — Затвори очи. — Калеб ми липсва всеки ден. — Направи половин крачка назад и го бутна с юмрук в гърдите. — А сега ти ми казваш да… се престоря, че и двамата не знаем, че ще отидеш в онзи купол и няма да се върнеш. — Пое си дълбоко дъх и прошепна: — Съжалявам. Ще направя каквото поискаш, разбира се. Само не искай от мен да не ми пука.

С насълзени очи той прошепна:

— Досега не разбирах… колко точно болезнено е това за теб. Извинявай. — Целуна я. — Знам, че не си Миранда, но искам да ти кажа онова, което така и не се наканих да кажа на нея. Когато тя… ти умря, част от мен умря заедно с теб. Никога през живота си дори и за миг не съм мислил, че любовта има граници, че човек има в сърцето си ограничено място за другите хора. Обичам Томас като брат и все още ми липсват принц Арута и Мартин Дълголъкия, отец Тъли и Кълган. Иска ми се да можех да видя Хочопепа и Шимоне за последен път и да гледам как Фантус плаши слугите в Крондор. Липсват ми Карлайн и Лаури, а Катала ми липсва не по-малко от теб. Двете сте толкова различни, и все пак и двете ме направихте по-добър и ми попречихте… да прекарвам твърде много време затворен в себе си. Нещата, които ни се наложи да сторим, местата, където ходихме, болката и загубата, които претърпяхме… — Сълзите вече се търкаляха по бузите му. — Калеб ми липсва всеки ден, както и Мари. — Той се разхлипа. — Липсват ми момчетата, Зейн, Тад, Джоми и семействата им. Но искам да са на сигурно място далеч оттук. Аз може да не преживея това. Но искам ти също да си в безопасност. Обещай ми, че когато ти кажа, ще се махнеш оттук и ще вземеш със себе си колкото можеш от другите.

— Пъг… — прошепна тя.

— Обещай ми! — настоя той с глас, натежал от емоции. Знаеше, че е прокълнат да гледа как всички, които обича, умират пред него — точно затова не се сближаваше много с онези, с които се бе запознал след срещата си с Лимс-Крагма след битката с демона Джакан. От хората, които смяташе за свои обични, живи бяха останали само Томас и Магнус. Пъг странеше от осиновените си внуци и не си бе позволил да развие лични връзки с близките си сътрудници като Руфио, тъй като отказваше да ги гледа как умират. Но Миранда вече бе умряла и освен ако боговете не бяха жестоки отвъд всякакво човешко разбиране, то каквото бе останало от нея — спомените, душата и сърцето ѝ — щеше да продължи да живее в това тяло. — Обещай ми — повтори той.

— Обещавам — каза тя, сълзите се стичаха по лицето ѝ. — Може да съм живяла кратко според стандартите на смъртните, но имам памет, която обхваща векове. И най-вече, познах любов, каквато не бих могла да си представя в родното си селение.

— Просто остани жива — прошепна той.

Тя отстъпи, бършеше очите си.

— Ще остана.

Пъг се огледа.

— Моментът на разплата е близо. — Посочи мястото, където стоеше изтощената Лиалан, докато чакаше нова атака откъм купола. — Тя трябва да бъде спасена.

— Защо точно тя?

— Тя е бъдещето на Тъмните елфи — обясни Пъг. — Знам нещичко за онова, което става там горе. Има един Тъмен елф, Нараб… той не бива да вземе короната на моредел. Тя може да ги направи нещо много повече, отколкото са сега. Освен това сме ѝ задължени. — Той посочи кладата, която палеха в момента. — Те са тук и дават живота си не само за себе си, а и за най-омразните си врагове на този свят. Имаме дълг.

— Ще направя каквото мога — отвърна Миранда.

Пъг се освободи от прегръдката ѝ и се озърна да види дали някой не ги гледа. Забавно как дори сега, когато от катаклизма ги деляха може би часове, той все още се тревожеше за усамотението им.

— Разполагаме с много малко време — каза Пъг. — Приготви се.

Тя кимна, после попита:

— Ами синът ни?

— Казах му какво искам от него. — Отказа да сподели с нея в този момент, в тази ѝ форма, онова, което не бе споделил, когато тя бе още човек: че Магнус е обречен да умре пред очите му.

— А сега какво? — попита Миранда.

— Ще чакаме и при следващото сътресение ще използвам всичките си сили, за да стигна до ямата, да огледам разлома и да започна трансформацията. Магнус ще служи като проводник за всичката магия, която събираме, и ако всичко върви по план, ще успея да уловя в нея онова, което излезе през разлома, да го окача между пустотата и тук и да стоваря цялата тази планина отгоре.

— Последния път, когато направи нещо подобно, беше унищожен цял свят, Пъг — напомни му Миранда.

Болка пробяга по лицето му, когато се сети за милионите, загинали, за да предотвратят предишното нахлуване на Ужаса в това пространство и време.

— Знам — каза той тихо. — Бях по-слабо подготвен и разбирах по-зле прехода от онова селение към това. Общо взето, нямах никаква друга идея как да затворя онзи разлом и да унищожа връзката. Но тук имаме предимство. Онова червено нещо е негово творение, на Ужаса, и с късмет или гениалност първият елф, който се е опитал да го възпре, е създал съвършеното оръдие, с което да го манипулираме. Ще използвам заклинанието, за да го обърна срещу самото него, да изтласкам Ужаса обратно в пустотата и образувалият се въртоп би трябвало да засмуче по-голямата част от тази долина и част от околните планини, като по този начин запечата прохода.

— Много предположения има тук. Ако сметките ти излязат погрешни… — Тя остави мисълта си недовършена, защото и двамата знаеха възможните последици.

— Откакто пристигнах, не правя почти нищо друго, освен да изучавам това — каза той. — Рисковете са ми известни, но нямаме избор. Ако разполагах с друг вариант за действие, щях да избера него.

— Кога?

— Скоро. Ако не настъпи ново сериозно раздвижване в купола или друг пробив в него, ще заповядам да го отворят от тази страна и ще се опитаме да направим необходимото.

— Щом можеш да го направиш, защо чакаш?

— Ще е нужна огромна енергия, за да го повдигнем от тази страна. Ако чакаме, ще оставим Ужаса да свърши половината работа вместо нас. Но ако се съди по това, което виждам в тази матрица, предполагам, че ще е скоро. — Погледна нагоре към мястото, където Накор, Магнус и Руфио бяха потънали в задълбочен разговор с двама жреци. — Трябва да говоря и с някои други, така че ако нямаме възможност да поговорим пак…

— Знам. — Тя го хвана за ръката и я стисна, после я пусна.

Пъг отиде при тримата магьосници и кимна за поздрав. Пристигна тъкмо навреме, за да чуе как Руфио казва:

— Трябва да се погрижите само онези в храмовете ви да са готови. Според мен скоро ще пристъпим към действие. — Хвърли поглед към Пъг.

— Съвсем скоро — потвърди Пъг. — Всъщност дойдох да ви помоля да разпространите вестта. — Погледна към купола и добави: — След броени часове.

Двамата жреци се поклониха и тръгнаха. Пъг се обърна към Руфио и Накор.

— Искам да помоля и двама ви за нещо.

— Каквото кажеш — отвърна Руфио.

— Аз и Магнус ще се нагърбим с атаката на разлома. Вие, макар и да сте магьосници с изумителна сила, не можете да допринесете много, ако се свържете към мрежата от магия, която ще използваме. Магнус ще насочи енергията към мен и това ще ми позволи да издигна защитна преграда около себе си и да стигна до ямата и разлома. Искам вие двамата да опазите живи колкото се може повече хора, щом куполът бъде отворен.

— А след като бъде затворен отново? — попита Руфио.

— Искам да вземете колкото можете моредели, елфски стражи и всеки магьосник или жрец, който е прекалено тежко ранен или слаб, за да бъде част от мрежата, и да ги пренесете възможно най-далеч оттук.

Накор вдигна един малък цурански глобус.

— Мога да го направя.

— Откъде взе това? — попита Пъг. — Мислех, че сме ги разпределили всички.

— Имам го от години — отвърна Накор. — Нося си го в торбата. Но тъй като винаги пътувам с някой друг, не ми се е налагало да го използвам.

— Добре — каза Пъг. — За къде е настроен?

— Води до Крондор, Риланон, Звезден пристан, Острова и още някакво място… — Той го зачовърка и изчезна. Върна се миг по-късно. — Ах, да, Ламът! Онзи хан с входа към Коридора.

— Как се върна тук? — попита Пъг и посочи глобуса.

— Номер — ухили се Накор.

— Тогава имаш ли номер, който да разшири полето на това устройство, така че да обхване не само тези, които се държат за теб?

Усмивката на Накор изчезна.

— Мога да го направя. Колко?

— Колкото успееш — отвърна Пъг. — Отведи моределите и таределите в Ламът, заедно с еледелите. Оттам могат да стигнат до Северните земи или Елвандар, както намерят за добре. Освен това там биха могли да се погрижат за ранените. — Той понижи глас. — Погрижи се двамата елфски принцове да са сред първите. Калин се опитва да помага, но е обикновен воин, а такива имаме повече от необходимото: бих заменил десетима воини срещу един владелец на магия. А Калис… — Заговори още по-тихо. — Няма да рискувам майка му да загуби съпруг и син в един и същи ден.

— Разбирам, Пъг — каза Накор.

Пъг се обърна към Руфио.

— Ти също вземи колкото можеш. След като стигнете в Ламът, искам да се върнеш във вилата.

— Добре — отвърна Руфио. — А после?

— Ще чакаш и ако преживеем всичко това, на теб ще се падне тежката задача да възстановиш Конклава и Академията. Амиранта е там и ще направи каквото му е по силите, за да ти помогне.

— Но… — започна по-младият магьосник, само че Пъг вдигна ръка.

— Повечето от тези тук вероятно няма да оцелеят. Ако пораженията по купола са по-малки, отколкото очаквам, може би някои ще останат живи. Всички са наясно с рисковете. Говорих с водачите и ги помолих да разрешат на желаещите да се оттеглят.

— Колко си тръгнаха? — попита Магнус.

— Трима — отвърна Пъг. — Един много стар жрец на Сунг, който каза, че сърцето му е слабо и не може да ни е от помощ, но би могъл да се грижи за ранените и ако възникне нужда, да го повикаме пак. И двама млади магьосници от Академията, които просто признаха, че са прекалено уплашени и има риск да побягнат в последния момент и да разкъсат мрежата.

— Те може би са най-умните — рече Накор с усмивка.

— Както и да е, мисля, че сме готови — каза Пъг.

— Какво е това? — попита Руфио, като се загледа покрай него.

Пъг се обърна и видя към тях да крачат Калис и Аркан.

— Пъг — каза Калис, — Аркан има един въпрос.

— Да?

Моределският главатар се поколеба за момент, после каза:

— В един сън са ме видели да браня човешки магьосник, облечен в черно. — Посочи първо Пъг, а после Магнус. — Не съм сигурен къде ми е предопределено да се бия.

Пъг не се поколеба. Посочи голямата издатина.

— Там. Синът ми ще стои там и започне ли да използва изкуствата си, концентрацията му не бива да бъде нарушавана. Ако го пазиш, ще съм ти задължен.

— Няма за какво — отвърна вождът на арданиените. — Това е било предречено и предопределено.

Обърна се и тръгна към шатрата на Лиалан.

Пъг погледна Калис, който наблюдаваше отдалечаващия се моредел.

— Интересен образ.

Калин идваше към тях от мястото, където се бе грижил за ранените, и се размина с Аркан, без дори да му кимне. Щом стигна до Пъг и останалите, каза:

— Справяме се толкова добре, колкото можем да се надяваме. Някои от ранените ще останат сакати, но ще живеят. — Видя брат си и Накор да се взират в Аркан и изгледа въпросително Калис.

Брат му кимна.

— Избил съм мнозина негови сънародници през годините. — Сведе поглед за миг и на лицето му бе изписано съжаление. — Но никога не ми е доставяло удоволствие.

Калин не каза нищо: нямаше какво да се каже.

Калис кимна към Накор и каза:

— Той помни времето, когато се бихме за краля.

— Така е — потвърди Накор. — С Боби дьо Лунвил и твоята банда отчаяни мъже. — После добави: — Извинявай, забравих за обичая ви да не споменавате имената на мъртвите.

Калис сви рамене.

— Аз съм наполовина човек, не забравяй.

— Ще те оставя на спомените ти, братле — каза Калин и тръгна обратно нагоре към поляната, където ранените получаваха грижи, а почиващите можеха да хапнат.

По-младият принц на Елвандар се огледа така, сякаш попиваше всяка подробност.

— Оставил съм зад себе си някои добри мъже, Пъг. Ерик фон Даркмоор, в какъв мъж се превърна само! От бесилото до двореца. И мъже, чиито имена си спомняме може би само Накор и аз, като Били Гудуин и Джером Хенди.

Накор кимна умислено.

— Помниш ли Биго?

— Той бе човек, когото би искал да имаш на своя страна при сбиване — рече Калис с усмивка, — но в сърцето си бе нежен. И Луис де Савона, както и онзи дребосък, Рупърт.

— Ейвъри — допълни Накор. — Чух, че станал много богат. На два пъти. И Шо Пи, който накрая стана велик майстор в един монашески орден, служещ на Сунг Чистата.

— Предвождал съм добри мъже и съм имал честта да служа с още по-добри — каза Калис. Хвърли пак поглед след Аркан, после погледна Пъг. — Не би могъл да искаш по-добър воин, който да защитава Магнус. Може цял живот да са го учили да мрази хората, но ще загине, бранейки сина ти.

— Висока похвала — отбеляза Пъг.

— Какво искаш от мен? — попита простичко Калис.

— Стой близо до Миранда и когато стане време да се махате, недей да спориш, просто тръгни с нея. Майка ти ще има нужда от теб и от брат ти.

Нещо в начина, по който Пъг каза това, стресна Калис, но той не продума. Просто кимна и се отправи към мястото, където чакаше Миранда.

— Накор — каза Пъг. — Когато това свърши, ако решиш да останеш, би ли отишъл при Руфио във вилата?

— Добре — отвърна Накор. Знаеше какво има предвид Пъг под „да останеш“, защото демонската част от него, Белог, разбираше, че това, което се опитват да сторят тук, ще отекне в Петия кръг и ако Пъг успее, може би пустотата ще бъде спряна и там.

Пъг зачака. На бузата му капна капка дъжд и той видя, че над тях се събира буря и притъмнява. Въздъхна и започна да прехвърля наново в ума си онова, което смяташе да направи.

29.

Погибел

Часовоят извика предупредително.

— Дракони! — донесе се вик откъм един от моределските стражи и Пъг погледна към небето. Тъмнината и падащият дъжд ги бяха скривали, докато не се спуснаха под нивото на облаците. Скоро стана ясно, че към тях се насочва огромно ято дракони.

Пъг погледна първо към Магнус, после към Миранда, Накор и Руфио и извика:

— Внимавайте! Нямам представа какво вещае това.

Пристигането на драконите накара няколко магьосници да загубят концентрация и изведнъж повърхността на купола затрепка. При отслабването му драконите се спуснаха да посрещнат Ужасите, измъкнали се през пролуките. Магьосници и жреци побягнаха, уплашени, че огромните зверове ще ги пометат.

Пъг се озърташе трескаво, опитваше се да сглоби хаоса пред себе си в смислена картина, но не можеше да разбере какво става, докато не зърна един гигантски златен дракон, който кръжеше, за да кацне наблизо. На гърба му различи фигура в бяло и златно.

— Томас! — извика той.

Калис бързо дойде при Пъг и двамата загледаха как драконът наведе шия и ездачът слезе с лекота от гърба му. Направи две крачки и Калис каза:

— Това не е баща ми.

Пъг се подготви за нов сблъсък, защото ако Калис бе прав и този воин в бяло и златно вече не бе баща му, това можеше да означава единствено, че е пак онзи валхеру, Ашен-Шугар.

