Избягал в Лускан от спомените за злия демон Ерту, Уолфгар е мъртъв за своите приятели. Той се сприятелява с най-големия разбойник в града — Морик, и двамата заживяват безгрижно в кръчмата на Арумн. Съдбата обаче не е отредила на Уолфгар безцелно съществуване, забравен от света. Варваринът е несправедливо обвинен в сериозни престъпления и трябва да поеме по-трудния път на изкуплението. Приключенията го отвеждат до Гръбнака на света, където пътят му се пресича с този на млада жена, сключила брак по сметка с местния благородник, но чакаща дете от своя любим. Тя посочва Уолфгар за баща на детето и така го въвлича в поредния вихър от перипетии и приключения, в търсене на истината и в опит да забрави миналото.
Въпреки опасностите, Уолфгар ще оцелее, за да спечели най-ценната награда — един човек, който е смятал за изгубен завинаги.
Р. А. Салваторе
Гръбнака на света
(книга 2 от "Забравените кралства 4 — Пътеките на мрака")
Пролог
Дребният мъж, познат в Лускан с най-различни имена, но най-често като Морик Разбойника, вдигна прашната бутилка във въздуха и я разклати срещу оранжевите лъчи на залязващото слънце, за да види по-ясно тъмната ивица на течността вътре.
— Има още само една глътка — установи той и понечи да я довърши.
С бързина, каквато малцина биха очаквали от някой с неговия ръст, исполинът, който седеше до Морик на края на пристана, издърпа бутилката от пръстите му. Разбойника опита да си я вземе обратно, ала едрият мъж го задържа настрани само с една ръка и пресуши бутилката на един дъх.
— Уолфгар, напоследък последната глътка е все за теб! — възнегодува Морик и вяло го тупна по гърба.
— Заслужил съм си я — заяви приятелят му.
Морик го изгледа скептично, но после си припомни предишното им съревнование, когато варваринът наистина си бе спечелил правото да довърши следващата бутилка.
— Просто извади късмет с последното хвърляне! — изсумтя разбойникът, но всъщност добре знаеше, че не е прав, а и отдавна бе спрял да се учудва на силата и уменията на Уолфгар.
— Пак ще го повторя, ако трябва! — При тези думи варваринът се изправи на крака, свали Щитозъб от рамото си и го плесна върху дланта си.
Морик не пропусна да забележи, че въпреки самонадеяността си, приятелят му не се държи особено здраво на крака и с лукава усмивка на уста също стана, стиснал вече празната бутилка за гърлото.
— Ще го повториш, казваш?
— Ако не я хвърлиш достатъчно високо, губиш — обясни русият мъж и посочи морето с върха на бойния си чук.
— И трябва да можеш да преброиш до пет, преди да падне във водата. — Морик хвърли леден поглед на варварина, докато уточняваше условията на играта, която двамата си бяха измислили преди известно — време.
Лусканецът бе победил първите няколко пъти, но още на четвъртия ден Уолфгар се беше научил как да се прицелва в падащата бутилка и да разпръсва порой от стъклени парченца над залива. Оттогава Морик успяваше да спечели само ако варваринът се е почерпил повечко преди това.
— Изобщо няма да стигне до водата — измърмори Уолфгар, докато Морик замахваше.
Дребният мъж спря по средата на движението си и отново го изгледа недоволно. След това замахна и се престори, че хвърля бутилката.
— Какво? — сепна се Уолфгар, виждайки, че шишето е все още у разбойника, и вдигна очи към лицето му.
В същия миг Морик рязко се завъртя и запрати бутилката колкото се може по-надалеч и по-нависоко.
Право към залязващото слънце.
Варваринът, който не бе успял да проследи полета й от самото начало, сега бе принуден да присвие очи срещу все още ярката светлина. Въпреки това зърна целта си и с гръмогласен рев метна Щитозъб така, че великолепното магическо оръжие се запремята ниско над залива.
Морик изписка възторжено, уверен, че този път го е надхитрил — докато Уолфгар успее да хвърли чука, бутилката вече се намираше на около двайсетина метра от кея и летеше надолу към водата. Никой не бе в състояние да запрати боен чук толкова надалеч и толкова силно, че да я настигне, особено ако току-що е изпил половината от съдържанието й на един дъх!
Шишето беше на сантиметри от гребена на една вълна, когато Щитозъб го улучи и го пръсна на хиляди късчета.
— Докосна водата! — извика Морик.
— Аз печеля — отсече Уолфгар с тон, който не търпеше възражение.
На Морик не му оставаше друго, освен да изсумти примирено — и сам знаеше, че другарят му е прав. Чукът наистина бе застигнал бутилката точно навреме.
— Чиста загуба е да се хаби таквоз превъзходно оръжие за някакво си шише! — При звука на непознатия глас нейде съвсем наблизо, Морик и Уолфгар се обърнаха като един.
На два-три метра от тях стояха двама мъже с голи мечове в ръце.
— Добра среща, почитаеми Морик — започна единият — висок, слаб тип с кърпа на главата и превръзка на окото, размахвайки ръждиво, закривено острие пред себе си. — Подочух, че само преди седмица ти е паднала нелоша плячка от някакъв търговец на скъпоценни камъни, та си рекох, че ще сториш добре да я споделиш с мен и моя приятел.
Морик хвърли бърз поглед на Уолфгар, а кривата усмивка и блясъкът в тъмните му очи красноречиво говореха, че няма никакво намерение да споделя каквото и да било, освен може би острието на великолепната си кама.
— Виж, ако чукът още беше у вас — изсмя се вторият главорез, също толкова висок, но по-едър и много по-мръсен от другаря си, — сигурно можехте да поспорите.
С тези думи той замахна към Уолфгар, който отстъпи назад, не успя да запази равновесие и едва не падна от кея… или поне така изглеждаше отстрани.
— Аз пък си мисля, че трябваше да откриете търговеца на скъпоценни камъни преди мен — преспокойно отвърна Морик. — Ако приемем, че той изобщо съществува, защото в действителност, приятелю, и представа си нямам за какво говориш.
По-слабият от двамата мъже изръмжа и мечът му се стрелна напред.
— Толкоз по-зле тогава! — кресна той, но Морик не го остави да довърши и се нахвърли отгоре му.
Бърз като котка, Разбойника мина от вътрешната страна на закривеното острие, завъртя се, опря гръб в ръката на противника си и я отблъсна настрани, след което се провря под нея и докато я повдигаше нагоре с десницата си, замахна с лявата си ръка. Последните лъчи на залязващото слънце отскочиха от безпогрешната му кама, докато потъваше дълбоко в подмишницата на злощастника.
В това време другият главорез, убеден, че невъоръженият и едва държащ се на краката си мъж насреща му е лесна плячка, също се впусна в атака. Кървясалите му очи едва не изхвръкнаха от орбитите си, когато Уолфгар извади ръка иззад гърба си, здраво стиснал Щитозъб, който незнайно как се бе завърнал при него. Главорезът се закова на място и хвърли ужасен поглед на другаря си. Само че и неговото положение не беше по-добро — Морик бе успял да го обезоръжи и да го обърне в бяг и сега го следваше по петите, като го дразнеше, смееше се с цяло гърло и току забождаше кама в задника му.
— Хей! — викна по-едрият от двамата главорези и понечи да хукне след приятеля си.
— Забравяш, че мога да улуча падаща бутилка на повече от двайсет метра.
Забележката на Уолфгар го накара да спре и отново да се обърне към него.
— Не искам неприятности — заекна престъпникът и бавно остави меча си върху перилата на кея, като през цялото време се кланяше угоднически. — Никакви неприятности, добри ми господине.
В този миг Уолфгар пусна чука в краката си и той веднага престана да се вайка, без да може да откъсне очи от оръжието на земята.
— Вземи си меча, ако искаш — предложи варваринът и главорезът вдигна изумен поглед към него, после обаче, виждайки неприятеля си без оръжие (ако не се брояха огромните му пестници, разбира се), посегна към меча.
Само че Уолфгар беше много по-бърз. Противникът му едва бе успял да замахне, когато той го стисна за китката и отблъсна ръката му настрани, като в същото време стовари юмрук в гърдите му с такава мощ, че го остави без дъх и без капчица сила. Мечът се изплъзна от внезапно омекналите пръсти на главореза и падна на земята.
Уолфгар отново дръпна ръката му, толкова рязко, че краката на злодея се отделиха от земята, а рамото му изскочи от ставата. Няколко мига по-късно го пусна и му нанесе мълниеносно кроше в челюстта и само здравата хватка на десницата му попречи на престъпника да падне във водата. Уолфгар го сграбчи за ризата, повдигна го със страховита лекота и го задържа във въздуха.
Ужасеният главорез се опита да отслаби хватката му, ала исполинът го раздруса толкова яростно, че той едва не си прехапа езика, а ръцете и краката му омекнаха като да бяха от гума.
— Този няма никакви пари! — долетя викът на Морик и Уолфгар хвърли поглед над рамото на жертвата си.
Морик беше заобиколил своя противник и го бе подкарал обратно към кея. Главорезът куцаше лошо и хленчеше за милост, ала в отговор Разбойника отново го смушка в задника и той изпищя.
— Моля те, приятелю! — изскимтя мъжът, когото Уолфгар държеше във въздуха.
— Млъквай! — изрева исполинът и като го свали, наведе глава и стовари чело в лицето му.
В гърдите на варварина се надигна първична ярост, сляп гняв, който нямаше нищо общо със случващото се в момента и провалената атака на двамата обирджии. Уолфгар вече не беше на кея в Лускан. Не, той се бе завърнал в Бездната, обратно в бърлогата на Ерту, измъчен пленник на злия демон. А човекът пред него бе един от слугите на скверното изчадие, глабрезу или нещо още по-непоносимо, изкушаващата го сукуба. Уолфгар се намираше в Бездната с цялото си същество — оловносиви пушеци тегнеха над всичко наоколо, гнусно зловоние изпълваше ноздрите му, жестоки бичове и пъклени огньове изгаряха тялото му. Около гърлото му се бяха сключили безмилостни щипци, ледените целувки на омразната изкусителка пареха лицето му.
Колко ярко бе всичко! И колко истинско! Кошмарът, който го преследваше насън и наяве, се завърна и го впримчи в лепкава мрежа от безпощадна ярост, задуши всяка следа от състрадание и милост, а него запрати в бездна от нечовешки мъки. По тялото му полазиха ужасяващите стоножки, които Ерту използваше понякога, впиха челюсти в кожата му и запъплиха под нея, а отровните им щипци разпалваха безброй миниатюрни пожари след себе си. Те бяха навсякъде — върху него и в него, хилядите им крачка го гъделичкаха и го държаха нащрек, така че да усети още по-остро мъчението на изгарящата им отрова.
Да, Уолфгар отново беше пленник, ала за своя изненада установи, че този път съвсем не е беззащитен.
Без никакво усилие той вдигна лусканеца високо във въздуха, въпреки че мъжът едва ли тежеше по-малко от сто килограма и с първичен рев, дошъл от самите недра на изстрадалото му тяло, го запрати над кея.
— Не мога да плувам! — изпищя злощастникът и отчаяно размаха ръце и крака.
Това обаче не му помогна и той цопна във водата на пет-шест метра от кея, където запляска трескаво и се развика за помощ. Уолфгар му обърна гръб. И да го чуваше, с нищо не го показа.
Морик го изгледа изненадано.
— Не може да плува — отбеляза, когато варваринът се приближи.
— Значи сега е най-подходящият момент да се научи — студено отвърна Уолфгар, който мислено все още бродеше из задимените коридори на необхватните зандани на Ерту и периодично прокарваше ръце по тялото си в обречен опит да пропъди въображаемите стоножки.
Морик сви рамене и сведе очи към човека, който се гърчеше в краката му и стенеше:
— Знаеш ли да плуваш?
Главорезът му хвърли уплашен поглед и кимна обнадеждено.
— Тогава отивай при другаря си! — нареди Разбойника и нещастникът запълзя към водата.
— Опасявам се, че приятелчето му ще се удави, преди той да стигне до него — подхвърли Морик, но Уолфгар сякаш не го чу.
— Моля ти се, помогни му — настоя Морик и го сграбчи за ръката. — Заради мен. Не ми се ще да започна нощта по този начин.
Уолфгар въздъхна, улови пълзящия мъж с една ръка за дъното на панталоните, а с другата — за яката и го вдигна във въздуха. След това направи три големи крачки към края на кея и го хвърли с все сила. Главорезът прелетя над приятеля си и се пльосна по корем във водата.
Уолфгар дори не го видя. Изгубил всякакъв интерес към случката, той обърна гръб на двамата крадци и като призова Щитозъб с мисъл, профуча покрай Морик, който се поклони почтително на своя опасен и могъщ приятел, а после се затича след него.
— Още се мъчат да излязат — съобщи Разбойника, когато го настигна. — Дебелият така се е вкопчил в другаря си, че не могат да се задържат на повърхността. Нищо чудно и двамата да се удавят.
Уолфгар изобщо не се впечатли и Морик, който добре знаеше, че безразличието му е напълно искрено, хвърли един последен поглед към двамата мъже във водата и сви рамене. В крайна сметка, сами си бяха виновни.
С Уолфгар, син на Беорнегар, шега не биваше.
Макар че не се беше разтревожил кой знае колко за двамата главорези, Морик Разбойника все пак ги прогони старателно от мислите си и насочи вниманието си към своя приятел. Своят необикновен приятел, който се бе учил да се бие не при кого да е, а при един елф на мрака!
Дребният мъж неволно се намръщи — което, разбира се, напълно убягна от вниманието на варварина — сетил се за срещата си с един друг елф на мрака, който най-неочаквано се бе появил в стаята му, наредил му бе да държи Уолфгар под око и му беше платил предварително, като недвусмислено му бе дал да разбере, че господарят му никак няма да е доволен, ако Морик не успее да се справи с онова, което бяха „поискали“ от него. Оттогава мрачните елфи повече не го бяха безпокоили, но въпреки това лусканецът продължи да се придържа към своята част от уговорката.
Не! Той трябваше да признае, ако не пред другиго, поне пред себе си, че всъщност не беше съвсем така. Вярно, в началото отношенията му с Уолфгар почиваха единствено на мисълта за собствената му изгода, примесена също така със страх от мрачните елфи и от самия Уолфгар, както и с желание да узнае повече за мъжа, превърнал се в най-големия му съперник. Но това беше само в началото. Морик отдавна не се страхуваше от Уолфгар, макар че понякога се боеше за изстрадалия, измъчван от демоните на миналото си мъж. А елфите, които не се бяха появявали от месеци, изобщо не го тревожеха. За своя изненада Морик беше започнал да харесва Уолфгар и да изпитва удоволствие от компанията му, въпреки че варваринът често бе мрачен и сърдит.
Нещо повече, лусканецът едва не му бе казал за посещението на елфите, тласкан от желание да предупреди младия мъж, към когото се бе привързал най-искрено. Все пак не го стори — част от него, прагматичната и крайно практична част, благодарение на която бе оцелял толкова дълго в опасните лускански улици, му бе нашепнала, че никой не би спечелил от подобна постъпка. Ако мрачните елфи възнамеряваха да се разправят с Уолфгар, с него бе свършено, независимо дали знаеше предварително, или не. Та това бяха елфи на мрака, несравними войни, които владееха могъщи магии и нямаха равни на себе си в умението да въртят оръжие. Елфи, които бяха в състояние да нахлуят в стаята на Морик Разбойника съвсем безпрепятствено и да го измъкнат от леглото! А дори Уолфгар понякога трябваше да спи. И ако някак си научеха, след като се разправеха с варварина, че Морик ги е предал…
Дребният мъж се разтрепери от глава до пети и с мъка успя да прогони тези неприятни мисли, като вместо това насочи вниманието си към своя приятел. Колкото и да бе странно, Морик виждаше у него сродна душа, човек, който би могъл да бъде — и в действителност някога бе именно това — благороден и могъщ войн, истински лидер, ала който по една или друга причина бе поел по-грешен път.
По същия начин Морик мислеше и за себе си, макар че ако трябваше да бъде откровен, той самият бе вървял към сегашното си положение още от съвсем малък. И все пак, ако майка му не бе умряла при раждането му, ако баща му не го беше изоставил на произвола на съдбата…
Докато гледаше Уолфгар, Морик не можеше да не си помисли за човека, който би могъл да бъде, за човека, който варваринът бе представлявал някога. Ала обстоятелствата се бяха стекли по-друг начин и ги бяха обрекли на сегашното им съществуване. Морик не хранеше никакви илюзии за отношенията си с Уолфгар. Истинската причина да се сближи толкова много с варварина, напук на здравия разум — та него го следяха елфи на мрака, в името на всичко свято! — бе, че го възприемаше като по-малък брат.
