1. Слугата на отломъка
2. Обещанието на краля вещер
3. Пътят на Патриарха
съставил:
С помощта на мрачните елфи Артемис Ентрери затяга хватката си върху улиците на Калимпорт. Убиецът скоро се оказва на пътя, който неговият най-омразен враг вече е извървял – път, който води към място, където някой като Ентрери никога не е добре дошъл. Джарлаксъл е напуснал улиците на Мензоберанзан единствено със зли намерения. Злокобното влияние на кристалния отломък върху него се увеличава, докато дори собствените му агенти започват да се боят. Когато съмишлениците му от Бреган Д`аерте се обръщат срещу него, Джарлаксъл е принуден да намери спасение в мъжа, който е поробил.
Повелята на сестрите дракони Илнезара и Тазмикела отвежда мрачния елф Джарлаксъл и наемника Артемис Ентрери във Ваасанската порта. Двамата се съюзяват с Армията на Кървав камък, за да отблъснат набезите на гоблини, гаргойли, бъгбеъри и други чудовища
Оцелелите от битката с драколича в оживелия с магия замък ще бъдат посрещнати като герои в Кървав камък и удостоени с почетни титли.
Крал Гарет отмъщава на Джарлаксъл и Ентрери за това своеволие, като ги изпраща на заточение в родното място на Артемис – Мемнон. Мемнон е обвит в тайни от детството на Ентрери – наемникът отваря душата си за отдавна погребани емоции – бори се със спомени от травматичното си детство, пробудени от магическата флейта на Идалия. Спомените му го връщат към зараждането на гнева му, а гневът поражда война. Кой ще властва над земите на Вааса?
Р. А. САЛВАТОРЕ
НАЕМНИЦИТЕ - ЦЯЛАТА ТРИЛОГИЯ
(книга 6 от "Забравените кралства")
СЛУГАТА НА ОТЛОМЪКА
(книга 1 от Наемниците")
Пролог
Той крачеше през откритото тържище, обвит в сянка, срещу която бяха безсилни и палещите лъчи на обедното слънце, и прахта, стелеща се навсякъде. Както винаги, наоколо гъмжеше от хора — гръмогласни търговци, купувачи, които се пазаряха за всеки меден грош и, разбира се, джебчии, разположили се по най-оживените места, където никой нямаше да ги усети, докато прерязват връвта на кесията му. А ако все пак ги забележеха, крадците можеха само за миг да потънат в морето от ярки цветове и развети одежди.
Артемис Ентрери обаче ги виждаше съвсем ясно.
Само един поглед му бе достатъчен, за да различи хората, дошли да си напазаруват, от другите, които бяха тук, за да крадат. Въпреки това той не само не си правеше труда да ги избягва, а нарочно минаваше покрай всеки джебчия, когото забележеше, и дори отмяташе лекичко края на плаща си, откривайки препълнената си кесия, както и богато украсената кама, благодарение на която и кесията му, и той самият бяха в пълна безопасност, където и да се намираха. Изумрудената кама бе неговата запазена марка — малко оръжия вдъхваха по-голям ужас из опасните калимпортски улици.
Ентрери се наслаждаваше на респекта, който всяваше у младите крадци, нещо повече — изискваше го от тях. Години наред се бе трудил, за да си извоюва славата на най-страховития наемен убиец в Калимпорт, ала вече остаряваше. Кой знае, може би забележителните му умения бяха започнали да губят някогашния си блясък. Затова той се движеше открито, дори дръзко (много по-дръзко, отколкото би си позволил преди), сякаш ги предизвикваше — нека само посмеят да го нападнат!
Прекоси оживената улица и се насочи към малка пивница, край която под голям навес бяха разположени кръгли маси. Заведението беше препълнено, но Ентрери веднага забеляза онзи, когото търсеше — колоритния Ша’лази Озул с вечния му яркожълт тюрбан. Ша’лази не беше сам, но Ентрери се насочи право към него, тъй като дори отдалеч бе очевидно, че Ша’лази не познава мъжете, насядали край неговата маса — докато те си приказваха весело, той се бе облегнал назад и непрекъснато се оглеждаше.
Ентрери отиде до масата и насочи въпросителен поглед към тримата неканени гости. Ша’лази притеснено сви рамене.
— Не им ли каза, че тази маса е запазена за нашия обяд? — спокойно попита убиецът.
Тримата мъже прекъснаха разговора си и го погледнаха заинтригувано.
— Опитах се да им обясня… — започна Ша’лази, бършейки потта, избила по мургавото му чело, но Ентрери му даде знак да замълчи и се вторачи в тримата натрапници.
— Имаме работа — заяви той.
— Ние пък имаме хапване и пийване — отвърна един от тримата.
Вместо отговор, Ентрери прикова смразяващ поглед в лицето му.
Другите двама подхвърлиха нещо, но палачът не им обърна никакво внимание, просто продължи да се взира в първия обадил се. Възцари се мълчание, погледът на Ентрери и за миг не се откъсваше от лицето на седналия мъж, поглед, изпълнен с покоряваща сила на волята, властен и непреклонен.
— За какво е всичко това? — настоя един от другите и се изправи.
Ша’лази трескаво зашепна началото на една често използвана молитва.
— Попитах те нещо! — не отстъпваше мъжът и посегна да бутне Ентрери.
Ръката на палача се стрелна напред, сграбчи нахалника за палеца и с все сила го изви назад.
Докато правеше всичко това, Ентрери нито трепна, нито свали вледеняващ поглед от лицето на мъжа пред себе си.
Стенейки от болка, онзи, който се бе изправил, посегна със свободната си ръка към извития кинжал в колана си.
Устните на Ша’лази замърдаха още по-бързо.
Мъжът, от чието лице Ентрери не сваляше поглед, даде знак на другаря си да не прави нищо и да не вади оръжие.
Палачът кимна и безмълвно му нареди да взима приятелите си и да се маха, после пусна ръката на неуспелия побойник, който стисна наранения си палец и го изгледа заплашително, но не го нападна повторно. Без да се разправят повече, тримата мъже взеха чиниите си от масата и побързаха да се отдалечат. Никой от тях не бе разпознал Ентрери, а ето че без дори да вади оръжие, той им бе дал да разберат с какъв човек си имат работа.
— И аз се канех да сторя същото — изкиска се Ша’лази, когато тримата си тръгнаха и палачът се настани срещу него.
Ентрери не каза нищо, само го изгледа изпитателно. Ша’лази винаги изглеждаше някак гротескно — имаше масивна глава и кръгло лице, които изобщо не подхождаха на хилавото му, почти изпосталяло тяло. Нещо повече, кръглото му лице винаги грееше в широка усмивка, разкриваща едри, искрящо бели зъби, които изпъкваха странно на фона на мургавата кожа и черните му очи.
Ша’лази отново си прочисти гърлото:
— Изненадан съм, че дойде. Доста врагове си създаде по пътя към върха с гилдията на Басадони. Не се ли боиш от измяна, о, всесилни? — довърши той саркастично и се изкиска.
Ентрери продължи да се взира безмълвно в него.
Всъщност наистина се страхуваше от предателство, но освен това трябваше да говори с Ша’лази. Кимуриел Облодра, псионистът, чиито услуги Джарлаксъл използваше, беше проникнал в най-потайните кътчета на мозъка на Ша’лази, без да открие и следа от заговор.
Въпреки това Ентрери не беше напълно спокоен — Кимуриел Облодра беше елф на мрака, който на всичкото отгоре не хранеше особено топли чувства към него.
— Властта може да бъде по-лоша и от затвор — продължи да бъбри Ша’лази. — За онези, които я притежават, имам предвид. Повечето паши не смеят да излязат на улицата, ако не ги придружава цял отряд стражи.
— Аз не съм паша.
— Така е, но гилдията е твоя. Твоя и на Шарлота.
Ша’лази говореше за Шарлота Веспърс, чиято находчивост не само я бе превърнала във втория по важност човек след стария Басадони, но й бе помогнала да оцелее, когато Мрачните завзеха гилдията, и дори да се превърне в нейно лице за пред жителите на Калимпорт.
А оттогава насам гилдията се бе сдобила с власт, каквато малцина си бяха представяли.
— Това не е тайна за никого — довърши Ша’лази и пак се изкиска с дразнещия си смях. — Винаги съм знаел, че имаш забележителна дарба, приятелю, но чак пък толкова!
Ентрери се усмихна, ала не на неговите думи — току-що си бе представил как забива камата си в кльощавия врат на мъжа пред себе си, не за друго, а просто защото не можеше да понася този паразит.
Паразит, който обаче можеше да му бъде полезен.
Всъщност Ша’лази бе оцелял досега именно по този начин. Известен в цял Калимпорт, той бе превърнал събирането на сведения не просто в поприще, а в истинско изкуство. Толкова добър бе колоритният доносник в набавянето на информация, толкова нашироко се простираше здраво изплетената му мрежа, обхващаща както властващите семейства, така и дребните улични мошеници, че враждуващите помежду си гилдии до една го смятаха за твърде полезен, за да бъде премахнат.
— Е, откъде идва могъществото на гилдията? — полюбопитства Ша’лази и се ухили широко. — Не ще да сте само вие с Шарлота.
Ентрери трябваше да положи немалко усилие, за да запази непроницаемото си изражение — дори една усмивка би издала твърде много. А как само му се искаше да се надсмее над искреното неведение на Ша’лази! Уж всезнаещият информатор и представа си нямаше, че използвайки гилдията на Басадони като фасада, в Калимпорт се бе разположила армия от елфи на мрака.
— Доколкото си спомням, уговорката бе да обсъждаме Далабадския оазис — рече палачът в отговор.
Ша’лази въздъхна и сви рамене:
— Толкова много интересни неща можем да обсъдим — подхвърли той. — Далабадският оазис, боя се, не е едно от тях.
— Така мислиш ти.
— Там всичко си е все същото вече двайсет години — отвърна Ша’лази. — Не мога да ти съобщя нищо, което и сам да не знаеш.
— Значи Нокътя на Шарон все още е у Кохрин Соулз?
Ша’лази кимна:
— Иска ли питане — изкиска се той. — Все още и завинаги. Служи му вече четирийсет години, а когато Соулз умре, без съмнение ще го получи един от трийсетте му синове. Разбира се, в случай че дъщеря му, безцеремонната Ахдания Соулз, не го докопа първа. Много е амбициозна, ще знаеш. Ако си дошъл да ме питаш дали Соулз би се разделил с него, вече знаеш отговора. Защо не си поговорим за нещо по-интересно, като например гилдията на Басадони?
Лицето на Ентрери си възвърна предишното ледено изражение.
— Защо му е на стария Соулз да го продава сега? Ша’лази махна с ръка за повече драматизъм и палачът отново си помисли колко странно изглежда тази мършава ръка, вдигната над огромната му глава. — Колко станаха… като че ли три пъти вече се опитваш да купиш този прекрасен меч? Да, да! Първият път беше още хлапак с двеста-триста жълтици (подарък от Басадони, нали?) в окъсаната кесия.
При тези думи Ентрери неволно потръпна, макар да знаеше, че при всичките си недостатъци Ша’лази няма равен в умението да разчита съвършено правилно чувствата, скрити зад изражението и жестовете на своите събеседници. Въпреки това, пробуденият от доносника спомен, съчетан с разигралото се съвсем наскоро в гилдията, жегна убиеца право в сърцето. Басадони паша наистина му бе дал онези пари — просто ей така, подарък за най-многообещаващия му войник. Ентрери изведнъж осъзна, че Басадони бе навярно единственият, който някога му бе подарявал нещо просто така, без да очаква отплата.
А той, Артемис Ентрери, го бе убил със собствените си ръце.
— Да, да — продължи Ша’лази, повече на себе си, отколкото на палача. — После отново ме попита за меча, този път след падането на Пук паша. Какъв провал само беше неговият, с гръм и трясък!
После обаче, забелязал вледеняващия поглед, с който Ентрери го измерваше, доносникът най-сетне усети, че е отишъл прекалено далеч и притеснено си прочисти гърлото.
— Тогава ти казах, че е невъзможно — довърши той набързо. — Разбира се, че е невъзможно.
— Сега имам много повече злато — тихо отвърна палачът.
— В целия свят няма достатъчно злато! — възкликна Ша’лази.
Ентрери дори не трепна:
— Знаеш ли колко злато има по света, Ша’лази? — попита той спокойно… прекалено спокойно. — Знаеш ли колко злато има в съкровищницата на дом Басадони?
— Искаш да кажеш на дом Ентрери — поправи го доносникът и как само се разшириха очите му, когато убиецът не възрази — надали можеше да има по-красноречиво признание.
Мълвата говореше, че старият Басадони е мъртъв, а Шарлота Веспърс и другите му заместници са просто марионетки в ръцете на онзи, който в действителност дърпаше конците — Артемис Ентрери.
— Нокътя на Шарон, казваш — замислено рече Ша’лази и по лицето му се разля усмивка. — Значи силата зад престола е Ентрери, а силата зад Ентрери е… някой магьосник, предполагам, след като толкова държиш да се сдобиеш точно с този меч. Да, да, магьосник и то магьосник, който започва да става опасен, нали?
— Продължавай да гадаеш.
— И може би накрая ще позная?
— Ако го направиш, ще бъда принуден да те убия — отвърна палачът с все същия ужасяващо спокоен тон. — Говори с шейх Соулз. Разбери колко иска.
— Мечът няма цена — настоя Ша’лази.
По-бърз и от котка, хвърлила се след мишка, Ентрери се приведе напред и като доближи лице на сантиметри от лицето на събеседника си, го стисна за рамото с една ръка, а другата положи върху дръжката на страховитата си кама.
— Това би било крайно неприятно — заяви той. — За теб.
След това бутна доносника назад и като се изправи, се огледа наоколо, сякаш в гърдите му се бе разбудил първичен глад и сега той търсеше плячка, с която да го утоли. С един последен поглед към Ша’лази, Ентрери си тръгна и само след миг потъна в забързаното множество на улицата.
Когато се успокои и си припомни случилото се по време на срещата, убиецът бе принуден да се укори раздразнението като че ли започваше да подкопава обичайната му безпогрешност. С настойчивото си разпитване за Нокътя на Шарон съвсем ясно бе дал да се разбере къде се коренят неприятностите му — заедно със съпътстващата го ръкавица, мечът бе изкован най-вече за двубой с магьосници.
А може би и с псионисти?
Защото именно такива бяха мъчителите на Ентрери, Рай’ги и Кимуриел, двамата лейтенанти на Джарлаксъл — единият беше магьосник, другият — псионист.
Ентрери ги мразеше от дъното на душата си и което бе още по-важно, те също го ненавиждаха. А най-лошото бе, че единствената му защита срещу тях, беше самият Джарлаксъл. И макар за своя изненада Ентрери постепенно да бе започнал да вярва на наемника, отлично знаеше, че неговата подкрепа няма да трае вечно.
В крайна сметка, случваха се и злополуки.
Да, Ентрери се нуждаеше от закрила, но освен това трябваше във всичко да проявява обичайната си търпеливост и находчивост, да прикрива следите си, така че никой да не може да ги разчете и да се бори, както го бе правил преди много години, когато за първи път се бе устремил към върха на опасните калимпортски улици преплитайки лъжа и истина така изкусно, че никой, бил той приятел или враг, да не знае къде свършва едното и къде започва другото. Само ако той единствен знаеше цялата истина, можеше да бъде сигурен, че държи нещата под контрол.
В тази отрезвяваща светлина, далеч не толкова успешната среща с прозорливия Ша’лази му се стори като предупреждение, напомняне, че за да оцелее в това опасно сътрудничество, трябва да се владее до съвършенство. Ами да, ето че доносникът почти се бе досетил за същината на неговия проблем, отгатнал бе ако не цялата, то поне половината от истината и несъмнено би я продал на всеки, който му предложеше достатъчно пари. А из калимпортските улици беше пълно с хора, които изгаряха от желание да разкрият загадката на внезапния, устремен възход на дом Басадони.
Ша’лази беше налучкал половината от истината и сигурно вече прехвърляше през ума си всички възможности — някой особено могъщ архимаг или пък някоя от немалкото магьоснически гилдии.
Въпреки киселото си настроение, Ентрери се засмя, представяйки си каква физиономия би направил доносникът, ако някога научеше и останалото, а именно — че в Калимпорт се беше настанила цяла армия елфи на мрака.
Разбира се, заплахата на палача бе напълно сериозна. Ако Ша’лази откриеше истината, Ентрери или някой друг от стотиците помощници на Джарлаксъл щеше да го убие на място.
Ша’лази Озул остана приседнал край малката, кръгла маса дълго след като Ентрери си тръгна, припомняйки си всяка негова дума и жест. Предположението му, че зад главоломния възход на Басадони стои магьосник, се беше потвърдило, но това не бе тайна за никого. Толкова светкавичен успех и такова пълно опустошение на всички противникови домове ясно говореха, че в цялата работа има пръст поне един, а най-вероятно и повече магьосници.
Не, странното (и крайно показателно) бе друго неочаквано бурната реакция на Ентрери.
Артемис Ентрери притежаваше желязна воля и самоконтрол, които го превръщаха във въплъщение на самата смърт, и никога досега не бе показвал толкова недвусмислени признаци на вътрешна борба (а може би дори на страх?). Никога преди Артемис Ентрери не бе вдигал ръка срещу някого, за да го сплаши. Не, той просто впиваше своя вледеняващ поглед в лицето на жертвата си, давайки й да разбере, извън всякакво съмнение, че да продължи по този път, би означавало сигурна смърт. Ако някой проявеше глупостта да не отстъпи начаса, друго предупреждение нямаше — нито гневно разтърсване, нито тежък юмрук.
Имаше единствено бърза смърт.
Ша’лази бе искрено заинтригуван от тази крайно нетипична реакция. Би дал много, за да разбере какво бе хвърлило палача в такъв смут, но освен това се и боеше — щом нещо бе в състояние да разтърси Артемис Ентрери до такава степен, то със сигурност би могло да унищожи и самия него.
Да, положението бе крайно интригуващо… и дълбоко ужасяващо.
Първа част
В лепкави мрежи
Живея в свят, където злото има своето абсолютно, физическо въплъщение. Нямам предвид зли хора, нито гоблини (които рядко се отличават с особена доброта), нито дори собствените си събратя, мрачните елфи, които по жестокост далеч надминават дори гоблините. Те всички са създания, способни на нечувани зверства, но въпреки това не са (дори и в най-тежките случаи) същинското олицетворение на злото. Не, тази „чест“ се пада другиму — на демоните и злите духове, които магьосници и монаси нерядко призовават за своите цели. Тези обитатели на долните равнини са изтъкани единствено от зло, непримесено дори със зрънце доброта, жестокост, която не знае граници. За тях няма изкупление, нито най-слаба надежда, че през безкрайните хилядолетия на почти вечното си съществуване ще сторят нещо, което дори бегло да прилича на добро дело.
Неведнъж съм се чудил дали тези създания биха съществували, ако го нямаше мракът, спотаен в сърцата на разумните раси. Питал съм се дали те са източник на зло (както мнозина зли люде или мрачни елфи), или пък са просто резултат, физически израз на покварата, просмукала се в сърцата на мнозина?
По-скоро второто. Не е съвпадение това, че демоните и злите духове могат да се появят в Материалната равнина, единствено ако бъдат призовани от неин обитател. Те не са нищо повече от обикновена маша, оръдие в ръцете на същинския източник на злото.
Ами Креншинибон? Той е предмет и макар да е надарен със собствена воля, все пак не може да се сравнява с истинско мислещо същество. Защото кристалният отломък не расте, не се развива, не може да се промени. Единственото, което може да поправи, са грешките, допуснати в опитите да покори нечия воля, та следващия път по-изкусно да си проправи път до сърцето на поредната жертва. Той не може да си набележи цел, не може дори да размисли върху постигнатото предишния път… не, той има един-единствен стремеж, един-единствен краен резултат, към който се домогва непрестанно.
Дали тогава е наистина зъл?
Не.
Едва доскоро бих дал различен отговор, мислех другояче, дори когато го носех у себе си и започнах да го разбирам по-добре. Съвсем наскоро, чак след като прочетох дългото, подробно писмо на Кадърли Бонадюс от „Възвисяване на вярата“, научих истината за кристалния отломък и най-сетне го видях такъв, какъвто е — една аномалия, чиято жажда за власт и слава на всяка цена, не са нищо друго, освен изкривено отражение на кроежите на един от създателите му, осмия дух, успял някак да проникне до самите дълбини на магическия предмет.
Както Кадърли успя да научи, Креншинибон излязъл изпод ръцете на седмина Неживи, които си наумили да създадат предмет, надарен с огромна мощ.
И като допълнително оскърбление към расите, които възнамерявали да покорят, седмината крале вдъхнали на творението си умението да черпи сила от слънцето, но когато завършили единяващата магия, те угаснали.
Противно на предположението на мнозина мъдреци, Кадърли твърди, че Креншинибон не погълнал душите на създателите си, а ги унищожил, заличил ги напълно от лицето на земята със своята наподобяваща силата на слънцето мощ. Ето как намеренията на неживите се обърнали срещу тях и те се превърнали в прах, а душите им се пръснали на хиляди късчета.
Тази част от историята на Креншинибон е известна на мнозина, в това число и на демоните, които така отчаяно копнеят да го притежават. Онова, което се случило след това обаче и което Кадърли разкри, е далеч по-сложно и именно то показва истината за кристалния отломък, абсолютния провал на изначално добри намерения.
За първи път Креншинибон се появил в Материалната равнина преди много столетия, в далечната Захара. По онова време той бил просто магически инструмент, макар и надарен с голяма мощ — от глъбините му изригвали огнени кълба, можел да издига огромни стени от ослепителна светлина, толкова силна, че смъквала плътта от костите. Малко се знае за мрачното минало на Креншинибон, преди деня, в който попаднал в ръцете на един султан. Този велик владетел, чието име отдавна е потънало в забрава, научил истината за отломъка и решил, че седмината Неживи не са си свършили работата докрай. Обърнал се за помощ към придворните си магьосници и това било „второто сътворение“ на Креншинибон — тогава нараснали и мощта му, и собствената му, независима воля.
Султанът не жадувал власт, единственото, което искал, било да живее в мир със своите войнствени съседи. Ето защо, използвайки най-новото умение на Креншинибон, той намислил да издигне низ от кристални кули. Те трябвало да се простират от столицата до втория по големина град в царството му, като всяка отстояла от следващата на разстояние, което можело да бъде взето за един ден. Не след дълго в пустинята, която разделяла двата града, се издигали сто кули и задачата на султана много скоро щяла да бъде завършена.
За нещастие, тя се оказала непосилна за Креншинибон и макар султанът да вярвал, че с всяка нова кула укрепва отломъка, случило се точно обратното — силата на магическия предмет била разпиляна на прекалено много места. Не минало много време и в пустинята се извила страховита пясъчна буря, последвана от вражеско нашествие. Стените на кристалните кули били твърде тънки и не издържали — срутили се, а с тях рухнала и мечтата на султана за сигурност.
Вражеските орди опустошили царството и избили семейството на султана пред очите му. Него обаче пощадили — жестокият шейх, който ги предвождал, предпочел да го остави жив, та споменът за този ужас да го преследва до края на дните му. Тогава се случило нещо неочаквано — Креншинибон погълнал доскорошния си господар, или поне част от духа му.
Дори Кадърли, сред чиито източници на информация има и полубогове, не знае повече за тези отдавнашни дни, но въпреки това е убеден, че именно в това „второ сътворение“ се крие обяснението за непрестанната, жажда на Креншинибон за повече власт. Само ако бе останал силен… само ако кристалните кули бяха издържали… Тогава вражеските орди може би щяха да бъдат отблъснати, а семейството на султана — скъпата му съпруга и красивите му деца — нямаше да бъдат избити.
И така до ден-днешен — пропит с естеството на злите си създатели и с ранения, измъчен дух на султана, кристалният отломък се стреми да се сдобие с колкото се може по-голямо могъщество и да го запази, независимо на каква цена.
Колко много може да се научи от тази история!
Макар и да не вади категорични заключения, в писмото си Кадърли намеква, че същинската причина за вражеското нашествие в земите на султана било издигането на кристалните кули, тъй като владетелите на съседните царства се изплашили от нападение. Не е ли кристалният отломък урок за всички ни? Нима неговата история не ни показва съвсем ясно безумието на прекомерната амбиция, пък била тя и породена от добри намерения? Султанът искал могъщество, за да предпази царството си и мира в него, но поискал твърде много, възжелал твърде голяма мощ:
И това му струвало всичко — царството, семейството, душата.
Ами Джарлаксъл? Джарлаксъл, у когото се намира Креншинибон сега? Трябва ли да тръгна след него и да се опитам да му го отнема, а после да го отнеса на Кадърли, та кристалният отломък да бъде унищожен веднъж завинаги? Светът несъмнено ще стане по-добър без нещо толкова могъщо и опасно.
Но няма ли, след време онези, които ги търсят, да открият други оръдия, също толкова могъщи и опасни?
Други въплъщения на злото, господстващо в душите им, били те демони, сатани или чудовищни предмети, подобни на Креншинибон?
Не, не физическите въплъщения на злото са същинският проблем, защото то не може да съществува и да процъфтява без злината, която владее сърцата на мислещите същества.
Пази се, Джарлаксъл. Пази се.
Първа глава
Когато той надзърна вътре
Много предпазливо Дуавел Тигъруилис влезе в малка, слабо осветена стаичка в задната част на „Медната миза“. Дуавел, забележително способна полуръстка, находчива, съобразителна и добра с камата, не беше свикнала да пристъпва на пръсти в собственото си заведение, макар то да бе толкова сигурно, колкото бе възможно в град като Калимпорт. Сега обаче ставаше въпрос за Артемис Ентрери, а в цял свят нямаше място, което да може да се нарече сигурно, щом той се появеше в него.
Когато Дуавел влезе, убиецът крачеше напред-назад из малката стаичка и дори не я забеляза. Полуръстката го изгледа заинтригувано. Знаеше, че напоследък Ентрери е напрегнат, освен това бе една от малцината извън дом Басадони, които знаеха истинската причина за безпокойството му. В Калимпорт се бяха появили елфи на мрака, а Ентрери беше подставеното им лице. Каквито и предположения да имаше Дуавел за това колко страшни са елфите на мрака, един поглед към Ентрери бе достатъчен, за да ги потвърди. Убиецът определено не беше от хората, които се тревожат лесно (всъщност, Дуавел и сега не бе сигурна, че Ентрери е разтревожен), още по-малко пък бе склонен да се раздира от вътрешен конфликт.
Най-любопитното от всичко обаче бе неочакваното решение на Ентрери да й се довери. Това просто не му беше присъщо. И все пак, Дуавел не смяташе, че убиецът се опитва да й постави капан. Не, колкото и необичайно да бе, в поведението на Ентрери нямаше скрита умисъл, той говореше колкото на нея, толкова и на самия себе си, опитваше се да сложи ред в мислите си и по някаква причина, която Дуавел все още не разбираше, й позволяваше да слуша.
Тя се чувстваше неимоверно поласкана, но освен това прекрасно разбираше на каква опасност я излага доверието на човек като Ентрери. С тази обезпокояваща мисъл Дуавел приседна тихо на най-близкия стол и се заслуша внимателно, търсейки издайнически знаци.
Първият (и най-изненадващ) бе онова, което забеляза върху един стол, опрян на отсрещната стена — полупразна бутилка муншейско уиски.
— Виждам ги навсякъде, на всеки ъгъл из долнопробните улици на това проклето място — тъкмо казваше Ентрери. — Самохвалци, гордо извадили белезите и оръжията си на показ. Мъже и жени, обзети от жажда за слава дотам, че забравят какво в действителност искат да постигнат. Със зъби и нокти се стремят към върха, а славата и почестите, за които копнеят, отдавна са не средство, а едничката им цел.
Въпреки че Ентрери почти не заваляше думите си, за Дуавел беше очевидно кой бе преполовил бутилката уиски.
— Откога Артемис Ентрери си губи времето с обикновени улични крадци? — обади се тя.
Убиецът се закова на място и я погледна безизразно.
— Забелязвам ги, защото добре знам колко голяма е славата ми. И именно заради нея мнозина биха дали мило и драго да забият нож в гърдите ми — отвърна той и отново закрачи напред-назад. — Как биха се прочули тогава! Знаят, че остарявам и смятат, че започвам да ставам по-бавен… и не са далеч от истината. В действителност не мога да се движа така бързо, както преди десет години.
Очите на Дуавел се присвиха при това неочаквано признание.
— Но докато тялото остарява и губи някогашната си пъргавина, умът става по-остър — продължи Ентрери. — Да, аз също се тревожа за славата си, но не така, както някога. Преди години се стремях към едно — да бъда най-добрият в онова, което правя, да превъзхождам враговете си и по бойни умения, и по хитрост. Жадувах да бъда съвършеният воин и трябваше да срещна един елф на мрака, когото ненавиждам от дъното на душата си, за да разбера огромната си грешка. Пътуването ми до Мензоберанзан като „гост“ на Джарлаксъл хвърли нова светлина върху фанатичната ми амбиция да бъда най-добрият и ми показа безсмислието на един свят, изпълнен с онова, към което се стремях. В Мензоберанзан на всеки ъгъл виждах себе си — воини така закоравели към всичко, което ги заобикаля, така погълнати от себичната си цел, че не бяха в състояние да оценят пътя, отвеждащ дотам.
— Били са елфи на мрака — напомни му Дуавел. — За нас е невъзможно да прозрем истинските им подбуди.
— Мензоберанзан е красиво място, приятелко — отвърна Ентрери. — Място, изпълнено с могъщество, каквото не можеш и да си представиш. Но изпълнено също така с пустота, лишено от всякакво съдържание и всякакво чувство, освен ако това чувство не е омраза.
Върнах се от онзи град на убийци променен и изведнъж усетих, че поставям под съмнение самите устои на съществуванието си. Какъв е смисълът, запитах се аз?
Сплела пълнички пръсти под брадичката си, Дуавел изпитателно се вгледа в мъжа пред себе си. Нима искаше да й каже, че се оттегля? Нима се отричаше от живота, който бе водил досега, от лаврите, които си бе извоювал? Дребничката полуръстка въздъхна едва чуто и поклати глава:
— Всеки има свой отговор на този въпрос — отвърна тя. — Смисълът е злато, уважение, богатства, власт…
— Така е — студено рече Ентрери. — Сега вече съм наясно кой съм в действителност и кои от предизвикателствата пред мен са наистина важни. Все още не знам къде се надявам да отида, нито какво ме очаква занапред, но в едно съм сигурен — по-важен е пътят дотам и именно него трябва да оценя и от него да извлека удовлетворение.
Той помълча малко, после тъкмо когато Дуавел понечи да го попита има ли някаква представа къде може да го изведе този път (наистина важна информация, като се имаше предвид новопридобитото могъщество на дом Басадони), отново проговори:
— Дали искам славата ми да си остане ненакърнена? Да продължа ли да бъда най-великият убиец в Калимпорт? Разбира се, но не поради причината, която кара онези жалки глупци да се перчат из улиците и сами да се обричат на смърт с опитите си да ме убият. Не, славата ми е нужна, защото ми дава свободата да правя онова, което искам. Трябва ми, защото докато съм загърнат в нея, враговете ми се изпълват с ужас, който далеч надхвърля рамките на обикновения, разумен страх. Боят се дори когато си наумят да посегнат на живота ми и вместо да им помогне, това ги парализира и те започват да подлагат всеки свой ход на съмнение. А аз мога да се възползвам от техния страх. Едно лъжливо движение от моя страна и съмнението взема връх и ги кара да грешат. И понеже за мен не представлява никаква трудност да се престоря на уязвим и да предугадя реакцията на дръзналите да се възползват от тази „уязвимост“, дойде ли време, когато съм наистина уязвим, враговете ми не смеят да нападнат.
Той поспря и кимна сякаш на себе си — като че ли започваше да изяснява някои неща.
— Завидна позиция — съгласи се полуръстката.
— Нека се опитват да ме убият — заяви Ентрери и отново кимна. — Нека заповядат, глупак след глупак, изгарящи от желание да заемат мястото ми. С всяка нова победа аз ставам по-мъдър, а така — и по-силен.
И той допря черната си шапка с тясна периферия в бедрото си и с едно-единствено движение на китката направи така, че тя да се плъзне по ръката му и да се озове върху наскоро подстриганата му коса. Чак тогава Дуавел забеляза, че убиецът се бе погрижил и за доскоро гъстата брада, която обрамчваше лицето му — оставил бе само деликатни мустачки, които се спускаха до брадичката и образуваха нещо като обърнато Т.
Ентрери й хвърли един последен поглед, смигна лукаво и излезе от стаята.
Какво ли означаваше всичко това, запита се Дуавел.
Едно нещо бе сигурно — радваше се да види, че палачът отново е започнал да се грижи за себе си, тъй като доскорошното му крайно нетипично нехайство по отношение на външния вид красноречиво говореше, че започва да губи контрол и, което бе още по-лошо — желанието да продължава.
Тя дълго остана така, сбърчила чело, допряла пръсти до устата си, чудейки се защо се бе превърнала в свидетелка на всичко това, защо Артемис Ентрери бе почувствал желание да се разкрие пред нея, пред когото и да било… та дори и пред себе си. Убиецът трябва да бе получил просветление, реши тя и изведнъж разбра, че същото важи и за нея.
Артемис Ентрери беше неин приятел.
Втора глава
Живот в мрака
— По-бързо! По-бързо, казах! — изрева Джарлаксъл.
Ръката му се стрелкаше мълниеносно и привидно безкраен дъжд от кинжали свистеше във въздуха, принуждавайки Ентрери непрекъснато да се претъркулва през глава и да се хвърля ту на едната, ту на другата страна. В същото време убиецът яростно въртеше собствените си оръжия (изумрудената кама и елфически меч, който не обичаше особено), в опит да пресрещне сипещите се отгоре му кинжали и да ги отбие, като не спираше да се оглежда за пукнатина в превъзходната защита на Джарлаксъл.
— Пролука! — извика елфът и запрати един, два, три кинжала срещу Ентрери.
Палачът побърза да върне меча си в обратната посока, за да ги посрещне, но и сам разбираше, че противникът му е прав, затова се претърколи, свит на кълбо, за да не даде възможност на кинжалите да улучат някоя жизненоважна част от тялото му.
— Много добре! — чу похвалата на Джарлаксъл, докато се изправяше невредим — само един от кинжалите беше уцелил и то не тялото, а плаща му.
Въпреки това, докато ставаше на крака, палачът Пусети допира на острието върху глезена си. Страхувайки се то да не го спъне, той хвърли изумрудената кама във въздуха, светкавично смъкна наметката от раменете си и понечи да я запрати встрани.
В този миг го осени неочаквана идея и вместо да се отърве от плаща, той улови камата между зъбите си и описа полукръг около противника си, като в същото време бавно размахваше своя елфически, пиуафуи плащ около себе си, използвайки го вместо щит.
Джарлаксъл се усмихна широко.
— Импровизация — рече той с искрено одобрение. Белег на истински боец.
Още докато говореше, той вдигна ръка и нови четири кинжала полетяха към убиеца.
Ентрери се приведе, завъртя се и подхвърли плаща си така, че когато отново се обърна с лице към противника си, отново да го улови. Един от кинжалите издрънча на пода, друг мина над главата му, а последните два се забиха в наметката. Ентрери продължи да я размахва, но платът, натежал от трите ножа, вече не се развяваше толкова леко.
— Щитът ти май не е чак толкова добър — подхвърли Джарлаксъл.
— Повече те бива в приказките, отколкото в боя — отвърна убиецът. — Лоша комбинация.
— Говоря, защото този двубой е истинско удоволствие, бързи ми приятелю.
Ръката на елфа отново се стрелна нагоре, ала Ентрери беше по-бърз — държейки плаща далеч от себе си, за да не се препъне, той се хвърли напред, претърколи се през глава и само за миг стопи разстоянието, което го отделяше от противника му.
Един кинжал литна във въздуха и отскочи от гърба на палача, Джарлаксъл обаче спря следващия в мига, в който той се показа от магическите предпазители, улови го и с една-единствена дума го превърна в дълъг меч.
Когато Ентрери се озова до него и замахна към корема му, елфът вече бе готов и с лекота отби оръжието му.
Вместо да се изправи, палачът остана приведен и замахна с плаща си, с намерението да го усуче около краката на Джарлаксъл. Елфът подскочи пъргаво и почти успя да се измъкне, но един от кинжалите закачи ботуша му и го препъна. Джарлаксъл притежаваше завидната бързина на своите събратя, ала същото важеше и за Ентрери, който веднага се нахвърли отгоре му.
Джарлаксъл побърза да посрещне оръжието му със своето и за негова огромна изненада, то изхвръкна настрани. Всичко се изясни миг по-късно, когато Ентрери го улови с вече свободната си ръка и задържа меча му, а после вдигна другата си ръка, в която проблясваше смъртоносната изумрудена кама.
Ето че убиецът най-сетне бе получил възможността, която търсеше от началото на битката — пробил бе защитата на противника си и Джарлаксъл не можеше да стори нищо, за да го спре или да се предпази. В този миг Ентрери усети, че го залива вълна от най-черно отчаяние, завладя го безпределно, всепоглъщащо отчаяние.
Стори му се, че нещо нахлува в съзнанието му и впива хищни нокти в мислите му, така че те се пръснаха във всички посоки, а рефлексите му сякаш престанаха да действат. В неизбежното забавяне, което последва, Джарлаксъл замахна с другата си ръка и кинжалът, който държеше в нея, отскочи от корема на палача.
Ентрери, все още в плен на ненадейно връхлетялата го немощ, отстъпи назад, залитайки, и без да усеща какво върши, затова бе силно изненадан, когато няколко секунди по-късно, след като започна да идва на себе си, установи, че е седнал на пода в другия край на малката стаичка, а Джарлаксъл се е привел над него с широка усмивка.
Убиецът притвори очи и най-сетне успя да прогони от съзнанието си и последните останки от необикновеното объркване. Предположи, че случилото се е дело на Рай’ги, елфическият магьосник, който бе обгърнал и него, и Джарлаксъл с „каменна кожа“, за да могат те да се хвърлят в двубоя, без да се притесняват, че ще се наранят един друг. Огледа се наоколо, но не го видя и отново се обърна към Джарлаксъл — наемникът сигурно бе използвал някой от безбройните си номера. Нищо чудно да бе прибегнал и до най-новата си придобивка, могъщия Креншинибон, за да наруши концентрацията му.
— Май наистина си започнал да ставаш по-бавен — отбеляза елфът. — Колко жалко! Добре, че вече победи заклетия си враг, защото на Дризт До’Урден все още му предстоят векове младежка бързина.
Ентрери изсумтя презрително, макар че в действителност подобни мисли вече му бяха минавали през ума. Целият му досегашен живот бе преминал под знака на съвършенството и непрестанната бдителност. Дори сега, когато вече не беше млад, Ентрери бе убеден, че е в състояние да се справи с почти всеки враг, било с помощта на воинските си умения, било с находчивост и предварителна подготовка на бойното поле, но изобщо не му се искаше да губи бързината си. Не му се искаше да изгуби блестящата дарба, която бе развивал през целия си живот.
Копнееше да отрече казаното от Джарлаксъл, но не можеше, защото дълбоко в себе си знаеше, че бе изгубил онази последна битка с Дризт — ако Кимуриел Облодра не се бе намесил със своите псионистки умения, именно Дризт щеше да победи.
— Ти не спечели, защото беше по-бърз — възрази той вместо това.
Джарлаксъл пристъпи към него, присвил заплашително очи, а красивите му черти бяха разкривени от заплашително дори гневно изражение, нещо, което му се случваше много рядко.
— Имам това! — заяви той и отметна плаща си, разкривайки крайчеца на Креншинибон, който бе мушнат в един от джобовете му. — Никога не го забравяй. Бих могъл да те надвия и без негова помощ, въпреки че наистина си те бива, приятелю, повече, отколкото всички други човеци, които познавам. Но с кристалния отломък… с него ти си просто обикновен смъртен. Слят с Креншинибон, мога да те унищожа само с една мисъл.
Никога не го забравяй!
Ентрери сведе поглед, поразен както от думите на Джарлаксъл, така и от тона му, запечатвайки в съзнанието си нетипичното изражение на обикновено усмихнатото му лице. „Слят с Креншинибон… обикновен смъртен?“ Какво, в името на Деветте пъкъла, означаваше това? „Никога не го забравяй!“ О, да, Артемис Ентрери нямаше скоро да забрави този урок.
Когато отново вдигна очи, палачът видя, че Джарлаксъл си е възвърнал обичайното лукаво, леко развеселено изражение, което караше всички, които го срещнеха, да подозират, че хитрият наемник знае повече, отколкото им казва, повече, отколкото изобщо бе възможно да знае.
При вида на успокоилия се Джарлаксъл, мислите на Ентрери се насочиха към двубоите, които от известно време двамата водеха най-редовно. Наемникът не тренираше с никого другиго и Рай’ги бе направо поразен, когато за първи път чу за намеренията му.
Ентрери добре разбираше логиката зад подобно мислене. Джарлаксъл оцеляваше, поне до известна степен, благодарение на това, че бе загадка дори за най-приближените си. Никой не можеше да се похвали, че наистина го познава, защото той държеше и враговете, и съюзниците си нащрек, караше ги да си задават безброй въпроси и вечно да се съмняват. А ето че сега разкриваше толкова много на Артемис Ентрери.
— Кинжалите — обади се палачът, след като си възвърна присъщото спокойствие, а по лицето му се изписа обичайното хитро изражение. — Те не бяха истински.
— За теб — може би да — отвърна елфът по обичайния си загадъчен начин.
— Не бяха — настоя Ентрери. — Не е възможно да носиш толкова кинжали у себе си, а никоя магия не е в състояние да ги създаде така бързо.
— Както кажеш. Макар да ги чу как издрънчават, докато ги отблъскваше с оръжията си и сам да усети тежестта им, когато няколко от тях се забиха в плаща ти.
— Мислех, че съм ги чул да издрънчават — поправи го Ентрери, чудейки се дали пък най-сетне не бе открил пролука във вечната игра на догадки и предположения на Джарлаксъл.
— Това не е ли едно и също? — разсмя се наемникът, но в смеха му се прокраднаха злокобни нотки.
Палачът вдигна наметката си и видя, че няколко кинжала (при това съвсем истински) все още стърчат от долния й край, на две-три места имаше дупки.
— Е, поне част от тях трябва да са били въображаеми — не искаше да отстъпи той, но думите му не прозвучаха особено убедително.
Джарлаксъл, който никога не издаваше тайните си, просто сви рамене.
Ентрери въздъхна сърдито и се насочи към вратата.
— Никога не забравяй, приятелю — застигнаха го думите на наемника, — че една илюзия може и да те убие, ако вярваш в нея.
Ентрери поспря и хвърли мрачен поглед през рамо.
Не бе свикнал да го заплашват толкова открито, но отлично знаеше, че Джарлаксъл никога не изрича празни предупреждения.
— А действителността може да те убие, независимо дали вярваш в нея, или не — отвърна той и излезе от стаята, клатейки глава.
При цялото си раздразнение, Ентрери бе искрено заинтригуван. Така бе винаги, когато си имаше вземане-даване с наемника и, колкото и да бе странно, това бе едно от нещата у Джарлаксъл, които най-много му се нравеха.
— Ето там — със знаци съобщи Кимуриел Облодра на двамата си другари, Рай’ги и Берг’иньон Баенре, най-новото попълнение към войните им на Повърхността.
Любимият син на най-могъщия дом в Мензоберанзан, Берг’иньон бе израснал с неограничени възможности пред себе си (поне дотолкова, доколкото това бе възможно за един мъж в доминирания от жени свят на мрачните елфи). После обаче походът, който майка му, матрона Баенре, бе предприела срещу едно джуджешко кралство, завърши по катастрофален начин — тя самата загина, а в Мензоберанзан настана невиждан хаос.
Именно тогава, в онова време на смут и безредици, Берг’иньон бе решил да се присъедини към неуловимите Бреган Д’аерте и техния лидер, Джарлаксъл. Със своите забележителни воински умения и връзките си във все още могъщия дом Баенре, Берг’иньон бе получил топъл прием и бързо се бе издигнал, така че сега не бе в Калимпорт като подчинен на Рай’ги и Кимуриел, а като техен равен, когото те бяха довели на нещо като тренировъчна мисия.
Той — проследи погледа на Кимуриел и видя добре сложена жена, облечена като обикновена уличница.
— Прочете ли мислите й? — попита Рай’ги, все така на езика на жестовете, допълващ прекрасно изразителните мимики на красивите му, остри черти.
— Събира информация за Рейкърс — безмълвно го увери Кимуриел. — Тя е свръзката в групата — всички минават покрай нея и й съобщават какво са научили.
Берг’иньон неспокойно се размърда, силно обезпокоен от разкритията на необикновения и могъщ Кимуриел. Искрено се надяваше, че Кимуриел няма да избере точно този миг, за да надзърне в неговите мисли, тъй като тъкмо се бе зачудил как Джарлаксъл бе в състояние да се чувства сигурен с някого като Кимуриел наблизо.
Та Кимуриел можеше да проникне в съзнанието на когото си поиска със същата лекота, с която Берг’иньон можеше да влезе през отворена врата! После обаче младият Баенре се засмя (макар да побърза да маскира смеха си като прокашляне) — находчивият Джарлаксъл несъмнено бе залостил точно тази „врата“ повече от добре. Да, той също трябваше да открие начин (стига такъв да съществуваше) да държи Кимуриел настрана от своите мисли.
— Знаем ли къде са останалите? — попита той на езика на знаците.
— Представлението не би било толкова интересно, ако не знаехме! — отвърна Рай’ги с широка усмивка, при което и тримата елфи придобиха лукаво, хищно изражение.
Кимуриел затвори очи и си пое дълбоко дъх. Начаса Рай’ги бръкна в една от кесиите, висящи на пояса му, и извади къс акациева смола, в която имаше една-единствена мигла. После се обърна към Берг’иньон и размаха пръсти. Младият Баенре неволно отстъпи назад, както би постъпил всеки с ума си, когато някой мрачен елф започнеше да прави магия на сантиметри от лицето му.
Само след няколко мига Берг’иньон беше невидим, а Рай’ги се бе заел със следващото заклинание, което имаше за цел да впримчи жертвата в мисловна мрежа и да не й позволи да избяга.
Жената потръпна и за миг сякаш се вцепени, после тръсна глава и неспокойно се огледа наоколо.
Рай’ги изръмжа и отново се залови за работа. Все така невидим, Берг’иньон го изгледа с почти подигравателна усмивка (да бъдеш невидим несъмнено си имаше своите предимства). Рай’ги, който презираше хората от дъното на душата си и непрекъснато ги наричаше с всички обидни думи, които знаеше, очевидно бе изненадан, че една обикновена жена бе устояла на магията му, което изискваше немалко умствено усилие. От друга страна, както Берг’иньон не пропусна да забележи, самонадеяният магьосник очевидно си бе приготвил още заклинания, въпреки че първото би трябвало да му е напълно достатъчно.
Този път жената направи една крачка, но когато понечи да продължи, не можа и застина на мястото си.
— Върви! — безмълвно нареди Кимуриел, като в същото време отвори междупространствен портал, отвеждащ до вцепенената жена и ето че тя бе там, само на няколко метра от тях, макар да не бе помръднала.
Берг’иньон изскочи на улицата, сграбчи я и щом я издърпа в магическия тунел, Кимуриел затвори портала.
Всичко стана толкова бързо, че отстрани изглеждаше сякаш жената просто се бе изпарила.
Псионистът допря дълги, тънки пръсти до челото на своята жертва и проникна в съзнанието й. Веднага усети нечовешкия й ужас — въпреки че магията на Рай’ги беше сковала тялото на жената, мозъкът й бе незасегнат и тя с болезнена яснота разбираше, че пред себе си има истински елфи на мрака.
Кимуриел си позволи да се наслади на ужаса й само един миг, после преля в нея част от псионистката си сила, обграждайки я с „броня“ от кинетична енергия, същата, която бе усъвършенствал в последната битка между Ентрери и Дризт До’Урден.
Когато всичко бе готово, той кимна.
Тънкото, елфическо острие на Берг’иньон се стрелна към врата й и нападението му начаса прогони защитната магия, с която Рай’ги го бе направил невидим.
Младият Баенре се хвърли в яростна атака — удар след удар се посипаха навсякъде по тялото на злощастната жена, веднъж Берг’иньон дори стовари и двата си меча върху главата й със страховита сила.
Кръв обаче не потече, не се разнесоха викове на болка — „бронята“ на Кимуриел погълна всички удари, натрупвайки огромната им мощ в себе си.
След няколко минути, усетил, че магията му е на привършване, Рай’ги предупреди двамата си другари.
Берг’иньон отстъпи назад, а Кимуриел затвори очи, докато магьосникът започна ново заклинание.
И Берг’иньон, и Кимуриел се ухилиха злокобно, когато Рай’ги извади малко топче прилепово гуано, от което се разнасяше остър мирис на сяра, и насила го натика в устата на жената, отприщвайки заключената в него магия. Топчето припламна ярко и изчезна в гърлото на жената.
И ето че улицата отново бе пред тях, само на няколко крачки. Рай’ги блъсна жената там, откъдето я бяха взели, после Кимуриел затръшна вратата на междупространствения портал, който току-що бе отворил.
Първа спря да действа вцепеняващата магия на Рай’ги и жената се олюля. Опита се да извика, ала от изгореното й гърло се откъсна само мъчителна кашлица.
Израз на абсолютен ужас бавно се изписа по лицето й.
— Усетила е енергията, заключена в кинетичната „броня“ — обясни Кимуриел. — Аз вече не я контролирам, единствено нейната воля още я задържа да не изригне.
— Колко дълго? — разтревожено попита Рай’ги, ала магьосникът само се усмихна и им даде знак да гледат и да се забавляват.
Жената се затича и тримата елфи видяха как хората наоколо я зяпват — някои (вероятно шпионите, които работеха с нея) предпазливо се приближиха, други просто бяха любопитни.
Тя повече не можеше да удържа кинетичната бариера и ужасът, обзел я при вида на тримата елфи на мрака, отстъпи място на пълно недоумение. Изведнъж всички страховити удари на Берг’иньон сякаш се посипаха отгоре й. Всяко намушкване, всяко пробождане, жестокият удар по главата, мечът, забит до дръжка в сърцето й — те до един се стовариха върху безпомощната жена. Гледано отстрани, тя сякаш се разпадна на късчета, насред фонтан от кръв, шурнал отвсякъде — от лицето, от главата, от гърдите й.
Тя рухна почти на мига, но преди някой да успее да направи каквото и да е — било да се втурне да бяга, било да й се притече на помощ — подейства и последната магия на Рай’ги. Мощно огнено кълбо изригна в гърлото на издъхналата жена и направи на парчета както обезобразеното й тяло, така и мнозина нещастници, имали лошия късмет да се намират достатъчно наблизо.
Онези, които се спасиха — съюзници на жената и случайни минувачи — изумено се взряха в овъглените останки, а ужасът, изписал се по лицата им, достави огромно удоволствие на безмилостните елфи на мрака.
Отлично представление. Превъзходно.
За Берг’иньон обаче, случилото се току-що бе нещо повече — недвусмислено напомняне, че винаги трябва да е нащрек покрай тези двамата. Дори за елфи на мрака, които по принцип се отличаваха с изключителна дарба в мъченията и убийствата, Кимуриел и Рай’ги бяха забележително вещи, истински виртуози.
Трета глава
Смиряващо преживяване
Настани се в някогашната си стая. Дори си върна името. Оказа се, че паметта на лусканските власти е забележително къса.
Едва предишната година Морик Разбойника беше обвинен в заговор за убийството на почитаемия капитан Дюдермонт от „Морски дух“, прословутия ловец на пирати. Тъй като в Лускан това бе почти същото, както да бъдеш осъден, Морик установи, че го грози съвсем реалната опасност да бъде жестоко екзекутиран на Карнавала на разбойниците, пред очите на целия град. Всъщност той тъкмо понасяше може би най-ужасяващото мъчение, което бе в състояние да си представи, когато капитан Дюдермонт, отвратен от грозното зрелище, го помилва.
Помилван или не, Морик бе прокуден завинаги от Лускан, под угрозата от смъртно наказание. Той, разбира се, се бе върнал още на следващата година. В началото беше приел фалшива самоличност, но постепенно бе започнал да се облича и да се държи както преди, възвърнал си бе старите връзки на улицата, старото си жилище, а накрая и истинското име и предишната си слава. Властите знаеха за неговото завръщане, но тъй като си имаха предостатъчно злодеи, които да измъчват и убиват, той като че ли не ги интересуваше.
Сега случилото се на Карнавала на разбойниците му се струваше смешно. Каква ирония — да го арестуват и измъчват за нещо, което не беше извършил, при положение че имаше толкова много престъпления, които наистина тежаха на неговата съвест.
Всичко се бе превърнало в обикновен спомен, спомен за една вихрушка от интриги и опасности, носеща името Уолфгар. Той самият отново си бе Морик Разбойника и всичко бе потекло постарому или почти всичко.
Защото в живота му се бе появило нещо ново, нещо крайно интересно и също толкова ужасяващо. Много предпазливо, Морик прекоси тесния коридор, отвеждащ до стаята му, като през цялото време се оглеждаше във всички посоки и изпитателно се взираше в сенките.
След като се увери, че е сам, той се приближи плътно до вратата, закри я с тялото си, така че дори някой да го следеше с магия, пак да не може да види какво прави, и се зае да обезврежда близо дузината смъртоносни клопки от прага до касата. Когато свърши, извади връзка ключове и след като се справи с трите ключалки, отвори вратата. Преди да влезе, обезвреди и последния капан (състоящ се от взривни вещества), после затвори вратата след себе си, заключи я и отново зареди многобройните клопки. Всичко това отнемаше повече от десет минути, но той го правеше винаги, когато се прибираше. В живота му се бяха появили мрачни елфи, неканени и нечакани. И макар да му бяха обещали кралско съкровище, ако изпълнява заповедите им, те не бяха пропуснали да му покажат и обратната страна на медала — онова, което го очакваше в случай на неподчинение.
Следващата стъпка на Морик бе да провери малкия пиедестал до вратата и да се увери, че сферата си е на мястото в дълбоката ваза, поставена върху него. Вазата беше намазана с отрова, която проникваше през кожата и съдържаше изключително чувствително устройство, задействано при най-лекия допир. Морик беше платил прескъпо за това приспособление (ако искаше да си върне похарченото злато, би му се наложило да плячкосва здравата в продължение на цяла година), но в неговите ужасени очи то си струваше всяка жълтица. Малката сфера беше надарена с могъща антимагия, благодарение на която в стаята не можеха да се отварят междупространствени портали, което означаваше, че никой магьосник не можеше да се появи ей така от нищото.
Защото Морик за нищо на света не искаше отново да бъде събуден от надвесен над леглото му мрачен елф.
Всички ключалки и капани бяха недокоснати, защитната сфера си беше на мястото и все пак във въздуха се носеше нещо, някакъв недоловим повей, от който космите по врата му настръхваха. Нещо не беше наред.
Погледът на Морик обходи стаята — сенките по ъглите, завесите, които все още закриваха отдавна зазидания прозорец, леглото, с опънати чаршафи и завивки, втъкнати под дюшека, така че отникъде да не виси нищо.
Въпреки това Морик се наведе и надникна под леглото.
Там нямаше никого.
Може би зад завесите, помисли си той и се насочи към прозореца, избирайки възможно най-заобиколния път, за да не даде възможност на евентуалния нападател да предприеме нещо. Внезапна промяна на посоката в последния момент го отведе до завесите само за миг и той рязко ги дръпна, стиснал кинжала си в ръка. Там нямаше никого.
Морик се разсмя облекчено. Как само се бе променил животът му след пристигането на мрачните елфи!
Сега нервите му постоянно бяха опънати до скъсване.
Беше се срещал с Мрачните едва пет пъти, в това число и първото им посещение преди доста време, малко след появата на Уолфгар в Лускан, когато, по незнайна за Разбойника причина, му бяха наредили да държи варварина под око.
Сега Морик бе постоянно напрегнат, вечно нащрек, но за сметка на това съюзничеството с Мрачните му откриваше прекрасни възможности за печалба. Доколкото бе успял да разбере, това, че отново носи старото си име, се дължеше поне отчасти на посещението, което един от подчинените на Джарлаксъл бе направил на високопоставен служител от градската управа.
Морик въздъхна и пусна завесите, после обаче застина на мястото си, вцепенен от изненада и ужас, когато нечия ръка запуши устата му и допря тънко острие в гърлото му.
— У теб ли са камъните? — разнесе се шепот в ухото му, неимоверно властен и ледено спокоен.
Ръката върху устата му се отмести и го принуди да извие глава назад, напомняйки му колко е уязвимо гърлото му.
Морик не отговори, трескаво прехвърляйки възможностите пред себе си. Бягството определено не беше сред тях — ръката, която го държеше, бе прекалено силна, а онази, която опираше ножа в гърлото му — страховито спокойна. Който и да бе нападателят му, той със сигурност го превъзхождаше многократно.
— Ще те попитам само още веднъж — разнесе се шепот в ухото му. — След това ще сложа край на тази досада.
— Ти не си елф на мрака — отвърна Морик, колкото за да си спечели малко време, толкова и да се увери, че непознатият (а че той не е елф, Разбойника бе напълно убеден) няма да действа прибързано.
— Може и да съм, но преобразен от някоя магия — отвърна нападателят му. — Но това, разбира се, не е възможно, тъй като никоя магия не действа в тази стая.
При тези думи той отблъсна Морик назад и като го улови за рамото, го завъртя към себе си.
Въпреки че не го познаваше, Морик отлично разбираше в каква опасност се намира. Сведе очи към кинжала в ръката си — колко жалко изглеждаше той в сравнение с великолепната, украсена с изумруди кама на неговия противник, досущ като съотношението на силите между собствениците им, горчиво си помисли Морик.
Той беше може би най-ловкият крадец в Лускан, град на крадци и мошеници, а славата му, макар и нарочно попресилена от него самия, бе напълно заслужена. А ето че този непознат, навярно с цяло десетилетие по-възрастен от него, стоеше насред стаята, съвършено спокоен и уверен в себе си.
Този мъж беше проникнал в стаята му и бе останал незабелязан, въпреки че Морик я бе претърсил с влизането си. Изведнъж лусканецът забеляза, че чаршафите са смачкани, макар че само преди няколко минути бяха съвършено опънати.
— Ти не си елф на мрака — осмели се да повтори той.
— Не всички, които работят за Джарлаксъл, са елфи на мрака, не е ли така, Морик? — отвърна непознатият.
Разбойника кимна и окачи кинжала на кръста си, в отчаян опит поне малко да разсее възцарилото се в стаята напрежение.
— Скъпоценните камъни? — настоя непознатият и по лицето на Морик се изписа неподправен ужас, който той не успя да скрие. — Трябваше да ги купиш от Телсбъргър. Пътят пред тебе беше чист, а задачата — съвсем елементарна.
— Пътят щеше да бъде чист — поправи го Морик, ако не беше един злопаметен магистрат.
Непознатият продължи да се взира в него, а безстрастното му изражение с нищо не подсказваше дали е склонен да слуша извинения, или не.
— Телсбъргър е готов да ми ги продаде — побърза да добави Морик. — На цената, за която се бяхме разбрали.
Спира го единствено страхът, че Джаркхелд може да му отмъсти. Старият ми има зъб. Знае, че съм се върнал и би дал мило и драго отново да ме покачи върху Карнавала на разбойниците, но не може… по нареждане на по-високопоставени от него, доколкото знам. Благодари на Джарлаксъл от мое име.
— Благодари му сам, като изпълняваш каквото ти е наредено — отвърна непознатият и Морик неспокойно се размърда. — Той ти помага, за да пълниш кесията му, а не да го заливаш с благодарности.
Разбойника кимна:
— Боя се да се опълча на Джаркхелд. Не знам колко нависоко мога да се прицеля, без да си навлека гнева на лусканските власти и по този начин да навредя на интересите на Джарлаксъл.
— Джаркхелд не е проблем — отвърна непознатият толкова категорично, че Морик му повярва на мига. — Довърши сделката.
— Но… — понечи да каже нещо Морик.
— Тази вечер — прекъсна го непознатият, след което отиде до вратата и се зае да обезвреди всички клопки и ключалки.
Морик не можеше да повярва на очите си — на него самия, който ги познаваше отлично и който разполагаше с ключове за уж сложните ключалки, му трябваха няколко минути, за да влезе, а ето че сега вратата зейна широко само след две минути.
Непознатият се обърна и хвърли нещо в краката му.
Парче тел.
— От най-долната клопка — беше се разтегнала, затова я поправих вместо теб.
После излезе и затвори вратата, връщайки всички капани на мястото им, както Морик разбра по разнеслото се отвън прищракване.
Разбойника предпазливо отиде до леглото и отметна завивките. В дюшека зееше голяма дупка, изрязана съвършено точно, така че да побере натрапника. Морик се изсмя безпомощно, а уважението, което хранеше към войниците на Джарлаксъл, нарасна още повече. Дори не отиде до вазата, тъй като отлично знаеше, че сферата вътре е фалшива — истинската току-що си бе тръгнала заедно с непознатия.
Ентрери примигна, когато излезе на огряната от следобедното слънце улица. Пъхна ръка в джоба си и докосна малката сфера, която бе взел от стаята на Морик.
Именно тя толкова много бе подразнила Рай’ги — беше обезсилила магията му, когато се бе опитал да проникне в стаята на Разбойника. Ентрери изпита огромно удоволствие при мисълта, че сферата навярно и в този миг му противодейства. На Бреган Д’аерте им бяха нужни цели десет дни, докато разберат на какво се дължи внезапното отдръпване на Морик и как точно той бе успял да направи стаята си непристъпна за магическия поглед на Рай’ги. Ето защо бяха изпратили Ентрери в Лускан. Палачът не хранеше никакви илюзии, че е избран заради уменията си. Не, Мрачните просто не бяха сигурни на каква съпротива е способен Морик и бяха предпочели да не излагат себе си на излишна опасност.
Вярно, Джарлаксъл надали би се зарадвал да научи, че Кимуриел и Рай’ги са принудили Ентрери да отиде, но и двамата елфи знаеха, че той няма да се оплаче.
Ето как палачът се бе превърнал в пратеник на двамата могъщи елфи, които ненавиждаше.
Получил бе съвсем точни и ясни инструкции. Щом вземеше сферата, трябваше да сигнализира на двамата с помощта на магическата свирка, която му бяха дали, той обаче не бързаше.
Знаеше, че би трябвало да убие Морик — както задето бе опитал да се скрие от тях, така и защото не им бе осигурил скъпоценните камъни. Рай’ги и Кимуриел несъмнено щяха да настояват за неговата смърт, така че сега Ентрери трябваше да измисли оправдание за действията си, да намери начин поне донякъде да защити Морик.
Убиецът познаваше Лускан сравнително добре беше идвал тук на няколко пъти, включително и едно съвсем скорошно посещение преди няколко дни, по време на което заедно с още неколцина елфи бяха научили истината за антимагическото приспособление на Морик.
Той тръгна из града и не след дълго чу възторжените викове на зяпачите, струпали се около Карнавала на разбойниците. Появи се на неголемия площад тъкмо когато мъчителите върху ешафода вадеха червата на някакъв нещастник. Ентрери почти не ги забеляза, тъй като цялото му внимание беше насочено към дребния мъж с остри черти и официална тога, който ръководеше „представлението“.
Мъжът се доближи до гърчещия се клетник и кресна в лицето му да предаде съучастниците си преди да е станало твърде късно.
— Погрижи се за живота си в отвъдното! — викна той пронизително с яростно разкривено лице. — Сега! Преди смъртта да е дошла!
Злощастникът нададе покъртителен вопъл. Ентрери имаше чувството, че той отдавна не разбира нищо от онова, което му говорят.
Не след дълго клетникът издъхна и представлението свърши. Множеството започна да се разотива, обсъждайки чудесното забавление, което старият Джаркхелд им беше предложил.
Това бе всичко, от което Ентрери се нуждаеше.
Прокрадвайки се из сенките, той последва магистрата до близката кула, в която се помещаваше съдилището, както и подземията, където лежаха онези, на които предстоеше да се изкачат на Карнавала.
Палачът със задоволство си помисли за сферата, която лежеше в джоба му и която го скриваше от нежелани очи, в случай че някой магьосник отговаряше за охраната на кулата. Това оставяше единствено стражите и немагическите капани.
А Артемис Ентрери не се боеше от тях.
Влезе в кулата тъкмо когато слънцето потъваше зад хоризонта.
— Имат твърде много съюзници — настоя Рай’ги.
— Ще изчезнат без следа — отвърна Джарлаксъл с широка усмивка. — Просто ще се изпарят.
Рай’ги простена и поклати глава. Кимуриел, който се бе разположил в едно плюшено кресло в отсрещния край на стаята, преметнал крак през меката облегалка, вдигна очи към тавана.
— Все още не ми вярваш напълно, нали? — невинно попита Джарлаксъл, без следа от заплаха в гласа. — Само помисли за всичко, което постигнахме в Калимпорт, пък и на Повърхността изобщо. Вече имаме агенти в няколко от най-важните градове, включително и Града на бездънните води.
— Проучваме агенти в няколко от най-важните градове — поправи го Рай’ги. — Разполагаме с един-единствен действащ агент, онзи дребен мошеник в Лускан.
И като хвърли поглед към Кимуриел, добави с усмивка:
— А и това не е напълно сигурно.
Кимуриел се изкиска при мисълта за втория им агент в Лускан — онзи, за когото Джарлаксъл дори не знаеше, че е напуснал Калимпорт.
— Всички останали са на съвсем предварителен етап — продължи Рай’ги. — Някои вдъхват надежда, други — не особено, но все още никой от тях не заслужава да се нарече истински агент.
— Но не задълго — рече Джарлаксъл и се приведе напред. — Не задълго! Много скоро ще се превърнат е печеливши партньори… или ще намерим с кого да ги заменим — все ще открием желаещи сред алчните човеци. Що се отнася до положението тук, в Калимпорт… ами само се огледайте наоколо! Възможно ли е още да се съмнявате дали постъпихме правилно, като дойдохме на Повърхността? Скъпоценните камъни текат като река, право в ръцете на нашите събратя, които жадуват съкровища по-големи, отколкото ограничените ресурси на Мензоберанзан могат да им предложат.
— Да не говорим пък колко добре ще ни се отрази, ако в Чед Насад решат, че подкопаваме икономиката им — ехидно подхвърли Рай’ги, който беше родом от там, но Джарлаксъл махна пренебрежително с ръка. Не отричам, че Калимпорт ни носи добра печалба, но още докато планирахме идването си на Повърхността, знаехме, че ще е така. И пак тогава до един се съгласихме, че това най-вероятно няма да трае дълго и че след първоначалната солидна печалба няма да е зле да преосмислим положението си и да се завърнем обратно в Подземния мрак, поддържайки връзка единствено с най-успешните си агенти.
— Съгласихме се да преосмислим положението, така е — заяви Джарлаксъл. — Точно това направих и смятам, че сме подценили потенциала на това начинание. Да го разширим, ето какво трябва да сторим, а не да го прекратяваме!
По лицата на събеседниците му се изписа неприкрито обезсърчение, Кимуриел продължаваше да се взира в тавана, сякаш не можеше да повярва на ушите си.
— Гилдията на Рейкърс настоява да се ограничим единствено до тази част на града — продължи Джарлаксъл, — ала мнозина от търговците на екзотични стоки (които най-вероятно ще бъдат горещо приети в Мензоберанзан) не развиват дейността си тук.
— Значи трябва да се споразумеем с Рейкърс и да им дадем част от печалбата, която ще извлечем от този нов и засега недостъпен за тях пазар — рече Рай’ги. — Напълно разумно предложение, като се имаше предвид историята на Бреган Д’аерте, банда наемници, чието мото бе „взаимна изгода“.
— Те са просто дребни мушици — поклати глава Джарлаксъл и махна с ръка сякаш да прогони досадна муха. — Ще ги накараме да изчезнат.
— Надали ще е толкова лесно, колкото си мислиш разнесе се женски глас откъм вратата.
Тримата елфи се обърнаха и видяха Шарлота Веспърс да влиза в стаята, облечена в дълга рокля, с цепка високо над коляното, под която се виждаше прекрасно оформен крак.
— Рейкърс се гордеят с това, че са разпрострели мрежите си надлъж и нашир — продължи тя. — Можете да унищожите всичките им домове и да избиете всичките им агенти и дори всички, които работят с агентите им, и пак ще оставите след себе си не един и двама свидетели.
— Че кой е казал нещо за избиване? — повдигна вежди Джарлаксъл, все така усмихнат и потупа стола до себе си.
Шарлота изобщо не се поколеба и последва поканата му, притискайки се свойски до него.
Рай’ги и Кимуриел се спогледаха многозначително — нямаше съмнение, че Джарлаксъл и тази жена (най-влиятелната наследница, заедно с Артемис Ентрери, на някогашната гилдия на Басадони) са любовници — нещо, което изобщо не им се нравеше. По коварство Шарлота можеше да си съперничи дори с мрачните елфи, които в това отношение нямаха равни на себе си. Тя вече бе овладяла езика им, а сега учеше и сложната система от знаци, която те използваха. Рай’ги я намираше за крайно отблъскваща. Макар да я смяташе за интересна по своя си екзотичен начин, Кимуриел никак не бе възхитен от мисълта, че отношенията й с Джарлаксъл й дават възможност да нашепва опасни предложения в ухото му.
В този случай обаче тя като че ли беше на тяхна страна, затова никой от двамата не понечи да я прекъсне, както правеха обикновено.
— Свидетели, които ще разкажат на останалите гилдии точно какво се е случило — обясни Шарлота. — А и не само на тях, но и на калимшанските власти. Падне ли гилдията на Рейкърс, това ще е недвусмислено доказателство, че в Калимпорт тайно се е наместил нов играч.
— Което си е самата истина — ухили се Джарлаксъл.
— Играч, чийто най-голям коз е именно фактът, че досега е запазил самоличността си в тайна — напомни му Шарлота.
Джарлаксъл я бутна от стола, толкова безцеремонно, че тя трябваше да реагира светкавично, за да не тупне на пода.
Самият Джарлаксъл също стана, мина покрай Шарлота, без да я погледне, сякаш нейното мнение нямаше никакво значение, и отиде при двамата си най-близки помощници.
— Някога смятах, че единственото, с което Бреган Д’аерте може да се занимава на Повърхността, е търговия, внос и износ на най-различни стоки — рече той. — Тази цел постигнахме без особени затруднения. Сега обаче, след като видях недостатъците на човешкото общество, вярвам, че можем да постигнем повече. Трябва да постигнем повече!
— Като например, да завладеем някое царство? — насмешливо подхвърли Рай’ги.
— Не както Баенре се опитаха да превземат Митрал Хол — нетърпеливо поясни Джарлаксъл, а по устните му плъзна предишната злокобна усмивка — По-скоро нещо като безкръвна асимилация. Поне за онези, които са съгласни.
— А онези, които не са, просто ще изчезнат, така ли? — попита Рай’ги, ала Джарлаксъл не обърна никакво внимание на сарказма в думите му и се ухили още по-широко.
— Нима едва преди няколко дни не екзекутира един от шпионите на Рейкърс? — напомни наемникът на своя помощник.
— Има огромна разлика между това да защитаваме тайните си и това да се опитваме да разширим сферата си на влияние.
— Въпрос на семантика — засмя се Джарлаксъл. Нищо повече.
Зад него Шарлота Веспърс прехапа устни и поклати глава — новите й благодетели като че ли бяха на път да допуснат огромна и крайно опасна грешка.
В една странична уличка недалеч оттам, Ентрери слушаше виковете и суматохата, които долитаха откъм кулата. Когато малко по-рано проникна вътре, първо отиде в подземието, за да открие някой особено отвратителен престъпник, когото да освободи. След като изведе затворника на сравнително сигурно място (в тунелите в задната част на тъмницата), Ентрери се върна обратно на първия етаж, а после решително пое нагоре, безшумен и почти невидим в сумрачните, осветявани само от мъждукащи факли коридори.
Да открие стаята на Джаркхелд не се бе оказало кой знае колко трудно.
Вратата дори не бе заключена.
Ако малко по-рано, на Карнавала на затворниците, с очите си не бе видял магистрата в действие, навярно би се опитал просто да го убеди да остави Морик на мира. Ала ето че пътят пред Разбойника беше чист и той можеше да довърши задачата си и да набави скъпоценните камъни.
Ентрери се зачуди дали „избягалият“ разбойник, очевидният извършител на грозното убийство, вече е бил открит в подземния лабиринт от тунели. Каква съдба очакваше нещастника! Суха усмивка разкриви устните на палача. Изобщо не се чувстваше виновен, задето го бе използвал по този начин — в крайна сметка, идиотът и сам би трябвало да се досети, че нещо не е наред. Защо иначе някой, когото той дори не познаваше, би дошъл при него, без предупреждение и излагайки се на голяма опасност, за да го спаси? А глупакът дори не си бе направил труда да попита Ентрери защо го прави!
Ако беше достатъчно умен, за да заслужава да живее, защо не се бе опитал да плени Ентрери и да го окове на своето място, да остави своя нечакан и напълно непознат избавител да се изправи срещу палача вместо него?
В лусканската тъмница имаше толкова много затворници, че пазачите най-вероятно нямаше да забележат размяната.
Не, престъпникът сам си бе виновен и Ентрери нямаше никакви угризения. Разбира се, глупакът щеше да упорства, че някой му е помогнал да избяга, че това е огромно недоразумение и някой нарочно го е натопил.
Карнавалът на затворниците и пет пари не даваше за подобни оправдания.
Нито пък Артемис Ентрери.
Прогонвайки всяка мисъл за престъпника и Джаркхелд от главата си, той се огледа, за да се убеди, че е сам, и постави антимагичната сфера на земята.
След това прекоси улицата и наду свирката си, чудейки се как точно ще сработи цялата операция. В крайна сметка, той се нуждаеше от магия, за да се върне в Калимпорт, но как щеше да стане това, ако вземеше и сферата със себе си? Нямаше ли могъщият предмет да обезсили телепортиращата магия и да провали всичко?
В този миг до него засия наситеносиня светлина.
Магически портал, веднага разбра палачът, но не един от порталите на Рай’ги. Този беше дело на Кимуриел Облодра. Ето как щяха да го направят, значи. Може би сферата не беше в състояние да противодейства на псионистката магия.
А може би беше, помисли си внезапно Ентрери и усети как го побиват тръпки, него, който обикновено не се боеше от нищо. Какво ли щеше да стане, ако сферата някак си успееше да повлияе на портала, създаден от Кимуриел? Нямаше ли той да се озове някъде другаде, навярно дори в някое друго измерение?
Ентрери тръсна глава и прогони тези мисли. Да си имаш вземане-даване с мрачни елфи по принцип си беше рисковано, със или без магически сфери. Той я мушна в джоба си, скришно, така че ако го наблюдаваха тайно, да не разберат какво точно прави, след това се отправи към портала и като си пое дълбоко дъх, го прекрачи решително.
Миг по-късно излезе от другата страна, замаян и мъчещ се да запази равновесие. Намираше се в Калимпорт, в една от магьосническите зали на гилдията, на стотици мили от Лускан.
Кимуриел и Рай’ги го очакваха, вперили изпитателни погледи в него.
— Скъпоценните камъни? — попита Рай’ги на езика на Мрачните, който Ентрери говореше, макар и не твърде добре.
— Скоро — отвърна палачът на същия език, доколкото можеше. — Имаше проблем.
И двамата елфи учудено повдигнаха вежди.
— Имаше — натърти Ентрери. — Морик съвсем скоро ще се сдобие с камъните.
— Значи Морик все още е жив? — остро попита Кимуриел. — А опитите му да се скрие от нас?
— По-скоро опитите на местните магистрати да го откъснат от всяко външно влияние — излъга убиецът. — Един местен магистрат, ако трябва да съм точен — побърза да се поправи той, виждайки киселите изражения на двамата елфи. — Вече се погрижих.
Елфите не изглеждаха особено доволни, но никой не възнегодува на глас.
— И същият този магистрат е обградил стаята на Морик със защита против магическо наблюдение, така ли? — попита Рай’ги.
— Както и против всякакви други магии — отвърна Ентрери. — Както казах, вече се погрижих за това.
— С помощта на сферата? — продължи да разпитва Кимуриел.
— Сфера, която Морик лично е купил — добави Рай’ги и присви очи.
— Но не е имал представа какво всъщност купува — спокойно отговори палачът.
Можеше да не се тревожи повече — измамата му беше подействала. Вярно, Рай’ги и Кимуриел щяха да продължат да таят съмнения, че не някакъв дребен магистрат, а самият Морик се е опитал да ги надхитри.
Щяха да подозират, че Ентрери е поизкривил фактите в своя полза, ала убиецът знаеше, че не им е дал достатъчно основания да действат срещу него, не и ако не искаха да си навлекат гнева на Джарлаксъл.
За кой ли път мисълта, че животът му е почти напълно в ръцете на Джарлаксъл, го изпълни с недоволство. Зависимостта от когото и да било бе признак на непростима слабост за Ентрери.
Положението трябваше да се промени и то много скоро.
— Сферата е у теб — отбеляза Рай’ги и протегна тънката си, измамливо крехка ръка.
— По-добре у мен, отколкото у вас — осмели се да възрази палачът за огромна изненада на двамата елфи.
Още преди да успее да довърши, почувства как нещо в джоба му потрепери. Той докосна сферата и усети, че тя вибрира едва доловимо. Вдигна поглед към Кимуриел и видя, че елфът е затворил очи, с изражение на пълна концентрация.
За Ентрери не бе особено трудно да разбере какво става. Сферата беше безсилна срещу мисловната атака на Кимуриел, а палачът и преди бе виждал този номер.
Псионистът се опитваше да пробуди енергията, заключена в недрата на сферата, и да я възпламени.
В продължение на миг-два Ентрери се позабавлява с мисълта да изчака до последния възможен момент и да запрати сферата в лицето на Кимуриел. Как копнееше да види отвратителния елф, надвит от един от собствените си номера!
Кимуриел махна с ръка и в стаята зейна междупространствен портал, отвеждащ до почти празната улица навън. Порталът бе достатъчно голям, за да пропусне сферата, но не и за да успее Ентрери да излезе през него.
Палачът ясно усещаше как напорът на енергията неумолимо се засилва, ала въпреки това не помръдна и продължи да се взира в Кимуриел. Нека елфите видеха, че не се бои от тях.
В действителност и дума не можеше да става за борба между тяхната и неговата воля. Ентрери имаше в джоба си магически предмет, който всеки момент щеше да се взриви, а Кимуриел бе толкова далеч, че най-лошото, което можеше да му се случи, бе да бъде опръскан от кръвта на палача. Ентрери отново се поколеба дали да не запрати сферата в лицето на псиониста и отново се отказа.
Кимуриел чисто и просто щеше да прекрати мисловната си атака и щеше да спре приближаващата се експлозия с такава лекота, с каквато ледената вода угасява пламъка на факлата. Единственото, което убиецът можеше да постигне по този начин, бе да даде повод на двамата елфи да го довършат. Джарлаксъл навярно щеше да се поразсърди, но не можеше и нямаше да им откаже правото да защитят живота си.
Артемис Ентрери не бе готов за тази битка.
Още не.
Затова хвърли сферата през междупространствения портал и я видя да избухва само няколко секунди по-късно.
Магическият портал изчезна.
— Опасни игрички играеш — подхвърли Рай’ги.
— Приятелят ти предизвика експлозията, не аз — нехайно отвърна Ентрери.
— Нямах това предвид. Чувал съм хората да казват, че е безсмислено да пращаш дете да върши мъжката работа. Е, ние пък казваме, че е безсмислено да пращаме човек да върши работата на Мрачните.
Ентрери го изгледа продължително, без да каже нищо. Започваше да му се струва, че се е върнал назад във времето, към дните, прекарани в Мензоберанзан. В онзи град, дом на двайсет хиляди мрачни елфи, Артемис Ентрери знаеше, че колкото и да е добър в онова, което прави, колкото и съвършено да овладееше черното си изкуство, никога нямаше да бъде нещо повече от двадесет хиляди и първият член на това общество.
Рай’ги и Кимуриел си размениха няколко обидни забележки по негов адрес, някои от тях — неприкрито груби, други — по-завоалирани.
Ентрери ги понесе до една, без да каже каквото и да било, защото просто нямаше какво да каже. Можеше единствено да си мисли за Далабадския оазис и ръкавицата и меча, скрити там.
Понесе ехидните им думи, защото нямаше друг избор.
Засега.
Четвърта глава
Различни пътища в различни посоки
Ентрери поспря в сенките на прага и любопитно се заслуша в монолога, течащ в стаята.
Разбираше само малка част от него не само защото Джарлаксъл говореше твърде бързо и твърде развълнувано, за да може той, с ограниченото си владеене на езика на Мрачните, да схване всичко, но и защото бе далеч и не чуваше добре.
— Не могат да ни изпреварят, защото сме твърде бързи — тъкмо казваше Джарлаксъл.
Ентрери разбра напълно това изречение, защото Джарлаксъл звучеше така, сякаш държи вдъхновяваща реч пред някого.
— Да, те всички ще паднат, улица след улица. Кой може да ни се опълчи, ако се обединим?
„Ако се обединим?“ — палачът отново и отново повтаряше думата в главата си, за да се увери, че не я е превел погрешно.
Ние? Джарлаксъл със сигурност не говореше за съюза си с Ентрери, нито дори с останките от гилдията на Басадони — те бяха просто капки в морето на могъщите Бреган Д’аерте. Възможно ли бе Джарлаксъл да си е намерил нов съюзник без знанието на Ентрери? Някой паша, може би, или някой още по-силен?
Палачът наостри уши, вслушвайки се да чуе името на някой демон, дявол или пък илитид. И от трите възможности го побиваха тръпки. Демоните бяха прекалено непредсказуеми и прекалено свирепи, за да бъдат добри съюзници. Те правеха единствено онова, което им бе изгодно, без да ги е грижа дали така няма да навредят на интересите на останалите. Дяволите бяха далеч по-предсказуеми… всъщност, те бяха твърде предсказуеми. Според тях йерархията в света бе установена веднъж завинаги и те неизменно бяха на върха й.
При все това, мисълта, че може да става въпрос за илитид, бе прекалено ужасна и Ентрери се улови, че се надява да чуе името на някой могъщ демон. По време на престоя си в Мензоберанзан неведнъж си бе имал вземане-даване с отвратителните илитиди (крадците на мисли бяха неотделима част от живота там) и сега нямаше никакво желание отново да срещне някое от гнусните създания.
Послуша още малко, но постепенно Джарлаксъл се успокои. Когато Ентрери влезе в стаята, наемникът продължаваше да си мърмори нещо за неизбежното падение на Рейкърс.
— Сам ли си? — невинно попита палачът. — Стори ми се, че чух гласове.
Не пропусна да забележи (с голяма доза облекчение), че Джарлаксъл не носи защитната превръзка над окото си, което означаваше, че бе малко вероятно току-що да е говорил с някой илитид. Превръзката предпазваше от мисловни атаки, а в света нямаше друга раса, която да владее този род магии по-добре от скверните илитиди.
— Слагах някои неща в ред — обясни Джарлаксъл на езика на Повърхността, който говореше със същата лекота, с която и своя собствен. — Доста интриги и кроежи се плетат.
— И доста опасности са надвиснали, нали? — отвърна Ентрери.
— Над някои, да — изкиска се наемникът и Ентрери го погледна с неприкрито съмнение. — Не ми казвай, че според теб Рейкърс са ни равностойни съперници? — невярващо попита Джарлаксъл.
— В открита битка — не. Но така е от години. Става ли въпрос за бойна сила Рейкърс не могат да се мерят почти с никого, ала винаги намират начин да оцелеят.
— Защото имат късмет.
— Защото имат сериозни връзки с други, по-големи сили — поправи го Ентрери. — И най-слабоватият мъж няма от какво да се страхува, ако си има някой великан, който да го пази.
— Освен, разбира се, ако великанът не реши, че предпочита да се съюзи с противниците му — подхвърли Джарлаксъл. — А всички знаят, че на великан не може да се има особено доверие.
— Да не искаш да кажеш, че вече си го уредил с калимпортските власти? — Ентрери не звучеше кой знае колко убедително. — С кого по-точно и защо аз не участвах в преговорите?
Джарлаксъл загадъчно сви рамене.
— Невъзможно! — отсече палачът. — Дори да си заплашил един-двама от тях, връзките на Рейкърс са твърде отдавнашни и твърде здрави, за да може подобен заговор срещу тях да успее. Та те имат съюзници, които да ги защитават от собствените им съюзници, в случай че някой се обърне срещу тях. Дори Джарлаксъл и Бреган Д’аерте не могат да се справят току-така с отпора, който неминуемо би срещнал всеки опит за толкова рязка и дестабилизираща промяна в калимпортската йерархия.
— А може би съм се съюзил с най-голямата сила, идвала някога по тези земи — драматично и както винаги тайнствено заяви наемникът.
Ентрери присви очи и го изгледа изпитателно, мъчейки се да разбере какво ли може да означава това нетипично за Джарлаксъл държание. Наемникът по принцип бе потаен и често говореше със загадки, пък и винаги бе готов да улови всяка предоставила му се възможност за печалба или още власт, ала този път нещо не беше наред. Според Ентрери да унищожат гилдията на Рейкърс би било огромна грешка, нещо нечувано за легендарния Джарлаксъл. Това можеше да означава единствено, че коварният елф си бе намерил някой наистина могъщ съюзник, или бе научил нещо, което още никой не знаеше. Само че палачът просто не го вярваше — той самият, а не Джарлаксъл, разполагаше с най-добрите връзки в престъпната джунгла на Калимпорт.
Имаше и още нещо, което не даваше мира на Ентрери. Джарлаксъл по принцип бе самоуверен, дори арогантен (и то с основание!), но никога досега не бе се държал така самонадеяно, още по-малко — в толкова взривоопасна ситуация като сегашната.
Ситуация, която според Ентрери щеше да стане дори още по-нестабилна след неизбежното падане на Рейкърс. Палачът познаваше убийствената мощ на мрачните елфи достатъчно добре, за да е сигурен, че Бреган Д’аерте с лекота ще се разправи със съперника, ала победата им щеше да има твърде много и твърде трънливи последици, за да си позволи Джарлаксъл подобна невъзмутимост.
— Решено ли е вече каква ще бъде твоята роля в предстоящите събития? — попита наемникът.
— Никаква — Ентрери дори не се опита да скрие задоволството в гласа си. — Рай’ги и Кимуриел едва не ме изгониха.
Джарлаксъл се разсмя с глас — никак не бе трудно да се досети, че Ентрери доброволно се бе изключил от цялата операция.
Убиецът го погледна, без да споделя веселието му.
Джарлаксъл не може да не си даваше сметка в колко опасна ситуация се бе забъркал, ситуация, която много лесно можеше да вземе катастрофален обрат и да принуди и него, и Бреган Д’аерте да се завърнат в Мензоберанзан. А може би точно това бе отговорът, помисли си Ентрери. Може би наемникът копнееше за дома и тайно се подготвяше точно за това. Палачът неволно потръпна. Хилядократно предпочиташе Джарлаксъл да го убие, тук и сега, пред това отново да слезе в града на Мрачните.
Кой знае, може пък да го направеха свой агент в Калимпорт, така, както бяха сторили с Морик в Лускан.
Не, реши Ентрери още тогава, за нищо на света нямаше да приеме. Калимпорт бе много по-опасен от Лускан и той нямаше намерение да поеме подобен риск, не и без силата на Бреган Д’аерте зад гърба си. Ако мрачните елфи си тръгнеха, след тях щяха да останат прекалено много могъщи врагове.
— Всичко ще започне съвсем скоро — отбеляза Джарлаксъл. — Ако вече не е започнало. Което означава, че и краят не е далеч.
По-близо, отколкото предполагаш, помисли си Ентрери, но не каза нищо. Беше оцелял досега именно защото преценяваше внимателно всяка ситуация и претегляше всяка своя дума и всяка своя постъпка. Знаеше, че с Джарлаксъл много си приличат, но въпреки това не можеше да приеме онова, което щеше да се случи тази нощ и което в неговите очи бе огромен и напълно ненужен риск.
Какво ли знаеше Джарлаксъл, което той още не бе научил?
Шарлота Веспърс надали можеше да изглежда по не на място, докато се спускаше по стълбичката, отвеждаща в калимпортските клоаки. Носеше една от характерните си дълги рокли, косата й бе грижливо вчесана, а деликатно нанесеният грим прекрасно подчертаваше кафявите й, бадемови очи. При все това Шарлота се чувстваше съвсем като у дома си и всеки, който я познаваше поне малко, изобщо не би се учудил да я срещне тук.
Особено с компанията, в която се намираше.
— Какво се говори горе? — попита Рай’ги на собствения си език.
Каквито и предубеждения да имаше спрямо Шарлота, магьосникът не можеше да не се възхити на бързината, с която тя бе овладяла езика им.
— Усеща се напрежение — отвърна Шарлота. — Тази нощ вратите на повечето гилдии са здраво заключени. Дори „Медната миза“ не приема посетители, което не се бе случвало досега. Всички знаят, че нещо ще се случи.
Рай’ги хвърли кисел поглед на Кимуриел. Двамата току-що се бяха съгласили, че за да успеят, трябва да действат възможно най-безшумно и изненадващо.
Всички участници в сложния план трябваше да изпълнят задачите си почти едновременно, за да оставят възможно най-малко свидетели след себе си.
Сякаш отново се бяха върнали в Мензоберанзан! В града на Мрачните, когато някой от домовете решеше да нападне друг (което се случваше най-редовно), успехът на начинанието им зависеше не само от изхода на самата битка, но и от пълната липса на очевидци на извършеното предателство. Дори ако всички в Мензоберанзан, до последния елф, знаеха извън всякакво съмнение кой дом е извършил нападението, нищо нямаше да бъде предприето срещу виновниците, ако нямаше неоспорими доказателства.
И все пак това не беше Мензоберанзан, напомни си Рай’ги. Тук подозрението неминуемо водеше след себе си разследване. В града на Мрачните съмнението предизвикваше единствено мълчаливо одобрение.
— Бойците ни вече са заели позиции — отбеляза Кимуриел. — Събратята ми са под домовете на гилдията, а войниците на Басадони са обсадили трите главни сгради. Всичко ще свърши бързо, защото нападението отдолу несъмнено ще ги хване неподготвени.
Шарлота повдигна вежди при тези думи, което не убягна от вниманието на Рай’ги. Да не би Бреган Д’аерте да бяха предадени? Възможно ли бе Рейкърс да са се приготвили за атака отдолу?
— Изолирахте ли агентите? — магьосникът имаше предвид първата стъпка от агресията — премахването на всички информатори на Рейкърс.
— Погрижихме се — отвърна Шарлота, учудващо безстрастна, като се имаше предвид какво точно означава сухата й забележка.
Рай’ги отново хвърли многозначителен поглед на Кимуриел.
— Всичко е готово — напомни му псионистът.
— Тунелите гъмжат от пълчищата на Кийго — отвърна Рай’ги.
Това бе стара поговорка на мрачните елфи, водеща началото си от една отдавнашна битка, в която далеч по-многобройните гоблинови орди, водени от коварен бунтовник на име Кийго, бяха напълно разгромени от обитателите на неголям и не особено гъсто населен елфически град. Мрачните бяха напуснали домовете си, подмамвайки противника в тесните тунели зад града и точно това имаше предвид Рай’ги — всичко бе на мястото си, но за погрешната битка.
Шарлота обаче го изгледа недоумяващо, което не бе никак изненадващо — войниците на Бреган Д’аерте, спотаени в тунелите под дома на Рейкърс, надали можеха да бъдат наречени „пълчища“.
То се знае, Рай’ги слабо се интересуваше дали Шарлота Веспърс го разбира, или не.
— Успяхме ли да проследим липсващите агенти? — попита той. — Знаем ли къде са се скрили?
— В домовете на гилдиите си, предполагам — отвърна Шарлота. — Малцина са навън тази нощ.
За пореден път — недвусмислен намек, че твърде много бе разкрито преждевременно. Възможно ли бе Шарлота да ги е предала? Рай’ги с усилие се пребори с желанието да я разпита тук и сега, използвайки обичайните за своя народ методи, които бързо щяха да я пречупят. Стореше ли го обаче, щеше да му се наложи да отговаря пред Джарлаксъл, а магьосникът не беше готов за този сблъсък още не.
Ако сега отменеше цялата операция, ако всички войници, хора и елфи, се върнеха в дома на Басадони, без да са извадили оръжие, Джарлаксъл нямаше да е доволен. Наемникът бе твърдо решен да доведе нападението докрай, въпреки неодобрението на своите помощници.
Рай’ги затвори очи, прехвърляйки всички страни на положението в ума си, в опит да открие някоя спасителна вратичка. Един от домовете на Рейкърс беше встрани от останалите и най-вероятно бе слабо охраняван. Ако успееха да го унищожат, надали щяха да навредят кой знае колко на Рейкърс, но подобно завоевание може би щеше да поуталожи неизбежния гняв на Джарлаксъл.
— Заповядай на войниците на Басадони да се приберат — нареди магьосникът на Шарлота. — Нека го направят така, че да бие на очи — нареди на част от тях да отидат в „Медната миза“ или някоя друга пивница.
— Вратите на „Медната миза“ са здраво залостени — напомни му Шарлота.
— Отворете ги тогава! Кажи на Дуавел Тигъруилис, че тази нощ тя и дребните й събратя няма от какво да се боят. Нека всички видят войниците ни из улиците — не под строй, а на малки групички.
— Ами Бреган Д’аерте? — попита Кимуриел с известна доза притеснение в гласа.
Но далеч не толкова, отбеляза Рай’ги, колкото би могло да се очаква, при положение че той току-що бе издал заповед, която открито противоречеше на недвусмислените нареждания на Джарлаксъл.
— Нека Берг’иньон и всички, които си служат с магия, се отправят към осмата позиция — отвърна Рай’ги.
Кимуриел, който знаеше, че това са клоаките под изолирания дом на Рейкърс, повдигна белите си вежди.
И двамата бяха наясно каква съпротива могат да очакват там — твърде малка, за да е необходимо присъствието на Берг’иньон и онези, които владееха магия.
— Трябва да действаме така прецизно, сякаш нападаме не кой да е, а дом Баенре — заяви Рай’ги и Кимуриел повдигна вежди още по-високо. — Поправете бойните планове и разположете необходимите сили за провеждането на атаката.
— Защо просто не доведем група коболди, които да свършат цялата работа? — насмешливо подхвърли Кимуриел.
— Никакви коболди и никакви хора — отсече Рай’ги, натъртвайки на всяка дума. — Това е работа само за мрачни елфи.
Кимуриел като че ли най-сетне разбра какво се върти в главата на магьосника, защото по устните му плъзна лукава усмивка. Той хвърли бърз поглед на Шарлота, кимна на Рай’ги и като затвори очи, използва псионистките си умения, за да се свърже с Берг’иньон и останалите пълководци от Бреган Д’аерте.
Рай’ги изпитателно се вгледа в Шарлота. Едно поне трябваше да й признае — каквито и мисли да се въртяха в главата й, тя с нищо не ги издаваше. Въпреки това, сигурен бе елфът, тя несъмнено се питаше дали не я бяха заподозрели, нея или някой друг от гилдията, че предават информация на Рейкърс.
— Нали каза, че сме по-силни от тях — напомни му Шарлота.
— В тази битка — може би — отвърна Рай’ги. — Ала онзи, който притежава достатъчно мъдрост, никога няма да открадне яйцето, ако така ще събуди заспалия дракон.
Шарлота продължи да се взира в него, чудейки се дали я подозират, или не. Рай’ги искрено се наслаждаваше на мисълта, че тази толкова хитра и способна жена, независимо дали бе виновна, или не, се безпокои.
Шарлота се обърна към стълбичката и понечи да поеме нагоре.
— Къде отиваш? — спря я Рай’ги.
— Да наредя на войниците на Басадони да се оттеглят — отвърна тя, сякаш се разбираше от само себе си.
Магьосникът поклати глава и й даде знак да се върне:
— Кимуриел ще го стори — обясни той.
Шарлота се поколеба (Рай’ги и този път изпита истинско удоволствие от очевидното й объркване и тревога) но накрая се подчини.
Берг’иньон просто не можеше да повярва — какъв бе смисълът от нападението, ако основната част от силите на Рейкърс щяха да останат невредими! Ала той бе израснал в суровото матриархално общество на Мензоберанзан, където мъжете отрано се научаваха да изпълняват заповеди, без да задават въпроси.
Обучен бе в бойните традиции на най-могъщия дом в Мензоберанзан, освен това разполагаше с многочислена войска, за да изпълни задачата си — унищожението на малкия, недобре защитен дом на Рейкърс, преден пост, разположен на вражеска територия. Въпреки съмненията, които Берг’иньон хранеше към тази промяна в плана, въпреки колебанията си, по устните му играеше нетърпелива усмивка.
Съгледвачите, най-потайните и безшумни сред потайните си и безшумни събратя, се върнаха. Само преди няколко минути с помощта на магически тунели бяха проникнали в дома над тях и сега съобщиха наученото на своя предводител, използвайки безмълвния език на знаците.
Увереността на Берг’иньон нарасна още повече, а с нея и недоумението му защо си бяха набелязали единствено тази цел. В малката къща над тях имаше едва двайсетина човека и като че ли никой от тях не можеше да си служи с магия. Според току-що завърналите се съгледвачи, те до един бяха улични главорези, оцеляващи благодарение на умението да се спотайват в сянката на по-могъщите от тях.
Нямаше обаче сянка, която да може да ги скрие от острия взор на Мрачните.
За разлика от Берг’иньон и войниците му, които знаеха какво да очакват от противника, шепата хора дори не подозираха за надвисналата над главите им гибел.
— Командирите запознати ли са с всички възможни пътища за отстъпление? — попита Берг’иньон на езика на жестовете.
Това, че използва лявата си ръка за думата „отстъпление“, означаваше, че има предвид всички пътища, по които врагът можеше да се опита да избяга.
— Магьосниците са заели съответните позиции — безмълвно отвърна един от съгледвачите.
— Предводителите на нападението знаят какво трябва да правят — добави друг.
Берг’иньон кимна и след като даде знака за начало на операцията, отиде да заеме мястото си. Неговият отряд щеше да влезе последен в сградата, но за сметка на това щеше да използва най-прекия път до върха и първи да се изкачи дотам.
В групата на Берг’иньон имаше двама магьосници.
Единият стоеше със затворени очи, готов да предаде сигнала на Берг’иньон. Другият, вдигнал поглед към тавана, държеше в протегната си ръка шепа семена от срещащите се само в Подземния мрак гъби селуси.
— Време е — магическият шепот проникна през стените на тунелите и достигна до ушите на всички елфи.
Магьосникът, който гледаше към тавана, размаха ръце, описвайки полукръгове, напред-назад, напред-назад, като в същото време си напяваше нещо под носа.
Заклинанието му завърши с подобен на змийско съскане звук и той протегна разперените си пръсти нагоре.
По повърхността на каменния таван тутакси плъзнаха безброй вълнички, сякаш елфът бе потопил пръсти в съд с вода. Магьосникът остана така в продължение на дълги минути, докато таванът над главата му не се превърна в неясно, размито петно.
После камъкът изчезна напълно, а на негово място се появи коридор, който минаваше направо през солидната материя и отвеждаше до приземния етаж на сградата.
Един от хората на Рейкърс бе имал лошия късмет да се намира точно на ръба на магическата дупка и сега отчаяно махаше с ръце, мъчейки се да запази равновесие.
Елфическите воини се наредиха под дупката и отскочиха от твърдия под. Използвайки вроденото си умение да левитират, те бързо започнаха да се издигат, все по-нагоре и по-нагоре.
Първият от тях, който достигна олюляващия се на ръба човек, го сграбчи за яката и го дръпна надолу. Мъжът успя да овладее падането си и се приземи на крака, присвивайки колене, за да омекоти удара. След това се изправи, също така ловко, и извади камата си.
Миг по-късно пребледня като платно, разбрал изведнъж какво се случва — мрачни елфи, истински мрачни елфи, нахлуваха в дома на гилдията му. А пред него, стиснал в ръка най-острото оръжие, което човекът бе виждал някога, стоеше един от тях, красив и силен елф на мрака.
Може би мъжът искаше да убеди елфа да пощади живота му, навярно бе готов да се предаде, ала докато устата му изричаше думите, които трябваше да го спасят, тялото му, сковано от вцепеняващ ужас, не бе в състояние да свали ръката, която държеше камата. И тъй като Берг’иньон не говореше кой знае колко добре езика на Повърхността, нямаше как да разбере какво се опитва да му каже мъжът пред него.
Нито пък имаше намерение да се опитва. Тънкият му меч се стрелна напред и с едно-единствено движение отсече ръката на нещастника. Нов замах и оръжието потъна в плътта на безпомощния човек, мина между ребрата му и го прониза право в сърцето.
Мъжът рухна на земята и дори смъртта не можа да изтрие обърканото му, ужасено изражение.
Без дори да избърше окървавеното си острие, Берг’иньон скочи във въздуха и се издигна след другарите си. Беше се забавил само няколко секунди, ала те се бяха оказали достатъчни на събратята му — подът на стаята, както и коридорът отвъд отворената й врата, бяха осеяни с човешки трупове.
Отрядът на Берг’иньон напусна стаята малко по-късно, още преди магическият тунел да бе изчезнал.
Нито един от елфите не бе пострадал, нито един от хората не бе оцелял. След елфите в дома на Рейкърс не остана и пукната пара, дори и дребните грошове, които някои от главорезите бяха скрили тук-там между хлабавите дъски на пода. Нямаше ги даже мебелите. Магически огньове бяха погълнали всичко, дори стените на стаите. Отвън домът изглеждаше тих и невредим. Отвътре той не бе нищо повече от опожарено мъртвило.
Бреган Д’аерте си бяха казали думата.
— Не приемам поздравления — заяви Берг’иньон Баенре, когато се присъедини към Рай’ги, Кимуриел и Шарлота.
Това бе често срещан елфически израз, използван в случай на победа над недостатъчно достоен съперник.
Крива усмивка плъзна по устните на Кимуриел.
— Домът бе успешно прочистен — рече той. — Никой не се спаси. Свърши онова, което трябваше. Може и да не си се покрил със слава, но си заслужи одобрението.
Както и по-рано, Рай’ги не сваляше изпитателен поглед от лицето на Шарлота. Разбираше ли тя какво всъщност означават думите на Кимуриел и ако да, осъзнаваше ли напълно мащабите на силата, настанила се в Калимпорт? Подобно пълно унищожение на един от домовете на влиятелна калимпортска гилдия бе забележителен подвиг… освен, разбира се, ако нападателят не бяха група мрачни елфи, които нямаха равни във воденето на подобни войни между гилдиите. Наясно ли бе Шарлота с всичко това? И ако да, беше ли достатъчно глупава, за да се опита да го обърне в своя полза?
Лицето й си оставаше все така безизразно, ала зад непроницаемата маска прозираше пробуден интерес и Рай’ги се досети, че отговорът и на двата въпроса е да.
Магьосникът се поусмихна при това доказателство, че жената е нагазила в наистина опасни води. „Куиенсин фул биез коппон куанголт крее а драу“, гласеше една поговорка в Мензоберанзан, пък и навсякъде, където имаше мрачни елфи. Обречени са онези, които вярват, че разбират плановете на Мрачните.
— Какво ли може да е научил Джарлаксъл, за да промени намеренията си в последния момент? — попита Берг’иньон.
— Джарлаксъл все още не е научил нищо — отвърна Рай’ги. — Той избра да не идва. Аз ръководех битката.
Берг’иньон понечи да зададе същия въпрос на магьосника, ала спря по средата на изречението и само се поклони.
— Може би по-късно ще ми обясниш на какво се дължи решението ти, та по-добре да разбера врага, с когото си имаме работа — почтително каза той.
Рай’ги кимна.
— Все още дължиш обяснение на Джарлаксъл обаче — обади се Шарлота на езика на Мрачните, безупречно, както винаги — Той надали ще приеме избора ти само с един поклон.
Рай’ги хвърли бърз поглед на Берг’иньон, достатъчно бърз, за да забележи гневните искри, припламнали в очите му. Шарлота имаше право, разбира се, но забележката й, дошла от устата на един иблит (дума, с която Мрачните наричаха не само всички, които не принадлежаха към тяхната раса, но която използваха и със значението на екскременти), хвърляше крайно обидна светлина върху Берг’иньон. Дребна грешка, ала още няколко насмешливи подхвърляния по адрес на младия Баенре и от Шарлота Веспърс нямаше да останат достатъчно късчета, по които да разпознаят тялото й.
— Трябва да съобщим на Джарлаксъл — рече магьосникът. — За нас, които дойдохме тук, нуждата от промяна в плана беше очевидна, ала той така се е откъснал от всичко, че може и да не види ситуацията в същата светлина.
Кимуриел и Берг’иньон го изгледаха заинтригувано (как можеше да говори толкова открито в присъствието на Шарлота!), ала магьосникът скришно им даде знак да последват примера му.
— Бихме могли да обвиним Домо и неговите плъхочовеци — рече Кимуриел, който очевидно започваше да се досеща. — Макар че тогава, боя се, ще ни се наложи да изгубим малко време и да се разправим с тях.
И като погледна към Шарлота, добави:
— Голяма част от отговорността ще падне върху теб.
— Войниците на Басадони първи си тръгнаха от битката — додаде Рай’ги. — И само техните оръжия не се окъпаха във вражеска кръв.
Сега и тримата елфи не сваляха поглед от Шарлота.
Тя запази самообладание, поне външно.
— Домо и плъхочовеците, тогава — отвърна тя, очевидно обмисляйки думите си в движение. — Ще стоварим вината върху тях, но така, че действията им да изглеждат плод на нещастна случайност. Да, точно така ще направим. Защо не кажем, че не са знаели за плановете ни и по случайно стечение на обстоятелствата са се главили при Да’Даклан паша да пазят клоаките и тъй като не сме искали да се разкриваме напълно пред страхливеца Домо, сме предпочели да се държим в неохраняваната част, най-вече около осмата позиция.
Тримата елфи се спогледаха многозначително и й дадоха знак да продължи.
— Да — Шарлота постепенно набираше увереност, — точно така. Мога да обърна случилото се в наша полза и пред Да’Даклан паша. Той несъмнено е усетил надвисналата заплаха и страхът му само ще се усили, когато научи за днешния разгром. Нищо чудно да повярва, че Домо е много по-силен, отколкото предполагаме, че хората му са в съюз с дом Басадони и единствено благодарение на някогашните отношения между Басадони и Рейкърс нападението е било преустановено.
— Но няма ли така да стоварим вината за атаката тази вечер върху дом Басадони? — Кимуриел продължаваше да играе ролята си и да въвлича Шарлота все по-надълбоко в ямата, която сама си бе изкопала.
— Не, не и вината за самото нападение — поклати глава Шарлота. — Единствено за това, че сме допуснали да се състои. Обърнали сме глава на другата страна, заради увеличения брой шпиони, които се опитват да внедрят между нас. Да, изиграем ли си правилно картите, можем да изкараме Домо по-могъщ, отколкото е в действителност. Успеем ли да накараме Рейкърс да повярват, че са били на ръба на катастрофата, те несъмнено ще започнат да се държат доста по-благоразумно и Джарлаксъл ще постигне целта си.
— Залавяй се за работа тогава — рече Рай’ги и кимна към стълбата, извеждаща от клоаката.
Без да разбира дълбоката си заблуда, Шарлота се усмихна и си тръгна.
— Опита ли се да измами Да’Даклан паша, както предлага, неизбежно ще й се наложи да излъже и Джарлаксъл — Кимуриел съвсем ясно виждаше мрежата, която Шарлота крайно неразумно бе започнала да плете около себе си.
— Боите се, че нещо с Джарлаксъл не е наред, нали? — попита направо Берг’иньон. — Защо иначе Рай’ги и Кимуриел биха действали в толкова очевиден разрез с нарежданията на наемника?
— Схващанията му са се променили.
— От самото начало не искахте да идваме на Повърхността — отбеляза Берг’иньон с усмивка, която открито поставяше под съмнение мотивите им.
— Така е! И искрено ще се зарадваме, когато отново зърнем топлината на Нарбондел — Рай’ги говореше за внушителната, излъчваща топлина колона, по която измерваха времето в Мензоберанзан. — Тук си твърде отскоро, за да можеш да оцениш по достойнство пълната нелепост на това отвратително място. Много скоро ще закопнееш да се завърнеш у дома.
— Вече искам да се върна — увери ги Берг’иньон. — Този свят изобщо не ми е по вкуса и досега не съм видял нищо, което да ми хареса, най-малко пък — Шарлота Веспърс.
— Тя и онзи глупак Ентрери — съгласи се Рай’ги. — Ала Джарлаксъл гледа благосклонно и на двамата.
— А може би господството му над Бреган Д’аерте е към края си — заяви Кимуриел и двамата му събеседници зяпнаха при тези дръзки думи, макар че в действителност те си мислеха съвсем същото. Със самото си идване на Повърхността, Джарлаксъл бе отишъл твърде далеч, навярно достатъчно далеч, за да изгуби благоразположението на голяма част от някогашните си съюзници, включително и повечето от влиятелните мензоберанзански домове. Поел бе риск, който обаче можеше да му се отплати пребогато, особено сега, когато потокът от скъпоценни камъни и други редки стоки от Повърхността към Подземния мрак бе нараснал значително.
Ала планът им бе да не се задържат по тези земи твърде дълго, само толкова, колкото да си намерят достатъчно надеждни агенти, които да се грижат потокът от стоки да не спира. Само че Джарлаксъл най-неочаквано бе нагазил много по-надълбоко, завладявайки дом Басадони и възобновявайки връзките си с опасния Ентрери.
След това, като че ли единствено за да се позабавлява, бе тръгнал по следите на омразния предател До’Урден, а когато си бе свършил работата с него и се бе сдобил с могъщия Креншинибон, не само бе оставил жалкия изменник да си върви, но и бе наредил на Рай’ги да спаси живота му с една от магиите на Лолт!
А сега и това — едно още по-неприкрито домогване не към нови богатства, а към повече власт и то в място, където никой, освен него самият, не искаше да остане.
Джарлаксъл бе стигнал дотук постепенно, стъпка по стъпка, ала дори така, зад гърба си имаше дълъг, криволичещ път, който отвеждаше Бреган Д’аерте все по-далеч от първоначалната им цел, примамила повечето от тях (в това число и Рай’ги, Кимуриел и Берг’иньон) на Повърхността.
— Ами Шарлота Веспърс? — попита Кимуриел.
— Джарлаксъл ще се погрижи за този проблем вместо нас — отвърна Рай’ги.
— Тя се радва на благоволението му — напомни Берг’иньон.
— И освен това възнамерява да го измами — уверено заяви Рай’ги. — Ние го знаем, а тя си дава сметка, че ние знаем, макар все още да не е осъзнала напълно колко сериозно е положението й. Оттук нататък Шарлота Веспърс ще следва безпрекословно нарежданията ни.
Зла усмивка плъзна по лицето на магьосника. Винаги изпитваше огромно удоволствие да гледа как някой иблит се оплита в мрежите на Мрачните и с безсилен ужас установява колко надалеч се простират лепкавите им нишки.
— Разбирам жаждата ти, защото тя измъчва и мен — отбеляза Джарлаксъл. — Не стана, както го бях предвидил, но може би още не е настъпил подходящият момент.
— А може би имаш прекомерно голямо доверие на своите помощници! — отвърна гласът в главата му.
— Не, те несъмнено са видели нещо, което ние, заслепени от жаждата си, сме пропуснали да забележим — възрази Джарлаксъл. — Не отричам, случва се да ми създават неприятности, понякога са крайно досадни и не може да им се вярва, когато личните им интереси си противоречат с възложената им мисия, ала в случая не е така. Трябва да проуча положението много внимателно. Може би има и по-добри пътища към целта, която и двамата жадуваме.
Гласът понечи да каже нещо, ала наемникът сложи край на разговора, изключвайки го изцяло от съзнанието си.
Лекотата, с която това стана, за пореден път напомни на Креншинибон, че уважението, което хранеше към този мрачен елф, е повече от заслужено. Джарлаксъл притежаваше по-силна воля и бе по-труден за контролиране, отколкото който и да било от предишните господари на кристалния отломък, включително и могъщите демони, с които нерядко бе обединявал сили през вековете.
Всъщност, единственият, който бе в състояние така лесно и напълно да заглуши повика на Креншинибон, бе предишният му притежател, друг елф на мрака, на име Дризт До’Урден. В неговия случай това се дължеше на непоклатимите му морални устои. Креншинибон надали би имал по-малки шансове за успех в ръцете на някой добър свещеник или пък паладин, все глупци, глухи за изначалния копнеж за власт.
Всичко това правеше неизменната устойчивост на Джарлаксъл още по-забележителна. Наемникът не страдаше от излишни скрупули и морални задръжки.
Той не вярваше, напълно и безрезервно, че Креншинибон е творение на злото, което трябва да бъде избягвано на всяка цена. Не, според кристалния отломък, Джарлаксъл гледаше на всички (били те живи същества или магически предмети) като на оръдия, удобни средства за постигане на набелязаната цел.
Креншинибон можеше да поставя пречки по пътя към нея, можеше дори да убеди Джарлаксъл да свърне там, където не бе имал намерение да го прави, но не бе в състояние да го застави напълно да промени посоката, в която бе поел.
Ала Креншинибон, могъщият кристален отломък, нямаше никакво намерение да си търси нов господар, както бе правил често пъти, когато се натъкнеше на препятствия. Макар да срещаше съпротива от страна на Джарлаксъл, тя в никакъв случай не вещаеше опасност, нито беше плод на леност. Креншинибон смяташе наемника за силен, многообещаващ и крайно интересен съюзник, който бе в състояние да го дари с власт, каквато отломъкът не бе познал досега.
Фактът, че елфът не сееше безцелен хаос и разруха, като толкова много от демоните, притежавали Креншинибон по-рано, или като глупавия човек, владял го за кратко (най-безсмисленото му завоевание), само правеше Джарлаксъл още по-интригуващ.
Да, очакваше ги дълъг път заедно, сигурен бе кристалният отломък, дълъг път и невиждана дотогава власт.
Тежко и горко на целия свят!
Пета глава
Първи краски върху грандиозно платно
— И други са опитвали преди теб — рече Дуавел Тигъруилис, главатарката на единствената истинска гилдия на полуръстовете в Калимпорт, банда джебчии и информатори, които редовно се събираха в заведението й, „Медната миза“. — Някои дори са успявали да се доберат до прокълнатия предмет.
— Прокълнат? — обади се Ентрери от стола, в който се бе изтегнал.
Подобна нехайна поза бе толкова необичайна за Артемис Ентрери, че той неволно се замисли за мястото, в което се намираше. Не бе случаен фактът, че единствено тук той си позволяваше да пие алкохол, макар и в съвсем малки количества. Напоследък често идваше в „Медната миза“, всъщност — откакто бе убил предишния си съюзник, жалкия Дондон Тигъруилис, и то не къде да е, а в съседната стая. Дуавел, която беше братовчедка на Дондон, знаеше за убийството, но освен това бе наясно, че в много отношения Ентрери му бе направил услуга. А дори случилото се да я бе изпълнило с недоволство, то не можеше да трае дълго, не и щом прагматичната й натура вземеше връх.
Ентрери отлично го разбираше и бе сигурен, че е добре дошъл в „Медната миза“, както за Дуавел, така и за всичките й помощници. Освен това знаеше, че в цял Калимпорт надали има по-сигурно място от „Медната миза“. Не че беше толкова добре охранявана (Джарлаксъл бе в състояние да я изравни със земята само с шепа от воините си), ала защитата й срещу вражи очи можеше да се мери с тази на някоя магьосническа гилдия. Именно тук бе съсредоточила всичките си усилия Дуавел, освен това „Медната миза“ се славеше като място, където можеше да се купи всякаква информация, така че останалите гилдии също имаха интерес странноприемницата да си остане възможно най-сигурна. В много отношения Дуавел и другарите й бяха като Ша’лази Озул — оцеляваха, защото съумяваха да са от полза на всички възможни неприятели.
Това сравнение обаче не се нравеше на Ентрери.
Ша’лази Озул не бе нищо повече от уличен спекулант, посредник, който събираше информация не с хитрост, а със съдържанието на кесията си, а след това я продаваше на онзи, който предложеше най-много. Той бе най-обикновен, макар и много добър, търговец, пиявица, впила се в плътта на престъпния свят на Калимпорт.
Ентрери подозираше, че един ден ще намерят трупа на Ша’лази в някоя канавка и никой нямаше да си спомни повече за него.
Вярно, подобна съдба може би очакваше и Дуавел, но ако това се случеше, мнозина щяха да се опитат да открият убиеца й и да му отмъстят.
Нищо чудно Артемис Ентрери да бе един от тях.
— Прокълнат — повтори Дуавел, след като помисли малко.
— За онези, които почувстват жестокото му острие.
— За онези, които изобщо се докоснат до него — настоя полуръстката.
Ентрери се размърда и наклони глава на една страна, вперил заинтригуван поглед в пълната с изненади своя приятелка.
— Кохрин Соулз е заробен от него — обясни Дуавел. — Принуден е да живее зад непристъпни стени, защото съзнава колко ценен е мечът.
— Кохрин Соулз притежава и други съкровища — възрази Ентрери, ала и сам знаеше, че Дуавел е права, поне по отношение на Кохрин Соулз.
— Именно Нокътя на Шарон предизвиква гнева на магьосниците — отвърна Дуавел точно както палачът очакваше. — Както и гнева на онези, които възлагат защитата си на магьосници.
Ентрери кимна — полуръстката имаше право, но само донякъде. Нокътя на Шарон може и да бе истинско проклятие за Кохрин Соулз, но то бе само защото Соулз се бе окопал в място, където подобно съкровище бе трън в очите на мнозина, за които той беше както заплаха, така и постоянно изкушение. Сдобиеше ли се веднъж с могъщия меч, Артемис Ентрери нямаше никакво намерение да остава по тези земи. Онова, което за Кохрин Соулз бяха тежки окови, за палача щеше да бъде ключ към свободата.
— Мечът е древно творение — думите на Дуавел привлякоха вниманието на Ентрери. — Всички, притежавали го някога, са срещали смъртта си.
Полуръстката искаше забележката й да прозвучи драматично, ала убиецът изобщо не беше впечатлен.
— Всички рано или късно ще умрем, Дуавел — заяви той, черпейки решителност от мисълта за ада, в който се бе превърнал животът му, откакто Мрачните се бяха появили в Калимпорт. — Онова, което има значение, е как сме живели.
Дуавел го изгледа заинтригувано и Ентрери се запита дали не й бе разкрил твърде много. А може би думите му щяха да я изкушат да се опита да научи повече за силата, стояща зад палача и някогашната гилдия на Басадони. Ако хитрата Дуавел научеше истината и Джарлаксъл разбереше, че тя знае, нищо — нито магическите й защити, нито който и да било от съюзниците й, нито дори Артемис Ентрери и даже ползата, която мнозина имаха от нея — нищо от това нямаше да я спаси от наемника и безмилостните му войници. „Медната миза“ щеше да бъде срината из основи и за Ентрери нямаше да остане място, където да може да се отпусне и да се разтовари от грижите си.
Дуавел продължи да се взира в него, а по лицето й беше изписана смесица от професионално любопитство и… възможно ли бе това да е състрадание?
— Какво ли внася подобен смут в душата на Артемис Ентрери? — попита полуръстката, ала още преди да успее да довърши, убиецът се озова до нея с кама в ръка, толкова мълниеносно, че нито Дуавел, нито пазачите й разбраха какво става.
Палачът уж си седеше в креслото, а само миг по-късно вече бе до Дуавел, дръпнал бе главата й назад, а жестоката му кама бе оставила едва забележима драскотина върху гърлото й.
Полуръстката съвсем ясно усети ужилването на жестоката кама, която начаса започна да изпива жизнената й енергия.
— Ако някога въпросът ти напусне тези четири стени — прошепна убиецът на сантиметри от лицето й така, че тя усети горещия му дъх, — горчиво ще съжаляваш, че камата ми не те е довършила още сега.
След тези думи той се отдръпна и Дуавел побърза да даде знак на охраната си да не стреля, докато с другата ръка се зае да разтрива врата си.
— Сигурна си, че още е у Кохрин Соулз, нали? — попита Ентрери, повече за да смени темата и да върне разговора в предишното професионално русло, отколкото за да получи някаква важна информация.
— Някога беше у него, а той и до днес е жив — отвърна очевидно разтърсената Дуавел. — Какво по-убедително доказателство искаш.
Ентрери кимна и отново зае предишната си небрежна поза, ала опасните пламъчета в очите му не угаснаха.
— Все още ли искаш да напуснеш тайно града? — попита полуръстката.
Палачът кимна.
— Значи ще имаме нужда от Домо и плъхо… — започна Дуавел, ала Ентрери рязко я прекъсна.
— Не!
— Но той има най-бързите…
— Не!
Дуавел понечи да възрази. Да изпълни искането на палача и да го изведе от Калимпорт, без никой да разбере, нямаше да бъде никак лесно дори с помощта на Домо. Всеизвестно бе, че Ентрери е тясно свързан с гилдията на Басадони, а тя от доста време беше приковала вниманието на всички в Калимпорт. Полуръстката обаче не каза нищо, спряна от погледа на убиеца. Усъвършенстван преди десетилетия, той ясно даваше да се разбере на онзи, към когото бе отправен, че ако смята да продължава в същия дух, най-добре да си прочете последната молитва.
— Ще отнеме повече време — рече полуръстката вместо това. — Не много повече, уверявам те. Около час, може би.
— Никой не бива да знае това, освен Дуавел — тихо рече Ентрери, така че стрелците, спотаени в сенките, да не го чуят. — Нито дори най-доверените ти помощници.
Дуавел въздъхна примирено:
— Два часа тогава.
Ентрери я проследи с поглед, докато тя напускаше стаята. Естествено, знаеше, че тя не може да го изведе от Калимпорт без абсолютно никой да научи (улиците непрекъснато се държаха под око) — целта му бе да й даде да разбере, че осмели ли се някой да говори за това твърде открито, той ще държи нея отговорна.
Ентрери неволно се разсмя. Не можеше да си представи да убие Дуавел — изпитваше твърде много симпатия и уважение към нея, както заради смелостта, така и заради способностите й.
Въпреки това пътуването му трябваше да бъде запазено в тайна. Ако някой от останалите (и най-вече Рай’ги и Кимуриел) научеше, че е напускал Калимпорт, несъмнено щяха да проведат свое разследване и не след дълго щяха да разберат къде е ходил. А последното, което Ентрери искаше, бе двамата елфи да започнат да проучват Кохрин Соулз.
Дуавел се върна малко по-късно (много преди да изтекат двата часа, които песимистично бе предвидила в началото), носейки грубо нарисувана карта на тази част на града, както и вече очертан маршрут.
— В края на улицата на полумесеца ще те чакат — обясни тя. — Точно преди пекарната.
— За да ми покажат следващата отсечка от пътя, която твоите полуръстове са сметнали за безопасна?
Дуавел кимна:
— Моите събратя и други мои помощници.
— И, разбира се, те ще следят предаването на всяка следваща карта?
Дуавел сви рамене:
— Нали си майстор на предрешаването?
Без да каже нищо повече, Ентрери напусна „Медната миза“ и свърна в първата пряка, а когато излезе от другата страна на тъмната уличка, изглеждаше с двайсетина килограма повече и накуцваше.
Само след час Калимпорт беше зад гърба му, а той бързаше на северозапад. Утрото го завари върху една дюна, в подножието на която се разстилаше Далабадският оазис. Мислите му се насочиха към Кохрин Соулз и всичко, което бе чувал за него.
— Стар — изрече убиецът на глас и въздъхна, тъй като Соулз, със своите петдесет години бе едва с петнайсетина години по-възрастен от него.
Ентрери се замисли за крепостта на Соулз, припомняйки си всички подробности, които знаеше. Оттам, където се намираше сега, виждаше единствено няколко палми, малко езерце, масивна скала, няколко шатри, една от които беше по-голяма от останалите, а зад тях, почти сливайки се с пясъците на пустинята, се издигаше кафеникава крепост. Шепа войници с отегчени лица крачеха напред-назад върху крепостните стени. Далабадският замък не изглеждаше особено внушителен, със сигурност не и за някого като Артемис Ентрери, ала убиецът знаеше, че външният вид лъже.
Докато работеше за Басадони паша на няколко пъти беше посещавал Далабад и Соулз, идвал бе и неотдавна, когато работеше за Пук паша. Зад крепостните стени се издигаше кръгла сграда, чиито коридори се стесняваха, колкото по-нависоко се изкачваха, докато не стигнеха върха, където се намираше съкровищницата на Соулз, а над нея — покоите му.
Ентрери си спомни описанието, което Дуавел беше направила на мястото и на владетеля му, и се засмя. Полуръстката беше права — Кохрин Соулз беше затворник.
Все пак това бе затвор, в който бе така трудно да се проникне, както бе трудно да се избяга — нямаше лесен начин за Ентрери просто да се промъкне вътре и да си присвои онова, за което мечтаеше. Това бе истинска крепост, при това пълна с войници, специално обучени да предотвратяват точно такива опити за кражба.
Въпреки това, каза си Ентрери, Дуавел грешеше за едно. Кохрин Соулз, а не магическият меч, бе истинската причина за издигането на този затвор. Соулз толкова се боеше да не изгуби скъпоценното си оръжие, че страхът го парализираше и не му даваше да поеме и най-нищожния риск. Кога за последно бе напускал оазиса си? Кога за последно бе посетил някое тържище или бе отишъл да побъбри със старите си познайници — от калимпортските улици?
Не, всеки сам издига своята тъмница, отлично знаеше Ентрери. Та нима той самият не бе сторил съвсем същото, позволявайки желанието да надделее над Дризт До’Урден да го обсеби? Нима години наред не бе живял с едничката мисъл да се докаже в битка с някакъв мрачен елф, който нямаше нищо общо с него?
Напълно уверен, че никога вече няма да допусне подобна грешка, убиецът спря поглед върху Далабад и се усмихна широко. Да, Кохрин Соулз се бе подсигурил отлично срещу крадците, които се спотайваха в сенките или се прокрадваха под прикритието на нощта, ала какво можеха да сторят многобройните му пазачи, когато насреща им излезеше армия от мрачни елфи?
— Бил си с него, когато е научил за отстъплението — рече Шарлота Веспърс на следващата вечер. — Как посрещна новината?
— С обичайното си равнодушие — искрено отвърна Ентрери, който по-рано същия ден се бе завърнал незабелязано в Калимпорт. — Джарлаксъл е начело на Бреган Д’аерте от твърде отдавна, за да могат околните да разберат какво се върти из главата му.
— Дори и Артемис Ентрери, който е в състояние да погледне някого в очите и да му каже какво е вечерял предишния ден? — подсмихна се Шарлота, ала леденото изражение на убиеца набързо изтри усмивката от лицето й.
— Все още не осъзнаваш напълно какво представляват новите ни съюзници, нали? — сериозно заяви той.
— Новите ни завоеватели, искаш да кажеш — отвърна Шарлота.
Това бе първият път, когато Ентрери я чуваше да се изказва по този начин за Мрачните. Не беше изненадан (кой ли не би ги намразил само след ден-два!), но, от друга страна, Шарлота обикновено бе готова да се съюзи с всеки, който бе в състояние да й даде властта, която тя така силно жадуваше.
— Стига да поискат — отвърна палачът, без да трепне. — Подцениш ли някого от Мрачните, било воинските им умения, било способността им никога да не разкриват истинските си чувства, свършено е с теб, Шарлота.
Шарлота понечи да каже нещо, ала се отказа и вместо това се опита (без особен успех) да изтрие от лицето си неприсъщото за нея безнадеждно изражение. Ентрери знаеше, че Шарлота изпитва същото, което бе изпитал той по време на престоя си в Мензоберанзан, съвсем същото, което започваше да изпитва и сега, особено когато Рай’ги и Кимуриел бяха наблизо. Дори самото присъствие на тези красиви, сурови създания караше всички останали да се чувстват незначителни, почти нищожни. Мрачните елфи винаги знаеха повече, отколкото би трябвало, и винаги разкриваха на другите по-малко, отколкото знаеха, а неоспоримото могъщество, скрито зад нерядко умело завоалираните им заплахи, ги правеше още по-опасни и по-загадъчни. И, разбира се, неизбежното пренебрежително снизхождение, с което се отнасяха към всеки, който не принадлежеше към тяхната раса. А в сегашната ситуация, когато Бреган Д’аерте с лекота можеха да смажат остатъците от някогашната гилдия на Басадони, това снизхождение придобиваше още по-зловещ оттенък и се превръщаше в постоянно напомняне за това кой е господарят и кой — робът.
За Ентрери бе очевидно, че Шарлота се чувства по същия начин, по който и той самият. За миг се поколеба дали да не се възползва от това и да потърси помощта й, за да осъществи тайния си план да завземе Далабад и скътаното там съкровище.
Но само за миг! Щом помисли малко повече, Ентрери се изуми — възможно ли бе да храни толкова силна омраза към Рай’ги и Кимуриел, че замалко да направи подобна глупост! Та нали през целия си живот (с едно-две крайно редки изключения) Артемис Ентрери бе работил сам, използвайки завидната си хитрост, за да си намери нищо неподозиращи „съюзници“, които вършеха онова, което му бе нужно, без сами да го съзнават или искат. Всеки истински помощник неизбежно би научил твърде много за него, за да се понрави това на палача. Единственото изключение в момента (направено по необходимост), бе Дуавел Тигъруилис, а тя, сигурен бе Ентрери, никога нямаше да го предаде, дори ако Мрачните опитаха да я разпитат. Това беше най-хубавото на Дуавел и на събратята й полуръстове.
Виж, с Шарлота бе съвсем различно. Посветеше ли я веднъж в плана си за Кохрин Соулз, щеше да му се наложи да я държи изкъсо. Тя най-вероятно би изтичала право при Джарлаксъл, или дори при Рай’ги и Кимуриел, и би използвала трупа му (а че с него щеше да бъде свършено, нямаше никакво съмнение), за да се издигне.
Пък и защо му бе да повдига въпроса за Далабад пред Шарлота сега, след като вече бе уредил това да стане по друг начин. Дуавел щеше да подхвърли пред нея няколко внимателно обмислени лъжи за Далабад и предсказуемата Шарлота (поне когато ставаше дума за ситуации, от които можеше да се извлече лична облага) начаса щеше да ги подшушне на Джарлаксъл, подсилвайки по този начин ефекта от внушенията на Ентрери, че Далабад е място, което си струва да бъде завладяно.
— Никога не съм вярвала, че е възможно да съжалявам за Басадони паша — подхвърли Шарлота — най-недвусмислената забележка, която бе правила досега.
— Та ти не можеше да го понасяш — напомни й убиецът.
Шарлота не го отрече, но и не се отказа от думите си (и не върна думите си назад).
— Страхът, който си изпитвала от него, изобщо не може да се мери с този, който ти вдъхват Мрачните — отбеляза Ентрери. — И с право се боиш. Басадони беше лоялен и поради това — предсказуем. Мрачните елфи не са нито едното, нито другото и това ги прави неимоверно опасни.
— Кимуриел ми каза, че си живял в Мензоберанзан. Как успя да оцелееш?
— Оцелях само защото те бяха прекалено заети, за да си губят времето да ме убиват — искрено отговори палачът. — За тях аз бях просто един доблут, изгнаник от друга раса, и не си струвах усилието. Освен това подозирам, че Джарлаксъл ме е използвал, за да разбере още по-добре обитателите на Калимпорт.
Това извика развеселена усмивка върху плътните устни на Шарлота:
— Не бих нарекла Артемис Ентрери типичен обитател на Калимпорт. Ако Джарлаксъл наистина вярваше, че всички тук притежават твоите умения, силно се съмнявам, че би се осмелил да дойде в града, та дори да водеше цял Мензоберанзан със себе си.
Ентрери се поклони леко при тези ласкателни думи, без изобщо да се впечатли — подобни хвалебствия никога не бяха имали особен ефект върху него. Според убиеца човек или бе достатъчно способен, или не бе, и никакви празни приказки, целящи да убедят останалите в превъзходството му, нямаха значение.
— Това трябва да сторим и сега — продължи той. — Трябва да внимаваме Мрачните да са постоянно заети, което надали ще е много трудно, при положение че незнайно защо Джарлаксъл изгаря от желание да разшири владенията си на Повърхността. За нас двамата е най-добре гилдията на Басадони да е във война.
— Не и в града — уточни Шарлота. — Действията ни започват да привличат вниманието на властите и нищо чудно те да предприемат нещо. За нас двамата е по-добре, ако Мрачните воюват, но не и с някой от другите калимпортски домове.
Ентрери кимна, доволен, че подмятанията на Дуавел си бяха свършили работата толкова бързо и бяха довели хитрата Шарлота до подобно заключение. Това бе самата истина — ако възходът на дом Басадони станеше прекалено неудържим, много вероятно бе истината за силата, скрита зад фасадата му, да излезе наяве. Случеше ли се това, цял Калимшан щеше да се надигне срещу воините на Джарлаксъл, с пагубни за Бреган Д’аерте последици. В началото Ентрери бе обмислял подобен вариант, но бързо го бе отхвърлил — съмняваше се, че той (пък и който и да било иблит) би оцелял, ако Бреган Д’аерте решаха да се завърнат в Подземния мрак.
Не, до абсолютния хаос, който би настъпил в този случай, Ентрери щеше да опре единствено ако нямаше никакъв друг избор.
— Но ти имаш право — продължи Шарлота. — Те трябва да са постоянно заети… поне бойната им част.
Ентрери се усмихна и без никакво усилие пропъди мимолетното желание да посвети Шарлота в плана си за Далабад. Нямаше смисъл — Дуавел щеше да се погрижи за това и много скоро Шарлота Веспърс щеше да изпълни задачата си, без дори да подозира, че е била използвана като пионка в личната игра на Артемис Ентрери.
А може би щеше да се досети каква е истината.
Може би на палача щеше да му се наложи да я убие.
За Артемис Ентрери, който години наред беше принуден да търпи двойната игра на Шарлота, тази мисъл бе наистина примамлива.
Шеста глава
Взаимна изгода
Гласът със сигурност му беше познат, но не и тонът. През всичките години, откакто познаваше наемника, Ентрери никога не го бе чувал да повишава ядосано глас.
Ала ето че сега Джарлаксъл крещеше, при това, с искрено задоволство установи палачът, не на кого да е, а на Рай’ги и Кимуриел.
— Ще бъде символ на въздигането ни! — изрева Джарлаксъл.
— Ще разкрие на враговете ни къде е съсредоточена силата ни — възрази Кимуриел.
— Те ще я сметнат за най-новия дом на Басадони!
— Подобни постройки не са нещо необичайно — поотстъпи Рай’ги малко по-спокойно.
В този миг Ентрери прекрачи прага и завари Джарлаксъл, Рай’ги и Кимуриел да стоят насред стаята, гледайки се сърдито. Берг’иньон Баенре също беше там, но се държеше настрани, облегнат небрежно на една от стените.
— Няма откъде да знаят, че ние стоим зад новата постройка, така е — продължи Рай’ги, след като хвърли мимолетен, изпълнен с презрение поглед към Ентрери. — Но ще разберат извън всяко съмнение, че в гилдията на Басадони има нова сила.
— Те и сега го знаят — рече Джарлаксъл.
— Подозират го, така, както подозират, че старият Басадони е мъртъв — поправи го магьосникът. — Защо да потвърждаваме съмненията им? Защо да вършим работата на техните шпиони вместо тях?
Джарлаксъл присви дясното си око (днес магическата превръзка беше върху лявото) и впери поглед в Ентрери.
— Познаваш града по-добре от нас — рече той. — Да чуем твоето мнение. Искам да издигна кула — кристално въплъщение на Креншинибон, като онази, в която надви Дризт До’Урден, ала помощниците ми се опасяват, че така ще предизвикам гнева на останалите гилдии и дори на калимшанските власти.
— Гнева на магьосническата гилдия — със сигурност — спокойно отвърна Ентрери. — Опасни противници са те.
Джарлаксъл неволно направи крачка назад, неспособен да прикрие изненадата си, че убиецът не бе взел неговата страна.
— Гилдиите непрекъснато си строят нови домове — настоя наемникът. — Някои от тях са много по-пищни от онова, което възнамерявам да направя с Креншинибон.
— Но го правят, наемайки съответната помощ — строители и, ако се налага, магьосници — обясни Ентрери.
Хванат напълно неподготвен от опасния план на Джарлаксъл, той трябваше да мисли светкавично. Не искаше да застава изцяло на страната на Рай’ги и Кимуриел, тъй като знаеше, че подобен съюз няма да му донесе нищо хубаво. Но да издигнат копие на Креншинибон насред Калимпорт си бе чисто и просто лудост.
— Ето, видя ли! — изсмя се Рай’ги. — Дори твоят лакей не смята, че намерението ти е разумно, нито дори осъществимо.
— Нямам нужда от говорители, Рай’ги! — сряза го Ентрери и за миг помисли, че избухливият магьосник ще се нахвърли отгоре му, такава омраза се четеше в погледа, който елфът му отправи. — Издигането на кула в Калимпорт несъмнено ще ни създаде неприятности — продължи убиецът, — но не е невъзможно. Навярно бихме могли да наемем някого от гилдията на магьосниците и да го използваме като фасада за същинския градеж. Още по-лесно ще бъде, ако издигнем кулата в покрайнините на града или дори в пустинята, където, обляна от ярките, слънчеви лъчи, ще може да се извиси в цялото си великолепие.
— Смисълът на подобно начинание е да демонстрираме силата си — възрази Джарлаксъл. — Нямам особено желание да впечатлявам дребните гущери и змиите, които единствени ще видят кулата, ако я построим в пустинята!
— За Бреган Д’аерте винаги е било по-добре да не разкрива истинската си сила — осмели се да подхвърли Кимуриел. — Нима трябва да променим тактиката, която ни е донесла толкова успехи, и то в място, пълно с врагове? За кой ли път като че ли забравяш кои сме и къде сме, Джарлаксъл!
— Срещу достатъчно солидна сума можем да прикрием истината за изграждането й — рече Ентрери. — Освен това смятам, че мога да намеря място, което да удовлетвори желанията ти, както и — добави той, обръщайки се към Рай’ги и Кимуриел, — да уталожи страховете ви.
— Направи го — заяви Рай’ги. — Опровергай ме и докажи, че и от теб може да има някаква полза.
Ентрери отмина това „ласкателство“ с развеселено подсмихване. Вече бе избрал мястото и то щеше да бъде поредният довод в опитите му да тласне Джарлаксъл и Бреган Д’аерте към война с Кохрин Соулз и Далабадския оазис.
— Знаем ли нещо за реакцията на Рейкърс? — попита Джарлаксъл, докато се настаняваше в креслото си.
— Точно в този момент Шарлота Веспърс е при Да’Даклан паша — отвърна Ентрери.
— Не се ли боите, че той може да я убие, за да си отмъсти? — намеси се Кимуриел.
— Няма да е кой знае каква загуба — ехидно подхвърли Рай’ги.
— Да’Даклан паша е твърде заинтригуван… — започна палачът.
— Твърде впечатлен, искаш да кажеш — поправи го Рай’ги.
— Твърде заинтригуван — настоя Ентрери, — за да действа толкова прибързано. Загубата на толкова незначителен пост не може да го е разлютила особено и сега той несъмнено изгаря от желание да научи повече за истинската ни сила и намерения. Възможно е да я убие — най-вече за да види как ще реагираме.
— Ако го стори, бихме могли да заличим и него, и цялата му гилдия от лицето на земята — думите на Джарлаксъл накараха събеседниците му да повдигнат учудено вежди.
Ентрери обаче съвсем не беше толкова изненадан.
Започнал бе да подозира, че зад привидно безумното държание на Джарлаксъл се крие нещо повече, някаква неизвестна му още логика. При обикновени обстоятелства ставаше ли въпрос за някого като Да’Даклан паша от могъщата гилдия на Рейкърс, наемникът би се опитал да намери решение, изгодно и за двете страни.
Той рядко хабеше време, усилия и отлично обучените си войници, за да сее разрушение, поне не повече, отколкото му бе необходимо, за да си извоюва достатъчно добра позиция. В този момент позициите им в Калимпорт бяха задоволително сигурни, ала ето че апетитът на Джарлаксъл непрекъснато нарастваше.
Ентрери не го разбираше, но това не го тревожеше особено — сигурен бе, че все ще намери начин да извлече изгода от ситуацията.
— Преди да предприемем каквото и да било срещу Да’Даклан, трябва да отслабим външната му подкрепа — отбеляза палачът.
— Външната му подкрепа? — повториха Джарлаксъл и Рай’ги едновременно.
— Ръката на Да’Даклан се простира надалеч — обясни убиецът. — Подозирам, че се е погрижил да се обгради със сигурна защита, която най-вероятно се простира и извън пределите на Калимпорт.
По лицата на елфите Ентрери разбра, че току-що бе направил първата крачка към осъществяването на намеренията си. Не трябваше да казва нищо повече, не и в този момент. В действителност, той познаваше Да’Даклан паша достатъчно добре, за да е сигурен, че старецът и с пръст няма да докосне Шарлота. Подобна неприкрита саморазправа изобщо не беше в стила му.
Не, той щеше да приветства посещението й и да се опита да научи колкото се може повече — в неговите очи подобно дръзко нападение бе почти сигурно доказателство, че Басадони са се сдобили с ново оръжие или нов — съюзник. Да’Даклан несъмнено ще иска да узнае дали атаката се дължи на прекомерната самонадеяност на новите водачи на гилдията (в случай че Басадони наистина бе мъртъв, както говореше мълвата) или е резултат от оправдана увереност в собствените сили. Фактът, че Шарлота (която смъртта на Басадони несъмнено би издигнала до самия връх на гилдията), се бе осмелила да го посети, определено говореше в полза на второто предположение. А Да’Даклан за нищо на света не би рискувал да си докара подобна катастрофа на главата.
О, да, Шарлота щеше да си тръгне от дома му напълно невредима, припомняйки си подшушнатото от Дуавел Тигъруилис. Когато по-късно същата вечер отидеше при Джарлаксъл, тя щеше да повтори твърдението на Ентрери, че Да’Даклан си има съюзник извън пределите на града и след това за палача щеше да остане единствено да намекне, че мястото, обитавано от този съюзник, би било съвършено за издигане на кристалната кула.
Да, според убиеца всичко се нареждаше чудесно.
— Запушим ли устата на Кохрин Соулз, Да’Даклан паша остава без подкрепа извън Калимпорт — обясни Шарлота на Джарлаксъл същата вечер.
— Не бих казал, че тя му трябва кой знае колко — отбеляза наемникът. — От онова, което чувам от теб и останалите ми информатори, разбирам, че си има предостатъчно подкрепа в самия град и да се опитваме да покорим гилдията му, не изглежда никак разумно.
— Само че той не го осъзнава — отвърна Шарлота без да се колебае.
У Джарлаксъл нямаше никакво съмнение, че Шарлота е обмислила всичко много внимателно. Беше се върнала от срещата си с Да’Даклан паша, а след това и с уличните си информатори приятно развълнувана и оживена. Вярно, не бе постигнала кой знае какво с Да’Даклан, но съвсем ясно бе почувствала, че старецът е заел отбранителна позиция. Пълното унищожение на поста в покрайнините на града здравата го бе стреснало, още повече, че и представа си нямаше какво става в гилдията на Басадони, нито кой я владее сега и това силно го тревожеше.
Джарлаксъл подпря брадичка с изящната си ръка:
— Смята, че старият Басадони е мъртъв, така ли? — попита той за трети път и за трети път Шарлота отговори утвърдително. — Не означава ли това, че гилдията е отслабена?
— В твоя свят, където домовете се управляват от матрони, които служат на самата Лолт — може би — отвърна Шарлота. — Не и тук. Тук загубата на управляващия паша означава единствено нестабилност в редиците на гилдията, а това повече от всичко друго плаши противниците й. Гилдиите рядко воюват помежду си, защото никой не печели от подобни междуособици. Това е урок, който старите паши усвояват с течение на годините и който предават на своите наследници поколения наред.
Разбира се, за Джарлаксъл не беше трудно да види логиката в думите на Шарлота, ала въпреки това запази леко обърканото си изражение, подтиквайки я да продължи. В действителност, наемникът научаваше повече за нея, отколкото за привичките на калимпортските гилдии.
— За Да’Даклан паша нападението ни е доказателство, че Басадони е мъртъв — допълни Шарлота и по устните й се разля зла усмивка. — Според него, ако старият Басадони е убит (или най-малкото е изгубил властта си), гилдията ни става много по-опасна.
— Така че колкото повече от нишките на ловко изплетената му мрежа прекъснем (първо — поста в покрайнините, а сега и Далабадския оазис), толкова по-несигурен ще се чувства Да’Даклан — рече Джарлаксъл.
— И толкова по-лесно ще ни бъде да сключим изгодно за нас споразумение с гилдията му. Нищо чудно, в опит да ни умилостиви, да ни отстъпи района около унищожения си пост. Той самият бездруго не може да го използва повече.
— Няма да е кой знае каква печалба — отбеляза Джарлаксъл.
— Така е. Но само си представи какво ще си помислят останалите гилдии, ако вместо да ни отмъсти за злото, което му причинихме, Да’Даклан ни даде част от територията си — измърка Шарлота и Джарлаксъл усети как уважението му към нея нараства.
— Далабадският оазис? — повтори той.
— Ценна придобивка сам по себе си — побърза да го увери Шарлота. — Дори и без преимуществото, което ще ни даде над Да’Даклан паша.
Джарлаксъл помисли малко и кимна в знак на съгласие, а после се подсмихна лукаво и посочи леглото си — изгледите за апетитна печалба винаги му действаха като афродизиак.
По-късно същата нощ Джарлаксъл отпрати Шарлота, за да може да обмисли на спокойствие донесената от нея информация. Според Шарлота (която пък го бе научила от лъжливите подмятания на Дуавел Тигъруилис).
Далабадският оазис беше брънка от веригата, по която Да’Даклан получаваше информация от съюзниците си извън Калимпорт. Управляван от незначителен човечец на име Соулз, Далабад беше независима крепост, която не принадлежеше към никоя от калимпортските гилдии, но срещу съответното заплащане предаваше необходимата информация комуто трябва и освен това, обяснила бе Шарлота, понякога събираше такси от пътниците, минаващи по северозападния път.
Джарлаксъл крачеше напред-назад, размишлявайки върху наученото от Шарлота и свързвайки го с чутото по-рано от Артемис Ентрери. Ясно почувства опитите на най-новия си съюзник да проникне в съзнанието му, но не му обърна внимание и само намести магическата си превръзка, за да заглуши повика му.
Трябва да имаше някаква тайна, заровена между пластовете информация, скрита връзка между несигурната позиция на Далабадския оазис и безспорното удобство на целия този план.
Та нали само преди няколко дни Ентрери му бе подхвърлил, че няма да е лошо да се огледа извън пределите на Калимпорт и да си намери къде да издигне кристалната кула?
И ето че сега съвършеното място за тази цел му се поднасяше почти на тепсия, при това с превземането му щяха да убият с един куршум два заека.
Креншинибон настойчиво се мъчеше да привлече вниманието му, всъщност — по-настойчиво, откогато и да било.
— Иска нещо — нашепна отломъкът в съзнанието му.
Джарлаксъл понечи да го отпрати, с намерението сам да си изясни положението, ала следващата забележка на Креншинибон изпревари изводите, които вече бе започнал да си прави, и прикова вниманието му.
— Аршемис Ентрери има скрит интерес в цялата работа. Стара вражда или съкровище, за което не знаем.
— Не — отговори Джарлаксъл на глас и свали магическата си превръзка, за да улесни общуването с Креншинибон. — Не го води желанието за отмъщение. Ако Ентрери имаше зъб на Соулз, лично щеше да си уреди сметките с него. Винаги се е гордял с това, че сам си върши работата.
— Нима не ти се струва странно, че Далабадският оазис, за който до вчера дори не бе чувал, изведнъж се оказва както съвършеното място за кристалната кула, така и прекрасна възможност да нанесем сериозен удар на Рейкърс? — попита отломъкът и без да остави Джарлаксъл да каже каквото и да било, сам отговори на въпроса си: — Артемис Ентрери си има тайна причина да те подтиква към нападение над Далабад, в това няма никакво съмнение. Нищо чудно да е знаел, че според информаторите ни подобно завоевание ще сплаши Да’Даклан паша и ще ни осигури значително преимущество над него.
— По-вероятно е сам той да е уредил информаторите ни да стигнат до това заключение — развеселено се изкиска наемникът.
— Може би смята, че такова начинание е обречено на пълен провал и че отърве ли се от нас, ще може да властва необезпокояван от никого.
Джарлаксъл поклати глава, още преди Креншинибон да бе довършил.
— Ако Артемис Ентрери искаше да се отърве от нас, щеше просто да си намери предлог да напусне града.
— И да се скрие като Морик Разбойника? — ехидно отвърна отломъкът.
Креншинибон имаше право, принуден бе да признае наемникът. Бреган Д’аерте вече бяха доказали, че ръката им на Повърхността се простира надалеч, навярно достатъчно, за да заловят всекиго, опитал се да им избяга. Въпреки това Джарлаксъл не можеше да се съгласи с последното твърдение на отломъка. Първо, Ентрери беше твърде умен, за да си помисли, че Бреган Д’аерте биха нападнали слепешката Далабад или който и да било противник. Освен това, смяташе наемникът, подобен удар по позициите на Бреган Д’аерте на Повърхността би бил прекалено рискован — ако Ентрери наистина целеше това, нямаше ли да е много по-лесно просто да подшушне на калимшанските власти, че в Калимпорт се е появила шайка мрачни елфи?
Наемникът приведе всички тези доводи на Креншинибон, в опит да го убеди, че второто му предположение е далеч по-достоверно и че Ентрери най-вероятно е научил за някакво съкровище, пазено в оазиса.
След това затвори очи и остави отломъка да сподели какво мисли за тази напълно правдоподобна хипотеза. Не можа да сдържи смеха си, когато установи, че Креншинибон не само е съгласен с него, но и гледа на ситуацията по същия начин. И двамата бяха повече развеселени и впечатлени, отколкото сърдити. Независимо какви бяха скритите подбуди на Ентрери и дали информацията за връзката между Далабад и Да’Даклан паша бе вярна, оазисът без съмнение си струваше да бъде завладян — нещо, което нямаше да бъде трудно.
Особено нетърпелив беше Креншинибон, който ясно бе дал да се разбере, че на всяка цена държи да издигне свое кристално подобие, кула, с която да събира лъчите на слънцето.
Поредната стъпка към постигането на отколешната му цел.
Седма глава
Преимущество, превърнато в гибел
Кохрин Соулз протегна десницата си и мислихте му се насочиха към черната, обточена с червено ръкавица, която я обгръщаше. Сега червените нишки сякаш пулсираха — чувство, което потайният, откъснат от света мъж отлично познаваше.
Някой се опитваше да го шпионира.
Соулз потъна още по-дълбоко в глъбините на магическата ръкавица. Неотдавна беше получил предложение (чрез посредник от Калимпорт, разбира се) за Нокътя на Шарон, скъпоценния му меч. Естествено, отказал бе категорично. Ценеше меча си повече от всичките си жени, повече дори от многобройните си деца. Предложението си го биваше и обещаваше несметно съкровище в замяна на магическото оръжие.
Соулз притежаваше Нокътя на Шарон отдавна, освен това познаваше калимпортските гилдии достатъчно добре, за да знае какво би могло да последва след толкова недвусмислен отказ. Затова изобщо не се изненада, когато усети, че нечие магическо око се опитва да го открие. А откакто му бяха подшушнали, че предложението може да е дошло от Артемис Ентрери и гилдията на Басадони, Соулз дори го очакваше.
Щяха да се опитат да открият слабото му място, а когато не успееха (тъй като такова просто нямаше), щяха да се откажат и да го оставят на мира.
Изведнъж Соулз почувства нещо различно и необичайно, опасно дотолкова, доколкото означаваше, че този крадец няма да се откаже така лесно. Защото онова, което Соулз долови, не бяха заклинанията на някой магьосник, нито молитвите на някой жрец. Тази енергия го изненада, но със сигурност не беше нещо, с което той и ръкавицата не се бяха сблъсквали преди.
— Псионист — изрече той на глас и погледна към своите най-приближени помощници, които се бяха наредили почтително насреща му.
Трима от тях бяха собствените му деца, четвъртият беше именит мемнонски командир, а петият — прочут, но вече оттеглил се от някогашното си поприще, калимпортски крадец. При това (много удобно за случая, помисли си Соулз) — от гилдията на Басадони.
— Артемис Ентрери и Басадони, в случай че наистина са те, някак са успели да се сдобият с псионист — обясни Соулз.
Петимата тихичко заобсъждаха неочакваната новина.
— Може би това е било скритото оръжие на Артемис Ентрери през всички тези години — обади се Ахдания Соулз, най-младата в стаята.
— Ентрери? — изсмя се Прилио, старият калимпортски крадец. — Надарен със забележителна воля и интелект? Без съмнение. Псионистки умения? Едва ли! Толкова го бива да върти оръжието, че никога не е имал нужда от тях.
— Който и да се домогва до съкровището ми, със сигурност си е намерил съюзник с псионистки умения — рече Соулз. — Смятат, че това им дава преимущество над нас, вярват, че са напипали слабото ми място и несъмнено ще се опитат да се възползват от него. Разбира се, това ги прави още по-опасни. Нищо чудно скоро да последва нападение.
Останалите настръхнаха при тези думи, но никой не изглеждаше прекалено стреснат. Сигурни бяха, че калимпортските гилдии не са се съюзили срещу тях (Кохрин Соулз бе платил немалка сума, за да се увери в това още в началото), а нямаше нито една гилдия в Калимпорт, която да е в състояние, сама или с помощта на още някого, да превземе Далабад. Не и докато Соулз притежаваше меча и ръкавицата и можеше да обезвреди всеки магьосник.
— Нито един войник няма да се прехвърли през стените на крепостта ни — заяви Ахдания със самоуверена усмивка. — Нито един крадец няма да проникне в замъка, прокрадвайки се в непрогледните сенки.
— Освен ако не владее мисловна магия — подхвърли Прилио и погледна към Соулз, ала той само се изсмя.
— Противникът ни вярва, че е открил слабото ни място. Лесно мога да ги спра с това — при тези думи Соулз вдигна ръкавицата, — да не говорим, че разполагам и с други методи…
Той нарочно не довърши, а злата усмивка, изкривила устните му, накара петимата му помощници широко да се ухилят. Защото Кохрин Соулз имаше още един помощник, някой, когото рядко виждаха и до когото рядко прибягваха. Някой, когото използваха най-вече като инструмент за разпити и мъчения, и който предпочиташе да прекарва колкото се може по-малко време сред хората.
— Вие подсигурете отбраната срещу обикновени оръжия — нареди Соулз, — а аз ще се погрижа за защитата срещу мисловни атаки.
С тези думи той отпрати своите помощници и отново насочи цялото си внимание към могъщата магическа ръкавица, чиито червени нишки протичаха през нея като вени, пълни с топла кръв. Да, Соулз ясно усещаше, че някой се опитва да надзърне във владенията му и макар да му се щеше всички завистници да го оставят на мира, предстоящото оживление можеше да се окаже и забавно.
Ихараскрик със сигурност щеше да е доволен.
Далеч под тронната зала на Кохрин Соулз, в своите тунели, за чието съществуване повечето от войниците на Соулз дори не подозираха, Ихараскрик вече знаеше, че някой (или нещо) бе проникнал в оазиса с помощта на псионистка енергия. Ихараскрик беше илитид, човекоподобно създание с глава, наподобяваща огромен мозък и пипала, там, където би трябвало да бъдат носът, устата и брадичката му. Ужасяващо грозни, илитидите бяха надарени със забележителна физическа сила, ала същинската им мощ се дължеше на невероятните им мисловни умения, с които не можеха да се мерят нито хора, нито мрачни елфи. Илитидите бяха в състояние да надвият и най-могъщия противник с помощта на зашеметяващи вълни мисловна енергия, след което или заробваха злощастника, довеждайки го до подобно на транс състояние, или впиваха гнусните си пипала в лицето му и се гощаваха с мозъка.
Ихараскрик вече дълги години работеше с Кохрин Соулз, който го смяташе за нещо средно между свой помощник и свой слуга. Според него двамата бяха сключили напълно честна сделка, печеливша и за двете страни. Това бе станало, след като Соулз беше надвил илитида, впримчвайки мозъка му с помощта на ръкавицата, оставяйки го по този начин беззащитен срещу смъртоносната атака на меча. В действителност, ако Соулз беше избрал да нанесе удар, обръщайки магията на илитида срещу самия него, Ихараскрик просто щеше да потъне в скалите с помощта на енергия, която нямаше да бъде насочена към Соулз и поради това щеше да е недостъпна за магическата ръкавица.
Соулз обаче бе предпочел да не довърши атаката си, точно както колективното съзнание на илитидите беше предвидило. Готов да се възползва от всяка удала му се възможност, Соулз бе сключил сделка с крадеца на мисли — живота му, както и удобно местенце, където да медитира (или както и да се наричаше онова, което илитидите правеха) в замяна на услугите му от време на време, най-вече в защитата на Далабадския оазис.
През всичките тези години на Соулз и през ум не му беше минало, че от самото начало Ихараскрик бе целял точно това и че събратята му го бяха избрали да открие и проучи необикновената ръкавица — нещо обичайно за илитидите, които се интересуваха от всеки предмет, способен да овладее унищожителната им мисловна енергия. Вярно, Ихараскрик все още не беше научил кой знае колко за ръкавицата, ала това ни най-малко не го тревожеше. Илитидите бяха една от най-търпеливите раси във Фаерун и обикновено се наслаждаваха повече на пътя, отколкото на крайната цел, така че Ихараскрик бе напълно щастлив в своя подземен дом.
Когато почувства псионисткото проникване, илитидът веднага разбра, че не е някой негов събрат, проявил интерес към Далабадския оазис и магическата ръкавица.
Напълно уверен в превъзходството си (както всички от своята раса), Ихараскрик бе по-скоро заинтригуван, отколкото разтревожен и дори се подразни, когато Соулз спря опитите на непознатия псионист с магическата си ръкавица. Ала ето че далечният повик се бе завърнал, пренасочен, така че да избегне примката на Соулз, и този път Ихараскрик отговори, привличайки окото на неизвестния псионист надолу, към своето подземие.
Илитидът не се и опита да прикрие изненадата си, когато разбра кой стои от другата страна. Непознатият (не какъв да е, а истински елф на мрака!) също не помисли да скрие собственото си удивление.
— Хасзакин! — изуми се той, използвайки елфическата дума за илитид (дума, в която се съдържаше уважение, каквото Мрачните рядко засвидетелстваха на същество от друга раса).
— Дин Г’еиивалз? — попита Ихараскрик, спомнил си името на един мрачно елфически град, който някога познаваше много добре.
— Мензоберанзан — долетя псионисткият отговор.
— Дом Облодра — веднага се досети илитидът, тъй като в Подземния мрак нямаше илитид, който да не е чувал за този крайно необичаен дом.
— Вече не — отвърна Кимуриел.
Ихараскрик усети горчилката в гласа му, а когато елфът сподели спомените си за падението на своя дом, илитидът разбра на какво се дължи тя. В Смутното време, когато всички магии бяха престанали да действат, единствените, останали незасегнати, бяха псионистите от дом Облодра. Възползвайки се от моментното си преимущество, те бяха отправили предизвикателство към най-могъщите домове в Мензоберанзан, включително и към самата матрона Баенре. Ала тогава ситуацията бе взела напълно противоположен обрат — конвенционалната магия си бе възвърнала силите, а псионизмът временно бе напълно обезсилен. Отговорът на матрона Баенре беше съкрушителен и дом Облодра, с всичките си обитатели и постройки, бе разгромен и запратен в Хищния процеп. Оцелял бе единствено Кимуриел, който бе проявил благоразумието да използва връзките си с Джарлаксъл и Бреган Д’аерте и да се оттегли възможно най-бързо.
— Смятате да нападнете Далабад, така ли? — попита Ихараскрик, сигурен, че ще получи отговор — лоялността, която псионистите проявяваха един към друг, често пъти бе по-силна от тази, която показваха към собствената си раса.
— Далабад ще бъде наш, преди нощта да е отминала.
Изведнъж връзката прекъсна, а когато Кохрин Соулз влезе в тъмната зала, надянал проклетата ръкавица, която така пречеше на псионистката енергия, Ихараскрик разбра на какво се дължи внезапното оттегляне на елфа.
Илитидът се поклони на мъжа, който се мислеше за негов господар.
— Някой се опита да ни проучи — заяви направо Соулз, без да може да скрие напрежението си от отвратително грозното създание.
— Псионист — потвърди илитидът на глас. — Аз също го усетих.
— Могъщ ли е?
Ихараскрик издаде тих, клокочещ звук, който бе равносилен на пренебрежително свиване на рамене трудно му бе да изпитва респект от някого, който не принадлежеше към неговата раса. Оценката на Ихараскрик беше напълно искрена, независимо от това, че точно този псионист беше мрачен елф, а не човек, и на всичкото отгоре — част от дом, който бе добре известен на илитидите. Все пак, въпреки че самият той нямаше за какво да се тревожи, Ихараскрик познаваше мрачните елфи достатъчно добре, за да е сигурен, че Кимуриел Облодра е най-малкият от проблемите, очакващи Кохрин Соулз.
— Могъществото е нещо относително — загадъчно отвърна той.
Кохрин Соулз съвсем ясно почувства магическата енергия, докато се изкачваше по дългата, спираловидна стълба, извеждаща от подземието, и се затича. Мускулите му се напрегнаха до краен предел, ала старите му кости не усещаха болка. Възможно ли бе нападението вече да е започнало?
Пое си дъх, чак когато достигна приземния етаж и завари голяма част от войниците си да разговарят развълнувано, повече заинтригувани, отколкото разтревожени.
— Твоя ли е, татко? — попита Ахдания със светнали очи и виждайки недоумението му, го поведе към една от стаите с източно изложение.
Навън, насред Далабадския оазис, в сърцето на уж непристъпната му крепост, се извисяваше кристална кула.
Навън, обляно от ярките, слънчеви лъчи, се издигаше физическото въплъщение на Креншинибон — сигурен знак, че смъртната им присъда е подписана.
Десницата на Кохрин Соулз запулсира неудържимо. Ръкавицата бе в състояние да поглъща магическа енергия и да я обръща срещу източника й, но макар че могъщият предмет никога досега не го беше разочаровал, само един поглед беше достатъчен на Соулз, за да разбере, че в сравнение с внушителната кула и той, и скъпоценните му оръжия бледнеят, жалки играчки в ръцете на обикновен, слаб смъртен. И без да се опитва, Соулз знаеше, че никога няма да успее да извлече магическата енергия на кулата, усещаше, че поиска ли да го стори, тя ще погълне и него, и ръкавицата. Ледени тръпки пробягаха по тялото му, когато си представи физическия облик, който това поглъщане можеше да приеме — вкамененото му тяло, превърнато във водоливник, украсяващ страховитата кула.
— Твоя ли е, татко? — повтори Ахдания, ала любопитството се изпари от гласа й, а възхитените пламъчета в очите й угаснаха, когато баща й обърна към нея пребледнялото си като платно лице.
Извън крепостните стени на оазиса, скрит между няколко палмови дървета и обгърнат от магически мрак, Джарлаксъл повика кристалната кула. Начаса външната й стена се удължи и към него, досущ гънещо се пипало, плъзна дълъг тунел, който проби магическата тъмнина и спря пред краката му. Уверен, че воините му са по местата си, наемникът се изкачи по стълбите, които отвеждаха в кулата, и с една мисъл нареди на Креншинибон да прибере кристалното си пипало, така че никой повече да не може да проникне вътре.
От удобната си позиция високо над земята, Джарлаксъл спокойно можеше да наблюдава драмата, разиграваща се под него.
— Не можеш ли да заглушиш светлината? — попита той телепатично.
— Светлината е сила — отвърна Креншинибон.
— За теб може би. На мен обаче ми пречи.
Джарлаксъл усети нещо много подобно на сподавен смях, но кристалният отломък все пак се подчини и затъмни източната стена, приглушавайки светлината в стаята. След това му предложи удобно кресло, което се носеше във въздуха, така че наемникът можеше с лекота да се придвижва из стаята и да следи битката, която скоро щеше да започне.
— Забележи, че Артемис Ентрери възнамерява да вземе участие в сражението — подхвърли Креншинибон и накара креслото да отиде до северния прозорец.
Джарлаксъл насочи вниманието си далеч под себе си, към палатките, скалите и дърветата, които се издигаха отвъд крепостните стени. Най-сетне, следвайки указанията на отломъка, успя да различи фигурата, спотаена в гъстите сенки.
— За разлика от нападението над Да’Даклан паша — допълни Креншинибон, макар да знаеше, че и без негова помощ Джарлаксъл си мисли съвсем същото.
Всичко навеждаше на извода, че Ентрери има някаква скрита цел, нещо, което не засягаше Бреган Д’аерте или поне не застрашаваше Джарлаксъл.
Каквато и да беше истината, Джарлаксъл и Креншинибон бяха по-скоро развеселени, отколкото обезпокоени.
Креслото се премести в другата част на малката, кръгла стаичка, откъдето наемникът можеше да проследи първия ход на воините си. Целяща да отклони вниманието, тази атака се състоеше от поредица от кълба магически мрак, спуснати върху външната стена на крепостта. Бойците, които се намираха там, изпаднаха в паника и се защураха напред-назад, крещейки, че трябва да заемат отбранителна позиция спрямо непрогледния мрак. Сториха го (и то доста добре, не пропусна да отбележи Джарлаксъл), ала в този миг започна същинската атака и то не отвън, а отвътре.
Рай’ги беше прекосил вътрешния двор на крепостта, взимайки по три метра наведнъж, без нито за миг да прекъсва поредицата от магии, която бе подхванал. За свой късмет бе открил естествен проход под крепостта и когато изрече последното заклинание за преминаване през стени, пръстта и камъните над тунела изчезнаха.
Воините на Бреган Д’аерте тутакси се издигнаха във въздуха, използвайки вродените си левитационни умения, и изпълниха двора, обгърнати в кълба от мрак — както за да объркат още повече противника си, така и за да се предпазят от ярките лъчи на омразното им слънце.
— Трябваше да нападнем през нощта — рече Джарлаксъл на глас.
— Силата ми е най-голяма през деня — долетя незабавно телепатичният отговор на Креншинибон — недвусмислено напомняне от страна на отломъка, че е по-могъщ от всички бойци на Бреган Д’аерте, взети заедно.
Джарлаксъл доста се смути при тази проява на неприкрита самоувереност, макар и сам да не знаеше защо.
Застанал в дупката, Рай’ги раздаваше нареждания на елфите, които продължаваха да се изливат в двора, нетърпеливи да се хвърлят в бой. Днес магьосникът беше необикновено въодушевен. Кръвта му кипеше както винаги в битка, но в същото време изобщо не му се нравеше, че Джарлаксъл бе избрал да извършат нападението по изгрев-слънце. Според Рай’ги единственото, което подобна глупава постъпка щеше да постигне, бе да постави свикналите да се бият в мрак елфи в неизгодна позиция и то само за да може Джарлаксъл да издигне кристалната кула. Вярно, появата на внушителната кула бе впечатляваща и несъмнено щеше да стресне неприятеля и да му подскаже с колко могъщ противник си има работа. Рай’ги добре знаеше колко полезно бе да всеят подобен ужас в сърцето на врага. Въпреки това всеки път, щом видеше някой от събратята си да примижава болезнено, докато излиза от дупката в земята, изскърцваше със зъби и за кой ли път се опитваше да намери обяснение за странното държание на Джарлаксъл.
Нещо повече — да използват мрачни елфи така неприкрито, му се струваше неоправдан и твърде голям риск. Не можеха ли да постигнат целта си по същия начин, по който възнамеряваха да унищожат Да’Даклан паша — с помощта на хора (или дори коболди), които да замаскират тайното участие на Мрачните? Защото, в крайна сметка, какво щеше да остане от Далабад след края на сражението? Онези, които оцелееха в битката (или с други думи — почти всички, тъй като елфите и този път започнаха атаката си с обичайните стрелички, напоени с приспивателна отрова) така или иначе трябваше да бъдат екзекутирани след края й, за да не могат да издадат истината за нападателите си.
Рай’ги отново си напомни какво бе неговото място в гилдията и че само някоя огромна грешка от страна на Джарлаксъл, грешка, струваща живота на мнозина от Бреган Д’аерте, можеше да му спечели достатъчно подкрепа, за да измести наемника от върха. А може би именно днешната атака щеше да се окаже тази грешка.
Внезапно магьосникът долови промяна във виковете, долитащи откъм крепостната стена, а когато вдигна поглед, установи, че слънцето грее по-ярко, а кълбата магически мрак ги няма. Дупката, която бе отворил в земята, също изчезна, поглъщайки в каменната си паст двама елфи, които тъкмо излизаха. Всичко трая само миг, сякаш някой внезапно се бе протегнал и бе разпръснал магията на Рай’ги, ала и това бе достатъчно, за да отнеме живота на двамата мрачни воини.
Рай’ги изруга Джарлаксъл, ала за кой ли път — съвсем тихичко.
Важното сега бе да остане невредим и да види дали в крайна сметка днешното нападение, дори и да завършеше с пълен провал, няма да се окаже добре дошло за личните му интереси.
Кохрин Соулз неволно направи крачка назад, поразен както от факта, че нападателите, нахлули в крепостта, бяха истински елфи на мрака, така и от магическия отпор, който с такава лекота беше обезсилил ръкавицата му. Излязъл бе от главната постройка, за да повдигне духа на войниците си и с Нокътя на Шарон в ръка се бе насочил натам, откъдето долитаха викове на болка и ужас и където тегнеше магически мрак.
Пропъждането на този мрак, както и затварянето на дупката, през която врагът продължаваше да нахлува, бе нищо работа за могъщата ръкавица, ала Соулз едва не бе повален от прилива на енергия, който парира собствената му обезсилваща магия. Толкова страховита бе тази вълна, толкова първична и неудържима бе силата й, че Соулз никога не би могъл да я спре с ръкавицата.
Нямаше откъде другаде да е дошла, освен от кристалната кула.
Кристалната кула!
Мрачните елфи!
Беше обречен!
След като нареди на войниците да се бият докрай, Соулз се върна обратно в крепостта и повика Ихараскрик, още докато тичаше из пустите коридори, следван по петите от скъпата си Ахдания. Мисловно нареди на Ихараскрик да се появи и да го отведе оттук.
Ала отговор не последва.
— Чу ме — увери Соулз дъщеря си. — Трябва да издържим само докато дойде. След това отиваме право в Калимпорт, за да съобщим на властите, че Мрачните са тук.
— Тежките резета и сложните капани, заложени по пътя, ще задържат врага надалеч — каза Ахдания.
Въпреки смущаващия факт, че нападателите се бяха оказали мрачни елфи, тя наистина го вярваше. Дългите, вити коридори, които криволичеха из основната сграда на крепостта, бяха пълни с тежки каменни врати, подсигурени допълнително с пластове метал и здраво дърво, достатъчно плътни, за да устоят на почти всяко нападение, било то физическо или магическо. А огромният брой капани, заложени между външните стени и покоите на Кохрин Соулз, скътани на сигурно място в сърцето на крепостта, бяха непреодолимо препятствие и за най-опитния крадец.
Но не и за най-хитрия.
Незабелязан от никого, Артемис Ентрери бе успял да се добере до подножието на северната стена. Само по себе си, това бе немалко постижение, невъзможно при обичайни обстоятелства, тъй като крепостта беше заобиколена от открито поле с диаметър повече от трийсет метра, отвъд които се издигаха дървета, палатки и масивни скални късове. Само че обстоятелствата далеч не бяха обичайни. При неочакваната поява на кулата насред двора на крепостта, повечето пазачи се бяха защурали насам-натам, мъчейки се да разберат дали става въпрос за вражеско приспособление или за някое тайно оръжие на Соулз. Дори войниците по крепостните стени не можеха да откъснат очи от внушителната гледка.
Ентрери се прилепи до стената. Магията на взетия назаем елфически плащ пиуафуи нямаше да трае дълго на ярката слънчева светлина, но все пак щеше да му даде достатъчно защита, в случай че някой от стражите се надвесеше от стената и погледнеше навън.
Палачът почака, докато не чу откъм вътрешността на двора да се разнася шум от битка.
За неопитното око крепостната стена изглеждаше непристъпна, построена от бял мрамор, който изпъкваше на фона на кафеникавия пясъчник и сивия гранит. В очите на Ентрери обаче това не бе стена, а удобна стълба, с предостатъчно неравности, за които да се залови.
Достигна върха за броени секунди и много внимателно надникна над ръба. Наблизо имаше двамина стражи, които трескаво презареждаха арбалетите си, без да откъсват очи от битката, кипяща в двора.
Съвършено безшумен, палачът се прехвърли през стената, загърнат в своя елфически плащ, а когато няколко секунди по-късно се спусна от другата й страна, вече бе облечен като един от хората на Кохрин Соулз.
Присъедини се към неколцина войници, които тичаха към мястото на схватката, но се отдели от тях, когато я наближиха, и отново се долепи до стената, и се насочи към отворената врата, където току-що бе зърнал Кохрин Соулз. Старецът се бореше с магията на Мрачните, размахал великолепния си меч. Соулз заотстъпва назад и Ентрери стори същото, влизайки в крепостта преди него.
Веднъж озовал се вътре, убиецът се втурна по коридорите с все същата безшумна стъпка, незабелязан от никого. Тежките врати бяха отворени, смъртоносните капани все още не бяха задействани, докато Соулз и дъщеря му тичаха на няколко крачки след палача, следвани от няколко войници, които залостваха вратите и залагаха клопките. Ентрери достигна вратата, която въвеждаше в покоите на Соулз, с достатъчно преднина, не само за да забележи, че всички капани тук вече бяха задействани, но и за да успее да се погрижи за тях.
Ето как когато малко по-късно Ахдания Соулз бутна великолепната, украсена със златни листа врата и заедно с баща си пристъпи в уж сигурната стая, Артемис Ентрери вече беше там, спотаен зад пищен, дълъг до пода гоблен.
Тримата далабадски войници — отлично подготвени, с чудесни оръжия, здрави ризници и лъскави щитове, — се приготвиха да посрещнат тримата мрачни елфи, появили се на западната стена. Колкото и да бяха ужасени от гледката на истински елфи на мрака, тримата мъже все пак запазиха достатъчно самообладание, за да се подредят така, че стената да пази гърбовете им.
Елфите се поотдръпнаха един от друг и се нахвърлиха върху противника. Великолепните им мечове, по два у всеки от тях, описваха толкова мълниеносни кръгове, че остриетата им сякаш се сливаха в едно.
За своя чест войниците удържаха позициите си и посрещнаха атаката с добре преценени движения, потискайки желанието да закрещят от ужас и да се нахвърлят сляпо върху врага, както сториха немалко от другарите им наоколо, с пагубни последствия. Постепенно, подхвърляйки си забързани забележки за тактиката на своите противници, тримата мъже започнаха да разгадават сложния, забележително изкусен танц на оръжията им поне дотолкова, че да успеят да отвърнат с няколко свои удара.
Схватката продължи по този начин известно време — тримата войници се оказаха достатъчно разумни, за да останат по местата си, вместо да се подлъжат и да последват отстъпващите от време на време елфи, отслабвайки по този начин защитата си. Дрънчейки звънко, магическите мечове, които Кохрин Соулз беше дал на най-добрите си войници, успешно устояваха на оръжията на Мрачните.
Изведнъж елфите си размениха няколко думи, които тримата им противници не можаха да разберат, и едновременно се хвърлиха в нападение, вдигнали високо великолепните си остриета. В отговор войниците също вдигнаха мечовете и щитовете си и звънтежът, последвал сблъсъка им, се сля в една-единствена протяжна нота, която отекна над двора.
Миг по-късно тя се промени и чак тогава войниците видяха, че и тримата елфи държат само по един меч, а другият се търкаля в краката им.
Вдигнали щитове и оръжия, за да се бранят от продължаващата атака на Мрачните, те разбраха колко са уязвими едва когато чуха изтракването на малките арбалети и почувстваха ужилването на стреличките.
Елфите направиха крачка назад. Тонакин Та’салз, войникът в средата, извика на другарите си, че е улучен, но е добре. Воинът от лявата му страна понечи да каже същото, ала езикът му внезапно натежа и от устните му излязоха само неразбираеми, завалени звуци. Тонакин погледна наляво тъкмо навреме, за да види как другарят му рухва по очи в прахта. Отдясно не долетя дори опит за отговор.
Тонакин остана съвсем сам. Той си пое дълбоко дъх и опря гръб в стената. Тримата елфи се наведоха и вдигнаха изпуснатите си мечове. Един от тях подхвърли нещо на своя език и макар да не разбра думите му, Тонакин ясно разчете смисъла им по лицето му.
Трябваше да падне приспан на земята, това искаше да му каже елфът, и Тонакин напълно се съгласи с него, когато тримата елфи се нахвърлиха отгоре му, размахали страховитите си оръжия в ужасяващо съвършен синхрон.
За своя чест, Тонакин успя да отбие първите два удара.
Подобно бе положението навсякъде из двора и по цялото протежение на крепостната стена. Използвайки предимно обикновени оръжия (макар и подсилени с магия), войниците на Джарлаксъл смазаха съпротивата на далабадските бойци. Наемникът им беше наредил да убиват само в случаите, когато стреличките с приспивателна отрова не свършат работа, и да приемат капитулацията на всички, решили да се предадат. Въпреки това, не пропусна да забележи Джарлаксъл, мнозина от воините му така и не дочакваха да видят дали повалените от отровата няма да се предадат.
Наемникът сви рамене, без да се тревожи кой знае колко. Това бе открита битка, каквато той и войниците му рядко бяха виждали. Ако жертвите се окажеха твърде много, за да може крепостта да функционира нормално, Джарлаксъл и Креншинибон щяха да набавят попълнения от другаде. Във всеки случай, още щом Соулз се бе скрил в сърцето на крепостта, уплашен от мощта на кристалния отломък, битката бе достигнала втората фаза.
Всичко се развиваше по мед и масло. Дворът и крепостните стени вече бяха в ръцете им, а самата твърдина бе пробита на няколко места. Дошло бе време Кимуриел и Рай’ги да излязат на сцената.
Кимуриел взе неколцина от все още будните пленници със себе си и ги принуди да влязат в крепостта.
Използвайки псионистките си умения, той щеше да проникне в съзнанието им, докато вървяха из осеяната с капани постройка, в търсене на стария Соулз.
Джарлаксъл се облегна удобно в стола си високо в кристалната кула. Искаше му се да слезе долу и да се включи във веселбата, но вместо това реши да остане и да сподели триумфа си със своя най-могъщ съюзник, Креншинибон, като дори позволи на отломъка отново да изтъни източната стена, допускайки повече светлина в кулата.
— Къде се е дянал? — беснееше Соулз, докато крачеше напред-назад из стаята. — Ихараскрик!
— Може би не е в състояние да дойде — предположи Ахдания и се приближи до гоблена, зад който се бе спотаил Ентрери.
Палачът знаеше, че може да я убие с едно-единствено движение, след което да се заеме със същинската си цел, ала любопитството му беше пробудено и той потисна този порив.
— Може би силата от кулата… — започна Ахдания.
— Не! — прекъсна я баща й. — Ихараскрик е недосегаем за подобни неща. Той и събратята му виждат всичко по… различен начин.
Още преди старият Соулз да бе довършил, дъщеря му ахна и отстъпи назад, а очите й се разшириха.
Уверен, че Ахдания е прекалено погълната от онова, което бе привлякло вниманието й, палачът приклекна на едно коляно и предпазливо надникна иззад гоблена тъкмо навреме, за да види как от псионисткия портал, зейнал пред Кохрин, в стаята пристъпва един илитид.
Крадец на мисли!
Убиецът отстъпи зад гоблена, мъчейки се да подреди мислите, гонещи се в главата му. Малко неща бяха в състояние да разтърсят Артемис Ентрери, който се бе научил да оцелява на улицата от съвсем ранна възраст и се бе издигнал до върха на безмилостната си професия, и който бе преживял както Мензоберанзан, така и още много срещи с мрачните елфи. Едно от тези неща бяха илитидите. Ентрери беше видял немалко от тях в града на Мрачните и ги ненавиждаше по-силно от всяко друго създание. Онова, което го отблъскваше така, не бе ужасяващият им външен вид, макар че в очите на всички други раси илитидите бяха потресаващо грозни.
Не, онова, от което палачът се отвращаваше толкова, бе самата им същност, съвършено различният начин, по който гледаха на света, както и Соулз току-що беше споменал.
През целия си живот Артемис Ентрери бе печелил надмощие над враговете си, защото ги разбираше по-добре, отколкото те — него. Мрачните елфи се бяха оказали малко по-голямо предизвикателство, най-вече защото бяха твърде опитни в плетенето на коварни интриги, за да бъде палачът сигурен какво се върти в главите им.
С илитидите (въпреки че контактите му с тях бяха съвсем мимолетни) това положение ставаше многократно по-неизгодно. Артемис Ентрери не бе в състояние да проумее подобен противник, защото не бе в състояние да погледне на света през неговите очи.
Дори за миг.
Ето защо палачът се сви зад гоблена, като се опитваше да заеме възможно най-малко място и се вслушваше във всяка дума, всеки звук, всяко поемане на дъх.
— Защо не се отзова на повика ми веднага? — попита Кохрин Соулз.
— Става въпрос за мрачни елфи — отвърна Ихараскрик с типичния за расата си гъгнещ глас, който в ушите на Ентрери звучеше като гласа на някой старец, задавян от храчки. — Проникнали са в крепостта.
— Трябваше да дойдеш по-рано! — извика Ахдания. — Можехме да ги надвием…
Ахдания не успя да довърши, останала внезапно без дъх. Тя се олюля немощно, сякаш едва се държеше на крака и Ентрери разбра, че илитидът току-що я бе ударил с мощна мисловна вълна.
— Какво да сторя? — вайкаше се Соулз.
— Нищо не можеш да сториш — отвърна Ихараскрик. — Обречен си.
— Оп-п-питай се да п-п-преговаряш с тях, т-т-татко! — извика посъвзелата се Ахдания. — Дай им, каквото искат, иначе сме загубени!
— Те ще вземат онова, което искат — увери я Ихараскрик и отново се обърна към баща й. — Не можеш да им предложиш абсолютно нищо. Безнадеждно е.
— Татко? — проплака Ахдания с внезапно изтънял глас.
— Заповядвам ти да ги нападнеш! — заяви Соулз и насочи страховития си меч към гърдите на илитида. — Разправи се с тях!
От устните на Ихараскрик се откъсна подобен на задавено прокашляне звук, който осмелилият се да надникне иззад гоблена Ентрери разпозна като искрено забавление.
Кохрин Соулз също разбра какво означава странният звук, защото лицето му пламна.
— Става въпрос за елфи на мрака — повтори илитидът. — Не ти ли е ясно? Безнадеждно е.
Кохрин Соулз понечи да отговори, да се кара, да настоява Ихараскрик да се заеме с отбраната на крепостта, ала после, сякаш всичко най-сетне му бе станало кристално ясно, замълча и се взря в подобния на октопод свой събеседник.
— Знаел си! — обвинително рече Соулз. — Когато псионистът проникна в Далабад, той…
— Още тогава разбрах, че е мрачен елф — не отрече Ихараскрик.
— Предател! — изрева Соулз.
— И дума не може да става за предателство — безразлично отбеляза илитидът. — Никога не сме били нито приятели, нито дори съюзници.
— Но ти си знаел!
Ихараскрик не си даде труда да му отговори.
— Татко? — обади се Ахдания, разтреперана от глава до пети.
С мъка поемайки си дъх, баща й вдигна лявата си ръка, за да избърше потта и сълзите, стичащи се по лицето му.
— Какво да сторя? — шепнеше Соулз. — Какво…
Странният, кашлящ звук отново изпълни стаята и този път у Ентрери не остана никакво съмнение — илитидът се надсмиваше над жалкия човек.
Кохрин Соулз се взе в ръце и впери ядовит поглед в него.
— Всичко това ти се струва забавно, така ли? — процеди той през зъби.
— Забавлява ме иронията в постъпките на нисшите раси — отвърна Ихараскрик. — Колко много прилича вайкането ти на хленча на твоите жертви! И както те напразно се молеха да пощадиш живота им, така и ти ще просиш милост от врага, чието могъщество дори не можеш да си представиш!
— Враг, който ти познаваш достатъчно добре! — изтъкна Соулз.
— Предпочитам Мрачните пред жалката ти раса — преспокойно призна илитидът. — Те никога не молят за милост, която знаят, че няма да получат. За разлика от хората, те приемат слабостите на мислещите същества. При тях, както и при вас, няма по-важна движеща сила от личния интерес, но за разлика от вас, те го осъзнават съвсем ясно.
И като се поклони лекичко, Ихараскрик добави:
— Това е цялото уважение, което ще получиш от мен. Бих могъл да насоча част от енергията си към теб, за да я уловиш и използваш срещу Мрачните (а те ще бъдат тук всеки момент), но няма да го сторя.
Артемис Ентрери съвсем ясно видя как отчаянието на Кохрин Соулз бе изместено от слепия гняв на човек, който вече няма какво да губи — изражение, което убиецът бе виждал безброй пъти през годините, прекарани в джунглата на калимпортските улици.
— Но ръкавицата все още е у мен! — властно заяви Соулз и вдигна великолепния си меч. — Поне ще изпитам удоволствието да видя как умираш преди мен!
Още преди Соулз да успее да довърши, Ихараскрик се сля с каменния под и изчезна.
— Проклет да си! — изрева Соулз. — Проклет да…
Гневният му вик бе прекъснат от силно тропане по вратата.
— Дай ми магическата си пръчка! — кресна Соулз и се обърна към дъщеря си.
Изправена пред пищния, простиращ се чак до пода гоблен, Ахдания стоеше напълно неподвижна и дори не посегна към магическата пръчка, втъкната в колана й.
Миг по-късно, с все същото непроменено изражение, тя се свлече на земята.
Зад нея се показа Артемис Ентрери.
Очите на Кохрин Соулз се разшириха, когато дъщеря му рухна на пода — не от уплаха за Ахдания, а от тревога за собствената му безопасност.
— Толкова по-лесно щеше да бъде, ако просто ми бе продал меча си — отбеляза палачът.
— Знаех си, че ти стоиш зад всичко това, Артемис Ентрери! — изръмжа Соулз и пристъпи към убиеца, без да сваля поглед от лицето му.
Кървавочервеното оръжие проблесна заплашително.
— Давам ти последна възможност да го продадеш — продължи наемникът и Соулз се закова на място, без да може да повярва на ушите си. — Срещу живота на дъщеря ти — добави Ентрери и сведе острието на изумрудената си кама към падналата Ахдания. — За собствения си живот също ще трябва да се спазариш, ала не с мен.
Откъм коридора се разнесе нов тропот, последван от шум от водеща се битка.
— Близо са, Соулз — отбеляза Ентрери. — Твърде близо и твърде много.
— Как можа да доведеш елфи на мрака в Калимпорт! — изръмжа Соулз в отговор.
— Те сами дойдоха — поправи го палачът. — Аз просто имах благоразумието да не се опитвам да им преча. Е, приемаш ли предложението ми? Мога да спася Ахдания — тя не е мъртва, просто спи.
За да подсили думите си, Ентрери вдигна миниатюрна стреличка с необичайна форма — елфическа стрела, напоена с приспивателна отрова.
— Дай ми меча и ръкавицата — още сега! — и ще пожаля живота й. След това можеш да се опиташ да откупиш собствения си живот. Мечът няма да ти помогне особено срещу Мрачните, защото те не се нуждаят от магия, за да се справят с теб.
— Но ако ще трябва да откупувам живота си, защо да не го сторя с меч в ръка? — попита Соулз.
В отговор Ентрери кимна по посока на Ахдания.
— Откъде да съм сигурен, че ще удържиш на думата си? — добави Соулз.
Без да каже нито дума, убиецът впи леден поглед в лицето му.
В този миг на вратата се потропа и Соулз, сякаш тласнат от резкия звук, се хвърли към Ентрери, вдигнал могъщия си меч.
Палачът разполагаше с достатъчно време, за да убие Ахдания, преди да отскочи, но не го стори. Вместо това се скри зад гоблена и като приклекна ниско, изтича до другия му край, а след него отекна звукът на раздиран плат. Нокътя на Шарон с лекота потъваше в плътната материя, откъртвайки дори парчета от стената зад нея.
Когато излезе от другата страна на гоблена, Ентрери видя Соулз да се насочва към него с полуобезумяло, тържествуващо изражение.
— Какво ли ще кажат мрачните елфи, когато дойдат и открият Артемис Ентрери мъртъв? — изкряска Соулз и замахна към рамото на палача.
Убиецът, който междувременно бе извадил собствения си меч, с лекота отби удара, ала Соулз беше много добър, и преди Ентрери да успее да замахне с камата, която държеше в лявата си ръка, той вдигна Нокътя на Шарон пред гърдите си.
Респектиран не толкова от противника си, колкото от великолепното му оръжие, Ентрери отстъпи назад.
Знаеше за Нокътя на Шарон достатъчно, за да осъзнае, че и най-незначителната драскотина, получена от острието му, ще се разпростре и забере и най-вероятно ще го убие.
Напълно уверен, че рано или късно ще намери пролука в защитата на Соулз, Ентрери започна да описва бавни кръгове около него.
Соулз замахна ниско и палачът трябваше да отскочи, следващият удар пък го накара да приклекне, като в същото време отби аленото острие с меча си и натисна с все сила. Атаката на Соулз беше мълниеносна и изпълнена толкова безупречно, че почти всеки противник би получил поне някоя драскотина…
… Ентрери обаче остана невредим. Вместо това Соулз се видя принуден да отстъпи и да замахне настрани, тъй като незнайно как палачът се бе озовал вдясно от него, докато отбиваше третия му удар.
Соулз изръмжа раздразнено, когато двамата пак се озоваха лице в лице, а Ентрери отново зае хладнокръвната си, дебнеща позиция. Този път, вместо да остане неподвижен, Соулз също започна да описва бавни кръгове, като (не пропусна да забележи Ентрери) леко влачеше единия си крак, очевидно готов да смени посоката само за миг, отрязвайки всеки път за отстъпление.
— Значи жадуваш да притежаваш Нокътя на Шарон, убиецо? — изсмя се подигравателно Соулз. — А осъзнаваш ли всъщност истинското му могъщество, знаеш ли докъде се простират страховитите му способности.
Ентрери бавно заотстъпва, първо наляво, после надясно, позволявайки на Соулз да стесни полето на битката. Започваше да губи търпение, а и звуците, които долитаха откъм вратата, красноречиво говореха, че съпротивата от другата й страна много скоро ще бъде надвита. Вратата бе великолепна и забележително яка, но дори това нямаше да й помогне задълго, а Ентрери искаше да приключи с всичко това преди появата на Рай’ги и Мрачните.
— Мислиш си, че съм просто един старец — подхвърли Соулз и се нахвърли отгоре му, замахнал за нов удар.
Ентрери го посрещна и този път отвърна на атаката с атака. Мечът му се провря под оръжието на Соулз и го отби настрани, след което палачът се завъртя и пристъпи напред, вдигнал изумрудената си кама, ала почти веднага се видя принуден да се отдръпне, тъй като лявата му ръка се озова твърде близо до опасния магически меч.
— Може и да съм стар — продължи Соулз решително, — но черпя сили от меча. Мога да въртя оръжието не по-зле от теб, Артемис Ентрери — докато имам Нокътя на Шарон, ти си обречен.
И той отново се хвърли в нападение, ала палачът се измъкна с лекота и отстъпи към стената. Скоро щеше да се окаже хванат натясно, но това можеше да се каже и за Соулз, който също нямаше да има къде да отиде нито пък достатъчно време, за да го стори.
— Бягай, бягай като уплашен заек, убиецо! — изсмя се Соулз подигравателно. — Познавам те, Артемис Ентрери. Познавам те! Виж!
Още докато говореше, Соулз размаха Нокътя на Шарон пред себе си и палачът беше принуден да притвори очи, тъй като зад острието се извиха валма непрогледен мрак.
Не, с изненада установи Ентрери миг по-късно, от острието бликнаха валма непрогледен мрак и по-точно — облаци от пепел, които се задържаха във въздуха и се завихриха, променяйки бойното поле според намеренията на Соулз.
— Познавам те — викна Соулз и пристъпи напред, без да спира да размахва меча си, изпълвайки въздуха с още и още пепел.
— Да, познаваш ме — спокойно отвърна Ентрери и Соулз неволно забави крачка, припомнил си внезапно с кого си има работа. — Познаваш ме, защото нощем идвам в сънищата ти, Кохрин Соулз, в най-страшните ти кошмари. И когато надзърнеш в сенките им, виждаш ли тези очи да се взират в теб?
При тези думи палачът направи крачка напред и лекичко подхвърли меча си, внимателно преценявайки ъгъла, така че Кохрин Соулз да види единствено приближаващото се острие.
В този миг вратата стана на трески.
Соулз сякаш не го забеляза, напълно погълнат от двубоя с Ентрери. Мечът му удари върха на вражеското острие, после се спусна надолу и настрани. Толкова добре бе изиграл палачът хода си, че движенията на Соулз само затвърдиха илюзията, че оръжието все още е в ръката му.
Соулз се хвърли напред, право в сърцето на черната пепел, и с все сила замахна натам, накъдето знаеше, че се намира противникът му.
Миг по-късно замръзна, усетил остро убождане в гърба. Камата на Ентрери потъна в тялото му.
— Виждаш ли тези очи да се взират в теб, когато надзърнеш в непрогледните сенки на най-страшните си кошмари, Кохрин Соулз? — повтори убиецът. — Това са моите очи.
Соулз почувства как жизнената му енергия бавно го напуска. Ентрери все още не бе нанесъл смъртоносен удар, пък и нямаше нужда да го прави. Соулз беше победен и го знаеше. Нокътя на Шарон се изплъзна от пръстите му и тупна на пода, а ръката му увисна безпомощно.
— Ти си демон! — изръмжа той.
— Аз? — невинно попита Ентрери. — Не беше ли Кохрин Соулз този, който бе готов да пожертва дъщеря си заради едно оръжие?
Още докато говореше, убиецът посегна и дръпна черната ръкавица от десницата му. За изненада на Соулз, тя падна на земята.
Откъм изкъртената врата се разнесе глас, мелодичен, ала въпреки това остър, говорещ на език, който се лееше плавно, макар и накъсван от резки, отсечени съгласни.
Ентрери се отдръпна. Соулз се обърна и над валмата пепел, които бавно се слягаха на пода, видя няколко мрачни елфи да пристъпват в стаята.
Кохрин Соулз пое дълбоко дъх. Беше се справял и с по-страшни противници, напомни си той. Беше преговарял с илитид и бе преживял срещи с най-опасните главатари на калимпортските гилдии. Вниманието му се насочи към Ентрери, който бавно се отдалечаваше, потънал в разговор с предводителя на Мрачните.
А драгоценният му меч, най-скъпото, което притежаваше и заради което наистина бе готов да пожертва дори живота на родната си дъщеря, лежеше в краката му, незабелязан от никого.
Ентрери се отдалечи още малко. Никой от Мрачните не се приближи, нито го погледна.
Нокътя на Шарон, така примамливо близо, сякаш го викаше.
Напрягайки тялото си до краен предел, преценил до съвършенство и най-малкото си движение, Соулз светкавично се приведе, нахлузи черната ръкавица на дясната си ръка и преди да успее да осъзнае, че тя не му пасва както преди, грабна могъщия меч и се обърна към Ентрери, ръмжейки:
— Кажи им, че ще говоря с предводителя им… — започна той, но остатъкът от изречението се изгуби в гърлото му, а гласът му подрезгавя, сякаш нещо се бе впило в гласните му струни.
Лицето му се разкриви причудливо, чертите му сякаш се удължиха по посока на меча.
Всички в стаята замлъкнаха и насочиха изумени погледи към Соулз.
— Д-д-дано се продъниш в Д-д-деветте… в Д-д-деветте пъкъла, Ентрери! — с мъка процеди Соулз с накъсван от мъчителни стонове глас.
— Какво става? — обърна се Рай’ги към Ентрери.
Палачът дори не си даде труда да му отговори и продължи да наблюдава развеселено обречената битка на Кохрин Соулз с могъщия меч. Лицето на Соулз отново се удължи, а от тялото му започнаха да се извиват струйки дим. Опита се да извика, ала от устните му се откъсна единствено задавено клокочене. Димът стана по-силен и Соулз затрепери неудържимо, все така мъчейки се да извика.
Ала от устата му излезе само струя гъст дим.
После всичко сякаш застина. Борейки се да си поеме дъх, Соулз се взря в Ентрери.
Кохрин Соулз живя само толкова, колкото на лицето му да се изпише най-потресеното и ужасено изражение, което Ентрери някога беше виждал. Изражение, от което палачът изпита искрено удоволствие. Имаше нещо твърде познато в начина, по който Соулз бе изоставил дъщеря си.
Тялото на Кохрин Соулз изригна с оглушително пращене. Кожата и плътта се стопиха върху лицето му, оставяйки само гол череп и чифт широко отворени, ужасени очи.
Нокътя на Шарон отново тупна на пода, ала вместо да издрънчи, само изтрополи глухо. Обезобразеният труп на Кохрин Соулз рухна на земята.
— Обясни! — нареди Рай’ги на Ентрери.
Палачът прекоси стаята и с десница, върху която беше надяната ръкавица, досущ като тази върху ръката на Соулз, се пресегна и преспокойно вдигна най-новото си завоевание.
— Моли се да не отида в Деветте пъкъла, които със сигурност те очакват, Кохрин Соулз — рече той. — Защото срещна ли те там, ще те измъчвам до края на вечността.
— Обясни! — заповяда Рай’ги още по-настойчиво.
— Да обясня? — повтори Ентрери и като се обърна към елфа, сви рамене, сякаш отговорът се разбираше от само себе си. — Аз бях подготвен, а той се оказа глупак.
Рай’ги го изгледа заплашително и Ентрери се усмихна доволно, надявайки се развеселеното му изражение да вбеси магьосника дотам, че да го подтикне да стори нещо.
Защото сега Ентрери държеше Нокътя на Шарон и носеше ръкавицата, с която можеше да улови всяка магия и да я насочи срещу нападателя си.
Светът току-що се бе променил по начин, който омразният Рай’ги изобщо не си и представяше.
Осма глава
Простичка причина
— Кулата остава — заяви Кимуриел. — Така нареди Джарлаксъл. Крепостта понесе нападението ни достатъчно добре, за да може Далабад да продължи да функционира, без никой отвън да разбере, че изобщо е имало нападение.
— Да функционира! — повтори Рай’ги с неприкрито отвращение в гласа и хвърли обвинителен поглед на палача, който заедно с него прекрачваше прага на кристалната кула.
Очевидно бе, че според магьосника именно Ентрери е виновен за случилото се този ден и ще трябва да отговаря, ако нещо се обърка.
— И какво, от нас се очаква да се превърнем в надзиратели на шайка събирачи на пътни такси? — изсумтя Рай’ги.
— Далабад ще донесе на Бреган Д’аерте повече полза, отколкото предполагаш — отвърна Ентрери на езика на Мрачните, който все още не бе овладял до съвършенство. — В очите на целия свят между Далабад и дом Басадони няма да има нищо общо. Съюзниците, които разположим тук, ще наблюдават пътищата и ще събират новини за нас. Така ще ги научаваме много преди пристигането им в Калимпорт, пък и ще можем да движим немалка част от делата си оттук, далеч от очите на Да’Даклан паша и хората му.
— И кои ще са тези доверени съюзници, които ще оглавят Далабад вместо нас? — попита Рай’ги. — Мислех си да изпратим Домо.
— Домо и гнусните му приятелчета никога няма да напуснат клоаките — намеси се Шарлота Веспърс.
— Твърде добре се чувстват в мръсната си дупка — промърмори Ентрери.
— Джарлаксъл намекна, че оцелелите в днешната битка може да са достатъчно — обясни Кимуриел. — Нямаше много жертви.
— Съюз с паднала гилдия! — въздъхна Рай’ги и поклати глава. — Съюз с гилдия, която лично разбихме!
— Не е същото като да се съюзим с победен от нас дом в Мензоберанзан — заяви Ентрери, усетил, че магьосникът гледа на случилото се в Далабад в мрачната светлина на родния си град и лютите, отколешни вражди, които съществуваха между отделните домове.
— Ще видим — отвърна Рай’ги и даде знак на убиеца да почака, докато Кимуриел, Шарлота и Берг’иньон поемат по стълбището, отвеждащо до втория етаж на кристалната кула.
— Знам, че си имаше свои причини да искаш да сложим ръка на Далабад — заяви магьосникът направо, щом двамата останаха сами. — Може би за да си уредиш стари сметки или за да наденеш ръкавицата, която носиш в този момент, и да се сдобиеш с меча, който и сега виси на кръста ти. Каквито и да са били подбудите ти, не си мисли, че си успял да ме заблудиш, човеко!
— Далабад е ценна придобивка — спокойно отвърна Ентрери. — Сега Джарлаксъл има място, където да издигне и да поддържа кристалната кула, необезпокояван от никого. Завоеванието беше от полза за всички.
— Включително и за Артемис Ентрери!
Вместо отговор, палачът извади Нокътя на Шарон от ножницата и го поднесе към очите на магьосника.
А мечът наистина беше красив. По протежение на червеното, наточено като бръснач острие, бяха гравирани зловещи фигури, заметнати с плащове и стиснали дълги коси, подчертани от черен улей за оттичане на кръвта.
Ентрери разтвори ръка, така че Рай’ги да види и главичката на ефеса, изкусно изработена във формата на череп, и дръжката — толкова бяла, че изглеждаше като човешка кост. Всъщност, тя бе направена така, че да наподобява гръбначен стълб и ребрена дъга, а напречникът приличаше на тазова кост, с широко разкрачени крака, така извити назад, че ръката, която държеше оръжието, да ляга удобно в това своеобразно „костно“ гнездо. И всички те, ефесът, ръкохватката и напречникът, бяха съвършено бели, с изключение на очите на черепа, украсяващ ефеса, които в един момент бяха катраненочерни, а в следващия лумваха с ален пламък.
— Наистина съм доволен от новата си придобивка — призна Ентрери.
Рай’ги внимателно огледа красивия меч, ала очите му неизменно се спираха върху другото, не така очевидно съкровище — черната, обточена с червени нишки ръкавица върху десницата на палача.
— Подобни оръжия нерядко се превръщат от благословия в истинско проклятие — подхвърли елфът. — Надарени са с арогантност, която често прелива и в господарите им… обикновено — с пагубни последствия.
Погледите на двамата се срещнаха и по лицето на Ентрери плъзна зла усмивка.
— Коя страна на острието предпочиташ? — прошепна той и поднесе меча още по-близо до лицето на Рай’ги, отговаряйки на неприкритата му заплаха със заплаха.
Рай’ги присви тъмните си очи и пое по стълбата.
Ентрери го проследи с все същата злокобна усмивка, ала в действителност думите на магьосника бяха докоснали болезнена струна у него. Нокътя на Шарон наистина беше надарен със силна воля (палачът го усещаше съвсем ясно) и ако не беше винаги нащрек, със сигурност щеше да си има неприятности, а нищо чудно да срещнеше и смъртта си, ужасната смърт, която бе застигнала Кохрин Соулз.
Ентрери сведе поглед към оръжието и си напомни никога да не докосва която и да било част от него с гола ръка.
Дори Артемис Ентрери не можеше да отрече, че гледката на изпепеленото лице на Кохрин Соулз бе потресаваща.
— Креншинибон с лекота покори по-голямата част от оцелелите — съобщи Джарлаксъл на своите най-приближени съветници, когато малко по-късно ги събра в съвещателната стая, която бе създал на втория етаж на кулата. — В очите на всички извън Далабад случилото се днес няма да е нищо повече от обикновен преврат в семейството на Соулз, последван от съюз с гилдията на Басадони.
— Значи Ахдания Соулз е съгласна да остане? — попита Рай’ги.
— Беше готова да застане начело на Далабад още преди намесата на Креншинибон — отвърна Джарлаксъл.
— Завидна лоялност! — отбеляза Ентрери тихичко.
— Отсега ми харесва — рече Рай’ги в същото време.
— Но можем ли да й имаме доверие? — обади се Кимуриел.
— Имате ли доверие в мен? — подхвърли Шарлота. — Някога и аз бях в нейното положение.
— С тази разлика, че предишният главатар на гилдията, освен всичко друго, й беше баща — напомни Кимуриел.
— Нямаме никаква причина да се боим от Ахдания Соулз, нито от когото и да било в Далабад — отсече Джарлаксъл, слагайки край на спора им. — Онези, които се спасиха и които ще запазят живота си, се подчиняват на Креншинибон, а Креншинибон се подчинява на мен.
Ентрери не пропусна да забележи съмнението, пробягнало по лицето на Рай’ги, а и самият той не можеше да не се почуди дали наемникът наистина е наясно кой на кого се подчинява.
— Воините на Кохрин Соулз няма да ни предадат — уверено продължи Джарлаксъл. — Дори няма да си спомнят случилото се днес, а сами ще повярват в историята, която ще ги накараме да разпространят, стига ние да го поискаме. От днес нататък Далабадският оазис принадлежи на Бреган Д’аерте така сигурно, сякаш в него се е разположил цял отряд мрачни елфи.
— И ти смяташ, че можем да го поверим на Ахдания Соулз, въпреки че току-що убихме баща й? — попита Кимуриел, макар по тона му да личеше, че вече знае отговора.
— Баща й умря, защото допусна да бъде обсебен от меча си, тя самата ми го каза — рече Джарлаксъл и очите на всички се насочиха към оръжието, което висеше на кръста на Ентрери.
Особено настойчив бе погледът на Рай’ги, сякаш магьосникът искаше още веднъж да повтори предупрежденията си от по-рано и най-вече недвусмислената си заплаха, та Ентрери нито за миг да не забравя, че го следят отблизо, по-отблизо и отпреди, след като палачът бе допуснал грубата грешка да използва Бреган Д’аерте за собствените си цели.
— Всичко това изобщо не ти харесва — отбеляза Кимуриел, когато двамата с Рай’ги се прибраха в Калимпорт.
Джарлаксъл бе останал в Далабад, за да се погрижи за остатъка от войниците на Кохрин Соулз и да обясни леката промяна в управлението на оазиса, която Ахдания трябваше да направи.
— И как да ми харесва! — отвърна Рай’ги. — С всеки изминал ден изникват нови и нови причини за оставането ни на Повърхността. Отдавна трябваше да сме се върнали в Мензоберанзан, а ето че сме хванати като в капан тук.
— По-скоро като в плаващи пясъци — поправи го Кимуриел, давайки да се разбере, че и той не е във възторг от положението, в което се намираха.
Първоначално Джарлаксъл им бе казал, че целта им е да си създадат достатъчно контакти (най-вече — хора), които да се грижат за потока от стоки, който Бреган Д’аерте възнамеряваше да установи между Повърхността и Мензоберанзан. Въпреки че наемникът не им бе обяснил с подробности плана си, и Рай’ги, и Кимуриел бяха останали с твърдото убеждение, че престоят им на Повърхността няма да трае дълго.
Ала ето че дейността им се беше разраснала и те не само бяха издигнали внушителната кула (която, по всичко личеше, съвсем нямаше да бъде единствената), но и бяха добавили още една база към вече завладяния дом на Басадони. Но най-лошото (макар никой от двамата да не се осмеляваше да го изрече на глас) бе нарастващото подозрение, че зад постъпките на Джарлаксъл се крие нещо повече. Може би наемникът бе сгрешил, отнемайки един определен магически предмет от изменника До’Урден.
— Повърхността май му се нрави все повече и повече — продължи Кимуриел. — Знаехме, че непрестанните междуособици в Мензоберанзан започват да му дотягат, но като че ли сме подценили същинските размери на тази досада.
— Може би — отвърна Рай’ги. — А може би някой трябва да му напомни, че мястото ни не е тук.
Кимуриел се вгледа изпитателно в магьосника, а по изражението му ясно личеше, че се пита как ли някой би могъл да „напомни“ на могъщия Джарлаксъл каквото и да било.
— Ще започнем от краищата — отговори Рай’ги на неизречения му въпрос, използвайки един от любимите изрази на Джарлаксъл, който бе и една от най-често прилаганите тактики на Бреган Д’аерте.
Всеки път, когато Бреган Д’аерте се изправеше срещу някой нов противник (било за да се внедри в редиците му, било за да го унищожи напълно), започваха „от краищата“ — обграждаха врага и започваха да си проправят път до „сърцето му“, стеснявайки неумолимо смъртоносния си кръг.
— Морик набави ли скъпоценните камъни? — попита Рай’ги.
Мечът лежеше пред него в цялото си зловещо великолепие.
Артемис Ентрери дълго се взира в Нокътя на Шарон, потривайки влажните си длани. Част от него копнееше да сграбчи меча ей така, с голи ръце, та най-сетне да се свърши със сблъсъка между волите на двамата, който щеше да се състои рано или късно. Ако надделееше над оръжието, то щеше да му принадлежи изцяло, но ако изгубеше…
Палачът болезнено ясно си припомни ужаса на последните мигове от живота на Кохрин Соулз.
Ала именно мисълта за този жалък живот му помогна да се реши. Артемис Ентрери нямаше да допусне грешката на Кохрин Соулз, нямаше да се превърне в пленник на оръжието и сам да издигне затвор около себе си. Не, Ентрери щеше да победи… или да загине.
И все пак тази потресаваща смърт…
Убиецът посегна към оръжието, извиквайки на помощ цялата си воля, за да посрещне атаката, която щеше да последва.
В този момент откъм коридора долетя шум.
С едно мълниеносно движение Ентрери надяна ръкавицата и прибра меча в ножницата, висяща на бедрото му. В същия миг вратата на личните му покои (доколкото покоите на някой човек, живеещ сред мрачни елфи, изобщо можеха да се нарекат „лични“) се отвори.
— Ела — нареди Кимуриел от прага и понечи да си излезе. Щом усети, че Ентрери дори не помръдва, се обърна към него, а по лицето му се изписа заинтригувано изражение, което бързо отстъпи място на неприкрита заплаха. — Имаш великолепно оръжие — отбеляза елфът. — Достоен помощник на изумрудената ти кама. Можеш да бъдеш спокоен — нито аз, нито Рай’ги подценяваме силата на ръкавицата, която и за миг не сваляш от десницата си. Прекрасно знаем на какво е способна, знаем и как да я победим.
Ентрери продължи да се взира безизразно в него.
Блъф ли беше това, или Кимуриел наистина бе открил начин да се справи с ръкавицата? По лицето на палача плъзна зла усмивка — каквато и да бе тайната, за която псионистът намекваше, в този момент тя бе напълно безполезна. Ентрери знаеше (а по изражението му и Кимуриел го разбра съвсем ясно), че му трябваха само секунда-две, за да прекоси стаята, да преодолее псионистката му защита с помощта на ръкавицата и да го прониже със смъртоносния меч.
Ако могъщият и хладнокръвен елф изобщо бе разтревожен, то той с нищо не го показа.
Също както и Ентрери.
— Има работа за вършене в Лускан — обясни Кимуриел най-сетне. — Морик така и не ни достави скъпоценните камъни.
— И ви трябвам, за да му предам поредното съобщение, така ли? — подигравателно попита палачът.
— Този път няма да има съобщение за Морик — ледено заяви Кимуриел. — Той се провали.
Категоричността на това изказване порази Ентрери, ала той успя да прикрие изненадата си, поне докато Кимуриел не се обърна и не се запъти към вратата. Палачът разбираше, че току-що му бяха наредили да отиде в Лускан и да убие Морик. В това нямаше нищо странно, при положение, че Разбойника очевидно не бе оправдал очакванията на Бреган Д’аерте. Въпреки това на Ентрери му се струваше повече от странно, че Джарлаксъл бе готов да прекъсне с такава лекота единствената си връзка с толкова многообещаващ пазар, какъвто бе Лускан, без преди това поне да изслуша обяснението на Морик.
Вярно, напоследък Джарлаксъл действаше доста странно, но възможно ли бе да е чак толкова заблуден?
А може би поръчката за убийството на Разбойника изобщо не идваше от наемника, внезапно осъзна Ентрери, докато вървеше след Кимуриел.
Подозренията и страховете му се потвърдиха още щом прекрачи прага на малката стая. Беше влязъл почти веднага след Кимуриел, ала вътре го очакваше само Рай’ги.
— Морик отново се провали — заяви магьосникът, щом го видя. — Това беше последният му шанс. Той знае твърде много за нас, а подобна очевидна липса на лоялност не ни оставя кой знае какъв избор, нали така? Иди в Лускан и го елиминирай. Проста задача. Скъпоценните камъни не ни интересуват. Ако са у него — похарчи ги, както намериш за добре. Единственото, което искам да ми донесеш, е сърцето на Морик.
При тези думи Рай’ги отстъпи настрани, разкривайки вече отворен магически портал, отвеждащ до улицата, на която живееше Морик.
— Ще трябва да свалиш ръкавицата, преди да пристъпиш вътре — лукавата забележка на Кимуриел накара Ентрери да се зачуди дали всичко това не бе капан, целящ да го остави беззащитен.
Разбира се, находчивият палач вече бе предвидил точно тази възможност на идване към стаята на Рай’ги, затова сега само се изсмя ехидно, отиде до портала и спокойно прекрачи прага му.
Секунда по-късно вече беше в Лускан, а от другата страна на бързо изчезващия портал Рай’ги и Кимуриел го гледаха със смесица от объркване, гняв и любопитство.
Палачът вдигна десницата си, все така облечена в магическата ръкавица, и им махна подигравателно, миг преди порталът да се затвори напълно. Знаеше, че двамата елфи се чудят как е способен на такъв пълен контрол върху ръкавицата и се опитват да разберат докъде точно се простира силата й, нещо, което дори Ентрери все още не бе открил. Едно обаче беше сигурно — убиецът нямаше никакво намерение да улеснява двамата си притворени противници и затова бе сменил истинската ръкавица с копието, което бе заблудило даже Кохрин Соулз.
Щом порталът се затвори, Ентрери надяна истинската ръкавица, а фалшивата прибра в торбичката, която висеше на кръста му, прикрита между гънките на плаща.
Първото място, където отиде, бе стаята на Морик, която, с изненада установи той, не беше подсигурена с допълнителни капани. Учудването на палача беше напълно основателно — ако Морик за пореден път беше разочаровал безмилостните мрачни елфи, несъмнено би трябвало да очаква ново посещение, а ето че той не само не беше избягал, но дори не си бе дал труда да си набави нови защити.
Тъй като нямаше особено желание да седи и да чака, Ентрери излезе навън и пое из улиците на Лускан, от ъгъл на ъгъл и от пивница в пивница. Неколцина дрипльовци се опитаха да изпросят нещичко, ала той ги прогонваше само с поглед. Един джебчия дори се осмели да посегне към кесията на палача и преди да разбере какво става, се озова седнал в близката канавка, стиснал строшената си китка.
Малко по-късно, тъкмо когато започваше да мисли, че е дошло време да се върне в стаята на Морик, Ентрери прекрачи прага на кръчма на име „Кривата сабя“.
Заведението бе почти празно, с изключение на набития съдържател, който бършеше мръсния бар, и мършавия дребосък, който му правеше компания, както и неколцина посетители, един от които веднага привлече вниманието на убиеца.
Разположил се в далечния край на бара, удобно облегнат на стената и с качулка, спусната ниско над очите, той като че ли спеше поне ако се съдеше по ритмичното му дишане, увисналите рамене и отпуснатата глава.
Ентрери обаче забеляза няколко дребни подробности, които казваха друго, като например начина, по който главата на уж заспалия гост винаги бе в такова положение, че той да вижда какво става наоколо, както и видимото напрежение, сковало тялото му, когато палачът се приближи.
Убиецът се насочи към бара, право към нервния дребосък, който го посрещна с думите:
— Тази вечер Арумн повече няма да обслужва.
Черните очи на Ентрери обходиха тялото на мършавия мъж от глава до пети, след което се спряха върху якия съдържател зад бара:
— Да не би златото ми да не е достатъчно добро за теб?
Ханджията го огледа с не по-малко любопитство и в очите му се появи уважение. Ентрери не беше учуден — този кръчмар, както мнозина други, оцеляваше преди всичко, като преценяваше правилно клиентите си, а истината за способностите на палача личеше съвсем ясно в сигурните му, овладени движения и хладната самоувереност, която се излъчваше от цялото му същество. Нито мъжът, който се преструваше на заспал, нито нервният дребосък на бара, казаха нещо.
— Нищо такова — отвърна Арумн. — Йоси просто искаше да се поперчи. Макар че наистина се канех скоро да затварям. Тази вечер няма много желаещи да пийнат по чашка.
Удовлетворен, Ентрери погледна към „заспалия“ мъж и бръкна в кесията си.
— Две медовини — заяви той и като хвърли на бара две жълтици (поне десеторно повече от цената на двете питиета), продължи да държи под око „спящия“ мъж, без да обръща никакво внимание на Арумн и нервничещия Йоси.
Йоси дори се осмели да го попита за името му, ала Ентрери не му отговори, нито го погледна и продължи да наблюдава непознатия, съпоставяйки всяко негово помръдване с онова, което знаеше за Морик.
Обърна се едва когато зад гърба му се разнесе подрънкване на стъкло. Взе едната чаша с десницата си (все така облечена в магическата ръкавица) и я поднесе към устните си, а другата плъзна по повърхността на бара, насочвайки я така, че да тупне в скута на уж спящия мъж.
Ханджията възкликна изненадано, а Йоси скочи на крака и дори пристъпи към Ентрери, който и този път не му обърна никакво внимание.
Широка усмивка плъзна по лицето на убиеца, когато Морик (а това наистина беше той) улови чашата в последния момент и протегна ръка настрани, за да е сигурен, че и да се разплиска, тъмната течност няма да се изсипе върху дрехите му.
Ентрери се изправи, взе чашата си и даде знак на Морик да го последва навън. Не беше направил и крачка, когато усети някакво движение от дясната си страна и когато погледна натам, видя Йоси да посяга към ръката му.
— Хич не си го и помисляй! — заяви дребосъкът. — Къде смяташ, че отиваш с чашите на Арумн?
Очите на Ентрери се спряха за миг върху ръката, насочила се към десницата му, а после се впиха в очите на Йоси. Един-единствен вледеняващ поглед, съчетан с ужасяващото хладнокръвие, което се излъчваше от цялото същество на убиеца, бяха достатъчни, за да разбере Йоси извън всяко съмнение, че докосне ли ръката на палача, го очаква мигновена и жестока смърт.
— Не си го и… — понечи да каже дребният лусканец отново, ала гласът му изневери и ръката му увисна във въздуха.
Победен, той се облегна на бара.
— Златото е предостатъчно, за да покрие и чашите — подхвърли Ентрери на Арумн, който изглеждаше също толкова стреснат.
След това палачът се насочи към вратата, подсмихвайки се доволно, когато чу как ханджията гълчи Йоси за проявената глупост.
Улицата беше пуста и тънеше в мрак. Ентрери ясно усети уплахата на Морик — тя си личеше и в напрегнатата му стойка, и в тревожните погледи, които лусканецът хвърляше наоколо.
— Скъпоценните камъни са у мен — побърза да го увери Морик и го поведе към сградата, където живееше.
Ентрери бе заинтригуван, когато още с влизането си в стаята, получи скъпоценните камъни (а по тежината на издутата кесия си личеше, че Морик наистина се бе погрижил да оправдае очакванията на Мрачните си господари). След като бяха у него, защо просто не ги беше предал на елфите навреме? Разбойника несъмнено беше достатъчно опитен, за да разбира с колко опасни партньори си има работа?
— Чудех се кога ще се появите — рече Морик, опитвайки се да изглежда спокоен. — У мен са от деня, в който ти си тръгна, но нито Рай’ги, нито Кимуриел се свързаха с мен.
Ентрери кимна, без с нищо да показва, че е изненадан. Пък и като се замислеше, не можеше да каже, че наистина е изненадан. Та нали ставаше въпрос за мрачни елфи, които убиваха не само за изгода, но и за удоволствие. Може би го бяха изпратили да се разправи с Морик с надеждата лусканецът да се окаже по-силен.
А може би им беше все едно. Може би просто искаха да се позабавляват.
А може би Рай’ги и Кимуриел се опитваха да подкопаят основите, които Джарлаксъл очевидно полагаше за оставането на Бреган Д’аерте на Повърхността. Убиеха ли Морик и останалите като него, скъсаха ли всички връзки с Повърхността, може би най-сетне щяха да се завърнат у дома! Ентрери вдигна черната ръкавица във въздуха, търсейки магически излъчвания. Долови няколко, идващи от Морик, както и още няколко, чиито източници бяха разположени из стаята, ала нищо, което да прилича на заклинание за магическо наблюдение. Не че ако бе усетил нещо такова, можеше да направи каквото и да било. Вече бе научил за ръкавицата достатъчно, за да знае, че единственото, което тя бе в състояние да стори, бе да улови магия, насочена лично към него. В действителност способностите на ръкавицата бяха доста ограничени. С нея би могъл да улови някоя от магическите мълнии на Рай’ги и да я запрати обратно срещу него, ала ако Рай’ги решеше да взриви стаята с огнено кълбо…
— Какво правиш? — извади го от мислите му гласът на Морик.
— Махай се оттук — заяви Ентрери. — Напусни тази сграда и дори града, поне за известно време.
Напълно слисан, Морик се взря в него, без да може да прикрие изумлението си.
— Не ме ли чу? — настоя убиецът.
— Джарлаксъл ли нареди така? — объркано попита Морик. — Да не се опасява, че съм бил разкрит и че по някакъв начин мога да издам присъствието му.
— Аз ти казвам да се махаш, Морик — отвърна Ентрери. — Не Джарлаксъл и със сигурност не Рай’ги и Кимуриел, а аз.
— Застрашавам ли те по някакъв начин? — продължи да недоумява Разбойника. — Да не би да ти преча да се издигнеш в гилдията?
— Възможно ли е да си чак такъв глупак? — бе единственият отговор на палача.
— Обещаха ми кралско съкровище! — възпротиви се Морик. — Съгласих се само защото…
— … нямаше друг избор! — прекъсна го Ентрери. — Знам, че е така, Морик, и може би точно затова ще ти подаря живота.
Морик поклати глава, очевидно разстроен и ни най-малко убеден.
— Лускан е моят дом… — започна той, ала преди да успее да довърши, Нокътя на Шарон изсвистя първо от едната му страна, после от другата, а накрая над главата му, обгръщайки го в клетка със стени от черна пепел. Толкова мълниеносни бяха движенията на убиеца, че изуменият лусканец не можа дори да извади оръжието си.
— Не ме изпратиха тук, за да прибера скъпоценните камъни, нито дори за да те нахокам и да те предупредя да внимаваш, глупако — леденостудено рече Ентрери. — Изпратиха ме, за да те убия.
— Но…
— Дори най-страшните ти кошмари бледнеят пред размерите на злото, с което си се съюзил — спокойно продължи убиецът. — Бягай, колкото се може по-надалеч от тази сграда и от Лускан. Бягай, ако ти е мил животът, безумецо. Ако не могат да те открият лесно, няма да те търсят — не си струваш усилието. Затова бягай, махай се от очите им и се надявай никога повече да не се сетят за теб.
В продължение на няколко минути Морик остана напълно неподвижен, все така обгърнат от черния дим, който се стелеше във въздуха, с широко отворена уста и изумление в очите. Най-сетне се огледа на всички страни и преглътна мъчително, осъзнал колко е безсилен.
Въпреки предишното посещение на Ентрери, когато той с лекота беше преодолял всичките му капани и защити, лусканецът едва сега бе проумял напълно истината за смъртоносните умения на палача.
— Но защо им е…? — осмели се да попита той. — Нали съм техен съюзник, съгледвач на Бреган Д’аерте на север? Лично Джарлаксъл ми нареди…
Морик не можа да довърши, прекъснат от смеха на Ентрери.
— Ти си иблит — обясни убиецът. — Измет. Не си мрачен елф. За тях не си нищо повече от играчка в ръцете им. Те ще те убият, изобщо не се съмнявай! Та нали затова дойдох — за да те довърша, тук и сега, по тяхно нареждане.
— Ала ти отказваш да им се подчиниш — рече Морик, а по тона му не можеше да се каже дали най-сетне бе повярвал на Ентрери, или все още се съмняваше в думите му.
— Мислиш си, че искат да изпитат лоялността ти — правилно се досети палачът, клатейки глава при всяка дума. — Мрачните елфи не изпитват ничия лоялност, Морик, защото не очакват такава от никого. При тях съществува единствено предсказуемостта на подчинение, дължащо се на сляп страх.
— При все това ти проявяваш нелоялност, като ме пускаш да си вървя — изтъкна Морик. — Въпреки че не ни свързва нищо — нито приятелство, нито общи интереси, нито минали услуги. Защо ми казваш всичко това?
Без да иска, Ентрери отстъпи назад и се замисли над въпроса на Морик по-сериозно, отколкото лусканецът очакваше, оставяйки нелогичността на собствените му постъпки да завладее съзнанието му. А те наистина бяха напълно нелогични. Та той вече можеше да е приключил със задачата си и да е на път към Калимпорт, без да се е изложил на никаква опасност. И тъкмо обратното — оставеше ли Морик да избяга, не печелеше абсолютно нищо.
Защо точно сега, питаше се палачът. Беше убил толкова други, немалко от тях — в почти същото положение като Морик, нерядко по нареждане на някой паша, който искаше да се отърве от някой прекалено дързък или прекалено амбициозен подчинен. Убивал бе хора, чието престъпление не знаеше, навярно хора, които също като Морик не бяха извършили никакво престъпление.
Не, тръсна глава Ентрери, това не беше вярно. Всички, които бе убил, бяха или свързани с подземния свят, или заблудени наивници, които някак си бяха успели да се забъркат там, където не трябваше, и се бяха изпречили на пътя му. Дори Дризт До’Урден, този паладин с черна кожа, сам бе избрал да стане негов враг, като му попречи да сложи ръка върху полуръста Риджис и рубинения медальон, който дребният глупак беше откраднал от Пук паша. Отнело му бе години, но в очите на Ентрери да убие Дризт До’Урден не бе нищо друго, освен заслужения завършек на нежеланата и неморална намеса на елфа. Да, Артемис Ентрери бе твърдо убеден, че всички, които бяха загинали от ръката му, до един си го бяха изпросили, захвърлили невинността си в търсене на власт или материална изгода.
В очите на Ентрери всички, които беше погубил, си го заслужаваха, защото той бе убиец сред убийци, играч в безмилостна игра, която не му оставяше друг избор.
— Защо? — гласът на Морик извади Ентрери от мислите му.
Палачът го изгледа в продължение на няколко секунди, преди да даде бърз и простичък отговор на въпроса му… въпрос, който бе твърде сложен дори за него самия. Ала въпреки привидната си простота, в отговора на убиеца се съдържаше повече истина, отколкото той самият предполагаше:
— Защото ненавиждам Мрачните дори повече, отколкото мразя хората.
Втора част
Оръдия и господари
Ентрери и Джарлаксъл отново заедно?
Странен съюз, който за мнозина (включително и за мен, поне в началото) въплъщава най-страшния възможен кошмар. В целия свят надали някой може да се мери по коварство с Джарлаксъл, съвършеният опортюнист, находчивият главатар на Бреган Д’аерте, който е в състояние от купчина изпражнения да направи цяло кралство. Джарлаксъл, който в матриархалното общество на Мензоберанзан живееше в благополучие, по нищо не отстъпващо на разкоша и могъществото, на което се радваха най-влиятелните матрони майки.
Загадъчният Джарлаксъл, който познавал баща ми и дори бил негов приятел.
Възможно ли бе някой, когото Закнафейн е смятал за приятел, да се съюзи с Артемис Ентрери? На пръв поглед самата мисъл за това изглежда нелепа. При все това аз вярвам, че Джарлаксъл не лъже за някогашната си дружба със Закнафейн, а че съюзът му с Артемис Ентрери (за втори път!) е факт, знам извън всяко съмнение.
Професионално погледнато, в това съюзничество няма нищо странно. Ентрери открай време предпочита прикритието на сенките, откъдето спокойно може да играе ролята на маша в ръцете на някой могъщ господар… не, не господар. Съмнявам се, че Артемис Ентрери някога е имал истински господар. Дори работейки за една или друга гилдия, той винаги е бил по-скоро наемно оръжие, отколкото слуга. За подобен опитен наемник несъмнено няма да е никак трудно да си намери място в редиците на Бреган Д’аерте, особено след идването им на Повърхността, където най-вероятно ще имат нужда от хора, които да им послужат като параван и да скрият истинската им самоличност. Ето защо за Джарлаксъл съюзничеството с Ентрери е наистина изгодно.
Ала между двамата има и още нещо. Очевидно е от начина, по който Джарлаксъл говори за убиеца, както и от немалките усилия, които положи, за да направи възможен последния двубой между мен и Ентрери.
Стори го, ни повече, ни по-малко, заради душевния мир на палача, не заради мен, нито пък за да се позабавлява самият той. Вярно е, че оценява забележителните способности на палача, но освен това го е грижа за него — като за приятел.
И именно тук се крие цялото противоречие.
Защото колкото и да си подхождат Джарлаксъл и Ентрери като професионалисти, същото далеч не може да се каже за характерите или принципите им все неща, които лежат в основата на едно истинско приятелство.
Или пък не.
Джарлаксъл е много по-великодушен от Артемис Ентрери. Вярно, понякога може да бъде и безмилостен, но никога просто ей така. Практически съображения и личната изгода ръководят всяко негово действие, ала въпреки това нерядко се случва доводите на сърцето му да надделеят над жаждата за печалба. Неведнъж ми е давал възможност да избягам, въпреки облагите, които би могъл да извлече, отнасяйки главата ми на матрона Малис или матрона Баенре. Способен ли е Артемис Ентрери на същото великодушие?
Ни най-малко.
Узнаеше ли, че Джарлаксъл е спасил живота ми в кулата, Ентрери вероятно щеше да се опита да ме убие, а след това щеше да насочи гнева си към наемника. Подобен двубой съвсем не е изключен за в бъдеще и ако някога наистина се стигне дотам, у мен няма никакво съмнение, че Артемис Ентрери ще се окаже в крайно неизгодно положение. Не само защото самият Джарлаксъл е отличен боец, но най-вече заради многобройните и смъртоносни съюзници на наемника.
Именно тук се корени интересът на Джарлаксъл към Ентрери, както и властта му над него. Джарлаксъл ясно вижда колко полезен може да му бъде убиецът и не се бои от него, защото отдавна е овладял до съвършенство едно умение, което напълно липсва на Ентрери — умението да съгради организация, в която всеки е зависим от останалите. Артемис Ентрери не би се опитал да убие Джарлаксъл, защото се нуждае от него.
Джарлаксъл ще се погрижи за това. Той и за миг не спира да плете мрежите си, изгодни не само за него, но и за тези, които го заобикалят. Мрежи, в които всяка защита против многочислените и опасни съперници на Бреган Д’аерте неизменно зависи от влиятелното и умиротворяващо присъствие на Джарлаксъл. Забележителен дипломат, наемникът няма равен на себе си в умението да постига единомислие, докато Ентрери, саможив и потаен, изпитва непреодолима потребност да доминира над всички край себе си.
Джарлаксъл убеждава другите да му се подчинят, Ентрери ги принуждава.
Ала Ентрери никога няма да успее да контролира Джарлаксъл. Позициите на наемника са прекалено силни, а самият той — твърде интелигентен, за да го допусне.
Въпреки това вярвам, че съюзът им ще издържи, а дружбата им ще заякне. Не казвам, че между двамата няма да възникнат конфликти и то опасни конфликти.
Кой знае, може би Ентрери вече е научил истината за случилото се в кулата и е убил Джарлаксъл, или сам е загинал, опитвайки се да го убие. Ала колкото по-дълго — просъществува съюзът между двамата, толкова по-силен ще става и толкова повече ще укрепва дружбата помежду им.
Ив крайна сметка, убеден съм, житейската философия на Джарлаксъл ще надделее. От двамата именно Ентрери е пленник на слабостите си. Желанието му да държи всичко край себе си под контрол, се корени в неспособността му да се довери комуто и да било и макар да го превръща в забележителен боец, то го обрича на съществуване, чието безсмислие и самият Ентрери започва да усеща.
Професионално погледнато, Джарлаксъл му предлага сигурност, дава му отправна точка за всички негови действия, а в замяна получава връзка с Повърхността.
Ала в личен план, Джарлаксъл му дава много повече, дава му възможност най-сетне да скъса с ролята на единак, която сам си е избрал. Добре си спомням какво изпитваше Ентрери, когато си тръгнахме от Мензоберанзан, където и двамата бяхме пленници, всеки посвоему. Той и тогава беше с Бреган Д’аерте, но там, е града на моите събратя, Артемис Ентрери бе принуден да надзърне в мрачно, ужасяващо пусто огледало и онова, което видя в него, изобщо не му хареса. Защо тогава отново се върна при Джарлаксъл?
Това е поредното доказателство за обаянието на наемника, непогрешимата му интуиция за това какво наистина искат тези, които го заобикалят, и забележителното умение да създава здрави съюзничества.
Самият факт, че двамата с Ентрери отново са заедно, говори, че Джарлаксъл вече печели неминуемия сблъсък между техните така различни мирогледи, характери и морал. И макар Ентрери все още да не го осъзнава, у мен няма никакво съмнение, че Джарлаксъл ще му даде много повече със своя пример, отколкото със съюзничеството си.
Кой знае, може би с помощта на наемника Артемис Ентрери най-сетне ще открие избавление от сегашното си безсмислено съществувание.
Или пък в крайна сметка Джарлаксъл ще го убие.
И в двата случая светът само ще спечели.
Девета глава
Контрол и сътрудничество
Тази вечер в „Медната миза“ имаше доста посетители, най-вече полуръстове. Насядали край масите, те хвърляха зарове или играеха други хазартни игри и тихичко обсъждаха наскорошните бурни събития. Гледаха да не повишават глас, защото сред малцината човеци в пивницата имаше двамина, които бяха взели дейно участие в случилото се. Шарлота Веспърс ясно усещаше многобройните погледи върху себе си, а на всичкото отгоре знаеше, че голяма част от полуръстовете, които не я изпускаха от очи, тайно донасят информация на спътника й тази вечер. Едва не бе отхвърлила поканата на Ентрери да се срещне с него тук, в дома на Дуавел Тигъруилис, но бе принудена да признае, че мястото наистина е удобно.
Любопитните очи на Рай’ги и Кимуриел не можеха да проникнат в „Медната миза“, а това, изрично бе подчертал Ентрери, беше задължително условие за каквато и да е среща помежду им.
— Не мога да повярвам, че се разхождаш из Калимпорт с този меч на кръста си — тихо отбеляза Шарлота.
— Наистина се забелязва отдалеч — съгласи се Ентрери, без помен от тревога в гласа.
— Известно е надлъж и шир — напомни му Шарлота. — Всички, които са чували за Далабад и Кохрин Соулз, знаят, че той за нищо на света няма да се раздели с оръжието си доброволно, а ето че ти го носиш съвсем открито. Не навежда ли това на мисълта, че между дом Басадони и случилото се в Далабад има връзка.
— Какво искаш да кажеш? — попита палачът и тайничко се наслади на гневното изражение, разляло се по лицето й.
— Кохрин е мъртъв, а Артемис Ентрери носи меча му — сухо отвърна Шарлота.
— Соулз е мъртъв, значи повече няма нужда от меча — нехайно подхвърли убиецът. — Говори се, че е станал жертва на преврат, оглавен от собствената му дъщеря, която пък нямала никакво желание да се превърне в пленница на Нокътя на Шарон.
— И ето как той се озовава в ръцете на Артемис Ентрери? — невярващо попита Шарлота.
— Носят се слухове, че именно отказът на Соулз да го продаде (при това за огромно количество злато) е станал причина за последвалия преврат — продължи Ентрери и се облегна удобно в стола си. — Когато Ахдания научила, че не е приел направеното му предложение…
— Невъзможно! — поклати глава Шарлота. — Наистина ли очакваш, че някой ще се хване на подобна история?
По устните на Ентрери плъзна суха усмивка.
— Ша’лази Озул е смятан за достоверен източник — отбеляза той. — А само няколко дни преди преврата в Далабад някой е потърсил услугите му, за да купи Нокътя на Шарон.
Шарлота се облегна назад, опитвайки се да осмисли чутото. Из калимпортските улици наистина се говореше, че старият Соулз е станал жертва на преврат — властта, която Джарлаксъл упражняваше върху оцелелите далабадски войници с помощта на кристалния отломък, допълнително затвърждаваше тези слухове. Докато влиянието на Креншинибон си оставаше все така силно, нямаше никакви доказателства за това какво наистина се бе разиграло в Далабад. А ако Ентрери казваше истината (в което Шарлота нямаше никакво основание да се съмнява), отказът на Соулз да продаде меча си действително будеше повече подозрения за вътрешен преврат, отколкото за кражба или нападение от друга гилдия.
Шарлота спря изпитателен поглед върху Ентрери, а по лицето й се четяха едновременно гняв и възхищение. Убиецът се бе погрижил и за най-дребната подробност, преди да се сдобие с така жадувания магически предмет. Шарлота познаваше отношенията на Ентрери с опасните Рай’ги и Кимуриел достатъчно добре, за да е сигурна, че ги е тласнал към нападение над Далабад именно за да сложи ръка върху Нокътя на Шарон.
— Плетеш сложни мрежи — отбеляза Шарлота.
— Твърде дълго съм живял сред Мрачните — небрежно отвърна Ентрери.
— И все пак си на ръба на катастрофата. Доста гилдии подозират, че падението на Далабад има нещо общо с дом Басадони, а ето че ти най-демонстративно се разхождаш из града с Нокътя на Шарон на кръста. Слуховете, които спомена, звучат достатъчно достоверно, но ти не правиш нищо, за да ни разграничиш от убийството на Кохрин Соулз.
— Какво мислят Да’Даклан паша и Ронинг? — престорено разтревожено попита Ентрери.
— Да’Даклан е твърде предпазлив, за да предприеме открити действия — отвърна Шарлота и палачът потисна усмивката си — очевидно беше налапала въдицата. — Но цялата ситуация и изводите, които се налагат от само себе си след случилото се в Далабад, никак не му се нравят.
— Така и ще продължи да бъде, освен ако Джарлаксъл не прекали с издигането на своите кристални кули — отбеляза Ентрери с все същия драматично сериозен тон.
Целта му не бе да съобщава на Шарлота нещо, което тя не знаеше, а да прецени реакцията й. И наистина при неговите думи устните на младата жена леко потрепериха. Раздразнение? Страх? Отвращение? Ентрери бе наясно, че Рай’ги и Кимуриел не одобряват действията на Джарлаксъл и че според тях влиянието на Креншинибон може да им докара сериозни неприятности. Очевидно бе, че му бяха заръчали да убие Морик, за да отслабят позициите на Бреган Д’аерте на Повърхността, но защо тогава Шарлота бе още жива? Възможно ли бе да се е съюзила с двамата мрачни елфи в опита им да се домогнат до предводителството на Бреган Д’аерте?
— Станалото — станало, вече нищо не може да се направи — подхвърли убиецът. — Наистина копнеех да притежавам Нокътя на Шарон (кой воин не го иска!), но докато Озул подшушва наляво и надясно историята за отказа на Соулз да продаде меча си срещу огромно количество злато, а Ахдания Соулз не крие недоволството си от действията на баща си по отношение на скъпоценния меч, всичко се развива в полза на Бреган Д’аерте и плановете ни тук. Джарлаксъл се нуждаеше от сигурно място, където да издигне кристалната кула и ето че го получи и сега Бреган Д’аерте разполага с пост извън стените на града, откъдето можем да следим за заплахи извън непосредствения ни обсег на действие. Всички печелят.
— А Артемис Ентрери получава Нокътя на Шарон — подметна Шарлота.
— Всички печелят — повтори убиецът.
— Докато не отидем прекалено далеч и целият свят не се съюзи срещу нас.
— Джарлаксъл живее на ръба на тази пропаст от векове, ала още не е паднал в нея — отвърна Ентрери.
Шарлота се накани да каже нещо, но се отказа в последния момент. Ентрери обаче бе сигурен какви думи бе преглътнала току-що, знаеше го от разговора им, от нарастващата й възбуда, която едва не я бе накарала да захвърли всяка предпазливост и да му напомни, че през всички тези векове Джарлаксъл никога не бе притежавал Креншинибон или, с други думи, Креншинибон никога не го бе обсебвал.
— Не казвай нищо за тревогите ни пред Рай’ги и Кимуриел — предупреди я убиецът. — Вече са достатъчно уплашени, а страхът кара всички, дори Мрачните, да допускат грешки. Двамата с теб ще наблюдаваме отстрани и може би ще успеем да намерим изход, ако се стигне до вътрешна война.
Шарлота кимна и съвсем правилно прецени, че това е знак да си върви. Тя се изправи, кимна още веднъж и излезе от стаята.
Ентрери нито за миг не повярва на безмълвното й обещание. Тъкмо напротив, напълно бе убеден, че от „Медната миза“ Шарлота ще отиде право при Рай’ги и Кимуриел и ще се опита да представи разговора им в благоприятна за себе си светлина. Точно както той целеше. Палачът току-що бе принудил Шарлота да изиграе картите си и да разкрие чия страна бе взела в тази разпростираща се все по-надалеч мрежа от интриги и заговорничество. Сигурен бе, че тя изобщо не бе повярвала на твърдението му как можело да има изход за тях двамата — познаваше го прекалено добре, за да си помисли дори за миг, че тръгне ли да бяга от Бреган Д’аерте, Ентрери ще я вземе със себе си. Палачът щеше да забие камата си в гърба й със същата лекота, с която бе убил всички свои предишни „съдружници“, като се започне от Талан Белмер и се стигне до Раситър. Шарлота го знаеше прекрасно, а Ентрери знаеше, че тя го знае.
Въпреки това палачът неволно се запита дали Шарлота, Рай’ги и Кимуриел все пак не са прави, като смятат, че Креншинибон оказва твърде неблагоприятно влияние върху Джарлаксъл и е на път да обрече дейността им на Повърхността на провал. Разбира се, това не тревожеше особено Ентрери, който не смяташе, че завръщането на Мрачните в Мензоберанзан би било нещо лошо. Важни за него бяха отношенията му с най-влиятелните членове на Бреган Д’аерте. Рай’ги и Кимуриел бяха прословути с неприязънта си към всички други раси и го ненавиждаха така, както ненавиждаха всеки, който не бе мрачен елф, дори повече, защото способностите на палача и умението му да оцелява бяха истинска заплаха за тях. Ентрери лесно можеше да се досети какво го очакваше, остане ли без защитата на Джарлаксъл. Вярно, това, че наскоро се бе сдобил с Нокътя на Шарон, проклятие за всички магьосници, му вдъхваше допълнителна увереност, но дори с него изгледите му да надделее в битка с врагове като Рай’ги и Кимуриел си оставаха все така нищожни. А ако двамата елфи застанеха начело на Бреган Д’аерте, начело на повече от стотина Мрачни воини…
Подобна перспектива изобщо не се нравеше на Ентрери.
Място за съмнение нямаше — паднеше ли Джарлаксъл, с Артемис Ентрери щеше да бъде свършено.
Кимуриел прекосяваше тунелите под Далабад, без да може да потисне напълно притеснението си. Все пак ставаше въпрос за хасзакин, илитид — непредсказуем и смъртоносен. Въпреки това бе дошъл, и то сам, заблуждавайки Рай’ги, че е в състояние да се справи.
Имаше неща, които само един псионист бе в състояние да разбере и оцени по достойнство.
След един от поредните завои на лъкатушещите коридори, най-сетне се натъкна на страховитото създание, разположило се удобно в дъното на неголяма ниша. Макар очите му да бяха затворени, Ихараскрик не спеше, сигурен бе Кимуриел, тъй като ясно усещаше мисловната енергия, струяща от илитида.
— Изглежда сторих добре, като застанах на страната на Бреган Д’аерте — отбеляза телепатично Ихараскрик. — Не че някога съм се съмнявал.
— Мрачните елфи са по-силни от хората — съгласи се Кимуриел, използвайки телепатичната връзка на илитида, за да му предаде мислите си.
— По-силни от тези хора — поправи го Ихараскрик.
Кимуриел се поклони, очевидно с намерението да смени темата, ала Ихараскрик имаше да каже още нещо.
— По-силни от Кохрин Соулз — продължи илитидът. — Осакатен бе той, напълно обсебен от един магически предмет.
При тези думи Кимуриел най-сетне се досети каква ще да бе връзката между Ихараскрик и жалката далабадска шайка. Защо иначе могъщо създание като него би си губило времето с толкова нисши същества?
— Изпратили са те тук, за да изучиш меча и ръкавицата — заяви елфът телепатично.
— Искаме да разберем онова, което понякога е в състояние да отбие, атаките ни — с готовност призна Ихараскрик. — Ала нито мечът, нито ръкавицата имат неограничени възможности. Далеч не са така всемогъщи, както Соулз си мислеше, в противен случай никога нямаше да ги надвиете.
— Досетихме се — съгласи се Кимуриел.
— Така и така нямаше да остана още дълго при Кохрин Соулз — забележката на Ихараскрик, чиято раса се славеше със своята педантичност, можеше да означава единствено, че според него вече е научил и най-дребната подробност за меча и ръкавицата.
— Човекът, Артемис Ентрери, си ги присвои — обясни Кимуриел.
— Разбира се, такова бе намерението му от самото начало. Страхува се от вас и то с основание. Силна е волята ти, Кимуриел Облодра — продължи Ихараскрик и елфът отново се поклони. — Не подценявай Нокътя на Шарон, още по-малко пък ръкавицата, която човекът носи непрекъснато. С тяхна помощ може да използва собствените ти сили срещу теб, ако не внимаваш достатъчно.
Кимуриел телепатично го увери, че ще държи под око Артемис Ентрери и опасната му нова придобивка.
— Значи ли това, че задачата ти да наблюдаваш меча и ръкавицата е изпълнена? — попита той след това — Може би — отвърна илитидът.
— А може би в Бреган Д’аерте ще се намери местенце за някого с твоите умения — подхвърли Кимуриел.
Не смяташе, че ще му е особено трудно да убеди Джарлаксъл — в Подземния мрак събратята му често се съюзяваха с илитиди.
Ихараскрик не отговори веднага, издайнически знак, който не убягна от вниманието на наблюдателния Кимуриел.
— Да не би да си получил по-примамливо предложение? — попита той на глас.
— По-добре би било, ако се държа настрани от събитията и само Кимуриел Облодра знае за присъствието ми.
Отговорът на илитида отпървом обърка елфа и го накара да се зачуди дали пък Ихараскрик не се бои, че останалите от Бреган Д’аерте ще застанат на страната на Ентрери и Нокътя на Шарон, ако се стигне до сблъсък между палача и илитида. Преди обаче да успее да го увери, че подобни притеснения са безпочвени, усети как в съзнанието му се появява образът на висока кристална кула, искряща под слънчевите лъчи, огрели Далабадския оазис.
— Кулите? — попита Кимуриел на глас. — Те са просто физическото въплъщение на Креншинибон.
— Креншинибон — телепатично предадена, думата отекна настойчиво в мислите на Кимуриел.
— Магически предмет — обясни той. — Поредната играчка в колекцията на Джарлаксъл.
— Нищо подобно — възрази Ихараскрик. — Боя се (а и ти би трябвало да тревожиш), че става въпрос за нещо далеч по-сериозно.
Кимуриел присви очи и се съсредоточи върху мислите на илитида, очаквайки те да потвърдят опасенията, които двамата с Рай’ги отдавна хранеха.
— Да проникна в мислите на Джарлаксъл не мога, заради магическата му защита — обясни Ихараскрик.
— Превръзката, която носи на окото си. Благодарение на нея никой магьосник, жрец или псионист не може да проникне в съзнанието му.
— Подобни обикновени защити са безсилни срещу влиянието на Креншинибон — телепатично предаде Ихараскрик.
— Откъде знаеш за него?
— Креншинибон не е загадка за мен и моите събратя. Създаден преди хилядолетия, неговият път неведнъж се е пресичал с нашия — призна Ихараскрик. — Креншинибон ни ненавижда, тъй като ние единствени сме недосегаеми за примамливите му внушения. Единствено нашата забележителна раса притежава нужния самоконтрол, за да надвие жаждата му за абсолютна власт. Но и ти, Кимуриел Облодра, можеш да му се противопоставиш успешно, при това с лекота.
Елфът се замисли за миг над чутото, после обаче осъзна, че според Ихараскрик единствено псионизмът е в състояние да устои на мисловните атаки на Креншинибон, докато превръзката, която Джарлаксъл носеше на окото си, бе надарена с обикновена магия.
— Основното, което Креншинибон атакува, е егото — обясни илитидът. — Заробва жертвите си с обещания за величие и богатства.
— Не се различава особено от елфите на мрака — отвърна Кимуриел, мислейки си за начина, по който Бреган Д’аерте бяха привлекли на своя страна Морик Разбойника.
От гърлото на Ихараскрик се откъсна клокочещ смях.
— И колкото по-амбициозен е онзи, който го владее, толкова по-лесно се оставя да бъде покорен.
— Ами ако е амбициозен и въпреки това — крайно предпазлив? — попита Кимуриел, който никога не бе виждал Джарлаксъл да позволи на амбицията си да надвие съветите на здравия разум — поне до този момент, тъй като отскоро двамата с Рай’ги, както и някои други, бяха започнали да поставят под съмнение решенията на своя лидер.
— Някои от нисшите също са в състояние да устоят на внушенията му — за Ихараскрик, разбра Кимуриел, всеки, който не принадлежеше към расата му или поне не притежаваше псионистки умения, бе „нисше създание“. — Върху паладини и жреци, служещи на добри богове, Креншинибон няма особено влияние, безсилен е и срещу благородни рицари и почтени селяни, ала всички, които жадуват нещо повече (а има ли някой сред нисшите раси, включително и Мрачните, който да не ламти за власт и богатства!), всички, които са готови да мамят и убиват, за да постигнат целта си, всички те рано или късно се улавят в мрежите на кристалния отломък.
Да, това звучеше напълно логично и обясняваше защо Дризт До’Урден и приятелите му бяха отказали да използват силата на отломъка, обясняваше също така и странното поведение на Джарлаксъл и потвърждаваше подозренията на Кимуриел, че Бреган Д’аерте върви в погрешната посока.
— При обичайно стечение на обстоятелствата никога не бих отказал предложение от Бреган Д’аерте — продължи Ихараскрик, когато сметна, че Кимуриел вече е преглътнал чутото. — Ако не друго, ти и твоите достойни за уважение събратя може да бъдете доста забавни, но се боя, че не след дълго всички вие ще бъдете в плен на кристалния отломък.
— И защо подобна възможност притеснява Ихараскрик? Защо да не последваме Креншинибон по пътя, който и собствената ни амбиция ни сочи? — попита Кимуриел, макар да се боеше, че и сам знае отговора.
— Нямам доверие на Мрачните — призна Ихараскрик, — но разбирам стремежите и методите ви достатъчно добре, за да знам, че, заобиколени от човешката паплач, няма нужда да враждуваме помежду си. Не, нямам ви доверие, но и не се боя от вас, защото няма да спечелите нищо от смъртта ми. Нещо повече, вие прекрасно осъзнавате, че съм важна част от могъщо общество и че ако ме убиете, ще си създадете опасен враг.
Кимуриел кимна — Ихараскрик имаше пълно право.
— Подобен здрав разум е напълно чужд на Креншинибон — продължи илитидът. — Жестока, всепоглъщаща напаст, която впримчва в мрежите си всички по своя път и унищожава онези, които не може да контролира.
Бич за дяволите и най-съкровеното желание на всички демони, за него не съществуват никакви закони, а само разруха и хаос. Лолт би го боготворила, ако за разлика от вас, нейните слуги, Креншинибон познаваше и друга цел, освен да помита всичко по пътя си. Креншинибон може да даде много на Бреган Д’аерте — виж само верните роби, които ви осигури, в това число и дъщерята на онзи, когото унищожихте. Ала рано или късно Креншинибон ще ви изостави и ще ви изправи срещу врагове, които ви превъзхождат. Такава е историята на кристалния отломък, повтаряла се отново и отново през столетията. Необузданият му ламтеж за могъщество неизбежно го обрича на смъртоносна пресита.
Кимуриел неволно потръпна при тази мисъл, тъй като и сам виждаше как все още потайните Бреган Д’аерте са на крачка от това да поемат по точно такъв път.
— Всепоглъщащ — повтори Ихараскрик. — Покоряващ на волята си всички, които съумее да подчини, и унищожаващ онези, които не успее.
— А ти си сред вторите — телепатично рече Кимуриел.
— Също като теб — отвърна илитидът с бълбукащия си глас. — Кулата на желязната воля и изпразване на съзнанието — добави той, две типични и често използвани защитни техники, до които псионистите често прибягваха в своите двубои един срещу друг.
Кимуриел изръмжа глухо, осъзнал внезапно клопката, която илитидът току-що му бе заложил, съюзничество по принуда, натрапено му от Ихараскрик, който очевидно се боеше, че Кимуриел може да го издаде на Джарлаксъл и кристалния отломък. Разбира се, елфът отлично познаваше тези умствени техники и сега, когато вече знаеше, че те действат, щеше да ги повика на помощ, ако Креншинибон някога се опиташе да го впримчи в мрежите си. Защото като всеки псионист, за Кимуриел бе немислимо да допусне подобно обсебване.
Той дълго се взира в Ихараскрик — ненавиждаше го, ала в същото време напълно споделяше страховете му.
