О, Когато Дризт намира белег от великия боен чук Щитозъб на гърба на свиреп престъпник, той повече не може единствено да се надява, че Уолфгар е в безопасност. Мрачният елф и приятелите му се отправят на път, за да открият варварина веднъж завинаги. И докато подреждат пъзела, който ги измъчва от дълго време, парче по парче, решимостта на Дризт да го намери нараства все повече.
А през това време Уолфгар плава с капитан Дюдермонт и на свой ред търси откраднатия Щитозъб, който е в ръцете на злия пират Шийла Крий. Само че и тя не чака просто да бъде хваната, а има други планове… Дризт, Кати-Бри, Риджис, Бруенор и Уолфгар — приятелите от Сребърните зали се събират за първи път от дълго време в едно приключение, което ще ви остави без дъх.
Р. А. Салваторе
Саблено море
(книга 3 от "Забравените кралства 4 — Пътеките на мрака")
Пролог
Водени от плавните, сигурни движения на ръцете му, ятаганите описваха сложни, измамливи кръгове. Когато му се удаде възможност, той пристъпи напред и замахна към привидно незащитеното рамо на своя противник. Само че елфът, чиято бръсната глава лъщеше под яркото слънце, беше по-бърз — отстъпи назад и вдигна дългия си меч, за да отбие удара. После сам се хвърли в атака — първо с кортика, който държеше в другата ръка, а след като направи крачка напред — и с меча си.
Той реагира мигновено, движейки се в пълна хармония със своя ловък противник — двата ятагана се завъртяха отбранително и спряха връхлитащия меч със звънко дрънчене. Елфът замахна за нов удар, този път — под гърдите на другия, после пак, още по-ниско.
Двата ятагана се стрелнаха надолу, за да блокират вражеското оръжие, но политнаха нагоре в мига, в който пъргавият елф вдигна крак, за да го ритне.
Това обаче беше заблуда и щом двата ятагана поеха нагоре, елфът приклекна и запрати камата си срещу своя противник, толкова светкавично, че другият не можа нито да я спре с оръжията си, нито да отскочи.
Ударът целеше да го изкорми и, разбира се, дяволската кама го улучи право в корема.
* * *
— Дюдермонт е, няма съмнение! — провикна се морякът, без да може да скрие ужаса в гласа си. — Пак ни е забелязал!
— Ама няма как да знае кои сме — отвърна друг.
— Просто заобиколи рифа и вълнолома — нареди Шийла Крий на кормчията.
Тя бе висока и едра, с яки, мускулести ръце, калени през преминалите в усилен труд години. Същите тези години бяха изпълнили зелените й очи с жлъч. Шийла Крий стоеше край перилата и гневно се взираше към далечния преследвач. Заради тримачтовата шхуна бяха принудени да се откажат от плячкосването на един зле въоръжен търговски кораб, от който можеха доста да спечелят.
— Направи мъгла, за да ни скриеш от тях — добави Шийла, обръщайки се този път към Белани, магьосницата на „Кървавия кил“.
— Мъгла! — изсумтя Белани и така силно тръсна глава, че гарвановочерната й коса се разпиля по гърба й.
Шийла, която използваше меча много по-често от езика си, просто не разбираше. Белани сви рамене и подхвана най-могъщата си магия — за огнено кълбо. Когато свърши, насочи взрива не към преследващата ги шхуна (която не само беше твърде далече, но ако действително беше „Морски дух“, със сигурност щеше да се справи с подобно нападение със забележителна лекота), а към вълните зад „Кървавия кил“.
Водата закипя, щом огнените езици докоснаха повърхността й, зад бързо отдалечаващия се кораб се завихри гъст облак. Шийла Крий се усмихна и кимна одобрително. Кормчийската, снажна жена с широко лице, трапчинки и усмивка, разкриваща два реда възжълти зъби, познаваше водите край западното подножие на Гръбнака на света по-добре от всеки друг. Тя съвсем спокойно можеше да прекара кораба оттук през най-непрогледната нощ, водена единствено от шума на вълните, разбиващи се в подводните скали. Шхуната на Дюдермонт не би се осмелила да ги последва, не и в тези опасни води. Не след дълго „Кървавия кил“, оставил и третия вълнолом зад себе си, щеше да свие зад поредната скала и да навлезе в открити води или пък да се доближи още повече до сушата, в опасните плитчини, които се бяха превърнали в нещо като дом за Шийла и нейния екипаж.
— Няма как да ни е познал — повтори морякът, който се бе обадил преди малко.
Шийла кимна. Тя също се надяваше, всъщност, беше почти сигурна, че мъжът е прав — с трите си мачти и специфичните си платна „Морски дух“ се разпознаваше отдалеч, докато на хоризонта „Кървавия кил“ изглеждаше като най-обикновена, с нищо неотличаваща се каравела. Но като всеки разумен пират, подвизаващ се из Саблено море, Шийла Крий нямаше никакво желание да си има вземане-даване с Дюдермонт и неговия опитен и крайно опасен екипаж, независимо за кого ги бяха взели на борда на „Морски дух“.
На всичко отгоре до нея бяха достигнали слухове, че Дюдермонт я търсел, макар че Шийла можеше само да гадае защо бе избрал точно нея. Тя инстинктивно докосна наскоро жигосания върху рамото й знак, символ на новооткритото й могъщество и пораснали амбиции. Също както останалите жени, които служеха в новосъздадения й отряд, и тя носеше върху рамото си миниатюрен образ на великолепния боен чук, който си бе купила от някакъв глупак в Лускан Образа на Щитозъб.
Дали пък точно той не бе причината за внезапния интерес на капитан Дюдермонт към нея? Шийла бе успяла да понаучи това-онова за бойния чук и знаеше, че предишният му собственик, пропил се побойник на име Уолфгар, бил приятел на Дюдермонт. Връзка очевидно съществуваше, но Шийла не можеше да бъде сигурна. В крайна сметка, не беше ли именно този Уолфгар покачен върху Карнавала на разбойниците, задето се опитал да убие Дюдермонт?
Тя сви рамене и прогони тези мисли от главата си, тъй като в този момент „Кървавия кил“ започна да си проправя път между лабиринта от подводни скали, с които бяха осеяни водите край тайния, добре скрит Златен залив. Въпреки превъзходното управление, шхуната на няколко пъти се удари в острите скали и докато стигнат до плитчините край брега, тя вече се беше килнала на една страна и едва-едва креташе.
Не че имаше някакво значение — в това закътано заливче, обградено от високи зъбери, Шийла и екипажът й разполагаха с всичко необходимо, за да поправят кораба си. Без да губят излишно време, те го докараха до най-вътрешната пещера, до която се стигаше през поредица от тунели и подземни кухини. Естествено прокопани от водата, тези образувания, добре осветени от окачените по стените факли, имаха напълно обитаем вид, благодарение на заграбеното от пиратите, чиято банда бързо се превръщаше в най-успешната шайка, подвизаваща се покрай северната част на Саблен бряг.
Дребната, чернокоса магьосница дълбоко въздъхна — вече се досещаше върху кого ще падне по-голямата част от отговорността по оправянето на кораба.
— И всичко само заради проклетия Дюдермонт! — изруга тя.
— Или защото сме страхливци — подхвърли един от моряците, докато минаваше покрай нея.
Шийла Крий начаса се озова пред него, ухили се злобно и заби пестник в челюстта му.
— Според мен той дори не ни видя! — настоя старият морски вълк, въпреки че в погледа му се четеше неподправен ужас.
И с основание — ако някоя от жените на борда на „Кървавия кил“ ядосаше Шийла, най-често се отърваваше с един хубав бой, но прекалеше ли някой от мъжете, обикновено получаваше възможност да научи от първа ръка откъде идва името на кораба. Да влачи някого с кила на кораба си бе едно от любимите развлечения на Шийла Крий.
Този път обаче на моряка му се размина, тъй като Шийла бе прекалено погълната от поредната поява на Дюдермонт. Вярно, възможно бе „Морски дух“ да не ги е видял или пък да не ги е разпознал от толкова далеч.
Но малко повече предпазливост никога не бе излишна, когато ставаше въпрос за капитан Дюдермонт. Ако прословутите ловци на пирати наистина я търсеха, нима имаше по-подходящо място да я открият от Златния залив, скалистата крепост, която тя и хората й деляха с племе човекоядци.
* * *
Камата го улучи в корема и тупна на пода, без да му навреди.
— Дризт До’Урден никога не би се хванал на подобна уловка! — високият, мелодичен глас на Ле’лоринел преливаше от недоволство; сините очи, осеяни със златисти пръски, горяха с опасен огън иззад черната маска, която той постоянно носеше.
С едно движение на китката гологлавият елф прибра меча си в ножницата.
— А дори да се хванеше, пак би успял да отскочи навреме или да вдигне един от ятаганите си, за да спре камата ми — довърши той, изсумтявайки сърдито.
— Аз не съм Дризт До’Урден — отвърна полуелфът Туневек, след което отиде до ръба на покрива, където се облегна на една колона и се опита да успокои дишането си.
— Маскевич ти даде магическа бързина, за да го компенсира — отвърна Ле’лоринел, докато вдигаше камата от пода и оправяше късата си, кафява туника без ръкави.
Туневек се навъси:
— Та ти дори не знаеш как се бие Дризт До’Урден — напомни му той. — Наистина! Виждал ли си го някога да се бие? Виждал ли си го да изпълнява движенията, които му приписваш с такава горест? Невъзможни движения, мен ако питаш!
Дори да се бе впечатлил от думите на полуелфа, Ле’лоринел с нищо не го показа:
— Историите за бойния му стил и невероятната му дарба се разказват надлъж и нашир из Севера.
— И несъмнено биват преувеличавани от дума на дума.
Ле’лоринел, който неведнъж бе описвал изключителните умения на Дризт пред полуелфа, поклати глава.
— Плащам ти добре, за да участваш в тези тренировки — напомни му той. — Така че ще сториш добре, ако приемеш всичко, което съм ти казвал за Дризт До’Урден за истина, и се постараеш да овладееш бойния му стил дотолкова, доколкото ти позволяват ограничените способности.
Туневек, който бе гол до кръста, избърса слабото си, мускулесто тяло и подаде кърпата на Ле’лоринел. Елфът го изгледа презрително (нещо обичайно след подобен провал) и го подмина, насочвайки се към капака, който водеше надолу, към последния етаж на кулата.
— Каменната кожа сигурно не действа вече — подхвърли той, без да прикрива отвращението си.
Останал сам на покрива, Туневек се засмя безпомощно и поклати глава. Отиде да вземе ризата си, но леко блещукане привлече вниманието му и той спря и се загледа в бързо материализиращия се Маскевич.
— Успя ли да му угодиш този път? — попита посивелият магьосник с глас, който сякаш с мъка си пробиваше път през гърлото му.
Насмешливата усмивка, която заигра по устните му, разкривайки два реда пожълтели зъби, красноречиво говореше, че старецът вече знае отговора на въпроса си.
— Напълно е обсебен от него — отвърна Туневек. — Повече, отколкото си представях, че е възможно.
Маскевич сви рамене, сякаш това нямаше особено значение.
— Вече повече от пет години работи за мен, както, за да получи правото да използва магиите ми, така и за да може да ти плати добре — напомни той на Туневек. — Трябваха ни дълги месеци, докато открием някого като теб, на когото да възлагаме надеждата, че ще успее да овладее движенията на онзи необикновен мрачен елф, Дризт До’Урден.
— Какво чакате тогава? — подразни се полуелфът — Защо с Ле’лоринел не го откриете и не приключите с него веднъж завинаги. Струва ми се много по-лесно от тези безкрайни тренировки.
Маскевич се изкиска, сякаш за да покаже на Туневек колко много подценява крайно необичайния елф на мрака, чиито подвизи (поне онези, за които те с Ле’лоринел знаеха) бяха наистина забележителни.
— Дризт е близък приятел с джудже на име Бруенор Бойния чук — рече той. — Чувал ли си за него?
Туневек, който тъкмо си нахлузваше ризата, го погледна и поклати глава.
— Крал на Митрал Хол — обясни магьосникът. — Или поне доскоро беше. А последното, което искам, е да настроя цял джуджешки клан срещу себе си. Проклятие за магьосника, това са джуджетата. Навлека ли си омразата на Бруенор Бойния чук, не ме чака нищо хубаво, това поне е сигурно. Освен това, лично аз нямам зъб на Дризт До’Урден. Защо ми е да го убивам?
— Защото Ле’лоринел ти е приятел.
— А, Ле’лоринел — повтори Маскевич и отново се изкиска. — Да, признавам, че съм привързан към него и за да изпълня задълженията си на приятел, неведнъж съм се опитвал да го убедя, че пътят, по който е поел, е самоубийствен.
— Но той не иска и да чуе, предполагам — рече Туневек.
— Така е. Твърдоглав си е той, Ле’лоринел Тел’е’бренекет.
— Ако това изобщо е истинското му име — изсумтя Туневек, който бе в доста лошо настроение. — „Аз на теб, както ти на мен“ — преведе той.
И наистина, името на Ле’лоринел беше просто вариант на една често срещана елфическа поговорка.
— Въплъщава принципите на уважението и приятелството, нали? — попита старият магьосник.
— Както и на отмъщението — мрачно отвърна Туневек.
* * *
В една малка стаичка в кулата, Ле’лоринел свали маската си и се отпусна на леглото, обзет от гняв и ненавист към Дризт До’Урден.
— Колко ли години ще ми трябват? — рече елфът на глас и тихичко се засмя, въртейки ониксовия пръстен, който носеше. — Може би дори столетия? Няма значение!
Ле’лоринел свали пръстена и го поднесе към очите си. Беше му отнело две години тежък труд, за да го спечели. В този пръстен бяха заключени четири магии.
Четирите магии, от които Ле’лоринел се нуждаеше, за да убие Дризт До’Урден.
Разбира се, той напълно осъзнаваше, че да използва магиите така, както си бе намислил, би означавало почти сигурна смърт както за Дризт, така и за самия него.
Но това нямаше значение.
Ле’лоринел на драго сърце би се простил с живота си, ако знаеше, че Дризт До’Урден също ще умре.
Първа част
Надигащ се мрак
Хубаво е да съм у дома. Да чувам как неспирните вихри на Долината свирят в ушите ми, да усещам хапливия им допир върху лицето си, прекрасно напомняне, че съм жив.
На пръв поглед това е толкова очевидно — фактът, че сме живи, а ето че твърде често сякаш забравяме колко е важно. Лесно е да забравим, че сме живи, че всеки изгрев е наш, за да го приветстваме и всеки залез — наш, за да му се наслаждаваме.
И че всички онези часове между тях всички часове, окъпани в слънчева светлина, и всички часове след спускането на нощта, са само наши, наши, за да правим с тях каквото поискаме.
Колко е лесно да пропуснем възможността да превърнем всяка среща в събитие и в спомен (бил той добър ши лош) и така да изпълним тези часове с преживявания, вместо с досада, пропъждайки еднообразието и монотонността. Защото подобни мигове, които си приличат като две капки вода, мигове на сковаваща рутина и празнота, са най-големият ни враг, смърт приживе.
Да, хубаво е да съм у дома, в дивата, безпощадна Долина на мразовития вятър, където върлуват чудовища и зад всеки завой на пътя дебнат разбойници. Чувствам се така изпълнен с живот, така доволен, както не съм бил от много време. Дълги години се борш с наследството на мрачното си минало. Дълги години се измъчвах от мисълта за собственото си дълголетие и безспорното осъзнаване на факта, че най-вероятно ще умра много след Бруенор, Риджис и Уолфгар.
Много след Кати-Бри.
Какъв глупак съм бил да оплаквам края на дните й, вместо да се наслаждавам на времето, с което тя — не! — с което ние разполагаме! Какъв глупак съм бил, за да оставя настоящето да отлети безвъзвратно, докато оплаквам възможното бъдеще!
Ние всички умираме — всеки ден, всеки миг. Това е истината за нашето съществуване, истината, от която никой не може да избяга. Тази истина може да ни изпълни с вцепеняващ страх или пък да влее във вените ни нетърпеливо оживление, желание да преживеем колкото се може повече неща, с надеждата — не, с твърдата решимост! — да открием по нещо, което си струва да бъде запомнено, във всяка наша постъпка. Желание да бъдем живи, в слънце и в звезден сумрак, в топлината на лятото и в студа на зимата. Да крачим с високо вдигната глава през разцъфтели градини и през снежни преспи.
Младите знаят онази истина, която мнозина от по-възрастните сякаш са забравили. И именно на това се дължат гневът и завистта, които мнозина изпитват към младите. Колко пъти съм чувал оплаквания от рода на: „Само да можех да се върна назад, знаейки това, което знам сега“. Подобни думи истински ме забавляват, защото в действителност те означават просто: „Само да можех да си върна виталността и радостта, които притежавах тогава!“
Това е смисълът на живота, който най-сетне прозрях, и едва сега познах истинското щастие. Двайсет години, наситени с подобно жизнелюбие и радост, са далеч по-пълноценни от векове, прекарани с наведена глава и увиснали рамене.
Връщам се назад към първата си битка рамо до рамо с Уолфгар, когато двамата се хвърлихме срещу банда могъщи великани с усмивка на уста и пламенна жажда за живот. И не ели странно как колкото повече имах да губя, толкова повече отслабваше тази жажда в гърдите ми!
Отне ми години, през които трябваше да понеса някои горчиви загуби, за да разбера колко глупаво постъпвам. Едва сега, когато се завърнах в Долината на мразовития вятър, след като неволно дадох кристалния отломък на Джарлаксъл и сложих край (окончателно, както се надявам) на отношенията ми с Артемис Ентрери, едва сега като че ли най-сетне се пробудих от сън, а очите ми се отвориха за красотата край мен, научих се да не избягвам, а сам да търся вълненията, които животът, моят живот, ми предлага.
Разбира се, това не означава, че нямам никакви грижи и страхове. Уолфгар си тръгна и аз се боя за него — за душата, за сърцето и за тялото му. Но вече разбирам, че той единствен може да избира собствения си път и че именно заради своята душа, сърце и тяло трябваше да си тръгне от нас. Моля се пътищата ни отново да се срещнат, моля се той да се върне у дома. Моля се най-сетне да чуем нещо за него — било новини, които да успокоят страховете ни, било такива, които да ни тласнат към действие и да ни накарат да го спасим.
Но аз мога да бъда търпелив и да се надявам на най-доброто. Защото ако единственото, за което мисля, е страхът за Уолфгар, то моят живот ще изгуби смисъла си.
И аз няма да го сторя.
Защото по света има твърде много красота.
Защото по света има твърде много чудовища и твърде много разбойници.
Защото да се живее е забавно.
Първа глава
Гръб до гръб
Дългата му бяла коса се спускаше по рамото на Кати-Бри и гъделичкаше голата й ръка; гъстите й, червеникавокафяви къдрици падаха върху гърдите му.
Двамата седяха на брега на Маер Дуалдон, най-голямото езеро в Долината на мразовития вятър, гърбовете им се допираха, а погледите им се рееха в ясното, лятно небе. Пухкави бели облаци лениво се носеха над тях и само тъмните силуети на лешоядите-шинлук нарушаваха безметежното спокойствие на синьото небе. Вниманието на двамата обаче, бе насочено не към птиците (които днес не бяха никак малко), а към облаците.
— Едрокоста пъстърва, увиснала на рибарска кукичка — обади се Кати-Бри и посочи един особено причудлив облак, издължен и леко закръглен в едната си част, а в другата — съвсем тънък и някак разтеглен.
— Как пък го видя? — разсмя се Дризт.
Кати-Бри обърна глава и се вгледа в теменужените очи на тъмнокожия елф.
— Въпросът е ти как не го виждаш — отвърна тя. — Че то е толкоз ясно, колкото белите ти вежди!
Дризт отново се разсмя. Не толкова на онова, което младата жена бе казала, колкото на начина, по който го бе сторила. Тя пак живееше с клана на Бруенор в мините край Десетте града и в речта й бяха започнали да се прокрадват някои от изразите и произношението на грубоватите джуджета.
Дризт се извърна към нея и видя в очите й, така близо до неговите, пламъче, което не можеше да бъде сбъркано — за първи път, откакто Уолфгар си бе тръгнал преди много месеци, радостта се завръщаше в погледа на Кати-Бри. Щастие, по-силно от когато и да било преди.
Елфът се усмихна и вдигна очи към небето.
— Рибата ти избяга — отбеляза той, понеже вятърът беше разсеял тънката лента на „въдицата“.
— Но си беше риба — нарочно си придаде капризно изражение Кати-Бри.
Широко усмихнат, Дризт предпочете да не спори.
* * *
— Проклет дребосък! Глупак с глупак! — Бруенор Бойния чук така се бе раз лютил, че навсякъде хвърчаха пръски слюнка; все по-сърдит, той тропна с крак и яростно нахлупи еднорогия си шлем, при което гъстата му, оранжева коса щръкна изпод ръба. — И каква стана тя? Мисля си аз, че имам приятел в съвета, а ти оставяш оня таргосец да си прави каквото ще с цената, без дори да се опиташ да му се противопоставиш.
Риджис (който бе доста отслабнал и все още пазеше едната си ръка, заради ужасната рана, получена по време на последното им съвместно приключение) сви рамене:
— Кемп Таргоски говори само за цената на рудата за рибарите.
— А знаеш ли колко руда купуват те от нас! — ревна Бруенор. — Защо мислиш, че те върнах обратно в Съвета, ако не за да ми улесниш живота поне малко!
Риджис се подсмихна едва забележимо и се поколеба дали да не напомни на приятеля си, че изобщо не дължи мястото си в Съвета на него (след като предишният им представител беше свършил в търбуха на един йети, жителите на Самотната кория сами го бяха помолили да заеме някогашния си пост), но размисли и реши, че е по-разумно да запази тези мисли за себе си.
— Рибари! — не спираше да ругае джуджето и дори се изплю в босите, космати крака на полуръста.
И този път Риджис просто се подсмихна и направи крачка встрани. Отлично знаеше, че Бруенор повече лае, отколкото хапе — всичко щеше да отмине много скоро, или поне в момента, когато го подразнеше нещо друго. Бруенор Бойния чук открай време си беше избухлив.
И наистина, джуджето все още ръмжеше сърдито, когато малко по-късно двамата с Риджис свърнаха зад поредния завой и видяха Кати-Бри и Дризт да седят на брега на езерото, облегнати един на друг, и да съзерцават облаците. Риджис затаи дъх, убеден, че Бруенор ще избухне при вида на обичната си дъщеря в такава интимна близост с Дризт (пък и с когото и да било), ала джуджето само тръсна рошавата си глава и тръгна на другата страна.
— Проклетият му елф! — чу го да казва Риджис, когато най-сетне го настигна. — Кога най-после ще я целуне, та веднъж завинаги да се свърши с тая работа!
— Откъде си сигурен, че вече не го е направил? — подхвърли полуръстът, ухилен до уши, ей така, за да види как лицето на приятеля му придобива огнения цвят на косата и брадата му.
Разбира се, после трябваше бързо да отскочи колкото се може по-надалеч от челичените му лапи.
Бруенор наведе глава и се понесе нанякъде, ругаейки под носа си. На Риджис просто не му се вярваше, че някой може да вдигне толкова шум по меката, обрасла с мъх пътека.
* * *
Шумотевицата в Съвета обаче, изобщо не можеше да изненада Риджис. Той се опита, наистина се опита да следи заседанието, водено от старейшина Касиус (най-високопоставеният от управниците на Десетте града) и посветено на редица организационни въпроси. Досега градовете се ръководеха независимо един от друг или пък от съвет, в който участваше по един техен представител. Заслугите на Касиус бяха толкова големи, че той вече не бе представител на някой отделен град, дори на Брин Шандер, най-голямото поселище и негово родно място. Това никак не се бе понравило на Кемп, който бе родом от Таргос, втория по големина град в Долината. Двамата с Касиус нерядко имаха противоречия помежду си и когато след издигането на Касиус Брин Шандер бе изпратил друг свой представител в Съвета, таргосецът се бе почувствал в малцинство.
Ала Касиус бе доказал, че стои над подобни дребнавости и през последните няколко месеца дори Кемп се бе принудил да признае, че решенията му са неизменно справедливи и безпристрастни.
За представителя на Самотната кория, обаче, сговорът и спокойствието, царящи в заседателната зала в Брин Шандер, само засилваха допълнително досадата му. Полуръстът обичаше хубавите спорове, особено когато не беше основно действащо лице в тях, а само подхвърляше забележки отстрани в подходящия момент, подклаждайки още повече страстите.
Ех, къде бяха отишли добрите стари времена!
Риджис се опита да остане буден — наистина се опита! — когато обсъждането се насочи към разпределението на водите на Маер Дуалдон между различните рибарски съдове, за да не се оплитат мрежите и да не се стига до разпри насред езерото.
Този въпрос се разискваше десетилетия наред, но Риджис отлично знаеше, че излязат ли лодките в студените води на Маер Дуалдон, никакви правила не биха могли да ги задържат настрани една от друга. Лодките отиваха там, където беше едрокостата пъстърва и нищо, решено от Съвета, не можеше да ги спре. Пъстървата, от чиито кости ставаха прекрасни резбовани предмети и чието месо също си го биваше, безспорно беше най-важната суровина в Десетте града и именно тя примамваше мнозина да поемат на север, за да си търсят късмета.
Ето как правилата, установени от Съвета толкова далеч от бреговете на трите езера, в крайна сметка служеха единствено на самите представители, когато започнеха да изнасят речи след поредното им нарушаване.
Когато представителят на Самотната кория най-сетне се пробуди, колегите му (за щастие!) вече обсъждаха друг, доста по-конкретен въпрос, който при това пряко го засягаше. Всъщност, осъзна Риджис миг след като отвори очи, събудило го бе именно това, че Касиус го бе повикал по име.
— Извини ме, че обезпокоих съня ти — тихичко каза Старейшината на Десетте града.
— Аз… ъ… работих много дни и нощи, за да се подготвя… ъ… за идването си тук — смути се Риджис. — А и Самотната кория е далечко оттук.
Дружелюбно усмихнат, Касиус вдигна ръка, за да му попречи да се изложи още повече. Пък и точно на тях полуръстът нямаше защо да се извинява — те всички добре познаваха както слабостите му, така и ползата от него… полза, която се дължеше в немалка степен на могъщите му приятели.
— Е, ще се заемеш ли? — сопна се Кемп Таргоски, който не харесваше особено Риджис.
— С какво? — попита полуръстът.
Таргосецът наведе глава и изруга под носа си.
— Проблемът с разбойниците — поясни Касиус. — Вярно, тази нова шайка се подвизава далечко, чак отвъд Шаенгарнската река, на юг от Бремен, но всички ще ви бъдем наистина благодарни, ако отново се погрижите за безопасността по нашите земи.
Риджис се облегна назад, кръстоса ръце пред закръгления си (макар и не колкото преди) корем и си придаде задълбочен вид. Ето какво било, значи, каза си той. Поредната възможност за него и приятелите му да се проявят като героите на Десетте града. Именно тук Риджис беше в свои води, макар обикновено да играеше сравнително малка роля в подвизите на своите по-могъщи другари. Но по време на заседанията на Съвета, точно това бяха моментите, когато той можеше да блесне и да погледне като равен дори Кемп Таргоски. Той се замисли над думите на Касиус. Бремен беше най-западното от десетте поселища, отвъд Шаенгарнската река, която сега, в края на лятото, не беше особено пълноводна.
— Смятам, че до десет дни можем да отидем там и да прочистим пътищата — рече той след подобаваща пауза.
Сигурен бе, че приятелите му ще се съгласят. Колко пъти през последните няколко месеца се бяха разправяли с чудовища и разбойници, дебнещи по пътищата на Долината? Това бе задължение, на което Дризт и особено Кати-Бри искрено се наслаждаваха, и за което Бруенор, въпреки постоянното си мърморене, всъщност нямаше нищо против.
Докато си седеше на мястото и мислеше, Риджис установи, че предстоящото приключение изобщо не го тревожи, дори обратното. Нещо се бе случило с него по време на последното им далечно пътуване, когато едва не загина от пронизалото го в рамото гоблиново копие. В началото и сам не бе забелязал настъпилата у него промяна — единственото, което му се искаше тогава, бе да се прибере в удобната си къща в Самотната кория, да дялка резбовани предмети и да седи на брега на Маер Дуалдон с въдица в ръка. Но когато се завърна в уютния си дом, той с изненада откри, че да показва ужасния си белег му доставя много по-голямо удоволствие.
Затова сега, когато Дризт и останалите се заемеха с поредната заплаха в Долината, Риджис на драго сърце щеше да ги придружи и да помогне с каквото може.
* * *
Десетият ден, откакто бяха на път, се очертаваше да бъде също така тягостен, както и предишните. Рояци от комари и нахални мухи жужаха във въздуха, зажаднели за кръв. Гъста кал, освободена от деветмесечната примка на тукашната зима, полепваше по колелата на малката каручка и по износените ботуши на Дризт, който следваше тримата си приятели пеша.
Върху капрата на теглената от един-единствен кон каруца седеше Кати-Бри, със здраво пристегната коса и мръсна, вълнена рокля, която я покриваше от глава до пети. До нея се бе настанил Риджис, преоблечен като момче и поруменял от дългите часове, прекарани под жаркото лятно слънце.
Най-неудобно обаче беше положението на Бруенор и то, по негов избор. Той си беше сковал сандък, в който да може да се вози, беше го прикрепил под каруцата и се спотайваше там по цял ден.
Дризт внимателно си проправяше път през разкаляната местност, бидейки постоянно нащрек. Откритата тундра криеше далеч по-големи опасности от разбойническата шайка, заради която бяха тук. Макар че повечето снежни човеци най-вероятно бяха отишли на юг, следвайки стадата северни елени към подножията на Гръбнака на света, възможно бе някои все още да се навъртат наоколо. Нещо повече, по това време на годината немалко гоблини и великани слизаха от планината в търсене на лесна плячка. И като капак на всичко, каменистите, мочурливи местности, които Дризт трябваше да прекоси пеша, бяха дом на смъртоносната, сивокожа змия, която нерядко достигаше шест метра и чието ухапване можеше да тръшне и великан.
И, разбира се, въпреки тези препятствия, Дризт трябваше непрестанно да се оглежда на всички посоки, без нито за миг да изпуска от поглед каруцата. На всяка цена трябваше да забележи разбойниците, преди те да са го видели, ако искаше всичко да приключи бързо.
Или поне — по-бързо. Бяха получили достатъчно добро описание на разбойническата шайка, за да знаят, че противникът им не може да ги изненада нито с численост, нито с някакви забележителни умения. Въпреки това, веднага си напомни Дризт, не биваше да допускат подобни предразсъдъци да ги правят самонадеяни. Един-единствен щастлив изстрел на противника можеше набързо да извади някого от тях от строя.
Насекомите жужаха в ушите му въпреки вятъра, слънцето пареше очите му, във всяка кална локва, изпречила се на пътя му, може би се спотайваше смъртоносна змия, готова да го изяде, или пък снежен човек, дебнещ в засада, а на всичко отгоре, по тези земи се навъртаха шайка опасни разбойници — заплаха и за него, и за приятелите му.
Дризт До’Урден беше в прекрасно настроение!
Той прескочи ручея пред себе си и се закова на място, забелязал необичайни вдлъбнатини с големината на човешки крак и то на такова разстояние една от друга, все едно някой бе бързал, минавайки оттук. Дризт коленичи, за да ги разгледа по-добре. Следите тук не се задържаха задълго, значи тези пред него трябва да бяха съвсем пресни. Той потопи пръст във водата и тя стигна до втората сгъвка — да, дълбочината на следите също потвърждаваше предположението му, че са оставени от възрастен мъж.
Елфът се изправи и положи ръце върху ятаганите, скрити под маскировъчното му наметало. Сиянието висеше на дясното му бедро, а Ледената смърт — на лявото. И двете оръжия бяха в готовност да изскочат от ножниците и да посекат всяка заплаха.
Дризт присви теменужените си очи и вдигна ръка, за да ги предпази още мъничко от ярката слънчева светлина. Следите водеха към пътя, по който не след дълго щеше да се появи каруцата.
Там, плътно долепен до земята и целият окалян, лежеше онзи, който ги беше оставил.
Вместо да се насочи към него, Дризт се приведе и пое назад с намерението да пресече пътя зад каруцата и да провери дали и от другата страна не е заложена подобна засада. Спуснал качулката на сивия плащ над очите си, за да скрие снежнобялата си коса, той се затича, потривайки ръце.
* * *
Риджис се протегна, прозина се широко и като се облегна на Кати-Бри, притвори големите си, кафяви очи.
— Чудно време за дрямка! — прошепна младата жена.
— Чудно време да накарам всеки, който ни наблюдава, да реши, че съм задрямал — поправи я Риджис. — Видя ли ги преди малко?
— Аха — отвърна Кати-Бри. — Двамина негодници.
Докато говореше, тя мушна едната си ръка под седалката и сключи пръсти около скрития там Таулмарил, черпейки увереност от вярното оръжие.
И не само тя — Риджис също се чувстваше много по-сигурен, като знаеше, че Търсещия сърцата само чака Кати-Бри да го вземе.
Привидно небрежно, той протегна ръка назад и почука по пейката, на която седяха — сигнал за Бруенор да бъде готов.
— Започва се! — пошушна Кати-Бри миг по-късно.
Риджис продължи да се преструва на заспал, но пръстите му започнаха да потропват още по-бързо и той едва-едва отвори едното си око, колкото да види тримата мърляви разбойници, изникнали изведнъж пред тях.
Кати-Бри дръпна юздите на коня.
— О, добри люде! — извика тя. — Дали ще речете да ни помогнете? Мъжа ми го убиха в прохода и ми се чини, че с момчето ми май сме се позагубили. Вече няколко дни как се лутам напред-назад и все не мога да намеря пътя за Десетте града.
— Добре измислено! — прошепна Риджис и замаскира забележката като премлясна, уж насън, и се намести по-удобно.
И наистина, полуръстът беше искрено впечатлен от хитрия начин, по който Кати-Бри бе обяснила защо през последните няколко дни се бяха движили ту в едната, ту в другата посока. Ако разбойниците ги бяха следили, измислицата на младата жена със сигурност щеше да поразсее съмненията им.
