12

Пустош, пустош, пустош

Надзирателят излезе от лъкатушния проход и се върна при Дризт. Мрачният елф го попита:

— Направи ли всичко?

— Стъкмих огнище — отвърна Белвар и доволно, но не много силно, удари една в друга митрилните си ръце. — В ъгъла издълбах още едно легло. Хвърлих ботушите си на пода и сложих кесийката ти на не много скришно място. Дори оставих няколко сребърни монети под одеялото, така или иначе предполагам, че скоро няма да ми потрябват — пошегува се Белвар, но въпреки това Дризт разбра, че възрастният гном не обича да се разделя със скъпоценностите си.

— Хитро измислено — заяви Дризт, за да отвлече мислите на приятеля си от вещите.

— Ами ти, мрачни елфе? — попита Белвар. — Чу ли, видя ли нещо?

— Не, нищо — отвърна елфът и посочи към един от тунелите. — Изпратих Гуенивар да пообиколи наоколо. Скоро ще разберем дали наблизо има някой.

Гномът кимна.

— Добър план — отбеляза той. — Устройването на този фалшив лагер, толкова далече от Блингденстоун, ще отклони вниманието на кръвожадната ти майка от моя народ.

— Може би семейството ми ще повярва, че съм се установил в този район и не възнамерявам да го напускам — добави елфът с надежда. — Замислял ли си се накъде ще тръгнем?

— И двете посоки са еднакво подходящи — отбеляза Белвар и разпери ръце. — Наблизо няма други градове, освен нашия. Поне аз не знам за такива.

— Тогава на запад — предложи Дризт. — Ще заобиколим Блингденстоун и ще навлезем в пустошта. Ще бъдем далече от Мензоберанзан.

— Маршрутът изглежда добър — съгласи се надзирателят. Белвар затвори очи и настрои мислите си на вълните на камъка. Расата на лукавите гноми, подобно на всяка друга, обитаваща Подземния мрак, притежаваше уникалната възможност да улавя магнитното поле на скалите. Това умение позволяваше на свиърфнеблите да се ориентират толкова добре, колкото обитателите на земната повърхност по звездите и слънцето.

Миг по-късно Белвар кимна и посочи правилния тунел.

— На запад — каза Белвар. — И то бързо. Колкото по-далеч сме от тази твоя майка, в толкова по-голяма безопасност ще бъдем — надзирателят помълча малко, за да помисли дали следващият му въпрос няма да притисне много новия му приятел.

— Какво има? — попита Дризт, разбрал, че Белвар премълчава нещо.

Гномът реши да рискува и да провери доколко близки са станали с мрачния елф. За целта той започна направо:

— Когато разбра, че сънародниците ти търсят именно теб в източните тунели, ми изглеждаше някак неуверен, не знам дали ме разбираш. Те са твое семейство, мрачни елфе. Нима наистина са толкова ужасни?

Дризт се засмя. Смехът му някак успокои възрастния гном и му показа, че не е прекалил с въпроса си.

— Ела — промълви мрачният елф, когато видя, че Гуенивар се завръща от обиколката си. — Щом като лагерът е готов, да направим първата крачка към новия си живот. Пътят ни ще е достатъчно дълъг, за да ти разкажа за Мензоберанзан и за семейството ми.

— Почакай — каза Белвар, посегна към торбичката си и извади от там една кутийка. — Подарък от крал Шниктик — обясни той, повдигна капачето й и пред очите на двамата приятели заблестя малка светеща брошка. Всичко наоколо се обля в мека светлина.

Дризт погледна изумен към възрастния свиърфнебъл.

— Това ще те превърне в добра мишена — отбеляза мрачният елф.

Белвар го поправи.

— Не само мен, и двама ни — изпухтя леко той. — Но не се страхувай, мрачни елфе. Светлината по-скоро ще държи враговете ни далеч, отколкото да ги привлече към нас. Пък и идеята да се препъвам по камънаците не ми допада особено.

— Колко дълго ще свети така? — попита Дризт и по притеснения му тон, Белвар отгатна, че се надява да не е дълго.

— Магията на тази брошка е вечна — отвърна гномът и се ухили широко. — Е, освен ако не я развали някои жрец или магьосник. Престани да се тревожиш. Кое същество от Подземния мрак би изложило очите си на такава светлина?

Мрачният елф повдигна рамене и се довери на опитния надзирател.

— Много добре — каза той и безпомощно отметна бялата си гъста коса. — Тогава да вървим.

— По пътя и към разказите ти — добави Белвар и изравни крачката си с Дризт. Малките му набити крачета се надпреварваха с дългите и грациозни стъпки на мрачния елф.

Дълги часове вървяха така. Поспряха веднъж, за да хапнат, после отново продължиха. Понякога Белвар използваше светещата си брошка, друг път двамата приятели крачеха в пълен мрак — всичко зависеше от това дали са надушили опасност в района или не. Гуенивар често ги предвождаше, макар че рядко я виждаха — пантерата беше нетърпелива, винаги бързаше да изпълни задълженията си на пазител с изключителна съзнателност.

В продължение на цяла седмица двамата другари не спираха да си починат, освен ако не бяха изтощени от умора и глад. Искаха колкото може по-бързо да се отдалечат от Блингденстоун и преследвачите на Дризт, но въпреки всичките им усилия, трябваше да мине поне още седмица преди да навлязат в непознати земи. Белвар близо петдесет години бе предвождал миньорските експедиции на Блингденстоун и беше стигал по-далеч от всеки друг свиърфнебъл.

Когато навлизаха в някоя пещера, гномът често отбелязваше: „Това място ми е познато“. Друг път казваше: „Тук събрах цяла количка желязо“, или митрил, или много други скъпоценни камъни, за които Дризт дори не подозираше, че съществуват. Лукавите гномове можеха да копаят в скалите по един-единствен начин и въпреки че това правеше историите на възрастния миньор почти еднакви, Дризт винаги го изслушваше с внимание и се наслаждаваше на всяка негова дума.

Мрачният елф познаваше самотата.

От своите спомени той избра да разкаже за премеждията си в Академията и за хубавите моменти, прекарани със Закнафейн в тренировъчната зала. Дризт показа на Белвар удара „долно кръстосване“, разказа му как сам бе открил парирането, с което бе отблъснал атаката и бе изненадал своя учител. Показа му сложните движения и мимики от езика на жестовете, често използван от мрачните елфи, и се зарадва при мисълта, че някой ден може да научи Белвар на този език. Чул предложението на своя приятел, възрастният гном избухна в силен смях, впери учудения си, тъмен поглед в Дризт и посочи с очи към митрилните си ръце. С чука и кирката си възрастният свиърфнебъл едва ли щеше да направи достатъчно жестове, че да си струва усилията да ги научи. Но въпреки това, Белвар оцени абсурдното предложение на своя приятел и двамата хубаво се посмяха.

Гномът и пантерата също успяха да се сприятелят през първите няколко седмици. Белвар често изпадаше в дълбока дрямка и нерядко се събуждаше с изтръпнали крайници — оказваше се, че е спал непробудно под тежестта на двеста и петдесеткилограмовата котка. Тогава гномът започваше да роптае и да я удря лекичко по задницата, докато накрая това се превърна в игра и за двамата. В действителност, Белвар нямаше нищо против близостта на пантерата, дори само присъствието й му позволяваше да се наспи спокойно, защото всеки знаеше, че в земите на Подземния мрак сънят те прави уязвим.

Един ден Дризт прошепна на Гуенивар:

— Разбра ли?

Легнал по гръб на самия под, Белвар спеше дълбоко и вместо на възглавница, беше подпрял главата си на една скала. Докато се взираше в него, мрачният елф поклати глава в искрено удивление. Започваше да подозира, че привързаността на лукавите гномове към камъка се е разпростряла до неподозирани граници.

— Давай, хвани го — подшушна елфът на котката.

Гуенивар се хвърли напред и тежко се приземи върху краката на възрастния гном. Дризт изтича да се скрие в близкото коридорче и остана да наблюдава оттам.

Няколко секунди по-късно, Белвар се събуди с ръмжене.

— Магга каммара, пантера такава! — изсумтя той. — Защо винаги се просваш отгоре ми, вместо да легнеш до мен?

Гуенивар се размърда лекичко и изпусна дълбока въздишка.

— Магга каммара! Котка! — възмущаваше се гномът и мърдаше енергично пръстите на краката си. Опитваше да запази оросяването на крайниците си, въпреки че вече усещаше първите иглички от изтръпването. — Махни се от мен! — възрастният свиърфнебъл се повдигна на лакът и замахна към задницата на Гуенивар със своята ръка — чук.

По-бърза от него, пантерата отскочи встрани и се престори, че си отива, но тъкмо когато Белвар Дисенгалп се успокои, тя се върна обратно, скочи и се приземи право върху горкия гном. Притиснат под тежестта й, той едва не остана размазан на пода.

След няколко минути борба, гномът успя да измъкне лицето си изпод мускулестите гърди на котката.

— Разкарай се от мен или ще си платиш! — изрева лукавият гном, но никой не чу заканата му. Гуенивар се размърда и се намести удобно на новата си постеля.

— Мрачен елфе! — завика Белвар колкото глас имаше. — Мрачен елфе, махни пантерата си от мен! Хей, мрачен елфе!

— Привет — поздрави ги Дризт и излезе от тунела, сякаш току-що се връщаше отнякъде. — Вие двамата пак ли си играете? Аз реших, че времето, в което трябва да съм на пост е изтекло.

— Наистина изтече — отвърна Белвар, но думите му бяха заглушени от черната козина на Гуенивар, докато тя отново се наместваше. Въпреки това, Дризт успя да зърне как възрастният гном бърчи дългия си, гърбав нос от досада.

— О, не, не. Не съм чак толкова уморен, не исках да ви прекъсвам. Знам колко обичате да си играете — каза мрачният елф.

Докато се отдалечаваше от котката си, той леко я потупа по гърба и й намигна.

— Мрачен елфе! — измърмори след него Белвар, но той не се обърна. А Гуенивар, получила одобрението на господаря си, скоро се унесе в дълбок сън.

* * *

Дризт се сниши и застана неподвижен, докато нагоди зрението си от инфрачервения, в който виждаше топлината на предметите, до нормалния светлинен спектър. Още не бе фокусирал погледа си, когато подозренията му се потвърдиха. Отпред, зад една естествена скална арка, се виждаше червена светлина. Мрачният елф не помръдна от мястото си. Реши първо да изчака Белвар да го настигне, преди да тръгне да проучва терена. Няколко секунди по-късно зърна и приближаващата се мека, вълшебна светлина от брошката на Белвар.

— Угаси я — прошепна Дризт.

Възрастният свиърфнебъл прибра украшението, после тихомълком се промъкна до своя другар, видя червената светлина отвъд каменната арка и разбра притеснението му.

— Можеш ли да повикаш пантерата? — тихо попита Белвар.

Дризт поклати глава.

— Времетраенето на магията е ограничено, а и пътуването през измеренията е твърде изтощително за Гуенивар. Тя трябва да си почине.

— Можем да се върнем обратно там, откъдето дойдохме — предложи гномът. — Наоколо може да има друг тунел.

— На пет мили оттук — отвърна елфът, пресмятайки дължината на коридора, по който бяха минали и който нямаше никакви разклонения. — Прекалено далеч е.

— Тогава да проверим какво има там — заяви уверено Белвар и смело закрачи напред. Дризт хареса непоколебимите действия на своя другар и побърза да го настигне.

Двамата стигнаха до арката и елфът трябваше де се наведе съвсем ниско, за да мине под нея. Отвъд естествената скална конструкция се простираше ви сока, обширна пещера, чиито стени и таван бяха покрити с мъховидна растителност, излъчваща червената светлина. Мрачният елф се зачуди, но Белвар веднага разпозна растението.

— Баручии! — избъбри гномът и се засмя. После се обърна към Дризт и като не намери отговор на усмивката си, започна да му обяснява: — Това са плюй-коспори, мрачни елфе. От десетилетия не съм виждал толкова много от тях. Срещат се много рядко, да знаеш.

Недоумяващият Дризт отпусна мускулите си, отърси се от напрежението, безразлично сви рамене и закрачи напред. Белвар го закачи с кирката си под лакътя и рязко го дръпна към себе си.

— Плюйкоспори — повтори възрастният свиърфнебъл и съвсем съзнателно натърти думите си, за да подчертае значението им. — Магга каммара, мрачни елфе, как си оцелял толкова години?

Белвар се обърна настрани, удари с чукчето си по каменната арка и от нея се отчупи солидно парче. Гномът го вдигна с плоското на кирката си и го запрати към една от стените на пещерата. Камъкът се удари в светещите мъхове и те изведнъж започнаха да бълват дим и спори във въздуха.

— Плюят — обясни Белвар. — Задушават те до смърт със спорите си! Ако възнамеряваш да минеш оттук, по-добре стъпвай леко, смели ми и безразсъдни приятелю!

Дризт зарови пръсти в разбърканите си бели коси и се замисли над думите на Белвар. Не му се искаше да се връща цели пет мили назад, но и не изгаряше от желание да хукне през червеното смъртоносно поле. Стоеше изправен в средата на арката и се оглеждаше наоколо в търсене на друга възможност. Над баручиите стърчаха няколко камъка. Ако стъпваха само по тях, можеха да минат от другата страна на полето, където се простираше чиста пътека, широка около десет фута и пресичаща пропастта.

— Можем да преминем оттатък — каза Дризт. — Виждам чиста пътека.

— Винаги има такива в полетата с баручии — прошепна възрастният свиърфнебъл.

Острият слух на мрачния елф долови тихия коментар на Белвар.

— Какво имаш предвид? — попита Дризт и пъргаво скочи върху първия камък.

— Наоколо има кореноровка — обясни Белвар. — Или поне е минавала оттук.

— Кореноровка? — Дризт отскочи назад, за да бъде по-близо до Белвар.

— Нещо като голяма гъсеница — поясни гномът. — Кореноровките обичат баручии. Тези създания изглежда са единствените, които плюйкоспорите не могат да убият.

— Колко са големи?

— Колко е широк чистият път? — попита го Белвар.

— Около десет фута — отвърна Дризт и подскочи към първия камък, за да погледне отново пътеката.

Белвар се замисли.

— Достатъчно за една голяма гъсеница или най-много две.

Дризт отново се върна при своя приятел и хвърли един предпазлив поглед през рамо.

— Значи е големичка гъсеница — заяви той.

— Но устата й е малка. Кореноровките ядат само мъх, плесени и баручии, ако ги открият. Общо взето са миролюбиви същества — обясни Белвар.

За трети път Дризт стъпи върху първия издаден камък.

— Трябва ли да знам още нещо, преди да продължа? — раздразнено попита той.

Белвар поклати глава.

Мрачният елф тръгна по камъните и не след дълго двамата приятели стояха в средата на десетфутовата пътека. Тя прекосяваше цялата пещера и към края си се разклоняваше в два други тунела. Дризт посочи в двете посоки, чудейки се коя ще избере Белвар.

Лукавият гном тръгна наляво, ала изведнъж спря и се загледа в пространството пред себе си. Мрачният елф разбра защо се поколеба неговият приятел. И той, като него, беше усетил вибрациите в камъка.

— Кореноровка — прошепна гномът. — Запази тишина и се наслаждавай, приятелю. Наистина си заслужава да се видят.

Дризт се усмихна широко и се сниши, нетърпелив да види чудатото създание. В този момент чу, че зад него се приближава нещо, и то много бързо, и разбра, че не всичко е наред.

— Къде е…? — започна въпроса си Дризт, но когато се обърна, видя Белвар, който с всички сили тичаше към входа на тунела. Думите на мрачния елф секнаха изведнъж, когато всичко се разтърси от силна експлозия — сякаш в другия си край пещерата бе започнала да се срутва. Дризт гледаше именно в тази посока, когато дочу вика на Белвар:

— Страхотна гледка са!

В този момент гъсеницата се появи и мрачният елф не можа да отрече думите му.

Беше огромна, много по-голяма от василиска, и приличаше на гигантски бледосив червей с хиляди малки крачка от двете страни на огромното си туловище. Мрачният елф видя, че Белвар не го беше излъгал — съществото почти нямаше уста, нито пък разполагаше с нещо, което би могло да му служи като оръжие. Но гигантската кореноровка се бе втурнала право към Дризт и явно търсеше отмъщение. Мрачният елф не можеше да прогони от съзнанието си картината как лежи прострян, размазан от единия до другия ъгъл на пещерата. Той посегна към ятаганите си, но после разбра колко абсурдно беше това. Къде трябваше да промуши това създание, за да го забави, за да го спре?! Дризт разпери безпомощно ръце, завъртя се на пети и хукна след по-възрастния си приятел.

Земята се тресеше така силно, че мрачният елф се зачуди дали няма да залитне встрани и да бъде задушен от плюйкоспорите. Точно в този момент Дризт стигна до входа на тунела и видя друг, по-малък коридор, прекалено тесен за кореноровката и разположен встрани от пещерата на баручиите. При последните метри елфът се стрелна бързо напред, сви рязко в малкия тунел и се претърколи на кълбо, за да намали скоростта си. Въпреки това, той се удари тежко в стената и отскочи от нея, точно когато гъсеницата блъсна главата си във входа на тунела. От силния удар навсякъде се посипаха камъни.

Когато прахта се разнесе, кореноровката още стоеше отвън. Тя виеше отчаяно и непрестанно блъскаше главата си в камъка, за да си пробие път, а на няколко крачки по-навътре от Дризт стоеше Белвар, скръстил ръце пред гърдите си и самодоволно ухилен.

— Миролюбиви същества, а? — попита мрачния елф, изправи се и се изтупа от прахта.

— Наистина са такива — кимна възрастният свиърфнебъл. — Просто много обичат своите баручии и не им е приятно да ги делят!

— За малко да ме размаже! — ядоса се Дризт.

Белвар отново кимна.

— Запомни добре, мрачни елфе. Следващия път, когато накараш пантерата си да спи върху мене може да ти се случи нещо още по-лошо!

Мрачният елф се опита да прикрие усмивката си, но не успя. Сърцето му продължаваше да бие лудо под въздействието на адреналина, а и Дризт не таеше лоши чувства към приятеля си. Той си припомни всичко, което бе преживял преди месеци, докато се скиташе сам из земите на Подземния мрак, и си помисли колко различен беше животът му сега, когато до него беше Белвар Дисенгалп! Колко по-радостен и по-хубав бе отпреди! Мрачният елф хвърли поглед през рамо към ядосаната и упорита гъсеница.

И колко по-интересен!

— Да вървим — подкани го самодоволният свиърфнебъл и се запъти надолу по тунела. — Само я дразним повече, като се мотаем пред очите й.

Няколко крачки по-надолу проходът се стесняваше и правеше рязък завой. След като свиха в него, другарите се озоваха в още по-тежко положение — бяха стигнали края на тунела. Бяха в задънена улица, никъде не се виждаше изход.

Белвар започна да обикаля около стените и да ги проучва, а Дризт скръсти ръце — беше негов ред да злорадства.

— В какво ни забърка, малки приятелю? Намираме се в опасно положение, в задънен тунел, чийто единствен изход се пази от ядосана кореноровка.

Гномът притисна ухо до камъка и помаха на Дризт с чукчето си.

— Просто малко неудобство — увери го той. — На около седем фута оттук има друг тунел.

— Седем фута, но това е скала — напомни му мрачният елф.

Белвар не изглеждаше притеснен.

— Дай ми един ден, най-много два — каза той, после протегна ръцете си напред и поде нисък напев, толкова тих, че дори Дризт не можа да го чуе. Въпреки това мрачният елф разбра, че неговият приятел се опитва да омагьоса камъка с някакво заклинание.

— Биврип! — извика възрастният миньор.

Нищо не се случи, но и този път Белвар не изглеждаше никак разочарован. Той се обърна към Дризт и заяви:

— Един ден.

— Какво направи? — попита го елфът.

— Протегнах ръце и затананиках — отвърна лукавият гном.

Разбрал, че спътникът му не проумява нищо от случилото се, Белвар се завъртя на пети, замахна към стената и удари с чука по камъка. Навсякъде по-тесния проход се пръснаха искри, които заслепиха Дризт. Мрачният елф трябваше да нагоди зрението си към последвалите експлозии от непрестанното удряне и блъскане на Белвар. Докато го направи, възрастният миньор успя да раздроби на прах няколко сантиметра от скалата.

— Магга каммара, мрачни елфе! — извика той и намигна. — Нали не вярваш, че сънародниците ми ще се бъхтят толкова много, за да ми измайсторят такива прекрасни ръце, без да вложат в тях и малко магия?

Дризт се премести по-настрани от мястото, където копаеше гномът и седна на пода.

— Ти, малки приятелю, си пълен с изненади — отстъпи с въздишка той.

— Вярно е! — изрева Белвар и заби отново чука си в камъка.

Всичко наоколо се посипа с прах и отломки.

Стана така, както бе обещал Белвар. След един ден Дризт и той успяха да излязат от задънения тунел и по предложение на лукавия гном решиха да се отправят на север.

И двамата знаеха, че досега са извадили голям късмет. Бяха прекарали цели две седмици в пустошта на Подземния мрак и единственото, което бе застрашило живота им бе една ядосана кореноровка, пазеща своите баручии.

Няколко дни по-късно, обаче, късметът им им изневери.

Бяха избрали да тръгнат по един широк тунел. Докато пълзяха в него, Белвар отправи към Дризт една молба:

— Призови пантерата.

Мрачният елф не възрази. Идеята на разсъдливия миньор беше мъдра, пък и зелената светлина отпред не се нравеше никому. Минаха няколко секунди и черната мъгла се заизвива във въздуха, после прие материалната си форма и пред тях се изправи Гуенивар.

— Ще тръгна първи — прошепна Дризт. — Вие двамата ме следвайте на двайсетина крачки.

Белвар кимна, мрачният елф се обърна и понечи да направи първата си крачка, когато, както и очакваше, една кирка го закачи и го завъртя.

— Бъди внимателен — предупреди го гномът. Елфът се усмихна в отговор, трогнат от искрените думи на приятеля си и за пореден път си помисли колко по-хубаво е, когато има до себе си такъв верен другар. После се отърси от разсейващите мисли и се отдалечи, воден от дългогодишния опит и инстинктите си.

Видя, че зелената светлина идва от една дупка в земята. Отвъд нея коридорът продължаваше, но краят му не беше далече. Тунелът свиваше рязко, сякаш правеше обратен завой.

Дризт легна по корем и надникна в дупката. Друг проход, перпендикулярен на този, в който се намираха, се простираше на десет фута под тях и водеше към нещо, което приличаше на огромна пещера.

— Какво има долу? — прошепна приближаващият се Белвар.

— Друг коридор, отвеждащ до някаква пещера — отвърна Дризт. — Светлината идва оттам.

Мрачният елф вдигна глава и взря очите си в мрака на коридора, разкриващ се пред тях.

— Нашият тунел продължава, можем да тръгнем по него — предложи Дризт.

Белвар проследи погледа на приятеля си и забеляза завоя.

— Коридорът се връща обратно. Може би ще ни отведе точно там, където бяхме преди един час — заяви гномът, после легна в прахта и погледна през дупката.

— Какво ли може да свети така? — попита Дризт, осъзнал, че и спътникът му се измъчва от същото любопитство. — Друг вид мъхове?

— Не знам да има такъв — отвърна Белвар.

— Тогава да проверим?

Възрастният свиърфнебъл се усмихна, заби кирката си в скалата и увисна на нея. После се залюля, за да я откачи и скоро се озова долу. Мрачният елф и пантерата тихо го последваха. Извадил ятаганите си, Дризт поведе малката групичка към зелената светлина.

Озоваха се пред огромна пещера, чийто таван не се виждаше, а в центъра й, на дълбочина около десет фута, имаше голямо езеро, пълно с искрящо-зеленикава, смрадлива течност. Езерото кипеше, съскаше и бълбукаше. Плетеница от множество различни по ширина каменни пътеки пресичаше клисурата. Повечето от тях водеха към десетки други странични коридори.

— Магга каммара! — прошепна изуменият свиърфнебъл. Дризт си мислеше същото.

— Изглежда така, сякаш езерото е изригнало от самия под — отбеляза той, когато се свести от удивлението.

— Стопило го е — отвърна Белвар, досетил се за естеството на течността, и потупа Дризт, за да привлече вниманието му. После отцепи с кирката си един по-голям камък и го запрати в зеленото езеро. Когато скалата се докосна до повърхността, течността засъска като побесняла от удара и разтопи камъка, преди да е потънал.

— Киселина — обясни мъдрият свиърфнебъл.

Мрачният елф го изгледа с любопитство. По време на обучението си в Академията, бе чувал магьосниците от Сорсъри да говорят за киселини. Те често забъркваха подобни отвратителни течности за магическите си експерименти, но Дризт не можеше да проумее как така тази се е появила в земята, при това в такива огромни количества.

— Работа на магьосник, предполагам — заяви Белвар. — Експеримент, който е излязъл извън контрол.

Сигурно е тук от стотици години, разгражда земята и потъва сантиметър по сантиметър.

— Останките от пода изглеждат достатъчно здрави. Пък и можем да избираме от множество тунели — предложи Дризт.

— Тогава да вървим. Това място не ми е по вкуса. Светло е, пък и не ми се тича по такива тесни мостчета, особено когато под краката ми ври киселина!

Мрачният елф се съгласи и предпазливо направи първата си крачка по мостчето, ала Гуенивар го изпревари. Дризт разбра намерението на пантерата и на драго сърце одобри действията й.

— Гуенивар ще ни води — обясни елфът. — Пантерата е най-тежка от нас, пък и е достатъчно бърза, за да скочи, ако някое от мостчетата започне да се руши.

Възрастният свиърфнебъл не беше особено доволен.

— Ами ако не успее — попита с искрена загриженост той. — Дали киселината може да навреди на едно магическо създание?

Дризт не беше много сигурен, че знае отговора.

— Няма да й навреди — каза той и извади от джоба си фигурката от черен оникс. — В мен е порталът за родното й измерение.

Гуенивар бе изминала доста разстояние, пътят изглеждаше достатъчно здрав и Дризт реши да я последва. Белвар също направи първата си крачка и стъпи върху мостчето.

— Магга каммара, дано си прав — промърмори лукавият гном.

Пещерата беше огромна — трябваше да изминат няколкостотин фута, преди да стигнат до най-близкия тунел. Двамата приятели бяха преполовили разстоянието, а котката ги чакаше в началото на един коридор, когато дочуха странен звук. Те спряха и се заоглеждаха. Мъчеха се да разберат откъде идва странната песен и кой е източникът й.

От един страничен тунел се показа чудато създание. То ходеше на два крака, кожата му бе черна, имаше птича глава с голям, заострен клюн и тяло на човек. Нямаше пера, нито криле. Мускулестите му ръце завършваха със страховито извити нокти, а на краката си имаше по три пръста. След това същество излезе друго, следвано от още едно.

— Родственици? — обърна се Белвар към Дризт. Създанията наистина наподобяваха странна кръстоска между мрачен елф и птица.

— Едва ли — отвърна елфът. — Никога през живота си не съм чувал за тези същества.

Пещерата се огласи от напева им:

— Смърт! Смърт!

Двамата приятели се огледаха наоколо и видяха, че от другите проходи започнаха да изскачат още птицеподобни хора. Това бяха „зли корбити“ — древна раса, населяваща южните райони на Подземния мрак и съвсем непозната за северните части на тази земя. Корбитите не бяха от особен интерес за другите раси — начинът им на живот бе примитивен, а и броят им не беше много голям. За пътешествениците, обаче, ятата от зли корбити обикновено означаваха големи неприятности.

— И аз не съм виждал подобни същества — сподели Белвар. — Но ми се струва, че никак не се радват да ни видят.

Когато корбитите пристъпиха към мостовете, напевът се превърна в ужасяващи крясъци. Отначало чудатите създания крачеха бавно, после се затичаха все по-бързо и по-бързо, сякаш бяха изгубили търпение.

— Грешиш, малки ми приятелю — отбеляза елфът. — По-скоро адски се радват, че вечерята им пристигна сама.

Белвар се огледа безпомощно наоколо — почти всички пътища за бягство бяха преградени. Двамата с Дризт трябваше да се бият, ако искаха да избягат от тези чудовища.

— Мрачни елфе, сещам се за стотици други места, където бих предпочел да се бия — възрастният свиърфнебъл сви отчаяно рамене и погледна надолу към езерото със зелената киселина. Страховитата гледка го накара да потрепери. Гномът си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и започна ритуала, с който събуждаше магията във вълшебните си митрилни ръце.

— Движи се, докато правиш заклинанието — посъветва го Дризт и хукна напред. — Да се приближим към тунелите, преди да е започнала битката.

Няколко корбити почти ги настигаха, но Гуенивар се приготви за скок, отблъсна се във въздуха и прелетя над две мостчета като събори и нападателите.

— Биврип — изкрещя Белвар в края на заклинанието си и се обърна, за да посрещне очи в очи неприятелите си.

— Гуенивар ще се погрижи за тях — увери го Дризт и се втурна към близката стена.

Гномът разбра, че приятелят му има право. От тунела, към който се бяха затичали, бе изскочила още една група корбити. Гуенивар се приземи право върху птицеподобните същества и събори две от мостчето. Със зловещ писък корбитите посрещнаха смъртта си в киселинното езеро.

Загубата на събратята им не притесни нито едно от злите създания. Те продължиха да пеят „Смърт! Смърт!“ и с течащи лиги се нахвърлиха срещу пантерата.

Но и Гуенивар разполагаше с мощно оръжие. С всеки удар на огромната си лапа тя поваляше мъртъв по един корбит и с лекота запращаше птицеподобните създания в киселинното езеро. Но, докато котката продължаваше да ги разпръсва на всички страни, те не отстъпваха, дори напротив — спускаха се все по-силно напред, бързаха да се включат в боя. От другата страна се приближи втори отряд от зли корбити и заобиколи Гуенивар.

Белвар застана в един по-тесен участък от мостчето и зачака неприятелите си. Дризт пое успоредната пътека, намираща се на около петнайсет стъпки от гнома, и извади ятаганите си някак неуверено, сякаш някой го принуждаваше. С напредването на битката мрачният елф усети как свирепите инстинкти на ловеца се надигат все повече в душата му и трябваше да мобилизира цялата сила на волята си, за да ги потисне. Той беше Дризт До’Урден — не беше неконтролируем ловец и щеше да се изправи срещу враговете си в пълно съзнание.

В този миг чудовищата се нахвърлиха отгоре му. Крещейки като обезумели, те сипеха удари на всички страни, а Дризт само ги парираше и отблъскваше. Ятаганите му се носеха плавно във въздуха и спираха всяка атака. Остриетата се извиваха и спускаха, мрачният елф упорито отказваше да се предаде на убиеца в себе си и така не постигна никакъв напредък. Бяха изминали няколко минути, а Дризт продължаваше да се сражава с първия корбит, който го бе нападнал.

Белвар не бе толкова внимателен в действията си. Едно след друго чудовищата се нахвърляха върху малкия свиърфнебъл и падаха от внезапните удари на магическите му митрилни ръце. Електричеството и силата на неговата атака често убиваха птицеподобните създания на място, а и Белвар нямаше време да ги чака да станат. Всеки удар на неговата ръка — чук беше последван от широк замах с кирката — така от мостчето бе повален и последният зъл корбит.

Възрастният свиърфнебъл се бе справил с половината от странните създания, преди да успее да погледне към приятеля си. Когато видя Дризт, гномът веднага разбра какви терзания разкъсваха душата му.

— Магга каммара! — изкрещя Белвар. — Бий се с тях, мрачни елфе, бий се докато спечелиш! Те няма да пощадят живота ти! Няма да те помилват! Убий ги — свали ги от пътеката, преди да са те убили те!

Дризт едва чуваше думите на своя приятел. Лилавите му очи се напълниха със сълзи и зрението му се замъгли, ала това не забави магическия ритъм на неговите остриета. Един от съперниците му изгуби равновесие, елфът промени посоката на удара си и стовари дръжката на ятагана право върху главата на птицеподобния човек. Съществото изгуби съзнание и се затъркаля като камък надолу по мостчето. Тъкмо щеше да падне от ръба, когато Дризт застана на пътя му и го спря.

Белвар поклати глава и се зае със следващия зъл корбит. Неприятелят полетя назад, а от гърдите му, обгорени от електрическия удар, се заизвиваха тънки струйки дим. Птицеподобното същество впери невярващ поглед в дребничкия гном, ала нито продума, нито помръдна повече — една остра кирка се заби в рамото му, вдигна го във въздуха и го запрати в киселинното езеро.

* * *

Гуенивар съвсем обърка прегладнелите си нападатели. Те се струпаха зад гърба й, за да я убият, ала пантерата се сниши и отскочи; понесе се над зелената светлина, прелетя трийсет фута и се приземи върху друго мостче, ала гладкият камък беше толкова хлъзгав, че едва се задържа да не падне от ръба на пътеката.

Птицеподобните същества се спогледаха удивени за миг, после отново подеха писъците си и с див вой се втурнаха по мостчетата, за да хванат котката.

Един-единствен зъл корбит се намираше близо до мястото, където се бе приземила Гуенивар. Безстрашното създание се хвърли срещу нея, но тя впи силните си зъби във врата му и на секундата го прегриза.

Докато пантерата бе заета, птицеподобните същества разкриха поредния си дяволски капан. Далече във високия таван един от злите корбити най-накрая бе открил дългоочакваната си жертва. Гладното същество обгърна с ръце тежката скала на ръба на каменната тераса, отблъсна се и полетя надолу, заедно с нея.

В последния момент Гуенивар забеляза летящото надолу чудовище и побърза да се махне от пътя му. В самоубийствения си екстаз, злият корбит дори не я забеляза, преди да се разбие с огромна тежест върху мостчето. От силния сблъсък каменната пътека започна да се разпада.

Огромната пантера се опита да отскочи отново, ала земята под лапите й пропадаше, преди да е успяла да заеме позиция, за да отскочи във въздуха. Ноктите й задраскаха напразно по рушащия се мост и Гуенивар последва злия корбит и полетя с него надолу към киселинното езеро.

Дочул възбудените крясъци на птицеподобните, Белвар се обърна точно в мига, в който пантерата започна да пада към зеленикавата течност. Дризт беше прекалено зает, за да я види — друг корбит се бе нахвърлил срещу него, а поваленият преди това тъкмо се свестяваше в краката му. Но мрачният елф нямаше нужда от зрението си, за да разбере какво става. Изведнъж фигурката в джоба му се нагря, злокобни струйки дим започнаха да вият от плаща му пиуафуи — не беше трудно да се досети какво се е случило с любимата му Гуенивар. Мрачният елф присви лилавите си очи и огненият им блясък пресуши сълзите му.

Дризт приветства ловеца.

Корбитите се сражаваха яростно. За тях бе най-голяма чест да загинат по време на битка и тези, които бяха нападнали мрачния елф, скоро разбраха, че ще бъдат удостоени с нея.

Обезумелият До’Урден се спусна към тях с ятаганите си и ги заби в очите на двамата корбити, изправили се насреща му. После Дризт извади остриетата, завъртя ги в ръцете си и прониза съществото, опитващо се да се изправи в краката му. Светкавично ги извади пак, отново промуши тялото и изпита зловеща наслада от плавното им проникване.

След това мрачният елф се зае и с другите приближаващи се корбити. Остриетата се врязваха в гладните същества от всеки възможен ъгъл и им нанасяха десетки рани, без дори да са направили и едно пълно завъртане.

Първото птицеподобно създание беше мъртво още преди да се строполи на пътеката, както и второто, и третото. Дризт притисна останалите в един по-широк участък от мостчето. Гладните корбити започнаха да го връхлитат по трима… и по трима падаха мъртви в краката му.

— Размажи ги, мрачни елфе — промърмори Белвар, видял как кипи кръвта на приятеля му.

Птицеподобното създание, настъпващо към малкия гном, също погледна към Дризт, чудейки се какво е привлякло вниманието на съперника му. Когато се обърна, то беше посрещнато от чука на непоколебимия свиърфнебъл. Парченца от човката на злощастното същество се пръснаха на всички страни и този корбит беше първият от хилядолетия, който реши да се предаде и да избяга. Сънародниците му също започнаха да се отдръпват, когато не след дълго раненото същество се просна на пода и умря.

Разяреният гном обаче още не бе приключил с тях. Той се хвърли напред и изблъска от пътеката единството създание, осмелило да застане на пътя му. Когато стигна до обезобразения корбит, Белвар заби кирката си дълбоко в гърдите му, вдигна го високо във въздуха и с ужасяващ рев изля гневът, напиращ в душата му.

Другите птицеподобни създания го наблюдаваха колебливо и не смееха да се приближат. Белвар погледна към Дризт и се ужаси. Труповете на много корбити лежаха проснати в краката му, кръвта им капеше от ръба на пътеката и със съскане потъваше в киселинното езеро. Ала гномът не се разтревожи за изхода на битката — ударите на мрачния елф бяха точни и добре премерени. Дризт беше непобедим, но високо над него друг корбит се хвърли от ръба и полетя надолу в самоубийствен порив, прегърнал голяма скала.

Белвар беше сигурен, че животът на Дризт е към своя край.

Но ловецът усети приближаващата се опасност…

Един корбит се спусна към него. С едно-единствено перфектно замахване той отсече двете му ръце, прибра ятаганите в ножниците им и веднага след това се втурна като стрела към края на платформата. Достигна до ръба и скочи към Белвар, точно когато самоубиецът се удари в пътеката. Скалата разби мостчето и към зеленото езеро полетяха камъни и корбити.

Белвар запрати трупа на птицеподобното създание към сънародниците му и легна по корем на земята, протягайки своята ръка — чук към летящия Дризт. Мрачният елф сграбчи ръката на приятеля си, с другата се хвана за ръба на пътеката и, въпреки че удари лицето си в камъка, успя да се задържи и да не падне.

От удара, обаче, плащът на мрачния елф се разкъса. С отчаян поглед Белвар проследи падащата към киселината фигурка от черен оникс.

Но Дризт успя да я хване с краката си.

Възрастният свиърфнебъл почти се разсмя от безсилие. Той хвърли поглед през рамо, за да види дали птицеподобните хора не са решили да подновят нападението си и промълви с облекчение:

— Мрачни елфе, това наистина беше забавно…

Отговорът на Дризт сложи край на успокоението на дребничкия гном.

— Залюлей ме! — изрева елфът така заповеднически, че пребледнелият Белвар се подчини съвсем несъзнателно.

Дризт се преметна на кълбо, приземи се на пътеката и напрегна всичките си мускули, за да запази равновесие, но не успя; затъркаля се към края на мостчето, все повече приближавайки приклекналия гном, и започна да се запъва с ръце и крака, за да намери някъде опора и да спре. Още не разбрал какво става, Белвар най-накрая се обърна и остана смаян — с протегнати напред ятагани Дризт, накълцваше лицето на канещия се да го нападне корбит.

— Подръж това — помоли елфът и подхвърли с крака фигурката от черен оникс. Белвар хвана статуетката с митрилните си ръце и я пусна в джоба си.

Като обезумял, Дризт се спусна напред и започна да разчиства пътя към най-близкия тунел. Загледан в приятеля си, гномът остана на пътеката, като от време на време хвърляше по някой предпазлив поглед през рамо.

Пет минути по-късно двамата приятели тичаха надолу по мрачния тунел, а обезумелите викове „Смърт! Смърт!“ се отдалечаваха все повече и повече.

13

Нов дом

— Стига. Стига толкова! — задъхваше се измореният свиърфнебъл. — Магга каммара, мрачни елфе! Избягахме им вече.

С извадени ятагани, Дризт се обърна към приятеля си. В лилавите очи на елфа още гореше зловещият пламък и Белвар побърза да отскочи назад.

— Успокой се, приятелю — тихо промълви той. Въпреки своята увереност, гномът вдигна ръце пред гърдите си, за да се защити, ако е необходимо. — Опасността е далече, никой не ни заплашва.

Дризт си пое дълбоко дъх и се опита да се успокои. После осъзна, че ятаганите са още в ръцете му и внимателно ги прибра в ножниците им.

— Добре ли си? — попита Белвар и се приближи. Лицето на елфа — там, където се бе ударил в скалата — бе обагрено в кръв.

Дризт кимна.

— Заради битката е — опита се обясни той. — Вълнението. Трябваше да се освободя от…

— Не е нужно да ми обясняваш — прекъсна го гномът. — Ти се справи добре, мрачни елфе. Повече от добре. Ако не беше ти, досега и тримата да сме мъртви.

— Той се върна при мен — почти проплака Дризт, търсейки подходящите думи. — Тъмната половина от моето аз. Мислех си, че си е отишъл.

— Отишъл си е — увери го Белвар.

— Не — възрази елфът. — Това жестоко чудовище, в което съм се превърнал, завладя изцяло душата ми, докато се сражавах с птицеподобните хора. То насочваше оръжията ми съвсем безмилостно и жестоко.

— Ти сам направляваше оръжията си — заяви гномът.

— А яростта? — отвърна Дризт. — Неконтролируемата ярост. Единственото, което желаех бе да убивам, да посичам телата им и да ги хвърлям в бездната.

— Ако това, което казваш, е вярно, щяхме още да сме там. Но ние избягахме благодарение на твоите действия. Останаха много не убити корбити, но въпреки това ти пръв побягна в тунела. Изпитвал си ярост? Може би, но не и неконтролируема. Ти направи това, което бе нужно. Справи се отлично, мрачни елфе. Много по-добре от всички, които съм виждал. И не се извинявай — нито на себе си, нито на мен!

Дризт се облегна на стената и се замисли. Думите на лукавия гном го успокояваха и той му бе искрено благодарен за разбирането. Но въпреки това, изгарящата ярост, която бе изпитал, когато пантерата падна в езерото, не спираше да го преследва. Чувството беше толкова всепоглъщащо, че Дризт не можеше да го преодолее. Чудеше се дали някога въобще ще успее.

Въпреки притесненията, обаче, мрачният елф се чувстваше по-спокоен в присъствието на своя приятел. Започна да си припомня случки от изминалите години, битки, които беше принуден да води сам. Тогава, както и сега, ловецът се бе надигал в него, обземал бе душата му и бе насочвал смъртоносните му ятагани. Но Дризт не можеше да отрече, че този път бе малко по-различно. Преди, когато бродеше сам из земите на Подземния мрак, ловецът не го напускаше така лесно. Сега, в присъствието на Белвар, мрачният елф отново можеше да се контролира.

Дризт разтърси гъстата си бяла коса, опитвайки се да отмахне от себе си и последните следи от ловеца. Помисли си колко глупаво бе постъпил — да започне битката с птицеподобните хора по такъв начин — с плоското на остриетата си. Ако инстинктите му не се бяха събудили, ако не беше разбрал, че Гуенивар е паднала в езерото, той и Белвар можеха да не се измъкнат живи от пещерата.

Припомнил си това, което бе предизвикало гнева му, мрачният елф се сепна изведнъж и погледна към приятеля си:

— Статуетката! — извика той. — У теб е.

Белвар извади черния предмет от джоба си.

— Магга каммара! — извика уплашено той. — Ами ако Гуенивар е ранена? Ако киселината й е навредила по някакъв начин… дали е могла да се прибере в измерението си?

Дризт взе фигурката и я огледа с треперещи ръце. Поуспокои се едва, когато видя, че гладката й повърхност не е повредена. Знаеше, че трябва да изчака, преди да повика Гуенивар, защото ако пантерата беше ранена, със сигурност щеше да се възстанови много по-бързо, ако останеше в родното си измерение. Но елфът не можеше да чака повече, трябваше да научи какво се е случило с любимата му котка. Той положи статуетката на земята и нежно повика пантерата.

Двамата приятели въздъхнаха едновременно, когато тънката мъгла започна да се вие около фигурката. Белвар извади вълшебната си брошка, за да може да огледа по-добре котката.

Пред очите им се разкри ужасяваща гледка. Вярната пантера се бе отзовала покорно на призива на своя господар, но веднага щом я зърна, елфът разбра, че не е трябвало да я вика, докато раните й не зараснат. Черната копринена козина на Гуенивар бе обгорена, на много места дори се беше свалила. Гладките й мускули висяха разкъсани и обгорени до кокал, а едното око на злощастното животно стоеше затворено и изглеждаше ужасно зле.

Залитайки, пантерата тръгна към Дризт, но мрачният елф се затича към нея, падна на колене и нежно обви с ръце шията на голямата котка.

— Гуен — прошепна той.

— Дали ще се оправи? — с тих, трепещ глас попита Белвар.

Дризт поклати глава. В действителност, не знаеше много за пантерата, освен това, което тя сама му бе показала. И преди я бе виждал ранена, но никога толкова сериозно. Сега можеше само да се надява, че магическите й качества ще й помогнат да се възстанови напълно.

— Върни се у дома — каза Дризт. — Почини си и се оправяй, приятелко моя. Ще се видим след няколко дни.

— Дали не бихме могли да й помогнем още сега? — попита Белвар.

Елфът знаеше, че няма какво да сторят.

— Гуенивар ще се възстанови. Трябва да си почине — обясни той, след като котката изчезна в мъглата. — Не можем да направим нищо за нея. Тя е от друго измерение. Когато е тук, в нашия свят, всяка минута отнема от силите й.

Пантерата си отиде и на земята остана само фигурката. Дризт я вдигна и дълго я разглежда, преди да посмее да я прибере в джоба си.

* * *

Двата меча направиха завивките на пух и прах, удряха и късаха, докато накрая одеялото заприлича на дрипав парцал. Закнафейн се загледа в сребърните монети на пода. Измамата бе прекалено очебийна, но лагерът и мисълта, че Дризт може да се върне там, бяха задържали зомбито няколко дни.

Дризт До’Урден си беше отишъл. Костваше му много да обяви новината, че елфът е напуснал района на Блингденстоун. Неживото създание спря и се замисли над новата информация. Необходимостта от размислите, от проникването в разума на Закнафейн, това по-високо ниво, подчинено не само на инстинктите, несъмнено поставяше мъртвото създание в конфликт с неговия дух, хванат в капан в собственото му тяло.

* * *

В преддверието на големия параклис матрона Малис До’Урден усети колебанието на своето творение. При Зин-Карла контролът, който трябваше да се упражни върху зомбито беше задължение единствено на матроната — майка, дарена със заклинанието от Кралицата на Паяците. Малис трябваше да се труди здраво, за да изпълни поставената й задача. Трябваше непрекъснато да пее молитви и да прави заклинания, за да прониква в съзнанието на мъртвеца и да блокира емоциите и мислите на Закнафейн До’Урден.

* * *

Неживото създание залитна, когато усети намесата на чужда воля — тази на матрона Малис — но не се възпротиви. Само след секунда то вече оглеждаше малката пещера, оборудвана като лагер от Дризт и някакво друго същество — най-вероятно лукав гном. Бяха си тръгнали — може би преди няколко седмици — и без съмнение бяха бързали да се отдалечат от Блингденстоун.

— Както и от Мензоберанзан — предположи неживият.

Закнафейн напусна малката пещера и излезе в главния тунел. Той подуши въздуха в едната посока — на изток към Мензоберанзан, после се обърна на другата, коленичи и подуши отново. Заклинанията за определяне на местоположението, с които Малис бе надарила творението си, не можеха да покрият такива огромни разстояния, но мигновените усещания, които получи то, потвърдиха подозренията му. Дризт беше тръгнал на запад.

Зомбито продължи надолу по тунела. В походката му нямаше и следа от накуцване, сякаш копието на гоблина никога не го бе ранявало, а то би могло да осакати всяко живо същество. Намираше се на седмица път от Дризт, може би на две, но и това никак не притесняваше неживия. Жертвата му трябваше да спи, да се храни и да си почива. Тя беше от плът и кръв, притежаваше слабостите на всеки смъртен.

* * *

— Какво е това същество? — прошепна на Белвар — Дризт, докато наблюдаваха странното двукрако създание, което пълнеше съдовете си с вода от бързия поток. Целият район наоколо беше осветен в магическа светлина, но тя не пречеше на двамата приятели. Те се чувстваха в безопасност, скрити в сянката на едни скали на няколко метра от изправената, загърната в мантия фигура.

— Човек — отвърна Белвар. — Човек от Повърхността.

— Какво ли прави тук, толкова далече от дома си? — попита Дризт. — Изглежда привикнал към това, което го заобикаля. Не мога да повярвам, че един обитател на Повърхността може да оцелее тук в земите на Подземния мрак. В Академията винаги са ни учили друго.

— Вероятно е магьосник — предположи Белвар. — Това обяснява и светлината в този район. Тя, от своя страна, обяснява неговото присъствие тук.

Дризт изгледа с любопитство възрастния свиърфнебъл.

— Магьосниците са странни същества — продължи гномът, въпреки че това бе очевидно. — Особено магьосниците от расата на хората, поне така съм чувал. Магьосниците на мрачните елфи се борят за власт. Магьосниците свиърфнебли се трудят, за да опознаят свойствата на камъка, но магьосниците от расата на хората… — Белвар замълча и продължи с презрителен тон: — Магга каммара, мрачни елфе, тези магьосници са по-различни от всички други взети заедно!

— А защо практикуват изкуството на магията? — попита Дризт.

Гномът поклати глава.

— Не вярвам, че и мъдреците знаят отговора на този въпрос — искрено отвърна той. — Странна и опасна, непредсказуема раса са хората. Най-добре е да стоиш по-настрана от тях.

— Срещал ли си такива?

— Да, няколко — Белвар Дисенгалп потрепери така, сякаш споменът не бе от най-приятните. — Търговци от Повърхността. Грозни, арогантни същества, държат се така, сякаш целият свят им принадлежи.

Без да иска гномът бе повишил глас — загърнатата в мантия фигура до потока надигна глава и погледна към двамата приятели.

— Излизайте, малки гризачи — извика той на някакъв неразбираем език. Магьосникът повтори думите си на друг език, после на езика на мрачните елфи, на още два непознати езика и накрая на езика на свиърфнеблите. Така продължи доста време и двамата приятели се спогледаха учудени.

— Явно е добре образован — прошепна Дризт.

— Сигурно са били плъхове — промърмори на себе си човекът. После се огледа наоколо, чудейки се как да накара шумолящите животинки да изскочат от скривалището си — можеха да се окажат добра храна.

— Да разберем дали е приятелски настроен или е враг — прошепна Дризт и понечи да излезе от укритието. Белвар го спря, изгледа го озадачено, но после се замисли и реши да послуша собствените си инстинкти. Гномът сви рамене и пусна своя приятел.

— Привет страннико — каза елфът на родния си език и излезе от скривалището си.

Човекът го зяпна с широко отворени, уплашени очи и потърка бялата си рошава брада.

— Ти нее сии никакъв плъх — изкрещя той на неправилен, но разбираем елфически език.

— Не — промълви Дризт, после погледна към гнома, който тъкмо излизаше иззад скалите.

— Крадци! — изкрещя човекът. — Идвате да откраднете мой дом, нали?

— Не — повтори елфът.

— Тръгв’ити си! — крещеше странното същество и размахваше ръце, сякаш пъдеше добитъка си. — Адий! Върви ти, бързо и веднага!

Двамата приятели се спогледаха учудени.

— Не — потрети Дризт.

— Това си е мой дом, глупав мрачен елфски! — изруга човекът. — Да съм викал вас тук? Да съм пращал писмо с покана да ми дойдете гости? Или може би ти и твой странен малък приятел решили, че вас дълг да ме приветствате с добре дошъл?

— Внимавай, мрачни елфе — прошепна Белвар, докато човекът продължаваше да се ядосва. — Магьосник е, убеден съм, при това доста подозрителен дори и за човек.

— Или може би двама мрачен елф и гном страхува се от мен? — заговори странникът сякаш повече на себе си, отколкото на двамата новодошли. — Да, разбира се. Те знаят, че аз — Бристър Фендълстик — съм решил да завзема тунелите на Подземния мрак и са обединили силите си, за да ми попречат! Да, да, точно така, колко са жалки!

— И преди съм се бил с магьосници — прошепна на Белвар Дризт. — Да се надяваме, че ще успокоим този, преди да ни е нападнал. Каквото и да става, нямам желание да се връщам там, откъдето дойдохме.

Възрастният свиърфнебъл кимна мрачно в съгласие и елфът отново се обърна към човека.

— Пък може и да го убедя да ни пусне — прошепна Дризт.

Магьосникът затрепери така, сякаш всеки момент щеше да избухне.

— Прекрасно! — изпищя той. — Стоите тук тогава!

Мрачният елф осъзна, че човекът е останал с погрешни впечатления и направи крачка напред. Искаше да се приближи, преди двукракото създание да е пуснало мълниите си.

Но магьосникът знаеше как да оцелява в земите на Подземния мрак; беше взел мерки за защита много преди да се появят тези две същества. Бристър размаха ръце и промълви една-единствена неразбираема дума. Пръстенът на ръката му силно заблестя и от него излезе огромно огнено кълбо, което застана във въздуха между човека и неканените същества.

— Добър дошли в мой дом, тогава! Поиграйте си с това! — изкрещя победоносно магьосникът, щракна с пръсти и изчезна.

Дризт и Белвар усетиха как огненото кълбо започва да се насища с експлозивна енергия.

— Бягай! — изкрещя възрастният свиърфнебъл и хукна да бяга. В Блингденстоун голяма част от магиите бяха просто илюзии, предназначени за заблуда и самозащита. Но в Мензоберанзан, където Дризт бе обучаван в изкуството на магията, заклинанията бяха предназначени главно за нападение. Мрачният елф знаеше каква магия бе направил магьосникът; знаеше, че бягството няма да ги спаси в тези тесни и ниски коридори.

— Не! — изкрещя Дризт, сграбчи Белвар за кожената куртка, дръпна го назад и го обърна към искрящото огнено кълбо. Гномът знаеше, че може да се довери на своя приятел и се затича след него. Веднага щом откъсна очи от пламналата сфера във въздуха, възрастният свиърфнебъл се досети какво бе намислил мрачният елф. Дризт се бе втурнал към потока.

Двамата приятели скочиха във водата и се удариха в камъните на дъното, в мига, в който кълбовидната мълния избухна.

Минута по-късно те се изправиха в изпаряващата се вода, а от задната част на дрехите им се виеха тънки струйки дим. Изворчето се бе оказало доста плитко и двамата не бяха успели да се потопят целите. Те кашляха и се опитваха да си поемат дъх — пламъците бяха погълнали голяма част от кислорода в пещерата, а топлината, която се отделяше от нагретите скали ги заливаше на талази.

— Човеци — мрачно промърмори Белвар, измъкна се от водата и силно се разтърси. Дризт излезе след него, не се удържа и започна да се смее, ала на лукавия гном никак не му беше до шеги.

— Магьосникът може да е наоколо — припомни на мрачния елф той.

Развеселеният До’Урден изведнъж се сниши на пода и нервно се заоглежда.

Двамата спътници веднага побързаха да се отдалечат от мястото.

* * *

Няколко дни по-късно приятелите погледнаха от една висока скала и пред тях се разкри просторна пещера, в средата на която се намираше голямо подземно езеро.

— Най-сетне — дом! — извика Белвар Дисенгалп.

Зад тях имаше друга пещера, която представляваше сбор от три отделни ниши с един малък отвор, който можеше лесно да се охранява.

Дризт се покатери десет стъпки по-нагоре, до най-високата скала, и застана до своя приятел свиърфнебъл.

— Възможно е — съгласи се колебливо елфът. — Макар че оставихме магьосника само на няколко дни път от тук…

— Забрави за човека — изръмжа Белвар и погледна към дупката от изгорено в любимата си куртка.

— Пък и не ми е много приятно, когато знам, че на прага на дома ми ме очаква такова огромно езеро — продължи Дризт.

— Пълно е с риба — възрази упоритият свиърфнебъл. — И с мъхове и водорасли, който ще ни засищат. А и водата изглежда чиста!

— Но такъв оазис ще привлича неканените гости като магнит — заяви Дризт. — Опасявам се, че тук няма да намерим спокойствие.

Гномът плъзна погледа си надолу по гладката скала до самия под на пещерата.

— Нямаме никакъв проблем — каза той и намигна. — По-големите същества никога няма да стигнат дотук, а по-малките… Ами, виждал съм те как боравиш с ятаганите си, а ти, от своя страна, знаеш с каква мощ разполагам в ръцете си. Не мога да се тревожа за по-дребните неприятели!

Дризт хареса увереността на приятеля си и трябваше да се съгласи, че досега не бяха открили по-подходящо място, където да се установят. Из пустошта на Подземния мрак рядко можеше да се намери вода, особено чиста и годна за пиене. Езерото беше ценно, а и около него имаше такава растителност, че никога нямаше да им се наложи да си търсят храна.

Дризт тъкмо се канеше да се съгласи, когато долу на брега нещо се размърда и привлече погледите на двамата приятели.

— Раци! — извика развълнуваният свиърфнебъл. Реакцията му определено се различаваше от тази на мрачния елф. — Магга каммара, мрачни елфе! Раци! По-вкусна храна и да искаш не можеш да намериш!

И наистина, излязлото от езерото същество беше рак. Огромно, дванайсетфутово чудовище с щипки, които с лекота можеха да прережат на две тялото на всяко същество, което се изпречеше на пътя им.

Дризт хвърли скептичен поглед към Белвар:

— И ти наричаш това храна? — попита той.

Белвар се ухили толкова широко, че носът му се сбърчи съвсем, и удари митрилните си ръце една в друга.

Тази нощ те ядоха рачешко — както и на следващия ден, както и на по-следващите два — и Дризт скоро бе почти готов да се съгласи, че пещерата с трите ниши до подземното езеро можеше да се окаже чудесен дом.

* * *

Зомбито спря, за да огледа искрящото в червено поле. Ако беше жив, Закнафейн До’Урден щеше да избегне този терен, съзнаващ опасностите, криещи се в странно осветените пещери и луминесцентните мъхове. Но за неживия имаше значение само следата — Дризт беше минал оттук.

Чудовището се втурна напред, без да обръща внимание на облаците отровни спори, които мъховете бълваха при всяка негова крачка. Това бяха задушаващи спори, които изпълваха дробовете на невнимателните и злощастни създания, дръзнали да минат оттук, ала Закнафейн…

Закнафейн не дишаше.

Миг по-късно земята се затресе — кореноровката се приближаваше, за да защити територията си. Усетил опасността, неживият се претърколи напред, следвайки инстинктите на онова същество, което някога, в миналото си, бе представлявал. Гъсеницата се появи в полето с червените мъхове, но не забеляза никого. Накрая реши, че все пак няма да е зле да навлезе по-навътре и да си похапне от вкусните баручии.

Когато кореноровката достигна центъра на пещерата, неживият развали заклинанието си за левитация и се приземи право върху гърба на съществото. Той притисна гъсеницата между краката си, тя се замята и заблъска в стените на пещерата, но Закнафейн успя да запази равновесие. Кожата на злощастната кореноровка беше здрава и достатъчно дебела за повечето оръжия, но не и за най-добрите, не и за остриетата на неживия.

* * *

— Какво беше това? — попита един ден Белвар и спря работата си по вратата, която щеше да блокира отвора на пещерата им. Долу при езерото, Дризт също беше дочул нещо, защото хвърли съда, в който носеше вода, и извади и двата си ятагана. Елфът вдигна ръка, за да предупреди възрастния свиърфнебъл да запази тишина, после безшумно се изкачи нагоре по скалите, за да си каже няколко думи с него.

Звукът, ужасният тракащ звук се чу отново.

— Знаеш какво е това нали, мрачни елфе? — попита меко гномът.

Дризт кимна.

— Клюнести изчадия — отвърна той. — Имат най-добрия слух от всички същества, обитаващи Подземния мрак.

Мрачният елф реши да не споделя спомените от единствения си сблъсък с тези чудовища.

Беше се случило по време на един от тренировъчните патрули. Дризт предвождаше своя клас от Академията през лъкатушните тунели отвъд Мензоберанзан. Патрулът се бе натъкнал на група гигантски двукраки същества, чиито човки и нокти бяха огромни, а костните им брони — по-твърди и от най-здравите метални доспехи.

Благодарение на Дризт отрядът на мрачните елфи бе спечелил битката, но смелият До’Урден и до сега продължаваше да вярва, че всичко е било постановка, нагласена от учителите в Академията. Вярваше, че малкият мрачен елф, убит от чудовищата, беше пожертван само за да се придаде достоверност на ситуацията.

— Да ги открием — промълви Дризт. Белвар спря и го погледна. Лилавите очи на елфа блестяха зловещо.

— Клюнестите изчадия са опасни — продължи той, забелязал колебанието на гнома, — не можем да ги оставим просто да се скитат наоколо.

Воден от тракащите звуци, Дризт откри с лекота местоположението на чудовищата. Внимателно и съвсем безшумно, следван плътно от Белвар, елфът подбираше пътя им в тунелите.

Свиха в последния коридор. В един по-широк участък на тунела стоеше едно от изчадията и с все сила забиваше огромните си нокти в стената, сякаш миньор-свиърфнебъл копаеше с кирката си.

Дризт дръпна Белвар назад и го увери, че сам ще убие чудовището по-лесно. Трябваше само да се прокрадне зад него без то да го забележи. Гномът се съгласи, но запази позицията си. Щеше да се притече на помощ на елфа веднага щом се наложеше.

Захласнато в играта си, клюнестото изчадие нито чу, нито видя приближаващия се мрачен елф. Дризт застана точно зад гърба на чудовището и затърси най-лесния и бърз начин да го унищожи. Видя само една мъничка пролука в костната му черупка — процеп между гръдната броня на създанието и широкия му врат. Но да го промуши там с ятагана си можеше да се окаже трудно — клюнестото изчадие беше високо почти десет фута.

Но ловецът намери решение. Той се нахвърли върху чудовището, блъсна го в коленете с цялата си сила и заби ятаганите си между краката му.

Създанието загуби равновесие и започна да пада. Бърз като див звяр, Дризт се претърколи настрана, скочи върху падналото на земята чудовище и издигна и двата си ятагана над процепа в бронята му. Можеше да го убие веднага, можеше да забие остриетата, но мрачният елф видя нещо… може би ужас… в погледа на клюнестото изчадие и това му попречи. Той освободи съзнанието си от контрола на ловеца, успя да овладее ръцете си и се поколеба. Този кратък миг му бе достатъчен. За най-голяма изненада на Дризт от човката на чудовището на чист и правилен елфически език се отрониха думите:

— Моля те, не… ме… убивай…

14

Трак

Ятаганите бавно се отдръпнаха от врата на клюнестото изчадие.

— Не съм… това, което… из-изглеждам — опита се да обясни то, но речта му се накъсваше. С всяка следваща дума, създанието сякаш попривикна и започна да говори все по-лесно: — Аз съм… печ.

— Печ? — зяпна учудено Белвар и се приближи до Дризт.

С явно объркване, гномът погледна плененото чудовище.

— Малко си голям за печ — отбеляза гномът.

Дризт изгледа говорещото създание, после своя приятел. Искаше някой да му обясни какво става; за пръв път чуваше тази особена дума.

— Наричат ги деца на камъка — поясни възрастният свиърфнебъл. — Малки, странни същества. Корави като камъка и живеещи само с една-единствена цел — да го обработват.

— Напомнят на свиърфнеблите — отвърна Дризт.

Белвар помълча за кратко. Чудеше се как да приеме думите на приятеля си — като обида или като комплимент. Гномът не можа да реши и предпазливо продължи:

— Наоколо няма много от тях — от тези печ. Още по-малко пък приличат на него — Белвар изгледа с подозрение клюнестото изчадие, после погледна към Дризт и в очите му се четеше предупреждение — съветваше го да държи ятаганите си в готовност.

— Печ… няма вече — запелтечи създанието, а в гърления му глас звучеше искрено разкаяние. — Печ няма вече.

— Как се казваш? — попита Дризт, търсейки нещо, което да му подскаже каква е истината.

Клюнестото изчадие помисли за миг, после безпомощно поклати огромната си глава.

— Печ… н-няма вече — повтори то и съвсем съзнателно обърна клюнестата си глава настрани, разкривайки процепа в бронята си. Подканяше Дризт да го убие.

— Не можеш ли да си спомниш как се казваш? — попита мрачният елф. Не бързаше да убива това създание, но то нито помръдна, нито проговори. Дризт се обърна към Белвар за съвет, но възрастният свиърфнебъл само повдигна рамене.

— Какво се е случило? Трябва да ми кажеш какво ти се е случило? — продължи елфът.

— М-м-м — опита се да отговори злощастното същество. — М-ма… магьосник. Зъл магьосник.

Дризт познаваше донякъде изкуството на магията и знаеше колко безскрупулни бяха тези, които я използваха. Досети се какво може да се е случило със странното създание и започна да му вярва.

— Значи магьосник те е превърнал в това, което си сега? — попита той, макар че вече знаеше отговора. С Белвар се спогледаха учудени. — Чувал съм, че се правят такива заклинания.

— Аз също — съгласи се гномът. — Магга каммара, мрачни елфе, виждал съм магьосниците от Блингденстоун. Те използваха подобна магия, когато трябваше да проникнем в… — изведнъж възрастният свиърфнебъл замълча, припомняйки си произхода на Дризт.

— Мензоберанзан — добави елфът и се засмя.

Леко смутен, Белвар прочисти гърлото си и се обърна към чудовището.

— Значи ти някога си бил печ… — каза той. Имаше нужда да чуе цялото обяснение на ситуацията в едно-единствено изречение. — После някакъв магьосник те е превърнал в клюнесто изчадие, така ли?

— Истина — отвърна създанието. — Печ няма вече.

— Къде са другарите ти? — попита гномът. — От това, което съм чул за народа ти, знам, че печ рядко пътуват сами.

— М-м-мъртви. Зъл м-м…

— Човек — магьосник? — попита Дризт.

Създанието закима развълнувано с огромната си човка.

— Да, чу-човек.

— И магьосникът те остави да се мъчиш сам, превърнат в клюнесто изчадие — заключи Белвар. Той и Дризт си размениха дълги и измъчени погледи, после елфът се отмести и позволи на клетото създание да се изправи.

— И-и-искам да ме убиете — каза то, приседна на земята и погледна ръцете си с отвращение. — Ск-к-ка-лите, скалите… изгубени са за мен.

В отговор Белвар вдигна изкуствените си ръце.

— И аз така си мислех някога — увери го той. — Ти си жив, пък и вече не си сам. Ела с нас. Ще те заведем при езерото и там ще можем да си поговорим повече.

Клюнестото изчадие се съгласи и с много усилия започна да повдига тежкото си тяло от пода. Твърдата му черупка застърга по камъка и Белвар използва възможността да прошепне на Дризт:

— Не прибирай оръжията си!

Най-накрая съществото се изправи, погледна ги от десетте си фута височина и мрачният елф не възрази на предупреждението на своя приятел.

Дълги часове клюнестото изчадие им разказваше премеждията си. Толкова вълнуващо, колкото и историите му, беше привикването на създанието към употребата на езика. Този факт, пък и разказите за живота му като печ, преминал в почти непрестанно, свято копаене и оформяне на камъка, убедиха Белвар и Дризт, че думите на това особено същество са истина.

— Х-хубаво е, че отново мога да говоря, въпреки, че не го правя на собствения си език — каза не след дълго то. — Сякаш отново съм намерил част от себе си, от онова, което бях някога.

Наскоро Дризт беше преживял същото — мрачният елф се чувстваше съпричастен към думите на това създание.

— Откога си така? — попита го Белвар.

Съществото повдигна рамене, огромните му гърди и рамене изтракаха при движението.

— Седмици, м-месеци. Не мога да си спомня. Загубил съм представа за времето.

Дризт хвана лицето си в ръце и въздъхна дълбоко. Искрено съчувстваше на съществото. Знаеше какво е да се чувстваш толкова изгубен и сам в пустошта на Подземния мрак. Познаваше мрачната реалност на тази съдба. Белвар лекичко го потупа по рамото, после отново се обърна към клюнестото изчадие.

— Къде отиваш сега? Или откъде идваш?

— Преследвам м-м-м — отвърна то, но не можа да произнесе последната дума, сякаш самото споменаване на злия магьосник му причиняваше ужасна болка. — Но съм загубил толкова много. Толкова лесно щях да го открия, ако си бях печ. Камъните щяха да ми кажат къде да го търся, но вече не мога да разговарям с тях. — Чудовището се изправи бавно и решително заяви: — Ще вървя. Не сте в безопасност с мен.

Изведнъж Дризт се възпротиви:

— Напротив, ще останеш — думите му звучаха така, сякаш елфът не търпеше никакви възражения.

— Не мога да се контролирам — започна да обяснява съществото.

— Не се безпокой — добави Белвар и посочи към вратата на високите скали. — Ние живеем там горе, а вратичката е прекалено малка, за да минеш през нея. Тук ще си починеш, докато всички решим какво ще правим.

Клюнестото изчадие беше изтощено, а и думите на възрастния свиърфнебъл звучаха приемливо. То се отпусна тежко на каменния под и се сви, доколкото му позволяваше закръгленото тяло. Дризт и Белвар си тръгнаха и на всяка крачка се обръщаха, за да зърнат отново новия си другар.

— Трак — сепна се изведнъж Белвар й спря. Мрачният елф направи същото, а странното същество се обърна и погледна гнома, разбрало, че думата му е насочена към него.

— Ще те наричаме така, ако не възразяваш — поясни възрастният свиърфнебъл. — Трак.

— Подходящо име — отбеляза Дризт.

— Х-хубаво е — съгласи се клюнестото изчадие, но вътрешно му се искаше да може да си спомни истинското си име на печ. Името, което звучеше като гладка скала, търкаляща се по стръмен коридор; името, което с ехото на всяка своя сричка шептеше молитви на камъка.

Когато с Белвар влязоха в малката пещера, Дризт промълви:

— Ще разширим вратата. Така Трак ще може да влиза и да си почива при нас на спокойствие.

— Не, мрачни елфе — възрази мъдрият свиърфнебъл. — Няма да направим това.

— Но там край езерото той не е в безопасност. Чудовищата ще го надушат.

— В безопасност е, и още как! — тросна му се Белвар. — Кажи ми, кое чудовище би нападнало едно клюнесто изчадие? — Гномът разбираше искрената загриженост на приятеля си, но и знаеше каква опасност крие предложението му. — Не за пръв път виждам такива магии — сериозно продължи той. — Наричат се полиморфни. Промяната в тялото става мигновено, но тази в съзнанието отнема време.

— Какво искаш да кажеш? — в гласа на Дризт се усещаше паника.

— Трак е още печ — отвърна Белвар, — затворен в тялото на клюнесто изчадие, но се опасявам, че скоро е възможно да изгуби истинската си същност. Съзнанието му ще се превърне в ума на едно от онези чудовища. Сега Трак ни смята за свои приятели, но стане ли трансформацията — за него ще сме просто поредната вечеря.

Дризт започна да протестира, но Белвар го накара да млъкне с един доста отрезвяващ въпрос:

— Нима ще ти е приятно, когато се наложи да го убиеш, мрачни елфе?

Елфът погледна на другата страна.

— Животът му е преминал също като моя.

— Не толкова, колкото си мислиш — отвърна гномът.

— И аз съм се чувствал изгубен — припомни Дризт на приятеля си.

— Така си мислиш — възрази Белвар. — Ти никога не си губил истинската си същност, истинският Дризт До’Урден. Бил си такъв, какъвто животът те е принудил, за да оцелееш. Това е различно. Не само тялото на Трак, но и душата му скоро ще се превърне в клюнесто изчадие. Мислите му, инстинктите ще са същността на едно чудовище и, магга каммара, то няма да се смили над теб, когато те притисне до земята.

Дризт не можеше да се успокои, въпреки че не можеше и да отрече жестоката истина в думите на лукавия гном. С тежка стъпка мрачният До’Урден се отправи към спалнята си — лявата стаичка в пещерния комплекс, и се просна в хамака. Отдалеч се виждаше, че е съкрушен от мъка.

— Уви, приятелю Дризт До’Урден — тихичко промърмори Белвар. — Съжалявам и за обречения печ.

Възрастният свиърфнебъл също се прибра в стаята си и си легна. Чувстваше се ужасно от цялата ситуация, но въпреки болката, реши да не променя студеното си, но разумно поведение. Разбираше, че Дризт се чувства свързан с нещастното същество, отговорен и съпричастен към загубата на самоличността му, а това можеше да се окаже фатално.

По-късно същата нощ мрачният елф развълнувано разтърси възрастния свиърфнебъл, за да го събуди.

— Трябва да му помогнем — сурово прошепна той.

Белвар избърса очите си с ръка и се опита да разбере къде се намира. Сънят му бе неспокоен, изпълнен с кошмари, в които той крещеше „Биврип“ и после отиваше да изтръгне живота от тялото на новия им приятел.

— Трябва да му помогнем! — още по-настоятелно и грубо повтори Дризт. Изглеждаше толкова изтощен, че гномът веднага се досети, че приятелят му не е мигнал цяла нощ.

— Не съм магьосник — отвърна Белвар. — Нито пък ти…

— Ще го намерим тогава — изръмжа елфът. — Ще открием човека, който е проклел Трак и ще го принудим да развали магията! Само преди няколко дни го видяхме край потока, не може да е отишъл далече!

— Няма да ни е лесно да победим магьосник, способен на такава магия. Нима забрави огнената мълния? — Белвар погледна към стената, където на един гвоздей висеше обгорената му кожена куртка. — Опасявам се, че магьосникът е много по-силен от нас — промърмори гномът.

Дризт забеляза, че в думите на приятеля му липсва увереност и направо го попита:

— Нима си готов веднага да заклеймиш Трак? — широка усмивка се плъзна по лицето на елфа, когато видя, че изражението на възрастния свиърфнебъл омекна изведнъж. — Нима това е същият онзи Белвар Дисенгалп, който приюти у дома си един изгубен мрачен елф? Този многоуважаван надзирател, който до края вярваше в мен, когато всички ме смятаха за опасен и обречен?

— Върви да спиш, мрачни елфе — отвърна гномът и го побутна с митрилната си ръка.

— Добър съвет, приятелю — каза Дризт. — И ти се наспи добре. Дълъг път ни чака.

— Магга каммара! — изпуфтя необщителният свиърфнебъл, без да отстъпва от грубото си, сурово държане. После обърна гръб на Дризт и скоро захърка.

Мрачният елф забеляза, че този път похъркванията на лукавия гном идваха от дълбините на спокойния и мирен сън.

* * *

Трак не преставаше да удря и стърже с нокти по стената, не се отказваше нито за миг.

— Не, пак ли?! — ядосано прошепна Белвар. — Не и тук!

Дризт хукна надолу по криволичещия коридор, водейки се от монотонния звук.

— Трак! — повика го меко той, когато видя клюнестото изчадие.

Създанието се обърна, погледна приближаващия се мрачен елф и насочи острите си нокти към него, сякаш се готвеше да го нападне. От човката на чудовището се разнесе съскащо ръмжене. Само секунди по-късно Трак разбра какво прави и престана мигновено.

— Докога ще блъскаш така по скалите? — попита го Дризт и се престори, че не е видял заплашителната поза на Трак. — Намираме се в пустошта на Подземния мрак, приятелю, и не искаме неканени гости. Шумът, който вдигаш, ги привлича.

Създанието сведе огромната си глава.

— Не биваше да идвате с мен — каза то. — Аз не м-мога… Много неща ще се случат, аз не мога да ги к-контролирам.

Дризт се повдигна на пръсти и положи ръката си на рамото на Трак.

— Аз съм виновен — каза той, разбрал за какво говори клетото същество. То се извиняваше, че го е заплашило. — Не трябваше да тръгваме в различни посоки — продължи Дризт. — Трябваше да те предупредя, че идвам, не трябваше да те стряскам. Дори и да се наложи да търсим по-дълго, ще тръгнем всички заедно, а Белвар и аз ще ти помогнем да се контролираш.

Клюнестото лице на Трак се озари.

— Толкова д-добре се чувствам, когато тропам п-по камъка — заяви съществото и удари с нокът по скалата, сякаш за да опресни паметта си. Гласът и погледът му ставаха все по-отдалечени, когато се пренесе в спомените си от живота, който му бе отнет от магьосника, в миналото, изпълнено с разговори с безценния камък, прекарано в тупкане по скалите и в оформянето им.

— Отново ще се превърнеш в печ — обеща му Дризт.

Белвар идваше от края на тунела и чу думите на своя приятел, но не беше много сигурен, че желанието на всички ще се сбъдне. Повече от седмица обикаляха из тунелите, но от магьосника нямаше и следа. Възрастният свиърфнебъл се успокояваше от факта, че до този момент Трак успяваше да запази част от истинската си същност на печ, без да си позволява да се превърне в чудовище. Само преди няколко седмици Белвар бе наблюдавал същата промяна в Дризт и въпреки това, под борещата се за оцеляване същност, бе открил най-добрия си приятел.

Но възрастният свиърфнебъл не искаше да се самозаблуждава, че същото ще се получи и с Трак. Клетото същество дължеше състоянието си на могъща магия и дори най-силното приятелство не можеше да предотврати последствията от нея. Срещата на Трак с Дризт и Белвар му бе помогнала да отложи за малко, но само за малко, неизбежната си, трагична участ.

Още няколко дни тримата другари обикаляха из тунелите на Подземния мрак, ала търсенето им остана безрезултатно. Същността на Трак още не се бе променила, но дори елфът, който бе напуснал пещерата край езерото с такава надежда, сега усещаше тежестта на неизбежното.

Белвар и Дризт тъкмо бяха започнали да обсъждат завръщането им у дома, когато съзряха една не много голяма пещера, чийто под бе обсипан с каменни отломки от неотдавна срутилия се таван.

— Магьосникът! Бил е тук! — извика Трак, вдигна един огромен камък и без да се замисля го запрати към най-отдалечената стена, където той се разби на още по-малки късчета. — Бил е тук!

Клюнестото изчадие започна да тича наоколо като обезумяло, разбиваше камъните и мяташе скалите все по-необуздано.

— Откъде знаеш? — попита Белвар, за да укроти гнева на новия си приятел.

Трак посочи към тавана.

— Той е сторил това. М-м-м… той го е направил!

Дризт и Белвар се спогледаха притеснени. Таванът на пещерата беше разрушен — в средата му зееше огромна дупка. Ако това разрушение беше причинено от магия, то тя трябваше да е била много могъща!

— Магьосникът ли е виновен за всичко това? — попита Белвар и за пореден път направи онази коравосърдечна физиономия, която дълго бе упражнявал в предишните си разговори с Дризт.

— Неговата к-к-кула — отвърна Трак и хукна из пещерата, за да разбере накъде е тръгнал магьосникът.

Дризт и Белвар го гледаха недоумяващи. Най-накрая клюнестото създание се обърна към тях и разбра объркването им.

— М-м-м…

— Магьосникът — помогна му гномът — вече започваше да губи търпението си.

Трак не се обиди от забележката, дори се чувстваше благодарен.

— М-магьосникът има кула — опита се да обясни развълнуваното същество, — огромна желязна кула, и я носи навсякъде със себе си. Разполага я там, където му е удобно — Трак погледна към останките от тавана. — Дори и да не пасва.

— Носи кула ли? — попита възрастният свиърфнебъл и сбърчи нос.

Клюнестото изчадие кимна развълнувано, но нямаше време за повече обяснения. Беше открило следа от магьосника — ясен отпечатък от ботуш в мъха, спускащ се надолу по един от коридорите.

Преследването продължи и Белвар и Дризт трябваше да се задоволят с непълното обяснение на своя приятел. Мрачният елф поведе групичката като се стараеше да използва всичките си умения, които бе придобил в Академията и затвърдил по-късно през десетте години, прекарани в пустошта. Гномът, с вродените си познания за Подземния мрак и с вълшебната си, светеща брошка, определяше посоката им, а Трак, който в този момент се чувстваше сякаш е възвърнал напълно истинската си същност, молеше камъните да ги упътят. Тримата другари преминаха през още една разрушена пещера и през друга, в която се виждаха ясни следи от кулата, макар че високият таван си стоеше непокътнат.

След няколко дни спътниците се озоваха в просторна пещера в дъното, на която, край един ромолящ ручей, се издигаше домът на магьосника. Дризт и Белвар отново си размениха безпомощни погледи. Кулата беше трийсет фута висока и двайсет широка, а гладките й, метални стени проваляха всичките им; планове. Тримата приятели поотделно избраха най-безопасните пътища, за да се приближат към сградата и бяха още по-изумени, когато видяха, че стените на кулата бяха направени от чист елмаз — най-твърдият метал в целия свят.

Откриха една-единствена малка врата, чиито очертания едва се забелязваха на фона на перфектната изработка на кулата, и не трябваше да се опитват да я отворят, за да разберат, че входът е добре защитен от неканени посетители.

— М-м-м… Той е тук — изръмжа Трак и от отчаяние започна да драска с нокти по гладката повърхност на вратата.

— Значи ще му се наложи да излезе — заяви Дризт. — А когато го направи, ние ще сме тук и ще го чакаме.

Но Трак не беше доволен от този план. С разтърсващ рев, който проеча из всички тунели наоколо, разгневеното създание се засили и с всичка сила се блъсна във вратата на кулата, после отскочи назад и повторно се удари в нея. Вратата въобще не поддаде под тежестта на клюнестото изчадие; Белвар и Дризт скоро осъзнаха, че клетият им приятел ще трябва да се откаже от борбата.

Мрачният елф напразно се опитваше да го успокой, докато Белвар се приближи до стената и започна добре познатия им напев.

Най-накрая Трак се отпусна на земята и започна да хлипа от изтощение, болка и гняв. В този момент възрастният свиърфнебъл се хвърли напред, а от митрилните му ръце хвърчаха искри.

— Пазете се! — изкрещя той. — Изминах толкова много път — една врата не може да ме спре!

Гномът спря пред малката врата и с всичка сила я удари със своята ръка — чук. Ярка светлина заслепи всички; сини искри се пръснаха навсякъде. Мускулестият Белвар се трудеше безотказно, блъскаше и удряше по вратата, докато накрая съвсем се изтощи. Когато престана, той видя, че бе оставил само леки драскотини и бегли изгаряния по елмазената повърхност на входа.

От безсилие гномът удари ръцете си една в друга и целият се посипа с безвредни искри. С цялото си сърце Трак разбираше отчаяните действия на своя приятел, ала Дризт беше най-притеснен и ядосан от тримата. Бяха възпрепятствани от кулата на магьосника, но това не беше най-лошото. Злодеят, който се криеше в нея, със сигурност беше усетил присъствието им. Мрачният елф внимателно обиколи сградата и забеляза множеството процепи в нея, от който можеха да се изстрелят стрели. Той се спотаи под един от тях и дочу тих напев. Макар че не разбираше думите на магьосника, Дризт веднага се досети за намеренията на човека. Трябваше да предупреди приятелите си.

— Бягайте! — изкрещя елфът, в отчаянието си грабна най-близкия камък и го добута до отвора в стената.

Но късметът не бе изоставил Дризт заклинанието беше завършено в мига, в който скалата запуши процепа. Чу се силен рев, мълнията на магьосника разби камъка на парчета и запрати мрачния елф във въздуха, но не можа да излезе навън и избухна в куклата.

От вътрешността й долетя писък:

— Проклятие! Проклятие! Мразя когат’ стафа така!

Белвар и Трак се завтекоха да помогнат на поваления си приятел, но мрачният елф беше само зашеметен и успя да се изправи, преди да са дошли.

— О, вие ще плати скъпо затова, да-а ще плати! — дочуха се още крясъци от кулата.

— Да се омитаме оттук! — извика гномът. Този път клюнестото изчадие беше напълно съгласно с думите му, макар да търсеше възмездие. Но веднага щом Белвар погледна към Дризт, възрастният свиърфнебъл разбра, че елфът няма да се откаже толкова лесно. Трак също се вгледа в лилавите очи на новия си приятел и пламъците, които горяха в тях го накараха да отстъпи назад.

— Магга каммара, мрачни елфе, не можем да влезем вътре — напомни му Белвар.

Дризт извади от джоба си фигурката от черен оникс, сложи я пред отвора, после го блокира с тялото си.

— Ще видим — изръмжа той и призова Гуенивар.

Черната мъгла се заизвива около статуетката, бавно се плъзна през процепа и навлезе в кулата.

— Щ’ви избиия ввсичкити! — изрева скритият магьосник.

След няколко секунди от вътрешността на кулата долетя мощния рев на пантерата, а после се чу и гласът на човека:

— Може би греша!

— Отвори вратата — крещеше Дризт, — ако ти е мил животът, зли магьоснико!

— Не, никога!

Ревът на пантерата проехтя още веднъж, после се чуха крясъци и вратата се отвори.

Дризт първи прекрачи прага и другите го последваха. Озоваха се в овална стая в приземния етаж на кулата. В средата й се издигаше метална стълба, водеща към капандура на тавана. Магьосникът се бе опитал да избяга, но не бе успял да се покатери докрай — сега висеше с главата надолу от стълбата, закачен с единия крак на едно от стъпалата. Гуенивар се бе възстановила от падането си в киселинното езеро и отново изглеждаше като най-величествената от всички пантери. Беше застанала от другата страна на стълбата и съвсем нехайно лижеше крака на човека.

— О, влисайте — изкрещя той и разпери широко ръце, после ги събра отново, за да махне мантията от лицето си. Струйки дим се издигаха от дрехата му, разкъсана и обгорена от мълнията. — Аз съм Бристър Фендълстик. Добр’ дошли в скромния ми дом.

Със своята ръка — чук Белвар спря Трак пред вратата — не искаше да пуска опасния си приятел вътре, докато Дризт не се приближи към магьосника, за да го хване. Мрачният елф се позабави, за да поздрави любимата си пантера — не я беше виждал от деня, в който я бе пратил да се лекува.

— Говориш езика на мрачните елфи — отбеляза Дризт, сграбчи магьосника за яката, смъкна го от стълбата, изправи го на крака и го огледа отблизо. Не беше виждал човек допреди срещата им в тунела до потока и до този момент не беше особено впечатлен.

— Гворя много есици — отвърна магьосникът и отблъсна ръцете на елфа. След това, сякаш думите му бяха от огромно значение, добави: — Аз съм Бристър Фендълстик!

— А езика на съществата печ, говориш ли? — изръмжа от вратата Белвар.

— Печ?! — отвърна с погнуса магьосникът.

— Печ — изръмжа Дризт и почти допря ятаган до гърлото на човека, за да подчертае думите си.

Трак направи крачка напред. Възпиращият го свиърфнебъл леко се плъзна по гладкия под.

— Огромният ми приятел някога е бил печ — обясни мрачният елф. — Мисля, че това ти е известно.

— Печ — тросна се магьосникът. — Безполесни м’лки същества, винаги заст’ват на пътя ти.

Трак се приближи още една крачка напред.

— Не се бави, мрачни елфе — помоли го Белвар, притискайки клюнестото изчадие с цялата си тежест.

— Върни му истинската същност — настояваше Дризт. — Превърни приятелят ни отново в печ. И побързай.

— Ха! И така си е добре! — изсумтя непредвидимият човек. — На кой му притрябвало да става печ?

Трак въздъхна тежко. От силата на третата му крачка, Белвар започна да се плъзга по пода.

— Сега, магьоснико — предупреди го мрачният елф. Застаналата на стълбата пантера започна да ръмжи от глад.

— Ох, дубре, много дубре! Жалък печ! — тросна се магьосникът и размаха ръце от отвращение. После извади от малкия си джоб си една огромна книга, която незнайно как се бе побрала вътре.

Предвкусвайки победата Дризт и Белвар се усмихнаха един на друг. В същия миг човекът направи фатална грешка.

— Трябваше да го убия, както убих и събратята му — промърмори толкова тихо той, че дори стоящият до него Дризт не успя да го чуе.

Ала клюнестите изчадия чуваха най-добре от всички същества, населяващи земите на Подземния мрак.

Трак замахна с ръката си, завършваща с огромен нокът, и възрастният свиърфнебъл се претърколи в средата на стаята. Дризт се обърна, дочул звука от тежките приближаващи се стъпки, но беше късно. Гигантското клюнесто изчадие профуча край него и го блъсна встрани. При падането си мрачният елф изпусна ятаганите си, а магьосникът — глупавият магьосник — усети настъпващото с металната стълба чудовище. Ударът беше толкова силен, че огъна стълбата и запрати Гуенивар към стената.

Докато Дризт и Белвар се свестят, за да повикат своя приятел, вече не беше ясно дали смъртоносният удар на огромното клюнесто изчадие беше убил магьосника веднага или не. С ноктите и човката си Трак го удряше и разкъсваше безмилостно. Наоколо свистяха мълнии, много от предметите, притежаващи магическа сила и носени от магьосника, се счупиха и стаята се изпълни с дим.

Когато клюнестото изчадие изля яростта си и погледна към приятелите си, застанали около него й готови за бой, грамадата разкъсана, кървава плът в краката му вече беше неузнаваема.

Белвар искаше да каже, че магьосникът се бе съгласил да върне истинската същност на Трак, но не виждаше смисъл да го прави. Омагьосаното същество падна на колене и зарови лице в ноктите си. Не можеше да повярва на това, което бе сторило преди малко.

— Да се махаме от това място — промълви Дризт и прибра ятаганите си.

— Претърси го — предложи гномът, мислейки за удивителните съкровища, скрити в мантията на човека, ала мрачният елф не можеше да издържа повече. Самият той неведнъж бе обладаван от същата необуздана ярост и мирисът на кръв сковаваше душата му от страх и безпокойство. Поддържан от Гуенивар, Дризт излезе от кулата.

Белвар се приближи към Трак и му помогна да се изправи, после изведе треперещото създание от сградата. Разумният свиърфнебъл накара приятелите си да го почакат, докато претърси кулата за някакви предмети, които можеха да им помогнат или за магическата дума, с която ще могат да вземат кулата със себе си. Но или магьосникът беше много беден, в което Белвар силно се съмняваше, или бе скрил съкровищата си на сигурно място — в някое друго измерение, може би. Гномът не откри нищо, освен простичък мях за вода и чифт износени ботуши. Ако бе съществувала магическа дума за призоваване на чудноватата елмазена кула, то тя бе умряла заедно с магьосника.

Пътят на тримата приятели към дома премина в пълно мълчание; всеки от тях беше погълнат от собствените си тревоги, притеснения, разкаяния и спомени. Нямаше нужда Белвар и Дризт да споделят най-големия си страх. От разговорите им с Трак бяха научили колко миролюбива и кротка е расата на създанията печ; не беше трудно да се досетят, че кръвожадната постъпка на новия им приятел не беше продиктувана от истинската му същност.

По-скоро трябваше да си признаят, че в действията си Трак все повече заприличваше на съществото, в което бързо се превръщаше.

15

Ясни намеци

— Кажи ми каквото знаеш — настоя матрона Малис пред Джарлаксъл, докато вървяха през двора на дома До’Урден. Върховната жрица обикновено имаше повече доверие в скандалния наемник, но сега беше разтревожена и нетърпелива. Носеха се слухове, че е настъпило раздвижване в йерархията на управляващите фамилии на Мензоберанзан, а това не беше добре за Даермон Н’а’шезбаернон.

— Каквото знам? — повтори Джарлаксъл и се престори на изненадан.

Малис го изгледа намусено. Бриса, която вървеше от другата му страна, също го удостои с неодобрителния си поглед.

Ексцентричният наемник прочисти гърлото си, макар че кашлицата му прозвуча повече като смях. Не можеше да удостои Малис с подробности относно оживлението сред най-влиятелните фамилии в града и по този начин да ги предаде. Но можеше да поизмъчи матроната с едно-единствено логично твърдение, което само потвърждаваше догадките й:

— Използването на Зин-карла, неживото ти творение, продължава вече твърде дълго.

Малис се насили да запази дишането си спокойно и равномерно. Досещаше се, че мрачният елф знае повече, отколкото казва; самият факт, че пресметливият наемник й бе съобщил очевидното с такова равнодушие, можеше само да й докаже, че страховете и са оправдани. Зомбито на Закнафейн търсеше Дризт отдавна, а матроната знаеше много добре, че Кралицата на Паяците не се слави със своето търпение.

— Ще ми кажеш ли още нещо? — попита Малис.

Джарлаксъл сви рамене.

— Тогава напусни дома ми — изръмжа матроната — майка.

Елфът се поколеба за миг, почуди се дали да поиска възнаграждение за нищожната информация, която й бе предоставил току-що, но после се отказа. Поклони се грациозно, като направи реверанс с широкополата си шапка, и се запъти към портата на дома.

Така или иначе скоро щяха да му платят.

Час по-късно, в преддверието на големия параклис, матрона Малис седеше отпусната в трона си и оставяше мислите си да се лутат из лъкатушните тунели на Подземния мрак. Телепатичната й връзка с неживия беше ограничена. Обикновено това не бе нищо повече от поток силни емоции. В предишния си живот Закнафейн беше баща на Дризт и негов най-добър приятел, а сега се бе превърнал в най-ужасния му враг. Душата му се разкъсваше и Малис не можеше да разбере дали е постигнал някакъв напредък. Опасяваше се, че колкото повече неживият се приближава към Дризт, толкова по-силни и непреодолими ще стават вътрешните му борби.

Сега, след обезпокоителната й среща с Джарлаксъл, матроната — майка на дома До’Урден трябваше да разбере дали Закнафейн е постигнал някакъв прогрес. Не след дълго усилията й бяха възнаградени.

* * *

— Матрона Малис твърди, че неживият се е насочил на запад и се е отдалечил от града на свиърфнеблите — обясни Джарлаксъл на матрона Баенре.

След като напусна дома До’Урден, наемникът тръгнал право към горичката на гъбите в южния край на Мензоберанзан, там, където се намираха домовете, на управляващите фамилии в града.

— Зомбито се движи по следата — промърмори първата матрона повече на себе си, отколкото на своя информатор. — Това е добре.

— Но матрона Малис вярва, че Дризт има преднина от няколко дни, дори седмици — продължи Джарлаксъл.

— Тя ли ти го сподели? — с недоверие попита матрона Баенре, учудена, че Малис е разкрила такава коварна, изобличаваща я информация.

— Някои неща се научават и без думи — лукаво отвърна наемникът. — Тонът й ми разкри доста от онова, което тя се стараеше да не разбера.

Първата матрона кимна и затвори сбръчканите си клепачи, уморена от тези истории. Беше изиграла решаваща роля за приемането на матрона Малис в управляващия съвет, но сега единственото, което можеше да направи, бе да чака и да разбере дали осмата матрона ще успее да задържи поста си.

— Трябва да й имаме доверие — заяви най-накрая Баенре.

В другия край на стаята Елвидцинвелп — крадецът на мисли на матрона Баенре — откъсна мислите си от разговора с Джарлаксъл. Новината, че Дризт е поел на запад и се е отдалечил от Блингденстоун беше от изключително значение и илитидът не можеше да я пренебрегне.

Той насочи мислите си далече на запад — отправи своето предупреждение надолу по тунелите, които не бяха толкова пусти, колкото изглеждаха.

* * *

Веднага щом погледна към спокойните води на езерото, Закнафейн усети, че жертвата му е наблизо. Стаен в сенките на канарите, той тръгна напред покрай широката стена на пещерата и скоро премина от другата страна. Тогава видя и пещерата със странната вратичка.

В неживото създание се надигнаха вълни от забравени емоции. Зомбито изпита онова усещане за принадлежност, което някога бе чувствало към Дризт. Емоцията, обаче, веднага бе погълната и заменена от силна ярост — мислите на матрона Малис отново нахлуха в съзнанието на Закнафейн.

С извадени мечове, той нахлу през вратата и претърси пещерния комплекс. Една завивка полетя във въздуха и се спусна на земята на парчета; остриетата на умопомраченото същество разкъсаха всички постели, изпочупиха всичко.

Чудовището на матрона Малис изля гнева си, накрая седна свито на земята и се замисли над ситуацията.

Дризт не си беше у дома.

Не след дълго преследвачът реши, че преди няколко дни той е напуснал пещерата, но не сам — с приятел, или може би двама. Тактическите му инстинкти му подсказваха да остане и да го причака, защото този път лагерът не беше фалшив, не беше като онзи до града на лукавите гномове. Този път жертвата на Закнафейн щеше да се върне.

Ала неживият усети, че седящата в трона си матрона Малис няма да търпи повече закъснения. Времето й изтичаше. Все повече слухове се носеха из града на мрачните елфи и този път страховете и нетърпението на матроната — майка щяха да й костват много.

* * *

Матрона Малис не издържа дълго и заповяда на неживото си творение да тръгне по следите на избягалия й син. Само след няколко часа тримата приятели се завърнаха в пещерата. Бяха избрали друга пътека и не бяха срещнали зомбито.

Дризт веднага усети, че нещо не е наред. Преди другите да разберат какво става, той извади ятаганите си, втурна се нагоре по високите скали и с един скок достигна вратата.

Когато всички влязоха в пещерата, разбраха какво е разтревожило мрачния елф. Мястото беше унищожено, хамаците и постелите бяха разкъсани, купите и малката кутийка, в която държаха храната, бяха счупени и захвърлени по ъглите. Трак, който не можеше да мине през вратата, се обърна и се отдалечи — искаше да огледа наоколо, за да се увери, че никой не ги дебне от ъглите на голямата пещера.

— Магга каммара! — изрева Белвар. — Кое чудовище би могло да стори това?

Дризт вдигна една от завивките и посочи към острите разрези в тъканта. Възрастният свиърфнебъл веднага разбра какво намекваше мрачният елф.

— Остриета — мрачно промълви гномът. — Остри мечове с изкусна изработка.

— Мечове на мрачен елф — довърши мисълта Дризт.

— Далече сме от Мензоберанзан — напомни му Белвар, — далече в пустошта на Подземния мрак. Далече от знанието и взора на твоя народ.

Ала мрачният елф знаеше достатъчно, за да не се съгласи с думите на своя приятел. През малкото изминали години от своя живот Дризт бе станал свидетел на фанатизма, който осмисляше живота на всички зли жрици и последователи на Лот. Някога дори бе включен в един отряд, с който бе изминал толкова много мили до Повърхността на Забравените владения с една-единствена цел: да задоволят злобата на Кралицата на Паяците, да я дарят с кръвта на светлите елфи.

— Не подценявай матрона Малис — мрачно промълви Дризт.

— Ако това наистина е дело на майка ти — изръмжа Белвар и удари митрилните си ръце една в друга, — ще намери нещо, което едва ли е очаквала. Ще стоим тук и ще я чакаме — тримата.

— Не подценявай матрона Малис — повтори Дризт. — Това, което се е случило тук не е случайност. Тя ще е подготвена за всичко.

— Не можеш да си сигурен — заяви безстрашният свиърфнебъл, но когато погледна в искрените, лилави очи на своя приятел, цялата му увереност изведнъж се стопи.

Двамата събраха няколкото останали предмети, годни за употреба, и малко по-късно потеглиха отново на запад — трябваше да се отдалечат още повече от Мензоберанзан.

Трак тръгна първи — малко чудовища щяха да имат смелостта да застанат на пътя на едно клюнесто изчадие. Белвар вървеше втори — той бе стабилното звено на групата, а Дризт беше трети. Мрачният елф се движеше мълчаливо на известно разстояние от приятелите си, за да може да ги защити в случай, че наемниците на майка му ги застигнат.

Белвар се бе досетил, че могат да спечелят добра преднина пред този, който бе дръзнал да разруши дома им. Извършителите сигурно бяха тръгнали по следите, започващи от пещерата и водещи до кулата на мъртвия магьосник, а това означаваше, че щяха да се забавят много дни преди да се върнат отново при езерото. Звучеше логично, но Дризт не беше толкова сигурен в думите на възрастния свиърфнебъл.

Мрачният елф познаваше майка си твърде добре.

След няколко безкрайни дни, тримата приятели достигнаха до един участък, в който земята пропадаше, скалите бяха остри и назъбени, а сталактитите висяха над тях, надвиснали като копия, готови да ги пронижат. Усетили нуждата от приятел до себе си, Белвар, Дризт и Трак се скупчиха по-близо един до друг. Въпреки че рискуваше да привлече нечие внимание, възрастният свиърфнебъл извади вълшебната брошка и я закачи на куртката си. Дори и осветени от светлината, тримата приятели оставаха защитени в сенките, хвърляни от острите скали.

Този район изглеждаше много по-притихнал от обичайните пусти земи на Подземния мрак. Пътешествениците из подземния свят на Владенията рядко чуваха шумове от други същества. Тук обаче тишината се усещаше много по-осезаемо — сякаш животът беше изсмукан от мястото. Шумът от тежките стъпки на Трак и чаткането от ботушите на Белвар тревожно отекваха в множеството каменни лица по стените.

Гномът първи усети приближаващата се опасност. Леките вибрации в камъка му подсказаха, че той и приятелите му не са сами. Със своята ръка — чук той спря Трак и погледна към Дризт, за да разбере дали елфът е усетил същото.

Мрачният елф посочи към тавана, после с помощта на левитация се понесе нагоре в мрака, търсейки удобно място за засада между сталактитите. Докато се издигаше във въздуха, Дризт извади единия от ятаганите си, а с другата ръка бръкна в джоба си и здраво стисна фигурката от черен оникс.

Белвар и Трак се скриха зад един нисък хребет и зачакаха. Гномът тихичко започна да напява заклинанието, което вливаше магическа сила в митрилните му ръце. Въпреки това, двамата приятели се чувстваха много по-добре, когато знаеха, че мрачният войн е над тях и ги наблюдава.

Ала Дризт не беше единственият, който търсеше място за засада във високите сталактити. Когато навлезе в лабиринта от остри, насочени като копия, образувания, мрачният елф веднага усети чуждо присъствие.

Човекоподобна фигура, малко по-едра от него, се плъзна край близкия сталактит. Елфът се оттласна от камъка, за да се придвижи напред и, докато се носеше към сталактита, извади и другия си ятаган. Миг по-късно успя да види главата на своя неприятел и веднага осъзна риска, който бе поел — лицето на съществото приличаше на октопод с четири пипала. Дризт виждаше за първи подобно създание, но знаеше към коя раса принадлежи то: това беше илитид — крадец на мисли — най-злото и най-опасно чудовище във всичките земи на Подземния мрак.

Илитидът нападна първи, Дризт дори не успя да го достигне с ятаганите си. Чудовището размърда пипалата си, раз люля ги и — фуууп! — фуния от ментална енергия се понесе към мрачния елф и го завъртя във въздуха. С цялата сила на волята си, Дризт се бранеше срещу настъпващата тъмнина. Опита се да се съсредоточи върху целта си, опита се да насочи гнева си към илитида, но той отново го изпревари и атакува. В този момент се появи още един крадец на мисли и насочи зашеметяващата си енергийна мощ срещу Дризт.

Белвар и Трак не разбраха какво се случва — светлината от брошката не беше достатъчна, за да видят какво става с мрачния елф, но въпреки това, двамата приятели веднага усетиха, че нещо там горе не е наред. Гномът реши да рискува и да повика своя приятел:

— Дризт? — прошепна той.

Отговорът дойде няколко секунди по-късно, когато двата му ятагана се строполиха със звън на земята. Стъписани, Белвар и Трак се затичаха към остриетата, но изведнъж се дръпнаха назад. Насреща им въздухът се раздвижи и пред очите им сякаш се разтвори невидима врата — портал към друго измерение.

На мястото й се появи илитид.

Смаяните приятели не бяха успели дори да извикат, когато крадецът на мисли изстреля вълната си от ментална енергия срещу тях. Белвар се претърколи назад и се удари в пода, но Трак, чието съзнание в момента бе раздвоено, остана почти незасегнат.

Илитидът повтори атаката, но клюнестото изчадие мина право през фунията от ментална енергия и размаза отвратителното създание с един удар на ръката си, завършваща с огромен нокът.

Трак се озърна наоколо, после вдигна глава и погледна нагоре. Другите илитиди се спускаха от тавана; двама от тях държаха Дризт за глезените. Отвориха се още невидими портали. От всеки ъгъл на пещерата срещу Трак започнаха да се сипят вълни от ментална енергия и защитата на раздвоеното му съзнание бързо отслабна. Отчаяние и неконтролируем гняв завладяха душата на Трак.

В този момент той беше просто едно клюнесто изчадие, което се подчиняваше само на инстинктите, яростта и жестокостта на чудовищната си природа. Но дори твърдата му черупка не беше достатъчно здрава за менталните атаки на илитидите.

Трак се втурна срещу двамата, които държаха Дризт.

Не беше изминал и половината път, когато мрак погълна съзнанието му.

Беше коленичил на пода — само това усещаше. Трак лазеше по земята; отказваше да се предаде, отказваше да успокои гнева си.

После клюнестото изчадие се строполи на земята и в съзнанието му нямаше място нито за Дризт, нито за Белвар, нито дори за чистата ярост.

Имаше само мрак.

Четвърта част

Безсилие

През живота си неведнъж съм се чувствал безпомощен. Може би няма по-силна болка от онази, породена от отчаянието и безсилната ярост. Порязването от меча по рамото на война не може да се сравни със страданието, което изпитва затворникът при удара с камшик. Злокобното оръжие може и да не засегне тялото на безпомощния парник, но със сигурност ще се вреже болезнено в душата му.

Всички ние, по едно или друго време, се чувстваме затворници — пленници на самите нас или на очакванията на тези, които ни заобикалят. Това е бреме, с което всички се нагърбваме. Всички го ненавиждат, но много малко се научават да се справят с него. В това отношение се чувствам щастливец, защото животът ми премина по правия път на самоусъвършенстването.

Всичко започна в Мензоберанзан под критичните погледи на безмилостните жрици на злата богиня — Кралицата на Паяците. Оттогава досега, предполагам, животът ми се е променил само за добро.

Някога бях млад и упорит; вярвах, че мога да се изправя сам срещу всички, вярвах, че съм достатъчно силен, за да победя враговете си с меч и с принципи. Бях арогантен, бях убеден, че с много упорство ще успея да се преборя и с чувството за безсилие.

Непреклонна, глупава младост.

Сега, когато се връщам към онези години, трябва да си призная, че рядко съм се изправял сам срещу някого, рядко ми се е налагало да се боря сам. Винаги с мен са били приятелите ми — истинските ми и верни приятели. Винаги са ме подкрепяли, дори когато съм смятал, че не се нуждая от ничия помощ, дори когато не съм знаел, че го правят.

Закнафейн, Белвар Дисенгалп, Трак, Муши, Бруенор, Риджис, Кати-Бри, Уолфгар и, разбира се, Гуенивар — скъпата ми Гуенивар — това бяха приятелите — тези, които оправдаха принципите ми, които ми дадоха сила да се изправя срещу всеки неприятел, без значение истински или въображаем. Това бяха другарите, които ми помогнаха да преодолея безсилието, яростта и отчаянието.

Това бяха приятелите, на които дължа живота си.

Дризт До’Урден

16

Коварни окови

Трак впери поглед в далечината на дългата и тясна пещера, където се издигаха високите кули на крепостта на илитидите. Въпреки че зрението му беше слабо, клюнестото изчадие можеше да различи тътрещите се бавно фигури към замъка и да чуе съвсем ясно звъна на сечивата им. Трак знаеше, че това са роби — дуергари, гоблини, лукави гномове и представителни на още много раси, които дори не познаваше. Техните господари, илитидите, ги експлоатираха заради уменията им в каменоделството. Робите бяха помогнали за всички нововъведения, както и при превръщането на огромната скала в крепост, която крадците на мисли сега наричаха свой дом.

Белвар, който беше толкова подходящ за подобни дейности, вероятно също бе там и работеше по масивната постройка.

Тези мисли само прелетяха през съзнанието на Трак и изчезнаха, забравени и заменени от инстинктите на клюнестото изчадие. Поразяващата сила на менталните атаки на илитидите бе отслабила значително умствената защита на Трак и полиморфната магия действаше все по-бързо — толкова бързо, че самия той не можеше да усети промяната. Двете същности в раздвоеното му съзнание се сблъскваха с еднаква сила и внасяха леко объркване в душата на клетото клюнесто изчадие.

Ако разбираше в какво се състои проблемът, ако знаеше какво се бе случило с приятелите му, то може би щеше да се чувства щастливо.

Крадците на мисли подозираха, че в тялото на Трак се крие нещо много повече от едно клюнесто изчадие. Оцеляването на тяхното общество се основаваше на знанието и телепатията, ала илитидите не успяха да проникнат в обърканото съзнание на Трак, въпреки че съвсем ясно виждаха умствените процеси, протичащи в тялото му, обвито в твърда черупка, които коренно се различаваха от тези на обикновените чудовища, бродещи из Подземния мрак.

Крадците на мисли не бяха глупави и бяха наясно с опасностите, криещи се в менталното дешифриране и контрола върху съзнанието на едно опасно, двеста и петдесеткилограмово чудовище. Трак беше прекалено опасен и непредсказуем, за да го държат при останалите роби. Но в обществото, ръководено от тях, имаше място за всеки.

Трак се намираше на един каменен остров — равна скала, широка около петдесет ярда и заобиколена от дълбок ров. Наоколо имаше и други същества — малко стадо роти и няколко съвсем изтощени дуергари, които очевидно бяха прекарали много време под смазващото влияние на илитидите. Сивите джуджета седяха или стояха прави, лицата им бяха безизразни, вперени в нищото и очакващи, както Трак скоро разбра, реда си на богатата трапеза на жестоките робовладелци.

Трак обиколи целия остров в търсене на начин да избяга, въпреки че един печ би разбрал, че това е невъзможно. Над пропастта се простираше само един мост, но той беше магически — прибираше се и залепваше до другата страна на рова всеки път, когато не се използваше от крадците на мисли.