А дали пък илитидът току-що не го бе спасил? Креншинибон несъмнено щеше да се опита, ако не да го унищожи, то поне да го подчини на волята си и ако дотогава Кимуриел откриеше как да се защити, сам щеше да се издаде и да се озове в крайно неблагоприятно положение, за разлика от сега, когато не отломъкът, а той бе в състояние по-правилно да оцени сложната ситуация.
— Ще следиш ли какво се случва с нас? — попита Кимуриел, с надеждата отговорът на илитида да бъде „да“, и почувства как в съзнанието му нахлува порой от мисли, неопределени и двусмислени, ала до една намекващи, че Ихараскрик възнамерява да държи под око опасния кристален отломък.
Обстоятелствата ги принуждаваха да се съюзят.
— Не я харесвам — разнесе се тънък, възбуден гласец и Дуавел Тигъруилис се настани на освободеното от Шарлота място.
— Може би е заради ръста и красотата й? — саркастично подметна Ентрери и Дуавел го стрелна с поглед.
— Заради неискреността й — обясни тя.
Сега бе ред на палача да я изгледа учудено. Та не бяха ли всички обитатели на калимпортските улици, в това число и той, и самата Дуавел, ни повече, ни по-малко от ловки манипулатори! Ако обвинението в неискреност бе достатъчен повод да не харесваш някого в Калимпорт, подобен придирчивец бе обречен да остане съвсем сам.
— Има разлика — поясни полуръстката, като в същото време махна на минаващия наблизо сервитьор да се приближи и си взе чаша от пълния поднос.
— Значи пак се връщаме на ръста и красотата й — подсмихна се Ентрери.
Шегата му се струваше забавна, но онова, което го учудваше най-приятно, бе, че изобщо е в състояние да разговаря с Дуавел по този начин и то не за първи път.
През живота си Артемис Ентрери не бе срещал мнозина, с които би могъл да води непринуден разговор, ала в присъствието на Дуавел се чувстваше толкова добре, че на няколко пъти се бе поколебал дали да не прибегне до услугите на някой магьосник, за да се увери, че полуръстката не използва заклинания и вълшебства върху него. Дори и сега десницата му, обгърната в обточената с червени нишки ръкавица, се сключи в юмрук, за да провери за магически вибрации, идващи откъм Дуавел.
Ала магия нямаше, имаше само искрено приятелство, което за палача бе по-чудно и необяснимо и от най-странното вълшебство.
— Нерядко съм завиждала на човешките жени — престорено сериозно отвърна Дуавел. — В края на краищата, понякога са достатъчно високи, за да привлекат дори някой великан.
Ентрери се разсмя, нещо, което му се случваше толкова рядко, че изненада дори него самия.
— Шарлота се различава от много други, в това число и от теб — продължи Дуавел. — Ние всички играем една и съща игра (нямаме друг избор, ако искаме да оцелеем), мамим и заговорничим, изкривяваме и истината, и лъжите, за да постигнем целта си. И именно в това Шарлота се различава от мнозина — в целта, която преследва. Теб мога да разбера. Познавам желанията и целите ти и знам на каква опасност се излагам, ако ти се изпреча на пътя. Но освен това съм сигурна, че докато не застана между теб и целите ти, няма да опитам някое от великолепните ти оръжия.
— Така си мислеше и Дондон — подхвърли Ентрери.
Братовчед на Дуавел, някога Дондон Тигъруилис беше най-приближеният му приятел в Калимпорт. Ентрери бе убил окаяното същество малко след като се завърна от двубоя с Дризт До’Урден.
— Станалото с Дондон изобщо не ме изненада, уверявам те — рече Дуавел. — Той ти бе достатъчно добър приятел, за да постъпи по същия начин, ако ти се намираше в неговото положение. Направи му услуга.
Ентрери сви рамене. Не беше сигурен, че Дуавел е права, не бе сигурен дори и защо точно бе убил приятеля си. За да го избави от окаяния край, на който сам се бе обрекъл, да го спаси от оковите, които го заключваха между четири стени, жалък и безпомощен? Или го бе сторил, тласкан от гняв, неспособен да понася повече гледката на онова, в което Дондон се бе превърнал?
— Нямам доверие на Шарлота, защото е невъзможно да се разберат истинските й цели и подбуди — продължи Дуавел. — Както мнозина в Калимпорт и тя жадува за власт, ала откъде и как точно смята, че може да се сдобие с нея, е загадка за околните. Шарлота не знае що е лоялност, дори към онези, които проявяват пълна последователност в отношението и действията си към нея.
— Не, Шарлота Веспърс ще избере най-изгодното предложение, без да се интересува кому може да навреди.
Ентрери кимна, напълно съгласен с преценката на Дуавел. Самият той никога не бе харесвал Шарлота и, също като полуръстката, й нямаше и капчица доверие.
Безкрайно ловък манипулатор, Шарлота Веспърс нямаше нито принципи, нито каквито и да било скрупули.
— Тя прекрачва всякакви граници — отбеляза Дуавел. — Никога не съм харесвала особено жени, които използват телата си, за да се издигнат. Аз самата също не съм за изхвърляне, ала никога не съм се принизявала дотам.
Ентрери се усмихна при последните й думи, макар да знаеше, че в шегата на полуръстката се съдържа немалка доза истина. Дуавел наистина имаше своето обаяние — приятен външен вид и изящно облекло, което подчертаваше фигурата й, освен това имаше буден ум и бе забележително духовита.
— Как се разбираш с новия си спътник? — попита Дуавел и Ентрери я изгледа любопитно — биваше си я да променя темата на разговора. — Мечът — престорено раздразнено въздъхна Дуавел. — Сега, когато го владееш… или когато той владее теб.
— Аз го владея — увери я Ентрери и сключи пръсти около костената дръжка на меча.
Дуавел го изгледа с неприкрито съмнение.
— Все още не съм премерил силите си с него — Ентрери и сам не можеше да повярва, че го признава така свободно. — Но не смятам, че Нокътя на Шарон е толкова могъщ, че да се боя от него.
— И Джарлаксъл ли мисли същото за Креншинибон? — въпросът на полуръстката накара Ентрери да повдигне вежди. — Кристалната кула — поясни наблюдателната Дуавел. — Това е един от основните стремежи на отломъка, поне ако може да се вярва на старите мъдреци.
Ентрери понечи да я попита откъде изобщо знае за Креншинибон и кулата в Далабад и за връзката помежду им, ала бързо се отказа. Разбира се, че Дуавел знаеше. Тя винаги знаеше — това бе част от обаянието й. При предишните им разговори той бе направил достатъчно намеци, за да може тя да си извади съответните заключения, още повече, че разполагаше с достатъчно други източници на информация. А веднъж научила, че Джарлаксъл притежава магически предмет на име Креншинибон, Дуавел Тигъруилис несъмнено би отишла право при най-сведущите мъдреци и би платила пребогато, за да научи и най-незначителния факт за могъщия отломък.
— Мисли си, че може да контролира отломъка — рече Дуавел.
— Недей да подценяваш Джарлаксъл — отвърна Ентрери. — Мнозина са го правили. Те всички са мъртви.
— Недей да подценяваш кристалния отломък — не му остана длъжна Дуавел. — Мнозина са го правили. Те всички са мъртви.
— Значи чудесно си подхождат — заяви Ентрери и замислено подръпна козята си брадичка.
— Джарлаксъл може да се оправи с отломъка — отсече той най-сетне.
В отговор Дуавел само сви рамене.
— Нещо повече — продължи палачът. — Джарлаксъл би приветствал един съюз между двамата, ако приеме Креншинибон за свой равен. Там е разликата между нас двамата — обясни той, колкото на Дуавел, толкова и на себе си, слагайки по този начин ред в обърканите си чувства по тази деликатна ситуация. — Наложи ли се, Джарлаксъл би приел Креншинибон за свой равностоен партньор и би се погрижил да имат една и съща цел.
— Ала Артемис Ентрери няма партньори — рече Дуавел.
Палачът се замисли над думите й и дори сведе поглед към могъщия меч, който висеше на кръста му, оръжие, надарено с независима воля и голяма сила. Оръжие, чийто дух той твърдо възнамеряваше да пречупи и подчини.
— Не — съгласи се той. — Аз нямам партньори и не искам да имам. Мечът ми принадлежи и ще ми служи безпрекословно. Няма да се задоволя с нищо друго.
— В противен случай?
— В противен случай Нокътя на Шарон ще свърши в хищната паст на някой черен дракон — отсече Ентрери и думите му, изречени през заплашително ръмжене, прозвучаха толкова категорично, че Дуавел не си и помисли да спори.
— Кой тогава е по-силен? — осмели се да попита тя все пак. — Джарлаксъл със своите съюзници или Ентрери единакът?
— Аз — увери я убиецът без помен от колебание в гласа. — Засега Джарлаксъл може и да изглежда по-силния от двама ни, ала сред съюзниците му неминуемо ще се намери предател, който да го смъкне от върха.
— Никога не си могъл да понасяш мисълта да изпълняваш нечии заповеди — засмя се Дуавел. — Затова и не можеш да приемеш света такъв, какъвто е.
— Да приемеш нечия заповед означава да се довериш на онзи, който я издава — отвърна Ентрери с тон, който ясно говореше, че не се е засегнал, тъкмо обратното, разпалеността, долавяща се в гласа му, бе красноречиво доказателство за това колко близка му бе станала Дуавел. — Затова, скъпа ми Дуавел, не мога да приема света такъв, какъвто е. Още съвсем млад научих, че не мога да разчитам, нито дори да вярвам на когото и да било, освен на самия себе си. Довериш ли се някому, можеш да очакваш единствено вероломство и отчаяние, ставаш уязвим и даваш на света възможност да се възползва от теб. Да се довериш на когото и да било означава да проявиш непростима слабост.
Сега бе ред на Дуавел да се облегне в стола си и да се замисли над чутото.
— Ала ето че ти ми се доверяваш, или поне така изглежда — рече тя най-сетне. — Доверяваш ми се достатъчно, щом ми казваш всичко това. Нима проявяваш слабост заради мен, приятелю?
Ентрери се усмихна и Дуавел не бе съвсем сигурна дали убиецът е развеселен, или кривата му усмивка е предупреждение да не отиде твърде далеч.
— А може би просто познавам и теб, и малката ти шайка достатъчно добре, за да не се боя от вас — самонадеяно отвърна Ентрери и се изправи, протягайки се, за да се раздвижи. — Или пък все още не си имала глупостта да се опиташ да ми заповядваш.
Странната усмивка все така играеше по устните му, ала сега Дуавел също се усмихваше, прочела истината в очите му. Едва забележимото пламъче, което проблясваше там, бе сигурен знак, че разговорите им наистина бяха (поне според представите на безстрастния, циничен убиец) своеобразна проява на слабост. Истината бе, независимо дали той искаше да си го признае, или не, че и вярваше, може би повече, отколкото бе вярвал на когото и да било през живота си. Или поне повече, отколкото бе вярвал на когото и да било след онова първо предателство (дело на родител или близък приятел, в това Дуавел бе сигурна), което го бе наранило толкова дълбоко.
Ентрери се отправи към вратата със своята нехайна, лека стъпка, съвършено премерена и по-грациозна и от тази на който и да било придворен танцьор. Доста от посетителите го проследиха с поглед — където и да отидеше смъртоносният убиец, присъствието му тревожеше мнозина.
Не и Дуавел обаче. Полуръстката отдавна, още от смъртта на Дондон, бе прозряла истината за отношенията им. Знаеше, че опита ли се да измами Ентрери, с нея е свършено, ала освен това знаеше съвсем точно къде се намира границата, която не бива да прекрачва.
Усмивката, с която тази вечер Дуавел проследи своя опасен приятел, бе искрена, ведра и уверена.
Десета глава
Не толкова хитри, колкото си въобразяват
— Господарят рече да ви платя, да, да, тъй рече — обърна се към един от стражите угодничещият, мургав човечец. — Кохрин Соулз в Далабад, да? Господарят, той рече да платя на Кохрин Соулз за водата и за сянката, да?
Двамата далабадски войници си размениха развеселени погледи и отново се обърнаха към дребния мъж, който продължаваше да кима глуповато.
— Виждаш ли онази кула? — попита единият войник и кимна по посока на кристалната постройка, която се извисяваше над Далабад, огряна от ярките слънчеви лъчи. — На Ахдания е. Ахдания Соулз, която сега управлява Далабадския оазис.
Дребният мъж вдигна очи към кулата с неприкрито страхопочитание.
— Ах-да-ни-я — бавно повтори той, сякаш се опитваше да запомни сложното име. — Соулз, да? Като Кохрин.
— Дъщерята на Кохрин Соулз — обясни пазачът. — Върви кажи на господаря си, че Далабад има нова господарка — Ахдания Соулз. На нея трябва да платиш, чрез мен.
Дребният човечец закима трескаво.
— Да, да — съгласи се той и му подаде не особено пълна кесия. — А после господарят ще се срещне с нея, да?
Стражът сви рамене.
— Може би, ако намеря време да я попитам — рече той и протегна ръка, при което дребният мъж го изгледа недоумяващо. — Ако реша, че си струва да си губя времето за това.
— Плащам, за да й кажеш, да? — попита мъжът и другият войник изсумтя и поклати глава, възмутен от подобна глупост.
— Ако ми платиш, ще й кажа — заяви направо първият пазач. — Ако не ми платиш, господарят ти няма да се срещне с нея.
— Но ако ти платя, тя ще ни… тя ще го приеме?
— В случай че намери за добре. Аз мога само да й съобщя, че сте тук. Повече от това не мога да обещая.
Дребният мъж отново закима и погледна настрани, сякаш се опитваше да реши как да постъпи.
— Ще платя — съгласи се той накрая и извади друга, още по-малка кесия.
Пазачът я грабна, претегли я върху дланта си и смръщено поклати глава.
— Това е всичко, което имам! — увери го дребният мъж.
— Тогава иди и намери още!
Дребният човечец запристъпва неспокойно от крак на крак, а по лицето му се изписаха нерешителност и тревога. Той посегна към втората кесия, ала войникът дръпна ръката си и го изгледа заплашително. След като се поколеба още малко, мъжът изписка и се отдалечи тичешком.
— Мислиш ли, че ще ни нападнат? — нехайно попита другият пазач.
Шестте каруци бяха пристигнали в Далабад тази сутрин, в търсене на място, където да се скрият поне за малко от изпепеляващите лъчи на слънцето. Двайсетимата каруцари не всяваха особен страх и нито един от тях не приличаше на магьосник. Едно нападение от тяхна страна не би било нищо друго, освен повод за далабадските войници да се позабавляват.
— Според мен онова приятелче вече е забравило, че изобщо е имало кесия — отвърна първият страж. — Или поне не помни как точно я е изгубило.
Другарят му се разсмя. Почти нищо не се бе променило в оазиса след смъртта на Кохрин Соулз. Те си бяха все същата шайка обирджии, които взимаха каквото си поискат от пътниците, прекосяващи пустинята. Разбира се, стражът щеше да съобщи на Ахдания, че търговците искат да се срещнат с нея — в крайна сметка именно така Ахдания събираше информация за онова, което се случваше по света. А за това, че стражът си бе присвоил кесията на глупавия дребосък, много скоро никой нямаше да си спомня.
Да, всичко си течеше почти постарому.
— Значи старият Соулз наистина е мъртъв — отбеляза Липке, водачът на „търговския керван“, който всъщност бе съгледвачески отряд.
При тези думи той хвърли поглед към искрящата кристална кула, която се виждаше през входния отвор на палатката му и която така бе разтревожила цял Калимшан. Това, че някой най-сетне бе убил Кохрин Соулз, не бе кой знае колко неочаквано, не бе странно и че Ахдания Соулз, както личеше по всичко, бе заела мястото му. Ала слуховете за връзка между случилото се в оазиса и наскорошните промени в една от най-могъщите калимпортски гилдии, бяха обезпокоили мнозина.
— Както е вярно, че дъщеря му е заела мястото му, или поне така изглежда — отвърна Трулбюл, докато вадеше парцалите, които беше натъпкал под яката си и които го бяха превърнали в прегърбения, превит одве човечец, когото стражите бяха прогонили преди малко. — Проклета да е, задето се е обърнала срещу родния си баща!
— Освен ако не е имала друг избор — подхвърли Ролмане, последният от малката групичка, събрала се в палатката. — Видели са Артемис Ентрери да се разхожда из Калимпорт с Нокътя на Шарон на кръста. Някои твърдят, че Ахдания му го е продала, други предполагат, че му го е дала в замяна на магията, с която е издигната кулата. А може би го е взел направо от тялото на Кохрин Соулз.
— Трябва да са били Басадони — рече Липке. — Познавам Ахдания и съм сигурен, че не би се обърнала срещу баща си по този начин, не и заради продажбата на някакъв си меч. В Далабад не страдат от липса на злато.
— Но защо тогава са я оставили да управлява оазиса? — попита Трулбюл. — Или по-точно, биха ли я оставили начело, ако наистина е била вярна на баща си?
— Войниците, с които говорих, не бяха на Басадони, в това няма никакво съмнение. Имаха обрулената от слънцето кожа на хора, отдавна живеещи в пустинята, а не почернелите от калимпортския прахоляк лица, каквито имат всички в града. Кохрин Соулз се грижеше добре за своите войници — когато сме минавали оттук, дори и най-незначителният от неговите служители винаги имаше някоя и друга жълтица, за да поиграе на комар. Нима всички те биха му изменили толкова лесно?
Тримата се спогледаха за миг и избухнаха в смях.
Калимшанските гилдии и разбойнически шайки не се славеха с кой знае каква лоялност.
— Имаш право — призна Трулбюл, — ала все пак си мисля, че тук се крие нещо повече от обикновен вътрешен преврат.
— Мисля, че и двамата сме съгласни с теб — отвърна Липке. — Мечът на Кохрин Соулз сега е притежание на Артемис Ентрери, но ако Ахдания е решила, че е време да си присвои властта над оазиса, би ли се разделила току-така с толкова могъщ предмет? Та нали тъкмо сега е най-уязвима!
— Освен ако не е наела Ентрери да убие баща й, обещавайки му в замяна Нокътя на Шарон — предположи Ролмане, кимайки сякаш току-що хрумналата му идея обясняваше всичко.
— Ако наистина е така, това е най-скъпоплатеното убийство, което Калимшан е виждал от векове — отбеляза Липке.
— Какво тогава? — раздразнено попита Ролмане.
— Басадони — отсече Трулбюл. — Трябва да са били те. Разшириха влиянието си в града и това е поредният им удар, далеч от любопитните очи на съперниците им.
— Остава ни само да се уверим, че не грешим.
Колкото и да не им се искаше, другите двама кимнаха в знак на съгласие.
Джарлаксъл, Кимуриел и Рай’ги се бяха разположили в удобни кресла на втория етаж в кристалната кула.
Магическо огледало, дело на обединените усилия на Рай’ги и Креншинибон, току-що им бе показало целия разговор между тримата съгледвачи, от мига в който уж глупавият, прегърбен дребосък се бе оставил да бъде обран от двамата далабадски стражи.
— Това е напълно неприемливо — осмели се да каже Рай’ги и се обърна към Джарлаксъл. — Посегнахме твърде надалеч и твърде бързо, а това неизменно привлича нежелано внимание.
Кимуриел разбра, че трябва да се намеси.
— Не тук. Не и в кристалното въплъщение на Креншинибон — телепатично предупреди той Рай’ги, ала още докато го правеше, усети как отломъкът се опитва да проникне през мисловната му защита и да нахлуе в съзнанието му.
И тъй като наученото от Ихараскрик бе още съвсем прясно и тъй като все още не искаше Креншинибон да знае, че си има работа с псионист, Кимуриел тутакси замълча.
— Какво възнамеряваш да сториш с тях? — попита Рай’ги, вече по-спокойно, като в същото време хвърли бърз поглед на Кимуриел, в знак че е получил предупреждението му и ще внимава.
— Унищожи ги! — отвърна псионистът вместо Джарлаксъл.
— Ще ги привлечем на своя страна — поправи го наемникът. — Отрядът им наброява двайсет души, които очевидно принадлежат към различни гилдии. Само си помислете какви чудесни шпиони ще станат от тях!
— Прекалено е опасно — възрази Рай’ги.
— Онези, които се подчинят на Креншинибон, ще ни служат — преспокойно отвърна Джарлаксъл. — Онези, които се възпротивят, ще бъдат екзекутирани.
Рай’ги не изглеждаше особено убеден и понечи да каже още нещо, ала Кимуриел сложи ръка на рамото му, в знак да се откаже.
— Ти ли ще се оправиш с тях? — попита Кимуриел. — Или предпочиташ да изпратя войници да ги заловят и да ги изправят пред кристалния отломък?
— Креншинибон може да проникне в съзнанието им и оттук — увери го Джарлаксъл. — Онези, които му се покорят, сами ще се разправят с онези, които откажат.
— А ако онези, които не се подчинят, се окажат по-силни? — не можа да се сдържи Рай’ги, ала този път Кимуриел не само му даде знак да си премълчи, но стана и му кимна да го последва навън.
— Сега, когато всички знаят за настъпилата в Далабад промяна и с очите си могат да видят кристалната кула, за известно време ще ни се наложи да бъдем нащрек — предупреди все пак Кимуриел.
Джарлаксъл кимна:
— Креншинибон винаги е нащрек.
Кимуриел се усмихна, ала в действителност вместо да го успокоят, уверенията на Джарлаксъл само засилваха опасенията му и потвърждаваха онова, което Ихараскрик му бе казал за разрушителната мощ на Креншинибон.
Двамата мрачни елфи излязоха от стаята, оставяйки своя предводител сам с най-новия си съдружник, кристалния отломък.
Ролмане и Трулбюл запримигваха, заслепени от ярките слънчеви лъчи, които ги посрещнаха, щом излязоха от палатката. Наоколо останалите членове на малката им група се трудеха, ако не усърдно, то поне методично — четкаха конете и камилите и пълнеха кожените мехове с вода, която да им стигне до Калимпорт.
Част от тях би трябвало да са на разузнаване, за да проучат границите на оазиса и броя на стражите, охраняващи крепостта, ала както Ролмане бързо забеляза, и седемнадесетимата им спътници бяха тук. Забеляза също така, че мнозина му хвърлят странни погледи.
Един от мъжете особено се набиваше в очи.
— Не напълни ли току-що същите тези мехове? — тихичко попита Ролмане. — И не трябва ли да е при източната стена и да брои стражите, които я пазят?
Ролмане се обърна към Трулбюл, ала така и не можа да довърши въпроса си, виждайки замечтания поглед, с който другарят му се взираше в кристалната кула.
— Трулбюл? — повика го Ролмане и пристъпи към него, ала после, усетил, че нещо не е наред, побърза да се отдръпне.
По лицето на Трулбюл се изписа блажено спокойствие.
— Чуваш ли я? — обърна се той към другаря си. — Музиката…
— Музика? — Ролмане го изгледа заинтригувано, после се обърна към кулата и се заслуша.
— Прекрасна музика! — възкликна Трулбюл и неколцина от мъжете наоколо закимаха в знак на съгласие.
Ролмане си наложи да успокои дишането си и да си придаде спокоен вид. Най-сетне и той чу музиката, едва доловима мелодия, нашепваща слова за мир и благополучие, вещаеща богатства и власт и… изискваща.
Изискваща подчинение.
— Оставам в Далабад — неочаквано заяви Липке и се показа от палатката. — Тук има повече възможности, отколкото при Брукал паша.
Очите на Ролмане се разшириха от изумление и той трябваше да положи немалко усилие да не се огледа трескаво наоколо или просто да хукне ужасѐн накъдето му видят очите. Внезапно ахна, разбрал най-сетне какво става. Магия! Магия, целяща да превърне враговете в приятели.
— Прекрасна музика — съгласи се един от мъжете, застанали наблизо.
— Чуваш ли я? — повтори Трулбюл и Ролмане бе принуден да повика на помощ цялата си воля, за да си надене маска на блажено спокойствие, преди да се обърне към другаря си.
— Не, не я чува — обади се Липке изведнъж. — Ролмане не вижда възможностите, които се откриват пред нас. Той ще ни предаде!
— Това е магия! — изкрещя Ролмане и извади закривения си меч. — Заклинание, целящо да ни подчини на нечия чужда воля. Не му позволявайте да го стори! Защитавайте се, приятели!
Ала Липке вече се бе озовал до него с меч в ръка и замахваше за удар, който опитният Ролмане отби с лекота. Преди да успее да отвърне на нападението обаче му се наложи да се отбранява и от Трулбюл, който също се включи в схватката и замахна право към сърцето му.
— Не разбирате ли? — отчаяно извика Ролмане и единствено късметът го спаси от удара на Трулбюл.
Оглеждайки се внимателно, Ролмане заотстъпва назад, като търсеше съюзници и гледаше да не попадне на още врагове. Не пропусна да забележи, че междувременно се бе разразило още едно сбиване — близо до водата неколцина мъже бяха повалили един от другарите си на земята и безмилостно го налагаха кой където свари, като през цялото време не преставаха да крещят, че той не можел да чуе музиката и че щял да ги предаде и то сега, в този най-славен миг от живота им.
Друг от отряда, който очевидно също бе устоял на магическия повик, се хвърли да бяга и те се втурнаха след него, оставяйки другата си жертва да лежи по очи във водата.
Недалеч оттам избухна още една схватка.
Ролмане се обърна към двамината си преследвачи, двамината, които от няколко години бяха най-добрите му приятели.
— Това е лъжа! — настояваше той. — Номер! Нима не виждате!
Липке поднови атаката си и оръжието му се спусна надолу, само за да се стрелне високо нагоре миг по-късно. Мълниеносен трети замах принуди Ролмане да извие тялото си назад и едва не го накара да изгуби равновесие. Почти беззащитен, той можеше само да гледа как Липке се нахвърля отгоре му за нов удар.
Мечът на Трулбюл изсвистя и отби връхлитащото оръжие.
— Почакай! — извика Трулбюл на слисания Липке. — Ролмане казва истината! Вслушай се по-внимателно!
Ала Липке се бе оплел прекалено здраво в примката на Креншинибон. Той все пак поспря за малко, толкова, колкото Трулбюл да повярва, че наистина се е замислил върху противоречията в обещаваното от музиката.
Трулбюл кимна и усмихвайки се, свали оръжието си… миг преди мечът на Липке да му пререже гърлото.
Липке се обърна тъкмо навреме, за да види как Ролмане тича към конете, колкото го държат краката.
— Спрете го! Спрете го! — развика се Липке и се втурна след него.
Неколцина от мъжете се опитаха да прережат пътищата за отстъпление, ала Ролмане успя да се метне на коня си и го пришпори така, че изпод копитата на животното се разхвърча пясък. Ездачът препусна стремглаво, изплъзвайки се на онези, които се опитаха да го спрат.
Ролмане напусна Далабад в бесен галоп, без дори да се опита да помогне на другия мъж, който бе устоял на магическия повик и чийто път за отстъпление беше отрязан. Много скоро злощастникът щеше да бъде застигнат и пребит до смърт, ала пътят на Ролмане водеше далеч оттам, право към Калимпорт.
Джарлаксъл и Креншинибон накараха магическото огледало да промени ъгъла си, така че да могат да проследят отдалечаването на единствения беглец.
Наемникът ясно усещаше енергията, надигаща се в глъбините на кулата. Тихо, монотонно бръмчене, с което кристалната постройка поглъщаше слънчевите лъчи и с помощта на многобройни призми и огледала ги насочваше право към върха си. За Джарлаксъл не бе трудно да се досети какво възнамерява да стори Креншинибон. И на двамата бе ясно какво може да се случи, ако допуснат някой да избяга, затова друг изход като че ли нямаше.
— Не го убивай — нареди Джарлаксъл въпреки това, без сам да е сигурен защо го прави. — Не може да съобщи на господарите си нищо, което те вече да не знаят.
Отрядът му така и не разбра истината за случилото се в Далабад и че става дума за някой магьосник…
Без да каже нищо, Креншинибон продължи да събира енергия.
Джарлаксъл погледна в огледалото, което все така показваше бягащия, ужасен мъж. Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че е прав и че не е нужно да го убиват. Даже напротив, оставеха ли го да се завърне невредим в Калимпорт, носейки новината за пълния си провал, Бреган Д’аерте можеха даже да спечелят. В подобна важна мисия несъмнено бяха участвали само опитни съгледвачи и лекотата, с която бяха надвити, щеше да порази мнозина в Калимпорт… навярно достатъчно, за да накара не един и двама паши да дойдат в Далабад с намерението да преговарят и дори да сключат примирие.
Джарлаксъл предаде всичко това на кристалния отломък и отново му нареди да спре, за доброто на целия им отряд и (нещо, което елфът запази за себе си) защото не обичаше да убива, ако можеше да го избегне.
В отговор Креншинибон продължи да събира още и още енергия. Енергия, която всеки момент щеше да изригне.
— Достатъчно! — заповяда Джарлаксъл на глас. — Недей!
— Какво има, предводителю? — разнесе се гласът на Рай’ги и двамата с Кимуриел се втурнаха в стаята.
Завариха Джарлаксъл на крака, очевидно разгневен, да се взира в огледалото.
Изведнъж нещо сякаш се взриви. Избухна ярка светлина, която за чувствителните очи на мрачните елфи бе не по-малко болезнена от лъчите на обедното слънце.
Струя изпепеляваща енергия изскочи от върха на кулата и обгърна коня и неговия ездач в жълтеникавобял покров.
Всичко свърши само за миг — единственото, което остана от Ролмане и коня му, бяха купчина овъглени кости, разпилени из пясъка на пустинята.
Джарлаксъл затвори очи и стисна зъби, потискайки напиращия в гърдите му вик.
— Впечатляваща демонстрация — отбеляза Кимуриел.
— Петнайсетима преминаха на наша страна, а по всичко личи, че останалите петима са мъртви — обади се и Рай’ги. — Победата ни е пълна.
Джарлаксъл не бе съвсем убеден, ала си наложи да се успокои и се обърна към своите помощници.
— Креншинибон ще избере най-податливите на влиянието му, за да ги изпратим обратно при господаря им (или господарите, в случай че мисията е организирана от няколко гилдии) с достоверно обяснение за загубата им. Останалите ще бъдат разпитани (разбира се, никой няма и да си помисли да скрие нещо от нас!), за да научим кой се опитва да ни шпионира.
Рай’ги и Кимуриел се спогледаха, което не убягна от вниманието на Джарлаксъл — сигурен знак, че са забелязали гнева му при влизането си. Какви изводи щяха да си направят двамата, Джарлаксъл не знаеше и това още повече влоши настроението му.
— Ентрери в Калимпорт ли е? — попита той.
— В дома на Басадони — отвърна Кимуриел.
— Където трябва да сме и ние — реши Джарлаксъл. — Ще разпитаме най-новите си попълнения и ще ги предадем на Ахдания. Оставете Берг’иньон, заедно с още неколцина от Бреган Д’аерте, за да държат под око операциите ни тук.
Рай’ги и Кимуриел отново се спогледаха и като се поклониха, излязоха от стаята, без да кажат нищо.
Джарлаксъл се взря в огледалото и овъглените останки от ездача и неговия кон.
— Трябваше да се направи — шепотът на Креншинибон изпълни съзнанието му. — Бягството му щеше да доведе още шпиони, този път — по-добре подготвени.
— Все още не сме готови за това.
Ала Джарлаксъл не можеше да бъде заблуден толкова лесно. Не, Креншинибон не се боеше нито от съгледвачи, нито от вражески армии. Уверен в огромното си могъщество, у кристалния отломък нямаше съмнение, че с лекота би успял да обърне по-голямата част от която и да било противникова войска срещу малцината, отказали да се подчинят на повелителния му зов.
Колцина ли можеше да покори, запита се Джарлаксъл.
Стотици? Хиляди? Милиони?
В отговор на безмълвния му въпрос, пред очите на наемника се заредиха впечатляващи картини на пълно господство, не само из улиците на Калимпорт, но и по всички земи наоколо.
Джарлаксъл премести магическата превръзка върху другото си око и се съсредоточи, за да отслаби връзката с отломъка, като в същото време напрегна цялата си воля, за да запази мислите си в тайна. Не, сигурен бе той, Креншинибон не бе премахнал беглеца поради страх от отмъщение, нито го бе убил по толкова впечатляващ начин, защото не бе съгласен с доводите на Джарлаксъл.
Не, кристалният отломък бе отнел живота на конника именно защото елфът му бе наредил да не го прави, опитвал се бе да упражни власт над него — не като равностоен партньор, а като негов господар.
Това Креншинибон не можеше да допусне.
А щом толкова лесно можеше да отхвърли заповедта на Джарлаксъл, нямаше ли някой ден със същата лекота да прекрачи границата и на свой ред да се опита да покори елфа на волята си.
Тази крайно тревожна мисъл никак не се понрави на наемника, който бе прекарал по-голямата част от живота си, отказвайки да служи комуто и да било.
— Имаме си нови съюзници — саркастично подхвърли Рай’ги, когато остана насаме с Кимуриел и Берг’иньон. — Ставаме все по-силни.
— Числеността ни наистина постоянно нараства — съгласи се с Берг’иньон. — А с нея — и опасността да бъдем разкрити.
— Както и да бъдем предадени — добави Кимуриел. — Нали видяхте как един от съгледвачите се обърна срещу нас, когато започна битката, въпреки че беше под влиянието на отломъка. Властта му не е нито абсолютна, нито несъкрушима. Колкото повече съюзници се присъединяват към нас против волята си, толкова по-вероятно става част от тях да въстанат и макар да е съмнително някой да успее напълно да се отскубне от влиянието на Креншинибон (все пак, става въпрос за някакви си хора!), не можем да пренебрегнем възможността някой да избяга и да издаде истината за Басадони и случилото се в Далабад на някоя от другите гилдии.
— Всички знаем какви ще са последствията за Бреган Д’аерте, ако се разчуе кои сме в действителност — мрачно заяви Рай’ги. — Тези съгледвачи са били изпратени в Далабад именно с цел да разберат какво има зад фасадата, която издигнахме, и колкото повече се опитваме да скрием зад нея, толкова по-голяма става вероятността да бъдем изобличени. Залагаме анонимността си на карта в този безумен стремеж към постоянно разрастване.
Възцари се дълго мълчание, нарушено най-сетне от Кимуриел, който тихичко попита:
— Смяташ ли да обясниш всичко това на Джарлаксъл?
— С Джарлаксъл ли трябва да говорим — отвърна Рай’ги с глас, от който капеше жлъч, — или с истинския предводител на Бреган Д’аерте?
При тази толкова дръзка забележка останалите двама отново замълчаха. Ето че някой най-сетне се бе осмелил да изрече на глас все по-натрапващия се извод, че Джарлаксъл е изгубил контрол над Бреган Д’аерте.
— Може би е дошло време да решим накъде да поемем оттук нататък — рече Кимуриел мрачно.
Двамата с Рай’ги служеха на Джарлаксъл от много отдавна и напълно осъзнаваха колко неимоверно сериозна е тази забележка. Да изтръгнат властта над Бреган Д’аерте от Джарлаксъл бе равносилно на това, да изместят управляващата с желязна ръка матрона Баенре от върха на дом Баенре. В много отношения Джарлаксъл, който бе взел толкова мерки, с които да се защити от всяка опасност и който знаеше толкова много за всичко, което го заобикаляше, бе дори по-опасен противник от матрона Баенре.
Ала пътят пред тримата елфи бе ясен — преврат, чиито основи бяха заложени в деня, в който бе започнала експанзията на дом Басадони.
— Имам източник, от който можем да научим повече за кристалния отломък — съобщи Кимуриел. — Навярно има начин да го унищожим или поне да отслабим силата му достатъчно дълго, за да се разправим с Джарлаксъл.
Рай’ги и Берг’иньон се спогледаха и кимнаха мрачно.
Артемис Ентрери като че ли започваше да разбира колко сериозни са неприятностите, надвиснали над главата на Джарлаксъл, а следователно и над неговата.
Научи за случилото се в Далабад малко след като по-голямата част от Бреган Д’аерте се завърна в Калимпорт, а по лицата и гласовете на неколцина от най-приближените помощници на Джарлаксъл се досети, че последните събития съвсем не са по вкуса им.
Нито по неговия. Прекрасно разбираше, че недоволството на Рай’ги и Кимуриел е основателно, и сам виждаше, че желанието на Джарлаксъл непрекъснато да разширява влиянието си излага Бреган Д’аерте на огромна опасност. Когато истината за преврата в дом Басадони и за случилото се в Далабад излезеше наяве (а че това рано или късно ще стане, Ентрери изобщо не се съмняваше) всички гилдии, всички благородници и всички сили по тези земи щяха да се съюзят срещу Бреган Д’аерте. Джарлаксъл беше хитър и коварен, а войниците му — изключително добри, но дори със силата на Креншинибон на своя страна те нямаха никакъв шанс и щяха да бъдат избити до един.
Не, осъзна Ентрери, надали щеше да се стигне чак дотам — Рай’ги и Кимуриел по всяка вероятност щяха да предприемат нещо и то скоро. С всеки изминал ден двамата елфи ставаха все по-навъсени, а забележките им — все по-остри.
Което навеждаше на друга, още по-тревожна мисъл. Възможно ли бе Креншинибон да подтиква Рай’ги и Кимуриел към преврат, така както Лолт често насъскваше отделните домове в Мензоберанзан един срещу друг? Дали пък отломъкът не смяташе, че ще му бъде по-добре във владението на някой от двамата далеч по-темпераментни и склонни да използват магия елфи?
Или бунтовническите настроения бяха подклаждани от действията на Джарлаксъл, на свой ред подстрекавай, повече или по-малко, от Креншинибон.
И в двата случая Ентрери ставаше все по-уязвим, дори и с новите си магически придобивки. Откъдето и да го погледнеше, Джарлаксъл си оставаше единствената му възможност да се отърве невредим.
Палачът сви по добре познатата му улица, пълна с обичайната улична калимпортска сган, като гледаше да се държи в сенките и да не привлича ничие внимание.
Трябваше да намери начин да върне Джарлаксъл на върха и дори да заздрави позициите му. Бреган Д’аерте трябваше не просто да го подкрепят, а да го сторят истински, с цялото си същество. Единствено така можеха да предотвратят надвисналия преврат… преврат, който щеше да бъде пагубен за Ентрери.
Да, трябваше да укрепи позицията на Джарлаксъл… а след това да се махне колкото може по-надалеч от Мрачните и опасните им интриги.
Пазачите пред вратата на „Медната миза“ изобщо не се изненадаха, че го виждат и му съобщиха, че Дуавел го очаква в задната стая.
Вече бе научила за последните събития в Далабад, досети се Ентрери, и развеселено поклати глава — нямаше защо да се изненадва, пък и нали именно забележителното умение на Дуавел да знае всичко, го бе довело при нея тази вечер.
— Дом Брукал от Мемнон — уведоми го полуръстката, щом Ентрери се настани върху меките възглавници, постлани на пода.
— Бързо са действали — отбеляза палачът.
— Кристалната кула е като огромен фар насред пустинята — отвърна Дуавел. — Защо им е на твоите съюзници, които на всяка цена трябва да запазят истинската си самоличност в тайна, да привличат толкова внимание върху себе си?
Ентрери не каза нищо, ала за Дуавел не бе трудно да разчете по лицето му страховете, които го измъчваха.
— Допускат грешка — кимна тя. — Дом Басадони е прекрасна фасада за търговията на Бреган Д’аерте. Защо им е да се разпростират още по-надалеч и да се излагат на опасността от война, която не могат да спечелят?
Ентрери и този път не каза нищо.
— А може би това е истинската причина за идването им на Повърхността? — продължи Дуавел, без да крие тревогата си. — Може би и ти самият си бил заблуден, накарали са те да повярваш, че са тук заради печалбата, докато всъщност са от авангард, дошъл да подготви почвата за пълния разгром на Калимпорт и цял Калимшан?
Ентрери поклати глава:
— Познавам Джарлаксъл достатъчно добре и съм сигурен, че е тук, за да печели — както той самият, така и онези, с които работи. Така действа той. Не мисля, че някога би участвал в нещо, което може да завърши толкова катастрофално. Джарлаксъл не е войнолюбец и никога не е бил. Той не ламти за слава, а държи единствено на собственото си благополучие и удобство.
— И все пак, ето че предизвиква съдбата, издигайки кристалната кула — напомни Дуавел и като наклони глава на една страна, се вгледа изпитателно в него. — Какво има?
— Какво знаеш за Креншинибон?
Дуавел се замисли за миг, сбърчила вежди, после поклати глава:
— Почти нищо — призна тя. — Знам за кулите, но това е почти всичко.
— Кристалният отломък е изключително могъщ — обясни Ентрери. — И съвсем не съм сигурен, че двамата с Джарлаксъл преследват една и съща цел.
— Немалко магически предмети са надарени със собствена воля — сухо отбеляза Дуавел. — Което рядко е нещо хубаво.
— Научи всичко, което можеш за него — нареди Ентрери. — Колкото се може по-бързо, преди онова, от което се боиш, да е сполетяло, макар неволно, града ни.
Палачът замълча, опитвайки се да прецени как ще е най-добре да постъпи Дуавел в светлината на скорошните събития.
— Помъчи се да разбереш как Дризт се е сдобил с него и къде… — започна той.
— Какво, в името на Деветте пъкъла, е Дризт? — прекъсна го полуръстката.
Ентрери понечи да обясни, но вместо това се разсмя — колко широк бе светът!
— Друг мрачен елф — рече той. — Мъртъв елф.
— А, да — спомни си Дуавел. — Твоят съперник. Онзи, когото наричаш До’Урден.
— Забрави за него, както сторих аз. Споменах го единствено защото именно от него Джарлаксъл получи отломъка. Престори се на някакъв монах, могъщ и явно доста прочут. Казва се Кадърли, поне доколкото знам, и живее в или близо до Снежните планини.
— Пътят до там е дълъг — отбеляза Дуавел.
— Но си заслужава — отвърна Ентрери. — А и двамата знаем, че разстоянията нямат особено значение за някой магьосник, владеещ необходимите заклинания.
— Ще ти излезе доста скъпо — рече Дуавел.
Само с едно-единствено движение, на каквото малцина опитни и по-млади воини надали биха били способни, Ентрери се изправи над Дуавел, висок и застрашителен, и положи върху рамото й ръка, облечена в магическата ръкавица.
На Дуавел не й бе необходимо повече, за да разбере какво иска да й каже.
Единадесета глава
Полагане на основите
— Нали това искаше от самото начало — телепатично предаде Кимуриел на илитида.
Ихараскрик се престори на изненадан, макар именно той да бе обяснил на Кимуриел как да се предпази от опитите на отломъка да проникне в съзнанието му. Да, илитидът от самото начало се бе надявал ситуацията да вземе точно този обрат.
— Кой ще го владее? — попита той безмълвно. — Кимуриел или Рай’ги?
— Рай’ги — отвърна псионистът. — Двамата с Креншинибон прекрасно ще се допълват, както отломъкът вече му намекна.
— Така си мислите вие — отбеляза Ихараскрик. — А може би Креншинибон вижда в твое лице заплаха (доста вероятно и напълно логично предположение) и се опитва да ви подведе, та и ти, и другарите ти да бъдете унищожени.
— Все още не съм отхвърлил изцяло тази възможност — увери го Кимуриел, без да изглежда ни най-малко разтревожен. — Именно затова съм тук.
Ихараскрик не отговори веднага, обмисляйки чутото.
— Креншинибон не е играчка — отговори той най-сетне. — Да искате от мен да…
— Искаме само да спечелим малко време — не го остави да довърши Кимуриел. — Нямам намерение да противопоставям Ихараскрик на Креншинибон — отлично осъзнавам, че отломъкът може да се окаже прекалено могъщ.
Елфът не се притесняваше, че илитидът може да се засегне от думите му — рационални и здравомислещи, крадците на мисли не страдаха от прекомерна гордост.
Вярно, бяха напълно убедени, че превъзхождат почти всички останали раси (в това число хората и дори елфите на мрака), но в самоувереността им имаше голяма доза трезва преценка, благодарение на която подобни логични забележки не можеха да ги обидят. Ихараскрик отлично разбираше, че единствено някое божество би могло успешно да се противопостави на Креншинибон.
— Може би има начин — рече илитидът и по лицето на Кимуриел се разля усмивка. — Влиянието на някоя Кула от желязна воля може да спре мисловните му атаки и да заглуши заповедите му към кристалните кули, които е издигнал. Временно — натърти Ихараскрик. — Не храня никакви илюзии, че усилията на който и да било псионист (освен ако не става дума за цяла армия от моите събратя), са в състояние да отслабят задълго силите на могъщия Креншинибон.
— Достатъчно, за да свалим Джарлаксъл — съгласи се Кимуриел на глас. — Само толкова ни трябва.
И като кимна, той си тръгна, а последните му думи останаха да кънтят в съзнанието му, докато прекрачваше междупространствения портал, който отвеждаше обратно в Калимпорт.
Да свалим Джарлаксъл! Трудно му бе да повярва, че изобщо е станал част от подобен заговор. Та нали именно Джарлаксъл му бе помогнал да избяга от матрона Облодра, както и от кръвожадните си сестри и му бе дал убежище, където да се скрие от останалите домове в Мензоберанзан, когато матрона Баенре обяви, че дом Облодра трябва да бъде изтребен до крак! А дори да оставеше настрани въпроса с лоялността, която дължеше на Джарлаксъл, не можеше да не се запита какво ще стане, когато Бреган Д’аерте останат без предводител.
Джарлаксъл бе допринесъл повече от когото и да било, за преуспяването на Бреган Д’аерте, беше ги издигнал до сегашното им положение преди повече от столетие и никой от тях, дори самонадеяният Рай’ги, не хранеше никакви съмнения за това колко е важен Джарлаксъл за оцеляването им.
Такива мисли се въртяха в главата на Кимуриел, когато се озова в стаята на Рай’ги и го завари да крои планове за свалянето на Джарлаксъл.
— Новият ти приятел ще може ли да ни осигури това, от което се нуждаем? — нетърпеливо попита магьосникът, щом го видя да влиза.
— Най-вероятно — отвърна Кимуриел.
— Обезвредим ли Креншинибон, нападението ни със сигурност ще успее.
— Не подценявай Джарлаксъл — предупреди го Кимуриел. — Вярно е, че сега притежава кристалния отломък, който трябва да бъде неутрализиран на всяка цена, но Джарлаксъл укрепва властта си над Бреган Д’аерте години наред — надали бих предприел нещо срещу него дори и преди да се бе сдобил с Креншинибон.
— Но именно заради отломъка позициите му са толкова отслабени — отвърна Рай’ги. — Даже обикновените войници се страхуват, че вървим по грешен път.
— Аз пък чух, че са изумени от това колко е нараснало могъществото ни — възрази Кимуриел. — Някои твърдят, че скоро целият свят ще бъде в краката ни, че Джарлаксъл ще подчини жалките човеци, а после ще се завърнем, за да покорим Мензоберанзан.
Рай’ги се разсмя с глас при тези думи:
— Креншинибон притежава огромно могъщество, в това няма никакво съмнение, но и неговите възможности не са неограничени. Нали илитидът ти каза, че се опитвал да разбере докъде може да се простре властта му?
— Дали подобно завоевание е постижимо, или не, за нас е без значение — рече Кимуриел. — Онова, което има значение, е дали войниците на Бреган Д’аерте го смятат за възможно.
На това Рай’ги нямаше какво да възрази, но дори и сега не изглеждаше особено разтревожен.
— Въпреки че Берг’иньон е с нас, нашето участие в битката няма да бъде кой знае колко голямо — обясни той. — Разполагаме с достатъчно хора, както и с хиляди коболди.
— Мнозина от хората са под наша власт именно заради Креншинибон — напомни му Кимуриел. — А да подчини коболдите на волята си изобщо няма да затрудни кристалния отломък, освен ако Ихараскрик не го обезвреди предварително.
— Ами плъхочовеците? — продължи Рай’ги, без да се впечатлява от доводите на псиониста. — Много по-трудно е да се проникне в съзнанието на някого като тях — вътрешната борба, която съпровожда трансформацията им, обезсилва подобни външни влияния.
— Привлякъл си на наша страна Домо?
Рай’ги поклати глава:
— С него е малко по-трудно — призна той. — Но успях да привлека на наша страна неколцина от най-приближените му помощници, които ще ни подкрепят, ако Домо бъде елиминиран. Затова накарах Шарлота Веспърс да подшушне на Джарлаксъл, че Домо се е разприказвал и е издал твърде много за Бреган Д’аерте на Да’Даклан паша. Ще му каже също така, че според нас именно Да’Даклан стои зад съгледваческия отряд, изпратен в Далабад.
Кимуриел кимна, ала изражението му си остана все така притеснено. Опреше ли до подобни игрички, Джарлаксъл беше опасен противник — нищо чудно да прозре опита им да го излъжат и да използва Домо, за да настрои плъхочовеците срещу тях.
— Реакцията му ще ни каже много — призна Рай’ги. — Креншинибон, без съмнение, ще избере да повярва на Шарлота, ала Джарлаксъл ще поиска да действат внимателно, преди да предприемат нещо срещу Домо.
— Смяташ, че Домо ще срещне смъртта си още същия ден — рече Кимуриел и по устните на Рай’ги плъзна зла усмивка.
— Кристалният отломък се превърна в най-голямата сила на Джарлаксъл, и поради това — и най-голямата му слабост.
— Първо ръкавицата, а сега и това — въздъхна Дуавел Тигъруилис. — Ех, Ентрери, как ли ще изкарвам по някоя и друга допълнителна жълтица, когато теб няма да те има вече!
Ентрери обаче не беше в настроение за шеги.
— Побързай! — нареди той.
— Действията на Шарлота доста са те разтревожили — отбеляза Дуавел, от чието внимание не бе убягнал фактът, че от няколко часа Шарлота беше истински заета, като голяма част от срещите й бяха с агенти на Домо и гилдията му.
В отговор Ентрери само кимна — не беше в настроение да споделя последните новини с Дуавел. Събитията се развиваха бързо, прекалено бързо. Рай’ги и Кимуриел полагаха основите за своя удар, но Джарлаксъл бе надушил поне част от назряващите неприятности и току-що бе повикал палача, нареждайки му да посети един особено противен плъхочовек на име Домо. Ако Домо бе част от заговора, Рай’ги и Кимуриел много скоро щяха да се окажат с един съзаклятник по-малко.
— Ще се върна до два часа — обясни убиецът на Дуавел. — Дотогава да е готово.
— Не разполагаме с подходящ материал, за да изработим това, което искаш! — оплака се полуръстката.
— Важни са само цветът и тежината — отвърна Ентрери. — Материалът няма значение.
Дуавел сви рамене и Ентрери излезе в нощта. Движеше се бързо и безшумно, плътно загърнат в плаща си.
Недалеч от „Медната миза“ свърна в една уличка и като се огледа, за да се увери, че не го следят, хлътна в една дупка, отвеждаща в клоаките.
Няколко минути по-късно вече стоеше пред Джарлаксъл.
— Шарлота ми съобщи, че Домо издавал тайните ни — рече наемникът.
— Него ли чакаме? — попита Ентрери и Джарлаксъл кимна.
— И най-вероятно няма да е сам. Готов ли си за битка?
За първи път от няколко дни насам по лицето на Ентрери плъзна искрена усмивка. Дали е готов за битка с плъхочовеците? Че как иначе! Въпреки това, източникът, от който Джарлаксъл бе почерпил информацията си, го тревожеше. Ясно му бе, че Шарлота играе двойна игра и че макар да бе съучастничка на Рай’ги и Кимуриел, няма намерение открито да се опълчва на Джарлаксъл. Не, Ентрери се съмняваше, че това е същинският опит на заговорниците да се сдобият с властта над Бреган Д’аерте. Нещо подобно със сигурност би отнело повече време, за да се планира, а и клоаката надали бе най-подходящото място за такава битка.
Въпреки това…
— Може би трябваше да останеш в Далабад още малко — подхвърли Ентрери. — Да видиш как ще потръгне новата ни операция.
— Домо не ме плаши — отвърна Джарлаксъл и Ентрери го изгледа изпитателно.
Възможно ли бе да не забелязва назряващия в редиците на Бреган Д’аерте преврат? И ако бе така, можеше ли Креншинибон да стои зад бунтовническите намерения на Рай’ги и Кимуриел? Или пък Ентрери беше прекалено подозрителен и виждаше демони и съзаклятници там, където такива нямаше?
Палачът си пое дълбоко дъх, опитвайки се да проясни мислите си.
— Шарлота може и да греши — рече той все пак. — Може би си има свои причини да иска да се отърве от Домо.
— Много скоро ще разберем — отвърна Джарлаксъл и кимна към един от тунелите, по който предводителят на плъхочовеците, приел формата на човекоподобен плъх, вече се задаваше, придружен от трима от хората си.
— Скъпи ми Домо — поздрави го наемникът и Домо се поклони.
— Добре направи, че дойде при нас — рече Домо. — Във време като това не обичам да излизам на повърхността дори и само за да отида в подземията на дом Басадони. Прекалено е оживено, боя се.
Ентрери изгледа противното същество с присвити очи. Любопитен отговор, но беше по-добре да не се опитва да го тълкува.
— И агентите на останалите гилдии ли идват тук, когато искат да се срещнат с теб? — въпросът на Джарлаксъл хвана Домо напълно неподготвен.
За Ентрери не беше трудно да се досети, че наемникът действа под наставленията на Креншинибон — ако Домо бе част от някакво съзаклятие и мислите му дори за миг се насочеха към него, Джарлаксъл и Креншинибон веднага щяха да ги разчетат. Въпреки това Ентрери смяташе, че Джарлаксъл прибързва — ако първо бе опитал да си поговори с Домо, неангажиращо и с присъщата си дипломатичност, можеше да получи необходимата информация и без да се налага Креншинибон да нахлува в съзнанието на плъхочовека.
— В редките случаи, когато съм принуден да се срещна с представители на някоя друга гилдия, обикновено те идват при мен — отвърна Домо, опитвайки се да изглежда спокоен.
Ентрери обаче го видя да пристъпва от крак на крак и незабелязано постави ръце върху дръжките на двете си оръжия. Привидно небрежна, тази стойка му даваше възможност да ги извади само за миг, ако се наложи.
— И срещал ли си се с някого от тях наскоро? — попита Джарлаксъл.
Домо неволно потрепна и Ентрери внезапно разбра какво става — Креншинибон се опитваше да проникне в мислите му.
Тримата плъхочовеци зад Домо се спогледаха и нервно се размърдаха.
Лицето на Домо се разкриви и той започна да придобива човешката си форма, ала почти незабавно отново си възвърна образа на плъх, а от гърдите му се откъсна гърлено ръмжене.
— Какво става? — обади се един от помощниците му.
Ентрери не пропусна да забележи раздразнението, изписало се по лицето на Джарлаксъл и погледът му се върна върху Домо — дали пък наемникът не беше подценил гнусното същество?
Джарлаксъл и Креншинибон не можеха да доловят мислите на плъхочовека — опитът на отломъка да нахлуе в съзнанието му беше отключил вътрешната му борба, издигайки стена от болка и гняв, която Креншинибон не бе в състояние да преодолее.
Все по-ядосан, Джарлаксъл се взря в Домо.
— Предал ни е — реши Креншинибон неочаквано, ала Джарлаксъл, който не бе усетил нищо такова, изобщо не бе сигурен. — Момент на слабост — убеждаваше го отломъкът. — Проблясък от истината, пробил за миг стената от ярост и болка. Предал ни е… на два пъти.
Джарлаксъл погледна към Ентрери почти неуловим знак, ала напълно достатъчен за палача, който ненавиждаше плъхочовеците от дън душа.
Домо и хората му също го забелязаха и мечовете им начаса изскочиха от ножниците, ала Ентрери вече се бе хвърлил в атака. Струи черна пепел бликнаха от Нокътя на Шарон и изпълниха въздуха, разделяйки бойното поле и пречейки на противника да съгласува действията си.
Палачът се метна наляво, заобикаляйки стената от пепел, като в същото време се приведе, за да избегне дългия, тънък меч на Домо, след което сам замахна.
Отби вражеското острие с Нокътя на Шарон и замахна с изумрудената си кама.
В този момент най-близкият от тримата плъхочовеци се включи в битката и той бе принуден да отстъпи назад и да вдигне меча си, за да се защити. След това се преметна напред, а после обратно назад, подпирайки се на една ръка, така че да се изправи мълниеносно, озовавайки се в почти същата позиция, откъдето бе започнал. Глупавият плъхочовек го последва, оставяйки Домо и двамата си другари от другата страна на стената от пепел.
Три ками, изпратени от Джарлаксъл, изсвистяха на сантиметри от главата на Ентрери и прорязаха пепелта.
Разнесе се силен стон и палачът разбра, че един от двамата придружители на Домо е обезвреден.
Миг по-късно същата участ сполетя и другия, когато Ентрери отби оръжието му с меча си и продължи напред. Плъхочовекът стори същото с намерението да забие зъби в гърлото му.
Колко горчиво се разкая само секунда по-късно, когато камата на убиеца потъна под брадичката му.
Силен замах и главата на човека плъх политна назад. Ентрери издърпа камата си и се обърна. Откъм стената от пепел изскочи още един плъхочовек, а по стъпките, които се разнесоха от другата й страна, палачът разбра, че Домо бързо се отдалечава.
Убиецът се претърколи под пепелта и като дръпна нападателя си за глезените, го повали по очи право пред Джарлаксъл, а после се втурна след Домо. Ентрери бе свикнал с мрака, дори с непрогледната тъмнина на тунелите (някои от най-успешните му схватки се бяха състояли именно тук), ала прекрасно осъзнаваше, че инфрачервеното зрение на плъхочовеците им дава предимство, затова вдигна Нокътя на Шарон пред гърдите си и го накара да освети пътя му. Кой знае, може би като много други магически оръжия и Нокътя на Шарон бе в състояние да излъчва светлина.
Грейналото сияние го изненада — наситено черно, то не приличаше на нищо, което Ентрери бе виждал досега и придаваше на тунелите причудлив, нереален вид.
Палачът сведе поглед към меча, опитвайки се да прецени доколко ще издаде присъствието му, ала тъй като не видя ясно оформена струя светлина, реши, че може и да не привлича твърде много внимание.
Не след дълго стигна до разклонение в тунела и се огледа на всички посоки, наострил сетива.
Отляво долетя едва доловимо ехо от леки стъпки и той се хвърли натам.
Джарлаксъл довърши проснатия на земята плъхочовек, без да се церемони особено, запращайки кама след кама в гърчещото се тяло. После се хвърли през стената от пепел и пъхна ръка в джоба си, където беше Креншинибон.
— Води ме! — нареди той, решен да открие Ентрери.
— Нагоре — долетя неочакваният отговор. — Излезли са на улицата.
Озадачен, Джарлаксъл се закова на място.
— Нагоре! — настоя Креншинибон още по-категорично. — Към Повърхността!
Елфът се втурна в обратната посока, към стълбата, която се изкачваше до малка уличка недалеч от „Медната миза“.
— Води ме! — повтори той.
— Прекалено сме незащитени тук — отвърна отломъкът. — Дръж се в сенките и се върни в дом Басадони — натам тръгнаха Артемис Ентрери и Домо.
Ентрери свърна зад един ъгъл и рязко забави крачка. Там, с мечове в ръце, стояха Домо и двамина негови събратя. Ентрери направи крачка напред, с намерение да се хвърли в атака — несъмнено вече го бяха забелязали, единствената му възможност сега бе да ги изпревари и да не им позволи да организират защитата си.
После обаче се закова на място, чул плъхочовека вляво от Домо да прошепва в ухото му:
— Подушвам го! Трябва да е наблизо.
— Прекалено близо — съгласи се другото скверно създание и присви очи, в които проблесна червена светлина.
Защо изобщо им трябваше да прибягват до инфрачервеното си зрение, почуди се Ентрери. Та нали той ги виждаше в черната светлина на меча си така ясно, сякаш се намираха в слабо осветена стая. Знаеше, че трябва да се хвърли в атака, ала любопитството му беше пробудено, затова се отдели от стената и пристъпи напред, където всички можеха да го видят.
— Миризмата му е силна — съгласи се Домо и тримата неспокойно се огледаха наоколо, размахвайки мечове. — Къде са другите?
— Не дойдоха, макар че трябваше да са тук — отвърна един от помощниците му. — Страхувам се, че сме предадени.
— Проклети да са мрачните елфи! — изруга Домо.
Ентрери не можеше да повярва, че все още не го виждат — поредното забележително умение на прекрасния му меч. Зачуди се дали щяха да го забележат, ако използваха обикновеното си зрение, но това бе въпрос, чийто отговор трябваше да почака. Пристъпвайки съвършено безшумно, той бавно се приближи от дясната страна на Домо.
— Може би трябваше да се вслушаме в думите на магьосника им — все така шепнешком добави плъхочовекът отляво.
— Да се обърнем срещу Джарлаксъл? — не повярва на ушите си Домо. — Това би било равносилно на самоубийство. Ни повече, ни по-малко.
— Ама… — опита се да възрази другият, ала Домо го прекъсна и му зашепна нещо, размахвайки пръст в лицето му.
Ентрери се възползва от това, че вниманието на тези двамата е другаде, и като се промъкна зад последния от малката групичка, допря върха на камата си в гърба му.
Плъхочовекът се вледени, когато чу някой да прошепва в ухото му:
— Бягай!
Гнусното създание не чака втора покана и си плю на петите. Домо престана да се кара на другия си помощник и направи няколко крачки след беглеца, крещейки заплахи.
— Бягай! — рече Ентрери, пристъпвайки към третия плъхочовек, ала вместо да офейка, той изпищя и се обърна, замахвайки високо.
Ентрери приклекна, за да избегне оръжието му, а когато се изправи, изумрудената кама се провря между ребрата на човека плъх и потъна в диафрагмата му.
Гнусното създание отново изпищя и се загърчи в предсмъртни конвулсии.
— Какво има? — попита Домо и се обърна. — Какво?
Плъхочовекът се свлече на земята и се загърчи в агония. Изправен над него, Ентрери накара камата си да засияе.
Домо отскочи назад и вдигна меча пред гърдите си.
— Танцуващо острие? — тихо попита той. — Ти ли си, елфически магьоснико?
— Танцуващо острие? — прошепна Ентрери въпросително и сведе очи към камата си.
В това нямаше никакъв смисъл. Погледна към Домо и видя как блясъкът в очите му изчезва, докато той приема почти човешка форма, а зрението му се настройва към видимата част на спектъра.
Миг по-късно плъхочовекът подскочи почти до тавана, видял Артемис Ентрери на няколко метра от себе си.
— Каква магия е това! — ахна Домо.
На този въпрос и Ентрери нямаше отговор. Представа нямаше какво точно прави Нокътя на Шарон с черната си светлина. Дали по някакъв начин блокираше инфрачервеното зрение, като в същото време сиянието му си оставаше видимо в обикновената част на спектъра? Дали пък не действаше като черен огън, въпреки че палачът не бе усетил никаква топлина? Силните топлинни източници можеха сериозно да затруднят инфрачервеното зрение.
Наистина любопитно — поредната загадка, чийто отговор Ентрери трябваше да открие, ала не и днес.
— Значи си сам? — рече той на Домо. — Само ти и аз.
— Защо Джарлаксъл се страхува от мен? — попита Домо и пристъпи напред.
— Защо се страхува от теб или защо те ненавижда? — рече палачът в отговор и спря. — Това са две различни неща.
— Но нали съм му съюзник! — възрази Домо. — Не го предадох, дори когато подчинените му се обърнаха срещу него.
— Така казваш — отвърна Ентрери и хвърли поглед към плъхочовека, който все още потръпваше и стенеше в краката му. — Какво знаеш? Говори и може би все още има шанс да си тръгнеш оттук жив.
Домо присви ядовито очи.
— Така, както Раситър си тръгна невредим от последната ви среща? — жлъчно подхвърли той. — Раситър бе един от най-великите му предшественици в гилдията на плъхочовеците, служил бе заедно с Ентрери при Пук паша и бе загинал от ръката на Ентрери… нещо, което калимпортските плъхочовеци нямаше скоро да забравят.
— Питам те за последен път — спокойно рече палачът.
Едва доловимо движение наблизо му подсказа, че първият плъхочовек се е върнал и сега се спотайва в сенките, готов да се нахвърли отгоре му. Ентрери не беше нито изненадан, нито обезпокоен.
Широката усмивка, плъзнала по лицето на Домо, разкри острите му, жълтеникави зъби:
— Джарлаксъл и другарчетата му май не са толкова единни, колкото си мислиш — подразни го той.
Ентрери направи крачка напред.
— Ще трябва повечко да се постараеш — каза той, ала преди да успее да довърши, Домо изрева и се нахвърли отгоре му, размахал тънкия си меч.
С едно-единствено, почти незабележимо движение палачът пресрещна връхлитащото оръжие с Нокътя на Шарон и го отби настрани.
Домо отстъпи назад и замахна отново, после още веднъж. Всеки път Ентрери сякаш едва-едва преместваше меча си и всеки път острието на Домо минаваше покрай него, без да го докосне.
Домо за втори път направи крачка назад и се нахвърли отгоре му с удвоена ярост.
Оказа се, че е отстъпил прекалено надалеч — Ентрери трябваше просто да се наведе назад и оръжието изсвистя пред него.
Както можеше да се очаква, нападението на скрития в сенките плъхочовек не закъсня. Самият Домо се включи отлично в атаката, втурвайки се напред с вдигнат меч.
Ала Домо просто не си даваше сметка колко великолепно се бие Артемис Ентрери. Палачът отново отби вражеското оръжие високо нагоре, като в същото време накара меча си да избълва нова струя черна пепел. Все така светкавично Ентрери се завъртя надясно, описвайки пълен кръг, и когато отново се изравни с Домо, свали десницата си, насищайки въздуха с нов слой пепел, а с лявата си ръка замахна настрани. Изумрудената кама потъна в корема на връхлитащия отгоре му плъхочовек.
Нокътя на Шарон описа дъга във въздуха, издигайки широка, кръгла стена от пепел, която Домо проряза, когато замахна за поредния си удар… ала Ентрери не беше от другата страна. Той се бе хвърлил на една страна и след като се претърколи и се изправи, замахна към краката на плъхочовека, който още се бореше с камата в корема си. За изненада и удоволствие на убиеца, мечът посече и двете колена на гнусното същество и то рухна върху каменния под, виейки от болка, докато кръвта му изтичаше.
Без да забавя темпото, Ентрери рязко се обърна и след като отби оръжието на Домо, изви меча си така, че да спре камата, която Домо бе запратил срещу него.
Лицето на плъхочовека се сгърчи — очевидно току-що бе изиграл последната си карта. Ред бе на Ентрери да се хвърли в атака и той стори именно това. Три мълниеносни удара, всеки от които по-нисък от предишния, и Домо бе принуден да отстъпи назад, мъчейки се да запази равновесие.
Ентрери го последва, затруднявайки го още повече. Мечът му не спираше нито за миг, като от време на време обливаше Домо с черна пепел, пречейки му да вижда и допълнително утежнявайки положението му.
Много скоро плъхочовекът щеше да се окаже притиснат до стената, перспектива, която (това Ентрери ясно прочете в очите му) никак не му се нравеше.
В отговор палачът още по-яростно размаха Нокътя на Шарон и с два бързи маха издигна L-образна преграда от пепел, така че освен пред себе си, сега Домо не виждаше и от дясната си страна.
Като ръмжеше ядовито, плъхочовекът се хвърли натам, предполагайки, че Ентрери ще използва стената от пепел, за да се добере до него. Мечът му срещна само въздух. Миг по-късно усети движение зад себе си — предугаждайки, че Домо ще се улови в капана му, палачът бе минал от другата страна.
Домо хвърли оръжието си на земята.
— Ще ти кажа всичко! — извика той. — Ще…
— Вече го направи — увери го Ентрери и Домо се вцепени, когато Нокътя на Шарон потъна в тялото му, посече гръбнака и излезе от гърдите му.
— Б-б-боли — с мъка промълви Домо.
— Така и трябва — отвърна Ентрери и рязко натисна.
Домо простена и издъхна.
Ентрери издърпа меча от тялото му и отиде да си прибере камата, а в главата му препускаха безброй въпроси, пробудени от половинчатото признание на Домо, че в редиците на Бреган Д’аерте наистина се надига бунт. Самият Домо не бе част от съзаклятието и не той бе измамил Джарлаксъл, в това поне Ентрери бе сигурен. И все пак, именно Джарлаксъл бе в основата на днешната разправа с Домо…
Или пък не?
Чудейки се доколко Креншинибон използва интересите на Джарлаксъл срещу него самия, Ентрери напусна калимпортските клоаки.
— Прекрасно — отбеляза Рай’ги.
Двамата с Кимуриел използваха магическо огледало, за да проследят завръщането на Ентрери в дома на Басадони, ала бързо се отказаха, виждайки изражението, изписало се по лицето на палача — нищо чудно да бе усетил, че го наблюдават магически.
— Без да иска ни направи услуга — добави Рай’ги. — Сега вече плъхочовеците със сигурност ще се обърнат срещу Джарлаксъл.
— Жалко за Домо — изсмя се Кимуриел, ала после стана сериозен. — Но какво ще правим с Ентрери? Той е опасен враг, особено сега, когато притежава меча и ръкавицата, освен това е прекалено умен, за да повярва, че за него ще бъде по-добре да ни подкрепи. Може би ще е по-добре да го елиминираме, преди да се захванем с Джарлаксъл.
Рай’ги се замисли за миг-два и кимна.
— Ала трябва да бъде извършено от някой по-нисш — рече той. — От Шарлота и нейните хора, може би — те и бездруго няма да играят почти никаква роля в същинския преврат.
— Джарлаксъл няма да е доволен, ако научи, че искаме да премахнем Ентрери — съгласи се Кимуриел. — Значи остава Шарлота. И то не по наша заповед. Ще й внуша, че Ентрери замисля да я убие.
— Ако реши, че наистина е така, Шарлота най-вероятно ще побегне — отбеляза Рай’ги.
— Прекалено е горда, за да го стори — възрази Кимуриел. — Пък и ще се погрижа тя да разбере — от другиго, естествено, — че Ентрери не се радва на кой знае каква подкрепа сред Бреган Д’аерте и че прекомерната му независимост започва да омръзва дори на Джарлаксъл. Повярва ли, че Ентрери крои планове да се разправи с нея, но няма никого зад гърба си, докато тя може да разчита на истинска армия, Шарлота няма да избяга, а ще нанесе удар и то какъв!
И като се разсмя, добави:
— Макар че за разлика от теб, Рай’ги, аз съвсем не съм убеден, че Шарлота и всички от дом Басадони ще успеят да се справят с подобна задача.
— Най-малкото ще му създадат работа, за да не ни се пречка — отвърна Рай’ги. — А довършим ли Джарлаксъл…
— Ентрери ще си плюе на петите, също като Морик — довърши Кимуриел вместо него. — Може би трябва да се погрижим за Морик, ако не за друго, то за да знае Ентрери какво го очаква.
Рай’ги обаче поклати глава — имаха далеч по-належащи проблеми, за да си губят времето с някакъв незначителен дезертьор, спотаил се в другия край на света.
— Артемис Ентрери няма да има къде да избяга — отсече магьосникът. — Твърде много ме дразни, за да го забравя или да му простя.
Кимуриел си каза, че думите на приятеля му са малко странни, ала истината бе, че и той се чувстваше по подобен начин. Най-големият грях на Ентрери бяха забележителните му умения. Именно фактът, че толкова превъзхождаше останалите от своята раса, бе „обидата“, която Рай’ги и Кимуриел не можеха да му простят.
А двамата елфи бяха достатъчно трезвомислещи, за да си дават сметка за това.
От което положението на Артемис Ентрери изобщо не ставаше по-леко.
Дванадесета глава
Когато всичко е една лъжа
— Слой след слой! — изруга Ентрери и стовари юмрук върху малката масичка в задната стая на „Медната миза“.
Това бе единственото място в цял Калимпорт, където убиецът се чувстваше що-годе спокоен, че Рай’ги и Кимуриел не го наблюдават магически, нещо, което напоследък правеха прекалено често!
— Така преплетени един с друг, че опиташ ли се да разчистиш някой от тях, той рано или късно отново се стоварва отгоре ти!
Дуавел Тигъруилис се облегна назад и го изгледа заинтригувано. Откакто познаваше палача, никога не го бе виждала толкова възбуден, нито толкова ядосан, а когато Артемис Ентрери се разгневеше, всички, които се намираха наоколо, трябваше много да внимават.
Дуавел бе още по-изненадана от това, че го вижда така разлютен толкова скоро, след като се бе разправил с омразния си Домо — обикновено убийството на някой плъхочовек му оправяше настроението поне за ден-два. Все пак Дуавел разбираше недоволството му. Ентрери си имаше работа с елфи на мрака и макар самата полуръстка да не познаваше много добре обществото и нравите им, все пак беше видяла достатъчно, за да е наясно, че Мрачните нямат равни в машинациите и подлите кроежи.
— Твърде много слоеве — повтори Ентрери вече по-спокойно и като погледна към Дуавел, поклати глава. — Оплетен съм в толкова мрежи, че вече не знам кое е истина и кое — лъжа.
— Но си още жив — отвърна Дуавел. — Което означава, че каквото и да правиш, то е правилно.
— Боя се, че допуснах огромна грешка, като убих Домо — поклати глава Ентрери. — Никога не съм харесвал гнусната му раса, ала може би трябваше да му пощадя живота, ако не за друго, то за да осигуря поне някакъв отпор на съзаклятието срещу Джарлаксъл.
— Но ти дори не си сигурен, че намеците на Домо и скверните му събратя за заговор са верни — напомни му Дуавел. — Може да са го сторили, за да всеят раздор в редиците на Бреган Д’аерте. Нищо чудно Домо да ти го е признал само за да спаси собствената си кожа — познава отношенията ти с Джарлаксъл достатъчно, за да е наясно, че за теб е много по-добре Джарлаксъл да си остане на власт.
Ентрери я изгледа, без да каже нищо. Нима Домо наистина знаеше всичко това? Разбира се, че го знаеше!
Колкото и да ненавиждаше плъхочовека, Ентрери не можеше да не отдаде заслуженото на умението, с което той ръководеше една от най-трудните за управление гилдии.
— Не че има някакво значение — продължи Дуавел. — И двамата сме наясно, че при един конфликт в редиците на Бреган Д’аерте, плъхочовеците могат да играят съвсем незначителна роля. Ако Рай’ги и Кимуриел замислят преврат, Домо и останалите като него не могат да направят нищо, за да ги разубедят.
Ентрери отново поклати глава, силно подразнен от цялата ситуация. Сигурен бе, че поотделно е в състояние да надвие или надхитри всеки мрачен елф, ала никой от тях не бе сам. Заради забележително съгласуваните действия на всички в Бреган Д’аерте, палачът просто не можеше да е сигурен в каквото и да било. А като се прибавеше и Креншинибон, всичко се оплиташе още повече, истината за назряващия преврат (ако такъв настина имаше) ставаше още по-неясна и Ентрери нямаше как да разбере дали Джарлаксъл държи ситуацията под контрол, или се е превърнал в роб на отломъка.
Колкото и да бе уверен, че Джарлаксъл ще го защитава, у Ентрери нямаше никакво съмнение, че Креншинибон иска да му види сметката.
— Обръщаш гръб на всичко, което някога си научил — гласът на Дуавел бе благ и успокояващ. — Мрачните не правят нищо, което Пук паша не е правил… или пък Басадони паша, или пък който и да било от останалите паши. Всички те играят една и съща игра… игра, която се играе в Калимпорт от векове.
— Ала Мрачните я играят много по-добре.
Дуавел се усмихна и кимна.
— Ала не е ли изходът един и същ? — попита тя. — Когато всичко е само една фасада…
Тя нарочно остави изречението да увисне във въздуха — един от ръководните принципи на всички играчи в уличната джунгла, то бе добре известно на Ентрери.
— Когато всичко е само една фасада… — подканящо повтори тя след малко.
Ентрери си наложи да се успокои, да превъзмогне пресиления респект, дори боязън, който Мрачните му всяваха, особено Рай’ги и Кимуриел.
— В ситуации като тази, когато пласт след пласт са струпани един върху друг — изрецитира той един от основните уроци за всички, които искаха да оцелеят на улицата, — когато всичко е само една фасада, обвита в мрежа от лъжи и измама, всеки сам гради своята истина.
Дуавел кимна.
— Ще познаеш правилния път, защото изборът ти ще го направи такъв — съгласи се тя. — Нищо не уязвява лъжеца повече от това да види как противникът му превръща собствените му лъжи в истина.
Ред бе на Ентрери да кимне в знак на съгласие. Вече се чувстваше по-добре, както и бе очаквал и именно заради това още щом усети, че го наблюдават, се измъкна от дом Басадони и отиде право в „Медната миза“.
— Вярваш ли на Домо? — попита Дуавел.
Ентрери помисли малко и кимна:
— Пясъчният часовник вече е обърнат — рече той. — И времето тече. Събра ли информацията, която ти поръчах?
Дуавел бръкна под покривалото на креслото си и извади наръчи пергаменти.
— Кадърли — рече тя и му ги подаде, след което извади малка кесийка, досущ като тази, която Джарлаксъл носеше на кръста си и в която, това Ентрери знаеше и без да е поглеждал в нея, имаше кристал, досущ подобен на Креншинибон.
Убиецът я пое с трепет — това бе последното, напълно истинско и необратимо доказателство, че се кани да поеме по опасен път, навярно най-опасния, по който някога бе тръгвал.
— Не притежава никаква магия — увери го Дуавел, забелязала обезпокоеното му изражение. — Само известна мистична аура, която накарах да му придадат, колкото да издържи някоя бегла магьосническа проверка.
Ентрери кимна и окачи кесийката на колана си, така че плащът му напълно да я скрива.
— Можехме просто да те изведем от града — подхвърли Дуавел. — Щеше да ти излезе много по-евтино да платиш на някой магьосник да те телепортира далеч оттук.
Ентрери се разсмя при тази мисъл. Всъщност, откакто Бреган Д’аерте бяха дошли в Калимпорт, тя много пъти му беше минавала през главата, ала той всеки път я отхвърляше. Колко далеч можеше да избяга? Със сигурност не достатъчно, за да не могат Рай’ги и Кимуриел да го намерят!
— Дръж се близо до него — предупреди го Дуавел. — Когато стане, ти трябва да си по-бързият.
Ентрери кимна и понечи да се изправи, ала поспря и изпитателно се вгледа в Дуавел. Тя искрено се безпокоеше как ще се справи той в предстоящия сблъсък и тревогата й, неподклаждана от лични интереси, го порази. Тревогата на Дуавел бе проява на нещо, до което Ентрери рядко се бе докосвал в окаяния си живот — истинско приятелство.
Палачът не си тръгна веднага от „Медната миза“, а вместо това отиде в една от съседните стаи и се зае да прехвърля в мислите си информацията, която Дуавел му бе набавила за свещеника на име Кадърли. Възможно ли бе този мъж да е решението на проблемите на Джарлаксъл, а в такъв случай — и на Артемис Ентрери?
Силно раздразнение тласкаше Джарлаксъл, докато бързо и безшумно си проправяше път към Далабад с помощта на различни магически предмети, ала без да се позовава на услугите на Креншинибон.
Това бе то, даде си сметка наемникът, решителното изпитание за най-новото му съдружничество. Осъзнал, че волята на отломъка започва да надделява над неговата, Джарлаксъл реши веднъж завинаги да оправи нещата.
Щеше да срине кристалната кула.
Креншинибон също го знаеше. Джарлаксъл ясно усещаше сърдитите вибрации, долитащи от кесийката на кръста му, и неволно се запита дали няма да се стигне до истински сблъсък между двамата… сблъсък, в който можеше да оцелее само един.
Джарлаксъл беше готов за това. Той нямаше нищо против да остави и други да участват във взимането на решения, стига те рано или късно да доведат до осъществяване на неговите цели. Напоследък обаче бе осъзнал, че Креншинибон започва да променя целите му, опитва се да го води по пътища, по които той не желае да поема.
Малко след спускането на тъмната калимшанска нощ, Джарлаксъл застана пред кристалната кула и изпитателно се взря в нея. После решително стисна зъби и се приготви за двубоя, който несъмнено му предстоеше. С един последен поглед, за да се увери, че наоколо няма никого, той бръкна в кесийката и извади кристалния отломък.
— Не! — писъкът на Креншинибон, който очевидно знаеше какво е намислил, изпълни съзнанието му. — Забранявам ти. Кулите не са само физическо въплъщение на моята… на нашата сила, те я правят още по-голяма. Забранено ти е да ги унищожаваш!
— Забранено ми е? — повтори Джарлаксъл.
— Не е в наш интерес…
— Аз съм този, който решава какво е и какво не е в мой интерес — прекъсна го наемникът. — И точно сега е в мой интерес да разруша тази кула.
И той вложи цялата си мисловна сила в една-едничка настойчива заповед към Креншинибон.
И тогава схватката започна — титаничен, макар и безмълвен, сблъсък между две воли. Джарлаксъл, събирал знания и опит с векове, се изправи срещу хилядолетния отломък. Само след няколко секунди наемникът почувства как волята му се огъва, сякаш Креншинибон се канеше да го прекърши напълно. Стори му се, че всички страхове, спотайвали се някога в тъмните ъгълчета на въображението му, изведнъж оживяват и обсебват мислите, спомените, самата му същност.
Чувстваше се гол, напълно беззащитен срещу могъщия Креншинибон.
Наложи си да се успокои и като отдели страховитите образи един от друг, се зае с тях един по един насочваше цялата си воля към всеки чудовищен образ и призоваваше на помощ спомена за всичко, което бе надмогнал в дългия си живот, за да се издигне до върха на Бреган Д’аерте и да преуспее в матриархалния ад, какъвто беше Мензоберанзан.
Един след друг оживелите кошмари ставаха на пух и прах пред очите му, а когато вътрешната му борба поутихна, той насочи волята си навън, към Креншинибон и я съсредоточи в една-единствена заповед.
Събори кристалната кула!
Последва ново нахлуване в съзнанието му, ала този път пред очите му се заредиха картини на величие — армии рухваха пред гора от кристални кули; крале коленичеха пред него и полагаха в краката му съкровищата на своите кралства; мензоберанзанските матрони го поставяха начело на своя съвет, обсипвайки го с почести, с каквито дотогава бяха обсипвали единствено Лолт.
За Джарлаксъл бе много по-трудно да се пребори с тази атака — възможностите, които тя разкриваше пред него, го блазнеха, а и му бе трудно да отрече, че и той, и Бреган Д’аерте могат да постигнат много с помощта на Креншинибон.
Усети как решителността му се изпарява, а мисълта за компромис, който да е изгоден както за него, така и за Креншинибон, започва да му се струва все по-примамлива.
Да, точно така щеше да постъпи — щеше да се откаже от нелепата идея да събори кулата и щеше да поднови съюза си с отломъка.
И тогава си спомни.
Това не бе съюз и Креншинибон не беше негов партньор, истински, предсказуем партньор, когото да може да контролира и да замени с друг, ако се наложи.
Не, напомни си Джарлаксъл. Тук ставаше дума за магически предмет, вярно, предмет, надарен със собствена воля, ала въпреки това — изкуствено сътворен и поради това — тласкан от отдавна поставена и неизменна цел.
Цел, която в случая на Креншинибон бе сдобиването с толкова слуги и власт, колкото неговата магия му позволяваше.
И макар че Джарлаксъл разбираше и дори подкрепяше подобна цел, не биваше да забравя, че само той може да издава заповеди и да взима решения. Отхвърляйки изкушенията на Креншинибон, той надделя и този път, така както бе отблъснал и армията от ужаси преди малко.
Нещо в мозъка му сякаш прещрака и изведнъж всичко си дойде на мястото.
Той, Джарлаксъл беше господарят. Неговите решения щяха да поведат Бреган Д’аерте напред и нему щеше да се подчинява кристалният отломък.
В този миг почувства извън всяко съмнение, че стига да поиска, може да срине кулата със земята и когато отново нареди на Креншинибон да го стори, не усети нито гняв, нито съпротива, нито нападки, само тъга.
Победен, отломъкът запулсира от енергията, която му трябваше, за да събори физическото си въплъщение.
Джарлаксъл отвори очи и се усмихна доволно.
Двубоят се бе оказал точно толкова труден, колкото очакваше, ала в крайна сметка той бе надделял. Усети вибрациите, изпълнили въздуха, когато кристалната кула започна да губи силата си. Много скоро енергията, която я поддържаше, щеше да изчезне и щом магията на Креншинибон престанеше да я крепи, тя щеше да се разсее във въздуха. Джарлаксъл бе наредил така и знаеше, че Креншинибон ще го послуша — нямаше да има експлозии и рухнали стени, кулата просто щеше да се стопи и да изчезне.
Наемникът кимна, изпълнен с доволство, каквото не бе изпитвал след никоя от многобройните победи в дългия си живот.
Представи си Далабад без кристалната кула и се запита колко ли вражески съгледвачи щяха да се появят, за да разберат какво е станало с кулата, откъде изобщо е дошла и дали Ахдания все още бе на власт.
— Спри! — нареди изведнъж той. — Кулата остава, защото аз така искам!
Вибрациите тутакси престанаха и Креншинибон утихна, излъчващ смирение и покорство.
Джарлаксъл се усмихна още по-широко. Да, щеше да остави кулата, а на сутринта дори щеше да издигне още една. Кулите близнаци на Далабад. Кулите близнаци на Джарлаксъл.
Най-малко две.
Защото наемникът вече не се боеше нито от кулите, нито от оногова, накарал го да издигне първата от тях.
Не, Джарлаксъл бе победил и сега щеше да използва могъщия Креншинибон, за да се сдобие с още власт.
И никога вече отломъкът нямаше да го заплашва.
Артемис Ентрери крачеше напред-назад в малката стаичка, която бе наел в един хан, далеч от дома на Басадони и от домовете на останалите калимпортски гилдии. Обточената с червено ръкавица лежеше върху малка масичка до леглото, а до нея, проблясващ на светлината на запалената свещ, почиваше Нокътя на Шарон.
Изобщо не бе сигурен, че постъпва правилно. Дали на другия ден съдържателят на странноприемницата нямаше да открие овъгления му труп да тлее на пода?
Възможността да свърши по този начин беше съвсем реална, напомни си Ентрери. Всеки път, когато използваше новия си меч, откриваше по някое ново негово умение, а колкото повече способности притежаваше магическото оръжие, толкова по-силна бе волята му.
Ентрери със собствените си очи бе видял какво очаква онзи, който изгуби двубоя с могъщото оръжие. Ужасната участ на Кохрин Соулз още бе пред очите му, сякаш едва тази сутрин бе станал неин свидетел, съвсем ясно виждаше как кожата на лицето му се стопява и се смъква от черепа му.
Ала нямаше друг избор, трябваше да го стори, тук и сега. Не след дълго щеше да се изправи срещу кристалния отломък и горко му, ако допуснеше това да се случи, преди да бе надделял над собствения си меч. Тласкан от този страх, Ентрери дори се бе поколебал дали да не продаде новопридобитото си оръжие, или поне да не го скрие някъде, но мисълта за Рай’ги и Кимуриел бързо го накара да се откаже — щеше да се нуждае от всичката помощ, която можеше да си набави.
Трябваше не само да го задържи, но и да го покори напълно. Друга възможност нямаше.
Ентрери потри ръце, докато пристъпваше към масичката, после духна отгоре им.
Преди да стигне до меча се обърна, мислейки трескаво, търсейки някаква алтернатива. Отново се зачуди дали да не го продаде или поне да помоли Дуавел да го заключи на някое скришно място, докато Мрачните не си тръгнат от Калимпорт и той не се върне за него.
Мисълта да се остави да бъде прогонен от отвратителните помощници на Джарлаксъл разпали в гърдите му такъв гняв, че той отиде право при масичката и преди да успее да прехвърли всички възможни сценарии през главата си, изръмжа и сграбчи Нокътя на Шарон с голата си ръка.
Начаса усети как нещо го дръпва, не физически, а много по-дълбоко, нещо, което жегна самото му същество. Мечът бе гладен, о, колко бе гладен и колко ясно Ентрери усещаше този глад! Оръжието копнееше да го погълне, да го заличи от лицето на земята само защото се бе осмелил (или бе сглупил!) да го улови без защитата на магическата ръкавица.
Как само жадуваше за душата му Нокътя на Шарон!
Палачът почувства как едно мускулче на бузата му заигра и за миг се зачуди дали няма да бъде обхванат от пламъци. После обаче прогони тази мисъл от главата си, твърдо решен да надделее над страховитото оръжие.
Ала Нокътя на Шарон нито за миг не отслабваше натиска си върху него, неумолим и постоянен. Нещо подобно на далечен смях изпълни съзнанието на Ентрери, израз на абсолютна увереност в собствените сили, напомняне, че рано или късно той ще се умори, но не и мечът. После палачът изведнъж усети как го връхлита нова мисъл — и да искаше, вече не можеше да остави оръжието, беше се вкопчил в битка, от която нямаше връщане назад и в която можеше да има само един победител.
Това бе и целта на пъкления меч — да отнеме на всеки, дръзнал да го предизвика, и последната капчица надежда, да му внуши извън всяко съмнение, че двубоят може да завърши единствено с пълния му разгром. Мнозина преди Ентрери бяха рухнали и Нокътя на Шарон бе използвал обзелото ги отчаяние, за да ги довърши.
Ала у палача коварното му внушение предизвика единствено сляпа ярост, алена стена от решителност, гняв и отказ да падне в подобна клопка.
— Ти си мой! — изръмжа Ентрери през стиснати зъби. — Ти си просто една вещ, парче желязо, което ми принадлежи!
И като вдигна оръжието пред себе си, му нареди да изпълни стаята с черната си светлина.
Нокътя на Шарон не се подчини, а продължи да го напада така, както се бе нахвърлил върху Кохрин Соулз, опитваше се да прекърши духа му, та след това да смъкне плътта от костите му и да го погълне… както толкова много други преди убиеца.
— Ти си мой — този път гласът на Ентрери беше спокоен — макар мечът да не бе отслабил атаките си, неговата увереност, че може да се справи с тях, бе започнала да се завръща.
Внезапно палачът почувства как нещо го жегва и в него сякаш пламна огън, когато Нокътя на Шарон запрати цялата си енергия насреща му. Вместо да се опита да я отблъсне, Ентрери я приветства и жадно я погълна, оставяйки я да вземе заплашителни размери, преди най-сетне да изригне, сломена.
Черно сияние изпълни малката стаичка и по устните на Ентрери се разля усмивка. Ето го потвърждението, че е надделял и че Нокътя на Шарон вече му принадлежи изцяло. Поемайки си дълбоко дъх, той свали оръжието, опитвайки да се успокои и да не мисли за това колко близо бе стигнал до пълно крушение.
Всичко това вече нямаше значение. Беше победил, прекършил бе волята на оръжието и сега то му принадлежеше така сигурно, както и изумрудената кама, която висеше на другия му хълбок. Вярно, и занапред трябваше да има едно наум и да внимава мечът да не се опитва да се освободи от властта му, но това бе дребно неудобство, което не го притесняваше.
— Ти си мой — спокойно повтори той и нареди на оръжието да загаси черното си сияние.
Само след миг стаята отново бе огряна единствено от пламъка на свещта.
Нокътя на Шарон, мечът на Артемис Ентрери, не се и опита да му противоречи.
Джарлаксъл само си мислеше, че знае. Мислеше си, че е победил.
Защото Креншинибон го бе накарал да мисли така.
Защото отломъкът искаше битката между наемника и двамата му помощници да е честна, за да може той да реши в чие владение предпочита да бъде.
Засега предпочиташе Рай’ги, тъй като разбираше, че магьосникът е не само по-амбициозен, но и много по-готов (дори жаден) да убива.
Ала възможностите, които Джарлаксъл можеше да му предложи, също не бяха за подценяване. Да го манипулира насред цялата тази мрежа от измами и машинации, не бе никак лесно, ала Креншинибон все пак бе успял да доведе наемника точно там, където го искаше.
Призори на другата сутрин, в далабадския оазис се възвиси още една кристална кула.
Тринадесета глава
Решаващият час
— Наясно си как да постъпиш, нали? — попита Ентрери следващия път, когато посети Дуавел.
На импровизираната среща в уличката зад „Медната миза“ полуръстката се бе погрижила да са защитени от магическо наблюдение.
— Какъвто и обрат да вземе ситуацията?
— Знам какво да правя при който и да е обрат, предвиден от теб — подсмихна се Дуавел.
— Значи си наясно с всички възможни обрати — отсече Ентрери и също се усмихна, пълен с увереност.
— Смяташ, че си предвидил всеки възможен развой на събитията? — попита Дуавел недоверчиво. — Става въпрос за мрачни елфи, които нямат равни на себе си в машинациите и коварните кроежи. Мрачни елфи, които оплитат действителността около себе си в мрежи от лъжи и измама и сами определят правилата на тази действителност.
— Мрачни елфи, които са далеч от дома си и не познават тънкостите на Калимпорт — добави Ентрери. — В техните очи целият свят е просто продължение на Мензоберанзан, където всички мислят и най-вече постъпват като тях. Аз съм иблит, неизмеримо по-нисш от тях, и последното, което очакват, е обратът, който тяхната версия на действителността ще вземе съвсем скоро.
— Дойде ли моментът? — съмнението все още не бе изчезнало напълно от гласа на Дуавел. — Или ти ще то предизвикаш?
— Никога не съм бил особено търпелив — призна Ентрери и вместо да изчезне, усмивката му стана още по-широка.
— Всеки възможен обрат — рече Дуавел. — С други думи — всеки слой на действителността, който възнамеряваш да създадеш. Внимавай, умели ми приятелю, да не се изгубиш нейде из тях!
Ентрери понечи да се намръщи, ала бързо се успокои, осъзнал, че съветът на Дуавел е напълно разумен захванал бе опасна игра с най-опасните противници, срещу които някога се бе изправял. Дори при най-добро стечение на обстоятелствата, всичко щеше да се реши в един-единствен миг, от който зависеше целият му успех, а следователно и животът му — един-единствен миг, в който трябваше да действа светкавично и в който всичко можеше да се провали, ако късметът му изиграеше лоша шега. Онова, което се канеше да направи, не бе съвършено премереният удар на опитен убиец, а отчаяният ход на притиснат в ъгъла човек.
Въпреки това, когато погледна към Дуавел, Ентрери усети как увереността и решимостта му нарастват. Не, палачът бе сигурен, че приятелката му няма да го разочарова и ще изиграе отлично своята роля в плана му.
— Ако успееш, надали ще те видя отново — отбеляза полуръстката. — А ако се провалиш, най-вероятно никога няма да открия овъгления ти труп.
Ентрери прие думите й като израз на привързаност, какъвто те наистина бяха, и по устните му заигра искрена усмивка — нещо, което рядко му се случваше.
— Пак ще се срещнем — увери я той. — На Мрачните ще им омръзне от Калимпорт и рано или късно ще се завърнат в непрогледните си дупки, където им е мястото. Все някога ще си тръгнат, било след месеци, било след години. Такава е природата им. Рай’ги и Кимуриел са наясно, че в дългосрочен план нито те, нито Бреган Д’аерте имат какво да спечелят, ако дейността им на Повърхността се разрасне. Разкрият ли ги, очаква ги война на живот и смърт. Именно това ги настрои срещу Джарлаксъл. Не, Мрачните ще си тръгнат, ала ти ще останеш и аз ще се завърна.
— Дори и да не те убият сега, нима очакваш да повярвам, че ще поемеш по път, осеян с по-малко опасности? — изсмя се Дуавел. — Има ли изобщо такъв път за Артемис Ентрери? Не, не вярвам. Тъкмо обратното, след като се сдоби с ръкавицата и меча, нищо чудно да се заловиш с премахването на опасни магьосници. И, разбира се, някой от тях все някога ще открие истината за новите ти играчки и докъде се простират възможностите им, и от теб ще остане единствено купчина овъглени кости.
И като се изкиска още веднъж, тя добави:
— Да, заеми се с Келбен, Вангердааст или дори с Елминстър. Поне смъртта ти ще бъде бърза и безболезнена.
— Както казах — никога не съм бил особено търпелив — съгласи се Ентрери.
Изведнъж, за изненада както на палача, така и на самата себе си, Дуавел се втурна към него и го прегърна с всичка сила. Пусна го миг по-късно и побърза да се отдръпне, придавайки си безстрастно изражение.
— За късмет — обясни тя. — Ясно е, че предпочитам Мрачните да изгубят.
— Де да бяха само те — отвърна Ентрери, твърдо решен да запази лековатия тон на разговора им.
Прекрасно знаеше какво го очаква. Изпитанието щеше да бъде жестоко — както за уменията, така и за самообладанието му, а от гибелта го делеше само крачка.
Все пак, напомни си той отново, можеше да разчита на Дуавел Тигъруилис, тази най-веща от всички полуръстове. Ентрери спря изпитателен поглед върху лицето й и разбра, че тя смята да се възползва от последната му забележка — нямаше да му достави удоволствието да признае на глас, че наистина го смята за свой приятел.
Артемис Ентрери би се разочаровал от нея, ако постъпеше другояче.
— Внимавай да не се уловиш в някоя от мрежите, които сам си изплел — догониха го думите на полуръстката, докато той потъваше в сенките.
Ентрери прие съвета й напълно сериозно. Ситуацията наистина можеше да се развие по най-различен начин и нищо чудно да му се наложеше да импровизира, за да оцелее… за кой ли път, в изпълнения му с опасности живот. Неведнъж досега Ентрери се бе оказвал принуден да разчита на находчивостта си и да импровизира и винаги бе успявал да се спаси. Беше си съставил план за всеки обрат, който можеше да предвиди, и макар да имаше доверие в себе си и в онези, с които се бе обградил, нито за миг не забравяше, че и най-незначителната и нечакана случайност, и най-малката погрешна стъпка, могат да подпишат смъртната му присъда.
А като имаше предвид как се държеше Рай’ги напоследък, смъртта му без съмнение щеше да бъде жестока.
Както повечето улици в Калимпорт, и тази беше оживена, ала най-забележителният човек на нея бе онзи, който оставаше най-незабелязан. Предрешен като просяк, Артемис Ентрери се придържаше към сенките — не се прокрадваше из тях, привличайки вниманието, просто се сливаше с тълпата, като нито за миг не изпускаше жертвата от поглед.
Шарлота Веспърс не се опитваше да остане незабелязана. Тя бе лицето на дом Басадони и идваше във владенията на дом Да’Даклан по покана на самия Да’Даклан паша. Съпровождаха я немалко подозрителни и дори отявлено враждебни погледи, ала никой не я закачи. Тя бе поискала да се срещне с Да’Даклан паша (по настояване на Рай’ги) и сега се намираше под негова закрила. Затова и крачеше толкова самоуверено, почти предизвикателно.
И сякаш изобщо не забелязваше, че един от онези, които я наблюдават, не се подчинява на заповедите на Да’Даклан паша.
Ентрери добре познаваше тази част на града, тъй като в миналото на няколко пъти бе изпълнявал поръчки за Рейкърс. От държанието на Шарлота му бе ясно, че тя е тук на официално посещение, а след като я видя да подминава няколко удобни за среща места, се досети и къде ще се състои то. Онова, което не знаеше, бе колко са важни предстоящите преговори за Рай’ги и Кимуриел.
— Следиш ли всяка нейна стъпка със странните си способности, Кимуриел? — тихичко прошепна той, докато прехвърляше плановете, които си бе набелязал, за да е готов, в случай че това е така.
Не вярваше, че двамата елфи, прекалено заети със собствените си кроежи, имат време непрекъснато да държат Шарлота под око, ала все пак не бе напълно изключено. Ако наистина бе така, той много скоро щеше да го узнае със сигурност, в това поне нямаше съмнение. Оставаше му единствено да се надява, че ще се окаже подготвен и ще успее да пригоди плановете си към новата ситуация.
Ускори крачка и изпревари Шарлота, избирайки странични улички и използвайки дори покривите, за да се придвижва по-бързо.
Не след дълго достигна къщата, граничеща с улицата, в която смяташе, че ще свърне Шарлота. Предположението му се потвърди, когато видя, че точно там върху покрива има страж.
Безшумен като смъртта, Ентрери се промъкна зад пазача, който бе насочил цялото си внимание към другата улица и изобщо не го забелязваше. Много предпазливо, тъй като бе сигурен, че човекът не е сам, Ентрери се огледа наоколо. Бързо забеляза двамина стражи на отсрещната страна на улицата и още един от тази, върху покрива зад него.
Наблюдава ги известно време (много по-внимателно, отколкото мъжа пред себе си) — следеше всяко тяхно помръдване, за да разбере накъде е насочено вниманието им. Най-сетне, когато се убеди, че никой не гледа към него, той нанесе удар, изтегляйки пазача пред себе си зад една капандура.
Миг по-късно четиримата стражи на Да’Даклан, като че ли отново бяха по местата си, до един погълнати от случващото се на улицата, където Шарлота Веспърс и още двама от войниците на Да’Даклан тъкмо свиваха зад ъгъла.
Ентрери мислеше трескаво. Петима вражески войници, както и една предполагаема съюзничка, която навярно бе по-голям враг от истинските неприятели. Не се самозалъгваше, че петимата са сами. Немалка част от хората, навъртащи се наблизо, несъмнено бяха подставени лица на Да’Даклан.
Въпреки това палачът се прехвърли през покрива на двуетажната сграда и леко тупна на земята, точно до смаяната Шарлота.
— Клопка! — сипкаво прошепна той и като се обърна, даде знак на двамата войници зад тях да спрат. — Кимуриел е отворил междупространствен портал на покрива, за да избягаме.
Изненадата по лицето на Шарлота се смени с гняв само за да отстъпи място на привидно спокойствие миг по-късно. Ентрери, който я познаваше достатъчно добре, разбра, че я е заблудил — споменаването на Кимуриел бе придало достоверност на нелепото му твърдение, че са й заложили капан.
— Аз ще я поема оттук — рече той на пазачите.
Разнесе се шум и Ентрери видя, че двамина от стражите на покривите (включително и онзи от страната, от която палачът току-що бе дошъл) слизат да проверят какво става.
— А ти кой си? — недоверчиво попита един от войниците зад Шарлота и ръката му се стрелна към невзрачното наметало, под което се подаваше дръжката на изкусно изработено оръжие.
— Върви! — прошепна Ентрери на Шарлота и когато тя се поколеба, я побутна настойчиво.
Нокътя на Шарон и изумрудената кама се появиха в ръцете му и като захвърли дрипавия плащ, той се изправи в целия си блясък. Хвърли се напред, замахвайки с Нокътя на Шарон, докато камата се стрелна към втория войник.
На свой ред двамата стражи също извадиха оръжията си. Единият успя да отбие Нокътя на Шарон, но се видя принуден да заотстъпва назад, което беше и истинската цел на палача. Вторият войник не извади такъв късмет — в мига, в който мечът му понечи да спре камата, Ентрери промени ъгъла на нападението с едва забележимо движение на китката, така че камата мина над вражеското острие и потъна в корема на злощастника.
Палачът нямаше време да довърши започнатото, тъй като останалите стражи се приближаваха прекалено бързо, ала все пак успя да отключи магията на хищното оръжие, изпълвайки жертвата си със сляп ужас. Всъщност раната на войника не беше особено дълбока, ала въпреки това той рухна на земята, притиснал ръце до корема си и крещейки от страх.
Ентрери се дръпна назад, обръщайки гръб на стената, по която Шарлота вече се катереше в трескав опит да се добере до покрива.
Мъжът, когото Нокътя на Шарон бе принудил да отстъпи назад, се нахвърли върху палача от лявата му страна, отдясно връхлетя друг войник, а от насрещната страна се зададоха още двамина. Ентрери замахна надясно, после се обърна наляво. Още докато четиримата се опитваха да се нагодят към бързата, макар и не съвсем неочаквана промяна, палачът рязко се обърна надясно и се хвърли в атака.
Войникът, който тъкмо бе ускорил крачка, попадна под същински порой от удари. Самият той си служеше нелошо с оръжията си, меч и кортик, ала насреща си имаше не кой да е, а Артемис Ентрери. Колчем опиташе да отбие някой от ударите на противника, противникът му променяше ъгъла. Калимпортецът успя да се опази в продължение на няколко секунди, ала после камата проби защитата му и се впи в дясната му ръка, която се отпусна безсилно. Секунда по-късно Ентрери рязко се завъртя, отбивайки удара на появилия се зад гърба му нападател, след което се обърна към първата си жертва и я прониза в гърдите.
В същото време накара Нокътя на Шарон да изпълни въздуха с пепел. Черната пелена се разстла хоризонтално, така че стражите на Да’Даклан все още можеха да виждат, ала неочакваната й поява ги стресна и даде на Ентрери достатъчно време, за да се разправи с връхлетелия отдясно противник и да накара меча си да избълва нова струя пепел, издигайки този път непрогледна стена.
Тримата оцелели войници се спряха от другата й страна, объркани, мъчещи се да въдворят някакъв ред в действията си, а когато най-сетне събраха смелост и се хвърлиха през стената от пепел, Ентрери вече не беше там.
Палачът ги наблюдаваше от покрива на близката сграда, клатейки глава при вида на такава непохватност.
Но пък новият му меч си го биваше и с всяка изминала схватка той му се радваше все повече.
— Къде е? — подвикна Шарлота и Ентрери я погледна въпросително. — Порталът — уточни тя. — Къде е?
— Да’Даклан трябва да се е намесил — отвърна палачът, опитвайки се да скрие задоволството си — Рай’ги и Кимуриел очевидно не следяха движенията на Шарлота.
— А може би са решили да ни изоставят — добави, решил, че няма да му навреди, ако успее да посее малко съмнение в гърдите на Шарлота.
Тя се намръщи, но не каза нищо.
Шумът, разнесъл се зад тях, им напомни, че войниците на Да’Даклан надали ще се откажат от търсенето толкова бързо и че все още се намират на вражеска територия. Ентрери изтича покрай Шарлота и като й даде знак да го последва, скочи върху сградата на отсрещната страна на улицата, после се прехвърли върху съседния покрив и се спусна на земята, а оттам в клоаките. Това бе последното място, където искаше да бъде толкова скоро след убийството на Домо, ала нямаше друг избор. Все пак не се задържа под земята много дълго излезе на повърхността още щом оставиха територията на Да’Даклан зад гърба си и се доближиха до владенията на Басадони.
Все още начело, Ентрери бързо си проправяше път, докато не достигна уличката зад „Медната миза“, където рязко спря.
По-скоро ядосана, отколкото благодарна за намесата му, очевидно хранеща съмнения, че изобщо е имало нужда да бъде спасявана, Шарлота продължи напред, без да му обръща особено внимание, докато не почувства върха на меча му в гърлото си.
— Не мисля така — отбеляза палачът.
Шарлота му хвърли кос поглед и го видя да кимва, по посока на странноприемницата.
— Какво е това? — попита тя.
— Единствената ти възможност да спасиш живота си — отвърна убиецът, а когато тя пак не помръдна от мястото си, я сграбчи за ръката и със страховита сила я дръпна пред себе си и я побутна с върха на меча.
Влязоха през таен страничен вход и се озоваха в малка стаичка, където имаше един-единствен стол. Без да се церемони особено, Ентрери я бутна да седне.
— Да не си си загубил и малкото здрав разум? — попита тя.
— А нима аз сключвам тайни сделки с Мрачните? — рече Ентрери и от погледа, който тя му хвърли, преди да успее да си наложи безстрастна маска, разбра, че подозренията му са били напълно основателни.
— И двамата сме се съюзявали с когото се е налагало, за да оцелеем — възмути се Шарлота.
— Съюзявали? Или заговорничели? Има разлика, дори за мрачните елфи.
— Говориш като глупак! — сопна се Шарлота.
— И все пак не мен, а теб те грози гибел — напомни й палачът, стиснал изумрудената кама (чиито сили Шарлота добре познаваше) и с поглед, от който ясно личеше, че не блъфира. — Защо искаше да се срещнеш с Да’Даклан паша? — попита направо Ентрери.
— Промяната в Далабад събуди доста подозрения — отговорът й беше колкото искрен, толкова очевиден и непълен.
— Явно не и такива, които да обезпокоят Джарлаксъл — изтъкна Ентрери.
— И все пак някои могат да се превърнат в истински проблем — продължи да импровизира тя. — Трябваше да се срещна с Да’Даклан паша, за да го уверя, че ситуацията ще се успокои.
— С други думи — че разширението на дом Басадони ще спре? — недоверчиво уточни Ентрери. — Нямаше ли това да бъде лъжа и нямаше ли следващото завоевание на Джарлаксъл да ги разяри още повече?
— Следващото завоевание?
— Нима смяташ, че нашият амбициозен предводител е решил да спре дотук? — попита Ентрери.
Шарлота дълго мълча, обмисляйки какво да каже.
— Казаха ми, че дом Басадони ще започне да ограничава дейността си поне привидно — рече тя най-сетне. — Освен ако не бъдем предизвикани, разбира се.
— Като съгледвачите в Далабад — допълни Ентрери и Шарлота кимна… прекалено бързо, както той не пропусна да забележи. — Значи жаждата на Джарлаксъл е утолена и най-сетне можем да се завърнем към по-спокоен и безопасен живот.
Шарлота не отговори.
Устните на Ентрери се извиха в усмивка. Наясно бе каква е истината и знаеше, че Шарлота го бе излъгала най-безочливо. Не се и съмняваше, че Джарлаксъл е способен на подобна игра (да го поведе в една посока, а Шарлота — в обратната), ала сега наемникът бе оплетен в мрежите на Креншинибон и ламтежа му за власт, а като прибавеше и наученото от Дуавел, истината се разкриваше кристално ясна пред него. Истина, която нямаше нищо общо с лъжите на Шарлота.
С отиването си при Да’Даклан и твърдението, че го прави по нареждане на Джарлаксъл (сигурен знак, че са я изпратили Рай’ги и Кимуриел), тя току-що му бе дала да разбере, че няма и секунда за губене.
Ентрери направи крачка назад и се замисли, опитвайки се да отгатне кога и къде ще се случи същинският преврат, но това не му попречи да забележи, че Шарлота следи всяко негово движение.
С бързината и грациозността на котка тя се плъзна от стола и като застана на едно коляно, запрати тънка кама към сърцето му, след което се хвърли към другата, доста по-незабележима врата в стаичката.
Ентрери улови камата във въздуха, завъртя я и я хвърли към вратата. Чу се глух тътен и оръжието се заби в дървото, точно пред разширените очи на Шарлота.
Миг по-късно Ентрери я улови за раменете и като я обърна грубо към себе си, стовари юмрук в лицето й.
Тя извади втора кама… или поне се опита, но Ентрери я сграбчи за китката и я изви така рязко, че Шарлота усети как я напуска и последната капчица сила, а камата се изплъзва между безчувствените й пръсти. След като дръпна още веднъж, Ентрери я зашлеви два пъти през лицето, сграбчи я за раменете и я блъсна обратно на стола.
— Даваш ли си сметка с кого се опитваш да играеш глупавите си игрички? — изръмжа той в лицето й. — Ще те използват, докато им трябваш, и ще се отърват от теб. За тях ти си просто иблит, същата дума, която използват и за купчина мърша. А Рай’ги и Кимуриел са най-големите расисти в цял Бреган Д’аерте. Никаква изгода няма да намериш, ако застанеш на тяхна страна, глупачке, единствено гибел, ужасяваща гибел.
— Ами Джарлаксъл? — извика тя.
Това бе точно инстинктивната, ужасена реакция, на която палачът се бе надявал, най-красноречивото признание, че Шарлота наистина се бе съюзила с двамата заговорници. Той направи крачка назад и я остави разтреперана на стола.
— Ще ти дам една-едничка възможност — рече той. — Не защото храня някакви добри чувства към теб — уверявам те, такива няма! — а защото притежаваш нещо, от което се нуждая.
Шарлота опъна ризата и туниката си, в опит да си възвърне част от позагубеното достойнство.
— Кажи ми всичко — заяви Ентрери направо. — Всичко за този преврат — кога, къде и как. Знам повече, отколкото предполагаш, така че не си и помисляй да ми играеш номера.
Шарлота се подсмихна недоверчиво.
— Нищо не знаеш! Ако знаеше, щеше да си дадеш сметка, че са те направили на глупак.
Ентрери се озова до нея, още преди тя да успее да довърши, сграбчи я за косата и дръпна главата й назад, допирайки върха на жестоката си кама във врата й.
— Последна възможност — ужасяващо спокойно рече той. — И не забравяй, скъпа ми Шарлота, че изобщо не те харесвам.
Шарлота преглътна мъчително, неспособна да откъсне поглед от ледените му очи.
Мрачната му слава допълнително засили онова, което се четеше в очите му, и Шарлота, която нямаше какво повече да губи и която не дължеше нищо на елфите, му издаде всичко, което знаеше, включително и начина, по който Рай’ги и Кимуриел възнамеряваха да обезвредят Креншинибон — някакъв вид мисловна магия, превърната във фенер.
Нищо от чутото не изненада Ентрери и все пак да чуе подозренията си, потвърдени толкова категорично, за пореден път му напомни колко несигурно е положението му. Той тихичко си повтори, че трябва да създаде собствената си действителност насред лепкавите мрежи на Мрачните, напомняйки си, че по нищо не отстъпва на двамата си противници.
Отдръпна се от Шарлота и като отиде до вътрешната врата, извади забитата в нея кама и почука три пъти.
Вратата се отвори няколко секунди по-късно и в стаята нахлу Дуавел Тигъруилис с крайно изненадан вид.
— Защо си дошъл? — попита тя Ентрери, ала после млъкна, забелязала раздърпаната, ужасена Шарлота. — Какво си сторил? — обърна се тя към палача, а по лицето й се четяха изумление и гняв. — Аз нямам нищо общо с вътрешните борби на дом Басадони!
— Ще правиш онова, което ти кажа! — ледено отвърна убиецът. — Шарлота ще остане тук, а ти ще й осигуриш всички нужни удобства, като внимаваш никой да не я вижда. Ще я задържиш, докато не се върна и не ти разреша да я пуснеш.
— Да ми разрешиш? — невярващо повтори Дуавел и премести поглед от Ентрери към Шарлота. — В какво се опитваш да ме въвлечеш, безумецо!
— Следващата обида ще ти струва езика — заплаши я Ентрери с все същия съвършено изигран леден тон. — Ще правиш каквото ти наредя. Ни повече, ни по-малко. Когато всичко свърши, дори Шарлота ще ти благодари, задето си я опазила невредима във време, когато никой от нас не е в безопасност.
Докато Ентрери говореше, Дуавел не сваляше поглед от лицето на Шарлота и видя как тя й кимва едва забележимо.
— Вън! — обърна се полуръстката към палача, когато той свърши, и Ентрери погледна към външната врата, така съвършено изработена, че очертанията й върху стената почти напълно се губеха.
— Не тази — тя се отваря само навътре — кисело уточни Дуавел и посочи другата врата. — Оттук.
И тя го избута навън, обръщайки се, за да заключи вратата след себе си.
— Дотам ли се стигна вече? — попита, щом се озоваха в коридора.
Ентрери кимна мрачно.
— Но все още следваш плана си, нали? — продължи полуръстката. — Въпреки този неочакван обрат?
Усмивката на палача ясно даде да се разбере, че за него нищо не бе и не би могло да бъде неочаквано. Дуавел кимна.
— Логична импровизация — съгласи се тя.
— Знаеш каква е твоята роля — отвърна Ентрери.
— И мисля, че я изиграх добре — усмихна се Дуавел.
— Даже твърде добре — заяви Ентрери, докато отиваха към друга врата, малко встрани от стаичката. — Не се шегувах, когато казах, че следващата обида ще ти струва езика.
С тези думи той излезе на улицата, оставяйки зад себе си разтрепераната Дуавел. Миг по-късно полуръстката се засмя — съмняваше се, че Ентрери би изпълнил заканата си, с каквито и обиди да го обсипеше.
Съмняваше се, но не беше сигурна… никога не можеше да бъде сигурна. Такъв беше Артемис Ентрери.
Още преди изгрев-слънце, възседнал кон, който бе „заел“ без знанието и позволението на собственика му, Ентрери напусна Калимпорт и се понесе към Далабад.
Познаваше пътя достатъчно добре, за да е наясно, че обикновено е пълен с просяци и разбойници, но това не го накара да забави бесния си галоп, а когато слънцето се показа зад лявото му рамо, още повече пришпори коня — на всяка цена трябваше да пристигне навреме.
Беше казал на Дуавел, че Джарлаксъл се е върнал в кристалната кула и че именно натам възнамерява да се запъти и той самият. Сигурен бе, че полуръстката ще изпълни своята част от плана и щом Шарлота се озовеше на свобода…
Ентрери приведе глава и препусна още по-стремглаво под утринните лъчи на слънцето. От оазиса го деляха мили, ала вече виждаше очертанията на кулата… не, на кулите, осъзна той изведнъж — не една, а две кули се издигаха в далечината, приветствайки утринната светлина.
Нямаше представа какво означава това, ала не се разтревожи — всичките му източници (напълно независими един от друг и недосегаеми за Рай’ги, Кимуриел и многобройните им лакеи) го уверяваха, че Джарлаксъл е там.
Не след дълго усети магически поглед върху себе си и разбра, че го следят. В отговор, той само сведе още по-ниско глава и пришпори откраднатия жребец, твърдо решен да изпревари жестоките срокове, които сам си бе поставил.
— Тръгнал е към Джарлаксъл, но не знаем къде е Шарлота — рече Кимуриел, докато с Рай’ги и Берг’иньон гледаха как палачът препуска през пустинята.
— Може би е останала при Да’Даклан — предположи Рай’ги. — Няма как да сме сигурни.
— Значи трябва да научим — раздразнено заяви Кимуриел, без да се опитва да скрие безпокойството си и Рай’ги повдигна вежди.
— По-спокойно, приятелю! Артемис Ентрери не е заплаха за нас, просто дребно неудобство. Нека цялата паплач се събере на едно място.
— Така победата ни ще е по-бърза и по-чиста — съгласи се Берг’иньон.
Кимуриел помисли малко и вдигна неголям квадратен фенер, затворен от три страни. Беше му го дал Ихараскрик с уверението, че щом запалят свещта вътре и я оставят да огрее Креншинибон, силите му ще изчезнат.
Ефектът, предупредил го бе илитидът, щеше да бъде временен — дори самоувереният крадец на мисли не се заблуждаваше, че нещо би могло да удържи могъщия отломък задълго.
Ала и Кимуриел, и другите двама бяха сигурни, че няма да им трябва много време, дори ако Джарлаксъл имаше до себе си Артемис Ентрери. Обезсилеха ли Креншинибон, крушението на Джарлаксъл, както и на всички, застанали на негова страна, включително и Артемис Ентрери, щеше да бъде светкавично и пълно.
Да, очакваше ги незабравим ден… или по-скоро нощ, тъй като Рай’ги и Кимуриел възнамеряваха да нанесат удара си през нощта, когато кристалният отломък бе най-слаб.
— Той е глупак, но тласкан от оправдани страхове — заяви Дуавел Тигъруилис на Шарлота, когато се върна при нея в малката стаичка. — Опитай се да го разбереш, умолявам те.
Шарлота я изгледа изумено.
— А, той си тръгна — увери я полуръстката. — Най-добре ще е и ти да сториш същото.
— Мислех, че съм твоя пленничка — рече Шарлота и Дуавел се изсмя.
— За вечни времена? — ехидно попита тя. — Артемис Ентрери се бои, а и ти също трябва да си уплашена. Не знам много за мрачните елфи, признавам, но…
— Мрачни елфи? — недоумяващо повтори Шарлота, преструвайки се на изненадана. — Какво общо имат мрачните елфи с всичко това?
Дуавел отново се разсмя:
— Истината за дом Басадони и Далабад не е тайна за никого. Всички на улицата знаят кой командва там.
Шарлота измърмори нещо за Ентрери, ала Дуавел я прекъсна:
— Ентрери не ми е казвал нищо. Да не мислиш, че ще си имам вземане-даване с някой толкова могъщ, за да се сдобия с такава общоизвестна информация? Каквито и недостатъци да имам, не съм глупачка.
Шарлота се облегна в стола си и я изгледа изпитателно.
— Смяташ, че знаеш повече, отколкото наистина знаеш — рече тя. — А това е опасна грешка.
— Знам единствено, че не искам да имам нищо общо с всичко това — отвърна Дуавел. — Нищо общо с дом Басадони и с Далабад. И най-вече — нищо общо с враждата между Шарлота Веспърс и Артемис Ентрери.
— Според мен вече си част от нея — заплашително присви очи Шарлота, ала Дуавел поклати глава.
— Направих и продължавам да правя онова, което се налага, нищо повече.
— Значи съм свободна да си вървя?
Дуавел кимна и отстъпи настрани.
— Дойдох веднага щом се уверих, че Ентрери си е отишъл. Извинявай, Шарлота, но не искам да ставам твоя съюзница, ако това ще ми навлече вражда с Артемис Ентрери.
Шарлота продължи да я гледа изпитателно, ала думите на полуръстката бяха логични.
— Къде отиде? — попита тя.
— Източниците ми съобщават, че е напуснал Калимпорт — отвърна Дуавел. — Може би в Далабад? А може и да е решил да избяга далеч от Калимшан — на негово място аз бих постъпила точно така.
Шарлота не каза нищо, ала тайно се съгласи с полуръстката. Все още бе объркана от случилото се този ден, ала бе наясно, че Ентрери не я беше „спасил“, а я бе отвлякъл с цел да изкопчи нужната му информация. А тя му я беше предоставила, трябваше да признае Шарлота, колкото и да й бе неприятно. Беше му казала повече, отколкото трябваше, повече, отколкото Рай’ги и Кимуриел биха сметнали за приемливо.
Шарлота си тръгна от „Медната миза“, опитвайки се да въведе ред в мислите си. В едно бе сигурна — Мрачните много скоро щяха да я открият. Да, можеше да постъпи по един-единствен начин. Без да губи повече време, тя забърза към дома на Басадони. За да съобщи на Рай’ги и Кимуриел за измяната на Ентрери.
Ентрери погледна към слънцето, което още не се бе издигнало високо в небето, и си пое дъх. Времето беше изтекло. Дуавел беше пуснала Шарлота да си върви, както се бяха разбрали. Шарлота, без съмнение, бе изтичала право при Рай’ги и Кимуриел и така бе задействала грандиозни събития, за които дори не подозираше.
Ако Рай’ги и Кимуриел все още бяха в Калимпорт.
И ако Шарлота не се бе досетила, че това е уловка и не бе побягнала, търсейки къде да се скрие.
И ако мрачните елфи не я бяха открили, преди Дуавел да успее да я освободи и не бяха сринали „Медната миза“ със земята, което означаваше, че Далабад и кристалният отломък вече са в опасните ръце на Рай’ги.
И ако след като бяха научили, че са разкрити, Рай’ги и Кимуриел не бяха решили незабавно да се върнат в Мензоберанзан.
И ако Джарлаксъл все още беше в Далабад.
Именно тази възможност най-силно тревожеше палача. Непредсказуемият Джарлаксъл бе може би най-несигурната брънка в целия му несигурен план. Колко ли пагубно щеше да се отрази отсъствието на Джарлаксъл от Далабад на намеренията му? Ами ако Рай’ги и Кимуриел го хванеха неподготвен и го убиеха?
Ентрери тръсна глава и прогони всички тези въпроси. Не бе свикнал да се съмнява в себе си, още по-малко пък да се чувства безсилен да се справи с някоя ситуация. Навярно именно затова толкова ненавиждаше Мрачните. В Мензоберанзан невъобразимо умелият Артемис Ентрери се бе почувствал напълно незначителен.
Действителността е такава, каквато сам си я направиш, повтори си той. Негови бяха мрежите от лъжи и измама, затова той, не Рай’ги, Кимуриел или Шарлота и дори не Джарлаксъл и кристалният отломък, а той диктуваше хода на събитията.
Отново погледна към слънцето, а после и към внушителните силуети на двете кристални кули, издигащи се между палмите на Далабад, и си напомни, че този път именно той бе обърнал пясъчния часовник.
Напомни си, че времето изтича и като пришпори коня, полетя към оазиса.
Четиринадесета глава
Когато пясъкът изтече
Ентрери непрекъснато си повтаряше, че е дошъл, за да открадне кристалния отломък.
Единственото, за което се опитваше да мисли, бе, че идва, за да си го присвои, каквото и да струва това на Джарлаксъл, макар че все пак гледаше да задържи на повърхността на съзнанието си и малко състрадание към наемника. Повтаряше си го отново и отново, подозирайки, че Креншинибон несъмнено ще го прочете тук, където бе най-силен.
Джарлаксъл го очакваше на втория етаж на кулата, в кръгла стая, в която имаше два стола и неголямо писалище. Застанал бе срещу вратата, през която се появи палачът, възможно най-далеч от него, както Ентрери не пропусна да забележи.
Убиецът го поздрави небрежно и Джарлаксъл, който като никога не носеше магическата си превръзка, докосна ръба на широкополата си шапка.
— Защо си дошъл? — попита той и Ентрери го изгледа с престорено учудване, като в същото време придаде на уж тайното си намерение, ироничен оттенък „Защо съм дошъл ли!?“.
Джарлаксъл се смръщи и Ентрери разбра, че Креншинибон бе чул мислите му и ги бе предал на наемника.
След това най-вероятно му беше наредил да се разправи с палача, нещо, на което Джарлаксъл очевидно се противопоставяше.
— Онова, което си намислил, е безумие — с мъка успя да каже Джарлаксъл, докато вътрешната му борба ставаше все по-ожесточена. — Тук няма нищо за теб.
Ентрери се поотдръпна и си придаде замислен вид.
— Тогава може би ще е най-добре да си тръгна — отбеляза той.
Джарлаксъл не мигна.
Без да се заблуждава, че може да хване някого като Джарлаксъл неподготвен, Ентрери се хвърли напред и като се претърколи през глава, се изправи пред наемника.
Джарлаксъл сграбчи кесийката на кръста си (дори не беше необходимо да изважда Креншинибон) и като протегна другата си ръка към палача, отприщи лъч ослепително бяла енергия.
Ентрери я улови с ръкавицата и я задържа… или поне част от нея, тъй като лъчът беше прекалено мощен, за да успее да го спре напълно. Опари го жестока болка, въпреки че само една малка част от силата на Креншинибон бе достигнала до него.
Докъде ли се простираше могъществото на отломъка, запита се Ентрери, неволно респектиран. Май сериозно беше загазил.
Боейки се, че енергията може да стопи ръкавицата или да й навреди по друг начин, той я освободи. Не я насочи към Джарлаксъл (нямаше никакво желание да го убива), а към стената до него. Последва ослепителен, оглушителен взрив, от който и двамата политнаха настрани.
Към Ентрери една след друга полетяха ками, ала и това не го спря. Една той отби, следващата го одраска, а с други две се размина на сантиметри. След това се нахвърли върху Джарлаксъл с намерението да го събори на земята.
Улови единствено въздух и се блъсна в стената зад наемника.
Трябва да бе плащът или може би шапката, помисли си Ентрери мимоходом, тъй като си имаше други грижи. Добре разбираше колко е уязвим в този момент и побърза да се обърне, размахал Нокътя на Шарон и изпълвайки въздуха с пелена от пепел.
После се хвърли през черната стена. Успя да обърка Джарлаксъл достатъчно, за да се доближи до него (този път преценявайки ъгъла на нападението си по-добре) и да изпълни онова, за което бе дошъл.
С ловкост, на каквато надали друг човек беше способен, той прибра Нокътя на Шарон в ножницата, стисна камата си в ръката с ръкавицата, а с другата извади кесийката, която бе получил от Дуавел. Докато минаваше покрай Джарлаксъл, мълниеносно отряза кесията от кръста му, улови я в ръката с ръкавицата, а фалшивата кесийка пусна на пода.
Миг по-късно ударите на Джарлаксъл се посипаха отгоре му и той трябваше да се претърколи настрани.
Успя да отбие една от камите, ала друга го улучи под ребрата и превит от болка, той се отдръпна от противника си, в чиято ръка междувременно се беше появил неголям боен чук.
— Да не си мислиш, че се нуждая от Креншинибон за да те убия? — самоуверено подхвърли наемникът, докато вдигаше кесийката от пода.
След това прошепна нещо и бойният чук се смали толкова, че той с лекота го втъкна под шапката си.
Ентрери почти не го чу. Въпреки че камата не се бе забила много надълбоко, болката бе заслепяваща, а на всичкото отгоре в съзнанието му вече нахлуваха внушенията на Креншинибон, подканящи го да се подчини на волята му.
— Мога да те убия по сто различни начина, някогашни ми приятелю — продължи Джарлаксъл. — Но кристалният отломък като че ли най-бързо ще свърши работата, а да си призная, нямам никакво желание да те измъчвам.
И той сключи пръсти около кесийката. Миг по-късно по лицето му плъзна странно изражение.
Ентрери все така почти не го забелязваше. Креншинибон бе изпълнил мислите му с картини на такова черно отчаяние, че могъщият убиец едва не се свлече, ридаейки, на колене.
Джарлаксъл сви рамене и като изтри овлажнялата си ръка в плаща, призова нов дъжд от ками.
— Кажи ми защо? — попита той, докато се прицелваше в на пръв поглед беззащитния убиец. — Кристалният отломък ли чу да те вика? Или може би прекомерното ти тщеславие си каза думата?
Черна безнадеждност, по-страшна от всичко, което — бе изпитвал през живота си, заля Ентрери като вълна.
Една мисъл обаче се надигна от дълбините на омаломощеното му съзнание и изплува на повърхността.
„Защо кристалният отломък просто не го унищожеше, тук и сега?“
Защото не може, отговори си сам. Защото сега е в мое владение, колкото и да не му харесва.
— Кажи ми! — настоя Джарлаксъл.
Ентрери призова цялата си воля, цялата дисциплина, която бе калявал в продължение на десетилетия, и нареди на отломъка да престане и да се оттегли напълно от съзнанието му. Съпротивата на Креншинибон трая само миг — стената на Ентрери беше изградена от самодисциплина и гняв и отломъкът не бе в състояние да я преодолее, заглушен така безусловно, както докато се намираше във владението на Дризт До’Урден. Дризт, благородният пазител, го бе надвил със силата на своите морални устои, докато Ентрери го бе сторил единствено със силата на волята си, но резултатът бе един и същ. Кристалният отломък бе напълно покорен.
И тъкмо навреме, осъзна Ентрери, когато отвори очи и видя, че към него лети порой от искрящи ками.
Той побърза да вдигне своята и започна да ги отбива не така, че да се опази напълно, но все пак колкото да им попречи да го ранят фатално. Една го улучи в лицето, съвсем близо до окото, но не преди той да я извърти така, че да се забие не с острието, а с дръжката напред.
Друга го одраска над лакътя, оставяйки дълга червена ивица.
— Можех да те убия, когато насочих енергията на Креншинибон срещу теб! — успя да извика Ентрери.
Следващата кама го ужили по крака. Все пак Джарлаксъл явно го бе чул, защото спря с ръка във въздуха и го изгледа любопитно.
— Можех да те довърша със собствената ти атака — изръмжа Ентрери през стиснати зъби, опитвайки се да надмогне болката.
— Боял си се да не повредиш отломъка — предположи Джарлаксъл.
— Креншинибон не може да бъде унищожен от собствената си енергия! — сопна се Ентрери.
— Дошъл си, за да ме убиеш! — настоя Джарлаксъл.
— Не!
— За да ми отнемеш кристалния отломък на всяка цена!
Ентрери, който се бе облегнал на стената, защото краката му вече се подкосяваха от болка, събра цялата си воля и погледна наемника в очите (макар и само с едно око, тъй като другото бе подпухнало и се бе затворило):
— Дойдох тук — рече той, натъртвайки всяка дума, за да накарам отломъка да те убеди, че искам да го открадна.
По лицето на Джарлаксъл се изписа нетипично за него недоумение, а ръката, в която все още държеше една от камите си, бавно се спусна надолу.
— Какво си намислил? — попита той, вече не сърдито, а заинтригувано.
— Идват за теб — обясни Ентрери. — Трябва да си готов.
— Кои са те?
— Рай’ги и Кимуриел — уточни палачът. — Решили са, че на властта ти над Бреган Д’аерте трябва да бъде сложен край. Създаде на отряда твърде много и твърде могъщи врагове.
Лицето на Джарлаксъл на няколко пъти смени изражението си, стигайки от объркване до гняв, а погледът му се спря върху кесийката в ръката му.
— Отломъкът те заблуди — рече Ентрери и след като се поизправи, понеже болката най-сетне бе започнала да отслабва, посегна с треперещи пръсти, извади камата от тялото си и я пусна на пода. — Кара те да загърбиш всички повели на разума, а в същото време те презира, заради способността ти да…
Замълча, видял как Джарлаксъл отваря кесийката и посяга към отломъка… мнимия отломък, който почиваше вътре. Преди да успее да продължи, Ентрери забеляза синкаво сияние в другия край на стаята. Миг по-късно вече гледаше към оазиса отвън, досущ като през прозорец.
Рай’ги, Кимуриел и Берг’иньон, както и двама войници прекрачиха зейналия внезапно портал.
Ентрери изръмжа, за да прогони болката, и си наложи да се изправи — трябваше да даде всичко от себе си, в противен случай беше загубен. Рай’ги вдигна причудлив фенер, ала Кимуриел, както убиецът не пропусна да забележи, не затвори магическия портал.
Сигурно очакваха кулата да се срути, или пък искаха да си запазят път за отстъпление.
— Не съм ви канил — отбеляза Джарлаксъл и извади отломъка от кесийката. — Когато ми потрябвате, ще ви повикам.
Гордо изправен, вперил властен поглед в Рай’ги, наемникът излъчваше забележителен авторитет.
Рай’ги вдигна фенера и Джарлаксъл и отломъка бяха облети от мека светлина.
Това трябва да бе, досети се Ентрери. Предметът, който щеше да обезвреди Креншинибон и да наклони везните в полза на съзаклятниците. Ала съзаклятниците бяха допуснали една грешка, същата, на която палачът разчиташе — насочили бяха цялото си внимание към отломъка (както и трябваше), очаквайки той да е най-важният играч в двубоя.
— Виждаш ли как щяха да те обезвредят? — телепатично подхвърли убиецът на Креншинибон, скрит на сигурно място в колана му. — Тези, към които се обърна, за да те изведат до славата, която жадуваш!
Ясно почувства моментното объркване на отломъка, чу и отговора му, че Рай’ги иска да го обезвреди само временно, докато не сложи ръка върху него, а после…
Именно в този миг на смущение Артемис Ентрери сякаш изригна и телепатично изрева на отломъка да срути кулата. Едновременно с това извади Нокътя на Шарон и се хвърли към Джарлаксъл.
Хванат неподготвен, Креншинибон замалко не се подчини. Мощна тръпка пробяга от основите на кулата до самия й връх и макар да не нанесе никакви щети, все пак бе достатъчно силна, за да накара Берг’иньон и другите двама войници, които се опитваха да препречат пътя на Ентрери, да изгубят равновесие, както и да попречи на Рай’ги да довърши подетото заклинание.
Палачът свърна рязко и се нахвърли върху по-близкия от двамата войници. Успя да отбие меча му настрани и го прониза. Елфът политна назад, а Ентрери издърпа оръжието си от тялото му и с няколко бързи маха изпълни въздуха с гъста, черна пепел.
След това се метна на една страна, към Джарлаксъл, който стоеше като вцепенен и гледаше отломъка в ръката си, сякаш го бяха предали.
— Откажи се! — извика палачът и го дръпна встрани миг преди миниатюрна стреличка (без съмнение, напоена с отрова) да профучи на сантиметри от главата на наемника. — Към портала! — прошепна Ентрери и го бутна напред. — Бори се за живота си!
Джарлаксъл изръмжа, ала прибра мнимия отломък в кесийката и се хвърли да помага на палача, който яростно въртеше оръжията си. Дъжд от ками полетя към Рай’ги, но беше спрян, както Джарлаксъл и очакваше, от невидима каменна кожа. Пороят, запратен към Кимуриел, пък бе отбит от кинетичната бариера, която псионистът бе издигнал.
— Просто им го дай! — извика Ентрери неочаквано само за миг откачи кесийката от кръста му и я хвърли към Рай’ги и Кимуриел, или по-точно — покрай тях, на другия край на стаята, встрани от магическия портал на Кимуриел. Рай’ги светкавично се обърна, за да насочи светлината на фенера към отломъка, а Кимуриел се втурна да го вдигне. Това беше единственият му шанс, осъзна Ентрери, и като сграбчи слисания Джарлаксъл, се хвърли към магическия портал.
Берг’иньон обаче се изпречи на пътя им, търсейки пролука в защитата на убиеца. Достоен да се мери с Дризт До’Урден, палачът не за първи път си имаше работа с противник с два меча и сега ловко отбиваше вражеските оръжия, пробивайки си път напред.
Джарлаксъл пък бе принуден да се наведе рязко, за да избегне острието на един от другите войници, след което измъкна голямото перо, с което бе украсена шапката му, поднесе го към устните си и духна отгоре му.
Само за миг въздухът пред него се изпълни с пера.
Войникът извика и замахна, за да ги разпъди, но какъв бе ужасът му, когато те не помръднаха, а той с изумление видя, че пред него се възвисява триметрова диатрима.
Ентрери пък внасяше допълнително смут, като размахваше меча си, нагнетявайки още повече пластовете черна пепел, без обаче нито за секунда да се отклонява от пътя си — право към отворения магически портал.
Знаеше, че ако бе сам, с лекота щеше да се добере до него, още повече, че и Креншинибон вече беше у него.
По някаква причина, която не разбираше добре, пък и нямаше намерение да се опитва, той се обърна и като улови Джарлаксъл, отново го затегли след себе си.
Това забавяне му донесе нова болка — Рай’ги го обсипа с порой от магически снаряди, които го ужилиха жестоко. Онези, които бяха насочени към Джарлаксъл, горчиво отбеляза Ентрери, бяха погълнати от декоративната игла, втъкната в шапката му. Имаха ли изобщо — край номерата на наемника?
— Убийте ги! — чу Ентрери вика на Кимуриел и почувства меча на Берг’иньон зад себе си.
Миг по-късно се претърколи, замаян и дезориентиран, върху пясъка на Далабад, от другата страна на магическия портал. Все пак успя да запази достатъчно присъствие на духа и побърза да се отдалечи, дърпайки също толкова объркания Джарлаксъл след себе си.
— Отломъкът е у тях! — противеше се наемникът.
— Нека си го задържат! — извика Ентрери в отговор.
Зад тях, от вътрешността на кулата, се разнесе гръмкият смях на Рай’ги. Да, досети се палачът, Рай’ги вярваше, че Креншинибон най-сетне е негов и много скоро щеше да се опита да го използва, за да изпрати лъч поразяваща енергия след тях, така, както Джарлаксъл се бе разправил с бягащия шпионин. Може би точно затова никой не ги последва през портала.
Докато тичаше, Ентрери още веднъж докосна истинския отломък. Креншинибон беше ядосан — явно не му се беше понравило, че заради Ентрери и намерението му да спаси Джарлаксъл, се бе озовал толкова близо до лъчите на магическия фенер.
— Затвори портала! — нареди убиецът. — Задръж ги вътре и ги смачкай!
Бърз поглед през рамо го увери, че порталът на Кимуриел, половината от който се намираше във владението на отломъка, вече го няма.
— Кулата! — заповяда Ентрери. — Събори я сега, а после заедно ще покрием Фаерун с нови!
Изречено с такъв плам, обещанието, с което Креншинибон от хилядолетия съблазняваше всеки, сложил, ръка върху него, подейства незабавно.
Земята под краката на Джарлаксъл и Ентрери потрепери, ала те не забавиха крачка. Втурнаха се към един бивак, опънат край оазиса, а зад гърба им се разнесоха изненаданите викове на войниците от крепостта. Развикаха се и търговците от лагера и то десетократно по-силно, когато видяха, че към тях тича истински елф на мрака.
Ентрери и Джарлаксъл нямаха време да се разправят с ужасените търговци, затова се насочиха право към конете, вързани за една от каруците. Няколко секунди по-късно, сподирени от гневни крясъци и проклятия, те вече се отдалечаваха от оазиса в бесен галоп, макар че Джарлаксъл очевидно не се чувстваше добре в седлото посред бял ден.
Отличен ездач, Ентрери с лекота го изпревари, въпреки че яздеше превит одве и наведен на една страна, за да спре кървенето от раната си.
— Кристалният отломък е у тях! — яростно извика Джарлаксъл. — Къде можем да избягаме според теб?
— Магията им го обезвреди и сега той не може да им помогне в преследването — излъга Ентрери.
Нейде зад тях първата кула рухна, последвана миг по-късно и от втората и с един оглушителен взрив, енергията, която ги държеше, изчезна, а вятърът разсея и последните следи от магията им.
Ентрери не се залъгваше, че Рай’ги, Кимуриел или някой от другите трима е пострадал — бяха прекалено бързи и прекалено хитри, за да го допуснат. Не, единственото, на което палачът се надяваше, бе да отклони вниманието им за известно време, за да успеят двамата с Джарлаксъл да се отдалечат достатъчно. Не бе сигурен колко сериозни са нараняванията му, ала болката — бе свирепа, а силите бързо го напускаха. Последното, от което се нуждаеше в това състояние, бе двубой — с магьосника и псиониста или пък схватка с изкусния Берг’иньон Баенре.
За щастие, преследвачи не се виждаха и след около час стремглава езда, те най-сетне спряха, ездачи и коне, напълно изтощени. Ентрери чу как Креншинибон — му нашепва да издигне нова кула, където да се скрият и — да си отдъхнат.
Замалко не го направи и дори се запита защо изобщо си бе помислил да се противи на отломъка — не бяха ли целите им еднакви!
Миг по-късно, с усмивка, която от болката повече приличаше на гримаса, палачът прогони тези мисли — от главата си. Да, Креншинибон си го биваше, винаги нащрек за нови начини да преодолее нежеланата съпротива.
Пък и Ентрери не бе избягал в пустинята неподготвен. Смъкна се от седлото, но откри, че едва се държи на крака. Въпреки това успя да свали раницата от гърба си и да я пусне на земята, след което падна на едно коляно и се опита да я развърже.
Не след дълго Джарлаксъл се присъедини към него и се зае да му помага.
— Отвара — обясни Ентрери, преглъщайки с мъка.
Джарлаксъл порови в раницата и извади неголяма стъкленица, пълна със синкавобяла течност.
— Церителна отвара? — попита той.
Дишането на Ентрери ставаше все по-накъсано той само кимна, посягайки към стъкленицата, наемникът обаче я дръпна.
— Дължиш ми обяснение — заяви той. — Нападна ме, а след това им даде кристалния отломък.
Ентрери, по чието чело бяха започнали да избиват капчици пот, отново посегна към отварата. С другата си ръка докосна раната под ребрата и пръстите му почервеняха от кръв.
— Добро хвърляне — рече той на Джарлаксъл.
— Не се заблуждавам, че те разбирам, Артемис Ентрери — отбеляза Джарлаксъл и му подаде стъкленицата. — Навярно точно затова толкова харесвам компанията ти.
Ентрери изпи отварата на един дъх и като приседна на пясъка, притвори очи и я остави да си свърши работата. Искаше му се да има още поне четири-пет стъкленици, ала трябваше да се задоволи само с една. Е, и тя щеше да свърши работа, сигурен бе той, най-малкото щеше да го опази жив, докато раните му започнат да заздравяват.
Джарлаксъл го изгледа продължително, после обаче вниманието му беше привлечено от далеч по-належащ проблем — изпепеляващото пустинно слънце.
— Няма да оцелеем дълго тук — заяви той.
Вместо отговор, Ентрери бръкна в раницата и извади миниатюрен модел на палатка. Поднесе го към устните си, прошепна няколко думи и го хвърли встрани от себе си. Палатката светкавично започна да се уголемява.
— Достатъчно! — извика палачът няколко секунди по-късно, когато тя вече бе достатъчно голяма, за да побере него, Джарлаксъл и двата коня.
— Не може да се каже, че е трудна за откриване — подхвърли наемникът.
— По-трудна, отколкото подозираш — увери го Ентрери, който още се задъхваше на всяка дума. — Щом влезем вътре, тя ще се смали до първоначалните си размери.
Джарлаксъл се усмихна:
— Не знаех, че притежаваш толкова полезна вещ.
— Защото до снощи наистина не притежавах.
— Значи си знаел, че ще се стигне дотук — заключи Джарлаксъл, доволен от собственото си лукавство. — Знаел си, че ще ни се наложи да се спасяваме с бягство през пустинята.
Ентрери, който нямаше никакво желание да спори, само сви рамене, докато се изправяше на крака с негова помощ.
— Надявах се, че ще се стигне дотук — уточни той.
Джарлаксъл го изгледа заинтригувано, но не настоя за по-подробно обяснение. Поне засега. Вместо това се обърна към Далабад, чудейки се какво ли бе станало с доскорошните му лейтенанти и как се бе случило всичко това. Не бе обичайно за хитрия Джарлаксъл да се чувства толкова объркан.
— Нали получихме онова, което искахме — напомни Кимуриел на разярения си другар. — Вече ние ръководим Бреган Д’аерте и можем да се върнем обратно в Подземния мрак и Мензоберанзан, където ни е мястото.
— Това не е Креншинибон! — възнегодува Рай’ги и запрати мнимия отломък на пода.
Кимуриел го изгледа заинтригувано.
— Нима целта ни беше да се сдобием с Креншинибон?
— Все още е у Джарлаксъл! — сопна се Рай’ги. — Колко дълго смяташ, че ще ни позволи да останем начело на Бреган Д’аерте? Джарлаксъл трябва да е мъртъв, а отломъкът — мой!
Изражението на Кимуриел не се промени при този любопитен избор на думи (думи, досети се той, изречени по внушение на Креншинибон и желанието му да пороби Рай’ги). Да, Ихараскрик си бе свършил добре работата, отваряйки му очите за всички нюанси на могъщия и опасен отломък. Все пак, псионистът не можеше да не се съгласи, че докато Джарлаксъл бе жив, положението им си оставаше несигурно.
Кимуриел никога не бе искал да настройва наемника срещу себе си, воден не от дружески чувства, а единствено от страх. Навярно Джарлаксъл вече бе поел обратно към Мензоберанзан, за да поведе останалите войници от Бреган Д’аерте (много повече от тези на Повърхността!) срещу тях с Рай’ги и онези, които изберяха да не им се подчинят. А може би щеше да се обърне към Громф Баенре, архимага на Мензоберанзан, и да го накара да премери магьосническите си умения с тези на Рай’ги.
Неприятна мисъл, наистина, ала Кимуриел разбираше, че Рай’ги се ядосва повече не на бягството на Джарлаксъл, а на това, че не бе успял да сложи ръка на Креншинибон.
— Трябва да ги открием — заяви магьосникът миг по-късно. — Джарлаксъл трябва да умре. Иначе никога няма да имам покой.
— Сега си главатар на група наемници — до един мъже в матриархален Мензоберанзан — отвърна Кимуриел. — Няма покой за теб вече, очакват те само опасности и вечните машинации на матроните. Това е капанът на властта, приятелю.
Погледът, който Рай’ги му хвърли, бе всичко друго, но не и дружески. Магьосникът беше вбесен, по-ядосан, отколкото Кимуриел някога го бе виждал. Явно отчаяно жадуваше за отломъка. Също както Ихараскрик.
Ако успееха да заловят Джарлаксъл и Креншинибон, Кимуриел със сигурност щеше да се погрижи илитидът да го получи. Нека крадецът на мисли и могъщите му приятели да се занимават с него, да го изучават, да го унищожат, ако искат. По-добре, отколкото Рай’ги да го отнесе в Мензоберанзан… ако изобщо Креншинибон допуснеше да го отнесат в Мензоберанзан, при положение че, както Ихараскрик беше обяснил, черпеше голяма част от силата си от светлината на слънцето. А и колко ли по-бдителен от обикновено трябваше да бъде Кимуриел, ако се сдобиеше със съюзник като отломъка? Креншинибон никога нямаше да го приеме, никога нямаше да се примири с факта, че псионистът е в състояние напълно да го изключи от съзнанието си.
Кимуриел се изкушаваше тайно да попречи на Рай’ги да открие Джарлаксъл, ала бе наясно, че със или без отломъка, наемникът си оставаше прекалено опасен неприятел, за да допуснат да се измъкне.
Рязко почукване го извади от мислите му. Вратата се отвори и в стаята влезе Берг’иньон Баенре, следван от неколцина войници, които водеха окованата и пребита Шарлота Веспърс. След тях се появиха още елфи, които придружаваха едър, внушително изглеждащ плъхочовек.
Кимуриел кимна на онези, които пазеха Шарлота, да се дръпнат встрани, така че да се озове лице в лице с плъхочовека.
— Горд Абрикс на твоите услуги, добри ми Кимуриел Облодра — поздрави човекът плъх и се поклони ниско.
Кимуриел го изгледа изпитателно.
— Ти ли си начело на калимпортските плъхочовеци сега? — попита той на езика на Повърхността.
Горд кимна:
— На плъхочовеците, които служат на дом Басадони — отвърна той. — Плъхочовеците, които служат…
— Ако имаш поне малко здрав разум, ще спреш дотук — изръмжа Рай’ги толкова заплашително, че Горд, колкото и внушително да изглеждаше, неволно се сви.
— Махнете го оттук! — нареди Кимуриел на войниците, използвайки собствения си език. — Кажете му, че ще го повикаме, когато решим какъв курс да поемат хората му.
Горд Абрикс успя да се поклони още веднъж, преди да бъде изведен от стаята.
— Ами ти? — обърна се Кимуриел към Шарлота на езика на Мрачните и дори това, че разговаря с нея по този начин, му напомни колко полезна може да им бъде тя.
— С какво съм заслужила подобно отношение? — попита Шарлота, решила да упорства до последно.
— Защо си мислиш, че трябва да направиш нещо, за да го заслужиш? — спокойно отвърна Кимуриел.
Шарлота понечи да отговори, ала бързо осъзна, че всъщност няма как да обори тази простичка логика.
— Изпратихме те да се срещнеш с Да’Даклан паша — напомни й Рай’ги. — Възложихме ти важна задача, а ти не я изпълни.
— Бях измамена и заловена от Ентрери — възрази Шарлота.
— Провалът си е провал — отсече Рай’ги. — И води след себе си наказание… ако не и нещо по-лошо.
— Но аз избягах и ви предупредих, че Ентрери е при Джарлаксъл — настояваше Шарлота.
— Избяга? — невярващо повтори магьосникът. — Ти самата ни каза, че полуръстката е била прекалено уплашена, за да те задържи и те е пуснала да си вървиш.
Последните думи на Рай’ги никак не се понравиха на Кимуриел. Дали и това бе част от плана на Ентрери? Не бяха ли двамата с Рай’ги пристигнали в кулата в най-неподходящия за преврата момент, тъкмо когато противниците им бяха скрили Креншинибон, изваждайки на негово място имитация, която да насочи усилията им в погрешната посока? Да, това бе любопитна мисъл, на която нямаше да е зле да обърне повечко внимание и то заедно с тази полуръстка, Дуавел Тигъруилис.
— Дойдох право при вас! — твърдо заяви Шарлота без повече увъртания, като човек, осъзнал, че няма какво повече да губи.
— Провалът си е провал — повтори Рай’ги, с не по-малко твърдост в тона.
— Но ние не сме безсърдечни — побърза да добави Кимуриел. — Аз дори вярвам, че грешките могат да бъдат изкупени. Казваш, че Артемис Ентрери те е поставил в това неприятно положение, значи трябва да го намериш и да го убиеш. Донеси ми главата му или аз ще взема твоята!
Шарлота вдигна безпомощно ръце.
— Откъде да започна! — възкликна тя. — Какви средства да…
— Ще разполагаш с всички средства и всички възможности на дом Басадони и на Далабад, както и пълното съдействие на онзи плъх и неговите подчинени — отвърна Кимуриел.
Изражението на Шарлота си остана скептично, ала в очите й припламнаха искри, които не убягнаха от вниманието на Кимуриел. Беше бясна на Артемис Ентрери, задето й бе причинил всичко това, поне толкова бясна, колкото те двамата с Рай’ги. Да, Шарлота Веспърс беше коварен и достоен противник. Усилията й да открие и унищожи Ентрери със сигурност щяха да им помогнат да обезвредят Джарлаксъл и опасния кристален отломък.
— Кога да започна? — попита Шарлота.
— Защо си още тук? — рече в отговор псионистът.
Шарлота го разбра и се изправи на крака. Разбраха го и войниците, които побързаха да й помогнат и да свалят оковите й.
Петнадесета глава
Скъпа Дуавел
— Ах, приятелю, как ме измами — прошепна Джарлаксъл на омаломощения, почти безпомощен Ентрери.
Убиецът лежеше в полусвяст, ала макар да притежаваше магия, с която можеше да го изцели напълно, Джарлаксъл предпочете да не избързва и да премисли случилото се.
Тъкмо се опитваше да реши дали Ентрери го беше спасил, или го бе обрекъл на гибел, когато чу зов, който познаваше прекалено добре.
Погледът му падна върху убиеца и по абаносовото му лице плъзна широка усмивка. Креншинибон! Креншинибон беше у Ентрери! Джарлаксъл мислено се върна към разигралото се в кулата и бързо се досети, че при онази първа, неочаквана атака, палачът бе сторил много повече от това просто да среже кесийката от пояса му. Не, хитрият — толкова хитър! — мъж бе заменил неговата кесийка с друга, в която имаше копие на Креншинибон.
— Ах, лукави ми спътнико! — подхвърли Джарлаксъл, макар да не бе сигурен дали Ентрери изобщо може да го чуе. — За пореден път с радост се убеждавам, че не съм те подценил!
С тези думи той посегна към колана на Ентрери, все така широко усмихнат.
Пръстите на Ентрери се сключиха около китката му.
Само за миг в другата ръка на Джарлаксъл се появи кама. Наемникът бе готов да прониже почти беззащитния мъж в сърцето, когато забеляза, че вместо да се опита да извади оръжието си, Ентрери го гледа умолително. Увещанията на Креншинибон все така отекваха в съзнанието на елфа и го караха да побърза, да довърши Ентрери и да си вземе онова, което му принадлежи.
Джарлаксъл за малко да му се подчини, въпреки че сега гласът на отломъка далеч не бе така силен и мелодичен както преди.
— Недей! — промълви Ентрери. — Не можеш да го контролираш.
Джарлаксъл се отдръпна и го изгледа изпитателно:
— Но ти можеш?
— Затова те вика — дишането на Ентрери бе станало още по-мъчително, раната под ребрата му отново кървеше. — Кристалният отломък няма власт над мен.
— И защо? — усъмни се Джарлаксъл. — Да не би Артемис Ентрери да е приел моралните принципи на Дризт До’Урден?
Палачът опита да се изсмее, ала вместо това лицето му се разкриви от непоносимата болка.
— В много отношения двамата с Дризт си приличаме повече, отколкото подозираш — обясни той. — По самоконтрола, на който сме способни, например.
— И единствено това е в състояние да те предпази от влиянието на Креншинибон? — все така недоверчиво попита наемникът. — Нима искаш да ми кажеш, че не съм така дисциплиниран както вас двамата…
— Не! — рязко го прекъсна Ентрери и почти успя да се надигне, напук на болката.
— Не! — повтори той по-спокойно след малко и отново се отпусна назад, с мъка поемайки си въздух. — Дризт беше недосегаем за отломъка благодарение на принципите си… също като мен. Разликата е, че той се водеше от моралните си устои, а аз — от независимостта си.
Недоверието, изписано по лицето на Джарлаксъл, постепенно отстъпи място на искрено любопитство.
— Защо го взе? — попита той.
Ентрери го погледна и понечи да му отговори, но лицето му се изкриви от болка. Джарлаксъл бръкна под плаща си, извади малка сфера и като я поднесе към палача, поде заклинателен напев.
Почти веднага Ентрери се почувства по-добре. Раната му се затвори, дишането му стана по-леко. Заклинанието на Джарлаксъл трая само няколко секунди, всяка от които носеше на палача ново облекчение, въпреки това наемникът спря много преди той да бъде напълно изцелен.
— Отговори ми! — настоя елфът.
— Идваха, за да те убият — обясни Ентрери.
— Очевидно. Но не можа ли просто да ме предупредиш?
— Нямаше да е достатъчно — настоя Ентрери. — Бяха твърде много, освен това знаеха, че най-важният ти съюзник ще бъде отломъкът. Затова и още с влизането си се опитаха да го обезвредят, макар и временно.
Първата реакция на Джарлаксъл бе да си поиска Креншинибон обратно, за да се върне и да накаже Рай’ги и Кимуриел за предателството. После обаче размисли и остави палача да продължи.
— Прави бяха, като искаха да ти го отнемат — дръзко довърши Ентрери.
Страховитото изражение на Джарлаксъл трая само миг.
— Отдръпни се от него — посъветва го убиецът. — Пропъди шепота му от съзнанието си и помисли за действията на Джарлаксъл през последните няколко седмици. Можеш да останеш на Повърхността само докато истинската ти самоличност е в тайна, ала въпреки това започна да издигаш кристални кули. При цялото си могъщество Бреган Д’аерте не може да покори света, нито дори Калимпорт, даже и с помощта на Креншинибон, а виж само какво се опита да направиш.
Джарлаксъл на няколко пъти отвори уста, за да каже нещо, ала всичките му възражения се изпариха още преди да ги беше изрекъл. Ентрери беше прав и наемникът го знаеше. Допуснал бе грешка и то каква!
— Обаче няма как да се върнем и да се опитаме да им го обясним — отбеляза Джарлаксъл.
Ентрери поклати глава.
— Именно Креншинибон е в основата на заговора срещу теб — думите му подействаха като плесница на Джарлаксъл. — Ти се оказа прекалено хитър, ала кристалният отломък правилно прецени, че амбициозният Рай’ги лесно ще се поддаде на изкушението на грандиозните му планове.
— Казваш го, за да ме умилостивиш — обвинително рече елфът.
— Казвам го, защото е вярно, нищо повече — отвърна Ентрери, после обаче замълча, а лицето му се сгърчи от връхлетялата го болка. — Ако помислиш малко и сам ще видиш, че съм прав. Креншинибон те водеше натам, накъдето бе решил, макар и не без съпротива от твоя страна.
— Кристалният отломък или ме е контролирал, или не е. Или едното, или другото.
— Манипулираше те, да. Нима изобщо се съмняваш? Но не толкова, колкото би успял да манипулира Рай’ги.
— Отидох в Далабад, за да разруша кристалната кула, нещо, което Креншинибон със сигурност не желаеше — възрази Джарлаксъл, — и въпреки това можех да го сторя. Обезвредих го напълно.
Наемникът искаше да каже още нещо, ала Ентрери го прекъсна:
— Можеше да го сториш? — невярващо повтори той.
— Разбира се! — заекна Джарлаксъл.
— Но не го стори?
— След като се убедих, че поискам ли, мога да срина кулата със земята, вече не виждах никаква причина да го правя… — започна наемникът, ала още докато го изричаше, осъзна какво бе казал.
Бяха го изиграли. Той, който нямаше равен в интригите, се бе оставил да бъде заблуден.
— Нека остане у мен — рече Ентрери. — Креншинибон и в този момент се опитва да ме манипулира, ала не притежава нищо, с което да ме изкуши и поради това няма власт над мен.
— Но постепенно ще те изтощи — предупреди го Джарлаксъл. — Ще открие слабостите ти и ще ги използва срещу теб.
Ентрери кимна:
— Времето му е на изтичане — съгласи се той и наемникът го изгледа любопитно. — Нямаше да си хабя усилията да те спасявам от онези нещастници, ако нямах план.
— Кажи ми!
— Когато му дойде времето — обеща палачът. — Сега те моля единствено да не се опитваш повече да ми отнемеш Креншинибон и да ме оставиш да отдъхна малко.
След тези думи Ентрери се облегна назад и затвори очи, макар да осъзнаваше, че ако Джарлаксъл го нападне, единствената му защита ще бъде Креншинибон.
Знаеше също така, че прибегне ли до отломъка, сам ще отслаби защитата си, дотам, че в крайна сметка да се откаже от намерението си и да се остави Креншинибон да го води.
Да го води към унищожение и участ, по-страшна и от смъртта.
Успокои се донякъде, когато погледна към Джарлаксъл и видя на лицето му познатото интелигентно и спокойно изражение на някой, който оглежда нещата от всеки ъгъл, преди да предприеме каквото и да е решително и потенциално опасно действие. А в светлината на всичко, което Ентрери току-що беше обяснил, опитът за кражба на Креншинибон попадаше точно в тази категория. Не, палачът вярваше, че Джарлаксъл няма да предприеме нищо срещу него. Опитният наемник щеше да изчака, за да види как ще се развият събитията, преди да стори нещо, което би могло да промени събитията, с които все още не бе съвсем наясно.
С тази успокоителна мисъл, Ентрери потъна в сън.
Последното, което усети преди да заспи, бе благотворното действие на магията, която Джарлаксъл бе подхванал отново.
Полуръстката с изненада установи, че пръстите й треперят, докато се опитва да отвори бележката.
— Виж ти, Ентрери, а аз дори не бях сигурна, че можеш да пишеш — подсмихна се тя при вида на красивия, макар и прекалено изчистен за нейния вкус почерк.
— Скъпа ми Дуавел — прочете тя на глас и поспря, чудейки се как да приеме този поздрав.
Дали бе просто официално обръщение, или израз на искрено приятелство?
Внезапно си даде сметка колко малко всъщност знае за онова, което ставаше в душата на Артемис Ентрери.
Той винаги твърдеше, че единственото му желание е да бъде най-добрият, но защо тогава не бе използвал отломъка, за да извърши нещо грандиозно, още щом се сдоби с него? А Креншинибон наистина беше у него, в това Дуавел беше сигурна. От подставените си лица в Далабад бе научила всичко за рухването на кристалните кули и бягството на палача и един мрачен елф, за когото Дуавел вярваше, че е бил Джарлаксъл.
Всичко говореше, че планът на убиеца се е увенчал с успех. Дори и без разказите на очевидците и въпреки напълно заслужената слава на противниците му, Дуавел никога не се бе съмнявала в Ентрери.
Полуръстката отиде до вратата и след като се увери, че е заключена, седна пред тоалетната си масичка, разстели пергамента пред себе си, затисна двата му края с преспапиета, изработени от едри скъпоценни камъни, и се зачете, с намерението да си оформи мнение едва след като прочете писмото за втори път.
„Скъпа ми Дуавел“,
Удари часът да се разделим, нещо, което ще сторя с не малка доза съжаление. Нашите разговори ще ми липсват, моя малка приятелко. Рядко съм срещал някого, комуто да вярвам достатъчно, за да изрека на глас онова, което наистина мисля. Ще го сторя още един-единствен път, не с надеждата да чуя съвета ти, а за да си изясня какво чувствам и накъде да поема… ала нали именно в това се криеше очарованието на всичките ни разговори?
Сега, когато се обръщам назад, осъзнавам, че ти рядко си ми давала съвети. Всъщност, рядко казваше каквото и да било. Ти просто слушаше и докато споделях мислите и чувствата си, докато ги изричах на глас, аз сякаш слагах ред в тях и те ставаха по-ясни.
Дали ми помагаше със своето изражение, с простичко кимване на едно място и едва забележимо повдигане на вежди на друго, повеждайки ме нарочно по един или друг път?
Не знам.
„Не знам“ — в тези думи като че ли се заключава цялото ми съществувание напоследък, Дуавел. Струва ми се, че основата, върху която изградих убежденията и постъпките си, е несигурна като пясъците на пустинята. Когато бях по-млад, имах отговор на всички въпроси. Живеех в свят на абсолютна сигурност. Сега, когато съм по-стар, когато съм видял четири десетилетия, единственото, което знам със сигурност, е, че нищо не е сигурно.
Колко по-лесно ми бе на двайсет години! Колко по-лесно бе да имам цел, основаваща се на…
Основаваща се на омраза, предполагам, на омраза и на желанието да бъда най-добрия в черния си занаят.
Това бе моята цел — да бъда най-великия боец на света, да впиша името си в историята на Фаерун. Мнозина вярваха, че се ръководя от прекомерна гордост, убедени бяха, че искам всички да треперят само при споменаването на името ми, за да задоволя собствената си суета.
Донякъде са прави, предполагам. Суетата не е чужда на никого от нас, колкото и да се опитваме да го отричаме. Ала желанието да прославя името си далеч не бе така важно за мен, както желанието — не, нуждата! — наистина да бъда най-добрия в онова, което правя. И колкото повече нарастваше славата ми, толкова по-доволен бях, не защото това ласкаеше самолюбието ми, а защото знаех, че страхът, който името ми всява в сърцата на врага, допълнително отслабва защитата им и ми дава още едно предимство.
Не е сигурен ударът, нанесен с трепереща ръка.
Не се страхувай — все още се стремя към върха, ала единствено защото този стремеж: ми дава някаква цел, придава смисъл на един живот, който вече не ми носи радост.
Каква ирония — осъзнах колко пуст е светът, в който живея, едва когато победих единствения, който по толкова много начини се опитваше да ми покаже точно това. Дризт До’Урден — колко го ненавиждам и досега! — смяташе, че животът ми е лишен от съдържание, че е сковаващо съществуване без полза за никого и без истинско щастие. Никога не съм твърдял обратното, но вярвах, че това няма значение. Смисълът на неговия живот бяха приятелите му и онези, които го заобикаляха, моят се въртеше единствено около мен.
И в единия, и в другия случай за мен това бе просто игра, при това — безсмислена. Представление, изнасяно за забавление на боговете. Път, който ни отвежда до върха на планини, които ни изглеждат огромни, а всъщност не са нищо повече от смехотворни могили.
Път, който ни превежда през долини, така дълбоки в нашите очи, макар в действителност да са безгранично нищожни. Боя се, че онова, с което не мога да се примиря, е изначалната незначителност на живота.
А може би не Дризт ми разкри истината за пясъците под краката ми. Може би беше Дуавел, давайки ми нещо, до което рядко съм се докосвал и което никога не съм опознавал истински.
Приятел? Все още не съм сигурен, че знам какво означава това, ала ако някога реша да си го изясня, ще използвам като отправна точка онова, което имахме.
Ето защо, с това писмо те моля за извинение. Не биваше да ти натрапвам Шарлота Веспърс по този начин, макар да съм сигурен, че си изпълнила заръката ми и след като си я измъчвала до смърт, си я погребала далеч оттук.
Колко пъти си ме питала за плановете ми и колко пъти съм се изсмивал в лицето ти! Знай, скъпа Дуавел, че възнамерявам да открадна могъщ магически предмет, преди някой от другите заинтересовани да е сложил ръка върху него. Отчаяно начинание, знам, ала не мога да постъпя другояче — той ме зове, моли ме да го изтръгна от ръцете на сегашния му посредствен собственик.
И така, този предмет скоро ще бъде мой (защото наистина съм най-добрият в онова, което правя!), а аз ще се махна далеч оттук и може би никога няма да се върна.
На добър час, Дуавел Тигъруилис, на добър час във всичко, с което се заемеш. Не ми дължиш нищо, уверявам те, ала аз имам чувството, че съм твой длъжник.
Чака ме дълъг път, осеян с безброй опасности, ала целта ми е ясна. Ако я осъществя, нищо няма да може да ми навреди.
На добър час!
Дуавел избута пергамента настрани, избърса една сълза от очите си и се изсмя на нелепостта на цялата ситуация. Ако преди няколко месеца някой й бе казал, че един ден ще съжалява, задето Артемис Ентрери си е тръгнал от живота й, тя щеше да му се изсмее в лицето и да го нарече глупак.
Ала ето че писмото бе пред нея, по-съкровено от всичките им разговори досега. Разговори, които вече й липсваха или по-точно — натъжаваше я мисълта, че в бъдеще вече няма да ги има. Поне в близко бъдеще.
Ентрери твърдеше, че и на него ще му липсват и това истински порази Дуавел. Само като си помислеше, че така бе завладяла Артемис Ентрери, убиецът, който от двайсет години (макар и с кратки прекъсвания) тайно управляваше калимпортските улици. Сближавал ли се бе някой толкова много с Артемис Ентрери?
Никой, който все още да е жив, сигурна бе Дуавел.
Отново препрочете края на писмото и очевидните лъжи, засягащи намеренията му. Ентрери се бе погрижил да не каже нищо, което би издало на останалите в Калимпорт мрачни елфи, че Дуавел знае нещо за тях или пък за кристалния отломък. А инструкциите, които уж й бе дал по отношение на Шарлота, целяха да й осигурят допълнителна сигурност, да й купят, ако се стигнеше дотам, малко милост от Шарлота и тайните й съюзници.
При тази мисъл Дуавел усети как по гърба й пробягва тръпка. Последното, което искаше, бе да разчита на милостта на Мрачните!
Надали щеше да се стигне дотам, осъзна тя. Дори ако дирите ги отведяха до нея, тя на драго сърце щеше да покаже писмото на Шарлота и тогава Шарлота щеше да види в нейно лице ценен съюзник.
Да, Артемис Ентрери бе положил големи усилия да скрие участието на Дуавел в плана му и това, повече от топлите му думи, й разкри дълбочината на приятелството между тях.
— Бягай далеч, приятелю, и се скрий добре! — прошепна тя.
След това нежно нави пергамента и го прибра в едно от чекмеджетата на изящното си писалище. Звукът, с който се затвори чекмеджето, отекна болезнено в сърцето й.
Артемис Ентрери наистина щеше да й липсва.
Трета част
А сега какво?
Има известна красота в абсолютната грозота на демоните. С подобни същества няма неяснота, колебание или възможност за недоразумение.
С демони не се преговаря. Нито за миг не се надава ухо за лъжите им. Демоните се смачкват, унищожават, пропъждат се завинаги от света, без и за миг да се изкушим да използваме силите им, за да опазим своето ъгълче от света от набезите на злото.
Мнозина така и не успяват да го разберат. Не един и двама магьосници и жреци са срещали гибелта си, след като, веднъж: призовали някой демон, са решавали да го използват за нещо повече от първоначалната си цел (най-често — събиране на информация), поблазнени от могъществото на скверните същества. Мислели са си навярно, че вършат нещо добро, като принуждават демоните да застанат на тяхна страна, че просто подсилват войските си с подобни създания. Какво толкова, казвали са си те, нали целта оправдава средствата. Нима един крал няма да стори добре, ако прибегне до помощта на демони, когато гоблини заплашват владенията му?
Смятам, че не, защото ако за да опазим нещо добро, се нуждаем от такава недвусмислена и непоправима злина, значи то не си заслужава да бъде опазено.
Единственото, за което демоните трябва да бъдат използвани, е да бъдат призовавани тогава, когато могат да бъдат принудени да изневерят на злото, което въплъщават, и то само на места, откъдето никога не биха успели да избягат. Кадърли го е правил в добре защитената стая за призоваване във „Възвисяване на вярата“, така, както са го правили и още много жреци и магьосници. Подобно призоваване е винаги опасно, дори ако защитният кръг е съвършено направен, защото всеки досег до могъщество, като това на някой балор или налфешни, неизменно крие доза пъклена съблазън.
Ала колкото и силна да е тя, никога не бива да забравяме злото, абсолютно и първично, което стои зад нея. Зло, за което няма нито изкупление, нито надежда. Именно възможността за изкупление трябва да ни води във всичко, което правим. Съществува ли тя, трябва да обуздаем оръжието си. Видим ли, че противникът ни е на път да постигне истинско изкупление, нека се въздържим от следващия удар. Ала толкова по-силен трябва да бъде той, силен и без помен от угризение, когато врагът ни е безвъзвратно изгубен.
Ами Артемис Ентрери, не мога да не се запитам?
Има ли още надежда и помощ за него?
Да, надежда има, ала не и помощ. Няма помощ за Артемис Ентрери, защото той никога не би приел помощ от когото и да било. Гордостта е най-големият му недостатък, не тщеславието и самохвалството на мнозина не така забележителни воини, а гордостта на абсолютната независимост и непреклонното упорство да разчита единствено на себе си и на никого другиго. Бих могъл да му кажа къде греши, така, както би могъл всеки, който го познава поне малко, ала той няма да чуе думите ми.
И все пак, надежда за неговото изкупление може би има. Не знам на какво се дължи гневът му, макар да съм убеден, че е нещо ужасно. Ала каквито и трудности и страдания да е познал, те не могат да бъдат оправдание за действията му. Кръвта по меча и по изумрудената му кама тежат единствено на неговата съвест.
И то как! Тази вина го изгаря като дъха на черен дракон и го разяжда отвътре. Видях го при последната ни среща, тиха, тъпа болка, спотаена в тъмните му очи. Победих го, можех да го убия, мисля дори че той се надяваше да го сторя и най-сетне да го избавя от мъките му, повечето от тях — самоналожени.
Именно тази болка спря десницата ми, надеждата, че някъде дълбоко в себе си Артемис Ентрери си дава сметка, че нещо трябва да се промени, че пътят, по който върви, води единствено към безнадеждност и пустота. Такива мисли ме изпълваха, докато стоях там, с оръжия в ръце, а той стоеше беззащитен пред мен. Нима можех да нанеса фаталния удар, след като бях видял болката в очите му и знаех, че тя би могла да е предвестница на изкупление? Ала как можех и да не го сторя, при положение че оставех ли го да си върви, навярно подписвах смъртната присъда на много други?
Изправен бях пред истинска дилема, криза на съвестта и на преценката ми. Отговорът открих в спомена за баща си Закнафейн. Според Ентрери, сигурен съм, двамата със Закнафейн не са толкова различни. А прилики наистина съществуват. И двамата бяха захвърлени във враждебна и, в техните очи, зла среда. Никой от тях, пак според техните преценки, не е убивал някого, който да не си го заслужава. Нима войниците и палачите, които служат на мерзките калимпортски паши, се различават особено от войниците в домовете на Мрачните? Значи и постъпките на Закнафейн и Артемис Ентрери си приличат. И двамата са били принудени да живеят в свят на интриги, опасност и злина. И само безмилостните им методи са помогнали и на двамата да оцелеят в този затвор. И ако Ентрери смята своя свят и своята тъмница за също толкова окаяни, колкото и Закнафейн намираше своите, не е ли Ентрери също толкова в правото си да бъде такъв, какъвто е, колкото и Закнафейн, Повелителят на меча убил толкова много мрачни елфи, изпълнявайки задълженията си на патрон на дома До’Урден?
Принуден бях да направя това сравнение, когато за първи път дойдох в Калимпорт, в преследване на Ентрери, който бе отвлякъл Риджис (дори това отвличане, не мога да не призная, си имаше своето оправдание).
Не мога да отрека, че това сравнение истински ме разтревожи. Докъде всъщност стигаха приликите между тях? И двамата въртяха оръжието забележително добре, и двамата очевидно не се колебаеха да убиват, ако се наложи. Възможно ли бе именно заради чувствата си към Закнафейн да бях пожалил Ентрери?
Не, казвам си аз и наистина го вярвам, защото Закнафейн много по-добре преценяваше кого да убие и кого да пощади. Знам какво се криеше в сърцето на Закнафейн, знам, че той умееше да обича, ала не мога да кажа същото за Ентрери.
Поне не за човека, който е Ентрери днес. Но може би има надежда за него, надежда, че един ден ще открие светлинката у себе си, стаена дълбоко под мрачния плащ на безмилостен убиец, с който се е загърнал?
Може би. И колко щастлив ще бъда, ако някога науча, че Ентрери я е открил, макар да се съмнявам, че някой или нещо е в състояние да пробуди пламъчето на състраданието, тлеещо едва-едва зад наглед непробиваемата броня на безстрастие, която Артемис Ентрери носи днес.
Шестнадесета глава
Мрачни вести в слънчев ден
Даника седеше на ръба на скална тераса, вдълбана в склона на внушителната планина, а в полето пред нея се издигаше великолепен храм. „Възвисяване на вярата“ беше впечатляваща катедрала със заострени кули и ребрени сводове, с изящни арки и високи, декоративни прозорци с цветни стъкла. Акри земя се простираха край нея, набраздени от добре поддържан жив плет, подрязан във формата на най-различни животни, както и истински лабиринт, който обрамчваше цялото поле.
Храмът бе дело на съпруга на Даника, Кадърли Бонадюс, жрец на Денеир, бога на познанието. Това бе най-видимото от творенията на Кадърли, ала най-прекрасното нещо, което той щеше да остави след себе си, поне в очите на Даника, бяха близнаците, които си играеха край входа на лабиринта и по-малкото им братче, което спеше в катедралата. Близнаците тъкмо бяха нахълтали в лабиринта, за немалък смут на джуджето Пикел Широкоплещи. Именно Пикел, последовател на друидските традиции (магия, която грубоватият му брат Айвън все така отказваше да приеме) беше създал и лабиринта, и останалата част от забележителните градини.
Пикел вече се бе втурнал след децата, като крещеше „ийк“ и други подобни „пикелизми“ и скубеше зелената си брада. Лабиринтът му все още не бе готов за посетители, пък и корените не се бяха хванали напълно.
Както можеше да се очаква, още щом джуджето хлътна между стените от жив плет, близнаците излязоха навън и кротко се заиграха край входа. Даника не бе сигурно колко навътре в лабиринта бе навлязъл Пикел, ала по бързо заглъхващия му глас се досети, че много скоро ще се изгуби… за трети път този ден.
Внезапен порив на вятъра долетя откъм планината и разпиля гъстата й, червеникаворуса коса. Младата жена я отметна и тръсна глава тъкмо навреме, за да види Кадърли, който идваше към нея.
Колко красив бе в жълтеникавокафявата си туника и панталони, светлосиньото копринено наметало и обичайната широкопола синя шапка с перо. Кадърли бе остарял неимоверно при построяването на храма, толкова, че Даника се бе уплашила, че ще го изгуби. За неин ужас, той дори се бе приготвил да умре, приемайки преждевременната си смърт като необходима жертва за издигането на внушителната библиотека. Малко след като бе приключил с основната сграда (подробностите като сложната украса по многобройните врати и златните листа, украсяващи красивите сводове, навярно никога нямаше да бъдат довършени), времето сякаш се бе върнало назад и той бе започнал да се подмладява почти толкова бързо, колкото бе остарял. Сега изглеждаше като мъж на двайсет и няколко години, с младежка стъпка и блясък в очите всеки път, щом погледнеше към Даника. Даника дори се бе уплашила това да не продължи толкова, че тя да се окаже не с три, а с четири деца на ръце.
За щастие не се бе стигнало дотам и Кадърли се бе превърнал в същия жизнерадостен и силен млад мъж, какъвто беше преди неприятностите в Поучителната библиотека — постройката, издигаща се на това място преди Проклятието на хаоса и края на предишния орден на Денеир. Готовността да пожертва всичко, за да съгради катедрала в негова чест и да възобнови ордена му, се бе оказала достатъчна за Денеир и Кадърли Бонадюс бе получил обратно живота си, многократно по-пълноценен сега, когато имаше Даника и децата.
— Тази сутрин имах посетител — рече той и приседна до нея.
Погледът му се спря върху близнаците, а усмивката му стана още по-широка при звука на поредния неистов крясък, долетял от вътрешността на лабиринта.
За кой ли път Даника бе поразена от това как усмивката сякаш струеше и от очите му.
— Посетител от Карадун — кимна тя. — Видях го сутринта.
— Носеше новини от Дризт До’Урден — обясни Кадърли и Даника се обърна към него с внезапно разбуден интерес.
Бяха се запознали с този необичаен мрачен елф миналата година, когато му бяха помогнали да се върне на север с помощта на една от магиите на Кадърли.
Даника го изгледа изпитателно, забелязала напрегнатото изражение на обикновено спокойното му лице.
— Намерил е кристалния отломък — досети се тя, тъй като последния път, когато се бяха срещнали с Дризт и неговата спътница, бяха разговаряли именно за това Дризт се бе зарекъл да открие древния магически предмет и да го донесе, за да може Кадърли да го унищожи.
— Така е — потвърди Кадърли и й подаде свитък пергамент.
Даника го разви и се зачете. Щастлива усмивка огря лицето й, когато научи за съдбата на Уолфгар, изгубения приятел на Дризт До’Урден, избавен по-късно от лапите на злия демон Ерту. Усмивката й обаче помръкна, когато стигна до разказа за кражбата на Креншинибон от друг мрачен елф на име Джарлаксъл, който бе изпратил един от помощниците си при Дризт, предрешен като Кадърли.
Даника спря да чете и вдигна поглед към мъжа си.
— Дризт смята, че отломъкът е отнесен в Подземния мрак, в града на неговите събратя, Мензоберанзан, където живее и Джарлаксъл — обясни Кадърли и взе пергамента от ръцете й.
— Толкова по-зле за Мензоберанзан тогава — отсече Даника.
Двамата с Кадърли бяха обсъждали надълго и нашироко могъществото на кристалния отломък и тя добре знаеше, че Креншинибон не е нищо друго освен оръжие за унищожение, което носи гибел на враговете на онзи, който го владее, на неговите съюзници и, рано или късно — на самия него. Ставаше ли дума за кристалния отломък, друг изход нямаше и според Кадърли не можеше и да има. Притежанието му в крайна сметка се превръщаше в смъртоносно заболяване и проклятие за всички, които се намираха близо до злощастника, който владееше могъщия предмет.
Кадърли обаче поклати глава още преди тя да успее да довърши:
— Кристалният отломък е творение на слънцето, което е навярно и най-голямото му извращение.
— Ала Мрачните са създания на тъмнината — възрази Даника. — Нека го отнесат със себе си — може би в Подземния мрак силите му ще отслабнат и той ще бъде унищожен.
Кадърли отново поклати глава:
— Кой е по-силен? Креншинибон или онзи, който го „владее“?
— По всичко личи, че точно този мрачен елф е особено находчив — отвърна Даника. — Да бъде заблуден Дризт До’Урден не е толкова лесно.
Кадърли сви рамене и се усмихна.
— Съмнявам се, че веднъж открил път към сърцето на новия си собственик (а той несъмнено ще го стори, освен ако този Джарлаксъл не прилича на Дризт повече, отколкото предполагаме), Креншинибон надали ще допусне да бъде отнесен в земните недра — обясни той. — Не става непременно въпрос за това кой е по-силен. Това е едно от най-забележителните умения на отломъка — способността не да принуди, а да убеди собственика си да го послуша.
— А да се манипулира един мрачен елф едва ли е толкова трудно — допълни Даника.
— Един обикновен мрачен елф — уточни мъжът й.
В продължение на няколко минути и двамата мълчаха, обмисляйки новата информация.
— Какво да правим? — попита най-сетне Даника. — Ако си убеден, че Креншинибон няма да позволи да бъде заточен в Подземния мрак, нима трябва да го оставим да сее хаос и разруха на Повърхността? И знаем ли изобщо къде е?
Все така потънал в мисли, Кадърли не отговори веднага. Въпросът какво да правят и докъде се простира отговорността им в тази ситуация не бе нищо друго, освен извечния въпрос за отговорността, която идваше с могъществото. Трябваше ли Кадърли, просто защото притежава необходимата жреческа сила, да открие елфа, сложил ръка на кристалния отломък, да му го отнеме и да го унищожи? И ако отговорът бе да, какъв бе дългът му по отношение на всички други несправедливости по света? Пиратите от Морето на падналите звезди, например. Трябваше ли да намери кораб и да тръгне по следите им? Или прословутата шайка на Червените магьосници от Тай? Беше ли негов дълг да ги издири и да се бие с всеки един от тях? Ами Жентаримите, Железния престол, Призрачните крадци…
— Спомняш ли си последната ни среща с Дризт и Кати-Бри? — обади се Даника и на Кадърли му се стори, че тя е прочела всяка негова мисъл. — Дризт се разтревожи, когато научи, че призовавайки демона Ерту, сме сложили край на изгнанието, в което самият той го бе изпратил преди години. Какво му каза тогава, за да го успокоиш?
— Казах му, че освобождаването на Ерту не е чак такъв проблем — принуден бе да признае Кадърли. — Винаги ще има демони, готови да откликнат на повика на някой зъл магьосник. Ако не Ерту, то някой друг.
— Ерту е просто една от многото маши на хаоса — заяви Даника. — Също като Креншинибон. Каквото и опустошение да причини, то с нищо няма да се различава от разрухата, посята от много други като него, нали?
Кадърли се усмихна и се взря в бездънните й, бадемови очи. Колко я обичаше! Тя бе негова спътница във всичко. Интелигентна, притежаваща дисциплина, каквато Кадърли не бе срещал у никой друг, Даника винаги му помагаше, когато той се изправеше пред някой особено труден избор или решение. Тя просто го изслушваше и подхвърляше по нещо тук и там.
— Злото идва от сърцето, не от инструментите за унищожение — довърши той вместо нея.
— Но кое от двете е Креншинибон? — попита Даника.
— Именно това е въпросът. Дали е просто предмет, подобен на призовано чудовище, оръдие в ръцете на оногова, чието сърце е вече почернено от злото? Или е манипулатор, пораждащ злина там, където иначе не би я имало?
При тези думи Кадърли разпери ръце — и сам нямаше отговор на въпроса си.
— И в двата случая мисля да се свържа с някой източник от друга равнина и да се опитам да разбера къде са сега Креншинибон и този Джарлаксъл. Искам да видя за какво елфът използва отломъка или, още по-страшно — за какво отломъкът използва елфа.
Даника понечи да го попита какво има предвид, ала се досети и сама, преди още да бе отворила уста, и пребледня. Възможно ли бе, вместо да позволи да го отнесат в Подземния мрак, Креншинибон да бе намислил да използва Джарлаксъл, за да оглави нашествие на Мрачните на Повърхността? Възможно ли бе кристалният отломък да се възползва от положението и расата на новия си собственик, за да предизвика опустошение, за каквото досега само бе мечтал? А най-страшното бе, че щом Джарлаксъл бе накарал един от своите подчинени да се превъплъти в Кадърли, значи знаеше за него.
А щом Джарлаксъл знаеше за Кадърли, за него знаеше и Креншинибон… и най-вероятно си даваше сметка, че Кадърли притежава информация как да го унищожи.
Тревожна сянка пробяга по лицето на Даника и тя неволно погледна към децата.
— Ще се опитам да открия къде са сега и какви злини са сторили вече — опита се да я успокои Кадърли, който бе видял притеснението на жена си, ала не го бе разчел правилно и се чудеше дали тя не се съмнява в него.
— Точно така — съгласи се Даника. — Направи го още сега.
Пронизителен крясък откъм лабиринта накара и двамата да се обърнат.
— Пикел — обясни Даника.
— Пак ли се изгуби? — засмя се Кадърли.
— Пак ли? — повтори Даника. — Май искаш да кажеш „все още“.
Откъм полето се разнесе тупурдия и двамата видяха Айвън Широкоплещи, доста по-остарелия брат на Пикел, да крачи с тежка стъпка към лабиринта, без да престава да сумти.
— Ду-дад! — подигравателно мърмореше той, имитирайки начина, по който Пикел наричаше друидското си призвание. — Да, ду-дад! А дори не може да се оправи в някакъв си жив плет!
— А ти ще му помогнеш? — обади се Кадърли.
Айвън сякаш едва сега ги забеляза:
— Цял живот все туй правя!
Кадърли и Даника кимнаха и го оставиха да тъне в блажена самозаблуда. Айвън може и да не го осъзнаваше, ала те и двамата знаеха, че опитите му да помогне на брат си обикновено причиняваха още повече неприятности. И наистина — само след няколко минути към воплите на Пикел, че се бил изгубил, се присъединиха и тези на Айвън. Кадърли, Даника и близнаците слушаха и искрено се забавляваха.
Няколко часа по-късно, след като подготви всички необходими магии и провери защитния кръг, който използваше винаги, когато си имаше вземане-даване дори с най-незначителния обитател на долните равнини, Кадърли седна на пода, кръстосал крака под себе си, и подхвана заклинанието, което трябваше да доведе един второстепенен демон, един имп, при него.
Не след дълго дребно, рогато създание с прилепови крила се материализира в кръга и заподскача, ядосано и объркано. Най-сетне насочи вниманието си към Кадърли и изпитателно го изгледа, опитвайки се да разбере нещо за него от държанието му. Тези малки демони често биваха призовавани в Материалната равнина, било за информация, било за да чиракуват при някой зъл магьосник.
— Денеир? — изграчи импът с дрезгавия глас, характерен (и напълно подобаващ, според Кадърли) за вечно обвитото в мъгли и изпарения място, откъдето идваше. — Облечен си като свещеник на Денеир.
Кадърли знаеше, че дребното създание се взира в червената лента на шапката му, където бе втъкнато украшение, изработено от порцелан и злато и изобразяващо запалена свещ над отворено око — символът на Денеир.
Кадърли кимна.
— Пфу! — изплю се отвратено импът.
— Надяваше се да е някой магьосник, който си търси чирак ли? — лукаво попита свещеникът.
— Надявах се да е всеки друг, освен теб, служителю на Денеир.
— Ще трябва да се задоволиш с онова, което ти се предлага — заяви Кадърли. — Да надзърнеш за малко в Материалната равнина все трябва да е по-добре от нищо, нали така? Колкото и за кратко да е, удава ти се възможност да избягаш за малко от отвратителното си съществуване.
— Какво искаш, служителю на Денеир?
— Информация — отвърна Кадърли, ала още докато го казваше, осъзна, че въпросът му е труден, навярно прекалено труден за толкова незначителен демон. — Единственото, което искам, е името на някой по-могъщ демон, когото да призова.
Импът го изгледа любопитно, наклонил глава на една страна, и облиза устни със заострения си език.
— Нищо по-могъщо от някой налфешни — побърза да уточни Кадърли при вида на усмивката, плъзнала по дребното му лице — можеше поне да ограничи силата на следващото създание, което щеше да призове.
Налфешните съвсем не бяха за подценяване, но той със сигурност можеше да се справи с един от тях поне за известно време, толкова, колкото да се сдобие с онова, от което се нуждаеше.
— О, имам едно име тъкмо като за теб, служителю на Денеир… — започна импът, ала не можа да довърши и се загърчи конвулсивно, застигнат от заклинанието за мъчение, което Кадърли бе започнал.
— Името? — попита Кадърли, докато дребното същество се превиваше от болка и проклинаше ожесточено. — И те предупреждавам — опиташ ли се да ме подмамиш да призова някой прекалено могъщ демон, ще го отпратя начаса и отново ще те повикам. Болката, която изпитваш сега, ще ти се стори нищо в сравнение с наказанието, което ще ти наложа тогава!
Думите на Кадърли прозвучаха съвсем убедително, макар че в действителност му беше отблъскващо да причинява дори сегашното мъчение и то на някого като малкия демон. Той обаче стисна зъби и като си напомни какво е заложено на карта, се насили да продължи.
— Мизферак! — изпищя импът. — Глабрезу, при това глупав!
Кадърли начаса прекрати заклинанието и дребното същество размаха прилепови крила и се изправи, вперило студен поглед в лицето му.
— Изпълних каквото поиска, зли служителю на Денеир! — заяви то. — Пусни ме да си вървя!
— Махай се! — нареди Кадърли и докато импът се дематериализираше, показвайки му в същото време неприлични жестове, добави: — И ще кажа на Мизферак какво мислиш за него.
Последното, което видя (с известна доза удоволствие), бе ужасът, изписал се по лицето на малкия демон.
Призова Мизферак по-късно същия ден. Огромното създание с щипци вместо ръце въплъщаваше всичко онова, което Кадърли ненавиждаше у демоните. Подло, свирепо и отблъскващо себично, то всячески се мъчеше да изкопчи някаква полза от всяка дума. Срещата обаче беше кратка и по същество. Демонът трябваше да разпита събратята си от другите равнини за местонахождението на мрачен елф на име Джарлаксъл, който най-вероятно се намираше някъде на Повърхността във Фаерун. Свещеникът не пропусна да наложи на демона мощна магическа възбрана, която не му позволяваше да навлезе в материалния свят, принуждавайки го да се върне в Бездната и да потърси друг начин да се сдобие с исканата информация.
— Така ще ми отнеме повече време — отбеляза Мизферак.
— Ще те призовавам всеки ден — отвърна Кадърли, опитвайки се да придаде на гласа си гневно, ала същевременно безстрастно звучене. — И всеки път ще ставам все по-нетърпелив, а твоето мъчение — по-ужасно.
— Създаваш си опасен враг в мое лице, Кадърли Бонадюс, служителю на Денеир — заплаши го демонът, очевидно целейки да го стресне с това, че знае името му.
Кадърли, в чието съзнание песента на Денеир звучеше така ясно, като да бе част от самото му същество, само се усмихна:
— Ако някога се освободиш и дойдеш в Торил, ела и ме потърси, безумецо. С какво удоволствие ще превърна тленната ти обвивка в прах, а теб ще прокудя от този свят за сто години.
Демонът изръмжа и Кадърли го отпрати с махване на ръка и една-единствена дума. Чувал бе всички заплахи, които демоните можеха да измислят, и то неведнъж.
След всичко, което беше преживял (изправял се бе срещу червен дракон и се бе бил със собствения си баща, борил се бе с Проклятието на хаоса и най-голямото изпитание — предложил бе живота си в жертва на своя бог) малко неща, дори родени от пъкленото съзнание на някой демон, можеха да го уплашат.
През следващите десет дни призоваваше Мизферак ежедневно, докато най-сетне не получи вести за кристалния отломък и Джарлаксъл, както и най-изненадващата новина — вече не елфът притежаваше Креншинибон, а някакъв човек, Артемис Ентрери, който пътуваше с него.
Кадърли и преди бе чувал това име — знаеше го от разказите на Дризт и Кати-Бри по време на краткия им престой във „Възвисяване на вярата“. Артемис Ентрери беше палач, безмилостен убиец, и ето че сега бе на път към Снежните планини заедно с Креншинибон и мрачния елф Джарлаксъл.
Кадърли потърка брадичката си, когато чу информацията на демона… информация, която несъмнено беше вярна, благодарение на направената по-рано магия, която не позволяваше на скверното същество да го излъже.
— Направих, каквото поиска — изръмжа демонът и нетърпеливо изщрака с щипците си. — Вече съм свободен от оковите ти, Кадърли Бонадюс.
— Махай се тогава, та да не ме се налага да гледам отвратителното ти лице нито миг повече!
Мизферак присви огромните си очи и заплашително щракна с щипците си.
— Няма да го забравя! — процеди той.
— Бих се разочаровал, ако го сториш — нехайно отвърна Кадърли.
— Чух, че имаш деца, безумецо — подхвърли демонът, докато бързо избледняваше.
— Мизферак, ехугу-уинанс! — изкрещя Кадърли, спирайки демона преди да успее да се върне в зловредните изпарения на Бездната, и като го задържа с помощта на мощната си магия, изви болезнено физическата му обвивка.
— Страх ли надушвам, човеко? — дръзко попита Мизферак.
Кадърли се усмихна сухо:
— Едва ли, след като ще минат сто години, преди отново да видиш Материалната равнина.
Заплахата, изречена толкова недвусмислено, освободи демона от призоваващата магия, той обаче не можеше да си тръгне, възпиран от друга магия.
Мизферак изпълни стаята с мрак и Кадърли подхвана ново заклинание, придавайки ужасено звучене на гласа си.
— Надушвам те, глупави човеко — обади се демонът нейде отстрани, в опит (Кадърли беше сигурен в това) да го заблуди.
Потънал в песента на Денеир, младият свещенослужител отчетливо чуваше всяка красива нота, пробуждайки магията бързо и съвършено. Използва я, за да открие демона, и съвсем ясно усети огромна негативна мощ, която изведнъж се удвои — Мизферак явно бе повикал някой от събратята си на помощ.
Кадърли запази самообладание и продължи магията си.
— Първо ще убия децата, безумецо — зарече се демонът и каза нещо на другаря си, използвайки гърления език на Бездната.
Език, който Кадърли разбираше благодарение на заклинание, направено още преди да повика Мизферак, и сега чу как демонът нарежда на своя събрат да отвлече вниманието на човека, докато той отиде да намери децата.
— Ще ти ги доведа, за да видиш как умират — започна Мизферак, ала думите му бяха удавени от пронизителен писък.
Кадърли най-сетне бе довършил заклинанието си и около двамата демони се изви вихрушка от въртящи се остриета. Миг по-късно ярката светлина, призована от Кадърли, за да разпръсне мрака, разкри Мизферак и неговия помощник (по-незначителен демон, подобен на гигантско насекомо), нападнати от свистящите остриета, които посичаха всичко, до което се докоснеха.
Мизферак изкрещя и издаде грозен, гърлен звук, целящ най-вероятно да го телепортира някъде далеч.
Без никакъв успех. Младият мъж, потънал в дебрите на песента, се оказа по-бърз и светкавично обезсили магията му.
Последва ново заклинание, което прикова Мизферак на едно място, докато остриетата продължаваха да свистят във въздуха.
— Никога няма да го забравя! — ревна демонът, а гласът му беше пропит с ярост и агония.
— Отлично, значи няма да имаш глупостта да се върнеш! — изръмжа Кадърли в отговор и запрати насреща му още остриета, които разкъсаха на парчета телата на двамата демони, пропъждайки ги от Материалната равнина за цяло столетие.
Доволен, Кадърли излезе от стаята, покрит с демонска кръв. Трябваше да потърси някоя магия, с която да очисти дрехите си.
Що се отнасяше до кристалния отломък, вече имаше отговорите, от които се нуждаеше, и толкова по-добре, че си бе направил труда да провери, при положение че в същия този миг един опасен убиец, също толкова опасен мрачен елф и още по-опасен магически предмет, идваха при него.
Трябваше да каже на Даника и да подготви храма и ордена на Денеир за битката, която може би предстоеше.
Седемнадесета глава
Зов за помощ
— Бива си ги тези животинки, не мога да го отрека — отбеляза Джарлаксъл, когато двамата с Ентрери спряха край един планински проход.
Ентрери побърза да скочи от коня и изтича до ръба на скалната тераса, за да огледа пътеката под тях… и отряда орки, който, както и очакваше, упорито продължаваше да ги преследва.
Пустинята най-сетне беше останала зад гърба им, отстъпвайки място на неравен, хълмист терен и скалисти пътеки.
— Макар че ако имах един от гущерите си от Мензоберанзан, можех просто да се изкача до върха на хълма и да се спусна от другата му страна, без цялото това обикаляне — продължи наемникът и като свали широкополата си шапка, прокара ръка по гладко обръснатата си глава.
Слънцето бе доста силно, ала Джарлаксъл го понасяше учудващо добре, по-добре, отколкото можеше да се очаква от един елф на мрака и Ентрери за кой ли път се запита дали наемникът не използва някаква магийка, за да предпази чувствителните си очи.
— Полезни животинки са мензоберанзанските гущери, да — добави Джарлаксъл. — Трябваше да взема няколко на Повърхността.
Ентрери се подсмихна и поклати глава:
— И така надали ще ме пуснат и в половината градове на пътя ми, при положение че пътувам с елф на мрака — отбеляза Ентрери. — Представи си колко повече ще ми се израдват, ако той язди гущер!
С тези думи той отново погледна надолу — орките все така вървяха по следите им. Изглеждаха изтощени, ала въпреки това не спираха, сякаш нещо по-силно от тях ги тласкаше напред.
За Артемис Ентрери не бе особено трудно да се досети какво би могло да бъде това „нещо“.
— Защо просто не извадиш магическата палатка и не се махнем оттук? — попита Джарлаксъл за трети път.
— Магията не е неизчерпаема — за кой ли път обясни палачът и хвърли любопитен поглед на своя спътник защо ли хитрият наемник продължаваше да му задава все един и същ въпрос?
Дали не се опитваше да научи повечко за палатката? Или пък действаше по внушение на Креншинибон и се опитваше да го подмами натам? Ако наистина използваха палатката и изчезнеха, накрая все пак щеше да им се наложи да се появят на същото място. Възможно ли бе в такъв случай Креншинибон да е открил начин да изпраща внушенията си през различните равнини?
Може би следващия път, когато Джарлаксъл и Ентрери прибегнеха до палатката, щяха да се върнат в Материалната равнина насред войска от орки, повикана от отломъка?
— Конете са уморени — рече Джарлаксъл.
— Все още могат да надбягат орките — отвърна Ентрери.
— Ако нямат ездачи, може би.
— Това са само някакви орки — промърмори палачът, макар да му бе трудно да повярва колко са упорити.
Когато отново се обърна към Джарлаксъл, вече не се съмняваше в думите му. Конете наистина бяха изтощени — бяха яздили цял ден, преди изобщо да разберат, че по петите им има орки. Бяха прекосили пустинята на гърба на двете животни, в опит да се махнат, колкото се може по-бързо от откритите пясъци.
Може би бе настъпил моментът да престанат да бягат.
— Не са повече от двайсетина — отбеляза Ентрери, докато ги гледаше как се катерят по подножието на хълма.
— Двайсет срещу двама — напомни му Джарлаксъл. — Нека се скрием в палатката, докато конете си отдъхнат, а когато се върнем, преследването може да продължи.
— Можем да ги отблъснем и да ги прогоним оттук — настоя палачът. — Трябва само да си изберем подходящо бойно поле.
И при вида на изненадващата неохота на наемника, повтори:
— Това са само някакви си орки!
— Дали?
Ентрери понечи да отговори, ала думите на Джарлаксъл го накараха да се замисли. Дали наистина появата на орките бе просто случайност, или тук се криеше нещо повече?
— Мислиш, че Кимуриел и Рай’ги тайно ги направляват, нали? — попита Ентрери, макар вече да знаеше отговора.
Джарлаксъл сви рамене:
— Открай време карат създания от други раси да им вършат мръсната работа — обясни той. — Оставят орките или коболдите, или когото друг успеят да намерят, първи да се хвърлят в битка, за да омаломощят противника, докато те самите подготвят основния удар. Няма да им е за първи път. По същия начин превзеха и дом Басадони — изпратиха пълчища коболди напред, за да поемат силата на първоначалния, най-мощен отпор и да понесат най-тежките загуби вместо Бреган Д’аерте.
— Може и да си прав — кимна Ентрери. — А може и да си имаме работа с друг заговор, чийто източник е много по-близо.
На Джарлаксъл му бяха необходими няколко секунди, докато разбере за какво намеква Ентрери:
— Да не смяташ, че аз ги карам да ни преследват?
В отговор Ентрери потупа кесийката, в която почиваше Креншинибон.
— Нищо чудно да е решил, че някой трябва да го избави от нас — рече той.
— Креншинибон би предпочел да го владее орк вместо някой от нас? — невярващо попита наемникът.
— Аз не го владея и никога няма да го направя — остро отвърна Ентрери. — Нито пък ти — в противен случай щеше да ми го отнемеш още първата нощ, след като избягахме от Далабад, когато бях прекалено слаб, за да се съпротивлявам. Знам го отлично, знаеш го и ти, знае го и Креншинибон. Наясно е, че вече не може да ни повлияе и да ни накара да го използваме. Затова и се страхува от нас, или поне от мен — разбрал е какво искам.
Думите на Ентрери бяха изречени с такова ледено спокойствие, че Джарлаксъл веднага се досети какво означават.
— Решил си да го унищожиш — заяви той с почти обвинителен тон.
— И знам как да го направя — дори и не помисли да отрича палачът.
По красивото лице на Джарлаксъл пробягаха неверие, гняв и още нещо, нещо неясно и добре скрито. Ентрери знаеше, че е поел риск, като бе заявил намеренията си без заобикалки и то пред някого, който доскоро бе оплетен в мрежите на отломъка. Този някой все още не беше напълно убеден, че да се откаже от Креншинибон е било добра идея, въпреки честите обяснения на убиеца. Беше ли неразгадаемото изражение на елфа знак, че отломъкът отново бе успял да проникне в съзнанието му и търси начин да се отърве от дразнещата намеса на Ентрери?
— Никога няма да намериш сили да го унищожиш — подхвърли наемникът и сега бе ред на палача да го изгледа объркано. — Дори и да откриеш начин (а аз се съмнявам, че такъв съществува!), дойде ли моментът да го сториш, няма да намериш сили да се отървеш от такъв могъщ предмет — лукаво обясни Джарлаксъл. — Познавам те, Артемис Ентрери, и знам, че никога няма да захвърлиш възможностите за слава и власт, които само Креншинибон може да ти предложи!
Ентрери го изгледа сурово.
— Ще го сторя без никакво колебание — ледено рече той. — Също както и ти би могъл, стига да не се бе поддал на внушенията му. Или мислиш, че не виждам какво представлява капанът, който Креншинибон залага на своите „собственици“, мимолетните завоевания, които постигат с негова помощ, докато все по-безразсъдните им действия не се обърнат срещу тях и не ги погубят. Разочароваш ме, Джарлаксъл. Мислех те за по-умен.
При тези думи изражението на наемника също стана студено, а в тъмните му очи припламна гняв. В продължение на един миг Ентрери повярва, че му предстои първата схватка за деня и че Джарлаксъл ще се нахвърли отгоре му. Елфът обаче затвори очи, полюлявайки се напред-назад, потънал в мисли.
— Не се поддавай! — улови се да шепне Ентрери и дори той, единакът, който цял живот бе разчитал единствено на себе си, се изненада от думите си.
— Ще бягаме ли, или ще се бием? — попита Джарлаксъл след малко. — Ако се подчиняват на заповед от Рай’ги и Кимуриел, много скоро ще го разберем — още когато се изправим срещу тях. Съотношението на силите — десет към един и дори двайсет срещу един — не ме плаши, когато става въпрос за орки и то на планински терен, където сами можем да си изберем бойното поле. Ако трябва да съм честен обаче, нямам особено желание да се срещам с двамата си доскорошни помощници, дори и ако сме двама на двама. С неговата смесица между магически и жречески умения, Рай’ги може да всее страх и в сърцето на Громф Баенре, а повечето от похватите на Кимуриел Облодра са не само непредсказуеми, но и много често — напълно непонятни. Дори след всички години, които е прекарал в служба при мен, все още не знам почти нищо за енигмата Кимуриел Облодра. Единственото, в което съм сигурен, е, че е забележително ефективен.
— Продължавай в този дух — промърмори Ентрери и се огледа за някое подходящо за битка място, без да пропусне да забележи, че междувременно орките са се приближили още повече. — Вече ми се иска да бях зарязал и теб, и Креншинибон.
Промяната в изражението на Джарлаксъл не убягна от вниманието му, едва забележимо доказателство, че и наемникът се пита защо ли Ентрери бе положил толкова усилия да открадне Креншинибон, а него да спаси. А ако целта му наистина бе да унищожи отломъка, защо просто не бе избягал, оставяйки Джарлаксъл да се оправя със заговора срещу него?
— Ще трябва да поговорим за това — отбеляза елфът.
— По-късно — отсече Ентрери и изтича надясно. — Чака ни работа, а приятелчетата ни долу явно доста бързат.
— Значи напред към опасността — тихо отбеляза Джарлаксъл, но скочи от седлото и последва убиеца.
Не след дълго двамата вече бяха открили и подготвили подходящо място в североизточната част на планинската верига, върху най-стръмния склон. Джарлаксъл се притесняваше да не би част от орките да дойдат по други пътеки, както бяха сторили те самите, лишавайки ги по този начин от предимството да се намират по-високо от противника, Ентрери обаче беше убеден, че ще променят курса си и ще изберат най-прекия път до отломъка, чийто глас ги привличаше. А този път щеше да ги принуди да се изкатерят по няколко стръмни била и да минат по няколко тесни и лесни за отбраняване пътеки.
И наистина, само няколко минути след като заеха позициите, които си бяха избрали, Ентрери и Джарлаксъл забелязаха орките покорно да се катерят по скалите под тях.
Както обикновено, Джарлаксъл бърбореше нещо, ала Ентрери беше насочил цялото си внимание към Креншинибон, опитвайки се да чуе зова му към орките.
Познаваше гласа му достатъчно добре, защото макар от самото начало да бе отхвърлил внушенията на магическия предмет и да му бе заявил, че нищо от онова, което предлага, не го интересува, Креншинибон изобщо не бе преставал с опитите да го изкуси.
Много скоро го чу, зов, който се носеше над планините и мамеше орките да дойдат и да го спасят.
— Престани! — нареди Ентрери безмълвно. — Тези създания не са достойни да бъдат роби нито на теб, нито на мен.
Ясно усети объркването на отломъка, мимолетна надежда, от която Ентрери разбра извън всяко съмнение, че Креншинибон наистина го иска за господар, последвана миг по-късно от… въпроси. Палачът се възползва от този миг, за да преплете собствените си мисли в призива на Креншинибон. Не използва думи, защото не говореше оркски, а се съмняваше орките да разбират който и да било от човешките езици, които той знаеше.
Вместо това им изпрати образи, в които орки служеха като роби на мрачен елф. Реши, че Джарлаксъл ще ги уплаши повече, отколкото той. Показа им как елфът поглъща един от орките, друг беше пребит и разкъсан на парчета с дивашка радост.
— Какво правиш, приятелю? — чу настойчивия въпрос на Джарлаксъл и по силата на гласа му разбра, че не го задава за първи път.
— Всявам малко смут в умовете на гнусните ни преследвачи — отвърна Ентрери. — Използвах зова на Креншинибон с надеждата да не успеят да различат едната лъжа от другата.
По лицето на наемника се изписа объркване, но палачът бе наясно с въпросите, които се криеха зад него, тъй като и той се измъчваше от същите съмнения. Да различат едната лъжа от другата. Но дали обещанията на Креншинибон наистина бяха просто лъжи? А и ако оставеше това объркване настрани, нямаше как да не разбира, че Джарлаксъл се съмнява (и то с основание) в истинските му подбуди. Нямаше как елфът да не се пита дали палачът нарочно не подбира думите си така, че да го накара да се съгласи с преценката му, че Креншинибон трябва да е именно у него, Артемис Ентрери.
— Не обръщай внимание на съмненията, които отломъкът се опитва да посее в мислите ти — нехайно рече Ентрери, разчитайки съвършено изражението на Джарлаксъл.
— Дори ако си прав, боя се, че играеш опасна игра с магически предмет, чиято същност дори не познаваш.
— Разбирам го прекрасно — увери го Ентрери. — А знам, че и той е наясно с истината за нашите отношения. Точно затова толкова отчаяно се опитва да се освободи от мен… и отново се мъчи да те привлече на своя страна.
Джарлаксъл го изгледа сурово и за миг Ентрери отново си помисли, че може да го нападне.
— Не ме разочаровай — простичко каза той.
Джарлаксъл примига, свали шапката си и потри изпотената си бръсната глава.
— Виж! — Ентрери изведнъж посочи склоновете под тях, където орките се бяха разделили на групички и се биеха помежду си.
Както можеше да се очаква, малцина от грозните същества се опитваха да помирят събратята си. И най-малката искра можеше да предизвика в редиците на орките ожесточен побой, който да струва живота на мнозина и да продължи, докато едната страна не бъде напълно унищожена. А със своите образи на роби, мрачни елфи и мъчения, Ентрери бе запалил много повече от незначителна искра.
— По всичко личи, че някои все пак са повярвали на мен, а не на Креншинибон — обясни палачът.
— А аз си мислех, че днес ще се позабавляваме — отбеляза Джарлаксъл. — Да се включим ли преди да са се избили един друг? На страната на губещите, разбира се.
— Която с наша помощ много бързо ще се превърне в печелившата страна — изтъкна Ентрери и никак не се учуди на последвалия отговор.
— Разбира се! — заяви наемникът. — И тогава честта ще ни задължи да се присъединим към новите губещи. Чака ни тежък следобед.
Ентрери се усмихна и пое към ръба на скалната тераса, търсейки най-прекия път към орките.
Едва когато се приближиха, Джарлаксъл и Ентрери разбраха, че са се заблудили — тук имаше поне петдесетина орки, които до един вилнееха необуздано и с опиянение се налагаха един другиго, използвайки сопи, клони, заострени пръчки и други подръчни оръжия.
Джарлаксъл докосна шапката си в безмълвен поздрав към Ентрери и като му даде знак да тръгне наляво, сам се обърна надясно и се сля със сенките толкова съвършено, че Ентрери трябваше да примигне няколко пъти, за да се убеди, че очите не са му изиграли някоя шега. Знаеше, че като всички мрачни елфи и Джарлаксъл владее до съвършенство умението да се промъква незабелязано, знаеше също така, че макар да не бе истински пиуафуи, плащът му имаше немалко магически качества. Въпреки това бе изумен, че някой бе в състояние да скрие огромната, украсена с перо шапка, толкова съвършено, без помощта на магия за пълна невидимост.
Ентрери тръсна глава и се втурна наляво, избирайки си с лекота път в сянката на хилави дървета, камъни и скални издатини. Приближи се до една групичка орки — четири от отвратителните същества, вкопчени в битка, трима срещу един. Много предпазливо, палачът се промъкна зад гърбовете на тримата с намерението да изравни силите с едно светкавично нападение. Сигурен бе, че не вдига никакъв шум и че се прокрадва напълно незабелязано. През последните близо трийсет години безброй пъти беше извършвал подобна атака, усъвършенствал я бе до краен предел, пък и това бяха просто орки, глупави, некадърни създания.
Каква бе изненадата му, когато две от тях изреваха, обърнаха се и се нахвърлиха отгоре му. Сякаш забравил какво е правил допреди миг, противникът им също се втурна към него… и беше посечен от третия орк.
Оказал се изведнъж в затруднено положение, Ентрери яростно замахна с меча си и отби ударите на двете импровизирани копия, при което счупи върха на едно от тях. Равновесието му се държеше на косъм и ако имаше насреща си по-умели противници, сигурно щеше да срещне смъртта, това обаче бяха просто орки. Оръжията им бяха лошо изработени, тактиката им — напълно предсказуема. Той беше спрял първото им нападение, единствения им истински шанс, ала въпреки това те се нахвърлиха отгоре му с удвоена ярост.
Нокътя на Шарон изсвистя и изпълни въздуха със стена от черна пепел. Орките минаха право през нея, ала Ентрери вече бе отскочил наляво и като пристъпи зад най-близкия орк, заби камата си в тялото му. Не я извади веднага, макар че сега, когато бе обърнал битката в своя полза, нищо не му пречеше да довърши и втория орк. Вместо това той задържа магическото острие в тялото на противника си, черпейки от жизнената му енергия, за да ускори заздравяването на получените наскоро рани.
Когато най-сетне остави грохналото тяло да се свлече на земята, другият орк вече замахваше ожесточено Ентрери спря връхлитащото копие с напречника на камата си и с лекота го отби нагоре, след което се приведе и пристъпи напред, замахвайки с Нокътя на Шарон.
Оркът инстинктивно вдигна ръка, за да се защити, ала мечът я посече, строши ребрата и прониза дробовете му, стигайки чак до сърцето.
За огромно учудване на палача, дори след като го бе видял да се разправя с лекота с двамата му събратя, третият орк пак се нахвърли върху него. Той небрежно подпря левия си крак в гърдите на безжизненото същество, нанизано на върха на меча му, и зачака подходящия момент. Когато той настъпи, убиецът завъртя мъртвото тяло и го изрита, запращайки го на пътя на връхлитащия му другар.
Оркът се спъна и прелетя покрай Ентрери с главата напред. Камата на палача се заби под брадичката и потъна в мозъка му. Ентрери бе принуден да се извие, тъй като тялото на орка продължи да пада, докато не се озова на земята с повдигната, все така нанизана на камата, глава.
След няколко предсмъртни конвулсии, оркът издъхна, а палачът издърпа камата си и се позабави само колкото да изтрие двете си оръжия в гърба му, преди да се втурне да търси друга плячка.
Този път обаче внимаваше повече — това, че не бе успял да се промъкне незабелязано зад тримата орки, доста го тревожеше. Смяташе, че знае какво се е случило (Креншинибон трябва да ги беше предупредил), но мисълта, че докато носи скверния предмет, не може да използва любимата си тактика на нападение и най-мощната си защита, никак не му се нравеше.
Докато се придвижваше по склона, гледаше да се възползва от сенките, които скалите предлагаха, ала не си даваше особен труд да остане незабелязан — отлично разбираше, че с Креншинибон на кръста може да се скрие точно толкова, колкото и ако седеше край напален огън в тъмна нощ. Заобиколи някакъв храсталак и се озова в подножието на гола, полегата скала. Ругаейки откритата местност, но без да забавя крачка, той продължи напред.
С крайчеца на окото си забеляза орка, който тичаше към него с копие в ръка.
Гнусното същество хвърли копието едва когато от целта го деляха само няколко крачки, ала дори така на Ентрери не му се наложи да го отбива, тъй като оръжието мина покрай него, без да го докосне. Въпреки това палачът се престори, че се опитва да се предпази, подтиквайки нападателя си към още по-стръвна атака.
Оркът връхлетя върху привидно уязвимия мъж с намерението да го сграбчи през кръста и да го събори.
Ентрери направи две бързи крачки встрани и когато оркът прелетя покрай него, той заби Нокътя на Шарон в гръбнака му. Създанието се сгромоляса по очи на земята, като размахваше ръце, но докато горната половина на тялото му се гърчеше агонизиращо, долната обаче бе напълно парализирана.
Без да си направи труда да го довърши, Ентрери продължи напред. Този път вече имаше и цел — беше чул непогрешим звук. Смеха на елф, който явно истински се забавляваше.
Откри Джарлаксъл, покачен върху голям камък, насред най-голямото и най-разлютено множество орки, да окуражава едните с думи, които палачът не разбираше, като в същото време запращаше кама след кама в редиците на другите.
Ентрери се спотаи в сянката на едно дърво и се загледа.
Както и очакваше, не след дълго Джарлаксъл се обърна срещу онези, които беше подкрепял допреди малко, и започна да помага на противниците им.
Редиците на орките бързо оредяваха, докато накрая дори и глупавите създания разбраха какво става и до един се обърнаха срещу елфа.
Джарлаксъл се разсмя още по-силно, когато дузина копия полетяха към него… само за да пропуснат до едно целта си, както заради магията на плаща му, така и заради лошия мерник на орките. В отговор наемникът запрати срещу тях нов дъжд от ками, като не спираше да се върти на всички посоки, безпогрешно избирайки и улучвайки най-близкия от орките.
Ентрери изскочи от сенките като яростен вихър — с камата си посичаше противник след противник, докато с Нокътя на Шарон разстилаше пелени от пепел, придавайки на бойното поле вида, който му трябваше. Не след дълго насреща му имаше един-единствен орк, когото той съсече само с няколко удара.
Малко след това двамата с Джарлаксъл вече се катереха нагоре по склона. Наемникът недоволстваше, че у толкова много орки са намерили едва шепа сребърни монети, Ентрери обаче не го слушаше. Много повече го тревожеше това, че Креншинибон изобщо ги бе изпратил на пътя им, безпокоеше го, че в опитите си да се отскубне от него, кристалният отломък бе отправил зов за помощ. Вярно, този път го бяха чули само някакви си орки, ала откъде да знае кого ще достигне призивът на Креншинибон следващия път.
— Гласът на отломъка е силен — призна той на Джарлаксъл.
— Съществува от столетия — отвърна елфът. — Несъмнено знае как да се грижи за себе си.
— Е, няма да съществува още дълго — мрачно отсече палачът.
— И защо? — невинно попита Джарлаксъл.
Тонът, много повече от самия въпрос, накара Ентрери да се закове на място и учудено да изгледа спътника си.
— Колко пъти ще обсъждаме едно и също нещо? — попита той.
— Знам защо смяташ, че никой от нас не бива да го използва, но защо се налага да го унищожим? — Джарлаксъл замълча, огледа се наоколо и даде знак на Ентрери да го последва до ръба на сравнително дълбока пропаст. — Защо просто не се отървеш от него? Хвърли го от тази скала и нека с него да става каквото ще.
Ентрери се загледа в дъното на долината и замалко не последва съвета на наемника… после обаче в съзнанието му отекна една неоспорима истина:
— Защото много скоро ще открие начин да се озове в ръцете на враговете ни — обясни той. — Креншинибон, виждаше голям потенциал в Рай’ги.
Джарлаксъл кимна.
— Звучи логично. Рай’ги винаги е бил прекалено амбициозен. Но защо това изобщо те интересува? Нека се сдобие с Креншинибон, нека дори покори цял Калимпорт, ако отломъкът може да му го даде. Какво значение има това за Артемис Ентрери, който си тръгна оттам и надали ще се върне скоро? Рай’ги най-вероятно ще бъде прекалено погълнат от възможностите за несметни богатства, които ще се разкрият пред него, за да си губи времето с нас. Нищо чудно отървем ли се от Креншинибон, да се отървем и от заплахата от преследвачи, която е надвиснала над нас сега.
Ентрери се замисли над думите му, ала един извод непрекъснато се налагаше от само себе си:
— Креншинибон знае, че възнамерявам да го унищожа — отвърна той. — Знае, че го ненавиждам и че ще намеря начин да го погубя. Рай’ги пък знае заплахата, която представлява за него Джарлаксъл. Докато си жив, позицията му начело на Бреган Д’аерте си остава несигурна. Какво ще стане, ако един ден Джарлаксъл се появи в Мензоберанзан и потърси помощта на старите си другари, за да се разправи с глупците, дръзнали да му откраднат престола?
Джарлаксъл не отговори, ала по пламъчетата в очите му Ентрери разбра, че подобна възможност му се струва доста привлекателна.
— Рай’ги те иска мъртъв — заяви палачът направо. — Трябваш му мъртъв, а с Креншинибон на разположение никак няма да му е трудно да го постигне.
Пламъчетата в очите на наемника не угаснаха, но той само сви рамене:
— Води тогава.
Ентрери направи точно това и след като намериха конете си, двамата отново поеха на североизток, към Снежните планини и „Възвисяване на вярата“. Палачът бе доволен от себе си и от начина, по който бе успял да убеди Джарлаксъл, че Креншинибон трябва да бъде премахнат.
Ала всичко това, разбира се, бяха празни приказки, оправдание за онова, което наистина чувстваше. Да, твърдо бе решен да унищожи кристалния отломък, ала не защото се боеше, че ще ги преследват и ще им отмъстят. Искаше Креншинибон да бъде унищожен, защото самото му съществуване го отвращаваше до дъното на душата му. С опитите си да му внуши какво да прави, отломъкът го бе обидил дълбоко. Палачът не вярваше, че без Креншинибон светът ще стане по-добър, нито пък това изобщо го вълнуваше, знаеше обаче, че собственият му живот в този свят ще бъде много по-приятен, ако знае, че в него има един скверен магически предмет по-малко.
Разбира се, докато подобни мисли изпълваха съзнанието на Ентрери, Креншинибон също ги чуваше, ала единственото, което можеше да стори, бе да кипи от ярост и да се надява да намери някой с по-слаба воля и по-желязна ръка, който да убие Артемис Ентрери, а него да освободи.
Осемнадесета глава
Достойни противници
— Бил е Ентрери — с лукава усмивка заяви Шарлота Веспърс, докато няколко дни по-късно оглеждаше един от оркските трупове на планинския склон. — Прецизността, с която са нанесени раните, а и ето — тук има пробождане с кама, там пък — с меч.
— Мнозина се бият с кама и меч — възрази Горд Абрикс, който беше в човешкия си облик, и разпери ръце, разкривайки камата и меча, висящи на кръста му.
— Ала малцина удрят толкова точно — изтъкна Шарлота.
— А и тези другите — добави Берг’иньон на езика на Повърхността и махна с ръка към купчината трупове в подножието на голям камък. — Били са поразени от ками, които някой е хвърлил по тях, а аз познавам само едного, който носи със себе си толкова много ками.
— Та ти броиш раните, не камите! — не отстъпваше Горд Абрикс.
— В битка като тази разлика между двете няма — обясни Берг’иньон. — Раните са нанесени с хвърляне, не с обикновено пронизване, защото по краищата им няма разкъсване, само едно-единствено дълбоко убождане. А се съмнявам, че някой би могъл да запрати половин дузина ками по противника си, след което да изтича до него, да ги извади от тялото му и да се заеме със следващия неприятел.
— Къде тогава са тези ками, мрачни елфи? — съмнението в гласа на плъхочовека беше очевидно.
— Камите на Джарлаксъл са магически и изчезват — студено обясни Берг’иньон. — И разполага с почти неограничен запас от тях. Това, което виждате, е дело на Джарлаксъл, при това имайте предвид, че далеч не е най-доброто, на което е способен.
Шарлота и Горд Абрикс се спогледаха неспокойно, макар недоверчивото изражение да не изчезна от лицето на плъхочовека.
— Май още не уважаваш достатъчно мрачните елфи? — заплашително процеди Берг’иньон.
Горд Абрикс направи крачка назад и вдигна ръце пред себе си.
Шарлота го изгледа изпитателно. Горд Абрикс искаше да се сбие дори когато пред себе си имаше елф на мрака. Шарлота не бе виждала Берг’иньон Баенре в действие, но за сметка на това бе виждала другарите му, които до един говореха за уменията му с искрено възхищение. Другари, всеки от които, макар да не можеше да се мери с Берг’иньон, с лекота би се справил със самоуверения Горд Абрикс. Да, осъзна Шарлота, собственото й оцеляване щеше да зависи от това да се държи колкото може по-надалеч от Горд Абрикс и гнусните му събратя, защото те не изпитваха никакъв респект, единствено сляпа омраза към Артемис Ентрери и искрена неприязън към Мрачните. Нямаше съмнение, че Горд Абрикс щеше да поведе всички край себе си, били те плъхочовеци или хора, към сигурна гибел.
Шарлота Веспърс, която винаги намираше начин да оцелее, не искаше да има нищо общо с това.
— Телата са студени, а кръвта е пресъхнала, но дивите зверове още не са ги разкъсали — отбеляза Берг’иньон.
— Не може да е станало преди повече от два дена — добави Шарлота и двамата погледнаха към Горд Абрикс.
Плъхочовекът кимна и по устните му плъзна зла усмивка:
— Аз ще се погрижа — заяви той и отиде да говори със спътниците си, които го чакаха от другата страна на бойното поле.
— Запътил се е право към царството на смъртта — тихичко подхвърли Берг’иньон, когато двамата с Шарлота останаха сами, и тя го изгледа любопитно.
Съгласна бе, разбира се, ала защо тогава Мрачните допускаха Горд Абрикс да играе толкова централна роля в жизненоважното преследване, с което се бяха заели.
— Горд Абрикс си мисли, че ще ги залови — рече Шарлота. — И двамата. Ти обаче далеч не изглеждаш толкова убеден.
Берг’иньон се изсмя на тази абсурдна забележка.
— Няма съмнение, че Ентрери е много опасен противник — рече той.
— Повече, отколкото си мислиш — побърза да добави Шарлота, която добре познаваше подвизите на палача.
— Въпреки това от двамата той е далеч по-лесната плячка — увери я Берг’иньон. — Джарлаксъл оцелява векове наред благодарение на находчивостта и уменията си. Процъфтява в място, където властва насилие, каквото в Калимпорт дори не можете да си представите. Издигнал се е до върха в град на непрестанни войни. Град, в който мъжете не се издигат. Жалкият Горд Абрикс не е в състояние да проумее истината за Джарлаксъл, ти също, затова, от уважение към теб, те предупреждавам — пази се от него.
За миг Шарлота онемя и дълго се взира в пълния с изненади елф. От уважение към нея? Тази мисъл я ласкаеше, ала едновременно с това я изпълваше с ужас, защото отдавна се бе научила да търси скрит смисъл във всяка дума на Мрачните. Възможно бе Берг’иньон току-що да й е направил огромен комплимент. Възможно бе също така да бе заложил капана, който щеше да доведе до нейната гибел.
Шарлота сведе поглед към земята и потъна в мисли, хапейки долната си устна. Може би подготвяше почвата за пълния й крах, така както Кимуриел и Рай’ги правеха с Горд Абрикс. Замислеше ли се за Джарлаксъл и Креншинибон, веднага й ставаше ясно, че Рай’ги изобщо не очаква плъхочовекът и жалките му събратя да победят двама могъщи воини като Ентрери и Джарлаксъл. Ако успееха, кристалният отломък щеше да се озове в ръцете на Горд Абрикс и кой можеше да си представи поразиите, които плъхочовекът щеше да сътвори, преди Рай’ги и Кимуриел да му го отнемат? Не, Рай’ги и Кимуриел не вярваха, че Горд Абрикс въобще ще се доближи до отломъка, нито пък искаха това да се случи.
Шарлота вдигна очи към Берг’иньон и при вида на лукавата му усмивка, разбра, че той току-що бе проследил мислите й с такава лекота, сякаш тя ги беше изрекла на глас.
— Мрачните елфи винаги използват някоя по-нисша раса, която първа да се хвърли в битката — рече той. — В крайна сметка, никога не можем да сме сигурни какви изненади ни е подготвил врагът.
— Плява — отбеляза Шарлота.
Лицето на Берг’иньон бе напълно безизразно, без следа от милост и Шарлота знаеше, че не се нуждае от друго потвърждение.
По гърба й неволно пробяга тръпка на ужас, когато срещна този леден поглед, безстрастен и жесток, недвусмислено напомняне, че Мрачните наистина са различни от тях и много, много по-опасни. Артемис Ентрери може би най-много от всички, които тя познаваше, се доближаваше по темперамент до тях, ала даже той бледнееше, когато станеше дума за чиста, непримесена с нищо злина. Тези дълголетни създания бяха способни на пресметливо безсърдечие, каквото хората не бяха в състояние дори да си представят, камо ли да се доближат до него. Шарлота погледна към Горд Абрикс и събратята му и се зарече да стои колкото се може по-далеч от обречените същества.
Демонът се гърчеше в конвулсии на пода, кожата му димеше, кръвта във вените му кипеше.
Кадърли не почувства съжаление, макар да му беше неприятно, че трябва да се принизи така. Не обичаше да изтезава когото и да било, пък бил той и демон, а никъде нямаше същество, което повече да заслужава да бъде измъчвано. Не обичаше да си има вземане-даване с обитателите на долните равнини, ала бе принуден да го прави заради храма, заради жена си, заради децата си.
Кристалният отломък се бе запътил към него, идваше за него, в това Кадърли беше сигурен, и предстоящата битка можеше да се окаже също толкова важна, колкото и войната му срещу Туанта Куиро Мианкей, ужасяващото Проклятие на хаоса. Толкова важна, колкото и издигането на катедралата — каква полза от „Възвисяване на вярата“, ако толкова скоро след издигането си бъдеше срината до основи от Креншинибон?
— Знаеш отговора — рече Кадърли с цялото спокойствие, което можа да придаде на гласа си. — Кажи ми и ще те пусна.
— Глупак си ти, служителю на Денеир! — изръмжа демонът на пресекулки, заради спазмите, които разтърсваха тялото му. — Осъзнаваш ли какъв враг си създаваш в лицето на Мизферак?
Кадърли въздъхна:
— Значи продължаваме — прошепна той уж на себе си, но всъщност знаеше, че Мизферак не само чува думите му, но и прекрасно разбира какво означават.
— Пусни ме! — заповяда демонът.
— Йок ту Мизферак бе-енк до-ту — занарежда Кадърли и в съвършено очертания защитен кръг демонът се загърчи още по-мъчително. — Ще ни отнеме колкото ти решиш — ледено каза Кадърли. — Уверявам те, че нямам милост за такива като теб.
— Ние… не… искаме… милост — с мъка успя да процеди Мизферак, преди да бъде връхлетян от поредния мъчителен спазъм, който го накара да се замята по пода, сипейки проклятия на гнусния си език.
Кадърли тихо продължи да нарежда думите на заклинанието си, черпейки сили за неприятната задача от мисълта, че много скоро над децата му можеше да надвисне смъртна опасност.
— Не беше се изгубил! Играеше си с мен! — ревна Айвън Широкоплещи.
— Ду-даски лабиринт! — яростно възрази Пикел.
Тонът на обикновено кроткото зеленобрадо джудже постресна Айвън:
— Доста си приказлив, откакто стана ду-дад, а?
— Ой! — размаха юмрук във въздуха Пикел.
— Бива ли да си играеш в лабиринта, когат’ Кадърли се е захванал с такваз черна задача! — скара му се Айвън.
— Ду-даски лабиринт — тихо промърмори Пикел и сведе поглед.
— Както щеш го наричай — продължи да ръмжи Айвън, който никога не си бе падал особено по градинарските увлечения на брат си и ги смяташе за неестествени за едно джудже. — Може да се нуждае от нас, глупак такъв!
При тези думи Айвън вдигна брадвата си и мускулите на късите му, яки ръце, се напрегнаха.
В отговор Пикел се ухили широко и вдигна тежка сопа.
— Чудесна работа върши срещу демоните! — измърмори Айвън.
— Ша-ла… — започна Пикел.
— Да, да, знам как се казва — прекъсна го брат му. — Ша-ла-ла. Ама ми се чини, че за един демон туй си е най-обикновена подпалка.
Усмивката на Пикел отстъпи място на свирепа гримаса.
В този миг вратата на стаята за призовавания се отвори и изтощеният Кадърли прекрачи прага й. Или поне се опита, но се препъна в нещо и се просна по лице на пода.
— Опа! — извинително рече Пикел.
— Брат ми тури един от магическите си капани — обясни Айвън, докато помагаше на Кадърли да се изправи. — Тревожеше се отвътре да не изскочи някой демон.
— И затова е решил да го спъне и да го довърши със сопата си — сухо рече младият свещеник.
— Ша-ла-ла! — щастливо възкликна Пикел, без изобщо да забележи сарказма в гласа на Кадърли.
— Няма опасност да излезе някой демон, нали? — попита Айвън за всеки случай и надзърна зад Кадърли.
— Вече отпратих Мизферак обратно в собственото му измерение — увери ги Кадърли. — Отмених стогодишното изгнание, което му бях наложил, защото имах един доста специфичен въпрос, и след като той ми отговори, вече нямах — и се надявам да нямам — нужда от него.
— Трябваше да го задържиш още малко, та двамата с брат ми да го понатупаме! — рече Айвън.
— Ша-ла-ла! — съгласи се Пикел.
— Пазете си силата, защото се боя, че ще имате нужда от нея — отвърна Кадърли. — Научих как може да бъде унищожен кристалният отломък или поне вече знам кое същество е в състояние да го стори.
— Някой демон? — попита Айвън.
— Някой ду-дад? — с надежда предположи Пикел.
Кадърли поклати глава и понечи да отговори на Айвън, но се позабави, колкото да си придаде престорено недоумяващо изражение при думите на Пикел, който само сви рамене и засрамено промълви:
— Ооо!
— Не, не е демон — обясни Кадърли накрая. — От тази равнина е.
— Великан?
— Нещо по-голямо.
Айвън отвори уста да каже нещо, после я затвори и изпитателно се вгледа в мрачното изражение на Кадърли, а мислите му се насочиха към всичко, което бяха преживели заедно.
— Нека се опитам да отгатна още веднъж — рече той.
Кадърли не отговори.
— Дракон — заяви Айвън.
— Ооо! — проточи Пикел.
Кадърли не отговори.
— Червен дракон — уточни Айвън.
— Ооо! — повтори Пикел.
Кадърли не отговори.
— Голям червен дракон — рече Айвън. — Огромен червен дракон! Стар като планините.
— Ооо! — откъсна се от Пикел за трети път.
Кадърли просто въздъхна.
— Старият Файрън е мъртъв — гласът на Айвън неволно потрепери и напълно основателно — битката им с огромния червен дракон едва не бе завършила пагубно за всички тях.
— Файрънтенимар не бе нито последният, нито най-едрият от своя род, уверявам ви — отвърна Кадърли.
— Значи искаш да отнесем онуй нещо при някой червен дракон? — Айвън не можеше да повярва на ушите си. — Някой по-голям и от стария Файрън?
— Това научих — потвърди Кадърли. — Червен дракон, прастар и огромен.
Айвън поклати глава и хвърли сърдит поглед на Пикел, който отново проточи своето „Ооо!“.
Сега вече Айвън не можа да се сдържи и се изкиска.
Бяха се натъкнали на стария Файрънтенимар на път за планината, в която се бяха укрепили поданиците на злия баща на Кадърли. С помощта на мощна магия Кадърли беше „укротил“ дракона и го бе накарал да ги пренесе над Снежните планини. При една битка дълбоко в планинските недра магията се бе развалила и старият Файрън се бе обърнал срещу доскорошните си господари, жадуващ разплата. Кадърли някак си бе успял да омаломощи дракона достатъчно, за да може Вандър, дружески настроеният великан, да му отсече главата, ала и Айвън, и останалите знаеха, че победата им се дължеше колкото на уменията им, толкова и на чист късмет.
— Дризт До’Урден ти каза къде имало още една от тез’ твари, нали? — спомни си Айвън.
— Знам къде мога да открия един — мрачно отговори Кадърли.
В този миг Даника влезе в стаята с усмивка на уста… поне докато не видя израженията им.
— Пуф! — обади се Пикел и излезе, като си издаваше различни причудливи звуци под носа.
Даника го изгледа озадачено и се обърна към брат му.
— Ду-дад — обясни Айвън. — Не се бои от никое естествено създание. И понеже няма нищо по-противоестествено от един червен дракон, Пикел не е особено доволен.
И като изсумтя, Айвън последва брат си навън.
— Червен дракон? — попита Даника.
— Пуф! — отвърна свещеникът.
Деветнадесета глава
Защото никога не е трябвало
Ентрери се смръщи, когато премести поглед от близкото село към спътника си, нахлупил както винаги нелепата си шапка. Дори тя щеше да е достатъчна, за да им навлече подозрението и вероятно — неприкритото неодобрение на селяните.
Шапката бе широкопола и с огромно перо от диатрима, което израстваше наново всеки път, щом Джарлаксъл го използваше, за да го превърне в истинска диатрима.
А когато към шапката се добавеше и фактът, че онзи, който я носи е мрачен елф…
— Наистина няма да е зле да помислиш за някаква дегизировка — сухо отбеляза Ентрери и поклати глава.
Нямаше да е никак лошо, ако все още притежаваше магическата маска, която можеше да променя външния вид на всеки, който си я сложи. Дризт До’Урден я бе използвал веднъж, за да прекоси земите от Града на бездънните води до Калимпорт, предрешен като светъл елф.
— Мислил съм по въпроса — отвърна Джарлаксъл и свали шапката от главата си.
Като за начало не беше зле.
Облекчението на Ентрери не трая дълго — само докато наемникът оправи перото й и я нахлупи обратно.
— Ти също носиш шапка — изтъкна Джарлаксъл и посочи малката черна шапка на палача.
Тя се наричаше болеро, по името на мрачния елф, комуто дължеше не само изчистената си форма, но и различните си магически свойства (същите, с които той бе надарил и останалите подобни шапки, които беше направил).
— Не става въпрос за шапката! — раздразнено поясни Ентрери и прокара ръка по лицето си. — Това са обикновени фермери, които надали хранят особено топли чувства към елфите на мрака.
— И ще са прави по отношение на повечето мрачни елфи — бе единственият отговор на Джарлаксъл, след който той продължи да язди, сякаш Ентрери не бе казал нищо.
— Което означава — дегизировка — извика палачът след него.
— Точно така!
Ентрери заби пети в хълбоците на коня си, за да настигне загадъчния си спътник.
— Имах предвид, че ти трябва дегизировка — заяви палачът направо.
— Но аз вече имам такава — отвърна Джарлаксъл. — А ти, Артемис Ентрери, би трябвало да ме разпознаеш по-лесно от всеки друг! Аз съм Дризт До’Урден, твоят най-омразен враг.
— Какво? — не повярва на ушите си Ентрери.
— Дризт До’Урден — каква по-добра дегизировка — нехайно отговори наемникът. — Нима Дризт До’Урден не обикаля от град на град, без да крие расата си дори там, където малцина го познават.
— Обикаля? — лукаво повтори Ентрери.
— Обикаляше — побърза да се поправи Джарлаксъл, припомнил си, че според палача Дризт е мъртъв.
Ентрери го изгледа изпитателно.
— Е, не го ли правеше? — настоя наемникът. — И ще ти кажа, че именно тази дързост е спряла не едно и две села да се организират и да го убият. Понеже не се криеше, на всички им ставаше ясно, че самият той няма какво да крие. Затова аз не само ще постъпя по същия начин, но ще използвам и същото име. Аз съм Дризт До’Урден, героят на Долината на мразовития вятър, приятелят на крал Бруенор Бойния чук от Митрал Хол и с нищо не застрашавам фермерите от това село. Даже напротив — мога да им бъда от полза, ако ги заплашва опасност.
— Разбира се — отвърна Ентрери. — Освен ако някой от тях не те ядоса и не те накара да сринеш селото със земята.
— Е, това никога не е изключено — призна Джарлаксъл, ала не накара коня си да забави крачка и много скоро двамата вече бяха достатъчно близо, за да могат селяните да видят кой се задава… или поне да видят онова, което двамата твърдяха, че са.
Наоколо нямаше войници и те влязоха в селото, без никой да ги обезпокои. Спряха пред двуетажна сграда, на която висеше табелка с изрисувана халба медовина и със стари, очукани от времето букви беше написано:
Х нът на Ст рия Брайър най-добр то м сто за по ка
— „По ка“ — прочете Джарлаксъл и като се почеса по главата, въздъхна драматично. — Тук да не се събират само онези, които страдат от меланхолия?
— Не е за „по въздишка“ — изсумтя Ентрери и скочи от коня. — За почивка. Или почерпка. Не за въздишка.
— Почивка или почерпка, тогава — обяви Джарлаксъл и като прехвърли десния си крак над гърба на коня, се преметна назад и изящно се приземи на крака. — А може би по малко от двете. Ха!
И той се ухили доволно.
Ентрери го изгледа продължително и поклати глава — май беше сбъркал, като не бе оставил Рай’ги и Кимуриел да се оправят с него.
В пивницата имаше около дузина посетители, десетима мъже и две жени. Сърдитата гримаса на смръщения, прошарен съдържател сякаш се бе врязала между бръчките и старите белези по лицето му. Един по един всички забелязаха новодошлите — някои кимнаха едва-едва, други просто отместиха поглед… само за да се сепнат, да се обърнат изумени към двамата на прага и да стиснат първото оръжие, което им попадне. Един от мъжете дори скочи на крака, запращайки стола си на земята.
Ентрери и Джарлаксъл само докоснаха шапките си и се приближиха до бара, с дружелюбно изражение на лицето и без никакви заплашителни движения.
— Що щете? — сопна се съдържателят. — Кои сте и какво дирите тука?
— Пътници сме — отвърна Ентрери. — Уморени пътници, които търсят къде да отдъхнат.
— Е, няма да е тука! — изръмжа съдържателят. — Нахлупвайте си шапките на грозните глави и се пръждосвайте!
Ентрери погледна към Джарлаксъл, който бе останал напълно невъзмутим.
— Аз пък мисля, че ще поостанем — спокойно заяви елфът. — Разбирам колебанието ти, почитаеми господине… почитаеми Рия Брайър — добави той, спомняйки си табелата.
— Рия? — повтори ханджията, видимо озадачен.
— Рия Брайър, нали така пише отвън — невинно обясни наемникът.
— А? — съдържателят пак не разбра, после обаче го осени просветление. — Стария Брайър. Р-то е паднало от времето. Стария Брайър.
— Моите извинения, добри ми господине — поклони се Джарлаксъл с обезоръжаваща любезност и като смигна незабелязано на Ентрери (който, както можеше да се очаква, се бе намръщил), въздъхна дълбоко. — Дошли сме, за да повъздишаме, да си починем и да се почерпим. Не искаме неприятности и не идваме с лошо, уверявам те. Нима не си чувал за мен? Дризт До’Урден от Долината на мразовития вятър, който възвърна Митрал Хол на джуджешкия крал Бруенор Бойния чук?
— Не съм чувал за никакъв Дризит Дуден — заяви Брайър. — Тъй че се омитайте, преди с моите другари да сме ви изхвърлили!
При последните си думи съдържателят повиши глас и неколцина от мъжете в хана се изправиха и извадиха оръжия.
Джарлаксъл хвърли поглед към тях и се усмихна развеселено. Ентрери, който също искрено се забавляваше, дори не си даде труда да се обърне, само се настани по-удобно и загледа как приятелят му ще се измъкне от тази ситуация. Шепата фермери не можеше да разтревожи опитния убиец, още по-малко, когато до него бе опасният Джарлаксъл. Ако трябваше да сравнят селото със земята, така да бъде.
Ето защо Ентрери не обърна особено внимание на гласа на Креншинибон. Ако отломъкът искаше да накара някой от тези глупаци да го открадне, нека само опиташе.
— Не споменах ли току-що, че почти сам извоювах обратно цяло джуджешко кралство — спокойно продължи Джарлаксъл. — Чуй ме добре, стари ми Брайър. Ако ти и приятелите ти се опитате да ни изхвърлите, близките ви ще трябва да копаят не само ниви тази година.
Не бяха толкова самите думи, колкото начинът, по който бяха изречени — небрежно, самонадеяно, с непоколебимата увереност, че шепата фермери изобщо не може да го уплашат. Мъжете, които бяха започнали да се приближават, изведнъж спряха и започнаха да се споглеждат, сякаш търсеха някой, който да ги поведе.
— Повярвай ми, не искам неприятности — увери го наемникът спокойно. — Посветил съм живота си на изкореняването на предразсъдъците (нерядко — напълно основателни), които мнозина хранят към моята раса. Аз не съм просто изнурен пътник, а воин, който брани обикновените хора. Ако гоблини нападнат китното ви селце, ще го защитавам рамо до рамо с вас, докато не ги прогоним — тук гласът на Джарлаксъл се извиси драматично — или докато не издъхна! Ако над селото ви се спусне червен дракон, няма да се уплаша от огнения му дъх, ще извадя оръжие и ще се хвърля…
— Мисля, че те разбраха — намеси се Ентрери, улови го за ръката и го побутна да седне.
Ханджията изсумтя презрително:
— Та ти дори не носиш оръжие, мрачни елфе!
— Стотици казаха същото. Те до един са мъртви — напълно сериозно заяви палачът и Джарлаксъл докосна шапката си в знак на безмълвна благодарност. — Но стига празни приказки — продължи Ентрери, скочи от стола и отметна плаща си, разкривайки изумрудената кама и великолепния си меч. — Ако държите да се бием, да започваме, та да мога да приключа с това и пак да имам време преди падането на нощта да открия хубава храна, още по-хубаво пийване и топло легло. В противен случай се връщайте по масите си и ни оставете на мира, иначе току-виж съм забравил налудничавото желание на приятеля ми паладин да се превърне в герой за тези земи.
Мъжете в кръчмата отново се спогледаха притеснено, неколцина измърмориха нещо под носа си.
— Почитаеми Брайър, всички очакваме твоя знак — рече Ентрери. — Помисли добре, преди да решиш, или измисли начин да използваш кръв в напитките си, защото ако сбъркаш, много скоро ще имаш галони от нея.
Ханджията поклати глава, отпращайки останалите гости обратно по масите, като в същото време издаде нещо средно между сумтене и гневно изръмжаване.
— Отлично! — тупна се по крака Джарлаксъл. — Нетърпеливият ми приятел не успя с прибързаните си действия да опетни репутацията ми. А сега ще бъдеш ли така добър, любезни ми съдържателю, да ни донесеш нещо вкусно за пиене?
При тези думи наемникът извади издутата си кесия, Брайър обаче кръстоса тънки, ала мускулести ръце пред гърдите си и отсече:
— Не обслужвам мрачни елфи в мойта пивница!
— Тогава на драго сърце ще се обслужа сам — изобщо не се смути Джарлаксъл и учтиво докосна ръба на широкополата си шапка. — Разбира се, това ще означава по-малко жълтици за теб.
Брайър го изгледа сурово, елфът обаче не му обърна никакво внимание и като допря изящен пръст до устните си, се обърна към сравнително богатото разнообразие от бутилки на полиците зад бара.
— Някакви предложения? — попита той Ентрери.
— Нещо за пиене — кратко отговори палачът.
Джарлаксъл посочи една от бутилките, промърмори просто заклинание и тя самичка се пъхна в ръката му.
Той я остави на бара и миг по-късно пред него кацнаха и две чаши.
Наемникът посегна към бутилката. Слисан и разгневен, Брайър понечи да го стисне за китката.
Не успя дори да го докосне.
По-бързо, отколкото ханджията можеше да реагира, по-бързо, отколкото изобщо можеше да си представи, че е възможно, Ентрери притисна ръката му върху бара, като в същото време извади изумрудената си кама и я заби на сантиметри от пръстите му. Зачервеното лице на съдържателя пребледня като платно.
— Ако продължаваш в същия дух, от пивницата ти скоро няма да остане почти нищо — обеща Ентрери с най-ледения и заплашителен глас, който Брайър някога бе чувал. — Може би толкова, колкото да ти сковат ковчег.
— Съмнявам се — обади се Джарлаксъл.
Съвършено спокойно, без да обръща почти никакво внимание на спътника си, сякаш през цялото време бе очаквал нещо такова от него, наемникът напълни двете чаши, облегна се на стола си и като помириса питието, отпи малка глътка.
Ентрери пусна ръката на ханджията, огледа се, за да се увери, че никой от останалите не помръдва, след което прибра камата си в ножницата.
— Добри ми господине — проговори Джарлаксъл, — още веднъж те уверявам, че не искаме неприятности. Изминахме дълги мили, изнурителни и сухи, пътят ни занапред надали ще е по-лек. Затова дойдохме в това хубаво селце и влязохме в хубавата ти пивница. Защо държиш да ни пропъдиш?
— Правилният въпрос е защо държи да се прости с живота си! — намеси се Ентрери.
Ханджията погледна първо единия, после другия и най-накрая махна с ръка, в знак че се предава.
— Дано и двамата се продъните в Деветте пъкъла! — изръмжа той и се обърна на другата страна.
Ентрери погледна Джарлаксъл, който сви рамене и отбеляза:
— Бил съм там. Не си струва второ посещение.
И като си взе бутилката и чашата, отиде да седне на единствената свободна маса в помещението. Ентрери, също с чаша в ръка, го последва.
Естествено, само след няколко секунди двете най-близки маси се опразниха — онези, които седяха край тях, побързаха да вземат питиетата си и да се махнат от мрачния елф.
— Винаги ще е така — отбеляза Ентрери след малко.
— Не е било така за Дризт До’Урден, поне доколкото знаят моите шпиони — отвърна наемникът. — В земите, където го познавали, славата му означавала повече от цвета на кожата, дори в очите на най-дребнавите хора. Много скоро и с мен ще стане така.
— Ще се прочуеш с героичните си дела? — изсмя се Ентрери.
— Или с това, че след мен остават само овъглени останки — отговори Джарлаксъл. — За мен е все едно.
Ентрери се усмихна развеселено. Двамата май щяха да си паснат превъзходно.
В магическото огледало Рай’ги и Кимуриел наблюдаваха как двайсетината плъхочовеци, всички до един в човешки облик, влизат в селото.
— Обстановката вече е нажежена — отбеляза Кимуриел. — Ако Горд Абрикс си изиграе правилно картите, селяните ще се присъединят към него и хората му. Трийсет срещу двама. Хубаво съотношение на силите.
Рай’ги изсумтя презрително:
— Може и да се окаже достатъчно, за да поизмори Ентрери и Джарлаксъл поне малко, преди да се появим и да довършим започнатото.
Кимуриел го погледна, но като поразмисли малко, сви рамене и се ухили. Нямаше да седне да оплаква Горд Абрикс и шепа въшливи плъхочовеци.
— Ако успеят да влязат и извадят късмет, ще трябва да действаме бързо — рече той. — Кристалният отломък е там.
— Креншинибон не се опитва да привлече Горд Абрикс и мръсните му приятелчета — увери го Рай’ги с пламнали от нетърпение очи. — Усеща, че сме наблизо и знае колко по-могъщ ще бъде, ако аз го владея.
Кимуриел не каза нищо, ала проницателният му поглед дълго изучава магьосника. Хранеше силно подозрение, че ако Рай’ги се сдобие с отломъка, двамата много скоро ще се обърнат срещу него.
— Колко жители може да има в такова малко село? — учуди се Джарлаксъл, когато вратата се отвори и в пивницата влязоха група мъже.
Ентрери понечи да подхвърли някаква шега, ала бързо се отказа и изпитателно се взря в новодошлите.
— Не чак толкова! — поклати глава той.
Джарлаксъл последва примера му и също се загледа в новопристигналите и в оръжията им, предимно мечове и то много по-хубави от всичко, което можеше да се види по който и да било от останалите селяни.
Ентрери рязко се обърна, забелязал движение край двата неголеми прозореца, и внезапно разбра какво става.
— Не са селяни — съгласи се Джарлаксъл на сложния език на знаците, който Мрачните използваха, макар и пръстите му да се движеха по-бавно заради Ентрери.
— Плъхочовеци — прошепна палачът.
— Чу отломъкът да ги вика ли?
— Надуших ги — отвърна Ентрери и се заслуша, за да разбере дали Креншинибон наистина ги вика, издавайки присъствието му, после обаче се отказа — така и така нямаше особено значение.
— По обувките им още има отходни нечистотии — отбеляза наемникът.
— И мръсотия във вените им — изплю се Ентрери и стана. — Да си вървим! — рече той на висок глас, така че най-близките измежду дузината плъхочовеци, които бяха влезли, да го чуят.
След това направи крачка към вратата, после още една, усещайки погледите на всички в заведението върху себе си и своя живописен спътник, който последва примера му и също стана. Направи трета крачка към вратата и после… внезапно се хвърли на една страна и заби изумрудената си кама в сърцето на най-близкия плъхочовек, преди гнусното същество да успее дори да докосне дръжката на меча си.
— Убийци! — извика някой, ала Ентрери не му обърна никакво внимание и изтегли Нокътя на Шарон.
Шумно дрънчене огласи пивницата, когато мечът му срещна оръжието на следващия плъхочовек с такава сила, че го запрати високо във въздуха. Втори замах на палача и плъхочовекът политна назад, притиснал с ръце посеченото си лице.
Ентрери обаче не го последва, тъй като изведнъж всичко в стаята сякаш изригна. Трима плъхочовеци вече връхлитаха отгоре му с мечове в ръце и той побърза да издигне стена от черна пепел, след което се метна на една страна и се претърколи под най-близката маса. Плъхочовеците понечиха да го последват, ала докато се ориентират, Ентрери вече се бе изправил и се нахвърли върху тях, запращайки масата в лицата им.
След това побърза да приклекне и замахна към колената им — изумрудената кама с лекота отсече един крак и преряза почти докрай втори.
Плъхочовеците продължаваха да прииждат, ала иззад гърба на Ентрери се посипа дъжд от ками и те бяха принудени да отстъпят.