— Не знам какво да правя! — проплака Кати-Бри и в гласа й се прокраднаха уплашени нотки. — Сам-самичка с момчето в тая пустош, пък въобще не знам накъде да тръгна!
— Ние ще ти помогнем — рече един от мъжете, слабоват и червенокос, с брада, която се спускаше почти до кръста му.
— Срещу скромно заплащане, разбира се — обади се друг, най-едрият от тримата, преметнал огромна бойна секира през рамо.
— Заплащане? — повтори Кати-Бри.
— Каруцата — отвърна третият разбойник.
Облечен с жълта жилетка, украсена с червено, и туника в същия цвят, той бе препасал изящна рапира на кръста си и изглеждаше и говореше най-изискано от тримата.
Риджис и Кати-Бри се спогледаха — изобщо не бяха изненадани.
Зад тях се разнесе глух тропот и Риджис прехапа устни, молейки се Бруенор да не изскочи навън и да се хвърли в атака, проваляйки изпипания до последната подробност план.
Тропотът се повтори, но този път полуръстът го очакваше и стовари юмрук върху пейката, за да го замаскира.
Погледът му срещна пламналите сини очи на Кати-Бри и той разбра, че много скоро ще трябва да действа.
* * *
Онзи с жълто-червените дрехи щеше да окаже най-сериозна съпротива, реши Кати-Бри, докато го измерваше преценяващо от глава до пети. Но и този с брадвата нямаше да се даде лесно — младата жена беше сигурна, че един удар на страховитото оръжие би могъл да я разполови надве.
— И ще се повеселим малко с фустата — подхвърли едрият разбойник и по лицето му плъзна похотлива усмивка, разкриваща липсата на няколко зъба.
Най-дребният от тримата също се ухили доволно, но мъжът с рапирата ги изгледа отвратено.
— Ама нали рече, че си била изгубила мъжа! — настоя едрият. — Чини ми се, че и на нея й се ще да се позабавлява малко.
Кати-Бри си представи как забива острия си като бръснач меч в слабините на нахалника и трябваше да положи немалко усилие, за да скрие усмивката си.
— Каруцата, навярно, ще е достатъчна — обясни й най-възпитаният от тримата… което, както Кати-Бри не пропусна да забележи, все още не изключваше възможността да се „повеселят“ с нея.
О, да, мъжът с рапирата й беше ясен като бял ден. Той щеше да използва обаянието си, за да получи онова, което другарят му възнамеряваше да докопа със сила. В крайна сметка, и за него би било по-приятно, ако тя се включеше доброволно.
— И всичко в нея, разбира се — продължи разбойникът. — Жалко, че сме принудени да приемем подаръка ти, но и ние трябва да живеем от нещо, докато охраняваме пътищата.
— С това ли се занимавате? — попита Кати-Бри. — Защото на мен ми заприличахте на шайка разбойници, дето пет пари не струват!
Как само я зяпнаха тримата!
— Двама вдясно и трима вляво — прошепна младата жена на Риджис. — Тези пред нас са мои!
— Знам, знам — отвърна полуръстът и тя го изгледа учудено.
Изненадата й трая само миг, после Кати-Бри си припомни колко добре я познава приятелят й, толкова, че най-вероятно бе разбрал чувствата й от началото на разговора с разбойниците до края така ясно, както и тя самата.
Усмихвайки се сухо, тя му даде едва забележим знак, после отново се обърна към бандитите.
— Нямате право да пипате нищо в каруцата ми — рече тя с леко треперещ глас, за да си помислят те, че смелостта й е само привидна и прикрива обзелия я ужас.
Риджис се прозя и се протегна, после отвори широко очи, придавайки си стреснат вид. Миг по-късно нададе уплашен вик и като скочи от каруцата, хукна надясно.
Това беше знак за Кати-Бри да действа. Тя се изправи и с едно-единствено движение захвърли вълнената рокля, превръщайки се от беззащитна жена в страховит войн. Смъртоносният Казид’еа засия в десницата й, Таулмарил също бе изваден изпод седалката. С двете оръжия в ръце тя скочи на земята и дръпна юздите на коня, като по този начин само за секунда раздели най-едрия разбойник от двамата му другари.
* * *
Тримата бандити вляво от пътя видяха неочакваното раздвижване и наскачаха от калта, където се бяха спотаили. Те се хвърлиха в атака с извадени мечове и оглушителен рев.
Изведнъж иззад малка купчинка пръст, която се издигаше наблизо, изскочи пъргава фигура и безшумна като призрак се озова при тях толкова бързо и с такава лекота, сякаш не стъпваше по земята, а се носеше във въздуха.
Два искрящи ятагана изскочиха изпод сивия плащ; широка усмивка и чифт теменужени очи ги приветстваха.
— Насам! Дайте му да се разбере! — провикна се един от бандитите и те се нахвърлиха върху елфа, ала движенията им бяха несъгласувани и непохватни.
С Ледена смърт в ръка Дризт пресрещна страничния удар на един от нападателите си и го отби нагоре, като в същото време с извитата страна на Сиянието спря другите две оръжия, стрелнали се право към него. Докато придърпваше Сиянието към себе си за нов удар, той стовари Ледена смърт върху протегнатите вражески мечове, после стори същото и със Сиянието. Леко навеждане на главата и бързо приклякване и той избегна оръжието на първия си противник, а след това заби Ледена смърт в ръката му.
Разбойникът изрева от болка, пръстите му се разтвориха и мечът му полетя във въздуха.
Но не отиде кой знае колко далеч — Дризт замахна със Сиянието и закачи острието му, а после направи нещо, което накара и тримата бандити да се заковат на място и да го зяпнат като омагьосани. Поредица от мълниеносни движения с двата ятагана накараха меча да се издигне нагоре, да се превърти и да полети в обратната посока.
Едно последно махване и мечът се озова в десницата на собственика си.
— Сигурен съм, че можеш да се справиш и по-добре — усмихна се елфът, когато дръжката на оръжието се приземи в ръката на противника му.
Слисаният мъж изпищя и отново го изтърва, а после си плю на петите.
— Това е Дризт! — кресна един от другарите му и също хукна да бяга.
Последният, било от страх, било от гняв, а може би от глупост, предпочете да се хвърли в атака и замахна право напред, после придърпа оръжието към себе си и опита нов, този път висок удар, който трябваше да се спусне рязко надолу и встрани.
Или поне така възнамеряваше той.
Вместо това ятаганите се стовариха отгоре му, всеки по два пъти, след което Сиянието го натисна и, следван от Ледена смърт, подхвана толкова ожесточена и светкавична поредица от удари, че техният звън се сля в една-единствена протяжна нота.
Пръстите на разбойника започнаха да изтръпват, но въпреки това той опита да се възползва от мълниеносните движения на елфа, като неочаквано се хвърли напред с намерението да се приближи достатъчно, за да приклещи ръцете му в хватката си.
Без сам да разбере как, той изгуби оръжието си, но дори това не го спря и той разпери ръце, за да стисне неприятеля си в мечешка прегръдка… но срещна само въздух.
Изведнъж го прониза остра болка, когато елфът (който незнайно как се беше озовал зад него) провря един от ятаганите си между краката му и го удари с тъпата страна.
Миг по-късно Дризт издърпа Сиянието обратно, а разбойникът подскочи нависоко и се приземи, олюлявайки се.
Ала усилията му да не падне бяха напразни един добре премерен ритник между плещите го повали по лице в калта.
— Ще сториш добре, ако останеш така, докато не ти разреша да се изправиш — рече елфът и като хвърли бърз поглед към каруцата, за да се увери, че приятелите му са добре, най-спокойно тръгна след другите двама бандити, които бяха побягнали.
* * *
Риджис цапаше през калта, като махаше с ръце и крещеше за помощ с цяло гърло — превъзходно изиграна роля на уплашено дете.
Двамината разбойници, за които Кати-Бри го беше предупредила, начаса скочиха на крака и му препречиха пътя. Риджис изпищя и отскочи настрани, при което се спъна и падна на колене.
— Моля ви, не ме убивайте! — проплака той жално, докато двамата се приближаваха със злобни усмивки на лице и голи мечове в ръка. — Моля ви, добри люде! Ето, ще ви дам огърлицата на татко!
И като бръкна под туниката си, полуръстът извади рубинения медальон и лекичко го раз люля.
Разбойниците се спряха пред него, а усмивките им отстъпиха място на нямо любопитство при вида на хилядите отблясъци, разпръсквани от скъпоценния камък, и омагьосващия начин, по който той впримчваше светлината в дълбините си.
* * *
Кати-Бри пусна юздите на коня, остави лъка и колчана на земята и отскочи настрани, за да избегне каруцата и да се изправи лице в лице с най-едрия от тримата разбойници.
Той се нахвърли отгоре й яростно и тромаво, размахал пред себе си тежка брадва.
Пъргавата Кати-Бри с лекота избегна трите удара, които той се опита да й нанесе, включително и един, който трябваше да се стовари отгоре й и да я посече. Ала вместо в нея, брадвата се заби в меката земя, давайки възможност на младата жена да довърши противника си с един бърз удар и да се насочи към останалите. В този миг тя чу как най-изисканият от тримата подкарва коня и видя каруцата да се отдалечава, заедно с двамата бандити на капрата.
Което означаваше, че Бруенор трябва да се заеме с тях.
Кати-Бри реши, че няма закъде да бърза. Мръснишките подмятания на едрия разбойник изобщо не й бяха допаднали.
* * *
— Проклета ключалка! — ръмжеше Бруенор, тъй като резето на сандъка, в който се беше сврял, се бе напълнило с кал от колелетата и заяждаше.
Междувременно каруцата беше тръгнала по-бързо и всяка неравност на пътя здравата го разтърсваше.
Най-сетне той успя да подвие първо единия, а после и другия крак под себе си и с рев, с който и най-свирепият червен дракон би се гордял, строши дъските над главата си и се показа от пода на каруцата.
— Да вземете да понамалите малко, а? — рече той.
Двамата разбойници на капрата се обърнаха и от изражението, изписало се по лицата им, Бруенор го напуши смях…
… Поне докато по-дребният от двамата не извади остра кама и не се нахвърли отгоре му. Изведнъж джуджето осъзна, че няма да му е никак лесно да се защитава, както си стои с ръце, заклещени от дъските на пода.
* * *
Единият от разбойниците изглежда нямаше нищо против да си стои така, втренчен глупаво в полюшващия се рубин. Другият обаче го погледа няколко секунди, после се изпъна и яростно тръсна глава.
— Падна ли ми в ръчичките, дребен хитрецо! — ревна той.
Риджис стисна медальона в пухкавата си шепа и скочи на крака.
— Не му позволявай да ме нарани! — викна той на омагьосания разбойник, когато видя ръцете на другаря му на сантиметри от гърлото си.
Риджис беше по-бърз, отколкото изглеждаше, и успя да отскочи навреме, но противникът му все още имаше преимущество и всеки миг щеше да го сграбчи за врата.
Или поне щеше да го стори, ако в този момент — неговият събрат, убеден извън всякакво съмнение, че полуръстът е негов скъп приятел, не се нахвърли отгоре му. Вкопчени един в друг, двамата бандити се сгромолясаха в калта и се запремятаха, сипейки пестници кой където свари.
— Ти си идиот, а той — шарлатанин! — кресна единият и стовари юмрук в окото на своя другар.
— Ти си дръвник, а той е един симпатичен дребосък — отвърна вторият и го прасна по носа.
Риджис въздъхна и се обърна, за да види какво правят останалите. Беше изиграл ролята си съвършено — точно както всеки път, откакто се бяха захванали с тази работа. Въпреки това мислите му се насочиха към Дризт й начина, по който той би се справил с тези двамата с помощта на верните си ятагани. Щеше му се и той да можеше да стори същото.
Или пък Кати-Бри. Тя несъмнено щеше да използва двете си смъртоносни оръжия — бърз, страховит удар с Казид’еа, последван от съвършено насочена сребропера стрела, която никой враг не можеше да избегне. Щеше му се и той да можеше да стори същото.
А и Бруенор. Джуджето сигурно щеше да получи някой пестник в лицето и да отговори със същото;, щеше да понесе удари, които биха повалили великан, но щеше да устои, докато накрая и двамата разбойници не се озовяха по очи в калта. Още веднъж, щеше му се и той да можеше да стори същото.
— Как ли пък не — изрече Риджис на глас и потърка рамо, сякаш наистина го бяха ударили.
Не, всеки си имаше свой собствен подход, реши той и се обърна, за да види какво става с двамата разбойници, които все още бяха вкопчени в люта битка.
Нещата като че ли не се развиваха много добре за неговия нов приятел.
Риджис извади своето оръжие (малък боздуган, който Бруенор беше изработил за него) и с няколко добре премерени удара набързо обърна хода на битката.
Не след дълго новият му приятел вече надделяваше и Риджис бе на път да успее.
Всекиму своето.
* * *
Тя се хвърли с протегнат напред меч към разбойника, успял най-сетне да измъкне брадвата си от пръстта, я вдигна, за да спре удара или поне да го отбие настрани.
Кати-Бри се приближаваше с широки крачки — твърде безразсъдно на пръв поглед или поне в неговите очи бе така.
Защото разбойникът щеше да я подцени, в това Кати-Бри беше сигурна. Думите му на пътя съвсем ясно й бяха дали да разбере как гледа той на жените.
И наистина, бандитът се хвана на въдицата и вдигна тежката секира с намерението да нанесе страшен удар.
Бързо завъртане на една страна и Кати-Бри с лекота избегна брадвата, озовавайки се достатъчно близо, за да забие Казид’еа в гърдите на злодея. Тя обаче предпочете да използва крака си и с все сила го срита в слабините.
После светкавично отскочи назад. Мъжът простена, но въпреки това се приготви за нова атака.
Кати-Бри го изчака и щом се съвзе, той се приготви за поредния (напълно безполезен) хоризонтален удар. Този път младата жена отстъпи едва забележимо, колкото да избегне брадвата, а после пристъпи напред, покрай протегнатата му ръка и като се завъртя на левия си крак, му нанесе още един ритник в слабините с десния.
Сама не знаеше защо го прави, но това определено й доставяше удоволствие.
И този път се отдръпна преди разбойникът да съумее да реагира, навярно още преди свирепата болка в слабините му да започне да отшумява.
Той все пак успя да се изправи, макар и с голямо усилие, и като вдигна брадвата си, нададе гръмогласен рев и се нахвърли отгоре й — атака на човек, доведен почти до отчаяние. Връхчето на Казид’еа жадно се впи в корема му и го накара да се закове на място. С едно движение на китката, младата жена накара острието да се спусне надолу, а тя самата се доближи на сантиметри от лицето му.
— Обзалагам се, че боли! — прошепна в ухото му и вдигна коляно.
След това отскочи назад само за да се върне обратно и да пресрещне брадвата му. Казид’еа се вряза в дръжката на секирата с такава мощ, че я сряза надве, като да беше от разтопен восък. Един последен, добре премерен ритник и Кати-Бри се отдръпна.
С премрежени от свирепата болка очи и разкривено лице, злодеят се опита да я последва, ала освен дръжката на секирата, Казид’еа беше срязал колана и панталона му. Неподдържана от нищо, дрехата се свлече около глезените му и само след две крачки разбойникът се препъна и пльосна по очи в калта. Целият оплескан и замаян от болка, той се изправи на колене и замахна към приближилата се Кати-Бри… само за да установи, че вместо брадва в ръката си държи половин дръжка. Естествено, ударът му се оказа прекалено къс и той залитна наляво. Младата жена мина от другата му страна и го срита в дясното рамо, поваляйки го по лице на земята.
Разбойникът се надигна и замахна отново, макар да не виждаше нищо от влязлата в очите му пръст.
Кати-Бри беше зад него и пак го събори.
— Да не си мръднал! — предупреди го тя.
Като проклинаше и плюеше кал, зашеметеният, но упорит здравеняк понечи да се изправи.
— Да не си мръднал! — повтори Кати-Бри.
Както и очакваше, той се подведе по гласа й и се обърна, протегнал крак, за да запази равновесие, като в същото време замахна със счупената дръжка.
Кати-Бри прескочи дръжката и крака му, приземи се преди той да довърши започнатото движение и използва набраната инерция, за да го изрита още веднъж в слабините.
Докато го гледаше как скимти, свит на кълбо в краката й и стиснал слабините си с ръце, Кати-Бри бе сигурна, че противникът й повече няма да се опита да стане.
Тя хвърли бърз поглед към Риджис и отиде да вземе лъка си, а по устните й заигра широка усмивка.
* * *
Отчаянието изпълни Бруенор с нови сили и той вдигна ръката си, подпирайки я с коляно. Успя да изкърти една от дъските и не само я използва като щит срещу връхлитащия разбойник, но дори успя да освободи ръката си достатъчно, за да избие камата от пръстите му.
От друга страна, даде си сметка джуджето, не бе изключено противникът му сам да бе решил да я пусне.
Бандитът провря юмрук зад дъската и го стовари в лицето на Бруенор. Последваха две бързи крошета, от които Бруенор нямаше как да се предпази, затова той не се и опита да го стори, просто се остави да бъде налаган, като в същото време се мъчеше да се отскубне от заклещилите го дъски. Най-сетне успя да освободи и другата си ръка. Сега вече можеше да се защити. С десницата си задържа връхлитащата ръка на противника си и сам замахна за страховит удар, който сигурно щеше да откъсне главата на разбойника, ако той не го беше сграбчил за китката. Така двамата изведнъж се оказаха вкопчени един в друг, без някой от тях да може да вземе преимущество над противника си.
— Я ела тука, Кенда! — провикна се червенокосият бандит към своя другар на капрата. — Падна ни в ръчичките! — И като се обърна към Бруенор, доближи грозното си лице на сантиметри от неговото: — Да те видим сега, дребосъко!
— Никой ли не ти е казвал, че плюеш, когат’ говориш? — погнусено изръмжа джуджето.
Вместо отговор, разбойникът се ухили глупашки и изпръхтя с очевидното намерение да се изхрачи в лицето на Бруенор.
Тялото на Бруенор се напрегна и като един огромен мускул, навярно като тялото на някоя гигантска змия, той се хвърли в атака. Челото му се заби в грозната мутра на злодея и отхвърли главата му толкова назад, че когато се изхрачи (защото той някак си успя да го направи), единственото, което глупакът постигна, бе да наплюе сам себе си.
Бруенор се освободи от хватката му, пусна китката му и с едната си ръка го стисна за гърлото, а с другата — за колана. Миг по-късно разбойникът полетя над главата му и през каруцата.
Бруенор видя спокойствието, с което другият бандит внимателно положи юздите върху капрата и се обърна към него, вадейки тънката си рапира. Същото спокойствие, с което той самият се измъкна напълно от сандъка под пода, взе покритата си с многобройни резки секира и я облегна на дясното си рамо, разтворил широко крака, за да запази равновесие.
— Най-добре да оставиш туй нещо настрани още сега и да вземеш да спреш проклетата каруца — заяви Бруенор.
— Не аз, а ти трябва да се предадеш — отвърна разбойникът, размахвайки рапирата си. — Глупаво джудже!
При тези думи той се хвърли напред, но Бруенор, който бе достатъчно опитен, за да знае точно докъде се простират уменията на престъпника, и острието на рапирата му, дори не трепна.
Оказа се, че го е подценил съвсем мъничко — връхчето на оръжието докосна митралния му нагръдник и намери в него малка пролука, достатъчна, за да го мушне леко.
— Ау! — подигравателно изохка джуджето.
Разбойникът издърпа рапирата и се приготви за нова атака.
— Грубото ти оръжие не може да се мери с моята бързина и ловкост — заяви той и пристъпи напред.
С едно движение на китката Бруенор запрати брадвата си право напред и като се превъртя веднъж, тя потъна в гърдите на разбойника и го запрати назад върху капрата.
— Нима? — попита джуджето и като сложи крак върху гърдите му, се зае да извади оръжието си.
* * *
Виждайки, че Бруенор държи положението на каруцата под контрол, Кати-Бри сниши лъка си. От самото начало беше взела мъжа с рапирата на прицел, готова да го застреля на място, ако се наложи.
Не че вярваше сериозно, че Бруенор Бойния чук може да има нужда от помощ срещу противници като тези двамата.
Тя се обърна на другата страна и видя Риджис да се приближава, следван от покорния си „приятел“, който носеше пленения си събрат на гръб.
— Да имаш някакви превръзки за онзи, когото Бруенор повали? — попита Кати-Бри, макар да не бе сигурна, че разбойникът е още жив.
Риджис понечи да кимне, ала вместо това кресна:
— Вляво!
Младата жена рязко се обърна и се прицели. Мъжът, когото Дризт беше повалил в калта, се опитваше да стане.
Среброперата стрела проряза въздуха и се заби на милиметри от ръката на разбойника, който замръзна на мястото си и изстена ужасено.
— Няма да е зле отново да легнеш на земята! — провикна се Кати-Бри от пътя.
Той се подчини.
* * *
Два часа по-късно двамата разбойници, които бяха успели да избягат, се втурнаха между гъстите храсти, единствената пролука в каменния кръг, сред който бе скрит лагерът им. Препъвайки се, все още обзети от ужас, те притичаха покрай конете и откраднатата каруца и завариха своята предводителка (и освен това — готвачка), Джул Пепър, да разбърква голям котел.
— Днес май не ви е провървяло особено? — попита тя, докато кафявите й очи ги оглеждаха изпитателно.
Тонът и държанието й бяха съвсем красноречиви, ала и двамата разбойници бяха прекалено глупави, за да ги разтълкуват правилно. Нещо се бе случило, сигурна бе Джул, и то далеч не бе нещо хубаво.
— Дризт! — избъбри единият от бандитите, с мъка поемайки си въздух. — Дризт и неговите приятели ни сгащиха!
— Дризт? — попита високата чернокоса предводителка.
— Дризт До’Урден, проклетият мрачен елф — потвърди и другият разбойник. — Тъкмо прибирахме една каруца (някаква жена с хлапето си) и ей ти го на, той изникна отнякъде. Горкият Уокън се сби с него.
— Горкият Уокън — повтори първият разбойник.
Джул затвори очи и поклати глава — очевидно нещо й беше направило впечатление, нещо, на което тези двамата изобщо не бяха обърнали внимание.
— И жената просто ви отстъпи каруцата? — попита тя.
— А, не, май се защитаваше, ама ние побягнахме, та не видяхме кой знае колко.
— Някаква жена, а? — повтори Джул. — Може би имате предвид Кати-Бри, дъщерята на Бруенор Бойния чук? Изиграли са ви, глупаци такива!
Двамата разбойници се спогледаха недоумяващо.
— И си платихме за грешката, нали? — обади се единият, събирайки целия си кураж, за да срещне погледа й. — Можеше да е и по-лошо.
— Нима? — попита Джул. — Кажете ми, тогава пантерата на елфа появи ли се?
Двамата отново се спогледаха.
В този миг лагерът се огласи от гърлено ръмжене, дошло сякаш отдън земя, което отекна между камъните и накара разбойниците да изтръпнат. Конете, спънати в единия край на бивака, изцвилиха и зариха пръстта с копита, тръскайки неспокойно глави.
— Очевидно — да — отговори си чернокосата жена сама и въздъхна дълбоко.
Рязко движение недалеч от тях привлече вниманието им и те като един обърнаха глави натам. Черното петно, което бяха зърнали да профучава във въздуха, се оказа гигантска пантера, дълга повече от три метра и с рамене, които навярно биха стигнали до гърдите на средно висок мъж.
— Котката на елфа? — попита един от разбойниците.
— Казват, че името й било Гуенивар — отвърна Джул.
Другият бандит вече отстъпваше назад, без да откъсва очи от пантерата. Блъсна се в една каруца и бе принуден да я заобиколи, като по този начин се озова точно до подплашените коне.
— И, разбира се, вие дотичахте право тук! — презрително изсумтя чернокосата жена. — Изобщо ли не ви мина през ума, че елфът нарочно ви е оставил да избягате?
— Не! Той беше зает! — възрази първият разбойник.
Джул само поклати глава. Всъщност, не беше учудена, че всичко бе свършило по този начин. Беше си го заслужила, задето се бе захванала с такива глупаци.
Гуенивар изрева и скочи между тях. Джул, достатъчно разумна, за да помисли да се съпротивлява, веднага вдигна ръце и тъкмо се канеше да каже на другите двама да сторят същото, когато чу глухо тупване до себе си. Мъжът до нея беше припаднал от ужас.
Вторият разбойник дори не видя как Гуенивар скочи. Той се обърна и хукна към храсталаците с намерението да остави другите да се бият, докато той се спасяваше с бягство, точно както бе сторил по-рано на пътя. Когато излезе от другата страна на гъсталака, замижал, за да се предпази от острите клонаци, първото нещо, което видя пред себе си, беше черен силует и чифт теменужени очи, вперени право в него.
Миг по-късно дръжката на един ятаган се стовари в лицето му и го повали на земята.
Втора глава
Раздиран
Харесваше му да усеща пръските солена вода върху лицето си, докато вятърът развяваше дългата му руса коса, а яркото слънце го караше да присвива очи. Въпреки седмиците, прекарани в открито море, решителните му черти си оставаха все така момчешки, ала в очите му имаше нещо, което не се връзваше с младежкия му вид — някаква тъга, породена от горчив опит.
Точно в този момент обаче, тъгата сякаш си бе отишла, защото докато стоеше на носа на „Морски дух“, Уолфгар, син на Беорнегар, отново усещаше онзи приток на адреналин, който помнеше от годините, прекарани в Долината на мразовития вятър, първо — сред своите съплеменници, а после — рамо до рамо с Дризт. Да, тръпката беше невероятна и нищо не подхождаше на истинския войн повече от гордото и изпълнено с вълнуващо нетърпение очакване преди битка.
А тя нямаше да се забави, в това варваринът не се и съмняваше. Далеч пред тях се белееха платната на бягащия пиратски кораб.
Дали беше „Кървавия кил“, корабът на Шийла Крий? Дали на борда му беше бойният му чук, могъщият Щитозъб, дар от неговия осиновител, попаднал в изцапаните с кръв ръце на някой пират?
По лицето на Уолфгар пробяга сянка, а в гърдите му забушува буря от противоречиви чувства при мисълта, че много скоро може отново да държи Щитозъб в десницата си. Беше оставил Дели Кърти и Колсон, момиченцето, което двамата отглеждаха като своя дъщеря, в Града на бездънните води. Двете се бяха настанили в красивата къща на капитан Дюдермонт, а той се бе присъединил към екипажа на „Морски дух“ именно, за да открие изгубения си чук. Въпреки това мисълта за Щитозъб и за онова, което го очакваше, след като си върнеше магическото оръжие, беше повече, отколкото той можеше да си представи в момента. Какво всъщност означаваше бойният чук за него?
Подарък от Бруенор, Щитозъб беше символ на обичта на джуджето към него. Наред с това беше и признание, че Уолфгар е успял да се издигне над суровото възпитание, получено при варварите, за да се превърне в по-добър войн и, което бе още по-важно — в по-добър човек. Но дали наистина беше така? Заслужаваше ли той прекрасното оръжие и обичта на Бруенор? Несъмнено случилото се след завръщането му от Бездната говореше точно обратното.
През последните месеци Уолфгар не беше сторил много неща, с които да се гордее, а онези, от които се срамуваше и които му се щеше да забрави (начело с плесницата, която бе зашлевил на Кати-Бри), не бяха едно и две.
Търсенето на Щитозъб му бе донесло дълго жадувано облекчение, погълнало бе цялото му внимание и време и му бе дало възможност да прави нещо достойно, докато се опитва да сложи в ред чувствата си. Но ако Щитозъб се намираше на кораба пред тях или на следващия, на който се натъкнеха, и той си го върнеше обратно, къде щеше да го отведе пътят му оттам насетне? В Долината на мразовития вятър, сред някогашните му приятели? Щеше ли заедно с тях отново да води живот, изпълнен с приключения, опасности и битки?
Мислите му се насочиха към Дели и детето. Можеше ли да се завърне към подобен живот сега, когато те бяха с него? Какво би означавал един такъв избор за отговорността, която носеше за новото си семейство?
Уолфгар се засмя. Макар рядко да го признаваше дори пред себе си, той добре разбираше, че не отговорностите го спираха. Той взе детето от Окни (малко кралство, сгушено в източното подножие на Гръбнака на света), защото се чувстваше задължен да го стори. Човекът, който беше (или в когото отново искаше да се превърне) не можеше да допусне невинното дете да страда заради грешката на майка си, нито заради малодушието и глупостта на баща си.
Подобна бе и причината, накарала го да се върне в „Кривата сабя“. Дължеше го на приятелите си там — на Арумн, Дели и дори на Йоси Локвата, които несъмнено беше разочаровал с пиянските си грешки. И пак чувството за отговорност го бе тласнало да последва Дели да тръгне с него и детето — видял бе възможност да изкупи отвратителното си държание към нея и й бе предложил ново, по-добро бъдеще. В действителност Уолфгар изобщо не бе обмислял предварително решението да вземе Дели със себе си и дори когато тя най-изненадващо прие, той все още не осъзнаваше какво огромно влияние ще изиграе нейният избор върху живота му. Защото сега… сега връзката му с Дели и осиновеното им момиченце се бе превърнала в нещо много по-силно. Детето, което беше прибрал от милосърдие (и защото дълбоко в себе си беше почувствал, че той се нуждае от този жест повече, отколкото самото момиченце), бе станала негова истинска дъщеря. Във всяко едно отношение. Точно както някога той бе станал истински син за Бруенор Бойния чук. Уолфгар не бе и предполагал, че може да съществува такава уязвимост, каквато бе познал с бащинството. Никога не бе вярвал, че някой може да го нарани истински. Сега бе достатъчно само да се вгледа в сините очи на Колсон (очите на нейната майка), за да почувства, че целият му свят може да бъде разрушен с един удар.
Така бе и с Дели Кърти. Уолфгар отдавна бе разбрал, че е получил много повече, отколкото е очаквал, когато й предложи да тръгне с него. Жената, която беше поканил от великодушие и за да си докаже, че вече не е грубиянинът, в който се бе превърнал след завръщането си от Бездната, отдавна бе нещо повече от обикновена спътница. През времето, откакто бяха напуснали Лускан, Уолфгар я беше опознал в съвсем различна светлина, видял бе истинската й същност и мъдростта й, скрити под язвителната, грубовата маска, която тя носеше, за да понесе жалкото си съществуване.
Дели му бе разказала за малкото прекрасни мигове, които бе познала… и никой от тях не бе в прегръдките на някой от многобройните й любовници. Разказала му бе за часовете, прекарани на някой тих лускански пристан, преди да събере сили да се върне в „Кривата сабя“ и да започне обичайната си работа. Часовете, прекарани в самота, в които бе гледала как слънцето обагря далечните води на океана, докато потъва бавно зад хоризонта.
Надвечер, когато над земята се спуснеше мек сумрак, беше любимата й част от деня. Тихият час, както тя го наричаше. Времето, когато почтените жители на Лускан се прибираха при семействата си, а нощните обитатели все още не бяха излезли, за да прекарат поредната нощ, изпълнена с приключения, ала в същото време — лишена от истински смисъл. През дългите месеци в „Кривата сабя“, въпреки всички нощи, които бяха споделили, на Уолфгар и през ум не му бе минало, че у Дели се крие нещо повече, че тя има свои надежди и мечти и притежава завидна прозорливост.
Мъжете, с които тя си лягаше, нерядко се поздравяваха за лекотата, с която я бяха спечелили само с няколко ласкателни думи. Ала Уолфгар вече знаеше, че нито комплиментите им, нито техните преструвки означаваха каквото и да било за Дели. Единственото оръжие, с което младата жена разполагаше, беше тялото й и тя го използваше, за да си спечели благоразположение, познания и сигурност в едно място, където и трите неща не струваха нищо. Уолфгар с изненада бе разбрал, че макар мъжете да вярваха, че те се възползват от Дели и нейното невежество, в действителност тя извличаше изгода от тяхната похотливост.
Да, Дели Кърти отлично знаеше как да се възползва от хората около себе си и точно това бе най-забележителното във връзката й с Уолфгар. Защото тя не го използваше, в това варваринът беше сигурен, така, както бе сигурен, че и той не я използва. За първи път, откакто се познаваха, те просто споделяха компанията си — напълно искрено, без преструвки и задни мисли.
И Уолфгар не можеше да не признае, че това му харесва.
Не можеше да не признае, освен ако не беше лъжец и страхливец, че се е влюбил в Дели Кърти. И така, двамата се ожениха. Неофициално, но много по-искрено, истински съюз на две души. Дели Кърти, най-невероятната спътница, която варваринът можеше да си представи, го допълваше така, както той не бе и подозирал, че е възможно.
— Пирати! — разнесе се вик от наблюдателницата.
Явно корабът пред тях наистина бе пиратски — в дързостта си, разбойниците пред тях дори не се бяха опитали да скрият знамето си.
Застигнати насред открито море, без място, където да се скрият, пиратите бяха обречени. Из тези води нямаше кораб, който да може да надбяга „Морски дух“, особено когато магическите вихри на Робилард издуваха грота до краен предел.
Уолфгар си пое дълбоко дъх, ала и това не можа да го успокои съвсем.
„Аз съм войн!“, напомни си той, но не можеше току-така да пренебрегне факта, че освен това е съпруг и баща.
Колко странна бе настъпилата у него промяна. Съвсем доскоро той всяваше ужас в сърцата на лусканци, хвърляше се в бой с необуздан плам, с който нерядко излагаше живота си на опасност. Ала тогава нямаше какво да губи, тъкмо напротив — смъртта му се струваше добре дошла, единственият начин да се спаси от болката, която го измъчваше. Сега не само че имаше какво да губи и то много, но и за миг не можеше да забрави, че ако умре тук, Дели и Колсон щяха да страдат.
„И за какво?“, питаше се той. Заради някакъв боен чук, символ на едно минало, към което той дори не бе сигурен, че иска да се върне.
Уолфгар се улови за парапета толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха, пое си дълбоко дъх и го изпусна с почти животинско ръмжене. Не, подобни мисли бяха пагубни за сърцето на истинския войн, напомни си той и ги прогони. Смело в атака, това бе неговият девиз и неговото верую, само така можеше да оцелее войнът. Надвий неприятеля, бързо и съкрушително, и по всяка вероятност ще си тръгнеш невредим. Поколебаеш ли се, единственото, което ще постигнеш, е да дадеш на врага възможност да те прониже с добре насочено копие или стрела.