Ашен-Шугар местеше поглед от лице на лице и когато очите му се спряха на Калис, забави ход и изражението му на едва сдържана ярост се смени с любопитство.

— Какво… — Той се взря в Калис. — Ти хем си от расата, хем не си. Кой си?

— Аз съм синът ти — отвърна безизразно Калис.

Очите на Ашен-Шугар се затвориха за момент и той се олюля.

Дълбоко в тъмното море едно съзнание заплува нагоре, търсейки светлината, и когато изскочи на повърхността, полетя нагоре, сякаш сдобило се с криле, и кацна на самотна скала над черните води. В ума на това двулико същество Томас отново се наложи и установи контрол.

Очите на воина в бяло и златно се отвориха и се фокусираха и някакъв далечен дрезгав глас прошепна:

— Пъг, Калис, нямам много време.

— Томас?

— Татко?

— Бях скрит дълбоко в Ашен-Шугар и скоро вече няма да ме има.

— Какво? — попита Калис, докато Пъг просто кимна с разбиране.

— Нямам време да ви обяснявам, но драконите… Пъг, драконите са силата, стояща зад всичко това. — Той махна с ръка към битката, разразила се между драконите и Ужасите. — Само те са свързани с този свят по-дълбоко от елфските народи. Само те притежават магия, по-стара от човешката.

— Само те се движат през пустотата! — прошепна Пъг.

— Само те могат да изкривяват времето — добави Томас.

— Винаги са били драконите — рече Пъг.

— Те служат на сила по-изначална и древна, отколкото някога сме си въобразявали — каза Томас. — Каквато и върховна сила да се противопоставя на Ужаса в тази вселена, драконите са нейни слуги. — Той погледна към бурното небе и усети капките дъжд по лицето си. — Дори това — добави, — този последен миг от живота ми, е изпълнен с красота.

— Татко?

Калис видя как баща му го погледна, взря се в очите му, а после се обърна отново към Пъг.

— Трябва да вървим. Не знам защо, но аз бях… Ашен-Шугар бе призован, за да се изправи срещу Ужаса.

Кръвта се отцеди от лицето на Пъг.

— Аз знам защо — каза той. Огледа се да види кой може да го чуе и забеляза, че само Миранда, Накор, Руфио и Магнус са достатъчно близо. — За Ужаса времето не съществува по начина, по който ние мислим за него. Само за миг, според нашите представи, цялото му внимание трябва да бъде насочено към едно нещо, и това ще отекне през времето и ще му попречи да продължи да си пробива път към нашата вселена.

— Но ако това е станало… — започна Миранда.

Пъг вдигна ръка.

— Няма време. — Погледна Томас. Той му беше като брат, откакто се помнеше, първият, прегърнал неговата кауза и станал негов защитник, още когато бяха момчета. Томас кимна мълчаливо, за да покаже, че разбира какво предстои. Очите на Пъг се наляха със сълзи и той каза: — Ще… ще бъдеш ли принуден да изтърпиш това?

Очите на Томас също се насълзиха.

— За щастие, не. Скоро ще съм мъртъв във всеки смисъл на тази дума. Каквото и да са подготвили боговете за мен, ще стане, но този ужас ще ми бъде спестен.

Пъг усети, че по бузите му се стичат сълзи.

— За това поне съм благодарен, мой най-стари приятелю.

Томас затвори очи, лицето му се изкриви за момент и той прошепна:

— Време е.

— Сега ли? — попита Пъг.

— Сега! — отвърна Томас и погледна Калис. — Майка ти знае какво изпитвам към нея. Както и ти. Помнете го винаги.

Пъг хвърли поглед към Миранда, която направи крачка към него. Той вдигна ръка и тя трепна, после спря. Погледите им се срещнаха за един дълъг момент, а после Пъг и Томас тръгнаха към битката по ръба на купола.

Пъг прати сигнал на Магнус, който на свой ред се зае да свързва магьосниците и жреците по целия свят, които щяха да дадат своята сила за затварянето на разлома. Томас изтегли меча си и захвърли щита: всяка частица от Ужаса, която се приближеше, изчезваше в ярък бял пламък и малко облаче дим в мига, щом мечът му я докосне. Пъг издигна около себе си защитна черупка и всеки Ужас, допрял се до нея, също избухваше в бял проблясък.

До Пъг стигнаха мислите на Томас: „По някое време ще загубя контрол и в този момент Ашен-Шугар трябва да е изправен срещу Ужаса, иначе ще се обърне срещу теб“.

Пъг отговори на глас:

— Разбирам. — Погледна към Магнус и между двамата премина неизречено сбогуване.

После Пъг и Томас влязоха в купола.

Призраците на Ужаса ги връхлитаха на рояци и предпазният мехур от енергия на Пъг взривяваше всяка димна фигура при допир.

— Как може този Ужас да е едно нещо и все пак да се проявява като много отделни части, това не го разбирам.

Томас кимна.

— Има неща, които никога няма да узнаем, Пъг. Аз пък се питам на кого служат драконите и как са се превърнали във фокус на всичко това. Трябва да приемем, че някои загадки са отвъд нашето разбиране.

— Времето ни е малко — каза Пъг.

Тръгнаха към центъра на града, където се виждаше червеният лъч, бликащ нагоре, за да се разпростре и да образува купола.

— Тогава побързай — рече Томас напрегнато.

Затичаха. Пъг усещаше всеки контакт с форма на Ужаса като физически сблъсък. Разходът на енергия обаче бе нищожен в сравнение с онова, което започваше да приема чрез Магнус. Все пак боравенето с тази енергия се оказа по-трудно, отколкото очакваше, и той се насили да се успокои. Знаеше какво е заложено тук, но ако се поддадеше на паниката или се разсееше, Това щеше да е най-бързият начин да загуби битката.

Доближиха центъра на града и се озоваха на ръба на ямата, огромен кратер в сърцето на някога великолепния дом на таредел. Черни димни създания с всякакви размери и форми изпълзяваха през ръба и веднага щом зърнеха Пъг и Томас се хвърляха в атака.

Макар да бяха може би двете най-могъщи същества на този свят в дадения момент, чувството бе все едно плуваш нагоре по водопад, толкова бързо извираха Ужасите. Томас бе ограничен просто от физическия си обсег — не можеше да удря в различни посоки едновременно с меча си. Пъг, от своя страна, бе изтощен от нуждата да поддържа защитната си черупка цяла. Така избягваше физическо нараняване, но натискът на телата заплашваше да го изтласка от ръба на ямата.

— Трябва да стигнем там долу! — извика той на Томас.

— Не се съмнявам, че си прав — извика в отговор воинът в бяло и златно през шумотевицата. — Едва успявам да запазя контрол. Имам нужда от помощта ти.

Пъг отдели малко енергия от потока, който му пращаше Магнус, и издигна себе си и Томас над нивото и на най-високия Ужас, изпълзял от ямата. Някои заподскачаха, опитвайки се да ги достигнат, но не успяха, а няколко дори се изтърколиха обратно в дупката. Малкото, които имаха криле, полетяха към защитната сфера и изчезнаха сред рой искри, но не оказаха достатъчна съпротива, за да забавят Пъг.

Двамата се издигнаха още по-нагоре и видяха, че ямата е огромна, поне двеста разкрача в диаметър.

— Какво е това? — попита Томас и посочи нещо, което приличаше на тъмна фигура, надигаща се от центъра ѝ.

— Мисля, че това е сърцето на Ужаса, което се опитва да се измъкне — отвърна приятелят му. — Изчакай още момент.

Спусна ги надолу, като през цялото време наблюдаваше тъмносивата пара или дим, който се виеше и кълбеше нагоре.

— Това е самата пустота — каза Пъг. — Веществото, от което е изградена тя, се процежда в нашата вселена.

— Побързай — каза Томас. — Не мога да го удържам още дълго.

Докато се спускаха бавно в ямата, Пъг попита:

— Как така му позволи да поеме отново контрол?

Томас се засмя и Пъг чу в този смях смесица от момчето, което бе обичал като роден брат, и мъж, примирен със съдбата си.

— Просто го пуснах, Пъг. С Ашен-Шугар се борихме през първите години от войната с цураните, докато се учех как да използвам силите му, и най-сетне го надвих. Тогава, преди толкова много години, той заспа и аз открих съвършеното равновесие в живота си с магията, дадена ми от драконите, подсилена от защитното чародейство на Елвандар. Това бе една от причините да излизам оттам толкова рядко. Но след като го събудих и му дадох контрол, трябваше да се скрия в ума му. — Тези думи бяха последвани от емоция, която накара Пъг да осъзнае, че Томас е изтърпял нещо неописуемо, докато е отстъпвал контрола на Драконовия господар. — Трябваше да „умра“, за да добие той онази свирепост, която ни е нужна, за да се справим с онова под нас. Докато контролирах това тяло, можех само да устоявам на Дракен-Корин, но щом освободих Ашен-Шугар, битката приключи бързо.

— Дракен-Корин ли? — попита Пъг.

— Не мога да ти обясня — рече Томас. — Просто бъди готов, защото онова, което ще направя, може да донесе не по-малка опасност от онова, което виждаме долу. Но знай следното, Пъг: ти ми беше като брат.

— И ти на мен, Томас.

— След малко вече няма да ме има. Сбогом, Пъг.

В ума на воина в бяло Томас почувства, че губи контрол над прилива, напиращ под нозете му. Пое си дълбоко дъх и затвори очи. Черните води се надигнаха внезапно и заляха скалата, на която стоеше. Бързо стигнаха до коленете му, после до кръста, после до гърдите, докато накрая се оказа потопен целият. Вместо да се бори, той се отпусна и се остави на вечността, теглеща го надолу, към мрак толкова дълбок, че вече дори не можеше да си представи светлина. Докато потъваше в нищото, благодари на които богове могат да го чуят за живота, който бе изживял. Съзнанието, което бе Ашен-Шугар, бавно изплува отново на фокус, утвърди властта си над ума на съществото, което ги бе побирало двамата повече от век.

„Аз съм Ашен-Шугар!“, чу да отеква сякаш от огромно разстояние.

Докато усещаше как животът му най-сетне гасне, той промълви тихичко: „Аз съм Томас“.

Пъг почувства изчезването на приятеля си.

„Сбогом, Томас“.

Насочи вниманието си надолу и стомахът му се вледени. Взираше се в нещо, което би уплашило и бог.

Под тях, вперила поглед нагоре, стоеше великанска фигура от черна ненавист и димно отчаяние. Формата ѝ бе приблизително човешка, но нямаше ясни очертания. Вместо от кожа, тя бе ограничена от постоянно трепкаща, гърчеща се, разливаща се димна повърхност, от която се издигаха пипала и плъзваха в различни посоки. Където трябваше да е главата и лицето, имаше само изкривена форма, понякога продълговата, мигове по-късно сферична.

Единственото неизменно нещо бяха две големи пламтящи червени кълба там, където би трябвало да се намират очите. Венец от искри, подобни на мълнии и пламъци, обгръщаше главата като корона. Съществото беше огромно: десетократно по-голямо от онова, което бе видял да се бие с драконката Риатх под град Сетанон. Ако онова проявление е бил Господар на ужаса, то това трябваше да е Кралят на ужаса; независимо че Ужаса успяваше да се прояви на различни места в пространството и времето, това бе истинското му сърце, същината на битието му. В това Пъг бе сигурен.

Създанието посегна нагоре, сякаш се опитваше да се счепка с Пъг и Ашен-Шугар. От дълбините отекна далечен звук на безсилен гняв, който бързо се извиси и усили, докато не разтресе стените на ямата.

Пъг погледна към Ашен-Шугар и видя, че лицето му е изкривено от концентрация и гняв и пот се стича по челото и бузите му. Пъг пусна онова, което някога бе Томас, тъй като един валхеру в пълната си мощ не се нуждаеше от неговата защита срещу атакуващите частици от Ужаса; всъщност изражението му показваше, че смята самия него за дребна грижа пред лика на чудовището, което се опитваше да се изкатери от ямата.

Ашен-Шугар стисна здраво меча си, насочил върха надолу, към създанието. По лицето, което виждаше в момента Пъг, не бе останала и отсянка на човечност. То представляваше озъбена маска на омраза и гняв. Пъг не бе виждал нищо подобно, откакто се бе изправил срещу демонския крал Маарг. А още по-смразяващо бе да я зърне върху толкова познати и обични черти.

Ашен-Шугар се взря в грамаданската фигура на Ужаса под себе си и изкрещя:

— Върви обратно в пустотата, чудовище!

И последният валхеру се хвърли в битка. Скочи в ямата, за да се счепка със създанието, което се мъчеше да навлезе в Мидкемия.

Пъг се изтегли малко назад, докато двете титанични могъщи фигури се сбориха, без да обръщат внимание на реещия се наблизо незначителен магьосник.

Задържа се за момент на място, преценявайки как е най-добре да действа. Посегна с ума си и изследва околността, докато защитната му сфера унищожаваше няколко атакуващи летящи Ужаса.

Още му бе трудно да възприеме, че Ужаса е едно създание, при всички тези негови въплъщения с най-разнообразни форми наоколо. Също така му бе трудно да проумее идеята, че всяко проявление на Ужаса в пространството и времето се случва „сега“ от гледна точка на самия Ужас, както и защо точно това проявление, Кралят на ужаса, е ключово за борбата. Той дори не бе сигурен какво се случва с поразените части на Ужаса. Дали биваха унищожени? Можеше ли изобщо някоя част от Ужаса да бъде унищожена? Или просто се връщаха там, откъдето са тръгнали, за да си пробият отново път до тази плоскост и да атакуват пак?

За един кратък миг Пъг почувства смазващо чувство за безнадеждност. Как бе възможно планът му изобщо да сработи?

Магнус почувства мрежата от магия да се стабилизира и разбра, че всеки, който ще снабдява Пъг с магията, нужна за обръщането на разломното заклинание, вече се е свързал към нея. Използва удивителните си способности, за да премине бързо от точка до точка по магическата плетеница, като докосваше всекиго за един кратък миг, за да прецени издръжливостта му и какъв принос може да даде. Това му отне само минута, но когато свърши, осъзна колко уморително е това за всички и колко ограничен е шансът им.

Отдели няколко секунди да огледа битката пред себе си, тъй като скоростта на атаките откъм купола сякаш се увеличаваше драстично. Извика наум към Руфио: „Започваме всеки момент, бъди готов“.

Пред него Аркан вдигна лъка си и застреля една димна фигура, която се опита да доближи чародея в черно.

„Татко — прати той мисълта си към Пъг, — ние сме готови. Имаме много малко време — струва ми се, само минути“.

Пъг чу Магнус и отвърна:

„Започвам. Няма да имам време да говоря, докато не ме чуеш да ти казвам да пратиш цялата енергия към мен. След това направи каквото ти е по силите, за да измъкнеш възможно най-много хора от този район“.

Не изчака отговор, а протегна сетивата си към границите на заклинанието на разлома и мястото, където то се преобразуваше в рубинената енергия, оформяща купола. Искаше му се да има повече време, за да изучи по-подробно плетеницата от енергия и как тя пресича купола, но знаеше, че времето за проучвания е отминало и разполага само с минути, за да действа.

Ашен-Шугар и Ужаса водеха яростна битка. Валхеру нападаше свирепо чудовището от пустотата. Пъг осъзна, че те сякаш се отдалечават, потъват по-дълбоко в ямата. Зачуди се дали борбата им изтласква Ужаса надолу, или това е само трик на възприятието и перспективата. Напрегна волята си и се понесе надолу, след тях.