Ентрери трескаво размаха Нокътя на Шарон, наслоявайки пелени от непрогледна пепел между себе си и противника. Успя да хвърли бърз поглед назад и видя как Джарлаксъл запраща поредица от ками срещу врага. На няколко от плъхочовеците обаче им хрумна да последват примера на палача и като вдигнаха една от тежките маси като щит пред себе си, се нахвърлиха върху елфа.
Ентрери нямаше възможност да проследи атаката — им, тъй като неговите врагове също се увеличаваха, а сред тях имаше и двама селяни. Мечът му се стрелна надолу, спря оръжието на един от селяните и се престори, че се кани да го отбие нагоре, но когато мъжът се опита да му попречи, той изведнъж натисна надолу, притискайки оръжието до тялото на собственика му. След това стовари дръжката на меча си в лицето му — прекалено бързо, за да може селянинът да реагира.
Човекът се простря на пода, а Нокътя на Шарон се стрелна на другата страна и не само отби оръжието на най-близкия плъхочовек, но и отнесе върха на вилата в ръцете на втория селянин. Ентрери направи крачка напред и съвършено премерените удари на меча му скоро принудиха плъхочовека да започне да отстъпва, разкривайки пролуки в защитата му.
Изумрудената кама също не бездействаше и селянинът със счупената вила едва успяваше да запази равновесие. Ентрери можеше да го довърши с лекота, стига да не бе намислил друго.
— Не виждаш ли какво представляват новите ви съюзници? — извика му палачът и като отби меча на плъхочовека, го удари по главата с тъпата част на острието. Все още не искаше да го убие, само да го разяри достатъчно, за да го накара да се разкрие. Още няколко подобни удара и Ентрери забеляза как лицето на плъхочовека започва да потръпва.
Вече знаеше какво ще последва.
Внезапно, но нарочно скъсено замахване отблъсна плъхочовека назад и Ентрери насочи цялото си внимание към селянина. Камата му се провря над счупената вила и я натисна надолу, а с бърза крачка напред принуди селянина да се облегне върху него. Миг по-късно Ентрери отново отстъпи и мъжът се олюля.
Ентрери го сграбчи в желязна схватка и го обърна към потръпващия, преобразяващ се плъхочовек.
Селянинът с мъка си пое дъх, убеден, че с него е свършено, ала камата, опряна в гърба му, все още не се бе забила, а палачът го държеше прекалено здраво, затова той нямаше друг избор, освен да опита да се успокои и да види какво се случва пред него.
Миг по-късно от гърдите му се откъсна смразяващ кръвта вик и прикова вниманието на всички в помещението към потресаващата гледка пред очите му — ужасяващо разкривено и разтеглено, лицето на плъхочовека бързо изгуби човешкия си облик и на негово място се появи огромна глава на плъх.
Ентрери блъсна селянина към гнусното създание и със задоволство го видя да забива дръжката на счупената си вила в корема на плъхочовека.
Палачът побърза да се обърне — трябваше да се пребори с още много противници. Селяните стояха объркани, чудейки се на чия страна да застанат. Ентрери знаеше достатъчно за подобни превъплътители, за да разбира, че току-що бе предизвикал верижна реакция — разлютени и превъзбудени, останалите плъхочовеци също щяха да приемат другата си, много по-първична форма.
Успя да хвърли бърз поглед към Джарлаксъл и го видя във въздуха — използвайки умението си да левитира, той се обръщаше ту на една, ту на друга страна, а от ръката му се сипеха ками. Пред очите на Ентрери двамина плъхочовеци политнаха назад, пронизани безпогрешно, един от селяните пък беше улучен в крака.
Джарлаксъл нарочно не го беше убил, разбра палачът, макар нищо да не му пречеше.
Ентрери неволно потръпна, виждайки как изведнъж наемникът се оказа засипан от дъжд от собствените си ками, ала елфът очевидно го очакваше, защото развали магията за левитация и меко се спусна на пода. Кръстосвайки ръце, Джарлаксъл извади две ками от ножниците, скрити под плаща му, и се приготви да посрещне връхлитащия неприятел. Докато го правеше, прошепна нещо и двете ками начаса се източиха и се превърнаха в блестящи мечове.
Широко разкрачен, той заразмахва двете оръжия описваше широки кръгове пред, зад и над себе си, сечеше въздуха с оглушително свистене, на няколко пъти вдигна ту единия, ту другия меч пред гърдите си, а после и над главата си, успоредно на пода.
Ентрери се намръщи — очаквал бе нещо по-добро от Джарлаксъл. Неведнъж бе виждал този стил на бой, най-вече сред пиратите, върлуващи из моретата край Калимпорт. Привидно лесен, той залагаше много на заблудата и притежаваше повече празна показност, отколкото истинско съдържание. Онзи, който го използваше, разчиташе най-вече на колебанието и страха на противника, за да успее да нанесе някой точен удар.
Макар да действаше срещу не особено опитни неприятели, стилът бе напълно безполезен срещу всеки малко по-изкусен воин. Ентрери се бе справил с няколко противника, които го използваха (двама от тях в една и съща битка, след като остриетата им се бяха преплели и те не бяха успели да се отделят един от друг) и никога не го бе смятал за кой знае какво предизвикателство.
Групата плъхочовеци, нахвърлили се на Джарлаксъл, очевидно мислеха по същия начин. Те бързо заобиколиха елфа и започнаха да го нападат един по един, принуждавайки го непрестанно да се върти ту на една, ту на друга страна.
Оказа се, че наемникът не може да бъде затруднен толкова лесно и всичките им удари бяха отбити съвършено.
— Рано или късно ще се измори — прошепна си Ентрери, докато се отдръпваше от най-новите си противници.
Искаше да се добере до приятеля си и да му помогне. Докато си проправяше път натам, хвърли още един поглед назад, надявайки се да стигне навреме, макар вече да се питаше струва ли си изобщо да спасява разочаровалия го елф.
Неволно ахна, първо от объркване, после от възхита.
Джарлаксъл се преметна във въздуха, озовавайки се лице в лице с плъхочовека зад себе си. Гнусното създание политна назад, пронизано два пъти, Джарлаксъл обаче си бе набелязал друга цел и като се претърколи на една страна, приклекна и замахна към следващия си противник. Плъхочовекът подскочи високо и замахна с меча си в отчаян опит да отбие вражеското оръжие.
Инстинктивно, без да го е искал, Ентрери изкрещя.
Този път приятелят му наистина беше обречен — двама противници с мечове в ръце се нахвърлиха върху него, един отляво, а другият изотзад и отдясно, отрязвайки всеки път за отстъпление.
— Разкриват се — изсмя се Кимуриел.
Тримата с Рай’ги и Берг’иньон наблюдаваха случващото се през междупространствен портал, който всъщност ги поставяше в сърцето на битката.
Гледката на преобразяващите се плъхочовеци искрено забавляваше и Берг’иньон. В един миг той скочи напред, сграбчи някакъв селянин, който неволно прекрачваше през портала, прониза го смъртоносно и го запрати обратно в пивницата, където той се свлече на пода.
Покрай портала минаха и други силуети, виковете на битката достигаха до ушите на тримата елфи, които я следяха внимателно. Кимуриел и Берг’иньон стояха отпред, Рай’ги бе зад тях, затворил очи, докато подготвяше заклинанията си — нещо, което му отнемаше повече време от обикновено заради настойчивия зов на нетърпеливия кристален отломък.
Край портала се мерна силуетът на Горд Абрикс.
— Хвани го! — извика Кимуриел и пъргавият Берг’иньон скочи през портала, сграбчи плъхочовека и се върна обратно, влачейки го след себе си.
Горд Абрикс се дърпаше и крещеше нещо на Кимуриел, Берг’иньон обаче го държеше прекалено здраво, а Кимуриел изобщо не го слушаше, напълно погълнат от действията на Рай’ги — трябваше да изчисли всичко до съвършенство и да затвори портала в точния миг.
Джарлаксъл не се и опита да избяга и Ентрери разбра, че от самото начало бе очаквал подобна атака и нарочно бе довел противника до този момент.
Както беше приклекнал, с единия крак малко пред другия и протегнати напред ръце, той успя някак да завърти оръжията си и да се изправи с едно-единствено, съвършено премерено движение. С лявата ръка замахна настрани, а с дясната така обърна дръжката на другия си меч, че когато свали юмрука си надолу, острието се оказа зад гърба му.
Двама от нападателите се заковаха на място, а на гърдите им зейнаха грозни рани.
Джарлаксъл издърпа двете си оръжия и отново замахна, обръщайки се наляво. Докато елфът завърши завъртането си, по тялото на единия плъхочовек се бяха появили още няколко рани, а другият бе останал без глава след още един замах назад.
Ентрери отдавна беше променил мнението си за стила на приятеля си.
Джарлаксъл се хвърли на пътя на първия си противник, пресрещна меча му между двете си остриета и го изби от ръката му. За момент трите оръжия се завъртяха във въздуха, описвайки широки кръгове, макар че вече никой не държеше едното от тях, освен мълниеносните движения на другите две.
Джарлаксъл успя да закачи дръжката му с остриетата на един от своите мечове, извъртя го на една страна и го запрати към гърдите на друг от нападателите си, поваляйки го на земята.
След това се хвърли напред, внезапно и яростно само за миг отсече едната, а после, с добре премерен удар в ключицата, и другата ръка на плъхочовека пред себе си, след което посече лицето му и преряза гърлото му.
Един ритник в гърдите — и гнусното създание се сгромоляса на земята, а Джарлаксъл го прегази и продължи напред.
Ентрери бе възнамерявал да отиде при наемника, ала вместо това елфът се втурна към него и като превърна меча си в кама, която прибра обратно в ножницата й, сграбчи палача за рамото и го дръпна след себе си.
Ентрери го изгледа озадачено. В пивницата още бе пълно с плъхочовеци, през вратата и прозорците нахлуваха още, селяните обаче бавно отстъпваха, заели напълно отбранителна позиция. Въпреки че имаше повече от дузина от отвратителните същества, Ентрери знаеше, че двамата с невероятния Джарлаксъл с лекота ще ги направят на пух и прах.
На всичкото отгоре, елфът тичаше не към вратата, а към най-близката стена. Вярно, когато имаха работа с многочислен противник, нерядко бе от полза да защитят гърбовете си с подобна здрава бариера, ала не и в случая, не и при размаха, с който Джарлаксъл се биеше и който изискваше много повече пространство.
В този миг наемникът го пусна и посегна към шапката си.
Незнайно откъде извади черен диск, изработен от материал, какъвто Ентрери не бе виждал, и го хвърли.
Дискът се удължи, докато летеше към стената, и се извъртя с плоската си страна към нея. Удари се… и се заби дълбоко в дървото.
И ето че изведнъж вече не беше никакъв диск, а дупка — истинска дупка! — в солидната стена.
Джарлаксъл блъсна Ентрери през нея, след което го последва, забавяйки се само колкото да издърпа магическия предмет, оставяйки стената непокътната.
— Бягай! — изкрещя той и се втурна да тича, следван по петите от палача.
Преди Ентрери да успее да го попита какво става, пивницата се взриви, огромно, огнено кълбо, което погълна всичко — цялата сграда, онези плъхочовеци, които още се навъртаха около вратата и прозорците, както и конете (включително тези на Ентрери и Джарлаксъл), спънати наблизо.
Ентрери и Джарлаксъл бяха запратени по очи на земята, ала веднага се изправиха и тичешком напуснаха селото, насочвайки се към покритите с дървета хълмове, които го заобикаляха.
В продължение на дълги минути не си казаха нищо, просто бягаха, колкото ги държат краката, докато най-сетне Джарлаксъл не спря зад един хребет и не се просна на тревата, с мъка поемайки си дъх.
— Бях започнал да се привързвам към коня си — рече той. — Жалко.
— Не видях магьосник — отбеляза Ентрери.
— Защото не беше в стаята. Поне не физически.
— Как тогава го усети? — поиска да узнае палачът, после обаче и сам разбра. — Рай’ги и Кимуриел никога не биха допуснали Горд Абрикс и гнусните му приятелчета да докопат кристалния отломък. А и изобщо не са очаквали те да успеят да ни го отнемат.
— Нали ти обясних, че това е типично за тях — напомни му Джарлаксъл. — Изпращат „плявата“ да отвлече вниманието на неприятеля, след което Кимуриел отваря един от междупространствените си портали, през който Рай’ги запраща някоя от магиите си.
Ентрери погледна назад към селото и стълба черен дим, който се издигаше във въздуха.
— Отлична работа — поздрави той приятеля си. — Спаси живота и на двама ни.
— Твоя — със сигурност — отвърна Джарлаксъл и когато го изгледа заинтригувано, Ентрери го видя да вдига ръка пред лицето си… ръка, върху която носеше червеникавозлатист пръстен, който наемникът не бе забелязал досега. — Беше най-обикновено огнено кълбо — ухили се наемникът.
Ентрери кимна и също се усмихна широко, питайки се дали изобщо има нещо, за което Джарлаксъл да не е подготвен.
Двадесета глава
Между благоразумието и копнежа
Горд Абрикс ахна и отскочи назад, когато огненото кълбо изсвистя покрай него, профуча през портала и влетя в пивницата. В мига, в който това стана, Кимуриел тутакси затвори междупространствената врата, ала Горд Абрикс неведнъж бе виждал огнени кълба и не му бе трудно да си представи опустошението в пивницата. Току-що бе изгубил близо двайсетима от верните си войници.
Успя някак да се изправи на крака и се обърна към тримата мрачни елфи, без да знае нито какво да мисли, нито какво да стори, както обикновено в тяхно присъствие.
— Ти и хората ти се представихте отлично — отбеляза Рай’ги.
— Вие ги убихте — осмели се да каже Горд Абрикс, като много внимаваше гласът му да не прозвучи обвинително.
— Необходима жертва — увери го Рай’ги. — Не вярваше, че могат да победят Артемис Ентрери и Джарлаксъл, нали?
— Защо ги изпратихте тогава? — попита ядосаният Горд Абрикс, ала още преди да довърши, разбра какво всъщност се бе случило.
Целта на неговия отряд от самото начало бе именно тази — да отвлекат вниманието на Джарлаксъл и Ентрери, за да могат Рай’ги и Кимуриел да извършат онова, което бяха замислили.
В този миг Кимуриел отново отвори междупространствения портал и пред очите им се разкри разрушената пивница. Зла усмивка изкриви устните на псиониста при вида на овъглените, неподвижни тела по пода, а Горд Абрикс неволно потръпна при мисълта, че самият той се бе спасил на косъм.
Берг’иньон прекрачи портала, за да провери помещението, от което не бе останало много. Върна се само след няколко секунди.
— Един-двама от плъхочовеците още мърдат — съобщи той на двамата си другари.
— А нашите приятели? — попита Рай’ги.
Берг’иньон сви рамене:
— Не видях нито Джарлаксъл, нито Ентрери. Може би са затиснати под някоя стена или пък са овъглени така, че да не могат да бъдат разпознати.
Рай’ги помисли за миг и му даде знак да се върне обратно в хана с Горд Абрикс и да поогледа по-внимателно.
— А моите войници? — попита плъхочовекът.
— Пренеси ги тук, ако все още могат да бъдат спасени — отвърна Рай’ги. — Лейди Лолт ще ми даде силата да ги изцеля… стига да поискам.
Горд Абрикс вече се беше отправил към портала, но поспря за малко и хвърли любопитен поглед към опасния загадъчен елф, чудейки се как да разбира думите му.
— Вярваш ли, че са там? — попита Кимуриел на своя език, за да не го разбере Горд Абрикс.
Вместо Рай’ги му отговори Берг’иньон от другата страна на портала:
— Не са — уверено заяви той, макар да бе очевидно, че все още не бе претърсил развалините. — Ще ни трябва повече от шепа плъхочовеци и най-обикновена магия, за да ги заловим.
Очите на Рай’ги се присвиха при тази обида към заклинанието му, макар че в действителност не можеше да не се съгласи с преценката на Берг’иньон. Надявал се бе да залови плячката си бързо и чисто, ала дълбоко в себе си знаеше, че няма да стане така и че Джарлаксъл ще се окаже костелив орех.
— Побързайте! — нареди Кимуриел на Берг’иньон и Горд Абрикс, които се разтичаха напред-назад, разбутвайки отломките и изпепелените тела.
— Не са там — заяви Рай’ги миг по-късно.
— И ти ли мислиш като Берг’иньон? — попита Кимуриел.
— Чувам гласа на Креншинибон — сърдито обясни магьосникът, тъй като наистина бе доловил зова на отломъка, пленен от упорития Ентрери. — И не идва от пивницата.
— Откъде тогава?
Рай’ги подразнено сви рамене. Откъде наистина?
Ясно чуваше зова на Креншинибон, ала това бе всичко — далечен, настойчив зов, идващ незнайно откъде.
— Доведи „помощниците“ ни — рече той и Кимуриел също прекрачи през портала.
Върна се почти веднага заедно с Берг’иньон, Горд Абрикс и двама ужасно обгорени, но живи плъхочовеци.
— Помогни им! — примоли се Горд Абрикс и довлече телата им пред Рай’ги. — Това е Поуийно, близък съветник и приятел.
Рай’ги затвори очи и поде заклинателен напев, миг по-късно ги отвори и протегна ръка над гърчещото се тяло на Поуийно. Завърши магията си, като раздвижи пръсти и изрече още едно заклинание. Ярки искри изскочиха от върховете на пръстите му и разтърсиха тялото на злощастния плъхочовек, който запищя и се загърчи от болка, когато от ужасните рани по тялото му започна да се процежда внезапно закипяла кръв.
Всичко свърши за няколко секунди и Поуийно се отпусна на пода, мъртъв.
— Какво… какво направи? — ахна Горд Абрикс, ала Рай’ги, който вече бе подхванал ново заклинание, не му обърна внимание.
Когато не получи отговор, Горд Абрикс се нахвърли отгоре му… или поне се опита, но установи, че краката му сякаш бяха залепнали за пода. Огледа се и по самодоволното изражение на Кимуриел разбра, че именно той го държи прикован за земята.
— Ти се провали — обясни Рай’ги, след като отвори очи и протегна ръка над другото тяло в краката си.
— Току-що каза, че сме се представили отлично! — възнегодува Горд Абрикс.
— Това бе преди да разбера, че Джарлаксъл и Артемис Ентрери са успели да избягат.
След тези думи Рай’ги довърши магията си, поразявайки с мощна светкавица проснатото в краката си тяло. Раненият плъхочовек се сгърчи и след броени секунди издъхна.
Горд Абрикс изрева и извади меча си, ала Берг’иньон беше по-бърз и изби оръжието от ръката му. Едва забележимо кимване на Рай’ги и прекрасното елфическо острие преряза гърлото на плъхочовека.
Все така сякаш споен с пода, Горд Абрикс се свлече на земята, без да откъсва умолителен поглед от Рай’ги.
— Не търпя провали — ледено заяви магьосникът.
— Крал Елберет вече предупреди съгледвачите ни — увери Шайли двете джуджета, когато Айвън и Пикел пристигнаха в Шилмистката гора, на запад от Снежните планини.
Кадърли ги бе изпратил при елфическите си приятели, тъй като знаеше, че всеки, който се приближи, неизбежно ще бъде забелязан от многобройните съгледвачи на крал Елберет.
Пикел издаде странен звук, който според брат му бе по-скоро израз на безпокойство, отколкото на надежда въпреки че Шайли току-що им бе казала точно това, което се надяваха да чуят.
Но дали наистина беше така?
Айвън спря изпитателен поглед върху лицето на елфическата девойка. С виолетовите си очи и гъста златиста коса, която се спускаше под раменете й, Шайли бе красива дори според представите на джуджетата, които обикновено предпочитаха по-ниски, по-набити и по-брадати жени. Ала в държанието на Шайли и в тона на мелодичния й глас имаше още нещо.
— Не трябва да ги убивате, нали разбра? — заяви Айвън направо, ала Шайли си остана все така напрегната.
— Сами казахте, че са много опасни — напомни тя. — Убиец и мрачен елф.
Айвън не пропусна да забележи неприязнените нотки в гласа й при споменаването на мрачния елф, сякаш расата му я обиждаше повече и от професията на спътника му.
— Кадърли трябва да говори с тях — изръмжа джуджето.
— Нима не може да разговаря с мъртвите?
— Ооо! — възкликна Пикел неочаквано и потъна в близкия храсталак само за да се появи отново миг по-късно, скрил едната си ръка зад гърба.
Широко усмихнат, той застана пред Шайли и й протегна цветето, което държеше зад гърба си:
— Дризит!
На Шайли й бе трудно да остане все така сурова пред толкова прочувствена „атака“. Тя се усмихна, пое цветето от Пикел и го поднесе към лицето си, за да вдъхне нежния му аромат.
— Често сред бурените израства най-прекрасното цвете — разбра тя какво иска да й каже джуджето. — Така, както в някой джуджешки клан може да се роди друид, ала това не означава, че има и други.
— Има надежда — бе единственият отговор на Пикел.
Шайли се засмя безпомощно.
— Трябва много да внимаваш — предупреди я Айвън. — Кадърли казва, че ако сърцето ти не е кристално чисто, отломъкът ще го впримчи в мрежите си и ще го използва за собствените си нужди. Голяма надежда ти възлага, така да знаеш.
Искрената усмивка на Шайли бе цялото успокоение, от което джуджето се нуждаеше.
— Брат Шантиклер вече е измислил как да занимава децата — рече Даника на Кадърли. — Така ще можем да потеглим веднага щом отломъкът се появи.
Изражението на Кадърли показваше, че той съвсем не мисли така.
— Нали не смяташе, че ще те оставя да отидеш в бърлогата на огромен дракон, без да съм до теб, за да ти помагам? — Даника беше искрено наранена.
Кадърли въздъхна дълбоко.
— И преди сме се срещали с червен дракон — напомни му Даника. — И всичко щеше да мине чудесно, ако не бяхме решили да го вземем с нас.
— Този път ще бъде по-трудно — изтъкна Кадърли. — Голяма част от силата ми ще отива само в това да контролирам отломъка, като в същото време ще трябва да се оправям и с дракона. А изобщо няма да се изненадам ако Креншинибон се опита да привлече звяра на своя страна. Какъв по-добър господар за оръдие на хаоса и разрухата от един червен дракон?
— Колко силна е магията ти? — попита Даника.
— Боя се, че не чак толкова.
— Още една причина аз, Айвън и Пикел да дойдем, с теб.
— Вярваш ли, че който и да било от нас има някакви шансове срещу дракона без помощта на Денеир? — попита Кадърли направо.
— Ако Денеир не е с теб, ще ти трябваме, за да те измъкнем от там, колкото се може по-бързо — усмихна се Даника. — Нали за това са приятелите?
Кадърли понечи да каже още нещо, ала откри, че няма доводи, с които би могъл да надвие решимостта и хладното спокойствие, изписани по красивото лице на Даника. Разбира се, че щеше да поиска да дойде с него и разбира се, че той нямаше да успее да я спре, освен ако не тръгнеше тайно и не използваше могъща магия. Естествено Айвън и Пикел също щяха да пътуват с него, макар че неволно потръпна, като си представи как друидът Пикел се изправя срещу червения дракон. Не искаха да притесняват огромното същество повече, отколкото бе необходимо, за да „заемат“ огнения му дъх за малко, ала нищо чудно Пикел, който бе всецяло посветен на природата, да откажеше да си тръгне ей така, оставяйки живо това може би най-голямо извращение на всички естествени закони.
Даника улови брадичката му в шепата си и повдигна лицето му, така че да го гледа право в очите.
— Ще успеем — рече тя и докосна устните му със своите. — Справяли сме се и с по-големи опасности, любов моя.
Кадърли не можеше да й откаже, не можеше и не биваше да й попречи да дойде с него на това опасно пътуване, когато решителността й бе така голяма, а желанието й — така искрено. Той я привлече към себе си и отвърна на целувката й.
— Прекалено сме заети другаде — опита се да обясни Шарлота.
Рай’ги и Кимуриел никак не се бяха зарадвали, когато научиха, че по някакъв начин в Далабад бяха проникнали шпиони на няколко от големите мемнонски — военачалници.
Двамата елфи се спогледаха разтревожено. Вярно, Шарлота твърдеше, че шпионите са били заловени и избити до един, но ако грешеше? Ами ако някой от тях — бе успял да се измъкне и да съобщи на военачалниците в Мемнон истината за преврата в оазиса? Не беше ли възможно други съгледвачи също да са разбрали кой в действителност стои зад превземането на дом Басадони?
— Много скоро може да се наложи да пожънем плодовете на всички опасности, заложени от Джарлаксъл — рече Кимуриел на езика на Мрачните.
Шарлота разбра всяка дума, ала тънкостите на елфическата поговорка й убягнаха. Изразът често се използваше, когато ставаше въпрос за разплата с някой елфически род, посегнал срещу друг дом. Думите на Кимуриел бяха недвусмислено предупреждение, напомняне, че забъркването на Джарлаксъл с Креншинибон най-вероятно ги бе оставил твърде уязвими, каквито и стъпки да предприемеха сега.
Рай’ги кимна и поглади брадичката си, прошепвайки нещо, което другите двама не можаха да чуят. Неочаквано той пристъпи напред и застана пред Шарлота вдигнал ръце пред себе си. Още една дума и от пръстите му изригна пламък и обгърна главата на слисаната жена. Шарлота изпищя и се защура напред-назад, замахвайки към главата си, после се хвърли на пода и се затъркаля.
— Погрижи се всички останали, които знаят твърде много, да свършат по същия начин — ледено рече Рай’ги когато Шарлота най-сетне издъхна в краката му.
Кимуриел кимна мрачно, макар в ъгълчетата на устните му да играеше усмивка.
— Ще отворя портала към Мензоберанзан — обясни магьосникът. — Това място не ми харесва, а и двамата вече знаем, че печалбите, които можем да направим, не си заслужават риска за Бреган Д’аерте. Дори не съжалявам, че Джарлаксъл така глупашки загърби всякакъв здрав разум.
— Радвам се, че го стори — съгласи се Кимуриел. — Така вече можем да се върнем обратно в пещерите, където ни е мястото.
И с един последен поглед към Шарлота, чиято овъглена глава все още тлееше, той се усмихна и като кимна на своя приятел и съмишленик, излезе, нетърпелив да започне подготовката за изтеглянето им.
Рай’ги също излезе, макар и през друга врата, която водеше към стълбището, спускащо се в подземието на дом Басадони. Там стаите бяха по-сигурни и той можеше да се отпусне и да помисли на спокойствие. Думите му към Кимуриел бяха напълно искрени.
Логични думи. Единственият път, който им оставаше в свят, станал постепенно прекалено опасен.
И все пак… И все пак не можеше да пропъди зова, който отекваше в съзнанието му, настойчив глас, който молеше за помощ, а в замяна обещаваше могъщество, каквото той не бе и сънувал.
Рай’ги се разположи в удобно кресло в личните си покои, повтаряйки си, че завръщането в Мензоберанзан е правилният ход за Бреган Д’аерте, че рискът, на който щяха да се изложат, ако се задържат на Повърхността пък било то и за да преследват могъщи магически предмети, твърде много надвишава възможните печалби.
Не след дълго Рай’ги потъна в дълбок унес, най-близкото подобие до истински сън, на което бе способен един мрачен елф.
И в този „сън“ гласът на Креншинибон отново го откри — зов за избавление и обещания за съкровища и власт.
Призивът на отломъка ставаше все по-силен и по-силен, обещанията му — все по-примамливи. Ала този път те не рисуваха образа на величествени кристални кули в калимшанската пустиня. Не, сега Рай’ги виждаше кула от най-чист опал, издигаща се насред Мензоберанзан, катраненочерна и пулсираща от топлина и енергия.
Доводите на разума се оказаха прекалено слаби пред тази картина, пред образа на всички матрони майки, сред тях и омразната Триел Баенре, наредили се пред кулата, за да му се поклонят.
Рай’ги рязко отвори очи. Наложи си да събере мислите си и скочи от креслото, за да намери Кимуриел и да му каже да промени разпорежданията си. Да, порталът към Мензоберанзан щеше да бъде отворен и да, голяма част от войниците на Бреган Д’аерте щяха да се завърнат у дома.
Ала работата на Рай’ги и Кимуриел на Повърхността все още не бе свършена. Те двамата, заедно с един неголям отряд, щяха да останат, докато Креншинибон не се сдобиеше с достоен господар, който да му даде могъществото, което заслужаваше и с което в замяна отломъкът щеше да дари новия си господар.
В една мрачна стая далеч под Далабадския оазис Ихараскрик мислено се поздрави, задето бе променил призива на Креншинибон, така че още по-силно да изкуши Рай’ги. Кимуриел вече му бе съобщил за промяната в плановете на Бреган Д’аерте, ала макар външно илитидът да я бе приел, в действителност не искаше да остави отломъка да си отиде току-така, без преди това той да се опита да научи повече за него. С огромна концентрация и целия умствен контрол, на който бе способен, Ихараскрик бе успял да долови далечната мелодия на тихия, настойчив зов, макар че все още не можеше да открие неговия източник.
Да, Бреган Д’аерте щяха да му трябват още малко, макар да бе наясно, че щом мрачните елфи изпълнят предназначението си, между него и Рай’ги най-вероятно ще се стигне до двубой.
Така да бъде, каза си Ихараскрик. Кимуриел Облодра, псионистът, който разбираше истината за недостатъците на Креншинибон, несъмнено щеше да застане на страната на илитида.
Двадесет и първа глава
Маска на божество
— Кой би живял в пустинята, когато толкова наблизо има такава красота? — недоумяваше Джарлаксъл.
В дните след катастрофата в пивницата на Брайър, двамата се бяха движили с възможно най-голямата скорост, на която бяха способни, и дори бяха прибегнали до помощта на магьосника от една усамотена кула, за да ги придвижи по-близо до целта им, катедралата „Възвисяване на вярата“ и свещеника Кадърли.
Не пречеше и това, че Джарлаксъл сякаш разполагаше с неограничени количества злато.
Ето как не след дълго Снежните планини се извисиха пред тях. Лятото си отиваше, подухваше студен вятър, ала дори Ентрери бе принуден да се съгласи с думите на наемника, макар да се учудваше, че един мрачен елф може да открие красота в един толкова типичен за Повърхността пейзаж. Под тях, сгушена в западното подножие на планината, се простираше дълга, широка долина, застлана сякаш с килим от вековни дървета.
Дори Ентрери, който бе прекарал почти целия си живот в отричане на всяка красота, нямаше как да не се съгласи, че планината е величествена — висока и назъбена, и с върхове, покрити със сняг, който искреше ослепително на лъчите на слънцето.
— В Калимпорт си изкарвам хляба — отвърна той след малко, ала Джарлаксъл изсумтя презрително.
— С умения като твоите можеш да си намериш работа, където поискаш. В Града на бездънните води или в Лускан, в Долината на мразовития вятър и дори тук. И в най-големия град, и в най-малкото село знаят колко полезен може да бъде воин като теб. Никой не би прогонил Артемис Ентрери… освен, разбира се, ако не го познава така добре, както го познавам аз.
Палачът заплашително присви очи при тези думи, макар и двамата да знаеха, че са само на шега… или пък не? И в двата случая забележката на Джарлаксъл беше прекалено вярна, за да може Ентрери наистина да се засегне.
— Трябва да заобиколим планината от юг, за да достигнем Карадун и пътеките, отвеждащи до катедралата — обясни Ентрери. — Ако побързаме, само след няколко дни можем да сме при Кадърли.
— Да побързаме тогава — съгласи се Джарлаксъл. — Нека се отървем от отломъка и…
Той не довърши и любопитно се вгледа в приятеля си.
И какво?
Неизреченият въпрос увисна почти осезаемо във въздуха. Откакто бяха избягали от кристалната кула в Далабад, те имаха цел — отиваха във „Възвисяване на вярата“, за да унищожат опасния отломък. Ала какво ги очакваше след това? Дали Джарлаксъл щеше да се запъти към Калимпорт, за да си възвърне властта над Бреган Д’аерте, питаха се и двамата. Ентрери бе сигурен в едно — ако елфът действително имаше такива намерения, той нямаше да го последва. Дори ако Джарлаксъл някак съумееше да изкорени семената на раздора, посети от Рай’ги и Кимуриел, палачът нямаше никакво желание отново да се връща сред Бреган Д’аерте и да преценява всяко свое действие в светлината на неоспоримия факт, че предполагаемите му съюзници почти до един биха искали да го видят мъртъв.
Къде ли щяха да отидат? И дали щяха да го сторят заедно или всеки щеше да поеме по собствен път?
Двамата още мислеха за това, когато чуха силен глас властен, ала мелодичен.
— Спрете и се предайте! — нареди той.
Джарлаксъл и Ентрери като един погледнаха напред и видяха самотна фигура — красива и изящна елфическа девойка.
— Да се предадем? — промърмори Джарлаксъл. — Защо всички очакват да се предадем. А и да сме били спрели, на всичкото отгоре. Та ние и без това бяхме спрели!
Ентрери почти не го чуваше, тъй като всичките му сетива бяха насочени към дърветата наоколо. Държанието на девойката бе достатъчно красноречиво, а подозренията му се потвърдиха миг по-късно, когато сред клоните забеляза първо един, а после и втори стрелец, с лъкове, насочени право срещу него и Джарлаксъл.
— Не е сама — прошепна Ентрери на наемника, като внимаваше да не сваля усмивката от лицето си и да си придаде дружелюбно изражение.
— Елфите рядко са сами — отговори Джарлаксъл също толкова тихо. — Особено когато си имат работа с Мрачните.
Усмивката на Ентрери стана малко по-широка при тази неоспорима истина. Всеки момент очакваше върху тях да се посипе дъжд от стрели.
— Добра среща! — поздрави Джарлаксъл високо и свали шапката си, така че у никого да не остане и капчица съмнение каква е истинската му раса.
Ентрери забеляза, че девойката неволно потръпна и забави крачка — дори от разстоянието, което ги делеше (поне трийсетина метра), беше очевидно, че Джарлаксъл наистина е елф на мрака.
Девойката се приближи още малко, придавайки си спокойно, непроницаемо изражение. Внезапно Ентрери осъзна, че това не е случайна среща. Заслуша се за момент, за да чуе дали Креншинибон не ги бе повикал в отчаяния си опит да избяга от него.
Не долови нищо необикновено, никаква мисловна връзка между отломъка и жената пред него.
— Наоколо има стотина воини — заяви девойката и спря на около двайсет крачки от тях. — Нищо не би им доставило по-голямо удоволствие от това да пронижат черното ти сърце със своите стрели, но не за това сме тук… освен ако вие не ни принудите.
— Каква нелепост! — възкликна Джарлаксъл оживено. — Защо бих искал да сторя нещо такова, прекрасна девойко! Аз съм Дризт До’Урден от Долината на мразовития вятър, а сърцето ми, убеден съм, не се различава много от твоето!
Елфката присви устни.
— Не е чувала за теб, приятелю — предположи Ентрери.
— Шайли от Шилмистката гора е чувала за Дризт До’Урден — увери ги девойката. — Чувала е също така и за Джарлаксъл от Бреган Д’аерте, както и за Артемис Ентрери, най-мерзкия от всички убийци.
Джарлаксъл и Ентрери неволно примигаха при тези неочаквани думи.
— Сигурно кристалният отломък й е казал — прошепна наемникът на приятеля си.
Ентрери не отрече, ала не го и повярва. Затвори очи и отново се опита да долови някаква връзка между девойката пред себе си и Креншинибон. И този път не усети нищо. Абсолютно нищо.
Но откъде можеше да знае?
— Ти ли си Шайли от Шилмистката гора? — учтиво попита Джарлаксъл. — Или говориш за някой друг?
— Аз съм Шайли — потвърди девойката. — С моите приятели бяхме изпратени тук, за да ви открием, Джарлаксъл от Бреган Д’аерте. Със себе си носиш предмет, който е много важен за нас.
— Аз? — престори се на учуден наемникът, доволен, че може да бъде още по-достоверен, тъй като отломъкът наистина не беше у него.
— Кристалният отломък е у Джарлаксъл и Артемис Ентрери — отсече Шайли категорично. — Не ме интересува кой точно го носи, а само това, че е у вас.
— Ще ни нападнат — прошепна Джарлаксъл на Ентрери. — Отломъкът им говори. Боя се, че няма да можем да се измъкнем с приказки.
Палачът обаче не мислеше така. Креншинибон не се опитваше да примами Шайли и останалите елфи, а ако вече се бе опитал да го стори, никой от елфите не го бе допуснал в съзнанието си.
Внезапно забеляза, че Джарлаксъл прави някакви движения (магия, досети се той) и го хвана за ръката, за да го накара да спре.
— Наистина притежаваме предмета, за който говорите — каза той на Шайли и пристъпи напред, уповавайки се единствено на интуицията си. — Искаме да го отнесем на Кадърли от „Възвисяване на вярата“.
— Защо? — попита девойката.
— За да може свещеникът да отърве света от него — дръзко отговори Ентрери. — Казваш, че си чувала за Дризт До’Урден. Ако е вярно и ако познаваш Кадърли също толкова добре (в което не се и съмнявам), значи знаеш, че Дризт също бе тръгнал към него с тази цел.
— Докато един мрачен елф, предрешен като Кадърли, не му открадна отломъка — твърдо заяви Шайли.
Всъщност, това бе всичко, което Кадърли й беше казал за начина, по който тези двамата се бяха сдобили с Креншинибон.
— Зад много постъпки често се крият причини, които един страничен наблюдател няма как да разбере — намеси се Джарлаксъл. — Стига ти да знаеш, че отломъкът е у нас и че го носим на Кадърли, за да може той веднъж завинаги да избави света от заплахата на Креншинибон.
Шайли махна на другарите си и те се показаха измежду дърветата — десетки елфи с мрачни лица, облечени в лъскави доспехи и снабдени с лъкове и прекрасни оръжия.
— Наредено ми бе да ви отведа във „Възвисяване на вярата“ — обясни Шайли. — Не ми беше обяснено дали трябва да сте живи на всяка цена. Вървете бързо и безшумно, без да правите заплашителни движения и може би ще доживеете да видите портите на прекрасния храм… макар да се надявам да не го сторите.
С тези думи девойката се обърна и потъна в гората. Останалите елфи ги заобиколиха, без да свалят лъковете си.
— Нещата се развиват по-добре, отколкото очаквах — сухо отбеляза Джарлаксъл.
— Значи си голям оптимист — отвърна Ентрери със същия тон, опитвайки се да намери пролука в обръча от воини, ала откри единствено обещания за светкавична смърт, отпечатани върху всяко красиво елфическо лице.
Джарлаксъл вече си бе направил съвсем същия извод.
— Хванаха ни натясно — отбеляза той.
— А ако знаят истината за последната ни среща с Дризт До’Урден… — мрачно допълни Ентрери, оставяйки изречението да увисне заплашително във въздуха.
Джарлаксъл задържа кривата си усмивка, докато палачът не се обърна. Нямаше особено желание да разкрива какво се бе случило в действителност при тази последна среща. Никак не му се искаше да каже на Ентрери, че Дризт все още е жив. Макар да вярваше, че приятелят му вече не е обсебен както преди, възможно бе да греши. В такъв случай, ако Ентрери някога научеше истината, нищо чудно да им се наложеше да се бият за живота си с изкусния Дризт.
Джарлаксъл се огледа наоколо и реши, че вече си има достатъчно неприятности.
Обстановката във „Възвисяване на вярата“ постепенно се нажежаваше и когато Джарлаксъл намекна, че двамата с Ентрери надали биха могли да имат особено доверие на някой, който ги бе докарал под стража от въоръжени до зъби елфи, Кадърли не можа да се въздържи и направи сприхава забележка за отношенията между мрачните и светлите елфи.
— Нали каза, че в случая не става дума за нас? — напомни му Джарлаксъл и се обърна към Ентрери, той обаче не каза нищо.
Всъщност, откакто бяха пристигнали в катедралата, палачът не бе казал нито дума, също както и още някой — самоуверена на вид жена на име Даника. Ентрери и Даника изглеждаха замесени от едно и също тесто, факт, който определено дразнеше и двамата. Почти през цялото време те просто седяха и се взираха един в друг с неприкрита враждебност, сякаш между тях съществуваше отколешна вражда, за която знаеха само те двамата.
— Така е — принуден бе да отстъпи Кадърли. — Ако обстоятелствата бяха различни, щях да имам доста въпроси по отношение на действията ти, Джарлаксъл от Мензоберанзан, и малко от тях щяха да ти се понравят.
— Процес, значи? — изсмя се подигравателно наемникът. — Такава ли е ролята ти, магистрате?
Едно от двете джуджета зад Кадърли (с жълта брада и очевидно по-сериозно от другото) изръмжа и се размърда неспокойно. Зеленобрадият му брат продължи да се усмихва с все същата наивна усмивка. В очите на Джарлаксъл, който винаги търсеше тайни подбуди, скрити под пластове лъжи, тази усмивка правеше зеленобрадото джудже по-опасното от двете.
Кадърли изгледа наемника, без да мига.
— Всички ние трябва да отговаряме за действията си — заяви той.
— Но пред кого? — отвърна Джарлаксъл също толкова непоколебимо — Можеш ли въобще да си представиш живота, който съм водил, самомнителни свещенико? Питам се как ли би се справил ти в мрака на Мензоберанзан?
Наемникът се канеше да продължи, ала в този миг Ентрери и Даника в един глас нарушиха мълчанието си:
— Достатъчно!
— Ооо! — промърмори зеленобрадото джудже, когато в стаята изведнъж се възцари пълна тишина.
Толкова изумени от едновременния си изблик, колкото и останалите, Ентрери и Даника отново се спогледаха така, сякаш се канеха да се нахвърлят един върху друг.
— Да приключваме с това — рече Кадърли. — Дайте ни кристалния отломък и си вървете по пътя. Нека собствената ви съвест бъде ваш съдник за злодеянията, извършени в миналото — мен ще ме вълнува единствено онова, което вършите за в бъдеще. И знайте, че останете ли близо до „Възвисяване на вярата“, ще имам всяко право да ви съдя и ще следя всяка ваша крачка.
— Разтрепервам се само при тази мисъл — каза Ентрери, изпреварвайки Джарлаксъл, който се канеше да направи някоя също толкова ехидна, но не толкова недвусмислена забележка. — За всеобщо съжаление, все още ни предстои да прекараме известно време заедно. Нуждая се от теб, за да унищожиш отломъка, ти пък имаш нужда от мен, за да го нося.
— Дай го! — нареди Даника и го изгледа с леденостуден поглед.
— Как ли пък не! — усмихна се подигравателно Ентрери.
— Дадох ви думата си, че ще го унищожа — намеси се Кадърли.
— И преди съм чувал подобни обещания — отвърна палачът. — До този момент аз съм единственият, успял да пренебрегне примамливия му зов, затова остава у мен, докато не бъде унищожен.
При тези думи Ентрери почувства как нещо сякаш го подръпва — смесица от отчаяна молба, заплахи и ярост, каквато не бе срещал дотогава. Те всички идваха от пленения Креншинибон.
Даника изсумтя, сякаш твърдението на палача беше съвсем нелепо, ала Кадърли не й позволи да каже нищо.
— Подобно геройство не е необходимо — увери той Ентрери. — Не е нужно да го правиш.
— Напротив! — отсече Ентрери и погледна към Джарлаксъл, той обаче като че ли бе на страната на Кадърли.
Не че в това имаше нещо странно. По петите си имаха опасни врагове, а Креншинибон надали щеше да се остави да бъде унищожен без отчаяна съпротива.
Въпреки това Ентрери трябваше да довърши започнатото. Ненавиждаше отломъка от дъното на душата си и искаше с очите си да види как го унищожават. Не бе сигурен защо се чувства по този начин, но знаеше, че не може да се откаже и че за нищо на света няма да даде Креншинибон комуто и да било, нито на Кадърли, нито на Даника, нито на Рай’ги и Кимуриел, не и докато беше жив.
— Аз ще го довърша — рече Кадърли.
— Така казваш — ехидно отвърна Ентрери.
— Аз служа на Денеир! — понечи да възрази Кадърли.
— Малко са създанията, които заслужават по-малко доверие от уж благочестивите свещеници — ледено го прекъсна палачът. — Слагам ги веднага след троглодитите и зелената плесен, най-големите двуличници и лъжци в целия свят.
— Моля те приятелю, не се страхувай да дадеш воля на чувствата си — сухо подхвърли Джарлаксъл.
— Аз пък си мислех, че тази чест се пада на палачите, убийците и крадците — намеси се и Даника с глас, напоен с ненавист.
— Скъпо момиче, Артемис Ентрери не е крадец — ухили се Джарлаксъл в опит да поохлади страстите, преди някой да избухне… и двамата с Ентрери да се окажат изправени срещу прекалено многочислен противник: четиримата в стаята, както и онези, които се намираха отвън — десетки жреци и отрядът елфи, които несъмнено и в този момент разтревожено обсъждаха пристигането им в храма.
Ентрери обаче не го остави да продължи.
— Както и да го увърташ — обърна се той към Кадърли, — истината е, че Креншинибон е у мен и че от всички, опитвали се да го обуздаят, единствен аз показах необходимата сила на волята, за да го сторя. Опитай да ми го отнемеш, ако искаш, но знай, че няма да го отстъпя без бой, дори ако се наложи да прибягна и до неговата помощ. Искам да го унищожа. Казваш, че и ти искаш същото. Значи ще го направим заедно.
Кадърли дълго мълча. На няколко пъти погледна ту към Даника, ту към Джарлаксъл, ала никой от тях не каза нищо. Най-сетне младият свещеник сви рамене и отново се обърна към Ентрери.
— Така да бъде — отстъпи той. — Отломъкът трябва да бъде потопен в магически мрак и погълнат от огнения дъх на прастар червен дракон.
Джарлаксъл закима, после изведнъж се сепна, а очите му се разшириха.
— Дай му го! — рече той на приятеля си.
Ала Артемис Ентрери, който също не изгаряше от желание да се изправя срещу какъвто и да било дракон повече се страхуваше Креншинибон да не се освободи и да се опита да покори някого на волята си. Вече знаеше как да го унищожи — те всички знаеха — и отломъкът никога нямаше да допусне да останат живи… освен като негови покорни роби.
А тази възможност Ентрери ненавиждаше повече от всичко друго на света.
Джарлаксъл се поколеба дали да не спомене, че волята на Дризт До’Урден се бе оказала не по-слаба, ала предпочете да си замълчи. По-добре щеше да е изобщо да не споменава името на Дризт. Ясно бе, че Кадърли знае истината за разигралото се между тях при последната им среща, а на наемника никак не му се искаше Ентрери да научава, че най-омразният му враг е жив… особено сега, когато бездруго си имаха толкова неприятности.
Или пък не? Ами ако научавайки, че Дризт е жив, Ентрери решеше да се откаже, да връчи отломъка на Кадърли и да тръгне да търси елфа?
Джарлаксъл се засмя и не каза нищо, прозрял на какво се дължи това внезапно желание да издаде истината — поредната отчаяна хитрина на пленения отломък.
— Добър опит! — прошепна наемникът и се усмихна още по-широко, когато всички се обърнаха, за да го погледнат.
Малко по-късно, докато Кадърли и приятелите му се стягаха за пътешествието до бърлогата на един червен дракон, за който свещеникът бе чувал, Джарлаксъл и Ентрери излязоха, за да се поразходят около катедралата, осъзнавайки, че ги следят не един и два чифта очи.
— Не можеш да отречеш, че е красиво — отбеляза Джарлаксъл, вдигнал поглед към реещия се храм с високите си кули и прекрасни, цветни прозорци.
— Маската на божество — кисело процеди Ентрери.
— Маската или лицето? — попита пълният с изненади наемник.
Ентрери го изгледа продължително, после отново вдигна очи към катедралата.
— Маска — отсече той. — Или просто илюзия, скалъпена от хора, които искат да се издигнат над всички останали, ала не притежават необходимите умения, за да го сторят.
Ред бе на Джарлаксъл да го изгледа любопитно.
— Дори онзи, който не е нито блестящ воин, нито кой знае какъв мислител, може да се издигне, ако успее да убеди света, че някое божество говори чрез него — рязко обясни палачът. — Това е най-голямата измама в света, прегръщана на драго сърце от крале и благородници, докато дребните мошеници от Калимпорт, пък и в който и да било друг град, губят езиците си, опитват се да докопат чуждото злато по същия начин.
Никога досега Джарлаксъл не бе чувал от устата на приятеля си да излизат думи, които да разкриват толкова много истинската му същност.
До този миг наемникът се бе опитвал да измисли как да изчака на някое сигурно място, докато Ентрери, Кадърли и останалите се изправят срещу дракона, ала сега, след като бе надзърнал в сърцето на палача, Джарлаксъл внезапно осъзна, че на всяка цена трябва да отиде с тях.
Двадесет и втора глава
Въпрос на гледна точка
Огромният звяр спеше, ала дори в съня си червеният дракон изглеждаше ужасяващо внушителен. Беше се свил на кълбо, дългата му опашка почиваше до главата, а огромният, люспест гръб се издигаше и спускаше като гигантска вълна. При всяко вдишване каменният под потреперваше, а от ноздрите на чудовището излизаха кълба сив пушек. Единствената светлина в пещерата идваше от самия дракон, горещо, червеникавозлатисто сияние, сякаш могъществото му бе толкова голямо, а огънят, бушуващ в него, толкова свиреп, че дори люспите му не можеха да ги задържат вътре.
От другата страна на магическото огледало шестимата, които обстоятелствата бяха накарали да се съюзят — Кадърли, Даника, Айвън, Пикел, Ентрери и Джарлаксъл, го наблюдаваха със смесица от страхопочитание и ужас.
— Шайли и нейните стрелци биха ни свършили добра работа — отбеляза Даника, но, разбира се, това бе невъзможно — Шайли и останалите категорично бяха отказали да участват в какъвто и да е план, включващ мрачен елф, и се бяха завърнали в Шилмистката гора.
— Цялата войска на крал Елберет би ни свършила добра работа — добави Кадърли.
— Ооо! — проточи Пикел, който бе истински поразен от чудовището, поне толкова огромно и ужасяващо, колкото и стария Файрънтенимар.
— Е, ето го и драконът — обърна се Кадърли към Ентрери. — Все още ли искаш да дойдеш с мен?
Думите му бързо заглъхнаха при вида на жадния пламък в очите на убиеца.
Артемис Ентрери бръкна в кесийката на кръста си и извади кристалния отломък.
— Виж какво те очаква! — прошепна той и веднага усети отчаяния зов на Креншинибон, по-силен отвсякога.
Първият, към когото Креншинибон се обърна, бе Джарлаксъл и за миг наемникът наистина протегна ръка към него, после обаче осъзна какво прави и устоя на изкушението.
— Прибери го! — прошепна Даника сурово и премести поглед от зеленикавото сияние на отломъка към размърдалия се звяр. — Ще събуди дракона!
— Скъпа моя, да не би да очакваш да получиш огнения му дъх, докато спи? — пошегува се Джарлаксъл и Даника го изгледа свирепо.
Ентрери, който също чуваше гласа на Креншинибон, бързо разбра, че младата жена има право — макар че накрая щеше да им се наложи да го събудят, много по-добре щеше да бъде, той да не знае защо го правят.
Със самодоволна усмивка и един последен поглед към отломъка, палачът го прибра обратно в кесийката и кимна на Кадърли в знак, че е видял достатъчно.
— Е, кога тръгваме? — попита той, след като образът в огледалото изчезна, а тонът му ясно даваше да се разбере, че гледката на страховитото чудовище изобщо не го е уплашила и че няма търпение веднъж завинаги да приключи със скверния отломък.
— Трябва да подготвя нужните магии — обясни Кадърли. — Няма да се бавя.
След това даде знак на Даника и джуджетата да съпроводят нежеланите гости навън. В мига, в който остана сам, отново извика образа на дракона в огледалото, като този път направи заклинание, което му даваше възможност да вижда в тъмното, и внимателно огледа всяко ъгълче на просторното леговище.
Забеляза, че по пода има много пукнатини и когато проследи една от тях, установи, че под спящия червей се разстила същински лабиринт от тунели и пещери.
Освен това, бърлогата на дракона не изглеждаше особено стабилна. Ни най-малко.
Все неща, които трябваше да вземе под внимание, когато избира магиите, които щяха да ги отведат при звяра, наричан Хефестус.
Рай’ги затвори очи, вглъби се в себе си и позволи на гласа на Креншинибон да изпълни мислите му. Долови гняв и отчаяние, молба за помощ и обещания за невиждана слава.
Различни образи изпълниха съзнанието му, а сред тях ярко се открояваше огромен, червен дракон, свит на кълбо, както и думата Хефестус.
Рай’ги разбра, че трябва да действа бързо. Усамотил се в стаята си в подземието на дом Басадони, той отправи гореща молитва към лейди Лолт, разказвайки й за Креншинибон и за невъобразимия хаос, който отломъкът можеше да посее по света.
Моли се в продължение на часове, отпращайки грубо всички, осмелили се да почукат на вратата му, в това число Берг’иньон и Кимуриел.
Най-сетне, когато сметна, че е привлякъл вниманието на Лолт или поне на някоя от нейните слугини, той подхвана мощна магия и отвори портал между измеренията.
Както обикновено при тази магия, трябваше много да внимава през портала да не нахлуе някой нежелан или прекалено могъщ обитател на другите равнини.
Оказа се, че е прав и наистина е привлякъл вниманието на Лолт, тъй като през портала влезе йоклола. Йоклолите бяха най-приближените слугини на Лолт, създания, които повече от всичко приличаха на полуразтопена свещ с пипала по-дълги и от тези на самата Кралица на паяците.
Рай’ги затаи дъх и неволно се запита дали не беше сгрешил, съобщавайки на лейди Лолт за кристалния отломък. Може би тя щеше да поиска Креншинибон за себе си и да нареди на Рай’ги да й го донесе?
— Потърси помощта на лейди Лолт — проговори йоклолата с ужасния си, едновременно гърлен и ужасяващ глас.
— Искам да се върна в Мензоберанзан — рече Рай’ги. — Но не мога, още не. Едно оръдие на хаоса е на път да бъде унищожено…
— Лейди Лолт знае за Креншинибон, Рай’ги от дом Теячумет.
Думите на йоклолата доста изненадаха магьосника. Някога той наистина принадлежеше към дом Теячумет от Чед Насад… дом, който бе напълно изтребен преди повече от сто години. Току-що, осъзна Рай’ги, му бяха напомнили, че паметта на Лолт и нейните слуги е дълга.
И недвусмислено го предупреждаваха да внимава как ще използва отломъка в града на най-могъщите жрици на Лолт.
Изведнъж Рай’ги видя как мечтата му да покори Мензоберанзан става на пух и прах.
— Откъде ще го вземеш? — попита йоклолата.
— Бърлогата на Хефестус — заекна Рай’ги, тъй като мислите му бяха другаде. — Червен дракон. Не знам къде…
— Ще получиш отговор — обеща йоклолата и прекрачи през портала, който тутакси се затвори от само себе си.
Дали Лолт бе наблюдавала разговора, уплашено се запита магьосникът. Как изобщо бе могъл да си помисли, че ще го оставят да покори Мензоберанзан! Вярно, Креншинибон бе могъщ, навярно достатъчно, за да му помогне да манипулира и дори да свали от престола немалко матрони майки и така да му осигури огромна власт, ала нещо в начина, по който йоклолата беше използвала цялото му име, му нашепваше, че трябва много да внимава. Лейди Лолт никога не би допуснала подобна промяна в Мензоберанзан.
В продължение на един кратък миг Рай’ги се поколеба дали да не се откаже, да събере остатъка от войниците си и направените на Повърхността печалби, и двамата с Кимуриел да се завърнат в Подземния мрак като предводители на Бреган Д’аерте.
После гласът на Креншинибон измести тази мисъл, нашепвайки обещания за власт и слава. Повърхността може би не бе чак толкова ужасно място, както Рай’ги си мислеше. С помощта на отломъка би могъл да осъществи плановете на Джарлаксъл, само че на друго, по-подходящо място (някоя планина, гъмжаща от гоблини, например), където да си създаде легион от верни до смърт роби.
Рай’ги нетърпеливо потри тънките си пръсти, в очакване на отговор от йоклолата.
— Не можеш да отречеш, че е красива — отбеляза Джарлаксъл.
Двамата с Ентрери седяха навън и си почиваха преди да потеглят на път. И този път много очи следяха всяко тяхно движение.
— Ала в целта й няма нищо красиво — отвърна палачът с тон, който ясно даваше да се разбере, че няма намерение отново да подхваща същия разговор.
Джарлаксъл дълго го гледа, сякаш искаше по някакъв начин да отключи спомена за този очевидно мрачен епизод в живота на палача. Не че се учудваше особено от неприязънта, която Ентрери хранеше към „двуличните“ свещеници. В много отношения елфът напълно споделяше мнението му. През дългия си живот елфът често бе излизал от Мензоберанзан, освен това на практика знаеше всичко за всеки посетител на града, така че бе видял достатъчно от многобройните религиозни секти на Торил, за да е наясно с лицемерието на мнозина така наречени свещеници. Ала зад думите на Ентрери прозираше нещо много по-дълбоко. Нещо се бе случило в миналото му, нещо грозно и потресаващо, нещо, в което бе участвал свещеник. Може би, набеден за престъпление, което не бе извършил, Ентрери бе измъчван от някой свещеник — често срещана практика сред някои по-малобройни общности на Повърхността. А може би някога бе обичал и някой свещеник бе откраднал неговата любима или дори я беше убил.
Каквото и да се бе случило, Джарлаксъл ясно виждаше омразата, която лумваше в тъмните очи на палача, колчем погледнеше към великолепната (а тя наистина беше великолепна!) катедрала. Дори според наемника, рожба на Подземния мрак, „Възвисяване на вярата“ напълно заслужаваше името си — самата гледка на прекрасния храм го изпълваше с усещането, че душата му сякаш се пречиства и възвисява.
Не по същия начин се чувстваше Артемис Ентрери, този загадъчен, изтъкан сякаш от тайни човек, когото Джарлаксъл намираше за толкова интересен.
— Къде ще отидеш, когато го унищожим? — неочаквано попита Ентрери.
Наемникът дълго мълча, докато опитваше да осмисли въпроса и да открие отговора, който и самият той не знаеше.
— Ако го унищожим — поправи той убиеца. — Изправял ли си се друг път срещу подобно създание, приятелю?
— Кадърли несъмнено го е правил, също както и ти — отвърна Ентрери.
— Само веднъж — призна Джарлаксъл. — И те уверявам, че нямам никакво желание да го повтарям. Не можеш да водиш разумен разговор с червен дракон, защото те не се ръководят от никакви цели, дори не от желание за лична изгода. Те унищожават всичко, изпречило се на пътя им, и заграбват каквото остане. Просто съществуване, което ги прави още по-опасни.
— Е, нека тогава Креншинибон се изпречи на пътя му и бъде унищожен — рече Ентрери и с тялото си усети отчаяния писък на отломъка.
— Защо? — попита Джарлаксъл изведнъж и палачът разбра, че приятелят му също е чул безмълвния вик на Креншинибон.
— Защо? — повтори той и се обърна към елфа.
— Чудя се дали не избързваме с плановете си — обясни Джарлаксъл. — Вече знаем как да унищожим Креншинибон… не мислиш ли, че това ни стига, за да го накараме да ни се подчинява безрезервно.
Ентрери избухна в смях.
— В думите ми има истина — настояваше наемникът. — Помисли само колко можем да спечелим, ако изберем този път. Вярно, Креншинибон се опита и дори успя да ме манипулира, но сега, когато всички знаем, че не той, а ти си господарят, защо да бързаме да го унищожаваме? Защо първо не се опитаме да разберем дали не можем да го използваме за собствената си изгода?
— Защото ако и той, и ние сме наясно, че сме в състояние да го унищожим, може би не се налага да го правим наистина — включи се в играта Ентрери.
— Точно така! — въодушеви се Джарлаксъл.
— Защото, ако знаеш, че си в състояние да събориш кристалната кула, не съществува абсолютно никаква възможност в крайна сметка да се сдобиеш с две кули — ехидните думи на палача за миг изтриха доволната усмивка от лицето на слисания елф.
— Отново го направи — сухо заяви наемникът, когато се съвзе.
— Същата примамка, на същата въдица и Джарлаксъл отново я налапа като шаран — рече Ентрери.
— Та както казвах, катедралата наистина е хубава — рязко смени темата наемникът и Ентрери избухна в смях.
— Забави го тогава — безмълвно каза Ихараскрик, когато Кимуриел му съобщи за плана им да издебнат Джарлаксъл, Ентрери, Кадърли и приятелите му в пещерата на Хефестус.
— Рай’ги може да бъде възпрян само с открита битка — обясни Кимуриел. — Решил е да се сдобие с отломъка на всяка цена.
— Защото отломъкът му заповядва да го стори — отвърна илитидът.
— И все пак ми се струва, че е успял да се освободи от властта му, поне донякъде — възрази Кимуриел. — Отпрати голяма част от войниците ни в Мензоберанзан, постепенно изоставя и завоюваното на Повърхността.
— Така е — съгласи се Ихараскрик, — но жестоко се лъжеш, ако мислиш, че кристалният отломък, който черпи силата си от светлината на слънцето, ще позволи на Рай’ги да го отнесе в дълбините на Подземния мрак.
— Рай’ги смята, че няколко кристални кули, издигнати на Повърхността, биха били достатъчни, за да доставят необходимата на Креншинибон енергия чак до Мензоберанзан — обясни Кимуриел, тъй като Рай’ги наистина бе споменал подобна възможност… внушена му, разбира се, от кристалния отломък.
— Напоследък Рай’ги вижда най-различни възможности пред себе си — сарказмът в мислите на илитида беше неприкрит. — Източникът на тези коя от коя по-прекрасни възможности е един и същ.
Това бе нещо, върху което Кимуриел, хванат натясно между петима крайно опасни противници (Рай’ги, Ихараскрик, Джарлаксъл, Артемис Ентрери и кристалния отломък), нямаше никакво желание да се замисля.
Нямаше как да предотврати онова, което се задаваше.
Да се опълчи срещу Рай’ги не можеше, не само заради респекта, който хранеше към магьосническите му умения, но и заради отношенията помежду им. От останалите най-малко го тревожеше Ихараскрик. Илитидът нямаше шанс срещу тях с Рай’ги. Кимуриел знаеше, че с псионистките си умения е в състояние временно да обезвреди Ихараскрик — достатъчно, за да може Рай’ги да го заличи от лицето на земята.
Що се отнасяше до Креншинибон, макар да бе склонен да отдаде заслуженото на манипулаторските умения на отломъка и да бе сигурен, че той никога не би приел един псионист за господар, Кимуриел бе започнал да вярва, че едно съдружие между Рай’ги и отломъка може да се окаже наистина успешно. Джарлаксъл не бе успял да се справи както трябва с Креншинибон, но то бе защото не бе разбрал с какъв опитен манипулатор се захваща. Рай’ги, сигурен бе псионистът, надали щеше да допусне същата грешка.
Вярно, Кимуриел смяташе, че всичко би било много по-чисто и по-лесно, ако Креншинибон бъде унищожен веднъж завинаги, ала нямаше никакво намерение да се опълчва срещу своя приятел заради това. Всъщност, когато погледна към илитида пред себе си, Кимуриел бе принуден да признае, че донякъде вече го е сторил, дори само като бе съобщил на крадеца на мисли за намерението на Рай’ги да се съюзи с отломъка.
Кимуриел се поклони на Ихараскрик и с помощта на псионистките си умения се понесе обратно към своите покои в дома на Басадони. Недалеч от тях, Рай’ги седеше в стаята си и чакаше отговора на йоклолата, докато подготвяше удара срещу Джарлаксъл и новите му съюзници.
Кимуриел нямаше никаква представа къде е неговото място във всичко това.
Двадесет и трета глава
Пред лицето на опасността
Артемис Ентрери с неприкрито недоверие гледаше как Кадърли се приближава до него и подхваща бавно заклинание. Младият свещеник вече беше направил защитни магии на Даника, Айвън и Пикел, както и на самия себе си, ала палачът изведнъж осъзна каква прекрасна възможност е това да се отърват от него. Какъв по-лесен начин да го унищожат, от това да го оставят да се изправи срещу дъха на дракона, мислейки си (напълно погрешно), че разполага със защита срещу пламъците!
Ентрери погледна към Джарлаксъл, който бе отказал помощта на Кадърли, твърдейки, че може и сам да се погрижи за себе си. Наемникът кимна и на езика на жестовете, използван в Мензоберанзан, безмълвно увери приятеля си, че Кадърли наистина го е обвил със защита против огъня.
Когато свърши, младият свещеник отстъпи назад и огледа малката групичка.
— Все още смятам, че бих се справил по-добре сам — отбеляза той, при което Ентрери и Даника се намръщиха.
— Ако ставаше въпрос просто да се защитиш от огъня и да подхвърлиш отломъка, та драконът да може да го унищожи с дъха си, щеше да си прав — отвърна Джарлаксъл. — Боя се обаче, че преди това ще трябва да намериш начин да го накараш — драконите рядко използват своето най-могъщо оръжие току-така.
— Но когато ни види всичките, сигурно ще се опита да ни изпепели — предположи Даника.
— Пуф! — възкликна Пикел.
— Непредвидени обстоятелства, драги ми Кадърли — обясни Джарлаксъл. — Трябва да сме готови за изненади, да предвидим всеки развой на събитията и да измислим как да го посрещнем. С толкова древен и интелигентен противник всичко е възможно.
Внезапно вниманието им бе привлечено от Пикел, който подскачаше около брат си с причудлива песничка на уста и ръсеше отгоре му с някакъв прах, въпреки яростната съпротива на Айвън. Когато свърши, Пикел се ухили широко и прошепна нещо в ухото на брат си.
— Казва, че и той искал да добави една магия — обясни джуджето с жълта брада. — Вече я направи на себе си и на мен и се чуди дали някой от вас също не иска да опита.
— Каква магия?
— Още една защита против огъня — уточни Айвън. — Твърди, че ду-дадите я умеели.
При тези думи Джарлаксъл се разсмя, не защото се съмняваше в думите на Айвън, а защото мисълта за джудже-друид му се струваше очарователна. Той се поклони на Пикел и на драго сърце го остави да си свърши работата. Останалите последваха примера му.
— Трябва да сме възможно най-бързи — рече Кадърли, когато шестимата застанаха пред прозореца в една от най-високите кули на катедралата. — Целта ни е да унищожим отломъка и нищо повече. Не отиваме, за да се бием с дракона, да събуждаме гнева му, нито пък — при тези думи той погледна към Джарлаксъл и Ентрери, — да се опитаме да откраднем нещо от могъщия Хефестус. И помнете, заклинанията ще отслабят една, най-много две струи от дъха му.
— Една ще ни бъде напълно достатъчна — увери го Ентрери.
— Даже прекалено — промърмори Джарлаксъл.
— Е, всички ли знаят какво да правят, след като проникнем в бърлогата му? — попита Даника, без да обръща внимание на елфа.
Въпроси не последваха и Кадърли направи нова магия, с чиято помощ много скоро вече се носеха на югоизток, към пещерата на Хефестус. Не се приземиха направо в бърлогата му, а в тунелите под нея, откъдето се изкачиха до преддверието й.
В мига, в който Кадърли развали магията, довела ги дотук, шестимата чуха дишането на огромния дракон, шумно вдишване и издишване, от което въздухът се изпълваше с кълба дим.
Джарлаксъл долепи пръст до устните си и предпазливо се запрокрадва напред. Сви зад издатина в стената и се изгуби от погледите им, а когато малко по-късно се върна, се облягаше на скалата, за да не падне. При вида на останалите наемникът кимна мрачно, макар всички да бяха разбрали от изражението на обичайно спокойното му лице, че наистина е видял дракона.
Кадърли и Ентрери тръгнаха начело на малката групичка, следвани от Даника и Джарлаксъл. Накрая идваха двете джуджета. След издатината в скалната стена тунелът продължаваше съвсем малко, преди да се разшири и да отстъпи място на просторна пещера, чийто под бе осеян с дълбоки пукнатини.
Ала шестимата не забелязваха почти нищо, освен страховитото туловище, което се издигаше като планина пред тях, огряно от червеникавозлатисто сияние.
Дори свит на кълбо, драконът беше толкова огромен, че те изведнъж се почувстваха неизмеримо дребни и незначителни и им се прииска да се хвърлят на земята и да му се поклонят.
Това бе една от опасностите, заплашващи всеки, дръзнал да се доближи до истински дракон — усещането за невъобразима мощ, което се излъчваше от тях и което изпълваше всеки, зърнал отблизо ужасяващото им великолепие, с безнадеждност и отчаяние.
Тези шестимата обаче не бяха вчерашни бойци, търсещи бърза и лесна слава. Те не само бяха изключително опитни воини, но всички, с изключение на Артемис Ентрери, и преди се бяха изправяли срещу подобен звяр. А във Фаерун нямаше създание, било то дракон, архидявол и дори най-могъщият демон на Бездната, който да е в състояние да накара Артемис Ентрери да изгуби присъствие на духа.
Окото на дракона (подобно повече на котешко, отколкото на окото на гущер, със зелен ирис и тясна зеница, която бързо се разшири, за да се настрои към сумрака в пещерата) се отвори в мига, в който шестимата пристъпиха в бърлогата му, следейки всяко тяхно движение.
— Да не би да искахте да ме изненадате, докато спя? — тихо попита Хефестус, но дори така в ушите на шестимата гласът му прокънтя.
Кадърли даде предварително уговорения знак на останалите и щракна с пръсти, изпълвайки пещерата с ярка магическа светлина.
Начаса Хефестус вдигна рогатата си глава, а зениците му се превърнаха в тънки, черни резки. Миг по-късно драконът вече се бе изправил и се бе обърнал право към свещеника. Ентрери побърза да извади Креншинибон, готов да го хвърли към чудовището, веднага щом проличеше, че то се кани да даде воля на огнения си дъх. Джарлаксъл също се приготви да изпълни своята роля — нему бе отредена задачата да призове кълбо магически мрак, което да скрие отломъка, докато пламъците го поглъщат.
— Крадци! — изрева Хефестус и пещерата потрепери от мощния му глас, напомняйки на Кадърли колко е нестабилен подът под краката им. — Дошли сте да задигнете съкровището на Хефестус. Идвате със заклинания и носите магически предмети, които смятате за непобедими, но готови ли сте наистина за онова, което ви очаква? Могат ли изобщо шепа простосмъртни да се подготвят за страховитото великолепие на Хефестус?
Кадърли потъна в песента на Денеир, търсейки някое особено могъщо заклинание, магически хаос, например (същия, който бе използвал срещу Файрънтенимар някога), за да излъже Хефестус и да приключи с тежката задача. При предишната си среща с червен дракон бе използвал връщаща времето магия, отслабвайки по този начин силата на звяра, ала сега не можеше да го стори — ако искаха да унищожат кристалния отломък, огненият дъх на Хефестус трябваше да си остане възможно най-поразяващ. За щастие, младият свещеник разполагаше и с други магии, а песента на Денеир звучеше победоносно в главата му. Ала насред тържествуващата мелодия ясно се долавяха фалшиви нотки — гласът на Креншинибон нахлуваше в съзнанието му и му пречеше да се съсредоточи напълно.
— Нещо не е наред — прошепна Джарлаксъл на Ентрери. — Звярът не само ни очакваше, но засега предугажда и всяко наше действие. Би трябвало вече да се е нахвърлил отгоре ни… и то не само с думи!
Палачът премести поглед от приятеля си към дракона, чиято глава се полюшваше напред-назад, напред-назад. После сведе очи към предмета в ръката си, чудейки се дали кристалният отломък не ги бе издал на Хефестус.
В действителност Креншинибон наистина викаше за помощ, ала не той бе предупредил Хефестус, че в леговището му са проникнали натрапници. Не, тази чест се падаше на мрачния елф, който се спотайваше в един тунел наблизо заедно с шепа свои събратя. Малко преди пристигането на Кадърли и останалите, нечий глас магически бе прошепнал на Хефестус да си отваря очите за неканени гости, носещи предмет, който бе в състояние да обърне собствения му огнен дъх срещу него.
И сега Рай’ги търпеливо чакаше момента, в който заедно с Кимуриел и останалите щяха да нанесат своя удар и да изчезнат, сдобили се най-сетне с така жадуваната плячка.
— Да, ние сме крадци, а съкровището ти е наше! — извика Джарлаксъл на езика на червените дракони, който според Хефестус и събратята му, никоя друга раса не бе в състояние да овладее.
Благодарение на малката свирка, висяща около врата му, наемникът обаче го говореше съвършено и Хефестус начаса обърна огромната си глава към него, а очите му се разшириха.
Ентрери се претърколи през глава и светкавично се изправи.
— Какво му каза? — попита той.
— Смята ме за червен дракон — обясни Джарлаксъл на езика на знаците.
После се възцари тишина, заредено с напрежение затишие преди страховитата буря. И тя не закъсня. Първо Кадърли се хвърли напред и протегна ръка към гърдите на чудовището.
— Хефестус! — изрева той. — Изгори ме, ако можеш!
Това бе повече от предизвикателство, повече от заплаха, повече от нечувана дързост. Това бе заповед, напоена с огромна магическа мощ и въпреки загадъчното предупреждение да не го прави, Хефестус не можа да устои и си пое дъх толкова рязко, че косата на Кадърли се развя около лицето му.
Сега бе ред на Ентрери да действа и той светкавично хвърли Креншинибон в краката на свещеника. Хефестус отметна глава назад. Без да губи време, Джарлаксъл се обърна към вродените си магически умения и обгърна отломъка в кълбо от мрак.
— Не! — писъкът на Креншинибон отекна в съзнанието на Ентрери толкова силно и отчаяно, че палачът се олюля и неволно отстъпи назад, притиснал ръце до ушите си.
Внезапно писъкът изчезна.
Мощна огнена струя изригна от гърлото на дракона, толкова поривиста, сякаш щеше да помете и магическия мрак на Джарлаксъл, и Кадърли с всичките му защитни заклинания.
В мига, в който магическата тъмнина се спусна над Креншинибон, Рай’ги го сграбчи с телекинетично заклинание, внезапен порив, който запрати отломъка високо във въздуха, покрай Хефестус (който дори не го забеляза) и право към Кимуриел, чиято задача бе да го улови.
Той обаче не го стори и Рай’ги го изгледа, присвивайки застрашително очи.
— Не бях достатъчно бърз — обясни псионистът на езика на жестовете.
Рай’ги обаче не можеше да бъде излъган толкова лесно — мисловните магии бяха едни от най-бързите.
Без да сваля поглед от своя приятел, той се зае да повтори заклинанието си.
Огнената стихия продължаваше да бушува и насред нея стоеше Кадърли, разперил ръце в молитва към Денеир.
Даника, Айвън и Пикел също се молеха, без да свалят очи от него. Джарлаксъл обаче беше по-загрижен за кълбото мрак. Ентрери пък не откъсваше поглед от Джарлаксъл.
— Не чувам гласа на Креншинибон! — палачът се опита да надвика тътена на пламъците, но Джарлаксъл поклати глава.
— Мракът щеше да се разсее, ако Креншинибон беше изпепелен — извика той, усетил, че нещо ужасно се бе объркало.
Пламъците най-сетне угаснаха и Хефестус, все още кипящ от гняв, се взря в невредимия Кадърли.
Джарлаксъл разпръсна кълбото магически мрак.
Там, където допреди малко се намираше отломъкът, сега имаше само разтопена скала.
— Успяхме! — възкликна Айвън.
— Вкъщи! — умолително се обади Пикел.
— Не! — настоя Джарлаксъл.
Преди обаче елфът да успее да обясни какво го тревожи, нисък, жужащ звук изпълни пещерата. Наемникът и преди го бе чувал и сега никак не му се зарадва, особено в крайно опасното положение, в което се намираха.
— Разсейваща магия! — предупреди Джарлаксъл. — Заклинанията ни всеки момент ще престанат да действат!
Което, осъзнаха шестимата, означаваше, че ще се окажат в бърлогата на огромен, разлютен червен дракон без почти никаква защита.
— Какво ще правим? — изръмжа Айвън и още по-здраво стисна брадвата си.
— Уии! — отвърна Пикел.
— Уии? — озадачено повтори Айвън, сбърчил лице в опит да разбере какво иска да каже брат му.
— Уии! — настоя зеленобрадото джудже и като го сграбчи за яката, се втурна към ръба на една широка пукнатина и скочи в нея.
Хефестус плесна с огромните си крила и горната половина на тялото му се издигна във въздуха, докато ноктите на задните му крака се забиха в пода, вкопавайки дълбоки бразди в камъка.
— Бягайте! — Кадърли очевидно от все сърце одобряваше избора на Пикел. — Бягайте всички!
Джарлаксъл и Даника се хвърлиха напред. Младата жена приклекна и се претърколи през глава току пред чудовището. Огромната паст на звяра щракна съвсем близо до нея, но Даника успя да изпълзи встрани, като остана приклекнала, предизвиквайки дракона да се опита да я улови.
Прекалено ужасен, за да гледа, Кадърли си повтаряше, че трябва да има вяра в Даника. Тя се опитваше да спечели малко време, за да успее той да запрати някоя магия срещу Хефестус. Без да губи и секунда, младият свещеник потъна в песента на Денеир, търсейки подходящото заклинание в нотите, които този път звучаха съвсем ясно в съзнанието му.
Изведнъж Даника изпищя и той с ужас видя огнения дъх на дракона да я гони по петите, обливайки я в дъжд от палещи искри.
Кадърли също изпищя и отчаяно затърси някаква магия, каквато и да е, първата, която му попадне.
Онова, което намери, бе земетръсно заклинание.
В мига, в който свещеникът подхвана магията си и цялата пещера потрепери, а каменният под започна да се издига и да се спуска като развълнувано море, Джарлаксъл отвлече вниманието на Хефестус, като запрати по него порой от ками.
Ентрери също се размърда, изненадвайки и самия себе си, като вместо да побегне, се хвърли напред — натам, където преди малко беше хвърлил Креншинибон и където сега имаше само локвичка разтопена скала.
Кадърли отчаяно извика името на Даника, ала гласът му се изгуби в грохота на камъните, рухнали под краката му.
— Да се махаме оттук! — настояваше Кимуриел. — Да се махаме, преди червеят да е усетил, че в бърлогата му има и други натрапници.
Двамата с Рай’ги вече се бяха поотдалечили от леговището на Хефестус и предложението на Кимуриел да се махнат възможно най-бързо, определено се понрави на Берг’иньон и останалите петима войници, които ги очакваха малко по-навътре в тунела. Те закимаха одобрително, Рай’ги обаче имаше други намерения.
— Не! — отсече той. — Те трябва да умрат, тук и сега.
— Така е — съгласи се Берг’иньон. — Драконът много скоро ще им види сметката.
Рай’ги поклати глава още преди младият Баенре да бе довършил.
Подобно половинчато решение изобщо не му бе по вкуса. Двамата с Креншинибон вече бяха едно цяло и кристалният отломък на всяка цена държеше Кадърли и останалите мерзавци, които знаеха тайната за неговото унищожение, да бъдат погубени незабавно. Нищо свързано с тези шестимата не биваше да бъде оставено на случайността. Освен това, подмамваше Креншинибон новия си партньор, нямаше ли един червен дракон да бъде великолепна добавка към редиците на Бреган Д’аерте!
— Открийте ги и ги избийте до един! — нареди Рай’ги.
Берг’иньон се подчини начаса и като изпрати половината си воини в една посока, сам пое в обратната с останалите.
Кимуриел дълго се взира в Рай’ги, без да крие неодобрението си, но накрая и той тръгна, потъвайки сякаш в земята.
И оставяйки Рай’ги сам с най-новия си и най-скъп съюзник.
В една ниша недалеч оттам, безплътният силует на Ихараскрик се просмука през каменния под и се материализира, стиснал в ръка фенера, който можеше да обезсили кристалния отломък.
Двадесет и четвърта глава
Хаос
Благодарение на калената си в безброй тренировки ловкост, Даника успя да избегне пламъците на дракона, макар и на косъм, така че сега лявата половина на лицето й бе зачервена и пареше. Младата жена знаеше, че Кадърли не може да й помогне. Единственото, на което можеше да разчита, бе бойната си подготовка, безкрайните часове, които бе прекарала в усъвършенстване на бойната си техника и на умението да се изплъзва. Даника нямаше никакво намерение да мери сили с огромното чудовище — съмняваше се, че изобщо е в състояние да го нарани, камо ли да го убие. Насочила всичките си усилия към това да се опази от звяра, тя приклекна леко, готова да отскочи с еднаква лекота в която и да било посока.
Огромната паст на Хефестус изщрака страховито, ала срещна само въздух, тъй като Даника вече се бе хвърлила надясно. Драконът замахна с тежката си лапа, удар, който несъмнено щеше да посече Даника надве, ако тя светкавично не бе променила посоката и не се бе преметнала назад.
След това дойде огънят, струя изпепеляващи пламъци, която сякаш никога нямаше да спре. Младата жена трябваше на няколко пъти да се хвърли на пода и да се претърколи, за да угаси димящите си дрехи. Усетила, че Хефестус е забелязал бягството й, тя рязко сви зад една издатина в стената и се долепи до пода.
Изведнъж видя две фигури. Артемис Ентрери тичаше към нея, но вместо да свърне зад скалната издатина, той скочи в една широка пукнатина, зейнала след земетръса на Кадърли. Необичайният мрачен елф пък притича зад дракона и, с огромна изненада забеляза Даника, запрати някаква магия по него. Ярка светкавица привлече вниманието на Хефестус, осигурявайки на Даника няколко безценни секунди, от които тя не пропусна да се възползва.
Младата жена се втурна напред и скочи в пукнатината, в която бе изчезнал Ентрери, в мига, в който тежката, люспеста опашка на дракона изсвистя над нея.
Разбра, че е загазила, още докато скачаше, но никъде не можеше да е в по-голяма опасност, отколкото в бърлогата на дракона, затова отново повика на помощ годините на усърдни тренировки, за да се опази поне донякъде от острите камъни, които изскачаха на пътя й, докато се спускаше все по-надолу и по-надолу. Не след дълго полегатият тунел се разшири, така че през последните шест-седем метра нямаше нищо, което да забави падането й. Въпреки това успя да се приземи на краката си и да се претърколи през глава няколко пъти, докато не уби инерцията на падането.
Първото, което видя, щом се изправи, бе Артемис Ентрери, облегнат на стената, поожулен, но иначе невредим. Той я наблюдаваше съсредоточено на светлината на запалената факла, която държеше в едната си ръка и която захвърли на пода в мига, в който Даника го забеляза.
— Мислех, че пламъците на Хефестус са ти видели сметката — отбеляза палачът и пристъпи напред, изваждайки двете си оръжия, меко, сребристо сияние обля острието на камата.
— Не можем винаги да получаваме онова, което искаме — студено отговори Даника.
— Мразиш ме от мига, в който ме видя — подхвърли Ентрери и се изсмя пренебрежително.
— Мразя те много по-отдавна, Артемис Ентрери — все така ледено отвърна Даника и също направи крачка напред, без да сваля поглед от оръжията му.
— Не знаем какви врагове се спотайват наблизо — напомни й палачът, макар да знаеше, че с нищо (освен може би с пълна капитулация) не може да предотврати избухването на Даника.
Ентрери нямаше особено желание да се бие с нея, не и тук долу, но освен това не беше човек, който отстъпваше пред когото и да било.
— Нима? — бе единственият отговор на Даника, която продължаваше да се приближава към него.
И двамата знаеха, че този момент назряваше от доста време и макар да бяха разделени от спътниците си, макар на петнадесетина метра над тях да имаше разлютен дракон и макар да се намираха в пещера, която бе на път да се срути отгоре им, за Даника двубоят между тях бе неизбежен и дори задължителен.
При всичката си прагматичност и здрав разум, Ентрери не можеше да каже, че е разочарован от чувствата й.
Докато Хефестус се обръщаше към него с главозамайваща бързина, Джарлаксъл неволно се запита дали не бе сглупил, като бе привлякъл вниманието му. Беше направил онова, което всеки съюзник би направил в неговото положение, давайки възможност на Ентрери и на жената да избягат.
Всъщност, след първоначалния шок от това да се озове лице в лице с разярен червен дракон, Джарлаксъл не бе особено разтревожен. Въпреки магията, която бе нахлула в пещерата, обезсилвайки голяма част от техните заклинания (и която със сигурност не бе дело на Хефестус), наемникът бе сигурен, че все още разполага с достатъчно трикове, за да се измъкне.
Огромната паст на демона зейна, главата му се люшна надолу. Ала макар да стоеше съвършено неподвижно, елфът носеше своето магическо наметало и Хефестус изрева яростно, когато вместо да разкъса привидно лесната плячка, се блъсна в каменната стена. Както можеше да се очаква, последва нова огнена струя, но още докато драконът си поемаше дълбоко дъх, Джарлаксъл размаха украсена с пръстен ръка и отвори междупространствен портал, който го прехвърли зад чудовището. Вече нищо не му пречеше да избяга, ала му се искаше още малко да позабави дракона, затова извади една от магическите пръчки, които носеше у себе си, и запрати топка зеленикаво, лепкаво вещество срещу опашката на Хефестус.
— Хванах, те! — извика Джарлаксъл, когато огнената стихия утихна.
Хефестус се обърна и наистина — върхът на опашката му бе здраво залепнал за пода. Джарлаксъл не закъсня и го замери в лицето с нова струя от зеленикавото вещество, чието действие макар и временно, бе забележително силно.
После, разбира се, наемникът съвсем ясно си припомни защо не му се бе искало да се изправя срещу дракона — Хефестус обезумя от гняв и макар челюстите му да бяха залепнали, ръмженето, откъснало се от гърдите му, накара пещерата да потрепери, а от яростните конвулсии опашката му най-сетне се освободи, откъртвайки солидно парче камък.
Джарлаксъл докосна широкополата си шапка и с помощта на пръстена отново мина от другата страна на Хефестус, малко встрани от мястото, от което бе тръгнал. Недалеч оттам имаше изход, който, убеден бе Джарлаксъл, щеше да го отведе при двама стари приятели.
Двама стари приятели, които най-вероятно вече се бяха сдобили с кристалния отломък. Да, наемникът бе сигурен, че пламъците на Хефестус не са успели да унищожат Креншинибон и че преди заклинанията им да бъдат обезсилени, някой го бе откраднал с помощта на магия.
Последното, което Джарлаксъл искаше, бе Рай’ги и Кимуриел, съюзили се с кристалния отломък, да тръгнат да го търсят.
Миг по-късно вече бе оставил леговището с беснеещия Хефестус зад гърба си и бе извадил от великолепната си шапка парче черен плат с формата на прилеп. С няколко тихо прошепнати магически думи, елфът хвърли плата във въздуха и той оживя, покорен слуга, който плесна с крила и кацна на рамото на своя създател.
Джарлаксъл му обясни какво иска от него и прилепът потъна в мрака на тунелите.
— Ще подчиним Хефестус на волята си — прошепна Рай’ги на Креншинибон.
Колко още завоевания можеше да направи този ден!
Логично погледнато, магьосникът знаеше, че трябва да се маха — бяха ли наистина Кимуриел и останалите в състояние да се справят с Джарлаксъл и могъщите съюзници, които някогашният им предводител бе довел със себе си?
По устните на Рай’ги плъзна усмивка. Нима можеше да се бои, когато имаше на своя страна силата на кристалния отломък! А много скоро щеше да се съюзи и с истински дракон! Рай’ги се обърна и пое по широкия тунел, отвеждащ в леговището на Хефестус.
Внезапно усети раздвижване в една странична ниша, а в главата му отекна настойчивото предупреждение на Креншинибон.
Миг по-късно Ихараскрик пристъпи напред. Пипалата, обрамчващи устата му, се гънеха злокобно.
— Приятелят на Кимуриел, без съмнение — досети се магьосникът. — Онзи, който предаде Кохрин Соулз.
— Предателството предполага съюзничество — телепатично отвърна илитидът. — Нямаше никакво предателство.
— Ако си искал да дойдеш с нас, защо не го направи открито? — попита Рай’ги.
— Тук съм за теб, не с теб — поправи го крадецът на мисли, с типична за расата си самоувереност.
За Рай’ги не бе трудно да разбере какво става, още повече, че сляпата омраза на Креншинибон към крадеца на мисли вече бе проникнала в съзнанието му.
— Нашите раси неведнъж са се съюзявали — рече Рай’ги. — Рядко се е стигало до битка помежду ни. Така трябва да бъде и този път.
Рай’ги изобщо не бе тласкан от страх в опита си да откаже Ихараскрик от прибързани действия, а от желанието да завърже още една изгодна за него връзка, която да използва по-късно.
Настойчивият, пропит с ненавист глас на Креншинибон бързо го накара да преосмисли намеренията си.
Миг по-късно всяка възможност за съюзничество сякаш се изпари, когато крадецът на мисли вдигна магическия фенер и насочи светлината му към отломъка. Негодуващият глас в съзнанието на Рай’ги бързо утихна.
— Отломъкът трябва да бъде отнесен обратно при дракона — телепатично нареди Ихараскрик и толкова голяма бе силата на тази псионистка заповед, че Рай’ги неволно направи крачка към леговището на Хефестус.
Само че лукавият магьосник бе оцелял повече от столетие на враждебна територия в Подземния мрак и се бе изправял срещу най-различни противници. Той се закова на място и отблъсна внушенията на Ихараскрик.
— Освободи Креншинибон и може би ще те оставим жив — рече Рай’ги на октоподоглавото създание, което го гледаше със заплашително присвити очи.
— Той трябва да бъде унищожен! — телепатичният крясък на Ихараскрик изпълни съзнанието му. — Той носи само гибел и разруха, пълно унищожение за всички, дори за самия себе си.
С тези думи илитидът вдигна магическия фенер още по-нависоко и направи крачка напред, а пипалата му се загърчиха нетърпеливо, макар че все още бе твърде далеч от Рай’ги, за да го нападне. Това обаче не му пречеше да опита нова псионистка атака, както Рай’ги установи в мига, в който сам реши да прибегне до магия.
Заля го вълна от зашеметяваща енергия, която впримчи съзнанието му в объркващите си мрежи и той се олюля безпомощно.
Повика Креншинибон, ала отломъкът бе твърде далеч, изгубен в сиянието на магическия фенер. Мислите на Рай’ги неволно се насочиха към илитида и той съвсем ясно си представи как гнусните пипала се впиват в лицето му и посягат към мозъка му.
Магьосникът стисна зъби и си наложи да се успокои. Когато най-сетне успя да си възвърне равновесието, Ихараскрик вече бе на сантиметри от него… толкова близо, че ужасяващите пипала почти го докосваха.
Рай’ги едва се въздържа да не запрати някоя мощна магия срещу илитида, ала знаеше, че не бива да избързва. Трябваше да прояви повече хитрост, да накара Ихараскрик да повярва, че го е победил и да се възползва от вродената му арогантност. Това бе тайното оръжие на Мрачните срещу илитидите, които просто не бяха в състояние да повярват, че подобно по-нисше създание може да устои на псионистките им атаки.
Затова Рай’ги избра по-простичка магия, която не изискваше особено усилие, все така преструвайки се на безпомощен.
— Трябва да бъде сторено! — телепатично изкрещя Ихараскрик и докато пипалата му пъплеха към лицето на магьосника, ръката му посегна към отломъка.
Рай’ги отприщи заклинанието си. Вместо унищожителен взрив или изпепеляващо огнено кълбо, от ръката му повя вятър, неочакван порив, който издуха гнусните пипала назад, усука дългата одежда на Ихараскрик около тялото му и го накара да направи крачка назад.
Неочакван порив, който угаси магическия фенер.
Ихараскрик сведе очи към него и си каза, че трябва отново да го запали, после погледна към елфа и реши, че ще е по-добре да го зашемети с още една псионистка атака, за да му попречи да направи друга магия.
Преди обаче да успее да стори каквото и да било, илитидът усети как го връхлита вълна от смазващи чувства — бездънно отчаяние и черна безнадеждност, примесени, колкото и да бе странно, със смътни обещания, че още не е късно нещата да се наредят така, че всички да спечелят.
Миг по-късно Ихараскрик вече бе издигнал непробиваема мисловна бариера, която заглуши настойчивия глас на Креншинибон, но в този момент силен магически удар се стовари в гърдите му с такава мощ, че го вдигна във въздуха и го запрати на пода.
— Глупак! — изръмжа Рай’ги. — Да не мислиш, че имам нужда от Креншинибон, за да унищожа някого като теб!
И наистина, когато вдигна поглед към елфа, с намерението да запрати поредната си мисловна атака по него, Ихараскрик видя пред очите си върха на черна магическа пръчка. Въпреки това той отприщи нападението си и Рай’ги политна назад, но не преди да успее да отключи действието на малката пръчка, подобна на онази, с която Джарлаксъл бе залепил опашката на Хефестус за пода.
На Рай’ги му трябваха миг-два, докато се съвземе от зашеметяващата атака на илитида, ала когато си възвърна равновесието, не можа да се въздържи и избухна в смях при вида на Ихараскрик, притиснат до земята от лепкавото зелено вещество.
Креншинибон отново подхвана мисловната си атака, допълнително отслабвайки съпротивата на илитида.
Рай’ги пристъпи напред и се надвеси над безпомощния крадец на мисли, а изражението му красноречиво говореше, че това е краят на битката.
По нея не се виждаха оръжия, ала Ентрери, който лесно можеше да се досети на какво е способна опитната Даника, знаеше, че тя няма да се предаде. И преди се бе изправял срещу монаси воини и те винаги се бяха оказвали пълни с изненади. А че жената пред него изгаря от желание да се нахвърли върху него, убиецът виждаше съвсем ясно от напрегнатите й мускули.
— Защо ме мразиш толкова? — попита той със суха усмивка и спря на около три крачки от нея. — Или се боиш, но те е страх да го покажеш? Защото наистина трябва да се боиш, вярвай ми.
Даника го изгледа продължително. Наистина го ненавиждаше от дъното на душата си. Чула бе толкова ужасни неща за него от Дризт До’Урден и Кати-Бри.
Всичко у Артемис Ентрери бе в разрез с нейния мироглед и ценности. Според Даника това, че Ентрери се бе съюзил с елфи на мрака, говореше зле по-скоро за тях, отколкото за него.
— Но може би ще е по-добре, ако оставим изясняването на отношенията ни за по-късно — отбеляза Ентрери. — Макар да виждам, че според теб битката ни е неизбежна.
— В думите ти има логика — съгласи се Даника и още преди да довърши, се хвърли напред, провря се под протегнатото му оръжие и го повали на земята. — Ала никой от нас не робува на здравия разум, нали, мерзки убиецо!
Ентрери не се опита да й попречи, дори ускори падането си, като се наведе назад и се преметна през глава, като в същото време изпъна крака, за да се освободи от нея. Още преди да се изправи напълно, той заби пети в земята и неочаквано се хвърли напред.
Даника отскочи в последния момент и със съвършено премерено движение го изрита от вътрешната страна на крака точно в момента, в който той връхлетя отгоре й с меч, насочен към корема й. Отчаяното положение изостри уменията й до краен предел и тя се преметна назад, успявайки някак да отблъсне Ентрери и да задържи страховития му меч далеч от себе си.
Палачът прелетя над нея, като в последния момент приведе глава и се претърколи. Обърна се в мига, в който усети пода под краката си, и веднага вдигна оръжие. При вида на смъртоносния меч и изумрудената кама, Даника, която се бе втурнала към него, се закова на място.
Ентрери усети прилив на адреналин, изпълни го възбудата, която само едно истинско предизвикателство можеше да му даде. И макар напълно да съзнаваше безумието на действията си, той искрено им се наслаждаваше.
Точно както Даника.
В този миг някъде съвсем наблизо се разнесе мелодичен глас:
— Чудесно! — заяви Берг’иньон и пристъпи в малката пещера, следван от двама мрачни елфи. — Спестете ни усилието и се избийте помежду си!
Кашляйки мъчително, Кадърли се изправи на крака и навлезе в коридора, тръгващ от подножието на стръмния улей, по който се бе спуснал току-що. Без да обръща внимание на многобройните си рани, той бръкна в една кесийка на кръста си и извади цилиндричен предмет, който бе омагьосан да излъчва силен лъч светлина.
Трябваше да открие Даника. Трябваше да я види отново. Тя непрекъснато се появяваше в мислите му така, както я бе видял за последен път, гонена по петите от изпепеляващия дъх на дракона, и този образ го караше да изтръпва от ужас.
Как щеше да живее без Даника? Какво щеше да каже на децата? Целият живот на Кадърли Бонадюс бе неразривно свързан с тази забележителна жена.
Забележително способна, повтаряше Кадърли, докато залиташе из прашния коридор, спирайки само веднъж, колкото да направи целителна магия на едно особено дълбоко порязване на рамото си. Превит надве, той се закашля, плюейки прах и мръсотия, после тръсна глава и като си повтори, че трябва да я намери, се изправи, огрявайки коридора пред себе си и мрачния елф, изникнал сякаш от нищото.
Ярката светлина опари очите на Кимуриел, но не можа да го хване неподготвен.
Кадърли, който бе научил доста за Джарлаксъл от разговорите си с него и Ентрери, както и от информацията, получена от обитателите на долните равнини, бързо се досети какво става. Появата на Кимуриел го стресна (кой ли не би се сепнал при вида на един мрачен елф!), но не толкова, че да го накара да загуби ума и дума.
Двамата стояха на десетина крачки един от друг и се измерваха с поглед. Кимуриел запрати вълна от псионистката си енергия срещу Кадърли, толкова могъща, че можеше да смаже волята на който и да било обикновен човек.
Ала Кадърли Бонадюс не беше обикновен човек.
Начинът, по който той общуваше със своя бог, се основаваше на желязна дисциплина и всъщност доста приличаше на псионизма. Вярно, Кадърли не можеше да нападне някого с ума си, както Кимуриел бе сторил току-що, но затова пък със сигурност можеше не само да се защити от такава атака, но и веднага да разбере с какво си има работа.
Бързо си припомни всичко, което знаеше за Креншинибон и за похватите, които кристалният отломък използваше.
Когато атаката му не успя, Кимуриел вдигна ръка, разваляйки мисловната връзка и вместо това изтегли лъскав меч и направи друго псионистко заклинание, което целеше да го подсили за предстоящата битка.
Кадърли обаче си остана на мястото, усмихнат многозначително. Единственото, което направи, бе проста магия за превод и Кимуриел го изгледа въпросително.
— И двамата искаме Креншинибон да бъде унищожен — заяви Кадърли и заклинанието му преведе всяка дума. — Ти си псионист, проклятие за отломъка, най-ненавистният му враг.
Кимуриел го изгледа изпитателно:
— Какво знаеш, глупави човеко?
— Кристалният отломък няма да те остави жив още дълго — спокойно отговори Кадърли. — Знаеш го не по-зле от мен.
— Смяташ, че ще се обърна срещу Рай’ги и ще помогна на някакъв си човек? — не повярва на ушите си Кимуриел.
Кадърли нямаше никаква представа кой е този Рай’ги, но се досещаше, че трябва да е някой мрачен елф и то с влияние в Бреган Д’аерте.
— Тогава се погрижи за себе си и се махай оттук.
Гласът на Кадърли бе толкова спокоен и пропит с такава самоувереност, че Кимуриел присви очи и го изгледа още по-настойчиво, като отново се опита да проникне в съзнанието му.
Този път Кадърли не го отблъсна веднага, а го остави да чуе песента на Денеир, да почувства могъществото на красивите ноти и да види гибелта, която го очакваше, ако не се откаже от тази битка.
После псионистката връзка прекъсна и Кимуриел се изпъна, вперил преценяващ поглед в мъжа пред себе си.
— Обикновено не съм толкова милостив, мрачни елфе — заяви Кадърли. — Сега обаче си имам по-големи неприятности. Виждам, че не питаеш особено топли чувства към Креншинибон и навярно повече и от мен искаш той да бъде унищожен. Ако отломъкът оцелее и ако този Рай’ги, за когото говориш, се сдобие с него, с теб е свършено. Единственият ти шанс е да ми помогнеш да сложим край на Креншинибон. Ако след това ти и събратята ти решите да се върнете там, откъдето сте дошли, аз няма да се опитвам да ви попреча.
Кимуриел помисли малко и поклати глава, а по устните му плъзна усмивка.
— Рай’ги може и да се окаже прекалено голям залък за устата ти — рече той. — Особено заедно с Креншинибон.
Преди Кадърли да успее да каже каквото и да било, елфът махна с ръка и тялото му изведнъж стана безплътно. Без повече приказки прозрачната фигура се обърна и потъна в каменната стена.
Кадърли почака в продължение на един дълъг миг, преди да въздъхне с огромно облекчение. Как само бе импровизирал и блъфирал! Беше се подготвил да се изправи срещу дракон, не срещу елфи на мрака. А този, който току-що си бе тръгнал, бе забележително могъщ, това Кадърли съвсем ясно бе почувствал при двете му псионистки атаки.
След тази неочаквана среща вече имаше не само име, Рай’ги, но и потвърждение на подозренията си.
Кадърли, също както и Джарлаксъл, знаеше достатъчно за могъщия отломък, за да е наясно, че ако дъхът на Хефестус наистина го беше унищожил, те всички щяха да го разберат извън всяко съмнение. Вече не му бе особено трудно да се досети какво бе станало и къде можеше да е отломъкът в този момент, а това, че освен разлютения дракон, наоколо се навъртат и още мрачни елфи, не вещаеше нищо добро за тримата приятели, които бе изгубил.
Кадърли продължи напред с цялата бързина, която се осмеляваше да си позволи, търсейки помощ от песента на Денеир, за да открие Даника.
— Като че ли съм обречен непрекъснато да спасявам онези, които най-силно ненавиждам — прошепна Ентрери на Даника и й даде знак да отиде встрани.
Мрачните елфи се разделиха — единият се насочи към Даника, а Берг’иньон и другият се обърнаха към Ентрери. Берг’иньон обаче беше решил друго.
— Погрижете се за жената — нареди той на двамата си помощници на езика на Мрачните. — И по-бързо. А на какво е способен този тук, ще проверя сам.
Ентрери погледна към Даника и вдигна два пръста, за да й покаже, че ще й се наложи да се оправя с двама противници. Младата жена кимна, но в този един-единствен безмълвен миг те се разбраха без думи. Даника щеше да се опита да се опази от противниците си колкото се може по-дълго, но и двамата бяха наясно, че Ентрери трябва да се справи със своя неприятел възможно най-бързо.
— Често съм се питал как ли би завършил един двубой между мен и Дризт До’Урден — подхвърли Берг’иньон на палача. — Сега, когато явно няма да получа тази възможност, ще трябва да се задоволя с теб, неговия равен, по думите на всички.
Ентрери се поклони.
— Радвам се, че мога да ти бъда от полза, страхливи сине на Баенре.
Още докато ги изричаше, палачът знаеше, че думите му ще накарат Берг’иньон да се хвърли в атака, ала дори това не можа да го подготви напълно за необузданата свирепост, с която елфът връхлетя отгоре му и замалко не го победи още преди двубоят да бе започнал. Все пак Ентрери успя да отскочи и да избегне двата меча, които само за миг се спуснаха за два поредни ниски удара, после политнаха нагоре, а накрая се стрелнаха към корема му. На три пъти Ентрери избягна смъртоносните остриета, а на четвъртия дори вдигна собствения си меч и ги пресрещна, с цел да ги отбие. Само че насреща си нямаше неопитен селянин, орк или плъхочовек, а невъобразимо изкусен мрачен елф. Берг’иньон го остави да сведе левия му меч надолу, докато с този в дясната си ръка описа светкавичен кръг и замахна отгоре.
В последната секунда изумрудената кама закачи меча и го отби настрани. В същото време палачът извъртя Нокътя на Шарон и насочи върха му към Берг’иньон, ала вместо да замахне за удар, провря острието под това на противника си и едва тогава замахна право напред.
Берг’иньон тутакси придърпа оръжието в лявата си ръка, освободи другия си меч от камата и още повече засили натиска над Нокътя на Шарон, след което продължи движението на десния си меч, насочвайки го право към главата на палача за блестящ удар, който трябваше да посече Артемис Ентрери на място.
Недалеч оттам Даника също бе в окаяно положение. Нейната схватка бе смесица от абсолютен хаос и отчаяни, светкавично бързи движения. Тя приклякаше и се премяташе през глава, отскачаше ту в една, ту в друга посока, избягвайки удар след удар на смъртоносните елфически мечове. Двамата й нападатели изобщо не можеха да се мерят с противника на Ентрери, ала въпреки това си оставаха елфи на мрака, а дори най-слабият мрачен елф бе забележително умел в сравнение с обитателите на Повърхността. Пък и тези двамата не за първи път се биеха заедно и така съвършено допълваха движенията си, че Даника нямаше никакъв шанс да стори нещо повече от това да се отбранява. Всеки път, когато единият се нахвърлеше отгоре й, и тя зърнеше възможност да се претърколи покрай оръжията му или просто да приклекне и да го изрита в коляното, вторият се озоваваше точно там, където защитата на другаря му беше оголена, и я отблъскваше с двата си меча.
С дългите си остриета и точни движения, те бързо изцеждаха силите й. Даника трябваше да реагира на всеки замах и всеки удар, леко помръдване на китката за тях, а тя се виждаше принудена да отскочи.
Хвърли поглед към Ентрери и чу звънтенето на оръжията му, преплетени с тези на неговия противник, който май започваше да взема преимущество. Даника разбра, че трябва да опита нещо опасна дори отчаяно.
Втурна се напред, но изведнъж рязко сви наляво, макар от стената да я деляха само три крачки. Виждайки я хваната натясно, по-близкият от двамата елфи я последва и замахна… ала мечът му срещна само въздух.
Даника се бе изкачила по стената и с едно мълниеносно салто във въздуха се приземи встрани от него.
Още щом краката й докоснаха пода, тя приклекна и рязко се завъртя, протягайки се да препъне своя преследвач.
Сигурно щеше да успее, ако в този миг остриетата на другия елф не се бяха забили в бедрото й. Тя изръмжа и запълзя назад, ритайки безпомощно срещу приближаващите се елфи.
В мига, в който усети зад себе си каменната стена и разбра, че няма накъде да бяга, над нея се спусна кълбо непрогледен мрак.
Кадърли тичаше, следван от безплътното тяло на Кимуриел.
— Изход ли търсиш? — попита елфът с невъобразимо тънък глас.
— Търся приятелите си — отвърна Кадърли.
— Най-вероятно те отдавна са навън — подхвърли Кимуриел и свещеникът рязко забави крачка.
Ами да, нямаше ли Даника и джуджетата да потърсят изход от планината… а такива имаше немалко в тунелите под тях, както Кадърли бе видял с очите си, докато проучваше мястото, преди да поемат на път.
Вярно, коридорите се преплитаха и тръгваха във всички посоки, но бе достатъчно само да поспрат замалко и да вдигнат навлажнен пръст, за да установят откъде идва вятърът. Да, Айвън и Пикел без съмнение щяха да намерят изход от подземния лабиринт, ала щеше ли и Даника да се оправи толкова лесно?
— Нещо идва насам — предупреди го Кимуриел и когато Кадърли се обърна, го видя да се долепя до една от стените, сливайки се напълно с нея.
Младият свещеник знаеше, че стигне ли се до битка, не може да разчита на помощ от Кимуриел. Нищо чудно да се наложеше да се отбранява и от него, ако онзи, който приближаваше, се окажеше друг елф.
Притеснението на Кадърли бързо се изпари — това със сигурност не бяха стъпките на мрачен елф.
— Глупав ду-дад такъв! — разнесе се познат глас. — Да ме хвърлиш в някаква дупка, че на всичкото отгоре пълна с камъни!
— Ой! — бе отговорът на Пикел.
Миг по-късно двете джуджета се показаха иззад завоя и попаднаха право в магическата светлина на Кадърли.
Айвън изпищя и понечи да се хвърли в атака, ала Пикел го хвана за раменете и му прошепна нещо в ухото.
— Хей, ама ти си прав! — призна Айвън. — Проклетите елфи не използват светлина.
Кадърли побърза да пристъпи напред.
— Къде е Даника? — попита той.
Облекчението, изпълнило двете джуджета при вида на приятеля им, начаса се изпари.
— Помогнете ми да я намеря! — рече свещеникът, а когато се обърна, установи, че в тунела са само той, Айвън и Пикел.
Кимуриел Облодра, очевидно боейки се, че свещеникът и двамата му приятели не са най-сигурните спътници, отдавна бе изчезнал.
Зла усмивка плъзна по лицето на елфа — палачът нямаше с какво да се защити. Берг’иньон замахна за последния удар в битката.
Ала Ентрери не беше там!
Мислите на елфа трескаво запрепускаха. Къде ли бе, когато оръжията му още бяха там, където ги бе оставил в последния си опит да се предпази? Не можеше да е отишъл много далеч и все пак, ето че никакъв го нямаше!
Ъгълът, под който оръжията на палача се освободиха от неговите, му подсказа каква бе истината — в мига, в който той бе завъртял меча в ръката си, Ентрери бе приклекнал и бе пристъпил напред, използвайки острието му като прикритие.
Елфът неволно се възхити от находчивия човек, за когото се говореше, че бил равен на Дризт До’Урден.
Миг по-късно усети как изумрудената кама потъва в гърба му и се насочва право към сърцето му.
— Трябваше да задържиш един от лакеите си — прошепна Ентрери в ухото му, докато Берг’иньон бавно се свличаше на земята. — Така нямаше да умреш сам.
Палачът извади камата си от тялото на издъхващия елф и се обърна към Даника. Видя как един от противниците й забива оръжието си в крака й, видя как тя опита да се отдалечи с пълзене, видя и как отгоре й се спуска кълбо мрак.
Неволно потръпна, когато двамата елфи, прекалено далеч, за да може той да се намеси навреме, се нахвърлиха от двете й страни с мечове в ръце.
Миг преди мракът да се спусне върху нея, Даника видя, че елфът от дясната й страна се кани да се претърколи през глава, за да се озове възможно най-бързо до нея.
Другарят му, досети се младата жена, със сигурност щеше да стори същото отляво, като и двамата щяха да се приближат по такъв начин, че тя да не може да избяга, втурвайки се между тях. Не можеше да побегне нито наляво, нито надясно, нито направо, а зад себе си имаше солидна каменна стена.
Усети движенията им, не съвършено точно, но достатъчно, за да разбере, че двамата елфи се приближават бързо, с намерението да я довършат.
Оставаше й една-единствена възможност.
Младата жена подскочи високо, присвила крака под тялото си и толкова отчаяно бе положението й, че дори не усети болката в пронизаното си бедро.
Не можа да види ниския замах на елфа отдясно, нито високото нападение на онзи отляво, ала усети свистенето на оръжия под себе си и рязко ритна настрани със сила, на каквато не бе вярвала, че е способна.
Елфът отдясно получи страховит ритник в челото, този отляво — в гърлото. Двамата се олюляха, а Даника се приземи на пода, направи три бързи крачки напред, за да запази равновесие и се претърколи през глава. Щом се озова извън кълбото мрак, се обърна и видя онзи, когото бе изритала в челото да полита назад право към меча на Артемис Ентрери.
Мощен спазъм разтърси тялото на елфа, когато Нокътя на Шарон се показа от гърдите му. Ентрери го задържа така няколко секунди, давайки възможност на страховития меч да си свърши работата и почти начаса лицето на елфа бе обвито от дим, кожата и плътта започнаха да се топят, откривайки костите на черепа му.
Даника се обърна към магическия мрак в очакване на другия елф. От ранения й крак шуртеше кръв, силата бързо я напускаше.
За миг й се зави свят и тя така и не чу задавените звуци, с които елфът издъхна, неспособен да си поеме въздух през смазаното си гърло. Ала дори да бе чула последните мигове от живота на своя противник, това надали щеше да вдъхне нова надежда на Даника.
Едвам се държеше на крака и знаеше, че всеки момент ще изгуби съзнание.
А Артемис Ентрери, който съвсем не бе на нейна страна, бе още жив и така близо…
Ихараскрик не можеше да се съпротивлява повече.
Магиите на Рай’ги и неспирните атаки на Креншинибон се оказаха свръх силите му. Илитидът бе толкова омаломощен в този миг, че не бе в състояние дори да се дематериализира и да потъне в каменния под.
— Предай се! — настояваше магьосникът. — Не можеш да ни избягаш. Закълни се, че ще ни служиш вярно и ще те освободим — обеща Рай’ги, без да забележи сянката, която се стрелна зад него и вдигна нещо от пода. — Креншинибон ще разбере, ако се опиташ да ни излъжеш, но ако искрено ни се вречеш във вярност, ще бъдеш възнаграден!
Още докато Рай’ги говореше, Креншинибон телепатично повтори думите му. Мисълта да служи на кристалния отломък, предмет, който той и събратята му ненавиждаха от дън душа, отвращаваше Ихараскрик, ала също толкова неприятна му бе и възможността да умре.
Не можеше да победи, не можеше и да избяга. Креншинибон щеше да разтопи мозъка му още преди Рай’ги да успее да срази тялото му.
— Предавам се — отстъпи най-сетне илитидът.
Рай’ги прекрати магията си и се вслуша в гласа на Креншинибон, който го увери, че илитидът не се опитва да ги излъже.
— Мъдро решение — доволно заяви Рай’ги. — Защо да те убивам, когато мога да спечеля толкова много от теб — помощта ти значително ще укрепи войската ми, а и можеш да ми служиш за връзка с могъщите си събратя.
— Събратята ми ненавиждат Креншинибон и никога няма да се вслушат в гласа му — заяви Ихараскрик с клокочещия си глас.
— Ала ти знаеш по-добре, нали? — подхвърли Рай’ги и с една бърза магия разтопи лепкавото вещество. — Вече виждаш истинската му стойност.
— Стойност, по-голяма от тази на смъртта — съгласи се Ихараскрик и се изправи.
— Така значи, неверни ми помощнико — разнесе се глас нейде наблизо.
Рай’ги и Ихараскрик се обърнаха едновременно и видяха Джарлаксъл, разположил се върху една закътана издатина в стената.
Рай’ги изръмжа и нареди на Креншинибон да смаже някогашния си господар, ала още докато той изричаше командата си, Джарлаксъл вдигна ръка. Светлината на магическия фенер обля отломъка и му отне силата.
Рай’ги отново изръмжа.
— Не е достатъчно просто да обезвредиш Креншинибон! — изрева той и махна към Ихараскрик. — Видя ли вече новия ми приятел?
— Да, достоен помощник си си намерил — призна Джарлаксъл и докосна ръба на широкополата си шапка в поздрав към илитида. — Не знам обаче дали ти видя моя?
При тези думи той хвърли поглед към един просторен тунел.
Рай’ги преглътна мъчително, досетил се какво го очаква още преди да бе проследил погледа на Джарлаксъл. В обречен опит да се спаси, той размаха ръце, мъчейки се да направи някоя защитна магия.
Джарлаксъл обаче бе по-бърз и спусна кълбо магически мрак върху него и Ихараскрик само части от секундата преди огненият дъх на Хефестус да връхлети отгоре им и да ги обгърне в изпепеляващата си прегръдка.
Джарлаксъл се притисна до стената и вдигна ръка, за да предпази очите си от червеникавооранжевото зарево, което нахлуваше от тунела и потъваше в магическия му мрак.
Изведнъж се разнесе силно пращене и кълбото мрак изчезна, отстъпвайки място на обикновената дрезгавина в пещерата, разсейвана донякъде от мекото сияние на дракона. Внезапно това сияние се усили стократно, хилядократно, сякаш слънцето се бе спуснало отгоре им.
Креншинибон, осъзна Джарлаксъл. Дъхът на Хефестус си беше свършил работата и спояващата енергия на отломъка бе разпръсната. Миг преди светлината да стане прекалено силна, наемникът зърна изумлението на дракона, видя овъгленото тяло на Рай’ги и онова, което бе останало от Ихараскрик. Илитидът се бе опитал да се слее със скалата зад себе си, ала и това не бе успяло да го спаси, тъй като дъхът на Хефестус бе стопил камъните, а с тях — и крадеца на мисли.
Много скоро сиянието стана непоносимо за очите на Джарлаксъл.
— Добър изстрел… ъъъ… дъх — поздрави той Хефестус и като се шмугна през една пукнатина в стената зад себе си, хукна да бяга.
Тъкмо навреме — миг по-късно огненият дъх на дракона изпълни нишата и подгони наемника нагоре по тунела, опарвайки дъното на панталоните му.
Джарлаксъл бягаше, без да спира. Светлината беше ослепителна, а енергията, отприщена от Креншинибон, изпълваше всяко ъгълче и всяка пукнатина в скалите.
Много скоро наемникът разбра, че е достигнал една от външните скали и с помощта на магически черен диск изпълзя в здрача навън.
Яркото сияние го последва, нахлувайки през дупката в скалата. Джарлаксъл побърза да я затвори и наоколо отново се възцари мек сумрак, прорязвай тук-таме от лъчите, извиращи от многобройните пукнатини по склоновете на засиялата отвътре планина.
— Даника! — разнесе се неистов вик зад гърба му. — Къде е Даника?
Джарлаксъл се обърна и видя Кадърли и двете джуджета (най-странните братя, които наемникът някога бе виждал) да тичат към него.
— Спусна се в една дупка на пода заедно с Ентрери — опита се да ги успокои Джарлаксъл. — Надали може да се намери по-добър и находчив съюзник.
— Бум! — възкликна Пикел Широкоплещи.
— Каква е всичката таз’ светлина? — попита Айвън.
Джарлаксъл погледна към планината и сви рамене.
— Изглежда рецептата ти за унищожаване на Креншинибон все пак подейства — рече той на Кадърли и се усмихна.
Свещеникът обаче не отвърна нито на погледа, нито на усмивката му, неспособен да откъсне очи от планината, питайки се ужасено къде ли е скъпата му Даника.
Двадесет и пета глава
Светлина в края на тунела
Хефестус беше интелигентен дракон, достатъчно, за да овладее не една и две магии, да научи езиците на дузина раси и да победи многобройните врагове, изпречили се на пътя му.
Живял бе столетия наред, трупайки мъдрост, която сега му казваше, че трябва да извърне очи от сиянието на освободената магическа енергия.
Ала той не можеше да го стори, не можеше да обърне гръб на светлината, на това ослепително въплъщение на невъобразимо могъщество.
Хефестус с удивление видя как от сияещия предмет излиза скелетоподобен силует, после още един, и още един, докато духовете на седмината създатели на отломъка, отдавна погълнати от него, не затанцуваха около разгроменото си творение, така както бяха танцували, докато го създаваха.
После, един по един, те се стопиха.
Драконът продължаваше да се взира в съкрушения отломък, връхлетян внезапно от мощен прилив на чувства, сякаш бе физически свързан със следващия силует, излязъл от глъбините на Креншинибон — силуета на сломен мъж, прекършен от безгранична горест. Откраднатата душа на отдавна умрелия шейх приседна на пода и се загледа пред себе си, а от цялото му същество се излъчваше такава печал, че дори Хефестус Безмилостния усети как нещо го жегва в каменното сърце.
После и това последно видение се стопи и яркото сияние най-сетне угасна.
Едва тогава Хефестус осъзна огромната си грешка. Едва тогава древният дракон разбра, че е напълно сляп — толкова огромна бе енергията, отприщена от унищожението на могъщия отломък, че очите му не успяха да я понесат.
Хефестус нададе рев, най-потресаващия изблик на гняв, откъсвал се някога от гърдите на вечно разярения дракон. В този рев имаше съжаление и страх, и болезнено осъзнаване, че не може да накаже натрапниците, донесли прокълнатия предмет в леговището му. Защото Хефестус вече не смееше да напусне сигурността на бърлогата си и да излезе навън, където имаше нужда от всичките си сетива, ако искаше да успее и да оцелее.
Обонянието му го уверяваше, че е успял да унищожи мрачния елф и илитида, които се намираха в коридора допреди малко. Тъй като този ден надали щеше да получи друго удовлетворение, Хефестус се примири и с това малко отмъщение и се оттегли в просторната пещера, скрита с магии зад бърлогата му, пещерата, която имаше един-единствен вход и в която бяха струпани всички богатства, заграбени от него през годините.
Именно сред тях, разяреният, победен дракон се сви на кълбо. Искаше единствено да потъне в дълъг, несмущаван от нищо сън, с надеждата времето да излекува ослепелите му очи. Щеше да сънува как поглъща дръзките натрапници и щеше да се опита да измисли какво да прави, ако сънят не успееше да го изцели.
Кадърли едва не подскочи от радост, когато някой изскочи от тунелите и се затича към тях, после обаче разпозна Артемис Ентрери и сърцето му се сви при вида на тялото, преметнато през раменете му, неподвижно и обляно в кръв.
— Какво си направил с нея! — изрева Айвън и понечи да се втурне натам, ала с изненада установи, че се движи мъчително бавно, сякаш насън.
Обърна се към брат си и видя, че и той пристъпва едва-едва.
— Успокойте се — обади се Джарлаксъл. — Раните на Даника не са дело на Ентрери.
— Откъде знаеш? — сопна се Айвън.
— Щеше ли иначе да си дава труда да я изнася навън? — изтъкна наемникът и неоспоримата логика в думите му успя да поусмири избухливите джуджета.
Кадърли обаче, излязъл от обсега на забавящата магия на Джарлаксъл преди наемникът да я довърши, се носеше право към Ентрери. При вида на тичащия към него свещеник, палачът спря и свали Даника на земята, макар че тя все още не можеше да се държи на краката си и трябваше да се облегне на рамото му.
— Елфическо оръжие — обясни Ентрери, щом Кадърли се приближи достатъчно, за да види раната на Даника, както и не особено успешния опит на убиеца да я превърже.
Кадърли начаса се залови за работа и потъна в песента на Денеир, търсейки целебни магии. Много скоро с огромно облекчение установи, че никое от нараняванията на Даника не е фатално и че тя много скоро ще се оправи.
Докато Кадърли свърши с магиите си, Джарлаксъл и двете джуджета се приближиха. Кадърли се усмихна успокояващо на Айвън и Пикел, след което обърна недоумяващ поглед към Артемис Ентрери:
— Действията й в тунелите ми помогнаха — кратко обясни палачът. — Не обичам да съм задължен никому.
С тези думи той се обърна и се отдалечи, без да ги погледне повече.
Кадърли, джуджетата и Даника настигнаха Ентрери и Джарлаксъл по-късно същия ден, когато за всеобщо облекчение стана ясно, че Хефестус няма да излезе от бърлогата си и да ги преследва.
— Ще се върнем в катедралата с помощта на същата магия, която ни доведе дотук — съобщи Кадърли. — Би било най-малкото невъзпитано да не ви предложа помощ за обратното пътуване.
Джарлаксъл го изгледа любопитно.
— Не се опитвам да ви изиграя — увери го свещеникът. — Между нас няма никакви сметки за разчистване — откакто се срещнахме, действията ви са повече от достойни. Въпреки това ви предупреждавам, че няма да търпя…
— И защо бихме поискали да се върнем с теб? — прекъсна го Ентрери. — Какво в онази дупка на лъжи и двуличие може да ни е полезно?
Кадърли понечи да му отговори — толкова много неща искаше да каже. Искаше му се да се разкрещи на палача, да го принуди да дойде, да го унищожи, да го накара да се покае… каквото и да било, за да срути тази стена на отрицание и ненавист. В крайна сметка не каза нищо — какво наистина можеха да спечелят тези двамата във „Възвисяване на вярата“?
Много, ако искаха да излекуват душите си и да поемат по други, по-достойни пътища. Онова, което Ентрери бе сторил за Даника, като че ли говореше, че подобна промяна съвсем не е изключена. Поддавайки се на моментен порив, Кадърли потърси в песента на Денеир проста магия, с която можеше да надникне в чуждите сърца.
Само едно надзъртане му бе достатъчно, за да се убеди, че колкото по-бързо Джарлаксъл и Ентрери се махнеха оттук, толкова по-добре за „Възвисяване на вярата“, Карадун, Шилмистката гора и всички земи около Снежните планини.
— На добър час тогава — рече той и докосна ръба на шапката си. — Все пак успя да направиш поне едно добро дело в окаяния си живот, Артемис Ентрери.
С тези думи свещеникът си тръгна, следван от Пикел и Айвън.
Даника обаче се позадържа и като измери палача от глава до пети, заяви:
— Благодарна съм ти за стореното, когато раната ми ме надви, ала това няма да ми попречи да довърша онова, което започнахме в тунелите под бърлогата на дракона.
Ентрери понечи да отвърне нещо, да я попита какво смята, че ще спечели от това, ала се отказа още преди да бе отворил уста. Вместо това се усмихна и като сви рамене, се отдръпна, за да й направи път.
— Нов съперник за Артемис Ентрери? — подхвърли Джарлаксъл, когато четиримата си отидоха. — Заместник на Дризт, може би?
— Едва ли — отвърна Ентрери.
— Не е достойна ли?
Палачът сви рамене — не го бе грижа дали Даника е достоен съперник, или не. Смехът на наемника го извади от мислите му.
— Поумнял си — отбеляза Джарлаксъл.
— Предупреждавам те, че нямам намерение да търпя подобни коментари.
Наемникът се разсмя още по-силно.
— Значи си решил да продължим заедно — рече той.
Ентрери го изгледа продължително, задавайки си въпрос, на който все още не можеше да си отговори.
— Много добре тогава — безгрижно продължи Джарлаксъл, приемайки мълчанието му за потвърждение. — Предупреждавам те обаче, че опиташ ли се да ме измамиш, ще трябва да те убия.
— Съмнявам се, че ще ти бъде много лесно да го направиш от оня свят — не му остана длъжен Ентрери.
Джарлаксъл отново се разсмя.
— Когато бях млад — започна той — имах приятел, Повелител на меча, който място не можеше да си намери от мисълта, че го превъзхождам в боя (макар че в действителност единственият път, когато го победих, то си бе повече късмет, отколкото каквото и да било).
— Та този приятел един ден ми каза, че най-сетне бил открил оногова, който пораснел ли веднъж, щял да бъде поне толкова добър с оръжията, колкото мен, ако не и повече. Говореше за едно дете, у което бе забелязал заложби, каквито не бе виждал у никого другиго дотогава. Името на този Повелител на меча беше Закнафейн… може би си чувал за него.
Ентрери поклати глава.
— А младият воин, за когото говореше, бе не кой да е, а Дризт До’Урден — завърши Джарлаксъл с широка усмивка.
Ентрери се опита да запази безстрастното си изражение, ала част от изненадата се изписа по лицето му, което не можа да убегне на наблюдателния Джарлаксъл.
— Е, сбъдна ли се пророчеството на Закнафейн? — попита палачът.
— Какво значение има това за Артемис Ентрери? — отвърна на въпроса с въпрос наемникът. — Какво може да научи той за себе си от сравнението между Дризт и Джарлаксъл? И как би преценил себе си, сравнявайки се с Дризт До’Урден?
И после дойде критичният въпрос:
— Вярва ли Ентрери, че наистина е победил Дризт?
Палачът дълго се взира в Джарлаксъл, ала накрая изражението му омекна.
— Има ли значение? — бе единственият му отговор… и именно този отговор се бе надявал да получи наемникът от своя нов спътник, с когото възнамеряваше да остане още дълго.
— Имаме още работа тук — рязко смени темата Джарлаксъл. — Наблизо има малък отряд, уплашен и гневен. Предводителят им реши, че не може да си тръгне просто така, не и докато положението е такова, каквото е в момента.
Без дори да го помоли за обяснение, Ентрери го последва. Не след дълго свърнаха зад някакви скали и палачът разумно предпочете да поизостане при вида на групата, която Джарлаксъл бе споменал — трима мрачни елфи, предвождани от крайно опасен псионист. Докато Джарлаксъл и Кимуриел говореха, Ентрери стоеше настрани, с ръце върху дръжките на оръжията си. Двамата елфи говореха на собствения си език, ала палачът разбираше почти всичко.
— Да се бием ли си дошъл? — попита Кимуриел направо.
— Рай’ги е мъртъв, а Креншинибон — унищожен — отвърна Джарлаксъл. — Какъв би бил смисълът?
Ентрери забеляза, че Кимуриел дори не трепна при тази новина.
— О, да, предполагам, че властта вече ти се е усладила, нали? — засмя се наемникът. — Настанил си се на престола на Бреган Д’аерте, сам, без никого с когото да го делиш и сега не ти се иска да го отстъпваш комуто и да било, нали?
Кимуриел понечи да поклати глава — за Ентрери бе очевидно, че ще се опита да се помири с Джарлаксъл, ала пълният с изненади наемник го прекъсна.
— Отлично! — драматично заяви той. — Нямам желание за още една битка, Кимуриел. Разбирам, че с действията си напоследък най-вероятно съм си създал твърде много врагове в редиците на Бреган Д’аерте, за да се завърна като техен предводител.
— Искаш да кажеш, че се предаваш? — повдигна вежди Кимуриел, когото думите на Джарлаксъл вместо да успокоят, бяха разтревожили още повече, същото се отнасяше и за тримата войници зад него.
— Нищо подобно — отвърна наемникът и отново се засмя. — И те предупреждавам, че ако продължиш да воюваш с мен, ако дори само решите да тръгнете по следите ми, наистина ще оспоря позицията, която си спечели честно.
Ентрери, който слушаше внимателно, поклати глава, сигурен, че е разбрал някоя дума погрешно.
Кимуриел понечи да отговори, ала от устата му излязоха само няколко нечленоразделни звука и той най-накрая отстъпи, въздъхвайки примирено.
— Грижи се добре за Бреган Д’аерте — предупреди го Джарлаксъл. — Един ден ще се върна, за да управляваме заедно, и очаквам да открия отряд от войници също толкова силен, колкото онзи, чиято власт ти отстъпвам днес.
И като се обърна към тримата войници, добави:
— Служете му доблестно.
— Ако някога се върнеш, няма да ме откриеш в Калимпорт — рече Кимуриел. — Нито където и да било на Повърхността. Напускаме това отвратително място, Джарлаксъл, и си отиваме у дома, обратно в пещерите, където е нашето място.
Джарлаксъл кимна, кимнаха и тримата войници.
— Ами ти? — попита псионистът.
Джарлаксъл сви рамене и се усмихна:
— Няма как да знам къде най-много искам да отида, когато още не съм бил навсякъде.
И този път Кимуриел нямаше какво да каже и просто се взря в някогашния си господар. Накрая кимна и с едно щракване на пръсти отвори междупространствен портал. Миг по-късно и той, и тримата войници си бяха отишли.
— Защо? — попита Ентрери и се приближи до Джарлаксъл.
— Защо? — повтори наемникът.
— Можеше да се върнеш заедно с тях — поясни убиецът. — Макар че аз нямаше да дойда. Вместо това ти реши да останеш, отказа се от властта над войниците си. Защо избра да се откажеш от всичко това и да останеш тук, заедно с мен?
Джарлаксъл помисли малко, после, използвайки съвсем същите думи, които палачът бе изрекъл преди време, заяви през смях:
— Може би ненавиждам Мрачните дори повече, отколкото мразя хората.
В този миг и най-слабият повей на вятъра можеше да събори Ентрери. Дори не искаше да научава откъде Джарлаксъл бе разбрал.
Епилог
Джарлаксъл и Ентрери се скитаха в продължение на дни, преди да открият едно селце, чиито жители бяха чували за Дризт До’Урден и бяха склонни да изтърпят присъствието на самозванеца Джарлаксъл.
В невзрачната, разнебитена селска пивница, Артемис Ентрери видя обява, която му се стори донякъде обещаваща.
— Ловци на глави? — изненада се Джарлаксъл, когато палачът му я показа.
Наемникът се бе разположил край една маса в ъгъла, с гръб към стената и чаша вино пред себе си.
— Призив от пазителите на справедливостта за ловци на глави?
— Призив от някого — поправи го Ентрери и седна насреща му. — Дали крайният резултат ще бъде постигане на справедливост или не, няма особено значение.
— Нима? — попита Джарлаксъл и се подсмихна лукаво. — А какво спечели, като помогна на Даника да излезе от тунелите?
— Спечелих си един враг по-малко — гласеше леденият отговор на прагматичния убиец. — В лицето на могъщия свещеник.
— А може би има и друга причина — рече Джарлаксъл. — Може би просто не си могъл да я оставиш да умре сама в мрака.
Палачът сви рамене, сякаш това нямаше никакво значение.
— Колцина от жертвите на Артемис Ентрери биха останали изненадани? — не искаше да отстъпи Джарлаксъл.
— Колцина от жертвите на Артемис Ентрери не са си го заслужавали? — отвърна убиецът.
Да, разбра наемникът, това бе оправданието за един живот, прекаран в сенките. До известна степен Джарлаксъл, който бе оцелял сред сенки, по-мрачни отколкото Ентрери някога бе виждал, не можеше да не му даде право. Пък и имаше доста неща, които елфът не знаеше за него. Въпреки всичко, в неочакваното преминаване на убиеца на страната на справедливостта имаше нещо странно и доста любопитно.
— Артемис Състрадателния? — не можа да се сдържи Джарлаксъл.
Ентрери остана напълно неподвижен в продължение на един дълъг миг, после кимна.
— Може би — отговори той. — Може би, ако продължиш да бръщолевиш глупости, ще се смиля над теб и ще те убия бързо и безболезнено. А може би — не.
Джарлаксъл избухна в смях, както на думите му, така и на абсурдността на цялата ситуация и на новия живот, който го очакваше. Познаваше Ентрери достатъчно добре, за да приеме заплахата му напълно сериозно, ала от друга страна му имаше доверие като на роден брат.
Разбира се, Джарлаксъл Баенре, трети син на матрона Баенре, принесен в жертва на Лолт от майка си и своето семейство, не бе толкова глупав, че да има доверие на родния си брат.
ОБЕЩАНИЕТО НА КРАЛЯ ВЕЩЕР
(книга 2 от "Наемниците")
Смъртта на краля вещер
Пролог
Дребният мъж се пързаляше по хлъзгавия от магия коридор, който се спускаше стръмно надолу, а краката му правеха малки крачки, за да продължат да го водят напред и да го държат изправен, което не беше лесна задача. От износения му плащ се надигаха кълба дим. По дължината на левия му крачол имаше дълга цепнатина, а под нея сълзеше ярка кръв.
Артемис Ентрери се плъзна покрай стената вдясно и започна да се върти покрай нея, без да я използва, за да спре шеметното си спускане, защото това би означавало личът да го забележи.
А точно това беше последното нещо, което убиецът желаеше.
След едно завъртане смени позицията си и подпря силно ръце в стената пред себе си, след което се оттласна по диагонал надолу по тесния коридор. Чу грохота на пламъците зад гърба си, последван от неестествения смях на Джарлаксъл, неговия спътник мрачен елф. Ентрери се досети, че увереният мрачен елф се опитва да обезкуражи преследвача с това кикотене, но дори Ентрери улавяше истинската му същност — фалшив звук, който прикриваше силната му тревога.
Само няколко пъти през месеците, прекарани заедно, Ентрери бе долавял намек за притеснение у хладнокръвния мрачен елф, но нямаше как да го сбърка и това само подсили собствените му сериозни страхове.
Намираше се доста извън светлината, хвърляна от последната факла на стената на дългия коридор, когато внезапен яростен проблясък зад гърба му освети пътя и му разкри, че коридорът свършва рязко на около дузина стъпки напред и прави остър завой надясно. Убиецът внимателно запомни този перпендикулярен завой, който беше единственият му шанс за спасение. Защото при проблясъка бе видял ясно финалния щрих на отвратителния капан, заложен от лича — група заострени шипове, стърчащи от стената.
Ентрери се оттласна от лявата стена и отново започна да се търкаля. При едно от превъртанията успя да прибере инкрустираната кама, с която бе известен, а при следващото успя да плъзне в ножницата на лявото си бедро и меча си, Нокътя на Шарон. С освободени ръце вече можеше да контролира по-добре плъзгането си покрай стената. Подът бе по-хлъзгав и от леден склон в безветрена пещера в самия Велик глетчер, но стените бяха гладки като твърд камък. Ръцете му се напрягаха при всяко превъртане, а краката му се плъзгаха и въртяха на място, докато извиваше раменете си, за да се задържи прав. Наближи острия завой и смъртоносния край на коридора, който внезапно изникна пред него.
Изкрещя, когато поредната оглушителна експлозия разтресе коридора зад гърба му. Убиецът се оттласна с всички сили при поредното превъртане, като прецени момента до съвършенство, за да постигне максимален ефект. Обръщайки се, изтласка горната част на тялото си напред, за да подсили движението, което го прехвърли през коридора към страничния проход. Веднага щом краката му се плъзнаха извън основния коридор, залитна, защото магическата хлъзгавина изчезваше изведнъж. Сграбчи ъгъла и се притегли към него, удряйки се силно с лице, притиснато към стената. Погледна назад само веднъж и на мъждивата светлина успя да види острите, покрити с шипове върхове на смъртоносните колове.
Понечи да надникне иззад ъгъла към коридора, от който беше дошъл, но едва не извика от изненада, когато покрай него профуча въртяща се фигура. Опита се да сграбчи Джарлаксъл, но елфът му се изплъзна и Ентрери помисли, че другарят му е обречен да срещне смъртта си върху шиповете.
Но Джарлаксъл не се удари в тях. По някакъв незнаен начин мрачният елф успя да спре на косъм, да завие наляво и да се удари силно в стената срещу Ентрери.
Убиецът се опита да го достигне, но извика и се скри зад ъгъла, когато сноп синьо-бели светкавици прелетяха покрай него и се взривиха в дъжд от парещи искри при удара си в отсрещната стена, скършвайки няколко пръта.
Ентрери чу кикота на лича — съсухрено, скелетоподобно създание, частично покрито с изсъхнала кожа.
Устоя на желанието да се затича надолу по страничния коридор и вместо това изръмжа предизвикателно.
— Знаех си, че заради теб ще ме убият! — сопна се той на Джарлаксъл.
Треперещ от гняв, Ентрери скочи обратно в средата на хлъзгавия основен коридор.
— Ела ми, изчадие на Зенги! — изрева убиецът.
Личът се появи в полезрението, черните му дрипави роби се развяваха назад, лицето без устни, изгнило кафяво и костено бяло на цвят, бе широко ухилено.
Ентрери посегна към меча си, но когато личът протегна костеливи пръсти напред, убиецът тикна облечената си в ръкавица ръка пред него. Ентрери изкрещя отново — в отрицание, предизвикателно, разярено — когато поредната кълбовидна мълния полетя напред.
Убиецът се почувства сякаш обвит от горещ, хапещ вятър. Почувства изгарянето и гъделичкането на страховитите енергии, които се вихреха около него. Падна на колене, но не го осъзнаваше. Беше захвърлен обратно към стената, точно под шиповете, но дори не усети под краката си стабилната земя в основата на стената.
Все още се протягаше напред с омагьосаната ръкавица, ръката му трепереше неконтролируемо, сини и бели искри се въртяха във въздуха и изчезваха в ръкавицата.
Нищо от това не направи впечатление на Ентрери, чиито зъби бяха стиснати толкова здраво, че не можеше да нададе дори вик, по-силен от гърлено ръмжене.
Пред очите му танцуваха черни петна, а вълните от гадене го връхлитаха.
Чу подигравателното кикотене на лича.
Инстинктивно се оттласна от стената и се наведе наляво в посока към страничния коридор. С единия крак стъпи здраво на тази нехлъзгава повърхност и отново скочи на крака. Все още заслепен, извади меча си и залитна по ръба на коридора, после скочи с всички сили колкото се може по-надалеч, размахвайки диво Нокътя на Шарон, без да знае дали се намира в близост до лича.
Беше съвсем близо.
Тъмното острие се спусна надолу, а около него танцуваха искри, защото ръкавицата беше хванала основната част от енергията на мълнията и я освободи през метала на придружаващия я меч.
Изненадан от това колко надалеч и колко бързо се бе придвижил врагът му, личът вдигна ръка, за да блокира и Нокътя на Шарон я отряза от лакътя. В този момент ударът на Ентрери щеше да унищожи създанието, но сблъсъкът с ръката създаде канал за освобождаването на енергията на светкавицата.
Експлозията отново запрати Ентрери към стената, където той се удари силно и се строполи.
Писъците на лича принудиха убиеца да се напрегне и да се съвземе. Претърколи се, а ръката му опипа пода, докато отново не сграбчи дръжката на Нокътя на Шарон. Погледна нагоре към коридора точно навреме, за да види отстъпващия лич, чиито роби бяха обхванати от пламъци.
— Джарлаксъл? — извика с надежда убиецът и погледна надясно, където елфът се бе притиснал към стената.
Объркан, че вижда само стена, Ентрери погледна обратно ъгъла, очаквайки да види овъглените останки на мрачния елф.
Но Джарлаксъл просто беше… изчезнал.
Ентрери се вторачи в стената и се плъзна към противоположния коридор. Щом се озова извън хлъзгавата част, възстанови равновесието си и почти изскочи от ботушите си, когато видя две червени очи да се взират в него от камъните на противоположния коридор.
— Добра работа — каза елфът и пристъпи напред, така че очертанията на лицето му се появиха в камъка.
Ентрери стоеше като вцепенен. Джарлаксъл някак си се беше слял с камъка, сякаш бе превърнал стената в гъста замазка и се беше плъзнал вътре. Ентрери не знаеше защо е толкова изненадан — нима спътникът му някога бе правил нещо, което да минава за обичайно?
Силно „щрак“ привлече вниманието му в другата посока нагоре по коридора. Моментално разпозна звука от ключалката на вратата на върха на рампата, където двамата с Джарлаксъл бяха срещнали лича и бяха прогонени от него.
— Измъкни ме оттук — каза му Джарлаксъл, а гласът му бе гробовен и бълбукащ, сякаш излизаше изпод течен камък, което всъщност бе точно така. Премести едната си ръка напред, протягайки се към Ентрери.
Тътенът около тях се усили. Ентрери подаде глава иззад ъгъла.
Задаваше се нещо лошо.
Убиецът сграбчи предложената от Джарлаксъл ръка и дръпна силно, но за своя изненада откри, че мрачният елф дърпа в обратна посока.
— Не — каза Джарлаксъл.
Ентрери погледна обратно към стръмния извиващ се коридор и очите му се разшириха до такава степен, че за малко да изскочат от орбитите си. Тътенът се приближаваше под формата на висока до кръста му желязна топка, която се търкаляше бързо в неговата посока.
Той се спря за момент, обмисляйки как може да я избегне, когато пред очите му топката удвои размерите си и почти изпълни коридора.
С писък убиецът падна обратно в страничния проход, препъна се и се завъртя. Погледна към очертанията на Джарлаксъл, които потъваха обратно в камъка, но нямаше време да спре и да обмисли дали спътникът му може да избегне капана.
Ентрери се обърна, залитайки, най-сетне успя да стъпи стабилно и побягна, за да спаси живота си.
Експлозията зад гърба му от сблъсъка на огромната топка със стената го накара да залитне, а сътресенията го събориха на колене. Погледна назад само за да установи, че ударът е отнел по-голямата част от инерцията на топката, но не я е спрял. Търкаляше се отново, бавно, но набираше скорост.
Ентрери се вдигна на четири крака, отново проклинайки Джарлаксъл, че го бе домъкнал на това място. Успя да се изправи и се затича, увеличавайки разстоянието между себе си и топката. Това нямаше да помогне и той го знаеше, защото топката набираше скорост, а коридорът се извиваше и се спускаше дълго около кръглата кула.
Тичаше и се оглеждаше за някакъв път навън. Удряше с рамо всяка врата, но не бе изненадан да открие, че капанът ги е залостил. Търсеше място, където таванът е по-висок и би могъл да се покатери и да остави топката да мине под него.
Но подобно място липсваше.
Погледна назад, за да види дали топката се търкаля покрай едната или другата стена и има ли начин да се плъзне покрай нея, но за негово учудване, но не и изненада топката отново нарасна, докато страните й буквално не застъргаха по стените.
Продължи да бяга.
От трусовете го заболяха зъбите. Вътре в камъка всеки тътен от сблъсъка на сферата със стената отекваше в самото същество на Джарлаксъл. Почувства го до мозъка на костите си.
За момент имаше само тъмнина, после топката започна да се отдалечава, търкаляйки се по съседния коридор.
Джарлаксъл си пое дълбоко дъх на няколко пъти.
Беше оцелял, но се страхуваше, че може да му се наложи да си търси нов спътник.
Започна да се оттласква от камъка, но се спря, когато чу познатия хриплив смях.
Дръпна се назад, очите му се взряха през тънкия щит на камъка и личът бе пред него. Мрачният елф не смееше да си поеме дъх или да помръдне.
Личът не гледаше към него, а се взираше надолу по коридора и се кикотеше победоносно. За огромно облекчение на Джарлаксъл могъщото немъртво създание започна да се отдалечава, плъзгайки се сякаш се носеше по вода.
Джарлаксъл се зачуди дали не може просто да натисне назад извън кулата, после да левитира до земята и да се махне от това място. После забеляза очевидните рани по лича, нанесени от върнатата от Ентрери мълния и тежкия удар на Нокътя на Шарон и му хрумна друга възможност.
В крайна сметка беше дошъл с идеята за съкровище и щеше да е срамота да си тръгне с празни ръце.
Остави лича да се плъзне зад завоя, след което започна да се изтласква от стената.
— Трябва да е илюзия — повтаряше си Ентрери.
В крайна сметка железните топки не нарастваха, но как можеше да е илюзия? Беше толкова истинска, по звук, форма и усещане… как беше възможно една илюзия да имитира подобно нещо така съвършено?
Ентрери знаеше, че начинът да победиш илюзията е да насочиш мислите си срещу нея, да я отречеш с цялото си сърце и душа. Той погледна назад и осъзна, че това не е вариант.
Опита се да изхвърли от ума си засилващия се зад гърба му тътен. Наведе глава и се затича, насилвайки се да си припомни подробностите за коридора пред него. Вече не се опитваше да отвори вратите с рамо, защото бяха затворени за него и само губеше време в напразни усилия.
Докато тичаше, свали малката торба от гърба си.
Измъкна отвътре копринено въже и кука и захвърли торбата зад гърба си с напразната надежда, че ще наруши инерцията, набрана от желязната топка.
Не се получи. Топката я размаза.
Ентрери не позволи на мислите си да се върнат към търкалящото се бедствие и вместо това започна трескаво да опипва въжето, измервайки дължината му, представяйки си мястото по коридора, все още намиращо се на известно разстояние напред, преценявайки дължината, която ще му е нужна.
Подът под краката му се разтресе. Помисли си, че всяка стъпка може да му е последната, а сферата да го премаже.
Някога Джарлаксъл му бе казал, че дори една илюзия може да убие човек, ако повярва в нея.
Ентрери вярваше в нея.
Инстинктите му му казваха да се хвърли на пода и да се прилепи на една страна, молейки се да има достатъчно място за него между острия ъгъл и заобления край на преследвача му. Така и не намери куража да го направи и бързо изхвърли мисълта от главата си, съсредоточавайки се вместо това върху единствения шанс, който се разкриваше пред него.
Ентрери подготви въжето, докато тичаше за живота си. Скочи зад следващата извивка, а топката бе по петите му. Притича покрай мястото, където стената от дясната му страна се снижаваше до високо до кръста перило и се отваряше към центъра на голямата кула, а коридорът продължаваше да се извива около нея.
Куката полетя, майсторски хвърлена така, че да се завърти около големия полилей, поставен на върха на подобното на пещера фоайе на кулата.
Ентрери продължи да тича с всички сили. Нямаше избор, защото ако спреше, щеше да бъде размазан.
Държеше въжето стабилно и когато отпуснатата в аванс дължина свърши, му позволи да го отнесе надясно. То го издърпа над перилото точно когато търкалящата се желязна сфера профуча край него, докосвайки го съвсем леко по рамото, докато се носеше във въздуха. Той се завъртя в тесни кръгове вътре в по-широките кръгове, описвани от инерцията на въжето.
Успя да види продължаващото спускане на топката, трополяща надолу по протежението на ръба, но вниманието му бързо бе привлечено от много по-зловещото скърцане, идващо отгоре.
Ентрери се раздвижи, ръцете му бързаха да се освободят и да пуснат въжето под него. Започна да се спуска с цялата си бързина, направо бягайки с ръце по него. Почувства рязко потрепване, последвано от още едно, когато украсеният кристален полилей се изтръгна от тавана.
После започна да пада.
Вратата беше леко открехната. Предвид капана, който беше активирал, нямаше причина „кръчмарят“ да смята, че някой от натрапниците ще може да се добере до нея. Въпреки това елфът извади жезъл и използва част от магията му. Вратата и касата засияха с плътна и непрекъсната синя светлина, показвайки липсата на капани, били те магически или механични.
Джарлаксъл се придвижи напред и предпазливо мина през вратата.
Стаята на върха на кулата беше почти изцяло гола.
Стените от сив камък нямаха украса и се извиваха в полукръг зад един-единствен стол с широка облегалка, изработен от полирано дърво. Пред това място лежеше книга, разтворена върху пиедестал.
Не, не пиедестал, осъзна Джарлаксъл, докато се промъкваше по-близо. Книгата се държеше върху чифт дебели филизи, които се спускаха до пода на стаята и изчезваха в камъка.
Елфът се ухили, осъзнал, че е открил сърцето на конструкцията, магическия архитект на самата кула.
Влезе вътре и заобиколи книгата, придържайки се на разстояние, после надникна в нея иззад стола. Погледна написаното отдалече и разпозна няколко магически руни. Бързото произнасяне на простичко заклинание направи руните по-фокусирани и ясни.
Приближи се още, привлечен от силата на тома. Тогава забеляза, че във въздуха над него имаше изображения на руни, които се въртяха и се потапяха в страниците отдолу. Прегледа няколко реда, след което се осмели да отгърне в началото.
— Книга на съзиданието — промърмори, разпознавайки някои от началните пасажи като обичайни фрази за такива дуеомери.(В света на Забравените кралства така се наричат магическите аури на омагьосани предмети. — Б.пр.)
)Затвори книгата и се опита да я освободи от пиедестала, но тя не помръдна.
Така че той се върна към четенето, преглеждайки текста бегло в търсене на някаква подсказка, някакъв ключ към тайните на кулата и немъртвия й господар.
— Там няма да откриеш името ми — разнесе се писклив глас на границата на скърцането, поддържан тънък, като висока нота, готова да се превърне в ужасяващ писък.
Джарлаксъл тихичко се прокле, задето се бе оставил книгата да го погълне. Изгледа лича, който стоеше в рамката на отворената врата.
— Името ти? — попита той, подтискайки искреното си желание да изкрещи от ужас. — Защо бих искал да узная името ти, о, Изгнили?
— Гниенето предполага смърт — отвърна лича. — Нищо не би могло да е по-далеч от истината.
Джарлаксъл бавно се дръпна зад стола в желанието си да постави колкото се може повече разстояние и препятствия между себе си и ужасното създание.
— Ти не си Зенги — отбеляза елфът, — и все пак книгата е била негова.
— Една от неговите, естествено.
Джарлаксъл докосна шапката си в поздрав.
— Мислиш за Зенги като за създание — обясни личът през вечно усмихващите се зъби без устни — като за единно същество. Там е грешката ти.
— Не знам нищо за Зенги.
— Това е очевидно, иначе никога не би бил толкова глупав, че да дойдеш тук! — завърши личът, внезапно повишавайки тона си и насочи напред костеливите си пръсти.
От всеки от пръстите изскочиха зеленикави светкавици, прелетяха през въздуха, преплетоха се и се завъртяха около книгата, пиедестала от пипала и стола, за да експлодират в мрачния елф.
Или поне такава бе идеята, но с приближаването си всяка от магическите стрели се завъртя към определено място на наметалото на елфа, точно под гърлото му и настрани, над ключицата, където го закопчаваше голяма брошка. Брошката погълна стрелите — и десетте, без звук и следа.
— Добър номер — поздрави го личът. — Колко може да задържи?
Докато завърши думите си, немъртвото създание изпрати още един залп.
Джарлаксъл вече се движеше встрани от стола и назад. Магическите стрели се скупчиха около гърба му като рояк пчели, но щом го приближиха отново, се разсеяха и извиха и бяха погълнати от брошката.
Елфът се изви настрани и докато се обръщаше към врага си, ръката му изпомпваше трескаво. С всяко свиване магическият предпазител на китката му вадеше нов кинжал, който той изпращаше незабавно към лича.
Действието му бе така яростно, че четвъртият кинжал бе във въздуха преди първият да улучи целта си.
Или да се опита да я улучи, защото личът не бе беззащитен. Предпазните му заклинания спряха кинжалите на милиметри от целта им и предотвратиха падането на земята.
Личът се изкикоти и мрачният елф го обви в сфера от пълен и непрогледен мрак.
От сферата изскочи лъч зелена енергия и Джарлаксъл беше доволен, че се е преместил бързо. Изгледа как лъчът проби дупка в стената и изпари камъните по пътя си.
Ентрери подви крака под такъв ъгъл, че се завъртя настрани, щом се удари в земята. Присви глава и рамо и се претърколи няколко пъти, което пое енергията на падането от петнадесет стъпки височина.
Продължи да се търкаля и се отдалечи колкото се може повече от точката на падането на полилея, където стъкло и кристал се разбиха на парчета и се разлетяха във всички посоки.
Когато най-сетне се изправи на крака, Ентрери залитна и потръпна. Чувстваше остра болка в единия глезен. Беше избегнал сериозните наранявания, но не се бе отървал невредим.
Нито пък наистина бе успял да „избяга“, както осъзна само няколко мига по-късно.
Намираше се във фоайето на кулата, голяма кръгла стая. От едната страна, високо над него, желязната топка продължаваше гръмовното си търкаляне. Пред него, отвъд разбития полилей и точно след основата на тези стълби, се намираше заключената врата, през която двамата с Джарлаксъл бяха влезли в магическата постройка. От едната страна се намираше огромна желязна статуя, която двамата бяха забелязали на влизане. Статуя, в която Джарлаксъл бързо бе разпознал голем.
„Трябва да внимават — бе казал елфът на Ентрери — да не активират никакви капани, които да съживят опасния железен страж.“
Ентрери разбра, че явно са направили точно това.
Металът заскърца и застена, когато големът оживя, а в празните му очи пламнаха червени огньове. Направи широка крачка напред, раздробявайки кристала и сплесквайки деформирания метал от падналия полилей. Нямаше оръжие, но Ентрери осъзна, че не му е и нужно, защото бе над два пъти по-висок от него и тежеше над тон.
— Как да нараня подобно нещо? — прошепна убиецът и извади оръжията си.
Големът пристъпи по-близо и издиша облак отровни пари.
Ентрери бе прекалено пъргав, че да бъде изненадан от нещо подобно и светкавично се дръпна встрани.
Видя слабо място в огромното създание и знаеше, че може да нападне бързо и да нанесе силен удар.
Вместо това побягна с всички сили към запечатана врата.
Железните крака на голема изстенаха в протест, докато чудовището се обръщаше, за да го последва.
Ентрери удари вратата с рамо, при все че знаеше, че тя няма да се отвори. Въпреки това преувеличи силата на сблъсъка, сякаш движен от страх и ярост се опитваше отчаяно да пробие.
Големът връхлиташе, съсредоточен единствено върху него. Убиецът изчака до последния възможен момент и се стрелна наляво покрай стената, а големът се удари с трясък в непомръдващата врата. Стражът се обърна и го последва, протягайки железните ръце към убиеца.
Ентрери удържа позицията си — поне за няколко мига — и се впусна в серия от пробождания и посичания, които объркаха голема и го задържаха неподвижен точно…
… колкото бе нужно.
Убиецът се стрелна наляво към центъра на стаята.
Търкалящата се метална сфера с трясък премина последните няколко стъпала и се стовари върху гърба на нищо неподозиращия голем. Събори създанието на пода и отскочи от него, мачкайки и изкривявайки метала. Топката продължи да се търкаля по пътя си, но по-голямата част от инерцията й бе изгубена в нещастния голем.
В средата на стаята Ентрери наблюдаваше потрепващото създание. Големът се опита да се изправи, но краката му бяха премазани и успя единствено да повдигне горната част на тялото си с една ръка.
Ентрери тръгна да прибира оръжията си, но се спря, щом чу някакъв шум, идващ отгоре.
Погледна и видя много от украсите на тавана — подобни на гаргойли статуи, да протягат крилата си.
Убиецът въздъхна.
Сферата мрак примигна и изчезна и Джарлаксъл се озова отново изправен лице в лице с ужасяващото немъртво създание. Погледна от лича към книгата и обратно.
— Само преди няколко дни си бил жив — отбеляза мрачният елф.
— Все още съм жив.
— Съществуването ти май влага нов смисъл в това състояние.
— Съвсем скоро ще разбереш какво означава и какво не — обеща личът и отново вдигна костеливите си ръце, за да започне ново заклинание.
— Липсва ли ти усещането за вятъра върху живата ти кожа? — попита елфът, опитвайки се всячески да звучи наистина любопитно, а не снизходително. — Ще ти липсва ли женското докосване, или миризмата на пролетните цветя?
Личът се спря.
— Струва ли си да си немъртъв? — продължи Джарлаксъл. — И ако си струва, можеш ли да ми покажеш пътя?
Естествено, малко изражения можеха да се разчетат върху скелетоподобното лице на лича, но Джарлаксъл разпознаваше недоверието, щом го видеше. Не откъсваше поглед от очите на създанието, но тихо промени положението на краката си така, че да има възможност да се хвърли към книгата.
— Говориш за дребни неудобства на фона на силата, която открих — изрева личът насреща му.
Още докато създанието ревеше, елфът се хвърли напред, а в едната му ръка се появи кинжал. Отгърна наполовина една страница, изсмя се в лицето на лича и я откъсна, убеден, че е открил тайната.
В парцаливата роба на лича се появи нова дупка.
Очите на Джарлаксъл се разшириха и той започна да действа яростно, късайки страница след страница, забивайки ножа си в другата половина на книгата.
Личът изрева и потрепери. Части от робата му започнаха да падат, а по костите му се появиха пукнатини.
Но това не бе достатъчно, осъзна елфът и установи грешката си щом разкъсаните страници разкриха нещо скрито в книгата — малък светещ виолетов скъпоценен камък във формата на череп. Това бе тайната, връзката между лича и кулата. Този череп бе ключът към цялата конструкция, към неестествения остатък от Зенги, краля вещер.
Мрачният елф посегна към него, но ръката му бе отхвърлена настрани. Елфът се опита да го прободе, но кинжалът се счупи и излетя от ръката му.
Личът се разсмя насреща му.
— Ние сме едно! Не можеш да победиш кулата на Зенги, нито пазача, когото е оставил.
Джарлаксъл сви рамене и каза:
— Може и да си прав.
После хвърли още една сфера мрак върху лича, който започваше ново заклинание. Докато го правеше, елфът надяна пръстен, който съхраняваше магии. „Имайки предвид неземната природа на врага“, помисли си той, „студ или топлина“? После бързо избра.
Избра правилно. Заклинанието, което освободи от пръстена, покри тялото му с щит от топли пламъци точно когато личът изстреля насреща му конична струя магически студ, толкова плътен, че щеше да го превърне в леден блок.
Джарлаксъл бе спечелил момент, но само момент и от трите варианта, които имаше пред себе си — да контрира с офанзивно заклинание, да скочи напред и да нанесе физическа атака или да побегне — само един имаше смисъл.
Той измъкна голямото перо от шапката си и го пусна на земята, изричайки команда, която призова гигантска безкрила птица, високо осем стъпки птицеподобно създание с дебел врат и смъртоносен и могъщ заострен клюн. С мисъл елфът изпрати призованата диатрима в битка и я последва, но се отдръпна от въздушната й струя, щом тя се вряза в сферата от мрак.
Джарлаксъл се помоли веднъж да се е разположил правилно и втори път личът да не е затворил вратата.
Задиша много по-спокойно, когато излезе от мрака и отново се озова в коридора, тичайки на свобода.
И бързо.
Мазна течност, кръв на гаргойли, се стичаше от канала по острието на Нокътя на Шарон. Едно крилато създание се мяташе на пода, смъртно ранено, но отказващо да спре напразното усилие. Друго се спусна към главата на Ентрери, докато последният притичваше по пода. Той се наведе ниско, после още по-ниско и се хвърли напред с претъркулване, приближавайки бързо друго създание, което точно кацаше на пода пред него.
Изправи се бързо и се стрелна напред с насочен меч.
Подобната на камък ръка на гаргойла замахна и парира удара, а Ентрери наведе рамо и удари силно. Могъщото създание едва помръдна и Ентрери изпъшка, когато понесе удара. Камата на убиеца се заби със сила в корема на гаргойла. Ентрери изфуча и отскочи назад, като с движение нагоре отвори широка рана. Понечи да нанесе удар с Нокътя на Шарон отново, но в последния момент отскочи на една страна.
Връхлитащият гаргойл профуча покрай него и се вряза право в ранения си другар.
Ентрери замахна зад летящото създание и със сила стовари Нокътя върху гърба на преминаващия гаргойл.
Създанието изпищя, а прободеният му другар изпъшка и залитна назад. Ентрери не можа да последва оплетените създания, защото в този момент друг гаргойл се спусна бързо към него и го принуди да отстъпи назад.
Хвърли се настрани и се превъртя, минавайки под една маса и удряйки се силно в основата на дълга правоъгълна кутия, изправена до стената. Изправи се с масата над главата си и я метна настрани.
Кутията зад него се отвори със скърцане.
Убиецът поклати глава и погледна назад само за да види топчесто хуманоидно създание, което надничаше от кутията към него. Беше по-грамадно от него, по-грамадно отколкото човек би трябвало да бъде.
Друг голем, досети се убиецът, но сглобен от плът вместо от желязо.
Създанието протегна ръце и Ентрери се дръпна със залитане, обръщайки се колкото да замахне с Нокътя на Шарон към ръката на голема.
Големът излезе, за да го преследва и зад него Ентрери видя задната страна на кутията, фалшивото дъно, което се отвори широко, за да разкрие втори голем от плът.
— Прекрасно — каза убиецът, и отново се наведе, за да избегне поредния връхлитащ гаргойл.
Погледна нагоре и видя как по високия таван се формират и поникват още гаргойли. Кулата оживяваше и създаваше армия, която да я защити.
Ентрери притича през фоайето, но спря рязко щом видя друга форма, която се спускаше насреща му. Отстъпи няколко крачки назад и приготви меча си, после разпозна най-новия си противник.
Джарлаксъл докосна шапката си в поздрав, спря рязкото си спускане и спокойно се озова на пода.
Ентрери се завъртя и отново прекара меча си през протегнатите ръце на голема.
— Радвам се, че най-накрая успя да се появиш — изръмжа убиецът.
— Но се опасявам, че не идвам сам — предупреди Джарлаксъл и думите му накараха убиеца да се обърне отново.
Очите на мрачния елф насочиха погледа на Ентрери нагоре към високия балкон, където личът тичаше към спускащите се стълби.
Личът спря на върха на стълбището и започна да размахва костеливите си пръсти във въздуха.
— Спри звяра! — извика Ентрери.
Той се нахвърли още по-яростно върху голема, размахвайки Нокътя на Шарон. Използваше магията му, за да призове облак от черна пепел. С тази оптична бариера, висяща във въздуха, Ентрери профуча покрай първия голем и промуши със сила втория.
— Трябва да се махаме — извика Джарлаксъл, докато Ентрери се навеждаше отново, за да избегне връхлитащ гаргойл.
— Вратата е запечатана! — изкрещя Ентрери в отговор.
— Побързай и ела! — отвърна мрачният елф.
Ентрери се обърна насред движение и видя как серия зелени мълнии излитат от пръстите на лича, извиват се и се спускат надолу. Пет удариха Джарлаксъл — или щяха да го ударят, само че вместо това бяха погълнати от магията на брошката, — докато другите пет се понесоха безпогрешно към него.
Убиецът хвърли Нокътя на Шарон във въздуха и протегна напред обвитата си в ръкавица ръка, която поемаше стрелите една след друга. Улови меча си и погледна назад, за да види как тънките пръсти на Джарлаксъл му правят знак да го последва. Горе личът се спусна по стълбите.
Ентрери се наведе в последния момент, с усилие избегна силния замах на единия от големите, който най-вероятно щеше да откъсне главата му от раменете.
Изръмжа и се втурна към елфа, прибирайки меча си в ножницата.
Джарлаксъл се ухили, докосна шапката си, сви колене и подскочи право нагоре.
Ентрери също скочи и сграбчи Джарлаксъл за колана, докато левитацията на елфа не го засили нагоре, повличайки и него.
Отдолу големите се протегнаха и се замятаха безуспешно към празния въздух. От едната страна нападна гаргойл, който замахна силно към крака на Ентрери.
Убиецът ловко се отдръпна и го изрита в лицето.
Не нанесе кой знае каква щета и гаргойлът атакува отново бързо и яростно или по-скоро започна, но после се изопна и замахна яростно с криле, щом Ентрери протегна ръкавицата си и запрати в обратна посока магическите стрели, с които го бе нападнал личът. Те изпращяха върху черната кожа на гаргойла и създанието се сгърчи.
Въпреки това то отново се нахвърли върху левитиращата двойка, а отгоре се разнесоха писъците на още гаргойли, вече формирани и готови да ги връхлетят.
Но другарите вече бяха стигнали до парапета и Джарлаксъл го сграбчи и се прехвърли, а Ентрери бързо го последва.
— Бягай нагоре! — извика елфът. — Има път!
Ентрери го изгледа за момент, но предвид връхлитащите отгоре и покрай перилото гаргойли и тичащия нагоре по стълбите лич, заповедта на Джарлаксъл изглеждаше очевидна.
Затичаха се обратно по стръмния коридор. По петите им пърхаха гаргойли и принуждаваха Ентрери да се обръща буквално на всяка стъпка, за да ги отблъсне.
— Бързо! — извика Джарлаксъл.
Ентрери хвърли поглед на елфа, видя, че в ръката му има жезъл и само можеше да си представи каква ли разрушителна мощ е затворена в крехкия предмет. Убиецът се хвърли с всички сили напред.
Джарлаксъл насочи жезъла зад Ентрери и произнесе активиращата команда.
В коридора се появи каменна стена, която го блокира от стена до стена и от пода до тавана. Зад нея чуха тупването от сблъсъка на гаргойлите и драскащите звуци, издавани от фрустрираните създания, които изпробваха ноктите си върху непоклатимата преграда.
— Продължавай да тичаш — каза Джарлаксъл на придружителя си. — Големите могат бързо да я разбият, а личът даже няма да бъде забавен от нея.
— Ободряващо — отвърна Ентрери.
Той притича покрай Джарлаксъл и не дочака елфа да го настигне. Все пак погледна назад, когато коридорът се изви така, че каменната стена оставаше извън полезрението им и видя, че предупреждението на Джарлаксъл се превръща в реалност, защото личът се появи и премина право през каменната бариера.
Вратата на най-горната стая на кулата беше затворена, но не и заключена и Ентрери я отвори с рамо.
Спря се рязко и се взря в частично разкъсаната книга и сиянието, носещо се от центъра й. Почувства как някой го блъска по гърба.
— Иди при нея, бързо! — подкани го Джарлаксъл.
Ентрери изтича до книгата и заобиколи пиедестала й от пипала. После видя ясно сияещия череп, пулсиращ със сила и светлина.
С гръм и трясък нещо се вряза в каменната врата, която Джарлаксъл беше затръшнал, и я отвори широко. От една обгоряла точка в центъра й се заиздигаха струйки дим. Отвъд нея по коридора магически се носеше личът, с блестящи очи и зъби, застинали в постоянна немъртва усмивка.
— Няма път за бягство — долетяха думите на създанието, понесени от студения дъх, който нахлу в стаята.
— Грабни черепа — инструктира го Джарлаксъл.
Ентрери протегна лявата си ръка и почувства внезапна пробождаща болка.
— С ръкавицата! — замоли го Джарлаксъл.
— Какво?
— Ръкавицата! — извика мрачният елф и залитна и се разтресе напред-назад, когато го удари поредица светещи в зелено стрели.
Брошката му погълна първите две, после проблесна и изпуши, когато останалите се забиха в него. Две бързи крачки преместиха елфа от полезрението на лича и Джарлаксъл се хвърли надолу и се претърколи в другата част на стаята.
Ентрери остана да се взира в лича през отворената врата, с ясната мисъл, че се е превърнал в основната мишена на ужасяващото създание.
Но Ентрери не се хвърли встрани. Знаеше, че няма накъде да бяга и затова отхвърли тази мисъл. С поглед, вперен в приближаващия враг, и лице, изпълнено с решимост и без следа от страх, убиецът вдигна облечената в ръкавица ръка и я стовари върху сияещия череп.
Личът се спря толкова рязко сякаш се бе блъснал в масивна стена.
Ентрери обаче не го видя, защото в мига, в който ръкавицата му се стовари върху пулсиращия череп, мълнии от енергия се врязаха в него. Мускулите на дясната му ръка се свиха на възел и се усукаха. Зъбите му изтракаха, отхапвайки върха на езика му и започнаха да хапят неконтролируемо, а при всяко отваряне рукваше кръв. Тялото му се стегна и затрепери, обхванато от силни спазми, докато червени и сини електрически мълнии пращяха и искряха през ръкавицата.
— Дръж го здраво! — замоли се Джарлаксъл.
Елфът се претърколи обратно в полезрението на лича, който удряше и дереше въздуха. Късчета сенки сякаш сграбчваха немъртвото създание и го изяждаха, правеха го по-малко.
— Не можете да победите могъществото на Зенги! — изръмжа личът. Думите му обаче бяха колебливи и неравни.
Смехът на Джарлаксъл изведнъж секна, щом погледна назад към олюляващата се трепереща фигура на Ентрери, който тръпнеше на границата на отчаянието, сякаш скоро щеше да бъде захвърлен през стаята и през стената. Очите му се бяха издули неестествено, сякаш всеки момент щяха да изскочат. От устата и ухото му се процеждаше кръв. Ръката му се извиваше, рамото му щеше да изскочи от ставата си, а мускулите му се напрягаха до такава степен, сякаш щяха да се пръснат.
От устата на убиеца се носеше яростно ръмжене.
Той се мръщеше, напрягаше и се бореше с цялата си сила и воля. Изпод резонанса на ръмженето долетя думата „Не“, повторена многократно.
Беше предизвикателство. Беше съревнование.
Ентрери го посрещна.
Не отстъпваше.
В коридора личът виеше и драскаше в празния въздух и с всеки следващ момент изглеждаше, че се свива все повече и повече.
Кулата започна да се люлее. По стените и пода се появиха пукнатини.
— Задръж — примоли се елфът.
Ентрери изрева яростно и сграбчи още по-здраво.
От ръкавицата започна да излиза пушек.
Кулата се разлюля още повече. От едната стена се откърти голямо парче и нахлу слънчева светлина.
В коридора личът изкрещя.
— О, да, приятелю, задръж — прошепна Джарлаксъл.
Черепът бе изтръгнат от книгата и стиснат здраво в тлеещата ръкавица. Ентрери успя да обърне ръката си и да се взре в него само за момент.
После кулата под краката му се разпадна.
Ентрери почувства нечия ръка на рамото си. Погледна настрани.
Джарлаксъл се ухили и докосна шапката си.
Част 1
Наследство от интриги
По времето, когато напускаше разпадащата се кула, Джарлаксъл вече бе скрил магическия камък с формата на череп на неоткриваемо място — междупространствен джоб в едно от копчетата на жилетката му, изработен така, че да прикрива магически излъчвания.
Дори и така елфът не бе сигурен, че предметът ще остане незабелязан, защото той наистина туптеше с мистична енергия.
Въпреки това го взе със себе си — да остави любимата си жилетка би било много по-набиващо се на очи, — когато отиде до кулата дворец на Илнезара скоро след разпадането на творението на Зенги. Откри работодателката си удобно излегната в едно от множеството кресла, с крака, покачени върху украсена табуретка. Добре оформените й крайници се виждаха през високата цепка на бялата копринена рокля, която караше плата да се проточва към пода като призрачно продължение на жената с кадифена кожа. Щом Джарлаксъл влезе, тя преметна дългата си гъста руса коса така, че да обрамчва красивото й лице. Косата се нагласи така, че закри едното от сините й очи и само подсили аурата на потайност, витаеща около нея.
Джарлаксъл, естествено, разбираше, че всичко е просто уловка, илюзия на величествена красота. Защото истинското тяло на Илнезара бе покрито с люспи с цвят на мед, имаше огромни рога и уста, пълна със зъби, всеки от които дълъг колкото ръката на елфа.
Илюзия или не, Джарлаксъл определено оценяваше красотата пред очите си.
— Беше творение на Зенги — по-скоро заяви, отколкото попита драконката, превърната в жена.
— Наистина изглежда така — отвърна елфът, отмятайки широкополата си шапка и разкривайки голата си глава, докато се покланяше превзето.
— Беше — заяви Илнезара напълно убедено. — Проследихме създаването й, докато отсъстваше.
— Отсъствах? Имате предвид докато бях вътре в кулата. Отсъствах по ваше настояване, моля, припомнете си го.
— Не беше обвинение, нито пък привързахме с изпращането на теб и приятеля ти да разследвате. Сестра ми попадна на още малко информация, съвсем внезапно и неочаквано. Все още не знаем как това творение е било създадено, но вече знаем, съвсем естествено, че наистина е било създадено и знаем от кого.
— Беше книга, велик и древен том — отвърна Джарлаксъл.
Илнезара започна да се надига от креслото си, но се овладя навреме. Не можеше да се отрече проблясъкът на интерес в сините й очи, затова елфът не продължи и я остави да се замисли. Все така спокоен и неподвижен, позволявайки момент на мълчание, така че интересът на Илнезара да се усили.
— Покажи я тогава.
— Не мога — призна елфът. — Кулата бе създадена от магията на книгата и се контролираше от силите на лич. За да го победим, двамата с Артемис трябваше да я унищожим. Нямаше друг начин.
Илнезара потрепери.
— Жалко — каза тя. — Книга, написана от Зенги, би била много интересна, полезна… и изгодна.
— Кулата трябваше да бъде разрушена. Нямаше друг начин.
— Ако бяхте убили лича, резултатът щеше да е същият. Кулата щеше да умре, па макар и без да се разпада, но никоя от другите й защити нямаше да ви атакува. А дори би било възможно двете със сестра ми да дадем кулата на вас с Ентрери като израз на благодарността ни.
Въпреки празното обещание Джарлаксъл забеляза, че в гласа на драконката се усеща немалка доза раздразнение.
— Лесна задача? — отвърна той, позволявайки сарказмът да надделее в гласа му.
Илнезара прочисти гърлото си, махна презрително с ръка и каза:
— Ставаше дума за незначителен магьосник от Хелиогабалус. Глупак на име Херминикъл Дюпердас. Нима е възможно мъж с подобно име да уплаши великия Джарлаксъл? Може би двете със сестра ми сме надценили теб и човешкия ти приятел.
Джарлаксъл направи нов поклон.
— Незначителен приживе, може би, но личът си е лич, в крайна сметка.
Драконката отново прочисти гърлото си и завъртя сините си очи.
— В най-добрия случай беше посредствен магьосник — много от колегите му ученици го считаха за пълен новак. Дори в немъртвото си състояние не би могъл да бъде прекалено страховит противник за такива като вас двамата.
— Самата кула се надигна в негова защита.
— Не ви изпратихме там, за да разрушите мястото, а да го разучите и да пооткраднете това-онова смъмри го Илнезара. — И ние можехме да го разрушим съвсем лесно.
— Моля, направете го следващия път.
Драконката присви очи, припомняйки на Джарлаксъл, че ще е мъдро, ако си мери приказките.
— Ако не печелим от услугите ти, Джарлаксъл, значи нямаме нужда от теб — предупреди Илнезара. — Наистина ли желаеш това?
Последва трети поклон.
— Не, милейди. Разбира се, че не.
— Херминикъл е открил книгата и я е подценил — обясни Илнезара, сякаш бе забравила за несъгласията им. — Прочел я е, както биха направили обикновено глупавите и любопитни магьосници, и тя го е погълнала, отнемайки магията и жизнената му сила. Книгата го е привързала към кулата, както самата кула се е привързала към него. Когато сте унищожили връзките книгата — сте откраднали споделената от двамата сила и сте унищожили както кулата, така и лича.
— Какво друго бихме могли да направим?
— Ако бяхте убили лича, може би кулата щеше да се разруши — включи се друг женски глас, една идея по-дълбок, по-малко женствен и по-немелодичен от този на Илнезара. Джарлаксъл не бе особено изненадан да види как Тазмикела излиза иззад един параван в дъното на голямата претрупана стая. — Но най-вероятно нямаше, независимо че щяхте да сте унищожили силата, която й даваше живот и форма. И в двата случая опасността щеше да е преминала, но книгата щеше да оцелее. Нима Илнезара още не ти го е обяснила?
— Моля, научи този урок и го запомни добре — инструктира го Илнезара и игриво добави — за следващия път.
— Следващ път? — на Джарлаксъл не му се наложи да симулира интерес.
— Появата на тази книга потвърждава онова, което вече подозирахме — обясни Тазмикела. — Някъде в пустошта на Вааса е открито съкровище на краля вещер. Артефакти на Зенги се появяват из цялата земя.
— Случвало се е и преди в годините след падението му — продължи Илнезара. — От време на време някоя от тъмниците на краля вещер бива открита, някое от мазетата отворено, или пък племе чудовища е победено, и победителите откриват сред зверовете оръжия, жезли или други магически предмети, които глупавите създания не могат да оценят.
— Подозираме, че една от библиотеките на Зенги, може би единствената му библиотека, е била обрана наскоро — добави Тазмикела. — Две книги за изкуството на некромантията — истински томове, а не типичните бълнувания на самодоволни глупави магьосници — бяха закупени в Хълмовете на Полуръста преди не повече от месец.
— От вас, предполагам — отбеляза Джарлаксъл.
— От нашите агенти, естествено — потвърди Илнезара. — Агенти, които за момента са ни донесли повече печалба, отколкото вие двамата с Ентрери.
Джарлаксъл се засмя на обидата и отново се поклони.
— Ако знаехме, че убивайки лича, ще запазим книгата, щяхме да се сражаваме с чудовищното създание още по-ожесточено, уверявам ви. Простете ни липсата на опит. Отскоро сме в тези земи и разказите за краля вещер са все още новост за нас.
— Подозирам, че липсата на опит не е сред недостатъците на Джарлаксъл — отвърна Тазмикела и тонът й разкри на мрачния елф, че тя подозира, че може би Джарлаксъл крие нещо от скорошното си приключение в кулата.
— Но не се плашете, уча се бързо — отвърна той. — И се страхувам, че аз — ние — не можем да повторим грешките си с кулата, ако се появи друга.
Той протегна напред ръкавица, черна, съшита с червени конци, и я обърна така, че да покаже дупката на дланта.
— Цената, която плати артефактът, за да победи магията на книгата.
— Нима това е ръкавицата, която върви с могъщия меч на Ентрери? — попита Тазмикела.
— Тъй е, макар мечът да няма власт над него, със или без ръкавицата. Всъщност след срещата със сянката вярвам, че мечът го харесва. Все пак нашето пътешествие се оказа твърде скъпо, защото ръкавицата имаше много други ценни употреби.
— И какво искаш да направим по въпроса? — попита Илнезара.
— Да ни компенсирате? — посмя да попита мрачният елф. — Няма съмнение, че сме отслабени без ръкавицата. Защитите ни срещу използващите магия са силно намалени. Несъмнено това не би било от полза, имайки предвид задълженията ни към вас.
Сестрите се спогледаха с усмивка.
— Щом този том се е появил, можем да очакваме и други артефакти на Зенги — каза Тазмикела.
— Това, че книгата е стигнала толкова на юг, ни подсказва, че някой във Вааса е открил съкровищница от артефакти на Зенги — добави Илнезара. — Подобни могъщи магически предмети не обичат да стоят скрити. Те откриват начин да се появят отново и отново за ужас на света.
— Интересно… — започна мрачният елф, но Тазмикела го прекъсна.
— Повече, отколкото осъзнаваш — настоя тя. — Вземи приятеля си, Джарлаксъл, защото пътят ви очаква — път, който може да се окаже доста доходоносен за всички ни.
Не беше молба, а искане и тъй като сестрите в крайна сметка бяха дракони, не бе искане, което елфът смяташе да пренебрегне. Той обаче усети и нещо друго в тембъра на сестрите, което го заинтригува поне толкова, колкото остатъкът с формата на череп от творението на Зенги. Имитираха вълнение, сякаш велики приключения и потенциална печалба очакваха всички тях, но зад това Джарлаксъл ясно долавяше нещо друго.
Двете могъщи драконки бяха уплашени.
В далечната студена северна земя на Вааса, втори череп, много по-голям от първия, сияеше алчно. Бе почувствал остро падението на малката си сестра в Дамара, но не с ужаса на някой, загубил член на семейството. Не, далечните събития бяха просто в реда на нещата. Другият череп, човешкият череп, беше незначителен и слаб.
Освен всичко останало онова, което далечният остатък от божествеността на краля вещер бе узнал, бе, че силите могат да бъдат пробудени — че силите ще се пробудят. Твърде дълго време бе изминало в умовете на глупавите човеци и онези другите, които бяха победили Зенги.
Вече искаха да изпробват мъдростта и силата си срещу артефактите на създание, толкова по-велико от тях, толкова отвъд възможностите им да го осмислят. Надменността им ги караше да вярват, че могат да придобият тази сила.
Не разбираха, че силата на краля вещер бе идвала отвътре, не отвън и че останките му, „есенцията на разпръсната магия“, „парченцата от Зенги, разхвърляни надалеч“, от песните на глупавите и наивни бардове, ще могат чрез акта на съзиданието да ги победят и да вземат от тях дори докато те се опитват да спечелят от разпръснатото от Зенги.
Това бе истинското обещание на краля вещер, обещанието, което бе накарало драконите да се тълпят край него.
Малкият череп откриваше единствено покой. Книгата, която го притежаваше в себе си, бе открита, умовете, които я търсеха, бяха любознателни, а паметта — кратка. Парченцето от есенцията, захвърлено надалеч, щеше да познае сътворението, силата и живота в смъртта.
Някой глупав смъртен щеше да се погрижи за това.
Драконът изръмжа беззвучно.
Глава 1
Отрядът
Парисъс, импилтурийката, се намръщи, когато червенобрадото джудже стегна превръзката върху ранената й ръка.
— По-добре да си дошъл, за да ми кажеш, че сте решили да доставите останалата част от наградата ни — обърна се към войника, който стоеше насреща й в другата част на малката стая, където свещеникът бе направил параклиса си.
Външният й вид, с широки рамене и късо подстригана, разрошена руса коса, придаваше заплаха към думите й. Всеки, който бе виждал Парисъс да върти широкия си меч, би казал, че чувството за опасност е уместно.
Мъжът, привлекателен по един суров начин, с гъста черна коса и брада и с кожа, потъмняла от прекараното под слънцето време, изглеждаше доста развеселен.
— Не се смей, Дейвис Енг — отвърна придружителката й, полуелфка, много по-дребничка от Парисъс.
Тя присви поглед и после свирепо разшири очи — и наистина, тези очи бяха всявали страх в много врагове.
Светлосини, почти сиви, очите на Калихай бяха последната гледка за толкова много противници. Тези очи!
Така наситени, че караха мнозина да пренебрегват суровия белег на дясната й буза, където я бе закачила пиратска кука и почти бе разкъсала лицето й, прокарвайки нащърбена линия от бузата през крайчеца на тънките й устни до средата на брадичката. Очите й изглеждаха още по-изумителни заради контраста с дългата черна коса и ъгловатите елфически черти на лицето, което, ако не беше белегът, би било изключително красиво.
Дейвис Енг се изкиска.
— Какво мислиш, Праткъс? — попита той джуджето свещеник. — Тази нейна малка рана изглежда достатъчно неприятна, като да е била нанесена от гигант.
— Това е ухото на гигант! — изръмжа насреща му Парисъс.
— Дребно е за гигант — отвърна Дейвис Енг и се разрови из кесията на колана си, за да извади откъснато ухо и да го задържи пред очите си. — Бих казал, че е дребно за огре, но може и да ме убедите да ви дам парите за наградата за огре.
— Или пък мога да я одера от кожата ти — обади се Калихай.
— С ноктите си, надявам се — отвърна войникът и джуджето се изсмя.
Парисъс го удари по главата, което, естествено, само го накара да се разсмее още по-силно.
— Всеки десет дни все същата игра — отбеляза Праткъс и дори намусената Калихай не можа да не се изкикоти на думите му.
И наистина на всеки десет дни, когато идваше време за плащане на наградите, Дейвис Енг, тя и Парисъс играеха своята дребна игра, спореха за бройката уши — на гоблини, орки, бъгбеъри, хобгоблини и гиганти, — които успешното дуо ловци бяха доставили до Ваасанската порта.
— Само игра, защото този смята да си прибере част от парите на Елъри — каза Калихай.
— Командир Елъри — поправи я Дейвис Енг и тонът му стана по-сериозен.
— Или това, или не може да брои — отвърна Парисъс и изстена, когато Праткъс стегна превръзката на мястото й. — Или не може да различи огре от гигант. Да, това ще да е, предполагам, понеже не е стъпвал извън Дамара от години.
— Воювал съм достатъчно — заспори мъжът.
— През войната с краля вещер ли? — сопна се Парисъс. — Тогава си бил дете.
— Вааса не е и наполовина толкова неопитомена, колкото е била след падането на краля вещер — каза Дейвис Енг. — Когато за пръв път се присъединих към Армията на Кървав камък, из хълмовете изобилстваха всякакви чудовища. Ако крал Гарет бе сметнал за необходимо да плаща награда през тези първи месеци, съкровищницата му без съмнение щеше да е опразнена.
— Убивал ли си гиганти? — попита Калихай и мъжът я изгледа гневно. — Сигурен ли си, че не са били огрета?
Или дори гоблини?
Това предизвика нова вълна смях от Праткъс.
— Ба, този винаги е имал проблем с измерването на нещата — добави Парисъс. — Така твърдят в кръчмата на Желязната глава и в „Калните ботуши и кървавите остриета“. Но смятам, че той не е последователен, защото, ако сега мери, както е мерил тогава, то трябва да е убеден, че сме му дали ухото на титан!
Праткъс се изсмя и разтресе и Парисъс изпъшка, защото той неволно изви превръзката.
Калихай също се смееше и след малко дори Дейвис Енг се присъедини. В края на краищата никога не бе успявал да устои на тези двете.
— Тогава ще го нарека гигант — предаде се той. Бебе гигант.
— В списъците с наградите не забелязах нищо за възраст — каза Калихай, когато Дейвис Енг започна да отброява монетите.
— Убийството си е убийство — съгласи се Енг.
— През последните няколко десетдневки проявяваш особен интерес към печалбите ни — отбеляза Калихай. — Има ли някаква причина?
Праткъс започна да се подхилва и това бе знак за жените. Парисъс измъкна ръката си от неговата и го изгледа заплашително.
— Какво знаеш?
Праткъс погледна към Дейвис Енг, който също се засмя, и кимна.
— Приятелката ти е надминала Атрогейт — обясни джуджето свещеник и погледна към Калихай. — Той ще се върне след няколко десетдневки и няма да е доволен, че времето, прекарано надалеч, го е поставило зад Калихай по спечелени награди.
Погледите, които си размениха Парисъс и Калихай, бяха по-скоро притеснени, отколкото горди. Беше ли тази чест наистина желана, имайки предвид характера на Атрогейт и всеизвестните му връзки с Цитаделата на убийците?
— А ти, Парисъс, бързо се приближаваш към джуджето — добави Дейвис Енг.
Той хвърли на Калихай малка торба със сребро и каза:
— Ще се разпени и разкашля и ще обикаля вбесено, щом се върне. Ще съчини глупави стихчета за вас двете.
След което ще излезе навън и ще избие половината чудовища във Вааса само за да ви постави на място. Вероятно ще наеме каруци, за да успее да пренесе ушите.
Никоя от жените не се усмихна.
— Ах, но тези двете могат да се мерят с Атрогейт — добави Праткъс.
Дейвис Енг се разсмя и Калихай направи същото.
Парисъс се присъедини миг по-късно. Можеше ли някой наистина да се мери с Атрогейт?
— В него гори огън, който не съм виждала никога у подобните му — призна Калихай. — И никога не тича по-бързо, дори ако види стотина врагове пред себе си.
— Но ние сме там, точно зад него, и аз също смятам да го задмина — каза Парисъс, най-сетне позволявайки на гордостта си да заговори. — Когато познатите ни ловци погледнат таблата пред Желязната глава, ще видят имената на Парисъс и Калихай, изписани най-отгоре!
— Калихай и Парисъс — поправи я полуелфката.
Дейвис Енг и Праткъс избухнаха в смях.
— Само защото проявихме великодушие при последното убийство — отвърна Дейвис Енг.
— Беше гигант! — отвърнаха и двете жени едновременно.
— След това — отвърна войникът. — И двете щяхте да сте мъртви преди да стигнете до стената, ако Командир Елъри не бе излетяла навън. Само това би трябвало да анулира наградата.
— Така твърдиш ти, кожодер такъв! — изрева предизвикателно Калихай. — Бяхме победили гоблините.
Вашият човек искаше да усети вкуса на битката. Него трябваше да спасява Елъри.
— Командир Елъри — долетя глас от вратата и четирите глави се обърнаха към жената, която с достолепие влезе в стаята.
Праткъс се опита да изглежда сериозен и да покаже респект, но от устата му продължаваха да излизат хихикания, докато стискаше здраво, за да стегне превръзката на Парисъс.
— Командир Елъри — каза с уважение Калихай и се поклони леко в извинение. — Титла, напълно заслужена, макар да изглежда, че всички титли излизат трудно от устните ми. Моля за извинение, командир Елъри, Лейди Драконоубиец.
— Предвид случая, неблагоразумието ти няма значение — отвърна Елъри, опитвайки се да не се изчерви от ласкателната употреба на презимето й — Драконоубиец, име, широко известно из всички земи на Кървав камък.
Технически последното й име беше Пейдопеър, макар Драконоубиец да го предхождаше непосредствено, и употребата от страна на полуелфката на по-известното фамилно име беше определено най-големият комплимент, който можеше да се направи на Елъри. Тя беше висока и слаба, но у нея нямаше нищо крехко, защото бе участвала в много битки и въртеше тежката си брадва от дете. Очите й бяха раздалечени и яркосини, кожата потъмняла, но все още деликатна и изпъстрена с множество лунички по носа. Последните не вредяха на красотата й, а напротив, подсилваха я, добавяйки нещо момичешко в лицето, изпълнено с енергия и сила.
— Исках да добавя това към наградата — тя извади малка кесия от колана си и я хвърли на Калихай. — Допълнителна награда за героичната ви работа от Армията на Кървав камък.
— Обсъждахме дали Атрогейт ще е доволен, когато се завърне — обясни Дейвис Енг и това предизвика усмивка на лицето на Елъри.
— Предполагам, че няма да приеме понижаването в догонващ толкова добре, колкото Мариаброн прие възхода на Атрогейт.
— При цялото ми уважение към Атрогейт — отбеляза Парисъс, — Мариаброн Скиталеца има повече убийства във Вааса отколкото трима ни заедно.
— Трудно може да се спори по този въпрос, макар рейнджърът да не приема награда и да не търси одобрение — отбеляза Дейвис Енг и начинът, по който изрече думите, не остави съмнение, че слага граница между Мариаброн Скиталеца, легендарно име в цяла Дамара, и двете жени.
— Мариаброн е изградил репутацията и състоянието си в първите няколко години след падането на Зенги — добави Елъри. — Щом крал Гарет го забеляза и му даде рицарско звание, нямаше много смисъл да продължи да се състезава за Ваасанските награди. Вероятно нашите две приятелки тук и Атрогейт скоро ще бъдат удостоени с подобна чест.
— Атрогейт, посветен в рицарство от крал Гарет? — изрече Дейвис Енг.
Праткъс се задъхваше толкова шумно в опит да удържи смеха си от абсурдния образ, който извикаха тези думи, че за малко не се прекатури.
— Е, вероятно не и него — съгласи се Елъри, за тяхно удоволствие.
Нещо не беше наред, не миришеше както трябва.
Лицето му свидетелстваше за тежката работа, за битките от над двадесет години. Въпреки това все още бе хубав, с кафявите си несресани кичури и разчорлена брада. Кафявите му очи сияеха с блясъка на младостта, по-подходящ за мъж, наполовина на неговите години, а усмивката му бе едновременно заповедническа и палава, усмивка, която може да разтопи една жена на място, и която скитащият войн често бе прилагал. Беше се издигнал в редиците на Армията на Кървав камък през годините на войната с краля вещер и бе надминал дори това признание с освобождаването си от официална служба при крал Гарет след падането на Зенги.
Наричаха го Мариаброн Скиталеца, име, известно на почти всеки мъж, жена и дете в Дамара. Име, всяващо страх и омраза в чудовищата на Вааса. Защото краят на службата му в Армията на Кървав камък бе само началото на службата му в името на крал Гарет и жителите на двете държави, известни заедно като земите на Кървав камък. Мариаброн се бе подвизавал по северните склонове на прохода Кървав камък, който свързваше Вааса и Дамара през надвисналите Галенски планини.
Служил бе като неуморен телохранител на работниците, които бяха построили огромната Ваасанска порта.
Повече от всеки друг, дори повече от мъжете и жените от обкръжението на самия крал Гарет, Мариаброн Скиталеца бе работил за опитомяването на дивата Вааса.
Напредъкът бе бавен, много, много бавен и Мариаброн се съмняваше, че докато е жив, ще успее да види Вааса наистина цивилизована. Но въпросът не бе в края на пътуването. Не можеше да поправи всички злини на света, но можеше да помогне на събратята си да поемат по правилната пътека, която евентуално ще доведе до това.
Но нещо не миришеше както трябва. Някакво усещане във въздуха, някакво шесто чувство подсказваше на рейнджъра, че скоро може да предстоят тежки изпитания.
Трябва да е заради повикването на Уингхам, осъзна той, защото кога преди се бе случвало полуоркът да призове някого при себе си? Всичко, свързано с Уингхам — Странния Уингхам, както го наричаха и както с гордост сам се зовеше, — предизвикваше подозрение, разбира се, от любопитния, а не от зловредния вид. Но какво можеше да е, чудеше се Мариаброн? Какво усещане се носеше по вятъра и затъмняваше небето на Вааса? Каква зла поличба бе усетил несъзнателно с крайчеца на окото си?
— Остаряваш и ставаш боязлив — скара се на себе си.
Мариаброн често говореше на себе си, защото често бе сам. Не искаше партньор нито в лова, нито в живота, освен ако не бе временна уговорка, топло, меко тяло край него в топло, меко легло. Отговорностите му бяха отвъд собствените му желания. Виденията и стремежите му бяха вкоренени в надеждите на цяла нация, не в желанията на един човек.
Рейнджърът въздъхна и заслони очите си от изгряващото слънце, за да се вгледа на изток през калните Ваасански поля. Лятото бе дошло в пустошта, макар бризът все още да хапеше. Много от по-скотските чудовища, гигантите и огретата, бяха мигрирали на север, за да ловуват стадата лосове. Когато по-страховитите врагове скитаха наоколо, по-дребните хуманоидни раси предимно орки и гоблини — стояха настрана, дълбоко в пещерите или високо сред скалите.
Докато обмисляше това, Мариаброн остави погледа си да се отклони наляво, на юг, към огромната стена-крепост, известна като Ваасанската порта.
Огромната й подвижна решетка бе вдигната и рейнджърът виждаше тъмните точици, които представляваха авантюристи, потеглящи на сутрешен лов.
Вече се говореше за строежа на още укрепени кули на север от великата порта, защото броят на чудовищата намаляваше и ловците на глави вече не можеха да бъдат сигурни за златото и среброто си.
Всичко се движеше точно както крал Гарет бе планирал и искал. Вааса щеше да бъде опитомена, миля след миля, и двете нации щяха да се слеят като едно цяло в Кървав камък.
Но нещо държеше Мариаброн нащрек. Някакво чувство го предупреждаваше дълбоко в недрата на ума му, че мракът не се е махнал изцяло от дивата земя на Вааса.
— Призивът на Уингхам е виновен за всичко — реши той, върна се обратно в закътаната долчинка и започна да прибира екипировката си.
Няколко мига по-късно командир Елъри крачеше по огромната стена, представляваща Ваасанската порта. Едва познаваше двете жени, Калихай и Парисъс, които се бяха издигнали толкова нависоко сред редиците на ловците на глави, и в интерес на истината, не харесваше особено дребната, Калихай. Елъри знаеше, че нравът на полуелфката бе понесъл отпечатъка на времето също като красивото й някога лице. Въпреки това Калихай можеше да се сражава редом с най-добрите бойци на портата и да се надпива с тях, а и Елъри трябваше да признае пред себе си, че самата тя ликуваше тайно, че жена е заела най-високата позиция на таблото с наградите.
Всички се бяха шегували с реакцията на Атрогейт, но Елъри разбираше, че това всъщност не е шега.
Познаваше го добре, макар малцина да осъзнаваха, че двамата са изградили взаимноизгодно партньорство, и знаеше, че джуджето не приема добре това да бъде надминато, независимо от гръмотевичния му смях.
Но всички похвали бяха за Калихай, а скоро и за Парисъс, помисли си племенницата на Гарет Драконоубиец. Както и да се чувстваше по отношение на по-дребничката жена — а в интерес на истината, по-едрата също беше малко груба за вкуса на Елъри, — тя, Атрогейт, и всички останали във Ваасанската порта трябваше да признаят храбростта им. Калихай и Парисъс бяха добри войни и още по-добри ловци. Чудовищата бяха намалели край Ваасанската порта, но тези двете изглежда винаги успяваха да открият още гоблини или орки за убиване. Рядко се случваше Калихай и Парисъс да напуснат крепостта и да не се завърнат с торба уши.
И да, на Елъри й допадаше, че двойка жени, част от малкото във Ваасанската порта, бяха постигнали толкова много. Знаеше от личен опит колко трудно е за една жена, дори когато е джудже, да се издигне в патриархалните редове на войнската каста, независимо дали неформално като ловец на глави, или формално в Армията на Кървав камък. Беше спечелила ранга си на командир с постоянство. Беше се борила за всяко повишение и всяка трудна задача. Беше спечелила могъщата си брадва от ръцете на огрето, което я размахваше, а перото на шлема си бе заслужила единствено и само чрез делата си.
Но винаги съществуваха онези гласове, шепоти в крайчеца на съзнанието й, хора, настояващи под сурдинка, че наследството на жената, гордееща се с имената на Трант и особено на Драконоубиец, са причина за възхода й.
Елъри се придвижи по северното крило на Великата стена, подпря се на каменните перила и погледна към пустошта на Вааса. Беше служила под командването на много мъже в Армията на Кървав камък, които не бяха виждали и половината битки, в които тя бе участвала и печелила. Беше служила под командването на много мъже, които не знаеха как да водят патрул или да поставят подходящите часовои и периметър около вечерен лагер. Беше служила под командването на много мъже, чиито войници често оставаха без запаси в резултат на лошо планиране.
Въпреки това тези съмняващи се гласове оставаха, шепнеха в главата й и туптяха в сърцето й.
Глава 2
Поглед в огледалото
— Ти си оръжие на несъответствията — прошепна Артемис Ентрери.
Седеше на ръба на леглото в малкото жилище и се взираше в оръжието, с което бе известен, инкрустираната кама. Стърчеше от стената на около инч от високото огледало, забита надълбоко в резултат на ядосано хвърляне само миг по-рано. Дръжката й бе спряла да трепери, но начинът, по който светлината на свещите играеше по червения гранат в основата на ефеса, създаваше илюзията, че оръжието още се движи или че е живо.
„Не се задоволяваш да раниш — помисли си Ентрери — или дори да убиеш. Не, това не ти е достатъчно.“
Камата бе служила добре на Ентрери повече от две десетилетия. Беше си изградил име по безмилостните улици на Калимпорт, борейки се със зъби и нокти срещу привидно непреодолими препятствия още когато бе момче. През целия си живот бе заобиколен от убийци и ги бе победил, ставайки все по-добър в собствената им игра. Инкрустираната кама, стърчаща от стената, бе изиграла немаловажна роля за това. Ентрери можеше да я използва не просто за да рани или убие, можеше да използва вампирските й свойства, за да открадне самата есенция на живота от дадена жертва.
„Но извън мярка, помисли си той. Трябва да отнемеш всичко от жертвите си — живота им, самите им души. Какво ли е това небитие, което носиш?“
Ентрери изсумтя тихо и безпомощно на последния очевиден въпрос. Извъртя се съвсем леко на леглото, така че да вижда отражението си във високото, богато украсено огледало.
В първия момент, когато се бе събудил и бе вдигнал камата, за да я запрати, се бе прицелил в огледалото, решен да унищожи стъкления спомен. Едва в последния миг бе отклонил ръката си, забивайки камата в стената.
Ентрери мразеше огледалото. То беше трофей на Джарлаксъл, не негов. Мрачният елф прекарваше твърде много време пред него, любувайки се на себе си, нагласяйки шапката си така, че широката й периферия да е наклонена под точния ъгъл над веждите му.
За него всичко бе поза и никой не оценяваше красотата на Джарлаксъл повече от самия Джарлаксъл. Намяташе плаща си над едното рамо и се извърташе, после сменяше мястото на пелерината и заемаше точно противоположната стойка. По същия начин местеше превръзката от лявото на дясното си око и после обратно, съчетавайки го с пелерината. Нито един детайл от външния вид не беше твърде незначителен, че да убегне на хитрия поглед на Джарлаксъл.
Но когато Артемис Ентрери погледна в огледалото, пред очите му се появи образ, който не му харесваше.
Въобще не изглеждаше над четиридесетгодишен. Стегнат и във форма, с добре тренирани мускули и атлетичен вид като на по-млад — малцина биха му дали повече от тридесет години. По настояване на Джарлаксъл и за да избегне постоянното му заяждане, убиецът поддържаше черната си коса добре подстригана и разделена на път, от ляво на дясно, а лицето му почти винаги бе гладко избръснато с изключение на малките мустачки, които бе започнал да харесва. Беше облечен в копринени дрехи, добре ушити и по мярка — Джарлаксъл не би позволил нещо друго.
Имаше обаче едно нещо във външния вид на Ентрери, което педантичният и придирчив мрачен елф не можеше да поправи, и докато оглеждаше цвета на кожата си, чийто сив оттенък го караше да се чувства сякаш трябва да е изложен на показ в ковчег, погледът на Ентрери неизбежно се връщаше към инкрустираната кама. Оръжието му беше причинило това. Беше отнело живителната есенция на междупространствен хуманоид от друго измерение, известен като сянка, и я бе вкарало в човешката форма на Ентрери.
— За теб никога не е достатъчно просто да убиеш, нали? — попита Ентрери на висок глас и докато го изричаше, погледът му се местеше от кинжала към отражението му в огледалото и обратно.
— Напротив — долетя отстрани плавен, мелодичен глас, — гордея се с това, че убивам само когато е нужно и обикновено това е достатъчно, за да задоволи чувствата, които са ме подтикнали към делото.
Ентрери завъртя глава и изгледа влизането на Джарлаксъл в стаята. Високите му кожени ботуши тропаха шумно по дървения под. Ентрери знаеше, че само миг по-рано тези ботуши не са издавали и звук, защото Джарлаксъл можеше да ги заглуши или да подсили шума само с мисъл.
— Изглеждаш разрошен — отбеляза мрачният елф.
Протегна се към тъмното дървено бюро и измъкна бялата риза на Ентрери, после я хвърли към седналия убиец.
— Току-що се събудих.
— Ах, тигрицата, която ти доведох снощи, ти е донесла покой.
— Или ме е отегчила до сън.
— Тревожиш ме.
„Ако знаеше колко често мисълта да те убия се е въртяла в главата ми“, помисли си Ентрери, но се спря, щом на лицето на Джарлаксъл се изписа широка самодоволна усмивка. Джарлаксъл предполагаше какви са мислите му, а може би дори ги четеше подробно с някакво странно магическо устройство.
— Къде е червенокосото девойче?
Ентрери огледа малката стая и сви рамене.
— Подозирам, че си е тръгнала.
— Дори когато сънят слепва очите ти си оставаш прозорлив.
Ентрери въздъхна и погледна обратно към кинжала и към отражението си. Двата образа предизвикваха сходни чувства. Отпусна лицето си в ръце и разтърка замъглените си очи.
Вдигна глава при звука от тропане, за да види как Джарлаксъл използва дръжката на кама, за да закове някакъв орнамент на рамката над вратата.
— Подарък от Илнезара — обясни мрачният елф, отстъпи назад и отмести ръцете си, за да разкрие талисман с размерите на длан — сребърна статуетка на дракон, извит назад с разтворена челюст и разперени криле.
Ентрери не беше изненадан. Илнезара и сестра й Тазмикела бяха станали техни благодетели, или работодатели, или спътници, или каквото друго пожелаеха.
Сестрите държаха всички козове във връзката, защото в крайна сметка бяха дракони.
В последно време все дракони.
Ентрери никога не беше виждал дракон преди да се срещне с Джарлаксъл. Оттогава насетне беше видял твърде много от тези зверове.
— Светкавицата на синия — прошепна Джарлаксъл и очите на статуята просветнаха за момент с ярка, леденосиня светлина, а после потъмняха.
— Какво направи току-що?
Джарлаксъл се обърна към Ентрери със сияйна усмивка.
— Нека просто кажем, че няма да е добра идея да се излиза през тази врата, без първо да разпознаем вида дракон.
— Син?
— Засега — подразни го елфът.
— Откъде знаеш, че няма да го сменя, докато си навън? — попита Ентрери, твърдо решен да вземе превес над самонадеяния мрачен елф.
Джарлаксъл потупа превръзката на окото си.
— Защото мога да виждам през врати — обясни той. — И очите винаги ще го издават.
Усмивката му изчезна и той отново огледа стаята.
— Сигурен ли си, че тигрицата я няма?
— Или е станала много, много малка.
Джарлаксъл хвърли кисел поглед на Ентрери.
— Да не е под леглото ти?
— Носиш превръзката. Просто погледни през нея.
— Ах, отново ме нараняваш — изрече мрачният елф. — Кажи ми, приятелю, ако погледна в гърдите ти, ще видя ли нещо друго освен празнина на мястото, където трябва да е сърцето ти?
Ентрери стана и навлече ризата си.
— Уведоми ме, ако случаят е такъв — каза той и отиде да измъкне камата си от стената, — за да изтръгна сърцето на Джарлаксъл и да го използвам за заместител.
— Страхувам се, че е твърде голямо за вкуса на Ентрери.
Ентрери понечи да отговори, но откри, че няма желание.
— Има керван, който потегля след два дни — уведоми го Джарлаксъл. — Не само ще имаме възможност да отпътуваме на север, но и ще имаме доходоносна работа. Както изглежда им трябват стражи.
Ентрери го наблюдаваше внимателно и любопитно, без да е сигурен какво да мисли за внезапните непрестанни хвалби на Джарлаксъл за пътуване до Портите на Дамара, двете масивни стени, които блокираха двата края на прохода Кървав камък, пресичащ Галенските планини към дивите земи на съседна Вааса. Кампанията за северното приключение бе започнала скоро след като дуото почти загина при последната си лудория, а битката в странната кула все още държеше Ентрери доста разтърсен.
— Реномето ни, приятелю — каза елфът, и лицето на Ентрери се изкриви още повече от любопитство. — Много герои си изграждат име във Вааса — обясни Джарлаксъл. — Възможностите за богатство, слава и репутация рядко са толкова добри.
— Мислех, че целта ни е да си изградим реноме по улиците на Хелиогабалус — отвърна Ентрери — сред потенциални работодатели.
— И настоящи — съгласи се Джарлаксъл. — И ще го направим. Но помисли си колко клиенти и печалба можем да получим с героична репутация. Ще премахне подозренията и може би дори ще ни отърве от наказание, ако бъдем заловени при някое непредпазливо действие.
Няколко месеца на Ваасанската порта ще повишат репутацията ни повече отколкото няколко години в Хелиогабалус биха могли.
Ентрери присви очи. Трябваше да има и още нещо.
Бяха в Дамара от няколко месеца и знаеха за „възможностите“ за герои в дивите земи на Вааса от самото начало — и как нямаше, при положение, че всички кръчми и поне половината улици на Хелиогабалус бяха облепени със съобщения, които го твърдяха? И въпреки това едва наскоро, след почти гибелната случка в кулата, Джарлаксъл бе възприел идеята за пътуване на север. Нещо, което Ентрери намираше за твърде необичайно. Работата във Вааса беше трудна, удобствата несъществуващи, а Ентрери знаеше отлично, че Джарлаксъл цени разкоша над всичко.
— Какво ти разказа Илнезара за Вааса, че си толкова заинтригуван? — попита Ентрери.
Усмивката на Джарлаксъл беше кисела и не отричаше подозренията на Ентрери.
— Знаеш ли нещо за войната? — попита елфът.
— Малко — призна Ентрери. — Чувал съм прославата на крал Гарет Драконоубиец. Кой не би чул в град, който служи за светилище на човека и неговите героични спътници?
— Воювали са със Зенги, краля вещер — обясни елфът. — Лич със страховита сила.
— И с ята дракони — прекъсна го отегчено Ентрери. — Да, да, чувал съм го.
— Много от съкровищата на Зенги са били открити, завладени и донесени в Дамара — продължи Джарлаксъл. — Открити са само незначителни предмети.
Зенги е притежавал артефакти и такова количество съкровища, че е можел да примами цели ята дракони със зова си. И е бил лич. Знаел е тайната.
— Нима имаш подобни желания? — Ентрери не прикри отвращението в гласа си.
Джарлаксъл се закашля при мисълта.
— Аз съм мрачен елф, ще живея още векове, макар много вече да са изминали, откакто съм се родил. В Мензоберанзан има лич с огромна мощ.
— Личът мрачен елф Дир, знам — припомни му Ентрери.
— Според мнозина най-гнусното създание в града.
Налагало ми се е да се занимавам с него достатъчно, за да знам, че практически всичките му усилия са посветени на продължаване на съществуването му. Купил е вечност за себе си и е ужасен да не я изгуби. Това е жалко съществуване, студено като кожата му, и е самотно, лишено от удоволствията на чуждата компания. Колко защитни заклинания трябва да изтъче, за да се чувства сигурен, когато се е довел до точката, където може да изгуби твърде много? Не, съществуването като лич не е нещо, към което се стремя. Уверявам те.
— Нито пък аз.
— Но осъзнаваш ли силата, която ще дойде от притежаването на знанията на Зенги? — попита елфът. — Осъзнаваш ли колко висока цена биха платили остаряващи крале, страхуващи се от надвисналата смърт?
Ентрери просто изгледа мрачния елф.
— И кой би могъл да каже какви други чудеса е притежавал Зенги? — продължи Джарлаксъл. — Дали съкровищниците са пълни с могъщи магически талисмани, или с огромни като дракони купчини скъпоценни камъни? Дали кралят вещер няма оръжия, които правят смешна силата на Нокътя на Шарон?
— Няма ли друга цел в живота ти освен придобиването на предмети?
Това изненада Джарлаксъл — един от малкото случаи, когато Ентрери го беше виждал временно смутен.
Но, естествено, премина бързо.
— Ако е, изглежда е цел не само на моя, но и на твоя живот — отвърна накрая елфът. — Нима не прекоси цял Фаерун, за да заловиш Риджис и рубинения медальон на Пук паша?
— Това беше работа.
— Която лесно можеше да откажеш.
— Харесвам приключенията.
— Тогава нека отидем — каза мрачният елф и размаха ръце в преувеличено движение към вратата. — Приключенията ни очакват! Опит, вероятно отвъд всичко, което ни е познато. Как можеш да устоиш?
— Вааса е пуста замръзнала тундра през по-голямата част от годината и кално блато през останалата.
— А под тундрата? — подкачи го елфът. — Там има съкровища отвъд мечтите ни.
— И стотици авантюристи, които ги търсят.
— Естествено — призна мрачният елф. — Но никой от тях не знае да се оглежда толкова добре, колкото аз.
— Това може да се разбира по два начина.
Джарлаксъл постави една ръка на кръста си, извъртя се леко и направи стойка.
— И ще си прав и в двата случая — увери той приятеля си.
Елфът бръкна в кесията на колана си и извади царевичен сладкиш, артистично украсен с бяла и розова захарна глазура. Задържа го пред очите си и на лицето му се изписа широка усмивка.
— Наистина знам как да откривам и запазвам съкровища — каза той и подхвърли деликатеса на Ентрери. — Подарък от Пайтър.
Ентрери погледна сладкиша, макар да не беше в настроение за деликатеси или каквато и да е храна.
— Пайтър — прошепна той.
Знаеше, че самият мъж е съкровището, за което говори Джарлаксъл, а не кексчето. Ентрери и Джарлаксъл бяха спасили дебелия готвач, Пайтър Макръгъл, от банда некадърни разбойници и впоследствие Джарлаксъл беше уредил мъжа и семейството му с пекарна в Хелиогабалус. Мрачният елф разпознаваше таланта, щом го видеше, и при Пайтър не можеше да става и дума за съмнение. Пекарната процъфтяваше и пълнеше джобовете на Джарлаксъл с допълнителни средства, а бележниците му с информация.
На Артемис Ентрери му хрумна, че и той може би спада в категорията на Джарлаксъл на намерени и запазени съкровища. Беше твърде очевидно кой от дуото е водачът и кой — последователят.
— Споменах ли, че има керван, който потегля след два дни? — отбеляза Джарлаксъл с неустоимата си усмивка.
Ентрери понечи да отговори, но думите замряха в гърлото му. Какъв беше смисълът?
Два дни по-късно двамата с Джарлаксъл яздеха яки понита и пазеха левия фланг на керван от шест фургона, който си проправяше път през северната порта на Хелиогабалус.
Глава 3
Живот в скиталческата равнина
Ентрери изпълзя от палатката, изправи се на крака и се протегна. Изви се и се изпъна, а внезапното пробождане в долната част на гърба му припомни, че е на години. Твърдата земя не беше добро легло за него.
След протягането разтърка очи и огледа изпъстреното с палатки поле, намиращо се между надвисналите от изток и запад склонове на планините. На север от лагера на Ентрери се мержелееха сиво-черните камъни и железата на Ваасанската порта, северната от двете огромни крепостни стени, които обрамчваха Долината на Кървав камък на север и юг. Ваасанската порта най-сетне бе завършена, ако подобна жива структура въобще би могла да се счита за завършена, с крепости на източния и западния край на основната конструкция, построени на склоновете на Галенските планини, а портата служеше за последна бариера между Ентрери и пущинаците на Вааса. Двамата с Джарлаксъл бяха придружили кервана през много по-голямата от двете порти, Дамаранската порта, която все още се строеше на юг.
Бяха яздили с фургоните още един ден, придвижвайки се на северозапад под сянката на планинските склонове до селото Кървав камък, дом на крал Гарет, макар върху монарха да упражняваха натиск да измести столицата си в най-големия град в кралството, Хелиогабалус.
Тъй като нямаха желание да остават в това почтено място, двамата бързо напуснаха и се отправиха на север, пътешествие от дузина мили, което ги бе довело до по-широката и относително равна област, която събралите се авантюристи бяха нарекли Скиталческата равнина. Според Ентрери името бе подходящо, защото се говореше, че съименникът на Скиталческата равнина представлява междупространствено преддверие на ада за наскоро починалите души, регион, където наскоро умрелите се събираха преди последното си пътуване към рая или към мъченията. Място между небесата и адските селения.
Палатковият град беше нещо като кръстопът, защото на юг се простираше Дамара — мирна, обединена и просперираща под властта на краля паладин, — докато на север, отвъд стената, беше земя на диви приключения и отчаяни битки.
И естествено двамата с Джарлаксъл отиваха на север.
Всякакви главорези обитаваха палатковия град типът хора, които Ентрери добре познаваше от дните си по улиците на Калимпорт. Кандидат-герои до последния — мъже и няколко жени, които биха направили всичко, за да си извоюват слава. Колко ли пъти по-младият Ентрери се бе впускал в рисковани авантюри с подобни хора? И твърде често пътешествието бе завършвало с конфликт между членовете на групата. Докато си припомняше това, ръката му инстинктивно се насочи към камата, затъкната на кръста му.
Беше достатъчно умен, че да не се доверява на амбициозни хора.
Миризмата на готвено месо се просмукваше във влажния утринен въздух. Множество готварски огньове изпъстряха полето, а подобният на гущерово съскане звук на наточвани ножове прекъсваше песните на множеството птици, прелитащи наоколо.
Ентрери забеляза Джарлаксъл край един подобен огън на няколко дузини ярда встрани. Мрачният елф стоеше насред няколко също толкова сурово изглеждащи образи — двама мъже, които изглеждаха все едно са братя или може би баща и син, тъй като косата на единия беше по-скоро сива, отколкото черна, джудже с половин изтръгната брада и елфка, която носеше златната си коса сплетена на плитка отзад на гърба. Ентрери можеше да познае от стойките им, че четиримата не се чувстват съвсем уверени при неочакваното присъствие на мрачен елф. Позицията на ръцете им, леката извивка на раменете подсказваше, че са готови за бързи защитни действия, в случай че елфът направи някое неочаквано движение.
Дори и така изглеждаше сякаш чаровният Джарлаксъл успява да сломи тези защити. Ентрери наблюдаваше как мрачният елф се покланя учтиво, помитайки земята с огромната си шапка. Всяко негово движение демонстрираше незаплашително отношение, а ръцете му винаги бяха пред погледа на останалите.
Няколко мига по-късно единственото, което остана на Ентрери, бе да се разсмее, щом компанията около Джарлаксъл избухна в смях, най-вероятно на някоя шега, казана от елфа. Ентрери наблюдаваше с изражение на нещо средно между завист и възхищение как елфката започва да се накланя към Джарлаксъл, а позата й ясно разкриваше нарастващия й интерес към него.
Джарлаксъл се протегна към джуджето и направи жест с ръка сякаш вади монета иззад ухото на дребосъка. Това предизвика моментно объркване, в което и четиримата наблюдатели импулсивно посегнаха към кесиите си, но бързо бе заменено с гръмогласен смях, а по-младият от мъжете потупа джуджето по тила.
Веселието и вниманието на Ентрери бяха отклонени, когато гръмотевичният звук от копита накара всички да се обърнат на север.
Дребен, но силен черен кон препусна покрай палатките, а по хълбоците и гърдите му имаше закачена сребърна броня. Ездачът му също носеше подобни доспехи от сребърни плочи, украсени с извити резби и фини шарки. Рицарят носеше огромен шлем с плоско теме, украсен с червено перо от лявата страна. Когато конят премина покрай Ентрери, той забеляза добре украсената бойна брадва, закачена отстрани на дебелото, здраво седло.
Конят спря точно пред Джарлаксъл и четиримата му другари и с едно плавно движение ездачът се плъзна от седлото и застана очи в очи с мрачния елф.
Ентрери забърза напред в очакване на неприятности.
Зачуди се дали новодошлият, висок, но слаб, има елфическа кръв, но когато шлемът бе свален и порой от гъста огненочервена коса се спусна по гърба й, Ентрери разбра истината.
Ускори темпото си и се приближи достатъчно, че да чува разговора и да може да огледа лицето й по-добре.
Това, което видя, го заинтригува. С луничките и трапчинките, лицето на рицарката се сблъскваше с премяната й, защото сякаш не пасваше на облеклото на войн.
По стойката й и начина, по който бе яздила и след това слязла от седлото, Ентрери виждаше, че е опитна и корава — когато е нужно, осъзна внезапно. Но тези черти му казваха, че има и друга нейна страна, страна, която би му било интересно да изследва.
Убиецът се спря изведнъж и обмисли собствените си мисли, изненадан от интереса си.
— Значи слуховете са верни — каза жената, и той бе достатъчно близо, че да я чуе. — Мрачен елф.
— Славата ми се носи и ме изпреварва — отвърна Джарлаксъл. Отправи й една от обезоръжаващите си усмивки и се поклони по своя си начин. — Джарлаксъл на вашите услуги, милейди.
— Славата ти? — подигра се жената. — Не, тъмнокожи. Стотици шепоти говорят за теб, слухове за подлите дела, които можем да очакваме, със сигурност, но нищо за славата ти.
— Разбирам. И вие сте дошли да потвърдите тази репутация?
— Да видя мрачен елф в редиците ни — отвърна жената. — Никога не съм виждала създание като теб.
— И имам ли одобрението ви?
Жената присви очи и бавно започна да обикаля елфа.
— Расата ви извиква образи на жестокост и все пак ти изглеждаш крехък. Казвали са ми, че трябва да съм нащрек — дори ужасена — и все пак ми е трудно да се впечатля особено от ръста и не особено внушителната ти стойка.
— Тъй е, но наблюдавай ръцете му — обади се джуджето. — Хитрец е той с тези шавливи пръсти, не се съмнявай.
— Джебчия? — запита тя.
— Мадам, обиждате ме.
— Питам те и очаквам честен отговор — отвърна тя и в плътния й мелодичен глас се прокрадна нотка гняв. — Мнозина в Скиталческата равнина са известни джебчии, които са изпратени тук с кралска заповед, за да работят в пущинаците на Вааса и да изкупят греховете на бързите си пръсти.
— Но аз съм мрачен елф — отбеляза Джарлаксъл. — Вярвате ли, че има достатъчно чудовища в цяла Вааса, които могат да изкупят репутацията на моето наследство?
— Не ми пука за наследството ти.
— В такъв случай съм обект на любопитство. Ах, отново ме наранявате.
— Чувство, с което е добре да свикнеш. Все още не си отговорил на въпроса ми.
Джарлаксъл наклони глава и пусна лукава усмивка.
— Знаеш ли коя съм? — попита жената.
— Начинът, по който питате, ме кара да мисля, че би трябвало да знам.
Жената погледна покрай него към елфката.
— Командир Елъри, от Армията на Кървав камък, Ваасанска порта — изрецитира елфката, без да си поеме дъх.
— Пълното ви име.
Елфката се смути и изглеждаше объркана.
— Аз съм командир Елъри Трант Допрей Кирни Драконоубиец Пейдопеър — каза жената, а гласът й бе дори по-заповеднически отпреди.
— Надписването на вещите ви вероятно не е лесно отбеляза сухо мрачният елф, но жената не му обърна внимание.
— Барон Трант ми е чичо, лейди Кристин Драконоубиец, кралица на Дамара е моя братовчедка, а самият крал Гарет Драконоубиец е мой втори братовчед.
— Лейди Кристин и крал Гарет?
Жената стегна рамене и се намръщи.
— Братовчеди от различни страни на рода, надявам се — поясни Джарлаксъл.
Това доведе до по-малко заповеднически и по-любопитен поглед.
— В крайна сметка ще ми е неприятно да мисля, че бъдещите принцове и принцеси на Дамара може да имат на раменете си втора глава или по шест пръста на всяка ръка — обясни мрачният елф и любопитният поглед стана мрачен. — Ех, тези кралски навици.
— Подиграваш се с мъжа, който подгони демонския лорд Оркус из всички измерения?
— Да се подигравам? — попита Джарлаксъл с една ръка върху гърдите и изражение, сякаш току-що са го зашлевили. — Нищо не би могло да е по-далеч от истината, добра ми командир Елъри. Изразявам облекчението си, че докато вие твърдите, че имате кръвна връзка и с двамата, техните връзки не са толкова близки. Разбирате ли?
Погледът й стана стоманен.
— Ще науча повече за репутацията ти — обеща тя.
— Тогава ще ви се прииска в колекцията ви от имена да влизаше и Д’аерте, уверявам ви — отвърна мрачният елф.
— Джарлаксъл Д’аерте?
— На вашите услуги — отвърна той и направи поредния поклон.
— Ще бъдеш наблюдаван внимателно, елфе — продължи командир Елъри. — Ако пръстите ти станат твърде шавливи, или поведението ти твърде подривно, ще научиш от първа ръка за тежестта на присъдите на Кървав камък.
— Както желаете — съгласи се Джарлаксъл.
Докато Елъри се обръщаше, за да тръгне, той направи още един поклон. Успя да погледне към Ентрери насред движението и да му намигне ухилено.
— Оставям ви на трапезата ви — каза Елъри на останалите четирима и отново се качи на седлото. — Избирайте мъдро компанията, в която се движите из Вааса.
Твърде много вече лежат мъртви из тази пуста тундра и още повече са мъртви, защото не са се заобиколили с благонадеждни другари.
— Ще послушам думите ви — бързо отговори Джарлаксъл, макар да не бяха насочени към него. — И без това започвах да ставам подозрителен към ситния.
— Хей! — извика джуджето и Джарлаксъл му се усмихна обезоръжаващо.
Ентрери пренасочи вниманието си от групата на петимата към отдалечаващата се ездачка и забеляза изпълнените с уважение реакции на всички, покрай които преминаваше.
— Тя е страховита — отбеляза той, щом Джарлаксъл изникна до него миг по-късно.
— Опасна и пълна с пламък — съгласи се Джарлаксъл.
— Може да се наложи да я убия.
— Може да се наложи да преспя с нея.
Ентрери се обърна и изгледа мрачния елф. Нима нищо не можеше да го изкара от равновесие?
— Тя е роднина на крал Гарет — напомни му убиецът.
Джарлаксъл потърка тънки пръсти по брадичката си, а очите му бяха залепени за отдалечаващата се фигура, изпълнени с очевиден интерес.
Промърмори само една дума в отговор:
— Зестра.
— Лейди Елъри — каза Атрогейт — джудже, известно в подземния свят на Дамара като върховен убиец.
Носеше черната си брада разделена по средата, две дълги плитки от права коса се спускаха до средата на гърдите му, всяка пристегната в единия край с връзка с по три блестящи скъпоценни камъка. Веждите му бяха толкова рошави, че донякъде закриваха почти черните му очи, а ушите му бяха толкова дълги, че мнозина разсъждаваха, че вероятно би могъл да полети, ако се научи как да ги размахва.
— Е, вече си е намерил добра компания. Ще го наглеждам, казвам ви. Ще го наглеждам или ще го убия, защото, ако не го наглеждаш, то тогава той ще ни убие, не се съмнявайте.
— Интересен обрат, ако е нещо различно от просто съвпадение — призна Кантан Дулитъл, прилежен на вид човечец с малки като мъниста очи и дълъг прав нос.
Косата му, наполовина кестенява, наполовина прошарена, беше изтъняла, с голямо плешиво петно на темето, което бе почервеняло от скорошно слънчево изгаряне. Нервният слабоват човечец потъркваше върховете на пръстите си, докато говореше и едва забележимо потреперваше.
— Да се предполага означава да се предизвиква беда — посъветва третият и най-впечатляващ член на групата.
Най-впечатляващ за тези, които знаеха истината за него, защото архимагът Кнеликт носеше невзрачни дрехи, а повечето от ценните му притежания бяха на сигурно място в Цитаделата на убийците.
Атрогейт облиза нервно устни, като не откъсваше поглед от могъщия магьосник, отстъпващ по ранг единствено на Тимошенко, праотецът на убийците, в тази най-известна гилдия главорези. Като агент на Стегнатата кесия, водещата гилдия на крадци в Хелиогабалус, Атрогейт бе получил задачата да язди с Джарлаксъл и Ентрери до селото Кървав камък и да докладва на Кантан в Скиталището. Беше доста изненадан да открие Кнеликт в лагера. Малко имена на север предизвикваха толкова страх, колкото това на архимага на Цитаделата на убийците.
— Научи ли нещо повече за мрачния елф? — попита Кантан. — Знаем за делата му с ханджията Фийпън и убийството на сянката Рорли.
— И убийството на Фийпън — добави Кнеликт.
— Имаш ли доказателство, че са го извършили тези двамата? — изненадано попита Кантан.
— Имаш ли доказателство, че не са те?
Кантан отстъпи, защото нямаше желание да ядоса най-опасния мъж в земите на Кървав камък.
— Информацията за местонахождението им след инцидента с Рорли беше непълна — призна Кнеликт.
— Оттогава не са се набивали на очи според това, което виждаме — отвърна Атрогейт, а тонът му показваше, че има желание да се хареса. Макар да отговаряше на Кантан, очите му непрестанно се стрелкаха към Кнеликт.
Архимагът обаче стоеше тих и безмълвен, невъзможен за разгадаване.
— Правили са няколко сделки с двойка интересни дами, съдържателки на заложна къща, но не сме ги видели да купуват нещо. Може би по-скоро търсят женски прелести, а не магически, ако схващате какво искам да кажа. Известни са, че обичат жените, особено тъмния.
Кантан хвърли поглед на Кнеликт, който му кимна едва забележимо.
— Дръж се наблизо и стой нащрек — каза Кантан на Атрогейт. — Ако имаш нужда от нас, остави прането си, както се разбрахме, и ще те потърсим.
— А ако вие имате нужда от мен?
— Ще те открием, не се съмнявай — намеси се Кнеликт.
Тонът на архимага бе твърде равен, твърде овладян и въпреки желанието си да се покаже корав, Атрогейт потрепери. За малко да се претърколи, докато се покланяше припряно, после бързо изчезна, приклякайки в сенките.
— Усещам нещо повече в човека — отбеляза Кнеликт, когато двамата останаха сами.
— Очаквам и двамата да са страховити.
— Определено заслужават уважението ни — съгласи се Кнеликт. — И повече очи от тези на глупака Атрогейт.
— Вече работя по задачата — увери го Кантан.
Кнеликт кимна леко, но продължи да се взира през палатковия град към Джарлаксъл и Ентрери, докато двамата вървяха обратно към лагера си.
Стегнатата кесия беше готова да предприеме действия срещу дуото още в Хелиогабалус и щеше — най-вероятно с ужасяващи резултати за самата гилдия, предполагаше Кнеликт, — ако Цитаделата на убийците не се бе намесила. По настояване на Кнеликт Тимошенко бе решил да обърне внимание на двойката, особено на наистина необичайния мрачен елф, който се бе появил толкова изненадващо сред тях. Мрачните елфи не бяха обичайна гледка на повърхността на Торил и още по-рядко в земите на Кървав камък, в сравнение с останалите региони. По-малко обичайни поне в Дамара — земя, която бързо се придвижваше към стабилен закон и ред под управлението на Гарет Драконоубиец и групата му могъщи герои. Зенги бе победен, ятата дракони унищожени, а собственият жезъл на демонския повелител Оркус бе строшен. Силата на Гарет нарастваше, пипалата на организацията му се разпростираха по-злокобно в консолидирането на множеството феодални лордове на Дамара. Не беше скрил желанието си да постави и Вааса под свой контрол, обединявайки двете земи в единно кралство на Кървав камък. За тази цел мрежата от скаути на крал Гарет, наречена Шпионска песен, ставаше все по-развита с всеки изминал ден.
Тимошенко и Кнеликт подозираха, че Вааса наистина скоро ще бъде опитомена, и ако това се случеше, щеше ли да остане място в региона за Цитаделата на убийците?
Кнеликт умело прикри намръщването си, когато за пореден път премисли развиващите се тенденции в земите на Кървав камък. Очите му проблеснаха за кратко, докато наблюдаваше как мрачният елф и човекът изчезват в палатката си.
Щом Джарлаксъл и Ентрери излязоха от Ваасанската страна на стената крепост, въздухът започна да се усеща по различен начин. Мухлясалата миризма на торф и гниене, носена от силния мразовит бриз, изпълни обонянието на двамата при все, че още бе лято.
— Днес духа силно от Великия ледник — Ентрери бе чул да отбелязва един от пазачите.
Можеше да почувства проникващия в костите студ, докато вятърът събираше влагата от размекнатия от слънцето лед и я разнасяше из разкаляното Ваасанско поле.
— Забележително място — отбеляза Джарлаксъл, оглеждайки кафявото море изпод широката периферия на екстравагантната си шапка. — Бих изпратил армии, които да отвоюват този рай.
Сарказмът му не допадаше на Ентрери. Трудно можеше да е по-съгласен с мрачната оценка.
— Тогава защо сме тук?
— Вече ти обясних подробно.
— Имаш странно виждане за термина „подробно“.
Джарлаксъл не го погледна, но Ентрери изпита известно задоволство от усмивката на мрачния елф.
— От това предполагам, че имаш предвид, че си ми го обяснил толкова добре, колкото считаш, че е нужно да знам — продължи Ентрери.
— Понякога най-сладките сокове могат да бъдат открити дълбоко в най-обикновените плодове.
Ентрери погледна обратно към стената и остави последното без коментар. Бяха излезли на „дневен излет“, както наричаха бързите разузнавателни и нападателни мисии във Ваасанската порта. Всички новодошли в крепостта получаваха подобни задачи, които им позволяваха да разучат тундрата. Когато бе отправен първият призив към авантюристите, никой не предлагаше водачество за пътешествията им в пущинака. Мнозина потегляха от портата и навлизаха дълбоко във Ваасан, откъдето никога не се завръщаха. Но Армията на Кървав камък предлагаше повече указания и контрол и ги предлагаше по начин, който бе по-скоро задължителен, отколкото указващ.
От една страна, Ентрери не обичаше подобни правила, но, от друга, нямаше особено желание да се отдалечава твърде много от портата. Не искаше да се окаже затънал в някое бездънно мочурище.
Джарлаксъл се завъртя в кръг, сякаш душеше въздуха. Когато направи пълно завъртане и отново гледаше на североизток, посоката на далечния Велик ледник, кимна и докосна шапката си.
— Мисля, че това е посоката.
Джарлаксъл потегли и тъй като Ентрери нямаше по-добра възможност, сви рамене и го последва.
Останаха в района на скалистите склонове на Галенските планини, тъй като нямаха желание да се пробват с калния равен терен. Този курс ги оставяше по-уязвими на засади от гоблини, но двамата не бяха особено притеснени да се бият с подобни създания.
— Мислех си, че наоколо има много чудовища, които да бъдат намерени и унищожени — отбеляза Ентрери след около час уморително обикаляне сред сиви камънаци и локви студена вода. — Така твърдяха онези съобщения, разлепени из Хелиогабалус, нали?
— Двадесет златни монети на ден — допълни Джарлаксъл — и то само в замяна на удоволствието от убиването на десет гоблини. Да, това е, казано накратко, и вероятно изгодната награда се е оказала достатъчно ефективна. Възможно ли е цялата територия около портите да е прочистена?
— Ако ще трябва да се бъхтим още десет мили из тези пущинаци, то тогава моят път ще ме отведе обратно на юг — каза Ентрери.
— Вечният оптимист.
— Вечно отбелязващ очевидното.
Джарлаксъл се разсмя и нагласи внушителната си шапка.
— Няма да ни се наложи да се мъчим още много мили. Не забеляза ли ясните следи от противници?
Ентрери го изгледа скептично.
— Отпечатък край последната локва — поясни Джарлаксъл.
— Може да е отпреди няколко дни.
— Доколкото знам, подобни неща не са толкова трайни на Повърхността — отвърна мрачният елф. — В Подземния мрак отпечатък от ботуш в меката земя може да е и на хиляда години, но тук горе…
Ентрери сви рамене.
— Мислех, че си известен със способностите си да ловуваш врагове.
— Те са резултат от знанията ми за навиците на хората, не за знаците по земята. Намирам враговете си чрез сведенията, които събирам от онези, които са ги видели.
— Без съмнение информация, събрана с върха на камата ти.
— Каквото и да е, стига да върши работа. Но обикновено не ловувам из пущинаците в преследване на чудовища.
— И въпреки това не са ти непознати следите из подобни диви места — отвърна елфът. — Знаеш какво е отпечатък.
— Знам, че нещо е оставило следа близо до локвата поясни Ентрери. — Може да е станало днес или преди няколко дни — във всеки един момент след последния дъжд. И не знам какво я е оставило.
— Намираме се в гоблински земи — прекъсна го Джарлаксъл. — Съобщението гласеше това.
— Намираме се в земи, пълни с хора, преследващи гоблини — припомни му Ентрери.
— Винаги изтъкваш очевидното — отвърна мрачният елф.
Ентрери се намръщи.
Повървяха няколко часа и щом на север се събраха буреносни облаци, се отправиха обратно към Ваасанската порта. Пристигнаха малко след залез и след кратък спор с новите часови успяха да ги убедят, че да, те, мрачният елф включително, са излезли през същата тази порта по-рано през деня и трябва да бъдат пропуснати без подобен дълъг разпит.
Преминавайки през тесните, добре построени коридори от тъмни тухли пред погледите на множество подозрителни стражи, Ентрери зави към основната зала, която щеше да ги изведе в Скиталческата равнина и тяхната палатка.
— Не, не още — обади се Джарлаксъл. — Казано ми беше, че тук могат да се открият много удоволствия.
— А навън има много гоблини за убиване, нали и това ти бяха казали.
— Мрънкането ти явно никога не престава.
Ентрери просто стоеше на края на коридора, а отраженията на далечните лагерни огньове блестяха в очите на Джарлаксъл, докато гледаше покрай намръщения си приятел.
— Нима нямаш никакъв авантюристичен дух? — попита елфът.
— Обсъждали сме го безброй пъти.
— И въпреки това продължаваш да се мръщиш, да се съмняваш и да мърмориш.
— Никога не съм обичал да прекарвам дните си в газене из кални пътеки.
— Тези пътеки ще ни отведат до велики неща — отвърна Джарлаксъл. — Обещавам.
— Може би като ми разкажеш за тях, настроението ми ще се подобри — отвърна Ентрери и усмивката на мрачния елф стана по-широка.
— Тези коридори също могат да ни отведат до велики неща. За тях мисля, че не е нужно да ти разказвам.
Ентрери хвърли поглед през рамото си към лагерните огньове през далечните отворени врати. Той се подсмихна тихо, докато се обръщаше към Джарлаксъл, защото знаеше, че съпротивата е безсмислена по отношение на нескончаемия поток от убедителност на елфа.
Махна с ръка в знак към Джарлаксъл да води и мина зад него.
Из Ваасанските порти имаше много заведения — на занаятчии и доставчици, но най-вече кръчми. Търговците и предприемачите първи бяха отговорили на повика на Гарет Драконоубиец, защото знаеха, че храбрите авантюристи, които пътуват отвъд стената, често щяха да бъдат богато възнаграждавани, предвид солидните награди за ушите на гоблини, орки, огрета и други чудовища. Така се бяха появили и дамите на нощта, предлагащи стоката си във всяка кръчма, често трупащи се край многото комарджии, които се стремяха да отмъкнат новите придобивки от глупави и горделиви авантюристи.
Всички кръчми си приличаха, така че двамата влязоха в първата. Надписът на табелата до вратата гласеше: „Кални ботуши и кървави остриета“, но някой бе издълбал линия отгоре и бе издялкал под надписа:
„Кални остриета и кървави ботуши“, за да изрази неудовлетвореността от трудностите по намирането на чудовища за убиване напоследък.
Джарлаксъл и Ентрери се придвижиха през претъпканата зала, като преминаването на мрачния елф предизвика не един и два притеснени погледа. Разделиха се, щом стигнаха до маса с четири стола, на която седяха само двама мъже. Джарлаксъл се приближи, а Ентрери потъна в тълпата.
— Мога ли да се присъединя към вас? — попита елфът. Едновременно ужасени и заплашителни погледи се стрелнаха към него.
— Чакаме още двама — отговори единият мъж.
Джарлаксъл си придърпа стол.
— Много добре. Място, където за момент да си отпочинат уморените ми нозе. Когато приятелите ви пристигнат, ще се махна.
Двамата мъже се спогледаха.
— Разкарай се веднага! — изръмжа единият и почна да се надига от стола си с оголени зъби, сякаш се канеше да захапе елфа.
Приятелят му прие не по-малко заплашително изражение и кръстоса едрите си ръце пред широките си гърди, а очите му бяха присвити. Очите му обаче се разшириха доста бързо, а ръцете се отпуснаха настрани бавно, без заплашителни движения, — когато почувства върха на кама, допрян в основата на гърба си.
Коравото изражение на мъжа, който се бе навел към Джарлаксъл, също се размекна, защото под масата мрачният елф беше извадил малка кама и макар да не можеше да достигне до другата страна точно с това оръжие, само с мисъл бе накарал омагьосания кортик да се удължи. Така без Джарлаксъл да се навежда в стола си и без въобще да помръдва ръце напред, заплашителният мошеник можеше съвсем ясно да почувства бодежа на оръжието му върху корема си.
— Промених мнението си — изрече Джарлаксъл, а тонът му беше студен. — Когато приятелите ви пристигнат, ще трябва да си намерят друго място за отмора.
— Ти, миризлив…
— Не бих казал.
— … миризлив мрачен елф — продължи мъжът. — Да вадиш оръжие тук е престъпление срещу крал Гарет.
— Наказанието покрива ли се с изкормването на глупак?
— Миризлив мрачен елф — повтори мъжът и погледна към приятеля си, после погледът му стана озадачен.
— Има един зад гърба ми — отвърна другия. — Няма да ти помагам.
Първият изглеждаше още по-объркан и Джарлаксъл за малко не се разсмя на гледката, защото зад втория имаше тълпа, която изпълваше цялата зала на „Калните ботуши и кървавите остриета“, но никой като че ли не му обръщаше внимание. Джарлаксъл разпозна сивото наметало на най-близкия мъж и разбра, че това е Ентрери.
— Приключихме ли с тези глупости — обърна се Джарлаксъл към първия.
Мъжът го изгледа вбесено и започна да кима, след което рязко се оттласна от масата и плъзна стола си назад.
— Оръжие! — изкрещя, скачайки на крака и посочвайки мрачния елф. — Той извади оръжие!
Около масата се надигна врява, мъже се завъртаха и скачаха в защитни позиции, мнозина протегнаха ръце към собствените си оръжия, а някои, като Ентрери, използваха момента, за да се изгубят в тълпата.
Както всички останали кръчми във Ваасанската порта обаче, в „Калните ботуши и кървавите остриета“ бяха подготвени за подобни неприятности. В рамките на няколко удара на сърцето — времето, нужно на Джарлаксъл да плъзне собствения си стол назад и да протегне празните си ръце, защото мечът бе изчезнал в нищото по негово нареждане, — група войници се появи, за да възстанови реда.
— Бодна ме с меч! — измрънка мъжът и вдигна пръст по посока на Джарлаксъл.
Мрачният елф го изгледа озадачено и вдигна празните си ръце.
После нагласи наметалото си така, че да се вижда, че няма меч или каквото и да е друго оръжие, закачено на колана си.
Това не спря най-близкия войник да го изгледа заплашително. Мъжът се наведе ниско и претърси под масата.
— Колко хитро от твоя страна да използваш наследството ми срещу мен — каза Джарлаксъл на протестиращия мъж. — Жалко, че не знаеше, че не нося никакви оръжия.
Всички очи се обърнаха към обвинителя.
— Бодна ме, казвам ви!
— С какво? — попита Джарлаксъл, който държеше ръцете и пелерината си широко разтворени. — Опасявам се, че имаш твърде високо мнение за мен, макар да се надявам, че дамите те слушат внимателно.
От едната страна долетя сподавен кикот, който прерасна в подигравателни подсвирквания по адрес на пенещия се мъж. За негов лош късмет стражите не изглеждаха особено развеселени.
— Разкарай се — каза му единият страж и смехът се усили.
— А приятелчето му ми опря нож в гърба! — извика вторият мъж, който все още бе на стола си и привлече всички погледи върху себе си. После скочи и се обърна назад.
— Кой? — попита войникът.
Мъжът се огледа, макар Ентрери, естествено, отдавна да се бе озовал в другия край на стаята.
— Той! — изрече въпреки това мъжът и посочи към един близко стоящ главорез. — Трябва да е бил той.
Един от войниците веднага се приближи да огледа нарочения и наистина мъжът имаше дълъг, тънък кортик на колана си.
— Що за глупост е това? — запротестира той. — Нима ще повярвате на този бълнуващ идиот?
— Моята дума срещу твоята! — извика другият с нарастваща увереност, че предположението му е правилно.
— Искаш да кажеш срещу нашата — обади се друг мъж.
Над дузина мъже, всичките другари на обвинения, пристъпиха напред.
— Смятам, че ще е добре да подбираш по-внимателно кого посочваш с крадливите си пръсти — обади се друг.
Обвинителят запелтечи. Погледна към другаря си, който изглеждаше дори по-зле и по-безпомощен при внезапната промяна на обстоятелствата.
— А пък аз си мисля, че вие двамата трябва да си вървите — каза обвиненият главорез.
— И по-бързо — добави друг от заплашително изглеждащите му приятели.
— Сър? — обърна се към стража Джарлаксъл. — Аз просто се опитвах да си почина от пътешествията из Вааса.
Войникът задържа за един доста дълъг момент изпълнения си с подозрение поглед върху мрачния елф, после се обърна и потегли.
— Ако пак предизвикаш неприятности, ще те окова — предупреди мъжът.
— Но…
Протестиращата жертва изпъшка, защото един от войниците зад него го изрита отзад и предизвика нова вълна дюдюкания от много от наблюдателите.
— Няма да се махнем! — заяви твърдоглаво приятелят на мъжа.
— Вероятно не е зле да го пообмислиш отново — предупреди го един от приятелите на онзи, когото бяха обвинили, и потуши беснеенето му.
Нещата бързо утихнаха и Джарлаксъл зае мястото си на празната маса, махайки с ръка към една от сервитьорките.
— Чаша от най-доброто ви вино и от най-добрия ви ейл.
Жената се поколеба, а очите й го оглеждаха.
— Не, не ме обвиняваше несправедливо — довери й с намигване Джарлаксъл.
Жената се изчерви и за малко не се препъна от бързане да донесе напитките.
— Досега щеше да се е освободила друга маса — каза Ентрери и седна срещу елфа, — без целия драматизъм.
— Искаш да кажеш без забавлението — поправи го Джарлаксъл.
— Сега войниците ни наблюдават.
— Точно това е целта — обясни му елфът. — Искаме всички из Ваасанската порта да ни познават. Точно репутацията е целта ни.
— Репутацията, спечелена в битка срещу общите ни врагове, или поне така си мислех.
— Всяко нещо с времето си, приятелю — отвърна Джарлаксъл и отправи сияйна усмивка към младата жена, която вече се бе върнала с напитките. — С времето си — повтори и даде на жената парче платина — многократно надхвърлящо цената на виното и пивото.
— За разказите за приключенията ни, настоящи и бъдещи — каза й с лукава усмивка и тя се изчерви отново, а очите й проблеснаха, щом оцени монетата. Тя се отдалечи със срамежлива, но лесно забележима усмивка на уста.
Джарлаксъл се обърна и вдигна чашата си към Ентрери, а после повтори последното изречение като тост.
За пореден път, победен от неувяхващия оптимизъм на мрачния елф, Ентрери чукна чашата му със своята и отпи дълбоко и с удоволствие.
Глава 4
Не кои знае какъв орк
Арраян Фейлин се измъкна от сламеното си легло, като издърпа единственото си одеяло и го уви около изненадващо деликатните си рамене. Тази типично женска мекота отразяваше много от изненадите, които хората откриваха, щом погледнеха към Арраян и узнаеха за наследството й.
Тя беше полуорк, както повечето от обитателите на студения, обрулен от вятъра град Палишчук в североизточния край на Вааса, селище, от което добре се виждаше надвисналата ледена река, известна като Великия ледник.
Арраян имаше и човешка кръв във вените си — и малко елфическа, по думите на майка й — и определено чертите й съчетаваха най-привлекателните качества от всичките раси. Червеникавокафявата й коса беше дълга и толкова мека и диплеща се, че често изглеждаше сякаш лицето й е обрамчено от мек ален ореол. Беше ниска, както много орки, но вероятно в резултат на предполагаемата елфическа кръв бе всичко друго, но не и набита. Макар лицето й да бе широко като това на орк, останалите й черти — големи изумруденозелени очи, пълни устни, извити вежди и топчест нос — определено не бяха оркски и при Арраян тази странна смесица подчертаваше позитивните й качества от всички ъгли.
Тя се протегна, прозя се, разклати глава, за да махне косата от лицето си и потърка очи.
Когато паяжините на съня се стопиха, възбудата на Арраян започна да нараства. Бързо отиде до бюрото си, а босите й крака шляпаха по пръстения под.
Жадно грабна книгата си със заклинания от близката лавица, с другата си ръка разчисти средата на бюрото и се плъзна в стола си, слагайки пръст на правилната отметка в добре съставеното томче, след което го отгърна на раздела „Пророчески магии“.
Докато обмисляше предстоящата задача, пръстите й затрепериха толкова силно, че едва можеше да отгърне страницата.
Арраян се облегна назад в стола си и се насили да си поеме въздух бавно и дълбоко. Припомни си умствените упражнения, които бе научила преди няколко години в една магьосническа кула в далечна Дамара, Щом можеше да се контролира като девойка, със сигурност в средата на двадесетте си години можеше да овладее нетърпението си.
Миг по-късно отново съсредоточи вниманието си върху книгата. Със спокойна ръка магьосницата разучи списъка с потенциални магии, разпозна онези, които смяташе, че ще са й най-полезни, включително комплект магически защити и заклинания за разваляне на офанзивни бариери преди да са се активирали, и се зае с мъчителната задача по запаметяването им.
Потропване по вратата я прекъсна няколко минути по-късно. Внимателният му характер, но с прикрита твърдост, която да покаже, че лекото потропване е било умишлено, й подсказа кой може да е. Обърна се в стола си, докато вратата се отваряше и вътре не надникна голямо ухилено лице с бивни. Разширените очи на полуорка й подсказаха, че е позволила на одеялото да се плъзне прекалено надолу и тя бързо го уви около раменете си.
— Добра среща, Олгерхан — каза тя.
Не се изненада колко ведър ставаше гласът й винаги, щом се появеше точно този полуорк. Физически двамата изглеждаха пълни противоположности, защото чертите на Олгерхан определено даваха превес на оркската му кръв. Устната му бе постоянно извита заради огромните му неравни зъби, а дебелото му чело и единствената рошава вежда хвърляха тъмна сянка върху кървясалите му, изпълнени с недоволство очи. Носът му бе плосък и изкривен, по лицето му имаше малки неравни снопчета козина, а челото му бе наклонено така, че стигаше връхната си точка при внушителната вежда. Не беше твърде висок, някъде между пет и половина и шест стъпки, но изглеждаше много по-грамаден, защото крайниците му бяха дебели и силни, а гърдите му биха стояли пропорционално на човек, по-висок със стъпка от него.
Едрият полуорк облиза устните си и започна да мърда уста, сякаш се канеше да изрече нещо.
Арраян уви малко по-плътно одеялото около себе си. Всъщност не беше особено засрамена, просто не мислеше кой знае какво за подобни неща, макар явно Олгерхан да го правеше.
— Тук ли са? — попита Арраян.
Олгерхан обходи стаята с поглед, очевидно объркан.
— Фургоните — поясни тя и това предизвика усмивка по едрото лице на полуорка.
— Уингхам — каза той. — Пред южната порта. Двадесет цветни фургона.
Арраян отвърна на усмивката му и кимна, но новината предизвика леко безпокойство. Уингхам й беше чичо, макар никога да не го бе виждала за достатъчно дълги периоди, че да го смята близък — него и пътуващата му група търговци. В Палишчук бяха известни просто като „Нехранимайковците на Уингхам“, но за по-обширния регион на земите на Кървав камък групата се наричаше „Смахнатите оръжейници на Странния Уингхам“.
— Представлението е всичко — беше й казал веднъж Уингхам, обяснявайки нелепото име. — Целият — свят обича представленията.
Арраян се усмихна още по-широко, припомняйки си другия му съвет в онзи ден, когато бе едва момиченце, дори преди да отиде до Дамара, за да се обучава в тайнството на магиите. Уингхам й бе обяснил, че името, което несъмнено бе глупаво, беше нарочна визитка, начин да се потвърдят предразсъдъците на хората, елфите, джуджетата и другите раси.
— Нека ни смятат за глупави — беше й казал, ръкомахайки буйно, макар Уингхам винаги да говореше с ръкомахания. — А после нека заповядат да се пазарят за стоките ни!
Арраян изведнъж осъзна, че е замлъкнала за дълго време. Хвърли поглед на Олгерхан, който не изглеждаше като да е забелязал.
— Някакви вести? — попита, едва успявайки да изрече въпроса.
Олгерхан поклати отрицателно голямата си глава.
— Танцуват и пеят, но засега толкоз — обясни той. — Онези, които отидоха да се насладят на цирка, още не са се върнали.
Арраян кимна и скочи от мястото си, плавно придвижвайки се през стаята към гардероба си. Без да се замисля за действията си, остави одеялото да падне, после го сграбчи в последния момент и погледна смутено към Олгерхан.
Той отклони очи към пода и отстъпи назад извън стаята, затваряйки вратата.
„Той е свестен“, осъзна Арраян, както винаги се опитваше да си припомни.
Облече се бързо, нахлузвайки кожени панталони, жилетка и тънък колан, който имаше няколко кесии за компоненти за заклинания, както и комплект принадлежности за писане. Тръгна към вратата, но се спря и извади от гардероба синя роба от лека материя. Бързо махна колана и навлече робата върху дрехите си. Рядко обличаше магьосническите роби сред полуоркските си събратя, защото те считаха, че леката дреха с големи ръкави не е особено практична, а единствената мода, която мъжете в Палишчук изглежда оценяваха, беше носенето на колкото се може по-малко дрехи.
„Робата е заради Уингхам“, си каза тя, като отново сложи колана и забърза към вратата.
Олгерхан я чакаше търпеливо и тя му предложи ръката си и го поведе бързо към южната порта. Там вече се бе насъбрала тълпа, точеща се от градчето с близо хиляда обитатели. Пробивайки си път напред и влачейки Олгерхан след себе си, Арраян най-накрая успя да мерне източника на вълнението и както много от съгражданите си от Палишчук се ухили широко при вида на „Смахнатите оръжейници на Странния Уингхам“.
Керванът им от фургони бе подреден в кръг, ярките цветове на платнищата и чергилата им блестяха ярко от лъчите на късното лятно слънце. Бризът носеше музика и дрезгавия глас на един от бардовете на Уингхам, който пееше за Галенските планини и Залата на Далечните хълмове.