Колебанието и малодушието можеха да го унищожат.
* * *
„Морски дух“ бързо топеше преднината на пиратския кораб, който се оказа двумачтова каравела. Колко бързо разбойниците свалиха знамето си, когато разпознаха своя преследвач!
„Морски дух“ стреля едновременно с предната си балиста и задния катапулт, без обаче да нанесе сериозни щети на противника. В отговор пиратите също произведоха изстрел, но не ги улучиха.
— Още веднъж? — обърна се капитан Дюдермонт към своя магьосник.
Дюдермонт беше висок, строен мъж с грижливо оформена козя брадичка, която все още бе по-скоро кестенява, отколкото сива.
— За да ги предизвикаме? — отвърна Робилард. — Не. Ако имат магьосник, той очевидно е твърде предпазлив, за да се улови в подобен капан, иначе досега да се беше разкрил. Доближи се достатъчно за истинско нападение и стреляй, а аз ще сторя същото.
Дюдермонт кимна и вдигна далекогледа си, за да огледа неприятеля. На палубата на пиратския кораб цареше паника, всички се щураха насам-натам.
С всяка изминала секунда „Морски дух“ стопяваше преднината на противника си; издутите му платна жадно поглъщаха вятъра, носът му устремено пореше вълните, издигайки стени от бяла пяна.
Дюдермонт хвърли поглед към кърмата, където неколцина моряци зареждаха катапулта. Един от тях беше допрял далекоглед до окото си и с пръчка в ръка преценяваше разстоянието до вражеския съд. Когато улови погледа на капитана, той свали далекогледа и кимна.
— Целете се в грота — нареди Дюдермонт на моряка до себе си и от човек на човек заповедта му бързо обиколи палубата.
Катапултът и балистата стреляха едновременно. Този път горящият катран от катапулта закачи такелажа на пиратския кораб, който, наклонен на една страна, трескаво се мъчеше да избяга, а стрелата на балистата, за която бяха закачени здрави вериги, проби едно от платната.
Миг по-късно нещо припламна и ослепителната светкавица на Робилард се заби в корпуса на каравелата сред дъжд от трески.
— Заемам се със защитата! — провикна се Робилард и като се обгърна в полупрозрачна магическа сфера, изтича до носа на кораба, разминавайки се по пътя с Уолфгар.
Както можеше да се очаква, пиратите отвърнаха със своя светкавица, която далеч не бе толкова ярка и толкова разрушителна, колкото тази на Робилард. Освен това, магьосникът на „Морски дух“ (с когото малцина от вълшебниците, кръстосващи Саблено море можеха да се мерят) се бе погрижил да предпази кораба и, благодарение на мощните му щитове, единствената следа от вражеската светкавица бе черно петно близо до носа — един от многото белези, с които „Морски дух“ се беше сдобил през дългите години, прекарани в лов на пирати.
Каравелата все още се опитваше да завие и да избяга, ала корабът на Дюдермонт бе много по-подвижен и й пресече пътя, скъсявайки още повече разстоянието между двата съда. Дюдермонт се усмихна при вида на Робилард. Магьосникът нетърпеливо потриваше ръце, готов да запрати срещу противника поредица от заклинания, които можеха да пробият и най-непристъпната защита, а после да довърши започнатото с мощно огнено кълбо, което да погълне такелажа на каравелата и да я остави напълно безпомощна насред океана.
След това пиратите нямаше да имат друг избор, освен да се предадат.
* * *
Стрелците на „Морски дух“ се бяха наредили покрай бордовата ограда, като неколцина бяха излезли по-напред. Робилард ги беше обгърнал с магическа защита, която ги правеше недосегаеми за обикновени стрели, затова задачата им бе да привличат вражеския огън.
— Стреляйте заедно, докато минаваме покрай тях! — нареди командирът на групата и всички се заеха да проверят оръжията си, избирайки най-точните и сигурни стрели.
Зад тях Уолфгар крачеше неспокойно напред-назад. Искаше му се всичко да свърши колкото може по-скоро — напълно нормално, дори разумно желание. Въпреки това той се срамуваше от него и се проклинаше, задето се чувства по този начин.
— Глътчица за отпускане? — предложи му един моряк и му подаде малко шише с ром, което се предаваше от ръка на ръка.
Варваринът се загледа в бутилката. Месеци наред се бе мъчил да се скрие зад уж прозрачните й стени. Месеци наред се бе мъчил да удави със съдържанието й страха и ужасните спомени, в обречен опит да избяга от истината за себе си и своето минало.
Уолфгар поклати глава и продължи да крачи напред-назад.
Миг по-късно се разнесе песента на двайсетина тетиви, последвана от многогласен вик откъм кораба на пиратите, извикаха и двама-трима от моряците на Дюдермонт, които също бяха улучени.
Уолфгар знаеше, че трябва да заеме мястото си сред останалите от абордажния отряд, ала просто не можеше да го направи. Не можеше, защото образите на Дели и Колсон изникваха пред него и той не бе в състояние да продължи напред. Какво изобщо правеше тук? Как можеше да преследва някакъв си боен чук, когато те го чакаха в Града на бездънните води?
И докато тези въпроси отекваха с ужасяваща сила в съзнанието му, всичко онова, което той представляваше някога, му крещеше в отговор. Името на Темпос, варварския бог на войната, ехтеше в главата му и му казваше да захвърли всеки страх и всяко колебание и да си спомни кой е в действителност.
С рев, който накара хората около него да се разбягат, Уолфгар, син на Беорнегар, се хвърли към бордовата ограда и макар че никой не бе свикал абордажен отряд, макар че Робилард вече се подготвяше за огнения взрив, който щеше да запрати срещу каравелата и макар че между двата кораба все още имаше поне четири метра разстояние, той скочи.
Зад гърба му се разнесоха негодуващи възгласи, пред него — викове на изненада и ужас.
Единственото, което Уолфгар чу, беше собственият му глас.
— Темпос! — ревна той, запращайки по дяволите и страх, и колебание.
Темпос!
* * *
Дюдермонт се втурна към мършавия магьосник и притисна двете му ръце към тялото, прекъсвайки заклинанието му.
— Глупак! — кресна Робилард, когато отвори очи и видя какво бе накарало капитана да се намеси.
Не че беше особено изненадан — Уолфгар му бе трън в очите откакто се бе присъединил към екипажа. За разлика от другарите си Дризт и Кати-Бри, варваринът просто не бе в състояние да разбере тънкостите на магьосническото сражение. А според Робилард то бе най-важно и несъмнено превъзхождаше многократно щуротиите на обикновените войни.
Той се отскубна от хватката на Дюдермонт.
— Така или иначе, след малко започвам да ги обстрелвам — настоя той. — Когато Уолфгар ще е мъртъв.
Ала Дюдермонт не го слушаше, тъй като беше зает да дава нареждания на хората си — първо да обърнат „Морски дух“, а след това към стрелците, да си изберат позиции, от които да могат да помогнат на абордажния отряд, състоящ се от един-единствен човек.
* * *
Уолфгар закачи бордовата ограда на каравелата, препъна се и падна на палубата. Един пират с меч в ръка се нахвърли отгоре му, ала той беше по-бърз и скочи на крака, със страховит рев на уста и с по една дълга верига във всяка ръка.
Най-близкият от разбойниците замахна с меча си и го улучи в рамото, но Уолфгар светкавично вдигна ръка, така че острието само го одраска, след което нанесе толкова силен удар в гърдите на нападателя си, че той политна надалеч и се строполи безжизнен по гръб.
Размахал тежките вериги, с името на Темпос на уста, варваринът се развилия, разпръсвайки пиратите около себе си като мухи. Разбойниците никога досега не бяха виждали нещо подобно на освирепелия, двуметров исполин, затова повечето се разбягаха.
Една от веригите изсвистя и омота два крака. Бързо дръпване и пиратът се сгромоляса на палубата. Втората верига улучи друг от разбойниците по рамото, уви се няколко пъти около него и здравата го цапардоса в гърдите. Когато Уолфгар я дръпна към себе си, тя смъкна голямо парче от кожата на нещастника и го накара да се завърти като пумпал, преди да се просне по очи на земята.
— Спасявайте се! — понесоха се ужасени крясъци. — Това е някакъв демон!
Когато веригите се оплетоха, Уолфгар просто ги пусна и извади две къси сопи от пояса си. После се хвърли напред и рязко свърна, притискайки един от пиратите (най-добре въоръжения и очевидно — главатар на малкия отряд) към бордовата ограда.
Разбойникът замахна с тънкия си меч, ала варваринът отскочи назад, за да го избегне, и отново се хвърли в атака с гръмогласен рев на уста.
Пиратът вдигна тежкия си щит, убеден, че няма от какво да се бои. Ала той никога досега не се бе изправял срещу първичната ярост на Уолфгар.
От първия удар на варварина ръката на разбойника се вцепени от рамото до върха на пръстите. Вторият удар се стовари върху горната част на щита и принуди ръката, която го държеше, да се отпусне. След третия удар със защитата на пирата беше свършено, а четвъртият, дошъл толкова бързо, че той дори не можа да вдигне меча си, го блъсна в слепоочието и го запрати настрани.
Варваринът продължи с поредица от мълниеносни крошета, от които доспехите на пирата се нагънаха като безполезна ламарина, а той се сгромоляса на палубата. Ала и това не бе всичко — разбойникът едва-що бе докоснал дъските, когато Уолфгар го сграбчи за глезена и го вдигна във въздуха.
Бързо завъртане, последвано от една-единствена крачка и бандитът увисна надолу с главата през перилата. Уолфгар го задържа така — само с една ръка, а сякаш без никакво усилие — и заплашително изгледа другарите му. Никой не посмя нито да се приближи, нито да вдигне лък срещу него.
Предизвикателство обаче все пак долетя — откъм капитанския мостик. Варваринът се обърна и видя магьосника на каравелата да се взира в него, очевидно по средата на някакво заклинание.
С едно движение на китката Уолфгар запрати втората си сопа към него и магьосникът беше принуден да прекъсне заклинанието и да отскочи встрани.
Само че този ход остави варварина без оръжие и то тъкмо когато пиратите започваха да се съвземат от първоначалната си изненада. Междувременно се бе появил и капитанът им, обещавайки да възнагради пребогато онзи, който се справи с великана. Магьосникът отново поде заклинанието си.
Гнусните разбойници започнаха да се приближават, в очите им гореше смъртоносен плам.
Изведнъж те се заковаха на място като един, някои дори изпуснаха оръжията си, видели „Морски дух“ да се появява зад гърба на варварина. Група стрелци се бяха наредили покрай бордовата ограда, абордажният отряд беше готов.
Робилард използва случая и запрати още една от своите мълнии по каравелата. Тя улучи разсеялия се пиратски магьосник и го запрати зад борда.
Един от пиратите нададе вик за атака, ала бе спрян начаса от две стрели, забили се в гърдите му.
Екипажът на „Морски дух“ беше прекалено подготвен, прекалено дисциплиниран, прекалено опитен. Сражението свърши още преди да е започнало.
— Навярно вече можеш да го пуснеш — обади се Дюдермонт след малко, тъй като Уолфгар продължаваше да стои на мястото си, провесил пирата с доспехите през борда, макар и вече да го държеше не с една, а с две ръце. — На палубата!
— Точно така! — намеси се засраменият разбойник и повдигна забралото на скъпо изработения си шлем. — Аз съм граф Таскадейл от имението Таскадейл и настоявам…
— Ти си пират — прекъсна го Дюдермонт спокойно.
— Просто едно приключение и нищо повече — надменно отвърна мъжът с доспехите. — А сега, ако обичаш, кажи на този дивак да ме пусне!
Преди Дюдермонт да успее да каже каквото и да било, Уолфгар се завъртя и графът полетя във въздуха, блъсна се в гротмачтата с оглушителен трясък и се строполи на палубата.
— Графът на Таскадейл, каквото и да е това — отбеляза Дюдермонт.
— Слабо ме вълнува — отвърна Уолфгар и се обърна към току-що спуснатата между двата кораба греда.
Разлютеният Робилард вече го очакваше от другата страна.
— Кой ти нареди да тръгваш на абордаж? — подхвана го магьосникът. — Можех да ги надвия с едно-единствено заклинание!
— Някой да те е спрял? — изръмжа Уолфгар и го подмина — нямаше време да му обяснява каквото измъчва, особено когато и сам не бе наясно с онова, което ставаше в гърдите му.
— Следващия път ще сторя точно това! — провикна се след него Робилард, но варваринът не му обърна внимание. — Тежко му и горко на Уолфгар, когато пламнали парчета от платната се посипят върху него, подпалят косата и опърлят кожата му! Тежко му и горко на Уолфгар…
— Успокой се — долетя гласът на приближилия се междувременно Дюдермонт. — Пиратският кораб е пленен и никой от нас не пострада.
— Както щеше да стане и без да ни се налага да разчитаме на късмета си — не отстъпваше Робилард. — Магическите им щитове не действаха, платната им бяха незащитени. Трябваше ми само…
— Достатъчно, приятелю — прекъсна го капитанът.
— Уолфгар е пълен глупак! Истински варварин! Дивак до дъното на душата си, а от тактика разбира колкото и един орк!
Дюдермонт, който и преди бе плавал с Уолфгар, пък и знаеше, че го е обучавал не друг, а самият Дризт До’Урден, не беше съгласен, но предпочете да не казва нищо и остави вечно сърдития магьосник да се наругае на воля.
В действителност капитан Дюдермонт бе започнал да се чуди дали не бе сбъркал, приемайки Уолфгар на борда, макар все още да смяташе, че това е най-малкото, което дружбата и уважението към варварина му повеляваха да стори. Това, че Уолфгар бе успял да се изправи и да продължи напред, след като беше паднал толкова ниско, наистина бе впечатлило капитана, който го бе видял в навярно най-позорния момент от живота му — върху Карнавала на затворниците, обвинен в опит за убийство не на кого да е, а на самия Дюдермонт.
Разбира се, капитанът и за миг не бе повярвал на обвиненията (това беше и единствената причина Уолфгар да е още жив), но беше очевидно, че нещо неизказано ужасно бе сполетяло доблестния войн и го бе запратило на дъното. Толкова по-приятна бе изненадата на Дюдермонт, когато в Града на бездънните води варваринът го потърси с молба да се присъедини към екипажа на „Морски дух“ и с негова помощ да си възвърне могъщия боен чук, който Бруенор бе изковал за него.
Ала с течение на времето капитанът бе разбрал, че душевните белези на Уолфгар все още не са се заличили напълно. Днешната му постъпка беше отявлено безразсъдна и лесно би могла да изложи на опасност целия екипаж. Капитан Дюдермонт не можеше да допусне това. Налагаше се сериозно да си поговори с Уолфгар.
Нещо повече, реши Дюдермонт — от този момент за „Морски дух“ нямаше да има по-важна задача от това да открие Шийла Крий и да помогне на Уолфгар да си върне Щитозъб, след което щяха да го оставят в Града на бездънните води.
За доброто на всички.
Трета глава
Евтини ефекти
Огромни водоливници с фантастични фигури се хилеха зловещо от шест метра височина; гигантска каменна статуя, изобразяваща човекоподобен гущер — войн (може би някакъв вид голем, но по-вероятно обикновена скулптура), охраняваше вратата, която се намираше между разкрачените му нозе. По стените на тъмното преддверие играеха безброй магически светлинки, а немалко от тях хвърляха опасни на вид искри.
Ле’лоринел остана напълно равнодушен. Добре знаеше какви магии владее онзи, при когото идва гадателство и халюцинации — и не се боеше нито от едното, нито от другото. Не, защитите, с които Е’Креса Гадателя се беше обградил, не можеха да впечатлят опитния войн. Те до една бяха по-скоро зрелищни, отколкото истински опасни и затова Ле’лоринел не извади меча си и дори свали блестящия си сребърен шлем, докато прекрачваше прага.
— Е’Креса дикномин туе? — попита елфът на езика на гномовете, когато пристъпи в кръглия коридор от другата страна на вратата.
— Е’Креса дикномин туе? — повтори, този път по-силно и по-настоятелно.
Отговорът дойде, понесен върху магически ветрец.
— Какви мрачни и скверни приключения очакват тъмната страна на Ле’лоринел? — разнесе се пронизителен, ала въпреки това дрезгав глас, използващ общия език. — Когато черна кожа окъпе острието в кръв, едва тогава ли ще се засити неутолимата му жажда? Когато доблестният елф на мрака рухне мъртъв, ще се усмихне ли най-сетне Ле’лоринел? Ще се стопи ли най-после гневът му?
Ле’лоринел се усмихна както на тази демонстрация на гадателските умения на Е’Креса, така и на очевидните грешки.
— Може ли… — започна той.
— Качвай се — прекъсна го гласът по начин, който ясно даваше да се разбере, че въпросът на елфа вече е бил предугаден.
Ле’лоринел отново се изкиска и изтича по стълбището. В горния му край имаше врата от сини мъниста, иззад които се процеждаше мека светлина. Ле’лоринел отметна мънистените нанизи настрани и се озова, както личеше, в главната приемна на Е’Креса. Подът беше покрит с меки килими и възглавници за сядане, навсякъде можеха да се видят загадъчни руни и странни предмети — череп тук, гигантско прилепово крило — там; върху поставка до стената стоеше кристално кълбо, имаше и голямо огледало в позлатена рамка с причудливо извити краища.
Никога досега Ле’лоринел не беше виждал толкова много магически предмети, струпани на едно място. Но след годините, прекарани с Маскевич, у него нямаше никакво съмнение, че никой от тях не притежаваше кой знае каква сила… с изключение, навярно, на кристалното кълбо.
Той обаче не им обърна особено внимание, тъй като гледаше Е’Креса. Облечен в тъмносини одежди, изпъстрени със сложни червени орнаменти, и с гигантска конусовидна шапка на главата, гномът изглеждаше почти като карикатура на типичния образ на магьосник, като се изключеше, разбира се, фактът, че надали бе висок повече от метър. Гномът наклони глава назад, така че гъстата му сива брада и рошавите вежди, които се подаваха изпод ръба на шапката, щръкнаха нагоре. Макар и обърнат към Ле’лоринел, той не го виждаше.
Рошавите вежди засенчваха две млечнобели, незрящи очи.
Ле’лоринел се разсмя:
— Сляп гадател? Колко предсказуемо!
— Нима се съмняваш в силата на магическото ми зрение? — отвърна Е’Креса и вдигна заплашително ръце, така че те заприличаха на разперени орлови криле.
— Повече, отколкото предполагаш — отвърна нехайно елфът.
Е’Креса постоя така още миг-два, но когато Ле’лоринел продължи да го гледа, насмешливо усмихнат, той сви рамене и с едно движение извади белите лещи от искрящите си сиви очи.
— При селяните действа отлично — обясни той. — Направо ги изумява. Пък и те винаги са по-склонни да платят някой и друг грош повече на слепия гадател.
— Селяните се впечатляват лесно — отбеляза Ле’лоринел. — За разлика от мен.
— И все пак, аз знаех за теб и твоята цел — не пропусна да му напомни гномът.
— Както и за Маскевич — сухо отвърна елфът.
Е’Креса тропна с крак по пода и си придаде възмутен вид.
— Носиш ли парите? — сърдито попита той след малко.
Ле’лоринел хвърли кесия със сребро в жадно протегнатите му ръце.
— Защо не използваш гадателските си умения, за да разбереш колко са? — попита той, когато гномът започна да брои парите.
Очите на Е’Креса се присвиха толкова, че почти се изгубиха под рошавите вежди. Гномът размаха едната си ръка над кесията, промърмори някакво заклинание и кимна, оставяйки кесията настрани.
— Заради това ще ти вземе повече — заяви той.
— Задето преброи среброто?
— Заради тази допълнителна проява на забележителните ми магьоснически умения — уточни гномът. — И задето не ти се наложи да ме чакаш да ги изброя по обикновения начин.
— Не е необходима кой знае каква магия, за да разбереш, че цялото сребро е там — отвърна елфът. — Щях ли да дойда, ако не бях съгласен с цената ти?
— Поредната проверка, може би? — предположи Е’Креса.
Ле’лоринел простена.
— Нетърпеливостта е недостатък на хората, не на елфите — напомни му гномът. — Отсега виждам, че продължиш ли да преследваш целта си по този начин, те очаква гибел.
— Прекрасно! — саркастично отговори Ле’лоринел.
— Изобщо не си помагаш — невъзмутимо рече Е’Креса.
— Уверявам те, че макар да притежавам цялото търпение, което ми е нужно, за да се разправя с Дризт До’Урден, нямам никакво желание да губя излишно време, като се разтакавам тук — рече елфът. — Чака ме твърде много работа, Е’Креса.
Гадателят се замисли над думите му и сви рамене.
— Добре тогава. Да видим какво ще ни покаже кристалното кълбо. Пътят към целта ти, надявам се, а може би дори изхода от цялото ти начинание, бил той победа или поражение.
Клатушкайки се като патица, гномът се насочи към кристалното кълбо.
— Само пътя и нищо друго — отсече Ле’лоринел.
Е’Креса се закова на място и бавно се обърна, искрено заинтригуван.
— Мнозина на твое място биха поискали да им покажа и изхода — рече той.
— И ти, и аз отлично знаем, че той не е предопределен.
— Но изгледите…
— … са си просто изгледи и нищо повече — прекъсна го елфът. — И какво да сторя, о, велики гадателю, ако разбера, че ще изляза победител от двубоя с Дризт До’Урден, ако ми кажеш, че той ще си получи заслуженото и ще рухне мъртъв от моята ръка, а аз ще изтрия окървавеното си оръжие в бялата му коса?
— Да възликуваш, може би — насмешливо подхвърли Е’Креса.
— Какво да сторя, о, велики гадателю, ако ми кажеш, че ще загубя? — продължи Ле’лоринел. — Да се откажа от онова, от което не мога да се откажа? Да предам своя народ и да оставя елфа на мрака да живее?
— Той си е спечелил уважението на мнозина.
— Мнозина се оставят да бъдат заблудени твърде лесно — отвърна Ле’лоринел.
Е’Креса понечи да добави нещо, но после въздъхна, сви рамене и отиде да вземе кристалното кълбо.
— Кажи ми какво мислиш за пътя, който ти предстои — рече той.
— Допълнителното заплащане ми гарантира поверителност, нали? — попита Ле’лоринел.
Изражението на Е’Креса красноречиво говореше колко глупав е според него подобен въпрос.
— Защо ми е да съобщавам каквото и да било на този Дризт, дори ако някога го срещна? И как изобщо ще го срещна, когато той е на другия край на света?
— Значи вече си го издирил?
Нетърпението в гласа на елфа не убягна от вниманието на гадателя и той се изпъчи самодоволно:
— Може и да съм. Може и да съм.
В отговор, Ле’лоринел решително прекоси стаята и застана от другата страна на кристалното кълбо.
— Открий го.
Е’Креса подхвана магията си. Късите му ръце започнаха да описват кръгове над главата му, докато с глас, който изобщо не приличаше на неговия, той редеше думи на напълно непознат за Ле’лоринел език.
Изведнъж гномът отвори очи и се надвеси над кристалното кълбо.
— Дризт До’Урден — тихо, но настойчиво прошепна той. — Обреченият мрачен елф, за когото не може да има друг изход след толкова продължителна и грижлива подготовка.
След миг мълчание, той продължи, а името се търкулна от устните му със същата омагьосваща звучност, с която се лееха непознатите думи преди малко. — Виждам… виждам… виждам…
Той отново замълча и след като проточи едно дълго и многозначително „Хммм“, се изправи.
— Виждам изкривеното лице на един прекомерно нетърпелив, гологлав, нелепо маскиран елф — обясни гномът и като се наведе, погледна покрай кристалното кълбо, право в широко отворените очи на Ле’лоринел. — Какво ще кажеш да се поотдръпнеш малко, а?
Раменете на Ле’лоринел увиснаха, от устните му се откъсна дълбока въздишка, ала той все пак отстъпи назад.
Е’Креса потри пухкавите си ръце и като продължи започнатото заклинание, отново се наведе над кълбото.
— Виждам… — подхвана той. — Мразовити вихри вият, а земята снежни преспи крият. Чувам на вятъра скръбния ропот и на стадата елени неспирния тропот…
— Ропот? — прекъсна го Ле’лоринел.
Е’Креса вдигна глава и го изгледа ядовито.
— Ропот? — повтори елфът. — Римува се с тропот, нали?
— Ама че нахалство!
— Ама че досада! — не му остана длъжен Ле’лоринел. — Защо трябва да говориш в рими, щом започнеш гаданието си? Това някакво правило ли е?
— Обикновено предпочитание! — сопна се гномът и тропна с крак.
— Е, аз не съм селянин, когото можеш да впечатлиш по този начин. Спести си усилието и глупавите думи — няма да получиш повече за „атмосфера“, била тя зрителна или слухова.
Е’Креса промърмори няколко проклятия изпод носа си и отново се приведе над кълбото.
— Ропот! — потрети Ле’лоринел и изсумтя презрително.
— Още една подигравка и ще те изпратя да търсиш Дризт в Бездната! — предупреди го гномът.
— Откъдето ще се върна, за да ти се отплатя за услугата — преспокойно отвърна Ле’лоринел. — Уверявам те, че мога да различа илюзия от реална заплаха и игра на светлината от истинска защита, а потайността, която ме обгражда, е непреодолима за твоите очи.
— Ха! Та аз виждам всичко, безумни сине на безумец!
В отговор, Ле’лоринел само се изсмя — надали можеше да бъде по-красноречив, макар че Е’Креса и представа си нямаше каква ирония се крие в самонадеяните му думи.
После и двамата въздъхнаха, еднакво уморени от безсмислените препирни. Гномът сви рамене и отново се наведе над кристалното кълбо.
— Говори се, че Гандалуг Бойния чук не е добре — подхвърли Ле’лоринел.
Е’Креса промърмори някакво заклинание и размаха къси ръце над кълбото.
— Над Митрал Хол магия хвърля своя зрак, над трон и ложе, в плен на сетен мрак — поде той, но когато чу нетърпеливото покашляне на елфа зад гърба си, спря и се изправи. — Гандалуг е на легло — потвърди той, вече с обикновения си глас и без досадните рими. — На смъртно легло.
— Има ли жреци край него?
— Жреци джуджета, да. Което ще рече почти никакви лечителски умения. Не, няма грижовни ръце край него. Не че това има някакво значение — додаде гномът и отново се наведе над кълбото, за да попие както сцената в дълбините му, така и нейната „атмосфера“. — Не от ръката на подъл враг е паднал кралят, а от ноктите на хищното време; не го измъчва друга болест, освен онази, която прибира всички ни, ако нещо не ни погуби преждевременно.
Е’Креса се изправи и отметна надвисналата над едното му око рошава вежда.
— Старост — обясни той. — Деветият крал на Митрал Хол издъхва от старост.
Ле’лоринел, комуто това вече беше известно, кимна.
— Ами Бруенор Бойния чук?
— Деветият крал гасне сред всеобща печал — драматично изрецитира гномът. — Изгрява звездата на десетия крал.
Ле’лоринел скръсти ръце на гърдите си и си придаде раздразнен вид.
— Трябваше да бъде казано! — настоя гадателят.
— Е, тогава по-добре, че бе казано от теб — отвърна елфът. — Щом е трябвало.
— Трябваше! — Е’Креса държеше последната дума да е негова.
— Бруенор Бойния чук? — повтори Ле’лоринел.
Мърморейки си нещо под носа, Е’Креса се взря в кристалното кълбо и дори долепи ухо до гладката повърхност, за да чуе по-добре случващото се в далечното кралство на джуджетата.
— Бруенор не е там — уверено заяви той най-сетне. — И толкова по-добре за теб, защото ако Бруенор се беше завърнал заедно с мрачния елф, какво щеше да правиш ти тогава?
— Онова, което трябва — тихо, но решително отвърна Ле’лоринел.
Е’Креса отвори уста, за да се изсмее, ала смехът замря на устните му при вида на непоколебимото изражение, изписано по лицето на елфа.
— Толкова по-добре за теб — повтори гномът и с едно махване на ръка прогони образа на Митрал Хол от сърцевината на кристалното кълбо.
После затвори очи и с помощта на ново заклинание потърси съдействие от един обитател на друга равнина.
Причудлив образ нахлу в мислите му, парещ като нажежено желязо. Съвсем ясно видя два символа, които познаваше добре, макар никога, преди да не ги бе виждал вплетени по този начин.
— Думатоин и Клангедон — промърмори той. — Думатоин и Морадин.
— Джуджешките богове? — попита Ле’лоринел, ала Е’Креса дори не го чу, застанал напълно неподвижен, с едва потрепващи клепачи.
— Но как? — тихичко прошепна той.
Преди Ле’лоринел да успее да попита за какво става дума, сивите очи на гадателя се отвориха.
— За да откриеш Дризт, трябва да намериш Бруенор — заяви той.
— Значи — към Митрал Хол.
— Не! — изкряска Е’Креса. — Според джуджето мястото му е другаде, място на баща, а не на крал.
— Гатанки? — повдигна вежди елфът, ала Е’Креса разпалено поклати глава.
— Открий най-скъпото творение, излязло изпод ръцете на джуджето — обясни той, — за да откриеш най-скъпото творение от плът и кръв. Е, едно от двете, но така звучи по-добре — призна гномът.
Лицето на Ле’лоринел надали можеше да придобие по-озадачено изражение.
— Преди време Бруенор Бойния чук създаде нещо магическо и могъщо, което надминаваше дори неговите забележителни умения — обясни Е’Креса. — Създаде го за едного, когото обичаше с цялото си сърце. Това творение от митрал ще го привлече по-сигурно, отколкото опразненият трон на Митрал Хол. Нещо повече, то ще накара и мрачния елф да се втурне след него.
— Но какво е то? — Ле’лоринел вече не можеше да скрие изгарящото го нетърпение. — Къде е?
Е’Креса изприпка до едно малко писалище и извади парче пергамент. Докато елфът прекосяваше стаята, за да се присъедини към него, гномът използва друга магия, за да претвори върху пергамента образа, който се бе появил в мислите му преди малко.
— Откриеш ли този знак, Ле’лоринел, ще откриеш и края на дългия си път.
Още една магия и върху обратната страна на пергамента се появи почти същият образ.
— Или пък този.
Елфът внимателно пое пергамента от ръцете му, без да може да откъсне поглед от символите върху него.
— Единият е знакът на Клангедон, покрит от знака на Думатоин, Пазителя на тайните под планината. Другият принадлежи на Морадин и е замаскиран по същия начин — обясни Е’Креса.
Ле’лоринел кимна и предпазливо, почти благоговейно, обърна късания пергамент, досущ като мъдрец, изучаващ древните писания на отдавна изчезнала цивилизация.
— Далеч на запад, доколкото знам — рече гадателят, още преди елфът да е задал въпроса си. — Градът на бездънните води? Лускан? Някое поселище между тях, може би. Не съм напълно сигурен.
— Но си сигурен, че е в тази част на света, нали? Видя го в кълбото или предполагаш така, защото Долината на мразовития вятър също се намира там?
Е’Креса помисли малко, после сви рамене:
— Има ли значение?
Ле’лоринел го изгледа изпитателно.
— Нима знаеш по-кратък път? — попита гномът.
— Платих ти добре — напомни му елфът.
— И в ръцете си държиш нещо, което струва десетократно повече — увери го Е’Креса, очевидно доволен от представянето си.
Ле’лоринел сведе поглед към пергамента, върху който се преплитаха символите на трите джуджешки бога, завинаги запечатани върху кафявата хартия.
— Не знам каква точно е връзката — призна гадателят. — Не знам как този знак или предметът, върху който е изобразен, ще те отведат до целта, която те е обсебила. Но магията беше категорична — именно там ще откриеш края на дългия си път. Повече от това не мога да ти кажа.
— Ще бъде ли успешен този край за Ле’лоринел? — попита елфът, въпреки че по-рано бе отказал подобно предсказание.
— Това кълбото не ми показа — самодоволно отвърна Е’Креса. — Но мога да направя предположение.
Ле’лоринел, който едва сега усети, че с този въпрос неволно бе издал огромното си нетърпение, бързо зае отбранителна позиция:
— Спести ми го, ако обичаш.
— Мога да го направя в рими — подкачи го гномът с усмивка на превъзходство.
Ле’лоринел се почуди дали да не му намекне, че и той може да му отвърне със същото, дори с цяла песен и то под съпровода на тънката си кама, докато отрязва езика му.
Въпреки това не каза нищо, а образите върху пергамента бързо прогониха всяка друга мисъл от съзнанието му.
Ето че най-сетне държеше в ръце онова, което щеше да го отведе до целта му.
При това положение, Ле’лоринел нямаше време да се гневи напразно.
При това положение пред Ле’лоринел се изправяха твърде много въпроси, очакваха го твърде много приготовления, твърде много страхове, които да преодолее и твърде много сладки мечти, в които виждаше как Дризт До’Урден, този измислен герой, бива разобличен пред света.
* * *
Удобно изтегната върху огромните възглавници, Чогуруга тъпчеше шепи овнешко месо в зиналата си паст, пълна с остри, хищни зъби. Със своите два и половина метра тя не беше особено висока за людоедка, но краката й бяха по-дебели от дънерите на вековни дъбове, а теглото й далеч надхвърляше триста килограма.
Голям брой прислужници — всичките мъже — се щураха напред-назад из най-просторната пещера в Златния залив и се грижеха тя да е сита и доволна. Така беше винаги — всички й угаждаха заради екзотичния й външен вид. Кожата й имаше светловиолетов цвят (за разлика от обичайното за клана й жълто), който прекрасно се връзваше с мазната й, синьо-черна коса. Очите й бяха нещо средно между тези два цвята — наситено пурпурни, а понякога, в зависимост от светлината — почти сини.
Чогуруга открай време беше свикнала с умилкването на двадесетината мъже от клан Туп, но откакто се беше съюзила с банда пирати и по този начин допълнително беше издигнала жените от клана, мъжете буквално се избиваха за възможността да й поднесат някое особено рядко лакомство или скъпо труфило.