Внезапен изблик на енергия изпод битката изненада Пъг и той почувства, че е издигнат леко нагоре. Видя, че това са още от стелещите се струйки, които бе видял да излизат от ямата. Съсредоточи се върху една от тях и след секунди разбра. Не гледаше нищо, а по-скоро гледаше през всичко към самата пустота. Тези струйки всъщност бяха малки разкъсвания в онова, което Пъг доскоро смяташе за реалност. „Димът“ или „струйките“ представляваха просто триизмерни късчета реалност. Сега вече разбираше. Пустотата обгръщаше Ужаса. Пустотата бе невидимото лепило, което свързваше Ума и Ужаса. Ето как щеше да свърши вселената, с пустота, процеждаща се през милиони, милиарди мънички разломи като тези, за да завлече реалността, каквато я познаваше Пъг, обратно в онази съвършена, хармонична, блажена топка от всичко.

Нещо позова Пъг отнякъде по-дълбоко в ямата. Той гледаше как Ашен-Шугар и Ужаса се борят, вкопчени един в друг като борци в клинч.

Усети ново подръпване. Бързо прецени контрола си върху енергията, пращана му от Магнус, и насочи вниманието си към източника на онова, което го дърпаше. Увисна относително неподвижен, докато схватката сякаш продължаваше да отнася Ашен-Шугар и Ужаса все по-дълбоко в ямата.

Тогава го осени прозрение: в тази яма не можеше да има „по-дълбоко“, защото тя представляваше отворен вход към пустотата. Макар че късчетата и струйките можеха да са части от пустотата, а димните чудовища — част от Ужаса, тук бе ясната граница между пустотата и обективния свят. Когато някой я пресечеше, щеше да се намира или на едното, или на другото място.

Тогава се сети за урока на Миранда, както му го бе разказала: че всичко е въпрос на възприятие.

Опита се да промени възприятията си, както бе правил и друг път, когато си имаше работа със същества, живеещи на различни енергийни равнища, особено когато той, Магнус и Накор се бяха прехвърлили в родния свят на дасатите. После намери състоянието, което търсеше. Възприятията му се изместиха.

Пълната промяна в контекста около него му подейства почти като физически удар. Нямаше нито горе, нито долу, нито голямо, нито малко, само енергийни потоци, а борбата сега представляваше мащабен катаклизъм на съперничещи си състояния на битието.

Линии от сила, едновременно величествени и деликатни, пулсиращи от енергии в цветове, които човешкото око не може да възприеме, заляха Пъг. Красотата им късаше сърцето. Пъг изпита благоговение. Умът му сякаш се отдели от тялото, можеше да се пресегне и да докосне изменчивите състояния на битието. Той отчасти разбра какво се е опитвал да постигне Макрос, когато извисяваше съзнанието си до това на бог.

Но разбра също и клопката. Човешкият разум, дори и толкова забележителен като неговия, не бе пригоден да се справи с това ниво на разбиране и осъзнаване. Като пеперуда, привлечена от пламък, ако се задържеше прекалено дълго в това състояние, щеше да бъде погълнат от огъня.

Пъг се насили да се върне към предишното си състояние и се загледа пак за кратко в борбата. Сега можеше да усеща тези състояния, но не можеше да ги проумее, нито пък имаше време да опита.

После го осени: пустотата съществуваше без време. Времето я бе напуснало при сътворението на неговата реалност и онова, което бе останало, можеше да възприема времето, защото не бе уловено в него! Пъг моментално измести перспективата си обратно към различно енергийно състояние и видя пипалата не като празно пространство в нормалното му възприемане на реалността, а като късчета от онова, което е било изоставено и сега копнее да се съедини с онова, създало вселената, за да се върне всичко към първичното състояние на блаженство.

Посегна и се издърпа по-навътре в пустотата. Обзе го същото чувство, което бе изпитал за първи път, когато навлезе в пустотата, за да унищожи цуранския разлом към Мидкемия. Използва връзката си с Магнус, за да поговори с него.

„Можеш ли още да ме чуваш?“

„Да, татко“.

„Мисля, че открих нещо — каза Пъг. — Искам да измерваш течението на времето“.

„Моят детски номер с броенето ли?“

„Да. Започни сега“.

Пъг откри, че му е почти невъзможно да се справя с пустотата, без да затъне в навика на човешките възприятия, които настояваха за отправна рамка. Той се „спускаше в“ пустотата и разбираше абстрактно, че всъщност не се движи и че времето и пространството тук нямат смисъл. Но беше пленник на собствените си човешки възприятия. Затвори очи, признавайки физическите си ограничения, и откри, че това помага. Умът му видя игра на образи в странно убити цветове на черен фон, като остатъчни послеобрази, които прелитаха през субективното му зрително поле. В тях имаше нещо трескаво и все пак бяха някак си познати. Лицето на принцеса Карлайн се преобрази в това на Катала, първата му жена, после в лицето на студент, на когото бе преподавал в Академията преди век. Изкривени пейзажи и изопачени образи на различни места се нижеха покрай него: улица в Свещения град Кентосани се появи преобърната над главата му, белите стени сега бяха черни, цветовете заменени с противоположните си, червеното беше зелено, синьото — оранжев, хората имаха същите изкривени, разливащи се фигури.

Изведнъж той разбра.

„Магнус! Колко време мина?“

„Николко, татко. Едва преброих «едно» и ето че пак си тук“.

„Разбирам“, каза Пъг и влезе във времето.

Нищо не помръдваше. Пъг бе очарован от новото си възприятие. Ашен-Шугар и Ужаса бяха застинали неподвижно, вкопчени в борба, но замръзнали в настоящия момент. Пъг се зачуди дали Ужаса вижда времето по този начин.

Още бе ограничен от човешкото си възприятие, но като приложи воля, откри, че Ашен-Шугар се движи на обратно, и осъзна, че се премества назад във времето. Пое напред и се върна в секундата, когато бе осъзнал способността си да се движи през времето.

За един субективен миг се поколеба, чудейки се какви ли ще са последствията от действията му. Изучи борбата около себе си, протегна ума си нагоре, където чакаха синът му и другите, и стигна до едно странно неудовлетворително осъзнаване: способността му да не се движи с времето му пречеше да си взаимодейства с онези, които се движеха нормално през него. Нещо във всичко това му се струваше погрешно, но не знаеше какво. Затова пък разполагаше с цялото време, което му е нужно, за да изучи проблема.

И като започна от късчетата пустота, пърхащи около него, Пъг се зае да изследва… всичко.

След необичайния разговор с баща си Магнус чакаше. Да го питат колко време е минало насред битка с колосални мащаби бе най-странното нещо, което можеше да си представи.

Предвид обстоятелствата около този конфликт той се беше подготвил както за собствената си смърт, така и за смъртта на баща си. Сега се тревожеше за другите: Миранда, Накор, Калис и дори сдържаната моределска предводителка на Снежните леопарди. Ако намереше начин да измъкне някого от тях, или всичките, когато Пъг свършеше каквото там прави в ямата, би дал живота си, за да го стори. В края на краищата беше син на своя баща.

Докато се движеше по времевите линии, Пъг откри, че съзнанието му се разраства, и това преживяване му се стори почти главозамайващо. Погледна Ашен-Шугар и Краля на ужаса, замръзнали във времето, и откри, че може да маневрира около тях, да ги кара да изглеждат гигантски или съвсем мънички, да се отдалечава и приближава към тях от всеки ъгъл. Ако изменеше леко възприятията си, можеше да види милиарди нишки време и пространство да се отдалечават във всички възможни посоки. Можеше и да ги проследи: можеше да види милиарди разклонения на възможни последствия от всяко действие. Това бе смазващо чувство за проникновеност и сила.

Усети в него да се надига еуфория. Сега знаеше какво е да имаш божествени сили и все пак разбираше, че с тази божественост идва и липса на самосъзнание. Сега разбираше какво се бе опитвал да постигне Макрос на бреговете на езерото преди много години. Осъзна капана на силата; знаеше, че не бива да се отдава прекалено на това изследване на новото знание, понеже ако се бавеше с чувството, че разполага с цяла вечност да учи, изследва и търси по-добро решение, това също бе капан. По някое време щеше да осъзнае, че се е загубил сред това ново разбиране, или по-лошо, нямаше да го е грижа, че се е загубил.

Сътвори маяк от магическа енергия и го замрази в състояние, което го закотвяше на място, също както Ужаса бе създал свен-га’ри като маркери или, както таределите бяха разположили порталните си флагове, така че да може да намери пътя си обратно към тази конкретна пресечна точка на времето и пространството, а после пое по една времева нишка. Видя Ашен-Шугар да изчезва горе, видя и себе си до него, и последва Ужаса обратно към сътворяването на разлома, ослепителната експлозия от енергии, разкъсала преградата между разширяващата се вселена на реалността и онова, което е оставила зад себе си: Ужаса.

„Мога да спра това още преди да е започнало!“, осъзна изведнъж Пъг. Със сигурност имаше достатъчно сила, за да може просто да унищожи таределската портална зала преди лорд-регентът да е предал народа си.

„Това е забранено“, обади се един много познат глас в ума му.

„Оракулът“, каза Пъг.

„Да — дойде отговорът. — Сега разбираш тайната и бремето на моя народ. Аз ти дадох тази перспектива, за да можеш да проумееш напълно защо онова, което ти предстои да направиш, е жизненоважно“.

„Но защо не ми позволяваш да сложа край на това още преди да е започнало? Мога да предотвратя смъртта на хиляди, на десетки хиляди!“

„Защото колкото и да е ужасен сегашният ти курс на действие, е най-добрият от всички, с които разполагаш“.

Изведнъж умът на Пъг се изпълни с калейдоскоп от образи и чувства: безброй възможни времеви линии плъзваха от всяка точка, в която той избираше да направи нещо. Всеки образ, избор и резултат се мярваха само за съвсем кратък миг и все пак той разбираше напълно видяното. Стана свидетел на ужасяващи последици, гаснещи светове, погълнати слънца и само в един от тези варианти видя светът му да оцелява. Времевата линия, в която се намираше сега и правеше онова, което му е предопределено.

Но на ужасна цена.

„Защо?“, попита той.

„Моята раса е най-старата във вселената, Пъг. Ние бяхме първите, достигнали разум, когато се оформяха първите частици на реалността. Станахме свидетели на сблъсъка между силите на съзиданието и разрушението, които във вашето знание се наричат Двата слепи бога на началото.

Видяхме как се изтъкава самата структура на реалността, щом се надигнаха нови могъщи същества, и само ние можехме да видим най-ранните проявления на времето, докато се разгъваше от сърцевината, където се роди всичко. Само ние можехме да вземем времето, да се взрем по пътищата му към наглед безкрайно множество възможни бъдещета и да преценим кой е най-вероятният изход.

Ето защо сме още тук, докато вселената навлиза в нова фаза от съществуването си, а последните останки от онова съзидание, валхеру, старите богове, първородните, древните раси на милиард светове заглъхват в миналото.

Ти си тук, за да направиш едно нещо; отлагането и проучването, колкото и дълго да отнемат, няма да променят изхода, защото когато свършиш с проучванията си, ще е пак същият миг, в който си започнал, и нищо няма да се е променило. Видели сме всеки възможен избор и има само един изход, който не обръща разширяването на реалността и не връща всичко към изначалното му състояние отпреди сътворението“.

Томас трябваше да умре, за да може цялата ярост на Ашен-Шугар да бъде насочена към Краля на ужаса, ярост, несмекчена от човешката чувствителност.

Пъг се поколеба със свито сърце и осъзна единственото, което не бе разбирал досега. Ашен-Шугар не бе нужен за отвличане на вниманието, така че Пъг да може да дойде в ямата и да изследва пустотата и пресичането ѝ с реалността; Драконовият господар бе единственото същество в Мидкемия, достатъчно могъщо, за да се превърне в онова нещо, което да обсеби цялото внимание на Краля на ужаса, така че той да изостави всичко друго в пространството и времето и по този начин да лиши пустотата от други възможности да постигне целта си. Ашен-Шугар и Кралят на ужаса трябваше да останат заключени в този миг навеки.

„Магнус! — повика Пъг сина си. — Какво става?“

Магнус видя пипалата от дим и сенчестите създания, изливащи се от разпукания купол, а после те изведнъж застинаха неподвижно.

„Татко, атаката спря!“

„Измъкни колкото хора можеш“, нареди Пъг.

В ума му отново се разнесе гласът на Оракула.

„Сега трябва да ги запечаташ в битка, която да продължи до края на времето. Само по този начин безумната фикс идея на Ужаса ще бъде съсредоточена завинаги в една определена времева точка и останалата част от съзиданието ще може да расте“.

„Знам“, каза Пъг и осъзна с примирение, че нищо не се е променило, освен че повече от биещите се горе могат да оцелеят.

„Когато свършиш, аз ще се събудя в пещерата си под Сетанон и оттам ще видя нов низ от времеви линии, избори и възможности. Но само ако свършиш това“.

Пъг помълча, после каза: „Знам“.

„Ако това ще те утеши, трябва да осъзнаеш преди всичко следното: само едно нещо дели селението, в което живееш, движещия се и развиващ се свят, от онова, което е било изоставено и което жадува за съвършеното безвременно блаженство. Ти правиш това, което правиш, от любов. Вие смъртните допускате ужасяващи грешки от любов и страдате от любов, но поне имате любов. Ужаса има само копнеж, а копнежът поражда неудовлетворение, неудовлетворението поражда гняв и накрая не остава нищо друго, освен ярост и жажда. Саможертвата е най-висша форма на любов“.

„Разбирам“, каза Пъг.

Магнус чакаше, а моределският воин Аркан стоеше пред него, оставил на земята празния си колчан и лъка, и стискаше меча, готов да посрещне следващата вълна Ужаси.

„Сега!“ разнесе се в ума му гласът на баща му и Магнус пое всяка трошица енергия от магическата матрица и я насочи към него.

Настъпи продължителна пауза, като че ли вселената затаяваше дъх.

А после се разрази хаос.

Потокът от магия, който Пъг изля върху Ужаса и Ашен-Шугар, бе като тежък чук, стоварващ се върху гвоздей, за да го забие през дъска, така че да излезе от другата ѝ страна. И двете могъщи създания бяха ударени толкова силно, че почти изчезнаха, пометени надолу в ямата, изхвърлени от тази вселена, навън в пустотата.

Ужаса беше пустотата. Пустотата беше Ужаса. Той се сгъна в себе си, чувството му за време и пространство се сви до тук и сега, тъй като бе изправен срещу враг, който изискваше цялото му внимание.

Ашен-Шугар бе увиснал във времето, в мехур от реалност, като муха в кехлибар, вкопчен в Ужаса.

Двамата полетяха надолу и изчезнаха от взора на Пъг.

А после той почувства въртопа.

Дупката в селенията засмукваше всичко около него в пустотата. Сега идеше краят, защото трябваше да запуши тази пролука. Пъг посегна с мощта, подавана към него, и я изля директно в пустотата, ускорявайки колапса на цялата материя наоколо.

Светът започна да се срива отгоре му.

Магнус почувства как магията, която насочваше, бе изтръгната от ръцете му и чу писъци. Рубиненият купол хлътна в земята, засмуквайки всички останали Ужаси, които полетяха назад, сякаш дърпани с невероятна скорост от някакво невидимо въже, за да изчезнат там, откъдето са дошли.

Шумът бе като от хиляда земетресения, грохот толкова мощен, че заглуши тътнежите откъм наближаващите буреносни облаци. Дъждът се лееше на порои, в небето проблясваха мълнии и накъдето и да погледнеше, Магнус виждаше магьосници и жреци, изпопадали на земята и гърчещи се от болка или застинали в неподвижността на смъртта.

Драконите бягаха, устремяваха се към небето, плющейки с гигантските си криле. Вятърът от крилете им брулеше онези, които все още стояха на крака, и поваляше дори най-могъщите моределски воини и таределски стражи.