Увлечени от вълнението, както и всички останали, Арраян и Олгерхан откриха, че вървят по-бързо, а накрая почти подтичваха, с нетърпеливи стъпки. Трупата на Уингхам идваше в Палишчук само няколко пъти всяка година, понякога дори само веднъж или дваж и винаги носеше екзотични стоки, спазарени в далечни земи, и чудни разкази за герои и могъщи злодеи. Забавляваха възрастни и деца с песни и танци и макар да имаха репутацията на трудни посредници, всеки жител на Палишчук, който си закупеше нещо, знаеше, че е сключил добра сделка.
Защото Уингхам никога не бе забравил корените си и гледаше с любов на общността, която беше работила толкова здраво, че да позволи на него и на трупата му от полуорки да отхвърлят ограниченията на наследството си.
Двойка жонгльори маркираха основния вход към кръга фургони, като си подхвърляха напред-назад в непрекъсната линия странни ножове с по три остриета.
Оръжията се въртяха над главите на нервните и в същото време очаровани жители на Палишчук, които влизаха или излизаха. Вътре в кръга двойка бардове изнасяха представление — единият свиреше на извит, подобен на флейта инструмент, а другият пееше за Галенските планини. Районът бе изпълнен с малки павилиони, стойки за оръжия и дрехи. Мирисът на безброй екзотични парфюми и ароматни свещи умело прикриваше миризмата на изгнило, типична за тундрата през късното лято, където растенията растяха бързо и умираха още по-бързо през краткия мек период, а замръзналата хватка над горния слой на почвата отслабваше и освобождаваше аромата на отминалите сезони.
За момент един различен и рядко проявяващ се аспект от характера на Арраян си проби път и тя се спря на място, за да се наслади на представата за пищен бал в далечен град, изпълнен с танци и добре облечени жени и мъже. Тази малка част от сложната й личност не изтрая дълго и тя забеляза стар полуорк, прегърбен от възрастта, плешив и накуцващ, но с блясък в ярките си очи, който нямаше как да не привлече вниманието, независимо за колко кратко, на всяка млада жена, която преплетеше поглед с него.
— Господарко Личинкочистачка! — извика старият полуорк, щом я видя.
Арраян потрепери при правилното произнасяне на фамилното й име, което отдавна бе спряла да използва, предпочитайки елфическото си презиме Фейлин. Това обаче не предизвика у нея недоволство, защото знаеше, че чичо й Уингхам изразява дълбоката си привързаност.
С приближаването към него той сякаш стана по-висок и я сграбчи в здрава прегръдка.
— Определено най-очакваната, приятна, прелестна, чудесна, невероятна и приветствана гледка в цял Палишчук! — каза той, използвайки лиричния глас на търговец, който бе овладял до съвършенство през десетилетията прекарани с пътуващата трупа. Побутна назад племенницата си на една ръка разстояние. — Всеки път, щом съм близо до Палишчук, се страхувам, че като пристигна, ще открия, че си заминала за Дамара или някое друго място.
— Но нали знаеш, че бързо бих се върнала, ако науча, че си пристигнал в града — увери го тя и очите му проблеснаха, а кривата му усмивка се разшири.
— Както обикновено се завръщам с някои изумителни открития — обеща й Уингхам с преувеличено намигване.
— Както винаги — съгласи се тя, а тонът й беше подканящ.
— Правиш се на шавлива?
До Арраян Олгерхан изгрухтя неодобрително и дори заплашително, защото „шавлив“ — шайвлив на оркски — беше името на особено неприлична игра.
Уингхам усети намека в свръхпокровителственото предупреждение и отстъпи крачка назад, вторачен в грубоватия Олгерхан, без дори да мигне. Не беше оцелял толкова дълго в жестоката Вааса, пропускайки потенциални заплахи.
— Не шайвлива — побърза да обясни на наежения си спътник Арраян. — Имаше предвид закачлива, хитра.
Чичо ми намеква, че може би знам нещо повече, отколкото му казвам.
— Ааа, книгата — каза Олгерхан.
Арраян въздъхна, а Уингхам се разсмя.
— Уви, разкрита съм — каза тя.
— А аз си мислех, че се радваш да ме видиш — отвърна Уингхам с преувеличено разочарование.
— Така е! — увери го Арраян. — Или ще е. Искам да кажа… няма… Чичо, нали знаеш…
Макар очевидно да се наслаждаваше на заекването й, Уингхам милостиво вдигна ръка, за да успокои жената.
— Никога не идваш да ме потърсиш на сутринта на първия ден, скъпа племеннице. Знаеш, че ще съм достатъчно зает да приветствам тълпата. Но не съм изненадан, че те виждам тук, толкова рано и в този ден. Слуховете за писанията на Зенги са ме изпреварили.
— Истина ли е? — попита Арраян, едва успявайки да произнесе думите.
Буквално подскочи напред, докато ги изричаше, и сграбчи чичо си за раменете. Уингхам се огледа нервно.
— Не тук момиче, не сега — предупреди я тихо. — Ела довечера, когато кръгът фургони е затворен. Тогава ще говорим.
— Не мога да чакам до… — започна девойката, но Уингхам сложи пръст върху устните й, за да я накара да замълчи.
— Не тук, не сега.
— А сега, уважаеми дами и господа — започна Уингхам с артистичния си маниер, — разгледайте екзотичните аромати, които предлагаме. Някои от тях са изработени чак в далечен Калимшан, където вятърът често носи планини от пясък, толкова гъсти, че не можете да видите ръката си, дори да я поставите на един инч разстояние от лицето си!
Няколко други полуорки от Палишчук минаха покрай тях, докато Уингхам говореше и Арраян схвана причината за отклоняването на вниманието. Кимна на чичо си, макар да не искаше да си тръгва и дръпна объркания Олгерхан настрани. Двойката пообиколи панаира още около час, след което Арраян се оттегли и се прибра в малката си къщичка. Прекара целия следобед крачейки напред-назад и кършейки ръце. Уингхам го бе потвърдил — книгата, за която ставаше дума, бе на Зенги.
Думите на самия крал вещер Зенги!
Зенги, който бе властвал над драконите и бе разпрострял тъмните си сили над цялата територия на Кървав камък. Зенги, който бе овладял магията и дори смъртта. Могъщи създания като краля вещер не пишеха книги безцелно или небрежно. Арраян знаеше, че Уингхам разбира тези неща. Старият търговец не беше новак в областта на предметите с магическа сила. Фактът, че дори не желаеше да обсъжда книгата открито, съобщаваше на Арраян много неща. Той знаеше, че книгата е специална. Трябваше да изчака, а залезът не идваше достатъчно бързо.
Когато най-сетне настъпи и камбаните започнаха да оповестяват края на пазарния ден, Арраян грабна връхна дреха и изскочи от дома си. Не бе изненадана да открие чакащия я Олгерхан. Двамата бързо преминаха през града, излязоха през южната порта и се озоваха обратно при подредените в кръг фургони на Уингхам.
Пазачите съпровождаха навън последните пазаруващи, но поздравиха Арраян с кимване и й позволиха да влезе в кръга.
Тя откри Уингхам седнал край малката маса в собствения си фургон и в този момент той изглеждаше много различен от панаирен търговец. Меланхоличен и тих, той едва вдигна очи от масата, за да отбележи пристигането на племенницата си и когато го заобиколи и видя какво стои пред него, Арраян разбра защо.
На масата бе поставен голям, древен том с черни корици от кожа, по-гладка и плътна от всичко, което девойката бе виждала. Подканяше да бъде докоснат, защото краищата му бяха леко извити над страниците, които предпазваха. Арраян не посмя, но се наведе малко по-близо и забеляза разнообразните орнаменти, които бяха гравирани дискретно и ненатрапчиво по корицата и гърба. Различи изображенията на дракони, някои свити в сън, други изправени на задни крака, трети в грациозен полет и й хрумна, че гладкото покритие на корицата може да е драконова кожа.
Облиза пресъхналите си устни и откри, че внезапно е несигурна в избрания път. Бавно и внимателно разтърсената жена зае мястото срещу чичо си и направи знак на Олгерхан да остане край вратата.
Измина дълго време, а Уингхам не показваше признаци, че смята да наруши мълчанието.
— Книга на Зенги? — събра куража да попита Арраян и веднага си помисли колко глупав е въпросът предвид теглото на книгата.
Най-накрая Уингхам вдигна поглед и кимна леко.
— Книга със заклинания?
— Не.
Арраян зачака, колкото се можеше по-спокойно, чичо й да обясни, но той отново продължи само да седи.
Необичайното поведение от страна на обикновено открития полуорк я държеше на нокти.
— Тогава какво…? — започна да задава въпрос.
Беше прекъсната от рязкото:
— Не знам.
След още една безконечна пауза Арраян се осмели да протегне ръце към книгата. Уингхам хвана ръката й и я задържа решително на инч от черната корица.
— Днес запасила ли си се с пророчески магии? — запита я той.
— Разбира се.
— Тогава проучи магическите свойства на книгата преди да продължиш.
Арраян седна колкото се може по-назад и изгледа чичо си с любопитство. Никога не го бе виждала такъв и макар гледката да я правеше, меко казано, развълнувана относно потенциала на книгата, беше и доста обезпокоителна.
— И — продължи Уингхам стискайки здраво ръката й — си приготвила заклинания за магическа защита, нали?
— Какво има, чичо?
Старият полуорк я изгледа твърдо и продължително, а сивите му очи проблясваха с интерес и страх едновременно.
Накрая отговори:
— Призоваване.
Арраян трябваше съзнателно да си напомни да диша.
— Или отпращане — продължи Уингхам. — И няма намесени демони или други извънпланарни създания, които да разпознавам.
— Изучавал си го внимателно?
— Толкова внимателно, колкото посмях. Не съм и наполовина толкова умел в изкуството, че да се пробвам с книга като тази. Но знам как да разпозная името на демон или друг планар и в книгата няма нищо такова.
— Магия за гадаене ти е разкрила всичко това?
— Стотици такива магии — отвърна Уингхам, протегна се надолу и извади от колана си тънка пръчка от черен метал. — Изпразних я — три пъти — и все още дирите са малко. Убеден съм, че Зенги е използвал магия, за да прикрие нещо… нещо впечатляващо. И съм убеден, че този том е ключът към скрития предмет, какъвто и да е той.
Арраян измъкна ръката си от хватката му и понечи да посегне към книгата, но промени решението си и скръсти ръце пред гърдите си. Остана седнала и местеше поглед между книгата и чичо си.
— Със сигурност има заложени капани — каза Уингхам. — Макар да не успях да открия нито един и то не поради недостатъчни опити!
— Беше ми казано, че си я открил едва наскоро — каза Арраян.
— Преди месеци — отвърна й Уингхам. — Не разказах на никого за нея, докато не изхабих всичките си налични ресурси. Освен това не исках слухът да се разнесе твърде надалече. Знаеш, че мнозина биха се заинтересували от подобен том, включително немалко могъщи магьосници със съмнителна репутация.
Арраян изчака за момент, докато осмисли всичко, после устните й започнаха да се извиват в усмивка. Уингхам беше изчакал да се приближи до Палишчук, преди да позволи на света да разбере за книгата на Зенги, защото през цялото време бе планирал да го даде на нея, могъщата племенница магьосница. Щеше да й подари време насаме със забележителната и ценна книга.
— Крал Гарет ще изпрати следователи — обясни Уингхам и затвърди подозренията на Арраян. — Или може би цяла група, чиято единствена задача ще е да конфискува книгата и да я отнесе в село Кървав камък или Хелиогабалус, където по-могъщи магьосници практикуват занаята. Малцина знаят за съществуването й — тези, които са чули слуховете тук в Палишчук, и Мариаброн Скиталеца.
Арраян вдигна глава, щом чу името на Мариаброн следотърсач, който имаше почти легендарен статус в дивите земи. Слуховете твърдяха, че Мариаброн е станал доста богат благодарение на наградите, предлагани за ушите на чудовищата от Ваасанската порта. Познаваше почти всички и почти всички познаваха него.
Приятелски настроен и прям, ловък и умен, но обезоръжаващо скромен, рейнджърът умееше да поставя хората — дори онези, които го познаваха, — в позиция да го подценяват. Арраян го бе срещала само два пъти, все в Палишчук, и се бе забавлявала на много от разказите му или пък го бе гледала с разширени очи, докато разказва невероятните си приключения. Беше следотърсач по призвание, рейнджър, съблюдаващ пътя на пущинака, но според преценката на Арраян имаше характера на бард. Със сигурност зад ярките му любопитни очи се криеше дяволитост.
— Мариаброн ще предаде на командирите на Гарет при Ваасанската порта — продължи Уингхам и звукът от гласа му откъсна Арраян от размишленията й.
Усмивката, която видя, щом вдигна поглед, подсказа на младата жена, че е издала доста от чувствата си с израженията си и тя почувства как бузите й се зачервяват.
— Защо въобще каза на някого? — попита тя.
— Това е твърде могъщ том. Силата му е отвъд възможностите ми.
— И все пак ще ми позволиш да го огледам?
— Способностите ти с такива магии надхвърлят моите.
Арраян обмисли страховитата задача с оглед на крайния срок, който без съмнение имаше в резултат от разкритията, направени от Уингхам пред Мариаброн.
— Не се страхувай, скъпа племеннице, думите ми към Мариаброн бяха достатъчно тайнствени — повече дори от слуховете, които позволих да се разпространят към Палишчук, където знаех, че ще стигнат до ушите ти. Най-вероятно е останал в район, който въобще не е близо до Портата, и очаквам да го видя отново преди да иде при командирите на Гарет. Ще разполагаш с цялото време, което ти е нужно за книгата.
Намигна й, след което й направи знак да вземе подвързаната в черно книга.
Жената продължи да се взира в нея, но не посегна да отвори кориците й.
— Не си подготвила никакви магически защити — отсъди Уингхам след няколко дълги момента.
— Не очаквах… твърде е…
Уингхам вдигна ръка, за да я спре. После бръкна зад стола си и извади кожена торба, която й подаде през масата.
— Защитена е — увери я. — Никой, който те наблюдава, дори и с магическо око, няма да разбере за силата на предмета, прибран в тази магическа чанта.
Арраян не можеше да повярва на предложението.
Уингхам имаше намерение да й позволи да вземе книгата със себе си! Не можеше да скрие изненадата си, докато продължаваше да оглежда чичо си и да си припомня дългото им и накъсано минало. Уингхам въобще не я познаваше толкова добре и все пак доброволно щеше да й предаде нещо, което можеше да се окаже най-ценният предмет, откриван в дългата история на търсене на ценни артефакти? Как можеше да се покаже достойна за подобно доверие?
— Давай, племеннице — подкани я Уингхам. — Не съм толкова млад и имам нужда от здрав сън. Вярвам, че ще държиш вечно любопитния си чичо в течение на напредъка си?
Без дори да се замисля за действието си, Арраян стана от стола си, наведе се напред, прегърна Уингхам с тънките си ръце и залепи една голяма целувка на бузата му.
Глава 5
Трупове
Ентрери подскачаше надолу по склона на планината, прехвърляйки се от камък на камък, като се стараеше маршрутът му да не е по права линия. Не обръщаше внимание на движенията си, но въпреки това всяка стъпка бе перфектна и в идеално равновесие, защото убиецът бе изпаднал в състояние на боен транс. Движеше се с плавна лекота, а тялото му реагираше на подсъзнателно ниво в перфектен синхрон с това, което инстинктивно решеше, че трябва да извърши. Ентрери се спускаше бързо и с лекота по неравната, грапава пътека надолу по стръмния склон на северната част на Галенските хълмове, маршрут, на който дори внимателни, опитни планинари биха могли да изкълчат глезен или да се спънат в пукнатина, сякаш тичаше из тревиста ливада.
Спусна се надолу покрай една кална пътека, докато над главата му прелиташе още едно копие. Тръгна да заобикаля една скала по пътя си, но вместо това бързо се покатери по нея, след което скочи наляво върху друг голям камък. Бърз поглед назад му показа, че гоблините се приближават по фланга му, спускайки се по по-лесен терен в опит да му пресекат пътя преди да стигне до главната пътека.
На устните му се появи тънка усмивка, докато скачаше от втората канара обратно на земята и засилваше крачка, променяйки постепенно посоката си на запад или негово ляво.
Някъде в далечината прогърмя мълния и го стресна за момент, докато не осъзна, че Джарлаксъл се е нахвърлил на чудовищата с магия.
Ентрери отхвърли подобна мисъл. Джарлаксъл беше далече от него и го бе оставил сам срещу най-непосредствените врагове.
Сам. Точно както Артемис Ентрери предпочиташе.
Стигна до права пътека, спускаща се на север по склона на планината и засили темпото си до бяг, а гоблините се спускаха отстрани и го гонеха по петите.
Щом наближи края на пътеката, се завъртя и описа дъга зад себе си с магическия си меч, освобождавайки непроницаемо було от тъмна пепел от омагьосаното кървавочервено острие. Щом се завъртя изцяло, Ентрери направи салто напред и завъртя крака, докато се изправяше. Прехвърли инерцията си настрани, правейки рязък завой зад една канара. Изви пръсти като кука, докато преминаваше, захвана се и се прилепи към камъка, затаявайки дъх.
Леко възклицание издаде на убиеца точното местоположение на враговете му. Той изтегли инкрустираната кама и щом първият гоблин прелетя край него, нанесе бърз и силен удар. Яростното острие промуши ребрата на чудовището.
Гоблинът изскимтя и залитна, наклони се и се препъна и Ентрери го пусна, без да му обръща повече внимание. Изскочи бързо иззад скалата и се хвърли на колене точно през завихрената пепел.
Пищялът на гоблин се удари в тялото му и чудовището залитна. Зад него се появи още едно, двете се оплетоха и се строполиха тежко на земята.
Ентрери пропълзя напред, претърколи се и се изправи на крака с гръб към пепелта. Без дори да поглежда, завъртя могъщия си меч с една ръка и прониза заднишком четвъртия гоблин в редичката право в гърдите.
Убиецът се обърна и прибра обратно дългото острие, замахвайки, за да отклони насочено към него копие, докато последната двойка живи гоблини се подготвяше за координирана атака.
— Гетсун иннк’с арр! — нареди единият гоблин на другия, което Ентрери си преведе като: „Заобиколи го отляво!“.
Ентрери с кама в дясната ръка и меч в лявата приклекна, насочвайки оръжията настрани, така че да може да се защитава срещу двамата.
— Беенурк! — извика гоблина. — Давай!
Другият гоблин направи, както му беше наредено, а Ентрери се опита да изглежда уплашен, когато се обърна. Искаше по-едрият гоблин да се съсредоточи върху изражението му и той явно го направи, защото. Ентрери ловко завъртя камата в ръката си и после я вдигна нагоре и назад. Все още наблюдаваше заобикалящия го гоблин когато метна оръжието, но разбра, че е улучил целта, когато следващата команда на едрия гоблин не бе нищо повече от задавено в кръв гъргорене.
Убиецът замахна с меча си, създавайки още едно поле от пепел, после отскочи назад, сякаш искаше да прибере камата си. Спря насред движението и обърна посоката на инерцията си, за да се хвърли върху нападащия гоблин. Прелетя точно над острието на гоблинския меч и се озова от дясната страна на хуманоида, правейки пълно салто, след което се оказа стабилно на краката си, ниско приклекнал. Насред движение прехвърли Нокътя на Шарон от лявата си ръка в дясната. Насочи го толкова прецизно, че когато се изправи, острието се плъзна под ребрата на създанието.
Инерцията му го движеше напред и Ентрери направо повдигна гоблина от земята с върха на меча си, а създанието размахваше ръце, докато се плъзгаше надолу по острието.
Ентрери измъкна рязко оръжието, после се завъртя бързо, вдигайки го на нивото на раменете. Добре наточеното острие премина през врата на извиващия се гоблин толкова чисто, че главата му не се откъсна от тялото, докато създанието не се строполи странично на земята.
Убиецът отскочи настрани и сграбчи дръжката на камата, подаваща се от гърлото на коленичилия треперещ гоблин. Завъртя я внезапно, докато я измъкваше, подсигурявайки се, че е прерязал гърлото на създанието изцяло. Докато го направи двамата, които бе препънал, се бяха изправили и настъпваха насреща му, макар и колебливо.
Ентрери наблюдаваше очите им и забеляза, че се взират по-често встрани, отколкото в него. Знаеше, че или искат да избягат, или се надяват на подкрепления.
Последното не бе напразна надежда, защото Ентрери можеше да чуе шума от гоблините навсякъде по склона. Прибързаността на Джарлаксъл ги бе изсипала насред цяло племе от създанията. Бяха видели само три край лагерния огън, обикалящи около врящ казан с ужасно миришещо ядене. Но зад лагерния огън имаше скрит вход на пещера.
Джарлаксъл не бе чул предупреждението на Ентрери или не му бе обърнал внимание и внезапната им атака бе довела до появата на цяла тълпа виещи чудовища.
Превъзхождаха го числено две към едно, но Ентрери бе на по-висока позиция и я използва, за да предприеме внезапна съкрушителна атака. Втурна се напред, мушкайки с меча си, след което замахна наляво и после обратно надясно. Чу звъна на метал, когато гоблинът от дясната му страна парира удара със собственото си оръжие, но това не спря устрема му.
Пристъпи напред и направи кръгово движение с Нокътя на Шарон, запращайки острието назад и надолу, а след това нагоре и през рамото си. Острието се спусна надолу с движение, предвидено да разсече гоблина, ако отскочи назад.
За негова чест той се хвърли отново напред.
Но Ентрери бе очаквал точно това.
Мечът на гоблина се плъзна напред и инкрустираната кама го прихвана отстрани и го отклони, променяйки ъгъла достатъчно, че да пропусне целта. Ръката на Ентрери изведнъж се задвижи смайващо бързо и камата се озова нагоре и над острието, а след това надолу и около него, извивайки се така, че да отклони меча още по-настрани. Междувременно замахна с Нокътя на Шарон надясно, така че да принуди другия гоблин да стои настрана и продължи устрема си напред, като отново превъртя камата и още отклони меча. Отново завъртя острието си, прокарвайки го по меча на гоблина. Накрая го изби с размах, приближи камата още и нанесе три светкавични удара, като всяко попадение предизвикваше вопъл.
От трите дупки потече ярка кръв и гоблинът залитна назад.
Уверен, че го е победил, Ентрери вече се бе обърнал и мечът му се задвижи яростно, за да отблъсне внезапно ожесточилата се атака на другия гоблин. Парира едно ниско мушкане, второ, насочено към гърдите му, и трето, отново под същия ъгъл.
Гоблинът изкрещя и нанесе четвърти удар.
Ентрери метна камата си.
Гоблинът изпъшка веднъж и замлъкна. Върхът на меча му се наклони към земята, докато погледът му също се спускаше надолу, за да осъзнае, че от гърдите му стърчи кама.
Погледна обратно към Ентрери и мечът му падна на земята.
— Сигурно боли — каза убиецът.
Гоблинът се строполи мъртъв на земята.
Ентрери обърна мъртвото създание с крак и измъкна камата си. Погледна към склона на планината и продължаващата врява, макар да не видя нови врагове.
Обърна поглед и забеляза, че първият гоблин, който бе минал покрай него и Ентрери бе наръгал, е избягал.
Проблясък на огън отстрани привлече вниманието му. Само можеше да си представи какво клане устройва Джарлаксъл.
Джарлаксъл се озова в центъра на едно сечище. Насреща му от всички страни се приближаваха гоблини, а във въздуха хвърчаха копия.
Магическите му защити се справиха достатъчно лесно с оръжията и той бе убеден, че грубите чудовища не притежават нужните магически средства, за да проникнат през бариерите и да го ударят наистина. Дузина копия се насочиха към него и бяха отклонени, без да го докоснат дори, но веднага след тях, сякаш изскачайки иззад всяка скала, ограждаща сечището, се появяваше гоблин с оръжие в ръка, виещ и атакуващ.
Очевидно тази група диваци не бе чувала за репутацията на мрачните елфи.
По същия начин както бе разчитал на магическите си защити, за да неутрализират копията им, Джарлаксъл се уповаваше и на ограничения им интелект.
Натрупаха се около него и със свиване на рамене Джарлаксъл извади магическа пръчка, насочи я надолу към нозете си и изрече командата. Последвалото огнено кълбо погълна мрачния елф, гоблините, сечището и заобикалящите го скали. Ужасени писъци съпровождаха оранжевите пламъци.
Само дето нямаше пламъци.
Игнорирайки напълно собствената си илюзия, Джарлаксъл наблюдаваше с немалък интерес как гоблините размахват оръжия и се хвърлят по земята. Създанията се мятаха и удряха по пламъците и скоро писъците от ужас се трансформираха в агонизиращи стенания. Мрачният елф забеляза, че поне дузина врагове лежат съвсем неподвижно, защото илюзията на огненото кълбо ги бе погълнала до такава степен, че умовете им бяха създали същия резултат, който би имала истинската магия.
Джарлаксъл беше убил почти половината гоблини с една-единствена простичка илюзия.
Е, замисли се елфът, всъщност не съвсем проста илюзия. Беше прекарал десетки часове, изгаряйки и презареждайки стотици пъти пръчката, за да усъвършенства завихрянето на пламъците.
Не продължи да се поздравява твърде дълго, защото все още имаше половин дузина гоблини, с които да се разправя. Вниманието им обаче бе другаде, така че елфът започна да свива и разпуска ръката си, използвайки магията на гривната, която носеше на дясната си китка, за да призове в дланта си перфектно балансирани кинжали. Те полетяха като смъртоносен поток, когато елфът се завъртя бавно в кръг.
Тъкмо бе приключил със завъртането, забивайки остриета в шестимата подскачащи гоблина и в трима от другите, просто за всеки случай, когато чу воя от приближаването на още създания.
Джарлаксъл не се нуждаеше от магически предмети. С енергията на расовото си наследство призова сфера пълен мрак. После използва добре развития си слух, за да се измъкне от сечището и заподскача от камък на камък, отдалечавайки се от приближаващите гоблини.
— Ще спреш ли да бягаш? — промърмори под носа си Ентрери, докато продължаваше упорито да преследва последния ранен гоблин.
Кървавата следа беше достатъчно лесна за следване и от време на време мярваше създанието, което се движеше зигзагообразно по неравната пътека под него.
Смяташе, че е ранил създанието тежко, но то не даваше никакви признаци за забавяне. Ентрери знаеше, че трябва да го остави да му изтече кръвта, но раздразнението му надделя.
Стигна до рязък завой на пътеката, но не го последва. Вместо това скочи върху каменната стена по протежението на клисурата, изтича по нея, прескачайки още една пукнатина, и се спусна право надолу по склона.
Видя извиващата се отдолу пътека, мярна тичащия гоблин и промени постепенно посоката си, а краката му се движеха водени от чист инстинкт и го държаха изправен и в равновесие — по камъни и над тъмни дупки, които заплашваха да го погълнат. Спъна се неведнъж, одра коляното си и изви глезен, но нито веднъж с фатални последици. Без да забавя темпо заради всяко леко препъване, Ентрери изръмжа от болка и се съсредоточи върху плячката си.
Пресече извиващата се пътека и овладя подтика на здравия разум да свие и да я последва, а вместо това отново я пресече и се понесе по открития, скалист планински склон. Отново пресече пътеката и няколко мига по-късно се озова на четвърти завой.
Убеден, че е изпреварил врага си, той се спря да си поеме въздух, оправи дрехите и изтри кръвта от коляното си. Ужасеният ранен гоблин излезе иззад завоя и се появи в полезрението му. Жалкото създание бе толкова съсредоточено върху пътеката, че дори не видя Ентрери.
— Можеше да ме улесниш значително — каза убиецът и се приближи спокойно с извадени оръжия.
Гласът му имаше толкова солиден ефект върху гоблина, колкото би имал удар в каменна стена. Създанието изквича и спря рязко, заскимтя и падна на колене.
— Моля, господине. Моля — примоли се, използвайки общия език.
— О, млъкни — отвърна убиецът.
— Нали не би убил създание, което така красноречиво моли за живота си — разнесе се трети глас, който за момент изненада Ентрери, преди да разпознае говорещия.
Нямаше представа как Джарлаксъл е успял да се спусне до долу толкова бързо, но го познаваше твърде добре, че да се изненада от нещо, извършено от него.
Ентрери прибра меча си в ножницата, сграбчи гоблина за сноп от рунтавата му козина и го разтърси грубо.
Прекара игриво инкрустираната кама по гърлото на създанието, после я премести отстрани на главата му.
— В такъв случай да отрежа само ушите му? — обърна се към Джарлаксъл, а тонът му подсказваше, че нито има подобно намерение, нито смята да прояви подобна милост.
— Винаги мислиш само за най-непосредствените неща — отвърна мрачният елф и се приближи към двойката. — Между другото, от тази гледна точка, трябва да побързаме, защото стотици от другарите на този тук дори в момента заливат склоновете на планината.
Ентрери направи движение сякаш щеше да нанесе смъртоносния удар, но Джарлаксъл му извика да спре.
— Погледни нещата в дългосрочен план — подкани го елфът.
Ентрери му хвърли циничен поглед.
— Състезаваме се със стотици следотърсачи за всяко ухо — обясни мрачният елф. — Колко по-добре бихме се справяли, ако имахме скаут, който да ни води?
— Скаут? — Ентрери погледна въпросително към треперещия и подсмърчащ гоблин.
— Ами, естествено — каза Джарлаксъл, приближи се и спокойно отмести камата на Ентрери от главата на гоблина, после хвана другата му ръка и внимателно го накара да пусне жертвата си. Побутна Ентрери стъпка назад, после се наведе ниско пред създанието.
— Какво ще кажеш за това?
Смаяният гоблин се взираше в него.
— Как се казваш?
— Гуулс.
— Гуулс? Хубаво име. Какво ще кажеш, Гуулс? Би ли се включил в партньорство с мен и моя приятел?
Изражението на гоблина не се промени.
— Работата ти ще е съвсем проста, уверявам те — каза мрачният елф. — Показваш ни пътя към чудовища — нали се сещаш, другарите ти и други подобни — после се махаш от пътя ни. Ще се срещаш с нас всеки ден — той спря за момент и се огледа наоколо, — точно тук. Изглежда подходящо място за нашите разговори.
Изглежда гоблинът най-сетне започна да схваща.
Джарлаксъл му подхвърли блестяща златна монета.
— Има още много такива за Гуулс там, откъдето идва тази. Заинтригува ли се?
С разширени очи гоблинът се взира дълго време в монетата, после погледна нагоре към Джарлаксъл и бавно кимна.
— Много добре — каза мрачният елф.
Пристъпи напред, бръкна в кесията на кръста си и вдигна ръката си напред. Пръстите му бяха покрити с фина синя субстанция, подобна на тебешир. Мрачният елф посегна към челото на гоблина.
При това действие Гуулс се наклони назад, но Джарлаксъл го предупреди сурово, като извади меч с другата си ръка и направи изражение, обещаващо мъчителна смърт.
Мрачният елф отново посегна към челото на гоблина и започна да рисува с тебешира, като през цялото време мърмореше някакви мистични заклинания — бърборене, в което всеки чирак по магическите изкуства би разпознал несвързани глупости.
Ентрери, който владееше езика на мрачните елфи, също бе убеден, че това са глупости.
Когато приключи с приказките, Джарлаксъл хвана в шепата си брадичката на Гуулс и принуди създанието да го погледне в очите. Заговори на гоблински, за да е сигурен, че няма да има недоразумения.
— Наложих ти проклятие — каза той. — Ако си чувал нещо за моя народ, мрачните елфи, то ще знаеш, че проклятието ще е от най-ужасяващите. Нещата са простички, Гуулс. Ако ми останеш верен, нищо няма да ти се случи. Но ако ни предадеш, като избягаш или ни отведеш в засада, магията на проклятието ще се задейства. Мозъкът ти ще се превърне във вода и ще изтече през ушите ти и ще го направи бавно, много бавно! Ще чувстваш всяко изгаряне, всяко ужилване, всяко извиват. Ще познаеш агония, която никое острие не може да причини. Ще скимтиш и ще плачеш за милост, но нищо няма да може да ти помогне. Дори и в смъртта проклятието ще продължи да те измъчва, защото магията му ще те изпрати на олтара на Кралицата на паяците Лолт, богинята демон на хаоса.
Чувал ли си за нея?
Гуулс трепереше толкова силно, че едва успя да поклати глава.
— Познаваш ли паяците? — попита Джарлаксъл и прокара свободната си ръка по изпотената буза на гоблина. — Пълзящите паяци.
Гуулс потрепери.
— Те са инструментите на Лот. Ще те поглъщат цяла вечност. Ще те хапят — той ощипа грубо гоблина — милиони, милиони пъти. Няма да има спасение от изгарянето на тяхната отрова.
Извърна поглед към Ентрери, след което отново погледна ужасения гоблин в очите.
— Разбираш ли ме, Гуулс?
Гоблинът кимна толкова бързо, че зъбите му изтракаха при движението.
— Работи с нас и печели злато — продължи мрачният елф, използвайки гърления език на дивите гоблини.
Подхвърли още една златна монета на създанието. Гуулс обаче дори не направи опит да я хване и монетата го удари по гърдите и падна в мръсотията.
— Предай ни и те очакват безкрайни мъчения.
Джарлаксъл отстъпи назад и гоблинът се свлече.
Гуулс все пак успя да запази достатъчно разсъдък, че да се протегне и да вземе втората жълтица.
— Утре по същото време — инструктира го Джарлаксъл. След това продължи на общия език. — Мислиш ли, че…?
Спря и погледна обратно нагоре към склона на планината при внезапно подновената битка.
Ентрери и Гуулс изненадани също погледнаха нагоре към хълма. Започнаха да звучат рогове и гоблините закрещяха и завиха, а вятърът донесе дрънкането на метал в метал.
— Утре! — каза Джарлаксъл на гоблина и го посочи с пръст. — А сега изчезвай, идиот такъв.
Гуулс се запрепъва на четири крака, накрая успя да се изправи и хукна.
— Наистина ли смяташ, че ще го видим пак? — попита Ентрери.
— Слабо ме вълнува — отвърна елфът.
— Уши? — припомни му Ентрери.
— Ти може да искаш да си извоюваш репутацията ухо по ухо, но аз никога не съм обичал да правя нещата по трудния начин.
Ентрери понечи да отговори, но Джарлаксъл вдигна ръка, за да го накара да замълчи. Елфът посочи нагоре по хълма и наляво и потегли, за да види за какво е цялата врява.
— Сега вече знам, че съм влязъл в някакъв лош сън — отбеляза Ентрери.
Двамата с Джарлаксъл бяха залегнали върху гладка каменна стена и наблюдаваха поле от заоблени камъни.
Под тях гоблините тичаха във всички посоки, препъващи се в безпорядък, защото бяха нападнати от полуръстове — дузини полуръстове, яздещи бронирани бойни прасета.
Миниатюрните войни размахваха боздугани, надуваха рогове и хвърляха стрелички, направлявайки яздитните си животни в зигзагообразни линии, които вероятно изглеждаха съвсем хаотични на горките объркани гоблини.
От високата си точка за наблюдение обаче Ентрери и Джарлаксъл виждаха прецизността на движението на полуръстовете, плавно шествие на разрушението, така премерено, че изглеждаше сякаш дребните войни са се слели и образуват само няколко змиеподобни създания.
— В Мензоберанзан, Домът Баенре понякога изкарва на парад войските си, за да покаже дисциплината и силата им — отбеляза Джарлаксъл. — Тези дребосъци са също толкова прецизни в движенията си.
Ентрери не бе попадал на подобен парад през краткия си престой в града на мрачните елфи, но като наблюдаваше извиващата се машина за унищожение на ездачите полуръстове, му бе лесно да разбере какво има предвид неговият спътник.
За двойката беше лесно и да прецени продължителността на неравната битка, така че започнаха да се спускат надолу по склона и Джарлаксъл изведе Ентрери на каменното поле в момента, когато последният от гоблините срещаше гибелта си.
— Колянотрошачи! — извикаха полуръстовете в един глас, докато подреждаха бойните си прасета в идеален строй. Неколцина бяха ранени, но само един изглеждаше сериозно пострадал и свещениците на полуръстовете вече се бяха заели с него.
Поздравителните викове на групата секнаха внезапно щом неколцина шумно отбелязаха приближаването на две фигури, едната от които на мрачен елф.
Оръжията бяха вдигнати за секунди, а към новодошлите се отправиха предупреждения да останат на място.
— Инуррее уафлонк — каза Джарлаксъл на език, който Ентрери не разбираше.
Когато огледа любопитните изражения на полуръстовете обаче и си припомни старата си приятелка от Калимпорт Дуавел Тигъруилис и някои от езиковите й особености, се досети, че спътникът му говори езика на полуръстовете, при това явно доста свободно. Ентрери не беше изненадан.
— Бихте се добре — преведе Джарлаксъл и намигна на Ентрери. — Наблюдавахме ви отвисоко и забелязахме, че неорганизираните гоблини нямаха шанс.
— Осъзнаваш, че си мрачен елф, нали? — попита един от полуръстовете, плещест дребосък с кафяв мустак, който се къдреше на кръгове по бузите му.
Джарлаксъл изимитира изненада, като вдигна една ръка пред блестящите си червени очи.
— О, наистина е така! — възкликна той.
— Осъзнаваш, че ние сме колянотрошачите, нали?
— Чух ви как го обявявате.
— Осъзнаваш, че ние, колянотрошачите, имаме репутацията на унищожители на вредители, нали?
— Ако я нямате, след като станах свидетел на това изпълнение, ви уверявам, че сам ще разпространя мълвата.
— И, естествено, осъзнаваш, че мрачните елфи спадат към тази категория.
— Нима? Странно, бях останал с впечатлението, че цивилизованите раси, които според някои включват и полуръстовете — макар други да твърдят, че полуръстовете могат да се смятат за цивилизовани само когато наоколо няма храна — твърдят, че са по-висши заради желанието си да съдят за другите по делата им, а не по произхода. Не е ли това един от определящите фактори за вежливост?
— Има право — промърмори друг от полуръстовете.
— Ще му дам право — обади се друг, който държеше дълго (относително казано) копие с опасно изглеждащ връх.
— Освен това може би сте забелязали, че много от гоблините вече бяха мъртви при пристигането ви на мястото — добави Джарлаксъл. — И уверявам ви, не битка помежду им е причина за кончината им.
— Вие двамата сте се били с изчадията? — попита първият, който явно бе водачът.
— Били? Избивали би била по-точната дума. Смятам, че вие и вашата армия ни откраднахте убийствата. — Огледа набързо и докосна пръста си неколкократно, сякаш броеше мъртвите. — Най-малкото четиридесет или петдесет изгубени златни монети.
Полуръстовете започнаха да мърморят помежду си.
— Но това не е нещо, което двамата с моя приятел да не можем да простим и забравим, защото да наблюдаваме отличния ви отряд в такива брилянтни маневри си струваше тази разумна цена — добави Джарлаксъл.
Той направи един от характерните си поклони със свалена шапка, а перото от диатрима се отърка в камъните.
Това изглежда поуспокои малко полуръстовете.
— Приятелят ти май не е от разговорливите? — попита водачът им.
— Той осигурява остриетата — отвърна Джарлаксъл.
— А ти мисленето, предполагам.
— Аз или принцът демон, който в момента е застанал зад вас.
Полуръстовете пребледняха и се завъртяха бързо с приготвени оръжия. Естествено там нямаше никакво чудовище, така че цялата група се обърна към развеселения Джарлаксъл.
— Наистина трябва да преодолеете страха си от тъмнокожата ми природа — обясни Джарлаксъл през смях. — Как иначе ще се насладим на хапването си заедно?
— Искаш от нас да ви нахраним?
— Напротив, точно обратното — отвърна елфът и свали раницата си. Измъкна отвътре пръчка и малък мях с вино. Огледа се наоколо и забеляза група гладки обърнати камъка, включително няколко достатъчно ниски, че да служат за маси. Махна към тях и каза — Ще се разположим ли?
Полуръстовете го наблюдаваха колебливо, без да помръдват.
С шумна въздишка Джарлаксъл бръкна повторно в раницата и извади покривка, която разгъна на земята пред себе си, като се постара да намери голо място, което не е зацапано с гоблинска кръв. Отстъпи назад, насочи пръчката към покривката и изрече заповедната дума. Веднага средната част на покривката се изду нагоре. Ухилен, Джарлаксъл отиде до нея, хвана краищата й и я дръпна назад, разкривайки същинско изобилие от сладкиши, плодове и дори сочно парче агнешко.
Редица очи на полуръстове се разшириха до такава степен, че изглеждаха сякаш ще паднат и едновременно ще се изтърколят на земята.
— Тъй като сте полуръстове, при това цивилизовани, предполагам, че сте си донесли прибори за хранене, чинии и манерки, нали? — попита мрачният елф, умело имитирайки маниера на говорене на водача на полуръстовете.
Някои от тях приближиха бойните си прасета, но твърдоглавият водач вдигна ръка и изгледа подозрително мрачния елф.
— О, хайде сега — каза Джарлаксъл. — Можете ли да си представите по-добър знак за приятелството ми?
— Идваш от стената?
— От Ваасанската порта, естествено — отвърна Джарлаксъл. — Изпратен бях на разузнаване от самата командир Елъри Трант Допрей Кирни Драконоубиец Пейдопеър.
Ентрери положи усилия да не трепне при споменаването на това име, защото смяташе, че приятелят му играе опасна игра.
— Познавам я добре — каза водачът на полуръстовете.
— Нима? — отвърна мрачният елф и внезапно изражението му се разведри, сякаш от плещите му бе паднал товар. — Възможно ли е да си известният Хобарт Брейсгирдъл? — ахна той.
Полуръстът се поизправи и гордо изду гърди — единственият отговор, от който се нуждаеха другарите.
— Тогава трябва да хапнете с нас — каза Джарлаксъл. — Трябва! Аз… — той хвърли строг поглед на Ентрери и се поправи. — Ние настояваме.
Отново отправи строг поглед и с това ръчкане успя да измъкне едно „Наистина“ от убиеца.
Хобарт огледа спътниците си, повечето от които откровено преглъщаха слюнка.
— Едно добро хапване след битка винаги е добре дошло — отбеляза той.
— Или преди — добави друг от групата.
— Или по време на — долетя безизразен глас покрай Джарлаксъл и на лицето на мрачния елф цъфна усмивка, щом погледна Ентрери.
— Чарът е умение, което се усвоява — прошепна през усмивката си Джарлаксъл.
— Същото важи и за убийството — прошепна в отговор човекът.
Ентрери не се чувстваше особено удобно, седнал в лагер с дузини пияни полуръстове. Не можеше обаче да отрече, че ейлът е добър, а малко раси в Царствата можеха да извадят по-добра подборка от вкусни ястия, макар храната от раниците им да не можеше да се сравнява с пира, призован магически от Джарлаксъл.
Ентрери остана мълчалив по време на яденето, като се наслаждаваше на храната и виното и преценяваше домакините си. Спътникът му обаче далеч не бе толкова тих и подканяше Хобарт и другарите му да разказват за приключения и битки.
Полуръстовете бяха повече от готови да се отзоват.
Говориха за това как са станали известни по времето, когато крал Гарет предявил правото си върху трона и земите на Кървав камък били много по-диви от сегашното си състояние.
— Не е ли необичайно за представители на вашата раса да предпочетат пътя и битките вместо удобството на дома? — попита Джарлаксъл.
— Репутацията ни е такава — призна Хобарт.
— А ние добре познаваме репутацията на мрачните елфи — обади се друг от групата и всички дребни войни се разсмяха, а неколцина вдигнаха чаши за тост.
— Аха — каза Хобарт — и ако вярвахме на тази репутация, трябваше да ви убием както си бяхте на склона, нали?
— За войнствените полуръстове авантюристи — предложи Джарлаксъл и вдигна чашата си със светло пиво.
Хобарт се ухили.
— Аха, и за всички, които се издигат над ограниченията на предците си.
— Урааа! — изразиха одобрението си останалите полуръстове.
Пиха и вдигаха тостове още малко, и още малко и тъкмо когато Ентрери реши, че са приключили с яденето, главният готвач, топчест дребосък на име Рокни Хамсъкър съобщи, че агнешкото е готово.
Това предизвика още одобрителни възгласи и тостове и още повече, много повече храна.
Слънцето отдавна бе залязло, а те продължаваха да се хранят и Джарлаксъл започна отново да разпитва Хобарт за подвизите им. Последваха история след история за гоблини и орки, сразени от колянотрошачите. Хобарт дори разкри вариациите на „рояка“, „вълната“ и „фронталното нападение“, както нарече бойните тактики на отряда си.
— Ба — изсумтя Джарлаксъл. — Нима с гоблините и орките са нужни тактики? Трудно биха могли да се нарекат достойни противници.
В лагера настана тишина и Хобарт се намръщи. Зад него друг от колянотрошачите се изправи и залюля метателното си оръжие, чифт железни топки, свързани с корда, така че новодошлите да го видят.
Ентрери спря да яде и изгледа твърдо заплашващия полуръст, като бързо изчисли оптималния път за атака, така че да нанесе най-много удари на възможно най-голям брой врагове.
— Като численост, естествено — поясни Джарлаксъл. — За повечето отряди числеността на гоблините би била проблем. Но аз ви наблюдавах в битка, забравихте ли?
Хобарт присви големите си кафяви очи.
— След демонстрацията ви на каменното поле, добри ми сър Хобарт, ще ви е трудно да ме убедите, че нещо различно от огромен брой гоблини би представлявало трудност за колянотрошачите. Тези гоблини успяха ли да нанесат поне един удар на ездачите ви?
— Имахме неколцина ранени — напомни му Хобарт.
— По-скоро въпрос на шанс, отколкото целенасочено.
— Теренът благоприятстваше тактиката ни — обясни Хобарт.
— Вярно е — отстъпи Джарлаксъл. — Но вярвам, че група, така обиграна като вашата, може лесно да се адаптира към почти всеки терен, нали?
— Старая се упорито да припомням на бойците си, че живеем на ръба на гибелта — заяви Хобарт. — На една грешка сме от пълен провал.
— Проницателността на война, наистина — каза мрачният елф. — Естествено не подценявам победите ви, но знам, че има и нещо повече.
Хобарт мушна палците си отстрани на лъскавата си броня.
— Пътувахме доста надалеч — обясни той. — Целта ни бе да се върнем във Ваасанската порта с достатъчно уши, че да изпразним сандъците на командир Елъри.
— Ами, ти просто гледаш да измъкнеш Елъри от панталоните й! — обади се друг полуръст и мнозина изхихикаха развеселено.
Хобарт се огледа наоколо, усмихвайки се на другарите си, които мърмореха и кимаха.
— И ще го направя — сандъците, имам предвид.
Водачът на полуръстовете щракна с пръсти и нервен, кльощав дребосък от дясната страна на Джарлаксъл и Ентрери се разбърза и накрая донесе голяма торба.
Погледна към Хобарт, отвърна на усмивката му и обърна торбата, изсипвайки стотици уши с различни размери, от почти човешките като големина гоблински, през няколко, които принадлежаха на създания с размерите на огрета, до две толкова големи, че Джарлаксъл би могъл да носи което и да е от тях като шапка.
Хобарт отново се отдаде на историите си и заразказва за сблъсък с трио огрета и с друга двойка огрета, придружавани от хобгоблини. Когато стигна до кулминационния момент, повиши глас, почти като бард, който би изпял историята и колянотрошачите около него започнаха бурно да аплодират. Една двойка полуръстове се изправи и разигра битката, а представящият се за гигант се покачи на камък, за да се извисява над противниците си.
Въпреки желанието си Артемис Ентрери не можа да не се усмихне. Движенията на полуръстовете, страстта, храната, напитките, всичко това му напомни за най-близките му приятели в Калимпорт, Дуавел Тигъруилис и дебелият Дондон.
Гигантът от историята на Хобарт умря и полуръстът, който играеше ролята му, драматично се строполи, а цялата група поде вика: „Колянотрошачите! Колянотрошачите!“.
Танцуваха, пяха, аплодираха, ядоха, пиха. И това продължи до късно през нощта.
Преди много години Артемис Ентрери бе овладял изкуството да спи леко. Не можеха да го изненадат, дори когато изглеждаше привидно дълбоко заспал.
Затова раздвижването на партньора му моментално го събуди, още преди да е съмнало. Навсякъде около тях колянотрошачите хъркаха и мърмореха в съня си, а малцината оставени като часови не показваха кой знае какви признаци, че внимават.
Джарлаксъл погледна Ентрери и му намигна, а убиецът кимна, изпълнен с любопитство. Последва мрачния елф до спящия полуръст с торбата с уши, която бе поставена сред няколко други торби с подобни размери до полуръста, който служеше за товарно муле на колянотрошачите. С бързо движение на сръчните си пръсти Джарлаксъл развърза торбата с уши. Издърпа я бавно и се измъкна тихо от лагера, следван по петите от безшумния Ентрери. Да преминат незабелязано покрай пазачите не беше по-трудно от това да подминат купчина камъни, без да я събудят.
Дуото стигна до една поляна под светлината на избледняващата луна. Джарлаксъл измъкна едно копче от елегантната си жилетка, като не спираше да се усмихва на Ентрери. Стисна го между пръстите си и бързо размаха китка три пъти.
Ентрери не беше особено изненадан, щом копчето се удължи и разшири и дъното му стигна почти до земята, така че изглеждаше сякаш Джарлаксъл държи цилиндър, който би побрал планински гигант.
Щом Джарлаксъл му кимна, Ентрери обърна торбата с ушите и започна да ги изгребва в магическата чанта-копче. Мрачният елф го спря на няколко пъти, показвайки, че трябва да остави няколко уши, включително едното от ушите на гиганта.
Замах на китката на Джарлаксъл върна магическата чанта обратно в незабележимата й форма на копче. Той го постави обратно на жилетката си и го чукна силно, а магията му го закрепи отново за плата. Направи знак на Ентрери да се дръпне, след което извади, естествено, от въздуха, метла за прах и изтри следите им.
Ентрери понечи да се върне обратно в лагера на полуръстовете, но Джарлаксъл го сграбчи за рамото и го спря. Елфът му намигна хитро и извади тънка магическа пръчка от вътрешния джоб на наметалото си. Насочи я към захвърлената торба и малкото останали уши и изрече заповедната дума.
Чу се меко изпукване, придружено от облаче дим. Когато се разнесе, на мястото на дима имаше дребен вълк.
— Наслаждавай се на хапването — каза Джарлаксъл на хищника и тръгна обратно към лагера, а Ентрери го следваше по петите.
Убиецът се обръщаше от време на време, за да погледне как призованият вълк разкъсва ушите, после грабва торбата и я размята наоколо, разкъсвайки я на дребни парченца.
Джарлаксъл продължи да върви, но Ентрери се спря за малко по-дълго. Вълкът пролази наоколо, явно много раздразнен, че е лишен от допълнително хапване, поне според Ентрери, и започна да се разпада щом магията се изтощи, превръщайки се отново в облаче дим.
На убиеца му остана само да гледа с почуда.
Едва се бяха обвили обратно в завивките си, когато първите лъчи на слънцето надникнаха над източния хоризонт. Въпреки това изминаха много часове преди полуръстовете наистина да се размърдат и Ентрери успя да си открадне още малко от така нужния му сън.
Внезапната глъчка в лагера го събуди към обяд.
Повдигна се замаяно на лакти и се огледа развеселено при вида на обезумелите полуръстове, тичащи насам-натам. Вдигаха камъни и разчистваха останките на снощния огън. Поглеждаха под крачолите на другарите си и често биваха изритвани за глупостта си.
— Предполагам, че има някакъв проблем — подхвърли убиецът на Джарлаксъл.
Елфът се изправи до седнала позиция и се протегна, за да прогони схващането.
— Вярвам, че нашите малки приятели са загубили нещо. И с цялата неорганизирана гълчава подозирам, че няма да го открият скоро.
— Защото торба с уши би чула приближаването им — отбеляза Ентрери с обичайния си суховат тон.
Джарлаксъл се разсмя от сърце.
— Вярвам, че най-сетне започваш да схващаш пътуването, което наричаме живот, приятелю.
— Това ме плаши най-много.
Двамата млъкнаха щом забелязаха, че Хобарт и трима полуръстове със сериозни изражения се взират в тях. Групата, с тримата почтително изостанали на две крачки зад водача на колянотрошачите, приближи.
— Подозрението пада върху нас — отбеляза Джарлаксъл. — Ах, интригата!
— Добро утро вам! — поздрави ги Хобарт и в тона му нямаше нищо приветливо. — Предполагам, че спахте добре.
— Значи предполагаш твърде много — отвърна Ентрери.
— Приятелят ми не обича кой знае колко неудобствата — обясни Джарлаксъл. — Няма как да предположите от вида и репутацията му, но се опасявам, че си пада малко конте.
— Всяка обида е надлежно отбелязана — каза Ентрери под носа си.
Джарлаксъл му намигна.
— Едно допълнително завъртане на камата — обеща Ентрери.
— Да не прекъсвам нещо? — попита Хобарт.
— Нищо, което не би прекъснал, ако все пак благоволиш да разговаряш с нас — отвърна убиецът.
Полуръстът кимна и изгледа с любопитство първо Ентрери, после Джарлаксъл, след което се обърна към другарите си. И четиримата свиха рамене едновременно.
— През цялата нощ ли спахте? — попита Хобарт.
— И през по-голямата част от утринта, както изглежда — отвърна Джарлаксъл.
— Все още е рано!
— Добри ми господин полуръсте, вярвам, че слънцето е в зенита си — отбеляза мрачният елф.
— Както вече казах — отбеляза Хобарт — гоблини се ловят най-добре по здрач. Грозните малки създанийца стават уверени, когато слънцето започне да угасва. Не че някога са имали причина за това.
— Със сигурност не и с вашите невероятни умения насреща им.
Хобарт изгледа мрачния елф с явно подозрение и поясни:
— Липсва ни нещо. Нещо, което би ви заинтересувало.
Джарлаксъл хвърли един поглед към Ентрери, изражението му не беше съвсем невинно и с разширени очи, а по-скоро любопитно — точно изражението, което човек би очаквал от някой заинтригуван, но в пълно неведение относно кражбата. Ентрери трябваше да положи големи усилия, за да задържи собственото си незаинтересовано изражение, защото бе доста развеселен колко съвършено се справя с маменето Джарлаксъл.
— Торбата ни с уши — каза Хобарт.
Джарлаксъл дълбоко въздъхна.
— Това е проблемно.
— И ще разберете защо трябва да ви претърсим?
— И завивките ни, разбира се — каза мрачният елф, отстъпи назад и широко разтвори пелерината си.
— Щяхме да видим, ако беше у вас — отвърна Хобарт, — освен ако не е магически запечатана или замаскирана.
Той направи знак на един от полуръстовете зад гърба си, прилежен на вид дребосък с големи очи, които мигаха постоянно и рядка кафява коса, сресана на една страна. Дребосъкът, който приличаше повече на маг, отколкото на войн, извади дълъг син жезъл.
— За засичане на магия, предполагам — отбеляза Джарлаксъл.
Хобарт кимна.
— Раздалечете се, моля.
Ентрери погледна първо към Джарлаксъл, после към полуръста. С присвиване на рамене направи широка крачка настрани.
Полуръстът насочи жезъла, прошепна команда и за момент Ентрери бе обгърнат от сияние, после всичко приключи.
Дребосъкът стоеше и изучаваше убиеца, а големите му очи постоянно се връщаха към колана на Ентрери — инкрустираната кама на единия му хълбок и меча, обвит в могъщи заклинания, на другия. Физиономията на полуръста се изкриви и изопна и той потрепери.
— Естествено, не би искал никое от оръжията да те порази — каза Джарлаксъл, забелязвайки безмълвната размяна на информация, когато жезълът подсказваше на полуръста точно колко могъщи са оръжията на човека.
— Добре ли си? — попита Хобарт и макар едва да успяваше да си поеме дъх, магът кимна.
— Обърни се тогава — нареди Хобарт на Ентрери и убиецът го послуша, като дори повдигна наметалото си, за да може дребничкият полуръст да го разгледа изцяло.
Няколко мига по-късно носителят на жезъла погледна към Хобарт и поклати отрицателно глава.
Хобарт посочи към Джарлаксъл и полуръстът вдигна жезъла си. Отново изрече командата си и мекото сияние обви ухиления Джарлаксъл.
Полуръстът изскимтя и залитна назад, закривайки очите си.
— Какво? — попита Хобарт.
Другият залитна и забърбори с треперещи устни, а свободната му ръка стоеше вдигната пред него.
Ентрери се подсмихна. Само можеше да си представи ослепителния блясък на магията, който другият бе видял върху личността на Джарлаксъл.
— Не е… има… искам да кажа… никога преди… в името на крал Гарет…
— Какво? — настоя Хобарт.
Другият поклати глава толкова усилено, че за малко да се изтърси на земята.
— Концентрирай се! — настоя водачът на колянотрошачите. — Знаеш какво търсим!
— Но… но… но… — успя да промълви полуръстът през треперещите си устни.
Джарлаксъл повдигна наметалото си и бавно се завъртя, а бедният дребосък се опита да закрие очи дори повече.
— На колана му! — успя да изписка, докато залитна с пъшкане. Двамата му придружители успяха да го хванат преди да се строполи и го подпряха, изправиха и побутнаха напред. — Има предмет за съхранение на колана си — каза на Хобарт полуръстът, когато най-накрая се посъвзе. — И друг на шапката си.
Хобарт изгледа внимателно Джарлаксъл.
С уверена усмивка мрачният елф разкопча колана си — със заповедна дума, а не с досадна тока — плъзна голямата кесия и я вдигна пред себе си.
— За това става дума, нали? — обърна се към полуръста с жезъла, който кимна утвърдително. — Значи съм разкрит — отвърна Джарлаксъл драматично и въздъхна.
Хобарт се намръщи.
— Обикновена кесия за съхранение — обясни мрачният елф и я подхвърли на Хобарт. — Но внимавайте с нея, защото вътре е безценното ми кормирско бренди.
Знам, знам, трябваше да го споделя с вас, но вие сте толкова много, а и се страхувах от силния му ефект върху някой толкова дребен.
Хобарт измъкна бутилката от кесията и я вдигна, за да прочете етикета. С изражение на пълно одобрение я мушна обратно в кесията. После се разтършува из остатъка от магическия контейнер, като в един момент почти се покатери вътре.
— Да си поделим брендито малко по-късно, а? — предложи Джарлаксъл, когато Хобарт приключи с кесията.
— Или, ако ушите са скрити в шапката ти, ще го взема за себе си, ще изпия колкото да утоля жаждата си, а останалото ще използвам, за да подпаля погребалната ти клада.
Джарлаксъл се разсмя гръмко.
— Харесва ми, че говориш направо, добри ми сър Брейсгирдъл!
Поклони се, свали шапката си, помитайки земята, и я хвърли на Хобарт.
Полуръстът започна да я върти в ръцете си, но Джарлаксъл го спря с рязко предупреждение.
— Най-напред ми върни кесията — каза той и четиримата полуръстове го изгледаха твърдо. — Не искаш да си играеш с два предмета, изкривяващи измеренията.
— Разлом. Астрален. Лошо — обясни Ентрери.
Хобарт изгледа първо него, после развеселения мрачен елф и хвърли кесията обратно на Джарлаксъл.
Водачът на колянотрошачите започна да разглежда голямата широкопола шапка и след миг установи, че може да отвори долната страна на козирката й.
— Фалшиво отделение? — попита той.
— В известен смисъл — призна Джарлаксъл и изражението на Хобарт стана любопитно, когато парчето плат се отдели нацяло в ръката му, а долната част на козирката изглеждаше непокътната и без тайник. Полуръстът вдигна парчето черен плат, кръгъл къс с диаметър около половин стъпка.
Хобарт го погледна, завъртя го, сви рамене и поклати глава. После метна привидно безвредното парче през рамо.
— Не! — извика Джарлаксъл, но бе закъснял, защото въртящият се платнен диск се удължи във въздуха и падна в краката на придружителите на Хобарт, където се разшири и се превърна в десетфутова дупка.
Тримата изпищяха и паднаха в нея.
Джарлаксъл сложи ръка на лицето си.
— Какво? — попита Хобарт. — Какво става, в името на шестстотин шестдесет и шестте кръга на Бездната?
Джарлаксъл свали колана си и прошепна нещо на края му, който се увеличи и прие формата на змийска глава. Целият колан започна да расте и да оживява.
— Добре ли са? — попита небрежно мрачният елф, обръщайки се към Хобарт, който беше застанал на колене на ръба на дупката и викаше на другарите си. Бяха се появили и други колянотрошачи, които или се взираха в дупката, или се щураха наоколо в търсене на въже или клон, които да използват като стълба.
Коланът-змия на Джарлаксъл се плъзна през ръба.
Хобарт изкрещя и извади оръжието си, красиво изработен къс меч с жестоко назъбено острие.
— Какво правиш? — извика той и изглеждаше готов да среже змията.
Джарлаксъл вдигна ръка, настоявайки за търпение.
Дори това кратко забавяне бе достатъчно за бързо движещата се и все още растяща змия да се намъкне изцяло в дупката с изключение на върха на опашката й, който се уви здраво около стърчащ наблизо корен.
— Въже за катерене — обясни мрачният елф. Хобарт наблюдаваше сцената. — Нека един от тях се хване за въжето и то ще му помогне да излезе от дупката.
Бяха нужни още няколко момента и повторна употреба на жезъла, която да потвърди думите му, но скоро трима разтърсени, но като цяло невредими полуръстове се измъкнаха от дупката. Джарлаксъл отиде и спокойно повдигна единия ръб на междупространствения джоб.
С леко движение на китката и изречена команда джобът бързо си възвърна формата на платнен диск, който пасваше идеално от вътрешната страна на шапката на мрачния елф. В същото време въжето-змия се плъзна нагоре по крака на Джарлаксъл и се уви около кръста му, послушно промушвайки се през гайките на скъпите му панталони. Когато най-сетне застана на мястото си, „главата“ захапа края на опашката и започна да го гълта, докато коланът не прилепна плътно.
— Ами… — започна да казва очевидно обърканият Хобарт, взирайки се в носителя на жезъла. — Мислиш ли… опита се да продължи. — Искам да кажа, има ли…?
— Трябваше да те убия в Калимпорт — каза Ентрери на Джарлаксъл.
— Заради един объркан полуръст, естествено — отвърна Джарлаксъл.
— Заради собствения си разсъдък.
— По-вярно е, отколкото осъзнаваш.
— Н-нещо друго, което трябва да огледаш по този? — най-накрая успя да изплюе Хобарт.
Полуръстът с жезъла поклати глава толкова силно, че зъбите му изтракаха.
— Помисли си за играчките ми — каза Джарлаксъл на Хобарт. — Наистина ли вярваш, че вашите уши са толкова ценни за мен, че бих рискувал да отчуждя толкова много забавни и впечатляващи нови приятели, за да се сдобия с тях?
— Има право — обади се полуръстът, застанал до Хобарт.
— Успех в търсенето ви, добри ми сър Брейсгирдъл — каза Джарлаксъл, вземайки обратно шапката си и поставяйки магическото парче плат на мястото му. Предложението ми за брендито остава.
— Предполагам, че сега едно питие би ви дошло добре — отбеляза Ентрери.
— Макар и не толкова, колкото на него — добави той и посочи ужасения и вцепенен полуръст с жезъла.
— С медицинска цел — добави Джарлаксъл, гледайки към треперещия дребосък.
— Има късмет, че не го ослепи — добави Ентрери.
— Нямаше да е първият път.
— Страхотно.
Глава 6
В твърде дълбоки води
Пред очите и се въртяха и танцуваха черни петна, а студената пот сякаш избиваше от всяка пора на тялото й.
Арраян се опитваше да стои изправена и да задържи концентрацията си, но тези петна! Постави единия си крак пред другия и едва се добра до вратата през общата стая на малкото си жилище. „Три крачки ще ме доведат при нея“, помисли си тя. Жалък опит да си наложи да се отърси от състоянието на дезориентация и гадене и просто да изтича.
Тропането продължи дори по-настоятелно.
Арраян се усмихна въпреки състоянието си. От темпото и неистовата настоятелност на хлопането си правеше извода, че е Олгерхан. Винаги беше Олгерхан, тревожещ се твърде много за нея.
Разпознаването на скъпия й приятел окуражи Арраян достатъчно, че да се пребори за момент с въртящите се черни петна на замайването и да стигне до вратата.
Отвори я рязко, едновременно облягайки се на нея и налагайки си изражение, което се опитваше да скрие изтощението й.
— Добра среща — поздрави тя огромния полуорк.
Щом я видя, по лицето на Олгерхан пробягна загриженост и му отне известно време преди да отвърне:
— Наистина.
— Твърде рано е за посещение — опита се да се оправдае Арраян, въпреки че от позицията на слънцето, по-ярко петно върху типично сивото небе на Палишчук, виждаше, че утрото вече преваля.
— Рано? — Олгерхан се огледа. — Ще ходим при Уингхам, нали? Както се бяхме разбрали?
Арраян трябваше да се спре за момент, за да преглътне вълна на гадене и замаяност, която почти я събори от вратата.
— Да, разбира се — отвърна тя, — но не сега. Трябва ми още сън. Твърде рано е.
— По-късно е, отколкото се бяхме разбрали.
— Не спах добре снощи — отвърна тя. Самото усилие да стои права започваше да я изтощава. Зъбите на Арраян затракаха. — Сигурна съм, че разбираш.
Едрият полуорк кимна, огледа се отново и отстъпи назад.
Арраян махна ръката си от вратата и теглото й я затръшна. Тя се обърна с ясното съзнание, че трябва да се върне в леглото и направи неуверена крачка, после още една. Знаеше, че пълзенето нямаше да я отведе там навреме, затова се опита да прекоси стаята бързо.
Успя да направи още една стъпка, преди подът да се надигне и да я погълне. Полежа за един дълъг момент, опитвайки се да си поеме въздух, със силата на волята си да накара стаята да спре да се върти. Знаеше, че ще й се наложи да пълзи и се опитваше да накара ръцете и коленете си да направят точно това.
— Арраян! — долетя вик зад гърба й, но звучеше сякаш гласът идва от стотици мили разстояние.
— О, богове, Арраян — каза гласът в ухото й миг по-късно, разпадащ се с всяка дума.
Арраян едва дочу гласа и почти не почувства как могъщият Олгерхан я грабва в прегръдките си и я отнася до леглото й.
Той продължи да й шепне, докато я завиваше с одеялото, но тя вече беше далече, много далече.
— Кнеликт няма да е доволен, ако се провалим — каза Кантан Дулитъл на Атрогейт, щом джуджето се завърна на малката им маса в ъгъла на „Калните ботуши и кървавите остриета“.
— Колко пъти смяташ да ми го повториш, тъпако? — попита чернобрадото джудже.
— Колкото е нужно, за да схванеш напълно, че… — Кантан си пое въздух и задържа думите си, когато Атрогейт се изправи над ръба на масата, поставяйки двете си загрубели ръце върху полираното дърво. Джуджето продължи да се приближава, навеждайки се толкова близо до прилежния мъж, че дългите плитки на брадата му и покритите със скъпоценни камъни връзки се озоваха в пазвата на Кантан. Той можеше да почувства топлината и да помирише зловонния дъх на джуджето върху лицето си.
— Кнеликт е… — започна Кантан.
— Гадно копеленце — завърши вместо него Атрогейт. — Да, знам го твърде добре, кльощав кретен такъв.
Имаше времена, когато съм чувствал убождането от хрущящите му пръсти, не се съмнявай.
— Тогава не бива да забравяме.
— Да забравим? — изрева Атрогейт насреща му.
Кантан пребледня, когато всички разговори около масата им секнаха. Джуджето също се усети колко силно е било негодуването му и погледна през рамо, за да види как няколко чифта любопитни очи се спират върху него.
— Какво зяпате, бе, да не искате да си го отнесете? — излая насреща им.
Яростта на Атрогейт бе добре известна из Ваасанската порта. Той бе доминирал в лова на уши дълги месеци и бе участвал в над дузина кръчмарски сбивания, всички от които бяха оставили противниците му много по-очукани от него. Джуджето присви очи, подчертавайки още повече рунтавите си вежди, и постепенно се смъкна на стола. Когато зяпачите най-сетне съсредоточиха вниманието си някъде другаде, се завъртя обратно към партньора си.
— Не забравям нищо — увери той Кантан.
— Прости раздразнителността ми — каза Кантан. — Но моля те, мой нисък и упорит приятелю, никога повече не забравяй, че си тук като мой подчинен.
Джуджето го изгледа гневно.
— А аз съм подчинен на Кнеликт — продължи Кантан, а споменаването на могъщия, безмилостен архимаг изглежда поуспокои Атрогейт.
Кантан наистина беше човек на Кнеликт и ако Атрогейт му направеше нещо, съвсем скоро щеше да се изправи срещу много ядосан и могъщ магьосник. Кнеликт бе напуснал Скиталческата равнина и се бе завърнал в Цитаделата на убийците, но можеше да се придвижва толкова бързо, колкото и неочаквано.
— Няма да се провалим — измърмори джуджето, връщайки се на основната тема. — Наблюдавам ги твърде внимателно.
— Излизат във Вааса почти всеки ден. Следиш ли ги?
Джуджето изпухтя и поклати глава.
— Нямам намерение да се срещам с миризлив мрачен елф в пущинаците — обясни той. — Наблюдавам ги при завръщането им. Това е достатъчно.
— А ако не се върнат?
— Загинали са в тресавищата и толкова по-добре за нас — отвърна Атрогейт.
— Градят си доста солидна репутация — отбеляза Кантан. — Всеки ден се връщат с уши за награда. Според докладите се справят по-добре от доста по-големи групи и наистина отдавна надминаха количеството злато, плащано като награда във Ваасанската порта за толкова кратък период — изпълнение, доскоро оглавявано от теб, ако не се лъжа.
Атрогейт измърмори под нос.
— Много добре тогава, макар да се надявах, че ще ги проследиш по време на ежедневните им маршрути — отвърна Кантан.
— Мислиш, че имат връзки в пущинака?
— Такава възможност остава. Може би мрачните елфи са излезли от дупките си в Подземния мрак, за да си намерят местенце във Вааса — известни са с това, че са се възползвали от сходни възможности.
— Ако този тип Джарлаксъл има приятели мрачни елфи във Вааса, то аз няма да се бутам там. — Намръщи се яростно на изненаданото изражение на Кантан. — По-корав съм от всеки мрачен елф — изръмжа той, — но нямам намерение да се бия с цяла банда от проклетите фокусници!
— Наистина.
Атрогейт се спря за момент, позволявайки това „наистина“ да проникне в съзнанието му в опит да установи дали в думата има някакъв сарказъм, или е израз на съгласие.
— Освен туй — добави той след малко, — момчетата на Хобарт често ги виждат, както и други. Слуховете твърдят, че Джарлаксъл си е намерил гоблин скаут, който ги води на добри места за ловуване.
— Това надали се нрави на Хобарт — замисли се Кантан. — Колянотрошачите считат гоблините за вредители, които трябва единствено да се избиват.
— В последно време доста неща около тая двойка не се нравят на Хобарт, или поне тъй чувам — съгласи се Атрогейт. — Изглежда някои полуръстове мърморят за ушите, които Ентрери и Джарлаксъл носят. Изглежда таз банда ситнежи е изгубила част от придобитите уши.
— Двойка крадци? Интересно.
— Ще е доста по-интересно и лесно да разнищим нещата, ако твойто приятелче ни донесе малко информация за двамцата. Те са могъща двойка — не е възможно просто да са се пръкнали и да са почнали да избиват разни неща. Трябва да има следа.
— Кнеликт се е заел с търсенето на информация, не се съмнявай — отвърна Кантан. — Преравя равнините на съществуването в търсене на отговори за дилемата на Артемис Ентрери и този странен мрачен елф Джарлаксъл. Ще получим нашите отговори.
— Хубаво ще е да знаем колко гадна да направим смъртта им — измърмори джуджето.
Кантан само изцъка и не коментира. Подозираше, че Кнеликт наистина ще им прати съобщение просто да се отърват от опасната двойка.
Така да бъде.
Олгерхан изсумтя и сдържа дъха си, докато бедната Арраян се опитваше да яде от супата, която й бе донесъл. Ръката й трепереше толкова лошо, че разля повечето от топлата течност обратно в купата много преди лъжицата да стигне до устата й. Опитваше се отново и отново, но докато лъжицата стигнеше до устата й и тя си сръбнеше, останалата течност едва стигаше да намокри устните й.
Най-накрая Олгерхан пристъпи напред и хвана треперещата й ръка.
— Нека ти помогна — предложи той.
— Не, не — отвърна Арраян и се опита да измъкне ръката си, но нямаше достатъчно сила. Олгерхан лесно я задържа. — Доста е…
— Аз съм ти приятел — напомни й едрият полуорк.
Арраян понечи да поспори, както правеше почти винаги, когато някой се засуетеше над нея, но щом погледна към очите на Олгерхан, думите замряха в гърлото й. Олгерхан не беше хубаво създание по ничии стандарти. Оркското му наследство бе много по-ясно изразено от човешкото, с уста, от която стърчаха изкривени бивни и туфи косми по цялото му лице и глава. Стоеше прегърбен, защото дясното му рамо бе по-ниско от лявото и доста по-издадено. Макар мускулестите му крайници да излъчваха сила, в тях нямаше нищо гъвкаво или привлекателно.
Но очите му бяха нещо съвсем различно, поне за Арраян. Тя виждаше нежност в тези огромни кафяви сфери и разбиране далеч отвъд ограничения интелект на Олгерхан. Може и да не можеше да дешифрира мистични руни или да решава сложни уравнения, но Олгерхан не беше глупав и никога не проявяваше малодушие.
Арраян виждаше всичко това, взирайки се в приятеля си — и той наистина беше най-добрият приятел, който някога бе имала.
Грамадната му ръка се плъзна надолу по предмишницата й до китката и дланта й и тя му позволи да вземе лъжицата. Колкото заради себе си, толкова и заради него, Арраян преглътна гордостта си и позволи на Олгерхан да я нахрани.
Почувства се по-добре, когато накрая той допря купата до устните й и й позволи да изпие остатъците, но все още бе много слаба и замаяна. Опита се да се изправи и най-вероятно щеше да падне, ако приятелят й не я бе хванал и задържал. После я грабна в силните си ръце и я отнесе до леглото, където нежно я положи.
Щом главата й докосна меката възглавница, Арраян почувства как губи съзнание. Забеляза проблясък на загриженост по лицето на приятеля си и докато тъмнината я поглъщаше, усети как той я разтърсва няколко пъти нежно, но настоятелно.
Миг по-късно чу туп, и дълбоко в себе си осъзна, че това е звукът от затварящата се входна врата. Това обаче нямаше значение за Арраян, докато мракът я обгръщаше и я отнасяше далече, далече от земята на будните.
Ръцете на Олгерхан се люлееха диво, докато бързаше из улиците на Палишчук от една врата към друга, променяйки посоката си с всяка стъпка. Палишчук не беше задружна общност, жителите страняха едни от други с изключение на случаите на празненства или обща заплаха. Олгерхан нямаше много приятели и осъзна, че всички, с изключение на Арраян, са излезли да ловуват в този летен ден.
Движеше се сприраловидно и постепенно се насочваше на юг. Потропа на още няколко врати, но никой не отговори и едва когато бе прекосил половината град, се досети за причината. Звуците на карнавала достигнаха до ушите му. Уингхам бе отворил врати.
Олгерхан се затича към южната порта и кръга от фургони. Чу как Уингхам изревава за различните атракции и се засили по посока на гласа му. Докато си пробиваше път през тълпата, по невнимание се сблъска и почти премаза нещастния Уингхам. Единственото нещо, което задържа викача изправен, бяха ръцете на Олгерхан.
Двама едри стражи се запътиха към двойката, но Уингхам който се бе осъзнал, им махна и ги отпрати.
— Кажи ми — помоли той Олгерхан.
— Арраян — изпъшка полуоркът.
Докато се спираше да си поеме дъх, полуоркът забеляза приближаването на човек — от пръв поглед разпозна, че е човек, а не полуорк, у когото преобладават човешките черти. Мъжът изглеждаше около четиридесетгодишен, с относително дълга кафява коса, която покриваше ушите му и се спускаше по врата му. Беше жилест, но с добре оформени мускули, облечен в износено, мръсно облекло, което подсказваше, че пущинаците на Вааса не са му чужди. Издаваха го ярките му кафяви очи, така открояващи се на фона на руменото лице и гъстата тъмна коса. Макар Олгерхан да не го бе виждал повече от две години, го разпозна.
Наричаха го Мариаброн, рейнджър с голяма репутация в земите на Кървав камък. Като добавка към делата си във Ваасанската порта, Мариаброн бе прекарал годините след възхода на Гарет и падението на Зенги, патрулирайки из пущинаците на Вааса. Служил бе и като вестоносец между Палишчук и великите порти и водач за ловните групи от града на полуорките.
— Арраян — настоя Уингхам. Той сграбчи лицето на Олгерхан и накара задъхания полуорк да погледне към него.
— В леглото е — обясни Олгерхан. — Болна е.
— Болна?
— Слаба… трепереща — обясни едрия полуорк.
— Болна или изтощена? — попита Уингхам и закима.
Олгерхан го изгледа объркано, без да знае какво да отговори.
— Пробвала е магията — прошепна застаналият до Уингхам Мариаброн.
— Тя има своите магически защити — отвърна Уингхам.
— Но тук говорим за магията на Зенги — каза рейнджърът и Уингхам се съгласи с кимване.
— Заведи ни при нея, Олгерхан — каза Уингхам. Направи добре, че дойде при нас.
Той извика някакви заповеди на колегите си, казвайки им да го заменят като викач и заедно с Мариаброн и Олгерхан се измъкна от кръга фургони и забърза обратно към Палишчук.
Глава 7
Мечтатели
Ентрери залюля стола си на два крака и се облегна на стената. Отпи от виното си, докато наблюдаваше общуването на Джарлаксъл и командир Елъри. Ентрери разбра по движенията й, че бе търсила конкретно Джарлаксъл, макар за него да бе очевидно, че се опитва да изглежда сякаш не е. Не бе облечена в обичайната си броня, нито пък в някоя от армейските униформи и изглеждаше като истинска дама в розовата си рокля, дискретно нашарена със сребърни нишки, които проблясваха при всяка стъпка.
Плътна светлосива жилетка допълваше облеклото й, скроена така, че да подчертава женствеността й. Не носеше оръжие — поне не открито — и на Ентрери му бе отнело няколко минути да я разпознае, когато за пръв път я забеляза в огромната тълпа. Дори на полето, когато бе дошла в пълна броня, мръсна от пътя, Ентрери я бе сметнал за привлекателна, но сега просто не можеше да откъсне очи от нея.
Когато осъзна истината за чувствата си, това го обезпокои не малко. Кога преди си бе позволявал да бъде разсейван от подобни неща?
Изучаваше движенията й, докато тя разговаряше с Джарлаксъл, начина, по който се навеждаше напред, начина, по който очите й се разширяваха, проблясвайки с интерес. На устните на убиеца се изписа примирена и безпомощна усмивка и той вдигна за кратко чашата си в таен тост за своя спътник, мрачен елф.
— Тоя стол свободен ли е, старче? — попита пресипнал глас и Ентрери погледна настрани, за да види двойка мърляви джуджета, взиращи се в него.
— Е? — попита другият, сочейки към един от трите празни стола.
— Вземете цялата маса — покани ги Ентрери.
Довърши пиенето си на една глътка, после се плъзна от стола си и се отдалечи покрай задната стена. Избра заобиколен маршрут, за да не прекъсва разговора на Джарлаксъл.
— Добра среща, коман… лейди Елъри — каза Джарлаксъл и я поздрави с чашата си с вино.
— И сега очаквам да заявиш, че дори не си ме разпознал.
— Подценявате уникалния вид на очите си, лейди — отвърна мрачният елф. — Дори и при шлем, закриващ цялото лице, предполагам, че не бих могъл да пропусна подобна красота.
Елъри понечи да отговори, но за момент беше изненадана.
Джарлаксъл умело прикри усмивката си.
— Има въпроси, които бих ти задала — започна Елъри и в тона й се промъкна настойчивост, когато елфът се обърна настрани.
Той обаче се завъртя обратно надясно, а в ръката му имаше втора чаша вино, която очевидно бе намерил на бара. Подаде я на жената. Тя присви очи и се огледа подозрително. Как бе възможно там да има втора чаша?
„Да, знаех, че ще дойдеш при мен“, ясно разкри усмивката на Джарлаксъл, когато Елъри прие напитката.
— Въпроси? — подкани той очевидно смаяната жена няколко мига по-късно.
Елъри се опита да се държи спокойно и да владее емоциите си, но от крайчеца на устата й капна малко вино и тя се почувства абсолютна глупачка, докато го почистваше.
— Никога преди не бях срещала мрачен елф, макар да съм виждала двойка отдалече и да съм чувала разказите за мрачна полуелфка, която гради репутация в Дамара.
— Умеем да го правим, за добро или за лошо.
— Но съм чувала доста истории — изтърси Елъри.
— Ах, и сте заинтригувана от репутацията на моята тъмна раса?
Тя го изучаваше внимателно, очите й го обхождаха от главата до петите и обратно.
— Не изглеждаш толкова страховит.
— Може би това е най-голямото предимство.
— Войн ли си, или магьосник?
— Разбира се — отвърна мрачният елф, докато отпиваше още една глътка.
За момент лицето на жената се сбърчи.
— Твърди се, че мрачните елфи са майстори на бойните изкуства — каза тя, след като се освести. — Твърди се, че само най-добрите елфически войни могат да се изправят в единоборство срещу мрачен елф.
— Предполагам, че нито един от елфите, които са искали да докажат тази теория, не е жив, за да я потвърди или отрече.
Бързата усмивка, която му хвърли Елъри, подсказа на Джарлаксъл, че тя започва да схваща остроумието му — което винаги беше твърде суховато и безмилостно за повечето обитатели на повърхността.
— Това потвърждение ли е, или хвалебствие? — попита тя.
— Просто мисъл.
На устните на жената се появи лукава усмивка.
— В такъв случай го заявявам отново, не изглеждаш толкова страховит.
— Това честно наблюдение ли е, или предизвикателство?
— Просто мисъл.
Джарлаксъл вдигна чашата си и Елъри я чукна със своята.
— Някой ден, може би, ще попаднете на мен във Вааса и ще получите своя отговор — каза Джарлаксъл. Двамата с приятеля ми имахме известен успех с лова.
— Забелязах трофеите ви — отвърна тя и очите й отново го огледаха от глава до пети.
Джарлаксъл се разсмя високо, но бързо се укроти под напрегнатостта на погледа на Елъри. Ярките й очи дълбаеха неговите.
— Въпроси? — попита той.
— Много — отвърна тя — но не тук. Мислиш ли, че приятелят ти ще се оправи достатъчно добре без теб?
Когато се спогледаха, Джарлаксъл сви рамене и каза:
— Отговори.
Оставиха шумотевицата на „Калните ботуши и кървавите остриета“ зад гърба си. Джарлаксъл следваше жената, която с лекота се оправяше из безбройните коридори на стенния комплекс. Тръгнаха по един страничен коридор и преминаха през стаята, където ушите на чудовищата се разменяха за награди. Придвижването към вратата в задния край на стаята даде възможност на мрачния елф да надникне зад бюрата и да забележи малка ракла.
Запомни я.
Вратата отведе двойката в друг коридор с четири възможни изхода. Десен завой ги заведе до друга врата.
Елъри небрежно извади ключ от малката кесия на колана си и Джарлаксъл я изгледа с любопитство, а сетивата му привикнаха към заобикалящата го среда. Нима жената войн бе планирала срещата им от самото начало?
— Дълъг път само за няколко отговора — отбеляза той, но Елъри само го погледна и се усмихна.
Тя сграбчи близката факла и я взе със себе си в следващата стая, където се приближи до стената, за да запали още няколко.
Усмивката на Джарлаксъл се разшири, както нарасна и любопитството му, щом разпозна целта на стаята.
По периметъра имаше разположени чучела, а край далечната стена бяха подредени мишени за стрелба. Туктам имаше няколко стойки, в които се помещаваха дървени копия на различни оръжия.
Елъри се приближи до една такава стойка и измъкна дълъг дървен меч. Огледа го за момент, после го хвърли на Джарлаксъл, който го улови с една ръка и го размаха с лекота.
Елъри изтегли второ острие и вдигна дървен щит.
— Нима за мен няма щит? — попита мрачният елф.
С кикот Елъри му хвърли втори меч.
— Чувала съм, че расата ви предпочита стил на борба с две остриета.
Джарлаксъл улови второто острие с ръба на първия дървен меч и прекъсна падането му, балансира го, а после го запрати в контролирано превъртане.
— Някои, да — отвърна й той. — Някои са доста умели с дълги остриета с равна дължина.
Леко свиване на китката му изпрати второто острие въртящо се нагоре и мрачният елф веднага спря да му обръща внимание. Обърна поглед към Елъри и насочи върха на меча към земята, след което подви единия си крак зад другия си глезен и зае небрежна поза до сведеното острие.
— Аз лично предпочитам разнообразието — каза той, без да прикрива намека в тона си.
Елъри го изгледа внимателно, после погледът й се върна към стойката с оръжията.
— Има ли друго, което би предпочел?
— Да предпочета? За какво?
Очите на жената се присвиха. Тя закрепи щита на лявата си ръка, след което се протегна и изтегли дървена бойна брадва от стойката.
— Скъпа моя лейди Елъри — каза Джарлаксъл, — предизвиквате ли ме?
— Чувала съм толкова много разкази за уменията на расата ти — отвърна тя. — Ще разбера.
Джарлаксъл се разсмя високо.
— А, да, отговори.
— Отговори — отвърна като ехо Елъри.
— Предполагате твърде много — каза мрачният елф, отстъпи назад и вдигна двете остриета пред себе си, за да провери теглото и баланса им. Задвижи ги в бърза серия, въртейки едното острие над другото, после промушвайки бързо с второто. Прибра остриетата веднага, отпускайки ги до себе си. — Какъв интерес бих имал да се бия с вас?
Елъри завъртя брадвата с лекота.
— Не си ли любопитен?
— За какво? Вече съм виждал много човешки войни, мъже и жени — той отново завъртя единия от дървените мечове, после се спря и й отправи хитър поглед. — И не съм впечатлен.
— Може пък да променя мнението ти.
— Съмнявам се.
— Страхуваш ли се да узнаеш истината?
— Страхът няма нищо общо. Доведе ме тук, за да задоволиш своето любопитство, не моето. Искаш от мен да разкрия нещо от себе си заради твоите желания. Ще разкриеш бойните си умения и като награда ще задоволиш любопитството си. За мен има…?
Елъри се изпъна и го изгледа кисело.
— Шансът да победиш — отвърна тя миг по-късно.
— Победата означава малко — каза мрачният елф. Гордостта е слабост, не знаеш ли?
— Джарлаксъл не обича да печели?
— Джарлаксъл обича да оцелява — отвърна без колебание мрачният елф. — Разликата не е толкова малка.
— Тогава какво? — попита Елъри, а в тона й се прокрадна нетърпение.
— Какво?
— Каква е цената ти? — настоя тя.
— Толкова отчаяно ли искате да узнаете?
Тя го изгледа решително.
— Дама с вашите очевидни прелести не би трябвало да задава такъв въпрос — отвърна мрачният елф.
Елъри дори не трепна.
— Само ако победиш.
Джарлаксъл наклони глава настрани и очите му пробягаха по тялото на жената.
— Когато победя, ще ме отведете в покоите си?
— Няма да победиш.
— Но ако победя?
— Ако това е цената ти.
Джарлаксъл се подсмихна.
— Гордостта е слабост, милейди, но любопитството…
Елъри го прекъсна, като удари силно брадвата в щита си.
— Говориш твърде много — каза тя, докато се впускаше напред.
Вдигна брадвата над рамото си и когато Джарлаксъл застана в защитна позиция, го нападна.
Разтърси ръката си, сякаш щеше да нанесе удар, но вместо това пристъпи напред по-мощно с противоположния крак и атакува с щита си, удряйки оръжията на мрачния елф отляво надясно. Започна да се приближава след стремителната атака, обичайното движение, но вместо това се завъртя на обратно и слезе ниско. Замахна с оръжието нашироко и ниско, докато излизаше от завъртането.
Ако бе очаквал движението, Джарлаксъл лесно можеше да пристъпи зад щита й и да я наръга.
Но той бе неподготвен и осъзна, докато Елъри се въртеше и го принуди да отскочи от реещата се брадва, че жената перфектно е преценила стойката му. Беше я подценил и тя го знаеше.
Джарлаксъл отстъпи назад, докато Елъри атакуваше напористо, размахвайки брадвата си. Той се опита да контраатакува, като нападна най-напред с десния меч, след това с левия, но жената с лекота блокира първия с щита си, а втория сръчно парира с брадвата си.
Джарлаксъл обаче удари с дясната си ръка, борейки се твърдо с брадвата, после развъртя лявата си ръка отново и отново, удряйки същата страна на брадвата.
Направи бързо превъртащо барабанене по оръжието и почти го изтръгна от ръцете на Елъри, принуждавайки я да се открие все повече и повече с всеки удар.
Но Елъри реагира правилно, завъртайки ръката с щита си и атакувайки с нея, за да предизвика такъв клинч, че Джарлаксъл да не може да я обезоръжи.
— Ако победя, ще те имам — каза мрачният елф.
Елъри изръмжа и удари рязко с ръката с щита, отблъсквайки го.
— А какво ще поиска Елъри, ако спечели? — попита Джарлаксъл.
Това спря жената насред подготовката за нова атака. Застана стабилно на крака и погледна към мрачния елф над върха на щита си.
— Ако спечеля — започна тя и се спря, за да добави ефект, — аз ще те имам.
Челюстта на Джарлаксъл можеше и да не срещне земята, но щитът на жената щеше да я улучи, защото тя използва разсейването, за да се хвърли в нова агресивна атака, блъскайки с щита и замахвайки с брадвата. Джарлаксъл имаше нужда от цялата си скорост и подвижност, за да се измъкне от брадвата и успя да го направи единствено защото се превъртя на една страна и позволи на Елъри да го нацели с атаката си с щита. Мрачният елф използва инерцията, за да се измъкне, като се хвърли назад и се превъртя. С лекота се изправи отново на крака и бързо пристъпи настрани, извъртайки се насред движението, за да избегне диво разсичане от жената.
— Ах, но вие хитрувате! — извика той и продължи да отстъпва, увеличавайки разстоянието между двамата. — Моя скъпа лейди, вие отнемате целия ми стимул. Не трябва ли просто да сваля оръжията си и да се предам?
— Ако победя, ще ти откажа! — извика тя и нападна.
Джарлаксъл сви рамене и прошепна:
— Значи няма да победиш.
Мрачният елф се дръпна наляво, а после бързо обратно надясно, когато Елъри се опита да компенсира и макар тя да се опита да запази инициативата си, внезапно се оказа засипана от замайваща серия от промушвания, разсичания и бързи кратки мушкания. В един момент Джарлаксъл дори успя някак да премести краката си напред, да падне на земята и да я подсече. Тя не падна веднага, но залитна, извивайки се наляво и надясно.
Въпреки това беше безполезно, защото се строполи на земята.
Подвижността й свърши работа, защото се претърколи странично и се изправи на едно коляно навреме, за да блокира очакваната атака на мрачния елф. Тя парира и блокира първата вълна от атаки и дори успя да се изправи.
Джарлаксъл продължи с атаките, а остриетата му я нападаха от замайващо количество ъгли. Тя движеше ръцете си яростно, придържаше щита си, въртеше брадвата и отбягваше, отстъпваше, извиваше се, за да избегне хитрите удари, които пробиваха защитата й. На няколко пъти жената можеше да обърне атаката.
Но не го направи.
Играеше изцяло защитно и остави на мрачния елф няколко очевидни възможности само за да ги затвори веднага щом Джарлаксъл се опиташе да натисне. В един момент защитата й бе толкова бърза, че мрачният елф изгуби баланса си и огромната му шапка падна пред очите му. Само за миг обаче, защото замахна нагоре с една ръка и дръпна шапката от главата си и я захвърли настрани. По голата му глава имаше капчици пот.
Той се разсмя и отново атакува силно, натискайки, докато Елъри не премина изцяло в отстъпление.
— Млада си, но се биеш като мрачен елф ветеран поздрави я Джарлаксъл след поредната неуспешна атакуваща серия.
— Не съм толкова млада.
— Нямаш тридесет зими — протестира мрачният елф.
Усмивката, която се разля по лицето на Елъри, я направи да изглежда дори по-млада.
— Прекарах детството си в сянката на краля вещер — обясни тя. — Село Кървав камък познаваше непрестанната война с Ваасанските орди. Всички деца там познаваха остриетата.
— Обучили са те добре — каза Джарлаксъл.
Той се изпъна и вдигна единия меч в поздрав.
Елъри не беше готова да пропусне такава възможност и се хвърли напред, размахвайки диво брадвата си.
Насред движението осъзна, че е била подмамена и се разсмя безпомощно, когато видя как лесната й мишена се извърта с лекота настрани. Смехът й се превърна в скимтене, когато плоският меч на Джарлаксъл я перна здраво по задните части.
Тя започна да се извърта, за да се изправи лице в лице с него, но той бе твърде бърз и я плесна силно още веднъж и след това трети път, преди да се откаже и да отскочи назад.
— По всички правила това би трябвало да се брои за победа — настоя Джарлаксъл. — Защото ако остриетата ми бяха истински, можех на три пъти да съм ти прерязал сухожилията.
— Ударите ти бяха малко високо за това.
— Само защото не исках да нараня краката ти — отвърна той и повдигна вежди.
— Имаш планове за тях?
— Естествено.
— Ако си толкова нетърпелив, трябва да ме оставиш да победя. Обещавам ти, че ще ти е много по-приятно.
— Каза, че ще ме отхвърлиш.
— Промених мнението си.
При тези думи Джарлаксъл се изпъна и отпусна мечовете край тялото си. Погледна я, усмихна се, сви рамене и ги пусна.
Елъри изрева и скочи напред.
Но мрачният елф бе планирал обезоръжаването си внимателно и прецизно, пускайки мечовете от толкова ниско, че да паднат точно върху краката му. Бърз подскок и свиване на крака изпрати и двата меча обратно в ръцете му и той се приземи с превъртане, а остриетата му замахаха така, че да се ударят силно в брадвата на Елъри. Джарлаксъл се превъртя напред точно зад изпънатите ръце на залитащата жена и се озова зад гърба й.
Сграбчи я изотзад с една ръка и допря меча плътно до гърлото й.
— Предпочитам да водя — прошепна в ухото й.
Мрачният елф можеше да почувства как тя потреперва под топлината на дъха му и получи прекрасна гледка към гърдите й, повдигащи се от напрежението на битката.
Елъри се отпусна, а брадвата й падна на пода. Протегна се, отвърза щита си и го захвърли настрани.
Джарлаксъл вдиша дълбоко от аромата й.
Тя се обърна и го сграбчи здраво, притискайки устни към неговите. Изглежда щеше да му позволи да води само дотук.
Джарлаксъл нямаше намерение да се оплаква.
Ентрери не знаеше дали се предполага да се разхожда така свободно из коридорите на Ваасанската порта, но така и не се появиха стражи, които да му попречат. Нямаше някакво конкретно място, на което искаше да отиде, просто имаше нужда да се разходи, за да се отърси от безпокойството. Беше уморен, но никое легло не можеше да го подмами, защото знаеше, че в последно време никое легло не му е предлагало истинска почивка.
Така че продължи да върви, а минутите се нижеха.
Когато откри странична ниша с висока стълба, позволи на любопитството да го води и се покатери. Още коридори, празни стаи и стълби го посрещнаха отгоре и той продължи криволичещия си път през тъмните коридори на масивната крепост. Друга стълба го отведе до малка площадка и паянтова врата, ориентирана на изток. По краищата й блестеше светлина. Обзет от любопитство, Ентрери я побутна и отвори.
Почувства вятъра върху лицето си, докато се взираше в първите лъчи на зората, протягащи се от Ваасанската равнина и пълзящи по долините и върховете на Галенските планини, хвърлящи искрящи отражения върху планинския сняг.
Слънцето защипа по уморените очи на Ентрери, когато излезе и тръгна покрай парапета на Ваасанската порта. Спираше често, оставаше на място и се взираше, без да се вълнува от преминаващото време. Върхът на стената беше широк повече от двадесет стъпки в най-тясната си част и се простираше на почти два пъти повече площ на някои места. Оттук Ентрери наистина успя да оцени мащаба на огромната конструкция. На изток пред погледа на убиеца няколко кули се открояваха по протежението на стената и той забеляза подпрени или седящи случайни стражи. Все още нямаше признаци, че не трябва да е тук. Ентрери се махна от площадката и тръгна по протежението на Великата стена, на височина четиридесет или петдесет стъпки над пущинаците, простиращи се на север. Очите му останаха съсредоточени предимно в тази посока, като рядко се отклоняваха на юг към дългата долина, преминаваща между величествените Галенски планини. Можеше да види палатките, пръснати из Скиталческата равнина, дори своята, и се зачуди дали Джарлаксъл не се е върнал там, но след това прецени, че е много по-вероятно Елъри да му е предложила по-уютна обстановка.
Странната двойка не се задържа в мислите му повече от юга. Северът прикова вниманието и очите му там, където Вааса се разпростираше като сплескан гниещ труп. Той зави в тази посока и се приближи до високата до кръста стена покрай ръба, така че да има по-добра видимост към Вааса, пробуждаща се под утринните лъчи.
Ентрери виждаше красота, първична и студена, камъни с остри ръбове, островърхи скелети на отдавна мъртви дървета и меките всмукващи тресавища. Поразена от война, разкъсвана от маршируването на армии, изгорена от огньовете на магьоснически заклинания и драконов дъх, самата земя, душата на Вааса, бе оцеляла.
Беше поела всички удари, бури и тъпчещи ботуши, и бе излязла нещо повече от преди. Толкова много от жителите й бяха загинали, но Вааса бе оцеляла.
Ентрери подмина един страж, подпрян на северната стена и потънал в дрямка. Мъжът го погледна с леко любопитство, после кимна, когато убиецът мина покрай него.
На известно разстояние напред Ентрери спря разходката си и се обърна изцяло, за да наблюдава севера, подпирайки ръце на високата до кръста стена, която преминаваше по протежението на портата. Погледна към Вааса със смесица от привързаност и самоненавист — сякаш гледаше в огледало.
— Смятат, че си мъртва — прошепна той — защото не виждат живота, който изобилства под блатата и камъните ти, във всяка пещера, пукнатина и кух пън. Смятат, че те познават, но не е така.
— Говориш на земята? — долетя познат глас и Ентрери откри, че този момент на съзерцание му е откраднат от приближаването на Джарлаксъл. — Смяташ ли, че те чува?
Ентрери огледа приятеля си за момент, енергичността на походката му, капчиците влага под периферията на широкополата му шапка, тихото спокойствие, прозиращо зад обичайното му въодушевено изражение.
Нещо не беше на мястото си, осъзна Ентрери, преди дори да забележи, че в кръчмата превръзката на Джарлаксъл бе на другото му око.
Ентрери можеше лесно да предположи маршрута, който в крайна сметка е довел Джарлаксъл до върха на стената и едва тогава осъзна, че са изминали няколко часа, откакто остави приятеля си в „Калните ботуши и кървавите остриета“.
— Мисля, че някои биха направили добре, ако ме слушат по-малко — отвърна той и обърна очи обратно към Вааса.
Джарлаксъл се разсмя и се премести до него на стената, облягайки се на парапета с гръб към северната земя.
— Моля те, не позволявай на присъствието ми да пречи на разговора ти — каза мрачният елф.
Ентрери не отговори, дори не го погледна.
— Засрамен ли си?
Това предизвика презрителен поглед.
— Не си спал — отбеляза Джарлаксъл.
— Сънят ми не е твой проблем.
— Сън? — долетя саркастичният отговор. — Така ли наричаш часовете си неспокойно въртене всяка вечер?
— Сънят ми не е твой проблем — повтори Ентрери.
— Липсата му е — поправи го мрачният елф. — Ако рефлексите ти са забавени…
— Искаш ли демонстрация?
Джарлаксъл се прозя и си спечели още един не особено приятелски поглед. Мрачният елф му отвърна с усмивка, която Ентрери не забеляза, защото се бе загледал към калната Ваасанска равнина. Джарлаксъл също се обърна и се наведе на север, поглъщайки необикновената гледка. Сутрешната мъгла се виеше на сиви стълбове на някои места и се издигаше като пробуждащ се великан на други.
Наистина Вааса изглеждаше като останки от времената преди разумните раси да населят света. Изглеждаше като руина от времето, може би, преди каквито и да било същества да са обикаляли земята, сякаш останалата част от света бе тръгнала напред, без да вземе Вааса със себе си.
— Забравена земя — отбеляза Джарлаксъл и погледна към Ентрери.
Убиецът отвърна на погледа и дори кимна леко, и мрачният елф с изненада осъзна, че Ентрери е разбрал забележката му.
— Какво виждаш, когато гледаш натам? — попита Джарлаксъл. — Пропилян потенциал? Безплодие, където би трябвало да има плодовитост? Смърт, където би трябвало да има живот?
— Реалността — отвърна със студенина Артемис Ентрери.
Обърна се, отправи един суров поглед към мрачния елф и го отмина.
Джарлаксъл долови несигурността в гласа на Ентрери и почувства, че мъжът е изпълнен с колебания.
И знаеше източника на тази липса на равновесие, защото бе изиграл немалка роля в това да се подсигури, че флейтата на Идалия ще се окаже в ръцете на Артемис Ентрери.
Остана край парапета за известно време, потъвайки в разкрилия се пред очите му пейзаж. Припомни си изминалата нощ и се сети за вечно намусения си приятел.
Мрачният елф се чудеше най-вече какво трябва да направи, за да доминира над първото, да повтори второто и да промени третото.
Вечно чудещ се, вечно обмислящ.
Глава 8
Ездата на Мариаброн
Арраян трябваше да спре и да обмисли обстойно въпроса преди да отговори. Къде бе оставила книгата? Жената се почувства като глупачка.
Как беше възможно да изгуби от поглед нещо толкова могъщо? Как бе възможно дори да не си спомня къде го е оставила? Мислите й се върнаха назад към предишната вечер, когато се бе престрашила да започне да чете книгата. Спомняше си, че бе направила всяка известна й дефанзивна магия, създавайки сложна мрежа от защити срещу потенциално разрушителната магия, която Зенги бе поставил върху книгата.
Погледна обратно към масата в средата на стаята и знаеше, че бе отворила томчето точно там.
Усещане за необятност нахлу в спомените й, чувство за мощ, за магия и физическа сила — твърде голяма, че да бъде удържана вътре.
— Отнесох я навън — каза тя, обръщайки се към Уингхам и Мариаброн. — Извън това място.
— Оставила си я някъде отвъд контрола си? — нахока я Уингхам, а гласът му бе изпълнен с неверие. Скочи от мястото си, защото тялото му бе твърде превъзбудено, за да остане в стола. — Предмет с такава сила?
Мариаброн постави ръка на рамото на Уингхам в опит да го успокои.
— Книгата е извън къщата — обърна се той към Арраян. — Някъде в Палишчук?
Арраян обмисли въпроса и отчаяно се опита да прерови паметта си. Хвърли поглед към Олгерхан, защото се нуждаеше от непоклатимата му подкрепа.
— Не — отвърна тя, но беше по-скоро чувство, отколкото увереност. — Извън града. Градът беше… твърде малък.
Уингхам се отпусна обратно на стола си и за момент изглеждаше сякаш се бори да си поеме въздух.
— Твърде малък? Какво си създала?
Арраян можеше единствено да се взира в него.
Спомняше си, че бе напуснала къщата с книгата под мишница, но споменът бе смътен, сякаш се бе движила в някакъв сън. Нима наистина е било сън?
— Напускала ли си къщата с книгата след завръщането си от пътешествието? — попита Мариаброн.
Жената поклати отрицателно глава.
— Някакъв спомен накъде си ходила? — настоя рейнджърът. — На север? На юг към кервана на Уингхам?
— Не, не към чичо Уингхам — отвърна Арраян без колебание.
Уингхам и Мариаброн се спогледаха.
— Палишчук има само две порти, отворени през по-голямата част от времето — каза Мариаброн. — Южна и северна.
— Щом не е на юг, значи… — недоизрече Уингхам.
Мариаброн се изправи пръв и подкани останалите да го последват. Олгерхан моментално застана до Арраян и й предложи шал, с който да предпази отслабналото си тяло от студения вятър.
— Как можах да съм толкова глупава? — прошепна жената на едрия полуорк, но Олгерхан можеше единствено да се усмихне насреща й, тъй като нямаше конкретни отговори.
— Може би магията на книгата е била отвъд твоя контрол — отвърна Мариаброн. — Чувал съм за подобни неща и преди. Дори великият Кейн, при цялата си дисциплина и сила на волята, е бил почти унищожен от Жезъла на Оркус.
— Жезълът е бил божествен артефакт — припомни му Арраян.
— Не подценявай силата на Зенги — каза Мариаброн. — Може да не беше бог, но определено не беше и смъртен.
Пое си въздух и погледна в очите на притеснената жена.
— Не се страхувай. Ще намерим книгата и всичко ще бъде наред.
В късния следобед градът беше тих, а повечето от обитателите бяха на юг при цирка на Уингхам. Четиримата не видяха почти никого по пътя си към северната порта. Щом стигнаха дотам, Мариаброн се наведе ниско пред Арраян и я подкани да вдигне единия си крак.
Огледа ботуша й, след което разучи отпечатъка, който бе оставила. Направи знак на останалите да изчакат и отиде до портата, след което започна да оглежда наоколо и да изучава следите, оставени по калната почва.
— Излязла си и си се върнала по един и същ път — каза той на Арраян. Рейнджърът посочи на североизток към близките сенки на Великия ледник, внушителната замръзнала река, която бе надвиснала пред тях. — Малцина други са минавали през тази порта през последните няколко дни. Не би трябвало да е трудно да последваме следите ти.
Наистина не беше, защото точно извън пространството на портата отпечатъците от стъпките на Арраян, и двата чифта, стояха самотни върху разтопената от лятото тундра. Това, което бе изненадващо за Мариаброн и всички останали обаче, бе колко далече от града ги отведоха следите на Арраян. Великият ледник се извисяваше все по-внушителен и по-внушителен, докато вървяха на североизток и на север. Градът се смали зад гърбовете им и нощта се спусна, донасяйки по-студен и хапещ вятър. Въздухът обещаваше, че лятото, както и всички предишни лета толкова на север, ще е кратко и скоро ще свърши. Рязка промяна във времето щеше да смрази земята за няколко дни. След това щеше да остане твърда за три четвърти от годината и дори по-дълго. Не беше нечувано лятното топене да продължи по-малко от месец.
— Не е чудно, че беше толкова изтощена — каза Уингхам на Арраян малко по-късно, когато бяха отхвърлили много мили.
Жената успя само да го погледне безпомощно. Нямаше спомен, че е била толкова надалеч от града и едва си спомняше, че е напускала дома си.
Четиримата стигнаха до хребет, който гледаше надолу към обширна долина. Имаше малка горичка в ниското надолу по хълма пред тях и група от няколко големи камъка от дясната страна.
Арраян ахна:
— Там!
Тя посочи към камъните и спомените мигновено я заляха.
Мариаброн, който използваше факла, за да вижда следите, също се канеше да избере тази посока.
— Никой друг не е идвал насам — потвърди рейнджърът. — Да вървим да приберем книгата, така че да мога да я занеса на крал Гарет.
Арраян и Олгерхан мярнаха кратък проблясък на шок по лицето на Уингхам при това заявление, но за своя чест хитрият търговец не почна да разисква въпроса.
Мариаброн с факла в ръка беше първият, който заобиколи най-близкия голям скален блок. Останалите за малко не се блъснаха в гърба му, когато също минаха зад ъгъла, защото рейнджърът бе спрял. Когато се наредиха около него, за да видят гледката, бързо разбраха.
Защото там се намираше книгата на Зенги, поддържана във въздуха на нивото на кръста от чифт каменносиви пипала, които се извиваха от страните й и се спускаха надолу и в земята. Книгата бе отворена и няколко страници бяха прелистени. Четиримата гледаха смаяно, докато червените образи на различни магически руни се издигаха от отворената страница и се разсейваха в трептящия въздух над книгата.
— Какво си направила? — попита Уингхам.
Мариаброн внимателно се приближи.
— Книгата се чете сама — отбеляза Олгерхан и макар така изречено заявлението да звучеше глупаво, втори поглед към нея изглежда потвърждаваше прямото наблюдение на простичкия полуорк.
— Какво е това? — попита Уингхам, когато светлината от факлата на Мариаброн падна отвъд книгата и разкри редица квадратни сиви камъни, надигащи се от тундрата.
— Каменни основи — отвърна Арраян.
Четиримата си размениха нервни погледи, после подскочиха, когато във въздуха над книгата се появи призрачна ръка и бавно отгърна една страница.
— Книгата отразява собствените си дуеомери — каза Арраян. — Въвежда в действие магията, която Зенги е заложил в страниците й.
— Ти си била просто катализатор — добави Уингхам, кимайки сякаш нещата започваха да му се изясняват. — Взела е част от живителната ти сила и сега я използва, за да подпомогне плановете на Зенги.
— Какви планове? — попита Олгерхан.
— Магията беше от школата на сътворението — отвърна Арраян.
— И създава постройка — добави Мариаброн, докато изминаваше разстоянието до каменните основи. — Нещо голямо и страховито.
— Замъка Опасни — промърмори Уингхам и другите трима го погледнаха сериозно притеснени, защото това име все още не беше достатъчно забравено в съзнанието на района, че изричането му да се приема спокойно.
— Все още не знаем нищо подобно — напомни му Мариаброн. — Само че книгата създава някаква постройка.
Такива артефакти не са непознати. Чували сте за делата на Доерн, естествено?
Арраян кимна. Легендарният магьосник Доерн отдавна бе усъвършенствал метод за създаване на дребни междупространствени кули, които авантюристите да могат да призовават, за да се предпазят от опасностите и трудностите на открития път.
— Възможно е Зенги да е създал този том, може би с други като него, така че командирите му да могат да изграждат защитими крепости без нуждата от мускули, инструменти, припаси и време — заразсъждава Мариаброн, приближавайки се още по-близо до забележителната книга. — Уингхам, възможно е племенницата ти Арраян да не е направила нищо повече от това да си построи впечатляващ нов дом.
Уингхам също се приближи към книгата и отблизо издигащите се и изчезващи руни се виждаха още поясно. Отделни разпознаваеми знаци станаха видими.
Уингхам започна да размахва ръка над силовото поле над отворената книга.
И малкото останала коса на стария полуорк щръкна и той изписка и полетя назад и към земята. Другите трима се озоваха моментално при него, а Арраян му помогна да седне.
— Изглежда книгата на Зенги се защитава — отбеляза Мариаброн.
— Защитава се докато прави какво? — попита Уингхам със зъби, тракащи от разтърсването.
Четиримата си размениха притеснени погледи.
— Мисля, че е време да потегля към Ваасанската порта — каза Мариаброн.
— Крайно време — съгласи се Арраян.
Мариаброн и Уингхам оставиха Арраян и Олгерхан в дома на жената и след това преминаха през южната порта на Палишчук и отидоха до фургоните на Уингхам.
— Конят ми е на конюшня в града — протестира неколкократно Мариаброн, но Уингхам продължи да игнорира мисълта и думите.
— Просто ме последвай — нареди му. — За доброто на всички ни.
Когато стигнаха до фургона на Уингхам старият полуорк забързано влезе вътре и се върна почти веднага с малка кесийка.
— Обсидианов жребец — обясни той, бръкна в кожената кесийка и извади малка обсидианова фигурка, представляваща слаб почти като скелет кон с разширени ноздри. — Призовава кошмар, който ще препуска неуморно — или поне докато магията се изтощи, но това би трябвало да е дълго, след като звярът те отнесе до Ваасанската порта.
— Кошмар? — долетя предпазливият отговор. — Създание от долните равнини?
— Да, да, разбира се, но контролирано от магията на камъка. Ще си в достатъчна безопасност, могъщи рейнджъре.
Мариаброн предпазливо взе камъка и го задържа в шепата си.
— Просто кажи „Черен огън“ — каза му Уингхам.
— Чере… — започна Мариаброн, но Уингхам го прекъсна бързо, поставяйки пръст върху устните му.
— Не го изричай, когато държиш камъка, освен ако не си готов сам да бъдеш язден — каза старият полуорк с усмивка. — И моля те, не призовавай адски жребец в лагера ми. Мразя, когато прогонва купувачите.
— И изяжда поне няколко, убеден съм.
— Темпераментен звяр — потвърди Уингхам.
Мариаброн докосна с пръст челото си в поздрав и понечи да тръгне, но Уингхам го сграбчи за ръката.
— Моля за дискретност — обърна се с молба старият полуорк.
Мариаброн го изгледа продължително.
— Да омаловажа участието на Арраян?
— Тя го започна — каза Уингхам и погледна обратно към града, сякаш все още можеше да зърне Арраян. — Може би го храни със собствената си живителна сила. Всичко това може да се отрази лошо на бедното момиче, а тя няма вина.
Отново Мариаброн се спря, за да проучи приятеля си.
— Лесната победа с цената на живота й? — попита и преди Уингхам да успее да отговори, добави: — Изпитанията на Зенги често ни изправяха пред морални дилеми. Може пък да е възможно да победим тази постройка, при това лесно, но с цената на невинна жертва.
— И с цената на душите ни, задето сме извършили жертвоприношението — каза Уингхам.
Мариаброн се усмихна и кимна в знак на съгласие.
— Ще се върна бързо.
Уингхам отново погледна на север, сякаш очакваше да види гигантски замък, надвиснал над северната стена на града.
— Това ще е мъдро — прошепна той.
На юг от кръга фургони Мариаброн вдигна обсидиановия жребец с две шепи.
— Черен огън — прошепна, поставяйки фигурката на земята и почти извика, когато камъкът изригна в танцуващи черни и лилави пламъци.
Преди да успее да се отдръпне достатъчно от пламъците обаче, осъзна, че те не изгарят плътта му.
Пламъците проблеснаха по-нависоко. Мариаброн наблюдаваше омагьосан.
Извисиха се до огромни размери, плющейки във вечерния бриз, и постепенно приеха формата на кон, копие на фигурката с реални размери. Пламъците угаснаха, издигайки се във въздуха като огромна топка, която се разнесе в нищото и остави след себе си нещо, което приличаше на димящ кон. Неясните краища на струйките дим се разсеяха и пред рейнджъра застана по-плътно създание. Червените му очи го гледаха с омраза, от пламналите му ноздри изскачаха кълбета парлив дим, а изпод копитата му излизаха черни пламъци, щом тропнеше по земята.
— Черен огън — каза Мариаброн, издишвайки дълбоко и се насили да се успокои.
Припомни си, че мисията е спешна и се приближи преднамерено бавно и нащрек с ръка върху дръжката на Баюрел, известният му дълъг меч, плътно, дебело острие, омагьосано със специална омраза срещу гиганти и подобните им.
Мариаброн преглътна тежко, когато застана отстрани на кошмара. Предпазливо се протегна към гривата на създанието, която изглеждаше сякаш не е нищо повече от жив черен огън. Сграбчи я здраво, щом почувства, че е плътна и с едно плавно движение се метна на гърба на коня. Черен огън не губи време и веднага се изправи на задни крака и издиша малко пламъци, но Мариаброн не беше новак и се задържа на гърба му.
Скоро галопираше с огнения жребец на юг. Сенките на Галенските планини бяха от лявата му страна, град Палишчук и Великият ледник бързо изоставаха назад. Обикновено пътуването отнемаше пет дни, но кошмарът не се нуждаеше от почивка и не спираше да галопира. Миля след миля оставаха зад гърба на рейнджъра. Не обърна внимание на опасностите встрани от пътя — гоблински лагерен огън или тропота на йети от тундрата, — а просто наведе глава и остави на жребеца да го пренесе покрай тях.
След няколко часа ръцете и краката на Мариаброн го боляха от напрежението, но всичко, което трябваше да направи, бе да извика в ума си образа на магическата книга и постройката, която градеше, да си представи опасността, която можеше да представлява творението на краля вещер, за да превъзмогне болката и да се задържи на седлото.
Скоро обаче установи, че преценката на Уингхам е леко оптимистична, защото почувства отслабването на магията в ездитното си животно, когато източното небе започна да се разведрява с настъпването на зората. Добре запознат с пущинаците, Мариаброн спря жребеца и огледа околността, преценявайки бързо подходящите места за лагер. Почти веднага, след като слезе от гърба на създанието, кошмарът се превърна в трептящи пламъци и изчезна напълно.
Мариаброн прибра обсидиановата фигурка от земята и прецени тежестта й в ръката си. Изглеждаше му по-лека, изцедена от плътност, но дори както си стоеше и се чудеше, почувства лека промяна, когато теглото й се увеличи и магията започна да се събира. По този начин фигурката щеше да му каже кога отново може да призове силите й.
Рейнджърът разузна района, наслади се на вечеря от сух хляб и осолено месо и се настани, за да получи част от така нужния му сън.
Събуди се малко след пладне и веднага отиде при фигурката. Не се бе възстановила напълно, осъзна той, но разбираше безусловно, че наистина може да призове кошмара, ако иска. Той отстъпи назад и огледа района по-внимателно на ясната дневна светлина. Погледна на север и на юг и прецени напредъка си. Беше покрил почти половината разстояние до Ваасанската порта за една нощ езда — три пъти повече от разстоянието, което би очаквал от жив кон предвид трудния терен, дори ако бе яздил през деня.
Мариаброн кимна, погледна към фигурката и я прибра в кесията. Устоя на твърдоглавото желание да тръгне пеша към Ваасанската порта и вместо това се насили да си почине още малко, да хапне втори път и да премине през режим на внимателно протягане и подготовка на мускулите за още една вечер езда. Преди последните лъчи на слънцето да се скрият зад Ваасанската равнина на запад рейнджърът отново беше на гърба на адския жребец и яздеше усилено на юг.
Стигна до голямата крепост малко преди следващото зазоряване, отново без произшествия.
Разпознаван и винаги приветствай от стражите от Армията на Кървав камък, Мариаброн се озова на закуска с почитаемия генерал Данауей Бриджстоун Трант, брат на великия барон Трант, който бе стоял до крал Гарет по време на войната с краля вещер. Издигнал се предимно заради семейната репутация, а не толкова заради делата си, Данауей изпълняваше ролята едновременно на военен командир и кмет на еклектичната общност на Ваасанската порта и Скиталческата равнина.
Обикновено надменен и държащ се с превъзходство, Данауей не използваше подобни преструвки в разговорите си с Мариаброн Скиталеца. Славата на рейнджъра го бе направила повече от достоен да закусва с почитаемия генерал, вярваше Данауей, а това бе чест, която той пазеше за много малко хора.
Що се отнасяше до него, макар никога да не бе разбирал нуждата от повече от един прибор за хранене, Мариаброн знаеше как да играе играта на благородниците. Известният войн, често наричан Опитомителя на Вааса, бе вечерял неведнъж с крал Гарет и лейди Кристин в техния Двор в село Кървав камък и във втория им дворец в Хелиогабалус. Никога не бе харесвал претенциите и удостояването с благороднически титли, но разбираше практичността, дори нуждата от подобно класово разслоение в област, разделяна толкова дълго от конфликти.
Освен това разбираше, че подвизите му са го поставили в позиция да продължи да облагородява региона, както в този същия момент, когато преразказваше случилото се в Палишчук на пълничкия остаряващ генерал. След като разказа в подробности, Данауей повика племенницата си Елъри, за да се присъедини към тях.
Данауей въздъхна дълбоко и примирено и драматично размаха ръце, щом Мариаброн приключи с разказа си.
— Страхувам се, че проклятието на Зенги ще витае през целия ми живот и този на децата ми и на техните деца — каза той. — Тези дразнители не са необичайни, както изглежда.
— Нека се молим да не е нищо повече от дразнител — каза Мариаброн.
— Изминавали сме този път многократно — припомни му Данауей и ако беше притеснен, не го показа изобщо. — Трябва ли да ти напомням за статуята на величествен дракон, която нарасна до огромни размери в блатото северно от Дармшал и… какво? Потъна в блатото, ако не се лъжа.
— И да не забравяме обсипания със скъпоценни камъни колан, който бе открит от онзи беден младеж на северните склонове на Галенските планини — продължи генералът. — Да, откъде би могъл да знае, че обикновеният сив камък, около който бе открил колана и лекомислено бе захвърлил настрани, след като го бе закопчал, всъщност е магическият спусък за двадесет и петте омагьосани с огнени кълбета рубини, вложени в колана?
Ако не бяха свидетелите — неговите другари авантюристи, които го наблюдавали от близкия хребет — можеше никога да не узнаем, че е ставало дума за реликва от Зенги. От горкия човек не бе останало достатъчно, че да го разпознаят.
— Всъщност не беше останало нищо — добави Елъри.
Смесица от емоции обгърнаха Мариаброн докато слушаше изброяването на Данауей. Не искаше да омаловажава потенциалната опасност, растяща на север от Палишчук, но, от друга страна, бе някак облекчен да си припомни тези други инциденти от наследството на Зенги, макар няколко от тях да бяха трагични. Защото никой от инцидентите не бе предвещавал бедствие с огромни мащаби, завръщане на Зенги или мрака, който бе покривал земите на Кървав камък само допреди единадесет години.
— Страхувам се, че това не е дребно заклинание, нито пък е нещо, което дълго ще остане незабелязано.
Крал Гарет трябва да действа, и то бързо — каза рейнджърът.
Данауей изпусна още една твърде драматична въздишка, хвърли жален поглед на Елъри и рече:
— Събери отряд и отидете до Палишчук заедно с Мариаброн.
— Само войници ли? — отвърна жената без следа от страх или съмнение в силния си спокоен глас.
— Както искаш — отвърна генералът.
Елъри кимна и погледна към рейнджъра с нескрито любопитство.
— Може да те придружа лично — каза тя и предизвика изненадан поглед у чичо си. — Във всеки случай измина твърде много време, откакто за последно бях в Палишчук, а не съм виждала и трупата на Уингхам повече от година.
— Компанията ви ще е повече от добре дошла, командире — отвърна Мариаброн — но ще помоля за повече подкрепления.
Данауей го прекъсна.
— Не вярваш, че ще позволя на командира на милицията на Ваасанската порта да пътува до сянката на Великия ледник сама, нали?
Мариаброн залитна назад, сякаш наранен, макар естествено всичко да бе само игра.
— Скиталеца — каза закачливо Данауей. — Това не е титла, която се печели лесно, а ти си я заслужил десетократно според всички разкази.
— Уважаеми генерале, репутацията на Мариаброн… — започна да се намесва Елъри. Очевидно не схващаше закачката.
Данауей я спря с вдигната ръка.
— Скиталеца — повтори той — е титла на женкар, па макар и почтен. Но не това ме притеснява, моя скъпа Елъри. Не се тревожа от това, че може да си в леглото на Мариаброн или който и да е мъж. В крайна сметка си Паладин на Кървав камък.
— Не, Скиталеца е също и забележка за характера на този авантюрист — продължи Данауей, без да обръща внимание на киселото изражение на Елъри. — Мариаброн е скаутът, който влиза в леговището на дракона, за да задоволи любопитството си. Крал Гарет без съмнение би използвал младия Мариаброн, за да открие Зенги, с тази разлика, че глупакът щеше да влезе направо в леговището му и да го попита за името му. Безстрашен до глупост, а, Мариаброн?
— Липсата на увереност не е черта, която харесвам.
Данауей се разсмя дрезгаво и се обърна към Елъри.
— Вземи със себе си малък, но силен отряд, моля те.
Има слухове за много леговища на дракони в района на Палишчук.
Елъри го изгледа продължително и сурово, сякаш се опитваше да открие смисъла във всичко това.
— Имам предвид няколко, войници и други — каза тя и Мариаброн кимна доволно.
С още една усмивка, насочена към Данауей, и поклон той се оттегли, за да си почине преди ездата обратно на север. Настани се в специалната стая, която винаги стоеше подготвена за него, в края на коридора, в който се помещаваха командирите на гарнизона. Заспа с надеждата, че небрежното отношение на Данауей към постройката е основателно.
Въпреки това сънят му бе неспокоен, защото в сърцето си Мариаброн подозираше, че този път останката от Зенги може би е нещо повече.
В крайна сметка си Паладин на Кървав камък.
Елъри не можа да попречи на едно потрепване да стегне чертите й при това изказване, защото все още не бе вярно — и можеше никога да не стане, знаеше тя, макар че много други като Данауей очевидно не знаеха.
Мнозина от членовете на семейството й и благородниците очакваха деня, в който щеше да демонстрира първото си чудо, може би като докосне и излекува някой ранен. Никой от тях не се съмняваше, че ще се случи скоро, защото жената имаше чиста репутация и бе от потекло на свещени войни.
Другите приятели на Елъри, естествено, знаеха по-добре.
Щом се отдалечи от генерала, тя пристъпи от крак на крак, издавайки нервността си.
— Ако е необходимо, мога да го победя — каза на слабия мъж, който стоеше в сенките на острия ъгъл на стената. — Прецених уменията му и далеч не е толкова страховит, колкото се притесняваше.
— И вярваш, че можеш да го убиеш?
— Нима не си ме обучил точно в това изкуство? — отвърна жената. — Един удар, фатален? Едно движение, неспасяемо?
— Той е по-добър — долетя тънкият глас на слабия мъж, драскащ и хриптящ звук, но странно плътен в уверения си и смъртоносно равен тон.
Елъри кимна и призна:
— Наистина малцина биха издържали срещу него дълго време.
— Но Елъри е сред тези малцина?
— Не твърдя това — отвърна тя, опитвайки се да не звучи разтърсена. След което напомни, сякаш на себе си, а не на слабия мъж. — Брадвата ми ми служи добре, служи добре на крал Гарет, служи добре и на тебе.
Това предизвика смях, отново придружен с хрипове, но изпълнен с увереност — напълно заслужена увереност, както добре знаеше Елъри.
— Невероятна последователност на службата — отбеляза той.
Можеше да види самодоволната му усмивка, показваща се наполовина от сенките.
— Не си ли съгласна? — попита слабият мъж и Елъри също се усмихна, осъзнала хумора и иронията.
Малцина биха видели логиката в последното й изказване, осъзна тя, защото малцина осъзнаваха нюансите на политиката и особено в Дамара и Вааса.
— Кажи го ясно — подкани я слабият мъж. — Ако изникне нужда, убедена ли си, че можеш да победиш мрачния елф, Джарлаксъл?
Жената се изпъна от обвинителния тон. Вече не поглеждаше нервно, а се взираше гневно в своя събеседник.
— Той има слабост — каза тя. — Видях я и мога да я използвам. Да. Няма да е в състояние да победи онова, което си ме научил да правя.
— Винаги си била добра ученичка — отвърна мършавият мъж.
Окуражена, Елъри се поклони на комплимента.
— Да се надяваме, че няма да се стигне до това — продължи мъжът. — Но те са трудна за разчитане двойка, този мрачен елф и приятелят му човек.
— Пътуват заедно и се бият рамо до рамо и въпреки това изглежда човекът презира тъмнокожия — съгласи се Елъри. — Но там не виждам слабост, която бихме могли да използваме — добави тя, щом видя как събеседникът й сякаш се разведри от възможността. — Удар срещу единия е удар срещу двамата.
Мършавият се спря за кратко, за да възприеме това обяснение и тя не бе сигурна, че е съгласен.
— Рейнджърът е лесен за разпалване — каза той, сменяйки темата. — Дори и след двадесет години ловуване из Ваасанските пущинаци, Мариаброн лесно се вълнуваше.
— Това, което е открил, е реликва от Зенги. Мнозина биха го счели за причина за вълнение.
— Вярваш ли в това?
— Уингхам вярва, или поне така твърди Мариаброн, и очевидно не с цел да направи сделка, иначе този опортюнистичен полуорк щеше да е продал артефакта тихомълком.
Това накара мършавия мъж да се облегне по-дълбоко в сенките и мракът погълна почти цялата му крехка фигура. Той опъна ръцете си напред, а тънките му пръсти почукваха едни в други.
— Уингхам не е глупак — предупреди сенчестата фигура.
— Най-малкото разбира от магия — отвърна Елъри. — Склонна съм да повярвам на преценката му за това.
— Значи Зенги е оставил книга — промърмори мъжът. — Могъща книга.
— Според Мариаброн е книга на сътворението.
— Ще идеш в Палишчук.
— Ще ида.
— С ескорт по свой избор?
— Разбира се. Мариаброн ще поведе малка група на сутринта.
— Знаеш ли кого да избереш?
Елъри дори не се опита да скрие изненадата си, когато каза:
— Искаш място в кервана?
Мършавият мъж потупа още няколко пъти пръстите си едни в други и Елъри видя как кима в сенките.
— Подвизите ви не са останали незабелязани — каза Елъри на Джарлаксъл същата вечер, когато се видяха в „Калните ботуши и кървавите остриета“.
— Ако беше така, щях да съм дълбоко наранен — отвърна мрачният елф, вдигна чашата си в поздрав и намигна похотливо.
Въпреки желанието си Елъри се изчерви и Джарлаксъл си помисли, че червената й коса само подчертава внезапно появилия се цвят по бузите й.
— Утре потеглям за Палишчук — каза тя, овладявайки се.
— Чувал съм за това място, Палишчук — полуорки, нали?
— Да, но доста цивилизовани.
— Трябва да отпразнуваме отпътуването ти.
— Нашето отпътуване.
Това хвана мрачния елф неподготвен, но той естествено, не го показа.
— Събирам група за пътуването — обясни тя. — Твоите подвизи не останаха незабелязани.
— Нито пък бяха постигнати индивидуално.
— Приятелят ти също е поканен.
Докато говореше за Ентрери и двамата се обърнаха, за да погледнат мъжа, който стоеше до бара с халба ейл, затопляща се на тезгяха пред него. Типичната му подигравателна усмивка бе скрита зад хладно изражение.
Носеше сивото си наметало преметнато през едното рамо, разкривайки хубавата бяла риза, подарена му от Илнезара преди пътешествието до Ваасанската порта, и обсипаната с камъни дръжка на известната кама, висяща в ножницата на бедрото му. Джарлаксъл и Елъри успяха да уловят уважителното разстояние, на което се държаха хората около Ентрери, като по този начин му оставяха повече лично пространство, отколкото на всеки друг около бара.
— Той притежава това качество — размисли на глас Джарлаксъл.
Продължи да се любува на Ентрери дори когато Елъри го погледна за обяснение. Но мрачният елф не си направи труда да произнесе на глас наблюденията си.
Ентрери далеч не беше най-едрият мъж в кръчмата и не се бе отнасял агресивно с никого, но бе очевидно, че околните можеха да почувстват силата и уменията му.
Трябва да са очите му, предположи Джарлаксъл, защото погледът му говореше за пълна концентрация — вероятно най-доброто качество на истинския войн.
— Ще тръгне ли? — мрачният елф чу въпроса на Елъри и от тона й му стана ясно, че явно не го произнася за пръв път.
— Той ми е приятел — отвърна Джарлаксъл, сякаш това описание уреждаше въпроса. — Няма да ме остави да се впусна в опасности самичък.
— Значи си съгласен?
Джарлаксъл се обърна към нея и се ухили порочно.
— Само ако обещаеш, че няма да мръзна на нощния вятър.
Елъри отвърна на усмивката му и остави питието си на масата край тях.
— На зазоряване — инструктира го и понечи да си тръгне.
Джарлаксъл я сграбчи за ръката.
— Но на мен ми е студено.
— Още не сме на път — отвърна тя.
Елъри се изплъзна от хватката му, пресече стаята и излезе от кръчмата.
Джарлаксъл продължи да се усмихва, докато оглеждаше извивките й. В мига, щом се скри от очите му, той прехвърли погледа си на Ентрери и въздъхна, защото знаеше, че мъжът както винаги ще се противопостави на убеждаването му. Щеше да е дълга вечер.
Елъри изглеждаше великолепно в блестящите си доспехи, с щит, привързан на гърба, и брадва, закачена отстрани. Яздеше едър дорест жребец и се движеше начело на керван от два фургона. Мариаброн яздеше до нея, възседнал червеникавокафяв кон. Двама войници, едри и гневни на вид мъже, яздеха конете си в задната част на колоната. Единият от тях беше чиновникът по наградите Дейвис Енг, а другият бе по-възрастен мъж със сива коса.
Двете жени, каращи първия фургон, не бяха от Армията на Кървав камък, а наемници от местната кръчма.
Джарлаксъл познаваше едната като Парисъс от Импилтур, жена с едър кокал, кръгло лице и късо подрязана руса коса. Двамата с Ентрери често я бяха чували да се хвали с подвизите си и изглежда жената имаше много високо мнение за себе си.
Другата нямаше как да е непозната на Джарлаксъл, защото името й стоеше на върха на списъка с наградите.
Наричаше се Калихай и беше полуелфка с дълга черна коса и красиво, ъгловато лице — с изключение на суровия белег, минаващ от едната буза през крайчеца на тънките й устни до средата на брадичката. Когато извика на командир Елъри, че е готова да тръгва, Джарлаксъл и Ентрери — изненадани да открият, че са натоварени да карат втория фургон, — чуха отличимо фъфлене, несъмнено причинено от белега върху устните й.
— Ба! — долетя мърморене отстрани. — Задръжте конете, проклети тъпаци. Пръхтя и пухтя и кръвта ми ще пламне!
Всички погледи се обърнаха към едно джудже, което се довлачи през краткото разстояние от портата.
Мускулестите му ръце бяха голи и се свиваха и разпускаха в ритъм с решителните му крачки, а черната му брада се развяваше на две дълги плитки. На гърба си имаше закачени на кръст два странно изглеждащи боздугани, чиито дръжки се издигаха нагоре и настрани отвъд задната част на рошавата му глава. Всеки завършваше с метална топка с шипове, като и двете се люлееха на веригите си в ритъм, подобен на размахването на ръцете. И докато това беше достатъчно нормално, то материалът, от който бяха изработени оръжията, проблясваше в матово и почти прозрачно сиво. Наричаше се стъклостомана, магическо творение с редки и могъщи свойства.
— Молиш ме да дойда и аз съм съгласен, но после не ме чакаш, а аз съм прекрасен? Ба!
— Извинения, добри ми Атрогейт — отвърна командир Елъри. — Помислих, че може би си променил решението си.
— Ба! — изсумтя в отговор Атрогейт.
Той отиде от задната страна на фургона, извади от колана си торба и я метна вътре, което накара второто вече настанило се джудже да се дръпне настрани. После се хвана с две ръце и се превъртя и претърколи вътре и зае мястото до мършав мъж, който изглеждаше така, сякаш ще се счупи.
Джарлаксъл наблюдаваше сцената с известно любопитство и си мислеше как би било обичайно джуджето да избере мястото до другото джудже, което оставаше празно. В задната част на фургона, която лесно можеше да побере шестима, имаше само трима пътници.
— Познават се — подхвърли мрачният елф на Ентрери, имайки предвид джуджето и мъжа.
— И това ти се струва интересно? — долетя саркастичният отговор.
Джарлаксъл отвърна с едно „Хм“ и насочи вниманието си към конете и юздите.
Ентрери го изгледа любопитно, после отново размисли за противното джудже и кльощавия мъж. По-рано Джарлаксъл беше разсъждавал, че мъжът най-вероятно е маг, който трябваше да помогне в разгадаването на мистерията на онова, което щяха да видят в северния град Палишчук.
Но джуджето не беше от мъдреците, нито пък изглеждаше особено заинтересовано от интелектуалните въпроси. Ако двамата с мъжа се познаваха, както бе преценил Джарлаксъл, то може би у него имаше нещо повече, отколкото предполагаха.
— Той е магьосник — каза тихо Ентрери.
Джарлаксъл погледна към убиеца, който изглежда сякаш не забелязваше движението от свиването и разпускането на дясната си ръка, върху която до неотдавна бе носил омагьосаната ръкавица, която вървеше с меча.
Побеждаващата магии ръкавица бе загубена за него, и вероятно на Ентрери му бе хрумнало, имайки предвид магьосника, че преди пътешествието да е свършило може да му се прииска да я бе носил. Макар мъжът да не бе направил нищо, с което да покаже, че представлява заплаха за Ентрери, убиецът никога не се бе чувствал и нямаше да се почувства спокоен край магьосници.
Той не ги разбираше.
Не искаше да ги разбира.
Обикновено просто искаше да ги убие.
Елъри направи знак на всички и двамата с Мариаброн подкараха бавно конете си на север. Фургоните трополяха след тях, а другите двама войници изостанаха, така че да минат отстрани на фургона със запасите, предвождай от Джарлаксъл и Ентрери.
Джарлаксъл, естествено, започна да говори за заобикалящия ги пейзаж и да разказва истории за подобни места, които бе посещавал от време на време. Ентрери, разбира се, го игнорира, предпочитайки да се съсредоточи върху другите деветима, които пътуваха с тях.
През по-голямата част от живота си Артемис Ентрери бе живял като самотен авантюрист, платен убиец, който разчиташе само на себе си и на инстинктите си.
Чувстваше явен дискомфорт в компанията и със сигурност се чудеше как мрачният елф бе успял да го убеди да дойде.
Може би преди всичко се чудеше защо Джарлаксъл бе поискал да дойде.
Част 2
Пътят на Джарлаксъл
Скоро след падането на кулата на лича, Джарлаксъл остави Илнезара и Тазмикела да обсъждат развълнувано възможностите за библиотеката на Зенги. Веднага щом излезе от жилището на драконките, мрачният елф се отклони от основния път, който щеше да го отведе направо до Хелиогабалус. Навлезе доста навътре в пущинака, стигна до горичка от тъмни дъбове и бързо огледа околността, за да се убеди, че наоколо няма никой. Облегна се на едно дърво, затвори очи и отново повтори в мислите си разговора, припомняйки си изражението на сестрите, докато бъбреха несвързано за Зенги.
Естествено бяха развълнувани и кой би могъл да ги вини? Но в погледа на Илнезара, когато за пръв път бе говорила с него за срутената кула, имаше още нещо.
„Малко страх“, помисли си отново.
Джарлаксъл се усмихна. Сестрите знаеха за потенциалните съкровища на Зенги повече, отколкото показваха, и се страхуваха от появяващите се отново артефакти.
Защо един дракон би се страхувал от нещо?
Потрепването на лицето на Илнезара, когато и бе казал, че книгата е унищожена, проблесна в мислите му и той осъзна, че ще направи добре, ако запази съкровището си — малък скъпоценен камък с формата на череп — добре скрито за дълго, дълго време. Подозираше, че Илнезара не му е повярвала напълно, а това никога не беше добре, когато си имаш работа с дракон. Знаеше със сигурност, че сестрата драконка ще се опита да потвърди, че говори истината. Естествено предвид алчната им природа, драконите щяха да желаят книга, подобна на онази, съградила кулата, но изражението на Илнезара говореше за нещо отвъд съвсем простото и очевидно желание.
Въпреки инстинктите си мрачният елф извади малкия блестящ череп само за момент. Хвана го здраво в ръката си и остави мислите си да полетят към магията, приемайки пътя, който му разкриваше черепът.
Кимуриел, мрачният елф псионист, който Джарлаксъл бе оставил да командва наемническия отряд Бреган Д’аерте, отдавна го бе научил как да получи някаква представа за целта на магическите предмети. Разбира се, Джарлаксъл вече знаеше част от свойствата на черепа, защото без съмнение бе играл голяма роля в създаването на кулата. Логически бе стигнал до извода, че черепът е бил свръзката между живителната сила на онзи глупак Херминикъл и съзидателната сила на самата книга.
Всяко усещане за цвят изчезна от зрението на Джарлаксъл. Дори в мрака на нощта осъзна, че се движи в някакво алтернативно оптическо царство. Първоначално се отдръпна, уплашен, че черепът черпи от живителната му сила, източва от енергията му и го приближава към смъртта.
Бързо осъзна, че случаят не е такъв. По-скоро силата на черепа позволяваше на сетивата му да навлязат в отвъдните селения.
Почувства костите на мъртва катерица точно под краката си, както и тези на много други създания, които бяха умрели на това място. Не почувства притегляне към тях, а просто разпознаване, разбиране, че те са там.
Но все пак почувства притегляне, съвсем ясно, и се обърна и излезе от дъбравата, оставяйки се на черепа да го води.
Скоро стоеше в останките на древно, забравено гробище. Няколко камъка може би бяха отбелязвали гробове или пък не, но Джарлаксъл със сигурност знаеше, че това е гробище; едва ли друг авантюрист, озовал се на същото място, би предположил.
Джарлаксъл почувства отдавна погребаните тела, подредени в прави редици. Те го зовяха, помисли си той…
Не, осъзна и отвори широко очите си, поглеждайки надолу към черепа. Не зовяха него, чакаха го да ги призове.
Мрачният елф си пое дълбоко дъх. Забеляза останките на джудже и полуръст, но когато се съсредоточи върху тях разбра, че не са свързани по никакъв друг начин освен към земята, в която почиват и определено не са свързани с него.
Черепът беше съсредоточен в силата си. Имаше власт над хората — живи и мъртви, така изглеждаше.
— Интересно — прошепна Джарлаксъл на хладния нощен въздух и подсъзнателно погледна обратно по посока на кулата на Илнезара.
Мрачният елф вдигна сияещия предмет пред блестящите си очи.
— Ако аз бях открил книгата и активирал създаването на кулата със собствената си живителна сила, дали черепът, пораснал между страниците й, щеше да бъде на мрачен елф? — запита се той. — Възможно ли е дракон да създаде череп, който би се свързал с отдавна мъртви дракони?
Той поклати глава, когато изрече думите на глас, защото не му звучаха правилно. Разположението на черепа предхождаше това на създаването на кулата и той е бил закрепен вътре в книгата преди глупавият човек Херминикъл да я открие. „Книгата е била предопределена да постигне този краен резултат“, мислеше той.
Да, това звучеше по-добре на възрастния и запознат с магиите мрачен елф. Зенги имаше огромна власт над хората и освен това командваше армии от мъртъвци, или поне така твърдяха историите. Черепът със сигурност е бил един от артефактите му, за да предизвика такъв резултат. Джарлаксъл отново хвърли поглед назад към далечната кула.
Не бе тайна, че Зенги бе командвал ята дракони несравними чудовища, събрани някак заедно с едничка цел и под негова власт.
Усмивката на мрачния елф се разшири и той осъзна, че в бъдещето му наистина предстоеше пътуване до Вааса.
За радост.
Глава 9
Вятърът по пътя
— Ще се придържаме близо до подножието на планината — каза Елъри на Джарлаксъл и доближи коня си до подскачащия фургон. — Има множество съобщения за чудовища в региона и Мариаброн потвърди, че са наблизо. Ще стоим в сенките, далече от откритото поле.
— Няма ли нашите врагове да се крият в същите тези сенки? — попита Джарлаксъл.
— Мариаброн е с нас — отбеляза Елъри. — Няма да ни изненадат.
Усмихна се уверено и подкара коня си встрани.
Джарлаксъл се обърна към Ентрери, изпълнен със съмнения.
— Да — увери го убиецът — това бяха последните думи на почти всички, които съм убивал.
— В такъв случай се радвам, че си на моя страна.
— Често казваха и това.
Джарлаксъл се разсмя високо.
Ентрери не го направи.
Придвижването беше бавно на по-неравния терен под сянката на Галенските планини, но Елъри настоя и в крайна сметка тя командваше. Щом слънцето започна мързеливо да се спуска по западния хоризонт, командирът заповяда на фургоните да се придвижат нагоре до закътана ливада между могили от съборени камъни и възложи най-различни задължения по организирането на лагера и защитата. Както се очакваше, Мариаброн отиде да разузнае, а двамата войници подготвиха наблюдателниците — макар Ентрери с любопитство да забеляза, че го направиха под ръководството на джуджето с двата боздугана. Още по-интересно бе, че мършавият маг стоеше в съзерцание встрани от основния лагер, с кръстосани крака и отпуснати върху коленете ръце. Ентрери знаеше, че става дума за нещо повече от медитация. Мъжът подготвяше магии, които можеше да са им нужни за защита през нощта.
По същия начин другото джудже, което се представи като Праткъс Четинобрадия, издигна малък олтар на Морадин и започна да се моли на бога си за благословия. Елъри бе покрила и двете области — магическата и божествената.
„И вероятно по малко и от двете с Джарлаксъл“, помисли си Ентрери с крива усмивка.
Скоро след това убиецът излезе от основния лагер, покатери се високо по склоновете и накрая се установи на широка скала, която му осигуряваше прекрасна гледка към Ваасанските равнини, простиращи се на запад.
Той седеше тихо и се взираше в залязващото слънце, чиито дълги лъчи се спускаха надолу през огромното кално блато — ярки влажни линии, блестящи ослепително. Смайващи разсейвания превърнаха светлината в брилянтни трепкащи езерца, настояващи за вниманието му и въвличащи го в по-дълбоко състояние на съзерцание. Почти несъзнателно Ентрери бръкна в колана си и извади малка, доста обикновена на вид флейта, подарък от сестрите драконки Илнезара и Тазмикела.
Хвърли бърз поглед наоколо, за да е сигурен, че е сам, после вдигна флейтата до устните си и изсвири простичка нота. Остави това изсвирване да увисне във въздуха, а после духна отново, задържайки звука малко по-дълго. Фините му, но силни пръсти се задвижиха по дупките на инструмента и той засвири простичка песен, песен, която бе научил сам или флейтата го бе научила, не беше сигурен кое от двете. Продължи да свири още малко, позволявайки на звука да се събере във въздуха около него, подканяйки го да отнесе мислите му далече, много далече.
Флейтата му бе причинявала това и преди. Може би беше магия, може би бе простото удоволствие от съвършения тембър, но под влиянието на магията от свиренето Артемис Ентрери неколкократно бе успявал да прочисти мислите си от обичайния хаос.
Не след дълго, когато слънцето бе слязло много по-ниско на небосклона, убиецът свали флейтата и я погледна. По някаква причина инструментът не звучеше толкова добре както в другите случаи, когато го бе пробвал, нито той се бе оказал погълнат от флейтата, както преди.
— Може би вятърът се противопоставя на пухтенето на лошия ти дъх — обади се Джарлаксъл зад гърба му.
Мрачният елф не можа да види гримасата, която пробяга по лицето на Ентрери — щеше ли някога да се окаже далече от досадния елф?
Ентрери постави флейтата в скута си и се взря на запад към залязващото слънце, чийто долен край точно докосваше далечния хоризонт и създаваше огнена линия през тъмните зъбери на далечните хълмове. Група облаци над слънцето се обагриха в огнени краски.
— Обещава да е красив залез — отбеляза Джарлаксъл и с лекота се покатери на скалата и седна близо до убиеца.
Ентрери го погледна сякаш въобще не се вълнуваше.
— Може би е заради миналото ми — продължи мрачният елф. — Прекарал съм векове, приятелю, без въобще да виждам циклите на слънцето. Може би липсата на това ежедневно събитие само увеличава оценката ми сега.
Ентрери все така не показа дори намек за отговор.
— Може би след няколко десетилетия на повърхността ще стана толкова отегчен, колкото изглеждаш ти.
— Да съм казал подобно нещо?
— Някога да си казвал нещо? — отвърна Джарлаксъл. — Или ти е забавно да оставяш всички около теб да разгадават думите от непрестанните ти мръщения и гримаси?
Ентрери се изсмя тихо и погледна обратно на запад.
Слънцето беше още по-ниско, наполовина скрито. Над оставащия огнен полукръг облаците блестяха още по-яростно, като огнена линия, избила върху потъмняващата синева на небето.
— Мечтаеш ли понякога, приятелю? — попита Джарлаксъл.
— Всеки мечтае — отвърна Ентрери. — Или поне така са ми казвали. Предполагам, че и аз мечтая, макар че слабо ме вълнува и не помня.
— Не сънища — обясни мрачният елф. — Наистина всички сънуват през нощта. Дори и ние, елфите, в нашия блян изпадаме в състояния на сънища и видения.
Но има два типа мечтаещи, приятелю. Тези, които сънуват през нощта, и тези, които сънуват през деня.
Това привлече вниманието на Ентрери.
— Сънуващите през нощта — продължи Джарлаксъл — не ме тревожат. Според някои нощните сънища са за освобождаване, за пречистване от тревогите или безсмислен полет на фантазията. Сънуващите само през нощта са обречени на обикновеност, не разбираш ли?
— Обикновеност?
— Наивните. Посредствените. Сънуващите нощем не ме притесняват особено, защото няма накъде да се издигнат. Но тези, които сънуват през деня… те, приятелю, създават проблеми.
— Нима Джарлаксъл не се числи към тях?
— Щях ли да заслужавам някакво доверие, ако не признавах немирния си характер?
— Не и от мен.
— Значи имаш своя отговор — отвърна мрачният елф.
Той млъкна и погледна на запад, Ентрери направи същото и двамата наблюдаваха как слънцето се плъзва още по-ниско.
— Знам и друга тайна за сънуващите през деня — каза Джарлаксъл накрая.
— Моля, сподели я — долетя не особено ентусиазираният отговор на убиеца.
— Само сънуващите през деня са наистина живи — обясни Джарлаксъл. Той насочи очи обратно към Ентрери, който отвърна на погледа му. — Защото само те гледат обективно на съществуването си и търсят начини да се издигнат над елементарното оцеляване.
Ентрери не мигна.
— Ти мечтаеш — реши Джарлаксъл. — Но само в онези редки случаи, когато отдадеността ти на… често се чудя на какво… ти позволи да се измъкнеш от съвършената си дисциплина.
— Може би тази отдаденост на съвършената дисциплина е моята мечта?
— Не — отвърна без колебание мрачният елф. — Не.
Контролът не помага на фантазията, приятелю, той е ужасът за фантазията.
— Значи приравняваш мечтите на фантазиите?
— Разбира се! Мечтите се създават в сърцето и се пресяват от рационалния ум. Без сърцето…
— Контрол?
— И само това. Жалко, бих казал.
— Не ти искам съжалението, Джарлаксъл.
— И разбира се, мечтателите се стремят да овладеят всичко, което наблюдават.
— Както се стремя аз.
— Не. Ти овладяваш себе си и нищо повече, защото се страхуваш да мечтаеш. Страхуваш се да позволиш на сърцето си да има глас в процеса на живеенето.
Ентрери внезапно се смръщи.
— Това е наблюдение, не критика — каза Джарлаксъл, изправи се и изтупа панталоните си. — И може би е предложение. Ти, който си постигнал дисциплина, все още може да откриеш величие, надхвърлящо страховитата репутация.
— Предполагаш, че искам повече.
— Знам, че се нуждаеш от повече, както всеки човек — отвърна мрачният елф. Обърна се и започна да се спуска по задната страна на скалата. — За да живееш, а не просто да оцеляваш — тайната е в сърцето ти, Артемис Ентрери, ако си достатъчно мъдър да потърсиш.
Той се спря, погледна обратно към Ентрери, който се взираше сурово в него и му подхвърли флейта, която изглеждаше като точно копие на тази в скута на убиеца.
— Използвай истинската — подкани го Джарлаксъл.
Онази, която Илнезара ти даде. Онази, която е била изработена от Идалия преди много векове.
„Идалия е сложила във флейтата ключ, който да отключи всяко сърце“, помисли си Джарлаксъл, но не го изрече, докато се обръщаше и си тръгваше.
Ентрери погледна към флейтата в ръката си и онази на колана. Не беше изненадан, че Джарлаксъл е откраднал ценния предмет и очевидно е направил точно копие — не, не точно, осъзна Ентрери, докато обмисляше празнотата на нотите, които бе изсвирил. Визуално двете флейти изглеждаха еднакви и той се възхити на работата на мрачния елф, когато ги сравни една с друга. Но в истинското творение на Идалия имаше нещо повече.
Частица от сърцето на майсторката?
Ентрери повъртя флейтата в ръцете си, пръстите му се плъзгаха по гладкото дърво, почувстваха силата на видимото изящество. Той повдигна оригинала в една ръка и копието в друга и затвори очи. Не можеше да открие разлика.
Едва щом духнеше във флейтите, можеше да каже, заради начина, по който музиката на истинското творение го обливаше и минаваше през него, отнасяше го в нещо, което приличаше на алтернативна реалност.
— Мъдър съвет — долетя глас отстрани и посрещна Джарлаксъл, докато той се отдалечаваше от приятеля си.
Джарлаксъл не бе изненадан и поздрави Мариаброн с докосване на периферията на шапката си.
— Слушал си личния ни разговор?
Мариаброн сви рамене.
— Опасявам се, че съм виновен. Движех се по пътеката, когато чух гласа ти. Мислех да продължа по пътя си, но думите ти ме заинтригуваха. Виждаш ли, чувал съм такива думи и преди, когато бях млад и още се учех за широкия свят.
— Учителят ти обясни ли ти опасностите при подслушване?
Мариаброн се разсмя или поне започна, но вместо това прочисти гърлото си.
— Намирам те за интересен, мрачни елфе. Определено си различен от всички други, които познавам, поне на външен вид. Ще разбера дали разликата се простира дотам, или наистина си уникален.
— Уникален сред нисшите раси като хората, имаш предвид.
Този път Мариаброн се разсмя от сърце.
— Знам за произшествието с колянотрошачите — каза той.
— Сигурен съм, че не знам за какво говориш.
— Аз пък съм сигурен, че знаеш — настоя рейнджърът. — Призоваването на вълка беше хитър магически ход, както и връщането на достатъчно уши на Хобарт, за да спечелите доверието му, докато запазването на достатъчно, че да изградите легендата си, беше хитро използване на дипломацията.
— Твърде много предполагаш.
— Знаците бяха твърде лесни за разчитане, Джарлаксъл. Това не е предположение, а дедукция.
— Поставил си си за цел да изучаваш всеки мой ход, разбира се.
Мариаброн се поклони дълбоко.
— Аз, както и други.
Мрачният елф успя да прикрие проблясъка на притеснение в деликатните си черти.
— Знаем какво си направил, но не се притеснявай, защото няма да осъждаме конкретно това действие. Имаш много да преодоляваш що се отнася до репутацията на твоето наследство и малкият ти номер свърши добра работа за издигането ти до уважавана позиция. Не мога да забраня на никой човек или мрачен елф подобно изкачване.
— Притесняваш се от края на това изкачване? — Джарлаксъл пусна широка усмивка, която покриваше целия спектър от зловеща до обезоръжаваща, идеалното неразгадаемо изражение. — Защо?
Рейнджърът сви рамене, сякаш всъщност нямаше значение — поне не в този момент.
— Съдя за хората единствено по делата им. Срещал съм полуръстове, които биха прерязали гърлото на невинно човешко дете и полуорки, които биха дали живота си, за да го защитят. Лудориите ти с колянотрошачите не навредиха на никого, защото те са впечатляваща група, чиято репутация отдавна е изградена, а и във всеки случай живеят заради приключенията, а не заради репутацията. Хобарт със сигурност ти е простил. Дори вдигна тост в чест на хитростта ти, когато всичко му бе разкрито.
Очите на мрачния елф пламнаха за момент — малка загуба на самообладание. Джарлаксъл не беше свикнал колелата да се въртят извън неговия контрол и чувството не му харесваше. За момент се почувства така, сякаш се разправяше с покойната Матрона Баенре, най-нечестната от мрачните елфи, която сякаш винаги се движеше пред него или наравно с него. Бързо превъртя в ума си всички събития от срещата си с колянотрошачите, припомни си позата и отношението на Хобарт, за да види дали ще открие момента, когато полуръстът бе открил измамата.
Вдигна ръка, за да потърка брадичката си, като през цялото време не сваляше очи от Мариаброн и си отбеляза наум, че ще е добре, ако не го подценява отново.
Беше трудно за един мрачен елф да взема на сериозно хората и другите раси от повърхността. В крайна сметка през целия си живот Джарлаксъл бе убеждаван в тяхното по-нисше положение.
Но той знаеше по-добре. Беше оцелял и процъфтял, издигайки се над ограниченията на собствените си предразсъдъци. Потвърди това отново, справяйки се без усилие с острото напомняне.
— Районът безопасен ли е? — попита той рейнджъра.
— В безопасност сме.
Мрачният елф кимна и се отправи към лагера.
— Думите ти към Артемис Ентрери бяха добре казани — каза Мариаброн след него и го спря. — Мъжът се движи с грацията на истински войн и увереността на император. Но само във военния смисъл. Той е самотен във всеки друг смисъл. Смятам, че това е жалко.
— Не съм сигурен, че Артемис Ентрери ще оцени съжалението ти.
— Не го изразявам заради него, а заради тези около него.
Джарлаксъл обмисли тънката разлика за момент, после се усмихна и докосна шапката си.
„Да“, помисли си той, „Ентрери ще го приеме за голям комплимент“.
Още по-жалко.
Теренът беше неравен, понякога мек, понякога твърд и пълен с камъни и кал, изсъхнали корени и дълбоки локви. Коларите и пасажерите във фургоните подскачаха наляво-надясно, люлеейки се в ритъма на неравното и бавно пътуване, а главите им висяха, за да поемат вибрациите. Заради непрестанното друсане на Ентрери му трябваха няколко мига, за да забележи внезапната вибрация под колата, неочакваните трусове, които започваха да набират инерция под движещите се колела. Погледна към Джарлаксъл, който изглежда също се пробуждаше за внезапната промяна.
Край фургона конят на Елъри тропна с копито по земята. Отпред и отзад конете на стражите се изправиха на задни крака и изцвилиха с размахани във въздуха копита.
Мариаброн овладя коня си и го пришпори напред покрай Елъри и фургона на Джарлаксъл, а след това и покрай челния фургон.
— Пришпорете ги, пришпорете ги силно! — извика рейнджърът. — Напред, казах! С пълна скорост!
Той започна да удря с юздите си първо по едната, а после и по другата страна на врата на коня, пришпорвайки го напред.
Ентрери посегна към камшика. Жената от предния фургон направи същото. Джарлаксъл се хвана здраво, изправи се и се огледа, докато Елъри овладя жребеца си и го пришпори след Мариаброн.
— Какво става? — попита партньора си Ентрери.
— Чувствам подскачане и леко раздрусване — изкрещя Атрогейт от задницата на предния фургон. — Мисля да си намеря няколко чудовища за трепане!
Ентрери проследи как джуджето изважда с едно плавно движение двата си боздугана и топките им започват веднага да се въртят пред него.
Атрогейт обаче загуби изцяло концентрацията и ритъма си, когато секунда по-късно земята между вагоните изригна и няколко змиеподобни създания се изстреляха във въздуха. Докато се издигаха, развиха малки криле и закръжиха на място, а малките им зъбати усти се бяха разтворили в гладно очакване.
Конят отново се изправи на задните си крака и бедният ездач едва се задържа. Нагоре, точно пред ужасените му очи подскочи змиеподобно създание. Той инстинктивно закри лице с ръце точно когато змията изстреля киселина към очите му.
Строполи се на земята, а оръжието му остана затъкнато на седлото на ужасения му подскачащ кон. Навсякъде около него още и още крилати змии заизскачаха от дупки и се издигнаха във въздуха.
Конят му подскочи, хвърли къч и изтрополи напред, а група змии се впуснаха в гладно преследване.
Край мъжа с прошарена коса Дейвис Енг удържа коня си и го подкара напред в опит да заслони падналия си другар, но от земята заизлизаха още и още змии и се втурнаха да го пресрещнат. Енг извади широкия си меч и с бърз удар уви една змия около острието си и я запрати надалеч, когато завърши замаха си.
Но на нейно място се появи друга, която се изплю в лицето на войника и го заслепи с киселината си. Той размаха яростно оръжието си в напразни усилия да държи гадните малки създания настрана.
Още отрова удари мъжа и коня му. Друга двойка змии се спуснаха отзад и захапаха животното, което се изправи на задните си крака и изцвили от болка. Войникът се задържа на седлото, но изгуби всяка надежда да помогне на падналия си другар. Проснатият по очи мъж продължи да се извива под дъжда от киселинни струйки. Заби нокти в земята в опит да получи малко опора и да се изтласка нагоре.
Но една змия се гмурна към врата му, уви го с тялото си и заби пускащите си киселина зъби във врата му. Той я сграбчи с две ръце, но други змии се впуснаха бързо и яростно, плюейки и хапейки.
Ентрери изкрещя и конете изпръхтяха, заинатиха се ужасено и се отклониха надясно, тръгвайки нагоре по неравния склон.
— Задръж ги! — изкрещя Джарлаксъл, сграбчвайки юздите.
Фургонът се раздруса силно, защото задното му колело закачи камък и попадна в дълбока бразда. Впрягът коне се освободи, изтръгвайки сбруята от рамката и повличайки Джарлаксъл и Ентрери със себе си — поне за момент. И двамата запазиха самообладание достатъчно, че да се пуснат веднага щом полетяха напред с друсането и рязкото дръпване и нито един от двамата не бе толкова глупав, че да се опита да се противопостави на внезапната инерция. Удариха се в земята един до друг, Ентрери се претърколи, а мрачният елф се приземи леко на краката си и притича напред, за да поеме шока от удара.
Ентрери се изправи на крака светкавично с меч и кама в двете си ръце и готов за действие. Създаде около себе си непрозрачни воали от пепел, зад които се скри от погледа на множеството крилати змии.
Струйки киселинна плюнка проникнаха през слоевете черна пепел, но убиецът не бе хванат неподготвен.
Тичаше и сменяше посоките, за да избегне атаката, след което изхвърча през воалите и изненада змиите, докато се опитваха да го хванат. Един размах на Нокътя на Шарон свали две, пробождане от камата му проникна дълбоко в торса на трета. Тази змия стрелна глава, за да ухапе китката на убиеца, но Ентрери я изпревари, изви ръка надолу и замахна с острието, запращайки я надалеч.
Още преди създанието да отхвръкне от острието, убиецът отново бе в защитна позиция, замахвайки с меча си, за да отблъсне трио спускащи се змии и да отклони три струи киселина.
Нови се нахвърлиха върху него от другата страна и той бе наясно, че не може да победи всичките. Отстъпи от позицията си, скачайки надолу по хълма към двете джуджета и мършавия мъж, които бяха застанали в триъгълна защитна позиция в задната част на търкалящия се фургон.
Двата боздугана на Атрогейт се движеха като мъгла, металните топки с шиповете се въртяха бързо на края на веригите си. Въртеше ги навън и наоколо със страховита прецизност, без да прекъсва движенията им, но хитро променяйки ъгъла, така че да удари и запрати настрани всяка змия, която се появи твърде наблизо.
Атрогейт произнесе серия от римувани ругатни, докато се биеше, защото няколко струйки киселина го улучиха и вдигнаха струйки дим от брадата и туниката му.
Праткъс стоеше зад него, потънал дълбоко в молитви, и от време на време призоваваше Морадин, а после нежно докосваше дивия си телохранител, използвайки лечебни магии, за да излекува част от многобройните му рани.
Отстрани на свещеника мършавият мъж въртеше пръсти и изпращаше напред стрели енергия, които отблъскваха най-близките създания.
Ентрери знаеше, че трябва да настигне този фургон.
— Направете място! — изкрещя, като сви рязко настрани и се изравни със задната част на фургона, като скочи на върха на една скала.
Атрогейт се обърна бързо и му осигури безопасно приземяване на леглото. Преди джуджето да успее да му извика да задържи фланга, Ентрери профуча покрай него, между другото джудже и мършавия мъж. Покатери се на пейката, за да заеме мястото между двете кочияшки, които се бяха свили и крещяха от болка.
Ентрери дръпна качулката на наметалото върху лицето си и грабна юздите от Калихай. Полуелфката очевидно бе заслепена и почти безчувствена.
— Дръжте ги далече от мен! — изкрещя на триото зад себе си.
Наведе се ниско на мястото си и пришпори конете още по-бързо.
Парисъс, която стоеше отдясно на Ентрери, измърмори нещо и залитна силно към него, карайки го да се извие и неволно да дръпне юздите, забавяйки впряга.
С ръмжене Ентрери я блъсна назад, без да осъзнава, че жената е изгубила съзнание. Тя залитна на другата страна и продължи да пада през перилото. Ентрери посегна да я хване, но не можеше едновременно да задържи нея и да пришпорва конете.
Избра фургона.
Жената се претърколи, падна под предните колела с изпъшкване, последвано от второ, щом и задното колело я прегази.
Калихай извика и сграбчи ръката на Ентрери, крещейки му да спре фургона.
Той се обърна, за да я изгледа заплашително, да я накара да разбере съвсем ясно, че ако моментално не го пусне, ще я изхвърли от другата страна.
Тя падна назад, обхваната от страх и болка, след което извика отново когато още една струя киселинна отрова я удари в лицето и по едната й буза избиха мехури, „Дръж се! Дръж се!“
Това бе всичко, за което можеше да мисли бедният Дейвис Енг, докато нападението продължаваше.
Надеждите му да помогне на приятеля си се бяха изпарили, защото яздеше на ръба на възможностите си, дезориентиран, загубен в море от кръжащи, хапещи и плюещи змии. По ръцете и по страните на коня му се стичаха струйки кръв, а половината му лице бе покрито с възпалени мехури.
— Изчадия на Зенги! — чу вика на любимата си командирка нейде отдалече, твърде далече, че да може да му помогне.
Трябваше да намери посока и да пришпори коня си натам, но как можеше да прави нещо друго, след като трябваше да се държи здраво, за да остане жив?
Конят му се изправи, изцвили и се завъртя на задните си крака. После нещо го удари силно отстрани и спря завъртането. Войникът се наклони и не можа да се задържи.
Но нечия ръка го сграбчи и го изправи, после се плъзна край него, сграбчи юздите и ги поведе напред.
Мариаброн владееше коня си толкова добре, че животното правеше точно онова, което рейнджърът искаше — намери пътека и се отдалечи в галоп, като приемаше жилещите ухапвания от гадинките и прие сблъсъка с коня на Дейвис Енг.
На земята зад Мариаброн падналият войник продължаваше да се извива и търкаля, но очевидно вече нищо не можеше да му помогне. Мариаброн много се огорчи, че трябва да го изостави, но явно нямаше избор, защото дузини змии се бяха увили около него и го хапеха непрестанно, изпълвайки вените му с отрова.
Мариаброн знаеше, че конят може да надбяга създанията и това беше единствената надежда за него и за другия войник.
Жената войн изкрещя, наведе се ниско и размаха брадвата си, докато конят й трополеше по посока на мрачния елф, който скоро щеше да бъде надвит. Ръцете му се движеха обезумяло — и великолепно, трябваше да признае Елъри, — изпращайки поток от премятащи се кинжали към близките змии. Освен това самият той се въртеше непрестанно, наметалото му се бе разперило широко и предлагаше някаква защита срещу струите киселинна отрова, летящи към него. Въпреки това го улучваха неведнъж и той се смръщваше от болка, а Елъри бе сигурна, че не може да поддържа сякаш безкрайния си запас от снаряди.
Тя се наведе ниско, намръщи се и почти падна от коня си, когато струя киселина обля челюстта й, точно под долния край на шлема. Все пак успя да се овладее достатъчно, че да замахне напред с брадвата и да откъсне крилото на друга от змиите, но трета успя да премине напред над острието и да се спусне към ръката й. Извити зъби се показаха и захапаха здраво през ръкавицата на Елъри.
Рицарката изрева от болка и изпусна брадвата си, после яростно разтърси ръка и запрати ръкавицата и змията надалече. Извика на тъмния елф и насочи коня си, протягайки ръка за неговата.
Джарлаксъл я сграбчи, другата му ръка се задвижи светкавично и замахна ниско с камата. Изненадата на Елъри бе пълна, когато усети, че се плъзга от седлото, вместо да повлече елфа със себе си. Някаква магия бе овладяла мрачния елф, осъзна тя, защото силата му бе увеличена многократно и той не отстъпи и крачка, когато конят й премина в галоп покрай него.
Тя светкавично се озова на земята, зашеметена и залитаща, но Джарлаксъл я изправи на крака.
— Какво…? — понечи да попита.
Мрачният елф я дръпна на позиция пред себе си и Елъри забеляза слаби искрици във въздуха около тях.
Някаква сфера.
— Не се дърпай! — предупреди я той.
Вдигна другата си ръка, за да й покаже, че държи в деликатните си пръсти черен жезъл с рубинен връх.
Очите на жената се разшириха от страх, когато погледна през рамото на Джарлаксъл и видя няколко змии, летящи към тях.
Джарлаксъл не показа никаква следа от страх. Просто насочи жезъла към земята и изрече заповедна дума, която освободи малка огнена топка от края му.
Елъри инстинктивно се отдръпна, но мрачният елф я задържа на място с подсилената си от магия желязна хватка.
Тя се дръпна още повече, когато огненото кълбо изригна и яростни пламъци прогориха въздуха. Почувства как дъхът бива изсмукан от дробовете й, почувства внезапния натиск на изпепеляващата жега и сферата около нея и мрачния елф проблесна и просветна в яростен отговор.
Но издържа. Убийствените пламъци не можаха да преминат. Извън това пространство обаче, на двадесетина стъпки радиус пламъците поглъщаха жадно.
Змиите падаха пламнали към земята, превърнати на въглен преди да се приземят. Отстрани във фургона, който двамата с Ентрери бяха зарязали безцеремонно, чувалите с царевица се разпукаха в хватката на огъня.
От другата страна тялото на падналия войник изпращя и се овъгли, както и дузината змии, извиващи се върху него.
Облаче черен дим се издигна във въздуха над война и мрачния елф. Фургонът продължи да гори, изпращайки друг стълб пушек нагоре, докато дъските му пращяха в протест.
Но с изключение на това въздухът около тях утихна, неестествено спокоен, сякаш огненото кълбо на Джарлаксъл го бе пречистило.
Вълна от топлина премина покрай Ентрери — горещите вълни от огненото кълбо на Джарлаксъл. Той чу как мършавият мъж в задната част на фургона извика от изненада, последван от одобрителния възглас на Атрогейт:
— Чуден гърмеж прочисти таз гмеж!
Ако убиецът бе имал някакви планове да намали и да погледне назад, те бързо се изпариха заради пльокването на киселина върху качулката на наметалото му и пърхането на змийски криле зад ухото му.
Преди дори да успее да обърне внимание на ситуацията се чу потропване, последвано от шумно прас и гледката на размазана змия, отхвърчаща настрани.
Дрънкането продължи и Ентрери разпозна боздуганите на Атрогейт, които джуджето въртеше със смъртоносна точност.
— Пазя ти гърба, пазя ти главата — долетя викът на джуджето. — Ако змиите нападнат, стават на салата!
— Просто млъкни и ги убий — промърмори под носа си Ентрери, или поне така си мислеше. Бурният смях на Атрогейт му подсказа, че го е изрекъл твърде високо.
Друга змия отлетя покрай главата му и Ентрери чу бърза серия от сблъсъци, всеки придружен от рева на джуджето. Убиецът успя да погледне настрани към жената, която бързо губеше съзнание и започваше да се изтъркулва от фургона. С неприязън Ентрери я сграбчи и я натика обратно на мястото до него.
След това погледна назад и видя, че Атрогейт обикаля яростно в кръг. Боздуганите му свистяха и вършееха, размазваха и хвърляха змиите, изстрелвайки ги нагоре във въздуха или право надолу към земята.
Мършавият мъж стоеше в края на фургона зад двете джуджета, обърнат назад, а пръстите му се движеха.
От ръцете му се стрелна облак зелена мъгла и се разнесе зад фургона.
Змиите, които бяха наблизо, забавиха движенията си и започнаха да се извиват в спазми, щом се докоснаха до мъглата. Миг по-късно започнаха да падат мъртви по земята.
— Ура! — извика другото джудже.
— Отрови въздуха, а, магьоснико хитър? — каза Атрогейт. — Задави гущерите плюещи, мир из ли…
— Не го казвай! — изкрещя му Ентрери.
— Какво? — отвърна джуджето.
— Просто млъкни.
Атрогейт сви рамене, а боздуганите му най-сетне изгубиха инерция и увиснаха на веригите си.
— Не остана нищо за удряне — отбеляза той.
Ентрери го изгледа гневно, сякаш го предизвикваше да измисли някоя рима.
— Спри впряга — каза мършавият мъж. — Преследването приключи.
Ентрери дръпна леко юздите и накара конете да забавят ход. Обърна фургона настрани и забеляза приближаването на Мариаброн и ранения войник. Рейнджърът все още управляваше и двата им коня. Ентрери завъртя още малко в равното поле, за да проследи пътя на бягството им. Облакът отровна зелена мъгла започна да се разсейва и далечният горящ фургон се виждаше по-ясно, както и издигащият се във въздуха стълб от черен пушек.
Зад него Калихай се разкашля и изпъшка, Мариаброн предаде коня на войника на грижите на Атрогейт, после се обърна и се отправи в галоп към тялото на другата паднала жена. Ентрери забеляза, че другият войник е мъртъв — ясно се виждаше овъгленото му тяло.
От гледката на падналата жена — изкривена, окървавена и неподвижна, убиецът заключи, че са изгубили двама души в сблъсъка.
Най-малкото двама, осъзна той и за своя изненада усети вълна на притеснение. Огледа се наоколо, успокоявайки се почти веднага, щом забеляза Джарлаксъл от другата страна на един от хълмовете. Мрачният елф се спускаше спокойно. Видя и Елъри, малко след мрачния елф, която следваше изранения си кон.
Ранената жена на земята изпъшка и Ентрери се обърна, за да види Мариаброн, който държеше главата й в скута си. Рейнджърът повдигна нежно натъртеното й тяло от калта и я качи на гърба на коня си, след което го подкара бавно към фургона.
— Парисъс? — попита Калихай. Тя пропълзя обратно в седнала позиция, очите й се разшириха и тя отново извика приятелката си. — Парисъс!
Изражението на лицето на Мариаброн беше обезсърчаващо. Същото важеше и за безжизнено олюляващите се крайници на Парисъс.
— Парисъс? — извика отново жената до Ентрери, още по-настойчиво, щом започна да се освестява. Тръгна да подминава убиеца, но се спря. — Ти й причини това! — изкрещя тя и приближи изкривеното си лице до неговото.
Или се опита, защото когато последната дума се отрони от устните й, се чу гъргорене. Силната ръка на Ентрери я бе сграбчила за гърлото, пръстите му бяха обхванали трахеята й така, че всеки момент щяха да я смажат. Тя сграбчи ръката му с двете си ръце, после пусна едната, за да измъкне оръжието си.
Ентрери обаче никак не се притесни, защото тя се спря веднага щом почувства върха на инкрустираната кама, опрян под брадичката й.
— Искаш ли да изречеш още някакви обвинения? — попита Ентрери.
— Леко, момко — каза Атрогейт.
Зад него другото джудже започна тихо да напява.
— Ако тази магия е насочена към мене, би било мъдро да помислиш пак — обади се Ентрери.
Джуджето свещеник наистина спря, но едва когато ръката на мрачния елф го сграбчи за рамото.
— Няма нужда от враждебност — обърна се към всички Джарлаксъл. — Труден враг, но унищожен.
— Защото реши да ги изгориш, заедно с приятеля си — обвини го разтърсената, трепереща полуелфка.
— Приятелката ти беше мъртва много преди да изпратя огненото кълбо — отвърна мрачният елф. — Ако не го бях направил, двамата с командир Елъри щяхме да имаме същата съдба.
— Няма откъде да го знаеш!
Джарлаксъл сви рамене, сякаш нямаше значение.
— Спасих себе си и командир Елъри. Не можех да спася приятелката ти, нито пък ти, във всеки случай.
— Изчадия на Зенги — отбеляза Мариаброн, приближавайки се към останалите. — Може да има още наоколо. Нямаме време за тези глупости.
Ентрери погледна към рейнджъра, после към Джарлаксъл, който му кимна да пусне полуелфката. Той го направи, отправяйки й един последен заплашително предупредителен поглед.
Калихай се задави леко и отстъпи назад, но бързо се възстанови. Скочи от пейката на фургона и отиде при ранената си спътница. Мариаброн я пусна да мине, но погледна към останалите и поклати глава.
— Имам някои магии — обади се джуджето свещеник.
Мариаброн се дръпна от коня, оставяйки жената с ранената й приятелка.
— Тогава ги използвай — каза на джуджето. — Но се съмнявам, че ще помогнат. Пълна е с отрова, а падането е счупило гръбнака й.
Джуджето кимна мрачно и мина покрай него.
Сграбчи по-дребничката Калихай, която ридаеше неконтролируемо и изглеждаше сякаш ще се стопи в земята до коня.
— Парисъс — шепнеше тя отново и отново.
— Торба проклятия! Това трябваше да е тя — промърмори Атрогейт.
— Най-малкото — допълни Джарлаксъл.
Звукът от приближаващ се кон ги накара да се обърнат и да погледнат Елъри.
— Мариаброн с мен — нареди командирът. — Ще се върнем, за да видим какво можем да спасим. Трябва да си върна брадвата, и имаме още един кон, който тича свободно. Няма да го изоставя. — Тя погледна към ранената жена, докато Праткъс и Калихай я сваляха внимателно от коня. — Ами тя?
— Не — отвърна Мариаброн, а гласът му беше тих и изпълнен с уважение.
— Тогава я сложете във фургона и го подкарайте — нареди Елъри.
Безчувственият й тон предизвика усмивка у Ентрери. Можеше да види, че е развълнувана под спокойната фасада.
— Аз съм Кантан — чу да казва на Джарлаксъл мършавият мъж. — Станах свидетел на експлозията. Много впечатляващо. Не знаех, че се интересуваш от Изкуството.
— Аз съм мрачен елф с много таланти.
Кантан се поклони и изглеждаше впечатлен.
— И много предмети — не се сдържа да добави Ентрери.
Джарлаксъл докосна ръба на широкополата си шапка и се усмихна.
Ентрери обаче не отвърна на усмивката, защото бе забелязал погледа на Калихай. Видя ясна заплаха в синьо-сивите й очи. Да, тя то обвиняваше за падането на приятелката си.
— Хайде, тъпаци, натоварете тоз фургон! — изрева Атрогейт, щом Мариаброн и Елъри потеглиха. — Побързайте преди Зенги да нападне с дракон! Буахахаха!
— Ще бъде интересно пътуване — каза Джарлаксъл на Ентрери, докато се качваше на пейката до убиеца.
— „Интересно“ е добра дума — отвърна Ентрери.
Глава 10
С открито сърце
— Спокойно, грамадни приятелю — каза Уингхам, пляскайки с ръце във въздуха в опит да успокои полуорка.
Но Олгерхан не се успокояваше.
— Тя умира! Опитах се да помогна, но не мога.
— Не знаем дали умира.
— Отново е болна и е по-зле отпреди — продължи Олгерхан. — Замъкът расте и сянката му разболява Арраян.
Уингхам понечи да отговори, но се спря и се замисли върху думите на Олгерхан. Без съмнение не особено умният войн правеше само бегла връзка, използвайки замъка, за да илюстрира страха си за Арраян, но в това простичко изявление Уингхам долови намек за истина.
В крайна сметка Арраян бе отворила книгата. Възможно ли беше с това си действие да е създала магическа връзка между себе си и тома? Уингхам бе заподозрял, че тя е послужила за катализатор, но възможно ли бе да има нещо повече?
— Стария Нюнги още ли е в града? — попита търговецът.
— Нюнги? — повтори Олгерхан. — Разказвачът?
— Да, същият.
Олгерхан сви рамене и отвърна:
— Не съм го виждал от известно време, но знам къде е къщата му.
— Заведи ме при него веднага.
— Но Арраян…
— За да помогнем на Арраян — обясни Уингхам.
В мига, в който думите излязоха от устата му, Олгерхан го сграбчи за ръцете и го издърпа извън фургона, после го затегли на север към града. Движеха се с пълна сила, което значеше, че бедният стар търговец наполовина тичаше, наполовина летеше зад теглещия го войн.
Скоро стояха пред разнебитената врата на стара триетажна къща, чиято външност изглеждаше ужасно занемарена. Мъртви лози бяха пропълзели до средата на постройката, нова растителност беше поникнала навсякъде с корени, проникващи в каменните й основи.
Без да спира, Олгерхан потропа по вратата, която се разтресе така, сякаш силните удари щяха да я изтръгнат от паянтовите панти.
— Полека, приятелю — каза Уингхам. — Нюнги е много стар. Дай му време да отговори.
— Нюнги! — изкрещя Олгерхан.
Потропа толкова силно по стената до вратата, че цялата постройка потрепери. После премести грамадния си юмрук обратно към вратата и вдигна ръка.
Спря, когато вратата се отвори навътре и в рамката се появи плешив, сбръчкан старец, приличащ повече на човек, отколкото на орк с изключение на зъбите, които бяха твърде дълги, че да се поберат в устата му. Плешивото му теме бе покрито с кафяви петна, а от една голяма бенка отстрани на носа му стърчеше снопче сиви косми. Трепереше, сякаш можеше всеки момент да се строполи, но в сините му очи Олгерхан и Уингхам видяха яснота, която не се поддаваше на възрастта му.
— О, моля те, не ме удряй, едро буйно дете — каза той с дрезгав и хриптящ глас. — Съмнявам се, че ще е кой знае какво предизвикателство да ме повалиш. Изчакай няколко мига и си спести усилията, защото старите ми крака няма да ме държат изправен дълго време!
Той завърши думите си със смях, който се трансформира в кашлица.
Олгерхан свали ръката си и сви рамене, доста засрамено.
Уингхам сложи ръка на рамото на Олгерхан и внимателно го побутна настрани, после пристъпи напред, за да се изправи лице в лице със стария Нюнги.
— Уингхам? — попита мъжа. — Уингхам, нима пак си се върнал?
— Всяка година, стари приятелю — отвърна търговецът, — но не съм те виждал от десетилетие или повече. А преди толкова обичаше ароматите от моя панаир…
— Все още бих им се насладил, стари глупако — отвърна Нюнги — но е твърде дълга разходка за мен.
Уингхам се поклони ниско.
— В такъв случай моите извинения, задето не съм те потърсил през всичките тези години.
— Но сега си тук. Влез, влез. Доведи и едрия си приятел, но моля те, не му позволявай да удря стените ми отново.
Уингхам се подсмихна и погледна към покрусения Олгерхан. Нюнги понечи да изчезне обратно в сенките на къщата, но Уингхам го накара да спре.
— Друг път с удоволствие — обясни търговецът. — Но сега не сме дошли да си бъбрим. Близо до Палишчук се случва нещо, което има нужда от твоята мъдрост и знания.
— Отдавна се отказах от пътя на песента и меча.
— Не е далече — настоя Уингхам — и те уверявам, че нямаше да те безпокоя, ако имаше друг начин. Но има голяма постройка в процес на изграждане — подозирам, че е реликва на Зенги.
— Не изричай това нечисто име!
— Съгласен съм — отвърна Уингхам с нов поклон. — И не бих, ако имаше друг начин да те подтикна да действаш.
Нюнги се наклони леко назад и обмисли думите.
— Конструкция, казваш?
— Убеден съм, че ако се покатериш до най-високата си стая и погледнеш през северния прозорец, ще можеш да я видиш и оттук.
Нюнги погледна обратно към стаята зад себе си и разнебитеното стълбище, изкачващо се покрай дясната стена.
— Не напускам твърде често най-долния етаж. Съмнявам се, че мога да изкача тези стълби — той се усмихваше, когато се обърна към Уингхам, после насочи погледа си към Олгерхан. — Може би едрият ти приятел може да ми помогне — да помогне и на двама ни, ако краката ти са толкова стари като моите.
Уингхам не се нуждаеше от помощта на Олгерхан, за да изкатери стълбите, макар че дървеният парапет бе крехък и разнебитен. Много от перилата липсваха или бяха наклонени навън или навътре и не бяха закрепени за самия парапет. Старият търговец поведе, Олгерхан го следваше отблизо, нарамил Нюнги, и от време на време протягаше ръка, за да придържа Уингхам.
Стълбището се издигаше на около петнадесет фута и излизаше на балкон, който се разпростираше по дължината на широкото фоайе. Отсреща имаше второ стълбище, което водеше до третия етаж. То изглеждаше по-стабилно с всички перила на мястото им, но очевидно не бе използвано от години и Уингхам трябваше да почисти няколко паяжини, за да продължи. Стълбите излизаха на южната страна на къщата и Уингхам трябваше да измине по балкона целия път обратно до вратата на северната стая. Когато стигна дотам, погледна назад, защото Нюнги отново ходеше сам и бе изостанал заради отчетливото си куцукане. Нюнги му махна да продължи и той отвори вратата, отиде до далечния прозорец и дръпна завесата.
Щом погледна на север, Уингхам за малко не се строполи, защото макар и да бе очаквал гледката на растящия замък, определено не бе очаквал колко доминираща ще изглежда постройката от толкова далече. Само няколко дни бяха изминали откак Уингхам бе ходил до магическата книга и постройката, която растеше около нея, и замъкът вече бе многократно по-голям. Естествено Уингхам не можеше да види книгата от толкова далече, но кръглата кула, издигаща се около нея, и извисяваща се над Ваасанската равнина, бе ясно видима.
По-потресаващо бе, че кулата бе далеч към задната част на постройката, в средата на задната стена, обградена от две по-малки кули, разположени в ъглите й. От тях стената се придвижваше на юг към Палишчук и Уингхам можеше да различи очертанията на нарастваща централна постройка около бъдеща порта, която щеше да се превърне в горната стена на замъка.
Няколко други постройки растяха пред портата, външна стена и по-ниска стена вече се издигаха от земята.
— В името на боговете, какво е направил? — попита старият Нюнги иззад гърба на Уингхам.
— Оставил ни е някои подаръци, както изглежда — отвърна Уингхам.
— Изглежда почти като копие на замъка Опасни, проклето да е името му — отбеляза Нюнги.
Уингхам погледна към стария бард, наясно с факта, че той бе един от малцината все още живи, които бяха виждали ужасното място по време на зенита на могъществото на Зенги.
— Това е направено от магьосник — каза Нюнги.
— Зенги, както вече обясних.
— Не, стари ми приятелю, имам предвид сега. Направил го е магьосник. Магьосник е послужил за катализатор, за да върне към живот силата на краля вещер.
Сега!
— Някои проклятия нямат край — отвърна Уингхам, но премълча останалата част от мислите си, свързани с Арраян и собствената му глупост да й даде книгата.
Беше я сметнал за наръчник в изкуството на некромантията или създаването на големи, или пък по история.
Никога не си беше представял каква е истината.
— Моля те, ела с мен, Нюнги — подкани го Уингхам.
— Там ли? — попита старецът с ужасено изражение. — Опасявам се, че дните ми на странстване са отдавна в миналото. Нямам силата да се бия с…
— Не там — обясни Уингхам. — До къщата на приятел — племенницата ми, която се нуждае от мъдростта ти в този мрачен час.
Нюнги погледна към Уингхам с нескрито любопитство.
— Магьосницата?
Мрачното изражение на Уингхам беше достатъчен отговор за стария полуорк.
Уингхам скоро откри, че Олгерхан не преувеличава в настояването си старият търговец да дойде бързо при Арраян. Жената изглеждаше много по-зле отпреди. Кожата й бе бледа и изглеждаше обезводнена, като сива изсушена хартия. Опита се да се надигне от леглото, където Олгерхан я бе изправил с помощта на възглавници в почти седнала позиция, но Уингхам виждаше, че усилието е твърде голямо и бързо й махна да остане в по-удобната поза.
Погледът на Арраян пробяга покрай Уингхам и Олгерхан и се спря на прегърбената фигура на по-възрастния полуорк. Изражението й се промени от подканящо към подозрително.
— Познаваш ли приятеля ми Нюнги? — попита я Уингхам.
Арраян продължи да оглежда внимателно стария полуорк и в уморените й очи проблесна искрица на разпознаване, макар и бегло.
— Нюнги е компетентен по въпросите на магията — обясни Уингхам. — Ще ни помогне да те излекуваме.
— Магия? — попита със слаб глас Арраян.
Нюнги пристъпи напред и се наведе над нея.
— Малката Арраян Личинкочистачка? — запита той и жената се намръщи при споменаването на името й. Винаги беше любопитна като малка. Не съм изненадан да открия, че си магьосница, и то могъща, ако онзи замък е някакъв показател.
Арраян осмисли комплимента достатъчно дълго, че да разпознае какво стои зад него и лицето й се разкриви от ужас.
— Не съм създала замъка.
Нюнги понечи да отговори, но се спря, сякаш тъкмо бе схванал твърдението й.
— Извини ме за грешката — каза накрая.
Старият полуорк се наведе по-ниско, за да я погледне в очите. Подкани Олгерхан да й донесе малко вода или супа, прекара още няколко мига, като я оглеждаше, после отстъпи назад, щом по-едрият полуорк се върна.
Нюнги направи знак на Уингхам да го последва обратно в предната стая.
— Тя не е болна — обясни старият бард, когато излязоха от стаята на Арраян.
— Имаш предвид, че не е болест?
Нюнги кимна.
— Знаех го още преди да дойдем, но след като я огледах, съм напълно сигурен. Това не е отрова или болест. Само допреди няколко дни е била напълно здрава, нали?
— Танцуваше с лекота на прекрасните си крачета, когато дойде да ме посрещне при пристигането ми.
— Това е магия — отбеляза Нюнги. — Зенги го е правил и преди.
— Как?
— Книгата е капан. Не е том на сътворението, а том на самосътворението. Веднъж щом някой с подходящите магически сили започне да я чете, тя хваща в капан есенцията на живота му. Когато замъкът нараства, той го прави с цената на живота, интелекта и магическите сили на Арраян. Тя го създава подсъзнателно.
— За колко дълго? — попита Уингхам, пристъпи и погледна загрижено към спалнята.
— Предполагам, че докато умре — отвърна Нюнги. — Погълната от създаденото. Съмнявам се, че безмилостният Зенги би се спрял от нещо подобно на състрадание към нищо неподозиращата жертва.
— Как можем да го спрем? — попита Уингхам.
Нюнги погледна загрижено покрай него, после на лицето му се изписа зловеща решителност, когато отново срещна погледа на Уингхам.
— Не, не можеш — каза Уингхам, внезапно разбирайки намеренията му.
— Замъкът е заплаха — заплаха, която расте и става все по-силна — обоснова се Нюнги. — Страхувам се, че племенницата ти е загубена. Със сигурност няма нищо, което да мога да направя, за да забавя процеса, който ще я убие. Съмнявам се, че някой друг в Палишчук би могъл.
— Имаме лечители.
— Които в най-добрия случай ще са безпомощни — отвърна по-възрастният полуорк. — Или ако не са, ще й предложат някакво облекчение, което единствено ще подсили енергията, която се влива в чудовищното творение на Зенги. Разбирам колебанието ти, приятелю. Тя ти е роднина, при това любима. Разбирам го по погледа ти, когато я гледаш. Но нима не помниш нещастията, причинени от Зенги? Нима във фалшивото си състрадание ще помогнеш за завръщането им?
Уингхам отново погледна към стаята и каза:
— Не може да си сигурен за всичко това. Има твърде много предположения.
— Сигурен съм, Уингхам. Това не е просто съвпадение. И ти го знаеш — когато изрече това, Нюнги отиде до тезгяха и намери дълъг кухненски нож. — Ще бъда бърз. Няма да види удара. Нека се молим, че не е твърде късно да спасим душата й и да омаломощим злото, което неволно е създала.
Уингхам едва успяваше да диша, едва се държеше на краката си. Опита се да смели думите на Нюнги и аргументите му. Търсеше някаква грешка, някаква нишка надежда. Инстинктивно вдигна ръка, за да спре стария полуорк, но Нюнги се движеше воден от цел, каквато не бе имал от много години. Той мина покрай Уингхам, влезе в спалнята и подкани Олгерхан да се дръпне настрани.
Едрият полуорк го направи и откри пътя към Арраян, която дишаше на пресекулки и си почиваше.
Нюнги знаеше много за света, заобикалящ Палишчук. Беше прекарал десетилетия в странстване из страната като пътуващ менестрел — събираше информация и песни. Освен това дълги години бе пътувал с Уингхам и бе изучавал магията и магическите предмети. Беше служил в армията на Зенги в ранните дни на възхода на краля вещер, преди ужасната истина за чудовищното създание да излезе наяве. Нюнги не се съмняваше в предположението си за хитрата връзка, която бе създадена между книгата и четящия, нито пък в нуждата да извърши ужасното деяние преди замъкът да бъде завършен.
Умът му бе все още остър и знаеше много.
Това, което не бе взел под внимание, бе дълбочината на връзката между Арраян и Олгерхан. Не помисли да скрие намерението си, докато размахваше дългия нож и се приближаваше към безпомощната жена.
Нещо в очите му го издаде на Олгерхан. Нещо в дръзката му, нетърпелива поза подсказа на младия полуорк, че старецът не е тръгнал да лекува, поне не и по начин, който чувствата на Олгерхан биха позволили.
Нюнги се приведе към гърлото на Арраян и бе спрян от силна ръка, която сграбчи неговата. Опита се да се измъкне, но със същия успех би могъл да се опита да спре галопиращ кон.
— Пусни ме, глупако! — сгълча го той.
Арраян отвори очи и погледна към двете фигури, застанали пред нея.
Олгерхан извъртя китката си и с лекота принуди Нюнги да вдигне ръката с ножа във въздуха и да изкриви лице от болка.
— Трябва… Не разбираш! — заспори Нюнги.
Олгерхан отмести поглед от Нюнги към Уингхам, който стоеше до вратата.
— За нейно добро е — запротестира бардът. — Като пускането на кръв, за да се махне отровата, разбираш ли?
Олгерхан продължи да гледа към Уингхам в очакване на отговор.
Нюнги продължи да се бори, но застина, щом Уингхам изрече:
— Смята да я убие, Олгерхан.
Очите на Нюнги се разшириха още и още, когато юмрукът на младия силен полуорк се стовари върху лицето му и го изпрати през стаята и на пода, където изпадна в безсъзнание.
Глава 11
Сянката на Палишчук
— Побързай! — извика Калихай на Ентрери. — Подкарай ги по-бързо!
Ентрери изсумтя в отговор, но не размаха камшика. Разбираше отчаянието й, но това не беше негов проблем. През ширналото се поле от камениста земя, осеяна с кални локви, в далечината се издигаше Палишчук. Ентрери знаеше, че все още са далече от града и ако пришпори впряга още повече, конете най-вероятно ще издъхнат преди да стигнат до портите.
Джарлаксъл седеше на пейката до него заедно с Атрогейт, разположен по-далече, от лявата страна на убиеца.
Праткъс беше отзад заедно с Калихай и двамата ранени — войникът Дейвис Енг и пострадалата приятелка на Калихай Парисъс.
— По-бързо, казах, животът ти зависи от това! — изкрещя Калихай отзад.
Ентрери устоя на желанието да спре фургона. Джарлаксъл сложи ръка върху неговата и когато убиецът го погледна, му направи знак да не отговаря.
В интерес на истината Ентрери нямаше и намерение да отговаря на отчаяната жена, макар идеята да измъкне камата си, да скочи отзад и да отреже шавливия й език му бе минала през ума нееднократно.
Втора ръка се стовари на другото рамо на убиеца и той обърна студения си заплашителен поглед на другата страна към Праткъс.
— Лейди Парисъс със сигурност ще умре, — обясни джуджето. — Остават й няколко мига живот, не повече.
— Не мога да ги подкарам по-бързо, отколкото… започна да отговаря Ентрери, но джуджето го прекъсна с вдигната ръка и поглед, който показваше, че не е нужно обяснение.
— Просто ти казвам да не скачаш отзад, за да я накараш да млъкне — обясни Праткъс. — Полуелфите са от ридаещите, ако ме разбираш.
— Нищо ли не можеш да направиш за жената? — попита Джарлаксъл.
— Използвам всичките си способности, за да поддържам Дейвис Енг жив — обясни Праткъс. — А той дори не беше наранен в сравнение с нея, като изключим малко изгаряния с киселина. Проклетите ухапвания, които е получила, са проблемът. Твърде много. Отровни, че и от най-гадния тип. А Парисъс ще умре и без отровата, макар да съм сигурен, че във вените й има достатъчно да изтреби всички нас.
— Тогава накарай Атрогейт да й смаже черепа — каза Ентрери. — Да се приключва и да й спести болката.
— Мисля, че отдавна е преминала прага на болката.
— Още по-жалко — отвърна Ентрери.
— Става такъв, когато е раздразнен — подметна заядливо Джарлаксъл.
В отговор получи зъл поглед от Ентрери и естествено реагира с обезоръжаваща усмивка.
— Значи войникът ще оживее? — попита Атрогейт, но Праткъс само сви рамене.
Зад тях Калихай изплака.
— Спести ми един удар — отбеляза Атрогейт, разбирайки както и всички останали, по кухия и безпомощен тембър на риданията, че смъртта най-сетне е застигнала Парисъс.
Калихай продължи да ридае дори след като Праткъс се присъедини към нея и се опита да я успокои.
— Може все пак да се наложи да ударя — измърмори Атрогейт след няколко мига от несекващото оплакване.
Елъри приближи коня си зад фургона и попита свещеника за Парисъс и войника.
— Гадничка отрова — чуха думите на джуджето Ентрери и Джарлаксъл.
— Дори не сме стигнали града и двама вече са мъртви — каза Ентрери на мрачния елф.
— Двама по-малко, с които да делим съкровищата, които несъмнено ни очакват в края на пътя.
Ентрери не си направи труда да отговаря.
Малко по-късно, когато Палишчук се очерта доста по-ясно пред тях, групата забеляза кръг от ярко оцветени фургони, спрени пред южната стена на града. В този момент Мариаброн пришпори коня си в галоп и избърза напред.
— Търговецът Уингхам и неговата трупа — обясни Елъри, приближавайки се зад Ентрери.
— Не съм го чувал — отвърна й Джарлаксъл.
— Уингхам — отвърна лукаво Атрогейт и всички очи се обърнаха към него, за да видят как държи единия от боздуганите пред себе си, а покритата с шипове топка се люлее и поклаща на края на веригата в ритъма на движещия се фургон.
— Уингхам е известен с това, че продава редки предмети, по-точно оръжия — обясни Елъри. — Ще е повече от заинтересуван от твоя меч — добави тя, поглеждайки към Ентрери.
Ентрери се усмихна пряко волята си. Можеше да си представи как дава оръжието за оглед на „Уингхам“, който и да беше този „Уингхам“. Без защитната ръкавица неподозиращ или по-слаб индивид, опитващ се да държи Нокътя на Шарон, щеше да се окаже победен и погълнат от могъщия съзнателен предмет.
— Хубав комплект боздугани — поздрави джуджето Джарлаксъл.
— По-хубави, отколкото смяташ — отвърна Атрогейт с гротескно намигване. — Пращат враговете да летят по-далече, отколкото ти мяташ.
Ентрери се изкикоти.
— Хубави оръжия — съгласи се Джарлаксъл.
— Силно омагьосани — добави Елъри.
Джарлаксъл погледна от люлеещия се боздуган към командира и каза:
— Изглежда ще трябва да посетя този Уингхам.
— Носи си торба със злато — извика му джуджето. — И бъди готов да се простиш с него!
— Уингхам е известен като непреклонен търговец — обясни Елъри.
— Значи наистина трябва да го посетя — каза мрачният елф.
Праткъс се приближи с поклащане и се наведе между Ентрери и Джарлаксъл.
— Мъртва е — потвърди той. — Мисля, че е по-добре за нея, че всичко приключи бързо, защото никога нямаше да може да използва ръцете и краката си.
Това накара убиецът да трепне леко, припомняйки си подскачането на фургона, когато бе преминал през бедната Парисъс.
— Какво ще кажеш за Дейвис Енг? — попита Елъри.
— Той е болен, но си мисля, че ще се възстанови. Няколко десетдневки в леглото ще го изправят на крака.
— Месец? — отвърна Елъри. Не изглеждаше доволна от информацията.
— Трима си отидоха — промърмори Ентрери, но на мрачния елф сякаш не му пукаше.
Елъри обаче явно се вълнуваше.
— Поддържай го жив на всяка цена — нареди тя, после изви коня си настрани и заби пети в хълбоците му.
Съпровождан от нестихващите ридания на Калихай, Ентрери придвижи фургона по оставащото до Палишчук разстояние. По заповед на Елъри закара каруцата покрай цирка на Уингхам до южната порта на града, където им позволиха да преминат без проблеми — несъмнено благодарение на Мариаброн, който отдавна бе влязъл.
Спряха край караулното помещение веднага след южната порта и бяха посрещнати от коняри и прислужници.
— Обещавам ти, че няма да забравя какво направи — прошепна Калихай на Ентрери, докато минаваше покрай него, за да слезе от фургона.
Джарлаксъл отново сложи ръка на рамото на убиеца, но Ентрери нямаше намерение да отговаря на откритата заплаха — поне не и с думи.
Ентрери рядко отговаряше с думи на заплахи. В мислите си разбираше, че Калихай скоро отново ще застане до Парисъс.
Трима градски стражи се появиха, за да свалят Дейвис Енг, подканяйки Праткъс да иде с тях. Други двама дойдоха, за да вземат тялото на Парисъс.
— Вътре има няколко стаи за нас, макар че няма да се бавим дълго — обясни Елъри на останалите. — Настанете се удобно и си починете колкото можете.
— Изоставяш ли ни? — попита мрачният елф.
— Мариаброн ми е оставил съобщение, че трябва да се срещнем при цирка на Уингхам — обясни тя. — Ще се върна след това с решение какъв ще е маршрутът ни.
— Твоят маршрут — поправи я Калихай, привличайки всички погледи върху себе си. — Аз приключих с теб.
— Знаеше за опасностите, когато се присъедини към похода ми — сгълча я Елъри, но не ядосано, — както и Парисъс.
— Няма да съм част от група с този — отвърна Калихай и вирна брадичка към Ентрери. — Той ще хвърли всеки от нас към смъртта му, за да спаси себе си. Чудно е, че някой друг освен него и мрачния елф оцеля по пътя.
Елъри погледна към убиеца, който просто сви рамене.
— Ба! Но твоята дружка падна и отпраши към Ада прекъсна я Атрогейт. — Всички ще измрем, не можем го спрем, та защо да ревем! Буахаха!
Калихай го изгледа кръвнишки, което го накара да се разсмее още по-силно. Той се заклатушка към караулното и не изглеждаше никак разтревожен.
— Човек трябва да внимава с него — прошепна Джарлаксъл на Ентрери, и убиецът не го оспори.
— Съгласи се да участваш докрай — каза Елъри на Калихай. Тя се приближи и докато говореше, придърпа със сила жената към себе си. — Парисъс е мъртва и няма нищо, което ти или някой друг можете да направите.
Ние имаме дълг, който трябва да изпълним.
— Твоят дълг, но вече не и мой. Елъри я изгледа твърдо.
— Нима ще се окажа извън закона в земите на крал Гарет, защото отказвам да пътувам с група, на която не може да се разчита?
Погледът на Елъри омекна.
— Не, разбира се, че не. Ще помоля само да останеш и да наглеждаш Дейвис Енг. Изглежда, че и той няма да продължи пътуването си с нас. Когато приключим с Палишчук, ще ви върнем във Ваасанската порта — с тялото на Парисъс, ако това е твоят избор.
— И делът ми остава? — посмя да попита жената. — Както и делът на Парисъс, който тя ми завеща пред собствените ти очи?
За изненада на Ентрери и Джарлаксъл Елъри се съгласи без колебание.
— Ядосано малко създание — прошепна Джарлаксъл на приятеля си.
— Източник на неприятности? — зачуди се Ентрери.
— Мариаброн се завърна — каза Уингхам на Олгерхан, когато намери едрия полуорк обратно при къщата на Нюнги. — Довел е командир от Ваасанската порта, заедно с няколко други наемници, за да разучат замъка.
Ще намерят начин, Олгерхан. Арраян ще бъде спасена.
Войнът го погледна с неприкрит скептицизъм.
— Ти ще ги придружиш в пътешествието им — продължи Уингхам, — за да им помогнеш да открият начин да се справят с проклятието на Зенги.
— А ти ще се грижиш за Арраян? — попита Олгерхан със същото красноречиво съмнение. Той погледна през широкото фоайе към една врата, която водеше към малък килер. — Ще я защитиш от него?
Уингхам също погледна натам.
— Затворил си великия Нюнги в килер?
Олгерхан сви рамене и Уингхам тръгна натам.
— Остави го вътре! — настоя Олгерхан.
Уингхам се завъртя обратно към него, изумен, че обикновено податливият — или поне контролируем войн го командва.
— Остави го вътре — повтори Олгерхан. — Моля те. Може да диша. Не е овързан опасно.
Двамата се взираха един в друг дълго време и Олгерхан остана с впечатление, че Уингхам води вътрешна борба заради някакво решение. Старият търговец понечи да заговори неколкократно, но се спираше и най-накрая просто зае замислена поза.
— Няма да се грижа за Арраян — изрече решително Уингхам най-накрая.
— Тогава няма да я оставя.
Уингхам пристъпи към Олгерхан и бръкна в джоба на палтото си. Олгерхан се наведе назад, за да се предпази, но се успокои, когато видя предметите, които Уингхам извади — два златни пръстена с по един скъпоценен камък на всеки.
— Къде е тя? — попита Уингхам. — В къщата си ли?
Олгерхан го изгледа продължително, след което поклати отрицателно глава. Погледна нагоре към стълбите, после го поведе към първия балкон. Арраян беше настанена в една малка спалня. Лежеше съвсем неподвижно, дишането й бе равномерно.
— Чувства се малко по-добре — обясни Олгерхан.
— Знае ли за Нюнги?
— Казах й, че е с теб и търси някои отговори.
Уингхам кимна, после се приближи до племенницата си. Седна на леглото до нея, закривайки видимостта на Олгерхан. За момент се наведе ниско, после се отдръпна.
Погледът на Олгерхан бе привлечен към жената и към пръстена, който Уингхам й бе сложил. Прозрачният скъпоценен камък проблесна за момент, после посивя, сякаш в камъка някак бе проникнал пушек. Продължи да потъмнява, докато Олгерхан се приближаваше и когато нежно вдигна ръката на Арраян, за да го огледа по-отблизо, беше станал мастиленочерен като оникс.
Войнът погледна към Уингхам, който стоеше с протегната към него ръка и му подаваше другия пръстен.
— Достатъчно силен ли си, за да споделиш участта й? — попита Уингхам.
Олгерхан го погледна без напълно да разбира. Уингхам вдигна другия пръстен.
— Това са споделящи пръстени — обясни старият търговец. — Едновременно благословия и проклятие, създадени много отдавна от магия, загубена за света.
Съществуват само няколко чифта — предмети, създадени за любовници, които са били обвързани с тяло и душа.
— С Арраян не сме…
— Знам, но няма значение. Има значение онова, което е в сърцето ти. Достатъчно силен ли си, за да споделиш участта й, и готов ли си да умреш за нея или до нея, ако се стигне до това?
— Разбира се, че съм — отвърна Олгерхан без никакво колебание.
Той се протегна към Уингхам и взе предложения пръстен. Хвърли мимолетен поглед на Арраян и плъзна пръстена на ръката си. Преди дори да го нагласи на мястото му, го обзе дълбока умора. Зрението му се замъгли и главата му запулсира от остра болка. Стомахът му се разбунтува от вълните на гадене и краката му се заклатушкаха, сякаш щяха да се прегънат под него. Почувства се така, сякаш огромни нокти са се материализирали вътре в него и са започнали да дърпат живителните му сили, опъвайки тази тънка линия толкова рязко и настоятелно, че Олгерхан се уплаши, че тя просто ще се скъса и ще се взриви в облак разсеяна енергия.
Почувства ръката на Уингхам, която го подкрепи, и използва осезаемата хватка като водач към външния свят. През замъгленото си зрение мерна Арраян, която лежеше неподвижно, но с отворени очи. Тя помръдна едната си ръка, за да отмести назад гъстата си коса и дори през замаяността за Олгерхан беше очевидно, че цветът на лицето й се е върнал.
Тогава осъзна всичко съвсем ясно. Уингхам го бе помолил да „сподели участта й“.
С тази мисъл в ума си полуоркът изръмжа и отпъди гаденето, изправи се, сграбчи ръката на Уингхам със своята и целенасочено я отмести. Погледна към стария търговец и кимна. После сведе очи към пръстена си и загледа как кървавочервена мъгла нахлу и почна да се върти във фасетите на камъка. Мъглата посивя, но съвсем леко, не се появи чернотата, която бе видял на пръста на бедната Арраян.
Погледна обратно към жената и пръстена й и забеляза, че вече не е черен като оникс.
— Със силата на тези пръстени товарът е споделен прошепна му Уингхам. — Мога само да се надявам, че не съм дал на нарастващата постройка още по-голям източник на сила.
— Няма да се проваля в това — увери го Олгерхан, макар никой от двамата да не знаеше какво означава „това“.
Уингхам се приближи и огледа Арраян, която очевидно си почиваше по-удобно, макар отново да бе затворила очи.
— Това е временно решение — каза търговецът. — Кулата ще продължи да смуче енергия от нея и докато тя отслабва, ще отслабваш и ти. Това е последният ни шанс — единственият ни шанс — да я спасим. Двамата ще идете с Мариаброн и пратениците на Гарет. Победете силата, която хвърля мрак над земите ни, но ако не можете, ти, Олгерхан, ще трябва да направиш нещо друго за мен.
Едрият полуорк слушаше внимателно и се взираше твърдо в стария Уингхам.
— Не трябва да позволяваш на замъка да я вземе — обясни Уингхам.
— Да я вземе?
— Да я погълне — дойде отговорът. — Не мога дори да схвана напълно какво означава това, но Нюнги, който е по-мъдър от мен, беше особено настоятелен по този въпрос. Замъкът нараства от живителните сили на Арраян и е спечелил много, защото ние не знаехме с какво се борим. Дори сега не разбираме как да го победим, но трябва да го победим и то бързо. И ако не можеш, Олгерхан, искам думата ти, че няма да му позволиш да погълне моята Арраян!
Погледът на Олгерхан отново се отклони към Арраян, докато се опитваше да осмисли думите на Уингхам и когато най-накрая значението им започна да му се изяснява, погледът му стана още по-твърд.
— Молиш ме да я убия?
— Моля за милостта ти и изисквам силата ти.
Олгерхан изглеждаше така, сякаш ще се хвърли към Уингхам и ще откъсне главата му от раменете.
— Ако не можеш да го направиш за мен, тогава… — започна Уингхам, вдигна отпусната ръка на Арраян и сграбчи пръстена.
— Недей!
— Тогава искам думата ти — каза търговецът. — Олгерхан, пред нас няма избор. Иди и се бий, ако предстои битка. Мариаброн е мъдър и е довел интересна група със себе си, включително мрачен елф и мъдър маг от Дамара. Но ако битката не може да бъде спечелена или поне не спечелена навреме, тогава не бива да позволяваш на замъка да вземе Арраян. Трябва да намериш силата да бъдеш милостив.
Към края на думите му Олгерхан вече дишаше накъсано и почувства как сърцето му се разкъсва, докато гледаше своята скъпа Арраян на леглото.
— Пусни ръката й — каза накрая. — Разбирам и няма да се проваля в това. Замъкът няма да получи Арраян, но ако тя умре от ръката ми, знай, че бързо ще я последвам в отвъдния свят.
Уингхам кимна бавно.
— По-добре това, отколкото да влизам в замъка до онова неприятно джудже — каза Дейвис Енг с глас, отслабен от отровата.
При него бяха дошли билкари, а Праткъс бе направил още лечебни магии. Всички бяха съгласни, че ще оцелее, но ще му е нужно известно време преди да има силата дори да се върне във Ваасанската порта. След това вероятно щяха да минат няколко десетдневки преди да може отново да вдига меча си.
— Атрогейт? — попита Калихай.
— Гадна малка отрепка.
— Ако те чуе да казваш това, ще ти смачка черепа — отвърна жената. — Твърди се, че е най-добрият боец на стената, а в тези боздугани, дето размахва, има доста магия.
— Физическата сила е едно. Силата на сърцето е съвсем друго. Този така чудесен боец мислил ли е някога да се запише в Армията на Кървав камък?
— Като служи на стената, той служи на каузата на крал Гарет — припомни Калихай.
Легналият по гръб Дейвис Енг отпъди с ръка тази идея.
Калихай настоя.
— Колко уши на чудовища е донесъл на командир Елъри, а? А също и на гиганти. Не са мнозина тези, които могат да твърдят, че са победили гигант в единоборство, но Атрогейт с лекота може да го потвърди.
— И откъде знаеш, че е бил сам? Той си има оня кльощав приятел — по-неприятен и от джуджето!
— И по-опасен — каза Калихай. — Не говори лошо за Кантан в мое присъствие.
Дейвис Енг вдигна глава достатъчно, че да я изгледа намръщено.
— И бъди достатъчно умен да правиш каквото ти казвам, докато лежиш така безпомощно — добави жената и това го накара да легне назад.
— Не знаех, че сте приятели.
— Аз и Кантан? — изсумтя жената. — Колкото повече разстояние има между двама ни, толкова по-спокойна съм. Но както и с джуджето, предпочитам той да е на моя страна, вместо да е срещу мен. — Тя си пое въздух и отиде до огнището на малката стая, където къкреше котле със задушено. — Искаш ли още?
Мъжът махна с ръка и поклати глава. Изглеждаше, че вече се отнася далече, далече от страната на будните.
— По-добре човек да е тук, наистина — каза Калихай на себе си, защото Дейвис Енг бе изпаднал в безсъзнание. — Чувам, че ще ходят в този замък, а това не е място, където искам да бъда, независимо дали Атрогейт и Кантан ще са край мен, или не.
— Но не каза ли току-що, че джуджето е добър боец? — долетя зад гърба й друг глас и жената замръзна на място. — А кльощавият е още по-опасен?
Калихай не посмя да се обърне, знаеше от близостта на гласа, че новодошлият може с лекота да я ликвидира, ако го заплаши. Как бе достигнал толкова близо?
Как въобще бе влязъл в стаята?
— Може ли да знам кой се обръща към мене? — посмя да попита тя.
Една ръка я сграбчи за рамото и я завъртя, за да се озове пред тъмните очи на Артемис Ентрери. В погледа на Калихай припламна гняв и тя трябваше да се пребори с желанието да се нахвърли върху мъжа, който бе допуснал приятелката й да падне под колелетата на фургона.
Разумът надделя над изкушението, макар че като наблюдаваше мъжа, застанал толкова спокойно, с отпуснати ръце, готови да измъкнат за секунди някое от украсените оръжия, знаеше, че няма шанс.
Не сега. Не и когато собствените й оръжия бяха в другия край на стаята до леглото на Дейвис Енг.
Ентрери й се усмихна и тя осъзна, че погледът към спящия войник я е издал.
— Какво искаш? — попита тя.
— Исках да продължиш да говориш, за да мога да чуя каквото ми е нужно и да продължа по пътя си — отвърна Ентрери. — Тъй като това очевидно не е опция, реших да те подканя да продължиш.
— Да продължа какво?
— Оценката си на Атрогейт и Кантан, като за начало — отвърна убиецът. — И всякаква информация, която можеш да предложиш за другите.
— Защо бих ти предложила какв…
Тя прехапа последната дума и за малко да отхапе върха на езика си, защото убиецът беше извадил инкрустираната кама по-бързо, отколкото очите й успяваха да следят, и я бе опрял на брадичката й.
— Защото не те харесвам — обясни Ентрери. — И освен ако не ме накараш да те харесам през следващите няколко минути, ще направя смъртта ти непоносима.
Той натисна още малко и принуди Калихай да се изправи на пръсти.
— Мога да предложа злато — каза тя през стиснати зъби.
— Ще взема всичкото злато, което искам — увери я той.
— Моля — проплака тя. — С какво право…
— Нима не ме заплаши на пътя? — отвърна той. — Не оставям подобни приказки ненаказани. Не оставям живи врагове зад гърба си.
— Аз не съм ти враг — промърмори дрезгаво тя. — Моля те, позволи ми да ти покажа.
Тя вдигна ръка, сякаш да го погали нежно, но той само се усмихна и притисна ужасяващата кама по-силно, пробивайки съвсем леко кожата.
— Не те намирам за привлекателна — каза Ентрери. — Не смятам, че си съблазнителна. Дразни ме фактът, че си още жива. Остава ти много малко време.
Той позволи на кинжала да изтегли малко от живителната сила на полуелфката във вампирската си прегръдка. Очите на Калихай се разшириха в изражение, така изпълнено с ужас, че убиецът бе сигурен, че е получил цялото й внимание.
Той протегна другата си ръка, постави я на гърдите й и прибра камата, като безцеремонно я блъсна назад и встрани от огнището.
— Какво искаш да узнаеш от мен? — задъха се Калихай с една ръка на брадичката, сякаш вярваше, че трябва да задържи живителната си сила.
— Какво още има да се знае за Атрогейт и Кантан?
Жената вдигна ръце сякаш не разбираше.
— Биеш се с чудовища, за да си изкарваш прехраната и въпреки това се страхуваш от Кантан — каза Ентрери. — Защо?
— Има опасни приятели.
— Какви приятели?
Жената преглътна тежко.
— Два удара на бързо тупкащото ти сърце — каза Ентрери.
— Казват, че е свързан с цитаделата.
— Каква цитадела? И разбери, че почвам да се изморявам да ти измъквам всяка дума с ченгел.
— Цитаделата на убийците.
Ентрери кимна разбиращо. Чувал бе слухове за сенчестата групировка, зародила се след падането на Зенги и създала свое кралство в сенките, сътворени от яркото сияние на крал Гарет. Не бяха много по-различни от пашите, на които Ентрери бе служил дълги години по улиците на Калимпорт.
— А джуджето?
— Не знам — отвърна Калихай. — Опасно, разбира се, и могъщо в битка. Дори това, че разговаря с Кантан, ме плаши. Това е всичко.
— А другите?
Жената отново вдигна ръка, сякаш не разбираше въпроса.
— Другото джудже?
— За него не знам нищо.
— Елъри? — попита той, но поклати глава още докато изричаше името, съмнявайки се, че има нещо, което полуелфката може да му каже за червенокосата командирка. — Мариаброн?
— Не си чувал за Мариаброн Скиталеца?
Гневният поглед от страна на Ентрери й припомни, че не е нейна работа да задава въпросите.
— Той е най-известният пътешественик във Вааса, истинска легенда — обясни Калихай. — Твърди се, че може да проследи бързолетяща птица над планините върху каменист терен. Добър е с острието и е още по-умен, и сякаш винаги е в центъра на значимите събития.
Всяко дете в Дамара може да ти разкаже истории за Мариаброн Скиталеца.
— Чудесно — измърмори убиецът под носа си. Мина през стаята и отиде до колана с меча на Калихай, подхвана го с крака си и го изпрати във въздуха към очакващите й ръце.
— Достатъчно добре — каза й той. — Искаш ли да добавиш нещо?
Тя погледна от меча към убиеца и отвърна:
— Не мога да пътувам с вас. Наредено ми е да пазя Дейвис Енг.
— Да пътуваш? Милейди, вие няма да напуснете тази стая. Но думите ти ми стигат. Вярвам ти. Уверявам те, това не е малко.
— Тогава какво?
— Получи правото да се защитаваш.
— Срещу теб?
— Макар да подозирам, че би предпочела да се биеш с него — той хвърли бърз поглед към изпадналия в безсъзнание Дейвис Енг, — не вярвам, че ще се справи със задачата.
— А ако откажа?
— Ще боли повече.
Несигурността в погледа на Калихай изчезна и тя си възвърна първичното и решително изражение, което Ентрери бе виждал толкова много пъти. Погледът, който има боецът, когато няма как да избяга от битката пред себе си. Без да мига, без да сваля поглед от него дори и за миг, Калихай извади меча от ножницата и зае защитна позиция.
— Няма нужда от това — отбеляза тя. — Но ако трябва да умреш сега, така да бъде.
— Не оставям врагове зад гърба си — каза Ентрери и извади Нокътя на Шарон.
Почувства леко подръпване върху съзнанието си от разумното оръжие, но прекрати вмешателството с мисъл. После се хвърли напред — внезапна и брутална вихрушка от движения, в която водеща бе камата, а мечът замахваше след нея.
Калихай вдигна острието си да блокира, но Ентрери промени ъгъла в последния момент, карайки меча да проблесне недокоснат — докато не обърна посоката и не нанесе удар от долната страна на нейното оръжие, което предизвика изненадан вик, придружен от гръмкото звънтене на метал.
Ентрери удари меча й отново, докато тя се опитваше да го удържи, после отстъпи крачка назад.
Жената се плъзна зад огнището и погледна към Ентрери над пламъците. Погледът й се спусна за секунди към гърнето.
Това бе достатъчно за Ентрери.
Нокътя на Шарон се завъртя вертикално в мига, в който Калихай пристъпи към гърнето, запращайки го заедно с триножника напред, за да изсипе във въздуха гореща яхния. Последва го с вой, който се превърна в изненада щом видя стената от черна пепел, която бе създал мечът на Ентрери.
Въпреки това не успя да удържи инерцията си от прескачането на малкото огнище и последва гърнето през стената от пепел. Изскочи от облака, размахвайки диво меча си, за да прогони несъмнено отстъпващия натрапник още по-надалеч.
Само дето него го нямаше.
— Как? — успя да промълви Калихай, в момента, в който остра като експлозия болка проряза бъбреците й.
Тялото й сякаш бе обхванато от огън и преди да успее да възстанови чувствителността си, бе на колене.
Опита се да завърти рамене и да замахне с меча зад гърба си, но един ботуш спря лакътя й, болезнено опъна ръката й и оръжието излетя.
Почувства как тежкото острие се намества върху ключицата й, а зловещият му ръб бе до врата й.
Ентрери знаеше, че трябва да я довърши тук и сега.
Омразата й на пътя му бе послужила като предупреждение, че някой ден може да се разплати с него за онова, което възприемаше като негова вина.
Но в този момент го обзе странно чувство, силно и настоятелно. Видя Калихай в друга светлина, по-мека и уязвима, светлина, която го накара да преосмисли предишните си думи към нея — почти. Погледна отвъд белега на лицето и видя красотата, която се криеше отдолу. „Какво бе накарало жена като нея да поеме по пътищата“, зачуди се той.
Дръпна меча назад, но вместо да го върне обратно и да отсече главата на врага си, се наведе много близо до нея, а дъхът му пареше в ухото й.
Разтревожен от емоциите си, Ентрери яростно ги отхвърли.
— Спомни си колко лесно бе победена — прошепна й той. — Спомни си, че не те убих, както не убих и приятелката ти. Смъртта й бе нещастен инцидент и ми се ще да можех да се върна назад и да я хвана, преди да падне, но не мога. Ако не можеш да приемеш истината, запомни това.
Убиецът допря острието на ужасната си кама до бузата й и жената потрепери от отвращение.
— Ще направя така, че да боли, Калихай. Ще те накарам да ме молиш да приключа, но…
На Калихай й отне няколко мига, докато осъзнае, че студеният метал на демоничното острие вече не е допрян до кожата й. Бавно се престраши да отвори очи и дори още по-бавно посмя да се обърне.
В стаята нямаше никого с изключение на Дейвис Енг, който лежеше с изпълнени с ужас очи, очевидно станал свидетел на последните мигове от едностранния двубой.
Глава 12
Погледът в очите й
Когато Ентрери настигна Джарлаксъл и останалите, те вече бяха направили лагер на една могила отвъд северната стена на Палишчук.
От тази позиция растящият замък се виждаше твърде ясно.
— Когато тръгнах оттук последния път, не беше нищо повече от основи и приличаше на постройка, много по-малка от тази — каза им Мариаброн шепнешком. — Уингхам го нарече копие на замъка Опасни и вече се страхувам, че е прав.
— А ти някога си поглеждал към онова ужасно място, така ли? — попита Елъри.
— Е, ако вътре няма никой, ще го направим наше укрепление! — изрева Атрогейт. — Имам си приятели, които да пазят таз стена!
— Имаш си навик, който ще те остави без глава — промърмори Джарлаксъл, но достатъчно силно, че да го чуе Атрогейт, което естествено накара дивото джудже да се разсмее още по-силно.
— Каква изненада — отбеляза мрачният елф.
— Единствения вид, който харесвам! — отвърна Атрогейт без забавяне.
— Съмнявам се, че е необитаем или че ще остане за дълго такъв — намеси се Праткъс. — Мога да почувствам злото излъчване на нещото — като сигнален огън, предполагам, за всяко чудовище в този край на Вааса.
Ентрери погледна към Джарлаксъл и двамата си размениха многозначителни погледи. Странният замък, подобно на кулата, с която се бяха сблъскали преди, вероятно нямаше нужда от външен гарнизон. Кулата почти ги бе убила и бе унищожила вероятно най-добрия му артефакт. Ентрери се зачуди колко ли по-страховит може да е замъкът, защото бе в пъти по-голям от онази единична кула.
— Каквито и да са чувствата ти, добро ми джудже, и каквито и да са страховете ни, на нас е възложено да изследваме по-отблизо — вметна Кантан. — Това ще е нашият курс, нали, командир Елъри?
Ентрери долови някакъв подтекст в думите на Кантан. Може би фамилиарност?
— Наистина, дългът ни съвсем ясно е такъв — отвърна Елъри.
На Ентрери се стори, че тя се държи твърде формално с магьосника, твърде хладно.
— Значи на сутринта — каза Мариаброн. — Уингхам каза, че ще се срещне с нас тук тази вечер, а той не е от онези, които нарушават думата си.
— Не го и прави — долетя глас от подножието на хълма и всички се обърнаха едновременно, за да погледнат възрастен полуорк, който стъпваше тежко по склона ръка за ръка с жена, чиято друга ръка бе хваната здраво от друг полуорк, едър и тромав екземпляр.
Обикновено Ентрери би се фокусирал върху най-едрия в групата, защото се движеше като войн и бе достатъчно грамаден, за да се предполага, че е евентуална заплаха. Но убиецът въобще не гледаше към него, очите му се отклониха към жената в средата. Сякаш изплува на светлината от лагерния им огън като някакво привидение, излязло от сън. Макар да бе хваната подръка от двамата мъже около нея, тя изглеждаше отдалечена от тях, почти безплътна. Имаше нещо познато в широкото й плоско лице, в блясъка в очите й и в наклона на устата й, докато се усмихваше, съвсем леко нервно. Имаше нещо топло у нея, Ентрери почувства някъде дълбоко навътре в себе си, сякаш само като я бе зърнал, у него се бяха събудили отдавна забравени и все още неясни спомени за по-добро място и по-добри времена.
Тя погледна към него и очите им се срещнаха. За един дълъг миг сякаш имаше видима аура във въздуха помежду им.
— Както обещах, Мариаброн, доведох племенницата си Арраян Фейлин и нейния придружител Олгерхан — каза Уингхам и наруши магията на момента.
Арраян примигна, прочисти гърлото си и отклони поглед.
— Книгата беше изгубена за нас за известно време — обясни Мариаброн на останалите. — Арраян бе тази, която я откри, както и нарастващата постройка на север от града. Тя беше първата, която разпозна тази тъмна сила и ни предупреди.
Ентрери погледна първо жената, после Джарлаксъл, в отчаян опит да прикрие паниката в очите си. Спомените за кулата извън Хелиогабалус погребаха онези за далечна и недостижима топлота и фактът, че по някакъв начин жената бе свързана с тази зла постройка на краля вещер, прободе сетивата на Ентрери.
Спря се и обмисли това чувство.
Защо трябваше да му пука?
Погледът, който Ентрери хвърли на Арраян, когато Уингхам я представи, не остана незабелязан за Джарлаксъл.
„Нито пък бе пропуснат от едрия придружител от другата страна на Арраян“, отбеляза мрачният елф.
Джарлаксъл също бе хванат леко неподготвен, когато за пръв път погледна към племенницата на Уингхам, защото определено не очакваше привлекателност у един полуорк. Очевидно беше взела повече от човешкото си наследство, отколкото от оркския си родител или прародител и освен това Джарлаксъл видя в Арраян сходство с друга жена, която бе познавал — не човек, а полуръст.
„Ако Дуавел Тигъруилис имаше човешка братовчедка — помисли си Джарлаксъл, — то тя определено щеше да прилича на Арраян Фейлин“.
Може би това бе разпалило внезапния интерес на Ентрери.
Джарлаксъл смяташе целия обрат за истински забавен. Може би леко опасен, имайки предвид размера на пазача на Арраян, но пък Артемис Ентрери определено можеше да се грижи за себе си.
Мрачният елф се присъедини към другаря си, докато останалите се настаняваха около северния край на хълма. Ентрери беше от далечната страна и наглеждаше южната ивица — малко парче земя между лагера им и градската стена.
— Замък — промърмори Ентрери, когато Джарлаксъл седна до него. — Проклет замък. Илнезара ти е казала за това.
— Разбира се, че не — отвърна мрачният елф.
Ентрери обърна глава и го изгледа кръвнишки.
— Дойдохме на север към Вааса и съвсем случайно се натъкнахме на нещо толкова подобно на онова, което оставихме в Дамара? Невероятно съвпадение, не си ли съгласен?
— Казах ти, че нашите благодетели вярват, че може да има съкровища за откриване — отвърна невинно мрачният елф. Приближи се по-близо снижи гласа си и добави: — Появата на кулата на юг показва, че на повърхността скоро може да се появят и други съкровища, да, но аз ти бях казал за това.
— Съкровища? — долетя скептичното ехо. — Така ли би нарекъл замъка?
— Евентуално…
— Нима вече забрави срещу какво се изправихме в онази кула?
— Победихме.
— Едва избягахме живи — заспори Ентрери. Проследи загрижения поглед на Джарлаксъл на север и осъзна, че трябва да снижи гласа си. — И какво получихме?
— Черепа.
— В замяна на ръкавицата ми? Не бих го нарекъл честна размяна. И как предлагаш да се бием с тази постройка, когато ръкавицата вече я няма? Да не би Илнезара да ти е дала някой предмет, за който не знам? Или пък някаква информация?
Джарлаксъл положи големи усилия да запази безизразно изражение. Последното нещо, което искаше да направи в момента, предвид погледа на Ентрери към Арраян, бе да му обясни за вида на връзката между Херминикъл магьосника, Херминикъл лича и самата кула.
— Усещането за приключение, приятелю — бе единственото, което каза Джарлаксъл. — Велик артефакт на Зенги, книга, може би, или пък някаква друга подсказка ни очаква вътре. Как можем да не вземем под внимание тази възможност?
— Леговището на дракона често крие огромни съкровища, дори артефакти, и според аргументите ти подобен лов би бил най-великото приключение — контрира го Ентрери с неприкрит сарказъм. — Когато приключим тук, може би нашите „благодетели“ ще ни дадат карта за далечните им роднини. Едно изпълнено с приключение пътуване след друго.
— Това е идея.
Ентрери просто поклати бавно глава и обърна погледа си обратно на юг и към далечните стени на Палишчук.
Джарлаксъл се разсмя и го потупа по рамото, после се изправи и понечи да се отдалечи.
— Има връзки между другарите ни, които все още не разбираме напълно — каза Ентрери и накара мрачния елф да се спре за момент.
Джарлаксъл беше доволен, че приятелят му остава все така проницателен и нащрек както винаги.
— За какво съм ти пак, кльощав простак? — изрева Атрогейт, докато се приближаваше към Кантан на далечната западна страна на хълма, където магьосникът бе опънал палатката си — обикновена, с формата на обърнато V, достатъчна да побере един или може би двама души, ако бяха слаби колкото него.
— Млъкни, тъпако — прошепна Кантан от вътрешността на палатката. — Ела тук!
Атрогейт се огледа наоколо. Останалите изглеждаха съвсем доволни и заети със собствените си дела.
Праткъс и Елъри бяха край огъня и готвеха нещо, което миришеше добре, но в интерес на истината, за Атрогейт нямаше храна, която да не мирише добре. На северния край на хоризонталния връх на хълма Арраян и Олгерхан седяха, взрени в мрака, докато проклетият мрачен елф беше отишъл на юг да се присъедини към смуглия си приятел. Атрогейт знаеше, че Мариаброн е изчезнал нейде в нощта, заедно със странния полуорк Уингхам.
Със свиване на рамене чернобрадото джудже падна на колене и пропълзя в палатката на Кантан. Вътре нямаше друга светлина освен далечния отблясък на лагерния огън, но това бе достатъчно на Атрогейт, за да осъзнае, че е сам в палатката. Но тогава откъде бе дошъл гласът на Кантан?
— Какво си намислил? — попита Атрогейт.
— Млъкни, глупако, и ела тук горе.
— Горе? — докато се придвижваше по посока на гласа, лицето на Атрогейт се докосна до въже, висящо от върха на палатката. — Горе?
— Покатери се по въжето — долетя рязък шепот отгоре.
Това се стори глупаво на джуджето, защото ако се изправеше, щеше да вдигне палатката от земята. Той обаче бе около Кантан достатъчно дълго, че да разбира странните прийоми на магьосника, така че с ново свиване на рамене сграбчи въжето и започна да се катери. Веднага щом краката му се отлепиха от земята, Атрогейт се почувства така, сякаш е напуснал ограниченията на палатката. С пакостлива усмивка джуджето задвижи ръце по-бързо и се закатери нагоре по въжето.
Там, където главата му трябваше да се удари в тавана на палатката, се оказа странно мъгливо пространство, магически разлом между измеренията. Джуджето се впусна през него и остана без въже — то просто свършваше насред въздуха!
Атрогейт се хвърли в кълбо напред и се приземи върху мека постелка. Претърколи се в седяща позиция и се озова в относително голяма стая, може би около дузина квадратни стъпки, добре обзаведена с много плюшени постелки, двойка столове от здраво дърво и малък пиедестал, върху който имаше кристална топка. Кантан надничаше в сферата.
— Е — обади се Атрогейт, — щом си помъкнал таквиз хубавини, защо опъваш палатка, в която едва се събира джудже, сгънато на три?
Кантан му махна нетърпеливо и джуджето въздъхна при липсата на оценка на остроумието му. Сви рамене, изправи се и мина по мекия килим, за да седне срещу кльощавия магьосник.
— Голи полуръстове? — попита с похотливо намигване.
— Всъщност отговорите ни от Кнеликт — отвърна Кантан, споменавайки отново името на величествения магьосник, за да изтрие усмивката от самодоволното изражение на Атрогейт.
Джуджето премести лице към кристалната топка и се втренчи в нея. Разкривената му физиономия изпълни сферата и предизвика изскимтяване от страна на Кантан, който се дръпна назад и го изгледа кръвнишки.
— Не виждам нищо освен теб — каза Атрогейт. — И си по-кльощав отвсякога!
— Магьосникът може да гледа в топката. Джуджето може да гледа само през нея.
— Тогава защо ме извика? — попита Атрогейт и се облегна в стола си. Огледа стаята отново и забеляза пламтящото огнище с гърне на него. — Имаш ли нещо, което става за ядене?
— Шпионите на цитаделата търсеха отговори надлъж и нашир — обясни Кантан. — Чак до Калимпорт.
— Никога не съм го чувал. Място ли е?
— На югоизточните брегове на Фаерун — отвърна Кантан, макар джуджето да не бе впечатлено. — Оттам произлизат нашите приятели — и дори не са променили имената си. Е, мрачният елф е от Мензоберанзан.
— И него не съм го чувал.
— Няма значение — отвърна магьосникът. — До неотдавна двамата са били в Калимпорт, придружени от много други мрачни елфи от Подземния мрак.
— Това съм го чувал. Дам, оттам идват проклетите мрачни елфи.
— Млъкни.
Джуджето въздъхна и сви рамене.
— Опитали са се да завладеят тъмните улички на града — каза Кантан.
— Улиците не са се предали, нали?
Магьосникът отново присви очи и изгледа заплашително джуджето.
— Изправили са се срещу гилдията на крадците, която доста прилича на нашата цитадела. Този Джарлаксъл е искал да контролира джебчиите и убийците на Калимпорт.
Атрогейт обмисли това за няколко мига, после прие по-сериозно изражение.
— Мислиш, че са дошли тук със същата идея?
— От всичко, което сме видели, няма признаци, че са довели със себе си съюзници — обясни магьосникът. — Може би са били унизени и са разбрали къде е мястото им сред нас. Може би не, и ако е така…
— Да, знам, ще ги убием в битка — отвърна джуджето, почти отегчено.
— Елъри е готова да се справи с мрачния елф.
— Ба, мога да ги размажа и двамата и да се приключи с това.
Кантан се наведе светкавично напред с разширени очи и диво изражение.
— Не ги подценявай — предупреди той. — Това не е обикновена двойка. Пътували са из цял Торил, а за мрачен елф да го направи толкова открито не е малко.
— Да, да, да — съгласи се Атрогейт, размахвайки чепатата си ръка във въздуха, за да успокои избухливия магьосник. — Внимателно и предпазливо и прочее. Винаги така.
— В противовес на обичайните ти методи.
— Методи, които са ме довели, където съм. — Той замълча, подскочи, после бързо се огледа, като дори преброи пръстите си. — При това без липсващи парчета, какво ще кажеш за това?
— Млъкни.
— Продължаваш да го повтаряш.
— Забравяш ли защо дойдохме тук? Кнеликт ни изпрати с цел.
— Да, да, да.
— Просто бъди готов — каза Кантан. — Ако се стигне до размяна на удари, да се надяваме, че Елъри ще може да се справи с мрачния елф. Другият е твоя задача.
Атрогейт щракна с пръсти във въздуха.
Дори докато Атрогейт още стоеше насреща му, Кантан започна да обмисля втори план, просто за всеки случай. Но се спря бързо, разбирайки от самодоволното изражение на джуджето, че могъщият Атрогейт не го счита за нужно.
В интерес на истината, и с оглед на множеството врагове, които Атрогейт бе ликвидирал с лекота, Кантан също не смяташе.
Командир Елъри се затича към източния край на върха на хълма. От лявата й страна се издигаше копието на замъка Опасни, отдясно Палишчук изглеждаше смален от истинската грандиозност на новата конструкция. Пред нея се издигаха североизточните върхове на Галенските планини, простиращи се на север, където се сблъскваха с гигантския леден къс на Великия ледник.
Елъри присви очи и клекна по-ниско, в опит да промени ъгъла на черния хоризонт, защото бе мернала движение в почти пълния мрак.
— Какво има? — попита джуджето Праткъс, подтичвайки зад нея.
Елъри поклати глава и бавно извади брадвата от ремъците на гърба си.
От другата страна Ентрери и Джарлаксъл също го забелязаха, както и Олгерхан и Арраян.
Силует, по-тъмен от сенките, се рееше към командира, размахвайки бързо прилепоподобни криле.
Елъри залитна назад с писък, както и Праткъс, но после, действайки само по инстинкт, дръпна брадвата назад, хвана дръжката с две ръце и метна оръжието към приближаващия се нападател.
Брадвата удари с тъп звук и хрущене и крилатото създание се изви по-високо във въздуха. Елъри клекна ниско, когато се спусна върху нея.
— Демони! — изрева Праткъс, щом видя звяра на фона на искрите от лагерния огън. Светлината лъщеше по ноктестите му ръце и крака и отвратителната му рогата глава. Беше хуманоидно създание с широки криле.
По-високо от Праткъс, но по-ниско от Елъри, създанието бе едновременно здраво и жилесто.
— Гаргойли — поправи го Джарлаксъл отдалече.
Обсидиановият звяр сграбчи с нокти брадвата на Елъри, която се бе забила дълбоко в гърдите му. От двете страни на раната течеше тъмна кръв. Задържа се хоризонтално още малко, после се строполи с главата напред и се затъркаля по билото на хълма.
Елъри моментално се хвърли отгоре му.
— Идват още! — изкрещя тя.
Плъзна се на колене до падналия гаргойл, сграбчи брадвата си с две ръце и я измъкна.
Зад нея Праткъс вече се бе заел със заклинанията, призовавайки магията на Думатоин, богът на джуджетата, пазителя на тайните под планината. Завърши с рязко ръкомахане, вдигайки ръце високо и нашироко, и докато произнасяше последната сричка от магията, експлозия от ярка светлина изпълни въздуха около него, сякаш самото слънце бе изгряло.
На тази светлина джуджето и останалите видяха, че думите на Елъри са точни, защото тъмни форми пляскаха с криле насам-натам на границата на ярката магия.
— Значи забавлението започва — каза Ентрери на Джарлаксъл.
Извади меча и камата си и се хвърли в битката, криввайки настрани, макар да не го осъзнаваше, за да се приближи до жената Арраян.
— Защитна постройка! — изкрещя Елъри. Призив от Мариаброн, идващ нейде от подножието на хълма, накара нея и останалите да се обърнат.
— Стегнат ред! — изкрещя, докато се засилваше от ръба на билото, после изчезна в нощта.
Ентрери се претърколи в кълбо напред, когато един гаргойл се спусна към него. Ноктите на създанието изтракаха във въздуха над убиеца. Той се изправи със замах и отсече крака на гаргойла преди създанието да изчезне от обсега му.
Ентрери не можа да го последва, защото второ се нахвърли върху него, размахвайки диво ръце. Създанието се опита да се приближи, за да го захапе или да го прободе с рога си, но мечът на Ентрери го принуди да отстъпи назад и да премести и двете си ръце от лявата страна на убиеца.
Ентрери пристъпи напред и надясно и направи лъжливо движение с камата. Гаргойлът се обърна, за да се претърколи зад него, но убиецът смени оръжията, меч в лявата ръка, кама отдясно, захванати обратно. Пристъпи напред с левия си крак, но го подпря стабилно, спря и смени посоката на инерцията си, обръщайки се отново към приближаващото се създание.
Един нокът одраска рамото му, но раната не беше сериозна. Убиецът с желание размени този удар със своя, забивайки камата дълбоко в средата на гърдите на гаргойла.
В добавка Ентрери изтегли малко от живителната сила на гаргойла чрез вампирското острие и почувства облекчаващата топлина на зарастващата рана.
Щом се отдръпна и завъртя отново, Ентрери замахна назад с меча, като удари създанието по лицето и го запрати с трясък на земята. Приключи завъртането, събирайки ръцете си и когато се изправи, оръжията му отново бяха в по-удобните си позиции — Нокътя на Шарон в дясната му ръка, инкрустираната кама в лявата.
Ентрери погледна първо надясно, където видя Арраян, Олгерхан и джуджето Праткъс, подредени в стабилен защитен триъгълник; после наляво, където Джарлаксъл беше приклекнал и свиваше и разпускаше ръката си, изпращайки поток ножове към прелитащ наоколо гаргойл. Създанието се повдигна с широко разперени криле, за да улови въздушното течение. Покръжи за момент, поемайки още един пробождащ удар, после се завъртя във въздуха и се гмурна бързо към мрачния елф.
Джарлаксъл срещна погледа на Ентрери за момент, намигна малко пресилено, после създаде сфера от мрак, скривайки напълно очертанията си и района около себе си.
Ентрери не успя да сдържи потрепването си, когато гаргойлът се гмурна в нея с пълна скорост.
Всякакви мисли да отиде при приятеля си изчезнаха бързо и той инстинктивно се хвърли на земята и се превъртя, замахвайки с меча си, за да отблъсне още едно от рогатите създания.
Друго обаче бе на земята и налиташе към него, а куцането му подсказа на Ентрери, че това е създанието, което бе посякъл по-рано.
Ентрери присви колене и повдигна хълбоците си от земята, извивайки гръб. С напрягане на добре подготвените си мускули се изстреля на крака и посрещна атаката с кос замах, който принуди гаргойла рязко да спре.
Вторият падна зад гърба му, но убиецът не бе хванат неподготвен. Той се обърна, докато създанието се приземяваше, мушкайки с камата си — без шанс да улучи, а колкото да задържи гаргойла настрани.
Мечът му се завъртя нагоре и настрани, отдясно наляво, после обратно отляво надясно и при това второ завъртане очите и ръцете на гаргойла последваха движението на острието. Мечът отново се изви в кръг и създанието трябваше да се извърти още повече и да загуби равновесие.
Ентрери остави острието да измине целия път назад, докато върхът му не се насочи право надолу. Извъртя се с него и под него, повдигна го нависоко заедно с ръцете на гаргойла. Създанието отново се опита да се извърти настрани, но движението на Ентрери бе навело убиеца към него. Той се остави да падне върху гаргойла, забивайки камата си в тялото му.
Убиецът с лекота възстанови равновесието си, използвайки теглото на гаргойла, за да прекрати падането си. Измъкна камата от тялото му и се завъртя обратно, за да се изправи срещу втория преследващ го гаргойл.
Мечът се насочи напред и гаргойлът подскочи нависоко, размахвайки криле, за да мине над него. Ентрери освободи непрогледната черна пепел от острието и тръгна напред, докато гаргойлът мина над него. Приклекна ниско под стената от пепел и махна с меча зад себе си, за да създаде втора.
Докато гаргойлите се обръщаха едновременно, за да огледат загадката, Ентрери се втурна през пелената, мушкайки с меча надясно, а с камата наляво. Той зави бързо надясно, където беше улучил, и нанесе удар с камата в корема на създанието, последван от полуобръщане, което му позволи да удари лицето на виещото създание с ефеса на Нокътя на Шарон. Докато измъкваше камата, обърна захвата й и я заби обратно в раненото чудовище веднъж, два пъти, три пъти…
Ентрери скочи напред уж за да се изправи срещу втория гаргойл и хитростта му накара създанието да изгуби инерцията си, но убиецът спря рязко и се завъртя, а мечът му замахна на нивото на рамото, за да отсече главата на ранения звяр.
Ентрери си позволи да падне назад, преценявайки движението, за да съвпадне перфектно с подновеното приближаване на втория звяр, който се впусна в атака и скочи над него.
Промуши нагоре с меча, посичайки гаргойла зад коляното и се претърколи назад, изправяйки се на крака зад създанието, което се мъчеше да се обърне.
Твърде бавно.
Ентрери го промуши в бъбрека с камата и гаргойлът изскимтя и отскочи настрани, завъртайки се.
Но убиецът беше там с Нокътя на Шарон, замахващ отдолу нагоре. Гаргойлът се опита да блокира и загуби едната си ръка.
Той обаче почти не забеляза, защото убиецът го притисна, нанасяйки удар по бедрото му с камата. Ентрери се изви и затегли, докато бързо се отдръпна, стъпвайки с левия си крак далече назад и дърпайки гаргойла малко напред.
Достатъчно близо за Нокътя на Шарон. Дясната ръка на убиеца долетя напреко и могъщият меч разсече гаргойла от лицето до раненото бедро.
Създанието изпищя, надавайки наистина неземен звук, и залитна крачка назад, после още една. Опита се да размаха криле и да отлети, но беше твърде късно за това и с объркан поглед към убиеца то падна мъртво.
Яркозелени мълнии пламнаха от пръстите на Арраян и се забиха в един атакуващ гаргойл. Един след друг магически създадените снаряди достигнаха и попариха създанието. С всеки следващ стъпките му напред ставаха все по-несигурни.
Въпреки това, докато гледаше жената, Праткъс се опасяваше, че гаргойлът ще се втурне върху нея. Той прогони гледката от ума си — тя трябваше да издържи! И продължи със заклинанието, скачайки към Олгерхан, който се биеше с две създания, а тежката му сопа премазваше протегнатите им ноктести ръце. Синкава магия се отдели от Праткъс и се вля в едрия полуорк. Лечебните енергии спряха кръвта от раната, която полуоркът бе получил при първия сблъсък.
Вик отстрани накара джуджето да се завърти на пети, точно навреме, за да види как гаргойлът се сблъсква с Арраян и двамата падат един върху друг. Джуджето скочи напред и удари чудовището по рогатата глава с бронирания си юмрук. Още докато удряше, осъзна, че снарядите на Арраян са си свършили работата. Сграбчи мъртвото създание за раменете и го отхвърли от жената, после хвана Арраян за ръка и я изправи отново на крака.
От счупения нос на Арраян течеше кръв, но джуджето нямаше време за това. Обърна се и започна да плете заклинание. Арраян направи същото, макар нейното мистично напяване да бе замазано от кръвта в устата й.
Снарядите й полетяха първи и се отклониха от двете страни на Олгерхан, за да ударят създанията, с които трескаво се биеше.
— Затвори очи! — изкрещя Праткъс миг преди заклинанието му да се активира.
Експлозия от ярка светлина изпълни района на битката и Олгерхан и гаргойлите едновременно отскочиха, ужасени. Преди едрият полуорк или Арраян да успеят да поставят под съмнение тактиката на джуджето, целта стана ясна, защото гаргойлът от лявата страна на Олгерхан започна да маха отчаяно с криле, очевидно заслепен.
Олгерхан се хвърли към десния. Завъртя тежката сопа пред себе си. Щом отиде далече наляво, я пусна с едната ръка. Прекара я под лявата си ръка и продължи замаха, придвижвайки я зад гърба си, където я хвана отново с дясната. Завъртя оръжието така, че задната му част да стърчи пред него, хвана я близо до ръба на дръжката с лявата си ръка и мушна напред в туловището на скачащия гаргойл, като същевременно пристъпи напред.
Опустошителният удар преви гаргойла надве и Олгерхан отстъпи и бързо дръпна сопата назад, така че и двете му ръце да са на дръжката й. Надавайки страховит рев, огромният полуорк замахна с две ръце и цапардоса гаргойла по тила, събаряйки го с лице на земята.
Олгерхан се хвърли към второто създание, а Праткъс вече произнасяше нова лечебна магия за война, когато Арраян изпищя и полетя напред, ударена с глава от поредното спускащо се създание.
Праткъс, естествено, насочи вниманието си към гаргойла край него, но не и преди да забележи, че Олгерхан също извива гръб от внезапна болка, макар нищо да не го бе ударило. Без да има време да разгадава загадката, джуджето нанесе страничен удар с малкия си боздуган.
Гаргойлът го хвана за дръжката, под топката с шипове, но джуджето бе очаквало точно това. Мускулестите крака на Праткъс се развиха, изстрелвайки го право в създанието и той нанесе удар с левия си юмрук, който се стовари право в лицето на гаргойла. Това, а не боздуганът, бе предпочитаният начин за атака на Праткъс, защото носеше тежки метални ръкавици, омагьосани специално за битка.
Джуджето продължи да напада, притискайки лицето си в гърдите на гаргойла. Пусна боздугана и започна да нанася удар след удар с юмруци в туловището на гаргойла. Всеки удар предизвикваше задъхано изръмжаване и надигаше гаргойла от земята.
Край него Арраян отново се ориентира към битката.
Тежък удар привлече вниманието й към Олгерхан, чиято сопа завъртя във въздуха слепия гаргойл, толкова брутално бе нанесен ударът.
Арраян долови движение с крайчеца на окото си и сграбчи кесията, където държеше съставките за магиите. Махна с ръка и призова магията си и въздухът над и до Олгерхан се изпълни с подобни на паяжина нишки.
Арраян нямаше на какво да закачи мрежата, така че тя не спря спускането на гаргойла, но когато създанието се удари в земята между нея и Олгерхан, беше цялото омотано и яростно се опитваше да се освободи.
Положението му само се влоши, когато втори гаргойл прелетя покрай Арраян, заби се в краката на омотания и го препъна. Точно зад този очукан силует изскочи Праткъс, надаващ бойния си вик.
Олгерхан също беше там и нанасяше тежки разсичащи удари, които раздробяваха костите на гаргойла.
Ударите бързо намаляха и Праткъс се обърна да запита едрия полуорк какво става. Думите замряха в гърлото му, когато осъзна, че Олгерхан се бори за въздух, изтощен и едва стоящ на краката си.
Джуджето го изгледа с любопитство, без да разбира напълно. Войнът не бе получил сериозни удари, а битката едва бе започнала.
Поклащайки глава, Праткъс можеше само да се обърне и да потърси нещо друго за удряне.
След поредното претърколване под ноктите на още един спускащ се гаргойл, Ентрери се зачуди защо въобще си прави труда да се изправя. Зачуди се и защо, в името на Деветте ада, джуджето войн и кльощавият магьосник не са се включили в битката. Предположи, че това скоро ще се промени, когато един гаргойл връхлетя върху палатката на магьосника и яростно разкъса тъканта.
Но двамата не бяха вътре.
Очите на Ентрери се присвиха, когато палатката падна настрани и остави гаргойла учуден пред въже, висящо от въздуха. Гаргойлът го подръпна, после се покатери. Главата и раменете му изчезнаха в междупространствения джоб.
Последва ярък проблясък на пламък и обезглавеното тяло на гаргойла се изтърколи на земята. От въздуха изскочи Атрогейт, а единият му боздуган пушеше.
— Дайте ми момчетата, а вий се бийте с момиченца — изрева той. — Защото всеки знае, че в къдричките им има ноктенца! Буахаха!
Ентрери се замоли дузина гаргойли да удушат малкото чудовище.
Една двойка сякаш щеше да направи точно това, спускайки се бързо от въздуха, но въртящите се боздугани на джуджето ги задържаха на разстояние, а от междупространствения джоб долетя изпепеляваща мълния.
Отдалече Ентрери видя експлозията на мълнията съвсем ясно, защото силата й беше толкова могъща, че изпепели гаргойлите по пътя си и ги разхвърля настрани. Видя Кантан да наднича над въжето и осъзна, че кльощавият магьосник не е за подценяване.
Трети гаргойл, който беше на земята, нападна джуджето, което изрева в отговор и също се нахвърли върху него. Създанието извъртя глава, за да го прободе с рога си, но Атрогейт отскочи и по същия начин нанесе удар с глава, предизвиквайки сблъсък с челото на създанието, преди то да успее да насочи рога си.
Джуджето и гаргойлът отскочиха назад и се загледаха един в друг, като изглеждаха сякаш краката им не ги държат.
Атрогейт отново изкрещя „Буахаха!“, изсумтя и се изплю върху лицето на създанието.
— Набелязах те със слюнка, за да знам къде да цункам! — изкрещя той.
Джуджето внезапно се завъртя и единият от боздуганите му се вряза в лицето на зашеметения гаргойл. Главата на създанието отхвръкна назад. С широко разтворени ръце гаргойлът изви гръб и се взря в тъмното небе.
Атрогейт изви торса си докато продължаваше да се върти, така че ръцете му бяха изпънати диагонално и покритата с шипове глава на втория боздуган се стовари отвисоко върху главата на гаргойла.
Създанието се разтресе надолу и все едно отскочи.
Изглеждаше сякаш просто ще се строполи.
Джуджето обаче не поемаше рискове или просто се наслаждаваше твърде много. Развъртя оръжията си в по-стегнати, редуващи се пируети над главата си и удари гаргойла неколкократно, избутвайки го назад и назад, докато накрая просто не остави мъртвото създание да се строполи на земята.