С изключение, разбира се, на Блуг, стръвния надзирател на Златния залив — най-едрия, най-жестокия и най-грозния човекоядец, бродил някога по тези части на Гръбнака на света. Мълвеше се, че във вените на Блуг имало и великанска кръв, което бе очевидно — Блуг беше по-близо до петте, отколкото до четирите метра, а ръцете му бяха дебели колкото краката на Чогуруга.
Докато Чогуруга, благодарение и на помощта на Шийла Крий, беше мозъкът на людоедите в Златния залив, Блуг беше грубата физическа сила, а когато поискаше — истинският господар. А от известно време Блуг бе дори още по-свиреп, всъщност, откакто Шийла Крий се бе появила в живота им и му беше подарила неимоверно могъщо оръжие — боен чук, с чиято помощ Блуг можеше да отваря нови пещери с един-единствен удар.
— Върнахте се? — рече човекоядката, когато Шийла и Белани се появиха на прага. — Какво донесли на Чогуруга тоз’ път?
— Повреден кораб — саркастично отвърна Шийла. — Мислиш ли, че ще ти се услади?
Смехът на Блуг, разнесъл се в другия край на пещерата, отекна като далечен гръм.
Чогуруга му хвърли раздразнен поглед:
— Аз има Батунк сега — напомни му тя. — Аз няма нужда от Блуг.
Людоедът сбърчи чело, при което веждите му щръкнаха над хлътналите му очи, гримаса, иначе смешна, ако не беше изписана по лицето на някой с неговите страховити размери. Батунк, свирепият син на Чогуруга и Блуг, напоследък често ставаше повод за спорове между двамата. В обществото на човекоядците, случеше ли се синът на вожда да започне да настига баща си по сила и жестокост, докато баща му е все още достатъчно млад, по-старото чудовище обикновено налагаше по-младото — често и безпощадно, — за да запази мястото си на върха. Ако това не помогнеше, синът биваше убит или, в най-добрия случай — прогонен от племето. Ала клан Хуп не беше обикновено племе. За разлика от повечето племена, клан Туп беше матриархат и Чогуруга за нищо на света нямаше да допусне нещо подобно от страна на Блуг, не и когато ставаше въпрос за скъпия й Батунк.
— Едва-що бяхме излезли в открито море, когато на хоризонта се появи позната гледка — отвратено обясни Белани, която нямаше никакво желание да става свидетел на поредната разправия за Батунк между двамата му родители.
— Чогуруга предполага три платна? — людоедката налапа уловката и смени темата, вдигайки четири пръста.
Шийла Крий хвърли неодобрителен поглед на своята магьосница (никой нямаше право да подронва авторитета й пред човекоядците!), след това изгледа и Чогуруга по същия начин.
— Упорит е — призна пиратската главатарка. — Някой ден ще ни последва чак дотук.
Блуг отново се изсмя и този път Чогуруга се присъедини към него — мисълта за прясно човешко месце им доставяше видимо удоволствие.
Въпреки че изобщо не й беше до смях, Шийла също се усмихна, но само след миг даде знак на Белани да я последва и се отправи към тунелите, които отвеждаха към техните покои, разположени по-високо в планината.
Стаята на Шийла далеч не бе толкова просторна, колкото пещерата на двамата людоеди, но за сметка на това бе обзаведена почти разточително — навсякъде имаше богато украсени светилници, чиито лъчи проникваха и в най-дребните пукнатини по неравните стени, а килимите по пода бяха толкова дебели, че двете жени буквално отскачаха от тях, докато вървяха.
— Дюдермонт започва здравата да ми дотяга — заяви Шийла.
— Той вероятно се надява точно на това — отвърна магьосницата. — Надява се да ни дотегне дотам, че да ни омръзне да бягаме и да решим да се изправим срещу кораба му в открито море.
Шийла спря поглед върху своята най-доверена спътница и кимна. В много отношения Белани беше по-добрата й половинка. Тя винаги обмисляше всичко и внимателно претегляше възможните последици от всяко тяхно действие. Спокойно можеше да се каже, че екипажът на „Кървавия кил“ рядко бе получавал по-добро попълнение от мъдрата и талантлива магьосница. Шийла й вярваше безрезервно — Белани бе първата, удостоена с новия знак, след като главатарката реши да използва митралната глава на Щитозъб за тази цел. Шийла я обичаше като родна сестра и въпреки прекомерната гордост на магьосницата и нерядко проявяваното състрадание към пленниците им (нещо, което съвсем не беше по вкуса на жестоката главатарка), Шийла бе достатъчно разумна, за да не отхвърля с лека ръка нищо, казано от Белани.
През последните два месеца „Морски дух“ на три пъти ги бе принудил да се върнат в скривалището си. Шийла не бе сигурна, че „Морски дух“ ги беше видял първия път и силно се съмняваше, че следващите два пъти преследвачите им бяха успели да ги различат с абсолютна сигурност, но въпреки това Белани най-вероятно беше права. Навярно именно така Дюдермонт пленяваше неуловимите кораби — преследваше ги, докато на тях им омръзнеше и когато те най-сетне решаваха да спрат да бягат и да се бият…
Шийла Крий усети, че я побиват тръпки само при мисълта да се изправи срещу „Морски дух“ в открито море.
— Е, скоро няма да налапаме примамката им — заяви тя и ясно видя облекчението, изписало се по лицето на Белани, която нямаше никакво желание да мери сили с легендарния Робилард. — Не и там — добави Шийла и отиде до един от естествените отвори на стената, своеобразен прозорец, който гледаше към малкото заливче и подводните скали, които го обграждаха. — Но заради него не можем да грабим спокойно — за това той ще трябва да ни плати.
— Кой знае, може би някой ден Дюдермонт ще прояви глупостта да ни последва до Златния залив и тогава кланът на Чогуруга ще обсипе кораба му с дъжд от тежки камъни — отвърна Белани.
Вперила поглед в морето, където сега трябваше да бъде „Кървавия кил“ и да преследва нови богатства и още по-голяма слава, Шийла Крий не беше сигурна, че разполага с достатъчно търпение.
Имаше и други начини да спечели подобна война.
Четвърта глава
Знакът
Ето това вече беше събрание тъкмо по вкуса на Риджис. Полуръстът се беше разположил в мекия стол, с ръце зад главата, а по пухкавото му лице се беше изписало крайно задоволство, докато гледаше как довеждат пленниците. Двамина липсваха — единият все още се възстановяваше (и то ако имаше късмет) от наскоро получената рана в гърдите, а другият (жената, за която Дризт и останалите вярваха, че е предводителка на шайката) беше в съседната стая и щеше да бъде доведена отделно.
— Сигурно е прекрасно да имаш толкова могъщи приятели — подигравателно изсъска Тамарут, представителят на Източен пристан, комуто Риджис никога не се бе нравил особено.
— Онези двамата — отвърна полуръстът на висок глас, така че останалите трима представители в неговата част на стаята да го чуят. След като замълча за няколко секунди, за да привлече вниманието на двама от другите петима съветници, както и на Касиус, посочи разбойниците, с които се беше бил, или по-скоро — онези, които бе насъскал един срещу друг. — Аз ги залових. Без чужда помощ.
Тамарут настръхна, но не каза нищо и се облегна в стола си.
Риджис приглади къдравата си, кестенява коса и отново подпря глава на ръцете си, без да може да сдържи усмивката си.
След необходимите въведения и без възражения от страна на останалите съветници, Касиус произнесе очакваната присъда:
— Тъй като не сте убили никого (поне доколкото ни е известно), няма да плащате с живота си.
— Освен ако раната от брадвата на Бруенор не довърши другаря им — подхвърли представителят на Каер Кьониг, най-младият и често пъти най-грубият от съветниците, и въпреки донякъде безвкусната шега, в стаята се разнесе приглушен смях.
Касиус се покашля, за да възстанови официалния тон, и продължи:
— Това обаче не ви оневинява. Ето защо, в продължение на десет години ще ловите риба в Маер Дуалдон, с лодка, избрана от Кемп Таргоски. Всичко, което уловите, ще отива в общата хазна на Десетте града, с изключение на разходите, които Кемп ще направи за лодката и за вашата охрана. Разбира се, малка част от онова, което печелите, ще остава за вас, за да има с какво да се изхранвате, но нищо повече. Това е присъдата на Съвета. Приемате ли я?
— Че имаме ли избор? — изсумтя един от разбойниците, здравенякът, когото Кати-Бри беше надвила.
— Повече, отколкото заслужавате — намеси се Кемп, преди Касиус да успее да отговори. — Ако бяхте заловени от лусканските власти, щяхте да свършите върху Карнавала на затворниците — измъчвани до смърт под възторжените викове на свирепата тълпа. Още не е късно да уредим нещо по въпроса, ако подобна възможност ви се струва по-привлекателна.
Кемп погледна към Касиус, който кимна мрачно, но одобрително.
— Е, какво решавате? — попита Касиус.
Отговорът на бандитите не беше изненада за никого и те бяха отведени от града — отиваха в Таргос, където затворническата им лодка вече ги очакваше.
Когато разбойниците излязоха, по знак на Касиус стаята беше огласена от одобрителните възгласи на съветниците — израз на благодарността им към Риджис и неговите приятели.
Любимият момент на полуръста.
— Боя се, че много скоро пак ще имаме нужда от теб и приятелите ти — обади се Касиус след малко и даде знак на стражите, които стояха край вратата.
Един от тях излезе и почти веднага се върна с Джул Пепър, която въпреки пленничеството си имаше наистина царствен вид.
Дори в погледа на Риджис се появи искрено уважение. По раменете на високата жена се спускаше лъскава черна коса, интелигентните й очи искряха. Тя стоеше гордо изправена, сякаш всичко това бе просто неприятна дреболия, сякаш тези жалки създания, които я бяха заловили, не можеха да й сторят нищо наистина лошо.
Практичната туника и гамаши, които носеше преди, сега бяха заменени от простичка сива рокля без ръкави, която беше прекалено къса за жена с нейния ръст и затова падаше ниско над раменете й. Дрехата беше съвсем обикновена, почти безформена, ала незнайно как върху Джул тя изглеждаше някак изкусително с начина, по който загатваше, сякаш случайно, мекия овал на гърдите й. На едно място дори бе скъсана (Риджис подозираше, че Джул го е сторила нарочно), разкривайки част от гладкия й, добре оформен крак.
— Джул Пепър1 — заинтригувано рече Касиус, а в гласа му се прокраднаха насмешливи нотки. — От рода Пепър от…
— Нима трябва да бъда хвърлена в затвора с името, което родителите са ми дали? — отвърна Джул; гласът й беше дълбок и плътен, а твърдият й източен акцент караше всяка сричка да звучи по-кратка и някак отсечена. — Нямам ли правото сама да избера какво име да нося?
— Такъв е обичаят — сухо рече Касиус.
— Обичаят на незабележимите хорица — самоуверено отвърна Джул. — Скъпоценните камъни искрят, пиперът разпалва апетита.
Съкрушителната усмивка, която озари лицето на Дясул след тези думи, накара мнозина от съветниците (десетима мъже и само една жена) да се размърдат неспокойно.
Макар да бе смутен като останалите, Риджис се опята да не обръща внимание на несъмнената привлекателност на Джул — по-силно го бе заинтригувал умелият начин, по който тя ги манипулираше. О, да, с нея трябваше да се внимава, но той изгаряше от нетърпение да научи повече за това интересно създание.
— Мога ли да попитам защо ме държите тук против волята ми? — попита Джул след малко, когато всички се поуспокоиха, макар че един от съветниците още подръпваше яката си, сякаш се опитваше да охлади внезапно пламналото си тяло.
Касиус изсумтя и махна пренебрежително с ръка:
— Заради престъпления срещу жителите на Десетте града, очевидно.
— Нека да ги чуя, тогава. Нищо не съм сторила.
— Твоята шайка… — започна Касиус.
— Нямам никаква шайка! — прекъсна го Джул, а очите й проблеснаха и се присвиха. — Отивах към Десетте града, когато се натъкнах на тези разбойници. Не знаех кои са, нито какво правят там, но огънят им беше топъл, а храната — приемлива, а всяка компания ми се струваше по-добра от безспирната песен на вятъра.
— Пълни глупости! — обади се един от съветниците. — Когато двама от тях са се добрали до лагера, разговорът ви е бил съвсем недвусмислен — знам го лично от Дризт До’Урден, а аз му вярвам безрезервно.
— Точно така! — съгласи се друг.
— И какво, моля ви се, съм казала? — широката усмивка на Джул красноречиво говореше, че с нищо не могат да я уплашат. — Говорих с глупците за Дризт и Кати-Бри. Да, знаех за тях, както и всеки разумен човек, решил да се отправи към Долината на мразовития вятър. Казах им, че са действали, без да мислят, и са паднали в капана на елфа и приятелите му. Нещо, което всеки с поне малко ум веднага би разбрал.
Между съветниците се разнесе приглушено мърморене. Риджис спря изпитателен поглед върху Джул и се усмихна одобрително — не можеше да й отрече, че е находчива. Вече усещаше накъде отиват нещата. Когато към царствения й и същевременно съблазнителен вид се прибавеха несъмнената й находчивост, както и проявената на пътя съобразителност, изходът изглеждаше ясен — Джул Пепър най-вероятно щеше да се отърве напълно невредима.
А Риджис беше съвсем сигурен, че именно тя бе оглавявала разбойническата шайка.
Джул се усмихна многозначително на Касиус:
— Е, мога ли да си вървя?
— Можеш да се върнеш в стаята, която сме ти приготвили — отвърна по-възрастният и опитен старейшина и даде знак на стражите да я отведат.
Двама войници начаса се приближиха и с един последен високомерен поглед към Касиус Джул се обърна към вратата, поклащайки изкусително рамене, така че мнозина от мъжете отново усетиха как ги облива гореща пот.
Риджис се ухили широко, искрено впечатлен от представлението, ала миг по-късно усмивката му се стопи и той зяпна от изумление при вида на необикновения знак върху дясното й рамо, знак, който му бе добре познат.
— Спрете! — викна полуръстът и като скочи от стола си, се провря под масата, за да не губи време да я заобикаля.
Стражите и Джул се заковаха на място и се обърнаха да видят каква е тази шумотевица.
— Завърти се! — нареди Риджис и махна с ръка. — Завърти се!
Недоумението по лицето на Джул бързо отстъпи място на крайното презрение.
— Касиус, накарай я да се завърти! — примоли се полуръстът.
Недоумението на Касиус беше не по-малко от това на Джул.
Ала Риджис нямаше време да ги чака и като изтича до жената, я сграбчи за ръката и я задърпа. Джул опита да се съпротивлява, ала полуръстът, който беше по-силен, отколкото изглеждаше, най-сетне успя да я завърти за малко, достатъчно, за да могат и останалите да видят знака.
— Ето! — забоде пръст в рамото й Риджис.
Джул се отскубна от него, ала вече беше късно — всички се бяха привели напред, а Касиус се приближи и й даде знак да се обърне, ако не иска да го сторят войниците.
Поклащайки отвратено глава, Джул най-сетне се завъртя.
Риджис се покачи на един стол, за да вижда по-добре, макар вече да бе сигурен — острият му поглед не го беше излъгал. Знакът върху гърба й беше измислен от Бруенор Бойния чук. Нещо повече, джуджето го беше използвало един-единствен път — върху главата на Щитозъб. На всичко отгоре, дамгата върху рамото на Джул бе точно толкова голяма, колкото би била, ако бе поставена от нагорещения до червено боен чук.
Риджис замалко не припадна.
— Откъде го имаш? — попита той.
— Разбойнически знак — отбеляза Касиус. — Често се среща сред различните гилдии, бих казал.
— Не, не се среща често — поклати глава Риджис. — Не и този символ.
— Познаваш ли го? — попита старейшината.
— Приятелите ми ще говорят с нея. Още сега.
— Чак когато ние свършим с нея — намеси се Тамарут.
— Още сега — настоя Риджис и се обърна към него. — Освен ако ти, драги ми Тамарут, не искаш лично да обясниш на крал Бруенор защо сме допуснали подобно забавяне, когато животът на осиновения му син най-вероятно виси на косъм.
При тези думи в стаята се разнесе оживен шепот.
Джул Пепър хвърли смразяващ поглед на полуръста и той почувства, че тя няма никаква идея за какво става дума, нито пък какво означава знакът на рамото й.
Заради нея самата Риджис се надяваше това да е така.
* * *
Няколко нощи по-късно Дризт откри Бруенор на върха на едно тихо и тъмно място, наричано Възвишението на Бруенор, в малката скалиста долчинка на север от Брин Шандер, където джуджетата копаеха своите мини. Където и да отидеше, Бруенор винаги си намираше подобни уединени местенца и винаги ги наричаше Възвишението на Бруенор, колкото от гордост, толкова и за да държи настрани неканени гости.
Той идваше тук, когато искаше да помисли на спокойствие, когато го занимаваха по-сериозни неща от ежедневните задължения и неприятности. Това бе единственото място, където в прегръдката на мрака иначе практичният, здраво стъпил на земята Бруенор, си позволяваше да се отпусне и да остави духа си да достигне висоти, нетипични за въображението на едно джудже. Бруенор идваше тук, за да размишлява за смисъла на живота.
Именно на личния му хълм (и с почти същото изражение като сега) го беше открил Дризт и в Митрал Хол, след онази битка, в която йоклолата отвлече Уолфгар и те всички повярваха, че са го изгубили завинаги.
Безшумен като облаците, които забулваха звездите, елфът се приближи зад джуджето и търпеливо зачака.
— Човек би рекъл, че ще ми е по-лесно да го изгубя за втори път — проговори най-сетне джуджето. — Особено след като, преди да ни напусне се държеше като същински орк!
— Не сме сигурни, че наистина сме го изгубили — напомни му Дризт.
— Никъде няма друг знак кат’ този — възрази Бруенор. — Пък и жената потвърди, че е оставен от главата на боен чук.
И наистина, веднага след събранието на Съвета, Джул на драго сърце беше разказала на опасния мрачен елф и приятелите му всичко, което знаеше. Не беше скрила, че е получила дамгата си доброволно от ръката на една жена, капитан на кораб. Когато я попритиснаха още малко, Джул призна, че става въпрос за Шийла Крий, капитан на пиратски кораб, а знакът бил запазен само за най-приближените й помощнички.
Дризт съчувстваше на своя приятел от цялата си душа. Понечи да му напомни думите на Джул, че единствените достатъчно едри съюзници на пиратската шайка били клан човекоядци, които Шийла използвала, за да обръща и направлява кораба си по-лесно — поне можеха да са спокойни, че Уолфгар не се е хванал с банда пирати. Премълча обаче, тъй като това като че ли оставяше само една възможност и тя бе далеч по-ужасна.
— Подозираш, че туй нищожество, Крий, е убила момчето ми, нали? — попита Бруенор, който очевидно си мислеше съвсем същото. — Или пък някой друг го е убил и после е продал чука?
— Изобщо не вярвам, че Уолфгар е мъртъв — уверено заяви Дризт.
Бруенор го изгледа недоверчиво.
— Може сам да го е продал.
Погледът на джуджето стана още по-скептичен, но елфът не отстъпваше:
— Той се отказа от миналото си, когато избяга от нас. Може би това да се отърве от чука му се е сторило просто още една стъпка по пътя, който си е избрал.
— Ами да. Или пък просто са му трябвали пари — думите на джуджето бяха така напоени със сарказъм, че Дризт най-сетне се отказа.
Всъщност, той сам не си вярваше. Добре знаеше колко дълбока бе връзката между Уолфгар и Щитозъб и бе сигурен, че да се раздели доброволно с чука си за варварина би било равносилно на това да се раздели с някоя от ръцете си.
— Може да са му го откраднали — рече елфът след малко. — Ако е отишъл в Лускан или в Града на бездънните води, както предполагаме, най-вероятно се е озовал в компанията на крадци.
— Или убийци — поправи го Бруенор и вдигна поглед към звездното небе.
— Не можем да бъдем сигурни — тихо рече Дризт.
В отговор джуджето само сви рамене, а когато ги отпусна, на Дризт му се стори, че никога не ги бе виждал сведени по-ниско, сякаш цялата скръб на света тежеше отгоре им.
На следващата сутрин вятърът донесе черни облаци откъм Гръбнака на света, заплашващи с порой, който щеше да превърне омекналата земя в същинско мочурище. Ала това не можеше да спре Дризт и Кати-Бри, които бързаха към Лускан в търсене на отговори.
Отговори, от които и четиримата приятели отчаяно се нуждаеха.
Пета глава
Откровеността на любовта
Когато „Морски дух“ се завърна в Града на бездънните води, Уолфгар беше първият, който слезе от борда. Варваринът скочи на кея още преди корабът да бе закотвен както трябва и се отправи към вътрешността на града с широка, решителна крачка.
— Ще го приемеш ли обратно? — попита Робилард.
Двамата с Дюдермонт стояха на палубата и гледаха как Уолфгар се отдалечава.
— От тона ти разбирам, че би искал да не го правя — отвърна капитанът и се обърна да погледне своя магьосник и верен приятел.
Робилард сви рамене.
— Защото осуети плана ти за нападението? — попита Дюдермонт.
— Защото изложи на опасност целия екипаж със своите глупости — отсече Робилард, ала в гласа му нямаше жлъч — той просто казваше очевидното — Знам, че се чувстваш сякаш си му задължен, капитане (изобщо не мога да проумея защо!), но Уолфгар не е Дризт, нито Кати-Бри. Те бяха дисциплинирани и прекрасно съзнаваха, че са част от едно цяло. Уолфгар е като… като Харкъл Харпъл! Точно така! Набелязва си някакъв път и хуква по него, без изобщо да се замисли какви последствия ще има това за хората, които оставя зад себе си. Да, при това излизане имахме две успешни схватки — потопихме един кораб и един доведохме…
— И заловихме екипажите им почти невредими — добави Дюдермонт.
— Въпреки това! — настоя Робилард. — И в двете битки бяхме на крачка от катастрофата.
Всъщност нямаше нужда да убеждава Дюдермонт, тъй като капитанът и сам разбираше, че действията на Уолфгар съвсем не бяха безукорни.
— Ние винаги сме на крачка от катастрофата — отбеляза Дюдермонт.
— Никога не сме били толкова близо — настоя магьосникът.
— Не го искаш на борда повече, нали?
Робилард отново сви рамене.
— Искам да видя на борда онзи Уолфгар, който ни спаси край Корсарските острови преди години — обясни той. — Искам да се бия рамо до рамо с онзи Уолфгар, който е бил сред малцината най-близки приятели на Дризт До’Урден. Онзи Уолфгар, който се е борил за възвръщането на Митрал Хол и който е рискувал живота си, за да спаси приятелите си, когато Мрачните нападнали кралството на джуджетата. Толкова много съм слушал за несравнимия варварски войн, ала онзи Уолфгар, когото аз познавам, дружи с нищожества като Морик Разбойника и беше осъден на смърт, задето се опита да те убие.
— Уолфгар нямаше нищо общо с това — заяви Дюдермонт, ала не можа да прикрие болезнената си гримаса при спомена за жестоката отрова, разляла се в тялото му, и за Карнавала на затворниците.
Дюдермонт бе изгубил много, когато бе измолил от жестокия лускански магистрат помилването на Уолфгар. Според лусканските власти, с проявеното великодушие спрямо онези, които те смятаха за напълно недостойни, Дюдермонт беше опетнил репутацията на „Морски дух“. Дюдермонт им беше отнел любимото представление и беше настоял Уолфгар да бъде помилван, без дори да разполага с безспорни доказателства, че варваринът наистина е невинен.
— Може би — съгласи се Робилард. — Признавам, че каквито и недостатъци да има, по време на това пътуване Уолфгар доказа, че с право си настоял да го помилват. Не така обаче стоят нещата с решението ти да го приемеш на борда на „Морски дух“.
Дюдермонт дълго мълча след честните и верни думи на магьосника. Робилард може и да беше своенравен и често недружелюбен, може и да бе склонен да съди другите прекалено сурово и да бе безмилостен към онези, които според него сами си бяха виновни за сполетелите ги нещастия, ала в този случай казваше истината. Истина, която подейства на Дюдермонт като шамар. Когато се натъкна на Уолфгар в Лускан, където варваринът работеше като бияч в долнопробна кръчма, капитанът веднага видя падението му и поиска да го измъкне от този живот. Ала Уолфгар не само не прие помощта му, но дори се опита да скрие истинската си самоличност. После дойде опитът за убийство и докато Дюдермонт лежеше между живота и смъртта, варваринът беше осъден на смърт.
Капитанът все още не беше напълно сигурен защо бе лишил жестокия магистрат и свирепата тълпа от забавлението им в онзи ден, защо бе последвал инстинкта си, вместо да повярва на онова, което всички твърдяха и което беше подкрепено от немалко косвени доказателства. Даже след тази проява на великодушие и доверие Дюдермонт не бе получил от варварина нито благодарността, нито приятелството му.
А как го бе заболяло при последната им среща извън стените на Лускан, когато Уолфгар отново бе отказал да се присъедини към екипажа на „Морски дух“! Някога Дюдермонт наистина харесваше Уолфгар, а Дризт и Кати-Бри, които бяха плавали с него години наред, след мнимата смърт на варварина, смяташе за свои добри приятели. Затова искрено искаше да помогне на Уолфгар да се изправи след своето падение и наистина се зарадва, когато варваринът пристигна в Града на бездънните води, на същия този кей, повел жена и дете със себе си, и му съобщи, че търси бойния си чук и би искал да пътува с „Морски дух“.
Дюдермонт съвсем правилно се бе досетил, че пук се крие нещо повече, че Уолфгар търси не само чука, но и самия себе си, човека, който някога е бил.
Но и Робилард беше прав. Докато обикаляха водите на Саблено море, патрулирайки както обикновено, Уолфгар не им създаваше никакви неприятности, но и в двете битки, които „Морски дух“ беше провел през тези десет дни, той не се беше представил добре. Храбро? Да. Пагубно за врага? Да. Ала със своето ожесточение и необузданост Уолфгар просто не бе действал като част от екипажа, не беше дал възможност на Робилард да използва обичайните си и далеч не толкова рисковани методи, с чиято помощ „Морски дух“ често принуждаваше противника да се предаде още отдалеч. Дюдермонт не беше сигурен какво бе тласнало варварина в лапите на подобна несдържана ярост. Опитният капитан отлично разбираше огъня, който всяка битка разпалва в гърдите на война, свирепия устрем, от който боецът се нуждае, за да превъзмогне естествения в такива случаи страх, ала невъздържаните изблици на Уолфгар далеч надхвърляха подобна разпаленост. Те като че ли идваха направо от някоя варварска легенда… легенда, която със сигурност не вещаеше нищо добро за „Морски дух“.
— Ще говоря с него, преди да вдигнем котва — обеща Дюдермонт.
— Веднъж вече говори — напомни му Робилард.
Дюдермонт го погледна и сви рамене:
— Значи пак ще го сторя.
Очите на Робилард се присвиха, но капитанът го изпревари:
— И ако и това не помогне, ще го пратим на румпела — обеща той, преди магьосникът да успее да се впусне в пороя от оплаквания, които очевидно напираха на устните му. — Така ще е далеч от битките.
— Нашите кормчии нямат равни на себе си — напомни Робилард.
— И несъмнено ще оценят невероятната сила на Уолфгар, особено при по-острите завои.
Робилард изсумтя, без да изглежда особено убеден.
— По-вероятно е да ни блъсне в следващия пиратски кораб, който се изпречи насреща ни — промърмори той под носа си и се отдалечи.
Въпреки сериозността на положението, Дюдермонт не можа да сдържи усмивката си при тази така предсказуема реакция на вечно недоволстващия магьосник.
* * *
Когато нахлу в стаята и видя Дели да го чака, Уолфгар усети как го залива вълна от всепоглъщаща изненада. Вярно, това си беше тя — с все същата леко крива усмивка и светлокафяви очи, ала едновременно с това бе съвсем различна. Досега Уолфгар познаваше Дели като прислужница, живееща в мизерия и нищета, или пък като жената, която го придружаваше по време на дългия, прашен път от Лускан. Сега, в красивия дом на капитан Дюдермонт, с цялото му богатство и всичките му прислужници на свое разположение, тя сякаш беше друг човек. Преди тъмнокестенявата й коса почти винаги бе плътно прибрана, най-вече заради въшките, с които беше пълно в „Кривата сабя“. Сега обаче косата й беше разпиляна върху раменете, копринено мека, лъскава и някак по-тъмна, от което светлите й очи невероятни очи, както изведнъж осъзна Уолфгар — се открояваха още по-силно. Преди Дели носеше простички, почти безформени дрехи, от които крайниците й изглеждаха длъгнести и прекалено слаби. Сега беше облечена в добре ушита синя рокля и ниско изрязана бяла блузка.
Мимоходом (защото изведнъж в съзнанието му нахлуха съвсем различни мисли) Уолфгар си помисли с какво голямо преимущество разполагаха богатите жени от Фаерун пред обикновените селянки, когато ставаше въпрос за красота. Когато двамата с Дели пристигнаха в Града на бездънните води, Дюдермонт вдигна празненство, на което присъстваха голяма част от местните благородници и богаташи. И Дели, и Уолфгар се бяха почувствали не на място, но изпитанието несъмнено беше много по-голямо за Дели, чиито скромни възможности за разхубавяване не можеха да останат скрити за никого.
Не и сега, осъзна Уолфгар. Ако по време на този престой Дюдермонт решеше да даде някое от тържествата, които често се провеждаха в дома му, Дели Кърти несъмнено щеше да бъде най-красивата от всички гостенки.
Уолфгар усети, че е останал без дъх. Винаги бе смятал Дели за симпатична, дори хубавка, а докато пътуваха от Лускан бе започнал да я харесва още повече, след като бе видял какъв прекрасен човек е. И сега съчетанието между това искрено уважение и любов и прекрасния вид на младата жена изведнъж се оказа повече, отколкото прекаралият последните три месеца в открито море варварин можеше да понесе.
Той я притисна с все сила в обятията си, прекъсвайки опитите й да каже нещо с многобройни целувки; повдигна я от земята, зарови лице в гъстата й кестенява коса и нежно я ухапа по деликатната (вече наистина деликатна, а не просто прекалено тънка) шия. Колко крехка изглеждаше Дели в прегръдката на варварина, който се извисяваше с почти половин метър над нея и сигурно тежеше три пъти повече.
Без никакво усилие, той плъзна ръка зад коленете й и я повдигна в обятията си. Засмя се, когато видя, че е боса. Дори краката й му се струваха по-красиви.
— Подиграваш ли ми се? — попита младата жена и Уолфгар забеляза, че простоватото й произношение почти е изчезнало.
— Да ти се подигравам? — повтори той и се засмя още по-силно. — Наслаждавам ти се!
И като я целуна за пореден път, той се насочи към вратата на спалнята им с лека, почти танцова стъпка.
Двамата тъкмо прекрачваха прага, когато Колсон изплака.
Успяха да останат насаме по-късно през нощта, а призори отново правиха любов. Когато първите утринни лъчи се прокраднаха през източния прозорец на спалнята, Уолфгар се бе излегнал на една страна и чертаеше въображаеми линии по раменете, шията и лицето на своята любима.
— Наистина е хубаво, когат’ си си у дома — тихичко каза Дели и прокара пръст по мускулестата му ръка. — Беше ми самотно без теб.
— Може би с дните ми на борда на „Морски дух“ е свършено — отвърна Уолфгар и Дели го изгледа заинтригувано.
— Да не би да си намерил чука си? И ако си, защо чака досега, за да ми кажеш?
Уолфгар поклати глава още преди тя да беше довършила.
— Ни следа от него и Шийла Крий. Сякаш е потънала вдън море и го е взела със себе си.
— Но не сте чули за нищо такова, нали? — попита Дели.
Уолфгар легна по гръб и прокара ръка по лицето си.
— Как можеш тогаз да разправяш, че с дните ти на „Морски дух“ е свършено? — настоя Дели.
— Нима имам друг избор? Когато ти и Колсон сте тук? Това е моят живот сега и то какъв живот! Трябва ли да го излагам на опасност, за да диря едно оръжие, от което вече нямам нужда? Не, ако Дюдермонт и останалите научат нещо за Шийла Крий, те могат да се справят с нея и без моя помощ и съм убеден, че след това ще ми донесат чука.
Дели рязко се привдигна на лакти, при което гладките чаршафи се плъзнаха по голото й тяло. Тя тръсна глава, за да отметне гъстата, кестенява коса от лицето си, и впери крайно неодобрителен поглед в лицето на Уолфгар.
— Какви глупости дрънкаш!
— Нима предпочиташ да ме няма? — учуди се варваринът и по лицето му се изписа подозрение.
В продължение на години това лице притежаваше момчешко обаяние, невинност, която струеше от; ясносините му очи. Тези дни бяха безвъзвратно отминали. Уолфгар се беше избръснал съвсем гладко, преди да се оттегли с Дели в стаята си, ала лицето му изглеждаше някак странно без русата брада, която доскоро го обрамчваше. Свидетелство за жестоки душевни борби, бръчките, врязани дълбоко по иначе младото лице, сякаш принадлежаха на много по-възрастен човек, а не на някой, който още не беше навършил трийсет години.
— Вече съвсем взе да бълнуваш! — скара му се Дели. — Отлично знаеш, че не искам да си тръгваш! Освен туй знаеш, че не деля леглото си с никой друг!
Младата жена отново се излегна и след като помълча миг-два, продължи сериозно:
— Но ти трябва да отидеш. Само си представи как ще се терзаеш, ако Дюдермонт и останалите намерят таз’ Крий без теб и някой падне убит, докато се мъчат да си върнат твоя чук! Как, мислиш, ще се почувстваш, ако си дойдат с чука ти и с новината, че някой е загинал, докат’ ти си седял на топло у дома и си ги оставил да вършат твойта работа?
Уолфгар изпитателно се вгледа в Дели и видя болката, която й причиняваше необходимостта да му говори по този начин.
— Глупакът му с глупак! — довърши Дели, вече по адрес на Йоси Локвата. — Защо му трябваше да краде чука ти и да го продава на таз’ престъпница!
— Някой може да загине — съгласи се Уолфгар. — Всички казват, че Шийла Крий е безмилостна и се е заобиколила с не по-малко страховити съюзници. Значи според теб никой от нас, нито Дюдермонт, нито Уолфгар, не трябва да тръгва по следите на Щитозъб?