Това, както и фактът, че приятелството на човек като Уолфгар допълнително увеличаваше славата му из лусканските улици. За Морик бе важно да извлича полза от всичко.
Денят клонеше към своя край, нощта скоро щеше да се спусне над града — времето на Морик и Уолфгар, времето, когато обитателите на улицата се събуждаха за живот.
Първа част
Настоящето
В родината ми, Мензоберанзан, където върлуват демони, а събратята ми се опиват от ужасяващата смърт на своите съперници, е невъзможно да оцелееш, ако не си вечно нащрек и не притежаваш забележителна бдителност. И най-незначителното невнимание в Мензоберанзан се заплаща с жестока гибел, затова събратята ми рядко употребяват екзотични билки или напитки, които притъпяват сетивата.
Рядко, но не и никога. По време на церемонията по завършването в Мелей Магтеър, школата за бойци, където се обучавах и аз, учениците вземат участие в оргия, изобилстваща от замъгляващи съзнанието вещества и плътски забавления с жените от Арах-Тинилит, момент на неподправен хедонизъм, тържество на абсолютната наслада, без всякаква мисъл за последствията.
Аз отказах да се присъединя към тази оргия, макар тогава и сам да не знаех защо го правя. Вярвах и все още вярвам, че тя е в пълен разрез с принципите ми и че обезценява много от нещата, на които държа. Сега, когато се връщам назад, осъзнавам още една от причините, тласнали ме да се откажа от отвратителната церемония. Освен моралните възражения, които имах срещу нея и които съвсем не бяха малко, самата мисъл за билки, които замъгляват съзнанието, ме плашеше и отвращаваше. Всъщност знам това от самото начало — още от мига, в който съзрях безпаметната забрава на церемонията, цялото ми същество й се възпротиви — ала едва наскоро разбрах какво ме бе отблъснало толкова категорично, същинската причина никога да не съм допускал подобни влияния в живота си.
Естествено, тези билки въздействат по много начини и на тялото — те могат просто да забавят рефлексите, или пък напълно да съсипят координацията, ала ефектът, който имат върху духа, е по-страшен. Първо, те заличават миналото и премахват всички спомени, били те добри или лоши, и второ, убиват всяка мисъл за бъдещето. Опияняващите вещества заключват жертвата си в тъмницата на настоящето, в капана на тук и сега, а минало и бъдеще напълно се заличават от съзнанието й. Това е същинската им клопка — пораженческото мислене, което търси разгулната наслада на физическите удоволствия в самозабрава. Изпадналият под въздействието на такива вещества е в състояние да извърши и най-голямото безумство, защото те накърняват разума и дори инстинкта му за самосъхранение. Колко млади бойци самонадеяно се хвърлят срещу много по-силни от тях противници и срещат нелепата си смърт! Колко момичета се оказват с дете на ръце, родено от любовници, за които не биха и помислили да се омъжат!
Това е капанът, пораженството, което не мога да търпя. Аз живея живота си с неугасващата надежда, че утрешният ден ще бъде по-добър от днешния и то, благодарение на собствените ми усилия. Само така се ражда истинското удовлетворение, онова чувство за заслужен успех, което единствено може да ни дари с истинска радост. Как мога да остана верен на тази надежда, ако си позволя миг на слабост, който може да разруши всичко, което съм постигнал и което се надявам някога да постигна? Как ли бих се справил с всички неочаквани предизвикателства, които животът ми е поднасял, ако ги бях посрещал под въздействието на някое опияняващо вещество, което ми пречи да мисля правилно или напълно изкривява начина, по който гледам на нещата?
А и опасностите, които подобни вещества можеха да ми докарат, също не са за подценяване. Ако си бях позволил да се отдам на заобикалящата ме разпуснатост по време на церемонията в Мелей Магтеър, ако не бях отхвърлил плътските наслади, които жриците ми предлагаха, колко ли щеше да се обезцени всеки миг на истинска любов, който щях да изпитам по-късно?
Непоправимо. Чувствената наслада е, или поне би трябвало да е, кулминацията на физическо желание, съчетано с интелектуално и емоционално решение да се отдадеш някому; тялом и духом, е една връзка на взаимно доверие и уважение. Подобно нещо би било напълно невъзможно по време на оргията във военната школа: единственото, което можеше да се случи там, бе бездушно сливане на две тела, приличащо повече от всичко друго на някаква отблъскваща сделка, без помен от духовно възвисяване и без следа от истинска радост.
Аз не бих могъл да живея, затънал в подобни безнадеждни наслади. Защото тогава ми предлагаха именно това жалко отдаване на едно низко, презряно съществувание, дължащо се, според мен, на липсата на каквато и да било надежда за нещо по-чисто и по-достойно.
Ето защо аз напълно отхвърлям всичко, освен най-умерената употреба на опияняващи вещества и макар че не бих съдил открито онези, които ги използват, от все сърце ги съжалявам за пустотата, завладяла душите им.
Какво ли може да тласне някого към подобни низини? Болката, предполагам, болката и спомени, прекалено страшни, за да бъдат посрещнати с гордо изправена глава. Опияняващите вещества наистина могат да заглушат болката на миналото за сметка на бъдещето. Ала това не е справедлива размяна.
Ето защо се боя за Уолфгар, за своя изгубен приятел. Къде ли ще успее да се спаси от мъчението на своето пленничество?
Първа глава
Закотвен
— Как мразя това място! — възкликна магьосникът Робилард, докато „Морски дух“ заобикаляше дългия вълнолом, зад който се издигаше пристанището на град Лускан.
Капитан Дюдермонт, към когото беше насочена тази забележка — висок, добре сложен мъж, с обноски на благородник и спокойно, сериозно държание, само кимна. И преди беше чувал подобни коментари от своя магьосник. Погледът му се насочи към града в далечината и специфичните очертания на Домовата кула на мистиците, където се помещаваше прочутата магьосническа гилдия на Лускан. Именно тя беше причината за неприязънта на Робилард към северния град, макар че той никога не бе навлизал в подробности и се бе задоволил само с няколко неразбираеми забележки за „идиотите“, стоящи начело на кулата, и неспособността им да различат истинския талант от лукавия мошеник. Дюдермонт подозираше, че на Робилард някога му е бил отказан прием в кулата.
— Защо точно Лускан? — продължи да се оплаква магьосникът. — Градът на бездънните води щеше да ни свърши много по-добра работа. Никъде по Саблен бряг няма по-добри докове от тамошните!
— Лускан беше по-близо — напомни му Дюдермонт.
— Два-три дни, не повече — възрази Робилард.
— И ако в тези два-три дни ни беше застигнала буря, повреденият корпус можеше да се разцепи на две и сега телата ни щяха да хранят раците и рибите в Саблено море. Неразумен риск, само за да спасим гордостта на един-единствен човек.
Робилард понечи да каже нещо, но за щастие схвана смисъла на последната забележка, преди да успее да се изложи още повече. Лицето му се навъси.
— Пиратите щяха да победят, ако не бях изчислил последния си взрив до съвършенство — измърмори той, след като се успокои, и Дюдермонт нямаше как да не се съгласи с това.
Стореното от магьосника по време на последния им лов на пирати наистина бе впечатляващо. Преди няколко години „Морски дух“ — новият, по-голям, по-бърз и по-силен „Морски дух“ — беше нает от управниците на Града на бездънните води срещу пиратите. Никой кораб преди това не се бе справял така добре с тази задача. Дотолкова, че когато морякът в наблюдателницата забеляза два пиратски съда в северната част на Саблено море, съвсем близо до Лускан, където „Морски дух“ често се подвизаваше, Дюдермонт едва му повярва. Дори славата на шхуната беше достатъчна, за да опази тези води спокойни месеци наред.
Тези пирати бяха дошли да дирят разплата, не да грабят и затова се бяха приготвили да се изправят срещу много по-сериозен противник в сравнение с обикновените търговски кораби — на борда на всеки от тях имаше катапулт, голям брой стрелци, както и по двама магьосници. Въпреки това злодеите се оказаха надхитрени от Дюдермонт и великолепния му екипаж и надиграни от могъщия Робилард, който прилагаше уменията си в подобни битки повече от десет години. С едно заклинание той бе създал илюзията, че „Морски дух“ е жестоко пострадал, с прекършена гротмачта и трупове по палубата. Като глутница изгладнели вълци пиратите обградиха шхуната и започнаха да се приближават, единият кораб — отляво, другият — отдясно, твърдо решени да довършат вражеския съд веднъж завинаги.
Само че „Морски дух“ изобщо не беше пострадал, тъй като Робилард с лекота бе отбил нападенията на противниковите магьосници, а малките катапулти на пиратите бяха безсилни срещу здравия корпус на шхуната.
Стрелците на Дюдермонт, до един блестящи войни, бяха нанесли мощен удар на приближаващия враг, след което „Морски дух“ вдигна платна със завидна бързина и сръчност и с високо вдигнат над водата нос се провря между двата пиратски кораба и се понесе по вълните.
Робилард обгърна противника в облак от мълчание, така че магьосниците им да не успеят да изрекат каквото и да било защитно заклинание, после запрати срещу тях три огнени кълба — бум! бум! бум! — светкавично бързо, по едно върху всеки от корабите и едно по средата. Неговата атака беше последвана от обичайната канонада на балистата и катапулта. От „Морски дух“ към двата пиратски съда полетяха тежки вериги, които досъдраха такелажа им, както и кълба горящ катран, които допълнително подкладоха пращящите пламъци.
С прекършени мачти, подмятани от морските вълни и обхванати от огъня, пиратските кораби потънаха за броени минути, а разразилият се пожар бе толкова страховит, че Дюдермонт и екипажът му успяха да извадят само шепа от пиратите от студените води на океана.
Все пак „Морски дух“ също не се беше отървал напълно невредим. В резултат на битката му беше останало само едно здраво платно. Същинската опасност обаче идваше от дупката, зейнала току над ватерлинията. На Дюдермонт му се бе наложило да изпрати близо една трета от екипажа си да изгребва вода от трюма, което бе и причината „Морски дух“ да се насочи към най-близкото пристанище — Лускан.
Всъщност Дюдермонт дори предпочиташе Лускан пред далеч по-големия Град на бездънните води. Въпреки че именно южният град издържаше кораба му, а той самият бе добре дошъл в домовете на всички тамошни благородници, Лускан беше по-гостоприемен към останалите членове на екипажа му, обикновени моряци, които не притежаваха нито положението, нито обноските, нито желанието да споделят трапезата на аристокрацията. Лускан, както и Градът на бездънните води, си имаше ясно разграничени класи, ала и най-низшите прослойки на неговото общество все пак бяха няколко стъпала над тези на южния град.
Появата на „Морски дух“ бе посрещната с приветствени викове от всички кейове по бреговата линия — всички в Лускан познаваха и искрено уважаваха Дюдермонт. Честните рибари и моряците от търговските кораби на Лускан, както и от всички северни градове по Саблен бряг, отдавна бяха оценили по достойнство работата на капитан Дюдермонт и бързата му шхуна.
— Добър избор, мен ако питаш — подхвърли Дюдермонт.
— И храната, и жените, и забавленията в Града на бездънните води са по-хубави — отвърна Робилард.
— Но не и магьосниците — не можа да се сдържи Дюдермонт. — Домовата кула на мистиците несъмнено е сред най-уважаваните магьоснически гилдии в Царствата.
Робилард простена и сърдито се отдалечи, мърморейки си проклятия под носа.
Дюдермонт не се обърна, за да го проследи с поглед, ала съвсем ясно чу гневното чаткане на твърдите му подметки по дъските на палубата.
* * *
— Да го направим набързо, тогаз — измърка младата жена и изду устни, докато си играеше с мръсната си руса коса. — Колкото да се успокоя преди пак да хукна между масите.
Исполинът прокара език по зъбите си — имаше чувството, че някой е натъпкал голям, прашен парцал в устата му. След като смяната му в кръчмата на Арумн бе свършила, двамата с Морик бяха отишли на пристана, за да удавят остатъка от нощта в големи количества алкохол. Както обикновено, бяха останали до зори, когато Уолфгар най-сетне се бе довлякъл до „Кривата сабя“, мястото, където живееше и работеше, и бе пропълзял в леглото си.
Само че Дели Кърти, сервитьорка в кръчмата и негова любовница през последните няколко месеца, беше дошла да го търси. Някога Уолфгар я смяташе за приятно развлечение, черешката върху тортата на алкохолните му подвизи и дори грижовна приятелка. През първите му, най-трудни дни в Лускан именно тя му бе помогнала да се справи, погрижила се бе за нуждите му, душевни и физически, без да задава въпроси, без да го съди и без да иска нищо в замяна. Напоследък обаче връзката им бе започнала да се променя и то доста драстично. Сега, когато бе свикнал с новия си живот, посветен изцяло на опитите да държи настрани спомена за изстраданото в лапите на Ерту, варваринът постепенно бе започнал да вижда Дели Кърти в друга светлина.
Емоционално тя все още беше дете, малко момиченце, копнеещо за внимание. Уолфгар, който наближаваше трийсетте и беше с няколко години по-голям от нея, внезапно бе станал „възрастният“ в тяхната връзка, а нуждите на Дели вече засенчваха неговите.
— Все ще намериш десетина минутки за мен, нали, Уолфгар? — прошепна сега тя и като се приближи още малко, прокара пръсти по бузата му.
Варваринът я улови за китката и нежно, но твърдо отмести ръката й настрани.
— Нощта беше дълга — отвърна той. — А и се надявах да си отдъхна малко повече, преди отново да се заловя със задълженията си.
— Но на мен ми се ще…
— Да си отдъхна повече — повтори Уолфгар, натъртвайки всяка дума.
Дели рязко се отдръпна, а изкусителното й изражение отстъпи място на студено безразличие.
— Толкоз по-добре тогаз — грубо рече тя. — Да не мислиш, че си единственият, дето иска да сподели леглото ми?
Уолфгар дори не я удостои с отговор. Пък и единственото, което можеше да й каже, бе, че изобщо не го е грижа, че всичко това — и пиенето, и побоите — са просто начин да избяга, нищо друго. В действителност той я харесваше и уважаваше, смяташе я за приятелка или поне би я смятал, ако не беше убеден, че вече не е способен да бъде ничий приятел. Наистина не бе възнамерявал да я нарани.
А сега тя стоеше в стаята му, разтреперана и несигурна как да постъпи. Изведнъж, почувствала се почти гола в тънката нощница, тя обви ръце около тялото си, изскочи в коридора и изтича в стаята си, затръшвайки вратата след себе си.
Уолфгар затвори очи и поклати глава, после се изсмя безпомощно, като чу как вратата на стаята й се отваря отново. Стъпките на Дели отекнаха по коридора, някаква друга врата се захлопна и всичко утихна. Уолфгар добре разбираше, че целият този шум е заради него, за да може той със собствените си уши да се увери, че тя възнамерява да потърси утеха в обятията на някой друг.
Да, Дели беше сложна личност, със свои собствени демони, навярно по-страшни и от неговите. Младият мъж се запита как изобщо се бе стигнало дотук. В началото връзката им беше толкова проста и кристално ясна — двама души, които имаха нужда един от друг. Ала постепенно отношенията им бяха започнали да се усложняват, а нуждата се бе превърнала в емоционална опора, патерици, без които младата жена не бе в състояние да направи и крачка. Дели искаше Уолфгар да се грижи за нея, да я закриля, да я уверява, че е красива, ала той знаеше, че не може да се грижи дори за себе си, камо ли за някой друг. Дели се нуждаеше от обичта му, ала той не можеше да й даде и зрънце любов. За Уолфгар имаше само болка и ненавист, само спомени за демона Ерту и шестте безкрайни години, прекарани в нечовешки мъчения.
Младият мъж въздъхна и разтърка очи, за да прогони и последните следи от съня, после посегна към бутилката, която се търкаляше наоколо, но тя се оказа празна. С ядовито ръмжене я запрати в стената, където бутилката се пръсна на десетки парчета. За миг Уолфгар си представи, че вместо стената там е било лицето на Дели Кърти и макар да се сепна, фактът, че изобщо си го бе помислил, не го изненада особено. За миг се зачуди дали пък тя нарочно не го е докарала до това състояние — нищо чудно да се окажеше, че съвсем не е невинното дете, каквото изглеждаше, а коварна изкусителка. Възможно ли бе, когато дойде при него първия път, уж за да го утеши, всъщност да е възнамерявала да се възползва от състоянието му, за да го оплете в мрежите си? Може би да го накара да се ожени за нея? Поискала беше да го спаси, за да може един ден той да я избави от жалкото съществуване, което водеше в кръчмата?