— Буахаха! — изкрещя джуджето и се втурна по посока на Праткъс и двамата полуорки.
Но се спря внезапно, а тежките му обувки издълбаха бразди на земята.
Ентрери поклати глава и тръгна в същата посока, но се спря щом джуджето замръзна и се обърна. Знаеше какво е привлякло вниманието на Атрогейт и в гърлото му се появи буца, щом видя как четири гаргойла се гмуркат в сферата от тъмнина на мрачния елф.
— Джарлаксъл! — изкрещя той.
Убиецът потрепна, когато гаргойлите изчезнаха в непроницаемата сянка.
Викове, вой, писъци на болка и кръвожаден глад изригнаха отвътре.
Ентрери откри, че му е трудно да диша. Чу се как прошепва:
— Стигни дотам, джудже.
Глава 13
Живият замък
Праткъс виждаше, че полуорките до него залитат и като обезумял ги подсили с думи и молитви. Призова своя бог да благослови съюзниците му и изпрати вълни от лечебна магия, да излекува раните им.
Въпреки това те продължаваха да залитат. Арраян изстрелваше експлозии от разрушителни магически енергии, но репертоарът й бързо намаляваше и много от магическите й атаки не бяха нищо повече от номера, слаби заклинания, които създаваха повече неудобство на врага, отколкото да го наранят. Никой не можеше да постави под съмнение решителността и храбростта на Олгерхан, застанал непоклатим като скала срещу неспирния поток на реката от гаргойли — поне в началото.
Постепенно едрият полуорк заприлича повече на пясъчна могила, напукваща се и отслабваща, сякаш плътността му намаляваше.
Нещо не беше наред и Праткъс го знаеше. Или двойката не беше и наполовина толкова страховита, колкото изглеждаше първоначално, или силите им се изчерпваха прекалено бързо.
Гаргойлите изглежда също го усетиха. Атакуваха по-яростно и по-директно и Праткъс отстъпи назад, когато един прелетя над Олгерхан. Забавеният му удар не успя да го пресрещне и гаргойлът се спусна към свещеника.
Праткъс вдигна ръце, за да се предпази, очаквайки да бъде съборен, но забеляза, че гаргойлът се изви странно, след което го направи още веднъж. Когато джуджето се дръпна настрани, създанието не реагира, а продължи в същата посока и се заби с лице в земята.
Очите на Праткъс се разшириха, когато забеляза перата на две стрели, стърчащи от тялото на мъртвия гаргойл. Джуджето се покатери до северния ръб на хълма и видя двамата липсващи спътници, които се биеха яростно. Елъри пазеше фланга на Мариаброн, могъщата й брадва сечеше във въздуха, отнасяйки протегнатите крайници на всеки гаргойл, който се приближеше твърде близо. Защитен от жената войн, Мариаброн, легендарният Скиталец от Вааса, използваше лъка си по смъртоносен начин, изпращайки стрела след стрела в нощното небе, като почти всяка улучваше целта си и се забиваше в тялото на кръжащ гаргойл.
— Трябвате ми! — изкрещя надолу Праткъс. Двамата герои чуха призива и незабавно се спуснаха към джуджето.
Дори това движение бе съвършено координирано, Елъри обикаляше около Мариаброн, защитавайки гърба и фланговете му, докато лъкът на рейнджъра свистеше светкавично и ликвидираше всеки враг, изпречил се на пътя им.
Присъединиха се към Праткъс съвсем навреме, защото Олгерхан бе на крачка от припадък. Полуоркът бе паднал на едно коляно и едва успяваше да се защити от един гаргойл, който вероятно щеше да го убие, ако стрелата на Мариаброн не го бе поразила в гърлото.
Арраян, чиито магии бяха свършили, стоеше зад едрия полуорк с нож в ръка. Размахваше го диво, но всяко нейно движение беше нестабилно и прекомерно, всеки замах отваряше дупка в защитата й, която всеки новак би могъл да използва.
Елъри скочи до Арраян точно когато един гаргойл се хвърли към жената с широко разперени ръце, за да я хване в смъртоносна прегръдка.
Инерцията му бе спряна, когато след един широк размах брадвата на жената войн се заби дълбоко в гърдите му.
Арраян залитна назад с писък и падна на земята.
Елъри забеляза приближаването на второ създание и се опита отчаяно да освободи брадвата си, но тя се оказа заклещена в едно от ребрата на мъртвото създание.
Елъри протегна щита си, за да парира, но знаеше, че е уязвима.
Писъкът на гаргойла обаче не бе победоносен, а по-скоро знак за болка и изненада, когато две стрели се забиха в гърдите му.
Елъри успя да погледне назад и да кимне в знак на благодарност на Мариаброн.
Рейнджърът не видя това, защото вече набелязваше следващата си мишена, с опъната тетива и стрела, готова да полети.
Зад него Праткъс въздъхна облекчено.
Атрогейт не успя да стигне до сферата навреме и Ентрери наблюдаваше безпомощно как четирите гаргойла изчезват в мрака. Незабавно избухна какофония от вой и писъци, смесващи се в зловеща песен на смъртта.
— Джарлаксъл — прошепна Ентрери и осъзна отново, че е сам.
— Определено правят голяма бъркотия — отбеляза познат глас и Ентрери почти изскочи от обувките си, когато забеляза мрачния елф.
Джарлаксъл държеше тънък металически жезъл с рубин на върха. Протегна го, произнесе една дума и малко огнено топче полетя към кълбото мрак.
Ентрери забеляза ъгъла на огненото зърно и му се стори, че мрачният елф го мята към Атрогейт. Ентрери си помисли да предупреди ревящото джудже, но знаеше, че викът му няма да отклони решителния войн.
Зърното изчезна в мрака.
Както и джуджето.
Огнена експлозия освети нощта, изригвайки от сферата и когато приключи, мракът беше изчезнал, а шест гаргойла тлееха на земята.
Атрогейт излетя от другата страна, оставяйки зад себе си струйки дим и поток цветисти ругатни.
— Корав дребосък — отбеляза Джарлаксъл.
— Толкова по-жалко — отвърна Ентрери.
От другата страна Кантан бе подал глава от междупространствения джоб и наблюдаваше случващото се с голям интерес. Видя как Елъри и Мариаброн се притекоха на помощ на джуджето свещеник и двамата полуорки и бе разсеян от рева на Атрогейт — този винаги ревеше! — когато джуджето се засили към сферата от мрак.
Кантан знаеше, че това е сфера на мрачен елф и ако Джарлаксъл бе вътре, магьосникът можеше само да се надява, че гаргойлите ще приключат набързо с него.
Обичайна гледка, обикновено излизаща от неговите пръсти, навлезе в полезрението му точно отдясно и той бързо се обърна натам, за да види мрачния елф, застанал до Ентрери с жезъл в ръка.
Поглед обратно накара Кантан да трепне за грубия си съюзник, но това беше по-скоро инстинктивна реакция, а не проява на съчувствие към джуджето.
Атрогейт, естествено, премина през огненото кълбо, димящ и псуващ.
Кантан не му обърна никакво внимание, защото погледът му се върна към Джарлаксъл. Какъв беше този мрачен елф? И кой бе смъртоносният му партньор, застанал насред купчина мъртви гаргойли? Магьосникът не се самозаблуждаваше, че не е впечатлен. Кантан бе служил на Кнеликт дълги години, а в йерархията на Цитаделата на убийците оцеляването бе равносилно на това никога да не подценяваш нито враговете, нито приятелите си.
— Защо си тук, мрачни елфе? — прошепна Кантан в нощта.
В този момент Джарлаксъл се завъртя към него и очевидно го забеляза, защото докосна в поздрав периферията на широкополата си шапка.
Кантан прехапа устна и тихо се прокле за грешката си.
Трябваше да си направи заклинание за невидимост преди да подаде глава.
Подозираше обаче, че мрачният елф щеше да го види така или иначе.
Въздъхна безпомощно и сграбчи въжето, превъртайки се така, че да се приземи на крака. Един поглед наоколо му подсказа, че битката е свършила и гаргойлите са унищожени, затова с изщракване на пръстите той освободи междупространствения джоб.
— Замъкът е жив — каза Олгерхан.
Беше се превил в кръста, пъшкаше и дишаше тежко и за останалите изглеждаше така, сякаш едва има сили да се задържи прав на крака и да не падне на колене.
До него Арраян постави ръка на рамото му, макар да изглеждаше не по-малко изцедена.
— И дори в този момент още гаргойли… растат — каза старият Уингхам, който се изкачваше по северния склон на хълма. — На бойниците, имам предвид. Още докато тази група излиташе в нощта, други започнаха да се оформят на освободените места.
— Е, това е прекрасен обрат — отбеляза Кантан.
— Трябва да разрушим замъка — заяви Праткъс. — По волята на Морадин, подобна мерзост не трябва да съществува! Макар да предполагам, че Думатоин ще иска да разбере как магията на туй място твори такива неща.
— Висока стена от желязо и камъни — каза Мариаброн. — Да го съборим? Палишчук разполага ли с възможности да предприеме подобно начинание?
От тона му стана ясно, че въпросът е риторичен.
— Имаме късмет, че тази група полетя в нашата посока — каза Уингхам. — Какви ли опустошения можеха да нанесат на нищо неподозиращите обитатели на Палишчук?
— Неподозиращи, но не за дълго — съгласи се рейнджърът. — Ще подготвим защитата им.
— Или бягството — изхили се Атрогейт.
— Ако трябва, крал Гарет ще изпрати армия — каза Елъри. — Праткъс е прав, подобна мерзост не трябва да съществува — Ах, но няма ли да сме глупаци да нападаме бронирана костенурка през черупката й? — попита Джарлаксъл и всички се обърнаха към него, Ентрери също го стрелна с поглед.
— Имаш ли по-добра идея? — попита Атрогейт.
— Имам някакъв опит с тези постройки на Зенги — призна мрачният елф. — Двамата с моя другар победихме подобна кула, макар и естествено много по-малка, в покрайнините на Хелиогабалус.
При тези думи Атрогейт повдигна вежди.
— Вие сте били част от това? Няколко дни преди вие — ние да потеглим с кервана за прохода Кървав камък? Онзи оглушителен тътен на изток?
— Аха, добро ми джудже — отвърна Джарлаксъл. — Двамата с Ентрери съкрушихме кулата и злите й слуги.
— Буахаха!
Ентрери само поклати глава, когато Джарлаксъл дълбоко се поклони.
— Пътят към победата — каза мрачният елф, щом се изправи — е отвътре. Пропълзяване през твърдата черупка към мекия корем.
— Мек? Ето това е дума — отбеляза очевидно разтревоженият и изпълнен с подозрения Ентрери и когато Джарлаксъл погледна към него, видя, че приятелят му не е много доволен. Нито пък особено изпълнен с доверие. Тъмните му очи запращаха стрели по елфа.
— Слушаме, уважаеми елфе — подкани го Мариаброн.
— Замъкът има крал — живителна сила, която го държи цял — обясни Джарлаксъл, макар естествено да нямаше представа дали е нацелил, или не.
Със сигурност кулата в Хелиогабалус се бе срутила, когато камъкът бе измъкнат от книгата и сестрите му бяха казали, че убийството на лича е щяло да свърши същото, но в действителност нямаше нищо повече от предположение по отношение на много по-голямата структура — и ако постройката беше толкова по-голяма, тогава какво оставаше за „краля“ й?
— Ако унищожим тази живителна сила, кулата — замъкът — ще се разпадне — продължи мрачният елф. — Всичко, което ще остане, ще е купчина камъни и метал за ковачите и каменоделците.
Забеляза, че докато довършваше думите си, Арраян и Олгерхан се размърдаха притеснено.
Това бе красноречиво.
— Може би ще е по-добре да предупредим крал Гарет — отвърна изпълненият със съмнения Мариаброн.
— Уингхам може да изпрати вестоносци от Палишчук, които да се погрижат за това — заяви командир Елъри. — За момента нашият път е ясен — през черупката към меката вътрешност.
— Така казваш ти — изфуча Атрогейт.
— Така е, добро ми джудже — каза Елъри. — Ще вляза в замъка на зазоряване. — Тя си пое въздух и огледа всички наред. — Доведох ви тук точно заради подобна възможност. Сега врагът се разкри пред нас. Палишчук не може да чака вестта да стигне до село Кървав камък и тепърва да се събира армия. Така че влизам. Няма да заповядвам на никого да ме последва, но…
— Естествено, че няма да се налага — прекъсна я Джарлаксъл и когато всички очи отново се обърнаха към него, дълбоко се поклони. — Тръгнахме на път точно заради такава възможност и ще бъдем край теб.
Край себе си Джарлаксъл можеше да почувства как погледът на Ентрери го пробожда.
— Буахаха! — изрева отново Атрогейт.
— Да, разбира се, трябва да проучим това по-подробно — каза Кантан.
— В името на Думатоин! — обади се Праткъс.
— Тогава всички вие — отбеляза Уингхам — заедно с Арраян и Олгерхан, ще унищожите това бедствие. В това съм сигурен.
— Тях двамата? — попита Атрогейт и изсумтя.
— Те представляват най-доброто от Палишчук — отвърна Уингхам.
— Тогава накарай целия проклет град да избяга сега и си спести проблемите!
— Полека, уважаемо джудже — каза Кантан.
— Ще прекараме повече време да влачим тези двамата, отколкото да ловим врагове — измърмори Атрогейт. — Не съм…
— Стига, уважаемо джудже — каза Кантан.
Арраян се дръпна от Олгерхан, за да се изправи пред ядосаното джудже.
— Няма да се провалим в това — каза тя.
— Ба! — изсумтя Атрогейт и се обърна.
— Двама заместници за нас — прошепна Ентрери на Джарлаксъл, докато отиваха към постелките си.
— Разбира се, не би искал да пропуснеш това голямо приключение.
— През цялото време си знаел за това — обвини го убиецът. — Сестрите са ни изпратили тук точно с тази цел.
— Вече го обсъждахме — отвърна мрачният елф. — Очевидно библиотеката се е появила и пред нас се разкрива приключение.
— Кулата, която победихме, не би станала дори караулно за тази постройка — предупреди Ентрери. — И личът беше свръх възможностите ни.
— Личът е унищожен.
— Както и ръкавицата ми.
Джарлаксъл спря да върви и се взря в приятеля си за известно време.
— Добър аргумент — съгласи се накрая, — но не се притеснявай, ще намерим начин.
— Това ли беше най-добрият отговор, който можа да измислиш?
— Винаги намираме начин.
— И предполагам, че винаги ще намираме?
— Разбира се.
— До последния път. Ще има само един последен път.
Джарлаксъл обмисли това за момент.
После сви рамене.
— Когато тези двамата паднат, ще ми осигурят меко място, върху което да стъпя с ботуша си — измърмори Атрогейт, седнал върху разкъсания плат, останал от палатката на Кантан.
Продължи с непрестанното си мърморене, но магьосникът не го слушаше. Очите на Кантан бяха съсредоточени на отсрещната страна, където Уингхам стоеше с Арраян и Олгерхан.
Нещо с тези двамата не беше наред.
— Какво? Какво? — попита джуджето, очевидно разбрало, че не му се обръща внимание и бе открито недоволно от това.
Кантан направи бърза магия и полупрозрачна форма, подобна на ухо, се появи във въздуха пред него.
Той подухна и тя се понесе напред, плъзгайки се към разговора в северната част на лагера. Жената, Арраян, се отдалечи, оставяйки Уингхам сам с грубоватия Олгерхан.
И с Кантан, макар Уингхам да не го знаеше.
— Знаеш каква е сделката ни — каза старият полуорк с гробовен тон.
— Знам.
— Не трябва да стига твърде далеч — каза Уингхам. — Не може да има забавяния, не бива да задържаш ръката си, ако е нужен смъртоносен удар.
— Знам! — изръмжа едрият полуорк.
— Олгерхан, аз съм също толкова наранен от тази възможност, колкото и ти — каза Уингхам. — Това не е нито мой избор, нито мое желание. Следваме единствения възможен път или всичко вече е загубено.
Гласът му заглъхна и Олгерхан задържа отговора си, тъй като Арраян се върна обратно при тях.
— Интересно — промърмори Кантан.
— Какво? Какво? — измуча Атрогейт.
— Нищо, най-вероятно — каза магьосникът и се обърна с лице към приятеля си. Хвърли още един поглед назад и добави. — Или пък всичко.
С наведено надолу лице, качулка на главата и вързани зад гърба ръце, Нюнги бе изгубил всяка надежда.
Примирен със съдбата си, вече дори не викаше.
Но после нечия ръка сграбчи качулката и внимателно я отметна и старият мъдрец се оказа очи в очи с приятеля си.
— Колко дни? — промълви през сухите си напукани устни.
— Само два — отвърна Уингхам. — Опитах се да те освободя по-рано, но Олгерхан…
Той завърши с въздишка и вдигна китките си, от които все още висеше срязано въже.
— Младият ти приятел е полудял!
— Защитава момичето.
— Твоята племенница — нямаше как да пропусне обвинението в тона.
Уингхам изгледа Нюнги сурово, но само за момент, после мина отзад и започна да го развързва.
— Просто да убиеш…
— Не е убийство, щом сама си го е навлякла на главата.
— Неволно.
— Няма значение. Ще поставиш града в опасност заради едно момиче? — попита мъдрецът.
Уингхам отново вдигна китките си, но Нюнги бе твърде хитър, за да се хване на това.
— Играеш опасна игра, Уингхам.
Уингхам въздъхна и отвърна:
— Играта започна преди да знам за опасностите и щом нещата се задвижиха, пред нас нямаше друг път.
— Можеше да убиеш момичето и да се приключи.
Уингхам си поех дъх за момент.
— Ела — подкани стария си приятел. — Трябва да подготвим града.
— Къде е момичето?
— От Ваасанската порта дойдоха герои.
— Къде е момичето?
— Отиде в замъка.
Очите на Нюнги се разшириха и сякаш щеше да се строполи.
— С командир Елъри, племенницата на Гарет Драконоубиец — обясни Уингхам — и с Мариаброн Скиталеца.
Нюнги продължи да се взира, после кимна и попита:
— Олгерхан с нея ли е?
— С инструкции да не позволява на постройката да я вземе. На всяка цена.
Старият мъдрец обмисли чутото.
— Твърде опасно — реши с поклащане на глава и тръгна покрай Уингхам.
— Накъде така?
— Не каза ли, че трябва да подготвяме града? Но да го подготвим за какво? За защита или за бягство?
— По малко и от двете, опасявам се — призна Уингхам.
Част 3
Тайни отвътре. Тайни отвън
Много пъти по време на пътуването си до жилището, което споделяше с Ентрери, Джарлаксъл вадеше сияещия в лилаво камък от джоба си. Много пъти го вдигаше пред очите си и обмисляше възможностите, скрити в черепоподобния къс, припомняйки си ярко чувството от гробището. Беше сила, некромантство, за която Джарлаксъл знаеше малко и която възбуждаше любопитството му. Каква полза можеше да извлече от пурпурния камък?
Книгата, в която бе скрит, бе разрушена. Същото важеше и за кулата, която бе създал, хранейки се с живителните сили на Херминикъл. Единственото, което бе останало, бяха натрошени камъни и отломки.
Но скъпоценният камък бе оцелял и пулсираше със сила.
Той беше истинската награда. Книгата бе глазурата, сладка като нещата, с които Пайтър мажеше творенията си, но този камък, този виолетов череп беше самият кейк. Ако силата му можеше да бъде обуздана и използвана…
Може би за да построи друга кула?
Да намери по-добра връзка с мъртвите? За информация?
Да открие съюзници сред мъртвите?
Мрачният елф едва успяваше да скрие усмивката си. Толкова обичаше нови магически играчки, които да изследва и почти разрушителната му дружба с печално известния артефакт Креншинибон, Кристалния отломък, не бе охладила особено неутолимото му любопитство. Искаше му се Кимуриел да е наблизо, защото мрачният елф псионист можеше да открие и най-дълбоките магически мистерии с лекота. Ех, само ако бе открил камъка преди последната си среща със своя лейтенант.
Но щеше да му се наложи да изчака десет дни до следващата уговорена среща.
— Какво можеш да сториш за мен? — прошепна на камъка с форма на череп и може би бе само въображението му, но му се стори, че предметът проблесна с нетърпение.
А този артефакт на Зенги не беше от първостепенно значение, образно казано, ако страхът в очите на Илнезара беше някакъв признак. Какви ли други съкровища ги очакваха с Ентрери? Какви други играчки на Зенги лежаха разхвърляни в очакване да напакостят на унищожителите му?
Силата да свали крал, може би?
Или силата да създаде крал?
Последната мисъл увисна във въздуха, в очакване мрачният елф да я възприеме и обмисли.
Той размисли относно пътя, който двамата с Ентрери бяха изминали, за да стигнат до Хелиогабалус във все още неопитомените земи на Кървав камък. Бяха странстващи авантюристи, печалбари в дрехите на герои. Живееха свободно и волно, обръщайки гръб на вятъра, независимо в коя посока вееше. Не ги водеше друга цел освен желанието на мрачния елф за нови преживявания, някакво вълнение, различно от онова, което го бе съпровождало векове наред. За Ентрери може би бе същото?
„Не“ — помисли си Джарлаксъл. Не примамката на новите преживявания водеше Ентрери, а някаква друга нужда, която убиецът вероятно сам не разбираше.
Ентрери не знаеше защо продължава да бъде с Джарлаксъл по криволичещия им път.
Но Джарлаксъл знаеше, че Ентрери ще остане с него, докато пътят ги водеше по-далече на север до пущинаците на Вааса и обещанието за съкровища, по-големи дори от скъпоценния череп.
Как би реагирал Ентрери, ако Джарлаксъл решеше, че трябва да останат известно време — завинаги, може би, според мерилото на човешкия живот? Ако в ръцете им попаднеха артефакти на Зенги със силата да разрушат или съградят кралство, дали Ентрери би участвал доброволно?
— Едно по едно — реши Джарлаксъл, когато стигна до дървеното стълбище, водещо към балкона на жилището им, което се помещаваше на втория етаж. Слънцето вече бе изгряло, пламтейки през тежката мъгла на източното небе.
Джарлаксъл спря, за да обмисли думите, с които се бяха сбогували двете сестри драконки:
— Тайните на Зенги бяха по-велики от самия Зенги.
Народът на Дамара и най-вече крал Гарет се молят тези тайни да са умрели заедно с краля вещер — бе казала Илнезара с убеденост.
— Но сега знаем, че не са — бе добавила Тазмикела. — Поне някои от тях са оцелели.
Джарлаксъл си спомняше думите и още по-ярко тембъра, с който ги бяха изрекли, уважението и дори страха. Припомни си погледа в очите им, блестящи от желание, любопитство и ужас.
— С цялото ми уважение към крал Гарет — каза Джарлаксъл на мъгливия утринен въздух, — да се надяваме, че малко неща са били унищожени.
Погледна надолу към улицата и малкия магазин, където бе настанил Пайтър, пекаря. Вратите му все още не бяха отворени, но Джарлаксъл знаеше, че пълничкият му приятел не би го изгонил.
Малко по-късно той тръгна нагоре по стълбите, знаейки, че първата битка по новия му път, тази да убеди киселия, все още тъгуващ Ентрери, лелееше зад окичената с много капани врата.
Глава 14
Алтернативният свят на Зенги
Изграждането на замъка бе стигнало почти до финален стадий, така че когато на следващата сутрин деветимата спътници стигнаха до портите, откриха чудновата и добре конструирана каменна пътека, която водеше към тях. На стените от двете страни на спуснатата решетка полуоформени гаргойли гледаха злобно към приближаващата се група.
За няколкото мига, необходими им да стигнат до решетката, статуите се извисиха в още по-ясни форми.
— Ще са готови да се изстрелят отново в небето тази вечер — отбеляза Мариаброн. — Уингхам ще направи добре, ако организира силна защита на Палишчук.
— Не че това ще им помогне кой знае колко — промърмори Атрогейт.
— Тогава нека бързо се заемем със задачата си — отвърна Елъри.
— Ние, героите — измърмори под носа си Ентрери, така че само Джарлаксъл, който бе до него в задните редици, да го чуе.
Мрачният елф се накани да отговори, но почувства внезапно подръпване на сетивата си. Без да е сигурен какво може да означава, Джарлаксъл сложи ръка върху магическото копче на жилетката си, където държеше камъка с формата на череп. По ъгловатото му лице премина безпокойство. Възможно ли бе магическите камъни да могат да комуникират един с друг? Нима бе сбъркал, донасяйки своя кристален череп близо до новата конструкция?
Мариаброн беше първият, който стигна до решетката, чиито железни пръти бяха дебели колкото ръцете му. Той надникна през решетките към двора на замъка.
— Изглежда празен — каза, когато другите се появиха зад него.
— Вероятно бих могъл да метна кука през стената и да намеря механизма.
— Няма нужда — каза Кантан и кимна на Атрогейт.
— Ба! — изсумтя джуджето и се придвижи напред, внимателно избутвайки Мариаброн. — Ще ми изкараш червата навън, тъп магьосник!
— Всички имаме своите качества — отвърна му Кантан. — Някои от нас обаче ги прилагат без толкова празни приказки.
— Някои стоите и кършите пръсти, докато други спираме сопи с лицата си.
— Добре, че няма особена хубост, която да пострада от това.
— Ба!
Останалите седем слушаха с известна развеселеност, но закачката улучи Ентрери и Джарлаксъл по-остро.
— Тези двамата звучат леко познато — оплака се Ентрери.
— Макар, естествено, да не са толкова духовити и точно това е дразнещото — каза мрачният елф.
Атрогейт плю на ръцете си и сграбчи решетката, извивайки колене. Изпухтя и се опита да се изправи, но без резултат, така че нададе нов рев, отново плю в ръцете си и пусна решетката.
— Малко помощ, ако може — каза той.
Мариаброн сграбчи решетката от едната страна на джуджето, а Праткъс и Олгерхан застанаха от другата страна.
— Не вие, банда кретени — измърмори джуджето.
Зад тях Кантан завърши думите на заклинанието и от ръцете му се понесоха вълни енергия, които обгърнаха джуджето. Мускулите му се издуха, костите изхрущяха докато нарастваха и Атрогейт се изду до размерите на едър мъж и продължи да расте.
— И отново! — настоя джуджето, а гласът му бе по-резониращ.
Кантан произнесе второ заклинание и скоро Атрогейт беше придобил размерите на огре, а мускулестите му ръце бяха станали дебели като стари дървета.
— Ба! — изръмжа с бумтящия си басов глас и с предизвикателен рев започна да се изправя на крака.
Решетката изскърца в протест, но джуджето продължи да натиска, повдигайки я от земята.
— Тръгвайте! — извика той, но още докато го изричаше, Ентрери и Елъри едновременно се хвърлиха надолу.
Атрогейт изръмжа и започна да се превива, а другите трима не успяваха да забавят спускането на огромната преграда.
Ентрери, най-бързо озовал се на земята, бе и първият, който спря движението си и се претърколи назад, като успя да сграбчи Елъри и да я отклони достатъчно, че да не остане прободена под тежките шипове на решетката, която с трясък се върна на мястото си. Командирката извика. Същото направиха и Арраян и Праткъс, но Кантан само се подсмихна, а Джарлаксъл, залисан в любопитно усещане, идващо от скъпоценния череп, дори не чу призива и не забеляза повдигането на решетката, камо ли разминалата се на косъм смърт на единия от другарите им. Когато погледна към Атрогейт, внезапно толкова по-грамаден отпреди, очите му се разшириха и отстъпи няколко крачки назад.
— Ах ти, проклета решетко! — изруга Атрогейт и Джарлаксъл не пропусна да забележи как Ентрери хвърли на джуджето бърз поглед, който можеше да пресече мляко.
„Дали заради бързото спускане на решетката — зачуди се мрачният елф. — Или заради последните няколко думи?“ Много рядко Джарлаксъл успяваше да надникне в дълбините на загадката, която представляваше Артемис Ентрери, защото дисциплинираният убиец рядко показваше емоциите си.
Но от време на време…
Атрогейт ядосано закрачи напред-назад, търкайки загрубелите си ръце една в друга и неколкократно пристягайки колана си — голям украсен пояс със сребърна катарама с кръстосани мълнии.
— В името на боговете, джудже — каза Мариаброн на Атрогейт. — Вярвам, че вдигаше решетката практически сам, и че нашата помощ беше без значение. Когато се преви, почувствах сякаш върху ми се стоварва планина.
— Заради заклинанието на магьосника — измърмори Атрогейт, но не прозвуча убедително.
— Тогава те моля да направиш заклинания и на нас Мариаброн се обърна към Кантан. — Тогава тази порта ще се отвори много лесно.
— Заклинанията ми са изтощени — отвърна магьосникът също толкова неубедително, колкото джуджето.
Джарлаксъл погледна от Кантан към Атрогейт и мислено ги прецени. Без съмнение магията за уголемяване бе изиграла някаква роля, но не това бе източникът на невероятната сила на джуджето. Атрогейт отново се зае с колана си, пристегна го с още една дупка и мрачният елф се усмихна. Говореше се, че има колани, които вливат у носителя си силата на гигант. Най-силни сред тях бяха гръмотевичните гиганти, които хвърляха и мятаха мълнии над планинските върхове. Джарлаксъл съсредоточи погледа си върху токата на колана на Атрогейт и мълниите, изобразени отгоре й.
Джуджето отново застана пред решетката с ръце на кръста и я изгледа сякаш е изневерила съпруга. Веднъж или два пъти понечи да докосне дебелите пръчки, но винаги дръпваше ръка и измърморваше.
— Няма да мога да я вдигна — призна накрая.
Атрогейт отново измърмори и кимна щом първият от уголемяващите дуеомери на Кантан се изтощи и го върна до размерите на едър мъж. Докато въздъхне и се обърне, отново бе джудже. Заплашителен, но все пак джудже.
— Тогава през стената — каза Мариаброн.
— Не — поправи го джуджето.
Измъкна боздуганите си и ги развъртя, а стъклостоманата проблясваше слабо на меката утринна светлина. Повдигна дръжката на левия боздуган пред лицето си и прошепна нещо. От малките израстъци по топката на боздугана започна да се процежда червено-сивкава течност, която покри цялата подвижна част на оръжието. Повтори действието и с оръжието в дясната си ръка, като отново прошепна и то също се покри с течност, но този път лепкавата субстанция беше синьо-сивкава вместо червена.
— Дръпни се, патко — каза, когато Елъри се приближи, за да разучи какво става. — Не искаш някое от тези да се размаца по тез прекрасни сребърни доспехи. Хаха! — Смехът му се превърна в ръмжене и той развъртя боздуганите над главата си. После се завъртя в пълен кръг, за да набере инерция и запрати с мощен замах червения боздуган към една от вертикалните пръчки на решетката. Последва го с удар от другото оръжие, който предизвика експлозия, разтърсила земята под краката на смаяните наблюдатели. Друго завъртане се превърна във втори гръмотевичен отклик, джуджето нанасяше удар след удар, винаги първо с червения, по една перпендикулярна пръчка.
Друг удар попадна отново в пресичащата хоризонтална пръчка. За изненада на всички, с изключение на Кантан, който гледаше с кисело изражение, дебелата пръчка се счупи наполовина между два вертикални пръта. Атрогейт се съсредоточи отново върху първоначалната си мишена — един от тези пръти.
Покритата в червено топка на боздугана издрънча на нивото на очите, размахана от диво подскачащото джудже, последвана от удар със синята малко по-ниско.
Прътът се изви навън. Атрогейт удари отново на същото място, веднъж, два пъти, и пръчката падна, отваряйки достатъчно място на спътниците да се промъкнат в двора на замъка.
Атрогейт спря внезапно, а топките на боздуганите се разлюляха край тялото му. Постави ръце на кръста и огледа работата си, после кимна одобрително.
— Наехте ме, за да раздам ритници. Нещо друго, което да превърна в трици, докато още са подгрети?
Седем смаяни погледа и един отегчен магьосник се обърнаха към него и предизвикаха гръмотевично: „Буахака!“.
— Ще ми се да се подхлъзне с двата и да се удари неколкократно в лицето — измърмори Ентрери на Джарлаксъл.
— Така че щом го няма, моят приятел Ентрери да заеме мястото му? — подметна саркастично мрачният елф.
— Млъкни.
— Той е могъщ съюзник.
— И страховит враг.
— Тогава го наблюдавай внимателно — Откъм гърба — съгласи се Ентрери.
Ентрери направи точно това, взирайки се сурово в джуджето, което стоеше с ръце на кръста и гледаше през процепа, който бе разбило в решетката. Силата на тези удари, с магия и мускули, беше забележителна, знаеше убиецът, както и лекотата, с която Атрогейт боравеше с оръжията си. Ентрери не харесваше особено джуджето и искаше да го удуши при всяка глупава рима, но изпитваше уважение към бойните му умения. Подозираше, че скоро ще се стигне до размяна на удари с Атрогейт и не очакваше момента с нетърпение.
Пред очите на групата, отвъд тесния коридор между двете караулни, се простираше дворът на замъка. От всяка страна на коридора се виждаха отвори — стълбища, водещи нагоре по стената, и може би вътрешни проходи, които се извиваха из широките страни.
— Ляво, дясно или по средата? — попита Атрогейт. — Бързичко да минем през вратата.
— Ще престанеш ли? — настоя Ентрери и в отговор получи обичайното „Буахаха!“.
— Книгата е там отзад, нали? — обърна се Мариаброн към Арраян.
Жената се спря за момент и се опита да събере мислите си. Очите й се съсредоточиха върху централната кула, най-голямата постройка в замъка, която се извисяваше отвъд стената на вътрешния двор.
— Да — каза тя — там отзад. Така мисля.
— Направи нещо повече — подкани я Кантан, но Арраян успя да отвърне само с колебливо извинително изражение.
— Тогава право напред — каза Елъри на джуджето.
Ентрери забеляза, че Джарлаксъл пристъпва, сякаш за да възрази. Мрачният елф обаче запази мълчание и забеляза погледа, който му хвърли убиецът.
— Бъди готов — тихо го предупреди Джарлаксъл.
— Какво знаеш?
Джарлаксъл само сви рамене, но Ентрери го познаваше достатъчно отдавна, за да знае, че не би казал нещо, ако не е сигурен, че предстоят неприятности. Поглеждайки към замъка, тъмните камъни и здравото желязо, Ентрери имаше същото чувство.
Минаха през портите и се спряха в калния двор. Атрогейт беше начело, следван отблизо от Елъри и Праткъс. Джарлаксъл спря веднага, щом се плъзна между решетките и се олюля от внезапна слабост. Сякаш някаква съкрушителна сила съсредоточи съзнателното си внимание върху него. Той погледна към Арраян и моментално осъзна, че не е на себе си. Замъкът бе напреднал далеч отвъд нейните сили.
Очите на мрачния елф се насочиха към земята пред тях и в мислите си той погледна надолу, надолу, отвъд скелетите, погребани в старото гробище, защото точно това бе мястото в отминали времена. Представи си тунели и огромна зала. Знаеше, че нещо го очаква там долу.
Останалите не обърнаха внимание на забавянето на Джарлаксъл, защото бяха по-притеснени от това, което се разкриваше пред тях. Външният двор бе осеян от няколко каменни сгради — конюшня, залепена за стената веднага вляво, ковачница на същото място от дясната страна и две дълги казарми с нисък таван, които се простираха по протежението на двете странични стени и достигаха до основата на по-високата стена, която преграждаше вътрешния двор. Единствената свободна сграда беше двуетажна тумбеста кула, намираща се на две трети от дължината на двора пред портите на вътрешната стена.
Мариаброн застана зад Елъри и махна към кулата.
Командирът изрази съгласието си с кимване и подкани Атрогейт да ги поведе.
— Не бих… — започна Джарлаксъл, но думите му бяха погребани от внезапния вик на Атрогейт.
Всички очи се обърнаха към джуджето, което отскочи назад — или поне се опита, защото една ръка на скелет се стрелна през меката почва и го сграбчи за глезена. Атрогейт се изви, извика и се строполи на земята.
Почти веднага отново бе на крака, подскачайки и крещейки, но разярено, а не изненадано.
Костеливата ръка замахна нагоре във въздуха, като вече се подаваше до лакътя.
Боздуганът на Атрогейт я смачка на прах.
Но другата ръка на скелета се показа от почвата и джуджето се завъртя, за да я смаже, викайки:
— Стотици!
Може би беше преувеличение, породено от шока или точна оценка, защото навсякъде из двора от меката почва се подаваха ръце на скелети хуманоиди.
Атрогейт довърши втората ръка на скелета и се хвърли напред с рев:
— Тънки кости за стриване на прах!
Праткъс се спусна след него. Вдигайки оформения като наковалня свещен символ, джуджето свещеник изрева:
— В името на мъдростта на Морадин, на милостта на Думатоин и силата на Клангедин, проклинам вас, нечисти зверове, да станете на прах!
Един скелет, наполовина измъкнал се от дупката си, завибрира под вълни невидима енергия, а костите му затракаха шумно. Останалите обаче продължиха да се изравят от почвата.
Пред очите на Джарлаксъл танцуваха черни петна, а главата му туптеше от ритмични напеви, мистични и зловещи, призоваващи скелетите. Черепът, скрит в копчето му, сякаш придоби тежест и плътност и той почувства вибрирането му в гърдите си. Чрез силата му мрачният елф ясно усещаше пробуждането около себе си и разбираше дълбочината на немъртвия парад. От самата сила на повика той предполагаше, че мястото е служило за гробище на полуорките от Палишчук или техните оркски прадеди в продължение на векове.
Стотици зъби на скелети изтракаха в мислите на мрачния елф. Стотици отдавна мъртви гласове се пробудиха отново в колективно напявана песен. А оставаше и онази по-дълбока, по-могъща сила, съкрушителна с мощта си.
Почувства стискане по бицепса си и извика, после се завъртя и използва магията на предпазителя за китка, за да призове нож в дланта си. Понечи да нанесе удар, но внезапно усети брутално сграбчване за китката.
Джарлаксъл отвори очи, сякаш се пробуждаше от лош сън и видя объркания и не особено щастлив Артемис Ентрери, който го държеше за ръката и китката и се взираше смаяно в него.
— Не, всичко е наред — увери го мрачният елф, разтърси глава и се отдръпна.
— Какво виждаш? — попита Ентрери. — Какво знаеш?
— Че сме загазили — отвърна елфът и двамата едновременно се обърнаха с лице към надигащата се атака.
— Цепи с меча си, не промушвай — посъветва мрачният елф Ентрери.
— Добре, че си ти да се грижиш за мен — отвърна саркастично Ентрери преди да се хвърли напред и да замахне към един приближаващ се скелет.
Нокътя на Шарон премина през ребрата на чудовището и се удари със сила в гръбнака му. Ентрери очакваше кльощавото немъртво създание да бъде разсечено наполовина, но скелетът само залитна няколко стъпки настрани и отново тръгна напред.
Ентрери го удари още по-силно.
И отново, когато упоритото създание неумолимо продължи да настъпва.
Убиецът отстъпи крачка назад, после се гмурна настрани, когато ослепителна мълния проблесна пред него и се взриви в скелета.
Кокалестото създание залитна няколко крачки след този удар и две ребра паднаха заедно с една ръка. Но продължи да настъпва, приближавайки се към невярващия Джарлаксъл, който държеше тънък жезъл.
Ентрери се втурна напред и смачка черепа на скелета със силен съсичащ удар с две ръце.
Най-сетне немъртвото създание се строполи на земята, а кокалестата му фигура образува хубава купчинка.
— Не са обичайните съживени — отбеляза Джарлаксъл.
— Загазили сме — съгласи се Ентрери.
Праткъс се взираше в сребърния свещен символ с формата на наковалня сякаш го е измамил. Устната на джуджето трепереше и то прошепна имената на боговете си един след друг, а треперенето в гласа му ги молеше за обяснение.
— Тъпи оръжия! — чу вика на Мариаброн. — Натрошете костите им.
Но джуджето свещеник стоеше на място и клатеше невярващо глава.
Една костелива ръка изникна от земята и го сграбчи за глезена, но Праткъс, който все още си мърмореше, успя лесно да освободи крака си. Втора ръка се протегна от земята и от разровената почва между двете се появи горната част на череп.
Праткъс изрева и задържа крещящата нота, скочи във въздуха и се спусна право надолу, а обвитият му в метал юмрук нанесе страховит удар по горната част на черепа. Почувства как костта се разтрошава под ръката му, но ядосаното джудже далеч не бе удовлетворено и отново зае позиция. Подскочи пак нагоре и отново удари черепа, а ръката му премина през него.
Протегнатите пръсти на скелета потрепериха и клюмнаха.
— Това ви се полага, дяволи такива — отбеляза обърканото и ядосано джудже и отново халоса черепа.
Мариаброн не извади дългия си меч, а вместо това измъкна малък боздуган. Разчитайки повече на скорост и умения, отколкото на груба сила, рейнджърът се завъртя вихрено и нанесе последователни удари по двойка скелети, които го приближаваха. Никой от тях не бе особено тежък, но парче след парче се лющеше, докато Мариаброн, който изглеждаше почти като кралски барабанчик, нанесе още дузина удари.
До него Елъри не си направи труда да сменя оръжия, защото тежката брадва бе също толкова унищожителна за костите, колкото и за плътта. Парчета от ребра, ръце или крака се цепеха под унищожителните й удари.
Но скелетите продължаваха да прииждат и на мястото на всеки разтрошен от Мариаброн или Елъри идваха двама.
Зад тях Олгерхан размахваше яростно сопата си, а Арраян изстреля серия от слаби магически заклинания, предимно блестящи снаряди от чиста енергия. Нито един от двамата не беше особено ефективен и очевидно отново бързо се изморяваха.
Олгерхан прикри Арраян с огромното си тяло и изпъшка повече от болка, отколкото от бойна ярост, когато в плътта му се впиха костеливи пръсти. После изви от ужас, когато един скелет се промъкна покрай него.
Пътят му към Арраян бе открит.
Едрият полуорк се опита да се обърне и да го спре, но с изненада установи, че няма нужда, защото немъртвото чудовище не се приближи до жената.
Олгерхан вярваше, че знае защо. Въпреки това се приближи до скелета и го смаза с цялата си сила, тъй като не искаше останалите да забележат нежеланието на съществото да се занимава с Арраян.
От всички спътници никой не бе по-добре подготвен да се справя с подобни създания от Атрогейт. Въртящите се боздугани сееха разрушения в редиците на скелетите, макар да не бе слагал никакви заклинания на топките им, като всеки удар смазваше кости на прах или изстрелваше във въздуха някой череп, откъсвайки го от гръбнака. Джуджето изглеждаше сякаш наистина се наслаждава, когато скочи пред другите и се вряза в средата на скелетния рояк. Оръжията му се въртяха в разрушителна мъгла и изпълваха въздуха около него с бял прах, а всеки експлозивен удар биваше последван от ревящия му смях.
През цялото време Кантан стоеше до дребния си другар. Магьосникът произнесе само още едно заклинание и призова огромна безтелесна полупрозрачна ръка, която се носеше във въздуха пред него.
Насреща му се хвърли скелет и петопръстият пазач го сграбчи, обвивайки огромни пръсти около костеливото му тяло. С усмивка и мисъл Кантан заповяда на ръката да стисне и скелетът се строши пред силата на хватката й.
Ръката, свита в юмрук, се стрелна, когато втори скелет приближи магьосника. Магията удари силно създанието и го запрати надалеч.
— Натискайте — заповяда Мариаброн. — Кулата е нашата цел — единствената ни цел!
Но думите на рейнджъра бяха пропилени на вятъра само миг по-късно, когато Олгерхан залитна и извика.
Мариаброн се обърна и видя как едрият полуорк пада на едно коляно, я слабите му удари едва пропъждат костеливите ръце на скелетите.
— Джуджета, при него! — извика рейнджърът.
Праткъс се втурна пръв, хвърляйки се към скелетите, надвиснали над Олгерхан, но Атрогейт бе твърде далече и твърде зает, че да се опита да се измъкне.
По същия начин Джарлаксъл бе изостанал назад край стената. Мрачният елф не демонстрираше желание да нагази в нарастващата тълпа от немъртви, при все че другарят му, макар и с непригодени за битка със скелети оръжия, се бе придвижил към полуорките още преди рейнджърът да извика.
Кантан също не се отправи към Олгерхан и Арраян, а вместо това се плъзна настрани, когато рейнджърът и Елъри се обърнаха и тръгнаха към полуорките. Кантан отстъпи към позицията, удържана от Джарлаксъл. С мисъл магьосникът изпрати магическата ръка зад себе си, а гигантските й пръсти разхвърляха скелетите настрани. Тя стигна до Атрогейт, който я изгледа с известно любопитство. После сграбчи джуджето, вдигна го във въздуха и забърза след господаря си.
Мариаброн, Елъри и Праткъс оформиха защитен триъгълник около Олгерхан и отблъснаха атаката на скелетите. Междувременно Ентрери сграбчи Арраян за ръката и започна да я дърпа настрани, разсичайки всяка немъртва намеса.
— Ела — заповяда на жената, но почувства, че тя изостава зад него и когато я погледна, разбра защо.
Арраян се строполи на земята.
Ентрери прибра оръжията си, обви едната си ръка около раменете й, плъзна другата под коленете й и я вдигна. Губейки съзнание и свестявайки се, Арраян все пак успя да обвие ръце около врата на Ентрери, за да му помогне да я задържи по-стабилно.
Убиецът побягна на зигзаг покрай скелетите.
Зад Ентрери, когато най-сетне се появи възможност, Мариаброн сграбчи Олгерхан и го изправи на крака. Когато го пусна обаче, едрият полуорк почти се строполи на земята.
— Толкова обичам да се правя на бавачка — промърмори Кантан, когато Ентрери донесе почти изпадналата в несвяст Арраян.
Ентрери се намръщи и за момент Джарлаксъл и Кантан помислиха, че може да се нахвърли върху грубия магьосник.
— Ранена ли е? — попита мрачният елф.
Ентрери сви рамене, докато оглеждаше треперещата жена, защото не виждаше явни признаци за нараняване.
— Да, моля те, кажи ни защо нашата приятелка Арраян трябва да бъде носена наоколо, когато дори капка от кръвта й не е била пролята на бойното поле? — добави Кантан.
Ентрери отново се намръщи насреща му.
— Гледай си приятеля, магьоснико — изрече той, ясно предупреждение, докато безплътната ръка долетя и стовари много ядосания Атрогейт на земята пред тях.
— Присъединете се и да си проправим път до кулата с бой! — извика Мариаброн към групата.
— Твърде много са — извика Джарлаксъл в отговор. — Не можем да се бием с тях на открито. Единствената ни надежда са тунелите в стената.
Мариаброн не отговори веднага, но един поглед към полето показа на него и на тримата му другари, че наблюденията на мрачния елф са точни. Дузини скелети бяха на крака и се приближаваха към тях, а практически от всеки инч на полето в двора си пробиваха път кокалести ръце.
— Разчисти им пътека — заповяда Кантан на Атрогейт.
Джуджето изсумтя силно и отново развъртя боздуганите си. Огромната магическа ръка на Кантан зашета зад него и скоро двойката бе разчистила път за Мариаброн и другите трима, за да могат да се присъединят към групата при стената.
Джарлаксъл изчезна в лявото караулно. Появи се отново след няколко мига и им направи знак да го последват. Прикрити от магическата ръка на Кантан, която удържаше ордата от немъртви, и деветимата се промъкнаха в караулното и тунела отвъд. В края му имаше тежка врата, която Мариаброн бързо затвори и заключи, защото преди дори да успее да се обърне и да погледне останалите осем, по портала се чу драскането на кокалести пръсти.
— Ведро начало, бих казал — обади се Кантан.
— Замъкът се защитава — съгласи се Джарлаксъл.
— Както изглежда, защитава много неща — отвърна магьосникът и отправи хитър поглед към Арраян.
— Не можем да продължаваме така — намръщи се Мариаброн. — Бием се на групички и пазим само собствените си другари, а не групата като цяло.
— Може пък да не сме смятали, че някой ще се нуждае от толкова много проклета защита — промърмори Атрогейт и стоманеният му поглед се спря на двамата полуорки.
— Ситуацията е каквато е, джудже — отвърна рейнджърът. — Тази група трябва да открие хармония и единство, ако искаме да стигнем до кулата и да открием отговорите. Тук сме заедно, деветимата като един.
— Ба!
— Това е единствената ни надежда — каза Мариаброн.
За явна изненада на Атрогейт Кантан се съгласи.
— Вярно е — каза магьосникът и пресече следващото измърморване на джуджето. — Девет като един и работещи за една цел.
Тембърът на гласа му не беше особено убедителен и нито на Джарлаксъл, нито на Ентрери убягна, че Кантан погледна към Арраян, докато произнасяше думите.
Глава 15
Бълващ чудовища
Тунелът през стената беше тесен и нисък и принуди всички освен Атрогейт и Праткъс да се наведат. Горкият Олгерхан трябваше да се превие почти на две, за да се движи из коридора, а много отрязъци бяха толкова тесни, че на широкоплещестия полуорк се налагаше да се извие настрани, за да се промъкне. Стигнаха до по-широко пространство, малка кръгла стая, а коридорът продължаваше от другия й край.
— Безшумно — прошепна Джарлаксъл. — Не искаме да се борим в тези покои.
— Ба! — изсумтя доста силно Атрогейт.
— Благодаря, че се писа доброволец да ни водиш — обади се Ентрери, но ако това трябваше да е негативна забележка, насочена към шумното и страховито джудже, тя просто не улучи целта.
— Значи продължаваме! — изрева Атрогейт, премина през стаята и продължи по коридора с полюшващи се боздугани в ръце. Оръжията често издрънчаваха по каменната стена и всеки път, щом това се случеше, останалите затаяваха дъх. Атрогейт, естествено, само се заливаше от смях.
— Ако го убием, ще блокира коридора за достатъчно дълго, че да можем да избягаме — каза Ентрери, който беше трети в колоната, точно зад джуджетата и непосредствено преди Джарлаксъл.
— Зад гърба ни няма нищо — припомни Праткъс.
— Да си тръгнем без този ще бъде победа — отвърна Ентрери и Атрогейт се разсмя още по-силно.
— Продължаваме напред! — изрева отново. — Храбри джуджета и крехки хора. Сега е време за родата, сбрана да спечели в борбата! Буахаха!
— Достатъчно — изръмжа Ентрери и точно тогава стигнаха до по-просторно и високо място в неравния коридор, което го накара да се задейства. Широка крачка, подскок и промушване го изпратиха над главата на Праткъс. Атрогейт извика и се завъртя, сякаш очакваше Ентрери да му се нахвърли с оръжия.
Докато Атрогейт се обръщаше обаче, Ентрери го подмина и преди обърканите джуджета да спрат да подскачат и отново да се съсредоточат напред, убиецът бе изчезнал от поглед.
— За какво беше това? — обърна се Атрогейт към Джарлаксъл.
— Не ми е повереник, уважаемо джудже.
— Тръгна напред, но защо? — настоя джуджето. — Да каже на враговете ни, че сме тук?
— Предполагам, че ти се справи достатъчно добре с тази задача и без помощта на Артемис Ентрери — отвърна Джарлаксъл.
— Достатъчно — обади се Мариаброн зад гърба на Елъри, която бе точно зад мрачния елф. — Нямаме време да си позволим лукса да се караме помежду си. Замъкът и така изобилства от врагове.
— Е, тогава къде тръгна? — попита джуджето. — Да разузнава или да убива? Или по малко от двете?
— Вероятно повече, отколкото по-малко — отвърна Джарлаксъл. — Върви напред, умолявам те, с цялата скорост и цялата потайност, на която си способен.
Ще намерим съпротива на всеки ъгъл — умолявам те, не предизвиквай повече, отколкото ще ни се стовари и без твоя… ентусиазъм.
— Ба! — изсумтя Атрогейт.
Завъртя се и потегли с тежка стъпка — или понечи да го направи, защото едва бе направил две крачки, приближавайки се към остър завой на коридора, когато пред него изникна фигура и блокира пътя му.
Беше хуманоидна и пълна, висока колкото човек, но набита като джудже, с огромни месести ръце и изкривени дебели пръсти. Главата бе правоъгълна и дебела, върху къс врат, с напълно плешиво теме, а в студените очи нямаше дори искрица живот. Нахвърли се върху Атрогейт без колебание — най-сигурният признак, че съществото не бе живо.
— Какво искаш? — понечи да запита джуджето, показвайки, че за разлика от Праткъс и Джарлаксъл, не разбира напълно природата на съживената бариера. Какво? — попита отново бързо приближаващото се същество.
— Голем! — извика Джарлаксъл.
Това разсея всякакво колебание у Атрогейт и той се хвърли напред с вой, нетърпелив да срещне предизвикателството. С бързо развъртане боздуганите преодоляха защитата на бавно движещото се създание.
И двата се удариха тежко в дебелата кожа и разтърсиха голема.
Никой обаче не нарани създанието, нито пък го забави за повече от миг.
Праткъс отстъпи назад от страх някое от замахванията да не смаже главата му, когато Атрогейт се хвърли в серия яростни атаки, развъртайки ръце. Боздуганите му изжужаха и улучиха целта — веднъж, после втори път.
И въпреки това големът продължи да настъпва, опитвайки се да го зашлеви и сграбчи.
Джуджето избегна един юмрук, но движението го приближи твърде много до лявата стена и топката на оръжието му издрънча по камъка и наруши ритмичното си въртене. Големът моментално сграбчи веригата на боздугана.
Другата ръка на Атрогейт се задвижи бързо и той нанесе удар с второто си оръжие през лицето и челюстта на чудовището. Чу се пукане на кости и разкъсване на плът и когато топката отскочи, лицето на голема бе странно изкривено, с увиснала и разпорена челюст.
Големът сякаш отново не почувства болка, нито се спря. Дръпна назад и твърдоглавият Атрогейт, който отказа да пусне оръжието си, бе вдигнат във въздуха и притеглен.
Малка стрела на арбалет профуча покрай него, докато бе във въздуха, и се заби в окото на голема.
Това предизвика изпъшкване и от пръснатата сфера изригна струйка слуз, но големът не отстъпи, дръпна джуджето до гърдите си и го стисна в могъщите си ръце.
Джуджето нададе болезнен вик, не заради смазващата сила, а защото почувства нещо остро, което се заби в бронята му, сякаш големът имаше щит с шип върху гърдите си.
После пробождащата болка изчезна и големът започна да стиска. При цялата си сила, Атрогейт си помисли, че ще бъде смазан до смърт. После бе прободен отново и извика силно.
Праткъс се озова бързо до него, призовавайки Морадин и пращайки вълни лечебна енергия към коравия войн. Зад свещеника Джарлаксъл приготви и изстреля още една стрела, улучвайки другото око на създанието, с което напълно го ослепи.
Мрачният елф се прилепи плътно до стената, докато стреляше, откривайки пространство за Мариаброн, за да може последният да стреля с огромния си лък. По-тежка и смъртоносна стрела се впи в рамото на голема.
Атрогейт изскимтя, докато биваше пробождан отново и отново. Не можеше да разбере що за оръжие използва това странно създание.
И защо внезапно го пусна?
Удари се в пода и отскочи назад, отнасяйки Праткъс при движението.
После, когато пробождащото острие изскочи отново от гърдите на голема, джуджето разбра.
Атрогейт разпозна върха на острието от червена стомана. Джуджето се изсмя и понечи да тръгне обратно към голема, но спря рязко и сложи ръце на кръста си, наблюдавайки развеселено как острието отново изскача.
После се прибра и големът се строполи на купчина.
Артемис Ентрери се протегна надолу и изтри острието в купчината плът.
— Можеше да ни предупредиш — каза Атрогейт.
— Извиках, но ти вдигаше твърде много шум, че да ме чуеш — отвърна убиецът.
— Пътят е чист до кулата в ъгъла на стената — обясни Ентрери. — Но щом минем през тази врата и се качим в коридора на втория етаж, моментално ще ни притиснат здраво.
— Кой? — попита Мариаброн.
— Гаргойли. Двойка — той изрита унищожения голем и добави — повече, ако ни чакат зад северната врата на кулата, която ще ни преведе през източната стена на замъка.
— Трябва да ни водят магии и стрели — отбеляза Мариаброн и последователно изгледа Кантан и Джарлаксъл.
— Тогава да продължаваме — обади се кльощавият магьосник. — Предполагам, че колкото повече се мотаем, толкова повече съпротива ще срещнем. Замъкът си създава защити, докато ние си бъбрим — бълва чудовища.
— И ги регенерира, ако гаргойлите са някакъв признак — каза Мариаброн.
— Изглежда като добро място за обучаване на млади джуджета войни — намеси се Атрогейт. — Натъпчи ги с пиячка и ги пусни да се бият, и бият, и бият. Едно от предимствата никога да не свършват чудовищата за трепане.
— Значи щом приключим, можеш да го имаш — увери го Джарлаксъл. — За децата си.
— Хаха! Всичките тридесет са някъде там и вече воюват, бъди сигурен!
— Гледка, която, сигурен съм, трябва да видя някой ден.
— Хаха!
— Може ли да продължим и да приключваме? — попита Кантан и махна към Ентрери. — Води ни към стаята и ми освободи път към вратата.
Ентрери хвърли последен поглед на досадното джудже и тръгна по коридора. Той се разшири и наклони леко, завършвайки с тежка дървена врата, обкована с желязо. Ентрери погледна обратно към групата, кимна, за да потвърди, че това е правилната стая, след което се обърна и влезе през вратата.
Веднага след него, почти удряйки се в гърба му, го последва огнено кълбо. То се издигна в стаята на кулата, отвъд балкона. Веднага щом изчезна от поглед зад перилата, избухна и изпълни целия район на кулата с изпепеляващи пламъци.
Отвътре и отвън долетя вой. Атрогейт потърка подметките на ботушите си в каменния под за по-добра тяга и се хвърли през вратата с развъртени боздугани.
Беше посрещнат от гаргойл с горящи крила и издигащи се от главата му струйки дим. Създанието замахна с нокти към него, но без ентусиазъм, защото все още бе замаяно от огненото кълбо.
Атрогейт с лекота избегна ръцете му, завъртя се и стовари оръжието си в гърдите на гаргойла.
Създанието се прекатури през перилата, бързо последвано от втори гаргойл, щом Атрогейт продължи напред.
В стаята влязоха Праткъс, последван от Джарлаксъл — със загрижено изражение, и Елъри и Мариаброн, които го притискаха.
Кантан влезе след тях, подхилвайки се под мустак и гледайки насам-натам. Щом прекрачи прага обаче, отстрани се протегна ръка и го сграбчи за яката.
Там стоеше Артемис Ентрери, напълно скрит, преди да направи внезапното движение.
— Ти си помисли, че съм влязъл в стаята — каза той.
Кантан го изгледа, а изражението му премина от изненада в страх и във внезапна високомерна гримаса.
— Махни ръката си.
— Или гърлото ти? — контрира Ентрери. — Помисли, че съм влязъл в стаята и въпреки това запрати огненото кълбо, без предупреждение.
— Очаквах, че ще си достатъчно мъдър да не заставаш на пътя на боен маг — отвърна Кантан, а тембърът му бе многозначителен, за да пасва на двусмислието на думите му.
Звукът от битка в залата се усилваше все повече, двамата едва дочуха, че Олгерхан настоява да се махнат от пътя му.
Нито Ентрери, нито Кантан обърнаха внимание на полуорка. Останаха в същата поза, взирайки се сурово един в друг още няколко мига.
— Знам — подкачи го Кантан. — Следващия път няма да изчакаш, за да задаваш въпроси.
С думите си Ентрери изтри усмивката и спокойствието му:
— Няма да има следващ път.
Той пусна магьосника, като го блъсна грубо. С едно движение скочи в стаята и измъкна меча и камата си. Първата му мисъл, щом се приближи до сражаващите се спътници, бе да се махне от линията на атака на Кантан.
Преметна се през перилото и се приземи чевръсто на ръба на балкона отвъд него. Изправен на един крак, той изпъна палеца на другия и го плъзна в пролуката между долния край на парапета и пода.
Претърколи се през ръба. Когато достигна най-ниската точка на залюляване, стегна крака си, така че да забави инерцията, после измъкна стъпалото си и се сви, превъртайки се изцяло, като прелетя оставащите осем стъпки до пода на кулата. Моментално тройка гаргойли и един голем се нахвърлиха върху него, но всичките бяха тежко ранени от огненото кълбо. Нито един от гаргойлите не можеше да размаха крила, а единият дори не можеше да повдигне обгорелите си ръце, за да нанесе удар.
Същият поведе атаката към Ентрери, навеждайки глава и нападайки с неочаквана ярост.
Нокътя на Шарон пресече атаката, като смачка черепа на създанието и го запрати на пода в седнала позиция. То успя да хвърли един последен, изпълнен с омраза поглед към Ентрери и се строполи мъртво.
Погледът само извика усмивка на лицето на убиеца, но той не можеше да си позволи да почива на лаврите от триумфа си. Завъртя се яростно с подскок, мушкайки с камата и сечейки с меча. Създанията куцаха, бяха бавни и Ентрери се държеше извън обхвата им, стрелвайки се ту наляво, ту надясно, непрестанно обръщайки ги, така че да се блъскат и препъват едно в друго. През цялото време камата му ги пробождаше, а мечът съсичаше.
Горният балкон също бе овладян бързо, а Атрогейт запрати още един гаргойл във въздуха с мощните си замахвания. Той почти успя да уцели Ентрери, когато се заби долу, но убиецът съумя да се отдръпне от падащото създание. Удари се в пода точно пред него и големът се препъна в тялото му.
Нокътя на Шарон разсече на две главата на залитащия голем.
Ентрери се стрелна надясно, заставайки под терасата. Видя Мариаброн и Елъри на каменното стълбище, което опасваше източната, външна стена на кулата, да избутват пребит умиращ гаргойл пред себе си.
Гаргойлите също ги видяха и един се втурна към тях.
Ентрери се справи бързо с другия, отсичайки единствената му здрава ръка с жесток париращ удар с меча, после се хвърли напред и заби камата си в гърдите му.
Завъртя острието и го обърна, докато се плъзваше на една страна, после прекара Нокътя на Шарон през гърлото на създанието, за всеки случай.
Създанието подивя, започна да се мята наляво-надясно и от него бликаше кръв във всички посоки. Атаките му обаче не бяха целенасочени и Ентрери с лекота се измъкна, докато то се сви на пода, където предсмъртните му спазми продължиха.
Убиецът изникна зад втория гаргойл, който вече се нахвърляше върху рейнджъра, и прониза гръбнака му с меча си.
— Добре се би — каза Мариаброн.
— Всички се биха — бързо добави Елъри и Ентрери остана с впечатлението, че жената не е доволна от това, че рейнджърът го изтъква пред нея.
В този момент не му се струваше толкова красива и то не само защото бе поела силен удар в едното рамо и кръвта й се стичаше свободно по дясната й ръка.
Праткъс дотича задъхано в следващия момент, мърморейки си с всяка стъпка, която го приближаваше към ранената жена.
— Сигурен съм, че на боговете ми им се драйфа от постоянните ми призиви — извика той. — Колко още можем да продължим с това?
— Ба! — отвърна Атрогейт. — Вечно!
За да подчертае думите си, дивото джудже скочи към един пречупен гаргойл, който жално се влачеше по корем по пода, а крилете и по-голямата част от торса му бяха опустошени от огненото кълбо на Кантан. Гаргойлът забеляза приближаването му и с изпълнени с омраза очи се опита да се изправи на лакти, повдигайки глава, така че да се изплюе към Атрогейт.
Джуджето изрева още по-шумно и весело и светкавично развъртя боздуганите си, размазвайки главата на създанието по пода.
— Вечно! — повтори Атрогейт.
Ентрери хвърли кисел поглед към Джарлаксъл, сякаш за да каже: „Заради него ще ни избият.“
Мрачният елф просто сви рамене, като изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото загрижен заради джуджето, което притесни Ентрери още повече.
И го подразни. По някаква причина убиецът се чувстваше уязвим, сякаш можеше да бъде ранен или убит. Когато осъзна истината за емоциите си, той усети, че никога преди не бе изпитвал подобни чувства. През всичките битки и смъртоносни сблъсъци, изпъстрили предишните три десетилетия от живота му, Артемис Ентрери никога не се бе чувствал така, сякаш следващата му битка може да е последна.
Или поне никога не му бе пукало.
Но внезапно се загрижи и не можеше да го отрече. Погледна отново към Джарлаксъл, чудейки се дали мрачният елф не е открил някакво ново заклинание, което да го изкара от равновесие. После погледна покрай Джарлаксъл към двамата полуорки от Палишчук. Те стояха край външната южна стена, очевидно опитвайки се да бъдат незабележими и да не пречат на никого. Ентрери съсредоточи погледа си върху Арраян и трябваше да устои на внезапното желание да иде при нея и да я увери, че ще се измъкнат.
Потрепна, докато чувството преминаваше, и спусна ръката си към Нокътя на Шарон, измъквайки част от острието от ножницата. Насочи мислите си към меча, изисквайки вярност и съвсем очаквано оръжието му отговори, засипвайки го със стена от ругатни и собствени искания, наричайки го по-нисш, уверявайки го, че един ден ще направи грешка и мечът ще го овладее напълно и ще стопи плътта от костите му, докато поглъща душата му.
Ентрери се усмихна и плъзна меча обратно, а моментът на емпатия и страх остана зад гърба му.
— Ако ресурсите на замъка са неизчерпаеми, то нашите не са — казваше Кантан, когато Ентрери насочи вниманието си към разговора.
От начина, по който магьосникът измърмори думите и погледна към Атрогейт, Ентрери разбра, че джуджето продължава да твърди, че могат да се бият до края на дните си.
— Нито можем да изчакаме, нито да се прегрупираме — каза Елъри. — Защитите на замъка просто ще продължат да се регенерират и да се хвърлят насреща ни.
— Имаш по-добър план, така ли? — попита Праткъс. — От мен не чакайте още много магии. Донесъл съм чифт свитъци, но и двата са незначителни лечебни магии. Имам и една отвара, която да подсили кръвта ти, но само това. По време на бягството от летящите змии и битката на хълма използвах повече магии, отколкото мога да понеса. Ще са ми нужни почивка и молитви, за да получа още.
— Колко дълга почивка? — попита Елъри.
— Половин нощ сън.
Елъри, Мариаброн и Кантан поклатиха отрицателно глави.
— Не разполагаме с толкова време — отвърна командирът.
— Продължаваме напред — заяви Атрогейт.
— Звучиш, сякаш знаеш накъде отиваме — отвърна Елъри.
Атрогейт насочи ръката си в посока към Арраян.
— Тя каза, че е открила книгата ей там, където сега се издига главната кула — разсъди той. — Ако си спомням правилно, бяхме тръгнали за това.
— Така е — отвърна Мариаброн. — Но това е само отправна точка. Не знаем наистина какво представлява книгата, нито дали още е тук.
— Ба! — изсумтя Атрогейт.
— Още е тук — отвърна тих глас нейде отстрани и групата се обърна едновременно, за да изгледа Арраян, която точно в този момент изглеждаше много, много дребничка.
— Какво знаеш? — излая насреща й Атрогейт.
— Книгата е още тук — отговори Арраян. Изправи се леко и погледна към Олгерхан за подкрепа. — Чичо Уингхам не ви е разказал всичко.
— Тогава може би ти трябва да го направиш — каза Кантан.
— Кулата… всичко това, беше създадено от книгата — обясни Арраян.
— Такова бе и нашето предположение — намеси се Мариаброн, в опит да я улесни, но тя го отхвърли, вдигайки ръка, за да го накара да млъкне.
— Книгата е част от замъка, вкоренена в него чрез магически филизи — продължи Арраян. — Стои отворена — тя изпъна длани, сякаш държеше голяма книга. Страниците й се отгръщат по собствено желание, сякаш над нея има четец, който призовава магически бриз, за да издуха следващия лист.
Докато изпълненият с подозрение Кантан я питаше откъде може да знае всичко това, Ентрери и Джарлаксъл се спогледаха без въобще да са изненадани.
Ентрери преглътна тежко, но това не освободи буцата в гърлото му. Обърна се към Арраян и се опита да измисли нещо, с което да прекъсне разговора, защото знаеше какво следва и че не бива да го признава.
— Аз бях първата, която отвори книгата на Зенги — каза тя и Ентрери затаи дъх. — Чичо Уингхам ме помоли да я изуча, докато Мариаброн яздеше към Ваасанската порта. Надявахме се да ти представим по-пълна информация, когато пристигнеш в Палишчук.
Олгерхан се размърда нервно край нея, движение, което не остана незабелязано от останалите.
— И? — настоя Кантан, когато Арраян не продължи.
Арраян заекна няколкократно и после отвърна:
— Не знам.
— Не знаеш какво? — сопна се Кантан и пристъпи към нея, изглеждайки много по-заплашителен и могъщ, отколкото предполагаше кльощавата му фигура. — Отворила си книгата и си зачела. Какво последва?
— Аз… — гласът на Арраян заглъхна.
— Нямаме време за потайните ти игрички, глупаво момиче — скара й се Кантан.
Ентрери осъзна, че ръцете му са върху оръжията и че наистина в този момент иска да се хвърли върху Кантан и да пререже гърлото му.
Или да се спусне и да подкрепи Арраян.
— Започнах да я чета — призна Арраян. — Не помня какво се казваше вътре — не мисля, че казваше каквото и да било — просто срички, гърлени и римувани.
— Добре! — намеси се Атрогейт, но никой не му обърна внимание.
— Не помня нищо… само, че думите, ако бяха думи, сами се лееха от гърлото ми и не исках да спра.
— Книгата те е използвала като инструмент — разсъди Мариаброн.
— Не знам — отвърна отново Арраян. — Събудих се обратно в къщата си в Палишчук.
— И беше болна — вметна Олгерхан и пристъпи пред девойката, сякаш ги предизвикваше само да посмеят да я обвинят. — Книгата я прокълна и я разболя.
— А Палишчук ни прокълна, като ни накара да ви вземем? — изкоментира Кантан и от гласа му не стана ясно дали е саркастичен, или говори съвсем сериозно.
— Всички вие може да избягате от това, но не и тя довърши Олгерхан.
— Сигурна ли си, че е в основната кула? — попита Мариаброн и макар да се опитваше да е разбиращ и внимателен, нямаше как да се пропусне острата нотка в тона му.
— И защо не проговори по-рано? — настоя Кантан. — Предпочете да се бием с гаргойли? С каква цел?
— Не! — защити се Арраян. — Не знаех…
— За човек, който се занимава с магическите изкуства изглежда знаеш твърде малко — сгълча я по-възрастният магьосник. — Много опасна и безразсъдна комбинация.
— Достатъчно! — каза Мариаброн. — Това заяждане няма да донесе нищо конструктивно. Каквото било, било. Сега имаме нова информация и нова надежда.
Врагът ни е идентифициран отвъд тези съживени създания, които използва за щит. Нека открием път до централната кула и книгата, защото убеден съм, че там ще намерим нашите отговори.
— Ура за оптимизма ти, рейнджъре — изсъска насреща му Кантан. — Защо не развееш пред нас знамето на крал Гарет и не наемеш тръбачи, които да разгласят пътуването ни?
Внезапният проблясък на гняв и сарказъм, включващ не кого да е, а любимия крал, изправи всички на нокти. Мариаброн сбърчи вежди и изгледа свирепо магьосника, но за Джарлаксъл и Ентрери реакцията на Елъри бе много по-показателна.
Нямаше и помен от благородната и героична предводителка, тя изглеждаше малка и уплашена, сякаш е притисната между две твърде могъщи сили.
— Роднинство с Драконоубиеца — прошепна Джарлаксъл на спътника си, допълнително предупреждение, че нещо не е съвсем както изглежда.
— Централната кула ще се окаже дълъг и труден преход — намеси се Праткъс. — Трябва да съберем сили и да обмислим нещата, както и да стегнем коланите и превръзките си. Знаем къде отиваме, така че отиваме, където отиваме.
— Каза го както си трябва! — поздрави го Атрогейт.
— Дълъг преход и единственият за нас — съгласи се Мариаброн. — Там ще открием отговорите. Подсигури вратата горе, добри ми Атрогейт. Аз ще разузная северния коридор. Поемете си въздух и се заредете с кураж.
Хапнете и пийнете, ако имате нужда и да, стегнете превръзките си.
— Мисля, че нашият нещастно поетичен приятел ни каза да си починем — Джарлаксъл се обърна към Ентрери, но убиецът дори не го слушаше.
Мислеше си за Херминикъл и кулата в околностите на Хелиогабалус.
Гледаше към Арраян.
Джарлаксъл също погледна натам, след което се втренчи в Ентрери, докато най-сетне не привлече вниманието му. Мрачният елф безпомощно сви рамене и отново върна погледа си към жената.
— Дори не си го помисляй — предупреди го Ентрери с недвусмислен тон. Обърна се с гръб към Джарлаксъл и се отправи към жената и огромния й телохранител.
Развеселеният Джарлаксъл го наблюдаваше по целия път.
— Добра флейта си изработила, Идалия — прошепна под носа си.
Зачуди се дали Ентрери ще се съгласи с тази преценка, или ще го убие в съня му за ролята, която е изиграл в голямата машинация.
— Искам да разговарям с теб насаме — каза Ентрери на Арраян, щом се приближи.
Олгерхан го изгледа подозрително и дори пристъпи по-близо до жената.
— Върви и говори с командир Елъри или с някое от джуджетата — каза му Ентрери. Това само накара грубоватия полуорк да се изправи в цялото си достолепие и да кръстоса ръце пред масивните си гърди, гледайки убиеца със сбърчено чело.
— Олгерхан е мой приятел — каза Арраян. — Каквото имаш да ми казваш, можеш да го кажеш и на него.
— Може би искам повече да слушам, отколкото да говоря — каза Ентрери. — И бих предпочел да сме само двамата. Махни се — обърна се към Олгерхан. — Ако исках да нараня Арраян, вече щеше да е мъртва.
Олгерхан настръхна, а очите му пламтяха от гняв.
— Както и ти — продължи без прекъсване Ентрери. — Виждал съм те в битка — и двама ви — и знам, че магическият ви репертоар е изтощен, лейди Арраян. Простете ми, че го казвам, но не съм впечатлен.
Олгерхан се изпъна напред, сякаш щеше да скочи върху Ентрери.
— Книгата ви изцежда, краде живота ви — каза убиецът, след като се огледа, за да се увери, че никой от другите не е достатъчно близо, че да го чуе. — Започнали сте процес, от който не можете да се измъкнете лесно.
И двамата полуорки залитнаха при думите на Ентрери и потвърдиха предположението му.
— Сега ще разговаряш ли с мен насаме, или не?
Арраян го изгледа жално, след което се обърна към Олгерхан и го помоли да се отдалечи за няколко минути. Едрият полуорк изгледа кръвнишки Ентрери за няколко мига, но не можа да откаже на настояването на Арраян. Отдалечи се, без да откъсва очи от убиеца.
— Отворила си книгата и си започнала да четеш, а после си установила, че не можеш да спреш — каза Ентрери на Арраян. — Нали?
— Аз… така мисля, но всичко ми е в мъгла — отвърна тя. — Като в сън. Мислех, че съм изградила достатъчно защити, че да отблъсна остатъчните проклятия на Зенги, но сгреших. Знам само, че се разболях скоро след като се прибрах вкъщи. Олгерхан доведе Уингхам и Мариаброн и един друг, Нюнги, старият бард.
— Уингхам настоя да дойдеш с нас в замъка.
— Нямаше друг избор.
— За да унищожиш книгата преди да те погълне — отбеляза Ентрери и Арраян не оспори твърдението му.
— Каза, че си била болна.
— Не можех да стана от леглото, нито да ям.
— Но сега не си толкова болна, а приятелят ти… Той погледна обратно към Олгерхан. — Не може да изкара една битка, а всеки замах на сопата му е по-мек от предишния и по-слаб.
Арраян сви рамене и поклати глава, разпервайки широко ръце.
Ентрери забеляза пръстена й, копие на този на Олгерхан, и видя, че камъкът му е с различен оттенък, по-тъмен, отколкото преди.
Олгерхан забеляза движението на жената и започна да се приближава през стаята.
— Внимавай колко признаваш на останалите — предупреди я Ентрери преди едрият полуорк да се приближи. — Ако книгата изсмуква живота ти, значи се храни и става по-силна заради тебе. Ние ще — трябва да — открием начин да победим тази хранеща се магия. Един вариант е очебиен и не мисля, че би допаднал на едрия ти приятел.
— Това заплаха ли е? — попита Арраян и Олгерхан очевидно я чу, защото забързано измина оставащото разстояние и застана до нея.
— Безплатен съвет — отвърна Ентрери. — За твое собствено добро, милейди, мери си приказките.
Хвърли бегъл поглед на Олгерхан, докато се обръщаше и се отдалечаваше. Имайки предвид опита си с лича Херминикъл в кулата в покрайнините на Хелиогабалус и думите на сестрите драконки, отговорът на всичко изглеждаше доста ясен за Артемис Ентрери.
Убий Арраян и победи творението на Зенги в самото му сърце. Той въздъхна, след като осъзна, че до неотдавна идеята не би му се струвала толкова отвратителна и не би се поколебал и за миг. Предишното му аз би оставило Арраян мъртва в локва от собствената й кръв.
Но сега виждаше предизвикателството по различен начин и задачата му изглеждаше неизмеримо по-сложна.
— Прочела е книгата — информира Джарлаксъл. — Тя е Херминикъл на този замък. Убийството й би бил лесният начин да се справим с това.
Джарлаксъл клатеше глава при всяка дума.
— Не и този път.
— Каза, че убийството на лича е щяло да унищожи кулата.
— Така ми казаха Илнезара и Тазмикела, и бяха сигурни.
— Арраян е личът на това творение — или скоро ще бъде — отвърна Ентрери и макар да спореше по въпроса, нямаше намерение, ако се окажеше прав, да позволи действието, което в момента сам защитаваше.
Но Джарлаксъл поклати глава.
— Отчасти може би.
— Чела е книгата.
— После я е оставила.
— Магията й е била пусната.
— Зовът й е бил освободен — контрира го Джарлаксъл и Ентрери го изгледа любопитно.
— Какво знаеш? — попита убиецът.
— Малко — страхувам се, че колкото и ти — призна мрачният елф. — Но това… — той вдигна ръце и ги разтвори, за да подчертае необятността на замъка. — Наистина ли вярваш, че такъв новак в магиите, тази млада жена, може да е живителната сила, създаваща всичко това?
— Книгата на Зенги?
Но Джарлаксъл отново поклати глава, очевидно убеден, че и още нещо се е намесило. Мрачният елф оставаше решен в името на богатството и властта да открие какво е.
Глава 16
Импровизации
Ентрери далеч напред групата премина бързо през ъгловата кула и по коридорите на вътрешната източна стена. Не откриха никакви охраняващи създания, които да ги очакват, макар да минаха покрай двойка мъртви гаргойли и обезглавен плътски голем, всички с прободни рани в гърба.
— Ефективен е — отбеляза многократно Джарлаксъл за липсващия си приятел.
Стигнаха до издигащо се стълбище, което завършваше с леко открехната врата, така че да влиза дневна светлина. Щом тръгнаха към вратата, тя се отвори и от нея излезе Артемис Ентрери.
— Намираме се на свързващата точка на външната стена и вътрешната стена, която отделя дворовете от замъка — обясни той.
— Ако продължим да следваме външната стена, завоят ще ни отведе до основната кула — отвърна Мариаброн, но Ентрери поклащаше глава при всяка дума.
— Когато миналата вечер ни нападнаха гаргойлите, те не бяха пълният контингент на замъка — обясни убиецът. — Оттук нататък външната стена е осеяна с гадните създания и ако преминем близо до тях най-вероятно ще ги пробудим и ще ни се наложи да се сражаваме на всяка крачка.
— Тогава вътрешната стена към центъра? — попита Елъри. — Където ще излезем и ще притичаме през двора до предната врата на централната кула?
— Която вероятно ще е заключена — отбеляза Мариаброн.
— При това заключена към двор-гробище, където ще се изправим срещу десетки немъртви, с които да се бием — увери ги Джарлаксъл с тон, който никой не постави под съмнение.
— И в двата случая ще има борба — намеси се Атрогейт. — Избери кокалаците, че не хапят така! — той се изкиска и продължи. — Води ни по-бързо, ще падне веселба.
Джуджето избухна в смях, но остана единственият развеселен.
— Колко далече? — попита Мариаброн.
Ентрери сви рамене и каза:
— Седемдесет стъпки от вътрешната порта до вратата на кулата.
— И вероятно заключена врата, която да ни държи навън — добави Елъри. — Ще бъдем залети от немъртвите.
Тя погледна към Праткъс.
— Разполагам със силите си срещу кокалаците — обяви той, но не звучеше убедително. — Но предния път установих, че не обръщат особено внимание на командите ми.
— Защото най-вероятно са контролирани от по-голяма сила — каза Джарлаксъл и всички очи се обърнаха към него. Той сви рамене, показвайки, че става дума за предположение. После бързо се изправи с блеснали червени очи и погледна към Ентрери. — Колко далече сме в момента от тази кула?
За момент Ентрери изглеждаше смутен, после отвърна:
— Стотина крачки?
— И на още колко се издига върхът й спрямо тукашната връхна точка на стената?
Ентрери погледна обратно зад себе си през отворената врата.
— Не е много високо — отвърна убиецът. — Може би петнадесет стъпки над нас в най-високата й част.
— Води ни към върха на стената — нареди Джарлаксъл.
— Какво знаеш? — попита Атрогейт.
— Знам, че вече се уморих от битки.
— Ба! — изсумтя джуджето. — Чувал съм, че вие, мрачните елфи, си падате по битките.
— Когато се налага.
— Ба!
Джарлаксъл се усмихна на джуджето, докато минаваше покрай него и нагоре по стълбите, за да последва Ентрери до външната площадка. Когато останалите го настигнаха, вече кимаше и настояваше:
— Ще стане.
— Моля, сподели плана си — подкани го Мариаброн.
— Този постоянно подканя хората да се молят — изсумтя Атрогейт към Праткъс. — Трябва да го присъединиш към църквата си.
— Ние, мрачните елфи, владеем определени… номера — отвърна Джарлаксъл.
— Може да левитира — каза Ентрери.
— Левитацията не е летене — отбеляза Кантан.
— Но ако се приближа достатъчно близо и достатъчно високо, мога да закача някоя кука за върха на онази кула — обясни Джарлаксъл.
— Това е дълго катерене, особено под наклон — отбеляза рейнджърът, като въртеше глава напред-назад и оглеждаше двете връхни точки за възможност да се прекара въже.
— По-добре, отколкото да се бием през целия път — отвърна Джарлаксъл.
Докато изричаше думите смъкна шапката си и бръкна под копринения ширит, откъдето измъкна здрава нишка. Започна да я изтегля и тя сякаш нямаше край.
Мрачният елф направи другия й край на клуп и го постави на земята. Когато приключи, имаше доста солидна като размери намотка, която стигаше на височина почти до коленете му.
— Сто и двадесет стъпки — обясни на Ентрери, който не беше изненадан от появата на магическата нишка.
След това Джарлаксъл свали една обица със скъпоценни камъни, приближи я до устата си и прошепна нещо. Докато я отдалечаваше, обицата започна да нараства и когато я приближи до края на нишката вече бе с размерите на малка абордажна кука.
Джарлаксъл я завърза и започна да навива нишката хлабаво около едната си ръка, докато Ентрери хвана другия край и го завърза за един от зъберите на стената.
— Най-голямата опасност е, че движенията ни ще привлекат гаргойли — каза на останалите Джарлаксъл. — Няма да е мъдро да участваме в битка, докато пълзим по въжето.
— Ба! — долетя предвидимото изсумтяване на Атрогейт.
— Измисли ред, по който да преминем — Джарлаксъл подкани рейнджъра. — Моят приятел естествено ще мине пръв, след като закача въжето, но трябва да закараме друг войн на върха на кулата колкото се може по-бързо. А тя ще има нужда от помощ — добави и кимна към Арраян. — Мога да го направя с левитацията си, а приятелят ми може би има нещо, с което да помогне…
Той погледна към Ентрери, който се намръщи, но започна да рови из голямата си торба. Измъкна приспособление с каиши и куки, което приличаше на оглавник за много голям кон и небрежно го подхвърли на мрачния елф.
Джарлаксъл бързо го разплете и го вдигна пред себе си, показвайки на останалите, че е нещо като сбруя, известна като „къщоразбивача“ — за всеки, запознат с методите на градските крадци.
— Стига приказки — подкани го Елъри и кимна на север към редицата гаргойли, висящи от външната страна на стената.
— Силно хвърляне, добро ми джудже — каза Джарлаксъл на Атрогейт, който се засили към него с отворени обятия.
— Когато мина покрай теб — обясни бързо Джарлаксъл преди джуджето да го засили от стената, при това най-вероятно в грешната посока! Постави Атрогейт на вътрешния ръб на върха на кулата, после се отдалечи под директен ъгъл от далечната кула. — Действай бързо — подкани Ентрери.
— Закрепи го добре — отвърна убиецът.
Джарлаксъл кимна и се затича бързо. Скочи и призова силата на омагьосаната емблема, символ, който приличаше на знака на Дома Баенре, за да се възползва от магическата левитация, която го повдигна още по-високо над земята. Атрогейт го сграбчи за колана и го засили към кулата. Благодарение на невероятната сила на джуджето мрачният елф се понесе надалече от останалите.
Джарлаксъл продължи да се издига нагоре, докато се отдалечаваше от стената.
На половината разстояние до кулата вече се бе издигнал по-високо от най-високата й точка. Все така се приближаваше, но скоростта му намаляваше сериозно.
Силата на левитацията можеше да го вдига само нагоре, така че щом инерцията от краткия му пробег и хвърлянето от Атрогейт се изчерпа, все още му оставаха около двадесет стъпки до кулата. Въпреки това се намираше над нея и започна да върти куката на края на едната си ръка.
— Гаргойли около върха — провикна се към Ентрери, който беше готов да се покатери по другия край на въжето. — Не реагират на присъствието ми и вероятно няма да реагират и на твоето, докато не стъпиш на камъните.
— Чудесно — промърмори Ентрери под носа си.
Задържа лицето си решително и стоическо, а дишането равномерно, но бе нападнат от видения за гаргойли, които отиват и скъсват куката, а после го оставят да падне насред двора. Или пък просто щяха да го нападнат, докато виси безпомощно от въжето.
— Бързо изтегли резерва — каза Ентрери на Атрогейт, щом Джарлаксъл запрати куката.
В мига щом куката се удари зад покритата с подобни зъбери стена на основната кула, джуджето започна да тегли резерва на въжето, опъвайки нишката, и да го намотава здраво около каменната стена.
Ентрери скочи от стената към въжето. Уви краката си върху него и започна да се изтласква с плавни яростни движения. Движеше се с ръце по въжето, извивайки тялото си, после развивайки го в перфектен синхрон при това толкова бързо, че на останалите им изглеждаше сякаш се спуска надолу, а не се катери нагоре.
Скоро се приближи до покрива на централната кула.
Когато го направи, освободи краката си и се обърна, разлюлявайки се, за да набере инерция. Изви гръбнак, за да се засили, люлеейки се напред-назад и се пусна, когато се изви под идеалната траектория. Превъртя се насред полет, измъкна оръжията си и се приземи стабилно на крака — точно когато един гаргойл се хвърли насреща му.
Създанието получи разсичащ удар с меч през лицето, последван от бързо мушване в гърлото. Ентрери последва падащото същество, скачайки от стената на покрива навреме, за да посрещне атаката на втори гаргойл.
— Хайде, полугрознико — каза на Олгерхан Атрогейт, който вече бе навлякъл къщоразбиваческата сбруя.
Преди войнът полуорк да успее да отговори, джуджето скочи на върха на стената, сграбчи го за задната страна на колана и се метна навън, закачайки сбруята на въжето. С невероятна сила Атрогейт с лекота задържа Олгерхан с една ръка, докато с другата сграбчваше въжето и се набираше, сграбчваше и се набираше, изтегляйки го през пропастта Олгерхан запротестира и се развъртя в опит да сграбчи ръката на джуджето за опора.
— Стой мирно и си пести силите, тъпако! — сопна му се Атрогейт. — Ще те оставя там и най-добре да си готов да се биеш, докато се върна!
При тези думи Олгерхан се успокои и въжето подскочи. Полуоркът успя да погледне назад, същото направи и Атрогейт. Двамата видяха Мариаброн, който се катереше по нишката. Рейнджърът се движеше почти толкова плавно, колкото и Ентрери, и постепенно скъсяваше разстоянието до джуджето, докато се приближаваха към усилващите се звуци от битка.
Над тях Джарлаксъл се издигна още малко на по-добра позиция и започна да изстрелва магически снаряди от жезъла си и такива с отровен връх от арбалета.
— Тръгвай ти — обърна се към Праткъс командир Елъри. — Ще им е нужна магията ти.
Тя се наведе през стената в опит да види битката отвъд. От време на време някой гаргойл се издигаше от покрива на кулата, размахвайки кожените си криле и Елъри можеше само да се моли създанието да не забележи въжето и безпомощните пълзящи мъже.
Праткъс се поколеба и Елъри го изгледа ядосано.
Джуджето сграбчи въжето и поклати глава.
— Няма да издържи друг — обясни.
Елъри удари с ръка по каменната стена и се обърна към Кантан.
— Имаш ли с какво да помогнеш?
Магьосникът поклати глава. После започна да прави заклинание толкова бързо, че Елъри отскочи назад и извика. Обърна се, щом Кантан изстреля мълния, която улучи един гаргойл, който се спускаше към Атрогейт и Олгерхан.
— Нищо, с което да помогна за катеренето, ако за това питаш — поясни заклинателят.
— Помагай с каквото можеш — отвърна сухо Елъри.
Ентрери научи по трудния начин, че местоположението му върху покрива на кулата го е поставило в близост до много от гаргойлите. Беше убил три от тях, но когато още четири му се нахвърлиха и запърхаха около него, убиецът започна да се движи по-скоро в защита, отколкото да се опитва да нанесе смъртоносни удари.
От позицията си във въздуха Джарлаксъл свали един, изстрелвайки топка слуз от жезъла. Улучи гаргойла в крилата и го събори на покрива, където остана безнадеждно залепен към камъка. Втори гаргойл заряза Ентрери и се понесе към левитиращия мрачен елф, но преди убиецът да успее да възстанови равновесието си и да атакува оставащите две създания, още една двойка прехвърли стената и го нападна.
Мърморейки под носа си, убиецът продължи дивия си танц, използвайки Нокътя на Шарон, за да създава стени от непрогледен прах, които да му помагат в постоянното отстъпление. Погледна бързо към въжето, за да види докъде е стигнал Атрогейт, и трябваше да признае пред себе си, че се радва да види бързо приближаващото се джудже — признание, което не бе вярвал, че някога ще направи конкретно за него.
Ентрери се задейства по-хладнокръвно, опитвайки се не само да избягва ноктите и рогата на скачащата и пикираща четворка, но и да ги нагласи така, че приближаващите подкрепления бързо да получат предимство.
Насочи се наляво, после се стрелна надясно към центъра на покрива. Бързо се спусна и се приземи на едно коляно и мушна с меча си право нагоре, ранявайки спускащ се гаргойл, който заразмахва криле, за да се издигне извън обсега му. Ентрери понечи отново да се изправи на крака, но една ноктеста ръка профуча над главата му, така че предпочете да се претърколи напред.
Изправи се бързо и се завъртя с протегнат меч, за да отблъсне яростните атаки. С умението си да летят и да се спускат върху него чудовищата би трябвало да го сгащят — и щяха да го направят, ако ставаше дума за обикновен войн, — но Артемис Ентрери беше твърде бърз за тях и успя да промени ъгъла на свистящото си острие, така че да се защитава и от атаки, идващи отгоре.
Увиснал на сбруята под въжето, Атрогейт стигна до каменната стена на кулата.
— Качвай се горе и почвай да се биеш! — изрева на Олгерхан.
Използвайки само едната си ръка, джуджето метна едрия полуорк над ръба на каменната стена. Олгерхан закачи крака си, докато минаваше над ръба и това предизвика претъркулването му с главата напред върху покрива.
Джуджето избухна в смях.
— Давай, добро ми джудже! — извика Мариаброн, който бе на въжето точно зад него.
— Връщам се за момичето — обясни Атрогейт. — Покатери се над мен, дърволюбецо, и скачай в мелето!
Без нужда да бъде подканяй втори път, Мариаброн се покатери по Атрогейт. Рейнджърът, изглежда, се опитваше да е внимателен или поне да не стъпче лицето на джуджето. Но Атрогейт, чиито две ръце най-сетне бяха свободни, го сграбчи за глезените и го преметна нагоре, така че последният се стовари на покрива до Ентрери и Олгерхан. Атрогейт не можа да види нищо от това, защото висеше под въжето, но успя да чуе достатъчно от бъркотията, че да избухне повторно в смях.
Веднага щом въжето спря да се клати, Атрогейт освободи вторичната кука на сбруята и с няколко бързи тласъка на могъщите си ръце се плъзна надолу по въжето към останалите. Изведнъж обаче сграбчи въжето и спря рязко, щом вида Праткъс, който се катереше нагоре към него. За разлика от Ентрери и Мариаброн джуджето не беше сключило глезени около въжето, а просто висеше на ръце. Пускаше едната си ръка и извиваше ханша си, така че да я премести отпред. И го повтаряше отново и отново, вървейки на ръце с бързи поклащания.
Атрогейт кимна и се ухили, докато наблюдаваше напредъка на свещеника. Праткъс беше облечен с кожена жилетка без ръкави, обсипана с шипове, и мускулите на ръцете му изпъкваха от усилието и от още нещо.
— Направил си си малко заклинания, а? — каза Атрогейт, щом Праткъс го приближи. Атрогейт се обърна, така че главата му да е насочена надолу към другото джудже и се протегна, за да хване ръката му.
— Силата на бика — потвърди Праткъс и сграбчи здраво предложената му от Атрогейт ръка.
Едно завъртане и залюляване го изпрати високо зад висящото джудже, където лесно се улови за въжето и продължи изкачването си.
Атрогейт избухна в смях и продължи спускането си към стената на кулата.
— Кой е следващият? — попита останалите трима.
Елъри погледна към Кантан.
— Вземи Арраян — реши тя. — Двамата с Кантан ще минем последни.
— За съжаление нямаме време за това — долетя глас отгоре и всички се обърнаха, за да видят Джарлаксъл.
Мрачният елф хвърли второ въже на Атрогейт и джуджето го издърпа.
— Замъкът се събужда за присъствието ни — обясни Джарлаксъл щом се спусна.
Посочи с ръка към земята под тях, която бе на около двадесет стъпки надолу.
Атрогейт понечи да спори, но изгуби гласа си щом последва поканата на Джарлаксъл да погледне надолу.
Защото там имаше немъртва орда, която се изравяше от почвата и се насочваше под въжето.
— О, прекрасно — каза Кантан.
— Влизат и в тунелите в стената — информира го Джарлаксъл.
— Мислиш ли, че са достатъчно умни, че да срежат въжето след нас? — изрева Атрогейт.
— О, прекрасно — повтори Кантан.
Джарлаксъл кимна на Елъри.
— Тръгвай — подкани я. — Бързо.
Елъри закрепи брадвата и щита на гърба си и се покатери на въжето над висящия Атрогейт.
— Побързай или ще усетиш косматата ми глава на задните си части — излая след нея Атрогейт.
Тя не погледна назад и се задвижи с цялата скорост, на която бе способна.
„Вземи девойката полуорк и я пусни на ордата“ прозвуча глас в главата на Атрогейт.
За момент на лицето на джуджето се появи учудено изражение, после погледна към Кантан.
„Победата ни ще е почти пълна щом тя умре“ обясни магьосникът.
— Хайде, момиче — каза послушният Атрогейт на Арраян.
Джарлаксъл кацна до жената на върха на стената и я сграбчи за ръката, когато тръгна към джуджето.
— Аз ще я взема — каза на джуджето, а към Кантан добави: — Ти върви с него.
Кантан се опита да не издаде изненадата и гнева си — и подозрението, дали мрачният елф по някакъв начин бе прихванал магическото му съобщение към джуджето. Или пък погледът на Атрогейт към него по някакъв начин бе подсказал на прозорливия Джарлаксъл плановете му за Арраян? Кантан използва обичайния си сарказъм, за да прикрие тези силни емоции.
— Сега можеш да летиш, така ли? — попита магьосникът.
— Да левитирам — поправи го Джарлаксъл.
— Право нагоре и надолу.
— Безтегловно — обясни мрачният елф, хвана края на второто си въже от ръцете на Атрогейт и го уви около тежестта на къщоразбиваческата сбруя. — Няма да ти тежим въобще, скъпо джудже.
Атрогейт разбра всичко и се изсмя още по-високо.
По това време Кантан вече се приближаваше колебливо към него, така че джуджето се протегна, сграбчи го за колана и грубо го дръпна.
— Имам си мрачен елф за хвърчило! — заяви с кикот от все сърце Атрогейт.
— Прекарай ръцете си през сбруята и се дръж — Джарлаксъл подкани магьосника. — Освободи ръцете на джуджето, умолявам те, в противен случай замъкът ще ни хване, преди да стигнем от другата страна.
Кантан продължи да се взира в изненадващия мрачен елф и ясно видя в ответния поглед на Джарлаксъл, че инструкциите му произлизаха от нещо повече от обикновена предпазливост. Кантан знаеше, че между тях бе начертана линия.
Но времето да прекрачи тази линия и да предизвика Джарлаксъл да му се противопостави все още не бе дошло. Беше си запазил достатъчно магии под ръка и съвсем не бе изтощен, но един проблем точно сега можеше да му струва скъпо срещу ордите на замъка, независимо от изхода на личната му битка с мрачния елф.
Не откъсвайки поглед от Джарлаксъл, магьосникът се премести до ръба на стената и колебливо се наведе, за да се хване за сбруята на Атрогейт. Извика от изненада, когато джуджето го сграбчи отново и го издърпа, придържайки го неподвижно, докато успее да прекара тънките си ръце през каишите и да се хване здраво. После извика отново, щом Атрогейт подпря тежките си ботуши на стената, оттласна се и започна да се придвижва по въжето.
Джарлаксъл бързо обра резерва и се премести до ръба с Арраян.
— Дръж се — подкани я и за неин ужас просто пристъпи през ръба.
Може би за да успокои нервите на ахкащата жена, мрачният елф използва левитиращите си умения, за да се издигне малко по-високо, увеличавайки разстоянието между тях и немъртвите чудовища. Кантан бе чувал разкази, че всички мрачни елфи владеят умението да левитират, но подозираше, че Джарлаксъл всъщност използва омагьосан предмет — може би пръстен или някакво бижу. Беше съвсем наясно, че тайнственият елф притежава не един магически предмет и поради незнанието си какви точно са, чувстваше още по-голямо колебание да задълбочи спора помежду им.
— Приближаваме се бързо, Елъри! — извика Атрогейт на жената пред тях. — Ще получиш джуджешка глава! Буахаха!
Елъри, която не бе глупачка, изглежда получи прилив на сили и ускори при тези думи.
Покривът беше разчистен, но битката продължаваше в крепостта, защото немъртвите бяха започнали да се катерят по кулата — или поне да се опитват, — а все повече гаргойли се пробуждаха заради натрапниците и политаха към централната сграда.
Мариаброн действаше яростно с лъка си, тичаше от стена на стена, стреляше по гаргойлите във въздуха и скелетите, катерещи се отдолу. Олгерхан също се движеше по покрива, макар и мудно. Имаше много рани от първоначалната битка, след като Атрогейт безцеремонно го бе метнал над стената. Повечето бяха получени, защото огромният войн, вече изморен до смърт, просто се бе оказал твърде бавен в реакциите си. Въпреки това се опитваше да помогне, използвайки труповете на гаргойлите като снаряди, които да мята по катерещите се немъртви.
Артемис Ентрери се опитваше да се абстрахира от това. Беше се придвижил около осем стъпки надолу по малкото стълбище край задната стена до площадка с тежка желязна врата. Скоро установи, че вратата е заключена, при това по хитър начин. Бързо проучване показа, че около портата има заложени повече от един капан — още едно напомняне, че постройката на Зенги знае как да се защитава. Той обаче не бързаше, така или иначе — не смяташе да отваря вратата, преди да дойдат и другите — така че внимателно и предпазливо огледа касата, резето, евентуалните подвижни плочки, реагиращи на натиск по пода…
— Трябва да влезем вътре бързо! — извика му Мариаброн и подчерта предупреждението с изсвистяването на лъка си.
— Просто дръжте зверовете далече от мене — отвърна му Ентрери.
Сякаш по даден знак Олгерхан извика от болка.
— Пробив! — изкрещя Мариаброн.
Проклинайки под носа си, Ентрери се обърна с гръб към вратата и се затича обратно нагоре по стълбите, за да види как Мариаброн се сражава яростно с двойка гаргойли от дясната си страна близо до мястото, където бе закачено въжето. Трето създание се приближаваше бързо.
Зад рейнджъра Олгерхан се отпусна тежко до високите до кръста камъни на стената.
— Помогнете ми да се кача! — извика джуджето свещеник отвъд стената.
Олгерхан се опита да се изправи, но успя единствено да прехвърли ръката си през стената.
Ентрери удари в гръб един гаргойл точно когато Праткъс се качи на покрива. Джуджето се отправи първо към Олгерхан, но с отвратено изражение го подмина и започна да прави лечебната си магия, насочена не към ранения полуорк, а към Мариаброн, който започваше да показва признаци на умора, докато през защитата му се промъкваха нокти и го одираха.
— Ще се оправим — извика рейнджърът на Ентрери и когато лечебната магия го обгърна, Мариаброн се изправи и продължи да се бие с подновена енергия. — Вратата! Разбий вратата!
Ентрери постоя достатъчно дълго, за да успее да погледне отвъд триото към болезнено бавния напредък на Елъри по въжето и останалите четирима, които се приближаваха в странна формация, с Джарлаксъл и Арраян, носещи се във въздуха зад Атрогейт, и висящия магьосник.
Той поклати глава и затича обратно към най-горната врата на кулата. Прецени колко време остава до пристигането на другите и провери отново за други капани.
Както обикновено убиецът определи почти перфектно точния момент и изрита вратата точно когато останалите се натрупаха на стълбището зад него. Ентрери отвори вратата и отстъпи назад. Атрогейт мина покрай него.
Ентрери го сграбчи за рамото и го спря.
— А? — попита джуджето и се накани да спори, но Ентрери вече бе поставил пръст пред устните си.
Убиецът мина покрай Атрогейт и се наведе ниско.
След внимателна инспекция на камъните отвъд прага Ентрери бръкна в кесията си и извади малко тебешир на прах. Хвърли го така, че да покрие определени участъци от камъните.
— Плоча, реагираща на натиск — обясни той и направи знак на Атрогейт да пристъпи.
— Има някаква полза от тебе — промърмори джуджето.
Ентрери изчака Джарлаксъл, който завършваше колоната. Мрачният елф го погледна и се ухили многозначително, после умишлено стъпи право върху тебешира на убиеца.
— Накарай ги да вярват, че си по-полезен, отколкото в действителност си — поздрави го Джарлаксъл и Ентрери просто сви рамене.
— Вярвам, че започваш да схващаш нещата — добави мрачният елф. — Трябва ли да се притеснявам?
— Да.
Простотата на отговора извика още една усмивка на черното като въглен лице на Джарлаксъл.
Глава 17
Потвърждението на Кантан
Вратата водеше към кръгла стая, която се простираше на целия етаж на кулата. Точно срещу тях, на северния край на стаята, имаше базалтов олтар. През камъка преминаваха червени жилки, които подчертаваха барелефните изображения на дракони. Зад олтара, между два горящи мангала, стоеше огромно яйце, достатъчно голямо, че мъж с размерите на Ентрери да може да се свие вътре.
— Това изглежда като място за битка — промърмори Атрогейт и не изглеждаше въобще притеснен от тази възможност.
Предвид сцената с немъртвите отвън, думите на джуджето звучаха правдиво, защото навсякъде из стаята, на равни разстояния едни от други, имаше саркофази от полиран камък, украсени със злато. Капаците на богато украсените ковчези показваха, че става дума за двукрако хуманоидно създание с ръце близо до тялото, дълги крака и дълга вълча муцуна.
— Гнолове? — попита Джарлаксъл.
Зад него Ентрери майсторски заключи вратата.
— Нека не чакаме, за да разберем — отвърна Мариаброн и посочи към другия изход от стаята — още едно спускащо се стълбище от дясната им страна.
Беше обградено с високи до кръста перила, а входът бе чак от другата страна на стаята. С ръка на меча си и очи, вперени в най-близкия саркофаг, рейнджърът пристъпи към средата на стаята. Почувства тътен, сякаш от движение от най-близкия саркофаг, и понечи да извика.
Останалите нямаха нужда от предупреждение, защото всички го почувстваха и Ентрери светкавично се стрелна покрай другите в посока към перилата. Хвана се за тях и се преметна от другата страна, приземявайки се ловко на стълбите. Без да забавя ход, моментално се озова при втората врата и започна да опипва внимателно краищата й, а очите му я оглеждаха от всички посоки.
Пое си дълбоко въздух. Макар да не бе видял никакви капани, убиецът знаеше, че трябва да я огледа много по-внимателно, но просто не разполагаше с нужното време. Зад себе си чу другарите си, които се спускаха по стълбите, последвани от скърцащите звуци на немъртвите създания, излизащи от саркофазите си.
Насочи се към ключалката.
Преди да успее да започне, вратата рязко се отвори.
Ентрери отскочи назад, измъквайки оръжията си.
Нищо не излезе от вратата и убиецът се успокои, щом видя самодоволната физиономия на Кантан на стълбите зад себе си.
— Магия за отваряне на врата? — попита Ентрери.
— Нямаме време за инспекциите ти — отвърна магьосникът. — Смятам ги за твърде предпазливи.
„Естествено, че ги смяташ, щом съм достатъчно близо до вратата, че да отнеса всякакви възможни капани или дебнещи чудовища“, помисли си Ентрери, но не го изрече — макар изражението му да го подсказа на останалите.
— Идват — предупреди командир Елъри от стаята.
— Мумифицирани гнолове — каза Джарлаксъл. — Интересно.
Ентрери не беше толкова заинтересован и нямаше желание да вижда странните създания. Завъртя се встрани от Кантан, измъквайки оръжията си и се хвърли през вратата.
Беше изненадан, както и останалите, когато преминаха през вратата, да открие, че не е на най-долния етаж на кулата. Отвън сградата не изглеждаше достатъчно висока, че да има три етажа, но въпреки това Ентрери се озова на тераса, която обикаляше стените на кулата и завършваше с каменно стълбище в най-северната част на стената. Щом се премести до високите до кръста перила, чиито подпори бяха оформени така, че да напомнят на дракони, Ентрери разгада загадката. Защото етажът под него бе частично под земята — или поне облата му част. На най-южната част от този етаж имаше стълби, които водеха нагоре към правоъгълна ниша, където се намираха основните врати на кулата. Така че формата на долния етаж заприлича на убиеца на срязана наполовина ключалка.
И там, на върха на стълбите, в правоъгълната ниша срещу вратите се намираше книгата на Зенги, томът на сътворението, поддържана от филизи, които изглеждаха твърде познати на Артемис Ентрери. Убиецът отмести очи от примамливата мишена и завърши огледа на пода. Чу затварянето на вратата зад себе си, последвано моментално от тежки стъпки и гласа на Джарлаксъл, с обичайната му сдържаност:
— Трябва да действаме бързо.
Ентрери обаче не бързаше да слиза по стълбите или да прескача парапета. Забеляза две железни статуи в източната и западната част на долната стая и ясно си припомни сблъсъка в кулата на Херминикъл. И което бе по-лошо дори от перспективата за два железни голема, долната стая не бе запечатана и на всеки няколко крачки по стените имаше каменни отвори към тунели, които водеха надолу под земята. Възможно ли бе ордата немъртви да се приближава през тях дори и в този момент?
Остро звънтене накара Ентрери да се обърне. Атрогейт стоеше до затворената желязна врата, чието резе и панти вече подскачаха от ударите на мумифицираните гнолове.
Джуджето се задейства методично, оставяйки раницата си на земята и измъквайки кука след кука. Постави ги стратегически около вратата и ги заби дълбоко в камъка с по един удар на боздугана си, омагьосан с ударна смазка.
Миг по-късно отскочи назад и постави ръце на кръста си, докато се любуваше на делото си.
— Дам, ще ги задържи за малко.
— Те са най-малкият ни проблем — отбеляза Ентрери.
В този момент неколцина от останалите се приближиха до перилата и стигнаха до същото мрачно заключение като Ентрери. Не и Арраян и Олгерхан, обаче.
Жената се отпусна до стената, сякаш дори фактът, че е толкова близо до книгата, я обезсилваше. Едрият й партньор не изглеждаше много по-добре.
— Там са отговорите, които търсим — каза Кантан, кимайки към книгата. — Заведи ме до нея.
— Статуите най-вероятно ще се съживят — каза Джарлаксъл. — Железните големи не са лесни противници.
Атрогейт избухна в смях, докато се приближаваше зад мрачния елф.
— Нима вече не видя достатъчно от Трошача и Бияча? — Назовавайки оръжията, ги вдигна едно след друго пред мрачния елф.
— Трошача и Бияча? — повтори Джарлаксъл.
Атрогейт се изкикоти отново и хвърли поглед над перилата право към една от железните статуи.
— Ще се видим долу! — извика и прошепна на оръжията си, подканяйки ги да пуснат магическите си течности. С още един див кикот скочи върху перилата и се хвърли надолу.
— Трошача и Бияча? — попита отново Джарлаксъл.
— Преди им викаше Гнияча и Коляча — отвърна Елъри и Ентрери забеляза за пръв път, откакто познаваше Джарлаксъл, че мрачният елф няма какво да отговори.
Нямаше начин да се отрече несериозността на Атрогейт, нито ефективността му. Приземи се седнал на раменете на желязната статуя, с крака, обвити около главата й. Големът започна да се съживява, както се и очакваше, но преди дори да успее да се пресегне към джуджето, Трошача се стовари върху главата му. Черното желязо по черепа на творението стана червеникаво кафяво, а здравината му изчезна, отнесена от секрецията на ръжда. Когато Бияча, блестящ от ударна смазка, се стовари на същото място, наоколо се разнесе железен прах и главата на голема се вдлъбна.
Създанието продължи да размахва ръце, но Атрогейт имаше твърде голямо предимство и размахваше оръжията си прецизно, унищожавайки естествената броня на противника си с едното оръжие и смазвайки я с другото. Един железен крайник излетя във въздуха и макар другата ръка да успя да сграбчи джуджето и да го стовари на пода, коравият Атрогейт отскочи и удари голема няколко пъти с комбинация от двете оръжия, която откъсна единия му крак. После вдлъбна нагръдника му странично.
Но другият голем също се хвърли в атака, а от тунелите се разнесоха шумове.
Мариаброн и Елъри, които дърпаха Праткъс със себе си, се спуснаха по стълбите, докато Ентрери се прехвърли през перилата и скочи, олекотявайки падането от петнадесет стъпки височина със странично превъртане.
Кантан също се преметна през перилата, спускайки надолу въже, чийто край магически висеше във въздуха. Спусна се встрани от сбиването без никакво намерение да се присъединява. Целта бе видима за магьосника и чакаше да бъде взета.
Не беше доволен, когато мрачният елф се спусна плавно до него и го застигна до нишата.
— Просто ги дръж далече от мен — заповяда му Кантан.
— Тях? — запита Джарлаксъл.
Кантан не го слушаше. Спираше се при всяка стъпка и започна да прави серия от заклинания, издигайки около себе си защити, които да отблъснат предпазните магии, защитаващи книгата.
— Джарлаксъл! — извика Елъри. — При мен!
Мрачният елф се обърна и погледна към жената. Доколкото виждаше, за момента ситуацията в стаята беше под контрол, най-вече благодарение на способностите и ефективността на Атрогейт срещу железните големи.
Единият беше на земята и махаше безпомощно, а вторият вече кънтеше и се клатеше под дъжда от удари, които го обсипваха и трошаха, нанасяни от търчащото наоколо ентусиазирано джудже.
— Джарлаксъл! — изкрещя отново Елъри.
Мрачният елф я изгледа и сви рамене.
— При мен! — настоя тя.
Джарлаксъл погледна към Кантан, който стоеше пред книгата, после обърна очи към Елъри. Искаше да го държи надалече от книгата без друга видима причина освен да позволи на Кантан пръв да я изследва. Елъри го изгледа втренчено, показвайки му ясно, че ако не й се подчини, ще последва битка.
Отново погледна назад към Кантан и придоби увереност, че все още има време да направи нещата както иска, защото магьосникът се движеше страшно внимателно и изглеждаше силно озадачен.
Джарлаксъл тръгна към Елъри. Спря се и кимна към стълбите, откъдето се спускаха Арраян и Олгерхан, като едрият полуорк практически носеше изтощената жена.
— Подсигурете периметъра — инструктира ги Елъри и махна на полуорките да се върнат на терасата. — Трябва да дадем на Кантан време да разгадае мистерията на това място.
На Мариаброн и Ентрери каза:
— Проучете тунелите до първа врата или на дълбочина тридесет стъпки.
Ентрери я слушаше само с половин ухо, защото вече оглеждаше тунелите. Всички сякаш следваха една посока: спускащ се надолу коридор, широк осем стъпки, който се извиваше наляво след около дузина крачки.
По стените отляво и отдясно имаше факли, но не бяха запалени. Дори и в мрака обаче Ентрери усещаше, че подовете не са толкова стабилни, колкото изглеждат.
— Не още — каза убиецът, когато Мариаброн тръгна надолу по един от тунелите.
Рейнджърът спря и изчака, докато Ентрери се отдръпна от входа на тунела и взе главата на унищожения железен голем. Застана пред входа на един от коридорите и подкани останалите да се отдръпнат.
Търкулна главата надолу и отскочи назад, сякаш очакваше експлозия. Както и подозираше, предметът премина през плоча, реагираща на натиск. Изскочиха пламъци, но не от убийствения тип, характерен за огнен капан. Вместо това факлите оживяха, а когато главата продължи да се търкаля, удари втора плоча, която запали и останалите на другата стена.
— Колко удобно — отбеляза Елъри.
— Всички ли са така? — попита Мариаброн.
— Има плочи, реагиращи на натиск, във всички страни — отвърна Ентрери. — Не мога да кажа точно какво правят.
— Току-що ни показа, тъпако — обади се Атрогейт.
Ентрери не предложи друг отговор освен крива усмивка. Първото правило в създаването на ефективни капани бе да създадеш ситуация, която да накара натрапниците да се чувстват спокойни. Погледна към джуджето и реши, че няма нужда да споделя тази част от информацията.
Странно, че избра точно този момент да се прави на водач, замисли се магьосникът, щом чу как в далечината Елъри крещи заповеди. В крайна сметка, за Кантан тя никога нямаше да е нещо повече от пионка. Все пак не можеше да отрече ефективността й в настоящата роля.
Другите не смееха да й се опълчат, особено с глупака Мариаброн, който кимаше и се съгласяваше с всяка нейна дума.
Един бегъл поглед подсказа на Кантан, че Елъри се справя добре със задълженията си. Всички се придвижваха колебливо по различни тунели, а Олгерхан и Арраян бяха на стълбите и пазеха вратата. Праткъс координираше разузнавателната мисия на Елъри, като стоеше в кръглата стая и обикаляше наоколо, за да огледа всеки тъмен отвор, докато Елъри, Ентрери, Джарлаксъл, Мариаброн и Атрогейт изследваха тунелите.
Кантан мерна Елъри, която излизаше от един проход и се отправяше към друг, с щит в едната ръка и брадва в другата.
— Добре съм те обучил — промърмори Кантан под носа си.
Щом го направи, се сепна и мислено се укори, че е позволил разсейването — каквото и да е разсейване — в този изключително важен момент. Пое си дълбоко въздух и се обърна обратно към книгата. Увереността му нарасна, докато четеше, защото почувства емпатичните намеси на живия том и започна да вярва, че защитите му ще са достатъчни да ги отблъснат.
Опитният магьосник бързо започна да дешифрира книгата. Руните, появяващи се и изчезващи във въздуха, представляваха предаване на живителна енергия, изтегляна от външен източник. Тази енергия бе захранила конструкцията, служейки за живия източник на сила, съживил немъртвите, предизвикал регенерацията на гаргойлите и събудил големите.
Кантан едва успяваше да си поеме дъх. Самата сила на предаването го заливаше. Близо две десетилетия магьосниците от земите на Кървав камък бяха считали превръщането на Зенги в лич, измамването на самата смърт за най-голямото му постижение, но книгата…
Книгата съперничеше дори на това.
Магьосникът жадно попи още една страница и отвори следващата. Не след дълго стигна до частта, където буквите свършваха и с почуда наблюдаваше как руните се появяваха във въздуха и се понасяха към страниците, където се изписваха. В началото процесът бе бил вампиричен, осъзна Кантан. Книгата бе черпила от живителната енергия, но постепенно се бе превърнала в единение на цел и воля.
Източникът на енергия? Кантан се зачуди. Замисли се за Арраян, за нейната слабост и тази на партньора й.
Тя бе открила липсващата книга, както им бяха казали Мариаброн и Олгерхан.
„Не — реши магьосникът. — Това не бе цялата истина. Арраян бе в много по-голяма степен въвлечена във всичко това от простото източване на жизнените й сили.“
Кантан се усмихна, когато най-сетне разбра силата на книгата и как да я победи.
„И не просто да я победи — надяваше се магьосникът, но и да я притежава.“
Откъсна погледа си от страниците и погледна нагоре към стълбите, за да види как Арраян се е облегнала на една стена и наблюдава Олгерхан. Гледаше към него отчаяно, умолително. Твърде умолително, осъзна Кантан. За младата жена беше заложено много повече от това дали могат, или не могат да намерят път извън замъка. Всичко беше много по-лично за нея от безопасността на Палишчук.
Ентрери им бе показал как да пробват всяка реагираща на натиск плоча по безопасен начин, но Мариаброн нямаше нужда от подобни инструкции. Рейнджърът бе минавал през подобни ситуации многократно и притежаваше уменията и екипировката да се спусне бързо по тунела, който бе избрал.
Беше продължил да се извива наляво в продължение на няколко стъпки, като приблизително на всяка дузина крачки имаше плочи, реагиращи на натиск, разположени между факлите на стената. Мариаброн запали първите като чукна върху плочата с дълъг телескопичен прът, но не активира следващата и по-следващата, предпочитайки да върви в почти пълен мрак.
После, убеден, че всичко е чисто, рейнджърът изтича до втората двойка факли и активира плочата. Повтори действията си, винаги запалвайки факлите две групи по-назад.
След около петдесет крачки тунелът се превърна в стълбище, което се спускаше право надолу в продължение на много, много стъпки.
Мариаброн хвърли поглед назад по пътя, по който бе дошъл. Елъри им бе казала да огледат тунелите само в продължение на трийсетина крачки. Рейнджърът обаче винаги бе бил умел следотърсач и вярваше на инстинктите си. Продължи надолу, проверявайки стълбите и стените. Бавно и постепенно остави зад себе си три дузини стъпала преди да стане твърде тъмно, че да продължи. Тъй като нямаше желание да издаде позицията си, като сам запали свещ или факла, Мариаброн въздъхна и се обърна назад.
Точно тогава под него се появи светлина, зад леко открехната врата на стая в дъното на стълбите. Мариаброн я изгледа продължително, а космите по врата му настръхнаха и го загъделичкаха. Живееше за такива моменти — опасни ситуации, обвити от неизвестност, предвещаващи бедствие.
Без да успее да сдържи усмивката си, Мариаброн пропълзя до вратата. Известно време се ослушва, след което посмя да надникне. Първата му мисъл бе, че всеки замък трябва да има съкровищница и предположи, че гледа към преддверието точно на такава. Два украсени саркофага бяха подпрени на отсрещната стена и обграждаха затворена желязна врата. Пред тях в центъра на стаята имаше ярко горящ мангал, от който се издигаше тънка струйка дим право към високия таван.
В средата на този таван имаше кръгла вдлъбнатина с някакъв барелеф, който Мариаброн не можеше да различи — макар да му се струваше, че в него има подобни на яйца камъни.
Покрай страничните стени имаше каменни маси, покрити със сребърни свещници и най-различни дрънкулки. Рейнджърът успя да различи няколко сребърни камбанки, скиптър със скъпоценен камък и златна кадилница. Изглеждаха му предимно като религиозни предмети. От едната маса висеше самотно платно, избродирано със сцена на гнолове, танцуващи около надигнал се черен дракон.
— Чудна комбинация — прошепна рейнджърът.
Мариаброн хвърли поглед назад към издигащия се зад него коридор. Може би не трябваше да продължава напред. Лесно можеше да предположи какво съдържат саркофазите.
Рейнджърът се ухили. Такава бе историята на живота му — винаги пресилваше нещата. Припомни си как му се бе карал крал Гарет при първата му официална разузнавателна мисия в източна Вааса. Гарет го бе накарал да картографира района на пет мили покрай Галенските планини.
Мариаброн беше изминал целия път чак до Палишчук.
Така беше устроен — винаги на ръба и точно толкова умел или късметлия, че да се измъкне от всяка неприятност, в която го вкарваше авантюристичният му дух.
Продължаваше да е така и не можеше да устои. Почитаемият генерал Данауей от Ваасанската порта наистина бе постъпил мъдро, като не бе поверил Елъри само на грижите на Мариаброн.
Рейнджърът отвори вратата и се вмъкна в стаята.
Злато и сребро се отразиха в кафявите му очи, бляскайки на светлината на мангала. Мариаброн се опита да не се разсее и застана на една линия с ковчезите.
Както и подозираше, украсените им капаци с кучешки лица се отвориха.
Когато една от гнолските мумии тръгна да излиза от ковчега си, Мариаброн беше там и с усмивка започна да сече и мушка сръчно с меча си. Удари създанието няколко пъти преди то дори да успее да се измъкне от ковчега, а когато се протегна към него с една ръка, пристъпяйки тромаво напред, той с удоволствие я отсече от лакътя.
Дотогава втората го достигна и рейнджърът отскочи назад. Завъртя се, обърна се бързо с хоризонтално насочено острие и омагьосаният меч сряза коремната област на гнола, разкъсвайки мръсните сиви превръзки и отваряйки рана по корема на изсушения труп на немъртвото създание. Мумията изстена и забави преследването.
Мариаброн се усмихна още по-широко, осъзнавайки, че оръжието му може наистина да нарани съществото.
Освен това двете немъртви създания не бяха достатъчно бързи, за да застрашат опитния войн. Острието на Мариаброн се движеше майсторски и със светкавична скорост и прецизност намираше всяка пролука в защитата на мумиите и се възползваше в умерени граници.
Биеше се, без да бърза, както бе запазената му марка, уверен, че каквото и да изскочи насреща му, ще има уменията да го победи.
Тракане отгоре постави тази увереност на изпитание. Дотогава и двете мумии представляваха разпарцалени създания, много повече отколкото когато бяха излезли от ковчезите си. От тях висяха превръзки, а дълбоките им рани изпускаха наоколо зловония и от време на време гноища. Едната имаше само половин ръка, а от чуканчето стърчеше сиво-черна кост. Другата едва се влачеше с разпорен корем и разкъсани крака. Рейнджърът ги насочи към близката част на стаята обратно към вратата, от която бе влязъл, после се отдръпна и се затича назад, за да има време да погледне какво трака.
Забеляза, че едното от яйцата се люлее напред-назад над мангала. Откъсна се от тавана и падна в пламтящата купа. Очите на Мариаброн се разшириха от любопитство, докато наблюдаваше падането. Осъзна, че не става дума за камък с формата на яйце, а за истинско яйце. То падна в пламъците, разчупи се и отвътре излезе струя още по-черен дим, която ставаше все по-обемна, докато се издигаше.
Надявайки се, че не е отрова, Мариаброн се хвърли обратно към мумиите, с идеята да премине през тях с разсичане и да застане така, че да има бърз път за бягство.
Отново удари най-близката в корема, разширявайки и без това дълбоката рана толкова много, че създанието се прекатури сгънато наполовина и падна на купчинка.
Другата мумия замахна към Мариаброн, но рейнджърът беше твърде бърз. Наведе се под тежкия замах и бързо пристъпи покрай създанието, почти до вратата.
— Няма да избягаш! — долетя бумтящ глас и рейнджърът почувства как по гръбнака му пробягват тръпки.
Гласът бе придружен от внезапен силен повей на вятър, който развя наметалото му.
По-лошото за Мариаброн обаче, беше това, че вятърът затръшна вратата.
Той се претърколи и се завъртя обратно, така че да е с лице към стаята и гръб към вратата. Челюстта му увисна, когато проследи с поглед надвисналата колона черен дим нагоре и все по-нагоре до мястото, където оформяше торса и рогатата глава на гигантско, могъщо демонично създание, което излъчваше аура на чисто зло. Главата и чертите на лицето му напомняха тези на чипонос булдог, с огромни кучешки зъби и чифт извити навътре рога от двете страни на широката глава. Ръцете му сякаш бяха оформени от пушек — огромни посягащи черни ръце с пръсти с изтъняващи се и заострени краища.
— Добра среща, човеко — каза демоничното създание. — Без съмнение си дошъл да търсиш приключения и да поставиш на изпитание уменията си. Нима ще си тръгнеш, когато най-сетне ги откри?
— Ще те изпратя обратно в Бездната, демоне! — обеща Мариаброн.
Тръгна напред, но моментално осъзна грешката си, защото впечатлен от по-страховития звяр бе изпуснал от поглед мумията. Тя се приближи с тежък замах.
Рейнджърът се изви и избегна удара, но в този миг отрязаната ръка го мушна и стърчащата остра кост одра врата на Мариаброн. Отново бързината на рейнджъра го измъкна преди мумията да го прониже, но почувства топлината от собствената си кръв, капеща по врата му.
Преди обаче да успее да осмисли ситуацията, отново му се наложи да отскочи.
Димното създание избълва напред огнен дъх.
— Деймон — поправи го звярът. — Домът ми е равнината на Геенна, където с удоволствие ще се завърна. Но не и преди да пирувам с костите ти.
По наметалото на Мариаброн танцуваха пламъци и той се завъртя и го захвърли. Тогава забеляза, че преследващата го мумия не е имала този късмет и е поела пълната сила на деймонския огън. Мяташе се наоколо, обгърната от пламъци, а едната й ръка се размахваше трескаво и напразно.
Мариаброн хвърли наметалото си върху нея като добавка.
После скочи напред. Деймонът пристъпи, а димът оформи могъщи крака, когато създанието се освободи от мангала. Замахна със сенчестите си ръце, а главата му се стрелна напред, за да захапе Мариаброн, но рейнджърът отново осъзна, че е по-добрият боец и оръжието му може да нарани създанието от другото измерение.
— Геенна значи — извика той. — Но ще идеш там гладен!
— Глупак, винаги съм гладен!
Последните думи прозвучаха повече като гъргорене, защото мечът на рейнджъра смаза лицето му. Насред триумфалния си вик Мариаброн не видя падането на второто яйце.
Нито на третото.
Глава 18
Пътуването на рейнджъра
Шумът от битката кънтеше в коридора и достигна до основната стая на кулата. Кантан изръмжа, но отказа да се откъсне от книгата.
Беше сигурен, че в нея има още скрити тайни.
Енергията караше кожата му да настръхне и жужеше във въздуха около нея. Книгата беше магическа, руните бяха магически, и той разбираше много по-добре как се бе появил замъкът и кой е източникът на енергията, подхранила творението, но имаше още. Нещо оставаше скрито точно под повърхността. Магическите руни, които продължаваха да се появяват по страниците и в този момент можеха да се окажат ключът.
Звънът на стомана го разсея. Обърна се и видя развълнувания Праткъс, който подскачаше от крак на крак в средата на стаята. Елъри излезе от един тунел и сви към страната, откъдето идваше шумът. Погледна към Праткъс, а Атрогейт излезе от срещуположен тунел. На терасата Арраян и Олгерхан се наведоха над перилата и загрижено погледнаха надолу.
— Кой? — попита Елъри.
— Трябва да е рейнджърът — отвърна Праткъс.
Елъри се затича по посока на звука.
— Кой тунел? — попита тя, защото факлите във всички бяха угаснали и ехото от звуците я объркваше.
Всички очи се обърнаха към джуджето, но Праткъс само сви рамене.
И тогава отгоре се разнесе гласът на Олгерхан:
— Пробив!
Битката ги бе застигнала.
— Просто ги дръжте далече от мене! — изръмжа Кантан и отново насочи вниманието си върху книгата.
Друго яйце падна и се разчупи и с това станаха пет.
Мариаброн довърши първия с удар с две ръце над главата, но скоро бе твърде зает да отскача от огнения деймонски дъх, че да се поздравява за убийството.
Изпадна в ярост, въртеше се, претъркаляше се и сечеше, нанасяйки удар след удар, и осъзна, че създанията могат да бълват огъня си по него само от разстояние.
Така че тичаше и се редуваше да се приближава до всеки. Понесе няколко удара и сам раздаде не един и увереността му само се увеличи, когато чу тракане над себе си, скочи напред и събори мангала на земята с рамо.
Тракането спря.
Нямаше други освен четиримата, изправени срещу него. Всичко, което трябваше да направи, бе да ги удържи, докато дойдат другарите му.
Хвърли се напред в атака, но спря рязко и сви встрани. Използва саркофазите като щитове, за да държи посягащите димни ръце на разстояние.
Усмивката му се появи още веднъж, увереността, която напомняше за младия Мариаброн, който с право си бе заслужил прякора „Скиталеца“ и развратната репутация сред дамите из цяла Дамара. Желанието му за авантюра надделя. Никога не се бе чувствал по-жив, повече на ръба на бедствието, на свободата и на гибелта, отколкото в случаите на най-голяма опасност.
— Нима всички от Геенна сте толкова бавни? — опита се да каже, да раздразни деймоните, но насред изречението изплю кръв.
Рейнджърът замръзна. Вдигна свободната си ръка до врата и почувства, че кръвта все още шурти. Зави му се свят и вълната почти го събори.
Трябваше да се гмурне настрани, когато двама от деймоните освободиха насреща му струи огън. Почувства се толкова слаб, че за малко да не успее отново да се изправи на крака — а когато го направи, залитна толкова силно, че почти налетя с главата напред в третия от зверовете.
— Свещенико, нуждая се от тебе! — изкрещя Мариаброн Скиталеца насред кръвта и изведнъж не беше толкова сигурен и жизнерадостен. — Свещенико! Джудже, трябваш ми!
Ентрери и Джарлаксъл се втурнаха в стаята, за да се присъединят към останалите. Връхлетяха ги звуците от битка, идващи отгоре, и Ентрери и Атрогейт тръгнаха натам.
После долетя отчаяният вик на Мариаброн:
— Свещенико, нуждая се от тебе!
— Атрогейт, удържай терасата! — нареди Елъри. — Останалите с мен!
Ентрери чу вика на Арраян и пренебрегна заповедта на командира. В мислите си си представи гибелта на Дуавел, скъпата си приятелка полуръст, и чувството бе толкова завладяващо, че дори не се спря да го обмисли.
Спринтира покрай джуджето и тичешком изкачи стълбите, вземайки ги по три наведнъж. Сви вдясно, въпреки че вратата и другарите му бяха на терасата отляво.
После сви обратно рязко вляво и скочи тичешком на наклонения парапет. Водещият му крак започна да се плъзга, но убиецът стъпи здраво върху парапета с десния си крак и отскочи, завъртайки се така, че щом се повдигна близо до пода на терасата, гърбът му бе до перилата. Протегна ръце и сграбчи парапета и докато другите на долния етаж го гледаха с отворени усти, мускулите на Ентрери се разтегнаха и напрегнаха. Изви се, докато се повдигаше, премятайки крака над главата си. Не само че обратното му превъртане над парапета бе съвършено изпълнено, не само че се приземи леко и с перфектно равновесие, но по пътя успя да измъкне меча и камата си.
Завъртя се в мига, в който се приземи, и се хвърли върху най-близката мумия гнол, а остриетата му се въртяха в покосяваща вихрушка. Във въздуха се пръснаха сиви превръзки и се разлетяха наоколо.
Отдолу Джарлаксъл погледна към Елъри и каза:
— Считай стаята за обезопасена.
Елъри успя да хвърли бърз поглед на мрачния елф, докато тичаше към входовете на тунелите.
— Кой? — попита отново Праткъс, който тичаше до нея.
— Ти надясно, аз наляво! — отвърна джуджето и двамата се втурнаха към възможните отвори.
Джарлаксъл ги следваше плътно, но се спря. Атрогейт се спускаше от стълбите в опит да ги догони.
Докато Елъри тичаше, факлите оживяха. Секунда по-късно тежките крачки на Праткъс запалиха първата двойка в спускащия се коридор.
— Кой тогава? — Атрогейт се обърна към Джарлаксъл.
— Тук! — извика Елъри преди мрачният елф да успее да отговори и двамата с Атрогейт се втурнаха след жената войн.
В другия тунел Праткъс също чу призива точно когато подминаваше втората двойка факли, които пламнаха. Джуджето инстинктивно забави, но поклати глава. „Може би този тунел щеше да се слее с другия и нямаше да му се налага да губи време, за да се връща обратно“, помисли си той и реши да запали още един чифт факли.
Настъпи следващата плоча за натиск и се обърна странично, за да може бързо да се завърти обратно, ако светлината не покаже пресечка.
Но факлите не пламнаха.
Вместо това се чу издрънчаване и Праткъс се оказа в правилната посока, за да види железния прът, който се плъзна от стената.
Помисли си да се хвърли настрани, но успя само да извика. Колът се движеше твърде бързо. Удари го в корема и го запрати силно към далечната стена на коридора. Продължи да се движи и премина право през джуджето, издрънчавайки по камъка зад него.
С треперещи ръце Праткъс сграбчи пръта. Опита се да събере мислите си, да призове боговете си за малко магическо лечение. Но джуджето знаеше, че ще му е нужно повече от това.
Пламъците облизваха Мариаброн от всички ъгли.
Той промуши меча си през деймонска глава, измъкна го и отсече главата на друг с дивия си замах. Цялата стая се въртеше и той по-скоро залиташе, отколкото атакуваше, когато се отправи към последната двойка деймони.
Съзнанието му отлетя нанякъде и почувства загребването на нокти. Вдигна ръка да се защити и чудовищни челюсти се сключиха около нея.
Черните петна се превърнаха в пълен мрак. Почувства студ… силен студ.
Мариаброн Скиталеца призова цялата си сила и изпадна във внезапна и страховита ярост, сечеше диво, раздаваше юмруци и ритници.
След което пред него се откри пътешествието на рейнджъра, единственият път, който някога бе очаквал със сигурност, докато следваше приключенския си дух.
Беше в покой.
Мрак обгърна Арраян, когато силните ръце на мумията се обвиха около гърлото й. Не можеше да се концентрира достатъчно, че да запрати някоя от малкото останали й магии и знаеше, че така или иначе заклинанията й нямат силата нито да победят, нито дори да отклонят чудовищата.
Нито имаше физическите сили да се съпротивлява.
Сграбчи китките на мумията със своите, но със същия успех можеше да се опита да изтръгне стар дъб от земята.
Успя да хвърли поглед на Олгерхан, който се биеше с друга двойка от ужасните създания и този поглед й подсказа, че приятелят й най-вероятно ще се присъедини към нея в отвъдния свят.
Мумията натисна по-силно, избутвайки главата й назад и някъде дълбоко в себе си девойката се надяваше, че вратът й просто ще се счупи и всичко ще свърши преди липсата на въздух да я сломи.
После залитна назад и хватката на мумията отслабна в ръцете й. Объркана, Арраян отвори очи и отстъпи ужасено, щом осъзна, че държи две отсечени ръце.
Хвърли ги на земята, пое си дълбока и живителна глътка въздух и погледна назад към създанието, само за да види как вихрушката Артемис Ентрери го съсича.
Друга мумия я сграбчи отстрани и Арраян извика.
И Ентрери се озова там, завъртайки меча си с невероятен обратен удар отляво надясно, който избута ръцете на мумията встрани. Убиецът се завъртя, докато я следваше, превъртя камата си във въздуха и я хвана с острието надолу, после я заби до дръжката в лицето на мумията. От удара се надигна сив прахоляк.
Ентрери измъкна камата, завъртя се така, че да е с лице към създанието и се втурна напред, катурвайки го през перилата.
Арраян хлипаше от ужас и слабост и убиецът я сграбчи за едната ръка и я подкара към стълбите.
— Слизай долу! — заповяда й той.
Арраян, твърде разтърсена и смазана, твърде слаба и уплашена, се поколеба.
— Тръгвай! — изкрещя Ентрери.
Скочи насреща й и я накара да извика отново, после премина покрай нея и се метна с неудържима ярост към друга от упоритите мумии гноли.
— Веднага, жено! — извика той, докато оръжията му подхващаха отново смъртоносния си танц.
Арраян не помръдна.
Ентрери изръмжа ядосано. Щеше да е достатъчно трудно да се опази жив там горе, тъй като нахлуваха още и още създания, и без да трябва да пази Арраян.
Един поглед към вратата го осени с идея.
— Арраян — извика той. — Трябва да се добера до Олгерхан. Моля те, тръгвай към стълбите.
Може би причина бе споменаването на името на приятеля й полуорк или пък успокояващата промяна в гласа му, но Ентрери бе доволен да види, че жената се спуска тичешком към стълбите.
Мумията пред него се раздроби и убиецът скочи напред.
Олгерхан търпеше тежко поражение. Целият бе покрит със синини и рани и залиташе с всеки замах на огромната си бойна сопа.
Ентрери го удари с всички сили изотзад, прекарвайки го покрай двете биещи се мумии. Убиецът продължи да натиска, захвърляйки Олгерхан тежко срещу отворената врата. Вратата се тресна или поне се опита, защото между нея и рамката се бе вклинил гаргойл.
Но Ентрери продължи да се движи право срещу задаващото се към него създание.
Пренебрегна мумиите, които бързо го приближаваха, и насочи целия си гняв върху заклещения гаргойл.
Замахна, мушна и го прогони назад.
Под тежестта на Олгерхан вратата най-сетне се затвори.
— Просто я дръж затворена! — изкрещя му Ентрери. — За доброто на всички ни.
Убиецът се хвърли срещу оставащите две мумии.
Елъри инстинктивно знаеше, че е в смъртна опасност. Може би от тона на молбата за помощ на Мариаброн или дори заради това, че легендарният Скиталец въобще извика. Може би заради затворената врата в основата на стълбището пред нея, или пък заради звука.
Защото с изключение на нейните стъпки и на тези на дуото зад нея цареше тишина.
Тя сведе рамене и се втурна през вратата, връхлитайки в стаята с готови меч и щит. Там замръзна, а после залитна от ужас и отчаяние, защото страховете й се потвърдиха. Мариаброн лежеше по гръб, неподвижен, с облени със собствената му кръв шия и гърди. Кръвта от раната на врата му продължаваше да тече, но не обилно, защото сърцето на рейнджъра вече не туптеше.
— Твърде много — каза влезлият след нея Атрогейт.
— Деймони пазители — отбеляза Джарлаксъл, забелязвайки демоничните глави — единственото, което бе останало от създанията, търкалящи се из стаята. — Доблестна битка.
Елъри продължи просто да стои там и да се взира в Мариаброн, в мъртвия герой на Дамара. От най-ранна възраст Елъри бе слушала истории за този велик мъж, за делата му с чичо й, кралят, и за специалната му връзка с рода на Трант, Бароните на Кървав камък и най-близки членове на семейството на Елъри. Както много войни от нейното поколение и Елъри бе считала легендата за Мариаброн за въплъщение на истинския герой, за идол и за цел, към която да се стреми. Както Гарет Драконоубиец и неговите приятели бяха вдъхновили младите бойци от поколението на Мариаброн, така и той бе предал това вдъхновение на нейното.
И сега лежеше мъртъв в краката на Елъри. Мъртъв по време на мисия, предвождана от нея. Загинал заради решението й да раздели групата, за да изследват тунелите.
Викът на Атрогейт откъсна Елъри, която почти не забелязваше какво я заобикаля, от вътрешната й драма.
— Това е свещеникът! — изрева джуджето и се втурна извън стаята.
Джарлаксъл се премести по-близо до Елъри и сложи ръка на рамото й, за да я успокои.
— Нужна си другаде — подкани я мрачният елф. Тук не можеш да направиш нищо повече.
Тя го изгледа с празен поглед.
— Върви с Атрогейт — каза Джарлаксъл. — Има работа, която трябва да се свърши и то бързо.
Почти без да се замисля, Елъри излезе със залитане от стаята.
— Аз ще се погрижа за Мариаброн — увери я мрачният елф, докато тя се отправяше нагоре по коридора.
Верен на думата си, мрачният елф се озова до рейнджъра веднага щом Елъри се скри от поглед. Измъкна жезъл и направи бърза магия за гадаене.
Беше изненадан и разочарован колко малко магия се засичаше по човек с репутацията на Мариаброн. Мечът му, Баюрел, естествено, бе омагьосан, както и доспехите, но не особено силно. Носеше един-единствен магически пръстен, но бегъл поглед подсказа на Джарлаксъл, че притежава поне дузина по-силно омагьосани пръстени — така че поклати глава и реши, че отмъкването му не си струва риска.
Един предмет обаче привлече вниманието му, и веднага щом отвори малката кесия на колана на Мариаброн, на лицето на Джарлаксъл си изписа усмивка.
— Обсидианов жребец — отбеляза той и измъкна черна фигурка на кон. Бърз оглед разкри командната дума.
Джарлаксъл скръсти ръцете на рейнджъра върху гърдите му и постави Баюрел на подходящото място върху тях. За момент почувства съжаление. За краткото време, прекарано в земите на Кървав камък, бе чул много неща за Мариаброн Скиталеца и знаеше, че е станал част от епохално събитие. Шокът от смъртта на мъжа щеше да отеква във Вааса и Дамара още дълго време и на Джарлаксъл му хрумна, че това наистина е важна загуба.
Отдаде бързо чест на мъртвия герой и почете смъртта му.
Естествено съжалението не бе достатъчно, че да накара Джарлаксъл да върне обратно обсидиановия жребец.
— Ах, какво си направил? — Атрогейт се обърна към Праткъс веднага щом стигна до умиращия свещеник.
Закован за стената на коридора, с разкъсани гърди, Праткъс можеше единствено да изгледа вцепенено спътника си.
Атрогейт сграбчи пръта и се опита да го измъкне, но не успяваше да го захване стабилно. И двамата знаеха, че нищо нямаше да се промени. Същото разбра и Елъри, щом застана зад чернобрадото джудже.
— Ба, значи отиваш в чертозите на Морадин — каза Атрогейт. Свали от врата си мях и го подаде на умиращия свещеник. — Малко от изкормвача — обясни той, имайки предвид най-силната джуджешка напитка. — Ще ти помогне да стигнеш дотам и ще си в добро настроение за разговор с шефа.
— Боли — ахна Праткъс. Отпи от мяха и дори успя да кимне благодарно, когато огнената напитка прогори гърлото му.
После умря.
Глава 19
Разчистване на пътя
Облегнати един на друг, за да се подкрепят, Арраян и Олгерхан се спускаха бавно по стълбите. Ентрери се изкачи и се мушна между тях, изблъсквайки Олгерхан по-плътно до парапета, което накара полуорка да се хване с две ръце.
Ентрери се обърна към Арраян, която се държеше за него и се люшкаше нестабилно. Премести се, за да дойде рамото му зад нея и с едно движение я вдигна в прегръдките си. Погледна към Олгерхан, за да се убеди, че смешникът няма да се прекатури след тях и започна да слиза.
Арраян вдигна ръка пред лицето му и той погледна към нея, право в очите й.
— Ти ме спаси — каза тя с едва доловим глас. — Всички нас.
Ентрери почувства приток на кръв към лицето си.
За миг видя лицето на Дуавел, наслоено върху сходните черти на Арраян. Наистина почувства топлина и му хрумна, че трябва просто да продължи да върви, далече от групата, и да отведе Арраян надалече от всичко това.
Чувствата му, толкова калени и прагматични, след като бе прекарал почти целия си живот в отчаяни опити да оцелее, се опитаха да подложат на съмнение желанието му, да му покажат колко е нелогично. Но за пръв път от три десетилетия тези практични чувства нямаха думата в съзнанието на Артемис Ентрери.
— Благодаря ти — прошепна Арраян и ръката й проследи очертанията на бузата и устните му.
Бучката в гърлото му бе твърде голяма, че да му позволи друг отговор освен бързо кимване.
— Това ще издържи, но не за дълго — съобщи Атрогейт, приближавайки се до перилата на терасата, която гледаше към основния етаж.
Отдолу шестимата останали другари на джуджето погледнаха към него и към продължаващите удари и драскане, носещи се от вратата зад гърба му.
— Повече гаргойли, отколкото мумии — обясни Атрогейт. — Гаргойлите не удрят толкова силно.
— Стаята далеч не е обезопасена — вметна Кантан, който все още стоеше до отворената книга. — Ще намерят начин да проникнат. Да се махаме.
— Да унищожим книгата? — попита Олгерхан.
— Ще ми се да можех.
— Тогава да я вземем с нас? — попита Арраян и ужасът в гласа й подсказа много неща.
Кантан се подсмихна насреща й.
— Тогава какво? — намеси се Елъри и това бяха първите думи, които изричаше от известно време насам, а гласът й трепереше. — Дойдохме тук с цел, която ни изглеждаше ясна. Нима ще избягаме, без да я изпълним…
— Не съм казвал нищо за бягане, скъпа ми командир Елъри — прекъсна я Кантан. — Но трябва да се махнем конкретно от тази стая.
— С книгата — заключи Елъри.
— Невъзможно — отвърна й Кантан.
— Ба! Ще я откъсна от земята! — каза Атрогейт, покачи се на парапета и скочи долу на стълбите.
— Книгата е защитена — каза Кантан. — Но така или иначе е само проводник. Няма да я унищожим или завладеем преди да унищожим източника на силата й.
— И този източник е? — попита Олгерхан и нито на Кантан, нито на Джарлаксъл убягна как полуоркът се стегна при задаването на въпроса.
— Това трябва да установим — отвърна магьосникът.
Джарлаксъл не остана убеден, защото погледът на Кантан пробягваше към Арраян, докато говореше.
Мрачният елф знаеше, чу магьосникът отдавна е „установил“ източника, както бяха направили те с Ентрери.
Един поглед към убиеца, чието лице бе сковано и студено, докато гневно наблюдаваше Кантан, подсказа на Джарлаксъл, че Ентрери схваща добре ситуацията и не е особено щастлив от заключенията, които Кантан очевидно си бе извадил.
— Тогава откъде започваме? — попита Елъри.
— Чувствам нещо долу — отвърна Кантан.
Джарлаксъл разпозна, че мъжът блъфира, макар да не бе сигурен защо. В интерес на истината мрачният елф не беше сигурен, че предположението на Кантан е неточно. Определено част от източника на конструкцията стоеше до него под формата на жената полуорк. Но Джарлаксъл знаеше, че тя е малка част, сякаш Арраян е била първоначалната искра, която е изпратила гномска ракета във въздуха, преди основната експлозия да изпъстри небето с ярко горящи искри.
— Замъкът би трябвало да има крал — отбеляза мрачният елф и го вярваше, макар да усещаше ясно, че Кантан счита, че всъщност е кралица и то, стояща недалеч.
Не беше нито времето, нито мястото да се изправи открито срещу магьосника, осъзна Джарлаксъл. Тропането по вратата отгоре продължаваше, а драскането по главните врати на кулата покрай Кантан и книгата го караше да вярва, че срещу тях са се вдигнали десетки немъртви чудовища.
Стаята не беше убежище и съвсем скоро щеше да се превърне в крипта.
„Джарлаксъл ще прелисти книгата и ти ще го пазиш“, отекнаха в главата на Елъри магически изпратените думи на Кантан. „Когато се отдалечим достатъчно, ще направиш онова, за което си обучена. Точно както обеща.“
Очите на Елъри се разшириха, но тя съумя умело да прикрие изненадата си.
До нея долетяха още магически мисли: „Победата ни е лесно достижима и аз знам как да го направим. Но Джарлаксъл ще се противопостави. Той вижда в това лична изгода, независимо от цената за Дамара. За наше добро и за доброто на земята, мрачният елф трябва да бъде убит.“
Елъри прие продължаващите думи в крачка, без да е изненадана. Естествено, не разбираше изцяло за какво говори Кантан. Лесно достижима? Защо Джарлаксъл да не се съгласи с нещо такова? Нямаше смисъл, но Елъри не можеше лесно да отхвърли източника на информация и заповедите си. Кантан я бе открил преди много години и чрез действията му тя бе спечелила много и като ранг, и като репутация. Уменията й като войн бяха закалени от много години тренировки, но остротата, която й позволяваше да спечели там, където други се проваляха, бе възможна единствено благодарение на работата на Кантан и сътрудниците му.
Макар да бяха врагове на трона и на собствените й роднини, Елъри знаеше, че отношенията между короната на Дамара и Цитаделата на убийците бяха сложни и далеч не толкова враждебни и съпернически, колкото изглеждаха за страничните наблюдатели. Елъри със сигурност бе спечелила доста от отношенията си с Кантан — и магьосникът никога не я бе карал да прави нещо срещу интересите на короната.
Дълбоко в себе си обаче тя знаеше, че става нещо повече от онова, което й казва магьосникът. Нима Кантан търсеше някаква лична изгода? Нима използваше Елъри, за да разреши личен проблем, който имаше с мрачния елф?
Сега!
Елъри се разтресе от рязката намеса и погледът й се премести върху Кантан. Той стоеше непоколебим с присвити очи и тънки устни.
В главата на Елъри изникнаха стотици въпроси, стотици неща, които й се щеше да изиска от магьосника.
Как можеше да последва такава заповед срещу някого, който не бе направил нищо нередно по време на експедицията, някой, когото бе поканила да се присъедини и който се бе справил толкова блестящо до момента? Как можеше да причини нещо подобно на някой, когото бе познала като любовник, макар това да не бе имало голямо значение за нея?
Един поглед към Кантан й подсказа как и защо може да го направи.
Магьосникът я ужасяваше, както и бандата главорези, които представляваше.
В този момент всичко се изясни на командир Елъри и тя призна пред себе си за пръв път истината за връзката си с Цитаделата на убийците и магьосника, който я представляваше. Беше прекарала години да оправдава тайните си отношения с Кантан, казвайки си, че личните й придобивки и начинът, по който ще ги използва, ще подпомогнат кралството. През цялото това време в ума си Елъри бе смятала, че тя контролира отношенията.
Тя, роднината на Трант и крал Гарет и кралица Кристин, винаги щеше да прави най-доброто за Дамара и за величието на Кървав камък.
Какво значение имаше, ако мрачните пипала на избора й я отдалечаваха от онзи „момент на чудо“, който всичките й роднини очакваха със завист, освобождаването на свещената сила, която ще покаже на света, че тя е отвъд обикновените войни, че е паладин от потеклото на Гарет Драконоубиец?
В този момент голата истина за самозаблудата и оправданията й се стовари тежко върху й. Може би Кантан й предаваше правдиви мисли, за да оправдае убийството на мрачния елф. Може би тя се опитваше да се самоубеди, че Джарлаксъл наистина е пречка за така нужната им победа.
„Да, това е — каза си жената. — Те всички искаха да победят, всички искаха да оцелеят.“ Смъртта на Мариаброн трябваше да означава нещо. Замъкът на Зенги трябваше да бъде победен. Кантан го знаеше и очевидно знаеше нещо за Джарлаксъл, което не бе известно на Елъри.
Въпреки най-новото преосмисляне, дълбоко в сърцето си Елъри подозираше нещо друго. Дълбоко в сърцето си тя осъзнаваше истината за отношенията си с Кантан и Цитаделата на убийците.
Но някои неща бе най-добре да останат погребани дълбоко.
Трябваше да му вярва, не за негово, а за свое добро.
Превръзката на окото му го гъделичкаше. Нищо конкретно не му хрумна, но Джарлаксъл разбираше, че някаква магическа намеса — изпращане или гадаене, някаква невидима вълна магическа енергия — е прелетяла покрай него.
В първия миг мрачният елф се бе притеснил, че кралят на замъка, за който бе споменал, може да ги наблюдава, но после, щом Елъри подметна: „Вярваш ли, че е възможно да открием нещо по-надълбоко в магическата книга? Нещо, което Кантан е пропуснал?“, Джарлаксъл осъзна, че източникът на магията не е някой друг, а именно техният спътник магьосник.
Мрачният елф се опита да не позволи на реакцията му на въпроса да покаже, че е хванат неподготвен, когато излъга:
— Сигурен съм, че знанията на почитаемия Кантан за Изкуството са много по-обширни от моите.
Очите и ноздрите на Елъри се разшириха и мрачният елф осъзна, че я е притеснил с временния си отказ.
Реши да не я разочарова.
— Но аз съм мрачен елф и съм прекарал векове в Подземен мрак, където магията не е съвсем същата.
Може би има нещо, което съм способен да разпозная, а е убягнало на Кантан.
Той погледна към магьосника, докато говореше и Кантан се поклони елегантно, отстъпи настрани и покани с ръка Джарлаксъл при книгата.
Нещата станаха толкова ясни, колкото бе възможно.
— Нямаме време за това — изръмжа Атрогейт и на мрачния елф му хрумна, че звучи „като на театър“.
— Така е — включи се Елъри. — Изведи останалите, Атрогейт — заповяда тя. — Аз ще остана тук, за да пазя Джарлаксъл, докато ситуацията позволява.
Елъри кимна към книгата, но Джарлаксъл й направи знак да мине първа. Когато я последва, премина покрай объркания Ентрери.
— Неприятности — успя да му прошепне тихо.
Ентрери не направи движение, с което да покаже, че е чул нещо и тръгна с Кантан, Атрогейт и двамата полуорки надолу в тунела, по който Мариаброн бе поел на последното си пътешествие.
Джарлаксъл застана пред отворената книга, но не започна да я прелиства. Вместо това наблюдаваше как останалите се спускат в тунела и остана загледан в тъмния изход за няколко мига. Почувства и чу как зад него Елъри пристъпя нервно от крак на крак. Осъзнаваше, че вниманието й е съсредоточено върху него — определено не „пазеше заради него“. По-скоро пазеше от него.
— Приятелят ти Кантан смята, че е разрешил загадката на замъка — каза мрачният елф. Обърна се, за да изгледа жената и забеляза как кокалчетата й са побелели около дръжката на брадвата. — Но греши.
Лицето на Елъри се изкриви от объркване.
— Какво ти е казал? Откъде знаеш това?
— Понеже знам какво е разпознал от книгата, тъй като съм виждал подобна на нея.
Елъри го изгледа твърдо, а ръката й стискаше здраво дръжката, докато хапеше устни. Очевидно не се чувстваше удобно от ситуацията.
— Казал ти е да ме задържиш тук и да ме убиеш, не защото се страхува, че ще се окажа пречка за бягството или победата ни, а защото се притеснява, че ще му съпернича за книгата и тайните, които съдържа. Определено е безпринципен.
Елъри залитна назад и почти не падна на пода след очевидно точната забележка на Джарлаксъл. Но мрачният елф не беше толкова глупав, че да вярва, че е способен да я убеди с приказки да се откаже от планираните действия. Затова не бе неподготвен за реакцията на жената, когато изрече думите си и тя се нахвърли с рев върху него.
В ръката на мрачния елф се появи кинжал, който с едно движение на китката прерасна в меч. Прехвърли го в лявата си ръка точно навреме, за да парира размаханата брадва на Елъри и отстъпи достатъчно бързо, че да избегне сблъсъка с щита й. Втори кинжал изскочи от гривната на ръката му и той го метна по нея, забавяйки нападението й достатъчно дълго, че да измъкне трети от магическата гривна и отново да направи движението с китка. Когато първоначалната атака утихна и двамата се изправиха един срещу друг на равна нога, мрачният елф държеше чифт дълги тънки мечове.
Елъри нанесе разсичащ удар с обратен захват и настъпи напред, докато Джарлаксъл се претърколи покрай удара й и направи промушващо движение с меча си. Щитът й го отклони, а хитро обратно извъртане на брадвата отби промушването на второто острие на мрачния елф, което бе насочено ниско към издаденото напред коляно на жената.
Елъри нанесе удар надолу с щита си, описа стегната обиколка зад него и се протегна напред, щом заобиколи.
Джарлаксъл изви бедра назад после отново се измести напред зад проблясващата брадва. Спря и се хвърли на една страна, когато Елъри съкрати замаха си и се втурна рязко напред с могъща брадва в готовност. Движеше се плътно с него, стъпка по стъпка. Насочен под ъгъл меч отклони страховития й удар надолу. Щитът й удари един от мечовете и го отклони, после се вдигна, за да посрещне втория, после отново надолу, после…
Джарлаксъл бе твърде бърз с второто острие, изимитира висок удар още веднъж, но вместо това атакува ниско.
Елъри обаче също бе бърза и щитът се спусна навреме.
Жената се втурна напред с ръмжене и на Джарлаксъл се наложи да отстъпи бързо и да се завърти настрани. Вдигна и двата си меча в отчаян опит да парира и прие удара с щит в рамото, доволен, че инерцията му позволява да остави малко разстояние между себе си и изненадващо умелата жена.
— Ако спечеля отново, ще се озовеш ли в леглото ми? — подкачи я той.
Елъри не се усмихна.
— Тези дни отдавна отминаха.
— Не нужно да е така.
Отговорът на Елъри дойде под формата на нова внезапна атака и вихрушка от удари, които накараха Джарлаксъл да се защитава яростно и да отстъпва стъпка след стъпка.
Ентрери мина забързано покрай Атрогейт.
— Ще вървя най-отпред — обясни той. — Следвайте ме бързо, но внимателно.
Затича се надолу по коридора, блъсна вратата и връхлетя в стаята, където Мариаброн лежеше неподвижно с меч, поставен върху гърдите и острие, спускащо се под кръста му.
Ентрери поклати глава и отхвърли трагичната гледка. Пресече стаята до другата врата, направи повърхностна проверка за капани, когато видя, че не е била отваряна скоро и мина през нея, за да открие още един извит, спускащ се тунел.
Спусна се надолу и внимателно запали първата двойка факли, като чукна по плочата за натиск. После се обърна, изтича до вратата и се покатери покрай нея до върха на рамката. Използвайки единствено дребния ръб и покрива над себе си, убиецът се застопори на едно място.
Няколко мига по-късно Атрогейт мина под него, последван на близко разстояние от Олгерхан и Арраян.
Кантан се движеше последен. Преминаха, без да забележат убиеца, и преди още да са изчезнали зад завоя на тунела, Ентрери закачи пръсти за рамката на вратата, залюля се надолу и се приземи леко в стаята с Мариаброн. В мига, в който се приземи, се затича и продължи обратно нагоре по коридора.
Движенията й до голяма степен бяха в духа на бойния стил и нивото на умения, които му бе демонстрирала при спаринга им преди време във Ваасанската порта.
Елъри не бе новачка в битките и бе практикувала предимно техники за двубой. Усилията й подлагаха Джарлаксъл на изпитание при всяко движение. Той обаче я бе победил тогава и знаеше, че може да я победи отново.
Тя също би трябвало да го знае, както и Кантан, който я бе изпратил, би трябвало да разбира.
Освен…
В крайна сметка те бяха „Цитаделата на убийците“.
Елъри продължи потока на битката, нанасяйки бързи разсичащи удари с брадвата си, като наблягаше все повече и повече на дясната страна на Джарлаксъл.
Придружаваше почти всеки замах с внезапно изстрелващо мушкане с щита, като едновременно не оставяше пролуки в защитата си за мрачния елф и балансираше извъртанията си така, че краката й да са в правилната позиция, че да я тласкат наляво-надясно или напред-назад, според нуждата.
Беше добра, но не достатъчно и двамата го знаеха.
Наблюдателният елф за малко да пропусне момента, в който Елъри кръстоса крака — толкова плавна бе промяната. При все, че го забеляза, Джарлаксъл беше неприятно изненадан колко ефикасно и бързо жената внезапно се завъртя, така че щом отново бе с лице към него, тежката атака на брадвата бе насочена отляво.
И не можеше да я спре.
Очите на Джарлаксъл се разшириха и той дори се усмихна на „смъртоносния замах“ — движението, често използвано от убийците, онова допълнително ниво на бойни умения отвъд всякакви разумни граници, които противникът им очакваше. Джарлаксъл, естествено, бе очаквал нещо подобно, но въпреки това, щом го видя да се разкрива пред очите му, се страхуваше, знаеше, че не може да го спре.
Елъри изрева и замахна яростно към рамото на мрачния елф. Джарлаксъл се намръщи и преметна меча си в опит поне частично да отклони удара, като едновременно с това се хвърли настрани, в отчаян опит да се махне от пътя на брадвата.
Но ревът на Елъри премина в писък, а брадвата й се заклати насред удара. Ръката й увисна безчувствено, щом Нокътя на Шарон се стовари върху рамото й.
Майсторски изработената сребърна броня изтрака и се разхлаби, когато раменната връзка се скъса от силата на удара.
Тя залитна и се обърна в опит да се свести и да вдигне щит, за да отблъсне убиеца.
Другата ръка на Ентрери обаче вече бе под щита й и камата лесно намери шева на нагръдника и се плъзна между ребрата на жената в лявата страна на гърдите й.
Елъри замръзна безпомощна на ръба на поражението.
Ентрери не завърши движението, а я задържа там с камата на място. Елъри го изгледа гневно и той призова изсмукващите живот сили на оръжието само за момент, колкото да й позволи да осъзнае цялата истина за очакващата я съдба.
Тя не настоя. Беше победена и го показа. Ръката, с която държеше оръжието увисна и не се опита да спре брадвата, когато се изплъзна от хватката й и издрънча на пода.
— Интересен обрат на събитията — отбеляза Джарлаксъл, — че Кантан се обърна срещу нас толкова бързо.
— И че роднина на краля на Дамара е инструмент на гилдията на убийците — добави Ентрери.
— Не знаеш нищо — изръмжа насреща му Елъри или понечи да го направи, но той завъртя камата съвсем леко и я накара да се изправи на пръсти. Командирът едва си пое въздух насред вълната от болка.
— Когато те питам, ще отговаряш — нареди й Ентрери.
— Казах ти, че Кантан е заблуден — обърна се към нея Джарлаксъл. — Вярва, че убивайки Арраян, ще победи кулата — той се обърна към Ентрери. — Вярва, че тя е Херминикъл на замъка, но аз не съм съгласен.
Очите на Ентрери се разшириха.
— Това е извън силите на Арраян — обясни Джарлаксъл. — Може би е започнала процеса, но нещо по-могъщо от нея се е намесило.
— Не знаеш нищо — произнесе през стиснати зъби Елъри.
— Знам, че ти, законният представител на крал Гарет в това приключение, се канеше да ме убиеш, макар да не съм извършил нищо срещу короната и рискувам всичко в името на кралството — отбеляза Джарлаксъл.
— Така твърдиш ти.
— Значи отричаш, без доказателство, понеже Кантан ще се отърве от Джарлаксъл, ще се отърве от нас — добави мрачният елф, — че той може да претендира за всякакви тайни, които Зенги е оставил на това място и в тази кула. Ти си пионка, при това доста глупава, лейди Елъри. Разочароваш ме.
— Тогава приключвай с мен — отвърна тя.
Джарлаксъл погледна към Ентрери и забеляза, че приятелят му почти не обръща внимание. Той измъкна ножа и се стрелна към изхода на тунела и четиримата, които така глупаво бе оставил сами.
Магическият й щит абсорбира голяма част от удара, но въпреки това мълнията на Кантан я запрати към една стена.
— Ще боли по-малко, ако отслабиш защитите си и приемеш неизбежното — отбеляза магьосникът.
Отстрани Олгерхан за пореден път се опита да се добере до Кантан и Атрогейт отново бе там, за да го блокира.
— Тя е основата на замъка — каза Кантан на едрия разгневен полуорк. — Когато загине тя, ще загине и звярът на Зенги.
Олгерхан изръмжа и нападна — или по-скоро се опита, но Атрогейт го изрита в глезените и го запрати на земята с лице към пода.
— Остави нещата да се случат — предупреди го джуджето. — Тук няма възможности за избор.
Олгерхан скочи на крака и яростно замахна със сопата си към джуджето.
— Е, добре тогава — каза джуджето и с лекота избегна сечащия удар. — Правиш погрешен избор.
— Приключвай с твърдоглавия глупак — инструктира го Кантан и спокойно запрати срещу Арраян серия щипещи, блестящи снаряди.
Магьосницата полуорк бе издигнала достатъчно щитове, за да отклони основната част от атаките, но непрестанният порой я караше да отстъпва и тя беше безпомощна, нямаше и шанс за контраатака.
За Олгерхан гибелта се приближаваше дори по-бързо. Полуоркът бе добър и завършен боец по стандартите на Палишчук, но срещу Атрогейт не бе нищо повече от сечащ новак, а в отслабеното си състояние даже не бе обещаващ. Замахна отново и бе блокиран, после се опита да нанесе тромав страничен удар.
Атрогейт се плъзна под замахналата сопа, като въртеше и двата си боздугана. Оръжията на джуджето се стовариха тежко и почти едновременно върху външната част на коленете на Олгерхан. Преди краката му дори да успеят да се подгънат, Атрогейт скочи напред и заби челото си в слабините му.
Олгерхан се преви одве, а Атрогейт засили нагоре един от боздуганите, така че веригата се уви около врата на полуорка, а тежката топка го удари в лицето. Със завъртане и внезапно грубо дръпване, което счупи кост, Атрогейт преметна Олгерхан през рамо и го запрати безпомощен на земята.
— Олгерхан! — извика Арраян и също залитна и падна на колене.
Кантан наблюдаваше сцената с голям интерес.
— Свързани са по някакъв начин — размишляваше на висок глас. — Физически. Може би освен кралица замъкът има и крал.
— Човекът идва — извика Атрогейт щом погледна покрай Кантан към коридора.
„Стига размишления“, каза си магьосникът и се възползва от слабостта на Арраян, за да запрати още едно заклинание, пълна с киселина магическа стрела.
Тя проби защитната й сфера, удари я в стомаха и я събори в седнала позиция до стената. Арраян извика от болка и се опита да сграбчи дребното оръжие с треперещи ръце.
— Убий го щом влезе — инструктира го Кантан.
Магьосникът изхвърча от стаята през един от страничните коридори, точно когато Ентрери нахлу.
Убиецът погледна към Атрогейт, към Олгерхан и към Арраян, после обратно към джуджето, което се приближаваше неотклонно с развъртени боздугани. Атрогейт сви рамене.
— Предполагам, че това е начинът, по който трябва да свършат нещата — каза джуджето почти извинително.
Елъри държеше ръцете си разперени настрани, без да знае какво се предполага да направи.
— Вземай оръжието си и да се махаме — каза й Джарлаксъл.
Тя го изгледа за няколко мига, после се наведе да вземе брадвата, като през цялото време гледаше към Джарлаксъл сякаш очакваше да я нападне.
— О, вдигни я — каза мрачният елф.
Въпреки това Елъри се поколеба.
— Нямаме време за това — каза Джарлаксъл. — Ще нарека малката ни битка недоразумение, и съм убеден, че в момента я виждаш по същия начин. Освен това сега вече знам номера ти — а той е прекрасно движение! — и ако отново се изправиш насреща ми, ще те убия. — Спря се и я изгледа похотливо. — Може би ще ти изискам някакво заплащане по-късно, но засега нека да приключим с този замък и адското изчадие Зенги.
Елъри вдигна брадвата си. Джарлаксъл се обърна и тръгна след Ентрери.
Жената нямаше представа какво да прави или на какво да вярва. Емоциите й се вихреха също както и мислите й и тя се почувства много странно.
Направи крачка към Джарлаксъл, изпълнена с желание всичко просто да се свърши и да се върне обратно в Дамара.
Подът се надигна и я погълна.
Когато чу тупването зад себе си, Джарлаксъл рязко се обърна, насочил мечове в готовност. Моментално видя, че оръжията няма да са нужни. Бързо отиде до Елъри и се опита да я разтърси. Приближи лицето си до устните й в опит да почувства дъха й и огледа малката рана, нанесена от Ентрери.
— Значи камата все пак стигна до сърцето ти — каза Джарлаксъл с тежка въздишка.
Ентрери не беше сигурен дали Атрогейт е невероятно добър или просто необичайният му стил и въоръжение — никога не бе чувал за друг, който да се бие едновременно с два боздугана — го караха да се движи по странни и неудобни начини.
Каквато и да бе причината, Ентрери осъзнаваше, че е в беда. Един поглед към Арраян му подсказа, че нейното положение е още по-отчайващо. Това някак си го притесняваше също толкова, ако не и повече.
Той заглуши разстройващата мисъл с ръмжене и извика серия от стени от пепел в опит да отклони твърдоглавото и яростно джудже. Естествено, Атрогейт просто преминаваше успешно през всяка стена, ревейки и размахвайки оръжията толкова енергично, че Ентрери не смееше да се приближи.
Опита се да открие слабостите на джуджето. Да намери пролука в защитата на малкия звяр. Но Атрогейт беше твърде прибран, а движенията му твърде координирани. Предвид силата на джуджето и странните заклинания на боздуганите му Ентрери просто не можеше да рискува да си разменят удари, дори и с могъщите си оръжия.
Нито пък можеше да блокира, защото се страхуваше, че Атрогейт може да увие във веригата на боздугана си някое от оръжията му и да го измъкне от ръцете му.
Или по-лошо, възможно ли бе ръждивата слуз, покриваща оръжието в лявата ръка на джуджето, да съсипе острието на Нокътя на Шарон?
Ентрери използваше бързината си и се стрелваше насам-натам, имитирайки удар и отстъпвайки почти веднага. В този момент не се опитваше да нанесе удар, макар че вероятно би пробвал промушване, ако се появеше пролука. Вместо това убиецът се движеше така, че да вкара джуджето в различен ритъм. Караше Атрогейт да се движи странично или да се обръща бързо, все движения, които бяха нетипични за праволинейния войн.
Ентрери обаче знаеше, че това щеше да отнеме много, много време и след още един поглед към Арраян осъзна, че тя няма да издържи.
С тази неприятна мисъл в главата той се хвърли изведнъж, обръщайки инерцията на отскока си в опит за бързо убийство.
Но един свистящ боздуган отклони Нокътя на Шарон настрани, а вторият изпрати Ентрери в отчаяно странично превъртане. Атрогейт го последва с развъртени оръжия и Ентрери едва успя да му се измъкне и да избегне размазване на черепа.
— Търпение… търпение — подкачи го джуджето.
Ентрери осъзна, че Атрогейт познава точно стратегията му и вероятно е виждал същата техника, използвана от всеки умел опонент, срещу когото се е изправял.
Убиецът трябваше да я премисли. Трябваха му малко пространство и време. Внезапно се втурна напред, но докато Атрогейт успее да нададе въодушевен вик, Ентрери бе изчезнал, спринтирайки през стаята.
Атрогейт се спря и го изгледа с открито любопитство.
— Бягаш или мислиш да ме удариш отдалече? — попита джуджето. — Ако бягаш, момче, изчезни кат жребче. Но знай отсега, че близо стоя! Буахаха!
— Макар да намирам външния ти вид за отблъскващ, джудже, не си и помисляй, че бих побягнал от такъв като теб.
Атрогейт се разсмя гръмогласно и нападна — или поне се впусна в атака, защото щом започна да скъсява разстоянието между себе си и Ентрери, отстрани долетя продълговат диск, който се разшири и разпъна и се приземи на пода между двамата. Атрогейт не успя да спре инерцията си и се приземи с главата надолу в междупространствената дупка.
Изрева. Изпсува. Приземи се тежко на десет крачки дълбочина.
После продължи да псува още малко, при това в рими.
Ентрери погледна към входа на тунела, където се беше подпрял Джарлаксъл.
Мрачният елф сви рамене и отбеляза:
— Капан за мечки?
Ентрери не отвърна. Прелетя през стаята до Арраян и бързо измъкна магическата стрела от корема й. Взря се в злокобния снаряд и с нарастващ гняв проследи как върхът му продължава да изпомпва киселина. Поглед към Арраян му подсказа, че е дошъл навреме, че раната не е смъртоносна, но не можеше да отрече истината, когато погледна ясното й лице. Тя умираше и буквално бе с единия крак в отвъдния свят.
Отчаяние обхвана Ентрери. Виждаше паднала пред себе си не Арраян, а Дуавел. Разтърси жената и й изкрещя да се върне. Без да се замисля за действията си, откри, че я прегръща, после я отблъсна на една ръка разстояние и продължи да я вика отново и отново.
Паднал на пода на една страна, умиращият Олгерхан видя как силите на Арраян я напускат и осъзна, че голяма част от настоящите тегоби на скъпата му приятелка се дължат на магическото им обвързване. По същия начин както пръстенът бе накарал Олгерхан да сподели теглото й, така бе започнал да действа и наобратно. Олгерхан знаеше, че раните му са фатални и е на прага на смъртта.
И вземаше Арраян със себе си.
С цялата сила, която успя да събере, полуоркът измъкна пръстена от ръката си и го метна настрани.
Причерня му, а в същото време Арраян отвори очи.
Ентрери се дръпна назад с изненада. Тя все още изглеждаше ужасно, по-слаба от всеки друг, когото някога бе виждал. Единственият начин, по който можеше да я опише, бе изтъняла и лишена от живителна енергия. По-крехка, отколкото едно човешко същество би трябвало да бъде, много по-крехка, отколкото преди битката.
Но все още бе жива, в съзнание, и както осъзна убиецът, бе изпълнена с гняв.
— Не! — изкрещя жената. — Олгерхан, не!
Тонът й подсказваше, че се кара на полуорка, но в същото време е наясно с раната му. В комбинация с внезапното й завръщане от гроба това действително учуди убиеца. Ентрери погледна отново към Джарлаксъл, който напрегнато изучаваше двойката, но изглеждаше не по-малко любопитен.
Арраян — слаба, изцедена и тежко ранена, се довлачи покрай Ентрери до своя другар.
— Ти свали пръстена — каза тя и хвана лицето му в ръце. — Сложи го обратно! Олгерхан, сложи го обратно!
Той не можеше да й отговори.
— Ти искаше да ме спасиш — изплака Арраян, — но нима не знаеш? Не мога да бъда спасена, за да те гледам как умираш. Олгерхан, върни се при мен. Трябва! Ти си всичко, което обичам, единственият, когото обичам. Ти си, Олгерхан. Винаги си бил ти. Моля те, върни се при мен!
Гласът й ставаше все по-слаб, а раменете й се тресяха от ридания, докато държеше скъпия си приятел в прегръдките си.
— Пръстенът? — попита Джарлаксъл.
Арраян не отговори, но мрачният елф осъзнаваше каква е истината и без нейна помощ. Помисли си за всички онези мигове, когато двойката бе изглеждала така, сякаш споделя болката и умората си.
— Значи замъкът има крал — отбеляза Джарлаксъл, обръщайки се към Ентрери, но убиецът не го слушаше.
Стоеше и се взираше в двойката, подсмихвайки се на себе си и на глупавите си фантазии за бъдеще заедно с Арраян.
Без нито дума обяснение Артемис Ентрери изхвърча от стаята.
Глава 20
Просто така
Макар да бе уверен, че си е свършил работата с Арраян и Олгерхан и че Атрогейт ще се справи с убиеца, Кантан се оглеждаше многократно, докато тичаше по спускащия се надолу коридор. Въпреки че погледът му се обръщаше към онова, което беше зад него, мислите му бяха в бъдещето, защото той знаеше, че между страниците на книгата на краля вещер се крие голяма награда. Прегледът на тома му бе показал възможности, които надхвърляха въображението му. В тази книга бе скрита тайната, която щеше да му даде господство над замъка, без това да му отнеме жизнената сила, както беше станало с Арраян. Беше сигурен в това! Така го беше планирал Зенги.
Книгата хващаше невежия и използваше душата му, за да построи замъка.
Но това беше само половината от заклинанието.
Вече построена, крепостта можеше да бъде завладяна от някой достатъчно мъдър и силен, за да я превземе.
Кантан можеше да го направи. Със сигурност Кнеликт, един от най-великите магьосници в земите на Кървав камък, също беше способен. Нима сега Цитаделата на убийците си беше намерила нов дом, от който открито можеха да оспорят претенциите за господство на крал Гарет?
— Ах, възможностите — промърмори Кантан, когато приближи следващата врата.
Замъкът беше притихнал или скоро щеше да бъде, смяташе той, или поне вече не можеше да се възстанови, при положение, че живителните му сили бяха прекъснати. Въпреки това магьосникът беше в готовност.
Хвърли отваряща магия, от която вратата се завъртя навътре много преди той физически да влезе в стаята. Видя движение в просторната зала отвъд и дори не изчака да разпознае типа създание, преди да започне заклинанието си.
До прага се приближи гнолска мумия. Послужи му като първоначална цел, първата точка за удар.
Към главата на мумията се изви мълния, после се стрелна към следващата цел и продължи нататък. Отслабваше с всеки следващ удар, но направи няколко прескока. Първата мумия се превърна в купчина тлеещи парцали и Кантан бързо приготви следващата си магия. Бързо огледа голямата стая и видя пътя на първия си удар. Веригата бе ударила пет цели, всичките мумии.
Последното ударено създание беше най-здраво, затова Кантан обърна посоката и уцели първо него.
За секундата, която отне на втората верижна мълния да прескочи през оставащите мумии, всичките четири се свлякоха и от тях останаха само димящи обвивки.
Кантан се втурна вътре и изведнъж припламнаха мангали. Магьосникът хвърли поглед на десет стъпки над главата си към тавана и видя издайническите яйцевидни форми на деймоните пазители, сгушени над всеки от четирите мангала в стаята.
Подсмихвайки се, Кантан изпълни с мрежа от лепкави нишки горните две стъпки от залата, от стена до стена. Според него това беше само предпазна мярка, тъй като замъкът трябваше да е мъртъв. Можеше вече съживените чудовища да остават, като мумиите, мислеше той, но след като Арраян беше мъртва, не трябваше да се вдигат други.
Магьосникът спря да си поеме дъх и да обмисли положението. Надяваше се Елъри да е приключила с проблемния мрачен елф, а Атрогейт с еднакво неприятния убиец.
Смъртта на Мариаброн беше късмет за Цитаделата.
Недисциплинираният, но лоялен рейнджър със сигурност щеше да предаде ценния дар на Зенги на крал Гарет и глупаците, които управляваха Дамара.
Въпреки това Кантан знаеше, че все още трябва да подхожда много предпазливо. Надяваше се предположението му за качествата на замъка да е вярно, защото задачата му наистина да разшифрова тайните на книгата щеше да бъде много по-трудна, ако се налагаше през половината от времето да унищожава чудовища.
Трябваше бързо да се събере отново с Атрогейт и Елъри и да си почине малко. Почти беше изхабил магическите си заклинания за деня, и макар че смяташе, че битката е спечелена, не му харесваше да се чувства уязвим. Магията му беше неговата броня и неговият меч.
Без магиите си той беше просто един умен, но доста немощен човек.
По тази причина не му беше приятно да види как един мъж нахлува много решително в стаята.
Далеч не мъртви, както бе предположил Кантан, външните стени на голямата структура гъмжаха от живот. Гаргойли, възстановени след битката на хълма от предишната нощ, излитаха със залеза и бързаха да изминат няколкото мили до стените на Палишчук.
Там бяха вдигнали защитните съоръжения и започна отчаяната битка. Но стените не бяха голяма пречка за крилатите създания и те нахлуха в града, търсейки лесни жертви.
В стаята си Калихай чу суматохата, която се вдигна на улиците, смесицата от тревожните викове и звуците от битката. Погледна към Дейвис Енг, който дишаше тежко в очакване и сковаващ страх. Жегна я искрица съчувствие, защото само можеше да си представи ужаса му от това, че е напълно безпомощен.
— Какво става? — успя да прошепне той.
Калихай нямаше отговор. Премести се до единствения прозорец на стаята и дръпна завесата. Видя боя долу на улицата, където трима стражи полуорки сечаха и се втурваха след един гаргойл, който правеше къси подскоци и се измъкваше. Калихай ги гледа известно време, очарована от странните движения и танца.
После извика и падна назад, когато един гаргойл нахлу през прозореца, разпръсквайки парченца стъкло, и посегна с ноктите си към гърлото й.
Тя се остави да падне, като се превъртя назад и се изправи леко на крака, обърна посоката на движение и скочи напред, а втурналият се към нея глупав гаргойл се наниза на острието й.
Но на прозореца имаше друг, готов да заеме мястото му.
— Помогни ми — извика Дейвис Енг.
Калихай не му обърна внимание, само си помисли, че ако положението станеше много отчаяно, може би можеше да го използва като примамка за зверовете, докато се измъква през вратата.
Но тази неприятна възможност беше далеч и тя пристъпи напред, за да посрещне следващия нападател, въртейки меча си с майсторството на опитен ветеран.
— Бъди разумен, приятелю — каза Кантан, докато отстъпваше назад. Артемис Ентрери пристъпваше към него с напълно безизразно лице. — Момичето е мъртво?
Никакъв отговор.
— Бъди разумен, човече — повтори Кантан. — Тя беше източникът на сила за това място — нейната жизнена сила го подхранваше.
Никакъв отговор. Не след дълго гърбът на Кантан се опря в стената, а Ентрери все още напредваше към него, с меча и камата в ръце.
— Ах, но ти я харесваше, нали?
Кантан се засмя — трябваше да признае пред себе си, че нямаше друга причина, освен да прикрие искреното си неудобство. Защото нямаше много останали му магии, а щом Ентрери бе намерил начин да победи Атрогейт, значи наистина бе страшен противник.
Той все още не му отвръщаше и Кантан направи бърза магия, която го прехвърли в другия край на стаята с извънизмерно „премигване“.
Ентрери само се обърна и решително приближи.
— Богове, не ми казвай, че си убил Атрогейт — каза Кантан. — Е, той беше много ценен за Цитаделата — сега ще ти направя услуга, като убия и теб. Каквото и да си говорим, боя се, че не мога да простя това, Кнеликт също не би могъл. — Накрая махна с ръце и изпрати светкавица към Ентрери.
Но не беше толкова лесно. Ентрери се дръпна, преди да го удари, като внезапно и ефективно се сниши и претърколи настрани.
Кантан вече правеше втора магия, изпращайки серия от магически снаряди, които никой, дори Артемис Ентрери, не можеше да избегне. Но убиецът понесе с ръмжене жилещите им ухапвания и продължи да настъпва.
Смеейки се, Кантан започна да приготвя още една мълния, но през въздуха се стрелна кама, удари го в гърдите и прекъсна заклинанието му. Естествено, магьосникът беше добре защитен срещу такива обикновени атаки и дори инкрустираната кама отскочи. Той бързо се съсредоточи и изпрати удара си към мъжа — или онова, което мислеше, че е той, както осъзна твърде късно, защото бе само стена от пепел.
С нарастваща боязън Кантан се обърна и огледа стаята.
Нямаше и следа от Ентрери.
Завъртя се отново, после спря и промърмори:
— О, умно.
Нямаше нужда дори да поглежда, за да разбере уловката и движението на убиеца.
Защото в онзи момент на разсейване от камата, при онова рефлекторно мигване на магьосника, Ентрери не само бе замахнал с меча и направил стената от пепел, но и бе скочил нагоре и се бе хванал в мрежата на Кантан.
Магьосникът погледна нагоре към него. Убиецът се беше свил, с крака, долепени към гърдите, а ръцете му бяха пъхнати в здравата мрежа. Той се изпъна и се залюля назад, а после към Кантан. Докато се движеше напред, той подхвърли нещо, което държеше в едната си ръка — просто устройство с кремък и огниво. Искрата от него подпали мрежата и за един миг я изгори цялата, точно когато Ентрери стигна връхната точка от люлеенето си.
Той полетя напред, превъртя се в задно салто и протегна ръце и крака, за да контролира падането си. Приземи се леко и със съвършено равновесие точно пред магьосника и извади меча си.
Умелият магьосник удари пръв със зашеметяваща мълния, която изпращя по цялото тяло на Ентрери и изкара искри от меча му. Челюстта му изтрака неконтролируемо, мускулите му се напрегнаха и отпуснаха, едната му ръка се сви в стегнат юмрук, а кокалчетата на другата побеляха върху дръжката на Нокътя на Шарон.
Но Ентрери не отлетя назад и не се свлече. Изръмжа и се задържа прав. Понесе удара и с невероятна решителност и проста издръжливост се пребори с него.
Когато мълнията свърши, Ентрери внезапно се завъртя и замахна с Нокътя на Шарон. Със силата на това острие, преминаващо през защитите на всякакви заклинания и талисмани, Ентрери можеше много лесно да убие ужасения магьосник, да отдели главата му от раменете. Но Нокътя на Шарон не достигна целта и удари диагонално, разрязвайки магьосника от рамото до хълбока от другата страна.
Кантан беше зашеметен и се свлече назад, без да може да се отдръпне достатъчно. В този миг Ентрери, с все така студено и безизразно лице, че Кантан се зачуди за миг дали не е само един одушевен труп, скочи високо със завъртане и му нанесе ритник, от който главата му се отметна назад.
Ентрери прибра ценната си кама и изтри кръвта от носа и устата си, докато отново се приближи към простряния Кантан. С лице към пода, мъжът се затътри и упорито се изправи на лакти.
Ентрери го изрита в главата и после повтори, преди Кантан да притихне на пода. Убиецът прибра меча си, но задържа камата си, когато грабна полуприпадналия магьосник за тила и го завлече обратно в коридора.
— Несъмнено ще проявиш сговорчивост по този въпрос — каза Джарлаксъл, който бе подпрял ръце на коленете си и надничаше през ръба на дупката към Атрогейт. — Не можеш да излезеш без моя помощ.
С ръце на хълбоците Атрогейт само се взираше в него.
— Трябваше да направя нещо — каза Джарлаксъл. — Нима можех да те оставя да убиеш приятеля ми?
— Ба! Нямаше да се бия с него, ако той не се беше сбил с мен.
— Така е, но помисли за Олгерхан.
— Помислих и го убих.
— Понякога подобни действия раздразват хората.
— Не трябваше да застава на пътя на моя приятел.
— Така че твоят приятел да може да убие момичето?
Атрогейт сви рамене сякаш нямаше значение.
— Имаше си причина.
— Погрешна причина.
— Каквото било, било. Извинение ли искаш?
— Не аз искам нещо — отвърна Джарлаксъл. — Ти си в нужда, не аз.
— Ба!
— Не можеш да излезеш. Гладуването е неприятен начин за един войн да умре.
Атрогейт само сви рамене, приближи се до едната страна на дупката, огледа отвесната стена за момент и седна на земята.
Джарлаксъл въздъхна и се обърна, за да огледа Арраян. Тя все още държеше в ръце главата на Олгерхан и му шепнеше.
— Не смей да ме оставяш — помоли се тя.
— И чак сега осъзнаваш, че го обичаш? — попита Джарлаксъл.
Арраян му хвърли изпълнен с омраза поглед, който му подсказа, че предположението му е вярно.
Шум от коридора накара Джарлаксъл да се обърне, но не и жената. В стаята влезе Ентрери, мърморейки си под нос и влачейки Кантан с една ръка. Заобиколи дупката и застана до Арраян и Олгерхан.
Жената го изгледа със смесица от изненада, любопитство и ужас.
Ентрери нямаше време за това. Сграбчи я за рамото и я бутна настрани, после стовари Кантан пред Олгерхан.
Арраян тръгна към него, но той я спря с най-студения и ужасяващ поглед, който тя бе виждала.
Щом се махна от пътя му, Ентрери насочи вниманието си към Олгерхан. Сграбчи ръката на грамадния полуорк и я дръпна над стенещия Кантан. Постави камата в дланта на Олгерхан и го накара да стисне пръсти около нея. Погледна към Арраян, после към Джарлаксъл и заби оръжието в гърба на Кантан.
Освободи палеца си, постави го в основата на украсената с камъни дръжка на камата и накара острието да поеме силите на жертвата. Вампиричното оръжие се зае със задачата си с удоволствие, изсмуквайки душата на Кантан и вливайки я в носителя си.
Гърдите на Олгерхан се повдигнаха и очите му се отвориха, докато прочистваше дробовете си и поемаше първата глътка въздух след доста дълга пауза. За момент продължи да се задъхва. Очите му се разшириха от ужас, когато осъзна източника на оздравяването си.
Опита се да дръпне ръката си.
Ентрери обаче я задържа твърдо на мястото й, принуждавайки го да се храни, докато живителните сили на Кантан не се изчерпаха напълно.
— Какво направи? — извика Арраян, а тонът й се колебаеше между радост и ужас.
Пристъпи към тях и Ентрери не се опита да я спре.
Измъкна камата от хватката на Олгерхан и се премести настрани.
Арраян се хвърли върху приятеля си, хлипайки от радост и мълвейки отново и отново:
— Винаги си бил ти.
Олгерхан просто поклати глава и за момент се взря в Ентрери с празен поглед. Изправи се до седнало положение, оздравял и с подновени сили. После се съсредоточи върху Арраян, върху думите й и зарови лице в косите й.
— Ах, колко е милостиво сърцето ти — обърна се към убиеца Джарлаксъл. — Колко щедро от твоя страна, имайки предвид, че съперникът за наградата ти щеше да изчезне завинаги.
— Може би просто исках да видя Кантан мъртъв.
— Тогава може би трябваше да го убиеш в другата стая.
— Млъкни.
Джарлаксъл се изсмя и въздъхна едновременно.
— Къде е Елъри? — попита Ентрери.
— Май успя да засегнеш сърцето й.
Ентрери поклати глава заради цялата лудост.
— Така или иначе на нея не можеше да се разчита — каза Джарлаксъл. — При това очевидно. Обидно ми е, когато жени, с които съм делил леглото, се обръщат срещу мен с такава ярост.
— Ако се случва често, може би трябва да поработиш върху техниката си.
Това накара Джарлаксъл да се разсмее, но само за момент.
— Значи останахме петима — каза той. — Или може би четирима — добави и погледна към дупката.
— Твърдоглаво джудже? — попита убиецът.
— Има ли друг вид?
Ентрери се премести на ръба на дупката.
— Хей, грознико — извика надолу. — Приятелчето ти магьосник е мъртво.
— Ба! — изсумтя Атрогейт.
Ентрери погледна обратно към Джарлаксъл, после се премести, сграбчи трупа на Кантан и го метна през ръба на дупката, където тялото се стовари до изненаданото джудже.
— Приятелят ти е мъртъв — повтори Ентрери и този път джуджето не оспори твърдението му. — Сега имаш избор.
— Да го изям или да умра от глад? — попита Атрогейт.
— Да го изядеш и евентуално да умреш от глад — поправи го Джарлаксъл, който застана до Ентрери и надникна надолу. — Или можеш да излезеш от дупката и да ни помогнеш.
— Да ви помогна за какво?
— Да победим — отвърна мрачният елф.
— Не провалихте ли точно тази възможност, когато Кантан се опита да я приложи?
— Не — заяви Джарлаксъл убедено. — Кантан грешеше. Вярваше, че Арраян продължава да е източник на сила за замъка, но не е така. Тя наистина е била началото на заклинанието, но това място е далеч отвъд нея.
В този момент мрачният елф бе приковал вниманието на всички останали, като Олгерхан бе възвърнал цвета на лицето си и отново стоеше стабилно.
— Ако вярвах, че не е така, сам щях да убия Арраян — продължи Джарлаксъл. — Но не. Този замък си има крал, при това силен и могъщ.
— Откъде знаеш това? — попита Ентрери и изглеждаше също толкова объркан и изпълнен със съмнения, колкото и останалите, дори Атрогейт.
— Видях достатъчно от книгата, за да разпозная, че е различна от онази, използвана от Херминикъл в околностите на Хелиогабалус — обясни мрачният елф. — Има и нещо друго.
Той постави ръка върху междупространствения джоб, където държеше камъка с форма на череп, който бе отнел от книгата на Херминикъл.
— Чувствам някаква сила тук, могъща сила. Осъзнавам го ясно и предвид всичко, което знам за Зенги и наученото от сестрите драконки, с думите и страха, така очевиден в очите им, не е трудно да видя логиката във всичко.
— За какво говориш? — попита Ентрери.
— Сестри драконки? — добави Атрогейт, но никой не му обърна внимание.
— Кралят — каза Джарлаксъл. — Знам, че съществува и знам къде е.
— И знаеш как да го убиеш? — попита Ентрери. Беше въпрос, изпълнен с надежда, който обаче не получи утвърдителен отговор.
Убиецът остави нещата така, осъзнавайки, че никога няма да получи директен отговор от Джарлаксъл.
Погледна надолу към Атрогейт, който се бе изправил и гледаше съсредоточено нагоре.
— С нас ли си? Или да те оставим да изядеш приятеля си и да умреш от глад? — попита Ентрери.
Атрогейт погледна надолу към Кантан, после нагоре към Ентрери.
— Не изглежда твърде добре, а едно от нещата, които винаги искам, е хапване — произнесе „добре“ и „хапване“ леко провлачено, така че изглеждаха почти римуващи се, което предизвика гримаса от страна на Ентрери.
— Ако отново започне с това, остава в дупката обърна се към Джарлаксъл убиецът. Мрачният елф, който вече сваляше колана си, за да го накара да се удължи и да изтегли джуджето, отново се разсмя.
— Искаме думата ти, че няма да правиш опити срещу никой от нас — каза Ентрери.
— Ще повярваш на думата ми?
— Не, но така ще мога да те убия с чиста съвест.
— Буахаха!
— Мразя го — промърмори към Джарлаксъл Ентрери и се отдалечи.
Джарлаксъл обмисли думите му с лукава усмивка, може би приемайки това за още една причина да измъкне Атрогейт и да го вземе с тях. Той знаеше, че липсата на загриженост за Кантан у джуджето беше искрена и Атрогейт нямаше да се обърне срещу тях, освен ако не сметнеше, че е в негов интерес.
Което, разбира се, важеше за всички приятели на Джарлаксъл.
Глава 21
Аудиенция при краля
Атрогейт и Ентрери се гледаха един друг дълго, дълго време, след като джуджето излезе от дупката.
— Можех да ти унищожа оръжията, нали знаеш? — отбеляза Атрогейт и вдигна боздугана, покрит с разяждащата течност.
— Можех да ти изям душата, нали знаеш? — отвърна убиецът, имитирайки тона и диалекта на джуджето.
— С двете ти оръжия, превърнати на прах? Това съдържа течност от ръждясващо чудовище — каза той и разклати оръжието така, че топката се залюля на края на веригата.
— Може би надценяваш своите оръжия и подценяваш моите. И в двата случая нямаше да ти хареса да узнаеш истината.
Атрогейт пусна крива усмивка.
— Някой ден ще узнаем тази истина.
— Внимавай какво си пожелаваш.
— Буахаха!
В този момент единственото, което Ентрери желаеше, бе да забие камата си в гърлото на досадното джудже. Но сега не беше моментът. Бяха обкръжени от врагове в жив и враждебен замък. Нуждаеха се от могъщото джудже.
— Оставам убеден, че Кантан грешеше — каза Джарлаксъл и застана между двамата.
Погледна към двамата полуорки, насочвайки погледите на убиеца и джуджето. Арраян стоеше край стената от отсрещната страна, докато партньорът й лазеше на четири крака и очевидно търсеше нещо. Олгерхан изглеждаше много по-здрав. Камата бе вляла живителната енергия на Кантан в тялото му и бе излекувала голяма част от нараняванията от яростните атаки на Атрогейт. Освен това, огромната умора, която забавяше Олгерхан, изглежда бе изчезнала; очите му бяха ярки и нащрек, движенията отривисти.
Но колкото по-добре изглеждаше той, толкова по-зле изглеждаше Арраян. Очите й униваха, а главата й се люшкаше, сякаш вратът й нямаше сили да я държи изправена. Изглежда последните битки й бяха коствали твърде много, а замъкът отнемаше останалото.
— Замъкът има крал — каза Джарлаксъл.
— Ба, Кантан беше разбрал нещата правилно и вие го убихте заради това — каза Атрогейт. — Момичето е, не виждате ли? Тя чезне пред очите ни.
— Няма съмнение, че е част от това — отвърна мрачният елф. — Но само малка част. Истинският източник на живот за замъка лежи под нас.
— И откъде можеш да знаеш това? — попита джуджето. — И какво, в крайна сметка, търси той?
— Знам, защото мога да почувствам краля на замъка толкова ясно, колкото собствената си кожа. И не знам какво търси Олгерхан, нито ме вълнува особено. Съдбата ни се намира долу и при това трябва да побързаме, ако искаме Арраян да остане жива.
— Какво те кара да смяташ, че давам и сополив парцал за нея?
Ентрери хвърли на джуджето изпълнен с омраза поглед.
— Какво? — попита Атрогейт с подигравателна невинност. — Не ми е приятел и е само полуорк. Много полунеща, доколкото виждам.
— Тогава не й обръщай внимание — намеси се Джарлаксъл. — Помисли за себе си, при това добре. Казвам ти, че ако победим краля на замъка, той няма да се бие повече с нас, независимо от съдбата на Арраян. Освен това ти казвам, че поне за момента трябва да направим всичко възможно да я държим жива, защото ако замъкът я вземе, това ще помогне на конструкцията и ще навреди на нас. Повярвай ми и последвай съвета ми. Ако греша и замъкът продължи да черпи сили от нея и в резултат на това ни атакува, то аз лично ще я убия.
Джуджето кимна.
— Това ме устройва.
— Казвам го само защото съм убеден, че няма да се стигне до това — добави бързо Джарлаксъл заради Олгерхан, който му хвърли кръвнишки поглед. — Сега нека се погрижим за раните си и да приготвим оръжията, защото имаме крал за убиване.
Атрогейт измъкна мях и се приближи към полуорките.
— Ето — предложи той. — Има малко от лечебните отвари, за да си върнеш силата — каза на Арраян. — А що се отнася до теб, съжалявам, че ти счупих врата.
Олгерхан не отвърна нищо. Поколеба се за момент край Арраян, после се отдалечи към страничния коридор и отново запълзя на четири крака, търсейки нещо.
Ентрери дръпна Джарлаксъл настрани и го попита:
— За какво говориш? Откъде знаеш нещата, които претендираш, че знаеш или всичко е уловка?
— Не е уловка — увери го Джарлаксъл. — Чувствам го откакто влязохме в това място. Логиката ми казва, че Арраян не би могла да създаде нищо толкова впечатляващо и всичко, което видях впоследствие, само го потвърждава.
— Каза ми същото и преди — отвърна убиецът. — Можеш ли да предложиш нещо повече?
Джарлаксъл потупа копчето джоб, където бе прибран черепът.
— Черепът камък, който прибрахме от другата кула, ме направи чувствителен към определени неща. Чувствам краля под нас. Живителната му сила е много могъща.
— И ние трябва да го убием.
— Разбира се.
— Заради чувствата ти?
— И следвайки доказателствата. Помниш ли книгата на Херминикъл?
Ентрери се замисли за момент и кимна.
— Спомняш ли си мотивите, гравирани по кожената й корица и в полетата на страниците?
Убиецът отново се замисли, после поклати глава.
— Черепи — обясни Джарлаксъл. — Човешки черепи.
— И?
— Забеляза ли орнаментите по книгата на площадката, източникът на този замък?
Ентрери изгледа твърдо приятеля си. Не беше поглеждал книгата толкова отблизо, но започваше да схваща. Предвид опита си с Джарлаксъл, където всеки път изглежда водеше към едно и също, отговорът му беше колкото твърдение, толкова и въпрос:
— Дракони?
— Точно — потвърди мрачният елф, доволен, че Ентрери устоя на желанието да го удари в лицето. — Разбирам уплашеното изражение на нашите работодателки.
Знаели са, че кралят вещер може да изврати и драконовия род както човешкия, дори и от гроба. Страхували са се от очевидното отваряне на изгубената библиотека на Зенги, доказателство за което е кулата на Херминикъл.
Страхували са се, че може да бъде открита книга, подобна на тази, построила настоящия замък.
— Съмняваш се, че Арраян е започнала процеса?
— Съвсем не, както и обясних. Вярвам, че книгата я е използвала, за да изпрати призива си. И е получила отговор.
— От дракон?
— По-скоро от немъртъв дракон.
— Прекрасно.
Джарлаксъл сви рамене при отвратения поглед на другаря си.
— Такъв е пътят ни. Път, пълен с приключения!
— Това е фатална болест.
Мрачният елф отново сви рамене и по лицето му се плъзна широка усмивка.
Продължиха надолу по тунела, по който Кантан бе поел, до стаята, където Ентрери бе победил бойния маг.
Магическата мрежа, която Кантан бе създал, за да попречи на деймонските яйца да паднат, бе на мястото си, с изключение на малката част, изгорена от Ентрери при битката му с магьосника. Въпреки това петимата преминаха бързо през стаята, тъй като нямаха желание за среща с могъщите противници. Всички вярваха, че „кралят“, както уместно го бе нарекъл Джарлаксъл, ги очаква, и нямаха нужда от повече рани и умора. Най-важното в този момент бе да се избягват битките и с тази мисъл Ентрери пое водачеството.
За кратко напредваха добре по извиващия се, лъкатушещ коридор. Нямаше капани, единствено плочките, запалващи факлите, и никакви чудовища не изникнаха пред тях.
Зад един особено остър завой обаче откриха чакащия ги Ентрери с угрижено изражение.
— Стая с дузина ковчези като тези на мумиите гнолове — обясни той, — само дето са по-украсени.
— Дузина от парцаливците? — отвърна Атрогейт. — Ха! По шест плесника за всеки! — каза и развъртя боздуганите си в противоположни посоки.
Небрежното поведение на джуджето обаче не повдигна особено настроението на останалите.
— Има ли друг изход от стаята, или това е краят на пътя ни? — попита Джарлаксъл.
— Право напред! — отвърна Ентрери. — Има врата.
Джарлаксъл ги инструктира да чакат, после бавно се придвижи напред. Откри стаята зад следващия завой, широка овална зала, в която, както бе казал Ентрери, имаше подредени дузина саркофази. Мрачният елф извади камъка с формата на череп и му позволи да води сетивата му. Почувства енергията във всеки от ковчезите, отмъстителна и съсредоточена, мразеща смъртта и завиждаща на живота.
Мрачният елф се потопи още по-дълбоко в черепа, пробвайки силата му. Камъкът бе настроен към хора, не към хуманоидите с кучешки лица, увити в дрипи в ковчезите. Но те не бяха твърде различни и когато отвори очи, Джарлаксъл измъкна тънък жезъл от един джоб на пелерината си и се прицели във вратата от другата страна на стаята. Спря се за момент, за да огледа богато украсения портал, защото дори и на оскъдната светлина на факлите, горящи зад гърба му, можеше да различи основните шарки — барелеф на внушителна битка, където десетки войни се изсипваха към изправен на задните крака дракон.
Мрачният елф намери барелефа за доста показателен.
— Създаден е от спомени — прошепна той и се огледа наоколо, защото говореше за нещо повече от вратата, говореше за цялото място.
Замъкът беше живо същество, създадено от магия и спомени. Енергията му бе призовала гаргойлите и вратите, каменните стени и тунелите с хитро замислените капани и факли по стените. Енергията му пресъздаваше бившите му обитатели, войниците гнолове, които Зенги бе използвал, само че хванати в примката на немъртвост и много по-могъщи, отколкото са били приживе.
Енергията несъзнателно бе подслушала и други спомени на мястото и бе съживила в по-нисша форма много от телата, погребани тук. Джарлаксъл подозираше, че тези немъртви скелети, вдигнали се срещу тях в двора, не са били част от замисъла на Зенги, а просто непреднамерен страничен ефект от освобождаването на магията.
Усмихна се при тази мисъл и погледна напред към украсената врата. Не ставаше дума за случайна интерпретация на художник. Сцената наистина беше спомен, запис на нещо, което наистина се бе случило.
Мрачният елф се бе надявал, че подозренията, назряващи в него откак се бяха промъкнали през подвижната решетка, ще се окажат верни и ето че това бе потвърждението и надеждата му.
Насочи жезъла към вратата и произнесе заповедната дума.
Няколко ключалки изщракаха и едно резе изскочи.
Със струя въздух вратата се отвори. Зад нея коридорът продължаваше в мрака.
— Останете в плътна група и минавайте бързо през стаята — инструктира останалите Джарлаксъл, когато се върна при тях миг по-късно. — Вратата е отворена — постарайте се да остане така, докато преминаваме. А сега идвайте и побързайте.
Той хвърли един поглед на полуорките. Олгерхан почти носеше Арраян, която сякаш не можеше да задържи главата си изправена. Джарлаксъл направи знак на Атрогейт да им помогне и макар да въздъхна с отвращение, джуджето се подчини.
— Идваш ли? — обърна се мрачният елф към Ентрери, когато другите тръгнаха.
Убиецът вдигна ръка, погледна назад по пътя, от който бяха дошли, и каза:
— Някой ни следва.
— Давай напред — инструктира го Джарлаксъл. — Пътят ни е напред, не зад нас.
Ентрери се обърна към него.
— Знаеш нещо.
— Надяваш се, че знам — отвърна Джарлаксъл и тръгна след триото. Спря се няколко стъпки по-надолу, погледна назад към приятеля си и се ухили срамежливо. — Както и аз.
Изражението на Ентрери показа, че хуморът не е оценен.
— Не можем да излезем навън, освен ако не искаме замъкът да победи — припомни му Джарлаксъл след няколко крачки. — С тази победа творението ще вземе Арраян. Това приемливо ли е за тебе?
— Нали те следвам — отбеляза Ентрери.
Преминаха бързо през стаята и нито един саркофаг не се отвори, нито имаше падащи яйца, освобождаващи деймони. От другата страна на вратата откриха дълго стълбище и продължиха надолу в мрака.
Ентрери отново пое водачеството, оглеждайки всяко стъпало и място за хващане, докато светлината около тях намаляваше. Близо до дъното той бе облекчен да открие още натискащи се плочи и скоро по стените от двете страни на последното стъпало оживяха факли.
Светлината трептеше и хвърляше дълги, неравни сенки върху камъка, който вече не бе обработен и напаснат. Изглеждаше сякаш са стигнали до края на конструкцията, до естествен извиващ се коридор, който се спускаше още по-надълбоко пред тях.
Ентрери избърза малко напред, а останалите го следваха отблизо. Обърна се и мина покрай тях до последните две факли. Огледа ги внимателно, очаквайки един или няколко капана и наистина измъкна няколко бодливи шипове от лявата, всички намазани с някакъв вид отрова. После внимателно измъкна факлите и ги занесе при останалите. Подаде едната на Олгерхан и помисли да даде другата на Арраян. Един поглед към жената обаче го отказа, защото тя като че ли нямаше сили да я държи. И наистина, ако не бе подкрепящото рамо на Олгерхан, надали щеше да може да стои изправена.
Вместо това предложи факлата на Атрогейт.
— Имам джуджешки очи, тъпако — изръмжа му Атрогейт. — Нямам нужда от факла. Тоя тунел е окъпан в светлина спрямо местата, където народът ми копае.
— Джарлаксъл има нужда от двете си ръце, а Арраян е твърде слаба — каза му Ентрери и бутна факлата към него. — Предпочитам да водя в мрак.
— Ба, просто ме превръщаш в мишена — изръмжа в отговор джуджето, но все пак взе факлата.
— Още едно предимство — каза Ентрери, обърна се и пое водачеството.
Коридорът продължаваше да се извива наляво, дори по-остро и убиецът остана с чувството, че се намират в същия участък, от който бяха тръгнали, само че много по-дълбоко. Стените бяха от естествен камък и нямаше повече факли, плочи за натиск или други капани, които убиецът можеше да открие. Имаше обаче пресечки и остри завои в други посоки, тъй като другите извиващи се тунели се събираха с този и се превръщаха в един огромен спираловиден тунел. С всяко сливане проходът се разширяваше и ставаше по-висок, така че изглеждаше сякаш се спускат надолу по стръмна пещера вместо по коридор.
В опит да намали усещането за уязвимост, Ентрери ги държеше близо до вътрешната извиваща се стена, докато се движеше напред с меч в едната и кама в другата ръка. За известно време напредъкът им бе в добри темпове и успяха да изминат стотици стъпки от стълбището. Но тогава викът на Олгерхан накара убиеца да замръзне насред крачка.
— Отнема я! — изплака полуоркът.
Ентрери се завъртя и изтича покрай Атрогейт, обърнал глава да види какво става. Бутна Джарлаксъл настрани в желанието си да стигне до Арраян. Когато я забеляза, тя вече бе паднала на земята, а Олгерхан бе коленичил и й шепнеше.
Ентрери се плъзна до нея от другата страна срещу едрия полуорк. Започна да я вика, но се спря, щом осъзна, че произнася името на приятелката си полуръст, която бе оставил далече в южния град Калимпорт. Изненадан и разтърсен, убиецът премести поглед от Арраян към Джарлаксъл, а изражението му настояваше за отговори.
Джарлаксъл обаче не гледаше към него. Мрачният елф бе застанал с лице към Арраян, очите му бяха затворени, а ръката поставена в средата на жилетката.
Шепнеше нещо, което Ентрери не можеше да разбере и поглеждайки отново към падналата жена, убиецът разбра, че елфът се опитва да се намеси по някакъв начин.
Ентрери си помисли за скъпоценния череп и предположи, че Джарлаксъл го използва по някакъв начин, за да попречи на замъка да овладее жената.
Миг по-късно Арраян отвори очи. Изглеждаше повече засрамена, отколкото наранена, и прие помощта на Олгерхан и Ентрери, за да се изправи на крака.
— Времето ни изтича — заяви Джарлаксъл — очевидно за останалите, но тонът му обясняваше ясно на Ентрери, че не може да отлага твърде дълго неизбежното.
— Побързайте — добави мрачният елф и Ентрери кимна на Арраян, след което я остави при Олгерхан и тичешком зае мястото си отпред.
Оставаше му да се надява, че няма да има повече капани, защото не забавяше на всеки няколко стъпки, за да оглежда земята отпред.
Коридорът продължи да се извива и спуска на спирала, но отново започна да се стеснява и скоро бе широк едва дузина стъпки с толкова нисък нащърбен таван, че на Олгерхан му се налагаше да се навежда.
Ентрери почувства как космите по врата му настръхват. Усещаше, че отпред има нещо, дали заради магия или едва доловим звук. Направи знак на джуджето зад него да спре, после пропълзя напред на четири крака и надникна зад острия завой.
Коридорът продължаваше още дузина стъпки, после каменният под падаше надолу, отваряйки се в огромна зала. Спомни си думите на Джарлаксъл за „краля“ на замъка и трябваше да си поеме дълбок, успокояващ дъх, преди да продължи напред.
Пропълзя напред по корем, излезе от коридора и се промъкна в огромна пещера, на една издатина високо над неравния под. От дясната му страна издатината продължаваше още малко, но отляво се спускаше надолу към невидимия под на пещерата. Долу не бе непрогледен мрак, тъй като по пода и стените имаше някакви странни светещи лишеи, които сякаш обливаха камъните в звездна светлина.
Ентрери пропълзя до ръба, погледна надолу и осъзна, че са обречени.
Далече долу, може би на петдесет стъпки, се извисяваше кралят на замъка — огромен дракон. Но не жив дракон с жилава кожа и дебели яки люспи, а изграден предимно от кости, с парчета кожа между крилете и по гърба и главата. Гигантският труп на дракона скелет лежеше свит на пода с костеливи криле, прибрани върху гърба му. Дори Ентрери да бе имал някакви съмнения, че създанието е „живо“, те бързо бяха разсеяни, когато с тракане на кости огромните криле се разтвориха.
Мечове, брони и побелели кости се търкаляха навсякъде из стаята около немъртвия звяр и на Ентрери му отне няколко мига да се досети, че това е било мястото на отчаяната битка. Оръжията и костите са принадлежали на войни — най-вероятно от армията на крал Гарет, осъзна щом помисли малко — които са се били с чудовището по времето на Зенги.
Ентрери тръгна назад и за малко не изскочи от обувките си, когато почувства нечия ръка на рамото си.
Джарлаксъл застана до него.
— Впечатляващ е, нали? — прошепна мрачният елф.
Ентрери му хвърли изпълнен с омраза поглед.
— Знам — каза Джарлаксъл вместо него. — Винаги ме съпровождат дракони.
Под тях драконът от кости и разкъсана кожа вдигна глава, за да ги погледне и макар да нямаше очи, а само точки червена светлина, застрашителният му поглед разтърси спътниците.
— Труп на дракон — изрече Ентрери с очевидно отвращение.
— Драколич — поправи го Джарлаксъл.
— И това би трябвало да звучи по-добре?
Мрачният елф просто сви рамене.
Драконът изрева и гърленият звук отекна по каменните стени с такава сила, че убиецът се уплаши, че издатината, върху която лежеше, може да се срути.
— Това не е правилно — каза Атрогейт, когато звукът утихна. Джуджето също бе дошло, но за разлика от Ентрери и Джарлаксъл не лежеше върху камъка. Стоеше на ръба на издатината и се взираше надолу с ръце на хълбоците. Погледна към Джарлаксъл и попита: — Това ли е кралят?
— Надяваме се.
— И какво се предполага да правим с това нещо?
— Да го убием.
Джуджето погледна обратно надолу към драколича, който бе клекнал на задните си крака, изправен, с клатеща се глава. Дългите две стъпки зъби ясно се виждаха, тъй като по устата почти нямаше кожа.
— Шегуваш се със старото джудже — каза Атрогейт.
Не римува думите си и Ентрери знаеше, че няма да последва „буахаха“.
Джарлаксъл се изправи.
— Не се шегувам — провъзгласи той. — Времето за изпитания е пред нас. Давай, могъщи Олгерхан, в името на твоята дама Арраян. И ти, уважаеми Атрогейт, безстрашен и могъщ. Тези крехки кости ще се превърнат на прах под могъщите ти удари!
Олгерхан изрева и се появи на издатината, после със сила и мощ, каквато не бяха виждали у него, вдигна тежката си сопа и се засили надолу по перваза.
— Наистина не се шегуваш със старото джудже? — попита Атрогейт.
— Разбий му черепа! — извика окуражително Джарлаксъл.
Атрогейт погледна към мрачния елф, надолу към драколича, после обратно към елфа и сви рамене. Измъкна оръжията от гърба си, прошепна им и се втурна след Олгерхан, задействайки заклинанията им.
— Напълни си зъбките с полуоркска храна — изрева джуджето на очакващия звяр, — докато Атрогейт се стовари връз твоята глава! Буахаха!
— А сега ние се махаме — отбеляза Ентрери и застана зад Джарлаксъл, без да има намерение да се втурва след двамата войни.
В следващия момент настана мрак, толкова непрогледен, че Ентрери не можеше да види ръката си, дори ако размърдаше пръсти пред очите си.
— Насам — подкани го Джарлаксъл и той почувства ръката на мрачния елф около кръста си.
Понечи да протестира и да се отдръпне, прибирайки камата, за да освободи едната си ръка, макар да не смееше да прави резки движения, докато е на перваза.
Но убиецът остана изненадан, когато Джарлаксъл се притисна към него и го хвана в здрава прегръдка. След което мрачният елф падна от ръба.
Драконът изрева.
Ентрери изкрещя.
Но в следващия момент се понесоха във въздуха, когато Джарлаксъл активира способността си да левитира. Щом се приземиха на пода на пещерата, Джарлаксъл захвърли настрани камъка, който бе омагьосал със заклинание за мрак и пусна Ентрери.
Ентрери се претърколи настрани, оставяйки малко разстояние между себе си и мрачния елф. Бързо се ориентира достатъчно, че да осъзнае, че драколичът не гледа към него и Джарлаксъл, а е съсредоточен върху полуорка и джуджето, които продължаваха дивата си атака по спускащия се каменен перваз.
Ентрери имаше възможност да атакува, използвайки елемента на изненада. Докато звярът бе разсеян можеше да преодолее защитата му и да нанесе страховит удар.
Но той дори не помръдна, освен за да погледне към оръжията си. Как можеше дори да нараниш нещо подобно?
Погледна настрани и си помисли дали да не скочи натам и вместо това да намушка Джарлаксъл, но откри, че мрачният елф е затворил очи и е потънал в дълбока концентрация.
Джарлаксъл изглежда имаше някакъв скрит номер под ръка — или поне така се надяваше Ентрери.
Но Ентрери пак не атакува звяра, тъй като това не бе битка, която желаеше. Затича се далече от стената, завивайки към далечната страна на пещерата, оставяйки колкото се може повече разстояние между себе си и полуорка и джуджето.
Погледна назад, когато Олгерхан извика и почти изгуби съзнание, когато видя струя черна храчка да излита от кокалестата уста на драколича. Макар все още да се намираше на двадесет стъпки от пода, полуоркът отчаяно скочи от склона пред струята, която обгърна камъка и незабавно започна да го топи.
— Някога черен дракон… — Ентрери чу как Джарлаксъл обяснява нещо по отношение на киселинния дъх, който бе запазена марка на този определен тип звяр.
— Може да диша? — ахна Ентрери. — Скелет е и може да диша?
Но Джарлаксъл отново бе затворил очи и не му обръщаше внимание.
Ентрери се затича по-бързо, без да обръща внимание на стенанията на Олгерхан. Все пак хвърли още един поглед назад и видя бедния полуорк, сгърчен на земята, а единият му крак бе странно изкривен, явно счупен. „Колко нелепо“, помисли си. За пръв път полуоркът изглеждаше готов за битка и ето че вече бе извън строя преди дори да е започнала. И това бе „героят“ на Арраян, нейната истинска любов?
Моментното разсейване струва скъпо на убиеца, защото щом погледна назад, видя огромната костена опашка да замахва към него.
Арраян също водеше тежка битка, но нейната бе вътрешна и не се водеше с мечове или жезли. Нейната бе изпитание на волята, каквато човек води с болест, защото тъмните сили на творението на Зенги я връхлитаха подобно на рак. Драколичът дращеше по живителната й сила с демонични ръце. В продължение на дни я бе притискал, омаломощавал, изстисквал и сега, толкова близо до краля на замъка, чудовищният звяр, неволно събуден от нея, Арраян бе стигнала до последното бойно поле.
Но тя нямаше как да отвърне на атаките, нямаше силите да нападне драколича и да пребори нестихващите намеси на книгата. Това бе физическа битка за нейните другари.
Тя просто трябваше да се държи здраво за искриците живот, да остане в съзнание и да опази идентичността си. Трябваше да устои на изкушението да се предаде на хладния подканящ мрак, на обещанието за почивка.
Един образ, този на Олгерхан, я поддържаше в битката, макар да знаеше, че е изгубена кауза. През всичките тези години той бе бил най-скъпият й приятел. Беше търпял цупенето й, когато не успяваше да разгадае мистериите на някоя магия. Бе приемал егоизма й, когато всичките й мисли и думи бяха насочени към нейното собствено бъдеще и мечти. Бе останал до нея, предлагайки й подкрепа при всяко препятствие и бе аплодирал отдалече всяка нейна победа.
И тя го бе приела като приятел — но само като приятел. Не бе осъзнала дълбочината на отдадеността и любовта му към нея. Беше носил онзи пръстен и макар Арраян да не бе присъствала на поставянето му и обяснението, разбираше свойствата на физическото споделяне, създадено от комплекта. Той бе страдал, при това много, тя да се намира там, където бе в момента, да има този едничък шанс, колкото и слаб да изглеждаше.
Не можеше да го провали. Не можеше да предаде доверието и саможертвата на полуорка, когото обичаше.
Да, обичаше го. Арраян го знаеше отвъд всякакво съмнение. Много повече от приятел, Олгерхан беше нейният партньор, нейната опора, топлина и радост.
Едва когато го бе видяла на прага на смъртта, Арраян бе осъзнала изцяло всичко това.
Трябваше да продължи да се бори.
Но мракът я привличаше.
Чу данданията в далечната стая и успя да отвори очи. Чу приближаването на някого от другата посока, но нямаше сили да обърне главата си.
Те я подминаха и Арраян реши, че сънува, после се уплаши, че е преминала в отвъдния свят. Защото тези тримата, Елъри, Мариаброн и Кантан със сигурност бяха загинали и въпреки това преминаха покрай нея — жената войн, вдигнала могъщата си брадва; рейнджърът, хванал легендарния си меч; магьосникът, приготвил заклинание.
Как бе възможно?
Това реалност ли беше, или смъртта?
— Буахаха! Трябва да си по-бърз от това, кльощав червей такъв! — изрева Атрогейт, щом избегна един замахващ нокът, гмурна се под щракащите зъби и се изправи, нанасяйки страховит удар, който силно отекна върху предния крак на драколича. Разнесе се костен прах, но кракът не поддаде, нито пък се напука.
Атрогейт бе вложил цялата си сила в този удар, бе използвал цялата си магическа мощ и заклинанието на боздугана, покрит с ударното масло, за максимален ефект.
Не бе нанесъл кой знае какви щети.
Удари крака отново, после трети път, преди звярът да го удари по рамото и да го запрати претърколен надалече. Отскочи от купчината кости, оръжия и брони и успя да се изправи на крака точно навреме, за да се хвърли настрани, за да избегне щракването на могъщите озъбени челюсти на драколича.
— Малко помощ, ако може! — изкрещя джуджето и това бе най-близкото до вик на паника, което някога бе произнасяно от уверения Атрогейт.
Драколичът го нападна отново и той се хвърли настрани, като дори успя да нанесе два последователни удара с боздуганите си, а стъклостоманените им топки отскочиха последователно от дебелите драконови кости.
Създанието не показа признаци на болка или страх и главата продължи да напада, щракайки към него отново и отново. Той отстъпи и се претърколи, отскочи назад и когато драколичът най-сетне го застигна, джуджето скочи високо, достатъчно високо, че да е над хапещата паст на съществото. Беше му спестено смъртоносното ухапване, но бе захвърлен обратно на пода.
Когато се приземи и се плъзна по гръб, забеляза Олгерхан, който продължаваше да се извива и да стиска счупения си крак.
— В името на боговете, тъпако, ставай! — примоли се Атрогейт.
Ентрери не беше достатъчно бърз. Подскочи и се завъртя странично, но люлеещата се опашка го закачи и го превъртя насред движението. Успя да запази достатъчно самообладание, че да свие глава и рамене и да се превърти, докато се приземяваше върху костите, но когато се изправи, установи, че единият глезен трудно ще издържи тежестта му. Огледа го набързо и видя кръвта от едната страна на ботуша си.
Въпреки това продължи да подскача и куцука и мислите му се въртяха около намирането на начин да се измъкне. През цялото време Ентрери бе подозирал, че жаждата за приключения на Джарлаксъл ще ги въвлече в ситуация, в която не могат да победят. Това време бе дошло.
Той се спъна в купчина кости, после се просна по очи, когато опашката на драколича замахна към него, но по-високо над земята. Погледна покрай немъртвия звяр и видя Джарлаксъл, застанал тихо встрани, Атрогейт, борещ се отчаяно с по-опасните оръжия на дракона, Олгерхан извиващ се в агония, видя и…
Убиецът примигна няколкократно, без да е в състояние да разбере онова, което вижда пред себе си. Елъри тичаше надолу по склона, за да се присъедини към битката. Елъри! Предполагаше се, че е загинала от неговата ръка. А зад нея идваше Мариаброн, който също беше мъртъв.
Ентрери хвърли мрачен поглед към Джарлаксъл, смятайки, че приятелят му го е измамил. В крайна сметка не бе видял трупа на Елъри. Нима всичко бе лъжа?
Докато обмисляше да зареже бягството си и да се върне да убие Джарлаксъл, той осъзна, че наистина бе видял Мариаброн да лежи мъртъв.
Погледът на Ентрери бе привлечен към малката площадка горе на перваза. Там стоеше Кантан и размахваше ръце.
Ентрери знаеше, че този мъж е мъртъв. Повече от мъртъв, душата му бе унищожена от инкрустираната кама.
И въпреки това бе там и правеше магия.
Доста по-надолу, все още на около четиридесет стъпки от земята Елъри хвана брадвата с две ръце и скочи във въздуха.
Самоубийствено, помисли си Ентрери. Но можеше ли да е самоубийствено, ако вече бе мъртва?
Тя се рееше от високо, тялото й се изви напред, когато се стовари до драколича, а брадвата й се удари със страхотна сила в едно от ребрата, отнасяйки парче кост и разкъсвайки дълго парче здрава кожа, чак до земята.
Приземи се тежко, но веднага се изправи на крака и размаха яростно оръжието, без да се притеснява за защитата си.
Зад нея дойде Мариаброн, скачайки широко и надалече. Стовари се върху гърба на драколича и някак успя да се задържи, след което успя да се изправи до седяща позиция, обкрачил огромния гръбнак на чудовището.
Обви краката си около един прешлен, хвана меча си с две ръце и започна да нанася удари.
Драколичът се изправи и отгоре долетя внезапна ослепителна светкавица, която изпращя около главата на чудовището.
Но дори и светкавицата да го бе наранила, драколичът с нищо не го показа.
Нищо от това нямаше смисъл за Ентрери, така че естествено отправи поглед към Джарлаксъл. Мрачният елф просто стоеше там, привидно спокоен, със затворени очи, потънал в пълна концентрация. Ентрери поклати глава. Този винаги имаше някакъв подготвен номер.
Въздишката му бе на отвращение, свиването на рамене от безпомощност, но Ентрери смени посоката и вдигна Нокътя на Шарон над рамото си. Може пък това да не беше краят, все пак.
Драколичът бе съсредоточен върху Кантан и Атрогейт атакува отпред, докато Ентрери с куцукане го нападна отзад. Елъри и Мариаброн удряха яростно. Убиецът обаче пак поклати глава, изпълнен със съмнение, че това ще е достатъчно.
Наблюдаваше как змиевидният врат повдига бързо главата към магьосника. Кантан запрати второ заклинание и черепът на драколича моментално изчезна в пламъците на огнено кълбо. Излезе от тях димящ и почернял на места.
Със свободната си ръка Ентрери разтвори плаща си и прошепна „Червен“ в един от джобовете, после сграбчи Нокътя на Шарон с две ръце, решен първият му удар да е сериозен.
Високо над него главата на драколича сграбчи Кантан от ръба. Могъщите й челюсти захапаха магьосника през кръста и стиснаха здраво. Звярът разтърси врата си наляво-надясно и долната част от тялото на Кантан полетя към земята, а горната част бе сдъвкана на пихтия.
Ентрери искаше да изкрещи.
Но вместо това изръмжа и се хвърли върху задния крак на драколича, влагайки цялата си тежест в удара.
Нанесе някакви щети, но определено не достатъчно и му хрумна, че ще трябва да удари създанието хиляди пъти, за да го убие.
Кантан вече бе изчезнал. Драколичът падна на четири крака и завъртя глава настрани, за да изплюе още една струя киселина, която обгърна Мариаброн и го стопи на място.
Ентрери преосмисли действията си.
Зад него се изправи скелет, държащ ръждясал широк меч. Убиецът замахна към него, поваляйки го с един удар. Но навсякъде около него затракаха кости, събраха се и се надигнаха. Ентрери се огледа за изход. Придвижи се така, че да удари най-близкия скелет, но се спря, щом осъзна, че не им е враг.
Войните скелети, някогашни бойци от Армията на Кървав камък, нападнаха драколича.
Зашеметен, Ентрери отново погледна към Джарлаксъл, а в ума му се вихреха възможностите, лудостта, когато забеляза, че мрачният елф стои с протегната ръка, в която с лилава светлина проблясваше скъпоценният камък във формата на череп.
— В името на боговете! — изкрещя Атрогейт и за пръв път Ентрери бе напълно съгласен с проклетото малко създание.
Навсякъде из огромната зала Армията на Кървав камък се изправяше и подновяваше битката, която бе водила преди десетилетия/Сто войни стояха изправени на кокалести крака, вдигнали мечове, брадви и бойни чукове. Не изпитваха страх и имаха само една цел. Като един се хвърлиха върху звяра. Метал издрънча върху кост, жилавата кожа се разкъса под атаката.
Атрогейт нямаше представа какво се случва около него, нито защо. Той обаче не се спря, за да се чуди на късмета си, защото ако мъртвите не се бяха вдигнали, животът му несъмнено щеше да завърши внезапно и по брутален начин.
Ревът на драколича отекна в стаята и почти събори джуджето със силата си. Струя киселинна слюнка стопи една група скелети войни, но докато звярът навеждаше главата си, за да избълва смъртоносния дъх, друга група го нападна.
Атрогейт видя възможност. Призова още ударна смазка на десния си боздуган и се хвърли напред след група скелети, разблъска ги и замахна страховито.
Експлозията откърти драконови зъби и отнесе голямо парче от челюстта на драколича, но преди джуджето да успее да замахне отново, огромният череп се вдигна отвъд обхвата му.
После се спусна тежко надолу и Атрогейт изкрещя и се хвърли настрани. Скелетите около него бяха натрошени, а спускащият се череп го удари силно и го запрати проснат на земята. Оръжията изхвърчаха от ръцете му. Опита се да се изправи, но не можа. Почувства, че драколичът идва след него и знаеше, че е обречен.
Но преди това да се случи бе сграбчен за дрехата от залитащ полуорк, който го дръпна настрани и го събори на земята, след което падна защитно отгоре му.
— Продължаваш да миришеш зле — промърмори джуджето, със слаб и треперещ глас.
Олгерхан би приел това за благодарност, само дето в този момент почти бе изгубил съзнание, повален от вълните агония, заливащи го от счупения крак.
Ентрери сечеше и удряше с всички сили, а могъщият му меч оказваше известно влияние. Беше наясно, че единственият им шанс са обединените усилия на всички бойци и даваше своя принос.
Но не твърде упорито, защото основното в мислите на Ентрери бе, че не иска да привлече вниманието на драколича.
Където се насочеше това внимание, враговете се превръщаха в прах.
А и в този момент огромното създание бе изпаднало в състояние на бясна ярост, крилете му плющяха и удряха, опашката му се мяташе диво и разхвърляше войни из въздуха, за да ги смаже в далечните стени на залата.
Но металът кънтеше отново и отново, чупеше костите, разкъсваше гниещата драконова кожа. Едно от крилата се спусна надолу, за да удари Елъри, но когато стигна най-ниската си точка, дузина немъртви войни скочиха върху него и започнаха да секат, хапят, дерат и дърпат с костеливите си ръце. Драколичът изрева — и сякаш имаше някаква болка в този вик — и се заразмахва диво.
Скелетите се задържаха.
Драколичът се претърколи и наоколо се разхвърчаха разцепени и натрошени кости. Когато се изправи, войните скелети бяха раздробени, но същото важеше и за крилото му, откъснато от раменната става.
Създанието изрева отново.
После захапа Елъри през кръста и захвърли разкъсаното й тяло през стаята.
Твърдоглаво и неумолимо, скелетите отново се нахвърлиха върху него, но Ентрери забеляза, че звънтенето на метал върху костите бе намаляло.
Струя слюнка стопи още една група атакуващи скелети. Предните крака разкъсаха друг немъртъв войник на две и хвърлиха костите му по следващ. Драколичът смаза още една двойка с удар на огромния си череп.
Всяка надежда изчезна от Ентрери. Въпреки неочакваните съюзници, не можеха да победят могъщия звяр. Погледна към Джарлаксъл и за пръв път мрачният елф отвърна на погледа. Сви рамене извинително, после подръпна широката периферия на шапката си. Тялото му потъмня, а физическата му форма потрепери.
Мрачният елф изглеждаше повече двуизмерен отколкото триизмерен, повече сянка, отколкото живо, дишащо същество. Плъзна се назад до стената, изтъни се до черна нишка и се мушна в една пукнатина в камъка.
Ентрери изруга под носа си.
Трябваше да се измъкне, но как? Площадката не му вършеше работа, защото половината бе прогорена.
Така че той продължи да бяга, толкова бързо, колкото му позволяваше нараненият глезен. Куцукаше през стаята, далече от драколича, който продължаваше да сее разрушения сред армията скелети. Погледна през рамо и видя, че опашката на създанието отнася последната съпротива и сърцето му се сви, когато ужасяващите червени точки, които служеха за очи на звяра, се спряха на него.
Чудовището подхвана преследването.
Ентрери огледа далечната стена. Имаше няколко отвора, но бяха широки, твърде широки.
Той обаче нямаше избор, така че се отправи към най-тесния, объл тунел, висок около осем стъпки. Когато стигна до входа му, скочи върху един страничен камък и направи гримаса заради пронизващата болка в глезена, после скочи нагоре и се хвана за арката с две ръце. Бързо задвижи ръце и закачи тънко въже, после се пусна и хукна в тунела.
Само дето не беше тунел, а малка тясна стая.
Нямаше накъде да бяга, а главата на драколича можеше лесно да се мушне след него.
Обърна се и се долепи колкото се можеше по-плътно до задната стена на късия тунел. Докато създанието се приближаваше, измъкна оръжията си, макар да знаеше, че не може да спечели.
— Ела ми — озъби се и целият му страх изчезна. Ако му бе писано да умре тук и сега, така да бъде.
Звярът се хвърли напред и наведе главата си. Змиевидният му врат се изви с хрущене на кости и запрати ужасяващите разкъсани челюсти навътре в тунела право към безпомощния Ентрери.
Убиецът не нападна, а вместо това се гмурна надолу, сви се на кълбо и изкрещя с пълно гърло.
Защото в мига, когато черепът на драколича премина през арката, се оказа под сребърната статуетка на червеноок дракон, която Ентрери тъкмо бе поставил там и дяволският капан се задейства, изстрелвайки огнена струя, която би накарала да се замислят дори и най-великите от червените дракони.
Пламъците се понесоха надолу от арката с рев и ужасяваща сила, овъглявайки костите, стапяйки самото скално легло. Главата на драколича не продължи напред, за да захапе Ентрери, но убиецът не усещаше нищо друго освен щипещата горещина. Остана свит на кълбо със затворени очи, крещейки срещу ужаса и болката, отричайки рева на пламъците и драколича. Почувства как плащът му се запалва и косата му се опърля.
Защитниците на Палишчук се биеха храбро, защото нямаха голям избор. От мрака прииждаха още и още гаргойли в поредната вълна на битка, която изглеждаше безкрайна. След първата атака жителите на града се бяха организирали на малки защитни групи, обграждащи онези, които не можеха да се бият. За тяхна чест, бяха загубили само неколцина в битката с гаргойлите, а по улиците се въргаляха много трупове на чудовища.
В една малка стая един самотен боец имаше по-малко късмет и никакви възможности. Защото както някои от другите жители, които бяха загинали тази нощ, Калихай бе отрязана от защитните формации. Биеше се сама, а Дейвис Енг безпомощно стенеше в леглото зад нея.
В стаята имаше трима мъртви гаргойла, двама убити в ранните мигове на дългата битка. След дълго затишие третият се бе хвърлил срещу нея и тъкмо бе паднал.
Писъците му обаче бяха получили отговор и следващите два влетяха с трясък. Калихай знаеше, че отвън има и други, готови да се включат в битката.
Тя отбягна удар и мушна напред с острието си. Помисли си, че може и да победи двойката, но знаеше, че няма да издържи още дълго.
Хвърли поглед към Дейвис Енг, който лежеше с вкочанено от ужас лице.
Калихай изръмжа, докато отново насочваше вниманието си към битката. Не можеше да го изостави, не и по този начин, не и когато беше толкова безпомощен.
Така че продължи да се бие и един от гаргойлите се строполи на пода. Друг зае мястото му, после още един, и Калихай се въртеше и сечеше диво, надявайки се, молейки се да ги удържи.
Всички мисли за победа отлетяха, но тя продължи отчаяните си замахвания и завъртания, вкопчена в последните мигове на живота си.
Изведнъж гаргойлите изпищяха толкова пронизително, толкова отчаяно, че ушите на Калихай я заболяха, а зад гърба й Дейвис Енг проплака.
И тогава гаргойлите изчезнаха. Просто изчезнаха.
Не бяха излетели от стаята. Просто се бяха стопили.
Калихай осъзна, че труповете също са изчезнали.
Примигна и погледна към Дейвис Енг.
— Нима съм загубила ума си? — попита тя.
Мъжът изглеждаше също толкова объркан и нямаше отговор.
От улицата се понесоха радостни възгласи. Калихай отиде до счупения прозорец и погледна надолу.
Внезапно, без обяснение, битката за Палишчук бе приключила.
От пукнатината в стената Джарлаксъл бе видял пожара. Огнена колона се бе спуснала отгоре, обгаряйки горната част на врата и главата на драколича.
Огромното тяло с едно откъснато крило се разтресе и потрепери.
Какъв номер бе направил Ентрери?
В следващия момент мрачният елф разбра. Статуетката, която бе оставил над вратата на жилището им в Хелиогабалус, подаръкът от сестрите драконки.
„Умни мой приятелю“, помисли си Джарлаксъл.
Помисли и че този приятел със сигурност е мъртъв.
Пламъците поутихнаха и драколичът измъкна глава от дупката. От люлеещата се глава и врат се издигаха струйки дим и когато се обърна нестабилно, Джарлаксъл видя, че половината му глава е стопена. Създанието нададе рев или поне се опита.
Направи стъпка назад в стаята. Залюля се и се строполи. Остана неподвижно, съвсем неподвижно.
Джарлаксъл се измъкна от пукнатината и отново се материализира в залата — стая, която бе станала призрачно тиха.
— Махни се от мен, тлъст глупако — прозвуча гласът на Атрогейт и наруши мълчанието.
Мрачният елф се обърна и видя как джуджето претърколи Олгерхан на пода. После скочи, плюейки и псувайки. Огледа се, опита се да осъзнае какво се е случило и остана дълго време с ръце на хълбоците, втренчен в трупа на дракона.
— Проклет да съм, ако не победихме — обърна се към Джарлаксъл.
Мрачният елф почти не го чуваше. Джарлаксъл бързо премина през стаята, уплашен от онова, което щеше да открие.
Дишането му се успокои, когато Артемис Ентрери излезе изпод арката, а от главата и торса му се издигаха струйки дим. В едната си ръка държеше смачканата димяща дрипа, която бе останала от плаща му. С отвратен поглед към мрачния елф я метна настрани.
— Около теб винаги има дракони — промърмори той.
— Имат най-големите съкровища за придобиване.
Ентрери първо огледа пълната с кости, но иначе празна стая, после погледна Джарлаксъл.
Мрачният елф се разсмя.
Глава 22
За победителя
Олгерхан изсумтя, изохка и спря да диша, докато Атрогейт овързваше счупения му крак със здрав кожен ремък. Джуджето направи примка от каиша и поднесе единия му край към лицето на полуорка.
— Най-добре го захапи здраво — каза той.
Олгерхан го изгледа за миг и после впи зъби в края на ремъка.
Атрогейт кимна и дръпна здраво каиша, като го напъна яко и изправи със сила крака на полуорка. Лентата заглуши донякъде вика на Олгерхан, но въпреки това той отекна из залата. Полуоркът сви здраво юмруци и удари по каменния под.
— Да, на бас, че боли — обади се Атрогейт.
Полуоркът се отпусна назад, почти припаднал. Известно време ту губеше съзнание, ту се освестяваше и пред очите му танцуваха черни петна, но после през замайването и болката видя нещо, което завладя вниманието му. Арраян се появи на перваза. За пръв път от толкова време стоеше изправена, без да се обляга на нищо.
Олгерхан се надигна на лакти, когато тя срещна погледа му.
— И ето как свършва всичко — отбеляза Джарлаксъл, пристъпвайки заедно с Ентрери към джуджето и полуорка. — Вдигни го. Ще ви пренеса горе на перваза при Арраян един по един.
Атрогейт се зае да помогне да Олгерхан да се изправи, но Ентрери просто отиде до стената, където бързо избра маршрут и започна да се катери. Движеше се уверено и когато Джарлаксъл направи първото си качване и положи внимателно Олгерхан до Арраян, вече почти бе стигнал.
Когато най-после подаде глава над издатината, видя как Арраян се бе свлякла над Олгерхан, бе го прегърнала здраво и му признаваше любовта си. Ентрери изскочи до тях, усмихна им се леко, което никой от двамата дори не забеляза, и се отдалечи, за да провери изкачващия се коридор.
Пробяга известно разстояние по него, но не откри врагове и не чу никакви звуци. Когато се върна, завари останалите четирима да го чакат. Олгерхан се беше облегнал на джуджето, а Арраян го подкрепяше, хванала ръката му от другата страна.
— Коридорът е чист — докладва той.
— Замъкът е мъртъв — отговори Арраян и гласът й проехтя по-силно, отколкото Ентрери го бе чувал преди.
— Не можеш да си сигурна — обади се Атрогейт.
Но Арраян кимна и увереността й се противопостави на притесненията на останалите.
— Не знам откъде го знам — обясни тя. — Просто знам. Замъкът е мъртъв. Няма да се сблъскаме с гаргойли или мумии, нито с деймони или други чудовища.
Дори капаните, според мен, сега са неактивни.
— Аз ще се погрижа за това, на всяка стъпка — увери я Ентрери.
— Ба, но тя няма как да е сигурна — повтори Атрогейт.
— Според мен е — каза Джарлаксъл. — Сигурна и права. Драколичът беше източникът на несекващия живот на този замък, даваше сила на книгата, а книгата даваше сила на гаргойлите и другите чудовища. Без дракона те не са нищо повече от мъртъв камък и празни трупове.
— И драконът даваше на книгата силата да краде живота ми — добави Арраян. — Щом падна, бремето се вдигна от мене. Не разбирам всичко, уважаемо джудже, но съм сигурна, че не греша.
— Ба, а тъкмо започваше да става забавно.
Това ги разсмя, дори Олгерхан, макар че се намръщи от усилието. Джарлаксъл излезе пред тримата, за да се присъедини към Ентрери.
— Ще вървим напред и ще се уверим, че пътят е чист — каза мрачният елф и двамата с Ентрери тръгнаха.
Закрачиха бързо и се отдалечиха доста от останалите.
— Наистина ли замъкът е мъртъв? — попита Ентрери, щом останаха сами.
— Арраян има развит усет и тъй като беше тясно свързана със замъка, ще се доверя на преценката й в този случай.
— Изглежда знаеш повече от нея.
Джарлаксъл сви рамене.
— Без гаргойли и мумии — продължи Ентрери. — Източникът на силата им вече го няма. Ами немъртвите?
Ще ни чакат ли скелети, когато се върнем в крепостта?
— Какво искаш да кажеш?
— Изглежда техният господар върви до мен.
Джарлаксъл се засмя.
— Кога стана некромант? — попита Ентрери.
Джарлаксъл извади камъка с формата на череп.
— Тогава ти си бил причината, разбира се — каза убиецът. — За всичко.
— Не е напълно вярно — отговори Джарлаксъл. — Аз докарах тримата ни изгубени спътници, така е. Ти наистина ги чу как ни следват надолу.
— И остави четвъртия да виси на шип?
Джарлаксъл отново се засмя.
— Той е джудже — черепът не ми дава власт над мъртви джуджета, само над хора. Така че ако ти паднеш в битка…
На Ентрери не му беше забавно.
— Имаш силата да вдигнеш армия от скелети? — попита той.
— Не — обясни мрачният елф. — Не всичките. Драколичът ги съживяваше, или замъкът. Но ги чувах, всеки един от тях, и те ме чуваха и се подчиниха на заповедите ми. Може би са изпитвали неприязън към дракона, който ги е избил преди време.
Прекосиха стаята, където Ентрери се беше бил с Кантан и продължиха уверено напред. От релефите по тавана не падаха яйца с деймони пазители, които да ги нападнат, нито се отваряха саркофази. Когато най-сетне достигнаха главната зала на замъка, те откриха, че чудовищата бяха нахлули през вратите. Но не бе останало нито едно, което да се изправи срещу тях. Подът бе осеян с кости, а на стълбите лежаха неподвижно две гнолски мумии, гаргойли не се виждаха. Навън беше тъмно, защото вече бе късна нощ.
Джарлаксъл почти не обърна внимание на всичко това. Можеше да види плячката си и бързо отиде при книгата, която все още беше върху платформата си от филизи. Нямаше мистични руни, въртящи се във въздуха над нея и мрачният елф не усети гъделичкането на магическата сила, докато се приближаваше. Погледна към Ентрери и после откъсна една страница.
Спря за момент и се огледа, сякаш се ослушваше за срутването на стена.
— Какво? — попита Ентрери.
— Замъкът няма да се срути като кулата на Херминикъл.
— Защо?
— Защото за разлика от онази постройка тази е завършена — обясни Джарлаксъл. — И защото жизнената сила, която завърши този замък, все още е жива.
— Арраян? Но ти каза…
Джарлаксъл поклати глава.
— Тя бе само онази, която започна процеса, и замъкът изсмукваше сили от нея за удобство, не за да оцелее. Смъртта й нямаше да означава нищо за целостта на структурата, освен че може би щеше да забави растежа на гаргойлите или нещо друго маловажно.
— Е, ако не е Арраян, тогава кой? — попита Ентрери. — Драколичът?
Джарлаксъл откъсна друга страница, после още една.
— Драколичовете си ги бива. Духовете им бягат и се укриват, очаквайки друго подходящо тяло, което да съживят и населят.
Очите на Ентрери се разшириха и той неволно се огледа, сякаш очакваше звярът да се стовари отгоре му. Понечи да попита Джарлаксъл какво иска да каже, но се спря, когато чу другите да се влачат в залата зад него.
— Добре дошли — каза им Джарлаксъл. — И точно навреме, за да видите края на заплахата.
С тези думи той се отдръпна от книгата и допря върховете на палците си. С разперени пред себе си пръсти призова силата на един от магическите си пръстени.
От разтворените му ръце изригна ветрило от пламъци, които обгърнаха магическия том и го подпалиха. Смеейки се, Джарлаксъл извади кинжал и започна да раздира книгата, при което се разлетяха почернели, горящи парчета пергамент.
Правейки това представление, мрачният елф намери своето съкровище и го пъхна в ръкава си под прикритието на разрязващите движения. Не се изненада, когато видя трофея си — пурпурен, сияещ скъпоценен камък с формата на череп. Не човешки череп като онзи, който Джарлаксъл вече притежаваше, а череп на дракон.
Веднага щом сключи пръстите си около камъка, мрачният елф почувства жизнената сила на големия черен дракон, която се таеше в него.
Почувства омразата, яростта.
Но най-силно почувства страха на дракона.
Това му хареса.
Не беше нужно петимата останали спътници да се отдалечават, за да намерят още съюзници. С победата над дракона и над артефакта на Зенги бе дошло поражението на гаргойлите. Уингхам бе предположил, че се е случило нещо хубаво и важно и бързо бе извел отряд от войници полуорки през северната порта на Палишчук.
Бяха много доволни да видят как петимата излизат през дупката в подвижната решетка, която Атрогейт бе направил по-рано.
Зарадваха се и едновременно се разтревожиха, защото четирима липсваха, включително мъжът, който от десетилетия бе приятел на Палишчук.
Арраян изтича към Уингхам и го обви в силна прегръдка. Около тях избухнаха овации — за Арраян и за Олгерхан, с по някой и друг поздрав и към останалите трима.
Но аплодисментите бързо стихнаха, когато Олгерхан потвърди смъртта на Кантан и Елъри, на добрия Праткъс и на Мариаброн Скиталеца.
Така че честването бе приглушено, но все пак празнуваха, защото заплахата бе отминала и Палишчук бе оцелял. След малко радостни възгласи и много молитви, направени за мъртвите, Уингхам поиска да чуе цялата история.
— Ще има време за това, когато се върнем в Палишчук — отговори Джарлаксъл и останалите, дори вечно любопитният Уингхам, бързо се съгласиха. Замъкът можеше да е мъртъв, но в края на краищата те все още бяха дълбоко насред Ваасанската пустош.
— Почти я изгубихме — каза Джарлаксъл на Уингхам, защото се бе постарал да върви до стария полуорк на връщане. — Олгерхан захвърли пръстена си и внезапният шок от поемането на цялото бреме едва не смаза бедното момиче.
Уингхам му хвърли любопитен поглед и за малко да се изпусне с едно „Откъде знаеш?“, прецени Джарлаксъл, защото го прочете ясно по лицето на стария търговец на оръжие.
— Когато не можахме да намерим пръстена на Олгерхан, знаехме, че трябва да действаме бързо. За щастие в този момент вече бяхме готови да се бием с истинския владетел на крепостта, черен драколич с огромни размери и сила.
Това накара Уингхам да се ококори.
— Имате доста да разказвате — каза той.
— Беше дълъг ден — отговори Джарлаксъл.
Целият град се стече тази нощ — стари, млади и онези между тях, за да чуят историите за падането на драколича. Естествено, Джарлаксъл влезе в ролята на разказвач от името на петимата, защото малцина в целия свят можеха да разказват истории по-добре от странния стар мрачен елф. Атрогейт вмъкна няколко рими и изглежда получаваше особено удоволствие от стенанията на присъстващите.
Докато ставаше това, Ентрери отиде в далечния край на общата зала, опитвайки се да остане незабележим. Не му се говореше с никого, не искаше да го тупат по гърба и нямаше желание да отговаря на въпроси, особено за смъртта на Елъри и Кантан.
Но в тълпата видя едно лице, отзад до вратата, което не можеше да пренебрегне.
— Дейвис Енг? — попита той, когато стигна до Калихай.
— Почива си — отговори тя кратко. — Почти умря, когато гаргойлите нападнаха града, но аз бях там.
— Както винаги героиня.
Калихай го изгледа гневно.
— Това е твоята титла, не е ли така?
— Помолихме те да дойдеш с нас.
— За да падна мъртва до Елъри, без съмнение.
Ентрери само се усмихна, поклони се и се отдалечи.
Радостните възгласи зад него стихнаха, докато вървеше в нощта на Палишчук. Беше сам с чувствата си, включително някои, които дори не бе подозирал, че изпитва. Извика в ума си лицето на Арраян, после си помисли за Дуавел Тигъруилис. Помисли за своя гняв, своята болка, когато Арраян бе признала любовта си на Олгерхан.
Защо бе почувствал това? Защо толкова силно?
Призна пред себе си, че Арраян наистина го привличаше, но Елъри и Калихай също го бяха привличали на това ниво. Не обичаше жената полуорк — как би могъл, когато не я познаваше истински?
Всичко това го накара да поклати глава и питайки се за това сега, когато имаше време да помисли и да разсъждава, без надвиснала опасност и отвличане на вниманието, той намери отговора.
Измъкна флейтата на Идалия и се втренчи в нея, после се изсмя горчиво.
Значи сестрите драконки — и без съмнение, неговият приятел, мрачният елф — се бяха наговорили да го манипулират.
Странно, но в този миг на размисъл Артемис Ентрери не им беше ядосан.
Три дни по-късно от Палишчук тръгна фургон, в който се возеха Ентрери и Джарлаксъл, Калихай, Атрогейт и Дейвис Енг. Неколцина от войниците на Палишчук бяха приели да бъдат стражи и колари. Зад тях вървеше втори фургон, който носеше телата на Праткъс и командир Елъри. Не бяха намерили достатъчно от останките на Мариаброн, за да го погребат, а долната половина от тялото на Кантан, въпреки че уж бе измъкната от стражите на Палишчук, които се бяха върнали в замъка, не бе положена в каруцата. Слуховете шепнеха, че някой я е поискал и отнесъл без много шум предишния ден, но дори вечно подозрителните Джарлаксъл и Ентрери нямаха много вяра на обърканите сведения.
— Ще постъпиш мъдро, ако държиш търсачите на редки артефакти настрана от замъка — каза Джарлаксъл на Уингхам, който бе застанал до Арраян, Олгерхан и един много по-възрастен полуорк, представен като стар и известен бард. — Книгата е унищожена, така че по всяка логика мястото трябва да е мъртво. Но в крайна сметка това беше артефакт на Зенги и не знаем какви други изненади ни е оставил кралят вещер.
— Войниците, които влязоха, разказаха на всички за съдбата на Праткъс — отговори Уингхам — и че явно няма никакви съкровища. Замъкът ще остане както си е, докато крал Гарет не изпрати подходящ отряд, който да разследва.
— Сбогом тогава — каза мрачният елф с нисък поклон, като размаха голямата си шапка. — Очаквайте завръщането ми в Палишчук в момент, когато ще мога напълно да разгледам и да се насладя на града.
— И ще бъдеш добре дошъл, Джарлаксъл — вметна Арраян. — Макар че едва ли ще те видим преди пролетното топене.
Джарлаксъл й се усмихна и вдигна магическия пръстен, който му беше дала по негова молба, уж за да го изучи по-добре и може би да замени изгубения му другар. Арраян му го бе предала без възражения, след като Уингхам се бе съгласил, защото никой от двамата не знаеше, че Джарлаксъл вече притежава другия пръстен. Щом останалите бяха излезли от стаята на битката, една бърза магия бе показала на Джарлаксъл местоположението му, а мрачният елф никога не оставяше такива предмети да се изгубят напразно.
— Зимата се задава бързо — каза Уингхам. — Но пък тук горе зимата винаги наближава бързо, ако вече не е тук!
— И ти ще си добре дошъл, Артемис Ентрери — добави Олгерхан.
Ентрери срещна погледа на полуорка, а после обърна взор към Арраян. Усмивката й беше топла и приятелска и изпълнена с благодарност.
Ентрери бръкна под мантията си и извади флейтата на Идалия, после погледна пак към двамата. Усещайки любопитния поглед на Джарлаксъл, той се обърна към мрачния елф.
Видя разбиране и доби усещането, че приятелят му ще бъде доста разочарован.
Вдигна флейтата, но не я хвърли на Олгерхан, както бе възнамерявал.
— Може би ще се науча да свиря достатъчно добре, за да ви развличам, когато се върна — каза той и видя как усмивката на тъмното лице на Джарлаксъл става по-широка.
Ентрери не беше сигурен какво точно изпитва.
— Това би ми харесало — каза Арраян.
Фургоните се отдалечиха. Артемис Ентрери дълго гледа назад към полуорките и остави дълго ръцете си да чувстват майсторската работа на Идалия.
През останалата част от деня нямаше събития. Дори Джарлаксъл мълчеше и остави Ентрери сам. Направиха лагера си за нощта и Ентрери избра една от пейките в каруците за легло, най-вече защото така нямаше вероятност някой да спи твърде близо до него. Много му се искаше отново да е сам и си мечтаеше да е достатъчно далеч от всички останали, за да извади флейтата и да се опита да научи повече за магията й.