Земята под Магнус се размърда като жива и той падна. Претърколи се по гръб и задрапа да се отдалечи от ужасната фуния на бурята, която с всеки миг набираше мощ. Обърна се и видя, че всеки, който може, бяга нагоре към по-високата ливада. През рамо зърна моределския главатар Аркан да лежи на земята, неспособен да се изправи. Протегна ръка и Аркан откри, че се издига във въздуха, неуязвим за силния вятър, породен от засмукващата енергия на вихъра.

С движение на ръката си Магнус премести воина до мястото, където стоеше Миранда, редом с Лиалан и група от нейните бойци. Близо до тях бяха Калин и Калис, заедно с двама зашеметени, но все още държащи се на крака Тъкачи на заклинания. Магнус махна с ръка, за да покаже, че е време да ги отведе на сигурно място, и докато мигне, Миранда и над дузина моредели, еледели и таредели бяха изчезнали.

Магнус видя, че Накор и Руфио също ги няма, затова предположи, че са последвали указанията и отвеждат хората оттук. Почувства как напрежението в енергийното поле около него расте и се пресегна с ума си, за да се опита да установи контакт с баща си, обаче срещна странна празнота, не сякаш баща му е мъртъв, а сякаш е някъде наблизо, но той не може да го достигне.

Осъзна, че въпреки всичкото планиране, извършено от баща му за този момент, той не е предвидил разкъсването на плетеницата от магия и пораженията, които можеше да нанесе това заклинание. Бяха планирали да използват енергията, която Магнус вече не контролираше, за да запушат въртопа, дори да съборят планината, ако се наложи, но нито един от двамата не бе очаквал този прилив на магия и неспособността им да го удържат, щом Ужаса бъде изтикан обратно в пустотата. Това бе реакция, каквато нито Магнус, нито баща му очакваха, и ефектите от нея бяха опустошителни. Магьосници и жреци, Тъкачи на заклинания и шамани лежаха по земята, гротескно изкривени и с празни очи, които без съмнение показваха, че са мъртви. Магнус и Пъг знаеха, че могат да загубят някои магьосници, но не в такива мащаби. Стотици, ако не и хиляди владелци на магия по целия свят бяха платили ужасяваща цена.

Но това бе свършило работа. Купола вече го нямаше и от мястото си Магнус виждаше как дърветата се огъват към ямата в земята и знаеше, че само след няколко минути всичко в района ще бъде засмукано в зейналата дупка. Свистенето на вятъра в ушите му заглушаваше всеки друг звук, но вибрациите под краката му го накараха да разбере, че самата почва и скали са теглени към ямата.

Използва магията си, за да се издигне над земята, и изведнъж му се наложи да се бори срещу дърпането на въртопа. Прецени позицията си и колко сила му е нужна, за да се задържи на място, и разбра, че само минути го делят от това той също да изчезне в мрачната паст, зейнала в сърцето на планините Сиви кули. Още веднъж се пресегна към Пъг и още веднъж намери празнота там, където трябваше да е баща му. Усети мрачното жилване на несигурността, защото вече бе свършил каквото можеше. Сега оставаше само да види дали планът им е сработил и дали тази засмукваща всичко яма пред него може да бъде запушена и запечатана.

Пъг се бореше срещу сили, с каквито нямаше почти никакъв опит: стени от магическа енергия, които го връхлитаха, линии от чародейство, които биха изкривили реалността, ако бъдат пуснати в света, гигантски вълни от пресичаща се енергия и материя, размотаващо се време и виещи се спирали от мисъл. Смазващите сили, които се вихреха около него, бяха тъй всепоглъщащи, че той едва успяваше да запази чувството си за самоличност, камо ли да помни целта си.

От своята перспектива Пъг ставаше свидетел на поглъщането на своя свят от пустотата, засмукване на всяка частица материя около вече унищожения град Е’бар, от най-могъщата кула или високо дърво до най-мъничката паяжинна нишка или прашинка. Все повече камъни, вода, почва, растения и животни бяха завличани все по-бързо в ямата. Той премести фокуса си и се придвижи по времевия поток назад до магическия си маркер, за да се върне в синхрон със ставащото на повърхността. Страх се надигна в него, щом осъзна, че е допуснал ужасна грешка в преценката си как ще манипулира силата, предоставена му от толкова много други. Ако оставеше нещата да продължат така, този свят щеше да претърпи далеч по-голяма разруха от вече нанесената. Пъг предположи, че планинската долина, в която се бе намирал Е’бар, мястото на първоначалния цурански разлом, сега представлява зейнала дупка в кората на света и тази дупка от минута на минута става все по-дълбока, докато създаденият от него въртоп разкъсва силите, които държат скалите цели, стрива за миг гранита на фин пясък и прах, втечнява всичко по-неиздръжливо и дори разприда самия въздух, предизвиквайки изригвания на огнени езици и пръски вода, докато газовете се разпадат и съчетават наново само за секунди.

Оглушителният грохот, който изпълваше въздуха и понякога заглушаваше даже мислите му, бе предсмъртният вик на един свят.

„Магнус!“

„Тук съм, татко! Мислех, че съм те загубил“.

„Къде си?“

„Северно от ямата, върху голямата скална издатина. Използвам всичките си сили, за да се задържа тук. Не мога да изтрая още дълго“.

Пъг почувства болката, която изпитваше синът му.

„Не можеш да направиш нищо повече. Време е да прережеш всичко, което още ме свързва със света, и да бягаш“.

„Не знам дали ще мога“, отвърна Магнус.

„Трябва“.

Пъг направи една последна сметка и разбра, че трябва да действа, преди да е загубил всяка надежда да запечата зева между тук и пустотата.

„Веднага!“

Магнус затвори очи, протегна съзнанието си за миг и видя, че енергията, която бе изтръгната от неговия контрол, в по-голямата си част е разпиляна, но една тънка нишка продължава да свързва Пъг с остатъка от световната магическа мрежа.

„Разбирам, татко“, каза той накрая и разсече последната връзка на Пъг със света.

Целият свят потрепери.

После за момент всичко замря.

Изведнъж цялата магия на Мидкемия, която бе пленена и използвана от Пъг, се отметна назад, от ямата бликнаха енергии и една гигантска мълния прониза Магнус, докато се опитваше да се освободи. Разтърси го, както териер разтърсва плъх, и страдалческите му писъци изпълниха въздуха, и някъде дълбоко в ямата Пъг почувства как синът му умира.

После мракът се стовари отгоре му.

Мълниите се сипеха като рояци стрели, облаците пращаха към земята толкова енергия, че подпалиха горите на Сиви кули. Пламтящи дървета се носеха към ямата, от клоните им валяха огън и жар и всичко бе засмуквано надолу. Един огромен мехур от гневно червена магия излетя от ямата, издигна се през облаците по-бързо и от най-бързата стрела, докато най-сетне на мили над повърхността на Мидкемия достигна границата на възможностите си и загуби инерция.

Последните оцелели, които не бяха евакуирани от Миранда, Накор, Руфио и останалите, се взряха в ярката рубинена колона сред хаоса на тази грамадна буря. После червената магия се стовари обратно на повърхността и светът хлътна навътре.

Там, където още отпреди идването на човека в Мидкемия се бяха издигали планините Сиви кули, остана гигантски кратер с ронещи се ръбове, който сега бележеше границите на магията на Пъг. Невъобразимият катаклизъм бе преобърнал геологията на местността, образувайки вдлъбнатина, дълбока цяла миля. На дъното ѝ милиони тонове скали и натрошен камънак лежаха под дебел слой прах.

Сега реките се изливаха в онова, което щеше да стане известно като Потъналите земи, и планетата сякаш застена, докато започваше трансформацията си.

После от купищата останки по дъното на кратера се надигна вълна от енергия и магията започна да прескача с трепкане по повърхността на скалите. Огромно количество от магията, която Пъг бе обуздавал, бе отхвърлено назад и сега се вихреше свободно. Събра се, сякаш се свиваше, а после се изстреля към небето като искрящ син фонтан. Сякаш изхвърлена от вулканично изригване, енергията полетя около света, падайки на случайни места.

Горите на Зелени предели, които бележеха границата между Кралството и Велики Кеш, бяха окъпани в синя светлина: дърветата започнаха да избуяват и да се вият; някога малките лиани станаха огромни и трънливи. Сякаш сдобила се с разум, гората плъзна навън и онези, които предната вечер си бяха легнали в кешийския град Джонрил, заобиколени от открити поля, на следващия ден се събудиха, за да открият дървета, издигащи се на двайсет-трийсет стъпки по-високо отпреди. Там, където някога растяха приятни горички, сега непроходим лес покриваше всяка квадратна миля между планинските вериги, известни като Планините на спокойствието, и Звездните стълбове, чак до брега на Великото звездно езеро. Всеки кервански път и горска пътечка, фермерски или имперски път бе обрасъл и изчезнал за една нощ.

На запад от Далечния бряг вълничка от енергия пробяга по водата и Островите на залеза започнаха да потъват. Отначало малцина забелязаха това, но след час корабите в пристанището поемаха с издути платна, а тези в залива край Фрийпорт вдигаха котва. След два часа хората бягаха, търсейки кораб, който да ги вземе, а призори на следващия ден тук се виждаше само открит океан.

На юг от Е’бар, в рудниците на Сиви кули, древните проходи, които някога подслоняваха покоите на Владетеля на Орлови предели, последен от своя вид, се срутиха в прах и изчезнаха в кратера. Джуджетата, които се бяха вслушали в предупреждението на Пъг, почувстваха стоновете на земята и побягнаха и мнозина от тях оцеляха, за да стигнат до своите роднини в Дорджин или Камен връх. Но и мнозина не успяха.

Последният джуджешки крал Долган загина в този ден, а легендарният Чук на Толин бе загубен под камъните и пръстта.

От Острова на змийските хора на юг, та чак до Степите на адския тътен на север, неестествена магия порази земята. Стадо лосове внезапно бе превърнато в камък, а върху плаващите ледени късове разцъфтя маково поле, за да бъде попарено от студа само след секунди.

Един керван, прекосяващ Джал-Пур на път от Ипити към Дърбин, бе връхлетян от огромна вълна морска вода, която преобърна фургони и едва не удави камилите и мъжете, преди внезапно да изчезне, оставяйки всички прогизнали и потресени, но все пак живи.

В Тимонс един старец се надигна в леглото и запя на език, който никой смъртен не е чувал, и докара сълзи в очите на онези, които го чуха, след което легна отново и умря в мир.

В Свободния град Валинор огромна гранитна стена, висока триста стъпки, щръкна от земята, а градът потъна с две стъпки, унищожавайки основи, поваляйки стени и убивайки десетки граждани. Когато прахът се слегна, пътуването на запад стана невъзможно и от този ден нататък слънцето залязваше в средата на следобеда, щом се спуснеше над източния ръб на гигантския кратер.

Магията обиколи цялата планета, като ту се протягаше високо във въздуха, за да обагри за миг облаците в златно и розово, ту се гмурваше в земята, за да накара да избликне извор или да пресъхне някое блато.

Един кораб в Кралско море видя създание с размерите на планина да изскача от водите като кит, твар с медни люспи и златни перки, но вместо да падне обратно във водата, продължи да се издига, докато не се изгуби в облаците.

От другата страна на света северната половина на стръмния бряг на континента Винет се издигна с още двеста стъпки. Сааурските воини и семействата им усетиха сътресението и се зачудиха каква ли нова заплаха ги е последвала в този свят.

Там, където по Далечния бряг и Свободните градове се бе възправяла могъща планинска верига, сега се издигаха само хълмове и те заобикаляха онова, което отсега нататък щеше да се знае като Потъналите земи — кратер с невъобразими размери и дълбочина, който пречеше на пътуването между двата бряга.

В сърцето на разрухата, под купчините натрошени камъни, докато водата търсеше нови пътища, прахът се слегна и странен чужд живот, сътворен от необузданата магия, пусна корени.

Изпод всичко това се разнесе звук, който донякъде приличаше на въздишка. После настъпи тишина.

30.

Последици

Пъг се събуди.

Или поне така се чувстваше, щом усети, че има тяло и самоличност. Знаеше името и историята си, а в случай, че таеше някакви съмнения, имаше и главоболие, толкова силно, че му напомняше за първия му набег в бараката с ейл на херцог Боррик.

Само че бе заобиколен от пълна неподвижност и абсолютен мрак. Пое си дълбоко дъх и беше възнаграден с усещането за въздух, изпълващ дробовете му, затова реши, че не е пленен в пустотата. Пък и освен това пустотата бе безлично сива, а не непроницаемо черна.

Тогава зърна точица светлина пред себе си и се опита да я използва като ориентир и да се придвижи към нея. Без резултат. Вдигна дясната си ръка пред лицето си, закривайки за миг светлината, после се опита да създаде своя светлина.

Не се случи нищо.

Пъг забеляза, че светлинката сякаш става по-ярка. След няколко минути вече можеше да види, че тя също така расте. Реши да почака. Не че имаше друг избор, призна си печално той.

Имаше въпроси, безброй въпроси, но първият и най-важният сред тях, по-важен дори от този къде се намира, бе как е оцелял? Беше съборил върху себе си половин Мидкемия, или поне такова бе чувството. Образът, останал в него, беше на валхеру и Ужаса, запечатани във времето, борещи се в миг, който никога нямаше да се промени, докато една планина се стоварваше върху него и го смазваше…

Пъг се чувстваше в забележително добра форма за човек, току-що смазан под планина.

Докато светлината растеше, той осъзна, че се приближава, и скоро чу стъпки: приглушен звук от кожа, шляпаща по каменен под. Скоро видя, че освен че се приближава, светлината леко се поклаща, а после различи силует на човек или човекоподобно същество.

Набит мъж в роба, стиснал тояга, оформена горе-долу във вид на овчарска гега, от която висеше фенер, вървеше към Пъг с равномерна крачка, явно без да бърза. Щом се доближи, Пъг започна да различава чертите му, но не го позна. Беше набит, дори пълничък, с почти херувимско лице. Косата му бе подстригана в тонзура и носеше кафява роба с тройно омотан кафяв кожен колан. На краката си имаше сандали, пристегнати към прасеца с каишки, а на лицето му бе изписана лека усмивка.

— Ето те и теб — рече мъжът. — Не се озова точно където трябваше.

Пъг още не можеше да помръдне, а сега откри, че не е в състояние и да говори. Беше обездвижен и нищо от магията му не действаше. Можеше само да гледа и да слуша.

Монахът махна с ръка.

— Ела — каза той, после му обърна гръб и тръгна натам, откъдето бе дошъл.

Пъг полетя след него, макар че думата „полетя“ не описваше точно начина, по който се чувстваше. По-просто казано, той беше, където беше, и освен монаха, когото едвам различаваше над пръстите на краката си, щом сведеше поглед, нямаше нищо друго за гледане.

После изведнъж мракът изчезна и Пъг откри, че се рее над под, застлан с бели плочки. Монахът махна с ръка и обхваналата Пъг парализа се стопи. Той започна да пада. Инстинктивно се опита да използва магия, за да забави падането си, но не успя и тупна по задник.

— Съжалявам — каза монахът.

Докато ставаше, Пъг се огледа. Цялата голяма стая бе бяла и в нея имаше бяла маса и два стола от бяло дърво с бели сатенени възглавнички, бял бюфет и бяло легло с балдахин.

— Хващаш ме в бяло настроение — каза монахът, седна на един от двата стола и посочи на Пъг също да седне. — Случва се от време на време. Идва ми до гуша от цветове и избори. — Махна с ръка и изведнъж подът стана вишневочервен, а стените с цвят на тъмно бургундско. Дървото на мебелите бе покрито с черен лак, а балдахинът над леглото бе ръждивокафяв. На стените внезапно се появиха златни аплици, пламтящи от светлина. — Виждаш ли? — рече монахът. — Хубаво е, но човек бързо се отегчава, а съществуват безброй комбинации и съчетания. — Махна пак и черното дърво стана светло и лъскаво, балдахинът и покривките — черни, а стените и подът бяха от приятно контрастиращо дърво с цвят на пчелен мед. Накрая той махна още веднъж и всичко отново стана бяло.