Внезапно Уолфгар осъзна, че кокалчетата му са побелели, толкова силно бе стиснал юмруци. Напрегна волята си, разтвори ръце и си пое дълбоко дъх, опитвайки да се успокои. От устните му се отрони неволна въздишка, докато прокарваше език по немитите си зъби, после бавно се изправи и се протегна. И този път, както почти всеки следобед от много дни насам, установи, че двуметровото тяло го боли на още повече места от предишния ден. Погледът му пробяга по масивните му ръце и макар че те все още бяха по-здрави от тези на почти всеки от расата му, Уолфгар забеляза, че мускулите му са, започнали да се отпускат, сякаш кожата постепенно ставаше прекалено широка за тялото му.
Колко различно се събуждаше сега, в сравнение с утрините преди всички тези години в Долината на мразовития вятър, когато работеше часове наред заедно със своя осиновител, джуджето Бруенор, въртеше ковашкия чук и вдигаше тежки камъни, или когато заедно с Дризт отиваха на лов за дивеч или за злочинстващи великани и прекарваше цял ден в тичане и битки. Колко по-усилни бяха онези дни, ала товарът му тогава бе само физически, не и душевен. Там и тогава, Уолфгар не знаеше що е болка.
Мракът в сърцето му, най-лютата болка — ето откъде идваше всичко.
Мислите му се върнаха назад, към онези изгубени години, когато работеше и се биеше заедно с Дризт и Бруенор, или пък тичаше по брулените от вятъра склонове на Грамадата на Келвин, единствената планина в Долината, и преследваше Кати-Бри…
При мисълта за Кати-Бри младият мъж усети как по тялото му плъзна вледеняващ студ и остави след себе си всепоглъщаща пустота, запълнена миг по-късно от образа на Ерту и скверните му слуги. Веднъж една от тези слугини, ужасяващата сукуба, бе приела образа на младата жена, а Ерту с лекота бе убедил жертвата си, че я е отвлякъл и сега тя е обречена да изстрада същите мъчения като него, заради него.
Беше я изправил пред него, беше я разкъсал пред очите му парче по парче и я бе погълнал сред реки от кръв.
Уолфгар с мъка си пое дъх и се насили да мисли за Кати-Бри, истинската Кати-Бри. Беше я обичал, навярно тя беше единствената жена, която някога бе обичал, ала ето че я бе изгубил завинаги. В това варваринът беше напълно убеден. Дори ако се върнеше в Десетте града и отново я видеше, връзката между тях вече бе прекъсната, погубена от белезите, оставени от Ерту, и от начина, по който Уолфгар бе реагирал.
Дългите сенки, които надничаха през прозореца, му напомниха, че денят преваля и че смяната му като пазач в кръчмата на Арумн Гардпек скоро ще започне. Само че онова, което беше казал на Дели, не беше лъжа — наистина се нуждаеше от още почивка, затова се строполи обратно в леглото и потъна в дълбок сън.
Нощта отдавна се бе спуснала над Лускан, когато Уолфгар най-сетне се появи в претъпкания салон на „Кривата сабя“.
— Закъснява, както обикновено — отбеляза Йоси Локвата, мършав тип с изпъкнали очи, редовен посетител на заведението и добър приятел на Арумн. — Не че се учудвам. Напоследък работи все по-малко и пие все повече.
Арумн Гардпек, добрият, но строг и винаги практичен съдържател на „Кривата сабя“, понечи да отвърне по обичайния си начин и да каже на Йоси да си затваря устата, ала всъщност нямаше как да не се съгласи с него. Уолфгар пропадаше все повече и ханджията, който се бе сприятелил с него от самото начало, се измъчваше, като го гледаше. В началото Арумн се бе заинтересувал от младия мъж единствено заради отявлената му сила — могъщ войн като Уолфгар несъмнено беше отлична придобивка за кръчма, която се намира в опасната пристанищна част на пълния с побойници град. Ала още след първия си разговор с варварина, Арумн бе почувствал, че онова, което изпитва, е нещо повече от задоволство, задето си е намерил добър пазач. Да, той наистина харесваше младия северняк.
Но Йоси бе винаги до него, за да му отваря очите за възможните клопки, да му напомня, че рано или късно и могъщите пазачи се превръщат в храна за плъховете в канавките.
— Да не си мислиш, че слънцето просто е паднало във водата? — подхвърли Йоси, докато Уолфгар минаваше покрай бара и се прозяваше широко.
Исполинът спря, обърна се и го изгледа заплашително.
— Половината нощ вече отмина — добави дребният мъж, а от обвинителен, тонът му набързо стана нехайно дружелюбен. — Ама аз държах мястото под око вместо теб. Че и на два-три пъти замалко не ми се наложи да разтървавам разни побойници.
В погледа на Уолфгар се промъкна неприкрито съмнение:
— Та ти не би могъл да строшиш прозорец и с най-тежката сопа — заяви той и отново се прозя.
При тази обида Йоси, който не се отличаваше с особена смелост, просто поклати глава и се усмихна отстъпчиво.
— Ние с теб наистина имаме уговорка за работното ти време — напълно сериозно се намеси Арумн.
— Както и за това от какво в действителност се нуждаеш — напомни му Уолфгар. — Според твоите собствени думи, същинските ми задължения започват по-късно, защото рано вечер рядко има неприятности. Каза, че смяната ми започва по залез-слънце, но ми обясни, че всъщност няма да ти трябвам до по-късните часове.
— Така си беше — кимна ханджията и Йоси изпъшка нещастно. Той се бе надявал, че варваринът, за когото смяташе, че е заел мястото му на най-добър приятел на Арумн, хубаво ще бъде скастрен. — Само че нещата се промениха — продължи кръчмарят. — Ти си създаде репутация, а с нея и немалко врагове. Всяка вечер идваш все по-късно и това не убягва от вниманието им. Боя се, че някой път ще се появиш едва призори и ще ни намериш изклани до един.
По лицето на младия мъж се изписа неприкрито недоверие и като махна пренебрежително с ръка, той се накани да си тръгне.
— Уолфгар! — Настоятелният глас на Арумн го накара да се обърна раздразнено. — Липсват три бутилки — продължи тихо ханджията, а тревогата в гласа му беше очевидна.
— Обеща ми всичкото пиене, което поискам.
— За теб — настоя Арумн. — Не и за приятелчето ти, дето все се спотайва в сенките.
При тези думи очите на всички наоколо се разшириха — малцина кръчмари в пристанищния град биха посмели да говорят по този начин за Морик Разбойника, един от най-опасните обитатели на лусканските улици.
Уолфгар се изсмя и поклати глава.
— Добри ми Арумн — започна той, — нима ще му кажеш да си държи ръцете далеч от твоето пиене?
Ханджията се смръщи и Уолфгар му отвърна със същото.
В този миг в салона влезе Дели Кърти, очите й бяха зачервени и все още пълни със сълзи. При вида й Уолфгар усети как го жегва чувство на вина, ала това не беше нещо, което би си признал на глас, така че просто се обърна и отиде да скастри един пияница, който бе започнал да вдига врява.
— Подмята я като мръсен парцал — отбеляза Йоси.
Арумн въздъхна сърдито. Наистина, беше се привързал към Уолфгар, ала поведението на варварина започваше да подлага добрите му чувства на сериозно изпитание. Дели му беше като дъщеря и ако той не престанеше да се държи с нея по този начин, не след дълго двамата щяха да се изправят един срещу друг.
Арумн насочи вниманието си обратно към Уолфгар тъкмо навреме, за да види как хваща гръмогласния пияница за гърлото, отнася го до вратата и, без да се церемони много-много, го изхвърля навън.
— А мъжът не беше направил нищо — възнегодува Йоси. — Ако продължава така, скоро ще останеш без посетители.
Арумн въздъхна дълбоко.
* * *
В другия край на бара трима мъже следяха движенията на Уолфгар с неподправен интерес.
— Не може да бъде — отсече един от тях — мършав, брадат човек. — Светът не е чак толкоз малък!
— Казвам ти, че е — настоя другарят му по средата. — Тогава те нямаше с нас. Няма как да го забравя, не и някого като Уолфгар. Плавал съм с него от Града на бездънните води до Мемнон и обратно, а пък да не ти казвам с колко пирати сме се преборили заедно!
— Изглежда ми като човек, дето никак не е лошо да имаш на своя страна, когато се биеш с пирати — отбеляза Уейлан Миканти, третият от малката групичка.
— И още как! — съгласи се вторият. — Ама приятелят му си го бива още повече. Него и вие го знаете. Тъмнокож, един такъв дребничък и хубав, ама по-свиреп от ранен сахуагин, а острието, тъй де, остриетата, ги върти по-бързо от всеки друг, дето съм виждал.
— Дризт До’Урден? — попита брадатият. — Исполинът е пътувал с мрачния елф?
— Аха — потвърди вторият и те го зяпнаха, готови да попият всяка негова дума.
Той се усмихна, не само защото беше център на внимание, но и защото си бе припомнил вълнуващото пътешествие заедно с Уолфгар, Дризт и черната пантера на елфа.
— Ами Кати-Бри? — поинтересува се Уейлан, който, също както останалите си другари от екипажа на „Морски дух“, здравата бе хлътнал по младата, способна жена, много скоро след като тя и елфът се бяха присъединили към тях преди няколко години.
Дризт, Кати-Бри и Гуенивар бяха плавали с моряците в продължение на дълги месеци. Колко по-лесно беше да обръщат пиратите в бяг, когато тримата приятели бяха заедно с тях!
— Кати-Бри се появи след Портата на Балдур — обясни морякът. — Долетя с огнена колесница заедно с едно джудже, Бруенор Бойния чук. Никога дотогава не бях виждал нещо подобно. Джуджето прекара колесницата право през платната на един от пиратските кораби, с които се биехме. Потопи го собственоръчно и пак не спря да сипе закани и да се оглежда за още противници, дори когато го извадихме от водата!
— Е, сега вече си измисляш — не му повярва дребният брадат моряк.
— Не, така е — намеси се Уейлан. — Чувал съм съвсем същата история и то лично от капитана и от Дризт и Кати-Бри.
Това бе достатъчно, за да убеди другаря му. Тримата помълчаха известно време, без да свалят поглед от варварина.
— И си сигурен, че това е той? — обади се дребният след малко. — Този ваш Уолфгар?
Преди морякът да успее да довърши, исполинът свали Щитозъб от гърба си и го окачи на стената.
— И още как! — увери го другарят му. — Надали някога ще забравя него или този чук. Може да строши мачта с един-единствен удар или пък да уцели някой пират в окото от сто крачки.
В другия край на стаята Уолфгар тъкмо се разправяше с един от гостите. Само с една ръка той го улови през гърлото и със страховита лекота го вдигна от мястото му, отнесе го до вратата и го изхвърли на улицата.
— Най-силният мъж, когото съм срещал някога — отбеляза вторият моряк и приятелите му нямаше как да не се съгласят.
Тримата пресушиха чашите си и останаха още малко преди да си тръгнат от „Кривата сабя“ и тичешком да отидат право при капитана си, за да му кажат кого са видели току-що.
* * *
Капитан Дюдермонт прокара замислено пръсти по грижливо поддържаната си брада, опитвайки се да преглътне чутото. Опитваше се наистина усилено, защото всичко това просто нямаше смисъл. Докато плаваха заедно с него през онези славни години, прекарани на борда на „Морски дух“ в преследване на пирати в Саблено море, Дризт и Кати-Бри му бяха разказали тъжната история за гибелта на Уолфгар. Разказът им дълбоко беше наскърбил Дюдермонт, който искрено се бе привързал към младия варварин по време на пътуването им до Мемнон.
Уолфгар беше мъртъв, така му бяха казали Дризт и Кати-Бри, и той им вярваше. Ала ето че сега един от собствените му хора твърдеше, че варваринът е жив и здрав и работи в „Кривата сабя“, пивница, която самият Дюдермонт неведнъж бе посещавал.
Мислите на капитана неволно се върнаха назад във времето, към „Герба на русалката“ в Града на бездънните води. Там за първи път се бе срещнал с Дризт и Уолфгар и младият варварин не бе допуснал да бъде въвлечен в кръчмарско сбиване с един побойник на име Бънго. Какви подвизи бяха извършили Уолфгар и другарите му след това — от спасяването на дребния си приятел от лапите на един от престъпните паши на Калимпорт, до спечелването на Митрил Хол обратно за клана Боен чук. Самата идея, че Уолфгар може да работи като бияч в някаква съмнителна кръчма в Лускан, му се струваше абсурдна.
Още повече, че според Дризт и Кати-Бри Уолфгар беше мъртъв.
Дюдермонт се замисли за последното си пътешествие заедно с двамата приятели. „Морски дух“ бе хвърлил котва край един далечен остров, където сляпа вещица се бе обърнала към Дризт с гатанка за оногова, когото той „за изгубен смяташе навеки“. Тримата се бяха сбогували насред не какво да е, а в едно езеро, където „Морски дух“ се бе озовал по погрешка.
Възможно ли беше Уолфгар да е жив? Капитан Дюдермонт бе видял твърде много, за да отхвърли вероятността с лека ръка.
Все пак, изглеждаше му по-реално хората му да са се объркали. В крайна сметка, те нямаха кой знае какъв опит с варварите, които до един им изглеждаха еднакви — високи, силни и руси. Нищо чудно просто да се бяха объркали. „Кривата сабя“ сигурно наистина имаше варварин за пазач, ала той не беше Уолфгар.
Много скоро Дюдермонт престана да мисли за това — имаше си достатъчно други задължения, както и уговорки да посети много от аристократичните домове на Лускан. Три дни по-късно, по време на вечеря в къщата на един благородник, разговорът се насочи към смъртта на един от най-прочутите злодеи в града.
— Много по-добре сме си без Дървотрошача — заяви един от гостите. — Той несъмнено беше най-голямото зло, сполетявало някога града ни.
— Най-обикновен уличен главорез — възрази друг. — Даже не беше чак толкова силен.
— Как ли пък не — настоя първият. — Беше в състояние да спре каруца с препускащи коне само като се изправи пред тях. Виждал съм го с очите си.
— Обаче не можа да се справи с новото момче на Арумн Гардпек. Когато се опита да му натрие носа, нашият Дървотрошач се озова на улицата заедно с вратата.
Дюдермонт наостри уши.
— О, да — съгласи се първият гостенин. — Момъкът на Арумн. По-силен от който и да било мъж, като слушам какви истории се носят за него. А и този негов чук. Не съм виждал по-великолепно оръжие.
При тези думи Дюдермонт едва не се задави — отлично помнеше могъщия Щитозъб.
— Как му е името? — полюбопитства той.
— На кого?
— На новото момче на Арумн Гардпек.
Двамата мъже се спогледаха и свиха рамене.
— Уолф-нещо си — отвърна единият.
Вместо да се запъти обратно към „Морски дух“, когато няколко часа по-късно си тръгна от къщата на своя домакин, Дюдермонт се отправи към най-опасната част на Лускан и обявената с лоша слава Улица на полумесеца, където се намираше „Кривата сабя“. Влезе в кръчмата без колебание и си придърпа стол край първата празна маса, която му се изпречи. Забеляза русия исполин още докато сядаше. Да, това несъмнено беше Уолфгар, синът на Беорнегар. Въпреки че не го познаваше чак толкова добре, а и не го беше виждал от години, у Дюдермонт не се появи и капчица съмнение. Впечатляващият ръст, усещането за страховита сила и пронизителните сини очи на младия мъж веднага го издаваха. Вярно, изглеждаше някак измъчен, с неподдържана брада и мръсни дрехи, но си беше Уолфгар и никой друг.
Варваринът срещна погледа на капитана за миг, но когато отмести очи секунда по-късно, в тях нямаше и следа от разпознаване. Дори Дюдермонт да бе хранил някакви съмнения, те се разсеяха начаса при вида на великолепния боен чук, преметнат през широките му рамене.
— Да пиеш ли си дошъл, или да се биеш?
При тези думи Дюдермонт се обърна и видя до себе си млада жена с поднос в ръка.
— Е?
— Да се бия ли? — не разбра той.
— Като гледам как си се втренчил в него? — отвърна жената и кимна към Уолфгар. — Мнозина идват тук, за да се сбият, и пак мнозина трябва да ги изнасяме навън. Но толкоз по-добре за теб, ако си дошъл да се биеш и толкоз по-добре за него, ако го оставиш мъртъв в някоя канавка.
— Не търся свада с никого — увери я Дюдермонт. — Но, моля те, кажи ми как му е името?
Младата жена сви рамене, очевидно подразнена, макар че капитанът нямаше никаква представа защо.
— Уолфгар — отвърна му тя. — И по-добре изобщо да не се беше вясвал насам.
И без да попита дали новодошлият иска нещо за пиене, се обърна и си тръгна.