Поиска да е още по-далеч, когато не много след падането на тихата нощ Калихай се вмъкна във фургона и застана до него.
Отначало той се страхуваше, че тя може да го нападне. Знаеше, че лесно може да я победи и убие с камата си в ръка, но не искаше да го прави.
— Утре пътят няма да бъде чист — каза му полуелфката.
Ентрери се престори на озадачен и се завъртя, за да седне.
— Преди пладне, може би и по-рано, ще се натъкнем на преследвачи, група ездачи, които идват с въпроси и обвинения — поясни тя.
— Какво знаеш?
— Цитаделата на убийците иска да знае за Кантан — обясни Калихай. — Той беше значителен играч в онази тъмна организация, а сега е мъртъв. Според слуховете — от твоята ръка.
— Слуховете твърдят много неща.
— Олгерхан разказа за сблъсъка си със смъртта в замъка. Разказа за кама и падането на Кантан. Много уши освен малката група приятели около полуорка чуха този разказ.
Ентрери гледаше ръката й.
— Архимаг Кнеликт не е Кантан — продължаваше Калихай. — Какъвто и успех да си имал срещу онзи подлец, няма да ти е лесно да го повториш, щом се отнася до Кнеликт. Няма да дойде сам, а мъжете с него няма да са новаци в занаята на убийството.
— Защо ми казваш това?
Жената го изгледа дълго.
— Няма да живея с дълг към Артемис Ентрери — каза тя и се извърна.
Не за пръв път, Ентрери се почувства доволен, че не я е убил.
Зората още беше далече, когато Ентрери и Джарлаксъл се отдалечиха от каруците.
— Думата е „Черен пламък“ — обясни Джарлаксъл, подавайки обсидиановата фигурка на другаря си.
— Черен… — започна Ентрери, но мрачният елф го прекъсна с вдигната ръка и предупреждение.
— Не изричай повикването, преди да си готов да яздиш — обясни Джарлаксъл. — И постави фигурката на земята, преди да го направиш, защото това ще призове чудовищен кон от долните равнини да ти служи. Намерих я у тялото на Мариаброн — интересен предмет за рейнджър от Армията на Кървав камък.
Ентрери изгледа първо него, после фигурката.
— Така че ако си готов, трябва да тръгваме — каза Джарлаксъл.
— След мен ли ще яздиш?
— До теб — каза мрачният елф и извади идентичен предмет от друга от многобройните си кесии.
Ентрери не можа да намери сили дори да поклати глава.
Виковете на кошмарите разцепиха нощта, събудиха другите във фургоните и напомниха на онези, които трябваше да пазят трупата, че би трябвало да го правят.
Ала преди някой от тях да успее да стигне до южната страна на лагера, Ентрери и Джарлаксъл отдавна бяха изчезнали.
Вятърът шибаше косата на Ентрери и блъскаше мантията му, докато кошмарът препускаше и разкъсваше меката тундра с огнените си копита.
Когато зората се пукна, двамата все още бягаха, а конете им не показваха никакви признаци на умора, въпреки че ги бяха отдалечили на много, много мили от фургоните.
Ала дори тогава те откриха, че не са сами.
— Жената е казвала истината — отбеляза Джарлаксъл, когато зад тях и отстрани се появи линия ездачи, които яздеха усилено и целенасочено. — Да се надяваме, че в земите на Кървав камък е пълно с места за криене!
Конете нямаше да ги настигнат, колкото и да ги пришпорваха ездачите им. Адските жребци бяха твърде силни и не се уморяваха. Скоро двамата отново яздеха свободно и знаеха, че са много по-близо до Ваасанската порта.
— Можем да потърсим закрила от крал Гарет — отбеляза Джарлаксъл.
— Докато не научи, че ние сме убили неговата племенница.
— Ние?
Ентрери обърна глава към него и ако в този момент Джарлаксъл не беше ухилен, щеше да скочи и да го удуши.
— Ако Цитаделата на убийците ни преследва, крал Гарет ще е още по-склонен да ни приеме с отворени обятия — каза мрачният елф. — Не обичам да разчитам на такива неща, но докато не опознаем потенциала на новата ни сила, това ще трябва да свърши работа. Е, това и сестрите драконки, които със сигурност ще ни погледнат с ново уважение.
— Уважение или омраза?
— Не са толкова различни, колкото смяташ.
Ентрери понечи да отговори, но преди да успее да каже и дума, въздухът около двамата ездачи затрептя странно, подобно на вълна от мек син плат.
Призованите им коне изчезнаха изпод тях.
Ентрери се заби в земята и се затъркаля, като си издра лицето и почти си раздроби челюстта. Когато най-накрая успя да овладее търкалянето си и се изправи, видя Джарлаксъл да се носи край него, все още изправен и левитиращ по инерцията на падането.
— Това не беше случайност, нито магията на конете се е изчерпала едновременно — извика мрачният елф, отдалечил се напред.
Ентрери се огледа, а ръцете му потърсиха оръжията.
— Към хълмовете, бързо — настоя Джарлаксъл. — Цитаделата не трябва да ни хваща на открито.
Те се втурнаха назад, за да приберат конете си, които отново бяха просто обсидианови фигурки. После се закатериха на запад, където земята започваше да се издига и големи изтърколили се камъни от Галенските планини им предлагаха някакво прикритие. Все още се катереха, когато видяха далеч на север ясно забележимия прахоляк и движението на много галопиращи коне.
— Как го направиха? — попита Ентрери, когато се облегнаха на един голям камък за лелеяна почивка. Засада ли беше? Има ли магьосник наоколо?
— Дали изобщо бяха те? — попита Джарлаксъл.
— Ако не са били, тогава тази група трябва да ни подмине — разсъди Ентрери.
При тези думи и той, и Джарлаксъл решиха да надникнат иззад канарата към равнината долу, където истината стана ясна. Защото преследвачите бяха забавили ход, а някои вече се бяха обърнали на запад и навлизаха сред хълмовете северно от настоящото им местоположение.
— Трябва да намерим място, където ще можем да се защитаваме — предложи Джарлаксъл.
Ентрери не мигна.
— Когато ни наближат, ти просто ще се превърнеш в сянка и ще се процедиш в някоя пукнатина в камъните, не се съмнявам — каза той.
Джарлаксъл обмисли за момент думите му, но имайки предвид инцидента в пещерата на драколича, наистина не можеше да се зарича в обратното.
— Ела — предложи мрачният елф. — Не сме изгубили всяка надежда. Може би има пещери.
— Не и такива, каквито ви трябват — обади се един глас, и двамата много бавно завъртяха глави, за да видят един по-възрастен мъж, добре подстриган и с великолепни одежди в пурпурно и червено, без петънце кал по себе си. Начинът, по който се държеше, наклонът на главата му и очевидното благоговение на няколкото стражи около него, сред които беше едно джудже, което и двамата познаваха твърде добре, им подсказаха точно кой е той още преди да се представи като Архимаг Кнеликт.
— Не знам дали бих нарекъл Кантан приятел — каза Кнеликт. — Беше досаден и си намираше още по-досадни спътници.
— Това ще съм аз — гордо обяви Атрогейт, но никой не се развесели.
— Но той беше ресурс за моята организация — продължи Кнеликт. — Ценен ресурс, който ми бе отнет.
— Ако знаех това, щях да го оставя да ме убие — подхвърли Ентрери.
— Буахаха!
— Млъкни, джудже — каза Кнеликт, и когато Атрогейт моментално си затвори устата, помръдна нервно и сведе поглед към земята, Ентрери и Джарлаксъл осъзнаха, че архимагът напълно отговаря на репутацията си и дори я надминава.
— Командир Елъри също беше немалка ценност — продължи Кнеликт. — Връзка с действията на короната — предимно несъзнателна и глупава ценност, но все пак ценност.
— Ах, и сега търсиш да си върнеш онова, което си изгубил — отговори Джарлаксъл.
— Така ли? — Кнеликт тръгна настрани, изучавайки и двамата, докато вървеше. — Ти очевидно си по-силен от Кантан, тъй като си го надвил — каза той. — И без съмнение крал Гарет сега ще ви приветства в двора си, след като спасихте Палишчук и сразихте магията на Зенги.
— Мисля, че току-що се писахме доброволци — отбеляза Ентрери.
— Предпочиташ алтернативата ли? — парира го Джарлаксъл.
— Не е нужно да ви обяснявам детайлите, разбира се — каза Кнеликт. — И двамата добре знаете правилата.
Разбираме ли се?
— Създавал съм такива организации — увери го Джарлаксъл.
Изведнъж Кнеликт се раздвижи. Ентрери посегна към оръжията си, но Джарлаксъл разпозна жеста и сграбчи ръката на приятеля си.
Задуха силен вятър и около тях се завихри прах, ослепявайки ги за миг. И когато изчезна, двамата бяха сами.
— Те не бяха тук наистина — каза Джарлаксъл. — Кнеликт ни прожектира образа и звуците на цялата група.
Той е силен.
— Но разговорът наистина се състоя, нали?
— Ние ги чувахме и те чуваха нас — увери го Джарлаксъл. Мрачният елф направи няколко бързи магии и потупа превръзката на окото си повече от един път.
— И сега работим за Цитаделата на убийците? — попита Ентрери.
— И за сестрите драконки. Не би било благоразумно да забравим за тях двете.
— Изглеждаш доволен от всичко това.
— Най-лесният път към добиването на контрол е покрай онези, които управляват в момента.
— Мислех, че Джарлаксъл винаги контролира положението — отбеляза Ентрери с внезапна остра нотка в гласа.
Мрачният елф долови тази острота и го погледна с любопитство.
— Дори когато не би трябвало да има контрол — продължи убиецът. — Дори в онези случаи, когато поема контрол над нещо, което не го засяга.
— Кога започна да говориш със загадки?
— Кога реши да ме манипулираш по такъв начин?
— Да те манипулирам? — Джарлаксъл се засмя. — Е, приятелю, не е ли това природата на нашите отношения? Взаимно манипулиране за лична изгода?
— Така ли е?
— Трябва ли да прекараме целия този разговор в задаване на въпроси без отговор?
В отговор Ентрери измъкна флейтата на Идалия и я хвърли в краката на Джарлаксъл.
— Не аз ти я дадох — заяви мрачният елф.
— Наистина ли? — запита Ентрери. — Не беше ли дар от сестрите, със знанието и одобрението на Джарлаксъл?
— Това е скъпоценен инструмент, дар, който повечето хора биха оценили.
— Това е манипулация на сърцето и ти го знаеше.
Мрачният елф си придаде невинно изражение, но не можа да се сдържи и вместо това се изкикоти.
— Да не би да се страхуваше, че няма да вляза в замъка, ако не чувствам нещо към Арраян?
— Нямах представа, че Арраян съществува — изтъкна Джарлаксъл.
— Но се наслаждаваше на манипулацията.
— Приятелю… — започна Джарлаксъл, но Ентрери го прекъсна.
— Не ме наричай така.
Тонът на Ентрери отново изненада мрачния елф, сякаш онова острие в гласа му се бе извило и назъбило.
— Виждам, че все още не можеш да признаеш очевидното — каза Джарлаксъл. Той направи крачка назад, като почти очакваше Ентрери да изтегли меча си.
Убиецът се огледа.
— Кнеликт и слугите му отдавна си отидоха — увери го Джарлаксъл и потупа омагьосаната превръзка на окото си, за да подчертае тази сигурност.
— Джарлаксъл знае — отбеляза Ентрери. — Джарлаксъл знае всичко.
— Това държи и двама ни живи.
— И отново, това е по избор на Джарлаксъл.
— Започваш да ме отегчаваш.
Ентрери се спусна към него и го сграбчи за гърлото.
Джарлаксъл спусна нож от омагьосания си предпазител в едната си ръка, готов да го забие докрай. Но Ентрери не продължи, само извика в лицето му:
— Да не би да си ми баща, а?
— Съмнявам се.
— Какво тогава? — попита Ентрери и го пусна, при което Джарлаксъл залитна крачка назад. — Ти ме манипулираш и ме мъкнеш със себе си, и за какво? За слава?
За да получи мрачният елф доверие сред хората? За съкровища, които не можеш да носиш сам?
— Такива съкровища не съществуват — беше сухият отговор.
— За какво тогава? — изкрещя му Ентрери.
— За какво? — повтори Джарлаксъл, като отново се изсмя и поклати глава. — Ами, за всичко и за нищо.
Ентрери се втренчи в него с озадачено изражение.
— Ти нямаш цел, нямаш посока — обясни Джарлаксъл. — Скиташ се и си мърмориш сам на себе си. Не поемаш по никой път, защото не виждаш път пред себе си. Бих ти направил услуга, ако те убия.
Това породи изражение на пълна готовност, дори нетърпение за предизвикателството.
— Не е ли истина? — попита Джарлаксъл. — Какъв е смисълът на живота ти, Артемис Ентрери? Не е ли собствената ти празнота, която те води през всичките онези години към желанието да се биеш с Дризт До’Урден?
— Всеки път, когато споменеш това име, ми припомняш колко те мразя.
— Защото ти дадох онова, което желаеше? Защото улесних битката ти с ренегата мрачен елф? Ах, но нима откраднах единственото в твоя живот, което ти носеше смисъл, като ти дадох онова, което казваше, че искаш?
Жалко състояние на сърцето, не си ли съгласен?
— Какво би искал да кажа? Знам само онова, което чувствам.
— И чувстваш, че искаш да ме убиеш.
— Повече, отколкото би разбрал.
— Защото те принуждавам да се погледнеш и не харесваш това, което виждаш. Това причина ли е да ме убиеш — защото ти предлагам шанс да подредиш собствените си емоции? Подозирам, че това е всичко, което магията на флейтата ти е направила. Предложила ти е възможността да погледнеш отвъд собствените си емоционални бариери.
— Искал ли съм помощта ти?
— Приятелите помагат, без да ги молят.
Ентрери въздъхна и поклати глава, но не можеше да отрече нищо от онова, което бе казал мрачният елф.
Раменете му увиснаха малко и Джарлаксъл остави кинжала да падне на земята зад него, вече уверен, че няма да му трябват оръжия.
Изминаха няколко мига, преди Ентрери най-сетне да вдигне поглед към мрачния елф със спокойно лице и да попита:
— Кой си ти?
Джарлаксъл отново се засмя и това беше искрен израз на радост, защото се бе надявал всичко да доведе дотук.
— Е, Артемис Ентрери, нима още не знаеш? Не си ли успял да разбереш нищо?
— С всеки ден разбирам все по-малко.
— Аз съм твоята муза — обяви Джарлаксъл.
— Какво?
— Аз съм онзи, който ще даде смисъл на живота ти, Артемис, приятелю. Ти нямаш ни най-малка представа колко обширни са силите ти. Знаеш колко добре можеш да се прокрадваш в сенките, знаеш много добре колко си способен с меча, но никога не си разбирал какво могат да ти донесат тези заслужени, спечелени сили.
— Приемаш за даденост, че искам нещо.
— О, искаш. Ако само се осмелиш да го пожелаеш.
— Какво? Цитаделата на убийците на Атрогейт? Ще се опитаме ли да ги завладеем?
— Разбира се, като начало.
— Начало?
— Мисли нашироко, приятелю. Избери си голяма цел. Атрогейт ще ни даде знанията и доверието, които ни трябват, за да намерим силна позиция в организацията на Цитаделата — бързо ще разберем дали си струва открито да господстваме над това място или просто тайно да ги контролираме достатъчно, че да станат безопасни за нас.
— Не можем ли вместо това просто да убием досадното малко джудже?
Джарлаксъл се засмя.
— Тук горе има празнина във властта от много години.
— От падането на Зенги.
— Вааса лежи на тепсия за нас.
— Вааса? — Ентрери едва успя да повтори думата, и това бе един от няколкото пъти в целия му живот, когато заекна. — Т-ти би тръгнал срещу крал Гарет?
Джарлаксъл сви рамене.
— Може би. Но има други начини. — Накрая той вдигна скъпоценния драконов череп. — Като начало, сестрите ще научат, че между нас има ново равновесие на силите. И в този камък се крие контролът над замъка и един нов съюзник.
— Съюзник, който ще ни отхапе наполовина.
Джарлаксъл поклати глава.
— Не и докато притежавам неговия талисман. Ние вече си общуваме, уверявам те. Ако избера да го освободя отново, той ще го направи единствено с голяма вяра в мен, защото ако унищожа талисмана, ще унищожа духа на драколича. Напълно.
— Гарет ще изпрати войници в замъка.
— И аз ще им позволя да останат известно време.
— Вааса?
— Най-малко.
— Ще се изправиш срещу легендарен крал паладин?
— Хайде де, не можеш ли да признаеш, че би могло да е забавно?
Ентрери се опита да проговори няколко пъти, но не произнесе нищо разбираемо. Най-накрая той просто поклати глава, въздъхна и се извърна, тръгвайки обратно към равната земя.
— Довери ми се — каза Джарлаксъл.
— Моя муза?
— Твой приятел.
Епилог
— Премина ли наивният човек глупавото ти малко изпитание? — Кимуриел Облодра попита Джарлаксъл няколко дни по-късно, в сенките под Ваасанската порта.
— Не подценявай Артемис Ентрери — отговори Джарлаксъл, — или колко е ценен за мен… за нас.
— А ти не трябва да надценяваш силата на скъпоценните черепи, които си открил — предупреди го Кимуриел, който тъкмо бе приключил с огледа на двата камъка по молба на Джарлаксъл. Бе говорил с драколича, на име Уршула, и бе потвърдил подозренията на Джарлаксъл, че звярът не би дръзнал да тръгне срещу притежателя на талисмана.
— Те са само началото — каза Джарлаксъл ухилено. — С Артемис Ентрери имаме аудиенция с краля паладин след два дни, малко на юг от тук, в село Кървав камък.
Ще бъдем посрещнати като герои заради постиженията ни във Вааса и като официални свидетели на кончината на героичната племенница на Гарет.
Не можа да сдържи хихикането си заради иронията на последното изречение. Само ако крал Гарет знаеше!
Кимуриел погледна Джарлаксъл, нащрек, разпознавайки онова изражение на увереност и грандиозни планове в очите му, защото бе виждал този поглед на бившия си господар десетки пъти през вековете. Но те не бяха в Подземен мрак, в Мензоберанзан, където Бреган Д’аерте и Джарлаксъл бяха държали много скрити козове.
— Да не си открил друг Креншинибон? — попита псионистът с очевидно отвращение и безпокойство.
— Открих възможност — поправи го Джарлаксъл.
— Бреган Д’аерте няма да излезе със сила срещу някой като крал Гарет Драконоубиец.
Джарлаксъл го изгледа с уважение и каза:
— Радвам се, че проявих мъдростта да поставя Кимуриел начело на отряда си. Разбира се, ти си прав да се противиш на този смел ход. Ти си добър водач и те призовавам да продължаваш предпазливо, но и без предубеждение. Още много събития има да се разиграят тук, в тази дива земя, и аз контролирам повечето от тях. Той вдигна драконовата статуетка. — Моите взаимоотношения с две живи драконки току-що се промениха по начин, който те не могат да разберат.
— Още съюзници за твоята битка?
— Съюзници? Ще видим.
Кимуриел не можа да сдържи ироничната си усмивка.
— Може да намерите начин да се впишете, докато събитията се развиват — каза му Джарлаксъл. — Моля се Кимуриел все още да е опортюнистичен водач. Целта на Бреган Д’аерте е повече от оцеляването, нали? Искате да ставате по-силни?
— Ти почти ни унищожи в Калимпорт.
— Не — поправи го Джарлаксъл. — Причиних ви неудобство. Аз бях онзи, който почти беше унищожен.
— Ти и Ентрери ще свалите крал паладин?
— Ако се стигне дотам.
Единственият отговор на Кимуриел беше да се наведе в почтителен поклон.
„Калните ботуши и кървавите остриета“ отдавна се беше изпразнила за през нощта, но Ентрери бе хвърлил на кръчмаря достатъчно злато, за да получи ключа от вратата. Седеше сам с мислите си и чаша бира и обмисляше емоциите, които го бяха придружавали през целия път до Палишчук и обратно. На масата до гарафата му лежеше флейтата на Идалия и Ентрери още не беше сигурен дали мрази този предмет, или го цени много.
Всичко това беше толкова непознато за него.
На сутринта трябваше да тръгне с Джарлаксъл за среща с краля, където щяха да получат похвала и предложение да се присъединят към Армията на Кървав камък, така им бе казал почитаемият генерал Данауей.
Колкото и интригуващо да беше всичко това, мислите на Ентрери бяха насочени към нещо много по-малко.
Мислеше за жените, които го бяха придружили на север, за това как тази безобидна на вид флейта му бе дала различен поглед върху тях.
Тази нова гледна точка поне не го бе спряла да убие Елъри и това му даваше известна утеха.
Леки стъпки зад него му подсказаха, че не е сам и от звука убиецът разбра много. В края на краищата, тя го беше наблюдавала от другия край на стаята през по-голямата част от вечерта.
— Не убих приятелката ти — каза той, без да се обръща. — Поне не умишлено.
Стъпките спряха, все още на пет-шест крачки от него. Най-накрая той се обърна и видя, че разсъжденията му бяха верни. Калихай стоеше зад него с изопнато лице. Ентрери бе облекчен да види, че не държи оръжие в ръцете си.
— Приеми го като истина или недей — каза й той и се обърна към бирата си. — Не ме е грижа.
Понечи да вдигне чашата към устните си, но Калихай се приближи бързо. Ръката й сграбчи китката му, което го спря и го накара пак да я погледне.
— Ако не те интересува дали ти вярвам, или не, защо ми го казваш отново? — попита тя.
Беше ред на Ентрери да се втренчи в полуелфката.
— Или просто те е страх, че всъщност те е грижа, Артемис Ентрери? — подразни го Калихай и го пусна, като отстъпи назад.
Ентрери стана, изблъсквайки стола зад себе си, и каза:
— Ласкаеш се.
— Още съм жива, нали? — разсъди Калихай. — Можеше да ме убиеш в Палишчук, но не го направи.
— Не си струваше усилието — каза Ентрери. — Ти се грижеше за войник на короната.
— Можеше да ме убиеш във всеки момент, и все пак аз още съм жива и може би съм заплаха за тебе.
— Наистина се ласкаеш.
Но той осъзна, че Калихай дори не го слуша, когато тя пристъпи до него и впери пламналите си очи в неговите.
— Уверявам те, Артемис Ентрери, че винаги си струвам усилието — каза тя с дрезгав глас. Горещият й дъх опари лицето му, а устните й почти допряха неговите.
— Не убих приятелката ти — повтори Ентрери, но гласът му в този момент не беше толкова силен и толкова стабилен.
Калихай нежно вдигна ръка, която го погали по гърдите и се спря на яката му, където стисна здраво.
— Приемам това — каза тя и го придърпа по-близо, придърпа го в себе си.
Целуна го грубо и захапа устната му. Ръцете й го обхванаха и го придърпаха още по-близо и Ентрери не се възпротиви. Неговите ръце обгърнаха полуелфката и я притиснаха към него. Вдигна ръка, за да сграбчи гъстата й, копринена черна коса.
Калихай го повлече със себе си, докато падаше на масата — или се опита, защото двамата бяха твърде настрани и паянтовата маса се преобърна, стоварвайки ги върху един стол, който отскочи изпод тях и двамата паднаха на пода.
Не ги беше грижа и дори не забелязаха. Дърпаха непохватно дрехите си, а устните им не се разделяха нито за миг.
Артемис Ентрери бе оцелявал из дивите улици на Калимпорт от дете и бе познавал много жени през живота си, но никога преди не бе правил любов с жена.
Никога преди акта не бе означавал за него нещо повече от физическо облекчение.
Не и този път.
Когато приключиха, Ентрери се надигна над Калихай и се вгледа в нея на меката светлина на тлеещото огнище на таверната. Вдигна ръка, за да погали линията на белега по лицето й, и дори той не му изглеждаше грозен в този момент.
Но това беше само един миг, защото някакъв шум в коридора отвън им припомни къде се намират и им подсказа, че нощта почти е изтекла. Те скочиха и бързо се облякоха, без да си казват и дума преди да се изправят един срещу друг, докато Калихай закопчаваше последните копчета на ризата си.
— Гледаш лицето ми и съжаляваш за избора си? — попита тя.
Ентрери придоби невярващо изражение.
— Нима смяташ, че си грозна?
— А ти?
Ентрери се засмя.
— Ти си съчетание от талант и красота — каза той. — Но ако суетата ти те принуждава да измъкваш насила подобни комплименти, защо не потърсиш магьосник или свещеник, за да премахне… — спря, като я видя как се намръщи.
И Ентрери разбра. Без белега Калихай би се наредила сред най-красивите жени, които бе виждал. Бе елегантна и силна, тънка, но не слаба. Очите й сияеха, както и косата й, а в чертите й имаше точно толкова от ъгловатостта на елфите, че да изглежда екзотична по човешките стандарти. И все пак тя бе оставила белега и го носеше от години, въпреки че със сигурност имаше финансовите средства, дори само от плячка, за да се е отървала от него отдавна. Помисли си за това как бяха правили любов — за трескавото начало, много плахата среда и накрая онзи момент, в който и двамата просто се бяха предали и си бяха позволили да се насладят един на друг. Ентрери не бе прескочил лесно тази височина и осъзна, че за Калихай е било същото.
Значи тя можеше да извади меча си и да се бие безстрашно с великан, но този по-интимен сблъсък я бе ужасявал. Белегът беше нейната защита.
— Красива си, с белега или без него — каза й той. — Колкото и да ти се иска да не беше истина.
Калихай се изненада, но както винаги имаше готов отговор.
— Не съм единствената, която се крие зад белег.
Ентрери се смръщи.
— Убивал съм хора за това, че са си позволили такива предположения за мен.
Калихай се изсмя и пристъпи по-близо.
— Тогава нека направя още едно, Артемис Ентрери — каза тя и сложи длани на раменете му, после ги плъзна, за да обгърне лицето му, идвайки много близо.
— Ти никога няма да ме убиеш — каза нежно тя.
Това беше един от няколкото пъти в живота му, когато Артемис Ентрери нямаше какво да отговори.
ПЪТЯТ НА ПАТРИАРХА
(книга 3 от "Наемниците")
Пролог
„Наистина е красива“, помисли си Артемис Ентрери, докато наблюдаваше как голата Калихай изминава разстоянието от леглото до закачалката за дрехи, за да вземе бричовете и ризата си. Движеше се с грацията на умел войн, стъпваше меко по пода, а меките възглавнички на стъпалата й омекотяваха всяка стъпка. Беше средна на ръст, жилава, но силна, а малкото белези по тялото й не отвличаха вниманието от стегнатите й мускули. „Изпълнена е с противоречия“, осъзна Ентрери, докато я наблюдаваше — създание от пламък и вода. Можеше да е свирепа или нежна и изглежда осъзнаваше как да преминава от едното състояние в другото по най-ефективния начин, докато правят любов.
И без съмнение правеше същото на бойното поле.
Калихай не беше просто боец, беше войн. Знаеше собствените си силни и слаби страни, но добре преценяваше враговете си. Ентрери не се съмняваше, че тя често използва женския си чар върху неподозиращи противници, за да ги смути, преди да ги изкорми.
Уважаваше това. Образът извика усмивка на често намръщеното му лице.
Беше краткотрайна усмивка, щом обмисли собствената си ситуация. На гвоздей близо до закачалката, където се обличаше Калихай, висеше черна шапка с малка периферия, подарък от Джарлаксъл. Ентрери бе осъзнал, че както у мрачния елф, така и в шапката има нещо повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Много полезни качества, магически и механични, включително умението да изстудява тялото му, за да може да се крие по-лесно от очи, които реагират на топлина вместо на светлина. В ширита имаше вмъкната лесно огъваща се тел, която позволяваше шапката да се закрепи толкова плътно, че да не се събори дори при падане от кон.
„Повече, отколкото изглежда, помисли си Ентрери. Нима с всичко не бе така?“
Беше спал дълбоко след срещата си с Калихай предишната вечер. Може би твърде дълбоко? „Калихай е можела да ме убие“, осъзна той, и през ума му пробягна мисълта, че може би жената използва чара си върху него. Беше го поставила в по-уязвима позиция, отколкото някога бе изпадал.
„Не, увери сам себе си. Чувствата й към мен са искрени. Това не е игра.“
„Само че, отбеляза той, нима това не би била стратегията на Калихай? Да приспи бдителността му до такава степен, че да рискува атака?“.
Ентрери отпусна глава в шепи и разтърка замъглените си очи. Поклати глава и със задоволство установи, че ръцете му прикриват безпомощното му хихикане.
Щеше да се докара до лудост с подобни мисли.
— Ще дойдеш с мен, нали? — попита Калихай и го изтръгна от мислите му.
Той вдигна очи и отново я погледна, както бе застанала до закачалката. Все още бе гола, но очите му не шареха по тялото й, а вместо това се спряха върху лицето й. По всички правила, някога Калихай бе спирала дъха с красотата си, с изумителните си сини очи, в които от време на време се промъкваха отсенки на сиво. В други случаи, в зависимост от фона — светлината, дрехите й — тези очи сияеха с деликатна отсенка на светлосиньо, като и в двата случая изглеждаха впечатляващи заради контраста с гарвановочерната й коса. Лицето й бе симетрично, а костната структура — безукорна.
Но този белег! Спускаше се през дясната й буза до носа, после надолу през устните до средата на брадичката. Беше лют белег, често възпален и червен. Ентрери знаеше, че Калихай се крие зад него, сякаш за да отрече женската си красота.
Когато го дари с бърза усмивка, така палава и опасна, той почти не забеляза белезите по устните й. За Артемис Ентрери тя си оставаше красива и като изключеше размислите за решението й да запази белега и явно по-дълбокото значение, което имаше той за нея, почти не го забелязваше. Не бе пречка за него, толкова изгубен бе в тайните, които кипяха в очите й. Тя поклати глава и гъстата й коса се спусна по раменете, а на Ентрери му се прииска да скочи към нея и да зарови лице в тази топла, мека грива.
— Разбрахме се да хапнем — припомни му Калихай, после въздъхна и започна да навлича ризата си. — Мислех си, че си се изтощил и си обзет от всепоглъщащ, силен глад.
Щом главата й се подаде през яката и очите й се спряха на лицето на любовника й, усмивката на Калихай помръкна.
Това моментно намръщване подсказа на Ентрери какво е собственото му изражение. Гледаше навъсено.
Не знаеше защо. Точно в този момент в съзнанието му нямаше нито една мисъл, която би могла да предизвика намръщване. В края на краищата Калихай не би предизвикала подобно настроение, защото той я считаше за искрица светлина в мизерното си съществуване. Но наистина се мръщеше.
В последно време — или може би винаги? — често имаше това мрачно изражение — и обикновено без конкретна причина. Като се изключи, разбира се, че често беше ядосан — едновременно на всичко и на нищо.
— Не е нужно да ядем — каза жената.
— Не, не, разбира се, че трябва да излезем и да си набавим малко храна. Денят вече напредна.
— Какво те тревожи?
— Нищо.
— Нима не ти доставих удоволствие миналата нощ?
Ентрери почти изсумтя при това абсурдно твърдение и не можа да потисне усмивката си, докато оглеждаше Калихай и докато не осъзна, че тя го предизвиква да й направи комплимент.
— В продължение на много нощи ми доставяше удоволствие. Огромно. И снощи бе една от тях — отвърна й той и бе доволен да види облекчение на лицето й.
— Тогава какво те тревожи?
— Казах ти, че нищо не ме тревожи.
Ентрери се протегна, вдигна панталоните си и започна да ги обува. Спря, когато почувства ръката на Калихай на рамото си. Вдигна очи и видя, че тя го наблюдава с видимо притеснение.
— Думите не отговарят на изражението ти — отвърна тя. — Кажи ми. Нима не можеш да ми се довериш? Какво тревожи духа на Артемис Ентрери? Какво става? Какво ти се е случило, че да запали този вътрешен огън?
— Задаваш ми глупави гатанки, създадени от собственото ти въображение. — Отново се наведе надолу и хвана панталоните си, но Калихай го сграбчи по-силно и го принуди да я погледне отново.
— Какво? — настоя тя. — Как се създава толкова съвършен войн като Артемис Ентрери? Какво ти е причинило това?
Ентрери извърна поглед от нея и го сведе към краката си. Но всъщност не ги виждаше. В съзнанието си Артемис Ентрери отново беше момче, едва излязло от детството, по улиците на прашен пустинен пристанищен град, изпълнен с миризма на морска вода или с парещ пясък в зависимост от посоката на вятъра.
* * *
Фургоните скърцаха, въпреки че не се движеха, докато песъчливият бриз потропваше по дървените им страни. Двойка коне изцвилиха притеснено, а единият дори отстъпи назад доколкото му позволяваше тежката, стегната сбруя. Коларят, слаб и жилест мъж със сурови ъгловати черти, който напомняше на момчето за баща му, не губеше време и яростно размаха камшика си по посока на уплашеното животно.
Да, точно като баща му.
Дебелият търговец на подправки, седнал на пейката на единия от фургоните, го изгледа продължително.
Тези очи с натежали клепачи сякаш го подканяха да заспи, хипнотизиращи като полюшваща се змия. Момчето знаеше, че тук има нещо. Нещо магическо се криеше зад този поглед, някакво средство за контрол, което позволяваше на жалкия, мърляв звяр да изпъкне сред трупата, събрана за сезонния керван от Мемнон. Макар да бе още момче и да знаеше малко за света и йерархията на търговците, виждаше, че всички се отнасят с уважение към него.
Този със сигурност бе господарят и момчето се изчерви, поласкано, че водачът на толкова много хора ще прекара малко време с него и майка му. Това гордо изчервяване прерасна в изумление, докато момчето наблюдаваше с разширени очи и отворена уста как дебелият мъж дава монети — златни монети! Златни монети! Момчето бе чувало за тях, бе чувало за златни монети, но никога не ги бе виждало. Беше виждало сребърни веднъж, дадени от някакъв странник на баща му Белригър, малко преди странникът да изчезне зад завесите с майка му.
Но никога не бе виждал злато. Майка му държеше злато!
Колко вълнуващо бе било, но само за кратко. После Шанали, майка му, го сграбчи грубо за рамото и го избута в очакващата хватка на дебелака. Той се загърчи и задърпа. Опита се да се измъкне от потните ръце, поне за да получи някакви отговори от майка си.
Но когато най-накрая успя да се изправи пред нея, тя вече се бе обърнала и се отдалечаваше.
Той я повика. Примоли й се. Попита я какво означава това.
— Къде отиваш? Защо аз оставам? Защо ме държи?
Мамо!
Тя се извърна и погледна назад, само веднъж и само за миг. Достатъчно, че да види за последен път тъжните й хлътнали очи.
* * *
— Артемис?
Той се отърси от спомените с поклащане на глава и погледна към Калихай. Тя изглеждаше едновременно развеселена и притеснена. Странно защо.
— Цяла сутрин ли ще стоиш с флейта в ръка и с навити около глезените панталони?
Въпросът го разтърси и едва тогава Ентрери осъзна, че наистина държи в ръка флейтата на Идалия, магическият инструмент, даден му от сестрите драконки. И да, както Калихай бе отбелязала, бричовете му все още бяха набрани около глезените. Постави флейтата на леглото до себе си или по-скоро понечи да го направи, но откри, че все още не може да я остави. Щом го осъзна, получи внезапен прилив на сили, пусна флейтата, изправи се бързо и вдигна панталоните си.
— И така, каква е историята? — попита Калихай и той я погледна с любопитство. — Как се създава толкова съвършен войн като Артемис Ентрери?
Мислите му отново се върнаха обратно към Мемнон. В съзнанието му се появи образът на Белригър и той почувства как потръпва.
Осъзна, че отново е хванал флейтата.
Пред очите му пробягна еднозъбата похотлива усмивка на Тосо-паш и той хвърли флейтата на леглото.
— Тренировки? Дисциплина? — попита Калихай.
— Гняв — отвърна той с такъв тон, че надали щяха да последват още въпроси.
* * *
Издигаше се като поредния правоъгълник от глинени тухли насред море от еднакви къщи. Невзрачна постройка, дълга дванадесет и широка шест стъпки. Имаше чергило като всички съседни и бе разположена срещу морския бриз, който обикновено предлагаше единственото облекчение от неумолимата жега на Мемнон. Нямаше стени, които да разделят къщата. Една-единствена овехтяла завеса отделяше мястото за спане, което използваха майка му и баща му, Шанали и Белригър — или Шанали и някой, който е платил на Белригър. За момчето оставаше подът на общата стая. Веднъж, когато около него бяха напълзели твърде много буболечки, то се бе покатерило да спи върху масата, но Белригър го бе открил и пребил жестоко за своеволието.
С течение на времето повечето от побоищата се бяха слели в едно, но конкретно този Артемис помнеше ясно. Белригър, по-пиян от обикновено, беше налагал гърба и задните му части със стара прогнила дъска и ударите бяха оставили няколко трески в гърба на Артемис, които се бяха инфектирали и в продължение на дни от тях сълзеше гной.
Шанали бе дошла при него с мокро парче плат, за да почисти раните. Спомняше си това. Беше изтрила гърба му нежно, с майчина любов, и макар да го бе сгълчала леко, наричайки го глупак, задето е забравил правилата на Белригър, дори тези думи бяха изречени със съчувствие.
Кога за последен път Шанали се бе отнасяла нежно с него? Това ли бе последният нежен спомен, който пазеше от майка си?
Жената, която няколко месеца по-късно го предаде на търговския керван, почти не приличаше на себе си.
Беше се променила дори физически след този съдбовен ден при търговеца, беше станала по-бледа и залиняла и не можеше да изговаря цели изречения, без да се спира, за да си поеме дъх.
Мислите му прескочиха от спомена за този ден обратно към Белригър и Тосо-паш, беззъбия идиот с четинесто лице, който прекарваше под чергилото на Белригър повече време, отколкото самият той.
Тосо-паш се появяваше в спомените му на проблясъци — похотливо ухилен, винаги ухилен, наведен над него, винаги посягащ към него. Дори думите на мъжа проблясваха във фрази, които Артемис бе чувал твърде много пъти.
— Аз съм брат на баща ти.
— Може да ми викаш чичо Тосо.
— Мога да те накарам да се чувстваш добре, момче.
Умът на Ентрери се отдръпна отвратено от тези образи и от тези думи — дори повече от последния спомен за майка му.
Белригър поне никога не бе правил това. Никога не го бе гонил из уличките, докато краката го заболят от изтощение, никога не бе лягал до него, когато се опитваше да спи, никога не се бе опитвал да го целуне или докосне. Белригър рядко забелязваше съществуването му, освен ако не ставаше дума за поредния побой или колкото да го засипе с порой от обиди и ругатни.
Единственото, което му хрумваше, бе, че е огромно разочарование за баща си. Какво друго би предизвикало такъв гняв? Белригър се срамуваше от хилавия Артемис — срамуваше се и се ядосваше, че трябва да храни момчето, макар че единственото, което даваше на Артемис, бяха стари корички хляб или останки от собственото му ядене.
Дори и майка му му бе обърнала гръб и бе приела златото…
Месестите ръце на дебелия търговец не предлагаха нито топлина, нито утеха.
* * *
Ентрери се пробуди в мрака. Чувстваше студената пот навсякъде по голото си тяло, мокрите одеяла бяха прилепнали към него.
Паниката му поутихна, когато чу равномерното дишане на Калихай до себе си. Понечи да се изправи до седнало положение и с изненада откри магическата флейта на Идалия.
Ентрери я вдигна пред очите си, макар да виждаше едва-едва на приглушената светлина на звездите, нахлуваща през единствения прозорец на стаята. От усещането, както физическо в ръцете му, така и чрез емоционалната връзка, която бе изградил с нея в ума си, беше сигурен, че е същата магическа флейта.
Спря се за момент, за да си припомни къде беше оставил флейтата, когато си лягаше — на ръба на дървената рамка на леглото до него, на леснодостъпно място.
Явно я бе сграбчил в съня си и тя отново му бе докарала тези спомени.
А дали бяха спомени? Ентрери се зачуди. Дали образите, които проблясваха толкова ясно в съзнанието му, бяха точно пресъздаване на детството му в Мемнон? Или бяха някаква дяволска манипулация от вечно изненадващата флейта?
Спомняше си ясно онзи ден с кервана и знаеше, че подсилените от флейтата образи наистина са верни.
Този спомен за Мемнон, за последното и пълно предателство на майка му, бе преследвал Артемис Ентрери тридесет години.
— Добре ли си? — попита тихо Калихай и приседна на ръба на леглото.
Чу как се завъртя зад него, а после почувства как се обляга на гърба му, а ръката й минава отпред, за да погали гърдите му и да го притисне към себе си.
— Добре ли си? — попита го отново тя.
Прокарвайки пръсти по гладките извивки на флейтата на Идалия, Ентрери не бе сигурен.
— Напрегнат си — отбеляза Калихай и го целуна по врата.
Автоматичната му реакция й подсказа, че не е в настроение за подобни неща.
— Гневът ли говори? — подкани го жената. — Още ли си мислиш за това? За гнева, който е създал Артемис Ентрери?
— Нищо не знаеш — увери я Ентрери и й хвърли поглед, в който тя долови дори и в мрака предупреждение, че се опитва да навлезе в пространство, където не е добре дошла.
— Гняв към кого? — попита го въпреки всичко. — Към какво?
— Не, не гняв — поправи я Ентрери, говорейки повече на себе си, отколкото на нея. — Отвращение.
— Към някого?
— Да — отвърна Ентрери, измъкна се от прегръдката й и се изправи.
Обърна се към Калихай. Тя поклати глава и бавно се плъзна от леглото, за да застане до него. Нежно обви ръка около врата му и се наклони по-близо.
— Отвращавам ли те? — прошепна в ухото му.
„Не още, помисли си Ентрери, но не го изрече. Но ако някога започнеш да го правиш, ще пронижа сърцето ти с меча си.“
Изхвърли тези мисли от съзнанието си и сложи своята ръка върху ръката на Калихай, после й хвърли кос поглед и се усмихна успокояващо.
Част 1
Опнато въже
Дали още са заедно, вървящи един до друг с ръце на дръжките на оръжията — предполагам, за да се защитят един от друг, както и от други врагове?
Многократно съм си мислил за тях, за Артемис Ентрери и Джарлаксъл. Дори и с идването на крал Оболд и неговите орки, дори насред войната и заплахата за Митрал Хол, установявам, че мислите ми често се пренасят през времето и пространството, за да потърся със съзнанието си обяснение за необичайната двойка.
Защо ме вълнува?
Непрекъснато ме обзема чувството, че Джарлаксъл някога е познавал баща ми, че е скитал из Мензоберанзан рамо до рамо със Закнафейн, вероятно както в момента странства из Горния свят редом до Артемис Ентрери. Винаги съм знаел, че има нещо сложно около това странно създание, което се противопоставя на обичайните очаквания към един мрачен елф — дори от страна на друг мрачен елф. Намирам успокоение в сложността на Джарлаксъл, защото тя ми напомня, че индивидуалността съществува. Предвид тъмното ми наследство, често единствено вярата в индивидуалността ми позволява да запазя здравия си разум. Не съм в капана на произхода си, на елфическите си уши и кожата с цвят на въглен. Макар често да се оказвам жертва на чуждите очаквания, те не могат да ме определят, да ме ограничат или контролират, докато осъзнавам, че няма такова нещо като истина за цяла раса, че възприемането им за това какъв би трябвало да съм не води към истината какъв съм всъщност.
Джарлаксъл подсилва тази реалност като възможно най-безпощадното напомняне, че във всеки от нас съществува личност, която отхвърля външните ограничения. Той със сигурност е уникален и аз мисля, че това е хубаво, защото светът не може да понесе твърде много от неговата порода.
Ще бъда лъжец, ако кажа, че интересът ми към Артемис Ентрери се простира само до връзката му с потвърждението, което представлява Джарлаксъл.
Дори и ако Джарлаксъл се бе завърнал в Подземния мрак, зарязвайки убиеца в самотното му съществуване, признавам, че мислите ми пак щяха редовно да се насочват към него. Не го съжалявам и не бих се сприятелил с него. Не очаквам неговото изкупление или избавление, нито покаяние или промяна на изключителния егоизъм, който определя съществуването му. В миналото смятах, че Джарлаксъл ще му повлияе в позитивен аспект, поне до такава степен, че да покаже на Ентрери празнотата на съществуването му.
Но не това е водещата сила зад мислите ми за убиеца. Не с надежда ги насочвам така често към него, а с ужас.
Не се страхувам, че ще ме потърси отново, за да се сражаваме. Дали ще се случи? Може би, но това не е нещо, което ме плаши, от което бих се скрил или за което се притеснявам. Ако реши да ме потърси, ако ме намери, ако извади оръжие насреща ми, то нека се случи. Ще е поредното сражение в един живот, изпълнен с битки — за двама ни.
Не, причината, поради която Артемис Ентрери заема важно място в мислите ми и ги изпълва с ужас, е, че ми напомня какъв бих могъл да бъда. Движех се по пътека в мрака на Мензоберанзан, опнато въже от оптимизъм и отчаяние, път, който граничеше с надеждата дори когато се доближаваше до нихилизма.
Ако се бях поддал на последното, ако бях станал поредната безпомощна жертва на обществото на мрачните елфи, щях да вадя остриетата си в пристъп на ярост, вместо за справедлива кауза — или поне се надявам и моля, че това наистина е целта на моята битка.
Във времена на най-голямо напрежение, както когато вярвах, че приятелите ми са изгубени за мен, откривам яростта на отчаянието. Изоставям сърцето си. Губя душата си.
Артемис Ентрери е изоставил своето сърце преди много години. Поддал се е на отчаянието си, това е очевидно. Трябва да се запитам доколко е различен от Закнафейн, макар това със сигурност да ми причинява болка. Почти ми се струва, че с подобно сравнение проявявам неуважение към паметта на любимия си баща.
Ентрери и Закнафейн освобождават гнева на остриетата си без угризение, защото и двамата вярват, че са обкръжени от свят, който не заслужава и частица от милостта им. Правя разграничение между двамата, защото докато при Закнафейн антипатията бе на място, то Ентрери е сляп за различните аспекти на собствения си свят, достойни за съчувствие и незаслужаващи суровото и крайно отсъждане на стоманата.
Но Ентрери не прави разлика. Той възприема обкръжението си по начина, по който Закнафейн гледаше на Мензоберанзан. Със същата горчива дистанцираност, със същото чувство на безнадеждност и заради това със същата липса на угризения води битката си срещу света.
Знам, че той греши, но не ми е трудно да открия корена на неговата безпощадност. Виждал съм я и преди, и то у човек, към когото изпитвам най-искрено уважение. У човек, на когото дължа собствения си живот.
Всички ние сме плод на амбициите си, дори и когато тези амбиции са да се освободим от отговорност.
Желанието да избягаш от амбициите е само по себе си амбиция, затова в амбицията е скрита неизбежната истина на рационалното съществуване.
Подобно на Закнафейн и Артемис Ентрери е придал субективен характер на целите си. Амбицията му се базира в подобрението на личността. Той се стреми към перфекционизъм във физическата форма и бойните умения, но не от желание да ги използва за някаква по-висша цел, а за собственото си оцеляване. Иска да плува над помията и мръсотията, заради собствения си свеж дъх.
Амбицията на Джарлаксъл е точно противоположната, както и моята — макар да се страхувам, че целите ни не са едни и същи. Джарлаксъл се стреми да контролира, но не себе си, а обкръжението си.
Там, където Ентрери отделя часове за ловки действия, Джарлаксъл прекарва времето си в манипулиране на околните, така че да създаде обстановка, която задоволява нуждите му. Не претендирам, че разбирам какви са тези нужди, когато става дума за Джарлаксъл.
Вярвам, че са вътрешни амбиции и нямат нищо общо с по-висшите нужди на обществото и общото благо.
Ако трябваше да направя предположение, базирано на ограничения ми опит с този изключително необичаен мрачен елф, бих казал, че Джарлаксъл създава напрежение и конфликти заради самото забавление. Извлича изгода от машинациите си — без съмнение дирижирането на двубоя между мен и Артемис Ентрери в дубликата на Креншинибон бе хитър ход, целящ още повече да приобщи ценния актив в лицето на Ентрери към неговото стадо. Но очаквам, че Джарлаксъл ще създава неприятности дори и без примамката на съкровище или заради лична изгода.
Може би е отегчен след твърде много векове съществуване, където обикновените неща са станали символ на самата смърт. Той създава вълнение заради самото вълнение. Това, че го прави с коравосърдечно безразличие към тези, които стават неволни участници в често смъртоносната му игра, е свидетелство за същия тип негативно примирение със съдбата, което отдавна е заразило Артемис Ентрери и Закнафейн. Когато си представям Джарлаксъл и Закнафейн рамо до рамо в Мензоберанзан, няма как да не се зачудя дали не са се носили по улиците като някакъв ужасяващ мусон, оставящ зад себе си разрушение наред с множество объркани мрачни елфи, изпаднали в недоумение пред заглъхващия смях на дивата двойка.
Може би в лицето на Ентрери Джарлаксъл е открил нов партньор за личната си буря.
Но въпреки всичките прилики Артемис Ентрери не е Закнафейн.
Очаквам, че разликата в методите и по-важното — в целите на Ентрери и на Джарлаксъл, ще се окаже постоянен източник на напрежение помежду им, ако вече не ги е разкъсала и не е оставила единия или двамата мъртви в някоя канавка.
Може и Закнафейн, подобно на Ентрери, да бе открил отчаянието, но за разлика от него никога не бе загубил душата си заради това. Никога не се предаде.
Това е бяло знаме, което Артемис Ентрери е издигнал много отдавна, и то не би могло лесно да бъде свалено.
Глава 1
Живот постарому?
В същност не беше кой знае каква врата, просто няколко дъски, завързани една за друга с протрито въже, парцали и лози. Когато свирепото джудже нахлу с пълна сила, вратата се разлетя на съставните си части. Дърво, въжета и лози се разхвърчаха из малката пещера, последвани от парцалите.
Никаква ярост, призована от Деветте ада, не би могла да предизвика повече безредици и хаос в последвалите мигове. С диво развети гъсти черни коси и дългата брада, сплетена на две плитки, която подскачаше по гърдите и раменете му, джуджето се хвърли върху нещастните гоблини, размахвайки двойката боздугани със смъртоносна прецизност.
Джуджето се насочи към най-голямата група, четири гоблина, скупчени на едно място. Вряза се в тях, без да се притеснява от грубите оръжия, които размахваха.
Риташе, тъпчеше и размазваше с опустошителните си боздугани, чиито покрити с шипове топки се въртяха на вериги от закалена стомана. Удари един гоблин право в гърдите, смаза дробовете му и го запрати на десет стъпки назад. Обърна се и приклекна, с което се озова под върха на грубо копие, което представляваше просто заострена пръчка. Докато се превърташе настрани, джуджето замахна нагоре с едната си ръка, закачи гоблинската и я отметна настрани. Изправи се пред гоблина, размаха боздугани над главата си и смаза раменете и черепа му. Изрита създанието под брадичката, докато то се свличаше върху камъните и смаза челюстта му, но то вече бе мъртво и дори не изпищя.
Плитките на джуджето изплющяха, когато подскочи и се обърна, за да се изправи лице в лице с останалите два гоблина. Те не можеха да се мерят с тази свирепост; изглежда, че дори не можеха да я схванат и се поколебаха за момент.
Момент, който беше повече от достатъчен за джуджето.
Той се хвърли напред и нанесе удар по гоблините с всяка ръка. Единият удар беше директен, а другият кос, но дори и вторият гоблин залитна от тежестта на атаката. Джуджето прегази гоблина, събаряйки го с удари и ритници.
Изтича покрай него и се хвърли към вратата, подскочи и се завъртя странично, нанасяйки двоен удар, който улучи един гоблин в гърба, докато създанието се опитваше да избяга през вратата към планинския склон.
И наистина — съществото мина през вратата, при това много по-бързо, отколкото би сметнало за възможно, ако си направеше труда да мисли за подобни неща.
Счупеният му гръбнак обаче си каза своето и докато се стоварваше върху прахоляка и камъните, гоблинът не почувства нищо.
Джуджето се приземи пред вратата стабилно, с разкрачени крака. Приклекна в защитна позиция с диво святкащи очи, люлеещи се плитки и прибрани до тялото ръце, а топките на боздуганите бяха ниско приведени.
Беше сигурен, че в пещерата имаше поне десетина създания, но мъртвите бяха пет, а само две стояха насреща му.
Тоест, поне едно стоеше срещу него. Другото трополеше като обезумяло по втора врата в дъното на пещерата. Доста по-стабилна врата, изработена от обковано с желязо здраво дърво.
Вторият гоблин отстъпи към другаря си, без да смее да свали очи от страховития натрапник.
— О, но ти си имаш скривалище — каза джуджето и пристъпи напред.
Гоблинът отстъпи, а откъм тракащите му зъби се прокрадваха тихи, жални звуци. Другият затрополи още по-яростно.
— Хайде — смъмри го джуджето. — Грабни някоя тояжка и се отбранявай. Не смей да отнемаш цялото удоволствие!
Гоблинът се поизправи съвсем леко и джуджето, което бе участвало в достатъчно битки, веднага схвана намека.
Завъртя се светкавично и нанесе обратен удар, който дори не попадна близо до гоблина, промъкващ се през разрушената врата зад гърба му. Но ударът не бе предназначен да уцели създанието, а да отвлече вниманието му.
Така и стана и когато джуджето пристъпи наред и замахна с втория боздуган, намери пролука. Лицето на гоблина бе смазано под тежестта на топката на оръжието и създанието щеше да полети надалеч, ако не го бе спряла рамката на вратата.
Когато джуджето се обърна, и двата гоблина тропаха отчаяно по непоклатимата врата.
Джуджето въздъхна и се отпусна, клатейки смаяно глава. Премина разстоянието през стаята и нанесе два удара по тила на създанията.
Хвана боздуганите в една ръка и сграбчи един от падналите гоблини за врата. Със силата на гигант го метна настрани и с лекота го запрати на десет крачки до стената. Второто същество полетя по същия начин.
Джуджето нагласи колана си, изработен от здрава кожа и подсилен със заклинания, който му даваше тази впечатляваща сила — дори по-голяма, отколкото бе съсредоточена в могъщото му тяло.
— Добра работа — отбеляза, докато изучаваше изработката на портата.
Това не бяха гоблински врати. Създанията най-вероятно ги бяха отмъкнали от руините на някой замък из блатата на Вааса. Трябваше обаче да им признае, че ги бяха напаснали доста добре в стената.
Джуджето потропа и извика на гоблински, който владееше доста добре:
— Хей, плоскоглави ходещи топки със сополи. Не искате да потроша такваз хубава врата като тази, нали? Тъй че просто я отворете и ме улеснете. Може дори да ви оставя живи, макар че със сигурност ще ви взема ушите.
Допря ухото си до вратата, докато изричаше думите и чу тихо хленчене, последвано от:
— Шшшт!
Въздъхна и потропа още веднъж.
— Хайде сега. Последен шанс.
Докато изричаше думите, прокара пръсти по обвитите с кожа дръжки на боздуганите и призова магията им. От топките на двете оръжия потече течност — прозрачна и мазна от дясното и червеникава и варовита от другото. Той огледа преценяващо вратата и разпозна като най-важна структурна точка централния кръст, образуван от две перпендикулярни метални ленти от обкови.
Преброи до три — все пак трябваше да даде възможност на гоблините, нали така? — после се задейства с яростен подскок и замах, като левият боздуган бе водещ, и нанесе удар точно на свръзката на двата критични железни обкова. Джуджето продължи да подскача и да се върти, набирайки инерция за дясното си оръжие, макар да удари неколкократно вратата с лявото, нащърбвайки дървото и метала и оставяйки червеникави следи.
Това бе кръвта на ръждиво чудовище, адско създание, което караше всеки рицар в блестяща броня да се подмокри. След няколко мига масивните метални обкови започнаха да придобиват цвета на течността и да ръждясват.
Когато бе убеден, че целостта на железните обкови е напълно нарушена, джуджето се засили за скок, завъртя се по средата на движението, така че да вложи цялото си тегло и сила и нанесе удар с десния боздуган точно на същото място. Най-вероятно собствената му сила и безукорна форма щяха така или иначе да разбият вратата, но за това не остана никакво съмнение, щом течността върху втората топка, наречена ударно масло, експлодира при допира.
Разцепена на две, вратата, заедно с резето, се отвори. Дясното крило увисна странно на една панта покрай джуджето, а лявото се стовари на пода.
Насреща стояха три гоблина, облечени в зле прилягащи им плячкосани брони — единият бе стигнал дотам, че да сложи метален шлем с открита лицева част — и награбили най-различни оръжия, къс меч за единия, меч за втория и брадва в ръцете на третия. Това вероятно би накарало някой по-млад авантюрист да се замисли, но джуджето беше прекарало четири века в много по-страховити сражения и един поглед му подсказа, че нито един от тримата не знаеше как да използва оръжието, което държи.
— Е, ако ме чакате, за да ми дадете ушите си, ще ви пусна да си вървите — каза джуджето на гоблински с тежък акцент. — Пука ми колкото за сопол от плоскоглав орк дали ще живеете, или ще умрете, но при всички положения ви вземам ушите.
След което измъкна малък нож и го метна така, че да се забие пред краката на средния гоблин.
— Дайте ми левите си уши и ми върнете ножа и ще ви оставя да продължите по пътя си. Ако не го направите, ще ги взема от мъртвите ви тела. Изборът е ваш.
Гоблинът от дясната страна на джуджето вдигна меча си, нададе вой и нападна.
Точно отговорът, на който се надяваше Атрогейт.
* * *
Артемис Ентрери се плъзна зад един параван, щом чу джуджето да нахлува през вратата. Тъй като не харесваше Атрогейт и не му вярваше напълно, убиецът беше доволен от възможността да подслушва.
— Ах, ето къде си била, кльощава елфоподобна претендентке за престола ми — изрева Атрогейт, щом влезе в стаята на Калихай.
Жената му хвърли кос и равнодушен поглед. Ентрери знаеше, че голяма част от тази увереност идва от факта, че той се намира достатъчно близо, че да нанесе удар.
— Значи си мислиш, че си имаш титла, така ли?
— За какво говориш?
— Лейди Калихай начело на класацията — отвърна Атрогейт и Калихай и Ентрери кимнаха утвърдително.
Във Ваасанската порта се водеше нещо като състезание между множеството авантюристи, извършващи набези в пущинака. Имаше награда за ушите на разнообразните чудовища, които върлуваха там, и за да се увеличи забавлението, командирите бяха сложили дъска с класация на ловците на глави. Почти от самото начало името на Атрогейт бе оглавявало класацията, позиция, която бе държал допреди няколко месеца, когато Калихай го бе изместила. Другарката й по оръжие Парисъс се бе наредила само на няколко убийства след джуджето.
— Мислиш ли, че ми пука? — попита джуджето.
— Очевидно повече, отколкото на мен — отвърна полуелфката.
Зад паравана Ентрери кимна отново, доволен от отговора на жената войн, която му бе станала толкова скъпа.
Атрогейт се покашля, изсумтя и изрева:
— Е, няма да се задържиш там!
Ентрери се вслушваше внимателно във всяка промяна на интонацията. Нима джуджето заплашваше Калихай?
Ръката на убиеца инстинктивно се насочи към оръжието и той се осмели да се премести още малко зад паравана, така че да може да надникне зад ръба, който беше най-близо до вратата, ъгълът за атака, който щеше да го изведе на фланга на могъщото джудже, ако се стигнеше дотам.
Той се успокои, щом Атрогейт протегна едната си ръка, в която държеше малка изпъкнала торба — Ентрери знаеше много добре какво може да има вътре.
— Отново ще гледаш трътлестия ми задник, полуелфке — отбеляза Атрогейт и разклати торбата. — Четиринадесет гоблина, двойка тъпи орки и едно огре за добавка.
Калихай сви рамене, сякаш не я вълнуваше.
— Най-добре да се заемеш с малко зимен лов, ако имаш достатъчно от джуджетата в себе си — каза Атрогейт. — Аз лично ще потегля на юг, за да се отдам на гуляи, докато вали сняг, така че ако си късметлийка, може и да се изкачиш на върха… не че ще останеш там повече от два-три дни, щом снеговете се стопят.
Атрогейт се спря за момент, после измежду черните буйни косми на брадата му се показа лукава усмивка.
— Естествено, вече си нямаш партньор за лова, нали?
Освен ако не убедиш подлеца да излезе с теб, но не смятам, че той си пада особено по влачене из снега!
Ентрери бе твърде разсеян, че да се обиди от последната забележка, независимо дали бе вярна, защото споменаването на Парисъс накара Калихай да се намръщи. Знаеше, че раната е още прясна. Дълги години Калихай и Парисъс оцеляваха редом в битките. Парисъс бе загинала на пътя към Палишчук, след като бе паднала от фургон, каран от Ентрери и преследван от орда крилати змиеподобни създания.
— Нямам особено желание да излизам да ловя гоблини, добро ми джудже — отвърна Калихай. В гласа й се четеше спокойствие, постигнато с известно усилие, както забеляза Ентрери.
Джуджето изсумтя насреща й.
— Прави каквото щеш или не щеш — отвърна той. — Не ми пука, защото през пролетта ще си върна титлата, от теб или от който и да било друг, дето смята, че може да ме победи. Не се съмнявай!
— Не се съмнявам и не ми пука — отвърна Калихай и сякаш прихвана част от гнева му.
И наистина, Атрогейт изглежда нямаше отговор за това. Просто кимна и издаде нечленоразделен звук, разклащайки торбата с уши пред Калихай. После кимна отново, каза едно „Аха“, обърна се и излезе.
Ентрери въобще не забеляза движението, защото остана съсредоточен върху Калихай, която умееше да запазва хладнокръвие, макар забележките на джуджето със сигурност да тежаха на крехките й рамене.
Глава 2
Пътят към Кървав Камък
Групата не би могла да изглежда по-разнообразна. Джарлаксъл яздеше висока, слаба кобила. Беше облечен със знатни дрехи — копринени дрехи, широко наметало и огромна пурпурна широкопола шапка, украсена с гигантско перо от птицата диатрима. Изглеждаше недосегаем за прахоляка по пътя, тъй като на дрехите му нямаше нито едно петънце. Бе слаб и грациозен, стоеше идеално изправен и приличаше на благородник от висока класа и с потекло. Човек лесно би могъл да си го представи като принц от народа на мрачните елфи, тъмен емисар, умел в дипломацията.
Никой не би могъл да обвини в нещо подобно джуджето, което яздеше магаре до него. Атрогейт беше набит и груб и мнозина биха го объркали с източника на мръсотията по пътя. За очевидно раздразнение на магарето той беше облечен в броня, наполовина кожена, наполовина с метални пластини, покрита с неизброими катарами и ремъци. Не си беше правил труда да намери седло, а направо бе стиснал здраво краката си около нещастното добиче, което се придвижваше вдървено и осигуряваше на джуджето пътуване, изпълнено с друсане и подскачане. Оръжията му, чифт стъклено-стоманени боздугани, се издигаха под формата на „Х“ от гърба му, а обсипаните им с шипове топки подскачаха при всяко друсане на магарето.
И, разбира се, буйната коса на Атрогейт бе също така пълна противоположност на гладко избръснатия мрачен елф, чиято глава блестеше гладка и черна изпод периферията на огромната му шапка. Когато Джарлаксъл повдигаше шапката си, се виждаше, че по главата му няма никаква коса с изключение на двете извити вежди. Атрогейт носеше гривата си като горд лъв. Черна коса в големи количества се издигаше от главата му във всички посоки и се сливаше с изобилието, излизащо от ушите му. За пореден път бе сплел на две плитки впечатляващата си брада и бе завързал всяка с връзки, украсени със сини скъпоценни камъни.
— Ах, не сме ли великите герои — каза Атрогейт на спътника си.
Пред тях по пътеката яздеха Артемис Ентрери и Калихай заедно с двама войници, които водеха колоната.
Зад джуджето и мрачния елф имаше още войници, съпровождащи сандък, в който се помещаваше тялото на командир Елъри, младата и някога обещаваща рицарка, племенница на крал Гарет Драконоубиеца и офицер в армията на Кървав камък. Хората от земите на Кървав камък оплакваха загубата на Елъри. Героинята бе паднала посечена в странен замък, появил се в блатистите земи на север от града на полуорките Палишчук.
Джарлаксъл беше доволен, че никой освен него и Ентрери не знаеше истината за смъртта й, застигнала я от ръката на Ентрери по време на двубоя между Елъри и Джарлаксъл.
— Герои, наистина — отвърна най-сетне мрачният елф. — Предрекох най-малко същото, когато те измъкнах от онази дупка. Да се придържаш към гнева си заради нещастната кончина на Кантан щеше да е доста глупаво поведение, когато пред нас се откриваше толкова много слава.
— Кой каза, че съм бил ядосан? — изпуфтя Атрогейт. — Просто не исках да ми се налага да ям глупака.
— Беше повече от това, уважаемо джудже.
— Буахаха!
— Беше разкъсван между лоялностите си — и съвсем разбираемо — каза Джарлаксъл и погледна към Атрогейт в опит да прецени реакцията на джуджето.
Атрогейт се бе намирал във вихъра на смъртен двубой с Ентрери, когато Джарлаксъл се бе намесил.
Използвайки един от многото си вълшебни предмети, мрачният елф бе отворил дълбока десет стъпки магическа дупка в краката на изненаданото джудже и Атрогейт бе пропаднал в нея. Мърморещият и оплакващ се Атрогейт не бе имал желание да се присъедини към тях и да признае грешките си до момента, в който Ентрери не бе стоварил в дупката трупа на неговия другар магьосник.
— Не познаваш Кнеликт така, както аз — наведе се Атрогейт и прошепна.
За пореден път Джарлаксъл бе изненадан от потрепването в гласа на обикновено безстрашното джудже при споменаването на Кнеликт, който към момента беше или първи помощник на Тимошенко, Праотецът на убийците от известната гилдия на главорезите в Дамара, или, както подсказваха слуховете, сам бе надянал мантията на водач.
— Виждал съм го да превръща едно джудже в жаба, а друго в гладна змия — продължи Атрогейт, поизправи се и потръпна. — Насред храненето ги превърна обратно.
Степента на жестокост не изненада и не потресе Джарлаксъл, трети син на Дома Баенре, който като новороден бе бил пронизан в гърдите от собствената си майка — като жертвоприношение за жестоката богиня, която властваше в света на мрачните елфи. Джарлаксъл бе прекарал векове в Мензоберанзан, бе живял и дишал несекващата жестокост и покварата на злата си раса.
Нищо, което казваше Атрогейт, нищо, което би могъл да му каже, не би предизвикало подобно потреперване, докато си припомняше събитията.
А и Джарлаксъл бе подозирал нещо подобно за Кнеликт, така или иначе. Кнеликт принадлежеше на сенчестите сили в организация, изградена в сенките, страховитата Цитадела на убийците. Джарлаксъл знаеше от собствения си опит като водач на наемническата банда Бреган Д’аерте, че в подобни организации водачът — в случая на цитаделата се предполагаше, че това е Тимошенко — играеше по-мека, по-политическа роля, докато лейтенантите му, като Кнеликт, често бяха варварите, които поддържат трона. Безпощадните фигури, каращи последователите и потенциалните врагове да намират някаква надежда в редките, но все пак появяващи се усмивки на водача.
Като добавка Кнеликт беше магьосник, а Джарлаксъл бе установил, че точно подобните нему са способни на най-големите жестокости. Може би по-висшият им интелект бе този, който ги отделяше до такава степен от вътрешната агония в резултат на делата им.
Може би арогантността им, която често придружаваше подобен висш интелект, им позволяваше да се разграничават от обикновените хора, както нормалните хора не изпитват съжаление, когато стъпят върху хлебарка.
Или пък се дължеше на факта, че магьосниците обикновено нападаха от разстояние. За разлика от война, чийто смъртоносен удар често покриваше ръцете му с топлата кръв на врага, магьосникът можеше да запрати магия отдалеч и да наблюдава разрушителните й последици, откъснат от техния непосредствен ефект.
Заклинателите бяха сложна и опасна пасмина, надменни и в крайна сметка жестоки. В Бреган Д’аерте Джарлаксъл често бе издигал магьосници до лейтенанти, или дори на по-високи позиции само поради тези причини.
А и джуджето до него не биваше да бъде подценявано, напомни си мрачният елф. Въпреки добродушните си и глуповати закачки Атрогейт оставаше потенциално опасен и способен враг, който бе изправил на нокти Артемис Ентрери при битката им с творението на Зенги. Атрогейт бе най-чистата форма на инструмент за разрушения, който една гилдия на убийци или армия би могла да се надява да наеме. Беше си спечелил впечатляваща репутация при Ваасанската порта, носейки торби с уши на същества, за които има обявена награда. И при цялата му ярост, фучене и сприхавост Джарлаксъл виждаше значителна дълбочина в характера на Атрогейт. Колкото и да се сприятелеше с Джарлаксъл и Ентрери, ако получеше заповед да ги убие, Атрогейт най-вероятно щеше да свие рамене и да се заеме със задачата. За него щеше да е просто работа — точно както е било за Ентрери през всичките години в служба на пашите в Калимпорт.
— Приятелят ти разбира ли честта, която му се оказва? — попита Атрогейт, кимвайки по посока на Ентрери. — Рицар от ордена — това не е нещо дребно в земите на Кървав камък в последно време, с Гарет като крал и прочее.
— Убеден съм, че не разбира и няма да разбере — отвърна мрачният елф и се изсмя тихо, като си припомни твърдоглавието на Ентрери.
С изключение на двамата полуорки, Арраян и Олгерхан, които бяха останали в Палишчук, оцелелите от битката с драколича Уршула и другите създания от оживелия чрез магия замък щяха да бъдат посрещнати като герои в Кървав камък на следващия ден. Дори Калихай, която не бе влязла в замъка, и Дейвис Енг, войникът от армията на Кървав камък, ранен по пътя от Ваасанската порта, щяха да бъдат почетени. Те двамата и Атрогейт щяха да бъдат удостоени със званието почетни граждани в Дамара и Вааса, титла, която щеше да им осигури намаления от търговците, безплатен подслон във всяка странноприемница и — най-важното за Атрогейт — безплатно първо питие във всяка кръчма. Джарлаксъл лесно можеше да си представи как джуджето търчи от кръчма в кръчма в Хелиогабалус и поглъща множество първи питиета.
За своя принос и по-съществената си роля Джарлаксъл щеше да получи малко по-висока титла, герой на Кървав камък, която предоставяше всички предимства на медала с по-ниска степен и позволяваше на Джарлаксъл свободно преминаване през разрастващото се кралство, осигурявайки му защитата на крал Гарет, когато е нужно. Макар Джарлаксъл да бе съгласен, че ролята му за победата е била първостепенна, първоначално бе леко изненадан от несъответствието в почестите, особено между него и Атрогейт, който се бе сражавал доблестно с драколича. Първоначално бе предположил, че е в резултат от дългия и не особено бляскав списък с дела на Атрогейт, но когато бе чул за почестите, оказани на Ентрери, същинският убиец на звяра, Джарлаксъл бе осъзнал истината. Почестите бяха предложени тихомълком, прошепнати през правилните и легитимни канали, от Кнеликт и Цитаделата на убийците. Кнеликт вече бе обяснил на Джарлаксъл, че ценността му за гилдията в голяма степен ще се дължи на способността му да запълни празнината, оставена от смъртта на командир Елъри, далечна племенница на крал Гарет, която също бе имала връзка с Цитаделата.
За Ентрери онзи единствен удар — примамването на звяра да промуши главата си в капана, заложен в страничния тунел, — бе променил света. Ентрери бе героят на деня и съответно крал Гарет му бе дал титлата рицар чирак на Ордена.
Артемис Ентрери, рицар в армията на краля паладий… това бе повече, отколкото Джарлаксъл можеше да понесе и той избухна в смях.
— Буахаха! — присъедини се джуджето, макар да нямаше идея какво е разсмяло мрачния елф. Явно осъзнавайки този факт, Атрогейт прекъсна кикотенето си и попита: — И така, какво те разсмя, черньо?
* * *
Надвисналите облаци на запад закриваха следобедното слънце и хладният бриз гъделичкаше приятно магистър Кейн. Той седеше с кръстосани крака, с ръце на бедрата и обърнати нагоре длани. Държеше очите си затворени, позволявайки на ума си да се съсредоточи, докато съзнателно отпускаше тялото си, използвайки ритмично дишане като такт за пълното си съсредоточаване.
Човек обикновено не летеше върху магически килим със затворени очи, но Кейн, бивш Велик магистър на цветята в манастира на Жълтата роза, не се тревожеше от подобни тривиални неща като управлението на нещото. От време на време отваряше очи и коригираше курса, но бе стигнал до извода, че се намира в безопасност, освен ако в небето над долината на Кървав камък не закръжи дракон.
Броенето му наум бе толкова съвършено, че отвори очи точно когато Кървав камък се появи под него.
Естествено, забеляза всички важни сгради, но те не го впечатлиха, дори и величественият дворец на скъпия му приятел Гарет Драконоубиеца.
Нищо създадено от човека не можеше да впечатли Кейн, който бе пристъпвал по коридорите на манастира на Жълтата роза, но Бялото дърво…
Веднага щом монахът го забеляза във внушителната градина на бреговете на езерото Мидаи, сърцето му се изпълни с покой и доволство, каквито можеха да се извлекат само от приемането в нещо по-голямо, нещо вечно. Семето за това дърво, Дървесният камък, бе дадено на Кейн и неговите спътници герои от Бахамут, платиненият дракон, най-великият от целия си род, като признание за усилията им в победата над краля вещер и демоничните му сподвижници и унищожаването на Жезъла на Оркус.
Бялото дърво се издигаше като символ на тази победа и не само това — то служеше като магическа преграда, която пречеше на създания от Дълбоките измерения да крачат из земите на Кървав камък. Това дърво показваше на Кейн, че усилията им са довели не просто до временна победа, а до трайна благословия над земята, която той наричаше свой дом.
Докато гледаше към дървото, Кейн се протегна и вдигна тояжката си, която бе изработена от клон от магическото дърво. Бе гладка като полиран камък и бяла както в деня, когато бе откъсната от дървото, защото прахолякът от нито един път не би могъл да я зацапа.
Тоягата бе твърда и здрава като адамант и в умелите ръце на Кейн можеше да раздроби камък.
С мисъл Кейн насочи магическия килим към дървото и го приземи леко на земята пред ствола му. Остана в седнала позиция с кръстосани крака, ръце на бедрата и тояга в скута, докато отправяше молитви към дървото и благодарности към Бахамут, господар на добрите дракони, за този прекрасен дар.
— В името на замаяния поглед на пияния бог! — долетя рев, който измъкна монаха от медитацията му.
Той се изправи и се обърна и не бе изненадан, когато отец Дугалд, близо 400 фунта живо тегло, го връхлетя.
Кейн не помръдна и на инч при този натиск, който би запратил могъщи бойци във въздуха.
Дугалд обви месестите си ръце около монаха и го потупа здраво по гърба. После премести Кейн на ръка разстояние — или по-скоро протягайки ръце, се отмести — защото монахът отново се оказа невъзможен за помръдване.
— Измина твърде много време! — заяви Дугалд. — Приятелю, прекарваш дните си в странствания из земите или в манастира на юг и забравяш другарите си тук, в Кървав камък.
— Нося ви със себе си — отвърна Кейн. — Вие сте в молитвите и мислите ми. Никой от вас не е забравен.
Отпуснатата плешива глава на Дугалд се разклати ентусиазирано при тези думи и Кейн можеше да прецени от начина, по който преувеличаваше движенията и от миризмата му, че отецът бе консумирал от кръвта на лозите. Дугалд бе открил сроден дух насред Ордена на бога Илматер в изучаването и покровителството на свети Дионисий, патронът на подобни алкохолни напитки, и Дугалд бе верен последовател.
Кейн си припомни, че собствените му клетви за въздържание от подобни силни напитки бяха плод на съзнателен избор. Не трябваше да съди останалите на базата на собствените си стандарти.
Той обърна гръб на Дугалд, за да съзерцава дървото, чиито разперени клони обрамчваха тихото езеро отзад. Беше пораснало доста през двете години, изминали от предишното посещение на Кейн в Кървав камък, и макар да бе само дванадесетгодишно, дървото вече се издигаше на над тридесет стъпки височина, а клоните му бяха широки и силни — клони, които често предлагаше на героите, за да си изработят могъщи предмети от магическото дърво.
— Нямаше те твърде дълго — отбеляза Дугалд.
— Такъв съм си.
— Как да споря с нещо подобно? — попита монахът.
Кейн просто сви рамене.
— Дошъл си за церемонията?
— Да, за да разговарям с Гарет.
Дугалд го изгледа с подозрение и попита:
— Какво знаеш?
— Знам, че решението му да даде медал на мрачен елф е всичко друго, но не и очаквано.
— И други освен теб казаха същото — отвърна Дугалд. — Твърдят и че този мрачен елф е странен, дори по стандартите на расата си. Знаеш ли нещо за него? Гарет е чувал само историите, идващи от Стената.
— И въпреки това ще му даде титлата герой на Кървав камък, а спътникът му ще получи статус на рицар от Ордена?
— Рицар-чирак — поправи го Дугалд.
— Временно извъртане.
Дугалд призна забележката с кимване. До момента нямаше никой, получил титлата рицар-чирак, който не беше продължил нагоре, достигайки в рамките на две години пълния рицарски статус — с изключение, естествено, на сър Лиам от Хълмовете на полуръста. Той бе изчезнал по пътя към дома си след церемонията по награждаването си и се смяташе за загинал.
— Имаш ли причина да смяташ, че този мрачен елф е недостоен? — попита Дугалд.
— Той е мрачен елф.
Дугалд въздъхна и погледът му стана замислен, почти обвинителен.
— Да, сестрите на Еилистрае са доказателство — отвърна Кейн. — Правило на манастира на Жълтата роза е да съди по делата, а не по произхода на всяка жива душа. Но той е мрачен елф, който е пристигнал наскоро.
Миналото му е неясно и не съм чул дори и един слух, че служи на Еилистрае.
— Генерал Данауей от Ваасанската порта в момента е на среща с лейди Кристин — каза Дугалд. — Говори с уважение за подвизите на този Джарлаксъл и на спътника му, който ще стане рицар-чирак.
— Страховити войни.
— Така изглежда.
— Умението с острието е най-маловажното качество за един рицар от ордена — каза Кейн.
— Всеки рицар трябва да даде своето — контрира Дугалд.
— Чистота на целите, придържане към съвестта и дисциплината да нанесеш удар или да сдържиш ръката си в името на най-добрите интереси на Кървав камък — отвърна Кейн, цитирайки клетвата на рицарите на Кървав камък. — Благородният генерал Данауей без съмнение ще свидетелства за уменията им в избиване на чудовища отвъд Ваасанската порта, но знае малко за характерите на тези двамата.
Дугалд погледна приятеля си с любопитство.
— В такъв случай предполагам, че Кейн знае?
Монахът сви рамене. Преди пътешествието си до село Кървав камък бе разговарял с Хобарт Брейсгилдър, водачът на полуръстовия клан на колянотрошачите, който в последно време действаше от Ваасанската порта. Хобарт беше предложил малко информация за интригуващата двойка, Джарлаксъл и Ентрери, но нищо толкова съществено, че Кейн да може да си направи някакви изводи. В интерес на истината монахът нямаше причина да смята, че двамата са нещо по-различно от това, за което подсказваха действията им при портата и в битката в околността на Палишчук. Но също така знаеше и че тези действия не са определящи.
— Страхувам се, че изборът на крал Гарет по отношение на тези чужденци е прибързан, това е всичко — отвърна той.
Отецът кимна в знак, че отстъпва по този въпрос, после се обърна и завъртя ръка на север, където се намираше огромният палат на Гарет и Кристин. След десетилетие работа палатът все още се строеше. Състоеше се от оригиналния дом на рода Трант, резиденцията на барона на Кървав камък, разширена странично с перпендикулярни крила, разпростиращи се от двата края.
По-голямата част от продължаващата работа по двореца — включваше дребните детайли, довършителните работи, декоративните парапети и прозорците от цветно стъкло.
Хората от Кървав камък — всъщност, хората и занаятчиите от целия регион, известен като земите на Кървав камък, — искаха палатът на техния крал да отразява делата и репутацията му. С Гарет Драконоубиец това щеше да се окаже наистина тежка задача, която щеше да отнеме години на всички занаятчии в кралството.
Рамо до рамо двамата тръгнаха да се срещнат с приятелите си. Влязоха без никой да ги спре, а стражите се поклониха с уважение на опърпания мъж. Човек, който не беше чувал за репутацията на Великия магистър Кейн, не би могъл да заподозре кой е. Беше над средната възраст, слаб, дори кльощав, с опърпана бяла коса и брада. Носеше парцаливи дрехи и почти никакви бижута освен два магически пръстена. Коланът му бе обикновено парче въже, сандалите му бяха износени и протъркани. Единствено тояжката му, бяла като дървото, от което беше направена, изглеждаше донякъде забележителна, но само това не би било достатъчно, за да подскаже на страничния наблюдател за истинската природа на това опърпано създание.
Защото Кейн, обикновеният скитник, беше човекът, нанесъл фаталния удар и освободил земите на Кървав камък от хватката на краля вещер Зенги.
Стражите го познаха, поклониха се, когато мина покрай тях и зашепнаха възбудено, когато ги подмина.
Когато двойката стигна до вратите от бяла дървесина с орнаменти — още един дар от Бялото дърво, — водещи към залата за аудиенции на Гарет и стражите се засуетиха да им отворят, откриха, че още един от старата група авантюристи е пристигнал. Оживеното и вечно възбудено бърборене на Келедон Кирни долетя през вратите в мига, щом ги открехнаха.
— Значи Гарет е отправил призив към Тайна песен обърна се към Дугалд Кейн. — Това е добре.
— Нима това не е причината, която те доведе тук? — попита Дугалд, защото и Кейн като Келедон беше част от разузнавателната мрежа на Кървав камък, известна като Тайна песен, а монахът беше главният й агент във Вааса.
Кейн поклати отрицателно глава.
— Нямаше официален призив към мен, не. Сметнах, че е благоразумно.
Вратите се отвориха още по-широко и двойката премина през прага. Всички разговори в стаята спряха.
На красивото лице на крал Гарет разцъфна широка усмивка. Появата на Дугалд, естествено, бе очаквана, но пристигането на Кейн очевидно бе приятна изненада.
Красивата лейди Кристин също се усмихна, макар както обикновено да остана по-сдържана от емоционалния си съпруг.
Келедон поднесе към Кейн дясната си ръка, с вдървени пръсти и палец право нагоре. Задържа я така за момент, после я обърна така, че палецът да докосне сърцето му, поздравът на Тайна песен.
Кейн отвърна с кимване и пристъпи напред до Дугалд, за да остане пред подиума, на който бяха троновете на Гарет и Кристин. Веднага забеляза умората в сините очи на Гарет. Мъжът изглеждаше в отлична форма — за четиридесетте си години. Носеше черна туника без ръкави, а оголените му мускулести ръце не показваха и следа от слабост. Косата му все още беше по-скоро черна отколкото сива, макар тук-таме да бе прошарена. Челюстта му бе все така строга и сурова.
Но очите…
Синьото все още показваше младежкия устрем, но Кейн надникна отвъд блясъка към нарасналата тежест зад клепачите на Гарет и лекото обезцветяване на кожата около очите му. Тежестта на управлението на кралството се беше настанила на силните му рамене и го изтощаваше, независимо от характера му и от любовта, с която го обсипваха почти всички в Дамара.
Това бяха последствията от водачеството. Върху всеки човек. Нямаше как да се избегне това тегло.
Дворцовият етикет повеляваше крал Гарет да заговори пръв и официално да поздрави най-новите си гости, но Келедон Кирни застана между гостите и кралските особи.
— А-а-а мрачен елф! — измърмори, размахвайки невярващо ръце. — Със сигурност това е причината за посещението на магистър Кейн в двореца… изненадата му — не, учудването, — че правите подобно нещо.
Гарет въздъхна и отправи печален поглед към Кейн.
Вниманието на магьосника обаче, бе отвлечено от сбърчения нос на генерал Данауей, който се взираше в него с явно отвращение. Монахът, облечен в мръсни дрипи, естествено беше свикнал с подобни изражения и те изобщо не го притесняваха.
Въпреки това срещна очите на мъжа с непоколебим поглед, толкова смущаващ, че Данауей всъщност отстъпи крачка назад.
— Т-р-р-рябва да тръгвам, кралю мой — запелтечи Данауей и се поклони многократно.
— Разбира се — отвърна Гарет. — Свободен си.
Данауей моментално тръгна към изхода, сбърчвайки отново носа си, докато преминаваше покрай невъзмутимия Кейн.
Но широко усмихнатият Дугалд не беше толкова милостив. Той постави ръка на лакътя на мъжа, за да го спре и да го накара да се обърне, после му прошепна — достатъчно силно, че да чуят всички:
— Той може да мушне ръка в гърдите ти, да изтръгне сърцето ти и да го държи все още туптящо пред невярващите ти очи, после да го върне обратно, преди тялото ти дори да усети липсата. — Завърши с преувеличено намигване и смутеният Данауей залитна и почти падна на земята.
Изхвърча напред толкова бързо, че залитна и ако стражите не бяха отворили бързо белите порти, без съмнение щеше да се стовари върху тях с главата напред.
— Дугалд… — изрече предупредително Кристин.
— О, той трябва да знае — отвърна дебелият отец и се разсмя.
Същото стори и Келедон. Гарет скоро се присъедини и дори Кристин не можа да сдържи кикота си. Кейн обаче не показа почти никакви емоции.
В залата останаха само петимата приятели и преструвките и протоколът не можаха да устоят на връзката, създадена от съвместните им преживявания.
— Мрачен елф? — попита Кейн, когато хихикането замря.
— Данауей говори с уважение за него и приятеля — му — отвърна Гарет.
— Данауей гледа на това като на източник на слава за работата му на Стената — вметна Келедон. — И като на смекчаване на големите загуби, понесени при пътуването, организирано от него до копието на замъка Опасни.
— Не е било кой знае какво копие щом тези нехранимайковци са го победили толкова лесно — присмя се Дугалд.
— Не знаем на какво са способни — отвърна Кейн. — А и нека ви припомня, че един велик рейнджър загина при замъка. Не знаем за истинската му природа, нито за дълбочината на силите му. С тази цел Тайна песен прати Риордан в Палишчук, за да започне по-подробно разследване.
Споменаването на Риордан Парнел предизвика кимвания от всички. Още един от членовете на групата от седмина, която бе сразила Зенги. Бардът все още служеше на кралството с невероятната си способност да измъква истината от неохотни свидетели.
— Ще са нужни и други разследвания, естествено каза Кейн. — Предлагам реакциите ни да бъдат сведени до минимум, докато не приключат и те.
— Не почиваш нито за миг, а, приятелю? — обади се Гарет.
— Риордан замина по молба на дука на Соравия — отвърна монахът, споменавайки още един от седмината герои, Олвен Горския другар, мъж-канара, чийто смях често разтрисаше стените на кръчмите. — Олвен не прие смъртта на Мариаброн особено добре.
— Неговото протеже — отбеляза с кимване Дугалд. — Мариаброн се обучаваше при него в продължение на дълги години и в последно време прекарваше много време при Олвен — той въздъхна тежко. — Трябва да предложа утеха на Олвен.
— Дукът на Соравия няма да посети утрешната церемония — каза Гарет, кимайки в знак на съгласие.
— Без съмнение я счита за преждевременна — отбеляза Кейн.
— На гости са ни сановници, които искат да присъстват на събитието — обади се лейди Кристин. — Баронеса Силвия от Остел…
— Не можем да отречем постиженията на групата — намеси се Гарет, но Кейн продължи да гледа към Кристин.
— Баронесата на Остел — отбеляза монахът, — чийто най-близък съюзник е…?
— Баронът на Моров — отвърна Келедон. — Димиян Рий.
Гарет потърка брадичка.
— Рий е неприятна личност, съгласен съм. Но е преди всичко и най-вече барон на Дамара. — Келедон понечи да го прекъсне, но Гарет вдигна ръка, за да го спре. — Чух слуховете за връзките му с Тимошенко. И — не се съмнявам, че са истина, макар никой от нас да не е успял да намери достатъчно солидно доказателство за сътрудничество между Моров и Цитаделата на убийците. Но дори и да беше истина, не мога да направя нищо срещу Димиян Рий. Хелиогабалус е негово владение и остава основният град на Дамара, независимо дали аз съм там, или тук.
Смисълът на казаното от Гарет беше ясен на всички в залата. Сестринските баронства, както често наричаха Моров и Остел, властваха в сърцето на Дамара, а барон Рий и баронеса Силвия имаха безпрекословната лоялност на повече от шестдесет хиляди дамарци, близо половината население на кралството. Гарет беше крал и имаше любовта на всички, или поне така изглеждаше, но всички в стаята разбираха деликатността на издигането му. За да обедини Дамара под скиптъра на един владетел, той беше ограничил властта на няколко отдавна укрепили се баронства. А с опита си да присъедини Вааса към кралството си и да създаде Великото кралство на Кървав камък подлагаше на изпитание нервите на много дамарци, за които непокорната Вааса винаги е била източник на проблеми и нещастия.
На Гарет и всички останали в стаята бе добре известно, че много повече приказки се носеха извън Кървав камък, отколкото в него и не всички се изказваха позитивно за великото кралство Кървав камък или дори за продължаващото обединяване на независимите преди баронства.
Макар през последните години лейди Кристин и баронеса Силвия да бяха изградили нещо като приятелство, никой в стаята нямаше високо мнение за барон Димиян Рий от Моров, когото считаха за завършен користен политик. Никой обаче не смееше да го подцени предвид опасния политически климат, така че думите на Гарет прекратиха дебата.
— Мрачният елф и приятелят му приближават селото в компанията на джудже — каза Кейн.
— На име Атрогейт — добави Гарет. — Изключително неприятен индивид, но по всичко личи отличен боец.
Друго джудже е загинало в замъка и ще му бъдат оказани посмъртни почести.
— Атрогейт е известен сподвижник на Тимошенко и Кнеликт — каза Кейн. — Както и магьосникът Кантан, който е загинал в замъка.
— Магистър Кейн, виждате доста мащабна конспирация — обади се Кристин.
Кейн прие забележката добронамерено и се поклони на кралицата на Кървав камък.
— Не, милейди — поправи я. — Мое задължение е да служа на трона на Гарет и на самия крал Гарет, както и правя. Мрежата на възможен заговор е едва доловима, ако светлината е правилно насочена, но е възможно и да е игра на слънцето, знам.
— Където сме попадали на нишки паяжина, неизменно сме откривали паяк — намеси се доста гръмогласно Келедон. — Смятам, че има нещо гнило. Тук има нещо повече, отколкото ни е известно и не бива да предлагаме подобна чест като кандидат-рицарство, докато не получим ясен отговор на всичките си въпроси. Аз няма да…
Кейн го спря с високо вдигната ръка точно преди Гарет да му каже да млъкне.
— Мрачният елф, приятелят му човек и джуджето — каза тихо монахът. — Ако са приятели, ще си спечелим ценни съюзници. Ако са врагове, очевидно ще сме ги поставили под наблюдение. Най-ценното за един войн е да познава врага си. Ако искаш да останеш крал, Гарет, приятелю, и се надяваш да разшириш владенията си отвъд крепостната стена на север, трябва да познаваш Атрогейт и сенчестите създания, които дърпат конците му.
— И ако тези тримата — този мрачен елф, джуджето и човекът, когото утре ще посветя в рицарство, наистина са свързани с Цитаделата на убийците? — попита Гарет, макар усмивката му да издаваше, че вече знае отговора.
Кейн сви рамене, сякаш това беше без значение.
— Ще ги наградим и почетем и никога няма да им разрешим да се движат свободно на места, където могат да ни навредят.
Дори Келедон се успокои при тези думи, защото когато Кейн казваше нещо подобно, винаги спазваше обещанието си.
Не след дълго Келедон, Дугалд и Кейн си тръгнаха, обещавайки да се завърнат по-късно вечерта за пира в тяхна чест.
— Надяваш се да подмамиш Олвен с тази огромна трапеза — обърна се към Гарет Кристин, когато останаха сами, с изключение на стражите, които обаче бяха станали такава част от живота на двойката, че тя просто не ги забелязваше.
— Олвен може да помирише орк от сто ярда или поне така разказват — отвърна Гарет. — Освен това твърдят, че може да подуши ядене от сто мили.
— Има повече от сто мили до Кинбрейс — припомни му Кристин, имайки предвид люлката на властта в Соравия, където живееше Олвен. — Дори и с омагьосаните му ботуши, дори и с къркорещия стомах, който го подканя да бърза, Олвен не би могъл да измине разстоянието навреме за твоя пир.
— Мислех си, че още някой би могъл да се наслади на събирането на седмината — отвърна хитро Гарет.
Кристин завъртя сините си очи, защото знаеше за кого говори съпругът й и не беше възхитена от перспективата да забавлява Емелин Сивия. Той беше най-възрастният от групата, победила Зенги, отдавна прехвърлил седемдесетата си година, и разбирането му за „вежливост“ често поставяше на изпитание търпението на лейди Кристин. Беше много доволна, когато преди доста години магьосникът бе обявил, че се връща в Уорънууд, на десет мили югоизточно от Кървав камък.
Още по-щастлива се оказа, когато стана ясно, че рядко ще идва на посещения.
Гарет излезе от залата за аудиенции през страничен коридор, който водеше към личните му покои. Влезе в малкото преддверие към спалнята си и се приближи до бюрото, поставено до страничната стена близо до вратата към спалнята. Задната част на бюрото се издигаше високо над писалището и беше прикрита с копринена завеса. Гарет я дръпна и разкри огледало със златна рамка, което беше покрито с екзотични руни и символи.
От страната на огледалото кралят измъкна шестинчова червена топка на златен постамент. Постави я точно пред огледалото и вдигна ръка, сякаш за да я сложи отгоре й.
— Няма ли друг начин? — попита Кристин от рамката на вратата зад него.
Гарет погледна назад и й се усмихна, когато тя за пореден път завъртя очи. Знаеше, че не е напълно сериозна, защото Емелин наистина си беше изпитание. Гарет не беше особено разочарован, когато магьосникът бе обявил оттеглянето си при кентаврите на Уорънууд.
— Съвсем скоро може да ни потрябва помощта на Емелин — отвърна Гарет, постави ръката си върху червената топка и затвори очи, представяйки си стария си приятел.
Няколко мига по-късно погледна към огледалото и вместо своето отражение видя друга стая. Беше пълна с мускали и черепи, книги и дрънкулки, малки и големи статуи и огромно орнаментирано бюро, което изглеждаше толкова живо, колкото и бялото дърво, от което бе изработено.
На бюрото с гръб към Гарет седеше възрастен мъж в сива сатенена роба. Косата му бе бяла, дълга и разрошена и висеше почти до бюрото — всъщност краищата изглеждаха сякаш многократно са се потапяли в мастилницата — докато той стоеше наведен над пергамента си.
— Емелин? — повика го Гарет, след което повтори по-настоятелно. — Емелин!
Магьосникът се изправи, огледа се наляво, после надясно и накрая се обърна, за да погледне зад себе си към огледалото на стената в другия край на стаята.
— Надничаме непоканени, а? — каза той с носовия си дрезгав глас. — Без съмнение с надежда да мернем Габриела? — добави с доволно кикотене.
Гарет само поклати глава и се зачуди защо толкова красива жена като Габриела се бе съгласила да се ожени за стария чудак.
— О, знам ти номерата! — обвини го Емелин и размаха кокалест пръст към Гарет, разкривайки жълтите си зъби в усмивка.
— Игра, която ти без съмнение си овладял до съвършенство — отвърна му Гарет сухо, — поради което държа завеса върху моето огледало.
Усмивката на магьосника изчезна.
— Никога не си обичал да споделяш, Гарет.
Лейди Кристин издаде присъствието си зад краля, като прочисти гърлото си звучно. Естествено това само накара Емелин да се разсмее още по-силно.
— Търсех теб, приятелю, макар лейди Габриела със сигурност да е по-приятна гледка — отвърна Гарет.
— Тя е в Хелиогабалус, търси съставки и отвари.
— Жалко тогава, защото имам покана.
— Да видим как оказваш почести на мрачния елф? — попита Емелин. — Ба!
Гарет прие коментара с кимване. Знаеше, естествено, че Емелин е чул за сутрешната церемония. Със сигурност мълвата се беше разнесла из Долината на Кървав камък.
— Кейн и Келедон пристигнаха в Кървав камък — обясни Гарет. — Мисля, че това е добра възможност за стари приятели да похапнат и пийнат заедно и да си припомнят минали приключения.
Емелин понечи да отговори, явно отрицателно, но се спря и задъвка устната си. Миг по-късно стана от стола си и се изправи срещу Гарет.
— И без това мога да направя твърде малко преди да се върне Габриела — каза той.
Огледалото се изпълни с пушек.
Същото се случи и със стаята и Гарет и Кристин извикаха и отскочиха назад.
Димът се разсея и разкри кашлящия Емелин, който размахваше ръце, за да разкара пушека.
— Преди никога не… създаваше такива пламъци — обясни Емелин насред кашлицата. Най-накрая се изправи и изглади робите си. Погледна последователно към празните погледи на Гарет и Кристин, после се обърна към Гарет. — Кога ще ядем?
— Надявах се, че преди да хапнем ще успееш да доведеш Олвен — обясни Гарет.
— Олвен?
— Дукът на Соравия — поясни Кристин и Емелин я стрелна с поглед.
— Как можем да открием къде е? — попита Емелин. — В последно време никога не е в близост до шестте замъка на Кинбрейс. Все е навън и скита.
— Можем да погледнем — отвърна Гарет.
Той отстъпи настрани и размаха ръка обратно към предсказващото огледало.
— Иде реч за повече от хапване? — попита Емелин.
— Чул ли си за събитията във Вааса?
— Чух, че смяташ да окажеш почести на мрачен елф и че очевидно имаме бъдещ рицар.
— На север от Палишчук се появи творение на Зенги — обясни Гарет.
— Напоследък стават все по-чести. Имаше една кула в покрайнините на Хелиогабалус…
— Мариаброн Скиталеца загина зад стените на тази, за която говоря.
Това изненада Емелин.
— Твърди се, че била копие на замъка Опасни — намеси се лейди Кристин. — Жива и пълна с гаргойли. Командвана от драколич.
Очите на Емелин, сиви като робите му, се разшириха при тези думи.
— И този мрачен елф и останалите са победили заплахата?
Гарет кимна.
— Но конструкцията все още стои.
— И ти искаш да отида на север и да видя какво мога да открия — отбеляза Емелин.
— Това изглежда разумно.
— А Олвен? — попита Емелин, но преди Гарет и Кристин да успеят да отговорят, старият магьосник ахна и вдигна ръка. — Ах, Мариаброн! Не бях взел под внимание любовта на Олвен към него.
— Да го открием? — подкани го Гарет и отново посочи към огледалото.
Емелин кимна и пристъпи напред.
Никой във Фаерун не беше по-добър в подготвяне на празненства от Кристин Драконоубиец. Тя беше дъщерята на барон Трант, предишният владетел на региона, известен като Долината на Кървав камък, който включваше и едноименното село. Израснала във времената на Зенги, в благородната фамилия, която контролираше единствения проход между Вааса и Дамара, Кристин беше станала свидетелка на десетки пиршества, подготвени за сановници, дошли на посещение както от херцогствата и баронствата на Дамара, така и от двора на Зенги. В годините преди да започне откритата война, голяма част от лицемерието, което бе направило Дамара уязвима за имперските идеи на Зенги, се бе проявило тук, в Кървав камък, на масата на барон Трант.
Планираната за този ден вечеря, естествено, не съдържаше потенциал за подобни интриги. Гостите бяха приятелите на Гарет, честни и верни другари, които се бяха сражавали рамо до рамо с него срещу краля вещер. Риордан Парнел нямаше да присъства, тъй като бе заминал за Палишчук, което донякъде усложняваше нещата за Кристин. Ако беше тук, Риордан, който бе невероятен бард, щеше да осигури забавлението на гостите. А забавлението беше от първостепенно значение за Гарет.
— Това е вечеря, посветена на единната ни цел и за постигане на съгласие какво ще правим оттук нататък — беше казал на Кристин скоро след като Емелин бе отлетял магически за Соравия. — Но най-вече е за Олвен. В известен смисъл той загуби свое дете.
— А ние с теб изгубихме племенница — припомни му Кристин.
Гарет кимна, но никой от тях не беше истински натъжен от смъртта на командир Елъри. Тя беше роднина, но далечна и нито Гарет, нито Кристин я познаваха добре. Гарет я бе виждал само няколко пъти и бе разговарял с нея само веднъж, при назначението й в армията на Кървав камък.
— Тази вечер е за Олвен — съгласи се Кристин и излезе.
Скоро след това обаче откриха, че и двамата са грешали. Емелин Сивия се завърна от Соравия, появявайки се в залата за аудиенции на Гарет в облак дим. Кашляше и размахваше ръце, повече от раздразнение, отколкото с очакване да разнесе облака, Емелин беше останал сам.
— Олвен не е в замъка си — обясни старият магьосник. — Нито пък е някъде из градовете Кинъри и Степенхол. Изчезнал е веднага щом вестта за смъртта на Мариаброн е достигнала до Кинбрейс, заедно с неколцина от рейнджърите си. Кой знае каква глупост са намислили.
— Рейнджърска? — предположи Гарет.
— Или друидска? — измърмори Емелин. — Как точено да опиша мъже, които танцуват около дърветата и предлагат благодарствени молитви на прекрасни и състрадателни създания точно преди и след като ги убият?
— Рейнджърска ще свърши работа — отстъпи кралят и Емелин поклати насмешливо сбръчканата си глава.
— Имаш ли някаква представа къде са отишли? — запита Гарет.
— Някъде на североизток — при някаква дъбрава, която считат за свещена, без съмнение.
— Погребение?
Емелин сви рамене.
— И няма как да го откриеш? — попита кралят.
Изражението на Емелин стана по-малко любезно и подсказа недвусмислено на Гарет, че ако можеше да го открие, в този момент Олвен щеше да стои при тях.
— Олвен е бил авантюрист през по-голямата част от живота си — припомни му Емелин. — Познавал е загубата толкова често, колкото и победата и е погребал много приятели.
— Както всички ние.
— Ще преодолее скръбта си — отвърна магьосникът. — Вероятно е по-добре, че няма да е тук на сутринта, когато ще почетеш оцелелите от пътуването до конструкцията на Зенги. Олвен щеше да има тежки въпроси за тях, не се съмнявай, особено за мрачния елф.
— Всички имаме въпроси, приятелю — отвърна Гарет.
Емелин го изгледа с открито подозрение и Гарет не успя да прикрие усмивката си от винаги наблюдателния си стар другар.
— Как бихме могли да нямаме? — попита кралят. — Имаме необичайна група, която се е отправила на север, без наше знание, и сега насреща ни е необичайна група оцелели победители. Имаме творение с неизвестен произход…
Емелин вдигна ръка, за да спре приятеля си.
— Ненавиждам Палишчук — отбеляза той.
Усмивката на Гарет се разшири.
— Не бих могъл да се доверя на никой друг с това изключително важно разследване. Риордан вече е там и върши онова, която умее най-добре — разпитва хората без те въобще да го осъзнават, — но той няма практическите знания за подобна магия на съзиданието като тази.
— И Риордан не харесвам особено — измърмори Емелин и Гарет не можа да сдържи кикота си. — Но той е бард, нали така? Нима бардовете не са особено умели в определянето на произхода и историята на места и дуеомери?
— Емелин… — започна Гарет.
Старият магьосник изпухтя.
— Палишчук. О, безмерна радост. Да съм заобиколен от полуорки и несравнимата им мъдрост и остроумие.
— Един от героите, победили пазителя на замъка, е полуорк магьосник — каза Гарет и това изглежда предизвика моментно любопитство у Емелин.
За малко.
— Аз пък познавам джудже, което танцува грациозно — долетя саркастичният отговор. — За джудже. Което означава, че местните свещеници трябва да излекуват само няколко потрошени палеца на зрителите след всяко представление. Възможно ли е полуорк магьосник да е по-обещаващ?
— Когато оцелелите се върнаха във Ваасанската порта, разказаха, че Уингхам е в Палишчук.
Това вече очевидно заинтригува Емелин.
— Достатъчно, кралю мой — предаде се той. — Искате да отида, значи ще отида, но пътуването няма да е толкова кратко като визитата ми до Соравия — земя, която познавам добре и до която мога да се телепортирам с — лекота. Очаквайте да отсъствам десет дни и то само ако загадките на конструкцията на Зенги не са твърде сложни. Веднага ли да потегля, или мога да се включа в празненството, което ми обещахте, за да ме доведете тук?
— Хапни и хапни добре — каза Гарет с усмивка, но изражението му стана по-сериозно. — Вярвам, че магията ти е достатъчно силна да те вдигне и пренесе, когато стомахът ти е пълен?
— Ако не беше крал, щях да ти предложа демонстрация.
— Ах, но ако не бях кралят, Зенги вероятно нямаше да позволи.
Емелин само поклати глава и се отдалечи към покоите за гости, където можеше да се измие и подготви за трапезата на Кристин.
Беше нощ на тостове за стари приятели и отминали времена. Петимата другари авантюристи вдигнаха чаши за Олвен, най-вече, и за Мариаброн, който бе имал толкова потенциал. Повториха целта си да обединят земите на Кървав камък, Дамара и Вааса в единно кралство, и да победят всички останки на тиранина Зенги.
Разговаряха за церемонията на следващата сутрин споделиха малкото известна им информация за мъжа когото щяха да посветят в рицарство, и за странния компаньон с абаносова кожа. Келедон Кирни обеща, съвсем скоро ще знаят повече за необичайната двойка. Обещание, посрещнато с одобрително кимване от страна на Кейн. На тази маса нямаше разногласия между приятелите, които се бяха борили рамо до рамо повече от десетилетие. Виждаха пред себе си нови предизвикателства, вероятни проблеми и мистерията около ново дошлите и методично подготвяха плановете си.
На сутринта, след като отец Дугалд ги благослови Емелин се отправи към Палишчук, а Келедон към Хелиогабалус. Келедон покани Кейн да го придружи или да го пренесе през част от пътя с магическия си килим, но Кейн отказа. Искаше да стане свидетел на предстоящите събития.
И така, докато крал Гарет и кралица Кристин се подготвяха за церемонията, знаеха, че ще имат подкрепата на могъщи приятели.
Глава 3
Заинтригувани дракони
Излезе през предната врата на скромния си дюкян за дрънкулки около залез-слънце, както правеше всяка вечер, и предаде ключовете на доверения си помощник. Табелата на входа — над главата й гласеше: „Торбата със сребро на Тазмикела“ и верни на надписа, повечето от предметите вътре. Лешници и тежести за притискане на хартия, декоративни сфери и бижута, бяха изработени от този скъпоценен метал.
Самата Тазмикела си беше извоювала солидна репутация сред търговската класа на кръгообразния път, известен като Обиколната стена в Хелиогабалус, глуха уличка на по-главния път, Околостенния път, наречен така заради непосредствената си близост до високите градски защитни съоръжения. Жената беше доста обикновена на външен вид и бе облечена съвсем простичко. Косата й показваше част от някогашния си червеникаворус цвят, но беше оцветена предимно в меко сиво, раменете й изглеждаха малко по-широки от необходимото, за да поддържат малката й глава. Но тя винаги имаше добра дума за колегите си търговци и обезоръжаваща усмивка и дори да беше одрала кожата на някой клиент, никой никога не се бе оплаквал.
Скромна и естествена, с малко нужди и обикновени вкусове, за Тазмикела нямаше изискана карета, която да очаква тръгването й. Тя вървеше пеш, всяка вечер по един и същ път до незабележима хижа, разположена отстрани на един хълм.
Жената, излизаща от „Златните монети на Илнезара“ на отсрещната страна на улицата бе пълна нейна противоположност. Стоеше изправена, висока и слаба имаше буйна гъста коса с цвят на мед и големи сини очи. Беше облечена в най-изисканите тъкани, а в прекрасната карета, която я очакваше, бяха впрегнати врани коне.
— Мога ли да ти предложа да те откарам, бедна моя? — обърна се към своята противоположност Илнезара, както правеше всяка вечер за забавление на другите търговци, които често шушукаха и се подсмиваха на двойката и съперничеството им.
— За тази цел са ми дадени крака — отвърна моментално Тазмикела.
— Поне до градските порти? — продължи Илнезара, при което Тазмикела просто махна с ръка и продължи по пътя си, както правеше всяка вечер.
Ако някой от свидетелите на размяната бе наблюдавал малко по-внимателно, можеше и да забележи нещо различно от обичайното, защото докато Тазмикела Подминаваше каретата на Илнезара, обърна леко глава и кимна едва забележимо по посока на високата жена, която й отвърна със същото.
Не след дълго Тазмикела се оказа извън пределите на града, движейки се далече от осветените с факли градски стени към самотния хълм, където се намираше скромният й дом. Щом стигна до основата на хълма, в почти пълен мрак, тя огледа терена наоколо, за да се увери, че е сама. Придвижи се до широко сечище, скрито от гъста редица борове. В средата му затвори очи и — се измъкна от дрехите си. Тазмикела мразеше да носи дрехи и така и не успяваше да разбере нуждата на хората да крият естествените си форми. Винаги бе считала тази срамежливост и благоприличие за характерни за раса, която не можеше да се издигне над очевидните си ограничения, раса, която настояваше да се подчинява на по-могъщи създания вместо да стои като собствените си богове горда и решителна.
Тазмикела не страдаше от подобна скромност. Стоеше гола в тази неестествена форма и се сгряваше от полъха на нощния бриз. Промяната дойде бавно, защото отдавна бе овладяла изкуството на трансформацията до съвършенство. Най-напред започнаха да никнат крилата и опашката й, защото те бяха най-безболезнени — добавките винаги бяха по-лесни отколкото превръщането, което включваше трошене и променяне на формата на костната структура.
Дърветата около нея сякаш се свиха. Перспективата й се промени, докато израстваше до впечатляващи пропорции, защото Тазмикела не беше човек. Беше пропълзяла от яйцето си преди векове, заедно със сестра си, единствената й роднина, във великата пустиня на Калимшан, далече на югозапад.
Тазмикела, медният дракон, се издигна в нощния въздух. Бързо набра височина, отлитайки надалече от човешкия град. Владетелите на тези земи знаеха коя е тя и я приемаха, но обикновените хора никога нямаше да го разберат, естествено. Ако им се разкриеше, крал Гарет и приятелите му нямаше да имат друг избор, освен да я прогонят от земите на Кървав камък. А тя определено не искаше да се сражава с тази група.
Насочи се директно на север, през най-слабо населената шир на Моров и в още по-слабо населеното херцогство на Соравия. Прелетя между Голиад и Галенската змия, двете реки, течащи паралелно на юг от Галенските планини. Докато продължаваше да се издига, разреденият въздух и студът не я притесняваха. Някой на земята би могъл да я мерне с крайчеца на окото си, но дали щеше да я разпознае като летящ нависоко дракон или като ниско прелитаща птица или прилеп?
Тя не се притесняваше. Беше гола в нощното небе, извисена над тези притеснения. Беше свободна.
Тазмикела прекоси планините с лекота, извивайки се около върховете, наслаждавайки се на разнопосочните въздушни течения и абсолютния контраст между — умните камъни и окъпания от лунна светлина сняг.
Навлезе във Вааса на запад от Палишчук и сви на изток, когато излезе от планините. Миг по-късно забеляза светлините на града на полуорките.
Драконката остана на голяма височина, докато прелиташе над града, защото знаеше, че полуорките, които живееха от много години насред пущинаците на Вааса, знаят как да се защитават от всяка опасност. Ако забележеха силуета на дракон, прелитащ над града им през нощта, нямаше да се замислят за цвета на чудовището, нито пък щеше да има как да го установят на светлината, която едва забележимо се носеше от непълната луна и звездите.
— Тазмикела използва впечатляващото си зрение, за да огледа града, докато прелиташе над него. Беше късно, но много от факлите все още горяха и най-голямата кръчма беше осветена и шумна. Осъзна, че все още празнуват победата над замъка на Зенги.
Изви надясно, на север и започна да се спуска, уверена, че никой от гражданите на Палишчук няма да се намира извън града в този момент. Почти веднага видя мрачната и мъртвешка структура, огромната крепост, копие на замъка Опасни, само на няколко мили на север от града.
Спусна се по права линия, твърде заинтригувана, за да оглежда района. Докато кацаше, се промени обратно в човешката си форма, смятайки, че всеки, който евентуално би я шпионирал, не би се почувствал заплашен от гледката на гола жена на средна възраст. Естествено, ако някой я наблюдаваше по-отблизо, този образ щеше да създаде повече объркване, отколкото успокоение, защото тя се отправи, без да спира към огромната решетъчна порта от предната страна на постройката. Огледа кърпежната решетка, която беше сложена върху дупката в портата, откъдето очевидно бяха влезли Джарлаксъл и приятелите му. Можеше да махне кръпката с лекота, но това щеше да означава да се навежда, за да пропълзи отдолу.
Вместо това жената плъзна ръцете си между две от дебелите, заострени решетки, после натисна навън и изви метала с лекота, така че да може просто да влезе вътре.
Тазмикела безгрижно пристъпи през портата и прекоси двора с изровена и набраздена земя, покрита с натрошените форми на множество скелети.
Откри огромните порти на централната сграда поправени и заключени с тежка верига, която сграбчи с една ръка и счупи с лекота.
Откри онова, което търсеше, в основната сграда точно отвъд портите. Пиедесталът стоеше непокътнат, макар и опушен от огъня почти до върха си. Останките от голяма книга, с разкъсани и изгорени страници, стояха захвърлени наблизо. С все по-кисело изражение Тазмикела отиде до унищожената книга и повдигна черната корица. По-голямата част беше унищожена, но видя достатъчно от корицата, за да разпознае образите на дракони, отпечатани върху нея.
Знаеше природата на книгата, том на съзиданието и поробването.
— Проклет да си, Зенги — прошепна драконката.
Следите от напредването на Джарлаксъл и Ентрери из мястото бяха достатъчно лесни за проследяване и Тазмикела скоро се озова в огромната зала дълбоко под постройката, където се намираха костите от отдавна отминала битка и останките от по-скорошни сражения.
Един поглед към драколича потвърди всичко, от което се бяха страхували Тазмикела и сестра й Илнезара.
Драконката се завърна на склона край Хелиогабалус малко преди зазоряване. Облече се и потърка уморените си очи, но не се прибра у дома си. Вместо това тръгна на юг към една самотна кула, която беше домът на сестра й. Не си направи труда да почука, защото я причакваха.
— Толкова лесно за разпознаване ли беше, че дори не ти трябваше цял ден на мястото? — попита Илнезара — по-високата, с червена като мед коса, веднага щом Тазмикела влезе.
— Точно това, от което се опасявахме.
— Книга на Зенги, съживена от пленената душа на мъртъв дракон?
— Мисля, че е била Уршула.
— Черният?
— Същият.
— А книгата?
— Унищожена. Разкъсана и изгорена. Работа на Джарлаксъл, предполагам. Прекалено хитър е, че да остави подобно съкровище да се изплъзне от алчните му ръчички. Разбрал е истината за книгите на Зенги, когато е унищожил кулата на Херминикъл.
— А ние му предоставихме твърде много следи — добави Илнезара.
И двете млъкнаха и се замислиха за случващото се.
Преди много години Зенги се бе обърнал към Илнезара и Тазмикела с изкушаващо предложение. Ако му служеха и подпомагаха завоевателните му войски, щеше да ги награди с омагьосани амулети, които да спасят духовете им, когато умрат. Зенги бе предложил на сестрите безсмъртие като личове.
Но цената бе твърде висока, бяха се съгласили единодушно и двете, а перспективата да оцелеят като драколичове може и да бе по-добра от смъртта, но определено не бе привлекателна.
— Джарлаксъл е осъзнавал съвсем ясно какво лежи между страниците на книгата на Зенги, така че спокойно можем да предположим, че в момента Уршула е у него, скрит на сигурно място в някой от джобовете му — каза Тазмикела след дълго мълчание.
— Този мрачен елф играе опасна игра — отвърна Илнезара. — Ако знае за силата на амулетите, дали разбира магията, стояща зад тях? Дали и Джарлаксъл ще започне да подмамва дракони на своя страна както Зенги?
— Ако се появи в Хелиогабалус и ни предложи тъмна сделка и превръщане в личове, ще го прехапя наполовина — обеща Тазмикела.
Илнезара се нацупи.
— Не може ли просто да го оковеш и да ми го предадеш, за да го използвам, както пожелая, за няколко века?
— Сестро… — предупредително изрече Тазмикела.
— Илнезара просто се разсмя в отговор, но в смеха й се прокрадваше нервно напрежение. И двете започваха да осъзнават, че Джарлаксъл, създание, което смятаха за свой подчинен, не бива да бъде подценяван.
— Джарлаксъл и Ентрери победиха драколич — отбеляза Тазмикела и не последва нов смях. — А Уршула Черния не беше незначителен дракон нито приживе, нито мъртъв.
— И сега фигуративно и буквално се намира в джоба на Джарлаксъл.
— Трябва да си поговорим с тези двамата.
Илнезара кимна в знак на съгласие.
* * *
Случваше се независимият до крайност Артемис Ентрери да се окаже във време и място не по свой избор, откъдето не можеше да се измъкне моментално.
Подобно нещо бе продължило с месеци в Мензоберанзан, когато Джарлаксъл го бе спасил от катастрофален двубой с Дризт До’Урден пред Митрал Хол и го бе отчаел с мрачните елфи, отстъпващи от владенията на джуджетата.
Случвало му се бе често в младостта му, когато бе служил на опасната Басадонска гилдия в Калимпорт. В тези ранни периоди от кариерата си Артемис Ентрери бе вършил каквото му се каже и когато му се каже. В случаите, когато задачата не бе била по вкуса му, младият Ентрери бе свивал рамене и я бе приемал — какво друго можеше да направи?
С остаряването и натрупването на опит и репутация, която правеше нервни дори пашите, Ентрери приемаше задачи единствено по свой избор. И въпреки това от време на време се оказваше на място, на което не искаше да се намира, както тази сутрин в Кървав камък. Наблюдаваше церемонията сякаш се намираше в тълпата, която се бе насъбрана пред трибуната, издигната край двореца на крал Гарет. С известна развеселеност гледаше как Дейвис Енг пристъпва напред, за да приеме наградата си. Този тип дори не бе успял да стигне до Палишчук на собствените си крака. Беше ранен по пътя и пренесен дотам — по-скоро тежест, отколкото помощ, в задната част на един от фургоните.
„Някои хора биха чествали всичко, замисли се Ентрери. Дори посредствеността.“
По улиците на Калимпорт човек, който се бе представил толкова некадърно като Енг, щеше да получи един-единствен шанс да се поправи, а и това не бе сигурно.
Следващата повикана бе Калихай и Ентрери загледа награждаването по-внимателно и без да е толкова суров в оценката си. Полуелфката бе отказала да отиде в замъка, макар да се бе съгласила да остане с ранения Дейвис Енг. Беше развалила договорката си с командир Елъри, клетвата си за вярност към мисията и въпреки това биваше наградена.
Ентрери просто се подсмихна на тази ситуация и пропъди негативните мисли, позволявайки на личните чувства към полуелфката да надделеят над всепоглъщащия му цинизъм, поне за момента.
Въпреки това беше изненадан колко е либерален — кралят в посвещаванията в рицарство — защото Ентрери разбираше, че всичко е показност. Церемонията не беше за Дейвис Енг или за Калихай. Не беше и за по-жадния Атрогейт, който пристъпи напред, за да получи наградата си. Не беше дори заради Джарлаксъл и Ентрери. Беше заради хората, които ги наблюдаваха… обикновения народец на Кървав камък. Създаваше герои, за да повдигне духа на селяните, да ги кара да се ранят и възхваляват водачите си, така че да не забелязват собствените си проблеми. Половината от тях си бяха гладни през повечето вечери, докато тези, които обичаха толкова много, кралят паладин и дворът му, никога нямаше да изпитат подобни трудности.
— Накрая цинизмът победи и когато Ентрери бе привикан напред — за втори път, защото бе твърде погълнат от мислите си, че да чуе първия призив — пристъпи бързо и дори не се опита да прикрие намръщването си.
Чу смеха на Джарлаксъл зад себе си, когато застана пред крал Гарет, и осъзна, че приятелят му се наслаждава на представлението. Успя да се обърне назад към — мрачния елф за миг, колкото да го изгледа гневно. Това, естествено, накара Джарлаксъл да се разсмее още по-силно.
— Артемис Ентрери — каза Гарет и го накара да се обърне към него. — Ти си нов по тези земи, но вече си доказал, че си достоен. С делата си при Ваасанската порта и на север срещу творението на Зенги ти се изяви. За победата ти над драколича, Артемис Ентрери, те провъзгласявам за рицар-чирак от Ордена.
Мъж, облечен в мръсна роба, пристъпи до дебелия плешив отец. Свещеникът, отец Дугалд, произнесе бърза благословия над меча и го подаде на Гарет.
През това време дрипавият мъж гледаше не към краля, а към Ентрери. И макар ласкателните думи на Гарет да звучаха напълно искрено, Ентрери усещаше съвсем ясно, че този мъж — очевидно скъп приятел на краля — не го вижда в същата хвалебствена светлина.
Артемис Ентрери бе оцелял по безмилостните улици на Калимпорт благодарение на бойните си умения, но което бе дори по-важно, оцелял бе благодарение на способността си с един поглед да преценява приятелите и враговете си.
Този мъж, малко по-възрастен от него самия и определено не от простолюдието, въпреки дрипите си, не беше приятел.
Гарет взе меча и го вдигна с две ръце.
— Моля, коленичи — каза кралица Кристин на Ентрери, който все още преценяваше мъжа в дрипите.
Ентрери бавно извърна глава, за да погледне кралицата, кимна леко и падна на колене. Гарет постави меча на лявото му рамо и го провъзгласи за рицар-чирак от Ордена. Свещеникът започна да рецитира всички привилегии и почести, които носеше тази титла, но Ентрери не го слушаше. Мислеше си за мъжа, облечен в дрипите и за погледа, който си бяха разменили.
Мислеше си как заради Джарлаксъл се озовават на места, където нямат работа.
* * *
Далеч на север от село Кървав камък празненствата Палишчук, предвождани от Риордан Парнел, продължаваха до късно през нощта. Щом обстановката започнеше да се успокоява, бардът подхващаше възторжена песен за Палишчук и многото му герои.
И чашите се вдигаха в тост.
Тази вечер повечето от жителите на града се бяха брали в общата зала на „Уморения пътник“, за да почетат за пореден път Арраян и Олгерхан, храбрите им вграждани, които бяха поели към замъка. Неколцина жителите бяха загинали, а още повече бяха ранени в битката с гаргойлите от замъка, долетели в нощта, за да нападнат града. Всички полуорки осъзнаваха, че ако Арраян, Олгерхан и другарите им не бяха победили драколича и злите му създания, техният любим град най-вероятно щеше да бъде изоставен, а бежанците да се отправят към Ваасанската порта.
Така че полуорките бяха повече от изпълнени с желание да празнуват и когато Риордан Парнел, легендарният бард и привилегирован член на двора на крал Гарет, бе пристигнал в Палишчук, гуляят бе достигнал нови висини.
Виждайки, че репутацията му го предхожда, Риордан бе решил да не ги разочарова. Пееше и свиреше на прекрасната си лютня, подкрепян от няколко доста добри музиканти от групата пътуващи търговци на Уингхам, които — за добър късмет, защото Уингхам и Риордан бяха добри приятели — се бяха оказали в града.
— Риордан пееше, а всички останали пиеха. Той продължаваше да пее и те продължаваха да пият. Риордан щедро черпеше много от сановниците, включително и двамата почетни гости — вадейки монета след монета от сякаш бездънната си кесия, защото в щедростта си хитрият бард можеше лесно да прецени кой колко е изпил. Първоначално беше решил да държи Арраян и Олгерхан полутрезви, защото в тазвечерното празненство имаше много повече от бард, който показва музикалния си талант. В крайна сметка пияните хора говореха по-свободно, а Риордан бе дошъл да събира информация.
След като бе видял двамата герои обаче, бардът леко бе променил плановете си. Един поглед към красивото лице на Арраян го бе убедил да се погрижи Олгерхан да получава достатъчно количество напитки през вечерта.
Наистина, Арраян бе хванала Риордан неподготвен — а това не бе често явление за нахакания и чаровен женкар.
Не идеше реч за това, че е невероятно красива, защото Риордан бе преспал с повечето от най-красивите жени в земите на Кървав камък. Не, това, което бе изненадало барда, бе че въобще се бе почувствал привлечен от Арраян. Лицето й бе плоско и закръглено, но по приятен начин, косата й бе лъскава, а зъбите — прави и чисти, за разлика от закривените и изпъкнали бивни, характерни за оркската й природа. Наистина, ако бе видял Арраян по улиците на Хелиогабалус или Кървав камък, Риордан никога не би предположил, че във вените й тече и капчица оркска кръв.
Тъй като знаеше истината обаче, бардът можеше да види тук и там части от това наследство. Ушите й бяха малко по-малки, челото й леко полегато, а веждите — една идея по-гъсти.
Това обаче нямаше никакво значение, защото жената бе красива, приятна и се усмихваше, а Риордан бе заинтригуван и поради тази причина — изненадан.
Затова с намигване към сервитьорката и допълнителен бакшиш се подсигури придружителят на Арраян, грубият Олгерхан, да е добре наквасен. Съвсем скоро Олгерхан се строполи от стола си и изчезна от картинката, похърквайки под масата на фона на одобрителните възгласи на останалите присъстващи.
Риордан избра внимателно момента. Знаеше, че не може да изработи Уингхам, защото старият полуорк бе твърде умел, за да бъде изигран от човек със заслужената репутация на Риордан, а и забеляза, че Уингхам проявява голям интерес към Арраян, която, както бе узнал, му бе племенница. Когато прецени, че достатъчен брой от височайшите особи са изпопадали, бардът промени темпото на песните си. Вече бе ранна утрин, така че започна да успокоява обстановката… бавно.
Освен това започна да добавя малко повече заклинания в мелодиите си, използвайки магията на гласа си, дарът на истинските бардове, за да манипулира настроението на леко пийналата Арраян. Предразположи я.
Очарова я с изтънчени ласкателства. Магията на песните му я убеди, че той е приятел, които може да й предложи съвет и утеха.
Не веднъж Риордан забеляза, че Уингхам го наблюдава с очевидно подозрение. Въпреки това продължи с тихите си манипулации, докато се опитваше да измисли план как да се отърве от твърде прозорливия полуорк.
Дори умният Риордан осъзна, че не може да се мери с него. Нямаше начин да отвлече вниманието на Уингхам. В една от кратките паузи между песните Риордан взе две халби от кръчмаря и отиде при Уингхам, Не беше изненадан, когато полуоркът накара другите трима търговци да освободят масата.
— Пееш добре — отбеляза старият полуорк.
Риордан му подаде една от напитките, после вдигна своята в наздравица. Уингхам чукна чашата си в неговата, после отпи дълбока глътка.
— Познаваш ли Нюнги? — попита още преди да я е оставил обратно на масата.
Риордан го изгледа за момент с любопитство.
— Бардът? Естествено. Кой с моя произход и опит не чувал за най-великия бард, крачил някога из земите на Кървав камък?
— Най-великият бард полуорк — поясни Уингхам.
— Не бих налагал подобни ограничения на репутацията на Нюнги.
— Той би ти казал, че делата на Риордан Парне надхвърлят неговите — каза Уингхам и вдигна чашата си за наздравица, а Риордан ухилено чукна своята неговата.
— Мисля, че ме ласкаеш твърде много — каза бардът преди да отпие. След една глътка добави: — Изигра малка роля, още един човек сред мнозината, в победата над краля вещер.
— Проклето да е името му — каза Уингхам и Риордан кимна. — Поддържам мнението си, защото съм чувал същите тези думи от устата на Нюнги и то съвсем скоро.
— Значи още е жив? Прекрасна новина! Никой не е чувал нищо за Нюнги от много години и мнозина предполагаха, че е напуснал този живот и е получил наградата, която без съмнение заслужава.
— Жив е и е добре. Малко е сприхав и със схванати стави — потвърди Уингхам. — Всъщност само преди два дни ме предупреди да внимавам с Риордан Парнел, щом научи, че ще идваш в Палишчук.
Риордан наклони глава и заразглежда преценяващо събеседника си.
— Да, приятелю, Нюнги живее тук, в Палишчук потвърди Уингхам. — Естествено. Именно той откри, че Арраян несъзнателно е активирала цикъла на магията на творението на Зенги. Мъдростта му ми помогна да стигна до прозрението, което позволи на отряда на командир Елъри да победи творението и адските му съзидания.
През цялото време Риордан се взираше във възрастния полуорк, без да мигва или кима.
— Да, ще направиш добре, ако посетиш Нюнги преди да си тръгнеш, тъй като си дошъл да откриеш цялата истина около творението и победата над него.
— Риордан преглътна една идея по-тежко.
— Дойдох да отдам почит на делата на Арраян и Олгерхан — каза той — и да взема участие в радостта и празненствата, докато крал Гарет пристигне от Кървав камък, за да ги награди.
— И наистина ще е голяма чест, че кралят ще пътува до това кално ъгълче на Вааса, за да окаже подобно признание, вместо да настоява те двамата да идат в столицата му.
— Те заслужават подобна чест.
— Без съмнение — съгласи се Уингхам. — Но това далеч не е причината — както за тяхното, така и за твоето посещение.
Риордан не се опита да отрича.
— Крал Гарет има право да се притеснява — продължи Уингхам. — Замъкът беше страховит.
— Загубата на Мариаброн и роднината на Гарел Елъри, свидетелстват за това.
— Да не споменаваме Кантан, високопоставения магьосник от Цитаделата на убийците.
Тази прямота накара Риордан да си поеме въздух.
— Не вярвам да не си чул — каза Уингхам.
— Имаше слухове.
— И са верни. Да, пеещи ми приятелю, тук има много повече неща за разкриване за нас — за теб — от простата победа над творение на Зенги. Не се страхувай, няма да ти преча. Напротив, за благото на Палишчук и цяла Вааса, надеждата ми е в Риордан и крал Гарет.
— Винаги сме считали Уингхам за ценен съюзник и приятел.
— Ласкаеш ме. Но целите ни са едни и същи, уверявам те. — Уингхам си пое въздух и погледна лукаво към Риордан. — Поне част от целите ни.
При този изненадващ коментар Риордан позволи на Уингхам да насочи погледа му към Арраян.
Риордан се разсмя.
— Красива е, признавам.
— Влюбена е, при това в някой, който го заслужава.
Риордан погледна към Олгерхан, който лежеше под масата свит като бебенце, и отново се изсмя.
— Мъж, който тази вечер се оказа твърде привързан към алкохола, както изглежда.
— С помощта на няколко добре раздадени монети и още по-добре насочени комплименти — каза Уингхам.
— Риордан се облегна назад и се усмихна на прозорливия полуорк.
— Страхуваш се за репутацията на Арраян.
— Очарователен герой от двора на крал Гарет…
— Дошъл да разговаря с нея като приятел — довърши Риордан.
— Репутацията ти предполага малко повече.
— Вярно е — съгласи се бардът и вдигна чашата си към Уингхам за поздрав. — В такъв случай имаш думата, приятелю Уингхам. Арраян е красива жена и ще е лъжа, ако ти кажа нещо друго.
— В крайна сметка, ти си бард — долетя сухият отговор и на Риордан не му остана нищо друго, освен да свие рамене и да приеме острата забележка.
— Намеренията ми спрямо нея са почтени — отвърна Риордан. — Като изключим, че изиграх така ситуацията, че тя да има по-малко… задръжки. Много са въпросите, които трябва да й задам тази вечер, и бих искал честните й отговори, без да се страхува от последствията.
Забеляза, че при тези думи Уингхам се стегна.
— Не е направила нищо лошо — заяви полуоркът.
— Не се съмнявам в това.
— Без да подозира, се оказа в плен на магията на книгата — книга, която аз й дадох — каза Уингхам и сякаш в гласа му се промъкна леко отчаяние.
— Много по-малко ме вълнуват тя и Олгерхан, отколкото другите им придружители, онези, които оцеляха и онези, които не успяха — увери го бардът.
— Ще ти разкажа цялата история около книгата в творението — отвърна Уингхам. — Бих предпочел да не караш Арраян да си припомня това болезнено изживяване нито тази, нито която и да било друга вечер.
Освен това тя бе в плен на могъща и манипулативна магия и моите наблюдения ще се окажат по-точни и просвещаващи. Риордан се замисли за момент, после кимна.
— Но ти не си бил с тях вътре в постройката.
— Така е.
Риордан остави чашата си на масата и бутна стола си назад.
— Ще бъда внимателен — обеща и се изправи.
Уингхам не беше особено доволен от ситуацията, но кимна в знак на съгласие. В крайна сметка нямаше кой знае какъв избор. Риордан Парнел, братовчед на Келедон Кирни, приятел на Гарет и на останалите, беше един от седемте, сразили Зенги и спасили земите на Кървав камък от адския кошмар на краля вещер.
* * *
Празненство имаше и в село Кървав камък. Макар малцина да имаха представа какво се бе случило във Вааса, че да изисква такава церемония или посвещаване в рицарство, народът на дълго страдалата земя изглежда е винаги готов за празненство. Крал Гарет им каза ядат, да пият и да се веселят и те го послушаха.
Огромна шатра на открито беше издигната пред замъка Драконоубиец отстрани на двореца на Бялото дърво. Няколко по-малки палатки бяха опънати наоколо, но болшинството от хората предпочитаха да танцуват и пеят под звездите. Знаеха, че няма да има много подобни вечери с приближаването на зимата и студените ветрове.
Джарлаксъл, от своя страна, обикаляше около масите, където Ентрери, героят на деня, седеше с Калихай и някои от по-нисшестоящите лордове и дами от двора крал Гарет. От време на време отец Дугалд се повяваше и вдигаше тост, преди отново да изчезне със залитане сред тълпата.
Естествено мнозина бяха заинтригувани от мрачния елф, който обикаляше наоколо, така че той се оказа в положение почти непрестанно да докосва периферията шапката си. Беше заучен жест, който служеше за идеално прикритие на това къде всъщност е съсредоточено вниманието на Джарлаксъл. Защото с едно махване на шапката и призив към малкия сребърен конус, който държеше здраво в дланта си, мрачният елф наблюдаваше с повишено внимание Ентрери и полуелфката. Хората се изправяха пред Джарлаксъл и се обръщаха директно към него, но той само кимваше и се усмихваше, без да чува и дума.
— Но чуваше всичко казано между Ентрери и Калихай.
— Нямам желание да прекарам зимата в тесните коридори на Ваасанската порта — обърна се към нея Ентрери и от тона му Джарлаксъл заключи, че повтаря тези думи за пореден път. — Ще намеря работа в Хелиогабалус, ако ми се работи и ще се наслаждавам на хубава храна и вино, ако не ми се работи.
— И хубави жени? — попита Калихай.
— Ако ме придружиш, тогава да — без колебание — отвърна Ентрери.
Джарлаксъл се изкикоти, като го чу, после осъзна че току-що е объркал и вероятно обидил двойка млади жени, които се бяха приближили към него. Може би с предложение? Трябваше да разбере и затова спря да подслушва разговора на Ентрери, но моментът вече бе отминал.
— Извинете ме — успя да изрече, докато двойката обръщаше гръб и се отдалечаваше забързано. Със свиване на рамене Джарлаксъл отново призова конуса и се заслуша.
— … Парисъс имаше незавършени дела — казваше Калихай, имайки предвид мъртвата си приятелка, която бе загинала по пътя към Палишчук — смърт, за която първоначално бе обвинявала Артемис Ентрери и за която се бе заклела да отмъсти.
„Изглежда бе променила мнението си, помисли си Джарлаксъл, освен ако не смяташе да го люби до смърт.“
Джарлаксъл кимна и се усмихна на тази доста противоречива мисъл. Поради някаква причина откри, че си мисли за Илнезара, своята любовница драконка.
— Свързват ни дълги години приятелство — продължаваше Калихай. — Не можеш да ми отнемеш възможността да се уверя, че последното й желание е изпълнено така, както тя би искала.
— Не ти отнемам никаква възможност. Решението какъв път ще поемеш е твое.
— Но няма да дойдеш с мен?
Джарлаксъл не можа да не се подсмихне, докато наддаваше тази далечна размяна на реплики и забеляза Калихай нежно поставя дланта си на ръката на Ентрери, докато говори.
„Ах, манипулациите на човешките жени“, помисли Джарлаксъл.
— Джарлаксъл също ми е приятел от години — отвърна Ентрери. — Имаме работа в Хелиогабалус.
— И Джарлаксъл не е способен сам да се справи с делата ви?
Ентрери се изкиска.
— Искаш от мен да му вярвам?
При тези думи мрачният елф кимна одобрително.
— Мислех си, че сте приятели — отвърна Калихай.
Ентрери просто сви рамене и съсредоточи внимание върху напитката си, която беше поставена на масата пред него.
Джарлаксъл забеляза изражението на Калихай, леко намръщване, появило се в ъгълчетата на устата й. Докато Ентрери се обръщаше отново към нея, това намръщване изчезна за един миг и бе заменено от успокояваща, искрена усмивка.
— Интересно — промърмори мрачният елф под носа си.
— Кое е интересно? — попита го някой и за малко не го накара да изскочи от ботушите си. Пред него се намираше група млади мъже, момчета по-скоро, и го оглеждаше от главата до петите.
Всички тези погледи припомниха на Джарлаксъл, че не е в свои води, че се намира насред подозрителна тълпа от по-нисши създания. Той беше необикновен и макар това да бе позиция, която бе заемал дълго време сред мрачните елфи и сред расите на Повърхността, беше едновременно благословия и проклятие, възможност и окова.
— Добра вечер и на вас — обърна се към тях и докосна периферията на екстравагантната си шапка.
— Разправят, че си убил дракон — обади се същото момче, което беше проговорило преди малко.
— Много — отвърна Джарлаксъл с намигване.
— Разкажи ни! — възкликна друг от групата.
— Ах, толкова много истории… — започна мрачният елф и се отправи към близката маса, подканяйки момчетата пред себе си.
Докато се придвижваше, хвърли поглед назад към Ентрери и Калихай, за да види приятеля си наведен над халбата, която стискаше с две ръце. До него Калихай държеше ръцете му и се взираше в него и колкото и да се опитваше, Джарлаксъл не можеше да разчете изражението й.
* * *
Арраян се забавляваше докрай. Най-сетне цялата вина се бе изпарила. Дори победата над „живия“ замък не бе позволила на младата жена да се отпусне напълно, защото няколко души бяха загинали в битката с творението — творение, резултат от собствените й необмислени действия.
Всичко това вече бе зад гърба й, поне за една вечер.
Музиката, напитките, аплодисментите… нима бе възможно всичко да си е струвало?
— Олгерхан бе изпълзял от пода и похъркваше доволно до нея. Милият Олгерхан. Бе най-верният й приятел, когато влязоха в замъка и се бе превърнал в неин любовник, след като излязоха. Скоро щяха да са женени и очакваше с нетърпение този ден. Познавала бе грубия полуорк през целия си живот, но едва след кризата с творението на Зенги, когато бе видяла Олгерхан да жертва толкова много заради нея, бе осъзнала истината за чувствата му към нея и за своите към него.
Протегна се и разроши косата му, но той беше твърде пиян, за да реагира. Никога преди не бе виждала Олгерхан пиян, защото никой от двама им не пиеше често силен алкохол. Самата Арраян бе започнала да пие по-внимателно още преди часове. Не беше кой знае какъв пияч и не бе отнело много време, за да й се завърти главата. Едва сега съзнанието й започваше горе-долу да се прояснява.
Наистина бе доволна от този факт, когато забеляза красивия, героичен бард да идва към нея с широка усмивка на уста. Зад него мерна чичо си Уингхам, но притеснението, ясно изписано по лицето му, остана незабелязано за подпийналата жена.
— Милейди Арраян — каза Риордан Парнел, щом се приближи до нея и се поклони дълбоко. — Чувствам, че топлотата на нощта почти ме победи. Ще ми се да си направя кратка разходка в прохладния въздух навън и за мен ще е чест да ме придружите.
По лицето на Арраян пробяга притеснение и тя едва ли осъзна движението, когато погледна към Олгерхан.
— Ах, милейди, уверявам ви, че намеренията ми са напълно почтени — отвърна Риордан. — Любовта ви към Олгерхан е добре известна и напълно подходяща, предвид положението, което напълно заслужено сте си извоювали. Ще бъдете най-честваната двойка в Палишчук, а може би и в цяла Вааса.
— Тогава ми помогнете да го вдигна — отвърна Арраян и се изчерви, когато осъзна, че леко е смотолевила думите.
Протегна се, за да подхване Олгерхан, но Риордан дръпна китката й.
— Само ние двамата — подкани я той и погледна през рамо, насочвайки погледа й към Уингхам.
Старият полуорк все още имаше мрачно изражение, но кимна в отговор на въпросителния поглед на Арраян.
Предвид доброто количество силен алкохол, който замъгляваше съзнанието на Арраян, за могъщия Риордан не беше трудно да я оплете в магическо заклинание докато излизаха от кръчмата. Не се бяха отдалечили и на пресечка разстояние, когато Арраян вече изпитваше пълно доверие към красивия мъж от Дамара.
В подобна ситуация на Риордан не му отне много време да разбере каквото искаше. Вече бе чул за гибелта на Мариаброн и че рейнджърът не бе загинал от драколича, а бе убит от сенчести демони, докато бе разузнавал. Въпреки това, по странно стечение на обстоятелствата, трупът на Мариаброн бе открит на мястото на битката с драколича, прехапан наполовина.
Риордан научи цялата история, включително частта, където тримата вече мъртви другари — Мариаброн, Кантан и Елъри — бяха пристъпили покрай Арраян и се бяха присъединили към битката. Всички те бяха съживени от някого или от нещо. Кантан бе правил заклинания в битката с драколича, а съживените войн и рейнджър се сражавали яростно.
Риордан осъзнаваше, че магията, съживила телата им, е била много силна.
Слушаше напрегнато, когато Арраян сниши глас и разказа истината за гибелта на Кантан: как той и джуджето се бяха обърнали срещу нея и Олгерхан и Джарлаксъл и Ентрери ги бяха спрели. Тя сниши гласа си още повече, докато си припомняше последните мигове от живота на Кантан, когато ужасяващата вампирична кама на Ентрери бе изсмукала последните капки живот от тялото му и ги бе прехвърлила на Олгерхан.
Главата на Риордан се завъртя. В цялата история имаше толкова много неща в повече от това, което останалите бяха разбрали. А какво се бе случило с Елъри, племенницата на Гарет и командир в армията на Кървав камък? Дори Арраян нямаше представа, защо жената бе изостанала от групата заедно с Джарлаксъл за да изучават книгата и не се бе върнала с мистериозния мрачен елф в стаята, където Ентрери бе довършил Кантан.
И така разпитът, проведен от Риордан, бе предизвикал още повече и по-интригуващи въпроси.
Въпроси, чиито отговори нямаше да получи от Арраян, Олгерхан или останалите в Палишчук.
С толкова много информация за докладване той придружи жената обратно до кръчмата и дори не остана до края на нощта, а събра нещата си, изведе жребеца си от конюшнята и потегли в мрака на юг в яростен галоп.
* * *
По същото време недалеч на запад Емелин Сиви летеше забързано в обратната посока под формата и нощна птица. Сприхавият магьосник нямаше намерени да ходи в Палишчук, така че заобиколи града от запад и се отправи обратно на североизток. Откри замъка с лекота и прелетя над външната стена, приемайки отново човешка форма щом кацна пред главните порти. Отдели миг, за да огледа строшените вериги на вратата.
— Хм — изрече той и звукът бе повторен многократно същата вечер и на следващата сутрин, докато крачеше из творението на Зенги.
Глава 4
Дом, горчив дом
Добре ще е да върнеш драконовата статуетка на мястото й — отбеляза Джарлаксъл, когато двамата с Ентрери се озоваха пред вратата на жилището си в Хелиогабалус — скромна стая на втория етаж на незабележима дървена сграда, скромна поне на външен вид, защото вътре се намираше плячката от предишните успешни начинания на двойката, преди пътешествието им на север към Вааса.
Ентрери и Джарлаксъл бяха много добри в събирането на пари, а Джарлаксъл, от своя страна, бе много добър в харченето им.
— Оставих я в замъка — отвърна Ентрери — лъжа, толкова явна, че предизвика усмивка у мрачния елф.
Ентрери никога не би зарязал толкова могъщ предмет като статуетката, която бе изиграла ключова роля в победата над драколича. Този малък сребрист предмет можеше да бъде заложен като капан, който да бълва различните смъртоносни дихания на цветните дракони.
— Може би ще успея да убедя Тазмикела и Илнезара да ни осигурят още една — отвърна Джарлаксъл.
— И какво друго можеш да изискаш от сестрите драконки?
Джарлаксъл изимитира наранено изражение.
— Сега, след като имаш разменна монета, имам предвид — поясни Ентрери.
Лицето на Джарлаксъл придоби объркано изражение — отново очевидно изимитирано.
— Безсмъртие е била наградата, предлагана от Зенги на драконите — изрече Ентрери. — Камъкът, който взе от книгата, вторият, не онзи от кулата на Херминикъл — ще е доста интересен за нашите приятели драконките, нали?
— Може би — съгласи се мрачният елф. — Или пък ще им се стори отвратителен. Може би ще ме убият дори ако само го спомена или пък го покажа, но не им го предам.
— Ако не друго, Джарлаксъл е дързък.
Мрачният елф сви рамене и се ухили.
— Нашите приятели драконките ни изпратиха във Вааса да намерим точно такава книга и амулет. Честта ме задължава да им докладвам за всичко.
— И да им предадеш плячката?
— Амулетът ли? — Елфът се подсмихна. — Не съм се споразумявал за подобни неща.
— Те са дракони.
— И едната е прекрасна любовница. Това не променя нищо.
Ентрери потрепери при мисълта, което естествено накара Джарлаксъл да се усмихне още по-широко.
— Не бяхме изпратени да открием нещо повече от информация, така че ще споделя с тях само информация — отвърна Джарлаксъл. — Нищо повече.
— А ако изискат талисмана?
— Принадлежи на Уршула. Аз просто го пазя.
— А ако изискат талисмана? — повтори въпроса си Ентрери.
— Не е нужно да знаят…
— Те вече знаят! Те са дракони. Живели са в този район векове. Спомнят си добре времената на Зенги — може дори да са се били на негова страна или срещу него.
— Предположения.
— Те са дракони — повтори Ентрери. — Защо изглежда че не разбираш този факт? Ти живееш чрез манипулации — никога не съм срещал някой, по-добър в играта с емоциите на околните. Но те са дракони. Не са сервитьорки или дори човешки крале или кралици. Играеш си със сили, които не разбираш.
— Играл съм и с по-велики и съм печелил.
Ентрери поклати глава, убеден, че са обречени.
— Вечно тревожещ се — отбеляза Джарлаксъл.
Точно бе закачил пелерината си на окачалката, но я взе обратно.
— Ще уредя нещата и ще успокоя бушуващия ти страх. Тазмикела и Илнезара са драконки — да, приятелю, разбирам го, — но те са медни дракони. Ужасяващи в битка, разбира се, но не чак толкова в царството на разума.
— Забравяш по какъв начин си осигуриха услугите ни — отвърна Ентрери.
И наистина, сестрите драконки бяха създали сложна клопка, за да уловят двойката и да разберат намеренията им. Тазмикела ги бе наела, тайно и отдалеч и когато бяха разгадали загадката на жената — не, че е дракон, а просто, че е онази, която ги е наела да придобият определен свещник — тя бе създала втора уловка твърдейки, че Илнезара е омразната й съперница и притежава нещо, което по право е на Тазмикела — флейта на Идалия. Същият магически инструмент, който впоследствие се бе озовал у Ентрери.
Но измамата не беше приключила до кражбата, защото по време на опита на Ентрери и Джарлаксъл бе разкрита ужасяващата истина за Илнезара в драконовата й форма. След това тя бе изплела трето ниво на интриги и още един таен тест, предлагайки им да ги остави живи само при условие, че се върнат при бивша си работодателка Тазмикела и я убият.
По всички стандарти, включително тези на Ентрери и Джарлаксъл, сестрите драконки ги бяха направили на глупаци и то неколкократно.
Джарлаксъл сви рамене при болезненото напомняне и призна:
— Наистина изиграха чудесна измама, но измама, чието усъвършенстване без съмнение са прекарали години. В Мензоберанзан измама в измама вътре в друга измама е ежедневие и обикновено се случва спонтанно.
— И въпреки това се хвана на тяхната.
— Само защото не очаквах…
— Подценяваш ги.
— Защото вярвах, че са хора, естествено, и е трудно — да не подценяваш хората.
— Наистина се радвам, че смяташ така.
Джарлаксъл се разсмя.
— Сега знам, че са дракони.
— И си вземаш тази жена за любовница — добави тихо Ентрери.
Джарлаксъл се спря за момент.
— Понеже те обичам като брат, моля се някой ден да откриеш истината за нещата от живота, приятелю.
— Те са дракони — измърмори Ентрери. — И освен това знам как мрачните елфи обичат братята си.
Джарлаксъл въздъхна заради неумолимото невежество на приятеля си, после му отдаде чест с примирен жест и преметна пелерината около раменете си.
— Ще се върна след залез. Може да е добра идея да тичаш до Вааса и замъка и да прибереш статуетката. И ако го направиш, моля те, използвай силите на син или бял. Огненият дъх на червения дракон няма да е добра идея за нашата врата — твърде много дърво, разбира се.
* * *
Мрачният елф намери „работодателите“ си в кулата Илнезара. Винаги се срещаха там, а не в скромното жилище на Тазмикела. Може би това бе показател надменността на Илнезара, отказът й да се принизи да отиде до хижата. Джарлаксъл естествено виждаше нещата по малко по-различен начин. Според него готовността на Тазмикела да отиде до впечатляващия дом на Илнезара издаваше истинските й чувства. Тя се правеше, че не се вълнува от дребните удобства, но както при мнозина други, които правеха същото, това бе заблуда — самозаблуда. Толкова много хора се присмиваха на материалистичните интереси на драконите — мрачните елфи, хората и джуджетата… твърдейки, че техните сърца са по-чисти, техните идеали — по-възвишени и важни, докато истината бе, че просто се надсмиват над онова, което не могат да достигнат. Или ако успееха да ги достигнат, използваха „възвишените“ стремежи по същия начин, по който богатият търговец използва позлатената си карета — за да се издигнат над другите хора.
Това лично издигане беше истинското занимание на мислещите създания, дори на такива дълголетни създания като драконите.
— Точно както очаквахме — каза Илнезара след размяната на началните поздрави.
Фактът, че тя бе започнала разговора, а не обикновено по-директната Тазмикела, показваше нетърпението, което чувстваха двете сестри.
— Предсказанията ти, че библиотеката на Зенги се появила на бял свят, изглежда се потвърдиха — отвърна Джарлаксъл. — Каза, че ще има още творения, но уви, не мерихме такова.
— При това то прави кулата на Херминикъл да изглежда незначителна — добави Тазмикела и мрачния елф кимна в знак на съгласие.
— По същия начин, по който драконът кара човека да изглежда незначителен по отношение на размери и сила — добави Илнезара.
Джарлаксъл не пропусна намека й. Сестрите знаеха че Зенги е поробвал дракони като Уршула Черния, разбираха магията, която бе създала кулата на Херминикъл и очакваха подобна магия да достигне по-големи висини, когато е поддържана от дракон.
Така и бе станало.
— Книгата беше унищожена — добави Илнезара.
— За съжаление — отвърна мрачният елф.
— От Джарлаксъл — изрече високото медно създание и това го накара да отстъпи крачка назад. — Или някой като него — веднага извъртя тя — бърз с острието и заклинанията.
Джарлаксъл започна да протестира, но Тазмикела сряза.
— Ходих дотам — каза тя. — Влязох в замъка и намерих подиума в основната сграда. Открих останките от книгата на съзиданието, разкъсана и изгорена.
Джарлаксъл понечи да възрази, после да отрече, но вместо това се усмихна и се поклони в поздрав на точното заключение на драконката.
— Разбира се, трябваше да бъде унищожена.
— А амулетът скрит вътре? — попита Илнезара.
Погледът на Джарлаксъл се премести върху деликатното създание, негова любовница, и ръката му небрежно се плъзна в близост до кесията на дясното му бедро, където държеше малка сфера, която можеше за едно примигване на окото да го отнесе от мястото в случай на опасност. Счупването на тази керамична сфера щеше да го захвърли в мултивселената — но къде, дори на коя равнина от съществуването, не можеше да предположи.
В този момент прецени, че в мултивселената има много малко места, които са по-враждебни от леговището на двойка разгневени дракони.
— Зенги създаде много такива амулети — обясни Тазмикела. — Той изкуши всеки дракон в земите на Кървав камък с обещания, включително нас двете. Предположението ни е, че замъкът на север от Палишчук е съдържал амулета на драколича Уршула Черния.
Джарлаксъл сви рамене.
— Киселинният дъх на създанието, с което се борихме, съвпада с това.
— И драколичът бе унищожен?
— С помощта на статуетката, която така мъдро ми дадохте.
— А амулетът е бил изваден — каза Илнезара.
Джарлаксъл вдигна свободната си ръка с жест, който показваше, че не разбира за какво говори.
— От теб — добави сестра й.
Мрачният елф отстъпи крачка назад и премести ръката си от кесията под брадичката си.
— И какво, ако е истина? — попита той.
— Тогава притежаваш нещо, което не разбираш — отвърна Илнезара. — Изкарваш си прехраната, като използваш ума си срещу тези, които срещаш. Сега си играеш с дракони — мъртви дракони. Това не ми изглежда здравомислеща идея.
— Загрижеността ти е трогателна.
— Това не е игра, Джарлаксъл — каза Тазмикела. — Зенги оплете сложна мрежа. Изкушенията му бяха… — тя погледна към сестра си.
— Убедителни — завърши вместо нея Илнезара. — Кой не би искал безсмъртие?
— Нима има амулети за Тазмикела и Илнезара? — попита Джарлаксъл, най-сетне разбирайки безпокойствието им.
— Ние не се съюзихме със Зенги — заяви Илнезара.
— Не преди момента на падението му — отвърна мрачният елф. — Бих предположил, че много от вашия вид са отказали на краля вещер, до…
Той остави последната дума да увисне във въздуха.
— До? — тонът на Тазмикела показваше, че не е в настроение за недомлъвки.
— До момента на истината — обясни Джарлаксъл. — До момента, когато е бил поставен пред избор между забвение и превръщане в лич.
— Умен си — обади се Илнезара. — Но не и ако считаш, че това е някаква игра, която да изманипулираш.
— Искате амулета на Уршула Черния? Предполагате, че го притежавам и го искате от мен?
Сестрите отново размениха погледи.
— Искаме да разбереш с какво си играеш — отвърна Тазмикела.
— Не ни интересува Уршула, жив или мъртъв — добави Илнезара. — Със сигурност никога не ни е бил съюзник.
— Страхувате се, че отключвам тайните на Зенги — изрече мрачният елф.
Направи пауза за момент, сигурен в предположението си и обмисляйки факта, че все още е жив. Очевидно сестрите искаха нещо от него. Той погледна първо към Тазмикела, а после към любовницата си и осъзна, че драконките нямат намерение да го убиват скоро. Знаеха, че в някакъв момент ще осъзнае — те имаха нужда да осъзнае — макар за тях да бе опасно.
— Зенги е създал амулети за вас двете — изрече мрачният елф с повече увереност. — Изкушил ви е, но вие сте му отказали.
Той направи пауза, но никой от драконите не оспори думите му.
— Но амулетите си остават и вие ги искате — заключи Джарлаксъл.
— И ще убием всеки, който попадне на тях и не ни ги предаде веднага — отвърна със студено спокойствие Илнезара.
Мрачният елф обмисли обещанието за момент и тъй като познаваше Илнезара достатъчно добре, осъзна, че е смъртоносно сериозна.
— Искате да контролирате съдбата си — каза той.
— Няма да позволим на друг да я контролира — изрече Тазмикела. — Дребна разлика. Резултатите ще се окажат едни и същи за лицето, което притежава предметите.
— Изпратихте ме във Вааса с надеждата да узная онова, което узнах — заключи Джарлаксъл. — Искате от мен да открия останалите скрити съкровища на Зенги и да ви върна онова, което по право е ваше.
Те не изразиха несъгласие.
— А за мен?
— Ще можеш да разказваш на всички, че си срещнал два дракона и си останал жив — отвърна Илнезара.
Джарлаксъл се изхили, после се разсмя високо.
— Може ли да им разкажа някои по-интимни подробности?
Усмивката, която му върна жената, бе искрена и топла и донесе на Джарлаксъл голямо облекчение.
— А какво става с Уршула Черния? — посмя да попита след няколко мига той.
— Казахме, че не ни вълнува, независимо жив или мъртъв — отвърна Илнезара. — Но те предупреждаваме, внимавай, чернокожи ми приятелю — добави тя, приближи се до мрачния елф и прокара обратната страна на ръката си по бузата му. — Крал Гарет и приятелите му няма да търпят втори Зенги. Той не е за подценяване.
Джарлаксъл кимаше, докато тя довършваше думите си, но това престана моментално, щом го хвана с ръка за пелерината и ризата и го вдигна без усилие във въздуха, завъртайки го така, че да я гледа в очите.
— Нито пък ние ще търпим друг тиранин — предупреди тя. — Знам, че не ме подценяваш.
Както си висеше във въздуха и чувстваше силата на драконката, която го държеше нависоко с такава лекота, сякаш е перце, на мрачния елф не му оставаше друго, освен да докосне периферията на шапката си в знак за поздрав.
* * *
Ентрери вдигна яката си нагоре, докато минаваше покрай пекарната на Пайтър, тъй като не искаше никой вътре да го разпознае и да го придърпа. Двамата с Джарлаксъл бяха спасили мъжа от разбойници, които го бяха превърнали в техен личен готвач. После Джарлаксъл в типичния си стил бе уредил Пайтър в Хелиогабалус, като му бе купил собствен магазин. Както винаги мрачният елф се правеше на ангел и се опитваше да измъкне полза от всичко, което вбесяваше Ентрери.
Пайтър беше отличен пекар — дори Ентрери можеше да оцени това, — но убиецът просто не бе в настроение за постоянните усмивки на твърде благодарния готвач.
Подмина бързо витрината на магазина и зави надолу по съседната улица, на път за една от многото кръчми, които облагородяваха тази част на града. Избра ново място, „Глиганската зурла“, вместо някое от обичайните обиталища на Джарлаксъл. Ентрери не беше в настроение да разговаря нито с усмихващия се Пайтър, нито с досадните главорези, нито пък имаше желание Джарлаксъл да го открие. Мрачният елф бе отишъл при сестрите драконки и Ентрери се наслаждаваше на възможността да остане сам — най-сетне сам.
Имаше много неща за обмисляне.
Мина през полупразната кръчма — нощта все още бе в началото си — и си дръпна стол на една маса в далечния ъгъл, разполагайки се, както обикновено, с гръб към стената, така че да вижда вратата.
Кръчмарят му подвикна, за да го попита какво ще желае и отговорът беше:
— Медовина.
После се облегна назад и се замисли за пътя, който го бе довел до това място. Докато прислужницата се появи с напитката му, бе измъкнал флейтата на Идалия в ръката си и я въртеше, наслаждавайки се на гладкото дърво.
— Ако ще свириш за питието си, трябва да питаш Грини, ей там — чу да изрича прислужницата. Той погледна към жената, която едва бе излязла от момичешките години. — Нямам право да решавам за такваз размяна. — Тя постави медовината пред него. — Два сребърника и три медни — обясни тя.
Ентрери я огледа преценяващо за момент, срещна нахалния й поглед, сякаш очакваше спор. Отвърна на изражението й с кисел поглед и измъкна три сребърни монети. Плесна ги в ръката й и й направи знак да се маха.
После премести напитката си встрани, защото не беше жаден, и се върна към размислите за флейтата и последното си пътешествие — наистина едно от най-странните приключения в живота му. Пътуването на Ентрери до Вааса се бе оказало и пътешествие вътре в него, за пръв път от повече години, отколкото можеше да си припомни. Заради магията на флейтата — и той знаеше със сигурност, че инструментът бе причината за това вътрешно пътешествие — бе отворил душата си за отдавна погребани емоции. Бе видял красота — в Елъри, в Арраян и в Калихай. Бе почувствал привличане, най-вече към Арраян, поне в началото, и то толкова силно, че го бе накарало да направи грешки, които почти бяха довели до смъртта му от ръцете на онова проклето създание Атрогейт.
Бе открил състрадание и бе извършил неща за доброто на Арраян и на нейния възлюбен Олгерхан.
Беше рискувал живота си, за да спаси един недодялан полуорк.
Едната му ръка все още галеше флейтата, но Ентрери вдигна другата, за да разтърка лицето си. Хрумна му, че трябва да набута магическата флейта в гърлото на Джарлаксъл, че трябва да я използва, за да задуши мрачния елф преди магията й да е довела до собствената му гибел.
Но флейтата му бе дала Калихай. Не можеше да пропусне това. Магията на флейтата му бе дала разрешение да обича полуелфката, беше го довела на място, където никога не бе очаквал и не бе смятал да се озовава. И то му харесваше. Не можеше да го отрече.
„Но това ще доведе до смъртта ми“, помисли си той и почти подскочи от мястото си, когато на масата срещу него седна мъж и зачака да вдигне поглед.
Надали можеше да има по-ясно напомняне за убиеца, че флейтата го разсейва от обичайната му бдителност.
— Позволих ти да дойдеш безпрепятствено и без да те предизвиквам — блъфира Ентрери и погледна обратно към флейтата. — Кажи какво искаш и се разкарай.
— Или ще захвърлиш бездиханното ми тяло на пода? — попита мъжът и Ентрери бавно вдигна очи, за да срещне погледа му.
Остави погледа си да бъде отговорът му. Същият поглед, който бе ставал последна гледка за мнозина в Калимпорт.
Мъжът потрепери леко и Ентрери ясно видя, че е несигурен дали наистина не е бил оставен да се приближи и да седне, а не е изненадал убиеца, както първоначално му се бе сторило.
— Кнеликт ще го приеме като обида — прошепна мъжът.
Ентрери ангажира цялото си самообладание в опита си да не се пресегне и да не убие мъжа на място заради споменаването на проклетото име.
— Остави заплахите настрана и ги дръж там — продължи мъжът, който сякаш получи кураж от споменаването на името на могъщия архимаг. Дори промени стойката си, за да насочи пръст към Ентрери, но един поглед от убиеца бе достатъчен, че да пресече това му намерение. — Тук съм заради него. Заради Кнеликт. Мислиш ли, че си в настроение за битка с Кнеликт, а?
Ентрери просто го изгледа.
— Е? Нямаш отговор за това, така ли?
Ентрери се развесели от лошата преценка на мъжа.
Странникът се поизправи и се наведе напред, набирайки увереност.
— Естествено, че нямаш отговор — продължи той. — Никой не иска да се впуска в бой с Кнеликт.
Ентрери кимна, а настроението му се подобряваше, докато глупакът повишаваше тон.
— Даже самият крал Гарет! — завърши мъжът и щракна с пръсти пред лицето на Ентрери или се опита, защото убиецът беше много по-бърз, сграбчи китката на мъжа и удари ръката му на масата с дланта нагоре.
Преди глупакът да успее да се загърчи от болка, другата ръка на убиеца се появи над масата, стиснала инкрустираната кама. Ентрери я завъртя и я заби силно в дървената маса точно между пръстите на смотаняка.
— Повиши тон още веднъж и ще ти отрежа езика увери го Ентрери. — Покровителят ти ще го оцени, уверявам те. Може дори да ми предложи награда, задето съм отрязал езика на един бъбрив идиот.
Мъжът дишаше толкова тежко и на такива пресекулки, че Ентрери почти очакваше да припадне на пода.
Дори когато убиецът прибра камата, глупакът продължи да се задъхва.
— Мисля, че имаш някаква информация за мен — изрече Ентрери след известно време.
— Р-работа — заекна мъжът. — За теб и само за теб, рицарю чирак. Има един търговец на име Бенегаст, който се е сблъскал с Кнеликт.
Мислите на Ентрери започнаха да се въртят бързо.
Нима му бяха уредили уважавана позиция в кралството само за да я пропилеят заради някакъв прост търговец?
Прозорливият Ентрери обаче бе донякъде изненадан, когато глупакът продължи и разясни плана.
— Разбойник причаква Бенегаст. Ти трябва да побързаш и да го спасиш от нашите хора.
— Но, разбира се, няма да успея да стигна съвсем навреме.
— О, ще стигнеш навреме, за да убиеш търговеца — обясни глупакът, ухили се широко и показа няколкото изгнили зъба в уста, в която имаше повече безцветни венци, отколкото зъби. — Но ще обвиним крадеца.
— И аз ще съм героят, заловил убиеца — заключи Ентрери, защото това беше схема, която бе чувал многократно през живота си.
— И ще го предадеш на градските стражи, които ще бързат към теб.
— Стражи, на които без съмнение е платено добре.
Мъжът се изсмя.
Ентрери кимна. Мислите му се насочиха към твърде познатия и твърде сложен сценарий. Защо крадецът просто да не убие мъжа и да се свършва? Или стражите да „намерят“ тялото на Бенегаст точно там, където са го оставили след убийството му?
Защото въобще не ставаше дума за Бенегаст, осъзна Ентрери. Не беше разплата за нещо, което е сторил на Кнеликт. Беше тест за Ентрери, прост и ясен. Кнеликт искаше да види дали Ентрери ще убива, безразборно и без да задава въпроси, от лоялност към Цитаделата на убийците.
Колко пъти самият Артемис Ентрери бе организирал подобни схеми в Калимпорт, във времената, когато бе служил като пръв убиец на паша Басадони? Колко нови перспективни кандидати бе тествал по подобен начин?
И колко бе убил, задето са се проваляли на теста?
Глупакът стоеше там и клатеше глава, демонстрирайки отвратителната си усмивка. Вместо да го разкара, Ентрери се изправи и тръгна да излиза, минавайки покрай него.
— Околостението — подвикна мъжът след него, имайки предвид район на града, който убиецът познаваше добре. Единственото, което Ентрери можеше да направи, бе да поклати глава заради глупостта и липсата на дискретност на куриера.
Нямаше търпение да се измъкне от кръчмата.
Умишлено се насочи надолу по улицата, в противоположна на Околостението посока. С всяка стъпка обмисляше изпитанието, обмисляше факта, че Кнеликт въобще ще благоволи да го тества.
С всяка стъпка се ядосваше все повече.
Глава 5
Освободен
За външния свят и дори за самия Артемис Ентрери това беше проста пекарница, където главният готвач Пайтър твореше своите чудеса. След залез-слънце Пайтър и работниците му се прибираха по домовете си, а вратите се заключваха и оставаха така до зазоряване всеки ден.
Ентрери вероятно разбира, че мястото е нещо повече от това, предполагаше Джарлаксъл. Визията на обикновена пекарница служеше като фасада, знак за легитимност за Джарлаксъл. Как ли би реагирал Ентрери, зачуди се мрачният елф, ако откриеше, че пекарницата на Пайтър е и проход към Подземния мрак?
Беше след мръкнало и вратата бе заключена. Джарлаксъл, естествено, имаше ключ. Премина нехайно покрай витрината на магазина, а погледът му оглеждаше района и заобикалящата го среда, за да е сигурен, че никой не гледа.
Няколко мига по-късно премина отново и след повторно оглеждане на околността тихо се вмъкна и заключи вратата след себе си, както с ключа, така и с незначителна магия. В задната стаичка мрачният елф се премести до най-лявата от трите огромни пещи. Погледна за последен път през рамо, после се покатери почти напълно в пещта. Бръкна в комина, хванал в ръка малък сребърен звънец, и лекичко почука с него по тухлите.
Слезе обратно и изтупа саждите от дрехите си — никоя сажда обаче не можеше да се задържи по магическата премяна на Джарлаксъл.
Зачака търпеливо, докато минутите се нижеха, убеден, че призивът му е бил чут. Най-накрая от основата на пещта се появи форма, подобна на мехур, която се плъзна с лекота през тухлите. Нарасна и се уголеми, приличайки повече на сянка, но постепенно прие хуманоидна форма.
Сянката стана плътна и Кимуриел Облодра, псионистът, който бе служил като първи лейтенант на Джарлаксъл в наемническия отряд Бреган Д’аерте, отвори очи.
— Накара ме да чакам — отбеляза Джарлаксъл.
— Обаждаш се в неудобни часове — отвърна Кимуриел. — Имам да управлявам цяла организация.
Джарлаксъл се ухили и се поклони в отговор.
— И как се справят Бреган Д’аерте, стари ми приятелю?
— Процъфтяваме, след като най-сетне зарязахме плановете за експанзия. Ние сме създания на Подземния мрак, на Мензоберанзан, и там…
— Процъфтявате — довърши сухо Джарлаксъл. — Да, схванах идеята.
— Но изглежда твърдоглаво отказваш да я приемеш — позволи си да спори Кимуриел. — Не си изоставил плановете си за кралство в Горния свят.
— Връзка към по-големи съкровища — поправи го Джарлаксъл и Кимуриел сви рамене. — Няма да повтарям грешките, направени под влиянието на Креншинибон, но няма и да се отказвам от предоставените възможности.
— Възможности в земите на краля паладин?
— Където се появят.
Кимуриел бавно поклати глава.
— Ние сме герои на короната, не знаеш ли? — отбеляза Джарлаксъл. — Моят другар е рицар в армията на Кървав камък. Възможно ли е да се приближаваме към баронска титла?
— Подценявай Гарет и приятелите му на свой риск предупреди го псионистът. — Сложил съм шпиони, които да ги наблюдават отдалече, точно както нареди.
Не са слепи глупаци, които приемат приказките ти на сляпо. Вече са изпратили емисари до Палишчук и до замъка. И дори в момента разпитват информаторите си в Хелиогабалус и други градове, чиито основни задачи са да следят действията на Цитаделата на убийците.
— Щях да съм разочарован, ако бяха глупави — отвърна небрежно Джарлаксъл, сякаш нямаше значение.
— Предупреждавам те, Джарлаксъл. Ще откриеш, че крал Гарет и авантюристите с него са най-страховитите противници, срещу които си се изправял.
— Изправял съм се срещу матроните на Мензоберанзан — припомни му мрачният елф.
— Които винаги са държани на разстояние от заповедите на самата лейди Лот. Тези матрони знаеха, че ще разочароват Кралицата на паяците, ако наранят някой така благословен от нея като Джар…
— Няма нужда да ми припомняш историята на живота ми.
— Нима?
Винаги увереният Джарлаксъл не можа да се сдържи да не потрепне при това твърдение, защото, естествено, то бе вярно. Джарлаксъл бе получил благословията на Кралицата на паяците, бе предопределен за един от нейните агенти на хаоса и безредиците. Лейди Лот, кралицата демон на хаоса, бе отхвърлила традиционното за мрачните елфи жертвоприношение на третия син на матрона Баенре. Заради действията на някой лоялен на Лот, оформената като паяк кама на рода Баенре не бе пронизала нежната плът на Джарлаксъл и когато Лот магически бе дала на Джарлаксъл спомените от най-ранното му детство и тази съдбовна нощ в дома Баенре, той ясно бе почувствал отчаянието на майка си. Как бе допряла оформената като паяк кама на гърдите му, ужасена, че отхвърлянето на нейното жертвоприношение предвещава гибелта на могъщия дом.
— Още преди много векове матрона Баенре научи, че собствената й съдба е тясно свързана с тази на Джарлаксъл — продължи Кимуриел, един от тримата живи мрачни елфи, които знаеха истината. — Ръцете й завинаги бяха вързани и не можеше да ти навреди, дори и при множеството случаи, когато отчаяно й се искаше да изтръгне сърцето ти.
— Лейди Лот ме отритна отдавна, приятелю — Джарлаксъл се опитваше отчаяно да не издаде никакви други емоции освен обичайната си словоохотливост, но беше трудно.
По заповед на майка му, провалът на жертвоприношението бе погребан под купчина лъжи. Беше наредила да го обявят за мъртъв, после го бе увила в копринен покров и хвърлила в езерото Донигартен, какъвто бе обичаят за пожертваните трети синове.
— Но Баенре така и не разбраха за твоето предателство спрямо Кралицата на паяците и това, че те е отхвърлила като любимия й мрачен елф — каза Кимуриел. — За матрона Баенре до последния й дъх ти беше недосегаем, онзи, чиято плът камата й не можа да прониже. Благословеното дете, което като обикновено пеленаче бе унищожило изцяло и напълно по-големия си брат.
— Да не смяташ, че е трябвало да го кажа на вещицата?
— Не. Просто ти припомням в контекста на настоящата ти ситуация — отвърна Кимуриел и се поклони дълбоко и с уважение на бившия си господар.
— Баенре установиха, че аз и Бреган Д’аерте сме могъщи и нужни съюзници.
— И затова Бреган Д’аерте остава съюзник на дома Баенре и на матрона Триел, под ръководството на Кимуриел — допълни псионистът.
Джарлаксъл кимна.
— Кимуриел не е глупак и по тази причина ти поверих Бреган Д’аерте докато трае… пътешествието ми.
— Отношенията ти с матроните не са подобни на тези, които, изглежда, си решен да изковеш в земите на Кървав камък — заяви Кимуриел. — Крал Гарет няма да търпи подобно предателство.
— Мислиш ли, че ще му дам избор.
— А ти предполагаш, че държиш печелившата ръка. Твоят предшественик в това пътешествие, крал вещер с невероятна мощ, късно осъзна грешките си.
— А може би аз съм се поучил от провала на Зенги.
— А от собствения си провал поучил ли си се? — посмя да попита Кимуриел и само за момент червените очи на Джарлаксъл припламнаха гневно. — Почти съсипа Бреган Д’аерте — настоя Кимуриел въпреки това.
— Бях под влиянието на могъщ артефакт. Съзнанието ми бе замъглено.
— Замъглено само защото Кристалния отломък ти предложи онова, което най-съкровено желаеше. Нима амулетът, който държиш сега, ти предлага нещо по-малко?
Джарлаксъл отстъпи крачка назад, изненадан от прямотата на Кимуриел. Остави гнева си да се поуталожи до неохотно признаване — та нали точно по тази причина бе дал Бреган Д’аерте на Кимуриел. Джарлаксъл бе избрал път на приключения и лично израстване, такъв, който би се оказал съкрушителен за Бреган Д’аерте, ако ги бе помъкнал със себе си. Но с възможностите, които му се бяха разкрили във Вааса и Дамара, нима отново ги въвличаше по същата опасна пътека?
Не, осъзна Джарлаксъл, докато преценяваше мрачния елф насреща си, интелигентния и независим псионист, който смееше да му говори така открито.
На лицето му изникна усмивка, когато се обърна към приятеля си.
— Тук има възможности, които не мога да пренебрегна — изрече той.
— Интригуващи, съгласен съм.
— Но не достатъчно, че да привлека Бреган Д’аерте до себе си, ако имам нужда от тях — заключи Джарлаксъл.
— Не достатъчни, че да рискуваш Бреган Д’аерте. Такова бе споразумението ни, нали? Нима не ме сложи за водач точно за да изградиш стена между онова, което си създал, и онова, което би проиграл?
Джарлаксъл се разсмя при изричането на тази истина.
— По-мъдър съм, отколкото предполагам — каза той и Кимуриел би се разсмял с него, ако въобще някога се смееше.
— Но ти, естествено, ще продължиш да наблюдаваш — каза Джарлаксъл и Кимуриел кимна в знак на съгласие. — Имам друга задача за теб.
— Мрежата ми е разтеглена до максимум.
Джарлаксъл поклати глава.
— Не за шпионите ти, а за теб. Има една жена, Калихай. Тя не дойде на юг с мен и Ентрери, макар да му е любовница.
— Той не притежава слабостите, които биха позволили подобни безразсъдни емоции — поправи го Кимуриел. — Тя му е партньорка за физическо освобождение, може би, но от Артемис Ентрери не би могла да получи повече. Това е единственото, заради което се възхищавам на този глупак.
— Може би това е причината да се чувствам добре край него. Държанието му ми напомня за дома.
Кимуриел не реагира изобщо и Джарлаксъл осъзна, че псионистът, така хитър по отношение на големите неща от живота, но очевидно невеж за дребните истини на съществуването, дори не е осъзнал сравнението между него и Ентрери.
— Не виждам несъответствие между действията й и заявените й намерения — обясни Джарлаксъл с код, който често използваше при разговорите с нападателния си лейтенант.
Кимуриел се поклони, с което показа, че е разбрал.
— Ще продължите да наблюдавате? — попита Джарлаксъл.
— И да информираме — увери го Кимуриел. — Не те изоставям, Джарлаксъл. Никога.
— Никога?
— Поне към момента — отвърна Кимуриел и, противно на природата си, се засмя леко.
— Може да стане доста опасно — най-сетне призна Джарлаксъл.
— Играеш опасна игра с опасни врагове.
— Ако се стигне до война, съм добре подготвен — отвърна Джарлаксъл. — Армиите на отвъдното чакат повика ми, а Зенги е оставил творения, които могат да се защитават и сами.
— Ще завладееш замъка.
— Вече съм го направил. Притежавам онзи, който го притежава. Драколичът очаква заповедите ми. Както казах — добре съм подготвен. Ще е още по-добре, ако и Бреган Д’аерте ми окаже подкрепа. Дискретно, естествено.
— Ако нещата ескалират, ще наблюдавам и ще преценя кое е най-добро за Бреган Д’аерте — отвърна Кимуриел.
Джарлаксъл се усмихна и се поклони.
— Естествено, ще ми осигуриш път за бягство.
— Ще наблюдавам и ще преценя — повтори псионистът.
Джарлаксъл трябваше да приеме това. Сделката му с Кимуриел зависеше от независимостта на последния.
Кимуриел, а не Джарлаксъл командваше Бреган Д’аерте и щеше да продължи да го прави, докато Джарлаксъл не се завърнеше в Мензоберанзан и не поискаше поста си. Така се бяха споразумели след унищожаването на Кристалния отломък. Никой обаче не хранеше илюзии за това споразумение. Джарлаксъл знаеше, че ако остане твърде дълго извън родните си земи и позволи на Кимуриел да прокара пътеки във връзките, които си бе изградил в Града на паяците, то Кимуриел нямаше да се откаже от господството над Бреган Д’аерте без бой.
Джарлаксъл знаеше и че да призовава Кимуриел в тежки времена е рисковано начинание, защото ако Кимуриел позволеше падението му, щеше да се окаже без конкуренция за властта над печелившия наемнически отряд. Но освен това Джарлаксъл разбираше добре мрачния елф, който му служеше като лейтенант. Кимуриел никога не бе ламтял за власт над други мрачни елфи, както Рай-ги или Берг’иньон Баенре или който и да било от останалите благородници в отряда. Плановете на Кимуриел бяха в сферата на интелекта. Той беше псионист, създание на разума и себепознанието. Кимуриел предпочиташе интелектуалните двубои с илитиди пред пазаренето за позиции с проклетите матрони на Мензоберанзан. Би прекарвал времето си в унищожаването на мозъчни къртици или в посещение на астралните обиталища на гитянките вместо в докладване на откритията си пред матрона Триел или в придвижване на бойците на Бреган Д’аерте, за да получат предимство при някое от драматичните събития, които изобилстваха в почти непрекъснатите бойни действия между Домовете.
— Опитваш се да строиш тук — отбеляза Кимуриел, докато се отправяше към комина и магическия път към Подземния мрак. — Опитваш се да създадеш нещо в Горния свят, и въпреки това, независимо от успеха ти, не ще може да се сравнява с онова, което те очаква в Мензоберанзан. Опитвам се да те разбера, Джарлаксъл, но дори и моят брилянтен интелект не може да се мери с твоята непредсказуемост. Какво търсиш тук, което вече не те чака в родината ни?
„Свобода“, помисли си Джарлаксъл, но не го изрече.
Естествено, Кимуриел бе псионист, при това могъщ, така че никога не бе нужно Джарлаксъл да „изрича“ каквото и да било, за да изрази позицията си.
Кимуриел го изгледа за момент, после кимна бавно.
— Няма свобода — изрече най-сетне. — Има само оцеляване.
Когато Джарлаксъл не отговори веднага, водачът на Бреган Д’аерте се плъзна в комина и се стопи в камъка.
Джарлаксъл остана дълго време взрян в пещта, страхувайки се, че Кимуриел е прав.
* * *
Пътят оформяше голяма окръжност в острия десен ъгъл на стената на Хелиогабалус, един вид глуха търговска улица. Магазините на Илнезара и Тазмикела бяха наблизо. Дузини свещари, обущари, ковачи, тъкачи, шивачи, майстори колари, вносители, пекари и други занаятчии и търговци от всяко възможно поприще бяха направили Околостението свой работен дом.
Огромен фонтан на три нива се намираше в средата на площада. От него течеше вода без особена енергия, по-скоро като непрестанен ромолящ поток. Отивайки натам, Ентрери беше намислил да използва фонтана за база, за точка, от която да наблюдава проиграването на замислената атака. Но докато се приближаваше от друга алея, за да проучи третия ъгъл на фонтана, той осъзна, че разбойникът, нает от Кнеликт, го е изпреварил. Мъжът хитро се бе притаил във втория резервоар и единствено неравният теч на водата бе подсказал на убиеца, че нещо не е наред.
Огледа тъмната форма на разбойника и почувства търпение и дисциплина — не ставаше дума за някой новак.
С кимване Ентрери изчезна обратно в сенките на алеята, сграбчи един улук и се покатери по стената на един магазин, оттласквайки се на покрива. Приведен до ръба отново огледа фонтана, макар от този ъгъл да не можеше да види кандидат-нападателя. Тих като сянка, той започна да прескача от покрив на покрив, обикаляйки окръжността, за да получи пълна представа за разположението.
И да забележи още две фигури, притаени в мрака под чергилото на тъмен дюкян.
Убиецът замръзна на място, после се плъзна по-ниско на покрива, а погледът му не се отделяше от двата силуета. Ентрери знаеше, че това са хората на Кнеликт — магьосникът се бе подсигурил, че нищо няма да се обърка. Не успяваше да различи много подробности, защото бяха добре прикрити, но липсата на движения с течение на времето му говореше за дисциплина и опит.
Лесният начин — да убие търговеца Бенегаст и да си тръгне с благоразположението на Кнеликт — го зовеше.
Но Артемис Ентрери не обичаше лесния начин.
Моментът на истината, времето, когато Ентрери трябваше да се подготви по един или друг начин, настъпи и убиецът премина в състояние, ръководено почти изцяло от инстинктите. Трябваше да се движи бързо, обратно около кръга, така че да остави фонтана между себе си и двамата мъже под навеса. Прескачаше от покрив на покрив, придържайки се към далечните страни на всяка сграда, извивайки тялото си с всяко движение, така че да изглежда като част от пейзажа и нищо повече, а движенията му бяха толкова тихи, че хората в сградите под тичащите му крака биха решили, че някоя катерица притичва по покривите им.
Спусна се на земята с не по-малка грациозност прилепи се плътно на един корниз, захвана се с една ръка, претърколи се странично и се изпъна по цялата си дължина, преди внимателно да се приземи в уличката.
Поколеба се на предния ъгъл на сградата, защото някой излезе от вратата само на две стъпки вляво. Нищо неподозиращата фигура премина покрай него, без да го забележи и продължи навън от кръга, оформен от глухата улица.
Когато отдясно на отсрещната страна се появи втора фигура, Ентрери се сви още малко. Беше Бенегаст.
Ентрери осъзна, че разбойникът във фонтана също е забелязал търговеца, затова използва това разсейване, продължило части от секундата. Затича се тихо, приведен ниско, после се хвърли в кълбо напред, което го доведе до най-ниския резервоар на фонтана.
Мъжът наблюдаваше приближаването на Бенегаст, търговецът щеше да премине точно покрай фонтана от страната, противоположна на Ентрери. Точно тогава разбойникът се опита да открие Ентрери, оставайки приведен, бавно завъртайки глава в опит да огледа максимална част от Околостението. За кратко спря поглед на алеята в опит да забележи сенчестата фигура на убиеца, когото трябваше да очаква.
Ентрери броеше наум. Вече бе преценил разстоянието, на което се намираше Бенегаст от фонтана, и с лекота можеше да предположи скоростта на превития дребен мъж, който вървеше с торба, преметната през рамо.
Мъжът във фонтана над него бе умел, напомни си Ентрери, което означаваше, че ще продължи да се оглежда за него до последния възможен момент. Но с приближаването на Бенегаст на разбойника щеше да се наложи да съсредоточи вниманието си върху търговеца.
Мигът, в който разбойникът спреше да се оглежда и върнеше вниманието си върху мишената, но точно преди да успее да фиксира Бенегаст отново и да се задейства, беше времето на Ентрери.
Превъртя се до изправена позиция — тънък силует зад чучура на фонтана. Не позволи на приближаването на Бенегаст да разсее мислите му дори за миг, а просто скочи на ръба на долния басейн, вертикален подскок на височина три стъпки. Докато краката му се приземяваха тихо и сигурно на хлъзгавия заоблен ръб, лявата му ръка се протегна към втория басейн, за да подсигури равновесието му, а дясната му ръка с извадена кама нанесе силен и премерен удар.
Почувства как острието се плъзва между ребрата на разбойника и веднага щом усети натиска на първоначалния контакт се плъзна напред с него, пусна ръба на втория басейн и вместо това прехвърли ръката си върху главата на разбойника, потапяйки я под водата, така че викът му премина в бълбукане на мехурчета.
Ентрери почувства топлината от кръвта на мъжа, която покри ръката му, но ъгълът на пробождането не беше правилен за бързо промушване на сърцето. Това нямаше особено значение за Ентрери, който призова вампиричните сили на оръжието и изсмука живота на мъжа в магическото острие, оставяйки отпуснатото му безжизнено тяло в басейна.
„Колко удобно, че разбойникът носи маска“, помисли си Ентрери, докато я сваляше и бързо я постави на собственото си лице.
Кратка пауза, бързо поемане на въздух и Ентрери се задвижи отново, безшумно и грациозно, като едва направи вълничка в басейна, когато се плъзна на ръба и скочи навън, приземявайки се с лекота на улицата отвъд по-широкото долно ниво. Естествено Бенегаст забеляза приближаването му, но Ентрери се движеше толкова бързо, че бедният търговец едва намери време да ахне.
Ентрери се озова до него с ужасяваща скорост, застана право пред него, а върхът на камата му бе насочен точно под адамовата ябълка на Бенегаст.
Срещна погледа на мъжа, позволявайки на Бенегаст да почувства настойчивостта на тъмните му очи, обещанието за смърт. Търговецът изстена и се олюля, сякаш краката му просто щяха да се огънат под тежестта на тялото му — но, разбира се, камата остана неподвижна и го задържа изправен. На лицето на Ентрери се появи лека усмивка и той отдръпна камата съвсем леко.
— Убиват ме! — изквича търговецът и Ентрери се усмихна още по-широко, без да прави опит да го накара да млъкне. — О, срамота, че животът ми ще бъде отнет от… от…
— А, а — предупреди го Ентрери, вдигайки свободната си ръка пред лицето на Бенегаст и размахвайки пръст напред-назад.
Търговецът замлъкна. Издаваше само накъсани хрипове, докато дишаше.
— Пусни торбата зад себе си — нареди му Ентрери.
Чантата падна на земята.
Ентрери спря за момент, вземайки под внимание двамата, които го наблюдаваха изпод навеса. Бяха много напрегнати, готови да нападнат, чудейки се къде ли е Ентрери.
Убиецът заобиколи бавно Бенегаст, умело грабвайки торбата, докато заставаше зад гърба на мъжа.
Очите му не се отделиха от търговеца, но същевременно гледаше покрай него, забелязвайки движението зад прозорците и отворените врати на няколко магазина.
Подсвирване в далечината му подсказа, че градските стражи са били предупредени. Без съмнение платените лакеи на Кнеликт се приближаваха бързо, за да арестуват разбойника убиец.
И без съмнение двамата глупаци под навеса от другата страна на улицата кършеха ръце и проклинаха тихомълком, че Артемис Ентрери тепърва трябва да се появи.
— Ако искаш да живееш, ще правиш точно каквото ти казвам — дори и тогава не мога да гарантирам, че ще се измъкнеш жив — каза Ентрери на Бенегаст.
Мъжът изхлипа или поне понечи да го направи, но Ентрери го прекъсна:
— Имаш един шанс. Разбираш ли?
— Д-да — заекна търговецът, кимайки глуповато.
— Малко дискретност ще направи чудеса, за да задържи камата ми далече от сърцето ти — каза му убиецът.
— Д-да… да… — заекна Бенегаст, но после млъкна и сложи ръка върху устата си.
— Когато ти кажа, да бягаш, ще хукнеш право напред — обясни Ентрери. — Свий от тази страна на пазара — не преминавай покрай навеса. Разбираш ли?
Към тях долетяха викове, носещи се от правия път, който водеше към Околостението.
— Тичай — каза Ентрери.
Бенегаст веднага хукна, залитайки като глупак и за малко не падна по лице на земята. Обърна се към средата на пътя и изглеждаше, че в паниката си ще изтича точно покрай навеса — без съмнение към внезапната си гибел, — но тогава залитна отново в последния момент и се затича право към алеята.
Подсвиркванията и виковете се приближаваха зад гърба му, но Ентрери дори не погледна в тази посока.
Наблюдаваше как две фигури изскачат изпод навеса, двама мъже, един едър и един дребен — или може би по-дребната фигура беше на жена. И двамата погледнаха към Ентрери, на което той отвърна с просто свиване на рамене, после по-едрият хукна по улицата след Бенегаст, докато по-дребната фигура започна да размахва ръце, сякаш правеше заклинание.
Тя — защото наистина бе жена — беше толкова съсредоточена върху отдалечаващия се Бенегаст, че дори не забеляза предпазливо приближаващия се Ентрери.
Точно когато щеше да хвърли магията, пред очите й проблесна острие, което остави пелена от магическа пепел и закри гледката й.
— Какво…? — ахна тя и отстъпи крачка назад, обръщайки се, за да погледне Ентрери, който точно сваляше маската от лицето си.
— Просто исках да видиш истината — отвърна той.
Очите на жената щяха да изскочат, а ченето й увисна.
Ентрери я наръга с камата — или поне се опита, защото около нея имаше заклинание, което отклони атаката. Чувството бе сякаш се е опитал да забие оръжието в каменна стена.
Жената извика отново и се обърна, за да побегне, но Ентрери я удари с меча, отново без резултат, после изрита задния й крак така, че да се удари в глезена на водещия. Тя се препъна и падна на земята, но незабавно се превъртя и вдигна ръце пред себе си, за да се предпази.
— Не ме убивай! — примоли се тя. — Моля те, имам пари.
Той я удари отново и отново, и отново.
— Колко удара ще спре щитът ти? — попита я, докато тя се въргаляше безпомощно пред него.
Ентрери изрита магьосницата още веднъж, после наведе великолепното острие на Нокътя на Шарон на милиметър от разширените й очи.
— Кажи на господаря си, че не съм му пионка — изрече той.
Жената заклати глава обезумяло и Ентрери й кимна и хукна. Забеляза, че двама стражи притичват покрай фонтана в опит да го догонят, но той имаше предимство и изчезна в мрака на уличката. Докато тичаше, захвърли торбата нагоре върху един покрив. Мина покрай купчина зарязани сандъци и счупен фургон и попадна на Бенегаст, подпрян на една стена и кървящ, с безпомощно вдигната пред лицето му ръка. Над него се извисяваше по-едрият убиец от навеса, с боен чук, вдигнат високо над главата.
Камата на Ентрери полетя в уличката и улучи убиеца отстрани в гърдите. Мъжът залитна, но не падна. Обърна се и застана в защитна позиция, макар да не можа да се удържи и се наклони на една страна от болка.
С Нокътя на Шарон, хванат с две ръце, Ентрери атакува внезапно с поразителна ярост. Замахна странично, отляво надясно, и убиецът, който не беше новак, блокира удара и се измъкна достатъчно бързо, че да държи чука пред себе си.
— Ти си луд — ахна той, спирайки удар през рамо.
Ентрери забеляза с каква сила бе вдигнат чука, за да блокира, и не се изненада изобщо, когато мъжът пристъпи напред под ъгъла на атака на Нокътя на Шарон.
Нито пък се опита да попречи на движението или да се извие настрани. Просто разхлаби хватката си около Нокътя и тръгна напред, изправяйки се срещу едрия мъж, който се опита да го събори на земята с теглото си.
С тази разлика, че Артемис Ентрери беше много по-силен, отколкото изглеждаше и бе успял да обвие ръка около дръжката на инкрустираната кама. Леко извиване спря инерцията на едрия нападател със същия успех, с който щеше да го направи каменна стена. Убиецът погледна надолу към Ентрери, а чукът падна свободно от ръцете му и издрънча на земята до Нокътя на Шарон.
По лицето му се изписа всепоглъщащ ужас — изражение, което винаги предизвикваше усмивка на устните на Артемис Ентрери.
Ентрери отново изви камата. Можеше да изсмуче живота на мъжа и да унищожи душата му напълно, но откри в себе си искрица милост. Вместо пълно унищожение се спря на обикновено убийство.
Ентрери положи тялото на умиращия на земята и вдигна Нокътя на Шарон.
— Ти… ме спаси — изрече Бенегаст и промяната в тона подсказа на Ентрери, че вече не са сами. Той се завъртя бързо и се изправи, заставайки лице в лице с двамата стражи, за които знаеше, че са хора на Кнеликт.
Израженията на лицата им разкриха пълното им объркване. Ентрери не беше следвал сценария.
— Спасих те? — Ентрери се присмя на Бенегаст. Няма толкова злато на света, което да ме накара да те последвам по тази лъжовна пътека! Задръжте този мъж — нареди на стражите Ентрери. — Той уби търговеца Бенегаст и остави тялото му във фонтана. Съучастникът му лежи мъртъв тук, убит от моята ръка, а той ми обеща богатства отвъд въображението ми, ако претендирам, че не знам нищо за кървавите му планове.
Стражите си размениха объркани погледи и Ентрери беше убеден, че щеше да ги събори, ако просто бе духнал в тяхна посока. Отстрани Бенегаст заекваше и залиташе, оливайки се в слюнка.
Ентрери го накара да млъкне с един поглед, после се протегна и го сграбчи за туниката. Докато грубо изправяше търговеца на крака, умишлено предизвика стенание от мъжа и прошепна в ухото му:
— Ако искаш да живееш, прави каквото ти казвам.
Изправи се и го блъсна в ръцете на стражите.
— Побързайте и го отведете. Може да има още убийци, скрити в сенките.
Те не знаеха какво да правят — това поне бе ясно изписано на лицата им. Накрая се обърнаха и започнаха да се отдалечават, влачейки Бенегаст. Търговецът успя да погледне назад към Ентрери, който му кимна, намигна и постави пръст пред свитите си устни.
„Дали стражите се бяха подвели от измамата?, зачуди се Ентрери. Познаваха ли Бенегаст и главорезите от Цитаделата на убийците?“. Един миг преди да направи своя избор, по лицата им не се разчиташе нито сянка на разпознаване.
А дори и да грешеше, дори и да знаеха истината за самоличността на Бенегаст и впоследствие да го убиеха, какво му пукаше на Артемис Ентрери?
Опита се да си го повтори отново и отново, но откри, че пак се е озовал върху покривите. Отиде да прибере торбата на търговеца — в крайна сметка нямаше причина, поради която да не прибере някаква награда за доброто си дело — после се плъзна по покривите на сградите, следвайки като сянка движенията на стражите и техния затворник. Както и очакваше, корумпираните войници не останаха на улицата, а свиха по друга пресечка, която имаше изход отзад, по който с лекота можеха да избягат, заедно с „пленника“ си.
— Тръгвай тогава — Ентрери чу как единият се обръща към Бенегаст.
— Кнеликт не обича да губи хората си — отбеляза другият.
— Не е наша работа — рече първият. — Търговецът е мъртъв, а този ще се измъкне. Това е всичко, което ни бе казано да направим.
На покрива над тях Ентрери се усмихна. Наблюдаваше как Бенегаст залита по уличката, тичайки сякаш животът му зависи от това — и със сигурност бе така.
Двамата стражи го последваха по-бавно, разговаряйки помежду си. Един от тях измъкна малка торбичка и я разклати, за да покаже, че е пълна с монети.
Ентрери погледна към торбата, която носеше, после обратно към двойката. За пръв път откакто бе влязъл в Околостението, убиецът се спря, за да обмисли последиците от действията си. Знаеше, че току-що е осигурил за себе си и Джарлаксъл доста неприятности от много опасен враг. С лекота можеше да последва заповедите на Кнеликт.
Но това щеше да означава да приеме съдбата си и да признае, че се е върнал към живота, който бе водил в Калимпорт, когато не беше нищо повече от инструмент за убийства на паша Басадони и много други.
— Не — прошепна той и поклати глава.
Никога нямаше да се върне към онзи живот, независимо от цената. Отново погледна към отдалечаващите се стражи.
Сви рамене.
Пусна торбата.
Скочи между тях с извадени оръжия.
Тръгна си скоро след това с преметната през едното рамо торба и кесия с монети, привързана към колана му.
Глава 6
Уплашени мишки, притеснени дракони
Бялата котка скочи от перваза на прозореца и тръгна с мързелива крачка към разчорления търговец. Мъркайки, животното притисна глава към крака на Бенегаст.
— Ах, Мортру — изрече търговецът, подпря се назад на стената и се наведе да погали любимката си. — Мислех си, че никога повече няма да те видя. Че никога повече няма да видя нищо. Ох, те бяха убийци, Мортру. Убийци, казвам ти!
— Разкажи ми — отвърна котката.
Бенегаст замръзна на място, а думите заседнаха на гърлото му. Бавно дръпна ръката си от животното и се сви до стената.
Мортру започна да нараства.
— Моля — подкани го котката, — разкажи ми историята си. Интересува ме много.
Бенегаст проплака и се хвърли настрани или по-скоро се опита. Една лапа го прихвана и го метна силно обратно към стената, а острите й нокти разкъсаха на парчета жилетката и връхната му дреха.
— Не те моля — обясни котката и направи гримаса, а от тялото й се разнесоха бълбукащи звуци. Костите се чупеха и променяха формата си, кожата се опъваше и извиваше. Бялата козина се скъси, превърна се в четинесто палто от косми и изчезна.
Бенегаст почувства как коленете му омекват и се строполи на пода. Магьосникът Кнеликт се извиси над него.
— Обичаш котки — изрече той. — Това е точка в твоя полза, защото и аз ги обичам.
— М-моля в-ви, В-ваше великолепие — изпелтечи Бенегаст, клатейки глава толкова яростно, че зъбите му затракаха.
— Ти трябваше да си мъртъв.
— Но… — започна Бенегаст, ала бе твърде ужасен, за да продължи.
— Но вместо теб са мъртви хората ми — довърши Кнеликт. — Как един глупав и мекушав търговец е успял да го постигне?
— О, не, Ваше великолепие! — изплака Бенегаст. Не и това! Никога! Не съм наранявал никого. Правех каквото ми се каже и нищо повече.
— Казано ти бе да убиеш хората ми?
— Не! Разбира се, че не, Ваше благородие. Беше маскираният мъж! Страховитият, с острието. Видях как уби един в уличката. Не знам за дру…
— Маскираният мъж?
— Онзи с меча с червено острие и камата с инкрустираната дръжка. Хвана ме на улицата и отне стоката ми — плащането към вас беше там. О, моля ви, Ваше великолепие! Бях събрал парите ви и нямаше да закъснея, ако не бяха стражите, които дойдоха и прибраха скъпоценните ми камъни. Опитах се да им кажа, че са ми нужни, за да…
— Казал си на градските стражи, че дължиш пари на Кнеликт? — прекъсна го магьосникът и в очите му проблесна обещание за смърт.
Бенегаст се сви още повече — Кнеликт не мислеше, че подобно нещо е възможно — и издаде странен писклив звук.
— Ти си убил моя човек във фонтана — обвини го Кнеликт, в опит да раздроби събитията на малки парченца и да получи по-добра представа за случилото се. Да не би хората му да бяха провокирали Ентрери?
Джайлиана, която бе оцеляла, обичаше да променя плановете в движение. Прибързана малка кучка!
Бенегаст поклати яростно глава.
— Във фонтана нямаше човек с изключение на маскирания, който излезе оттам.
— Мъжът с меча с червено острие?
— Да — отвърна търговецът, кимайки.
— И тогава те заговори за първи път?
— Да.
Кнеликт сви устни. Значи Ентрери го бе предал от самото начало.
— Моля ви, великолепни ми господине — изплака Бенегаст. — Не съм сторил нищо лошо.
— Ами двамата стражи, открити мъртви в другия край на улицата?
Изражението на Бенегаст бе красноречив отговор очевидно мъжът не знаеше нищо за тях.
— Не си направил нищо лошо? — попита Кнеликт. — И въпреки това закъсня с плащането на дълга си.
— Но… но… — заекна Бенегаст, — но всичко е тук.
Всичко, което дължа, и отгоре. Всичко за вас.
— Донеси го.
Мъжът се раздвижи бързо, размахвайки ръце и крака във всички посоки, но това не помогна особено за изправянето му от ъгъла и пода. Тогава обаче невидима ръка го сграбчи и го вдигна от земята.
— Къде? — попита Кнеликт.
Увиснал във въздуха, ужасеният Бенегаст тромаво посочи към скрин в другия край на стаята. Телекинетичната хватка на Кнеликт го запрати в тази посока, той се удари в чекмеджетата и се строполи в основата на бюрото. За своя чест остана на земята само за миг и отвори едно от чекмеджетата толкова рязко, че то изхвърча от бюрото и падна в краката му. На всички страни се разхвърчаха дрехи и търговецът се изправи отново, стиснал голяма кесия в ръката си.
— Всичко, което дължа — обеща той. — И отгоре.
Щом Кнеликт протегна ръка към търговеца, едно движение отстрани привлече вниманието и на двамата.
В стаята влезе истинската Мортру, която изглеждаше точно както Кнеликт само няколко мига преди това.
Котката тръгна към господаря си, но внезапно магия я отпрати във въздуха и тя се оказа в очакващата прегръдка на Кнеликт.
— Не! — изплака търговецът и се хвърли напред. Само не Мортру.
— Похвално — отбеляза Кнеликт и нежно погали ужасената котка. — Лоялен си към котешкия си другар.
— Моля ви, сър — каза Бенегаст и падна на колене. — Всичко друго, но не и моята Мортру.
— Обичаш ли я?
— Сякаш ми е дете.
— А тя отвръща ли на любовта ти?
— О, да, господине.
— Да видим и ако си прав, ще ти простя за дълга и закъснението. Всъщност, ако имаш лоялността на такова прекрасно създание като това тук, ще ти върна всички монети в тази кесия.
Бенегаст го изгледа объркано, без да знае какво да каже.
— Честна сделка? — попита Кнеликт.
Бенегаст нямаше идея как да отговори, но въпреки това кимна в знак на съгласие.
Кнеликт започна да прави магия и Бенегаст се сви назад. Заклинанието отне известно време на магьосника, но най-накрая насочи пръстите на едната си ръка към търговеца и изпрати вълни от енергия.
Бенегаст чу пукащи звуци — звуци от собствените му кости, които се трошаха и променяха формата си.
Внезапно стаята стана по-голяма, невъзможно огромна, което обърка бедния Бенегаст не по-малко от факта, че не изпитва болка от трошащите се кости.
Почувства се странно. Зрението му стана черно-бяло, а към ноздрите му полетяха толкова много миризми, че напълно объркаха сетивата му. Погледна надясно и наляво и видя бели линии в периферното си зрение, сякаш имаше… мустачки.
Изръмжаването на Мортру отново привлече вниманието му върху магьосника, който се извисяваше над него с гигантски, дори титанични размери. Мортру се дърпаше и извиваше в ръцете на Кнеликт.
Бенегаст понечи да запита какво се случва, но гласът му излезе като писукане и нищо повече.
После осъзна какво е станало и погледна назад, за да види тънката си опашка.
Беше мишка.
Обърна се отново към Кнеликт и Мортру.
— Е, ще разберем ли колко е дълбока лоялността на котката ти? — попита лукаво магьосникът.
Пусна Мортру на пода, но на Бенегаст се стори, че котката дори не докосна пода, толкова грациозен и бърз бе скокът й.
— Явно не твърде дълбока — отбеляза Кнеликт.
Не след дълго той си тръгна със ситата котка, свита на кълбо до рамото му, чудейки се какво, в името на всичко свято, щеше да прави с този тип Артемис Ентрери.
* * *
Тазмикела разбра кой е още щом видя слабия мъж, попреминал средната възраст, който бавно се изкачваше по хълма към входната й врата. Овехтялата му, обрулена от времето роба спокойно можеше да принадлежи на някой от хилядите номади, които скитаха из региона, но тояжката му, бяла като кост, принадлежеше само на един човек.
По гръбнака на Тазмикела пробягна тръпка и тя се намръщи при вида на магистър Кейн. Мразеше монаха — въпреки че осъзнаваше, че е безразсъдно. Мразеше го, защото се страхуваше, а Тазмикела не обичаше да се „страхува“ от който и да било човек. Но Кейн бе монах и велик магистър и това означаваше, че с лекота може да избегне ефекта от дъха й — най-голямото й предимство във всяка битка. Тазмикела не се страхуваше от магьосници, дори от архимагове като Кнеликт. Не се страхуваше от краля паладин, нито от героичните му приятели — не и от рейнджъра, свещеника, крадеца или барда — с изключение на един. Единствените хора единствените създания от нисшите раси, включително мрачните елфи, — които изнервяха драконката, бяха тези странни аскети, които посвещаваха живота си на усъвършенстване на телата си.
А и Кейн дори не бе обикновен монах. От гледна точка на бойните изкуства, той беше най-великият майстор из земите на Кървав камък и далеч извън пределите им. Разбирането и контрола над тялото му бяха толкова съвършени, че твърдяха, че може да постигне състояние отвъд този свят, където физическата му форма се издигаше отвъд телесните ограничения и можеше да надмогне дори границите на материалната равнина.
Всички тези слухове и шепоти се въртяха из мислите на Тазмикела, докато наблюдаваше приближаващия с решителна крачка мъж, с на пръв поглед обикновен външен вид.
„Помни коя си“, твърдо си напомни драконката.
Поклати бързо глава и угриженият й поглед се превърна в гримаса.
— Магистър Кейн — изрече тя, щом мъжът се приближи към верандата й — Измина твърде много време…
Мислеше да продължи с покана към монаха да влезе в дома й, но Кейн не изчака, а я подмина, кимайки леко в знак на благодарност.
Тазмикела се спря на вратата и не погледна към монаха вътре, преди да събере сили да изтрие презрителната усмивка от лицето си. Припомни си отново и отново, че Кейн без съмнение е дошъл по заръка на крал Гарет.
— На какво дължа удоволствието от вашето присъствие? — попита тя малко по-медено от нужното, докато се обръщаше и отиде до мястото си на масата точно срещу монаха.
Забеляза стойката му, която само й припомни, че мъжът е различен. Кейн не бе седнал с крака, спуснати на пода, както би направил всеки друг. Неговите бяха свити плътно под тялото му, със стъпала под задните му части, а гърбът му бе идеално изпънат и балансиран над центъра на тялото му. Тазмикела осъзна, че той може да се задейства по-бързо от всеки друг враг, дори от атаката на навита змия.
— Сестра ти ще се присъедини към нас съвсем скоро — отвърна Кейн.
— Очаквате Илнезара да пристигне навреме? — попита Тазмикела. Тонът й бе лековат, като за допълнителен ефект завъртя очи.
Предвид ефекта от шегата й върху магистър Кейн със същия успех можеше да завърти стола по пода. Той стоеше насреща й, без да мига или помръдва. Не просто без да мърда, а напълно неподвижен, с изключение на лекото повдигане и спускане на гърдите му, докато дишаше. Драконката се спря и дори се помести шумно няколко пъти, навеждайки се напред в опит да накара монаха да проговори.
Но той не го направи.
Просто стоеше там.
Измина доста време и той продължаваше просто да стои на място.
Тазмикела се изправяше неколкократно и отиваше до вратата в очакване на знак от сестра си. После сядаше обратно, а на лицето й се редуваха усмивки и смръщвания. Попита какво е времето, за Вааса, как са крал Гарет и лейди Кристин.
Кейн просто си стоеше там.
Най-накрая, след цяла сутрин, както се стори на Тазмикела, но всъщност по-малко от час, Илнезара се появи на вратата й. Влезе и поздрави сестра си и монаха, който отвърна със съвсем леко кимване.
— Заповядай, скъпа ми сестро — посмя да изрече Тазмикела, събирайки увереност с пристигането на втория дракон. — Изглежда гостът ми тази сутрин не е в добро настроение.
— Не присъствахте на церемонията в чест на завърналите се от Вааса — обади се монахът, обръщайки се към двете едновременно.
— Чух за това — отвърна Илнезара. — Онези, които разследваха последното творение на Зенги, нали?
Кейн я изгледа строго и продължително.
— Естествено информацията пътува бавно от село Кървав камък до Хелиогабалус, а ние не летим.
— По заповед на крал Гарет — добави Тазмикела. — Не бихме искали да ужасим половин Дамара.
— Мрачният елф Джарлаксъл и Артемис Ентрери са ви познати — заяви Кейн. — Работили са за вас преди пътешествието си до Вааса — пътуване, което може би са предприели по ваша молба?
— Твърде много предположения, магистър Кейн — отбеляза Илнезара.
— Отричате малко — отвърна Кейн.
— Имахме някои дребни сделки с този мрачен елф и приятеля му — каза Тазмикела. — Знаете с какво се занимаваме. Кой би бил по-подходящ да ни набави стока от тази двойка?
— Изпратили сте ги във Вааса — заяви монахът.
Илнезара се намръщи, но Кейн не мигна, така че Тазмикела отбеляза:
— Намекнахме на Джарлаксъл, че талантите му могат да му послужат по-добре в пущинака и че е възможно там да намери приключения, репутация и плячка.
— Има една стара поговорка, че намекът от дракон винаги е заповед — изкоментира монахът.
Тазмикела успя да се усмихне немощно и погледна към сестра си. Забеляза размяната на погледи между Кейн и Илнезара, които бяха почти заплашителни.
— Познаваме Джарлаксъл и Ентрери — заяви направо Тазмикела. — Не работят за нас, но от време на време ги наемаме. Ако сте дошли да поставяте под съмнение тяхната искреност, магистър Кейн, не трябваше ли да пристигнете преди церем…
Кейн я спря с вдигната ръка, жест, който накара гордата драконка да положи големи усилия да овладее гнева си.
— Уредили сте се тук по благоволението на крал Гарет — припомни й Кейн. — Никога не го забравяйте. Ние не сме врагове, приветствахме и двете ви в общността на Кървав камък с разтворени обятия и доверие.
— Предупреждението ви не звучи като изпълнено с доверие, велики магистре — каза Илнезара.
— Вие отхвърлихте домогванията на Зенги. Това не остана незабелязано.
— И сега? — попита Илнезара.
Кейн се изправи внезапно върху стола и се поклони дълбоко.
— Моля се да разберете, че живеем в опасни времена.
— Гледате на света от човешка перспектива — измърмори Илнезара. — Измервате бедствията с години, в най-добрия случай, а не в десетилетия или векове. Разбираемо е, че ще изречете подобно глупаво твърдение.
Кейн не демонстрира гняв при тези думи, докато сядаше обратно, но и не показа да е впечатлен.
— Замъкът не беше незначителен въпрос. Беше вероятно най-сериозното проявление на Зенги, проклето да е името му, от времената на падението му преди толкова години.
— Самият Зенги беше дребна работа — отвърна Илнезара. — Временно неудобство и нищо повече.
Дори Тазмикела потрепна при очевидното користно омаловажаване. И двете със сестра й бяха дишали много по-леко, когато кралят вещер бе победен. Не бяха изпитвали подобни притеснения от времената, когато Аспирадитъс, червената драконка, и трите й огнедишащи потомци бяха навлезли в планините на Западна Дамара 400 години по-рано.
— Може би мерим катастрофите с десетдневки или дори с години, уважаема лейди, защото това е всичко, което имаме — отговори й Кейн. — Времето ни е кратко по вашите представи, но е цяла вечност по нашите.
Не се притеснявам особено за последното творение на Зенги, защото вече е мъртво и съм убеден, че каквито и бедствия да ни е оставил в наследство кралят вещер, ще бъдат посрещнати подобаващо от Тайна песен и армията на Кървав камък.
— И все пак сте тук — отбеляза Тазмикела.
— Това е начинът, по който се справяме подобаващо с катастрофите си — отвърна Кейн и за пръв път в монотонния му глас се промъкна малко емоция — сух сарказъм.
— Тогава, моля, разкажете ни за тази катастрофа — заяви Илнезара с явно снизхождение.
Кейн я изгледа за няколко мига, но не отговори.
— Моля, кажете ни защо сте дошли на посещение намеси се Тазмикела, усещайки правилно, че монахът няма желание да нарече целта на посещението си по този начин.
— Притеснително е, че мрачният елф и човекът, които работят за вас, са излезли живи от този замък, а племенницата на крал Гарет, рицар от ордена, — не — призна монахът. — Както и фактът, че този мрачен елф и човекът са оцелели, а Мариаброн Скиталеца, безспорен герой на кралството и ученик на Олвен, — не. Няма да служа подобаващо на своя крал и приятел Гарет, ако не разследвам обстоятелствата около смъртта на племенницата му. Няма да служа подобаващо на своя приятел Олвен, ако не разследвам обстоятелствата около смъртта на ученика му. Не е тайна защо съм дошъл.
Сестрите се спогледаха.
— Гарантирате ли за мрачния елф и човека? — попита Кейн.
— Не са ни разочаровали — отвърна Тазмикела.
— Засега — добави сестра й.
Тазмикела отмести поглед от Илнезара към Кейн в опит да прецени ответната реакция на монаха, но да прочетеш емоциите му бе като да търсиш отпечатъци от стъпки по твърд камък.
— Истината е, че не сме твърде добре запознати с двойката — подхвърли Тазмикела.
— Не сте отговорни за появата им в Дамара?
— Определено не — отвърна Тазмикела и Илнезара повтори като ехо думите й още докато ги изричаше. — Научихме за тях в Хелиогабалус и решихме, че можем да използваме талантите им. Не е твърде различно от методите на Тайна песен и съм сигурна, че ако вие не бяхте наели двойката, щеше да го стори вашият приятел Келедон.
— Способни са в работата си — добави Илнезара.
— Кражбата? — попита Кейн.
— Придобиването — поправи го Тазмикела.
Кейн дори се усмихна леко при това извъртане. Отново се изправи рязко на стола и се поклони дълбоко.
Без да изрече нито дума повече, се обърна и напусна къщата на Тазмикела.
— Тези двамата ще си навредят, опасявам се, с фатален изход — отбеляза Тазмикела, когато монахът се бе отдалечил на подобаващо разстояние.
— Най-малкото — добави сестра й с повече загриженост, отколкото Тазмикела очакваше.
Драконката се обърна и видя, че Илнезара се взира през отворената врата към отдалечаващия се Кейн.
„И наистина, помисли си Тазмикела, малко създания на света можеха да притеснят един дракон повече от един монах — велик магистър.“
— Чувала ли си за битката при брода Голямата вила? — попита Илнезара, очевидно забелязала погледа на Тазмикела. — Два червени и един могъщ бял дракон изглеждали решени да разгромят един от отрядите на Гарет.
— И магистър Кейн побързал да се притече на помощ — продължи Тазмикела. — Предизвикал дъха им, огън и лед, и избегнал опасността.
— И дори измамил драконите да бълват един срещу друг — добави Илнезара.
— Според слуховете бялата — Глациаламакус — е била жестоко обгорена и никой не знае дали е оцеляла от раните си. И двата червени били ранени, от леда и от ударите на Кейн, последвани от атака на войните на Гарет.
— Това са слухове, нали знаеш — отбеляза Тазмикела.
— Може би, но правдоподобни, без съмнение.
След дълга пауза, в която да осмисли изводите, Тазмикела добави:
— Тези двамата започват да ми омръзват.
— Джарлаксъл ме притеснява — съгласи се Илнезара.
— Притеснява?
— Но е добър любовник — продължи необезпокоена Илнезара. — Може би трябва да го държа наблизо.
Тазмикела само завъртя очи при това заявление, без да е особено изненадана.
* * *
Отвън черната дупка на склона на планината приличаше на една от многото пещери, които изпъстряха региона на надвисналите скали и стръмни склонове на високите върхове на Галенските планини на изток от Ваасанската порта. Всеки, който влезеше в тази конкретна пещера обаче, щеше да открие, че тя е нещо повече, пълна с удобства и богатства, подканящи аромати и осветени с магия коридори.
Разбира се, всеки, който влезеше неканен, щеше да срещне смъртта си.
Прогонени от Хелиогабалус след падението на Зенги, Тимошенко, Праотецът на убийците, и могъщият му съветник Кнеликт бяха преместили бандата си в това далечно, добре защитено място. Серия от стаи се простираха навътре в планината, някои издълбани от каменоделци и миньори, много други — от магията на Кнеликт. Групата на Тимошенко живееше в удобство и сигурност, но не бе твърде отдалечена от делата си в Дамара, защото Кнеликт и другарите му магьосници бяха създали и поддържаха серия магически портали на стратегически места из кралството на Гарет.
През един от тези портали обратно в цитаделата се бе завърнала трепереща от гняв Джайлиана, магьосницата, която бе оцеляла от предателството на Ентрери в Околостението. Бе предала доклада си бързо и бе поискала подкрепление, за да се върне обратно в Хелиогабалус и да убие предателя. Колкото и ядосана да беше, Джайлиана бе достатъчно умна, че да не действа без изричното разрешение на Кнеликт и когато той й бе наредил да се откаже, тя се бе прибрала тихо в покоите си.
Кнеликт излезе под лъчите на слънцето на естествената каменна тераса на пещерата и се взря на запад покрай северните поли на каменните планини. Все още държеше Мортру и бе развил доста голяма симпатия към мъркащата котка, като дори обмисляше да създаде магическа връзка с животното.
Кнеликт бе доволен от знанието, че един от опиталите се да го измамят в момента си проправяше път през храносмилателния тракт на създанието.
— Джайлиана трепери от гняв — долетя глас иззад гърба му. Принадлежеше на един от лейтенантите му надежден, макар и обикновен тип на име Коурийз.
— Имам подготвена магия, която може да излекува това състояние — отвърна отсъстващо Кнеликт. — Разбира се, същевременно ще я превърне в леден блок.
— Знае, че те е провалила — отбеляза Коурийз.
— Провалила? — Кнеликт се обърна и Коурийз го погледна, след което отправи изненадан поглед към бялата котка. — Не се е провалила.
— Трябваше да се погрижи за Бенегаст.
— Беше там, за да стане свидетел на лоялността, или липсата на лоялност, на Артемис Ентрери — поправи го Кнеликт. — Не се е провалила.
— Но той се е измъкнал, а двама мъже бяха убити.
— Чудя се къде ли може да избяга? А ние губим млади попълнения почти ежедневно. Винаги има други, които да заемат местата им, а ако не губим толкова много, как ще разберем кои си струват усилието да бъдат обучени?
Устните на Коурийз се раздвижиха, но не каза нищо и Кнеликт се усмихна на очевидното объркване на мъжа.
— Може би трябва да ида и да кажа на Джайлиана какво е мнението ти по въпроса — предложи Коурийз.
— Може би трябва да използвам телекинеза и да те метна от скалата.
Мъжът пребледня и отстъпи крачка назад.
— Нека се задушава в гнева си — обясни Кнеликт. — Гневът е добър мотиватор. И нека издадем заповед за главата на нашия мил Артемис Ентрери. Може би нашата приятелка ще се изкуши от наградата.
— Ще тръгне след него безплатно — отвърна Коурийз. — Дори би ни платила за възможността, която ще й дадем.
— Това е решение, което тя трябва да вземе. Видяла е мъжа и се е запознала с уменията му. Бих очаквал, че жена, достатъчно мъдра да се набута в окултните изкуства, е достатъчно мъдра да разпознае и разликата между възможност и самоубийство.
Коурийз поклати глава за няколко мига, докато смели всичко, после попита:
— А наградата?
Кнеликт я обмисли за момент, смятайки, че може да е добра тренировка за по-младите членове и добър начин да прецени истинските способности на Артемис Ентрери.
— Петдесет къса платина — отвърна.
Коурийз облиза устни и кимна.
— Мислите ти по въпроса? — подпита Кнеликт, виждайки очакваното му неудобство.
В крайна сметка мъж с репутацията на Ентрери — дори и малките късчета, известни в Дамара, които най-вероятно бяха трохи от историята на интригуващия убиец — обичайно би донесъл поне десет пъти по-висока награда.
— Нищо, господарю Кнеликт. Ще закача заповедта за ликвидирането му.
Поклони се бързо и се обърна, за да напусне. Преди да стигне до пещерата обаче, магическата врата се плъзна от страничното си скривалище и запечата входа по такъв начин, сякаш никога не бе имало пещера. Коурийз се завъртя обратно с лице към Кнеликт, защото знаеше, че архимагът е затворил вратата с дребна магия.
— Когато те питам за мислите ти, ще е добре да ми ги кажеш — обясни Кнеликт. — Всичките.
— Извинете ме, господарю — примоли се Коурийз и се поклони многократно и неловко. — Аз само…
— Просто ги изречи — настоя магьосникът.
— Петдесет къса платина? — избълва Коурийз. — Мислех си сам да се пробвам за наградата, но да тръгна след този Ентрери — който се движи с мрачен елф! — за такава сума, не е изкусително.
— Защото си интелигентен.
Коурийз погледна нагоре към него.
— Само глупак би тръгнал след Ентрери за такава награда, съгласен съм. Така че нека видим кои глупаци трябва да разкараме от редиците си. Или по-скоро нека видим кои глупаци ще убие Ентрери. Може би ще остави следа от трупове, която крал Гарет няма да може да пренебрегне. От това можем само да спечелим.
— Но Ентрери най-вероятно няма да бъде убит — осмели се да вметне Коурийз.
Кнеликт само изсумтя, сякаш нямаше особено значение.
— Когато искам да умре, ще умре. Не забравяй, че Атрогейт е близо до него, а джуджето е лоялно. По-добре да вбесим Ентрери — или трябва да му викам „сър“ Ентрери? — и да изложим крал Гарет. А може и някой от тези, които се пробват, да покаже неочакван талант и всъщност да го убие. Или пък няколко ще се окажат достатъчно изобретателни, че да работят заедно и да спечелят наградата.
Коурийз започна да кима, схващайки всички потенциални ползи.
— От време на време трябва да предлагаме подобен тест на новите попълнения — обясни Кнеликт и сви рамене. — Как иначе ще знаем кой е достоен и кой трябва да се прости с живота си?
Коурийз кимна за последно, щом чу, че вратата зад него магически се плъзва настрани й се оттегли, когато Кнеликт го освободи с махване на ръка.
Кнеликт се изкиска и погали мъркащата Мортру.
— Ах, коте, как да оцелея с подобни глупаци на служба при мен? А той е един от по-свестните напоследък!
Върна се обратно на ръба и се загледа към Южна Вааса. Липсваха му славните дни, когато Зенги бе заемал вниманието на досадния Гарет и Цитаделата на убийците бе процъфтявала.
Мразеше да живее в пещера — дори и да е магически обзаведена.
Глава 7
Сенки
На обитателите на Повърхността те бяха известни като сенки, късове объркващ мрак, още по-трудни за разгадаване заради петната светлина до тях. Но за Джарлаксъл, който бе прекарал векове в странстване в лишената от светлина бездна, известна като Подземния мрак, тези „сенки“ бяха просто по-бледо осветени места. Затова мрачният елф нямаше проблем да различи мъжа, клекнал край купчина боклук в уличката до сградата, където двамата с Ентрери споделяха жилище на втория етаж. Глупакът беше толкова болезнено очевиден, че Джарлаксъл трябваше да положи усилия да не се изкикоти, докато минаваше покрай алеята към дървеното стълбище, което щеше да го отведе до външната врата на апартамента.
В основата на стълбите мрачният елф се огледа небрежно. Скоро видя втори мъж да се плъзва по покрива на съседната сграда.
— Какво си направил, Артемис? — прошепна под носа си Джарлаксъл.
Тръгна да се изкачва по стълбите, но се спря и се обърна, сякаш е забравил нещо. Стигна дотам в постановката си, че даже щракна с пръсти във въздуха, преди да забърза по пътя, от който бе дошъл. Знаеше, че всички го наблюдават и вероятно са повече от двама.
Но как можеха да поставят под съмнение решението му да влезе в пекарната на Пайтър предвид сладкия аромат, който се носеше от отворената й врата?
Представлението на мрачния елф можеше и да е заблудило кандидат-нападателите, но разкри много повече на Артемис Ентрери, който наблюдаваше от жилището си, от ъгъла на малкия прозорец, гледащ към улицата. Разбираше значението на леко преувеличените движения на Джарлаксъл: щракването с пръсти и престореното изражение на разсеяност.
Без съмнение наблизо имаше агенти на Цитаделата на убийците и Джарлаксъл ги бе забелязал.
След като почака още малко, за да види дали някой ще последва отклонението на Джарлаксъл към магазина на Пайтър — и след като това не се случи, убиецът се върна в средата на стаята и обмисли действията си.
Със сигурност го превъзхождаха като численост, а първото правило в подобни ситуации бе да не се оставяш да те притиснат в ъгъла. Придвижи се бързо до вратата, измъкна меча и камата и я изрита, за да я отвори. Втурна се през нея, като изрече кодовата дума „Бял“, така че магията на капана да не го убие на място.
Докато преминаваше под рамката на вратата подскочи и промуши камата си в сребърната верижка, която държеше малка статуетка на дракон, изправен на задните си крака, чиито очи светеха като бели лунни камъни. С трепване на китката драконът се озова закачен на острието на камата, второ плавно движение прехвърли статуетката в кесийка, а трето, изпълнено с такава точност и скорост, че всичко изглеждаше като едно движение, върна камата обратно в ножницата й, с фината верижка на статуетката все още увита около нея.
С три бързи крачки Ентрери се озова надолу по коридора до външната врата, след това до терасата, после надолу по стълбището. Замисли се дали да не спре и да провери дали неканените гости не са заложили капани на вратата, но подозирайки, че няма толкова време, просто наведе рамо и премина през вратата. На терасата бързо сви вляво към стълбите и се спусна надолу — с една, две, три крачки. Все още на средата на пътя се прехвърли над високото до кръста перило, хвана се със свободната си ръка, за момент се плъзна по наклона, след което се пусна на земята. При приземяването се претърколи, за да омекоти падането и се изправи тичешком на крака.
Докато прибягваше през улицата, можеше да почувства върху себе си погледите на стрелците.
Малка двуколка с плодове бе поставена срещу стълбището на Ентрери. Добродушният продавач и синът му си говореха приятелски с двама младежи, които разглеждаха стоката — типична гледка за улиците на Хелиогабалус.
Или не съвсем, осъзна Ентрери, докато се приближаваше, защото забеляза, че четиримата не бързат да реагират на внезапната му и неочаквана поява и очевидния факт, че бърза — или на това, че държи впечатляващо украсен меч с червено острие в едната си ръка.
За миг срещна погледа на брадатия търговец, но това бе достатъчно да забележи проблясъка на разпознаване в тъмните очи на мъжа. Не разпознаването от обикновен търговец, който може да го е виждал да преминава дузина пъти, а погледа на мъж, който е открил каквото търси.
Ентрери се хвърли в атака веднага щом чу изщракването на арбалет нейде отстрани — и чу стрелата да профучава във въздуха зад гърба си. Измъкна камата, но държеше острието внимателно насочено, така че да не позволи на сребърната верижка да се изплъзне, докато измъкваше статуетката от кесията.
Младите мъже до двуколката захвърлиха селските си пелерини и се завъртяха с извадени оръжия, но Ентрери премина през тях с бърз разсичащ удар на меча отзад напред, който ги запрати към земята в противоположни посоки.
С един скок Ентрери се озова на ръба на двуколката. Втори го прехвърли покрай „продавача“ и по-младия мъж, в посока входа на страничната уличка. Опъна ръката си, в която държеше камата, нагоре, точно докато преминаваше под дървената носеща греда, която свързваше двете сгради. Заби камата в гредата, под която се люлееше драконовата статуетка. Падна на земята, по-скоро приплъзвайки се, отколкото бягайки, защото осъзнаваше колко малко време има и колко близо са преследвачите.
А тези преследвачи нямаше да прошепнат паролата, нямаше да разпознаят дракона.
Още се търкаляше и лазеше — правеше всичко възможно да се придвижва надолу по уличката — когато капанът зад гърба му се активира и почувства ледена вълна, която го смрази и остави червена следа по глезена на единия му крак. Опита се да се изправи, но кракът му се бе схванал и веднага се озова по лице на паважа. Метна се и се превъртя, размахвайки меч, защото бе сигурен, че друг от нападателите бързо ще се озове върху него.
С пай в ръка Джарлаксъл се подпря небрежно на тезгяха на Пайтър и загледа двойката, която влезе в магазина — мъж и дребничката му хубава любима. Гледаха се в очите и през цялото време хихикаха.
Джарлаксъл разпознаваше преструвките щом ги видеше.
— Ах, млади влюбени! — извика драматично. — Добри ми Пайтър, с удоволствие ще платя за техните сладкиши.
Двамата погледнаха объркано към Джарлаксъл. Той подхвърли пая към мъжа, но високо. Когато последният понечи да го улови, движението разтвори жилетката му и разкри двойка изтъркани дръжки на кинжали.
Вторият пай от Джарлаксъл беше хвърлен по-силно и не бе предвиден за хващане — освен от изненаданата физиономия на мъжа.
— Какво? — извика жената, когато паят се размаза върху лицето на любимия й.
Той също извика, но от болка.
— Джарлаксъл, какво правиш? — настоя Пайтър.
— Убит съм! — извика изненаданият мъж.
Хвана се за лицето, разпръсквайки наоколо крем и в крайна сметка разкри малката стреличка, която се бе намирала в пая, да стърчи забита в бузата му. Посегна към нея с треперещи ръце, но сякаш не можеше да я хване.
До него младото момиче изпищя и заплака.
Ръцете на Джарлаксъл бяха извити до раменете в готовност да ги хвърли напред и да призове двойка магически остриета от предпазителите на китките си. Можеше да призове ками с мисъл и след това да ги удължи до мечове с движение на ръцете.
Но не го направи, защото поне реакцията на девойката бе напълно погрешна. Мъжът естествено се строполи на пода с обърнати нагоре очи, а от отпуснатата му челюст потече слюнка.
— Джарлаксъл! — извика Пайтър, залитайки до благодетеля си. — Какво направи? Ох, Клеърел! Ох, Миша!
Джарлаксъл прочисти гърлото си, докато Пайтър със залитане отиде да помогне на Клеърел да вдигне отпуснатото тяло на любимия си.
— Познаваш ли ги? — попита мрачният елф.
Притесненият Пайтър го погледна.
— Това са дъщерята на Марингей и бъдещият й съпруг! Живеят до вас. Щяха да се оженят през пролетта и аз да… щях да опека… о, какво направи?
— Приспах го и нищо повече — обясни Джарлаксъл, докато преминаваше покрай триото на път за вратата. — Дръж ги вътре, защото наоколо дебнат убийци.
Клеърел го удари, после сграбчи крачола на панталона му, докато минаваше покрай нея.
— Направих го за негово собствено добро — излъга засраменият елф. — Галантният ти любим без съмнение щеше да иска да се покаже като герой, а сега не е моментът. Заключи вратата, Пайтър, и ги дръж вътре. Не излизай навън, защото те грози смъртна опасност!
Джарлаксъл измъкна крака си от хватката, отдели миг да докосне периферията на шапката си в поздрав към притеснената млада дама, после бързо излезе. Изскочи на улицата, внезапно изпълнен със съмнения за всичко, което бе видял.
Но чу глъчката, идваща малко по-надолу от мястото срещу жилището му. От уличката със залитане излезе мъж, целият побелял — замразен — от главата до петите, който се движеше странно, като схванат. Строполи се върху двуколката с плодовете и изсипа купчина ябълки на улицата.
Ябълки, замръзнали толкова дълбоко, че част от тях се счупиха като стъкло, щом удариха паважа.
— Ентрери — прошепна мрачният елф.
Надяна пръстен на ръката си, сви юмрук и освободи магията. Подскочи нагоре, на височина дузина стъпки и повече и се приземи с лекота върху покрива на магазина на Пайтър, където изчезна от поглед.
Ентрери залитна надолу към края на уличката, блокирана от стена и купчина изпотрошени сандъци и стари дървени мебели. Беше планирал да използва купчината, за да прескочи стената и да изтича по улицата, успоредна на неговата, но краката му едва се движеха, единият бе почти напълно схванат, изгарян от всепроникваща болка. Погледна назад и видя мнимия продавач и „сина“ му да лежат неподвижни на земята, покрити със скреж.
Трети убиец, един от двойката, която се бе преструвала, че пазарува от двуколката, се бе подпрял на стената на уличката, очевидно замразен на място, с отворени, но невиждащи очи и побелели от лед мигли. Другарят му залитна обратно на улицата, препъна се в частично замръзналата двуколка и се строполи тежко върху паважа, където остана да лежи треперещ и безпомощен, най-вероятно умиращ.
Но идваха и други, осъзна Ентрери, когато мерна две фигури, които се движеха на зигзаг в обхвата на полезрението му от другата страна на улицата.
Ентрери знаеше, че е загазил. Използва купчината отломки, за да се изправи и да се опита да ходи, но изтръпналият му крак висеше отпуснато и той се препъна в собствените си пръсти. Все пак успя да запази равновесие и не падна. Вместо това използва залитането, за да се промуши зад няколко сандъка, като се обърна насред движението.
Една тъмна фигура се плъзна покрай левия ъгъл на изхода на уличката, прилепвайки се към стената, за да я използва за опора, докато се придвижваше по хлъзгавата замръзнала повърхност. Втори убиец се появи малко по-бързо и се плъзна по леда. Когато краката му стигнаха до суха земя, залитна няколко крачки напред.
Ако краката му реагираха нормално, Ентрери щеше да се хвърли и да го пресрещне, ликвидирайки залитащия глупак преди да успее да възстанови равновесието си.
Но краката му не реагираха и едва стоеше прав, камо ли да се опитва да атакува.
Мъжът възстанови равновесието си и се изправи, за да срещне убиеца с блестящ меч в едната ръка и малък щит, закрепен за другата. Остана извън обсег, приведен в защитна позиция, като постоянно поглеждаше назад към бавно приближаващия се другар.
— Побързай, де — прошепна нетърпеливо. — Притиснахме плъха в ъгъла.
— Плъх, който бълва лед като бял дракон — отвърна другият.
— Да, елате и замръзнете — блъфира Ентрери.
Промени стойката си под такъв ъгъл, че да не изглежда сякаш се е подпрял толкова тежко на стената, но в интерес на истината, ако не беше преградата зад гърба му, Ентрери щеше да се строполи назад. Измъкна впечатляващия си меч пред себе си и подканящо размаха острието.
По-близкият мъж се поизправи леко и отстъпи крачка назад.
— Беше капан, заложен в уличката, и не е нещо, което може да използва отново — заключи мъжът по-близо до Ентрери, отговаряйки на блъфа му.
— Както искате — отвърна Ентрери със зловещ кикот и размаха меча.
Удържа въздишката на облекчение, когато мъжът отстъпи още половин крачка, защото бе почувствал издайническото щипене в краката, което подсказваше, че чувствителността се завръща и кръвообращението му се възстановява. С непосилно усилие успя да удържи гримасата си през следващите няколко мига, но знаеше, че не може да си позволи да издаде колко слаб е в момента.
Ако действаха дръзко, беше мъртъв.
— Естествено, изпратил ви е Кнеликт — изрече Ентрери. — Обеща ми, че ще ме използва за учител, макар че след шестте трупа може да реши, че приемам задачата си твърде на сериозно.
Двамата мъже си размениха нервни погледи. И което бе по-важно за Ентрери, останаха на място и не тръгнаха към него.
Но един от тях, онзи, който бе дошъл втори, се поизправи и се поотпусна, като дори започна да се смее леко.
— Той си мисли, че сме само шестима — изрече и тупна приятеля си по гърба, а глупакът се присъедини към кикота му.
Ентрери схвана значението на думите му и изпита съжаление, че ще умре по този начин — без съмнение убит от високо, без възможност да се защити от това направление.
* * *
Въпреки бързината си, въпреки предпазливостта си, въпреки неравните наклон и настилка на различните покриви, Джарлаксъл не загуби ориентация. Знаеше точно къде се намира през цялото време и когато видя двамата мъже, които наблюдаваха една от уличките единият прицелен с арбалет в ръка, с лекота се досети коя е мишената.
Ръката на мрачния елф се стрелна бързо и сигурно изпод наметалото, измъквайки любимото оръжие на расата му — едноръчен арбалет. Стреля и със задоволство видя как стрелецът потръпна от убождането на малката стрела. Другият мъж погледна към стрелеца с изненада, но мъжът с арбалета нямаше как да му отговори, защото вече изпадаше под влиянието на приспивателната отрова и се накланяше напред, готов да се претърколи.
Другият мъж го сграбчи.
Джарлаксъл се съсредоточи и призова вродената си елфическа магия под формата на сфера пълен мрак, която покри двамата кандидат-убийци.
Джарлаксъл чу раздвижването, изпъшкването и вика. Беше доста доволен, но не и изненадан, когато видя движение през ръба на покрива, точно под сферата мрак, когато стрелецът залитна напред и повлече другаря си със себе си.
— Какво си направил, Ентрери? — прошепна Джарлаксъл.
Мрачният елф изчезна в сенките на бъркотията от нащърбени разноцветни покриви в търсене на начин да хвърли безопасен поглед към уличката отдолу.
Ентрери реагира инстинктивно, когато забеляза движение с крайчеца на окото си. Хвърли се към противоположната страна на тясната уличка. Все пак се погрижи да не загуби равновесие, защото двойката главорези се приближаваше. Очевидно добили кураж от пристигането на подкрепленията, те нападнаха.
Ентрери се хвърли внезапно напред с изпънат меч.
Новодошлите се стовариха до него. Спря се изведнъж, защото атаката му не беше нищо повече от лъжлив маньовър в опит да си спечели време, така че да може да се погрижи за най-новата заплаха. Ако бе по-неопитен боец, отчаяната атака щеше да е единственият начин за действие, опит да премине през двойката и да избяга.
Но Ентрери нямаше намерение да бяга от никоя битка.
За малко не падна презглава от рязкото спиране, защото чувствителността не се бе завърнала изцяло в краката му. Все пак успя да прикрие залитането, като се оттласна от стената и възстанови равновесието си.
Завъртя се и почти замръзна от объркване, когато забеляза оплетените тела на новодошлите, които бяха разбили част от отломките. Единият лежеше напълно неподвижно и отпуснато, а другият се извиваше от болка, сграбчвайки последователно китката, коляното и глезена си, очевидно наранил сериозно и трите. Миг по-късно Ентрери разбра всичко, когато погледна нагоре и видя сферата от пълен мрак във въздуха.
Джарлаксъл.
Тъй като другата двойка се приближаваше бързо, Ентрери се хвърли към подкрепленията и замахна силно, пробождайки с Нокътя на Шарон горния, изпаднал в безсъзнание мъж и човека под него. Първият не издаде звук, сякаш вече бе мъртъв, но долният изкрещя и се загърчи.
Ентрери нямаше време да го довърши. Измъкна Нокътя, в резултат на което шурна кръв, и се завъртя. Вдигна острието точно навреме, за да отблъсне меча на нападателя, след което отклони ръката с кинжала нагоре и навън. Убиецът нападна, използвайки предимството си, като се премести напред и започна да мушка непрестанно, без да храни надежда, че ще успее да рани умелите си противници, а по-скоро с идеята да ги отблъсне леко назад и да си освободи място за маневри и да се отдалечи от сандъците в случай, че мъжът отдолу все още има сили за битка.
Обърна задния си крак перпендикулярно на двамата си врагове и на водещия си крак. Придвижи го напред и тропна с пета, после пристъпи напред. Направи го отново и отново, запазвайки перфектно равновесие, като избутваше двамата убийци назад. Все още не чувстваше единия си крак, но всяка крачка бе твърда и сигурна и подсилена от координацията между двата крака, като използваше крака със запазена чувствителност, за да води безчувствения.
Най-накрая, точно преди да стигнат до все още хлъзгавия участък, където бе ударил дъхът на белия дракон, двойката успя да координира контрапозиция.
Раздалечиха се един от друг и се извиха леко, така че да имат по-добър ъгъл за атака.
Ентрери усети, че предимството му е свършило и отстъпи назад, приведен в защитна позиция. Краката му бяха раздалечени и стабилни, макар единият да продължаваше да е схванат и по-слабо подвижен.
— Той уби Вирт! — изкрещя главорезът отляво, онзи с меча.
— Млъкни, глупако! — сопна се другарят му.
— Скоро ще се присъединиш към него — каза Ентрери.
Не обичаше да говори на противниците си, но трябваше да си спечели време. Кракът му щипеше и пареше и едва успяваше да прикрива гримасите си.
Мъжът с камата се хвърли в атака и Ентрери вдигна Нокътя на Шарон, за да го прихване. Мъжът обаче беше бърз и прибра ръката в обсега на меча, като веднага нанесе хитър втори удар.
Той обаче не разбираше.
Дори и на един крак, дори и разсеян от болка и изтръпване, дори и неспособен да пази равновесие, Ентрери с лекота вдигна отново острието, което бе тръгнало към тази позиция още преди противникът му да започне да прибира камата.
А и Ентрери знаеше, че тази лъжлива атака не е краят.
Отстрани нападна другият мъж, мушкайки с меча си, но Нокътя на Шарон се изви в изящна дъга и отблъсна острието назад.
Ентрери прехвърли цялата си тежест върху изтръпналия ляв крак. Трябваше да му се довери и го застопори на място, завъртайки десния си крак назад с приближаването на очакваната втора атака с камата.
Малко не стигна на оръжието да го улучи, острието му само драсна отдръпващото се бедро.
За чест на нападателя, той осъзна пропуска си достатъчно бързо, че да отскочи назад извън обсега на евентуална контраатака.
Ентрери бе очаквал и това и вместо да го последва, отново замахна с Нокътя, но в посока на другия нападател. Призовавайки магията на меча, изписа във въздуха стена от непрогледна пепел, за да се скрие от погледа на мъжа с меча.
Знаеше, че мъжът инстинктивно ще се стегне, преди да успее да отстъпи. В този миг Ентрери падна на коляно и замахна под стената от пепел.
Убиецът почувства удара, съпротивата на сухожилието и костта срещу жестокото разсичане и чу агонизиращия вой на мечоносеца.
Ентрери се изправи, завъртайки се около оста си отляво надясно, което го изправи лице в лице с мъжа с камата. Силен трясък отстрани му подсказа, че мъжът с меча е паднал тежко и поне за момента е извън битката.
Ентрери инстинктивно вдигна меча, за да блокира и наистина камата издрънча, безвредно отблъсната от червеното и кърваво острие на Нокътя.
Убиецът измъкна друга кама.
Ентрери се ухили.
Мъжът се обърна и побягна, молейки за милост с всяка стъпка. Успя да направи само няколко крачки, преди да стигне до леда и да се пльосне на земята. Залитащ и пищящ, продължи да се влачи, сякаш очакваше смъртоносния удар да се стовари всеки момент.
Най-сетне се озова на суха земя и залитна надолу по улицата.
Ентрери остана на място развеселен.
Остър писък изотзад, последван от гъргорене, го накара да се обърне. Насреща му Джарлаксъл изтриваше кръвта от камата, с която бе довършил мъжа отдолу.
Мрачният елф задържа погледа си върху Ентрери, питайки безмълвно каква е причината за всичко това.
Ентрери отвърна на погледа, но без никакво обяснение.
Накрая Джарлаксъл отклони очи, съвсем леко.
— О, прекрасно — изрече мрачният елф.
Ентрери проследи погледа му към мястото, където стената от пепел бе започнала да се разрежда. На мястото, където бе стоял мъжът, сега се намираха двата му крака, срязани от глезените. Останалата част от тялото му бе подпряна до стената, с треперещи окървавени ръце, вдигнати във въздуха. Вече дори не се опитваше да спре кръвотечението.
Джарлаксъл отиде до него и го изгледа.
— Кървиш до смърт — обясни му спокойно. — Ще е бавно, но няма да е по-болезнено от това, което чувстваш в момента. Обаче ще ти стане студено. Не се паникьосвай, когато притъмнее пред очите ти.
Мъжът изскимтя, клатейки глава и вдигна умолително ръце.
— Може би, ако имаш желание да разкриеш… — започна Джарлаксъл и мъжът заклати яростно глава в знак на съгласие или поне се опита, защото Ентрери застана до приятеля си и прободе сърцето на глупака с Нокътя на Шарон.
Ентрери измъкна меча, хвърли бегъл поглед на Джарлаксъл и не каза нищо повече, когато се отправи да прибере камата си и статуетката на дракона.
— Предполагам, че не търсиш отговори, защото вече ги знаеш — каза Джарлаксъл.
Ентрери продължи да върви и за щастие чувствителността на крака му се бе върнала достатъчно, че да успее да запази равновесие по хлъзгавата повърхност на замръзналата уличка.
Глава 8
Да спиш с дракони
— Буахаха, продължавай да носиш пиене — изрева гръмогласно Атрогейт.
Вдигна разпенената халба и я изпи на един дъх — или поне съдържанието, което не изля върху сплетената си черна брада. Остави халбата на масата и прокара ръкав през брадата си, изтривайки само малка част от полепналата пяна.
Джарлаксъл започна да плъзга следващата халба през масата.
— Знам, че са били хора на Кнеликт — каза той и задържа ейла достатъчно дълго извън обсега на Атрогейт. — В противен случай ще означава, че има конкурентна банда, която действа по улиците на Хелиогабалус.
— Гоблински сополи. Всяка конкурентна банда ще е изтребена в рамките на деня — изрева джуджето и намигна.
Джарлаксъл плъзна халбата и дори не й остана време да спре, когато се оказа във въздуха и джуджето изсипа съдържанието й в гърлото си.
— Буахаха! — изрева Атрогейт и я тресна на масата.
После се оригна шумно и отново изтри устата си с ръка. Насред движението забеляза, че ръкавът на дрехата му е подгизнал, затова го вкара в устата си и изсмука питието от тъканта.
Джарлаксъл поклати глава, изгледа редицата празни халби, заемащи половината маса, и кимна на сервитьорката, която го наблюдаваше от бара. Знаеше, че трябва да напие Атрогейт, за да го накара да се разбъбри, но не беше предполагал колко скъпо ще му струва.
— Да поръчам ли още? — попита и джуджето избухна в гръмогласен смях от абсурдността на въпроса.
Джарлаксъл се подсмихна и вдигна ръка, правейки знак за още пет големи халби, после отправи поздрав към кимащата сервитьорка с докосване по чашата вино — единственото питие, което бе изпил, докато Атрогейт вече се бе справил с дузина халби.
— Значи е бил Кнеликт, а мишената — Артемис Ентрери — отбеляза Джарлаксъл.
— Не съм казвал, че е Кнеликт — поправи го Атрогейт и се оригна отново.
— Тогава конкурент вътре в Цитаделата на убийците?
— Не съм казвал, че не е Кнеликт — добави Атрогейт с още по-силно оригване.
Сервитьорката започна да поставя пълните халби на масата, затова Джарлаксъл млъкна и предложи обезоръжаваща усмивка. Тя опразни таблата си и започна да прибира част от празните чаши. Мрачният елф остави две блестящи златни монети до тях и предизвика широка усмивка у момичето.
— Кажи ми тогава — обърна се към джуджето веднага щом останаха отново сами.
Беше хванал здраво една халба, държейки я като заложник.
— Ентрери получил задача да убие търговец — каза Атрогейт, после се спря и погледна към халбата.
След миг Джарлаксъл плъзна ейла към него и Атрогейт не отдели време да го изучава.
— Кнеликт си мисли, че Ентрери е задържал плячката от работата? — заразсъждава Джарлаксъл. — Не би имал причина. Все още имаме достатъчно от наградите, които прибрахме във Вааса, а като рицар от ордена парите не са особен проблем за Артемис Ентрери.
— Буахаха, рицар от ордена! — изхили се джуджето.
— Добре де, рицар-чирак.
— Буахаха!
— Не би имал причина да задържи плячката от убития търговец — изрече Джарлаксъл.
— Доколкото чувам, не е имало убит търговец — отвърна Атрогейт и посегна към следващата халба. Джарлаксъл плъзна една към разтворените му в очакване ръце, но джуджето не я вдигна към устата си. — Не и преди Кнеликт да го докопа, де. Изглежда, че приятелят ти е объркал самоличностите.
— Убил е грешния търговец?
— Убил неколцина от хората на Кнеликт, изпратени да наблюдават работата му — довърши Атрогейт и изпразни халбата, след което се оригна подобаващо.
Джарлаксъл се облегна, за да осмисли информацията. „Какво си направил, Артемис?“, помисли си той, но не зададе въпроса на глас. Определено приятелят му, най-добрият и умел убиец, крачил някога по улиците на Хелиогабалус или който и да е друг град, не би могъл да направи толкова сериозна грешка.
Значи не беше грешка от страна на Ентрери. Беше изявление. На какво? На независимост? На глупост?
— Кажи ми, Атрогейт — попита тихо и спокойно Джарлаксъл, — достатъчна ли е наградата за главата на Ентрери, че да те подмами да свалиш тези боздугани от гърба си?
— Буахаха! — изрева джуджето.
— Затова ли се върна в Хелиогабалус, вместо да поемеш по пътя към Вааса?
— Идва зима, тъпако. Нямам намерение да се бъхтя във ваасанските виелици. Работа през лятото, пиене през зимата — това е формулата на джуджешкия успех.
— Но ако в Хелиогабалус се намира някоя лесна задача… — подкачи го Джарлаксъл. — Може би неочакван късмет.
— За твоя Ентрери ли? Буахаха! Едва ще стигне да плати пиенето, което ми купуваш в момента.
Джарлаксъл плъзна още една халба и повдигна объркано вежди.
— Кнеликт подценява…
— Не би оказал на приятеля ти уважението да предложи нормална награда — обясни джуджето. — Знае, че мнозина ще се заемат с лова на Ентрери, дори и само заради репутацията. Да убиеш рицар герой? Ето това е перо, което да съперничи на тая глупост, дето стърчи от шапката ти.
— За някой новак, може би — заключи мрачният елф.
— Или като обида. Как да е.
— Но когато Кнеликт осъзнае грешката си и му свършат новаците, ще преосмисли възнаграждението.
— Бих се съгласил или не бих, ако знаех за какво, в името на свинските зурли, говориш — отвърна Атрогейт. — Възна-какво?
— Заплащането — обясни Джарлаксъл. — Когато всички, които се опитват да ликвидират Ентрери, са мъртви, Кнеликт ще осъзнае истината за този враг и ще предложи по-голяма награда.
— Или ще го убие сам — разбира се, не съм казвал, че е Кнеликт, нали така?
— Не, разбира се, че не.
Атрогейт се разхили гръмогласно, оригна се и изпразни още една халба.
— А ако наградата се покачи, дали Атрогейт ще се изкуши да пробва?
— Нивгаш не пробвам, черньо. Или върша работата, или не.
— И ще го „извършиш“ ли? Ако цената е добра?
— Не повече или по-малко, отколкото ти би го извършил.
Джарлаксъл понечи да отговори и то остро, но осъзна, че не би могъл честно да отрече предположението, макар, разбира се, наградата да трябваше да е невъобразимо висока.
— Харесвам приятеля ти — призна Атрогейт. — В името на Деветте ада, харесвам и двамца ви.
— Но златото ти харесва повече.
Атрогейт вдигна в тост следващата халба.
— Харесвам онова, което ми купуват парите. Имам само един живот за живеене. Може да свърши през следващата десетдневка или след триста години. И в двата случая смятам, че колкото повече време прекарвам пиян и дебел, толкова по-добре си живея. И не се съмнявай, черньо, че по-добрият живот, който водя, е единственото, което има значение.
Джарлаксъл трудно можеше да оспори тази философия. Отново направи знак на сервитьорката, за да й покаже да не спира да носи напитки, после измъкна още златни монети и ги остави на масата.
— И ти ми харесваш, уважаемо джудже — каза той и стана от мястото си. — Така че ти казвам съвсем сериозно, каквато и награда да предложи Кнеликт — да, да, ако е Кнеликт — добави той, щом видя, че Атрогейт се кани да се обади. — Каквато и награда да има за главата на Артемис Ентрери, няма да е достатъчна, че опитът да си струва.
— Буахаха!
— Просто си помисли за всички онези години на пиене, от които ще се лишиш. Нека това ти служи за съветник — Джарлаксъл му намигна, поклони се леко и се отдалечи, преминавайки покрай сервитьорката, която се приближаваше с още една пълна табла. Потупа я леко по задника, докато я подминаваше, и тя му отправи изпълнена с обещания усмивка.
Да, можеше да разбере защо Атрогейт се маха от Вааса, щом се застуди. И той също би предпочел да прекара зимата в по-гостоприемен град.
Освен ако, разбира се, Артемис Ентрери не беше преживял това гостоприемство.
Джарлаксъл излезе от кръчмата. Дъждът беше престанал, тежките облаци бяха ответи от студения северен вятър, за да сторят път на първите бледи звезди в настъпващата нощ. Студът беше настъпил толкова бързо, че от останалите след дъжда локви на призрачни струйки в нощния въздух се издигаше пара. Джарлаксъл се огледа в двете посоки по улицата, наблюдавайки струйките и чудейки се дали зад сивите им пелени не се спотайват убийци.