— Кой си ти? — попита Пъг. — И къде сме?

— Относно „къде“ можем само да предполагаме. Аз самият се боря с тази концепция много години и още не съм стигнал до смислен отговор. Само до нови предположения и догадки. — Въздъхна. — Мисля за това място като за своя чакалня.

— Чакалня ли? — попита Пъг, сякаш самата идея за стая, в която да чакаш, бе странна.

— Преддверие?

— Аха — рече Пъг. — Чакал съм в преддверия и преди. Мисля, че разбирам. — Той изучи монаха. — Предполагам, знаеш кой съм, щом дойде да ме вземеш.

— Да — отвърна онзи. — Пъг, магьосникът. Известен като Миламбер на Келеуан, преди да взривиш планетата. — Размаха пръст срещу него. — Прощавай за нахалството, но това ми се стори доста недодялан начин да се справиш с нашествието на Ужаса от третото селение.

— Беше най-доброто, което можех да направя за толкова кратко време — рече безизразно Пъг.

— Предполагам, че е така — съгласи се монахът.

— Къде се намирах преди малко? Когато дойде да ме вземеш?

— Честно казано, не знам как да го нарека. Определено не е пустота, тъй като тя си има определени характеристики, макар и да са ужасно трудни за схващане. Аз наричам мястото, където се намираше ти, Бездната, защото смятам, че се намира дори под пустотата. Или може би Бездейната, защото там не се случва нищо! — Изглеждаше развеселен. — Прощавай. Отдавна чакам да използвам тази шега.

— Щом сме в чакалня — рече Пъг, — то какво чакаме?

— Уф, къде са ми маниерите? — възкликна монахът. — Аз чакам да се преродя, или по-скоро съм в процес на прераждане, макар да върви много бавно. Аз съм Ишап.

Пъг онемя. Накрая успя да промълви:

— Уравновесяващия?

— Същият — отвърна монахът, стана и се поклони.

— Мислех, че ти… че Регулаторите не са персонифицирани.

— Е, обикновено е така, пък и някой ден, когато довърша завръщането си, ще съм прекалено зает, за да контактувам със смъртните, а в повечето случаи дори и с Нисшите богове. Но за момента чакам.

— А какво правя аз тук?

— Много добър въпрос — каза Ишап. — Само че засега нямам никаква представа какво правиш в чакалнята ми.

— Мидкемия е странен свят в много отношения — каза Ишап.

— Разбрал съм го вече — съгласи се Пъг.

От известно време седяха мълчаливо край масата, всеки погълнат от собствените си мисли. Пъг смяташе за много странно, че не изпитва кой знае какви емоции към преживяното, преди да пристигне тук. Беше почувствал как синът му умира, а преди това бе видял да умира най-добрият му приятел, беше станал свидетел на ужас и болка, надхвърлящи всякакво въображение, и въпреки това, докато чакаше, се чувстваше спокоен и безгрижен. Дори чувството му, че това е странно неуместна реакция, бе далечно и притъпено. Беше доволен да седи мълчаливо и да се взира в белите стени, или да отговаря от време на време на някоя забележка на Ишап, но дори не бе сигурен дали в случая може да използва думата „доволен“. Простичко казано, бе съзнаващ и равнодушен. Любопитството му също бе притъпено, редом с другите емоции. И все пак изпитваше някакво желание за логичен завършек.

— Би ли искал да хапнеш нещо? — попита Ишап. — Не ни се налага да ядем, но понякога това разсейва скуката.

— Скучаеш ли?

Монахът сви рамене.

— В известен смисъл. Съществувам такъв, какъвто ме виждаш, защото съм едва-едва жив, имам предвид според стандартите на божествения живот. На този етап съм само малко повече от смъртен. От друга страна, няма да има нужда от мен, докато не се прероди Арч-Индар. Не мога да уравновесявам, докато не съществуват всички сили. Дори времето, което един бог може да отдели на възвръщане на битието си и събирането на своята същност, си има граници. От време на време едно нарушаване на рутината е добре дошло. Какво ще кажеш за малко грозде?

Появи се поднос с грозде. Ишап откъсна едно зърно, лапна го и подкани с жест Пъг да си вземе.

— Още едно предимство е, че храната винаги е идеална. Много е вкусно.

Пъг отклони поканата.

— Намирам за странно, че не изпитвам особен интерес към нищо от това, защото такова поведение изобщо не ми е в природата. А може би още по-необичайно е, че го намирам просто за странно, а не за крайно смущаващо.

— Подозирам, че е защото си мъртъв. Мъртвите нямат големи амбиции.

— Мъртъв ли съм? — Пъг изгледа дясната си ръка, после я доближи до лицето си и докосна бузата си. — Не се чувствам мъртъв.

— Откъде знаеш? По-рано бил ли си мъртъв?

— Мисля, че да — отвърна Пъг. — Аз…

Ишап махна пренебрежително с ръка.

— А, тази работа с демона и проклятието ти. Да, знам за това, но тогава не беше мъртъв. Просто се намираше на ръба.

— Щом сега съм мъртъв, защо не съм пред Лимс-Крагма?

— Не знам — каза Ишап. — Може би трябва да питаме нея.

Махна с ръка и вече не се намираха в малката чакалня, а стояха в позната обстановка, в Павилиона на боговете. Пъг се огледа и промълви:

— Не разбирам.

Ишап се ухили.

— Понякога наистина ми додява от прераждането ми и твоята поява е чудесно извинение да разчупя еднообразието. Не знам защо не съм се сетил по-рано. Зарадвах се да те открия, щом усетих, че се рееш в Бездната. Помислих, че едно малко гостуване и разговор ще са добре дошли, но това е много по-забавно. — Огледа се и извика: — Лимс-Крагма? Ако обичаш!

Лимс-Крагма се появи в цялото си величие: черни воали, прилепнала рокля със сребърен тюл, пришит към подгъва и ръкавите.

— Ще ви отделя един момент.

— Момент ли? — попита Пъг. За първи път след пристигането си усети в него да се размърдва някакво чувство: гняв.

Появиха се и другите богове и Калкин каза:

— Чувствахме, че заслужаваш да знаеш, че затвори разлома. Имаше голямо унищожение и много живот бе погубен, но светът и цялата вселена засега са в безопасност.

— Засега? — промърмори Пъг.

Ишап се усмихна весело.

— Въпрос на мащаб. „Засега“ означава няколко милиона години, така че всички можем да си поемем дъх, образно казано.

Пъг имаше чувството, че у него липсва нещо ужасно важно.

— Не мисля, че ме е грижа особено. Трябва ли?

— Мъртвите не ги е грижа — заяви Богинята на смъртта.

— Тогава защо съм тук? — попита Пъг. — Защо не съм в залите ти? Защо не съм съден, за да бъда върнат в Колелото на живота или пратен по-нататък, към наградата ми?

Калкин, който сега пак изглеждаше като Джими Ръчицата, се усмихна.

— Е, има един проблем, Пъг. Ти не си съвсем мъртъв.

— Жив ли съм?

— Не, не си и жив — каза Калкин.

Древната фигура на Арч-Индар се появи и го смъмри:

— Кажи му истината, Мошенико!

— Тя бързо се превръща в съвест — рече намръщено Калкин и се обърна към Пъг. — Когато ти манипулираше времевия поток — между другото, беше много впечатляващо, — успя да направиш две неочаквани неща. Първо, изтласка почти целия Ужас обратно в пустотата.

— Почти?

— Остана едно… късче от Ужаса, пленено на дъното на кратера, създаден от теб. То е спящо, несъзнаващо и погребано под стотици стъпки скала. В сравнение с онази целокупност, срещу която се изправи ти, то е само една мъничка частица. По стандартите на онова, срещу което си се изправял преди, имаш един спящ Господар на ужаса на дъното на гигантски кратер.

— Но той би могъл да се събуди, нали?

— Би могъл. — Калкин сви рамене. — Но това не е твоя грижа.

Пъг усети в него да трепва интерес и възрази:

— А би трябвало.

— Ще има други, които ще му берат грижата в бъдеще — каза една горда на вид русокоса богиня, която много приличаше на Сандрина в бронята ѝ. — Закрилата на слабите е в моята област и ще се погрижа тези други да ги има.

— Кой? — попита Пъг. — Останаха малцина с някаква сила и никой със сила и опит, за да пазят този свят.

— Отлично съзнаваме това — отвърна Лимс-Крагма.

— Споменахте за две неочаквани неща. Кое е второто?

— Ти замрази онзи Ужас във времето, ето защо той спи и докато тази времева нишка не достигне завършека си, ще остане така. А когато ти замрази нишката, замрази и себе си в нея. — Калкин посочи лявата ръка на Пъг и магьосникът я вдигна, за да я огледа. Осъзна, че я е стискал в юмрук през цялото време след пробуждането си и че вътре мърда нещо мъничко, но удивително. Пъг изпита слабо задоволство.

— А само драконите могат да боравят с времето — каза тихичко той.

— Значи… — Калкин сви рамене.

— Докато съм тук, не съвсем мъртъв, ти нямаш власт над мен — каза Пъг на Лимс-Крагма.

— Да — призна тя. — Ти не си нито в царството на живите, нито в това на мъртвите. — Приближи се да застане пред Пъг и той отново се удиви на студената ѝ красота. — Но преди да го сметнеш за начин да ме измамиш, осъзнай следното: ти си пленен между царствата на живите и мъртвите и трябва да направиш избор.

— Да живея или да умра ли? — попита Пъг. — Изборът ми изглежда лесен.

— Не — отвърна Калкин, — защото не си и жив. Можеш да останеш тук, да делиш мястото с другите чакащи богове или да се носиш като дух и да наблюдаваш живите, но не можеш да се върнеш сред тях без наша помощ.

— Да разбирам ли, че ми предлагате тази помощ?

Един бог, в който Пъг позна Асталон Справедливия, каза:

— Ако я искаш. Ние разгледахме твоята саможертва и гласувахме: шестима за живот и шестима за смърт. Така че решението остава за теб. Така е справедливо. Ако избереш смъртта, това твое съществувание ще свърши и ще продължиш нататък. Заслугите ти са големи, Пъг, и макар някои тук да имат чувството, че си накърнил достойнството им в миналото — той хвърли поглед към Лимс-Крагма, — наградата ти в следващия живот ще е огромна.

— Настоятелно те моля да обмислиш това — каза Калкин. — Ужаса спи в ямата под Потъналите земи, както ще стане известен този кратер, и ако се събуди, само ти сред смъртните можеш да се изправиш срещу него. Избери живота. — Той се усмихна също както Джими преди толкова много години и добави: — Освен това нещата са много по-интересни, когато си наоколо.

Пъг се замисли и отвърна:

— Не.

— Не ли? — попита Лимс-Крагма. — Тогава да те отведа ли в залите си?

— Не — каза Пъг. — Ще сключа сделка с вас.

— Каква сделка? — попита Сунг Чистата.

Пъг огледа боговете и каза:

— Има друг, който е много по-добър, отколкото бях аз на неговата възраст, и ще стане много по-добър, отколкото съм сега, като стигне настоящата ми възраст. Магнус трябва да бъде спасен, за да пази този свят. Той ще възстанови Академията и Конклава и в крайна сметка ще имате по-могъщ пазител, отколкото аз бих могъл да бъда някога.

— Би дал живота си за живота на сина си? — попита Лимс-Крагма.

— Винаги и безусловно — отвърна Пъг. — Договорихме ли се?

Дванайсетте бога се спогледаха, а сенчестият спомен за Арч-Индар заблещука, като че ли внезапно бе станал по-ярък спомен, отколкото допреди миг.

— Той си го е заслужил!

Една възрастна жена в прости одежди, от която лъхаше лек аромат на пшеница, пристъпи напред, взря се в Пъг и рече:

— Да. Тъй казва Силбан Майката. — И изчезна.

Млада русокоса жена в бяло, с големи сини очи с палав намек в тях, кимна и рече:

— Аз, Рутия, казвам да, и нека късметът следва сина ти, Пъг, поне известно време. — После изчезна.

Мъж със зачервени очи и сиви одежди, които напомняха най-вече на одеждите на ужасяващите Нощни ястреби, пристъпи напред.

— Аз, Кахули, казвам да. — И Ловецът на бегълци изчезна.

Асталон пристъпи напред.

— Аз, Справедливия, казвам да. — И също изчезна.

Килиан, облечена в рокля от зелени листа, с венец от цветя в тъмната ѝ като пръст коса, рече:

— Аз казвам да. — И изчезна.

Следващата, излязла напред, беше слабичка жена, също облечена в бяло, но без палавото излъчване на Рутия. Поведението ѝ бе сдържано.

— Аз, Латимса, казвам да. — После изчезна.

Воин с огромни плещи, с червена броня и с великански меч на гърба, излезе пред Пъг и сложи ръка на рамото му.

— Войната сама по себе си е безсмислена. Ако не служи на по-висша цел, тя е най-ужасното нещо — всички истински воини го знаят. Ти ми служи по-добре от всеки жив смъртен, но винаги за общото благо, освен това скърбиш за загубата на невинните и носиш това бреме. Ти си добър човек. Тит-Онанка казва да. — После богът на войната изчезна.

Богинята, която приличаше на Сандрина, застана пред Пъг и той усети в него да трепва веселие.

— Дала.

Тя кимна и му отвърна с усмивката на Сандрина.

— От онези, които не са на моя служба, ценя най-високо теб, пазителю на този свят. Казвам да. — И тя също изчезна.

Един бог в сребърно, слаб и потаен на вид, рече:

— Гуисва казва да. — И изчезна.

Следващият бог пристъпи напред.

— Прандур казва да! — И изчезна в огнен стълб.

— Той винаги обича да театралничи — отбеляза Калкин. Обърна се и погледна Ишап и Арч-Индар. — Вече няма нужда от вас. — И двамата богове Регулатори изчезнаха.

Калкин, известен още като Банат, се усмихна.

— От всички смъртни, които съм познавал, Пъг, ти си ми сред любимците. Ще зачета молбата ти и ще кажа да. — После изчезна и той.

Пъг погледна към Лимс-Крагма.

— Ти си последната, Богиньо на смъртта.

Тя кимна.

— Не ми е в природата да сключвам сделки със смъртните, тъй като моята власт е неумолима. Достатъчно ми е само да чакам. Ти обаче създаде уникална ситуация и ще призная, че намирам това нарушаване на правилата за дразнещо. — Хвърли поглед към мястото, където допреди малко бе стоял Калкин. — Но Арч-Индар е права; ти си заслужи да обмисля сериозно молбата ти. Нещо повече, имаш право: твоят син ще бъде по-могъщ защитник. Той ме подчини на волята си още преди да разбира напълно какво прави — подвиг, който никой друг смъртен не е постигал, дори и ти. Смятам, че изборът ти е най-мъдрият възможен. Ти ще получиш смърт, а Магнус ще получи живот.

— Какво да правя? — попита Пъг.

— Трябва да пуснеш това пипало на времето.

Пъг сведе поглед и осъзна, че онова, което стиска в лявата си ръка, чудната малка енергия, затворена в юмрука му, е самото време.

— Наистина ли? Това ли е всичко?

— Да — отвърна тя.

Пъг отвори ръка и пусна късчето време.

Изведнъж се озова пак в рухващата яма, със стенещата планета около себе си, която виеше, сякаш самата тъкан на съществуванието се късаше и бе засмуквана надолу в дупката към пустотата.

Пъг осъзна, че това е мигът преди смъртта му. Посегна натам, където Магнус бе на секунди от гибелта, и с всяка останала му трошица сила изгради защитна сфера около сина си и го запрати колкото можеше по-надалеч.

После смъртта дойде.

Лимс-Крагма се обърна и Павилионът на боговете отново бе пълен с другите. Тя се огледа и каза:

— Той няма да се измъкне толкова лесно, колкото си мисли.