Дюдермонт бързо я забрави и насочи цялото си внимание към русия варварин. Как се беше озовал тук Уолфгар? Защо не беше мъртъв? И къде бяха Дризт и Кати-Бри?
Капитанът остана дълго на мястото си, просто седеше и изучаваше обстановката. Часовете течаха, нощта започна да преваля и кръчмата постепенно се опразни, докато не останаха само Дюдермонт и един дребен човечец на бара.
— Време е да си вървиш — подвикна ханджията и когато не получи отговор, се обърна към своя пазач.
Огромният варварин отиде да, масата на Дюдермонт и се извиси над него.
— Сам ли ще си излезеш, или искаш да излетиш? — сопна се той. — Ти решаваш.
— Доста път си изминал, откакто се би с пиратите на юг от Портата на Балдур — рече в отговор капитанът. — Но не съм сигурен дали е било в правилната посока.
Уолфгар наклони глава на една страна и го изгледа изпитателно. За миг по брадясалото му лице пробяга сянка — като че ли някога бе виждал този човек.
— Нима забрави пътешествието си на юг? — продължи Дюдермонт. — Битката с пирата Пиночет и огнената колесница?
Очите на Уолфгар се разшириха.
— Какво знаеш ти за всичко това?
— Какво знам ли? Та нали именно моят кораб ви отведе до Мемнон и обратно, Уолфгар. Приятелите ти Дризт и Кати-Бри доскоро плаваха заедно с мен, макар тогава да вярваха, че си мъртъв.
Исполинът неволно отстъпи назад, сякаш го бяха зашлевили през лицето. В ясните му сини очи се разрази буря от чувства — от носталгия до пареща ненавист. Трябваха му няколко дълги мига, докато се съвземе.
— Бъркате се, добри ми господине — рече той най-сетне за огромна изненада на Дюдермонт. — И за името, и за миналото ми. А сега е време да си вървите.
— Но, Уолфгар… — опита се да каже капитанът, после изведнъж подскочи, усетил нечие присъствие зад себе си — единственият друг посетител в кръчмата се бе приближил, без той да го усети.
Уолфгар погледна към дребния мъж, после кимна на Арумн и след миг колебание той извади пълна бутилка изпод бара и я подхвърли към Морик, който сръчно я улови.
— Ще си вървиш или ще излетиш навън? — повтори варваринът.
Дюдермонт беше поразен от тона му, изпълнен с ужасяваща празнота, не студен или заплашителен, а напълно безчувствен, който красноречиво говореше, че наистина ще изпълни заплахата си и ще го изхвърли от кръчмата, ако не си тръгне начаса.
— „Морски дух“ ще е в пристанището поне още една седмица — рече капитанът и се отправи към вратата. — Винаги си добре дошъл на борда, като гостенин или като част от екипажа, защото аз все още помня — довърши твърдо той, а обещанието му остана да виси във въздуха дори след като беше излязъл.
— Кой беше това? — попита Морик, когато Дюдермонт потъна в непрогледната лусканска нощ.
— Един глупец — отвърна исполинът и отиде до бара, за да си вземе втора бутилка, след това излезе заедно с Морик, хвърляйки последен поглед към Арумн и Дели.
* * *
Капитан Дюдермонт трябваше да повърви доста, докато стигне от „Кривата сабя“ до „Морски дух“. Гледките и звуците на нощен Лускан го заливаха отвсякъде — гръмки, завалени гласове, долитащи откъм многобройните пивници, кучешки лай, приглушен шепот в тъмните ъгли — ала той не ги чуваше, потънал дълбоко в мислите си.
Значи Уолфгар все пак беше жив, ала в много по-лошо състояние, отколкото би могъл да си го представи някога. Предложението да го приеме на борда на „Морски дух“ бе напълно искрено, но след видяното в кръчмата Дюдермонт бе сигурен, че младият варварин няма да се възползва от него.
Какво да стори тогава?
Искаше да му помогне, ала бе достатъчно мъдър, за да знае, че не може да се помогне на човек, който сам не желае помощ.
— Следващия път, когато решиш да си тръгнеш от някоя вечеря, ще сме ти задължени, ако ни уведомиш къде смяташ да ходиш — Дюдермонт чу сърдит упрек, когато най-сетне наближи „Морски дух“.
Вдигна очи и видя Робилард и Уейлан Миканти да го гледат укорително.
— Не бива да се разхождаш сам — добави и Уейлан, но Дюдермонт само махна с ръка.
Робилард се намръщи:
— Знаеш ли колко врагове сме си създали през всичките тези години? Мнозина биха дали торби със злато, за да те видят мъртъв.
— Именно затова си имам магьосник, който да ме пази — спокойно отвърна Дюдермонт и стъпи на мостика.
Робилард изсумтя възмутено:
— И как очакваш да те пазя, когато дори не знам къде си?
Дюдермонт спря и вдигна поглед към него, а по лицето му се разля широка усмивка:
— Ако с магиите си не можеш да откриеш мен, как да ти имам доверие, че ще успееш да откриеш враговете ми?
— Той е прав, капитане — намеси се Уейлан, като видя как Робилард почервенява от гняв. — Не са малко онези, които биха дали мило и драго да те спипат насаме в някоя тъмна уличка.
— И какво тогава? Нима трябва да държа целия екипаж на кораба под ключ? — попита Дюдермонт. — Никой да не смее да излезе в града от страх да не бъде застигнат от отмъщението на някой приятел на пиратите?
— Малцина от нас се осмеляват да напускат „Морски дух“ сами — настоя Уейлан.
— И още по-малко са онези, които са достатъчно добре познати на пиратите, за да се превърнат в мишена — избухна Робилард. — Враговете ни надали ще нападнат някой обикновен и лесно заменим моряк, защото това би означавало да си навлекат гнева на Дюдермонт и на управниците на Града на бездънните води. Несъмнено обаче рискът би си струвал, ако залогът е животът на капитана на „Морски дух“.
При тези думи магьосникът въздъхна и изгледа Дюдермонт дълбоко и настоятелно:
— Не бива да излизаш сам — завърши твърдо той.
— Трябваше да навестя един стар приятел — обясни капитанът.
— На име Уолфгар? — досети се съобразителният Робилард.
— Така си мислех — мрачно отвърна Дюдермонт и като прекоси мостика, мина покрай двамата мъже и отиде в каютата си, без да каже нищо повече.
* * *
Мястото беше прекалено малко и прекалено долнопробно, за да си има име — жалка дупка, в която се събираше най-изпадналата измет на Лускан, предимно моряци, издирвани заради ужасяващи престъпления. Моряци, които се страхуваха, че ако се появят открито, в който и да е град, неминуемо ще бъдат арестувани или убити на място и то с пълно основание. Ето защо, където и да хвърляха котва техните кораби, тези хора се събираха в подобни бърлоги — задни стаички в мръсни коптори, удобно скътани близо до пристанището.
Морик Разбойника отлично познаваше тези местенца — самият той бе започнал като съгледвач за едно от най-опасните свърталища в Лускан още като малко момче. Разбира се, сега вече не ги посещаваше — гостите на далеч не толкова западналите заведения, където ходеше напоследък, го уважаваха и зачитаха и преди всичко се бояха от него, докато тук той беше просто още един престъпник, дребен крадец сред безмилостни убийци.
Само че тази нощ Морик не можеше да устои на изкушението да се отбие, не и когато лично капитанът на прословутия „Морски дух“ бе дошъл, за да говори с неговия нов приятел Уолфгар.
— Колко е висок? — попита Крийпс Шарки, един от двамата главорези, които споделяха масата на Морик.
Крийпс беше посивял, едноок морски вълк с проскубана брада, която висеше на фъндъци по червендалестите му бузи. Наричаха го Крийпс Скръндзата, защото колкото охотно вадеше ръждясалата си стара кама, двойно по-неохотно отваряше кесията си. Скъперничеството му се простираше дотам, че му се свидеше дори да си купи истинска превръзка за сляпото око, та Морик имаше чувството, че тъмната дупка, която зееше на мястото му, се взира в него изпод крайчеца на кърпата, която той беше увил около главата си.
— Поне една глава и половина по-висок от мен — отвърна Разбойника. — Може би дори две.
Крийпс хвърли поглед към своя другар, който изглеждаше повече от екзотично — имаше гъста, черна коса, а лицето, вратът и всяка частица от тялото му, която се виждаше — а като се имаше предвид, че носеше само една препаска около кръста, виждаше се почти цялото му тяло — бяха покрити с татуировки. Морик проследи погледа на Крийпс и неволно потръпна. Макар и да не знаеше почти нищо със сигурност за спътника на Крийпс, беше чувал слуховете, които се носеха за него — Тий-а-никник. Всъщност пиратът бе човек само наполовина, другата му половина беше кулан, рядка и неимоверно свирепа раса войни.
— „Морски дух“ хвърли котва в пристанището — подхвърли Крийпс и Морик кимна. На идване бе зърнал тримачтовата шхуна със собствените си очи.
— Има брада, която обрамчва цялото му лице — добави Морик, опитвайки се да опише Дюдермонт възможно най-добре.
— Седи изправен? — обади се татуираният пират и Разбойника го изгледа неразбиращо.
— Изправен ли седи в стола си? — „преведе“ Крийпс и изпъна рамене, за да онагледи въпроса. — Сякаш някой му е заврял кол в задника чак до гърлото?
Морик кимна и се усмихна:
— Висок и изправен.
И този път двамата пирати се спогледаха.
— Звучи точно кат’ него — заключи Крийпс. — Мръсното псе. Давам цяла кесия със злато, за да усетя гърлото му под ножа си. Изпратил е един куп мои приятели на морското дъно, а пък колко плячка сме изгубили зарад’ него хич и да не ти казвам!
За да подсили още повече думите му, Тий-а-никник извади препълнена кесия и я метна върху масата. Изведнъж Морик осъзна, че жалката дупка е притихнала, а очите на всички са насочени към него и двамата му събеседници.
— Таз’ гледка ти се нрави, нали, Морик? — кимна Крийпс към кесията на масата. — За теб са, че и още десет пъти по толкова, ако не се лъжа.
При тези думи пиратът скочи на крака толкова рязко, че столът му полетя назад.
— Какво ще кажете, момчета? На кого му се намират шепа жълтици за главата на капитан Дюдермонт?
Долнопробната кръчма се разтресе от гръмогласни викове и проклятия срещу Дюдермонт и екипажа му, от чиито ръце бяха загинали толкова много пирати.
Морик почти не ги чу, толкова бе погълнат от гледката на кесията със злато. Дюдермонт бе дошъл да посети Уолфгар. Посетителите на жалкото заведение до един щяха да дадат по шепа жълтици, към тях щяха да се присъединят и още мнозина от другарите им. Дюдермонт познаваше Уолфгар и му имаше доверие. Хиляда жълтици. Десет хиляди? Морик и Уолфгар с лекота можеха да се доберат до капитана на „Морски дух“. Алчният разбойник усети как му се завива свят само при мисълта за възможностите, които се откриваха пред него.
Втора глава
Запленен
Подскачаше по пътеката с лека, жизнерадостна стъпка — досущ малко момиченце, ала в същото време несъмнено млада жена. Лъскавата й черна коса се спускаше по раменете й, а зелените й очи искряха толкова ярко, колкото и усмивката, която огряваше красивото й лице.
Току-що бе говорила с него, Джака Скъли, с дълбоките сини очи и къдравата кестенява коса, кичур, от която час по час падаше над тях. И само мисълта за този разговор я караше да подскача като дете, без да усеща калта, която влизаше през дупките на старите й обуща, напълно забравила за безвкусната вечеря, която щеше да открие в дървената купа на трапезата на своите родители. Нищо от това нямаше значение — нито гадинките, пълзящи навсякъде, нито мръсната вода, абсолютно нищо. Беше говорила с Джака и споменът за това бе достатъчен, за да я сгрее до върха на пръстите, да я накара да тръпне цялата, едновременно уплашена и по-жива откогато и да било.
И точно тогава животът реши да изиграе една от своите шеги, които така често оставаха скрити за тяхната жертва — същото въодушевление, което бе пробудила срещата с мрачния Джака в гърдите й, накара другиго да спре заинтригуван поглед върху щастливата девойка.
Сърцето на лорд Ферингал Ок и преди се бе разигравало при вида на някоя от многото жени, които бе срещал през двайсетте си години, най-често дъщери на търговци, чиито бащи бяха решили да потърсят сигурен пристан на север от Лускан. Селото се намираше близо до най-оживения проход в Гръбнака на света, където керваните можеха да попълнят намалелите си запаси и да си починат, преди да продължат с опасното пътешествие от и до Десетте града в Долината на мразовития вятър.
Никога досега обаче на лорд Ферингал не му се беше случвало да се захласне дотам, че да не може да си поеме дъх, наполовина излязъл от прозореца на богато украсената си карета.
— Фери, жълтият прашец на боровете вече е навсякъде — разнесе се гласът на Присила, по-голямата му сестра. Само тя си позволяваше да го нарича Фери за негово огромно неудоволствие. — Прибери се вътре! Всичко е покрито с него, а добре знаеш колко ужасно…
Внезапно Присила млъкна и изпитателно се вгледа в брат си и отнесеното му изражение.
— Фери? — повика го тя и като се премести по-близо до него, го сграбчи за лакътя и го разтърси. — Фери!
— Коя е тя? — попита господарят на Окни, без дори да я чуе. — Кое е това ангелско създание, земният образ на богинята на красотата, въплъщение на най-чистите желания на всеки мъж, олицетворение на самото изкушение?
Присила го изблъска настрани и се показа през прозореца на каретата.
— Кой, онази селянка ли? — невярващо възкликна тя, без да се опитва да скрие отвращението в гласа си.
— Трябва да знам — пропя лорд Ферингал и долепи лице до ръба на прозореца, без да може да откъсне очи от подскачащата девойка.
После каретата свърна зад поредния завой на пътя и младата жена се изгуби от погледа му.
— Фери! — скара му се Присила и понечи да го плесне, но се въздържа.
Брат й излезе от любовния си унес достатъчно задълго, за да може да я изгледа строго, дори заплашително.
— Трябва да разбера коя е — отсече той.
Присила Ок се облегна назад и не каза нищо, макар да бе искрено изненадана от нетипичния за брат й изблик на чувства. Ферингал обикновено беше кротък и тих, като глина в ръцете на твърдоглавата си, петнайсет години по-голяма сестра. Присила наближаваше четирийсетте и никога не се беше омъжвала, нито бе проявявала интерес към който и да било мъж, освен, за да задоволи физическите си потребности. Майка им беше умряла при раждането на Ферингал, баща им я беше последвал пет години по-късно. Това бе оставило управлението на семейното имение в ръцете на Присила и Темигаст, съветника на покойния й баща, поне докато Ферингал не станеше достатъчно голям, за да се заеме с владенията. Това напълно удовлетворяваше Присила, тъй като близо десет години по-късно и дори след като брат й навърши пълнолетие тя все още имаше решаващата дума във всички дела на имението Окни. И за миг не си бе помисляла да доведе външен човек в семейството и вярваше, че Фери мисли по същия начин.
Сбърчила вежди, Присила хвърли един последен поглед към завоя, зад който бе изчезнала девойката, макар че момичето отдавна не се виждаше. Каретата затрополи по тясното, каменно мостче над малкия, закътан залив, отвеждащ до островчето, върху което се издигаше замъкът Ок.
Също като Окни, малко селце с не повече от двеста жители, което рядко можеше да се открие на картите, замъкът Ок беше скромен, с дузина стаи за семейството и за Темигаст, както още пет спални за шестимата прислужници и десетимата войници, които се грижеха за мястото. Ниските, тумбести кули от двете му страни не надвишаваха пет-шест метра, тъй като в Окни непрекъснато духаше силен вятър, а селяните се шегуваха, че спре ли дори за малко, те всички ще изпопадат — дотолкова бяха свикнали да се привеждат срещу него, докато вървят.
— Трябва да излизам от замъка по-често — заяви лорд Ферингал, щом двамата с Присила влязоха в една от дневните, където старият Темигаст рисуваше поредния от безкрайните си морски пейзажи.
— Имаш предвид в селото? — подигравателно уточни Присила. — Или торфените ферми наоколо? И на едното, и на другото място има само кал, камъни и мръсотия.
— А в калта един скъпоценен камък блести още по-ярко — замечтано въздъхна влюбеният младеж.
При тази любопитна размяна на реплики, старият иконом повдигна вежди и спря да рисува. Темигаст бе прекарал по-голямата част от младостта си в Града на бездънните води, а в Окни бе дошъл преди тридесетина години, вече на средна възраст. С богатия си жизнен опит (поне в сравнение с откъснатите от света жители на селцето, в това число и управляващото семейство), Темигаст бе успял с лекота да си спечели благоразположението на лорд Тристан Ок и да се издигне първо до позицията на негов главен съветник, а после и до иконом на имението.