Няколко илитида, водещи един роб — великан, се приближиха до ръчката, която служеше за вдигане и спускане на моста, и веднага изпратиха телепатичните си заповеди към Трак. В хаоса на съзнанието му се появи една-единствена мисъл, подтикваща го към действие, и клюнестото изчадие разбра каква е ролята му на този остров. То беше пастир на стадата. Крадците на мисли искаха едно сиво джудже и едно от създанията рот; пазачът на робите се подчини безропотно и се залови за работа.

Нито една от жертвите му не се противопостави. Трак бързо изви врата на сивото джудже, после със същата прецизност разби и черепа на говедото. Усети, че илитидите са доволни и това породи странни чувства в душата му — най-силното, от които беше чувството за удовлетвореност.

Клюнестото изчадие вдигна двата трупа и се приближи към края на острова, там, където от другата страна стояха илитидите. Един от тях отново бутна лоста и Трак забеляза, че той се задвижваше напред, към острова — това беше важно, но в този момент клюнестото изчадие не можеше да разбере защо. Мостът от камък и метал забуча, затрепери и се изстреля от стената. Започна да се разстила напред към острова, докато не достигна твърдата земя под краката на Трак.

— Ела при мен — изпрати телепатичната си заповед илитидът.

Клюнестото изчадие може би щеше да се противопостави, ако бе видяло смисъл в това. То пристъпи напред и мостът изскърца под тежестта му. Трак бе стигнал почти до средата, когато се чу друг глас:

— Спри! Остави телата! Остави телата! — повтаряше гласът. — Върни се на острова!

Клюнестото изчадие се замисли. Яростта отново завладя душата му; гневният печ, загубил приятелите си, напълно приемаше и се съгласяваше с това усещане. От врага го деляха само няколко крачки.

По команда на илитидите, великанът пристъпи към моста. Чудовището беше малко по-високо от Трак и почти толкова едро; нямаше оръжие и едва ли можеше го да спре, но до него стоеше по-сериозен противник. Илитидът, който бе дръпнал лоста, стоеше неподвижен, а едната му ръка, приличаща на израстък с четири пръста, нетърпеливо стискаше и отпускаше ръчката.

Трак нямаше да успее да стигне до другия край на моста, а и да премине покрай застаналия на пътя му великан — той щеше да се прибере и клюнестото изчадие щеше да полети към дъното на пропастта. С неохота то остави телата и се върна на острова си. Великанът пристъпи напред и прибра труповете на мъртвото джудже и говедото — храната на господарите си.

Илитидът дръпна лоста и само за миг вълшебното съоръжение се спусна надолу и се залепи за стената на пропастта, оставяйки Трак в пълна безизходица.

— Яж — заповяда един от крадците на мисли.

Когато заповедта нахлу в съзнанието на Трак, край него минаваше един рот и клюнестото изчадие, без да мисли проби черепа му с огромните си нокти.

Когато илитидите си тръгнаха, Трак седна и се нахрани, наслаждавайки се на вкуса на кървавото месо. Същността му на клюнесто изчадие надделя изцяло над него, докато пируваше, но всеки път, когато извърнеше поглед към пропастта и замъка на илитидите, тъничкият глас на печ, заговаряше в душата му с тъга за Белвар и Дризт.

* * *

От всички роби, пленени в тунелите отвъд замъка на илитидите, най-търсен беше Белвар Дисенгалп. Освен чудатия факт, че ръцете на гнома бяха изработени от митрил, той беше и идеално подходящ за двете длъжности, най-желани от всеки роб на илитидите — каменоделец, обработващ камъка, и гладиатор, биещ се на арената.

Когато гномът беше избутан напред, в търга на роби настана истински хаос. Наддаванията за злато, магически предмети, тайни заклинания и книги на познанието бяха съвсем забравени. В края на търга, възрастният надзирател беше продаден на трима илитиди — същите, които водеха отряда по залавянето му. Белвар, разбира се, нямаше да бъде уведомен за покупката, преди да е приключила; гномът беше отведен по един мрачен и тесен коридор и затворен в една малка, съвсем обикновена стая.

Малко по-късно в съзнанието му отекнаха три гласа, три различни телепатични гласа, които говореха на разбираем език и, които Белвар нямаше да забрави никога — гласовете на новите му господари.

Подвижната желязна решетка в стаята започна да се издига, крепостната врата се отвори и пред очите на Белвар се разкри добре осветена, овална зала с високи стени, над които се виждаха много редове, пълни с публика.

— Излез — нареди един от господарите и възрастният свиърфнебъл тръгна напред, изгарящ от желание да угоди на илитида.

Когато излезе от коридора, Белвар видя десетките крадци на мисли, насядали по каменните пейки. Тези странни същества сочеха от всички посоки с четирипръстите си ръце към него, а октоподните им лица бяха безизразни. Воден от телепатичната заповед, гномът успя да разпознае в тълпата господаря си, който оживено спореше и наддаваше в залаганията заедно с една група илитиди.

От другата страна на арената също се отвори една метална решетка и на подиума излезе огромен великан. Очите на чудовището веднага се впериха в публиката, сякаш то търсеше своя господар — смисълът на собственото си съществуване.

Малко по-късно, след като залаганията приключиха, господарят на Белвар започна да го окуражава:

— Това зло чудовище ме заплаши, мой храбър свиърфнебъл. Отмъсти за мен и го унищожи.

Белвар не се нуждаеше от повече подкани, нито пък великанът, който също бе получил подобно послание от господаря си. Гладиаторите яростно се хвърлиха един към друг, но докато великанът беше още млад и малко глупав, Белвар бе ветеран и то много умел.

В последния момент той се забави и се претърколи настрани. В един отчаян опит великанът се опита да го ритне, но вместо това се препъна и падна.

Това се проточи прекалено дълго.

Гномът вдигна своята ръка — чук и я заби в коляното на противника си. Костта се разтроши с трясък, наподобяващ пукот на мълния. Чудовището залитна встрани и почти се претърколи. Белвар това и чакаше — кирката му се заби в тлъстата задница на великана. Гигантът загуби равновесие, гномът се хвърли в краката му и го повали на земята.

Възрастният свиърфнебъл се изправи на секундата, скочи върху проснатия по очи великан и се затича към главата му. Чудовището бързо се окопити, сграбчи гнома за куртката и започна да го мята на всички страни, но въпреки това Белвар успя да забие кирката си право в гърдите му. Ревящ от болка и ярост, глупавият великан се опита да хвърли отвратителния си малък противник на земята и силно го дръпна назад. Ала острият връх на кирката се бе заклещил така здраво и дълбоко, че разцепи гърдите на гиганта и в тях зейна огромна рана.

Чудовището започна да се превива, да удря и да размахва ръце на всички страни, докато най-накрая се освободи от жестоката митрилна хватка. Едно огромно коляно нацели задницата на Белвар и го запрати надалеч. След няколко кратки отскока от земята, възрастният свиърфнебъл се изправи на крака, замаян и зашеметен от болка, но не и загубил желание да отмъсти за господаря си.

Той долови неясно одобрителните телепатични възгласи на всеки илитид в залата, но една ясна мисъл изскочи от мъглата в съзнанието му:

— Убий го! — заповяда господарят на Белвар.

Гномът дори не се замисли. Легнал по гръб на земята, великанът се държеше за гърдите, напразно опитвайки се да спре изтичащата си кръв. Раните, които досега беше получил, вероятно щяха да се окажат смъртоносни, но възрастният свиърфнебъл не можеше да се задоволи само с това. Отвратителното създание беше заплашило господаря му! Вдигнал заплашително своята ръка — чук, гномът се нахвърли върху главата на чудовището. С три бързи удара разтроши черепа на великана, после вдигна кирката и нанесе фаталния удар.

Обреченият гигант се разтърси в конвулсии, но възрастният свиърфнебъл не изпита съжаление. Беше доставил удоволствие на своя господар — в този момент от живота на Белвар Дисенгалп нищо друго не беше от значение.

Горе в публиката гордият собственик на шампиона-свиърфнебъл събираше печалбата си от злато и шишенца с вълшебни еликсири. Доволен от избора си, илитидът погледна към Белвар, който не спираше да удря и кълца трупа на великана. Въпреки че се наслаждаваше на гледката, на яростта на новия си шампион, крадецът на мисли бързо му изпрати телепатично съобщение, за да го накара да спре.

В края на краищата, мъртвият великан също беше част от облога. Нямаше смисъл да се похабява вечерята.

* * *

В сърцето на замъка на илитидите се издигаше огромна кула — гигантски кух сталагмит, конструиран така, че да помещава най-влиятелните членове на това странно общество. Вътрешността на гигантската каменна структура беше обвита от множество тераси и спираловидни стълби, а на всяко ниво живееха по няколко илитида. Най-важното помещение, обаче, беше неукрасеното, овално отделение, намиращо се на самото дъно на сталагмита — в него се помещаваше най-влиятелният от всички илитиди — централният мозък.

Тази безгръбначна маса от пулсираща плът, широка цели двайсет фута, стоеше в центъра на обществото на крадците на мисли и ги обединяваше в телепатична симбиоза. Мозъкът беше центърът на цялото им познание, менталното око, което пазеше земите им и което чу предупрежденията на илитида от Мензоберанзан, градът на мрачните елфи, намиращ се далече на изток. Централният мозък беше координатор на цялото съществуване на илитидите и играеше ролята на техен бог. Много малко роби се допускаха до тази специална кула, но имаше такива, чиито пръсти бяха деликатни и чувствителни и те имаха задължението да масажират божеството на илитидите, да го успокояват и милват с меки четки, да го обливат с топли течности.

Един от тях беше Дризт До’Урден.

Мрачният елф коленичи на широката пътека, която обикаляше цялата стая, и посегна да погали аморфната маса, усещайки всичко, която тя одобряваше или не одобряваше. Когато мозъкът се разстроеше, мрачният елф усещаше резките тикове и напрежението в набраздените тъкани, тогава той започваше да масажира по-усилено любимия си господар и така го успокояваше.

Когато мозъкът беше доволен, и Дризт беше доволен. Нищо друго нямаше значение на този свят — изгнаникът — мрачен елф беше открил своята цел в живота. Дризт До’Урден бе открил своя дом.

* * *

— Това е най-ценният ми пленник — каза крадецът на мисли с воднистия си, другоземен глас и показа всички шишенца и еликсири, които току-що бе спечелил.

Другите двама илитиди разшаваха четирипръстите си ръце, за да изразят съгласието си.

— Шампионът на арената — отбеляза един от тях на телепатичния им език.

— И пригоден да копае — добави третият на глас и изведнъж му хрумна една идея, която изникна в мислите и на останалите: — А може би и да гравира?

Тримата илитиди погледнаха към дъното на пещерата, където бяха започнали работите по новата им уютна пристройка. Първият крадец на мисли размърда пръсти и изгъргори:

— Още му е рано на този свиърфнебъл да се занимава с такъв робски труд. Първо искам да ми спечели още еликсири, още злато! Той е най-ценната ми плячка!

— След като всичките бяха заловени в засада… — каза вторият.

— Клюнестото изчадие се занимава с добитъка — обясни третият.

— А мрачният елф се грижи за мозъка — изгъргори господарят на Белвар. — Гледах го, докато се изкачвах към нашето помещение. Този накрая ще се утвърди като професионален масажист — това ще се отрази на удоволствието на мозъка, а и на всички нас — ще припечелим по нещо.

— А и онова — каза вторият илитид и побутна третия с едно от пипалата си.

Подсетен, крадецът на мисли показа фигурката от черен оникс.

— Магическа ли е? — попита господарят на Белвар.

— Със сигурност — отвърна телепатично вторият. — Свързана е с друго измерение. Одушевен камък предполагам.

— Призовахте ли същността му? — попита на глас първият.

Крадците на мисли стиснаха заедно юмруци — това беше жестът за отрицание на илитидите.

— Може да е опасно — обясни третият. — Решихме първо да огледаме звяра в собственото му измерение, преди да го призовем.

— Мъдро решение — съгласи се първият. — Кога заминавате?

— Веднага — каза вторият. — Ще дойдеш ли с нас?

Господарят на Белвар стисна юмруци, после показа една колбичка.

— Трябва да припечеля още — заяви той.

Развълнувани, другите разшаваха пръстите си.

После, след като приятелят им се оттегли в друга стая, за да преброи спечеленото, те се настаниха в удобни, меко тапицирани столове и се подготвиха за пътешествието.

Понесоха се заедно и оставиха телата си да почиват. Издигнаха се нагоре и последваха връзката на фигурката със Звездната равнина; видима за тях, в нематериалното им състояние, тя приличаше на тънка сребърна нишка.

Бяха се отдалечили много от пещерата на събратята си, намираха се отвъд камъните и шумовете на Материалния свят, носеха се в безкрайния мир на Звездната равнина. Тук цареше почти пълна тишина, нарушавана само от безспирния шепот на вятъра. Тук нямаше солидни конструкции, не и материални, а веществата им не се различаваха от отсенките на светлината.

Когато приближиха края на астралното си пътуване, илитидите се отдалечиха от сребърната нишка. Щяха да навлязат в измерението, щяха да се приближат до същността на величествената пантера, но не толкова, че тя да усети присъствието им. Обикновено крадците на мисли не бяха добре дошли тук, както и в другите измерения — където и да отидеха, те срещаха презрението на почти всички.

Илитидите приеха напълно и без произшествия астралните си образи и с лекота откриха същността на фигурката.

Гуенивар лудуваше из гората на звездна светлина. Преследваше един лос — през безкрайния цикъл на времето. Лосът, който бе не по-малко възхитителен от пантерата, подскочи и полетя с идеален баланс, с неподправено изящество. Двете същества разиграваха тази сцена за милионен път и щяха да продължават да я разиграват още безкрайно много пъти. Такъв беше редът, такава беше хармонията, която осмисляше съществуването на пантерата и, която от край време управляваше живота във всички измерения на вселената.

Някои същества, обаче, подобно на обитателите на долните земи и крадците на мисли, не можеха да приемат простото съвършенство на това съществуване, на тази хармония, не можеха да различат красотата на този вечен лов. Докато наблюдаваха пантерата, залисана в играта на живота си, илитидите мислеха само за едно — как да извлекат най-голяма полза от котката.

17

Деликатно равновесие

Белвар проучи внимателно последния си враг и видя нещо познато в твърдата му черупка. Нима преди беше помагал на подобно същество? Гномът не преставаше да се чуди, но дори и да имаше някакви съмнения, гладиаторът-свиърфнебъл не можеше да достигне до истинската си същност на лукав гном — неговият господар непрестанно мамеше съзнанието му с хитрите си илюзии:

— Убий го, смели ми шампионе — крещеше илитидът от публиката. — Той е твой враг, в това няма съмнение. Той ще ме нарани, ако не го спреш, ако не го убиеш!

Много по-едрото от Трак клюнесто изчадие не спираше да предизвиква дребничкия свиърфнебъл, бързаше да го даде за храна на илитидите.

Белвар коленичи и зачака подходящия момент. Когато клюнестото изчадие се надвеси над него с разперени ръце, за да запази равновесие и да не се катурне встрани, гномът се изстреля нагоре, а изпънатата му ръка — чук се заби в гърдите на противника. Мощта на удара беше толкова силна, че цялата костна броня се пропука. То загуби съзнание и полетя напред, повличайки и Белвар със себе си — беше много по-тежък от него и падаше с много по-голяма сила, от тази, с която бе отскочил той. Гномът усети как рамото му се извади от ставата и едва не припадна. Но призивите на господаря му не стихваха, дори напротив — те завладяха мислите му и надделяха болката.

Гладиаторите се строполиха на земята — Белвар беше затрупан под тежестта на чудовището. Огромният размер на клюнестото изчадие му попречи да забие ноктите си във възрастния свиърфнебъл, но то имаше и други оръжия. Злокобната му човка се спусна към Белвар.

Лукавият гном успя да вдигне своята ръка — кирка и да я постави на пътя й, но това не попречи на чудовището. То продължаваше да натиска главата си надолу, а ръката на гладиатора-свиърфнебъл започна да се извива назад. Гладната човка се стрелна напред и се затвори само на инч от лицето на Белвар.

Публиката на огромната арена скочи на крака и завика възбудено. Някои илитиди използваха мислите си, други — гъргорещите си, воднисти гласове. Някои размахваха пръсти, други — стиснати юмруци; дори една част от илитидите прибързано се опитаха да съберат печалбата.

Господарят на Белвар, уплашен от загубата на шампиона си, повика крадеца на мисли, притежаващ клюнестото изчадие:

— Ще се откажеш ли? — попита с пресилена увереност на мислите си той.

Другият илитид се обърна самодоволно настрани и затвори телепатичните си рецептори. На господаря на Белвар му оставаше само едно — да наблюдава.

Клюнестото изчадие не можеше да се приближи повече — кирката на храбрия свиърфнебъл се бе опряла с единия си край в камъка, а с другия държеше настрана смъртоносната човка. Чудовището реши да смени тактиката си и с едно рязко движение вдигна глава, за да се освободи от митрилния предмет.

Войнската интуиция на гнома го спаси точно в мига, в който човката се спусна отново към лицето му. Нормалната реакция и защита на Белвар би била да се опита да отклони главата на чудовището с един удар. Както и предполагаше гладиаторът-свиърфнебъл, клюнестото изчадие очакваше точно това.

Белвар замахна с ръка, но малко по-ниско, за да може кирката му да мине под спускащата се надолу човка. Междувременно чудовището си помисли, че гномът ще го удари и замръзна на място, точно както бе планирало.

Митрилната ръка, обаче, рязко смени посоката на удара си, по-тъпото острие на кирката се заби точно зад човката на чудовището и отблъсна главата му встрани. Тогава, без да обръща внимание на болката в нараненото си рамо, Белвар сви другата си ръка в лакътя и замахна, но в удара му нямаше сила. В този момент, главата на клюнестото изчадие профуча край кирката и с разтворена човка се спусна към откритото лице на гнома.

И то точно навреме, за да се захапе митрилния чук.

Ръката на Белвар навлезе дълбоко в устата на чудовището и я разчекна. Клюнестото изчадие се задърпа, опитвайки се да се освободи; при всяко негово движение вълни от силна болка заливаха гладиатора-свиърфнебъл. Ръката му беше наранена, но той намери сили да отвърне на опонента си със същата ярост — със свободната си ръка, Белвар започна да нанася удар след удар по главата на изчадието. Там, където се забиваше кирката, рукваше кръв.

— Ще се откажеш ли? — изкрещя със странния си глас господарят на гнома към притежателя на клюнестото изчадие.

Въпросът, обаче, отново беше прибързан. Долу на арената, бронираното изчадие не беше победено. То използва още едно от оръжията си: своята тежест.

Чудовището се стовари върху лежащия на земята гном с една-единствена цел — да го размаже.

— А ти предаваш ли се? — отвърна на свой ред господарят му, зарадван от обрата на битката.

Кирката намери окото на клюнестото изчадие и то зарева от болка. Илитидите скочиха на крака, отново започнаха да стискат и отпускат юмруци и да размахват четирипръстите си ръце.

Двамата господари осъзнаха колко много можеха да изгубят. Дали гладиаторите им щяха да могат да се бият отново, ако на този сблъсък не се сложеше край?

— Какво ще кажеш за равенство? — предложи по телепатичен път господарят на Белвар.

Другият илитид се съгласи на момента. Двамата господари изпратиха мисловни съобщения до войните си, но трябваше да минат няколко инфарктни секунди преди съперниците да успеят да потушат яростта си и да сложат край на битката. Най-накрая заповедите на крадците на мисли надделяха над животинските инстинкти на гладиаторите. Изведнъж лукавият гном и клюнестото изчадие изпитаха симпатия един към друг. Дори след като се изправи, чудовището подаде нокът на възрастния свиърфнебъл, за да му помогне да стане.

Малко по-късно Белвар седеше на единствената каменна пейка в малката си, неугледна килия, намираща се в тунела пред овалната арена. Митрилната му ръка — чук се бе вдървила съвсем, а цялото му рамо се бе покрило с отвратителна синина. Щяха да минат много дни преди гладиаторът-свиърфнебъл да може да излезе и да се бие отново. Този факт силно тревожеше Белвар — той се притесняваше, че скоро няма да може да зарадва господаря си.

Илитидът дойде при него, за да прегледа раната. Беше донесъл и някакви еликсири, които щяха да ускорят заздравяването, но и тази магическа помощ не можеше да изцели напълно Белвар — гномът очевидно се нуждаеше от почивка. Крадецът на мисли, обаче, имаше и други планове за своя шампион. Конструкцията на новата стая в личните му покои трябваше да се завърши.

— Ела — заповяда робовладелецът.

Гномът скочи на крака и побърза да настигне господаря си. Докато преминаваха през най-ниското ниво в централната кула на замъка, Белвар забеляза един коленичил мрачен елф. Какъв късмет бе извадил той — да може да докосва и успокоява централния мозък на обществото на илитидите! Когато се изкачиха до третия етаж на каменната структура и влязоха в дома, споделян от тримата господари, Белвар вече бе забравил за него.

Останалите двама илитида продължаваха да седят в столовете си, застинали и неподвижни като статуи. Господарят на гнома не им обърна почти никакво внимание — той знаеше, че приятелите му са далече, че пътуват през Звездната равнина и, че материалните им тела се намират в абсолютна безопасност тук. Крадецът на мисли наистина се замисли за миг, но само за миг — почуди се какво ли правят другарите му в това толкова далечно измерение. Подобно на всички илитиди и той го харесваше, но педантичността, отличителната черта от характера им, го караше да мисли винаги първо за бизнеса си. С покупката на Белвар беше направил страхотна инвестиция — инвестиция, която не можеше да си позволи да загуби.

Илитидът заведе гнома в задната стая и го сложи да седне на една съвсем обикновена каменна маса. После изведнъж започна да го обсипва с телепатични предложения и въпроси, за да ангажира съзнанието му, докато намести изваденото рамо и го превърже. Крадците на мисли винаги можеха да нахлуят в мислите на всяко едно същество още при първия контакт с него, без значение дали ще използват менталната атака или телепатичната комуникация, но да постигнат пълен контрол над съзнанието на някого можеше да им отнеме седмици, дори месеци. С всяка една среща естествената устойчивост на подчинените им отслабваше и те разкриваха все повече и повече от спомените и емоциите си.

Господарят на Белвар беше решен да узнае всичко за чудатия свиърфнебъл — за странните му, изкусно изработени ръце и за необичайната компания, с която бе дошъл. Този път, докато претърсваше в съзнанието му, крадецът на мисли се спря върху ръцете на гнома, защото чувстваше, че робът не използва целия им капацитет.

Мислите на илитида нахлуваха и претърсваха из основи съзнанието на възрастния свиърфнебъл, докато накрая не откриха едно простичко заклинание.

— Биврип? — попита илитидът.

Съвсем несъзнателно, като по рефлекс, Белвар удари ръцете си една в друга, ала потрепери от болка при рязкото движение.

Крадецът на мисли оживено разшава пръстите и пипалата си. Току-що се бе докоснал до нещо важно, нещо, което можеше да направи неговия шампион още по-силен. Но ако му позволеше да си спомни заклинанието, щеше да му върне част от истинската същност — ясен спомен от дните преди робството.

Илитидът подаде на Белвар още един лечебен еликсир, после се огледа наоколо, за да проучи вещите му. Ако гномът останеше гладиатор, щеше да се наложи да се срещне отново с клюнестото изчадие в реванш — беше прието двубоите винаги да се преиграват след равенство. Господарят на възрастния свиърфнебъл се съмняваше, че любимецът му ще оцелее след още една битка с бронирания шампион.

Освен ако…

* * *

Дайнин До’Урден яздеше гущера си през най-гъсто населения район в града — районът с най-низшите домове в йерархията на Мензоберанзан. Качулката на неговия пиуафуи беше спусната ниско над очите му и този път елфът не носеше символа на своя дом — никой не можеше да го разпознае като благородник от управляваща фамилия. Тайнствеността беше негов съюзник — тя го предпазваше от стотиците дебнещи очи в тази опасна част на града и от неодобрителните погледи на майка му и сестра му. Дайнин беше оцелял дълго и познаваше опасностите, които криеха самодоволството и непредпазливостта. Живееше в състояние на постоянна параноя — никога не знаеше дали Малис и Бриса не го наблюдават.

Група страшилища бавно се отмести от пътя на гущера. Пренебрежителното отношение на робите веднага възпламени яростта в гордата душа на първия син на До’Урден. Ръката на Дайнин инстинктивно посегна към камшика, прикрепен на колана му. Ала мрачният елф запази самообладание и си припомни какви могат да бъдат последствията, ако самоличността му бъде разкрита. Той остави нахалните гоблини и продължи напред. После сви край поредния остър завой и тръгна по протежение на реда от сталагмити възвишения, свързани едно с друго.

— Значи ме откри — чу отнякъде познат глас.

Изненадан и уплашен, Дайнин спря животното си и замръзна на седлото. Знаеше, че в тялото му са прицелени поне дузина малки арбалети.

Мрачният елф извърна бавно глава и видя приближаващия се Джарлаксъл. Тук, в сенките, наемникът изглеждаше някак по-различен от мазния, възпитан и угодлив елф, който бе срещал в дома До’Урден. Може би това се дължеше на присъствието на двамата добре въоръжени охранители, застанали от двете му страни или пък на отсъствието на матрона Малис, която не беше тук, за да го предпази.

— Трябва да искаш разрешение, преди да влезеш в чужд дом — промълви Джарлаксъл. Гласът му звучеше спокойно, но в него се усещаха и леки заплашителни нотки. — От добро възпитание.

— Аз съм навън, на улицата — напомни му Дайнин.

Усмивката на наемника опроверга думите му.

— Моя дом.

Дайнин си припомни положението си и това му вдъхна известна доза кураж.

— А трябва ли един благородник от управляваща фамилия да иска разрешението на Джарлаксъл, преди да излезе през входната му врата? — изръмжа първият син. — А матрона Баенре, която не би влязла дори и в най-низшия дом, без да поиска разрешение от неговата матрона — майка и тя ли трябва да иска разрешение от Джарлаксъл, бездомния наемник? — Дайнин осъзна, че с думите си може да засегне прекалено дълбоко ексцентричния мрачен елф, но гордостта му изискваше да каже всичко това.

Наемникът видимо се успокои и усмивката, която се изписа на лицето му, изглеждаше почти искрена.

— Е, откри ме значи — повтори той и този път направи характерния си дълбок поклон. — Казвай каквото имаш да казваш и да приключваме.

Дайнин войнствено скръсти ръце, придобил смелост от очевидното отстъпление на ексцентричния наемник.

— Нима си толкова убеден, че търся именно теб?

Джарлаксъл се спогледа ухилен с охраната си. Кикотът на скритите в сенките войни накара увереността на Дайнин бързо да се изпари.

— Казвай защо си дошъл, първи сине, и се махай оттук! — заяви с по-остър тон Джарлаксъл.

Дайнин желаеше да приключи с всичко това, колкото се може по-бързо.

— Трябва ми информация относно Зин-карла — каза направо той. — Неживото творение на матрона Малис се скита из земите на Подземния мрак от много отдавна. Може би прекалено дълго?

Джарлаксъл присви очи, докато обмисляше думите на първия син.

— Матрона Малис те е пратила при мен? — попита той, но думите му не звучаха като въпрос, а като констатация.

Дайнин поклати отрицателно глава и наемникът не се усъмни в искреността му.

— Ти си толкова хитър, колкото и умел с меча заяви любезно Джарлаксъл и повторно се поклони с онзи реверанс, който изглеждаше някак съмнителен тук, в мрачния свят на наемника.

— Инициативата да дойда си е само моя — заяви строго Дайнин. — Трябва да получа някои отговори.

— Нима те е страх, първи сине?

— Загрижен съм — отвърна искрено елфът, без да обръща внимание на подигравателния тон на Джарлаксъл. — Никога не съм правил грешката да подценявам враговете или пък съюзниците си.

Наемникът го погледна объркано.

— Знам в какво се е превърнал моят брат — обясни Дайнин. — И знам какъв беше Закнафейн.

— Сега Закнафейн е нежив, зомби — отвърна Джарлаксъл, — и се намира под контрола на матрона Малис.

— Мина много време — тихо промълви Дайнин, уверен, че скритият смисъл на думите му казваше повече от самите тях.

— Майка ти поиска Зин-карла — с леко остър тон отвърна наемникът. — Това е най-ценният дар на Лот, дава се само, за да достави удоволствие на Кралицата на Паяците. Матрона Малис знаеше какво рискува, когато го поиска. Знам, че разбираш, първи сине. Знаеш, че духът на мъртвия се връща само, за да постигне определена цел.

— Какви са последствията при евентуален провал? — попита направо Дайнин.

Скептичният поглед на наемника даде отговор на въпроса му.

— С колко време разполага Закнафейн?

Джарлаксъл сви рамене и отвърна с друг въпрос:

— Кой може да знае какви са плановете на Лот? — попита той. — Кралицата на Паяците може да направи едно изключение и да прояви търпение, но само ако резултата си струва чакането. Дали Дризт си заслужава? — наемникът отново повдигна рамене. — Това може и ще реши само Лот.

Дайнин дълго остана загледан в ексцентричния мрачен елф, докато накрая се убеди, че той не може да му предложи нищо повече. После се обърна, възседна гущера и спусна качулката на плаща над очите си. Обърна се, за да направи последния си коментар, но от наемника и охраната му нямаше и следа.

* * *

— Биврип! — извика Белвар и завърши заклинанието си. Удари митрилните си ръце една в друга и целият се посипа с искри, но този път не потрепери — болката не беше толкова силна.

Ликуващ от радост, господарят на гнома плесна с ръце. Илитидът просто трябваше да види шампиона си в битка, в действие. Огледа се наоколо за някаква цел и забеляза наполовина конструираната стая. В съзнанието на Белвар нахлу цяла серия от телепатични инструкции, предаващи точни ментални образи на дизайна и дълбочината, с която трябваше да се довърши стаичката.

Гномът се хвана на работа. Несигурен в силата на контузеното си рамо, това, на което принадлежеше ръката — чук, той започна с кирката. Камъкът експлодира на прах под удара на омагьосаната ръка и илитидът уведоми своя любимец за удоволствието, което той току-що му бе доставил. Дори бронята на клюнестото изчадие нямаше да се опре на такъв удар!

Господарят на Белвар повтори инструкциите си, после се отправи към съседния кабинет, за да учи. Оставен сам на работата си, толкова наподобяваща това, което бе правил почти през целия си едновековен живот, възрастния свиърфнебъл се зачуди.

Нищо особено не засенчваше няколкото ясни мисли в съзнанието му; нуждата да доставя удоволствие на господаря оставаше най-силна и все още определяше всичките му действия. Но въпреки това, за пръв път откакто го бяха пленили, Белвар се чудеше. Същност? Цел?

Заклинанието, с което събуди магията в митрилните си ръце, отново изникна в съзнанието му и стана фокус на цялото му подсъзнателно желание да открие истинската си същност сред мъглата от ментални внушения на господаря си.

— Биврип? — повтори си отново той и думата събуди един по-ясен и скорошен спомен — образът на един мрачен елф, коленичил и масажиращ божеството на илитидите.

— Дризт? — прошепна Белвар, но до следващия удар на кирката името беше забравено, заличено от нестихващото желание на възрастния свиърфнебъл да изпълни желанията на господаря си.

Стаичката трябваше да бъде перфектна.

* * *

Масата от гола плът се нагъна под ръката с цвят на абанос и вълна от безпокойство заля Дризт, предадена му от централния мозък на крадците на мисли. Единственият емоционален отговор на това съобщение беше тъга — мрачният елф не можеше да понесе да вижда и усеща страданията на мозъка. Крехките му пръсти масажираха и милваха, после вдигна една голяма купа с топла вода и бавно я изля върху безгръбначното създание. В този момент Дризт беше отново щастлив — плътта се изглади под изкусния му допир, а тревожните чувства на мозъка скоро бяха заменени от шеговит намек за благодарност.

Зад коленичилия мрачен елф, от другата страна на широката пътека, двама илитиди го наблюдаваха и кимаха одобрително. Мрачните елфи винаги се оказваха умели масажисти, а този, последният заловен, беше един от най-добрите досега.

При споделената мисъл, илитидите разшаваха пръстите си одобрително. Централният мозък беше открил още един мрачен елф, нахлул в плетеницата от тунели — коридорите отвъд дългата и тясна пещера. Още един мрачен елф щеше да масажира и успокоява.

Така поне смяташе.

Четирима илитиди напуснаха пещерата, водени от образите, изпратени им от божеството. Един мрачен елф беше навлязъл в територията им и на четиримата крадци на мисли нямаше да им бъде трудно да го заловят.

Така поне смятаха илитидите.

18

Елемент на изненада

Неживото създание подбираше внимателно пътя си през разбитите и криволичещи тунели. Движеше се бързо като стрела, а стъпките му бяха умели като на опитен войн от мрачните елфи. Направлявани от централния мозък, крадците на мисли, обаче, знаеха кой път ще избере Закнафейн и го очакваха с нетърпение.

Когато неживият се появи до същия хребет, където бяха заловени Белвар и Трак, един илитид изскочи от сенките и — фиу! — изстреля поразяващата си ментална енергия.

Много малко същества можеха да устоят отблизо на мощните атаки на илитидите, но Закнафейн не беше жив, той беше неживо създание и принадлежеше на отвъдното. Разстоянието, на което се намираше съзнанието му, свързано с друго измерение, не можеше да се измери с крачки. Недосегаемо за подобни атаки, зомбито се втурна с извадени мечове напред и ги заби в млечнобелите, изненадани очи на илитида.

Останалите трима крадци на мисли се спуснаха от тавана и със стъпването си на земята започнаха да изпускат вълни от ментална енергия. С мечове в ръце, неживият уверено ги изчака, но те продължаваха да настъпват. Никога преди менталните атаки не ги бяха подвеждали, но сега те не можеха да повярват, че фуниите от мисловна енергия щяха да се окажат безполезни. Фиуу! Илитидите нападаха отново и отново, но Закнафейн сякаш не забелязваше нищо. Съществата започнаха да се притесняват; опитаха се да проникнат в съзнанието му и да разберат защо атаките им не му действаха, ала попаднаха на бариера — бариера, която се намираше много по-далеч от изменението, в което живееха.

Крадците на мисли видяха с какво умение Закнафейн бе победил сънародника им и не изгаряха от желание да влязат в битка с него. Телепатично, създанията взеха решение да се издигнат отново нагоре.

Но за съжаление бяха слезли прекалено ниско.

Мрачният елф не се интересуваше от илитидите и може би щеше да си тръгне, доволен от отстъплението им, но инстинктите на неживия и знанията, останали от миналото на Закнафейн, го наведоха на едно просто заключение: ако Дризт беше минал оттук, а това беше така, сигурно се бе срещнал с тях. Творението на матрона Малис можеше да се справи с крадците на мисли, но силата на всеки смъртен елф, дори и на Дризт, не можеше да се пребори с надмощието на илитидите.

Закнафейн прибра единия меч в ножницата и отскочи към хребета. Понесе се във въздуха и само за миг от секундата успя да улови за глезена издигащия се илитид.

Фиуу! Крадецът на мисли отново атакува, но беше обречен — нищо не можеше да го предпази от острия меч. С невероятна бързина Зак се издърпа нагоре, насочил оръжието си напред.

Илитидът замахна към острието, ала напразно — не можеше да се отбранява с голи ръце срещу оръжията на мрачния елф. Мечът се заби в корема на съществото и разсече дробовете и сърцето му.

Клетото създание отчаяно притисна с ръце зейналата рана и безучастно зачака съдбата си. Закнафейн силно се отблъсна в гърдите му и се изхвърли нагоре. Умиращият илитид полетя с главата надолу, разби се в една скала и остана да виси гротескно във въздуха. Макар и вече мъртво, кръвта на създанието продължаваше да се стича към пода на пещерата.

Отскокът на Закнафейн го изстреля право към другия илитид; двамата полетяха и се блъснаха в последния от групата. Във въздуха се размахаха ръце и пипала, опитващи се да сграбчат мрачния елф. Ала остриетата му бяха по-смъртоносни; миг по-късно неживото създание се освободи от последните си жертви, направи заклинание за левитация, плавно се спусна на земята и спокойно се отдалечи. Трите мъртви илитида останаха да висят във въздуха, докато заклинанията им за левитация се развалят, а последният лежеше проснат на земята.

Неживото създание не се притесни от кръвта по мечовете си и не ги избърса, знаеше, че много скоро щяха да последват още убийства.

* * *

Крадците на мисли продължиха да наблюдават и обсъждат същността на пантерата, без да знаят, че Гуенивар е усетила присъствието им. В Звездната равнина, където сетива като обоняние и вкус просто не съществуваха, котката разполагаше с други, много по-неосезаеми усещания. Тук Гуенивар ловуваше с помощта на усета си, който трансформираше енергийните полета в ясни, мисловни изображения и така пантерата можеше да различи по аурата лос или заек преследва, без дори да е видяла самото създание. Илитидите не бяха рядко срещани в нейното измерение и котката лесно разпозна енергията им.

Тя все още не беше разбрала дали присъствието им е чисто съвпадение или по някакъв начин беше свързано с факта, че Дризт отдавна не я беше викал. Очевидният интерес, който илитидите проявяваха към Гуенивар предполагаше второто и това разтревожи пантерата, но въпреки всичко тя реши да изчака — все още не искаше да напада първа този опасен враг. Котката продължи всекидневните си занимания, но от време на време хвърляше и по един поглед към неканената си публика.

Тя забеляза промяната в аурата на илитидите, когато двете създания започнаха спускането си към Материалния свят. Пантерата не можеше да чака повече.

С дълги подскоци през звездите, Гуенивар се спусна след крадците на мисли. Залисани в усилията си по завръщането у дома, те дори не реагираха, докато не стана прекалено късно.

Пантерата се спусна под единия и захапа сребърната му нишка между зъбите си от искрящо бяла светлина. После тръсна глава, изви се настрани и нишката се скъса. Безпомощният крадец на мисли бавно се понесе сред звездите като корабокрушенец в Звездната равнина.

Другият илитид, мислещ само за собственото си спасение, не обърна никакво внимание на ужасените молби на своя приятел и побърза да мине през отворения портал между измеренията, който щеше да го върне обратно в тялото му. Крадецът на мисли почти се изплъзна от ноктите на пантерата, ала тя беше бърза и успя да го сграбчи в последния момент.

Вкопчена в илитида, Гуенивар също премина през портала.

* * *

От малкия си каменен остров, Трак забеляза оживлението, настанало в дългата и тясна пещера. Наоколо търчаха илитиди и заповядваха на робите си да се прегрупират в стегнати бойни формации. Часовоите застанаха на пост при всеки изход, докато други крадци на мисли се издигнаха във въздуха, за да наблюдават цялата пещера от височината на сталактитите.

Трак се досети, че някаква беда грози обществото на илитидите и една ясна мисъл се открои в примитивното му съзнание: ако битката с врага отвлечеше вниманието на крадците на мисли, това можеше да се окаже шансът му да избяга. Сега, когато в мисленето на Трак имаше нова отправна точка, същността му на печ започна да се чувства в свои води.

Най-големият проблем щеше да се окаже пропастта, защото в никакъв случай нямаше да успее да я прескочи. Можеше да хвърли от другата страна и сиво джудже, и цял рот, но на себе си не можеше да помогне.

Погледът на Трак се спря на ръчката, с която се активираше моста, после се премести към другарите му по съдба, заточени на този остров. Мостът беше прибран, а лостът — наклонен към пропастта. Едно добро прицелване можеше да го бутне в другата посока и да активира металното съоръжение. Трак удари огромните си нокти един в друг — жест, който му напомни за Белвар — и вдигна едно сиво джудже във въздуха. Злощастното създание полетя напред, но много скоро започна да пада и вместо да уцели лоста, се блъсна в стената, отскочи от нея и намери смъртта си на дъното на пропастта.

Клюнестото изчадие тропна ядосано с крак, обърна се и си затърси ново гюле. Нямаше никаква представа как ще открие Белвар и Дризт, но точно сега не можеше да мисли за тях.

В този миг единственото желание на Трак беше да избяга от затворническия остров.

Във въздуха полетя един млад рот.

* * *

В появата на Закнафейн нямаше никакъв финес, никаква тайнственост. Безстрашен и неуязвим за основните нападателни методи на илитидите, неживият мрачен елф мина право през входа на дългата и тясна пещера. Трима илитиди се спуснаха от тавана и започнаха да го обсипват със зашеметяващите си вълни от ментална енергия.

Закнафейн премина през мисловните фунии без дори да потръпне, а крадците на мисли набързо споделиха съдбата на четиримата, изпратени в тунелите да го заловят.

В този миг срещу зомбито се спуснаха робите, изгарящи от желание да угодят на господарите си. Гоблини, сиви джуджета, орки и дори няколко великана се втурнаха към мрачния елф. Някои размахваха оръжия, но повечето от тях бяха с голи ръце — мислеха, че числеността ще им помогне да размажат неканения гост. Ала краката и мечовете на Закнафейн бяха достатъчно бързи за подобна недвусмислена атака.

Неживият танцуваше и сипеше удари на всички страни, хвърляше се в една посока, изведнъж рязко се обръщаше и посичаше спусналите се след него роби.

Зад своите слуги, илитидите сформираха отбранителни редици, за да преосмислят тактиката си. Те размахваха живо пипала, започнаха телепатичната си комуникация и се опитаха да проумеят защо битката бе взела такъв обрат. Нямаха достатъчно доверие на робите си, за да им дадат оръжие, но след като видяха как слугите им падат покосени един след друг, започнаха да съжаляват за загубите, които бяха претърпели и които, с всяка изминала минута, се увеличаваха все повече. Въпреки всичко, крадците на мисли все още вярваха, че ще победят. Зад тях се приближиха още роби, готови да влязат в битката. Натрапникът-елф щеше да се измори и ордата им щеше да го премаже.

Крадците на мисли не знаеха какъв е Закнафейн. Те не знаеха, че във вените му не тече живот, не знаеха, че е съживен с магия. Неживото създание никога не се изморяваше и никога не се спираше пред нищо.

* * *

Белвар и неговият собственик наблюдаваха тялото на илитида, разтърсвано от силни спазми — знак, че духът му се завръща от Звездната равнина. Гномът не знаеше какво означават конвулсиите, но виждаше, че господарят му е доволен и това го радваше.

Илитидът, обаче, се притесняваше, че съквартирантът му се връща сам — призивът на централния мозък беше от първостепенна важност и не биваше да бъде пренебрегван. Крадецът на мисли видя как спазмите на приятеля му установиха устойчив модел и се притесни още повече — около тялото започна да се вие сивкава мъгла.

В този миг илитидът се завърна в Материалния свят и по телепатичен път предаде болката и ужаса си на господаря на Белвар. Крадецът на мисли дори не успя да реагира, над тялото на съквартиранта му се материализира една огромна пантера, която стръвно го дереше и разкъсваше.

Гномът замръзна при вида на познатото създание.

— Биврип! — прошепна Белвар, после промълви: — Дризт? — образът на мрачния елф изникна в съзнанието му.

— Убий я, смели ми шампионе! Моля те, убий я! — умоляваше господарят на свиърфнебъла, но вече беше твърде късно. Седящият илитид се мяташе като обезумял, пипалата му се люлееха и лепяха по пантерата в опит да достигнат до мозъка й. Гуенивар замахна с огромната си лапа и откъсна октоподната глава на злощастното създание.

С все още омагьосани ръце след работата си по стаичката, Белвар започна да се приближава към пантерата, ала стъпките му бяха колебливи, спирани не от страх, а от смущение. Възрастният свиърфнебъл се обърна към господаря си и попита:

— Гуенивар?

Крадецът на мисли знаеше, че е върнал прекалено много от миналото на гнома. Споменът за заклинанието беше събудил друг, много по-опасен спомен в съзнанието на неговия слуга. На Белвар не можеше да се разчита повече.

Гуенивар предусети намерението на илитида — миг преди крадецът на мисли да започне атаката си, тя отскочи от трупа на приятеля му, полетя към Белвар и го блъсна на земята. Мускулите на пантерата се стегнаха и изпънаха, и тя се приземи, заела идеална позиция пред изхода на стаята.

Фиуу! Крадецът на мисли изстреля менталната си енергия и уцели падналия Белвар, ала объркването и нарастващата ярост в душата на гнома попречиха на атаката. В този миг възрастният свиърфнебъл беше свободен. Той се претърколи, изправи се на крака и съзря илитида, но не като свой любим господар, а като едно отвратително и зло същество, каквото бе в действителност.

— Бягай, Гуенивар! — извика гномът.

Пантерата не се нуждаеше от втора покана, тя беше астрално създание, знаеше много за обществото на илитидите и най-вече къде се намира ключът към победата над тях. Пантерата се стрелна към вратата с цялата си тежест, разби я и се озова на балкона — високо над стаята, в която се помещаваше централният мозък.

От страх за своето божество, господарят на Белвар се опита да последва котката. Ала силата на гнома се бе възвърнала десетократно, заедно с неговия гняв, и той не изпита болка в наранената си ръка, дори когато заби омагьосания чук в месестата глава на илитида. Навсякъде се пръснаха искри и обгориха лицето на крадеца на мисли. Той се блъсна в стената, а млечнобелите му очи се впериха невярващи в Белвар. Само след секунда, създанието се плъзна на пода и потъна в мрака на смъртта.

Четирийсет фута по-надолу, коленичилият мрачен елф усети страха и възмущението на своя почитан господар и погледна нагоре точно в мига, в който черната пантера скочи във въздуха. Напълно обсебен от централния мозък, Дризт не разпозна скъпата си приятелка Гуенивар. Той виждаше единствено заплахата, надвиснала над съществото, което най-много обичаше, но не успя да му помогне.

Мрачният елф и останалите масажисти останаха съвсем безпомощни, когато величествената пантера, с оголени зъби и разперени нокти, се приземи право в средата на подпухналата маса от набраздена плът, която управляваше обществото на илитидите.

19

Главоболия

Близо сто и двайсет илитида живееха в каменния замък и в покрайнините му в тясната и дълга пещера, и всички те почувстваха едно и също тъпо главоболие, в мига, в който Гуенивар се гмурна в централния мозък на обществото им.

Пантерата се вряза в беззащитната аморфна маса и започна да проправя път — с огромните си нокти разкъсваше и дереше веществото, което веднага се покриваше със съсирена кръв. Централният мозък предаваше на слугите си чувство на абсолютен ужас, за да ги повика. Разбрало, че помощта няма да пристигне скоро, божеството смени тактиката си и започна да влияе на мислите на пантерата.

Ала вродената жестокост на Гуенивар не позволи подобна психоатака. Пантерата копаеше бясно, потънала сред шуртящата слуз.

Крещейки от гняв, Дризт тичаше като обезумял по пътеката и се опитваше по някакъв начин да се добере до неканената пантера. Мрачният елф усещаше страданието на любимия си господар и се замоли някой, който и да е, да направи нещо, за да му помогне. Другите роби скачаха и плачеха, крадците на мисли се щураха объркани наоколо, но Гуенивар вече бе в центъра на огромната ганглиева маса и оръжията на илитидите не можеха да я засегнат.

След малко Дризт спря да скача и да крещи. Той се запита кой е и къде се намира, и каква, в името на Деветте бездни, бе тази отвратителна буца пред очите му. Огледа се наоколо и видя същото объркано изражение в очите на няколко джуджета, един мрачен елф, два гоблина и едно високо, обезобразено страшилище. Илитидите все още се лутаха наоколо — търсеха удобен ъгъл, от който да нападнат най-голямата заплаха — пантерата, и не обърнаха внимание на обърканите роби. Изведнъж Гуенивар се показа иззад гънките на мозъка. В един момент пантерата се покачи върху една от тях, в следващия отново се гмурна сред слузта и съсирената кръв. Няколко илитида изстреляха вълните си от мисловна енергия към целта, но вече беше прекалено късно — котката бе толкова бърза, че фуниите от мисловна енергия не можеха да я застигнат, но погледът на Дризт успя да я зърне, макар и за частица от секундата.

— Гуенивар! — извика елфът и множество спомени и мисли нахлуха в съзнанието му. Последното, което си спомняше, бе как се издига нагоре сред сталактитите в някакъв разрушен коридор и не е сам — сред каменните образувания се криеха някакви зловещи фигури.

Наблизо премина един илитид, но той беше твърде погълнат от случващото се с мозъка, за да забележи, че елфът вече не е роб. Дризт нямаше други оръжия, освен тялото си, но гневът му бе толкова силен, че това дори не го притесни. Той скочи във въздуха зад нищо неподозиращото чудовище и кракът му се вряза в октоподската глава на илитида. Крадецът на мисли се строполи сред жилавите гънки на мозъка и се претърколи няколко пъти, преди да спре окончателно.

Всички роби в стаята осъзнаха, че са свободни. Дуергарите веднага се скупчиха заедно, пометоха два илитида, започнаха да ги налагат с юмруци и да ги тъпчат яростно с тежките си ботуши.

— Фиуу! — дочу се отстрани.

Дризт се обърна и видя как другият мрачен елф се олюля, зашеметен от атаката. Един крадец на мисли се спусна към клетото създание и го сграбчи в здрава хватка. Четири пипала се плъзнаха по лицето на обречения мрачен елф, впиха се в кожата му и задълбаха към мозъка му.

Дризт се втурна да помогне на сънародника си, но втори илитид застана на пътя му и се прицели. Мрачният елф се хвърли встрани, когато прозвуча нова атака. Фиуу! Той хукна да бяга в отчаяно желание да увеличи разстоянието между себе си и илитида, ала нов писък на елфа го накара да спре за момент и да погледне през рамо.

Гротескни, изпъкнали черти прорязваха лицето на сънародника му — гледка, изпълнена с повече страдание, отколкото Дризт някога бе виждал. Главата на илитида се тресеше, а пипалата му, дълбоко впити под кожата на елфа, изсмукваха мозъка му, пулсираха и се издуваха. Обреченото създание изкрещя за последен път и се отпусна безжизнено в хватката на илитида, а чудовището довърши ужасяващото си пиршество.

Обезобразеното страшилище несъзнателно спаси Дризт от подобна участ. Високото седем фута същество притича между Дризт и преследващия го крадец на мисли точно в мига, в който илитидът отново атакува. Вълната от ментална енергия зашемети страшилището само за момент, но и той беше достатъчен на илитида да се приближи. Крадецът на мисли посегна, за да сграбчи беззащитната си, както мислеше, жертва, но страшилището замахна с огромната си ръка и запрати преследвача върху камъка.

Още илитиди се спуснаха към балконите, издадени над кръглата стая. Дризт не знаеше къде са приятелите му, нито как би могъл да се измъкне, ала изведнъж забеляза една врата до пътеката и тя изглеждаше като единственото му спасение. Мрачният елф се спусна към нея и тъкмо да я достигне, когато вратата се отвори с трясък.

Дризт налетя на причакващия го илитид.

* * *

Ако вътре в каменния замък цареше врява и безпорядък, то извън него бе настанал истински хаос. Вече нямаше роби, които да нападат Закнафейн. Нараняването на централния мозък ги бе освободило от влиянието на крадците на мисли и сега гоблините, сивите джуджета и всички останали бяха загрижени единствено за собственото си бягство. Онези, които бяха най-близо до изходите на пещерата бързо излязоха, другите се щураха насам-натам, опитвайки се да избегнат непрекъснатите атаки на илитидите.

Без дори да се замисли, Закнафейн замахна с меча си и повали затичалия се към него пищящ гоблин. После се насочи към съществото, преследващо дребното създание, премина през поредната вълна от зашеметяваща енергия и посече крадеца на мисли.

В каменния замък Дризт напълно възвърна самоличността си; заклинанията, с които бе надарен Неживият, веднага разпознаха характерните мисли и взеха на прицел единствената си цел — мрачния елф, син на До’Урден.

Открил отново жертвата си, Закнафейн изрева яростно и се запъти право към замъка, оставяйки след себе си множество мъртви и ранени илитиди и осъзнаващи се роби.

* * *

Друг рот измуча от изненада, когато се понесе във въздуха. Накуцващи, три от говедата се разхождаха от другата страна на пропастта, а четвъртото сподели съдбата на сивото джудже и полетя към дъното на дълбоката бездна. Този път, обаче, Трак се бе прицелил точно; малкото говедо се удари в лоста и го бутна в активираща позиция.

Вълшебният мост незабавно се спусна и веднага щом достигна твърда земя се закова на нея, точно пред краката на Трак. Клюнестото изчадие грабна още едно сиво джудже, просто така, за късмет, и хукна напред.

Беше стигнало почти до средата на моста, когато се появи първият крадец на мисли, бързащ да стигне до ръчката. Трак знаеше, че няма да може да премине от другата страна преди илитида да е събрал вълшебното съоръжение.

Оставаше му само едно.

Без да съзнава нищо от случващото се, дуергарът се издигна високо над главата на клюнестото изчадие. Без да спира, Трак изчака илитидът да се приближи достатъчно и изстреля джуджето. Крадецът на мисли протегна четирипръстата си ръка към лоста, когато живият снаряд се блъсна в гърдите му и го събори на земята.

Трак хукна да се спасява. Илитидът се свести и бутна лоста напред. Мостът започна да се прибира към стената, разкривайки дълбоката пропаст.

Съоръжението от метал и камък изчезна под краката на клюнестото изчадие и то се видя принудено да скочи напред. Трак полетя, ала не се приземи на твърда почва — удари се в ръба на скалата, но въпреки това успя да се задържи. После бавно започна да се набира на лакти и леко се изтласка нагоре.

Илитидът дръпна ръчката и мостът отново се активира, като едва не избута Трак в бездната. Клюнестото изчадие, обаче, се бе поместило леко встрани, а и се държеше с всички сили за скалата — профучалият край него мост не можа да го събори, само закачи костната му броня.

Крадецът на мисли изруга и отново бутна лоста, после се втурна към него. Отмалял и ранен, Трак още не беше помръднал, когато илитидът го достигна. Върху злощастния печ се посипаха вълни от зашеметяваща мисловна енергия. Главата му клюмна и той се плъзна няколко сантиметра надолу, но ноктите му отново намериха опора.

Крадецът на мисли заплати скъпо за лакомията си. Вместо просто да атакува и да изрита Трак в пропастта, той реши да се нахрани набързо с мозъка на беззащитното клюнесто изчадие. Коленичил пред него, илитидът обви нетърпеливо с четирите си пипала черупката на лицето му, търсейки процеп.

Раздвоеното съзнание на Трак му бе помогнало да устои на поразяващата ментална енергия в тунелите и сега вълните отново имаха същия минимален ефект. Когато октоподската глава на илитида се появи пред очите му, Трак се съвзе.

Той клъвна силно, откъсна две от търсещите пипала и с отчаян замах впи нокти в коляното на илитида. Костите изпращяха и се натрошиха под мощната хватка на клюнестото изчадие. Илитидът изрева от болка, както телепатично, така и със слабия си нечовешки глас.

След секунда викът му заглъхна, докато пропадаше надолу в дълбоката пропаст. Магията за левитация щеше да спаси падащия илитид, но подобно заклинание изискваше голяма концентрация, а болката от раздраното лице и строшеното коляно бяха забавили реакциите му. Илитидът се сети за магията, точно когато един сталагмит прониза гръбначния му стълб.

* * *

Ръката — чук се стовари върху капака на друга каменна ракла.

— Проклятие! — изруга Белвар, като видя, че и в този сандък имаше само дрехи на илитиди.

Възрастният свиърфнебъл бе убеден, че екипировката му е наблизо, но повече от половината стаи на бившия му господар бяха разрушени, а и от търсенето нямаше никакъв резултат. Белвар се върна в главната стая и огледа около каменните столове. Между два от тях той забеляза фигурката на пантерата. Прибра я в кесийката си, после съвсем съзнателно заби своята ръка — чук в главата на седналия в стола илитид — онзи, който бе останал като изгнаник в Звездната равнина. Чувстваше се объркан от това, че е забравил жив този крадец на мисли. Белвар повдигна тялото, захвърли го и то се строполи на пода.

— Магга каммара — промърмори свиърфнебълът, когато огледа стола и видя очертанията на малка вратичка, там, където бе седяло съществото. Белвар винаги предпочиташе да действа практично, а не с финес — разтроши вратата със своята ръка — чук и съзря приятната гледка на така познатите си вързопи. Гномът сви рамене и следвайки пътя на логиката отмести със замах и обезглавения от Гуенивар илитид. Безглавото чудовище падна настрани и разкри друга малка врата.

— Елфът ще има нужда от това — отбеляза Белвар, когато разчисти парчетата камък и вдигна колана, на който в двете ножници висяха ятаганите на Дризт. Гномът побърза да излезе през вратата, ала точно на изхода се сблъска с един илитид.

По-точно, омагьосаната му ръка — чук се сблъска в гърдите на илитида. Чудовището залитна назад, прекатури се в металния парапет на балкона и полетя надолу.

Белвар побягна и сви в първия коридор — нямаше време да проверява дали илитидът случайно не се е задържал някъде, нямаше време да се занимава с всеки изпречил се на пътя му крадец на мисли.

Вече можеше да чуе суматохата долу, менталните атаки и писъците, а също и непрекъснатия рев на пантерата, който звучеше като музика в ушите на възрастния свиърфнебъл.

* * *

Илитидът бе стегнал Дризт в необичайно мощна хватка — елфът можеше само да се извива и да мята глава, за да забави действията на пипалата. Едно от тях успя да се захване, после още едно, и бавно започнаха да се впиват в абаносовата кожа на Дризт. Злощастният елф не бе наясно с анатомията на крадците на мисли, но знаеше, че те са двукраки същества и това го наведе на една мисъл.

Изви се леко на една страна, така че да не е с лице към ужасяващото същество и заби коляно в слабините му. По разхлабената хватка на илитида и по разширените му млечнобели очи, Дризт разбра, че предположението му е било правилно и още два пъти заби коляното си в слабините на крадеца на мисли.

Елфът напрегна всичките си сили, за да се освободи от хватката на илитида, ала не успя. Пипалата упорито продължаваха разходката си по лицето му, промъквайки се към мозъка. Експлозии от изгаряща болка пронизаха съществото на Дризт и той едва не припадна. Главата му клюмна безжизнено върху гърдите, но ловецът не се предаде.

Когато Дризт вдигна лилавите си очи нагоре, в тях горяха пламъци, спускащи се като проклятие върху илитида. Ловецът сграбчи пипалата на чудовището и бясно ги изтръгна, дърпайки ги право надолу, за да наведе главата му.

Крадецът на мисли изстреля менталната си енергия, но ъгълът не беше точен и не успя да попречи на ловеца. С едната си ръка Дризт държеше пипалата, с другата яростно нанасяше удар след удар по меката глава на чудовището със силата на митрилен чук.

Огромни синини покриха месестата кожа на илитида, едното му око подпухна и се затвори. Обезумелият илитид се бореше отчаяно — тресеше се, размахваше ръце, но ловецът сякаш не забелязваше нищо. Той продължаваше да удря главата на съществото, накрая го запрати на каменния под. Дризт изтръгна китката си от хватката на едно пипало, после продължи да го налага с юмруци, докато очите на илитида се затвориха завинаги.

Звук от метал накара елфът да се озърне. На пода, едва на няколко крачки от него, лежеше нещо познато, за което Дризт отдавна копнееше.

* * *

Доволен, че ятаганите са паднали близо до приятеля му, Белвар се устреми надолу по каменната стълба към най-близкия илитид. Чудовището се обърна и атакува. Белвар отвърна с рев — толкова яростен, че отчасти блокира зашеметяващия ефект — и се хвърли напред, посрещайки вълните ментална енергия. Макар и замаян от това нападение, гномът се блъсна в илитида и двамата се затъркаляха надолу по стълбата. Пометоха със себе си и едно друго чудовище, бързащо да се притече на помощ на сънародника си. Почти загубил почва под краката си, Белвар усещаше само едно: в плетеницата от ръце и крака нямаше такива на приятели. Митрилните ръце на гнома сечаха и удряха; накрая той успя да излезе от борбата и някак да се покатери на втория балкон, в търсене на друга стълба.

Буйният свиърфнебъл изчезна много преди двамата ранени илитида да са се съвзели достатъчно, за да го спрат.

Спускайки се към следващото ниво, гномът пресрещна изненадващо друг илитид и размаза месестата му глава в стената. Още дузина крадци на мисли се лутаха по целия балкон — охраняваха двете стълбища, водещи към най-долното помещение на кулата.

Белвар реши да заобиколи пазачите — подскочи първо към ръба на металните перила, после се спусна петнайсет фута надолу, към пода на последното ниво.

* * *

Когато посегна към оръжията си, към Дризт се изстреляха вълни от зашеметяваща ментална енергия. Съзнанието на ловеца, обаче, беше твърде примитивно за тази така сложна форма на мисловна атака, и мрачният елф успя да й устои. С едно светкавично движение Дризт измъкна един ятаган от ножницата си, завъртя се и замахна. Острието се спусна надолу и разцепи меката глава на крадеца на мисли.

Ловецът знаеше, че чудовището е вече мъртво, но извади ятагана си и отново, без особена причина, го заби в полуразрязаната глава на падащия илитид.

С двата ятагана в ръце, елфът хукна напред. От едното му острие капеше кръв, а другото копнееше да се потопи в още. Може би Дризт, или поне онази част от мрачния елф, която все още беше Дризт До’Урден, трябваше да потърси някакъв изход от тази стая, но ловецът жадуваше за още кръв. Той искаше да си отмъсти на мозъка, който го бе поробил.

Един вик спаси елфът, извади го от криволичещите дълбини на слепия, инстинктивен гняв:

— Дризт! — изкрещя Белвар и закуцука към приятеля си. — Помогни ми, мрачни елфе! Изкълчих си глезена при падането!

В този момент всякаква мисъл за отмъщение изчезна от съзнанието на Дризт До’Урден и той се спусна към приятеля си.

Ръка за ръка, двамата излязоха от кръглата стая. Малко по-късно Гуенивар, цялата хлъзгава и покрита със слуз и съсирена кръв, изскочи от централния мозък и се присъедини към тях.

— Изведи ни оттук — Дризт помоли пантерата и тя с охота поведе другарите си.

Тримата се заспускаха по криволичещите, грубо издълбани каменни коридори.

— Не са ги правили свиърфнебли — бързо отбеляза Белвар и смигна на приятеля си.

— Нима? Точно те са ги правили — остроумно отвърна Дризт и също намигна. — Е, под влиянието на крадците на мисли, разбира се — побърза да добави той.

— В никакъв случай! — отрече Белвар. — Това не може да е работа на един свиърфнебъл, дори и да е с размътен мозък! — въпреки че беше опасно, гномът не издържа, засмя се гърлено и със смеха си зарази и Дризт.

Навсякъде, където минеха, от всички странични коридори, долитаха звуци от борба. Изострените сетива на Гуенивар ги водеха по най-сигурния път, макар че пантерата не знаеше къде се намира изходът от замъка. И все пак, каквото и да ги очакваше занапред беше по-добро от кошмарите, които оставяха зад гърба си.

Малко след като Гуенивар пресече един кръстопът и тръгна напред, един залутан крадец на мисли изскочи на пътя им. Съществото се бе разминало с пантерата, и съзря само двамата подкрепящи се приятели. Дризт остави гнома и се спусна през глава срещу противника си, в очакване на атаките му.

Но когато не се случи нищо, елфът се изправи на крака, погледна към илитида и от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка на облекчение. Крадецът на мисли лежеше проснат по очи върху камъка, а на гърба му удобно се бе настанила Гуенивар.

Дризт се приближи до пантерата, която съвсем небрежно довърши злокобното си начинание и Белвар скоро се присъедини към тях.

— Гняв, мрачни елфе — отбеляза свиърфнебълът.

Дризт го погледна с любопитство.

— Мисля, че гневът отблъсква техните атаки — обясни Белвар. — Един от тях ме нападна горе на стълбите, но аз бях толкова ядосан, че дори не го забелязах. Може би се лъжа, но…

— Не — прекъсна го елфът, припомнил си колко малко бе засегнат самият той, макар че не беше далеч от илитида, когато бе посегнал да си вземе ятаганите. Тогава беше обсебен от другата си същност, от онази тъмна, маниакална негова страна, от която така отчаяно се опитваше да избяга — менталната атака на илитида изобщо не бе засегнала ловеца. — Въобще не се лъжеш — увери приятеля си Дризт. — Гневът може да ги победи или поне да забави ефекта на атаките им.

— Тогава, да се разгневим! — изръмжа Белвар и даде знак на Гуенивар да тръгва.

Дризт отново подхвана приятеля си под рамото и кимна в съгласие с предложението му. Мрачният елф обаче осъзнаваше, че слепият гняв, за който говореше Белвар, не можеше да се предизвика умишлено. Инстинктивният страх и яростта може би сразяваха илитидите, но от собствения си опит с раздвоената си същност Дризт знаеше, че тези емоции се пораждат единствено от отчаяние и паника.

Тримата приятели минаха през още няколко коридора, през една огромна празна стая и накрая се спуснаха по един тунел. Куцащият гном забавяше придвижването им и те скоро дочуха тежки стъпки, приближаващи се отзад.

— Стъпва тежко за илитид — отбеляза Дризт и хвърли поглед през рамо.

— Роби — заключи Белвар.

Фиуу! Ментална атака прозвуча зад тях. Фиуу! Фиуу! Звуците ги достигнаха, последвани от няколко тупвания и стенания.

— Отново роби — мрачно промълви Дризт.

Отново се чуха стъпки, но този път сякаш малко по-леки и провлачени.

— По-бързо! — изкрещя Дризт и Белвар не се нуждаеше от втора покана.

Те побягнаха напред, благодарни за всеки завой и разклонение в коридора — опасяваха се, че илитидите ги следват плътно, едва на няколко крачки.

Тримата приятели се озоваха в обширна зала с висок таван. Видяха няколко възможни изхода, но един от тях, с две железни врати, прикова вниманието им. От портата ги делеше желязна спираловидна стълба, а сравнително ниско над главите им беше построен балкон, на който се мержелееше фигурата на един крадец на мисли.

— Ще ни препречи пътя — каза Белвар.

Стъпките се приближаваха. Гномът погледна с любопитство назад към чакащия илитид, когато съзря широко усмихнатия мрачен елф. Възрастният свиърфнебъл също се усмихна.

С три големи отскока Гуенивар изкачи спираловидната стълба. Илитидът побърза да се изпари от балкона и да се скрие в сенките на съседните коридори. Пантерата не го последва, но остана да бди над Дризт и Белвар.

Двамата приятели й благодариха пътьом, но въодушевлението им се изпари, когато достигнаха железните врати. Дризт ги бутна здраво, ала те не помръднаха.

— Заключени са! — извика той.

— Но не за дълго! — изръмжа Белвар. Магията в митрилните ръце на гнома беше изгубила силата си, но въпреки това той се понесе напред и заблъска по металните врати.

Мрачният елф се приближи отзад, за да пази гърба на приятеля си — всеки момент очакваше илитидите да нахлуят в залата.

— Побързай, Белвар! — помоли го елфът.

Митрилните ръце яростно заработиха по вратите. Постепенно ключалката се разхлаби и портата поддаде съвсем малко.

— Магга каммара, мрачни елфе! — изрева гномът. — Залостени са! От другата страна!

— Проклятие! — изруга Дризт и видя първите крадци на мисли, които навлязоха в залата.

Белвар не се предаваше. Ръката — чук удряше по вратата отново и отново.

Илитидите се опитаха да прекосят стълбата, ала Гуенивар скочи сред тях и събори цялата група.

В този ужасен миг Дризт осъзна, че фигурката от черен оникс не е в него.

Митрилните ръце блъскаха по метала със светкавично темпо, разширявайки все повече пролуката между вратите. Белвар промуши кирката си през дупката и избута нагоре летвата, с която беше залостен входът. Вратите се отвориха широко.

— Бързо, ела! — извика гномът на Дризт. Мрачният елф не помръдна. С кирката си Белвар го закачи под рамото и се опита да го придърпа, ала Дризт се освободи.

— Гуенивар! — изкрещя той.

Фиуу! Зловещият звук се понесе от купчината илитидски тела. Откликът на Гуенивар звучеше по-скоро като вой за помощ, отколкото като рев.

Лилавите очи на Дризт пламнаха с жестока ярост. Мрачният елф направи широка крачка към стълбата, ала гномът се сети за едно по-безопасно решение на проблема.

— Чакай! — извика свиърфнебълът и почувства истинско облекчение, когато Дризт се обърна към него. Белвар откачи кесийката от колана си и му я подхвърли. — Използвай това!

Дризт извади фигурката от черен оникс и я пусна в краката си.

— Върви си, Гуенивар! — извика той. — Върни се у дома!

Двамата приятели не видяха пантерата сред множеството илитиди, но усетиха учудването им миг преди да зърнат издайническата черна мъгла, виеща се около статуетката.

Илитидите се скупчиха заедно и се насочиха към гнома и мрачния елф.

— Затвори другата врата! — изкрещя Белвар. Дризт грабна фигурката и се затича към нея.

Железните порти се затръшнаха и елфът спусна резето на мястото му. Няколко от металните пластини, които го придържаха, се бяха счупили от неистовите удари на гнома, а и самото то беше пукнато, но Дризт успя да го нагласи поне така, че да забави илитидите.

— Другите роби са в капан — отбеляза Дризт.

— Най-вече гоблини и сиви джуджета — отвърна Белвар.

— Ами Трак?

Белвар разпери безпомощно ръце.

— Жал ми е за всички тях — промълви Дризт, искрено ужасен от участта, която ги бе сполетяла. — Нищо на този свят не е толкова ужасно, колкото менталните атаки на крадците на мисли.

— Уви, мрачни елфе — прошепна гномът.

Илитидите заблъскаха по вратите, но Дризт ги затисна с цялата си тежест и се опита ги залости още по-добре.

— Накъде ще тръгнем? — попита зад гърба му гномът.

Дризт се обърна, огледа дългата и тясна пещера и разбра какво тревожеше приятелят му. Виждаха се множество изходи, но всичките бяха преградени от група изплашени роби и илитиди.

Зад тях се чу още едно тежко блъскане и вратите поддадоха с няколко сантиметра.

— Просто тръгвай! — изкрещя Дризт и забута приятеля си.

Двамата се затичаха по една широка пътека, после минаха покрай пролома, избирайки този път, който щеше да ги отдалечи възможно най-много от каменната крепост на илитидите.

— Опасност! От всички страни! — изрева Белвар. — Роби и крадци на мисли!

— Остави ги. Пази се от тях — отвърна Дризт, проправяйки си път с ятаганите.

С дръжката на едното си острие елфът повали един гоблин, озовал се пред очите му; в следващия миг отряза пипалата на един илитид, опитващ се да изсмуче мозъка на пленен дуергар. След малко пред очите на Дризт изскочи друг избягал роб — малко по-голям от сивото джудже.

Мрачният елф се втурна към него, но този път беше свалил ятаганите си.

— Трак! — извика Белвар Дисенгалп.

— Д-д-дъното на пещерата — започна да заеква клюнестото изчадие.

Двамата приятели едва го разбраха — думите му звучаха като неразбираем брътвеж.

— Най-д-д-добрия изход — успя да поясни Трак.

— Води ни — развълнувано извика възрастният свиърфнебъл, възвърнал отново надеждата си. Нищо не можеше да застане на пътя им сега, когато бяха тримата заедно!

Гномът последва гигантското клюнесто изчадие, или гигантския си приятел — нямаше значение кое от двете бе той. След малко дребничкият Белвар забеляза, че Дризт не идваше с тях.

Отначало той си помисли, че мрачният елф е бил повален от ментална атака, но когато се върна назад, видя, че не е познал.

На върха на многото каменни тераси и пътеки, които прекосяваха пещерата на илитидите, стоеше една стройна, слаба фигура и вършееше с мечовете си през скупчените роби и крадци на мисли.

— О, богове! — прошепна Белвар, невярващ на очите си.

Смъртоносните движения на това същество наистина уплашиха лукавия гном, но точните удари и ловките кръстосвания на двата меча съвсем не бяха ужасяващи за Дризт До’Урден, дори напротив, в сърцето на младия мрачен елф звънът им отекваше с лека, забравена носталгия.

Той погледна с празен поглед към Белвар и произнесе името на единствения мрачен войн, способен на тези движения и маневри; единственото име, на което можеше да принадлежи този прекрасен танц на остриетата.

— Закнафейн…

20

Татко мой

Колко пъти го беше лъгала матрона Малис? Нима Дризт можеше да извлече поне една истина от лъжовната, измамна паяжина, която обгръщаше живота на мрачните елфи. Баща му не беше принесен в жертва на Кралицата на Паяците! Закнафейн беше тук и се биеше пред очите му, размахваше мечовете си така добре, както го помнеше.

— Какво има? — попита Белвар.

— Войнът — едва прошепна Дризт.

— От твоя град ли е, мрачни елфе? — попита Белвар. — Той ли те преследва?

— От Мензоберанзан — отвърна Дризт.

Гномът очакваше да узнае още нещо, но Дризт беше толкова запленен от появата на Закнафейн, че не каза друго.

— Трябва да вървим — заяви след малко възрастният свиърфнебъл.

— И то бързо — добави Трак, който също се бе върнал назад. Сега гласът му звучеше по-уверен, сякаш самото присъствие на приятелите му му помагаше да продължи вътрешната си борба с клюнестото изчадие. — Илитидите прегрупират отбраната си. Много от робите са мъртви.

Дризт малко се отдалечи, така че Белвар да не може да го достигне с кирката си.

— Не — каза равно елфът. — Няма да го оставя!

— Магга каммара, мрачни елфе! — извика гномът. — Кой е той?

— Закнафейн До’Урден — с по-остър тон изкрещя Дризт, ала гласът му изведнъж се сниши почти до шепот: — Моят баща — едва успя да промълви елфът.

Докато Белвар и Трак си размениха невярващи погледи, Дризт беше изчезнал. Той стигна до края на пътеката и се затича нагоре по широката каменна стълба. На най-високото стъпало, сред труповете на злощастните илитиди и роби, озовали се на пътя му, стоеше неживият.

В по-горния край на високата каменна тераса, няколко уплашени илитида бързаха да се отдалечат от зоркия поглед на неживото създание.

Закнафейн се втурна след тях — те тичаха, за да се скрият в своята крепост, а неговият път беше избран предварително. Изведнъж в съзнанието на неживия зазвучаха хиляди магически аларми, които му подсказаха, че е тръгнал в грешна посока и го накараха да се върне при стълбата.

Към него се приближаваше Дризт. След толкова чакане, мигът на удовлетворението, мигът на отмъщението най-накрая беше настъпил!

— Повелителю на меча! — извика младият До’Урден и с лека стъпка побърза да застане до баща си. Сърцето му преливаше от радост, без дори да подозира какво се бе случило със Зак.

Когато Дризт се приближи до него, усети, че нещо в мрачния елф не е както преди. Дали странният блясък в очите му го бе накарал да забави крачка, или пък това, че не бе отвърнал на веселия му поздрав?

Миг по-късно мечът на Закнафейн се насочи към младия До’Урден.

Дризт някак успя да вдигне ятагана си и да парира удара, преди да се е оказал фатален. Объркан, мрачният елф се опита да си внуши, че Закнафейн просто не е могъл да го познае.

— Татко! — изкрещя той. — Аз съм, Дризт!

Неживият не реагира. Единият му меч се гмурна напред, вторият описа широка дъга и започна да се спуска към жертвата, изведнъж обаче, рязко промени посоката си и се насочи право към лицето на Дризт.

Младият елф замахна отдолу с единия ятаган със силата и бързината на опонента си, за да парира движението на първия меч, а с другия замахна встрани, за да отклони второто острие на неживото създание.

— Кой си ти? — с отчаяна ярост попита Дризт.

Върху него започнаха да се сипят удар след удар.

Мрачният елф се бранеше като обезумял, за да отклони смъртоносните оръжия.

Изведнъж Закнафейн се втурна напред и с едно завъртане на меча си успя да задържи ятаганите на сина си от една и съща страна.

Вторият меч на зомбито се спусна застрашително към сърцето на Дризт, към мястото, което елфът вече не можеше да защити с едно умело париране.

На най-ниското ниво на пещерата, в основата на стълбата, Белвар и Трак извикаха от уплаха, мислейки, че с приятеля им е свършено.

Ала триумфът на Закнафейн беше прекъснат изведнъж, нарушен от животинските инстинкти на ловеца. Дризт подскочи право към острието, изведнъж обаче се завъртя и се сниши под смъртоносния меч на неживия. Оръжието го закачи под челюстта и остави болезнена, дълбока рана. Младият мрачен елф с нищо не показа, че е ранен; той отново се изправи и, въпреки наклона на стълбата, успя да възвърне стабилната си позиция. Когато Дризт отново се сблъска с измамника, двойник на баща му, в лилавите очи на младия До’Урден пламна необуздана ярост.

Ловкостта и бързината на Дризт смая дори и приятелите му, които не за пръв път го виждаха в битка. Закнафейн се втурна след жертвата си, но младият мрачен елф се бе изкачил до върха на стълбата и очакваше атаката му.

— Кой си ти? — с леденостуден глас повтори Дризт. — Какво си ти?

Неживото създание изръмжа и яростно се нахвърли срещу целта си. Дризт вече знаеше без всякакво съмнение, че това не е истинският Закнафейн и не изпусна пролуката, открила се в защитата на чудовището. Младият елф се върна в изходната си позиция, отблъсна един удар встрани и замахна към опонента си в мига, в който мина покрай него. Ятаганът разкъса изкусно изплетената митрилна ризница на неживия и се заби дълбоко в белия му дроб. Тази рана можеше да спре всеки смъртен.

Ала Зак не спря. Творението на матрона Малис не си поемаше дъх и не изпитваше болка. То се обърна към Дризт и се ухили толкова злобно, че ако матроната го бе видяла в този момент, щеше да скочи на крака и бурно да аплодира постъпката му.

Застанал на последното стъпало, Дризт зяпна в учудване. Виждаше страховитата и дори смъртоносна рана, която бе нанесъл, но Закнафейн, противно на всякаква логика, продължаваше да се приближава малко по малко, без дори да потръпне.

— Бягай — изкрещя Белвар от първото стъпало. Един великан се спусна към лукавия гном, но Трак се намеси и моментално разцепи с нокти главата на гиганта.

— Трябва да вървим — обърна се клюнестото изчадие към приятеля си свиърфнебъл.

Гласът на Трак беше толкова чист и ясен, че гномът се завъртя на пети и погледна в очите му. Ясно се виждаше, че в този миг същността на печ надделяваше най-силно в душата на клетото създание, откакто бе омагьосано.

— Скалите ме предупредиха, че илитидите се събират в замъка — обясни то, а лукавият гном не остана изненадан от факта, че Трак отново разговаряше с камъка. — Скоро ще излязат — продължи клюнестото изчадие, — и ще убият всеки роб, останал в пещерата.

Белвар не се усъмни в нито една от думите на Трак, но лоялността за него беше по-важна от собствената му безопасност.

— Не можем да оставим мрачния елф сам — през стиснати зъби промълви гномът.

Трак кимна в пълно съгласие и хукна да прогони приближилите се сиви джуджета.

— Бягай, мрачни елфе! Нямаме много време — извика Белвар.

Ала Дризт не чу приятеля си. Беше съсредоточил цялото си внимание върху настъпващия Повелител на меча — чудовището, взело самоличността на баща му. Закнафейн също не изпускаше от очи младия мрачен елф. От всички злини, сътворени от матрона Малис, за Дризт тази беше най-противната. Майка му бе успяла да се погаври с единственото същество, което някога го бе правило щастлив. Младият До’Урден вярваше, че баща му е мъртъв и само мисълта за това го караше да изпитва силна болка.

А сега Малис му бе причинила и това.

Дризт не можеше да понесе повече. Искаше да се бие, да победи това чудовище с цялото си сърце и душа. Неживото същество, създадено само за този единствен миг, желаеше същото.

Нито един от двамата опоненти не видя спускащия се от тавана илитид. Крадецът на мисли се приземи в другия край на каменната платформа, зад гърба на Закнафейн.

— Ела ми, чудовище на матрона Малис — изръмжа Дризт и удари ятаганите си един в друг. — Ела и усети елмазените ми остриета.

Неживото създание се спря на няколко стъпки от младия До’Урден и отново се ухили със злобната си усмивка. Мечовете се насочиха напред и Зак отново настъпи.

— Фиуу!

Вълната от ментална енергия повали и двамата. Зомбито остана незасегнато, ала Дризт беше улучен сериозно. Над съзнанието му се спусна мрак, клепачите му натежаха. Чу звука на падащите ятагани, но не можеше да направи нищо. Закнафейн изръмжа победоносно, удари мечовете си един в друг и пристъпи към поваления мрачен елф.

Белвар изкрещя в безсилен протест, но чудовищният рев на Трак беше много по-силен от вика на гнома и се открои ясно на фона на всички шумове в пещерата, превърнала се в бойно поле. Всички спомени от миналото му на печ, се върнаха в съзнанието на клюнестото изчадие при вида на обречения мрачен елф, превърнал се в негов приятел. Печът в душата на Трак се надигна с такава сила, каквато създанието усещаше за първи път от началото на живота си.

Закнафейн се втурна напред — тялото на безпомощната му жертва не беше далече — ала изведнъж се удари в една стена, която се появи сякаш от нищото. С ококорени очи, неживото създание отскочи назад, после задраска по скалата и дори я удари с юмрук, но каменната стена беше здрава и изглеждаше съвсем истинска. Тя бе отцепила пътя на Закнафейн и той не можеше да стигне нито до жертвата си, нито до каменните стълби.

Долу на първото стъпало, Белвар се обърна учуден към Трак — беше чувал, че някои от създанията печ можеха да призоват подобни каменни стени.

— Ти ли…? — прошепна лукавият гном.

Печът в тялото на клюнестото изчадие нямаше време да стои и да отговаря на въпроси. Трак се изкачи нагоре по стълбата, вземайки по четири стъпала наведнъж, отиде при Дризт и внимателно пое тялото му в огромните си ръце. Сети се дори да вземе ятаганите му — намери остриетата и после бавно заслиза надолу по стъпалата.

— Бягай — извика клюнестото изчадие. — Бягай колкото сили имаш, Белвар Дисенгалп!

Лукавият гном се почеса по главата с връхчето на кирката си и наистина побягна. Трак разчисти една широка пътека, водеща към задния изход в дъното на пещерата — никой не смееше да застане на пътя на разгневения печ — и Белвар с късите си, свиърфнебълски крачета, едното, от които беше изкълчено, започна бавно да се изкачва по нея.

От другата страна на стълбата, зад стената, стоеше Закнафейн и си мислеше, че илитидът, повалил Дризт, бе отговорен за нея. Неживото създание се нахвърли като вихър срещу крадеца на мисли и изрева с истинска омраза.

Фиуу! — профуча поредната вълна от мисловна енергия.

Зак подскочи нагоре и с един-единствен удар съсече краката на носещия се ниско илитид. Създанието се издигна малко по-високо и по телепатичен път изпрати цялата си болка и ужас на всичките си сънародници.

Неживото създание не можа да достигне до илитида. Когато от всеки ъгъл и изход започнаха да изскачат крадци на мисли, Закнафейн нямаше време да прави заклинания за левитация, но този илитид… Той беше виновен за всичко, за целия провал, и неживият нямаше да го остави да му се размине безнаказано. Зак вдигна меча си като копие и се прицели с безпогрешна точност.

Крадецът на мисли погледна невярващо към мрачния елф, после към острието, впило се наполовина в гръдния му кош, и разбра, че това е краят му.

От всички страни към Закнафейн се втурнаха илитиди и изстрелваха вълните си от ментална енергия. Неживото създание имаше само един меч, но въпреки това пак успя да повали съперниците си и да излее целия си гняв върху грозните им, октоподски глави.

Дризт бе избягал, ала не задълго…

21

Изгубен и отново намерен

— Слава на Лот — прошепна матроната, усетила възбудата на творението си. — Намерил го е, хванал е Дризт! — Малис погледна наляво, после надясно и трите й дъщери се отдръпнаха, за да избегнат погледа на майка си, изкривен от силното вълнение.

— Закнафейн е открил брат ви!

Мая и Виерна се усмихнаха една на друга, доволни от факта, че най-накрая на цялото това мъчение щеше да се сложи край. Откакто бяха направили Зин-карла, никой в дома До’Урден не изпълняваше всекидневните си задължения; с всеки изминал ден разтревожената им майка се впускаше все по-далеч след неживото си създание, погълната от преследването.

В другия край на стаята, усмивката на Бриса беше малко по-различна от тази на сестрите й — ако някой бе обърнал внимание на върховната жрица щеше да забележи, че в изражението й се криеше разочарование.

За щастие на първородната дъщеря, матрона Малис бе твърде погълната от събитията, случващи се на стотици километри от Мензоберанзан, и дори не я погледна. Матроната изпадна в още по-дълбок транс, за да вкуси от гнева и яростта на творението си, от чувствата, които бяха предназначени за Дризт.

Мрачната елфка дишаше тежко и възбудено, докато Зак се биеше с греховния им син, ала изведнъж дъхът й секна.

Нещо беше попречило на неживия.

— Нее! — изпищя Малис и скочи от разкошния си трон. Тя се огледа наоколо в търсене на някой или нещо, върху което да излее гнева си, или на предмет, който да счупи, за да се успокои. — Не! — повторно изпищя тя. — Не може да бъде!

— Да не би Дризт да е избягал? — попита Бриса, опитвайки се да прикрие самодоволните нотки в гласа си. Погледът на Малис й показа, че не е успяла.

— Да не е унищожил неживия? — с искрен ужас извика Мая.

— Не, не е унищожен — отвърна Малис. Гласът й обикновено беше равен, но сега трепереше. — Брат ви успя да се измъкне за пореден път!

— Зин-карла още не се е провалил — опита се да я успокои Виерна.

— Да, неживият е много близо до Дризт — добави Мая, подхванала инициативата на сестра си.

Малис се отпусна в трона и избърса потта от челото си.

— Оставете ме сама — нареди на дъщерите си. Не искаше да я виждат толкова унизена и жалка. Малко по малко Зин-карла съкращаваше живота й; всяка мисъл, всяка нейна надежда за бъдещето беше свързана с успеха на неживото създание.

Когато върховните жрици излязоха от стаята, Малис запали една свещ и извади малко скъпоценно огледало. В какво разбито същество се бе превърнала през последните седмици. Почти не се хранеше, дълбоки бръчки прорязваха абаносовата й кожа, която преди беше толкова гладка. Матрона Малис се бе състарила повече през последните няколко седмици, отколкото през последния век.

— Ще заприличам на матрона Баенре — прошепна с отвращение елфката. — Ще стана сбръчкана и грозна.

Може би за пръв път, откакто се бе родила, Малис започна да се чуди какво и колко й бе коствала тази безспирна надпревара за власт и слава, тази борба за благоразположението на Кралицата на Паяците. Мислите, обаче, изчезнаха толкова бързо, колкото се бяха появили. Беше изминала прекалено дълъг и трънлив път, за да се вайка сега. Със силата и отдадеността си, матрона Малис бе превърнала семейството си във влиятелна и управляваща фамилия, бе спечелила мястото си в престижния управляващ съвет на осемте матрони.

Върховната жрица дълго остана седнала на прага на отчаянието, съкрушена под тежкото бреме на последните години. За пореден път избърса потта от челото си и погледна в малкото огледалце.

В какво отвратително създание се бе превърнала.

Дризт й беше причинил всичко това, напомни си тя. Постъпките на най-малкия й син, който бе разгневил Кралицата на Паяците, неговото светотатство бе обрекло Малис на всичките тези мъки.

— Хвани го, мое неживо творение — прошепна с презрение матроната. В този тягостен миг, тя дори не се замисли какво бъдеще щеше да й предложи Кралицата на Паяците.

В този момент, повече от всичко на света, матрона Малис желаеше да види сина си мъртъв.

* * *

Тичаха сляпо през криволичещите тунели, надявайки се да намалят броя на чудовищата, спуснали се след тях. Опасността дишаше във врата на тримата приятели и те не можеха да си позволят да бъдат предпазливи.

Изминаха часове, а те продължаваха да тичат. Белвар беше най-възрастен и краката му бяха късички — две негови крачки се равняваха на една крачка на Дризт, а три — на една на Трак. Свиърфнебълът се измори първи, ала не забави приятелите си. Клюнестото изчадие го вдигна на раменете си и продължиха.

Когато за първи път спряха да си починат, никой не знаеше колко мили бяха изминали. Мълчалив и замислен през цялото време, Дризт реши да остане на пост и да охранява мъничката пещерна ниша, която бяха избрали за временен лагер. Белвар усети болката и страданието на своя приятел и се приближи към него, за да го поуспокои.

— Не очакваше точно това, нали, мрачни елфе? — попита меко той. Дризт не каза нищо, но очевидно изпитваше нужда да поговори с някого и гномът продължи: — Мрачният елф в пещерата, ти го познаваше, нали? Наистина ли е твой баща?

Дризт погледна ядосан към Белвар, но изражението му се смекчи, когато видя искрената загриженост в очите на възрастния си приятел.

— Закнафейн — обясни елфът. — Закнафейн До’Урден е мой баща и ментор. Той беше този, който ме обучи да боравя с остриетата и който ме напътстваше през целия ми живот в Мензоберанзан. Беше единственият ми приятел в този мрачен град, единственият елф, който споделяше вярванията ми.

— Но той искаше да те убие — студено заяви гномът. Дризт потрепери и свиърфнебълът се опита да го обнадежди: — Може би не те е познал?

— Той беше мой баща — повтори мрачният елф. — Най-добрият ми приятел в продължение на две десетилетия.

— Но тогава защо, мрачни елфе?

— Това не беше Закнафейн — отвърна Дризт. — Закнафейн умря, майка ми го пожертва в името на Кралицата на Паяците.

— Магга каммара — прошепна Белвар, ужасен от случилото се в семейството на приятеля му. Дризт беше разкрил това ужасно деяние толкова направо, че накрая гномът предположи, че жертвоприношението не е рядко явление в обществото на мрачните елфи. Тръпки полазиха по гърба на възрастния свиърфнебъл, но той прикри отвращението си от съчувствие към изтерзания си приятел.

— Не знам какво чудовище е успяла да вмъкне в тялото му матрона Малис — продължи Дризт, без дори да забележи неудобството на гнома.

— Каквото и да е, е ужасно — отбеляза Белвар. — Направо непобедимо.

Точно това тревожеше младият елф. Мрачният войн, с когото се бе бил в пещерата на илитидите, се движеше с прецизността, изяществото и непогрешимия стил на Закнафейн До’Урден.

Разумът на Дризт отричаше, че е възможно Зак да се е обърнал срещу него, но сърцето му подсказваше, че там, в пещерата, се бе сражавал именно с баща си.

— Какво стана? — след дълга пауза попита Дризт.

Белвар го погледна объркан.

— Битката… — поясни елфът. — Спомням си само илитида и нищо друго.

Гномът сви рамене и погледна към Трак.

— Питай него — промълви той. — Между теб и враговете ти се издигна огромна стена, но как стана това — идея си нямам.

Клюнестото изчадие дочу разговора и отиде при приятелите си.

— Аз я издигнах — с ясен глас отвърна то.

— Със силата си на печ? — попита Белвар. Лукавият гном беше чувал за великолепните умения на тези създания, но не знаеше нищо повече, за да си обясни какво точно бе направил гигантският печ.

— Ние сме миролюбива раса — започна Трак, осъзнавайки, че това може би е последният му шанс да разкаже на приятелите си историята на своя народ. За първи път, откакто бе омагьосан, съзнанието му на печ бе останало ясно за толкова дълго, но вече започваше да чувства как примитивните инстинкти на клюнестото изчадие се прокрадват в душата му. — Единственото ни желание и нужда е да обработваме камъка. Той е нашето призвание и нашата най-силна любов. Постигаме симбиоза със земята и тя ни дава сили. Скалите ни говорят и ни помагат в трудностите.

Дризт с кисела физиономия погледна към Белвар.

— Като онзи земен дух, който ми беше изпратил.

Белвар се засмя смутено.

— Не — сериозно промълви Трак, решил да разкаже историята си докрай. — Лукавите гномове също могат да призовават силите на земята, но отношенията им с нея са по-различни. Обичта на свиърфнеблите към земята е просто израз и проява на тяхното щастие — Трак се загледа в близката каменна скала. — Ние, печ, ние сме братя на земята. Тя ни помага и ние й помагаме, без да искаме нещо в замяна.

— Говориш за земята, сякаш е живо същество — отбеляза Дризт, но не със сарказъм, а от чисто любопитство.

— Така е, мрачни елфе — отвърна Белвар и се опита да си представи как е изглеждал Трак, преди да срещне магьосника, — за тези, които могат да чуят гласа й.

Огромната човка на Трак закима в съгласие.

— Свиърфнеблите чуват далечния шепот на земята. Ние, печ, разговаряме с нея.

Дризт не можеше да си представи как би станало това. Знаеше, че приятелят му не лъже, но мрачните елфи, за разлика от повечето раси в Подземния мрак, бяха лишени от всякаква връзка със скалите. И все пак, ако се нуждаеше от доказателства, които да подкрепят думите на Белвар и Трак, елфът винаги можеше да си припомни битката със земния дух или да си представи стената, появила се от нищото в пещерата на илитидите и препречила пътя на враговете му.

— Какво ти казват камъните сега? — попита Дризт. — Дали сме се отдалечили, от неприятелите?

Трак се приближи към близката скала и долепи ухо до нея.

— Думите станаха неясни… — с печален глас промълви той. Приятелите му разбраха какво имаше предвид едрият печ. Не земята говореше неразбираемо, просто слухът на Трак се променяше. Същността на клюнестото изчадие бе започнала да се връща.

— Не чувам преследвачи — продължи то, — но не съм сигурен, не знам дали да вярвам на ушите си.

Трак изведнъж изръмжа, завъртя се и се върна в дъното на пещерната ниша.

— Какво има? — осмели се да го попита Белвар, макар че и сам се досещаше.

— Пропадам… — отвърна Трак. Гласът му отново беше станал дрезгав и сух. — В пещерата на илитидите бях печ, повече печ от когато и да било. Бях печ в истинския смисъл на думата. Бях земята…

Белвар и Дризт не разбраха думите на приятеля си.

— Ст-стената — опита се да обясни Трак. — Да издигнеш такава скала — само г-група старейшини могат да сторят това и то след дълги и прецизни ритуали.

Клюнестото изчадие млъкна и яростно разтърси глава, сякаш за да прогони настъпващата в душата му чудовищна същност. Заби огромния си нокът в скалата и се насили да продължи:

— Е, все пак го направих. Превърнах се в камъка и просто повдигнах ръка, за да попреча на враговете на Дризт!

— А сега този печ те напуска — каза меко мрачният елф. — Същността му се изплъзва от душата ти и остава заровена дълбоко под инстинктите на клюнестото изчадие.

Трак погледна встрани и отново заби нокът в каменната стена. Нещо в това движение го успокояваше и той го повтори отново и отново, ритмично тупкаше по скалата, сякаш за да запази поне частица от миналото си.

Дризт и Белвар излязоха от малката ниша, за да оставят сам клетия си приятел. Малко по-късно тупкането престана и Трак подаде глава навън. Огромните му, птицеподобни очи бяха изпълнени с мъка.

— М-моля ви, у-у-убийте ме! — едва промълви той. Тръпки от ужас полазиха по гърбовете на двамата приятели, но те осъзнаха, че разбират желанието на гигантския печ.

Пета част

Дух

Духът. Той не може да бъде пречупен или отнет. Жертвата в прегръдките на отчаянието може би чувства точно обратното, а нейният господар със сигурност би искал да вярва, че е успял да пречупи духа на слугата си. Но в интерес на истината, той винаги остава жив — понякога заровен, но никога премахнат напълно.

Това е грешката при Зин-карла и опасността при подобно съживяване. Доколкото успях да разбера, според върховните жрици това е най-ценният дар на Кралицата на Паяците — божеството, което управлява живота на мрачните елфи. Но аз не мисля, че е така. Смятам, че Зин-карла трябва да бъде наричан най-голямата лъжа на Лот.

Физическата сила и уменията на тялото не могат да бъдат разделени от съзнанието и волята, от чувствата на сърцето. Те представляват едно неразделно цяло — същността на всяко създание. В хармонията на тялото, съзнанието и душата можем да открием духа.

Колко ли тирани са се опитвали да го пречупят? Колко ли владетели са търсили начин да принизят подчинените си, да ги превърнат в примитивни, немислещи инструменти, носещи само блага и печалба? Отнемали са им любовта, вярата, опитвали са да убият душевността им.

Провалът е неизбежен. Трябва да вярвам в това.

Ако пламъчето на духа угасне, остава единствено смъртта — тираните не получават нищо повече от едно кралство, населено с живи трупове.

Но пламъчето на духа… То е издръжливо, неукротимо и винаги готово за борба. Поне в някой трябва да продължи да гори, за да отмъсти на потисниците.

Но къде, тогава, беше Закнафейн, моят баща, когато започна да ме преследва с една-единствена цел — да ме убие? Къде бях аз, в самотните години, прекарани из дивата пустош на Подземния мрак, когато този ловец, в който се превърнах, помрачи сърцето ми и контролираше ятаганите ми против собствената ми воля?

Осъзнах — били сме сами; заровени, но не мъртви.

Духът. Тази дума на всеки език в Забравените царства, на всяко място и по всяко време, звучи уверено, пропита със сила и решителност. В тази дума се крие твърдостта на героя, издръжливостта на майката и най-силното оръжие на бедния.

Духът не може да бъде пречупен, не може да бъде отнет.

В това трябва да вярвам.

Дризт До’Урден

22

Без посока

Мечът се стовари прекалено бързо и гоблинът дори не успя да извика от ужас. Той рухна напред, мъртъв още преди да докосне земята. Закнафейн стъпи отгоре му и продължи напред. Пое по пътеката към изхода на тясната пещера, който се намираше на десетина метра пред зомбито. В момента, в който неживият войн уби последната си жертва, в пещерата нахлу група илитиди. Закнафейн изръмжа, но не се обърна и дори за миг не забави крачката си. Логиката и движенията му бяха недвусмислени — Дризт бе минал оттук и той щеше да го последва.

Всичко на пътя му щеше да бъде посечено.

— Оставете го да се измъкне! — долетя телепатичен вик от няколко места в пещерата, подаден от крадците на мисли, видели на какво е способен Закнафейн. — Не можете да го победите! Оставете го да си тръгне!

Бяха видели достатъчно от смъртоносните остриета на неживия, а и няколко десетки техни другари вече бяха загинали от ръцете му.

Илитидите не се нуждаеха от второ предупреждение. Те бързо се отместиха от пътя на Закнафейн, с изключение на един.

Расата на крадците на мисли съществуваше въз основа на педантичността, чиито корени се криеха дълбоко в колективното им съзнание. Те смятаха, че първичните емоции, като гордостта, са фатален недостатък.

В случая, това отново се потвърди.

Фиуу! Единственият останал илитид нападна неживия, твърдо решен никой да не напуска пещерата.

Само миг по-късно, достатъчен за един точен замах на меча, Закнафейн стъпи на гърдите на мъртвия илитид, след което се отправи към пустошта на Подземния мрак.

Никой не се опита да го спре.

Неживият се сниши и внимателно подбра пътя си. Дризт бе минал по този тунел, дирите му бяха пресни и ясно се различаваха. Ала въпреки старателното преследване, което често му налагаше да спира и проверява следата, Закнафейн не можеше да се придвижва толкова бързо, колкото жертвата си.

За разлика от зомбито, обаче, Дризт трябваше да почива.

* * *

— Спрете — извика Белвар с тон, който не търпеше възражения. Дризт и Трак замръзнаха на място, чудейки се какво е разтревожило възрастния свиърфнебъл.

Гномът пристъпи напред и долепи ухото си до каменната стена.

— Ботуши — прошепна той и посочи скалата. — В успоредния тунел.

Дризт също се доближи до стената и се заслуша. Въпреки че сетивата му бяха по-изострени, отколкото на другите мрачни елфи, той не можеше да различи вибрациите на камъка толкова добре, колкото лукавия гном.

— Колко са? — попита той.

— Няколко — отвърна Белвар и сви рамене. По жеста му Дризт разбра, че гномът прави приблизително предположение.

— Седем — с ясен и уверен глас каза Трак, застанал до стената на няколко стъпки от тях. — Дуергари, сиви джуджета, бягащи от илитидите, също като нас.

— Как успя да… — понечи да попита Дризт, но се спря, припомняйки си разказа на Трак за способностите на печа.

— Пресичат ли се тунелите? — попита Белвар клюнестото изчадие. — Можем ли да избегнем джуджетата?

Трак отново се заслуша в скалата и отговори:

— Тунелите се съединяват недалеч оттук и продължават като един.

— Тогава, ако останем тук, сивите джуджета може би ще ни подминат — заключи Белвар.

Дризт не беше много сигурен в разсъжденията на лукавия гном:

— Ние и дуергарите имаме общи врагове — отбеляза Дризт, а очите му се разшириха от внезапно хрумналата му мисъл. — Да се съюзим с тях?

— Дуергарите и мрачните елфи често пътуват заедно, но сивите джуджета обикновено не се съюзяват със свиърфнеблите — напомни му Белвар, — нито пък с клюнестите изчадия!

— Ситуацията в случая е различна — възрази Дризт. — Ако дуергарите бягат от крадците на мисли, сигурно са бедни, окъсани и невъоръжени. Може би ще приветстват такъв съюз, щом е за доброто на двете групи.

— Не вярвам, че ще бъдат толкова приветливи, колкото си мислиш — отвърна Белвар със саркастична насмешка, — пък и предполагам, че този тесен тунел е по-удобен за дуергарите, отколкото за дългите остриета на един мрачен елф или за още по-дългите ръце на клюнестото изчадие. Ако се наложи, едва ли ще успеем да се защитим. А ако дуергарите внезапно свият на кръстопътя и се отправят към нас, ще трябва да се бием там, където те ще имат предимство.

— Тогава да вървим към мястото, където се съединяват тунелите — предложи Дризт — и нека научим каквото можем.

Тримата спътници скоро се озоваха в малка овална зала. Тунелът, по който се движеха дуергарите, се намираше непосредствено до техния, а трети коридор водеше началото си от края на залата. Тримата приятели навлязоха в сенките на най-отдалечения тунел, чувайки зад себе си ехото от стъпките на джуджетата.

Миг по-късно, седемте дуергари се озоваха в овалната зала. Както Дризт бе предположил, те бяха изтощени, но не и невъоръжени. Трима от тях носеха боздугани, един — кама, двама държаха мечове, а последният — два големи камъка.

Дризт избута приятелите си назад и пристъпи, за да се срещне с непознатите. Въпреки че двете раси не таяха много добри чувства една към друга, мрачните елфи и дуергарите често сключваха взаимноизгодни съюзи. Дризт предполагаше, че шансовете да сключат мирен съюз биха били по-големи, ако излезе напред сам.

Внезапната му поява, обаче, стресна изтощените сиви джуджета. Те се разтичаха като обезумели насам-натам, опитвайки се да заемат добра отбранителна позиция. Мечове и боздугани се вдигнаха в готовност, а джуджето, носещо камъните, присви ръката си за хвърляне.

— Привет, дуергарю! — каза Дризт с надеждата, че сивите джуджета разбират езика на мрачните елфи. Ръцете му спокойно се отпуснаха върху дръжките на прибраните ятагани — мрачният елф знаеше, че може да ги извади по всяко време и достатъчно бързо, ако се наложеше.

— Кой пък си ти? — попита едно от въоръжените сиви джуджета на колеблив, но все пак разбираем език.

— Търся убежище, също като вас — отвърна Дризт. — Бягам от робството на жестоките крадци на мисли.

— Значи знайш, че бързаме — изръмжа сивото джудже, — зат’ва разкарай се от пътя ни!

— Предлагам ви съюз — отвърна Дризт. — Със сигурност ще е по-добре да сме повече, когато дойдат илитидите.

— Седмина или осмина, к’ва полза има? — заинати се дуергарът. Зад него сивото джудже каменохвъргач, заплашително поклати ръка.

— Има полза, ако сме десет — спокойно отвърна Дризт.

— Имъш приятели? — попита дуергарът с определено по-мек тон. После се огледа нервно наоколо, търсейки някой в засада. — Още мрачни елфи?

— Не точно — отвърна Дризт.

— Виждъл съм го тоз! — извика друго джудже, преди елфът да е успял да им обясни. — Той избяга с онуй чудовище и с един свиърфнебъл!

— Лукав гном! — водачът на групата се изплю в краката на Дризт. — Не са приятели нито на мрачни елфи, нито на дуергари!

Дризт бе склонен да остави отклоненото предложение така и всяка група да поеме по своя път, ала дуергарите си бяха извоювали репутация на не особено мирна раса, нито пък на много интелигентна. Илитидите се приближаваха и сивите джуджета едва ли се нуждаеха от повече врагове.

Един камък полетя към главата на Дризт. Ятаганът на мрачния елф проблесна във въздуха и го отклони.

— Биврип! — долетя от тунела викът на надзирателя-свиърфнебъл.

Белвар и Трак дотичаха бързо, без въобще да са изненадани от внезапния обрат на събитията. В Академията на мрачните елфи Дризт в продължение на месеци бе изучавал същността и триковете на сивите джуджета. Тези уроци го спасиха сега — той първи бе успял да нанесе удар, да обвие седемте от дребните си противници в безвредните пламъци на червения вълшебен огън.

В същия миг трима от дуергарите изчезнаха, използвайки вродения си талант да стават невидими. Червените пламъци обаче останаха и ясно очертаха телата на изчезващите джуджета.

Втори камък полетя във въздуха и се удари в гърдите на Трак. Ако можеше, защитеното от костна броня чудовище би се изсмяло на жалката атака, но човката му не бе пригодена за това и Трак безмълвно продължи настъплението си срещу дуергарите.

Каменохвъргачът и онзи с камата побягнаха от пътя на клюнестото изчадие — не притежаваха оръжия, които биха могли да наранят бронирания гигант. Намерил достатъчно противници, Трак не ги последва и двамата дуергари се спуснаха право към Белвар.

Дребните създания смятаха, че с него ще се справят най-лесно.

Замахът на кирката рязко спря тяхното нападение. Невъоръженият дуергар се впусна напред и се опита да сграбчи ръката му, преди да е повторила удара си, само че в обратна посока. Белвар бе предвидил това и го пресрещна с ръката — чук, удряйки дуергара право в лицето. Полетяха искри, изпукаха кости и премазаната сива плът се обгори. Джуджето падна по гръб и се загърчи насам-натам, притискайки с длани обезобразеното си лице.

Дуергарът с камата вече не бе толкова ентусиазиран.

Две невидими сиви джуджета се нахвърлиха срещу Дризт. Той виждаше движенията им, очертани от червените пламъци; знаеше, че и двете създания са въоръжени с мечове, но не можеше да определи нито силата, нито замаха им, и се отдръпна назад. Изведнъж усети, че го нападат. Мрачният елф вдигна париращ ятаган и се удиви на късмета си, щом чу звънтенето на метала. Сивото джудже се появи за миг, показа на Дризт злобната си усмивка и пак изчезна.

— Колко си мислиш, че ще успееш да отклониш? — грубо попита другият невидим дуергар.

— Подозирам, че повече от теб — отвърна Дризт. Сега бе негов ред да се усмихне. Спуснатото кълбо от мрак премахна предимството на съперниците му и обхвана и тримата.

В бързината на битката, животинските инстинкти на Трак обзеха изцяло действията му. Гигантът не разбираше значението на празните червени пламъци, очертаващи третия невидим дуергар и се втурна след двамата с боздуганите.

Клюнестото изчадие дори не бе стигнало до тях, когато един боздуган се стовари върху коляното му и невидимото сиво джудже се изхили злорадо. Другите двама дуергари започнаха също да изчезват, но Трак не им обърна никакво внимание. Невидимият боздуган се стовари отново, този път върху бедрото на клюнестото изчадие.

Овладян от инстинктите на раса, която не се славеше с изяществото си, Трак нададе вой и полетя напред, погребвайки червените пламъци под масивното си туловище. После подскочи няколко пъти, докато накрая не се увери, че невидимият враг е премазан напълно.

В този момент, обаче, дъжд от удари с боздуган се посипа върху главата на клюнестото изчадие.

Дуергарът с камата не влизаше за първи път в битка. Атаките му бяха добре премерени и по този начин принуждаваше Белвар, разполагащ с по-тежки оръжия, да напада първи. Лукавите гномове и сивите джуджета изпитваха еднакво силна омраза едни към други, но Белвар не беше глупав. Кирката му служеше да държи противника си далече, а ръката — чук бе свита и готова да нанесе удар.

Двете създания се сражаваха така известно време — никой не взе връх в битката и всеки изчакваше другия да направи първата грешка. Ала когато клюнестото изчадие извика от болка и Дризт вече не се виждаше никъде, Белвар се принуди да действа. Лукавият гном залитна напред, преструвайки се, че се е препънал, замахна с чука, а кирката си остави ниско долу.

Дуергарът усети измамата, но не можеше да не се възползва от явната пролука, открила се в защитата на възрастния свиърфнебъл. Камата прелетя над кирката и се спусна право към гръкляна на Белвар.

С подобаваща скорост надзирателят отскочи назад, вдигна крак и заби ботуша си в брадичката на сивото джудже. То обаче не спря и с насочено напред острие се хвърли към падащия лукав гном.