Споменът за Арч-Индар се обади:

— Той заслужава много. Пожертвал е повече от всеки друг. Заслужава да бъде щастлив.

По устните на Богинята на смъртта заигра тъничка усмивка.

— Това може да се уреди.

Магнус нямаше представа какво се е случило. Беше почувствал как енергията, която обуздаваше за баща си, бе изтръгната от него, беше направил всичко по силите си да измъкне всички, после бе почувствал вълната от енергия, която го връхлиташе, за да го унищожи. В един миг смъртта му изглеждаше неминуема, а в следващия изведнъж се озова в защитна сфера от магия, която летеше през небесата като камък, метнат от великан.

Носеше се през буреносните облаци и едва успяваше да запази съзнание, докато се премяташе и въртеше, а когато се приземи на мили оттам, бе зашеметен и изтръпнал.

Лежеше неподвижно на земята и полагаше усилия да си събере ума, но тежките задачи, които бе изпълнявал, шокът от прекъсването на магическата мрежа, всичко това го надви и той загуби съзнание.

Часове по-късно се размърда. Вдиша дълбоко. Въздухът бе натежал от влага, сякаш току-що бе отминала някаква буря. Отне му минута да се съвземе и да седне. Осъзна, че е оплескан в кал и прогизнал до кости.

Видя слънцето над хоризонта на изток и осъзна, че е проспал остатъка от нощта. Беше нов ден и той беше жив.

Огледа се за някакъв ориентир и прецени, че се намира някъде между унищожената долина, където се бе намирал Е’бар, и северната граница на Кралството, близо до предпланините на Камен връх.

Пое си дълбоко дъх и пожела да се пренесе обратно на върховете над долината.

Материализира се насред въздуха и успя да спре, преди да полети във въртопа долу. Кратерът бе огромен, беше погълнал планинска верига, широка повече от сто мили, и бе заличил всичко от Кралския път към Ябон до земята на джуджетата.

Магнус се взря надолу към кълбящите се облаци от прах и пушек, под които играеха мълнии, озарявайки праха отвътре. Можеше да усети вилнеещата магия, остатъчните ефекти от безпрецедентното чародейство, което баща му бе използвал, за да отблъсне нашествието на Ужаса в този свят. Приложи воля, за да се спусне по-ниско.

Като се рееше над прахта и пепелта, протегна сетивата си надолу и моментално разбра две неща: първо, имаше някакво зло присъствие, огромно проявление на Ужаса, което още бе там, на мили под него, но спеше и не помръдваше; второ, магията бе побесняла и промените, предизвикани от нея, вече започваха да личат. Един ден Магнус щеше да се върне да изследва това място, защото знаеше без никакво съмнение, че каквото намери в този кратер, ще е уникално за Мидкемия. Всичко щеше да е променено, от самите камъни и почвата до целия живот, от най-дребните насекоми до най-едрите създания.

Издигна се и отново си пое дълбоко дъх. Щеше да има време за това.

Пожела да се премести и изведнъж се озова в кабинета на баща си. Затвори очи и прати умствен въпрос, но получи в отговор само пълна тишина. Дълбоко натъжен, Магнус осъзна, че това вече ще е неговият кабинет.

Миг по-късно се появи изтощеният Руфио.

— Усетих присъствието ти… Радвам се да те видя, Магнус.

Прегърнаха се като отдавна изгубени братя, всеки от тях облекчен да види другия жив.

— Като не се появи вчера, се страхувах от най-лошото — каза Руфио.

— Вчера ли? — попита Магнус.

— Разломът бе затворен преди два дни, Магнус.

— Явно съм прекарал в безсъзнание цял ден повече, отколкото си мислех. — Той поведе Руфио навън и излязоха под обедното слънце. Вдиша дълбоко свежия океански въздух и каза:

— Хубаво е да си жив.

— Така е — съгласи се Руфио.

— Кажи ми: колко…? — Остави въпроса си недовършен.

Не се налагаше Руфио да го пита какво има предвид.

— Повечето от студентите ни тук загинаха, тъй като бяха най-добрите и участваха най-активно. Мнозина от Звезден пристан също загинаха. Имам само предварителна информация, но храмовете също са пострадали тежко. Много духовници са умрели.

Магнус се взря в лицето на приятеля си.

— Какво друго?

— Може би още по-лошо — голям брой от участниците в магическата мрежа, която изградихме, са полудели. Някои ломотят несвързано, други се свиват уплашено като деца пред невидими ужаси или беснеят като животни, или седят и се взират с празен поглед. Опитваме се да ги лекуваме, доколкото можем. — Изглеждаше, сякаш се мъчи да потисне сълзите си. — Останахме по-малко от една трета.

Магнус бе потресен. Бяха знаели, че ще има риск, и се бяха подготвили да загубят битката — и света, — но това не го беше очаквал.

— Благодаря на боговете, че си тук — каза Руфио. — Ще имаме нужда от твоите напътствия и умения повече от всякога. — Пое си дъх, после попита: — А баща ти?

Магнус не намери сили да заговори. Само поклати глава.

Появи се Амиранта и от изражението му личеше колко се радва да види Магнус. Поздравиха се и Руфио каза:

— Амиранта се справи чудесно с грижите за острова, докато бяхме заети.

— Не е толкова трудно да ръководиш остров, на който няма почти никого — подхвърли шеговито чародеят. — Вие не оставихте тук чак толкова хора, за които да се грижа.

— И все пак — каза Руфио — много бих се радвал да разполагам с твоята помощ през идните години.

— Години ли? — рече Амиранта и брадатото му лице се намръщи. — Вече се задържах тук по-дълго, отколкото възнамерявах.

— Че какво друго имаш да правиш? — попита безцеремонно Магнус.

— Мислех си като свърши всичко това да се върна в Новиндус и да проверя как я карат Брандос и семейството му.

— А след това? — попита Руфио. — Опитът ти ще ни бъде от полза.

— Имаш дом тук, ако го желаеш — каза Магнус.

— Ще си помисля.

— Ами Сандрина? — попита Магнус.

— Вътре е — отвърна Амиранта. — Организира грижите за… пострадалите.

Магнус бе доволен да чуе това, защото всъщност питаше дали е оцеляла.

— Тя ще остане тук известно време — каза Амиранта, — но в крайна сметка иска да тръгне пак по света да защитава слабите. Това е призванието ѝ.

— Ами ти? — попита Магнус.

С примирена въздишка Амиранта, чародеят от Сатумбрия, каза:

— О, вероятно ще се върна, след като посетя Брандос.

Магнус се усмихна.

— Хубаво.

— А Миранда и Накор? — попита Руфио.

Магнус затвори очи за момент, после се усмихна.

— И двамата са живи. — Пое си дълбоко дъх, скривайки облекчението си. — Ще се върна след малко.

И изчезна.

Руфио и Амиранта кимнаха и насочиха отново вниманието си към предстоящата работа. И двамата знаеха, че ще минат години, дори десетилетия, докато Конклавът и Звезден пристан станат пак такива, каквито бяха преди последните няколко дни.

Ханът беше разпердушинен. Миранда и Накор седяха в един ъгъл и когато се появи Магнус, Миранда скочи и се метна на врата му.

Той отвърна на прегръдката ѝ, доволен да остави бъдещите им отношения да се развият от само себе си, а засега просто да се наслади на този момент на близост с каквото бе останало от майка му.

— Толкова се тревожех — прошепна тя.

— Жив съм, макар че нямам представа как.

Накор се ухили.

— Без съмнение баща ти има пръст в това. Той винаги е умеел да постига такива неща, независимо от шансовете.

— Може би никога няма да разберем — каза Магнус. Огледа помещението. — Какво е станало тук?

— Множество уморени, ранени, болни и нетърпеливи моределски воини, плюс малко от онези от Елвандар и Е’бар в добавка, както и няколко от нашите момчета и момичета от острова — отвърна Накор.

Магнус прехвърли наум каквото знаеше за участниците, после погледна Накор и попита:

— Предложил си да черпиш всички по едно питие?

Миранда едва успя да скрие веселието си.

— Като за начало.

— Да не би вече да сме във война с Лиалан и народите на Севера?

— Не, но имахме няколко напрегнати момента през първата нощ и вчера сутринта, докато всички поемаха по своите пътища — заяви Миранда.

— Градската стража, или каквото е останало от нея, реши, че най-доброто, което може да направи, е да заобикаля отдалеч няколкостотин Тъмни елфа — добави Накор.

— А Калис и Калин?

— Тръгнаха си веднага заедно с оцелелите Тъкачи на заклинания — отвърна Миранда.

Магнус кимна.

— За майка им ще е облекчение да ги види. — Не каза нищо за Томас, защото бе сигурен, че величественият воин не е оцелял. Дори не бе сигурен дали Томас е бил жив, когато започна схватката с Ужаса.

— Ами вие двамата? — попита Магнус. — Ще се върнете ли на Острова на чародея?

На лицето на Миранда се изписа тъга.

— Точно това обсъждахме. — Махна към масата. — Заповядай, седни. Не, няма да се връщаме там.

— А какво ще правите? — Магнус изпита смесица от съжаление и облекчение при този отговор, защото колкото и да му бе трудно да приеме истинската ѝ самоличност, за него бе утеха да има до себе си онази част от нея, която бе майка му.

— Трябва да се върнем в Петия кръг — каза Накор. — Там ще цари разруха и ще е в доста по-лошо състояние, отколкото когато го напуснахме, но след като Ужаса е победен, може би ще съумеем да оправим нанесените щети.

— Ние сме уникални в толкова много отношения, че не би трябвало да ни е проблем да организираме нещата там — рече Миранда.

— О, за това не се и съмнявам — съгласи се Магнус.

— Дахун беше посвоему нещо като учен — каза Накор. — Опитваше се да осигури ред, който знаеше, че ще е благотворен, да имитира онова, което е съществувало в най-вътрешния кръг на Петото селение.

— Но му е липсвала перспектива — отбеляза Миранда с крива усмивка. — Знаел е, че семействата, грижата за потомството и предаването на знанията са хубаво нещо; просто не е знаел защо са хубаво нещо. — В очите ѝ имаше обич към мъжа, който всъщност не беше неин син. — Въпрос на перспектива.

— А вие ще донесете тази перспектива — каза Магнус.

— Любов — каза Миранда. — Никой демон не разбира… реалността на любовта. Това е нещо, което трябва да научим.

— Достойно дело — отбеляза Магнус, без да е съвсем сигурен каква промяна ще донесе внедряването на подобна идея в Петия кръг. — Радвам се, че вие двамата си намерихте нова цел след това, което вече свършихме.

— Да — каза Миранда, хвана ръката му и я стисна за последен път. — Не бях сигурна дали си оцелял и чаках подходящ момент да разбера. Ако беше на острова, можехме да се сбогуваме там, но след като сега си тук…

— Няма смисъл да протакаме — довърши Накор.

Магнус стана.

— Не знам какво да кажа. Нямаше да преживеем всичко това без вашето знание и мъдрост и ако в бъдеще мога да направя нещо, за да помогна на… амбициите ви, ще го направя с готовност.

Миранда изгледа мъжа, който не беше неин син, но го чувстваше като такъв, и очите ѝ се наляха със сълзи.

— Мисля, че никога повече няма да се видим.

Магнус ѝ позволи да го прегърне, а после изведнъж се оказа сам. Едно магическо усукване, което той почувства както друг би почувствал порив на вятъра, му показа, че те вече се намират толкова далеч от Мидкемия, колкото е възможно. Огледа хана за последен път и се пренесе обратно на Острова на чародея.

Останал за кратко сам край семейното си жилище, загледа как следобедното слънце праща трепкащи отблясъци по морската повърхност, леко накъдрена от освежаващия бриз. Вдиша дълбоко, наслаждавайки се на това простичко удоволствие. Знаеше, че ще му е нужно дълго време, за да се възстанови от загубите, които бе претърпял — които бе претърпяла цялата тукашна общност, — но въпреки това се чувстваше добре.

Беше толкова хубаво да си жив.

31.

Възраждане

Звъняха камбани.

Риланон празнуваше, тъй като заплахата от война бе отминала и войските, които в продължение на месеци бяха лагерували пред града, ги нямаше. От гърба на коня си Хал устоя на желанието да се зарадва на победата. Херцогството му все още се владееше от чужденци, а наскоро бе станал свидетел на гибелта на твърде много добри хора. Не беше в настроение за политическите игри в Събранието на лордовете, на което бе длъжен да присъства като благородник на Островното кралство и възможен претендент за трона по кръвно родство. Кимаше на ликуващата тълпа, но умът му бе далеч.

Джим Дашър го бе уверил, че в този случай одобряването на новия крал ще е сравнително кратко, тъй като въпросът вече е решен и всякакви политически маневри, които могат да се случат на Събранието, ще са просто за спечелване на благоразположението на краля, а не размяна на подкрепа срещу услуги, което според Джим бе съвсем различно нещо.

Хал хвърли поглед наляво и видя братята си да се усмихват и да махат на тълпата, наредена покрай улицата от пристанището до двореца. Яздеха зад паланкина, в който бе принц Едуард. Накрая щеше да се състои церемония по коронацията, Едуард щеше да бъде обявен за крал, а после щяха да се опитат да върнат Кралството в що-годе нормално състояние.

Докато влизаха през главната порта на двореца, Хал се зачуди как ли ще стане това. Докладите от запад съобщаваха за чудовищен катаклизъм, може би вулканично изригване в района на Сиви кули. Подробностите бяха оскъдни, но изглежда имаше огромни разрушения. Дори и без това допълнително бедствие все още му предстоеше да се справи с проблема от хиляди кешийски заселници в Крудий и някои части на Ябон. Знаеше, че ще трябва да използва новосъздадения съюз с ябонския херцог и особено с графа на Ламът, за да си възвърне някаква значима част от Крудий. А в настоящия момент последното, за което му се искаше да мисли, бе нова война.

Е, поне гражданската война бе свършила, заключи Хал с известно облекчение, докато един лакей се приближи да вземе коня му. Оливър беше във вериги, в един фургон, който скоро щеше да влезе в този двор, и оттук щяха да го ескортират до малък, но добре обзаведен апартамент, където да живее под стража, докато семейството му разори Маладон и Симрик, за да събере откупа за връщането му. Това абсурдно богатство щеше да помогне за възстановяване на щетите, нанесени на Кралството, а също и да гарантира, че Маладон и Симрик ще имат да плащат дългове в течение на години преди изобщо да си помислят за финансиране на нова война.

Чадуик от Ран не се радваше на чак такова уважение и сред съветниците на Едуард имаше една групичка, която смяташе, че кратък процес и дълго въже или брадвата на палача са подобаващ начин да се приключи този въпрос, докато други бяха заели позицията, че Чадуик само е подкрепял човека, когото е смятал за най-добър претендент за трона.

Хал се радваше, че не му се налага да взима тези решения. Едуард се оправяше бавно и още бе много слаб, но разполагаше с Джим Дашър и дядо му да го съветват, както и с други предани благородници като херцозите на Батира и Силден.

Хал и братята му бяха отведени в покои в изненадваща близост до кралския апартамент и си отдъхнаха там, преди да си спретнат тиха вечеря, само тримата. Не приказваха много, тъй като най-после започваха да осъзнават мащабите на преживяното след кешийското нашествие в Крудий и изведнъж пред тях се възправи застрашително въпросът какво ще правят оттук нататък.

— Не мисля, че някога съм бил толкова уморен — подхвърли Хал.

Мартин само кимна разсеяно.

Брендан се засмя.

— Той чака да пристигне Бетани, заедно с майките ни.

Хал се ухили.

— Липсва ли ти?

— Все едно е лявата ми ръка — отвърна Мартин. — Още не знам как майка ѝ е приела новината.

Хал се засмя и наклони стола си назад.

— Няма значение. Твоят суверен е дал разрешението си.

Мартин трепна.