Същият този житейски опит му помогна да си обясни отнесеното изражение върху лицето на лорд Ферингал.
— Беше най-обикновено момиче — възнегодува Присила. — Почти дете и то мръсно. — При тези думи тя се обърна за подкрепа към Темигаст, видяла, че той внимателно следи разговора й с младия лорд. — Боя се, че Ферингал е запленен — обясни му. — И то от някаква си селянка. Господарят на Окни въздиша по една мръсна, миризлива селянка.
— Не думай! — възкликна Темигаст, преструвайки се на изненадан — в неговите очи, всъщност в очите на всеки, който не беше оттук, „господарят на Окни“ също не бе нещо много повече от селянин.
Разбира се, имаше история — замъкът беше построен преди повече от шест века от рода Доргенаст, който го беше управлявал през първите два века. Впоследствие, след няколко удачно сключени брака, властта беше преминала в ръцете на рода Ок.
Но какво всъщност управляваха те? Окни се намираше в самата периферия на търговските пътища, южно от най-западната част на Гръбнака на света. Повечето кервани, кръстосващи между Десетте града и Лускан, изобщо не минаваха оттам — мнозина избираха прекия планински път далеч на изток, а онези, които не се осмеляваха да навлязат из онези опасни земи, предпочитаха прохода, в който бе разположен Хъндълстоун, град с шесткратно повече жители, който предлагаше много по-голямо разнообразие от припаси и майстори.
Въпреки че беше на брега на морето, Окни се намираше твърде на север, за да поддържа търговия по вода. Понякога в малкото пристанище край селото се появяваше някой кораб, най-често рибарска лодка от южния Файършиър, застигната от буря и нуждаеща се от поправка. Случваше се някои от тези рибари да останат в Окни, ала населението не беше нараснало особено от времето на изгнаника лорд Доргенаст и неговите последователи, дошли да търсят убежище, след като изгубили битката за надмощие между няколко от по-незначителните благороднически домове в Града на бездънните води. В момента жителите на Окни наброяваха около двеста души, най-вече заради наскорошния наплив на гномове от Хъндълстоун, но обикновено бяха доста по-малко. Между почти всички селяни съществуваха роднински връзки и то често — повече от една, с изключение, разбира се, на рода Ок, които обикновено се женеха извън владението си.
— Не можеш ли да си вземеш жена от някое добро лусканско семейство? — попита Присила. — Или пък да сключиш изгоден брак с дъщерята на някой заможен търговец? Една хубава зестра няма да ни дойде никак зле.
— Жена? — подсмихна се Темигаст. — Не прибързваме ли малко?
— Съвсем не — отсече лорд Ферингал. — Аз я обичам. Знам, че я обичам.
— Глупак! — простена Присила, ала Темигаст я потупа успокоително по рамото, без да спира да се киска развеселено.
— Но, разбира се, господарю — съгласи се той. — Само че женитбата на благородника, боя се, рядко има нещо общо с любовта. Там всичко се свежда до положение в обществото, връзки и богатство.
Очите на Ферингал се разшириха от възмущение:
— Но аз я обичам!
— Тогава я направете своя любовница — предложи Темигаст, сякаш това бе нещо, което се разбираше от само себе си. — Играчка. Мъж с вашето положение несъмнено заслужава поне една любовница.
Ферингал, който от възмущение не бе в състояние да каже каквото и да било, рязко се обърна и изхвърча от стаята.
* * *
— Целуна ли го? — попита Тори, по-малката от двете дъщери на Гандърли, и се изкикоти, развеселена само от мисълта за подобно нещо.
Тори бе на единайсет и едва сега започваше да разбира различията между момчетата и момичетата, „образование“, значително ускорено, откакто по-голямата й сестра Мералда бе хлътнала по Джака Скъли с неговите деликатни черти, дълги мигли и печални сини очи.
— Не, със сигурност не съм — отвърна Мералда и отметна черната коса от прекрасното си мургаво лице, същото онова лице, което неволно бе пленило сърцето на лорд Окни.
— Но ти се искаше, нали? — подразни я Тори и избухна в смях.
Миг по-късно сестра й също се разсмя, което беше по-красноречиво от всяко признание.
— И още как!
— Искаше ти се и да го докоснеш, нали? — продължи да се закача Тори. — Да го прегърнеш и да го целунеш! Милият, сладък Джака.
При тези думи момичето издаде шумен, мляскащ звук, сякаш целува някого, обви ръце около тялото си и се обърна, така че отстрани изглеждаше сякаш някой я прегръща.
— Престани! — скара й се Мералда и шеговито я тупна по гърба.
— Но ти дори не си го целунала! — недоволно проточи Тори. — Защо не, след като ти се е искало? Не искаше ли и той същото?
— За да го накарам да ме желае още повече — обясни по-голямото момиче. — Да го накарам да мисли за мен през цялото време. Да го накарам да ме бленува.
— Но ако и ти го жадуваш…
— Аз искам нещо повече. И ако го оставя да почака, мога да го накарам да ме умолява. А накарам ли го да ме умолява, мога да получа от него всичко, което искам, и дори нещо повече.
— Какво още? — недоумяващо попита Тори.
— Да стана негова жена — заяви Мералда направо и сестра й едва не припадна.
— Никога няма да го постигнеш! — възкликна тя и я пухна по главата със сламената си възглавница.
Завесата, която им служеше вместо врата, се разлюля и в стаята надникна баща им. Дони Гандърли бе червендалест мъж, кален от тежката работа на полето, почернял от слънце и прах.
— Защо не сте заспали още! — скара им се той и двете момичета като едно се мушнаха под грубата, сламена завивка и я придърпаха под брадичките си, без да спират весело да се кикотят.
— На това трябва да се сложи край! — викна Дони и се нахвърли отгоре им като голям мечок.
Тримата се сборичкаха и накрая всичко свърши с една здрава прегръдка.
— Хайде, време е да спите — каза баща им след малко, вече тихо. — Майка ви не е добре, а при тоя шум не може да заспи.
Като ги целуна, той излезе от стаята. Свикнали да го слушат, двете момичета утихнаха, още повече, че и те се безпокояха за майка си, която напоследък наистина се чувстваше по-зле от обикновено.
Признанието на Мералда бе учудило и стреснало Тори. Но макар да не бе сигурна, че й се иска сестра й да се омъжи и да отиде да живее някъде другаде, тя бе развълнувана от мисълта, че не след дълго и тя, като нея, ще се превърне в жена.
В това време Мералда се бе отдала на сладки блянове. И преди беше целувала момчета, но го бе правила или от любопитство, или защото приятелките й я бяха предизвиквали. Това бе първият път, когато наистина й се искаше да целуне някого. И то как само й се искаше! Копнееше да прокара пръсти през къдравата му кестенява коса, да докосне гладкото му лице, докато ръцете му нежно я милват по косата, по бузата…
Мералда потъна във вълшебни сънища.
* * *
В едно доста по-удобно легло, в една доста по-топла стая не много далеч оттам, лорд Ферингал положи глава върху пухените възглавници. Как само жадуваше да избяга в царството на сънищата, където можеше да захвърли задушаващото си положение надалеч и да вземе непознатото момиче в обятията си; където щеше да бъде свободен да прави каквото си поиска, без Присила и старият Темигаст да му се бъркат!
Навярно желанието му да избяга беше прекалено силно, защото той така неспокойно се въртеше в голямото легло, че накрая съвсем се оплете в пухената си завивка. Цяло щастие бе, че беше прегърнал една от възглавниците, защото именно тя омекоти падането му, когато се изтърколи от леглото и тупна на коравия под.
Когато най-сетне успя да се измъкне от усуканата около краката му завивка, младият лорд нервно закрачи напред-назад, почесвайки се по главата. Никога досега не се бе чувствал толкова напрегнат. Какво му бе сторила непознатата чародейка?
— Чаша топло козе мляко — промърмори той.
Да, чаша мляко сигурно щеше да го успокои и да му помогне да заспи. Ферингал излезе от спалнята си и пое надолу по тясното стълбище. Изведнъж до ушите му достигнаха гласове и той спря, разпознал гърления глас на сестра си, последван от гръмкия й смях, към който миг по-късно се присъедини и старият, с мъка поемащ си дъх Темигаст. Без сам да знае как, Ферингал почувства, че нещо не е наред и че двамата се смеят на него. Той предпазливо продължи надолу и се спря току под тавана на първия етаж, скрит в сенките край каменните перила.
Ето я Присила — седеше на дивана и плетеше, а край нея, изпънал гръб в един стол с висока облегалка, се бе разположил старият Темигаст с пълна гарафа уиски пред себе си.
— Та аз я обичам! — при тези думи Присила спря да плете и театрално прокара ръка по челото си. — Не мога да живея без нея!
— През всичките тези години си го правил без никакъв проблем — подхвърли Темигаст, включвайки се в шегата.
— Но се уморих, добри ми икономе — отвърна Присила, очевидно имитирайки брат си. — Колко изтощителна е любовта!
Темигаст, който тъкмо отпиваше, се задави и Присила избухна в смях.
Ферингал не можеше да търпи това повече. Разкъсван от гняв, той се втурна по стълбището:
— Достатъчно! Достатъчно, ви казвам!
Гръмовитият му вик стресна двамата и те прехапаха устни, въпреки че Присила едва успя да преглътне напиращия в гърдите й смях.
Кроткият, миролюбив мъж я изгледа страховито, стиснал ръцете си в юмруци.
— Как смеете? — с мъка процеди той през зъби. — Да ми се подигравате така!
— Просто се шегувахме, милорд — опита се да го успокои старият иконом. — Нищо повече.
Ферингал не му обърна никакво внимание и насочи целия си гняв към Присила:
— Какво знаеш ти за любовта? — кресна той. — През целия си окаян живот не си имала и една страстна мисъл! Сигурно не можеш да си представиш дори какво е да приемеш някой мъж в леглото си, нали, скъпа сестро?
— Не си мисли, че знаеш всичко — сопна му се Присила и като захвърли плетката настрани, понечи да стане, но Темигаст сложи ръка върху коляното й и я задържа.
Тя бързо се успокои, макар че изражението на стария иконом си остана многозначително, сякаш за да й напомня да внимава какво говори и да не издава общата им тайна.
— Скъпи ми лорд Ферингал — меко рече наместникът. — В желанията ви няма нищо срамно. Тъкмо напротив, смятам ги за напълно здравословни, макар и малко закъснели. Не се съмнявам, че сърцето ви тегли към онази девойка и ви уверявам, че няма да сторите нищо лошо, ако я направите своя любовница. Със сигурност няма да сте първият от рода Окни, че и от повечето благороднически семейства по света.
Ферингал въздъхна дълбоко и поклати глава.
— Обичам я — настоя той. — Нима не можеш да го разбереш?
— Та ти дори не я познаваш! — осмели се да се намеси Присила. — Без съмнение отглежда торф, а ръцете й са вечно мръсни.
Ферингал направи крачка към нея, но Темигаст, забележително пъргав и бърз за човек на неговата възраст, застана между тях и внимателно го бутна в един стол.
— Вярвам ви, милорд. Обичате я и искате да я спасите.
— Да я спася? — неразбиращо повтори младият лорд.
— Но, разбира се — обясни Темигаст. — Вие сте благородник, господарят на Окни и единствено вие имате властта да издигнете това момиче над сегашното му мизерно положение.
За миг Ферингал го изгледа объркано, после закима енергично:
— Точно така!
— И друг път съм го виждал — продължи старият иконом и поклати глава. — Често срещана болест сред младите благородници, желанието да спасят една или друга селянка. И това ще мине, милорд, а междувременно спокойно можете да се насладите на прелестите на това момиче.
— Принизяваш чувствата ми! — сърдито каза Ферингал.
— Казвам истината.
— Не! Какво знаеш за онова, което изпитвам, ти, стари човече? Щом можеш да ми предлагаш подобно нещо, значи никога не си обичал и не разбираш какъв огън гори в гърдите ми!
Тези думи жегнаха Темигаст право в сърцето, но поради някаква своя причина той не каза нищо и приседна, вперил поглед във Ферингал.
Само че младият благородник, изгарян от огън, какъвто не бе познавал преди, дори не трепна.
— Няма да я направя своя любовница — твърдо заяви той. — Никога. Това е жената, с която искам да прекарам живота си, жената, която ще взема за своя съпруга, бъдещата господарка на замъка Окни.
— Фери! — изпищя Присила, ала брат й, твърдо решен този път да не отстъпва пред прищевките на властната си сестра, се обърна и демонстративно излезе, обратно към сигурността на стаята си.
Много внимаваше да не тича, както правеше обикновено, когато се скараше с Присила. Вместо това крачеше с високо вдигната глава и подобаващо достойнство — все пак, вече не беше момче, а истински мъж.
— Съвсем е полудял — рече сестра му на Темигаст, когато го чу да затваря вратата на спалнята си. — Та той я е виждал само един-единствен път и то отдалеч!
Старият наместник с нищо не показа, че я е чул. Упорита както винаги, Присила слезе от дивана и коленичи пред седналия мъж:
— Виждал я е само веднъж! — повтори тя, опитвайки се да привлече вниманието му.
— Понякога това е повече от достатъчно — тихичко отвърна Темигаст.
Присила млъкна и настойчиво се взря в мъжа, чието легло тайно споделяше още откакто беше млада девойка. Ала въпреки физическата близост, Темигаст никога не й се беше разкрил, с изключение на един-единствен път и то съвсем мимолетно, когато й бе разказвал за живота си в Града на бездънните води, преди да дойде в Окни. Малко неща й бе казал, сам се беше погрижил набързо да прекрати този разговор, но между тях се бе промъкнало едно женско име. Присила винаги се бе питала дали тази жена не означаваше за Темигаст повече, отколкото му се искаше да признае и ето че сега той бе попаднал в плен на някакъв спомен, пробуден от приказките на Ферингал за вечна любов.
В гърдите й лумна ревност и тя рязко се извърна. Ала и този път, както винаги досега, бързо се успокои, напомняйки си какво е мястото й в живота и къде открива своите удоволствия. Миналото на Темигаст може и да бе разколебало решимостта му да откаже Ферингал да потърси непознатото момиче, ала Присила не смяташе да търпи глупашката прибързаност на брат си. Начинът, по който бяха уредени нещата в замъка Ок от толкова години, напълно я задоволяваше и последното, което искаше, бе някаква селянка да се нанесе да живее с тях и навярно да доведе и цялото си миризливо семейство.
* * *
Темигаст се оттегли в покоите си малко по-късно, отхвърляйки предложението на Присила да сподели леглото й. Мислите му се върнаха назад във времето, към една жена, която някога познаваше и която бе откраднала сърцето му. Жена, чиято преждевременна смърт го бе изпълнила с горчивина и цинизъм, които го държаха в студения си плен до ден-днешен.
Темигаст и сам не бе осъзнавал същинската им дълбочина, докато пренебрежението и съмнението му към очевидно искрените чувства на лорд Ферингал не му бяха показали истината. Какъв жалък старик изглеждаше в собствените си очи в този миг!
Икономът приседна край тесния прозорец, който гледаше към пристана на Окни. Луната отдавна бе залязла и дори пяната на студените черни вълни изглеждаше някак мътна под звездното небе. Темигаст, също като Присила, никога не бе виждал младия си господар толкова развълнуван и изпълнен с живот. Ферингал винаги се бе отличавал с мудност, която граничеше с летаргия, ала в начина, по който бе нахлул при тях, за да обяви на всеослушание любовта си към непознатото момиче и се бе опълчил на властната си сестра, нямаше и следа от летаргия.
При спомена за тази случка по устните на стария иконом плъзна усмивка. А може би замъкът Ок се нуждаеше точно от такъв огън, нещо, което да разтърси и него, и цял Окни. Може би малко повече жар от страна на лорд Ферингал щеше да издигне селцето до положението на по-известните му съседи, Хъндълстоун и Файършиър. Никога досега господарят на Ок не си бе взимал жена от селото — изборът просто бе прекалено малък, а и повечето семейства бяха там от векове и перспективата да се свържат, макар и съвсем далечно, с толкова много от своите крепостници, със сигурност беше още един довод против намеренията на Ферингал.
Но пък решителността на младия лорд бе наистина впечатляваща и несъмнено говореше в полза на един такъв съюз. Ето защо Темигаст реши да проучи всичко много внимателно, да разбере кое е това момиче и да провери какво може да се уреди.
Трета глава
Последната капка
— Той те познаваше — осмели се да каже Морик по-късно същата нощ, след като тайно се бе отбил в свърталището на най-изпадналите типове в Лускан. Докато се присъедини към варварина, той вече беше преполовил втората бутилка. — И ти него.