Белвар успя да вдигне кирката си секунда преди камата да пререже гърлото му. Той отклони ръката на дуергара, ала масивното тегло на сивото джудже надделя и лицата на двамата се озоваха на сантиметри едно от друго.

— Пипнах те, а? — изкрещя дуергарът.

— На ти тогава! — изръмжа и Белвар, освободи своята ръка — чук и я заби в ребрата на дуергара. Сивото джудже удари с глава Белвар, а той, за да си отмъсти, го ухапа по носа. Двамата се търкаляха, ръмжаха, сипеха ругатни и използваха като оръжие всичко, което им попаднеше под ръка.

Ако някой стоеше извън кълбото от мрак и съдеше само по звука от посрещащите се остриета, би се заклел, че в него се бият поне десетина войни. Яростното темпо на сражението беше наложено от Дризт До’Урден. В тази ситуация, в която се биеше, без да използва зрението си, мрачният елф прецени, че най-добрата тактика е да държи всички остриета възможно по-далеч от тялото си. Ятаганите му се преплитаха в пълна хармония и безмилостно принуждаваха сивите джуджета да отстъпват назад.

С всяка ръка Дризт се сражаваше поотделно с двамата дуергари и така ги задържаше точно пред себе си. Ако един от тях успееше да го заобиколи, мрачният елф знаеше, че ще се озове в голяма беда.

Всеки удар на остриетата прокънтяваше ясно и с всяка изминала секунда Дризт преценяваше все по-добре уменията и бойния стил на джуджетата. Там, в Подземния мрак, той многократно се бе сражавал, без да използва очите си, дори веднъж си бе надянал качулката на пиуафуи, докато се биеше срещу един василиск.

Объркани от светкавичната скорост на атаките, дуергарите можеха единствено да размахват мечовете си на всички страни, надявайки се така да се предпазят от ятаганите.

Остриета пееха и звънтяха, докато джуджетата ожесточено парираха и отблъскваха. Изведнъж се чу звукът, който Дризт така се бе надявал да чуе — звукът от пронизващото плътта острие. Миг по-късно се чу звън от падащ на земята меч, последван от фаталната грешка на дуергара да извика от болка.

Ловецът в Дризт се пробуди и изцяло съсредоточи вниманието си върху вика. Ятаганът се гмурна право напред, изби зъбите на дуергара, потъна в гърлото му и прониза черепа на злощастното създание. Завъртя остриетата си в кръг, отново и отново, ала изведнъж рязко спря едното и замахна напред.

Ожесточен, ловецът се нахвърли към другото джудже.

Движението на ятагана беше толкова бързо, че дуергарът дори не успя да реагира. Острието се вряза в рамото му, оставяйки широка рана.

— Предавам! Предавам! — извика клетото създание. Не изгаряше от желание да сподели участта на приятеля си. Дризт чу как мечът на дуергара падна на пода. — Моля те, мрачни елфе!

При думите на джуджето, Дризт потисна инстинктивните пориви на ловеца:

— Приемам отстъплението ти — отвърна той и доближи острието си до гърдите на своя съперник. Заедно те излязоха от мястото, затъмнено от заклинанието на Дризт.

С всеки следващ удар главата на Трак се цепеше от тъпа болка, която заливаше на вълни цялото му тяло. С животински рев клюнестото изчадие се надигна от премазания дуергар, после се обърна към новите си противници. Още един боздуган се стовари отгоре му, ала той вече не изпитваше болка. Стовари огромния си нокът сред червените пламъци и разби невидимия череп на джуджето. Изведнъж то се материализира — за да поддържа състоянието си на невидимост, то се нуждаеше от енергия, а тя му бе отнета от смъртта — най-великият крадец.

Другото сиво джудже се опита да избяга, ала разяреното клюнесто изчадие беше по-бързо. То закачи дребното създание с нокът и го вдигна във въздуха. С крясък на обезумяла птица Трак запрати невидимия си опонент в стената. Дуергарът се материализира, смазан в основата на камъка.

Наоколо нямаше повече джуджета, които да се изправят срещу клюнестото изчадие, но жаждата му за кръв не беше утолена. В този момент Дризт и раненото сиво джудже изскочиха от мрака. Клюнестото изчадие се втурна срещу тях.

Вниманието на мрачния елф беше погълнато изцяло от лукавия гном и битката му с дуергара и той не разбра намеренията на Трак. Плененото джудже изпищя от ужас, но когато Дризт се усети вече беше твърде късно. Главата на дуергара полетя и тупна в кълбото от мрак.

— Трак! — извика мрачният елф, за да спре приятеля си. В този миг Дризт се наведе и рязко се дръпна назад, за да спаси собствения си живот — към него летеше огромният нокът на чудовището.

Дризт хукна към кълбото от мрак, но клюнестото изчадие не го последва. Наблизо то беше видяло новите си жертви. Белвар и дуергарът с камата бяха дотолкова погълнати от битката си, че не забелязаха приближаващия се гигант. Той се наведе напред, закачи двамата съперници и ги подхвърли във въздуха.

Дуергарът имаше лошия късмет да полети пръв към земята и Трак побърза да го запокити в другия край на залата. Съдбата на Белвар щеше да бъде същата, ако кръстосаните ятагани не бяха спрели следващия замах на чудовището. Ударът беше толкова силен, че отблъсна Дризт няколко крачки назад, но парирането го бе омекотило достатъчно и Белвар успя да се приземи наблизо. Въпреки това възрастният свиърфнебъл се удари зле и дълго остана да лежи в несвяст.

— Трак! — извика повторно Дризт, когато огромният крак се издигна над гнома, с очевидното намерение да го размаже. С цялата си ловкост и бързина, мрачният елф се хвърли покрай чудовището и мина зад гърба му. Приведе се съвсем ниско и с цялата си тежест го блъсна в коленете, точно както бе направил при първата им среща.

В опита си да размаже проснатия на пода Белвар, Трак почти беше изгубил равновесие и Дризт с лекота го събори. За част от секундата мрачният войн скочи върху гърдите на клюнестото изчадие и плъзна върха на единия си ятаган в пролуката между костната броня и врата му.

Ала то не отстъпваше, замахна тромаво към Дризт, но мрачният елф се приведе и успя да избегне огромния му нокът. Никак не му се искаше да направи това, което се канеше да направи, но точно в този миг клюнестото изчадие се успокои изведнъж и погледна към него с истинско разбиране.

— Н-н-направи го — проговори то.

С разширени от ужас очи, Дризт погледна към Белвар за подкрепа. Гномът се бе изправил, но извърна глава настрани.

— Трак? — Дризт погледна към клюнестото изчадие. — Наистина ли си ти, Трак?

Чудовището се поколеба, после кимна с човка.

Мрачният елф отскочи назад и погледна към телата на мъртвите дуергари, пръснати из пещерата.

— Да се махаме оттук — отвърна той.

Трак остана да лежи още малко, загледан в отвратителните последствия, до които бе довела моментната загуба на същността му. Битката беше приключила и клюнестото изчадие малко по малко започна да губи контрола си върху съзнанието на злощастния печ. Тези животински инстинкти го преследваха постоянно, криеха се и изчакваха подходящ момент, за да го завладеят отново. Колко ли пъти щеше да успее да се пребори с тях и да запази истинската си същност?

Трак замахна към каменния под. Ударът му беше толкова силен, че земята се пропука. С огромно усилие тежкият гигант успя да се изправи на крака. Чувстваше се толкова засрамен, че не посмя да погледне към приятелите си и хукна надолу по тунела. Тежките му стъпки отекнаха като удари на чук в сърцето на Дризт До’Урден.

— Може би трябваше да го убиеш, мрачни елфе — каза Белвар и се приближи до приятеля си.

— Той ми спаси живота в пещерата на илитидите — заяви с остър тон Дризт. — Той ми е верен приятел.

— Той се опита да ме убие, а и теб — каза мрачно лукавият гном. — Магга каммара.

— Аз съм негов приятел! — изрева Дризт и сграбчи Белвар за дрехата. — Нима ме молиш да го убия?

— Моля те да постъпиш като негов приятел — отвърна Белвар, освободи се от хватката на мрачния елф и се запъти към тунела.

Дризт отново сграбчи за рамото възрастния свиърфнебъл и грубо го завъртя.

— Ще става още по-зле, мрачни елфе — заяви спокойно гномът в разгневеното лице на приятеля си. — Магията на магьосника го завладява все повече с всеки изминал ден. Страхувам се, че Трак отново ще се опита да ни убие и ако успее, постъпката му ще го унищожи много повече, отколкото ако използваш ятаганите си!

— Не мога да го убия — каза Дризт и ядът му отмина. — Нито пък ти можеш.

— Тогава да го оставим — отвърна лукавият гном. — Трябва да го пуснем на воля в Подземния мрак, да го оставим да живее живота си като клюнесто изчадие, защото той ще се превърне точно в това.

— Не — възрази мрачният елф. — Не можем да го оставим. Ние сме единственият му шанс. Трябва да му помогнем.

— Магьосникът е мъртъв — напомни му Белвар, обърна се и отново понечи да си тръгне.

— Има и други магьосници — прошепна Дризт, но не се опита да спре възрастния свиърфнебъл. Мрачният елф присви очи и с рязко движение прибра ятаганите в ножниците им. Знаеше какво трябва да стори, знаеше какво щеше да му струва приятелството с Трак, но в този момент мисълта за това беше неприемлива и тревожна.

Из земите на Подземния мрак се скитаха и други магьосници, но шансовете им да срещнат някой от тях бяха почти нищожни. Магьосниците, които можеха да развалят полиморфната магия, довела до състоянието на Трак, бяха още по-малко. Дризт, обаче, знаеше къде да ги намери.

Мисълта да се прибере в родния си град преследваше Дризт на всяка крачка. Знаеше какво му бе струвало да напусне Мензоберанзан, не искаше никога повече да вижда това място, този прокълнат мрачен свят, който го беше обрекъл да скита в изгнание. Но ако избереше да не се връща, щеше да стане свидетел на нещо още по-ужасно от Мензоберанзан. Щеше да гледа как Трак — приятелят, спасил го от сигурна смърт — бавно се превръща в клюнесто изчадие. Белвар беше предложил да го оставят и това звучеше много по-разумно от възможността да останат, да гледат как той се променя и накрая, когато това се случи, да се бият срещу него.

Дори и да го държаха настрана, пак щяха да станат свидетели на падението му. Дризт щеше да живее с мисълта за приятеля си, с мисълта, че го е изоставил, и това щеше да е поредната болка в сърцето на изтерзания мрачен елф.

Последното нещо, което Дризт желаеше на този свят, бе да види отново пещерата на Мензоберанзан и да разговаря със собствения си народ. Ако можеше да избира, би предпочел смъртта пред възможността да се завърне в града на мрачните елфи, но изборът сега не беше толкова лесен. Този път не се отнасяше само за него и за собствените му предпочитания. Животът на мрачния елф се основаваше на строги принципи и тези принципи сега изискваха лоялност. Дризт трябваше да постави нуждите на Трак над своите собствени, защото Трак беше негов приятел и защото при истинското приятелство нямаше място за егоизъм.

По-късно същата вечер, когато тримата си устроиха лагер, за да си починат, Белвар забеляза, че мрачният елф се разкъсва от някаква вътрешна борба. Лукавият гном остави Трак, който отново тупкаше по каменната стена, и внимателно се приближи към Дризт.

Белвар повдигна вежди с любопитство.

— За какво мислиш, мрачни елфе?

Прекалено погълнат от бурните си емоции, младият До’Урден не отвърна на погледа на приятеля си.

— В родния ми град има магьосническа школа — отвърна той, без да се помръдне.

Отначало Белвар не разбра за какво намекваше Дризт, но после, когато елфът погледна към Трак, свиърфнебълът осъзна смисъла на думите му.

— Мензоберанзан? — извика гномът. — Нима ще се върнеш там с надеждата, че някой магьосник ще се смили над Трак и ще му помогне?

— Ще се върна там, защото Трак няма друг избор — ядосано отвърна Дризт.

— Значи няма никакъв избор — изръмжа Белвар. — Магга каммара, мрачни елфе! Нима си мислиш, че в Мензоберанзан ще те приветстват с добре дошъл?!

— Толкова си черноглед. Може би дори имаш право. Мрачните елфи наистина не се славят със своето милосърдие, съгласен съм, но може да имаме и други възможности.

— Преследват те — припомни му Белвар. Надяваше се с тези думи да събуди поне малко от здравия разум на приятеля си.

— Да, но само матрона Малис — отвърна Дризт. — Мензоберанзан не е малък град, дребни ми приятелю. Уверявам те, че няма да я срещнем, нито пък някой от подчинените й. Въобще не възнамерявам да се срещам с който и да било от семейството си!

— А какво ще дадем в замяна? Какво ще дадем, за да развалят проклятието на Трак? — саркастично попита Белвар. — Нима можем да предложим нещо на един магьосник от Мензоберанзан?

В лилавите очи на Дризт проблеснаха яростни пламъци. Бърз като светкавица, мрачният елф замахна с единия си ятаган и промълви:

— Животът на магьосника…

23

Тревога

Матрона Баенре продължително и много внимателно огледа матрона Малис До’Урден — искаше да види какви последствия бе оставило върху нея бремето на Зин-карла. Дълбоки бръчки прорязваха гладкото преди лице на матроната, а гъстата й бяла коса, за която й завиждаше цяло едно поколение, изглеждаше изтощена и неподдържана за пръв път от пет века насам. Най-поразителна промяна, обаче, беше настъпила в погледа на Малис — зорките й, живи очи бяха потъмнели и хлътнали в орбитите си.

— Закнафейн почти го хвана — обясни Малис с нетипичен за нея хленчещ глас. — Дризт беше в лапите му и изведнъж, незнайно как, избяга! Но неживият отново е по следите му — побърза да добави матроната, видяла неодобрителното изражение на Баенре. Освен, че беше най-влиятелната фигура в цял Мензоберанзан, съсухрената матрона — майка се смяташе и за личен представител на Лот в града. Одобрението на първата матрона значеше и одобрение от Кралицата на Паяците. По същата логика, неодобрението на старицата доста често предвещаваше крах за злощастния дом.

— Зин-карла изисква търпение, матрона Малис — спокойно заяви матрона Баенре. — Не е минало много време.

Матроната — майка на осмия дом се успокои, но само за миг, докато не се озърна наоколо. Ненавиждаше този параклис — толкова огромен и потискащ. Целият дом До’Урден можеше да се побере вътре, а пейките бяха толкова много, че дори и увеличена десетократно, войската на матрона Малис пак нямаше да успее да запълни всички места. Точно над централния олтар се мержелееше илюзорен образ, който бавно и постоянно променяше формата си от гигантски паяк в красива мрачна елфка. Когато стоеше тук, под този съкрушителен образ, насаме с матрона Баенре, Малис се чувстваше още по-незначителна.

Първата матрона усети неудобството на гостенката си и се приближи до нея, за да я успокои.

— Беше ти даден най-ценния дар — искрено промълви тя. — Кралицата на Паяците не би дала Зин-карла и не би приела жертвата на една матрона-майка — СиНафей Хюнет, ако не одобряваше методите и намеренията ти.

— Това е изпитание — отвърна направо Малис.

— Изпитание, на което няма да се провалиш! Ще се къпеш в слава, Малис До’Урден! Когато неживият изпълни задачата си и синът ти умре, ще заемеш с почести мястото си в Управляващия съвет. Дълги години ще минат преди някой да посмее да застраши дома До’Урден, обещавам ти. Кралицата на Паяците ще те дари с благоразположението си, задето успешно си изпълнила Зин-карла. Ще се отнася към дома ти с най-високо уважение и ще те пази от врагове…

— Какво ще стане, ако Зин-карла се провали? — прекъсна я Малис. — Да предположим, че… — гласът й постепенно стихна, когато видя разширените от ужас очи на матрона Баенре.

— Не говори така! — сгълча я старицата. — И не мисли за подобни глупости! Разконцентрирана си от страх и това може да ти навлече неприятности. Зин-карла е изпитание за волята и отдадеността ти към Кралицата на Паяците. Неживият е инструмент на твоята вяра и силата ти. Само ако се колебаеш във вярата си, неживият дух на Закнафейн може да се провали!

— Няма да предам Кралицата на Паяците! — изрева Малис. Пръстите й силно се впиха в страничните облегалки на стола й. — Поела съм отговорност за светотатството на моя син и с помощта на Лот, и с нейната благословия, ще накажа подобаващо Дризт До’Урден.

Матрона Баенре се отпусна в трона си и кимна одобрително. Трябваше да подкрепи Малис в това начинание, така бе заповядала Лот, а и знаеше достатъчно за Зин-карла, за да разбере, че увереността и амбицията са двете задължителни качества, които довеждаха заклинанието до успешен край. Матроната — майка, натоварена с изпълнението на Зин-карла, трябваше често и съвсем искрено да доказва вярата си в Кралицата на Паяците и желанието да й служи.

Сега, обаче, Малис имаше друг проблем — нещо отвличаше вниманието й, а тя не можеше да си го позволи. Беше дошла в дома Баенре по своя собствена воля, беше дошла да търси помощ.

— Е, да минем на другия въпрос — подкани я старицата, уморена от този разговор.

— Уязвима съм — обясни Малис. — Зин-карла отнема цялата ми енергия и внимание. Страхувам се, че друг дом може да се възползва от това.

— Досега никога не е нападана матрона — майка, натоварена със Зин-карла — заяви Баенре и мрачната елфка осъзна, че възрастната жрица говори от собствения си опит.

— Заклинанието е рядък и ценен дар — продължи Малис, — давано е на силни домове, които обикновено са се ползвали с пълното благоразположение на Лот. Никой не би нападнал при такива обстоятелства, но случаят с дома До’Урден е различен. Наскоро приключихме една война и страдаме от последствията. Войниците на дома Хюнет се присъединиха към войската ни, но все още сме слаби. Всички знаят, че не се ползвам с благоволението на Лот, но въпреки това домът ми е осми в града и това ми дава право да участвам в Управляващия съвет на Мензоберанзан. Постът ми е доста завиден…

— Страховете ти са неоснователни — увери я старицата, ала въпреки думите Малис отново се приведе угрижена. Първата матрона поклати безпомощно глава. — Виждам, че думите ми не те успокояват. Трябва да насочиш вниманието си към Зин-карла. Разбери го, Малис До’Урден. Нямаш време за такива дреболии.

— Но опасността си остава — промълви Малис.

— Тогава аз ще сложа край на тревогите ти — предложи първата матрона. — Върни се у дома, двеста от войниците ми ще те придружат. Те ще подсигурят границите на дома ти, но ще носят символа на Баенре. Така никой няма да посмее да те нападне.

На лицето на Малис се изписа широка усмивка, която сякаш заличи няколко от бръчките й. Върховната жрица прие великодушния подарък на матрона Баенре като знак — може би Лот все още таеше някакво благоволение към дома До’Урден.

— Върни се у дома и се съсредоточи върху най-важната си задача — продължи старицата. — Закнафейн трябва отново да намери Дризт и да го убие. Това беше предложението, което ти отправи към Кралицата на Паяците. Не мисли нито за последния неуспех на неживия, нито за изминалото време. Няколко дни или седмици са нищо в очите на Лот. Най-важен е успешният завършек на Зин-карла.

— Ще повикаш ли ескорта ми? — попита Малис и стана от стола си.

— Вече те чакат — увери я първата матрона.

Малис слезе от централния олтар и мина покрай многото редове в огромния параклис. Залата беше слабо осветена, ала въпреки това матроната успя да зърне приближаващата се към олтара фигура. Мрачната елфка предположи, че това е илитидът — приятелят на матрона Баенре, който често се навърташе в огромния параклис. Ако знаеше, че крадецът на мисли бе заминал по работа на запад, Малис може би щеше да обърне повече внимание на далечната фигура.

И бръчките й щяха да се умножат десетократно.

— Жалка гледка — отбеляза Джарлаксъл, докато се изкачваше към олтара. — Въобще не прилича на онази Малис До’Урден, която познавах преди няколко месеца.

— Зин-карла изисква жертви — отвърна първата матрона.

— Да, бремето му е жестоко — съгласи се наемникът. После погледна старицата в очите, търсейки отговора на следващия си въпрос:

— Дали ще се провали?

Матрона Баенре се изкикоти, но смехът й прозвуча повече като хриптене.

— Дори Кралицата на Паяците не знае това. Моите — общите ни — войници ще й осигурят достатъчно спокойствие, за да довърши делото. Това е последната ми надежда. Някога Малис До’Урден се ползваше с пълното благоразположение на Лот, знаеш това. Дори постът й в Управляващия съвет беше изискан от самата богиня.

— Изглежда събитията ще доведат до сбъдването на нейната воля — изкикоти се Джарлаксъл, припомняйки си битката между дома До’Урден и дома Хюнет, в която бандата Бреган Д’аерте бе изиграла ръководна роля. Резултатът от тази победа, унищожението на шестия дом, беше издигнал дома До’Урден на осма позиция в града и бе осигурил мястото на Малис в Управляващия съвет.

— Късметът се усмихва на любимците й — отбеляза матрона Баенре.

Изражението на Джарлаксъл изведнъж стана сериозно.

— Дали Малис — матрона Малис — бързо се поправи той, забелязал смръщването на старицата, — си е възвърнала благоволението на Кралицата на Паяците? Дали късметът ще се усмихне на дома До’Урден?

— Предполагам дарът на Зин-карла я е поставил в неутрална позиция спрямо Лот. Сега матрона Малис не се нуждае от благоразположението на богинята, късметът й зависи само от нея и от неживото й създание.

— И от сина й — този позорен Дризт До’Урден. Той може да й отнеме късмета — добави Джарлаксъл. — Нима този мрачен войн е наистина толкова силен? Защо Лот не го е унищожила сама?

— Той се е отказал от Кралицата на Паяците — обясни му Баенре. — Напълно. И го е направил с цялото си сърце. Лот няма власт над него и сега този проблем трябва да бъде решен от матрона Малис.

— Доста големичък проблем, поне така изглежда — засмя се Джарлаксъл и тръсна голата си глава, но веднага забеляза, че матрона Баенре не споделя оживлението му.

— Наистина — отвърна мрачно тя, после се отпусна в стола си и се отдаде на мислите си. Познаваше и опасностите, и благата на Зин-карла повече от всеки друг в този град. Три пъти бе молила за най-ценния дар на Кралицата на Паяците и два пъти го бе увенчала с успех. Домът Баенре стана несравним по своята сила и изящество. Старицата никога нямаше да забрави благата, донесени й от успеха на Зин-карла, но всеки път, когато погледнеше съсухреното си, сбръчкано лице в огледалото, тя ясно си припомняше скъпата му цена.

Джарлаксъл не наруши мислите на матроната — майка. Наемникът размишляваше за себе си. В такъв момент на несигурност и изпитания един умел дипломат би могъл да извлече доста добра полза. Доколкото смяташе Джарлаксъл, той и Бреган Д’аерте можеха да припечелят покрай Зин-карла. Ако Малис успееше да завърши заклинанието и да се върне на поста си в Управляващия съвет, наемникът щеше да има още един влиятелен съюзник в Мензоберанзан. Но ако Закнафейн се провалеше, това щеше да доведе до разрушението на дома До’Урден и цената за главата на този Дризт щеше да скочи неимоверно и много изкусително за бандата наемници Бреган Д’аерте.

* * *

Както на отиване към дома Баенре, така и на връщане, матрона Малис си представяше погледите на амбициозните мрачни елфи, копнеещи да заемат мястото й. Първата матрона се бе отнесла много щедро и благосклонно към нея, а и се славеше като посланица на Лот в обществото на Мензоберанзан. Малис едва успяваше да прикрие усмивката си.

Безспорно още се страхуваше. Нима Баенре щеше да й помогне, ако Дризт продължаваше да се изплъзва от ръцете на Закнафейн, ако Зин-карла завършеше с неуспех. Ако това се случеше, с поста й на осма матрона в Управляващия съвет на града щеше да бъде свършено, както и с дома До’Урден.

Ескортът мина покрай дома Фей-Бранш — деветият дом на Мензоберанзан и вероятно най-голямата заплаха за До’Урден. Матрона Халавин Фей-Бранш без съмнение наблюдаваше процесията, минаваща край елмазените й порти; наблюдаваше матроната, която заемаше така желаното осмо място в Управляващия съвет.

Малис погледна към Дайнин и десетте войника на дома До’Урден, вървящи отстрани на летящия магически диск. После се загледа във войската, в двестате войни, носещи открито герба на могъщата фамилия Баенре, които в стегнати редици маршируваха след скромния й антураж.

— Какво ли си мисли сега матрона Халавин Фей-Бранш? — зачуди се Малис и не можа да скрие усмивката си. — Предстоят ни най-величествените победи, очаква ни почит и слава — увери сина си тя.

Дайнин кимна и отвърна на широката усмивка — не искаше по никакъв начин да разваля доброто настроение на избухливата си майка.

Вътрешно, обаче, първият син на До’Урден изпитваше много странни подозрения — войската на матрона Баенре, тези мрачни елфи, които никога не беше срещал, му изглеждаха някак страшно познати. Един от тях дори му бе намигнал.

В съзнанието на Дайнин изникна спомена за магическата свирка, с която Джарлаксъл даде знак на бандата си от балкона на дома До’Урден.

24

Вяра

Дризт и Белвар не трябваше да си припомнят какво означава зеленият блясък, появил се в края на тунела. Заедно те ускориха крачка, за да настигнат и предупредят Трак, който бързаше напред, воден от любопитството си. Клюнестото изчадие вече предвождаше групата — беше станало много опасно, за да върви след тях.

При изненадващата им поява, то се обърна рязко, размаха нокти заплашително и изсъска.

— Печ — прошепна Белвар думата, която използваше, за да припомни на приятеля си предишната му същност. Тримата се бяха отправили към източните тунели, към Мензоберанзан, веднага щом Дризт убеди възрастния свиърфнебъл да помогнат на Трак. Белвар нямаше по-добри идеи и най-накрая се съгласи с плана на мрачния елф — това беше единствената надежда за обречения печ. Бяха тръгнали веднага и се придвижваха възможно най-бързо, но въпреки това двамата приятели се страхуваха, че няма да стигнат навреме. Промяната в Трак беше поразителна, особено след сблъсъка с дуергарите. Клюнестото изчадие почти не говореше и често застрашаваше приятелите си.

— Печ — повтори Белвар и двамата с Дризт се приближиха към неспокойното чудовище.

Трак спря объркан.

— Печ — изръмжа гномът за трети път и удари със своята ръка — чук по стената.

Сякаш бегъл спомен изникна в хаоса от мисли на клюнестото изчадие; то се успокои и отпусна ръце.

Дризт и Белвар надникнаха към пещерата, от която идваше зелената светлина и се спогледаха притеснени. Бяха решили да изпълнят плана си докрай и просто нямаха друг избор.

— Злите корбити живеят в тази пещера — започна тихо мрачният елф, като произнасяше бавно и внимателно всяка дума, за да е сигурен, че Трак ще разбере всичко. — Трябва да преминем бързо от другата страна. Надяваме се този път да избегнем битката, защото нямаме много време. Стъпвай внимателно. Мостчетата са тесни и опасни.

— Т-т-тра — безуспешно запелтечи клюнестото изчадие.

— Трак — подсказа му Белвар.

— А-а-аз ще… — клетото създание спря изведнъж и посочи с нокът към пещерата.

— Трак ще ни води? — попита Дризт, почувствал, че не може да понесе страданията на своя приятел. — Трак ще ни води — повтори елфът, като видя утвърдителното кимане на клюнестото изчадие.

Дребничкият свиърфнебъл не беше сигурен, че предложението е разумно.

— Били сме се с птицеподобните хора и преди — започна гномът. — Познаваме номерата им, а Трак не.

— Клюнестото изчадие е огромно, ще ги разубеди. Само присъствието му е достатъчно, за да избегнем битката.

— Не и срещу корбитите, мрачни елфе — възрази Белвар. — Биха нападнали всичко живо, което се изправи на пътя им, без дори да им мигне окото. Видя на какво са способни — та те не зачитат собствения си живот. Дори пантерата ти не можа да ги спре.

— Може би си прав — съгласи се Дризт, — но дори и да ни нападнат, с какви оръжия разполагат? Не биха могли да пробият твърдата костна броня на клюнестото изчадие. С какво биха могли да се предпазят от огромните нокти на Трак? Гигантският ни приятел просто ще ги помете от пътеката.

— Забравяш скалоездачите — припомни му гномът. — За секунди ще пометат пътеката заедно с Трак!

Клюнестото изчадие извърна поглед от спорещите и се загледа в скалите, сякаш по този начин можеше да върне част от истинската си същност. Прииска му се да потропа по камъка, но нуждата не беше по-силна от желанието му да размаже с нокът черепите на двамата, с които пътуваше.

— Ще се справя с корбитите, дебнещи ни отгоре — отвърна Дризт. — Ти само следвай Трак на десетина крачки.

Белвар погледна към чудовището, усети натрупаното напрежение в него и разбра, че не могат да се бавят повече. Без да се разтакава, той сви рамене и забута Трак надолу по тунела, отвеждащ до зелената светлина. Клюнестото изчадие тръгна, само и двамата приятели го последваха.

— А пантерата? — прошепна гномът, когато минаха покрай последния завой в тунела.

Дризт поклати глава и Белвар, припомнил си случилото се с Гуенивар в пещерата на птицеподобните хора, не го притесни повече.

Мрачният елф потупа лукавия гном по рамото за късмет, после изпревари Трак и първи навлезе в тихата пещера. С няколко елементарни движения Дризт започна заклинанието си за левитация и леко се понесе във въздуха. Изумен от странното място и от езерото със зелена киселина под себе си, Трак не забеляза издигналия се нагоре мрачен елф. Клюнестото изчадие стоеше на едно място и се озърташе на всички страни — използваше добрия си слух, за да разбере дали наоколо се крият неприятели.

— Движи се — прошепна зад него Белвар. — Забавянето ни може да е фатално!

Първите стъпки на Трак бяха колебливи, но после, когато се увери, че тясната пътека ще издържи тежестта му, клюнестото изчадие ускори крачка. Избра най-правия и кратък път, който можа да види, но и той криволичеше, преди да достигне тунела в другия край на пещерата.

След няколко минути, през които не се случи нищо, Белвар се осмели да попита:

— Виждаш ли нещо, мрачни елфе?

Трак беше стигнал до средата на пътя без никакви произшествия, а възрастният свиърфнебъл не можеше да сдържа все по-нарастващото си безпокойство. Не се виждаха никакви корбити, не се чуваше никакъв звук, освен тежките стъпки на Трак и лекото шумолене от износените ботуши на гнома.

Дризт се спусна на пътеката при входа на пещерата и се огледа.

— Нищо не виждам — отвърна той. Мрачният елф подозираше същото като Белвар — изглежда наоколо нямаше зли корбити.

В пещерата с киселинното езеро беше настанала пълна и много изнервяща тишина. Дризт изтича при приятелите си, после отново се издигна, за да огледа всички стени от по-добър ъгъл.

— Какво виждаш? — попита го след малко Белвар.

Дризт погледна към дребничкия свиърфнебъл и сви рамене:

— Абсолютно нищо.

— Магга каммара — измърмори гномът. Почти му се искаше отнякъде да изскочи някой зъл корбит и да ги нападне. Трак вече беше на няколко крачки от входа на тунела, но докато разговаряше с Дризт, Белвар се бе забавил и още стоеше в средата на мостчето. Когато гномът погледна отново към края на пътеката, клюнестото изчадие беше изчезнало.

— Нещо? — извика Белвар към двамата си приятели. Дризт поклати глава и продължи обиколката си във въздуха. Проучваше бавно всички стени и не можеше да повярва, че наоколо не се криеха и не ги причакваха никакви корбити.

Гномът погледна към входа на тунела.

— Трябва да сме ги прогонили — промърмори той, но въпреки думите си, знаеше, че не е така. Когато той и Дризт бяха избягали преди няколко седмици от тази пещера, бяха оставили поне няколко десетки от птицеподобните създания. Загубата на няколко от тях със сигурност нямаше да прогони останалите от безстрашния клан.

По някаква незнайна причина не бяха останали никакви корбити, които да се изпречат на пътя им.

Белвар ускори крачка, решил, че няма смисъл да се съмнява в късмета си. Тъкмо се канеше да повика Трак, за да се увери, че е добре, когато откъм тунела долетя пронизителен, ужасен писък, последван от тежък удар. Само след миг Белвар и Дризт разбраха какво се е случило.

Закнафейн До’Урден изскочи на пътеката.

— Мрачен елф! — изкрещя възрастният свиърфнебъл.

Дризт беше видял неживото създание и побърза да се спусне към мостчето в средата на пещерата.

— Трак! — извика Белвар, но без да очаква отговор. От сенките на тунела не долетя нито звук. Закнафейн се приближаваше все повече.

— Ти си убиец, отвратително чудовище! — изруга Белвар, зае стабилна позиция и удари митрилните си ръце една в друга. — Ела да си получиш заслуженото! — гномът започна заклинанието, което омагьосваше чука и кирката му, но Дризт го прекъсна.

— Не! — извика елфът. — Закнафейн е дошъл за мен, не за теб. Махни се от пътя му!

— А Трак? И за него ли беше дошъл? — изкрещя гномът. — Извратено чудовище! Ще си уредя сметките с него!

— Не знаеш какво може да се случи — отвърна Дризт и започна да се спуска толкова бързо, колкото му позволяваше магията. Искаше да стигне до безстрашния свиърфнебъл. Знаеше, че Закнафейн ще го изпревари, а последствията от това му бяха пределно ясни.

— Повярвай ми, умолявам те — започна Дризт. — Не е по силите ти да победиш този мрачен войн.

Белвар отново удари ръцете си, но не можеше да оспори думите на елфа с чисто сърце. Беше виждал Закнафейн само веднъж — в пещерата на илитидите — и светкавичната бързина, с която се движеше той, го бе поразила. Лукавият гном се отдръпна няколко крачки назад и затърси друг път, по който да стигне тунела и да разбере дали Трак е жив.

Дризт беше пред очите му. Неживото създание не обърна никакво внимание на Белвар, спусна се напред, мина по една странична пътека и започна да се приближава към целта на съществуването си.

Гномът си помисли дали да не се втурне след странния мрачен елф, да го нападне в гръб и да помогне на Дризт, но от тунела долетя друг вик — писък от болка, толкова жален, че възрастният свиърфнебъл не можа да устои. Веднага щом излезе на главното мостче, Белвар се огледа в двете посоки и се почувства съвсем раздвоен — не знаеше на кой от приятелите си да помогне.

— Върви! — изкрещя Дризт. — Отиди при Трак. Това е Закнафейн, моят баща — младият До’Урден забеляза леко колебание в атаката на Закнафейн при споменаването на тези думи и това му подсказа нещо.

— Твоят баща? Магга каммара, мрачни елфе! — възрази Белвар. — В пещерата на илитидите той…

— В безопасност съм — прекъсна го Дризт.

Гномът въобще не повярва на тези думи. Гордостта му запротестира, но все пак Белвар успя да разбере, че не е достатъчно добър за тази битка. Не знаеше как да помогне на приятеля си, а и можеше да му навреди, ако опиташе да се сражава с този странен мрачен елф. На Дризт щеше да му е достатъчно трудно, за да се тревожи и за безопасността на гнома.

Белвар удари ръце от безсилие и се затича към входа на тунела, там откъдето идваха стенанията на раненото клюнесто изчадие.

* * *

Очите на Малис се разшириха, а от устните й се изтръгна първичен вик. Дъщерите на матроната, събрали се около нея в преддверието на параклиса, веднага разбраха, че неживият е намерил Дризт. Бриса погледна към по-младите върховни жрици и ги освободи. Мая се подчини на минутата, ала Виерна се поколеба.

— Тръгвай — изръмжа най-голямата дъщеря и посегна към змийския си камшик. — Веднага.

Виерна погледна към Малис за подкрепа, но матроната — майка беше погълната от спектакъла, разиграващ се на километри от Мензоберанзан. Това беше мигът на триумф на Зин-карла и матрона Малис До’Урден нямаше да го пропусне заради жалките разправии на дъщерите си.

Бриса остана сама с майка си. Наблюдаваше я толкова внимателно, колкото Малис неживото си творение.

* * *

Веднага щом навлезе в малката пещера отвъд тунела, Белвар осъзна, че Трак е или вече мъртъв, или умира. Гигантското клюнесто изчадие лежеше на земята; имаше една-единствена рана — на врата, но тя не спираше да кърви. Гномът почти извърна глава, но разбра, че най-малкото, което може да стори в този момент, е да покаже уважение към поваления си приятел. Белвар приклекна на едно коляно и се насили да не отвърне поглед от тялото на Трак, разтърсвано от ужасни конвулсии.

Смъртта сложи край на полиморфната магия и клюнестото изчадие малко по малко възвърна предишната си форма. Дългите му ръце, завършващи с огромни нокти, затрепериха, извиха се и се издължиха в дългите, тънки, жълтички ръце на печ. По костната броня на главата му избуя коса, а човката се разцепи и изчезна. Огромната костна броня също се разцепи и цялото тяло на Трак се смали с толкова остър звук, че Белвар потръпна.

Мъртвото същество вече не беше клюнесто изчадие. В смъртта си Трак беше това, което винаги беше представлявал — печ. Изглеждаше малко по-висок от гнома и по-слабичък, а чертите му бяха груби и странни. Носът му беше сплескан, а очите му нямаха зеници.

— Как ли се казваш, приятелю мой? — прошепна възрастният свиърфнебъл, макар да знаеше, че никога няма да разбере. Той се наведе, пое главата на малкия печ в ръцете си и намери лека утеха в спокойствието, изписано по лицето на изтерзаното същество.

* * *

— Кой си ти? Защо си приел образа на баща ми? — попита Дризт, преди неживото създание да измине последните крачки до него.

Ръмженето на Закнафейн беше неразгадаемо, но неживият успя да отговори много по-ясно със замаха на меча си.

Дризт парира удара и отскочи назад.

— Кой си ти? — повтори въпроса си той. — Ти не си моят баща!

По лицето на неживия мрачен елф се изписа широка усмивка.

— Не — отвърна той с особен глас, идващ от много далече, от едно преддверие. — Аз съм… твоята майка!

Дризт, макар и объркан от отговора, яростно посрещна свирепата атака. Последвалият удар на мечовете и ятаганите прозвуча като един-единствен звън.

* * *

Бриса наблюдаваше всяко движение на своята майка. По челото на Малис течеше пот, а стиснатите й юмруци, макар и вече разкървавени, продължаваха да удрят по страничните облегалки на каменния трон. Матроната се бе надявала да стане точно така — финалният миг на нейния триумф да заблести ярко в съзнанието й на хиляди километри оттук. Тя чуваше всяка ужасена дума на своя син, усещаше страха му с цялото си същество. За пръв път в живота си Малис изпитваше такова удоволствие!

Изведнъж, когато Закнафейн отказа да й се подчини, матроната усети лека болка. С гърлено ръмжене тя отблъсна съзнанието на бившия си съпруг — съживеният му труп беше нейно творение!

Дочула ненадейния рев на майка си, Бриса се вгледа в нея с още по-голям интерес.

* * *

Дризт знаеше без всякакво съмнение, че създанието пред очите му не е Закнафейн До’Урден, но въпреки това не можеше да отрече, че уменията и уникалният му боен стил са същите като на първия му и единствен ментор. Баща му беше някъде там, в това тяло, и Дризт трябваше да успее да го открие, ако искаше да получи някакви отговори.

Битката бързо установи умерен ритъм, противниците нападаха, ала предпазливо — повече внимаваха да не загубят равновесие и да не полетят надолу от тесните мостчета.

В този миг в пещерата влезе Белвар. Носеше тялото на мъртвия печ.

— Убий го, Дризт! — изкрещя възрастният свиърфнебъл, но изведнъж рязко спря. Беше се уплашил от гледката, разкрила се пред очите му. — Магга… — успя само да прошепне той. Дризт и Закнафейн сякаш се преплитаха един в друг. Оръжията им се издигаха и се спускаха само за да парират всеки следващ удар. Тези двама мрачни елфи, които преди му изглеждаха толкова различни, сега бяха като един, като едно цяло. Тази мисъл разтревожи лукавия гном.

Когато намери удобен момент, Дризт погледна към Белвар и съзря мъртвия печ.

— Проклет да си! — изрева младият До’Урден и се нахвърли като обезумял срещу убиеца на Трак.

Неживото създание отблъсна с лекота дръзката и прибързана атака, издигна високо оръжията си и Дризт едва не загуби равновесие. Този подход също беше много познат на младия До’Урден — Закнафейн често го използваше по време на тренировките им в Мензоберанзан. Обикновено принуждаваше Дризт да го напада отвисоко, после рязко се хвърляше срещу него, прицелил и двата си меча в слабините му.

В първите сражения Зак често побеждаваше сина си с тази маневра — двойния удар под кръста — но при последния им сблъсък, Дризт бе открил подобаващо париране и бе обърнал битката в своя полза.

Сега младият До’Урден се чудеше дали опонентът му ще изпълни докрай този ход и как ще реагира на парирането му. Дали в това чудовище бяха останали спомените на Закнафейн?

Неживият продължи да изтласква високо ятаганите на Дризт, изведнъж направи крачка назад и се спусна напред с мечове, насочени право към слабините на младия мрачен елф.

Дризт изпълни съответното париране — „долно кръстосване“: обърна ятаганите си с върховете надолу и ги кръстоса пред краката си. Така спря мечовете на Закнафейн, после издигна крак между остриетата си и се опита да го ритне в лицето.

Ала неживият сякаш очакваше този обрат и отскочи назад, преди ботушът да го е уцелил. Дризт не се нуждаеше от повече отговори — само Закнафейн До’Урден знаеше този ход.

— Ти си Закнафейн — изкрещя мрачният елф. — Какво ти е сторила Малис?

Ръцете на неживия потрепериха, а устата му се изкриви така, сякаш се опитваше да каже нещо.

* * *

— Не! — изпищя Малис и яростно възвърна контрола си над неживото чудовище. Върховната жрица се разхождаше по тънката и опасна нишка, деляща физическите умения на Закнафейн от неговото съзнание.

— Ти си мой, нежив дух — изрева матроната, — и в името на Лот, ще изпълниш задачата си!

* * *

Дризт забеляза рязката промяна в изражението на неживия. Ръцете на Закнафейн спряха да треперят, а на лицето му отново се изписа злобната и решителна усмивка.

— Какво става, мрачни елфе? — попита Белвар, объркан от странния развой на събитията.

Младият До’Урден видя как лукавият гном остави тялото на Трак на пътеката и започна да се приближава към тях. Белвар удряше митрилните си ръце една в друга, а от тях хвърчаха искри.

— Назад! — извика му Дризт. Присъствието на непознат в битката можеше да провали плана, който беше намислил. — Това е Закнафейн, или поне малка част от онова, което беше навремето! — опита се да обясни елфът и после съвсем тихо добави: — Вярвам, че ще успея да го разбудя…

Дризт се спусна срещу баща си със серия от елементарни, преодолими удари. Не искаше да го убива, искаше само да провокира спомените му за всички ходове и маневри, които бе използвал някога. Подложи го на серия от типични тренировъчни атаки, като не спираше да говори по същия начин, по който някога бяха разговаряли. Неживото творение на матрона Малис посрещаше милото отношение на сина си с жестокост, а на приятелските му думи отговаряше с животинско ръмжене. Ако Дризт си мислеше, че ще успее да омае противника си с добродушие и чистосърдечност, много се лъжеше.

Мечовете се спускаха към младия До’Урден отдолу и отгоре, търсейки пролука в изкусната му отбрана. Ятаганите отговаряха с подобаваща бързина и прецизност, хващаха и спираха всеки описващ дъга замах, отблъскваха далеч всеки пряк удар.

Един меч успя да пробие защитата на Дризт и да го удари в ребрата. Изкусно изплетената ризница на мрачния елф успя да задържи острието, но тежестта на удара щеше да му остави лошо натъртване. Почувствал се отново застрашен, Дризт разбра, че няма да му бъде лесно да изпълни плана си.

— Ти си моят баща! — изкрещя на чудовището той. — Матрона Малис е твоят враг, не аз!

Неживото създание се изсмя зловещо и се нахвърли върху младия До’Урден. От самото начало на битката Дризт се страхуваше точно от този миг, но въпреки това не престана да си напомня, че създанието пред очите му не е неговият баща. Яростното нападателно поведение на Закнафейн без съмнение остави пролуки в защитата му и Дризт се възползва от тях. Откри ги, една по една, с ятаганите си. Едното острие прониза неживия в корема, другото се вряза дълбоко във врата му.

Закнафейн се изсмя още по-силно и продължи настъплението си.

Дризт се отбраняваше, обхванат от истинска паника, а увереността му започна да се изпарява. Неживият беше силен почти колкото него, но остриетата не можеха да го наранят. Скоро той забеляза и друго — времето не беше на негова страна. Мрачният елф не знаеше пред какво същество се е изправил, но предполагаше, че то няма да се умори скоро.

Младият До’Урден го притисна с цялата си ловкост, бързина и умение. Отчаянието го доведе до нови неподозирани висоти в боравенето с мечовете. Белвар отново се затича, за да помогне, но пак спря, смаян от гледката.

Дризт удари опонента си още няколко пъти, но той сякаш не забелязваше. Дризт засили темпото и Закнафейн направи същото. Младият До’Урден не можеше да повярва, че се бие със своя баща, но от друга страна разпознаваше добре движенията и стила му. Никое друго същество не можеше да управлява това перфектно, мускулесто тяло със същата прецизност и умение като Закнафейн.

Дризт отново отстъпи назад, за да си даде малко време и да обмисли възможностите си. Постоянно си напомняше, че този мрачен елф не е Зак, а някакво чудовищно творение на матрона Малис, създадено с една-единствена цел — да го унищожи. Младият До’Урден трябваше да е подготвен — единственият му шанс да оцелее в тази схватка бе да събори опонента си от пътеката, ала той се биеше толкова възхитително, че това изглеждаше почти невъзможно.

Мостчето правеше лек завой и младият елф го усети, плъзгайки единия си крак по ръба. Изведнъж скалата се пропука, едно парче от нея се отцепи и полетя надолу. Дризт загуби равновесие и кракът му увисна до коляното от пътеката. Закнафейн хукна към елфа. Връхлитащите мечове скоро го повалиха, а главата му увисна надолу от мостчето.

— Дризт! — безпомощно изкрещя Белвар и се затича към него, макар че не се надяваше да го достигне, преди да е станало прекалено късно. — Дризт!

Изведнъж същността на Закнафейн сякаш се пробуди — дали беше заради името на Дризт или заради мига на убийството, можеше само да се гадае — но ръката, готвеща се да нанесе фаталния удар, се поколеба. Дризт не чака повече. Той вдигна ятаганите си, заби дръжките им една в друга под челюстта на неживото създание и го отблъсна назад. Младият До’Урден се изправи и задъхан от болка започна да масажира изкълчения си глезен.

— Закнафейн! — изкрещя той, объркан от постъпката на неживия.

— Дриз… — едва промълви мрачният елф, но матрона Малис надделя и чудовището отново се нахвърли срещу сина си.

Мрачният елф отблъсна атаката и се отдръпна назад. Можеше да усети присъствието на баща си, знаеше, че Закнафейн се крие под повърхността на това същество, но как можеше да освободи духа му? Не знаеше колко дълго ще издържи да се отбранява така.

— Наистина си ти — прошепна Дризт. — Никой друг не може да се бие така. Закнафейн е в теб и той няма да ме убие — в съзнанието на Дризт изникна една мисъл, мисъл, в която трябваше да повярва.

За пореден път убежденията на младия До’Урден бяха подложени на изпитание.

Дризт прибра ятаганите в ножниците им. Неживото създание изръмжа, мечовете му танцуваха, разсичаха въздуха, но Закнафейн не се приближи.

* * *

— Убий го! — изпищя Малис от радост, помислила, че е настъпил дългоочаквания миг на победата. Образите от битката, обаче, изведнъж изчезнаха и пред очите й падна мрак. Когато Дризт засили темпото, Малис се бе принудила да върне част от същността на Закнафейн, защото той се нуждаеше от всичките си бойни умения, за да победи греховния им син.

Сега матроната виждаше само мрак и усещаше тежестта на предстоящия провал. За миг погледна към любопитната си дъщеря, после отново потъна в транс — трябваше да се опита да възвърне контрола си върху неживото създание.

* * *

— Дризт — промълви Закнафейн и се почувства наистина добре, когато се чу да изрича името на собствения си син. Мрачният елф прибра мечовете в ножниците им, въпреки че ръцете му трябваше да се преборят с волята на матрона Малис.

Дризт тръгна към него — искаше да прегърне баща си — най-добрия си приятел, ала Закнафейн протегна ръка и го спря.

— Не — обясни му той. — Не знам колко дълго ще издържа. Страхувам се, че тялото ми й принадлежи…

Отначало Дризт не разбра думите му.

— Значи си…? — попита младият До’Урден.

— Мъртъв — заяви направо Зак. — Почивам в мир, уверявам те. Малис възстанови тялото ми за собствените си отвратителни нужди.

— Но ти я победи — с надежда промълви Дризт. — Отново сме заедно.

— Само временно — каза Закнафейн. Изведнъж ръката му се спусна съвсем несъзнателно към дръжката на меча, сякаш, за да подчертае казаното току-що. Мрачният елф се намръщи, изръмжа и с всичка сила се опита да устои на волята на Малис, промъкваща се в съзнанието му. Малко по малко Зак пусна меча и предупреди Дризт: — Тя се връща, сине мой. Тя винаги се връща!

— Не мога да понеса да те изгубя отново. Когато те видях в пещерата на илитидите…

— Не си видял мен — опита се да обясни Закнафейн. — Видял си зомбито, подвластно на злата воля на матрона Малис. Аз съм мъртъв, синко. Мъртъв съм от години…

— Но ти си тук — започна Дризт.

— По волята на Малис, не по… моя собствена — изръмжа Зак, а лицето му се изкриви, докато се опитваше да си спечели още един миг със своя син. Възвърнал отново контрола си, мрачният елф побърза да огледа война, в който се бе превърнал Дризт. — Биеш се добре — отбеляза той. — По-добре отколкото съм се надявал. Това е похвално, както и, че събра кураж, за да се махнеш… — лицето на Зак се изкриви изведнъж, прекъсвайки думите му. Този път и двете ръце на мрачния елф се спуснаха към мечовете и ги извадиха заплашително.

— Не! — замоли се Дризт, а очите му се замъглиха от напиращите в тях сълзи. — Бори се с нея.

— Аз… не мога — отвърна неживият. — Махни се от това място, Дризт До’Урден. Отиди на… края на света! Малис няма да ти прости. Тя никога не прощава. Нищо… не може да я спре…

Зомбито се втурна напред и Дризт нямаше друг избор, освен да извади оръжията си. Само миг преди да го достигне, Закнафейн се закова на място.

— За нас! — изкрещя той. Гласът му прозвуча с поразителна яснота и отекна победоносно в пещерата, обляна в зелена светлина. Ехото се понесе през дългите, криволичещи тунели, докосна сърцето на матрона Малис и отекна в душата й като камбанен звън, предвещаващ гибелта й.

Само за един-единствен миг Закнафейн успя да поеме контрол над волята си. Миг, достатъчен, за да се обърне и да скочи от каменната пътека.

25

Последствия

Матрона Малис не успя дори да извика от ужас. Когато Закнафейн падна в киселинното езеро, сякаш хиляди бомби избухнаха в мозъка й, хиляди напомняния за неизбежното, за бедствието, което й предстоеше. Тя скочи от трона и размаха крехките си ръце, сякаш да се хване за нещо истинско, нещо, което не беше там.

Гърдите й свистяха, едва успяваше да си поеме дъх, а от устата й се изтръгна само едно безмълвно ръмжене. Матрона Малис не можеше да се успокои, но в един момент успя да различи нещо по-ясно сред шума от собствените си звуци. От пространството зад нея долетя съскането на малките, злокобни змийски глави от камшика на върховна жрица.

Матроната се завъртя и видя Бриса. Изражението й бе мрачно и решително, а шестте живи змии от камшика й се виеха във въздуха.

— Надявах се издигането ми в обществото да не настъпи толкова скоро — спокойно заговори тя. — Но ти си слаба, Малис, прекалено слаба… Няма да можеш да спасиш дома До’Урден от последствията на собствения си провал.

Матрона Малис искаше да се изсмее в лицето на глупавата си дъщеря. Шестглавите змийски камшици бяха лични подаръци от Лот и не можеха да се използват срещу матрони — майки. Въпреки това, по някаква причина, Малис не събра смелост да опровергае думите на дъщеря си и като хипнотизирана проследи с поглед бавно издигащата се ръка…

Бриса замахна. Шестте змийски глави се спуснаха към Малис. Това не беше възможно! Беше против всичките догми в доктрината на Лот! Нетърпеливи, зъбите се впиха в плътта на матроната, впръсквайки с отровата си целия гняв на Кралицата на Паяците. Тъпа болка прониза тялото на Малис, разтърси я и я остави без сили, вкочанена като труп.

На ръба на съзнанието, Малис опита да се изправи срещу дъщеря си и да й покаже колко безсмислена и глупава е тази атака, но змийският камшик изплющя отново. Подът сякаш се разтвори, за да погълне злощастната матрона — майка.

Бриса измърмори нещо — проклятие или молитва, отправена към Кралицата на Паяците. После камшикът изплющя за трети път и Малис До’Урден изпадна в несвяст.

Преди петия удар, мрачната елфка беше вече мъртва, но Бриса продължи да налага трупа й, изливайки целия си гняв. Лот трябваше да разбере, че домът До’Урден наистина е изоставил недостойната си матрона — майка.

Когато Дайнин нахълта съвсем неочаквано в стаята, Бриса се бе настанила удобно в каменния трон. Първият син видя трупа на пребитата си майка, после погледна към едрата мрачна елфка и поклати невярващо глава. На лицето му се изписа широка, многозначителна усмивка.

— Какво си направила, със… матрона Бриса? — успя да поправи грешката си той и да изпревари реакцията на сестра си.

— Зин-карла се провали — изрева върховната жрица. — Кралицата на Паяците не можеше повече да търпи Малис.

Дайнин се изсмя и саркастичният му смях оскърби Бриса. Тя присви очи и бавно плъзна ръка към змийския си камшик като открита заплаха към първия син.

— Избрала си най-подходящия момент, за да се издигнеш — обясни спокойно той. Не изглеждаше никак притеснен от факта, че тя може да го накаже. — Нападнаха ни.

— Фей-Бранш? — извика Бриса и скочи от трона. Бяха изминали едва пет минути, откакто седеше на него и вече беше подложена на първото си изпитание. Щеше да се докаже пред Кралицата на Паяците и да избави дома До’Урден от всички беди и последствията от провала на матрона Малис.

— Не, сестро — без да се преструва заяви Дайнин. — Не е домът Фей-Бранш.

Каменното изражение на първия син я накара отново да седне на трона си. Развълнуваната усмивка изчезна от лицето на Бриса и бе заменена от истински ужас.

— Баенре…

Дайнин вече не се усмихваше.

* * *

Виерна и Мая погледнаха от терасата приближаващите се войски. Сестрите не знаеха кой е врагът отвъд елмазените порти, но по многобройните му редици разбраха, че принадлежи на много влиятелен дом.

От своя страна домът До’Урден разполагаше с двеста и петдесет войни, много от тях обучени от Закнафейн, а и матрона Баенре им бе заела двеста добре въоръжени и тренирани войници. Разсъждавайки по този начин, двете върховни жрици решиха, че шансовете им за победа не са никак малки. Те обсъдиха набързо стратегиите за защита и Мая простря единия си крак през перилата с намерение да се спусне в двора и да изложи плановете на военачалниците си. Ала изведнъж, тя и Виерна осъзнаха, че вече са допуснали в собствения си дом двеста вражески войници — врагове, взети назаем от матрона Баенре — и плановете им се промениха.

Когато първият войн на Баенре се изкачи до терасата, Мая още не беше свалила крака си. Виерна извади змийския камшик и изкрещя на сестра си да направи същото, но Мая не се помръдна. Втората дъщеря на До’Урден се приближи към нея и след кратък оглед забеляза няколкото тънки стрели, подаващи се от гърдите й.

В този миг камшикът на Виерна изплющя и зъбите на шестте чудовища се забиха в красивото й лице. Върховната жрица разбра, че самата Лот бе пожелала домът До’Урден да бъде унищожен.

— Зин-карла — изрече Виерна причината за катастрофата и очите й се замъглиха от кръвта, стичаща се по лицето й. Вълни от замаяност заляха мрачната елфка, миг преди мракът да обгърне съзнанието й.

* * *

— Не може да бъде! — изкрещя Бриса. — Домът Баенре ни напада? Лот не ме е…

— Изпуснахме шанса си! — още по-силно закрещя Дайнин. — Закнафейн беше нашият шанс — мрачният елф погледна към трупа на майка си и добави, — и предполагам не е изпълнил задачата си.

Бриса изръмжа и изплющя с камшика си. Първият син познаваше сестра си достатъчно добре и очакваше атаката. Бързо отскочи назад и излезе от обсега на смъртоносното оръжие. Върховната жрица направи крачка към него.

— Нима гневът ти се нуждае от още врагове? — попита Дайнин и извади мечовете си. — Излез на терасата, скъпа сестро, там те очакват хиляди!

Бриса извика от ужас, обърна се на другата страна и избяга от стаята, надявайки се да спаси поне нещо от това ужасно бедствие.

Първият син не я последва. Той се наведе над трупа на матрона Малис и за последен път погледна в очите на тиранина, който беше управлявал целия му живот. Майка му беше властна личност, уверена и зла, но в един момент управлението й се бе оказало така слабо, разрушено до основи от светотатството на най-малкия й син.

Дайнин дочу суматоха в коридора, после вратата на преддверието се отвори. Мрачният елф не трябваше да се обръща, за да разбере, че в залата са влезли неприятели. Той остана загледан в трупа на убитата си майка, очаквайки всеки момент да сподели съдбата й, но нищо не се случи.

След няколко мъчителни секунди, Дайнин се осмели да погледне през рамо.

На каменния трон седеше Джарлаксъл.

Изражението на първия син не се промени.

— Не си изненадан? — попита го наемникът.

— Бреган Д’аерте бяха сред войните на Баенре, дори май всичките бяха войни на Баенре — равнодушно промълви Дайнин и скришом погледна към дузината, или повече, от хората на Джарлаксъл, последвали го в стаята. „Само да можех да се добера до него, преди да ме убият!“ — помисли си той. Да наблюдава смъртта на този предател щеше да му достави поне малко удоволствие в цялата трагедия.

— Наблюдателен си — отбеляза наемникът. — Готов съм да се обзаложа, че през цялото време си знаел, че домът До’Урден е обречен.

— Когато Зин-карла се провали… — отвърна Дайнин.

— А ти знаеше, че това ще се случи? — попита Джарлаксъл, но въпросът му беше реторичен.

Дайнин кимна.

— Беше преди десет години — започна първият син, чудейки се защо разказва всичко това на този наемник. — Наблюдавах как Закнафейн бе принесен в жертва на Кралицата на Паяците. Едва ли друг дом в Мензоберанзан е виждал по-голямо разхищение.

— Повелителят на меча на дома До’Урден имаше доста завидна репутация — добави ексцентричният мрачен елф.

— И без съмнение съвсем заслужена — отвърна Дайнин. — Тогава, обаче, Дризт — моят брат…

— Другият безстрашен войн.

Първият син кимна.

— Дризт ни изостави, а над дома До’Урден беше надвиснала война. Грешката на матрона Малис не можеше да остане безнаказана. Още тогава знаех, че домът ни е обречен.

— Но вие победихте дома Хюнет, това беше добро постижение — отбеляза Джарлаксъл.

— Да, но само заради помощта на Бреган Д’аер-те — поправи го Дайнин. — През по-голямата част от живота си наблюдавах как домът До’Урден, под стабилното управление на матрона Малис, се издига в йерархията на града. С всяка изминала година силата и влиянието ни нарастваха все повече. През последното десетилетие, обаче, видях как домът ни се повлече към дъното. Основите му рухнаха. Все някога трябваше да поддаде и конструкцията.

— Толкова си хитър, колкото и умел с меча — отбеляза наемникът. — Казвал съм ти го и преди, Дайнин До’Урден, и ето, че отново се оказах прав.

— Виждам, че ме харесваш, затова бих те помолил за една услуга. Ти прецени как ще постъпиш.

— Да те убия бързо и безболезнено? — попита Джарлаксъл и се засмя.

Дайнин кимна за трети път.

— Не — заяви наемникът.

Дайнин не разбра смисъла на отрицанието му. Мечът на първия син проблесна във въздуха и се приготви да нанесе първия си удар.

— Въобще няма да те убивам — обясни Джарлаксъл.

Без да прибира острието си, Дайнин се загледа в лицето на наемника, търсейки нещо, което да му подскаже какви са намеренията на ексцентричния елф.

— Аз съм благородник — заяви първият син. — Свидетел на нападението. Унищожението на един дом не може да е пълно, ако някой от знатната част на фамилията оцелее.

— Свидетел? — изсмя се Джарлаксъл. — Срещу дома Баенре? Каква е ползата?

Дайнин свали меча си.

— Тогава каква ще е съдбата ми? — попита той. — Матрона Баенре ще ме присъедини към дома си? — От тона на мрачния елф си личеше, че не е много развълнуван от тази възможност.

— Матрона Баенре не се нуждае от мъже. Ако някоя от сестрите ти остане жива, а аз вярвам, че една на име Виерна ще оцелее, тя може да намери мястото си в параклиса на първата матрона. Но се опасявам, че съсухрената матрона — майка не се нуждае от мрачен войн като Дайнин.

— Тогава какво? — продължи да настоява за отговор първият син.

— Знам на какво си способен — заяви Джарлаксъл и с поглед му посочи одобрителните усмивки на хората си.

— Бреган Д’аерте? — сепна се Дайнин. — Аз, един благородник, да се превърна в наемник?

Бърз като светкавица, Джарлаксъл хвърли камата си в тялото, проснато пред краката му. Острието се заби до дръжката в гърба на матрона Малис.

— Наемник или труп — заяви ексцентричният мрачен елф.

Дайнин не се затрудни в избора си.

* * *

Няколко дни по-късно, Джарлаксъл и Дайнин погледнаха към разрушените елмазени порти на дома До’Урден. Някога тези врати се издигаха могъщи и непревземаеми, със забележителните си, резбовани паяци и двата огромни сталагмита, служещи за наблюдателни кули.

— Колко бързо се промени всичко — отбеляза Дайнин. — Целият ми предишен живот е пред очите ми и все пак вече го няма.

— Забрави за миналото и това, което си изгубил — посъветва го Джарлаксъл и намигна. Този жест подсказа на Дайнин, че водачът му има нещо предвид. — Припомняй си само това, което ще ти е от полза за в бъдеще — довърши мисълта си ексцентричният мрачен елф.

Дайнин се озърна наоколо, огледа себе си и онова, което беше останало от дома До’Урден.

— Екипировката ми? — започна да налучква той. — Обучението, тренировките?

— Брат ти.

— Кой? Дризт?

Прокълнатото име отново се появяваше, само за да измъчва Дайнин!

— Проблемът с Дризт До’Урден изглежда още не е решен — обясни Джарлаксъл. — Той е ценна плячка в очите на Кралицата на Паяците.

— Дризт? — попита отново Дайнин, невярващ на думите на водача си.

— Защо си толкова изненадан? — попита на свой ред наемникът. — Брат ти е още жив, защо мислиш, че бе убита матрона Малис?

— Но кой дом се интересува от него? — попита направо Дайнин. — Поредната цел на матрона Баенре?

Смехът на Джарлаксъл го накара да се почувства жалък.

— Бреган Д’аерте могат да се ръководят и сами, без намесата на чужд портфейл или влиятелен дом.

— Нима планираш да преследваме брат ми?

— Това ще е идеалната възможност Дайнин да докаже своя принос към малкото ни семейство — заяви Джарлаксъл. — Кой по-добре от теб би могъл да хване изгнаникът, унищожил дома До’Урден? Цената за главата на брат ти е скочила многократно, откакто Зин-карла се провали.

— Видях в какво се е превърнал Дризт — промълви Дайнин. — Залавянето му ще ни струва скъпо.

— Разполагам с всичко, от което се нуждаем — самодоволно отвърна Джарлаксъл, — а и нито една цена не е твърде висока, ако печалбата е още по-добра — ексцентричният наемник замълча за миг и позволи на Дайнин да огледа още веднъж останките от някогашния величествен дом.

— Не — каза изведнъж първият син.

Джарлаксъл го изгледа предпазливо.

— Няма да тръгна след Дризт — обясни Дайнин.

— Ти служиш на Джарлаксъл, водачът на Бреган Д’аерте — спокойно му напомни наемникът.

— Както някога служех на Малис, матроната на дома До’Урден — също толкова спокойно отвърна първият син. — Не преследвах Дризт заради нея, няма да го направя и заради теб. — Дайнин погледна в очите ексцентричния си водач, без да страхува от последствията.

Джарлаксъл дълго време не промълви нищо, загледан в своя събеседник. Определено не би търпял подобно нагло неподчинение от хората си, но Дайнин беше искрен и непреклонен, в това нямаше никакво съмнение. Мрачният войн беше приет в Бреган Д’аерте, защото опитът и уменията му бяха ценни — сега Джарлаксъл не можеше да пренебрегне преценката му.

— Мога да те убия бавно и мъчително — отвърна водачът, за да провери реакцията на Дайнин, а не да го изплаши. Нямаше никакво намерение да се лишава от този мрачен елф.

— Нищо няма да е по-мъчително от смъртта и унижението ми в ръцете на Дризт До’Урден — спокойно отвърна някогашният благородник.

Джарлаксъл отново помълча, размишлявайки над смисъла, криещ се в думите на Дайнин. Може би Бреган Д’аерте трябваше да преосмислят плановете си за залавянето на изгнаника, може би наистина щеше да наложи да платят твърде висока цена за главата му.

— Ела, войнико мой — заяви най-накрая водачът. — Да се върнем у дома, в сенките на улиците, където може би ще открием какви приключения ни готви бъдещето.

26

Светлина в тунела

Белвар се затича по пътеката към приятеля си. Дризт не погледна приближаващия се лукав гном. Той бе коленичил на тясното мостче, вперил очи във врящата зелена киселина, към мястото, където бе паднал Закнафейн. Отвратителната течност бълбукаше и се вълнуваше, разтопената дръжка на меч се появи за миг, после отново изчезна под непроницаемия зелен покров.

— Бил е там през цялото време — прошепна Дризт. — Моят баща.

— Пое голям риск, мрачни елфе — отвърна възрастният свиърфнебъл. — Магга каммара! Когато те видях да прибираш остриетата си, помислих, че той със сигурност ще те убие.

— Бил е там през цялото време — повтори Дризт и погледна приятеля си. — Благодарение на теб го разбрах.

Объркан, Белвар сбърчи нос.

— Духът не може да бъде отделен от тялото — опита се да обясни мрачният елф. — Не и при живи. — Погледна към вълнуващото се киселинно езеро и добави: — Не и при неживите. През годините, които прекарах сам в пустошта на Подземния мрак, аз бях изгубен, или поне така се чувствах. Но ти ми показа истината. Сърцето на Дризт До’Урден, неговата душа, беше още в мен. Знаех, че и със Закнафейн е така.

— Били са намесени други сили, мрачни елфе. На твое място нямаше да бъда толкова сигурен.

— Не познаваш Закнафейн — отвърна Дризт и се изправи, а сълзите, напиращи в лилавите му очи, отстъпиха място на широката усмивка, разляла се по лицето на мрачния елф. — Аз го познавах. Духът, не тялото, направляваше остриетата на този войн… Само истинският Закнафейн можеше да се движи с такова изящество и лекота. Фаталният миг вля сили в душата му и му помогна да се изправи срещу волята на матрона Малис.

— И ти реши да му предоставиш този миг. Даде му две възможности — да убие собствения си син или да се опълчи срещу матроната — майка — Белвар поклати голата си глава и сбърчи нос. — Магга каммара, смел си, мрачни елфе! — усмихна се той и му намигна. — Или много глупав.

— Нито едното, нито другото. Просто му имах доверие — отвърна Дризт и мълчаливо впери поглед в зеленото езеро.

Белвар също помълча и изчака приятелят му сам да сложи край на безмълвното си съзерцание. Когато Дризт извърна поглед от киселинното езеро, гномът му направи знак да го последва и тръгна по пътеката.

— Ела — каза през рамо възрастният свиърфнебъл. — Виж кой е истинският ни приятел.

Дризт реши, че дребничкият печ е красиво създание. В усмивката, най-накрая намерила пътя си до изтерзаното му лице, имаше толкова красота и спокойствие. Двамата приятели казаха няколко думи, промълвиха няколко молитви към боговете, които ги слушаха, и пуснаха тялото на Трак в киселинното езеро.

Сметнаха, че така е по-добре, отколкото да го оставят на чудовищата, бродещи из Подземния мрак.

После тръгнаха сами, двамата, така както бяха напуснали града на свиърфнеблите, и след няколко дни пристигнаха в Блингденстоун.

Пазачите на огромните градски порти, макар и изненадани, изглеждаха леко притеснени от завръщането на гнома и мрачният елф. Пуснаха ги в града само срещу честната дума на Белвар, срещу обещанието му, че ще отиде право при крал Шниктик.

— Този път той ще ти позволи да останеш, мрачни елфе — промълви гномът. — Ти победи чудовището.

Възрастният свиърфнебъл остави Дризт у дома си и му обеща, че скоро ще се върне с добри новини.

Мрачният елф не беше сигурен в предположенията на приятеля си. Последното предупреждение на Закнафейн, че матрона Малис никога няма да се откаже и ще продължи да го преследва, отекваше в съзнанието му и Дризт не можеше да отрече правотата на баща си. Много неща се бяха случили през седмиците, в които той и Белвар бяха далече от Блингденстоун, но нито едно от тях не намаляваше опасността, надвиснала над града на свиърфнеблите. Дризт се беше съгласил да последва приятеля си само защото бе намислил нещо и това изглеждаше като добро начало на плана му.

— Докога ще ме преследваш, матрона Малис? — прошепна в празнотата на стаята мрачният елф. Искаше да чуе сам думите си, да се убеди, че е взел правилното решение. — Никой не печели от това, но такива са правилата на мрачните елфи, нали? — Дризт се отпусна на един стол до малката масичка и се замисли над истината, криеща се в собствените му думи. — Ще ме преследваш, докато съсипеш себе си или мен, заслепена от омразата, която осмисля живота ти. В Мензоберанзан не съществува думата „прошка“. Тя е против догмите на отвратителната ти богиня — Кралицата на Паяците. Такъв е и Подземния мрак, твоят дом на сенки и мрак, но не целият свят е такъв, матрона Малис. Ще видя докъде ще се прострат злокобните ти ръце!

Дълги минути Дризт прекара в мълчание, докато си припомняше първите уроци от Академията на мрачните елфи. Опита се да намери нещо, което да му подскаже, че историите за Повърхността не са нищо повече от няколко гнусни лъжи. Лъжи, повтаряни от векове, превърнати почти в истина. Мрачният елф скоро разбра, че ще трябва да се довери единствено на усета си.

Няколко часа по-късно Белвар се върна с мрачна физиономия. В този момент решението на Дризт стана окончателно.

— Упорит, малоумен като орк… — процеди през зъби възрастният свиърфнебъл, когато прекрачи в стаята. Чистосърдечният смях на мрачния елф го накара да спре. — Не искат и да чуят за оставането ти тук! — изкрещя Белвар, надявайки се по този начин да прекъсне веселието на приятеля си.

— Нима наистина вярваше, че ще ми позволят да остана? — попита го Дризт. — Битката ми не е приключила, скъпи ми Белвар. Нима вярваш, че семейството ми ще се откаже толкова лесно?

— Отново ще тръгнем на път — изръмжа Белвар и седна на столчето до Дризт. — Моят великодушен — думата му беше пропита с ирония — крал се съгласи да останеш в града за една седмица. Само една седмица!

— Когато си тръгна, ще си тръгна сам — прекъсна го мрачният елф, после извади фигурката от черен оникс и добави: — Почти сам!

— И преди сме водили този спор, мрачни елфе.

— Този път е различно!

— Нима? — тросна се свиърфнебълът. — По-добре ли ще ти е да оцеляваш сам в пустошта на Подземния мрак? Забрави ли колко тежи самотата?

— Няма да се скитам из Подземния мрак.

— А какво? Ще се върнеш в Мензоберанзан? — извика Белвар и се изправи толкова рязко, че столчето му се претърколи в края на стаята.

— Не, никога! — засмя се Дризт. — Никога няма да се върна там, освен ако не се освободя от оковите на матрона Малис!

Белвар донесе столчето, настани се удобно на него и погледна с любопитство към приятеля си.

— Няма да остана в Подземния мрак — обясни елфът. — Това е светът на майка ми, той подхожда на злите сърца на истинските мрачни елфи.

Малко по малко Белвар започна да разбира, но не можеше да повярва на ушите си.

— Какви ги говориш! Къде ще отидеш?

— На Повърхността — съвсем спокойно отвърна Дризт.

Лукавият гном отново подскочи, а столът му излетя още по-силно от предишния път.

— Бях там веднъж — продължи мрачният елф, без да се поколебае от реакцията на приятеля си. Твърдият му поглед успокои Белвар. — Участвах в едно клане заедно с цял отряд мрачни елфи. Само това, което видях от сънародниците си, ми причинява болка. Не се страхувам от гледките на широкия свят и от студения полъх на вятъра!

— Повърхността — промърмори тъжно Белвар и приведе глава. — Магга каммара, мрачни елфе. Никога не съм и помислял да ходя там, това не е място за един свиърфнебъл — гномът удари с ръка по масата и погледна нагоре. На лицето му беше изписана решителна усмивка. — Но ако Дризт тръгне, Белвар ще върви редом с него!

— Ще тръгна сам — отвърна мрачният елф. — Както каза преди малко, Повърхността не е място за един свиърфнебъл.

— Нито пък за един мрачен елф — целенасочено добави гномът.

— Аз не съм като другите мрачни елфи — отвърна Дризт. — Душата ми не е като тяхната, домът им не е мой дом. Колко далече трябва да стигна в тези тунели, за да избягам от омразата на семейството си? А докато бягам от Мензоберанзан, ако достигна до някой от величествените градове, обитавани от моята раса, като Чед Насад например, дали и тези мрачни елфи ще започнат да ме преследват, за да доставят удоволствие на Кралицата на Паяците и да ме убият? Не, Белвар, не мога да остана тук, затворен между каменните стени на този свят. Опасявам се, че ти никога няма да се почувстваш у дома, ако те отделя от скалите на Подземния мрак. Мястото ти е тук, ти си толкова уважаван сред народа си.

Белвар помълча доста, размишлявайки над думите на приятеля си. Ако Дризт желаеше, щеше да го последва с цялото си сърце, но въпреки това не му се искаше да напуска Блингденстоун и земите на Подземния мрак. Не можеше да попречи и на Дризт да си тръгне. Мрачният елф щеше да се изправи срещу много препятствия в земите на Повърхността, но дали щяха да са толкова ужасни и болезнени, колкото тези, срещу които се изправяше тук?

Белвар пъхна ръка в дълбокия си джоб и извади оттам вълшебната си брошка.

— Вземи я, мрачни елфе — меко каза той и я подаде на Дризт. — И не ме забравяй.

— Пред мен са векове, но аз няма да те забравя нито за миг — обеща Дризт. — Никога.

* * *

Седмицата измина прекалено бързо за лукавия гном. Той не искаше приятеля му да си отива. Знаеше, че няма да го види никога повече, но и знаеше, че решението на Дризт е разумно и правилно. Като приятел, Белвар се радваше за мрачния елф и знаеше, че Дризт може да се справи с всичко.

Той го заведе при най-добрите снабдители в цял Блингденстоун и плати от собствения си джоб за всички припаси, от които се нуждаеше Дризт. После му направи един още по-голям подарък. Лукавите гномове бяха пътували няколко пъти до Повърхността и крал Шниктик притежаваше груби карти на тунелите, извеждащи от Подземния мрак.

— Пътешествието ще ти отнеме седмици — заяви Белвар и подаде свитъка на приятеля си. — Опасявам се, че без това няма да успееш да се ориентираш.

Ръцете на Дризт затрепериха, когато тънките му пръсти развиха картата. Чак сега успя да повярва, че наистина ще го стори. Щеше да излезе на Повърхността. Толкова му се искаше да помоли Белвар да дойде с него; как щеше да се сбогува с най-скъпия си приятел?

Но принципите на Дризт, довели го толкова далеч, не му позволиха да постъпи егоистично.

На следващия ден мрачният елф напусна Блингденстоун. Обеща на Белвар, че ако някога отново се върне, обезателно ще мине да го види. Ала и двамата знаеха, че Дризт за последен път стъпваше по тези места.

* * *

Дните отминаваха спокойно, както и дългите мили. Понякога Дризт държеше високо вълшебната брошка на Белвар, друг път пристъпваше съвсем безшумно в мрака. Дали го бе споходил късметът или бе чисто съвпадение, но мрачният елф не срещна никакви чудовища по пътя си, воден от грубата карта. Почти нищо не се бе променило в тунелите на Подземния мрак, макар че пергаментът бе стар, дори древен. Дризт с лекота следваше пътя си.

На трийсет и третия ден, малко след като бе развалил временния си лагер, мрачният елф усети лекия и свеж въздух, напомнящ му за онзи прохладен и широк свят, който дълго бе пазил в сърцето си.

Дризт извади фигурката от черен оникс от кесийката си и призова Гуенивар. Нетърпеливи, двамата приятели продължиха заедно в очакване всеки миг и след всеки завой таванът да изчезне.

Скоро навлязоха в малка пещера. Тъмнината отвъд естествената каменна арка, сякаш не изглеждаше толкова мрачна и тягостна, колкото тази, която оставяха след себе си. Дризт затаи дъх и пусна Гуенивар навън.

Звездите проблясваха и надничаха от разкъсаните облаци в нощното небе. Сребърната луна, скрита в сянката на огромен облак, разпръскваше светлината си с матов блясък, а вятърът пееше своята планинска песен. Дризт беше на Повърхността на Царствата, застанал на хребета на висока планина, в средата на огромен планински масив.

Мрачният елф не усещаше хапещия, леден полъх на вятъра. Дризт дълго остана така, вперил поглед в необятното пространство, разкриващо се пред очите му, загледан в блуждаещите облаци, бавно следващи въздушните си пътеки към луната.

Разбираща, както винаги, Гуенивар остана до него.

УБЕЖИЩЕ

(книга 3 от "Забравените кралства 2 — Трилогия за мрачния елф")

Предисловие

Мрачният елф седна на голия планински склон и се загледа в червения блясък, издигащ се над източния хоризонт. Навярно за стотен път наблюдаваше изгрева. Вече познаваше ослепителната светлина на слънцето и силната болка, която всеки път пронизваше лилавите му очи — очи живели в тъмнината на Подземния мрак в продължение на четири десетилетия.

Въпреки това, когато жаркото слънце надникна над хоризонта, мрачният елф не извърна глава. Той прие светлината като пречистване — болката му беше необходима, за да продължи по избрания път и да се превърне в обитател на Повърхността.

Сив дим се заизвива пред лицето на тъмнокожия елф. Той дори не погледна надолу — вече знаеше какво се е случило. Неговият пиуафуи, магическият плащ, който толкова години го бе пазил от дебнещите очи на съществата, обитаващи Подземния мрак, най-накрая бе отстъпил пред силата на дневната светлина. Магията на плаща бе започнала да отслабва още преди няколко седмици, а сега и самият той се разпадаше. Дрехата се топеше и цялата се осея с широки дупки.

Мрачният елф се опита да я прикрие с ръце. Искаше да спаси малкото, останало от плаща му, но знаеше, че усилията му ще са напразни — пиуафуи бе обречен на разрушение в този свят, толкова различен от земята, в която бе сътворен. Клетото същество отчаяно притисна магическата дреха към себе си, сякаш в съдбата и виждаше своята собствена участ.

Слънцето се издигна високо в небето и сълзи се затъркаляха от лилавите очи на мрачния елф. Вече не можеше да различи дима, не можеше да различи нищо, освен блясъка на страховитото огнено кълбо, но въпреки това не помръдна от мястото си. Той остана загледан в зората на деня.

За да оцелее, трябваше да се приспособи.

Мрачният елф заби крак в една остра каменна издатина, за да отвлече вниманието си от болката и вцепенението, което всеки момент заплашваше да го погълне. Замисли се колко са изтънели прекрасните му ботуши. Знаеше, че и те, като пиуафуи, скоро ще изчезнат.

Ами ятаганите? Нима и тези удивителни елфически остриета, които толкова пъти му бяха помагали, нима и те щяха да изчезнат? Ами Гуенивар, вълшебната му пантера и приятелка, и нея ли я очакваше същото? Елфът посегна несъзнателно към кесийката си, за да усети прекрасната, идеално изваяна, фигурка, с която призоваваше котката. В този миг на несигурност, твърдостта на статуетката го обнадежди, но какво щеше да се случи ако и тя беше изработена от мрачните елфи, ако и нейната магия бе пригодена само за техния свят, обгърнат от тъмнината? Дали и Гуенивар нямаше скоро да изчезне?

— В какво жалко същество ще се превърна! — изстена мрачния елф и отново се усъмни в мъдростта на решението си да напусне земите на Подземния мрак и да забрави злите си сънародници.

Главата му пулсираше от болка, капки пот се стичаха в очите му и усилваха паренето в тях. Слънцето продължаваше да се издига и мрачният елф не издържа повече. Той се изправи, обърна се към малката пещера, която сега беше негов дом и унесено посегна към кесийката си.

Плащът пиуафуи се вееше на парцали около него и едва го предпазваше от хапещия мразовит планински ветрец. В земите на Подземния мрак не духаше вятър, освен леките течения, издигащи се над магмените езера, не се чувстваше и хлад, освен в леденото докосване на немъртвите чудовища. Светът на Повърхността, който мрачният елф познаваше едва от няколко месеца, бе толкова различен и разнообразен. „Дори прекалено“, често си мислеше той.

Но Дризт До’Урден нямаше да се предаде. Подземният мрак беше светът на неговата раса, на семейството му — в тази тъмнина елфът не можеше да намери мир и спокойствие. Ръководен от принципите си, той се бе опълчил срещу Лот, Кралицата на Паяците — злата богиня, която мрачните елфи поставяха над всичко друго, дори и над собствения си живот. Те, както и семейството му, не можеха да простят светотатството, а в Подземния мрак нямаше убежище, което да скрие Дризт от омразата им.

Дори и да вярваше, че слънцето ще го изгори докрай, така както бе унищожило ботушите и безценният му пиуафуи, дори и да знаеше, че ще се превърне в сивкав дим, понесен от ледения планински вятър, мрачният елф щеше да запази принципите и достойнството си — тези качества, които бяха осмислили живота му.

Дризт сграбчи останките от плаща си, дръпна ги и ги захвърли в дълбоката пропаст. Хапещият вятър брулеше потното му чело, но елфът продължи напред с гордо вдигната глава и широко отворени лилави очи.

Това беше съдбата, която беше избрал.

* * *

На склона на една друга планина, недалеч от убежището на Дризт, още едно същество наблюдаваше изгряващото слънце. Улгулу също бе напуснал родното си място — смрадливите, димящи разломи на Геена, но не по собствена воля. Такава беше неговата участ, неговата предначертана съдба. Улгулу трябваше да израсне в този свят, докато стане достатъчно могъщ, за да се завърне у дома си. Неговото призвание беше убийството. Хранеше се с живота на немощните смъртни около себе си и се готвеше да посрещне зрелостта — огромен, силен и ужасяващ.

С всяко убийство, Улгулу ставаше все по-могъщ.

Първа част

Изгрев

То изгаряше очите ми, нараняваше всяка частица от тялото ми. Унищожи пиуафуи и ботушите ми, открадна магията от екипировката ми и отслаби силата на верните ми ятагани. Но въпреки това, всеки ден аз отивах там, присядах на моята скала, моето съдилище, и чаках изгрева на слънцето.

И всеки път то пристигаше при мен по невероятен начин. Не мога да отрека болката, но не мога да отрека и красотата на спектакъла, разкриващ се пред очите ми. Цветовете, предшестващи появата на слънцето, грабнаха душата ми така както никога преди — топлинните отблясъци на Подземния мрак бледнееха пред тях. Отначало си мислех, че се вълнувам, защото сцената за мен беше необичайна и невиждана, но дори и сега, години по-късно, чувствам как сърцето ми затуптява при вида на лекия проблясък, предизвестяващ зората.

Знам, че времето, което прекарвах на слънчевата светлина, всекидневното ми пречистване, беше нещо повече от желание да се приспособя към живота на Повърхността. Слънцето се превърна в символ на различията между новия ми дом и Подземния мрак. Обществото, от което избягах, света на подмолните уговорки и предателските заговори, не можеше да съществува в тези необятни земи, облени в дневна светлина.

Въпреки физическите страдания, които ми причиняваше слънцето, то символизираше отрицанието на онзи мрачен свят. Пречистващите му лъчи затвърдиха принципите ми така, както ослабиха магията в елфическите ми одежди.

На слънчевата светлина моят пиуафуи, плащът, който ме предпазваше от дебнещите очи на враговете ми, дрехата, предназначена за крадци и убийци, се превърна в дрипав, безполезен парцал.

Дризт До’Урден

1

Горчиви уроци

Дризт пропълзя в сянката на храсталака и мина покрай плоския, гол камък, който отвеждаше до пещерата, до новия му дом. Знаеше, че нещо скоро е минало оттук, при това много скоро. Нямаше видими следи от съществото, но миризмата му беше силна.

Горе на скалите, над пещерата и полегатия склон, Гуенивар обикаляше в кръг. Видял пантерата, мрачният елф се поуспокои. Дризт и вярваше съвсем безрезервно, знаеше, че тя може да прогони от скривалището му всеки неприятел, опитал се да им устрои засада. Елфът потъна в мрачния процеп в скалата и се усмихна, когато чу стъпките на пантерата, слизаща от скалата. Гуенивар бдеше над него.

Дризт спря зад един камък, точно при входа на пещерата, за да приспособи очите си към тъмнината. Слънцето още грееше ярко, въпреки че бе започнало да се спуска на запад към хоризонта, но в пещерата бе тъмно, толкова тъмно, че елфът трябваше да нагоди зрението си към инфрачервения спектър. Веднага щом привикна към тъмнината, Дризт видя неканения си гост. Иззад една скала, в дъното на голямата пещера, струеше ясен топлинен блясък — топлина от живо същество. Елфът се почувства видимо облекчен. Гуенивар беше само на няколко крачки от него, а и той, съдейки по големината на камъка разбра, че неприятелят не беше огромно същество.

Ала мрачният елф беше отраснал в Подземния мрак — там всяко създание, независимо от големината си, се считаше за опасно и не биваше да бъде подценявано. Той направи знак на Гуенивар да запази позицията си близо до изхода и пропълзя напред в мрака, за да погледне по-отблизо малкия си неканен гост.

За пръв път виждаше подобно животно. Донякъде приличаше на котка, но главата му беше много по-малка, а муцунката — много по-остра. Едва ли тежеше повече от няколко килограма. Това, както пухкавата му опашка и дебелата му козина показваше, че то по-скоро е животно, складиращо запаси, а не хищник. Дребното същество тършуваше из едно вързопче с храна, без въобще да забелязва присъствието на мрачния елф.

— Спокойно, Гуенивар — тихо промълви Дризт и прибра ятаганите си. Той пристъпи напред, за да огледа по-добре това създание, въпреки че не смееше да се приближи много — не искаше да го изплаши. Мислеше си, че ако успее да спечели доверието на животното, ще намери още един приятел…

Дочуло гласа на елфа, дребното животинче се извърна рязко и живо запристъпя с предните си малки лапи към стената.

— Спокойно — тихо промълви Дризт, този път на непознатото създание. — Няма да ти сторя нищо лошо — мрачният елф направи още една крачка напред, животното изсъска, рязко се обърна, а малките му задни крачета застъргаха по каменния под.

Дризт едва удържа смеха си. Струваше му се, че това същество май иска да пробие стената и да избяга през нея.

В този момент Гуенивар се хвърли напред. Развеселеното лице на елфа изведнъж се помрачи от тревогата на пантерата.

Дребното същество навири опашка и слабата светлина в пещерата помогна на елфа да различи белите райета по гърба му. Гуенивар изскимтя, обърна се да избяга, но вече беше твърде късно…

Само след час Дризт и Гуенивар вече вървяха по пътеките в подножието на планината — търсеха си нов дом. Бяха спасили каквото можаха, макар че и то не бе много. Гуенивар пристъпваше отстрани, не смееше да се доближи до приятеля си. Колкото по-близо беше до него, толкова по-силна бе миризмата.

Мрачният елф прие всичко спокойно, въпреки че смрадта, която се носеше от собственото му тяло, щеше да му остане за урок — за съжаление много по-горчив, отколкото му се искаше. Не знаеше името на това дребно създание, но се бе постарал да запомни вида му. Следващия път, когато срещнеше скункс, щеше да се пази по-добре.

— Нима ще трябва да се пазя от всички същества в този странен свят? — прошепна Дризт. Не за пръв път мрачният елф имаше подобни опасения. Той не знаеше почти нищо за Повърхността и още по-малко за съществата, обитаващи земите и последните няколко месеца беше прекарал в пещерата или навън, но рядко се спускаше в по-населеното подножие на планината.

Докато събираше храна, беше съзрял няколко животни от разстояние. Дори бе видял няколко човека, но не можеше да събере кураж, за да напусне скривалището си и да поздрави съседите си. Страхуваше се от вероятността да не го приемат и от мисълта, че вече не знае накъде да бяга.

Звукът от течаща вода доведе миризливия мрачен елф и неговата пантера до един буен поток. Дризт веднага намери хубава сянка, свали екипировката си и започна да се съблича, докато Гуенивар се хвърли надолу по потока, за да лови риба. Пляскането на пантерата, играеща във водата, накара Дризт да се усмихне и посмекчи суровото му изражение. Тази вечер щяха да си похапнат добре.

Мрачният елф внимателно разкопча катарамата на колана си и положи изкусно изкованите си остриета до изплетената от митрил ризница. Чувстваше се уязвим без ятаганите и екипировката си — докато живееше в земите на Подземния мрак, не можеше да си представи да се раздели с тях, но тук, на Повърхността, не ги бе ползвал от месеци. Дризт погледна към ятаганите си, сети се кога за последен път бе имал нужда от тях и горчивите спомени нахлуха в съзнанието му.

Трябваше да се сражава със Закнафейн — собствения му баща и ментор, най-добрият му приятел. След сблъсъка беше оцелял само Дризт. Легендарният Повелител на меча бе мъртъв, но той бе онзи, който спечели битката. Не Закнафейн бе причакал Дризт при мостовете в пещерата с киселинното езеро, а неговият дух, контролиран от злата матрона Малис До’Урден. Тя искаше да отмъсти на сина си за това, че се бе отрекъл от Кралицата на Паяците и от цялото хаотично общество на мрачните елфи. Дризт бе прекарал повече от трийсет години в Мензоберанзан, но така и не бе приел пресметливия и жесток начин на живот, установен в града на мрачните елфи. Въпреки изкусните си умения с мечовете, младият До’Урден беше позор за семейството си. Той бе избягал, бе избрал изгнанието в земите на Подземния мрак. Заради тази негова постъпка върховната жрица, матрона Малис, трябваше да се прости с благоразположението на Лот.

За да го спечели отново, матрона До’Урден събуди духа на Закнафейн, Повелителя на меча, когото бе принесла в жертва на Кралицата на Паяците, и изпрати неживата му същност по следите на сина си. Но върховната жрица беше сгрешила — в тялото на Закнафейн все още живееше частица от душата му, достатъчна да се възпротиви срещу убийството на Дризт. За един-единствен миг Зак бе успял да надделее над волята на Малис, да извика победоносно и да скочи в езерото със зелената киселина.

— Татко мой — прошепна Дризт, черпейки сила от думите. Беше успял в това, в което Закнафейн се бе провалил — бе изоставил злите мрачни елфи и техния живот, капанът, в който Повелителя на меча бе хванат векове наред, капанът, в който бе станал пионка на матрона Малис в борбата й за власт. В провала на собствения си баща и във всичко останало му от него, Дризт откри сили, а от победата му в пещерата с киселинното езеро младият До’Урден се сдоби с решителност. Беше се отърсил напълно от лъжовната мрежа, изплетена от учителите в Академията на Мензоберанзан, и бе излязъл на Повърхността, за да започне нов живот.

Когато пристъпи в ледения поток, Дризт потрепери. В земите на Подземния мрак температурите бяха сравнително постоянни, а мракът беше непрогледен. Този нов свят обаче, го изненадваше на всяка стъпка. Беше забелязал, че периодите на мрак и светлина се редуват постоянно, слънцето залязваше по-рано с всеки изминал ден, температурите се меняха ежечасно, а през последната седмица не спряха да се понижават. Мракът не беше пълен мрак, нито светлината — пълна светлина. Понякога през нощта сребърно, светещо кълбо се издигаше над хоризонта, а друг път през деня небето сякаш губеше яркосиния си оттенък и се оцветяваше в сиво.

Въпреки всичко, Дризт често се чувстваше несигурен, не знаеше дали решението му да заживее в тази непозната земя е било правилно. Сега, когато гледаше към ятаганите си, легнали в сянката, на няколко крачки от мястото, където се къпеше, мрачният елф трябваше да признае, че Повърхността, въпреки всичките си странности, предлагаше много повече мир и спокойствие, отколкото можеше да намери в земите на Подземния мрак.

Ала въпреки спокойствието, Дризт все още живееше в необитаемите райони. Беше прекарал четири месеца на Повърхността и все още бе сам, освен в миговете, прекарани с магическата си спътница — Гуенивар. В този момент мрачният елф се чувстваше уязвим — бе гол до кръста, облечен само в окъсаните си панталони очите го боляха от секрета, с който го бе напръскал скунксът, обонянието му се бе изгубило в облака от собствената му воня, а острият му слух беше съвсем притъпен от шума на буйния поток.

— Колко ли окаяно изглеждам? — намръщи се Дризт и грубо прокара тънките си пръсти през гъстата си бяла коса. Отново погледна към оръжията си и въпросът се изпари от съзнанието му на секундата.

Пет тромави същества ровеха из екипировката му и изглежда въобще не се интересуваха от опърпания вид на мрачния елф в потока.

Дризт огледа сивкавата кожа и тъмните кучешки муцуни на тези двуметрови човекоподобни създания, но накрая погледът му се спря на копията и мечовете, които те насочиха към него. Беше виждал подобни същества — в Мензоберанзан ги използваха като роби. В тази ситуация, разбира се, гнолите изглеждаха много по-различни, много по-злокобни, отколкото му се струваха в града на мрачните елфи. Чудеше се дали да не се втурне към тях и да прибере ятаганите си, но се отказа от тази идея — знаеше, че копията им ще го пронижат много преди да е стигнал от остриетата. Най-високият от бандата на гнолите, висок почти два метра и половина с поразително червена коса, погледна към Дризт, огледа екипировката му, а после отново се вторачи в мрачния елф.

— Какво ли си мислиш? — промърмори на себе си Дризт. Не знаеше много за гнолите. В Академията на Мензоберанзан ги учеха, че гнолите са гоблиноидна раса — зла, непредвидима и много опасна. Но същото им казваха за хората и за елфите от Повърхността, и както май се оказваше, за всички създания, различни от мрачните елфи. Въпреки затрудненото си положение, Дризт се засмя. Иронията беше там, че не другите същества, а именно мрачните елфи заслужаваха тези определения — зли и непредвидими!

Гнолите не помръднаха, нито предприеха нещо. Окъсаният До’Урден разбираше колебанието им — все пак пред очите им стоеше мрачен елф — и знаеше, че трябва да се възползва от страха им в първия удобен миг. Дризт призова вродените си магически способности и с едно движение на китката обви всичките пет гнола в безвредни, червени пламъци.

Точно както се бе надявал Дризт, едно от създанията веднага се строполи на земята, но другите спряха. Обиграният им водач им бе дал знак — беше протегнал ръка. Те се огледаха нервно наоколо — изглежда се чудеха дали е разумно да останат. Главатарят на бандата обаче, беше виждал безвредния вълшебен огън и преди — в една битка с един злочест, вече мъртъв пазител — и знаеше, че пламъците не могат да ги наранят.

Дризт се напрегна в очакване и се опита да обмисли следващия си ход.

Водачът на гнолите се огледа наоколо, огледа и подчинените си, сякаш проучваше доколко са обгърнати от танцуващите пламъци. Съдейки по завършеността на заклинанието, този мрачен елф, къпещ се в потока, не беше от простолюдието — или поне Дризт се надяваше главатарят на бандата да си мисли това. Младият До’Урден се поуспокои, веднага щом водачът свали копието си и нареди на подчинените си да направят същото. След това гнолът излая няколко думи, който звучаха на неразбираем език. Видял явното объркване на елфа, водачът извика нещо на гърления език на гоблините.

Дризт разбираше този език, но диалектът на гнола беше толкова странен, че успя да различи само няколко думи, между които бяха „приятел“ и „водач“.

Младият До’Урден предпазливо направи крачка към брега. Гнолите се отдръпнаха и му направиха път, позволиха му да вземе екипировката си. Дризт направи още една колеблива крачка, после сякаш се поотпусна — бе видял черната котка, притихнала в храстите наблизо. Трябваше само една команда и Гуенивар с един-единствен огромен скок щеше да се приземи насред бандата на гнолите и да унищожи всички.

— Аз и ти да тръгнем заедно? — попита Дризт на езика на гоблините, опитвайки се да имитира диалекта на водача.

Гнолът извика нещо, но произнесе думите толкова бързо, че единственото, което Дризт успя да разбере бе края на въпроса — думата „съюзник“?

Мрачният елф бавно кимна, надявайки се да е разбрал правилно смисъла на казаното от водача.

— Съюзник! — с дрезгав глас изрева гнолът. Всички от бандата му се ухилиха и започнаха да се потупват по раменете от облекчение.

В този момент Дризт взе екипировката си и побърза да си сложи колана с ятаганите. Забелязал невниманието на гнолите, мрачният елф погледна към Гуенивар и кимна по посока на пътеката, простираща се напред, и гъстата растителност край нея. Бързо и тихо пантерата зае новата си позиция. Дризт реши, че няма нужда да издава всичките си тайни, преди да е напълно сигурен в намеренията на новите си спътници.

Той и гнолите тръгнаха надолу по криволичещите проходи в подножието на планината. Дали от уважение към елфа, дали заради името, което си беше извоювала расата му, или поради някаква друга причина, но зверовете вървяха на разстояние от него. Дризт подозираше, че най-вероятно е заради миризмата му — къпането в потока не бе успяло да я отмие.

Водачът на гнолите се обръщаше все по-често към Дризт, а думите му звучаха развълнувано. Докато говореше, намигваше дяволито или енергично разтъркваше големите си лапи. Елфът нямаше никаква представа за какво говори водачът, но от доволното му и нетърпеливо припляскване предположи, че явно става дума за някакво пиршество.

Той скоро се досети накъде отива бандата — често беше наблюдавал от извисяващите се върхове на планината светлините на малкото земеделско селце, сгушено в прострялата се пред него долина. Можеше само да гадае какви са отношенията между хората, живеещи там и гнолите, но подозираше, че не са приятелски.

Когато се приближиха към селцето, всички членове на бандата се снишиха в отбранителни позиции, започнаха да се промъкват покрай храстите и да се крият в сенките им. Здрачаваше се. Наближиха главния път на селото, погледнаха на запад и видяха малкия, усамотен фермерски чифлик.

С дрезгав глас, главатарят на гнолите прошепна:

— Едно семейство — водачът изговаряше думите бавно и ясно, за да е сигурен, че Дризт ще разбере всяка от тях. — Трима мъже и две жени…

— Една девойка — добави жадно друг гнол.

Главатарят изръмжа.

— И трима младежи — завърши той.

Дризт си помисли, че най-накрая е разбрал целта на разходката до селото, но изненаданият му вид накара гнола да потвърди опасенията му.

— Врагове! — заяви той.

Мрачният елф не знаеше почти нищо за двете раси и се чувстваше съвсем объркан. Гнолите бяха тези, които се канеха да нападнат хората, това беше ясно, и възнамеряваха само едно — да разграбят тази ферма веднага щом и последният слънчев лъч се скрие зад хоризонта. Ала Дризт не желаеше да влиза в битка, преди да е разбрал поне още нещо за отношенията между двете раси.

— Врагове? — попита той.

Очевидно смаян, главатарят на бандата сбърчи чело и извика нещо на неразбираемия си език, от което Дризт си помисли, че е различил думите „човек“, „слаб“ и „роб“. Гнолите усетиха притеснението на мрачния елф и започнаха нервно да попипват оръжията си и да се споглеждат.

— Трима мъже — каза Дризт.

Гнолът яростно заби копието си в земята.

— Убий старата! Хвани двете!

— Жени?

Злокобна усмивка се плъзна по лицето на кучеподобния звяр и Дризт малко по-малко започна да разбира къде е неговото място в този конфликт.

— Ами децата? — попита бавно и ясно той, гледайки главатаря на бандата право в очите.

Този въпрос потвърди всичките му опасения. Дризт можеше да приеме нормалната жестокост, проявяваща се между смъртни врагове, но не можеше да забрави последния и единствен път, в който бе участвал в подобно нападение. Тогава беше спасил едно малко елфче, бе скрил момиченцето под трупа на собствената му майка, за да го предпази от яростта на мрачните елфи, от яростта на неговите сънародници. Дризт бе видял много злини през живота си, но убийството на деца бе най-жестоката от всички.

Гнолът заби копието си в земята, а муцуната му се сбърчи в лукава усмивка.

— Не мисля… — каза равно мрачният елф, а в лилавите му очи заиграха огнени пламъци. Гнолите забелязаха, че ятаганите вече са се озовали в ръцете му.

Муцуната на водача отново се сбърчи, но този път от ужас. Звярът не знаеше какъв ще е следващият ход на мрачния елф, но се опита да вдигне копието си и да се защити… Ала беше твърде късно.

Дризт бе бърз като светкавица. Преди върхът на копието дори да е помръднал, елфът се хвърли напред с ятаганите си. Гнолите останаха вцепенени от ужас, когато видяха как остриетата с два замаха прерязаха гърлото на главатаря на бандата. Безмълвен, гигантският водач полетя назад, напразно притиснал врата си с две ръце.

Гнолът, стоящ непосредствено до него, реагира първи, вдигна копието си и се втурна към Дризт. Умелият мрачен елф с лекота отби първата атака, но и се постара да не забави огромното създание. В момента, в който то премина край него, пъргавият До’Урден се претърколи и го изрита в глезените. Загубил равновесие, гнолът се препъна, полетя и копието му се заби дълбоко в гърдите на друг изненадан звяр.

Препъналият се гнол сграбчи острието, но то беше заседнало — върхът му се бе забил здраво в гръбнака на злощастния му сънародник. Но звярът не беше загрижен за умиращия си другар — всичко, което искаше, бе да си вземе оръжието. Той натискаше, дърпаше и въртеше, сипеше ругатни и плюеше в агонизиращото лице на сънародника си, докато един ятаган не се вряза в черепа му.

Друг от бандата забеляза, че мрачният елф се е разсеял и реши, че ще е по-благоразумно да го изненада отдалеч, вдигна копието си и се приготви да го хвърли. Но още преди оръжието да е полетяло, Гуенивар скочи върху гнола и двамата се затъркаляха по земята. Кучеподобното създание нанасяше тежки удари по мускулестите бедра на пантерата, но острите и нокти бяха далеч по-ефективни от неговите атаки. За част от секундата, Дризт успя да извърне поглед от тримата мъртви гноли в краката си, да види четвъртият, лежащ мъртъв в лапите на пантерата, и петият, който бе хукнал да бяга.

Гуенивар се отскубна от хватката на мъртвия гнол. Гладките и мускули трепереха от нетърпение, сякаш се готвеха за така очакваната команда. Дризт се огледа наоколо, огледа труповете, кръвта по ятаганите си и ужасените изражения, застинали върху мъртвите лица. Осъзна, че за пръв път се намесва в подобна ситуация — стоеше на пътя на две раси, за които не знаеше почти нищо. Въпреки това, той се замисли. В съзнанието му се бе загнездил един образ — усмивката на главатаря на гнолите и радостното му обещание да убие децата на фермерите. Залогът беше твърде голям.

С решителен глас, Дризт се обърна към Гуенивар:

— Хвани го.

* * *

Гнолът хукна надолу по пътеката, а очите му се стрелкаха във всички посоки — навсякъде, зад всяко дърво и всеки камък, му се привиждаха тъмни фигури.

— Мрачен елф! — повтаряше си отново и отново, сякаш самата дума го окуражаваше да бърза. — Мрачен елф! Мрачен елф!

Задъхан и останал без дъх, гнолът се озова в малка горичка, намираща се в една урва между два голи планински хребета. Изтощеното същество се препъна в един дънер, подхлъзна се и охлузи ребрата си в един остър камък, целият покрит с мъх. Но тези дребни препятствия в никакъв случай нямаше да спрат изплашения гнол. Той знаеше, че е преследван и с крайчеца на очите си улавяше чуждото присъствие, приплъзващо се из сенките.

Щом наближи края на шубрака, потънал във вечерен мрак, гнолът забеляза двете жълти светещи очи, взиращи се в него. Беше видял как пантерата отне живота на сънародника му и веднага се досети какво е застанало на пътя му.

Гнолите бяха страхливи създания, но когато се чувстваха притиснати можеха да се бият с учудваща решителност. Така се случи и сега. Осъзнал, че няма друг избор — не можеше да се обърне и да хукне отново към мрачния елф — гнолът изръмжа и вдигна тежкото си копие.

Копието попадна в целта. Чу се шумолене, глух удар и нещо изскимтя от болка. Жълтите очи изчезнаха за миг, после се втурнаха към едно дърво. Създанието се движеше ниско до земята, почти като котка, но гнолът разбра, че това животинче не е пантера. Раненото същество стигна до дънера и погледна назад. Изплашеният звяр го позна веднага.

— Миеща мечка — измърмори гнолът, после се засмя. — Бягал съм от една миеща мечка! — Той поклати глава и изрази цялата си радост в една дълбока въздишка. Видът на миещата мечка го бе успокоила, но той все пак не можеше да забрави случилото се на пътеката. Трябваше да се прибере в бърлогата, трябваше да уведоми божеството си, огромния гоблин Улгулу, за присъствието на този мрачен елф.

Гнолът направи крачка напред, за да вземе копието си, после изведнъж спря, усетил движението зад себе си. Бавно извърна глава. Можеше да види собственото си рамо и покритата с мъх скала, в която се бе ударил.

Изведнъж гоблиноидния звяр застина на място. Нищо не се помръдваше зад него, целия шубрак бе притихнал, не се чуваше нито звук, но той знаеше, че там се спотайва хищник. Дишането на гнола се учести, а дебелите му юмруци започнаха да се свиват и отпускат от напрежение.

Той се обърна рязко и изрева, но когато огромната пантера скочи от близкия клон и се стовари отгоре му, гневният рев се превърна във вик на абсолютен ужас.

Тежестта на котката едва не премаза гнола, но той не беше крехко създание. Без да обръща внимание на заслепяващата болка, която му причиняваха ноктите на пантерата, той сграбчи огромната и глава и отчаяно се опита да задържи смъртоносната челюст, колкото се може по-далеч от врата си.

Гнолът се бори почти цяла минута, но ръцете му започнаха да треперят под натиска на мощните вратни мускули на Гуенивар. В следващия миг главата и се спусна напред, огромните и зъби се впиха във врата на злощастния звяр и започнаха да го задушават.

Гнолът се разтресе конвулсивно, започна да се мята като обезумял и някак успя да преобърне пантерата. Гуенивар остана равнодушна към това, а челюстта и не охлаби хватката си.

След няколко минути конвулсиите престанаха.

2

Угризения

Дризт пригоди зрението си към инфрачервения спектър — нощното виждане, благодарение на което можеше да наблюдава топлинните излъчвания със същата яснота, с която и предметите на дневна светлина. Ятаганите на елфа блестяха ярко, облени в прясната кръв на гнолите, а топлината на разкъсаните им тела се издигаше в хладния въздух.

Дризт се опита да извърне поглед, опита се да различи следата на Гуенивар, за да разбере накъде бе подгонила петия гнол, но въпреки усилията му, очите на мрачния елф всеки път се връщаха към мъртвите гноли и кръвта по ятаганите.

— Какво направих? — промълви Дризт. Наистина не знаеше. Гнолите бяха говорили за убийства на деца и думите им събудиха гняв в душата му, но какво знаеше той за враждата между тях и фермерите от селището. Ами ако хората и техните деца също бяха чудовища? Ако бяха нападнали селището на гнолите и ги бяха избивали безпощадно? Може би гнолите искаха да си отмъстят за нападението, защото нямаха друг избор, защото трябваше да се защитят.

Дризт избяга от грозната сцена, за да търси Гуенивар. Надяваше се да намери пантерата, преди да е убила и петия гнол. Само ако можеше да го открие и да го хване, може би щеше да получи отговорите на някои въпроси, които толкова отчаяно желаеше да узнае.