— За теб тя може да е жена на твой васал, но на мен ще ми бъде тъща.

Брендан се засмя.

— Гледай да си родите скоро бебе. Жените винаги са щастливи да станат баби.

— Ще го имам предвид — отвърна Мартин с усмивка.

— Утре ни предстои тежък ден — каза Хал. — Знаете, че трябва да присъстваме.

Нито един от братята не изглеждаше доволен от този факт.

— Знаем — промърмори Мартин.

— Това е само формалност — оплака се Брендан.

— Само че важна — заяви Хал. — Това е най-дългият период, който сме карали без крал, и втората ни гражданска война от основаването на Кралството. Трябва да покажем подкрепата си за Едуард. Дори далечни братовчеди като нас трябва да застанат категорично зад новия крал.

— Нали няма други претенденти за трона — освен ако Монтгомъри не е развил някакви амбиции? — попита Мартин.

Хал поклати глава.

— Е, тогава церемонията ще е сравнително кратка.

— Така поне ме уверява Джим Дашър — отвърна Хал.

Брендан стана и се прозя.

— Кога сте виждали храмова церемония, която да е кратка? Аз отивам да си лягам.

— И аз — каза Мартин.

Двамата братя пожелаха на Хал лека нощ и се оттеглиха. Той повика слугите да разчистят посудата и се отправи към спалнята си. Отиде до прозореца, през който се виждаше изгряващата бледа Голяма луна — Малката вече бе високо в небето, — и се взря към корабите, пуснали котва в залива. Чувстваше се толкова различен от последния път, когато бе зърнал тази гледка, докато се подготвяше да изиграе своята роля във войната.

Въздъхна и реши да си ляга. Войната може и да бе свършила, но службата му на Короната щеше да продължи още години. Мартин и Бетани щяха да се венчаят при първа възможност, може би някъде в близките седмици, като се имаше предвид хаосът по Далечния бряг и пристигането на баща ѝ за Събранието. А Брендан? Хал се усмихна. Най-малкият му брат вероятно щеше да стане другар по оръжие на Тай Хокинс и да гуляе във всяка кръчма, хан, игрален дом и бордей по крайбрежието на Кралско море, преди да уседне.

Хал се взря към малкото светлинки по бордовете на корабите в пристанището и мислите му неволно полетяха през морето към Ролдем, където… Той остави тази мисъл да отмине. Бъдещето му бе да служи на своя народ, а това не включваше да е с жената, която обича, затова той се опита да отклони ума си от най-красивото лице, което бе зървал, и да го насочи към една среща със съдбоносна важност на заранта.

Сънят дойде много бавно.

На Събранието на лордовете се говореше приглушено и под повърхността къкреше гняв. Някои от присъстващите в залата се бяха срещнали като противници на бойното поле само преди седмица или пък бяха яростни политически съперници отпреди това. Водачите, които подкрепяха Оливър, бяха или мъртви, или в затвора, но много от васалите им получиха прошка от Едуард, тъй като просто се бяха подчинявали на законните си господари.

И все пак всички тук се прекланяха пред неизбежното: бяха дошли да видят коронясването на един крал. Трима младежи стояха в готовност да предявят претенциите си към трона по кръвно право, макар че и тримата щяха да отстъпят пред мъжа, който се бе отпуснал върху истинско море от възглавници наблизо. На Хал му се струваше, че в цвета на Едуард има подобрение, макар че още изглеждаше много слаб. Седеше търпеливо в една носилка, носена от четирима дворцови стражи.

И четиримата претенденти носеха червените мантии на принцове на Кралството, макар че Хал се смущаваше от своята. На Мартин, изглежда, му бе безразлично, очите му бяха насочени единствено към Бетани, която стоеше в галерията с други семейства на дребни благородници; докато Брендан определено се перчеше в своята. Хал прошепна на най-малкия си брат:

— Не можеш да я носиш, за да впечатляваш кръчмарските прислужнички в града обаче.

Брендан зяпна.

— Как…

Отекнаха гонгове и влязоха върховните жреци на Ишап. Древната сводеста зала се използваше само за официални срещи между краля и Събранието и за коронацията на нов монарх. Беше пропита с история. Ишапийците бяха следвани от още шестнайсетима жреци, по един от четирите велики и дванайсетте по-малки ордена. Хал забеляза, че някои от тях са много млади и нервни, и се зачуди колко ли истина има в слуховете, че голям брой жреци са загинали при някакъв все още неразкрит катаклизъм.

В залата отекна звукът от преместването на големи греди, за да се залостят страничните врати, както бе по традиция, и над церемонията се спусна атмосфера на тържественост. Един ишапиец затвори последната врата към залата и я запечата с восъчен печат и Хал се зачуди дали печатът е магически, както се разправяше в старите истории, и никой, освен жреца не може да го счупи, преди да бъде коронясан нов крал.

Най-старшият ишапиец се приближи и застана пред трона, с лице към четиримата претенденти. Удари равномерно с жезъла си по пода шестнайсет пъти, по веднъж за всеки от боговете, и изрече напевно:

— Дошли сме да коронясаме краля!

— Ишап да благослови краля — отвърнаха другите жреци.

— В името на Ишап, върховния бог, и в името на четирите велики и дванайсетте нисши богове, нека всички, които имат претенции към трона, излязат напред!

Четирима стражи вдигнаха носилката на Едуард и я преместиха две крачки напред, докато тримата братя пристъпиха като един.

Ишапиецът дойде и застана пред Брендан.

— Сега е часът и тук е мястото. — Докосна Брендан по рамото с жезъла си. — По какво право идваш пред нас?

Брендан почувства внезапна принуда и осъзна, че жезълът притежава магия, която му пречи да изрича друго, освен истината. Както го бяха учили, отвърна:

— По рожденото си право.

Жрецът повтори въпроса и на останалите трима, а после се върна да застане пак пред Брендан.

— Обяви името си и претенциите си — каза той.

— Аз съм Брендан Кондуин, син на Хенри, от кралската кръв — отвърна Брендан според получените указания.

После жрецът застана пред Мартин и повтори въпроса.

Мартин отвърна:

— Аз съм Мартин Кондуин, син на Хенри, от кралската кръв.

Още една крачка вдясно и жрецът се озова пред Хал. Потрети въпроса.

— Аз съм Хенри, син на Хенри, от кралската кръв — отвърна Хал и в залата се разнесе тихо мърморене.

Жрецът застана пред Едуард, който се надигна в носилката, доколкото можеше. Допря жезъла до рамото му и каза:

— Обяви името си и претенциите си.

— Аз съм Едуард, принц на Крондор, и нямам претенции.

Залата изригна.

Жрецът тропна няколко пъти по пода с железния накрайник на жезъла, за да накара тълпата да замълчи. После попита Едуард:

— Не предявявате ли претенции?

— Майка ми беше от кралската кръв. Аз имам по-слаби претенции.

Върховният жрец на Ишап, изглежда, не бе сигурен какво точно чува. Традицията диктуваше само хора с претенции да излизат напред и той нямаше представа какво да каже. Едва не запелтечи, а после попита:

— Не предявявате ли тази претенция, принце на Крондор?

Настъпи кратка тишина и принц Едуард отвърна:

— Не. — Даде знак на Чарлз дю Батира, който излезе напред и подаде на жреца един свитък. — Накарах херцога да ми стане свидетел за това още преди да ме ранят, в случай че не доживея до този ден. Отказвам се от претенциите си като наследник. Нещо повече, тъй като нямам мъжко потомство, обявих Хенри Кондуин, втори с това име, за свой наследник. Не бих могъл да съм по-сигурен, че е достоен да носи короната, дори да имах честта да съм негов баща, а той да е мой син.

Залата отново се изпълни с тихи гласове, които мърмореха въпроси и обвинения, подкрепа и отричане. Железният накрайник на жезъла удари по камъните. Жрецът огледа лицата едно по едно и каза:

— Тъй като наследникът се отказва от претенциите си, както е засвидетелствано и потвърдено тук, тъй да бъде.

Върховният жрец на Ишап даде знак на един от другите жреци да му донесе възглавничката, върху която лежеше древната корона на Островите.

— Сега е часът и тук е мястото. Дошли сме, за да станем свидетели на коронацията на негово величество Хенри, петия с това име, като наш истински крал. Има ли някой тук, който оспорва правото му? — Неколцина лордове изглеждаха намусени, но всички, които биха се възпротивили яростно, бяха или мъртви, или във вериги. Той се обърна към Хал. — Хенри, ще поемеш ли това бреме и ще бъдеш ли наш крал?

Хал стоеше онемял. Няколко дълги мига се опитваше да осмисли ставащото. Херцогът на Батира прошепна:

— Съгласявай се, Хал, преди да сме започнали нова гражданска война!

Хал погледна Мартин, който му кимаше окуражително, после Брендан, който, изглежда, бе разкъсван между шока и въодушевлението; а след това видя натъртеното „да“, изречено само с устни от лейди Бетани. Зад тях, почти в сенките, стоеше Джим Дашър и разговаряше под сурдинка с Тай Хокинс. И двамата му кимнаха бързо. Хал си пое дълбоко дъх, преглътна тежко и каза:

— Ще бъда ваш крал.

След миг на затишие стаята се изпълни с гласове, отначало само няколко, но после бързо се увеличиха, щом дори противниците на Едуард осъзнаха, че е избегната голяма опасност и мирът е възстановен.

Приближи се един жрец на Сунг и даде знак на двама други, които свалиха червената мантия от раменете на Хал и я замениха с пурпурната кралска мантия. Простичкият стар златен обръч бе положен на челото му.

Жрецът произнесе:

— Сега е часът и тук е мястото. Хенри Кондуин, син на Хенри, от кралското потекло, заклеваш ли се да браниш и защитаваш Островното кралство, да служиш вярно на народа му, да се грижиш за неговото добруване и благополучие?

— Аз, Хенри, се кълна в това.

Върховният жрец го отведе до трона и той седна на него. После жрецът коленичи, хвана ръката му и целуна херцогския пръстен, който щеше да бъде заменен с кралски, а после стана. Един древен меч, за който легендата твърдеше, че някога е принадлежал на Данис, първия кондуински крал, бе изнесен и положен върху коленете на Хенри.

— Отмина часът на нашия избор — рече старият жрец. — Обявявам Хенри, петия с това име, за наш истински, законен и неоспорим крал!

— Да живее Хенри! Да живее кралят! — завика тълпата.

Жрецът на Ишап поде напев и восъчният печат бе счупен. Всички присъстващи на Събранието излязоха напред да се поклонят на новия крал. Хал бе толкова зашеметен, че едва му стигна умът да махне на Мартин и Брендан да застанат до него. Когато най-сетне донесоха принц Едуард на носилката му, Хал стана от трона, приближи се и протегна ръката си с пръстена, за да не се налага на Едуард да се опитва да изкачи стъпалата до трона.

— Защо? — попита Хал.

Едуард се усмихна.

— Както казах, надявам се да ми простиш. Защо ли? Защото това бе единствената ми възможност, кралю мой. Един древен и уважаван род възкръсва и заема полагащото му се място, за да управлява земята ни. Аз не мога да имам синове, но и да имах, не бих могъл да съм по-горд с тях, нито да ги обичам повече, отколкото теб, кралю мой. — Сълзи се стичаха по лицето на Едуард. — Аз съм твоят най-верен слуга.

— Ще останеш с мен — каза Хал, чиито очи също се бяха напълнили със сълзи, — и още дълги години ще разчитам на твоята мъдрост.

Херцогът на Батира дойде и застана пред Хал.

— Ваше величество, преди да започне празненството тази вечер, имаме някои не толкова приятни задължения. Става въпрос за някои благородници, които са настанени в не особено гостоприемни покои тук в двореца, най-вече Чадуик от Ран.

— Погрижете се за удобството му — каза Хал, — а когато пристигне откупът за Едуард, прибавете Чад като подарък. Може да отиде да живее при Оливър в Маладон. Прокуден е от Кралството под смъртна заплаха. Другите случаи ще ги разгледам утре. Ще изслушам защитите им един по един. Онези, които ми се закълнат във вярност, могат да запазят титлите и имуществото си. Другите са свободни да последват Оливър и Чадуик на изток.

Батира кимна.

— Ще поговорим по-подробно на сутринта, ваше величество. Неколцина от тях наистина трябва да бъдат обесени. — Поклони се и се оттегли.

Сякаш отникъде се появиха слуги, следвани от стария херцог Джеймс Риланонски.

— Нещата се развиха по-добре, отколкото се надявах — каза той. Поклони се. — Ваше величество. Вървете да почивате и се пригответе. Ще откриете, че тазвечерното празненство е само първото от многото, които ще се устройват в идните години, а те могат да са отегчителни като голяма меса на църковен празник.

Когато тримата братя стигнаха до личните покои на краля, там чакаха Джим Дашър и лейди Франсиезка Сорбоз. Хал не им даде време да се поклонят, а каза:

— Ти ли пусна тази идея в главата на Едуард, Джим?

Джим се усмихна.

— Напротив, ваше величество. Моята идея бе Едуард да вземе короната, да ви обяви тихомълком за наследник, а след няколко години да абдикира. Той възрази заради здравословното си състояние, очевидно, но също така и защото това би дало на заговорниците време да се реорганизират, което може да доведе до нова война. — Хвърли поглед към лейди Франсиезка. — Всъщност, да ви кажа, неговата идея беше наистина по-добра. Освен ако не смятате да се затриете по някакъв начин, ваше величество, политическите ви врагове ще трябва да чакат много дълго, преди да се опитат да заграбят короната.

Хал осъзна, че още носи на челото си традиционния златен обръч, свали го и го хвърли на масата, което едва не накара един слуга да припадне от ужас. Мъжът се втурна да го вземе и да го сложи отново върху кадифената му възглавничка.

— Политически врагове ли? — попита сухо Брендан. — Издигнал си се, братко.

— Той си ги спечели преди по-малко от час — обясни лейди Франсиезка и добави: — Както и съюзници. Принц Албер Ролдемски ще действа като посланик на баща си на Островите и ще ви предложи вечното приятелство на Ролдем пред всички присъстващи на празненството довечера.

— Тази вест е добре дошла — заяви Мартин. — Според каквото съм видял и са ми казвали, шансовете ни за победа щяха да са много по-малки без помощта на Ролдем.

Джим кимна.

— Мисля, че пак щяхме да надделеем, но не толкова лесно. Участието на Ролдем ни осигури по-бърза победа и по-малко загинали.

Хал седна и осъзна, че всички други още стоят прави.

— О, я сядайте — каза той и махна с ръка. — Ще ми трябва известно време да свикна с това.

Джим се приближи и сложи ръка на рамото на новия крал.

— Така е, сир, но вие имате години пред себе си, а също и приятели.

В стаята бавно влезе лорд Джеймс. Поклони се толкова ниско, колкото му позволяваше здравето, и прие с радост стола, донесен му от един слуга.

— А сега, преди всичко останало, ваше величество, трябва да стигнем до някои решения, които да бъдат обявени на празненството довечера. — Усмихна се, щом видя да внасят поднос с чаши и кана вино. Изчака, докато предложиха първата на Хал и той я отклони с махване на ръка, после с радост прие една. — Може би ще искате да размислите, ваше величество.

— Лорд Джеймс — каза току-що коронясаният крал. — Когато сме насаме, наричай ме Хал.

— Няма да стане, ваше величество — отвърна старият благородник. — Отсега нататък вие сте нещо повече от Хенри Кондуин от Крудий: вие сте самото Островно кралство. Когато императорът на Кеш разговаря с вас, всъщност Кеш разговаря с Островите. — Размаха пръст и го сгълча: — Не можете да си позволите да забравяте, че вече не сте просто човек, а въплъщението на цял народ. — После старият херцог се облегна в стола си. — И така, докъде бях стигнал? А, да. Първата работа, сир, е, че трябва да приемете оставката ми. Напускам службата. Прекалено съм стар вече за тези глупости.