— Мислеше си, че ме познава — поправи го Уолфгар, заваляйки всяка дума.
С мъка успяваше да се задържи седнал, очевидно по-пиян, отколкото бе обикновено по това време. Двамата с Морик се бяха разделили пред „Кривата сабя“ и варваринът, взимайки и двете бутилки, бе тръгнал из улиците на Лускан, вместо да се насочи към пристанището. Не след дълго се бе озовал в по-благопристойната част на града, обитавана от почтени хора и търговци. Никакви стражи не се опитаха да го прогонят, защото тук се издигаше Карнавалът на затворниците — висока платформа, върху която заловените престъпници си получаваха заслуженото пред очите на всички. Тази нощ върху нея имаше един крадец, а мъчителят му настойчиво го караше да си признае злодеянието. Когато нещастникът не го стори, екзекуторът взе тежки ножици, с каквито обикновено стрижеха овцете, и откъсна кутрето на едната му ръка. Този път отговорът на крадеца бе съвсем различен, за бурна радост на тълпата, дошла да се позабавлява, както правеше всяка вечер.
Разбира се, признанието не помогна кой знае колко на клетника, който изгуби цялата си ръка, пръст по пръст, под възторжените викове на множеството.
Не и на Уолфгар. Не, отвратителното зрелище се оказа повече, отколкото варваринът можеше да понесе, запрати го назад във времето, към Ерту и безпомощната агония на Бездната. Какви мъчения бе познал там! Беше посичан, налаган с камшик и пребиван почти до смърт, а после връщан към живот от слугите на демона и скверните им магии. Свирепи челюсти бяха отхапвали пръстите му един по един, само за да му ги върнат след това, сякаш нищо не се бе случило.
Гледката на окаяния крадец отприщи порой от болезнено ярки спомени в съзнанието на младия мъж.
Наковалнята. Да, тя бе по-страшна от всичко останало, най-жестокото физическо мъчение, родено от пъкленото въображение на Ерту и запазено за онези мигове, когато демонът биваше обземан от такава страховита ярост, че нямаше нито време, нито желание да измисли някое по-сложно и по-съкрушително душевно изтезание.
Наковалнята. Такъв леден студ излъчваше тя, че бедрата на Уолфгар пламваха само от допира й, когато слугите на демона го принудеха да я възседне, гол и болезнено извит назад.
И тогава идваше Ерту. Бавно и заплашително той се приближаваше до беззащитната си жертва и с едно-единствено внезапно движение стоварваше малко, покрито с безброй иглички чукче върху отворените очи на Уолфгар. Те се пръсваха на хиляди късчета и вълна от нечовешка болка връхлиташе варварина, помитайки всичко по пътя си.
Разбира се, слугите на демона бързо го изцеляваха и всичко започваше отначало.
Дори сега, след толкова време и така далеч от лапите на Ерту, Уолфгар често се събуждаше свит на кълбо, затиснал очите си с ръце, раздиран от болка. Болка, от която имаше само един изход. И така, той се опитваше да избяга с бутилка в ръка, мъчеше се да открие забрава и покой на дъното й.
— Мислеше си, че те познава? — объркано повтори Морик.
Уолфгар го изгледа недоумяващо.
— Мъжът в „Кривата сабя“ — поясни Разбойника.
— Заблуждаваше се — завалено отвърна варваринът.
Съмнението на Морик бе повече от очевидно.
— Познаваше човека, който някога бях — призна исполинът. — Не и този, в когото се превърнах.
— Дюдермонт — каза Морик.
Сега бе ред на Уолфгар да го изгледа учудено. Вярно, че Морик познаваше почти всички в Лускан (все пак, оцеляваше именно благодарение на отличната си осведоменост), но чак пък да разпознае един най-обикновен моряк (за какъвто варваринът смяташе Дюдермонт), отбил се за малко в града!
— Капитан Дюдермонт от „Морски дух“ — обясни приятелят му. — Страшилище за всички пирати, кръстосващи Саблено море. Очевидно се познавате.
— Веднъж плавах заедно с него… в един друг живот — рече исполинът.
— Имам много приятели, които се подвизават из моретата и които биха платили пребогато, за да бъде премахнат Дюдермонт — заговорнически прошепна Морик и се приведе към варварина. — Защо да не използваме познанството ти с него, за да припечелим нещичко?
Още преди Разбойника да довърши, Уолфгар го сграбчи за гърлото и се изправи. Колкото и несигурно да се държеше на краката си, исполинът все още имаше достатъчно сила, за да вдигне дребния мъж с една ръка и да го притисне до стената на близкия склад.
Морик, чиито крака се полюшваха на десетина сантиметра над земята, бръкна в един от джобовете си и стисна скрития там нож. Нож, който знаеше, че ще успее да забие с лекота в сърцето на пияния Уолфгар. Не го направи, защото и Уолфгар не му стори нищо, дори не се опита да го удари, пък и Морик все още не бе забравил крайно обезпокоителния факт, че от варварина се интересуваха елфи на мрака. Как щеше да оправдае постъпката си пред тях, ако го убиеше? И какво щеше да стане с него, ако не успееше да довърши варварина с един удар?
— Ако някога отново ме помолиш за подобно нещо, ще… — без да довърши заплахата си, Уолфгар го пусна на земята и рязко се обърна, при което се олюля и едва не падна от кея.
Морик разтърка натъртеното си гърло, за миг зашеметен от яростния изблик на приятеля си, после обаче размисли и кимна. Очевидно бе докоснал болно място, рана, наново отворена от неочакваната поява на капитан Дюдермонт. За кой ли път се разиграваше вечната битка между минало и настояще, битка, на която Морик и преди бе ставал свидетел при вида на хора, поели към дъното. Да види човека, с когото бе плавал през всички тези години, несъмнено се бе оказало повече, отколкото изстрадалият варварин можеше да понесе. Да погледне на сегашното си съществувание в светлината на някогашния си живот за Уолфгар бе невъзможно. Морик се усмихна и не каза нищо повече — отлично разбираше, че душевната борба на приятеля му, минало срещу настояще, съвсем не бе свършила.
Може би настоящето щеше да надделее и Уолфгар щеше да се вслуша в изгодното му предложение. Ако ли не, Морик щеше да действа сам и без знанието на варварина, да извлече изгода от познанството му с капитана на „Морски дух“.
Морик прости на Уолфгар задето го беше нападнал. Засега…
— Не ти ли се иска отново да поемеш на път с него? — уж небрежно попита той.
Уолфгар приседна тромаво и го изгледа недоумяващо изпод натежали клепачи.
— Трябва да се грижим кесиите ни да са пълни — напомни му Морик. — Струва ми се, че работата при Арумн започва да ти дотяга. Може би няколко месеца по море…
Уолфгар му махна да замълчи, обърна се и се изплю във водата. Миг по-късно се преви одве и повърна.
Морик го наблюдаваше отстрани, със смесица от съжаление, отвращение и гняв. Да, разбра престъпникът извън всяко съмнение, той щеше да се добере до Дюдермонт, със или без съгласието на Уолфгар. Щеше да използва приятеля си, за да открие слабото място на прословутия капитан. За миг Морик бе обзет от чувство за вина. Все пак, Уолфгар му беше приятел, но такъв бе законът на улицата и никой разумен човек не би изпуснал подобна златна възможност да си напълни кесията.
* * *
— Миришеш, че Морик го свърши? — бяха първите думи на Тий-а-никник, когато се събуди в някаква затънтена уличка.
Крийпс Шарки го изгледа неразбиращо иззад една купчина боклук наблизо, после си преведе странния въпрос.
— Мислиш, приятелю, не миришеш — поправи го той.
— Миришеш, че го сторил?
Подпрян на един лакът, Крийпс изсумтя и обходи зловонната уличка с погледа на единственото си здраво око.
Разбрал, че няма да получи отговор, Тий-а-никник здравата го плесна по тила.
— Какви ги вършиш? — възропта Крийпс и опита да се обърне, но не можа и се пльосна по очи на земята.
— Морик го свърши? — повтори татуираният пират, когато другарят му се завъртя по гръб и му хвърли сърдит поглед. — Убие Дюдермонт?
Крийпс се изхрачи и с огромно усилие успя да се надигне и да седне:
— Ами… — съмнението в гласа му бе съвсем явно. — Морик е коварен тип, тъй си е, ама не е от категорията на Дюдермонт. Мен ако питаш, не на капитана, а на Морик му се пише лошо.
— Десет хиляди — тъжно каза Тий-а-никник.
Докато с Крийпс разпространяваха новината, че е възможно капитан Дюдермонт да не напусне Лускан жив, бяха успели да си осигурят обещания за възнаграждение от близо десет хиляди жълтици за главата му, сума, която всички пирати от Саблено море биха платили на драго сърце, за да видят капитана на „Морски дух“ мъртъв. Крийпс и Тий-а-никник вече бяха решили, че ако Морик се справи, ще му платят седем хиляди, а останалите три ще задържат за себе си.
— Мислех си, че Морик може да ни поднесе Дюдермонт на тепсия — продължи Крийпс. — Току-виж дребният плъх изиграл важна роля, без сам да го знае. Ако Дюдермонт харесва приятеля му, нищо чудно да свали гарда малко повече, отколкото е разумно.
— Миришеш ние го стори? — заинтригувано попита Тий-а-никник.
Крийпс го изгледа и се подсмихна на безуспешните му опити да се справи с езика на хората, въпреки че бе прекарал по-голямата част от живота си сред тях, още откакто бе принуден да напусне родния си остров като момче. Собствената му раса — свирепи, високи близо два метра и половина кулани, питаеше силна ненавист към всеки, чиято кръв не бе чиста. Така Тий-а-никник се бе оказал изоставен, недостоен да бъде един от тях.
Широко усмихнат, татуираният пират замахна наужким и у приятеля му не остана и следа от съмнение какво има предвид. В целите Царства нямаше друг пират, който да си служи по-добре от Тий-а-никник с едно особено оръжие — дълга, тънка тръбичка, която самият той наричаше „духалка“. Крийпс го бе виждал с очите си да събаря муха, кацнала на бордовия парапет от другия край на палубата. Освен това Тий-а-никник познаваше десетки отрови (наследство от живота сред куланите), с които напояваше котешките нокти, които понякога използваше вместо стрелички. Отрови, които човешките жреци не бяха в състояние да разпознаят и изцелят.
Един добре пресметнат изстрел можеше да донесе на двамата приятели немалко пари, навярно дори достатъчно, за да се сдобият със свой собствен кораб.
— Ще ти се намери ли някоя особено силна отрова за почитаемия Дюдермонт? — подхвърли Крийпс и татуираният му другар се ухили.
— Миришеш да го сторим — заяви той.
* * *
Арумн Гардпек въздъхна, когато видя състоянието на вратата, която водеше към крилото за гости. Пантите й бяха така изкривени, че тя се бе килнала на една страна и не можеше да се затвори докрай.
— Пак е бил в лошо настроение — отбеляза Йоси иззад гърба на ханджията. — Лошо настроение днес, лошо настроение утре. Винаги е в лошо настроение.
Без да му обръща внимание, Арумн пое по коридора към стаята на Дели Кърти. Когато стигна, опря ухо о вратата и се заслуша. Отвътре долиташе приглушено хлипане.
— Изгонил я е — изплю се Йоси. — Кучето му с куче!
Арумн го изгледа ядосано, макар че и той си мислеше почти същото. Неспирното мърморене на Йоси не му правеше особено впечатление — кръчмарят разбираше, че дребният мъж има зъб на Уолфгар, най-вече защото ревнуваше, чувство, което ръководеше повечето му действия. Въпреки това, плачът на Дели се вряза като нож в сърцето на Арумн, който отдавна гледаше на момичето като на своя дъщеря. В началото любовта, която сякаш се зараждаше между двамата, искрено го бе зарадвала, въпреки неодобрението на Йоси, който от години бе влюбен в младата жена. Напоследък обаче това неодобрение започваше да изглежда все по-основателно, тъй като отношението на Уолфгар към Дели никак не се нравеше на ханджията.
— Струва ти повече, отколкото ти докарва — продължи да натяква Йоси и забърза, за да не изостане от Арумн, който решително се бе насочил към стаята на Уолфгар в края на коридора. — С всичко, дето изпотрошава, пък и никой почтен човек вече не ще да стъпи в „Кривата сабя“. Хората се боят, че ще си тръгнат със счупена глава.
Арумн спря пред вратата на варварина и се обърна към Йоси.
— Затваряй си устата — твърдо заяви той, след което вдигна ръка, за да почука.
После обаче промени намерението си и нахълта в стаята. Уолфгар се бе проснал на леглото, както си беше в дрехите и вонящ на алкохол.
— Пак е пиян — отбеляза ханджията, искрено натъжен — въпреки гнева си към Уолфгар, не можеше да отрече, че и сам носи отговорност за положението.
Нали именно той пръв бе сложил бутилка в ръката на варварина, без да подозира докъде се простира отчаянието му. Сега вече знаеше, с очите си бе видял пълната безнадеждност, на която младият мъж се беше предал, безпределната нужда да избяга от миналото си.
— Какво си намислил? — попита Йоси.
Без да му обръща внимание, Арумн отиде до леглото на Уолфгар и здравата разтърси спящия варварин. Трябваше да го стори още два пъти, преди исполинът най-сетне да надигне глава и да го погледне през полузатворени очи.
— Повече нямаш работа тук — твърдо заяви ханджията и отново го разтърси. — Не мога да ти позволя да причиняваш това на заведението и на приятелите ми. Таз’ вечер не те ща в общата стая. Събирай си нещата и си хващай пътя, където и да води той. Ще ти оставя кесия с пари, за да се установиш, където решиш. Поне това ти дължа.
Уолфгар не каза нищо.
— Чуваш ли ме? — настоя Арумн.
Варваринът кимна и му изръмжа да се пръждосва, а после замахна, за да го отпрати. Колкото и да бе замаян от съня и алкохола, все пак му бе останала достатъчно сила, та кръчмарят да полети назад.
От гърдите на Арумн се откъсна още една въздишка и той си тръгна, клатейки глава. Йоси остана след него, загледан в проснатия на леглото исполин и стаята му, но най-вече във великолепния боен чук, подпрян в далечния ъгъл.
* * *
— Дължа му го — рече капитан Дюдермонт на Робилард.
Двамата стояха до перилата на все още закотвения и вече почти напълно поправен „Морски дух“.
— Само защото веднъж е плавал заедно с теб? — скептично попита магьосникът.
— Не просто плавал.
— Е, вярно — съгласи се Робилард. — Помогнал ти е, но ти си му се отплатил, нали така? Откарал си него и приятелите му чак до Мемнон и обратно?
Дюдермонт сведе глава и се замисли за миг, после вдигна поглед към магьосника.
— Дължа му го не заради някакви отдавнашни уговорки и услуги, а защото станахме приятели — обясни той.
— Та ти едва го познаваш!
— Но познавам прекрасно Дризт и Кати-Бри — възрази капитанът. — Малко ли години плаваха заедно с нас? Нима можеш да отречеш нашето приятелство?
— Но…
— И защо пренебрегваш отговорността ми към тях така леко?
— Но той не е нито Дризт, нито Кати-Бри — напомни му Робилард.
— Не, но е техен скъп приятел и човек в нужда.
— Който не иска помощта ти — довърши магьосникът.
Дюдермонт отново сведе глава. Робилард като че ли имаше право — Уолфгар наистина бе отказал предложената му помощ, а след като бе видял състоянието му, капитанът силно се съмняваше, че би могъл да стори каквото и да било, за да го върне назад от пътя на падението.
— Длъжен съм да опитам — заяви той миг по-късно, без да вдига очи.
Робилард не се помъчи да го разубеждава, разбрал от тона на своя капитан, че не бива да го прави. В крайна сметка, бяха го наели, за да се грижи за сигурността на капитан Дюдермонт и именно това щеше да стори. Ала за себе си магьосникът беше убеден, че колкото по-скоро си тръгнат от Лускан и този Уолфгар, толкова по-добре щеше да е за всички.
* * *
Собственото му дишане отекваше в ушите му, тежкото, мъчително дишане на човек, изпълнен с ужас, какъвто не бе изпитвал никога през живота си. Всяка погрешна стъпка, всяко неволно изшумоляване можеха да събудят исполина и тогава никое от неубедителните обяснения, които си бе намислил, нямаше да го спаси.
Ала нещо по-силно от страха го тласкаше напред. По-силна от страха бе омразата, която Йоси Локвата бе започнал да изпитва към варварина. Уолфгар му беше отнел Дели Кърти, ако не в реалния живот, то в мечтите му. Уолфгар си бе спечелил обичта на Арумн и го бе изместил като най-добър приятел на ханджията. Уолфгар можеше да донесе гибел на „Кривата сабя“, единствения дом, който Йоси някога бе имал.