— Какво си направил, Артемис? — попита тихо, после стегна наметалото около врата си и тръгна към дома.
Но почти веднага смени посоката, защото нямаше търпение да изчака събитията.
Когато стигна до Околостението, над града се бе спуснал здрач. Група облаци, надвиснали от запад, надвиха последните оскъдни лъчи на слънцето и донесоха по-ранен и по-дълбок мрак. Така няколко от търговците запалиха свещи, защото макар да се бе стъмнило, още не бе време да затварят магазините.
Същото важеше и за „Златните монети на Илнезара“, където един-единствен свещник блещукаше на големия прозорец. На мъждивата светлина навсякъде около него проблясваха кристали.
Малкото звънче над вратата издрънча, когато Джарлаксъл влезе. Наоколо нямаше никого, с изключение на една жена на средна възраст и млада двойка, които обикаляха около витрините и самотната фигура, застанала зад щанда от другата страна.
Джарлаксъл изпита наслада от пребледняването на жената, когато най-сетне го забеляза. Още по-приятно му стана, когато по-младата дама направи крачка встрани, с което значително се приближи до придружителя си. Стисна ръката на мъжа толкова здраво, че отклони вниманието му от пазаруването.
Ченето на мъжа увисна, той се стегна внезапно и изпъчи гърди. Огледа се бързо наоколо и поведе спътницата си към изхода, минавайки покрай Джарлаксъл, който учтиво докосна периферията на шапката си.
При този жест младата жена изписука леко и тъй като бе от страната на мрачния елф, се сви още по-близо до защитника си.
— Толкова обичам вкуса на човешка плът — прошепна Джарлаксъл, докато минаваха покрай него и жената изписка отново, а храбрият й придружител забърза още повече към вратата.
Джарлаксъл дори не си направи труда да им хвърли друг поглед, когато напускаха. Острото издрънчаване на звънеца бе достатъчно да го развесели.
И да привлече вниманието на другите двама в магазина. Жената на средна възраст, която не му беше позната, го зяпаше — може би леко изплашено, но изглеждаше по-скоро заинтригувана, отколкото ужасена.
Джарлаксъл й се поклони и докато се изправяше, направи с пръсти елементарен фокус, с който призова едно цвете, лятно лилавче, рядко и много красиво цвете от Кървавите земи.
Подаде го на жената, но тя не го прие. Вместо това го подмина, като не отделяше очи от него през целия път към вратата.
Пръстите на Джарлаксъл се задвижиха бързо и цветето изчезна. Той сви рамене.
Жената продължи да се взира в него, а очите й се движеха нагоре-надолу и го преценяваха от главата до петите.
Джарлаксъл се премести до близката кутия и се направи, че разглежда няколко златни бижута. Не погледна нито към жената, нито към собственичката зад щанда, но тайно следеше и двете. Накрая чу издрънчаването на звънеца и погледна натам, за да срещне погледа на очевидно заинтригуваната жена. Тя издаде мислите си с язвителна усмивка, докато напускаше магазина.
— Съпругата на Йентиел Сармагон, главният тъмничар на Хелиогабалус и близък приятел на барон Димиян Рий — отбеляза Илнезара веднага щом вратата се затвори зад жената. — Внимавай, ако смяташ да преспиваш с нея.
— Изглеждаше ми доста скучна — отвърна Джарлаксъл, без да вдига очи от огърлицата, която премяташе през пръсти, наслаждавайки се на теглото на ценния метал.
— Повечето хора са — отвърна Илнезара. — Предполагам, че се дължи на факта, че винаги са така близо до смъртта. Ограничени са от страховете какво би могло да последва и не могат да се отърсят от предпазливостта си.
— Но, разбира се, по тази логика един мрачен елф е много по-добър любовник.
— А дракон е още по-добър — отвърна бързо Илнезара и Джарлаксъл не посмя да постави под съмнение изявлението.
Ухили се и докосна шапката си.
— Но както изглежда, дори компанията на един дракон не е в състояние да задоволи апетита на Джарлаксъл — продължи Илнезара.
Джарлаксъл осмисли думите й и някак киселото изражение, което бе изкривило красивите й черти. Тя бе скръстила ръце пред себе си. „Много необичаен жест за нея“, помисли си той.
— Не смяташ, че съм задоволен? — попита мрачният елф една идея по-невинно от нужното.
— Мисля, че си шавлив.
— Доволството ми или липсата на такова е разделено — обясни Джарлаксъл, който сметна, че е мъдро да поласкае егото на драконката. — В много отношения наистина съм задоволен, даже доста щастлив. В други — не толкова.
— Живееш заради тръпката — отвърна Илнезара. — Не си доволен, никога не си доволен, когато пътят е равен и прав.
Джарлаксъл се замисли над тези думи за няколко мига, после се ухили още по-широко.
— А ти ще прекараш остатъка от живота си, блажено купувайки дрънкулки и препродавайки ги с печалба — долетя саркастичният му отговор.
— Кой казва, че ги купувам? — отговори без колебание Илнезара.
Джарлаксъл докосна периферията на шапката си и пусна бърза усмивка, която не се задържа, защото не бе готов да пусне дракона от захапката на сарказма си толкова лесно.
— Ти доволна ли си, Илнезара?
— Открих живот, който си струва, да.
— Но само защото го измерваш с кратката продължителност на живота на крал Гарет и приятелите му, от които се страхуваш. Това не е твоят живот, твоето съществуване, а просто спирка за позициониране, ниво, от което Илнезара и Тазмикела могат да продължат към следващите си цели.
— А може би драконите не са толкова неспокойни и развълнувани, колкото мрачните елфи — отвърна драконката. — Може би дребните неща — мрачен елф любовник за тази десетдневка, плячкосването на корабокруширал търговски кораб през следващата — са достатъчни?
— Трябва ли да се чувствам обиден?
— По-добре, отколкото изяден.
Джарлаксъл се спря отново, опитвайки се да разгадае своята най-интригуваща партньорка. Не можеше да каже със сигурност къде свършваха шегите на Илнезара и къде започваха заплахите й, но това определено не бе място, на което искаше да попада, когато беше замесен дракон.
— Може би вълнението, което мога да осигуря, нямащо нищо общо с нашата… връзка, е така завладяващо за теб — предположи след известно колебание миг по-късно.
Призова най-кавалерското си поведение, докато завършваше мисълта си, заставайки в поза, която напомняше за закачливата природа на немирно младо момче.
Но Илнезара не се усмихна. Челюстта й се стегна, а очите й се взираха право напред и сякаш го пробиваха.
— Така сериозна — отбеляза той.
— Приближава се буря.
Джарлаксъл си придаде невинно изражение и поза и застана с широко отворени ръце.
— Оцеля от изпитанията на замъка на краля вещер — обясни Илнезара. — Но Джарлаксъл не се стреми просто към оцеляване. Не, ти искаш да спечелиш от всяко преживяване, както направи с кулата на Херминикъл.
— Едва се измъкнах жив.
— Жив ис…?
— Ако и двамата говорим с гатанки, никой няма да получи отговори, милейди.
— Вярваш, че си открил предимство в творенията на Зенги — заяви драконът. — Открил си магия, може би съюзници и сега искаш да ги заложиш, за да извлечеш лична полза.
Джарлаксъл започна да клати глава в отрицание, но Илнезара нямаше да се остави толкова лесно.
— Да се издигнеш вътре в настоящата структура на Дамара — да бъдеш назован рицар-чирак от Ордена, после да се издигнеш до пълно рицарство — е едно. Да се издигнеш извън нея, да се стремиш да се покатериш по стълба, която сам си съградил в кралство, където Гарет властва над полята и фермите, а Тимошенко витае из тъмните улички и сенките, означава да призовеш сериозни неприятности.
— Освен ако съюзниците ми не са по-силни от евентуалните врагове — изрече Джарлаксъл.
— Не са — отвърна без колебание драконката. — Демонстрираш очевидно неразбиране на тези, покрай които или над които искаш да се изкачиш. Бъди сигурен, че не е неразбиране, което двете със сестра ми споделяме по всеки параграф. Срещала съм се със Зенги във времената преди бурята, както и сестра ми. Името му е хулено из страната, съвсем естествено, но имаше кратък период, когато бе високо ценен, или ако изключим това, когато бе достатъчно силен да унищожи всеки, който му се противопоставеше открито. Дойде при нас не със заплахи, а с изкушаващи предложения.
— Предложил ви е безсмъртие — изрече Джарлаксъл. — Превръщане в драколичове.
— Уршула Черния не беше единственият, включен в плановете на Зенги — потвърди драконката. — Стотици драколичове ще се въздигнат заради наследството на краля вещер. След месец или може би след сто или хиляда години. Те са там, духовете им чакат търпеливо в амулетите, скрити в книги на съзиданието, безсмъртни.
— А Илнезара?
— Аз избрах своя път, както и Тазмикела, и то по време, когато изглеждаше, че Зенги не може да бъде спрян.
Тя направи пауза, гледайки го твърдо и Джарлаксъл си повтори наум следващата логична мисъл — ако Зенги не е успял да изкуши сестрите във времената, когато е изглеждал толкова могъща и непобедима сила в земите на Кървав камък, как да се надява Джарлаксъл да ги изкуши сега?
— Двете със сестра ми не смятаме, че ще се нуждаем от услугите ти през зимните месеци — изрече Илнезара. — Нито пък от тези на Ентрери. Ако искате да напуснете Хелиогабалус, може би за да си починете от скорошните изпитания в по-мекия климат на Лунното море, вървете с нашата благословия.
На лицето на Джарлаксъл се изписа разбираща усмивка.
— Ако изникне ситуация, в която талантите ви биха били полезни и двамата сте още около Хелиогабалус, ще ви потърсим — продължи драконката с тон, който подсказа на мрачния елф, че няма намерение да прави подобно нещо.
Отказваха се от услугите му.
Нещо повече, Илнезара и Тазмикела бягаха от него, дистанцираха се.
— Пази се, Илнезара — осмели се да я предупреди Джарлаксъл. — Двамата с Артемис Ентрери открихме много неща на север.
Илнезара присви очи и за момент Джарлаксъл се уплаши, че ще се преобрази в истинската си форма и ще го нападне. Но заплашителният огън в очите й угасна и тя отговори спокойно:
— Достатъчно, че да привлечете внимание, естествено.
Това накара Джарлаксъл да се сепне.
— Чие внимание? — попита той. — Вашето?
— Нашето, естествено, го имахте още преди да потеглите на север.
Джарлаксъл си даде малко време да го осмисли.
Виждаше, че е раздвоена, все още таеше копнеж по него. Беше го уволнила — почти.
— Ех, може би ще потеглим на юг — каза той. — Отраснал съм в Подземния мрак и имам непоносимост към зимните студове.
— Това може да е мъдро.
— Очаквам, че аз и особено Артемис ще сторим добре, ако уведомим крал Гарет за заминаването си — започна да разсъждава на глас мрачният елф. — Макар пътуването на север към Кървав камък да не е нещо, което бих искал да предприема. Ветровете там вече са ледени. И все пак считам, че е наш дълг да изпратим вест, а това не е съобщение, което бих искал да поверя на някой страж.
— Не, разбира се, че не — съгласи се драконката с почти подигравателен тон, който му подсказа, че е схванала малката му игра.
— Може би, ако някой от приятелите на Гарет е в града… — зачуди се на глас мрачният елф.
Илнезара се поколеба, без да откъсва поглед от неговия. Усмихна се, намръщи се, после бавно кимна, показвайки му ясно, че тази услуга е последната, която може да очаква, а изражението й му припомни и потвърди по-ранното уволнение.
— Чух, че великият магистър Кейн е бил забелязан в Хелиогабалус — каза тя.
— Забележителен образ с неповторим характер, предполагам.
— Скитник в износени и мръсни дрипи — поправи го Илнезара. — И най-опасният мъж из земите на Кървав камък.
— Артемис Ентрери е в земите на Кървав камък.
— Най-опасният мъж из земите на Кървав камък повтори драконката с увереност, която Джарлаксъл не посмя да отхвърли лекомислено.
— Значи великият магистър Кейн — каза той. — Уверен съм, че ще достави съобщението ми.
— Той не е подвеждал доверието на крал Гарет — съгласи се Илнезара и предупреди — Никога.
Джарлаксъл остана на място и кимна.
— Може би ще се заинтересува от малко информация за мъртвата племенница на Гарет.
Мрачният елф се изправи и дари драконката с обезоръжаваща усмивка. Опита се със сериозно изражение да изглежда благодарен за информацията, която току-що бе споделила, и още по-сериозно да прикрие огромното си разочарование.
Обърна се, за да си тръгне, но се спря, когато чу гласа на драконката.
— Плетеш мрежи, които впримчват. Без съмнение това е начинът, по който съществуваш, от най-ранните си дни в Мензоберанзан. Плетеш интриги с образи като Кнеликт и Тимошенко и това е игра, в която изпъкваш.
Но ме чуй добре, Джарлаксъл. Крал Гарет и приятелите му играят твърдо и праволинейно и не се занимават с лъкатушещите нишки на мрежите. Твоето плетене никога няма да е достатъчно здраво, че да забави атаката на Кейн.
На улицата Джарлаксъл бързо възвърна ведрата си походка. Беше отишъл при Илнезара с надеждата да включи двете със сестра й в плановете си. Определено трябваше да пренастрои мисленето си и непосредствените си стремежи по отношение на Вааса. Без драконите позициите му бяха сериозно разклатени — и дори нещо повече предвид бъркотията, която беше предизвикал Артемис Ентрери.
Предпазливостта му подсказваше, че ще направи добре, ако се сниши, може би дори да отиде на ваканцията, която бе предложила Илнезара — да отстъпи и да преоцени възможностите на фона на, изглежда, непрекъснато нарастващите препятствия.
Джарлаксъл никога не се смееше по-високо от случаите, когато се присмиваше на себе си.
— Предпазливост — изрече и позволи на думата да преплете езика му, все едно е съставена от десет срички, а не от четири.
После направи същото с думата, която считаше за неин синоним:
— Скука.
Всяка разумна част от тялото на Джарлаксъл му крещеше да послуша съвета на Илнезара, да се измъкне от мрежата от интриги, която ставаше все по-сложна в земите на Кървав камък. Джарлаксъл осъзнаваше, че настоящият прилив е срещу него, че сенките се трупат във всеки ъгъл. Един мъдър човек би претеглил загубите си — или дори печалбите — и би побягнал към по-безопасно място. За такива „мъдри“ хора, заключи Джарлаксъл, макар и да не го знаеха, смъртта бе без значение.
Без съмнение приливът се издигаше заплашително.
Когато бе изправен пред губеща комбинация в играта на сава, мъдрият играч жертваше фигура или се предаваше.
Джарлаксъл, от своя страна, дръзко предприемаше действия, които изглеждаха неуместни, дори безразсъдни. Блъфираше сериозно.
— Нека късметлийско хвърляне на зара да промени дъската — цитира стара поговорка на мрачните елфи, която възхваляваше хаоса.
Когато опасната реалност се приближаваше, същото повеляваха и заповедите на Лолт, целта бе просто да се промени реалността.
Токовете му тракаха шумно по калдъръма — както бе поискал да правят омагьосаните му ботуши, — докато вървеше надолу по улицата, а в ума му се въртеше едно име: великият магистър Кейн.
Джарлаксъл спеше с дракони.
* * *
— Висите от тавана на палците си, нали? — изкашля се Атрогейт, за да си придаде важност. — Откачалки такива!
— Те не би трябвало да знаят, нали? — отвърна невинно мрачният елф.
— Не би трябвало да знаят откъде знае Атрогейт!
— Вярваш, че Тайна песен не знае нищо за Кантан и приятеля му джудже, който го е придружил до замъка?
Атрогейт присви устни и сякаш се сви на мястото си. Намали нарастващия си страх с халба бира, която погълна на екс.
— Наистина ли си толкова наивен по отношение на враговете си? — настоя Джарлаксъл.
— Те не са ми врагове. Не съм сторил нищо срещу короната, нито пък срещу някой друг, който не ме е предизвикал.
Джарлаксъл се усмихна на познатите думи, изговорени с джуджешки акцент, но толкова сходни с твърденията на Ентрери.
— Разплатата наближава — предупреди мрачният елф. — Племенницата на Гарет Елъри е мъртва.
— Още се чудя как се е случило това.
— Подробностите няма да имат значение за приятелите на Гарет.
— Мога да кажа същото за приятелите на Кнеликт, ако направя туй, дето ме караш да направя.
— Обратното, бих се осмелил да предположа — каза Джарлаксъл. — Съучастието на Елъри ще смекчи удара срещу Кнеликт. Ще му направиш услуга.
Атрогейт изсумтя и от косматия му нос покапа малко ейл.
— Дребни ми приятелю, просперирал си, защото си стоял извън мрежата, изплетена от твоите паякоподобни дружки.
— За какво, в името на Деветте ада, бръщолевиш?
— Ти са част от тях, но си отдалечен от тях — обясни Джарлаксъл. — Служиш на Цитаделата на убийците, но не кроиш планове с тях. В миналото ти няма нищо, за което да отговаряш в съдилището на крал Гарет, иначе отдавана да те бяха призовали.
— Така ли?
— Да. Подобно на мен вървиш по ръба на монетата и сега лицевата и опаката страна са готови да влязат в битка. Колко тесен ще стане ръбът, когато завалят ударите? Твърде тесен, че да вървим по него, предполагам, и ако трябва да паднем на една или друга страна, коя ще бъде?
— Ако смяташ, че Кнеликт е опаката, то дружката ти вече е скочил върху лицевата — припомни му джуджето.
— Не става дума за Артемис Ентрери — отвърна мрачният елф. — Става дума за Джарлаксъл и Атрогейт.
Той плъзна следващата халба към джуджето и както обикновено тя нямаше време да се спре преди джуджето да я грабне и пресуши.
Джарлаксъл продължи:
— Има една стара поговорка в родния ми Мензоберанзан. Пей не нил не-неурайли.
— Пък аз си мислех, че изглеждаш смешно. В сравнение с туй как говориш…
— Истината разкъсва оковите — преведе мрачният елф. — Сега чувстваш оковите на притеснението, приятелю. Разкъсай ги.
— Няма да ми хареса истината.
— Но е достатъчно мъдър да не вини вестоносеца.
Атрогейт си пое дълбоко въздух, после гаврътна още един ейл. Удари длани в ръба на масата и се изправи на крака.
— Той плаща — подвикна на сервитьорката и посочи към Джарлаксъл.
— Пей не нил не-неурайли — прошепна Джарлаксъл, докато Атрогейт потегляше на мисия да открие Кейн.
Преводът на поговорката бе точен, макар и непълен, защото оковите, за които ставаше дума, не бяха оковите на притеснението, а ограничаващите окови на плътта.
* * *
„Съобщи за пристигането си“, тихо си напомни Атрогейт. Да изненада монаха велик магистър вероятно не беше добър избор. Постави разнебитената дървена стълба пред стената на кръчмата и с трясък я опря на перваза на покрива.
— Плащаш си за стая вътре в странноприемницата мърмореше, докато се катереше нагоре. — За това я наричат странноприемница. Не си наемаш легло върху проклетата странноприемница. Не я наричат странноизпъдница.
Всяка стъпка отекваше по-силно от предишната, докато джуджето си проправяше път нагоре, за да надникне над ръба.
Монахът беше застанал на около дузина стъпки от ръба с гръб към каменния комин. Краката му бяха подбити под тялото, ръцете — на бедрата, дланите — обърнати нагоре. Стойката и равновесието му бяха съвършени и той изглеждаше повече като част от сградата, подобно на комина, отколкото като живо създание.
Атрогейт се спря, очаквайки някаква реакция, но когато търпението му се изчерпа, а от отсрещната страна не последва нито дума, нито движение, джуджето се издърпа нагоре и малко неловко претърколи горната част на тялото си върху леко полегатия покрив. Оригна се, когато коремът му — станал доста по-широк след само няколко дни в Хелиогабалус — се притисна към повърхността.
— Спиш ли, бе? — попита той и се изправи на ръце и крака.
Една от люлеещите се топки на боздуганите му го прасна отстрани по лицето, но той само духна странично, сякаш да я отмести.
— Мислех, че приятелче на крал Гарет може да си набави по-добро легло. Кралят май не плаща добре напоследък, а?
Кейн отвори едното си око, за да огледа джуджето.
— Изненадан съм, че нямаш пазачи — осмели се да каже Атрогейт.
Джуджето успя да се изправи и когато го направи, осъзна, че керемидите около него са разхлабени; не, не просто разхлабени, а фалшиви керемиди, поставени върху истинските!
— О, в името на пръдливия задник на Клангедин — успя да изрече, преди краката му да се подхлъзнат и да се обърне по корем, а после да се стовари от покрива.
Строполи се върху пълната с останки уличка, оплетен в стълбата си, размахвайки безпомощно ръце и крака, а топките на боздуганите се удариха и се изтърсиха до него.
Скочи на крака и заподскача наоколо, а очите му обхождаха всяка сянка. Ако някой бе видял унижението му, Атрогейт, естествено, щеше да го убие.
Когато остана доволен, че непохватното му падане е останало незабелязано, се плесна по бедрата и отново погледна към покрива.
— Проклет монах — промърмори, докато прибираше оръжията си и ги поставяше на местата им на гърба си, след което измъкна стълбата.
Няколко от стъпалата й се бяха откъртили, но реши, че все пак ще му свърши работа, така че я върна на мястото й и започна да се катери отново, внимавайки да не оповести пристигането си.
Когато стигна до ръба на покрива, протегна ръка и пробва останалите керемиди.
— Вече е безопасно, джудже — каза Кейн.
Стоеше в същата позиция със затворени очи.
— Хитър капан — отбеляза Атрогейт и се покатери внимателно, инч по инч, изпробвайки всяка част от повърхността, преди да отпусне цялата си тежест. — Не можеше ли просто да наемеш няколко пазачи и да оставиш капаните на миризливите крадци.
— Не ми трябват пазачи.
— Стоиш самичък тук горе — що не си в стая?
— Намирам се в най-прекрасната стая във вселената.
— Изглежда, че ще повали. Интересно дали тогава пак ще пееш същата песен.
— Не съм те канил тук, джудже — отвърна Кейн. — Не обичам да имам компания. Ако имаш някаква цел, говори. Или се махай.
Атрогейт присви очи и скръсти ръце пред косматите си гърди.
— Знаеш ли кой съм? — попита.
— Атрогейт — отвърна монахът.
— Знаеш ли подвизите ми?
Не последва отговор.
— Никой не може да се мери с мен по брой на убийствата на стената — заяви Атрогейт.
— Поне не такъв, който си е правил труда да брои дойде тихият и вбесяващ отговор.
— Отидох до замъка на север от Палишчук! — заяви джуджето.
— И това е единствената причина, поради която ти позволявам да ме безпокоиш — отвърна Кейн. — Ако си дошъл да говорим за това приключение, тогава, моля, давай. Ако не, тогава напусни.
Атрогейт издиша леко.
— Добре тогава — рече той. — Ако не беше това пътешествие, нямаше да имам никаква работа с теб.
— Никаква, която би желал да имаш — отвърна спокойно и уверено Кейн и джуджето се сви още малко.
— Дойдох да говорим за Елъри, Кейн отвори очи и обърна глава към него, внезапно заинтригуван.
— Бил си свидетел на смъртта й?
— Не — призна джуджето. — Но видях гибелта на Кантан. Право в краката ми, убит от Артемис Ентрери.
Кейн не мигна.
— Обвиняваш ли го?
— Не — поясни джуджето. — Беше битка, започната от Кантан. Тъпият магьосник се опита да убие проклетите полуорки. — Джуджето си пое дъх, за да събере мислите си. — Трябва да знаеш, че Кантан не би се подчинил на водачеството на крал Гарет.
— Имал е подмолни мотиви да пътува към замъка?
— Не знам какво ще рече „подмолни“, но търсеше полза както за себе си, така и за господарите си — а никой от тях не стои до краля ти и не действа за доброто на краля ти — намигна джуджето накрая, но Кейн не реагира и Атрогейт въздъхна раздразнено.
— Беше част от Цитаделата на убийците — обясни джуджето.
— Това го подозирахме.
— Вашата командирка Елъри го знаеше — продължи Атрогейт. — При това доста преди да го избере за пътуването на север.
— Да не казваш, че Кантан е убил Елъри?
— Не, тъпако… — Атрогейт прехапа устни, когато думата се изплъзна от устата му, но Кейн отново не реагира. — Не, нищо подобно. Казвам, че Елъри, кръвната роднина на краля ти, избра Кантан, защото така й бе наредено. Може да сте я мислили за паладин от вашия орден, но сте мислили погрешно.
— Твърдиш, че Елъри е била свързана с Цитаделата на убийците?
— Събирам два пръста с три пръста и правя юмрук, за да те шибна по главата. Ако не можеш да броиш, това си е твой проблем.
— Тайна песен брои по-точно, отколкото можеш да си представиш, мило джудже. Нишките на Цитаделата са оплели мнозина, както изглежда, до различна степен.
Заплахата в това изявление не остана незабелязана за Атрогейт, отрезвяващо напомняне с кого си има работа и за собственото му съучастие, поне според приближените на крал Гарет.
— Ами, просто си мислех, че трябва да знаеш — каза той, после отстъпи назад към стълбата и стъпи с един крак на най-горното стъпало.
Не се обърна, когато започна да се спуска надолу, предпочитайки да не изпуска Кейн от очи.
Монахът не помръдна, не стана, не реагира по никакъв начин.
Когато се озова отново в уличката и чевръсто започна да се отдалечава, Атрогейт се зачуди дали бе разумна подобна среща и за предателството спрямо Кнеликт.
— Проклет мрачен елф — промърмори и внезапно всяка сянка започна да му се струва по-тъмна и заплашителна. — Проклето пиене.
Последните думи отекнаха в главата му, гъделичкайки сетивата му.
— Мисля да ида да си набавя малко — добави Атрогейт, решен да поднесе официално извинение на любимия си ейл.
Глава 9
Извън ръкавицата
— Ба, слушаш ме как бръщолевя и си мислиш, че съм глупак, нали, елфе?
— Аз? — невинно попита Джарлаксъл с подигравателна нотка в гласа.
Сграбчи ръката на Атрогейт, когато джуджето бръкна в джоба си и извади няколко монети за чакащата сервитьорка.
Атрогейт погледна надолу към ръката на мрачния елф, стиснала здраво китката му, после вдигна глава, за да го срещне очи в очи.
— Искаш от мен да тръгна, нали?
— Това е предложение за приключение.
Атрогейт изсумтя.
— Дружката ти върза космаците по задника на Кнеликт на възел, а сега ти размахваш пръсти под носа на Кейн. Приключение, викаш? Мисля, че си си построил две железни стени, Джарлаксъл, и сега и двете са на път да се стоварят отгоре ти. Въпросът е коя ще те сплеска първа?
— Ах, но ако паднат едновременно, няма ли да си попречат една на друга? — елфът вдигна ръце пред себе си със събрани пръсти, насочени нагоре, после ги пусна да паднат една срещу друга, докато пръстите не се събраха, оформяйки обърнато V. — Между тях има място, нали?
— Вие сте луди.
Единственото, което можеше да направи Джарлаксъл, беше да се изсмее на това наблюдение, а като се замисли, нямаше много смисъл да го оспорва.
— От тях не можеш да избягаш достатъчно далече — добави Атрогейт по-сериозно, изпреварвайки повторно предложение от страна на мрачния елф. — Значи ще бягате от Хелиогабалус и туй ще е мъдър избор — във всеки случай най-добрият, който имате, макар с това да не искам нищо да кажа!
— Ела с нас.
— Ама си твърдоглав. — Джуджето постави ръце на кръста, пое си въздух и поклати косматата си глава. Не мога.
Джарлаксъл знаеше, че е победен и не можеше да обвинява прагматичното джудже.
— Добре тогава — рече и потупа Атрогейт по рамото. — Бъди спокоен, уверявам те, че сметките ти тук са платени за цялата зима — той се обърна към кръчмаря зад тезгяха, който явно бе дочул, защото кимна утвърдително. — Пий до пълна забрава, докато снеговете се стопят и можеш да се върнеш във Ваасанската порта.
Подарък от Джарлаксъл. И посещавай пекаря Пайтър, когато пожелаеш. Парите ти няма да са добре дошли там, но апетитът ти със сигурност ще е.
Атрогейт сви устни и кимна признателно. Независимо дали искаше да се замесва с Джарлаксъл, или не, джуджето нямаше да откаже тези предложения!
— Яж и пий подобаващо, скъпи Атрогейт, приятелю мой — довърши Джарлаксъл и се поклони.
Атрогейт го сграбчи здраво за рамото преди да е успял да се изправи и дръпна ухото му по-близо.
— Не ме наричай така, проклет елф. Поне не на място, където се слухти наоколо.
Доволен, че са се разбрали, Джарлаксъл се изправи, кимна с уважение по повод искането на джуджето и напусна кръчмата. Не погледна назад, защото не искаше Атрогейт да види разочарованието, изписано на лицето му.
Излезе на улицата и се огледа. Опита се да остане уверен в решението си дори и при съмненията на Атрогейт. Джуджето, естествено, познаваше региона добре, но Джарлаксъл ги отхвърли с идеята, че то го подценява.
Или поне се опита да си го внуши.
— Чу ли? — попита сенките, използвайки езика на своя дом в Подземния мрак.
— Разбира се — долетя отговор на същия странен език.
— Точно както ти казах е.
— Точно толкова опасно, колкото аз ти казах — отвърна гласът на Кимуриел Облодра.
— Точно толкова обещаващо, колкото ти казах.
Никакъв отговор не долетя до ушите на Джарлаксъл.
— С един враг можем да се справим — прошепна Джарлаксъл. — Не е нужно другият да ни е враг.
— Ще видим — бе всичко, което изрече Кимуриел.
— Готови ли сте за мига, когато се открие възможността?
— Винаги съм готов, Джарлаксъл. Нали затова ме назначи?
Джарлаксъл се усмихна и се успокои от тези уверени думи. Кимуриел, естествено, мислеше в перспектива.
Брилянтният псионист бе преуспявал в предателската обстановка на Мензоберанзан и за него игрите на хората бяха детински забавления. Ентрери и Джарлаксъл бяха станали мишени на Цитаделата на убийците и бяха привлекли любопитството на Тайна песен. Тези две групи щяха да се борят около дуото също толкова или дори повече отколкото щяха де се борят със самото дуо.
А това щеше да отвори нови възможности. За момента Цитаделата бе по-малко страшната и следователно можеше да бъде използвана, за да държат Тайна песен настрана.
Джарлаксъл почувства, че Кимуриел е изчезнал без съмнение, за да подготви бойното поле — затова тръгна към дома си по улиците на Хелиогабалус. На много ъгли бяха запалени светлини, но те трептяха и бяха притъпени от спусналата се мъгла, така типична за този период от годината, когато температурите варираха в големи амплитуди през деня и нощта. Мрачният елф придърпа наметалото си по-плътно и заглуши магическите си ботуши. Може би в настоящия момент беше по-добре да се слива максимално със заобикалящата го среда.
Съвсем тих и почти невидим с елфическото си наметало, Джарлаксъл не само нямаше проблем да стигне до стълбите, водещи към жилището му в неугледната сграда, но успя и да пообиколи околния район и да забележи други, за които самият той остана скрит.
Бързо докосване по дясната страна на впечатляващата му шапка го повдигна във въздуха и той се понесе безшумно нагоре по разнебитеното, скърцащо стълбище. Влезе вътре в коридора и в пълен мрак отиде до вратата.
Пълен мрак за обитател на Повърхността, но не и за Джарлаксъл. Въпреки това едва различи миниатюрната статуетка на дракон, заложена като капан над вратата на жилището. Но определено не можеше да различи цвета на очите на дракона.
Беше казал на Ентрери да ги държи бели, но можеше ли да вярва на това?
Тъй като нямаше желание да пали светлина и да предупреди множеството съмнителни субекти, които бе забелязал навън, мрачният елф бръкна в шапката си и измъкна изпод подплатата диск от черен филц. Няколко въртеливи движения го удължиха достатъчно и Джарлаксъл го метна към стената до вратата.
Дискът се залепи, а магията му създаде дупка в стената, разкривайки мъждукаща светлина на свещ, идваща отвътре.
Джарлаксъл пристъпи в стаята и видя Ентрери, застанал в сенките на единия от ъглите по такъв начин, че да може да наднича през тясното пространство между тъмната щора и дървената рамка на прозореца.
Ентрери му показа, че го е забелязал с кимване, но не свали очи от улицата отвън.
— Събират се посетители — прошепна убиецът.
— Повече, отколкото предполагаш — отвърна Джарлаксъл.
Протегна се и издърпа диска, с което ликвидира дупката и стената възстанови предишния си вид.
— Отново ли ще ме мъмриш, задето съм ядосал Кнеликт? Пак ли ще ме питаш какво съм направил?
— Без съмнение някои от гостите ни са хора на Кнеликт.
— Някои?
— Тайна песен също проявява интерес — обясни Джарлаксъл.
— Тайна песен? Разузнавателната мрежа на крал Гарет?
— Подозирам, че са стигнали до извода, че битките с гаргойлите и драколича не са били единствените в замъка. В крайна сметка, от четиримата загинали двама са били жертва на едно и също острие.
— Значи отново аз съм виновен?
Джарлаксъл се разсмя.
— Не бих казал. Ако изобщо има някой за обвиняване по сметките на Гарет.
Ентрери се приближи до прозореца, плъзна върха на камата под ръба на щората и посмя да я дръпне още малко, за да разшири леко видимото пространство.
— Това не ми харесва — изрече убиецът. — Знаят, че сме тук и може да нападнат…
— Тогава нека не стоим тук — намеси се Джарлаксъл.
Ентрери позволи на щората отново да се плъзне на мястото си и отстъпи от прозореца, за да погледне приятеля си в очите.
— Драконите? — попита той.
Джарлаксъл поклати глава.
— Не искат да имат нищо общо с това. Мисля, че приятелите на Гарет са ги уплашили.
— Прекрасно.
— Ба, та те са само дракони.
Ентрери се намръщи при тези думи, но нямаше намерение да иска пояснение.
— Тогава накъде?
— Никъде в града няма да е безопасно. Всъщност, очаквам, че ще почувстваме здравите пипала на враговете ни и от двете страни из цяла Дамара.
Лицето на Ентрери се изопна. Очевидно знаеше какво е намислил мрачният елф.
— Има един замък, където може да сме добре дошли — потвърди Джарлаксъл.
— Добре дошли? Или да намерим убежище?
— Затворът за един човек е дом за друг.
— Дом за друг мрачен елф — поправи го Ентрери и предизвика изблик на смях у Джарлаксъл.
— Води тогава — убиецът подкани тъмнокожия си спътник миг по-късно, когато звук отвън им напомни, че може би не е време за философски дебати.
Джарлаксъл се обърна към вратата.
— Бял, както се бяхме разбрали? — попита той.
— Да.
Мрачният елф отвори вратата, после се спря и погледна назад. Придържайки я широко отворена, отстъпи настрани и направи знак на Ентрери да излезе пръв, Ентрери мина покрай него и прекрачи прага.
— Синьо — изрече и се протегна, за да прибере статуетката.
Джарлаксъл се разсмя още по-силно.
* * *
— Момчетата на Гарет са, казвам ти — обърна се към спътника си Босън Брюзбери.
Невероятно тънък и жилав малък плъх, Босън преминаваше през най-тесните улички и прегради сякаш бяха широки улици, което, естествено, само вбесяваше партньора му в лова Ремилар Дръзкия, млад магьосник, чието мнение за самия него далеч надхвърляше това на равните нему и господарите му в Цитаделата на убийците.
— Значи и Тайна песен също проявява интерес към този тип Артемис Ентрери — отвърна Ремилар.
Изведнъж млъкна и за малко не се препъна, когато богато украсената му синя роба се закачи на острия ръб на разхлабена дъска отстрани на сградата, в която живееше Ентрери.
— Или интерес към нас — отвърна Босън. — Изглежда, че групата отсреща наблюдава момчетата на Бърги в задната уличка отляво.
— Сблъскващи се интереси — отвърна Ремилар с незаинтересован тон. — Добре тогава, нека действаме бързо и да се махаме. Не прекъснах важните си изследвания, за да си тръгна без наградата.
— Според всички слухове този е опасен, а приятелят му мрачен елф е още по-лош.
Ремилар въздъхна с отвращение и мина покрай предпазливия си приятел. Отиде до края на уличката, при предния ъгъл на сградата, и погледна към улицата отсреща.
Босън се приближи и даже постави ръка на гърба на Ремилар, което накара магьосника да се изпъне и да издаде още една отвратена въздишка.
— Значи да действаме бързо — обърна се той към младия убиец.
— Мога да се промъкна зад тоя плъх Ентрери — предложи Босън. — Ти им отвлечи вниманието, а остриетата ми ще свършат мръсната работа. Ще взема ухото му за доказателство.
Дори и да бе впечатлен, Ремилар определено не го показа.
— Нямаме време за легендарните ти умения в промъкването — отвърна и ако Босън беше по-умен тип, щеше да улови саркастичната нотка в тона му. — Ти ще си примамката в този случай. Ще влезеш през централния вход. Примами го отвън — или тях, ако мрачният елф си е вкъщи — и им покажи остриетата си. Трябва да задържиш мислите и действията им заети само за няколко секунди и аз ще ги поразя със светкавици и магически снаряди, за да намаля гърченето. Бъди бърз и нека острието ти е в готовност, за да прибереш трофея си — главата му, ако щеш — и с едно изщракване на пръстите ще се махнем оттук, телепортирани обратно на хълмовете пред Цитаделата.
Босън гледаше с тъпо изражение, докато се опитваше да смели цялата информация. Понечи да оспори плана, но Ремилар го сграбчи за предната част на туниката и го избута на улицата.
— Искаш да се биеш с Тайна песен или да оставиш някой друг да грабне наградата за Ентрери, така ли? — попита магьосникът.
От близката сграда се разнесе вик и двойката разбра, че времето за планове е изтекло. Босън залитна към вратата и протегна ръка към дръжката.
Но вратата се пръсна пред изненаданото му лице, изтръгната от пантите си, а от нея изскочи Ентрери на гърба на едър мършав черен жребец, който бълваше пушек, а под копитата му се виеха оранжеви пламъци.
Жребецът, адски кошмар, очевидно не правеше разлика между преградите, защото се отнесе към замръзналия Босън по същия начин, както и с вратата.
Главорезът падна под внезапния яростен напад на копитата. Удари се в земята и се сгърчи, а късметът го вкара между задните копита, когато конят прелетя над него. Този късмет обаче не се задържа, когато вторият кошмар изскочи от сградата с мрачния елф на гърба си.
Бедният Босън надигна глава точно навреме, за да бъде прасната, а скалпът му откъснат от огнените копита на втория жребец.
Отстрани, все още скрит в сенките на уличката, Ремилар По-Мъдрият-Отколкото-Дързък импровизира и изрече третото от планираните заклинания най-напред.
* * *
Ръцете й трепереха, когато отвори малкия сандък, защото това бе първият път, в който се осмеляваше да вдигне капака след завръщането си от Палишчук. Беше си намирала работа за краткия си престой преди пътуването до Кървав камък за церемонията, най-вече за да избегне точно това. Задачата, нужна и болезнена, беше нещо, което Калихай едва можеше да понесе.
Вътре в малкия сандък имаше джунджурийки, огърлица и навит на руло пергамент със скица, направена от един от търговците от керван, с който двете бяха прекарали известно време в Скиталческата равнина. Художникът бе направил скица на Калихай и Парисъс ръка за ръка. Тя я погледна и почувства как сините й очи се наливат със сълзи. Приликата беше достатъчно голяма, че да извика спомените за скъпата й Парисъс.
Калихай прокара нежно пръсти върху изображението. Позата беше толкова естествена за двойката, толкова типична. По-високата Парисъс бе изправена, а главата на Калихай почиваше на рамото й. Със свободната си ръка Калихай вдигна едно шалче и го поднесе към лицето си. Затвори очи, с образа от скицата, добре запечатан в съзнанието й, и вдиша дълбоко, поемайки миризмата на покойната си спътница.
Раменете й се разтърсиха от ридания, а сълзите напоиха шала.
Миг по-късно Калихай се овладя, поемайки си дълбоко въздух. Устните й се свиха в тънка линия, докато оставяше шала и скицата настрани. Извади още джунджурии: някои бижута, чифт медали, дадени на двойката от един от подофицерите във Ваасанската порта, огърлица от разнообразни скъпоценни камъни. Жената се спря за момент, после измъкна фалшива брада и шапка от кафява кожа — маскировка, която Парисъс често бе използвала, когато двете с Калихай ходеха да гуляят из кръчмите. „Парисъс се правеше на мъж доста добре“, помисли си Калихай и чу в главата си дрезгавия глас, който приятелката й можеше да имитира при добро желание. Как си бяха играли с чувствата на народа из земите на Кървав камък и отвъд!
Жената най-сетне стигна до предмета, който бе дошла да прибере — малък кристален мускал, пълен с кръв; кръвта на Калихай и Парисъс, смесена и разбъркана, напомняне за споделената им клетва.
— В живота и отвъд — изрече тихо. Погледна към камата си, която бе поставила на малката масичка отстрани, и продължи, сякаш се обръщаше към нея: — Не още.
Калихай измъкна от кесията си малка сребърна верижка — предмет, който бе купила на тръгване от село Кървав камък. Вдигна мускалчето пред очите си и го завъртя бавно, така че да види малката златна дупчица от задната му страна. С пръстите на майстор крадец Калихай промуши верижката през дупката, след което надяна необичайната огърлица на деликатния си елфически врат.
Вдигна една ръка, за да закрие мускала, после допря шала до лицето си за втори път и вдиша миризмата на Парисъс.
Не заплака отново; когато махна шала, лицето й бе напълно лишено от емоции.
* * *
Ремилар за малко не си забрави мисълта и заклинанието, когато забеляза пълзящия Босън, по чието чело се стичаше кръв. Тежко раненият мъж протегна ръка към Ремилар, а погледът му беше умолителен, объркан, замаян.
По средата на заклинанието и без желание да го прекъсва, магьосникът му кимна яростно да побърза.
Босън намери отнякъде прилив на енергия и залитна към него, но Ремилар знаеше, че няма да успее да стигне навреме.
От другата страна на улицата агентите на Цитаделата на убийците наизскачаха от сенките, за да се включат в преследването и към оттеглящото се дуо полетяха огнени стрели и заклинания. Но за ужас на Ремилар от сенките излязоха и други, и на магьосника му трябваше само един миг, за да разкрие самоличността им.
Тайна песен!
Нима Ентрери и Джарлаксъл са били използвани, за да подмамят Цитаделата на убийците? Нима предателството на Ентрери е било просто заблуда, за да примами мрежата под смъртоносния взор на Тайна песен?
Ремилар отхвърли тези мисли и осъзна, че е изгубил и заклинанието. Размаха ръце по-енергично към пълзящия Босън и отново се зае със заклинанието.
Босън пристигна навреме и се строполи в краката на Ремилар, обвивайки ръце около глезените на магьосника. Ремилар дори се пресегна надолу и сграбчи рамото на мъжа, когато освободи заклинанието, пренасяйки ги през пространството до скалистите хълмове в Южна Вааса, на десетки мили на изток от Ваасанската порта.
— Хайде, идвай — каза Ремилар на проснатия си другар. — До Цитаделата остават двеста ярда нагоре по хълма и нямам намерение да те нося.
Пресегна се надолу и повдигна мъжа, след което поклати глава, когато погледна в очите на Босън, защото той като че ли не осъзнаваше къде се намира.
И наистина Босън бе някъде далеч отвъд празния поглед. Беше изгубен във водовъртеж от сиви мъгли и блестящи, ярки светлини, объркването от псионистката атака над съзнанието, докато Кимуриел Облодра поемаше контрол над физическото му тяло.
* * *
Кошмарите трополяха надолу по паважа, а изпод неземните им копита хвърчаха дим и огнени искри.
Джарлаксъл поведе Ентрери покрай един остър ъгъл твърде остър! — и черният като въглен адски жребец закачи количка с прясна риба. Клиентите се разлетяха на всички посоки, а продавачът се хвърли с протегнати ръце, за да защити откритата количка. Изразът върху обезкървеното лице с увиснала челюст и разширени очи на мъжа на средна възраст беше такъв, че Ентрери щеше да го помни още десетки дни.
Пазарът се раздели пред галопиращата двойка. Хората залитаха, препъваха се, призоваваха този или онзи бог, дори крещяха от ужас. Майки грабваха децата си и ги притискаха до гърдите си, люлееха ги и ги успокояваха, сякаш самата Смърт се бе появила по улиците в този ден.
Ентрери забеляза, че Джарлаксъл изглежда се забавлява. В един момент мрачният елф дори свали шапката си и я размаха наоколо, като в същото време умело направляваше жребеца си из тълпата.
Ентрери пришпори жребеца си покрай мрачния елф и пое водачеството, после поведе Джарлаксъл надолу покрай един остър завой към по-тиха улица.
— Селяните са прикритие за бягството ни! — запротестира Джарлаксъл.
Ентрери не отговори. Наведе глава и пришпори кошмара още по-бързо. Минаха през няколко пресечки, завивайки често и бързо, плашейки всеки кон и всеки човек, който видеше огнените копита на кошмарите им.
Чуваха преследвачите зад гърбовете си, но те се движеха твърде бързо и хаотично и бяха оставили твърде голяма суматоха зад себе си, че някой да успее да се организира и да пресече пътя им.
— Трябва да успеем да преминем през портите — каза Ентрери, когато Джарлаксъл се изравни с него на една широка и почти безлюдна улица.
— А после през моите — отвърна Джарлаксъл.
Ентрери го изгледа с любопитство, без да разбира.
Не му остана време за размишления, защото щом свърнаха зад следващия ъгъл, наведени ниско и завивайки рязко, пред очите им се показа северната порта на Хелиогабалус. Беше отворена както обикновено, но доста стражи вече се обръщаха към тях.
Реакциите на тези стражи, внезапното забързано тичане и виковете накараха двамата ездачи да предположат, че масивната решетка скоро ще бъде спусната, а тежките железни порти ще започнат да се затварят.
Джарлаксъл наведе глава и пришпори кошмара още по-яростно. Черният като въглен жребец ускори и изпод копитата му захвърчаха искри. Вместо да се мъчи да се движи до приятеля си, Ентрери застана зад него и също пришпори жребеца. Джарлаксъл размаха ръце и над закрития парапет над отворените порти се появи кълбо мрак. Ръката на мрачния елф се насочи навън и Ентрери видя, че Джарлаксъл държи тънък жезъл.
— Прекрасно — промърмори убиецът, очаквайки, че безразсъдният му приятел ще запрати огнено кълбо или друга разрушителна магия, която ще предизвика като ответна реакция облак стрели върху им.
Джарлаксъл наведе жезъла и произнесе заклинание.
От върха на предмета се изстреля топка зелена слуз, която изскочи пред ездачите и се насочи към мъжа, който се бореше с макарата отстрани на портата. Джарлаксъл нагласи мерника си и изстреля втора топка към самите порти, после пришпори кошмара още по-силно.
Мъжът, който се занимаваше с макарата, падна назад и извика, пускайки застопоряващия лост. Макарата започна да се върти, а решетката да се спуска.
Но магическата топка залепна здраво за механизма, запълвайки жлебовете с лепкавата субстанция. Въртенето се превърна в пълзене и макарата спря, оставяйки решетката съвсем леко затворена, с достатъчно място, за да преминат двамата наведени ездачи.
Втората топка също улучи целта си и се пльосна на пантата на дясната порта, като запълни процепа и попречи на стражите, които се опитваха да затворят портите. Един от тях се обърна към слузта, но точно тогава всички извикаха и изпопадаха настрани, защото ездачите и адските им жребци ги връхлетяха.
Джарлаксъл обаче далеч не бе приключил и Ентрери си припомни съвсем ясно защо все още следва необичайния мрачен елф. Жезълът изчезна и елфът прехвърли юздите в дясната си ръка. Свали лявата с изщракване и изпод маншета на елегантната му риза се появи кръгла златна гривна. Гривната се изхлузи през дланта му и той я сграбчи и вдигна пред лицето си.
Една стрела описа дъга и се насочи към двойката, последвана от втора.
Джарлаксъл духна през гривната и магията й усили дъха му хиляди пъти, създавайки пред него бариера от вятър, която отвя стрелите на безопасно разстояние.
— Придържай се плътно до мен! — извика елфът на Ентрери и за негов ужас призова втора сфера мрак в празното пространство пред тесния процеп на портите.
Джарлаксъл наведе глава и след три могъщи отскока се озова под скърцащата решетка, която изпробваше здравината на слузта. Гмурна се в мрака и Ентрери със стиснати от ужас зъби го последва.
Последва светлина или поне относителна, както изглеждаше нормалната нощ спрямо призованите от Джарлаксъл сфери, и двойката изгалопира по пътя на север от Хелиогабалус. Две стрели долетяха зад тях едната дори успя да одраска коня на Ентрери, — но кошмарите не забавиха нито за миг, отнасяйки ездачите си далече, далече.
След известно време, когато градът изчезна в мъгливата нощ зад гърбовете им, Джарлаксъл дръпна юздите и отклони жребеца си от пътя.
— Нямаме време за игричките ти — сгълча го Ентрери.
— Би яздил направо към Ваасанската порта, така ли?
— На всяко място, различно от настоящото.
— И Кнеликт или някой от магьосниците на Гарет, а може би и двамата ще направят магия и ще се приземят пред нас, както се случи на пътя за Палишчук при завръщането ни от замъка.
Мрачният елф слезе от седлото и щом се озова на земята освободи кошмара, след което се наведе и прибра обсидиановата статуетка на сигурно място в кесията си.
Ентрери стоеше на коня си и по нищо не личеше, че ще направи същото.
Привидно невъзмутим, Джарлаксъл измъкна друг жезъл от клуп вътре в наметалото си. Вдигна го пред себе си и се обърна към приятеля си:
— Ще се присъединиш ли към мен?
Ентрери се огледа в дъждовната тъмна нощ, после въздъхна и слезе от седлото. Произнесе заклинание, което превърна кошмара в малка статуетка, прибра я от земята и тръгна към мрачния елф.
Джарлаксъл протегна свободната си ръка и Ентрери я хвана. Миг по-късно около двойката се изви цветен вихър. Струи жълто и ослепителни снопове синьо проблеснаха наоколо, последвани от внезапно и дезориентиращо размазване на зрителните възприятия, сякаш всичката светлина, звездите и луната, започнаха да се извиват и свиват.
Върху двойката се спусна внезапен мрак, удар от небитие толкова дълбок, колкото моментът на самата смърт.
Постепенно Ентрери се ориентира към новата обстановка, ъгълът, където огромна, изградена от човешка ръка стена се сливаше с естествената стена от надвисналите скали на планината. Бяха пристигнали до най-западната част на Ваасанската порта, осъзна той, докато се освестяваше и забеляза палатковия град, разположен върху равнината, известна като Скиталческата.
— Защо не го направи от самото начало? — попита обърканият убиец.
— Нямаше да е толкова драматично.
Ентрери понечи да отговори, но преглътна думите, разпознавайки прагматизма зад решението на Джарлаксъл. Ако мрачният елф бе използвал магическия жезъл, за да ги измъкне от града, остатъците от магията щяха да бъдат разпознати от враговете им, които бързо щяха да открият накъде е била насочена. Напускането на града на коне, при това толкова открито, може би им бе осигурило поне малко време.
— Трябва да потеглим на север с най-голяма скорост — уведоми го Джарлаксъл.
— За да се скрием в замъка?
— Забравяш силите на творението на Зенги. Уверявам те, че няма да се крием.
— Звучиш така, сякаш вече си задвижил нещата — отбеляза Ентрери и естествено знаеше, че случаят е точно такъв. — Трябва ми малко време тук.
— Ще доведеш ли полуелфката? — попита Джарлаксъл и изненада Ентрери. — В крайна сметка може и да й липсва здравият разум на Атрогейт и от криворазбрана лоялност към теб да ни последва.
— И смяташ, че това ще е глупаво? Това означава ли, че не си толкова уверен, колкото претендираш?
Джарлаксъл се изсмя насреща му.
— Тя не е въвлечена в нищо от това. Нито от Кнеликт, нито от Гарет, каквото и да е известно на тези страни за връзката ти с нея. Ще направим добре, ако за известно време я държим на разстояние. Щом се установим на север, Калихай може да се присъедини открито. Дотогава може да се окаже по-ценна за нас и със сигурност в по-голяма безопасност, ако между двама ви има разстояние. Естествено, предлагам това с идеята, че можеш да устоиш на болката в слабините си…
Ентрери присви очи и стегна челюстта си, но Джарлаксъл само се изкиска.
— Както искаш — изрече театрално мрачният елф и тръгна покрай стената.
Ентрери остана в сенките за известно време, обмисляйки възможностите си. Знаеше къде ще открие Калихай и съвсем скоро реши точно какво ще й каже.
Пръстите й трепереха, докато проследяваше деликатните очертания на Парисъс върху безценния портрет. Калихай затвори очи и отново успя да почувства гладките бузи на Парисъс, мекотата на кожата й над твърдата стегнатост на мускулите.
Калихай знаеше, че никога няма да може да замени това чувство и сините й очи отново се навлажниха.
Прогони сълзите, пусна портрета и се завъртя, когато вратата се отвори. Артемис Ентрери влезе в стаята.
— Почуках — обясни мъжът. — Нямах намерение да те изненадвам.
Калихай, така умела й съобразителна, се изправи бързо и се приближи до любовника си.
— Не те очаквах — каза тя с надежда, че не е преувеличила твърде явно вълнението си.
Обви ръце около врата на мъжа и го целуна страстно.
Ентрери беше повече от доволен да отвърне на целувката.
— Плановете ми се промениха — каза той, след като си поигра с устните на жената за известно време. — Отново се оказах в центъра на буря, наречена Джарлаксъл.
— Прогониха ви от Хелиогабалус?
Ентрери се изкиска.
— Кнеликт или Гарет?
— Да — отвърна, усмихна се още по-широко и целуна Калихай отново.
Но жената нямаше да се даде толкова лесно. Дръпна се настрани.
— Какво ще правиш? Къде ще отидем?
— Не „ние“ — поправи я Ентрери. — Аз потеглям директно на север. Към замъка на север от Палишчук.
Калихай поклати глава, а лицето й се разкриви от почуда.
— Всичко ще се нареди — обещай — И то бързо.
— Тогава ще дойда с теб.
Още преди да завърши мисълта си, Ентрери вече поклащаше глава.
— Не — отвърна той. — Нужна си ми тук. Може да се окаже, че ще ми послужиш тук, но това би било невъзможно, ако се знае, че си свързана с мен.
— Виждали са ни заедно — припомни му жената.
— Такива отношения не са необичайни или неочаквани и не са показателни за нищо повече.
— Такива ли са чувствата ти? — попита жената и в гласа й се промъкна твърда нотка.
Ентрери се усмихна насреща й.
— Не е въпросът как се чувствам, нали? Важно е как ни възприемат или как ще ни възприемат. Имали сме кратка и бурна връзка, но пътищата ни са се разделели в Кървав камък и всеки е заживял живота си.
Калихай обмисли думите му, обмисли цялата ситуация за момент, после поклати отрицателно глава.
— По-добре да дойда с теб — настоя тя и се завъртя към раклата, която съдържаше екипировката й за пътуване.
— Не — заяви Ентрери и тонът му не оставаше място за дебати.
Жената бе доволна, че е с гръб към него, в противен случай той щеше да забележи внезапната й гримаса.
— Не е мъдро и нямам намерение да те поставям в такава опасност — обясни Ентрери. — Нито пък по собствено желание ще се лиша от предимството, което ще ми дадеш като таен съюзник.
— Предимство? — изплю думите Калихай и се обърна с лице към него. — Това ли е целта на съществуването ти? Да търсиш предимство? Ще се откажеш от удоволствието заради тактическо предимство, от което вероятно няма да имаш нужда?
— Щом поставяш въпроса по този начин — отвърна Ентрери, — да.
Калихай се стегна, сякаш я бяха зашлевили.
— Няма да позволя нито слабините ми, нито сърцето ми да ни навлекат гибел — каза й убиецът. — Пътят пред мен е тъмен, но вярвам, че е кратък.
Гласът му се промени и стана дрезгав и сериозен, но вече не беше груб и гробовен.
— Няма да те поведа към гибелта ти от егоизъм — обясни той. — Няма да сме разделени за дълго — може би за не повече, отколкото първоначално бяхме планирали.
— Или ще умреш из северните земи без мен.
— В такъв случай ще съм двойно благодарен, че не съм ти позволил да си до мен.
Калихай се опита да разбере собствените си чувства достатъчно добре, че да отговори. Трябваше ли да му е сърдита? Трябваше ли да е обидена? Трябваше ли да му благодари, че я поставя над собствените си желания?
Почувства се сякаш се увива в разпростиращи се паяжини, където дори емоциите й трябваше да изиграват преструвка вътре в преструвката.
— Не дойдох да се караме — каза Ентрери и гласът му отново бе спокоен.
— Тогава защо си дошъл? За да ме вземеш за последен път преди да изчезнеш от живота ми ли?
— За жалост нямам време — отвърна той. — И няма да напусна живота ти. Това е временно. Длъжен съм да те държа в течение за пътуванията си.
— Длъжен си да ми кажеш, че най-вероятно ще умреш от нечия друга ръка? — попита Калихай и в момент на особена злоба се запита как ли би реагирал Ентрери, ако разпознаеше двойното значение на думите й.
Той обаче очевидно не можа, защото започна да клати глава в знак на отрицание и бавно се приближи.
Калихай забеляза колана и камата, почиваща на бедрото му.
Но точно в този момент вратата се отвори и Джарлаксъл надникна в стаята.
— А, прекрасно, останал си облечен — изрече той и малко преувеличено намигна.
— Каза, че имам време — изръмжа му раздразненият Ентрери, докато се обръщаше към него.
— Опасявам се, че подцених схватливостта на враговете ни — призна мрачният елф. — Целуни момичето за сбогом и да се махаме оттук. Щеше да е за предпочитане, ако го бяхме направили преди известно време.
Ентрери се обърна към Калихай. Не я целуна отново, а просто взе ръцете й в своите.
— Не е за дълго — обеща и последва мрачния елф.
Калихай остана на място дълго след като вратата се затвори, а емоциите й бушуваха от объркване през страх до гняв и обратното. Погледна отново към портрета на покойната си приятелка и се зачуди дали ще загуби и Ентрери във ваасанската пустош.
Нямаше избор. Единственото, което й остана, бе да стисне юмруци и зъби в безпомощно раздразнение.
Част 2
По произход или по дела
Не съм крал. Нито по темперамент, нито по желание, нито по произход, нито заради нечие настояване. Аз съм просто незначителен участник в събитията в малък регион от големия свят. Когато дните ми отминат, ще бъда запомнен, надявам се, от онези, чийто живот съм докоснал. Когато времето ми отмине, ще ме помнят, надявам се, с добри чувства.
Може би онези, които са ме познавали или на които са повлияли битките и делата ми, ще разказват на децата си приказки за Дризт До’Урден. Може би няма.
Но най-вероятно отвъд това евентуално второ поколение името и делата ми са обречени да попаднат в прашните ъгли на забравената история. Тази мисъл не ме натъжава, защото меря успехите си чрез това, с което съм допринесъл за тези, които обичам и които ме обичат. Не съм скроен за славата на кралете, за грандиозната репутация на великан сред мъжете — подобно на Елминстър, който променя света по начини, които ще повлияят на бъдещите поколения.
Кралете, като моя приятел Бруенор, допринасят за своето общество по начин, който предначертава живота на техните потомци, и затова той ще живее като име и дела, докато съществува кланът Боен чук най-вероятно и надявам се още хилядолетия наред.
Често мисля за живота на кралете, за мислите на владетеля, за гордостта и великодушието, за егоизма и за службата.
Има качество, което отделя водача на клан като Бруенор от човека, който отговаря за цяло кралство.
За Бруенор, заобиколен от джуджета, които искат членство в клана му, род и вид са едно и също. Бруенор поддържа отношения, всъщност приятелство, с всяко джудже, всеки човек, всеки мрачен елф, всеки полуръст, всеки гном, който пребивава в Митрал Хол.
Техните рани са негови рани, техните радости са и негови. Познава всички по име и обича всички, сякаш са членове на семейството му.
Същото не може да се каже за крал, който властва над по-голяма нация. Колкото и добри да са намеренията му, колкото и чисто да е сърцето му, за крал, който властва над хиляди, над десетки хиляди, е нужна емоционална дистанцираност и колкото повече са поданиците му, толкова по-голяма е дистанцията, и толкова повече поданиците ще бъдат редуцирани до нещо по-малко от хора, до прости числа.
Кралят ще знае, че в този град живеят десет хиляди. В другия живеят пет хиляди, а в съседното село има петдесет.
Те не са семейство, нито приятели, нито лица, които ще разпознае. Не може да знае надеждите и мечтите им по никакъв начин, и затова, ако го вълнуват, трябва да се моли, че наистина са общи мечти и нужди и надежди. Един добър крал ще разбира тази обща човечност и ще работи, за да подобри всичко при властването си. Такъв владетел приема отговорностите на позицията си и ще се отдаде на благородната задача да служи. Може да го движи егоизмът, нуждата да бъде обичан и уважаван, но мотивацията няма значение. Крал, който иска да бъде запомнен с добро, като защитава най-добрите интереси на поданиците си, властва мъдро.
Точно обратното, владетел, който управлява чрез страх, независимо дали от него или от някой преувеличен враг, когото използва като средство за контрол, не е мъж или жена с добро сърце. Такъв бе случаят в Мензоберанзан, където матроните майки държат своите подчинени в непрекъснат страх и ужас, както от тях и богинята паяк, така и от множество врагове, някои истински, някои умишлено измислени или създадени с едничката цел да затвърдят хватката на матроната.
Чудя се кой би си спомнял матрона с добро с изключение на тези, получили власт благодарение на такова зло създание?
Във воденето на война един крал ще намери най-великото си наследство — и нима това не е трагедията, която тормози разумните раси от зората на времето?
В това също, може би именно в това, може ясно да се прецени колко достоен е един крал. Никой крал не може да почувства болката от раната на войника, но един добър крал ще се страхува от тази рана, защото ще го боли толкова дълбоко, колкото мъжа, който я е получил.
Когато взема предвид „бройката“ свои поданици, добрият крал никога няма да забрави най-важната цифра; едно. Ако генералът провъзгласи победа и възкликне, че само десет души са загинали, добрият крал ще смекчи празнуването с тъга за всеки един, всеки добавящ тежест върху сърцето му.
Едва тогава ще може да претегли бъдещите си планове правилно. Едва тогава ще разбере пълната тежест на тези решения, не просто за кралството, но за този един, или десет или петстотин, които ще загинат или ще бъдат осакатени в негово име и за неговите придобивки и общия интерес. Крал, който чувства болката от раните на всеки човек, или глада във всяко детско коремче, или тъгата на всеки мизерстващ родител е крал, който ще постави страната си над короната и народа над себе си. Ако липсва съчувствие, всеки крал, дори и човек с безупречен нрав, няма да се окаже нищо повече от тиранин.
Иска ми се хората да можеха да избират кралете си! Иска ми се да можеха да преценяват сърцата на тези, които желаят да ги водят!
Защото, ако този избор беше честен, ако представянето на кандидата за крал беше ясно и истинско описание на неговите надежди и мечти за стадото, а не нагаждачески апел към най-низшите инстинкти на тези, които биха избирали, тогава всички щяха да израстват с кралството или да споделят болката и загубите. Като семейство или група истински приятели, или джуджешки кланове, ще празнуват своите общи надежди и мечти с всяко свое действие.
Но хората не избират, поне не и в частите на Фаерун, които сами известни. По произход или по дела, линиите са начертани и ние се надяваме, всеки със своя народ, че мъж или жена, притежаващи съчувствие, ще се възкачат или че който и да ни управлява, ще го направи, разбирайки болката от раните на всеки един войник.
Край Митрал Хол разцъфтява ново кралство с необичаен състав. Защото тази земя, кралството Много стрели е управлявано от един-единствен орк. Оболд е името му; той успяваше да се измъкне от всеки един сандък с очаквания, в който го слагахме двамата с Бруенор или всеки друг, опитал се да го прецени. Не, не изпълзя, а разби стените им на подпалки и тръгна напред като нещо отвъд ограниченията на расата му.
Дали това е мое предположение, или наблюдение?
Трябва да призная, че е моя надежда, защото още няма как да знам.
Така че моята интерпретация за действията на Оболд до този момент е ограничена от позицията ми и изкривена от риска да съм оптимистично настроен.
Но Оболд не продължи с атаката си, както очаквахме, че ще направи, когато това действие щеше да обрече хиляди от поданиците му на зловеща гибел.
Може би беше чист прагматизъм; кралят орк мъдро усети, че придобивките му не могат да се увеличат и затова сведе поглед и зае защитна позиция, за да ги гарантира. Може би когато ги е подсигурил и без заплахата от атака от съседните кралства ще се прегрупира и отново ще продължи с нападението си. Надявам се, че случаят не е такъв. Моля се кралят орк да притежава повече съчувствие — или дори повече егоизъм в нуждата да бъде обожаван освен да всява страх — отколкото е типична за войнолюбивата му раса. Мога само да се надявам, че амбициите на Оболд са били смекчени от осъзнаването на цената, която плащат обикновените хора за грешките или фалшивата гордост на владетеля си.
Няма как да знам. И когато осъзнавам, че подобно съчувствие ще постави този орк над много от владетелите на добрите раси, осъзнавам, че съм дързък дори в самото изговаряне на тези фантазии. Страхувам се, че Оболд спря най-вече защото знаеше, че не може да продължи, без да изгуби онова, което вече е придобил.
Както изглежда прагматизмът, а не съчувствието спря военната машина на Оболд.
Ако случаят е такъв, така да бъде. Дори и само заради тази простичка практичност този орк се издига много по-високо от останалите представители на расата си. Ако само прагматизмът е достатъчен да спре инвазията и формирането на кралство, тогава може би същият този прагматизъм е първата стъпка към придвижването на орките в посока цивилизация.
Дали тогава всичко това е процес, движение към все по-добър и по-добър поминък, който ще доведе до най-висшата форма на кралство? Надеждите ми са такива. Няма да е издигане по права линия, това е сигурно. За всяка крачка напред, както с прекрасния Град на сребърната луна на лейди Алустриел, например, ще има крачки назад.
Може би светът ще свърши преди добрите раси да имат възможност да се насладят на мира и просперитета на идеалното кралство.
Нека бъде така, защото това е най-важното пътуване.
Поне такива са надеждите ми, но удар по тези надежди е страхът ми, че всичко е игра и никой не я играе по-умело от онези, които ценят собственото си „аз“ повече от общността. Въздигането до кралската титла е път, изпълнен с битки, и по него не ходят нежни мъже и жени. Хората, които ценят общността, често биват измамени и унищожени от мошеника, чието сърце е подхранвано от егоистични амбиции.
За онези, които извървяват пътя докрай, на чиито плещи лежи тежестта на водачеството, единствената надежда се намира в царството на съвестта.
Крале, чувствайте болката на своите войници.
Чувствайте мъката на своите поданици.
Не, аз не съм крал. Нито по характер, нито по желание. Смъртта на един-единствен войник би разбила сърцето на крал Дризт До’Урден. Не завиждам на добрите управници, но се страхувам от онези, които не разбират, че поданиците им имат имена или че най-великата придобивка за личността са одобрението и любовта в резултат на всеобщото добруване.
Глава 10
Замъкът Д’аерте
Денят бе мек за сезона, макар да бе мрачен и с постоянно просмукващ се дъждец. Облаците се бяха разредили точно преди залез-слънце, отнесени от северния вятър, който се бе спуснал от Великия глетчер подобно на студените мъртвешки пръсти на самия крал вещер. Проясняването бе позволило на жителите на Палишчук да се насладят на лъчист червен залез, но когато заблещукаха звездите, въздухът бе станал толкова студен, че с изключение на малцина повечето се бяха прибрали по домовете си, където ги чакаха заредените с торф огнища.
Не такъв бе случаят с Уингхам и Арраян. Те стояха рамо до рамо на северната стена на Палишчук, взираха се и се чудеха. Пред тях върху мрачната земя проблясваха в сребристо ручейчета и локви, подобно на вени по тялото на огромен спящ звяр, замръзнал като почвата отдолу.
— Смяташ ли, че ще се разтопят отново преди първите снегове? — обърна се Арраян към много по-възрастния си чичо.
— Случвало се е сковаването да започне и по-рано през предишни години — отвърна Уингхам. — Една година дори нямаше никакво топене.
— 1337-ма — изрецитира Арраян, защото беше чувала историята за двугодишния мраз от Уингхам много пъти. — Годината на Странстващата девица.
Старият орк се усмихна на раздразнения й тон.
— Говореше се, че за това е бил виновен велик бял дракон — подкачи я Уингхам с началото на една от многото народни приказки, които се бяха появили заради онова необикновено студено лято.
Арраян отново завъртя очи и Уингхам се разсмя от сърце и я прегърна през рамо.
— Може тази зима да се окаже от онези, за които ще разказвам приказки през следващите десетилетия — каза жената най-накрая с достатъчно тревога в гласа, че да изтрие усмивката от набръчканото и обветрено лице на Уингхам.
Той я притисна по-близо до себе си и Арраян повдигна ръце и придърпа обшитата с кожи качулка по-плътно около премръзналите си бузи.
— Годината и досега бе изпълнена със събития — отвърна Уингхам. — При това с щастлив край…
Той млъкна, когато тя му отправи изпълнен с безпокойство поглед и се поправи:
— С щастлива среда.
И наистина, приключението, което считаха за успешно приключило с победата над драколича, се бе завърнало при тях отново с пристигането на Артемис Ентрери и Джарлаксъл няколко дни по-рано. Двойката бе дошла в Палишчук, яхнала адските жребци, черни като въглени и с копита, пръскащи огън по замръзналата тундра.
Естествено бяха посрещнати горещо, като герои.
Бяха заслужили признанието си заради делата си като спътници на Арраян и Олгерхан и им бяха предоставени безплатен подслон и храна в Палишчук по всяко време до края на живота им. При пристигането им дори се бе разразил спор между жителите кой да ги подслони.
Колко бързо се бяха променили нещата след тази първа среща.
Защото двойката нямаше намерение да остава.
Просто минаваха през града по пътя си към завладяния замък — замъка Д’аерте, го бе нарекъл Джарлаксъл.
Техният замък, седалището на властта им, центърът на кралството, над което смятаха да властват.
Кралството, над което смятаха да властват.
Кралство, което щеше да обкръжава или включва Палишчук.
Нямаше отговор на множеството въпроси, с които управниците на Палишчук бяха засипали изненадващата двойка. Джарлаксъл просто бе кимнал и добавил:
— Изпитваме единствено възхищение и уважение към Палишчук и ви считаме за истински приятели в това чудно приключение, в което се впускаме.
Бяха напуснали града през северната порта на гърбовете на страховитите си жребци и макар неколцина от управниците на Палишчук да бяха призовали двойката да бъде задържана и разпитана, никой нямаше куража да се изправи пред тях.
Но те се бяха завърнали и градските разузнавачи непрекъснато влизаха и излизаха с доклади за сенчести фигури, обикалящи по страховитите стени на замъка и за гаргойли, излитащи и кацащи на други места по бойниците и кулите на магическата постройка.
Арраян погледна по протежението на стената, където в напрегнато очакване стояха двойно повече стражи от обикновено.
— Смяташ ли, че ще се появят? — попита тя.
— Те?
— Гаргойлите. Чух разказите за битката, водена в Палишчук, докато аз се сражавах между стените на замъка. Смяташ ли, че тази или утрешната вечер ще донесе ново изпитание за града?
Уингхам погледна обратно на север и сви рамене, но все още поклащаше глава, когато отпусна рамене.
— Скаутите твърдят, че са видели гаргойли в нощния мрак — каза той. — Мога да си представя страха им, докато са се промъквали покрай онова ужасяващо място.
Арраян погледна към него в същия миг, когато и той обърна очи към нея.
— Дори и да е вярно, че Артемис Ентрери и Джарлаксъл са върнали замъка към живот, не се страхувам от атака от тяхна страна — продължи Уингхам. — Защо щяха да си правят труда да спират в Палишчук и да обявяват приятелството си, ако смятат да ни нападат?
— За да приспят бдителността ни?
С кимване Уингхам насочи вниманието й обратно към удвоения брой стражи по стената.
— Предполагам, че практически нямаше да имаме стражи, ако просто бяха минали покрай града и съживили замъка, за да ни нападнат, докато ние си живеехме с вярването, че битката е приключила успешно.
Арраян отдели момент да обмисли тези думи и отново отправи поглед на север. Усмихна се, когато отново срещна очите на Уингхам.
— И все пак не си ли любопитен?
— Повече от теб — отвърна старият търговец с дяволита усмивка. — Викни Олгерхан, моля те. Ще ми е приятна компанията му, докато пътуваме към дома на бившите ни съюзници.
— Бивши?
— Трябва да вярваме, че са и настоящи.
— И да се надяваме.
Уингхам се усмихна.
— Замъкът Д’аерте — промърмори той, докато Арраян се спускаше по стълбата. И добави още по-тихо: — Това предвещава само неприятности.
Два чифта очи се взираха отдалече в Уингхам и Арраян и никоя от двойките не подозираше за другата. На южната стена на магическия замък на север от Палишчук Джарлаксъл и Ентрери не се бяха свили под тежки вълнени плащове — нищо толкова досадно за Джарлаксъл, който бе взел малка червена сфера и я бе поставил на стената между тях, след което бе изрекъл заповедна дума. Камъкът бе засиял в червено и скоро бе започнал да излъчва топлина със силата на малък лагерен огън. Северният вятър, който се спускаше от Великия глетчер, все пак ги щипеше, защото се намираха на тридесет стъпки височина върху стената, но топлината вършеше работа.
— Сега какво? — попита Ентрери, след като в продължение на много минути се взираха мълчаливо през милите, делящи ги от мъждивите проблясъци на нощните огньове на Палишчук.
— Ти започна битката — отвърна Джарлаксъл.
— Избягахме от Цитаделата. По-добре, отколкото да се бием с тях на всяка уличка на Хелиогабалус.
— Става дума за по-голяма битка от тази с Цитаделата — обясни спокойно Джарлаксъл, използвайки онзи самоуверен и логичен тон, който изправяше Ентрери на нокти.
Винаги, когато Джарлаксъл се чувстваше спокоен за нещо, Ентрери от опит бе установил, че назряват големи неприятности.
— Разбунихме гнездото между краля и Кнеликт — съгласи се Ентрери. — Значи сега трябва да изберем страна.
— И ти би избрал?
— Гарет.
— Съвест?
— Практичност — контрира Ентрери. — Ако ще има открита война между Цитаделата на убийците и крал Гарет, Гарет ще спечели. Виждал съм подобно нещо преди, в Калимпорт, а и на теб са ти известни подобни борби в Мензоберанзан. Когато някоя гилдия почне да боде твърде силно по задниците на официалните власти, те отвръщат на удара.
— Значи смяташ, че крал Гарет ще унищожи Кнеликт и Цитаделата на убийците? Че ще ги изтрие от лицето на земите на Кървав камък?
Ентрери помисли малко върху това, после поклати глава.
— Не. Ще ги изтика от улиците обратно в отдалечените им скривалища. Някои от тях вероятно ще загинат.
Някои от водачите на Цитаделата ще бъдат убити или затворени. Но Гарет никога няма да се отърве истински от тях. Това никога не е начинът — спря се и обмисли собствените си думи, после се подсмихна. — Няма да иска да се отърве изцяло от тях.
Джарлаксъл го наблюдаваше с крайчеца на очите си и Ентрери забеляза леката усмивка, която се разливаше по лицето на мрачния елф.
— Крал Гарет е паладин — припомни му елфът. Нима се съмняваш в искреността му?
— Има ли значение? За Гарет и приятелите му е добре Цитаделата на убийците да се спотаява в сенките, това напомня на хората в Дамара за алтернативата на техния крал герой. Той не е Елъри, може би, така че няма да прави сделки с тях, но пак ги използва. Такава е природата на властта.
— Имаш циничен поглед върху света.
— Напълно оправдан е, уверявам те. И е точен.
— Не съм казал, че не е.
— И въпреки това сякаш смяташ, че Гарет е безукорен, защото е паладин.
— Не, смятам го за предвидим, защото е воден повече от принципи — зле оправдани или не, — отколкото от прагматизъм. Крайната цел на Гарет винаги е ясна, нали? Цитаделата може да обслужва интереса му добре, но е твърде заслепен от догми, за да види тази истина.
— Все още не си отговорил на въпроса ми — припомни Ентрери. — Какво правим ние?
— Изглежда очевидно.
— Просветли ме.
— Винаги.
— Сега.
Джарлаксъл изпусна раздразнителна въздишка.
— Ще обявим независимостта си от крал Гарет, естествено.
* * *
Далече от двойката, близо до залата, където лежаха костите на драколича Уршула, Кимуриел Облодра се съветваше с лейтенантите си, излагайки плановете за защита на замъка, за нападения от стените и портите и най-важното — за организирано и бързо отстъпление до същата тази стая. Близо до мрачния елф с мека синя светлина сияеше магически портал. От него прииждаха още мрачни елфи от Бреган Д’аерте, подкарали групи гоблини, коболди и орки, които мъкнеха провизии, оръжия и мебели, изработени предимно от здравите гъби, виреещи в Подземния мрак.
През портала преминаваше постоянен поток, а други мрачни елфи се отправяха в обратна посока към еквивалентния магически портал в лабиринта от тунели на великия Хищен процеп в Мензоберанзан, комплексът, който Бреган Д’аерте наричаха свой дом.
— Колкото по-бързо се махнем, толкова по-добре — отбеляза единият от лейтенантите на Кимуриел и макар останалите да кимнаха в знак на съгласие, Кимуриел му хвърли яростен поглед.
— Моля те, изясни — подкани го псионистът.
— Това място е неспокойно — отвърна мрачният елф. — Изпълнено е с енергия, която не разпознавам.
— И следователно е енергия, от която се страхуваш?
— Решетката на предната порта… израства — добави друг войн. — Била е повредена при влизането с взлом, а сега се поправя сама. Това не е обикновена постройка, а магическо живо създание.
— Това място различава ли се по нещо от кулите на Кристалния отломък? — попита първият лейтенант.
— Имаш предвид дали Джарлаксъл се различава — отбеляза Кимуриел и никой от двамата не отрече този възглед.
— Не знам — отвърна честно псионистът. — Макар да вярвам, че в случая Джарлаксъл действа по собствена воля и умисъл. Ако не вярвах, нямаше да ни доведа в това проклето място.
Той насочи погледите им към портала и друга група преминаващи гоблини, които мъкнеха няколко навити на руло гоблени и килими.
— Той разпознава извъртанията…
— Лесна възможност — вметна един от другите.
Край тях двойка гоблини се спъна и залитна, изсипвайки из стаята съдържанието на изработен от гъба сандък. Веднага се намесиха водачи мрачни елфи и размахаха камшици по плътта на клетите създания, които паднаха на четири крака в опит да съберат счупените парчета.
Войниците край Кимуриел кимнаха, разпознавайки истината в думите, че не носеха нищо наистина ценно в замъка, само обикновено обзавеждане и простички украси.
И пушечно месо, разбира се. Гоблини, орки и коболди, всичките лесно заменими за мрачните елфи, подобно на евтина, изработена от гъби мебелировка.
* * *
— Нашата независимост? — попита Ентрери, след като прекара доста време в изумено мълчание. — Не може ли просто да напуснем земите на Кървав камък?
— И да вземем замъка с нас?
Ентрери млъкна, най-накрая схванал машинациите на мрачния елф.
— Ти беше сериозен, когато предупреди Палишчук да остане неутрален, така ли?
— Трябва да изберем име за кралството си — отвърна Джарлаксъл, пренебрегвайки въпроса, с което му даде отговор. — Имаш ли предложения?
Ентрери го изгледа скептично.
— Ръкавицата е хвърлена — отвърна Джарлаксъл. — Ти я метна в краката на Кнеликт, като не уби търговеца.
Ентрери отново погледна встрани с присвити устни.
— Нима мъжът не бе достоен за острието ти? Или пък не го заслужаваше?
Ентрери обърна изпълнен с омраза поглед към мрачния елф.
— Така си и помислих — отвърна Джарлаксъл. — Можеше да намериш по-подходящ момент да откриеш съвестта си. Но това няма значение, защото така или иначе щеше да се стигне до същия момент. Предполагам, че е по-добре, че се случи сега, а не когато Кнеликт придобиеше по-добра представа какво има насреща си.
— И какви сме ние? Двойка необуздани глупаци, малка армия от гаргойли и немъртъв дракон, когото едва контролираме?
— Погледни по-внимателно — каза лукаво Джарлаксъл и насочи вниманието на Ентрери към кулата с часовите вдясно от портата. Там се помръдна слаба фигура, така тиха и сякаш не по-материална от сянка.
Мрачен елф.
Ентрери обърна очи към Джарлаксъл.
— Кимуриел?
— Бреган Д’аерте — отвърна Джарлаксъл. — Достатъчно количество роби преминават постоянно през магическите порти. Ако искаш да започнеш война, приятелю, ти трябва армия.
— Да започна война?
— Надявах се, че ще можем да го направим по-лесно с подставени лица — призна Джарлаксъл. — Надявах се, че ще успеем да накараме двата звяра — краля и Праотеца на убийците — да се разкъсат един друг. Ти проигра хода ни твърде бързо.
— И сега искаш да започнеш война?
— Не — поправи го Джарлаксъл. — Но не е и невярно.
Ако Кнеликт дойде, ще го отблъснем.
— С мрачните елфи, Уршула и останалите?
— С всичко, с което разполагаме. С Кнеликт не можеш да се спазариш.
— Нека просто се махнем.
Тези думи, изглежда, хванаха Джарлаксъл неподготвен. Той се подпря на стената и погледна на юг в мрака, който бе нарушаван само от светлината на няколко огньове, горящи в Палишчук и мъждукането на звездите.
— Не — отвърна най-накрая.
— Светът е голям и с лекота можем да се скрием.
Изглежда, че сме злоупотребили с гостоприемството.
— На Кнеликт.
— Това е достатъчно.
Джарлаксъл поклати глава в знак на отрицание.
— Можем да напуснем, когато пожелаем, благодарение на Кимуриел. За момента не искам да си тръгвам. Тук ми харесва — спря се при тези думи и остави усмивката си да говори, докато Ентрери най-сетне не се призна за победен с насмешливо изсумтяване, естествено. — Помисли си за Калихай, приятелю. Припомни си, че за някои неща си струва да се бориш.
— Ще се противопоставяме в момент, когато не е нужно. Калихай не е парче земя или създаден с магия замък. Нищо не й пречи да дойде с нас. Аналогията ти не струва.
Джарлаксъл кимна, приемайки забележката. Усмивката му обаче подсказа на Ентрери, че това няма значение. Джарлаксъл харесваше мястото. Очевидно за мрачния елф това бе достатъчно.
Ентрери отново погледна към ъгловата кула и макар да не забеляза движение, знаеше, че приятелите на Джарлаксъл са пристигнали. Помисли си за Калимпорт и катастрофата, която бяха причинили Бреган Д’аерте там, ликвидирайки гилдии, просъществували десетилетия и променяйки съотношението на силите с лекота.
Дали същото щеше да се случи в земите на Кървав камък?
Или амбициите на Джарлаксъл бяха дори по-зловещи? Кралство, съперничещо на Дамара. Кралство, изградено от армия мрачни елфи и роби за пушечно месо, или немъртви слуги и съживени гаргойли, изградено чрез пазарене с драколич?
Ентрери потрепери и причината не беше в студения северен вятър.
* * *
— Гаргойл — отбеляза Арраян и кимна по посока на стената на мрачния замък, където едно човекоподобно крилато създание бе прелетяло от една стражева кула на друга. — Замъкът е жив.
— Проклети да са — изръмжа Олгерхан, а Уингхам само въздъхна.
— Трябваше да сме по-умни и да не се доверяваме на мрачен елф — каза Арраян.
— Колко често съм чувал същите думи за нашата собствена раса — отвърна бързо Уингхам и предизвика изненаданите погледи на спътниците си.
— Замъкът е жив — повтори Олгерхан.
— И Палишчук не е бил заплашван — отвърна Уингхам. — Точно както обеща Джарлаксъл.
— Ще повярваш на думата на мрачен елф? — попита Олгерхан.
Отговорът на Уингхам дойде под формата на свиване на рамене и простичкото:
— Имаме ли избор?
— Веднъж победихме замъка — изръмжа предизвикателно Олгерхан и вдигна стиснат юмрук пред себе си, а мускулите на ръката му се издуха и стегнаха.
— Победихте неспособно да мисли творение — поправи го Уингхам. — Този път си има мозък.
— И то такъв, който е на няколко крачки пред нас — съгласи се Арраян. — Дори вътре, когато ме спасиха от Кантан. Когато те върнаха към живота с вампиричната кама на Ентрери — обърна се тя към Олгерхан и потуши голяма част от гнева му. — Джарлаксъл разбираше всичко, когато нито аз, нито магьосникът Кантан успяхме.
Чудя се дали още тогава целта му не е била да контролира замъка, а не да го разрушава.
— Замъкът му е тук, жив и могъщ, а крал Гарет е на юг — отбеляза Уингхам. — А Палишчук е между тях.
— Отново — изрече Арраян с примирение, — както бе и със Зенги.
* * *
— Вече не съм изненадан от непохватността на външните раси — обърна се Кимуриел Облодра към Джарлаксъл.
Двамата бяха застанали съвсем близо до мястото, където Джарлаксъл бе разговарял с Артемис Ентрери малко преди това и също гледаха на юг. Но не към Палишчук, защото Кимуриел бе насочил вниманието на Джарлаксъл към горичка обезлистени дървета леко вдясно, в сянката на малък хълм. Никой от мрачните елфи не можеше да различи в сенките фигурите, които Кимуриел бе посочил на бившия си господар — трима полуорки.
— Между тях има магьосник — каза Кимуриел. — Не е нищо особено и няма реална мощ.
— Арраян — обясни Джарлаксъл. — Има своите приложения и е приятна гледка за очите — доколкото някой с оркска кръв може да е, разбира се.
— Явно обещанието ти не е имало голям ефект в града.
— Предпазливи са и кой може да ги обвини за това?
— Ще разберат, че творението е пробудено — каза Кимуриел. — Гаргойлите летят наоколо.
Джарлаксъл кимна, показвайки, че го правят по негово нареждане.
— Забелязали ли са някой от скаутите ти? Знаят ли, че има други мрачни елфи освен мен?
Кимуриел се намръщи на нелепия въпрос. Мрачните елфи не биваха забелязвани от такива жалки създания като тези, освен ако не искаха да бъдат забелязани.
— Тогава им покажи — нареди Джарлаксъл.
Кимуриел го изгледа решително, на което Джарлаксъл кимна утвърдително.
— Ще използваш ужас, за да ги държиш на разстояние? — попита Кимуриел. — Това говори за дипломатическа слабост.
— Палишчук ще трябва да направи своя избор.
— Между Джарлаксъл и…
— Крал Артемис I — поправи го Джарлаксъл с усмивка.
— Между Джарлаксъл — настоя твърдоглаво Кимуриел — и крал Гарет ли?
— Искрено се надявам, че не — поне не и за още дълго време — отвърна Джарлаксъл. — Съмнявам се, че Гарет ще се отправи на север толкова бързо, но Цитаделата на убийците най-вероятно вече прониква в Палишчук. Надеждата ми е, че полуорките ще сметнат за неразумно да оказват помощ на Кнеликт и неприятната му банда.
— Защото ще се страхуват повече от Джарлаксъл и мрачните му елфи?
— Естествено.
— Тактиката ти на сплашване ще заработи срещу теб, когато крал Гарет се появи — предупреди Кимуриел и разбра, че е нацелил струна от дългата пауза, която направи Джарлаксъл.
— Надяваме се дотогава отдавна да съм се отървал от Кнеликт — обясни Джарлаксъл. — Тогава може да изградим някакво доверие с полуорките, комбинирано със страх, което да ги накара да държат Гарет на една ръка разстояние.
Кимуриел поклати глава и се обърна на югозапад.
— Покажи им — каза му Джарлаксъл. — И ги пусни да си вървят.
Точно в този момент Кимуриел нямаше намерение да поставя под съмнение решението на Джарлаксъл, защото думите, изречени неотдавна към недоверчивите му лейтенанти, бяха искрени. Това беше планът на Джарлаксъл и в интерес на истината, Кимуриел, въпреки нарастващата си увереност, осъзна, че пред него е изправен мрачен елф, оцелял в интригите на Мензоберанзан и други места в продължение на няколко века. Кога, с изключение на почти катастрофалната случка в Калимпорт, се бяха проваляли плановете на Джарлаксъл?
А тази почти катастрофална случка, припомни си Кимуриел, беше причинена до голяма степен от покваряващото влияние на артефакта, известен като Креншинибон.
Въпреки това псионистът не можа да удостои с успокоително изражение спътника си. Защото въпреки цялата история от успешни машинации, която Джарлаксъл можеше да предложи, Кимуриел се бе запознал доста подробно със скорошните събития в земите на Кървав камък и разбираше добре силата, която притежава крал Гарет Драконоубиец.
Осъзна, че Джарлаксъл не е сам в страховете си.
Той все още не бе възобновил контрола си над Бреган Д’аерте, макар да бе подканил Кимуриел да мобилизира всичките им ресурси. При цялата си външна увереност, Джарлаксъл подсигуряваше залога си, като позволяваше на Кимуриел пълен контрол. Защитаваше се именно от тази увереност.
Осъзнавайки комплимента, който Джарлаксъл му правеше за пореден път, Кимуриел отдаде чест, преди да си тръгне.
Глава 11
Примамката
Джуриймо Паскададъл опря гръб на стената на таверната и от гърдите му се изтръгна тежка въздишка на облекчение. На улицата отвън неколцина от другарите му лежаха мъртви или бяха ранени и извадени от строя, а други бяха отведени от главорезите на Тайна песен.
Беше наистина доволен, че му бяха дали позиция в ариергарда, да пази гърба на другарите си от Цитаделата, докато те се промъкваха към мрачния елф и убиеца.
— Тайна песен — промърмори под носа си, а гърлото му се изпълни с яд.
Вратата до него се отвори с трясък и мъжът извика и отскочи. Със залитане в кръчмата влезе Киникуипс Ситния, строен — по стандартите на полуръстовете — крадец с голяма слава в организацията. Киникуипс беше майстор на дегизировката и всъщност беше като ментор в този занаят в Цитаделата. Често бе основният полуръст при операциите на Цитаделата на убийците в Хелиогабалус. Бе прекарал почти две години, за да си създаде фалшива самоличност като бездомник. Докато го гледаше как се препъва в общата стая на кръчмата, Джуриймо осъзна, че прикритието му е било провалено. Ризата му бе разкъсана, а на лявото му рамо имаше ярка кървава следа. Значителна част от тъмнокафявата му коса липсваше, вероятно отскубната.
Той погледна към Джуриймо и мъжът почти припадна. Но Киникуипс беше твърде голям професионалист, за да издаде съучастника си, дори и с поглед, така че полуръстът веднага отклони очи и продължи да залита.
Остро свистене избухна по посока на Киникуипс и изключително необичаен снаряд под формата на трио черни железни топки, въртящи се на краищата на късо въже, прелетя покрай стреснатия Джуриймо и улучи отстъпващия полуръст в кръста и краката. Топките се увиха около горкия дребосък и се събраха заедно, съпроводени от хрущене и разрушителна ефективност чупейки кости и овързвайки го здраво.
Киникуипс се строполи на пода, падна на една страна и започна да се извива от болка и да хленчи. Масите се разбутаха във всички посоки, когато клиентите на кръчмата наскачаха, за да се отдалечат колкото се може повече от него.
Защото в заведението влезе страховито изглеждаща двойка, мъж елф и жена човек, облечени в черна кожа.
Очевидно елфът бе хвърлил топките, защото отиде спокойно да ги прибере, а на хълбока му се полюшваше изящен меч. Жената носеше двойка патрондаши, обсипани с блестящи ножове за хвърляне. Движеше се със същата грациозност като партньора си, което издаваше години тренировки.
С явна бруталност елфът разви и прибра топките, а полуръстът отново изписка от болка.
Джуриймо отмести поглед и се отправи към отворената врата. Жената извика след него, но той наведе глава и бързо премина през вратата, свивайки към улицата.
Там беше спрян от мъж в обикновена, мръсна роба.
Джуриймо се опита да го избута, но само с една ръка мъжът го спря изцяло.
Изражението на Джуриймо стана объркано и той погледна надолу към ръката.
С почти невидимо извиване и леко побутване мъжът с робата запрати залитащия Джуриймо обратно в стаята в неудобна близост до опасната жена.
— К-каква е тази атака? — заекна той и се огледа жаловито. Протестите заседнаха в гърлото му, щом срещна погледа на жената.
— Този? — попита тя и се обърна към елфа зад себе си.
В отговор елфът се облегна на счупеното бедро на падналия Киникуипс и полуръстът изкрещя от болка.
— Този? — обърна се към него елфът.
Полуръстът изкриви лице и погледна настрани, после изпъшка отново, когато елфът натисна бедрото му.
— Какво означава това? — настоя Джуриймо и внимателно отстъпи по-далече от жената.
Част от посетителите се размърдаха при тази явна проява на насилие и на Джуриймо му хрумна, че все пак може да намери някаква подкрепа.
Жената отмести поглед от него към мъжа с робата.
— А този, магистър Кейн? — попита тя.
Всяко движение в кръчмата бе преустановено моментално и настъпи мълчание.
Джуриймо трябваше да си напомни да диша, после се отказа от опитите, когато магистър Кейн застана пред него. Монахът го изгледа продължително и макар Джуриймо да се опита да отклони очи, поради някаква причина не можеше. Чувстваше се гол пред легендарния монах, сякаш Кейн гледаше право през него или право в сърцето му.
— Ти си от Цитаделата на убийците — заяви Кейн.
Джуриймо започна да пелтечи несвързано, като едновременно клатеше глава в знак на отрицание и кимаше.
Кейн продължи да го гледа.
Стените сякаш започнаха да се приближават към треперещия убиец. Почувства се така, все едно подът се надига и се опитва да го погълне, дори се надяваше това да се случи! В гърдите му закипя паника. Знаеше, че е разкрит — Кейн не беше задал въпрос, а бе изрекъл факт. И тези очи! Монахът не мигваше. Монахът знаеше всичко!
Джуриймо не посегна към собствения си нож, затъкнат в колана на гърба му. Не можеше да си представи да се бие с това чудовище. Сетивата му полудяха, инстинктите заменяха рационалните мисли. Внезапно извика и се хвърли към вратата… или се опита.
Пред погледа му проблесна бяла тояжка и го удари под брадичката. Сякаш в просъница почувства удара, сладкия топъл вкус на кръвта, изпълваща устата му, и усети, че тояжката се плъзва под мишницата му. Не видя Кейн да хваща свободния й край, зад лопатката му, но осъзна, макар и за миг, че е във въздуха, превъртя се през глава и след това падна. Падна по гръб и моментално се изправи на лакти…
… точно преди тояжката, тази смъртоносна бойна тояжка, да го удари по челото и да го залепи на пода.
— Отведете и двамата в замъка — нареди Кейн на подчинените си.
— Този трябва да го погледне свещеник, може би дори отец Дугалд — отвърна елфът, който стоеше надвесен над полуръста.
Кейн сви рамене, сякаш нямаше значение, и може би наистина беше така. Със сигурност свещениците щяха да облекчат дребосъка.
Може би дори щеше да има сили да извърви сам пътя към бесилката.
* * *
Създанието беше добре облечено по стандартите на благородниците на Дамара, особено като се вземе предвид оркското му наследство. Движеше се с аура на достойнство и величествен маниер, подобно на кралски куриер или иконом в един от най-великите домове на Града на бездънните води. Това не бе пропуснато от полуорките, които патрулираха по северната стена на Палишчук и наблюдаваха грациозното приближаване на орка. Вървеше напред съвсем безгрижно, макар няколко стрели да бяха насочени към него. Щом спря, се поклони учтиво и размаха една ръка, за да покаже, че държи свитък.
— Добра среща — изрече на перфектен общ език и с акцент, много по-различен от това, което стражите очакваха.
Звучеше почти превзето, а гласът му бе носов, нещо доста необичайно за раса, известна с плоски носове и широки ноздри.
— Моля ви да ми позволите да вляза в прекрасния ви град или ако това е невъзможно, да доведете водачите си.
— Каква работа имаш тук? — изломоти насреща му единият от стражите.
— Ами, добри ми господине, трябва да направя съобщение, разбира се — отвърна оркът и вдигна напред ръката, държаща свитъка. — При това съобщение, което господарят ми е заповядал да направя веднъж и само веднъж.
— Кажи го на нас и може да те пуснем — отвърна стражът. — Или пък не.
— Или може да повикаме Уингхам и съвета — добави втори страж.
— Или пък да не ги викаме — допълни първият.
Оркът се поизпъна и постави една ръка на бедрото си, едното му стъпало беше стъпило на земята, а другото — с пета нагоре. Не понечи да развие свитъка или да направи нещо друго.
— Е? — подкани го първият.
— Господарят ми е заповядал да направя съобщението само веднъж — отвърна оркът.
— Ами, значи имаш проблемче — отвърна стражът. — Щото ние няма да те пуснем и нямаме намерение да тревожим съвета, докато не разберем за какво си тук.
— Ще почакам — реши оркът.
— Почакаш? Ах, чистокръвни, колко дълго ще почакаш?
Оркът сви рамене, сякаш нямаше значение.
— Ще те оставим да измръзнеш до смърт на пътя пред портата, глупако.
— По-добре, отколкото да не се подчиня на господаря си — отвърна оркът без никакво колебание и това накара стражите да разменят любопитни, притеснени погледи.
Оркът измъкна скъпа, обшита с кожи пелерина и я обви плътно около раменете си, после се обърна леко, така че вятърът да е откъм гърба му.
— И кой ще да е тоз господар, че си готов да замръзнеш? — попита първият страж.
— Крал Артемис I, естествено — отвърна оркът.
Стражът повтори безмълвно името и очите му се разшириха. Погледна към другарите си само за да види, че те също се опитват да преглътнат думите, — Артемис Ентрери ли те изпраща?
— Разбира се че не, селяко — отвърна оркът. — Не съм достатъчно важен, че да разговарям с крал Артемис. Изпълнявам нарежданията на Първия гражданин Джарлаксъл.
Двамата водещи стражи се свиха обратно зад стената.
— Проклетите глупаци наистина го мислят — изрече единият. — Изградили са си кралство.
— Има разлика между това да изградиш и да кажеш, че си изградил — отвърна първият.
— Е, откъде тогава са си намерили паж? — попита другият. — Виж го, чуй го. Не е от типа дето можеш да намериш в ловна дружинка чистокръвни.
Трети страж се приближи до свитата двойка.
— Отивам да повикам Уингхам и съветниците — обясни той. — Ще искат да видят това — погледна през стената към неочаквания посетител. — И да го чуят.
След по-малко от половин час Уингхам, Арраян, Олгерхан, водачите на Палишчук и по-голямата част от жителите на града се бяха събрали на най-северния площад и наблюдаваха как странният куриер преминава наперено през вратата.
— Почти очаквам да видя как около него валят цветя — прошепна на Арраян Уингхам и магьосницата се изкиска, при все очевидната сериозност на ситуацията.
Без да обръща особено внимание на хихиканията в тълпата, чистокръвният орк застана в центъра на събралото се множество и с театрален жест и преувеличено движение на китката разви свитъка пред себе си, хващайки го с две ръце.
— Чуйте! Чуйте! — извика той. — И слушайте внимателно, о, добри ми жители на Палишчук в земята, известна преди като Вааса.
Това предизвика известно раздвижване.
— Известна преди? — прошепна Уингхам.
— Никога не вярвай на мрачен елф — добави Олгерхан и се наведе през Арраян, която вече не хихикаше, за да се обърне към Уингхам.
— Крал Артемис I обявява пълни и свободни права на Палишчук и гражданите му — продължи оркът. — Негово Величество не проявява никакви претенции върху прекрасния ви град, нито изисква плащането на десятък, нито отказва достъп до някой път, мост или открито пространство в рамките на цяла Д’аерте.
— Д’аерте? — повтори като ехо Уингхам и поклати глава. — Наименование на езика на мрачните елфи.
— С изключение, разбира се, на пътищата, мостовете и откритите пространства в самия замък Д’аерте — добави оркът. — И дори и там жителите на Палишчук са добре дошли… със специално разрешение за достъп, разбира се. Когато гледа към вас, крал Артемис не вижда враг и най-съкровеното му желание е царуването му да бъде белязано от търговия и просперитет за жителите на Д’аерте и Палишчук.
— За какво говори? — прошепна Олгерхан на Уингхам.
— Предполагам, война — отвърна съсухреният и опитен полуорк.
— Това е лудост — изрече Арраян.
— Никога не вярвай на мрачен елф — измърмори отново Олгерхан.
Арраян погледна към Уингхам, който просто сви рамене, докато чистокръвният приключи с четенето, което се състоеше предимно от рецитиране на титли и прилагателни — превъзходен, великолепен, удивителен, — които да украсят името на крал Артемис I от Д’аерте.
Когато приключи, оркът направи леко движение с китката и пусна пергамента с долната си ръка, при което той се нави на руло. С бързо и елегантно движение оркът го мушна под единия си ръкав и отново застана с ръка на бедрото.
Уингхам погледна към групата от трима съветници и зачака да му кимнат почтително, за да започне да отговаря — покана, която не беше неочаквана, защото полуорките от Палишчук често търсеха насоки от опитния Уингхам за делата отвъд уединения им град. Поне за неща, които не носеха непосредствена опасност от битка, каквато бе обичайната ситуация.
— А какво е името ви, драги господине? — обърна се към вестоносеца Уингхам.
— Аз съм без значение — долетя отговорът.
— Как искате да се обръщам към вас, като към чистокръвния, орка, или може би вестоносеца от Д’аерте? — попита Уингхам и пристъпи напред от тълпата, така че да огледа по-добре странното създание.
— Обръщайте се към мен, както бихте се обръщали към крал Артемис I — отвърна оркът. — Защото аз говоря и слушам вместо Негово Величество.
Уингхам погледна към градските съветници, които не можаха да предложат нищо освен усмивки и свиване на рамене.
— Молим да ни извините за очевидната изненада, крал Артемис — изрече Уингхам. — Такова известие, разбира се, бе неочаквано.
— Беше ви казано почти същото преди по-малко от десет дни, когато крал Артемис и първия гражданин преминаха през вашия чудесен град.
— И все пак…
— Не приехте ли думата му?
Уингхам спря, защото нямаше желание да прекрачи някоя невидима граница. Припомни си добре битката, която Палишчук беше водил с гаргойлите от замъка и нито той, нито някой от останалите искаха смъртоносната вечер да се повтори.
— Трябва да признаете, че предявяването на претенции към Вааса…
— Д’аерте — прекъсна го оркът. — Вааса ще се използва само когато се говори за онова, що е било, не за онова, което е.
— Предявяването на претенции към кралство тук, от крал и първи гражданин, доскоро неизвестни в земите на Кървав камък, е безпрецедентно, трябва да се съгласите — изрече Уингхам в опит да избегне явно съгласие или несъгласие. — И да, изненадани сме, защото има друг крал, който е предявил претенции към земята.
— Крал Гарет властва в Дамара — отвърна оркът. — Той не е предявявал формални претенции над земята, известна някога като Вааса, като се изключи настояването му да бъде прочистена от „вредители“, включително от една раса, която е наполовина от вашата кръв, в случай, че не сте забелязали.
Това предизвика раздвижване сред полуорките и във въздуха над неспокойната тълпа се понесоха не едно и две груби подмятания.
— Но, разбира се, изненадата ви не е неочаквана — продължи оркът. — И, естествено, е незначителна реакция в сравнение с тази, с която първият гражданин очаква да посрещнат вашия вестоносец, когато отпътува за Д’аертанската, известна преди като Ваасанска, порта и през прохода Кървав камък до селото със същото име — той протегна ръка и подаде на Уингхам втори свитък, запечатан с восъчен печат.
— Всичко, което крал Артемис I ви моли да направите и което, естествено, е във ваш интерес, е да изпратите куриер до крал Гарет, който да му поднесе вестта за раждането на Д’аерте. Добре ще е, ако крал Гарет прекрати смъртоносните си дейности в границите на Д’аерте веднага, в името на мира между двете ни страни.
И наистина — завърши с дълбок поклон оркът — такова разбирателство е всичко, което крал Артемис I желае.
Уингхам нямаше какво да отговори на тези думи, и как би могъл да има? Прие навития пергамент, погледна отново към странния печат от зелен восък, който му бе непознат, и после премести поглед към обърканите съветници.
Докато погледне обратно, оркът вече бе тръгнал наперено към северната порта.
Никой не направи опит да му попречи.
* * *
— Това ти хареса — каза Джарлаксъл с кисела физиономия, но не получи отговор от псиониста.
— Ще ме сърби цяла десетдневка от носенето на оркска обвивка — отвърна Кимуриел.
— Стоеше ти добре.
Кимуриел се намръщи — доста необичайна емоция от затворения мрачен елф.
— Новината ще стигне бързо до Дамара — предположи Джарлаксъл. — Уингхам най-вероятно ще изпрати Арраян или друг магьосник да отнесе съобщението преди пътищата да бъдат затворени от дълбоките снегове.
— Тогава защо не изчака да паднат снеговете? — попита Кимуриел. — Даваш време на Гарет да улесни преминаването си.
— Давам му? — отвърна Джарлаксъл и се наведе напред през бойниците на замъка. — Приятелю, аз разчитам на това. Не искам глупакът Кнеликт да се окаже тук без конкуренция и очаквам, че Гарет ще е по-разбран, отколкото предадения магьосник от Цитаделата на убийците. За Гарет ще бъде въпрос на политика. За Кнеликт вече е лично.
— Защото пътуваш с глупак.
— Не бих очаквал търпение от човек — отвърна Джарлаксъл. — Не живеят достатъчно дълго. Ентрери просто придвижи ситуацията напред, нищо повече. Дали сега, преди яростната атака на зимата или по време на студените пролетни дъждове, Гарет ще настоява за отговори. По-добре да го изправим срещу Кнеликт пред портите ни, вместо да се разправяме с всеки по отделно.
* * *
Нещастието на Атрогейт от това, че е в затвора, беше смекчено донейде от щедрите количества медовина и ейл, които му предоставяха тъмничарите. Не би позволил някой да каже, че не може да пречисти — е, всъщност той използва „прокара“, защото „пречисти“ му бе малко сложна дума — мъката си с няколко паунда храна и няколко галона ейл.
Така че седна на твърдото си легло в малката, но не и неудобна килия, и започна да тъпче устата си с хляб и кейк и да ги прокарва, обръщайки бързо халби със златистокафеникава течност. За да минава по-бързо времето между хапките, глътките, оригванията и пръдните, Атрогейт пееше любимите си джуджешки песни като „Скачай на въже от оркски вътрешности“ и „Пусни си дълга брада, жено, или зимата ш’ти смръзне зърната“.
Последната я пазеше за моменти, когато пред килията му заставаха на стража жени елфи или хора и специално се стараеше да извиси гласа си до гръмовни висоти, когато стигнеше до рефрена „разклати ги за глезените, че да надникнеш под фустите им“.
При цялото му беснеене и изпълнено с оригвания привидно добро настроение Атрогейт не можеше да пренебрегне непрестанното тропане на чуковете пред високото прозорче на килията му. Късно през една осветена от луната вечер, след като бе изчакал да чуе равномерното дишане на стража пред килията си, показващо, че е в дебрите на съня, джуджето бе изправило до стената кревата си и се бе покатерило достатъчно високо, че да успее да надникне.
Строяха бесилка с отвор в пода.
На Атрогейт му бе заявено какво е престъплението му срещу крал Гарет и знаеше добре наказанието за предателство. И макар да съдействаше и да бе предал няколко от шпионите на Кнеликт в Хелиогабалус — мъже, които така или иначе никога не бе харесвал — никой от представителите на Гарет не му бе намекнал, че присъдата му може да се отложи или дори намали.
Имаше ейл и медовина и достатъчно храна. Реши, че поне може да е дебел, когато капакът се отвори под него, така че вратът му да се счупи бързо и да не се поклаща наоколо, напикавайки се пред зяпачите. Беше виждал подобни случаи няколко пъти и бе решил, че няма да е подобаващ край за някого с толкова постижения.
Може би дори щеше да успее да се спазари името му да остане на плакета пред Ваасанската порта…
Точно тази мисъл се въртеше в главата му една вечер, когато вратата на килията му се отвори и в стаята пристъпи позната фигура.
— Ах, Атрогейт, ще е необходимо нещо повече от зимата в земите на Кървав камък, че да си строен за пролетта — изрече Келедон Кирни.
— Стройното е за елфите — изсумтя джуджето към чаровния крадец, в чиито вени имаше немалко елфическа кръв. — За онези, които имат нужда да се въртят и извиват, за да се измъкнат от пътя на чуковете.
— Не смяташ ли, че е мъдро?
— Ба! — изпуфтя Атрогейт и изпъчи гърди, удряйки по тях със свития си на топка юмрук.
— А ако този чук вместо това е отличен елфически меч?
— Ще го сграбча и ще го счупя, после ще те хвана за ръката и ще те дръпна за една крепка прегръдка от Атрогейт.
Келедон се ухили широко.
— Не ми ли вярваш? Ами иди и донеси това хубаво елфическо острие. Като си тръгнал, донеси и тетива, ама не от тия за стрелба. Ще ти извия меча и ще ти посвиря мелодия, която ще те накара да потанцуваш, преди да те гушна хубаво.
— Не се съмнявам, че можеш да го направиш, Атрогейт — отвърна Келедон и джуджето го изгледа напълно объркано. — Подвизите ти във Вааса се възпяват надлъж и нашир из земите на Кървав камък. Жалко е, а съм сигурен, че и крал Гарет ще се съгласи, щом пристигне тази вечер, че един такъв талант като Атрогейт е избрал да се съюзи с подобните на Тимошенко.
— Дедето ли? Ба, никога не съм го виждал.
— Кнеликт тогава, и не отричай.
— Ба! — изсумтя Атрогейт отново. — Нямате доказателства да ме обесите.
— Да те обесим? — изрече Келедон Кирни с пресилена недоверчивост в гласа и Атрогейт усети, че сръчният измамник е особено добър в тази игра. — Но, уважаемо джудже, ние никога не бихме благоволили да направим подобно нещо. Не, смятаме да направим публично тържество в твоя чест, като благодарност за помощта ти при залавянето на толкова много престъпници от ужасяващата Цитадела на убийците.
Атрогейт го изгледа с омраза, защото заплахата правеше перспективата за обесване съвсем приемлива.
Самата мисъл за ядосания Кнеликт изпрати тръпки по здравия гръбнак на джуджето.
— Може даже да има рицарска титла за Атрогейт, героя на Вааса, а сега герой на короната в Хелиогабалус.
Джуджето се изплю на пода.
— Гадинка си, а?
Келедон се разсмя насреща му и излезе от малката килия. Спря се на вратата и се обърна към джуджето.
— Ще ги накарам да ти донесат стълба със закуската — каза той и погледна към прозореца. — По-добре от наклонено легло. Подготвили сме церемония за крал Гарет, естествено, както си е правилно.
— Доставя ти удоволствие, а, елфе?
— Практичност, уважаемо джудже, и мрачно решение. Нямаме достатъчно килии, нито пък са ни нужни в тази ситуация — той му намигна и се обърна наполовина, преди да добави: — Те нападнаха рицар от ордена — рицар-чирак, ако трябва да сме точни. Случаят е съвсем ясен, нали?
— Знаеш, че е по-сложно от това — отвърна Атрогейт. — Знаеш какво се случи в онзи замък и какви съюзи бе сключила племенницата на краля.
— Не знам нищо подобно — отвърна Келедон. — Знам само, че редът трябва да се опазва и че Цитаделата на убийците сама предизвика съдбата си.
— И вашата лейди Елъри е все така мъртва.
— А Гарет е все така крал.
С тази твърда забележка Келедон Кирни напусна стаята и тресна вратата след себе си.
Верен на думите си, Келедон се погрижи заедно с обилната си закуска Атрогейт да получи и стълба.
Джуджето шумно задъвка храната си, опитвайки се да заглуши церемонията отвън, както и да не обръща внимание на четенето на обвиненията и настояването за признания, много от които бяха предложени с жалки плачливи гласове.
— Ба, просто си идете с достойнство, тъпаци — промърмори многократно Атрогейт и загриза още по-усилено твърдия сладкиш.
Като пеперуда, привлечена от пламъка обаче, джуджето не можа да удържи любопитството си и успя да постави стълбата и да се покатери точно когато седем от членовете на цитаделата увиснаха на въжето. Повечето умряха веднага, сред тях Джуриймо Паскададъл, а двама, включително един полуръст, когото Атрогейт познаваше като Киникуипс Ситния — магистър Киникуипс — се бориха и ритаха известно време, преди да застинат.
„Магистър Киникуипс“, помисли си Атрогейт, докато слизаше от стълбата към оставащата храна.
Магистър на Цитаделата.
Атрогейт потрепна, като си припомни заплахите на Келедон.
Внезапно и вероятно за пръв път в живота си джуджето нямаше никакво желание да яде.
Глава 12
Котка и мишка
— Какво да правя? — обърна се към великия маг нервната жена.
Кнеликт я изгледа сурово и тя се отдръпна от него. Не трябваше да задава такива въпроси. В крайна сметка, задачите й във Ваасанската порта бяха достатъчно прости и не се бяха променяли от пет години.
Жената задъвка долната си устна, докато събираше куража да настоява, защото знаеше, че ако не го направи, опасността за нея ще е много по-голяма, отколкото от предизвикването на гнева на мага.
— Извинете, сър — каза тя, опитвайки се да извърти опасните думи. — Но хората са притеснени, естествено.
Тайна песен е навсякъде… включително и тук. Откриват наш’те и ги обръщат едни срещу други, а тези, дет’ не ги обръщат, ги бесят на юг, тъй се говори.
Погледът на Кнеликт беше напълно студен и лишен от емоция. Въпреки страховете си, жената не можа да остане спокойна пред този поглед и наведе очи, заставайки в смутена и разкаяна поза, като успя да прошепне:
— Моля за прошка, сър.
— Считай го за късмет, че не познаваш никого, срещу когото би могла да се обърнеш — каза й Кнеликт.
Протегна ръка и хвана брадичката й в шепа, след което повдигна главата й нагоре.
Краката на жената се разтрепериха, когато погледна към лицето на злия архимаг.
— Защото, разбира се, нищо, което Тайна песен биха ти направили, не може да се сравнява със силната агония, която ще изпиташ в отмъстителните ми ръце. Никога не забравяй това. Ако случайно се окажеш с примка около нежното вратле, насили се да заспиш, да се отпуснеш напълно, когато се отвори капакът на пода.
Казвали са ми, че чистото счупване е по-добро.
— Н-но, сър… — започна да заеква бедната жена.
Трепереше толкова силно, че ако не беше ръката на Кнеликт върху брадичката й, щеше да залитне.
Кнеликт я спря, като постави показалеца на свободната си ръка върху устните й.
— Днес отново ми служи добре — изрече той и никога други думи не бяха прозвучавали толкова укорително за несигурната и ужасена сервитьорка. — Както правиш, откакто избра да постъпиш на служба при мен преди толкова години — добави той и наблегна на съучастничеството й.
— Малко отгоре този път — продължи магьосникът вече усмихнато и това изглеждаше дори по-жестоко.
Пусна жената и посегна към колана си, откъдето извади малка кесийка, в която звънтяха монети. — Всичко в злато.
За един кратък миг очите на жената блеснаха жадно. После обаче преглътна тежко, замисляйки се как би могла да обясни това съкровище, ако от Тайна песен дойдат да задават въпроси.
Въпреки това взе кесийката.
* * *
Облакът дим и звукът от кашлица подсказаха на крал Гарет и приятелите му, че Емелин Сивия най-сетне е пристигнал в Хелиогабалус. Изненадващо, старият магьосник беше избрал да се телепортира в залата за аудиенции на краля в престолния дворец, вместо в по-безопасната — за целите на телепортацията — гилдия на магьосниците в другия край на града. И даже още по-изненадващо, Емелин не беше сам.
Всички очи — на Гарет, Келедон, Кейн, отец Дугалд и на барон Димиян Рий — се обърнаха към двойката, състояща се от стария магьосник и красива млада жена с кръгло, плоско лице и огненочервена коса.
— Добра среща, заядливецо — отбеляза Келедон сухо. — Както винаги, пристигането ти е точно до последната секунда.
— Не съм те питал за съвет и само това стига в твоето егоцентрично мислене да не съм идеален — контрира го Емелин. — Ако целият свят се подчиняваше на магистър Кирни, то целият свят щеше да е… перфектен.
— Взе да се научава, нали? — попита останалите Келедон, докато се обръщаше към Гарет.
Емелин измърмори и размаха ръце към крадеца, после се изкашля отново.
— В интерес на истината моментът на пристигането ти е съвсем подходящ — каза Гарет.
Кралят отмести погледа си от Емелин към своя гост, барона на Хелиогабалус, който отдавна му бе безмълвен противник. Защото за Димиян Рий, който ръководеше най-важното и най-населено баронство в Дамара, се носеха слухове, че до някаква степен е обвързан с Цитаделата на убийците. По тази причина за Гарет и приятелите му не беше изненада да открият развълнувания мъж, който тропаше на вратата им и се оплакваше гръмогласно от множеството обесвания, които хората на Гарет извършваха из проспериращия му град.
— Барон Рий — каза Емелин доста хладно и не се поклони.
— Сиви — отвърна Рий.
— Нашият приятел, баронът, е дошъл да протестира срещу справедливостта, която донесохме в града му — обясни отец Дугалд.
— Току-що пристигнах — напомни Емелин.
— Тайна песен се сблъска с множество агенти на Цитаделата на убийците — обясни крал Гарет. — Те безсрамно нападнаха чирак-рицар на Ордена.
— Онова създание Ентрери?
— Точно него — отвърна Гарет. — Но този път нашите врагове се надцениха. Не знаеха, че магистър Кейн и Келедон са наблизо заедно с много съюзници.
— И сега ги бесите? Ами, чудесно! Против каква част от това възразява барон Рий, ако мога да попитам?
Да не би някои от бившите му любовници да са увиснали на въжето?
— Ще направиш добре, ако си мериш приказките, преди да ги изговаряш, Сиви — изрече Димиян Рий и си спечели подигравателна усмивка от архимага.
— А ти ще направиш добре, ако си припомниш, че единствената причина, поради която не те унищожих изцяло при падането на Зенги, беше милостта на този мъж, седнал на трона пред теб — отвърна Емелин и жената до него се размърда и се огледа нервно наоколо.
— Достатъчно, Емелин — заповяда крал Гарет. — И вие също — продължи и огледа сурово останалите, като накрая погледът му падна върху ядосания барон. — Барон Рий, Хелиогабалус наистина е вашият град. Но вашият град се намира в моето кралство. Не искам разрешение, за да вляза.
— И винаги ще сте добре дошъл като мой гост, кралю мой.
— Когато идвам в Хелиогабалус, не съм твой гост — отвърна Гарет. — Това е основното нещо, което не разбираш. Когато кралят ти дойде в Хелиогабалус, ти си негов гост.
Това предизвика мигновена реакция в цялата стая и всички се ококориха, а Димиян Рий запристъпва нервно от крак на крак като лисица, стигнала до каменна стена и чуваща приближаването на кучетата.
— Когато предлагам ресурсите си, както в случая с Тайна песен, за да поддържат града ти безопасен, ще направиш добре, ако изразиш признателността си.
Димиян Рий преглътна тежко, но не мигна.
Гарет обаче също не мигна.
— Моля те, направи го и се махай — каза той.
Рий се огледа наоколо, като отправи поглед най-вече към Кейн и после към Емелин, двамата членове на групата на Гарет, които бяха най-враждебни към него или поне го демонстрираха най-открито.
— Кралят чака, глупако — долетя боботещ глас от дъното на залата и всички се обърнаха да видят мечешката фигура на Олвен Горския другар и жилавия Риордан Парнел, двамата липсващи другари от групата на Гарет, застанали до вратата. — Давай — нареди Олвен и тръгна напред с огромни крачки. Изглеждаше още по-зловещ, защото държеше в ръце могъщата си брадва Дървосекач в една от огромните си ръце. — Кажи на своя крал колко си благодарен и как целият град ще танцува по улиците тази вечер, защото те са по-безопасни заради пристигането му, Димиян Рий се обърна към Гарет.
— Разбира се, кралю мой. Просто ми се иска да бях поканен на обесванията или стражите ми да бяха уведомени за множеството битки, преди да се разиграят по улиците ни.
— И щяха да подхвърлят златни монети, за да видят на чия страна да се включат — измърмори Емелин към жената до себе си, но достатъчно силно, че останалите да го чуят, което доведе до сподавено хихикане от всички, с изключение на Гарет и Димиян Рий, разбира се, който го изгледа гневно.
— Щеше да е още по-интересно да видим колко от обречените затворници щяха да потърсят милосърдие от барона си — изрече Емелин, улавяйки предизвикателството на този поглед.
— Достатъчно — настоя Гарет. — Уважаеми барон Рий, моля ви, тръгвайте си, и благодаря за вашия… съвет. Оплакванията ви са надлежно отбелязани.
— И отхвърлени — изрече Емелин и Гарет го погледна ядосано.
— И колко дълго Хелиогабалус ще се наслаждава на вашето присъствие, кралю мой? — попита сладко Димиян Рий.
Гарет погледна към Кейн, който кимна.
— Предполагам, че престоят ни тук е почти приключил — отвърна кралят.
— Наистина — добави Емелин и отново привлече погледа на Гарет към себе си.
Магьосникът наклони глава към жената до себе си и Гарет схвана посланието.
— Бароне — каза и се изправи, сочейки към вратата.
Димиян Рий се спря за миг, после се поклони, обърна се и излезе от залата. Още преди да се махне, всички приятели се спуснаха към Олвен, започнаха да го тупат по гърба и да изказват съболезнованията си за загубата на Мариаброн Скиталеца, рейнджърът, който му бе като син.
— Ще разбера цялата истина за последното приключение на Мариаброн — обеща Олвен.
— А аз доведох с мен някой, който може да ти разкаже част от тази история — каза Емелин и това накара останалите да погледнат към жената, която стоеше настрани. — Представям ви лейди Арраян от Палишчук.
— Тя е полуорк? — избъбри Олвен и прочисти гърлото си, а после се изкашля неколкократно, за да прикрие доста грубото си наблюдение.
— Арраян? — изрече Гарет. — Ах, уважаема лейди, моля, приближете се. Вие сте добре дошла тук. Надявах се вече да съм пристигнал в Палишчук, за да ви отдам заслужените почести, но се страхувам, че ситуацията попречи на плановете ми.
Арраян се приближи предпазливо към впечатляващата група, макар видимо да се поотпусна, когато Риордан й намигна окуражително.
— Беше ни казано, че няма да пътувате на юг от портата — изрече Гарет.
— И аз не го направих, добри ми кралю — отвърна Арраян, а гласът й бе тих като шепот.
Тя се поклони, после направи реверанс, поне частично, преди да стори още един неловък поклон.
— Моля ви, не се притеснявайте, прекрасна лейди — каза Гарет. — Вашето присъствие е чест за нас — той се обърна към Дугалд и Кейн и добави. — Изненадани сме, но независимо от това за нас е чест.
Изпълненият с нервност поглед, който Арраян отправи към Емелин, подсказа на Гарет и останалите, че не е тук просто от любезност.
— Направих каквото ми каза и потеглих към портите, за да видя дали нашите приятели Джарлаксъл и Артемис Ентрери са там — обясни Емелин. — Открих ги.
— При портата? — попита Гарет.
— Не, вече бяха преминали, само няколко часа след битката в Хелиогабалус, както изглежда.
— Тази двойка притежава повече магия, отколкото предполагаме — отбеляза отец Дугалд и никой не възрази.
— На север? — попитаха едновременно Гарет и Келедон.
— Към Палишчук? — добави Гарет.
— И отвъд — каза Емелин и погледна към Арраян.
Когато тя се поколеба, старият магьосник постави ръка около раменете й и практически я побутна напред, докато не застана точно пред трона. На Арраян й трябваше известно време, за да събере мислите си, после измъкна навит на руло пергамент изпод една гънка на робата си.
— Беше ми наредено да пътувам дотук и да ви прочета това, кралю мой — изрече тя с необичайно тих глас. — Но не искам да изговарям думите — щом го изрече, протегна пергамента.
Гарет го взе от нея, разви го и повдигайки с любопитство вежди, погледна към приятелите си. Прочете провъзгласяването на кралство Д’аерте и възкачването на крал Артемис I и лицето му потъмня.
— Е, какво пише? — настоя Олвен пред Емелин.
Старият магьосник погледна към крал Гарет, който сякаш почувства погледа му и вдигна очи от пергамента.
Погледна последователно шестимата си другари и каза:
— Съберете армията на Кървав камък, всички основни дивизии. След две седмици потегляме.
— Потегляме? — изрече обърканият Олвен и точно отрази мислите на останалите, с изключение на Емелин, който бе видял прокламацията и Кейн, който пръв от тях бе започнал да разбира сложността на мрежата.
Гарет подаде пергамента на Дугалд.
— Прочети им го. Аз отивам да се помоля.
* * *
— Няма накъде да избягаш, уверявам те — каза Кнеликт на Калихай, след като просто се появи пред нея в покоите й. — И ще те посъветвам да не посягаш към меча — добави, когато очите на жената се отклониха към оръжието, което бе подпряно на далечната стена. — Или към камата, която държиш отзад на колана си. Всъщност, лейди Калихай, ако направиш каквото и да било движение срещу мен, мога да ти обещая най-прелестната смърт. Естествено, знаеш кой съм?
Калихай трябваше да се насили да прекара думите през буцата, заседнала в гърлото й.
— Да, архимагьоснико — изрече почтително и едва тогава се сети да сведе поглед към пода.
— Искаше да убиеш Артемис Ентрери за онова, което стори на приятелката ти — отбеляза делово Кнеликт. — Споделям чувствата ти.
Калихай посмя да вдигне поглед.
— Но, разбира се, ти си погребала това искрено желание за мъст, глупаво момиче — въздъхна преувеличено архимагът. — Плътта е твърде слаба, твърде слаба — каза той и протегна ръка да потупа треперещата жена по бузата.
Калихай инстинктивно се отдръпна — или поне се опита, но Кнеликт размаха пръсти и зад нея се изви вятър, който я бутна към протегната му ръка. Тя не посмя да се противопостави открито.
— Взела си един от смъртните ми врагове за свой любовник — каза Кнеликт, клатейки глава и добави няколко подигравателни „тц-тц“.
Устата на Калихай се задвижи странно в опит да оформи думи.
— Може би трябва просто да те изпепеля — зачуди се Кнеликт. — Бавно горящ огън, контролиран внимателно, така че да почувстваш как кожата ти се навива под натиска на топлината му. О, чувал съм истории за силни мъже, превърнати в хленчещи глупаци при подобен натиск. Плачещи за майките си. Да, това е най-приятният рефрен. Или може би за някоя така красива като теб — е, поне каквато си била преди острието да те превърне в роднина на Медуза…
Той спря за миг и се разсмя подигравателно.
Калихай беше твърде ужасена, за да отговори или да покаже каквато и да било емоция. Знаеше достатъчно за Кнеликт, за да осъзнае, че това не са празни заплахи.
— И все пак ти си жена — продължи Кнеликт. — Така че без съмнение си суетна. Затова заради теб ще призова хиляди насекоми, които ще хапят нежната ти плът и някои, които ще я пробият. Да, очите ти ще издадат ужаса ти, независимо колко твърдоглаво се опитваш да преглътнеш писъците, когато видиш издутините от бръмбарите, които лазят под прекрасната ти кожа.
Това се оказа твърде много за жената войн. Тя се впусна в действие, скачайки с протегнати пръсти, насочени към самодоволната физиономия на Кнеликт.
Премина през него и се строполи на пода. Зашеметена, изгубила равновесие, Калихай се опита бързо да се преориентира. Завъртя се, съсредоточавайки се върху образа, който вече дори бе почнал да избледнява в нищото.
— Беше толкова лесно да те измамя — долетя гласът на магьосника от мястото, където се намираше мечът й.
Тя погледна натам, но той не се виждаше никакъв.
— Беше толкова ужасена от мисълта за присъствието ми, че една проста илюзия и още по-прост вентрилоквизъм те накараха да почувстваш докосването ми.
Калихай облиза устни. Премести краката под себе си, подготвяйки се за спринт.
— Чудиш се дали можеш да стигнеш до меча? — попита безтелесният глас на Кнеликт и все още звучеше сякаш е съвсем близо до оръжието.
Преди да успее да довърши изречението, ръката на Калихай се плъзна зад гърба й, сграбчи камата и се стрелна напред, мятайки я по посока на гласа. Оръжието сякаш се запъна за миг, преди да продължи напред със светкавица от синкава светлина. После увисна насред въздуха с наклонена надолу дръжка, сякаш бе улучило някаква тъкан или друга тънка материя.
— О, камата е магическа — каза Кнеликт. — Проби най-слабата ми защита!
След като получи потвърждение за местоположението му, Калихай преглътна страха си и се метна към меча си. Или поне се опита, защото още докато тръгваше, архимагът се материализира. Камата й висеше отпуснато, заседнала в гънките на многопластовите му роби. Той протегна ръка към нея с насочен пръст, от който проблесна зелена светкавица. Напред полетя стреличка, която улучи жената в диафрагмата.
— Стреличката ми също е магическа — обясни Кнеликт, когато Калихай се преви надве и се хвана за корема. Гримасата й прерасна в силно стенание, а след това в продължителен писък, когато стреличката започна да изпуска киселина.
— Установил съм, че раните в коремната област са най-ефективни за неутрализиране на вражески бойци — каза Кнеликт развеселено. — Не си ли съгласна?
Жената залитна крачка напред.
— О, моля те, продължавай, доблестна амазонке подкачи я Кнеликт.
Той отстъпи настрани и остави пътя към меча й открит.
С предизвикателно изръмжаване Калихай сграбчи стреличката и я измъкна от корема си с малко вътрешности, жълто-зелена киселина и жлъчен сок, капещи от дупката, последвани от червена кръв. Хвърли стреличката на пода и посегна към меча.
В мига, щом ръката й докосна острието, от него се изви мълния, която премина през тялото й и я запрати през стаята, събаряйки я на пода. Тя се опита да се свие, но спазмите не й позволяваха да контролира тялото си.
Косата й бе настръхнала по странен начин, разрошена от шока. Зъбите й тракаха толкова яростно, че устата й се напълни с кръв, ставите й се тресяха непрестанно и болезнено. Подмокри се, но беше изпаднала в такава агония, че дори не го забеляза.
— Как въобще си оцеляла сред изпитанията на Вааса? — подкачи я архимагът и гласът му й подсказа, че е застанал над нея. — Чирак първа година може да те унищожи.
Думите започнаха да заглъхват, докато Калихай губеше съзнание. Почувства, че Кнеликт се навежда и я сграбчва за косата. Помисли си, че ще я убие по стандартния начин — може би като й пререже гърлото с нож.
Надяваше се, че поне ще е бързо и с облекчение установи как се спуска мрак.
* * *
Тежката кавалерия премина първа през отворените порти и навлезе в замръзналите блатисти местности на Вааса. Яздеха по четирима, отклонявайки се по двойки наляво и надясно, а броните на рицарите и конете блестяха приглушено под надвисналото сиво небе. Тропотът на копита продължи дълго време, докато от всяка страна на портата не се формира пълно каре от седем редици по седем. Четиридесет и пет от ездачите във всяко каре бяха ветерани, умели с пиката, лъка, копието и меча и доказани в битките. Но през една редица, в средата на първа, трета, пета и седма имаше по един мъж в бяла роба, която подобно на нагръдниците на рицарите носеше кралския символ на Бялото дърво. Това бяха бойците на Емелин, магьосниците от армията на Кървав камък. Обучени в защитни магии и тренирани да неутрализират магическите номера на врага, докато умелите войни на Кървав камък спечелят битката. Уважавани от бронираните бойци, които ги обграждаха, магьосниците бяха известни като Размагьосващите.
След кавалерията премина бронираната пехота — десетима рамо до рамо, маршируващи в синхрон. Умишлено създаваха зловещ ритъм, като удряха боздугани в щитовете си на всяка втора стъпка. Не промениха посоката си, за да застанат от двете страни на портата, а продължиха направо, докато не преминаха петдесет редици. И тук редиците бяха изпъстрени с Размагьосващи и малцина магьосници от региона можеха да се надяват да прекарат заклинание, дори силно отслабено заклинание, през мрежата от дефанзивни магии, защитаващи войските на крал Гарет.
След пехотата преминаха още ездачи, охраната на крал Гарет Драконоубиец, която заобикаляше краля и антуража му от шестима доверени съветници, включително най-великия магьосник из земите на Кървав камък, Емелин Сивия.
Останалата част от тежката пехота, още петдесет редици, сърцето на армията на Кървав камък, следваше в стегната дисциплинирана формация, като също удряше боздугани в щитовете си. Когато излязоха на полето, кавалерията отново потегли, разгръщайки се така, че да защитава фланговете на основната група, хиляда и сто мъже и жени, много от които деца на войните, които участваха в битката срещу краля вещер.
Ако пехотата бе гръбнакът на армията, кавалерията ръцете й, а Гарет и шестимата му другари главата й, то след тях идваха краката: втора кавалерия, по-слабо бронирана, с по-бързи коне. Това бяха хората на Олвен, рейнджъри и скаути, тренирани да действат по-независимо. Зад тях прииждаше още пехота, предимно леко бронирани копиеносци, които служеха за защита на батареите стрелци с лъкове.
Армията продължаваше да се точи. Още лека пехота, батальони свещеници с каруци, пълни с превързочни материали; кервани с продоволствия; редици силни мъже, носещи стълби; коне, теглещи тарани и греди за обсада на кули…
Мъже и жени бяха изпълнили крепостните стени и наблюдаваха процесията, която се точеше от Ваасанската порта в продължение на часове. Когато най-сетне огромните порти се затвориха, слънцето вече бе започнало да залязва на запад и повече от осем хиляди войници, сърцето и душата на армията на Кървав камък, маршируваха на север.
— Изненадан съм, че Гарет потегли толкова бързо и решително — обърна се Риордан Парнел към Олвен и Кейн.
Тримата оформяха задната част на подредената като ромб група на Гарет, която се движеше между основните редици на тежката пехота.
— В това винаги е била силата му, както разбра и Зенги — отвърна Кейн.
— За негово учудване — съгласи се Риордан с широка усмивка. — На Зенги, имам предвид — добави, щом видя, че другарите му не се усмихват.
Докато другите двама яздеха, Кейн ходеше пеша с обичайното си стоическо изражение, а очите му бяха изпълнени с мрачна решителност. От другата страна на Кейн, на леко бронирания си, но грамаден кон Олвен очевидно кипеше, а буйната му черна брада беше мокра около устата от постоянното дъвчене на устната.
— И все пак — отбеляза Риордан — имаме само едно обикновено парче хартия. Може да означава съвсем малко или нищо.
Кейн посочи напред с брадичката си, насочвайки погледа на Риордан към Гарет и Дугалд и двамата магьосници, Емелин и Арраян.
— Жената полуорк съвсем ясно заяви, че замъкът се е върнал към живот — припомни монахът. — Нашият рицар-чирак и помощникът му мрачен елф си играят с артефакти на Зенги. Това не е нищо.
— Вярно е — призна Риордан. — Но достатъчно ли е, че да вдигнем армията на Кървав камък и да зарежем Дамара по време на открита война с Цитаделата на убийците?
— На Цитаделата бе нанесен тежък удар… — започна да отговаря Кейн, но Олвен го прекъсна.
— Всичко си струва, за да се получат отговори за смъртта на Мариаброн — изрече той и след всяка дума имаше гърлено изръмжаване, така че на приятелите му им се струваше, че всеки момент може да изрече някоя рейнджърска магия и да се превърне в мечка.
На Риордан му хрумна, че на коня на рейнджъра може да не му хареса преживяването, но бардът запази тези мисли за себе си — макар да започна да композира песен по въпроса.
— Тези двамата са намесени, сигурен съм — продължи Олвен.
— По наша информация не са — каза Кейн. — Мариаброн е тръгнал да разузнава напред по собствена воля и против заповедите на Елъри. Разказът е убедителен, особено предвид репутацията на Мариаброн като човек, който обича да поема рискове.
Олвен изсумтя и погледна на друга страна, а кокалчетата на месестите му ръце побеляха от стискане на юздите.
— Е, те са двама души, при това глупави — бързо се намеси Риордан в опит да отклони разговора от тема, която очевидно бе твърде болезнена за рейнджъра. Дори и да си играят с магия на Зенги, както може би подсказва докладът от Палишчук и думите на сестрите дракони, наистина ли са такава заплаха, че трябва да оголваме фланга и кралството си за отмъщението на Кнеликт и Тимошенко?
— Нищо не е оголено — увери го Кейн. — Мрежата на Тайна песен е напълно подготвена да отблъсне всяко действие на Цитаделата, а ако е нужно Емелин може да ни върне обратно с едно махване на жезъла.
— Тогава защо Емелин просто не пренесе нас шестимата дотам и да остави Гарет и войската на място?
— Защото това е възможността, която нашият крал търпеливо очакваше — да покаже напълно влиянието си във Вааса — отвърна друг глас, този на Келедон Кирни.
Подслушвачът забави коня си така, че да се изравни с тях тримата.
— Целта на Гарет не е замъкът — или поне не само замъкът.
Риордан се замисли над това за момент, после изрече:
— Палишчук — той погледна към Кейн, който кимна многозначително. — Показва на Палишчук и жителите му, че са важни за плановете му и че когато са заплашени, той ще го приеме толкова сериозно, колкото ако Хелиогабалус е попаднал под сянката на Зенги — изрече на един дъх Риордан.
Погледите на Келедон и Кейн му подсказаха, че е подредил пъзела правилно.
— Затова е крал — неодобрително добави Риордан под мустак.
— Очаквам, че когато се върнем през Ваасанската порта, кралството на Кървав камък ще е цяло, с обединените под знамето на Гарет Драконоубиец Вааса и Дамара — изрече Келедон.
Внезапно денят се стори малко по-светъл на Риордан.
Глава 13
Сигурен залог
Градът на полуорките кипеше. И защо не? До ушите на Джарлаксъл, а следователно и до Палишчук бе достигнала вестта, че крал Гарет е потеглил на поход, а страховитата му армия се придвижва на север през Ваасанските мочурища, за да отвърне на предизвикателството на крал Артемис I.
Новината бе изненадала Джарлаксъл — който не обичаше особено да бъде изненадван. Не беше предполагал, че Гарет ще тръгне толкова решително или толкова дръзко. Зимата настъпваше, а само тя бе достатъчна, за да унищожи армия във Вааса. Освен всичко останало, Гарет си имаше работа с мрачен елф. Кралят нямаше представа какво е подготвил за него Джарлаксъл — как би могъл? И въпреки това бе потеглил веднага, при това с армия.
Уважението на Джарлаксъл към мъжа се бе увеличило при тази новина. Рядко му се случваше да срещне човек с такава увереност и решителност.
Погрижи се ботушите му да тракат силно дори по хлъзгавите, мокри от дъжда камъни на склона на хълма.
Не искаше битка с Уингхам и не желаеше да стресне някой от нервните стражи, обградили полуорка.
Уингхам стоеше край малък огън в средата на плоския връх на хълма, а до него имаше друг по-едър полуорк, в когото Джарлаксъл разпозна Олгерхан. Двамата забелязаха шумното приближаване на Джарлаксъл и се обърнаха да го посрещнат.
Щом приближи двойката, Джарлаксъл разпозна тревогата в израженията им. Малко страх, малко гняв, идеално видими в начина, по който се оглеждаха наоколо, особено Олгерхан. Той дори бе скръстил плещестите си ръце пред гърдите, най-сигурният знак за противопоставяне. В този момент Джарлаксъл си припомни разликата в расовите навици. Когато мрачен елф скръстеше ръце пред гърдите си в Мензоберанзан, това бе знак за подчинение и уважение. В горния свят обаче, както и при случая с матроните на мрачните елфи, беше знак за непоколебимо противопоставяне или поне за защитна поза.
— Господарю Уингхам — поздрави го сладко той, за мен е чест, че се отзовахте на призива ми.
— Знаеше, че ще дойда — отвърна Уингхам и тонът му бе по-малко дипломатичен от обичайното. — Как бих могъл да не дойда, когато ветровете на войната се носят над обичния ми Палишчук.
— Война?
— Знаеш, че крал Гарет е потеглил на поход.
— За да празнува коронацията на крал Артемис I, разбира се.
Изражението на Уингхам стана раздразнително, което изглеждаше още по-преувеличено на фона на танцуващите сенки от малкия огън.
— Е, скоро ще научим какви са намеренията му вметна Джарлаксъл. — Нека и двамата се надяваме, че крал Гарет е толкова мъдър, колкото показва репутацията му.
— Защо направи всичко това?
— Служа на краля.
— Предизвикваш законния крал — намеси се Олгерхан.
Изпод огромната периферия на забележителната си шапка Джарлаксъл присви блестящите си червени очи и стисна устни, хващайки Олгерхан в поглед, който със сигурност припомни на едрия войн за скорошното му приключение с мрачния елф. Скръстените ръце на Олгерхан се отпуснаха до тялото му и даже отстъпи крачка назад, а агресивността от стойката му се стопи. С този поглед Джарлаксъл му напомни за Кантан.
— Земите на Кървав камък бяха отворени за теб и Артемис Ентрери — изрече Уингхам и принуди мрачния елф да погледне отново към него. — Очакваха ви възможности. С уважението и песните и признателността на всички хора двамата с Ентрери можехте да имате повечето неща, които искате, без тази конфронтация.
Нима крал Гарет щеше да ви откаже замъка?
— Съмнявам се, че щеше да одобри магията, която предлага — отвърна мрачният елф.
— Дори и без нея! Рицар от ордена може да предяви претенции към баронство, което все още е непоискано и неопитомено. Преговорите с Гарет щяха да ви дадат замъка и да ви спечелят верността на Палишчук, както и приятелството, което имахме искреното желание да предложим. Най-вероятно крал Гарет щеше да е благодарен, че такива достойни войни му помагат да овладее северните пущинаци.
— И защо да помагаме на Гарет да разшири претенциите си? Нима имаш такова желание да коленичиш пред някого, Уингхам?
И двамата полуорки се стегнаха при тази обида, но Уингхам не отстъпи.
— Да коленича?
— Ако крал Гарет каже на Уингхам да коленичи, коленете му ще се подкосят, без съмнение.
— Това е уважение, предложено доброволно.
Джарлаксъл се изсмя насреща му.
— Това е подчинението на примирените със съдбата.
Олгерхан изръмжа нещо нечленоразделно, клатейки глава, и Джарлаксъл не се изненада особено, че го е объркал. Уингхам обаче продължи да го гледа и изражението му ясно показваше, че не се хваща на тази постановка.
— Ех, това е тъжно състояние, нали? — попита Джарлаксъл. — Това е пътят. Пътят от неизброими хилядолетия насам и пътят, който ще бъде следван до края на времето.
— И обвиняваш мен в примирение със съдбата?
— Приемам очевидната истина за амбицията — обясни той. — Това, което е примирение за теб, е привлекателно за мен. — Той погледна надолу и разтвори красивата си пелерина леко, за да покаже черните си кожени панталони. — Не цапам хубавите си дрехи. За никой мъж. За никой крал.
— Крал Гарет ще ги изцапа със собствената ти кръв! — обеща Олгерхан.
Джарлаксъл сви рамене, сякаш това нямаше значение.
— Извика ни тук — изрече Уингхам. — Има ли друга причина освен това заяждане? Когато мина през Палишчук, не поиска нищо от нас и ние сме готови да ти предложим същото.
— Но сега крал Гарет е тръгнал на поход — отвърна Джарлаксъл. — Ситуацията, естествено, се промени. Палишчук се оказва хванат между разбиващите се вълни на възможностите. Да остане между тях, докато се издигат до връхната си точка, означава да бъде смазан от двете. Време е за плуване, Уингхам.
Олгерхан стоеше с увиснала челюст и щръкнали бивни, а грозното му лице беше с почти безизразно изражение и Джарлаксъл за малко не се изсмя на глас.
Уингхам обаче кимна, защото съвсем ясно схвана аналогията и страшните изводи, следващи от нея.
— Искаш от нас да воюваме с крал Гарет, който ни спаси от краля вещер и винаги ни е бил добър приятел? — попита опитният стар орк.
Джарлаксъл се усмихна многозначително, докато претегляше решителността в думите на Уингхам — решителност, която знаеше, че няма да разклати, независимо колко е голяма заплахата от армиите от мрачни елфи на Кимуриел. Всъщност това беше решителност, на която бе разчитал, откакто разбра за дръзките действия, предприети от Гарет срещу новия крал на Вааса.
— Палишчук няма да предаде крал Гарет — заяви Уингхам и Джарлаксъл знаеше, че казва истината.
— Не сме забравили времената на Зенги — продължи Уингхам и нуждата му да оправдае позицията си развесели Джарлаксъл. — Помним добре мрака на краля вещер и светлината, наречена Гарет, който рискува всичко, живота си, приятелите си и цяла Дамара, за да е сигурен, че не сме сами срещу враг, когото не можем да победим.
— Добре казано — съгласи се мрачният елф.
— Няма да предадем крал Гарет — повтори Уингхам.
— Никога не съм казвал, че трябва — отвърна Джарлаксъл и стоманеният поглед на Уингхам премина в объркване. — Армията на Кървав камък потегли на поход с прекрасните си блестящи оръжия и доспехи. Впечатляваща гледка без съмнение. Идват въоръжени и бронирани, с много магьосници и свещеници.
— И въпреки това сте изправени пред непознатото — продължи Джарлаксъл. — Като изключим репутацията на народа ми и онова, което научихте по твърде болезнен начин за силите на замъка на Зенги. Аз не правя избор вместо вас, приятелю. Просто искам да ти обясня, че вълните ще се спуснат и трябва да плувате в едната или другата или да бъдете унищожени. Времето за неутралитет свърши. Не смятах, че ще се стигне до това — поне не толкова бързо, — но се случи и ще бъда нехаен приятел, ако не ви помогна да го разберете.
— Приятел? — изрева Олгерхан. — Приятел, който докара война пред портите на Палишчук?
— Моята армия не е тръгнала на поход — отбеляза Джарлаксъл и забеляза как при споменаването на думата армия веждите на Уингхам леко се повдигнаха.
— Но идваш със заплахи — изрече Олгерхан.
— Не, напротив — отвърна Джарлаксъл бързо. — Крал Артемис е човек на мира. Гледайте на юг за ветровете на войната, не на север — той се обърна от грубоватия Олгерхан към изпълненото със съмнение лице на Уингхам и добави: — Изглежда крал Гарет не е човек, който споделя.
— С крадци? — посмя да попита Уингхам. — Които вземат онова, което не е тяхно? Които предявяват претенции към кралство без правото на кръвта или подвизите?
— Подвизите? — изрече Джарлаксъл така, сякаш е наранен. — Завладяхме замъка, нали? В крайна сметка крал Артемис уби драколича. Твоят приятел може да го потвърди, макар да лежеше безпомощен на земята, когато Артемис нанесе решителния удар.
Олгерхан настръхна и изглеждаше жегнат от простичката истина, но не отговори.
— Тогава поискайте замъка и се спазарете с Гарет за баронство — предложи Уингхам. — Предотвратете войната за доброто на всички.
— Договор, който без съмнение ще доведе до васалност към Гарет — каза мрачният елф.
— А нима не обещахте точно това, когато приехте почестите в двора на крал Гарет?
— По принуда.
Изражението на Уингхам стана кисело.
— Нямате право да претендирате.
Джарлаксъл отново сви рамене, сякаш нямаше значение.
— Може да се окажеш прав. Може и да не се окажеш. Накрая правото отива при най-силния, нали?
Имам предвид, когато всичко приключи. Онзи, който остане жив, остава жив, за да напише историята така, че да представи себе си и каузата си в най-благоприятна светлина. Със сигурност, предвид опита ти, познаваш добре историята на света, магистър Уингхам. Със сигурност знаеш, че армиите, носещи знамена, почти винаги са крадци — докато не победят.
Уингхам не трепна, а Джарлаксъл знаеше достатъчно за него и за хората като цяло, за да усети, че се е вкопчил в доста жалкия — от гледна точка на мрачния елф — идеал за по-висша справедливост, за универсална истина, за правилно и грешно. В края на краищата никой човек не можеше да е по-пречупен от онзи, който най-сетне трябваше да се изправи пред истината, че кралят му, живият бог, не е идеален.
— Гледай напред, добри ми Уингхам — предложи му Джарлаксъл. — Изходът не ти е известен, но резултатът след битката е ясен. Победителят ще определи кой крал властва над земите на Вааса. Единият ще победи другия и ще изглади всичката вода под теглото си. Това е истината, пред която е изправен Палишчук, независимо от чувствата ни по въпроса. И в тази връзка аз бих те посъветвал да изчакаш с оценката си кой ще властва по право и по-важното — кой ще властва във Вааса.
Уингхам сякаш пребледня за момент, но изправи рамене и стисна челюсти, а кръглото му лице се изопна от достойна за уважение решителност.
— Палишчук няма да воюва с крал Гарет — заяви той.
— Значи неутралитет? — попита мрачният елф и позволи на изражението си да стане кисело. — Страхувам се, че изборът на страхливците рядко бива възнаграден.
Но може би крал Артемис ще прости…
— Не — прекъсна го Уингхам. — Прав си за едно нещо, Джарлаксъл. Палишчук не може да позволи на събитията около него да го погребат под тежестта си. Не и без битка. Откакто съществуваме сме оцелявали с помощта на меча и сега отново ще бъде така. Убий ме сега, ако искаш. Убий всички ни, ако си толкова жаден за кръв, но разбери, че ако роговете на крал Гарет ни призоват, войните на Палишчук ще отвърнат на призива.
Внезапната усмивка на Джарлаксъл хвана полуорка неподготвен и мрачният елф се поклони искрено и с уважение.
— Никога не съм казвал, че не трябва да го правите — отвърна Джарлаксъл и се оттегли в нощта.
Знаеше, че полуоркът ще изтълкува думите му погрешно и ще сметне, че безгрижното му поведение по отношение на съюзниците, които Палишчук ще избере, е знак за пълна увереност. Джарлаксъл обичаше иронията.
* * *
— Крал Гарет е стигнал до Палишчук — Кимуриел информира Джарлаксъл следващия следобед в огромното фоайе на основната сграда на замъка Д’аерте.
Стаята практически се бе превърнала в негова зала за аудиенции, макар че Артемис Ентрери, човекът, когото Джарлаксъл бе провъзгласил за крал, почти не прекарваше време в нея. Винаги бе навън по крепостните стени, в някой закътан ъгъл, където каменните стени го предпазваха от засилващия се студ на северните ветрове. Джарлаксъл разбираше, че неговият приятел се опитва да се държи колкото се може по-далече от Кимуриел и десетките други мрачни елфи, които бяха преминали през магическия портал, създаден от псиониста и магьосниците на Бреган Д’аерте.
Отсъствието на краля не бе разубедило Джарлаксъл да се заиграе с дворцовата мода. Бреган Д’аерте бяха донесли мебелировка, с която скоро обзаведоха всяка стая в замъка. Джарлаксъл седеше на трона на Ентрери, произведение в лилаво и синьо, изработено от гигантско гъбено стъбло с шапката, използвана като облегалка под формата на ветрило. Наоколо бяха разположени други по-малки столове, включително един директно пред трона, в който се бе разположил Кимуриел.
Навсякъде около тях мрачни елфи закачаха гоблени по стените, едновременно за да попречат на проникването на дразнещата дневна светлина и да смекчат бушуването на хапещия бриз. Гоблените не показваха някакви сцени, бяха просто фин черен плат, защото бяха сгънати наполовина и долната им част бе прикрепена към горната. Изражението на Кимуриел и на останалите мрачни елфи припомни на Джарлаксъл, че изисква доста от бившия си отряд, като ги кара да дойдат в такава негостоприемна обстановка.
— Пристигна доста бързо, предвид размера на армията му — отвърна Джарлаксъл. — Изглежда, че нашето съобщение му е направило впечатление.
— Размаха ранен бик пред гладен хищник — отбеляза Кимуриел, цитирайки стара поговорка от Мензоберанзан. — Този човек, Гарет, напада с решителността на матрона майка. Много необичайно за расата му.
— Той е крал паладин — обясни Джарлаксъл. — Не по-малко предан е на своя бог, отколкото беше майка ми, дано Лолт измъчва душата й вечно, на Кралицата на паяците. Повече от предаността, която може да се очаква от падналия дом на Облодра, разбира се.
Кимуриел кимна и каза:
— Благодаря ти.
Джарлаксъл се разсмя високо.
— Значи си предвидил този ход на Гарет — размисли се Кимуриел и в гласа му се долови остра нотка. — Въпреки това ми позволи да похабя огромни ресурси в отварянето на множество портали до това отвратително място? Цената на тези платове ще бъде заплатена от твоята съкровищница, Джарлаксъл. Освен това имам минимален екип, който действа в Мензоберанзан в разгара на търговския сезон, и почти всичките ми магьосници са изцяло заети в транспортирането на продоволствия, войни и пушечно месо за твоя поход.
— Не, не знаех, че ще тръгне на поход — обясни Джарлаксъл. — Подозирах, че може да се стигне дотам, макар да признавам, че скоростта на реакцията на Гарет ме изненада. Очаквах тази решителна среща да се състои не по-рано от пролетта, ако въобще се състои.
Кимуриел потърка гладката си тясна брадичка и погледна настрани. След като размисли за момент, кимна почтително на бившия си господар.
— Имаше огромна потенциална печалба и нищо за губене — добави Джарлаксъл.
Кимуриел не изрази несъгласие.
— Отново си припомням защо Бреган Д’аерте не намериха за уместно да те убият — изрече той.
— Въпреки че ме считате за дразнител?
Кимуриел се усмихна — едно от малкото изражения, които Джарлаксъл някога бе виждал върху бездушното му лице.
— Това няма да е нищо повече от малко неудобство с някаква печалба може би. Винаги когато Джарлаксъл има идея, Бреган Д’аерте са гъвкави в решенията.
— Има причина зарът да има шест страни, приятелю.
Няма тръпка, когато всичко е сигурно.
— Но печалбата трябва да е от повече от една от шест страни — отбеляза Кимуриел. — Джарлаксъл, когото познавах в Мензоберанзан, нямаше да заложи, освен ако четири от страните не носеха някаква печалба.
— Нима смяташ, че до такава степен съм променил навиците или шансовете си?
— Има я случката в Калимпорт.
Джарлаксъл кимна в знак на съгласие.
— Но, разбира се, ти бе омаян от могъщ артефакт — изрече Кимуриел. — Не можеш да бъдеш обвиняван.
— Много си великодушен.
— И както винаги накрая Джарлаксъл излезе победител.
— Това е добър навик.
— И направи мъдър избор — каза Кимуриел.
— Имаш високо мнение за себе си.
— Малко от нещата, които казвам или мисля, са мнение.
„Вярно си е“, призна безмълвно Джарлаксъл. И точно поради тази причина се бе погрижил Рай-ги, темпераментният и непредвидим магьосник, да е мъртъв, а Кимуриел жив и начело на Бреган Д’аерте по време на творческата почивка на Джарлаксъл.
— Трябва да си призная, че последният ти план ме заинтригува — изрече Кимуриел. — Макар да не знам защо въобще настояваш дори да посетиш този забравен от Лолт пущинак.
Докато изричаше думите, обхвана с ръце тялото си и хвърли презрителен поглед настрани към един гоблен, който бе повдигнат от стената от силата на виещия вятър, нахлуващ през пукнатините между камъните.
— Беше добра възможност — отвърна Джарлаксъл. — Винаги е така, когато няма нищо за губене.
Джарлаксъл усети колебанието в гласа му, сякаш Кимуриел очакваше противопоставяне или неприятна изненада. Псионистът, естествено, се страхуваше, че Джарлаксъл смята да го предизвика и да заповяда Бреган Д’аерте да влязат в битка срещу крал Гарет.
— Винаги има начини да се заобиколи неочаквано дръзкия ход на Гарет — каза той, за да вдъхне увереност на бившия си и вероятно бъдещ лейтенант.
— Има начини да се мине и през тях — отвърна Кимуриел. — Разбира се.
— Целта на този залог не е да се слага твърде много на масата. Няма да губя бойци мрачни елфи тук — и макар да вярвам, че пушечното месо ще ни свърши добра работа, като се хвърли в смилащия търбух на тренираната армия на Гарет, дори и в това усилие трябва да сме предпазливи. Аз не съм матрона Баенре, обсебена от желанието да завладее Митрал Хол. В тази ситуация не търся битката — даже напротив.
— Гарет няма да отвърне на залога — каза Кимуриел. — Твърдиш, че действа дръзко, но в никакъв случай не е по-дързък от теб, когато изпрати вестта за възкачването на крал Артемис.
— Той няма да отговори на залога — съгласи се Джарлаксъл, — защото нямаме какво да му предложим. Това ще се промени с времето.
— И какво ще му кажеш сега?
— Ще си спестя дори сбогуването — отвърна Джарлаксъл с усмивка.
Кимуриел кимна със задоволство. Отново погледна към развяващия се гоблен и сви ръце малко по-силно около себе си, но Джарлаксъл го познаваше достатъчно добре, за да осъзнае, че е в покой.
* * *
Няколко мили на юг от замъка на полето пред Палишчук друг войн бе всичко друго, но не и в покой. Олвен Горския другар обикаляше из лагера и окуражаваше жените и мъжете от армията на Кървав камък. Дървеснозеленият му плащ се развяваше зад него, докато крачеше чевръсто от лагерен огън на лагерен огън. Лицето му бе зачервено от желание и нетърпение, а легендарната му брадва блестеше на светлината на огъня. От много години любимото му оръжие бе лъкът, но откакто подвижността му бе намаляла с годините бе открил, че тичането по периферията на битката вече не е за него. Не му бе отнело дълго време да открие тръпката от близкия бой, нито да усъвършенства уменията си.
— Утре ще щурмуваме стените — обеща на група млади войници, които го гледаха със страхопочитание. — Ще прекосим Галенските планини и ще се приберем у дома само след няколко дни.
Пламенните им, благодарни отговори последваха Олвен, докато се движеше към следващата група, привличайки към себе си втора, доста по-тънка и грациозна фигура.
Обикновено Риордан Парнел бе натоварен с поддържането на бойния дух. Често в затишието преди битка бардът развличаше с вълнуващи приказки за героични дела и победа над мрака. Но планираното му представление бе отклонено от поразяващото присъствие на неговия приятел рейнджър.
Той настигна Олвен точно преди последният да стигне до следващата група и дори си позволи да подръпне мъжа за ръкава, за да го спре или поне да го забави. Това му спечели гневен предупредителен поглед.
Очите на Олвен се спряха върху ръката на Риордан, после бавно ги вдигна, за да срещне погледа му.
— Все още имаме много да учим — изрече Риордан и внимателно дръпна ръката си.
— Не разполагам нито с време, нито с желание да чета историята на крал Артемис.
— Тя е доста мъглява.
— Опитват се да откраднат завоюваната с усилие земя на крал Гарет — изрече Олвен. — Заключили са се в замък и ние ще го съборим. Не виждам нищо неясно. Но не се притеснявай, барде. Ще се погрижа да имаш материал за една или две песни — докато изричаше обещанието си, преметна бойната си брадва през рамо и я хвана здраво пред себе си.
С кимване, рейнджърът се обърна и понечи да тръгне.
Но Риордан отново го хвана за ръкава.
— Олвен — каза той.
Рейнджърът наклони глава и го изгледа.
— Не знаем всички подробности около смъртта на Мариаброн — изрече Риордан.
Изражението на Олвен стана по-твърдо.
— Защо намесваш Мариаброн в това?
— Защото той загина в този замък и ти го знаеш отлично. Нищо, което възнамеряваш да извършиш утре, няма да промени това.
Олвен се обърна, за да застане лице в лице с Риордан и изпъчи мускулестите си гърди. Плъзна брадвата надолу в едната си ръка, но действието стори малко, за да смекчи внушителната му поза.
— Тръгнал съм в отговор на призива на крал Гарет, не на някакъв призрак — изрече той, — за да победя претендент на име Артемис Ентрери.
— Емелин е влизал в замъка — изрече Риордан. — Аз разговарях с Арраян и Олгерхан от Палишчук и с Уингхам. Всички знаци и всички разкази — последователни до един — не сочат предателство, а лоша преценка, довела до смъртта на Мариаброн Скиталеца. Вярваме, че е паднал от удара на чудовище, а не в резултат на действията или дори машинациите на Артемис Ентрери и мрачния елф Джарлаксъл.
— И, разбира се, не би било нормално за един мрачен елф да създаде неприятности.
На Риордан му бе трудно да отстои становището си срещу тази проста логика.
— Нито пък за краля вещер — най-накрая успя да го контрира бардът. — Според всичко, което научихме, Мариаброн е бил убит от трайното и подло наследство на Зенги.
— Не изричай това име! — каза Олвен със стиснати зъби и внушителните мускули на ръцете му се присвиха, когато раздвижи пръстите на ръцете си, свивайки дясната в юмрук, докато кокалчетата на лявата му побеляха от стискане на дръжката на брадвата.
Риордан го погледна съчувствено, но това накара Олвен да се намръщи още повече.
— И е възможно трайното и подло наследство на Зенги сега да е в ръцете на крал Артемис — изрече Олвен и вдигна брадвата пред себе си, така че да я хване с две ръце. Дръпна я леко назад и я плесна силно в десния си юмрук за по-голям ефект. — Писна ми от това наследство.
Колкото и да му се искаше да оспори тази гледна точка, Риордан Парнел откри, че няма отговор. Олвен кимна грубо и със завъртане се отдалечи, за да започне отново повдигащите духа разговори, когато се озова до следващата група войници. Всички те вдигнаха манерките за тост в името на легендарния рейнджър и извикаха в един глас:
— За Мариаброн Скиталеца!
Риордан наблюдава приятеля си известно време, но усети приближаването на друг човек и се обърна да поздрави братовчед си, Келедон Кирни.
— Това е поздрав, който ще ни вкара в кръвопролитие — отбеляза Келедон. — Олвен няма да е в настроение за забавяния, когато утре стигнем замъка Д’аерте.
— Не мога да си представя болката му — каза Риордан. — Да загуби мъж, който му бе като син.
— Ще ми се Гарет да му бе наредил да остане в Дамара — отвърна Келедон. — Той е един от най-добрите войни, които познавам, но не е в настроение за това.
— Страхуваш се от преценката му?
— Както бих се страхувал от твоята или моята, ако току-що бяхме загубили син. А Мариаброн беше точно такъв за Олвен. Според мълвата, когато новината достигнала до ушите му, се разбеснял като лъв. Отишъл при друидите в Олеанската гора край Кинъри и поискал от тях да разкрият цялата история, и дори според слуховете се поинтересувал от възможностите за прераждане.
Риордан пребледня, но не беше наистина изненадан.
— И, разбира се, му е било отказано.
— Не знам — отвърна Келедон. — Но се надявам, че Великият друид от Олеан не би поощрил подобно виждане.
— Значи вместо това ще облекчи болката си с брадвата — каза бардът. — Надявам се, че крал Артемис не се е привързал твърде много към титлата си.
— Или към главата си.
* * *
На следващата сутрин Ентрери и Джарлаксъл бяха застанали на южната стена на замъка Д’аерте, близо до западната кула, която се намираше встрани от основната порта. Под тях и отвъд в двора, който някога бе гъмжал от немъртви чудовища, надигнали се при предишното им нашествие в замъка, триста гоблини и коболди пристъпваха нервно. Никой не смееше да проговори на висок глас, защото около тях се намираха безмилостни стражи мрачни елфи с дълги пръчки и свещеници с любимите им камшици, чиито глави представляваха живи, хапещи змии. Всеки гоблин или коболд, който се отдалечеше от редиците, усещаше пробождането от тези ухапвания, после падаше на земята и се загърчваше в ужасяваща агония, преди милостивата смърт най-сетне да го застигне.
Ентрери и Джарлаксъл обаче, почти не обръщаха внимание на представлението под тях, защото насреща им идваше армията на Кървав камък. Основната пехота маршируваше в стегнати редици в центъра, обградена от всяка страна от тежка кавалерия и с батареи стрелци с лъкове, групирани зад предните редици. Утринният бриз развяваше множеството знамена на Дамара, на църквата на Илматер и на крал Гарет на фона на ритмичното потропване на щитовете на бойците, същият ритъм, който бяха барабанили само десет дни по-рано при преминаването си през Ваасанската порта.
Процесията спря на петдесетина ярда от замъка и с впечатляваща точност зае защитни позиции. Щитовете бяха обърнати отривисто и предните редици се разпръснаха наляво и надясно, разделяйки се на тънки редове, после се сгъстиха отново в защитни квадрати.
Около тях затанцуваха магьосници, сякаш бяха шутове.
Размахваха ръце и правеха всякакви защитни заклинания и формираха щитове, които да отразят и победят всяка атакуваща магия. Вътре в квадрата на пехотата стрелците подредиха редиците си и на всяка тетива бе поставена стрела. Когато средната линия се раздели напълно, пред двамата другари на стената се разкри самият крал в прекрасните му сребърни доспехи, заобиколен от могъщите си приятели.
— Как мислиш, дали са дошли за банкета в моя чест? — попита Ентрери.
— Това би било моето предположение. Отец Дугалд се е накиприл, а кралят, разбира се, сияе, сякаш слънцето свети специално за него.
— И все пак дрехите на онзи — каза Ентрери и кимна в посока на мъжа от дясната страна на Гарет — ми изглеждат подходящи единствено за подкарване на добитък.
— Магистър Кейн — съгласи се Джарлаксъл. — Той е истински срам. Човек би очаквал, че кралят на Дамара ще намери някой, който да обясни модните порядки на този глупак.
Ентрери се подсмихна, припомняйки си всички онези дни пътешестване с Джарлаксъл, когато другарят му му бе приготвял хубави ризи. Помисли си за нощта, когато Джарлаксъл се бе върнал с нов колан и ножница за Нокътя на Шарон и инкрустираната кама на Ентрери.
Коланът бе великолепно изработен от кожа, хубав не само на вид, но и като качества, защото напълно скрити, в задната му част имаше и два малки ножа за хвърляне.
— Може би Гарет ще те наеме да обучиш монаха — каза Ентрери.
Джарлаксъл се поколеба за момент преди да отговори.
— Би могъл да направи и по-лош избор.
Шестима ездачи и магистър Кейн се отделиха от редицата и пристъпиха напред. Монахът вървеше пред Гарет, до когото бяха Келедон Кирни и Олвен Горския другар. Точно зад Гарет яздеше Риордан Парнел, бардът, който свиреше на лютня и пееше. От двете страни на барда бяха Дугалд и Емелин, и двамата правещи тихичко магии и издигащи защитни стени.
Групата прекоси половината разстояние до замъка Д’аерте, после спря и Риордан излезе покрай краля си и изгалопира краткото разстояние до портите, където рязко спря. Забеляза Джарлаксъл и Ентрери и подкара коня си в тръс, така че да застане точно под тях.
— Магистър Джарлаксъл и Артемис Ентрери, рицар-чирак от ордена — започна той.
— Крал Артемис — поправи го Джарлаксъл достатъчно силно, че Гарет и другарите му да чуят и да се наежат, което предизвика усмивка на лицето на мрачния елф.
— Уважаеми поданици… — започна Риордан отново.
— Не сме.
Бардът изгледа твърдо упорития мрачен елф.
— Тогава, двойка глупаци такива — каза той. — Крал Гарет Драконоубиец, който победи Зенги, който запрати Жезъла на Оркус през равнините на съществуването, който…
— Спести ни го — прекъсна го Джарлаксъл. — Студено е, а сме слушали тази песен и преди — в двора на Гарет, при това неотдавна.
— Тогава глупостта ви трябва да е очевидна за самите вас.
— Някой ден ще ти разкажа песента за моите дела, добри ми барде — рече му Джарлаксъл. — И тогава приятелите ти ще те нарекат твърде бъбрив.
— Крал Гарет настоява за аудиенция — извика Риордан. — Ако откажете, считайте, че сме във война.
Той погледна на изток и направи движение с дясната си ръка. В резултат на това двойката видя как леката кавалерия се разполага по фланговете на замъка Д’аерте, а леката пехота заема защитни позиции край нея.
Риордан посочи на запад и двойката видя подобна сцена да се разиграва и в тази посока.
— Да дадете аудиенция или да приемете обсада — изрече Риордан. — Изборът изглежда съвсем очевиден.
— Защо да не позволим свободно и безопасно преминаване на крал Гарет от Дамара — попита го Джарлаксъл — наше сестринско кралство, което не е враг на трона на крал Артемис? Не е нужно да идвате при нас така официално и със заплахи. Крал Гарет винаги може да преминава свободно през нашите земи — макар че, ако ще е придружаван от толкова голям контингент, който тъпче флората и фауната ни, се опасявам, че може да се наложи да изискам такса.
— Такса?
— Задето изравнихте мочурището с преминаването си, естествено. Обикновена такса за поддръжка.
Риордан остана съвършено неподвижен за дълго време, очевидно без да е развеселен.
— Ще дадете ли аудиенция?
— Разб… — започна да отговаря Джарлаксъл, но Ентрери го хвана за рамото и застана пред него.
— Кажи на крал Гарет, че не ни харесва гледката на армия пред прага ни, без да е предварително съобщено за идването й — извика Ентрери към Риордан, отново достатъчно високо, че Гарет и вероятно някои от редиците на основната войска да го чуят. Запазвайки учтивия тон и височината на гласа си, той продължи: — Но дори и така Гарет може да влезе в дома ми. Както виждате, имаме много високи кули и той е добре дошъл да се хвърли с главата надолу от всяка от тях.
Риордан остана неподвижен, сякаш за да преглътне думите. Дори погледна към кулите.
— Обсадени сте! — заяви той. — Знайте, че войната е на прага ви!
Обърна майсторски жребеца си и се отправи в галоп към групата си, която вече се обръщаше, за да се върне при основната войска.
— Това не беше най-умното ти действие — отбеляза Джарлаксъл.
— Нима не искаш точно това? — отвърна Ентрери. — Война с крал Гарет?
— Не бих казал.
Лицето на Ентрери се изкриви от съмнение.
— Смятал си да спазариш добрите ни дела за независимо кралство за Джарлаксъл?
— За крал Артемис — поправи го мрачният елф.
— Вярваш, че Гарет ще позволи на мрачен елф да властва над кралство в рамките на онова, което в момента нарича свое владение? — продължи Ентрери, пренебрегвайки поправката. — Ти си по-голям глупак, отколкото съм мислил — и преди си имаше извинение в лицето на Креншинибон. Какво е сегашното ти извинение освен окаяната глупост?
Джарлаксъл го изгледа продължително, а тънките му устни се извиха в усмивка. Обърна се наполовина и погледна в двора отдолу, после вдигна ръка и я сви в юмрук.
Надзирателите се задействаха и размахаха камшици, докарвайки до лудост пушечното месо. Чу се силно скърцане, веригата издрънча в протест и масивната решетка, която блокираше главната порта на замъка Д’аерте, се вдигна.
— Показани ми бяха два пътя — обясни Джарлаксъл на Ентрери. — Единият ще ми позволи да действам от сенките, до голяма степен както винаги съм правил. Да намеря собствената си ниша тук, в земите на Кървав камък, удобно зад силните на деня — може да послужа на Цитаделата на убийците, макар и в много по-различен аспект от представите на Кнеликт. Може би тогава щях да убедя Кимуриел, че тази земя си струва усилията и двамата заедно щяхме да поведем Бреган Д’аерте към абсолютно господство в подземния свят на земите на Кървав камък, подобно на онова, което бяхме постигнали за кратко в Калимпорт и определено правим в мрака на Мензоберанзан от близо два века. — Завърши със смях и добави: — Ще си струва усилието дори само за да видя как Кнеликт моли за вечната си душа.
Джарлаксъл се спря и се вгледа в приятеля си. Под тях портите на замъка се отвориха и триста гоблини и коболди, злочестото пушечно месо, зад които имаше само болка и смърт, а насреща им — армия, изправена в очакване, се изсипаха на полето и се хвърлиха в атака.
— А другия път? — подкани го нетърпеливо Ентрери.
— Онзи, по който вървяхме — обясни Джарлаксъл. — Автономност. Кралство Д’аерте, представено на крал Гарет и останалите сили в земите на Кървав камък, открито и легитимно. Сестринско и съюзно кралство на север от Дамара, живеещо в хармония с Дамара и Палишчук.
— Смяташ, че биха приели кралството на мрачен елф? — Ентрери не направи усилие да скрие скептицизма в гласа си, което предизвика самодоволно подсмихване от страна на Джарлаксъл.
— Струваше си да се опита, тъй като намирам другата опция за… скучна. Не си ли съгласен?
— Ти го искаше, не аз.
Джарлаксъл го изгледа, сякаш думите го бяха наранили.
— Ти доведе странстванията ни дотук — каза Ентрери. — Ти ни вкара в служба на двойка дракони, измами ме да дойда във Вааса, знаейки през цялото време посоката на пътя, по който вървим и неизбежния край.
— Нямаше как да знам, че такава възможност като Уршула ще ни се открие толкова лесно — заспори Джарлаксъл, но се спря и вдигна ръце, признавайки поражението си. — Както искаш. Във всеки случай времето ни тук почти приключи.
* * *
— Внимавайте за уловки! — извикаха към редиците отец Дугалд и неговите лечители и използваха магия, за да усилят гласовете си.
Крал Гарет и останалите, намиращи се пред едрия свещеник, координираха ответа на чудовищната атака.
Отляво и отдясно лъковете бяха опънати и порой от стрели полетя към гоблините и коболдите, а изстрелите бяха така преценени, че падаща мишена да не прихване втора стрела.
Емелин Сивия и неговите магьосници изчакваха, докато чудовищните редици оредеят под дъжда от стрели.
— Само дребни заклинания! — нареди на подчинените си архимагът. — Пазете силите си. Опитват се да ни изтощят!
— И вероятно да намалят теглото върху хранителните си запаси — добави тихо Кейн. Беше застанал между Гарет и Емелин, докато го изричаше и двамата схванаха отлично значението на думите му. — Очакват обсада и вярват, че могат да издържат повече от нас заради бързо приближаващата зима.
Пред тях онези чудовища, които някак бяха успели да избегнат стрелите, приближаваха бързо и бяха посрещнати със стена от дребни заклинания. Стрели магическа енергия — сини, зелени и червени — полетяха и се насочиха сякаш по собствено усмотрение, удряйки безгрешно набелязаните създания. Когато двойка амбициозни гоблини се приближи твърде близо, Емелин махна с ръка на останалите да спрат и пристъпи напред лично.
Допря върховете на палците си, разпервайки останалите пръсти пред себе си и изрече простичка команда.
Гоблините, повече объркани и ужасени, отколкото кръвожадни, не успяха да се спрат навреме и избухнаха в пламъци, когато от ръцете на магьосника изригна огнена вълна и се разпростря пред него.
Гарет и Келедон пришпориха конете си, следвани от Олвен и Риордан, но изненадващо монахът Кейн изпревари конете и беше първият, който се сблъска с врага.
Подскочи и се приземи, решително атакува с крака, щом приближи до двойка гоблин и коболд. Отнесе по-малкия, подобен на куче коболд с ритник в лицето и събори високия пет стъпки гоблин с тежък удар в гърдите.
И двамата отлетяха назад, сякаш ги бе ритнал кон.
Кейн се приземи по гръб, но се движеше толкова бързо и плавно, че много от наблюдателите примигнаха и поклатиха глави невярващо, защото монахът отново бе на крака в съвършено равновесие още преди краищата на робата му да са докоснали земята. Премаза врата на съборения коболд за всеки случай, после се хвърли напред и настрани, като се завъртя и се приземи до един изненадан гоблин. Създанието замахна непохватно с боздугана си, но Кейн с лекота отклони удара нагоре и без да нарушава устрема си, изви ръката си под правилния ъгъл, нанасяйки страховит удар с лакът, който улучи създанието точно под брадичката и смаза трахеята му.
— Отмъква цялото забавление — подхвърли Келедон на Гарет.
Гарет понечи да отговори, че има достатъчно останали врагове, но се отказа. Пехотата нападна стремително, а магьосниците на Емелин продължиха да сеят унищожение и паладинът осъзна, че трябва да побърза, ако иска да изцапа блестящия си меч, наречен Кръстоносец, свещеният отмъстител в този първи сблъсък. Един бърз поглед към Кейн му подсказа да свърне в друга посока, ако иска да си намери мишена.
Задъхващ се за въздух от перфектно прицеления удар с лакът, гоблинът политна към земята, но още преди да се строполи, Кейн си бе намерил друга цел, а ръцете му се движеха яростно във въздуха като огромни въртящи се ветрила.
Всичко това бе уловка, която да накара гоблина да се наведе напред и да наклони оръжието си съвсем леко встрани. Веднага щом го направи, Кейн скочи напред и нагоре и направи салто. Докато се превърташе, закачи водещата си ръка под брадичката на гоблина, а рамото си подпря на гърба му. Монахът се приземи на крака, в гръб със замаяния гоблин, след което продължи напред, дръпна главата на гоблина и я изви назад и нагоре.
Щом чу звука от счупването на врата на създанието, Кейн бързо го освободи от хватката си, остави безжизненото тяло да падне на земята и продължи стремителната си атака.
Битката, по-скоро клането, приключи за минути, а нападението бе спряно. Гоблини и коболди се търкаляха мъртви или умиращи, с изключение на малцината, които бяха коленичили на земята с вдигнати във въздуха ръце и молеха за милост.
От другата страна на полето решетката бе паднала обратно на мястото си и портите бяха затворени.
— Внимавайте за следващата вълна! — извика Дугалд и други поеха призива му. — Пазете се от гаргойлите!
Но нищо подобно не последва. Нищо. Замъкът се издигаше пред тях, огромен и мъртвешки тих. Статуите на гоблини, разположени по стените, надничаха зловещо навън, но само като застинали, безопасни камъни.
Зад тях не се долавяше никакво движение.
Над стената се понесе нов залп от стрели, последван от втори, но дори да бяха ударили нещо различно от вътрешните стени или празната земя, не се чуха викове на болка и агония, които да го потвърдят.
— Задръжте огъня! — извика Гарет и заедно с част от другите бойци тръгна обратно, за да възстановят предишните си редици. Кралят паладин хвърли презрителен поглед към замъка на крал Артемис I, докато яздеше, смятайки, че наблюдението на Кейн е било съвсем точно.
Но освен това знаеше, че няма нито търпението, нито провизиите да поддържа подобна обсада.
Ентрери и Джарлаксъл чуха тракането на стрелите по вратата на централната сграда на замъка и убиецът се почувства доволен, че се е сетил да затвори след себе си поправените порти.
В главната зала на приземното ниво Кимуриел и неколцина други мрачни елфи очакваха двойката и Ентрери не можа да удържи киселото си изражение при вида на омразните създания.
— Няма да чакат дълго — обърна се Кимуриел към Джарлаксъл на езика на мрачните елфи и Ентрери се разтревожи, че все още разбира този парадоксално лиричен език. Как бе възможно толкова зли създания да звучат така мелодично? — Гарет няма да прояви търпение със зимните ветрове, бушуващи наоколо. Веднага щом разберат, че нападението ни не е било просто диверсия за по-голяма атака, очаквай да се появят бързо-бързо. Мъкнали са обсадна техника в продължение на мили и няма да оставят тези катапулти мълчаливи.
— Ние, разбира се, сме подготвени.
— Ние сме последните — отвърна Кимуриел. — Порталът в долната зала едва се крепи. Време е да избираш, Джарлаксъл.
— Да избираш какво? — обърна се към спътника си Ентрери, използвайки общия език на Горния свят.
Това въобще не изключи говорещия го свободно Кимуриел.
— Да избере между бягството и пробуждането на пълната мощ на замъка — отвърна той на същия език със съвършена модулация, после премина на езика на мрачните елфи, обръщайки се към Джарлаксъл: — Ще пробудиш ли Уршула?
Джарлаксъл се замисли за малко. Още един залп се изсипа върху замъка. Няколко стрели изтрополиха по вратата.
— Можем да поведем страховита битка — изрече Джарлаксъл. — С Уршула и гаргойлите, с немъртвите, които ще отвърнат на призива ми, можем да нанесем сериозни поражения на врага. А с пълната сила на Бреган Д’аерте няма съмнение, че ще победим.
— Ползата ще е временна и няма да си струва цената — отвърна Кимуриел. — Нямаме подкрепления, а Дамара принадлежи на поданиците на крал Гарет, които няма да стоят безучастни. А и Гарет вероятно е сключил много договори, които ще мобилизират и други нации срещу нас.
Джарлаксъл погледна към Ентрери.
— Какво ще кажеш ти?
— Ще кажа, че явно съм пътувал с идиот — отвърна убиецът и Джарлаксъл се разсмя.
— Много мъртви мрачни елфи са изричали същото — предупреди го Кимуриел и Ентрери му хвърли заплашителен поглед.
Но смехът на Джарлаксъл разпръсна напрежението.
— Беше добър опит — реши той. — Но сега, след като видяхме отговора, е време да напуснем крал Гарет и земите на Кървав камък.
Той направи знак на Кимуриел и останалите да ги поведат през тунелите, после изчака Ентрери да се изравни с него преди да ги последва. Докато подминаваха гъбения трон, Джарлаксъл метна на седалката му навит на руло свитък, завързан с два златни конеца.
Ентрери се обърна, сякаш за да иде да го вземе, но Джарлаксъл постави ръка на рамото му и го подкани да продължи.
Минаха през тунелите и стаята, където Мариаброн бе паднал под атаките на деймоните, после продължиха още надолу по криволичещия път. От тавана започна да пада прахоляк, когато отгоре с пълна сила започна обстрелът с обсадните машини. Накрая се озоваха в залата на Уршула, а следите от битката върнаха смъртоносния сблъсък обратно в мислите на Ентрери.
И му припомниха, че в най-мрачния му час Джарлаксъл го бе изоставил.
В задната част на огромната зала, отвъд проснатия кокалест труп на драколича, чиито глава и врат бяха почернели от огъня на убийствения капан, заложен от Ентрери, беше очертан украсен портал — сияеща синя врата. Стените на залата се виждаха около очертанията на портала, но от него се простираше единствено мрак.
Един след друг мрачните елфи — бойци от Бреган Д’аерте, преминаваха през него и изчезваха.
Скоро останаха само трима и Кимуриел кимна на Джарлаксъл, а после премина.
— След теб — Джарлаксъл подкани Ентрери.
— Накъде?
— Ами там вътре, разбира се.
— Не това накъде — изръмжа Ентрери. — Накъде води?
— На теб накъде ти изглежда да води?
— Място, на което не искам да ходя — докато изричаше думите, тяхната истинност сякаш удари убиеца.
Беше време да се махнат от Гарет и земите на Кървав камък, така бе казал Джарлаксъл, и Ентрери бе съгласен. Но бягството с Кимуриел и Бреган Д’аерте предполагаше нещо съвсем различно от онова, което имаше наум.
— Но изборът е направен — изрече Джарлаксъл.
— Не. Това там е Подземният мрак.
— Разбира се.
— Няма да се върна там.
— Държиш се сякаш има варианти за избор.
— Не — повтори Ентрери, взирайки се в портала, все едно водеше към Деветте ада.
Спомените му от Мензоберанзан и подчиняването му на двадесет хиляди жестоки мрачни елфи, и осъзнаването, че не е нищо повече от иблит, боклук, и че каквото и да прави, когото и да убие, ще е без значение за промяната на оценката колко струва, нахлуха в съзнанието му в този ужасен момент.
Помисли си за Калихай, първата жена, в която се бе влюбил, както емоционално, така и физически, първата жена, с която имаше истинска връзка. Как можеше да я изостави?
Но какъв избор имаше?
Направи крачка към портала, но се спря, щом видя как очертанията му потрепват и осъзна, че магията му отслабва.
По време на тази пауза го обля втора вълна от спомени, болка, съжаление и гняв.
Порталът потрепери отново.
— Не — изрече Ентрери и постави ръка на рамото на Джарлаксъл, побутвайки го. — Побързай. Магията отслабва.
— Не бъди глупак — предупреди го Джарлаксъл.
Ентрери въздъхна и сякаш се смали пред очевидното обвинение. Погледна към Джарлаксъл и кимна — точно колкото да накара мрачния елф да се отпусне и да приспи бдителността му.
Светкавично Ентрери измъкна червеното острие на меча си и го вдигна високо с две ръце. Изръмжа и внезапно се завъртя, навеждайки острието на нивото на кръста — разсичане, което би прерязало Джарлаксъл на две.
Мрачният елф нямаше как да се защити.
Той се подсмихна подигравателно, докато отстъпваше в единствената възможна посока, по-скоро залитайки, отколкото побягвайки през портала. Джарлаксъл изчезна на косъм от приближаващото се острие.
Ентрери остана взрян в трептящия междупространствен портал за няколко мига, но дори и магията му да не бе изчезнала, нямаше начин Артемис Ентрери да се завърне в Подземния мрак и Мензоберанзан.
Дори и за да спаси живота си.
Глава 14
Надхитряне
Щом замъкът утихна, на полето затръбиха рогове и из редиците на армията се понесоха радостни викове.
— Крал Гарет! — скандираха ентусиазираните войници, а най-енергичните и благодарни викове идваха откъм контингента от Палишчук.
Колкото и затрогващо да беше, Гарет Драконоубиец не беше в настроение. Не бяха загубили нито един човек, а стотици чудовища лежаха мъртви из полето, повечето повалени преди дори да започне битката.
— Това не беше нападение, а масово самоубийство изкоментира Емелин Сивия и приятелите му нямаше как да не се съгласят.
— Не постигна нищо освен дето изтри петното, каквото представляваха гоблините и коболдите — изрече Риордан.
— И подсили решителността и сплотеността ни — добави отец Дугалд. — Безплатна тренировка преди истинската битка? Нима враговете ни са толкова неумели?
— Къде е второто нападение? — запита Гарет колкото себе си, толкова и останалите. — Трябваше да нападнат точно когато вниманието ни бе най-отвлечено.
— Но пък то така и не беше особено отвлечено, нали? — запита Емелин. — Предполагам, че Кейн е бил прав в оценката си и това се е оказало просто отклоняване — чистели са пушечното месо, за да опазят запасите си.
Гарет погледна към мъдрия си другар и поклати глава.
Зачакаха нетърпеливо, докато времето течеше, но замъкът само изглеждаше още по-бездеен и мъртъв. Зад високите му стени не се прокрадваше никакво движение. Нямаше веещи се знамена, нито се чуваше отваряне и затваряне на врати.
— Знаем, че Артемис Ентрери и Джарлаксъл са вътре — отбеляза Келедон Кирни след доста време. — С какви други сили разполагат? Къде са гаргойлите, които заплашиха Палишчук при първото оживяване на замъка?
Гаргойлите, които според докладите ни регенерирали бързо. Неизчерпаем ресурс.
— Може всичко да е било просто блъф — предположи отец Дугалд. — Може би замъкът не може да бъде съживен отново.
— Уингхам, Арраян и Олгерхан са видели гаргойли да прелитат над стените само преди няколко дни — отвърна Келедон. — Тазмикела и Илнезара ясно ни предупредиха, че Джарлаксъл има Уршула Черния, могъщ драколич, който е на разположение за призоваване. Дали лукавият мрачен елф се опитва да ни примами вътре, където магическите му подчинени ще се окажат много по-смъртоносни?
— Няма как да узнаем — призна крал Гарет.
— Има как — отвърна Кейн и всички погледи се насочиха към него.
Монахът застана срещу Гарет и се поклони бавно и почтително.
— Били сме в подобни ситуации много пъти, стари приятелю — изрече той. — Това може да се окаже въпрос, който армията да разреши, а може и да не е. Нека за момент забравим кои сме в момента и да си припомним кои бяхме.
— Не можеш да изложиш краля на опасност — предупреди отец Дугалд.
До него Олвен Горския другар изсумтя подигравателно, макар останалите да не можеха да преценят дали тази реакция е насочена към Кейн, или към Дугалд.
— Ако Джарлаксъл е толкова мъдър, колкото ние си мислим, тогава предпазливостта е наш съюзник — изтъкна Кейн. — Да си играем на интриги с мрачен елф е равнозначно да предизвикаме нещастие.
Обърна се с лице към замъка и суровото му изражение накара останалите да направят същото.
— Били сме в подобна ситуация и преди — повтори Кейн. — Някога знаехме как да се справим. И ще го направим отново, освен ако не сме станали плашливи и стари.
Отец Дугалд понечи да спори, но на лицето на крал Гарет се появи усмивка, усмивка от отминали времена, отпреди десетилетие и повече, когато тежестта на земите на Кървав камък все още не лежеше на силните му рамене. Усмивка, породена от приключения и опасности, която изтри типичната гримаса, предизвикана от политическите игри.
— Кейн — каза той и лукавата нотка в гласа му накара половината му приятели да се усмихнат, а другата половина да затаят дъх — смяташ ли, че можеш да се прехвърлиш през тази стена, без да те забележат?
— Знам си работата — отвърна монахът.
— Както и аз — бързо добави Келедон, но Гарет го прекъсна с вдигната ръка.
— Не още — изрече кралят.
Той кимна на Кейн и монахът затвори очи за момент на медитация. Отвори ги отново и внимателно завъртя глава, попивайки целия пейзаж около себе си, поглъщайки всички ъгли и изчислявайки видимостта на евентуални скрити стражи по стените на замъка. Отпусна лице в шепите си и бавно и дълбоко си пое дъх, а когато издиша, сякаш се смали, сякаш цялото му тяло някак бе станало по-малко и не толкова плътно.
Повдигна една ръка и показа малко бижу, което блестеше с вътрешен, магически огън — огън, който можеше да прерасне в светлина по желание на приносителя си. Това беше старият им сигнален пламък, ясно доказателство за намеренията на Кейн и инструкциите му към останалите. След това монахът се впусна в тръс.
Приятелите го наблюдаваха, но когато някой от тях отклонеше очи дори и за миг, повече не успяваше да фиксира неуловимата фигура.
По-скоро, отколкото някой би очаквал, дори шестимата мъже, които бяха прекарали години покрай великия магистър, Кейн им подаде сигнал с блестящата скъпоценност от основите на стената на замъка.
Движеше се като паяк, ръцете му се преместваха, за да открият пукнатини, краката му се извиваха под всякакви ъгли, за да го изтласкат нагоре, понякога се вдигаха дори над рамената му, а пръстите на краката му се вкопчваха и в най-малките издатини на стената. Само за няколко секунди монахът се прехвърли през стената и изчезна от поглед.
— Кара те да се чувстваш глупав, че ползваш инструменти за катерене, нали? — обърна се Емелин Сивия към Келедон и той само се засмя.
— Кейн би те накарал да се чувстваш глупав и доста непохватен, като избегне всичките ти магически мълнии и огнени кълбета и струи с цветове на целия спектър — Риордан бързо се включи в защита на Келедон.
— Този странен образ се присмива на всички ни — съгласи се Дугалд. — Но просто е твърде стегнат, че да изпие бутилка бренди и твърде погълнат, че да преспи с жена. Човек би се зачудил кога концентрацията става маловажна!
Това предизвика смеха на всички приятели и на тези около тях.
С изключение на Олвен. Рейнджърът се взираше по посока на мястото, където бе изчезнал Кейн, ръцете му стискаха бойната брадва, а брадата му бе мокра от постоянното дъвчене на устните.
Две проблясвания от украшението на монаха от върха на стената им показаха, че пътят е чист.
— Емелин и Келедон — нареди Гарет, защото това бе обичайният курс на групата, като магьосникът използваше уменията си, за да пренесе потайния Келедон при Кейн. — Бързо оглеждане и вдигане на решетките…
— Отивам аз — намеси се Олвен и застана пред Келедон, когато крадецът тръгна към очакващия го Емелин. — Пренеси мен — нареди на магьосника.
— Това винаги е била моята роля — отвърна Келедон.
— Този път отивам аз — изрече Олвен и твърдият му баритон беше безкомпромисен. Погледна покрай Келедон към Гарет. — Позволи ми това, за всичките години, през които те следвах. За всичките битки, които сме споделяли. Дължиш ми го.
Това заявление не зарадва никого от приятелите, отец Дугалд дори направи кисела физиономия и поклати глава.
Гарет обаче не можеше да пренебрегне погледа на стария си приятел. Олвен молеше Гарет да му повярва и го питаше какъв приятел би бил той, ако не го направеше?
— Вземи Олвен — обърна се Гарет към Емелин. Твое задължение, Олвен, е бързо да се увериш, че районът около двора е обезопасен, да вдигнеш решетката и да отвориш тези порти. Всички ще сме заедно, когато се изправим пред Артемис Ентрери и Джарлаксъл, както и пред създанията, които са скрили в замъка.
Олвен измърмори — това беше единственото потвърждение, което щеше да получи Гарет, — и отиде до Емелин. Магьосникът хвърли още един поглед към Гарет и се зае със заклинанието. Олвен го хвана за рамото и миг по-късно насред лилаво проблясване двамата изчезнаха, преминавайки през междупространствена врата до стената, където чакаше магистър Кейн.
В тунелите в горната част на Подземния мрак, дълбоко под творението, което Джарлаксъл бе нарекъл замък Д’аерте, войниците от Бреган Д’аерте бяха направили лагера си заедно с онези роби, извадили късмета да не бъдат изпратени на полето срещу мощта на крал Гарет. Отстрани на основната група в един къс глух тунел Кимуриел и двойка магьосници вече бяха подготвили гадателски кладенец и когато Джарлаксъл се присъедини към тях, наблюдаваха различни части от замъка.
Джарлаксъл се усмихна и кимна, когато образът на Ентрери се появи в мрачните води на кладенеца. Убиецът се бе изкачил от леговището на драколича в по-горните тунели, близо до мястото, където се бе сражавал с магьосника Кантан.
— Той се опита да те убие — каза Кимуриел. — Не можем да се върнем обратно веднага, но ако успее някак да избяга и този път, ти обещавам, че Артемис Ентрери ще умре от острието или магията на мрачен елф.
Джарлаксъл клатеше глава в отрицание по време на тази реч.
— Ако е имал намерение да ме убие, щеше да използва гадната си малка кама, а не тромавия меч. Правеше изявление — може би дори такова на пълно отхвърляне, — но те уверявам, стари приятелю, че ако Артемис Ентрери наистина се бе опитал да ме убие, сега щеше да лежи мъртъв.
Кимуриел хвърли изпълнен със съмнение и дори разочарование поглед към своя партньор, но не направи друг коментар. С едно махване извика във водите друг, по-ярък образ и четиримата мрачни елфи започнаха да наблюдават придвижването на трима мъже.
— Така или иначе ситуацията е съмнителна — изрече псионистът. — Предупредих те за тези врагове.
— Кейн — изрече Джарлаксъл. — Той е монах с голяма известност.
Един от магьосниците мрачни елфи го изгледа объркано.
— Сражава се по метода на куо-тоа — обясни Джарлаксъл. — Неговото оръжие е тялото му и е наистина страховито.
— Вторият е най-опасният — изрече Кимуриел, имайки предвид Емелин Сивия. — Дори и по стандартите на Мензоберанзан магията му би се считала за могъща.
— Толкова могъща, колкото при архимага Громф? — попита един от магьосниците.
— Не ставай глупав — изрече Кимуриел. — Той е просто човек.
Джарлаксъл почти не чу думите му, защото вниманието му бе съсредоточено върху третия в групата мъж, който не му бе познат. Докато Кейн и Емелин явно се оглеждаха внимателно, този изглеждаше много поразвълнуван. Държеше грамадната си брадва с две ръце пред себе си и за Джарлаксъл бе очевидно, че отчаяно иска да я забие в нещо от плът и кръв. И докато Кейн и Емелин продължаваха да гледат и да се движат към основните порти, то вниманието на третия мъж беше изцяло насочено към централното укрепление отвъд двора.
Кимуриел размаха черната си ръка над водата и образът отново се смени с този на Ентрери. Намираше се в зала, която Джарлаксъл не разпозна, с гръб към стената, точно до издигащ се нагоре тунел. Все още не бе извадил оръжията си, но изглеждаше неспокоен, тъмните му очи се стрелкаха към осветените от факли тунели, а ръцете му почиваха в близост до дръжките на оръжията.
Внезапно се разсмя и поклати глава.
— Знае, че го наблюдаваме — предположи единият от магьосниците.
— Може би смята, че ще му се притечем на помощ — отбеляза другият.
— Не и той — каза Джарлаксъл. — Видя възможностите за избор съвсем ясно и прие последиците от решението си — обърна поглед към Кимуриел. — Казах ти, че Ентрери е почтен човек.
— Бъркаш почтеността с идиотизма — отвърна псионистът. — Почтеността е преди всичко съблюдаване на собственото оцеляване. Това е крайната цел на всички мъдри хора.
Джарлаксъл кимна, но не в знак на съгласие, а заради предвидимостта на отговора. Защото това, естествено, бе маниерът на мрачните елфи, където личният интерес превъзхождаше общия, където егоизмът бе добродетел, а щедростта — слабост, която трябва да бъде използвана.
— Някои може да смятат простото оцеляване за предпоследната, а не крайната цел.
— Тези, които смятат така, до един са мъртви или скоро ще бъдат — отвърна Кимуриел и Джарлаксъл просто повтори кимването.
— Не можем да се върнем да му помогнем, без да заплатим висока цена — добави Кимуриел и от тона му Джарлаксъл разбра, че за него това не е възможност.
Псионистът очевидно нямаше желание да върне Бреган Д’аерте обратно в битката и от модулацията на гласа му — а може би бе направил и телепатична добавка към изявлението си. Джарлаксъл никога не можеше да е напълно сигурен с него! — му стана ясно, че ако се опита да използва възможността да си върне отново водачеството над Бреган Д’аерте, ще се изправи пред битка.
Но Джарлаксъл нямаше подобни намерения. Приемаше обрата на съдбата, дори и да не беше доволен от него.
Дворът продължаваше да се вижда в гадателския кладенец, но трите фигури бяха изчезнали. Движение встрани разкри единия, неспокойния мъж с брадвата, когато се показа за малко. Движеше се бързо от едно прикритие към друго и предвид ъгъла, под който отново изчезна от кладенеца, стана ясно, че се движи бързо по посока на вратата на основната сграда.
— Сбогом, приятелю — изрече Джарлаксъл, протегна ръка и докосна неподвижната вода на кладенеца. Вълнички размазаха образа, преди да изчезне изцяло.
— Ще се върнеш с нас в Мензоберанзан, така ли? — попита Кимуриел.
Джарлаксъл погледна към бившия си лейтенант и въздъхна примирено.
* * *
Никой в земите на Кървав камък не бе по-добър в разчитането на следи и движения от Олвен Горския другар. Твърдеше се, че рейнджърът може да проследи птица, прелетяла над камък, и никой, който бе виждал дедуктивните умения на Олвен в действие, не бе поставял това под съмнение.
— Имат портал — обърна се Олвен към Кейн и Емелин, когато двамата слязоха от стената в основния двор на замъка.
Следите от армията коболди и гоблини бяха достатъчно ясни и за тримата, земята беше разкъсана под тяхната внезапна — и както Олвен увери другарите си принудителна атака.
Рейнджърът кимна по посока на основната крепост — тумбеста, масивна сграда в средата на стената, която разделяше горната и долната външна стена.
— Или са открили тунели под кулата, където чудовищата са живеели — изрече той.
— Няма ли следи, които да влизат навътре? — попита Емелин.
— Гоблините и коболдите са излезли от тази врата — увери ги Олвен и посочи към сградата. — Но никога не са влизали вътре. А и триста от тях щяха да натъпчат замъка до пръсване.
— Отдолу има множество тунели — отвърна Емелин, който бе разглеждал замъка и преди.
— С изходи? — попита го Олвен.
— Да.
— Сигурен ли си?
— Използвах Всевиждащ камък, глупави ловецо на елени — изпуфтя магьосникът. — Смяташ ли, че ще позволя на нещо незначително като тайна врата да ми се изплъзне?
— Значи имат портал — заключи Олвен.
— Явно двупосочен — добави Кейн.
Рейнджърът се огледа в празнотата на мястото, спря за момент, за да обмисли тишината и кимна в знак на съгласие.
— Е, нека да отворим това място и да го претърсим от горе до долу — каза Емелин. — Крал Артемис и тъмнокожият му подъл приятел няма да ни се измъкнат толкова лесно.
Емелин и Кейн се обърнаха към портите и решетката и към стаята в основата на дясната стражева кула, където се виждаше голям лост. Погледът на Олвен обаче остана съсредоточен върху централната сграда и докато приятелите му се движеха към предната част на замъка, той навлезе по-навътре.
Умееше да се движи безшумно като опитен градски крадец, а способностите му да намира прикритие в сенките бяха подсилени неимоверно от плаща и ботушите му, изработени от елфически ръце и с елфическа магия.
До такава степен се сливаше с пейзажа, че за всеки наблюдател би изглеждало сякаш е изчезнал напълно, а стъпките му бяха съвсем безшумни. Всъщност едва когато видяха, че вратата на основната сграда е широко отворена, Кейн и Емелин, които се намираха близо до лоста и се чудеха как да закачат наново счупената верига, осъзнаха, че Олвен се е отдалечил толкова от тях.
— Тъгата му го прави безразсъден — отбеляза Кейн и тръгна в тази посока.
Емелин хвана монаха за рамото.
— Олвен се движи по свой път и винаги го е правил припомни той. — Предпочита компанията единствено на Олвен. Без съмнение обучението на Мариаброн е насадило същите чувства в него.
— И според всички доклади е причинило смъртта му — изрече Кейн.
Емелин кимна в знак на съгласие.
— И Олвен най-вероятно го осъзнава.
— Вината и тъгата не са здравословна комбинация — отвърна монахът и погледна зад гърба им. — Оправи веригата и доведи приятелите ни — нареди и тръгна след Олвен.
Мебелите и сгънатите наполовина гоблени в залата за аудиенции не забавиха Олвен. Той се отправи директно към множеството входове на коридори в далечната част на стаята, които се извиваха настрани и надолу. Наведе се ниско и премина покрай тях, докато най-сетне не определи онзи, по който бе имало най-голям и вероятно най-скорошен трафик.
С брадва в ръка Олвен се спусна по него. Премина през поредица от стаи, бавно и решително, и повторението не направи нищо, за да приспи бдителността му или да го направи по-нехаен. Множеството странични пасажи не го умориха, защото макар да имаше малко следи, подозираше, че всички те са свързани. Ако направеше погрешен ход, с лекота можеше да поднови преследването в следващата стая или в стаята отвъд.
Тихо и внимателно рейнджърът се спусна по следващ коридор, който свършваше с отворена врата, водеща до осветена от свещи стая. Щом се приближи до вратата покрай стената от дясната му страна, рейнджърът забеляза, че следите рязко прекъсват вдясно, точно след прага на вратата.
Олвен се промъкна напред. Само на стъпка разстояние от отвора той затаи дъх и се наведе леко, колкото да види върха на лакът.
Погледна обратно към пода — чифт следи.
Грациозно и със скорост, неприсъщи за едрото му тяло, Олвен скочи напред и се завъртя, замахвайки с брадвата си напряко за удар, който изненаданият подлец дори не би могъл да блокира. Задоволство обзе рейнджъра, когато отлично балансираното, омагьосано острие профуча през въздуха, без да срещне съпротива.
Заби се дълбоко в гърдите на чакащия в засада. Нямаше как глупакът да се защити.
Встрани от портала, където Олвен бе влязъл така внезапно и агресивно, в сенките на друг коридор Артемис Ентрери наблюдаваше леко развеселено как рейнджърът разбива на парчета гръдния кош на мумията, която убиецът беше изправил до входа.
Оръжието премина през тялото, точно както Ентрери бе планирал, и сряза осигурителното въже, поставено зад запазения труп, преди да иззвънти при срещата си с камъка.
Срещу мумията, от другата страна на неканения гост, се спусна меч, освободен от отрязаното въже.
Ентрери реши, че е успял да извърши убийство и вече няма път назад.
Но едрият нападател го изненада, защото още щом оръжието му иззвънтя на камъка, още щом сряза въжето, вече се движеше, при това бързо, претъркаляйки се странично. Преметна се по-навътре в стаята, на косъм от люлеещото се острие и стъпи обратно на крака с такова умение и грациозност, че бе заел приклекнала позиция преди Ентрери да успее да излезе напълно от коридора.
И макар Ентрери да бе ненадминат в способността си да се движи тихо, Олвен очевидно го чу или почувства, защото скочи, завъртайки се в кръг и замахна косо с брадвата. Единственото, което оставаше на Ентрери, бе да преметне Нокътя на Шарон нагоре и през рамо, за да не бъде избит от ръцете му.
Олвен овладя движението и промени ъгъла на брадвата с невероятна сила и координация, после замахна и острият й връх полетя към гърлото на убиеца.
Ентрери политна назад, докато Олвен настъпваше.
Най-сетне успя да вдигне Нокътя на Шарон пред себе си и принуди рейнджъра да спре, но вече до такава степен бе изгубил равновесие, че не можеше да се надява да задържи позицията си. Просто се изви и се остави да падне, подпирайки се на ръката, с която въртеше камата.
Ревът на Олвен подсказа поредната атака, но Ентрери вече се движеше, използвайки пръстите, на които се бе подпрял за опора, и се хвърли наляво пред ръката си, извивайки и обръщайки рамото си така, че да превърне страничното превъртане в предно салто. Беше отново на крака и се обръщаше, преди Олвен да успее да се приближи, подобно на рейнджъра, когато бе избегнал капана с меча. Нокътя на Шарон свистеше във въздуха пред него, докато се завърташе.
— Ти си хитър убиец, а? — попита го Олвен.
— Не е ли това разликата между убиеца и убития?
— А Мариаброн не беше толкова хитър, нали?
— Мариаброн? — повтори Ентрери, видимо изненадан.
— Не пълни ушите ми с лъжи — извика Олвен. — Видял си заплахата, която представлява той — честният човек.
Завърши думите си с внезапен скок напред и брадвата му нанесе разсичащ удар диагонално отдясно наляво. Олвен отпусна дясната си ръка, докато брадвата летеше надолу и без въобще да забавя инерцията си завъртя лявото си рамо така, че отново да я вдигне нагоре и да използва дясната си ръка за кръстосан захват, после нанесе разсичащ удар в обратната посока.
Ентрери нямаше как да парира толкова могъщ удар, затова просто отстъпи извън обсег. Подпря се здраво на крака, който ползваше за опора, с идеята да се стрелне зад брадвата. Когато Олвен пусна оръжието с лявата си ръка и брадвата се залюля надясно, хваната в средата на дръжката само с дясната му ръка, Ентрери видя пролука. Със скъсения захват Олвен не можеше да се надява да го спре.
В този момент Артемис Ентрери за пръв път усети вкуса на истинските сили в земите на Кървав камък, силите на приятелите на крал Гарет.
Олвен остави дясната си ръка да се изпъне до краен предел и отпусна захвата си на брадвата, така че да се плъзне напред до пълната си дължина. Свободната му ръка сграбчи ръчна брадвичка, която висеше на колана му, точно зад дясното му бедро и когато Ентрери се впусна напред, с движение на китката Олвен запрати по-малкото оръжие към него.
Ентрери се гмурна надолу и отчаяно вдигна Нокътя на Шарон, едва закачайки брадвата, пресичайки смъртоносното й въртене, макар и да не успя изпяло да промени ъгъла й. Въпреки това острието го закачи странично по главата, но поне оръжието не се заби право в лицето му!
По-лош за Ентрери бе могъщият замах на Олвен с една ръка. Брадвата летеше напряко с ужасяваща сила и скорост.
Единствената защита на Ентрери бе да се гмурне под този удар със завъртане, така че да погълне силата му.
За всеки друг боец това щеше да е не повече от отчаян защитен ход, но Ентрери импровизира, прехвърляйки оръжията си в движение. Лявата му ръка хвана Нокътя на Шарон, а дясната сръчно пренасочи инкрустираната кама. Още докато забавяше удара на брадвата, Ентрери се хвърли в контраатака, промушвайки закръгления корем на Олвен.
Докато се изплъзваше от атаката, Олвен нанесе удар със свободната си ръка по водещата ръка на Ентрери и отби камата встрани. Тъй като и двете оръжия на Ентрери се оказаха от дясната страна на Олвен, а рейнджърът умело се завърташе зад рамото му, на Ентрери не му остана никакъв избор, освен да го притисне още по-усилено. Направи кълбо напред и отново се изправи на крака с дефанзивно завъртане.
Успя да отбие още една свистяща брадва, като едва забеляза сребристите отблясъци на острието й. Трудно му бе да повярва, че Олвен е успял да се изправи, да измъкне друго оръжие и да го хвърли с такава смъртоносна прецизност и лекота.
— Виждам, че си роднина на хлъзгавото прасе — подразни го Олвен.
— Което рядко бива хващано и често прави преследвачите си на глупаци.
Олвен се усмихна уверено, докато отиде настрани, размахвайки бойната си брадва с лекота и прибра първата брадвичка, която бе хвърлил.
— О, отнема известно време да го хванеш — каза той. — Но истината е, че прасето никога не печели.
— Който разчита на сигурното, определено ще остане разочарован.
Олвен се разсмя гръмко и подканващо махна с ръка към Ентрери.
— Ела тогава, мръсен убиецо, крал Артемис Глупака. Разочаровай ме.
Ентрери наблюдава мъжа известно време, докато той застана в защитна поза и нагласи брадвите си, бойна и ръчна, демонстрирайки, че е запознат с боя с две ръце.
Рейнджърът очевидно смяташе, че Ентрери е убил Мариаброн — престъпление, за което беше невинен.
В този момент се замисли да протестира. Помисли си, мимолетно, да успокои умелия войн като — необичайно за него — му каже истината.
„Но с каква цел?“, не можа да не се зачуди Ентрери.
Джарлаксъл го беше провъзгласил за крал Артемис I, узурпатор в земи, които Гарет беше обявил за свои. За това престъпление наказанието без съмнение бе същото, каквото този мъж се опитваше да му наложи.
Какъв бе смисълът?
Ентрери погледна към собствените си оръжия, червеното острие на Нокътя на Шарон, блестящите камъни на камата, която го бе превела през хиляди битки по улиците на Калимпорт и отвъд.
— О, хайде — подразни го противникът му. — Очаквам повече от един крал.
С примирено свиване на рамене, отново признание, че всичко е една глупава и откачена случайна игра, признание и приемане, че макар веднъж да бе обвинен погрешно, е имало множество случаи, когато заключението на Олвен би било съвсем вярно, Артемис Ентрери настъпи.
Звуците от битката отекваха нагоре по коридорите чак до фоайето, където магистър Кейн стоеше пред объркващото множество от входове на тунели. Заради плана на мястото, с всички тунели, завиващи по един и същ начин, нямаше как монахът точно да прецени кой тунел ще го заведе до битката. Дори звуците от битката звучаха еднакво от всички отвори, сякаш бяха свързани от кръстосани канали.
— Трябваше да го отбележиш, Олвен — измърмори и поклати глава.
Кейн се опита да прецени ъгъла на извивката и разстоянието до битката. Застана до втория отвор отдясно.
Спря се за момент, докато не осъзна, че колебанието няма да му даде повече яснота или по-добро предположение. Бръкна в една кесийка, извади свещ и я пусна на пода, маркирайки входа.
После безшумно и бързо се затича надолу.
Ентрери замахна с меча си и ръчната брадва на Олвен бързо се спусна, за да го отклони. Убиецът дръпна острието назад, направи лъжливо движение с камата и отново мушна с по-дългото оръжие. Олвен трябваше да се извие настрани и да използва по-голямата брадва, която държеше в дясната си ръка.
Ентрери отново го дръпна бързо назад и смени позиция, сякаш щеше да пристъпи напред с левия си крак и да нападне с камата, която отново бе в лявата му ръка.
Рейнджърът спря насред извъртането си и се опита да се преустрои надясно, но Ентрери нападна с ново мушкане с Нокътя на Шарон.
Реши, че битката е приключила — срещу по-неопитен противник със сигурност щеше да е, — но след това убиецът осъзна, че Олвен е предположил точно този ход и извиването му надясно не е било нищо повече от лъжливо движение, измислено, за да го завърти в удобна за хвърляне позиция.
Ръчната брадва полетя към Ентрери и само невероятната подвижност на убиеца му позволи да замахне с инкрустираната кама, докато залягаше, и да я отклони нагоре. Ентрери не спря да се движи и смени позицията си толкова бързо, че още докато се спускаше надолу под въртящата се във въздуха брадвичка, успя да се стрелне в атака напред с Нокътя на Шарон.
Олвен го блокира, но Ентрери пристъпи точно зад париращия удар — или поне така си мислеше — и замахна с камата.
Убиецът смяташе, че Олвен трябва да е парирал с голямата брадва, и затова бе объркан, когато атаката с ножа не достигна мишената си, а рейнджърът, по-стабилен, отколкото бе мислил, че е възможно, успя да се плъзне крачка назад.
Когато ситуацията се изясни, Ентрери видя, че мъжът е успял да измъкне втора ръчна брадва и че тя, а не по-голямото оръжие, е блокирала меча му.
А той се намираше твърде напред и твърде снижен, с остриета, нанасящи удари само във въздуха, докато Олвен отскачаше, вдигайки високо грамадната брадва.
Тя се спусна във внезапна и унищожителна атака.
Ентрери се хвърли на пода и потръпна, когато въздухът над него изсвистя. Подпря се на ръце и се изстреля нагоре с цялата си сила. С майсторско движение изви крака под тялото си и се изправи, а оръжията му описаха ниска окръжност и се издигнаха нагоре бързо и прецизно. Повдигащият се Нокът на Шарон прихвана следващия замах на брадвата. Червеното острие на меча се закачи зад извитата й глава и Ентрери избута ръката на рейнджъра нагоре и настрани. Ентрери спусна лявата си ръка по-ниско, на нивото на колана и направи мушкащо движение с камата, принуждавайки рейнджъра да отстъпи и да свали по-голямата брадва, за да блокира.
Това промушване обаче беше само подготовка и Ентрери подскочи нагоре и надясно, получавайки преимущество. От по-добрия ъгъл той превъртя Нокътя на Шарон над малката брадва на Олвен и го заби надолу, извивайки ръката на рейнджъра.
Олвен го изненада, като пусна брадвата и замахна нагоре с юмрук, уцелвайки брадичката на Ентрери.
Убиецът залитна крачка назад, но бързо се съвзе — и добре, че го направи, защото насреща му се носеше Олвен и диво размахваше бойната си брадва. Стрелваше се надолу и настрани, внезапно направи обратен удар, последван от още една светкавична атака. Метал се сблъска с метал, издрънча и изскърца, когато главата на брадвата се плъзна по дължината на остриетата на Ентрери в бърза последователност. Насред цялата тази канонада Олвен измъкна още една ръчна брадва и я включи в яростните си атаки.
Ентрери се сражаваше яростно, за да не изостане, отразяваше и парираше ударите. Дълго време не можа да открие никакви възможности да направи каквато и да било ответна атака, никакви пролуки, за да нанесе удар. Всичко бе инстинкт, неясна поредица от движения — меч, кама и брадви, свистящи нагоре-надолу.
Дори да започваше да се изтощава, Олвен определено не го показваше.
Когато излезе от тунела, Кейн обърна свещта странично, така че да е успоредна с входа на тунела — знак за Емелин или някой от останалите, който показваше, че е изследвал тунела и вече не е вътре. Постави нова свещ на земята до входа на следващия тунел с фитил, сочещ към спускащия се надолу мрак, за да маркира ясно следата за своите приятели, които знаеха как да разчетат сигналите му.
Потегли по-бързо не само защото познаваше основната структура на тунела, предвид предишния, но и защото бе сигурен, че този ще го отведе до Олвен и битката.
Съдейки по френетичното темпо на дрънчащия метал, скоростта на битката се бе увеличила многократно.
В мига, в който мечът с червено острие разсече въздуха, Ентрери знаеше, че е пропуснал да парира, но без въобще да се замисля втори път, без колебание от страх или ужас, отлично се изплъзна, извивайки бедра наляво в посока, обратна на приближаващата брадва и оттласквайки торса си назад.
Получи нараняване — нямаше как да се избегне — по дясното, водещо бедро, където бойната брадва на Олвен разкъса кожената броня, плътта и болезнено удари костта.
Едно мигновено намръщване бе всичко, което Ентрери си позволи, когато Олвен се хвърли напред, предусещайки убийството.
Ентрери замахна диво, засилвайки се отдясно и напреки с могъщия си меч. Олвен предвидимо свали брадвата на същото ниво, за да парира с лекота. Но отчаянието на лицето на Ентрери, подкрепено от уж нестабилния му замах, само засили измамата и убиецът спря насред движението и използва инерцията си не като основа за удар срещу Олвен, а за да се завърти настрани.
Накуцвайки, изтича настрани, но отказа да се поддаде на вълните изгаряща болка, струящи от разкъсаното му бедро.
— Няма къде да бягаш! — сгълча го Олвен и бързо се впусна в преследване, когато Ентрери се затича към вратата, където висеше мечът, използван в капана.
Ентрери го бутна наляво и профуча покрай него или поне така изглеждаше, но вместо това спря на място, завъртя се и замахна надолу с Нокътя на Шарон. Докато го правеше, призова магията на острието и освободи стена от непрогледна черна пепел.
Още докато замахваше, убиецът просто пусна меча и се стрелна наляво в посока, обратна на острието от капана. Издрънчаването на Нокътя на Шарон на каменния под прикри звука от стъпките му и Ентрери се претърколи покрай стената, преценявайки правилно, че мечът и стената от пепел ще объркат Олвен, макар и за кратко. И наистина, рейнджърът протегна лявата си ръка настрани, за да пресече люлеенето на меча и се спря на място с учудване, изписано по лицето, когато видя стената от пепел пред себе си.
Но не можа да се спре напълно и със сигурност не искаше да се окаже оплетен с тежкия меч, затова изрева и се втурна напред, изскачайки през стената от пепел право в тунела.
И замръзна на място, защото пред него нямаше враг.
Остра кама се допря до гърлото му. Друга ръка го сграбчи за гъстата коса и дръпна главата му назад, оголвайки гърлото му за лесен смъртоносен удар.
— На твое място щях да си държа ръцете разперени широко и да пусна оръжията си на пода — прошепна Ентрери в ухото на Олвен.
Когато рейнджърът се поколеба, Ентрери отново дръпна косата му и натисна малко по-силно с камата, оставяйки кървава линия. Когато Олвен отново се поколеба, Ентрери му показа истината за съдбата му, за пълното му унищожение, като призова вампирските сили на камата да откраднат малко от душата му.
Бойната брадва удари пода, последвана от ръчната.
— Увеличаваш престъпленията си — долетя спокоен глас някъде отзад.
Ентрери завъртя Олвен и го бутна през пепелта и покрай меча обратно в стаята, за да се изправят срещу Кейн, който стоеше при другия отворен изход. Монахът изглеждаше спокоен, с отпуснати до тялото ръце, в които не държеше нищо.
— Единственото престъпление, което съм извършил, е да изпълзя от каналите на Гарет — отвърна убиецът.
— Ако това е истина, тогава защо се сражаваме?
— Аз се защитавам — И кралството си?
Ентрери присви очи и не отговори.
— Опрял си острието си на гърлото на достоен мъж, на герой в земите на Кървав камък — отбеляза Кейн.
— Който се опита да ме убие и с удоволствие би ме разсякъл на две, ако му бях позволил.
Кейн сви рамене, сякаш това нямаше значение.
— Неразбирателство. Бъди разумен. Позволи на делата си да говорят за теб, когато се изправиш пред съда на крал Гарет, както със сигурност трябва да направиш.
— Или пък ще си тръгна… — започна Ентрери, но млъкна, когато в полезрението му се появи втора фигура, спускаща се надолу по коридора, за да застане редом до Кейн.
Емелин Сивия пуфтеше и пъшкаше и мърмореше колебливо и несвързано заради непривичната гледка пред себе си.
— Или пък ще си тръгна с този мъж — повтори Ентрери. — Без да ми се пречи и ще го освободя, когато съм свободен от погрешната преценка на Гарет Драконоубиец и развълнуваните му последователи.
Магьосникът заломоти отново и тръгна напред, но бе спрян от протегнатата ръка на Кейн. Това възпря Емелин само за миг и той започна да размахва ръце.
— Ще те превърна в пепел! — заяви магьосникът.
Ентрери се ухили криво и пожела кинжалът да отпие съвсем леко.
— Спри! — изрева Олвен с разширени от ужас очи и това наистина накара Кейн и Емелин да спрат.
Олвен се бе изправял очи в очи със смъртта много пъти, беше се изправял срещу могъщ демон заедно с тях, но двамата никога не бяха виждали другаря си толкова разстроен.
— Няма да оцелееш от това — обеща Емелин на Ентрери.
До него Кейн свали ръце и затвори очи. На един от пръстените му за миг проблесна син скъпоценен камък.
— Достатъчно! — предупреди Ентрери и се отмести настрани, придърпвайки Олвен със себе си, когато във въздуха до него се появи спектрална ръка. — Първата болка, която почувствам, ще е неговият последен дъх обеща убиецът.
Кейн отвори очи и вдигна ръцете си в знак на отстъпление.
Спектралната ръка се спусна надолу и леко закачи Ентрери, но той не почувства нищо по-различно от лек полъх на вятъра, докато ръката се стопяваше в нищото.
Ентрери дишаше тежко, беше леко объркан. Не искаше да проиграва шанса си. Ако убиеше Олвен, нямаше да има средство за споразумение. Подръпна главата на мъжа и предизвика изпъшкване от болка.
— Обърни се и ме изведи — нареди му Ентрери.
Емелин започна да се обръща, но се спря по средата и погледът му — съответно и погледът на Ентрери — се насочи към монаха, защото Кейн стоеше съвършено неподвижен, със затворени очи, само устните му помръдваха леко, сякаш правеше заклинание.
Ентрери се канеше да отправи предупреждение, но монахът отвори очи и го изгледа директно.
— Свършено е — заяви Кейн.
Изражението на убиеца показа съмнението му.
Но миг по-късно същото това изражение показваше объркването на Ентрери, защото се почувства много странно. Мускулите на ръцете и краката му бяха обхванати от спазми. Очите му замигаха бързо и изсумтя, макар да нямаше желание да го прави.
— А, добра работа! — изрече Емелин, като не сваляше очи от Кейн.
— К-к-какво? — успя да изпелтечи Ентрери.
— Чувстваш в себе си намесата на Кейн — обясни му монахът. — Настроих една към друга нашите отделни енергии.
Мускулите на ръката на Ентрери се стегнаха на възли и болезнено се извиха. В този миг си помисли да пререже гърлото на затворника си тук и сега, но умът му сякаш не можеше да комуникира с ръката му!
— Представи си живителната си енергия като струна — обясни му Емелин, — опъната от главата до слабините ти. Магистър Кейн сега държи тази струна пред себе си и може да я пререже, когато поиска.
Ентрери гледаше невярващо към ръката си и се намръщи замаяно, когато започна да разпознава коварните вибрации, преминаващи през тялото му. Наблюдаваше безпомощно как Олвен отблъсква ръката му с камата и се измъква от хватката му.
Отстрани Кейн спокойно отиде до падналия на земята Нокът на Шарон. Ентрери почувства далечен отклик на някакво задоволство, когато монахът се наведе да го вдигне, смятайки, че разумното, могъщо и зло оръжие ще стопи душата на Кейн, както бе правило с мнозина, които неразумно го бяха хващали в ръка.
Кейн го вдигна и за момент очите му се разшириха от ужас. После сви рамене, огледа оръжието и го прибра в пояса на мръсната си роба. В мислите на Артемис Ентрери се въртеше объркване, примесено с ярост. Той затвори очи и изръмжа, после се опита да се противопостави на намесата. За момент, за част от секундата се освободи и залитна напред, сякаш за да нападне.
— Внимавай, крал Артемис — изрече Емелин и в гласа му наистина имаше нотка на подигравка, макар Ентрери да бе твърде объркан, за да долови тънкия намек. — Магистър Кейн може да пререже тази струна.
Това е ужасен начин да умреш.
Като условен знак и много преди Ентрери да се приближи до двойката, Кейн изрече една дума и през тялото на Артемис Ентрери преминаха ужасяващи болки, каквито никога не бе предполагал, че са възможни.
Парализира се, сякаш цялото му тяло затрепери в спазъма на една-единствена крампа на всички мускули.
Чу как камата му удря пода.
Дори не почувства сблъсъка, когато я последва.
Глава 15
Крал на Вааса
С подкрепата на силните ръце на Кейн Ентрери успя да се изправи отново, но у него имаше останала малко сила и равновесие. Нямаше воля за съпротива, когато Олвен изви ръцете зад гърба му и ги завърза здраво с елфическа връв.
— Къде е Джарлаксъл? — попита го Емелин и макар магьосникът да беше съвсем близо, гласът му достигна до Ентрери сякаш от много, много далеч.
Не успя да придаде на думите никакъв смисъл.
— Къде е Джарлаксъл? — попита магьосникът по-упорито и се приближи така, че ястребовият му нос се докосна до носа на Ентрери.
— Изчезнал — убиецът се чу как прошепва и бе изненадан, че е отговорил.
Чувстваше се така, сякаш умът му е отделен от тялото и се носи из стаята като купчина пухкави облаци, всеки самостоятелен с частични мисли, които някога може би са били свързани, но сега бяха напълно отделени от мислите, плуващи в останалите облаци.
Видя Емелин да се обръща към Кейн, който просто сви рамене.
— Ще ида да проверя — изрече далечният глас на Олвен.
— По-внимателно този път — каза Емелин.
Рейнджърът изсумтя и се отдалечи, минавайки точно пред Ентрери. Спря се достатъчно дълго, че да отправи злобен поглед на победения убиец.
Кейн хвана Ентрери за ръката и го поведе, а Емелин ги следваше отблизо. Когато влязоха в издигащия се коридор и тръгнаха нагоре, координацията на убиеца — както умствена, така и физическа, не се възстанови и няколко пъти единствено подкрепата на Кейн го задържаше прав.
Откриха крал Гарет, отец Дугалд и множество войници, обикалящи в залата за аудиенции. Гарет стоеше край една стена с подпрени на хълбоците ръце и се взираше любопитно в един от гоблените, който бе разгънат така, че да виси в цялата си дължина.
— Виж ти — промърмори Емелин, преминавайки покрай Ентрери и докосвайки брадата си.
— А, хванали сте го — изрече Дугалд и се обърна към триото. — Добре.
— Любопитно, нали така? — обърна се Гарет към приятелите си. — Можеш ли да обясниш? — започна да задава въпрос на Ентрери, но се спря и го огледа, преди да се обърне с въпросителен поглед към двамата си другари.
— Кейн го пипна по специален начин — отвърна сухо Емелин.
Гарет кимна бавно.
— Къде е Олвен? — попита и в тона му внезапно се промъкна безпокойство.
— Отиде да потвърди, че мрачният елф се е махнал.
— И той го е направил — долетя гласът на рейнджъра откъм входа на тунела. — Подозирам, през магически портал. Ако следите са някакъв показател, а ние знаем, че винаги са, тогава Джарлаксъл не е бил единственият елф — вероятно мрачен елф, — който е обикалял из това място. Мисля, че нашият приятел тук, кралят на Вааса, ще трябва да даде отговори на някои въпроси.
— В такъв случай да започне с това — отвърна Емелин и двамата с Гарет се отдръпнаха от гоблена, разкривайки го изцяло пред Ентрери и хората, които го бяха пленили.
Олвен изломоти нещо зад убиеца. Кейн не изрече нито дума, не издаде нито звук, не промени дори изражението си.
Когато постепенно започна да фокусира гоблена, Ентрери се обърка още повече. Образът му изглеждаше двоен, сякаш бродерията оживяваше и обитателите й излизаха от тъканта право в залата.
После осъзна, най-напред в далечните ъгълчета на замаяния си мозък, но постепенно в основните си мисли, че хората, изобразени на гоблена, са същите, които стояха край него в залата за аудиенции. Защото бродерията изобразяваше победата на крал Гарет над Зенги, краля вещер, с множество и точни подробности.
— Е, крал Артемис? — попита Гарет. — Защо би украсил залата си с изображения като тези?
Ентрери го изгледа слисано.
Кейн го бутна настрани и го сложи да седне в един от гъбените тронове.
— Все още не е готов да говори — обясни той на Гарет. — Мистерията ще почака още малко.
— Както и тази — отвърна Гарет и подаде на Кейн навит на руло свитък, същият, който Кейн бе забелязал на трона при преминаването си. Взе го от Гарет и го разви и отново не показа емоции, макар загадъчните думи наистина да бяха изненадващи.
Добре дошъл, Гарет, кралю на Дамара, Добре дошъл Гарет, кралю на Вааса.
Кралю на Вааса, добре си дошъл.
— Що за номер е това? — попита Емелин, който четеше над рамото на Кейн.
Извън залата за аудиенции се разнесоха аплодисменти за крал Гарет, водени от въодушевените войници на Палишчук.
Всички погледнаха към Гарет.
— Заплахата за техния хубав град е осуетена — отвърна той.
Отец Дугалд се разсмя гръмогласно и неколцина от останалите се присъединиха.
— Мрачният елф не може да бъде открит никъде — обърна се Емелин към Ентрери. — Ти ли си жертвеният агнец?
— Голямо прахосване на талант — отвърна Олвен. — Той е добър боец.
— Но не чак толкова бързоног — каза Дугалд. — Ако сме приключили, нека се връщаме в Кървав камък. Тук е малко хладно.
— Ба, Дугалд, имаш достатъчно слоеве, които да отблъснат северния вятър — подкачи го Риордан Парнел, който влезе през отворената врата на замъка. — Нашите приятели от Палишчук искат празненство, естествено.
— Те винаги искат празненство — отвърна Дугалд.
— Веднага щом установим, че вече не съществува заплаха, потегляме към дома — каза Гарет. — Ще оставим контингент в Палишчук за през зимата, ако нашите приятели полуорки желаят, в случай че мрачният елф има още някой номер в ръкава си. Но за нас ще е хубаво и мъдро да се прибираме у дома.
— А какво ще правим с него? — попита Кейн, имайки предвид Ентрери.
— Доведете го — Ентрери чу Гарет да изрича думите и беше разочарован, защото му се искаше всичко да приключи.
* * *
— У дома в Кървав камък, където приятелят ти ще бъде екзекутиран — изрече Кимуриел Облодра, докато наблюдаваха разговора в гадателския кладенец.
— Гарет няма да го убие — настоя Джарлаксъл.
— Няма да има друг избор — каза псионистът. — Ти провъзгласи Ентрери за крал на Вааса. Ако Гарет позволи това да се размине, авторитетът му в очите на поданиците му ще спадне — при това непоправимо. Никой крал няма да е достатъчно глупав, че да позволи подобно предизвикателство да се размине. Това е само на крачка от анархията.
— Подценяваш го. Гледаш на него през призмата на опита си с матроните майки в родните ни земи.
— Ще ти се да е така, но разумът ти подсказва другояче — отвърна Кимуриел. — Откажи се от приятелството си с човека, Джарлаксъл, защото замъглява трезвата ти преценка.
Джарлаксъл се отдръпна назад, когато магьосниците спряха тихото си тананикане и водите на кладенеца замръзнаха неподвижни, а образите започнаха да се размазват. Джарлаксъл беше мрачен елф, който обикновено говореше с увереност и подкрепяше тази увереност със сериозно разбиране на другите. Но освен това беше елф, който отдавна се бе научил да вярва на преценката на Кимуриел, защото той никога не оставяше надеждата или страстта да замъглят простата логика.
— Не можем да го позволим — отбеляза Джарлаксъл, говорейки колкото на Кимуриел, толкова и на себе си.
— Не можем да го предотвратим — отвърна Кимуриел и Джарлаксъл отбеляза, че магьосниците до него вдигнаха вежди при тези думи. Нима очакваха конфронтация, борба за водачеството над Бреган Д’аерте?
— Няма да изправя Бреган Д’аерте срещу крал Гарет — продължи Кимуриел. — Веднъж вече ти го обясних. Нищо от случилото се не е променило това ми решение и определено няма да го направя заради жалкия човек, който дори и да бъде спасен, ще умре от естествена смърт преди споменът за този инцидент да избледнее в съзнанието ми.
Джарлаксъл се зачуди за последното твърдение с оглед на факта, че Ентрери бе източил в себе си малко от есенцията на сянка с употребата на вампиричната кама. Реши да остави тази мисъл за друг ден и се съсредоточи върху по-непосредствените проблеми.
— Не съм искал да започвате война с крал Гарет — каза той. — Ако исках подобно нещо, щях ли да изоставя силата на замъка? Нямаше ли да извикам Уршула и да нанеса тежък удар по редиците на Гарет? Не, приятелю, няма да воюваме с краля на Дамара и страховитата му армия. Но той е, според всички мнения, разумен и мъдър човек. Ще се спазарим за Ентрери.
По каменното лице на Кимуриел за момент проблесна изражение, което разкри съмненията му.
— Нямаш нищо, с което да се спазариш.
— Не видя ли изражението на крал Гарет, когато видя подаръка ми?
— Повече объркване, отколкото благодарност.
— Объркването е първата стъпка към благодарността, ако сме умни — лукавата усмивка на Джарлаксъл предизвика угрижени погледи от всички наоколо с изключение на Кимуриел, разбира се. — Теренът за битката е подготвен. Нужна ни е само още една точка за бартер. Помогни ми да я достигна.
Кимуриел го изгледа твърдо и изпълнен със съмнения, но Джарлаксъл знаеше, че интелигентният мрачен елф лесно ще се досети за неизреченото предложение.
— Ще бъде забавно — обеща Джарлаксъл.
— И ще си струва ли цената? — попита Кимуриел. — Или времето?
— Понякога забавлението е достатъчно.
— Наистина — отвърна псионистът. — А всичко това — пристигането на войниците, смъртта на робите, изтощителното магическо оттегляне — струваха ли си неприятностите за теб, проста игра за твое развлечение, само за да избягаме, когато се случи предвидимото и крал Гарет почука на вратата?
Джарлаксъл се ухили и сви рамене сякаш нямаше значение. Измъкна странен скъпоценен камък, оформен като малък череп на дракон, и със замах го запрати към Кимуриел.
— Уршула — обясни Джарлаксъл. — Могъщ съюзник за Бреган Д’аерте.
— Джарлаксъл, когото познавах, не би изоставил подобна награда.
— Давам ти я назаем като придобивка на Бреган Д’аерте. Освен това ти без съмнение ще научиш повече за драколича, отколкото аз бих могъл, с помощта на свещеници и магьосници и дори илитиди, без съмнение.
— Предлагаш заплащане срещу помощта ни в следващата ти авантюра?
— Заплащане за онова, което вече сте извършили, и за онова, което тепърва можете да осигурите.
— Като намерим разменната монета за твоя жалък човек ли?
— Разбира се.
— Отново те питам, Джарлаксъл, защо?
— Може би по същата причина, заради която приех бежанец от дома Облодра.
— За да разшириш могъществото на Бреган Д’аерте? — попита Кимуриел. — Или за да обогатиш преживяванията на Джарлаксъл?
Кимуриел го обмисли за момент и кимна и Джарлаксъл отговори със смях:
— Да.
Глава 16
Умен за мнозина
Когато се приближи към залата за аудиенции в замъка си в Кървав камък, крал Гарет дочу, че разпитът на Артемис Ентрери вече е започнал. Погледна към жена си, която вървеше до него, но лейди Кристин се взираше напред със стоманения поглед, който Гарет добре познаваше. За разлика от него тя явно не изпитваше вътрешни угризения спрямо обвинението на неуспелия крал.
— И твърдиш, че не знаеш нищо за гоблените или свитъка, който намерихме на изработения от гъба трон? — попита Келедон. — Моля те, бъди благоразумен — продължи мъжът. — Това може да е оправдателно до някаква степен.
— Да направи смъртта ми по-приятна? — отвърна Ентрери и Гарет потрепна от насъбраната се жлъч в гласа му.
В мига, в който влезе в залата, видя, че Ентрери е застанал на килима пред издигнатата платформа, върху която бяха троновете. Отец Дугалд и Риордан Парнел седяха на стъпалото, а близо до тях бе Кейн. Келедон обикаляше в кръг около убиеца.
Множество стражи стояха в готовност от двете страни на килима.
Дугалд и Риордан се изправиха при приближаването на краля и кралицата и всички мъже се поклониха.
Гарет почти не ги забеляза. Срещна погледа на Ентрери и в неговите очи откри най-изпълнения с омраза гневен поглед, който някога бе срещал. Презрение, което дори самият Зенги не бе постигал. Продължи да гледа мъжа и седна на трона си.
— Подсказа ни, че гоблените не са негово дело — обясни отец Дугалд на краля.
— И не знае нищо за пергамента — добави Риордан.
— И казва истината? — запита Гарет.
— Не долових лъжа — отвърна свещеника.
— Защо да лъжа? — обади се Ентрери. — За да откриете лъжата и да оправдаете действията си в собствените си лицемерни сърца ли?
Келедон пристъпи напред, сякаш с намерение да удари наглия затворник, но Гарет го спря с вдигната ръка.
— Твърде много предположения — изрече кралят.
— Виждал съм твърде много кралгаретовци през живота си…
— Съмнявам се в това — подхвърли Риордан, но Ентрери дори не му обърна внимание, а очите му останаха приковани в краля на Дамара.
— … мъже, които вземат онова, за което претендират, че им се полага — продължи Ентрери, сякаш Риордан въобще не е проговарял — и Гарет виждаше, че поне що се отнася до интригуващия чужденец, Риордан наистина не е.
— Внимавай какво говориш — намеси се лейди Кристин и всички очи, включително тези на Ентрери, се обърнаха към нея. — Гарет Драконоубиец е законният крал на Дамара.
— Претенция, която всеки крал, без съмнение, трябва да отправи.
— Убий глупака и да се приключва — долетя глас откъм вратата и Гарет погледна покрай Ентрери, за да види как Олвен влиза в стаята.
Рейнджърът се спря и се поклони, после продължи напред, избирайки маршрут, който го прекара на една крачка от заловения мъж. Прошепна нещо на Ентрери, докато го подминаваше и го направи с подигравателна усмивка.
Изражението му се запази още около две крачки, докато Ентрери не отбеляза:
— Ако ще си толкова емоционално наранен, когато те победят в битка, може би ще направиш добре, ако подобриш уменията си.
— Олвен, успокой се — предупреди го Гарет, когато видя как очите на буйния рейнджър се разширяват.
Въпреки това Олвен се завъртя и от начина, по който Келедон отстъпи встрани Гарет си помисли, че мъжът може да се нахвърли върху Ентрери тук и сега.
Но Ентрери просто се подсмихна насреща му.
— Ние сме разумни хора, живеещи в опасни времена — каза Гарет на Ентрери, когато Олвен най-сетне отстъпи. — Има много неща, които можем да научим…
— Съмняваш се в правото на съпруга ми над трона, така ли? — прекъсна го лейди Кристин.
Гарет постави ръка върху крака й, за да я успокои.
— Без съмнение богът ви ще спори с мен — каза Ентрери. — Както би направил избраният бог на всеки крал.
— Неговото потекло е… — започна да отговаря Кристин.
— Без значение! — извика Ентрери. — Позоваването на рожденото право е метод за контрол, не залог за справедливост.
— Ти, нагъл глупак! — извика в отговор Кристин, изправи се и пристъпи крачка напред. — По произход или по дела — избери си сам! И по двата стандарта Гарет е законният крал.
— И аз съм натрапник в законните му владения?
— Да!
— Крал на Дамара или крал на Вааса?
— И на двете! — настоя Кристин.
— Интересно потекло имаш, Гарет…
Келедон пристъпи напред и го зашлеви.
— Крал Гарет — поправи го мъжът.
— Наследството ти простира ли се до Палишчук? — попита Ентрери и Гарет не можа да повярва до каква степен мъжът напълно игнорира грубата намеса на Келедон. — Крал си на Вааса по потеклото си?
— Заради делата си — изрече Кейн и едновременно с това пристъпи пред неспиращия да бръщолеви Дугалд.
— Силата на десницата се превръща в право за предявяване на претенции — отсъди Ентрери. — И пак се връщаме там, откъдето започнахме. Виждал съм твърде много кралгаретовци през живота си.
— Някой да ми донесе меча — изрече кралицата.
— Милейди, моля ви, седнете — каза й Гарет, а после се обърна към Ентрери — Ти си този, който предяви претенции за господство над Вааса, крал Артемис.
Ентрери завъртя очи и това подсили усещането на Гарет, че мрачният елф Джарлаксъл е бил истинският подстрекател на тази претенция.
— Предявих претенция към онова, което съм завладял — отвърна Ентрери. — Аз победих драколича, така че… — той се обърна към Кристин и се ухили — Да, милейди, чрез делата си претендирам за трона, който по право ми принадлежи. — Обърна се към Гарет и довърши мисълта си: — Нима претенцията ми към замъка и околния регион е по-малко валидна от твоята собствена?
— Ти си тук окован, а той все още е крал — обади се Риордан.
— Силата на оръжията, магистър Тъпако. Силата на оръжията.
— О, няма ли да ми позволите просто да го убия и да се свършва? — примоли се Олвен.
За Гарет те сякаш не присъстваха в стаята.
— Отидохте в замъка под флага на Кървав камък припомни на затворника Келедон.
— Заедно с агенти на Цитаделата на убийците — гневно изрече в отговор Ентрери.
— И командир от армията на Кър…
— Която доведе агентите на Тимошенко! — сопна се Ентрери преди Келедон да успее да довърши мисълта си. — И която ни предаде, докато бяхме в замъка, в най-тежък час. — Обърна се и изправи рамене пред Гарет. Племенницата ти Елъри загина от моето острие — заяви и предизвика всеобщо ахване. — Непреднамерено и след като нападна Джарлаксъл без причина — без причина за своя крал, но поради причините на нейните господари от Цитаделата на убийците.
— Това са тежки обвинения — изръмжа Олвен.
— И ти си присъствал може би? — сопна му се Ентрери.
— А какво ще кажеш за Мариаброн тогава? — настоя Олвен. — И той ли е бил в съюз с враговете ни? Това ли твърдиш?
— Не твърдя нищо за него. Той бе убит от създания на сенките, когато избърза пред нас.
— И въпреки това го открихме в залата с драколича — обади се Риордан.
— Трябваше ни цялата помощ, която можехме да призовем.
— Нима твърдиш, че е бил възкресен само за да умре отново? — попита Риордан.
— Или съживен — добави отец Дугалд. — И, разбира се, знаеш, че съживяването на труп на почтен човек е престъпление срещу всичко добро и правилно. Престъпление срещу Пречупения бог!
Ентрери изгледа Дугалд, присви очи, ухили се и се изплю на пода.
— Не е моят бог — обясни той.
Келедон пристъпи напред и го удари силно. Той залитна стъпка назад, но отказа да падне.
— Гарет е крал по потекло и по дела! — извика Дугалд. — Помазан от самия Илматер.
— Както всяка матрона на мрачните елфи твърди, че е благословена от Лолт! — извика твърдоглавият затворник.
— Дано лорд Илматер те порази на място! — извика лейди Кристин.
— Вземи си меча и ме порази вместо него — изкрещя й в отговор Ентрери. — Или вземи своя меч и ми дай моя и ще научим чий бог е по-силен!
Келедон пристъпи сякаш за да го удари, но бързо се спря, защото Ентрери завърши обидата с гъргорене, когато през тялото му започнаха да преминават вълни от болка и да подлагат мускулите му на спазми и конвулсии.
— Магистър Кейн! — порица го крал Гарет.
— Не позволявам да държи такъв тон на кралицата, при това под угрозата на смъртното наказание — отвърна Кейн.
— Освободи го от хватката си — нареди Гарет.
Кейн кимна и затвори очи.
Ентрери се изправи и си пое дълбоко въздух. Залитна и падна на едно коляно.
— Дайте му меч тогава — извика Кристин.
— Седни и не мърдай! — нареди й Гарет.
Той се изправи от стола си и пристъпи напред, към изумените физиономии на всички в стаята с изключение на Ентрери, който го гледаше с изпълнена с омраза настоятелност.
— Отведете го в килия на първото ниво на тъмниците — нареди Гарет. — Дръжте я осветена и топла и нека храната му е обилна и вкусна.
— Но, кралю мой… — започна да протестира Олвен.
— И не го наранявайте — продължи Гарет без колебание. — Сега. Напуснете.
Риордан и Келедон застанаха от двете страни на Ентрери и започнаха да го избутват от залата. Олвен хвърли един изненадан и гневен поглед на Гарет и побърза да ги последва.
— Върви и облекчи страданията му — обърна се Гарет към Дугалд, който го гледаше невярващо. Когато отецът не се раздвижи веднага, добави: — Тръгвай!
— Тръгвай! — и размаха ръка.
Докато излизаше от залата, Дугалд продължи да гледа Гарет през рамо.
— Търпи го на своя отговорност — сгълча съпруга си лейди Кристин.
— Предупредих те да не го нападаш по този начин.
— Готов си да приемаш обидите му?
— Готов съм да го изслушам.
— Ти си кралят, Гарет Драконоубиец, крал на Дамара и крал на Вааса. Търпението ти е добродетел, не се съмнявам, но в случая е незаслужено.
Гарет беше твърде мъдър съпруг, за да й посочи иронията на това изказване. Той нито мигна, нито кимна в съгласие и с изфучаване лейди Кристин се отправи към страничната врата, през която бяха влезли двамата с Гарет.
— Не можеш да си позволиш да го оставиш жив — каза Кейн на краля, когато останаха сами. — Направиш ли го, ще е като да отправиш покана за предизвикателства от цялото кралство. Димиян Рий ни наблюдава внимателно в момента, убеден съм.
— Нима онова, което каза, беше толкова невярно? — попита Гарет.
— Да — отвърна монахът без колебание.
Но Гарет поклати глава. Нима Ентрери и онзи странен мрачен елф бяха направили нещо по-различно от него? Наистина?
* * *
Бих очаквал да са по-мъдри, сигнализира Кимуриел Облодра, използвайки безшумния код с ръце на мрачните елфи и начина, по който размаха палеца си накрая, показа огромното му презрение към хората.
Не разбират света отдолу, отвърнаха сръчните ръце на Джарлаксъл. Подземният мрак е далечна мисъл за обитателите на Повърхността. Докато изрисуваше думите, Джарлаксъл се замисли над тях — над истинността им и над изводите. Зачуди се и защо толкова често бърза да се изкаже в защита на обитателите на Повърхността. Кнеликт беше архимаг, брилянтен по стандартите на всяка от общите раси на Торил, майстор на заплетени и сложни изкуства. И въпреки това бе избрал скривалището си, без съмнение гледайки на изток, запад, север и юг, но без да си прави труда да погледне надолу.
Едва на четиридесет стъпки под най-тайния и защитен регион от планинското убежище на Цитаделата преминаваше широк и дълбок тунел, таен проход по протежението на горните части на огромната мрежа от тунели и пещери, известна като Подземния мрак, път за кервани.
Път за врагове.
Не забравяй сделката ни, направи му знак Кимуриел.
За последен път, обеща Джарлаксъл и потупа кесията на колана си, която съдържаше магическия предмет, който имаше предвид Кимуриел.
Погледът на Кимуриел показа, че не вярва на Джарлаксъл нито за миг, но пък от друга страна същото важеше и за Джарлаксъл. Изискването бе сходно с това да кажеш на огромен сенчест мастиф да не лае или на матрона да не измъчва. Контролът над нечия природа можеше да стигне само дотам.
Разбира се, изражението на Кимуриел не издаваше нищо повече, освен първоначалното съмнение, но ако имаше нещо друго в него, то беше примирение със съдбата и дори развеселеност. Псионистът се обърна към редицата магьосници, събрани край него и кимна. Първият изтича до Кимуриел и посочи право нагоре. Бързо направи скица и веднага щом Кимуриел се съгласи, започна да прави заклинание.
Няколко мига по-късно мрачният елф приключи заклинанието си с елегантен жест и квадратно парче от каменния таван, с размер два пъти колкото височината на мрачен елф, просто се дематериализира и изчезна в нищото.
Без колебание, защото магията имаше срок на действие, втори магьосник дотича до първия, докосна инсигнията си, левитира до магическия отвор и също направи заклинание. Преди даже да е приключил, трети магьосник вече левитираше.
На двадесет или повече стъпки височина от коридора третият магьосник направи същото могъщо заклинание.
Със следващия ще се озовем в комплекса, направи знак с ръце Кимуриел на събраните наблизо войници на Бреган Д’аерте. Бързо и безшумно!
Четвъртият магьосник се издигна и с него потегли първият контингент, най-добрите убийци на Бреган Д’аерте, водени от опитен скаут на име Валас Хюн. Те проникваха в тила на противника и най-често отбелязваха пътя си с кръвта на стражите.
Бяха преценили издигането си до съвършенство и прелетяха покрай четвъртия магьосник точно когато камъкът изчезна, така че без да забавят темпото си нито за миг, преминаха последните десет стъпки и се озоваха в долния комплекс на Цитаделата на убийците.
Първите трима магьосници преминаха след тях и веднага щом скаутите събраха информация за разположението на региона и се плъзнаха в осветените от факли тунели, магьосниците започнаха нови заклинания.
Навсякъде из долните части на скривалището на Кнеликт започна да се издига тайнствена мъгла. По-скоро мъглива пелена, отколкото непрозрачна стена, носещата се мъгла без съмнение предизвикваше любопитство.
Освен това правеше тихите стъпки на мрачните елфи войни напълно безшумни.
Пречеше на повечето призоваващи магии.
Противодействаше на всички видове обикновени магически защити.
Още войни се понесоха през процепа и се плъзнаха умело из тунелите. Джарлаксъл докосна периферията на шапката си, за да задейства магическите й сили и двамата с Кимуриел преминаха, придружени от елитна група бойци. Взеха със себе си двама от магьосниците, а другите двама се преместиха на предварително определените им позиции.
Това не беше непозната за мрачните елфи територия. Разузнаването на скривалището от Кимуриел беше почти пълно и по настояване на Джарлаксъл картите, които беше изрисувал, бяха разучени и запомнени от всеки нападател, издигнал се през пода. Дори двата отряда, оставени да охраняват в Подземния мрак, познаваха терена изцяло.
Бреган Д’аерте оставяха малко неща на късмета.
Към главата, проблеснаха пръстите на Джарлаксъл и малката му елитна група потегли.
Кнеликт беше повече ядосан, отколкото уплашен.
Тревожни и болезнени викове следваха него и тримата му телохранители надолу по мъгливия коридор към личните му покои. Стражите затвориха вратата и се приготвиха да я залостят, но Кнеликт ги задържа.
— Само една ключалка — обясни той. — Нека се опитат да преминат веднъж. Пепелта на първите нападатели ще предупреди останалите да стоят по-надалеч.
Докато завършваше изречението, започна да прави заклинания, изговаряйки активиращите думи за множеството експлозивни магически глифове и защити, които охраняваха покоите му.
— Трябва да обмислим бягство — изрече един от стражите, млад и обещаващ магьосник.
— Все още не, но дръж заклинанието на върха на езика си — той измъкна тънък жезъл, черен, с метален връх и тъмносини линии, преминаващи по дължината му.
Във въздуха се понесе особено пронизителен писък. Покрай вратата преминаха звуците на бягащи хора, последвани от изщракването на няколко малки арбалета и падането на поне един човек на пода.
— Бъдете готови — изрече Кнеликт. — Ако пробият вратата, експлозивите ще ги убият. Поне тези на първите редици, но трябва да сте бързи да я затворите отново и да сложите резетата.
Стражите му кимнаха, наясно със задълженията си.
Всички се съсредоточиха върху вратата, но нищо не се случи и звуците отминаха.
Въпреки това продължиха да са съсредоточени върху вратата.
До такава степен, че когато стената към съседната стая от солиден камък, с размери повече от половин дузина стъпки, просто изчезна, в началото никой не забеляза.
Петимата войни на Джарлаксъл паднаха на едно коляно и изпратиха стрели с отровни върхове от ръчните си арбалети. Един от магьосниците подсили изстрелите с магия, която превърна всяка от стрелите в две, така че всеки от двамата стражи на Кнеликт бе улучен по пет пъти. За пазача магьосник бе приготвен друг снаряд: летяща бучка зелена слуз, която изскочи от върха на тънкия жезъл на Джарлаксъл.
Тя се удари в мъжа, обгърна го и го запрати към стената, където той остана прилепен и изцяло погълнат от слузестата маска. Не можеше да помръдне нито една част от тялото си, освен пръстите на едната си ръка, която бе долепена плътно до тялото му. Не можеше дори да диша.
Кнеликт реагира с типична и заучена ефективност, обръщайки жезъла с мълниите настрани. Фразата за активация бе: „В името на Талос!“ и Кнеликт я изкрещя или по-скоро се опита.
Думите заседнаха в ума и ларинкса му и това, което изрече беше:
— В-вим-Тл…
Нищо не се случи.
Кнеликт призова жезъла отново и отново, но умът му примигваше насред фразата. Защото колкото и бърз да бе Кнеликт с жезъла и думите си, Кимуриел Облодра бе по-бърз с мислите си.
Прилепен до стената, магьосникът продължи безпомощно да мърда с пръсти и крака. Двамата войни се строполиха на земята, изпаднали в безсъзнание под могъщата отрова на мрачните елфи.
А Кнеликт успяваше единствено да пръска слюнки.