— Нищо такова не съм казвала — възрази младата жена. — Дюдермонт и неговите хора сами са си избрали да преследват пирати и то няма нищо общо с теб. Туй им е работата и те щяха да тръгнат след Шийла Крий, дори и чукът ти да не беше у нея.
— Значи пак се връщаме там, откъдето започнахме — засмя се Уолфгар. — Нека Дюдермонт и неговият прекрасен екипаж кръстосват моретата и може би ще намерят чука…
— Не! — прекъсна го Дели сърдито. — Работата им е да ловят пирати, така е, а твоята работа е да си с тях, докато не откриете чука. Твоята работа е да откриеш и чука, и себе си, да се върнеш там, където някога си бил.
Уолфгар отново се отпусна в леглото и прокара едрите си, загрубели ръце по лицето си.
— А може би не искам да се връщам там — бавно рече той.
— Може би не — съгласи се Дели. — Но не можеш да избираш, не и докато не се върнеш. Чак когато откриеш онзи, който някога си бил, любов моя, ще можеш да решиш къде искаш да отидеш. Не си ли възвърнеш всичко, винаги ще се чудиш дали не си сбъркал и ще жадуваш още нещо.
Тя замълча, ала Уолфгар нямаше какво да отвърне. На няколко пъти той въздъхна дълбоко и се опита да я опровергае, но всички възражения, които му идваха наум, в крайна сметка го отвеждаха до задънена улица.
— Откога Дели Кърти знае толкова много за живота? — попита той най-сетне, видял, че трябва да отстъпи.
Дели се изкиска и се обърна, така че да вижда лицето му.
— Може би открай време — закачливо отвърна тя. — А може би изобщо не разбирам. Просто казвам каквото мисля, а то е, че трябва да се върнеш до едно определено място, преди да можеш да поемеш обратно нагоре. Трябва да се върнеш там, където си бил някога, за да откриеш пътя, по който наистина искаш да вървиш, а не онзи, по който си мислиш, че искаш да вървиш.
— Вече бях там — отвърна Уолфгар, напълно сериозен, а по лицето му пробяга мрачна сянка. — Бях с тях, в Долината на мразовития вятър, точно както преди, но си тръгнах по свой избор.
— Защото те чакаше друг, по-добър път? — попита Дели. — Или защото не беше готов да се завърнеш? Има малка разлика.
Уолфгар беше изчерпал всичките си възражения и го знаеше. Не беше съвсем сигурен, че е съгласен с Дели, но когато на другия ден Дюдермонт го повика обратно на кораба, той се подчини.
Шеста глава
Съдбовни пътища
Ле’лоринел само се отбраняваше, както винаги. Беше оставил нападението на своя противник. Двата ятагана се носеха във вихрен танц, а той ги отбиваше и отстъпваше назад, избягваше ги и отскачаше ту наляво, ту надясно, така че замахванията на Туневек минаваха покрай него, без да го докоснат.
Туневек се препъна и изруга наум, убеден, че битката е свършила и че Ле’лоринел ей сега ще започне да недоволства и да му натяква за допуснатите грешки. Той затвори очи и зачака Ле’лоринел да го плесне с меча си по гърба или още по-ниско — ако беше в особено лошо настроение.
Ала удар така и не последва.
Туневек се обърна и видя, че елфът се е облегнал на стената и е оставил оръжията си настрани.
— Вече не се хабиш дори да довършиш битката? — учуди се Туневек.
Ле’лоринел му хвърли разсеян поглед и отново вдигна очи към единствения прозорец в тази част на Кулата. Зад него седеше Маскевич и сигурно и в този момент търсеше още и още отговори.
— Хайде! — рече Туневек и размаха ятаганите. — Плати ми за една последна битка, така че да бием.
Ле’лоринел бавно се обърна към нетърпеливия полуелф и го изгледа.
— Това беше всичко между нас.
— Плати ми за тази последна битка, а тя още не е свършила — настоя Туневек.
— Напротив. Взимай си парите и се махай. Вече нямам нужда от теб.
Туневек не можеше да повярва на ушите си. Бяха тренирали заедно месеци наред, а ето че сега Ле’лоринел го пъдеше по този нехаен, напълно безчувствен начин!
— Можеш да задържиш ятаганите — подхвърли Ле’лоринел, без да го погледне. Цялото му внимание отново бе насочено към прозореца на Маскевич.
Туневек дълго не помръдна, нито свали изумен поглед от елфа. Когато най-сетне се съвзе, той хвърли ятаганите в краката му и изхвърча от стаята, ругаейки под носа си, мъчейки се да преглътне горчивия вкус, който случилото се току-що бе оставило в устата му.
Ле’лоринел не си направи труда да вдигне оръжията от пода и изобщо не погледна след Туневек. Полуелфът си беше свършил работата, не особено добре, наистина, но все пак му беше от полза. А сега задачата му беше изпълнена.
След броени минути Ле’лоринел вече стоеше пред вратата на Маскевич. Вдигна ръка, за да почука, но се поколеба — магьосникът поначало не одобряваше намеренията му, а откакто елфът се беше върнал от посещението си при Е’Креса, Маскевич бе станал особено кисел.
Преди Ле’лоринел да успее да почука, вратата се отвори и той видя магьосника, приведен над дъбовото си писалище, върху което имаше няколко отворени книги, включително и една, написана от Таласей, прословутия бард от Града на сребърната луна. Тя разказваше наскорошните събития в Митрал Хол — как джуджетата си бяха извоювали Залите от дуергарите и Мракометния, страховития дракон на сенките, как Бруенор беше обявен за крал, как Мрачните бяха нахлули в Митрал Хол, водейки Гандалуг Бойния чук, дядото на Бруенор, и най-накрая — как след победата над силите на Подземния мрак Бруенор беше отстъпил трона си на Гандалуг и се беше завърнал в Долината на мразовития вятър. Ле’лоринел беше платил прескъпо за тази книга и я знаеше наизуст.
Между книгите, полузатиснат от една от тях, беше разстлан пергаментът, върху който Ле’лоринел беше предал най-точно думите на Е’Креса.
— Казах, че ще те повикам, когато съм готов — сприхаво рече Маскевич (който този ден беше още по-раздразнителен от обикновено), без дори да погледне към вратата. — Не можеш ли да проявиш поне малко търпение след всички тези години!
— Туневек си отиде — заяви Ле’лоринел. — Окончателно.
Сега вече Маскевич вдигна очи, а по лицето му се изписа искрена тревога — Нали не си го убил? Ле’лоринел се усмихна:
— Наистина ли мислиш, че у мен се крие толкова злина?
— Мисля, че си обсебен и това те кара да забравиш всяко благоразумие — заяви направо магьосникът. — Може би се боиш да оставиш живи свидетели, които биха могли да предупредят Дризт До’Урден.
— Тогава Е’Креса нямаше да е жив, нали?
Магьосникът се замисли за миг, после сви рамене.
— Значи Туневек си тръгна?
Ле’лоринел кимна.
— Жалко — продължи Маскевич. — Бях започнал да се привързвам към даровития младеж. Както и ти, сигурен съм.
— Не го бива чак толкова като боец — отсече елфът, сякаш това бе единственото, което имаше някакво значение.
— Не е на нивото, което очакваш от онзи, който се е наел да подражава на прословутия елф на мрака — поправи го магьосникът. — Но има ли изобщо някой, който е способен да се доближи до това ниво?
— Какво научи? — попита го Ле’лоринел.
— Преплетените символи на Думатоин, Пазителя на тайните под планината и на Клангедон, богът на битките на джуджетата. Е’Креса е бил прав.
— Знакът на Бруенор Бойния чук — рече елфът.
— Не точно. Знак, използван от Бруенор един: единствен път, поне доколкото знам. Бил е наистина изкусен ковач, между другото.
Докато говореше, магьосникът даде знак на Ле’лоринел да се приближи и му показа няколко илюстрации в книгата на Таласей — съвсем обикновени оръжия и един нагръдник.
— Изработени са от Бруенор — обясни Маскевич, както пишеше и под самите илюстрации. — Но никъде не виждам символ, подобен на онзи, който си получил от Е’Креса. Ето това — посочи той нагръдника, — това е знакът на Бруенор, знакът на рода Боен чук и две Б-та върху голямата халба.
Ле’лоринел се наведе, за да разгледа по-добре илюстрацията и наистина, в долното ъгълче на нагръдника съвсем ясно се виждаше халба, пълна с пенлива течност, както и инициалите на Бруенор, точно както Маскевич беше обяснил. Разбира се, елфът вече беше открил това и сам, макар че магьосникът очевидно си вадеше изводи, които той не беше направил.
— Доколкото знам, това е знакът, който Бруенор е оставил върху всичко, излязло някога изпод ръцете му — рече Маскевич.
— Е’Креса ми каза друго.
— А! — възкликна магьосникът и вдигна костеливия си, закривен показалец. — Освен него имаме и ето това.
При тези думи той прелисти книгата на Таласей и намери друга илюстрация, върху която беше изобразен великолепен боен чук, поставен върху Пиедестал.
— Художникът, който го е нарисувал, е бил наистина талантлив — отбеляза Маскевич. — И е държал извънредно много на подробностите. Той взе неголямо увеличително стъкло и го постави върху илюстрацията, така че Ле’лоринел съвсем ясно видя знака, който Е’Креса му бе дал.
— Щитозъб — прошепна елфът.
— Изработен от Бруенор за едно от двете му осиновени деца — подхвърли Маскевич, обяснение, което хвърли нова светлина върху загадъчните думи на самонадеяния гадател и им придаде още повече достоверност.
„Открий най-скъпото творение, излязло изпод ръцете на джуджето, за да откриеш най-скъпото творение от плът и кръв.“ Така беше казал гномът, а след това бе допълнил, че всъщност говори за едно от двете най-скъпи творения от плът и кръв или, както ставаше ясно, за едно от двете му деца.
— Открий Щитозъб, за да откриеш Уолфгар? — скептично рече Ле’лоринел — доколкото двамата с Маскевич знаеха (а същото се твърдеше и в книгата на Таласей), Уолфгар, младият мъж, за когото Бруенор беше изработил Щитозъб, бе мъртъв, убит от една йоклола, когато Мрачните нахлули в Митрал Хол.
— Е’Креса не е споменал името на Уолфгар — отвърна магьосникът. — Може пък да е имал предвид Кати-Бри.
— Открий чука, за да откриеш Кати-Бри, за да откриеш Бруенор Бойния чук, за да откриеш Дризт До’Урден! — Ле’лоринел не можа да сдържи раздразнената си въздишка.
— Опасни противници, дума да няма — отбеляза Маскевич с лукава усмивка. — А аз бих се радвал да останеш. Чака ме много работа, а вече не съм млад. Един помощник ще ми дойде добре, а ти нееднократно ми доказа, че си надарен с остър ум и забележителна проницателност.
— В такъв случай ще се наложи да почакаш, докато приключа с онова, което съм започнал — непреклонно заяви упоритият елф. — Ако оцелея, разбира се.
— Остър ум и забележителна проницателност, които проявяваш почти във всичко, което правиш — сухо уточни старият магьосник.
Ле’лоринел се изкиска, без да се засегне.
— Приятелите на Дризт са си спечелили немалка слава — допълни Маскевич.
— Нямам никакво желание да се бия нито с Бруенор Бойния чук, нито с Кати-Бри, нито с когото и да било, освен с Дризт До’Урден — заяви елфът. — Макар че навярно да убия приятелите на някого като Дризт не би било чак толкова безчестна постъпка.
Маскевич изръмжа и шумно затвори книгата на Таласей, след което се изправи и сведе мрачен поглед към Ле’лоринел.
— Това би било най-безсъвестната постъпка, която мога да си представя! Толкова ли е голямо озлоблението ти, толкова страшна ненавист ли те изгаря, че си готов да отнемеш невинен живот, за да я угасиш?
Ле’лоринел присви устни и го изгледа ледено.
— Ако е така — продължи магьосникът, — то още веднъж — по-горещо отвсякога! — те моля да се откажеш! Твърдиш, че справедливостта е на твоя страна в това необяснимо начинание, ала нищо — абсолютно нищо! — не е в състояние да оправдае подобно безпричинно убийство! Чуваш ли ме, момче? Успяват ли думите ми да пробият непристъпната стена от омраза, с която си се обградил поради неведоми за мен причини?
— Не го мислех сериозно — призна Ле’лоринел и изражението му омекна. — Онова, което казах за жената и джуджето.
— Не можеш ли да се заемеш с нещо по-смислено? — попита Маскевич с неподправена загриженост. — Не виждаш ли, че си пленник на своята ненавист, много повече, отколкото Дризт някога ще бъде!
— Пленник съм — съгласи се елфът със своя мелодичен алтов глас, — защото знам истината. И нищо не може да се сравни с болката, която ме пронизва всеки път, когато до мен достигне някой разказ за неговата доблест и самоотверженост, пък бил той и чак от Десетте града или от Митрал Хол.
— Не вярваш ли, че е възможно изкупление?
— Не и за Дризт, не и за един елф на мрака!
— Безкомпромисна позиция — отбеляза Маскевич и поглади дългата си, бяла брада. — Един ден може да се разкайваш заради нея.
— А може би вече съжалявам, задето знам истината — отвърна Ле’лоринел. — По-добре да тънех в невежество, славейки подвизите на сърцатия Дризт!
— Сарказмът е неуместен.
— От откровеността нерядко боли.
Маскевич понечи да отговори, ала вместо това вдигна безпомощно ръце и се засмя, поклащайки рошавата си глава.
— Достатъчно — рече той. — Неведнъж вече сме обикаляли в кръг по този начин. Знаеш, че не одобрявам решението ти.
— Знам — все така непреклонно потвърди Ле’лоринел. — Но няма да се откажа.
— А може би греша — бавно рече магьосникът, сякаш мислеше на глас. — Може би все пак не притежаваш качествата, необходими, за да бъдеш мой помощник.
Ако думите му имаха за цел да засегнат елфа, те със сигурност се провалиха, тъй като той просто се завъртя и най-спокойно излезе от стаята.
Маскевич въздъхна дълбоко и се облегна на писалището. През годините, прекарани заедно, се бе привързал към Ле’лоринел, започнал бе да гледа на него като на свой доверен помощник, дори син, ала тази негова саморазрушителна отдаденост на една крайно неразумна цел, силно безпокоеше стария магьосник и безмилостно помиташе надеждите и желанията му.
Самият той също беше прекарал немалко време в събиране на информация за мрачния елф, обсебил душата на Ле’лоринел, и макар по тези земи, толкова на изток от Сребърния град, да не достигаха кой мае колко сведения за Дризт, всичко, което магьосникът бе успял да научи, обрисуваше мрачния елф в тайно благоприятна светлина. Маскевич се замисли дали изобщо трябва да позволи на Ле’лоринел да се впусне по следите на Дризт До’Урден, зачуди се дали няма да опетни собствената си съвест, ако поне не се опита да спре нещо, което изглеждаше толкова нечестно и погрешно.
Същите въпроси продължаваха да го измъчват и на следващата сутрин, когато Ле’лоринел го откри в билковата градинка, посадена на малкото балконче, някъде по средата на сивата каменна кула.
— Знам, че те бива да телепортираш — започна направо елфът. — Разбирам, че ще ми струва скъпо, понеже не одобряваш намеренията ми, но съм готов да ти служа още двадесет дни, от зори до мрак, в замяна на магическо пътуване до Лускан.
Маскевич не вдигна поглед от билките си, но все пак престана да ги плеви, за да обмисли предложението.
— Не, не ги одобрявам — най-сетне тихо рече той. — Още веднъж те моля да се откажеш.
— А аз още веднъж ти казвам, че не е твоя работа. Ако не искаш да ми помогнеш, в Града на сребърната луна все ще се намери някой магьосник, който да ми продаде магия за телепортиране.
Маскевич се изправи и се протегна, за да раздвижи схванатото си тяло. След това се обърна и впери строг поглед в самоуверения елф.
— Така ли мислиш? — рече той и сведе поглед към ръката му.
На Ле’лоринел не му бе никак трудно да се досети, че Маскевич гледа ониксовия пръстен, който му бе продал и в който бе заключил поисканите от елфа магии.
— А и предполагам, че ще имаш достатъчно пари, за да си я позволиш — продължи магьосникът. — Защото размислих — искам да откупя пръстена, който ти дадох.
Ле’лоринел се усмихна:
— Не бих го продал за всичките богатства на света!
— Дай ми го! — настоя Маскевич и протегна ръка. — Ще ти върна онова, което ми плати за него.
В отговор Ле’лоринел се обърна, излезе от балкона и пое надолу по стълбите.
Истински ядосан, Маскевич го настигна на изхода на кулата.
— Това е безумие! — възнегодува магьосникът и препречи пътя на по-дребничкия елф. — Жаждата ти за мъст надминава всякакви разумни граници и е в разрез с всички морални повели.
— Морал? — невярващо повтори Ле’лоринел. — Само защото виждам един елф на мрака в истинската му светлина? Само защото знам какво всъщност представлява Дризт До’Урден и се измъчвам, когато гледам как незаслужената му слава непрекъснато расте? Притежаваш голяма мъдрост, стари магьоснико, и аз научих много от теб, но ти не знаеш нищо за пътя, по който поемам сега.
— Знам, че най-вероятно ще намериш смъртта си.
Ле’лоринел сви рамене:
— А ако се откажа, значи да умра още сега.
Маскевич яростно поклати глава, без да може да сдържа гнева си:
— Безумие! Пълно безумие! Не мога да го допусна!
— Нито пък да го спреш — заяви елфът и понечи да го заобиколи, ала Маскевич отново му препречи пътя.
— Не подценявай… — започна магьосникът, ала замлъкна по средата на изречението, когато усети острия връх на една кама върху врата си.
— По-добре се вслушай в собствения си съвет — заплаши го Ле’лоринел. — Какви магии си приготвил днес? Бойни? Съмнявам се, а дори да греша, вярваш ли, че ще имаш възможност да ги използваш? Помисли си добре, магьоснико. Няколко секунди не са кой знае колко време.
— Ле’лоринел! — рече Маскевич с цялото спокойствие, на което беше способен в подобен момент.
— Единствено приятелството спира ръката ми — тихо каза елфът и Маскевич си отдъхна, когато го видя да сваля тънката кама. — Надявах се, че ще ми помогнеш да извървя пътя, който си бях предначертал, ала знаех, че колкото повече време минава, толкова по-голямо ще става нежеланието ти. Затова ти прощавам, но те и предупреждавам — няма да търпя ничия намеса. Твърде дълго чаках и се готвих и ето че денят най-сетне настъпи. Пожелай ми сполука, ако не за друго, то поне заради годините, които прекарахме заедно.
Маскевич се замисли над думите му и мрачно кимна:
— Желая ти само доброто и се моля да откриеш истина, по-важна от онази, която те заслепява сега път, по-достоен от пътя на сляпата ненавист.
Ле’лоринел се отдалечи, без да каже нищо повече.
— Нищо не може да го разубеди — разнесе се познат глас няколко минути по-късно.
Маскевич, който още се взираше натам, където Ле’лоринел беше изчезнал, се обърна и видя Туневек, спокойно облегнат на вратата.
— Аз също се надявах да го откажа от намерението му — добави полуелфът. — Мислех си, че тримата можехме да си създадем нелош живот тук.
— Само двамата, тогава? — отвърна магьосникът и Туневек кимна, тъй като и преди бяха обсъждали възможността той да стане негов помощник.
— Ле’лоринел не е първият елф, когото съм чул да сипе обиди по адрес на този Дризт До’Урден — отбеляза Туневек, докато двамата с Маскевич се качваха по стълбите на кулата. — Случеше ли се Дризт да посети лейди Алустриел в Сребърния град, не един и двама граждани надигаха глас срещу него, начело със Светлите елфи. Враждата между тях и Мрачните надали би могла да бъде по-люта.
Маскевич хвърли последен натъжен поглед назад.
— Така е — съгласи се той с натежало сърце.
И като въздъхна дълбоко, старият магьосник се прости със своя приятел и с една огромна част от живота си през последните няколко години.
* * *
На един каменист път, стотици мили оттам, Шийла Крий стоеше начело на групичка от четирима души.
Една от най-верните й помощнички, Гейзел Пътешественицата, която в битка винаги оглавяваше абордажния отряд, беше възседнала дребна, но силна червеникавокафява кобила. Макар да не бе така стройна, нито така красива както Белани или както високата, подобна на фиданка Джул Пепър, Гейзел не бе непривлекателна. Въпреки че бе подстригана съвсем късо, русата й коса бе гъста и лъскава и прекрасно подчертаваше мекотата на сините й очи и светлата й кожа, която си оставаше все така кадифена, дори след седмици, прекарани в открито море. Ниска, но мускулеста, също като своята кобила, Гейзел въртеше оръжието по-добре от всеки друг на борда на „Кървавия кил“, с изключение на самата Шийла. Предпочиташе къс меч и кама, която хвърляше със завидна точност.
— Белани никога няма да се съгласи — тъкмо казваше Гейзел.
— Ако работата е вече свършена, когато й съобщим, Белани ще е доволна — отвърна Шийла Крий и хвърли кисел поглед на спътниците на Гейзел — трима свирепи полулюдоеди.
Те бяха без коне (нямаше кон, който би понесъл някой като тях на гърба си), но надали щяха да забавят Гейзел по пътя й към лусканското пристанище, където я очакваше малка лодка, тъй като имаха бърза, широка крачка и свръхчовешка издръжливост.
— Взе ли отварите? — попита Шийла и Гейзел отметна кафявия си плащ, разкривайки няколко малки стъкленици.
— Спътниците ми ще имат достатъчно човешки вид, за да минат безпрепятствено през градската порта на Лускан и през пристанищните власти на Града на бездънните води.
— Ако „Морски дух“ е там…
— … изобщо няма да припарваме до дома на Дюдермонт — довърши Гейзел.
Шийла Крий понечи да каже още нещо, но се отказа и само кимна, напомняйки си, че може да разчита на Гейзел, която първа след Белани бе получила знака на Щитозъб. Гейзел бе интелигентна и бе съвсем наясно както с набелязания курс, така и с алтернативите, с които разполагаха, ако първоначалният им план се провалеше. Да, тя щеше да свърши онова, което бяха намислили, и тогава Дюдермонт и другите глупаци на борда на „Морски дух“ щяха да разберат каква грешка са допуснали, като са се захванали с Шийла Крий.
Втора част
По следите
Човешкото безразсъдство неведнъж ме е изумявало.
Имам предвид в сравнение с другите добри раси, тъй като е безсмислено да се правят сравнения между хора и мрачни елфи, гоблини или други безпощадни раси, които преследват единствено собствените си жестоки цели. Мензоберанзан не е сигурно място, в това спор няма, и повечето ми събратя умират много преди да достигнат преклонна възраст, но това се дължи преди всичко на тяхната жажда за власт и слава, на прекомерния им религиозен плам и на тяхната самонадеяност. Всеки мрачен елф е така уверен в себе си, че му се струва невъзможно да умре, а ако от време на време подобни мисли все пак минат през главата му, той се залъгва с успокоението, че една смърт в служба на Лолт може да му донесе единствено вечно блаженство редом с богинята.
Същото важи и за гоблините, които по някаква необяснима причина често отиват на сигурна смърт, без да трепнат и дори с желание.
Много раси, в това число и хората, се оправдават с обяснението за служба на някой бог, когато поемат големи рискове и дори когато започват войни, и наистина, в идеята, че да умреш в името на достойна цел, е пречистващо и облагородяващо, има немалка доза истина.
Но ако оставим настрана фанатиците и военните общества смятам, че измежду всички добри раси често пъти хората са тези, които постъпват най-безразсъдно. Виждал съм немалко богаташи, дошли в Десетте града за удоволствие, да кръстосват ледените и нерядко смъртоносни води на Маер Дуалдон или пък да катерят стръмните склонове на Грамадата на Келвин. Те залагат на карта всичко в името на едно незначително постижение.
И аз се възхищавам на тяхната решителност и на доверието, което имат в себе си.
Подозирам, че тази готовност да рискуват всичко отчасти се дължи на кратката продължителност на човешкия живот. Ако един човек на четирийсет години изложи живота си на опасност, то той може да изгуби двайсетина, четирийсетина или, в някой по-необичаен случай — шейсетина години, но ако един елф на четирийсет години стори същото, то той рискува цели столетия. Ето защо в гърдите на хората има чувство за настойчивост, което елфите (били те мрачни или светли) и джуджетата не са в състояние да разберат.
И точно това чувство за неотложност поражда желание за живот, каквото един елф или едно джудже никога не могат да изпитат. Аз го виждам всеки ден, изписано върху красивото лице на Кати-Бри — тази любов към живота, това чувство за настойчивост, тази нужда да изпълни всеки ден, всеки час с нови преживявания и радости. Колкото и да е странно, тази нейна жажда за живот се засили още повече, когато повярвахме, че Уолфгар е загинал. Когато с Кати-Бри говорихме за това, научих, че подобна страст за живот, дори с цената на огромен риск, често обзема хората, изгубили свой близък, сякаш напомнянето за собствената им смъртност допълнително усилва нуждата да изпълнят годините, които им остават, с колкото се може повече живот.
Какъв прекрасен мироглед! И колко жалко, че нерядко е потребна мъчителна загуба, за да отклони някого от пътя на привичното безразличие.
Но по какъв път да поема аз, комуто вероятно предстоят още седем, дори осем столетия живот? Може би трябва да избера спокойното, уседнало съществуване, посветено на тих размисъл, така характерно за елфите от Торил? Трябвали нощем да танцувам под звездното небе, а дните си да прекарвам в мечтание, насочил поглед навътре, та по-добре да разбера света, който ме заобикаля? Достойни занимания, без съмнение, а да танцувам под нощното небе за мен е радост, от която за нищо на света не бих искал да се откажа. Но аз имам нужда от нещо повече. Имам нужда от приключения и нови преживявания. Следвам примера на Кати-Бри и хората и с всеки великолепен изгрев си повтарям, че именно това е пълноценният път, който не бива да напускам.
Колкото по-малко часове губим, толкова по-стойностен е животът ни и един живот от няколко десетилетия безспорно може да бъде далеч по-пълноценен от едно вековно съществуване. Как иначе да си обясня постиженията на войн като Артемис Ентрери, който е в състояние да надвие мнозина от моите събратя, които са прекарали десет пъти повече години на този свят? Как да си обясня факта, че най-изкусните магьосници във Фаерун не са елфи, а хора, посветили не векове, а десетилетия на опити да разкрият тайните на магическата Материя?
Истинска благословия се оказа това, че дойдох на Повърхността и срещнах приятелка като Кати-Бри. Защото именно това е моето призвание, не просто целта, а смисълът на живота ми. Какви възможности се изправят пред мен, ако съчетая дълголетието на своята раса с настойчивата жажда за живот на хората! И какви радости щях да пропусна, ако бях избрал по-спокойния, застоял път, осеян с безброй знаци, които да ми напомнят колко много мога да изгубя, лъкатушещия път, който отбягва както гордите планини, така и дълбоките долини и избира равнината, жертвайки висотите, които би могъл да достигне, от страх пред дълбините, в които може да му се наложи да се спусне?
Нерядко елфите се отказват от по-близки отношения с хората, загърбват любовта си, защото здравият разум им нашепва, че подобна връзка е невъзможна, че според елфическите представи за време, тя ще бъде съвсем мимолетна.
Мироглед, който ги обрича на вечна посредственост.
Понякога имаме нужда някой да ни напомни, че изгревът трае едва няколко минути.
Ала красотата му може да живее вечно в сърцата ни.
Седма глава
Неподходяща компания
Стражът пребледня като платно при вида на деликатните елфически черти и абаносовочерната кожа на посетителя, който в едно дъждовно утро спря пред портата на Лускан. С вид, сякаш всеки момент ще се строполи на земята, младият мъж започна да заеква и стисна алебардата с такава сила, че кокалчетата на ръцете му побеляха.
— Спрете! — викна той, когато най-сетне се посъвзе.
— Че ние сме спрели — отвърна Кати-Бри и го погледна любопитно. — Просто си стоим и те гледаме как се потиш.
Стражът издаде нещо средно между ръмжене и уплашено скимтене, след което, събрал най-сетне малко смелост, се провикна за помощ и пристъпи напред, вдигнал алебардата пред себе си.
— Спрете! — повтори той, макар че никой от двамата пътници не бе направил и крачка.
— Предполага, че си мрачен елф — сухо отбеляза Кати-Бри.
— Нима не знае, че дори кожата на един светъл елф може да потъмнее от слънцето — въздъхна престорено Дризт. — Летните лъчи могат да бъдат истинска напаст.
Стражът го изгледа объркано при тази нелепица.
— Какво искате? — настоя той. — Какво дирите тук?
— Искаме да влезем в Лускан — отвърна Кати-Бри. — Не е толкова трудно да се досетиш!
— Достатъчно подигравки! — извика стражът и замахна с алебардата си към младата жена.
Преди лусканецът да успее да разбере какво става, една черна ръка се стрелна напред и сграбчи оръжието му точно под металната глава.
— Няма нужда да се стига дотам — рече Дризт и направи крачка напред, за да засили натиска върху оръжието. — И аз, и моята спътница сме добре познати в Лускан и винаги сме били добре дошли в града.
— И това ако не е Дризт До’Урден! — разнесе се глас зад смаяния страж; глас, който принадлежеше на един от двамата войници, хукнали да се притекат на помощ на своя другар. — И Кати-Бри, която по-малко отвсякога прилича на дъщеря на джудже!
— Я по-добре вземи да прибереш това оръжие, преди тези двамата да го сторят вместо теб и то на място, което нито очакваш, нито ще ти се понрави особено — обърна се вторият войник към стража с алебардата. — Никога ли не си чувал за тях? Ами че те години наред плаваха с „Морски дух“. Довели са на съд повече пирати, отколкото пазачи имаме!
Стражът преглътна с мъка и щом Дризт пусна оръжието му, побърза да се отдръпне.
— Моите извинения — поклони се той неловко. — Не знаех… при вида на…
Той замълча, очевидно крайно засрамен.
— Откъде можеше да знаеш? — успокои го Дризт. — Не сме идвали насам повече от година.
— Аз съм на служба само от три месеца — обясни стражът с облекчение.
— И щеше да бъде наистина жалко, ако се бе наложило да те погребем толкова скоро — подхвърли един от войниците зад него и се разсмя от сърце. — Да заплашваш Дризт и Кати-Бри! Надали има по-сигурен начин да се озовеш два метра под земята и да оставиш жена си вдовица!
При тези ласкателни думи Дризт и Кати-Бри се усмихнаха и кимнаха леко, с надеждата това да е всичко. Комплиментите изпълваха елфа със същото неудобство, с което и обидите. Една от последиците от времето, прекарано с Дюдермонт, беше славата, която съпътстваше името му. Поне в градовете по северната част на Саблен бряг.
— Е, на какво дължим тази чест? — попита един от новодошлите войници, а всичко в държанието му подсказваше на Дризт и Кати-Бри, че би трябвало да го познават.
— Търсим един приятел и имаме причини да вярваме, че е в Лускан — отвърна елфът.
— Доста хора идват в Лускан — рече другият войник.
— Нашият приятел е варварин — обясни Кати-Бри. — Поне трийсетина сантиметра по-висок от мен, с руса коса. Няма как да го забравите, ако сте го виждали поне веднъж.
По-близкият от войниците кимна, но когато се обърна към другаря си, по лицето му пробяга сянка.
— Как се казва? — попита вторият. — Уолфгар?
Въодушевлението на Дризт бързо бе попарено от изражението на двамата лусканци и мрачните им погледи, които веднага го накараха да предположи, че нещо лошо бе сполетяло приятеля му.
— Значи сте го виждали — рече той и протегна ръка, за да успокои Кати-Бри, която също бе забелязала лицата на двамата войници.
— Най-добре елате с мен — предложи по-възрастният от двамата стражи.
— В беда ли е? — попита елфът.
— Мъртъв ли е? — попита Кати-Бри, изричайки на глас онова, което приятелят й си мислеше.
— Беше в беда и изобщо няма да се учудя, ако вече е мъртъв — отвърна лусканецът. — Елате, ще ви отведа при един човек, който ще може да ви каже повече.
Кати-Бри и Дризт последваха войника из лъкатушещите улици, докато не се озоваха пред висока сграда, в която се помещаваха затворът и по-голямата част от градските власти. Стражът, който очевидно се радваше на известен авторитет, ги поведе из коридорите, без някой от многобройните пазачи, разположени на всеки ъгъл, да се опита да го спре. След като изкачиха няколко етажа, стигнаха до коридор, където всички кабинети принадлежаха на различни съдии.
Войникът спря пред табелка, на която пишеше „Магистрат Бардун“, и с последен притеснен поглед към двамата приятели почука на вратата.
— Влез! — се разнесе глас отвътре.
В стаята имаше огромно писалище, цялото отрупано с хартия, от двете страни, на което бяха застанали двама мъже в черни роби. С острото си, ястребово лице и тесни очи, полускрити под рошави, сиви вежди, по-близкият от тях изглеждаше точно както можеше да се очаква от някой от прословутите лускански блюстители на реда и закона. Мъжът зад бюрото, очевидно Бардун, бе доста по-млад от своя колега — надали бе на повече от трийсет години и имаше гъста, кестенява коса, кафяви очи и гладко избръснато, младежко лице.
— Извинявайте, магистрате — проговори войникът, а в гласа му съвсем ясно се долавяха нотки на притеснение, — но водя двама герои, Дризт До’Урден и Кати-Бри, дъщерята на крал Бруенор Бойния чук. Дошли са в Лускан да търсят един свой приятел.
— Заповядайте — покани ги Бардун дружелюбно, ала другият мъж им хвърли мрачен поглед, който се задържа особено дълго върху елфа.
— Дризт и Кати-Бри плаваха с Дюдермонт… — започна войникът, но Бардун вдигна ръка и го прекъсна.
— Подвизите им са ни добре известни — увери го той. — Можеш да си вървиш.
Стражът се поклони, намигна на двамата приятели и излезе, затваряйки вратата след себе си.
— Моят колега, магистрат Каланан — представи Бардун своя събеседник и се изправи, давайки знак на гостите да се приближат. — Разбира се, за нас ще бъде чест да ви помогнем. Въпреки че Дюдермонт изпадна в немилост пред някои от магистратите, мнозина от нас високо оценяват всичко, което той и храбрият му екипаж сториха, за да прочистят водите около красивия ни град от не един и двама опасни пирати.