Лусканецът не вярваше, че огромният, вечно сърдит варварин ще си тръгне просто така, без да създава неприятности, а нерядко го бе виждал в действие, за да знае колко разрушителна би могла да се окаже една свада в подобен момент. Освен това Йоси бе сигурен, че стигне ли се до размяна на удари, той несъмнено ще попадне под прицела на най-страховития гняв на Уолфгар.
Когато едва-едва открехна вратата, видя варварина, проснат върху леглото в почти същата поза, в която го бяха оставили преди два часа с Арумн.
Щитозъб бе все така в ъгъла, подпрян на стената, и дребният мъж неволно потрепери, представяйки си как мощното оръжие полита към него.
Въпреки това той прекрачи прага и за миг поспря, когато видя кесията, оставена до леглото, после извади дълъг нож и с върха на пръстите си докосна заспалия варварин по гърба, точно под лявата лопатка. Когато усети ударите на сърцето му, махна ръката си и опря острието на ножа. Единственото, което трябваше да стори, бе да натисне с всичка сила, опита се да убеди сам себе си. Единственото, което трябваше да стори, бе да прониже Уолфгар право в сърцето и на неприятностите им щеше да бъде сложен край веднъж завинаги. „Кривата сабя“ щеше да оцелее, както бе оцеляла през всичките години преди идването на този демон в Лускан, а Дели Кърти щеше да бъде негова.
Йоси засили натиска върху острието. Уолфгар се размърда едва-едва, впримчен здраво в мрежите на алкохолното опиянение.
Ами ако не улуча, помисли си Йоси изведнъж, обзет от паника. Ами ако само ранеше исполина? При мисълта как огромният мъж скача от леглото със страховит рев и го притиска в ъгъла, Йоси усети как и последната капчица сила напуска тялото му; колената му омекнаха и той едва не падна върху заспалия варварин. Залитайки, той се обърна към вратата, прехапал устни, за да не закрещи.
Щом се посъвзе малко, в съзнанието му нахлуха ужасяващи образи на това, което щеше да се разиграе по-късно тази нощ, когато Уолфгар слезеше в салона, за да се разправи с Арумн, когато варваринът и страховитият му боен чук сравняха „Кривата сабя“ със земята, повличайки всички в нея към неминуема гибел.
Преди сам да разбере какво прави, Йоси изтича покрай леглото и с огромно усилие вдигна тежкия чук. Притиснал го до гърдите си с две ръце, той изскочи от стаята и излезе през задната врата на кръчмата.
* * *
— Не трябваше да ги водиш — за кой ли път Арумн се скара на Йоси.
Още преди ханджията да довърши, вратата, отвеждаща към частното крило на странноприемницата, се отвори и Уолфгар пристъпи в общата стая с по-изтощен вид отвсякога.
— Пак е в лошо настроение — отбеляза Йоси, сякаш това извиняваше постъпката, която така беше подразнила Арумн.
Йоси бе довел неколцина свои приятели в кръчмата — як разбойник на име Рийф и бандата му здравеняци, както и един слабоват мъж с деликатни ръце, който със сигурност не беше боец и когото Арумн бе почти сигурен, че е виждал и преди, само че облечен в магьоснически одежди, а не в туника и панталони, както сега. Рийф имаше стари сметки за уреждане с Уолфгар — в деня, в който варваринът се появи в „Кривата сабя“, Рийф и още няколко от приятелчетата му работеха като биячи в кръчмата. Те се бяха опитали да го изхвърлят от заведението, ала само с един-единствен удар Уолфгар бе запратил главатаря им чак в другия край на стаята.
Арумн хвърли още един сърдит поглед на Йоси. Вярно, изненадан бе да види Уолфгар, но все още възнамеряваше да се опита да оправи всичко само с думи. Една битка с разярения варварин щеше да му струва, прескъпо.
Всички в общата стая притихнаха, когато Уолфгар отиде до бара и като изгледа Арумн с неприкрито съмнение, стовари претъпкана кесия пред него.
— Това е всичко, което мога да ти дам — рече ханджията, разпознал кесията, която собственоръчно бе оставил край леглото на варварина.
— Кой те е молил за пари? — отвърна Уолфгар с искрено недоумение в гласа.
— Бях ти обещал… — започна Арумн, после спря и вдигна ръце умиротворително, въпреки че исполинът изобщо не изглеждаше развълнуван. — Повече не можеш да останеш тук. Не мога да го допусна.
Уолфгар не каза нищо, само го изгледа още по-настойчиво.
— Виж сега, не искам никакви неприятности — обясни Арумн и отново вдигна ръце успокоително.
Уолфгар нямаше намерение да му създава такива, въпреки че наистина беше в лошо настроение. От погледа му обаче не убягна потайното движение на Йоси, очевидно сигнал, при който половин дузина здравеняци, между които двамина от някогашните биячи на Арумн, образуваха полукръг зад гърба му.
— Не искам неприятности — натърти Арумн, този път повече към глутницата на Йоси, отколкото към Уолфгар.
— Щитозъб — промърмори варваринът.
Недалеч от него, Йоси настръхна, молейки се да е отнесъл чука достатъчно надалеч, за да се обезсили магията, която призоваваше оръжието в ръката на варварина.
Измина един дълъг миг… ала Щитозъб не се появи.
— В стаята ти е — обади се Арумн.
С едно рязко, ожесточено движение, Уолфгар блъсна кесията настрани и жълтиците звънко се посипаха по пода.
— И ти смяташ това за достатъчно? — попита исполинът.
— Повече е, отколкото ти дължа — осмели се да възрази ханджията.
— Шепа жълтици за оръжие като Щитозъб? — не можеше да повярва на ушите си Уолфгар.
— Не са за чука — заекна Арумн, виждайки, че ситуацията бързо взема крайно неприятен обрат. — Той е в стаята ти.
— Ако беше там, щях да го видя — отвърна варваринът и заплашително се приведе през бара.
Шайката на Йоси се хвърли напред. Двамина извадиха къси тояги, трети усука дебела верига около юмрука си.
— А дори и да не съм го видял, той трябваше да дойде, когато го призовах — продължи Уолфгар и като повиши глас, отново извика името на магическото си оръжие.
Нищо.
— Къде е чукът?
— Просто си върви, Уолфгар — примоли се ханджията. — Иди си. Ако открием чука ти, ще ти го донесем, но сега просто си върви.
Уолфгар ги видя и реагира мигновено. Пресегна се през бара, сякаш се канеше да стисне Арумн за гърлото, ала спря по средата на движението и замахна назад. Лакътят му се заби право в лицето на най-близкия му нападател, Рийф, и той се олюля, с внезапно омекнали колене. Секунда по-късно варваринът му нанесе втори удар и едрият лусканец полетя далеч назад.
Доверявайки се на инстинкта си, Уолфгар рязко се обърна и вдигна лявата си ръка… тъкмо навреме, за да се предпази от хвърлилия се отгоре му здравеняк, размахващ къса, дебела тояга, която се стовари над китката му.
Всяко подобие на стратегия се изпари само за миг, когато и петимата главорези се нахвърлиха върху варварина. Той започна да раздава ритници и юмруци на всички страни, като през цялото време викаше магическия си чук, гръмогласно, но безуспешно. На няколко пъти нанесе удар дори с глава — едного улучи в носа, другиго — в слепоочието и то с такава мощ, че го запрати далеч назад.
Дели се разпищя, Арумн отчаяно повтаряше „Не! Не! Не!“.
Ала Уолфгар не ги чуваше, а дори да ги беше чул, пак нямаше да спре. На всяка цена трябваше да си набави време и повечко пространство — както бе хванат натясно, за всеки удар, който нанасяше, получаваше поне три и макар че неговите пестници бяха къде-къде по-тежки от тези на противниците му, Рийф и приятелчетата му също не бяха вчерашни, когато ставаше въпрос за побоища.
Останалите посетители на „Кривата сабя“ наблюдаваха спречкването развеселени, макар и леко объркани. Те всички знаеха, че Уолфгар работи за Арумн и единствените, които се помръднаха, бяха онези, които се намираха твърде близо до битката и предпочитаха да се поотдалечат малко от кълбото боричкащи се мъжаги. Ала в най-далечния ъгъл на стаята един гостенин се изправи и трескаво размаха ръце:
— Нападат служителите на „Кривата сабя“! — развика се той. — На оръжие, гости и приятели! Да защитим Арумн и Уолфгар! Тези злодеи ще сринат нашата кръчма!
— Милостиви богове! — промърмори Арумн, разпознал в дребния човек Морик Разбойника, който току-що бе обрекъл скъпоценното му заведение на пълно унищожение.
Безпомощният ханджия изстена нещастно и се скри под бара, клатейки глава.
Като по даден знак, „Кривата сабя“ сякаш изригна. С войнствени викове на уста мъже и жени се хвърлиха един срещу друг и без да губят време да се оглеждат кого нападат, започнаха да раздават юмруци где що сварят.
Все още притиснат до бара, Уолфгар получи тежък пестник отдясно, тъй като за миг цялото му внимание бе насочено на другата страна, към противника със сопата. Варваринът успя да вдигне ръце навреме, за да се предпази от първите два удара, после пристъпи напред. Тоягата се стовари върху ребрата му, но той успя да сграбчи нападателя си над китката и здравата го блъсна назад, само за да го дръпне отново към себе си и да го улови за дъното на панталона. Нещастникът се издигна високо във въздуха, толкова далеч, колкото ръцете на Уолфгар му позволяваха, а варваринът се завъртя, търсейки си подходяща мишена.
Мъжът със сопата изхвърча надалеч, блъсна се в един от другарите си, повличайки го в своето падане, така че двамата се сгромолясаха върху Рийф и отново го повалиха на пода.
В това време Уолфгар вече се бе обърнал към поредния нападател, който връхлиташе с вдигнати пестници. Със стиснати зъби и стоманен поглед, варваринът се приготви за ръкопашен бой, само че противникът му имаше верига, омотана около пръстите. Свирепа болка изригна в лицето на исполина, а устата му се изпълни с кръв. Замаян, той замахна, но едва-едва успя да закачи рамото на своя нападател.
В същото време още един от разбойниците на Рийф се блъсна в него с все сила, той обаче не се поклати. Веригата отново се стрелна към лицето му, почервеняла от кръв, ала този път исполинът успя да се предпази поне донякъде, макар че по бузата му се проточи грозна драскотина.
Другият му противник, онзи, който се бе блъснал в него, без изобщо да го помръдне, скочи върху Уолфгар, който изрева яростно и като провря лявата си ръка под рамото на вкопчилия се в него мъж, го сграбчи за косата.
С все същия гръмовен рев на уста, варваринът пристъпи напред, раздавайки юмруци с десницата си, докато с другата ръка здраво стискаше противника си. Главорезът с веригата побърза да се отдръпне от пътя му, но когато видя пролука в защитата му, не можа да не се възползва и светкавично му нанесе жесток удар в ключицата. Не биваше да го прави, защото Уолфгар вече си бе възвърнал равновесието, достатъчно, за да вложи цялата си сила в едно страховито кроше.
Разбойникът с веригата не успя да се предпази и пестникът на варварина се стовари в лицето му и го запрати на земята.
* * *
Седнал на мястото си в най-далечния ъгъл на помещението, Морик невъзмутимо отпиваше от чашата си, като само от време на време се навеждаше, за да избегне политналата към него бутилка, или нечие тяло. Ала въпреки привидното си спокойствие, разбойникът беше разтревожен — за Уолфгар и за „Кривата сабя“. Никога досега не бе виждал по-ожесточен побой, сякаш всички лускански главорези възторжено бяха прегърнали възможността да вилнеят на воля в кръчма, която, откакто Уолфгар бе пристигнал в града и я бе разчистил от обичайните нехранимайковци, навъртащи се в нея, се радваше на забележително спокойствие.
Морик неволно потръпна, когато веригата се стовари в лицето на варварина и наоколо се разхвърчаха пръски кръв. За миг се поколеба дали да не се притече на помощ на своя приятел, но бързо се отказа. Той нямаше равен на себе си в събирането на информация, крадец, който оцеляваше благодарение на своята находчивост и умението да върти оръжие, а нищо от това нямаше да му помогне в кръчмарски побой като този.
Ето защо Морик си остана на мястото, докато битката кипеше край него. Вече почти всички се бяха включили в нея — в един момент един мъж мина покрай Морик и се насочи към вратата, влачейки някаква жена за косата. Не бе направил и няколко крачки, когато друг мъж го цапардоса с един стол и го събори на земята.
Когато вторият мъж се обърна към жената, която току-що бе спасил, тя набързо изтри усмивката от лицето му, като го халоса с една празна бутилка, след което отново се хвърли в схватката, забивайки нокти в най-близкия побойник.
Морик заинтригувано се загледа в тъмнокосата жена, опитвайки се да запомни чертите й — подобна пламенност можеше да се окаже много приятна при по-спокойни и интимни обстоятелства.
В този миг някакво движение отдясно привлече вниманието му и той побърза да дръпне стола си назад и да вдигне чашата и бутилката си от масата, тъкмо навреме, за да ги опази от двамата мъже, които връхлетяха отгоре й, както си бяха вкопчени един в друг, и я направиха на парчета.
Морик сви рамене, кръстоса крака и като се облегна на стената, отпи нова глътка.
* * *
Уолфгар си спечели няколко секунди, когато се разправи с мъжа с веригата, но мястото на падналия му противник веднага бе заето от друг, който се вкопчи в него. Когато разбра, че няма да може да отмести ръката на исполина, главорезът смени тактиката и заби нокти в лицето му, като в същото време го ухапа по ухото.
Уолфгар изрева от болка и от ярост и дръпна нападателя си за косата. Успя да се откопчи от него, макар това да му струва късче от ухото, после провря десницата си под лявата му ръка и я извъртя, докато противникът му не се видя принуден да пусне ризата, в която се бе вкопчил и вместо това да се улови за лакътя на варварина. Уолфгар рязко се обърна към бара и блъсна главата на нападателя си в него толкова силно, че дъските изпращяха. След това вдигна ръце и без да забелязва, че нещастникът вече не оказва никаква съпротива, отново го удари в бара. Най-после сви рамене и като изрева страховито, запрати изпадналия в безсъзнание главорез надалеч, а сам той се обърна, готов за следващия противник.
Обходи помещението с кървясал поглед, без да може да повярва на очите си. Целият свят сякаш беше полудял! Навсякъде хвърчаха маси и тела. Всички в заведението, близо стотина гости, се бяха включили в битката. В отсрещния ъгъл Уолфгар забеляза Морик, удобно облегнат на стената, като само от време на време се попреместваше, за да избегне някоя полетяла към него бутилка или стол. Морик улови погледа му и вдигна чаша в приятелски поздрав.
Уолфгар се наведе и напрегна мускули. Някакъв мъж, който тъкмо замахваше с дебела талпа в ръце, се прекатури през гърба му.
Внезапно Уолфгар зърна Дели да тича към него и да го вика, опитвайки да се опази от хвърчащите навсякъде предмети. Беше преполовила разстоянието, което ги делеше, когато един стол я удари в слепоочието и я събори на земята.
Варваринът тръгна към нея, но в този миг някакъв мъж се хвърли в краката му и го блъсна през колената. Уолфгар се помъчи да запази равновесие, залитна и тогава още един мъж го нападна изотзад. Онзи в краката му го сграбчи за глезена с две ръце и дръпна. Миг по-късно към двамата противници на исполина се прибави още един и те всички се сгромолясаха на пода, огромно кълбо от крака и тежки юмруци.
Уолфгар успя да се покатери върху последния си нападател и здравата го цапардоса в лицето, с намерението да се подпре на него, за да се изправи. Преди да го стори обаче, получи жесток ритник в гърба и отново падна, останал без дъх. Онзи, който го бе изритал, се опита да го направи отново, но варваринът бе запазил достатъчно самообладание, за да се претърколи настрани, така че вместо него, противникът му улучи един от своите другари в корема.
Рязкото движение само припомни на Уолфгар, че има и още един нападател, онзи, който се бе вкопчил в глезена му. Опита се да го изрита със свободния си крак, но така, както беше легнал, не му бе никак лесно, и отчаяните му ритници, с които се мъчеше да се отскубне, не му вършеха кой знае каква работа.
Противникът му го стискаше все така здраво, не на последно място и защото бе прекалено уплашен, за да го пусне. Уолфгар трябваше да прибегне до друга тактика — придърпа крака си нагоре, повличайки вкопчения в него мъж към себе си, после рязко изрита напред, отслабвайки хватката му, като в същото време вдигна другия си крак и приклещи двата му глезена.