Мрачният елф си проправяше път през гъсталака бързо и грациозно стъпките му едва се чуваха. Той с лекота откри следите на гнола, но за съжаление видя и тези на Гуенивар. Когато се приближи към малката горичка, Дризт беше напълно уверен, че търсенето е приключило. Но въпреки това, щом видя пантерата, излегнала се край поредната си жертва, сърцето на мрачния елф се сви.

Котката изгледа с любопитство приближаващият се с бърза крачка Дризт До’Урден.

— Какво направихме, Гуенивар? — прошепна той. Пантерата наклони глава така сякаш не разбираше думите му.

— Кой съм аз, че да раздавам правосъдие? — продължи да говори на себе си мрачният елф. Той се извърна от пантерата и мъртвия гнол и се отправи към кичестите храсти, за да избърше кръвта от остриетата си. — Гнолите не ме нападнаха, дори ме пощадиха, когато ме намериха в потока. А как им се отплатих аз? Като пролях кръвта им!

Дризт погледна с надежда към Гуенивар сякаш очакваше, дори се надяваше, че пантерата ще го укори, ще го порицае и ще потвърди вината му. Но тя стоеше на същото място, без да помръдва, а големите и блестящи в нощта, жълто-зелени очи не бяха нито вперени в Дризт, нито укоряваха постъпката му.

Мрачният елф се опита да възрази — искаше да потъне във вината си, но спокойното изражение на Гуенивар не се промени нито за миг. Когато живееха сами, в пустошта на Подземния мрак, когато Дризт беше изгубил себе си в свирепите пориви, подтикващи го да убива, пантерата често не му се подчиняваше, дори веднъж се бе прибрала в Звездната равнина без разрешението му. Сега обаче, тя като че ли не възнамеряваше нито да си тръгва, нито пък изглеждаше разочарована. Гуенивар се изправи, отърси гладката си черна козина от калта и клонките, после се приближи към мрачния елф и потърка муцуната си в него.

Постепенно Дризт се успокои. Той отново избърса ятаганите си, този път в гъстата трева, прибра ги в ножниците им и погали Гуенивар по главата, за да й благодари.

— Говореха като зли създания — прошепна елфът, сякаш за да се убеди сам в думите си. — Намеренията им ме подтикнаха към това, което сторих.

Разсъжденията му звучаха несигурно, но Дризт трябваше да се насили да повярва в тях. Той въздъхна дълбоко, постара се да се успокои и да потърси в душата си силата, от която се нуждаеше. Изведнъж се досети, че Гуенивар отдавна не се е прибирала в Звездната равнина и че е време пантерата да се върне у дома и да си почине. Бръкна в малката си кесийка, но преди да извади фигурката от черен оникс, Гуенивар вдигна лапа и бутна ръката му. Мрачният елф погледна котката с любопитство, а тя се облегна тежко на него и едва не го събори.

— Вярна моя приятелко — промълви Дризт, осъзнал, че изморената пантера не иска да се връща у дома, а да остане с него. Елфът извади ръка от кесийката, приклекна на едно коляно и притисна Гуенивар до себе си в силна прегръдка. После двамата заедно, един до друг, се отдалечиха от горичката.

Тази нощ Дризт не можа да заспи — остана през цялото време загледан в звездите и потънал в размисли. Гуенивар усети тревогата му и не го остави сам, а когато той се отправи да посрещне следващата зора, пантерата, въпреки че бе изморена и измъчена, с тежка походка закрачи до него. Двамата откриха един скалист хребет в подножието на планината и седнаха да чакат предстоящия спектакъл.

Под тях, в града на фермерите, и последните светлинки загаснаха. Небето на изток порозовя, после се обагри в пурпурни цветове, но Дризт мислеше за друго. Погледът му не се откъсваше от фермерските къщи в далечината, съзнанието му се опитваше да си представи всекидневието на този непознат народ и да измисли някакво оправдание за случилото се през миналия ден.

Хората бяха фермери, Дризт знаеше само това, а явно бяха и трудолюбиви, защото много от тях вече бяха излезли навън и работеха на нивите си. Тези факти го обнадеждиха, но не бяха достатъчни — от тях мрачният елф не можеше да си направи извод за цялостното поведение и характер на човешката раса.

Точно в този момент, когато дървените фермерски постройки и полята със зърно се обляха в дневна светлина, Дризт взе решение.

— Трябва да науча повече, Гуенивар — каза меко той. — Ако аз… ако ние… решим да останем на Повърхността, трябва да опознаем съседите си.

Мрачният елф кимна в потвърждение на думите си. Вече бе доказал на себе си, при това болезнено, че не може винаги да бъде равнодушен наблюдател на случващото се в този свят. Разумът често го подтикваше към действие и Дризт не можеше да му се противопостави. А когато знаеше толкова малко за расите, обитаващи околността, разсъжденията му можеха да го подведат. Можеха да го накарат да причини зло на невинните и по този начин да наруши принципите си, в който така силно вярваше.

Дризт присви очи срещу светлината и се загледа в далечния град. Търсеше нещо, което да го упъти, да му даде някакъв отговор.

— Ще отида там — каза той на пантерата. — Ще отида, ще ги наблюдавам и ще се науча.

Гуенивар стоеше неподвижна, без да издава нито звук. Дризт не можа да прецени дали е разбрала думите му и дали одобрява решението му или не, но когато посегна към кесийката си за фигурката от черен оникс, пантерата не го спря. Няколко секунди по-късно огромното животно тичаше по тунела между измеренията, към родния си звезден дом, а Дризт тръгна по пътеките, водещи към селището на хората и отговорите, които търсеше. Елфът спря само веднъж — при трупа на последния гнол, защото трябваше да вземе плаща му. Разтрепери се от ужас само при мисълта, че краде, ала мразовитата нощ непрестанно му напомняше, че загубата на неговия пиуафуи може да се окаже фатална.

До този миг знанията на Дризт за хората и тяхното общество бяха съвсем нищожни. Дълбоко в недрата на Подземния мрак мрачните елфи не общуваха със съществата, обитаващи света на повърхността, нито пък се интересуваха от тях. Единственият път, когато Дризт чу нещо за хората беше по време на престоя си в Академията на Мензоберанзан, през шестте месеца прекарани в Сорсъри, магьосническата школа. Учителите ги бяха учили да не използват магията „като хората“, а бяха намекнали, че расите, чиито живот не беше дълъг, обикновено се славеха с опасното си безразсъдство.

— Магьосниците от расата на хората — казваха учителите — не са по-малко амбициозни от нас, но ние, мрачните елфи, разполагаме с цели пет века, за да постигнем целите си, а те само с няколко кратки десетилетия.

Дризт беше научил този урок преди двайсет години, но през последните няколко месеца, докато наблюдаваше селището на хората, си го припомняше всеки ден. Ами ако всички хора, а не само магьосниците, бяха толкова амбициозни, колкото и фанатизираните мрачните елфи? Те можеха да посветят почти хилядолетие на постигането на целите си — ами ако и хората бяха готови да се посветят на една-единствена идея дотолкова, че целеустремеността им да се превърне в мания? Дризт се надяваше, че историите за хората и тяхната раса, които бе чул в Академията, са били просто поредните лъжи, оплитащи параноичното общество на мрачните елфи в мрежа от интриги и хаос. Може би хората знаеха как да си поставят по-разумни цели и вероятно се чувстваха щастливи и удовлетворени от дребните радости на краткия им живот.

Докато се луташе из земите на Подземния мрак, Дризт бе срещнал човек само веднъж. Този човек беше магьосник, а поведението му беше странно, непредвидимо и опасно. Магьосникът бе превърнал приятеля на Дризт, печът тракт, който по природа бе безобидно, дребно и човекоподобно създание, в отвратително клюнесто изчадие. Когато мрачният елф и другарите му успяха да открият кулата на магьосника и се опитаха да поправят злото, те бяха посрещнати с ужасна мълния. Накрая човекът бе убит, а приятелят на елфа — печът Трак — остана да се мъчи като чудовище до края на живота си.

Дризт се чувстваше потиснат и огорчен — този магьосник напълно потвърждаваше думите на учителите от Академията. Стъпките на мрачния елф към селището на фермерите бяха внимателни и предпазливи, натежали от растящия в душата му страх, че убийството на гнолите е било грешка.

Елфът реши да наблюдава същата отдалечена къща в западния край на града, която гнолите бяха възнамерявали да нападнат. Постройката беше дървена, дълга и схлупена, с една врата и няколко прозореца със спуснати кепенци. Пред къщата имаше веранда, а до нея — хамбар на два етажа, чиито порти бяха толкова големи, че през тях можеше да премине каруца. По двора наоколо имаше много заграждения, отделени едно от друго с различни на вид и височина огради. В някои от тях се отглеждаха пилета или прасета, в друго имаше една коза, а останалите ограждаха прави лехи с буйни растения, които Дризт виждаше за първи път.

От трите страни на двора имаше ниви, но гърбът на къщата бе съвсем близко до гъстата гора и големите скалисти масиви на планинския склон. Дризт се шмугна под ниските клони на един бор, близо до дървената постройка, и остана да наблюдава — от този ъгъл можеше да вижда по-голяма част от двора.

На полетата работеха трима възрастни мъже. По външния им вид Дризт реши, че вероятно са от три поколения, но не можа да различи нищо повече — бяха прекалено далеч от дървото, където се криеше той. Близо до къщата обаче, четири деца, млада девойка и три малки момчета, изпълняваха тихо сутрешните си задължения — грижеха се за кокошките и прасетата и плевяха зеленчуковата градина. През по-голямата част от сутринта четирите деца работеха поотделно и Дризт не успя да научи много за семейните им отношения. Те не си пречеха, нито се разсейваха, ала когато на верандата излезе едра пепеляворуса жена и удари един голям звънец, сякаш цялата енергия, събрана в малките работници, изригна неконтролируемо.

С викове и крясъци трите момчета хукнаха към къщата, но поспряха за кратко, колкото да хвърлят няколко развалени зеленчука по сестра си. Първоначално Дризт се уплаши, че битката може да прерасне в сериозен конфликт, но когато младата жена отвърна мило на братята си и всички се разсмяха, елфът разбра, че всичко е било просто игра.

Не след дълго най-младият от мъжете на полето, вероятно по-големият брат на децата, се втурна с викове на двора, размахвайки голяма желязна мотика. Девойката извика нещо окуражително на новопоявилия се приятелски настроен мъж и трите момчета хукнаха към верандата. Мъжът обаче беше по-бърз. Той грабна един от малчуганите със силната си ръка и го пусна в поилката на прасетата.

Едрата жена със звънеца не спираше да недоволства и през цялото време клатеше безпомощно глава. От къщата излезе слаба възрастна женица с посребрена коса, застана до другата и размаха заплашително една дървена лъжица. Очевидно доволен, младежът прегърна през рамо девойката и двамата последваха две от момчетата в къщата. Третото дете се измъкна от мръсната вода и понечи да ги последва, но дървената лъжица му попречи.

Дризт не разбираше и дума от това, което казваха хората, но се досети, че старицата няма да пусне малчугана в къщата докато не се изсуши. Непослушното момче се начумери и измърмори нещо зад гърба и, когато тя понечи да влезе в къщата, но явно не бе улучило подходящия момент.

Другите двама мъже, единият от които имаше гъста сива брада, а другият беше гладко избръснат, се върнаха от полето и се озоваха точно зад мърморещия малчуган. Буйното момче полетя отново във въздуха и — Пльок! — отново се приземи в поилката. Мъжете се поздравиха развеселени и влязоха в къщата сред радостните възгласи на останалите от семейството. Измокреното до кости дете промърмори отново и плисна шепа вода в лицето на свинята, дошла да провери какво става.

Дризт наблюдаваше всичко с растящо любопитство. Не беше видял нищо, което да го доведе до някакво заключение, но жизнерадостния характер на това семейство и смиреното държание на победения в играта, окуражиха мрачния елф. Бе усетил общността на хората — всички се трудеха с една обща цел. Ако всички ферми в града приличаха на тези, то това място със сигурност наподобяваше повече на Блингденстоун, градът на лукавите гномове, отколкото на Мензоберанзан.

Следобедът премина като сутринта, в усърдна работа и игри. Семейството се прибра рано. Всички лампи в къщата изгаснаха малко след залез-слънце и Дризт се шмугна в гората, за да размисли над видяното.

Още не беше съвсем уверен, но тази нощ успя да заспи спокойно, без да се измъчва от угризения за смъртта на гнолите.

* * *

От три дни мрачният елф наблюдаваше фермата, скрит в сенките на големия бор, наблюдаваше игрите на семейството и усърдния им труд. Сплотеността на тези хора му се струваше все по-очевидна, а когато децата наистина се сбиваха, винаги идваше някой по-възрастен да ги разтърве и помири. И не след дълго побойниците отново се връщаха към игрите си.

Всички съмнения напуснаха Дризт.

— Пазете се от остриетата ми, разбойници — прошепна една нощ той към притихналата планина.

Младият мрачен елф бе решил, че гнолите, гоблините и всички други същества, решили да посегнат на тази ферма и това семейство, ще трябва преди това да се сблъскат с танцуващите остриета на Дризт До’Урден.

Той разбираше, че поема риск като наблюдава къщата. Имаше вероятност някой от фермерите да го забележи и да се уплаши. Но на този етап от живота си, Дризт не се страхуваше да поеме този риск. Част от него дори се надяваше да го намерят.

Рано сутринта на четвъртия ден, преди слънцето да се е показало на източното небе, мрачният елф се отправи към своя бор и заобиколи гористите хълмове, обграждащи самотната къща. Докато Дризт достигне до своя пост, във фермата вече кипеше труд. Елфът се настани удобно на мекия мъх под дървото и надникна от сенките към обляното в светлина безоблачно небе.

След около час една фигура излезе от фермата и тръгна към него. Беше най-малкото от децата — пепеляворусо момченце, което изглежда прекарваше повече време в поилката, отколкото извън нея и то не по собствено желание.

Мрачният елф се шмугна зад ствола на близкото дърво, без да е сигурен в намеренията на момчето. Скоро разбра, че то не го е видяло, защото малчуганът се шмугна в гората, обърна се към къщата, изсумтя през рамо, после подсвирквайки си се запъти към хълмистата планина. В този момент Дризт осъзна, че детето бе изоставило задълженията си и почти одобри безотговорното му отношение. Въпреки това обаче, мрачният елф не беше сигурен, че малкото дете постъпва разумно като се отдалечава от къщата в тази опасна местност. Момчето не изглеждаше на повече от десет години, беше слабичко и имаше невинни сини очи, надничащи иззад кехлибарените му къдрици. Дризт изчака няколко секунди, за да даде на детето повече преднина и да види дали няма да дойде още някой, после тръгна след него, воден от подсвиркването му.

Момчето се отдалечи доста от фермата — беше поело нагоре към планината, а мрачният елф го следваше на около стотина крачки, решен да го пази.

В тунелите на Подземния мрак Дризт можеше да се промъкне зад всяко същество и да го потупа по рамото без въобще да бъде усетен. Сега бе изминал само около половин час, откакто елфът тръгна след детето, а то вече променяше посоката и скоростта си, дори свирукането му беше престанало. Всичко това подсказа на Дризт, че малчуганът е усетил присъствието му.

Мрачният елф се зачуди дали детето не е усетило и нещо друго. Той извади фигурката от черен оникс, призова Гуенивар и я прати да го прикрива отстрани. После с предпазливи крачки, Дризт тръгна отново.

Миг по-късно, когато момчето изпищя от ужас, елфът извади ятаганите и забрави за всякаква предпазливост. Не разбираше думите му, но ясно усещаше отчаянието в тях.

— Гуенивар! — извика мрачният елф. Искаше отново да викне пантерата при себе си, но не можеше да спре и да я изчака, трябваше да продължи.

Следата се виеше нагоре по една стръмнина, мяркаше се между дърветата и свършваше на ръба на огромна пропаст, широка около двайсет фута. Нямаше мост, по който да се мине от другата страна на пропастта, освен едно-единствено дърво, простиращо се над нея. В далечния край на дървото висеше момчето. Очите му се разшириха, когато забеляза приближаващия се с ятагани в ръце тъмнокож елф. Детето промълви няколко думи, но Дризт не можа да разбере нито една от тях. Чувство на вина заля мрачния елф. Животът на момчето бе застрашен и то само защото го бе последвал. Пропастта беше толкова дълбока, колкото и широка, но дъното и бе покрито с остри камъни и бодливи храсти. Дризт не беше подготвен нито за неочакваната среща, нито за последствията от нея, и в първия момент се поколеба, но после побърза да забрави проблемите си. Той прибра ятаганите в ножниците им и направи елфическият жест за мир. Кръстосал ръце пред гърдите си, мрачният елф пристъпи върху дървото.

Момчето нямаше друг избор. Веднага щом се свести от шока, предизвикан от появата на странния елф, то се залюля, скочи към една издатина на каменния рид, като бутна края на дървото към пропастта. Дънерът полетя надолу, но Дризт успя да отскочи назад и да се спаси. Мрачният елф разбра, че момчето не е било в опасност, а само се е преструвало, за да надхитри преследвача си. Той се досети, че детето е решило, че някой от семейството му е тръгнал след него и че фалшивата заплаха ще му спести наказанието.

Сега самият Дризт беше в опасност. Беше разобличен. Той се опита да измисли начин да обясни присъствието си на момчето и да го успокои, но то не чака никакви обяснения. С разширени от ужас очи, детето се изкачи по каменния насип, по една пътека, която очевидно му беше позната, и побърза да се шмугне в храсталаците.

Дризт се огледа безпомощно наоколо.

— Почакай! — извика той на езика на мрачните елфи, макар и да знаеше, че момчето няма да го разбере и няма да спре.

Една черна пантера изтича зад мрачния елф, полетя във въздуха и с лекота прескочи пропастта. Гуенивар се приземи меко от другата страна на разлома и изчезна в гъсталака.

— Гуенивар! — извика Дризт, за да спре пантерата. Мрачният елф не знаеше какво ще направи тя на детето. Доколкото знаеше котката бе виждала човек само веднъж — магьосникът, който впоследствие беше убит от приятелите на Дризт. Мрачният елф се огледа — търсеше начин да последва момчето. Можеше да се спусне по стената на пропастта, да премине по дъното и да се покатери по отсрещната стена, но това щеше да му отнеме много време.

Дризт изтича няколко крачки назад, после се засили към пропастта и скочи във въздуха, призовавайки вродената си сила — левитацията. Мрачният елф почувства истинско облекчение, когато усети как тялото му се освободи от земното притегляне. За пръв път откакто живееше на Повърхността, използваше заклинанието. В този свят под открито небе тази способност рядко можеше да помогне на един криещ се мрачен елф.

Малко по-малко, благодарение на засилването си, Дризт започна да се приближава към ръба на пропастта и съсредоточи силата си, за да се спусне към каменния насип, но заклинанието свърши изведнъж и мрачният елф се удари в земята. Той не обърна внимание на ожуленото си коляно, нито пък се зачуди защо заклинанието бе изгубило силата си, а се изправи, продължи да тича и да зове отчаяно Гуенивар.

Успокои се едва когато я намери. Пантерата седеше спокойно на едно сечище и с една лапа притискаше малкото момче с лице към земята. Детето извика отново. Дризт предположи, че вика за помощ, но въпреки това малчуганът изглеждаше жив и здрав.

— Ела, Гуенивар — тихо и спокойно промълви мрачният елф. — Остави детето.

Пантерата се прозя лениво, но накрая се подчини, изправи се, премина през сечището и застана до господаря си.

В продължение на няколко минути, момчето остана да лежи на земята, после събра цялата си смелост и кураж, скочи на крака и се обърна право към мрачния елф и неговата пантера. Очите му изглеждаха още по-големи, чисто изражение на ужаса, надничаща от мръсното му личице.

— Какво си ти? — попита момчето на човешки език.

Дризт сви рамене и разпери ръце встрани, за да покаже на детето, че не разбира думите му. После несъзнателно посочи към гърдите си и отвърна:

— Дризт До’Урден.

Елфът забеляза, че момченцето едва се помръдва, бавно премества единия си крак зад другия, после тайничко ги изравнява. Той въобще не се изненада, дори се увери, че този път няма да изпусне пантерата, когато детето се завъртя на пети и побягна с писъци:

— Помощ! Видях Дризт!

Дризт погледна към Гуенивар, сви рамене и котката сякаш му отвърна по същия начин.

3

Улгулу

С натежали от страх стъпки, дългоръкият гоблин Натак започна да се изкачва нагоре по стръмния насип. Злощастното същество трябваше да докладва за видяното, за петте мъртви гнола, но се съмняваше, че Улгулу или Кемфана ще се зарадват на новината. Но нима имаше друг избор? Можеше да избяга, да прекоси планината, да мине от другата и страна и да изчезне в пустошта. Натак знаеше, че Улгулу има навика да отмъщава жестоко, но да избяга — този вариант му се струваше още по-отчаян. Огромният му господар можеше да изтръгне цяло дърво с голите си ръце, можеше да откърти камък от огромна скала какво би му попречило да пререже гръкляна на един дезертирал гоблин?

Натак излезе от укритието на шубрака и мина през малкото преддверие, водещо към пещерата на господаря му.

— Време ти било да се върнеш — изсумтя един от двата гоблина в стаята. — Няма те два дни!

Натак кимна и си пое дълбоко дъх.

— Какво открил? — попита другият. — Намерил ли гноли?

Натак пребледня, дори и най-дълбоката въздишка не можеше да облекчи паниката, напираща в него.

— Вътре ли е Улгулу? — попита нервно той.

Пазачите се спогледаха с любопитство, после се вторачиха в Натак.

— Намерил ги е — отбеляза един от тях, досетил се за проблема. — При това мъртви.

— Улгулу няма да е доволен — изписка другият.

Гоблините се отдръпнаха и повдигнаха тежката завеса, която отделяше преддверието от залата за срещи.

Натак се поколеба, преди да влезе, започна да се озърта през рамо, сякаш се канеше да промени намерението си. „Май беше по-добре да избера битката“, помисли си той. Пазачите сграбчиха дългия си сънародник, грубо го изблъскаха в залата и кръстосаха копия зад гърба му, за да му попречат да избяга.

Натак успя да запази присъствие на духа, когато видя, че на огромния трон в дъното на стаята седи не Улгулу, а Кемфана. Той се славеше като по-спокойният от двамата братя, въпреки че бе разкъсал достатъчно от подчинените си, за да си спечели уважението им. Водачът не обърна особено внимание на Натак, а продължи оживения си разговор с Пиводън — дебелият великан, който доскоро твърдеше, че пещерата е негова.

Натак се затътри през стаята и привлече погледите на планинския великан и на почти толкова огромното, аленокожо гоблиноидно създание.

— Да, Натак? — попита Кемфана и махна с ръка, за да предотврати протестите на великана. — Какви новини ми носиш?

— Аз… аз — започна да заеква гоблинът.

Огромните очи на Кемфана изведнъж заблестяха в оранжево — той беше неспокоен, при това опасно неспокоен.

— Аз намерил гнолите! — промърмори Натак. — Били убити. Мъртви.

Пиводън изръмжа гърлено и заплашително, но Кемфана сграбчи здраво ръката му, за да му напомни кой е водачът.

— Мъртви? — тихо попита аленокожият гоблин.

Натак кимна.

Кемфана съжали за загубата на верните роби, но съзнанието на невръстния баргест в този момент бе заето с други мисли — той се чудеше колко ли бурна щеше да е реакцията на непредсказуемия му брат като чуе тази новина. Не му се наложи да се чуди дълго.

— Мъртви! — чу се рев, който едва не разцепи пещерата. Всички в залата се свиха инстинктивно и се извърнаха към звука точно, когато огромната скала, служеща за врата към другата стая, се отмести с грохот.

— Улгулу! — изписка Натак, коленичи на пода и се поклони до земята — не смееше да вдигне очи.

Огромното гоблиноидно чудовище с морава кожа влетя в залата, а оранжевите му очи кипяха от гняв. С три огромни крачки Улгулу се озова до планинския великан. Пиводън изглеждаше дребен и уязвим пред гигантския водач.

— Мъртви! — повтори яростния си рев Улгулу.

Редиците на неговото племе бяха започнали да оредяват. Гоблините бяха избивани от хората или от тях. По време на обичайните си гневни изблици той ги изяждаше и така малобройната банда гноли бе останала единствената грабителска сила на цялото племе.

Кемфана изгледа сърдито по-големия си брат. Двамата невръстни баргести бяха дошли заедно в Материалния свят, за да се хранят и растат. Улгулу незабавно заел мястото на водача, винаги изяждаше най-здравите от жертвите им и така ставаше все по-огромен и силен. Цвета на кожата му и внушителният размер на невръстното чудовище показваха, че скоро ще е готово да се завърне в смрадливите долини и разломи на Геена.

Кемфана се надяваше този ден да настъпи скоро. Когато Улгулу се отидеше, той щеше да управлява, щеше да яде и да става все по-силен. След това щеше да настъпи краят на безкрайния период на съзряване в този прокълнат свят и Кемфана щеше да се завърне в родното си измерение, за да се съревновава със сънародниците си.

— Мъртви — изрева отново Улгулу. — Отвратителен гоблин! Стани и ми обясни как се е случило това! Кой е постъпил така с гнолите ми?

Натак пълзя около минута, после събра смелост и се изправи на колене.

— Аз не знае — изхленчи той. — Гноли разкъсани, накълцани и умрели.

Улгулу се залюля на широките си, огромни пети. Гнолите се бяха отправили към фермата, беше им заповядано да се върнат със собственика и най-големия му син. Здравите им тела щяха да подсилят значително огромния баргест, дори можеха да му осигурят зрелостта, необходима, за да се завърне в Геена.

Натак беше донесъл лоши новини и Улгулу трябваше да прати Пиводън или дори сам да посети човеците. Но както великанът, така и огромното мораво чудовище, можеха да предизвикат фермерите от града да предприемат общи и опасни действия.

— Тифанис! — изведнъж изрева гоблиноидът.

От стената, откъдето Улгулу бе нахлул с гръм и трясък, се отрони малко камъче. Още не беше паднало на земята, когато един дребничък дух излетя от малкия процеп, който му служеше като спалня, прекоси шестметровата зала за срещи и се настани върху огромното рамо на баргеста.

— Викали-сте-ме, да, викали-сте-ме, господарю — неразбираемо бързо и с тъничък гласец, наподобяващ жужене, промълви Тифанис.

Другите дори не бяха усетили кога дребното същество прекоси стаята. Кемфана се обърна и поклати глава от изумление.

Улгулу се разсмя — толкова обичаше да гледа най-ценния си слуга — Тифанис. Той беше куиклинг — дребен дух, притежаващ способността да се движи в измерение, което не се подчиняваше на общоприетите закони на времето. Куиклингите притежаваха невъобразима енергия — можеха да изпълняват неизпълними за другите раси задачи и бяха толкова ловки, че можеха да засрамят дори и най-сръчния крадлив полуръст.

В първите дни от управлението си, Улгулу се бе държал благосклонно с Тифанис. От всички обитатели на пещерата духът беше единственото същество, което гоблиноидът не бе заробил и този съюз му бе дал значително предимство пред Кемфана. Тифанис проучваше потенциалните жертви и Улгулу винаги знаеше кои да изяде и кои да остави на брат си, винаги знаеше как да победи по-силните от себе си.

— Скъпи Тифанис — със странно дрезгав глас промълви гоблиноидът. — Натак, клетият Натак — гоблинът усети скрития смисъл в това обръщение, — ме уведоми, че моите гноли са претърпели нещо ужасно.

— И-вие-искате-да-отида-и-да-разбера-какво-се-е-случило-с-тях, така-ли, ослепителни-господарю? — попита Тифанис.

Улгулу помълча за миг, за да проумее едва разбираемия порой от думи, после кимна нетърпеливо.

— На-секундата, господарю-мой. Веднага-се-връщам.

Гоблиноидът усети леко гъделичкане по рамото. Докато той или другите разберат какво бе казал Тифанис, тежката завеса, отделяща залата от преддверието, вече падаше на мястото си.

Един от гоблините — пазачи надникна за миг, за да провери дали Кемфана или Улгулу не са го викали, после се върна на мястото си, решил, че завесата се е разлюляла от вятъра.

Улгулу отново изрева, а Кемфана го погледна с отвращение. Той мразеше Тифанис толкова много, че можеше досега да го е убил, ако не съществуваше възможност духът да поработи и за него, когато брат му се завърнеше в Геена.

Натак започна да отстъпва бавно назад — искаше да се измъкне тихичко от залата, но огромният водач го закова на място само с един поглед.

— Докладваното от теб ми послужи добре — започна баргестът.

Натак се успокои, но само за миг. Злощастния гоблин видя как огромната ръка на Улгулу се изстрелва към него и го сграбчва за гърлото.

— Но щеше да ми послужи по-добре, ако се беше потрудил да разбереш какво се е случило с гнолите ми! — закрещя чудовището и вдигна окаяното същество от земята.

Дългоръкият гоблин едва не загуби съзнание. А когато краката му се озоваха в огромната кръвожадна паст на Улгулу, Натак съжали, че е жив.

* * *

— Разтрий дупето, облекчи болежката. Боят с пръчката, не е по-страшен от мечката. Разтрий дупето, облекчи болежката. Боят с пръчката, не е по-страшен от мечката.

Лиъм Тисълдаун не спираше да повтаря старата поговорка, за да отвлече мислите си от парещата болка под панталонките му. Пакостливият малчуган не за първи път си бъбреше тази пословица, но сега беше по-различно, макар че не след дълго Лиъм си призна, поне пред себе си, че и този път бе изоставил задълженията си.

— Но не излъгах, че видях Дризит — ядосано изръмжа хлапето.

В този миг вратата на бараката се открехна и в помещението за дърва влязоха Шоно, вторият по големина брат на Лиъм, и Елени, единствената им сестра.

— Дано този път си вземеш поука — сгълча пакостника тя. — Лошо е да се измъкваш от къщи, когато има работа, но да се прибираш с такива истории…!

— Онзи Дризит беше истински — възрази Лиъм, недоволен от покровителствения тон на сестра си. Родителите му току-що го бяха наказали, не се нуждаеше и от хапливите забележки на Елени. — Беше черен като наковалнята на Конър и водеше черен лъв със себе си!

— По-тихо — предупреди ги Шоно. — Ако татко разбере, че сме тук и си губим времето в приказки, ще ни набие и тримата.

— Дризит — невярващо изсумтя Елени.

— Истина ви казвам! — повиши тон Лиъм и в отговор получи шамар от брат си.

Вратата изведнъж се отвори. Пребледнели от страх, трите деца се обърнаха към входа на бараката.

— Влизай, бързо! — ядосано прошепна Елени, когато видя на прага брат си Флани, който беше малко по-голям от Шоно, но с три години по-малък от нея. Тя сграбчи момчето за яката и го издърпа вътре. Шоно, най-притеснителният от всички, бързо подаде глава навън, за да види дали някои не ги е видял, после тихо затвори вратата.

— Не е честно да ни шпионираш! — запротестира Елени.

— Аз откъде да знам, че сте тук? — тросна се Флани.

— Идвах насам, за да подразня малкия — момчето погледна към Лиъм, изкриви устата си и заплашително размаха ръце — Пазете се, пазете се — забоботи Флани.

— Аз съм Дризит и ще изям всички дребосъци!

Лиъм отвърна очи от брат си и гримасите му, ала Шоно не се впечатли.

— О, я млъкни! — изръмжа той и, за да придаде по-голяма убедителност на думите си, плесна Флани по тила.

Флани се обърна и понечи да отвърне на удара, но Елени застана между тях.

— Спрете! — извика тя, но толкова силно, че всичките четири деца на Тисълдаун сложиха пръст върху устните си и прошепнаха:

— Шшшш!

— Дризит беше истински — запротестира отново Лиъм. — Мога да ви го докажа, ако не ви е страх!

Децата впериха любопитните си погледи в него. Всички знаеха, че най-малкото им братче е изпечен лъжец, но сега нямаше какво да спечели с измислиците си. Баща им не му вярваше, а за Лиъм само това имаше значение — само така можеше да избегне наказанието. Момчето продължи да упорства, а тонът на думите му звучеше искрено.

— Как ще докажеш, че Дризит съществува? — попита Флани.

— Утре нямаме никакви задължения — отвърна Лиъм. — Ще отидем да берем боровинки в планината.

— Мама и татко никога не ни пускат там — добави Елени.

— Ще ни пуснат, ако убедим Конър да дойде с нас — каза Лиъм, имайки предвид най-големия им брат.

— Конър няма да ти повярва — възрази му момичето.

— Но ще повярва на теб! — тросна се най-малкият и всички отново прошепнаха:

— Шшшшш!

— Аз също не ти вярвам — тихо отвърна Елени. — Ти винаги си измисляш разни неща, винаги си навличаш само неприятности и после лъжеш, за да ти се размине!

Лиъм скръсти малките си ръчички и ядосано тропна с крак.

— Ще ми повярваш — тросна се той, — ако убедиш Конър да дойде с нас!

— Да, помоли го да дойде — започна да я умолява и Флани, въпреки че Шоно клатеше отрицателно глава, размишлявайки над последствията, до които можеше да доведе това.

— Значи ще се изкачим в планината… — промълви Елени, за да изрази съгласието си и да подкани Лиъм да продължи с плана си.

Палавият малчуган се ухили широко, после коленичи на земята, събра една купчина стърготини и се опита да нарисува груба карта на мястото, където бе срещнал Дризит. Планът беше простичък — за примамка щяха да използват Елени, която съвсем нехайно щеше да събира боровинки и горски плодове. Четиримата братя щяха да я последват тайно и да я наблюдават, а тя трябваше да се престори, че си е изкълчила глезена или просто се е наранила. Именно ужасеният вик на Лиъм беше привлякъл онзи Дризит за първи път — щеше да го привлече и сега, особено когато примамката беше хубаво и младо момиче като Елени.

Тя се сепна. Идеята да се чувства като стръв за риболов не и се нравеше особено.

— Е, ти така или иначе не ми вярваш — побърза да добави Лиъм. Продължителната му усмивка и зеещата дупчица от падналия му зъб и подсказаха, че се бе хванала в капана заради собственото си упорство.

— Ще го направя тогава — изсумтя Елени. — И наистина не вярвам на историите ти за твоя Дризит, Лиъм Тисълдаун! Но ако лъвът е истински и ме подгони, скъпо ще си платиш, така да знаеш! — Момичето каза това, обърна се и изскочи от бараката.

Лиъм и Флани плюха на дланите си и погледнаха предизвикателно към Шоно. Когато и той преодоля страха си, тримата братя стиснаха победоносно ръце. Всички недоразумения помежду им сякаш изчезваха, когато някой от тях успееше да подразни Елени.

Нито един от тях не каза на Конър за планирания лов на Дризит. Лиъм се съгласи да му върне услугата на Конър, ако не открият странния звяр, а Елени напомни на най-големия си брат колко много услуги и дължи. Обеща му, че ако заведе нея и момчетата да берат боровинки в планината, това ще изплати целия му дълг.

Конър започна да недоволства и да се оправдава. Оплака се, че една от кобилите има нужда от подковаване, но скоро не издържа на веселите сини очи и широката усмивка на по-малката си сестричка и започна да се размеква, а обещанието на Елени, че ще опрости немалкият му дълг, го накара окончателно да се предаде.

С благословията на възрастните фермери, Конър Тисълдаун поведе сестра си и братята си нагоре в планината. Децата носеха кошнички в ръцете си, а на хълбока на младия мъж висеше грубо изкован стоманен меч.

* * *

Дризт усети уловката много преди малката дъщеря на фермера да излезе сама на полянката с боровинките. Беше видял и трите момчета на Тисълдаун, снишени в сенките на близката яворова горичка, също и най-големият брат — Конър, който размахваше грубия си меч като аматьор. Мрачният елф се досети, че най-малкото от момчетата ги беше довело тук. Предишният ден видя как го бяха затворили в бараката за дърва, а виковете му „Дризит!“ се разнасяха след всяко изплющяване на пръчката, поне в началото. Сега упоритият малчуган искаше да докаже невероятната си история.

Изведнъж момичето, което береше боровинки, се сви, после падна на земята и изкрещя, сякаш изпитваше силна болка. Дризт разпозна същата дума, която беше използвало и момчето — „Помощ!“ — и на тъмното му лице се изписа широка усмивка. Момичето беше паднало толкова смешно, че мрачният елф веднага бе усетил играта. То не беше наранено, просто викаше Дризит.

Дризт тръсна невярващо гъстата си бяла коса и тръгна, но изведнъж инстинктите му го накараха да спре. Когато погледна към седналото на земята момиче, което разтриваше глезена си, оглеждаше се нервно наоколо и хвърляше по един поглед назад към скритите си братя, сърцето на Дризт се сви изведнъж и нещо започна да го тегли към нея, нещо, на което той не можеше да устои. От колко време беше сам, откога се скиташе без приятели? В този момент Белвар му липсваше много — жадуваше за компанията на приятеля си свиърфнебъл, с който бяха преминали през толкова премеждия из земите на Подземния мрак. Липсваше му и Закнафейн — неговият баща и приятел. Мрачният елф не издържаше повече, не можеше само да наблюдава милеещите един за друг роднини.

Беше настъпил моментът, в който Дризт До’Урден трябваше да се изправи пред съседите си.

Мрачният елф нахлупи качулката на огромния гнолски плащ над очите си, въпреки че парцаливата дреха не можа да скрие произхода му, и тръгна напред. Надяваше да установи някаква връзка с момичето, поне да успее да успокои първоначалната и реакция на появата му. Но и в най-добрия случай надеждите му бяха прекалени. Когато го видя, момичето ахна:

— Дризит!

Елени искаше да изкрещи, но не можеше, искаше да избяга, но ужасът я беше приковал на място. От скривалището си между дърветата, Лиъм извика:

— Видя ли? Дризит! Казах ви! Казах ви!

Момчето погледна към братята си. Флани и Шоно изглеждаха смаяни и развълнувани, но лицето на Конър изглеждаше толкова заплашително и страшно, че само за миг успя да попари радостта на Лиъм.

— О, богове — промърмори най-големият син на Тисълдаун. Конър бе пътешествал много с баща си и се бе научил да разпознава враговете. Младият мъж погледна към обърканите си братя и промълви една-единствена дума, чийто смисъл малчуганите не знаеха: — Мрачен елф!

Дризт спря на няколко крачки от уплашеното момиче. За пръв път виждаше жена от расата на хората и имаше възможност да я огледа отблизо. Елени беше хубава — очите и бяха големи и нежни, на бузите си имаше трапчинки, а кожата и беше гладка и златиста. Мрачният елф знаеше, че този път няма да се сражава с никого. Той се усмихна на Елени и плавно кръстоса ръце в жеста, който за повечето раси означаваше мир.

— Дризт — поправи я той и посочи с пръст към гърдите си. В този миг нещо прошумоля и го накара да извърне поглед от момичето.

— Бягай, Елени! — изкрещя Конър Тисълдаун. Размахал меча си, младежът се бе насочил право към Дризт. — Това е мрачен елф! Мрачен елф! Бягай, спасявай се!

От всичките крясъци Дризт разпозна само думите „мрачен елф“. Отношението и намеренията на човека бяха ясни. Той се изправи между Дризт и Елени и насочи острието си към гърлото на елфа. Защитено от най-големия си брат, момичето успя да се посъвземе и да стане, но не побягна, както й беше казал той.

Тя също бе чувала за злите мрачни елфи и не можеше да остави Конър сам.

— Обърни се! — изкрещя младият мъж.

Несъзнателно Дризт се опита да отговори с помощта на езика на жестовете — сложните мимики и движения с ръце, които мрачните елфи често използваха, за да общуват.

— Той прави заклинание! — извика Елени и легна по очи на полянката с боровинките. Конър изкрещя и се хвърли срещу мрачния елф. Преди да разбере какво става, Дризт сграбчи младежа под лакътя, а с другата си ръка изви китката му, за да вземе оръжието. Мрачният елф завъртя тежкия меч три пъти над главата на Конър, после го преметна във въздуха, хвана острието на меча и го подаде на младия мъж с дръжката напред. Дризт разпери ръце и се усмихна. Според обичаите на мрачните елфи показването на превъзходство без нараняването на опонента означаваше покана за приятелство. Но тази ослепителна демонстрация успя да предизвика в най-големия син на фермера Бартоломю Тисълдаун само страхопочитание и ужас.

Конър дълго остана със зяпнала уста. Мечът падна от ръката му, но той не забеляза това, панталоните му се намокриха и прилепнаха към краката му, но той не усети нищо.

От гърдите на младежа се изтръгна ужасен вик. Той грабна пищящата Елени и двамата се втурнаха към яворовата горичка, за да приберат останалите. После всички заедно се затичаха към къщи и не спряха докато не достигнаха портите на фермата.

С разперени ръце, Дризт остана сам на полянката с боровинките. Усмивката му бавно се стопяваше.

* * *

Две очи като живи въглени наблюдаваха с особен интерес сцената, разиграла се на полянката.

Неочакваната поява на мрачния елф, облечен в гнолски плащ, бе отговорила на много от въпросите на Тифанис. Куиклингът бе огледал внимателно труповете на гнолите и не можеше да приеме, че смъртоносните им рани бяха нанесени от грубо изкованите оръжия на фермерите от града.

Когато видя великолепно изработените ятагани, висящи на колана на мрачния елф и изумителната ловкост, с която той бе обезвредил момчето на фермера, Тифанис разбра какво се е случило.

Прашните следи, който оставяше след себе си, можеха да объркат и най-добрия преследвач в Царствата. Тифанис беше дух, който никога не се движеше в една посока. Той профучаваше край планинските пътеки, обикаляше около стволовете на някои дървета, спускаше се нагоре-надолу по други и често удвояваше, дори утрояваше пътя си. Но разстоянията не го притесняваха.

Дризт още стоеше на полянката и размишляваше над провалената среща, когато дребният куиклинг застана пред огромния, морав баргест.

4

Тревоги

Бартоломю Тисълдаун промени коренно мнението си за чудатото същество, което Лиъм бе нарекъл „Дризит“, след като най-големият му син Конър му бе дал друго, много по-приемливо название — мрачен елф. През целия си четирийсет и петгодишен живот, фермерът Тисълдаун беше живял в Малдобар — градът, намиращ се на петдесет мили нагоре по поречието на Реката на мъртвите орки, североизточно от Сундабар. Бащата на Бартоломю беше прекарал живота си в Малдобар, дядо му също. През всичките тези години фермерът Тисълдаун бе чул за мрачните елфи само веднъж — тогава се носеха слухове, че малкото селище на горските елфи, намиращо се в Мразовития Лес, на стотина мили северно от града на фермерите, е било нападнато. Говореше се, че вероятните извършители са били отряд мрачни елфи, но селището бе атакувано преди повече от десет години.

Когато чу разказа на децата си за станалото при полянката с боровинките, фермерът Тисълдаун не можа да успокои страховете си, все пак той не знаеше нищо за тези опасни тъмнокожи същества. Конър и Елени бяха пораснали достатъчно и можеха да се грижат за себе си в подобни критични ситуации. Те бяха видели елфа отблизо и бяха убедени, че кожата му е била тъмна.

— Единственото нещо, което не мога да проумея — каза Бартоломю на Бенсън Делмо, дебелият веселяк, кмет на Малдобар и на останалите фермери, събрали се в къщата му същата нощ, — е защо този мрачен елф е пуснал децата. Не съм експерт по мрачните елфи, но съм чувал достатъчно, за да очаквам съвсем различно поведение от тях.

— Може атаката на Конър да е била по-добра, отколкото той самият предполага — тактично се обади Делмо. Всички бяха чули историята за обезоръжаването на младежа. Лиъм и останалите деца на Тисълдаун, с изключение на клетия Конър, разбира се, винаги бяха готови да разкажат отново този момент от случката.

Най-големият син наистина оценяваше доверието, което му бе гласувал кмета, но не можеше да излъже. Конър поклати категорично глава:

— Той ме надхитри — призна си младежът. — Може би бях прекалено изненадан, когато го видях, но той ме победи, при това съвсем честно.

— Не му е било лесно да го стори — добави Бартоломю, за да разсее подигравките на групата. — Всички сме виждали как се бие Конър. Миналата зима той повали три гоблина, че дори и вълците, които яздеха.

— Успокой се, добри ми Тисълдаун — предложи кметът. — Никой не се съмнява в превъзходството на сина ти.

— Аз се съмнявам в произхода на този враг! — заяви едрият и рунтав като мечок Роди МакГрисъл, най-настървеният за битка жител на града. Роди прекарваше повече време в планината, отколкото в грижи за фермата си. Тези задължения не бяха от най-приятните за него и когато се обявеше награда за ушите на някой орк, Роди неизменно обираше повече скъпоценности, отколкото всички в града взети заедно.

— Сядай си на мястото — заяви планинецът, когато Конър понечи да стане и да се защити. — Знам, че казваш това, което си видял и вярвам, че си видял това, което казваш. Но ти го нарече „мрачен елф“ — зад тези две думи се крие нещо много по-страшно, отколкото можеш да си представиш. Ако беше видял мрачен елф, предполагам, че ти и хлапетата щяхте да сте вече мъртви на онази поляна с боровинките. Не, не мисля, че е бил мрачен елф, но из онези планини бродят и други същества, дето могат да направят това, което казваш, че е направило съществото.

— Назови ги де — обади се сърдито Бартоломю. Той не харесваше особено Роди. МакГрисъл се бе усъмнил в историята на сина му и това го бе подразнило. Фермерът Тисълдаун държеше на почтеността на семейството си. Всеки път, когато грубият и шумен Роди идваше на посещение в дома му, Бартоломю Тисълдаун и жена му трябваше цяла седмица след това да напомнят на децата си, особено на Лиъм, какво означава прилично държание.

Роди сви рамене, без да се обижда от тона на съгражданина си.

— Гоблин, трол или може би горски елф, престоял на слънце — след последните си думи той избухна в смях, като зарази с веселието си всички присъстващи в къщата и успокои настъпилото напрежение.

— Но как можем да разберем какво е това същество? — попита Делмо.

— Ще разберем като го намерим — заяви Роди. — Утре призори — каза той и посочи всички, седящи на трапезата, — ще тръгнем и да видим какво ще открием!

За да сложи край на импровизираното събрание, МакГрисъл удари с ръце по масата и се изправи. На път към вратата той се обърна веднъж и намигна пресилено на насядалите около масата, а устните му се разтеглиха в широка, почти беззъба усмивка.

— И, момчета — добави той, — да не забравите оръжията си!

Грубият планинец си тръгна към къщи, а гръмкият му смях продължи да отеква в ушите на фермерите дълго след като бе затръшнал вратата. Когато всички започнаха да се разотиват, един от мъжете предложи с надежда:

— Може да повикаме пазител. Чух, че има в Сундабар, една от сестрите на лейди Алустриел.

— Още е рано да предприемаме такива мерки — заяви кметът Делмо и попари обнадеждените усмивки на фермерите.

— Нима може да е рано, когато са замесени и мрачни елфи? — побърза да добави Бартоломю.

Кметът сви рамене.

— Нека тръгнем с МакГрисъл. Ако някой може да разбере какво се крие в планината, това е той — заяви Делмо, после тактично се обърна към най-големия син на Тисълдаун — Вярвам на думите ти, Конър. Наистина ти вярвам, но трябва да сме сигурни, преди да се обърнем за помощ към такава забележителна личност, като сестрата на владетелката на Града на сребърната луна.

Кметът и останалите фермери поеха всеки към къщи, а в кухнята на Тисълдаун останаха само Бартоломю, баща му — Марке и Конър.

— Не беше гоблин, нито пък горски елф — промълви тихо и смутено младежът, а в тона му се усещаше гняв.

Бартоломю Тисълдаун потупа сина си по рамото.

Никога не се беше съмнявал в думите му.

* * *

Горе в планината, в своята пещера, Улгулу и Кемфана също прекараха нощта в тревоги.

— Ако наистина е мрачен елф, това означава, че е натрупал много опит и е любител на предизвикателствата — сподели Кемфана с по-големият си брат. — Вероятно е достатъчно опитен, за да завърши превръщането на Улгулу.

— И да ме изпрати право в Геена! — довърши изречението огромният водач. — Ти копнееш да напусна тази земя.

— Ти също копнееш за деня, в който ще се завърнеш в пушещите разломи на родното ни измерение — напомни му Кемфана.

Улгулу изръмжа и не отговори. Появата на мрачния елф бе породила в душата му много повече размисли и страхове, отколкото можеше да си представи Кемфана. Баргестите, подобно на почти всички разумни същества, населяващи не само това измерение, познаваха природата на мрачните елфи и се стараеха да уважават расата им. Един от тях не беше опасен, но Улгулу знаеше, че армия от мрачни елфи, или дори малък отряд, можеше да се окаже смъртоносен противник. Невръстните баргести не бяха неуязвими. Градът на хората осигуряваше прехраната им и това можеше да продължи така, само ако двамата подбираха жертвите си внимателно.

Но ако мрачните елфи подготвяха нападение, двете чудовища вероятно щяха да останат без храна.

— Трябва да убием този мрачен елф — отбеляза Кемфана. — Ако е шпионин, не бива да допускаме да се завърне в родината си.

Улгулу хвърли смразяващ поглед към своя брат, после повика куиклинга:

— Тифанис… — изкрещя той. Още не беше изрекъл името, когато малкият дух се озова на рамото на господаря си.

— Искате-да-отида-и-да-убия-онзи-мрачен-елф, нали, господарю-мой? — попита куиклингът. — Желани-ята-ви-са-заповед-за-мен!

— Не! — изкрещя на секундата Улгулу, усетил, че Тифанис ще изчезне всеки момент.

Когато чу заповедта на баргеста, малкият дух вече бе преполовил разстоянието до вратата, но въпреки това успя да се върне на рамото на господаря си миг преди викът му да е заглъхнал съвсем.

— Не! — повтори отново Улгулу, но този път гласът му звучеше по-спокоен. — Може и да спечелим нещо от появата му.

Кемфана забеляза подлата и злобна усмивка на брат си и отгатна намеренията му.

— Да го превърнем в поредния враг на фермерите? — попита по-малкият баргест. — Нов враг, който да прикрива убийствата на Улгулу?

— Трябва да извличаме полза от всичко — лукаво отвърна огромното мораво чудовище. — Дори и от появата на един мрачен елф — добави той и се обърна към Тифанис.

— Желаете-да-разберете-нещо-повече-за-този-мрачен-елф, господарю-мой? — развълнувано избърбори куиклингът.

— Искам да разбера дали е сам и дали е шпионин? Дали след него няма да се появи цял отряд, както се опасяваме, или е само той? Както и какво възнамерява да прави с фермерите от града?

— Той-е-могъл-да-убие-децата — изжужа Тифанис.

— Предполагам, че-се-надява-да-спечели-приятелството-им.

— Знам! — изръмжа Улгулу. — И преди си ми казвал това. Върви сега и разбери повече! Предположенията ти не са ми достатъчни, Тифанис! При всички случаи, действията на един мрачен елф рядко показват какви са истинските му намерения!

Тифанис скочи от рамото на господаря си и зачака следващите му заповеди.

— Наистина, скъпи ми Тифанис — гальовно промълви Улгулу. — Виж дали ще успееш да вземеш едно от елфическите му оръжия. Може да се окаже полез… — сепна се баргестът, когато видя разлюляната завеса на залата.

— Възхитително малко духче — отбеляза Кемфана.

— Но и то има своите особености — отвърна Улгулу и по-малкият брат трябваше да се съгласи, с думите му.

* * *

Дризт забеляза приближаващите се фермери от една миля. Предвождани от младежа, когото мрачният елф бе срещнал на полянката с боровинките, десетимата въоръжени мъже разговаряха и се шегуваха, стъпките им бяха решителни и смели, а оръжията им се виждаха ясно, готови да бъдат използвани. Недалеч от групата, вървеше сам едър мъж със злобно изражение. Той бе облечен в дебели кожи, размахваше голяма брадва с чудесна изработка и водеше със себе си две огромни и ръмжащи кучета на дебели вериги.

Дризт искаше да продължи общуването си с хората. От все сърце искаше да продължи това, което бе започнал предишния ден и да разбере дали най-накрая ще намери място на тази земя, което би могъл да нарича свой дом. Ала уви, елфът разбра, че моментът за това не бе подходящ. Ако фермерите го откриеха, със сигурност щеше да се случи нещо лошо. Дризт не се притесняваше за собствената си безопасност, нито се страхуваше от грубите мъже или от боеца със злобно лице. Страхуваше се, че някой от фермерите може да пострада.

Мрачният елф реши, че задачата му през този ден ще бъде да избегне групата и да разсее любопитството на хората. Знаеше перфектен начин да постигне целите си. Той положи фигурката от черен оникс на земята и призова Гуенивар.

Отстрани дойде звук, наподобяващ жужене, после нещо прошумоля в храсталака и разсея Дризт само за миг, докато сивият дим се извиваше нагоре около статуетката. Мрачният елф не видя нищо заплашително, никой не се приближи и бързо забрави за случката. „Сега имам по-неотложни проблеми“ — помисли си той.

Не след дълго пантерата се появи и двамата тръгнаха надолу по следата, отвъд полянката с боровинките, от която елфът предполагаше, че фермерите ще започнат търсенето си. Планът му беше лесен: щеше да остави фермерите да пообиколят наоколо, щеше да остави и младежът, когото бе видял вчера, да разкаже историята за случилото се. Тогава Гуенивар щеше да се появи в края на полянката, всички от групата щяха да я последват и да се впуснат в напразно преследване. Черната пантера можеше да породи някои съмнения в разказа на момчето. Възрастният мъж можеше да си помисли, че децата са срещнали именно нея, а не мрачен елф и че всичко останало от разказите им е било плод на въображението им. Планът беше рискован и Дризт го знаеше, но Гуенивар щеше поне да накара фермерите да се усъмнят в съществуването му и за кратко щеше да ги отклони далеч от него.

Мъжете достигнаха полянката тъкмо навреме. Някои от тях изглеждаха озлобени и настървени за бой, но по-голямата част разговаряха спокойно и често се смееха. Те бързо откриха изоставения меч и Дризт остана да ги наблюдава, кимайки на себе си, докато синът на фермера разиграваше случката от предишния ден. Елфът забеляза, че едрият мъж с брадвата почти не се заслуша в историята, а непрестанно обикаляше с кучетата си около групата, посочваше различни места по земята и подканяше животните да подушат участъка. Дризт още не бе виждал кучета, но много добре знаеше, че повечето животни имат превъзходни сетива и могат да се използват по време на лов.

— Тръгвай, Гуенивар — бързо прошепна мрачния елф, преди кучетата да бяха надушили миризмата му.

Без да вдига никакъв шум, огромната пантера се затича с дълги скокове надолу по пътеката и зае позиция до едно дърво в същата горичка, в която се бяха крили децата. Изведнъж Гуенивар нададе мощен рев. Оживеният разговор на групата секна и всички обърнаха глави към дърветата.

Пантерата изскочи на полянката, профуча край изумените хора и се стрелна към островърхите скали на планинския склон. По даден знак, всички се втурнаха след Гуенивар и подканиха мъжа с кучетата да застане начело на преследването. Животните залаяха диво и скоро цялата група се отдалечи. Дризт слезе в горичката, близо до мястото, където растяха боровинките и седна да размисли над случилото се през деня. Трябваше да реши какво ще предприеме по-нататък и кое действие ще е най-правилното от всички.

На няколко пъти му, се стори, че чува отново жужащия звук, но реши, че е насекомо и не му обърна внимание.

* * *

Кучетата му бяха объркани. Роди МакГрисъл бързо се досети, че животното, което преследваха не е било съществото, което бе оставило миризмата си на полянката с боровинките. Освен това осъзна, че приятелите му, особено дебелият кмет, не биха могли да заловят огромната пантера дори и с негова помощ. Тя можеше да прескача цели клисури, за разлика от групата, а заобикалянето им щеше да отнеме прекалено много време.

— Продължавайте! — каза Роди на останалите. — Преследвайте съществото по този път. Аз ще взема кучетата, ще заобиколя, ще пресрещна пантерата и тя ще се върне към вас!

Фермерите изразиха съгласието си и се затичаха след Гуенивар, а Роди издърпа кучетата си и се отдалечи встрани. Животните бяха дресирани за лов и желаеха да продължат преследването си, но господарят им очевидно възнамеряваше друго.

В този миг няколко неща тревожеха Роди МакГрисъл. Той обикаляше из планините от трийсет години, но никога не беше нито виждал, нито чувал за тази пантера. Тя можеше да се е изплъзнала на фермерите вече поне няколко пъти, но винаги се появяваше недалеч от тях на някое видно място, сякаш предвождаше групата. Но и Роди винаги можеше да познае, когато някой се опитва да му отвлече вниманието. Грубоватият МакГрисъл подозираше, че знае къде се крие натрапникът. Той сложи намордници на кучетата, за да не вдигат излишен шум, и се запъти към мястото, откъдето бяха започнали, от полянката с боровинките.

* * *

Дризт си почиваше облегнат на едно дърво, в сенките на дебелия му дънер и се чудеше как да продължи да се появява пред фермерите, без да причинява повече паника. Докато наблюдаваше фермерското семейство, мрачният елф се бе уверил, че ще намери покой сред хората, независимо дали в този или някой друг град, само ако успее да ги убеди, че намеренията му не са злонамерени.

Изведнъж нещо отново изжужа и извади Дризт от унеса на разсъжденията му. Елфът веднага извади ятаганите си. Усети, че нещо профуча край него, но то беше толкова бързо, че не можа да реагира. Той извика от острата болка, пронизала китката му. Ранената му ръка изпусна ятагана и мрачният елф погледна към нея — очакваше да види стрела от лък, или арбалет, забита дълбоко в ръката му, но раната беше чиста и в нея нямаше нищо.

Писклив кикот накара Дризт да погледне надясно. Там стоеше малкият дух. Ятаганът висеше през рамото му и почти докосваше земята зад дребното същество, а в другата си ръка то държеше кинжал, от който капеше кръв.

Мрачният елф не смееше да се помръдне, опитваше се да прецени следващия ход на това създание. Досега не беше срещал куиклинг, дори не беше чувал за тези редки създания, но вече знаеше какво бе предимството им: бързината.

Дризт още не беше решил как да победи врага си, когато изникна нова опасност.

Веднага щом чу воя, мрачният елф осъзна, че се е издал. Едно от ръмжащите кучета на Роди МакГрисъл изскочи от храстите и се спусна в краката на Дризт. Много скоро се появи и второто, скочи високо и полетя към врата на елфа.

Този път обаче, Дризт беше по-бърз. Той замахна ниско с ятагана си, вряза го в главата на първото куче и разби черепа му. Без да се поколебае елфът отскочи назад, вдигна оръжието над главата си, насочи го право към летящото куче, а дръжката му закрепи здраво в дънера на дървото. Злощастното животно не можеше да промени посоката си и се наниза на острието. Силният удар изби ятагана от ръцете на Дризт и оръжието, заедно с кучето, тупна в някакъв храст, отстрани до дървото.

Дризт почти се бе успокоил от неочаквания сблъсък, когато отнякъде изскочи Роди МакГрисъл.

— Ти уби кучетата ми! — изрева едрият планинец и замахна с огромната си брадва Блийдър, към главата на мрачния елф.

Ударът профуча светкавично, но Дризт успя да се наклони встрани и да го избегне. Мрачният елф не разбра нищо от нестихващия поток ругатни, които сипеше Роди МакГрисъл, но знаеше, че едрият мъж също няма да разбере нито една дума от обясненията му.

Ранен и въоръжен, той можеше единствено да продължи да избягва атаките. Поредният замах на брадвата едва не го съсече. Огромното оръжие разкъса гнолския плащ, но мрачният елф глътна стомаха си и острието не успя да докосне изкусно изплетената му елфическа ризница. Дризт подскочи встрани. Там дърветата бяха малко по-ниски и сгъстени и елфът се надяваше, че това ще улесни невероятната му подвижност, както и че ще му помогне да спечели повече предимство. Мрачният елф щеше да се опита да изтощи разгневения човек или поне да го накара да преосмисли бруталната си атака.

Яростта на МакГрисъл обаче не стихна. Той размахваше топора си на всяка крачка и ръмжеше ужасно.

Чак сега Дризт осъзна слабостта на своя план. Мрачният елф можеше да се предпази от огромното тяло на фермера в гъсто скупчените дървета, но огромната брадва се спускаше между тях със светкавична лекота.

Мощното оръжие полетя към рамото на Дризт. Той отчаяно се хвърли на земята, измъквайки се на косъм от смъртта. МакГрисъл не успя да овладее силата на удара си навреме. Тежкото оръжие се заби в ствола на един млад клен и почти го отсече.

Дръвчето започна да се накланя под тежестта си, но острието на брадвата се бе захванало здраво в него. Роди изруга и се опита да освободи оръжието си, без да осъзнава надвисналата опасност. В последната секунда, якият фермер успя да отскочи и да се предпази от летящия към него ствол, но не и от короната му. Клоните изподраха лицето и главата му, хванаха го в капана си като в мрежа и го притиснаха към земята.

— Проклет да си, мрачни елфе! — изрева МакГрисъл и напразно разтърси „решетките“ на естествения си затвор.

Стиснал здраво ранената си китка, Дризт пропълзя встрани и намери ятагана си, забит до дръжката в злощастното куче. Гледката натъжи младият елф, той знаеше колко безценни приятели са животните. В продължение на няколко мъчителни секунди, Дризт се опитваше да извади острието и накрая успя. Мигът стана още по-драматичен, когато другото куче, само зашеметено, започна да се помръдва.

— Проклет да си, мрачни елфе! — изрева отново Роди Макгрисъл.

Дризт разбра думата, отнасяща се до произхода му и сам се досети за смисъла на останалото. Искаше му се да помогне на този човек, мислеше си, че така ще има възможност да установи по-близък контакт с хората, но кучето се събуждаше и едва ли щеше да е приятелски настроено. Мрачният елф се огледа за последен път — търсеше злият дух, започнал всичко това — после се измъкна от горичката и потъна в дебрите на планината.

* * *

— Трябваше да я хванем — промърмори Бартоломю Тисълдаун, когато групата се върна при полянката с боровинките. — Само ако МакГрисъл беше дошъл на обещаното място… със сигурност щяхме да хванем тази котка! И къде по дяволите, се е дянал този кучевод?

В този миг от кленовата горичка долетя рев „Мрачен елф! Мрачен елф!“ и отговори на въпроса на Бартоломю. Фермерите се спуснаха към дърветата и откриха безпомощния МакГрисъл, заклещен в клоните на поваления клен.

— Проклет елф! — крещеше Роди. — Уби кучето ми! Проклет мрачен елф!

Когато ръката му се поосвободи, огромният мъж посегна към лявото си ухо, но не го намери.

— Проклет мрачен елф! — изрева отново МакГрисъл.

Всички видяха как гордостта на Конър Тисълдаун отново се възвръща, но изглежда само младежът се радваше на неочакваните думи на Роди. Хората от групата бяха по-възрастни от него и разбираха какви неприятности може да им навлече един мрачен елф, дебнещ наоколо.

Бенсън Делмо избърса потта от челото си. Старият кмет не можеше да скрие от никого реакцията си при тази неприятна за града и жителите му новина. Той се обърна към мъжа до себе си, по-младият фермер, славещ се с уменията си да отглежда и язди коне, и нареди:

— Иди в Сундабар! Веднага ни доведи пазител!

След няколко минути Роди беше освободен. През това време раненото куче бе отишло при него, но мисълта, че едно от безценните му животни е живо, не успокои особено разгневения фермер.

— Проклет мрачен елф! — за хиляден път изрева Роди и избърса кръвта от бузата си. — Ще го хвана този проклетник! — закани се фермерът и, за да подчертае думите си, вдигна Блийдър само с една ръка, заби го в ствола на близкия клен и почти го отсече.

5

Смъртоносна заплаха

Двамата гоблини застанали на стража, полетяха встрани, когато мощният Улгулу изхвърча през завесата и напусна пещерата.

Беше нощ. Свежият, прохладен планински въздух подейства добре на баргеста, но той се почувства още по-добре, когато си спомни задачата, която трябваше да изпълни. Моравият звяр погледна към ятагана, който му бе донесъл Тифанис. Изкусно изкованото острие изглеждаше крехко и малко в огромната тъмнокожа ръка на Улгулу.

Чудовището несъзнателно пусна ятагана на земята. Не искаше да го използва тази нощ. Баргестът искаше да използва собствените си смъртоносни оръжия — ноктите и зъбите си. Копнееше да вкуси кръвта на жертвите си и да изпие жизнената им сила, за да стане още по-велик и могъщ. Но Улгулу беше интелигентно същество и разумът му бързо надделя над кръвожадните животински инстинкти. Тази среднощна задача имаше цел, мотив, който обещаваше още по-големи печалби и унищожението на единствената реална заплаха, която бе надвиснала над невръстните баргести с появата на мрачния елф.

С гърлено ръмжене, слаб протест от страна на животинските му инстинкти баргестът грабна отново ятагана и с тежки огромни стъпки се спусна надолу по планинския склон. Звярът спря на ръба на стръмна клисура, където една-единствена тясна пътека се виеше надолу по урвата. Щеше да му отнеме много време докато успее да се спусне по този опасен път.

Но Улгулу беше гладен.

Огромният баргест отново потъна в себе си, съсредоточавайки се върху онази част от съществото си, в която се концентрираше магическата му енергия. Той не беше създание от Материалния свят. Съществата от други измерения несъмнено притежаваха сили и умения, който изглеждаха магически на създанията от приемното измерение. Няколко минути по-късно, когато Улгулу излезе от транса си, очите му блестяха в оранжево от вълнение. Звярът се взря в урвата и съсредоточи погледа си в една точка на равното дъно, вероятно на четвърт миля от ръба на пропастта.

Пред очите му се появи врата, която искреше във всички цветове на дъгата и сякаш висеше във въздуха над клисурата. Смехът му прозвуча като рев, огромният баргест отвори вратата и точно пред прага и откри мястото, към което бе съсредоточил погледа си. Чудовището пристъпи напред, изминавайки цялото разстояние до дъното на клисурата, с една огромна хиперпространствена крачка.

Улгулу продължи да тича надолу по планинския склон и към града на хората. Тичаше бързо — нямаше търпение да осъществи пъкления си план.

Когато достигна подножието на планината, баргестът отново потъна в себе си и се съсредоточи в магическата част на съзнанието си.

Крачките на Улгулу постепенно се забавиха. Накрая чудовището спря, започна да се гърчи в ужасни спазми и да издава неразбираеми, гъргорещи звуци. Костите му се сляха в едно с пукащи звуци, кожата му се разкъса и измени, а цветът и стана почти черен.

Когато Улгулу отново тръгна надолу по планината, крачките му на мрачен елф вече не бяха толкова огромни.

* * *

Тази вечер Бартоломю Тисълдаун седеше с баща си Марке и най-големия си син в кухнята на самотната ферма в западните покрайнини на Малдобар. Съпругата и майката на Бартоломю бяха отишли в хамбара, за да затворят животните, преди да настъпи нощта, а четирите му деца се бяха сгушили на топло в леглата си в малката стаичка до кухнята.

Обикновено нощем трите поколения на семейство Тисълдаун си почиваха на топло, похърквайки в леглата си, но сега Бартоломю се страхуваше, че ще трябва да изминат много нощи преди обичайното спокойствие да се завърне в притихналата ферма. В околността беше забелязан мрачен елф. Фермерът Тисълдаун не беше много сигурен, че той може да им навреди — съществото бе имало възможност да убие Конър и децата, а ги бе пуснало да си отидат живи и здрави — но самото присъствие на този елф, щеше да предизвика доста вълнения в града.

— Можем да се преместим в центъра на града — предложи Конър. — Ще ни намерят място да се подслоним, а и целият Малдобар ще застане зад нас.

— Ще застане зад нас? — повтори саркастично Бартоломю. — Нима някой ще изоставя фермата си всеки ден, за да идва тук и да ни помага в работата? Кой от тях мислиш ще язди до тук всяка вечер, за да се грижи за животните?

Сгълчаният Конър сведе виновно глава и плъзна ръката си по дръжката на меча, за да си припомни, че вече е мъж, а не е дете. И все пак младежът благодари мълчаливо на своя дядо, който често го потупваше разбиращо по рамото.

— Трябва да мислиш, преди да говориш такива неща, момче — с по-мек тон продължи Бартоломю, изведнъж осъзнал, че наранява сина си. — Фермата е нашият… твоят живот, сине. Тя е най-важното.

— Можем да изпратим там само малките — добави Марке. — Момчето с право се страхува — навън обикаля мрачен елф.

Бартоломю извърна очи и примирено отпусна глава в дланите си. Мисълта, че семейството му може да се раздели бе непоносима. Семейството беше тяхната сила вече пет поколения насам.

И въпреки това, Бартоломю бе порицал Конър, макар че момчето мислеше единствено за доброто на семейството си.

— Трябваше да помисля повече — чу фермерът Тисълдаун шепота на сина си и разбра, че не може да мисли за собствената си гордост, когато детето му страда.

— Съжалявам, татко — промълви момчето.

— Недей — отвърна Бартоломю и се обърна към останалите. — Аз съм този, който трябва да се извини. Всички се уплашихме от появата на мрачния елф. Ти беше прав, Конър. Прекалено сме отдалечени от града, не сме в безопасност.

Изведнъж се чу рязко изпращяване от счупено дърво и приглушен писък, който идваше отвън, някъде откъм хамбара. В този ужасен миг, Бартоломю Тисълдаун осъзна, че е трябвало да реши какво да прави по-рано, когато светлината на деня бе предпазвала семейството му.

Конър реагира първи, изтича към вратата и я отвори със замах. На двора цареше мъртвешка тишина. Нищо не нарушаваше нереалната сцена. Смълчаната луна бе надвиснала ниско в небето над фермата и хвърляше дълги злокобни сенки от всяка ограда и всяко дърво. Конър се огледа, не смееше да си поеме дъх, а изминалата секунда му се стори цяла вечност.

Вратата на хамбара проскърца и рухна от пантите си. От помещението излезе един мрачен елф и пристъпи в двора на фермата.

Конър затръшна вратата и се облегна на нея, за да запази присъствие на духа. Лицата на баща му и дядо му бяха обезпокоени и разтревожени.

— Майчице — прошепна младежът. — Там има мрачен елф!

Възрастните Тисълдаун се поколебаха, в умовете им цареше безпорядък от нахлулите хиляди ужасни мисли.

Изведнъж двамата мъже скочиха от местата си, Бартоломю отиде да си вземе оръжието, а Марке се приближи към Конър и вратата.

Внезапните им действия отърсиха младежа от вцепенението, в което беше изпаднал. Той измъкна меча от колана си и отвори вратата с трясък — възнамеряваше да изскочи навън и да се изправи срещу натрапника.

С един скок на силните си крака Улгулу се озова пред вратата на къщата. Конър се хвърли сляпо напред, блъсна се в чудовището, което само изглеждаше крехко като мрачен елф и ужасен отскочи назад. Преди някой от мъжете да успее да реагира, ятаганът, насочен с цялата сила на баргеста, който го държеше, полетя към младия Тисълдаун и почти го разсече на две.

Улгулу влезе в кухнята и забеляза възрастния мъж. Слабият неприятел се втурна да го нападне, но баргестът потърси магическата страна на същността си, за да осуети атаката на фермера. Вълна от освободена емоция, вълна от отчаяние и ужас помете Марке Тисълдаун и той не можа да се пребори с нея. Сбръчканата му уста застина в безмълвен писък. Фермерът политна назад, удари се в стената и се улови за сърцето.

Бартоломю Тисълдаун се хвърли напред с вилата, събрал цялата си ярост в тази атака. Фермерът изрева и мълвейки неразбираеми думи нападна чудовището, което бе убило сина му.

Крехката обвивка, която бе приел баргеста не отслаби неговата невероятна сила и мощ. Вилата се приближи на сантиметри от гърдите на Улгулу и той я сграбчи с ръка. Изведнъж, както се беше засилил, Бартоломю спря. Дръжката на вилата се заби дълбоко в корема му и го лиши от въздух.

Само с едно движение на ръката Улгулу повдигна Бартоломю от пода и удари главата му в носещата греда на тавана с такава сила, че вратът на фермера се пречупи като сламка. Баргестът захвърли тялото на мъжа и жалките му оръжия в средата на кухнята и се запъти към по-възрастния човек.

Марке вероятно бе забелязал приближаването му, но може би изпитваше толкова силна болка и страдание, че не можеше да проумее какво се случва. Улгулу се приближи към него и разтвори широко уста. Искаше да погълне стария човек, да пирува с живителната му сила, както бе направил с по-младата жена в хамбара. Звярът бе съжалил за постъпката си, веднага щом екстазът от убийството бе понамалял и сега разумът му отново успя да надделее над първичните инстинкти. С рев на разочарование Улгулу заби ятагана в гърдите на Марке и сложи край на мъките на стареца. После се огледа наоколо, видя страховитото клане и съжали, че не се е насладил на вкуса на силните млади фермери. За да се успокои, Улгулу си припомни какво ще му донесат убийствата от тази нощ.

Тревожният плач го отведе в малката стаичка, в която спяха децата.

* * *

На следващия ден Дризт слезе колебливо от планината. Китката още го болеше, там, където го бе порязал куиклингът, но раната беше чиста и мрачният елф знаеше, че бързо ще заздравее. Той се сниши в гъсталака зад фермата на Тисълдаун, готов да се срещне с децата още веднъж. Все пак ги наблюдаваше отдавна, а и вече бе прекарал толкова време сам, че не искаше да се отказва. Искаше да живее именно тук, искаше да премине през бариерата от предразсъдъци, която виждаше в лицето на огромния мъж със злобните кучета.

От този ъгъл Дризт не може да види избитата врата на хамбара и всичко му изглеждаше нормално и спокойно — като всеки ден преди изгрев на това място.

Не след дълго слънцето се показа над хоризонта, но на двора не излезе никой. За пръв път фермерите не започваха сутрешните си задължения с утрото. Петелът започна да кукурига, няколко животни се разхождаха по двора, но къщата остана потънала в тишина.

Дризт усети, че това е необичайно, но реши, че случката в планината от предишния ден бе накарала хората да се скрият. Вероятно бяха напуснали фермата и бяха потърсили убежище в по-гъсто населените райони на града. Тези мисли натъжиха Дризт — присъствието му отново бе нарушило спокойния живот на живеещите наоколо. Мрачният елф си припомни Блингденстоун, градът на свиърфнеблите, припомни си как само с присъствието си бе обезпокоил ежедневието на всички и бе застрашил живота им.

Денят беше слънчев и ясен, но от високите части на планината повяваше хапещ и мразовит ветрец. По двора на къщата не се виждаше никой, а и Дризт предполагаше, че тя бе празна. Въпреки това, той остана да наблюдава и с всяка изминала секунда тревогата му ставаше все по-силна.

Познат жужащ звук сепна елфа и го извади от унеса на разсъжденията му. Той извади единствения си ятаган и се огледа наоколо. Искаше му се да повика Гуенивар, но не беше минало достатъчно време от последното и посещение в Материалния свят. Пантерата трябваше да остане в звездния си дом поне още един ден, за да възстанови силите си и да се завърне достатъчно отпочинала.

Наблизо нямаше никой. Дризт се шмугна между стволовете на две огромни дървета. Струваше му се, че от тази позиция ще може да се защити по-добре от ослепителната скорост на малкия зъл дух, дебнещ наоколо.

Миг по-късно жуженето престана, но куиклингът не се виждаше никъде. Мрачният елф прекара остатъка от деня в лутане из гъсталака, опъваше невидими жици и копаеше плитки ями. Ако той и духът трябваше да се бият отново, този път мрачният елф искаше да обърне сражението в своя полза.

Сенките на дърветата се издължиха, небето на запад се обагри в пурпурни цветове и Дризт отново насочи вниманието си към фермата. Никъде в къщата не се запали свещ, която да разсее все по-сгъстяващият се мрак.

Мрачният елф се обезпокои още повече. Повторната поява на онзи отвратителен дух му бе припомнила какви опасности дебнат наоколо, а в двора на фермата не бе излязъл никой през целия ден. Страхът нахлу в сърцето на Дризт, впи корените си дълбоко в него и скоро прерасна в истински ужас.

Постепенно здрачът премина в нощ. Луната се издигна над небосвода и бавно започна пътешествието си по небето на изток.

В къщата не проблясваше никаква светлинка от горяща свещ, нито пък се чуваше някакъв звук.

Дризт излезе от шубраците и претича като стрела през малкото поле зад къщата. Нямаше намерение да се приближава повече, искаше просто да огледа и да види дали няма да разбере нещо, което да му подскаже какво се е случило. Надяваше се да забележи липсата на конете, или на малката каручка и това да потвърди подозренията му, че семейството се е преместило в града.

Когато заобиколи хамбара и видя счупената врата, Дризт инстинктивно разбра, че фермерите не са заминали — беше се случило нещо друго. Страховете и опасенията на мрачния елф нарастваха с всяка крачка. Той надникна през вратата на хамбара и не се изненада, когато видя, че каручката си е там и че конете са още в конюшнята.

Отстрани до каручката обаче, лежеше възрастната жена, сгърчена и покрита със собствената си засъхнала кръв. Дризт отиде при нея. Вече знаеше, че е мъртва, убита от остро оръжие. Елфът веднага си припомни дребния зъл дух и откраднатия си ятаган. Когато заобиколи каручката и зад нея откри друго мъртво тяло, Дризт вече знаеше, че убийствата са дело не на духа, а на много силно и кръвожадно чудовище. Този втори, полуизяден труп беше неузнаваем.

Забравил предпазливостта си, Дризт изтича от хамбара и се втурна към къщата. Там откри телата на двамата Тисълдаун и за свой най-голям ужас, телата на дечицата, още лежащи в леглата си. Вълни от отвращение и вина заляха мрачния елф, докато се взираше в злощастните деца.

При вида на малкото пепеляворусо момче, думата „Дризит“ отекна болезнено в главата на объркания До’Урден. Хаотичните мисли и чувства се блъскаха в съзнанието му и Дризт не можа да издържи повече. Той запуши ушите си — не искаше да чува осъдителното „Дризит“, но думата не спря да ехти в мислите му, преследваше го, напомняше му всичко.

Дризт изскочи от къщата — едва си поемаше дъх. Ако беше претърсил стаята по-внимателно, може би щеше да забележи липсващия си ятаган под леглото, пречупен на две и оставен за фермерите.

Втора част

Пазителката

Има ли е този свят по-тежко бреме от вината? Често съм носил товара на това чувство по дългите и тежки пътища. Вината е като меч с две остриета. От една страна тя замества правосъдието и налага действена нравственост на онези, които се страхуват от него. Вината, когато е резултат от съвестта, различава добрите създания от злите.

Мрачните елфи убиват сънародниците си и не само тях, когато знаят, че ще извлекат полза от това, а после си тръгват, без да изпитат никакви угризения. Убийците мрачни елфи се страхуват от възмездието, но не биха пролели нито една сълза за жертвите си.

При хората, светлите елфи и другите добри раси, страданието, породено от угризенията на съвестта, обикновено е много по-силно и страшно от всяка силна външна заплаха. Някои дори биха казали, че наличието на съвест или изпитването на вина е главната разлика между расите в Царствата. Погледната в тази светлина, вината притежава позитивна сила, но това тежко чувство има и друга страна. Съвестта невинаги остава вярна на рационалното мислене и преценка. Вината си я налагаме сами, но понякога я изпитваме и без да сме виновни. Така се чувствах и аз през дългия ми път от Мензоберанзан до Долината на мразовития вятър. Изпитвах вина за Закнафейн, моят баща, който беше пожертван вместо мен, още от града на мрачните елфи. Отидох в Блингденстоун с вината за Белвар Дисенгалп — свиърфнебълът, осакатен от собствения ми брат — Дайнин. И така по дългите пътища събирах много и различни товари — Трак беше убит от чудовището, което ме преследваше, гнолите загинаха от собствената ми ръка, но най-болезнен за мен бе моментът, когато фермерите — това обикновено фермерско семейство — бяха избити от един баргест. В душата си знаех, че не съм виновен аз, че не съм могъл да сторя нищо, за да предотвратя случилото се, дори понякога — както с гнолите — знаех, че съм постъпил правилно. Но разумът и мислите невинаги бяха добро оръжие срещу бремето на вината.

С времето обаче, получих подкрепата на верните си приятели и с тяхна помощ започнах малко по малко да свалям товара от плещите си. И все пак, част от него винаги ще остане там. Приех я и използвах тежестта и, за да направлявам действията и постъпките си за в бъдеще.

Вярвам, че това е истинското предназначение на съвестта.

Дризт До’Урден

6

Сундабар

— О, стига, Фрет — промълви високата жена на загърнатото в бял плащ, белобрадо джудже и отблъсна ръцете му.

Тя прокара пръсти през гъстата си, кестенява коса и я разроши.

— Ох, ох — затюхка се джуджето и отново посегна към мръсното петно върху пелерината на жената. Започна да търка като обезумяло, но пазителката не спираше да мърда и Фрет не успя да го почисти много добре. — Защо, лейди Чучулига? — попита то. — Вярвам, че ще ви бъде от полза, ако прочете някое и друго ръководство по добро поведение.

— Току-що пристигнах от Града на сребърната луна — възмутено отвърна Ястреборъката Чучулига и намигна към Габриел, другият войн в стаята — строен мъж със сурово и непреклонно лице. — Всеки може да се изцапа по тези прашни пътища.

— Да, преди цяла седмица! — възрази джуджето. — На пиршеството снощи носехте тази пелерина!

Изведнъж Фрет осъзна, че в суетенето си около облеклото на Чучулигата е изцапал собствения си копринен плащ и това бедствие отклони вниманието му от пазителката.

— Скъпи ми Фрет — продължи Дав, наплюнчи пръста си и разсеяно започна да търка петното. — Ти си най-големият особняк сред свитата ми.

Лицето на джуджето почервеня от срам и то удари с лъскавия си чехъл по пода.

— Слуга? — изпухтя той. — Не. По-скоро бих казал…

— Кажи го, де! — засмя се Дав.

— Аз съм най-… един от най-великите мъдреци в целия Север! Теорията ми, отнасяща се до благопристойния етикет по време на междурасовите банкети и угощения…

— Или липсата на всякакъв етикет — не се стърпя и го прекъсна Габриел.

Фрет се обърна и го изгледа сърдито.

— Или поне що се отнася до джуджетата — добави войнът и невинно сви рамене.

Джуджето видимо потрепери и започна нервно да потупва с крак по твърдия под.

— О, скъпи Фрет — промълви Чучулигата, после постави успокоителна ръка на рамото на джуджето и погали дългата му, идеално подрязана брада.

— Фред! — остро я поправи той и отблъсна ръката и — Фредегар!

Чучулигата и Габриел се спогледаха за един кратък многозначителен миг, после заедно извикаха името на джуджето и избухнаха в смях:

— Скалоразбивачът!

— Фредегар Писарят май е по-уместно! — добави Габриел. После погледна към сумтящото джудже, сети се, че отдавна трябва да си е тръгнал, събра вещите си набързо и изскочи от стаята, като се обърна само, за да намигне на Чучулигата за последен път.

— Исках само да помогна — джуджето бръкна в дълбоките си джобове, а главата му клюмна.

— Ти това и правиш — възкликна жената, за да го успокои.

— Имах предвид, че имаш среща с Шлем — Приятелят на джуджетата — продължи Фрет, след като възвърна гордостта си. — Човек трябва да се държи подобаващо, когато отива на среща с господаря на Сунда-бар.

— Наистина е така — съгласи се Чучулига. — Но мога да облека само това, скъпи ми Фрет, измачканите си и изпоцапани дрехи, с които пътувах. Страхувам се, че няма да изглеждам ослепително в очите на господаря на Сундабар. Той и сестра ми са станали големи приятели — сега беше неин ред да изглежда уязвима и въпреки че мечът и бе съсякъл много чудовища и ги бе превърнал в храна за хищните птици, силната жена умееше да се преструва много добре.

— Какво ли да направя? — с любопитство погледна тя към джуджето, после впери поглед в тавана. — Може би… — измъчваше го тя. — Само ако…

Лицето на Фрет се озари от идея.

— Не — дълбоко въздъхна Чучулига. — Не бих могла да те използвам по този начин.

Джуджето подскочи от радост и плесна с дебеличките си ръце.

— Разбира се, че можеш, повелителко Ястреборъка! Разбира се, че можеш!

Чучулига прехапа устни, за да не се засмее, когато развълнуваното джудже изскочи от стаята. Тя често се възползваше от услугите му, но въпреки това трябваше да признае, че много обичаше това дребно създание. Фрет бе прекарал дълги години в Града на сребърната луна, където властваше сестра и не беше допринесъл много за събирането на прочутата му библиотека. Той наистина беше забележителен мъдрец, прославен със задълбочените си познания и наблюдения върху обичаите на различните раси, независимо зли или безобидни, и беше истински експерт по въпросите, касаещи полухората. Също така беше и прекрасен композитор. Колко много пъти, припомняше си Чучулига с искрено умиление, беше яздила из планинските пътеки и си бе подсвирквала веселите мелодии, сътворени именно от него?

— Скъпи Фрет — ахна пазителката, когато джуджето се върна с копринена рокля, преметната през едната му ръка, но внимателно надиплена, за да не се влачи по пода, специално подбрани бижута и чифт елегантни обувки в другата. От стиснатите му устни стърчаха дузина карфици, а на ухото му висеше преметната връвчица, която той използваше като шивашки метър. Жената прикри усмивката си и реши този път да се предаде и да остави джуджето да спечели битката. Щеше да пристъпи в залата на Шлем — Приятелят на джуджетата като самото олицетворение на женствеността в копринената си рокля, а до нея пуфтящ и преливащ от гордост щеше да върви дребничкия Фрет.

Дав знаеше, че обувките ще разранят нозете й и че роклята ще започне да я гъделичка на някое място, което тя не можеше да достигне, но…

„Е, уви, красотата иска жертви“, помисли си тя, докато се взираше в роклята и аксесоарите. После погледна към сияещото лице на Фрет и осъзна, че всички неудобства може би си струват.

— Е, и приятелството иска жертви — замислено промълви Дав.

* * *

Фермерът язди без почивка повече от един ден — обикновените граждани често постъпваха така, когато забележеха мрачен елф. Беше взел два коня от Малдобар. Единият бе оставил напълно изтощен преди двайсетина мили, на половината разстояние между двата града и ако имаше късмет на връщане щеше да го намери жив и здрав, и да си го прибере. Другият кон, безценният жребец на фермера, още се държеше, но също бе започнал да се изморява. Въпреки това, човекът се сниши на седлото и пришпори животното.

В далечината вече се виждаха факлите на нощната стража на Сундабар, на върха на дебелите каменни стени на града.

Измина още половин час. Ездачът се приближи до градските порти и дочу вика на пазача:

— Спри и кажи името си!

* * *

Докато следваха един от слугите на Шлем надолу по дългия и богато украсен коридор към залата за срещи, Чучулигата се облегна на Фрет. Пазителката можеше да прекоси въжен мост без перила, стрелбата и с лък от гърба на препускащ кон беше безпогрешна, можеше да покатери на дърво с пълно бойно снаряжение — облечена с доспехи, въоръжена с щит и меч, но въпреки целия си опит и пъргавина, тя не успяваше да се справи с луксозните обувки, в които бе успял да я обуе Фрет.

— И тази рокля — отчаяно прошепна жената. Пазителката знаеше, че непрактичната дреха ще се разцепи на шест или седем парчета, само ако и се удадеше случай да замахне с меча си, докато беше облечена в нея, да не говорим, ако си поемеше по-рязко дъх.

Фрет погледна обидено към жената.

— Тази рокля със сигурност е най-хубавата… — запелтечи Чучулига. Трябваше много да внимава какво ще каже, защото не искаше да разгневи порядъчния си приятел. — Наистина не мога да намеря думи, с които да изразя благодарността си, скъпи Фрет.

Сивите очи на джуджето заблестяха, когато чу тези думи, въпреки че въобще не беше сигурно, че им вярва. Така или иначе, Фрет разбра, че пазителката го уважава достатъчно, за да премине през всичко това и да изтърпи хилядите му съвети, и сега само този факт бе от значение.

— Хиляди извинения, милейди — дочу се нечий глас.

Целият антураж се обърна назад, по посока на гласа, за да види капитанът на нощната стража, заедно с един фермер, да тичат по мрачния коридор.

— Уважаеми капитане! — запротестира Фрет, възмутен от грубото нарушаване на етикета. — Ако желаете аудиенция с дамата, първо трябва да й бъдете представен в залата. Тогава, и само тогава, и само ако господарят позволи, можете да…

Чучулигата постави ръка на рамото на джуджето, за да го накара да замълчи. Беше забелязала тревогата изписана по лицата на двамата мъже. Смелата пазителка не за пръв път виждаше подобен поглед.

— Продължете, Капитане — подкани го тя, а за да успокои Фрет добави: — Имаме няколко минути преди началото на срещата. Господарят Шлем няма да бъде оставен да чака.

Фермерът пристъпи напред.

— Хиляди извинения и от мен, милейди — започна той, мачкайки нервно шапката си в ръце. — Аз съм един прост фермер от Малдобар, малко градче на север от…

— Знам къде е Малдобар — увери го жената. — Много пъти съм наблюдавала градът ви от високите върхове на планините. Имате чудесно, жизнено население — лицето на фермера се озари при тези думи. — Не ви е сполетяла беда, надявам се.

— Не, още не, милейди — отвърна фермерът. — По-скоро забелязахме, че ни грози опасност — човекът спря, погледна към капитана за подкрепа и продължи: — Мрачни елфи.

Очите на Ястреборъката се разшириха. Дори Фрет, който през цялото време потропваше нервно с крак, спря и се заслуша.

— Колко са? — попита Дав.

— Само един, поне толкова видяхме. Страхуваме се, че може да е разузнавач или шпионин. Едва ли ще ни донесе нещо добро.

Чучулигата кимна в съгласие.

— Кой видя мрачния елф?

— Първо децата — отвърна фермерът.

Фрет въздъхна и отново започна да потропва с крака.

— Децата… — изсумтя той, но това не попари решителността на фермера.

— После го видя МакГрисъл — каза той, без да сваля погледа си от пазителката, — а МакГрисъл е виждал много!

— Кой е МакГрисъл? — изсумтя Фрет.

— Роди МакГрисъл — отвърна леко подравнена Чучулигата, преди фермерът да е успял да обясни. — Прочут ловец на глави и трапер, търгуващ с кожи.

— Мрачният елф уби едно от кучетата му — трескаво добави фермерът. — За малко да убие и него самия! Повали цяло дърво отгоре му и Роди загуби ухото си!

Чучулигата не разбра съвсем за какво говори фермерът, но бе чула достатъчно. В околността на Малдобар бе забелязан мрачен елф и това беше потвърдено. Този факт подбуди пазителката към действие. Тя събу изисканите си обувки, подаде ги на Фрет, после каза на един от придружителите си да тръгне веднага и да й намери спътници за пътуването, а на друг — да предаде извиненията и на господаря на Сунда-бар.

— Но лейди Ястреборъка! — извика Фрет.

— Нямаме време за веселби — отвърна пазителката. По развълнуваното и изражение джуджето отгатна, че тя не съжалява за провала на срещата си с Шлем. Чучулигата вече се бореше с ципа на гърба на великолепната си копринена рокля.

— Сестра ти няма да се зарадва — изръмжа Фрет и тупна силно с крак.

— Сестра ми отдавна захвърли мръсната си раница — отвърна пазителката, — но моята още носи праха на дългите пътища!

— Да, така е — укорително промърмори джуджето.

— Значи искате да дойдете с нас? — обнадежден попита фермерът.

— Разбира се — отвърна Чучулига. — Нито един себеуважаващ се пазител не би пренебрегнал появата на мрачен елф. Аз и трима мои другари, ще тръгнем към Малдобар и то още тази нощ, но вас бих помолила да останете тук. Яздили сте без почивка, личи ви отдалеч, нуждаете се от сън — жената се огледа с любопитство наоколо, после постави пръст на стиснатите си устни.

— Какво има — попита отегченото джудже.

Лицето на Чучулига се разведри, когато погледът и се спря върху Фрет.

— Нямам голям опит с мрачните елфи… — започна тя. — А другарите ми, доколкото ми е известно, никога досега не са виждали такъв.

Широката и усмивка накара джуджето да потрепери от ужас.

— Ела, скъпи Фрет — измърка Ястреборъката. Босите и крака зашляпаха по мраморния под — пазителката поведе джуджето, капитана и фермера от Малдобар надолу по коридора, отвеждащ към залата за срещи на Шлем.

Макар и объркан, Фрет се почувства обнадежден, ала само до мига, в който Дав промени решението си и се оправи към залата.

Но щом пазителката заговори на Шлем, господарят на Фрет, извини се за неочакваното недоразумение и го помоли да изпрати с нея някой, който да й помогне в мисията в Малдобар, джуджето започна да проумява.

* * *

На следващата сутрин слънцето още не се беше издигнало над източния хоризонт, а групата на Ястреборъката Чучулига, състояща се от един елф-стрелец и двама силни войни, вече се бе отдалечила на повече от десет мили от тежките порти на Сундабар.

— Ух! — изпъшка Фрет, когато светлината стана по-ярка. Той яздеше силно адбарско пони от едната страна на пазителката. — Виждаш ли как калта измърси прекрасните ми дрехи! Това ще бъде краят ни, убеден съм! Ще умрем мръсни на някакъв път забравен от боговете!

— Измисли песен за това — предложи му тя и отвърна с широка усмивка на засмените си другари. — „Балада за петимата задушени скиталци“, така ще я кръстим.

Ядосаният поглед на Фрет продължи само миг. Чучулига бързо напомни на малкия си приятел, че именно Шлем, самият господар на Сундабар, му бе заповядал да ги придружи в това пътешествие.

7

Сдържана ярост

На същата сутрин, в която Чучулигата и другарите и тръгнаха за Малдобар, Дризт се отправи на собствено пътешествие.

Мрачният елф още не можеше да се съвземе от ужаса, който бе преживял през последната нощ. Мислеше си, че никога няма да успее да го направи, но в душата му успя да нахлуе и друго чувство. Вече не можеше да направи нищо за невинните фермери и децата им, но поне можеше да отмъсти за тяхната смърт. Тази мисъл не му се понрави особено — надяваше се, че когато се бе сбогувал с Подземния мрак, се е сбогувал и с жестокостта. Ала сега беше сам, а образите на убитото фермерско семейство не избледняваха в съзнанието му. Мрачният елф не можеше да погледне единствения си ятаган, без да помисли за възмездие.

Преди да тръгне по следата на убиеца, Дризт взе две предпазни мерки. Първо се прокрадна в двора на фермата, зад къщата, където хората държаха един счупен плуг. Стоманеното острие беше тежко, но решителният елф го повдигна и го отнесе със себе си, без да се замисли за неудобството от товара. После повика Гуенивар. Веднага щом пантерата се появи и забеляза напрегнатото изражение на господаря си, тя се сниши на земята и задебна тревожно. Котката го познаваше от дълго време, познаваше и лицето му, и можеше да разбере кога ги чака битка.

Още преди зазоряване двамата приятели поеха на път. Гуенивар бързо надуши пресните следи на Улгулу, както се бе надявал огромният баргест. Движеха се бавно, Дризт изоставаше заради плуга, но не спираше. А веднага щом чу познатото жужене в далечината, мрачният елф разбра, че е постъпил правилно като е взел тежкия предмет.

Въпреки всичко, сутринта премина без произшествия. Следата отведе двамата приятели до дъното на една клисура и до основата на висока и остра скала. Дризт се уплаши, че ще му се наложи да остави плуга, за да се покатери по нея, но после забеляза малка, тясна пътека виеща се нагоре по каменната стена. Стръмната пътека изглеждаше гладка докато криволичеше покрай отвесните скали на урвата, покрай острите й, опасни завои. Дризт искаше да използва този път като предимство, затова изпрати Гуенивар напред и тръгна сам. Чувстваше се уязвим, а трябваше да влачи плуга нагоре по опасната и стръмна пътека. Но това не успя да погаси бушуващите пламъци в лилавите му очи. Те горяха силно под ниско нахлупената качулка на големия му гнолски плащ. Щом се почувстваше неспокоен от дълбоката клисура, простираща се отвъд пътеката, мрачният елф трябваше само да си припомни фермерите.

Не след дълго, от по-ниската част на пътеката долетя познатия жужащ звук. Дризт само се усмихна — беше се надявал да го чуе.

Жуженето се приближаваше бързо. Мрачният елф се притисна плътно до стената на урвата, извади ятагана си и внимателно засече времето, за което ще го настигне духът. Измина само миг и Тифанис се озова край елфа. Малкият кинжал на куиклинга се стрелкаше и опитваше да намери пролука в защитата на Дризт. Изведнъж Тифанис изчезна нагоре по пътеката, а мрачният елф остана с рана в рамото.

Дризт огледа раната и кимна мрачно. Трябваше да приеме това дребно безпокойство, знаеше, че не може да отблъсне ослепителната атака на злия дух, но знаеше и, че за да постигне победата си трябваше да позволи на противника си да нанесе първия удар. Някъде напред, на по-високата част от пътеката, се разнесе рев и накара Дризт да застане нащрек. Гуенивар бе срещнала духа и със светкавично бързите си лапи, толкова бързи, колкото и острието на куиклинга, без съмнения бе успяла да го върне назад.

Мрачният елф отново долепи гръб до стената, пресмятайки за колко време ще се приближи жужащото същество. Веднага щом то се появи зад ъгъла, Дризт изскочи на тясната пътека приготвил ятагана си за бой. Другата му ръка почти не се виждаше — тя стискаше здраво стоманения плуг и чакаше удобния момент да прегради пътя на куиклинга.

Бързият дух се втурна към стената. Той успяваше да избегне ятагана на Дризт с лекота, но беше толкова съсредоточен върху целта си, че дори не забеляза другата ръка на елфа.

Дризт едва успяваше да различи движенията на съществото, толкова бързо бе то, но с едно внезапно „Бам“ куиклингът се удари с все сила в стоманения плуг и по ръката на елфа се разнесоха резки вибрации. Дризт се усмихна самодоволно, остави инструмента да се изплъзне от ръката му, сграбчи за гърлото загубилото съзнание същество и го притисна към земята. Гуенивар се появи от ъгъла точно в мига, в който куиклингът разтърси глава, за да се съвземе, а дългите му, заострени уши почти захлупваха лицето му при всяко движение.

— Какво създание си ти? — попита Дризт на езика на гоблините, който му бе помогнал да установи контакт с бандата на гнолите. Мрачният елф се изненада, когато видя, че съществото го разбира, но не можа да проумее нищо от бързия писклив и неразбираем отговор, който получи. Дризт разтърси духа, за да го накара да млъкне, после изрева.

— Говори бавно и ясно! Как се казваш?

— Тифанис — отвърна възмутено куиклингът. Той можеше да движи краката си по сто пъти в секунда, но сега, когато висеше издигнат във въздуха, те не можеха да му помогнат. Той погледна надолу и се загледа в малкия си кинжал, захвърлен до плуга, ала Дризт го разтърси, заплаши го с ятагана си и попита:

— Ти ли уби фермерите?

Злият дух се изкиска зловещо и мрачният елф едва се удържа да не го съсече.

— Не — изжужа бързо Тифанис.

— Кой тогава?

— Улгулу! — заяви духът, после посочи пътеката и заговори развълнувано.

Дризт успя да различи няколко думи, но най-притеснителните от тях бяха: „Улгулу… чака… обяд“. Елфът не знаеше какво ще прави със своя пленник. Тифанис беше прекалено бърз. Не можеше да го пусне на свобода и да го държи под око. Той погледна към Гуенивар, седяща на няколко крачки от него, но пантерата само се прозя, протегна се лениво и не му обърна внимание.

Елфът тъкмо се канеше да зададе друг въпрос, да разбере каква е ролята на Тифанис във всичко това, но напереният куиклинг реши, че е пострадал достатъчно от тази среща. Дризт не успя да реагира, толкова бързо се движеше злият дух — за част от секундата посегна към ботуша си, извади друг мъничък нож и поряза вече ранената китка на младия До’Урден.

Ала този път Тифанис подцени своя противник. Дризт не можеше да се движи със същата скорост, дори не можеше да забележи малкия кинжал. Раните на елфа бяха болезнени, но и гневът, насъбрал се в душата му, не беше малък. Той стисна куиклинга още по-здраво за шията и замахна с ятагана си към гърдите му. Но дори и в това неудобно положение, Тифанис беше достатъчно пъргав и бърз, за да избегне удара. С див кикот, той се изви и заби кинжала си в ръката на Дризт.

Накрая елфът не издържа повече и реши да премине към друга тактика, с която куиклингът нямаше да успее да се справи и която щеше да му отнеме всички преимущества.

Дризт удари Тифанис в стената и запрати зашеметеното създание в урвата.

* * *

Не след дълго, Дризт и Гуенивар се снишиха в храстите в подножието на каменистия склон. На върха му, добре прикрит в гъсталака, се виждаше входът на една пещера, често огласяна от гласове на гоблини. Отвъд входа на пещерата планината ставаше все по-стръмна и отвесна, а до него, от страната на склона, имаше дълбока падина. Следите, макар че понякога едва се забелязваха върху голия камък, отведоха Дризт и Гуенивар до тази пещера, където без съмнение живееше чудовището, изклало фермерското семейство.

Мрачният елф отново се зачуди дали трябва да отмъсти за смъртта на хората. Искаше му се да използва по-цивилизовани методи за възмездие, да предаде този звяр на законен съд, но нима имаше такава възможност? Нямаше към кого да се обърне, нито пък можеше да отиде при хората в града и да им разкаже за подозренията си. Снишен в храстите, Дризт отново си помисли за бедното фермерско семейство, за пепеляворусото момченце, за хубавото момиче, почти превърнало се в жена, и за младия мъж, който бе обезвредил на полянката с боровинките през онзи ден. Мрачният елф едва успяваше да контролира дишането си. В дивата пустош на Подземния мрак понякога не можеше да устои на инстинктите си, на животинските си пориви. Поддаваше се на една по-тъмна страна от себе си, която се биеше с невиждана жестокост и сееше смърт. Дризт усещаше, че тази същност отново се надига в душата му. Отначало се опита да потисне яростта си, но после си припомни уроците, които беше научил. Тази мрачна същност също бе част от него, тя му беше нужна, за да оцелява и като цяло не беше зла.

Беше му необходима.

Въпреки това, Дризт разбираше неизгодното си положение в тази ситуация. Нямаше никаква представа с какви чудовища може да се сблъска, нито пък колко на брой са те. От пещерата се чуваха гласове на гоблини, но кръвопролитието в къщата на фермерите показваше, че е замесено нещо много по-силно и ужасно.

Разумът на Дризт му подсказваше да изчака и да наблюдава пещерата, за да научи нещо повече за враговете си, но в следващия миг елфът отново си припомни видяното в къщата на фермерите и забрави за него и за предпазливостта.

С ятагана си в една ръка и кинжала на куиклинга в другата, Дризт се заизкачва по каменистия хълм. Когато наближи входа на пещерата, мрачният елф не забави крачка, а просто разсече храстите и влезе вътре.

Гуенивар се поколеба и не го последва, стоеше отдалеч и го наблюдаваше, объркана от постъпката на мрачния елф.

* * *

Тифанис усети хладният полъх галещ лицето му и за миг си помисли, че сънува нещо хубаво, ала изведнъж се отърси от тази илюзия. Осъзна, че лети към земята с ужасна скорост и скоро ще се разбие. За щастие не беше далеч от стената на урвата. Той замърда енергично с ръце и крака, докато не започна да издава жужащия звук, и да дере и рита по каменната стена в опити да забави падането си. Междувременно започна да прави и заклинание за левитация, единственото нещо, с което може би щеше да успее да се спаси.

Изминаха няколко мъчителни секунди преди куиклингът да усети тялото си олекотено от магията, но въпреки това не можа да спре да пада. Той се удари тежко в земята, но нараняванията му не бяха сериозни.

Тифанис се изправи сравнително бавно и се изтупа от прахта. Първото нещо, за което си помисли бе, че трябва да се върне в пещерата и да предупреди Улгулу за приближаващия се мрачен елф, но после се разколеба. Не можеше да използва левитацията, за да се издигне до пещерата навреме и да предупреди баргеста, а единственият път, извеждащ от тази урва бе именно пътеката, по която се изкачваше мрачния елф.

Тифанис не искаше да го среща отново.

* * *

Улгулу дори не се бе постарал да прикрие следите си. Мрачният елф отговаряше на нуждите на баргеста и сега огромното чудовище възнамеряваше да си направи угощение с него. Жизнените му сили бяха достатъчни, за да го направят силен и могъщ, достатъчно зрял, за да се върне в Геена.

Гоблините-пазачи не се изненадаха, когато Дризт влезе в пещерата. Господарят ги бе предупредил, че го очаква и им бе заповядал да го задържат в преддверието, докато той дойде и го приеме в залата за срещи. Когато Дризт се приближи, пазачите изведнъж прекъснаха разговора си, кръстосаха копия пред завесата и важно изпъчиха мършавите си гърди, безразсъдно изпълнявайки заповедите му.

— Нямаш право да влизаш… — започна един от тях, но в този момент, ятаганът на мрачния елф изсвистя, двамата гоблини се олюляха и паднаха на земята, стиснали прерязаните си гърла.

Копията им вече не можеха да му попречат и Дризт, без да се поколебае, премина зад завесата.

В средата на стаята със скръстени ръце стоеше врагът му. Беше огромен. Кожата му беше аленочервена, а на лицето му бе изписана злобна, самодоволна усмивка.

Дризт се прицели, хвърли кинжала и се спусна след него. И това спаси живота на мрачния елф. Когато кинжалът премина през образа на чудовището, без да го нарани, той осъзна капана, но не можа да забави скоростта си. Ятаганът се вряза в тялото на звяра, но не разкъса нищо материално.

Истинският баргест се намираше зад каменния трон в дъното на залата. Кемфана бе използвал една от магиите си, за да прати илюзорния си образ в средата на стаята и да задържи мрачния елф.

Инстинктите на Дризт веднага му подсказаха, че е бил изигран. Чудовището, с което се бе сблъскал, не беше истинско, а бе просто видение, целящо да го задържи в средата на стаята — уязвим и без прикритие.

Залата беше почти празна, наоколо нямаше нищо, където можеше да се скрие.

Улгулу, който с помощта на левитация, се рееше над главата на Дризт, бързо започна да се спусна надолу и се приземи точно зад него. Планът беше отличен. Жертвата беше точно на мястото си.

Ала рефлексите и мускулите на младия До’Урден бяха тренирани до пълно бойно съвършенство и той усети присъствието на огромния баргест. Точно в мига, в който Улгулу нанесе своя удар, Дризт се хвърли напред към илюзорния образ. Огромната ръка на чудовището успя да сграбчи само косата на елфа, но и това едва не откъсна главата му.

Докато се хвърляше напред Дризт успя да извърти тялото си наполовина, претърколи се на крака и се изправи лице в лице с Улгулу. Чудовището изглеждаше много по-голямо дори от образа си, но не разколеба разяреният мрачен елф. Като изпъната струна Дризт се хвърли към баргеста. Докато Улгулу се съвземе от неочаквания си пропуск, ятаганът на елфа го бе пронизал три пъти в корема и бе успял да направи малък прорез под брадичката му.

Баргестът изрева от ярост, но въпреки това не беше наранен сериозно. Елфическото острие на Дризт бе започнало да губи магията си, откакто бе дошъл на Повърхността, а само магическите оръжия — като ноктите и зъбите на Гуенивар, можеха да наранят същество, родено в разломите на Геена.

Огромната пантера се приземи върху тила на Улгулу с такава сила, че повали по очи огромния баргест. Звярът никога през живота си не бе усещал толкава силна болка, както когато Гуенивар впи ноктите си в черепа му.

Дризт се приближи към приятелката си, за да й помогне, когато от дъното на залата се чу шумолене. Разгневеният Кемфана изскочи от скривалището си и с мощен рев се спусна напред.

Сега беше ред на Дризт да използва малко магия. Той спусна кълбо от мрак на пътя на аленочервения баргест, после сам се хвърли в него и застана на ръце и крака. Кемфана не можа да забави скоростта си. С рев той потъна в кълбото мрак и се препъна в свития Дризт.

Мрачният елф успя да го изрита с такава сила, че едва не изкара въздуха от дробовете му и невръстният баргест се строполи тежко от другата страна на магическото кълбо.

Кемфана разтърси глава, за да се съвземе от удара и се подпря на огромните си ръце, за да се изправи. Не мина и секунда, когато мрачният елф се приземи върху гърба на огромното чудовище и започна да му нанася зловещи удари с ятагана си. Докато Кемфана успее да се повдигне достатъчно, за да отхвърли мрачния елф от гърба си, по косата му вече бе започнала да се стича кръв. Баргестът се олюля на краката си, обърна се и се изправи очи в очи със своя враг.

* * *

В средата на залата, Улгулу пълзеше, надигаше се, после отново се строполяваше, извиваше се и се гърчеше. Пантерата беше прекалено бърза и гъвкава за тромавите му атаки. Дузина рани вече разсичаха лицето на Улгулу, зъбите на Гуенивар се бяха впили в тила му, а ноктите и се врязваха в гърба на чудовището.