Дризт хвърли учуден поглед на Кати-Бри. И двамата бяха искрено изненадани, че благороден човек като Дюдермонт, комуто управниците на Града на бездънните води бяха подарили прекрасна тримачтова шхуна, за да му помага в доблестната задача, с която се беше заел, може да изпадне в немилост пред който и да било служител на закона.
— Войникът спомена, че бихте могли да ни помогнете да открием приятеля, когото търсим — рече Дризт. — Името му е Уолфгар. Едър северняк, със светла кожа и руса коса. Имаме причини да вярваме, че…
Елфът спря по средата на изречението, видял сянката, която пробяга по лицето на Бардун, както и навъсеното изражение на Каланан.
— Ако сте негови приятели, по-добре изобщо да не се вясвате насам — презрително изпръхтя Каланан.
Бардун се съвзе от моментната си изненада и седна зад писалището.
— Наистина го познаваме — потвърди той. — Даже прекалено добре.
И като даде знак на Дризт и Кати-Бри да се разположат удобно, той им разказа всичко за неприятностите на Уолфгар с лусканските власти, за това как е бил обвинен и осъден за опит за убийство на капитан Дюдермонт (Кати-Бри не можа да сдържи възмутеното си „Глупости!“) и как бил на косъм от позорната смърт върху Карнавала на затворниците, когато бил помилван лично от Дюдермонт.
— Крайно неразумно от страна на добрия капитан — обади се Каланан. — Именно това му докара неприятности в Лускан. Ние не обичаме, когато някой престъпник си тръгне безнаказано от Карнавала.
— Отлично знам какво обичате — рече Дризт по-рязко, отколкото възнамеряваше.
Той таеше силна неприязън към жестокия Карнавал на затворниците, а и трудно можеше да каже нещо добро за лусканските магистрати. Докато бяха на „Морски дух“, двамата с Кати-Бри винаги молеха капитана да отведат заловените пирати в Града на бездънните води вместо в Лускан и Дюдермонт, който също хранеше лоши чувства към кръвожадния карнавал, обикновено се съгласяваше, дори Лускан да им беше по-близо.
Усетил суровия си тон, Дризт се обърна към очевидно по-човечния Бардун и добави:
— Поне някои от вас.
— Говориш открито — рече Бардун — и това е достойно за уважение, дори и да не съм напълно съгласен. Капитан Дюдермонт спаси приятеля ви от смърт, но не и от изгнание. Уолфгар и дребният му приятел бяха прокудени от Лускан, макар мълвата да твърди, че Морик Разбойника се бил завърнал.
— И, както личи, разполага с достатъчно влияние, за да получим заповед да не го закачаме! — допълни Каланан, без да прикрива негодуванието си.
— Морик Разбойника? — повтори Кати-Бри.
— Дребен уличен престъпник — обясни Бардун и махна пренебрежително с ръка.
— И е пътувал заедно с Уолфгар?
— Бяха приятели, да. Осъдиха ги заради покушението срещу Дюдермонт заедно с двамина пирати, които обаче не бяха помилвани.
Жестоката усмивка, разкривила устните на Каланан при тези думи, не убягна от вниманието на елфа — поредното потвърждение за свирепата бруталност на карнавала.
Дризт и Кати-Бри отново се спогледаха.
— Къде можем да открием този Морик? — решително попита младата жена.
— В някоя канавка — отвърна Каланан. — Или в градската клоака.
— Опитайте на Улицата на полумесеца — предложи Бардун. — Говори се, че често се навъртал там, особено в една кръчма, наречена „Кривата сабя“.
Дризт, който и преди беше чувал това име, кимна. Беше ходил в пивницата — не докато плаваше с „Морски дух“, а много преди това, когато двамата с Уолфгар минаха през Лускан, на път към Митрал Хол. Двамата се бяха отбили в заведението, където заради Уолфгар се развихри страхотен побой.
— Точно там вашият приятел се сдоби с немалка слава — подигравателно подметна Каланан.
Дризт и Кати-Бри кимнаха.
— Благодарим ви за информацията — рече елфът. — Сигурен съм, че ще успеем да открием приятеля си.
И като се поклони, той тръгна към вратата, но беше спрян на прага от гласа на Бардун:
— Ако наистина намерите Уолфгар в Лускан, сторете му добрината да го отведете далеч оттук. Далеч от града ни и далеч от онзи плъх, Морик.
Дризт кимна и излезе от стаята. Двамата с Кати-Бри си наеха стаи в прилична странноприемница, разположена в един от хубавите квартали на Лускан, и излязоха да се разходят, припомняйки си предишното си идване насам. Времето беше хубаво, слънцето огряваше листата на дърветата, които вече бяха започнали да надяват есенните си премени, и градът изглеждаше наистина красив. Докато крачеха един до друг, наслаждавайки се на заобикалящите ги гледки и приятното време, двамата приятели дори не забелязваха, че мнозина ги зяпат с отворени уста, ахкат учудено, а няколко деца дори се разбягаха при вида на мрачния елф.
Подобни неща не можеха да обезпокоят Дризт. Не и когато Кати-Бри бе до него.
Те търпеливо изчакаха падането на нощта, когато бе много по-вероятно да открият човек като Морик Разбойника, а както започваха да разбират и някого като Уолфгар.
„Кривата сабя“ не беше пълна, когато двамата прекрачиха прага й малко след залез-слънце, макар на елфа да му се стори, че поне сто чифта слисани очи се впериха в него. Най-настойчиво като че ли го гледаше дребен, мършав мъж, седнал на бара точно срещу съдържателя, който пък изведнъж спря да бърше чашата в ръката си, напълно погълнат от появата на толкова неочакван посетител. Когато бе минал оттук предишния път, Дризт се бе държал настрани, с наведена глава и ниско спусната качулка, почти незабележим насред шумотевицата на лошо осветената пивница.
Той кимна на ханджията и се запъти право към него. Мършавият човечец изскимтя и препъвайки се, отскочи назад.
— Добра среща, почитаеми господине — рече Дризт. — Не идвам с лоши намерения, уверявам те, въпреки ужаса на твоя гостенин.
— А, само Йоси Локвата — отвърна съдържателят, макар да бе очевидно, че и той е доста стреснат. — Не му обръщай внимание.
При тези думи той протегна ръка, но миг по-късно я върна обратно, за да я избърше в престилката си и отново да я протегне на госта:
— Арумн Гардпек, на твоите услуги.
— Дризт До’Урден — отвърна елфът и стисна десницата му учудващо силно за някой с неговия ръст. — А това е моята спътница, Кати-Бри.
Арумн ги изгледа заинтригувано, а изражението му омекна, сякаш най-сетне ги беше разпознал.
— Тук сме, защото търсим един човек — обясни Дризт.
— Уолфгар — уверено заяви ханджията и се усмихна широко, виждайки учудването, изписало се по лицата им. — Ами да, колко ми е разказвал за вас. И за двама ви.
— Тук ли е? — обади се Кати-Бри.
— Отдавна си тръгна — намеси се мършавият мъж, който най-сетне се престраши да дойде по-наблизо. — Върна се само веднъж, за да отведе Дели.
— Дели?
— Тя работеше тук — обясни Арумн. — От самото начало си падна по Уолфгар. Той се върна за нея и тримата напуснаха Лускан. Предполагам, че са отишли в Града на бездънните води.
— Тримата? — повтори Дризт, предполагайки, че навярно става въпрос за Морик.
— Уолфгар, Дели и детето — отвърна Йоси.
— Детето? — възкликнаха Дризт и Кати-Бри в един глас и се спогледаха недоумяващо.
Когато се обърнаха към ханджията за още подробности, той сви рамене — и сам не знаеше повече.
— Туй беше преди месеци — уточни Йоси. — Оттогаз нищо не сме чували за тях.
Дризт замълча, опитвайки се да проумее чутото. Очевидно бе, че Уолфгар ще има доста за разказване, когато най-сетне го открият… ако все още бе жив.
— Всъщност дойдохме тук, за да потърсим човек, за когото ни казаха, че разполагал с информация за Уолфгар — рече той. — Човек на име Морик.
Зад гърба им се разнесе трополене и когато двамата приятели се обърнаха, видяха дребна фигура, облечена в тъмни дрехи, да излиза забързано от кръчмата.
— Ей ви го Морик! — посочи го Арумн.
Дризт и Кати-Бри изтичаха навън, ала Морик, който очевидно бе свикнал да се движи из сенките, не се виждаше никакъв.
Елфът се наведе, за да разгледа по-добре меката пръст, след което се усмихна и махна наляво — следата бе съвсем очевидна за опитния му поглед.
* * *
— Хубав момък си, дума да няма! — провлачи оплесканият стар развратник и като побутна Ле’лоринел към стената, доближи лице на сантиметри от неговото.
Ле’лоринел погледна встрани към останалите четирима пияници, които се захилиха развеселено, когато другарят им посегна към въжето, което използваше вместо колан.
Изведнъж той започна да се свлича, притиснал разтреперани ръце под кръста си, там, където се бе забило коляното на елфа.
Ле’лоринел извади меча си и здравата цапардоса пияницата с тъпата му страна, така че той се просна на пода.
— Зададох ви най-обикновен въпрос — спокойно рече елфът на останалите четирима, които вече не се смееха, а се споглеждаха уплашено.
— Добро момче — обади се умиротворително един от някогашните пирати и се изправи на разкривените си крака. — Туки само се шегуваше, нищо повече.
— Най-обикновен въпрос — повтори Ле’лоринел.
Елфът беше дошъл в тази долнопробна кръчма край лусканското пристанище, носейки символите, които Е’Креса му бе дал, търсейки отговори на въпросите си.
— Може и да не е чак толкоз обикновен — отвърна плешивият пияница, който се бе опитал да го успокои преди малко. — Разпитваш за някакъв белег, а тука мнозина носят таквиз знаци!
— И повечето гледат да не ги показват много-много — намеси се друг.
Ле’лоринел чу шум и се обърна тъкмо навреме, за да види как Туки, онзи, когото беше повалил, се нахвърля отгоре му. Едно бързо завъртане и замах с меча (с тъпата страна надолу — не искаше да убива противника си, макар че той най-вероятно си го заслужаваше) и Туки беше принуден да отскочи настрани. Ле’лоринел приклекна и само с една крачка се озова зад него. Силно блъсване по гърба и Туки се сгромоляса на пода.
Междувременно двама от другарите му също се бяха хвърлили в атака — единият размахваше закривен нож, с какъвто чистеха рибата, а другият — къс харпун.
Ле’лоринел вдигна меча, за да се предпази, като в същото време лявата му ръка се стрелна към дясното му бедро.
Мъжът с харпуна политна назад, хриптейки мъчително, а от гърдите му стърчеше дръжката на тънка кама.
Ле’лоринел се втурна напред. Другият му нападател изпусна ножа и побърза да отскочи, вдигнал ръце в знак, че се предава.
— Най-обикновен въпрос — процеди елфът през зъби, а погледът в златистосините му очи красноречиво говореше, че ако се наложи, ще ги избие до един, без да трепне.
— Не съм го виждал — рече онзи, който допреди малко държеше рибарски нож.
— Но ще откриете кой го носи и ще ми кажете, нали?
— Ама, разбира се, момко, разбира се! — увери го друг от пиратите.
Туки, който още лежеше на пода в другия край на стаята, изведнъж се хвърли към вратата и изскочи навън. Един от пиратите понечи да го последва, но Ле’лоринел беше по-бърз и като издърпа камата си от гърдите на издъхващия мъж, вдигна ръка, готов да я хвърли.
— Най-обикновен въпрос — настоя той за четвърти път. — Открийте отговора и ще ви възнаградя. Провалите ли се…
Вместо да довърши заплахата си, елфът хвърли многозначителен поглед към пирата, който умираше, облегнат на стената.
След това излезе през отворената врата, като поспря само за миг-два, колкото да обърше камата си в туниката на онзи, който го бе нападнал с нож. Когато свърши, допря острието до гърлото на ужасения пират, а после потъна в нощта.
* * *
Дребният силует изскочи от една тясна уличка, размахал две сребристи ками.
Нападението му бе почти съвършено — нисък замах с лявата ръка, който целеше само да отвлече вниманието, и малко преди да достигне тялото на елфа, описа широка дъга и се стрелна към врата му.
Почти съвършено.
Дризт нито за миг не се остави да бъде подведен от заблуждаващия удар и насочи цялото си внимание към втория. Ръката му стисна тази на Морик, а пръстите му се сключиха около пръстите на разбойника.
Морик ловко се нагоди към новото положение и реши да довърши първоначалния си удар, ала Дризт беше прекалено умел и отскочи с мълниеносна бързина, подпомагана допълнително от магическите предпазители, които носеше около глезените си. Той се провря под протегнатата ръка на противника си, след това изтича зад него и я изви, избягвайки по този начин другата му кама.
Морик също понечи да се завърти, ала елфът така засили натиска върху пръстите му, че Разбойника бе принуден да изпусне камата и се свлече на едно коляно.
Преди още да бе помислил за следващата си атака, Кати-Бри сграбчи другата му ръка в желязна хватка.
— Не ме убивайте! — примоли се той. — Сдобих се със скъпоценните камъни… нали казах на убиеца… не се отделях от Уолфгар… всичко, което ми поръчахте!
Дризт хвърли недоумяващ поглед на Кати-Бри, а след това отслаби натиска върху пръстите на Морик и го дръпна да се изправи.
— Не съм предал Джарлаксъл! — извика Разбойника. — За нищо на света не бих го предал!
— Джарлаксъл? — повтори Кати-Бри, без да може да повярва на ушите си. — Той за кого ни взема?
— Добър въпрос — съгласи се Дризт и се обърна към Морик за отговор.
— Не сте ли пратеници на Джарлаксъл? — попита лусканецът; миг по-късно по лицето му се разля облекчение и той се изкиска смутено. — Но тогава кои…
Той млъкна изведнъж и широко се ухили:
— Вие сте приятелите на Уолфгар!
Дризт го пусна, Кати-Бри стори същото. Морик вдигна падналата си кама, след което прибра двете оръжия в ножниците им и протегна ръка:
— Добра среща! — възторжено рече той. — Уолфгар толкова ми е говорил за вас!
— По всичко личи, че и вие двамата имате доста за разказване — отбеляза Дризт.
Морик отново се изкиска и поклати глава. Когато стана очевидно, че нито елфът, нито младата жена възнамеряват да поемат предложената им ръка, той я прибра и я обърса в бедрото си.
— Даже твърде много! — отвърна той. — Истории за битки и любов оттук, та чак до Окни!
— Откъде познаваш Джарлаксъл? — попита Кати-Бри. — И къде е Уолфгар?
— Двете неща нямат нищо общо, уверявам ви. Или поне така беше, когато за последен път видях варварина. Той си тръгна от Лускан преди доста време, заедно с Дели Кърти и детето, което взе от глупавия лорд Окни.
— Отвлече ли го? — намеси се Дризт.
— Спаси го — уточни Морик. — Незаконното дете на една уплашена млада жена, което със сигурност щеше да бъде убито от мъжа й или от жестоката му сестра — Морик въздъхна дълбоко. — Дълга и оплетена история. Най-добре да я чуете от устата на самия Уолфгар.
— Той жив ли е?
— Доколкото знам — да. Последния път, когато го видях, беше съвсем добре и отиваше към… към Града на бездънните води, предполагам. В търсене на капитан Дюдермонт — надяваше се той да му помогне да си възвърне изгубения боен чук.
Кати-Бри въздъхна с неприкрито облекчение.
— Как го е изгубил? — продължи да разпитва Дризт.
— Глупакът Йоси го открадна и го продаде на Шийла Крий, крайно неприятна личност и капитан на пиратски кораб. Но Уолфгар излезе от калта, в която бе затънал, и аз не бих искал да съм на мястото на тази Крий.
Морик изгледа Дризт, който се взираше в Кати-Бри, а обзелите ги чувства бяха изписани съвсем ясно по лицата им.
— Мислели сте, че е мъртъв, нали? — досети се той.
— Натъкнахме се на един разбойник, на разбойничка по-точно, върху чието рамо имаше знак, който би могъл да бъде оставен единствено от Щитозъб — обясни Дризт. — Знаем колко държи Уолфгар на чука си, а бяхме сигурни, че не е в съюз с шайката на пленената разбойничка.
— Бяхме убедени, че могат да му отнемат Щитозъб само през трупа му — призна Кати-Бри.
— Мисля, че най-малкото, което ти дължим, е една хубава вечеря — рече елфът и Морик грейна.
Тримата се отправиха обратно към „Кривата сабя“ и Разбойника дори не се опитваше да скрие обзелото го задоволство.
— Тъкмо ще можеш да ни разкажеш откъде познаваш Джарлаксъл — подхвърли Дризт, докато прекрачваха прага на кръчмата и лусканецът видимо посърна.
Въпреки това той им разказа за идването на Мрачните в Лускан, за това как бе посетен от пратениците на Джарлаксъл, а по-късно и от самия наемник, за това как бе получил нареждане да не се отделя от Уолфгар. Разказа им и за по-скорошните си преживелици с елфите, след като Уолфгар си бе тръгнал от Лускан и от неговия живот, но пропусна да спомене за наказанието, наложено му след заминаването на варварина. Въпреки това инстинктивно посегна към лицето си, изгорено от отвратителния Рай’ги, един елф, когото Морик ненавиждаше от дъното на душата си.
През цялото време, докато го слушаха, Кати-Бри и Дризт се споглеждаха с искрена загриженост. Ако Джарлаксъл проявяваше интерес към приятеля им, Уолфгар може би все пак не беше в безопасност. Но онова, което ги учудваше най-много, бе причината за този интерес.
Морик ги увери, че от месеци не бе имал вземане-даване с Джарлаксъл и неговите подчинени, нито пък очакваше да ги види отново.
— Не и след като онзи човек, убиецът, дойде и ми каза да бягам — обясни Разбойника. — Което и сторих. Върнах се едва наскоро. Най-малко ги искам по петите си, но вярвам, че убиецът добре е прикрил следите ми. Смятам, че нямаше да се върне при тях, ако те подозираха, че все още съм жив.
— Убиец? — повтори Дризт, който вече се досещаше за кого става дума, макар че нямаше никаква представа какво би накарало Артемис Ентрери да пожали нечий живот, особено ако по този начин рискува да си навлече гнева на Бреган Д’аерте.
Това обаче навярно бе дълга история, предполагаше той, надявайки се, че тя няма нищо общо с Уолфгар.
— Къде можем да открием тази Шийла Крий? — попита той, прекъсвайки Морик, преди съвсем да се бе развихрил със своите разкази за мрачните елфи.
Лусканецът го изгледа продължително.
— Нейде из моретата, най-вероятно — отвърна той. — Но нищо чудно да си има тайно пристанище. Всъщност, неведнъж съм чувал подобни слухове.
— Можеш ли да откриеш къде се намира? — намеси се Кати-Бри.
— Подобна информация струва скъпо… — започна Морик, но изведнъж млъкна и шумно преглътна при вида на издутата кесия, която елфът (приятел на богат джуджешки крал, който искаше да открие Уолфгар не по-малко от самия него) сложи на масата.
— Утре вечер — рече Дризт. — На същото място.
Морик взе кесията, кимна и излезе.
— Мислиш ли, че ще се върне с информацията? — попита Кати-Бри.
— Дружбата му с Уолфгар е била истинска — отвърна Дризт. — А и прекалено го е страх от нас, за да се опита да ни измами.
— По всичко личи, че нашият приятел се е забъркал в доста приключения и си е навлякъл немалко неприятности — отбеляза Кати-Бри.
— По всичко личи, че нашият приятел най-сетне е намерил изход от мрака — поправи я Дризт с усмивка, която огряваше цялото му лице, и очи, в които играеха обнадеждени пламъчета.
Осма глава
Душевните терзания на воина
Търговският кораб се беше килнал на една страна, повечето платна бяха раздрани, а онези от екипажа, които все още бяха на борда, лежаха мъртви на палубата. Дюдермонт и опитните му моряци знаеха, че е имало и други — кораб като този не можеше да е плавал с по-малко от дузина души на борда си, а те бяха открили телата едва на седмина. Дюдермонт почти не хранеше надежда, че останалите са живи — водите около каравелата бяха пълни с акули и някои от тях несъмнено си бяха напълнили търбусите с човешко месо.
— Станало е само преди два-три часа — съобщи Робилард на капитана, който стоеше близо до счупения щурвал на търговския кораб.
Пиратите го бяха повредили, бяха се отървали от екипажа му и след като го бяха оплячкосали, го бяха оставили да се върти в кръг. И понеже този ден от сутринта духаше силен вятър, Дюдермонт се бе видял принуден да помоли Робилард да строши руля с една от магическите си мълнии, за да успее „Морски дух“ да се приближи достатъчно.
— Доста трябва да са заграбили — рече капитанът.
Малкото стока, която все още се въргаляше из трюма, говореше, че търговският кораб е идвал от Мемнон и е бил натоварен с голямо количество платове, макар че в корабния дневник не се споменаваше нищо за редки или особено скъпи тъкани.
— Иначе няма да си струва усилието — отвърна Робилард. — Трябва им богата плячка, та жестокостите им да си заслужават времето и риска. Ако са напълнили трюма си, несъмнено са се насочили към брега.
При тези думи магьосникът наплюнчи показалеца си и го вдигна във въздуха.
— А и вятърът е благоприятен за подобен курс.
— Не по-благоприятен, отколкото е за нас — мрачно заяви Дюдермонт. Той повика един от своите лейтенанти, който се намираше наблизо, и му нареди да проверят за последен път дали на търговския кораб няма оцелели, а след това да се върнат възможно най-бързо на борда на „Морски дух“.
Преследването започваше.
* * *
Уолфгар, който беше недалеч оттам, чу целия разговор между капитана и Робилард. Той също смяташе, че злодейството е извършено само преди няколко часа — с попътен вятър в платната и празен трюм, „Морски дух“ много скоро щеше да настигне тежко натоварения пиратски съд, дори той да се бе отправил с пълна пара към най-близкото пристанище.
Варваринът затвори очи и се замисли за предстоящата битка — първата, откакто бяха вдигнали котва от Града на бездънните води. Това щеше да бъде миг на откровение за Уолфгар, миг, в който волята и решителността му трябваше да се наложат над залинялата сила на духа му. Той се огледа наоколо, към труповете на търговците, покосени от жестоката ръка на кръвожадни пирати. Тези безпощадни убийци напълно заслужаваха онова, което ги очакваше, заслужаваха да срещнат студената си, жестока смърт в мрачните води или пък да бъдат заловени и изпратени на съд в Града на бездънните води или дори в Лускан.
Уолфгар си повтаряше, че е негов дълг да отмъсти за невинните моряци, че трябва да използва дадената му от боговете сила, за да защитава справедливостта в един безмилостен свят и да даде поне мъничко сигурност на безпомощните, невинни хора.
Застанал на палубата на опустошения търговски кораб, варваринът се обръщаше за подкрепа към всички възвисяващи идеали, в които вярваше; застанал насред грозната сеч, той призоваваше чувството си за дълг, алтруизма на някогашните си приятели, както и Дризт, който без колебание се хвърляше и в най-голямата опасност, за да помогне на другите.
Ала вместо това пред очите му отново и отново изникваха образите на Дели и Колсон, останали сами в този суров свят, потънали в скръб и нищета.
Остро мушване в ребрата го извади от мислите му и той установи, че освен него и лейтенанта, който го беше сръгал, на борда на търговския кораб няма никой друг. Докато отиваше към мостика, хвърлен между двата съда, Уолфгар не пропусна да забележи, че Робилард следи всяка негова стъпка.
Когато се върна на „Морски дух“, варваринът се обърна назад, за да хвърли един последен поглед към опустошението на търговския кораб, та още по-добре да запечата образа на мъртвите моряци в съзнанието си и да го призове, когато удареше часът да се хвърли в бой.
Трябваше да положи немалко усилие, за да прогони лицата на Дели и Колсон от мислите си, напомняйки си кой е и кой трябва да бъде.
* * *
Разсъждавайки логично и с малко помощ от страна на Робилард, Дюдермонт и „Морски дух“ видяха пиратския кораб още на следващото утро. Оказа се внушителен тримачтов съд с издадена втора палуба и катапулт. Дори от това разстояние, Дюдермонт забеляза, че на борда на вражеския кораб кипи трескава дейност, мнозина моряци тичаха напред-назад с лъкове в ръка.
— Карлинг Бадийн? — обърна се Робилард към капитана и застана до него на носа на бързата шхуна.
— Възможно е — отвърна Дюдермонт и го погледна.
„Морски дух“ от години преследваше Карлинг Бадийн, един от най-страховитите моряци, кръстосващи водите на Саблено море, и ето че сега като че ли най-после го бяха хванали натясно. Корабът на Бадийн беше голям и бавен, великолепно брониран и също толкова добре въоръжен, а освен това притежаваше отряд превъзходни стрелци и двама забележителни магьосници. Самият Бадийн пък се славеше като един от най-кръвожадните пирати и случилото се на търговския кораб навеждаше на мисълта, че клането наистина е негово дело.
— Ако е той, нямаме право на грешки, в противен случай рискуваме да изгубим мнозина от екипажа — рече Робилард.
Дюдермонт, който отново бе насочил вниманието си към кораба в далечината, не можеше да не се съгласи.
— Една-единствена грешка, като онези, които напоследък често допускаме, и много от нас ще се простят с живота си — продължаваше магьосникът.
Дюдермонт свали далекогледа от окото си и се замисли над думите на Робилард. А за да не остави у капитана никакво съмнение какво има предвид, магьосникът хвърли многозначителен поглед към Уолфгар, който стоеше до бордовата ограда в средната част на кораба.
— Беше му обяснено къде бърка — рече Дюдермонт.
— Той и сам го знае. Ала стигне ли се до бой, нашият едър приятел забравя що е разум и се оставя да го водят чувствата, оставя се на гнева и на страха си. Когато му обясняваш допуснатите грешки, думите ти стигат до съзнанието му и той те разбира. Ала започне ли битката, разумът му сякаш бива изместен от нещо първично и напълно неконтролируемо.
Дюдермонт слушаше внимателно, макар да бе заел отбранителна позиция. Но колкото и да не му се искаше, принуден бе да признае, че Робилард е прав. Освен това не можеше току-така да пренебрегне последиците за останалите моряци, които можеха да последват всяко безразсъдство от страна на Уолфгар. Все пак, Бадийн разполагаше с двама магьосници и голям брой опасни стрелци.
— Можем да победим, ако обикаляме в кръг около врага — той е много по-бавен от нас — обясни плана си Робилард. — Затова ние трябва да бъдем двойно по-бързи и подвижни, особено на завоите.
Дюдермонт кимна. „Морски дух“ бе използвал това свое преимущество и с други по-трудно маневрени кораби — заставаше напряко на противника и го засипваше с порой от стрели. Ето защо предложението на Робилард беше съвсем логично.
— Подвижни на завоите — повтори магьосникът и едва сега Дюдермонт го разбра напълно.
— Искаш да пратя Уолфгар на румпела — рече той.
— Искам да сториш онова, което е най-добро за всички ни — отвърна Робилард. — В състояние сме да се справим с подобен кораб, капитане. Единственото, за което те моля, е да ни дадеш възможност да го сторим както ние си знаем, без сами да си усложняваме положението. Не отричам, че Уолфгар е могъщ войн, но за разлика от приятелите си, той е непредсказуем.
Магьосникът поиска да добави още нещо, но Дюдермонт вдигна ръка и кимна в знак, че се признава за победен. При предишните битки Уолфгар наистина бе действал неразумно и ако стореше същото с противник като Бадийн, „Морски дух“ можеше сериозно да си изпати.
Беше ли капитанът готов да поеме този риск, за да пожали самолюбието на един приятел?
Той се обърна към варварина, който се бе облегнал на бордовата ограда и не сваляше поглед от пиратския съд. Юмруците му бяха здраво стиснати, в сините му очи бушуваше огън.
* * *
Уолфгар неохотно слезе в трюма, а нежеланието нарасна още повече, когато осъзна, че всъщност предпочита да е тук долу. Беше видял как Дюдермонт се отправя към него, след като бе разговарял с Робилард, и въпреки това остана изненадан от нареждането да отиде на румпела при кормчиите. Обикновено те стояха до щурвала, но дойдеше ли време за битка, те си оставаха долу и следвайки указанията на навигатора, направляваха кораба много по-бързо и по-сигурно.
Уолфгар никога не бе работил тук и съвсем не смяташе, че това е мястото, където способностите му можеха да се разгърнат най-пълно.
— Ей, сърдитко — подхвърли Гримзли, който ръководеше малкия отряд. — Трябва да се радваш, че си по-далечко от магьосниците и стрелците.
Без да каже нищо, Уолфгар мина покрай него и улови тежкия румпел.
— Сложил те е тук зарад’ силата ти, мен ако питаш — продължи Гримзли, който очевидно искаше да пощади чувствата му.
Уолфгар обаче прекрасно разбираше каква бе истината. Ако Дюдермонт в действителност искаше да използва забележителната му сила в управлението на кораба, щеше да го остави на палубата, при платната. Преди много години, на борда на тогавашния „Морски дух“, варваринът собственоръчно бе сменил посоката на кораба (с такава мощ, че чак носът му бе изскочил високо над водата) и с този впечатляващ и като че ли невъзможен подвиг, бе осигурил победата им над врага.
Ала ето че сега Дюдермонт му нямаше доверие дори за подобна задача, не искаше да му позволи даже да се доближи до битката.
Това изобщо не му се нравеше, но корабът беше на Дюдермонт и той нямаше право да оспорва решенията му, особено когато им предстоеше битка.
Първите викове, които я оповестяваха, се разнесоха няколко минути по-късно, до ушите на Уолфгар достигна грохотът на взривило се наблизо огнено кълбо.
— Наляво до третата! — провикна се Гримзли.
Уолфгар и още един моряк задърпаха с все сила, докато не изравниха върха на повратника с третата резка, вдълбана в стената вляво от центъра.
— Върнете я обратно на първата — долетя следващата заповед на Гримзли.
Двамата я изпълниха и носът на „Морски дух“ се изправи след острия завой.
Отгоре продължаваха да се носят викове, пееха тетиви, катапултът свистеше, а над всичко това се носеше шумът на поредица от магии — все звуци, които се врязваха като нож в сърцето на доблестния варварски войн.
Войн?
Имаше ли право да се нарече така, след като околните му имаха толкова малко доверие, че не го допускаха в битката; имаше ли право да се нарече така, когато не му разрешаваха да прави онова, за което се бе обучавал цял живот? В какво се бе превърнал, не можеше да не се запита Уолфгар, след като неговите другари (мъже, които му отстъпваха както по войнски умения, така и по сила), се хвърляха в битката, докато него използваха като товарно добиче и нищо повече!
Ръмжейки страховито, варваринът изпълни поредното нареждане на Гримзли („Две надясно!“), после яростно дръпна повратника, когато морякът, чул неистовите викове откъм палубата, му каза да направи остър ляв завой.
Гредите и румпелът простенаха, когато варваринът го завъртя докрай. Корабът се наклони на една страна толкова рязко, че другият моряк изгуби равновесие.
— По-полека! По-полека! — развика се Гримзли. — Да не искаш да изсипеш екипажа в морето!
Уолфгар отслаби натиска върху румпела и преглътна хокането, без дори да се опита да се защити. Всъщност, той почти не чуваше какво му говори Гримзли, с изключение, разбира се, на нарежданията му. Не, цялото внимание на варварина беше другаде — на палубата, откъдето се носеха викове и звънтене на тетиви, заклинания и свистенето на катапулта.
Други мъже се излагаха на смъртна опасност вместо него.
— А, не се тревожи толкоз — подхвърли Гримзли, който бе забелязал мрачното му изражение. — Дюдермонт и момчетата ще надвият, хич и не се съмнявай!
В действителност, Уолфгар изобщо не се съмняваше в това — Дюдермонт и хората му печелеха подобни битки вече години наред, много преди той да се бе присъединил към тях. Не, не го измъчваше тревога. Той отлично знаеше къде е неговото място и то със сигурност не бе в трюма, но заради слабостта му това бе единственото място, където Дюдермонт можеше да го сложи с чиста съвест.
Над главата му трещяха огнени кълба, изригваха светкавици, звънтяха стрели, а катапултите запращаха пламтящите си снаряди със силно свистене. Битката продължи близо час и когато отгоре най-сетне долетя указание да прикрепят повратника обратно към кормилото, морякът, който работеше рамо до рамо с Уолфгар, бе първият след Гримзли, изтичал на палубата, за да провери как е свършила битката.
Уолфгар остана сам, прекалено засрамен, за да се покаже, прекалено ужасен, че някой може да е загинал вместо него.
Малко по-късно чу стъпки и с изненада видя Робилард, вдигнал полите на синята си роба нависоко, за да не ги застъпи.
— Управлението вече е при кормилото — започна направо магьосника. — Не смяташ ли, че трябва да помогнеш на останалите с прибирането на пиратския кораб?
Уолфгар го изгледа продължително. Дори седнал, той сякаш се извисяваше над магьосника. Варваринът тежеше поне три пъти повече от Робилард, а дори ръцете му бяха по-яки от кльощавите крака на магьосника. Отстрани изглеждаше така, сякаш варваринът можеше да го смачка без никакво усилие.
Ако у Робилард имаше и капчица страх, то той със сигурност не го показваше.
— Ти ми причини това — заяви Уолфгар.
— Какво съм ти причинил?
— Твоите думи ме тикнаха тук, не тези на капитана. Ти ми причини това.
— Не, скъпи ми Уолфгар — бавно рече Робилард, а от гласа му капеше отрова. — Ти сам си го причини.
Варваринът вирна глава и го изгледа предизвикателно.
— Очертаваше се тежка битка и изправен пред нея, капитан Дюдермонт нямаше друг избор, освен да те изпрати тук долу — Робилард очевидно се наслаждаваше на всяка своя дума. — Твоята арогантност и прекомерна независимост го накараха да постъпи по този начин. Или мислиш, че сме готови да изложим на опасност живота на другарите си само за да можеш да утолиш необуздания си гняв и тщеславието си?
Уолфгар се изправи на крака, с полуприведено тяло, сякаш се канеше да се нахвърли върху магьосника и да го удуши с голи ръце.