Захвърли жезъла яростно и започна да плете заклинание, бърз дуеомер, който щеше да го отведе достатъчно далече, че да успее да направи нормално заклинание за телепортация и да се махне оттук.
Изблик на псионична енергия прекъсна напева му.
Осмината мрачни елфи влязоха уверено в стаята, четирима от тях застанаха на стража от двете страни на основната врата и на магически отворената стена. Петият войн след кимане от страна на Джарлаксъл прекоси стаята и отряза слузта, покриваща носа и устата на магьосника, така че ужасеният мъж да може да диша, но нищо повече. Един от магьосниците мрачни елфи започна да прави серия от търсещи заклинания, за да намери по-лесно всякакви скрити съкровища.
Джарлаксъл, Кимуриел и другият магьосник спокойно застанаха пред Кнеликт.
— При цялата ти подготовка, архимагьоснико, просто не разбираш достатъчно магията на ума — изрече Джарлаксъл.
Кнеликт твърдоглаво вдигна една ръка по посока на Джарлаксъл и с решителна насмешка изплю едно бързо заклинание.
Или поне се опита, но отново бе прекъснат от съзнанието на Кимуриел.
Очите на Кнеликт се разшириха от гняв.
— Опитвам се да съм благоразумен — изрече Джарлаксъл.
Кнеликт трепереше от ярост. Но при все кипящия му гняв си оставаше архимагът, опитният и могъщ водач на страховита група убийци. Не издаде войниците, които тихо се приближаваха на помощ от съседната стая.
Но враговете му бяха мрачни елфи. Не се и налагаше.
Още докато бойците мрачни елфи от двете страни на стената подготвяха остриетата си близнаци, за да се намесят, Джарлаксъл се завъртя на пети, за да се изправи срещу войниците.
Те изкрещяха, осъзнавайки, че са разкрити. Свещеник и магьосник започнаха да правят заклинания, трима войни изреваха и нападнаха, а един леко брониран полуръст се плъзна в сенките.
Ръцете на Джарлаксъл се задвижиха като в мъгла, въртейки се в кръгове една над друга. Когато едната застанеше отпред, магическите предпазни гривни на Джарлаксъл изплюваха нож за хвърляне, който моментално биваше запратен във въздуха.
Мрачните елфи от двете страни на вратата не посмяха да се помръднат, докато градушката от ножове свистеше между тях. Един войн изпусна меча си, ръцете му се вкопчиха в острие, забито право в гърлото му, и той се строполи в стаята. Втори боец се спусна с въртене и светкавично получи три ножа в гърба си като добавка към трите, които го бяха улучили отпред — ударът в сърцето бе смъртоносен.
Той също падна.
Магьосникът залитна назад със забит в отворената му уста нож. Свещеникът дори не успя да вдигне ръце, защото в очите му се забиха две остриета.
— Проклет да си! — успя да изръмжи последният останал войн, който продължаваше настъплението си напред, въпреки няколкото остриета, които стърчаха от различните места, където се съединяваше бронята му.
Още две го улучиха, първо едното, после другото и той падна назад.
Почти като странична мисъл Джарлаксъл метна един нож встрани и едва когато се удари в нещо меко, а не в твърдата стена, Кнеликт и останалите осъзнаха, че полуръстът не е толкова добър в криенето в сенките, колкото очевидно вярваше.
Поне не и в очите на Джарлаксъл, едното от които, както обикновено, бе покрито с магическата превръзка — покритие, което подобряваше, а не ограничаваше зрението му.
— Сега готов ли си да говориш? — попита Джарлаксъл.
Всичко бе отнело само няколко удара на сърцето и целият спасителен отряд на Кнеликт лежеше мъртъв.
Не напълно мъртъв, защото един поне, упоритият войн, бе успял отново да се изправи на крака, да изръмжи и да пристъпи напред. Без дори да поглежда към него, Джарлаксъл направи движение с ръка.
Право в окото.
Строполи се и беше мъртъв преди още да е паднал на пода.
Войните мрачни елфи се взираха в Джарлаксъл, припомнили си за пръв път от много време кой е той наистина.
— Такава загуба — оплака се с равен тон Джарлаксъл, без да сваля очи от Кнеликт. — А ние дойдохме с идеята да се пазарим за взаимно изгодни неща.
— Убиваш войниците ми — изрече през стиснати зъби Кнеликт, но дори и това решително изражение не попречи на още една умствена атака от страна на Кимуриел.
— Малко от тях — призна Джарлаксъл. — По-малко, ако просто ни оставиш да довършим нещата.
— Знаеш ли кой съм аз? — изрече заповеднически архимагът и се наведе напред.
Но Джарлаксъл също пристъпи напред и дали в резултат на магия или просто на вътрешна мощ, мрачният елф изглеждаше по-високия от двамата.
— Спомням си твърде добре отношението ти — отвърна той. — Ако не бях такава милостива душа, сега щях да държа сърцето ти в ръката си — така че да виждаш последните му удари.
Кнеликт изръмжа и започна магия — успя да изрече около половин дума преди върхът на кинжал да го бодне по гърлото, извличайки капка кръв. Това накара очите на Кнеликт да се разширят.
— Личните ти защити, каменната кожа, всички те отдавна бяха развалени, глупако — изрече Джарлаксъл. — Не ми е нужен майсторът на магиите на съзнанието, за да те убия. Всъщност ще ми достави удоволствие да го направя лично.
Джарлаксъл погледна към Кимуриел и се изкикоти.
После внезапно, почти лудешки прибра острието и се завъртя настрани.
— Но не е нужно нещата да са по този начин — изрече Джарлаксъл. — Аз съм преди всичко бизнесмен. Искам нещо и ще го имам, но не е нужно Кнеликт също да не спечели нещо.
— Нима трябва да вярвам…
— Имаш ли избор? — прекъсна го Джарлаксъл. — Огледай се. Или си един от онези магьосници, брилянтни с книгите, но пълни идиоти, когато се стигне до осъзнаване на простичките истини около тях?
Кнеликт изпъна робата си.
— А, да, ти си вторият водач на банда убийци, така че последното не може да е вярно — изрече Джарлаксъл. Тогава за твое добро, Кнеликт, докажи се.
— Изглежда, че държиш всички козове при пазаренето.
— Изглежда?
Кнеликт присви очи.
Джарлаксъл се обърна към един от магьосниците си, онзи, който все още стоеше зад Кимуриел, докато другият продължаваше да плячкосва бюрото на Кнеликт. Водачът на мрачните елфи се огледа наоколо, после кимна към магьосника, прикован към стената.
Заклинателят отиде при него и започна да прави дълга и сложна магия. Скоро бе погълнат от нея и Кимуриел съсредоточи псионичните си сили върху мрачния елф, който правеше заклинанието, усилвайки концентрацията и подобрявайки фокуса му.
— Какво пра… — настоя Кнеликт, но млъкна, щом очите на всички мрачни елфи се впериха заплашително в него.
— Ще ти го кажа само веднъж — предупреди Джарлаксъл. — Трябва ми нещо, което с лекота мога да взема от теб. Или… — обърна се и посочи ужасения треперещ магьосник на стената. — Мога да го взема от него. Повярвай ми, като ти казвам, че предпочиташ да го взема от него.
Кнеликт млъкна и Джарлаксъл направи знак на магьосника и псиониста да продължат.
Отне известно време, но накрая магът завърши заклинанието си и плененият горски магьосник засия със зелена светлина, която заслепи чертите му. Той изсумтя и изохка зад този воал от светлина и започна да се тресе още по-яростно зад слузта, която го държеше в плен.
Светлината угасна и всичко се успокои, а мъжът, висящ на стената, се бе превърнал в точно копие на архимага Кнеликт.
— Разбира се, има условия за милостта ми — изрече Джарлаксъл. — Не позволяваме толкова лесно други организации да се заклеват във вярност на Бреган Д’аерте.
Кнеликт щеше да избухне всеки момент.
— Има някаква красота в Подземния мрак — каза му Джарлаксъл. — Нашите тунели са навсякъде около теб, но никога не знаеш къде или кога можем да се появим.
По всяко време, на всяко място, Кнеликт. Ти не можеш постоянно да гледаш под себе си, но ние винаги гледаме нагоре.
— Какво искаш, Джарлаксъл?
— По-малко, отколкото предполагаш. Ще ти бъде от полза да се освободиш от гнева си. О, да, и за твое добро се надявам, че лейди Калихай е все още жива.
Кнеликт се размърда, но не от неудобство и това показа на Джарлаксъл, че тя наистина е жива.
— Това е добре. Все още можем да сключим сделка.
— Тимошенко говори от името на Цитаделата на убийците, не аз.
— Можем да променим това, ако желаеш.
Кръвта се оттегли от лицето на Кнеликт, когато най-сетне осъзна чудовищността на всичко. Наблюдаваше как един от елфите войни се приближава към магьосника, който бе точно негово копие.
Изщрака арбалет и мъжът, който изглеждаше като Кнеликт, скоро замлъкна.
Милостиво.
* * *
— Да живее кралят — изрече Ентрери, когато вратата на килията му се отвори и Гарет Драконоубиец неочаквано влезе вътре.
Кралят се обърна и направи знак на стражите да излязат.
Мъжете се поколебаха, хвърляйки твърди погледи на опасния убиец, но Гарет беше кралят и не можеха да му противоречат.
— Ще ме извиниш, ако не коленича — изрече Ентрери.
— Не съм искал да го правиш.
— Но предполагам, че монахът ти може да ме накара. Една дума от устата му и мускулите ми ме предават, нали?
— Магистър Кейн можеше да те убие, напълно законно и без да те разпитва, но въпреки това не го направи. За това трябва да си благодарен.
— Без съмнение ме е запазил за представлението с бесилката.
Гарет не отговори.
— Защо си дошъл? — попита Ентрери. — За да ме дразниш? — спря се и огледа лицето на Гарет за момент, после на неговото се появи усмивка. — Не — изрече. — Знам защо си тук. Страхуваш се от мен.
Гарет не отговори.
— Страхуваш се, защото виждаш истината в мое лице, нали така, кралю на Дамара? — Ентрери се разсмя и започна да крачи из килията си, по лицето му се бе изписала разбираща усмивка. Гарет следваше всяка негова стъпка внимателно с очи, които отразяваха дълбоко смущение.
— Защото знаеш, че бях прав — продължи Ентрери. — В залата ти за аудиенции, когато останалите се вбесиха, ти остана спокоен. Не можеше да се ядосаш, защото думите ми отекваха не само в ушите ти, но и в сърцето ти.
Твоята претенция не е по-силна от моята.
— Не съм казал това, нито съм съгласен.
— Някои неща не е нужно да се изричат. Знаеш истината не по-зле от мен — чудя се колко ли крале или паши или лордове я осъзнават. Чудя се колко биха могли да я признаят.
— Предполагаш много неща, крал Артемис.
— Не ме наричай така.
— Не аз връчих титлата.
— Нито пък аз. Нито ми подхожда. Нито я искам.
— Пазариш ли се?
Ентрери му се присмя.
— Уверявам те, кралю паладин, че ако имах меч в ръка, с удоволствие щях да изтръгна сърцето ти тук и сега. Ако очакваш да моля, си сбъркал адреса. Глупавият монах може да ме принуди да коленича, но ако не съм в тази позиция по собствен избор, тогава да го наречеш молене ще звучи не по-малко кухо, отколкото короната ти, нали?
— Както казах, това са само предположения. Твърде много.
— Така ли? Тогава защо си тук?
В очите на Гарет проблесна гняв, но той не изрече нищо.
— Случайност при раждането? — попита Ентрери. — Ако се бях родил от твоята майка, щях ли да съм законният крал? Щяха ли могъщите ти приятели да се сплотят край мен, както край теб? Щеше ли монахът да използва силите си срещу враг по моя молба?
— Доста по-сложно е от това.
— Нима?
— Кръвта не е достатъчна. Делата…
— Убих драколича, забрави ли?
— И всичките дела през живота ти те доведоха до тук, така ли? — попита Гарет и в гласа му се прокрадна остра нотка. — Живял ли си живот, достоен за трона?
— Оцелявах, и то на места, които не можеш да си представиш — изръмжа насреща му Ентрери. — Колко е лесно за сина на лорд да разгласява добродетелта на своя път! Убеден съм, че изпитанията ти са били грандиозни, наследнико на рода Драконоубиец. О, бардовете могат цял месец да ни веселят с песни за делата ти.
— Достатъчно — нареди му Гарет. — Не знаеш нищо.
— Знам, че си тук. И знам защо си тук.
— Настина ли? — долетя изпълненият със съмнение отговор.
— За да научиш повече за мен. Да ме изучиш. Защото трябва да откриеш разликата помежду ни. Трябва да се самоубедиш, че не сме еднакви.
— Вярваш ли, че сме?
Скептичността не впечатли Ентрери.
— По-повече начини, отколкото на Негово Величество му се иска да признае — изрече той. — Значи си дошъл тук да научиш повече с надеждата да откриеш къде се различават пътищата и характерите ни. Защото ако не можеш да направиш това, Гарет, то най-страшните ти страхове ще станат реалност.
— И те ще са?
— Законен. Законният крал. Странна фраза, не мислиш ли? Какво означава да си законният крал, Гарет Драконоубиец? Означава ли да си най-силният? Най-свещеният? Нима твоят бог Илматер те е помазал?
— Аз съм потомък на предишния крал, много преди Дамара да бъде разделена от война.
— А ако аз бях дете на твоите родители?
Гарет поклати глава.
— Няма как да се случи. Аз съм продукт на слабините им, на тяхното плодене и на моето наследство.
— Значи не са просто обстоятелствата? Казваш, че има смисъл в потеклото, така ли?
— Да.
— Трябва да го вярваш, нали? В името на собствения си разсъдък. Ти си крал, защото баща ти е бил крал, така ли?
— Той беше барон във време, когато Дамара нямаше крал. Кралството не беше обединено преди общата кауза на борбата срещу Зенги.
— И там, чрез делата си Гарет се издигна над другите барони и херцози и техните деца?
Погледът на Гарет подсказа на Ентрери, че той знае, че му се подиграват или поне подозира.
— Прекрасна комбинация от обстоятелства и наследство — изрече Ентрери. — Наистина съм развълнуван.
— Да ти дам ли меча ти и да те убия в битка, за да завоювам Вааса по право? — попита Гарет и Ентрери се усмихваше на всяка дума.
— А ако аз те убия?
— Моят бог няма да го позволи.
— Трябва да вярваш в това, нали? Но, моля те, угоди ми. Нека да кажем, че се срещнем в битка и аз победя.
Според твоите разсъждения по този начин аз ще стана законният крал на Ваа… о, чакай. Сега разбирам. Няма да е достатъчно, защото ми липсва правилното потекло.
Каква хитра система си имате. Ти и всички останали самопровъзгласили се кралски особи на Фаерун. Според вашите условия само вие сте крале и кралици и лордове и благородни дами. Само вие имате значение, докато селяните се търкалят и коленичат в калта, и тъй като сте „законни“ в очите на този или онзи бог, селянинът не може да се оплаква. Трябва да приеме злочестата си съдба и да се наслаждава на несгодите си със знанието, че служи на законния крал.
Челюстта на Гарет се стегна и той стисна зъби, докато продължаваше да се взира в Ентрери, без дори да мигне.
— Трябваше да оставиш Кейн да ме убие в замъка.
Счупи огледалото, крал Гарет. Веднага ще се почувстваш по-красив.
Гарет го гледа още известно време, после отиде до вратата на килията, на която бяха застанали завърналите се стражи. Зад тях стоеше магистър Кейн и се взираше в Ентрери.
Ентрери го забеляза и направи излишно подчертан поклон.
Гарет мина покрай двойката и продължи по коридора, а тежките му ботуши затропаха по каменния под.
— Предполагам, че ти се иска да ме беше убил — обърна се към Кейн Ентрери. — Разбира се, все още можеш.
Чувствам вибрациите на демоничното ти докосване.
— Не съм ти съдия.
— Само екзекуторът ми.
Кейн се поклони и напусна. Гарет беше напуснал тъмниците и магьосникът го настигна точно когато приближаваше личните си покои.
— Чу ли го? — попита Гарет.
— Умен е.
— Нима греши чак толкова?
— Да.
Простичкият отговор спря Гарет и го накара да се обърне към монаха.
— В моя орден рангът се получава чрез постижения и двубои — обясни Кейн. — В кралство с размерите на Дамара и град, толкова голям, колкото Кървав камък, такава система ще предизвика анархия и ужасяващо страдание. На такова ниво, това е пътят на орките.
— И затова имаме кралското потекло?
— Това е един начин. Но би бил безсмислен, ако ги нямаше героичните дела. В най-мрачните часове на Дамара, когато властваше Зенги, Гарет Драконоубиец излезе напред.
— Мнозина го направиха — отвърна Гарет. — Ти го направи.
— Аз следвах крал Гарет.
Гарет се усмихна благодарно и сложи ръка на рамото на Кейн.
— Титлата те държи толкова здраво, колкото ти я държиш — каза Кейн. — Не е лесна задача да носиш отговорността за цяло кралство на раменете си.
— Има времена, когато се страхувам, че ще се превият и ще се пречупя.
— Едно неправилно решение и умират хора — каза Кейн. — И само ти си защитник на справедливостта. Ако си съкрушен, ще страдат хора. Вината ти произхожда от чувството, че не си достоен, разбира се, но само ако разглеждаш позицията си като лукс. Хората се нуждаят от водач и от методичен начин, по който да го избират.
— И този водач е заобиколен от разкош — отвърна Гарет и показа с ръце гоблените и скулптурите, които украсяваха коридора. — От хубава храна и мека постеля.
— Нужно е повишаване на статуса и богатството — изрече Кейн, — за да извика надежда у обикновения човек, че има по-добър живот и за тях, ако не тук, то в отвъдния свят. Ти си въплъщение на техните мечти и фантазии.
— И нужно ли е?
Кейн не отговори веднага и Гарет се вгледа по-внимателно във великия по всички стандарти мъж и въпреки това облечен в мръсна, износена роба. Гарет се разсмя на този образ, смятайки, че може би е време земите на Кървав камък да видят малко повече благотворителност от върха.
— Дамара е благословена, твърдят хората, и добрият народ на Вааса се надява, че също ще попадне под защитата ти — рече Кейн — Чу одобрителните им викове при замъка. Уингхам и всички от Палишчук призоваваха Гарет да приеме васалната им клетва.
— Ти си добър приятел.
— Аз съм честен наблюдател.
Гарет отново го потупа по рамото.
— Какво ще правим с Ентрери? — попита Кейн.
— Трябваше да оставиш това куче мъртво в калта на Вааса — изрече лейди Кристин на излизане от покоите си.
Гарет я погледна, поклати глава и попита:
— Нима глупавата му игра изисква толкова тежко наказание?
— Той си призна, че е убил лейди Елъри — обади се Кейн.
Гарет потрепна при тези думи, а Кристин извика:
— Какво? Лично ще убия псето!
— Няма да го убиеш — изрече Гарет. — Все още има обстоятелства, които трябва да се изяснят.
— Обстоятелства по собствените му признания — изрече Кристин.
— Аз съм защитник на справедливостта, нали така, магистър Кейн?
— Да, така е.
— Тогава нека проведем разследване по този въпрос, за да разберем къде е истината.
— И тогава да убием кучето — изрече Кристин.
— Ако е оправдано — отвърна Гарет. — Само ако е оправдано.
Гарет не го изрече и знаеше, че Кейн е разбрал, но се надяваше да не се стига до това.
Точно бе чул доклада от Вааса, където войниците му бяха отседнали в Палишчук, и направи знак на иконома да доведе командира на гарнизона на Хелиогабалус, откъдето през последната десетдневка идваха обещаващи новини. Но за удивление на Гарет, лейди Кристин и отец Дугалд, които стояха с него в покоите, не войник от армията на Кървав камък влезе през вратите.
Беше скандален мрачен елф, чиято плешива глава сияеше на утринната светлина, преминаваща през множеството прозорци на замъка. С шапка в ръка, чието гигантско перо се поклащаше при всяка стъпка, Джарлаксъл се усмихна широко, докато се приближаваше.
Стражите от двете страни на вратата настръхнаха и се наведоха напред, готови да се хвърлят върху мрачния елф при една дума от техния крал.
Но такава не последва.
Ботушите на Джарлаксъл тракаха шумно, докато се движеше по застланата с дебел килим пътека.
— Крал Гарет — изрече той, щом се приближи до платформата, която държеше троновете и се наведе в нисък поклон. — Дамара наистина е по-топла сега, когато сте отново у дома си.
— Що за смешник си ти? — извика лейди Кристин, очевидно не по-малко изненадана от Гарет и Дугалд.
— Огромен, ако се вярва на слуховете — отвърна Джарлаксъл.
Тримата размениха погледи за секунди.
— Да, знам — добави Джарлаксъл. — Вие им вярвате.
Страхувам се, че това е проклятието на живота ми.
Зад мрачния елф от далечната страна на килима пристигна икономът заедно с куриера от Хелиогабалус.
Прислужникът се спря изведнъж и се огледа объркано, щом забеляза елфа.
Гарет кимна, разбирайки, че Джарлаксъл е използвал малко магия, за да се промъкне през преддверието — стая, която би трябвало да е защитена. Ръката на Гарет се пресегна към прибрания в ножницата дълъг меч, Кръстоносеца, свещено острие, което съдържаше в благословения си метал могъщ дуеомер за разваляне на заклинания.
Един поглед от краля, отправен към заекващия иконом, отпрати препъващия се прислужник извън залата.
— Изненадан съм, че ви изненадвам — каза Джарлаксъл и погледна обратно към тях, за да им покаже, че е уловил всички сигнали. — Бих си помислил, че ме очаквате.
— Дошъл си да се предадеш? — попита лейди Кристин.
Джарлаксъл я изгледа, сякаш не разбираше.
— Да не би да имаш близнак, тогава? — попита Дугалд. — Такъв, който е пътувал до Палишчук и отвъд до замъка заедно с Артемис Ентрери?
— Да, разбира се, това бях аз.
— Пътувал си с крал Артемис I?
Джарлаксъл се разсмя.
— Интересна титла, не сте ли съгласни? Счетох я за нужна, за да съм сигурен, че ще предприемете пътуването. Не можеше да се пропусне възможност, каквато предлагаше замъкът Д’аерте.
— Разкажи ни — изрече лейди Кристин.
Вълнение в задната част на стаята накара Джарлаксъл да надникне през рамо и да види магистър Кейн, който се приближаваше бавно, но решително. Зад него близо до вратата надничаше икономът. После се появи Емелин Сивия и побутвайки мъжа влезе бързо в стаята, правейки същевременно заклинание. Огледа навсякъде — не само с обикновено, но и с магическо зрение, както осъзнаха всички.
Джарлаксъл се поклони на Кейн, когато монахът се приближи, отстъпвайки настрани и заставайки спокойно и напълно подготвен, разбира се.
— Та какво казваше — подсказа лейди Кристин веднага щом мрачният елф се обърна с лице към подиума.
— Наистина казвах — отвърна Джарлаксъл. — Макар в интерес на истината да очаквах поздравления и може би дори благодарности.
— Благодарности? — повтори като ехо Кристин. — Задето предяви претенции към трона?
— Задето ми помогна да подсигуря васалността на Вааса — изрече Гарет и Кристин се обърна към него, изпълнена със съмнение. — Предполагам, това имаш предвид.
— Това и че отървах района около Палишчук от няколкостотин гоблини и коболди, които без съмнение щяха да причинят много неприятности на добрите полуорки през зимните месеци.
В задната част на стаята Емелин Сивия започна да се кикоти.
— Абсурд! — намеси се отец Дугалд. — Беше победен, плановете ти унищожени, и сега…
Спря се щом Гарет вдигна ръка, подканвайки го да има търпение.
— Вярвам, че никой от вашите доблестни рицари не беше сериозно наранен от избиването на вредителите — продължи Джарлаксъл, сякаш отецът не бе произнесъл и дума. — Прецених атаката така, че малцина, ако въобще някой успееше, да достигнат до редиците ви, преди да бъдат избити.
— И очакваш благодарност за подбуждането на битка? — попита лейди Кристин.
— Клане, милейди, не битка. Беше нужно крал Гарет да се покаже в битка при свалянето на крал Артемис.
Контрастът не би могъл да бъде по-ясен за полуорките те видяха Артемис да използва чудовищни слуги, докато крал Гарет напълно ги унищожи. Възгласите им бяха искрени, а разказите за превземането на замъка Д’аерте само ще нарастват в героични пропорции, разбира се. А с трупата на Уингхам в града по време на битката, тези разкази бързо ще се разпространят във Вааса.
— И ти си планирал всичко това? — попита Гарет и в гласа му ясно се долавяха сарказъм и съмнение — макар и не твърде силни.
Джарлаксъл постави ръка на едното си бедро и наклони глава, сякаш наранен от обвинението.
— Трябваше да направя всичко да изглежда автентично, разбира се — обясни мрачният елф. — Провъзгласяването на крал Артемис, принудителният поход на крал Гарет и армията му. Не можеше да се знае, че е уловка, дори от членовете на вашия двор, иначе собствената ви почтеност щеше да е поставена под въпрос и съучастничеството ви в измамата можеше да бъде разкрито.
— Аз казвам отвратително — изрече лейди Кристин след няколко мига, нарушавайки смаяното мълчание.
— Аха, отвратително и сега страшно — съгласи се Дугалд.
Гарет направи знак на Емелин и Кейн да се присъединят към него на подиума. После инструктира Джарлаксъл да напусне и да изчака в преддверието, придружен от няколко стражи.
— Защо въобще си губим времето с тази очевидна лъжа? — попита Кристин, когато се събраха заедно. — Плановете му да властва над Вааса се провалиха и сега се опитва да спечели нещо от отломките на недоизпипаните си мечти.
— Жалко, че е избрал този път — изрече Гарет. — Двамата със спътника му щяха да станат отлични временни барони на Вааса.
Всички очи се обърнаха към Гарет и Кристин изглеждаше сякаш ще избухне, толкова силно трепереше при мисълта.
— Ако Олвен беше тук, щеше да те удари за подобна забележка — каза Емелин.
— Вярваш на мрачния елф? — попита Кейн.
Гарет обмисли въпроса, но почти веднага започна да клати глава, защото инстинктът му беше съвсем ясен, независимо в какво искаше да вярва.
— Не знам дали е било уловка от самото начало, или удобно измъкване накрая — изрече той.
— Опасен образ е този Джарлаксъл — каза Емелин.
— И приятелят му, без съмнение, е извършил безброй престъпления, достойни за бесилката — добави Кристин. — Очите му са пълни със злоба и убийство и тези оръжия, които носи…
— Не сме сигурни в това — отвърна Гарет. — Нима трябва да обвиня и осъдя човек заради твоята интуиция?
— Можем да разследваме — отбеляза Емелин.
— На база на какво? — сопна се в отговор Гарет.
Останалите, с изключение на Кейн, си размениха угрижени погледи, защото бяха виждали приятеля си да се инати в подобни ситуации и знаеха добре, че Гарет Драконоубиец не е отстъпчив мъж. В крайна сметка той беше кралят, при това крал паладин, упълномощен от държавата и от бог Илматер.
— Нямаме никаква база — изрече Кейн и Кристин ахна. — Единственото престъпление, за което държим Артемис Ентрери в момента, е предателство.
— Престъпление, което плаче за бесилото — каза Кристин.
— Но обяснението на Джарлаксъл е най-малкото правдоподобно — изрече Кейн. — Не можете да отречете, че действията на тези двамата, независимо от намеренията им, затвърдиха влиянието ви във Вааса и напомниха на полуорките в Палишчук за минали героични дела и за най-ясния път към бъдещето им.
— Не можете да вярвате, че този… този… този мрачен елф е отишъл във Вааса и е уредил всичко, което се случи, за доброто на кралството на Кървав камък — изрече Кристин.
— Нито пък мога да твърдя със сигурност, че всичко случило се е нещо различно от точно това — отвърна Кейн.
— Изпратиха насреща ни армия чудовища — напомни Дугалд на всички, но описанието му предизвика изблик на пренебрежителен смях от Емелин.
— Извикаха банда гоблини и коболди на своя страна, после ги пратиха при нас да ги изколим — каза Гарет. — Не знам докъде е стигнала глупостта на Джарлаксъл или мъдростта му, но съм сигурен, че е знаел, че чудовищната му армия няма да успее дори да стигне до редиците ни, когато ги изпрати през портите. Много по-страховити щяха да са гаргойлите и другите чудовища на самия замък, които той не съживи.
— Защото не можеше — настоя Дугалд.
— Не това докладваха Уингхам, Олгерхан и Арраян — припомни Кейн. — Гаргойлите са летели първия път, когато те са отишли да проверят що за пакости се творят в замъка.
— И значи не ни остава нищо друго освен престъплението на неудобството — изрече Гарет. — Тази буйна двойка заобиколи целия протокол и прекрачи далече отвъд своята сфера, за да ме накара да потегля на север, дори и да е било за доброто на кралството. Нямаме доказателство, че действията им са нещо различно от това.
— Опитаха се да узурпират властта ти — заяви Кристин. — Ако оставиш това да се размине, значи опрощаваш беззаконие на такова ниво, което ще унищожи Кървав камък.
— Има и по-мрачни неща, които са належащи — добави Емелин. — Да не забравяме предупрежденията от Илнезара и Тазмикела. Този Джарлаксъл е много непредвидим.
Тази отрезвяваща забележка ги накара да млъкнат за известно време, преди Гарет най-накрая да отговори:
— Вината им не е за нищо повече от арогантност и това е отражение на нашите собствени действия преди толкова години, когато решихме съдбата на Дамара.
Възможно е, дори е логично, измамата на Джарлаксъл да е такава, каквато я описва, може би в хитър — твърде хитър, защото вкара себе си в капан — опит да спечели за себе си благоразположение и власт в пущинаците на севера. Може би се е опитвал да си подсигури удобна титла. Не знам. Но нямам желание да държа повече Артемис Ентрери в тъмницата си, а той не е доказал, че заслужава примката. Няма да обеся човек заради подозрения или заради собствените си страхове. И двамата ще бъдат прокудени да напуснат земите на Кървав камък в рамките на десет дни и никога да не се връщат под заплаха от хвърляне в затвора.
— Под заплаха от смъртно наказание — настоя Кристин и когато Гарет се обърна да погледне кралицата си, твърдото й изражение му подсказа, че въпросът не подлежи на обсъждане.
— Както желаеш — съгласи се той. — Ще ги махнем далече оттук.
— И ще направиш добре, ако предупредиш съседите си — каза Емелин и Гарет кимна.
Кралят посочи към робата на Емелин и магьосникът изпуфтя и я разтвори. Измъкна от дълбок междупространствен джоб свитъка, който бяха намерили в замъка на Зенги.
Гарет прикани приятелите си да слязат от подиума и направи знак към задната част на стаята. Няколко мига по-късно Джарлаксъл отново стоеше изправен пред краля, все така с огромната си шапка в ръце.
Гарет му подхвърли свитъка.
— Не знам дали си умен за един или за двама — каза той.
— Живял съм в Подземния мрак — отвърна мрачният елф с иронична усмивка. — Уверявам ви, че съм умен за мнозина.
— Не е нужно, защото точно това подозрение ме накара да заключа, че двамата с Артемис Ентрери сте виновни за действията си на север от Палишчук.
Джарлаксъл не изглеждаше впечатлен, което накара Гарет и приятелите му да застанат нащрек.
— Не може да се установи какво точно е престъплението — продължи Гарет — Затова ще предприема единственото действие, което ми остава, за доброто на кралството. Ще трябва да напуснеш региона и земите на Кървав камък в рамките на следващите десет дни.
Джарлаксъл се замисли над присъдата за момент, после сви рамене.
— А приятелят ми?
— Артемис Ентрери или джуджето? — попита Гарет.
— Ах, значи държите и Атрогейт? — отвърна Джарлаксъл. — Чудесно! Страхувах се за бедния глупак, който по стечение на обстоятелствата се бе оплел с Цитаделата на убийците.
Беше ред на Гарет да спре и да обмисли ситуацията.
— Говорех за Артемис Ентрери, разбира се — отвърна Джарлаксъл. — И за него ли важи същото наказание?
— Обмисляхме доста по-лошо — предупреди Кристин.
— И за него — отвърна Гарет. — Макар той да е този, който прие титлата крал, забелязвам, че замъкът е бил кръстен на Джарлаксъл. Сходни престъпления, сходни съдби.
— Каквито и да са тези престъпления — изрече мрачният елф.
— Каквато и съдба да е — изрече Гарет. — Стига да не е съдба, която откривате тук.
— Достатъчно честно е — изрече Джарлаксъл с поклон.
— А ако не беше? — попита Кристин. — Смяташ ли, че е важно да приемаш присъдата на краля?
Джарлаксъл я погледна и се усмихна, и този поглед беше толкова ведър, че Кристин се размърда на стола си от неудобство.
— Още една подробност, тогава — изрече Джарлаксъл. — Бих искал да взема джуджето. Макар да беше обвързан с Цитаделата на убийците, както сте установили, той не е лош.
— Имаш намерение да преговаряш? — попита възмутено Кристин.
— Ако имам подобно намерение, не е без нещо в замяна — Джарлаксъл бавно отвори палтото си и измъкна пергамент от джоба си.
При това му движение Кейн се приближи и мрачният елф с готовност му го подаде.
— Карта на скривалището на Цитаделата на убийците — обясни мрачният елф.
— И как си успял да направиш или намериш подобно нещо? — попита Гарет подозрително, а приятелите му настръхнаха.
— Умен съм по-повече начини, отколкото един човешки крал може да преброи — обясни мрачният елф.
Докато го правеше, Джарлаксъл завъртя огромната си шапка, обръщайки я с отвора нагоре. — Умен и с невидими съюзници.
Бръкна в шапката и измъкна трофея си, после го постави в основата на подиума.
Главата на Кнеликт.
След като ахванията заглъхнаха, Джарлаксъл се поклони на краля.
— Наистина приемам присъдата ви — изрече той. — И се надявам да приемете размяната, която предлагам картата и архимага за джуджето, макар, естествено, вече да ви ги предадох. Вярвам в чувството ви за честна игра.
Съгласен съм, че ми е време да си вървя. Но отбележете, Гарет Драконоубиец, крал на Дамара и сега крал на Вааса, че сега сте по-силен, а враговете ви по-слаби заради делата на Джарлаксъл. Не очаквам благодарности и не приемам подаръци — освен досадното джудже, което и без това не ви трябва. Искате да се махнем и с готовност ще го направим, с добра история, добро приключение и добър завършек.
Завърши думите си с дълбок и широк поклон и щом се изправи, постави шапката на плешивата си глава.
Гарет се взираше в главата с увиснало чене и не можеше да повярва, че мрачният елф или който и да било друг е успял да се справи с архимага на Цитаделата на убийците.
— Кой си ти? — попита Кристин.
— Аз съм онзи, който властва над света, не знаете ли? — отвърна Джарлаксъл с усмивка. — Парченце по парченце. Аз съм материалът за най-неприличните песни на Риордан Парнел и съм обърканият спомен на онези, в чиито животи съм влязъл и съм напуснал. Не ви желая злото — никога не съм го желал. Нито пък съм работил срещу вас по какъвто и да било начин. Нито ще работя. Искате да се махнем и ще го направим. Но ви моля, поверете джуджето на грижите ми и кажете на Риордан да пее за мен с добро.
Нито Гарет, нито Кристин, нито някой от останалите можеше да измисли отговор на това.
Което само потвърди за Джарлаксъл, че е време да си върви.
Глава 17
За любов и омраза
Ентрери вдигна поглед, когато вратата на килията му се отвори и магистър Кейн влезе с голяма платнена торба.
— Вещите ти — обясни монахът, сваляйки торбата от рамото си и поставяйки я на пода в краката на мъжа.
Ентрери погледна към нея, после вдигна поглед обратно към Кейн, но не каза и дума.
— Освобождават те — обясни Кейн. — Всичките ти вещи са вътре. Необичайният ти жребец, камата и впечатляващият меч. Всичко, което носеше у себе си, когато те заловихме.
Без да престава да гледа подозрително монаха, Ентрери клекна и отвори торбата, разкривайки декорирания ефес на Нокътя на Шарон. Веднага щом сграбчи дръжката и почувства как оръжието с разум оживява в мислите му, осъзна, че не е блъф.
— Уважението ми към теб се увеличи многократно, когато вдигнах острието ти — изрече Кейн. — Малцина биха могли да вдигнат подобно оръжие, без да бъдат погълнати от него.
— Изглежда ти не си имал особени проблеми с него — отвърна Ентрери.
— Аз съм отвъд подобни притеснения — отбеляза Кейн. Ентрери измъкна своя пиуафуи и го преметна през раменете си с едно плавно движение. — Плащът ти е изработка на мрачните елфи, нали? — попита Кейн. — Живял ли си с мрачните елфи в техните земи?
— Аз съм отвъд подобни въпроси — отвърна убиецът, подигравайки се с тона на монаха.
Кейн поклати глава в знак, че не приема отговора.
— Освен ако не смяташ да ме принудиш да отговоря — отвърна Ентрери — с тази зараза, която вкара в мен.
Кейн отстъпи крачка назад със скръстени отпред ръце. Ентрери го наблюдава известно време, търсейки знак, някакъв знак. Но накрая с презрително подсмихване се съсредоточи обратно върху торбата и започна да прибира притежанията си, като през цялото време си правеше списък наум.
— Ще ми кажеш ли нещо повече за тази внезапна промяна на отношението? — попита, когато бе изцяло екипирай. — Или трябва да търпя обясненията на крал Гарет?
— Престъплението ти не е доказано — отвърна Кейн, — тъй като има алтернативно обяснение на намерението.
— И то е?
— Ела — изрече Кейн. — Имаш да изминеш дълъг път за кратко време. Освободен си от тъмницата, но пътят ти ще води извън Дамара и Вааса.
— Кой би искал да остане?
Кейн пренебрегна насмешливата забележка и тръгна нагоре по коридора, следван от Ентрери.
— След десет дни, Артемис Ентрери ще може да влиза в земите на Кървав камък само под угрозата от смъртно наказание. За следващите няколко дни ще бъдеш изтърпян от крал Гарет и кралица Кристин, но тяхното търпение не е безгранично. Само една десетдневка.
— Имам бърз кон, който не се уморява — отвърна Ентрери. — Десет дни са с девет повече отколкото са ми нужни.
— Добре, значи се разбрахме.
Известно време вървяха мълчаливо покрай многото любопитни и бдителни погледи на стражите. Ентрери отвърна на тези погледи със своя, безмълвен, но открито заплашителен, който накара войните до един да стиснат здраво оръжията си. Дори присъствието на Великия магистър Кейн не ги освободи от опасния и заплашителен поглед на Артемис Ентрери — поглед, който мнозина бяха изпитали, предсказание за смърт.
Артемис Ентрери не беше във великодушно настроение. Чувстваше вибрациите на нередната намеса на Кейн — бушуващо усещане, което напомняше за странни океански вълни, хванати в променливите контури на материалната му обвивка, въртящи и разбиващи се и събиращи се отново, докато се носят наоколо. Обяснението на Емелин за изопнатата като елфическа струна енергия изглеждаше доста точно на убиеца. Онова, което знаеше отвъд това обяснение, бе, че тази намеса в много отношения изглеждаше точно толкова ужасна, колкото изсмукващите живот свойства на собствената му инкрустирана кама.
Ръката на Ентрери подсъзнателно се плъзна към украсената с камъни дръжка на вярното му оръжие и той премисли възможностите.
— Спри — изрече Ентрери, когато двамата приближиха залата за аудиенции на краля.
Кейн се подчини и се обърна, за да погледне мъжа.
Стражите от двете страни на вратата се наведоха напред, хващайки по-здраво алебардите със стоманени върхове.
— Как да повярвам на това? — попита Ентрери. — На теб?
— Има ли алтернатива?
— Искаш да се махна оттук, осъден и с приведена в действие присъда, която е прогонване, а не смърт, и въпреки това държиш струната на живота ми в дъха си?
— Ефектите на Вибриращата длан ще се изтощят достатъчно скоро — увери го Кейн. — Не са постоянни.
— Но докато продължават, можеш да ме убиеш с лекота, нали?
— Да.
Докато монахът изричаше думите, Ентрери се задейства, измъквайки камата и скъсявайки разстоянието помежду им. Кейн беше подготвен, което не бе изненада за Ентрери и монахът блокира удара с лекота.
Но Ентрери не целеше убийство, нито се опитваше да прободе сърцето на монаха. Получи онова, което искаше, и успя да бодне дланта на Кейн с вампиричното острие. Задържа камата срещу раздраната плът на монаха.
Той погледна Кейн и се усмихна, за да предизвика любопитството му.
— Трябва ли да улесня самоубийството ти? — попита монахът.
В отговор Ентрери призова изсмукващите живота способности на инкрустираната кама. Очите на Кейн се разшириха, явно не можеше да се справи с подобни притеснения.
Един от стражите зад Кейн наведе алебардата си, макар мъдро да не предприе нищо друго — в крайна сметка, ако Великият магистър Кейн не можеше да се справи с убиеца, какво можеше да направи той? Другият се обърна към вратата и я отвори широко, призовавайки крал Гарет.
— Интересна дилема, не си ли съгласен? — каза Ентрери на монаха. — Държиш живота ми в мислите си и можеш да ме парализираш, както вече видях, с обикновена дума. Но аз трябва просто да пожелая камата да се нахрани и тя ще върне в мен твоята собствена жизнена енергия. Къде ни поставя това, магистър Кейн? Дали твоята Вибрираща длан ще е достатъчно бърза, че да ме убие, преди острието ми да изпие достатъчно, че да ме спаси? Дали и двамата ще паднем? Готов ли си да поемеш риска?
Кейн го гледаше и отвърна на обезкуражаващата му усмивка.
— Какво означава това? — попита крал Гарет на вратата на залата.
Край него отец Дугалд изломоти нещо неразбираемо, а кралица Кристин изръмжа:
— Предателство!
— Не повече от онова, показано на мен самия — отвърна Ентрери, без да откъсва поглед от Кейн.
— Трябваше да очакваме нещо подобно от псе като теб — изрече Кристин.
„Как ми се иска гърлото ти да беше в обсега ми“, помисли си Ентрери, но не го изрече. Мислеше, че Гарет е разбран мъж, но най-вероятно не и когато ставаше дума за кралицата му.
— Бяха ти върнати вещите и свободата — изрече Гарет. — Кейн не ти ли каза?
— Каза ми — отвърна Ентрери.
Чу тропането на бронирани крака в коридора зад гърба си, но не им обърна внимание.
— Тогава защо правиш това? — попита Гарет.
— Няма да се махна, докато съм под покварената власт на магистър Кейн — отвърна Ентрери. — Той ще се откаже от хватката си над физическото ми тяло или един от нас, може би и двамата, ще умре тук и сега.
— Глупак — изрече Кристин, но Гарет я накара да млъкне.
— Явно цениш достатъчно живота си, това е очевидно — започна Гарет, но Кейн вдигна свободната си ръка, за да се намеси.
През цялото време монахът не изпускаше Ентрери от поглед.
— Гордостта се счита за най-смъртоносния от всички грехове — изрече той.
— Тогава преодолей своята — отвърна Ентрери.
Усмивката на Кейн беше приемаща и монахът кимна бавно, после затвори очи.
Ентрери обви пръсти около дръжката на камата, готов да призове изцяло силите й, ако се стигне до това.
Всъщност не вярваше, че има шанс, дори и ако в двореца бяха само двамата с Кейн. Коварната хватка на монаха беше твърде силна и обезсилваща. Ако Кейн призовеше Вибриращата длан, Ентрери подозираше, че ще бъде осакатен, може би дори убит, преди камата да успее да свърши нещо съществено.
По лицето на магистър Кейн бе изписано единствено спокойствие, когато отвори отново очите си и почти веднага Ентрери почувства как вътрешният прилив утихва.
— Освободен си — изрече Кейн и за един миг ръката му се махна, просто изчезна от острието на камата. Толкова бързо, че Ентрери дори не успя да призове вампиричните й сили, ако имаше подобни желания.
— Поддаваш се на подобни искания? — с недоволство отбеляза кралица Кристин.
— Само защото бяха справедливо поискани — отвърна Кейн. — Артемис Ентрери бе уведомен за условията и освободен. Ако не вярваме, че ще приеме присъдата си, може би въобще не трябва да го освобождаваме.
— Може би не трябва — изрече Кристин.
— Освобождаването му е справедливо уредено — отвърна Гарет. — Не можем да принизим важността на обосновката за тази присъда. Но това нападение…
— Беше оправдано и в крайна сметка без значение за нас — увери го Кейн.
Ентрери прибра камата си и Гарет се обърна и избута Кристин и Дугалд пред себе си обратно в залата за аудиенции.
— Пропуснах ли всичко вълнуващо? — долетя глас отвътре, глас, който Артемис Ентрери познаваше твърде добре.
— Участникът в пазарлъка, предполагам? — обърна се към Кейн.
— Приятелят ти мрачен елф е доста настоятелен и идва подготвен.
— Само ако знаеше.
Когато малко по-късно вървеше до Джарлаксъл по калдъръмения път, Ентрери все още не се чувстваше свободен. Наистина, беше се измъкнал от тъмницата на Гарет, но мрачният елф, който вървеше край него, му напомняше, че съществуват много тъмници и не всички са изградени от дърво, камъни и железни решетки.
Докато обмисляше това, ръката му се плъзна назад и погали флейтата, която бе затъкнал отзад на колана си и му хрумна, че още не е сигурен дали инструментът не е сам по себе си затвор или ключ.
Ентрери и Джарлаксъл хвърляха дълги сенки пред себе си, защото слънцето бързо се спускаше зад планините отвъд малкото езеро. Нощният вятър вече започваше да духа.
— Значи ще вървите, ще си пеете и говорите и ще си мислите, че ще превземете с трясък света — прокънтя зад гърбовете им груб глас.
Джарлаксъл се обърна, но Ентрери просто затвори очи.
— Докато аз ще си стоя, мърморя и плюя и ще мърдам палци, затънали в пясък? — завърши Атрогейт. — По-скоро си мисля да пия, смърдя — спря се, повдигна един крак и пусна една страховита пръдня — и проститутка да галя с всяка ръка! Буахаха! Стой бре, плешиво парче въглен, чакай малките ми крачка да те стигнат. Няма да те гушкам, но съм достатъчно благодарен, че се спазари да ме пуснат от тоя замък!
— Не си го направил — промърмори Ентрери.
— Добър съюзник — отвърна Джарлаксъл. — Силна ръка и несломим дух.
— И несравним дразнител.
— В последно време беше тъжен заради проблемите с Цитаделата. Поне това му дължах — А пък аз си мислех, че си спазарил свободата ми, като си го предал — изрече Ентрери и Атрогейт беше достатъчно близо, че да го чуе.
— Буахаха! — избумтя джуджето.
Ентрери усети, че е невъзможно да обиди проклетото създание.
— О, но аз съм наранен, Артемис — изрече Джарлаксъл и изимитира рана, като драматично закри челото си с ръка. — Никога не бих изоставил съюзник.
Ентрери му отвърна с изпълнена със съмнение крива усмивка.
— Наистина, щом чух, че Калихай е отвлечена от стаята си във Ваасанската порта от Кнеликт и Цитаделата… — започна Джарлаксъл, но млъкна и остави тежестта на изказването му да увисне във въздуха, докато очите на Ентрери не се разшириха от притеснение.
— Пътуването до леговището на Кнеликт не беше лесно, разбира се — продължи Джарлаксъл.
— Къде е тя? — попита убиецът.
— В безопасност, в стая в странноприемницата надолу по пътя, естествено — отвърна Джарлаксъл. — Никога не бих изоставил съюзник.
— Кнеликт я е отвлякъл?
— Аха, аха — изрече Атрогейт. — И плешивото парче въглен, дето ти е приятел, взе главата на Кнеликт и я поднесе на подиума на Гарет. Буахаха! Ще ми се да бях видял как лейди Кристин си сбърчва нослето при таз гледка!
Ентрери изгледа твърдо Джарлаксъл, който се поклони дълбоко.
— Дамата ти те чака — изрече той. — Ние тримата трябва да се махнем от земите на Кървав камък в рамките на десет дни заради заплахата от смъртно наказание, но предполагам, че можем да отделим един ден. Може би ще успееш да убедиш лейди Калихай, че пътят й съвпада с нашия.
Ентрери продължи да го гледа. Нямаше отговори.
Когато бе принудил Джарлаксъл да премине през магическия портал на Кимуриел в недрата на замъка, беше очаквал, че никога повече няма да види мрачния елф, и всичко, което бе последвало, освобождаването му, джуджето, новината за Калихай, го заля като мощна вълна.
И докато се отдръпваше назад, тя го влачеше неумолимо със себе си.
— Върви при нея — изрече тихо и сериозно Джарлаксъл. — Тя ще се радва да те види.
— И докат’ си стоиш и игрички въртиш, мисля си аз да се напия завчас! — изрева Атрогейт и отново избухна в глупашки смях.
Очите на Ентрери изстреляха кинжали по посока на Джарлаксъл. Мрачният елф просто тръгна към странноприемницата.
Джарлаксъл и Атрогейт наблюдаваха как Ентрери изчезва по стълбите на „Последния отдих“, най-знаменитият хан в Кървав камък, който се славеше с чисти стаи, отлично елфическо вино и гледка към Бялото дърво от всеки балкон.
И джуджето, и мрачният елф, естествено, бяха известни в селището, защото боздуганите на Атрогейт бяха направили сериозно впечатление на населението на Ваасанската порта на север, а Джарлаксъл, в крайна сметка, бе мрачен елф!
Погледите, отправени към тях обаче, бяха изпълнени с подозрение, нещо, което не им убягна.
— Явно новината за помилването от Гарет още не е стигнала до тях — отбеляза Джарлаксъл и се плъзна в един стол край далечната стена на общата стая.
— Не е помилване — отвърна Атрогейт. — Макар да си мисля, че прогонването от земите на Кървав камък всъщност не е трагично. Не и с Цитаделата, която търси разплата за Кнеликт и прочее.
— Да, има го и този момент — отвърна мрачният елф и прикри усмивката си със знак към сервитьорката.
Едва бяха поръчали първата партида — вино за мрачния елф и медовина за джуджето, — когато двама познайници на Джарлаксъл влязоха неочаквано през входната врата на „Последния отдих“.
— Не са много случаите, в които съм те виждал изненадан — отбеляза Атрогейт.
— Не е обичайно явление, уверявам те — отвърна Джарлаксъл, без да отделя очи от новодошлите, двойка сестри, за които знаеше, че са повече от това, което изглеждат.
— Хрумнаха ти разни фантазии, а? — изрече Атрогейт, следвайки погледа му и се изсмя високо, а смехът му се усили още повече, когато двете жени се присъединиха към тях.
— Лейди Илнезара и уважаема Тазмикела — изрече Джарлаксъл и се изправи вежливо. — Смятах да разговарям с вас в Хелиогабалус по пътя си на юг извън кралството.
Край малката маса имаше само три стола и Тазмикела седна на празния, като направи знак на Джарлаксъл да седне. Илнезара изгледа Атрогейт.
— Трябва да разговаряме с Джарлаксъл — каза тя на джуджето.
— Буахаха! — изрева в отговор Атрогейт. — Е, аз съм по слушането! Не вярвам да може да ви накара да се усмихнете и двете, нал…?
Не успя да довърши въпроса си, защото Илнезара го сграбчи за предната част на туниката и с лекота го вдигна във въздуха само с една ръка.
Атрогейт изломоти и се загърчи.
— Ей, мрачни елфе! — каза той. — Има бая ръчичка! Буахаха!
Илнезара го гледаше ядосано и фактът, че почти всички в кръчмата наблюдаваха как фината жена е вдигнала във въздуха с една слаба ръка облеченото в тежка броня, тежащо близо двеста паунда джудже, изглежда въобще не я смущаваше.
— Виж сега, хубавелке, предполагам, че си си направила някоя магийка или си пийнала отвара, може даже да си имаш колан като моя — изрече Атрогейт. — Обаче си мисля, че ще си умна мома, ако покажеш, че си знаеш мястото и ме пуснеш.
Джарлаксъл потрепери.
— Както искаш — отвърна Илнезара.
Огледа се наоколо в търсене на чиста пътека и с едно движение на китката запрати джуджето през стаята, където той се удари в една празна маса и я отнесе заедно с няколко стола право в стената.
Изправи се вбесен, но се облещи и се строполи на пода.
Илнезара зае мястото му, без да го удостои с втори поглед.
— Моля те, не го чупи — изрече Джарлаксъл. — Струваше ми скъпо.
— Напускаш службата си при нас — изрече Тазмикела.
— Няма голям избор по въпроса — отвърна мрачният елф. — Поне не и за мен. Вашият крал Гарет даде ясно да се разбере, че гостоприемството му е стигнало предела си.
— Без съмнение не по твоя вина.
— Сарказмът ти е на място — призна Джарлаксъл.
— Имаш нещо, което искаме — обади се Илнезара.
Джарлаксъл надяна нараненото си изражение.
— Милейди, давах ви го толкова много пъти — остана доволен, когато предизвика усмивка на лицето на Илнезара, защото знаеше, че стъпва по опасна почва с изключително опасни събеседници.
— Знаем какво притежаваш — прекъсна ги Тазмикела преди сестра й и мрачният елф да се отнесат. — И двата предмета — от кулата на Херминикъл и от замъка.
— По-ценният от замъка — съгласи се Илнезара.
— Уршула би се съгласил — призна Джарлаксъл. — Този крал вещер, който е властвал наоколо, наистина е бил умен.
— Значи признаваш, че ги притежаваш?
— Камъни с формата на черепи — изрече Джарлаксъл. — Човешки от кулата, и на дракон от замъка, разбира се. Но това го знаехте, когато ме изпратихте във Вааса.
— И ти ги придоби? — заключи Илнезара.
— И двата, да.
— Тогава ни ги дай.
— Тук няма място за преговори — предупреди Тазмикела.
— Не са у мен.
Сестрите драконки размениха загрижени погледи, след което се обърнаха към Джарлаксъл, но в очите им все още се четеше съмнение.
В другия край на стаята Атрогейт се изправи на колене и разтърси косматата си глава. Все още със залитане успя да се изправи на крака и тръгна към масата.
— За да избягам от крал Гарет, трябваше да повикам някои стари приятели — каза Джарлаксъл. Пое си въздух и погледна към Илнезара. — Справяш се добре с гадателската магия, нали? — попита я. — Направи ми заклинание, за да прецениш дали казвам истината, защото искам да повярвате на всяка моя дума.
— Джарлаксъл, когото познавам, не би се разделил с готовност с подобни могъщи артефакти — отвърна Илнезара.
Въпреки това започна да прави магията, както бе поискал.
— Това е само защото не знаеш за Бреган Д’аерте.
— Д’аерте? Не нарече ли така замъка си? — попита веднага, щом сестра й приключи и показа, че дуеомерът е завършен.
— Така е, наречен беше на група независими… авантюристи от родния ми Мензоберанзан. Естествено, повиках ги, за да избягам от армията на крал Гарет и за да уредя освобождаването на лейди Калихай от Цитаделата на убийците.
— Чухме, че си занесъл главата на Кнеликт на крал Гарет — изрече Тазмикела.
Зад Илнезара Атрогейт наведе глава и вместо да нападне, по-скоро се строполи напред. Натресе се право на вдигнатата ръка на жената и спря, сякаш се бе ударил в скалиста планинска стена. Отскочи леко назад и остана замаян. Илнезара се обърна право към него, духна и го запрати в кълбо назад, при което той остана паднал по корем в средата на пода. Изправи се на лакти и се взря невярващо в жената, естествено, без да е наясно с истинската й природа.
— Мисля, че ще трябва да си намеря колан като нейния — изрече и се строполи.
— Беше скъпо предложение — каза Джарлаксъл, щом вълнението утихна. — Но не можех да оставя лейди Калихай да умре и ми трябваше нещо, с което да се спазаря за освобождаването на приятеля си… — спря и се замисли за Атрогейт. — Приятелите си — поправи се — от тъмницата на крал Гарет.
— Дал си камъните с форма на череп на сподвижниците си от Подземния мрак? — попита Тазмикела.
— Нямаше какво повече да ги правя — изрече Джарлаксъл. — А Подземният мрак е добро място за подобни артефакти. Причиниха само неприятности тук, в огрения от слънце свят.
— Ще причинят само неприятности и в Подземния мрак — отвърна Илнезара.
— Още по-добре — отвърна Джарлаксъл и вдигна чашата си за тост.
Тазмикела погледна към сестра си, която продължи да се взира в Джарлаксъл още няколко мига, преди да кимне бавно.
— Ще разучим тази информация по-подробно обърна се към мрачния елф Тазмикела.
Джарлаксъл почти не я чу, защото внезапно в мислите му бе прозвучал друг призив.
— Наистина, бих бил разочарован, ако не го направите — каза той, след като успя да подреди думите й. — Но, моля, извинете ме, защото имам неотложна работа.
Изправи се и докосна ръба на шапката си за поздрав.
— Не сме те освободили — изрече Тазмикела.
— Уважаема лейди, моля, позволете ми да се оттегля.
— Натоварени сме от магистър Кейн да те отнесем от тези земи — каза Илнезара.
— По изгрев-слънце.
— По изгрев, тогава — изрече Джарлаксъл и пристъпи напред.
Ръката на Тазмикела препречи пътя му и Джарлаксъл погледна жално към Илнезара.
— Пусни го, сестро — подкани я Илнезара.
Тазмикела прикова Джарлаксъл с поглед, погледът на ядосан дракон, но свали ръката си и му позволи да мине.
— Погрижи се за него — обърна се към сервитьорката Джарлаксъл и посочи Атрогейт. — Сложи го да седне, щом се пробуди и смекчи болката му с всичкото пиене, което поиска.
Докато изричаше думите, й подхвърли малка кесия и тя кимна.
— Истината ли ни каза? — попита Тазмикела веднага щом остана сама със сестра си.
— Макар и непълна, но не съм съвсем сигурна за съдбата на Кнеликт.
— Крал Гарет е направил мъдър избор с изгонването му — каза Тазмикела. — Продължава да поддържа връзки със създанията от Подземния мрак? — тя изсумтя подигравателно. — Глупакът му с глупак, но със сигурност сме по-добре, ако черепите наистина са извън тези земи. Може би е възможно да има добри последици от зли сделки, защото този създава само проблеми.
— Ще ми липсва — беше всичко, което изрече очевидно разсеяната Илнезара, докато се взираше изпълнена с копнеж след отдалечаващия се мрачен елф.
* * *
Тя се люшкаше на димящата светлина от свещите, а дългата й коса се спускаше зад нея, покривайки раменете й. По голото й тяло блестеше пот и тя изви гръб назад и погледна към тавана на стаята, като дишаше и стенеше тихо.
Под нея Артемис Ентрери сграбчи този красив образ в мислите си и усети отмора от раздразнението и гнева. Беше ядосан, че Джарлаксъл го бе използвал и още по-ядосан, че мрачният елф го бе спасил. Последното, което искаше, бе да му е задължен. И пътят ги зовеше отново, път, който явно щеше да извърви с Джарлаксъл и досадния Атрогейт.
И с Калихай, припомни си, докато протягаше и прокарваше нежно ръка от долната страна на брадичката до корема на жената. Тя щеше да е неговата котва, надяваше се той, неговата опора, и може би с тази солидна опора щеше да намери начин да се отърве от Джарлаксъл.
Но наистина ли го искаше?
Беше твърде объркващо за бедния човек. Погледна настрани, където беше натрупал своите дрехи и екипировка и видя флейтата на Идалия насред купчината.
Знаеше, че флейтата му е въздействала, надзърнала е в сърцето му и го е накарала да иска повече от живота от обикновено съществуване.
Едновременно мразеше това и го оценяваше.
Всичко изглеждаше по този начин за Артемис Ентрери. Всичко беше парадоксална смесица от любов и омраза, от стоицизъм и отчаяна нужда, от приятелство и желание за самота. Нищо не изглеждаше ясно, нищо не изглеждаше в съгласие.
Погледна нагоре към любимата си и промени мнението си за последните две точки. Беше истинско и топло. За пръв път в живота си се бе отдал изцяло на една жена.
Калихай завъртя глава напред и го погледна, а очите й бяха изпълнени с енергия и решителност. Задъвка леко долната си устна, дъхът й излизаше на пресекулки.
После отметна глава назад, изви гръбнак и Ентрери почувства как тя се стяга като опъната тетива.
Затвори очи и остави момента да го облее целия и да го понесе със себе си и почувства как Калихай се отпуска. Отвори очи, очаквайки да види как се отпуска върху него.
Вместо това видя жена, която се взира в него с кама в ръка.
Кама, насочена към сърцето му.
И той не разполагаше с никаква защита, никакъв начин да спре смъртоносното пробождане. Можеше да вдигне ръка и вероятно да понесе наръгване в нея, но не го направи. Защото за част от секундата, преди камата да се забие, Ентрери осъзна, че всичката му надежда е отлетяла, че всичко, цялата основа, която поддържаше здравия му разум, е просто още една лъжа. Не се опита да блокира.
Не се опита да се хвърли настрани.
Камата не можеше да го нарани повече отколкото предателството вече бе успяло.
Част 3
Пътят към дома
Целта на себепознанието е преди всичко избистряне и откриване на честността. Себепознанието е начин да се отхвърлят лъжите и да се посрещне истината — независимо колко болезнено може да се окаже признанието, че си сгрешил. Търсим постоянство у себе си и когато се изправим пред непостоянство, се мъчим да отречем.
Отрицанието няма място в себепознанието и затова на човек му е тежко да признае грешките си, да ги прегърне и да продължи в по-позитивна посока.
Можем да се самозалъгваме поради всякакви причини. Най-вече заради нашето его, разбира се, но сега разбирам, че понякога го правим, защото ни е страх.
Понякога се страхуваме да се надяваме, защото надеждата води до очаквания, а очакванията могат да доведат до разочарование.
И така, отново питам себе си, без защитната стена — или поне знаейки, че я има и решен да се прехвърля през нея — защо откривам родство с този мъж, Артемис Ентрери, който е предал почти всичко, което аз започнах да считам за скъпо? Защо въобще мисля за него? Защо не го убих, когато имах възможност?
Какъв инстинкт удържа удара на ятагана?
Често се чудя, дори напоследък, дори докато обмислям тази нова посока — дали Артемис Ентрери е онзи, който аз можех да бъда, ако не бях избягал от Мензоберанзан. Дали засилващият се гняв щеше да ме поведе по пътя, който той е избрал — пътят на безстрастен убиец? Изглежда ми логично, че можех да се загубя в изискванията на перфекционизма и да намеря убежище в баналността на живот без страст.
Липсата на страст е може би липса на себепознание и именно такава самооценка щеше да унищожи душата ми, ако бях останал в родния си град.
Едва сега, когато най-сетне отхвърлих теглото на вината, която толкова дълго тежеше на раменете ми, мога да кажа без колебание, че не, дори и да бях останал в Мензоберанзан, нямаше да се превърна в копие на Артемис Ентрери. По-скоро на Закнафейн, обръщайки гнева си навън, вместо навътре, носейки яростта като броня, без да се обличам в страхове какво чувства сърцето ми. Съществуванието на Закнафейн не е съществувание, което желая, нито е такова, в което бих оцелял дълго, сигурен съм, но същото важи и за пътя на Ентрери.
И така, страховете са отхвърлени и двамата с Ентрери не сме еднакви по начините, от които се страхувах. И все пак още мисля за него и то често. Вече знам, че е така, защото подозирам, че наистина си приличаме в някои отношения и това не са моите страхове, а моите надежди.
Реалността е любопитно нещо. Истината не е толкова непоклатима и универсална, както би ни се искало; егоизмът ръководи възприемането, а възприемането подканва оправданието. Ако не ни харесва отражението на физическия образ в огледалото, може да бъде променено с едно просто прокарване на пръсти през косата.
И затова е истина, че можем да манипулираме собствената си реалност. Можем да убеждаваме, дори да заблуждаваме. Можем да караме другите да ни възприемат по нечестни начини. Можем да прикриваме егоизма с благотворителност, да желаем признание за великодушието си и да подсилваме усмивката си, за да успокоим колеблив любовник. Светът е илюзия и често заблуда, защото победителите пишат историята и децата, които загиват, стъпкани от триумфиращата армия, никога не са съществували. Баронът обирджия в края на краищата се превръща във филантроп, като завещава само онова, от което вече не е имал нужда.
Кралят, който праща млади мъже и жени да умрат, се превръща в благодетел, целувайки нечие бебе. Всеки проблем се превръща в проблем на възприятието за тези, които разбират, че реалността всъщност е онова, което я правиш.
Така се движи светът, но това не е единственият начин. Не е пътят на наистина добрите крале, на Гарет Драконоубиец, който властва в Дамара, на лейди Алустриел от Града на Сребърната луна, на Бруенор Бойния чук от Митрал Хол. Техният път не е да замаскирват реалността, за да променят възприемането, а решителност да подобрят реалността, да следват визии, и да вярват, че пътят им е правилен и следователно ще бъдат възприемани като справедливи и добри.
Защото много по-труден за промяна от физическия е образът, който се появява в огледалото на себепознанието, чистотата или загниването на сърцето и душата.
За мнозина, за съжаление, това не е проблем, защото илюзията за техния живот става самоизмама, маскарад, който се наслаждава на аплодисментите и вижда в дребната благотворителност средство за почистване на петна от душата. Чудя се колко ли завоеватели, които са смазвали животите на десетки хиляди, не могат да чуят тези плачове на отчаяние, отвъд аплодисментите на онези, които вярват, че войните могат да направят света по-добро място? Чудя се колко ли крадци не чуват риданията на жертвите си и по собствено желание ослепяват за страданията, причинени от техните дела, под покрова от несправедливостите, на които са станали жертва?
Кога кражбата се превръща в право?
Има и такива, които не могат да видят петната по душите си. Може би на някои им липсва способността да погледнат в огледалото на себепознанието, а други променят реалността отвън и отвътре.
Именно външното страдание на Артемис Ентрери е онова, което толкова дълго ми предлага надежда. На него не му липсва страст, той се крие от нея. Превръща се в инструмент, в оръжие, защото в противен случай трябва да бъде човек. Сега разбирам, че познава огледалото твърде добре и не може да се промъкне покрай очевидните петна. Оправданията за действията му звучат кухо — най-вече на него.
Само там, в това място, е пътят към спасението за всички нас. Само като се изправим честно пред образа в огледалото можем да променим реалността на това кои сме. Само като видим белезите, петната и загниването можем да започнем да се лекуваме.
Мисля си за Артемис Ентрери, защото това е надеждата ми за този мъж. Наистина е мимолетна и далечна и може би накрая нищо няма да излезе от нея, освен собствената ми егоистична нужда да вярвам, че има изкупление и че може да има промяна. За Ентрери?
Ако е така, то е възможно за всеки.
За Мензоберанзан?
Глава 18
Прагматична неморалност
Краят на насилието беше не по-малко брутален от началото. Мъжът, отдавна преминал средната възраст, се завъртя яростно, изръмжа и изпъшка с първична свирепост и дори удари веднъж младата жена през лицето в кулминационния си делириум.
После свърши, като изщракване с пръсти, и мъжът се надигна от младото момиче и спусна надолу многопластовата си червена, златна и бяла роби и спокойно се отдалечи, без да хвърли втори поглед на обезчестеното създание. Защото Върховният клирик Йозумиан Дудуи Ииночек, Благословеният Праведен Глас на Дома на Пазителката, най-могъщият мъж в поне един район на пристанищния град Мемнон, нямаше време да се занимава с измет.
Стремежите му бяха интелектуални, препятствията — физически, а „стадото“ му често беше по-скоро неудобство, отколкото източник на сила.
Вървеше с вдървени крака и се полюшваше леко, докато пресичаше разхвърляната стая, а енергията му бе изхабена. Огледа количките и щайгите, платнените торби и купчините инструменти. Рядко той или някой друг от клириците на Селуней, които контролираха така важните приливи, посещаваше тази стая с цел, различна от настоящата. Мястото беше мръсно и миришеше на солена вода. Беше стая за слуги, а не за благословените свещенослужители. Мястото имаше само едно компенсиращо качество — относително тайна врата, водеща към улицата, през която с готовност можеха да се вкарват „посетители“.
Тази мисъл накара Върховния клирик да се обърне отново към младата жена, едва прехвърлила детските години. Тя плачеше, но очевидно бе достатъчно мъдра, че да не циври твърде силно и да обиди изпълнението му. Естествено чувстваше болка, но това щеше да премине. Ииночек знаеше, че объркването й и вътрешното смущение щяха да са много по-увреждащи от разкъсания химен.
— Тази вечер ти извърши ценно деяние в името на Селуней — каза й той. — Свободен от земните си желания, мога по-добре да размишлявам върху райските мистерии и когато те ми се разкрият, пътят към изкуплението ще бъде по-ясен за теб и болния ти баща. Ето.
Той повдигна калъп стар хляб, който бе оставил на количката край вратата на влизане, и го разтърси, за да махне няколко пълзящи гадинки, после й го подхвърли. Тя го хвана и го притисна силно, отчаяно до гърдите си. Това предизвика снизходително подсмихване от Ииночек.
— Цениш го, разбира се — каза той. — Защото не разбираш, че много по-голямата ти награда ще е резултатът от моите размишления. Толкова си вглъбена в нуждите на телесното, че не можеш дори да започнеш да разбираш духовното.
С подигравателно изсумтяване към празното, обляно в сълзи изражение, с което го гледаше момичето, Ииночек се обърна към вратата и я отвори, стряскайки красив млад клирик.
— Благочестиви Госитек — поздрави той.
— Моите извинения, Върховни — изрече Папан Госитек, кръстосвайки ръце на колана си и покланяйки се вдървено в знак на молба. — Чух…
— Да, приключих — обясни Ииночек, погледна назад и насочи погледа на Госитек към жената, която бавно се люлееше и стискаше хляба. Върховният клирик се обърна към по-младия свещеник.
— Трактатът ти върху Обещанието на Ибрандул ме чака в покоите ми — каза той и младият свещеник засия. — Казаха ми, че разсъжденията ти са направо брилянтни и от онова, което прочетох, като го прелистих, намирам, че слуховете са верни. Значи неразбран е онзи бог, чието царство е смъртта.
Зъбите на Госитек се оголиха, въпреки напрегнатия му опит да демонстрира смирение.
— Работата ти напредва ли? — попита Ииночек и знаеше, че е уловил младия мъж в капана на горделивостта.
— Д-да, да, Върховни — заекна Госитек и сведе поглед в знак на почит.
Ииночек прикри задоволството си. Гордостта, естествено, се считаше за слабост, дори за грях, но Ииночек разбираше истината за нещата: без гордост, никой млад мъж не би могъл да се отдаде на тръпките на подобни размисли. Дръпна се съвсем леко встрани, когато Госитек надигна глава, за да позволи на мъжа да види треперещото момиче.
Очите на Госитек, и дори лекото облизване на устните му, издадоха похотта му.
— Вземи я — предложи му Ииночек. — Тя изпитва болка, разбира се, но твоята работа е по-важна от нейното удобство. Освободи земните си страсти, за да откриеш състоянието на съзерцание. С голямо любопитство очаквам да видя тезите ти по отношение на игричките на божествена пропаганда из Скиталческата равнина.
Мисълта за самите богове, съперничещи си за душите на непосветените мъртви, ме очарова и ни предоставя възможности да привлечем последователи на Селуней.
Ииночек се обърна към момичето.
— Мъртвата ти майка все още не е заслужила рая — изрече той и дори не се опита да прикрие презрителното си кикотене. — Благочестивият Госитек — той отстъпи настрани, за да може тя да види мъжа по-добре — се моли за нея. Твоето внимание към неговите нужди ще му позволи по-добре да подсигури въздигането й.
Обърна се към Госитек и сви рамене.
— По-добре е по този начин — каза и излезе от стаята.
Когато стигна в покоите си на третия и най-висок етаж на храма, Ииночек напълно бе забравил момичето.
Мина покрай дървеното си бюро — лъснато и с наситен цвят, не като сивия и зърнест плавей, който се използваше най-често в пустинното пристанище. Дървото беше вносно, какъвто бе случаят с повечето от сечивата, мебелите и украсите на митичния храм, за момента най-голямата и грандиозна постройка в югозападната част на разрастващия се град.
Божествените размишления изискваха вдъхновяваща обстановка.
Ииночек се премести до западната врата, която водеше към личния му балкон във великия храм, известен като Дома на Пазителката. В него се помещаваха свещениците на Селуней, Лунната богиня и сестринските им вери на Валкур и Шаундакул. Единичната обграждаща сграда беше център за молитви и съзерцание, с разрастваща се библиотека, която бързо се превръщаше в обект на завист из Сабления бряг. Библиотеката бе нараснала значително — и иронично — само няколко години по-рано, скоро след Смутното време, когато в катакомбите на същата тази сграда бе открит култ към мъртвия бог Ибрандул. Измъкнати от скривалището си, не всички от тези свещеници ренегати бяха убити. Под храброто и дръзко командване на Ииночек много бяха асимилирани.
— Разширете познанието — бе казал той на изпълнените със съмнение по-нисши.
Естествено, бяха го направили тайно.
Терасата беше защитена от вечно любопитните очи на малоумните селяци, които често се събираха на площада отдолу и молеха за опрощение или за лековити магии, когато нямаха пари да си платят. Другата му тераса нямаше високите извити под ъгъл перила, които да пречат на тези духовни просяци да го виждат. Ииночек можеше да види пристанището изцяло; отвъд водния хоризонт започваше да се скрива кръглата луна, очертавайки високите мачти на огромните търговски кораби, акостирали край брега, докато те се поклащаха от ритмичните нежни вълни. Тази естествена хармония припомни на върховния клирик за любовния акт тази вечер и създаде у него свързаност с Вселената, въздигайки го към мисли за вечност и единство със Селуней. Той въздъхна и се наслади на мига. Физически заситил основни покваряващи нужди, той се понесе сред звездите и боговете и измина повече от час, а луната се скри от поглед, преди да насочи мислите си към брилянтните тези на Госитек.
Беше открил вътрешен мир, значи можеше да открие Селуней.
Дори не можеше да си припомни как бе изглеждала треперещата жена тази вечер, нито пък имаше намерение да опитва.
Глава 19
Неприятно позната гледка
Лейди Кристин, кралица на Дамара, седеше на бял стол с метална облегалка пред огромното, украсено с платина огледало. Пред нея имаше разнообразни средства за разкрасяване, бурканчета и парфюми, които бе получавала като подаръци от всички краища на кралството, както и от Импилтур.
Външният й вид беше важен, постоянно й напомняха придворните й дами, защото с фигурата си и великолепния си съпруг тя въплъщаваше мечтите и надеждите на жените из земите на Кървав камък.
Тя беше илюзия, изградена, за да поддържа необходимата за успешно управление фасада.
Макар да бе отгледана като благородна дама, Кристин не се чувстваше удобно с такива неща. В сърцето си беше авантюристка, боец, жена с решителен глас.
Колко тънък бе прозвучал гласът й в онзи ден, когато Артемис Ентрери бе пуснат на свобода. Чу, че Гарет се движи из спалнята зад нея и видя за миг образа му в ъгъла на огледалото. Знаеше, че е изправен на нокти, защото мълчанието й след освобождаването на убиеца му бе показало ясно, че тя не го одобрява.
Каква дребна игрица на срамежливост е всъщност взаимоотношението, наречено брак. И двамата знаеха какъв е проблемът, но щяха да се въртят около него с часове, дори дни, вместо да се изправят лице в лице с него.
Поне това беше обичайният начин при повечето двойки, но скромността никога не бе била част от емоционалния репертоар на лейди Кристин.
— Ако предпочиташ по-малко упорита кралица, съм сигурна, че лесно може да се уреди — изрече тя.
Съжали за сарказма веднага щом думите излязоха от устата й, но поне бе започнала диалог.
Видя образа на Гарет зад себе си и почувства силните му успокояващи ръце на раменете си. Харесваше докосването на пръстите му върху голата си плът, прекъсвано само от тънките презрамки на нощницата й.
— Какъв глупак бих бил, ако исках да се отърва от най-близкия си приятел и съветник — изрече той и се наведе да я целуне по главата.
— Не ти предложих да се отървеш от магистър Кейн — отвърна тя и позволи на Гарет да види как се усмихва в огледалото.
Той се присъедини към смеха й и нежно стисна раменете й.
Кристин се обърна на стола си и го погледна.
— С лекота отхвърли съвета ми по време на това изпитание с Артемис Ентрери и онзи дяволски мрачен елф.
Кимването и въздишката на Гарет бяха едновременно съгласие и капитулация.
— Защо? — попита Кристин. — Какво знаеш за тях, което ние останалите — с изключение на Кейн, както изглежда — не знаем?
— Знам малко и за двамата — призна Гарет. — И подозирам, че светът ще е по-добро място, ако и двамата ги няма. Със сигурност намирам малко компенсиращи качества в подобните на Артемис Ентрери и онзи смущаващ мрачен елф. Но нямам право да издавам подобни отсъждания. По думите на всички не са извършили никакви гнусни деяния.
— Извършиха предателство към короната.
— Като предявиха претенции над земя, върху която никой човек няма законово право? — попита Гарет.
— И въпреки това с голяма бързина се отправи да ги детронираш.
Гарет кимна отново.
— Не можех да оставя предизвикателството без отговор. Вааса ще стане баронство на Дамара. В това съм непоколебим. И съм сигурен, че ще се случи с благословията и подкрепата на всеки град в рамките на северния ни съсед. Палишчук със сигурност желае подобен съюз.
— Тогава кое е? Предателство? Или ти си завоевател?
— По малко и от двете, предполагам.
— И вярваш на мрачния елф и шантавата му история, че всичко е било предварително нагласено? — Кристин въобще не се опита да прикрие скептицизма си. — Че е планирал ти да се появиш и да изглеждаш като герой за населението на Палишчук? Той е опортюнист в най-лошия смисъл на думата и само бързите ти действия предотвратиха създаването на кралството му!
— Не се съмнявам в това — отвърна Гарет. — Нито подценявам заплахата, която представлява. Съвсем не е малко да успее да проникне в Цитаделата на убийците, нито да вземе главата на архимага Кнеликт, действие, което не бива да се отписва с лека ръка. Тайна песен ги наблюдава, при това отблизо, уверявам те. В рамките на десет дни ще се махнат от страната.
— Или ще бъдат убити?
— Експедитивно — обеща Гарет. — Сестрите драконки се съгласиха да ги отнесат извън границите ни.
— За да сеят безредици на друго място.
— Може би.
— Нима вярваш, че с това признание служиш на Илматер?
— Често не знам отговора — отвърна мъжът, обърна се и отиде до леглото.
Кристин обърна стола си така, че да го гледа в очите и настойчиво попита:
— Какво има, любов моя? С какво те държи този мъж?
Гарет я погледна и помълча за известно време, след което отговори:
— Случката с Артемис Ентрери ще ме направи по-добър крал.
Това изявление накара лейди Кристин да повдигне вежда.
— С това, че си решил да не се превръщаш в подобен нему? — попита тя и тонът й разкри съмнение и объркване.
— Не, въпросът не е в това — отвърна Гарет. — В личния ми разговор с Артемис Ентрери той беше прав, че нито родословието, нито отделно действие е истинското мерило за водачество. Действията ми сега и само сега могат да оправдаят титлата, която толкова ценя… и тя ще е празна титла, освен ако наистина не представлява мечтите, надеждите и добруването на хората в това кралство — на всички хора.
— Артемис Ентрери ли ти каза това? — попита Кристин, без да се опита да прикрие съмнението в гласа си.
— Не съм сигурен, че разбираше какво пита — каза Гарет. — Но в общи линии, да, точно това ми каза — на това ме научи. Аз управлявам Дамара и искам да присъединя Вааса към обединеното кралство на Кървав камък. Но това решение трябва да води до благоденствие за народа на Вааса, в противен случай не съм по-достоен претендент за титлата от…
— От Ентрери, Джарлаксъл или Зенги?
— Да — отвърна Джарлаксъл и кимна, докато я гледаше.
В погледа му се четеше решителност, на устните му имаше усмивка, изпълнена с оптимизъм, и надежда, която печелеше симпатиите на почти всички, които го поглеждаха. На фона на това ведро изражение лейди Кристин не можеше да поддържа негодуванието си.
— Тогава остави образа на Артемис Ентрери да съществува в мислите ти за доброто на Дамара и Вааса — каза тя. — И нека мъжът се махне оттук заедно с приятеля си мрачен елф.
— За доброто на Дамара и Вааса — каза Гарет.
Кристин отиде при съпруга си — мъжът, когото обичаше.
* * *
Тя едва почувства как върхът на камата се докосва до кожата му преди да дръпне ръката си назад и да го прободе отново и отново. Изпаднала в дива ярост, обляната в сълзи Калихай удряше безпомощния мъж. Почувства топлата кръв под бедрата си и ръката й започна да мушка още по-яростно, очите й бяха затворени, по бузите й се стичаха сълзи и през цялото време ридаеше за Парисъс.
Гневът й, чувството на безсилие, тъгата, угризенията, изблика на депресията й, всичко това се изчерпи, остави я физически изтощена и тя погледна надолу към мъжа, който бе неин любовник.
Лежеше по гръб с разперени настрани ръце и не правеше опити да се защити. Взираше се в нея със стисната челюст и изписано на лицето разочарование.
По него нямаше и една драскотина, кръвта по бедрото й беше нейна, в резултат на порязване при вдигането на острието.
* * *
— Толкова са предвидими, тези слаби човешки създания — отбеляза Кимуриел Облодра, докато двамата с Джарлаксъл наблюдаваха представлението, разиграващо се на леглото на Ентрери през междупространствения джоб, от който бяха отворили портал към стаята.
— Беше толкова убедителна — изрече Джарлаксъл. — Никога не бих повярвал…
— Значи си бил край тези глупаци твърде дълго — изрече Кимуриел. — Нима преценката ти е толкова обременена, че да не трябва да те приветствам обратно в Бреган Д’аерте, когато най-накрая се откажеш от тази глупост и се завърнеш в Мензоберанзан?
Джарлаксъл погледна към псиониста с леден поглед, поглед на убиец, който недвусмислено напомни на Кимуриел с кого разговаря.
Но Джарлаксъл не задържа заплашителния поглед, защото бе привлечен обратно към спектакъла на леглото. Изражението на Калихай вече бе преминало към ужас и тя замахна отново, този път към окото на Ентрери, сякаш искаше отчаяно да спре обвиняващия поглед, с който я гледаше.
Ентрери потрепна, но толкова слабо, че Джарлаксъл се удиви на самодисциплината на мъжа. Разбира се, беше заповядал на Кимуриел да направи кинетична преграда, защото псионистът бе научил за отчаяния план на Калихай. Но Ентрери нямаше откъде да знае, че е бил защитен и въпреки това не се бе опитал да отбие атаките.
Нима Калихай го бе приласкала до степен на такава уязвимост? Нима действията й и успокояващите думи бяха до такава степен приспали бдителността на Артемис Ентрери?
Или просто не му пукаше?
— Впечатляващо — прошепна Джарлаксъл.
— Без съмнение ти напомня на собственото ти раждане — каза Кимуриел и го хвана неподготвен.
Той погледна към спътника си.
— Без съмнение — отвърна Джарлаксъл и тъй като спътникът му го бе споменал, наистина можеше да си представи ужасената и разочарована матрона Баенре да забива ножа с формата на паяк в гърдите на новороденото си дете. Предполагаше, че изражението й в този момент е било донякъде сходно с това на Калихай, такава възхитителна смесица от противоречиви емоции.
— Никога не получи възможност да благодариш на матроната на моя дом — отбеляза Кимуриел.
— О, направих го — увери го Джарлаксъл.
— Когато вторият син на Баенре те свали от олтара и цялата кинетична енергия в бебешкото ти телце експлодира към него и разкъса гърдите му — съгласи се Кимуриел, припомняйки си историите от онова далечно време, истории, които бяха разказвани и преразказвани в Дома Облодра през вековете. — Моята праматрона имаше стил в премахването на заклетите си врагове.
— Малцина можеха да нервират матрона Баенре по начина, по който го правеха матроните на Дома Облодра — отвърна Джарлаксъл. — Сигурен съм, че Баенре ревностно е обмислила тези обиди, когато силата на Лот е потекла през нея и й е предложила могъществото да катурне Дома Облодра в Хищния процеп.
Кимуриел, винаги така овладян, потрепна при тези думи и Джарлаксъл се усмихна. Само преди няколко кратки години майката на Джарлаксъл беше унищожила Дома на Кимуриел в един разрушителен изблик на сила.
Двамата си размениха погледи на взаимна капитулация, после отново съсредоточиха вниманието си върху стаята, където твърдоглавата Калихай вдигна камата с две ръце, стисна я здраво и отново я насочи към сърцето на Ентрери. Той се протегна и я спря и докато тя се бореше със здравата му хватка, другата му ръка се вдигна и я зашлеви силно. Докато го правеше, изви бедра и я прекатури на далечния край на леглото.
— Знае какво се е случило — отбеляза Кимуриел и насочи погледа на Джарлаксъл зад тях, където грубият войн орк спокойно очакваше заповедите си.
— Прекрати дуеомера — нареди Джарлаксъл, сграбчи веригата на орка и дръпна създанието в стаята.
Когато Ентрери скочи, за да ги посрещне, Джарлаксъл придърпа орка по-близо и му прошепна:
— Убий го — след което го тласна към Ентрери.
Гледката на голия човек, чиято дясна половина бе окървавена от гърдите до бедрото, беше цялото окуражаване, от което се нуждаеше бруталният звяр. Веднага се нахвърли на Ентрери.
Без особено усилие, инстинктивно ръката на Ентрери се протегна и сграбчи орка за гърлото и цялата енергия, която бе заключена кинетично в тялото му, всеки от яростните удари и промушвания на Калихай, премина по тази връзка.
Гърдите на орка се пръснаха с ослепителни рани.
Лявото му око влезе чак в мозъка, а от дупката потече кръв.
Затърчи се конвулсивно и се опита да изпищи, зашеметен от ужас.
Но единственото, което успя да направи, бе да изгъргори в собствената си кръв и Ентрери безцеремонно пусна мъртвото създание на земята.
Стоеше там на косъм от гибелта, покрит с кръв, дишаше тежко, сякаш се бореше да се овладее.
Джарлаксъл знаеше, че в този момент разгневеният мъж не желае нищо друго освен да се втурне напред и да го удари. Но освен това смяташе, че Артемис Ентрери е твърде дисциплиниран, че да направи подобна глупост.
Зад Ентрери Калихай се изправи и ахна при вида на мъртвия орк и двамата мрачни елфи. Ръцете й се отпуснаха безсилно до тялото и камата падна на пода.
— Съжалявам — каза Джарлаксъл на Ентрери.
Убиецът не мигна.
— Не исках нещата да се развият така — изрече Джарлаксъл.
Погледът на Ентрери му подсказа, че мъжът смята, че това не е негова работа.
— Не можех да й позволя да те убие, макар ти да изглеждаше примирен с тази съдба — обясни Джарлаксъл.
Пръстите на Кимуриел проблеснаха неодобрително във въздуха.
— Прекарваш твърде дълго време да се обясняваш на по-нисши — сгълча го псионистът.
— А ти прекарваш твърде много време в дишане — обърна се Ентрери към Кимуриел и припомни на мрачния елф, че се е научил да разбира тихия език на мрачните елфи по време на престоя си в Мензоберанзан, макар доста по-грубите му човешки пръсти да не го „говореха“ добре.
Джарлаксъл постави ръка на рамото на Кимуриел в безмълвно напомняне, че няма позволение да убие Ентрери.
Без да мига или да отмества ужасяващия си поглед от Артемис Ентрери, Кимуриел послушно отстъпи назад, подготвен, както Джарлаксъл отлично знаеше, да осакати или дори убие човека с вълна псионична енергия.
Докато Кимуриел отстъпваше, Калихай залитна напред до Ентрери. Риданията й бяха искрени, сграбчи го за ръката и наведе глава на рамото му в знак на смирена молитва, като не спираше да повтаря, че съжалява.
— Бедното създание се е докарало до емоционален срив — отбеляза Кимуриел.
— Млъкни — изрече Ентрери.
Обърна се към Калихай и грубо я отблъсна.
— Беше Парисъс — избърбори тя. — И ти си тръгваше. Не можеш да си тръгнеш… Не мога да те пусна…
Съжалявам.
Реакцията на Ентрери в отговор на думите й беше вероятно най-дълбокото изражение на разочарование и смайване, което Джарлаксъл Баенре бе виждал през живота си. Ентрери въздъхна дълбоко и сякаш се успокои.
Очевидно окуражена от това, уверена, че моментът на кризата е преминал, Калихай посмя да вдигне поглед и да каже:
— Никога няма да ме нараниш.
Дори успя да предизвика слаба, изпълнена с надежда усмивка на лицето си.
Опитваше се да бъде сладка, свенлива, игрива, осъзна Джарлаксъл, но освен това видя и че на Ентрери му изглежда подигравателна.
Прокара нежно ръка по бузата й, после за миг изражението му стана по-твърдо и ръката му сграбчи брадичката й. Очите й се разшириха и тя се вкопчи в непоклатимата му китка с две ръце.
Дръпна я пред себе си и с две отривисти крачки и ужасяваща сила я метна назад. Тя се удари в кепенците, разби стъкления прозорец и изпищя само веднъж, докато се премяташе през рамката, за да падне от около дузина стъпки височина на улицата отдолу.
Ентрери се обърна към Джарлаксъл.
— Трябваше да я убиеш — изрече мрачният елф с глас, изпълнен със симпатия и съжаление. — Тя е опасна.
— Млъкни.
Джарлаксъл въздъхна.
— Ако я убиеш, ти обещавам, че ще се присъединиш към нея в смъртта — добави Ентрери.
Джарлаксъл въздъхна отново. Но, разбира се, можеше да вини само себе си, задето бе използвал флейтата да манипулира убиеца, задето бе отворил сърцето на Артемис Ентрери, което толкова дълго бе защитено от агонията на любовта.
* * *
Студът започна да я обгръща. От стотици порязвания течеше кръв и когато се опита да се изправи от дъските и счупените стъкла, Калихай установи, че краката й не я държат.
Знаеше, че умира. Нещастна и сама в пронизващия студ, гола и кървяща пред целия свят. Не й бе останала надежда и не искаше да живее. Беше се провалила във всичко.
Беше се влюбила в мъжа, убил любимата й Парисъс, и тази противоречива реалност я бе пречупила. Когато бе изправена пред мисълта да напусне дома си или да каже сбогом на Ентрери, бе открила, че не може да понесе нито една от двете възможности.
Така че бе поела по собствен път, връщайки се обратно към яростното си желание за отмъщение, използвайки отчаянието си от загубата на най-любимата си Парисъс като щит срещу мъката, която щеше да й причини Ентрери, като я напусне.
И се беше провалила.
Така че сега умираше и бе доволна от това. Пропълзя през стъклото в търсене на подходяща отломка, горяща в агония на хапещия студен вятър. Откри достатъчно голямо парче стъкло, продълговато като нож, и сграбчвайки го в ръка, пропълзя встрани от кръчмата, в малката уличка, където щеше да умре, скрита от любопитните погледи.
Едва успя да се довлече и се подпря на стената в седнала позиция. Дишаше на пресекулки и изкашля малко кръв. Осъзна, че дори не е нужно да опира отломъка до гърлото си, за да приключи нещата, падането се бе погрижило за това.
Но смъртта от раните й щеше да е твърде бавна и болеше твърде много.
Калихай вдигна върха на парчето към гърлото си.
Помисли си за Ентрери, за това как се любеха, но прогони образите. Вместо това извика образа на Парисъс и си представи как я чака в смъртта с протегнати ръце, за да прегърнат отново скъпата й Калихай.
Калихай затвори очи и се прободе.
Или поне се опита, но силни ръце хванаха китките й и ги задържаха. Тя отвори очи и те се разшириха до краен предел, когато осъзна, че я държи мрачен елф и че наоколо има други от вида му и всички я гледат цинично. В този миг на ужас замаяността и болката я напуснаха.
— Още не сме приключили с теб — чу глас от дъното на групата и мрачните елфи се отдръпнаха, за да сторят място на един от двамата, които бе видяла горе в стаята.
Онзи, с когото бе разговарял Ентрери и го бе нарекъл Кимуриел.
— Може би след време ще ти позволим да отнемеш живота си — каза й Кимуриел. — Може дори да го направим вместо теб, макар да се съмнявам, че методите ни ще ти харесат.
Двойка мрачни елфи я изправиха насила на крака, а едно извиване на китката я принуди да пусне парчето стъкло.
— Но, от друга страна, може би престоят в Подземния мрак ще ти хареса още по-малко — каза Кимуриел. — Ако се провалиш в задълженията си, ще бъдем щастливи да преценим коя ще е най-лошата съдба за лейди Калихай.
— Задължения? — успя да прошепне зашеметената жена.
Мрачните елфи я повлякоха.
Глава 20
Сънища и спомени
— Отиде да я търси — каза Джарлаксъл на Кимуриел, когато двойката се срещна на следващия ден в сенчеста долчинка близо до мястото, определено за среща със сестрите драконки.
Недалеч от тях Ентрери и Атрогейт бяха седнали край прекатурени канари в средата на обсипана с камъни полянка.
Кимуриел се бе присъединил към тях с намерението да попречи разговорът да се отклони към Калихай.
Сякаш прочел мислите му, Джарлаксъл бе започнал с коментар за проклетата жена.
— Типично е за хората, нали? — отвърна псионистът. — Да метнеш любовник през стъклен прозорец, после разкаяно да го търсиш? Мисля, че нашият подход е много по-директен и честен. Никоя матрона няма да изхвърли мъжки и да го остави жив.
— С едно бележито изключение.
— Бележито — съгласи се Кимуриел. — Разбира се, в случая, който имаш предвид, матрона Баенре нямаше голям избор. Вярно ли е, че на втория син на Дома Баенре било наредено да отърве Дома от прокълнатия Джарлаксъл, който лежал на олтара без следа от нараняване въпреки многократното намушкване от самата матрона?
— Знаеш историята — отвърна Джарлаксъл.
— Да, но бих искал да я чувам толкова често, колкото благоволиш да я разказваш. Гледката на лицето на майка ти, изкривено в силно отчаяние и ужас, когато острието й не успява да се забие в тялото на новороденото! И след това изражението на най-чист ужас, както и това на Триел, когато вторият син, Докуайо те грабва от олтара! Трябва да е приличал доста на онова окървавено създание в стаята на Артемис, когато бебето Джарлаксъл несъзнателно е освободило енергия.
Кимуриел изпита надежда при хихикането на Джарлаксъл, може би знак, че е успял да отклони разговора от Калихай.
— И, разбира се, Джарлаксъл вече не беше третият син и следователно не бе подходящ за жертвоприношение — продължи.
— Не съм те виждал да се шегуваш толкова, откакто си завъртя ръцете в опит да облекчиш крампа в едната — отвърна Джарлаксъл и устните на псиониста се свиха — Беше изчезнала от уличката — продължи Джарлаксъл. — Не е допълзяла надалеч, защото кървавата диря свършваше — при това доста рязко, и съвсем близо до мястото, където кръвта бе образувала локва. Стояла е там, подпряна на стената, преди да бъде отведена.
— Лейди Калихай си е спечелила могъщи приятели и могъщи врагове — отвърна Кимуриел. — Може би е добре, че Артемис Ентрери напуска това кралство, при това скоропостижно.
— Създала си е и приятели по сметка — отбеляза Джарлаксъл, гледайки съучастника си право в очите. — Които без съмнение ще се обърнат срещу нея при най-беглия намек за предателство.
Кимуриел не го отрече.
— Това място си струваше неприятностите за Бреган Д’аерте — продължи Джарлаксъл. — Тук може да се открият много неща, като кървавия камък, минерал, който не можем да доставим лесно в Подземния мрак. С Кнеликт, служещ на нашата… твоята кауза, ще намерите лесен достъп до него и до други ценности.
— Вече ни го обясни, многократно.
Джарлаксъл потупа Кимуриел по рамото и скованият псионист го изгледа с неловко любопитство. Кимуриел смяташе да използва Калихай и Кнеликт, за да създаде мрежа в земите на Кървав камък, но в интерес на истината беше повече заради запазване на репутацията на Джарлаксъл, отколкото за някакви финансови печалби или увеличаване на властта, които псионистът очакваше да придобие. Кимуриел смяташе, че репутацията на Джарлаксъл нямаше да понесе още един удар като катастрофата в Калимпорт, особено толкова скоро след нея, а последното, което желаеше, бе Бреган Д’аерте да обърнат гръб на Джарлаксъл. Защото един ден той щеше да се завърне в Мензоберанзан и да поеме отново мантията на водачеството. Бреган Д’аерте се нуждаеха от това, за да държат матрона Триел Баенре настрана и в подходящото настроение и което бе по-важно — Кимуриел се нуждаеше от това. Стремежите му в интелектуалната сфера страдаха от отговорностите да се грижи за бандата на Джарлаксъл. Жадуваше за деня, когато Джарлаксъл ще се завърне и той отново ще може да съсредоточи вниманието си върху илитидите и техните огромни умствени сили.
И да го отклони от проблемите на наемническия отряд и защитата на превръщащия се в ренегат Джарлаксъл.
— Знам, че се съмняваш — каза Джарлаксъл, отново сякаш четеше мислите му, което псионистът знаеше, че е невъзможно. Умът на Кимуриел беше твърде защитен от подобни намеси. — И се радвам, че го правиш, защото кой иначе щеше да поставя под съмнение всяко мое действие?
— Собственият ти здрав разум?
Джарлаксъл се разсмя високо.
— Виждането ми е правилно — настоя той.
— Мензоберанзан се нуждае постоянно от нашето внимание.
Джарлаксъл кимна.
— Но ще дойде ден, когато връзките, които ние — които ти си подсигурил на Повърхността, ще се окажат безценни за матроните.
— Какво знаеш?
— Знам, че светът непрекъснато се променя — отвърна Джарлаксъл. — Двамата с Ентрери бяхме нападнати от Недерийска сянка и тя показа съвсем ясно, че не е сама. Ако сенките се спускат над Повърхността, матроните няма да искат да стоят в неведение. Още повече, приятелю мой, тук на Повърхността набират сили последователи на Еилистрае. Дризт До’Урден не е единствен по рода си сред мрачните елфи на Повърхността и все повече обитатели на Горния свят го приемат.
— От бившия ти дом…
— Никога не съм бил от техния дом — поправи го Джарлаксъл.
— Домът Баенре — каза Кимуриел — няма да тръгне отново срещу Дризт, нито ще намери последователи, ако реши да го прави. Дори има жрици, които тайно прокламират, че Дризт се ползва с благословията на Лот.
— Твърдяха същото и за мен след проваленото жертвоприношение.
— Доказателствата бяха силни.
— А аз никога не съм подвивал коляно пред проклетата кралица на паяците. Нито пък Дризт До’Урден.
Убеден съм, че ако научи, че се ползва с благословията на Лейди Лот, това ще го измъчва много повече, отколкото би го мъчила гнояща рана.
— Още по-добра причина, значи, богинята да е благоразположена към него.
Джарлаксъл просто сви рамене при неизбежната логика. Това беше иронията да следваш божество, посветено на хаоса.
— Но във всеки случай не говоря за Дризт — каза Джарлаксъл. — Струва ми се доста невероятно Кралицата на паяците да търпи следовниците на Еилистрае още дълго и когато денят на разплатата се стовари върху танцуващите глупаци, тяхното наказание може да бъде изпълнено от домовете на Мензоберанзан. Естествено Бреган Д’аерте ще се окажат безценни в този момент.
— Дори и да е след векове.
— Търпението ме е съхранило — отвърна Джарлаксъл. — А междувременно усилията ни ще докарат печалби. На човешки език това е известно като сигурна печалба.
— Хората често си мислят, че печелят, до момента, в който ги метнат през стъклен прозорец.
Джарлаксъл се предаде с още едно избухване в смях и с ясното разбиране, както бе сигурен Кимуриел, че Бреган Д’аерте наистина ще използва контактите, създадени в суровите земи на Дамара и Вааса.
Кимуриел погледна встрани от Джарлаксъл към откритото поле и кимна, при което другият мрачен елф се обърна натам.
— Драконите ви приближават — изрече Кимуриел.
Джарлаксъл се обърна отново към него и протегна ръка.
— Тогава сбогом.
Кимуриел не стисна ръката му и затова Джарлаксъл я премести към един от джобовете на колана си, за да покаже на лейтенанта си, че носи предмета, както се бяха разбрали. Кимуриел кимна и едната му ръка се показа изпод робата, стиснала малко ковчеже, в което имаше три стъкленици.
Очите на Джарлаксъл блеснаха, щом ги видя.
— Отворих сърцето му и сега ще отворя съзнанието му — изрече той.
— По причини, които никой здравомислещ мрачен елф не би могъл да разбере.
— Да си здравомислещ е скучно.
Кимуриел изсумтя подигравателно, докато Джарлаксъл вземаше отварите.
— Майка му, детството му… това са въпросите, които ще отворят съзнанието на Ентрери за теб — изрече псионистът, докато прибираше празното ковчеже и протегна изпод гънките на робите си другата си ръка, в която бе флейтата на Идалия.
— Остатъчните спомени във флейтата са ти показали това? — попита Джарлаксъл.
— Накара ме да я проуча и аз направих точно това.
Поиска ми отварите и те са твои.
Джарлаксъл се усмихна широко и взе флейтата.
— А сега си тръгваме, Джарлаксъл — изрече Кимуриел. — Няма да отговарям на призивите ти до следващата ни уговорена среща — След доста време.
— Така и трябва. Изморих се от този ослепяващ свят на Повърхността и не отделих достатъчно енергия на нуждите на Бреган Д’аерте в Мензоберанзан. Той е град на хаоса и постоянната промяна и бившият ми господар ме научи добре, че Бреган Д’аерте трябва да се променят с него или дори преди него.
— Чувал съм, че бившият ти господар е бил брилянтен.
— Често го твърди.
Джарлаксъл рядко се бе смял толкова в компанията на суховатия псионист.
— Сигурен съм, че ще заваря отряда в добро състояние, когато се завърна в Мензоберанзан — каза той.
— Разбира се. А кога ще се случи това?
Джарлаксъл погледна обратно към Ентрери, който стоеше с Атрогейт пред Илнезара и Тазмикела.
— Може би след един човешки живот.
— Или остатъка на този.
— Или това. Но спомни си, че той се сля със сянката.
Може да е по-дълъг, отколкото смяташ — погледна към Кимуриел и му намигна. — Но наистина ще се върна.
— Не вземай джуджето със себе си.
Джарлаксъл избухна отново в смях и изражението на Кимуриел стана още по-сухо. Джарлаксъл му се струваше почти замаян, а тази гледка не му харесваше.
— Ех, Кимуриел, липсва ти въображение! — заяви театрално Джарлаксъл. — Нима не виждаш, че Атрогейт ще е чудесен подарък за сестра ми — която и от тях да властва над Дома Баенре, когато се завърна.
Кимуриел въобще не се усмихна, което само подсили смеха на Джарлаксъл.
* * *
— Е, не си падам много по магическото телепортиране — мърмореше Атрогейт, когато Джарлаксъл се присъедини към четиримата при падналите камъни на малкото поле.
Джуджето издуха непокорен кичур черна коса от устата си и скръсти ръце пред гърдите си. За допълнителен ефект тропна с крак, което накара топките на боздуганите му да заподскачат на веригите си, както бяха провесени кръстосани на гърба му.
— Познавах нявгаш полуръст, сдружил се с магьосник могъщ. Кльощава дърта скица, с нужда от патерица. Очите му стари, уви, не бяха веч тъй добри, прицели се ниско и щрак, телепортира ги право в здрав камънак! Буахаха!
Атрогейт спря буйния си смях почти веднага, отново скръсти ръце пред гърдите си и погледна намръщено Джарлаксъл.
— Имам предвид вътре в камънака.
Мрачният елф погледна към Ентрери, който просто стоеше там, клатеше глава и не демонстрираше никакъв интерес да разкрие пред джуджето естеството на бъдещото им пътуване. Обърна се към сестрите драконки, които изглеждаха доста развеселени от ставащото.
— Мислиш, че са дошли да ни телепортират? — попита Джарлаксъл. — Забравяш полета си през общото помещение на кръчмата.
— Не забравям нищо — отвърна джуджето. — Магьоснически номера… ба! Няма да ни мятат през проклетото море, я. Макар че това ще си е бая приземяване!
— Магьосник? — попита разсеяният Ентрери, защото той не бе станал свидетел на летящото джудже. — Смяташ, че те мислят да ни телепортират?
— Е, няма да ме вдигнат сега, с тез кльощави ръце и колена! Буахаха!
— Може вместо това да те вържат за оназ’ върба — отвърна в рима Ентрери и привлече учудените погледи на останалите. — Да я превият до земя и пуснат веднага. Ще литнеш високо в тези небеса, и щом се върнеш кат’ стрела, надяваме се да срещнеш ти смъртта.
Устните на Атрогейт се движеха, докато смилаше думите, а Ентрери бе сбърчил вежди, защото въобще не се шегуваше и мъдро премести ръката си близо до дръжката на меча, сякаш очакваше джуджето да го нападне.
Но Атрогейт избухна в смях вместо да предприеме действие.
— Буахаха! Хей, това ще си го присвоя!
— Подходяща награда — каза Илнезара. — Можем ли да приключваме с това? Имам магазин, с който трябва да се занимавам на сутринта.
— Разбира се, милейди — отвърна Джарлаксъл с един от характерните си поклони с размахана шапка. — Но трябва да подготвим невежия си приятел…
— Не, не мисля, че трябва — отвърна Илнезара и тембърът и силата на гласа й се промениха рязко, прекъсвайки Джарлаксъл и принуждавайки Атрогейт да зяпне.
— Не ме вълнува какво ще каже, още по-малко дали ще побегне! — изрева Илнезара и канарите потрепериха от силата на гласа й.
Челюстта й се удължи, сякаш самата сила на думите я изтегли напред. От златната й коса изникнаха два рога с цвят на мед и се удължиха напред. Когато се обърна наполовина, на земята тупна тежка опашка и започна да расте, докато торсът й се издължи и изви и костите се наместиха по местата си.
— Смяташе, че ще пътуваме с фургон — подкачи милостиво безмълвното джудже Ентрери. — А вместо това ще яздим… — той направи пауза и размаха ръка, за да подкани поетичното джудже. — Да, да, както и очаквах — отбеляза Ентрери, когато не последва отговор.
— Ъх-ъх — изрече Атрогейт, размаха ръце пред себе си и започна да отстъпва.
Незабелязан от никого, Джарлаксъл измъкна тънък жезъл и го насочи към Ентрери, след това към Атрогейт и накрая към себе си, като всеки път произнасяше заклинателната дума, за да активира магията му.
— Ах, да се носиш към облаците! — каза Джарлаксъл и заобиколи Илнезара. — Мога ли да ви яхна, уважаема лейди? — попита игриво и Илнезара, чиято трансформация продължаваше и тялото й се удължаваше, изрева в отговор.
Джарлаксъл се покатери по люспестия й гръб и я възседна точно преди две огромни криле да изникнат иззад раменете й и да се разпънат в цялата си дължина.
— Дракон — измърмори Атрогейт.
— Изпусна репликата, съжалявам — каза му Ентрери с тъжен глас, макар да се наслаждаваше на гледката на объркания Атрогейт.
— Дракон — изломоти Атрогейт. — Това е дракон. Тя е червей… дракон… дракон.
— Може ли да изям джуджето? — обърна се към Джарлаксъл Илнезара веднага щом трансформацията й приключи. Стоеше на четири крака, могъщ меден дракон. — Ще ми трябва подхранване за пътуването.
Джарлаксъл се наведе напред и прошепна в ухото й. Змиевидният й врат се изви и стрелна главата й към Атрогейт, който пребледня и почти припадна. Илнезара го удари със струя от дъха си, магическа вихрушка от „тежък“ въздух. Внезапно изглеждаше сякаш Атрогейт се движи много по-бавно и той се обърна сякаш тичаше през дълбока кал.
Но Илнезара нямаше подобни ограничения, вдигна се на задни крака и скочи напред. С едно плясване на крилете се издигна заедно с ездача си мрачен елф над земята. Стрелнаха се покрай Ентрери, когото събориха, и Тазмикела, която изглежда се наслаждаваше на внезапния повей на вятъра.
Атрогейт се хвърли настрани — или тъкмо понечваше да го направи, — когато Илнезара прелетя над него и ноктите й го сграбчиха здраво и го повлякоха. За едно примигване на окото ужасеното джудже се озова на петдесет стъпки над земята и се издигаше все по-бързо.
— Ще ми липсваш, Артемис Ентрери — изрече Тазмикела, когато двамата останаха сами на полето. — Привързах се към теб, макар така и да не започнах да ти вярвам — усмихна се леко, докато лицето й започна да се извива и размива. — Може пък да има нещо в този елемент на опасност, който сестра ми толкова харесва.
Ентрери искаше да й припомни, че тя е дракон, но му хрумна, че да обижда подобно създание може и да не е най-умното нещо. Когато Тазмикела се преобрази изцяло, той я заобиколи и се покатери на гърба й с идеята да изимитира Джарлаксъл, а не Атрогейт.
След няколко мига бяха във въздуха, вятърът плющеше около тях, а земята изчезна в шеметна мъглявина. Ентрери и Атрогейт не знаеха, но жезълът на Джарлаксъл ги бе спасил от убийствения мраз на зимния вятър. Докато драконите се издигаха все по-високо в студеното небе, триото по-нисши създания биха замръзнали до смърт, ако не беше защитното заклинание.
Артемис Ентрери не забеляза нищо от това. Наметалото му се вееше зад него, а светът отдолу се движеше с главозамайваща скорост. След не много дълъг полет вече можеше да види северния бряг на Лунното море.
Драконите продължаваха да се издигат на височина, така че наблюдателите от земята да ги сметнат за птици. Не след дълго, за изненада на Ентрери, излязоха над морето и сестрите завиха надясно и се насочиха на запад-югозапад. Летяха през нощта и кацнаха на малък остров точно преди пукването на зората.
Ентрери се спусна от гърба на Тазмикела.
— Починете си — инструктира ги драконката. — Ще полетим отново, щом падне нощта, за да завършим прекосяването на морето. Ще ви стоварим северно от Кормир и оттам пътят си е ваш.
Ентрери забеляза приближаването на Джарлаксъл и Атрогейт — най-вече заради ломотенето и мърморенето на очевидно напълно разтърсеното джудже.
— Трябва да ги прасна и двете — мърмореше той. Да се отнасят така с джудже. Просто не е учтиво.
Ентрери можеше само да се надява, че заплахата му е нещо повече от празни думи. Гигантската челюст на Тазмикела, сключваща се около Атрогейт, беше гледка, на която убиецът със сигурност щеше да се наслаждава, но той остави приятния образ да избледнее и съсредоточи вниманието си върху драконката.
— Имам пари — каза той. — Поне някакви — хвърли един поглед на Джарлаксъл. — Бих помолил да ме отнесете още по-надалече по този маршрут, на югозапад.
Джарлаксъл застана до него и го изгледа с любопитство.
— Кормир е добра отбивка — отбеляза той.
— В такъв случай ти пожелавам приятно прекарване там — каза Ентрери и Джарлаксъл отстъпи крачка назад и примигна, сякаш го бяха зашлевили. — Нямам нито времето, нито желанието.
— Колко далече искаш да отидеш? — попита Тазмикела, снижавайки драконовия си глас доколкото е възможно, така че да не се носи над откритите води.
— Колкото далече решите да ме отнесете. Пътят ми е към Мемнон, в южната част на Сабления бряг.
— Това е дълъг път — отбеляза Тазмикела.
Ентрери погледна към Джарлаксъл.
— Какъвто и да е делът ми, дай им го.
— Дял от какво? — отвърна мрачният елф. — Ние загубихме.
Ентрери присви очи.
— Мога да уредя някакво плащане — каза Джарлаксъл на драконките. — Колко ще искате? Или може би има други неща, за които бихте се спазарили. Можем да ги обсъдим по-късно.
Драконките си размениха предпазливи погледи, което се стори много странно на Ентрери, тъй като все пак бяха драконки.
Като изключим, че в този момент Илнезара са върна в човешката си форма и подкани сестра си да направи същото.
— В случай, че на острова има посетители — обясни русокосата жена, макар погледът, който Тазмикела й хвърли, когато промени естествената си форма, да показваше, че разбира скритите мотиви на Илнезара твърде добре, особено когато последната намигна доста похотливо на Джарлаксъл.
— Това също — каза Джарлаксъл. — Макар да чувствам, че би трябвало да ви платя повече.
— Би трябвало — каза Илнезара.
Въздишката на Ентрери показа, че е чул достатъчно от тези глупости.
— Ще ме отнесеш ли?
— Не по целия път до Мемнон, не — отвърна Тазмикела. — Имам врагове в южните пустини, с които не искам да се срещам. Но ще видим колко далече ще ни отнесат ветровете.
— Ами ти? — обърна се към Джарлаксъл Илнезара.
— Ами аз? — попита с надежда Атрогейт.
Джарлаксъл и драконката погледнаха към джуджето.
— Отмъкнахте ме от мястото, което смятах за дом от много години — запротестира Атрогейт. — Не можете да очаквате просто да плувам до Кормир, нали?
— Тримата ще останем заедно — отговори Джарлаксъл едновременно на джуджето и драконката. — Ще съм благодарен, ако ме отнесеш след сестра ти и Артемис.
Ако се опитваше да предизвика реакция, като провъзгласи намеренията си, мрачният елф бе горчиво разочарован, защото Ентрери, на когото не му пукаше, вече бе започнал да се отдалечава.
Илнезара сграбчи Джарлаксъл за ръката и го придърпа.
— Ела и ми покажи благодарността си — подкани го тя.
Джарлаксъл я последва, без да протестира, но продължи да се взира след Ентрери, който бе седнал с гръб към една скала и се взираше в тъмните пусти води на запад.
— Продължавам да съм изненадана, че би предоставил такава информация — каза Илнезара на Джарлаксъл на следващия ден към обяд, когато се събуди до него. — Защо би ми доверил подобна информация, след като се съюзих с крал Гарет срещу теб? Или искаш нещо лошо да се случи на това създание Кимуриел и бившите ти сътрудници?
— Няма да видиш нито Кимуриел, нито някой друг от братята ми от Подземния мрак — отвърна й съненият Джарлаксъл. Прозя се, протегна се и огледа обстановката. Вълните се блъскаха ритмично по каменистия бряг на малкия остров, заглушавани периодично от хъркането на Атрогейт. — Те ще действат от сенките отдолу.
— Тогава защо ми казваш?
— Те не представляват опасност за крал Гарет — отвърна Джарлаксъл. — А сега знам докъде се простира лоялността ти. Наистина, Кимуриел ще принуди Кнеликт да се държи възпитано, така че вземи под внимание усилията на Бреган Д’аерте за обуздаване на Цитаделата на убийците. И възможност за двете със сестра ви. Предмети, които считаме за обикновени и евтини в Мензоберанзан, без съмнение ще ви заинтересуват сериозно за колекциите ви и ще струват прилична сума на Повърхността. По същия начин можете да спазарите стоки, които не са особено ценени тук, но ще накарат очите на матроните в градовете на мрачните елфи да засияят.
— Значи Бреган Д’аерте е с търговска ориентация?
— Първо, преди всичко и когато имаме избор.
Илнезара кимна бавно, макар изражението й все още да бе изпълнено със съмнение.
— Ще ги наблюдаваме внимателно.
— Никога няма да ги видите — отвърна Джарлаксъл, изправи се и събра дрехите си. — Кимуриел не е умел в маниерите на учтивото общуване. Това винаги е била моята роля, но, естествено, вашият крал Гарет не е достатъчно широко скроен, за да оцени компанията ми.
Сега, ако ме извините, скъпа лейди, денят вече напредва и аз трябва да разговарям със съдружника си — завърши с поклон и нахлузи ризата си.
— Изненада те с молбата си — каза Илнезара, докато Джарлаксъл се канеше да се отдалечи.
Мрачният елф се спря и погледна назад.
— Или просто не си свикнал той да води? — подкачи го Илнезара.
Джарлаксъл се ухили, сви рамене и се отдалечи.
Забеляза Ентрери, който дремеше край същата скала, прикрит от изгряващото слънце, със западните води, ширнали се пред него.
Мрачният елф се огледа наоколо и бързо глътна едната от отварите, които му бе дал Кимуриел. Изчака за момент магията да подейства, после съсредоточи вниманието си върху Ентрери, обмисляйки въпросите, които може да зададе, за да пришпори мислите на мъжа.
Джарлаксъл примигна изненадано, защото мислите на Ентрери започнаха натрапчиво да изкристализират в ума му. Отварите улесняваха четенето на мисли и когато образите на голямо пристанище започнаха да прелитат през ума му, Джарлаксъл осъзна, че Ентрери вече беше там, в Мемнон, родният му град.
Образите бяха толкова ясни, че Джарлаксъл почти можеше да помирише соления въздух и да чуе морските птици. Сънят на Ентрери — „дали беше сън, или спомен“, зачуди се мрачният елф — му показа обикновена жена, която някога може и да е била привлекателна, макар мръсотията, прахолякът и тежкият живот да бяха сложили отпечатъка си. Малкото й останали зъби бяха изкривени и жълти, а очите й, може би блестящо черни преди, показваха апатията на отчаянието. Това бяха празните и уморени очи на човек, който дълго време е страдал в бедност. Светът беше пречупил тази някога хубава жена.
Джарлаксъл почувства нежността, която се излъчваше от Ентрери, докато все още бе потънал в съня си.
После каруца, свещеник, писъците на малко момче…
Джарлаксъл отстъпи крачка назад, когато у Ентрери се надигна вълна от ярост и почти го погълна. Такъв гняв! Страстен, животински гняв!
Отново видя жената, изчезваща в прахоляка, и почувства, че е в каруцата, която се отдалечаваше от нея.
Нежността беше изчезнала, заменена от чувство на предателство, което изпълни Джарлаксъл с безпокойство.
Не след дълго мрачният елф се измъкна от него потресен. Остана втренчен в Ентрери и знаеше, че онова, което бе видял, когато се бе промъкнал в сънищата на убиеца, наистина бяха спомени.
— Майка ти — прошепна под носа си мрачният елф, като си припомни образа на чернокосата, черноока жена.
Мрачният елф изсумтя на иронията. Може би родството, което чувстваше с Ентрери, се отнасяше до сходни преживявания повече, отколкото бе осъзнавал.
Глава 21
Никога по лесния начин
Ентрери се взираше към групичка палми, които се издигаха от хълмистите пясъчни дюни на запад. Кимна, когато се досети къде се намират, защото познаваше доста добре планините на юг от мястото, където се намираха в момента.
Вълнистият бял пясък не покриваше много от този район на север от раздела, въпреки че на юг от планините, по-близо до Калимпорт, пустинята се простираше в продължение на мили. Тук земята беше почти толкова безплодна, имаше повече скалисти плата и отдавна пресушени речни долини, но една отсечка беше изключение. Намираха се на търговския маршрут и тъй като непроходимите планини се простираха на югоизток, Ентрери разбра, че са на не повече от няколко дни от Мемнон. Погледна назад към сестрите драконки, които се канеха да си тръгват, и когато Тазмикела срещна погледа му, й показа най-близкото до благодарност изражение, което някога бе приемал.
До него Атрогейт седеше и плюеше проклятия, докато сваляше ботушите си.
— Гадно нещо — каза той, изсипвайки голямо количество пясък от единия. Когато идваха, Илнезара беше прелетяла ниско и браздата, която седналият на нокътя й Атрогейт бе оставил в едрия пясък, се простираше метри назад.
Ентрери изпита задоволство от неудобството на джуджето и премести поглед към другия си спътник.
Джарлаксъл стоеше близо до драконките с гръб към Ентрери, отметнал назад шапката си, която напълно го скриваше от погледа на убиеца. Нещо в израженията на двете гигантски същества му подсказа, че Джарлаксъл някак ги е хванал неподготвени. Ентрери хвърли бегъл поглед към оплакващия се Атрогейт и се приближи към отдавнашния си спътник.
И видя красив елф със златиста кожа и коса с цвета на утринното слънце.
Ентрери отстъпи крачка назад.
— Макар че косата ти отива, предпочитам образа на мрачен елф — каза Илнезара. — Екзотичен, мистериозен, съблазнителен…
— Опасен — изрече сестра й. — Това винаги те е привличало, скъпа сестро, и по тази причина сме много по-навътре във владенията на Дожоментикъс, отколкото исках. Хайде, време е да си вървим.
— Дожо не би нападнал и двете ни, сестро — каза Илнезара. Тя отново се обърна към Ентрери и Джарлаксъл: — Толкова дребнав звяр, като повечето мъже.
Представяте ли си, че няколко дрънкулки могат да предизвикат такъв гняв?
— Няколко дрънкулки и това, че отказа да си легнеш с него.
— Той ме отегчаваше.
— Може би е трябвало да се преобрази на мрачен елф — каза Тазмикела и Ентрери осъзна, че това трябваше да бъде неговата реплика — само че той едва чуваше разговора, защото все така зяпаше Джарлаксъл.
— Затвори си устата — каза Илнезара и на Ентрери му отне малко време да осъзнае, че забележката й е насочена към него. — Ще ти влезе пясък. Много е неприятно.
Ентрери я изгледа набързо и се обърна обратно към спътника си.
— Кимуриел често се инати при сделка — обясни Джарлаксъл. — Съгласи се на много, но настоя да нося тази мантия извън земите на Кървав камък до края на дните си на Повърхността.
— Маската на Агата — отгатна Ентрери, защото някога, преди много години, бе носил магическия предмет.
С него бе приел образа на Риджис, досаден полуръст, и бе използвал прикритието, за да проникне в Митрал Хол преди нападението на мрачните елфи. Отърси ума си от спомена, защото след онова провалило се нападение бе започнала службата му в града на мрачните елфи — място, за което не обичаше да се сеща.
— Същата — потвърди Джарлаксъл.
— Смятах, че е изгубена или унищожена.
— Малко са изгубените неща, които не могат да бъдат намерени, а за онези, които знаят как да я възстановят, магията никога не е наистина унищожена — каза мрачният елф с усмивка, посегна зад себе си и извади познатата ръкавица, допълнението към могъщия меч на Ентрери.
— Кимуриел успя да я сглоби. Любовта му към използващите магия не е по-силна от твоята, приятелю той хвърли ръкавицата на Ентрери, който я разгледа за момент, забелязвайки червените линии, с които бе осеян черният материал. Сложи я на ръката си и стисна дръжката на Нокътя на Шарон. Ръкавицата свеждаше до минимум магическата връзка. Кимуриел се бе справил добре, както винаги.
— Е, бих казал, че така е по-добре, но ще излъжа, момче — каза Атрогейт, който се присъедини към групата и хвърли дълъг поглед на преобразения Джарлаксъл. — Всеки елф е само момиче, готово да се разреве. Буахаха! — Джуджето зашава с голите пръсти на краката си в пясъка, докато се смееше.
— А продължиш ли да римуваш, ще умреш — каза Ентрери и Атрогейт се засмя още по-гръмко.
— Не — каза Ентрери със смъртно спокоен глас. Атрогейт спря и се вторачи в него, за да разгадае неоспоримо мрачния му тон. — В думите ми няма шега — увери го Ентрери. — А римата беше случайна.
Атрогейт се смръщи, но заради парещите си стъпала, не заради заплахата, и заподскача.
— Е, тогава кажи на онзи да спре да ме вдъхновява — изфуча той, махайки с ръце към Джарлаксъл. Не можеш да очакваш да се държа прилично, когато ми сервира такива изненади! — Той обиколи Джарлаксъл, оглеждайки го по-отблизо, и дори посегна с дебелите си пръсти и щипна бузата на мрачния елф, а после се заигра със златистата му коса. — Ба, добро е — реши той. — Добро за влизане на места, където не ти е мястото. Имаш ли още от тази магия? Ако попаднем на орки, можеш ли да ме направиш да изглеждам кат’ тях, за да се промъкна между тях, преди да ги подхвана?
— За това няма да е нужна магия — каза Ентрери. — Само си подкъси брадата.
Атрогейт му хвърли заплашителен поглед.
— Сега минаваш границата, момче.
— Трябваше да го изям — каза Илнезара.
— Не, и всичко ще бъде наред — каза Джарлаксъл. — Добра среща и довиждане, скъпи дами. Аз… ние сме ви много благодарни за помощта и съвсем искрено ви казвам, че ще ми липсва вашата компания. При всичките ми скитания по широкия свят никога преди не съм срещал такава красота и грация, такава сила и интелигентност. — Той се поклони ниско и помете пустинните пясъци с екстравагантната си шапка.
— Значи вярваш на приказките, в които се твърди, че драконите са податливи на ласкателство? — попита Илнезара, но усмивката й показваше, че наистина е много доволна от изявлението на мрачния елф.
— Говоря искрено — настоя Джарлаксъл. — Винаги.
Смятам, че при завръщането си ще откриете, че земите на Кървав камък са интересно и доходно място.
— И ще се срещнем отново — каза Тазмикела. — И те предупреждавам, маскировката ти не може да излъже драконовите очи.
— Но аз не мога да се върна — отговори мрачният елф.
— Драконите и мрачните елфи живеят по-дълго от хората, по-дълго дори от спомена за тях — каза Илнезара. — До нови срещи, Джарлаксъл.
Щом замълча, тя скочи и се обърна, разпервайки големите си криле и улавяйки надигащата се топлина на пустинните пясъци. Сестра й скочи след нея и макар че само един замах на огромните им криле ги отнесе бързо надалече, въздушната струя от движението вдигна пясъчна буря около тримата спътници.
— Проклети червеи! — оплака се Атрогейт.
Когато тримата успяха да махнат пясъка от очите си и да погледнат назад, сестрите вече бяха малки точки в небето далече на изток.
— Е, тези двете няма да ми липсват, но не искам да вървя по тази земя — промърмори Атрогейт. Тупна обратно на задника си и започна да си нахлузва ботушите. — Твърде е мека и несигурна за вкуса ми.
— Аз не вървя — увери го Джарлаксъл. Мрачният елф, превърнат в обикновен, бръкна в кесията на пояса си и извади интересна червена статуетка. Намигна на Ентрери и я хвърли на Атрогейт.
Джуджето я хвана и се взря в предмета — малък червен глиган.
— Да не би скулпторът да е забравил да сложи кожата на проклетото нещо?
— Това е адски глиган — обясни Джарлаксъл. — Създание от долните равнини, свирепо и неуморимо — подходящо ездитно животно за Атрогейт.
— Подходящо? — попита джуджето, очевидно озадачено. — Ами ако седна върху него, то ще се изгуби в задника ми! Буахаха!
— Статуетката е проводник — обясни Джарлаксъл, измъкна собствената си обсидианова фигурка и я пусна на земята до себе си. Повика адския кошмар и след секунди огненият жребец риеше меката земя до него.
Атрогейт му се усмихна криво, после също пусна червения глиган на земята.
— Как да го повикам? — попита той нетърпеливо.
— Снорт — отговори Джарлаксъл.
Атрогейт изпръхтя.
— Не, това му е името. Повикай „Снорт“ и Снорт ще се отзове, ако ме разбираш.
Наблюдавайки с известна развеселеност и без изненада, Ентрери повика собствения си жребец, Черен огън. В същото време Атрогейт изпълни указанията и както се очакваше, до джуджето се появи едър червен глиган. От гърба му се вдигаше пара, а когато изпръхтяваше, което ставаше често, от ноздрите му изскачаха червени пламъци.
— Снорт — каза одобрително Атрогейт. Премести се до съществото, което подобно на кошмарите се появяваше напълно оседлано, но се поколеба, преди да прехвърли крака си над него. — Изглежда малко горещ — обясни на спътниците си.
Ентрери просто поклати глава, обърна своя кошмар и се насочи в галоп към далечния оазис.
Джарлаксъл и Атрогейт го последваха, по-малкото животно следваше без проблеми двата кошмара, движейки бясно малките си крака.
Ентрери остана пред другите през целия път до последната висока дюна над оазиса. Там спря коня си и ги изчака, не защото искаше компания, а защото гледката под него го накара да бъде предпазлив. Той познаваше пустинните обичаи, познаваше различните народи, които се скитаха сред движещите се пясъци. Точно тази спирка по търговския маршрут бе определена като „еверни“, което се превеждаше буквално като „без закон“. Такъв оазис нямаше официален контрол, нито контролиращи войски, разположени в него, и по силата на едикт от пашите и на Мемнон, и на Калимпорт, беше „недостъпен за завладяване“. Всеки, който се опиташе да си построи резиденция или крепост в такъв оазис, щеше да влезе във война и с двата силни града-държави.
Очевидната изгода от подобно споразумение беше, че то не позволяваше да бъдат налагани такси на често минаващите оттам търговски кервани, пътуващи между градовете. Разбира се, недостатъкът беше, че керваните често трябваше да се защитават от конкуренти и бандити.
Останките от три фургона до малкото езеро в сянката на палмите показваха, че един керван съвсем скоро не се е справил успешно с тази опасност.
— Може би трябваше да помолим драконките да останат с нас още малко — отбеляза Джарлаксъл, когато заедно с Атрогейт се изкачи на стръмнината и погледна надолу към многото фигури в бели роби, които обикаляха наоколо.
— Пустинни номади — обясни Ентрери. — Не са задължени във вярност на елфите и джуджетата, нито дори на хората, които не са от тяхното племе.
— Те ли са ограбили фургоните? — попита Атрогейт.
— Или са ги намерили унищожени — каза Джарлаксъл.
— Те са го направили — настоя Ентрери. — Този керван е бил унищожен в тази десетдневка, в противен случай вече щяха да са разграбили дървото. Тук нощите са студени, както скоро ще научите, и дървото е много ценно. — Той кимна към южната страна на малкото езеро на оазиса, където подскачаха мишелови. — Лешоядите дори не са приключили с пира си. Този керван е бил нападнат през последните два дни, а това са вашите грабители, които се наслаждават на почивката си.
— Колко време ще останат тук? — попита Джарлаксъл.
— Колкото поискат. Движението на номадите не следва никакъв план. Скитат се, бият се, крадат и ядат.
— Звучи ми добре — отбеляза Атрогейт. — Макар че бих искал и малко пиене за капак!
Ентрери го изгледа навъсено.
— Поне вече не говори в рими — прошепна Джарлаксъл. — Макар че думите му не са по-малко дразнещи.
— Значи, ако слезем долу, ще си спечелим боя? — попита Атрогейт.
— Може би, а може би не — каза Ентрери. — Пустинните номади се бият единствено и само за печалба. Ако ни приемат като заплаха или жертви, които си струват, ще се бият. В противен случай ще искат да чуят историите ни и дори може да поделят плячката си с нас. Непредсказуеми са.
— Това ги прави опасни — каза Атрогейт.
— Това ги прави интересни — поправи го Джарлаксъл. Той се смъкна от адския си жребец, отзова го и прибра статуетката.
— Е, ако ще се бием, още по-добре — каза Атрогейт и понечи да слезе на земята.
Ала Джарлаксъл го спря.
— Остани тук и не слизай от глигана — нареди му мрачният елф.
— Долу ли отиваш?
— Отиваме? — попита Ентрери.
Джарлаксъл погледна оазиса и преброи набързо.
— Не може да са повече от двадесет. А аз усещам, че съм жаден.
Ентрери добре знаеше, че в такъв случай Джарлаксъл можеше да призове с магия нещо за пиене или да създаде цяла междупространствена стая, пълна с храна и хубаво вино, ако това беше желанието му.
— Не дойдох тук, за да участвам в случайни битки в пустинята — каза той с кисело изражение.
— Но дойде за информация или поне ще ти е нужна такава, за да откриеш онова, което търсиш. Кой по-добре би могъл да ни упъти към Мемнон или ще ни обясни настоящото разпределение на силите в града? Нека научим каквото можем.
Ентрери се загледа продължително в досадния си спътник, но в крайна сметка прехвърли крака си над коня и скочи на пясъка. Отзова кошмара и сложи статуетката в кесията на пояса си, където да му е подръка.
— Ако имаме нужда от теб, нападай бързо и здраво — каза Джарлаксъл на Атрогейт.
— Не знам друг начин — отвърна джуджето.
— Затова ценя компанията ти — каза мрачният елф. — Освен това мисля, че ще откриеш, че глиганът ти е обзет от същия боен дух и си има няколко собствени хитрини.
Ентрери хвърли поглед към джуджето, което бе възседнало странния, свиреп боен глиган. Погледна обратно към белите качулки на номадите. Добре виждаше накъде вървят нещата, но въпреки това тръгна редом до Джарлаксъл по западната страна на високата дюна.
— Номадите понякога натъпкват неканените гости със стрели и търсят отговори в предметите по телата им — каза Ентрери, щом наближиха оазиса — няколко чифта очи вече се бяха обърнали към тях.
Джарлаксъл прошепна нещо, което убиецът не можа да разбере, и Ентрери почувства топлина да облива цялото му същество — ръцете, краката и главата.
— Ако дадат воля на лъковете си, само ще открият още въпроси — отговори Джарлаксъл.
— В стрелите, които ще лежат в краката ни? — правилно предположи Ентрери.
— Ще е нужна могъща стрела на арбалет, за да пробие това заклинание, уверявам те.
Точно преди двамата да стъпят на внезапната граница между пясъка и тревата, двама мъже се впуснаха и им препречиха пътя. И двамата държаха оръжия с широко острие — копеши, така се наричаха — с лекота, която показваше, че са доста умели с тях.
— Смятате пруусто да минете прейз лагейра ни ли? — попита единият на общия език на тези земи, който нито Ентрери, нито Джарлаксъл бяха чували от много месеци насам, при това с такъв силен акцент, че им отне известно време да дешифрират думите.
— Покажете ни границата и ще заобиколим — каза Ентрери.
— Границайта? Границайта е оазисът, глупако.
— А, но ако е така, как ще напълним меховете си от езерото? — попита Джарлаксъл.
— Туува е проблейм — съгласи се номадът. — Но за тебе, не за мене. — Онзи до него хвана и с другата си ръка дръжката на големия копеш.
— Не сме дошли да се бием — каза Ентрери. — Нито ни интересува работата ви с кервана.
— Керванът? — повтори мъжът. — Тейзи фургони? Но ние ги намерийхме тук. Горките хора. Трябва повейче да внимават. Бандити, нали знаете.
— Да — каза Ентрери. — И техният лош късмет не е наша грижа. Дойдохме за вода, за да можем да продължим по пътя си. Нищо повече — той изгледа втория номад, който изглеждаше доста нетърпелив да употреби голямата си сабя — и нищо по-малко. По силата на едикт от пашите на Мемнон и на Калимпорт тези оазиси са отворени и свободни.
Опасна усмивка пропълзя по лицето на първия мъж.
— Но въпреки това ще си платим — каза Ентрери, също ухилвайки се. — Ще вземем водата, която ни трябва, а в замяна ще ви позабавляваме с разкази за нашите подвизи редом с паша Басадони в Калимпорт.
Усмивката на номада изчезна на мига.
— Басадони?
— А, Артемис, те познават това име! — каза Джарлаксъл.
И двамата бандити пребледняха, щом чуха името на Ентрери и вторият дори отстъпи една крачка, а ръката му отпусна дръжката на копеша.
— Ами… да — запъна се първият. — Нямаше да сме приятелей на пустинята, ако не приемахме бартер, естествено.
Ентрери изсумтя и мина покрай него, като го закачи с рамото си и го бутна настрани. Джарлаксъл го следваше отблизо на десетината метра от брега на езерото.
— Славата ти се носи и върви пред теб — тихо каза мрачният елф.
Ентрери отново изсумтя, сякаш не го беше грижа и се наведе, за да потопи мяха си в хладните води. Когато се изправи, към тях се приближаваха няколко други пустинни номади, а сред тях имаше един огромен мъж, облечен в по-богати червено-бели одежди. Вместо простите качулки от плат, които носеха другите, той имаше тюрбан в бяло и червено, извезан със златна нишка, и носеше инкрустирай скиптър, направен от чисто злато.
Златистите му обувки бяха също толкова богато украсени, а върховете им бяха удължени и се извиваха нагоре, образувайки почти пълен кръг.
Той застана на няколко стъпки от двойката, а телохранителите му ги наобиколиха в полукръг.
— В пустинята има поговорка, че смелостта е само на крачка от глупостта — каза той с много по-образован диалект, който напомняше повече за Калимпорт, отколкото за откритите пясъци.
— Часовоите ти сякаш бяха оттеглили протестите си — отговори Джарлаксъл. — Смятахме, че имаме сделка. Вода срещу истории.
— Не ми трябват историите ви.
— Ах, но те са великолепни, а водата няма да ви липсва.
— Знам една история за човек на име Артемис Ентрери — каза главатарят. — Човек, който е служил на паша Басадони.
— Той е мъртъв — каза Ентрери.
Главатарят го изгледа любопитно.
— Не те ли нарече той…
— Артемис — потвърди Ентрери. — Просто Артемис.
— От гилдията на паша Басадони?
— Не — каза Ентрери в същия миг, когато Джарлаксъл отговори: „Да“. Двамата се обърнаха и се спогледаха.
— Не принадлежа към никоя гилдия — каза Ентрери на главатаря.
— И въпреки това се осмеляваш да влезеш в моя оазис…
— Не е твой.
— Дипломатическите ти умения са удивителни промърмори Джарлаксъл на Ентрери.
Дебелият мъж протегна скиптъра пред себе си в хоризонтално положение.
— Смело — каза той и леко вдигна единия край. — Глупаво — продължи и наклони скиптъра много по-надолу в другата посока, сякаш мереше думите на кантар.
— Приятелят ми е уморен от многото дни път и палещото слънце — каза Джарлаксъл. — Ние сме пътуващи авантюристи.
— Наемници?
Джарлаксъл се усмихна.
— Тогава бихте ли си предложили услугите в замяна на моята вода?
— Това ще бъде доста добра сделка за…?
— Аз съм султан Алхабара.
— Доста добра сделка за султан Алхабара в такъв случай — каза Джарлаксъл. — Уверявам те, че нашите услуги са доста страховити.
— Наистина — каза дебелият мъж и се изкиска леко, което предизвика смях у шестимата мъже, които ги бяха обиколили. — И каква такса ще бъде подходяща за услугите на Артемис и…?
— Аз съм Дризт До’Урден — каза мрачният елф, преобразен в обикновен.
— Топките на кастриран орк! — промърмори Ентрери и дълбоко въздъхна.
— Моля? — обърна се към него Джарлаксъл с престорена невинност.
— Не можехме просто да подминем това място, а? — отговори Ентрери. — Добре тогава.
— Спокойно, Артемис — призова го Джарлаксъл.
— Цената ни е по-висока, отколкото Алхабара може да си позволи — каза Ентрери на мъжа. — Повече, отколкото глупавият Алхабара може да си представи. Във всеки случай, водата е безплатна, по силата на едикт от Мемнон и Калимпорт. Може ли бандитът Алхабара да разбере това?
Алхабара се намръщи свирепо, а мъжете около него се задавиха от възмущение, но Ентрери не отстъпи.
— Затова вземам онова, което е безплатно, без да искам разрешението на обикновен крадец — каза той и завърши, оглеждайки останалите — И първият, който вдигне меч срещу мен, ще бъде първият мъртвец днес.
Мъжът в средата на тройката от лявата страна на Ентрери наистина извади оръжие срещу него, като свали копеш от колана си и го размаха заплашително към убиеца. Бандитът дори пристъпи напред, или понечи, но погледът на Ентрери го спря.
През това време Алхабара отстъпи няколко крачки назад и вдигна отбранително скиптъра пред себе си.
— Властническа магия — прошепна Джарлаксъл на Ентрери, правилно разпознавайки магическия жезъл в ръцете на султана, защото бе виждал такъв и преди, много пъти, сред главатарите и племенните вождове.
Ако беше като някой от подобните жезли, които Джарлаксъл бе виждал, този предмет позволяваше на боравещия с него да наложи волята си на потенциалните си поданици — поне на онези със слаб ум.
Миг по-късно и мрачният елф, и убиецът усетиха как ги залива вълна от принуда, телепатичен призив от султан Алхабара да паднат на колене.
Двамата се спогледаха, после отново погледнаха мъжа.
— Няма да стане — каза Ентрери.
Мъжете и от двете им страни извадиха оръжия. В отговор Джарлаксъл откъсна перото от шапката си и го хвърли на земята пред себе си. То се превърна в гигантско, високо три и половина метра същество, известно като диатрима, голяма нелетяща птица с къси крила, присвити отстрани на тялото, дебела, силна шия и мощен триъгълен клюн.
Шестимата най-близко стоящи мъже извикаха и се дръпнаха назад. Алхабара се измъкна настрани и изкрещя:
— Убийте ги!
Намиращият се най-близо до птицата номад се опита да се втурне покрай нея, за да стигне до човека и елфа, но мощният врат на диатримата се спусна, докато той минаваше, и клюнът се заби в рамото му със сила, която счупи костта и измести рамото му толкова лошо, че ръката му се смъкна на няколко сантиметра от предишното си положение и вдървено се залюля назад. Човекът изскимтя и се строполи в тревата, виейки жално.
С Нокътя на Шарон и инкрустираната си кама в ръце Ентрери скочи към тримата отляво. С гръб към него, Джарлаксъл тръсна китката си и извика от омагьосания си предпазител магически кинжал в дланта си.
Второ тръсване удължи острието до тънък меч, който мрачният елф прехвърли в лявата си ръка и със същото движение парира най-близкия копеш.
Отново тръсна дясната си ръка и предпазителят отговори. Докато боравеше с меча си блестящо и свободно, държейки настрана неприятния копеш, той замахна назад и хвърли кинжала по последния от редицата. Почти без забавяне отново тръсна китка, замахна и хвърли и после пак.
Мъжът, по когото се целеше, беше добър с меча и доста подвижен. След пет хвърляния той имаше само едно одраскване от кинжал на бедрото. Приятелят му се опита да притисне Джарлаксъл, но пъргавият мрачен елф с лекота го държеше на разстояние и дори успя да заобиколи копеша с меча си и да го ръгне леко в ребрата.
През цялото време Джарлаксъл продължаваше да изстрелва кинжали, които се въртяха и се спускаха към мъжа от всички страни, без някаква различима и следователно подлежаща на блокиране схема. Човекът не успяваше да ги предвиди, можеше само да реагира и в това състояние още едно острие проникна през защитата му, одрасквайки бузата му, после трето — истински удар в рамото на ръката, с която държеше оръжието.
Още по-лошо за него и за приятеля му, птицата на Джарлаксъл се намеси и стъпка мъжа, докато той се опитваше да притисне мрачния елф. Човекът успя да удари с копеша си по гигантския крак на създанието, но птицата стъпи отгоре му, а после му нанесе три мощни удара с клюна си.
Джарлаксъл я изпрати след султан Алхабара и насочи вниманието си към единствения останал мъж. Следващият кинжал падна в ръката му, но той не го хвърли, а тръсна китка, за да го удължи във втори меч, еднакъв с първия.
Запъти се към ранения си противник.
Три стрели се понесоха към него отстрани, изстреляни от едно дърво от другата страна на оазиса.
Джарлаксъл ги видя твърде късно, за да ги избегне.
Ентрери се обърна и тръгна наляво и напред, придвижвайки се към фланга на тримата срещу него, за да не могат да му скочат наведнъж. Нападна с подмолен замах на камата си и благодарение на смелото си излизане напред улови размахания насреща му меч близо до дръжката и получи нужната опора, за да го извие само с малкото острие. Нямаше достатъчно място да развърти собствения си меч и вместо това нанесе удар с дясната си ръка, забивайки ефеса на Нокътя на Шарон в бузата на мъжа.
Продължи удара покрай потрошеното лице на мъжа, протегна лявата си ръка, повличайки и копеша, и ръката на противника си, и удари с меча си над протегнатата си ръка, а после и отдолу.
Усещайки натиска на втори нападател, който идваше отзад, Ентрери се превъртя в предно салто, приземи се на крака и отвърна мощно на атаката, като вдигна високо меча си и разсече ръката на бандита. Изви оръжието и човекът се изтърколи покрай бедрото му, махайки безпомощно.
— Мъртъв си — увери го Ентрери, защото мъжът беше напълно беззащитен. — Само че…
Той смени захвата си, смъквайки надолу ръката с меча, и мушна зад себе си, завъртайки се внезапно на обратно.
— Обещах му, че ще умре пръв — обясни Ентрери.
Той ритна поваления мъж в лицето, който беше пуснал копеша си и бе стиснал лошо разкъсаната си ръка — и скочи покрай него, докато камата и мечът описваха допълващи се кръгове, за да осуетят атаката на третия мъж.
Помисли си, че всичко върви гладко и лесно, но после забеляза, че десетки други се приближават с викове и вдигнати мечове и лъкове. Бърз поглед назад му показа стрели, спускащи се към Джарлаксъл. Отвъд мрачния елф той видя другия си спътник, когото предпочиташе да не си спомня, да се спуска с рев по страната на дюната върху бойното си прасе, хванал се здраво със силните си крака, разперил широко ръце и развъртял боздугани наляво и надясно.
— Уахууу! — извика Атрогейт с ясен и равен тон, противно на друсащото, вдървено препускане надолу по дюната. Въпреки тромавите и къси крака на глигана, Атрогейт разбра, че животното може да покрива невероятни разстояния.
Джуджето стисна още по-здраво с крака и замахна нашироко с боздуганите си наляво и надясно. Премина от пясъка на тревата и най-близките бандити се спуснаха да му препречат пътя, а двама от тях насочиха копия.
Атрогейт само изкрещя по-силно и не се отклони от пътя си, възнамерявайки да отблъсне мушкащите оръжия с боздуганите си. Ала когато се втурна сред бандитите, той откри, че прасето под него е нещо повече от товарно животно. Глиганът бе призован от огнените ями на Деветте ада, където битките не спираха.
И темпераментът, и въоръжението му бяха пригодени за онази сурова среда. Той спря да тича само колкото да изпръхти и да удари с копито и когато го направи, от тялото му изскочи вълна оранжеви пламъци, кръг от тънки огнени езици, които се изтърколиха и постепенно се разнесоха.
— Буахаха! — изликува Атрогейт и докато глиганът препусна нататък, джуджето го стисна по-здраво с бедра и промени ъгъла на развъртените си оръжия.
Бандитите се дръпнаха назад и се свиха, шокирани от избликналия огън. Робата на единия бе прихванала малко от пламъците, а от опърлената коса на другия се издигаха струйки дим. Кожата и на двамата беше яркочервена там, където огънят ги беше докоснал.
Никой от тях не бе пострадал истински, но когато Атрогейт се впусна между тях, инерцията на глигана допринесе за тежестта на и без това силните му удари.
Единият мъж отнесе удар в гърдите и направи почти пълно салто назад, само че вместо на крака, се приземи на лицето си. Другият някак успя да се задържи прав след удара.
Но боздуганът бе уцелил главата му отстрани и макар че стоеше, мъжът съвсем не беше в съзнание. Атрогейт се бе отдалечил на много крачки, когато той най-накрая рухна на земята.
— Уахууу! — изрева силно джуджето, наслаждавайки се на всеки миг от битката.
Стрелите се удариха в магическата бариера на Джарлаксъл само на два сантиметра от мрачния елф.
Те просто спряха насред въздуха и паднаха на земята.
Мрачният елф обаче знаеше, че заклинанието няма да издържи дълго и затова погледна към дървото със стрелците и с магия призова кълбо от мрак около тях.
— Заслепен съм! — чу той вика на един от мъжете и се усмихна, защото и преди бе чувал това лъжливо твърдение.
Мъжът пред него беше упорит, както Джарлаксъл откри, защото нападна отново. Джарлаксъл посрещна с въздишка спускащия се към него по диагонал копеш, блокирайки с двата меча. Завъртя се с лице към трите захванати остриета, това му даде нужната опора и той с лекота натисна острието надолу.
Дръпна се внезапно назад и мъжът едва не залитна.
Мрачният елф започна „гърмящо париране“, при което и двата му меча забарабаниха бясно по острието. Когато противникът му най-после започна да компенсира почти постоянния натиск, Джарлаксъл стъпи настрани и с внезапен замах натисна с меча си, насочи върха му към земята и притисна копеша надолу.
Бандитът натисна обратно и откри, че острието му се вдига свободно, но само защото Джарлаксъл се бе отдръпнал. Мрачният елф разпери широко ръце, с десния меч, насочен по-близо до противника, навън и надолу, а левият навън и нагоре. Наклони тялото си, за да балансира максимално позата.
Но я задържа само за миг, защото отново нападна с остриетата си с внезапна ярост, при което десният меч влезе под копеша и удари нагоре близо до дръжката, а левият се стовари отгоре близо до дебелия край на острието.
Бандитът не успя да се справи с разликата в натиска и ударите на мрачния елф откъснаха меча от ръцете му и го завъртяха във въздуха. Джарлаксъл остави меча да се върти на дръжката си около дясното му острие.
Бандитът се взираше в него като хипнотизирай.
— Дръж — предложи снизходителният Джарлаксъл, освободи меча от завъртането му и го запрати към бандита. Мъжът погледна нагоре, вдигна ръце и точно преди да хване копеша, подметката на ботуша на мрачния елф се стовари върху лицето му.
Мъжът рухна на земята, а копешът падна отгоре му.
Джарлаксъл погледна към Ентрери.
— Повикай кош… — понечи да извика той, но още преди да довърши, кошмарът на Ентрери се появи, издишайки огън и риейки земята с копита.
Горкият останал грабител от тази страна вече беше лишен от оръжията си, а видът на адския жребец явно го лиши и от разум, защото той проплака нещо неясно и полуизбяга, полуизпълзя надалече, без да престава да плаче и да крещи.
Ентрери скочи върху могъщия кошмар и го сръга в галоп, който отблъсна назад най-близката група приближаващи бандити. Две копия и една стрела се понесоха към него, но магическият щит на Джарлаксъл ги отрази.
Тогава Джарлаксъл последва галопиращия Ентрери върху собствения си черен жребец. Първоначално двамата бяха подминати от Атрогейт, но после изтрополиха покрай джуджето и неговото бойно прасе. Иззад едната каруца се надигнаха група стрелци, но още щом се изправиха, те също започнаха да крещят, че са ослепели, щом магическият мрак на Джарлаксъл ги погълна.
Зад тримата ездачи диатримата на Джарлаксъл продължаваше да вилнее и бандитите трябваше да се задоволят с тази битка.
Отвъд далечния край на оазиса, отново препускайки свободно през пустинните пясъци, тримата изминаха почти една миля, преди Джарлаксъл да дръпне юздите и да прикани приятеля си да направи същото.
— Буахаха! — изрева Атрогейт. — Никога няма да мога да ти се отблагодаря за новия ми приятел! Буахаха! Снорт! Буахаха!
Джарлаксъл му се усмихна, но нападна Ентрери.
— Това мина добре — иронично каза мрачният елф. — Изглежда всичките ми уроци по дипломация са били пропилени.
Ентрери понечи да отговори, но забеляза, че в ширита на великолепната шапка на Джарлаксъл вече расте ново перо. Той просто поклати глава и пришпори жребеца си.
— Трябва да се върнем — каза Атрогейт. — Има още за млатене!
Джарлаксъл не свали очи от отдалечаващия се Ентрери и без да отговори, подкани кошмара си да препусне след неговия спътник.
— Ба — изсумтя разочаровано Атрогейт.
Погледна с копнеж назад към оазиса и неохотно ги последва.
Глава 22
Отдаване на боговете
— Сега знаем защо е умрял последният глупак — каза Атрогейт, когато заедно с двамата си спътници влезе в къщата, която им бяха предложили в югозападната част на Мемнон.
Бяха влезли в града по-рано същата сутрин и по настояване на Ентрери — поне що се отнасяше до него избегнаха по-добрите райони от пристанищния град, където бяха разположени всички кръчми, и бяха отишли право в западналия район, където къщите представляваха паянтови стени с подове от камъни и пръст — и това важеше за късметлиите, които изобщо имаха някакъв подслон. Много от съседите им, най-бедните жители на града, спяха по песъчливите улици, често дори без навеси, които да ги предпазват от падащите от време на време дъждове. Малко злато от Джарлаксъл бе спестило на тримата поне тази съдба и мъжът, един от чиновниците от Дома на Пазителката, храмът на Селуней, ги бе уведомил за добрия им късмет, защото собственикът на къщата наскоро бе напуснал земния свят и я бе оставил свободна.
Джарлаксъл изпъшка, когато влезе след джуджето, и осъзна, че подкупът за чиновника е бил извънредно щедър. Четири стени обграждаха мястото за подслон, през чийто покрив, наред с тръстиката, се виждаше и небето, пръстен под и една-единствена маса от струпани камъни, до такава степен покрита с пълзящи буболечки — опасни на вид червеникавокафяви създания с дълги щипки и завита нагоре опашка, — че беше очевидно, че мястото е техен дом от много дълго време.
Атрогейт се приближи до масата и изсумтя, сякаш развеселен.
— У дома си имахме име за това — каза той, протегна дебелия си палец и смачка една от пълзящите гадинки с хрущене. — Бюфет.
— Не смей да го ядеш — каза Джарлаксъл и Атрогейт му отвърна с едно от характерните си „буахаха“.
Ентрери влезе последен. Огледа се и почти не забеляза обстановката.
— Струва ми се, че туй ти е доста познато — подразни го Атрогейт.
Ентрери му хвърли кос поглед, но само поклати глава и се обърна.
— На площада, който гледа към доковете, има обедни служби — каза той на Джарлаксъл. — Ще бъда там, от южната страна на Дома на Пазителката.
Обърна се и тръгна да излиза през разнебитената врата.
— Оставяш ли ни? — попита мрачният елф.
— Като начало, не съм ви канил да идвате — припомни му Ентрери, докато се отдалечаваше.
— Буахаха! — изрева Атрогейт.
— Достатъчно, уважаемо джудже — каза Джарлаксъл, макар че не свали очи от вратата. — Това е трудно за нашия приятел.
— Мястото май не го притесни особено — каза Атрогейт.
Джарлаксъл се обърна към него.
— Това? — попита той. — Подозирам, че Артемис Ентрери е добре запознат с подобни жилища. Но предполагам, че завръщането в този град, мястото, където е роден и отраснал, носи със себе си болезнени спомени и поради тази причина трябваше да дойде тук.
За изненада на Джарлаксъл при тези думи Атрогейт се смръщи и кимна, но не каза нищо, много нехарактерна реакция, която разкри доста на проницателния, опитен мрачен елф.
— Тогаз, друже мой, не е ли време за запой? — изтърси джуджето. — Ще чакам молитви да чуя сега, или ще си сготвя манджа от тез същества! Буахаха!
— Само това ли е Атрогейт? — попита Джарлаксъл напълно сериозно и прекъсна изблика на джуджето. Атрогейт го изгледа сурово, внезапно изтрезнял.
— Изглежда, че не се влияеш от други емоции, освен от собствения си хумор — продължи Джарлаксъл, а лицето на Атрогейт се изопваше с всяка дума. — Ако може да се нарече така. Няма ли нещо друго, освен собственото ти удоволствие?
— Аз бих могъл да ти кажа същото.
— Би могъл, но отговорът ми ще включва дълго обяснение на историята.
— Или можеш да ми кажеш да си гледам работата.
— Наистина. И какво ще направиш, мой космати приятелю?
— Отиваш някъде, където не ти е мястото.
— Твоето безгрижие не е безпричинно — каза мрачният елф. — Нещо за пиене, някой за удряне, и шега, която да го накара да стене — само това ли е Атрогейт?
— Нищо не знаеш.
„Наистина“, помисли си Джарлаксъл, подсмихна се и реши да запази иронията от двойното отрицание за себе си.
— Тогава ми разкажи.
Атрогейт изскърца със зъби и бавно поклати глава.
— Да те напоя ли със силен алкохол, преди да задавам такива въпроси? — попита Джарлаксъл.
— Направи го и ще откриеш, че от главата ти стърчи боздуган.
Джарлаксъл прие заплахата със смях и остави темата. Поне гласно, защото в мислите си продължаваше да преповтаря казаното. Нещо бе направило Атрогейт такъв, какъвто беше; нещо бе пречупило джуджето до такава степен, че да няма друга емоционална защита, освен стената от присмех и самоирония, заздравена от периодичните удари на могъщите боздугани и доста почестите запои.
Джарлаксъл кимна, мислейки си, че току-що е открил нещо интересно, нещо, което имаше намерение да проучи, въпреки сериозната заплаха на джуджето.
* * *
Сцената беше твърде позната на Артемис Ентрери и върна мислите му назад през годините. Пред него, на широкия площад пред гигантския Дом на Пазителката, най-голямата сграда в тази част от града, стояха, седяха и лежаха хора, изметта на Югозападен Мемнон. Те бяха лишените от собственост, най-големите бедняци в града. Почти всички страдаха от болестите, толкова разпространени сред онези, които не успяваха да намерят достатъчно храна и вода, които не успяваха да поддържат лична хигиена, които нямаха подслон от дъжда.
Но те не бяха лишени от надежда. Не, мъжете от източната страна на площада, богато облечени и отрупани с бижута, не им позволяваха да изпаднат в отчаяние. Те възхваляваха с мелодични гласове славата на Селуней и чудесата, които очакваха нейните слуги. Пажовете им обикаляха из тълпата и предлагаха добрата вест и насърчителни думи, говореха за спасение и обещаваха вечност без болка.
Но Ентрери знаеше твърде добре, че не става въпрос само за насърчение. Изказваха се обещания за незабавно облекчение на страданията и дори предположения — обикновено запазени за опечалени родители, — че престоят в отвъдното на скъпите им покойници може да бъде направен още по-добър от онова, което обещаваше тяхната богиня.
— Нима ще допуснеш детето ти да страда в Скиталческата равнина и миг повече, отколкото е необходимо? — говореше един млад послушник на обляна в сълзи жена, застанала недалече от Ентрери. — Разбира се, че не. Ела, добра жено. Всяка минута забавяне е още един миг страдание за скъпия ти Тойджо.
Ентрери можеше да познае, че послушникът не за пръв път се обръща към тази жена. Той проследи с поглед през тълпата жената и мъжа, който я дърпаше след себе си.
— Морадин ми е свидетел, а вие наричате моя род безсърдечен — промърмори Атрогейт, когато се приближи заедно с Джарлаксъл и застана до Ентрери. — Ама че братство си имате тук. Приисква ми се да намеря магьосник, който да ме превърне в човек — завърши той с престорена усмивка и избърса очите си.
Ентрери му хвърли кисел поглед, но тъй като не изпитваше повече обич към събратята си от Атрогейт, не намери какво да отговори. Вместо това погледна към Джарлаксъл и се стъписа, защото още не беше свикнал да вижда мрачния елф със златиста коса и светлокафява кожа.
— Позната ли ти е тази сцена? — попита Джарлаксъл.
— Продават индулгенции — обясни Ентрери.
— Продават ли? — изсумтя Атрогейт. — Нима онез’ мръсни глупаци имат нещо за харчене?
— Харчат малкото, което имат.
Атрогейт изпуфтя, когато покрай тях мина един изключително кльощав човек.
— По-добре си купи бисквита, ако питаш мен.
— Свещениците лекуват раните им срещу заплащане ли? — попита Джарлаксъл.
— Частично лекуване, в най-добрия случай временно — каза Ентрери. — Онези, които търсят физическо изцеление, си губят времето. Свещениците продават опрощението на богинята Селуней. За няколко сребърни монети скърбящата майка може да спести на мъртвото си дете една десетдневка в Скиталческата равнина или да улесни собственото си преминаване, когато си отиде, ако избере това.
— Плащат за такова обещание от свещеник?
Ентрери го погледна и сви рамене.
Джарлаксъл се обърна отново към тълпата — това наистина беше тълпа от бедняци — и после се съсредоточи върху онова, което се случваше близо до портите на храма. Мръсни селяни чакаха на опашки пред наредените маси. Един по един пристъпваха напред и даваха своята лепта, а един от двамата мъже на масата записваше името.
— Какъв чудесен бизнес — каза мрачният елф. — За няколко утешителни думи и един надраскан ред… — Той се изсмя с лека завист, но стоящият до него Атрогейт се изплю.
И Ентрери, и Джарлаксъл погледнаха джуджето.
— Казват на жените, че като им дават монетите си, помагат на мъртвите деца?
— В известна степен — каза Ентрери.
— Орки — промърмори джуджето. — По-лоши от орки. — Той отново се изплю и си тръгна ядосано.
Ентрери и Джарлаксъл се спогледаха объркано и елфът тръгна след джуджето. Ентрери го проследи с поглед, но не го последва.
Остана доста време на площада и погледът му час по час се насочваше към входа на отсрещната уличка алея, която завиваше надолу към доковете.
Място, което му беше добре познато.
— Скиталческата равнина е място на мъчения — увери Благочестив Госитек нервния дребничък мъж, който стоеше пред масата му. Ръцете на мъжа трескаво опипваха мъничка кесия и неспирно премятаха мръсната торбичка.
— Нямам много — изфъфли човекът през двата си останали зъба, които бяха криви и жълти.
— Даренията от бедните се оценяват по-високо, разбира се — издекламира Госитек, при което и двамата благочестиви братя на стража зад него се подсмихнаха.
Единият дори намигна на другия, защото Госитек им се бе оплаквал цяла сутрин, още щом бе видял закачените във фоайето списъци, които го определяха като един от агентите за индулгенции през цялата следваща десетдневка. Сутрин щеше да събира пари, а следобед да отправя молитви за просяците в миризливото гробище.
Това задължение не беше от желаните в Дома на Пазителката.
— Не размерът на сумата е важен за Селуней — излъга Госитек, — а величината на жертвата. Така че бедните са благословени, не виждаш ли? Твоите възможности да освободиш близките си от Скиталческата равнина и да съкратиш собственото си време там са много по-големи от онези на богаташа.
Мръсният стар селяк отново прехвърли в ръцете си мъничката кесия. Облизвайки неспирно устни, порови в нея и извади една монета. После, с почти беззъба усмивка на стиснат измамник, подаде монетата на помощника на Благочестив Госитек, който седеше до него и наглеждаше тежката метална кутия с процеп в капака, където се пускаха даренията.
Естествено селянинът изглеждаше много доволен от себе си, ала тежкият поглед на Госитек беше безкомпромисен.
— Имаш кесия — каза Благочестив. — Издута е от монети, а ти даваш само една?
— Единственият ми сребърник — простена старецът. — Останалите са медници и са само двайсет.
Госитек просто го гледаше.
— Но коремът ми къркори силно — изхленчи мъжът.
— За храна или за пиене?
Селянинът се запъна и запелтечи, но сякаш не можеше да намери думите, с които да отрече обвинението — и наистина, вонята, която се носеше от него, щеше да обезсмисли всяко възражение.
Госитек се облегна назад на дървения си стол и скръсти ръце пред гърдите си.
— Разочарован съм.
— Но коремът ми…
— Не съм разочарован от недостатъчната ти щедрост, добри ми братко — прекъсна го Госитек, — а от упорития ти отказ да проявиш здрав разум.
Селянинът го изгледа объркано.
— Двоен шанс! — присмя му се Госитек. — Имаш двойна възможност да впечатлиш свещената Селуней със своята отдаденост! Можеш да направиш голяма жертва с това дарение и в същото време да подобриш земното си положение, като овладееш нечестивите си помисли. Дай монетите си на Селуней и се откажи от своето питие. Не можеш ли да разбереш?
Човекът запелтечи и поклати глава.
— Всяка монета ти купува двойно опрощение и отгоре — каза Госитек и протегна ръка.
Селякът плесна кесията на дланта му.
Госитек му се усмихна, но това беше студена усмивка, самодоволното ухилване на котката, която е хванала мишката и очаква да се нахрани. Бавно и преднамерено Госитек отвори кесията и изсипа оскъдното й съдържание на дланта си. Очите му проблеснаха, когато забеляза сребърна монета сред двете дузини медници, и той вдигна очи от нея към лъжливия селянин, който се сгърчи и повехна пред погледа му.
— Запиши името — нареди Госитек на помощника си.
— Булиум — каза селянинът, наклони глава в жалък опит за поклон и тръгна да си ходи. Но се спря и отново облиза устни, загледан в купчината монети на дланта на Госитек.
Благочестив Госитек отдели няколко медника от купчинката, без да откъсва поглед от мъжа. Подаде останалото на помощника си, за да го пусне в кутията, и започна да връща другите монети в кесията. Ала след това отново се спря, все още вторачен в селянина, и даде половината и от тази купчина на помощника си. В кесията пусна три монети и я върна на мъжа.
Но когато човекът я грабна, Госитек не я пусна веднага.
— Давам ти ги назаем, Булиум — каза той със сериозен и равен тон. — Индулгенцията ти е платена — цяла година по-малко от времето ти в Скиталческата равнина. Но цената е цялото съдържание на кесията ти заради твоята неохота и това, че излъга за втората сребърна монета. Получаваш три. Очаквам да върнеш пет на Селуней, за да изкупиш индулгенцията.
Все още глупаво кимайки с глава, селянинът грабна кесията и се затътри по-надалече.
До дървения стол помощникът на Госитек се изкиска.
— Вярваш ли, че Кнеликт и групичката му не са правили и по-лоши неща? — попита Джарлаксъл, когато най-сетне настигна джуджето. Вече почти се бяха върнали в гъмжащата от насекоми колиба.
— Кнеликт е глупак, при това грозен — измърмори Атрогейт. — Няма какво да му харесвам.
— Но му служеше — на него и на Цитаделата на убийците.
— По-добре, отколкото да се бия с кучетата.
— Значи се ръководиш от прагматизма.
— Ако знаех какво означава тази дума, щях да се съглася или пък не — каза джуджето. — Какво е това, някаква религия?
— На практика да — обясни Джарлаксъл. — Постъпваш според нуждите си, както ти изнася.
— Не правят ли всички така?
Джарлаксъл се засмя.
— В някаква степен, предполагам. Но малко са онези, които го приемат за ръководен принцип в живота си.
— Може би само това ми е останало.
— Отново говориш със загадки — каза мрачният елф и когато Атрогейт го изгледа навъсено, той вдигна отбранително ръце. — Знам, знам. Не искаш да говориш за това.
Атрогейт изсумтя.
— Чувал ли си за Фелбар, елфе?
— Той джудже ли е?
— Това е място. Цитаделата Фелбар.
Джарлаксъл се замисли за момент и после кимна.
— Джуджешка крепост… източно от Митрал Хол.
— На юг от Адбар — потвърди Атрогейт също с кимване. — Беше моят дом и моето място и никога не съм си и помислял, че ще живея другаде.
— Но…?
— Клан орки — поясни Атрогейт. — Нападнаха бързо и безмилостно — даже не помня колко години минаха оттогава. Твърде малко и твърде много, ако ме разбираш.
— Значи орките са опустошили дома ти и сега не можеш да спреш да скиташ? — попита Джарлаксъл. — Кланът ти не може да не е оцелял. Може би са се разпръснали, но…
— Не, родът ми е във Фелбар. Прогониха орките и то не много отдавна.
Джарлаксъл забеляза, че лицето на Атрогейт се изопна при тези думи и реши да спре дотук и да остави джуджето да преглътне всичко. Знаеше, че го е насочил по болезнен път, но не искаше да го притиска прекалено.
За негова изненада и удоволствие джуджето продължи без допълнително подканяне, а думите се заизливаха от устата му сякаш бяха река и мрачният елф бе разрушил стената, която я спираше.
— Имаш ли мъничета? — попита Атрогейт.
— Деца? — подсмихна се Джарлаксъл. — Не, доколкото знам.
— Ба, значи пропускаш — каза джуджето.
За изненада на Джарлаксъл, в очите на Атрогейт имаше влага — нещо, което никога не бе мислил, че ще види.
— Имал си деца — предположи той, преценявайки реакцията на Атрогейт към всяка дума, преди да произнесе следващата. — Били са убити, когато орките са нападнали?
— Добри дребосъчета, до едно — каза Атрогейт и погледна встрани от Джарлаксъл, сякаш очите му се взираха в далечно време и място. — А моята Гертали — кое джудже би си помислило, че ще бъде толкова благословено от Шариндлар, че да си намери такава прекрасна жена?
Той спря и затвори очи и Джарлаксъл преглътна тежко и се зачуди дали е постъпил мъдро, като е върнал Атрогейт към тези спомени.
— Да, позна — каза джуджето и опули очи. Всяка следа от сълзи бе изчезнала, в погледа му се четеше лудост, с която Джарлаксъл вече беше свикнал. — Орките ги убиха всичките. Гледах как умира най-малкият, Дрентро. Отиде си в ръцете ми. Ба, проклет да е Морадин и всички останали, че позволиха това да се случи! Прогониха ни, но орките бяха твърде глупави, за да удържат мястото и скоро започнаха да се бият помежду си. Нашият крал ни привика на битка, но аз не отидох.
Изненадах ги всички, не се съмнявай.
— Атрогейт не се плаши от битки.
— И никога не съм бил такъв. Но не и онзи път, елфе.
Не можех да се върна там. — Той стоеше с ръце на кръста и клатеше глава. — Там нямаше нищо за мен. Те си върнаха Фелбар, но Фелбар вече не е моят дом.
— Може би сега, след всички тези години…
— Не! Всички, които бяха живи при идването на орките, вече са мъртви. Аз съм стар, елфе, по-стар, отколкото би повярвал, ала паметта на джуджетата е по-стара от самите тях. Момчетата във Фелбар сега няма да ме приемат, а и аз не искам да ме приемат. Тъпаци. При първия опит да си върнем крепостта, преди повече от триста години, Атрогейт каза „не“. Нарекоха ме страхливец, елфе. Аха, можеш ли да го повярваш? Собственият ми род. Решиха, че се боя от орки. Аз не се боя от немъртви дракони! Но за тях Атрогейт беше страхливец.
— Защото не поиска да участваш във възмездието? — Джарлаксъл не искаше да прекъсва разказа на джуджето и премълча другата част от въпроса си, която се отнасяше до твърдението му за изминалите години.
Малко джуджета доживяваха до триста години и доколкото Джарлаксъл знаеше, никое не можеше да достигне тази възраст и да запази жизненост и сила като тези на Атрогейт. Или джуджето бъркаше датите, или в него се криеше нещо повече, отколкото Джарлаксъл бе предполагал.
— Защото не исках да се върна в онази прокълната дупка — отговори Атрогейт. — Бях видял твърде много мъртъвци от моя род във всеки ъгъл и всяка сянка.
— Атрогейт е умрял в деня, в който са дошли орките — каза Джарлаксъл и изпълненият с признание поглед на джуджето му подсказа, че е изрекъл истината. — Но ако това е било преди векове, може би сега…
— Не! — изтърси джуджето. — Там няма нищо за мен.
Не е останало нищо от един цял джуджешки живот и дори повече.
— Значи тръгна на изток?
— Изток, запад, юг — нямаше голямо значение за мен — поясни Атрогейт. — Навсякъде, но не и там.
— Тогава значи си чувал за Митрал Хол?
— Аха, момчетата на Боен чук. Достатъчно добри са. Изгубиха крепостта си сто години след падането на Фелбар, но чувам, че са си я върнали.
— Достатъчно добри? — попита Джарлаксъл и си отбеляза наум потвърждението на изминалото време, защото наистина Митрал Хол бе паднал пред дуергарите и сенчестия дракон преди около два века. — Или твърде добри за Атрогейт? Мисли ли се Атрогейт за недостоен? Нима стрелите на твоя род са уцелили целта?
— Ба! — изсумтя убедително джуджето. — Но кое е добро и кое е лошо? И какво значение има, елфе? Всичко е игра, при която боговете ни се смеят, знаеш го толкова добре, колкото и аз!
— Значи се смееш на всичко и удряш всичко, което има нужда от удряне.
— И удрям добре, нали?
— По-добре от почти всички, които съм виждал.
Атрогейт изсумтя отново.
— По-добре от всички.
Джарлаксъл привличаше не един и два любопитни погледа, докато вървеше по улиците на населения предимно с хора град. Но те не приличаха на подозрителните погледи, вече привични за него, когато се показваше като мрачен елф, защото в тях нямаше омраза, а само любопитство и повече от бегъл интерес към облеклото му, което изглеждаше твърде знатно за тази бедна част на Мемнон.
Всъщност, общата сума на дрехите на Джарлаксъл, само онези, които носеше на гърба си из града, би предизвикала завистта на всяка благородна дама от Града на бездънните води.
Мрачният елф прогони всички странични мисли от ума си и си припомни, че човекът, когото тайно следеше, не е новак в занаята на крадците. Знаеше, че най-вероятно Артемис Ентрери вече е усетил тайното преследване, но не го показваше.
Което, естествено, не означаваше нищо.
Ентрери прекоси площада пред храма с решителна крачка и се насочи право към една улица откъм южната страна, прашен път, който вървеше надолу и гледаше към южното пристанище. Джарлаксъл нямаше прикритие и се промъкваше покрай ръба на площада, опасявайки се да не изгуби Ентрери заради по-дългия си маршрут. Ала когато излезе на южната страна на площада, той откри, че Ентрери е забавил значително крачка. Убиецът тръгна напред и Джарлаксъл пое след него, движейки се бързо зад редицата колиби.
Малко след навлизането в уличката Джарлаксъл забеляза видимата промяна у приятеля си. Никога не бе виждал сигурния и уверен Ентрери да изглежда така.
Сякаш едва събираше сили да придвижва единия си крак пред другия. Кръвта се бе оттеглила от лицето му и то бе добило тебеширен цвят, а устните му изглеждаха още по-тънки.
Без никакво усилие грациозният мрачен елф се покатери на покрива на една от колибите и се приплъзна по корем, за да погледне към улицата.
Ентрери беше спрял по-надолу на пътя, стоеше и гледаше. Дланите му бяха отпуснати отстрани на тялото, но не в готовност близо до дръжките на оръжията му.
Джарлаксъл разбра без всякакво съмнение: Артемис Ентрери беше безпомощен. Всеки новак убиец можеше да се приближи откъм гърба му и да го ликвидира с лекота.
Тази обезпокоителна мисъл накара Джарлаксъл да се огледа, въпреки че нямаше причини да подозира, че наблизо има убийци.
Той тихо се изсмя на себе си и на ирационалния си пристъп на нервност и едва когато погледна отново към Ентрери, осъзна колко абсолютно странно беше всичко.
Той се претърколи от ръба на покрива, приземи се леко на крака, приближи се и застана до Ентрери — който не го забеляза до последния момент.
Дори тогава Ентрери не се потруди да погледне към Джарлаксъл. Очите му останаха вперени в една колиба надолу по улицата, незабележима постройка от глина и дърво, от която се надигаше отдавна изгнилият скелет на чергило. Под него на стената на колибата до отворената врата беше облегнат разнебитен стол, изплетен от ракита.
— Познаваш ли това място?
Ентрери не го погледна и не отговори. Ала дишането му стана по-тежко, което подсказа на Джарлаксъл, че е уцелил истината.
Това беше някогашният дом на Ентрери, където бе прекарал най-ранните си дни.
Глава 23
Повторно изживяно нещастие
— Ако ще ти помагам, трябва да знам — настоя Джарлаксъл, но само с изражението си Ентрери показваше, че е глух за логиката на мрачния елф. Отново бяха в къщата с Атрогейт и Ентрери не беше отронил нито дума през изминалия час, откакто се бяха събрали с косматия си спътник.
— Чини ми се, че не ти ще помощта, елфе — каза Атрогейт.
— Позволи ни да дойдем с него на това приключение.
— Не ви попречих да ме последвате — уточни Ентрери. — Работата, за която съм дошъл, е само моя.
— Тогава какво ми остава да направя? — попита мрачният елф с преувеличен драматизъм.
— Да живееш тук в лукс, разбира се! — обади се Атрогейт и наблегна на думите си, като стовари длан на масата и смачка един бръмбар. — Добра плячка и добра кльопачка — каза той и вдигна смачканата буболечка пред лицето си, сякаш искаше да я изяде. — Кой може да иска нещо повече? Буахаха! — За облекчение на Джарлаксъл, въпреки че за Ентрери нямаше значение, джуджето метна смачкания бръмбар на другия край на стаята вместо да го пусне в устата си.
— Изобщо не ме е грижа — отговори Ентрери. — Иди и си намери по-удобно жилище. Напусни Мемнон.
— Защо дойде тук? — попита Джарлаксъл и Ентрери трепна едва доловимо. — И колко дълго ще останеш?
— Не знам.
— За кое?
Ентрери не отговори. Завъртя се и излезе от къщата.
— Много гняв е насъбрал май? — попита Атрогейт.
— Има си добри причини, предполагам.
— Е, каза, че е израснал тук — каза джуджето. — Това със сигурност щеше да ме притесни много.
Джарлаксъл премести поглед от отворената врата върху джуджето, засмя се леко и за пръв път осъзна, че наистина се радва, че Атрогейт реши да дойде с тях.
Замисли се и за собствената си роля в това изпитание и започна да се съмнява доколко мъдро е било да оплете Ентрери с флейтата на Идалия. Кимуриел го бе предупредил да не го прави и му бе обяснил, че надничането в нечие сърце може да доведе до много неочаквани последствия.
„Не“, реши Джарлаксъл след известно размишление. Беше постъпил правилно, като бе дал флейтата на Ентрери. В крайна сметка това щеше да бъде нещо добро за приятеля му.
Ако не го убиеше.
Импулсът, който го върна на песъчливата улица тази сутрин, беше толкова силен, че Ентрери дори не осъзна, че се връща, преди да застане отново пред колибата. Улицата съвсем не беше пуста, в оскъдните сенки на другите сгради седяха много хора и наблюдаваха необикновения непознат, с високи черни кожени ботуши с извънредно фина изработка и две много ценни оръжия, окачени на кръста му.
Очевидно мястото на Ентрери не беше тук. Разпознавайки опасението в отправените към него погледи, както и долавящото се зад него чувство на чисто отвращение, той се върна в миналото.
Артемис Ентрери бе виждал същите погледи през дните си в Калимпорт, когато служеше на паша Басадони. Селяните от Мемнон го смятаха за наемник, изпратен от някой от по-богатите лордове, без съмнение за да прибере дълг или да уреди някоя сметка.
Запрати ги в дъното на ума си, като си припомни, че ако всички го нападнат едновременно, щеше да ги остави мъртви в пръстта, а след това си припомни, че и без това тези селяни никога не биха събрали смелост да го нападнат. Не беше в характера им — всеки с необходимите кураж и воля отдавна щеше да е напуснал такова място.
Прогони ги от ума си още по-лесно — всъщност дори нямаше избор, — когато погледна отново към паянтовата врата на колибата, която бе била негов дом през първите дванадесет години от живота му. Щом отново се фокусира върху това място, всичко друго изгуби значение и той изпадна в същата замисленост, която бе позволила на Джарлаксъл да се приближи незабелязано до него предишната вечер.
Почти без да осъзнава движенията си, Ентрери се приближи до вратата. Спря се, когато стигна до нея и вдигна свита в юмрук ръка, за да почука. Ала го задържа във въздуха, припомняйки си кой е и кои са тези незначителни, жалки селяни, и просто бутна вратата.
Стаята беше тиха и хладна, защото утринното слънце още не се беше издигнало достатъчно над хълма, че да прогони нощния мраз. Вътре не горяха свещи и нямаше никой. Само парче корав хляб на масата и едно смачкано и окъсано одеяло в ъгъла подсказаха на Ентрери, че в тази къща доскоро е имало човек. Хлябът дори не беше покрит с гладни буболечки, което за Ентрери, който познаваше климата на Мемнон, издаваше колкото и топъл лагерен огън.
Някой живееше в къщата, която някога бе била негова. Майка му? Беше ли възможно? Той знаеше, че тя вече би трябвало да е на малко повече от шейсет години.
Възможно ли беше все още да живее на същото място, където тя и Белригър, баща му, бяха устроили дома си?
Миризмата вътре му говореше противното, защото който и да живееше тук, нямаше никаква хигиена. Не видя нощно гърне, но не беше трудно да познае, че е имало нужда от него.
Не такава си спомняше майка си. Тя нямаше и пукната пара, но винаги много се стараеше да поддържа чисто за себе си и детето си.
Обзе го мисълта, че през годините тази последна частичка гордост може да й е била отнета. Той се смръщи и си пожела това да не е домът на Шанали. Но ако принадлежеше на някой друг, тогава тя трябваше да е умряла. Знаеше, че няма как да се е измъкнала, защото бе преминала двайсетте, когато той бе заминал. Никой не излизаше от този квартал, след като навърши двадесет.
А ако още беше тук, това все още трябваше да е нейният дом.
Изведнъж стените го притиснаха. Миризмата на изпражнения удари в ноздрите му и го отблъсна. Той се втурна през вратата по-рязко, отколкото бе влязъл, и излезе със залитане на улицата.
Задъхваше се. Огледа се наоколо и почувства надигащата се в гърдите му паника, каквато не бе изпитвал през целия си живот като възрастен. Видя лицата, които му се хилеха злобно, гледаха го заплашително, мразеха го, и в този миг на несигурност почувства, че и най-хилавият от зяпачите лесно може да се приближи и да го убие.
Опита се да се успокои, но неволно погледна през рамо към люлеещата се врата. Заляха го спомени от детството, за студените нощи, които бе прекарвал свит на същия този под, отпъждайки хапещите насекоми.
Сети се за майка си и за почти постоянната и болка и за навъсения си баща и болката, която той твърде често му причиняваше. Спомни си онези години, както не го беше правил от десетилетия, и дори се сети за малкото приятели, с които бе кръстосвал улиците.
„В бедността има известна доза свобода“, помисли си Артемис и тази нелепа ирония до известна степен му възвърна самообладанието.
Отново се обърна с намерение да обмисли пътя си, да намери някакъв начин да продължи напред.
Вместо това се оказа лице в лице със сбръчкана старица.
— Ба, много си изтупан с тия блестящи саби и хубави ботуши — изкряка насреща му тя.
Ентрери се вгледа в превитата дребна жена, в сбръчканото й лице и мътни очи — лице, което бе виждал милион пъти и нито веднъж преди това.
— Много си важен, а? — сгълча го тя. — Можеш просто ей така да дойдеш тук и да правиш каквото си искаш, когато си поискаш, без съмнение.
Ентрери погледна покрай нея към многото очи, вперени в него, и разбра, че тя говори от името на всички.
Дори и тук имаше колективна гордост.
— Е, трябва по-внимателно да избираш стъпките си — каза по-уверено старицата, ставайки по-смела с всяка дума. Посегна да ръгне Ентрери в гърдите.
Ентрери не можеше да позволи това, защото знаеше, че някои хитри магьосници приемаха такава маскировка, за да докоснат врага си, при което можеха да освободят някое предварително приготвено заклинание, което да изкара противника им от ботушите му.
Със свръхестествени рефлекси и точност, използвайки ръката, с която държеше меча и реконструираната от Джарлаксъл ръкавица, той хвана ръката й преди да го доближи и не особено нежно я извъртя.
— Не знаеш нищо за мен — каза тихо той. — И нищо за причината, поради която съм тук. Това не е твоя работа и втори път не се намесвай. — Докато говореше, той погледна покрай нея към многото хора, които се надигаха в сенките, неуверени, но възмутени.
— Иначе те чака смъртна болка — увери старата окаяница, щом я пусна, бутна я настрана и продължи напред. Първият, който го последваше, реши той, щеше да падне в кръв. Реши, че ако продължат да го нападат, ще осакати втория осмелил се. Ала на две крачки от жената той разбра, че планът му няма да влезе в действие, защото никой не помръдна.
Но упоритата старица не се отказваше.
— А, значи си много опасен? — извика тя. — Ще видим колко ще се надуваш, щом Белригър разбере, че си бил в дома му!
При това разкритие краката на Ентрери омекнаха и той едва не се строполи.
Пребори се с импулса да се обърне към жената и да поиска още информация. Когато го наблюдаваха толкова хора, които вече бяха разгневени, не беше най-подходящият момент за това. Загледа се по-внимателно в хората около себе си, връщайки се към площада, осъзнавайки, че един от старите жители, най-малкото Белригър, все още беше жив и живееше тук. И наистина, започна да забелязва повече детайли за някои — наклонена настрани глава, поглед, начинът, по който една жена седеше на стола си. Чувство за нещо познато се носеше към него от много ъгли. Толкова много от хората тук бяха същите, които Артемис Ентрери бе познавал като дете. По-стари, но същите. „А другите?“, помисли си той. Особено една група от по-млади мъже и жени, му бяха непознати, но в същото време се досети, че може би са деца на онези, които бе познавал.
„Или може би всички селяни просто имаха общи навици и еднакви изражения“, каза си той.
Но това нямаше значение, защото в крайна сметка Белригър, баща му, беше жив.
Тази мисъл не напусна Ентрери през целия ден.
Следваше го по улиците на Мемнон и по целия път до пристанището. Преследваше го под яркото парещо слънце и го преследваше като призрак в сенките.
Артемис Ентрери бе влизал охотно и с нетърпение в битка с противници като Дризт До’Урден, но завръщането в стария му дом скоро след мръкване се оказа най-трудното предизвикателство, което някога бе приемал. Използва всяка известна му хитрина, за да се промъкне незабелязано до гърба на колибата, тихо отдели няколко дъски от задната стена и се вмъкна вътре.
В къщата нямаше никой, така че той върна дъските на място, отиде в тъмния заден ъгъл и седна, вперил поглед във вратата.
Минаха часове, но Ентрери остана нащрек. Не се стресна, изобщо не помръдна, когато най-накрая вратата се отвори.
Един старец се дотътри вътре. Дребен и прегърбен, той вървеше с толкова малки крачки, че трябваше да направи дузина стъпки до масата, която беше само на метър от вратата.
Ентрери чу как кремъкът удря огнивото и една свещ грейна, позволявайки на убиеца да огледа добре лицето на стареца. Беше слаб, много слаб, направо мършав, а плешивата му глава беше толкова зачервена от безмилостното мемнонско слънце, че сякаш грееше на слабата светлина. Имаше рошава сива брада и непрекъснато кривеше лицето си, от което челюстта му стърчеше и брадата му изпъкваше още повече.
Измъкна малка кесия с мръсните си треперещи ръце и успя да изсипе съдържанието й на масата. Без да спира да си мърмори, започна да подрежда медните и сребърни монети и другите блестящи неща, които Ентрери разпозна като полираните камъни, които се намираха между скалите на юг от доковете. Убиецът разбра това, защото помнеше добре, че някои от хората от квартала ходеха там и събираха хубави камъни, които продаваха на жителите на Мемнон, които плащаха за тях предимно за да се отърват от дразнещите скитници.
Ентрери не беше сигурен в самоличността на мъжа, но знаеше, че определено не е Белригър. Нямаше как годините да са прегърбили така баща му.
Мъжът започна да се киска и Ентрери се ококори, щом го чу — бе чувал този смях преди. Надигна се, без да издаде звук и се приближи до масата. Все още незабелязван от стареца, той стовари ръката си върху монетите и камъните.
— Какво? — попита старецът, дърпайки се назад и обръщайки се към Ентрери.
Този див поглед… миризмата на дъха му…
Ентрери разбра.
— Кой си ти?
Ентрери се усмихна.
— Нима не помниш собствения си племенник?
— Проклятие, Тосо-паш — каза мъжът, когато влезе час по-късно. — Ако ще сереш, стой извън… — Носеше запалена свещ и бе тръгнал право към масата, но се спря, когато някой бутна вратата зад него — очевидно някой, който бе застанал зад нея и причакваше.
Белригър направи крачка напред и се обърна.
— Ти не си Тосо — каза той, преценявайки Ентрери.
Ентрери впери поглед в мъжа за няколко секунди, защото определено разпозна Белригър. Годините не го бяха пожалили. Изглеждаше изпит и изтънял, сякаш не се беше хранил с друго освен със силния алкохол, който без съмнение редовно изливаше в гърлото си.
Ентрери погледна покрай него към далечния заден ъгъл и Белригър също отмести поглед натам, завъртайки свещта, за да освети мястото. Там лежеше Тосо-паш с наведена надолу глава и малка локва кръв около кръста му.
Белригър се обърна с ярост и страх, изписани на лицето му, но ако имаше намерение да се нахвърли на натрапника, гледката на насоченото към него дълго червено острие изглежда го разубеди.
— Кой си ти? — прошепна той.
— Някой, който току-що си уреди сметките — отговори Ентрери.
— Убил си Тосо?
— Вероятно все още не е мъртъв. Раните в корема са по-бавнодействащи.
Белригър се запъна сякаш просто не можеше да намери думи.
— Знаеш какво ми причини — заяви Ентрери.
Белригър заклати глава и най-после успя да каже:
— Причинил ти е? Кой си ти?
Ентрери се изсмя.
— Виждам, че нямаш семейна лоялност. Не съм изненадан.
— Семейна? — изговори Белригър, а после очите му се ококориха още повече, когато отново запита:
— Кой си ти?
— Знаеш кой съм.
— Омръзнаха ми игрите ти — каза Белригър и понечи да си тръгне. Но червеният меч се стрелна и върхът се озова под брадичката му, с което го прикова на място.
С леко завъртане на китката си Ентрери принуди мъжа да се върне до масата, след което се приближи и отново изви острието, насочвайки Белригър към един стол, където той се стовари.
— Това са думи, които съм чувал и преди — каза Ентрери, придърпа другия стол и седна по-близо до вратата. — Обикновено следвани от опакото на дланта ти.
Сега почти съм готов да приветствам този шамар.
Белригър сякаш едва дишаше.
— Артемис? — попита той едва чуто.
— Толкова ли съм се променил, татко?
След още няколко мига, в които си поемаше дъх, Белригър най-накрая сякаш се овладя.
— Какво правиш тук? — той хвърли поглед отстрани на масата към изящния меч и фините дрехи на Ентрери. — Ти избяга от това място. Защо ти е да се връщаш?
— Избягал съм? Бях продаден в робство.
Белригър изпръхтя и отмести поглед.
Ентрери стовари ръката си върху масата, изисквайки пълното внимание на мъжа.
— Това забавно ли ти е?
— Не извиква никакви емоции у мен. Не беше мое решение, нито моя грижа!
— Любящият ми баща — отговори саркастично Ентрери. За негова изненада и ярост, Белригър му се изсмя.
— Дори Тосо не посмя да се държи така — каза Ентрери и споменаването на умиращия приятел на Белригър го отрезви.
— Какво искаш?
— Искам да знам къде е майка ми — каза Ентрери. — Жива ли е?
Подигравателното изражение на Белригър му отговори още преди той да проговори.
— Отиде в Калимпорт, нали?
Ентрери кимна.
— Шанали е била мъртва преди да стигнеш там, дори търговците да са шибали яростно конете си — каза Белригър. — Тя знаеше, че умира, глупако. Защо мислиш, че продаде скъпоценния си Артемис?
Мислите на Ентрери се завъртяха. Опита се да си припомни последната им среща и видя крехкостта на майка си в напълно нова светлина.
— Всъщност ми беше жал за тази курва — каза Белригър и още щом думата излетя от устата му, Ентрери пристъпи напред с ужасяваща скорост и го удари силно през лицето.
Върна се на стола си, а Белригър го изгледа заплашително и изплю кръв на пода.
— Нямаше избор — продължи той. — Имаше нужда от пари, за да може свещениците да спасят мизерния й живот, а те дори не искаха да се възползват от болното й тяло в замяна на заклинанията си. Така че тя те продаде и те взеха парите й. И все пак умря. Съмнявам се, че изобщо са се опитали да го предотвратят.
Белригър замълча, а Ентрери остана дълго седнал, възприемайки изненадващите думи, опитвайки се да намери някакъв начин да ги отрече.
— Намери ли онова, което търсеше, убиецо? — попита Белригър.
— Тя ме е продала?
— Току-що ти го казах.
— А скъпият ми баща ме е защитил — отговори Ентрери.
— Скъпият ти баща? — попита Белригър. — И да не би да знаеш кой е той?
Лицето на Ентрери се стегна.
— Нима си толкова глупав да мислиш, че аз съм баща ти? — изсмя се Белригър. — Не съм ти баща, глупако. Ако бях, щях да ти вкарам повече разум в главата с бой.
— Лъжеш.
— Утробата на Шанали беше издута от теб, когато я срещнах. Беше надула корема, защото се продаваше на онези свещеници. Като всички останали момичета. Ти беше твърде млад, когато замина, че да знаеш истината, но повечето от хлапетата, които виждаш да тичат по мръсните улици, са от тяхното семе — той спря и изсумтя, а после отново се изсмя. — Аз само й дадох подслон, а в замяна тя ми доставяше някои удоволствия.
Ентрери едва го чуваше. Спомни си отново сцените от младостта си, когато разни мъже идваха и плащаха на Белригър, а после отиваха в леглото на Шанали.
Убиецът затвори очи, почти надявайки се Белригър да се възползва от този момент на уязвимост. Ако бе дошъл и бе взел камата на Ентрери, той нямаше да го спре и с готовност щеше да приеме острието в сърцето си.
Но знаеше, че мъжът не помръдва, защото продължаваше да се смее.
Поне докато Ентрери не отвори очи и Белригър не видя погледа му.
Той се прокашля, очевидно чувствайки се неловко.
Ентрери стана и прибра меча си. С една стъпка се извиси над седналия мъж.
Белригър го изгледа предизвикателно.
— Какво искаш?
Юмрукът на Ентрери смаза носа му.
— Ставай.
Белригър се надигна, облян в кръв, вдигнал защитно една ръка пред себе си.
— Какво искаш? Казах ти, не съм ти баща!
Лявата ръка на Ентрери се стрелна нагоре и улови блокиращата ръка на Белригър. С най-простото движение убиецът изви китката му назад и болезнено дръпна ръката му настрани.
— Но ме биеше — каза Ентрери.
— Ти имаше нужда — задъхано отговори Белригър, опитвайки се да вдигне другата си ръка.
Свободната ръка на Ентрери замахна и се стовари върху вече окървавеното му лице.
— Животът е труден! — изпротестира Белригър. — Ти имаше нужда от разум! Трябваше да знаеш!
— Кажи пак, че майка ми е била курва — каза Ентрери. Той изви прегънатата ръка още малко и принуди Белригър да падне на едно коляно.
— Какво искаш да ти кажа? — примоли се той. — Правеше онова, което бе необходимо, за да оцелее. Така е с всички нас. Не я обвинявам и никога не съм го правил.
Прибрах я, когато никой друг не искаше да го стори.
— За твоя собствена изгода.
— Донякъде — призна Белригър. — Не можеш да ме обвиняваш за начина, по който е устроен светът.
— Мога да те обвинявам за всеки удар, който си ми нанесъл — отговори спокойно Ентрери. — Мога да те обвинявам за това, че позволи на този мръсник — той посочи с глава към Тосо-паш — да се доближи до мен. Или и той ти е платил? Малко пари за момчето ти, Белригър?
Задъхвайки се от болка, Белригър енергично разклати глава.
— Не… не съм…
Коляното на Ентрери срещна лицето му, поваляйки го по гръб на пода. Убиецът извади инкрустираната кама и се приближи към стенещия мъж.
Но Ентрери поклати глава. Прибра камата и излезе през вратата.
Старицата отново беше там и очевидно беше дочула, че вътре се води схватка. И нещо повече, осъзна Ентрери, защото вместо отново да го сгълчи, тя каза:
— Познавах Шанали и те помня, Артемис.
Ентрери я изгледа сурово.
— Уби ли Белригър?
— Не — отговори той. — Чу ли разговора ни?
Жената се дръпна назад.
— Една част — призна тя.
— Ако ме е излъгал, ще се върна и ще го нарежа на парчета.
Жената поклати глава, а сбръчканото й старо лице доби примирено изражение. Тя кимна към стола, сложен пред нейната къща, и Ентрери я последва дотам.
— Майка ти беше хубавица — започна тя веднага щом седна. — Познавах и нейната майка, също толкова красива, и също толкова млада, когато роди Шанали.
Както и самата Шанали, когато се роди ти. Сама девойка, занимаваща се с единственото нещо, с което може да се занимава едно момиче тук.
— Със свещениците?
— С всеки, който може да плати — каза старицата с нескрито отвращение.
— И наистина е умряла?
— Скоро след като ти замина — каза жената. — Тя умираше и стана по-лошо, когато предаде сина си. Сякаш нямаше причина да продължава да се бори, когато свещениците й взеха монетите, изрекоха заклинанията си и казаха, че не могат да направят нищо повече за нея.
Ентрери си пое дълбоко въздух, за да се успокои и си припомни, че от самото начало бе очаквал, че няма да открие Шанали жива.
— Тя е при останалите — каза старицата и го стресна, което пролича на лицето му. — На хълма, зад скалата, където погребват онези, чиито имена не си струва да се помнят.
Като всеки друг, прекарал детството си в тази част на Мемнон, Ентрери добре познаваше гробището на просяците, парче земя зад една голяма оголена скала, която гледаше към най-югозападната част от пристанището на Мемнон. Неволно погледна натам и без да отправи друга дума към старата жена, хвърляйки само бегъл поглед на колибата, която бе била негов дом и където знаеше, че никога няма да се върне, той си тръгна.
Глава 24
Към душата на нещата
Джарлаксъл стоеше с гръб към Ентрери и се преструваше, че гледа през вратата на колибата към улицата в ранното утро. Атрогейт хъркаше доволно в ъгъла на стаята, дишането му се прекъсваше на неравни интервали и Джарлаксъл се забавляваше, представяйки си, че в отворената уста на джуджето влизат паяци.
Ентрери седеше на масата с изопнато и гневно лице — изражението, което бе имал през по-голямата част от годините, които бе прекарал с Джарлаксъл и което Джарлаксъл се бе надявал да премахне завинаги с флейтата на Идалия.
Бяха напреднали толкова много, мълчаливо тъжеше мрачният елф, ала после онази глупава жена бе предала Ентрери и бе отворила дупка в откритото му сърце.
И най-лошото бе онова, което мрачният елф знаеше, а Ентрери — не — че Калихай дори не бе искала да го напада. Разкъсвана от емоции, объркана от противоречието в чувството си за вярност и уплашена от напускането на земите на Кървав камък, жената бе действала напълно импулсивно. Ударът й не бе дошъл от злоба към Артемис Ентрери, както би било в първите дни на връзката им, а по-скоро от ужаса, мъката и страданието, които не можеше да преодолее.
Джарлаксъл се надяваше, че някой ден Артемис Ентрери ще разбере това, но силно се съмняваше. И все пак, при положение че Калихай беше под контрола на Бреган Д’аерте, мрачният елф знаеше, че не трябва да казва „никога“.
По-наложителният проблем, разбира се, беше тук, около тях, в адския град Мемнон. Ентрери се беше върнал у дома, макар че Джарлаксъл не можеше да бъде сигурен какво означаваше това. Той погледна към мрачния мъж, който сякаш изобщо не го забелязваше, не забелязваше нищо. Ентрери седеше изправен и с отворени очи, но не беше по-буден от джуджето, което пръскаше слюнки в ъгъла, помисли си Джарлаксъл.
С бавно и уверено движение той измъкна една от малките стъкленици за отвари от пояса си. Остана загледан в нея дълго време, мразейки се за това, че отново му се налага да манипулира приятеля си.
Тази мисъл изненада мрачния елф. Кога през целия си живот бе усещал такъв неприятен вкус в устата си?
Може би когато бе предал Закнафейн преди векове?
Отново погледна към Ентрери и се почувства така, сякаш гледа стария си другар мрачен елф.
„Трябва да го направя, припомни си той, най-вече заради Ентрери.“
Джарлаксъл изгълта наведнъж отварата.
Затвори очи, докато магията се разпростираше в тялото и ума му, и започна да „чува“ мислите на другите в стаята. Помисли си за живота на Кимуриел, който винаги беше в такова състояние на повишена чувствителност и за миг изпита истинска жал към псиониста.
Поклати глава и въздъхна дълбоко, припомняйки си, че няма време за подобно разсейване. Действието на отварата нямаше да трае дълго.
— Ще ми кажеш ли къде отиде вчера? — каза той, обръщайки се с лице към човека.
Ентрери вдигна поглед към него.
— Не.
Но той вече бе казал на Джарлаксъл много повече, тъй като въпросът бе извикал спомени за събитията от предишния ден: образи на улицата, която бяха посетили, на старец, който лежеше на пода и придържаше изсипалите се от корема му черва, както и на друг мъж.
Баща му! Не, човекът, когото бе смятал за свой баща, когото беше познавал като баща през целия си живот.
— Дошъл си тук да намериш майка си, поне това знам — осмели се да каже Джарлаксъл, въпреки че изражението на Ентрери стана по-заплашително, щом спомена изгубената жена.
В ума на Джарлаксъл проблесна картина — не на жена, а на лице.
— Знаеш също, че ти казах, че това не е твоя работа — каза Ентрери.
— Защо отблъскваш съюзник? — попита Джарлаксъл.
— Не можеш да ми помогнеш в това.
— Разбира се, че мога.
— Не!
Джарлаксъл се изпъна, когато внезапно се озова пред червена стена. Почувства гнева на Ентрери поясно от всеки друг път, като острие на бръснач, което граничеше с убийствената ярост. Пред очите му се заредиха образи, твърде бързо, за да ги подреди и схване.
Видя много свещеници, великия Дом на Пазителката, опашките за индулгенции на площада.
После само омраза.
Джарлаксъл вдигна ръка, за да се защити, без дори да го осъзнава, макар че Ентрери не беше помръднал от масата.
Мрачният елф разтърси глава и видя, че човекът го гледа любопитно.
— Какво правиш? — попита подозрителният Ентрери.
— Достатъчно висок, за да наместя лицето си между цицките на жена! — изрева джуджето откъм ъгъла и Джарлаксъл изпита истинско облекчение при прекъсването точно в този момент.
Ентрери хвърли поглед към Атрогейт, после бързо се изправи, бутайки назад стола си. Заобиколи внимателно масата и без да сваля поглед от Джарлаксъл, излезе от къщата.
— От какво му се връзват на възли космите на подмишницата? — попита Атрогейт.
Джарлаксъл само се усмихна, доволен, че действието на отварата вече отслабва. Последното, което искаше, бе да бъде засипан с образите, които прелитаха из ума на Атрогейт!
По брулените от вятъра кафяви скали в подножието на планините на юг от Мемнон не изглеждаше да има живот. Имаше обаче няколко гущера, които се приличаха или подскачаха от ръб на ръб, и затова Джарлаксъл знаеше, че под повърхността, дълбоко в пукнатините или в пещерите, образувани от несъответствието между скалите, животът е намерил своето място.
Винаги го правеше — под пустинното слънце или в бездънната тъма на Подземния мрак, където не светеха звезди.
Грубо каменно стълбище се издигаше на около сто стъпки около една голяма издадена скала, но Джарлаксъл не го използва. Отиде настрани, където скалата щеше да го прикрива, и докосна голямата си шапка, за да задейства свойството й за левитация. Издигна се по стръмното лице на скалата, наполовина ходейки и наполовина носейки се във въздуха. Когато наближи върха, спря, погледна назад към пристанището в далечината и кимна, разпознавайки същата гледка, която бе видял в ума на Ентрери, когато бе употребил отварата за четене на мисли.
Сигурен, че Ентрери е от другата страна на скалата, Джарлаксъл се сниши и се промъкна към върха.
Зад скалата имаше равно парче песъчлива земя, по-широко, отколкото мрачният елф бе очаквал. Мястото беше осеяно с множество малки и изронени камъни стари надгробни плочи, осъзна Джарлаксъл. От отсрещната страна на песъчливото поле, на юг от мястото, на което стоеше, мрачният елф забеляза могила, покрита с брезент.
Тела, които чакаха да бъдат погребани.
Ентрери наистина беше там горе и вървеше сред камъните, загледан надолу към пясъка и явно потънал в размисли. Виждаше се само още един човек, свещеник на Селуней, който стоеше в най-западния край и гледаше надолу към пристанището през пролука в кафявите камъни.
„Това е бедняшко гробище и тук най-вероятно е била погребана майката на Ентрери“, предположи Джарлаксъл. Той се отдръпна назад към далечния край на скалата и се облегна на нея, обмисляйки всичко. Очевидно приятелят му беше смутен. Разбивайки емоционалната стена на Ентрери, Джарлаксъл го бе направил уязвим за тези болезнени спомени.
Той отново изпълзя нагоре и погледна за последен път към Ентрери, питайки се какво може да произлезе от това.
Спусна се долу, носейки малко повече вина на крехките си рамене.
— Няма да намериш имена върху тези камъни — каза свещеникът на Ентрери, когато убиецът случайно се приближи до него.
Ентрери вдигна очи и за пръв път обърна внимание на свещеника — същият, който събираше пари за индулгенции на площада онзи ден — до такава степен го бяха погълнали мислите за пръстта и многото души, погребани под нея. Забеляза защитната поза на мъжа и разбра, че свещеникът се чувства заплашен.
Сви безпомощно рамене и се дръпна малко назад.
— Не се случва често човек с явно добро положение като твоето да дойде тук — настоя свещеникът.
Ентрери се обърна и отново го погледна.
— Искам да кажа, че тези окаяници нямат много посетители — продължи свещеникът. — Повечето са незнайни, необичани и нежелани… — думите му завършиха със снизходително хихикане, което рязко спря при смръщването на Ентрери.
— Но все пак вие записвате имената им в свитъците си, когато ви дават монетите си на площада — отбеляза убиецът. — Дошъл си тук горе, за да се помолиш за тях ли? За да изпълниш индулгенциите, които са купили на масата ти?
Свещеникът се прокашля и заяви:
— Аз съм Благочестив Госитек.
— Объркал си се — не ми пука.
— Аз съм свещеник на Селуней — възрази мъжът.
— Ти си шарлатанин, който продава лъжлива надежда.
Госитек се изпъна и поправи робата си.
— Внимавай какво говориш… — каза той, показвайки с изражението и интонацията си, че очаква да чуе името на Ентрери.
Ентрери не мигна и отначало нищо не каза. Това беше единственият начин да се възпре да не скочи през десетте крачки, които го деляха от Госитек, и да не го хвърли от скалата.
Припомни си, че не трябва да прави нищо прибързано. Младежът едва ли имаше и половината от годините му и нямаше как да е бил свързан с майка му.
— Както казах, аз съм Благочестив Госитек — повтори мъжът, очевидно черпейки сили от пренебрежението на Ентрери. — Привилегирован писар на самия Върховен клирик Йозумиан Дудуи Ииночек, Благословения Праведен Глас. Не смей да ме нагрубяваш. Ние управляваме Дома на Пазителката. Ние въплъщаваме надеждата и молитвите на Мемнон.
Продължи да дърдори още известно време, но Ентрери едва го чуваше, защото името Ииночек разбуди спомените му.
— На колко години е? — попита Ентрери, прекъсвайки глупака.
— Какво? Кой?
— Този човек, Благословеният Праведен Глас?
— Ииночек?
— На колко години е?
— Ами, не знам точната…
— На колко години е?
— Може би шестдесет? — думите на Госитек бяха едновременно отговор и питане.
Ентрери кимна, припомняйки си младия и пламенен свещеник, феноменалния оратор, благословения праведен глас, който често изнасяше силни проповеди от балкона на Дома на Пазителката. Припомни си, че бе гледал няколко от тях, застанал до младата си майка, отправила устремено нагоре очи и с обнадеждено сърце.
— И от колко години този човек е в Дома на Пазителката? — попита Ентрери. — И е известен като Благословения Праведен Глас от…
— От началото — потвърди Госитек. — И да, бил е млад, когато се е присъединил към свещениците на Селуней. Защо? Познаваш ли го?
Ентрери се обърна и си тръгна.
— Преди си живял тук — извика след него Госитек, но Ентрери не спря.
— Как се казваше тя? — попита проницателният свещеник.
Ентрери спря и се обърна, за да го погледне.
— Жената, която търсиш — обясни Госитек. — Жена е, нали? Как се казваше?
— Тя нямаше име — отвърна Ентрери. — Не и такова, което би запомнил. Огледай се и ще намериш своите отговори. Виж имената им, защото те са врязани във всеки камък.
Госитек се изпъна.
Ентрери си тръгна от гробището.
* * *
Ентрери почти не погледна Джарлаксъл, когато вземаше торбата със злато.
— Заповядай, за мен е удоволствие — каза мрачният елф с повече развеселеност в гласа, отколкото сарказъм.
Единственото, което получи в отговор, беше:
— Знам.
Настроението на Ентрери не изненада Джарлаксъл.
— Виждам, че днес носиш шапката си — каза той, опитвайки се да разведри обстановката, имайки предвид черната шапка с тънка периферия, която му бе дал и която имаше много магически свойства — макар и не толкова, колкото голямата шапка на Джарлаксъл, разбира се! — Не съм я виждал на главата ти от много време насам.
Ентрери го изгледа. Шапката имаше твърда форма благодарение на тънката тел по периферията. Ентрери посегна към магическо-механичната щипка, разположена точно над лявото му слепоочие. С леко движение на пръстите я освободи и с извиване на китката си свали шапката и я хвърли на Джарлаксъл, все едно припомнянето откъде бе получил шапката бе убило желанието му да я носи.
Това не беше всичко, разбира се, и Джарлаксъл беше наясно. Ентрери бе получил точно каквото бе искал от шапката, защото сега тя беше много по-мека, когато й липсваше телта. Идеята да постави на място Джарлаксъл просто беше допълнителна награда.
Ентрери продължи да го гледа още миг, а после вдигна малката торба със злато и излезе от къщата.
— Някоя буболечка трябва да го е полазила по задника нощес — каза Атрогейт, който се надигна от пода и се протегна, за да прогони болежките от възлестите си стари мускули.
Все още загледан в отдалечаващия се мъж и премятайки отхвърлената шапка в ръцете си, Джарлаксъл отговори:
— Не, космати ми приятелю, нещо много по-сериозно е. Артемис беше принуден да си спомни миналото и сега трябва да се изправи срещу истината за себе си.
Ставаш свидетел на собственото си настроение, когато говореше за цитаделата Фелбар.
— Казах ти, че не искам да говоря за това.
— Именно. Само че Артемис не говори. Преживява го в сърцето си. Страхувам се, че ние му го причинихме, когато му дадохме флейтата — най-после мрачният елф се обърна и погледна джуджето. — И сега трябва да му помогнем да преживее това.
— Ние? Доста те бива да подхвърляш тази дума насам-натам, елфе. Естествено, ако знаех за какво говориш, можеше да съм склонен да се съглася. От друга страна, мисля си, че ако се съглася с теб, само ще си навлека неприятности.
— Вероятно.
— Буахаха!
Джарлаксъл разбра, че може да разчита на джуджето.
Ситуацията на площада тази сутрин бе същата, както когато Ентрери и Джарлаксъл я бяха видели за пръв път и както беше почти всяка сутрин. Калдъръмът едва се виждаше под тълпите насядали селяни и дългите опашки, които водеха до двете маси от двете страни на големите порти на Дома на Пазителката.
Когато пристигнаха, Джарлаксъл и Атрогейт лесно забелязаха Артемис Ентрери сред дрипавото множество. Беше се наредил на опашката пред най-далечната маса, което се стори странно на Джарлаксъл, докато не забеляза седналия там свещеник, същият, когото бе видял на бедняшкото гробище предишния ден. Зачуди се дали Ентрери не се е сближил с този човек.
С Атрогейт по петите, мрачният елф пресече напряко първата опашка от селяни и мина на зигзаг през площада, за да стигне до спътника си. Наредените веднага след Ентрери се възпротивиха на пререждането — или поне започнаха, докато Атрогейт не ги накара да млъкнат. С доминиращите си боздугани и с лице, белязано от стотиците години битки, Атрогейт без проблем подтисна протестите на бедняците.
— Върви си — каза Ентрери на Джарлаксъл.
— Би било нехайство от моя страна…
— Върви си — повтори убиецът и се извърна, за да погледне елфа в очите. Джарлаксъл отвърна на погледа му за няколко мига, достатъчно дълго, за да може опашката пред тях да се разреди и когато Ентрери отклони очи, на практика вече беше пред масата. Ентрери му изсумтя пренебрежително, но Джарлаксъл не се дръпна на повече от няколко крачки.
— Първо на гробището, а сега тук — каза свещеникът, Госитек, когато дойде редът на Ентрери. — Наистина криеш изненади.
— По-големи, отколкото си представяш — отвърна Ентрери и сложи торбата със злато на масата, която се разтресе под тежестта й. При приземяването си торбата се разтвори леко, разкривайки лъскавия жълт метал, и селяните зад Ентрери ахнаха едновременно със свещеника пред него, чиито очи се опулиха толкова силно, че сякаш щяха да се изтърколят върху купчината монети.
Стражите зад Госитек се приближиха, за да отблъснат напиращата тълпа, а Госитек най-накрая изпелтечи:
— Да не се опитваш да предизвикаш размирици?
Изглеждаше, че едва намира дъх, за да проговори.
— Искам да купя индулгенция — отговори Ентрери.
— Гробището…
— За име, отдавна забравено от свещениците на Селуней, проклети да са обещанията им.
— К-к-какво искаш да кажеш? — заекна Госитек и посегна да затегне връвта и да скрие златото, преди да предизвика масова истерия. Ала когато посегна да придърпа торбата към себе си, ръката на Ентрери бързо и здраво стисна китката му с желязна хватка, която го спря.
— Д-да, името… — запъна се Госитек, обръщайки се към писаря си, който седеше със зяпнала уста и гледаше глупаво. — Запиши името — и това ще бъде велика индулгенция…
— Не от теб — уведоми го Ентрери.
Госитек го изгледа неразбиращо.
— Ще купя тази индулгенция единствено от Благословения Праведен Глас — обясни Ентрери. — Той лично ще получи златото, лично ще запише името и лично ще каже молитвите.
— Но това не е…
— Това или нищо — каза Ентрери. — Ще отидеш ли при твоя Благословен Праведен Глас, след като съм си отишъл със златото, за да му обясниш защо не си ми позволил да го видя?
Госитек се размърда нервно, прокара ръка по лицето си и облиза тънките си устни.
— Нямам такива пълномощия — успя да каже.
— Тогава отиди и ги намери.
Свещеникът погледна към писаря си и после към стражите, които клатеха безпомощно глави. Най-накрая Госитек успя да нареди на един от стражите да отиде и мъжът се отдалечи на бегом.
Опашката зад Ентрери стана неспокойна, но той не помръдна през краткото време, което отне на стража да се върне. Той дръпна Госитек настрана и му прошепна нещо, след което благочестивият се върна на масата и седна.
— Имаш късмет — каза той, — защото Благословеният Праведен Глас е в залата за аудиенции точно в този момент и разписанието му не е запълнено. За такава изключителна индулгенция…
— За торба с жълтици — поправи го Ентрери, а Госитек прочисти гърлото си и не понечи да спори.
— Той ще те приеме.
Ентрери вдигна торбата и пристъпи покрай масата, насочвайки се към вратата, но стражите препречиха пътя му.
— Не можеш да внасяш оръжия в Дома на Пазителката — обясни Госитек, който отново стана и се приближи до Ентрери. — Нито някакви магически предмети.
Съжалявам, но безопасността на…
Ентрери откачи колана с оръжията си и го подаде на Джарлаксъл, който се приближи, все така следван от Атрогейт — джуджето все още гледаше към тълпата и я държеше настрана с ръмжащата си физиономия.
— Да се съблека ли гол? — попита Ентрери, издърпвайки своята пиуафуи от раменете си.
Госитек се смути.
— Просто влез — каза той и направи знак на стражата да отвори вратата. Ентрери влезе редом до свещеника, а Джарлаксъл и Атрогейт ги последваха.
— Коланът ти — нареди Госитек. — И ботушите.
Ентрери откопча колана си и го подаде на мрачния елф, след което свали ботушите си. Госитек започна заклинание. Когато приключи, свещеникът огледа Ентрери от главата до петите и го накара да разтвори ризата си. Кимването му беше сигнал към един едър страж да се приближи до Ентрери и да го претърси.
Няколко мига по-късно, облечен само в панталоните и ризата си и хванал торбата със златото, Ентрери бе ескортиран от още една двойка бронирани войници през следващата врата и изчезна в Дома на Пазителката. В преддверието Джарлаксъл прибра вещите му в торба.
Госитек направи знак на елфа и джуджето да се върнат отвън.
— Там, откъдето дойде тази торба със злато, има още много — каза Джарлаксъл на бедния заекващ свещеник. Забелязвайки явния интерес на Госитек, Джарлаксъл внимателно се пресегна и затвори вратата. — Нека обясня — каза сладко той.
След малко, когато Благочестив Госитек излезе от сградата, тълпата се раздвижи неспокойно.
— Погрижете се за нуждите им — нареди той на писаря и двамата стражи.
Селяните запротестираха, но мъжът вдигна ръка и ги изгледа строго, за да ги накара да замълчат. После изчезна обратно в сградата.
Докато двамата стражи с шумно тракащи брони го водеха през двореца, известен като Домът на Пазителката, мислите на Артемис Ентрери непрекъснато се връщаха към дните му в Калимпорт, когато бе служил на всеизвестния паша Басадони. Защото само там бе виждал толкова златни и сребърни облицовки, предмети от платина и гоблени, изтъкани от най-великите майстори на епохата. Само там Ентрери бе ставал свидетел на такова великолепие и струпване на богатство.
Показността на интериора не го изненадваше. Всяка от невероятните картини и скулптури сама по себе си струваше повече, отколкото половината хора, събрани на площада можеха да изкарат през живота си, дори да обединят богатството си.
Ентрери познаваше тази сцена твърде добре. Богатството винаги се стичаше нагоре в ръцете на малцина.
Така беше устроен светът и независимо дали причината беше в заплахите на пашите на Калимпорт, или по-прикритото и лукаво изнудване на свещениците, той отдавна бе престанал да се изненадва от това. Нито всъщност го беше грижа, само че…
Само че част от богатството, което тази секта бе отнела от майка му, включваше възможно най-личната собственост. И оттогава тя лежеше забравена в незначително парче песъчлива земя, скрито от погледите на града.
Той погледна към стражите от двете си страни. Знаеше, че това ще бъде последната му разходка, последният му ден.
Така да бъде.
Влезе във величествена зала, чийто таван се простираше на 40 стъпки височина, с два реда гигантски релефни колони, декорирани със златни листа, по цялата й дължина. Между тях се простираше дълга и тясна яркочервена пътека, покрай която на всеки няколко стъпки стоеше войник на църквата в блестяща метална броня и сигурно почиваща до страната му алебарда, два пъти по-дълга от него и окичена с флаговете на върховния клирик и неговата богиня, Селуней.
На края на пътеката, отдалечен може би на тридесет крачки, седеше Върховният клирик Ииночек, Благословеният Праведен Глас на Селуней, разположен на трон от полирано твърдо дърво с бели възглавници на розови и червени ивици. Носеше пищни одежди, извезани със злато, а на главата му бе положена корона с великолепни скъпоценни камъни. Действително беше на шестдесет или повече години, макар че очите му още бяха ясни, а тялото му — стегнато и мускулесто. Ентрери дори си въобрази, че разпознава част от собствените си черти в лицето на мъжа, но бързо прогони тази мисъл.
Пред трона бяха застанали трима свещеници, двама отдясно и един отляво, и всички се извърнаха, за да видят как приближава мъжът с торбата злато.
Ентрери усети тежестта на погледите им и ясно изписаното на лицата им подозрение и за миг реши, че е прозрачен и намеренията му са очевидни. Телта от шапката го стегна и той едва не загуби контрол и посегна, за да я намести под черната си коса.
Но се спря и се засмя на себе си, когато разтърси глава и се огледа, припомняйки си кой е. Вече не беше бедняшкото копеле от мръсните улици — както някога.
— Дошъл съм да купя индулгенция — каза той.
— Благочестив Госитек вече ни каза това — отговори един от свещениците пред трона, но Ентрери го пренебрегна с махване на ръка.
— Дошъл съм да купя индулгенция — повтори той, вперил очи и посочвайки с пръст към Върховния клирик, Благословеният Праведен Глас, който седеше на трона.
Четиримата свещеници си размениха погледи — в повече от един от тях се четеше раздразнение.
— Информираха ни — отговори Върховният клирик Ииночек. — Затова те приветствахме в дома си, място, което малцина извън клира виждат. И говориш директно с мен, Върховният клирик Ииночек, както пожела. Той посочи торбата със златото. — Благочестив Тайър ще запише името на човека, за когото искаш да бъде казана молитва.
— Ще се помолиш ли за нея лично? — попита Ентрери.
— Казаха ми, че твоята индулгенция е достойна за това — отвърна Ииночек. — Остави торбата и ни кажи името. После си върви с утехата, че Благословеният Праведен Глас на Селуней се моли за тази жена.
Ентрери поклати глава и притисна торбата със златото до гърдите си.
— Има и още нещо.
— Още?
— Името й е — беше — Шанали — каза Ентрери, замълча и погледна втренчено мъжа, търсейки някакъв признак, че е разпознал името.
Ииночек не му достави това удовлетворение. Ако Върховният клирик изобщо помнеше това име, той го прикри напълно, и когато Ентрери помисли разумно за изминалите тридесет години и реалното положение, можеше само мълчаливо да се упрекне. Дали мъжът изобщо питаше за имената на жените, с които си лягаше? Дори ако го правеше, Ииночек едва ли ги помнеше всичките, цялото това множество, ако онова, което старицата му бе казала, беше истина — а Ентрери знаеше в сърцето си, че беше така.
— Тя ми беше майка — каза той.
Погледите, които му отвърнаха, бяха изпълнени с отегчение, а не с интерес.
— И е починала? — попита Ииночек. — Както и собствената ми майка, уверявам те. Такъв е естественият…
— Мъртва е от тридесет години — прекъсна го Ентрери и Ииночек се намръщи към другите трима свещеници, а няколко от стражите се наежиха от това, че човекът се осмеляваше да прекъсне Благословения Праведен Глас на Селуней.
Но Ентрери не се отказваше.
— Беше младо момиче — на по-малко от половината от сегашните ми години.
— Било е отдавна — заяви Ииночек.
— Отсъствах дълго време — каза Ентрери. — Шанали — познато ли ти е това име?
Мъжът вдигна безпомощно ръце и хвърли поглед към еднакво обърканите си събратя свещеници.
— Трябва ли да ми е познато?
— Била е известна на свещениците от Дома на Пазителката, както ми казаха.
— Благородна дама? — попита Ииночек. — Но аз бях информиран, че си бил в гробището на хълма…
— По-благородна от всеки в тази стая — отново го прекъсна Ентрери. — Правеше каквото беше необходимо, за да оцелее и да храни мен, единственото й дете.
Смятам това за благородно.
— Разбира се — отговори Ииночек и се справи добре — или поне по-добре от останалите трима свещеници — с прикриването на развеселеността си от това заявление.
— Дори когато това означаваше да се продава на свещениците от Дома на Пазителката — каза Ентрери и в миг веселието им изчезна. — Но ти не я помниш, естествено, въпреки че със сигурност си бил тук тогава.
Ииночек не отговори, само впери суров поглед в Ентрери за много дълго време.
— Тя е мъртва от много, много години — каза най-накрая. — Най-вероятно вече е преминала през Скиталческата равнина. Запази индулгенцията за себе си, безочливо дете, умолявам те.
Ентрери изсумтя.
— Молитви към богиня, която допуска свещениците, дори и Благословеният Праведен Глас, да крадат достойнството на жените от паството си? — попита той. — Молитви към Селуней, чиито свещеници мърсуват с гладуващите момичета? Мислите ли, че искам такива молитви? По-скоро бих се молил на господарката Лот, която поне признава истината за порочния си клир.
Ииночек затрепери от ярост. Стражите от двете страни на Ентрери пристъпиха напред с оръжия в готовност.
— Остави златото си и се махай! — настоя Благословеният Праведен Глас. — То ще купи живота ти и нищо повече. И бъди доволен, че съм благоразположен!
— Излез на балкона си — отвърна Ентрери. — Погледни ги, Проклет Неправеден Глас. Колко от тях са от твоето семе? Както може би и аз?
— Махнете го оттук! — извика един от свещениците пред трона, но Ииночек внезапно се изправи и надвика всички:
— Стига! Изпита търпението ми докрай — продължи той. — Каква е твоята…
Кожата на главата на Ентрери го сърбеше. Той се огледа, премервайки крачките си, изчислявайки времето, което щеше да му отнеме да се придвижи. Спря, както и Ииночек, защото вратата зад него се отвори с трясък, сякаш някой я беше ритнал с все сила.
— Чакайте! Моля за вашата прошка и за един момент, Благословени Праведни Гласе — каза Благочестив Госитек, който се вмъкна в стаята. Държеше шапка с широка периферия и перо — шапката на Джарлаксъл.
— Този наш приятел не е случаен. Има връзки с елфи, които също не са случайни — продължи мъжът. Когато свърши, извади нещо — диск от черна материя — от голямата шапка. — Никак не са случайни — повтори той.
Челюстта на Ентрери падна при това подсказване.
Това беше отвличането на вниманието, от което имаше нужда.
Ииночек отново седна.
— Как смееш да се натрапваш, Благочестив Госитек? — попита той.
Госитек вдигна диска от плат, предизвиквайки много любопитни погледи.
Ентрери скочи настрани и фрасна стража през забралото на шлема с торбата със златото, поваляйки го на пода. Докато мъжът падаше, Ентрери измъкна алебардата му, извъртя се и я запрати в корема на стража отсреща, който се преви надве. Краката му вече бяха тръгнали напред и убиецът се втурна към трона. Когато единият от тримата свещеници успя да реагира достатъчно бързо и му препречи пътя, той хвърли торбата със златото в лицето на мъжа. Монетите се разлетяха заедно с капки кръв и свещеникът се строполи — още по-тежко, след като Ентрери стъпи с босия си крак на гърдите му и скочи напред.
Покри разстоянието до трона с една крачка, в същото време се пресегна нагоре и дръпна свободния възел на жицата, нагласена под косата му. Завъртя я в движение, хвана свободния й край с другата си ръка и връхлетя върху плячката си с протегнати напред юмруци. Ииночек вдигна и двете си ръце, за да се защити, но Ентрери скочи с главата напред над опита за блокиране, смъкна ръцете си, когато бяха зад защитата на свещеника, и се претърколи над рамото на Ииночек. Извъртайки се във въздуха, Ентрери вдигна ръка и я прекара над главата си, така че при приземяването си се озова с гръб, опрян в гърба на свещеника, а телта — гаротата — беше стегната през гърлото на Ииночек.
Ентрери използва инерцията си, за да издърпа мъжа от трона, надявайки се да прекърши врата му чисто и да приключи с това.
Но Ииночек беше по-упорит и бърз и успя да се извърти при движението. Когато се спряха, беше все още жив, макар че Ентрери беше зад него и дърпаше силно смъртоносната жица, която се впиваше в гърлото му.
Ентрери се страхуваше, че смъртта на Ииночек се бави, очаквайки стражите и свещениците да му се нахвърлят.
Ала когато погледна назад, той продължи да дърпа жицата с решителност и надежда, че ще приключи тук и сега.
В мига, когато Ентрери се задейства, още щом се впусна надясно към стража, човекът на килима зад него, който по всичко приличаше на Благочестив Госитек, запрати овалното парче плат във въздуха. То се удължи, докато се въртеше, разшири се до диаметър от няколко стъпки и се залепи на една от огромните колони по протежение на залата.
И вече изобщо не беше парче плат, а магическа, преносима дупка, междупространствен джоб. От вътрешността му, почти веднага след като удари стената, се дочу суматоха и викове.
— Снорт!
Стражите най-близо до дупката отстъпиха, когато от тъмата изригнаха пламъци и навън изскочи червено бойно прасе, което издиша огън, възседнато от космато и не по-малко огнено джудже. То мина между най-близките стражи, развъртя боздугани наляво и надясно и удари здраво и двамата, отхвърляйки ги настрани.
В другия край на стаята стражите и свещениците най-сетне се раздвижиха в отговор, ала още една изненада ги смрази за миг, защото Благочестив Госитек посегна под брадичката си и свали магическата маска, разкривайки се в цялата си абаносова прелест.
Джарлаксъл хвърли шапката си на пода, откъсвайки и подхвърляйки магическото перо. Ръцете му се завъртяха, извикаха ками от омагьосаните му предпазни гривни и ги запратиха в непрекъсната редица по най-близкия страж. Едновременно с това мрачният елф запази достатъчно самообладание, за да хвърли поглед отсреща, където Ентрери бе коленичил зад Благословения Праведен Глас, който седеше на пода и яростно драскаше с пръсти по убиеца и телта, която се впиваше силно в гърлото му.
С мисъл Джарлаксъл призова вътрешните си магически способности на мрачен елф и обви двамата с кълбо от мрак.
Бронята, която войниците от Дома на Пазителката носеха, беше красиво изработена и с малко уязвими места, затова масираната атака на Джарлаксъл не успяваше да нанесе много истинска вреда на мъжа. Когато най-накрая го осъзна, стражът изрева и сниши алебардата си.
Джарлаксъл последователно разтърси китки, удължи камите до мечове и още щом единият се появи, парира с него, отклонявайки алебардата, и скочи напред и настрани покрай залитащия войник.
Мрачният елф изпълни съвършено завъртане и нанесе удар със задната страна на ръката си, с който тънкото му острие мина под ръба на големия шлем на стража и се заби в черепа му.
Джарлаксъл веднага го измъкна и скочи назад, спечелвайки малко време, попадайки насред разрушителната диря на Атрогейт, а стражът падна на пода, започна яростно да ръкомаха и посегна към жестоката рана.
Естествено Артемис Ентрери разбираше тактическата цел, с която Джарлаксъл бе призовал кълбото от мрак, но това не го устройваше.
Не в този момент.
Искаше да вижда лицето на Ииночек.
Извъртя крака под себе си и се дръпна назад, извличайки мъжа от кълбото. Щом премина през задната граница на мрака, видя, че един от свещениците, Благочестив Тайър, следи всяко негово движение и подготвя някаква магия с ръцете си. Познавайки свещеническата магия, Ентрери знаеше какво го очаква и изобщо не беше неподготвен, когато го заляха вълни от непреодолима магическа енергия, заклинание, което бързо обездвижваше човек също толкова сигурно, колкото парализата.
И наистина Ентрери усети как ръцете му се вдървяват и тялото му започва да му изневерява.
Но той извика в ума си образа на Шанали, последният спомен, който имаше от нея, и си представи мъжа пред себе си върху нея, разпасан като животно, без да я смята за нещо повече.
Ръцете му се кръстосаха по-силно и Ииночек издаде жалко хъхрене.
Но другите трима свещеници и двама стражи се задаваха насам, а зад тях трополеше… гигантска птица?
Снорт стовари тежко крак и пламъците изригнаха в идеален кръг, отклонявайки вниманието на стражите, които след това бяха повалени от подивелия Атрогейт. С притискане и извиване на мощните си крака той обърна глигана към следващата група, за да повтори маневрата.
Ала стражите бяха добре тренирани и посрещнаха избликналите пламъци, а снишените им алебарди останаха стабилни. Атрогейт успя да изблъска единия, но другият удари към него и го намушка точно над страничното съединение на металния му нагръдник. Тънкият връх премина през кожената подложка и се заби в мишницата на джуджето, което бе принудено да се дръпне назад, позволявайки на Снорт да се измъкне изпод него.
Атрогейт падна тежко на пода, счупи дръжката на алебардата, ала изви малкия си гръб и напрегна мускулите си във внезапен спазъм, който го изправи обратно на крака, за да посрещне атаката. Почерпи известна надежда от факта, че алебардата на мъжа се бе пречупила, но тя не трая дълго, защото с едно плавно движение стражът измъкна меч и свали щит от гърба си. Мъжът се насочи право към джуджето, сякаш искаше да го прегази.
От другата страна настъпи вторият страж, който също смени дългото си оръжие с меч и щит.
А Атрогейт откри, че едва може да повдигне дясната си ръка и че по страната му шурти кръв.
Звънът от удара на метал в метал звучеше като една дълга нота на другия край на залата, по-близо до вратата, където двама от стражите бяха нападнали мрачния елф, а други двама бързаха да се присъединят. Джарлаксъл се защитаваше, претъркулваше се внезапно и използваше по-леката си броня и по-голямата си подвижност, за да се изплъзва от втурващите се към него мъже, но нямаше много надежда да успее да нанесе сериозни поражения срещу четирима умели противници. Мечовете му свистяха във всички посоки, привидно хаотично, но почти винаги отклоняваха удар или отблъскваха нападател.
Откъм коридора зад него се носеха викове и стражите станаха по-уверени.
Мрачният елф също. И отново се претърколи, уверявайки се, че приближаващите подкрепления виждат добре битката от външния коридор и него, мрачният елф. Искаше да задържи вниманието им. Не искаше да забележат какво има над касата на вратата.
Изригналият огън, дъхът на червения дракон, разтърси сградата с чистата си сила, когато първият страж премина под арката. Той избегна повечето от пламъците, но въпреки това гореше, когато влезе в залата, махайки неистово с ръце. Зад него, защото Джарлаксъл се бе постарал да сложи сребърната статуетка обърната назад, дузината мъже, които тичаха, нямаха такъв късмет и нямаше как да прескочат ужасяващата мощ на пламъците.
Огънят продължи да се разпръсва, изпепели крещящите стражи, сложи край на всички надежди за подкрепления и обхвана гоблените, пейките, килимите и дървените греди на сградата.
Четиримата стражи около Джарлаксъл гледаха невярващо — и макар че този миг на разсейване беше не по-дълъг от две секунди, това беше една секунда повече, отколкото на Джарлаксъл му бе необходима.
Мрачният елф се изправи от претъркулването си, стъпи на сигурно и се изстреля в обратната посока, сред войниците. Едното му острие удари наляво, посичайки ръката с оръжието на единия мъж, която изпусна меча.
Вторият меч се промуши надясно през пролуката на бронята и потъна в хълбока на човека.
Мрачният елф скочи наляво, стъпи на гърдите на единия страж и се отблъсна, запращайки мъжа на пода, а самият той се изстреля обратно надясно, където премина над острието на четвъртия, завъртайки се в движение така, че почти седна на раменете му. Джарлаксъл кръстоса кървавите си мечове пред гърлото на мъжа и ги дръпна настрани, докато се претъркулваше назад през рамото му, приземявайки се грациозно на крака с извъртане.
Стражът се хвана за гърлото и се свлече на колене.
— За Селуней! — извика стражът, мислейки, че победата е близо.
И под прикритието на вика му Атрогейт прошепна на десния си боздуган и събуди магията му, извиквайки експлозивно масло от бодлите му. Джуджето се завъртя и запрати главата на оръжието към щита на стража.
Ръката му беше отпусната и в удара нямаше сила, но когато се допря до щита, маслото избухна и раздроби както него, така и ръката, която го държеше, запращайки мъжа на пода.
Атрогейт се дръпна наляво, замахвайки настрани с второто си оръжие, покрито с магически възпроизведената слуз на създание, което всяваше страх в сърцата и на най-великите войни — ръждиво чудовище. Първият допир на боздугана до щита не отблъсна нападателя, който притисна джуджето с щита си и стовари силно меча си върху рамото на Атрогейт.
Джуджето изрева от болка и заудря бясно с лявата си ръка, завъртайки главата на боздугана в хоризонтални махове, при всеки от които тя се блъскаше в щита. Атаката му беше толкова яростна, че стражът трябваше да отстъпи.
Но човекът не изглеждаше притеснен и дори се присмя на окървавеното и очукано джудже, което се обърна да се разправи с него.
Той се втурна към него и Атрогейт се завъртя наляво, замахна с дясната си ръка и удари слабо по щита.
Но нямаше нужда от сила, защото щитът се бе превърнал в ръжда и се разпадна от удара, а по двамата противници се посипа червен прах.
Стражът се спря изненадано и Атрогейт изрева и довърши по-яростно завъртането си, нанасяйки силен обратен удар с левия си боздуган. Без щит стражът нямаше избор, освен да се извърти, за да избегне удара.
Тогава Атрогейт, който бе подскочил при последното завъртане, стъпи здраво с водещия си ляв крак и се приземи в съвършено равновесие с десния, спирайки инерцията с брутална ефикасност. Пристъпи напред с левия си крак, замахвайки с оръжието си, удари стража в гърба насред завъртането му и той се олюля напред.
Атрогейт тръгна след него и започна да го удря с боздугана в лявата си ръка, отдолу нагоре и отляво надясно и обратно, а топката непрекъснато се забиваше в гърба на мъжа и го караше да подтичва със залитане напред. Преследващото го джудже го удряше отново и отново, сякаш го подкарваше с боздугана.
Право към каменната колона, в която стражът се заби с главата напред.
Ръцете му по рефлекс прегърнаха стълба, докато той се свличаше надолу, въпреки че едва ли беше в съзнание в този момент.
Атрогейт го фрасна още веднъж, просто така.
Ентрери разпери ръце настрани, когато се изправи на крака, повличайки бедния Ииночек. Опита се да му счупи врата, но нямаше опорна точка, за да го направи, нито имаше време да го удуши. Неохотно и ядосано той пусна свещеника и го бутна напред към най-близкия мъж, друг свещеник, а после се втурна след него и изблъска трети настрани. Завъртя се надясно и затича с всички сили, надявайки се да изпревари намушкването на друг от мъжете.
Нямаше да успее, ала изведнъж вместо да го намушка, мъжът полетя напред, бутнат от силния клюн на диатримата на Джарлаксъл. Ентрери мина тичешком покрай гигантската птица, която заора напред и стъпка падналия защитник.
Ентрери продължи да бяга, шляпайки с боси крака по каменния под. Промени посоката си, когато и от двете му страни се приближиха стражи, но с внезапен тласък той им се измъкна, претъркулвайки се с главата напред над падналия трон. Изправи се на крака, а по петите му имаше трима мъже.
Забеляза внезапната бурна атака на Джарлаксъл, видя как стражите около него падат на всички страни и забеляза пламъците, които бушуваха отвъд залата и черния дим, който започваше да навлиза през вратата.
Знаеше, че нищо от това няма да му помогне.
Трябваше да предвиди действията на Джарлаксъл, да мисли като своя спътник мрачен елф.
Насочи се право към междупространствената дупка, която висеше от едната страна на колоната.
Обграден от прицелващи се алебарди, Ентрери се хвърли напред и изчезна в дупката.
Усети някакво тяло вътре, някой, който мърдаше и стенеше, и удари мъжа през лицето, при което го повали. Заопипва около себе си и ръката му хвана дръжката на оръжие.
„Убий ги!“ — прозвуча нетърпеливият призив в ума му.
Ентрери нямаше намерение да разочарова меча.
Тримата стражи стояха пред дупката и с право се колебаеха и бяха нерешителни. Ентрери изхвърча навън с голям скок, хванал в едната ръка меча с червеното острие, а в другата — камата. Стовари Нокътя на Шарон върху най-близката алебарда, която беше вдясно пред него, и натисна оръжието надолу, но после изви меча си изпод него, щом се приземи, и бързо пристъпи напред. Замахна с ръка назад над рамото си, издърпвайки дългото, подобно на копие оръжие заедно с нея, и го завъртя, за да пресрещне атаката с меч на следващия мъж от редицата.
В същото време парира назад с камата, насочвайки меча от лявата си страна зад себе си. Обърна се с лице към мъжа, който държеше меча, и вдигна високо лявата си ръка, отнемайки му оръжието, после просто мушна с Нокътя на Шарон, пробождайки мъжа в гърдите. Той падна, освобождавайки ръката му с камата и Ентрери се хвърли назад, избягвайки замаха на тромавата алебарда.
Падна в седнало положение, но продължи превъртането си, забивайки инкрустираната кама в коляното на копиеносеца, а после се претърколи и освободи камата си, докато мъжът не изрева от болка. Нанесе съсичащ удар с Нокътя на Шарон по краката на мъжа и той се строполи на пода. Ентрери използва падащия страж като щит и скочи обратно на крака, но осъзна, че не е имало нужда, защото третият се бе обърнал и бягаше.
Ентрери скочи след него, но спря, защото вниманието му бе привлечено към другата страна на залата, където тримата свещеници извеждаха Благословения Праведен Глас през една задна врата.
— Не! — извика Ентрери и се впусна натам, макар да знаеше, че никога няма да успее да стигне навреме, за да спре бягството. Не можеше да стане така! Не и след всичките му усилия, не и след като го бяха нападнали спомените за Шанали.
Благочестив Тайър, който вървеше отпред, дръпна вратата и я отвори. Ентрери стори единственото, което можеше, и запрати меча си подобно на голямо копие.
— А, добро прасе си ти — каза Атрогейт на Снорт.
Беше се облегнал на глигана, почти припаднал от загубата на кръв, и насочваше създанието към междупространствения джоб. Когато приближи дупката, джуджето забеляза, че някакъв човек изпълзява от нея.
Благочестив Госитек се обърна жално към него.
Атрогейт го удари здравата и го нокаутира така, че той провисна през ръба на дупката, а пръстите на провесените му ръце едва докосваха пода.
Джуджето изкомандва и Снорт скочи обратно в дупката. Атрогейт погледна към Джарлаксъл и отдаде чест, макар че мрачният елф сякаш не забеляза. После с един скок джуджето седна на ръба на джоба, сграбчи Госитек за задната част на врата и се търкулна вътре, отнасяйки пострадалия свещеник със себе си.
С крайчеца на окото си Благочестив Тайър забеляза идващото оръжие. Дръпна се с вик и се сблъска с другарите си, а Благословения Праведен Глас Ииночек, който все още се опитваше да си поеме дъх, се удари в стената. Мечът с червеното острие се стрелна покрай Тайър, удари дървената врата, затваряйки я рязко с тежестта си, и остана да стърчи потрепващ от нея.
— Изведете го! — заповяда Тайър на другите двама и се обърна към връхлитащия Ентрери. — Аз ще го довърша.
С предизвикателно изръмжаване свещеникът хвана Нокътя на Шарон и го измъкна от вратата.
Всичко сякаш започна да се движи със забавен ритъм. Той залитна встрани от вратата, докато един от спътниците му, Благочестив Преми, я дръпна отново, за да я отвори. Видя човека Ентрери, който се възпротиви с крясък, все още на тридесет или повече стъпки от тях. Видя как той премести единственото останало му оръжие в другата си ръка, как скочи високо и на голямо разстояние и се приземи на левия си крак.
Бедрата на Ентрери се завъртяха към вратата. Лявата му ръка се залюля нашироко, а дясното му рамо се изви напред и ръката с камата се стрелна над него в мощно хвърляне.
Тайър едва отчете движението, сребристото проблясване на хвърлената кама, но някак знаеше точно накъде е насочена. Опита се да изкрещи предупредително, но гласът му прозвуча като висок писък.
Почти не го чу, вместо това чу привидно тънкия вик на Ентрери:
— Шанали!
И сякаш с щракване на невидимите пръсти на магьосник, времето се забърза и сребърната кама проблесна покрай него. Благочестив Тайър се обърна и видя Благословения Праведен Глас, Върховният клирик на Дома на Пазителката, който бе протегнал ръце пред себе си, треперейки, с лице, което представляваше маска на изключителна болка, а от гърдите му стърчеше инкрустираната дръжка на кама.
И Тайър видя… бяло. Просто горещо бяло, когато сетивата му най-после регистрираха ужасяващата болка, която изгаряше тялото и душата му. Той отново изкрещя — или поне се опита, но устните му оголиха зъбите и се отдръпнаха още повече, сякаш се топяха.
Някъде дълбоко в себе си Тайър знаеше, че трябва да пусне злия меч.
Но чувствителността му отдавна вече беше изчезнала и мислите му вече не бяха свързани с тялото. Завладя го болка и нищо друго освен нея, и той усети милиони боцкащи игли, милиони парещи ухапвания, огън, толкова мощен и унищожителен, колкото онзи, който бе избухнал в коридора отсреща.
Той падна на пода, но така и не го разбра. Остана да лежи там и да трепери, а кожата му потъмня и се напука на овъглени парченца, докато Нокътя на Шарон го разяждаше.
Хвърлянето — и двете — бяха дошли някъде дълбоко от него и Артемис Ентрери почти не бе осъзнавал действията си. Не виждаше нищо освен Шанали, слаба и умираща в прахта. Не чувстваше нищо освен гнева си, абсолютната си ярост от това, че гнусният свещеник ще му се изплъзне.
В мига, в който камата му се заби в сърцето на Върховния клирик Ииночек, магията се развали и Ентрери, който тичаше към четиримата свещеници, изпита прилив на гневно задоволство.
Забави темпо, забелязвайки някакво движение отстрани, после видя как двамата свещеници изоставиха Ииночек и се втурнаха през вратата, преследвани отблизо от диатримата на Джарлаксъл, В коридора отвъд към залата идваха войници, но промениха намеренията и посоката си, когато гигантската птица мина с трясък през вратата.
Ентрери избърза и затвори вратата. Погледна към умиращия Тайър, но не му отдели повече внимание, а вместо това се приближи и застана до Върховния клирик.
— Знаеш ли колко живота си съсипал? — попита той мъжа.
Разтреперан и пръскащ слюнки, с подивели от ужас очи, Ииночек раздвижи устни, но не се чуха думи.
— Да — отбеляза Ентрери. — Знаеш. Разбираш всичко. Знаеш колко отвратителни са постъпките ти, докато крадеш парите на селяните и невинността на момичетата. Знаеш и затова те е страх — той се пресегна и хвана дръжката на камата и Ииночек се вцепени.
Ентрери мислеше да унищожи душата му с магическото си оръжие, но поклати глава и отхвърли тази идея.
— Селуней е добра богиня, както съм чувал — каза той — и следователно няма да има нищо общо с теб. Казвам, че си измамник и вече няма къде да се скриеш.
Мъжът се облещи и падна на пода.
— По-добър начин да си отидеш от този — каза Джарлаксъл и едва тогава Ентрери осъзна, че мрачният елф се е приближил до него. Погледът на Джарлаксъл насочи Ентрери към онова, което бе останало от Благочестив Тайър, който лежеше по гръб и се тресеше силно, от робата му се надигаше пушек, а по лицето му се виждаха повече кости, отколкото плът.
Ентрери изръмжа и стъпи със сила върху предмишницата на мъжа, строшавайки изгорялата кожа и кост, а Нокътя на Шарон отхвръкна във въздуха, където Ентрери го хвана с лекота.
Погледна отново Джарлаксъл, докато мрачният елф прибираше парчето плат в голямата си шапка.
Сградата се разтресе силно и от другата страна на стаята нахлуха пламъци.
— Ела — подкани го Джарлаксъл, слагайки си магическата маска. — Трябва да си вървим.
Ентрери погледна назад към Благословения Праведен Глас, който седеше облегнат на стената, със залети от кръв гърди и облещени очи.
Помисли си за Шанали за последен път. Отдели кратък миг, за да обмисли дългия и мръсен път на мизерния си живот, който в крайна сметка го бе довел до това ужасно място.
Епилог
Шумът зад гърба му не накара Ентрери да отдели поглед от града под него. Стоеше на издадената скала при бедняшкото гробище и се взираше надолу през облаците дим, които мързеливо плуваха над руините на Дома на Пазителката.
Отмъщението му бе осъществено, очевидно, но в мъжа все още имаше останал гнет. Най-накрая той се обърна към Джарлаксъл, който бе отворил подвижната си дупка в друга скала, стоеше до него заедно с Атрогейт и се взираше в тъмнината.
— Е, по-добре да излезеш сам — издекламира джуджето. — Преди аз да съм дошъл дотам. Тогава разбери, ще те измъкна за ушите.
Ентрери прокара длан по умореното си лице и слезе от високото, когато Благочестив Госитек изпълзя от дупката с насинено лице.
— Не ме е страх да умра — каза той, треперейки толкова силно, че изглеждаше сякаш ще се изпусне.
Джарлаксъл се обърна почтително към Ентрери.
— Тогава се махай оттук — каза убиецът.
Госитек зяпна.
— Щедро — отбеляза Джарлаксъл.
— Изненадващо — каза Атрогейт.
Госитек погледна елфа и джуджето, после тръгна със залитане към стълбите. Ала Ентрери му препречи пътя и с плашеща сила го дръпна настрани и го довлачи до самия ръб на дълбоката над сто стъпки пропаст.
— Недей, моля те! — отчаяно го замоли свещеникът, който не се страхуваше да умре.
— Ако искаш да останеш жив, погледни надолу — изръмжа Ентрери в ухото му. — Хубаво виж разрушението на Дома на Пазителката. Ще го построиш ли отново заедно с братята си свещеници?
Когато Госитек не отговори веднага, Ентрери го бутна напред, почти през ръба.
Ужасеният мъж изпищя и изтърси:
— Да!
Ентрери го издърпа обратно.
— И никога отново няма да забравите имената им — нареди той. — Нито едно. И всеки ден ти и братята ти ще се качвате тук и ще се молите за душите на онези, които са си отишли преди.
— Да, да, да — запелтечи Госитек.
— Разбра ли ме? — изрева Ентрери и отново го разтърси близо до ръба.
— Да! Ще го правим!
— Не ти вярвам — каза Ентрери и мъжът се разплака.
Ентрери го дръпна от скалата и го хвърли на земята.
— Запомни тази гледка — предупреди го той. — Защото ако забравиш за обещанието си, отново ще я видиш и димът отново ще се издигне над руините на възстановения ти храм. И при този следващ случай ще те хвърля от скалата.
Мъжът кимна глуповато, докато се отдалечаваше с пълзене. Най-после, към края на гробището, той успя да се изправи на крака и се смъкна със залитане по дългото стълбище.
Ентрери отиде до върха на стълбите и проследи как той бяга.
— Сега удовлетворен ли си, приятелю? — попита Джарлаксъл.
Ентрери наведе глава и се насили да остане спокоен, после се обърна, а на лицето му не бе изписана никаква емоция.
Джарлаксъл сви рамене.
— Често е така — каза той. — Всички имаме демони, които трябва да погребем, но наградата не е толкова голя…
— Млъкни — прекъсна го Ентрери.
Атрогейт се изсмя.
— Трябва да се махаме от това място — каза Джарлаксъл.
— Не ме е грижа къде ще отидеш — отговори Ентрери. Той бръкна в торбата си и извади флейтата на Идалия, която бе счупил на две. Погледна мрачния елф право в очите и я хвърли в краката му.
Джарлаксъл се засмя безпомощно, но в смеха му нямаше истинско веселие. Най-накрая той отдели очи от втренчения поглед на Ентрери, наведе се и взе флейтата.
— Ценен предмет — каза той.
— Прокълнат — беше отговорът на Ентрери.
— Ах, Артемис — каза мрачният елф. — Разбирам твоите рани и твоя гняв, но накрая ще видиш, че всичко това е било за добро.
— Може би си прав, но това не променя нищо.
— Как така? — попита мрачният елф.
Ентрери придърпа торбата си. Извади обсидиановата статуетка и я пусна на земята, призовавайки своя кошмарен жребец. Щом създанието се материализира, Ентрери извади друг предмет и го запрати към Джарлаксъл.
Малка шапка с тясна периферия.
— Приключих с теб — каза Ентрери. — Твоят път е само твой и не ме интересува, ако ще да те отведе до портите на Деветте ада.
Джарлаксъл хвана шапката и я завъртя в тънките си ръце.
— Но, Артемис, бъди разумен.
— Никога не съм бил по-разумен — отговори Ентрери, положи крак в стремето и възседна високия черен кон. — Всичко хубаво, Джарлаксъл. Или всичко лошо.
За мен няма значение.
— Но аз съм твоята муза.
— Не ми харесват песните, които вдъхновяваш.
Ентрери обърна коня си и пристъпи към стъпалата.
— Къде ще отидеш?
Убиецът спря и погледна мрачно назад.
— Винаги мога да разбера — напомни му Джарлаксъл.
— В Калимпорт — отвърна Ентрери и се засмя безпомощно, защото мрачният елф бе казал истината — и Джарлаксъл се обнадежди поне от това. — При Дуавел и в мястото, което бих могъл да нарека дом.
— Ах, господарката Тигъруилис! — каза Джарлаксъл с внезапно въодушевление. — И ще се стремиш да си върнеш статуса по улиците на този прекрасен град?
Ентрери прихна и кимна към далечната колона дим.
— Артемис Ентрери е мъртъв — каза той. — Умря в Дома на Пазителката в Мемнон, докато преследваше призраци.
Обърна коня си, насочи го надолу по стълбите и се скри от поглед.
— Може би трябва да го последваме — каза Атрогейт на Джарлаксъл. — Без съмнение ще се забърка в неприятности. Такава му е кръвта.
Но Джарлаксъл, загледан в пустото стълбище, поклати глава при всяка негова дума.
— Не — каза той. — И не. Подозирам, че Артемис Ентрери наистина е мъртъв, приятелю.
— На мен ми се видя жив.
Джарлаксъл се изсмя, без да желае да обяснява и без да очаква, че Атрогейт, който имаше собствени емоционални бариери, които го правеха какъвто беше, би могъл да разбере.
Ала Атрогейт отбеляза:
— А, умрял е, както умрях аз, когато орките дойдоха във Фелбар.
— Преди повече от три века? — попита Джарлаксъл.
— Три и половина, елфе.
— И въпреки това изглеждаш толкова млад.
— Може би дългият живот е повече проклятие, отколкото благословия.
— Проклятие, изречено от…?
— Някога дърпал ли си космаците в гъза на магьосник, елфе?
Джарлаксъл завъртя очи и се засмя.
— Необмислен, неразбран — каза ми той. — Проклет да си, че не плати ти своята дан. Да сграбчиш слънцето и да го оставиш, не ще си идеш млад, ни нявгаш ще забравиш.
— Това ли беше проклятието му?
— И след триста години ти казвам, че работи.
Джарлаксъл кимна и се замисли за тази история за малко. После, внезапно и импулсивно, той се пресегна и тупна шапката върху косматата глава на джуджето.
— Хей!
— Да — каза Джарлаксъл, кимайки възхитено. — Отива ти.
Докато говореше, мрачният елф бръкна в торбата си, напипвайки счупените парчета от флейтата на Идалия и се запита колко ще му струва да я поправи.
Смръщи се леко, защото осъзна, че Атрогейт вероятно не може да изсвири и една нота.
Но погледна към празното стълбище, където бе изчезнал Артемис Ентрери, и си припомни, че понякога трябва просто да играеш с ръката, която ти се е паднала.