Но и Улгулу имаше своето тайно оръжие. Костите му изпукаха и се издължиха. Белязаното му лице се издължи в огромна муцуна със зловещи кучешки зъби. Гъста козина избуя по цялото тяло на гиганта и го предпази от ноктите на пантерата. Ръцете му, мятащи се на всички страни, се превърнаха в силни лапи. Гуенивар вече се биеше с огромен вълк и скоро щеше да изгуби предимството си.

* * *

Кемфана се промъкваше бавно, този път щеше да внимава повече с Дризт.

— Вие сте ги убили — промълви елфът на езика на гоблините, а гласът му беше толкова студен, че накара аленочервения баргест да замръзне на място.

Кемфана не беше глупав. Баргестът бе усетил бушуващата ярост в този мрачен елф и острието на ятагана му. Сега нямаше да се спусне необмислено насреща му. Този път щеше да направи друго. Чудовището призова неземните си магически умения и само за миг успя да изчезне — да премине през портала между измеренията — и да се появи точно зад гърба на Дризт.

Веднага щом Кемфана изчезна, мрачният елф се хвърли инстинктивно встрани. Ала ударът на баргеста беше по-бърз, уцели Дризт в средата на гърба и го запрати в края на стаята. Той се удари в стената, започна да се изправя и застана на колене, за да си поеме дъх. Този път Кемфана не го издебна, а се спусна право срещу него. Мрачният елф беше изпуснал ятагана си в средата на залата и не можеше да го достигне.

* * *

Огромният баргест-вълк — почти два пъти по-голям от Гуенивар — се претърколи и приземи върху пантерата. Огромните му челюсти изщракаха на милиметри от гърлото и Котката се съпротивляваше диво, за да ги задържи колкото се може по-далеч от себе си. Нямаше надежда, че ще победи този съперник, дори се съмняваше, че може да спечели и една битка срещу вълка. Единственото преимущество, което и бе останало, беше нейната подвижност.

Гуенивар се измъкна изпод чудовището, бърза като черна стрела, и побягна към изхода.

Улгулу нададе свиреп вой, хукна след нея, разкъса завесата на парчета и се спусна към помръкващата слънчева светлина.

В мига, в който баргестът събори завесата, Гуенивар се озова вън от пещерата, обърна се изведнъж и скочи към стръмните скали над входа. Когато огромният вълк излезе, пантерата се приземи на гърба му и отново започна да го хапе и дере с острите си нокти.

* * *

— Улгулу уби фермерите, не аз — изрева Кемфана, докато се приближаваше. Чудовището мина покрай ятагана на Дризт и го изрита в другия край на залата. — Улгулу иска теб. Теб, защото уби гнолите му. Но аз ще те убия, мрачни войне. Ще пирувам с живителната ти сила и ще стана още по-могъщ!

Мрачният елф едва си поемаше дъх, едва чуваше думите. В съзнанието си различаваше само образите на убитите фермери и спомените за тях му вдъхнаха кураж. Баргестът се приближи още повече. Дризт впери зъл поглед в чудовището, а изражението му беше толкова непоколебимо и решително, сякаш не съзнаваше отчаяното си положение. При вида на тези присвити, пламнали от гняв очи, Кемфана се поколеба и Дризт веднага се възползва от момента. Не за пръв път се биеше с огромни чудовища, беше се сражавал дори с клюнести изчадия. Ятаганите му винаги слагаха край на тези битки, но в първоначалните си атаки Дризт бе използвал само тялото си. Болката в гърба му не можеше да се сравни по сила с яростта, надигаща се в душата му. Той се отблъсна от стената, претърколи се и се шмугна между краката на Кемфана, след което успя да се обърне и да сграбчи чудовището за коленете.

Напълно спокойно баргестът се наведе, за да улови гърчещия се мрачен елф, ала Дризт успя да се изплъзне от ръката му за миг, достатъчен, за да му спечели предимство. Кемфана продължаваше да не обръща внимание на атаките и когато най-накрая загуби равновесие, се прекатури с охота — мислеше си, че така ще премаже дребния, но издръжлив мрачен елф. Ала Дризт отново се оказа по-бърз от него. Той се претърколи под тялото на гиганта, скочи на крака и хукна към другия край на залата.

— Не, няма да ти позволя! — нададе вой Кемфана и запълзя по пода.

В мига, в който Дризт сграбчи ятагана си, две огромни ръце го хванаха през кръста и го повдигнаха от земята.

— Ще те размажа и ще те изям! — изрева чудовището и елфът наистина чу как едно от ребрата му изпука. Опита се да се извърти, за да види противника си, но после се отказа и се концентрира върху това как да освободи ръката си, държаща ятагана.

Още едно ребро се пропука. Огромните ръце на Кемфана го стискаха все по-силно. Баргестът не искаше просто да убие този мрачен елф, той искаше да го изяде и да пирува с живителната му сила, благодарение на която щеше да стане по-зрял и могъщ.

— Ще те изям, елфе — смееше се гигантът. — Ще пирувам!

Черпейки сила от образите на фермерското семейство в съзнанието си, Дризт сграбчи ятагана с две ръце и успя да го вдигне нагоре, над главата си. Острието навлезе в отворената, гладна паст на Кемфана и потъна в гърлото му.

Дризт започна да извива и върти оръжието си с всичка сила.

Огромният баргест се замята диво. Мускулите и ставите на елфа едва не се скъсаха от напрежение, но той се съсредоточи върху целта си — дръжката на ятагана — и продължи да я извива и върти.

Кемфана се строполи тежко и се претърколи върху Дризт с надеждата, че го премаже до смърт. Болка нахлу в съзнанието на мрачния елф.

— Не! — изкрещя той и съсредоточи цялата си воля за живот върху образа на малкото, пепеляворусо момче, заклано в леглото си.

От гърлото на Кемфана излизаха гъргорещи звуци, въздухът свистеше през задушаващата го кръв. Когато съществото върху Дризт престана да мърда, мрачният елф разбра, че е спечелил битката.

Искаше му се просто да се свие на кълбо и да възобнови нормалното си дишане, но сражението съвсем не беше към своя край. Елфът изпълзя изпод Кемфана, избърса кръвта — собствената си кръв — от устните си, изтръгна ятагана от гърлото на чудовището и намери кинжала си.

Усещаше, че раните му са сериозни и че могат да се окажат дори смъртоносни, ако не се погрижеше навреме за тях. Дишаше тежко, дробовете му се пълнеха с кръв, но той сякаш не забелязваше това, защото Улгулу, чудовището, което бе убило фермерите и децата им, беше още живо.

* * *

Гуенивар отскочи от гърба на огромния вълк и отново се приземи върху стръмния скален насип над входа на пещерата. Улгулу се завъртя, изръмжа и подскочи към пантерата, драскайки с нокти по камъните, мъчейки се да се изкачи по-нагоре.

Пантерата подскочи отново, приземи се върху гърба на баргеста-вълк, обърна се и впи нокти в козината му. Чудовището се обърна, но Гуенивар за пореден път се озова върху скалите. Играта на „удряй и бягай“ продължи още няколко мига. Пантерата все така нападаше, после се оттегляше, но най-накрая вълкът успя да разгадае тактиката й и да я повали на земята с огромните си челюсти. Котката се изви и побягна, но се приближи прекалено много до стръмната пропаст. Улгулу се надвеси над Гуенивар и препречи пътя и за бягство.

Дризт се появи на входа на пещерата точно в мига, в който вълкът започна да избутва пантерата към ръба на пропастта. Камъчета се затъркаляха надолу по клисурата. Задните лапи на пантерата се подхлъзнаха надолу, после отново се изкачиха на ръба и се опитаха да се задържат. Дризт знаеше, че дори могъщата Гуенивар не може да се противопостави на тежестта и силата на този баргест.

Мрачният елф разбра, че едва ли ще успее да я спаси навреме. Той извади фигурката от черен оникс и я хвърли близо до котката.

— Върви си, Гуенивар! — заповяда Дризт.

Пантерата обикновено не би оставила господаря си в такъв тежък момент, но този път разбра намеренията му.

Улгулу я притискаше с всичка сила, неотстъпно я тласкаше към пропастта.

Изведнъж чудовището се озова срещу неуловима мъгла. И вълкът се наведе назад и се закатери диво, събаряйки много камъни, както и статуетката, в пропастта. Той загуби равновесие, не може да се задържи и в следващия миг летеше към дъното на клисурата.

Костите му отново изпукаха, а гъстата му козина изтъня — трансформиран като вълк, Улгулу не можеше да прави заклинанието си за левитация.

Отчаян, баргестът концентрира цялата си мощ и се опита да възвърне гоблиноидната си форма. Вълчата му муцуна се скъси и се превърна в лице със сплескани черти, а лапите му се удебелиха и превърнаха в ръце.

Полупреобразеното създание не успя да възвърне истинската си форма докрай и се разби в камъните.

Дризт пристъпи към ръба на пропастта, направи заклинание за левитация и започна да се спуска бавно към дъното на клисурата, без да се отдалечава много от каменната стена. Както и последния път, заклинанието бързо изчерпа силата си и последните двайсет фута от разстоянието до земята Дризт се удряше в стената, в отчаян опит да се задържи или да забави скоростта си. Мрачният елф се удари тежко в твърдата скала, видя баргестът да се гърчи на няколко крачки от него, помъчи се да се изправи, за да се защити, но изведнъж всичко наоколо потъна в мрак.

* * *

Изведнъж съзнанието му се пробуди от силен рев. Мрачният елф не знаеше колко часа са минали откакто лежеше в несвяст.

Беше мрачна и облачна нощ. Малко по малко замаяният и ранен Дризт си припомни станалото през деня. Почувства облекчение, когато видя, че Улгулу все още лежи на земята до него — полу-гоблинът, полувълк изглеждаше очевидно мъртъв.

Ревът повторно огласи клисурата. Идваше от високото, от пещерата и мрачният елф погледна нагоре към ръба на пропастта. Там стоеше Пиводън, планинският великан, завърнал се от лов и разгневен от кръвопролитието, което бе заварил.

Веднага щом успя да се изправи, Дризт осъзна, че няма да издържи още една битка. Той се огледа наоколо, намери фигурката от черен оникс и я пусна в кесийката си.

Не беше много разтревожен за Гуенивар. Пантерата бе преживявала и по-тежки сблъсъци — беше попадала в обсега на експлодиращ магически жезъл, беше потънала в скала, заедно с един разгневен земен дух, и дори бе падала в киселинно езеро. Фигурката изглеждаше невредима и Дризт беше сигурен, че пантерата възстановява силите си в своя звезден дом.

Точно сега обаче, мрачният елф не можеше да си позволи подобна почивка. Великанът бе започнал да се спуска по скалния насип.

Дризт хвърли последен поглед към Улгулу и изпита мимолетно удовлетворение, което не можеше да заличи горчивите и болезнени спомени за изкланото фермерско семейство. Елфът се спусна към дивите планини, бягайки от великана и от вината.

8

Следи и Загадки

Беше изминало повече от денонощие от кръвопролитието, когато един от съседите на семейство Тисълдаун реши да посети отдалечената ферма. Миризмата на смърт посрещна посетителя и той разбра какво се бе случило, още преди да влезе в къщата или хамбара.

Един час по-късно, когато се завърна във фермата, съседът водеше със себе си кмета Делмо и още няколко въоръжени мъже. Те обиколиха нивите около къщата, после предпазливо влязоха вътре, сложили парцали на лицата си, за да не усещат отвратителната миризма.

— Какво чудовище може да е сторило това? — запита се кметът.

Вместо отговор, от спалнята на децата излезе един от фермерите — в ръката си държеше счупен ятаган.

— Оръжието на мрачния елф? Трябва да намерим МакГрисъл.

Делмо се поколеба. Той очакваше подкреплението от Сундабар да пристигне всеки момент и смяташе, че Ястреборъката Чучулига ще се справи по-добре отколкото избухливия и неконтролируем планинец.

Ала кметът не успя да възрази. Ръмженето на кучетата извести на всички, че Роди МакГрисъл бе пристигнал. Мърлявият широкоплещест мъж влезе в кухнята. Цялото му лице беше покрито в ужасни белези и кафява, засъхнала кръв.

— Елфическо острие! — извика той, веднага щом разпозна оръжието. — Същото, което оня мрачен елф използва срещу мен!

— Пазителката скоро ще пристигне — започна Делмо, но МакГрисъл не го слушаше. Той обикаляше из кухнята и спалнята, побутваше труповете с крак и се навеждаше, за да ги огледа и да потърси следи.

— Видях стъпките отвън — каза изведнъж планинецът. — Били са двама струва ми се.

— Мрачният елф не е сам — заяви кметът. — Още една причина да почакаме отряда от Сундабар.

— Ха! А откъде си сигурен, че ще дойдат? — изсумтя Роди. — Ще тръгна след елфа още сега, докато следата му е още прясна и кучетата могат да я надушат!

Няколко от събралите се фермери закимаха одобрително, докато Делмо не им напомни с какво същество си имат работа.

— Един-единствен мрачен елф успя да те повали, МакГрисъл — заяви кметът. — Сега смяташ, че са двама или повече. Как искаш да отидем и да ги заловим?

— Лошият късмет ме повали, а не друго! — тросна се Роди, после се огледа наоколо и се обърна към нерешителните фермери. — В кърпа ми беше вързан тоя мрачен елф!

Мъжете започнаха да бъбрят разтревожено и да си шепнат един на друг, когато кметът хвана МакГрисъл за ръката и го дръпна в другия край на стаята.

— Изчакай един ден — помоли го Делмо. — Ще имаме повече шансове за успех, когато пазителката дойде.

Роди не изглеждаше сигурен.

— Това си е моя битка — изръмжа той. — Той уби кучето ми и ми остави тези грозни белези.

— Искаш го, ще го получиш — обеща Делмо, — но тук не става дума само за кучето и гордостта ти.

Лицето на МакГрисъл се изкриви злобно, но кметът беше непоколебим. Ако в местността наистина върлуваше отряд мрачни елфи, това означаваше, че животът на всички в Малдобар бе в опасност. Докато чакаха помощ от Сундабар, най-голямата защита на малкото фермерско общество беше неговата сплотеност, а тя щеше да бъде разрушена, ако Роди поведеше мъжете, които и без това не бяха много, на бой с мрачните елфи. Бенсън Делмо беше достатъчно проницателен и знаеше, че не може да промени намеренията на МакГрисъл. Планинецът беше дошъл в Малдобар преди няколко години и бе останал там, но като цяло той беше скитник и не дължеше нищо на града.

Роди се обърна на другата страна, за да сложи край на разговора, но кметът го сграбчи за ръката и го завъртя към себе си. Кучето на Роди оголи зъби и изръмжа, но заплахата беше нищожна в сравнение с ужасния зловещ поглед, който МакГрисъл отправи към кмета на Малдобар.

— Ще имаш твоя мрачен елф — бързо промълви Делмо, — но, умолявам те, почакай докато дойде помощ от Сундабар — настоя той, после бързо премина към аргументите, които наистина щяха да повлияят на едрия планинец. — Аз не съм от бедните, МакГрисъл, а ти, доколкото си спомням, беше ловец на глави, преди да дойдеш в Малдобар. Надявам се, все още си такъв.

Възмущението, изписано по лицето на планинеца, бързо се замени с любопитство.

— Изчакай да дойде помощта, после иди и залови мрачния елф — кметът спря, за да помисли какво да му предложи. Нямаше никакъв опит в подкупите, не искаше да даде прекалено ниска цена и да угаси интереса, който бе събудил току-що, нито пък искаше да развързва кесията си повече от необходимото. — Хиляда златни жълтици за главата на елфа.

Роди Макгрисъл имаше опит в наддаванията. Той прикри добре задоволството си — предложението на кмета надвишаваше обичайното му възнаграждение поне пет пъти, а и без награда, пак би тръгнал след мрачния елф.

— Две хиляди! — промърмори планинеца, решил, че тази цена може да компенсира всичките му нещастия.

Кметът усети как му прилошава от неочакваната сума, но въпреки това не престана да си напомня, че съдбата на града е заложена на карта.

— И нито жълтица по-малко! — добави Роди и кръстоса силните си ръце пред гърдите.

— Почакай да дойде лейди Чучулига — примирено заяви Делмо, — и ще получиш твоите две хиляди.

* * *

Цяла нощ Пиводън вървя по следите на ранения мрачен елф. Огромният планински великан не беше сигурен какво е отношението му към смъртта на Улгулу и Кемфана — двамата баргести, който бяха отнели не само бърлогата, но и свободата му. Знаеше, че вероятно би се уплашил от всеки неприятел, способен да победи двете чудовища, ала убиецът — мрачен елф бе ранен сериозно.

Дризт разбираше, че е преследван, но не можеше да стори нищо, за да прикрие следите си. Единият му крак, изкълчен по време на падането в клисурата, се влачеше болезнено и елфът правеше всичко, което е по силите му, за да запази преднината си пред великана. Когато настъпи яркото и свежо утро, положението на Дризт се утежни още повече. Той дори не се надяваше, че ще успее да избяга от планинския гигант на дневната светлина.

Пътеката го отведе в един участък, покрит с различни по височина дървета, растящи там, където корените им бяха открили пролука в многобройните скални късове. Дризт нямаше друг избор, освен да продължи да бяга. Реши да прекоси горичката, но когато се облегна на едно голямо дърво, за да си поеме дъх, изведнъж му хрумна идея — бе забелязал клоните на дърветата — ниски, меки и наподобяващи канап.

Мрачният елф се обърна назад към пътеката. С тромава крачка непреклонният планински великан прекосяваше едно голо каменисто пространство. Със здравата си ръка, Дризт извади ятагана и отсече най-дългия клон, който намери. После се огледа за подходяща скала.

Измина около половин час, докато великанът навлезе в малката горичка, размахващ дървена сопа в огромната си ръка. Пиводън спря изведнъж — иззад едно от дърветата изскочи раненият мрачен елф и застана на пътя му.

Дризт едва не въздъхна от облекчение, когато великанът се закова точно на определеното място. Беше се опасявал, че огромното чудовище ще продължи напред и ще го убие, защото знаеше, че е ранен и не би могъл да се отбранява. За да се възползва от колебанието на великана, Дризт изкрещя: „Стой!“ на езика на гоблините и направи малко заклинание, което обви гиганта в лилави вълшебни пламъци.

Пиводън се поразмърда неспокоен, но не направи нито крачка към странния си и опасен враг. Дризт се загледа с любопитство в потропващите крака на великана.

— Защо ме преследваш? — попита той. — Нима и ти желаеш да споделиш вечния сън на баргестите?

Пиводън навлажни изсъхналите си устни с дебелия си език. Дотук срещата се развиваше много по-различно от очакваното. Великанът се опитваше да потисне инстинктивните си потребности, който го бяха довели дотук, опитваше се да обмисли възможностите си.

Улгулу и Кемфана бяха мъртви. Това означаваше, че той ще може да си върне пещерата. Но гнолите и гоблините също ги нямаше, а дребният досаден куиклинг не се бе мяркал отдавна. Изведнъж в главата на великана проблесна една мисъл.

— Приятели? — попита с надежда Пиводън.

Дризт почувства облекчение, че е избегнал битката, но предложението на великана го настрои скептично. Бандата на гнолите му бе предложила почти същото и това бе довело до пагубен край, а и този великан очевидно бе свързан с чудовищата, убили фермерското семейство.

— Приятели, но с каква цел? — попита неуверено мрачният елф, с напразната надежда, че това същество може да се ръководи от принципите си, а не от жаждата за кръв.

— Да убиваме — отвърна Пиводън сякаш отговорът бе очевиден.

Дризт изръмжа и яростно отметна глава назад, а гъстата му, бяла коса диво се развя. С рязко движение елфът посегна към ятагана си, без да се замисля дали кракът на великана е попаднал в примката на неговия капан.

— Ще те убия! — изрева Пиводън, забелязал неочаквания обрат на събитията, после вдигна сопата си за удар и направи огромна крачка напред, крачка, препъната от жилавия клон, увил се като змия около крака му.

Дризт се замисли дали да нападне великана. Напомни си, че капанът му е проработил и че той самият, в сегашното си състояние, едва ли би могъл да оцелее в битка с огромното същество.

Пиводън погледна към крака си и изрева от ярост. Клонът не беше най-здравата примка, а и не бе особено стегнат — ако се наведеше планинският великан можеше с лекота да се освободи, но огромното същество не се славеше със своята интелигентност.

— Ще те убия! — отново изрева великанът и с все сила ритна с крак, за да махне ужасния клон от крака си.

Задвижена от силата на удара, огромната скала, скрита в гъсталака и завързана за другия край на клона, полетя напред и се заби в гърба на великана.

Пиводън се канеше да изреве за трети път, но от гърдите му се изтръгна само свистящ въздух.

Тежката сопа падна на земята, а великанът, притиснал с ръка кръста си, се отпусна тежко на едно коляно.

Дризт се поколеба за миг — не знаеше дали да избяга или да го убие. Не се страхуваше за себе си, великанът нямаше скоро да тръгне по следите му, но не можеше да забрави зловещото му изражение, когато бе заявил, че иска да убиват заедно.

— Колко още семейства искаш да убиеш? — попита Дризт на езика на мрачните елфи.

Пиводън не разбра думите му, само изсумтя и изръмжа от болка.

— Колко? — попита отново Дризт, очите му се присвиха заплашително, а ръката му стисна здраво дръжката на ятагана.

Ударът му беше светкавичен и силен.

* * *

Бенсън Делмо беше безкрайно щастлив, когато помощта от Сундабар — Ястреборъката Чучулига, тримата и войни и мъдрото джудже Фрет — пристигнаха привечер на същия ден. Кметът им предложи да хапнат и да си починат, но Чучулигата чу за кръвопролитието във фермата на Тисълдаун и веднага се отправи към местопрестъплението, заедно с другарите си, следвани от Делмо, Роди МакГрисъл и още няколко любопитни фермери.

Когато пристигнаха в отдалечената ферма, тя остана много разочарована. Важните улики бяха погребани под стотици други следи, а много от предметите в къщата, дори и труповете, бяха пипани и премествани. Въпреки това пазителката и опитните и другари обиколиха методично наоколо, опитвайки се да разберат колкото се може повече за отвратителните убийства, станали в къщата.

— Неразумни хора! — сгълча фермерите Фрет, когато тя и останалите привършиха с огледа на местопрестъплението. — Сами сте помогнали на враговете си!

Няколкото от мъжете, включително и кмета на Малдобар, се огледаха виновно наоколо, но Роди изръмжа и се надвеси над спретнатото джудже. Чучулигата побърза да се намеси.

— Унищожили сте някои улики, когато сте били тук по-рано — спокойно обясни на кмета тя, после пристъпи между Фрет и едрия планинец. Беше чувала много истории за МакГрисъл и репутацията му — мъжът се славеше като непредсказуем и избухлив.

— Не знаехме… — опита се да обясни Делмо.

— Разбира се, че не сте — отвърна пазителката. — На ваше място всеки би постъпил така.

— Всеки аматьор — отбеляза Фрет.

— Да си затваряш устата! — изръмжа МакГрисъл. Кучето му също оголи зъби и заръмжа.

— Успокой се, добри човече — помоли го пазителката. — Имаме си достатъчно врагове извън Малдобар, не ни трябват и тук.

— Аматьори? — закрещя планинецът. — Преследвал съм стотици врагове! Научих достатъчно за този мрачен елф, за да го намеря.

— Сигурен ли си, че е бил мрачен елф? — попита с искрено съмнение Чучулигата.

Роди кимна и един фермер, застанал наблизо, извади счупения ятаган.

— Елфическо острие — грубо заяви Роди и посочи към белезите си. — Виждал съм го отблизо!

Пазителката огледа раздраното лице на планинеца и веднага се досети, че тези рани не са нанесени от острия като бръснач ятаган, но не виждаше смисъл да продължава да спори с МакГрисъл.

— Имаше и следи от мрачен елф — продължи той. — Следи от ботуши, подобни на тези, които открихме в гората, където бе забелязан той.

Ястреборъката погледна към хамбара и всички насочиха погледите си натам.

— Онази врата е била изкъртена от същество с огромна сила — отбеляза тя. — По-младата жена, чийто труп намерихме вътре, не е била убита от мрачен елф.

Роди МакГрисъл обаче, не се предаваше лесно.

— Нашият мрачен елф не е сам — заяви той. — Води със себе си една огромна черна пантера. Едро, проклето животно!

Думите на планинеца не разсеяха подозренията на Ястреборъката. Пазителката не беше видяла следи от лапи в хамбара, а и начинът, по който бе разкъсана и изядена жената, не отговаряше на знанията и за огромните котки. Тя обаче, не сподели мислите си с грубия мъж. Виждаше, че той не желае да чуе нищо, което би могло да обори заключенията му.

— Е, ако сте се уморили от това място, да тръгваме по следата — оживи се Роди. — Кучето ми познава миризмата му, а и без това му дадохме достатъчно преднина!

Чучулигата погледна разтревожена към кмета на Малдобар, но той се обърна, смутен от проницателните и очи.

— Роди МакГрисъл ще дойде с вас — обясни Делмо, като едва изговаряше думите искаше му се да не бе сключвал прибързаната сделка с едрия планинец.

Сега, когато виждаше колко хладнокръвна и спокойна е пазителката и нейните войни и колко различни са от избухливия и опърничав МакГрисъл, кметът разбираше, че е по-добре те сами да се заемат със ситуацията. Ала, уви, сделката си беше сделка.

— Само той от Малдобар ще се присъедини към вас — продължи Делмо. — Роди е преследвач, наемник. Познава района по-добре от всеки друг.

За учудване на Фрет, Чучулигата отново се въздържа.

— Слънцето скоро ще залезе — заяви тя. После се обърна към МакГрисъл: — Тръгваме утре призори.

— Дадохме достатъчно преднина на този мрачен елф! — възрази Роди. — Трябва веднага да го заловим!

— Ти смяташ, че мрачният елф се крие и бяга от нас — спокойно отвърна Дав, макар че този път гласът и звучеше по-остро и непоколебимо. — Колко мъртъвци са смятали същото за враговете си?

Озадачен, Роди не отговори.

— Мрачният елф или отрядът му, вероятно се спотайват наблизо — продължи пазителката. — Искаш да се сблъскаш с тях неочаквано ли, МакГрисъл? Ще ти е приятно ли да се биеш с отряд мрачни елфи посред нощ?

Роди вдигна ръце, изръмжа, обърна се и важно се отдалечи, следван от кучетата си.

Кметът предложи на Чучулигата и другарите и да преспят в собствената му къща, но те предпочетоха да останат близо до фермата на Тисълдаун. Когато фермерите се разотидоха, тя се усмихна, а Роди си устрои лагер недалеч от сундабарския отряд, за да ги наблюдава отблизо. Зачуди се какво ли ще спечели МакГрисъл от това преследване — беше убедена, че в случая не става дума само за отмъщение, за белязаното му лице или загубеното ухо.

Не след дълго, джуджето, пазителката и Габриел се настаниха край лагерния огън в двора на фермата, а елфът-стрелец и другият войн от групата застанаха на пост.

— Наистина ли ще позволиш на това чудовище да дойде с нас? — попита джуджето.

— Това е техният град, скъпи Фрет — обясни му Дав. — Не мога да отрека, че МакГрисъл познава района.

— Но той е толкова мръсен — изсумтя джуджето.

Дав и Габриел се спогледаха усмихнати. Осъзнал, че няма да постигне нищо с аргументите си, Фрет разстла постелята си и се мушна в нея, като нарочно обърна гръб на останалите.

— Добрият стар Фредегар — промърмори Габриел. Чучулига се усмихна, но войнът забеляза искрената загриженост, изписана на лицето на пазителката. — Проблем ли има, лейди? — попита той.

Чучулигата сви рамене.

— Нещо не е наред в тази ситуация — започна тя.

— Жената в хамбара не е убита от пантера — отбеляза Габриел. Той също бе забелязал някои несъответствия.

— Фермерът, убит в кухнята, този, когото нарекоха Бартоломю, също не е убит от мрачен елф — добави пазителката. — Гредата, в която е бил счупен вратът му, е почти разбита. Само великан може да притежава подобна сила.

— Магия? — попита Габриел.

Жената повторно сви рамене.

— Магията на мрачните елфи е малко по-фина, според нашия мъдрец — каза тя и погледна към джуджето, което отдавна хъркаше, при това доста шумно — и по-изкусна. Фрет не вярва, че елфическата магия може да убие Бартоломю или жената по такъв жесток начин, нито пък да разбие вратата на хамбара. А и в следите забелязах нещо особено.

— Две следи от стъпки — заяви Габриел. — Едните оставени почти ден по-късно.

— И с различна дълбочина — добави Ястреборъката. — И едните, и вторите, могат наистина да принадлежат на мрачен елф, но първите, тези на убиеца, са прекалено дълбоки.

— Може да е шпионин на мрачните елфи — предположи войнът. — Омагьосан обитател на долните земи? Истинският мрачен елф е дошъл на другия ден, за да огледа работата на своето чудовище.

Този път и Габриел сви объркано рамене.

— Ще разберем — успокои го пазителката.

Войнът запали лулата си, а тя оправи постелята си и се приготви за сън.

* * *

— О-господарю, мой-господарю — завайка се Тифанис, когато видя гротескно премазания, полу-трансформиран баргест.

Куиклингът не тъжеше особено нито за Улгулу, нито за невръстния му брат, но смъртта на двата звяра щеше да се отрази драстично на бъдещето на дребния зъл дух. Той бе обединил силите си с Улгулу заради взаимната изгода.

Преди появата на баргестите, Тифанис прекарваше дните си в самота, като крадеше, когато и каквото можеше от близките селища. Беше уредил живота си добре, но въпреки това се чувстваше самотен и нещастен.

Улгулу беше променил всичко. Армията на баргеста му предлагаше защита и приятелство, а Улгулу, който винаги планираше нови и все по-ужасни убийства, непрекъснато го пращаше на различни важни и отговорни мисии.

Сега Тифанис трябваше да се прости с този живот — двамата баргести бяха мъртви и дребният дух не можеше да стори нищо, за да промени този факт.

— Пиводън? — запита се изведнъж куиклингът. Единственото създание, липсващо от бърлогата, бе именно планинският великан, а той можеше да се окаже добър другар.

Тифанис бързо откри следите му, водещи от пещерата и навлизащи дълбоко в гората. Малкият дух запляска развълнувано с ръце, може би около стотина пъти за изминалата секунда, после се стрелна напред, за да открие новия си приятел.

* * *

Високо в планините, Дризт До’Урден наблюдаваше светлините на Малдобар за последен път. Откакто бе слязъл в подножието на планината, след неприятната случка със скункса, мрачният елф се бе сблъскал с един кръвожаден свят, който не се различаваше особено от непристъпните владения на Подземния мрак. Всички надежди, които бяха пламнали у него докато наблюдаваше щастливото фермерско семейство, сега бяха убити, заровени под тежестта на вината и ужасните спомени от кръвопролитието, които щяха да го преследват вечно.

Физически Дризт вече се чувстваше малко по-добре — можеше да си поема дъх, въпреки пронизващата болка, а и раните по ръцете и краката му бяха започнали да се затварят. Щеше да оцелее и този път.

Загледан в светлините на Малдобар, поредния град, който никога нямаше да нарече свой дом, Дризт До’Урден се зачуди дали това не е за добро.

9

Преследването

— Какво е това? — попита Фрет и побърза да се скрие в диплите на късото зелено наметало на Ястреборъката Чучулига.

Пазителката, дори и Роди, се приближиха внимателно към странното създание, което лежеше простряно на земята и изглеждаше съвсем мъртво. За пръв път през живота си виждаха подобно същество — то приличаше на необичайна кръстоска между огромен гоблин и вълк.

С приближаването си към тялото, преследвачите набираха все повече кураж и накрая наистина се убедиха, че създанието е мъртво. Чучулигата се приведе над него и го побутна с меча си.

— Според мен е умряло преди повече от денонощие — заяви тя.

— Но какво е то? — отново попита Фрет.

— Някаква кръстоска — измърмори Роди.

Пазителката разгледа отблизо странните стави на създанието. Забеляза и многобройните рани по него, наподобяващи раните, оставяни от ноктите и зъбите на огромните котки.

— Променял е формата си — предположи Габриел, без да сваля бдителния си поглед от близките скали.

Чучулигата кимна.

— И е загинал преди края на трансформацията — добави тя.

— Не съм чувал за гоблини, които разполагат с такава магическа сила — възрази Роди.

— О, има ги — започна Фрет, приглаждайки ръкавите на меката си туника. — Имаше, по-точно. Гръби Безразсъдния, преобразен архимагьосник, който…

Някъде от високото се чу подсвирване и джуджето замлъкна. На ръба на клисурата стоеше елфът-стрелец Келиндил и размахваше живо ръце.

— Тук горе има още — извика той, когато всички погледнаха към него. — Двама гоблини и някакво гигантско същество с алена кожа. За пръв път виждам подобно създание!

Чучулигата огледа клисурата. Пазителката предполагаше, че ще може да се изкачи по стената й, но когато погледна към клетия Фрет разбра, че ще трябва да се изкачат по пътеката, да изминат разстоянието по-дълго от цяла миля.

— Ти оставаш тук — нареди на Габриел тя.

Непоколебимият мъж кимна и зае отбранителна позиция между няколко големи камъка, докато Чучулигата, Роди и Фрет се отправиха нагоре.

По средата на единствената криволичеща пътека, водеща към върха на клисурата, те срещнаха Дарда, другият войн от отряда. Набитият мускулест мъж почесваше наболата си брада и разглеждаше някакъв предмет, който приличаше на стоманен плуг.

— Това е на Тисълдаун! — извика Роди. — Виждал съм го във фермата. Счупен е, трябваше да се поправи!

— А какво прави тук горе? — попита пазителката.

— И защо по него има кръв? — добави Дарда и им показа петната по вдлъбнатата повърхност на плуга. Войнът погледна към дъното на пролома, после отново разгледа металния инструмент. — Някое клето създание се е ударило в него доста силно — замисли се на глас той, — а после е полетяло надолу в клисурата.

Всички втренчиха погледите си в пазителката, когато тя отметна гъстата коса от лицето си, обхвана брадичка с деликатната си, но силна ръка и се замисли, опитвайки се да намери ключа към тази нова загадка.

Уликите обаче, бяха прекалено малко. Само след миг тя вдигна отчаяно ръце и тръгна нагоре по пътеката. На края на клисурата, пътят се извиваше в друга посока и отдалечаваше от отвесната стена, но Чучулигата тръгна по самия край на дълбоката пропаст и стигна до мястото, намиращо се точно над скалите, при които бяха оставили Габриел. Войнът веднага забеляза пазителката и помаха, за да я успокои, че долу при него всичко е спокойно.

— Елате — помоли ги Келиндил и ги поведе към пещерата.

Веднага щом съзря кръвопролитието във вътрешното помещение, Чучулигата успя да си отговори на някои въпроси. В този миг, Фрет забеляза аленокожия гигантски труп в залата и извика:

— Невръстен баргест!

— Баргест ли? — озадачено попита Роди МакГрисъл.

— Разбира се — възкликна джуджето. — Това обяснява огромният вълк в пролома.

— Умрял е преди края на трансформацията — добави Дарда. — Множеството рани и ударът в земята са го убили.

— Баргест? — отново попита Роди, ала този път гласът му прозвуча доста раздразнено — едрият планинец не обичаше да го изключват от разговора, особено когато не можеше да проумее за какво точно става дума.

— Това е същество от друго измерение — обясни Фрет. — Твърдят, че е от Геена. Баргестите изпращат невръстните си деца в други измерения и светове, понякога дори и в нашия, за да се хранят и растат… — изведнъж джуджето млъкна, замисли се и промълви: — За да се хранят — наблегна на думите си то, обръщайки се към всички.

— Жената в хамбара! — спокойно промълви Ястреборъката Чучулига.

Членовете на отряда закимаха, съгласни с новите разкрития, но свъсеният МакГрисъл упорито продължаваше да подкрепя своята теория.

— Мрачният елф я е убил! — изръмжа той.

— В теб ли е счупеният ятаган? — попита пазителката.

Роди извади острието от една от многото си кожени дрехи.

Чучулигата взе оръжието и се наведе, за да огледа мъртвия баргест. Ятаганът отговаряше безпогрешно на раните на чудовището, особено на фаталната, нанесена в гърлото му. Жената се изправи, обърна се към МакГрисъл и вдигна ятагана:

— Твърдиш, че мрачният елф има две такива остриета — отбеляза тя.

— Кметът каза така — поправи я Роди. — А той го е чул от разказа на Конър, синът на Тисълдаун. Когато аз видях мрачния елф — натърти едрият планинец и прибра оръжието, — той имаше само един ятаган, този, с който е убил семейството на Тисълдаун!

Грубият МакГрисъл съвсем умишлено забрави да спомене, че мрачният елф наистина размахваше само един ятаган, но на колана си имаше не една, а две ножници.

Ястреборъката поклати подозрително глава.

— Мрачният елф е убил този баргест — каза тя. — Раните му са нанесени с подобно оръжие. Предполагам, че с другото острие, съответстващо на това, което е у теб сега. Ако погледнеш гоблините в преддверието, ще забележиш, че гърлата им са прерязани с ятаган, извит ятаган.

— Също като раните на Тисълдаун! — изръмжа Роди.

Чучулигата реши, че най-добре ще е да премълчи новите си предположения, но Фрет, който ненавиждаше едрия планинец, изрази на глас мислите на всички присъстващи, с изключение на МакГрисъл.

— Баргестът е убил семейството на Тисълдаун — заяви джуджето, припомняйки си двете следи от стъпки в двора на фермата. — Преобразен като мрачен елф!

Роди се ядоса, а пазителката се опита да усмири с поглед разбъбрилия се Фрет. Джуджето обаче, изтълкува това погрешно и реши, че погледът и е израз на удивлението от неговата забележителна мисъл, затова продължи гордо:

— Това обяснява двете следи от стъпки — първите, по-тежките, които принадлежат на бар…

— Ами съществото от клисурата? — обърна се Дарда към Чучулигата, разбрал желанието и да затвори [устата на Фрет. — Дали и неговите рани отговарят на извитото острие?

Пазителката помисли за миг и с леко кимване изрази благодарността си към война.

— Може би някои да — отвърна тя, после се обърна към Роди: — Но по-вероятно е да е убит от пантерата, котката, която ти твърдиш, че е собственост на мрачния елф.

Роди изрита мъртвия баргест.

— Мрачният елф уби семейството на Тисълдаун! — изръмжа той. Едрият планинец бе изгубил както кучето, така и ухото си, и нито едно заключение не можеше да му попречи да се сдобие с наградата от две хиляди златни монети, които кметът му бе обещал.

Някъде отвън се раздаде вик и сложи край на спора, за облекчение на пазителката и Роди. След като въведе групата в пещерата, Келиндил се бе върнал навън, за да проследи няколко следи, които бе открил.

Когато всички излязоха от бърлогата, елфът посочи към малкия отпечатък в мъха и промълви:

— Следа от ботуш. А това тук — той посочи няколко драскотини по камъните, — са ясни следи от борба. Предполагам, че мрачният елф е отишъл до ръба на клисурата и след това се е спуснал надолу в преследване на баргеста и пантерата, въпреки че засега това е само предположение.

Всички огледаха следите, открити от Келиндил, и само след миг пазителката, Дарда, и дори Роди, кимнаха одобрително.

— Трябва да се върнем в клисурата — предложи пазителката. — Може би ще открием следи отвъд пролома, които ще ни упътят и ще ни дадат по-ясна представа за станалото.

Роди почеса коричките от засъхнала кръв по главата си и пренебрежително погледна към Чучулига.

Въобще не го интересуваше нейната „по-ясна представа за станалото“. Той вече си бе направил необходимите заключения и то преди много време. Роди МакГрисъл беше решен на всяка цена да отсече главата на мрачния елф и Ястреборъката Чучулига знаеше това.

Пазителката обаче, все още не беше много сигурна кой е извършил всички убийства. Много въпроси оставаха без отговор както за нея, така и за останалите от групата. Защо мрачният елф не бе убил децата на Тисълдаун, когато ги бе срещнал в планината? Ако историята на Конър беше вярна, защо той бе върнал оръжието на момчето? Чучулигата бе твърдо убедена, че не мрачният елф, а баргестът е убил семейството на Тисълдаун, но защо тогава елфът бе дошъл в бърлогата на двете чудовища? Ако е бил техен съюзник, защо дружбата им е завършила по този начин? Още по-интригуващ за пазителката, чиято цел беше да защитава безсилните в безкрайната война между добрите и злите раси, беше въпросът дали мрачният елф не бе открил пещерата на баргеста, за да отмъсти за жестоко изкланото фермерско семейство? Тя подозираше, че именно това е истината, но не можеше да проумее мотивите на мрачния елф. Баргестът бе убил фермерите, а това бе привлякло вниманието на цял Малдобар — дали това не бе разгневило мрачният елф, дали това не бе провалило някое нападение на отрядите от Подземния мрак? И този път парченцата от загадката не пасваха напълно едно на друго. Ако мрачните елфи планираха нападение над Малдобар, нито един от тях не би се разкрил предварително. Нещо в душата на пазителката и подсказваше, че този мрачен елф е действал сам — той бе тръгнал сам и бе отмъстил за убитите фермери. Жената сви рамене. Реши, че си внушава и проявява твърде голям оптимизъм и си припомни, че мрачните елфи обикновено не постъпват като пазителите.

Докато петимата слязат надолу по тясната пътека и се върнат при трупа на огромното чудовище, Габриел вече бе открил стъпки, които водеха доста навътре в планината. И този път следите бяха две — едната на мрачния елф, а другата, по-прясната, на огромно, двуного същество — вероятно трети баргест.

— Какво е станало с пантерата? — изморено попита Фрет. Дългата полева експедиция, първата му от много години насам, бе започнала да го изтощава.

Чучулигата се засмя и поклати безпомощно глава. Всеки отговор пораждаше само нови въпроси.

* * *

Дризт продължи да се движи и през нощта. Бягаше, така както бе бягал толкова години, само че този път зловещата реалност беше друга. Той не беше убил фермерите, дори ги беше спасил от бандата на гнолите, но въпреки това те бяха мъртви. Дризт не можеше да избяга от този факт. Беше нахлул в живота им и то по собствена воля, и заради това те бяха убити.

На следващата нощ, след срещата си с планинския великан, Дризт забеляза лагерен огън, недалеч от бърлогата на баргестите. Мрачният елф знаеше, че това не е чисто съвпадение. Призова Гуенивар и прати пантерата надолу по лъкатушните планински пътеки, за да разбере какво става.

Неуморима пантерата се втурна напред, а гладката и черна козина остана невидима в мрачните сенки на нощта. Котката тичаше неуловимо бързо и не след дълго достигна лагера.

* * *

Ястреборъката Чучулига и Габриел си почиваха край лагерния огън и се забавляваха с безкрайните странности на Фрет. Джуджето старателно почистваше мекия си кожен жакет с една твърда четка и не спираше да мърмори.

Роди се бе разположил от другата страна на пътеката, в малка ниша между ствола на паднало дърво и огромна скала, а кучето спеше свито в краката му.

— Ох, погледни до къде ме докара тази мръсотия! — изстена Фрет. — Никога, никога няма да успея да почистя жакета си! Ще трябва да си купувам нов — джуджето погледна към пазителката, която напразно се опитваше да прикрие усмивката си, и продължи да мърмори: — Смейте се колкото искате, лейди. Ще платите за него от собствения си джоб, не се притеснявайте! — закани се Фрет.

— Ех, тежки трябва да са дните на онези, които купуват премените на едно джудже — добави Габриел и Чучулигата избухна в смях.

— Смейте се, щом ви е смешно! — тросна се Фрет и затърка с четката толкова силно, че проби дупка в дрехата си. — Дявол да го вземе! — изруга джуджето и захвърли четката на земята.

— Затваряйте си устите! — изръмжа Роди и помрачи веселото настроение на приятелите. — Да не искате да ви чуят мрачните елфи?

На лицето на Габриел се изписа непоколебимо изражение, но пазителката осъзна, че съветът на планинеца, макар и отправен по груб начин, бе уместен.

— Хайде, да си починем, Габриел — промълви тя. — Дарда и Келиндил скоро ще се върнат и ще стане наш ред да сме на пост. Пътят, който ни чака утре, едва ли ще е по-малко изморителен от днешния — тя погледна към Фрет и му намигна — и по-малко мръсен, разбира се.

Габриел сви рамене, дръпна от лулата си и скръсти ръце зад тила си. Такъв бе животът, на който се наслаждаваше както той, така и всичките му приятели, обичащи приключенията. Нямаше нищо по-хубаво от лагерния огън под звездите и песента на планинския вятър наоколо.

Фрет обаче, не можеше да си намери място на коравата земя, той се обръщаше и въртеше на всички страни, недоволстваше и ръмжеше през цялото време.

Габриел не трябваше да поглежда към Чучулигата, за да се досети, че тя споделя усмивката му. Не трябваше да поглежда и към Роди, за да разбере, че едрият планинец се дразни ужасно от непрестанния шум. Без съмнение тези звуци бяха незначителни за ушите на живеещото в града малко джудже, но за ушите на привикналите към живота на път, шумът беше доста неприятен.

Изведнъж кучето на Роди настръхна и изръмжа, а от гората се чу леко изсвирване.

Чучулигата и Габриел скочиха на крака и за секунда се озоваха в края на осветения от огъня кръг, там откъдето бе дошъл знакът на Дарда.

Задърпал кучето си, Роди се измъкна от своята ниша и заедно с останалите излезе от осветения кръг, за да могат очите му да привикнат към тъмнината.

Фрет, който бе прекалено зает със собственото си неудобство, най-накрая забеляза общото вълнение.

— Какво? — с любопитство попита джуджето. — Какво става?

След кратък тих разговор с Дарда, пазителката и Габриел се разделиха и обиколиха лагера в противоположни посоки, за да се уверят в безопасността на осветения периметър.

— Дървото — чу се тих шепот и Чучулигата веднага се сниши.

Само след миг тя различи Роди, прикрил се между близката скала и един храст. Едрият мъж бе хванал оръжието си в една ръка, а с другата стискаше здраво челюстите на кучето си, за да не излае.

Планинецът посоки с глава към широките клони на един самотен бряст и Чучулигата проследи погледа му. Отначало пазителката не можа да различи нищо необичайно между гъстите листа, но после съзря блясъка на жълти котешки очи.

— Пантерата на мрачния елф — прошепна тя.

Роди кимна.

Двамата стояха неподвижни и наблюдаваха. Знаеха, че и най-малкото движение може да уплаши животното. Няколко секунди по-късно Габриел се присъедини към тях, тихо се сниши към земята и се загледа в тъмната фигура, скрита в клоните на самотния бряст. И тримата осъзнаваха, че сега времето е техен съюзник. Без съмнение Дарда и Келиндил вече заемаха своите позиции.

Клопката им със сигурност щеше да успее, но в този миг джуджето напусна лагера и се блъсна право в Роди МакГрисъл. Планинецът загуби равновесие, инстинктивно протегна ръка, за да се подпре на скалата, а кучето му с див лай се спусна към бряста.

Като черна стрела, пантерата скочи от дървото и потъна в тъмната нощ. Този път обаче, късметът не беше на страната на Гуенивар — пътят й минаваше покрай засадата на Келиндил и острото зрение на опитния елф му позволи да я разгледа ясно и отчетливо.

Стрелецът чу лая и крясъците в далечината близо до лагера, но не можеше да проумее какво е станало. Но всяко колебание в душата на елфа се разсея, когато до него достигна ясният глас на Роди.

— Убий тази смъртоносна твар! — крещеше той.

Келиндил реши, че лагерът е бил нападнат от пантерата или господаря и, и пусна стрелата си. Омагьосаният връх се заби дълбоко в хълбока на Гуенивар в мига, в който тя профуча край него.

Само след миг се разнесе викът на Чучулигата. Пазителката укоряваше Роди.

— Недей! — изкрещя тя. — Пантерата не е направила нищо, с което да заслужи това!

Келиндил тръгна по следите на котката. Чувствителното му зрение му позволяваше да вижда в инфрачервения спектър и елфът с лекота различи топлите капки кръв, отдалечаващи се от лагера.

Не след дълго и останалите се присъединиха към него.

Келиндил забеляза Роди и красивото, обикновено спокойно лице на стрелеца се изкриви от гняв.

— Ти ме подведе, МакГрисъл — ядосано заяви елфът. — Заради думите ти раних същество, което не го заслужаваше! Предупреждавам те за пръв и последен път никога повече не постъпвай така!

Келиндил изгледа за последно едрия планинец, за да му покаже, че наистина държи на думите си, после тръгна надолу по кървавата следа.

В очите на Роди горяха гневни пламъци, но той се опита да ги потисне — разбираше, че е сам срещу четири сериозни противника и едно свъсено джудже. Едрият планинец насочи погледа си към Фрет — знаеше, че никой от останалите няма да укори постъпката му.

— А, ти си дръж езика зад зъбите, когато наоколо дебнат опасности! — изръмжа той на джуджето. — И си дръж смрадливите ботуши по-далеч от мен!

Когато групата тръгна след Келиндил, Фрет се огледа скептично наоколо.

— Смрадливи? — попита джуджето и дълбоко наскърбено погледна към лъснатите си ботуши. — Смрадливи? — обърна се то към пазителката, която спря и му се усмихна утешително. — Омърсени от онзи нечистоплътен планинец, но не и смрадливи!

* * *

Когато първите лъчи на слънцето надникнаха над източния хоризонт, Гуенивар докуцука до Дризт. Мрачният елф поклати безпомощно глава, макар че не беше много изненадан от стрелата, подаваща се от хълбока на пантерата. Знаеше, че няма друг избор. Той с неохота извади кинжала на куиклинга и с негова помощ извади стрелата.

Гуенивар изръмжа тихо, но не помръдна, нито се възпротиви, докато елфът извършваше болезнената процедура. Като привърши, колкото и да му искаше да останат заедно, Дризт позволи на пантерата да се завърне в Звездната равнина, където раната и щеше да заздравее по-бързо. Стрелата даде на мрачния елф цялата му необходима информация за новите преследвачи. Той се опасяваше, че много скоро щеше да му се наложи отново да повика Гуенивар. Застанал на една висока скала, Дризт впери поглед в издигащото се слънце, после в подножието на планинските пътеки, очакващ всеки миг да зърне поредния си враг.

Но разбира се, не видя нищо. Макар и ранена, Гуенивар бе избягала от преследвачите си, а за човек или друго подобно същество, лагерът се намираше на много часове път от скалата на Дризт. Мрачният елф обаче знаеше, че преследвачите му ще дойдат и отново ще го принудят да участва в нежелана битка. Дризт се огледа наоколо. Зачуди се какви капани да приготви, кое от преимуществата си да използва в схватката.

Спомените от последната му среща с хората — от човека с кучетата и фермерите — изведнъж промениха мислите на мрачния елф. В този случай причината за битката беше недоразумението, бариера, която Дризт не вярваше, че някога ще преодолее.

Мрачният елф не бе изпитал никакво желание да се бие с тях, не изпитваше желание и сега, въпреки раната на Гуенивар.

Слънцето се издигаше все по-високо в небето и раненият Дризт До’Урден, въпреки че бе възстановил силите си през нощта, все още искаше да се скрие в някоя тъмна и уютна дупка. Но сега не можеше да си позволи подобна почивка, не и ако искаше да победи в предстоящата битка.

— Колко дълго ще ме преследвате? — прошепна той срещу сутрешния вятър, после мрачно, но решително заяви: — Ще видим.

10

Въпрос на чест

— Пантерата е открила мрачния елф — заключи Чучулигата, след като тя и другарите и проучиха района в близост до скалите. Стрелата на Келиндил лежеше счупена на земята, почти на същото място, където свършваха следите на пантерата. — И после изведнъж се е изпарила.

— Така изглежда — съгласи се Габриел. Войнът се почеса по главата и оглежда неясните следи.

— Дяволска котка! — изръмжа МакГрисъл. — Върнала се е в ада, в отвратителния си дом.

„Къде, у вас ли“, искаше да каже Фрет, но благоразумието му попречи да изрази саркастичната си забележка.

Останалите също не коментираха думите на планинеца. Те нямаха отговор на тази загадка и за момента нямаха друго предположение. Ранената пантера беше изчезнала, както и прясната кървава диря, но кучето на МакГрисъл скоро надуши миризмата на Дризт. С див лай, животното тръгна по следата и всички го последваха. Опитните следотърсачи, Чучулига и Келиндил намериха и други улики, които им показаха, че са на прав път.

Пътеката се простираше надолу до подножието на планината, спускаше се сред гъстите дървета, прекосяваше голите скали и свършваше на ръба на дълбок пролом. Кучетата на Роди се отправиха към самия край на пътеката и дори направиха първата крачка надолу по каменистия склон.

— Проклети да са мрачните елфи с тяхната магия — промърмори Роди, после се огледа наоколо и удари с юмрук по дланта си. Знаеше, че ще му отнеме дълго време докато успее да заобиколи стръмната стена.

— Скоро ще се стъмни — отбеляза пазителката. — Да стъкмим лагера сега, а утре ще видим как ще прекосим пролома.

Габриел и Фрет кимнаха в съгласие, но Роди възрази.

— Следата още е прясна! — каза той. — Кучето трябва да се спусне долу, а ние трябва поне да го последваме, преди да се приготвим за пренощуване.

— Това може да ни отнеме часове… — запротестира Фрет, но Чучулигата прекъсна дребното джудже.

— Елате — подкани ги пазителката и се запъти на запад, където склонът беше стръмен, но не непреодолим.

Тя не беше съгласна с Роди МакГрисъл, но не желаеше да спори с представителя на Малдобар.

Когато слезе в пролома, отрядът откри само още загадки. Роди обикаляше навсякъде с кучето си, но не откри нито следа от неуловимия мрачен елф, а Чучулигата потъна в дълбок размисъл. Изведнъж истината проблесна в съзнанието и, а усмивката и я разкри и на останалите.

— Той си играе с нас! — изсмя се Габриел, досетил се какво бе развеселило пазителката. — Той ни доведе до самия пролом, защото е знаел, че ще си помислим, че е използвал магия, за да се спусне долу!

— Какви ги говориш? — ядоса се Роди, въпреки че той сам бе опитен следотърсач и много добре разбираше какво се е случило.

— Да не искаш да кажеш, че ще трябва да се изкачим отново горе? — завайка се Фрет.

Пазителката се засмя, но когато погледна към МакГрисъл, настроението и се изпари.

— Утре сутрин — промълви тя.

Този път планинецът не възрази.

На другата сутрин слънцето още не беше изгряло, когато групата се изкачи на върха на клисурата. Кучетата на Макгрисъл отново тръгнаха по следата на Дризт, връщайки се обратно на мястото откъдето бяха тръгнали — скалата, на която бе стоял елфът. Трикът бе прост, но в главите на всичките опитни следотърсачи се въртеше един-единствен въпрос: как този мрачен елф бе успял да се откъсне толкова от следата си, че да заблуди кучето на планинеца? Когато стигнаха до гъстите дървета, Ястреборъката Чучулига знаеше, че отговора се крие там.

Тя кимна на Келиндил, който сваляше тежката си раница. Ловкият елф се хвана за един нисък клон, залюля се, преметна се на другото дърво и започна да оглежда наоколо, за да разбере откъде бе минал мрачният елф. Клоните на дърветата се преплитаха и възможностите изглеждаха много, но не след дълго Келиндил намери посоката и поведе Роди и кучето му по новия път, минаващ встрани от гъсталака, заобикалящ горния склон на планината и свиващ към Малдобар.

— Градът! — извика ужасен Фрет, но останалите не му обърнаха внимание.

— Не е тръгнал към града — заяви Роди. Беше толкова заинтригуван, че съвсем бе забравил обичайния си гневен тон. Той бе ловец на глави и обичаше да е изправен пред достоен противник, поне по време на преследването. — Потокът — обясни МакГрисъл. Мислеше си, че този път е успял да разгадае загадката, която им бе приготвил мрачният елф. — Отправил се е към потока, за да мине по течението му, да се отърве от нас и да се върне в гората.

— Този мрачен елф е хитър съперник — отбеляза Дарда, напълно съгласен със заключението на едрия планинец.

— И вече има поне един ден преднина — добави Габриел.

Фрет въздъхна тежко и пазителката реши да обнадежди малкия си приятел:

— Не се страхувай — каза му тя. — Ние сме запасени с всичко, което ни е необходимо, но той — той ще трябва да спре, за да си потърси храна, да си улови нещо за ядене, докато ние можем да продължим.

— Ще спим само при нужда! — добави Роди, решен, че този път няма да позволи на останалите от отряда да го забавят. — И само за малко.

Фрет отново въздъхна.

— Ще пестим от провизиите си — добави Чучулигата, за да спечели благоразположението на Роди и защото реши, че е правилно да постъпят така. — И без това ще ни се наложи доста да се постараем, за да настигнем мрачния елф. Не искам никакви разтакавания.

— Ще пестим — тихо измърмори Фрет, въздъхна за трети път и погали корема си, за да се успокои. Колко много копнееше сега за малката си, уютна стаичка в замъка на Шлем в Сундабар!

* * *

Намерението на Дризт бе да навлиза навътре в планината, докато отрядът се откаже от преследването. Той продължи да прикрива следите си, често се връщаше назад и минаваше по дърветата, за да започне втора следа от съвсем друго място и в друга посока. Планинските ручеи прикриваха миризмата му, но преследвачите на Дризт не бяха аматьори, кучето на Роди беше от най-добрата ловна порода. Отрядът не само се движеше по следата на мрачния елф, през последните дни те дори успяха да скъсят значително разстоянието, което ги делеше. Дризт все още вярваше, че може да им избяга, но те се приближаваха все по-бързо и това породи в душата му нови, по-различни желания. Не беше направил нищо, с което да заслужи подобно преследване, дори бе отмъстил за смъртта на фермерското семейство. Беше се заклел, че занапред ще живее сам, че повече няма да застраши живота на никого, но мрачният елф познаваше самотата от дълги години. Не можеше да спре да поглежда през рамо — от любопитство, не от страх, а копнежът му към хората така и не намаляваше.

Най-накрая Дризт не издържа, повече не можеше да пренебрегва любопитството си към отряда, който го преследваше. Една мрачна нощ, докато наблюдаваше фигурите, бдящи над лагера, елфът разбра, че това любопитство може да му струва живота. Но вече бе твърдо късно да променя решението и намеренията си. Нуждите му го тласкаха натам към лагера на неговите преследвачи, към огъня, мержелеещ се на двайсетина метра от него.

Закачливият разговор между Чучулигата, Фрет и Габриел трогна душата на Дризт, въпреки че не разбираше думите им. Желанието му да влезе в лагера, обаче се изпари, когато забеляза Роди и злото му куче обикалящи из осветения от огъня кръг. Мрачният елф знаеше, че тези двамата никога не биха спрели, за да изслушат обясненията му.

Двама от членовете на отряда стояха на пост, единият беше елф, а другият — висок мъж. Дризт успя да се прокрадне незабелязан край човека. Беше се досетил правилно, че в мрака елфът ще вижда по-добре. Сега обаче, забравил всякаква предпазливост, той се запъти към другия край на лагера, към елфа, застанал на пост. През целия си живот Дризт бе срещал далечните си родственици от Повърхността само веднъж и то при ужасни обстоятелства. Тогава отряд от мрачни елфи, предвождани от него, бе нахлул сред една група веселящи се светли елфи и бе изклал всички, с изключение на едно малко момиченце, което Дризт успя да спаси. Подтикван от тези ужасни спомени, младият До’Урден изпитваше огромна нужда да види отново елф, жив и енергичен елф.

Келиндил усети чуждото присъствие, когато един малък кинжал изсвистя и едва не преряза тетивата на лъка му. Елфът се извърна на секундата и съзря лилавите очи на Дризт, застанал на няколко крачки от него.

Погледът на Келиндил блестеше в червено — ясен признак, че вижда Дризт в инфрачервения спектър. Мрачният елф кръстоса ръце пред гърдите си — този жест в земите на Подземния мрак означаваше мир.

— Най-накрая се срещнахме, тъмнокожи братовчеде — гневно прошепна Келиндил на езика на мрачните елфи, а светещите му очи злокобно се присвиха. Бърз като котка елфът извади изкусно изкования си меч, чието острие яростно блестеше с червен пламък.

Дризт беше смаян. Почувства се обнадежден, когато чу този елф да говори езика му, при това достатъчно тихо, за да не вдигне на крака целия лагер. Светлият елф беше висок колкото Дризт, с почти същите остри черти, но очите му бяха по-тесни, а русата му коса не бе толкова дълга и гъста, колкото бялата гъста коса на Дризт.

— Аз съм Дризт До’Урден — започна неуверено той.

— Името ти не ме интересува! — отвърна Келиндил. — Ти си мрачен елф. Нужно ми е да знам само това! Хайде, мрачни елфе. Ела и ми покажи кой е по-силен!

Дризт не беше извадил ятагана си и не възнамеряваше да го прави.

— Няма да се бия с теб… — гласът на младия До’Урден стихна в мига, в който осъзна, че думите му са безпомощни срещу силната омраза, която светлият елф изпитваше към него.

Дризт искаше да му обясни всичко, да му разкаже историята си, искаше му се да бъде оправдан от още един глас, а не само от своя собствен. Само ако друг — особено светъл елф — можеше да научи за премеждията му, да се съгласи с решенията му, да одобри постъпките му в един живот, изпълнен с толкова много кошмари, тогава вината щеше да падне от раменете на Дризт. Само ако можеше да постигне разбирателство с тези, които расата му мразеше, както той самият я мразеше, Дризт До’Урден щеше да е спокоен.

Но мечът на Келиндил не се спусна към земята, злобното изражение също не слезе от красивото му елфическо лице, което обикновено се усмихваше.

Дризт нямаше да бъде приет тук, нито сега, нито когато и да било. Нима винаги щяха да го преценяват погрешно, зачуди се той. Или може би той самият бъркаше в преценката си за околните, може би им приписваше повече добри качества, отколкото заслужаваха.

Това бяха най-притеснителните мисли, с които трябваше да се пребори Дризт, но не днес, защото търпението на Келиндил започваше да се изчерпва. Елфът насочи острието си срещу Дризт и тръгна срещу него.

Младият До’Урден не беше изненадан? Той отскочи назад и призова вродените си магически способности, пусна кълбо от непрогледен мрак върху приближаващия се елф.

Келиндил познаваше магията и разбираше този трик. Той смени посоката, върна се в задната част на кълбото и отново се хвърли напред с меча си.

Лилавите очи не се виждаха.

— Мрачен елф! — извика Келиндил и всички в лагера на мига пристъпиха към действие. Кучето на Роди започна да вие, острият му и заплашителен лай последва Дризт в планината, обричайки го на изгнание.

Келиндил се облегна на едно дърво, предпазлив, но не много притеснен от факта, че мрачният елф все още се намираше някъде в околността. Дризт не го знаеше, но думите и постъпката му, фактът, че бе предпочел да избяга, отколкото да остане и да се бие, наистина бяха накарали сърдечният елф да се замисли.

— Ще загуби преднината си с настъпването на утрото — обнадеждена заяви Чучулигата, след няколкото часа, прекарани в безрезултатни опити да настигнат мрачния елф.

Бяха се спуснали в една дълбока скалиста котловина, а следата водеше към висок хълм в далечината.

Олюляващият се от изтощение Фрет побърза да се намеси:

— Преднина? — изстена джуджето. Той погледна към планинската верига и поклати глава. — Всички ще измрем от умора, преди да открием този проклет мрачен елф!

— Ако не можеш да се справиш, по-добре лягай и умри! — изръмжа Роди. — Този път няма да го оставим да ни се изплъзне!

Но не Фрет, а друг член на отряда се строполи неочаквано на земята. Един огромен камък падна сред групата и се заби в рамото на Дарда с такава сила, че войнът не само загуби равновесие, но полетя няколко метра встрани. Той дори не можа да извика, а се превъртя във въздуха и падна по очи в прахта.

Чучулигата грабна Фрет и се хвърли зад близката скала, Роди и Габриел направиха същото. Друг камък, а после още няколко се посипаха наоколо.

— Свлачище? — попита уплашеното джудже, след като се посъвзе от ужаса.

Притеснена за Дарда, пазителката не отговори, макар и да знаеше, че причината за случилото се не е свлачище.

— Той е жив — извика Габриел от скалата, зад която се бе скрил, на около дузина фута от нея и джуджето. Друг камък полетя отново и едва не премаза главата на Дарда.

— Проклятие — прошепна Чучулигата. Тя надникна от скривалището си и огледа планината и канарите в подножието и — Давай! Сега, Келиндил — промълви тя на себе си. — Спечели ни малко време.

В отговор от далечината долетя звукът от отпусната тетива, последван от яростен рев. Пазителката и Габриел се спогледаха и се усмихнаха мрачно.

— Скални великани! — извика Роди, разпознал дълбокия, дрезгав рев.

Подпряна с гръб към стената и отворила раницата си, Чучулига се сниши и зачака. Камъните спряха да валят около тях, но сега оглушителният им тътен идваше от мястото, където се криеше Келиндил. Пазителката изтича при Дарда и внимателно го преобърна.

— Това болеше — прошепна войнът и се насили да се усмихне на собственото си окаяно положение.

— Не говори — отвърна му тя, докато се мъчеше да открие необходимия еликсир в раницата си. Ала не успя да го намери. Гигантите я видяха и веднага подновиха атаките си.

— Върни се при скалата! — извика Габриел.

Чучулига мушна ръката си под рамото на ранения мъж и му помогна да се изправи. Така с нейна помощ, макар и олюлявайки се при всяко движение, войнът успя да стигне до скривалището.

— По-бързо! По-бързо! — викаше уплашено Фрет, докато ги наблюдаваше, притиснал гръб в големия камък.

Изведнъж пазителката покри Дарда с тялото си и го притисна към земята, точно в мига, в който една скала профуча над главите им.

Фрет започна да гризе ноктите си, после осъзна какво прави, направи ужасена гримаса и спря.

— Хайде, побързайте — извика на приятелите си той. Друга скала прелетя на косъм от тях.

Чучулигата и Дарда почти бяха стигнали до джуджето, когато един камък се разби в скалата. Фрет, чийто гръб бе прилепен до нея, полетя във въздуха и едва не събори олюляващите се приятели. Пазителката положи война до скалата, после се обърна, знаеше, че трябва да се върне и за падналото джудже.

Но Фрет се бе изправил и вече мърмореше — проклинаше новата дупка в прекрасните си одежди, загрижен повече за тях, отколкото за себе си.

— Ела тук, бързо! — изкрещя му Чучулигата.

— Мътните да ги вземат тези проклети гиганти! — беше отговорът на Фрет. Със силно стиснати юмруци и тежка стъпка, джуджето се върна при другарите си.

Обстрелът продължаваше. Камъни валяха към скривалищата на приятелите, сипеха се навсякъде около тях. Изведнъж Келиндил се спусна зад скалата, където бяха Роди и кучето му.

— Скални великани — обясни елфът и посочи към хребета на половината път до върха на планината. — Най-малко дузина.

— Мрачният елф! Той ни нареди така! — изръмжа Роди и удари с юмрук по камъка.

Келиндил не беше убеден в думите на планинеца, но си замълча.

* * *

Дризт стоеше на върха на скалата и наблюдаваше битката. Беше минал по същата пътека преди около час, преди слънцето да изгрее. В мрака дебнещите гиганти не представляваха опасност за безшумния елф. Той се бе шмугнал покрай тях без дори да го забележат.

Сега, докато присвиваше очи срещу слънцето, Дризт се чудеше как да постъпи. Когато мина покрай гигантите, мрачният елф си помисли, че преследвачите му могат да пострадат. Дали не трябваше да ги предупреди, зачуди се той. Или трябваше да ги заобиколи и така да отклони отряда от великаните?

Дризт не можеше да проумее къде е мястото му в този странен и жесток свят.

— Остави ги да се избият — мрачно промълви на себе си той, сякаш се опитваше да се убеди в думите си.

Мрачният елф се насили да си припомни случилото се от предишната вечер. Неговият родственик — светлият елф — го нападна, въпреки, че Дризт му бе заявил, че не възнамерява да се бие с него. Припомни си и стрелата, стърчаща от хълбока на Гуенивар.

— Остави ги да се избият помежду си — промълви той и се обърна, за да се отдалечи. Погледна през рамо за последен път и видя, че великаните се бяха раздвижили. Една групичка стоеше на хребета и хвърляше камъни, обсипваше долината с безкрайния си запас от скали, а други две се бяха изтеглили вляво и вдясно, придвижваха се към притиснатия отряд, за да го обкръжат.

Дризт знаеше, че преследвачите му няма да успеят да избягат. Ако гигантите ги заобиколяха, те нямаше да успеят да се защитят от кръстосания им обстрел.

В този миг нещо в душата на мрачния елф се надигна — същите онези чувства, подтикнали го да нападне бандата на гнолите. Не знаеше със сигурност дали е прав, но както тогава, така и сега Дризт До’Урден виждаше злото в скалните великани.

В съзнанието на мрачния елф нахлуха и други спомени, които смекчиха непоколебимото му изражение, спомени за играещите във фермата деца, за пепеляворусото момче, окъпано в поилката на животните.

Дризт положи фигурката от черен оникс през себе си.

— Ела, Гуенивар — нареди той. — Имат нужда от нас.

* * *

— Обградени сме! — изръмжа Роди МакГрисъл, когато видя великаните, придвижващи се към върховете.

Ястреборъката Чучулига, Габриел и Келиндил се озърнаха наоколо, после се спогледаха — трябваше да намерят някакъв изход. Много пъти се бяха сражавали с великани — понякога заедно, но често и с други отряди. Досега бяха влизали с желание в битките, доволни, че ще отърват света от няколко зли чудовища, но този път се опасяваха, че изходът от сражението може да е различен. Скалните великани бяха най-добрите каменохвъргачи в Царствата, само един техен удар можеше да убие и най-силният войн. Дарда беше ранен и не можеше да избяга, а и никой от отряда не възнамеряваше да го остави.

— Бягай, планинецо — извика на Роди Келиндил. — Не ни дължиш нищо.

Едрият МакГрисъл погледна учуден към стрелеца.

— Аз не бягам, елфе — изръмжа той. — От нищо!

Келиндил кимна и постави стрела в лъка си.

— Обречени сме, ако успеят да заобиколят фланга ни — обясни пазителката на Фрет. — Умолявам те да ми простиш, драги Фрет. Не биваше да настоявам да дойдеш с нас.

Фрет сви рамене и не каза нищо. Той бръкна под дрехата си и извади малък, но здрав сребърен чук. Когато го видя, Чучулигата се усмихна. Пазителката си мислеше колко странно изглежда този чук в изнежените ръце на джуджето, свикнали да държат перото.

* * *

На най-високия планински хребет Дризт и Гуенивар вървяха по стъпките на великаните, заобикалящи отряда откъм левия фланг. Мрачният елф беше решен да помогне на хората, но не беше сигурен дали ще успее да се пребори с четири въоръжени чудовища. Но все пак можеше да се опита да отвлече вниманието на великаните дотолкова, че хванатият в капана отряд да избяга — все пак пантерата беше до него и тя щеше да му помогне.

Долината пред очите му се разширяваше и мрачният елф осъзна, че великаните, движещи се в другата посока, към десния фланг на отряда, вероятно са излезли от обсега, който би позволил на камъните им да попаднат право в целта.

— Ела, приятелко — прошепна Дризт на пантерата, извади ятагана си и се спусна надолу по склона, набразден от скални процепи.

Миг по-късно обаче, когато елфът огледа участъка пред великаните, той хвана Гуенивар за врата и я поведе обратно към хребета.

Тук земята беше пропукана и набраздена, но въпреки това стабилна. Пред него каменистият склон бе покрит с огромни скали и със стотици по-малки камъни. Дризт не познаваше планините много добре, но дори и той можеше да се досети, че пред тях се простираше свлачище.

Мрачният елф и котката му се спуснаха напред и отново изпревариха скалните великани. Гигантите почти бяха заели позициите си, някои от тях дори бяха започнали да хвърлят камъни по отряда. Дризт пропълзя до една голяма скала и започна да я бута, докато огромният къс не се търколи надолу по склона. Тактиката на Гуенивар беше много по-проста. Пантерата се спусна надолу по стръмнината, като с всяка крачка разместваше и събаряше камъни, хвърляше се върху скалите и отскачаше от тях в мига, в който се разклатеха.

Камъните се затъркаляха с грохот надолу по склона. По пътя си те повличаха множество по-малки камъчета, а скоростта им се увеличаваше все повече и повече. Увлечен в задачата, си Дризт се втурна сред свлачището — хвърляше камъни, буташе други, правеше каквото може, за да засили лавината. Скоро цялата земя под краката на мрачния елф се движеше надолу, сякаш целия участък от планината бе започнал да се руши.

Гуенивар препускаше пред свлачището, като знак, предизвестяващ смъртта на великаните. Пантерата скочи и се понесе във въздуха, прелетя над скалните гиганти, но те едва успяха да я зърнат — тонове скали с грохот се изсипаха отгоре им.

Дризт знаеше, че и той е в опасност. Мрачният елф не беше толкова ловък и подвижен, колкото котката и не се надяваше, че ще успее да надбяга лавината, или да се отмести от пътя и. Той подскочи високо във въздуха от ръба на един малък хребет и направи заклинанието си за левитация, докато се издигаше.

Дризт концентрира цялата сила на волята си върху него. Вече два пъти досега то се бе разваляло доста бързо и ако не можеше да го направи, ако не можеше да се задържи във въздуха, елфът знаеше, че със сигурност ще умре.

Въпреки всичките си усилия, той не успя да се издигне и да се почувства по-лек. Мрачният елф напразно размаха ръце, за да призове магическата енергия в тялото си, но започна да пада.

* * *

— Само тези най-отпред могат да ни уцелят! — извика Роди, когато една скала се разби далеч от десния фланг на отряда. — Извън обсега сме на тези отдясно, а тези отляво…!

Чучулигата проследи погледа на Роди и забеляза огромното кълбо от прах, нарастващо откъм левия им фланг. Тя дълго не можа да откъсне поглед от търкалящите се скали и фигурата, която наподобяваше мрачен елф. Когато се обърна към Габриел, пазителката разбра, че и той го е видял.

— Трябва да действаме — извика тя на Келиндил.

Стрелецът кимна, премести се в края на скалата, зад която се криеше, и опъна тетивата на лъка си.

— По-бързо — добави Габриел, — преди групата в дясно да заеме опасна за нас позиция.

Келиндил отпусна тетивата, а после стреля още веднъж. Един великан от предните позиции зави от болка.

— Остани с Дарда — помоли пазителката Фрет. После тя, Габриел и Роди, държащ кучето си изкъсо, изскочиха от укритията си и се втурнаха към скалните великани. Скачаха от скала на скала, тичаха на зигзаг, за да объркат огромните чудовища, за да не могат да предугадят следващите им движения. Стрелите на Келиндил свистяха над главите им и принуждаваха гигантите да стоят приведени, а не да хвърлят скали.

Дълбоки процепи набраздяваха склоновете в подножието на планината. Те служеха като прикритие за тримата бойци, но и ги разделяха. Нито един от тях не можеше да види великаните, но знаеха посоката, в която да се движат, и тримата избраха най-добрите възможни маршрути.

Зад един остър завой между две каменни стени, Роди откри един от скалните гиганти. Планинецът веднага пусна злото си куче, то се хвърли безстрашно напред и подскочи високо — едва достигна кръста на шестметровия гигант.

Изненадан от неочакваната атака, великанът замахна с огромната си сопа и удари кучето. Щеше да смачка злобното псе само за миг, ако не беше безпощадната брадва на Роди — Блийдър, която се вряза в бедрото му с цялата сила на едрия планинец. Гигантът се сви и кучето на Роди се хвърли напред, започна да се катери по него и да го дере, после впи зъбите си в лицето и шията му.

Роди замахна с брадвата и посече чудовището, сякаш сечеше дърво.

* * *

Дризт се носеше и танцуваше върху търкалящите се камъни, сякаш яздеше скалната лавина. Видя, че отнякъде изникна един великан, който също се запрепъва по камънаците, но бе посрещнат от Гуенивар.

Ранен и зашеметен великанът мигновено потъна под камъните.

Дризт нямаше време да се наслади на успеха на отчаяния си план. Заклинанието му за левитация действаше малко, но достатъчно, за да му позволи да се носи над камъните. Но дори и над основния поток, каменните отломки го удряха често, прахта го задушаваше и дразнеше чувствителните му очи. Почти заслепен, Дризт едва успя да различи едно било, което можеше да му осигури подслон, но единственият начин да стигне до него бе да развали заклинанието си за левитация и да скочи до там.

Друг скален къс се заби в тялото му и едва не го превъртя във въздуха. Мрачният елф усещаше как силата на магията му отслабва и знаеше, че има само една възможност. Той възвърна равновесието си, сложи край на заклинанието и се затича към билото.

Дризт се претърколи и се хвърли напред в бяг на живот и смърт. Една скала се заби в коляното на вече ранения му крак и го повали на земята. Мрачният елф отново се затъркаля, правейки всичко възможно, за да се приближи към билото, ала инерцията му не бе достатъчна. Той се изправи, искаше да се спусне напред и да измине останалото разстояние, но не можеше да движи ранения си крак.

Мрачният елф остана да лежи безсилен и безпомощен. Изведнъж усети, че нещо го удря силно по гърба и го повлича. Помисли си, че това е краят, ала миг по-късно отвори очи и разбра, че по някакъв начин е успял да стигне до билото и че нещо го е затрупало, но не камъни или прах.

Гуенивар стоеше върху господаря си и го предпазваше докато и последният камък не спря да се търкаля надолу по склона.

Най-накрая чукарите отстъпиха място пред по-открито пространство и Чучулигата и Габриел отново се видяха. Точно пред тях, зад една стена от безредно нахвърляни камъни, висока около четири метра и дълга около петнайсет, двамата другари съзряха някакво движение.

На върха на стената се появи великан. С яростен рев той издигна една скала над главата си и се приготви да я хвърли. От врата и гърдите на чудовището се подаваха няколко стрели, но то сякаш не ги забелязваше.

Следващият изстрел на Келиндил обаче, наистина успя да привлече вниманието на великана — стрелата на елфа попадна право в лакътя на чудовището. То зави от болка, стисна ръката си с другата и очевидно забрави за скалата, която с тъп звук се строполи върху главата му. Замаян, гигантът стоеше, без да помръдва, и още две стрели го пронизаха, този път в лицето. Той се олюля за миг, после се строполи в прахта.

Чучулигата и Габриел си размениха бързи усмивки, за да споделят признателността си към изкусния елф-стрелец, после продължиха настъплението си и се отправиха към противоположните краища на стената.

Веднага щом зави покрай каменната стена, Ястреборъката Чучулига изненада един от великаните. Чудовището посегна към сопата си, но мечът на пазителката го закова на място и отсече ръката му. Скалните великани бяха мъчно преодолими съперници — юмруците им можеха да забият човека в земята, а кожата им беше твърда като скала, от което бяха получили и името си. Ала ранен, изненадан и без оръжието си, гигантът не можеше да се мери с опитната пазителка. Тя скочи на върха на стената, почти се изравни на височина с него, и започна да му нанася удари с меча си.

Чучулигата замахна два пъти и ослепи великана. Третият светкавичен страничен удар преряза гърлото на чудовището.

След това действията на пазителката преминаха изцяло в отбрана, защото умиращият великан започна отчаяно да размахва ръце. Тя обаче умело избегна и парира последните му удари.

На Габриел не му провървя така, както на приятелката му. Последният великан не беше близо до каменната стена. Когато се спусна край него, войнът успя да изненада чудовището, но то имаше достатъчно време да реагира, а и в ръцете си държеше голям камък.

Габриел вдигна меча си, за да отклони летящата към него скала, и това спаси живота му. От силния удар мечът излетя от ръката на война, той самият полетя към земята. Мъжът беше опитен наемник и причината да оцелее в толкова много битки бе, че винаги знаеше кога да се оттегли.

Въпреки зашеметяващата болка, той успя да се изправи и побягна назад към каменната стена.

С тежката сопа в ръка, великанът се спусна след него. Веднага щом се показа зад ъгъла, чудовището бе посрещнато от една стрела, но само махна с ръка, отблъсна я встрани, без въобще да се впечатлява от нея, и отново се устреми към война.

Скоро Габриел се озова на тясно. Опита се да се върне при разломите и каменистите пътеки, но скалният гигант препречи пътя му, улови го в малък каньон, целият обграден с огромни скали. Габриел извади камата си и прокле лошия си късмет.

През това време Чучулигата успя да обезвреди своя противник и да изтича в другия край на стената, където видя Габриел и великана, готвещ се да го убие.

Войнът също съзря пазителката, но само сви рамене, сякаш искаше да й се извини, осъзнавайки, че тя няма да успее да дойде навреме, за да го спаси.

Ръмжащият великан направи крачка напред, с една-единствена цел — да размаже дребния човек, но изведнъж се чу силен трясък и спря. Очите му започнаха да се въртят странно на всички страни и само след миг гигантът се строполи мъртъв в краката на мъжа.

Войнът погледна настрани, към върха на скалата и едва не прихна от смях.

Чукчето на Фрет не беше голямо, но за сметка на това бе здраво — само с един удар джуджето го бе забило право в черепа на скалния великан.

Учудена Чучулигата прибра меча си и се приближи.

Фрет никак не се зарадва на смаяните им изражения:

— Аз съм джудже, все пак! — тросна се той и възмутено кръстоса ръце.

При този жест изцапаното с кръв и мозък чукче се допря до туниката на джуджето, което веднага изпадна в паника и забрави предишното си важно поведение. То наплюнчи късите си пръсти и започна да търка ужасното петно, после забеляза кръвта по ръката си и изпадна в още по-голям ужас.

Чучулигата и Габриел вече се смееха.

— Нали знаеш, че ще трябва да ми купиш нова туника! — сопна се джуджето на пазителката. — О, бъди сигурна, че ще ми я купиш!

Някъде отстрани долетя вик и веднага стопи моментното облекчение, което бяха изпитали войните. Видели как част от сънародниците им загиват под скалната лавина, а други падат убити от отряда, останалите четирима великани бяха загубили интерес от битката и бързо се отдалечаваха.

Роди МакГрисъл и злото му куче ги следваха плътно.

* * *

Само един великан бе успял да избяга свлачището и от страховитите нокти на пантерата. Той тичаше като обезумял нагоре към планинския хребет.

Дризт пусна Гуенивар след него, после откри една пръчка, която да използва като бастун и успя да се изправи.

Ожулен, мръсен, ранен в битката с баргестите и получил още десетки рани, докато се спускаше по свлачището, Дризт До’Урден тръгна напред. Някакво движение в дъното на клисурата привлече погледа му.

Мрачният елф извърна глава и видя прицеленият в него светъл елф, готов за стрелба.

Дризт се огледа наоколо — нямаше къде да се скрие. Можеше да призове кълбо от мрак между себе си и елфа, но родственикът му от Повърхността вече бе насочил стрелата си и нямаше да го пропусне — непроницаемото кълбо нямаше да му помогне. Мрачният елф се изправи гордо, изпъна рамене и се обърна бавно с лице към Келиндил.

Светлият елф отпусна тетивата на лъка си и извади стрелата. Той също бе видял тъмния силует, спускащ се надолу с лавината.

— Останалите са при Дарда — промълви Чучулигата, приближавайки се към стрелеца. — МакГрисъл преследва…

Келиндил не отговори, нито погледна пазителката. Той кимна отсечено и насочи погледа и към тъмната фигура, изкачваща се нагоре по планинския склон.

— Остави го — заяви тя. — Той не ни е враг.

— Страхувам се да го оставя, той е мрачен елф — отвърна Келиндил.

— Аз също — отвърна пазителката, — но още повече се страхувам от реакцията на планинеца, когато го открие.

— Да се върнем в Малдобар и да се отървем от този мъж — предложи елфът. — После ти и останалите ще можете да се върнете в Сундабар. Аз имам родственици в тези планини, заедно ще наблюдаваме тъмнокожия ни приятел и ще следим дали не причинява вреди.

— Съгласна съм — каза Ястреборъката Чучулига, после се обърна и отдалечи.

Келиндил не се нуждаеше от повече убеждения. Светлият елф последва пазителката, но изведнъж спря и се обърна. Надникна в раницата си, извади една стъкленица и я сложи на земята на видно място. После се замисли за миг, извади още един предмет от колана си и го остави до стъкленицата. Доволен, елфът се обърна и тръгна след Чучулигата.

* * *

Когато Роди МакГрисъл се върна от дивото си, безрезултатно преследване, пазителката и останалите бяха опаковали всичко и се приготвяха да тръгват.

— Да вървим след мрачния елф — заяви той. — Спечелил е малко време, но бързо ще го настигнем.

— Мрачният елф си тръгна — с остър тон отвърна Чучулигата. — Няма да го преследваме повече.

Едрият планинец не можеше да повярва на тези думи, лицето му се сбръчка — беше на път да избухне всеки момент.

— Дарда е зле ранен. Има нужда от почивка! — изръмжа пазителката. Този път нямаше да премълчи нищо. — Стрелите на Келиндил почти се свършиха, както и запасите ни.

— Няма да забравя Тисълдаун толкова лесно! — заяви Роди.

— Мрачният елф също не ги е забравил — добави Келиндил.

— За смъртта на Тисълдаун е отмъстено — промълви Ястреборъката Чучулига — и ти го знаеш, МакГрисъл. Мрачният елф не ги е убил, но определено е отмъстил на убийците им!

Роди изръмжа и се обърна. Той беше опитен следотърсач и умееше да разследва случаи. Беше узнал истината много отдавна, но не можеше да забрави белезите по лицето си и загубата на ухото си, както и наградата за главата на елфа.

Чучулигата очакваше и разбираше мълчанието на едрия планинец.

— Жителите на Малдобар няма да се зарадват като видят убития елф и като разберат истината за случилото се — каза тя. — А предполагам, че няма и да платят.

Роди я изгледа злобно, но не можеше да опровергае думите и. Когато отрядът потегли към Малдобар.

Роди МакГрисъл тръгна с него.

* * *

На следващия ден Дризт се върна в планината. Търсеше нещо, което да му подскаже местонахождението на преследвачите му. Той откри стъкленицата, оставена от Келиндил, и се приближи внимателно, после се успокои, когато забеляза другият предмет до нея — малкият кинжал, взет от злия дух, който Дризт бе хвърлил при първата му среща с него, за да пререже тетивата на лъка му.

Течността в стъкленицата миришеше сладко и мрачният елф, чието гърло беше изсъхнало от вдишаната прах, с удоволствие я изпи на големи глътки. Хладни тръпки полазиха по тялото на Дризт, освежиха го и му вляха енергия. От няколко дни не беше хапвал почти нищо, но силата, която бе изгубил, изведнъж се върна. Раненият му крак неочаквано стана безчувствен и мрачният елф усети, че силата се възвръща и в него.

В този миг елфът се почувства много замаян, премести се в сянката на близката скала и легна да си почине.

Когато се събуди, небето беше тъмно и обсипано със звезди, а той се чувстваше много по-добре. Дори кракът му, разкъсан от скалите, сега отново можеше да поддържа тежестта му.

Мрачният елф знаеше кой е оставил стъкленицата с лечебния еликсир и кинжала. Сега се чувстваше още по-смутен и разколебан.

Трета част

Монтолио

За всички народи по света нищо не е толкова недосегаемо и все пак толкова лично и определящо, колкото представата за божествата. Животът в родната ми земя ми показа малко за тези свръхестествени същества, въпреки огромното влияние на злата богиня на мрачните елфи, Кралицата на Паяците — Лот.

След като станах свидетел на кървавите и дела, не бях готов да приема нито един бог или същество, което да диктува живота ми, да определя поведението ми и възприятията на цяло едно общество. Не е ли моралността сила на духа и ако това наистина е така, то трябва ли принципите да бъдат диктувани или е необходимо да бъдат усетени със сърцето?

Оттук идва въпросът за самите божества: наистина ли са реални същества или са просто израз на споделените възгледи в едно общество? Дали мрачните елфи са зли, защото следват наставленията на Кралицата на Паяците или Лот е кулминация на естествената зла същност на расата им?

Ами варварите от Долината на мразовития вятър, които воюваха в тундрата, крещейки името на Темпос, Богът на Войната — дали и те се ръководеха от неговите наставления, или Темпос беше името на идеала, който следваха в действията си?

Не мога да си отговоря на тези въпроси. Доколкото разбирам никой не може, въпреки че жреците на божествата често спорят и се опитват да докажат собствените си теории. Но за тяхно нещастие изборът на божество е твърде личен, отдаването на такова свръхестествено същество става според личните предпочитания и принципи на всеки. Мисионерите могат да заставят и измамят бъдещите си последователи, но нито едно разумно същество не може да последва със сърцето си заповедите на който и да е бог, особено когато тези заповеди са в разрез със собствените му разбирания. Нито мен, Дризт До’Урден, нито моят баща, Закнафейн, успяха да превърнат в последователи на Кралицата на Паяците. А Уолфгар от Долината на мразовития вятър, мой приятел от дълги години, макар и понякога да крещи името на Темпо — бога на войната, не живее, за да изпълнява заповедите му, освен в редките случаи, когато използва тежкия си боен чук.

Божествата в Царствата са много и различни, или са много и различни имената и същностите приписвани на едно и също създание.

Не знам кое е вярно и не ме интересува.

Дризт До’Урден

11

Зима

Дълги дни Дризт проправяше пътя си през скалистите възвишения на планините и все повече се отдалечаваше от града на фермерите и ужасните спомени.

Решението му да избяга не беше разумно. Ако мрачният елф бе в по-различно състояние на духа вероятно щеше да види добронамереност в подаръците, оставени от светлия елф — лечебния еликсир и кинжала, можеше да види една покана за бъдещо приятелство в жеста.

Но спомените за Малдобар и вината, която тегнеше на плещите на мрачния елф, не можеха да бъдат забравени с лека ръка. Селото на фермерите се бе превърнало в междинна спирка в търсенето на убежище, търсене, което с всеки изминал ден му се струваше все по-безсмислено и безрезултатно. Дризт се чудеше как въобще би могъл да се доближи до следващия град, пред който го доведеше пътят. Ясно виждаше как това може да се превърне в поредната трагедия. Дори не се замисли, че присъствието на баргестите бе необичайно обстоятелство и че, вероятно, липсата им би могло да доведе до друго развитие на събитията. В този труден период от живота му мислите на Дризт бяха съсредоточени около една-единствена дума, отекваща безкрайно в съзнанието му и пронизваща сърцето му: „Дризит“.

Пътеките го отведоха до един широк проход в планините и до стръмна и скалиста клисура, изпълнена с мъгли от буйната река, течаща в подножието и. Въздухът бе станал по-хладен, нещо, което Дризт не можеше да проумее, а влажните изпарения от водата го караха да се чувства по-добре. Той реши да се спусне надолу през скалите. Това пътешествие му отне най-хубавите часове от деня, но накрая стигна до брега на спускащата се стъпаловидно река.

Мрачният елф бе виждал реки из земите на Подземния мрак, но нито една не можеше да се сравни с тази. Ровин се носеше стремително през камъните, пръскайки водни капчици във въздуха. Изкачваше или заобикаляше огромните скали, цялата се пенеше в участъците, обсипани с малки камъчета, хвърляше се в дълбоки водопади. Дризт остана запленен от гледката и шума на реката, но освен това виждаше и реална възможност това място да се превърне в неговото убежище. Край реката имаше много плитчини, спокойни вирчета, където водата се отклоняваше от притегателната сила на главния си поток. Тук се събираше и много риба, за да си почине от дългите борби с речните течения.

От гледката стомахът на Дризт закъркори. Той коленичи над едно вирче, приготвил ръката си за улов. Бяха му необходими много напразни опити, докато разбере как светлината се пречупва във водата, но мрачният елф беше бърз и достатъчно умен, за да се справи с това. Ръката на Дризт се стрелна рязко и извади от вирчето едричка пъстърва.

Елфът хвърли рибата на брега, остави я да се мята върху камъните и скоро хвана друга. Тази нощ щеше да се нахрани добре, за пръв път откакто бе напуснал околностите на фермерското градче, а и имаше достатъчно чиста и прясна вода, за да утоли жаждата си.

Тези, които познаваха района, го наричаха Проходът на мъртвите орки. Това название обаче, бе доста подвеждащо. В скалистата долина наистина бяха измрели стотици орки в безбройните войни с хората, но въпреки това там продължаваха да живеят още хиляди. Криеха се в многобройните пещери в планината и винаги бяха готови да посекат всеки, посмял да навлезе в територията им. Малцина се осмеляваха да пристъпят по тези земи, а тези, които го правеха, обикновено не бяха много умни.

В прохода можеше да се намери много храна и вода, а леката, успокояваща мъгла, можеше да го предпазва от хладния въздух — за наивния и неопитен Дризт, той беше идеалното убежище.

Мрачният елф прекарваше дните си, сгушен в сенките на скалите и малките пещери, а предпочиташе да се храни и ловува в мрачните часове на нощта. Той не смяташе този начин на живот за връщане към онова, което бе някога. Когато напусна земите на Подземния мрак, Дризт бе решен да живее през деня сред обитателите на Повърхността, също като тях. Но в опитите си да се приспособи към слънчевата светлина, тъмнокожият елф бе преживял много болки и лишения, и вече не хранеше подобни илюзии. Предпочиташе да живее през нощта, защото чувствителните му очи не го боляха толкова много и защото знаеше, че колкото по-малко излага ятагана си на слънце, толкова по-дълго ще запази магическото му острие.

Не след дълго обаче, Дризт започна да разбира защо обитателите на Повърхността предпочитаха слънчевата светлина.

Под топлите лъчи на огромното огнено кълбо, въздухът, макар и студен, беше поносим. През нощта обаче, елфът осъзна, че често трябва да трябва да търси убежище от хапещия вятър, който брулеше стръмните склонове на изпълнената с мъгла речна котловина. Зимата скоро щеше да настъпи в северните земи, но мрачният елф бе отрасъл в тунелите на Подземния мрак, където сезоните не се сменяха, и не знаеше нищо за това.

През една от онези нощи, когато северният вятър свистеше край ушите му и вкочаняваше ръцете му от студ, Дризт научи нещо важно. Гуенивар беше до него, свита под един нисък навес, но въпреки това мрачният елф усещаше ужасната болка, обхващаща крайниците му. Утрото беше далеч, а той сериозно се замисляше дали ще успее да оцелее до сутринта, за да види отново изгрева на слънцето.

— Толкова е студено, Гуенивар — затрака със зъби той. — Толкова студено.

Мрачният елф напрегна мускулите си и енергично се раздвижи, за да ускори кръвообращението си и да се стопли. После започна да си мисли за изминалото време, когато бе още топло и слънчево, и така се опита да надвие отчаянието и да забрави студа. Изведнъж в съзнанието му изникна една-единствена мисъл и се открои над останалите — споменът за кухните в Академията на Мензоберанзан. В топлия Подземен мрак Дризт никога не бе смятал, че огънят може да се използва като източник на топлина. За него той беше средство за готвене, за защита и източник на светлина. Сега обаче огънят придоби важно значение в съзнанието на мрачния елф. Ветровете ставаха все по-студени и за свой най-голям ужас Дризт разбра, че само топлината на огъня може да го спаси.

Елфът се огледа наоколо за трески и съчки. В земите на Подземния мрак беше палил пънчетата на гъби, но на Повърхността не растяха толкова много гъби. Тук имаше растения, а дърветата бяха много по-големи от гъбите, никнещи в подземията.

— Донеси ми… клон, Гуенивар — с треперещ глас промълви Дризт. Не знаеше други думи за дърво или храст. Пантерата го наблюдаваше с любопитство. — Огън — помоля я той, после се опита да се изправи, но краката му бяха измръзнали.

Този път пантерата го разбра. Гуенивар изръмжа веднъж и се понесе в нощта. Огромната котка едва не се блъсна в една купчина клонки и съчки, оставени незнайно от кого, пред самия вход на пещерата. Дризт, чиято единствена мисъл сега беше как да оцелее, дори не се изненада от бързото връщане на Гуенивар.

Дълго време елфът се опитваше да запали огън, удряйки с кинжала по камъка, ала усилията му бяха напразни. Най-накрая осъзна, че вятърът гаси искрите и се премести в по-закътания край на навеса.

Краката го боляха, собствената му слюнка замръзваше по устните и по брадичката му.

Изведнъж една искрица се шмугна в сухите клонки. Дризт внимателно подуха малкото пламъче и почти го похлупи с ръце, за да го предпази от силния вятър.

* * *

— Запалил е огъня — заяви един елф на другаря си.

Келиндил кимна мрачно. Все още не беше убеден, че той и приятелите му са постъпили правилно като помогнаха на тъмнокожия си родственик.

Чучулигата и останалите бяха поели обратно към Сундабар, докато стрелецът бе пристигнал направо от Малдобар и се бе срещнал с малко семейство елфи, негови сънародници, които живееха в планините в близост до Прохода на мъртвите орки. Благодарение на тяхната помощ светлият елф с лекота откри местоположението на Дризт и през последните седмици го наблюдаваше непрекъснато.

Мирният му начин на живот обаче, не бе успял да разсее съмненията на Келиндил. Дризт все пак бе мрачен елф — тъмнокож на вид и със зло сърце, според славата на народа му.

Въпреки всичко, стрелецът въздъхна с облекчение, когато сам видя слабата, мъждукаща светлина в далечината. Мрачният елф нямаше да умре от студ. Келиндил вярваше, че този мрачен елф не заслужава подобна съдба.

* * *

Същата вечер, след като се нахрани, Дризт се облегна на пантерата, която на драго сърце прие топлината на елфа и се загледа в звездите, който блещукаща ярко в студеното небе.

— Спомняш ли си Мензоберанзан? — попита пантерата той. — Спомняш ли си кога се срещнахме за първи път?

Котката с нищо не показа, че е разбрала думите му. Тя се прозя, претърколи се към Дризт и положи глава между протегнатите си лапи.

Мрачният елф се усмихна и почеса ухото на пантерата. Беше я видял за първи път в Сорсъри, магьосническата школа на Академията. Тогава Гуенивар бе собственост на Масой Хюнет — единственият мрачен елф, когото Дризт бе убил през живота си. Младият До’Урден се опита да не си припомня този инцидент. Огънят гореше силно и топлеше пръстите му — вечерта не беше подходяща за такива неприятни спомени. Въпреки кошмарите, с които се бе сблъскал в Мензоберанзан, Дризт бе преживял и много радости в родния си град, както и бе научил много. Дори Масой го бе научил на неща, които сега му помагаха повече, отколкото бе предполагал.

Вперил поглед в пропукващите пламъци, Дризт се замисли, че ако не беше палил свещите като чирак, никога нямаше да успее да си запали огън. Несъмнено това знание го бе спасило от студа и от смъртта.

Усмивката на елфа обаче, не продължи дълго след като спомените го завладяха. Не бяха изминали много месеци, след като бе получил този ценен урок, и Дризт бе принуден да убие Масой.

Замисленият До’Урден отново легна по гръб и въздъхна. Сега наоколо нямаше никакви опасности, нито отряди, които да го притесняват и елфът за пръв път чувстваше, че животът му е лесен и прост, но въпреки това трудностите в неговото съществуване никога не го бяха притеснявали толкова.

Само миг по-късно спокойствието му беше нарушено от една едра птица — бухал, която изведнъж прелетя над главата му. Мрачният елф се засмя на собствената си неспособност да почива спокойно — само секунда му трябваше, за да разбере, че птицата не представлява никаква опасност, ала вече бе скочил на крака и бе извадил кинжала и ятагана си.

Гуенивар също бе реагирала на тревожната поява на птицата, но по коренно различен начин. Дризт се бе отдръпнал от огъня, а пантерата се намести до него, протегна се лениво и отново се прозя.

* * *

Бухалът се понесе тихо в нощта по невидимите въздушни течения, издигна се високо над мъглата, простираща се над речната долина, към противоположния склон на този, по който се бе спуснал Дризт. Птицата се спусна към една гъста горичка от вечнозелени дървета, кацна да си почине на един въжен мост, опънат между най-високите клони на три дървета. След като почисти перата си, бухалът удари малкото сребърно звънче, закачено на моста за подобни случаи.

Не след дълго, птицата отново иззвъня.

— Ида — чу се глас изотдолу. — Потърпи малко, Свирчо! Остави слепият човек да се придвижи спокойно, както подобава!

Бухалът сякаш разбираше думите му, тази игра му харесваше и той за трети път бутна звънчето.

На моста се появи възрастен мъж с огромни щръкнали сиви мустаци и бели очи. С подтичване мъжът тръгна към птицата. Някога Монтолио бе пазител със завидна репутация, а сега прекарваше последните години от старините си по свой собствен избор в пълно уединение в планината, заобиколен от любимите си същества (в това число не влизаха хора, елфи, джуджета и представители на другите интелигенти раси). Въпреки напредналата си възраст, Монтолио бе строен мъж, но годините бяха оставили своя отпечатък и върху него — едната му ръка се бе изкривила така, че приличаше на човка.

— Търпение, Хутър — мърмореше той. Никой, който наблюдаваше как бързо се придвижва по въжения мост, не би казал, че е сляп, а тези, който познаваха Монтолио със сигурност нямаше да го опишат като такъв. Вероятно биха казали, че зрението му е увредено, но скоро щяха да прибавят, че той въобще не се нуждае от него. Благодарение на уменията и знанията си, и на многото си приятели — животни, старият пазител виждаше заобикалящия го свят много по-добре от хората със здрави очи.

Монтолио протегна ръка и големия бухал кацна на нея, внимателно закрепяйки се с нокти в дебелия кожен ръкав на отшелника.

— Видял си мрачния елф? — попита той.

Бухалът отговори с „у-хуу“, после започна да издава серия от различни и сложни звуци, крясъци и бухания.

Монтолио разбра всичко, обмисли всеки детайл. С помощта на приятелите си, особено на този доста разговорлив бухал, пазителят наблюдаваше мрачния елф от няколко дни. Бе любопитен какво търси това подземно същество по неговите земи. Отначало предполагаше, че елфът е съюзник на Граул, главатарят на орките в долината, но с времето започна да подозира друго.

— Това е добър знак — отбеляза Монтолио, когато се увери, че елфът не се е свързал с оркските племена. Граул бе достатъчно зъл и без могъщи съюзници като мрачните елфи!

И въпреки това, отшелникът не можеше да си обясни как орките не бяха забелязали присъствието на тъмнокожия обитател на Подземния мрак. Вероятно не го бяха видели — елфът се стараеше да остане незабелязан, не палеше огньове (поне до тази нощ) и излизаше навън само след залез-слънце. Монтолио се замисли по-дълбоко и реши, че по-вероятно бе орките да са видели мрачния елф, но да не са се осмелили да отидат при него.

И в двата случая, пазителят гледаше на случката като на приятно развлечение, ангажиращо мислите му, докато подготвяше дома си за настъпващата зима. Монтолио не се страхуваше почти от нищо, нито от появата на мрачния елф. Дори смяташе, че ако това създание и орките не бяха съюзници, сблъсъкът между тях можеше да се окаже добро зрелище.

— Хайде, отлитай — подкани пазителят оплакващия се бухал. — Иди и си хвани някоя мишка!

Птицата веднага разпери криле, прелетя под моста и над него и се отдалечи в тъмната нощ.

— Само внимавай да не изядеш някоя от мишките ми, които пратих да наблюдават мрачния елф — извика Монтолио след него, после се засмя, поклати дългите си бели къдрици и се върна при стълбата в края на въжения мост. Докато се изкачваше, отшелникът се закани, че скоро ще препаше меча си и ще разбере какво прави този мрачен елф в долината.

Старият пазител доста често отправяше подобни закани.

* * *

Предупредителните есенни ветрове бързо отстъпиха място на яростните атаки на зимата. Дълго време Дризт не можеше да проумее значението на сивите облаци, но когато над долината се изви буря и заваля сняг, вместо дъжд, мрачният елф беше истински смаян. Беше видял побелелите върхове на планините, но никога не се бе изкачвал толкова високо, за да провери какво е това — просто бе приел, че цветът на скалите е бял. Сега наблюдаваше как снежинките се спускат над долината, как изчезват в бързите води на реката и как се натрупват върху скалите. Когато снегът започна да покрива земята, а облаците се спуснаха съвсем ниско, мрачният елф осъзна ужасен нещо и побърза да призове Гуенивар.

— Трябва да си намерим подслон — обясни той на изморената пантера. Котката се бе върнала в Звездната равнина едва предишния ден. — Трябва да съберем и достатъчно дърва за огън.

По планинския склон от тази страна на реката се виждаха входовете на няколко пещери. Дризт откри една, не много дълбока и мрачна, но достатъчно закътана. Висок скалист хребет защитаваше пещерата от брулещия вятър. Мрачният елф влезе вътре, като поспря на входа, за да привикнат очите му към тъмнината след ослепителния блясък на снега.

Подът на пещерата беше неравен, а сводът и нисък. Пръснати наоколо лежаха големи камъни, а встрани до един от тях, Дризт забеляза още по-тъмно петно, показващо, че там има втора ниша. Мрачният елф остави наръча с подпалки на земята и се отправи към входа, после изведнъж спря. Той и Гуенивар бяха усетили чуждо присъствие в пещерата.

Смелият До’Урден извади ятагана си, плъзна се край големия камък и надникна над него. С помощта на инфрачервеното си зрение успя да различи топлото едро тяло на другия обитател на пещерата, който бе значително по-голям от него. Елфът веднага се досети за съществото, макар че не знаеше името му. Беше го виждал няколко пъти отдалеч, наблюдаваше колко сръчно и с каква скорост успяваше да си улови риба в буйната река, въпреки огромното си тяло.

Както и да се наричаше това създание, Дризт нямаше желание да се бие с него, особено когато наоколо имаше и други подобни пещери.

Огромният кафяв мечок обаче, изглежда имаше други намерения. Съществото се размърда изведнъж, изправи се на задните си лапи, а ревът му отекна гръмко из пещерата. Ноктите и зъбите му също бяха забележителни.

За Гуенивар, астралната същност на пантера, мечокът бе древен неприятел, който разумните котки винаги се стараеха да избягват. Въпреки това, смелото животно скочи пред Дризт, за да се заеме с огромния звяр и да позволи на господаря си да избяга.

— Не, Гуенивар — нареди мрачният елф, сграбчи котката и я избута зад себе си.

Мечокът, един от много приятели на Монтолио, не нападна двамата приятели, нито пък отстъпи от позицията си — никак не му се нравеше това, че бяха прекъснали така дългоочакваният му зимен сън.

Дризт изпита нещо, което не можеше да си обясни, не беше усетил приятелско отношение към мечока, а някакво тайнствено разбиране на гледната му точка. Мрачният елф прибра ятагана си и си помисли, че постъпва глупаво, но не можеше да отрече съпричастността, която бе изпитал, сякаш гледаше през очите на мечока.

Дризт внимателно пристъпи напред, без да сваля очи от огромния звяр. Животното изглеждаше изненадано, но бавно свали ноктите си, спря да ръмжи и на муцуната му се изписа изражение, наподобяващо любопитство.

Мрачният елф бръкна в торбичката си, извади една риба, която пазеше за вечеря, и я хвърли на мечока. Едрият звяр я подуши и я изяде на една хапка.

Последва още една дълга минута, в която елфът и мечокът не спряха да се гледат, но напрежението помежду им беше изчезнало. Животното се оригна веднъж, излегна се на земята и скоро захърка доволно.

Дризт погледна към Гуенивар и повдигна недоумяващо рамене — идея си нямаше как бе успял да установи толкова дълбок контакт с него. Пантерата очевидно бе разбрала смисълът на станалото. Козината и постепенно се бе слегнала към тялото.

През останалата част от времето, което прекара в пещерата, Дризт се грижеше всеки път, когато му оставаше храна, да отделя по нещо и за спящия мечок. Понякога, особено ако елфът оставяше риба, звярът я подушваше и се разбуждаше само колкото да я погълне. По-често обаче, животното не обръщаше внимание на подаръците, а продължаваше да спи, да хърка и да сънува мед, горски плодове, женски мечки и всичко останало, което се присънваше на един мечок по време на зимния му сън.

* * *

— Дели една пещера с Бластър? — възкликна Монтолио, когато научи от Свирчо, че мрачният елф и свадливият мечок са си поделили пещерата с двете ниши. Старият отшелник за малко да падне от изненада и щеше наистина да го направи, ако зад него нямаше дърво. Смаян, пазителят се облегна на ствола му, почесвайки наболата си брада и засуквайки мустак. Познаваше този мечок от няколко години и не бе сигурен дори за себе си, че би могъл да сподели бърлогата му. Бластър лесно се разгневяваше. През годините глупавите орки на Граул многократно се бяха уверявали в това.

— Предполагам, че е бил прекалено изморен, за да се съпротивлява — заключи Монтолио, макар че в душата си знаеше, че не това е причината. Ако в тази пещера влезеше орк или гоблин, Бластър щеше да го разкъса без дори да се замисли.

Въпреки това, мрачният елф и пантерата му живееха там, ден след ден, палеха огъня си във външното помещение, докато мечокът си спеше доволно във вътрешното.

Като пазител, който познаваше много други пазители, Монтолио бе виждал и чувал странни неща. Досега обаче, винаги бе вярвал, че вродената способност на елфите, феите, полуръстовете, гномите и хората да общуват телепатически с дивите зверове се развива само при специално обучение в горски условия.