— Защото какво друго, ако не чрезмерната ти самонадеяност, би могло да обясни поведението ти по време на последните битки? — невъзмутимо продължи Робилард. — Ние сме едно цяло, в което цари дисциплина и всеки има своята роля. Дори една-единствена брънка да я изпълни не както трябва и силата ни намалява значително, започваме да действаме не заедно, а един през друг. Подобно нещо е недопустимо, независимо кой е причината за него — ти или някой друг. Така че, много те моля, спести си обидите, обвиненията и празните заплахи, ако не искаш да се окъпеш в студените вълни.
Очите на Уолфгар неволно се разшириха, изменяйки на иначе каменното му изражение.
— А имай предвид, че сме доста далеч от сушата — довърши Робилард и се накани да се изкачи обратно на палубата.
Преди да поеме нагоре по стълбата обаче, той спря и отново се обърна към варварина:
— Ако днешната битка не ти хареса, може би ще е най-разумно да си останеш на брега следващия път, когато хвърлим котва. Да, може би така ще е най-добре — продължи магьосникът, след като помълча малко, придавайки си замислен вид. — Върни се на сушата, Уолфгар. Мястото ти не е тук.
С тези думи той си тръгна, ала Уолфгар не го последва. Вместо това бавно се свлече на пода, облегнат на стената, потънал в мисли за човека, който бе някога, и за човека, в когото се бе превърнал. Жестока истина, срещу която се боеше да се изправи.
Да погледне напред, към онзи, в когото искаше да се превърне, просто нямаше сили.
Девета глава
Пътищата се пресичат… почти
Ле’лоринел вървеше по улица „Долеманд“, а бързата му крачка издаваше нетърпение, примесено с тревога. Целта му бе една къща, където трябваше да се срещне с представител на Шийла Крий. Всичко започваше да си идва на мястото; пътят на правдата, който щеше да го отведе при Дризт До’Урден, ставаше все по-ясен.
Изведнъж елфът се закова на място и рязко се обърна, когато две фигури, загърнати в пътнически плащове, излязоха от близката уличка. Ле’лоринел посегна към оръжията си, но не ги извади, видял, че никой не го заплашва — двамата дори не го погледнаха, а свърнаха в обратна на неговата посока и продължиха по пътя си.
— По-спокойно! — скара се елфът сам на себе си и свали ръце от оръжията.
С един последен поглед към отдалечаващите се непознати, Ле’лоринел се изсмя и продължи по пътя си.
Пътят, който щеше да го отведе до Дризт До’Урден.
Докато се отдалечаваха в обратната посока, Дризт и Кати-Бри дори не забелязаха елфа, който посегна към оръжията си, сметнал ги за заплаха. Ако Дризт не бе спуснал качулката на плаща си толкова ниско, дългата му, снежнобяла коса навярно щеше да привлече вниманието на отмъстителния елф и да го издаде.
Двамата приятели крачеха също толкова нетърпеливо, колкото и Ле’лоринел. Отиваха при Морик, за да получат още информация за Уолфгар. Както се бяха уговорили, Разбойника ги чакаше в „Кривата сабя“, седнал на една маса в задната част на заведението. Когато ги видя, той се ухили и вдигна халба в дружески поздрав.
— Успя ли да научиш каквото търсеше? — попита Кати-Бри и се настани срещу него.
— Открих всичко, което можеше да се открие — отвърна Морик.
Усмивката му угасна и той побутна към тях кесията, която Дризт му беше дал предишния ден:
— Май ще трябва да си вземете част от парите.
— Ще видим — рече Дризт и бутна кесията обратно към него.
Морик сви рамене, но не посегна да я вземе.
— Малко се знае за Шийла Крий — започна той. — Да си призная, изобщо не ми се искаше да разпитвам за нея. Единствените, които разполагат с информация, са нейните приближени. Всички те са жени и до една не хранят особено топли чувства към мъжете. Онези, които започнат да задават твърде много въпроси за Шийла Крий, обикновено намират смъртта си или биват принудени да се спасяват с бягство, а аз нямам никакво желание нито за едното, нито за другото.
— Но все пак си понаучил нещо, нали? — нетърпеливо настоя Кати-Бри.
Морик кимна и отпи голяма глътка пиво.
— Говори се, че си има тайно пристанище на север от Лускан, най-вероятно разположено в някой от многобройните заливи в подножието на Гръбнака на света. Има логика, защото напоследък рядко се мярка в Лускан, а никога не плава южно оттук. Не мисля, че корабът й някога изобщо се е появявал в Града на бездънните води.
Дризт и Кати-Бри се спогледаха. Морик като че ли беше прав — известно време бяха преследвали пирати с капитан Дюдермонт, главно на юг от Града на бездънните води, а никога досега не бяха чували за Шийла Крий.
— Как се казва корабът й? — попита Кати-Бри.
— „Кървавия кил“. И напълно си заслужава името. Едно от любимите й забавления е да влачи жертвите си под кила на кораба — Морик потръпна и отново отпи от халбата си. — Това е всичко, което успях да науча.
И той отново побутна кесията към Дризт.
— И то е повече, отколкото очаквах — отвърна Дризт и я побутна обратно.
Този път, след кратко колебание и един последен поглед към елфа, Морик я прибра.
— Има и още нещо — добави лусканецът, когато двамата приятели се изправиха, за да си вървят. — Доколкото разбрах, напоследък никой не е виждал Шийла Крий. Нищо чудно, че се крие, щом Дюдермонт е по петите й.
— С репутация като нейната и с оръжие като Щитозъб, не мислиш ли, че може да реши да се изправи срещу „Морски дух“?
Морик избухна в смях още преди Кати-Бри да е довършила въпроса си:
— Крий не е глупачка, а само пълен идиот би се изправил срещу „Морски дух“ в открито море. Корабът на Дюдермонт кръстосва водите само по една-единствена причина и го прави със забележително умение. Чукът може и да е у Крий, но Дюдермонт разполага с Робилард, а той е от най-опасните. Освен това Дюдермонт има и Уолфгар. Не, Крий се спотайва и то с основание. Толкова по-добре за вас, мен ако питате.
Морик замълча, за да е сигурен, че е привлякъл вниманието им, и продължи:
— Крий познава водите на север от Лускан по-добре от всеки друг. Със сигурност по-добре от Дюдермонт, който прекарва по-голямата част от времето си на юг. Ако се крие, на капитана ще му е доста трудно да я открие. О, да, на „Морски дух“ му предстоят още доста плавания, преди да зърне „Кървавия кил“.
Дризт и Кати-Бри отново се спогледаха заинтригувано.
— Може би ще е най-добре да останем тук, ако искаме да намерим Уолфгар — предположи елфът.
— Дюдермонт рядко идва в Лускан — обясни Морик. — Магьосникът му не храни особено топли чувства към Домовата кула на магьосниците.
— А и капитанът не се радва на твърде голяма почит в града, нали? — допълни Кати-Бри.
Морик придоби изненадано изражение:
— Дюдермонт и хората му са най-добрите ловци на пирати, кръстосвали Саблено море от векове насам — възрази той.
— Задето е помилвал Уолфгар и теб — поясни младата жена и неволно се подсмихна. — Подочухме, че постъпката му не се е понравила твърде много на властите.
— Проклети глупаци! — промърмори Морик. — Но иначе — да, доброто му име доста пострада в онзи ден… денят, когато той постъпи както му повеляваше сърцето, а не политическата изгода. За него самия щеше да е много по-добре да ги беше оставил да ни убият, но…
— … но за своя чест, той не го стори — довърши Дризт вместо него.
— Дюдермонт никога не е одобрявал Карнавала — добави Кати-Бри.
— Затова е много вероятно да си е намерил друг пристан — продължи Морик. — Градът на бездънните води, мен ако питате — там се радва на най-голяма слава, а има и прекрасна къща.
Дризт погледна към Кати-Бри:
— Можем да стигнем само за десет дни — рече той и младата жена кимна. — Е, радвам се, че се запознахме, Морик, и ти благодарим за отделеното време.
С тези думи елфът се поклони и понечи да си тръгне.
— За теб говорят като за някой паладин, мрачни елфе — думите на Морик накараха двамата приятели да спрат и да го погледнат. — Благороден и непогрешим. Няма ли да навреди на доброто ти име да си имаш вземане-даване с някой като Морик Разбойника?
Усмивката на Дризт бе едновременно сърдечна и скромна и едновременно с това сякаш казваше на Морик да не говори глупости.
— От всичко, което чух, личи, че си бил истински приятел на Уолфгар — рече той. — А малцина на този свят са ми по-близки от Уолфгар.
— Онзи Уолфгар, когото ти познаваш, или този, когото познавах аз? — попита Морик. — Може би те не са един и същи човек.
— А може би са — отвърна Дризт.
Двамата с Кати-Бри се поклониха още веднъж и излязоха от кръчмата.
* * *
С ръце върху дръжките на оръжията си Ле’лоринел предпазливо пристъпи в малката стаичка, сгушена в задната част на пивницата. Насреща му, облегната направо на стената, седеше някаква жена — представителката на Шийла Крий, както предположи елфът. От двете й страни имаше по един страж — огромни създания, в чиито вени, сигурен бе Ле’лоринел, имаше и оркска, а може би дори людоедска кръв.
— Заповядай — дружелюбно го покани жената и вдигна ръце, за да покаже, че не носи оръжие. — Поиска среща и ето ме тук.
Ле’лоринел се поотпусна и свали едната си ръка от дръжката на оръжието. След като се огледа и установи, че в малката, скромно обзаведена стая няма никой друг, той пристъпи напред.
Мощно кроше, дошло изневиделица, го улучи в челюстта и единствено стената, в която ударът го запрати, му попречи да се сгромоляса на пода. Борейки се с обзелото го замайване, той опита да се съвземе и да си възвърне равновесието.
Едва тогава третият страж (който бе по-едър и от другарите си) изникна сякаш от нищото — магията за невидимост си беше отишла, когато той се нахвърли върху елфа. Със злобна усмивка, разкриваща няколкото криви, жълти зъба в устата му, той замахна за нов удар, който изкара и последната глътка въздух от дробовете на замаяния Ле’лоринел.
Елфът посегна към оръжията си, но третият пестник на звяра се заби под брадичката му с такава мощ, че го повдигна от земята. Последното, което Ле’лоринел видя, бе приближаването на другите две чудовища, едно, от които бе омотало тежки вериги около юмруците си.
Жестокият удар се стовари в слепоочието му и в главата на елфа сякаш избухна нещо.
После над него се спусна непрогледен мрак.
— Малко информация не е кой знае колко висока цена — драматично заяви Вал-Дусен (той винаги говореше драматично) и размаха ръце, така че широките му ръкави заприличаха на гарванови крила. — Толкова много ли искам от теб?
Дризт наведе глава и прокара пръсти през гъстата си, бяла коса, хвърляйки кос поглед към Кати-Бри. Двамата бяха дошли в Домовата кула с надеждата да открият някой магьосник, отиващ към Десетте града. Искаха да го помолят да отнесе съобщение на Бруенор — знаеха, че джуджето не може да си намери място от тревога и макар че все още не бяха напълно сигурни, че Уолфгар е жив, онова, което бяха научили, несъмнено навеждаше на подобни успокоителни мисли.
Насочиха ги към някакъв чудак на име Вал-Дусен, който се канел да отиде в Долината на мразовития вятър за няколко седмици. Двамата приятели не смятаха, че искат кой знае какво от него, но въпреки това бяха готови да му платят, ако се наложи. Само че най-неочаквано среброкосият, сивобрад магьосник прояви изключително голям интерес към Дризт и най-вече към мрачно елфическия му произход.
Обеща да предаде съобщението им на Бруенор, но само в замяна на трактат върху обществото на Мрачните в Мензоберанзан.
— Нямам време — за кой ли път повтори Дризт, от когото се очакваше да плати тази „цена“. — Отивам на юг, в Града на бездънните води.
— А може би Вал-Дусен ще се съгласи да ни отведе в Града на бездънните води с някоя магия — внезапно се намеси Кати-Бри, когато Вал-Дусен нервно започна да подръпва брадата си.
В отсрещния край на стаята, другият магьосник, който присъстваше на срещата (един от водачите на гилдията, на име Канабиър), трескаво заразмахва ръце при тези думи, а по лицето му се изписа неподправен ужас.
— Така, така — Вал-Дусен въодушевено се вкопчи в предложението на Кати-Бри. — Няма да е лесно, но може да стане. Срещу съответната цена, разбира се… и тя никак няма да е малка. Нека да помисля… ще ви отведа в Града на бездънните води срещу хиляда жълтици и два дни разкази за Мензоберанзан. Точно така, това ще свърши работа. И, разбира се, след това ще отида в Десетте града, както бях предвидил, и ще говоря с Бруенор — но само в замяна на още един разказ за Мрачните.
И той спря светналия си от нетърпение поглед върху Дризт. Елфът обаче поклати глава:
— Нямам нищо за разказване. Тръгнах си от Мензоберанзан, преди да успея да науча кой знае какво за него. В действителност, сигурен съм, че мнозина знаят за Мензоберанзан повече от мен, навярно дори и самият ти.
Вал-Дусен се нацупи.
— Един ден разкази — не искаше да отстъпи той толкова лесно ще отнеса съобщението на Бруенор.
— Никакви истории за Мензоберанзан — отсече Дризт и извади писмото, което беше написал за Бруенор. — Ще ти платя двайсет жълтици (немалка сума за толкова дребна услуга), за да го предадеш на някой от съветниците в Брин Шандер, където и бездруго възнамеряваш да отидеш, с молба да бъде доставено на Риджис от Самотната кория.
— Дребна услуга? — драматично повтори Вал-Дусен.
— Повече време изгубихме в приказки за това, отколкото би ти отнело да го свършиш — рече Дризт.
— Ще си получа историите! — не се отказваше Вал-Дусен.
— Но не от мен — заяви Дризт и се изправи, за да си върви.
Кати-Бри го последва и те почти бяха стигнали до вратата, когато гласът на Канабиър ги настигна:
— Ще го направи.
Дризт се обърна и погледна първо влиятелния магьосник, а после и ядосания Вал-Дусен. Канабиър също погледна към своя колега и кимна на елфа. Вал-Дусен въздъхна дълбоко и отиде да вземе бележката. Тъкмо протягаше ръка за обещаните двайсет жълтици, когато Канабиър уточни:
— За да услужи на Дризт До’Урден и в знак на нашата благодарност за подвизите му на борда на „Морски дух“.
Вал-Дусен промърмори нещо, но прибра писмото и изхвърча от стаята.
— Може би ще успея да ти поразкажа това-онова следващия път, когато се срещнем — помирително подхвърли Дризт след него.
С един последен поглед към Канабиър, който се поклони учтиво, Кати-Бри и Дризт си тръгнаха — към южната порта на Лускан и Градът на бездънните води.
* * *
Дебели въжета се впиваха в китките му, докато седеше изпънат върху коравия, дървен стол с висока облегалка. Здрава кожена лента минаваше около врата му, така силно стегната, че лицето му бе разкривено в неволна гримаса.
Едното му око, подуто и насинено от жестокия удар, не можеше да се отвори докрай, раменете го боляха и целите бяха натъртени, нещо, което се виждаше съвсем ясно, тъй като му бяха взели както туниката, така и по-голямата част от дрехите.
Когато си възвърна зрението, елфът забеляза, че тримата пазачи и жената с кестенявата коса все още се намират в стаята. Стражите стояха настрани, а жената се бе разположила насреща му и не сваляше очи от него.
— Господарката ми не обича да разпитват за нея — отбеляза тя, а погледът й обхождаше мускулестото тяло на Ле’лоринел.
— Господарката ти не може да различи приятел от враг — предизвикателно отвърна елфът.
— Има неща, които са трудни за различаване — многозначително отвърна жената и се подсмихна, като продължи да го оглежда.
Ле’лоринел се изсмя подигравателно и жената кимна на един от пазачите, който само за миг се озова до вързания елф и го зашлеви през лицето.
— Подобно държание може да ти струва живота — преспокойно отбеляза жената.
Сега бе ред на Ле’лоринел да я изгледа сурово.
— Разпитвал си за Шийла Крий навсякъде из Лускан — продължи тя след малко. — Защо? Властите ли те пращат? Или онази отрепка Дюдермонт?
— Никой не ме праща и нямам нито един приятел в земите на запад от Сребърния град — също толкова спокойно отвърна елфът.
— Но това не ти пречи да говориш наляво и надясно за онази, с която уж искаш да се съюзиш.
— Не е вярно — възрази Ле’лоринел. — Говорих за Крий само с няколко души и то единствено защото бях убеден, че те могат да ме отведат при нея.
Жената отново кимна и елфът получи още един удар в лицето.
— Шийла Крий — поправи го жената.
Ле’лоринел не каза нищо, но кимна едва-едва.
— Искам обяснение, тук и сега — заяви жената. — И си мери приказките. Защо търсиш господарката ми?
— Така ме посъветва един гадател — призна Ле’лоринел. — Същият, който ми даде рисунката.
При тези думи жената вдигна пергамента, върху който беше изобразен знакът на Щитозъб, знакът, който от известно време бе тясно свързан с Шийла Крий и нейната шайка.
— Искам да намеря един опасен враг, за когото чух, че ще се опита да открие Кр… Шийла Крий — обясни елфът. — Не знам нито кога, нито къде ще се случи това, но според гадателя ще успея да осъществя целта си и да се изправя срещу омразния злодей само ако се присъединя към Шийла Крий. В случай че оръжието с този знак наистина е у нея — добави той.
— Опасен враг? — лукаво повтори жената. — Капитан Дюдермонт, може би?
— Дризт До’Урден — заяви Ле’лоринел, който не виждаше никаква причина да крие истината, особено като имаше предвид, че всяка грешка сега можеше да провали намеренията му и дори да му струва живота. — Мрачен елф и приятел на онзи, комуто някога е принадлежало оръжието.
— Мрачен елф? — подозрително повтори жената, сякаш никога не беше чувала името на Дризт.
— Точно така — презрително изпухтя Ле’лоринел. — Герой на Севера. Любимец на всички в Долината на мразовития вятър, а и на още доста места.
Жената придоби странно изражение, като че ли името започваше да й се струва познато.
— И той е по следите на Шийла Крий? — попита тя.
Ле’лоринел сви рамене… дотолкова, доколкото въжетата, с които бе овързан, му позволяваха.
— Знам единствено това, което гадателят ми каза. Пропътувах стотици мили, за да изпълня видението му. Но мрачният елф трябва да умре на всяка цена.
— Й какво ще стане тогава с отношенията ти с моята господарка? Или тя е просто пионка в твоята игра?
— Тя… нейният дом, или крепост, или кораб, или където и да живее, е пътят към целта ми — призна елфът. — В момента между нас не съществуват никакви отношения. Дали това ще се промени, зависи най-вече от нея, особено като се има предвид… — при тези думи Ле’лоринел погледна въжетата, които го приковаваха към стола.
Жената го изгледа продължително, размишлявайки върху необикновената история, която й беше разказал, след което кимна на тримата пазачи.
Един от тях извади дълго острие и пристъпи към елфа, който реши, че е ударил сетният му час, ала стражът мина зад стола и сряза въжетата около китките му. Друго от чудовищата излезе от сенките, спотаени в ъглите на стаята, носейки дрехите и вещите на елфа, всичко, с изключение на оръжията и магическия му пръстен.
Опитвайки се да не обръща внимание на разочарованото ръмжене на тримата стражи, Ле’лоринел погледна към жената и видя, че пръстенът е у нея… пръстенът, от който отчаяно се нуждаеше, за да победи Дризт До’Урден.
— И оръжията — нареди жената, при което трите чудовища я изгледаха слисано… или просто тъпо. — Пътят, отвеждащ до Шийла Крий, крие безброй опасности — обясни тя. — Оръжията ще ти трябват. Не ме разочаровай и може би ще оцелееш достатъчно дълго, за да успееш лично да разкажеш историята си на Шийла Крий. А дали тя ще те изслуша или ще реши да те убие, за да се позабавлява, само времето ще покаже.
Ле’лоринел трябваше да бъде доволен и на толкова. Той събра дрехите си и се облече, без да бърза и без да крие възмущението си от грубите пазачи.
Не след дълго петимата вече бяха на път към северната порта на Лускан.
Десета глава
Напук на зимата
— От Дризт — рече Касиус, докато подаваше пергамента на Риджис. — Достави го някакъв крайно недружелюбен лусканец. Велик магьосник, по неговите собствени думи.
Риджис пое навитата на руло бележка и махна панделката, с която беше вързана.
— Добри новини — добави Касиус и полуръстът го изгледа учудено.
— Чел си я? — попита той.
— Магьосникът, някой си Вал-Дусен (надарен със забележителен ум, както сам твърди!) беше забравил името на онзи, комуто трябвало да я предаде — сухо поясни Касиус. — Така че, да, прочетох я и от съдържанието й разбрах, че е за теб или за Бруенор.
Риджис кимна, сякаш обяснението го удовлетворяваше, макар в действителност да смяташе, че Касиус би могъл да се досети за кого е писмото и без да го отваря. На кого другиго биха пращали съобщение Дризт и Кати-Бри? Ала полуръстът само махна с ръка — много повече го вълнуваше онова, което Дризт имаше да му каже. Той отвори бележката и я прочете на един дъх.
Когато свърши, по лицето му плъзна широка усмивка.
— Варваринът може би е още жив — отбеляза Касиус.
— Така изглежда — съгласи се Риджис. — Или поне знакът, който открихме върху рамото на жената, не означава онова, от което се страхувахме.
Касиус кимна, ала Риджис не пропусна да забележи сянката, която премина през лицето му.
— Какво има? — попита той.
— Нищо.
— Не, нещо не е наред — настоя полуръстът и се замисли над думите, които бяха накарали Касиус да се смръщи. — Жената?
— Няма я — призна старейшината.
— Мъртва ли е?
— Избяга. Преди десет дни. Кемп й беше намерил таргоски кораб, където да служи… не същия, на който изпратихме останалите, тъй като тя несъмнено е най-опасната в шайката. Малко след като корабът навлязъл в езерото, тя скочила от палубата.
— Значи вече е мъртва, измръзнала до смърт — рече Риджис, който познаваше Маер Дуалдон достатъчно добре, за да знае, че никой не би могъл да оцелее задълго в студените му води дори през лятото, какво оставаше пък за тази част на годината.
— Така сметнали и моряците на кораба. Явно е използвала някаква магия, защото по-късно я видели да излиза от водата на запад от Таргос.
— Значи трупът й е нейде на южния бряг на езерото — държеше на своето Риджис. — А ако все още е жива, навярно се скита полузамръзнала в пустошта.
Касиус поклати глава още преди полуръстът да бе довършил:
— Джул Пепър е прекалено умна. Никъде не можахме да я открием, а по същото време от една ферма наблизо изчезнали дебели дрехи. Мен ако питаш, отдавна не е в Долината и толкова по-добре.
Риджис обаче не беше на същото мнение. Дали Джул не представляваше опасност за приятелите му? Очевидно познаваше Дризт и най-вероятно искаше да си отмъсти. Ако се връщаше при някогашните си съюзници, пътищата й можеха да се пресекат с тези на елфа.
Трябва да се успокоя, каза си Риджис — все пак ставаше въпрос не за кого да е, а за Дризт и Кати-Бри. Ако Джул Пепър се натъкнеше на тях, толкова по-зле за нея!
— Трябва да вървя при Бруенор — обясни той на Касиус и като стисна пергамента, изхвърча от къщата на старейшината и хукна по улиците на Брин Шандер, с надеждата да хване търговския керван, който тази сутрин се канеше да отпътува за джуджешките мини.
Имаше късмет и успя да си уреди местенце в каруца, пълна с чували с жито. Спа почти през целия път.
Когато Риджис най-сетне пристигна късно същата вечер, Бруенор беше в отвратително настроение — нещо обичайно, откакто Дризт и Кати-Бри бяха поели на път.
— Камъкът не струва! — тъкмо крещеше рижото джудже на двама миньори, чиито лица и бради бяха целите почернели от прах и мръсотия.
При тези думи Бруенор вдигна скалния къс, който беше взел от количката на миньорите, и като го стисна здраво, го направи на прах.
— Да не мислите, че в туй има някаква руда! — не можеше да повярва на очите си той.
— Здравата копахме — обади се едно от по-младите джуджета, чиято черна брада не стигаше и до средата на здравия му врат. — Спуснахме се в най-дълбоката дупка, висяхме надолу с главата…
— Ха! Май ме бъркате с някой, дето му се слуша туй мрънкане!
Бруенор стисна зъби, сви юмруци и изръмжа гръмогласно, а цялото му тяло потрепери, сякаш се опитваше да се отърси от гнева, който го бе обзел.
— Кралю! — възкликна чернобрадото джудже. — Още сега ще идем да намерим по-хубава руда!
— Ха! — изсумтя Бруенор и рязко се обърна, толкова рязко, че се блъсна в натоварената количка и я преобърна.
После, сякаш сблъсъкът му бе помогнал да се освободи от натрупаното напрежение, той сложи ръце на хълбоците си и дълго се взира в камъните, разпилени по пода. Най-сетне затвори очи, а когато отново заговори, гласът му беше съвсем спокоен:
— Няма нужда да се връщате в мината. Вървете да се изкъпете и да хапнете нещо. Нищо й няма на рудата, ама виж, на краля ви май няма да му дойде зле едно хубаво закаляване.
— Да, кралю! — отвърнаха двете джуджета в един глас.
В този миг по коридора се зададе Риджис и кимна на двамата работници, които начаса се завъртяха и си тръгнаха, говорейки си нещо.
Полуръстът се приближи и сложи ръка върху рамото на Бруенор. Джуджето, което не го бе забелязало, подскочи високо и се обърна, с разкривено от гняв лице.
— Да не си посмял да го направиш отново! — изрева то, макар че малко се поуспокои, когато видя Риджис. — Не трябваше ли да си на съвещание в Брин Шандер?
— Могат да минат и без мен — подсмихна се полуръстът. — Ти май имаш повече нужда от мен.
Бруенор го изгледа заинтригувано и Риджис многозначително погледна след двамата отдалечаващи се миньори:
— Престъпници? — насмешливо попита той.
Бруенор ритна някакъв камък, който се търкаляше наблизо — отново изглеждаше така, сякаш ще се пръсне от ярост. Раздразнението му бързо премина, отстъпвайки място на мрачно униние. Раменете му увиснаха, той сведе глава и бавно я поклати.
— Не мога да го изгубя за втори път — промълви най-сетне.
Риджис сложи успокоително ръка на рамото му и когато джуджето вдигна поглед към него, се усмихна и му подаде пергамента:
— От Дризт.
Полуръстът едва-що бе довършил, когато Бруенор сграбчи писмото и го отвори.
— Открили са го! — викна той, после обаче притихна и продължи да чете.
— Не, но са разбрали как е изгубил Щитозъб — поясни Риджис — в крайна сметка, именно заради Щитозъб се бяха уплашили, че Уолфгар може да е мъртъв.
— Тръгваме — заяви Бруенор.
— Тръгваме? — повтори Риджис. — Къде?
— Да намерим Дризт и Кати-Бри. Да намерим момчето ми! — изрева джуджето и се втурна по коридора натам, накъдето се бяха изгубили двамата миньори. — Тръгваме още таз’ вечер, Къркорещ корем! Най-добре се приготви за път.
— Но… — започна Риджис; на устата му напираха безброй възражения, най-същественото, от които бе, че е твърде късно за подобно пътуване — есента вече преваляше, а в Долината на мразовития вятър тя никога не траеше особено дълго, бързо пропъждана от хищната зима.
— Все някак ще стигнем до Лускан, Къркорещ корем, не му се тревожи толкоз! — провикна се Бруенор.
— Поне вземи няколко джуджета със себе си — заекна Риджис, докато се мъчеше да го настигне. — Да, корави джуджета, които не се боят да се изправят срещу свирепата зима и които могат да се бият…
— Не ми трябват джуджета — увери го Бруенор. — Нали си имам теб, а ти за нищо на света не би пропуснал възможността да ми помогнеш да открия момчето си.
Не толкова онова, което Бруенор каза, колкото начинът, по който го стори, ясно даде на Риджис да разбере, че нищо не е в състояние да разубеди джуджето.
Полуръстът издаде няколко нечленоразделни звуци, след което въздъхна примирено.
— Всичките ми неща за толкова дълъг път са в Самотната кория — оплака се той все пак.
— А всичко, от което се нуждаеш, е тук, в моите пещери — отвърна Бруенор. — Ще минем през Брин Шандер, за да се извиниш на Касиус… хем ще го помолиш да се грижи за къщата ти.
— Дума да няма! — насмешливо промърмори Риджис под носа си.
Последния път, когато се бе завърнал у дома, след като бе отсъствал от Долината за известно време, бе заварил къщата си напълно разграбена. Жителите на Десетте града не бяха лоши съседи, нищо такова, но се превръщаха в същински лешояди, когато ставаше въпрос за празни къщи, дори когато се предполагаше, че къщите няма да останат празни твърде дълго.
Точно както Бруенор беше казал, двамата приятели потеглиха на път още същата нощ. Небето бе ясно и осеяно със звезди, вятърът довяваше хлад, а светлините на Брин Шандер проблясваха в далечината. Пристигнаха още преди да бе съмнало и макар Риджис да настояваше за малко търпение, Бруенор се насочи право към дома на Касиус. Силното тропане и още по-гръмките му викове бяха достатъчни, за да събудят не само Касиус, но и мнозина от неговите съседи.
— Имаш пет минути! — ревна джуджето, когато полузаспалият старейшина най-сетне отвори вратата и бутна Риджис вътре.
Пет минути по-късно (според самия него), Бруенор нахлу в къщата, сграбчи полуръста за яката и като се извини доста неискрено на Касиус, извлече приятеля си навън. Продължи да го ръчка и докато прекосяваха града, та чак до западната порта.
— Касиус ми каза, че рибарите очакват лоша буря — не спираше да повтаря Риджис, но дори да го бе чул, Бруенор с нищо не го показа. — Вятърът и дъждът са достатъчно лоши, но ако го обърне на сняг…
— Най-обикновена буря! — презрително изсумтя джуджето накрая. — Да не мислиш, че някаква си буря може да ни спре, Къркорещ корем! Ще стигнем там, където сме тръгнали и туйто!
— По това време на годината в тундрата е пълно със снежни човеци — напомни му Риджис.
— Тъкмо брадвата ми няма да изтъпее. Проклетите му добичета!
Бурята връхлетя още същата нощ — студен, бръснещ дъжд, който падаше почти хоризонтално заради силния вятър.
Крайно нещастен и мокър до кости, Риджис не спираше да се оплаква, макар да бе сигурен, че заради воя на вятъра Бруенор дори не го чува. Единственото хубаво в цялата работа, както джуджето често повтаряше с доволна усмивка, бе, че вятърът духаше в гърбовете им и вместо да им пречи, ги тласкаше напред.
Това обаче не бе кой знае какъв повод за радост, както и Риджис, и Бруенор отлично знаеха. Бурята идваше от югоизток, откъм планината, което се случваше най-рядко и обикновено не вещаеше нищо добро. Жителите на Долината наричаха подобни бури (ако се развиеха според очакванията) Северозападняка. Ако бурята успееше да стигне до морето, студеният северозападен вятър я задържаше над ледените късове, понякога в продължение на дни.
Двамата приятели останаха да нощуват в една ферма, където бяха радушно посрещнати, макар да се наложи да преспят в обора, при добитъка. Докато се топлеха на малкия огън, който си бяха наклали, голи, за да могат дрехите им да се изсушат, Риджис отново се примоли на Бруенор да прояви здрав разум.
И установи, че се е заел с непосилна задача.
— Това е Северозападняка — настояваше полуръстът. — Може да върлува десет дни, а след това да докара кучешки студ.
— Още не е Северозападняка — сопна се Бруенор.
— Можем да го изчакаме да отмине. Да останем тук… или пък да отидем в Бремен. Но да прекосим Долината в такова време може да ни струва живота.
— Ха! Само малко дъждец! — не отстъпваше джуджето и отхапа голям залък от печеното овнешко, което техните домакини им бяха дали. — В Митрал Хол като дете съм си играл в къде-къде по-лошо време. Да беше видял снеговете, които падаха в тамошните планини, Къркорещ корем! Два джуджешки боя натрупваше само за ден!
— Завари ли ни на пътя, и една четвърт от това ще ни дойде твърде много — отвърна Риджис. — И ще ни остави измръзнали до смърт в местност, където бродят само снежни човеци.
— Ха! — изсумтя Бруенор. — Никакъв сняг не може да ме спре, когат’ става дума за момчето или аз съм брадат гном! Ти се върни, ако искаш — все някак ще се добереш до Таргос, а там е пълно с кораби, дето ще те прехвърлят през езерото. Аз обаче продължавам, веднага щом поспя малко и хич и не мисля да спирам, докат’ не видя портата на Лускан и не открия кръчмата, дето Дризт пише за нея, оназ’ „Крива сабя“.
Риджис кимна, опитвайки се да прикрие гримасата си.
— Няма да ти се сърдя, каквото и да решиш — увери го Бруенор. — Ако наистина мислиш, че не можеш да го направиш, върни се.
— Ти обаче продължаваш, така ли?
— Абсолютно!
Онова, което Риджис не можеше да направи, въпреки че здравият разум му нашепваше друго, бе да остави приятеля си да се бори сам с опасностите. Когато Бруенор потегли на път рано на другата сутрин, полуръстът бе до него.
Единствената промяна, която настъпи през този ден, бе, че вятърът вече духаше от северозапад и набиваше студения дъжд в лицата им, което затрудняваше придвижването им и ги правеше още по-нещастни. Бруенор обаче не се оплака нито веднъж, само наведе глава и упорито закрачи напред.
Риджис го следваше безропотно, но все пак гледаше да се държи вляво и зад него, за да използва набитото му тяло като поне малка защита срещу дъжда и вятъра.
Бруенор се съгласи да променят малко посоката, в която се движеха, така че да минат през една ферма, за чиито стопани подобни гости бяха нещо обикновено. Когато двамата приятели пристигнаха, установиха, че във фермата има и други пътници. Те бяха дошли преди два дни и не смееха да поемат напред, тъй като се бояха, че каруцата им ще заседне в калта.