Хал осъзна, че сега той е единственият съдник по някои от най-важните държавни въпроси.

— Съжалявам да го чуя, милорд. Съветите ви винаги са добре дошли.

— Сир — каза Джеймс, — не смятам да умирам поне още няколко седмици. — Сви рамене. — Може да устискам даже годинка-две. Но се налага да направим промени, и то веднага, защото в момента дворът е толкова замаян от промени, че още няколко няма да имат значение.

Хал погледна Джим Дашър.

Мъжът с множество титли и роли вдигна ръце.

— Аз също се оттеглям, ваше величество, ако ми позволите. — Видя объркването на Хал и каза: — Ролята ми не беше компрометирана, но свърши. Не мога повече да се преструвам на дребен благородник от Кралството, който заема служба благодарение на високопоставения си дядо. След катастрофата със сър Уилям Алкорн и нападенията срещу благороднически родове в Кеш и Ролдем целият ни разузнавателен апарат има нужда от преустройство, от върха надолу.

Хал помълча за момент, после каза:

— Предполагам, че имаш наум подходящ заместник?

— Напълно сте прав, ваше величество. Ще поговорим за това по-късно насаме, ако позволите.

— А ти какво ще правиш? — попита Хал.

— Смятам да напусна Риланон и да си построя дом на едно кокетно малко островче югозападно оттук. — И погледна лейди Франсиезка.

Тя се усмихна.

— Моята роля също стигна своя край, ваше величество. Аз също ще се оттегля и ще се преместя в… нов дом.

Хал се засмя.

— Е, предполагам, че щом ние губим услугите ви… — Видя как херцог Джеймс поклати глава и повтори безмълвно с уста „ние“.

Без да спира да се смее, Хал продължи:

— Предполагам, че щом ние губим услугите ви, е хубаво, че и двамата заминавате за някакъв остров, където не можете да причините много вреда. — Погледна лорд Джеймс. — Тогава, милорд, кой ще ви замести в Риланон?

— Граф Монтгомъри — отвърна Джеймс. — Той е способен администратор, ваш много далечен братовчед и макар че никой не би го нарекъл гений, е посвоему умен човек. Намерете някой да го замести като граф на града и всичко ще е наред.

— Ще се вслушам в съвета ви… ще се вслушаме в съвета ви — поправи се Хал. — Уф, ще ми трябва известно време да свикна с това.

— Крондор — продължи Джеймс. — Ще ви трябва силна ръка в Крондор.

Без никакво колебание Хал каза:

— Мартин. Не може да е никой друг. Той е най-силният, умен и достоен човек, който може да желае един брат, и ще бъде нашата твърда опора на запад. Освен това е наследник на трона, докато се оженя и ми се роди син.

Брендан се ухили на изненадата на Мартин.

— Предполагам, това означава, че графиня Мариан ще надделее над Бет в спора им да не се жени за херцог. — Обърна се и видя Хал да се взира в него. — Какво? — Усмивката му помръкна. — Тоест, какво, ваше величество?

— Ти си новият ми граф на Риланон.

— Защо, ваше величество? Има много други…

Хал вдигна ръка.

— Имаме нужда да си наблизо. Създаваше достатъчно проблеми като херцогско синче. А като брат на краля? Искам да те държа изкъсо. Освен това под момчешкото ти държане и безотговорност се крие практичен ум и твърда решимост. Ще имам нужда и от двете.

Брендан не изглеждаше доволен, но другите се усмихнаха. Джим Дашър каза:

— Ваше величество, подготвил съм списък с имена на хора, които заслужават специално признание за ролята си в последната война. Ще го прегледаме по-късно, но има няколко вакантни поста за запълване и тези имена заслужават внимателно обмисляне. — Докато останалите си бяха почивали след завръщането от битката в Полята на Албалин, Джим бе чел доклади до късно през нощта и бе съставял подробни бележки и списък с препоръки за Хал. Някой си капитан Дю Гал от Силден и някой си сержант Крибс от Саладор, както и други, които Джим бе срещнал при пътуванията си по време на войната или бе чел за тях в разни доклади, щяха да открият, че имената им са в този списък. Дю Гал още не го знаеше, но щеше да стане новият херцог на Саладор, а Крибс — рицар-маршал на града. И двамата бяха призовани в Риланон и сега чакаха в квартири в града да бъдат извикани в двореца.

— Погрижете се името на графа на Ламът също да е там — каза Хал. — Той е забележителен човек.

— Ще бъде изпълнено, ваше величество.

Обади се лорд Джеймс:

— Ако негово величество позволи, нека се оттеглим и оставим момчето да си почива.

Хал им разреши с махване на ръка, после се обърна към братята си.

— Вие останете.

Другите се изнизаха и Хал махна на Джим Дашър да се приближи.

— Още едно име: Тайрън Хокинс.

— Не съм виждал Тай, откакто сме тук — каза Мартин, — освен на церемонията, когато се спотайваше в ъгъла заедно с теб.

Джим се усмихна.

— Неговото име е първо в списъка, ваше величество.

— Твой заместник? — попита Хал. Джим кимна. — Ама разбира се. — Той се засмя. — Никога не бих предположил.

— Това беше идеята, ваше величество — отвърна Джим. — Подготвям го от години. Ако бяхте предположили, значи не съм го обучил достатъчно добре.

— Баща му знае ли?

Джим поклати глава.

— Мисля, че Тал подозира, но не знае със сигурност. И двамата Хокинс са добри хора, но служат поравно на Конклава, Островното кралство и Ролдем. Тай ще постави нуждите на Короната над всичко. Верността на Тал е по-раздвоена: като момче Конклавът му е спасил живота.

— И къде е Тай сега?

— В покоите ми, довършва някои доклади, за които не ми стигна времето, и добавя собствените си препоръки към онзи списък, но ще бъде облечен и готов навреме, за да го обявите за барон при кралския двор на празненството довечера, като възнаграждение за службата му към Короната. По-висока титла би привлякла внимание, но тъй като е безземен, ще може да обикаля лесно при нужда.

— Планирал си го от доста време, а?

— Това си е част от занаята, ваше величество — ухили се Джим Дашър. — Тай избира собствения си наследник и ще започне да го подготвя много скоро. Необходимо е. — Приведе се към Хал, така че да го чува само той. — Като му дойде времето, Тай ще ви каже всичко, което е нужно да знаете. И ще има някои неща, които можете да знаете само той и вие, ваше величество.

После Джим се обърна към Мартин.

— Не ви завиждам, ваше височество. Малко по малко започват да пристигат сведения. Западът е в руини. Нещо с невъобразим мащаб се е случило на изток от стария ви дом. Когато узная повече, разбира се, ще съставя пълен доклад. Но може би ще откриете, че Ябон и Крудий не са каквито бяха.

— Наистина трябва да пратим някого да погледне какво става, Хал — каза Брендан.

— Ще пратим — съгласи се кралят. — А сега, има ли още нещо, което трябва да знам, преди да се опитам да си почина поне малко?

— Само още стотина срещи, няколко държавни брака за уреждане и няколко заповеди за екзекуция за подписване, но те могат да почакат.

Джим се поклони и докато се обръщаше към вратата, Хал каза:

— А лейди Франсиезка? Ще се ожените ли?

Джим се усмихна и това бе най-искреният израз на удоволствие, който Хал някога бе виждал у него.

— Не мисля, че имам избор, нали? — После се поклони и излезе.

На вратата се почука. Брендан погледна към Мартин и Хал и накрая каза:

— Добре де, аз ще отворя.

Братята му се засмяха.

Брендан отвори. В стаята влезе майка им и го прегърна. Херцогиня Каралин едва сдържаше радостните си сълзи. Пренебрегвайки всякакви рангове и официалност, прегърна момчетата си в реда, в който ги намери, Мартин след Брендан.

Хал я прегърна последен и каза:

— Майко, защо не дойде веднага?

— Казаха ми, че си зает с държавни дела… ваше величество.

— Никога не чакай никого, когато имаш нужда да ме видиш, майко.

Брендан подаде глава през вратата и извика:

— Още вино за краля! — Дори не си направи труда да забележи кой слуга забърза да изпълни поръчката. Затвори вратата и се усмихна. — Тази работа с кралския брат си има някои предимства.

Празненството беше пищно — церемониалмайсторът го бе планирал в продължение на месеци поради дългото забавяне на коронацията на новия крал. Хал трябваше да изтърпи почитта на всички присъстващи; часове наред седеше и гледаше как хора, които почти не познава, коленичат пред него и му се вричат в любов и вярност.

Когато най-сетне официалната част приключи, той стана и прочете прокламация, съставена от Джим, с която даваше прошка на някои благородници, които почти не познаваше, обявяваше край на враждите и обещаваше да е мъдър и справедлив владетел.

Принц Албер Ролдемски, представен малко по-рано като посланик на баща си, крал Карол, размени няколко думи с Мартин, който кимна, изкачи се по трите стъпала на подиума и прошепна:

— Хал, Албер току-що ми каза нещо много странно.

— Какво? — попита крал Хенри, петият с това име.

— Каза, че майка му му заръчала да ти предаде следното: „Попитай пак“.

Хал положи всички усилия да не се захили като глупак.

Епилог

Крудий

Бурята бе отминала.

Мъжът с черна роба и шапка с провиснала периферия се подпря на тоягата си и загледа как момчето се движи пъргаво между скалите, спира да грабне някой рак, скален нокът или друго ракообразно, изхвърлено в разливите от бурята, бушувала по-рано през деня. Беше дребно момче с черна коса и загоряла кожа, облечено в избелели къси панталони и туника.

Мъжът тръгна бавно към него, за да не го стресне, като се покаже изневиделица измежду дърветата. Момчето пъхна в торбата си един особено голям рак и вдигна очи. Щом видя непознатия, се усмихна и му кимна. Имаше тъмни очи и обикновени черти, макар че държането му му придаваше някакво очарование.

— Здравейте! — извика то весело.

Мъжът в черно му се усмихна в отговор и отметна настрани дългата си бяла коса.

— Събираш нещо за вечеря?

— Да, господине. Бурята винаги изхвърля много раци в плитчините и днес ми е паднало да събера колкото мога да нося, за да си хапнем топла супа довечера. — Държеше се бодро и непринудено и изглеждаше искрено весел.

— Заблудих се в гората по време на бурята — каза високият мъж и се подпря на тоягата си. — Къде точно се намирам?

Момчето се засмя и в смеха му имаше много радост.

— В Крудий сте, господине. Как може да не знаете?

Мъжът се усмихна.

— Да, предполагах, че съм в Крудий, но къде по-точно?

— О — рече момчето. — На няколко мили южно от града и замъка. Ще ви заведа дотам.

— Приемам с радост.

Тръгнаха нагоре по пътеката, извеждаща на големия път, и високият мъж каза:

— Казвам се Магнус.

Момчето килна глава за миг.

— Необичайно име, господине, ако ми позволите да отбележа. Аз се казвам Филип.

— За мен е удоволствие, Филип — отвърна Магнус. Излязоха на пътя и свиха на север, и той попита: — Кой управлява тук?

— Че как? Крал Хенри и кралица Стефани, господине. Крал Хенри беше херцог на Крудий, преди да вземе короната в далечния Риланон, както и баща му по-рано. Сега управителят се грижи за замъка вместо него, а баронът на Карс е негов рицар-маршал на Запада.

— Значи няма херцог на Крудий?

Момчето сви рамене.

— Титлата още се държи от краля, господине, но по-добре питайте управителя. — После лицето му светна. — Или можете да питате баща ми. Той знае всичко.

— Баща ти ли?

— Баща ми е готвачът на замъка — каза момчето.

— Значи си чирак на готвача на замъка?

— Не точно — отвърна Филип. — Остава ми още месец до Подбора. Истината е, че не съм много добър готвач.

— За какво си мечтаеш, момче?

Момчето се засмя високо.

— Мечтая си за много неща, господине. Мечтая за далечни земи и за места, които никога няма да видя. Чудя се какво ли има отвъд звездите и ми се иска да знаех повече за… всичко! — Засмя се пак.

— Обичаш да се смееш — отбеляза Магнус.

— Честно казано, майка ми твърди, че съм се родил със смях на уста. Всички разправят, че се радвам на нещата повече от другите. — Лицето му грееше. — Че защо не? Имам си семейство и дом и се храня добре — каза, като претегли торбата с ракообразни. — Иска ми се да пътувам, но не можем да имаме всичко, което искаме, нали?

— Може и да се изненадаш — рече Магнус. Стигнаха до билото на малко възвишение и градът и замъкът се появиха пред очите им. — Мислил ли си да чиракуваш някъде другаде, освен в кухнята?

— Нямам особени наклонности към нищо. Непохватен съм в управлението на лодки и нямам голяма дарба с оръжията. Прекалено съм дребен да работя в ковачница и… ами, единственото, в което ме бива, е четенето.

— Ти четеш?

— Всичко! Отец Игнатий ме научи. В замъка има една кула, пълна с книги, и съм ги изчел всичките.

Магнус го погледна.

— Разбираш ли ги?

— Почти — отвърна Филип. — Понякога ми се струва, че почти знам какво означават някои неща. Някои от книгите са за други места, за история и география, но други описват как работят нещата. Точно тези ми се ще да ги разбирах по-добре.

— Може би, ако отец Игнатий не възразява, бих могъл да хвърля око на тези книги и да ти помогна?

— Мисля, че няма да има проблем, господине — каза момчето, докато крачеха по калния път към град Крудий. — Идвали ли сте тъдява и друг път?

— Преди много години — отвърна Магнус. — Преди много, много години.

— Сега трудно се стига до Крудий — отбеляза Филип, перчейки се със знанията си. — Трябва да дойдеш с кораб, през Тъмните проливи. По-рано имало път от Крудий до Илит, в херцогство Ябон, но вече го няма.

— Защо? — попита Магнус, докато наближаваха покрайнините на града.

— Никой не знае със сигурност. Разправят, че била някаква велика магия. — Момчето сви рамене. — Сега има само една грамадна яма, под една издатина. Баща ми ме заведе там веднъж и успях да застана на скалите и да погледна в кратера. Хората го наричат Потъналите земи, кратера де.

— Интересно — промълви Магнус.

— Скалите също имат интересно име.

— Какво е то?

— Наричат ги Края на магьосника.

Магнус затвори очи за момент. После каза:

— Наистина, странно име. — Помълча малко и попита: — Някога мислил ли си да станеш магьоснически чирак?

Момчето се засмя високо. Идеята сякаш му допадаше.

— Можете ли да го уредите?

— Ще видим — каза Магнус, докато наближаваха покрайнините на града. — Аз съм малко нещо магьосник, или поне другите твърдят така, и ми е нужен чирак, Филип.

— О, никой не ме нарича Филип — рече момчето. — Макар че това ми е името и майка ми казва, че е важно да се представям с него.

— Как те наричат тогава?

— Всички в града ми викат Пъг, господине.

Магнус спря и сложи ръка на рамото му.

— Защо?

— Не знам точно, господине. Това е едно от онези неща, дето просто се случват. Някой ме нарече така и името ми се лепна. — Изглеждаше доволен, че може да разкаже историята.

— Изглеждаш ми щастливо момче — рече Магнус.

— Мама казва, че съм най-щастливото момче, което е виждала. — Усмивката му се стопи и той добави: — Сериозно ли говорехте, че мога да стана магьосник, господине?

Магнус кимна и двамата продължиха да крачат мълчаливо.

Щом влязоха в града, Магнус се огледа и каза:

— Толкова много се е променило. — После сведе очи към момчето. — И все пак някои неща са ми много познати. — Потупа Пъг по рамото. — Хайде да вървим да видим баща ти, управителя и отец Игнатий, а като му дойде времето, двамата с теб ще седнем и ще си поговорим за магията. Може пък да ти иде отръки.

Магнус знаеше със сигурност, че случаят ще се окаже точно такъв.