— Откъде този мрачен елф е разбрал за мечока? — зачуди се на глас Монтолио и продължи да почесва брадата си. Пазителят обмисляше две възможности — или в мрачните елфи имаше нещо, което той не познаваше, или този мрачен елф се различаваше коренно от расата си. Сега, когато знаеше колко странно бе поведението на тъмнокожия елф, отшелникът предположи, че втората възможност е по-вероятна, макар че му се искаше сам да се убеди в това. Ала разследването му щеше да почака. Първият сняг вече бе паднал, а след него щяха да последват още много. А паднеше ли първият сняг, в планините край Прохода на мъртвите орки всяко движение замираше.

* * *

През следващите седмици Гуенивар неведнъж спасяваше живота на Дризт. В дните, които прекарваше в Материалния свят, пантерата често излизаше да ловува в студените и дълбоки снегове и най-вече да събира дърва за огъня.

Въпреки това, животът на изгнаника — мрачен елф не беше лесен. Всеки ден той трябваше да слиза в подножието до брега на реката и да чупи леда, който се формираше в плитките вирчета, за да успее да си налови риба. Пътят му до тях не беше дълъг, но снегът беше станал дълбок и опасен, често се плъзваше надолу по склона и затрупваше Дризт в мразовитата си прегръдка. Няколко пъти мрачният елф едва бе успял да се изкатери до пещерата си, а крайниците му бяха премръзнали и вкочанени от студ. Той бързо се бе научил да пали огъня, преди да излезе, защото когато се върнеше нямаше сили да държи нито кинжала, нито камъка, за да направи искра.

Дори когато стомахът му беше пълен, дори когато седеше край огъня и меката козина на Гуенивар, мрачният елф се чувстваше измръзнал и нещастен. За пръв път от няколко месеца той отново се съмняваше в решението си да напусне Подземния мрак, а когато отчаянието му нарасна съвсем, Дризт се усъмни и в решението си да напусне Мензоберанзан.

— Аз съм един бездомен нещастник — вайкаше се той в кратките, но чести мигове на самосъжаление. — Със сигурност ще умра тук, премръзнал и самотен.

Мрачният елф нямаше ни най-малка представа какво се случва в този странен свят. Дали топлината, която бе почувствал, когато стъпи за първи път на Повърхността, щеше да се върне отново? Или това беше някакво ужасно проклятие, изпратено от злите му врагове в Мензоберанзан? Това объркване постави Дризт пред трудна дилема: дали трябваше да остане в пещерата и да чака докато свърши тази буря (той не знаеше как по друг начин да нарече зимата), или да напусне речната долина и да потърси място с по-топъл климат?

Може би щеше да напусне долината и пътят през планините щеше да го убие, ако не бе забелязал и друга промяна, настъпила със суровото време. Слънцето залязваше по-рано, а нощта бе станала по-дълга. Дали и то щеше да изчезне напълно, дали и тази земя щеше да се обвие във вечен мрак и студ? Дризт се съмняваше в това. Използвайки малко пясък и празната стъкленица, която бе запазил във вещите си, той започна да измерва времетраенето на деня и нощта.

Надеждите му се стопяваха всеки път, когато измерванията покажеха, че слънцето е залязло по-рано. Сезонът напредваше все повече и повече, а отчаянието на Дризт ставаше все по-силно. Здравето му също се влоши. Когато забеляза първия обрат в сезона и зимното слънцестоене, мрачният елф наистина се бе превърнал в окаяно същество, слабо и треперещо. Едва бе успял да повярва на измерванията си, те не бяха толкова точни, но след няколко дни, вече не можеше да отрече това, което му показваше пясъкът.

Дните ставаха по-дълги.

Надеждите му се възвърнаха. Още от първите дни, в които бе задухал мразовитият зимен вятър, мрачният елф бе заподозрял, че е започнала да настъпва някаква сезонна промяна. Беше наблюдавал мечокът, който с влошаването на времето ловеше все повече риба и сега вярваше, че животното е очаквало зимата и целенасочено е трупало мазнини, за да я преживее.

Тази вяра, както и откритията му за продължителността на деня, успяха да убедят Дризт, че мразовитото време няма да продължи още дълго.

Слънцестоенето обаче, не можа да успокои душата на мрачния елф. Ветровете духаха още по-силно, а снегът продължаваше да вали и да се трупа. Но непоколебимият Дризт До’Урден бе взел твърдо решение — нямаше да позволи на един сезон да сломи неговия дух.

Всичко се промени само за една нощ, или поне така му изглеждаше. Снегът започна да се топи, по реката вече не се образуваше лед, а вятърът донесе по-топъл въздух. Мрачният елф усети прилив на енергия и надежда, който незнайно как успя да го освободи от мъката и бремето на вината. Дризт не разбираше поривите, надигащи се в душата му. Нямаше име, нито представа за всичко, което се случваше, но бе изцяло завладян от безкрайната пролет, като всяко живо същество, обитаващо земите на Повърхността.

Една сутрин, докато Дризт привършваше с вечерята си и се приготвяше за сън, поспаливият му съквартирант се измъкна тежко от спалнята си. Мечокът бе видимо отслабнал, но въпреки това изглеждаше все така страховит.

Мрачният елф го наблюдаваше внимателно, чудеше се дали да призове Гуенивар или да извади ятагана си. Огромният звяр обаче, не му обърна никакво внимание. Той мина покрай него, спря да подуши и да оближе гладкия камък, който Дризт използваше като чиния, после с тромава стъпка се отправи към топлите лъчи на слънцето. Спря на входа на пещерата, прозя се и се протегна толкова блажено, че Дризт веднага разбра — краят на дългата зима беше настъпил. Мрачният елф осъзна и друго — пещерата скоро щеше да стане много тясна за него и това опасно животно. Реши, че при хубаво време, чуждото убежище не му е толкова нужно, че да се бие за него.

Когато мечокът се върна, Дризт отдавна беше напуснал бърлогата му. За удоволствие на огромния звяр, на сбогуване той му бе оставил и една последна риба. Не след дълго младият До’Урден намери една по-плитка и по-малко защитена пещера на няколко ярда надолу по склона.

12

Да познаваш враговете си

Зимата отмина така бързо, както и бе настъпила. Снеговете се топяха и южният вятър донесе по-топъл въздух. Скоро Дризт успя да установи удобен режим. Най-големият му проблем бе блестенето на снега през деня. Мрачният елф бе свикнал доста добре със слънцето още през първите месеци от живота си на Повърхността. Беше се научил да се движи и дори да се бие на дневна светлина. Сега обаче, с белия сняг, който отразяваше слънчевите лъчи, му беше трудно дори да върви.

Излизаше нощем и оставяше деня на мечката и на другите подобни създания. Дризт не беше твърде притеснен от това: снегът скоро щеше да се стопи и той отново щеше да се върне към лесния живот, който бе водил в последните дни преди зимата.

Добре нахранен, добре отпочинал и под меките лъчи на блестящата омайваща луна, Дризт се взираше през реката към отдалечената стена на долината.

— Какво ли има там? — прошепна елфът на себе си.

Макар че реката бе буйна заради пролетното топене, по-рано същата нощ Дризт откри брод през нея — големи и близко разположени камъни, стърчащи над бързата вода.

Нощта едва настъпваше. Луната едва бе преполовила пътя си по небето. Изпълнен с характерните за сезона копнеж и любопитство елфът реши да хвърли един поглед на мястото. Той се спусна към брега на реката и скочи леко и пъргаво върху един от камъните. За човек или за орк — или за която и да е друга раса — пресичането по мокрите, неравни и често обли камъни може би щеше да е трудно и страшно, но подвижният елф се справи с лекота с тази задача.

Той стигна до другия бряг с тичане, подскачайки безгрижно по камъните. Колко различно щеше да е поведението му, ако знаеше, че сега бе в онази част на долината, която принадлежеше на Граул — великият предводител на орките!

* * *

Един оркски патрул забеляза лудуващия елф, преди да бе изминал и половината път до стената на долината. Орките бяха виждали мрачния елф и преди — понякога Дризт ловеше риба в реката. Граул се страхуваше от тази раса и бе наредил на подчинението си да се пазят от елфа, смятайки, че снеговете ще прогонят натрапника. Но зимата бе отминала, а самотният елф бе останал и сега дори пресичаше реката.

Граул нервно зачупи дебелите си пръсти, когато научи за това. Големият орк беше свикнал с удобното схващане, че този елф е сам и не е член на някоя по-голяма група. Той можеше да е шпионин или изменник. Само че Граул не можеше да е сигурен и вероятността още елфи да се присъединят към него не му се нравеше. Ако елфът беше шпионин, можеха да го последват още, а ако беше изменник, можеше да приеме орките за потенциални съюзници.

Граул беше предводител на племето от много години, необичайно дълго властване за тази хаотична раса. Големият орк бе оцелял, защото не поемаше рискове. Не смяташе да рискува и сега. Мрачният елф можеше да му отнеме водачеството, позиция, която бе много ценна за Граул. А това той нямаше да позволи. Двамата оркски патрула излязоха от дупките си малко след като Дризт бе забелязан да прекосява реката, с недвусмислена заповед да го убият.

* * *

Смразяващ вятър подухна откъм долината, а снегът бе по-дълбок до стената около нея, но Дризт не се тревожеше от това. Пред очите му се откриха големи участъци с вечнозелени растения. Короните им закриваха долината и го мамеха, след цялата зима затворен в пещерата, да отиде и да ги изследва.

Той бе оставил почти миля зад себе си, когато усети, че е преследван. Дризт всъщност не бе видял никой, освен може би бягащи сенки с ъгълчетата на очите си, но тези смътни войнски усещания му казваха истината без никакво съмнение. Той се премести към стръмния наклон и се изкачи към група гъсти дървета, после се втурна към високия хребет. Когато стигна там, той се плъзна зад голяма скала и се обърна, за да погледне под себе си.

Седем тъмни силуета, шест хуманоидни и някаква голяма кучеподобна форма, излязоха от дърветата, следвайки внимателно и методично следата му. От това разстояние Дризт не можеше да определи расата им, но подозираше, че не са хора. Огледа се добре наоколо, търсейки най-добрия път за отстъпление или най-подходящата позиция за защита.

Той почти не забеляза, че ятаганът вече бе в едната му ръка, а камата — в другата. Когато осъзна, че бе извадил оръжията си и че преследвачите му вече бяха опасно близо до него, той спря, за да помисли.

Можеше да се срещне с тях точно тук и да ги разгроми, докато изминаваха последните няколко опасни метри по хлъзгавия сипей.

— Не — промърмори си Дризт, отхвърляйки тази възможност веднага щом му хрумна.

Той можеше да ги нападне и вероятно да победи, но какъв ли товар щеше да му се наложи да носи след тази среща? Дризт не искаше да се бие, нито пък желаеше някакъв контакт с тези същества. Той вече носеше цялата вина, която можеше да понесе.

Чу гласовете на преследвачите си, гърлени звуци, подобни на гоблиновите.

— Орки — промърмори на себе си елфът, напасвайки езика с човекоподобната форма на непознатите същества.

Но това разкритие не промени намеренията му. Дризт не обичаше орките, беше видял достатъчно от смрадливите същества в Мензоберанзан, но нямаше и никаква причина, никакво оправдание, за да се бие с тях. Обърна се, избра пътя си и избяга в нощта.

Преследвачите бяха упорити. Орките бяха твърде близо до него, за да го изпуснат. Елфът разбра, че проблемът се усложнява, защото ако орките бяха враждебно настроени, а по виковете и грухтенето им той разбра, че е именно така, Дризт бе пропуснал възможността си да се сражава с тях на подходящ терен. Луната отдавна бе залязла и небето вече просветляваше пред настъпването на утрото. И орките не обичаха дневната светлина, но с блясъка на снега около него Дризт щеше да е почти безпомощен.

Елфът упорито продължаваше да отхвърля възможността да се бие и се опитваше да избяга от преследвачите, обикаляйки около долината. Тук Дризт направи своята втора грешка, тъй като втора група орки, този път придружавана от вълци и някаква много по-едра фигура, каменен великан, чакаха в засада.

Пътеката беше почти равна: едната й част се спускаше стръмно по каменистия склон отляво на елфа, а другата се изкачваше също толкова стръмно по каменистата стена отдясно. Дризт знаеше, че преследвачите няма да срещнат особени трудности да го последват при толкова предвидим маршрут и сега разчиташе само на бързината си, опитвайки се да се върне на лесната за защита ниша, преди ослепителното слънце да бе изгряло.

Ръмженето го предупреди миг преди един огромен вълк с настръхнала козина, наречен уорг, да скочи от един голям скален къс над него и да отреже пътя му. Уоргът се спусна към елфа, а челюстите му се насочиха към главата му. Дризт се наведе ниско, за да го избегне, а ятаганът му излезе от ножницата с проблясване, поразявайки широко отворената паст на звяра. Уоргът се прекатури тромаво край извръщащия се елф, а езикът му диво се мяташе в собствената му кръв.

Дризт го удари отново и го остави, но в този момент го връхлетяха орките, размахвайки копия и сопи. Дризт се обърна, за да избяга, после отново се наведе точно когато хвърлената скала прелетя край него, прехвърляйки каменистата падина.

Без да губи нито секунда елфът спусна кълбо мрак около собствената си глава.

Четиримата орки, които бяха начело, се гмурнаха в кълбото, без да го осъзнават. Останалите им двама другари се отдръпнаха назад, стиснали здраво копията си и се взряха нервно напред. Не можеха да видят нищо в кълбото от магическа тъмнина, но от дочуващите се удари от остриета и топори и от дивите крясъци, които се разнасяха отвътре, можеше да се помисли, че там се сражава цяла армия. После още някакъв звук процепи тъмнината — ръмжащ, котешки рев.

Двамата орки отстъпиха, хвърлиха по един поглед през рамо и им се прищя каменният великан по-бързо да стигне при тях. Един от орките, а после и втори, а после трети и четвърти се подадоха от мрака, пищящи от ужас. Първият претича край удивения си събрат, но вторият не го достигна.

Гуенивар се хвърли върху изненадания орк и го събори на земята, отнемайки живота му. Пантерата почти не се забави при това, скочи отново и се приземи върху един от останалите двама орки, докато те панически отстъпваха. Останалите извън кълбото мрак се раздвижиха трескаво и се втурнаха към скалите, а Гуенивар, която бе приключила с втората си жертва, ги последва.

Дризт излезе от другата страна на кълбото от мрак невредим, а от ятагана и камата капеше оркска кръв. Пред него се изправи каменният великан — огромен, с квадратни рамене, с крака големи колкото дървесни дънери, но той не се поколеба. Скочи върху един голям камък, а после се хвърли срещу врага си с ятаганите напред.

Неговата пъргавина и бързина изненадаха великана. Чудовището дори не бе повдигнало своето копие или свободната си ръка към скалата. Но този път късметът изневери на елфа. Ятаганът му, надарен с магията на Подземния мрак, беше видял твърде много слънчева светлина. Той се спусна срещу твърдата като камък кожа на великана, потъна почти до половината в нея и се пречупи при дръжката.

Дризт се наведе назад, предаден за първи път от вярното си оръжие.

Великанът изръмжа и издигна копието си със злобна усмивка, докато една черна фигура се извиси над жертвата му и се блъсна в гърдите му, пробождайки плътта с жестоките си нокти.

И този път Гуенивар спаси Дризт, но великанът още не беше победен. Той се съвзе и атакува преди пантерата да успее да се отдалечи. Гуенивар опита да се завърти и да мине отдясно и зад него, но се приземи на долния склон, върху бялата снежна повърхност. Котката се плъзна и падна и накрая прекрати хлъзгането си, здрава и читава, но доста надолу по планинския склон от Дризт и битката.

Сега великанът вече не се усмихваше. Кръвта му изтичаше от дузина дълбоки разрева по гърдите и лицето. Зад него, надолу по пътеката, другата оркска група, водена от втория виещ уорг, бързо се приближаваше.

Като много други мъдри войни, очевидно превъзхождани от враговете си, Дризт се обърна и побягна.

Ако двамата орки, които избягаха от Гуенивар, се бяха спуснали право по сипея, можеха да отрежат пътя му. Но орките не се славеха със смелост. Двамата вече бяха прехвърлили билото на склона и бягаха без дори да поглеждат назад.

Дризт побягна по пътеката, търсейки някакъв начин, по който да се спусне надолу и да стигне до пантерата. Но по склона нямаше удобно място, защото трябваше да проправя пътя си бавно и внимателно, а без съмнение великанът щеше да изсипе отгоре му дъжд от скали. Катеренето нагоре също изглеждаше безсмислено с чудовището зад гърба му, така че елфът просто продължи да бяга напред по пътеката с надежда, че тя няма скоро да свърши.

В този момент за отчаяния елф се появи още един проблем — слънцето започна да се издига над източния хоризонт.

Разбирайки, че съдбата се е обърнала срещу него, Дризт някак знаеше, дори още преди да бе стигнал до последния остър завой на пътеката, че стига до края на пътя. Една огромна скала от много време го бе направила непроходим. Елфът рязко спря, знаеше, че няма много време.

Водената от уорги оркска банда се придържаше близо до великана, черпейки увереност от присъствието му. Заедно те атакуваха с жестокия уорг, който тичаше с все сили, за да бъде пръв.

Създанието заобиколи един остър завой, спъвайки се и опитвайки се да спре, когато се оплете в поставената там примка. Уоргите не бяха глупави, но този дори не осъзна напълно ужасния си край, когато елфът пусна върху него един кръгъл камък от издатината. Уоргът не разбра това, докато въжето не се изопна и камъкът не се стовари върху него, изтласквайки го от скалата.

Простият капан проработи перфектно, но това бе единственото предимство, което Дризт можеше да спечели. Зад него, пътеката бе напълно препречена от скалата, а от двете му страни склоновете ставаха твърде стръмни, за да му позволят да избяга. Когато орките и великанът свиха зад ъгъла, нерешителни, след като видяха как уоргът се отправи на едно доста неудобно пътешествие, Дризт стоеше и ги чакаше само с кама в ръката си.

Елфът се опита да преговаря, използвайки езика на гоблините, но орките не успяха да чуят нищо от думите му. Преди дори да бе започнал, един от тях вече бе насочил лъка си.

Оръжието дойде от мъглата за ослепения от слънцето елф, но то бе извита стрела, хвърлена от несръчното създание. Дризт лесно я избегна и после върна изстрела със своята кама. Оркът можеше да вижда по-добре от елфа, но не беше толкова бърз. Той хвана камата, право в гърлото си. Свлече се с гъргорене на земята, а най-близкият му другар грабна ножа и го измъкна от него, но не за да го спаси, а просто за да придобие едно толкова ценно оръжие.

Дризт издърпа недодяланата стрела и здраво застана на краката си, докато каменният великан приближаваше към него.

Неочаквано един бухал се спусна над великана и избуха, разсейвайки чудовището. Миг по-късно обаче, гигантът се хвърли напред, повлечен от тежестта на стрелата, която изненадващо прониза гърба му.

Дризт видя потрепването на стрелата, украсена с черни пера, докато разгневеният великан се въртеше около себе си. Елфът не се замисли над неочакваната помощ. Той хвърли своето копие с всичка сила срещу гърба на чудовището.

Великанът се канеше да отвърне на удара, но бухалът отново се спусна и нададе своя вик, а след него полетя и друг, този път насочвайки се към гърдите на създанието. Поредното изсвирване на птицата бе последвано от още една стрела.

Изумените орки погледнаха ведно към неизвестния нападател, но блестенето на снега на сутрешното слънце не предложи съдействие на нощните създания. Великанът, улучен в сърцето, само стоеше и зяпаше безизразно, без дори да разбира, че животът му е към своя край. Зад него елфът хвърли копието си отново, но това действие послужи само за да отдалечи чудовището още малко от него.

Орките се спогледаха, а после се огледаха наоколо, чудейки се накъде да избягат.

Странният бухал се стрелна отново, но този път над един орк и изсвири за четвърти път. Оркът, разбирайки какво означава това, размаха оръжия и запищя, после се смълча, защото една стрела прониза лицето му.

Четиримата останали орки се разпръснаха и побягнаха, един нагоре по склона, друг назад по пътеката към дома си, а двамата останали се втурнаха срещу Дризт.

Едно пъргаво завъртане около копието и елфът блъсна с гърба си единият орк, а после, довършвайки кръга, той отклони копието на другия към земята. Създанието изпусна оръжието си, разбирайки, че не може да го вдигне обратно навреме, за да спре елфа.

* * *

Оркът се покачи по склона и разбра съдбата си, когато бухалът — вестител закръжи над него. Ужасеното създание се спусна от скалата, когато чу повторно изсвирване, но понеже беше по-умно, осъзна грешката си. От ъгъла, под който идваха изстрелите, убили великана, стрелецът трябваше да е на хребета на стръмнината.

Една стрела се удари в бедрото му, когато се навеждаше и то мъчително я изтръгна. С гърчещия се и виещ от болка орк, невижданият и невидим стрелец не се нуждаеше от сигнала на бухала, за да изпрати втората си стрела, която този път улучи създанието право в гърдите и го накара да замлъкне завинаги.

* * *

Дризт незабавно промени посоката си, пробождайки втория орк с края на копието. Само за едно мигване елфът се обърна за трети път и заби копието през гърлото му, насочвайки го нагоре към мозъка.

Първият орк, който Дризт удари, се завъртя и тръсна глава, опитвайки се да се ориентира в битката. Той усети как ръцете на елфа го хващат за мръсното мечешко наметало, а после почувства въздушния поток, докато поемаше по същия път, който малко по-рано бе използвал и уоргът.

* * *

Дочувайки писъците на умиращите си другари, оркът на пътеката наведе глава и се затича обратно, смятайки, че постъпва по-умно от тях. Мнението му обаче, внезапно се промени, когато зад един завой налетя право на очакващите го челюсти на огромна черна пантера.

* * *

Дризт изтощено се облегна на скалата, стискайки копието си готово за хвърляне, докато странният бухал се спускаше за пореден път от планината. Този път птицата се държеше на разстояние, кацайки на скалата над острия завой на пътеката, на няколко метра от него.

Някакво движение високо горе привлече вниманието на елфа. Той почти не виждаше, ослепен от светлината, но различи човекоподобна форма, която внимателно си проправяше път към него.

Бухалът излетя отново, описвайки кръгове над него свирейки и Дризт се наведе, обезпокоен и изнервен, когато мъжът се плъзна надолу до мястото зад каменистия хребет. Но след сигнала на бухала не долетя никаква стрела. Вместо това се появи стрелецът.

Беше висок, изправен и много стар, с огромни сиви мустаци и буйна сива коса. Най-странното от всичко бяха млечнобелите му очи без зеници. Ако Дризт не беше видял демонстрацията на стрелбата му, щеше да помисли, че мъжът е сляп. Крайниците на стария човек също изглеждаха много крехки, но елфът не се остави външния вид да го заблуди. Перфектният стрелец държеше тежкия си лък зареден и готов, една стрела стоеше поставена на тетивата очевидно без никакво усилие. Дризт не трябваше да се оглежда много, за да забележи смъртоносната ефективност, с която човекът можеше да използва могъщото си оръжие.

Старият мъж каза нещо на език, който Дризт почти не разбираше, после на втори език, после на гоблински, който елфът знаеше.

— Кой си ти?

— Дризт До’Урден — отвърна спокойно елфът, обнадежден донякъде от факта, че с този противник поне можеше да общува.

— Това име ли е? — попита човекът. Той изхихика и сви рамене. — Каквото и да е и по каквато и причина да си дошъл тук, това няма голямо значение.

Бухалът, забелязвайки движение, започна да буха и диво връхлетя, но за стария човек бе твърде късно. Гуенивар се прокрадваше към него иззад завоя и се приближи с лекота с няколко скока, със свити назад уши и оголени зъби.

Изглежда несъзнаващ опасността, стария човек завърши мисълта си.

— Сега си мой пленник.

Гуенивар издаде ниско, гърлено ръмжене и елфът се усмихна широко.

— Мисля, че не съм — отвърна той.

13

Монтолио

— Твой приятел? — попита спокойно човекът.

— Гуенивар — обясни Дризт.

— Голяма котка?

— О, да — отвърна елфът.

Човекът отпусна тетивата и остави стрелата да се плъзне на земята. Той затвори очи, наклони глава назад и изглежда потъна в себе си. Миг по-късно Дризт забеляза, че ушите на Гуенивар неочаквано се изправиха и елфът разбра, че странният човек по някакъв начин бе установил телепатична връзка с пантерата.

— Добра котка е — каза малко по-късно мъжът.

Гуенивар се подаде иззад скалата и накара бухалът да се разлети наоколо панически, и небрежно мина край стария човек, заставайки до Дризт. Очевидно пантерата се бе отказала от всичките си притеснения, че той беше враг.

Дризт помисли, че действията и са любопитни, сравнявайки ги с постигнатото от него емпатично съгласие с мечката в пещерата през зимата.

— Добра котка — каза отново старият човек.

Дризт се облегна на скалата и отпусна хватката си около копието.

— Аз съм Монтолио — обясни гордо мъжът, като че ли името трябваше да означава нещо за елфа. — Монтолио ДеБруши.

— Добра среща и сбогом — отвърна равнодушно Дризт. — Ако сме приключили със срещата си, можем да поемем всеки по своя път.

— Можем — съгласи се Монтолио, — ако и двамата изберем това.

— Ще бъда ли твой… пленник… още веднъж? — попита Дризт саркастично.

Искрения смях на човека предизвика усмивка и по неговото лице въпреки цинизма.

— Мой? — попита старият човек скептично. — Не, не, мисля, че вече решихме този въпрос. Но днес ти уби някои от подчинението на Граул, постъпка, която оркският крал ще поиска да накаже. Нека ти предложа стая в моя замък. Орките не припарват до него.

Той се усмихна иронично и се наведе към Дризт, за да му прошепне, сякаш за да запази в тайна следващите си думи:

— Те не припарват край мен — Монтолио посочи към странните си очи. — Вярват, че съм зъл магьосник заради моите… — той се замисли за думата, която можеше да изрази мисълта му, но гърленият език бе ограничен и човекът се обърка.

Дризт мълчаливо си припомни хода на битката, после челюстта му увисна в неприкрито удивление, когато разбра истината. Старият човек наистина бе сляп! Бухалът, летящ над враговете и неговите викове бяха водили стрелите му. Дризт погледна към убития великан и орките и устата му не се затвори. Старият човек не пропусна да отбележи и това.

— Ще дойдеш ли? — попита го той. — Бих искал да разбера… — трябваше отново да търси подходяща дума — причината… поради която на един мрачен елф му се е наложило да прекара зимата в пещера с мечката Бластър.

Монтолио се присви при собствената си неспособност да разговаря с елфа, но от контекста на думите му Дризт разбра изцяло какво има предвид той. Отбеляза дори непознатите му думи като „зима“ и „мечка“.

— Оркският крал Граул ще изпрати срещу теб сто пъти повече войни — отбеляза Монтолио, усещайки, че елфът се колебае.

— Няма да дойда с теб — заяви Дризт накрая. Елфът наистина искаше да тръгне с мъжа, искаше да научи някои неща за този забележителен човек, но твърде много трагедии сполетяваха онези, които пресичаха пътя му.

Ниското ръмжене на Гуенивар му каза, че тя не одобрява решението му.

— Нося нещастие — опита се да обясни Дризт на стария човек, на пантерата и на себе си. — Ще си много по-доволен, Монтолио ДеБруши, ако стоиш далеч от мен.

— Това заплаха ли е?

— Предупреждение — отвърна Дризт. — Ако ме приемеш, ако дори ми позволиш да остана край теб, ще бъдеш прокълнат, както се случи с фермерите от селището.

Монтолио наостри уши при споменаването на далечното фермерско селище. Той бе чул, че едно семейство в Малдобар е било жестоко убито и, че пазителката Ястреборъката Чучулига е била повикана на помощ.

— Не се страхувам от проклятията — каза той, насилвайки се да се усмихне. — Преживял съм много… битки, Дризт До’Урден. Сражавал съм се в дузина кървави войни и съм прекарал цяла зима, затрупан в планината със счупен крак. Убивал съм великан само с една кама и… съм помагал на всяко животно на пет хиляди стъпки околовръст. Не се страхувай за мен. — И отново се усмихна лукаво. — Но всъщност — каза бавно той, — ти не се страхуваш за мен.

Дризт се почувства объркан и малко оскърбен.

— Страхуваш се за себе си — продължи мъжът непоколебимо. — Самосъжаление? Това не отговаря на храбростта ти. Пропъди го и ела с мен.

Ако Монтолио можеше да види смръщеното лице на Дризт, щеше да се досети за отговора му. Гуенивар го забеляза и се отърка силно в крака му.

От реакцията на пантерата пазителят разбра намеренията на елфа.

— Котката също иска да дойдеш с мен — отбеляза той. — По-добре ще е от пещерата — обеща Монтолио — и ще има по-добра риба, отколкото полусготвена риба.

Дризт погледна надолу към Гуенивар и пантерата отново го побутна, този път издавайки по-високо и по-настоятелно ръмжене.

Елфът остана непреклонен, напомняйки си жестокото клане във фермерската къща.

— Няма да дойда — отвърна той.

— Тогава трябва да те заклеймя като враг и пленник! — извика Монтолио, сваляйки лъка си в позиция за стрелба. — Този път котката ти няма да ти помогне, Дризт До’Урден!

Монтолио се наведе и усмивката му проблесна. Той прошепна:

— Котката е съгласна с мен.

Това беше твърде много за Дризт. Той знаеше, че старият мъж няма да го застреля, но очарованието на Монтолио скоро разтопи защитите на елфа, колкото и стабилни да изглеждаха.

Това, което той бе описал като замък, се оказа група дървени пещери, изкопани около корените на огромни и здрави вечнозелени дървета. Навеси от дървени клони осигуряваха защита и някак свързваха пещерите заедно. Една тясна стена от натрупани камъни опасваше целия комплекс. Когато приближи мястото, Дризт забеляза няколко дървени въжени мостове, обтегнати от дърво до дърво на различна височина, с въжени стълби, водещи до тях от нивото на земята и с арбалети, здраво закрепени на равни интервали.

Мрачният елф не се оплака, че замъкът беше дървен и мръсен. Дризт бе прекарал три десетилетия в Мензоберанзан, където живееше в приказен замък от камък, заобиколен от много по-поразителни и красиви постройки, но никоя от тях не изглеждаше толкова гостоприемна, колкото домът на Монтолио.

Птичките чуруликаха своите приветствия, докато старият пазител се прибираше. Катерички, дори една миеща се мечка скачаха развълнувано между клоните на дърветата, за да се приближат до него — макар че останаха на разстояние, когато забелязаха огромната пантера, придружаваща Монтолио.

— Разполагам с много стаи — обясни Монтолио на Дризт. — Много одеяла и много храна.

Пазителят мразеше ограничения език на гоблините. Имаше толкова много неща, които искаше да каже на елфа и толкова много неща, които искаше да научи от него. Това изглеждаше невъзможно или поне изключително досадно на един толкова прост и негативен език, който не бе замислен за сложни мисли и идеи. Езикът на гоблините разполагаше с повече от хиляда думи за убиване и омраза, но с нито една за по-висши емоции като състраданието. Гоблинската дума за приятелство можеше да се преведе и като военен съюз, и като робство на по-силен гоблин, а нито една от тези дефиниции не отговаряше на отношението на Монтолио към самотния мрачен елф.

Следователно първата му задача, реши той, щеше да бъде да научи елфа на Общото наречие.

— Не можем да говорим — нямаше дума за „пълно“, така че Монтолио трябваше да импровизира — добре… на този език. Но ще ни бъде от помощ, ако те науча на езика на хората — ако искаш да учиш.

Дризт не беше уверен, че иска да приеме. Когато бе напуснал селището на фермерите, той бе решил, че участта му е да бъде отшелник и като такъв се справяше доста добре — по-добре, отколкото бе очаквал. Предложението бе изкусително обаче, и на практическо ниво Дризт знаеше, че познаването на Общото наречие на региона може да го предпази от доста неприятности. Усмивката на Монтолио стигна почти до ушите му, когато елфът прие.

Свирчо, бухалът обаче, не изглеждаше толкова доволен. С този мрачен елф, или по-конкретно, с неговата пантера, птицата щеше да прекарва по-малко време по удобните ниски клони на дърветата.

* * *

— Братовчеде, Монтолио ДеБруши е пуснал елфа при себе си — извика един елф удивено на Келиндил.

Цялата група бе излязла навън, за да търси Дризт, откакто зимата бе свършила. Когато забелязаха, че той е напуснал Прохода на мъртвите орки, елфите и особено Келиндил, се страхуваха от неприятности, страхуваха се, че той може би се е съюзил с Граул и орките.

Келиндил скочи на крака, трудно му бе да приеме удивителните новини. Той бе чувал за Монтолио, легендарният, макар и малко ексцентричен пазител, и знаеше също, че той с всичките си приятели — животни може да прецени нарушителя съвсем точно.

— Кога? Как? — попита елфът, без да знае откъде да започне.

Ако Дризт го бе объркал предишните месеци, сега светлият елф бе напълно шашардисан.

— Преди седмица — отвърна другият елф. — Не знам как се станало, но сега мрачният елф се разхожда из горичката на Монтолио свободно със своята пантера.

— Монтолио…

Другият елф прекъсна Келиндил, предусещайки какво ще го попита.

— Монтолио е невредим и контролира положението — увери го той. — Изглежда той е приютил елфа по собствено желание и сега изглежда старият пазител учи мрачния елф на Общото наречие.

— Удивително — беше всичко, което успя да каже Келиндил.

— Можем да установим наблюдение над горичката — предложи другият елф. — Ако се страхуваш за сигурността на пазителя…

— Не — отвърна Келиндил. — Не, елфът за пореден път доказа, че не ни е враг. Подозирах приятелските му намерения откакто го срещнахме край Малдобар. Сега съм доволен. Нека се занимаваме със собствената си работа и да оставим елфа и пазителя да вършат своята.

Другият елф кимна в съгласие, но малкото създание, което също слушаше извън палатката на Келиндил, не беше така сигурно.

Тифанис пристигна в лагера на елфите през нощта, за да краде храна и други неща, които да направят живота му по-удобен. Куиклингът бе чул за мрачния елф преди няколко дни, когато елфите възобновиха търсенето му. Той изпитваше голяма болка, откакто подслушваше разговорите им, любопитен къде е онзи, който бе убил Улгулу и Кемпфана.

Тифанис тръсна силно главата с клепналите си уши.

— Да-опустее-денят, в-който-се-е-върнал-този! — прошепна той, което прозвуча като жужене на разгневена пчела.

После избяга, а малките му крачета почти не докосваха земята. Тифанис бе установил нова връзка през месеците след смъртта на Улгулу, бе намерил нов могъщ съюзник, който не искаше да загуби.

Само след минути той стигна при Кароак, огромният сребрист зимен вълк, на високия връх, който наричаха дом.

— Елфът-е-с-пазителя — издекламира той и кучеподобния звяр изглежда го разбра. — Пази-се-от-този, казвам-ти! Точно-той-уби-моя-предишен-господар. Мъртъв!

Кароак погледна към ширналата се под него планина, която водеше до горичката на Монтолио. Зимният вълк познаваше мястото добре и знаеше, че трябва да го избягва. Монтолио ДеБруши беше приятел с всички видове животни, но зимните вълци бяха повече чудовища, отколкото животни и не бяха негови приятели.

Тифанис също погледна в тази посока, разтревожен, че пак може да му се наложи да се срещне с подлия елф. Само мисълта за подобна среща предизвикваше главоболие у мъничкия елфид, а и синините отплува все още не бяха напълно минали.

* * *

Зимата премина в пролет през следващите няколко седмици, а Дризт и Монтолио се сближиха. Общото наречие на региона не беше много различно от гоблиновия език, с повече промени в интонацията, отколкото като разлика в определени думи и Дризт бързо напредваше в него, като дори започна да се учи да чете и пише. Монтолио се оказа добър учител и към третата седмица той говореше на елфа основно на Общото наречие и се мръщеше, когато Дризт се връщаше към употребата на гоблиновия.

За Дризт това беше време на забавление, лесен живот и споделени удоволствия. Колекцията от книги на Монтолио беше голяма и елфът откри, че е увлечен от приключенията на въображението, в драконови леговища и в описанията на големи битки. Всяко негово съмнение отдавна се бе изпарило, както и съмненията на Монтолио. Подслонът сред дърветата наистина бе замък и старият човек бе най-добрият домакин, който Дризт бе познавал някога.

Елфът научи още много неща за Монтолио по време на първите седмици в горичката и практически уроци, които щяха да му служат през останалата част от живота му. Монтолио потвърди подозренията на Дризт за сезонните промени на времето и дори го научи как да предвижда времето за кратки периоди, наблюдавайки животните, небето и вятъра.

Дризт напредваше бързо и в тази наука, както Монтолио знаеше, че ще стане. Пазителят никога не би повярвал, ако не го бе видял лично, но този необикновен мрачен елф притежаваше поведение на светъл елф, а може би дори сърце на пазител.

— Как успокои мечката? — попита го той един ден, въпрос, който го измъчваше непрестанно от първия ден, в който бе научил, че елфът споделя пещерата на Бластър.

Дризт не знаеше как да отговори, защото още не разбираше какво се бе случило по време на тази среща.

— По същия начин, както ти успокои Гуенивар, когато я срещна за първи път — предположи накрая той.

Усмивчицата на Монтолио подсказа на Дризт, че старият човек разбира нещата по-добре от него.

— Сърце на пазител — прошепна той, докато се извръщаше.

Със своя изключителен слух Дризт чу коментара му, но не го разбра напълно.

Елфът напредваше все по-бързо в уроците. Сега Монтолио се концентрира върху живота около тях, животните и растенията. Той показа на Дризт как да събира храна и как да разпознава настроенията на животните просто като наблюдава движенията им. Първото истинско изпитание дойде скоро след това, когато Дризт, докато претърсваше боровинковите храсти, намери вход в една малка дупка и бе нападнат от разгневен язовец.

Хутър, който се рееше високо в небето, издаде серия от крясъци, за да предупреди Монтолио и първия порив на пазителя бе да отиде и да помогне на своя приятел. Язовците бяха вероятно най-злобните животни в околността, по-злобни дори от орките, и гневът им пламваше по-бързо и от този на Бластър. А и бяха доста нападателно настроени към неприятелите си без значение колко големи са те. Монтолио обаче, остана на мястото си, вслушвайки се в продължителните описания, които Хутър му даваше.

Първата реакция на Дризт накара ръката му да посегне към камата. Язовецът се надигна и оголи опасните си зъби и нокти, като съскаше и се оплакваше ядосано.

Дризт се отдръпна назад, дори прибра камата обратно в канията. Неочаквано той видя срещата през погледа на язовеца и знаеше, че животното се чувства изключително застрашено. По някакъв начин Дризт разбра, че язовецът бе избрал тази дупка като място, в което да отгледа малките си, които скоро трябваше да се родят.

Той изглеждаше разтревожен от бавните движения на елфа. Вече в напреднала бременност бъдещата майка не искаше да се бие и Дризт внимателно пусна клона обратно на мястото му, за да закрие дупката. Язовецът се отпусна на четирите си лапи, подуши въздуха, така че да запомни миризмата на елфа и се върна обратно в дупката си.

Когато Дризт се върна при пазителя, откри Монтолио да се усмихва и да пляска:

— Дори за един пазител щеше да е трудно да успокои раздразнен язовец — обясни му той.

— Язовецът чакаше малки — отвърна Дризт. — И тя не искаше да се бие, както и аз.

— Как разбра това? — попита Монтолио, макар да не се съмняваше в думите му.

Дризт започна да отговаря, после разбра, че не може. Той погледна безпомощно назад към боровинковия храст, а после и към пазителя.

Монтолио се разсмя високо и се върна към работата си. Той, който следваше повелите на богинята Миелики от толкова много години, знаеше какво се бе случило.

— Язовецът можеше добре да те издере — каза му той иронично, когато Дризт се приближи.

— Тя беше бременна — напомни му елфът — и не беше голям враг.

Монтолио се разсмя подигравателно.

— Не беше голям? — повтори той. — Вярвай ми, Дризт, по-добре е да си имаш работа с Бластър, отколкото с майка — язовец.

В отговор Дризт само сви рамене, защото нямаше други аргументи.

— Наистина ли вярваш, че този малък нож щеше да ти осигури защита срещу нея? — попита пазителят, който не искаше спорът им да променя посоката си.

Дризт погледна камата, която беше взел от куиклинга. И отново не възрази. Ножът наистина беше малък. Той се засмя.

— Боя се, че това е всичко, което имам.

— Ще помислим за това — обеща пазителят и не каза нищо повече.

При цялото си търпение и увереност, Монтолио познаваше добре опасностите на дивия планински регион.

Пазителят бе започнал да вярва на Дризт безрезервно.

* * *

Монтолио събуди Дризт малко преди залез-слънце и поведе елфа към едно дебело дърво в северния край на горичката. В основата му имаше голяма дупка, почти колкото пещера, която бе умело прикрита с храсти и одеяло в цвят, наподобяващ ствола на дървото. Когато Монтолио го отметна настрани, Дризт разбра защо бе цялата тайнственост.

— Оръжия? — попита удивено елфът.

— Мечтаеше за ятаган — отвърна му Монтолио, припомняйки си оръжието, което Дризт бе счупил в каменния великан. — Тук имам един наистина добър.

Той пропълзя в дупката, порови в нея и след малко изпълзя обратно с едно красиво, извито острие. Дризт се приближи към отвора, за да разгледа великолепното изложение, докато пазителят се измъкваше от нея. Монтолио притежаваше огромно разнообразие от оръжия — от инкрустирани ками до огромни брадви и арбалети — малки и големи, всички изблъскани и грижливо съхранявани. Облегнато на гърба на пещерата, върху дънера на огромното дърво, имаше и едно голямо копие с дълга метална дръжка с остри шипове. Острието му беше дълго повече от три метра с дълъг, заострен край и два по-малки шипа, стърчащи на малко разстояние от него.

— Щит ли предпочиташ или може би кортик за другата си ръка? — попита го Монтолио, когато елфът, мърморейки на себе си с искрено възхищение, се появи отново. — Можеш да имаш който поискаш, освен онези с гравирания бухал. Тези щит, меч и шлем са мои.

Дризт се поколеба за момент, опитвайки си да си представи слепия мъж въоръжен за близък бой.

— Меч — каза той накрая — или друг ятаган, ако имаш.

Монтолио го погледна с любопитство.

— Две дълги остриета за бой — отбеляза той. — Предполагам, че е по-вероятно да се объркаш с тях.

— Това не е толкова необичаен стил на сражение сред мрачните елфи — отвърна Дризт.

Монтолио сви рамене, без да се съмнява и влезе обратно вътре.

— Този май е повече за показ — каза той, когато се върна с едно изцяло орнаментирано острие. — Можеш да го използваш, ако така решиш, или да вземеш меч. Имам доста от онези.

Дризт взе ятагана, за да опита баланса му. Беше лек и може би доста чуплив. Елфът обаче, реши да го задържи, смятайки, че извитото острие ще е по-добър другар на другия му ятаган, отколкото правия и тромав меч.

— Ще се грижа добре за тях — обеща той. — И ще ги използвам — добави, защото знаеше какво наистина иска да чуе Монтолио, — само когато ми се налага.

— Тогава се моли никога да не ти се налага, Дризт До’Урден — отвърна му пазителят. — Виждал съм мир и война и мога да ти кажа, че предпочитам мира! Ела сега, приятелю. Има още много неща, които искам да ти покажа.

Дризт огледа оръжията за последен път, после ги пусна в ножниците на колана си и последва Монтолио.

Лятото настъпваше бързо и заедно с добър и вълнуващ приятел и учителят, и неговият необикновен ученик бяха в добро настроение, предвкусвайки време на ценни уроци и удивителни събития.

* * *

Как ли щяха да помръкнат усмивките им, ако знаеха, че оркският крал, разгневен от загубата на десет свои войници и ценния си великан, бе насочил своите жълти, кървясали очи към тяхното убежище в търсене на елфа. Големият орк започваше да се чуди дали Дризт не се бе върнал в Подземния мрак или се бе съюзил с друга група, може би с малката банда елфи в района, или пък с проклетия сляп пазител Монтолио.

Ако мрачният елф бе още наоколо, Граул имаше намерение да го залови. Оркският предводител не поемаше рискове, а дори самото присъствие на мрачния елф беше риск.

14

Изпитанието на Монтолио

— Чаках достатъчно дълго! — каза сурово Монтолио един късен следобед. Той разтърси елфа отново.

— Чакал си? — попита Дризт, прогонвайки съня от очите си.

— Ти боец ли си или магьосник? — продължи Монтолио. — Или и двете? Някой от онези всестранно развити типове? Елфите от Повърхността са известни с това.

Изражението на Дризт се смени с объркване.

— Не съм магьосник — отвърна със смях той.

— Пазиш си тайните значи? — укори го Монтолио, макар че смехът му постепенно топеше намръщеното му изражение. Той тръгна рязко към изхода на дупката на Дризт и скръсти ръце на гърдите си. — Това няма да мине. Аз те приех при себе си и, ако си магьосник, трябва да ми кажеш!

— Защо казваш това? — попита смутеният елф. — Откъде…

— Свирчо ми каза — изтърси Монтолио. Дризт съвсем се обърка.

— В битката, където се срещнахме за първи път — обясни му Монтолио, — ти хвърли кълбо мрак върху себе си и няколко орки. Не го отричай, магьоснико. Свирчо ми каза!

— Но това не е никаква магия — отвърна Дризт, — а просто способност. Всички мрачни елфи, дори тези от простолюдието, могат да създават кълба от мрак. Не е чак толкова трудно.

Монтолио обмисли казаното за момент. Нямаше никакъв опит с мрачните елфи преди Дризт да влезе в живота му.

— Какви други „способности“ владееш?

— Вълшебен огън — отвърна Дризт. — Той е част от…

— Знам за заклинанието — прекъсна го Монтолио. — Често се използва от горските жреци. И това ли могат да правят всички елфи?

— Не знам — отвърна искрено Дризт. — Мога и да левитирам. Само благородниците са способни на това. Страхувам се обаче, че силата ми ме напуска, или скоро ще го направи. Тази способност започна да се губи откакто излязох на Повърхността, както и силата на моя пиуафуи, на ботушите ми, както и на изработените от елфите ятагани.

— Опитай да левитираш — подкани го Монтолио.

Дризт се концентрира за един дълъг момент. Усети как се изпъва, после се повдигна от земята. Но докато го правеше, теглото му се върна и той отново стъпи на краката си. Успя да се издигне на не повече от шест сантиметра.

— Внушително — промърмори Монтолио.

Дризт само се засмя и тръсна гъстата си бяла коса.

— Сега мога ли да се върна да поспя? — попита той, отправяйки се към хамака си.

Монтолио имаше друга идея. Трябваше да проучи още своя спътник, за да разбере границите на магическите и другите му способности. Нов план се зароди в главата му, но щеше да го приведе в действие, преди да залезе слънцето.

— Чакай — нареди той на Дризт. — Можеш да почиваш по-късно, след залез-слънце. Сега ти и твоите „способности“ ми трябвате. Можеш ли да призовеш кълбо от мрак или ти трябва време, за да изречеш заклинанието?

— Няколко секунди — отвърна Дризт.

— Тогава вземи ризницата и оръжията си и ела с мен. Побързай. Не искам да пропускаме предимството на дневната светлина.

Дризт сви рамене и отиде да се приготви, после последва пазителя в северния край на горичката — един рядко използван район от целия комплекс.

Монтолио падна на колене и дръпна Дризт след себе си, посочвайки му малка дупка в една тревиста могила.

— Едно диво прасе се е заселило тук — обясни му той. — Не желая да го наранявам, но се страхувам да се приближа, за да установя контакт с него. Дивите прасета са ужасно непредсказуеми.

Измина един дълъг момент на мълчание. Дризт се чудеше дали Монтолио просто не изчаква прасето да се появи.

— Хайде, тръгвай — продължи пазителят. — И призови твоето кълбо от мрак точно пред входа на дупката, ако обичаш.

Дризт разбра и облекчената му въздишка накара Монтолио да прехапе устни, за да скрие усмивката си. Секунда по-късно областта пред тревистата могила изчезна в тъмнина. Монтолио направи знак на Дризт да се крие зад него и да влиза.

Дризт се напрегна — огледа се и се ослуша. Неочаквано пред него се разнесоха няколко пронизителни изквичавания, после се чу уплашеният вик на Монтолио. Елфът скочи и се втурна стремително напред, като почти се спъна в проснатия си на земята приятел.

Старият боец простена и изпъшка, но не отговори на нито един от високите викове на елфа. Като не намери никакво прасе, Дризт се наведе, за да разбере какво се е случило, но отскочи, когато видя Монтолио да се извива, притискайки гръдния си кош.

— Монтолио — прошепна той, мислейки си, че старият човек е сериозно наранен. Наведе се, за да говори в ухото му, но се изправи значително по-бързо, защото щитът на Монтолио неочаквано се блъсна в главата му. — Дризт е! — извика елфът, разтривайки бързо оформящата се синина. Той чу как Монтолио скочи след него, а после и звука на меча му, изваден от ножницата.

— Разбира се, че е Дризт — изкряка Монтолио.

— Но какво стана с прасето?

— Прасето ли? — повтори пазителят. — Тук няма никакво прасе, глупав елф такъв. И никога не е имало. Тук сме само ние един срещу друг. Време е за малко веселба!

Едва сега Дризт разбра всичко. Монтолио го бе измамил, използвайки кълбото от мрак просто, за да му отнеме предимството на зрението. Той го предизвикваше да се бият при равни условия.

— С плоското на остриетата! — отвърна Дризт, склонен да си поиграят. Колко обичаше той подобни изпитания в Мензоберанзан със Закнафейн!

— В името на живота ти! — отвърна Монтолио със смях, който избликна направо от коремчето му.

Пазителят замахна дъговидно с меча си, но ятаганът на Дризт го отклони на безопасно разстояние. Елфът отвърна с два бързи и къси прави удара — атака, която би сразила много противници, но изтръгна само два звука от щита на Монтолио, който вече се бе подготвил. Сигурен за позицията на Дризт, той го изтласка рязко напред.

Елфът бе избутан, преди да успее да се дръпне от пътя му. Мечът на Монтолио отново го атакува от същата страна, но Дризт парира удара. Щитът на стария мъж се спусна направо, но Дризт устоя на устрема му, като упорито заби пети в земята.

Тогава умелият войн протегна щита си нагоре, повличайки едно от остриетата на Дризт и нарушавайки баланса му, а после с вик спусна меча си към средата на тялото му.

По някакъв начин сега елфът успя да усети атаката. Надигна се на пръсти, доверявайки се на интуицията си и рязко изхвърли задника си назад. При цялото си отчаяние все още можеше да усети връхлитането и изсвистяването на меча край него.

Дризт премина в настъпление, предприемайки няколко хитри и сложни техники, с които смяташе да сложи край на този изпит. Монтолио обаче, предугади всяка от тях и всички усилия на Дризт бяха възнаградени със същия звук на ятагана върху щита. После пазителят нападна и елфът се оказа силно притиснат. Той не бе начинаещ в битките без светлина, но Монтолио, бе прекарал всеки час от всеки свой ден като слепец и действаше с такава лекота, като че ли имаше идеално зрение.

Скоро Дризт разбра, че не може да победи. Помисли си дали да не измести боя извън зоната на заклинанието, но после неочаквано ситуацията се промени, тъй като действието му изтече и тъмнината изчезна. Смятайки, че играта е свършила, Дризт отстъпи няколко крачки назад, напипвайки пътя си с крака до стърчащия корен на някакво дърво.

Монтолио се извърна към противника си с любопитство, без да променя позицията си, после го последва — бавно и неумолимо.

Дризт смяташе, че постъпва много хитро, като скочи и прелетя стремително над него с намерение да се завърти зад гърба му и да го нападне от едната или другата страна, докато обърканият човек е още дезориентиран. Само че, не стана така, както очакваше. Щитът на Монтолио срещна лицето на елфа, докато той бе по средата на маневрата си. Дризт изстена и падна тежко на земята. Когато се отърси от замайването, той осъзна, че Монтолио седи удобно на гърба му, а мечът му почива върху раменете на Дризт.

— Как… — започна той.

Гласът на човека беше по-остър, отколкото елфът никога го бе чувал.

— Ти ме подцени, елфе. Възприемаш ме като сляп и безпомощен. Никога не го прави отново!

За един кратък миг Дризт искрено се зачуди дали Монтолио не възнамерява да го убие — толкова ядосано звучеше. Той знаеше, че неговото снизхождение го е наранило и разбра, че Монтолио ДеБруши, толкова уверен и способен, може сам да стои на старите си крака. За първи път, откакто го бе срещнал, Дризт осъзна колко болезнено трябваше да е било за него да загуби зрението си. Какво ли още бе загубил той, зачуди се елфът?

— Толкова е очевидно — каза Монтолио след кратко мълчание. Гласът му отново бе омекнал. — Нападнах отдолу.

— Очевидно е, само ако усетиш, че магията за тъмнина е свършила — отвърна Дризт, чудейки се колко точно е увредено зрението на Монтолио. — Никога не бих предприел тази маневра в тъмнината, без зрение, което да ме води, а как един слепец може да знае, че заклинанието е свършило?

— Ти ми кажи! — сопна се Монтолио, без да помръдне, за да освободи гърба на Дризт. — С мислене! Неочакваното разместване на краката ти, направено твърде леко, за да е в абсолютна тъмнина, и въздишката ти, елфе! Тя изрази облекчението ти, защото в този миг вече знаеше, че не можеш да ме надвиеш без зрението си.

Монтолио стана от Дризт, но елфът остана проснат, обмисляйки обяснението. Той осъзна колко малко знае за своя спътник, колко много бе предполагал в момент, където човекът бе разсъждавал.

— Е, хайде, идвай — подвикна му Монтолио. — Първият урок за тази вечер приключи. Беше ценен, но има и други неща, които трябва да свършим.

— Каза, че ще мога да поспя — напомни му Дризт.

— Мислех, че си по-опитен — отвърна му незабавно Монтолио, подсмихвайки се на позата, която елфът бе заел.

* * *

Докато Дризт жадно усвояваше многобройните уроци, които пазителят му предаде същата нощ и през следващите дни, старият човек също събираше информация за него. Работата им бе свързана най-вече с настоящето. Монтолио учеше Дризт на всичко за света и как да оцелява в него. И неизменно единият или другият, обикновено Дризт, изпускаше по някой коментар за миналото си. Това се превърна почти в игра за тях — споменаването на някое старо събитие, повече, за да зърне удивлението на другия, отколкото да направи уместна забележка. Монтолио знаеше няколко забавни истории от многобройните си години на странстване, приказки за храбри битки срещу гоблините и смеховити шеги, които обикновено сериозният войн изиграваше със завидно майсторство. Дризт споменаваше миналото си с известни опасения, но разказите му за Мензоберанзан, за злокобната и зловредна Академия и за жестоките задкулисни борби между отделните домове далеч надхвърляха всичко, което Монтолио някога си бе представял.

Но колкото и страховити да бяха разказите на Дризт, Монтолио знаеше, че той премълчава нещо, че носи на плещите си някакво ужасно бреме. Първоначално пазителят не го притискаше. Той запази търпението си, доволен, че двамата споделяха еднакви принципи и, че успя да допринесе за рязкото подобряване на бойните умения на елфа, заедно с начина му на възприемане на света.

Една нощ под сребърната светлина на луната Дризт и Монтолио почиваха в дървените столове, които пазителят бе изработил от клоните на едно вечнозелено растение. Яркостта на луната, която ту се скриваше, ту изплуваше от бързите, разкъсани облаци, очароваше елфа.

Монтолио не можеше да види луната, но старият човек също се наслаждаваше на свежата нощ, а Гуенивар удобно се бе настанила върху краката му. Той разсеяно зарови ръка в дебелата козина на мускулестия врат на пантерата и се заслуша в многобройните звуци, носени от ветреца, в бъбренето на хиляди създания, които елфът дори не забелязваше, макар че слухът му бе по-добър от този неговия. Понякога Монтолио се подсмихваше, когато чуваше домашна мишка да цвърчи ядосано на бухала, който вероятно бе прекъснал храненето й и я бе принудила да се върне в дупката си.

Поглеждайки към пазителя и Гуенивар, толкова спокойни и приемащи себе си, Дризт усети пристъп на приятелски чувства, но и вина.

— Може би не трябваше да идвам тук, прошепна той, обръщайки се с гръб към луната.

— Защо? — попита тихо Монтолио. — Не харесваш ли храната ми? — Усмивката му обезоръжи Дризт, докато елфът натъжено се извръщаше към него.

— Имам предвид на Повърхността — поясни той, опитвайки се да се усмихне, въпреки обзелата го тъга. — Понякога мисля, че изборът ми беше много егоистичен.

— Оцеляването винаги е егоистично — отвърна Монтолио. — И аз самият понякога мога да го почувствам. Веднъж ми се наложи да пронижа сърцето на един мъж с меча си. Жестокостта на света предизвиква огромни угризения, но за щастие те милостиво отминават и със сигурност не са нещо, което трябва да изпитваш в битката.

— Как бих искал да отминат и мен — подхвърли Дризт повече на себе си или на луната, отколкото на Монтолио.

Но тази забележка засегна пазителя. Колкото по-близък ставаше с Дризт, толкова повече споделяше с него незнайния му товар. Елфът беше млад по стандартите на народа си, но вече бе извънредно мъдър и притежаваше повече бойни умения, отколкото някои професионални войни. Без съмнение част от мрачното наследство на Дризт беше бариерата от отхвърляне, с която той щеше да се срещне на Повърхността. Според преценката на Монтолио обаче, Дризт би трябвало да превъзмогне предразсъдъците и да има дълъг и щастлив живот, осигурен от забележителните му таланти. „Какво е това, което толкова потиска този елф?“ зачуди се той. Дризт страдаше повече, отколкото се усмихваше и наказваше себе си повече, отколкото би трябвало.

— Искрена ли е тъгата ти? — попита го Монтолио. — Повечето тъги не са, както знаеш. Повечето измислени терзания се дължат на погрешни разбирания. Но ние, или поне тези, които са искрени със себе си, винаги съдим себе си с по-строги мерки, отколкото очакваме другите да прилагат към нас. Предполагам, че това може да е проклятие или благословия, в зависимост от начина, по който го възприемаш. — Той обърна слепите си очи към Дризт. — Приеми го като благословия, приятелю, като вътрешна сила, която те подтиква да покоряваш непостижими висини.

— Много възпираща благословия — отвърна Дризт.

— Само ако не спреш, за да обмислиш предимствата, които ти носи борбата с нея — бързо отговори Монтолио, сякаш бе очаквал думите му. — Онези, които се стремят към малко, постигат малко. В това няма съмнение. Смятам, че е по-добре да се втурнеш да свалиш някоя звезда, отколкото да стоиш объркан, защото знаеш, че не можеш да я достигнеш. — Той отправи към Дризт обичайната си усмивка. — Онзи, който се протяга, поне ще се разтегне добре, ще постигне добра гледна точка, а може би дори и по-ниските ябълки като награда за усилието си!

— А вероятно и някои нисколетящи стрели, изстреляни от незабелязан убиец — отвърна кисело елфът.

Монтолио сведе безпомощно глава пред безкрайния песимизъм на Дризт. Изпитваше болка, когато виждаше добродушния елф толкова засегнат.

— Той наистина може да пострада по-жестоко отколкото е възнамерявал — заяви войнът, — но загубата на живота има значение само за онзи, който е рискувал да го изживее! Позволи на стрелата си да се спусне отвисоко и да застигне злодея! Неговата смърт няма да е трагедия за никой!

Дризт не можеше да отрече логиката, нито успокоението, което му носеха думите на Монтолио. През последните няколко седмици неговото безцеремонно философстване и прагматичният начин, по който гледаше на света, придружени с младежката му жизнерадост, дадоха на Дризт повече, отколкото някога бе усещал след времето на тренировките му със Закнафейн. Но елфът не можеше да отрече и неизменната краткотрайност на това успокоение. Думите можеха да смекчат, но не можеха да изтрият преследващите го спомени от миналото, далечните гласове на мъртвия Закнафейн, на мъртвия Трак и на мъртвите фермери. Едно мислено ехо от „Дризит“ надделя над добронамерените съвети на Монтолио.

— Стига самонадеяни шегички — продължи Монтолио развълнувано. — Наричам те приятел, Дризт До’Урден и се надявам, че ти също ме смяташ за такъв. Какъв приятел мога да ти бъда срещу този товар, който те е прекършил, ако не знам повече за него? Или съм твой приятел, или не. Ти ще решиш, но ако не съм ти приятел, не виждам смисъл да споделяме прекрасните нощи като тази. Дай ми отговор, Дризт, или се махай завинаги от моя дом!

Дризт не можеше да повярва, че обикновено толкова търпеливият и спокоен Монтолио го бе поставил пред такъв избор. Първата реакция на елфа бе да се отдръпне, да изгради стена от гняв срещу предположението на стария човек и да запази онова, което смяташе за лично. Но след като моментът отмина и Дризт преодоля първоначалната си изненада, след като отдели време да прецени разсъжденията на Монтолио, той разбра една основна истина, която оправдаваше неговото мнение: той и Монтолио наистина бяха станали приятели, най-вече заради усилията на пазителя.

Монтолио искаше Дризт да сподели миналото си с него, за да може да разбере и да утеши новия си приятел.

— Чувал ли си за Мензоберанзан, градът, където съм роден, градът на моята раса? — попита елфът меко. Дори споменаването на името му причиняваше болка. — А чувал ли си за пътищата на моите събратя или за повелите на Кралицата на Паяците?

Гласът на Монтолио бе сериозен, когато му отговори:

— Разкажи ми за всичко това, моля те.

Дризт кимна. Монтолио усети движението, макар че не можеше да го види — и се облегна на дървото. Елфът се загледа в луната, но всъщност се вглеждаше в миналото си. Умът му се зарея обратно през приключенията, които бе преживял, обратно по целия път до Мензоберанзан, до Академията и до дома До’Урден. Задържа мислите си там за малко, припомняйки си сложната структура на семейния живот при мрачните елфи и така обичаната простота на времето, прекарано в тренировки със Закнафейн.

Монтолио чакаше търпеливо, досещайки се, че Дризт търси място, откъдето да започне. По това, което бе научил от забележките му, животът на елфа беше изпълнен с приключения и бурни моменти, а Монтолио знаеше, че на Дризт, чиито знания по общото наречие бяха още ограничени, нямаше да му е лесно да разкаже всичко точно. Също и заради товара, вината и тъгата, които елфът очевидно таеше, той подозираше, че Дризт може да се разколебае.

— Роден съм във важен ден в историята на моето семейство — започна най-сетне Дризт. — Денят, в който домът До’Урден унищожи дома Де’Вир.

— Унищожи?

— Изкла всички — обясни Дризт. Слепите очи на Монтолио не изразяваха нищо, но на лицето му ясно се бе изписало отвращение, както и бе очаквал елфът. Дризт искаше спътника му да разбере ужасните дълбини на обществото на мрачните елфи, така че добави услужливо: — И също на този ден брат ми Дайнин заби меча си в сърцето на другия ни брат, Налфейн.

Тръпки полазиха по гръбнака на Монтолио и той тръсна глава. Разбираше, че това е само началото от истината за товара, който измъчваше Дризт.

— Това са методите на мрачните елфи — каза преднамерено спокойно Дризт, опитвайки се да обясни отношението на събратята си към убийството. — В Мензоберанзан съществува строга йерархия. За да се издигнеш в нея, за да придобиеш по-високо положение, ти просто трябва да елиминираш стоящите над теб.

Лекото потрепване в гласа му издаде Дризт. Монтолио напълно разбираше, че той не приема злите действия на събратята си и никога не ги бе приемал.

Дирзт продължи с разказа си, описвайки му подробно и точно повече от четирийсетте години, които бе прекарал в Подземния мрак. Разказа му за дните, под строгото настойничество на Виерна, преминали в безкрайно чистене на параклиса на дома и в овладяване на вродените му умения и място в обществото на елфите. Отдели много време, за да обясни на Монтолио тази странна социална структура, йерархията, основана на строгите рангове и лицемерието на елфическия „закон“ — просто жестока фасада, прикриваща един град на абсолютен хаос. Монтолио изтръпна, когато чу за войните между семействата. Бруталните конфликти, които не позволяваха на нито един благородник да оцелее, дори на децата. Монтолио изтръпна дори повече, когато Дризт му разказа за елфическото „правосъдие“, за разрушаването на дома, който се бе провалил в опита си да премахне друго семейство.

Разказът му смекчи суровостта си, когато елфът стигна до времето, прекарано с баща му Закнафейн, неговия най-скъп приятел. Разбира се, най-щастливите спомени на Дризт бяха само кратка отсрочка, прелюдия към ужаса от смъртта на Закнафейн.

— Майка ми уби моят баща — обясни хладнокръвно Дризт, но болката му беше очевидна, — принесе го в жертва на Лот заради моите престъпления, после съживи трупа му и го изпрати след мен, за да ме убие, за да ме накаже заради това, че измених на семейството си и на Кралицата на Паяците.

Отне му малко време, за да поднови историята, но когато го направи, той отново говореше правдиво, дори разкриваше собствените си провали в онези дни на самота сред пустошта на Подземния мрак.

— Страхувах се, че ще загубя себе си и принципите си и ще стана примитивно, диво чудовище — каза той на границата на отчаянието. Но после емоционалната вълна, която беше самата му същност, се надигна отново и лицето му се озари от усмивка, докато си припомняше времето с Белвар, най-почитаният надзирател и Трак, печът, превърнат в клюнесто изчадие. Усмивката му беше кратка, защото разказът на Дризт неочаквано го отведе до мястото, където Трак падна убит от неживото чудовище на матрона Малис. Още един приятел бе умрял по негова вина. И съвсем навреме, щом елфът стигна до излизането си на Повърхността, над източните планини пукна зората. Сега Дризт подбираше думите си по-внимателно, защото не бе готов да разкрие трагедията с фермерското семейство от страх, че Монтолио ще го осъди и ще сложи край на новоизградената им връзка. Разумът на Дризт можеше и да му нашепва, че не той е убил фермерите, че дори е отмъстил за смъртта им, но вината е необяснимо чувство и елфът все още не можеше да намери думи да опише станалата трагедия.

Мъдрият и стар Монтолио имаше верни разузнавачи в целия район и знаеше, че Дризт крие нещо. Когато се срещнаха за пръв път, елфът бе споменал фермерското семейство, а и Монтолио бе чул за цял род, заклан в Малдобар. Той не бе повярвал дори за минута, че Дризт може да е участвал в това, но подозираше, че по някакъв начин е замесен в него. Все пак, той не го притисна. Дризт беше по-честен и много по-многословен, отколкото Монтолио бе очаквал и наемникът бе уверен, че елфът ще попълни очевидните празнини в разказа си, когато сам реши.

— Добър разказ — проговори накрая той. — За своите няколко десетилетия си преживял повече, отколкото други елфи за триста години. Но раните ти не са много и ще зараснат.

Дризт не бе толкова убеден и му хвърли скръбен поглед, а Монтолио можеше да му предложи само утешително потупване по рамото, докато ставаха и се отправиха към леглата си.

* * *

Елфът още спеше, когато Монтолио събуди Свирчо и завърза дебела бележка за крака на бухала. Свирчо не остана много доволен от инструкциите му, пътуването можеше да продължи седмица — ценно и приятно време на тези височини за лов на мишки и гнездене. Но въпреки цялото си бухане той не можеше да не се подчини.

Свирчо наежи перата си, хвана първия порив на вятъра и се извиси с усилие към покритите със сняг планински вериги, които щяха да го заведат до Малдобар, а ако бе необходимо и отвъд него — до Сундабар. Монтолио знаеше от своите разузнавачи, че сестрата на господарката на Града на сребърната луна, известна пазителка с не по-малка от неговата слава, беше все още в този район и изпрати Свирчо да я намери.

* * *

— Няма-ли-да-има-край-това? — изстена елфидът, наблюдавайки яките мъже, вървящи по пътеката. — Първо-злите-мрачни-елфи, а-сега-и-тези-скотове! Ни-кога-ли-няма-да-се-отърва-от-тази-напаст!

Тифанис се плесна през устата и спусна краката си на земята толкова бързо, че изкопа малка дупка в пръстта.

Надолу по пътеката едно голямо, осеяно с белези жълто куче ръмжеше и оголваше зъбите си и той, осъзнавайки, че животното вдига доста шум, го връхлетя, описвайки широк полукръг, прекосявайки пътеката далеч зад пътниците, като мина от другата му страна. Жълтото куче, все още гледайки в обратната посока, вирна глава и объркано заскимтя.

Дризт и Монтолио не казаха нищо за разказа на елфа през следващите няколко дни. Дризт размишляваше над болезнените си спомени, а Монтолио тактично му даде времето, от което се нуждаеше. Вършеха ежедневната си работа методично и с по-малко ентусиазъм, но и двамата разбираха, че отчуждението им бе нещо краткотрайно.

Постепенно те станаха по-близки, което подхрани надеждата на Дризт, че може отново да намери толкова верен приятел, колкото Белвар или дори Закнафейн. Една сутрин обаче, елфът бе събуден от глас, който познаваше твърде добре и отначало помисли, че неговото време с Монтолио е стигнало до своя край.

Пропълзя до дървената врата, която защитаваше стаята му, прокопана в земята, и погледна навън.

— Мрачен елф, Муши — казваше Роди МакГристъл, държейки в ръка счупен ятаган. Изглеждаше още по-едър под многобройните пластове кожа, които носеше, яхнал малък, но жилав жребец и застанал на ръба на стената, обграждаща долината. — Виждал ли си го?

— Да съм го виждал? — повтори Монтолио саркастично, намигайки демонстративно с млечнобелите си очи. Но Роди не се засмя.

— Знаеш какво имам предвид! — изръмжа той. — Виждаш повече отколкото много от останалите, така че не се прави на глупак! — Тогава кучето на Роди, разкривайки зловещия белег, който Дризт му бе оставил, усети позната миризма и започна да души възбудено и да се върти напред-назад около пътеката към долината.

Дризт се приготви за бой, единият ятаган вече бе в ръката му, а върху лицето му бе изписано изражение на ужас и объркване. Нямаше желание да се бие — не искаше дори отново да се среща с кучето.

— Прибирай си кучето! — сопна се Монтолио.

МакГристъл очевидно беше любопитен.

— Виждал ли си мрачния елф, Муши? — попита той отново, но този път с подозрение.

— Може и да съм — отговори Монтолио. Той се обърна и нададе крясък, едва доловимо изсвирване. Кучето на Роди, усещайки чистата и недвусмислена ярост на пазителя, веднага подви опашка между краката си и се промъкна между краката на коня.

— Имам гнездо на лисици тук — излъга Монтолио ядосано. — Ако кучето ти ги докопа… — остави заплахата недовършена, но Роди очевидно беше впечатлен. Той нахлузи нашийник на кучето си и го придърпа здраво до себе си.

— Елфът трябва да е същият, който мина оттук при първите снегове — продължи Монтолио. — Няма да ти бъде лесно с него! — Той се разсмя. — Чух, че имал трудности с Граул и май се е върнал отново в тъмния си дом. Смяташ ли да го последваш в Подземния мрак? Разбира се, тогава репутацията ти значително ще нарасне, ловецо на глави, макар че цената може да е собственият ти живот! — Дризт си отдъхна при тези думи, Монтолио бе излъгал заради него! Можеше да види, че пазителят не обръща много внимание на МакГристъл и този факт също му се понрави. После обаче, Роди се обърна рязко, разказвайки историята за трагедията в Малдобар грубо и изопачено и постави приятелството между Дризт и Монтолио на изпитание.

— Елфът уби семейство Тисълдаун! — изръмжа Роди срещу самодоволната усмивка на Монтолио, която моментално изчезна. — Закла ги, а пантерата му изяде един от тях. Ти познаваше Бартоломю Тисълдаун, пазителю. Не те ли е срам да говориш толкова лековато за това!!

— Елфът ги е убил? — попита сурово Монтолио.

Роди отново извади счупения ятаган.

— Накълца ги — изръмжа той. — За главата му се дават 2000 златни парчета. Ще ти дам 500, ако ми го намериш.

— Нямам нужда от златото ти — бързо отвърна Монтолио.

— А нямаш ли нужда да видиш убиецът заловен? Не съжаляваш ли за смъртта на Тисълдаун, най-доброто семейство от всички?

Последвалата пауза накара Дризт да повярва, че пазителят може да го предаде. Той реши, че няма да бяга, каквото и да е решението му. Можеше да оправдае гнева на ловеца, но и гнева на Монтолио. Ако той го обвиняваше, Дризт трябваше да се изправи срещу него и да бъде осъден.

— Тъжен ден — промърмори Монтолио. — Наистина бяха чудесно семейство. Хвани елфа, МакГристъл. Това ще бъде най-добрата награда, която си получавал.

— Откъде да започна? — попита тихо Роди, очевидно смятайки, че го е привлякъл на своя страна. Дризт също смяташе така, особено когато Монтолио се обърна и погледна към долината.

— Чувал ли си за пещерата Моруеме? — попита той Роди.

Лицето на ловеца видимо потъмня. Пещерата Моруеме на края на великата пустиня Анаурох бе наречена така по името на семейството сини дракони, което живееше там.

— Хиляда и петстотин мили — изпъшка МакГристъл. — През планините Нетерса.

— Елфът отиде там или поне тръгна в тази посока в началото на зимата — излъга Монтолио.

— Отишъл е при драконите? — попита удивено Роди.

— По-вероятно елфът е тръгнал към някой друг вход на Подземния мрак в този район — отговори Монтолио. — Драконите Моруеме вероятно знаят къде се намира. Трябва да поразпиташ там.

— Нямам опит в преговорите с дракони — каза Роди сериозно. — Твърде рисковано е и дори да завърши добре, струва скъпо!

— Тогава изглежда, че Роди МакГристъл ще пропусне своя първи ход! Добър опит беше, все пак, срещу един мрачен елф! Роди дръпна поводите на коня и го обърна.

— Не ми натрапвай методите си, Муши! — извика той през гръб. — Няма да му позволя да се измъкне, ако ще и да претърся всяка дупка в Нетерса сам!

— Изглежда нищо работа за 2000 парчета злато — отбеляза Монтолио, без да се впечатли.

— Елфът ми отне кучето, ухото и ми остави този белег — продължи Роди, показвайки разрязаното си лице. Ловецът на глави разбира се осъзнаваше абсурдността на действията си, слепият пазител не можеше да го види и се обърна, отдалечавайки се от долчинката.

Монтолио му помаха с отвращение, после се обърна, за да намери елфа. Дризт го срещна на края на горичката, без да знае как да му благодари.

— Никога не съм го харесвал — обясни му пазителят.

— Семейство Тисълдаун беше убито — призна направо Дризт. Монтолио кимна. — Ти знаеше?

— Знаех го още преди да дойдеш тук — отвърна той. — Честно казано, отначало наистина се чудех ти ли си го направил.

— Не съм — каза Дризт.

Монтолио кимна отново.

Настъпи моментът Дризт да попълни празнините в разказа за своите първи няколко месеца на Повърхността. Цялата вина отново се стовари върху него, когато си припомни битката с гнолите и болката отново го завладя, предизвикана от думата „Дризит“, когато разказа за Тисълдаун. Монтолио разпозна бързия елфид като куиклинг, но не знаеше как да обясни гигантския гоблин и вълчеподобното създание, с което Дризт се бе борил в пещерата.

— Добре си сторил, че си убил гнолите — каза Монтолио, когато Дризт приключи. — Освободи се от вината си за това и я остави да потъне в нищото.

— Как можех да зная? — зачуди се искрено Дризт. — Цялото ми знание произхождаше от Мензоберанзан и все още не бях отсял истината от лъжите.

— Било е доста объркващо пътуване — отвърна му старият мъж и искрената му усмивка значително стопи напрежението. — Ела, нека ти разкажа за расите и защо твоите ятагани са въздали справедливост, когато са посекли гнолите.

Като пазител Монтолио бе посветил живота си на безкрайната борба на добрите раси — хора, светли елфи, джуджета, гноми и полуръстове срещу лошите гоблиноиди и гигантоподобни, които живееха, само за да разрушават.

— Орките са ми особено противни — обясни Монтолио. — Така че сега аз си правя труда да хвърлям по едно око — бухалово око — върху Граул и смрадливия му род.

Едва тогава Дризт видя нещата в истинската им светлина. Завладя го спокойствие, защото инстинктите му се бяха оказали верни и можеше, поне за малко и поне отчасти, да се освободи от вината си.

— А какво ще кажеш за ловеца на глави и другите като него? — попита той. — Изглежда той не пасва много добре на твоята класификация.

— Има добри и лоши представители във всяка раса — продължи да обяснява Монтолио. — Аз ти говоря само в общи линии и нямам никакво съмнение, че в общи линии гоблиноидите и гигантоподобните са зли!

— Как можем да сме сигурни? — притисна го Дризт.

— Просто наблюдавай децата — отвърна Монтолио. Той продължи да обяснява не толкова съществените разлики между децата на добрите раси и децата на лошите раси. Дризт го чуваше, но някак отдалеч, и не се нуждаеше от повече детайли. Разликата винаги се забелязваше при децата. Дризт се почувства по-добре, мислейки за действията си срещу гнолите, щом си спомни как децата на Тисълдаун си играеха. После си припомни, че в Мензоберанзан, който му изглеждаше съвсем близо, но и отдалечен на хиляди години, баща му също беше изразил подобни схващания. „Дали всички деца са зли?“, чудеше се Закнафейн и през всеки миг от обречения си живот беше преследван от писъците на умиращите деца от благородно потекло, заловени при борбите между враждуващите семейства.

Когато Монтолио приключи, настъпи мълчание. Двамата приятели имаха нужда от време, за да осмислят многобройните откровения през този ден. Монтолио знаеше, че Дризт е утешен, когато елфът съвсем неочаквано се обърна към него, усмихна се широко и внезапно смени трудната тема.

— Муши? — попита го той, повтаряйки името, което МакГристъл бе употребил за Монтолио.

— Монтолио ДеБруши — изкикоти се старият пазител, като намигна гротескно на Дризт. — Муши, за приятелите и за онези като МакГристъл, които не могат да се справят с по-сложни думи от шиш, мечка или убивам!

— Муши — промърмори Дризт, забавлявайки се за сметка на Монтолио.

— Нямаш ли си работа, Дризит? — сопна му се той.

Дризт кимна и се отдалечи развеселен. Този път звученето на „Дризит“ не го засегна толкова много.

* * *

— Пещерата Моруеме — вайкаше се Роди. — Проклетата пещера Моруеме! — в следващия момент един малък елф седна върху коня му, зяпайки вцепенения ловец на глави в лицето. Тифанис бе подслушал разговора в горичката на Монтолио и прокле късмета си, когато пазителят успя да отклони Роди. Ако той можеше да хване Дризт, представи си куиклингът, и двамата вече можеха да са напуснали живота му, факт, който не го притесняваше особено.

— Сигурен-ли-си, че-не-си-точно-толкова-глупав, колкото-смята-старият-мъж? — изтърси той.

— Тук! — извика Роди, замахвайки несръчно към елфида, който почти успя да падне, но се овладя и се покатери на коня, за да седне зад него. — Какво в името на Деветте Пъкъла си ти? — изрева ловеца на глави. — Стой на едно място!

— Аз съм приятел — отвърна Тифанис толкова бавно, колкото можеше.

Роди го погледна внимателно през рамо.

— Ако искаш да хванеш елфа, вървиш в грешна посока — заяви самодоволно елфидът.

Малко по-късно Роди се отклони към стръмните склонове на юг от долината на Монтолио и наблюдаваше как пазителя и тъмнокожия му гост вършат своите задължения.

— Добър-лов! — пожела му Тифанис, а после се върна обратно при Кароак, огромният вълк, който миришеше по-добре от този човек.

Заплененият от далечната сцена Роди почти не забеляза изчезването на куиклингът.

— Ще си платиш за лъжата, пазителю — измърмори той през зъби. Зла усмивка се разля по лицето му, когато започна да обмисля начините за залавяне на двамата приятели. Щеше да е деликатна задача. Но пък работата с Граул винаги беше такава.

* * *

Пратеникът на Монтолио се върна два дни по-късно със съобщение от Ясреборъката. Свирчо се опита да разкаже отговора на пазителя, но раздразнителният бухал беше абсолютно неподходящ за предаването на толкова дълъг и сложен разказ. Объркан и без да има друга възможност, Монтолио връчи писмото на Дризт и каза на елфа да го прочете високо и бързо. Дризт, който още не се бе усъвършенствал в четенето, разбра за какво става въпрос, едва след като бе прочел няколко реда. Бележката допълваше разказа на Ястреборъката Чучулига за това какво се бе случило в Малдобар и при последвалото преследване. Версията и се приближаваше доста до истината, оневинявайки Дризт и посочвайки баргестите като истинските убийци.

Облекчението, което изпита елфът, бе толкова голямо, че почти остана без дъх, когато трябваше да прочете за удоволствието и признателността на Ястреборъката Чучулига, че „достойният елф“ е попаднал при Монтолио.

— Накрая ще получиш онова, което си заслужил, приятелю — бе всичко, което Монтолио можеше да каже.

Четвърта част

Развръзка

Сега виждам дългия си път като търсене на истината — истината в собственото ми сърце, в света около мен и в големия въпрос за смисъла на живота. По какъв начин определяме кое е добро и кое — лошо?

През дългото си пътуване носех своите морални принципи в себе си, макар че не мога да знам дали съм се родил с тях, или съм ги усвоил от Закнафейн, или просто съм ги развил. Тези принципи ме принудиха да напусна Мензоберанзан, защото макар да не бях сигурен каква може да е истината, знаех отвъд всяко съмнение, че не мога да я намеря под водачеството на Лот.

След като прекарах много години в пустошта на Подземния мрак и след първото ми ужасно преживяване на Повърхността, започнах да се съмнявам в съществуването на някаква абсолютна истина, започнах да се чудя дали изобщо животът има някакъв смисъл. В света на мрачните елфи единствено амбицията осмисля съществуването, както и стремежа към материални придобивки, идващи с по-високото положение. Но дори тогава, това ми изглеждаше маловажно, дребна причина, за да живея.

Благодаря ти, Монтолио ДеБруши, за това че потвърди подозренията ми. Научих, че амбицията на онези, които следват егоистичните си възгледи, не е нищо повече от хаотична разруха, ограничена победа, следвана от безкрайна загуба. Защото във Вселената наистина има хармония, една обща песен за благото на всички. За да се включи в тази песен, човек трябва да намери вътрешната си хармония, трябва да открие тоновете, които звучат правилно.

И накрая трябва да кажа още нещо за истината: злите създания не могат да пеят.

Дризт До’Урден

16

За боговете и смисъла

Уроците продължаваха добре. Старият пазител бе узнал за тежкия емоционален товар на елфа, а Дризт навлизаше в чудесата на естествения свят по-добре от всеки друг, който Монтолио бе срещал. Но той усещаше, че нещо все още тревожи приятеля му, макар че нямаше никаква представа какво може да е то.

— Всички хора ли чуват така добре? — попита го един ден Дризт, докато извличаха един огромен паднал клон от долината. — Или просто твоят слух е дарба, която компенсира слепотата ти?

Откровеността на въпроса притесни Монтолио само за миг, докато осъзнае объркването на елфа, неудобството, причинено от неспособността му да разбере човешките способности.

— И дали слепотата ти не е хитрост, уловка, която използваш, за да спечелиш предимство? — продължи неумолимо Дризт.

— И какво, ако е? — попита безцеремонно Монтолио.

— Значи е добра, Монтолио ДеБруши — отвърна Дризт. — Със сигурност ти служи срещу враговете… а и срещу приятелите. — Думите прозвучаха горчиво на Дризт и той подозираше, че гордостта му го е заслепила.

— Не са те превъзхождали често в битка — заяви Монтолио, разбирайки източника на объркването на Дризт. Ако можеше да види изражението му, то щеше да му разкрие много повече. — Приемаш нещата твърде тежко — продължи Монтолио след неловко мълчание. — Аз не те победих истински.

— Но ме остави проснат на земята и безпомощен.

— Ти сам се повали — обясни му пазителят. — Аз наистина съм сляп, но не съм толкова безпомощен, колкото изглежда си мислиш. Ти ме подцени. Аз знаех, че ще го направиш, макар че не можех да повярвам, че е възможно ти да си толкова сляп.

Дризт спря рязко и Монтолио престана да дърпа тъкмо навреме. Старият пазител тръсна глава и се изсмя. После издърпа камата си, подхвърли я високо във въздуха, хвана я, извика „Бреза!“ и я запрати право срещу една от брезите във вечнозелената долчинка.

— Маже ли един слепец да направи това? — попита риторично Монтолио.

— Значи можеш да виждаш — заключи Дризт.

— Разбира се, че не — отвърна рязко той. — Очите ми не виждат от пет години. Но аз не съм сляп, Дризт, особено в мястото, което наричам свой дом. Ти обаче, все още ме смяташ за сляп — продължи той отново успокоен. — Онзи път, когато заклинанието за тъмнина изтече, ти сметна, че си спечелил предимство. Смяташе ли, че всичките ми успешни действия както в битката с орките, така и в нашето сражение, са просто подготвени и отиграни номера? Ако бях сакатият човек, за който ме смята Дризт До’Урден, как щях да оцелея дори един ден в тези планини?

— Аз не… — започна Дризт, но затруднението му го накара да замълчи. Монтолио казваше истината и той го знаеше. Беше сметнал, поне на подсъзнателно ниво, пазителят за непълноценен още при първата им среща. Дризт усети, че въпреки това не е показал неуважение към приятеля си. Той имаше високо мнение за него, но се беше поддал на предразсъдъци и бе сметнал, че физическите ограничения на пазителя са по-големи от неговите собствени.

— Да, смяташ ме за такъв — поправи го Монтолио — и аз ти прощавам за това. В твоя защита ще кажа, че ти се отнасяше към мен по-честно от всеки, който съм познавал, дори от онези, които са преживяли с мен безброй битки. Сега седни — нареди той на Дризт.

— Мой ред е да ти разкажа историята си, както ти ми разказа своята.

— Откъде да започна? — въздъхна Монтолио, почесвайки бузата си. Всичко вече му изглеждаше толкова смътно, като друг живот, който бе оставил далеч, далеч назад. Все още обаче, той поддържаше една връзка с миналото си: обучението си като войн на богинята Миелики. Дризт, обучен по подобен начин от самия него, щеше да разбере това. — Още от най-ранна възраст отдадох живота си на гората, на естествения ред — започна той. — Научих, както започна да учиш и ти, за живота в дивия свят и скоро реших, че ще защитавам това съвършенство, тази хармония на циклите, твърде огромни и прекрасни, за да бъдат разбрани. Ето защо толкова ми харесва да побеждавам орките и други като тях. Както ти казах и преди, те са врагове на естествения ред, врагове на дърветата и на животните толкова, колкото и на хората, и на останалите добри раси. Жалки създания, за които не изпитвам вина, когато ги съсичам!

Монтолио прекара много часове, разказвайки на Дризт за част от кампаниите, за експедициите, които бе предприел сам или в които бе участвал като разузнавач на големи армии. Разказа му за собствената си учителка, Диламон, умел боец с лък, която бе дала десет хиляди изстрела, без да пропусне целта си нито веднъж.

— Тя умря в битка — обясни Монтолио, — защитавайки една фермерска къща от скитаща банда великани. Но не плачи за повелителката Диламон, защото нито един фермер не пострада и нито един от великаните, които избягаха, не посмя да пристъпи отново в тази област.

Гласът на Монтолио се сниши, когато стигна до по-близкото си минало. Разказа на елфа за далекогледците, за последната му кампания и за това как бяха повели битка с червения дракон, който опустошаваше селищата им. Драконът бе убит, както и трима от далекогледците, а лицето на Монтолио бе лошо обгорено.

— Духовниците се погрижиха добре за мен — каза мрачно Монтолио. — Не остана белег, който да свидетелства за болката. — Той спря и Дризт за първи път, откакто бе срещнал стария войн, видя сянка от болка да прекосява лицето му. — За очите ми обаче, не можаха да направят нищо. Раните бяха извън възможностите им.

— Дошъл си тук, за да умреш — каза Дризт, по-укорително, отколкото бе възнамерявал.

Монтолио не отхвърли обвинението.

— Бях усетил дъха на драконите, копията на орките, гнева на злите хора и алчността на онези, които съсипваха земята заради собствената си печалба — отговори той. — Нито едно от тези неща не ме нарани толкова много, колкото съжалението. Дори далекогледите ми спътници, които се бяха сражавали заедно с мен толкова много пъти ме съжаляваха. Дори ти.

— Аз не… — опита се да го прекъсне Дризт.

— Ти наистина ме съжаляваше — натърти Монтолио. — В нашата битка ти смяташе себе си за по-добър. Ето защо загуби! Силата на всеки войн е мъдростта, Дризт! Войнът разбира себе си, своите врагове и приятелите си. Ти ме смяташе за сакат, иначе никога нямаше да предприемеш маневрата с прескачането. Но аз те разбирах и предвиждах това движение. — Лицето му неочаквано се озари от лукава усмивка. — Главата ти все още ли те боли?

— Да — призна Дризт, разтривайки натъртеното място, — макар че мислите ми изглеждат прояснени.

— Колкото до първоначалния ти въпрос — продължи Монтолио, доволен от направената забележка, — няма нищо изключително в слуха ми или в някое от другите ми сетива. Аз просто обръщам повече внимание на това, което ми казват те от повечето хора и те ме ръководят доста добре, както вече си разбрал. Наистина, първоначално аз също не подозирах за собствените си възможности и ти си прав в предположението си защо дойдох тук. Без очите си се смятах за мъртъв и исках да умра тук, в тази долина, която бях открил и обикнал при по-ранните си пътувания.

Може би се дължи на Миелики, Повелителката на горите, макар че по-вероятно е на Граул, един толкова близък враг, но не след дълго промених намеренията си. Тук аз намерих цел, сам и осакатен — защото през онези първи дни аз бях сакат. Тази цел придаде нов смисъла в живота ми, а това от своя страна ме накара да осмисля отново своите ограничения. Сега съм стар и изморен, и сляп. Ако бях умрял преди пет години, както възнамерявах, щях да умра без животът ми да бъде завършен. И никога нямаше да разбера колко далеч мога да стигна. Само в нещастието, каквото Монтолио ДеБруши никога не си бе представял, успях да опозная себе си и своята богиня толкова добре.

Монтолио спря, за да прецени влиянието на думите си върху Дризт. Той чу, че елфът се размърда при споменаването на богинята и прецени, че това движение се дължи на неудобство. В очакване да разгадае това откритие, Монтолио бръкна под ризницата и туниката си и извади медальон, оформен като глава на еднорог.

— Не е ли красив? — попита многозначително той.

Дризт се подвоуми. Еднорогът беше изработен прекрасно и беше чудесен, но значението, което можеше да има, не се нравеше много на елфа. В Мензоберанзан той бе станал свидетел на безумието от следването на заповедите на божествата и изобщо не бе харесал видяното.

— Кое е твоето божество, мрачен елфе? — попита го Монтолио. През всички седмици, в които двамата бяха заедно, те никога не бяха обсъждали религията си.

— Нямам божество — отвърна дръзко Дризт — и не искам да имам.

Сега беше ред на Монтолио да замлъкне.

Дризт стана и направи няколко крачки.

— Моите събратя се подчиняваха на Лот — започна той. — Дори и да не е причината за злината им, тя със сигурност насърчава тяхното коварство, както прави Груумш с орките и както другите богове правят с другите хора. Да се следват боговете е безумие. Вместо това, аз ще следвам сърцето си.

Леката усмивка на Монтолио намали въздействието от думите на Дризт.

— Ти имаш свое божество, Дризт До’Урден — каза той.

— Моето сърце е моето божество — заяви Дризт, обръщайки се към него.

— Както и моето.

— Но ти нарече твоята богиня Миелики — възрази Дризт.

— А ти още не си намерил име на твоето божество — отвърна му Монтолио. — Това не означава, че нямаш божество. Твоето божество е твоето сърце, а какво ти казва то?

— Не знам — отвърна Дризт, след като обсъди притеснителния въпрос.

— Помисли тогава! — извика Монтолио. — Какво ти казаха инстинктите ти за гнолите или за фермерите в Малдобар? Лот не е твое божество, поне това е сигурно. Тогава какъв бог или богиня отговаря на онова, което е в сърцето на Дризт До’Урден?

Монтолио почти можеше да чуе как Дризт свива рамене.

— Ти не знаеш? — попита старият пазител. — Но аз знам.

— Въобразяваш си твърде много — отвърна Дризт все още неубеден.

— Наблюдавам твърде много — каза Монтолио със смях. — Близка ли ти е Гуенивар по сърце?

— Никога не съм се съмнявал в този факт — отвърна честно Дризт.

— Гуенивар се следва Миелики.

— Откъде знаеш? — заяде се Дризт, който започваше да се смущава. Нямаше нищо против предположенията на Монтолио за него самия, но не бе съгласен с подобно отношение към пантерата. За Дризт Гуенивар изглеждаше някак над всички богове и следването им.

— Откъде знам? — повтори невярващо Монтолио. — Котката ми каза, разбира се! Гуенивар е същността на пантерата, създание от царството на Миелики.

— Гуенивар не се нуждае от твоите определения — тросна му се Дризт ядосано и рязко се премести, за да седне отново до него.

— Разбира се, че не — съгласи се той. — Но това не променя фактите. Ти не разбираш, Дризт До’Урден. Ти си израснал с извращенията на едно божество.

— А твоето е истинското, така ли? — попита саркастично Дризт.

— Те всички са истински и страхувам се, всички са едно — отвърна Монтолио. А Дризт трябваше да се съгласи с констатацията му: той наистина не разбираше.

— Ти мислиш божествата за външни създания — опита се да му обясни старият човек. — Виждаш ги като физически същества, опитващи се да контролират твоите действия за собствените си цели и така ти, в своята упорита независимост, им се противиш. Но аз ти казвам, че божествата са вътре в нас, независимо дали човек ги приема за свои или не. Ти си следвал Миелики през целия си живот, Дризт. Но просто не си имал име, с което да я наречеш.

Неочаквано скептицизмът на Дризт бе заменен от интерес.

— Какво почувства, когато за първи път напусна Подземния мрак? — попита го Монтолио. — Какво ти каза сърцето ти, когато за първи път погледна към слънцето или звездите, или зелените гори?

Дризт си припомни този далечен ден, когато той и неговият патрул бяха напуснали Подземния мрак, за да нападнат една група светли елфи. Това бяха болезнени спомени, но сред тях мъждукаше едно чувство на спокойствие, един спомен за прекрасното въодушевление при усещането на вятъра и мириса на младите цветя.

— И как си говорил с Бластър? — продължи Монтолио. — Да споделяш пещера с тази мечка съвсем не е лесна задача! Независимо дали го приемаш или не, ти носиш сърце на пазител. А сърцето на пазителя е сърце на Миелики.

Това заключение отново пробуди съмненията на Дризт.

— И какво изисква твоята богиня? — попита той. Гневът се бе върнал в гласа му. Канеше се да се изправи отново, но Монтолио го плесна с ръка през краката и го принуди да седне.

— Изисква? — Пазителят се разсмя. — Аз не съм мисионер, разпространяващ красиви думи и налагащ правила за добро поведение! Не ти ли казах току-що, че божествата са вътре в нас. Аз ти предлагам име за твоето, това е всичко и един идеал за лично поведение, пример, който можеш да следваш дори във време, когато се отклоняваш от онова, което е истинско. — С тези думи Монтолио хвана клона и Дризт го последва.

Елфът обмисляше думите на пазителя дълго след това. Той не успя да спи същия ден, макар че остана в своята дупка, за да мисли.

— Бих искал да знам повече за твоята… нашата… богиня — призна Дризт следващата нощ, когато намери Монтолио да приготвя вечерята.

— А аз бих искал да те науча — отвърна му той.

* * *

Хиляди редици от жълти, кървясали очи наблюдаваха едрия мъж, докато той проправяше пътя си през лагера, държейки своето жълто куче близо до себе си. Роди не обичаше да идва тук, в укреплението на краля на орките Граул, но този път нямаше никакви намерения да остави елфа да се измъкне. Роди си бе имал работа с Граул няколко пъти през последните години. Оркският владетел с многобройните си съгледвачи в дивите планини бе доказал своето безценно, макар и много скъпо, съюзничество при преследването на награди.

Няколко едри орка пресякоха пътя на Роди, избутваха го и разяриха кучето. Роди благоразумно го укроти, макар че той също искаше да се нахвърли върху смрадливите създания. Повтаряха същата игра всеки път, когато дойдеше — блъскаха го, плюеха го, правеха всичко, за да го предизвикат да се бие. Орките бяха винаги дръзки, когато превъзхождаха противника си с хиляда към едно.

Цялата група се понесе след МакГристъл и го последва отблизо, докато той измина последните 50 ярда нагоре по стръмния склон до входа на Грауловата пещера. Оттам изскочиха два големи орка, размахвайки копия, за да препречат пътя на нахалника.

— Защо си дошъл? — попита единият от тях на родния си език.

Другият държеше ръката си протегната, като че ли очакваше да му се плати.

— Този път няма да плащам — заяви Роди, имитирайки идеално техния диалект. — Този път Граул ще ми плати!

Орките се спогледаха невярващо, после обърнаха гръб на Роди и изръмжаха, което бе знак за други, още по-големи, орки да излязат от пещерата.

Граул излетя навън и разблъска охраната, тиквайки калната си муцуна право под носа на Роди.

— Граул плаща? — изгрухтя той, а дъхът му почти повали ловеца.

Смехът на Роди бе предназначен именно за онези удивени орки, които бяха най-близо до него. Не можеше да си позволи никаква слабост тук. Също като зли кучета орките нападаха много бързо всеки, който не ги подхванеше достатъчно твърдо още в началото.

— Имам информация, кралю — каза отривисто ловецът на глави. — Информация, която Граул би пожелал да научи.

— Говори — нареди му Граул.

— Ще платиш ли? — попита Роди, макар да подозираше, че насилва късмета си.

— Говори! — изръмжа отново оркът. — Ако твои думи ценни, Граул пощади твой живот.

Роди мълчаливо съжали, че с Граул нещата изглежда винаги вървяха по този начин. Трудно беше да проведеш какъвто и да е смислен пазарлък с вонящия предводител, когато бе заобиколен от стотици въоръжени войни. Но Роди остана непоколебим. Не бе дошъл тук заради парите, макар да се надяваше да изкопчи някакви, а за отмъщение. Той не би се изправил открито срещу Дризт, докато елфът беше с Муши. В тези планини, заобиколен от своите животни — приятели, Муши беше значителна сила и дори ако Роди успееше да се докопа до елфа, пазителят имаше много опитни съюзници, като Ястреборъката Чучулига, които сигурно щяха да му отмъстят.

— Във владенията ти има мрачен елф, могъщи кралю на орките! — обяви Роди. Думите му обаче, не предизвикаха изненадата, на която се бе надявал.

— Единак — поясни Граул.

— Знаеш за него? — широко отворените очи на Роди издадоха недоверието му.

— Елфът уби бойците на Граул — каза предводителят сурово. Всички събрани орки започнаха да тропат и да размахват оръжията си, ругаейки мрачния елф.

— Тогава защо е още жив? — попита грубо Роди. Очите на ловеца на глави се свиха, когато в ума му се зароди подозрение, че Граул не знае къде се намира Дризт. Вероятно той все още имаше с какво да се пазари.

— Съгледвачи не могат открият него! — изрева Граул и това беше достатъчно. Но безсилието, което демонстрираше кралят на орките, беше умело изиграна измама, защото той знаеше къде е Дризт, макар съгледвачите му да не знаеха.

— Аз го открих — извика Роди и всички орки наскачаха и се развикаха с кръвожадна радост. Граул протегна ръце, за да ги укроти. Той знаеше, че това е критичен миг. Разгледа внимателно тълпата, за да открие шамана на племето, техния духовен водач и откри облеченият в червена роба орк да гледа и слуша внимателно, както се беше надявал.

По съвет на шамана Граул бе избягвал да предприема каквито и да е действия срещу Монтолио през всички тези години. Шаманът смяташе, че сакатият, който не беше толкова сакат, носи поличба за лоша магия и заради предупрежденията на своя религиозен водач всички оркски племена се скриваха всеки път, когато Монтолио беше наблизо. Но в съюзничество с мрачния елф и, ако подозренията на Граул се окажеха верни, с помощта, която Монтолио му бе оказал в спечелването на битката на високия хълм, сакатият се бе намесил където не му беше работа, бе застрашил владението на Граул също толкова много, колкото и отстъпникът — елф. Той се бе убедил, че мрачният елф наистина е единак, защото в района нямаше други и владетелят на орките само чакаше някакво извинение, за да насъска слугите си срещу долината. Роди, както беше информиран Граул, можеше да му предостави това извинение.

— Говори! — изкрещя той в лицето на ловеца на глави, за да предотврати всякакви бъдещи искания за пари.

— Елфът се подчинява на пазителя — отвърна Роди. — Той пълзи в краката му. — Ако Роди се бе надявал, че това може да предизвика още изблици и проклятия, скачане и плюене, със сигурност остана разочарован. Споменаването на слепия човек хвърли тежък покров над сборището и сега обикновените орки поглеждаха от шамана към Граул и отново към шамана за подкрепа. Беше време Роди да разкаже историята за конспирацията, както бе казано на Граул, че ще направи.

— Трябва да ги хванете! — извика Роди. — Те не…

В този миг Граул вдигна ръце, за да успокои надигналото се мърморене и думите на Роди.

— Слепият пазител ли уби великаните? — попита лукаво оркският владетел ловеца на глави. — Той ли помогна на елфа да убие моите бойци?

Разбира се, Роди нямаше понятие за какво говори Граул, но бе достатъчно съобразителен, за да разбере намеренията му.

— Той беше! — заяви високо планинецът. — А сега елфът и пазителят се канят да тръгнат срещу всички вас. Трябва да ги смажете и то преди да дойдат тук и да го направят! Пазителят ще поведе своите животни и елфи, много, много елфи, а също и джуджета срещу Граул.

Споменаването на приятелите на Монтолио, особено на елфите и джуджетата, които орките на Граул мразеха повече от всичко друго на света, предизвика болезнен израз по всички лица и накара повечето от тях да се огледат нервно през рамо, сякаш очакват армията на пазителя да започне да ги обгражда.

Граул се вгледа в шамана.

— Онзи, Който Гледа трябва да благослови атаката — отвърна шаманът на мълчаливия му въпрос. — При новата луна! — Граул кимна, оркът в червено се извърна, призовавайки свитата си и се отдалечи, за да се подготви.

Граул бръкна в кесията си и извади шепа сребърни монети за Роди. Роди не му бе казал нещо, кого вече да не знае, но разказът му за заговора срещу оркското племе му осигури значителна подкрепа в опитите да се противопостави на по-висшия от него шаман срещу слепия пазител.

Роди взе мизерното заплащане, без да се оплаква, смятайки, че е постигнал целта си, и се обърна, за да си тръгне.

— Ти трябва остане — каза неочаквано Граул зад гърба му. По негово нареждане няколко орки препречиха пътя на планинеца. Роди погледна подозрително към Граул.

— Ти гост — обясни спокойно той. — Присъединиш към битка. — Всъщност Роди нямаше много голям избор.

Граул отпрати пазачите и се върна сам в пещерата си. Те само свиха рамене и се ухилиха един на друг, без да имат желание да се връщат при гостите на царя, особено при огромния сребрист вълк.

Когато Граул се върна на мястото си, той се обърна към другия си гост.

— Беше прав — каза на миниатюрния елф.

— Доста-съм-добър-в-събирането-на-информация — ухили се Тифанис и добави наум: „И в създаването на подходящи ситуации.“

В този момент куиклингът се мислеше за много умен, защото не само бе казал на Роди, че елфът е в долината на Монтолио, но и го бе свързал с цар Граул. Той знаеше, че Граул не обича слепия пазител, а присъствието на елфа щеше да му послужи за извинение, за да накара най-сетне шамана да благослови нападението.

— Ще помогне ли Кароак в битка? — попита Граул, поглеждайки подозрително към огромния и непредсказуем сребрист вълк.

— Разбира се — отвърна незабавно Тифанс. — И ние имаме интерес да видим тези врагове унищожени.

Разбирайки всяка разменена дума, Кароак се надигна и бавно излезе от пещерата. Пазачите на входа не се опитаха да го спрат.

— Кароак-ще-събере-уоргите — обясни Тифанис. — Могъщи-сили-ще-се-сберат-срещу-слепия-пазител. Твърде-дълго-беше-той-враг-на-Кароак.

Граул кимна и се замисли за идните седмици. Ако само можеше да се отърве и от пазителя, и от елфа, долината му щеше да е по-сигурна, отколкото беше много години преди идването на Монтолио. Пазителят рядко се занимаваше с орките лично, но Граул знаеше, че неговите животни — шпиони винаги предупреждаваха минаващите кервани. Владетелят на орките не можеше да си спомни последния път, когато неговите войни бяха хванали неподготвен керван, предпочитаният от тях начин. Ако пазителят го нямаше обаче…

През лятото, най-активният търговски сезон, който вече наближаваше, орките щяха да получат добра плячка.

Всичко, от което имаше нужда Граул сега, бе потвърждение от шамана, че Онзи, Който Гледа, богът на орките Едноокият Груумш, ще благослови атаката.

„Новата луна не е много далеч“ каза си Граул. След нея щеше да се отърве и от двамата си врагове.

17

Числено превъзходство

— Изглеждаш разтревожен — каза Дризт на Монтолио, когато го видя до въжения мост на следващата сутрин. Свирчо стоеше на един клон над него.

Монтолио, зареян в мислите си, не му отговори веднага. Дризт не каза нищо. Сви рамене и се обърна, уважавайки уединението на пазителя, като извади ониксовата фигурка от джоба си.

— Гуенивар и аз ще отидем на кратък лов — обяви той през рамо — преди слънцето да се е издигнало твърде високо. После ще си почина, а пантерата ще прекара деня с теб.

Монтолио все още почти не чуваше елфа, но когато пазителят осъзна, че Дризт поставя ониксовата фигура на въжения мост, думите му станаха по-ясни и той се отърси от своето съзерцание.

— Чакай — каза той, протягайки ръка. — Остави пантерата да почива.

Дризт не го разбра.

— Гуенивар почива повече от ден — отвърна той.

— Може би не след дълго ще се нуждаем от нея за нещо повече от лов — започна да обяснява Монтолио. — Остави я да почива.

— Каква е бедата? — попита неочаквано сериозно Дризт — Какво е видял Свирчо?

— Миналата нощ започна новолунието — каза Монтолио. Дризт, който още не знаеше почти нищо за лунните цикли, кимна. — Това е свещен ден за орките — продължи Монтолио. — Лагерът им е на километри оттук, но снощи чух воплите им.

Дризт отново кимна с разбиране.

— И аз чух звуците от песните им, но се чудех дали това не е просто тихият глас на вятъра.

— Орките са били — увери го Монтолио. — Всеки месец те се събират, грухтят и танцуват диво в типичния за тях унес. Както знаеш, те не се нуждаят от никакво вещество, което да предизвика това състояние при тях. Това не ме притесни, макар че изглеждаха твърде шумни. Обикновено не могат да се чуят оттук. Предполагам, че благоприятният… или неблагоприятен вятър донесе звуците.

— След като научи това, смяташ, че е било нещо повече от песен? — предположи Дризт.

— Свирчо също ги е чул — обясни Монтолио. — Той винаги бди над мен. — Пазителят погледна към бухала. — Отлетя натам, за да им хвърли едно око.

Дризт също погледна нагоре към великолепната птица, стояща наперено и гордо, сякаш разбираше комплиментите на Монтолио. Въпреки сериозните опасения на пазителя обаче, Дризт се зачуди колко добре той можеше да разбира Свирчо и колко добре бухалът можеше да осъзнава нещата, които вижда.

— Орките замислят военна кампания — каза Монтолио, почесвайки своя наежен приятел. — Изглежда Граул се е събудил след дългата зима с желание за отмъщение.

— Как можеш да си сигурен? — попита го Дризт. — Може ли Свирчо да разбира думите им?

— Не, не, разбира се! — отвърна Монтолио, замисляйки се над това.

— Тогава, как знаеш?

— Група уорги идва насам, това ми каза Свирчо — обясни пазителят. — Орките и уоргите не са най-добрите приятели, но се бият заедно, когато се задава беда. Празникът на орките миналата нощ беше доста див, което заедно с идващите уорги може да означава само едно.

— Има ли наоколо селище? — попита Дризт.

— Няма по-близо от Малдобар — отвърна Монтолио. — Съмнявам се, че орките ще отидат толкова далеч, но топенето на снеговете вече почти приключи и керваните ще тръгнат през прохода от Сундабар към Адбарската цитадела и по други маршрути. Вероятно е някой от Сундабар, защото Граул трябва да е или много дързък, или много глупав, за да нападне керван от тежковъоръжени джуджета от Адбар.

— Колко войни има оркският крал?