— Още е твърде рано — обясни главният колар на джуджето. — Земята не е замръзнала и не можем да продължим.
— Май ще трябва да зимуваме в Бремен! — недоволно подхвърли един от спътниците му.
— Няма да ни е нито за първи, нито за последен път — отвърна главният колар. — Ако искате, можем да ви вземем с нас.
— Не сме тръгнали към Бремен — обясни Бруенор между хапките овнешко месо, с което ги гощаваха домакините им. — Отиваме в Лускан.
Останалите пътници се спогледаха изумено, Риджис и Бруенор на няколко пъти чуха да се споменава за „Северозападняка“.
— Нямаме коли, дето могат да заседнат в калта — рече джуджето.
— Кал, дето на места сигурно ти стига до над коленете, особено пък с твоя ръст — засмя се друг, но веселието му трая само докато Бруенор не го изгледа смразяващо.
Всички, дори коларят, се опитаха да разубедят двамата приятели от намеренията им, но в крайна сметка последната дума беше на Риджис:
— Пак ще се срещнем на пътя — заяви той. — Следващата пролет. Ние ще се връщаме, а вие още няма да сте тръгнали.
Бруенор се разсмя от все сърце. На другата сутрин, много преди някой друг да се беше събудил, джуджето и полуръстът поеха на път, превити надве, за да се борят с бурния вятър. И двамата знаеха, че това бе последната им нощ под покрив и на топло за дълги дни напред, знаеха, че оттук нататък нерядко ще трябва да се задоволяват с подслон, където няма да могат да напалят и най-жалкия огън, знаеха, че ги очаква гъста кал, която на много места сигурно щеше да е покрита от дълбоки преспи.
Ала освен това знаеха, че Дризт и Кати-Бри, а може би и Уолфгар, ги чакат.
Риджис не се оплака нито веднъж — нито на третия, нито на четвъртия, нито дори на петия ден, откакто бяха тръгнали, въпреки че вече нямаха нито един чифт сухи дрехи, а времето бързо се влошаваше и дъждът бе преминал в сняг. Те просто крачеха напред, плътно един зад друг, и само непоколебимостта на Бруенор и неговата сила им проправяха път, макар че калта го дърпаше при всяка стъпка, а снегът често му стигаше до кръста.
На петата нощ си направиха купол от сняг вместо подслон, а Бруенор дори успя да стъкне някакво подобие на огън, но и двамата отдавна вече не си усещаха краката. Ако продължаваше да вали все така обилно, очакваха, когато се събудят, да видят, че снегът е стигнал до върха на бруеноровия шлем.
— Не трябваше да те карам да идваш — мрачно каза джуджето, а от неговите уста това бе равносилно на признание за поражение. — Дризт и Кати-Бри щяха да доведат момчето още с пукването на пролетта.
— Почти оставихме Долината зад гърба си — отвърна Риджис, призовавайки на помощ целия ентусиазъм, който успя да събере.
Всъщност думите му бяха самата истина — бяха се движили със забележителна бързина въпреки лошото време. Планинският проход, който трябваше да прекосят, вече се виждаше в далечината, макар все още да им оставаше около един ден път.
— Пък и заради бурята не срещнахме нито един снежен човек — добави той.
— Само защото проклетите твари са по-умни от нас! — изръмжа Бруенор и само дето не си напъха палците на краката в огъня в отчаян опит да ги стопли поне малко.
Тази нощ не им беше никак лесно да заспят, тъй като през цялото време очакваха импровизираният снежен подслон да се срути отгоре им. Когато се събуди, обгърнат от мрак и пълна тишина, Риджис изведнъж реши, извън всякакво съмнение, че е мъртъв. Знаеше го с цялото си същество — беше мъртъв.
Стори му се, че е лежал така в продължение на дни, когато най-сетне снежният купол над главата му започна да просветлява и да блести под лъчите на изгряващото слънце.
Риджис въздъхна облекчено. Но къде беше Бруенор? Полуръстът се надигна на лакти и се огледа наоколо. Недалеч от себе си зърна завивките на джуджето, но къде беше то? Още преди да осмисли видяното, чу някакво шумолене откъм входа на импровизираното им иглу и рязко си пое дъх.
Оказа се Бруенор, облечен толкова леко, колкото Риджис не го бе виждал, откакто бяха поели на път.
— Слънцето се показа! — заяви джуджето с широка усмивка. — А снегът бързо се топи. Давай да си събираме нещата и да се махаме оттук, преди покривът да е рухнал отгоре ни.
Този ден не изминаха кой знае какво разстояние, понеже с топенето на снега калта бе станала почти непроходима. Но пък вече не умираха от студ, така че дори това забавяне не можа да развали настроението им. Бруенор откри сухо местенце, където похапнаха богато, а след това прекараха неспокойна нощ, изпълнена с далечен вой на вълци и ръмжене на снежни човеци.
Успяха да поспят, но когато се събудиха на сутринта, установиха, че това май е било грешка — някакъв вълк (както разбраха от оставените следи) се бе промъкнал до лагера и по-голямата част от припасите им бяха изчезнали.
Въпреки загубата и умората, двамата приятели поеха на път в добро разположение на духа. По тези места не беше валял сняг и каменистата почва бе съвсем суха. Разположиха се да нощуват в самото начало на прохода, близо до една от високите каменни стени и с изненада установиха, че не са единствените, когато малко по-късно близо до източната стена се появи светлина.
— Иди да провериш с какво си имаме работа — нареди Бруенор и Риджис го изгледа недоверчиво. — Е, нали ти си по промъкването?
Полуръстът се изкиска безпомощно и се надигна от камъка, върху който се бе настанил, докато похапваше, оригна се няколко пъти и поглади пълния си корем.
— Правилно — по-добре сега, отколкото да го направиш, докат’ се прокрадваш уж безшумно! — посъветва го Бруенор.
Риджис се оригна още веднъж, потупа корема си и с примирена въздишка (което му се случваше твърде често, когато бе с Бруенор) се обърна и потъна в нощта, оставяйки джуджето да разчисти след него.
Когато наближи чуждия лагер, усети уханието на еленско месо и си каза, че Бруенор може и да е бил прав, като го е изпратил да разузнае положението. Възможно бе това да са група скиталци, склонни да разделят с тях месото от успешния си лов, или пък търговци, напуснали Долината преди тях, които с радост биха ги наели като стражи, докато стигнат в Лускан.
Унесен в подобни сладки мечти, нетърпелив да усети вкуса на еленско месо в устата си, Риджис едва не се прекатури през скалната тераса, ухилен до уши. Все пак, предпазливостта надделя и толкова по-добре — когато бавно се надигна, колкото да надникне над скалната издатина, с ужас видя, че от другата страна няма нито скиталци, нито търговци, а орки. Огромни, миризливи, грозни орки. Свирепи планински орки, заметнати с кожите на снежни човеци, които ръфаха големи еленови бутове с такова настървение, че наоколо не се чуваше друго, освен звучно мляскане и хрущене на трошащи се кости, както и ругатните, с които чудовищата се караха за всяко по-хубаво парче.
На Риджис му трябваха няколко секунди, за да усети, че ръцете му са омекнали и всеки момент може да се сгромоляса от близо десет метра. Успя да се задържи и се спусна обратно на земята.
Имаше време, когато това би било краят на цялата история — Риджис щеше да се върне при джуджето и да му докладва, че не могат да извлекат никаква полза от ситуацията. Сега обаче самоувереността, която бе придобил през последните няколко месеца, докато участваше в подвизите наравно с другарите си, както и понатрупалата се горчивина от пренебрежението, с което го споменаваха, станеше ли дума за приятелите му, Риджис реши, че още не е дошло време да се връща обратно. Съвсем не.
Щеше да набави вечеря от еленско месо — за себе си и за Бруенор. Но как точно?
Той направи няколко крачки настрани и щом сметна, че е излязъл от обръча светлина, хвърлян от огъня на чудовищата, отново надникна над скалата. Орките продължаваха да се тъпчат, без да обръщат внимание на нищо друго. Веднъж замалко да се стигне до сбиване, когато две от гнусните същества едновременно посегнаха към едно и също парче месо, при което първият орк за малко да отхапе ръката на другаря си.
В последвалата суматоха Риджис се прехвърли през скалата и като се долепи плътно до земята, пропълзя зад един камък. Няколко минути по-късно избухна нова свада и полуръстът се приближи още малко, внимателно избирайки пътя си.
— Е, сега вече добре се подредих — прошепна си той. — Ако не ме убият, пък на! Или още по-лошо може да ме заловят и когато Бруенор се опита да ме намери, ще убият и него!
Тази възможност здравата го стресна. Вярно, че Бруенор беше страховит противник и орките със сигурност щяха да изпитат яростта му върху себе си, но те бяха големи и силни и най-вече — бяха шестима срещу едно-единствено джудже.
Мисълта, че може да стане причина за смъртта на своя приятел, едва не накара Риджис да се върне обратно.
Едва.
Най-сетне той се приближи до оркския лагер дотолкова, че не само усети гнусната им миризма, но и успя да забележи някои интересни подробности… като например, че един от тях носи сравнително скъпа златна гривна, при това със закопчалка, с която полуръстът можеше да се справи без проблем.
В главата му започна да се оформя хитър план.
В ръката с гривната оркът държеше почти цял еленски бут, който час по час поднасяше към устата си.
Риджис търпеливо го изчака да се спречка със съседа си отляво (сигурен бе, че това ще се случи, защото рано или късно всички чудовища се сдърпваха с някого) и когато оркът отмести дясната си ръка, за да опази месото си от своя другар, от сенките се стрелна малка ръка и с едно движение на пухкавите си пръсти откопча гривната му.
Вместо да я прибере, полуръстът я пусна в джоба на орка, който седеше вдясно от собственика й. Безшумно и незабелязано гривната се плъзна в джоба на чудовището, но едното й крайче остана да виси навън.
След това Риджис побърза да се върне обратно зад камъка си.
Миг по-късно жертвата му се сепна.
— Кой го отмъкна? — попита чудовището на грубоватия си език, който Риджис поназнайваше.
— Какво да е отмъкнал? — попита оркът отляво. — Нали ти докопа най-хубавото парче, ненаситник такъв!
— Взел си ми златния синджир! — изрева обраният звяр и го цапардоса по главата с еленския бут.
— И как пък точно Туко го е задигнал? — обади се друг — онзи, от чийто джоб се подаваше открадната верижка. — Нали цяла вечер все се дърпаш от него, та да не ти вземе месото!
За миг нещата като че ли се успокоиха. Риджис затаи дъх.
— Ти най-добре знаеш, нали, Гиник? — рече набеденият крадец и по лукавия му тон полуръстът разбра, че трябва да е забелязал крайчеца на гривната.
Тези думи бяха последвани от най-страховитата караница за тази вечер. Обраният орк скочи на крака и вдигна тежкия бут с намерението да го стовари върху главата на Гиник. Той обаче спря импровизираното оръжие с една ръка, докато с другата стисна нападателя си през кръста и го събори върху горкия Туко. Не след дълго и шестте чудовища се биеха настървено — сипеха се ритници и юмруци, скубеха се коси, остри зъби се впиваха, където сварят.
В това време Риджис се отдалечаваше, понесъл достатъчно еленско месо, за да насити едно гладно джудже и един още по-гладен полуръст.
И надянал на лявата си китка златна гривна, която много удобно за него бе изпаднала от джоба на несправедливо набедения орк.
Единадесета глава
По различни пътища
— С магия щяхме да стигнем много по-бързо — подхвърли Кати-Бри.
Не за първи път й се случваше да се закача по този начин с Дризт, задето бе отказал предложението на Вал-Дусен.
— Досега вече да се връщахме и то заедно с Уолфгар — добави тя.
— С всеки изминал ден звучиш все повече и повече като истинско джудже — не й остана длъжен Дризт и стъкна огъня, над който къкреше вкусна яхния. — Все пак, няма повод за тревога, докато не започнеш да проявяваш нетърпимост към открити пространства, като пътя, по който вървим сега, например.
Той замълча за миг, после възкликна, сякаш истината го бе осенила току-що:
— Чакай малко! Ами че ти ей сега не каза ли точно това?
— Продължавай в тоз’ дух, Дризт До’Урден — тихо промърмори Кати-Бри. — Може и да те бива да въртиш ятаганите, но да видим дали можеш да уловиш някоя стрела във въздуха!
— Откъде знаеш, че вече не съм прерязал тетивата на лъка ти? — нехайно подметна елфът и се наведе, за да опита яхнията.
Кати-Бри неволно се обърна към Таулмарил, който лежеше недалеч от нея, после се усети и се засмя.
— Просто си мисля, че може да не стигнем преди „Морски дух“ да тръгне на последното си плаване за този сезон — вече сериозно обясни тя.
И наистина, през последните няколко дни вятърът като че ли бе станал по-лют, есента бързо отминаваше. Тъкмо по това време на годината Дюдермонт обикновено кръстосваше морето около Града на бездънните води за около двайсетина дена, преди да поеме на юг, където топлото време привличаше повече безчинстващи пирати.
Дризт също го знаеше, което пролича по сянката, за миг помрачила красивото му лице. Именно това го тревожеше, откакто с Кати-Бри си бяха тръгнали от Домовата кула и той често се питаше дали не бе постъпил крайно егоистично.
— Всичко, което глупакът искаше, бе да си поговори с теб — продължи младата жена. — Само няколко часа от времето ти можеха да ни спестят десет дни ненужно блъскане по пътищата. И не, не ходенето, нито пътят ме тревожат и ти отлично го знаеш! Знаеш, че няма друго място, което бих предпочела пред открития път, рамо до рамо с теб. Само че трябва да мислим и за другите. И за Бруенор, и за Уолфгар ще бъде по-добре, ако го открием, преди да се е забъркал в твърде голяма каша.
Дризт понечи да й напомни, че ако е с Дюдермонт, варваринът се намира сред съюзници, поне толкова силни, колкото и някогашните му приятели. Не го стори обаче и вместо да се защити, се замисли над думите й.
Права бе, принуден бе да признае той. И за Уолфгар, и за тях самите щеше да бъде много по-добре отново да се съберат. Май трябваше да отстъпи и да прежали няколко часа от времето си.
— Е, ще ми кажеш ли защо отказа? — кротко попита Кати-Бри. — Можехме да стигнем в Града на бездънните води само за миг, а ти не по-зле от мен разбираш, че това би било най-доброто решение. Но ти му отказа. Защо?
— Вал-Дусен не е учен — отвърна Дризт.
Кати-Бри се приведе, взе лъжицата от ръката му и като отметна гъстата си, червеникавокафява коса от лицето, опита от яденето. През цялото време не сваляше поглед от приятеля си — очевидно очакваше по-подробно обяснение.
— Единствено личната изгода го кара да се интересува от Мензоберанзан — продължи Дризт. — Движеше го не желанието да направи света по-добро място, а тайната надежда да научи нещо, което да му е от полза.
Кати-Бри продължи да го гледа изпитателно. Дори да бе прав, какво значение имаше това за него, който отдавна се бе отрекъл от своята раса?
— Надяваше се да му разкрия някоя от тайните на мрачните елфи — довърши Дризт, без да се впечатлява от изражението й.
— От онова, което знам за Мензоберанзан, ако го беше направил, единственото, което Вал-Дусен би могъл да стори с нея, би било да си докара някоя беля — заяви Кати-Бри, която бе посещавала злокобния град на Мрачните и отлично знаеше какво могъщество е скрито там.
Дризт сви рамене и посегна към лъжицата. Младата жена се усмихна широко и се отдръпна, така че той да не може да я стигне.
Дризт се облегна назад, без да се усмихва, опитвайки се да намери начин да обясни съображенията, накарали го да отхвърли предложението на Вал-Дусен.
— Магьосникът искаше да извлече изгода от моите разкази, да ги използва за своите нечисти цели, в ущърб на онези, които те засягат. Независимо дали това ще са Мрачните, или пък джуджетата от Митрал Хол, постъпката ми и в двата случая би била долна.
— Никога не бих сравнила рода Боен чук с… — започна Кати-Бри.
— Аз също не го правя — увери я Дризт. — Тук става въпрос единствено за моите принципи. Ако Вал-Дусен ми поискаше информация за някое гоблиново свърталище, за да поведе изненадващо нападение срещу тях, бих му я дал на драго сърце, уверен, че гоблините несъмнено ще причинят зло на всяко живо същество, намиращо се наблизо.
— Нима Мрачните не нападнаха Митрал Хол?
— Веднъж — призна елфът. — Но доколкото знам, събратята ми не са тръгнали към Повърхността, за да плячкосват и убиват.
— Доколкото знаеш.
— Освен това, каквото и да разкажех на Вал-Дусен, то не би могло да спре едно ново нападение на Мрачните — продължи Дризт, внимателно мерейки думите си, така че Кати-Бри да не може да обърне собствената му логика срещу него. — Не, глупакът най-вероятно щеше да слезе в Мензоберанзан, сам или с още някого, в опит да задигне някой могъщ предмет. Което само би накарало събратята ми да жадуват за разплата.
Младата жена понечи да попита още нещо, но се отказа и се облегна назад, без да сваля поглед от своя приятел. Най-сетне кимна:
— Всичко това са само предположения.
Дризт не възрази.
— Но разбирам защо не искаш да имаш нищо общо с хора, тласкани от непочтени подбуди — допълни Кати-Бри.
— И уважаваш избора ми? — попита елфът.
Кимването на Кати-Бри можеше да мине и за съгласие.
— Тогава ми дай тази лъжица най-накрая! — твърдо заяви Дризт. — Умирам от глад.
В отговор младата жена се приведе напред, загреба пълна лъжица яхния и я поднесе към устните му. В последния миг, когато очите на елфа се затвориха заради топлата пара, тя изведнъж отдръпна лъжицата и я пъхна в собствената си уста.
Дризт рязко отвори очи, но изненадата и раздразнението му се стопиха в мига, в който видя закачливия поглед на Кати-Бри. Бърз като котка, той се хвърли върху нея и я събори от падналия дънер, борейки се да отмъкне лъжицата от ръката й.
И двамата съвсем ясно почувстваха, че няма друго място, където биха предпочели да се намират в този момент.
* * *
Високи скални стени се издигаха от двете страни на малкия отряд, смесица от тъмни сиво-кафеникави камъни и зелена трева. Тук-таме се виждаха и дървета, но те бяха ниски и хилави, сякаш едва успяваха да се задържат върху скалистата почва.
Клисурата беше превъзходно място за засада, веднага осъзна Ле’лоринел, но нито той, нито някой от четиримата му спътници се тревожеха от това. Клисурата се наблюдаваше от Шийла Крий и нейните хора. Още щом навлязоха в нея, Ле’лоринел видя как Джени, тяхната водачка, прави няколко едва забележими знака към върховете на високите скали, където несъмнено бяха разположени съгледвачи.
От викове обаче нямаше смисъл — звукът нямаше да стигне толкова надалеч. Някъде зад тях шумеше реката, която в пътя си към морето бе продълбал, а тази клисура, а после се бе изгубила под скалите отляво. Далеч пред тях вълните се разбиваха с грохот в каменистия бряг. Бръснещият вятър свиреше в ушите им. Това бе същият вятър, на който Долината дължеше името си и който напускаше тундрата през този планински проход.
Ле’лоринел се чувстваше странно добре в тази на пръв поглед неприветлива пустош. Изпълваше го усещане за свобода, далеч от глъчката на големите градове, която никога не го бе привличала особено. Кой знае, каза си той, може пък от отношенията му с Шийла Крий да излезе нещо повече. Може би, след като приключеше с Дризт До’Урден, щеше да остане на служба при Крий, защо не и като съгледвач в същата тази клисура?
Разбира се, за тази цел трябваше да оцелее в сблъсъка със смъртоносния мрачен елф, а ако не успееше да си вземе магическия пръстен от Джени, Ле’лоринел силно се съмняваше, че изходът от битката ще е в негова полза.
Щеше ли изобщо да се осмели да се изправи срещу Дризт без пръстена?
Ле’лоринел усети как по гърба му пробягват ледени тръпки, които нямаха нищо общо със студения вятър.
Машата групичка мина покрай няколко неголеми отверстия в скалите, естествени отдушници на разположените над подземната река пещери, които Шийла Крий беше превърнала в свой дом. След един завой на пътеката се озоваха пред широка, естествено образувана ниша, отвъд която започваше просторна пещера. Именно там реката бе пробила варовитата скала и отново излизаше на повърхността.
Полускрити в сенките покрай дясната стена на пещерата, трима стражи хвърляха зарове и гризяха огромни късове полусурово овнешко, а в краката им се търкаляха тежки оръжия. Също както тримата придружители на Джени, и тези пазачи бяха огромни — във вените им очевидно имаше както човешка, така и (при това в доста по-големи количества) людоедска кръв.
Те наостриха уши при шума от приближаващите стъпки, но не личеше да са изненадани и Ле’лоринел се досети, че съгледвачите в клисурата трябва да ги бяха предупредили за пристигането им.
— Къде е господарката? — попита Джени.
— Чогуруга е в стаята си — изгрухтя един от стражите в отговор.
— Не Чогуруга. Шийла Крий. Истинската господарка.
Чудовищата се смръщиха и елфът предположи, че става дума за някаква вътрешна борба за надмощие, най-вероятно между пиратите и людоедите.
Един от пазачите изръмжа, разкривайки острите си, жълтеникави зъби, но все пак кимна към вътрешността на пещерата.
Тримата стражи, които пътуваха с Джени и Ле’лоринел, запалиха факли и новодошлите продължиха напред, през същинска плетеница от забележителни природни форми. В началото елфът мислеше, че навсякъде около тях шурти вода и се излива в безброй изящни водопади, но когато се вгледа по-добре, видя, че това са скални образувания, изваяни от реката, текла тук преди стотици години — варовикът се бе втвърдил във формата на водопади, искрящи и хлъзгави заради влагата, която се процеждаше в пещерите, колчем навън завалеше дъжд.
Тунелът, по който вървяха петимата, имаше многобройни разклонения — някои се изкачваха нагоре, чак до върха на стометровата могила, в която беше разположена своеобразната крепост на Шийла Крий, други оставаха на същото ниво и често прерастваха в просторни зали, пълни с огромни скални блокове. Накъдето и да се обърнеше, елфът виждаше нови и нови форми, всяка — различна от предишната. Животни и оръжия, тела, вплетени в любовна прегръдка, вековни лесове — Ле’лоринел откриваше всичко, което въображението му можеше да си представи. Той бе отрасъл под открито небе, бе рожба на гората и нежната луна, и никога досега не бе слизал под земята. За първи път елфът започна да разбира джуджетата и полуръстовете, гномовете и всички други раси, които избираха този подземен свят пред Повърхността.
Не, не всички други раси, напомни си Ле’лоринел. Не и мрачните елфи, тези демони с абаносово черна кожа, които изпълваха безкрайната подземна нощ с ужас.
Сега Ле’лоринел бе заобиколен от приказна красота, но онова, което той виждаше, бе само мимолетен отзвук, проблеснал за миг на светлината на факлите.
Глиненият под беше мек и гладък и напълно поглъщаше шума от стъпките им, така че единственият звук, който нарушаваше тишината, бе пращенето на огъня. Известно време слизаха надолу, следвайки пресъхналото речно корито. На няколко пъти минаха покрай караулни постове, обикновено охранявани от полулюдоеди, макар че веднъж видяха двама чистокръвни човекоядци, а на друго място — хора, най-вероятно пирати, ако се съдеше по дрехите им и чудовищата, с които се бяха съюзили.
Ле’лоринел забелязваше всичко това някак мимоходом, прекалено погълнат от мисли за предстоящата среща с Шийла Крий и жизненоважната услуга, която щеше да й поиска. Ако тя се съгласеше, Ле’лоринел може би най-сетне щеше да достигне края на своя дълъг и мъчителен път. Откажеше ли му, това означаваше почти сигурна смърт за него, тук и сега.
Но най-лошото, поне според елфа, бе, че в такъв случай Дризт До’Урден щеше да остане жив.
Внезапно Джени свърна в един страничен коридор, толкова нисък, че и тя, и Ле’лоринел трябваше да пълзят на четири крака, за да се проврат под надвисналия над главите им каменен свод. Тримата им спътници пък бяха принудени да лазят по корем. От другата страна на тунела имаше просторна зала с висок таван, от който далеч над тях висяха многобройни сталактити.
Джени обаче не обърна никакво внимание на впечатляващата пещера и се насочи право към малка дупка в пода и каменната стълба, издялана в скалите под нея. Джени пое надолу, след нея вървеше един от стражите, после идваше Ле’лоринел и накрая — останалите двама пазачи.
След около стотина стъпала достигнаха друг коридор, който ги отведе до поредната пещера — внушително помещение, чиято югозападна част бе открита и гледаше към скалист залив. От многобройните отвори по стената и тавана се процеждаше вода — реката се вливаше в морето.
В пещерата, закотвен до западната стена и наобиколен от моряци, които поправяха такелажа и пробития му корпус, беше корабът на Шийла Крий.
— Сега, след като видя толкова много, по-добре се моли на всички богове, които знаеш, Шийла Крий да те приеме — прошепна Джени на елфа. — Оттук можеш да си тръгнеш само по два начина — като приятел или като труп.
Гледайки хората, които се въртяха около кораба и които до един изглеждаха като истински главорези, Ле’лоринел изобщо не се усъмни в думите й.
Джени ги поведе към друг изход в задната част на пещерата, който се връщаше обратно във вътрешността на планината. В коридорите, които прекосиха, миришеше на дим и навсякъде по стените имаше запалени факли, така че тримата стражи угасиха своите. По пътя си нагоре минаха покрай складове и спални помещения, прекосиха част от планината, която очевидно беше заделена за пиратите и друга, в която тегнеше задушлива воня и която явно се обитаваше от людоедите.
Докато минаваха покрай чудовищата, елфът привлече не един и два хищни погледа, ала никой не си и помисли да се доближи до него — красноречиво доказателство за огромното страхопочитание, което изпитваха към Шийла Крий. Ле’лоринел си бе имал достатъчно вземане-даване с тази раса, за да знае, че човекоядците са непокорни и винаги готови да се нагостят с всяко по-малко от тях същество, изпречило се на пътя им.
Не след дълго достигнаха най-високите нива на могилата и се озоваха в коридор с няколко врати. Като даде знак на останалите да спрат, Джени отиде до една от вратите, почука и влезе. Появи се отново няколко минути по-късно.
— Ела — повика тя Ле’лоринел.
Тримата стражи понечиха да тръгнат след елфа, но тя вдигна ръка:
— Вие вървете да ни донесете нещо за ядене.
Ле’лоринел се загледа след тях, чудейки се дали това бе знак, че Шийла Крий е повярвала на Джени, или че е достатъчно самоуверена (и добре защитена), за да не се тревожи.
Елфът бе почти сигурен, че е второто.
Червенокосата Шийла Крий, облечена с леки панталони и тънка риза без ръкави, стоеше сред купчина меки кожи и се взираше през прозореца, от който се виждаше морето. Обърна се, когато Джени й представи Ле’лоринел и по осеяното й с лунички лице се разля широка усмивка.
— Чух, че си се тревожел за живота ми, елфе — рече тя, а зелените й очи блеснаха. — Трогната съм от твоята загриженост.
Ле’лоринел я изгледа учудено.
— Джени ми каза, че идваш да ме предупредиш за някакъв елф на мрака — поясни Шийла.
— Идвам, за да убия един елф на мрака — поправи я Ле’лоринел. — Това, че действията ми могат да бъдат от полза и за теб, е просто щастливо стечение на обстоятелствата.
При тези думи Шийла избухна в смях, приближи се до крехкия елф и го измери с поглед от глава до пети.
— Щастливо за теб или за мен? — попита тя.
— И за двама ни, предполагам.
— Сигурно наистина ненавиждаш този елф на мрака, за да се осмелиш да дойдеш тук — отбеляза Шийла.
— Повече, отколкото можеш да си представиш.
— А ще ми кажеш ли защо?
— Дълга история — отвърна Ле’лоринел.
— Скоро ще дойде зима, а „Кървавия кил“ още не е поправен, така че имаме предостатъчно време — засмя се Шийла и се разположи върху меките кожи, давайки знак на госта си да стори същото.
Говориха целия следобед. Ле’лоринел им разказа надълго и нашироко за всички престъпления на Дризт До’Урден, така, както той виждаше нещата. Слушаха го с най-голямо внимание — и Шийла, и Джени, и още една жена, на име Белани, която се присъедини към тях малко след като елфът започна историята си. И трите изглеждаха искрено заинтригувани и развеселени и постепенно Ле’лоринел започна да се отпуска.
Когато най-сетне свърши, Джени и Белани изръкопляскаха (но не преди да погледнат за миг към своята главатарка, за да видят нейната реакция).
— Разказът ти си го бива — реши Шийла. — Вярвам ти, но все пак има доста неща, които трябва да проверим, преди да ти се доверим напълно.
— Разбира се — съгласи се Ле’лоринел и лекичко се поклони.
— Ще ни дадеш оръжията си, а след това ще ти покажем стаята, където ще се разположиш. В момента нямам работа за теб, така че ще можеш да си починеш след дългия път.
При тези думи Шийла протегна ръка. Ле’лоринел се поколеба за миг, след това реши, че самото присъствие на Шийла Крий и нейните съюзнички (особено Белани, за която елфът предполагаше, че е магьосница) прави това „доброволно“ предаване на оръжията чиста формалност. Той се усмихна и подаде меча и камата си на пиратската главатарка.
* * *
— Предполагам, че това ти се струва много забавно — сухо рече Дризт, като от време на време изхриптяваше, докато се мъчеше да си поеме дъх.
Беше се пльоснал по очи в пръстта, затиснат от тристакилограмовата пантера. Повикал я бе, за да половува, докато двамата с Кати-Бри продължаваха да се боричкат шеговито за лъжицата, но младата жена бе пошушнала нещо в ухото й, при което котката, очевидно вярна на своя пол, го бе повалила на земята с един гигантски скок.
На няколко крачки оттам Кати-Бри преспокойно похапваше.
— Е, не може да се отрече, че изглеждаш доста глупаво — призна тя между хапките.
Дризт напрегна железните си мускули и почти успя да се измъкне изпод Гуенивар, тя обаче стовари тежка лапа върху рамото му и го прикова на място.
— Продължавай да се съпротивляваш и Гуен ще има с какво да се нагости — подхвърли Кати-Бри.
Очите на Дризт се присвиха.
— Забравяш, че ще трябва да си платиш за това — тихо каза Дризт.
Кати-Бри изсумтя насмешливо и като се приближи, коленичи до него. Вдигна пълната лъжица, която държеше в ръка, духна внимателно и бавно я поднесе към лицето му само за да я дръпне обратно в последната секунда и да я пъхне в собствената си уста.
Миг по-късно усмивката й се стопи, точно както и пантерата бързо се превърна в прозрачна мъгла и изчезна въпреки протестите си — господарят й я беше отпратил и тя не можеше да не се подчини.
Кати-Бри се втурна към гората, следвана по петите от елфа.
Той бързо я застигна и я събори на земята, а после ловко я обърна по гръб и я притисна под себе си. Дърветата и гъстите храсти скриваха огъня и единствено нежното сияние на полумесеца осветяваше красивите черти на младата жена.
— На това разплата ли му казваш? — подразни го Кати-Бри, когато той затисна ръцете й.
— То е само началото — закани се той.
Кати-Бри понечи да се разсмее, ала внезапно стана сериозна и дори загрижена.
— Какво има? — попита наблюдателният елф и пусна ръцете й.
— Ако имаме късмет, скоро ще открием Уолфгар — рече тя.
— Така се надяваме — съгласи се Дризт.
— И как се чувстваш при тази мисъл? — попита направо Кати-Бри.
Дризт се поизправи и я погледна изпитателно:
— Какво имаш предвид?
— Ревнуваш ли? Боиш ли се, че завръщането на Уолфгар (в случай, че той поиска да се върне с нас) може да промени някои неща, които би предпочел да си останат същите?
Дризт се засмя безпомощно, обезоръжен от прямотата на младата жена. Между тях се разгаряше нещо много специално, нещо, което се бе зародило отдавна, но което въпреки това си оставаше все така изумително и неочаквано. Някога Кати-Бри обичаше Уолфгар и щеше да се омъжи за него, ако йоклолата не го бе отвлякла и всички не го бяха сметнали за мъртъв. Какво ли щеше да се случи, ако Уолфгар се завърнеше сред тях сега — не онзи Уолфгар, който бе избягал, не Уолфгар, който бе ударил Кати-Бри, а мъжът, когото познаваха някога, мъжът, който бе спечелил сърцето на младата жена?
— Дали се надявам завръщането му да не се отрази на нашите отношения? — попита Дризт. — Разбира се. В такъв случай наистина ли се надявам Уолфгар да се върне? Разбира се. Надявам се и се моля да е успял да излезе от мрака, който го беше погълнал, и отново да се е превърнал в човека, когото някога познавахме и обичахме.
Кати-Бри не го прекъсна, просто си лежеше и го гледаше с искрен интерес, сякаш очакваше още нещо.
Елфът сви рамене:
— Не искам да живея заслепен от ревност. Още по-малко пък искам да гледам по този начин най-близките си приятели. За мен завръщането на Уолфгар е също толкова важно, колкото и за теб. Щастието ми ще бъде неимоверно по-голямо, ако доблестният варварин, с когото някога воювахме рамо до рамо, отново стане част от живота ми.
Дризт помълча малко и продължи по-тихо, ала уверено, със същата решителност, която го бе накарала да напусне злия Мензоберанзан и го бе превела през толкова много трудности впоследствие:
— А що се отнася до нашата дружба и онова, в което тя може да се превърне… — той сви рамене и по устните му пробяга топла усмивка. — Опитвам се да живея живота си по най-добрия възможен начин. Постъпвам честно, воден от най-добри намерения и желание за разбирателство и се надявам на щастлив изход от всяко наше начинание. Не мога да бъда друг, независимо дали Уолфгар ще се завърне, или не. Ако ни е писано да бъдем нещо повече от приятели, ако сърцата ни наистина го искат, така да бъде. Ако не…
Той замълча, сви рамене и отново се усмихна.
— Приказваш ли, приказваш — рече Кати-Бри. — Никога ли не ти хрумва да замълчиш и просто да ме целунеш?