— Граул може да събере хиляди, ако има време и желание — каза Монтолио, — но това ще отнеме седмици, а той не е известен с търпението си. Също така, той не би събрал уоргите толкова скоро, освен ако не смята да ги задържи, докато сбира легионите си. Орките обикновено изчезват, когато уоргите са наоколо, а уоргите са склонни към мързел и надебеляване с толкова много орки около тях, ако разбираш какво искам да кажа.

Потръпването на Дризт разкри, че наистина разбираше.

— Бих предположил, че Граул разполага с около хиляда бойци — продължи Монтолио, — може би дванайсет на двайсет уорги, според Свирчо и един-два великана.

— Значителна сила само за един керван — отбеляза Дризт. И двамата имаха други подозрения. Първата им среща преди два месеца беше за сметка на Граул.

— Ще им трябват един-два дни, за да се подготвят — отбеляза Монтолио след неловка пауза. — Свирчо ще ги следи отблизо тази нощ и ще повика и подкрепление.

— Аз ще отида да шпионирам орките — добави Дризт. Видя как тревога прекоси лицето на Монтолио, но той бързо я пропъди.

— Много пъти съм изпълнявал подобни задачи, докато бях в патрулите на Мензоберанзан — каза елфът. — Това е задача, за която се чувствам сигурен. Не се страхувай.

— Това е било в Подземния мрак — припомни му Монтолио.

— Толкова различна ли е нощта — попита хитро Дризт, хвърляйки на пазителя усмивка и му намигна. — Така ще получим отговорите, които ни трябват.

После Дризт му пожела приятен ден и отиде да почива. Монтолио се заслуша в отдалечаващите се стъпки на своя приятел — едва чуто шумолене през гъсто израслите дървета — с искрено възхищение и помисли, че това е добър план.

Денят измина бавно и спокойно за пазителя. Той положи всички усилия, за да състави отбранителен план за долината. Монтолио никога не бе защитавал мястото преди, освен веднъж срещу банда глупави крадци, които се бяха объркали, но бе прекарал много часове във формулиране и изпробване на различни стратегии, обмисляйки неизбежния ден, когато Граул ще се отегчи от намесата му и ще се осмели да го нападне.

Ако този ден настъпеше, Монтолио бе сигурен, че ще бъде готов. Сега можеше да се направи малко, защото защитата не можеше да се подготви, преди да е сигурен в намеренията на орките, така че чакането се стори на пазителя безкрайно. Най-накрая Свирчо му съобщи, че елфът се е събудил.

— Сега ще тръгвам — заяви Дризт, след като го намери, отбелязвайки, че слънцето вече е ниско на западния хоризонт, — да науча какво са наумили нашите недоброжелателни съседи.

— Пази се, Дризт — каза Монтолио и искрената тревога в гласа му развълнува елфа. — Граул може и да е орк, но е много лукав. Напълно е възможно да очаква някой от нас да отиде там, за да го проучи.

Дризт взе все още непривичните за него ятагани и ги размаха, за да свикне с движението им. После ги затъкна в колана си, пусна ръка в джоба и изпита успокоение при допира до ониксовата статуетка. След като потупа за последен път пазителя по гърба, разузнавачът пое на път.

— Свирчо ще е наоколо! — извика Монтолио след него. — И други приятели, които може и да не очакваш. Извикай, ако се окажеш в по-голяма беда, отколкото можеш да понесеш!

* * *

Не му беше трудно да намери лагера на орките заради огромния огън, озаряващ нощното небе. Дризт видя силуетите, включително на един великан, танцуващи около пламъците и чу ръмженето и скимтенето на големите вълци, уоргите, както ги бе нарекъл Монтолио. Лагерът беше в малка долина, обградена от явори и стръмни скали. Дризт можеше да чуе гласовете на орките съвсем ясно в тихата нощ, така че реши да не се приближава твърде много. Той избра едно дебело дърво и се концентрира върху по-ниските клони, призовавайки вродените си способности да левитира, за да се покатери по тях.

Заклинанието се провали напълно, така че Дризт пусна ятаганите от колана си и започна да се катери. Стволът се разклоняваше на няколко места и беше висок около шест метра. Дризт беше на най-високото разклонение и тъкмо, когато се канеше да се покатери по един дълъг и закривен клон, чу поемане на въздух. Той внимателно подаде глава иззад дебелия дънер.

На противоположната страна на дървото, разположен удобно в едно кътче между ствола и друг клон, се бе облегнал орк — часовой, с ръце зад врата и отегчено изражение на лицето. Създанието очевидно не забелязваше тихо промъкващия се мрачен елф на по-малко от два фута от него. Дризт сграбчи дръжката на ятагана си, но после се успокои, че глупавото създание е твърде удобно разположено, за да се оглежда наоколо, промени намерението си и пренебрегна орка. Вместо това, насочи вниманието си към събитията в сечището.

Оркският език беше подобен на гоблиновия по структурата и интонациите си, но Дризт, който не знаеше добре дори гоблиновия, разбираше само отделни думи. Орките обаче, бяха доста изразителна раса. Две изображения на мрачен елф и на слаб човек с мустаци скоро разкриха на Дризт намеренията им.

Най-големият орк в сборището, вероятно крал Граул, ломотеше разгорещено и проклинаше фигурите. После войните и уоргите се нахвърлиха върху тях и яростно ги разкъсаха за радост на побеснелите зрители, радост, която се превърна в чист екстаз, когато каменните великани също се присъединиха и размазаха мнимия мрачен елф на земята.

Това продължи с часове и Дризт подозираше, че те ще осъмнат така. Граул и няколко други едри орки се отделиха от основната тълпа и започнаха да пишат в мръсотията, очевидно излагайки бойните си планове. Дризт не можеше да се надява да се приближи достатъчно, за да чуе тайното им съвещание, а и нямаше намерение да стои на дървото, докато утрото го разкрие.

Той се увери, че оркският часовой похъркваше в дълбока дрямка от другата страна на дървото, преди да започне слизането си надолу. Сега, когато знаеше, че орките имаха намерение да нападнат дома на Монтолио, не трябваше ли той да нанесе първия удар?

Съвестта на Дризт го подведе. Той се смъкна от огромния явор и побягна от лагера, оставяйки орка да дреме в удобното си гнездо.

* * *

Монтолио седеше на един от въжените мостове заедно със Свирчо на рамото си и чакаше Дризт да се върне.

— Идват за нас — констатира старият пазител, когато елфът най-накрая се върна. — Граул се е ядосал от нещо, вероятно от малкия инцидент на склона на Роги. — Монтолио посочи на запад, към високите хребети, където се бяха срещнали двамата с Дризт.

— Укрепил ли си убежището за моменти като този? — попита Дризт. — Смятам, че орките ще дойдат още тази нощ. Почти хиляда, с могъщи съюзници.

— Да бягам? — извика Монтолио. Той грабна най-близкото въже и се залюля, за да стигне до елфа. Свирчо се вкопчи в туниката му и се придвижи с него. — Да избягам от орките? Не ти ли казах, че орките са специалните ми неприятели? Нищо в целия свят не звучи по-сладко за мен, от звука на острие, порещо оркски търбух!

— Дали изобщо трябва да те тревожа с напомняне за численото превъзходство? — каза Дризт, усмихвайки се въпреки опасенията си.

— Напомни го на Граул! — засмя се Монтолио. — Дъртият орк си е загубил ума или е постигнал неподозирани висоти на бойния дух, за да идва тук при толкова очевидно превъзходство!!

Единственият отговор на Дризт, единственият възможен отговор на това нечувано твърдение, беше да избухне в смях.

— Но — продължи Монтолио, — ще се обзаложа на кофа пресни пъстърви и три добри жребци, че старият Граул няма да дойде да се бие. Той ще остане сред дърветата да наблюдава и ще чупи дебелите си ръце. А когато ги разгромим и отблъснем, той ще е първият, който ще побегне! Никога не е имал куража да участва в истинска битка, особено откакто стана крал. Създал си е твърде много удобства, предполагам, за да ги загуби. Е добре, ние ще укротим малко заплахите му!

Дризт отново не можеше да намери отговор, както не можеше да спре да се смее на абсурдността на ситуацията.

— Иди да си починеш — каза Монтолио, почесвайки наболата по бузата си брада и се обърна, за да дообмисли обстановката. — Аз ще направя някои приготовления — ще бъдеш удивен, обещавам ти и ще те събудя след няколко часа.

Последното мърморене, което елфът чу, докато се увиваше в одеялото си в тъмната дупка, постави всичко на мястото му.

— Да, Свирчо, чакам това вече дълго време — каза Монтолио развълнувано и Дризт не се съмняваше в нито една негова дума.

* * *

За Келиндил и неговия елфически род това беше спокойна пролет. Те бяха номади, скитащи се из областта и намиращи подслон навсякъде, където успеят — по дървета и пещери. Обичаха широкия свят, танцуваха под звездите, пееха с мелодията на буйните планински потоци, ловяха елени и диви глигани в гъстите гори на планините.

Келиндил разпозна ужаса — рядко срещана емоция сред безгрижната група — върху лицето на своя братовчед, веднага след като елфът влезе в лагера късно една вечер. Всички се събраха около него.

— Орките се раздвижват — обясни той.

— Граул е открил керван? — предположи Келиндил.

Братовчед му поклати глава, изглеждаше смутен.

— Твърде рано е за търговците — отвърна той. — Граул има предвид друга плячка.

— Долината — извикаха в един глас няколко елфи. Цялата група се обърна към Келиндил, очевидно зачитайки отговорната позиция на елфа.

— Не вярвам, че мрачния елф е в съюз с Граул — отговори Келиндил на неизречения въпрос. — С всички свои съгледвачи Монтолио би трябвало да знае това. Ако елфът е приятел на пазителя, тогава той не ни е враг.

— Долината е на много мили оттук — възрази един от другите. — Ако искаме да научим повече за надигането на оркския крал и да пристигнем навреме, за да помогнем на стария пазител, трябва да тръгнем веднага.

Скитащите елфи събраха всичко необходимо за път, най-вече своите големи дълги лъкове и допълнителни стрели. Само след няколко минути, те вече бяха тръгнали, бягайки през горите и напряко през планинските пътеки, не по-шумни от нежен вятър.

* * *

Дризт се събуди рано следобеда от изумителна гледка. Денят бе притъмнял от сивите облаци, но за него все още изглеждаше ярък, когато изпълзя от дупката си и се протегна. Високо над себе си видя пазителя, пълзящ по върха на огромен тънък бор. Любопитството му се превърна в ужас, когато Монтолио, виейки като вълк, скочи с разперени ръце и крака от дървото.

Той беше надянал въжени ремъци, прикрепени към тънкия ствол на бора. Когато скочи, тежестта му наклони дървото и той леко се приземи, превивайки го почти на две. Веднага след като докосна земята, той се изправи бързо и нави въжетата около корените на дървото.

Докато сцената се развиваше пред очите на Дризт, той осъзна, че още няколко бора бяха наклонени по този начин — всичките сочеха на запад и всички свързани с корените си. Докато внимателно проправяше пътя си към Монтолио, той мина край нещо като гнездо — няколко опънати струни и едно ужасно въже, снабдено с дузина или повече двуостри ножове, завързани за него. Когато капанът щракнеше и дървото отскочеше назад, същото щеше да направи и въжето за зла беда всяко създание, стоящо край него.

— Дризт? — попита Монтолио, дочувайки тихите стъпки. — Внимавай къде стъпваш. Няма да се занимавам да накланям отново тези дървета, макар че трябва да призная, това е доста забавно.

— Изглежда приготовленията вървят добре — каза Дризт, когато стигна до пазителя.

— Очаквам този ден от дълго време — отвърна Монтолио. — Преигравал съм битката хиляди пъти в съзнанието си и знам как ще се развие. — Той се наведе и нарисува удължен овал на земята, груб план на боровата долина. — Нека да ти обясня — започна той и продължи да рисува пейзажа около долината с такива детайли и точност, че Дризт тръсна глава и го погледна отново, за да се увери, че наистина е сляп.

В долината няколко групи дървета, наредени по протежението й от север на юг на около 50 ярда дължина и на по-малко от половината ширина. Теренът се изкривяваше под плавен, но забележим наклон в северната част на долината и беше по-нисък от южния край с половина от височината на дърветата. Далеч на север земята беше пропукана и осеяна с големи камъни, с проскубани туфи трева и неочаквани падини и беше пресечена от извити пътеки.

— Основните им сили ще дойдат от запад — обясни Монтолио, посочвайки отвъд каменната стена и срещу малката ливада към двойка гъсти шубраци, разположени между няколко скални издатини със стръмни профили. — Това е единственият път, по който могат да влязат тук наведнъж.

Дризт направи бърз оглед на околността и не се възпротиви на заключението. Пътят към долината от изток бе груб и неравен. Една армия, атакуваща от тази посока, би трябвало да дойде от полето с висока трева наредена почти в една редица, право между двата високи каменни хълма и щеше да е лесна мишена за смъртоносния лък на Монтолио. На юг, отвъд долината, наклонът ставаше по-стръмен — идеално място за оркските копиеносци и стрелци, като се изключи факта, че точно над най-близкия гребен имаше дълбока клисура с почти отвесни стени.

— Няма да имаме неприятности от юг — отбеляза Монтолио, сякаш четеше мислите на Дризт. — А ако дойдат от север, ще трябва да изкачват хълма, за да стигнат до нас. Знам, че Граул е по-подготвен. С подобно значително превъзходство, той ще насъска армията си право от запад, опитвайки се да ни разгроми.

— Ето защо са дърветата — каза с възхищение Дризт. — Както и мрежата, и въжето с остриета.

— Хитро — похвали се сам Монтолио. — Но помни, имал съм пет години да се подготвя за това. Сега ела насам. Дърветата са само началото. Имам задача за теб, докато привърша с тях.

Монтолио поведе Дризт към друга тайна дупка, покрита с одеяло. Вътре висяха редици от странни железни предмети, подобни на животински челюсти с дебели вериги, свързани с основата им.

— Капани — обясни Монтолио. — Ловците на кожи ги поставят в планините. Коварни неща. Аз ги намерих — Свирчо е особено умел в откриването и отнасянето им. Ще ми се да имах очи, за да мога да видя почудата на ловеца, когато дойде да си ги търси след седмица!

— Този принадлежеше на Роди МакГристъл — продължи Монтолио, сваляйки на земята най-близкия до тях.

Пазителят седна на земята и внимателно разтвори челюстите с краката си, докато те изщракаха.

— Това би трябвало да забави един орк — отбеляза Монтолио, грабвайки някаква съчка и потупвайки с нея наоколо, докато не я удари в повдигача.

Железните челюсти на капана се затвориха с трясък, чиято сила счупи съчката на две, изтръгвайки едната й част от ръката на Монтолио.

— Събрал съм повече от двайсет такива — отбеляза той сурово, потрепвайки при злокобния звук. — Никога не съм мислил да използвам подобни неща, но срещу Граул и неговата банда капаните ще поправят част от вредата, която са нанесли.

Дризт не се нуждаеше от повече инструкции. Той отнесе капаните към западната ливада, заложи ги и ги скри добре и опъна веригата им на няколко фута от тях. Елфът сложи няколко и точно зад каменната стена, предполагайки, че болката, причинена от тях на първите връхлитащи орки, със сигурност ще забави идващите след тях.

По това време Монтолио бе привършил с дърветата. Той беше наклонил и вързал повече от боровете. Сега пазителят стоеше на въжения мост, който бе опънат в посока север-юг, зареждайки цяла редица от арбалети към западния край на долината. След като бяха заложени и заредени, Монтолио и Дризт можеха просто да се разхождат по моста и да стрелят, докато вървят.

Дризт възнамеряваше да помогне на Монтолио, но изведнъж му хрумна друга идея. Върна се до оръжейния склад и взе един дълго и тежко копие, което бе забелязал по-рано. Намери здраво коренище в района, където планираше да установи позициите си, и изкопа малка дупка край него. Той заби оръжието с металната дръжка в дупката, като остави да стърчат само 1–2 фута от горната му част. После го покри цялото с трева и листа.

Той тъкмо бе свършил, когато пазителят го повика отново.

— Тук е най-добрия капан — каза му той с лукава усмивка. Отведе Дризт до един разцепен пън, издълбан, прогорен и засмолен, за да запечата всички пукнатини. — Този пън е добра лодка, когато реката е придошла. И е много подходящ за съхраняване на Адбарско бренди — добави той с още една усмивка.

Дризт му хвърли объркан поглед. Монтолио му бе показал своите бъчонки със силни питиета още преди седмица — подарък, който бе получил за това, че бе предупредил един керван от Сундабар за клопката, устроена му от Граул, но мрачният елф не видя никакъв смисъл да се излива бренди в издълбания пън.

— Адбарското бренди е много силно — добави Монтолио. — Гори по-ярко дори от най-пречистеното масло.

Едва сега Дризт разбра. Двамата заедно пренесоха пъна и го поставиха на края на единствения вход от изток. Напълниха го с бренди, после го покриха с листа и трева. Когато се върнаха при въжения мост, Дризт видя, че Монтолио вече е направил приготовленията край него. Един-единствен арбалет беше насочен на изток. Стрелата в него бе заредена с увит, напоен с масло парцал, а наблизо бяха оставени кремък и огниво.

— Ти трябва да се прицелиш оттук — обясни Монтолио. — Без Свирчо не мога да съм сигурен, а и с птицата понякога се целя твърде ниско.

Сега дневната светлина почти бе изчезнала и доброто нощно зрение на Дризт скоро съзря разцепения пън. Монтолио бе изградил подпори около въжения мост доста добре и с тях, както и с няколко минимални донагласяния Дризт успя да насочи оръжието право към целта му.

Всички основни защитни съоръжения бяха подготвени, затова Дризт и Монтолио се заеха да довършат стратегията си. От време на време Свирчо или някой друг бухал им носеше новини. Един от тях дойде с очакваната вест, че крал Граул и неговата банда са потеглили.

— Сега можеш да повикаш Гуенивар — каза Монтолио. — Ще пристигнат тази нощ.

— Доста глупаво от тяхна страна — отвърна Дризт. — Нощта е наш съюзник. Ти и бездруго си сляп и нямаш нужда от дневната светлина, а аз със сигурност предпочитам мрака.

Бухалът се обади отново.

— Основната част ще дойде от запад — обясни Монтолио на елфа, — както и предположих. Голям брой орки и един великан! Свирчо е видял още една по-малка група, която се е отделила от първата.

Споменаването на великана предизвика тръпки по гръбнака на Дризт, но той беше решен и бе съставил план да го победи.

— Искам великана за мен — заяви елфът.

Монтолио се обърна любопитно към него.

— Нека да видим как ще се развие битката — предложи му той. — Има само един великан — ще го получи единият от нас.

— Искам го за себе си — каза Дризт отново, този път по-твърдо. — Монтолио не виждаше стиснатите му челюсти или пламналия в лавандуловите му очи огън, но не можеше да пренебрегне твърдостта в гласа му.

— Мангура бокуоклок — каза той и отново се усмихна, знаейки, че странните думи ще заварят елфа неподготвен.

— Мангура бокуоклок — повтори той. — В превод — глупав дръвник. Каменните великани мразят тази фраза — тя винаги ги разярява.

— Мангура бокуоклок — тихо повтори Дризт. Трябваше да запомни това.

18

Битката в долината на Муши

Дризт отбеляза, че Монтолио изглеждаше малко притеснен, след като Свирчо донесе още новини и отново замина.

— Отцепилите се сили на Граул? — запита той.

Монтолио кимна отривисто.

— Шепа орки, яздещи уорги заобикалят от запад.

Дризт погледна отвъд каменната стена, към прохода, защитен с тяхното бренди.

— Можем да ги спрем, каза той.

Но изражението на пазителя все още вещаеше гибел.

— Друга група уорги — двадесет или повече — идва от юг.

Дризт не пропусна да отбележи страха му, когато той добави:

— Води ги Кароак. Никога не съм си мислил, че точно той може да се съюзи с Граул.

— Великан? — попита Дризт.

— Не, зимен вълк — отвърна Монтолио. При тези думи Гуенивар сви уши и ядосано изрева.

— Пантерата знае — каза Монтолио, когато Дризт я погледна удивен. — Зимните вълци са извращение на природата, напаст за създанията, следващи естествения ред и затова е враг на Гуенивар.

Черната пантера изрева отново.

— Той е голям — продължи Монтолио — и твърде умен за вълк. Сблъсквал съм се с Кароак и преди. Дори и сам би могъл сериозно да ни затрудни! С уоргите около него и с нас, заети да се бием с орките, той ще постигне каквото иска.

Гуенивар изрева за трети път и раздра земята с огромните си нокти.

— Гуенивар ще се справи с Кароак — отбеляза Дризт.

Монтолио стана и сграбчи пантерата за ушите, задържайки погледа и със собствените си слепи очи.

— Пази се от неговия дъх — каза й пазителят. — Той е струя от мраз, която ще вледени мускулите ти чак до костите. Виждал съм как поразява великан с него!

Монтолио се обърна към Дризт и знаеше, че елфът вече изглежда притеснен.

— Гуенивар трябва да го държи настрани от нас, докато прогоним Граул и групата му — каза пазителят. — После ще се погрижим за Кароак. — Той освободи ушите на пантерата и я удари силно по тила.

Гуенивар изрева за четвърти път и изхвърча от долината, като черна стрела, прицелена в сърцето на смъртта.

Главната бойна част на Граул дойде от запад, както я очакваха, крещяща и виеща, тъпчеща храсталаците по пътя си. Войската се приближаваше на две групи, по една за всяка от двете горички.

— Цели се в групата от юг! — извика Монтолио на Дризт, който бе на позиция до моста с арбалета. — Имаме приятели в другата!

Като че ли, за да потвърди заповедите на пазителя, северната гора изведнъж се взриви от крясъците на орките, които звучаха повече като писъци на ужас, отколкото като бойни викове. Хор от гърлено ръмжене придружаваше писъците. Бластър, великата мечка, се беше отзовал на призива на Монтолио, разбра Дризт и, съдейки по звуците, идващи от горичката, беше довел със себе си и своите приятели. Елфът нямаше намерение да поставя под въпрос късмета им. Той се притаи зад най-близкия арбалет и пусна стрелата му, когато първите орки се появиха от южната горичка. Спусна се през редицата, натискайки спусъците им в бърза последователност. Монтолио, който се разхождаше отдолу, изпрати няколко стрели над каменната стена. Заради неочаквания рояк орки Дризт не можеше да каже колко от изстрелите са улучили, но те забавиха атаката и разпръснаха редиците им. Няколко орка паднаха по корем, други се обърнаха и с е втурнаха обратно през дърветата. Ядрото на групата обаче, и няколко от бягащите от другата горичка, настъпваха.

Монтолио стреля за последен път, после се обърна, за да опипа пътя си обратно към убежището, към центъра на неговите дървета — капани, където щеше да е защитен от три страни от гората. В едната си ръка стискаше лъка и провери меча си, после се протегна, за да хване въжета от другата си страна.

Дризт забеляза действията на пазителя на около 20 фута под себе си и прецени, че това може да е последната свободна възможност за онова, което бе намислил. Избра обект, висящ над главата на Монтолио и направи заклинание.

Стрелите предизвикаха малко хаос сред нападащите орки, но капаните се оказаха по-ефективни. Първият орк, а после и други стъпиха в тях, а писъците им заглушиха дори врявата на нападението. Когато другите видяха болката им и опасността, те се забавиха значително или спряха напълно.

С нарастването на безредието на полянката, Дризт спря и внимателно прецени последния си изстрел. Той забеляза голям, великолепно въоръжен орк, наблюдаващ сцената от най-близките храсталаци на северната горичка. Знаеше, че това е Граул, но вниманието му веднага бе привлечено от фигурата, стояща до него.

— По дяволите — промърмори елфът, разпознавайки МакГристъл. Сега беше раздвоен и премести арбалета между двамата. Искаше да стреля в Роди, искаше да сложи край на това лично мъчение сега и завинаги. Но Роди не беше орк, а Дризт усети в него да се надига отвращение при мисълта да убие човек.

— Граул е по-важната цел — каза си той, повече, за да разсее вътрешното си напрежение, отколкото по друга причина.

Бързо, преди да измисли още аргументи, той се прицели и стреля. Стрелата изсвистя дълго и надалеч, удряйки се в ствола на дърво, само на сантиметри от главата на Граул. Роди светкавично избута оркския крал и го блъсна в по-дълбоките сенки. На тяхното място се появи ревящ каменен великан със скала в ръката. Канарата обрули дърветата до Дризт, разтърсвайки едновременно клоните и моста. Веднага я последва още една, но тя отнесе подпорите и разруши предната половина на моста. Дризт я видя как идва, въпреки че бе удивен и ужасен от невероятната точност на великана дори на такова разстояние. Тъй като половината от моста пред него вече я нямаше, той скочи, хващайки се за сноп клони.

Когато накрая стабилизира положението си, той се оказа лице в лице с друга опасност. От изток идваха ездачите на уорги, размахващи факли в ръце. Дризт погледна към кухия пън, после и към арбалета. Той, както и осигурителния пост, бяха оцелели от удара, но елфът не можеше и да се надява да стигне до тях по счупения мост.

Водачите на основната група сега бяха зад него и достигнаха каменната стена. За щастие, първият орк скочи и се приземи право в един от коварните капани, а другарите му не побързаха да го последват.

* * *

Гуенивар скачаше между многобройните скални отломъци, маркиращи северния наклон. Пантерата дочу първите далечни крясъци от битката в долината, но много по-силно долови следващия ги вой от наближаващите вълци. Гуенивар се изкачи по ниската издатина и зачака.

Кароак, огромният сребърен звяр, водеше атаката. Съсредоточен върху отдалечената долина, изненадата на зимния вълк беше пълна, когато Гуенивар се стовари върху него с диво извадени нокти. Кичури от сребърна козина се разлетяха при нападението. Със скимтене Кароак се сниши към страничното възвишение. Гуенивар отново се хвърли върху него, като му нанасяше непрестанно удари с ноктите си. Но Кароак беше стар опитен вълк, ветеран от хиляди битки. Когато чудовището се претърколи по гръб, струя мразовит въздух достигна пантерата. Гуенивар се отдръпна встрани — от студа и от яростната атака на няколко уорги. Смразяващият дъх обаче, докосна пантерата по едната страна, обездвижвайки челюстите й. Тогава дойде атаката на уоргите. Гуенивар скачаше и се мяташе върху глутницата, а уоргите и ядосаният Кароак, щракаха безпомощно с челюсти край опашката й.

* * *

Времето не работеше за Дризт и Монтолио. Освен всичко друго, елфът знаеше, че трябва да пази и задния им фланг. С напълно премерени движения той изтръска ботушите си, взе кремъка в едната си ръка, парчето стомана сложи в устата си и скочи към клона, който щеше да го пренесе до арбалета. Стигна до него миг по-късно. Удари силно кремъка и искрите се разлетяха близо до целта си. Дризт удряше отново и отново и накрая една искра достигна напоените с масло парцали, увити около стрелата в оръжието, достатъчна, за да ги запали. Тогава обаче, късметът на елфа му изневери. Той се протягаше и люлееше, но не можеше да стигне до спусъка.

Монтолио, разбира се, не можеше да види нищо, но бе наясно с общата ситуация. Той чу приближаващите ръба на долината уорги и знаеше, че първите от тях са прекосили стената. Изпрати още една стрела към дебелия балдахин от наведени дървета, просто като добавка, и избуха високо три пъти. В отговор, група от бухали връхлетя от боровете и се вряза в орките край каменната стена. Също както и капаните, птиците може да нанесат съвсем малко реални щети, но объркването на орките осигури на защитниците още малко време.

* * *

До този момент, бранителите на долината имаха несъмнено предимство само в най-северната горичка, където Бластър и три от най-близките му и най-големи приятели бяха повалили дузина орки, а повече от 20 бяха обърнали в панически бяг.

Един бягащ от друга мечка орк, мина край Бластър и почти се блъсна в него. Той запази достатъчно самообладание, за да насочи копието си напред, но създанието нямаше силата да се справи с дебелата кожа на Бластър с грубото си оръжие. Мечката му отвърна със силен удар, който изпрати главата на орка във въздуха между дърветата.

Друг от великите мечоци вървеше тежко наоколо, а огромните му предни лапи държаха нещо пред него. Единственият знак, че в смазващата му прегръдка имаше орк бяха краката, които висяха и ритаха диво изпод дебелата козина.

Бластър съзря друг враг, по-малък и по-бърз от орк. Мечката изрева и нападна, но миниатюрното създание беше изчезнало дълго преди да го бе доближила.

Тифанис нямаше никакви намерения да участва в битката. Той бе дошъл със северната група най-вече, за да не се набива на очи на Граул и планираше да остане сред дърветата и да изчака приключването на всичко. Дърветата обаче вече не изглеждаха толкова сигурно място, така че куиклингът се размърда, за да отиде в южната горичка. На около половината път до там, плановете му отново бяха провалени. Скоростта му почти го вкара в капана преди железните челюсти да се затръшнат, но коварните зъби засегнаха само единия му крак. Последвалото разтърсване почти извади дъха му и го остави замаян, с лице в тревата.

* * *

Дризт знаеше колко издайнически ще е огънят от стрелата, така че не бе изненадан, когато още една скала, хвърлена от великана, се стовари край него. Тя улучи клона, за който се държеше и с поредица от изпуквания той започва да се навежда надолу. Дризт задържа арбалета с крака, докато го откъсна и веднага натисна спусъка, преди оръжието да се е отклонило твърде настрани. После упорито задържа позицията си и проследи полета на стрелата. Горящата стрела достигна тъмнината отвъд източната каменна стена. Тя се плъзна надолу, разпръсквайки искри из високата трева, после тупна от външната срана на пъна с бренди. Първата половина от ездачите на уорги прекосиха трапа, но останалите трима нямаха същия късмет — те пристигнаха точно, когато пламъците близнаха издълбания дънер. Брендито се запали и забуча, когато ездачите скочиха. Уоргите и орките се хвърлиха във високата трева, разнасяйки пламъците. Онези, които вече бяха там, се обърнаха бързо при неочаквания пожар. Един орк — ездач беше хвърлен тежко и се приземи върху собствената си факла, а други двама едва се крепяха върху уоргите си. Но уоргите мразеха огъня повече от всичко друго и вида на трима от техния род, търкалящи се диво наоколо като големи огнени кълба, не допринесе за укрепването на решителността им да се бият.

* * *

Гуенивар стигна до малко, равно място, над което се извисяваше един-единствен явор. Свидетелите на скока й биха примигнали недоверчиво, в почуда дали пък вертикалния дървен ствол не лежеше паднал на земята — толкова бързо премина тя по него.

Глутницата на уоргите стигна до там секунди по-късно, душейки и въртейки се в кръг, сигурни, че котката е на дървото, но неспособни да различат черната пантера сред тъмните клони. Но тя им се показа достатъчно скоро, отново скачайки устремно върху гърба на зимния вълк, като този път внимаваше да сключи челюстите си около ухото на Кароак.

Зимният вълк се замята и изскимтя, когато челюстите на Гуенивар свършиха работата си. Кароак успя да се обърне и Гуенивар чу рязкото поемане на дъх, същото като онова, предшестващо смразяващия поток въздух. Мощните вратни мускули на пантерата се свиха, притискайки отворените челюсти на Кароак. Отвратителният дъх все пак излезе, поразявайки три нападащи уорги прави в лицето. Мускулите на Гуенивар се отпуснаха и отново се свиха рязко, и пантерата чу как вратът на чудовището изпука. Зимният вълк падна, докато пантерата все още бе върху него. Най-близките до Гуенивар уорги, тримата, които поеха ледения дъх на Кароак, вече не представляваха заплаха. Единият лежеше на една страна, борейки се за въздуха, който не се движеше из замръзналите му дробове. Другият се въртеше в кръг, напълно ослепен, а последният стоеше абсолютно неподвижен, втренчен в предните си лапи, които по някаква причина, не отговаряха на призива му да се раздвижат. Останалата част от глутницата обаче, почти двайсетина, наближаваше неотстъпно, обкръжавайки Гуенивар в смъртоносен обръч. Пантерата се огледа за някакъв изход, но уоргите не се втурнаха като обезумели, оставяйки пролуки. Те действаха в синхрон, рамо до рамо, стеснявайки кръга.

* * *

Първите орки се въртяха около корените на наведените дървета, търсейки някакъв път през тях. Някои започнаха да напредват, но дърветата бяха свързани и, ако засегнеха дори една от примките, тя щеше да предизвика изправянето на всички борове.

Тогава един от орките се натъкна на мрежата на Монтолио. Той се спъна във въжето, падна с лице върху нея, после се издигна във въздуха, а един от другарите му се хвана до него. Никой от тях дори не можеше да си представи колко по-добро бе положението им от това на останалите зад тях и особено на орка, който неочаквано се натъкна на въжето с ножовете. Когато дърветата се изправиха, същото направи и този дяволски капан, повличайки създанието и издигайки го във въздуха за крака. Но и на орките, които не бяха попаднали в другите капани, не им провървя. Заплетените клони, въоръжени с остри борови иглички, поразиха всички, изпращайки няколко на заслужено пътуване, а останалите издраскаха и объркаха.

Имаше и нещо още по-лошо за орките — Монтолио използваше звука от освободените дървета като ориентира, за да се прицелва. Стрела след стрела изсвистяваха в точната посока и повечето достигаха целта си. Един орк издигна копието си, за да го хвърли, после получи стрела в лицето и друга стрела в гърдите. Друго чудовище се обърна и побягна с писъци:

— Черна магия!

За онези, които прекосяваха каменната стена, изглеждаше, че бягащият орк лети, а краката му се движат над земята. Когато той достигна насипа, поразените му другари видяха, че от гърдите му все още потрепва пронизалата го през гърба стрела.

Дризт, който все още стоеше на тънкия прът, нямаше време да се удивлява на ефективното изпълнение на добре съставения от Монтолио план. На запад великанът отново се раздвижваше, а в другата посока двама ездачи на уорги се бяха окопитили достатъчно, за да възобновят атаката си с високо вдигнати факли.

* * *

Обръчът от озъбени уорги се стесняваше. Гуенивар вече можеше да подуши вонящия им дъх. Пантерата не се надяваше да разкъса плътната редица, нито пък можеше да ги прескочи достатъчно бързо, за да избяга. Тя намери друг начин. Задните й лапи стъпкаха все още потрепващото тяло на Кароак и пантерата се изтласка право нагоре, на повече от шест метра във въздуха. Гуенивар хвана най-ниския клон на явора с дългите си нокти, закачи се и се издърпа върху него. После изчезна сред клоните, оставяйки обърканата глутница да вие и ядосано да ръмжи.

Гуенивар бързо се появи отново, но извън техния кръг и отново на земята, и глутницата поднови преследването. Пантерата бе опознала терена достатъчно добре през последните няколко седмици и сега знаеше точно къде да заведе вълците.

Пробягаха гребена на хълма, а тъмната и мрачна празнота остана вляво от тях. Гуенивар забеляза големите речни камъни и няколко пречупени дървета край тях. Пантерата не можеше да види отвъдния край на бездната и трябваше да се довери изцяло на паметта си. Невероятно бърза, Гуенивар неочаквано се завъртя, скочи в нощта, приземи се леко на широката пътека и забърза към долината. Уоргите трябваше да направят дълъг скок — твърде дълъг за повечето от тях — или голяма обиколка, ако искаха да я последват.

Те се промъкваха, душейки и драскайки земята. Един се престраши и се изправи, за да скочи, но в него се заби стрела и провали намеренията му.

Уоргите не бяха глупави създания и вида на стрелата ги обърна в отбрана. Дъждът от стрели, който Келиндил и неговите събратя изпратиха срещу тях, беше повече, отколкото очакваха. Наоколо свистяха дузини стрели, поразявайки уоргите по местата им. Само няколко от тях успяха да избягат и бързо се пръснаха във всички посоки.

* * *

Дризт призова друго от уменията си, за да спре факлоносците. Магически огън безвредни танцуващи пламъци, се появиха неочаквано пред тях, пълзейки по дървените инструменти, и облизвайки ръцете им. Те не можеха да ги изгорят — не бяха дори топли — но когато орките видяха пламъците да обхващат крайниците им, изгубиха самообладание.

Един от тях хвърли факлата си надалеч и рязкото движение му струва равновесието. Факлата падна в тревата и уоргът се обърна като му се озъби объркано. Другият орк просто пусна факлата, която падна върху главата на вълка. Искри и пламъци изригнаха от дебелата козина на уорга, изгаряйки очите и ушите му, което накара звяра да полудее. Той се втурна в стремителен бяг, измъквайки се изпод изумения орк. Оркът се заклатушка на краката си, замаян и натъртен, протегнал ръце встрани, сякаш се извиняваше. Но изгореният уорг не желаеше да чуе извиненията му. Той скочи и затвори мощните си челюсти около главата на орка.

Дризт не видя нищо от това. Елфът само можеше да се надява, че номерът му е свършил работа, защото докато правеше заклинанието, той освободи опората на арбалета и остави пречупения клон да го спусне бавно на земята. Два орка, които най-сетне видяха някаква цел, се втурнаха към елфа, след като се приземи, но в момента, в който ръцете му се освободиха от клона, в тях вече блеснаха неговите ятагани. Без да забележат това, орките стигнаха до него, а Дризт изби оръжията им и ги съсече. Елфът се приготви за по-разпръсната отбрана, докато си проправяше път към мястото, което бе избрал. Зловеща усмивка озари лицето му, когато най-накрая усети металната дръжка под краката си. Припомни си великана в Малдобар, който бе изклал беззащитното семейство и се успокои, че сега ще убие друг от неговата зла раса.

— Мангура бокуоклок — извика Дризт, поставяйки единия си крак на основната опорна точка, а другият.

— На края на скритото оръжие.

* * *

Монтолио се усмихна, когато чу вика на елфа, придобивайки увереност от близостта на своя могъщ съюзник. Лъкът му пропя още няколко пъти, но пазителят усещаше, че орките приближават към него в кръг, използвайки гъстите дървета за прикритие. Той изчака още малко, за да ги подразни. После, точно преди да затворят обръча около него, Монтолио хвърли лъка, извади меча си и преряза въжето от своята страна, точно под големия му възел. Здравото въже се разви във въздуха, възелът се захвана за най-ниските клони и щитът на Монтолио, подсилен с едно от заклинанията на Дризт за мрак падна, за да се приземи точно на височината на очакващата го ръка на пазителя. Мракът оказваше малко въздействие върху слепия войн, но неколцината орки, които стигнаха до него, се озоваха в опасно положение. Те се блъскаха и лутаха — един от тях съсече съплеменника си, — докато Монтолио се приближи спокойно към тях и се зае за работа. Само за минута четири орки бяха мъртви или умираха, а петият се обърна и избяга. Но пазителят далеч не беше доволен, той и неговото кълбо мрак ги последваха, търсейки гласове или други звуци, които да го доведат до още врагове. Тогава викът, който бе накарал Монтолио да се усмихне, се разнесе отново.

* * *

— Мангура бокуоклок — изкрещя Дризт. — Ела тук, глупав дръвник! — Този път великанът, който се канеше да хвърли скала по посока на Монтолио, чу думите му. Огромното чудовище се поколеба за момент, преценявайки любопитно елфа. Дризт не пропусна тази възможност: — Мангура бокуоклок.

С див вой и тропот, който разтърси земята, великанът издълба дупка в скалната стена и се запъти към Дризт.

— Мангура бокуоклок — отново извика той за всеки случай и се приготви.

Великанът се втурна колкото бързо можеше към него, разпръсквайки ужасените орки, като ядосано блъсна камъка и сопата си едни в други. В тези няколко секунди той успя да избъбри хиляди проклятия срещу Дризт, думи, които той никога нямаше да разбере. Три пъти по-висок от елфа и много по-тежък от него, великанът се надвеси над Дризт и отстрани изглеждаше, че ще го погребе под себе си, докато той най-спокойно си стоеше. Когато се приближи само на две дълги крачки от него, напълно отдаден на своята тайна цел Дризт прехвърли цялата си тежест върху единия си крак. Краят на тежкото копие се стовари в дупката, а върхът му се повдигна нагоре под ъгъл.

Дризт отскочи назад в момента, в който великанът се стовари върху острието. Краят на оръжието и заострените шипове изчезнаха в корема му, преминаха през диафрагмата, през сърцето и дробовете. Металната дръжка се огъна и изглеждаше, че ще се счупи, когато дебелият й край се закопа на повече от един фут в земята. Но копието издържа и великанът спря — мъртъв. Той изпусна скалата и тоягата, протягайки се безпомощно към металната дръжка, но ръцете му вече нямаха сила да я хванат. Огромните очи се изцъклиха, отказвайки да приемат смъртта, ужасени и абсолютно изненадани. Голямата уста се отвори широко и се изкриви, но не успя да поеме дъх, дори за да извика. Дризт също почти извика, но сдържа думите си, преди да ги изрече.

— Изумително — каза той, поглеждайки назад, където Монтолио се биеше, защото онова, което почти щеше да каже бе възхвала на богинята Миелики.

Дризт безпомощно тръсна глава и се усмихна, изумен от невероятните схващания на своя не толкова сляп другар.

С тези мисли в ума и със съзнанието за правдивост в сърцето си Дризт хвана дръжката и разряза гърлото на великана с двете си оръжия. Продължи, стъпил върху раменете и главата му и после скочи към група наблюдаващи го орки, които веднага се разбягаха.

Видът на великана, техният мъчител, треперещ и издъхващ, бе поуспокоил орките, но когато това тъмнокожо чудовище с див блясък в очите ги нападна, те единодушно се втурнаха да бягат. Нападението на Дризт достигна последните двама и той ги съсече.

На двадесет фута вляво от елфа едно кълбо от мрак се свлече от дърветата, повличайки със себе си дузина объркани орки. Те знаеха, че да паднеш в тази непроницаема сфера означаваше да попаднеш в обсега на слепия отшелник и да умреш.

* * *

Двамата орки и трима уорги, всичка останали от факлоносците, се прегрупираха и се спуснаха тихо към източния край на долината. Ако успееха да се промъкнат зад врага, смятаха, че битката все още може да се спечели. Най-отдалечения в южна посока орк дори не видя връхлитащата го черна сянка. Гуенивар скочи и нападна, уверена, че той повече няма да се изправи. Сега беше ред на уорга. Реагиращ по-бързо от орка, той се завъртя с лице към пантерата, с оголени зъби и щракащи челюсти. Гуенивар изръмжа, отдръпвайки се малко от него. Могъщите челюсти се редуваха с удари от лапата й. Уоргът не можеше да отвърне със същата бързина. Той се мяташе от страна на страна, но челюстите му винаги изоставаха, за да успеят да заловят лапата на пантерата. Само след пет замахвания, уоргът беше победен. Едното му око бе завинаги затворено, езикът му, наполовина разкъсан, висеше от устата и горната му челюст вече не беше на една линия с долната. Само наличието и на други цели го спаси от Гуенивар, защото когато се обърна и побягна откъдето беше дошъл, тя видя по-близка плячка и не го последва.

* * *

Дризт и Монтолио бяха изтласкали повечето от нападателите обратно зад каменната стена.

— Черна магия! — достигна до двамата общия вик на орките, а гласовете им звучаха отчаяно. Свирчо и другите бухали се хвърляха към тях с нарастваща ярост, пляскайки с криле неочаквано пред лицата им и пробождайки ги с човки или нокти, а после отново се издигаха в небето.

Поредният орк откри един от капаните, докато се опитваше да избяга. Той падна, крещейки и виейки, а стенанията му всяха ужас сред останалите.

— Не! — извика невярващо Роди МакГристъл. — Ти остави двамата да победят цялата ти войска! — Свирепият поглед на Граул се спря на якия мъж. — Можем да ги върнем! — добави той. — Ако те видят, войните ти ще се върнат в битката.

Преценката на планинеца не беше неоснователна. Ако в този момент Граул и Роди се бяха присъединили към разпръснатата войска, оцелелите орки, които бяха повече от 50, можеха да се прегрупират. А Дризт и Монтолио щяха да се окажат наистина в трудно положение, тъй като по-голямата част от капаните им бяха вече употребени. Но оркският крал беше забелязал на север още един потенциален проблем и реши, въпреки протестите на Роди, че старият мъж и мрачният елф просто не си струват усилието. Повечето от орките на бойното поле чуха най-новата опасност още преди да са я видели, защото Бластър и приятелите му бяха доста шумни. Най-голямото препятствие, което мечките срещнаха докато се врязваха в редиците им беше да намерят само една цел сред лудия им бяг. Те удряха орките, докато преминаваха край тях, после ги преследваха в горичката и отвъд нея, по целия път обратно към дупките им край реката. Беше усилен лов. Въздухът бе наситен с енергия и възбуда, а колко много обичаха да убиват орки игривите мечки!

* * *

Цялата орда от блъскащи се тела се струпа край падналия куиклинг. Когато Тифанис се събуди, откри, че е единственият останал жив на напоеното с кръв поле. Ръмженето и виковете идваха откъм запад, бягащата група и звуците от битката все още звучаха в долината на пазителя. Тифанис знаеше, че неговото участие в битката, колкото и минимално да беше, е приключило. Страшна болка плъзна по крака му, по-силна отколкото някога бе изпитвал. Погледна надолу към раздробения си крайник и за свой ужас разбра, че единственият начин да излезе от капана е да довърши страховития разрез и да загуби крака и всичките си пет пръста. Не беше трудно — той висеше само на тънко парче кожа — и Тифанис не се поколеба от страх, че елфът ще дойде всеки момент и ще го намери.

Елфидът потуши писъка си, превърза раната с парче от ризата си, после тръгна бавно към дърветата.

* * *

Оркът пълзеше мълчаливо, доволен от звуците на боя между пантерата и уорга, които го прикриваха. Изглеждаше, че другарите му бяха преследвани от група мечки. Сега те искаха единствено да намерят път навън, но това не беше лесно сред гъстите заплетени борови клони. Когато излезе на открит терен, той стъпи на някакви сухи листа и замръзна при разнеслия се пукот. Оркът се вгледа наляво, после бавно обърна глава надясно. Изведнъж, той скочи и се обърна, очаквайки атака откъм гърба. Но доколкото можеше да прецени теренът беше чист и освен рева на пантерата в далечината и скимтенето на уорга цареше тишина. Оркът изпусна дълбока въздишка на облекчение и отново затърси пътеката. Спря внезапно и инстинктивно и хвърли още един поглед назад. Тъмна форма се наведе от клоните точно над главата му и сребърната светкавица го порази, преди да успее да реагира. Извивката на ятагана беше идеална, за да се спусне под брадичката на орка и да потъне в гърлото му.

Оркът остана неподвижен, а ръцете му бяха широко разтворени и потрепваха. Опита се да извика, но гърлото му беше разкъсано. Ятаганът стремително се върна на мястото си и той падна мъртъв по гръб.

Не много далеч от това място, друг орк най-сетне се измъкна от висящата мрежа и бързо освободи и другаря си. Двамата, разярени и не толкова уплашени, че да побегнат, запълзяха тихо по земята.

— В мрака — обясни единият, когато стигнаха до един гъсталак и видяха, че цялата местност е скрита от непроницаемо кълбо мрак. — Дълбоко.

Заедно орките изправиха копията си и се хвърлиха с диво грухтене напред. Копията изчезнаха в кълбото мрак, едното се удари в някакъв метален обект, но другото се впи в нещо меко. Победните викове на орките рязко секнаха след две изсвирвания на тетива. Единият се наведе напред, мъртъв още преди да достигне земята, но другият упорито се държеше на крака и се опитваше да погледне надолу към гърдите си, към изпъкналото място от улучилата го стрела. Той живя достатъчно, за да види как Монтолио се отдалечава небрежно и изчезва в мрака, за да намери щита си.

Дризт наблюдаваше старият човек от разстояние, клатейки в почуда глава.

* * *

— Всичко свърши — каза елфическият разузнавач на другите, когато стигна до тях сред големите речни камъни на юг от долината на Муши.

— Не съм толкова сигурен — отвърна Келиндил, гледайки любопитно на запад и вслушвайки се в ехото от рева на мечките и писъците на орките. Той подозираше, че зад тази атака имаше нещо извън Граул и тъй като се усещаше по някакъв начин отговорен за мрачния елф, искаше да разбере какво е то.

— Пазителят и елфът спечелиха долината — обясни разузнавачът.

— Съгласен съм — отвърна Келиндил. — С това участието ви свършва. Всички се връщайте в лагера.

— Ще тръгнеш ли с нас? — попита един от елфите, макар че вече се досещаше за отговора.

— Ако съдбата реши — отговори Келиндил. — Засега имам други намерения.

Останалите не му задаваха повече въпроси. Той рядко идваше в тяхното царство и никога не оставаше задълго. Келиндил беше авантюрист, пътят бе неговият дом. Той се изправи изведнъж и забърза да настигне бягащите орки, после затича паралелно с тях, но по на юг.

* * *

— Остави ги да ви победят само двамата! — мрънкаше Роди, когато той и Граул спряха за момент, за да си поемат дъх. — Само двамата!

Граул му отговори с удар на тежката си сопа. Роди частично отби удара, но тежестта му го повали по гръб.

— Ще си платиш за това! — изрева планинецът, измъквайки Блийдър от колана си. Дузина от подчинението на Граул се появиха край тях и той незабавно разбра ситуацията.

— Ти ни докара поражение! — сопна му се Граул. После извика на своите орки: — Убийте го!

Кучето на Роди спъна най-близкия от групата, който не позволи на останалите да го достигнат. Роди се обърна и се затича с все сила в нощта, използвайки всички номера, които знаеше, за да се откъсне от преследващата го банда. Усилията му бяха бързо възнаградени — орките наистина не желаеха повече битки тази нощ — и той беше достатъчно мъдър, за да спре да се оглежда през рамо.

Роди чу шумолене пред себе си и се обърна точно навреме, за да види ефеса на меч, насочен право в лицето му. Тежестта на удара, подсилен от инерцията му, простря планинеца в безсъзнание на земята.

— Не съм изненадан — каза Келиндил над превитото тяло.

19

Отделни пътища

Следващите осем дни не допринесоха с нищо за утихването на болката в крака на Тифанис. Куиклингът вървеше бавничко, доколкото му беше възможно, но винаги когато се втурнеше да бяга, неизбежно се накланяше на една страна. По-често обаче, се блъскаше в някой храст или по-лошо — в някой твърд дървесен дънер.

— Ще-спреш-ли-да-се-зъбиш-насреща-ми, ако-обичаш, глупаво-куче! — сопна се Тифанис на жълтия звяр, с който се движеше от битката. И двамата не се чувстваха добре със своя спътник. Тифанис често се жалваше, че грозният мелез няма нищо общо с породата на Кароак. Но Кароак беше мъртъв. Той бе намерил разкъсаното тяло на зимния вълк. Още един спътник си беше отишъл и сега отново беше сам.

— С-изключение-на-теб, тъп пес! — оплака се той.

Кучето оголи зъби и заръмжа. Тифанис изпитваше желание да разкъса гърлото му, искаше да скочи и да разкъса тази краста, да го нареже и да смачка всеки сантиметър от тялото му. Само че видя как слънцето се придвижва бавно по небето и си спомни, че звярът скоро може да му бъде от полза.

— Време-е-да-тръгвам! — провикна се куиклингът. По-бързо, отколкото кучето би могло да реагира, Тифанис се втурна към него, грабна въжето, което бе навил около врата му и го усука тройно около дънера на близкото дърво. Кучето се хвърли след него, но Тифанис лесно излезе извън обсега му, докато каишката се изопна, дръпвайки кучето назад.

— Тук-ще-съм-скоро, глупаво-създание!

Тифанис полетя по планинските пътеки със съзнанието, че тази нощ може би е последният му шанс. Светлините на Малдобар примигваха далеч пред него, но светлината, която го водеше, беше по-различна — от лагерен огън. Само няколко минути по-късно той стигна до малък лагер и се зарадва като видя, че елфът не беше наоколо. Откри Роди МакГристъл да седи в основата на огромно дърво, а ръцете му бяха извити назад и свързани в китките около ствола. Планинецът изглеждаше жалък — толкова жалък, колкото и кучето, но Тифанис нямаше други възможности. Улгулу и Кемпфана бяха мъртви, Кароак беше мъртъв, а Граул след поражението в долината, беше обявил награда за главата му. Така че му оставаше само Роди — не особено добра алтернатива, — но той нямаше желание да оцелява само със собствени сили още веднъж. Шмугна се незабелязано зад гърба на дървото и прошепна в ухото на планинеца:

— Утре-ще-си-в-Малдобар.

Роди замръзна при неочаквания звук на пискливия глас.

— Утре ще си в Малдобар — каза отново Тифанис толкова бавно, колкото можеше.

— Махай се — изръмжа Роди, мислейки, че елфидът го дразни.

— Би-трябвало-да-си-по-мил-с-мен, да, би-трябвало — сопна му се Тифанис. — Елфът-смята-да-те-затвори, знаеш — това. За-престъпления-срещу-слепия-пазител.

— Млъквай! — изрева МакГристъл, по-високо отколкото възнамеряваше.

— Какво имаш предвид? — дойде гласът на Келиндил от не много далеч.

— Какво-направи, глупако! — прошепна Тифанис.

— Казах ти да се разкараш! — отвърна Роди.

— Ще-го-направя-и-после-къде-ще-отидеш? В-затвора — каза ядосано елфидът. — Мога-да-ти-помогна-се-га, ако-искаш-помощта-ми.

Роди най-сетне започваше да разбира.

— Развържи ми ръцете — нареди му той.

— Вече-са-развързани — отвърна Тифанис и Роди откри, че думите му бяха верни.

Започна да се изправя, но промени намерението си, тъй като Келиндил влезе в лагера.

— Стой-тихо, аз-ще-го-разсея.

Тифанис се беше преместил, още докато говореше и Роди чу само неразбираемо мърморене.

— Нашата последна нощ на път — отбеляза Келиндил. — Ще известя лейди Ястреборъката Чучулига веднага щом стигнем Малдобар. Тя смята Монтоило ДеБруши за приятел и ще й е интересно да научи за събитията в долината.

— Ти пък какво знаеш? — отвърна му Роди. — Пазителят беше и мой приятел!

— Ако си приятел на оркския крал Граул, не може да си приятел на пазителя в долината — заяви Келиндил. Роди нямаше готов отговор за това, но Тифанис му предложи такъв. Бръмчащият глас дойде иззад елфа и Келиндил се обърна, слагайки ръка на меча си.

— Какво същество си ти? — попита той куиклинга с разширени от учудване очи.

Той никога не научи отговора, защото Роди неочаквано се изправи зад него и го събори на земята. Келиндил беше опитен боец, но на толкова близка дистанция нямаше никакви шансове срещу яките мускули на Роди МакГристъл. Огромните мръсни ръце на планинеца се сключиха около крехкия врат на елфа.

— Кучето-ти-е-с-мен — каза му Тифанис, когато той приключи отвратителната си работа. — Вързах-го-за-едно-дърво.

— Кой си ти? — попита Роди, като се опитваше да уталожи възбудата си от това, че е свободен и, че кучето му е още живо. — И какво търсиш при мен?

— Аз-съм-малко-нещо, можеш-да-се-увериш-и-сам — обясни Тифанис. — Ще-се-радвам-да-станем-добри-приятели.

Роди обмисли предложението за момент.

— Е, ти си го спечели — каза със смях. Намери Блий-дър, вярната му брадва, сред нещата на мъртвия елф и се изправи — огромен и неумолим. — Хайде, идвай. Да се връщаме в планините. Имам сметки за уреждане с един мрачен елф.

Измъчен израз изкриви деликатните черти на куиклинга, но Тифанис го скри преди Роди да забележи. Той нямаше желание да се приближава към долината на пазителя. Освен факта, че оркският крал бе обявил награда за главата му, знаеше, че другите елфи могат да станат подозрителни, ако Роди се появеше без Келиндил. И нещо повече, болката в главата и в крака на Тифанис се изостряше непоносимо при мисълта отново да се срещне с мрачния елф.

— Не! — изтърси елфидът. Роди, който не беше свикнал да му се противопоставят, му хвърли гневен поглед — Няма-нужда. Елфът-е-мъртъв, уби-го-един-уорг.

Роди не изглеждаше убеден.

— Веднъж-те-заведох-при-него — припомни му Тифанис.

Роди беше разочарован, но не се усъмни в думите на куиклинга. Ако не беше той, никога нямаше да намери Дризт. Щеше да е на хиляди мили, душейки около пещерата Моруеме и пропилявайки всичкото си злато за лъжите на драконите.

— А слепият пазител? — попита той.

— Той-е-жив, но-можеш-да-го-оставиш — отвърна Тифанис. — Има-много-могъщи-приятели. — Роди погледна към тялото на Келиндил. — Елфи, много — елфи.

Роди кимна в съгласие. Не беше истински ядосан на Муши и нямаше желание да се среща с рода на Келиндил.

Погребаха тялото и всичко, което не можеха да вземат със себе си, отвързаха кучето на Роди и късно на същата нощ се запътиха към откритите земи на запада.

* * *

В долината на Муши лятото премина мирно и продуктивно, а Дризт усвояваше методите и прийомите на пазителя дори по-лесно, отколкото оптимистът Монтолио се бе надявал. Елфът научи имената на всяко дърво, храст и животно в региона и по-важно — научи как да се учи, как да разбира знаците, които му изпраща Миелики. Той разбра, че когато се натъкне на животно, което не бе виждал преди, може бързо да разбере намеренията, поведението и настроението му само като наблюдава движенията и действията му.

— Приближи се и докосни козината му — прошепна на елфа веднъж Монтолио в падащия сивкав здрач.

Старият пазител посочи през ливадата към линията на дърветата и към трепкащата опашка на елен. Дори на тази мъждива светлина, Дризт имаше проблеми да види елена, но усети присъствието му, както явно правеше и Монтолио.

— Дали ще ми позволи? — прошепна елфът. Монтолио се усмихна и сви рамене.

Той се промъкна мълчаливо и внимателно, използвайки сенките по края на ливадата. Избра да се приближи от север, от подветрената страна на животното, но за да го направи, трябваше да заобиколи от изток. Осъзна грешката си, когато беше на около двайсетина метра от него. Еленът внезапно повдигна глава, подуши въздуха и помръдна бялата си опашка. Дризт замръзна и изчака един дълъг момент, докато еленът напрегнато се взираше. Плашливото създание сега беше нащрек и когато той направи поредната си предпазлива крачка, се втурна да бяга. Но не и преди Монтолио, който се промъкваше от юг, да се бе приближил достатъчно, за да потупа задницата му.

Дризт примигна изумено.

— Вятърът благоприятства мен! — оплака се той на самодоволния пазител.

Монтолио поклати глава.

— Само при последните 18 метра, когато се приближаваш от север — обясни той. — Но докато ги достигнеш, от запад беше по-добре, отколкото от изток.

— Но не можеш да се стигнеш до елена от север, ако тръгнеш от запад — каза Дризт.

— Аз не се и опитвах — отвърна Монтолио. — Тук има един висок склон. — Той посочи на юг. — Предпазва от вятъра при този ъгъл — завихря го обратно.

— Не знаех за него.

— Трябва да знаеш — каза кротко Монтолио. — Това е номерът. Трябва да виждаш като птица и да оглеждаш областта, преди да избереш пътя си.

— Още не съм се научил да летя — отговори Дризт саркастично.

— Нито пък аз — добави пазителят. — Погледни над теб.

Дризт примигна, когато обърна очи към сивото небе. Различи самотна фигура, която се плъзгаше с лекота на големите си криле, като се държеше високо, за да хваща бриза.

— Ястреб — каза елфът.

— Използва южния бриз — обясни Монтолио, — после се отклонява на запад с прекъсването на теченията от стръмнината. Ако беше наблюдавал полета му, можеше да предположиш промяната в терена.

— Това е невъзможно — заяви безпомощно Дризт.

— Така ли? — попита Монтолио и се отдалечи, за да скрие усмивката си. Разбира се, елфът беше прав. Човек не можеше да разбере топографията на района по полета на ястреба. Монтолио беше научил за променливите ветрове от един бухал, който се бе промъкнал до него по нареждане на пазителя, след като Дризт пое към елена, но елфът не трябваше да знае това. Пазителят реши да го остави сам да разкрие измамата. Обмислянето, преповтарящо всичко, което бе научил, щеше да е ценен урок.

— Свирчо ти е казал — каза Дризт половин час по-късно, на път за долината. — Свирчо ти е казал за вятъра и за ястреба.

— Изглеждаш сигурен в думите си.

— Сигурен съм — отвърна твърдо Дризт. — Ястребът не изпищя — достатъчно внимателен съм, за да знам това. Ти не би могъл да видиш птицата, а аз знам, че не можеш да чуеш и свистенето на вятъра през крилете и каквото и да казваш!

Смехът на Монтолио предизвика победоносна усмивка върху лицето на елфа.

— Днес се справи добре — каза старият пазител.

— Не успях да се приближа до елена — напомни му Дризт.

— Не това беше целта — отвърна му Монтолио. — Довери се на знанията си, за да оспориш твърденията ми. Сигурен си в уроците, които си усвоил. Сега чуй още нещо. Нека ти покажа някои номера, когато се промъкващ към страхлив елен.

Говориха по целия обратен път до долината и дълго след като нощта беше паднала. Дризт слушаше, жаден да попие всяка дума, която щеше да му разкрие още от чудесните тайни на света.

Седмица по-късно, в едно различно поле, Дризт постави едната си ръка върху задницата на кошута, а другата върху петнистата задница на нейното малко. Двете животни подскочиха при неочакваното докосване, но Монтолио „видя“ усмивката на Дризт от хиляда ярда. Елфът имаше още много да учи, когато лятото стигна до своя край, но пазителят вече не отделяше толкова време да го напътства. Той бе усвоил достатъчно, за да продължи да учи сам — слушайки и наблюдавайки тихите гласове и фините знаци на дърветата и животните. Дризт беше толкова погълнат от безкрайните си открития, че почти не забелязваше постоянната липса на Монтолио. Сега пазителят се чувстваше много по-стар. Гърбът му се изправяше трудно в мразовитите утрини, а ръцете му често се вдървяваха. Той понасяше стоически всичко, без да изпада в самосъжаление и без да се оплаква от това, което знаеше, че ще се случи.

Беше живял дълго и пълноценно, беше постигнал много и бе прекарал годините си по-жив от повечето хора по света.

— Какви са плановете ти? — попита той неочаквано Дризт една вечер, докато вечеряха задушените зеленчуци, приготвени от елфа.

Въпросът засегна Дризт. Той нямаше планове извън настоящето и защо ли трябваше да има с този лесен и приятен живот — по-лесен и приятен отвсякога за вечно застрашавания елф — отстъпник? Дризт наистина не искаше да мисли по този въпрос, така че хвърли една бисквита на Гуенивар, за да смени темата. Пантерата се чувстваше доста удобно на леглото му, до такава степен омотана в одеялата, че Дризт се тревожеше, че единственият начин да я развие е като я прати обратно в Звездната равнина.

Но Монтолио не се отказа.

— Къде и как ще живееш?

— Гониш ли ме? — попита Дризт.

— Разбира се, че не.

— Тогава ще живея с теб — отвърна кротко Дризт.

— Имам предвид след това — каза Монтолио с нарастващо раздразнение.

— След кое? — попита елфът, смятайки, че Муши знае нещо, което той още не е научил.

Смехът на Монтолио потвърди подозренията му.

— Аз съм старец — обясни пазителят. — А ти млад елф. По-стар съм от теб, но дори да бях бебе, годините, които имаш ти, многократно надхвърлят моите. Къде ще отиде Дризт До’Урден, когато Монтолио ДеБруши вече няма да го има?

Дризт се обърна.

— Аз няма… — започна той неуверено. — Ще остана тук.

— Не — отговори спокойно Монтолио. — Предстои ти много повече, преди да направиш това, надявам се. Този живот не е за теб.

— Но на теб ти прилягаше — отвърна му Дризт по-твърдо, отколкото бе възнамерявал.

— За пет години — потвърди пазителят, без да отрича. — Пет години след цял живот на приключения и вълнения.

— Моят живот също не е бил спокоен — напомни му Дризт.

— Но ти си все още дете — каза Монтолио. — Пет години не са като петстотин, а на теб ти остават петстотин. Обещай ми, че ще обмислиш отново пътя си, когато вече няма да ме има. Съществува цял неизследван свят извън тази долина, приятелю, изпълнен с болка, но също и с радост. Той ще те предизвиква да се развиваш, а радостта ще направи пътуването поносимо. Сега ми обещай, че когато Муши умре, Дризт ще продължи пътя си и ще намери своето истинско място.

Дризт искаше да спори, да попита пазителя защо е толкова сигурен, че тази долина не е неговото място. Везните в ума му се наклониха и се изравниха, после отново се наклониха. Той претегли спомените си за Малдобар, за смъртта на фермерите и всички други спомени за изпитанията, с които се бе сблъскал и за злото, което го следваше толкова упорито. Срещу това Дризт постави своето искрено желание да се върне обратно в света. Колко други като Муши можеше да намери? Колко приятели? И колко празна щеше да е долината, когато той и Гуенивар останеха сами?

Монтолио прие мълчанието му, разбирайки объркването на елфа.

— Обещай ми, че когато времето ти настъпи, поне ще помислиш върху това, което ти казах.

Нямаше нужда да вижда утвърдителното му кимване, защото вярваше в Дризт.

* * *

Първият сняг падна рано тази година. Беше просто светлина, процеждаща се от разкъсаните облаци, които играеха на криеница с пълната луна. Дризт бе навън с Гуенивар, наслаждаваха се на смяната на сезоните и на повторението на безкрайния им цикъл. Беше в добро настроение, когато се върна в долината, тръскайки снега от дебелите борови клони, докато си проправяше път през дърветата.

Огънят бе намалял, Свирчо стоеше смълчан на нисък клон и дори вятърът сякаш бе притихнал. Дризт погледна Гуенивар за някакво обяснение, но пантерата само седна до огъня, сериозна и мълчалива.

Ужасът е странно чувство, кулминация на толкова неуловими знаци, които носят объркване и страх.

— Муши? — повика тихо Дризт, отправяйки се към дупката на стария пазител. Отметна одеялото и го използва като параван срещу светлината на жаравата, позволявайки на очите си да се нагодят към инфрачервения спектър.

Остана там много дълго време, взирайки се в последните частици топлина, напускащи тялото на приятеля му. Но макар Муши да бе вече студен, доволната му усмивка оставаше все така изпълнена с топлина. Дризт трябваше да се бори със сълзите си през следващите няколко дни, но винаги когато си спомняше тази последна усмивка и покоят, завладял възрастния мъж, той си припомняше, че сълзите му бяха за неговата собствена загуба, а не за Муши.

Погреба пазителя под грамада камъни до долината, после прекара зимата тихо, зает с ежедневните си задължения и открития. Свирчо идваше все по-рядко и един ден прощалният поглед, който бухалът хвърли на елфа, му каза извън всякакво съмнение, че повече няма да се върне в долината.

През пролетта Дризт започна да разбира отношението на Свирчо. Повече от десетилетие той беше търсил дом и бе намерил такъв при Монтолио. Но сега, когато пазителят вече го нямаше, долината не изглеждаше толкова гостоприемна. Това беше мястото на Муши, не неговото.

— Както обещах — промърмори той една сутрин. Монтолио го бе помолил да обмисли пътя си внимателно, когато нямаше да го има и сега Дризт щеше да спази думата си. Чувстваше се удобно в долината и все още бе добре дошъл в нея, но това вече не бе неговият дом. Домът му беше навън, знаеше той, навън из широкия свят, който Монтолио го бе уверил, че е „пълен с болка, но и с радост“. Дризт приготви нещата си — провизии и част от интересните книги на пазителя, препаса ятаганите си и провеси големия лък през рамо. После направи една последна разходка и за последен път хвърли поглед към въжените мостове, към оръжейната, към бурето с бренди, към коренището, където беше спрял нападащия великан, към защитния улей, където Муши беше установил позицията си. Повика Гуенивар и пантерата разбра всичко, веднага щом се появи.

Не погледнаха назад нито веднъж, докато се отдалечаваха по планинската пътека към широкия свят на радости и болки.

Пета част

Убежище

Колко различно изглеждаше пътеката, когато отвеждаше от долината на Муши от пътя, който ме заведе там. Отново бях сам, с изключение на случаите, когато Гуенивар се отзоваваше на призива ми. По този път обаче, аз бях сам-само физически. В съзнанието си носех името, въплъщаващо моите най-ценни принципи. Муши беше нарекъл Миелики богиня. За мен тя бе начин на живот. Тя винаги вървеше с мен по всички пътеки, които поемах. Тя ме водеше към сигурност и се бореше с отчаянието ми, когато бях прогонен, а после и преследван от джуджетата от Адбарската цитадела — крепостта на североизток от долината на Муши. Миелики и моята вяра в собствените ми ценности ми дадоха куража да достигам град след град из северните земи. Приемът навсякъде бе един и същ: изненада и страх, които бързо преминаваха в гняв. Най-благородното отношение, което срещнах, бе просто да ми кажат да се махам. Другаде ме прогонваха с оръжия. В два случая бях принуден да се бия, макар че успях да избягам преди някой да пострада сериозно.

Но дори драскотините и раните бяха ниска цена. Муши ме беше заклел да не живея като него и схващанията на стария пазител както винаги бяха правилни.

По време на пътуванията ми през северните земи аз запазих едно нещо — надеждата — която никога нямаше да имам, ако бях останал като отшелник в долината. С всяко ново селище, което се показваше на хоризонта, чувство на надежда ускоряваше стъпките ми. Твърдо вярвах, че един ден ще намеря приемане и нов дом.

Представях си, че ще се случи неочаквано. Щях да стигна до някоя порта, да изрека официално приветствие, после да разкрия себе си като мрачен елф. Дори фантазията ми обаче, се съобразяваше с реалността, защото портата нямаше веднага да се отвори широко при пристигането ми. По-скоро щяха да ми позволят да вляза с въоръжена охрана и да ме държат на изпитателен период, подобен на този в Блингденстоун, градът на свиърфнеблите. Щяха да ме подозират в продължение на месеци, но накрая щяха ясно да видят и да приемат най-важното. Същината наличността трябва да е по-важна от цвета на кожата и това, с което е известна дадена раса.

Преповтарях тази фантазия безброй пъти през годините. Всяка дума при всяка среща в този въображаем град стана протест срещу непрестанното ми отхвърляне. Това не би трябвало да ми е достатъчно, но Гуенивар винаги беше до мен, а сега към нея се бе присъединила и Миелики.

Дризт До’Урден

20

Години и разстояния

Подслона на Жътвата в Западен брод бе любимо място за събиране на преминаващите по Дългия път, който се простираше на север между Града на бездънните води и Мирабар. Макар да не предлагаше особени удобства за високите си цени, Подслона приютяваше и „Кръчмата и гостилницата на Дери“ — обновен бар за размяна на истории, където всяка нощ от седмицата гостенинът можеше да намери авантюристи от най-различни места като Лускан и Сундабар. Огнището бе топло и искрящо, питиетата бяха в изобилие, а небивалиците, разказвани от Дери щяха да се помнят и разказват из всички Царства.

Роди задържа качулката на пътния си плащ спусната над очите, за да скрие белязаното си лице, докато опустошаваше своето агнешко. Старото жълто куче стоеше на пода до него и ръмжеше, а Роди от време на време му хвърляше по някое парче месо. Прегладнелият ловец на глави рядко вдигаше глава от чинията, но кървясалите му очи се взираха подозрително от сенките на качулката. Той познаваше някои от главорезите, които се бяха събрали у Дери тази вечер, лично или от мълвата и не би им се доверил повече, отколкото те, ако бяха по-умни, биха се доверили на него. Един висок мъж разпозна кучето му, докато минаваше край масата и спря с намерение да поздрави ловеца на глави. Той обаче, отмина мълчаливо, разбирайки, че жалкият МакГристъл не си струва усилието.

Никой не знаеше какво се е случило през изминалите години в планините край Малдобар, но Роди бе напуснал региона сериозно наранен — физически и емоционално. Обикновено самонадеяният МакГристъл сега прекарваше повече време в ръмжене, отколкото в говорене.

Роди поглозга още малко, после хвърли големия кокал на кучето и избърса мазните си ръце в плаща, отмятайки невнимателно качулката, която криеше ужасните му белези. Той бързо я нахлупи и гневно стрелна с поглед всеки, който би могъл да ги е забелязал. Един-единствен погнусен поглед бе струвал на неколцина мъже живота им, зърнали белезите на Роди. Сега изглежда никой не ги забелязваше, вече не. Повечето от посетителите, които не бяха заети с вечерята си, стояха на бара и спореха високо за нещо.

— Не може да бъде! — проехтя гласът на един мъж.

— Казах ти какво видях! — отвърна му друг. — Говоря истината!

— Да, ти така си мислиш! — изкрещя му първият и добави: — Няма да познаеш човека, ако го видиш! — Неколцина от мъжете се приближиха и започнаха да се блъскат.

— Тихо! — долетя глас. Мъжът, се изтръгна от тълпата и посочи право към Роди, който не го разпозна, но инстинктивно протегна ръка към Блийдър, старата му брадва.

— Питайте МакГристъл! — измънка човекът. — Роди МакГристъл. Той знае за мрачните елфи повече от всеки.

Поне една дузина разговори секнаха изведнъж, когато цялата група се стече около Роди като течност.

— Ти си МакГристъл, нали? — попита мъжът Роди, демонстрирайки към ловеца на глави забележително уважение.

— Може и да съм — отвърна тихо Роди, наслаждавайки се на цялото внимание. Не беше заобикалян от хора, толкова заинтересовани от това, което има да каже, откакто семейство Тисълдаун бе намерено убито.

— А-а-а — разнесе се недоволен глас някъде отзад, — какво ли знае той за мрачните елфи.

Роди хвърли кръвнишки поглед по посока на стълбите и забеляза движението. Харесваше усещането, харесваше отново да е важен и уважаван.

— Мрачният елф уби кучето ми — каза грубо той. Наведе се и издърпа старото жълто куче за козината, разкривайки белега му. — И проби главата на това. Проклетият мрачен елф — завърши той преднамерено бавно, като остави качулката си да падне бавно назад — ми направи това. Обикновено Роди криеше отвратителния белег, но въздишките и мърморенето на тълпата звучаха неимоверно приятно за охкания ловец на глави. Той се извърна на една страна, за да им позволи да го огледат по-добре и се наслади на реакцията им колкото можеше по-дълго.

— С черна кожа и бяла коса? — запита ниският човечец с дебело шкембе, който бе започнал спора на бара със собствения си разказ за мрачния елф.

— Би трябвало, ако е мрачен елф — изпуфтя Роди.

Човекът огледа триумфално останалите.

— Точно това се опитвах да им обясня — каза той на Роди. — Те твърдят, че съм видял мръсен елф или орк, но аз съм сигурен, че беше мрачен елф.

— Ако някога си видял мрачен елф — заяви мрачно и бавно ловецът, претегляйки значението на всяка дума, — си сигурен в това. И никога няма да забравиш какво си видял! Нека всеки, който се съмнява в думите ти, да отиде и да го намери сам. После ще се върне при теб с извинения!

— Да, аз видях мрачен елф — заяви мъжът. — Бях спрял да лагерувам в Потайната гора, на север от Грунвалд. Нощта ми се видя спокойна, така че оставих огъня да се разгори, за да прогони студения вятър. И тогава дойде този странник, без предупреждение, без нито една дума!

Сега всеки поглъщаше жадно думите му, възприемаше ги в различна светлина, след като белязаният от елфа бе потвърдил историята.

— Без нито една дума или птичи вик, нищо! — продължи дебеличкият мъж. — Беше нахлупил ниско качулката си. Видя ми се подозрително, така че го попитах „Какво търсиш? Място, където аз и спътниците ми да прекараме нощта“, отвърна ми спокойно той. Това ми прозвуча достатъчно достоверно, но все още не ми харесваше спуснатата му качулка. „Тогава си вдигни качулката“, казах му аз. Не споделям нищо с никого, преди да видя лицето му. Той обмисли думите ми, после вдигна ръце нагоре, наистина бавно — мъжът повтори движението, оглеждайки се наоколо, за да се увери, че всички го слушат. — Не ми трябваше да виждам нищо повече! — неочаквано извика той и всички, макар да бяха чували същата история, разказана по същия начин преди малко, подскочиха изненадани. — Ръцете му бяха черни като въглен и слаби като на елфите. Тогава разбрах, без да знам защо съм толкова сигурен, че пред мен стои мрачен елф. Мрачен елф казах и нека всеки, който оспори думите ми да отиде и да го намери сам!

Роди кимна в съгласие, когато дебеланкото впери изпитателен поглед в неверниците.

— Изглежда напоследък се чува доста за мрачните елфи — промърмори ловецът на глави.

— Аз бяха чувал само за един — пропищя някакъв човек. — Докато не говорихме с теб, имам предвид, и не чухме за битката. Това прави два мрачни елфа за шест години.

— Както казах — отбеляза строго Роди, — изглежда напоследък се чува твърде много за мрачните. — Той още не бе приключил, когато групата избухна в силен смях. Това напомни на ловеца за добрите стари, времена, дните, когато хората около него следяха всяка негова дума. Единственият човек, който не се смееше, беше дебеличкият мъж, твърде разтърсен от собствената си история за срещата с мрачния елф.

— Все още — каза той с вълнение, — когато се сетя за онези лилави очи, взиращи се в мен изпод качулката…

Усмивката на Роди се стопи само за секунда.

— Лилави очи? — едва успя да прошепне той.

Роди се бе срещал с много създания, които имаха инфрачервено зрение, зрение, което разчиташе топлинните следи и бе най-разпространено сред обитателите на Подземния мрак. Той знаеше, че обикновено очите на тези създания изглеждаха като червени точки. Роди все още живо си спомняше лилавите очи, гледащи надолу към него, когато бе хванат в капан от явора. Знаеше го и тогава, знаеше и сега, че тези странни ириси са рядкост дори сред мрачните елфи.

Най-близките до Роди хора от групата спряха да се смеят, като помислиха, че въпросът му хвърля съмнение върху разказа на мъжа.

— Бяха лилави — настоя дебеланкото, макар че треперещият му гласец не звучеше много убедено.

Мъжете около него изчакаха дали Роди ще се съгласи или ще отрече това, без да знаят дали да се смеят на разказвача.

— Какви оръжия носеше елфът? — попита внезапно Роди, изправяйки се заплашително на крака.

Мъжът помисли за момент.

— Извити мечове — изтърси той.

— Ятагани?

— Да, ятагани!

— Той каза ли си името? — попита Роди и когато мъжът се поколеба, го сграбчи за яката и го повдигна над масата. — Каза ли си името? — попита отново ловецът на глави, а лицето му бе съвсем близо до лицето на мъжа.

— Не, ааа… Дриз…

— Дризит?

Мъжът сви безпомощно рамене и Роди го пусна отново на краката му.

— Къде? — изрева ловецът на глави. — И кога?

— В Потайната гора — разтрепери се мъжът. — Преди три седмици. Елфът отиваше в Мирабар с Каещите се монаси.

Повечето хора от тълпата ахнаха при споменаването на фанатичната религиозна група. Каещите се монаси бяха най-дрипавите и окаяните от просещите аскети, които вярваха — или твърдяха, че вярват, — в съществуването на ограничено количество болка в света. Колкото повече мъченията прилагаха върху себе си, твърдяха монасите, толкова по-малко болка оставаше за изтърпяване по света. Почти всеки жител на Царствата презираше ордена. Някои от привържениците му бяха искрени, но някои просеха дребни бижута, обещавайки да страдат ужасно за доброто на дарителя.

— Това бяха спътниците на елфа — продължи дебеланкото. — Те винаги отиват към Мирабар, когато настъпи зимата.

— Пътят е дълъг — отбеляза някой.

— По-дълъг — поправи го друг. — Каещите се монаси винаги минават през галериите.

— Три хиляди мили — заяви първият мъж, който бе разпознал Роди, опитвайки се да успокои развълнувания ловец на глави.

Но Роди дори не го чу. Повлече кучето си, обърна се и излетя от кръчмата на Дери, затръшвайки врата си зад себе си и оставяйки цялата група да се вълнува абсолютно изненадана.

— Дризит е онзи, който отне на Роди кучето и ухото — продължи мъжът, като сега насочи вниманието си към хората. Той не знаеше името на странния мрачен елф, просто направи това предположение, съдейки по реакцията на ловеца. Сега хората се струпаха около него, сдържайки дъха си, очаквайки да им разкаже историята на Роди МакГристъл и елфа с лилавите очи. Като всеки примерен редовен клиент на Дери, мъжът не позволи липсата на истински факти да развали историята. Затъкна пръсти в колана си и започна, като запълваше значителните празнини в разказа си с всичко, което му се струваше подходящо.

Още хиляди въздишки на изумление, признателни викове и възклицания на удоволствие огласяха улиците около кръчмата тази нощ, но Роди МакГристъл и неговото жълто куче вече бяха потеглили с каруцата си по Дългия път и не ги чуха.

— Хей, какво-правиш? — дойде уморена жалба от торбата до пейката зад Роди. От нея изпълзя Тифанис. — Защо-тръгваме?

Роди се изви и замахна, но въпреки че бе още сънен, куиклингът без усилие избегна удара.

— Ти ме излъга, ти, издънка на гном! — изгъргори Роди. — Каза ми, че елфът е мъртъв. Но той не е! Той е на път към Мирабар и мисля да го хвана!

— Мирабар? — изплака Тифанис. — Твърде-далеч, твърде-далеч! — той и Роди бяха минали край Мирабар миналата пролет. Тифанис реши, че това е абсолютно мизерно място, пълно с безмилостни джуджета, наблюдателни мъже и твърде студен вятър за неговия вкус. — Трябва-да-отидем-на-юг-за-зимата. На-юг, където-е-топло!

Продължителният гневен поглед на Роди го накара да млъкне.

— Ще забравя това, което ми причини — изръмжа му той, а после злокобно добави и условието си, — ако хванем елфа. — После се извърна от Тифанис и елфидът пропълзя обратно в торбата. Чувстваше се нищожен и се чудеше дали Роди МакГристъл си струваше всички неприятности. Роди караше в нощта, привеждайки се ниско, за да пришпорва конете напред и мърморейки „Шест години“ отново и отново.

Дризт се сви по-близо до огъня, който изригваше от една стара оркска бъчва, която бяха намерили. Това щеше да е седмата зима на елфа на Повърхността, но той все още се чувстваше некомфортно на студ. Беше прекарал десетилетия, а расата му живееше от хилядолетия, в топлия Подземен мрак, където нямаше сезони. Макар, че до зимата оставаха още месеци, настъпването й вече бе осезаемо заради мразовития вятър, духащ откъм Гръбнака на света. Дризт носеше само едно старо тънко и прокъсано одеяло върху дрехите си, ризница с метални брънки и колана с оръжията. Той се усмихна, когато забеляза, че спътниците му се въртят и се карат кой следващ да пийне от бутилката с вино, която бяха изпросили и да спорят за това колко е изпил последния от тях. Сега Дризт бе сам около бъчвата. Макар Каещите се монаси да не избягваха елфа, те не стояха често край него. Дризт приемаше това и знаеше, че фанатиците оценяват неговата компания заради своите практически, а не естетически причини. Някои от групата всъщност харесваха нападенията на различните чудовища, защото ги възприемаха като възможност за истинско страдание, но повечето прагматично настроени хора бяха доволни, че въоръженият и умел елф е край тях, за да ги защитава. Отношенията им бяха задоволителни за Дризт. Той бе изоставил долината на Муши преди години, изпълнен с надежда, но надеждата бе уталожена от реалността. Месец след месец Дризт бе достигал до различни селища, само за да бъде отблъснат извън стените им със сурови думи, проклятия и извадени оръжия. Всеки път той само презрително свиваше рамене. Верен на своя дух на пазител — защото сега Дризт наистина бе пазител, както по обучение, така и по сърце — той приемаше стоически участта си.

Последното отхвърляне бе му показало, че вече не е толкова сигурен в решението си. Беше се върнал от Лускан, на Саблен бряг, но не заради стражите, защото така и не доближи мястото. Собствените страхове на Дризт го задържаха надалеч и този факт го уплаши повече от всеки меч, който някога бе отбивал. По пътя извън града елфът срещна групата Каещи се монаси и бездомниците колебливо го приеха, защото нямаха намерение да го изолират, а и защото бяха твърде заети със собственото си нищожество, за да се интересуват от расови различия. Двама от групата дори се хвърлиха в краката му, молейки го да освободи своя „елфически ужас“ и да ги накара да страдат.

През пролетта и лятото техните отношения се бяха развили — Дризт им служеше като мълчалив пазач, докато монасите ходеха на просия и си причиняваха страдания. Това изглеждаше доста отблъскващо, а понякога и измамно за принципния елф, но за момента Дризт нямаше друга възможност.

Дризт се вглеждаше в подскачащите пламъци и обмисляше съдбата си. Гуенивар все още се отзоваваше на повика му и много пъти бе използвал ятаганите и лъка си успешно. Всеки ден си казваше, че покрай тези някак безпомощни фанатици, служи на Миелики и на собственото си сърце. Но той все още не гледаше на монасите с голямо уважение и не можеше да ги нарече приятели. И сега, наблюдавайки петимата мъже, пияни и разлигавени, Дризт подозираше, че това никога няма да стане.

— Удари ме! Разсечи ме! — извика неочаквано един от монасите и се втурна към бъчвата, препъвайки се към Дризт. Елфът го хвана и успя да го задържи на краката му, но само за момент.

— Излей злобата си върху мен! — изломоти мръсният, брадясал монах и дългият му силует се сви в ъгловата купчина.

Дризт се извърна, поклати глава и несъзнателно бръкна с ръка в торбичката си, за да докосне ониксовата статуетка. Нуждаеше се от допира й, за да си припомни, че не е съвсем сам. Беше оцелявал, побеждавайки в безброй самотни и безкрайни битки, но съвсем не беше доволен от това. Бе намерил място, може би, но не и дом.

— Както долината без Монтолио — унесе се той в спомени. — Никога дом.

— Каза ли нещо? — попита брат Матеус, пълният монах, който тъкмо идваше, за да събере своите пияни спътници. — Моля те, извини брат Джанкин, приятелю. Страхувам се, че той пи твърде много.

Безпомощната усмивка на Дризт красноречиво говореше, че не се е обидил, думите му свариха брат Матеус — водачът и най-разумният, макар и не най-почитаният, член на групата — неподготвен.

— Ще завърша пътуването до Мирабар с вас — обясни Дризт, — но после ще ви напусна.

— Ще ни напуснеш? — попита Матеус разтревожен.

— Мястото ми не е тук — добави Дризт.

— Десетте град — избъбри в този момент Джанкин.

— Ако някой те е обидил… — започна Матеус, без да обръща внимание на пияния.

— Никой не ме е обидил — каза Дризт и се усмихна отново. — В живота за мен има повече, брат Матеус.

Моля те, не се сърди, но напускам. Решението ми не беше взето лесно.

Монахът обмисли за момент думите му.

— Както решиш — каза той, — но можеш ли поне да ни придружиш през галериите до Мирабар?

— Десетте града — настоятелно повтаряше Джанкин. — Това е място за страдане! На теб също ще ти хареса, елфе. Място на изгнаници, където един изгнаник може да намери мястото си!

— В сенките често има хищници, които дебнат да плячкосат беззащитните монаси — прекъсна го Матеус, като го разтърси грубо.

Дризт спря за момент, смаян от думите на Джанкин. Той обаче беше паднал и елфът погледна към Матеус.

— За това ли тръгвате през галериите към града? — попита Дризт монаха. Галериите обикновено бяха запазени за миньорските колички, които пътуваха от Гръбнака на света, но монасите винаги минаваха през тях, дори в ситуация като тази, когато щяха да заобиколят града, просто за да изминат по-трудния път.

— За да давате жертви и да страдате? — продължи Дризт. — Със сигурност пътят е чист и много по-удобен, когато зимата е още далеч. — Елфът не харесваше галериите до Мирабар. Всички пътници, които биха срещнали из тях, щяха да познават елфите твърде добре, за да може да скрие от тях своята идентичност. Дризт се бе уверил в това при предишните си пътувания.

— Другите настояват да минем през тунела, макар че се отклонява от пътя ни с много мили — отвърна Матеус с остра нотка в гласа. — Но аз предпочитам по-лични форми на страдание и ще оценя твоята компания до Мирабар.

На Дризт му идеше да закрещи на лицемерния отец Матеус, който смяташе пропускането на едно хранене за голямо страдание и само използваше фасадата на монасите, тъй като наивните хора даваха монети на забулените фанатици, най-често просто за да се отърват от миризливите мъже.

Дризт кимна и загледа как Матеус извлича Джанкин.

— И после ще напусна — прошепна той.

Можеше да си повтаря отново и отново, че служи на богинята си и сърцето си, като защитава привидно безпомощната банда, но тяхното поведение често съвсем не съответстваше на тези думи.

— Ел, елффф… — изломоти брат Джанкин, докато Матеус го влачеше към другите.

21

Хефест

Тифанис гледаше как групата от шест фигури — петимата монаси и Дризт — бавно си проправяха път през галерията по западния път към Мирабар. Роди бе изпратил куиклинга напред, за да разузнае района, като му бе казал да насочи мрачния елф, ако го намери, обратно към него.

— Блийдър ще се погрижи за него — беше изсумтял той, удряйки страховитата брадва в дланта си.

Тифанис обаче не бе толкова сигурен. Елфидът бе видял как Угулу, със сигурност по-могъщ господар от Роди МакГристъл, бе ликвидиран от елфа, както и още един силен господар, Кароак — бе разкъсан от неговата черна пантера. Ако Роди осъществеше желанието си да се срещне в битка с Дризт, на Тифанис скоро щеше да му се наложи да си търси друг господар.

— Не-и-този-път, елфе! — прошепна неочаквано той. Беше му дошла идея. — Този-път-аз-ще-те-пипна!

Тифанис познаваше галериите към Мирабар — той и Роди ги бяха използвали миналата зима, когато снегът бе затрупал западния път — и бе научил много от техните тайни, включително и тази, която сега възнамеряваше да използва, за да си осигури предимство. Той направи широк кръг около групата, защото не искаше да разтревожи внимателния елф, но дори така стигна до входа на галерията дълго преди всички. Няколко минути по-късно, елфидът беше вече на миля под планината, човъркайки в сложната ключалка на подвижната решетка на крепостната врата, която изглеждаше недодялана за умелия куиклинг.

* * *

Брат Матеус вървеше начело по пътя през тунела с още един монах до себе си, а останалите трима завършваха отбранителния кръг около Дризт. Елфът ги бе помолил за това, за да не се набива на очи, ако се случеше да има някой наоколо. Той остави качулката си нахлупена ниско над очите, присви рамене и остана снишен в средата на групата. Не срещнаха никакви пътници и продължиха по осветения с факли път с твърди крачки. Стигнаха до кръстовище и Матеус спря рязко, видял вдигнатата решетка на пътя отдясно. На около три метра по-нататък се люлееше открехната една желязна врата, а пътят отвъд нея бе катранено черен, неосветен като основния тунел.

— Колко странно — отбеляза Матеус.

— Небрежно — поправи го друг от монасите. — Нека се молим за пътниците, които могат да не познават пътя така добре като нас и да поемат по грешен разклон!

— Може би трябва да затворим тази врата! — предложи трети.

— Не — прекъсна го бързо Матеус. — Там може да има някой, търговци например, които няма да са доволни, ако направим това.

— Не! — проплака неочаквано брат Джанкин и се втурна пред групата. — Това е знак! Знак от Бог! Ние сме призовани, братя мои, към Фестус, към върховното страдание!

Джанкин се обърна, за да тръгне към тунела, но Матеус и друг брат, които не бяха изненадани от обичайното му диво избухване, незабавно се втурнаха след него и го притиснаха към земята.

— Фестус! — изкрещя неистово Джанкин, а дългата му рошава черна коса се пръсна върху лицето. — Идвам!

— Какво става? — попита Дризт, който нямаше и понятие за какво говорят монасите, макар че се досещаше. — Кой или какво е Фестус?

— Хефестус — поправи го брат Матеус.

Дризт знаеше това име. Една от книгите, които бе взел от долината на Муши се отнасяше за знанията на драконите и Хефестус — древният червен дракон, живеещ в планините на северозапад от Мирабар.

— Това, разбира се, не е истинското име на дракона — каза Матеус между две изгрухтявания докато се бореха с Джанкин.

— Не го знам, нито пък някой друг вече — изви се неочаквано Джанкин, отхвърляйки останалите монаси и спрян в последния момент от сандала на Матеус.

— Хефест е стар червен дракон, който е живял в пещерите на север от Мирабар по-дълго от всеки друг, дори отколкото джуджетата могат да си спомнят — обясни друг монах, брат Хършел, който бе по-малко зает от Матеус. — Градът го търпял, защото е мързелив и глупав, макар че не бих му го казал. Предполагам, че повечето градове биха избрали да търпят червен дракон, ако това означава да не се бият срещу него! Но Хефест вече не се занимава с плячкосване — никой не може да си спомни последния път, когато е излизал от дупката си — той дори е наел някакви орки да вършат това вместо него, макар че заплащането е мизерно.

— Но все е някакво — добави Матеус, след като отново овладя Джанкин, — особено в края на сезона, когато дебне последните кервани, отправящи се на юг. Нищо не може да топи метала така както драконовия дъх! — смехът му бързо се стопи, когато Джанкин го удари силно и го просна на земята.

За минути той бе свободен. По-бърз от всеки друг, Дризт отхвърли качулката си, втурна се след бягащия монах и го хвана точно зад тежката метална врата. Само една крачка и едно извъртане проснаха Джанкин по гръб и изкараха дъха на подивелия монах.

— Нека да преминем тази област на един преход — предложи елфът, гледайки зашеметения монах. — Уморих се от маймунджилъците на Джанкин — може би трябваше просто да го пусна да намери дракона!

Двама от останалите братя се приближиха и изправиха Джанкин, после цялата група се обърна, за да напусне мястото.

— Помощ! — дойде вик от дъното на тъмния тунел.

Ятаганите на Дризт изведнъж се озоваха в ръцете му. Всички братя се събраха около него и се взряха надолу в мрака.

— Виждаш ли нещо? — попита Матеус елфа, защото знаеше, че нощното зрение на Дризт е много по-остро от неговото.

— Не, но тунелът завива наблизо от тук — отвърна Дризт.

— Помощ! — дойде отново викът. Зад ъгъла на главния тунел Тифанис трябваше с усилие да сдържи смеха си. Куиклингите бяха майстори във вентрилоквизма и най-големият проблем на елфидът бе да изговаря думите достатъчно бавно, за да бъдат разбрани.

Дризт направи предпазливо една стъпка напред, а монасите, дори Джанкин, отрезвени от измъчения вик, го последваха. Елфът ги принуди да отстъпят, тъй като неочаквано осъзна възможността това да е капан. Но Тифанис беше по-бърз. Вратата се затръшна със силен тъп звук и преди Дризт, който бе две стъпки напред, да успее да изблъска учудените монаси, елфидът вече я беше заключил. Миг по-късно Дризт и братята чуха втори трясък от спускането на решетката. Няколко минути по-късно Тифанис беше на дневна светлина, доволен от хитростта си и напомняйки си да изрази удивление, когато обяснява на Роди, че не може да намери никъде компанията на елфа.

* * *

Монасите се умориха да викат в мига, в който Дризт им напомни, че крясъците им могат да събудят обитателя в другия край на тунела.

— Дори ако някой стигне до решетката, той няма да ви чуе през тази врата — обясни им елфът, оглеждайки тежката порта на светлината на свещта, запалена от Матеус. Вратата бе комбинация от желязо, кожа и камък и прилепваше идеално на отвора — бе изработвана от джуджета. Дризт се опита да блъска по нея с ятаганите си, но това предизвика само тъп звук, който едва ли стигаше по-далеч от крясъците на монасите.

— Загубени сме — извика Матеус. — Няма изход, а нашите провизии не са особено много!

— Още един знак! — изтърси неочаквано Джанкин, но двама от монасите го запратиха на земята, преди да успее да побегне към дупката на дракона.

— Може би в думите на брат Джанкин има истина — каза Дризт след дълга пауза.

Матеус погледна подозрително към него.

— Мислиш, че провизиите ще ни стигнат за по-дълго време, ако брат Джанкин отиде да се срещне с Хефест? — попита той.

Дризт не можа да сдържи смеха си.

— Нямам намерение да жертвам никой — каза той и погледна към борещия се с братята си монах. — Без значение какво е желанието му! Но изглежда има само един път навън.

Матеус проследи погледа на Дризт надолу към тъмния тунел.

— Ако не планираш жертви, тогава гледаш към погрешния път — изпухтя внушителния монах. — Със сигурност не възнамеряваш да минеш покрай дракона, нали?

— Ще видим — бе единственото, което му отвърна елфът. Той запали още една свещ от първата и се отдалечи на малко разстояние по тунела.

Здравият разум на Дризт се противеше на неустоимото вълнение, което изпита при мисълта да се срещне с Хефест, но за него този спор бе само неизбежно, но преодолимо препятствие. Припомни си, че Монтолио се беше сблъсквал с дракон и бе загубил едното си око. Спомените на пазителя от битката, с изключение на раните му, не бяха толкова ужасни. Дризт започваше да разбира онова, което слепият пазител му бе казал за разликата между оцеляването и осъществяването. Колко ценни можеха да са петстотинте години, които вероятно стояха пред него? Заради монасите Дризт се надяваше, че някой ще дойде, ще вдигне решетката и ще отвори вратата. Пръстите на елфа обаче, пламнаха с обещаващ трепет, когато стигна до торбата си и извади книгата за дракони, която бе взел от долината. Чувствителните му очи се нуждаеха от малко светлина и той успя да намери лесно това, което търсеше. Както и очакваше, в книгата имаше пасаж за червения дракон, който живееше на запад от Мирабар. Той потвърждаваше, че Хефест не е истинското име на дракона, а просто название, дадено му във връзка с някакъв мрачен бог на ковачите. Пасажът не беше голям, повечето от него бяха разкази за търговци, посетили дракона, за да го наемат заради дъха му, както и други — за търговци, които очевидно бяха казали нещо лошо или се бяха пазарили твърде много за цената, или може би драконът просто е бил гладен или в лошо настроение, които никога не бяха напуснали бърлогата му. Най-важното за Дризт бе, че текстът потвърждаваше твърдението на монасите, че звярът е ленив и в известна степен глупав. Според бележките Хефест бил прекомерно горд, каквито обикновено са драконите, и способен да говори на Общото наречие, но „му липсвало достатъчно от интуитивната подозрителност, свързвана обикновено с рода му, особено със старите червени дракони.“

— Брат Хършел се опитва да отвори ключалката — каза Матеус, приближавайки се към Дризт. — Твоите пръсти са сръчни. Ще опиташ ли?

— Нито Хършел, нито аз можем да отворим тази ключалка — каза разсеяно Дризт, без да вдига поглед от книгата.

— Хършел поне опитва — запротестира Матеус, — а не се затваря в себе си, хабейки свещи и четейки някакви безполезни книги!

— Не толкова безполезни за онези от нас, които възнамеряват да се измъкнат оттук живи — каза Дризт все още, без да го поглежда. Сега той прикова цялото внимание на монаха.

— Какво е това? — попита Матеус, навеждайки се по-близо над рамото на Дризт, въпреки че не можеше да чете.

— Разказва за суетата — отвърна елфът.

— Суетата? Какво общо има суетата с…

— Суетата на драконите — обясни Дризт. — Наистина много важно нещо. Всички дракони я притежават в излишък, злите повече от добрите.

— Те имат нокти, по-дълги от мечове и дъх, който може да стопи и камък, нима нямат основание за това? — измърмори Матеус.

— Може би — съгласи се Дризт, — но суетата е слабост — несъмнена слабост — дори за тях. Няколко герои са се възползвали от това, за да убият дракон.

— Нима мислиш да убиеш сега това нещо? — слиса се Матеус.

— Ако се наложи — отвърна все така разсеяно Дризт. Матеус вдигна ръце и се отдалечи, клатейки глава в отговор на втренчените погледи на останалите.

Дризт скришом се усмихна и се върна към четенето. Плановете му сега придобиха определена форма. Той прочете целия пасаж няколко пъти, запечатвайки всяка дума в съзнанието си. Три свещи по-късно Дризт все още четеше и монасите ставаха нетърпеливи и гладни. Те подтикваха Матеус, който стоеше и въртеше колана около корема си, да отиде при Дризт.

— Още суета? — попита той саркастично.

— Свърших с тази част — отвърна елфът. Той вдигна книгата, за да покаже на монаха рисунка на огромен черен дракон, увит около няколко паднали дървета в дълбоко блато. — Сега чета за дракона, който може да ни помогне.

— Хефест е червен — напомни му Матеус презрително, — не черен.

— Това е различен дракон — обясни Дризт. — Мергандивинасендър от Чулт, който вероятно посещава Хефест, за да разговарят.

Брат Матеус окончателно се обърка.

— Черните и червените не се разбират много добре — заяви той със скептицизъм. — Всеки глупак знае това.

— Аз рядко се вслушвам в глупци — отвърна Дризт и монахът отново се обърна и си тръгна, клатейки глава.

— Има още нещо, което не знаеш, но Хефест най-вероятно знае — каза тихо Дризт, твърде тихо, за да го чуе друг. — Мергандивинасендър има лилави очи!

Той затвори книгата доволен, че му бе дала достатъчно информация, за да направи своя опит. Ако някога се беше срещал с ужасяващото величие на стар червен дракон преди, в този момент той нямаше да се усмихва. Но невежеството и спомените за Монтолио вдъхнаха кураж на младия елф, който все още имаше много малко за губене, а и нямаше намерение да умира от глад заради страха от някаква неизвестна опасност. Нямаше да стига дотам, още не. Не и преди да упражни своя най-добър драконов глас.

* * *

От целия блясък и величие, които елфът бе виждал през живота си, нищо — нито големите домове в Мензоберанзан, в пещерата на илитидите, дори в киселинното езеро — дори не се приближаваше до вдъхващото страхопочитание зрелище на драконовата бърлога. Хълмове от злато и скъпоценни камъни изпълваха огромната пещера като надигащи се вълни, следващи дирята на огромен кораб в морето. Ослепително блестящи оръжия и брони бяха натрупани навсякъде, а изобилието от изящно изработени предмети — чаши, бокали и други съдове — вероятно щеше да запълни съкровищницата на хиляди най-богати крале. Дризт трябваше да си напомня да диша, докато гледаше това великолепие. И не богатството го заплени — той не се интересуваше от материалните придобивки, — а приключенията, за които тези чудесни предмети и богатства му намекваха по хиляди различни начини. Погледът към бърлогата на дракона омаловажи простото оцеляване с Каещите се монаси и простичкото му желание да намери спокойно и тихо място, което да нарече свой дом. Той си спомни разказа на Монтолио за дракона и за другите приключения, които му бе разказал слепият пазител. И неочаквано вече сам се нуждаеше от тези приключения.

Дризт копнееше за дом и искаше да намери приемане, но в този момент, докато гледаше към богатствата на дракона, осъзна, че копнее и за място в песните на бардовете. Надяваше се да прекоси опасни и вълнуващи пътища и дори да напише своя собствена история.

Самата пещера беше огромна и неравна, изпълнена с много ниши. По-голямата част бе слабо осветена в опушено златночервено сияние. Беше неприятно топло и на Дризт и останалите им трябваше известно време, за да разберат откъде идва тази топлина.

Елфът се извърна назад към чакащите монаси и им смигна, после се обърна наляво към единствения изход.

— Знаеш сигнала — раздвижи безмълвно устни той.

Матеус кимна колебливо, като все още се чудеше дали бе мъдро да се довери на елфа. Дризт беше ценен съюзник на прагматичния отец по пътя през последните няколко месеца, но драконът си беше дракон.

Дризт огледа пещерата още веднъж, този път обръщайки внимание на съкровищата. Съзря целта си между две златни чаши. Тя бе не по-малко великолепна от бижутата и камъните. Просната в долините на златните хълмове една огромна люспеста опашка, червено-златна като оттенък на светлината, се люлееше нагоре-надолу и при всеки удар потъваше все по-надълбоко в съкровищата.

Дризт беше виждал картини на дракони и преди. Един от магьосниците в Академията дори бе създал илюзия за различни видове дракони, за да обучава учениците си. Но нищо не би могло да подготви елфа за момента на първата му среща с жив дракон. Във всички известни Царства нямаше нищо по-внушително, а от всички дракони червените бяха може би най-величествените.

Когато Дризт най-сетне успя да отмести погледа си от опашката, той премисли своя път през пещерата. Отворът на тунела беше високо в едната стена, но до пода водеше удобна пътека. Дризт я проучи за един дълъг момент, запаметявайки всяка стъпка по нея. После сипа две шепи прах в джобовете си, издърпа стрела от колчана и спусна заклинание за мрак над нея. Внимателно и тихо той започна да подбира стъпките си надолу по пътеката, воден от продължаващото пляскане на люспестата опашка. Той почти се спъна, когато достигна първата купчина скъпоценности и чу как опашката рязко прекрати движението си.

„Приключение“, припомни си той тихо и продължи, съсредоточавайки се върху мисловния образ на пътеката. Представи си как драконът се надига пред него, прозирайки през заклинанието за мрак. Инстинктивно трепна, очаквайки избухването на пламък, който да го погълне и да го изпепели на място. Но продължи и когато най-сетне стигна до златната купчина, бе наистина щастлив да чуе спокойното гръмотевично дишане на дремещия дракон.

Дризт се заизкачва бавно по втората купчина, изричайки мислено заклинанието за левитация. Не очакваше то да проработи добре — на Повърхността бе пропадало всеки път, когато го опиташе. Но всяка помощ, която можеше да получи сега, би подпомогнала измамата му. На половината път от върха, той се втурна да бяга, разпръсквайки монети и скъпоценни камъни с всяка стъпка. Чу как драконът се надига, но не забави темпото, изваждайки лъка си, докато тичаше. Когато стигна върха, той скочи и левитира над него, увисвайки неподвижно във въздуха за секунда, преди заклинанието да се развали. После падна и пусна стрелата и изпращайки стремително кълбото от мрак през пещерата.

Никога не би повярвал, че чудовище с такива размери може да е толкова подвижно, но когато падна тежко върху един куп от бокали, бижута и дребни дрънкулки, погледът му срещна право в лицето на разярения звяр.

Тези очи! Като сноп изпепеляващи с проклятия лъчи, тежкият им поглед се затвори около Дризт, проникваше през него, принуждаваше го да падне по корем и да моли за милост и да разкрие всяка измама, да признае всеки грях на Хефест, неговият повелител. Огромният змиевиден врат на дракона се люлееше леко, но погледът не се отклони и за секунда от елфа, приковавайки го така здраво, както мечата прегръдка на Бластър. Един глас прозвуча слабо, но отчетливо в мислите на Дризт, гласът на слепия пазител, разказващ истории за битки и геройство. Първоначално Дризт едва го чуваше, но гласът бе настоятелен, припомняше му неговата специална мисия, това че петимата други мъже сега зависеха от него. Ако се провалеше, монасите щяха да умрат. Тази част от плана не беше толкова трудна за Дризт, защото той наистина вярваше в думите си.

— Хефест! — извика той на общия език. — Възможно ли е най-сетне това да си ти? О, най-великолепни! По-великолепен от всички описания!

Главата на дракона се издигна на четири метра над Дризт и във всезнаещите очи се изписа объркване, което сякаш учудено казваше: „Ти знаеш за мен!“ Хефест се размърда, а горещият му дъх развя бялата коса на елфа.

— Всичко знам за теб, могъщи Хефест! — извика той, пълзейки на колене, без да се осмелява да стане. — Ти си този, който търся толкова дълго и сега, когато те намерих, не съм разочарован!

Ужасните очи на дракона се присвиха подозрително.

— Защо един мрачен елф търси Хефест, Разрушителят на Какибай, Унищожителя на десет хиляди говеда, Онзи, който смачка Ангалендър — Глупавият сребърен, Онзи, който…

Това продължи дълго време, през което Дризт стоически понасяше отвратителния дъх, докато се преструваше на запленен от изброяването на многобройните коварства на дракона. Когато Хефест свърши, той трябваше да помълчи за момент, за да си спомни въпроса си. Искреното му объркване само допринесе още за измамата.

— Мрачен елф? — попита той, сякаш не разбираше. Погледна към дракона и повтори думите още пообъркано. — Мрачен елф?

Драконът се огледа наоколо, погледът му падаше като сноп лъчи върху могилите скъпоценности, после за известно време обхождаше кълбото мрак на Дризт в средата на кухината.

— Имам предвид теб! — неочаквано изрева той и силата на звука го повали по гръб.

— Имаш предвид мрачен елф? — каза Дризт, като се изправи бързо и се осмели да стане. — Не, не съм такъв. — Той се огледа и после кимна изненадано.

— Но, да, разбира се! Колко често забравям плаща, който нося!

Хефест издаде дълго, ниско, нетърпеливо ръмжене и Дризт осъзна, че е по-добре бързо да се махне от мястото си.

— Не съм мрачен елф — каза той. — Макар че скоро ще стана, ако Хефест не ми помогне! — Дризт можеше само да се надява, че е предизвикал любопитството на дракона. — Сигурен съм, че си чувал за мен, могъщи Хефест. Аз съм или по-скоро бях и се надявам отново да бъда Мергандевинасендър от Чулт, един стар черен с не по-малка слава.

— Мергандевин…? — започна Хефест, но не довърши. Той бе чувал за черния, разбира се. Драконите знаеха имената на повечето от събратята си по света, Хефест знаеше, също така, че Мергандевинасендър има лилави очи и точно на това разчиташе Дризт.

За да придаде достоверност на обяснението, елфът си припомни преживяванията си с Трак, нещастният печ, който бе трансформиран в клюнесто изчадие.

— Един магьосник ме надви — започна той сериозно. — Цяла група авантюристи нахлуха в леговището ми. Крадци! Аз обаче, хванах един от тях, един рицар!

Хефест като че ли хареса този малък детайл и Дризт, който току-що го бе измислил, се поздрави мълчаливо за това.

— Как цвърчеше сребърната му броня под киселината на дъха ми!

— Жалко, че е бил похабен — възкликна Хефест. — Рицарите са толкова вкусни!

Дризт се усмихна, за да скрие неудобството си от тази мисъл. С драконовата уста толкова близо до себе си можеше само да се чуди какъв ли бе вкусът на мрачните елфи.

— Щях да ги убия всичките, но онзи проклет магьосник ми попречи! Именно той направи с мен това ужасно нещо! — Дризт огледа укорително своя елфически външен вид.

— Полиморфна магия? — попита Хефест и елфът забеляза нотка на симпатия в гласа му.

Дризт кимна тежко.

— Черно заклинание. Взе формата ми, крилете и дъха ми, така че си останах Мергандевинасендър, но…

Хефест отвори широко очи при тази пауза, но жалния, объркан поглед, който Дризт му хвърли го накара да се отдръпне.

— Изведнъж открих, че паяците ме привличат — промърмори елфът. — Исках да ги отглеждам, да ги целувам…

„Значи така изглеждат отвратените дракони“ помисли си той, когато погледна към звяра. Монети и бокали се раздрънчаха из цялата стая, когато неволно тръпка премина по гръбнака на дракона.

* * *

Монасите в долния тунел не можеха да наблюдават ставащото, но чуваха добре разговора и разбраха какво се върти в ума на елфа. За първи път до колкото някой от тях можеше да си спомни, брат Джанкин беше онемял от учудване, но Матеус успя да прошепне няколко думи, изразяващи общото им усещане.

— Този елф притежава забележителна сила на духа! — ахна внушителният монах и запуши устата си с ръка от страх, че говори твърде високо.

* * *

— Защо си дошъл при мен? — изрева ядосано Хефест. Дризт се плъзна назад под силата на дъха му, но и този път успя да запази равновесие.

— Да моля могъщия Хефест! — обърна се към него той. — Нямам друг избор. Пътувах до Мензоберанзан, града на мрачните елфи, но там ми казаха, че заклинанието на този магьосник е твърде могъщо и не можели да направят нищо, за да го развалят. Така че дойдох при теб, велики и могъщи Хефест, почитан за своето майсторство в преобразяващите магии. Може би някой от собствения ми вид…

— Черните? — дойде гръмотевичния рев и този път Дризт падна. — Твоят вид?

— Не, не, дракон — каза бързо той, оттегляйки очевидната обида и скачайки отново на крака — смятайки, че скоро може да му се наложи да бяга. Продължителният рев на Хефест му подсказа, че се нуждае от нещо, с което да му отвлече вниманието и той го намери зад дракона, в дълбоко прогорените белези по стените и в дъното на една квадратна ниша. Дризт разбра, че това е мястото, където Хефест бе плащал на орките. Елфът потрепери, когато си помисли колко много нещастни търговци или авантюристи трябва да бяха намерили смъртта си между тези обгорени стени.

— Какво е причинило този катаклизъм? — извика той удивен. Хефест не посмя да се извърне, тъй като подозираше измама.

Миг по-късно обаче, драконът разбра какво бе забелязал мрачният елф и ръмженето стихна.

— Кое божество ти се е явило, могъщи Хефест и те е благословило с такава демонстрация на силата си? Никъде в целите Царства няма така ситно надробен камък! Никога след пламъците, сътворили света…

— Достатъчно! — изгърмя Хефест. — Ти, който си толкова учен, нима не познаваш дъха на червените?

— Знам, че пламъците са силата на червените — отвърна Дризт, без да отмества поглед от нишата, — но колко жежки могат да бъдат? Със сигурност не толкова, че да причинят такова опустошение!

— Желаеш ли да се убедиш? — достигна до него отговорът на дракона със зловещо, пушещо съскане.

— Да! — извика Дризт. — Не! — добави той, свивайки се на две. Знаеше, че стъпва по несигурна почва, но знаеше и, че рискът е необходим. — Наистина желая да стана свидетел на подобно могъщество, но се страхувам да почувствам топлината му!

— Тогава гледай, Мергандевинасендърот Чулт! — изрева Хефест. — Гледай по-добрия от теб!

Рязкото поемане на въздух повлече Дризт две стъпки напред, развя бялата му коса около лицето му и почти свали плаща от гърба му. Върху могилата зад него монетите се срутиха в шумен поток.

После змиевидният врат на дракона се изви в дълбока дъга, изравнявайки огромната му червена глава с нишата. Продължителното издишване изгори въздуха в пещерата, дробовете на Дризт пламнаха, а очите му се насълзиха от горещината и блясъка. Той продължи да гледа, докато пламъкът на дракона погълна нишата в своя ревящ гръмовен пожар. Дризт забеляза, че Хефест затвори очите си здраво, когато издиша своя огън.

Щом огромният пожар утихна, драконът се извърна триумфално. Дризт все още гледаше към нишата, към стопената скала, стичаща се по стените и капеща по пода и не трябваше да симулира страхопочитанието си.

— В името на всички богове! — повтори той отново. — Мергандевинасендър от Чулт, който смяташе себе си за по-висш, е унизен!

— И така трябва! — избумтя Хефест. — Няма черен, който да е равен на червения! Знай това, Мергандевинасендер. Това е факт, който може да ти спаси живота, ако някой червен дракон потропа на вратата ти!

— Наистина — съгласи се услужливо Дризт. — Страхувам се обаче, че нямам врата! — Той отново погледна надолу към тялото си и се намръщи с отвращение.

— Това си е твоята съдба, не моята — отвърна Хефест. — Но аз ще се смиля над теб. Ще те оставя да си идеш жив, макар че това е повече, отколкото заслужаваш, задето смути дрямката ми!

Дризт знаеше, че това е критичният момент. Би приел предложението на Хефест — не искаше нищо друго, освен да се махне от това място. Но принципите му и спомена за Муши нямаше да му позволят да излезе. Какво щеше да стане със спътниците му в тунела? — запита се той. И какво щеше да стане с приключенията за песните на бардовете?

— Изяж ме тогава — каза той на дракона, не вярвайки на ушите си. — Аз, който съм познал славата на драконовия род, не мога да се задоволя с живот на мрачен елф.

Огромната паст на Хефест се наведе напред.

— Уви за целия драконов род! — проплака Дризт. — Броят ни намалява, докато хората се множат като бълхи. Уви за съкровищата на драконите, които ще бъдат откраднати от магьосници и рицари! — Начинът, по който изрече последните си думи накара Хефест да замръзне.

— И уви за Мергандевинаседнър — продължи драматично Дризт, — който бе повален от човешки магьосник, чиято сила надминава дори тази на Хефест, най-могъщия от драконите!

— Надминава?! — изрева Хефест и цялата пещера потрепери от силата му.

— А какво друго да си мисля? — отвърна Дризт някак жалко в сравнение с мощта на драконовия глас. — Нима Хефест не би помогнал на един от собствения си изчезващ род? Не, не мога да повярвам в това, светът няма да повярва в това! — Дризт насочи пръст към тавана над него, сбирайки всичките си сили. Нямаше нужда да си припомня какво щеше да му струва провалът. — Всеки навред из Царствата ще казва, че Хефест не се е осмелил да опита да развали заклинанието на магьосника и, че великият червен дракон не е посмял да разкрие слабостта си срещу толкова могъщо заклинание от страх, че тя ще привлече магьосниците да съберат дружина и да отидат на север за поредното плячкосване на драконово съкровище! О! — изкрещя Дризт с широко разтворени очи. — Но няма ли очевидният факт, че Хефест се е предал да даде на тези магьосници и техните проклети крадливи приятели надежда за подобно съкровище? А кое драконово съкровище е по-голямо от това на Хефест, червения дракон от богатия Мирабар?

Драконът се обърка. Той обичаше живота си — спеше върху все по-увеличаващите се купчини злато, осигурявано му от търговците. Не искаше наоколо да се мотаят разни героични авантюристи! Именно на това разчиташе и Дризт.

— Утре! — изрева драконът. — Днес ще размишлявам върху заклинанието, а утре Мергандевинасендър ще бъде черен още веднъж! А после ще напусне с подпалена опашка, ако се осмели да издаде само още една сквернословна дума! Сега трябва да почина, за да си припомня заклинанието. Ти не мърдай, драконе в елфическа форма. Подушвам къде си и чувам по-добре от всичко на този свят. Не спя толкова дълбоко колкото на повечето крадци им се иска!

Дризт разбира се не се и съмняваше в това. Дотук нещата вървяха точно както се бе надявал, но сега бе забъркал невероятна каша. Нито той, нито неговите приятели можеха да чакат един ден, за да продължи разговора с червения. Как ли щеше да реагира драконът, зачуди се Дризт, когато се опиташе да развали заклинанието, което не съществуваше? И какво ще стане, запита се почти паникьосаният елф, ако Хефест наистина го превърнеше в черен дракон?

— Разбира се, дъхът на черните превъзхожда този на червените — избърбори той, докато Хефест се обръщаше.

Червеният се извърна светкавично бързо към него с ужасяваща ярост.

— Искаш ли да усетиш дъха ми? — изръмжа той. — Колко ли големи ще са хвалбите ти тогава?

— Не, не — отвърна Дризт. — Не се обиждай, могъщи Хефест. Наистина демонстрацията на твоя огън смири гордостта ми! Но дъхът на черните не може да се подценява. Той има по-ценни качества дори от силата на червените.

— Какви ги говориш?

— Киселина, о Хефест, Унищожителю на десет хиляди говеда — отвърна Дризт. — Киселината разяжда доспехите на рицарите и им причинява продължително мъчение.

— Колкото разтапящия се метал ли? — попита саркастично Хефест. — Металът, разтопен от дъха на червените?

— Страхувам се, че по-дълго — заяви Дризт, свеждайки поглед. — Дъхът на червените връхлита жертвата като разрушителна експлозия, но дъхът на черните се промъква постепенно към ужасените врагове!

— Експлозия? — прогърмя гласът на Хефест. — Колко дълго може да продължи дъхът ти, жалък черен! Аз мога да издишвам по-дълго!

— Но… — започна Дризт, посочвайки нишата. Този път внезапното поемане на въздух на дракона го повлече няколко стъпки напред и почти го вдигна от земята. Елфът запази достатъчно самообладание, за да извика уговорения сигнал:

— Огньовете на Деветте Пъкъла! — докато Хефест извиваше глава назад, за да я изравни с нишата.

* * *

— Сигналът! — каза Матеус. — Бягайте колкото ви държат силите! Бягайте!

— Никога! — изплака ужасеният брат Хършел и другите, освен Джанкин, не се възпротивиха.

— О, как копнея да страдам! — извика разрошеният фанатик, пристъпвайки в тунела.

— Трябва да бягаме, ако искаме да се спасим! — напомни им Матеус, хващайки Джанкин за косата, за да го задържа да не тръгне в грешна посока.

Те се бориха на изхода на тунела няколко секунди, а после останалите монаси, разбирайки, че могат да пропуснат единствения си шанс, се втурнаха в тунела и цялата група се запремята по спускащата се от стената пътека. Когато се опомниха, бяха в доста затруднено положение — лутаха се безпомощно наоколо, без да са сигурни дали да се покатерят обратно в тунела или да се изпаряват към изхода. Но тяхното отчаяно лазене трудно можеше да им помогне да се справят с наклона, особено докато Матеус все още се опитваше да обуздае Джанкин, така че изходът бе единствената възможност.

Препъвайки се един в друг, монасите се втурнаха през просторната пещера.

Дори ужасът им обаче, не ги спря, включително и Джанкин, да загребат по един джоб от дрънкулките, докато бягаха.

* * *

Никой никъде не беше виждал толкова силен драконов дъх! Със затворени очи Хефест ревеше още и още, раздробявайки камъните в нишата. Огромни искри от пламък се разхвърчаха из пещерата. Дризт почти бе повален от жегата, но разяреният дракон не отстъпваше, решен да унижи дразнещия го посетител веднъж завинаги. Той отвори око веднъж, за да види ефекта от своята демонстрация. Драконите познаваха съкровищниците си по-добре от всичко друго на света и Хефест не пропусна да забележи петте бягащи фигурки, втурнали се към изхода. Издишването рязко спря и драконът се извърна.

— Крадци! — изрева той, трошейки камъните с гръмовния си глас.

Дризт разбра, че играта е свършила.

Огромната паст, пълна с остри зъби се хвърли към елфа. Дризт отстъпи и скочи, без да има къде да отиде. Той се хвана за един от рогата на дракона и яхна главата на звяра. Успя да се изкатери върху нея и да се задържи там с цената на живота си, докато разяреният дракон се опитваше да го изтръска. Елфът се протегна за ятагана, но вместо него напипа джоба си и извади оттам шепата мръсотия, която бе събрал в тунела. Без да се колебае той я хвърли в злото око на дракона.

Хефест обезумя, замята бясно главата си нагоре-надолу и на всички страни. Дризт упорито се държеше и коварният дракон реши да приложи по-добър метод. Мрачният елф разбра намерението му, когато главата светкавично се издигна във въздуха. Таванът не беше толкова висок — не и сравнен със змиевидния врат на Хефест. Падането щеше да е дълго, но това бе за предпочитане и Дризт скочи преди главата на дракона да го размаже в скалата.

Елфът замаяно се изправи на крака докато Хефест, който почти не бе пострадал от удара, пое въздух. Само чистият късмет го спаси не за първи и не за последен път, когато едно голямо парче от повредения таван се стовари върху главата на дракона. Дъхът му излезе като безвредно облаче и Дризт се втурна колкото можеше по-бързо към върха на златната могила, прикривайки се зад нея.

Хефест изрева разгневено и без да мисли освободи остатъка от дъха си право срещу могилата. Златните монети се разтопиха, а огромните скъпоценни камъни се напукаха от горещината. Могилата бе с диаметър почти шест метра и бе плътно натрупана, но Дризт, който бе от противоположната й страна, усети как гърбът му пламва. Той отскочи от нея, оставяйки наметалото си горящо и пробито от разтопеното злато.

Когато драконът се извиси над купчината, той се показа с извадени ятагани. Елфът се втурна право срещу него дръзко и глупаво, замахвайки с цялата си сила. Той спря смаян — след две замахвания ятаганите в ръцете му звънтяха болезнено, със същия успех можеше да ги удари в каменна стена!

Хефест, с високо вдигната глава, не обръщаше никакво внимание на атаката му.

— Златото ми! — проплака драконът. После звярът погледна надолу, а огромните му светещи очи се спряха на елфа още веднъж. — Златото ми! — повтори той злобно.

Дризт сви рамене възглупаво и побягна.

Хефест замахна с опашка, стоварвайки я върху поредната купчина и осейвайки стаята с летящи златни и сребърни монети и скъпоценни камъни.

— Моето злато! — ревеше отново и отново драконът, докато си проправяше път през съкровищата.

Дризт падна зад поредната могила.

— Помогни ми, Гуенивар! — помоли той, хващайки фигурката от оникс.

— Подушвам те, крадецо! — измърка Хефест — доколкото една буря можеше да мърка — недалеч от могилата на елфа.

В отговор, пантерата се появи на върха на купчината и изрева предизвикателно, а после отскочи. Дризт, който стоеше в основата й, слушаше внимателно, броейки стъпките, когато Хефест се втурна напред.

— Ще те разкъсам, променливо същество! — проехтя гласът му и зиналата му уста се затвори около Гуенивар.

Но зъбите, дори драконовите зъби, имаха малко въздействие върху прозрачната мъгла, в която тя неочаквано се превърна.

Дризт успя да напъха в джоба си няколко дреболии, докато скачаше, а отстъплението му се прикриваше от шума, който предизвикваше ядосаният дракон. Пещерата беше голяма и елфът още не бе успял да се измъкне, когато Хефест го забеляза. Объркан, но не по-малко разгневен, драконът изрева и се спусна след него. На езика на гоблините, тъй като бе узнал от книгата, че Хефест говори и него, но се надяваше да не се досети, че Дризт също го знае, елфът извика:

— Когато глупавият звяр ме последва, излезте и приберете останалото!

Хефест запъна огромните си крака, за да спре и се обърна, поглеждайки към високия тунел, водещ към мините. Глупавият дракон беше в ужасяващо настроение. Копнееше да сдъвче измамника — елф, но се страхуваше да не го ограбят. Промъкна се към тунела и блъсна люспестата си глава в стената над него за всеки случай, после се отмести, за да обмисли действията си.

Драконът знаеше, че до този момент крадците трябваше да са напуснали пещерата. Ако искаше да ги хване, трябваше да излезе под открито небе, което не бе много умно по това време на годината от гледна точка на доходната му работа.

Накрая Хефест реши дилемата както решаваше всеки проблем. Даде тържествено обещание да изяде следващия търговски керван, който мине през мястото. След това решение гордостта му се възвърна, макар че той несъмнено щеше да го забрави, когато заспеше отново. Драконът се върна обратно в пещерата, натрупвайки отново пръснатото злато и спасявайки каквото може от купчините, които небрежно бе разтопил.

22

На прага на дома

— Ти ни преведе! — проплака брат Хършел. Всички монаси, с изключение на Джанкин, прегърнаха силно Дризт веднага щом елфът ги настигна в скалистата долина на запад от входа на драконовата бърлога.

— Ако има някакъв начин да ти се отплатим…!

В отговор Дризт изпразни джобовете си и пет чифта алчни очи се втренчиха в златните предмети и дрънкулки, които се изтърколиха оттам, проблясвайки на обедното слънце. Един от скъпоценните камъни, четирисантиметров рубин, обещаваше богатство по-голямо от всичко, което монасите някога бяха виждали.

— За вас са — обясни Дризт. — Всичките. Аз нямам нужда от съкровища.

Монасите гледаха някак виновно, защото никой не желаеше да покаже плячката в собствените си джобове.

— Може би трябва да си запазиш малко — предложи му Матеус, — ако все още планираш да поемеш по собствен път.

— Планирам — отвърна твърдо Дризт.

— Но ти не можеш да останеш тук — възрази Матеус. — Къде ще идеш?

Дризт наистина не беше мислил много за това. Всичко, което знаеше, е, че мястото му не е сред Каещите се монаси.

Помисли малко, припомняйки си многобройните смъртоносни пътища, които бе преминавал. Една мисъл изплува в главата му.

— Ти спомена — той посочи към Джанкин — името на едно място преди седмица, когато влязохме в тунела.

Джанкин го погледна любопитно, без да може да си спомни.

— Десетте града — каза Дризт. — Земя на изгнаници, където един изгнаник може да намери своето място.

— Десетте града? — сепна се Матеус. — Със сигурност трябва да премислиш маршрута си, приятелю. Долината на мразовития вятър не е гостоприемно място, нито пък злите убийци от Десетте града.

— Вятърът никога не спира да духа — допълни Джанкин с тъжен поглед в тъмните си очи, — носи жилещ пясък и ледени парчета. Ще дойда с теб!

— И чудовища! — добави един от останалите, пляскайки Джанкин с ръка по гърба. — Йети и бели мечки и свирепи варвари! Не, няма да отида в Десетте града, освен ако самият Хефест не се опита да ме пропъди натам.

— Е, той би могъл! — каза Хършел, впервайки нервно поглед назад към не много отдалеченото леговище. — Наблизо има къщи на фермери. Може би ще можем да останем там през нощта и да се върнем в тунела утре.

— Няма да дойда с вас — отново каза Дризт. — Споменахте, че Десетте града са негостоприемно място, но дали ще намеря по-топъл прием в Мирабар?

— Ще отидем при фермерите тази вечер — отвърна Матеус, обмисляйки думите му. — Там ще ти купим кон и провизии, от които ще имаш нужда. Не искам да си заминаваш, но Десетте града изглеждат добър избор — той погледна многозначително към Джанкин — за мрачен елф. Мнозина са намерили там своето място. Наистина то е дом за онези, които си нямат друг.

Дризт разбра искреността в гласа на монаха и оцени благосклонността му.

— Как да намеря мястото? — попита той.

— Ориентирай се по планините — отвърна Матеус. — Дръж ги винаги отдясно. Когато стигнеш до веригата, ще си влязъл в Долината на мразовития вятър. Един-единствен връх се издига из тази равна земя на север от Гръбнака на света. Градовете са построени около него. Дано те да са това, на което се надяваш!

С това монасите се приготвиха да вървят. Дризт сложи ръце зад главата си и се наведе към стената на пещерата. Наистина беше време да се раздели с монасите, но не можеше да пренебрегне вината и самотата, които го очакваха. Малкото богатства, които бяха взели от леговището на дракона, щяха да променят значително живота им, щяха да им осигурят закрила и всичко необходимо, но богатството не можеше да направи нищо, за да преодолее бариерите, с които се сблъскваше Дризт.

Десетте града, земята, която Джанкин бе нарекъл дом за бездомните, земя за онези, които нямаха къде другаде да идат, върна отново надеждата на елфа. Колко пъти беше понасял ударите на съдбата? Колко порти беше достигал с надежда, само за да бъде върнат обратно от остриетата на оръжията? Този път ще е различно, каза си Дризт, защото ако не успееше да намери място в една земя на изгнаници, къде другаде можеше да отиде? За притиснатия до стената елф, който бе прекарал толкова дълго в бягане от нещастията, вината и предразсъдъците, от които не можеше да се отърве, надеждата беше приятно усещане.

* * *

Тази нощ Дризт се установи на лагер в малка горичка, докато монасите отиваха към малкото фермерско селище. Те се върнаха на следващата сутрин, водейки добър кон, но един от групата бе очевидно разтревожен.

— Къде е Джанкин? — попита Дризт притеснен.

— Вързан е в плевнята — отвърна Матеус. — Опита се да избяга през нощта, да се върне…

— При Хефест — довърши Дризт.

— Ако и днес все още иска същото, може и да го пуснем — добави отвратеният Хършел.

— Това е твоят кон — каза Матеус. — Освен ако през нощта не си променил намеренията си.

— А това е нов плащ — добави Хършел. Той подаде на Дризт хубав плащ, обточен с кожа. Елфът знаеше, че тази щедрост е нетипична за монасите и почти промени мнението си. Не можеше обаче да изостави и другите си нужди и нямаше да е доволен да живее сред тези хора. За да демонстрира своето решение, елфът се приближи до животното с намерение да го яхне. И преди беше виждал кон, но никога толкова отблизо. Беше удивен от очевидната сила на животното, от мускулите, които помръдваха под кожата на врата му и бе очарован от височината на гърба му. Дризт прекара един момент втренчен в очите на коня, предавайки му намеренията си колкото можеше по-добре. После, за всеобщо изумление, дори за свое собствено, конят се наведе, позволявайки на елфа да се качи лесно на седлото.

— Имаш подход към конете — отбеляза Матеус. — Никога не си споменавал, че си умел ездач.

Дризт само кимна и направи всичко, каквото можеше, за да остане на седлото, когато конят премина в тръс. Отне му много време, за да открие как да контролира животното и се залута далеч на изток — в грешната посока — преди да успее да завие. По време на тази обиколка Дризт се опитваше с все сили да запази достойнство, но монасите, макар също да не разбираха от коне, просто кимаха и се усмихваха.

Час по-късно Дризт яздеше бързо на запад, следвайки южната страна на Гръбнака на света.

* * *

— Каещите се монаси — прошепна Роди МакГристъл, взирайки се надолу към групата от един висок връх, докато тя си проправяше път през тунела на Мирабар по-късно същата седмица.

— Какво? — зяпна Тифанис, изхвърчайки от сака си, за да се присъедини към Роди. За първи път бързината на елфида се оказа проблем, а не предимство. Преди дори да разбере какво казва, Тифанис избъбри: — Не-може-да-бъде! Драконът…

Кръвнишкият поглед, който Роди му хвърли, беше като сянка на буреносен облак.

— Исках-да-кажа… — заломоти Тифанис, но разбра, че Роди, който познаваше тунела по-добре от него, а познаваше също и уменията му с ключалките, вече се е досетил за всичко.

— Заел си се да убиеш елфа сам — каза тихо Роди…

— Моля-те, господарю — отвърна Тифанис. — Не-исках… Страхувах-се-за-теб. Елфът-е-дявол, казвам-ти! Пратих-ги-долу-по-тунел а-на-дракона. Мислех-че-ти.

— Забрави за това! — каза Роди. — Стореното — сторено, повече няма да говорим за него. Сега се връщай в торбата. Може би ще можем да поправим това, което си сторил, ако елфът не е вече мъртъв.

Тифанис кимна, успокоен и се прибра обратно в торбата. Роди го вдигна и повика кучето си.

— Ще поговоря с монасите — заяви ловецът на глави, — но първо… — Той замахна с торбата, удряйки я в каменната стена.

— Господарю! — дочу се глухия вик на куиклинга.

— Ти, крадецо на елфи! — изпухтя Роди и удари торбата безмилостно в твърдата скала. Тифанис се сви при първите няколко удара, дори успя да пробие торбата с малкия си нож, но постепенно платът се напои с кръв и борбата му престана.

— Изчадие, крадец на елфи! — промърмори Роди, хвърляйки кървавата торба. — Хайде, куче. Ако елфът е жив, монасите ще знаят къде да го намеря.

* * *

Каещите се монаси бяха орден, посветен на страданието и няколко от тях, особено Джанкин, наистина бяха страдали много през живота си. Никой от тях, обаче, дори не си бе представял жестокостта, която притежаваше Роди МакГристъл и преди да измине и час планинецът вече яздеше бързо на запад покрай южния край на планинската верига.

* * *

Студеният източен вятър свиреше в ушите му своята безкрайна песен. Дризт я слушаше всяка секунда, откакто бе заобиколил западния край на Гръбнака на света и бе свърнал на север, а после на изток, към безплодната земя, наречена на него — Долина на мразовития вятър. Той прие печалното стенание и ледената прегръдка на вятъра с готовност, защото за него полъха на въздуха означаваше свобода.

Друг символ на тази свобода, гледката на широкото море, се появи пред елфа, след като заобиколи планинската верига. Дризт бе посещавал морския бряг веднъж, на път за Лускан и сега искаше да поспре и да повърви няколко мили по брега още веднъж. Но студеният вятър му напомни за настъпващата зима и той разбра, че ще му бъде много трудно да пътува през долината след падането на първия сняг.

Дризт съзря Грамадата на Келвин, самотната планина в тундрата на север от голямата планинска верига, на първия ден след като бе навлязъл в долината. Той се насочи към нея неспокойно, представяйки си единственият й връх като белег на земята, която щеше да нарече свой дом. — Изпълваше го слаба надежда всеки път, когато се взреше в планината.

Той премина покрай няколко малки групи самотни каруци или шепа мъже на коне, докато приближаваше района на Десетте града по пътя на керваните от югозапад. Слънцето беше ниско на западния хоризонт и притъмняваше и Дризт задържа качулката на плаща си спусната ниско, за да крие абаносовата му кожа. Той кимаше отсечено на всеки пътник, който подминаваше.

Регионът се славеше с трите си езера, заедно със скалистата Грамада на Келвин, която се издигаше на повече от 300 метра над неравната местност и беше покрита със сняг дори през краткото лято. От десетте града, които бяха дали името на областта, само един — Брин Шандер — не бе построен на брега на езеро. Той бе издигнат сред равнината, на нисък хълм, а флагът му се вееше непокорно на суровия вятър. Пътят на керваните, пътят на Дризт, водеше към този град, основното тържище в областта.

По издигащия се дим от далечни огньове Дризт можеше да прецени, че в рамките на няколко мили от града на хълма има още селища. Той обмисли своя път за момент, чудейки се дали да отиде в някое от тези по-изолирани градчета, вместо да продължи към основния град.

— Не — каза твърдо елфът, пускайки ръка в джоба си, за да усети допира на ониксовата статуетка. Той пришпори коня напред, право към хълма и забранените порти на оградения със стени град.

— Търговец? — попита единият от двамата стражи, стоящи пред обкованата с желязо порта. — Малко си закъснял с търговията тази година.

— Не съм търговец — отвърна меко Дризт, губейки търпение, сега, когато решителният час бе настъпил. Той вдигна бавно ръка към качулката си, опитвайки се да спре треперенето й.

— От кой град си тогава? — попита го другият страж. Дризт пусна обратно ръката си, куражът му изневери при този глупав въпрос.

— От Мирабар — отвърна честно той и после, преди да може да се спре и преди стражите отново да го разсеят, отметна качулката си назад.

Четири очи се разтвориха широко и две ръце незабавно се спуснаха към мечовете.

— Не! — извика Дризт. — Не, моля ви! — В гласа и в жестовете му се четеше умора, която стражите не можеха да разберат. Срещу някоя гоблинова орда или мародерстващ великан ятаганите на елфа вече щяха да са извадени, но срещу някой, който би се сражавал с него само заради някакво недоразумение, остриетата му изведнъж ставаха тежки. — Идвам от Мирабар — продължи Дризт и с всеки звук гласът му ставаше по-уверен — в Десетте града, за да живея в мир. — Той разпери широко ръце, за да ги убеди, че не представлява заплаха.

Стражите не знаеха как да реагират. Никой от тях не беше виждал елф на мрака — макар без съмнение да знаеха, че Дризт е такъв — или знаеше за расата им нещо повече от злокобните разкази за древната война, която бе разделила елфите.

— Чакай тук — прошепна единият страж на другия, който изглежда не хареса заповедта. — Ще информирам Говорителя Касиус.

Той потропа по обкованата порта и се вмъкна вътре, веднага щом тя се отвори достатъчно широко, за да го пропусне. Останалият страж гледаше с немигащ поглед към Дризт, а ръцете му не се отделяха от дръжката на меча.

— Ако ме убиеш, ще те пронижат хиляди стрели — заяви той, опитвайки се неуспешно да звучи самоуверено.

— Защо да те убивам? — попита невинно Дризт, който продължаваше да държи ръцете си настрани.

Дотук срещата бе преминала добре, смяташе той. Във всяко друго селище, което се бе осмелявал да приближи, първите хора, които го виждаха, побягваха ужасени или го прогонваха с извадени оръжия. Другият страж се върна след кратко време, придружаван от един нисък и слаб мъж, гладко обръснат и с блестящи сини очи, които го изгледаха продължително, попивайки всеки детайл по него. Носеше хубави дрехи и от уважението, което двамата стражи му демонстрираха, Дризт веднага разбра, че той е с високо положение в града.

Той наблюдава дълго елфа, преценявайки всяко негово движение и черта.

— Аз съм Касиус — каза той най-сетне. — Говорител на Брин Шандер и Главен говорител на Управляващия съвет на Десетте града.

Дризт направи нисък поклон.

— Аз съм Дризт До’Урден — каза той — от Мирабар и околностите и сега дойдох в Десетте града.

— Защо? — попита Касиус рязко, опитвайки се да го хване неподготвен.

Дризт сви рамене:

— Нужна ли е някаква причина?

— За един мрачен елф, вероятно — отвърна направо Касиус.

Разбиращата усмивка на Дризт обезоръжи говорителя и накара двамата стражи, които стояха покровителствено до него, да притихнат.

— Не мога да ви предложа никаква причина за пристигането си, освен желанието ми да дойда — продължи елфът. — Пътят ми беше дълъг, говорителю Касиус. Уморен съм и имам нужда от почивка. Казаха ми, че Десетте града е място на изгнаници, а не се съмнявайте, че един мрачен елф е изгнаник сред обитателите на Повърхността.

Това изглеждаше достатъчно логично и искреността на Дризт бе очевидна за прозорливия говорител. Касиус обхвана брадичка с ръката си и помисли известно време. Той не се страхуваше от мрачния елф, не се и съмняваше в думите му, но нямаше намерение да позволява вълненията, които присъствието на този елф щеше да предизвика в града му.

— Брид Шандер не е място за теб — каза направо той и лилавите очи на Дризт се присвиха при тази несправедливост.

Касиус безстрашно посочи на север.

— Отиди в Самотната гора, в масива на северния бряг на Маер Дуалдон — предложи му той. Насочи поглед на югоизток. — Или в Добра медовина или Дуганова бърлога до Езерото на алените на юг. Това са по-малки градове, където можеш да причиниш по-малко безредие и да намериш по-малко неприятности.

— А ако и те откажат да ме приемат? — попита Дризт. — Къде да ида после, говорителю? Отново на вятъра, за да умра сред празната равнина?

— Ти не знаеш…

— Знам — прекъсна го Дризт. — Играл съм тази игра много пъти. Кой ще посрещне един мрачен елф, елф, който е изоставил расата си и злите й пътища и мечтае само за спокойствие? — Гласът на Дризт бе твърд и не издаваше никакво самосъжаление и Касиус отново разбра, че думите му бяха верни.

Наистина говорителят симпатизираше на елфа. Самият той някога беше изгнаник и бе прогонен до пределите на света, до пустата Долина на мразовития вятър, за да търси дом. Нямаше по-отдалечена земя от тази. Долината на мразовития вятър бе последната спирка за изгнаниците. Тогава му хрумна нещо друго, едно възможно решение на дилемата, което нямаше да тежи на неговата съвест.

— Колко дълго си живял на Повърхността? — попита той с искрен интерес.

Дризт обмисли въпроса за момент, чудейки се какво цели Касиус.

— Седем години — отвърна той.

— На север?

— Да.

— И още не си намерил дом, нито едно селище не се е съгласило да те приеме — каза Касиус. — Преживял си суровите зими и без съмнение много по-опасни врагове. Можеш ли да боравиш с тези остриета, които си закачил на колана си?

— Аз съм пазител — отвърна Дризт.

— Необичайно занятие за мрачен елф — отбеляза Касиус.

— Аз съм пазител — каза отново Дризт, този път по-твърдо. — Добре обучен в тайните на природата и в използването на своите оръжия.

— Не се и съмнявам — отбеляза Касиус. Той направи пауза, после каза: — Има едно място, което предлага защита и уединение.

Говорителят насочи погледа на Дризт на север, към скалистите склонове на Грамадата на Келвин. — Отвъд долината на джуджетата е планината — обясни той, — а отвъд планината е откритата тундра. За Десетте града ще бъде полезно да имат разузнавач из северните склонове на планината. Изглежда опасностите винаги идват от тази посока.

— Дойдох да намеря дом — прекъсна го Дризт, — а ти ми предлагаш дупка в грамада камъни и задължения към онези, на които не дължа нищо. — Но в действителност предложението бе събудило у него духа на пазителя.

— Ще ми позволиш ли да ти кажа, че нещата са различни? — отвърна му Касуис. — Няма да позволя на един скитащ мрачен елф да влезе в Брин Шандер.

— Трябва ли всеки човек да доказва, че е достоен?

— Хората нямат толкова зловеща слава — отвърна Касиус направо, без колебание. — Ако бях толкова великодушен, че да те поканя в града само заради думите ти и да отворя широко вратите му, дали като влезеш ще намериш дом в него? И двамата знаем какво ще стане, елфе. Не всеки в Брин Шандер ще бъде толкова сърдечен, обещавам ти. Ти ще предизвикваш бъркотия, където и да отидеш и каквото и поведение и намерение да имаш, ще те предизвикват да се биеш. Същото ще се случи и в останалите градове — продължи Касиус, досещайки се, че думите му събудиха болезнени спомени у бездомния елф. — Предлагам ти дупка в грамада камъни в границите на Десетте града, където действията ти, добри или лоши, ще изградят твоя собствена репутация, независимо от цвета на кожата ти. Е, и сега ли предложението ми ти изглежда толкова лошо?

— Ще имам нужда от провизии — отвърна Дризт, осъзнавайки истината в думите на Касиус. — А и какво ще стане с коня ми? Не мисля, че стръмните склонове на планината са подходящо място за такова животно.

— Продай го тогава — предложи му Касиус. — Моят страж ще ти предложи честна цена и ще се върне тук с провизиите, които са ти нужни.

Дризт помисли върху предложението за момент, после му подаде поводите.

Говорителят напусна мястото, мислейки си колко умно бе постъпил. Не само бе отклонил непосредствената опасност, но и бе убедил Дризт да пази границите му на място, където Бруенор Бойния чук и неговия клан от свирепи джуджета можеха да се погрижат елфа да не причини неприятности.

* * *

Роди МакГристъл спря с каруцата си в малък град, приютен в сенките на западния край на планинската верига. Ловецът на глави знаеше, че снегът скоро щеше да падне, а той нямаше никакво желание да бъде хванат на половината път от долината, когато това станеше. Щеше да остане тук с фермерите и да изчака зимата да отмине. Никой не можеше да излезе от долината, без да мине през този район и ако Дризт бе отишъл там, както му бяха казали монасите, нямаше да му избяга.

* * *

Дризт остави градските порти зад себе си още същата нощ, предпочитайки мрака за своето пътуване, въпреки студа. Прекият му маршрут към планината го отведе покрай източния край на скалистата клисура, която джуджетата наричаха свой дом. Дризт взе допълнителни предпазни мерки, за да избегне възможните стражи, които брадатият народ бе поставил. Той се бе срещал с джуджета само веднъж преди това, на минаване през Адбарската цитадела при скитанията си, преди да попадне в горичката на Муши, и тази среща не бе от най-приятните. Джуджешките патрули го бяха прогонили, без да изчакат обясненията му и го преследваха през планината много дни.

При цялото си благоразумие докато прекосяваше долината обаче, Дризт не можеше да пренебрегне високото възвишение от скали, до което стигна, и в което бяха изсечени стъпала. Той бе преполовил пътя си до планината и му оставаха още няколко мили и часове от нощта, в които можеше да върви, но направи обиколката, стъпка по стъпка, очарован от широката панорама на градските светлини.

Възвишението не бе високо, само петнадесет метра, но над равната тундра и в ясната нощ пред Дризт се разкри гледка на петте града: два на брега на езерото на изток, два на запад до най-голямото езеро и Брин Шандер на своя хълм, няколко мили на юг. Той не знаеше колко минути изминаха така, защото онова, което виждаше запали твърде много надежди и фантазии у него, за да забележи времето. Беше прекарал в Десетте града едва един ден, но вече се чувстваше уютно с гледката, знаейки, че хиляди хора край планината ще чуят за него и вероятно ще го приемат.

Ехтящ, дрезгав глас изтръгна Дризт от съзерцанието му. Той се хвърли на земята и се претърколи зад една скала. Потокът от оплаквания направи приближаващата фигура по-ясна. Тя бе широкоплещеста и по-ниска от елфа с около половин метър, макар да бе очевидно по-тежка. Дризт разбра, че това е джудже още преди фигурата да спре, за да нагласи шлема си, като блъсна главата си в скалата.

— Дагнагит да ги порази — измърмори джуджето, „намествайки“ шлема си повторно.

Дризт беше силно заинтригуван, но беше достатъчно умен, за да разбира, че мърморещото джудже едва ли ще посрещне дружелюбно един неканен мрачен елф посред нощ. Когато то помръдна за поредното наместване, той подскочи и побягна леко и тихо към пътеката. Премина близо до джуджето и изчезна не по-шумно от сянка на облак.

— Какво? — измърмори джуджето, когато той отново се върна, този път доволно от положението на шлема си. — Кой е там? Кой си ти?

То започна серия от кратки, въртеливи подскоци, а очите му се взираха напрегнато навсякъде. Но наоколо бяха останали само тъмнината, камъните и вятърът.

23

Оживял спомен

Първият за сезона сняг падна лениво над Долината на мразовития вятър. Едрите парцали се спускаха в хипнотизиращи зигзаговидни танци, така различни от вихрените снежни бури, по-характерни за региона. Младото момиче Кати-бри ги гледаше очаровано от вратата на пещерния си дом, а цветът на дълбоките й сини очи, изглеждаше дори още по-чист, като отражение на бялото покривало на земята.

— Идва късно, но после става трудно — проехтя гласът на Бруенор Бойния чук, червенобрадото джудже, което влезе след Кати-бри, неговата осиновена дъщеря. — Със сигурност ще е трудна зима, както всички в това място на бели дракони!

— О, татко мой! — отвърна Кати-бри със суров глас. — Спри да се оплакваш! Вали прекрасно и е достатъчно безопасно, когато няма вятър!

— Хора — изсумтя джуджето насмешливо, все още зад момичето. Кати-Бри може и да не виждаше изражението му, което към нея бе винаги нежно, дори когато мърмореше, но и нямаше нужда от това. По нейна преценка Бруенор се състоеше от девет части бурна ярост и една част лошо настроение.

Кати-бри се обърна рязко към джуджето — кестенявите и къдрици стигаха до раменете и се виеха край лицето й.

— Мога ли да изляза да поиграя? — попита тя, а на лицето и бе изписана надежда. — Моля те, татко!

Бруенор се насили да направи най-добрата си гримаса.

— Изчезвай! — изрева той. — Само един глупак може да реши, че зимата в Долината на мразовития вятър става за игра! Имай малко здрав разум, момиче! Студът ще смрази костите ти!

Усмивката на Кати-бри изчезна, но тя отказа да се предаде толкова лесно.

— Добре казано за джудже — отвърна тя за ужас на Бруенор. — Напълно си подходящ за дупките и колкото по-малко виждаш небето, толкова повече се усмихваш! Но мен ме чака дълга зима и това може да е последният път, в който ще видя небето. Моля те, татко?

Бруенор не можа да скрие объркването си пред очарованието на дъщеря си, но все още не искаше да я пусне.

— Страхувам се, че навън може да дебне някой — обясни той, опитвайки се да звучи авторитетно. — От няколко нощи усещам как се катери, макар че не мога да го видя. Може да е бял лъв или бяла мечка. Най-добре е…

Бруенор така и не завърши думите си, защото разочарованото изражение на Кати-бри унищожи въображаемите му страхове. Момичето познаваше опасностите на района. Тя живееше с Бруенор и неговото племе повече от седем години. Банда скитащи гоблини бяха убили родителите й, когато бе още бебе и макар че беше човешко дете, Бруенор я бе отгледал като свое собствено.

— Трудна си ти, дете мое! — каза той в отговор на омекналото и тъжно изражение. — Излез и си поиграй, но не се отдалечавай много! Спазвай думата смело момиче, дръж пещерите под око, а меча и рога на колана си!

Кати-бри се втурна към него и залепи мокра целувка на бузата му, която сдържаното джудже грижливо избърса, мърморейки зад гърба й, докато тя изчезваше в тунела. Бруенор беше водач на своето племе, твърд като скалата, която копаеше. Но всеки път, когато Кати-бри го целуваше от благодарност, джуджето разбираше, че тя го е покорила.

— Хора! — измърмори отново и пое по тунела към мината, с намерението да смачка няколко къса желязо, само за да си припомни за своята твърдост.

* * *

Беше лесно за енергичното младо момиче да оправдае неподчинението си, когато погледна назад към долината от високите склонове на Грамадата на Келвин, отдалечена на повече от три мили от Бруеноровия дом. Бруенор й бе заръчал да не изпуска от поглед пещерите и те бяха пред очите й, или поне широкият терен около тях беше, особено от нейната висока наблюдателна позиция.

Но Кати-бри, която щастливо се спускаше по една неравна стръмнина, скоро откри, че може би не е трябвало да пренебрегва предупрежденията на опитния си баща. Тя беше стигнала до подножието на Грамадата при своето весело спускане и енергично разтриваше измръзналите си ръце, когато чу ниско и злокобно ръмжене.

— Бял лъв — промълви беззвучно тя, спомняйки си подозренията на Бруенор. Когато погледна нагоре, Кати-бри видя, че догадките на баща и са верни. Наистина това беше огромна котка, която гледаше към нея от една гола каменна могила, но котката беше черна, а не бяла и бе огромна пантера, а не лъв.

Кати-бри извади предизвикателно своя нож от канията.

— Махай се, котко! — каза тя, а гласът й затрепери, но едва доловимо, защото знаеше, че страхът предизвиква дивите животни към нападение.

Гуенивар сви уши назад и легна на корема си, после нададе дълъг и оглушителен рев, който проеча през каменистия район. Кати-бри не можеше да устои на силата на този рев или на дългите многобройни зъби, които пантерата разкри. Тя се огледа за някакъв изход, но знаеше, че без значение накъде ще побегне, не може да избяга от силните скокове на пантерата.

— Гуенивар! — дойде вик отгоре. Кати-бри погледна назад по заснежения склон и видя стройна фигура, наметната с плащ, да се приближава предпазливо към нея. — Гуенивар! — извика отново новодошлият. — Махни се оттук!

Пантерата изръмжа гърлено в отговор, после скочи и се отдалечи по заснежените скални блокове, като прескачаше малките урви толкова лесно, все едно тичаше през равно и гладко поле.

Въпреки страха си, Кати-бри се загледа след отдалечаващата се котка с искрено възхищение. Тя винаги бе обичала животните и често ги изучаваше отдалеч, но взаимодействието с гладките мускули на Гуенивар бе по-вълшебно от всичко, което някога си бе представяла. Когато тя най-сетне излезе от вглъбението си, осъзна, че стройната фигура бе точно пред нея. Тя се завъртя, все още държейки ножа в ръката си.

Острието се изплъзна от пръстите й, а дъхът й внезапно спря, когато погледна към мрачния елф.

Дризт също беше удивен от срещата. Той искаше да се увери, че момичето е добре, но когато погледна Кати-бри, всичките му мисли се изпариха в потока от спомени.

Тя беше на същата възраст като русокосото момче от фермата, отбеляза първоначално Дризт и тази мисъл неизбежно го върна назад към мъчителните спомени от Малдобар. Но когато елфът погледна по-внимателно в очите на Кати-бри, мислите му се върнаха по-далеч в миналото му, в дните, когато вървеше редом до своите събратя по раса. Очите на момичето притежаваха същата радостна и невинна искра, която Дризт бе видял в очите на елфическото дете, момичето, което бе спасил от смъртоносните остриета на останалите от отряда му. Спомените завладяха Дризт, техният вихър го запрати обратно на кървавата полянка в гората, където неговият брат и спътниците му бяха заклал брутално група елфи. Сред цялата тази лудост Дризт почти бе убил детето, почти бе успял да се присъедини към същия тъмен път, който неговият род следваше с такава отдаденост.

Той се отърси от спомените и си припомни, че това е различно дете от различна раса. Смяташе да го поздрави, но момичето вече бе изчезнало.

Онази проклета дума „Дризит“ отново проехтя в мислите му няколко пъти, докато се връщаше в пещерата на северните планински склонове, където бе установил дома си.

* * *

Същата нощ зимата се развихри с цялата си сила. Студените източни ветрове от Регхедския ледник натрупаха снега във високи, непроходими преспи.

Кати-бри гледаше снега тъжно, страхувайки се, че могат да минат седмици преди отново да отиде до Грамадата на Келвин. Не беше казала на Бруенор или на другите джуджета нищо за мрачния елф, защото се страхуваше от наказание, както и от това, че баща й може да го прогони. Докато гледаше трупащия се сняг, Кати-бри мечтаеше да е по-смела, да бе останала и да бе поговорила със странния елф. Всеки вой на вятъра усилваше желанието й и караше момичето да се чуди дали бе изгубила последния си шанс за това.

* * *

— Отивам в Брин Шандер — обяви една сутрин Бруенор два месеца по-късно. Седеммесечната зима в Долината на мразовития вятър бе неочаквано прекъсната от рядко януарско затопляне. Бруенор погледна към дъщеря си подозрително за един дълъг момент.

— Да не мислиш да излизаш сама днес? — попита я той.

— Ако може — отвърна тя. — Пещерите сякаш се схлупват върху мен, а вятърът не е толкова студен.

— Ще заръчам на едно-две джуджета да дойдат с теб — предложи й Бруенор.

Кати-бри, която смяташе, че това може би е нейният шанс да се върне и да проучи елфа, се възпротиви на намерението му.

— Те всички стават само за поправяне на врати — отвърна му по-остро отколкото възнамеряваше. — Не ги притеснявай с такива кат’ мен.

Очите на Бруенор се присвиха.

— Има твърде много инат в тебе.

— Той си е мой, тате — заяви Кати-бри с намигване, което предотврати повечето от предстоящите му аргументи.

— Пази се, тогава — започна Бруенор — и дръж винаги…

— … пещерите под око — довърши момичето. Джуджето се завъртя и излезе от пещерата, мърморейки безпомощно и люто кълнейки деня, в който бе взел човешко същество за дъщеря. Кати-бри само се разсмя на безкрайните му преструвки.

И този път Гуенивар бе тази, която откри момичето с кестеняви къдри. Кати-бри пое направо през планината и си проправяше път към западните пътеки, когато зърна черната пантера над себе си, която я наблюдаваше от един скалист хребет.

— Гуенивар — повика я момичето, припомняйки си името, което бе използвал мрачният елф. Пантерата изрева ниско и скочи от скалата по-наблизо.

— Гуенивар? — каза отново Кати-бри, но по-несигурно, защото животното се бе приближило само на няколко крачки от нея.

Ушите на пантерата се изправиха при второто споменаване на името й и напрегнатите й мускули видимо се отпуснаха.

Кати-бри се приближи бавно, като правеше само по една бавна стъпка.

— Къде е мрачният елф, Гуенивар? — попита я тихо тя. — Можеш ли да ме заведеш при него?

— И защо би искала да отидеш при него? — дойде въпрос откъм гърба на момичето.

Кати-бри замръзна, припомняйки си мекия, мелодичен глас, после се обърна бавно, за да види елфа. Той беше само на три стъпки зад нея, а погледът на лавандуловите му очи се впи в нейния, веднага щом го срещна. Кати-бри нямаше и понятия какво да каже, а Дризт, отново обзет от спомените си, стоеше притихнал, наблюдавайки и чакайки.

— Ти мрачен елф ли си? — попита Кати-бри, когато мълчанието стана непоносимо. В мига, в който чу думите си, тя се укори на ум за глупавия си въпрос.

— Да — отвърна Дризт. — Какво означава това за теб?

Кати-бри сви рамене при този странен отговор.

— Чувала съм, че мрачните елфи били зли, но ти не ми изглеждаш такъв.

— Тогава си поела голям риск да дойдеш тук сама — отбеляза Дризт. — Но не се бой — добави бързо той, виждайки неочакваното напрежение на момичето, — защото не съм зъл и няма да те нараня.

След като бе прекарал месеци сам в своята удобна, но празна пещера, сега Дризт не искаше тази среща да приключи бързо.

Кати-бри кимна, доверявайки се на думите му.

— Името ми е Кати-бри — каза тя. — Баща ми е Бруенор, Повелителят на рода Боен Чук.

Дризт повдигна любопитно глава.

— Джуджетата — обясни Кати-бри, посочвайки назад към долината. Тя разбра объркването на елфа, още докато изговаряше думите си. — Той не ми е истински баща — добави. — Бруенор ме осинови, когато бях бебе, когато истинските ми родители бяха…

Тя не можа да довърши, а и Дризт не се нуждаеше от това, досетил се за истината по болезненото й изражение.

— Аз съм Дризт До’Урден — прекъсна я той. — Добра среща, Кати-бри, дъще на Бруенор. Хубаво е да имаш с кого да поговориш. През всички тези зимни седмици тук живея само с Гуенивар, когато котката е наоколо, а тя разбира се, не говори много!

Усмивката на Кати-бри стигна почти до ушите. Тя хвърли поглед през рамо към пантерата, която се бе изтегнала лениво на пътеката.

— Прекрасна е — отбеляза момичето.

Дризт не се усъмни в искреността й или във възхитения поглед, който хвърли на Гуенивар.

— Ела тук, Гуенивар — каза той и пантерата се протегна и бавно се изправи.

Гуенивар тръгна право към Кати-бри и Дризт кимна в отговор на неизреченото и желание. Първо нерешително, но после по-смело момичето помилва лъскавата козина на пантерата, усещайки силата и съвършенството на животното. Гуенивар прие ласката, без да се оплаква, дори побутна леко Кати-бри, когато тя спря за момент, подканвайки я да продължи.

— Сама ли си тук? — попита Дризт.

Кати-бри кимна.

— Татко каза да държа под око пещерите. — Тя се разсмя. — Мога да ги виждам достатъчно добре, според мен!

Дризт погледна назад към долината, към отдалечената на няколко километра от каменна стена.

— Баща ти няма да е доволен. Тази земя не е толкова безопасна. В планината съм само от два месеца и вече два пъти съм се сражавал с космати бели зверове, които не познавам.

— Снежни човеци — отвърна Кати-бри. — Трябва да си бил от северната страна. Снежните човеци не приближават планината.

— Сигурна ли си? — попита саркастично Дризт.

— Никога не съм виждала нито един — отговори тя, — но не се страхувам от тях. Дойдох да намеря теб и те намерих.

— Намери ме — каза Дризт, — а сега какво?

Кати-бри сви рамене и продължи да милва Гуенивар.

— Ела — предложи й Дризт. — Нека да намерим по-удобно място за разговори. Блясъкът на снега пари очите ми.

— Защото си свикнал с тъмните тунели ли? — попита с надежда Кати-бри, нетърпелива да чуе истории за земите отвъд границите на Десетте града, единственото място, което познаваше.

Дризт и момичето прекараха един прекрасен ден заедно. Елфът разказа на Кати-бри за Мензоберанзан, а тя отговори на въпросите му за Долината на мразовития вятър и за своя живот с джуджетата. Дризт бе особено заинтересуван от Бруенор и неговия род, защото джуджетата бяха най-близките му и многобройни съседи.

— Думите на Бруенор са твърди като скала, но аз го познавам добре! — увери Кати-бри елфа. — Той е истински добър, както и останалите от рода му.

Дризт беше доволен да чуе това, както бе доволен и, че установи тази връзка — заради ползата от такъв приятел и дори повече, защото наистина се наслаждаваше на очарователната и смела девойка.

Енергията на Кати-бри и желанието й за живот бяха наистина неизчерпаеми. В нейно присъствие елфът можеше да избяга от измъчващите го спомени, можеше просто да се чувства добре заради решението си да запази живота на елфическото дете преди толкова години. Напевният глас на Кати-бри и безгрижният начин, по който пръсваше косата си по раменете свалиха товара от вина от гърба на Дризт като великан, повдигащ канара.

Разказите им можеха да продължат целия ден и цялата нощ и много седмици след това, но когато Дризт отбеляза, че слънцето се спуска ниско над западния хоризонт, осъзна, че е дошло време момичето да се върне обратно вкъщи.

— Ще те придружа — предложи й той.

— Не — възрази Кати-бри. — По-добре недей. Бруенор няма да го разбере и ще ми навлечеш планина от неприятности. Мога да се върна сама, не се тревожи! Познавам тези пътеки по-добре от себе си, Дризт До’Урден и ти не можеш да ми помогнеш повече!

Дризт се разсмя при тази хвалба, но почти й повярва. Той и момичето станаха заедно и тръгнаха към най-южния хребет на планината, а после се сбогуваха с обещанието, че ще се срещнат отново при следващото затопляне или през пролетта.

Момичето подскачаше весело, когато се върна при джуджетата, но само един поглед към навъсения й баща успя да изтрие цялото й задоволство. Бруенор бе отишъл в Брин Шандер същата сутрин по работа с Касиус. Джуджето не бе развълнувано да научи, че един мрачен елф е установил дома си близо до неговия, но подозираше, че неговата любопитна — твърде любопитна — дъщеря ще вземе това твърде присърце.

— Стой по-далеч от планината — каза Бруенор, веднага щом забеляза Кати-бри и тя изпадна в отчаяние.

— Но тате… — опита се да протестира момичето.

— Казах вече, момиче — настоя джуджето. — Няма да стъпваш там отново без моето разрешение. В планината има мрачен елф по думите на Касиус.

Кати-бри кимна безпомощно и последва Бруенор обратно към техните домове, разбирайки, че я очакват трудни времена в опитите и да промени мнението на баща си. Но тя знаеше, че Бруенор има и неизказани намерения по отношение на Дризт.

* * *

Месец по-късно настъпи ново затопляне и Кати-бри спази своето обещание. Тя никога не пристъпи до Грамадата на Келвин, но от пътеките в долината повика Дризт и Гуенивар. Елфът и пантерата, които търсеха момичето след неочакваната промяна на времето, скоро бяха до нея, този път в долината, споделяйки още истории, както и обяда, който Кати-бри бе приготвила.

Когато момичето се върна в мините същата вечер, Бруенор бе изпълнен с подозрения, но я попита само веднъж дали е спазила думата си. Джуджето винаги вярваше на дъщеря си, но този път, когато Кати-бри отговори, че не е била на Грамадата на Калвин, подозренията му не изчезнаха.

24

Разкрития

Бруенор се шляеше из ниските склонове на Грамадата на Келвин почти цялата сутрин. Повечето от снега се бе стопил с пролетните ветрове, но упоритите преспи в долчинките все още правеха пътеките трудни. С брадвата в едната си ръка и щита, украсен с халба пенещо се пиво — герба на рода Боен чук, в другата Бруенор вървеше неотклонно, проклинайки всеки хлъзгав участък, всеки изпречил му се камък и мрачните елфи изобщо.

Той заобиколи задъхано северозападния хребет на планината, а дългият му остър нос бе станал аленочервен заради хапещия вятър.

— Време е за почивка — промърмори си джуджето, забелязвайки една каменна ниша, защитена с високи стени от неспирния вятър.

Само че той не беше единственият, забелязал удобното място. Точно преди да достигне широкия около три метра отвор в стената, внезапен полъх от кожени криле изправи една огромна насекомовидна глава пред него. Джуджето отскочи обратно, изненадано и предпазливо. То разпозна реморхаза — полярният червей и не гореше от нетърпение да се нахвърли отгоре му. Реморхазът пропълзя след него в уютното местенце. Змиеподобното му тяло дълго четири метра, се виеше като леденосиня пандела зад него. Многофасетъчните му насекомовидни очи, блестящи в ослепително бяло, се бяха вперили в джуджето. Къси, кожени криле поддържаха задната половина на създанието изправена и готова да атакува, докато дузина мърдащи крака придвижваха остатъка от дългия торс. Бруенор усети нарастваща горещина, когато гърбът на раздразненото същество започна да свети — първо в мръснокафяво, което постепенно просветляваше до яркочервено.

— Това ще спре вятъра за малко! — пошегува се мрачно той, осъзнавайки, че не може да избяга от звяра.

Бруенор спря отстъплението си и издигна заплашително брадвата. Реморхазът напредваше срещу него, а страховитата му паст, достатъчно голяма, за да погълне малката му жертва цяла, се спусна към него. Джуджето отскочи настрани и извъртя щита и тялото си, за да не допусне челюстта да отхапе краката му, докато нанасяше удар с брадвата си между рогата на чудовището. Крилата на червея яростно запляскаха, издигайки главата нагоре и назад. Лошо наранен, реморхазът се приготви да атакува отново, но Бруенор го притисна до стената. Той грабна огромната си брадва с другата ръка, извади една дълга кама и се втурна напред, право между първия чифт крака на съществото.

Голямата глава се наведе стремително, но Бруенор вече се бе плъзнал под ниския корем, най-уязвимата точка на звяра.

— Схващаш ли? — попита Бруенор, прокарвайки камата по люспестия ръб.

Той бе твърде жилав и твърде добре защитен, за да бъде сериозно наранен от съпротивата на червея, но тогава създанието започна да се извърта с намерение да обърне своя нагорещен до червено гръб към джуджето.

— Не, не можеш ти, сбъркан насекомовиден пернат червей! — извика Бруенор, понечвайки да се предпази от горещината.

Той се надигна с цялата си сила, прекатурвайки реморхаза по гръб. Снегът запращя и засъска, когато се допря до пламтящия му гръб. Бруенор риташе и удряше, за да си проправи път през мятащите се крака, за да стигне до уязвимото място на звяра. Брадвата му, белязана от многобройни резки, се врязваше в плътта, отваряйки широки и дълбоки рани в нея. Реморхазът се намота и започна да свива и развива дългото си тяло, отхвърляйки джуджето настрани. Само след миг Бруенор бе отново на крака, но не беше достатъчно бърз, когато полярният червей се спусна към него. Изсушеният гръб го хвана натясно, докато се опитваше да отскочи и джуджето се изправи с накуцване, сграбчвайки димящите си кожени панталони.

После противниците се счепкаха отново, като този път демонстрираха повече уважение един към друг. Пастта на червея се отвори, но с бързо замахване Бруеноровата брадва счупи зъб от нея и я отклони. Раненият крак на джуджето обаче, поддаде под силата на удара и Бруенор не можа да се отдръпне от пътя на главата. Един дълъг рог го промуши под ръката и го отхвърли надалеч.

Той се строполи сред малък каменист участък, съвзе се и целенасочено удари главата си в един голям камък, за да намести шлема и да пропъди замаяността. Реморхазът оставяше след себе си кървава следа, но не отстъпваше. Огромната паст се отвори и създанието засъска, но в този момент Бруенор хвърли един камък право в гърлото му.

* * *

Гуенивар предупреди Дризт за битката на северозападния склон. Елфът никога преди не бе виждал полярен червей, но когато забеляза сражаващите се от високия хребет, разбра, че джуджето е загазило. Тюхкайки се, че е оставил лъка си в пещерата, Дризт извади ятаганите си и последва пантерата надолу по планинския склон толкова бързо, колкото му позволяваше хлъзгавата пътека.

* * *

— Хайде, идвай! — изрева упоритото джудже на реморхаза и чудовището наистина го нападна.

Бруенор се приготви, за да даде поне още един добър изстрел, преди да стане храна на червея. Огромната глава се наведе над него, но после реморхазът, дочул рев отвън, се поколеба и погледна встрани.

— Глупав ход! — ликуващо извика джуджето и замахна с брадвата към долната му челюст, разцепвайки я точно между двата предни зъба.

Реморхазът изпищя пронизително от болка, кожените му криле диво запляскаха, опитвайки се да отместят главата извън обсега на джуджето.

Бруенор замахна отново, а после и за трети път, като с всеки удар отсичаше огромни парчета от пастта и навеждаше главата надолу.

— Мислеше да ме ядеш, а? — извика джуджето. Той замахна с ръката, в която държеше щита и се хвана за единия рог, когато реморхазът започна да се изправя отново. Едно бързо движение обърна главата на чудовището в удобна позиция и здравите мускули на Бруеноровата ръка се свиха яростно, забивайки могъщата бойна брадва в черепа на червея. Създанието потрепери и се съпротивлява още секунда, после се отпусна неподвижно, а гърбът му все така излъчваше горещина.

Вторият рев на Гуенивар накара гордото джудже да отклони очи от жертвата си. Наранен и несигурен Бруенор погледна по посоката на звука и видя Дризт и пантерата бързо да се приближават. В ръцете си мрачният елф държеше ятагани.

— Елате! — изкрещя Бруенор на двамата, разбирайки погрешно приближаването им. Той удари силно брадвата в тежкия си щит. — Елате да опитате острието ми!

Дризт рязко спря и накара Гуенивар да стори същото. Но пантерата продължи да се промъква със свити назад уши.

— Върви си, Гуенивар! — нареди й Дризт.

Пантерата изръмжа възмутено още веднъж и отскочи встрани.

Удовлетворен от оттеглянето на котката, Бруенор премести гневния си поглед върху Дризт, който стоеше на другия край на поваления полярен червей.

— Ти и аз, тогава? — сопна се джуджето. — Имаш ли кураж да опиташ моята брадва, мрачен елфе, или малките момиченца ти харесват повече?

Споменаването на Кати-бри предизвика гневно просветване в очите на Дризт, а хватката му около оръжията се затегна. Бруенор залюля брадвата си.

— Хайде — извика той насмешливо. — Ще ли ти се да си поиграеш с джудже?

Дризт искаше да изкрещи, така че да го чуе целия свят. Искаше да прескочи мъртвото чудовище и да смачка джуджето, да отрече думите му с чиста, брутална сила, но не можеше. Не можеше да се откаже от Миелики, не можеше да предаде Муши. Трябваше да превъзмогне яростта си още веднъж, трябваше да понесе обидите стоически и с разбиране, че той и неговата богиня знаеха истината за онова, което бе в сърцето му.

Ятаганите се прибраха в ножниците си. Дризт се обърна и си тръгна, а Гуенивар закрачи до него. Бруенор наблюдаваше любопитно двойката. В началото той помисли, че елфът е страхливец, но после, когато възбудата от битката постепенно го напусна, започна да се чуди какви бяха всъщност намеренията му. Дали беше дошъл да довърши и двамата с червея, както бе сметнал първоначално? Или, може би, беше слязъл да му помогне?

— Не-е — промърмори джуджето, отхвърляйки тази възможност. — Не и един мрачен елф!

Връщането обратно беше дълго за накуцващото джудже, но това му даде възможност да преосмисли многократно събитията на северозападния хребет. Когато най-накрая се върна у дома в мините, слънцето отдавна беше залязло и Кати-бри и няколко джуджета се бяха събрали, готови да тръгнат да го търсят.

— Ранен си — отбеляза едно от тях. Кати-бри незабавно си представи битка между Дризт и нейния баща.

— Полярен червей — обясни небрежно джуджето. — Подредих го добре, но малко се поизгорих.

Другите джуджета кимнаха с възхищение пред смелостта на техния водач — полярният червей не се убиваше лесно, — а Кати-бри въздъхна силно.

— Видях мрачния елф! — извика й Бруенор, подозирайки причината за въздишката. Джуджето остана объркано след срещата си с Дризт, а и се чудеше какво е участието на Кати-бри във всичко това.

Дали и тя го беше срещала?

— Видях го, наистина! — продължи той, сега говорейки повече на другите джуджета. — Мрачен елф и най-голямата и най-черна котка, която очите ми някога са виждали. Той слезе за мен, точно когато довършвах червея.

— Дризт не би го направил! — прекъсна го Кати-бри преди баща й да успее да продължи разказа си.

— Дризт? — попита Бруенор и момичето се обърна, разбирайки, че лъжата й е разкрита. Бруенор пренебрегна това за момент. — Така беше! — продължи той. — Дойде при мен с извадени остриета! Аз ги прогоних заедно с котката!

— Можем да го преследваме — предложи едно от джуджетата. — Да го прогоним от планината!

Останалите закимаха и замърмориха в знак на съгласие, но Бруенор, все още обмисляйки намеренията на елфа, ги накара да замълчат.

— Планината е негова — каза им той. — Касиус му я е дал и няма защо да си създаваме неприятности с Брин Шандер. Докато елфът мирува и не ни се изпречва на пътя, ще го оставим на мира. Но — продължи джуджето, като погледна Кати-бри право в очите, — ти няма да говориш с него и няма никога повече да го доближаваш!

— Но — започна напразно Кати-бри.

— Никога! — изрева Бруенор. — Ще ми дадеш дума сега, момиче, или в името на Морадин, ще му взема главата!

Кати-бри се поколеба при тази ужасна заплаха.

— Обещай! — настоя Бруенор.

— Имаш думата ми — промърмори тя и избяга в тъмното убежище на пещерата.

* * *

— Касиус, говорителят на Брин Шандер, ме изпрати тук — обясни грубият мъж. — Каза ми, че ако някой знае къде е елфът, ще сте вие.

Бруенор огледа събраните джуджета в официалната зала за срещи, но нито едно от тях не изглеждаше впечатлено от грубия непознат. Той обхвана брадичката си с длан и се прозя широко — възнамеряваше да не се намесва в конфликта между двамата. Бруенор можеше да заблуди грубия мъж и смрадливото му куче без много да се церемони, но Кати-бри, която седеше до него, се размърда неспокойно. Роди МакГристъл не пропусна това.

— Касиус ми каза, че трябва да сте виждали елфа, щом живеете толкова близо до него.

— Дори и някой от хората ми да го е виждал — отвърна небрежно Бруенор, — не ми е казал. Ако елфът е наоколо, той не ни е притеснявал.

Кати-бри погледна любопитно към баща си и започна да диша по-леко.

— Не ви е притеснявал? — измънка Роди, а в очите му се появи лукав поглед. — Никога, точно този!

Бавно и преднамерено драматично планинецът отметна качулката си, разкривайки белезите си.

— Той не те притеснява, докато неочаквано не получиш нещо от него!

— Елфът ли направи това? — попита Бруенор, който не изглеждаше нито обезпокоен, нито впечатлен. — Хубави белези, по-хубави от всички, които съм виждал.

— Той уби кучето ми — изръмжа Роди.

— На мен не ми изглежда мъртво — отбеляза Бруенор, предизвиквайки усмивки от всеки ъгъл.

— Другото ми куче — озъби се Роди, разбирайки положението си сред упоритите джуджета. — Хич не те е грижа за мен и не очаквам да е така. Но аз не го преследвам само заради себе си, нито само заради наградата за главата му. Ходил ли си някога в Малдобар?

Бруенор сви рамене.

— На север от Сундабар — обясни Роди. — Малко, мирно градче. Само с фермери. Едно от семействата, Тисълдаунови, живееше в единия край на града, три поколения в една къща, както подобава на порядъчно семейство. Бартоломю Тисълдаун беше добър човек, както и неговия баща, и децата му — четири момчета и момиче като твоето — здрави и силни, с благородни сърца и желание за живот.

Бруенор подозираше накъде бие мъжът и от тревожното въртене на Кати-бри се досети, че тя също се досеща.

— Добро семейство — продължи Роди, като успя да извика на лицето си замислено изражение. — Деветима в една къща. — Тогава внезапно планинецът придоби суров вид и погледна право в Бруенор. — И деветима умряха там — заяви той. — Заклани от мрачния елф, а единият — изяден от дяволската му котка!

Кати-бри се опита да проговори, но думите й прераснаха в писък. Бруенор беше доволен от объркването й, защото ако тя бе казала нещо ясно, планинецът щеше да разбере повече, отколкото му се искаше. Джуджето прегърна дъщеря си през раменете, после отвърна спокойно на Роди.

— С мрачна история идваш при нас. Изплаши дъщеря ми, а аз не обичам дъщеря ми да се плаши!

— Моля да ми простиш, кралю — каза Роди с поклон, — но трябваше да узнаеш за опасността, която дебне на прага ти. Мрачният елф е зъл, както и дяволската му котка! Не ми се ще трагедията от Малдобар да се повтори!

— И няма да се повтори — увери го Бруенор. — Ние не сме прости фермери, запомни това. Мрачният елф няма да ни притесни повече, отколкото го направи ти.

Роди не бе изненадан, че Бруенор не искаше да му помогне, но знаеше добре, че джуджето или поне момичето знаеха за местонахождението на Дризт, повече отколкото показваха.

— Ако не заради мен, то поне заради Бартоломю Тисълдаун, моля те, добро джудже! Кажи ми къде мога да намеря черния демон! Или ако не знаеш, дай ми от твоите войни, които да ми помогнат!

— Моите джуджета имат предостатъчно работа — обясни Бруенор. — Не могат да си губят времето с преследване на разни демони.

Бруенор наистина не се интересуваше от враждата между Роди и елфа, но историята на планинеца затвърди убеждението му, че мрачният елф трябва да бъде избягван, особено от дъщеря му. Всъщност той можеше вече да е помогнал на Роди и да е приключил с него, повече, за да прогони и двамата от долината, отколкото по някакви морални причини, но не можеше да пренебрегне очевидната тъга на Кати-бри.

Роди безуспешно се опита да скрие своя гняв, търсейки някаква друга възможност да постигне целта си.

— Къде щеше да отидеш ти, ако бягаше от нещо, кралю Бруенор? — попита той. — Познаваш планината по-добре от всеки, така ми каза Касиус. Къде да търся?

Бруенор откри, че объркания вид на неприятния човек му харесва.

— Голяма долина — заяви загадъчно той. — Широка планина. Много дупки — добави тихо след дълго мълчание.

Маската на Роди внезапно се разчупи.

— Ти помагаш на този убиец! — изрева той. — Наричаш себе си крал, но си…

Бруенор скочи от каменния си трон, а Роди предпазливо направи стъпка назад и постави ръка върху дръжката на Блийдър.

— Слушам приказки от един изгнаник срещу друг изгнаник! — изрева той. — И единият, и другият са един дол дренки, мен ако питаш!

— Но не и според Тисълдаунови! — извика Роди, а кучето му, усещайки неговия гняв, оголи зъбите си и злобно заръмжа.

Бруенор погледна към странния жълт звяр с любопитство. Наближаваше време за вечеря, а от спора бе огладнял! Колко ли можеше да напълни корема му това жълто псе, зачуди се той.

— Нямаш ли какво друго да ми дадеш? — настоя Роди.

— Мога да ти дам ботушите си — изгъргори Бруенор.

Няколко добре въоръжени джуджета се приближиха, за да са сигурни, че избухливият човек няма да направи нещо глупаво.

— Бих ти предложил вечеря — продължи Бруенор, — но вониш твърде зле за моята трапеза, а не ми приличаш на човек, който ще се съгласи да си вземе баня.

Роди дръпна рязко каишката на кучето си и излетя навън, тропайки силно с тежките си ботуши и тръшвайки всяка врата, през която минаваше. По знак на Бруенор четирима войници го последваха, за да се уверят, че ще напусне без непредвидени инциденти. Останалите в официалната зала се разсмяха и поздравиха краля си за начина, по който бе подредил човека.

Кати-бри не се присъедини към веселието им, както Бруенор не пропусна да отбележи и джуджето реши, че знае защо.

Вярна или не, историята на Роди бе предизвикала съмнения у момичето.

— Е, сега разбра ли — каза й грубо той, опитвайки се да я подтикне да изкаже своето мнение. — Мрачният елф е издирван убиец. Трябва да приемаш предупрежденията ми по-сериозно.

Кати-бри горчиво прехапа устни. Дризт не й беше разказал много за живота си на повърхността, но тя не можеше да повярва, че този мрачен елф, който бе започнала да опознава, е способен на убийство. Нито пък можеше да отрече очевидното: Дризт беше мрачен елф и този факт придаваше достоверност на историята на Роди МакГристъл за нейния по-опитен баща.

— Чуваш ли ме, момиче? — повтори Бруенор.

— Трябва да ги събереш заедно — каза неочаквано Кати-бри. — Елфът, Касиус и грозния Роди МакГристъл. Трябва…

— Това не е мой проблем! — изрева джуджето, прекъсвайки я рязко. Сълзи рукнаха от очите на Кати-бри и потекоха по лицето й при неочаквания гняв на баща й.

Светът се завъртя пред нея. Дризт беше в опасност, а още по застрашена бе и истината за миналото му. Също толкова болезнено за Кати-бри беше и това, че баща й, който обичаше и уважаваше откакто се помнеше, сега изглежда оставаше глух за справедливостта.

В този ужасен момент Кати-бри направи единственото нещо, което едно единадесетгодишно момиченце можеше да стори при тези условия — обърна се и избяга.

* * *

Кати-бри не знаеше точно къде отива, докато бягаше по ниските пътеки по Грамадата на Келвин, въпреки обещанието, което бе дала на Бруенор. Тя не можеше да преодолее желанието си да дойде тук, макар че почти нямаше какво да предложи на Дризт, освен предупреждението, че МакГристъл го търси.

Тя не можеше да намери решение при всичките си тревоги, но после застана пред мрачния елф и разбра истинската причина, поради която бе предприела тази рискована постъпка. Не беше дошла заради Дризт, макар че искаше той да е в безопасност. Бе дошла заради собствената си съвест.

— Никога не си ми разказвал за Тисълдаунови от Малдобар — каза ледено вместо поздрав, стопявайки усмивката на елфа.

Мрачното изражение, което прекоси лицето на Дризт ясно показа болката му. Виждайки тъгата му, Кати-бри реши, че това потвърждава обвиненията срещу него. Нараненото момиче се обърна и се опита да избяга. Дризт обаче, я хвана за раменете, обърна я към себе си и я задържа. Наистина щеше да е прокълнат, ако това момиче, което го беше приело с отворено сърце, повярваше в тези лъжи.

— Не съм убил никого — прошепна той през риданията на Кати-бри, — освен чудовищата, които изклаха Тисълдаунови. Кълна се!

После той й разказа цялата история, каза й дори за бягството си от Ястреборъката Чучулига.

— И сега съм тук — завърши Дризт, — и искам да оставя станалото зад себе си, макар че никога, кълна се, няма да го забравя!

— Вие разказвате две съвсем различни неща — отвърна Кати-бри. — Ти и МакГристъл, имам предвид!

— МакГристъл? — ахна Дризт, сякаш въздухът внезапно бе напуснал тялото му. Той не беше виждал едрия мъж от години и вече смяташе, че Роди принадлежи на далечното му минало.

— Дойде днес — обясни му момичето. — Огромен мъж с жълто куче. Той те търси.

Това порази Дризт. Нима никога нямаше да избяга от миналото си? И ако беше така, как можеше да се надява да бъде приет от някого?

— МакГристъл каза, че ти си ги убил — продължи Кати-бри.

— Значи имаш само думите на двама ни — отсъди Дризт — и нито едно доказателство, което да докаже една от двете истории.

Тишината, която се възцари след думите му, сякаш продължи часове.

— Никога не съм харесвала подобни грозни грубияни — подсмръкна Кати-бри и успя да се усмихне за първи път, откакто бе срещнала МакГристъл.

Потвърждаването на тяхното приятелство развълнува дълбоко Дризт, но той не можеше да забрави бедата, която бе надвиснала над него. Трябваше да се бие с Роди, а може би и с други, ако ловецът на глави бе успял да предизвика негодувание — лесна задача предвид миналото на елфа. Или може би трябваше да избяга и отново да приеме пътя за свой дом.

— Какво ще правиш? — попита Кати-бри, усещайки тревогата му.

— Не се страхувай за мен — успокои я Дризт и докато говореше я прегърна със съзнанието, че това може би е неговият начин да се сбогува с нея. — Денят клони към залез. Трябва да се връщаш у дома.

— Той ще те намери — отвърна му неумолимо Кати-бри.

— Не — каза тихо Дризт. — Или поне не скоро. Двамата с Гуенивар ще държим Роди МакГристъл далеч, докато измисля накъде да тръгна. А сега, да те няма! Нощта се спуска бързо, а не вярвам, че баща ти ще одобри идването ти тук.

Напомнянето, че трябва да се срещне с Бруенор, оказа въздействие върху Кати-бри. Тя се прости с елфа и тръгна, после внезапно се обърна и го прегърна. Стъпките й бяха по-леки, докато се връщаше към пещерите. Доколкото знаеше, не беше решила нищо за Дризт, но бедата на елфа изглеждаше далечна в сравнение със собственото й облекчение, че приятелят й не беше чудовището, което някои го обвиняваха, че е.

Сега нощта щеше наистина да е мрачна за Дризт До’Урден. Той смяташе, че Мак Гристъл е далечен проблем, но сега заплахата бе тук и никой освен Кати-бри не го бе защитил.

Отново трябваше да се изправи срещу нея сам — ако изобщо възнамеряваше да го направи. Нямаше други съюзници освен Гуенивар и собствените си ятагани и перспективата да се бие с МакГристъл — да загуби или да спечели — не беше предизвикателство за него.

— Това не е дом — промърмори Дризт през мразовития вятър. Извади ониксовата фигурка и извика пантерата. — Ела, приятелко — каза на котката той. — Да си тръгнем преди неприятелят ни да е дошъл.

Гуенивар остана на пост, докато Дризт стягаше багажа си, докато умореният от пътя елф напускаше своя дом.

25

Джуджешка шега

Кати-бри чу ръмжащото куче, но нямаше време да реагира, когато огромният мъж изскочи иззад една скала и грубо я сграбчи за ръката.

— Знам, че знаеш! — изкрещя той с пълно гърло право в лицето й.

Кати-бри го ритна в пищяла.

— Пусни ме! — извика му тя.

Роди изненадано забеляза, че в гласа й нямаше страх. Той я разтърси силно, когато тя се опита да го ритне отново.

— Дошла си в планината с някаква цел — каза той равнодушно, без да отпуска хватката си. — Дошла си да видиш елфа. Знам, че сте приятели. Виждам го в очите ти!

— Нищо не знаеш! — каза му Кати-бри. — Говориш само лъжи!

— Значи елфът ти разказа за Тисълдаун, така ли? — отвърна Роди, досещайки се какво има предвид момичето.

Кати-бри знаеше, че в гнева си се беше заблудила, беше дала на нещастника потвърждение на думите му.

— Елфът ли? — каза тя разсеяно. — Не разбирам за какво говориш.

Роди подигравателно се изсмя.

— Била си при елфа, момиче. Каза го достатъчно ясно. А сега ще ме заведеш да го видя.

Кати-бри се изсмя в лицето му, предизвиквайки друго грубо разтърсване.

Изражението на Роди изведнъж омекна и Кати-бри се ужаси дори повече от погледа, който се появи в очите му.

— Ти си куражлийка, нали? — измърка той, хвана и другото рамо на Кати-бри и я обърна срещу себе си. — Изпълнена с живот? Ще ме заведеш при елфа, момиче, не се съмнявай в това. Но може би има и други неща, които да направим преди това, неща, които да те убедят повече да не пресичаш пътя на такива като Роди МакГристъл.

Целувката му по бузата на Кати-бри бе отвратително гротескна, но ужасяваща и недвусмислено заплашителна и момичето помисли, че ще повърне.

Кати-бри мобилизира всяка частица от твърдостта си, за да погледне Роди в очите в този миг. Тя беше само малко момиче, но бе израснала сред суровите джуджета от рода Боен чук — горди и силни. Бруенор беше боец, такава беше и дъщеря му. Коляното на Кати-бри намери слабините на Роди и хватката му изведнъж се разхлаби. Момичето протегна ръка да издере лицето му, ритна го втори път с по-малък ефект, но предпазното му свиване почти й позволи да се освободи.

Желязната хватка на Роди се затегна неочаквано около китката й и те се сдърпаха за момент. После Кати-бри усети как някой сграбчи също толкова силно свободната й ръка и преди да разбере какво става, беше издърпана от ръцете на Роди, а до нея застана тъмен силует.

— Значи дойде да срещнеш съдбата си — озъби се доволно Роди на Дризт.

— Бягай — каза елфът на Кати-бри. — Това не е твоя работа.

Кати-бри, разтърсена и ужасно уплашена, не възрази.

Възлестите ръце на Роди се сключиха около дръжката на Блийдър. Ловецът на глави вече се бе срещал в битка с елфа и нямаше намерение да се опитва да му се противопоставя с бързи стъпки и извъртания. С кимване, той освободи кучето си. То се приближи до Дризт и тъкмо се готвеше да го нападне, когато Гуенивар връхлетя върху него и го събори надалеч. Кучето се изправи на крака, защото не беше ранено сериозно, но отстъпваше с няколко крачки всеки път, когато пантерата надаваше рев в лицето му.

— Достатъчно — каза Дризт, станал изведнъж сериозен. — Преследвал си ме толкова години и километри. Приветствам издръжливостта ти, но твоят гняв е незаслужен, уверявам те. Не съм убил Тисълдаунови. Никога не съм вдигал остриетата си срещу тях.

— Да вървят в Деветте пъкъла Тисълдаунови! — изрева му Роди. — Заради тях ли смяташ, че съм дошъл?

— Главата ми няма да ти донесе твоето възнаграждение — отвърна му Дризт.

— И златото да се продъни дано! — извика Роди. — Ти ми отне кучето, елфе, и ухото!

Посочи с мръсния си пръст към обезобразеното си лице. Дризт искаше да му възрази, искаше да напомни на Роди, че той беше започнал битката и, че собствената му брадва бе съборила дървото, което бе изранило лицето му. Но Дризт разбираше мотивите на планинеца и знаеше, че думите няма да го успокоят. Той бе наранил гордостта му, а за човек като Роди подобна рана далеч надхвърляше физическата болка.

— Не искам да се бия — заяви твърдо елфът. — Взимай кучето си и изчезвай само срещу думата си, че няма повече да ме преследваш.

Подигравателният смях на Роди предизвика тръпки по гръбнака на Дризт.

— Ще те гоня до края на света, мрачен елфе! — изрева той. — И винаги ще те намирам. Няма достатъчно дълбока дупка, в която да се скриеш от мен. Няма достатъчно дълбоко море! Ще те хвана, елфе! Ще те хвана сега, или ако избягаш, ще те хвана по-късно!

Роди се усмихна, жълтите му зъби блеснаха и внимателно започна да се прокрадва към Дризт.

— Ще те пипна, елфе! — повтори отново той тихичко. Един неочакван скок го приближи до Дризт и Блийдър изсвистя диво край него.

Елфът отскочи. Изглеждаше, че вторият удар на ловеца на глави ще постигне същия ефект, но вместо да постъпи така, Роди направи лъжливо движение, което засегна брадичката на Дризт.

В миг планинецът беше до елфа, а брадвата му яростно фучеше.

— Стой мирно! — извика Роди, докато Дризт пъргаво отбягваше ударите като отскачаше или се навеждаше.

Той знаеше, че поема опасен риск като не отговаря на злостните атаки, но се надяваше, че ако успее да умори якия мъж, ще намери по-мирно решение.

Роди беше бърз и подвижен за голям човек, но Дризт беше далеч по-пъргав и вярваше, че може да играе тази игра доста дълго.

Блийдър се спусна право към него, насочвайки се към гърдите на Дризт. Атаката беше лъжлива, Роди искаше елфът да се наведе, така че да може да го ритне в лицето. Дризт обаче, прозря намеренията му. Той отскочи, вместо да се наведе, направи салто над спускащата се брадва и се приземи с лекота, още по-близо до Роди. Сега нападна той, замахвайки с дръжките на двата ятагана право към лицето на Роди. Ловецът на глави залитна назад, усещайки топлата кръв да се стича от носа му.

— Махай се — каза му искрено Дризт. — Взимай си кучето и се върни в Малдобар или в мястото, което наричаш дом.

Но ако той наистина вярваше, че Роди ще се предаде при вида на проявеното милосърдие, бе изпаднал в голяма заблуда. Ловецът на глави изкрещя яростно и се втурна напред с наведени рамене в опит да събори елфа.

Дризт насочи оръжията си с дръжките надолу към главата на Роди, а той самият се преметна през гърба му. Планинецът падна лошо, но бързо се изправи на колене, извади камата си и я запрати към елфа, още докато той бе с гръб към него. Дризт видя сребърното проблясване в последния момент и свали острието си, за да го отбие. Още една кама полетя към него, а след нея още една и всеки път Роди правеше по стъпка към елфа.

— Познавам номерата ти, елфе — заяви той със зла усмивка. Две бързи стъпки го доведоха съвсем до Дризт и Блийдър отново разсече въздуха. Дризт се наведе и се претърколи настрани, като се изправи на известно разстояние. Неизтощимата увереност на Роди започваше да го изнервя. Той бе нанесъл на планинеца удари, които биха повалили повечето му противници и се чудеше колко още поражения може да понесе якия мъж. Тази мисъл доведе елфа до неизбежното заключение, че може би трябва да започне да го удря не само с дръжките на ятаганите си. И отново Блийдър се спусна към него. Този път, Дризт не избяга. Той пристъпи под острието на брадвата и го отби с единия ятаган, оставяйки Роди открит за удар с другото му оръжие. Три бързи движения отдясно затвориха едното му око, но ловецът на глави само се изхили и се хвърли върху Дризт като събори по-лекия елф на земята.

Дризт се извъртя и падна, осъзнавайки, че съвестта му го е подвела. На толкова близка дистанция той не би могъл да се сравнява със силата на Роди, а ограничените му движения премахваха предимството на бързината. Роди запази положението си върху него и премести едната си ръка, за да го разсече с Блийдър.

Излайване на жълтото куче бе единственото предупреждение, което получи, но то не бе достатъчно, за да избегне скока на пантерата. Гуенивар избута Роди от Дризт, притискайки го към земята. Якият мъж обаче запази самообладание и успя да удари пантерата, докато тя отминаваше край него, по десния хълбок. От своя страна, упоритото куче се нахвърли върху нея, но Гуенивар се съвзе, завъртя се около Роди и го прогони.

Когато Роди се обърна отново към Дризт, бе посрещнат с дива вихрушка от удари, която не смогваше да отбива и не можеше да посрещне подобаващо.

Дризт бе видял действията на пантерата и огънят в лилавите му очи обещаваше край на компромисите. Дръжката на ятагана се стовари върху лицето на Роди, последвана от тъпата страна на острието. Кракът на елфа се впи в стомаха му, в гърдите, а после и в слабините толкова бързо, че сякаш бе направил само едно движение. Все така упорит, Роди понесе всичко с изръмжаване, но разяреният елф го притисна. Единият ятаган срещна главата на брадвата и Роди се придвижи напред, смятайки отново да притисне Дризт към земята. Второто оръжие на елфа обаче, го изпревари, разрязвайки ръката му. Ловецът на глави се отдръпна, хващайки ранения си крайник, и изпусна Блийдър на земята.

Дризт дори не се забави. Атаката му хвана Роди неподготвен и няколко ритника и удара зашеметиха мъжа. После той подскочи високо и изрита Роди с двата си крака право в челюстта, като го запрати на земята. Планинецът отново само сви рамене и се опита да се изправи, но този път почувства остриетата на двата ятагана да се опират във врата му.

— Казах ти да си вървиш по пътя — каза сурово Дризт, без да отмества ятаганите дори на сантиметър, за да позволи на Роди да усети добре студения метал.

— Убий ме — каза примирено Роди, усещайки слабостта на своя съперник, — ако ти стиска!

Дризт се поколеба, но намръщеният му поглед не омекна.

— Върви си по пътя — каза той с цялото спокойствие, което успя да събере. Спокойствие, напук на предстоящото изпитание, което той знаеше, че трябва да премине.

Роди се разсмя.

— Убий ме, чернокож дявол! — изрева той, настъпвайки срещу Дризт, макар да остана на колене. — Убий ме или аз ще те хвана! Не се съмнявай в това, елфе. Ще те гоня до края на света и под него, ако трябва!

Дризт пребледня и погледна към Гуенивар за подкрепа.

— Убий ме! — извика Роди на границата на истерията. Той сграбчи китките на елфа и ги дръпна към себе си. Линия от ярка кръв се появи от двете страни на врата му. — Убий ме, както уби кучето ми!

Ужасен, Дризт опита да се отдръпне, но хватката на Роди беше желязна.

— Не ти стиска, нали? — изкрещя ловецът на глави. — Тогава ще ти помогна! — Той рязко дръпна китките му, въпреки съпротивата на Дризт, прорязвайки по-дълбоко врата си и, ако полуделият мъж изпитваше болка, това не можеше да се разбере под маската на неизменната му усмивка.

Вълни от смесени емоции заляха Дризт. В този момент той искаше да убие Роди повече от изумление и объркване, отколкото заради отмъщение, но все пак знаеше, че не би могъл да го направи. Доколкото му беше известно, единственото престъпление на Роди бе неоправданото му преследване, а това не бе достатъчна причина. Заради всичко, което смяташе за ценно, той трябваше да уважава човешкия живот, дори толкова окаян като този на Роди МакГристъл.

— Убий ме! — викаше отново и отново Роди, изпитвайки похотливо удоволствие от нарастващото отвращение на елфа.

— Не! — изкрещя Дризт в лицето му достатъчно силно, за да го накара да замълчи.

Вбесен до степен, когато повече не можеше да сдържа треперенето си, Дризт не дочака да види дали Роди ще поднови влудяващите си крясъци. Той натисна с коляно брадичката му, освободи китките си от ръцете му, после удари слепоочията му с дръжките на двата ятагана едновременно.

Очите на Роди се замъглиха, но той не загуби съзнание, а упорито продължаваше да се съпротивлява. Дризт го удари отново и отново, и накрая го събори, ужасен от собствените си действия и от продължаващата съпротива на ловеца на глави.

Когато гневът му отмина, елфът застана треперещ над якия мъж със сълзи в лавандуловите очи.

— Прогони това куче надалеч! — нареди той на Гуенивар. После ужасен изпусна окървавените остриета и се наведе, за да се увери, че Роди не е мъртъв.

* * *

Роди се събуди и откри жълтото си куче да стои над него. Нощта бе паднала и вятърът отново духаше. Главата и ръката го боляха, но той пренебрегна болката, желаейки само да възобнови преследването си, сигурен, че Дризт никога няма да намери сили да го убие. Кучето му веднага хвана миризмата, повеждайки го обратно на юг и те поеха по нея. Безпокойството на Роди се уталожи, но за малко, когато стигнаха до една оголена скала и намериха червенобрадото джудже и момичето, които ги чакаха.

— Не пипай момичето ми, МакГристъл — каза направо Бруенор. — Не биваше да пипаш момичето ми.

— Тя е в съюз с елфа! — възрази Роди — Предупреди този дяволски убиец за идването ми.

— Дризт не е убиец! — възпротиви се Кати-бри. — Той не е убил фермерите! Той каза, че ти говориш така, за да накараш другите да ти помагат!

Внезапно тя разбра, че току-що бе признала пред баща си, че се е срещала с елфа. Когато Кати-бри намери Бруенор, тя му разказа само за грубото поведение на Роди.

— Била си при него — каза Бруенор, очевидно засегнат. — Излъга ме и си била при елфа. Казах ти да не ходиш. Ти каза, че няма…

Огорчението на Бруенор засегна Кати-бри, но тя бързо си спомни за убежденията си. Бруенор искаше от нея да е честна, но това изискваше също да бъде честна и към истината.

— Веднъж ти ми каза, че всеки си получава заслуженото — отвърна му момичето. — Каза ми, че всеки е различен и че всеки трябва да бъде приеман заради това, което е. Аз видях Дризт такъв, какъвто е и го видях наистина, казвам ти. Той не е убиец! А той е — тя посочи обвинително към МакГристъл — лъжец! Не се гордея със собствената си лъжа, но никога не бих оставил Дризт да бъде хванат от този!

Бруенор обмисли думите й за момент, после я прегърна през кръста и здраво я притисна към себе си. Все още го болеше заради измамата на дъщеря му, но джуджето беше гордо, че неговото момиче бе застанало зад собствените си разбирания. В действителност Бруенор бе дошъл, не за да търси Кати-бри, която мислеше, че се цупи в мините, а за да намери елфа. Колкото повече си припомняше битката си с реморхаза, толкова повече се уверяваше, че Дризт бе дошъл да му помогне, а не да се бие с него. Сега, в светлината на последните събития, у него почти не останаха съмнения в това.

— Дризт дойде и ме освободи от МакГристъл — продължи Кати-бри. — Той ме спаси.

— Мрачният елф я е побъркал — каза Роди, усещайки нарастващата неприязън на джуджето, защото нямаше желание да се бие с такъв опасен противник. — Той е убиец, казвам ти. И Бартоломю Тисълдаун щеше да ти го каже, ако мъртвите можеха да говорят!

— Ба! — изсумтя Бруенор. — Не познаваш момичето ми, иначе щеше да помислиш повече, преди да я наречеш лъжкиня. Казах ти и преди, Роди МакГристъл, че не обичам да плашат дъщеря ми! Смятам, че трябва да се махаш от долината ми. И смятам, че трябва да го направиш веднага!

Роди изръмжа, същото направи и кучето му, което застана между планинеца и джуджето и оголи зъбите си срещу Бруенор. Той вдигна рамене и изръмжа предизвикателно към звяра. Кучето се стрелна към глезена на джуджето, но то умело постави ботуша си в муцуната му и разтвори долната му челюст до земята.

— И да вземеш вонящото си куче с теб! — изрева той, макар че като оцени загладените му хълбоци, реши, че би могъл да има повече полза от невъзпитаното животно.

— Ще ходя, където аз реша, джудже! — заяви му Роди. — Ще хвана елфа и ако той е в твоята долина, там ще съм и аз!

Бруенор разпозна безсилието в гласа на мъжа и разгледа по-подробно белезите върху лицето на Роди и дълбоката рана на ръката му.

— Елфът е избягал от теб — каза джуджето и усмивчицата му жегна Роди.

— Но не задълго — обеща той. — И никакво джудже няма да застане на пътя ми!

— Връщай се в мините — каза Бруенор на Кати-бри. — Кажи на останалите, че може да се забавя малко за вечеря.

Брадвата се озова в ръцете му.

— Подреди го добре — промърмори Кати-бри, без да се съмнява в уменията на баща си.

Тя целуна Бруенор по шлема, после щастливо побягна. Баща й, й беше, повярвал. Нищо в целия свят не можеше да е погрешно.

* * *

Роди МакГристъл и трикракото му куче напуснаха долината малко след това.

Роди беше видял слабостта на Дризт и мислеше, че може да спечели битката срещу елфа, но не бе забелязал нищо подобно у Бреунор Бойния чук. Когато Бруенор го повали, подвиг, който не му отне особено много време, Роди не се усъмни и за секунда, че ако беше помолил джуджето да го убие, то с радост щеше да го направи.

От върха на южното възвишение, където бе отишъл да погледне за последно Десетте града, Дризт видя как една каруца излиза от долината и заподозря, че може да е на ловеца на глави. Без да знае какво означава това, но и не вярвайки, че Роди е променил мнението си, Дризт погледна надолу към багажа си и се зачуди накъде да поеме сега.

Светлините на градовете се запалиха и Дризт се вгледа в тях със смесени чувства. Той се беше изкачвал тук няколко пъти, очарован от околностите, смятайки, че е намерил своя дом. Колко различна беше сега тази гледка! Появата на МакГристъл го бе накарала да се замисли и му напомни, че все още бе изгнаник и може би винаги щеше да е.

— Дризит — промърмори той на себе си прокълнатата дума.

В този момент Дризт не вярваше, че някога ще намери дом, не вярваше, че един мрачен елф може да има място в Царствата, Повърхността или Подземния мрак. Надеждата, която Дризт винаги бе таял в умореното си сърце, сега бе изчезнала напълно.

— Възвишението на Бруенор, така се нарича това място — изрече груб глас зад Дризт. Той се извърна, с намерение да избяга, но червенобрадото джудже бе твърде близо, за да му се изплъзне. Гуенивар се втурна до него с оголени зъби.

— Отпрати котката си, елфе — каза Бруенор. — Ако и тя е толкова лоша на вкус като кучето, не искам от нея! Това е моето място — продължи той. — Бруенор съм аз, а това е Възвишението на Бруенор!

— Не виждам знак за собственост — отвърна възмутено Дризт. Търпението му се беше изчерпало от дългия път, който сега изглеждаше още по-дълъг. — Сега знам претенциите ти и ще си тръгна. Спокойно, няма да се върна.

Бруенор вдигна ръка, за да накара елфа да замълчи и за да го спре да си тръгне.

— Само купчина камъни — каза той. Това бе най-близкото до извинение, което някога бе изричал. — Казах, че е моя, но дали това я прави такава? Само една проклета купчина камъни!

Дризт повдигна глава при неочакваното отстъпление на джуджето.

— Нищо не е такова, каквото изглежда, елфе! — заяви Бруенор. — Нищо! Опитваш се да се придържаш към това, което знаеш? Но после откриваш, че знаеш не това, което мислиш, че знаеш! Мислиш, че кучето е вкусно — изглежда достатъчно вкусно, — но сега стомахът ме боли при всяко движение!

Второто споменаване на кучето предизвика у Дризт неочаквано прозрение за заминаването на Роди МакГристъл.

— Ти си го отпратил — каза Дризт, посочвайки към пътя. — Ти си прогонил Роди МакГристъл.

Бруенор почти не го чуваше и със сигурност не би признал добросърдечната си постъпка.

— Не вярвам на хора — каза той. — Никога не знаеш какви са, а когато ги разбереш, е минало твърде много време и е късно да се поправяш. Но винаги съм се доверявал на другите раси. Един елф си е елф в края на краищата, както и гномът. И орките са ми ясни — извънредно глупави и грозни. Не съм виждал някой различен, а съм виждал доста!

Бруенор потупа брадвата си и Дризт не се усъмни какво имаше предвид.

— Такова е отношението ми и към мрачните елфи — продължи Бруенор. — Никога не съм срещал мрачен елф — никога не съм искал да срещна. И кой ли иска, бих попитал? Мрачните елфи са зли и злонамерени, така ми е казвал баща ми, както и дядо ми, както и всеки друг.

Той погледна към светлините на Термалайн на брега на Маер Дуалдон на запад, поклати глава и ритна един камък.

— Сега допускам някакъв мрачен елф да дебне в долината ми и какво трябва да направя като крал? После дъщеря ми отива при него!

Неочакван блясък се появи в очите на джуджето, но той го потуши бързо, почти стеснително, когато погледна Дризт.

— Тя ме излъга в очите — никога преди не го е правила, и никога вече няма да го направи, ако е умна!

— Вината не беше нейна! — започна Дризт, но Бруенор махна енергично с ръка, за да отклони темата.

— Мислех си, че знам какво знам — продължи Бруенор след кратка пауза, а гласът му бе почти тъжен. — Светът беше достатъчно ясен. Лесно е да действаш, когато живееш в собствената си дупка.

Той погледна към Дризт, право към слабия блясък в лавандуловите му очи.

— Възвишението на Бруенор? — попита джуджето с примирено свиване на рамене. — Какво значи това, елфе, да сложиш име на една грамада камъни? Мислех, че знам, наистина, и мислех, че кучето е вкусно — Бруенор потърка с ръка корема си и продължи. — Наречи го куп камъни тогава и повече няма да претендирам за него, наречи го Възвишението на Дризт и ти ще ме изриташ оттук!

— Не бих го направил — отвърна тихо Дризт. — Не знам дали бих могъл, дори и да исках!

— Наречи го както си искаш — извика Бруенор, неочаквано натъжен. — И наречи кучето крава — това няма да промени вкуса му! — Той тръсна развълнувано ръце и се обърна, спускайки се по каменистата пътека, мърморейки на всяка стъпка. — И дръж под око дъщеря ми — чу го да казва Дризт през неразбираемите му думи, — ако е толкова глупава, че продължи да ходи из пълната със смърдящи снежни човеци и червеи планина! Смятай, че ще те държа…

Останалото заглъхна, когато Бруенор се изгуби зад завоя.

Дризт още не можеше да започне да схваща какво става от несвързания диалог, но нямаше нужда да подрежда думите на джуджето. Той протегна ръка към Гуенивар, надявайки се, че пантерата ще сподели с него неочаквано станалата прекрасна панорамна гледка. Дризт знаеше, че ще стои на върха, на Върха на Бруенор много пъти и ще гледа трепкащите светлини, защото обмисляйки всичко казано от джуджето, той ясно бе чул една фраза, думи, които, които бе копнял да чуе толкова дълго време:

Добре дошъл у дома.

Епилог

От всички раси в Царствата никоя не е по-смущаваща или по-объркваща от хората. Муши ме убеди, че боговете не са същества извън нас, а са въплъщение на онова, което е в сърцата ни. Ако е вярно, тогава многото и различни богове на човешките секти, които имат толкова различно поведение, разкриват много за тяхната раса.

Ако вземем за пример полуръстовете или елфите, или джуджетата, или която и да е от другите раси, добри или лоши, ще знаем какво да очакваме. Разбира се, има изключения и аз смятам себе си за едно от най-големите! И все пак, едно джудже най-вероятно ще бъде грубо, но честно, а аз никога не съм срещал елф, дори не съм чувал за елф, който да предпочете пещерата пред откритото небе. Човешките предпочитания обаче, са известни само на хората — ако дори и те могат да ги определят.

С термините на доброто и злото, човешката раса трябва да се съди най-предпазливо. Сражавал съм се с подли убийци, наблюдавал съм магьосници, толкова обладани от своята сила, че безмилостно са унищожавали всички други създания по пътя си и съм виждал градове, където група хора предизвиква злополучието на собствената си раса, живеейки в разкошни палати, докато други мъже и жени, и дори деца умират от глад в клоаките по калните улици. Но съм срещал и различни хора — Кати-Бри, Муши, Уолфгар, Агорвал от Термалайн, — чиято чест не може да се постави под съмнение и чийто принос към доброто в Царствата през краткия им живот не може да се сравнява с това на повечето джуджета и елфи, които да живеят половин хилядолетие и повече.

Хората наистина са странна раса и съдбата на света все повече и повече зависи от тях. Те притежават по-пълен спектър от характери от останалите раси, те са единствената „добра“ раса, която води войни срещу самата себе си, при това тревожно често.

Елфите от Повърхността все още имат надежда за края на всичко това. Онези, които са живели най-дълго и са видели раждането на много столетия, хранят вярата, че човешката раса ще узреела доброто, а злите й представители ще се самоунищожат, оставяйки света на онези, които останат.

В родния си град аз станах свидетел на ограниченията на злото, на самоунищожението и неспособността да постигнеш висшите си цели, дори целите, свързани с придобиване на повече власт. По тази причина аз също ще запазя надежда за хората и за Царствата. Също както Царствата са безкрайно различни, така и хората са най-гъвкави, най-способни да се противят на онова, което в себе си смятат за неправилно.

Самото ми оцеляване зависи от вярата ми, че този живот има своя висша цел: тези принципи са награда за мен. Следователно не мога да гледам напред с отчаяние, а с надежда за всичко, за което мечтая и с непоколебимост, че аз също мога да помогна за достигането му.

Това е моята история, разказана толкова пълно, колкото мога да си припомня и колкото реша да разкрия. Пътят ми беше дълъг и изпълнен с препятствия и трудности и знам само, че оставих толкова много зад себе си, че не съм сигурен дали ще мога да си го припомня честно.

Никога няма да гледам назад към онези дни и да се смея, цената за чувствата, които ще ме завладеят, е твърде висока. Често обаче си припомням Закнафейн и Белвар, и Муши, и всички други приятели, които съм оставил зад себе си.

Чудя се също за многобройните неприятели, с които съм се срещал, за многобройните животи, отнети от моите остриета. Дните ми бяха изпълнени с насилие в един свят на насилие и врагове — мои врагове и врагове на всичко, което съм смятал за скъпо. Прочух се заради несравнимия замах на ятаганите заради способностите си в битката и трябва да призная, че много пъти съм се чувствал горд заради тези трудно придобити умения.

Но всеки път, когато се отърсвам от вълнението и обмислям всичко по-пълно, аз съжалявам, че нещата не са били различни. Споменът за Масой Хюнет ми причинява болка — единственият елф, когото съм убил, макар че той започна нашата битка и сигурно щеше да ме убие, ако не бях доказал, че съм по-силен. Мога да оправдая действията си в този съдбовен ден, но никога няма да се почувствам спокоен заради тяхната необходимост. Трябва да има и по-добър начин от меча.

В един свят, толкова изпълнен с опасности, където орките и троловете изглежда дебнат зад всеки завой на пътя, онзи, който може да се бие, е по-почитан като герой и получава всеобщото одобрение. Но под маската на „героя“ има много повече от силата на оръжието или храбростта в битката. Муши беше истински герой, защото преодоля нещастието си, защото никога не трепна пред неизбежните случайности и най-вече, защото действаше според своите ясно определени принципи. Същото може да се каже и за Белвар Дисенгалп, безръкият гном, който помогна на изгнаника — елф. Както и за Трак, който предпочете да пожертва собствения си живот, отколкото да бъде опасност за приятелите си.

Ще нарека герой и Уолфгар от Долината на мразовития вятър, който остана верен на принципите си, въпреки страстта на битката. Уолфгар преодоля погрешните схващания от детството си, прекарано сред варварите, научи се да възприема света като място на надежда, а не като място за бъдещи завоевания. А Бруенор, джуджето, което научи Уолфгар на тази важна разлика, е крал, какъвто никога не е имало в целите Царства. Той въплъщава онези принципи, които неговите хора смятат за най-скъпи и всички те с радост биха дали живота си за него, пеейки песни в прослава до последния си дъх.

И накрая, когато откри силата да се противопоставя на матрона Малис, моят баща също стана герой. Закнафейн, който бе губил битката за принципите и идентичността си през по-голямата част от своя живот, накрая я спечели.

Нито един от тези войни обаче, не може да се сравнява с младото момиче, което опознах, когато за първи път пристигнах в Десетте града. От всички хора, които някога съм срещал, никой не е спазвал по-силно принципите на честта и благоприличието от Кати-Бри. Тя е виждала много битки, но очите й все още блестят с невинност, а усмивката й искри неопетнена. Тъжен ще е денят и нека целият свят го оплаква, когато фалшивият тон на цинизма наруши хармонията на мелодичния й глас.

Често онези, които са ме наричали герой говорят единствено за моята сила в битките и не знаят нищо за принципите, които водят остриетата ми. Приемам тяхното определение заради това, което е ценно заради тях, а не заради себе си. Когато Кати-Бри ме нарече така, тогава ще позволя на сърцето си да се отпусне в задоволство, защото знам, че ще бъда съден заради сърцето си, а не заради меча си, тогава ще посмея да вярвам, че определението е заслужено.

И така, смея да заявя, че моят разказ свършва тук. Сега стоя спокойно до приятелите си и истинския крал на Митрил Хол и всичко е тихо и мирно, и процъфтяващо. Наистина мрачният елф намери своя дом и своето място. Но аз съм млад, понякога трябва да си припомням това. Може би ми остава още десет пъти повече време, отколкото това, което е зад мен. И въпреки цялото ми сегашно задоволство, светът остава Опасно място, където един пазител трябва да се държи за принципите си, но също и за оръжията си.

Смея ли да твърдя, че историята ми е завършена?

Мисля, че не.

Дризт До’Урден

Note message

id="id176764_

id="id176764_

id="id176764_

id="id176764_