Отнякъде се появи още един разбойник, сграбчи дясната ръка на варварина и я притисна под себе си, друг стори същото с лявата му ръка. Исполинът опита да се освободи, но когато не успя, изръмжа и се надигна, като сви ръце в лактите и ги събра пред масивните си гърди. Едновременно с това още повече стегна хватката на краката си. Приклещеният мъж трескаво се мъчеше да се откопчи, отвори уста, за да извика, но единственият звук, който се чу, бе шумното изпукване, когато рамото му се измъкна от ставата.
Усетил, че съпротивата на единия му противник намалява, Уолфгар започна да рита, докато стенещият мъж не бе принуден да се претърколи настрани. Сега вече варваринът можеше да насочи вниманието си към другите двама, които не спираха да го дерат и да сипят порой от юмруци върху него. Със сила, която вземаше на подбив ограниченията на обикновените смъртни, Уолфгар разпери ръце и повдигна двамата злодеи над главата си, като в същото време присви колене. Устремът му беше толкова голям, че той се преметна назад. Миг по-късно вече бе на крака, с лице към двамата си противници, които побързаха да побегнат.
Воден единствено от инстинкта си, варваринът се обърна тъкмо навреме, за да посрещне атаката на поредния нападател. Улучи го — отново мъжа с веригата около юмрука — право в гърдите. Ударът беше страховит, ала Уолфгар не се беше завъртял напълно, за да може да се защити от пестника на неприятеля си и той се стовари в лицето му. Двамата неволно се заковаха на място, а мъжът с веригата потрепери конвулсивно и се свлече в ръцете на исполина. Уолфгар го блъсна встрани и той рухна на земята в безсъзнание.
Варваринът също бе пострадал лошо от сблъсъка очите му се замъглиха, всичко наоколо стана мътно и нефокусирано, а той трябваше час по час да си напомня къде се намира и какво става. Рязко вдигна ръка, ала не можа да спре летящия към него стол и един от краката го удари в челото, което допълнително го замая. Битката наоколо постепенно утихваше — повече бяха онези, които се търкаляха по земята, стенейки, отколкото онези, които все още се държаха на крака. Ала и това не бе достатъчно за Уолфгар, който имаше нужда да си поеме дъх, дори и само за минута-две, и затова избра единствения възможен път — втурна се към бара, преметна се през него и се приземи от другата му страна, право пред приклекналия отзад Арумн Гардпек.
— Прекрасна я свърши тази нощ, дума да няма — изплю се в лицето му ханджията. — За Уолфгар вечерта е пълна загуба, ако няма поне една хубава битка.
Варваринът го сграбчи за предницата на туниката и грубо го изправи на крака, после, с все същата страховита лекота, го блъсна в стената над една лавица, при което повече от половината бутилки станаха на парчета.
— Благодари се, че не ти опита юмруците ми тази вечер — сърдито изръмжа исполинът.
— По-скоро ти се благодари, че не си се подиграл с моите чувства, тъй както се подигра с горката Дели — не по-малко сърдито изръмжа Арумн в отговор.
Думите му жегнаха Уолфгар право в сърцето. Нямаше какво да отвърне на това обвинение, не можеше с чисто сърце да заяви, че в отношенията си с Дели Кърти няма за какво да бъде укорен. Той поразтърси Арумн, след което го пусна на земята и като отстъпи назад, го измери с продължителен поглед. Внезапно някакво движение встрани от него привлече вниманието му и когато се обърна, видя един огромен юмрук без тяло да се рее над бара.
Ударът се стовари в слепоочието му, по-тежък от всички, които Уолфгар някога бе получавал. Варваринът се олюля и се подпря на близката лавица с бутилки силно уиски, но тя се строши под него. Той се обърна, залитайки, и се хвана за бара, за да не падне.
Застанал срещу него, Йоси го заплю в лицето. Преди да успее да реагира, исполинът забеляза как магическата ръка отново се вдига. От следващия удар колената му омекнаха, третият удар го вдигна от земята и го блъсна в стената. Целият свят се завъртя около него, подът сякаш се отвори под краката му.
Уолфгар беше наполовина изнесен, наполовина извлечен иззад бара и побоят начаса утихна, а погледите на всички се насочиха към могъщия варварин, който най-сетне бе победен.
— Довърши го отвън — нареди Рийф и с един ритник отвори вратата на кръчмата.
В този миг усети студеното острие на нечий кинжал да докосва врата му.
— Вече е довършено — спокойно рече Морик, въпреки притеснението, промъкнало се в погледа, отправен към магьосника, който си събираше нещата, без да се вълнува особено от случващото се между двамата.
Рийф го бе наел, за да се подсигури допълнително, което означаваше, че магьосникът няма никакъв личен интерес от всичко това.
Морик си отдъхна и като си промърмори „Магьосници!“, отново се обърна към Рийф и лекичко усили натиска върху кинжала.
Рийф погледна приятеля си, който държеше Уолфгар от другата страна, и двамата безцеремонно го изхвърлиха в калта навън.
Варваринът се изправи на крака и когато с огромно усилие на волята дойде на себе си, се обърна към затръшнатата врата на заведението. Морик го сграбчи за ръката:
— Недей. Там не те искат. Какво смяташ, че ще им докажеш?
Уолфгар понечи да възрази, ала погледът на Морик ясно му даде да разбере, че няма смисъл да спори — приятелят му беше прав.
Вече нямаше дом.
Четвърта глава
Живот на истинска дама
— Гандърли — заяви Темигаст една вечер още с влизането си в стаята.
Присила и Ферингал го изгледаха неразбиращо.
— Жената, която видяхте, млади господарю — поясни икономът. — Семейството й се казва Гандърли.
— Не съм чувала за никакви Гандърли в Окни — възрази Присила.
— Малко са семействата в селото, чиито имена са ти познати, скъпа ми Присила — отвърна Темигаст, а в тона му се промъкнаха суховати нотки. — Но таза жена наистина е Гандърли. Къщата им е на южния склон на Маерлинската планина.
Маерлинската планина се намираше на около две мили от замъка Ок, а върху билото й, обърнато към пристанището, имаше изкуствено издялани тераси.
— Момиче — презрително го поправи Присила. — Никаква жена не е още.
Ферингал не й обърна внимание, прекалено развълнуван от новината на Темигаст.
— Сигурен ли си? — скочи от мястото си той и с твърда крачка отиде до стария иконом. — Възможно ли е?
— Моми… жената е била на пътя по същото време, по което е минала каретата — потвърди Темигаст. — Неколцина селяни, които я познават, са я видели, милорд. Те всички споменаха дългата й, черна коса, което отговаря на описанието, което вие ми дадохте. Напълно съм сигурен, че това е по-голямата дъщеря на Дони Гандърли.
— Ще отида при нея — заяви Ферингал и неспокойно закрачи напред-назад, несъзнателно хапейки показалеца си; на няколко пъти рязко се обърна към вратата, сякаш и сам не знаеше къде да иде и какво да прави. — Ще наредя да ми приготвят каретата.
— Не, милорд — тихият, заповеднически тон на Темигаст като че ли малко поуспокои развълнувания млад мъж. — Това би било крайно неуместно.
Ферингал го зяпна:
— Но защо?
— Защото тя е селянка и не е достойна… — започна Присила, но се отказа, видяла, че никой не я слуша.
— Един мъж не бива да ходи в къщата на една дама, без да е бил представен подобаващо — обясни Темигаст. — Вашият наместник и нейният баща трябва да се погрижат за това.
— Но аз съм господарят на Окни! — възропта Ферингал. — Мога да…
— Може да правите каквото си поискате, ако възнамерявате просто да се позабавлявате с нея — прекъсна го Темигаст, при което и Ферингал, и Присила се намръщиха. — Но ако искате тя да стане ваша жена, всичко трябва да стане, както си му е редът. Има си начин, милорд, правила на поведение, с които не можем да не се съобразим. Уверявам ви, че всяко отклонение от общоприетия етикет в подобни случаи може да има пагубни последици.
— Не разбирам.
— Напълно нормално — успокои го старият наместник. — Но за наше щастие, аз разбирам. Вървете и се окъпете. Ако вашата свидна кошута ви подуши сега, сигурно ще избяга надалеч.
При тези думи Темигаст завъртя младия лорд към вратата и го побутна.
— Ти ме предаде! — викна Присила, още щом брат й излезе от стаята.
Икономът изсумтя пренебрежително при това нелепо обвинение.
— Никога няма да допусна тя да стъпи в тази къща! — решително заяви Присила.
— Не осъзна ли вече, че нищо, освен убийство, не може да ти помогне в случая? — смъмри я Темигаст престорено сериозно. — Убийството на брат ти, имам предвид, защото да убиеш нея би означавало единствено да си навлечеш гнева на Ферингал.
— Но защо ти трябваше да му помагаш в глупашкия му роман!
— Казах му единствено онова, което и сам може да научи от всеки селянин, включително и от три от собствените ни прислужници, които вчера са били на пътя.
— Глупакът му с глупак сигурно изобщо не ги е забелязал! — възрази Присила.
— Щеше да намери начин да научи името на момичето — настоя Темигаст. — И като нищо би ни изложил всички, докато го прави.
При тези думи икономът се изкиска и като се приближи до Присила, я прегърна през раменете.
— Разбирам притесненията ти, скъпа ми Присила, и трябва да призная, че донякъде ги споделям. Аз също бих предпочел брат ти да се влюби в дъщерята на някой богат търговец от далечен град, вместо да избере селско момиче от Окни… или пък изобщо да забрави наивните си идеи за любов и просто да се отдаде на плътските си желания, където и когато му се прииска, без да мисли за женитба. Нищо чудно някога и това да стане.
— Надали, след днешната ти намеса — сопна се Присила.
— Грешиш — поправи я Темигаст с широка усмивка, която привлече вниманието на Присила и по лицето й се изписа любопитство. — Единственото, което сторих, бе да укрепя доверието на брат ти в мен и моите преценки. Той сигурно няма да се откаже лесно от идеята да се ожени за това момиче, но аз ще следя всяка негова стъпка, обещавам ти. Няма да допусна да опозори рода Ок, нито пък ще позволя на момичето и нейното семейство да ни отнемат онова, което не им се полага. Не можем да го разубедим от това, което си е наумил, можеш да бъдеш сигурна, а негодуванието ти само ще засили решимостта му да постигне своето.
Присила изсумтя недоверчиво.
— Нима не виждаш гнева му, когато му се караш? — не отстъпваше Темигаст и тя се намръщи. — Предупреждавам те, ако сега настроим брат ти срещу себе си, влиянието на това момиче над него — над целия замък — ще стане още по-голямо.
Този път Присила нито изсумтя, нито поклати глава, нито изрази неодобрението си по някакъв начин, просто се взря изпитателно и настойчиво в Темигаст. Той я целуна по бузата и излезе от стаята, за да нареди незабавно да му приготвят каретата на замъка. Трябваше да се заеме със задълженията си на пратеник на лорд Ферингал.
* * *
Джака Скъли вдигна поглед от калната нива заедно с останалите работници, хора и гномове, когато богато украсената карета затрополи по пътя и спря пред къщурката на Дони Гандърли. Отвътре се показа възрастен мъж и се насочи към вратата. Джака присви очи, но после се сети, че някой от другите може да го види и отново си придаде обичайното високомерно изражение. Та той беше Джака Скъли, мъжът от мечтите на всички момичета в селото и особено на младата жена, пред чиято къща току-що беше спряла каретата. Мисълта, че красивата Мералда го желае, не беше шега работа за Джака… макар че той, естествено, нямаше да позволи никой да разбере, че това има някакво значение за него.
— Дони! — провикна се един от другите работници, прегърбен гном с дълъг, заострен нос. — Дони Гандърли! Имаш гости.
— Или пък най-сетне са разкрили какъв мошеник си в действителност! — обади се друг гном и всички се разсмяха.
Всички, с изключение на Джака, разбира се. Джака нямаше да допусне да го видят как се смее.
Дони Гандърли се запъти към синора край торфената нива, като в същото време се обърна към онези, които се бяха обадили, за да разбере какво става. Вместо отговор, те кимнаха по посока на къщата му и когато проследи погледите им, Дони съзря спрялата там карета и хукна, колкото го държаха краката.
Джака не свали очи от него, докато не го видя да стига до къщата.
— К’во ще речеш да вземеш да покопаеш малко, а момче? — разнесе се глас наблизо и когато младият мъж се обърна, беззъбият старец на съседната бразда прокара пръсти през къдравата му, кестенява коса.
Джака тръсна отвратено глава, забелязал черния торф по пръстите му, и отривисто отметна коса назад, а когато старият мъж отново посегна към лицето му, направо блъсна ръката му.
— Хе-хе-хе! Твойто момиче май си има ухажор!
— Пък и доста старичък при туй — побърза да се включи в шегата друг от копачите.
— Че то тогаз и аз може да си опитам късмета — подхвърли първият присмехулник.
Младият мъж се намръщи и старецът се разсмя още по-гръмогласно, доволен, че най-сетне е предизвикал някаква реакция у него.
Погледът на Джака бавно обходи полето, плъзна се по приведените работници и няколкото къщи, разпилени по склона, и се насочи към замъка Ок в далечината и черните, студени води отвъд. Водите, които преди четири години бяха довели него, майка му и вуйчо му в това затънтено място. Джака не знаеше защо бяха дошли тук (той самият бе съвсем доволен от живота им в Лускан), с изключение на това, че идването им беше свързано с баща му, който редовно пребиваше майка му. Подозираше, че сигурно бягат — от баща му или от правосъдието. Това започваше да се превръща в обичайна практика за семейство Скъли — по същия начин бяха избягали и от Царствата на меча преди много години, когато той беше още малко момче, и се бяха заселили в Лускан. Нямаше съмнение, че открие ли ги, баща му (жесток човек, когото Джака почти не познаваше), ще убие и майка му, и вуйчо му, задето бяха избягали. Или пък сам той вече беше мъртъв, оставен да издъхне в локва кръв от Ремпини, вуйчото на Джака.
Каквато и да беше причината, за младия мъж нямаше особено значение. Важното бе, че сега е тук, в това отвратително, ветровито, студено село. Доскоро единственото хубаво нещо според него, бе, че меланхолията, с която бе пропито цялото място, прекрасно пасваше на поетичната му натура. Ала, макар че се имаше за истински романтичен герой, Джака бе вече на седемнайсет години и неведнъж се бе замислял дали да не се присъедини към някой от малцината търговци, минаващи през Окни, и да поеме по широкия свят, обратно в Лускан или пък в Града на бездънните води. Щеше му се да натрупа състояние там, а след това — защо пък не? — да се завърне в Царствата на меча.
После обаче пред него се разкри друга примамлива черта на Окни и всички подобни кроежи минаха на заден план. Джака не можеше да отрече влечението, което изпитваше към едно от момичетата на Гандърли.
Разбира се, нямаше никакво намерение да разкрива чувствата си нито пред нея, нито пред когото и да било, не преди да се увери, че тя ще му се отдаде изцяло.
* * *
Докато минаваше забързано покрай каретата, Дони Гандърли разпозна кочияша — сивобрад гном на име Лиам Уудгейт. Лиам му кимна усмихнато и Дони си поотдъхна, макар че не забави крачка и без да губи нито миг, влезе в схлупената къщурка. Там, на един стол край кухненската маса се бе разположил икономът на замъка Ок. Биасте, болната съпруга на фермера, седеше насреща му грейнала, както Дони не я бе виждал от много дълго време.
— Почитаеми Гандърли — учтиво поздрави гостенинът. — Името ми е Темигаст, иконом на замъка Ок, пратеник на лорд Ферингал.
— Знам — предпазливо отвърна Дони.
После заобиколи масата и един от двата свободни стола, без да сваля очи от възрастния мъж, и застана зад жена си, сложил ръце върху раменете й.
— Тъкмо обяснявах на съпругата ти, че нашият общ господар би се радвал да сподели трапезата си с дъщеря ти тази вечер.
И удар със сопа надали би могъл да зашемети Дони повече от тази смайваща новина, но той не загуби самообладание и успя да запази изражението си привидно спокойно, докато се опитваше да осмисли чутото, вперил изпитателен поглед в сивите очи на Темигаст.
— Разбира се, в каретата имам подходящо облекло за госпожица Мералда, в случай че приемете поканата — довърши старият иконом с дружелюбна усмивка.
За гордия Дони Гандърли не бе особено трудно да прозре зад сърдечната фасада и учтивия тон. Не му бе трудно да види снизхождението и самонадеяността на стария Темигаст. Разбира се, че няма да му откажат, сигурен бе икономът на замъка Ок. Някакви си мръсни селяци. Господарят на Окни бе благоволил да им отправи покана и семейство Гандърли щяха да я приемат с готовност, дори с нетърпение.
— Къде е Мералда? — обърна се Дони към жена си.
— С Тори отидоха на пазар — отвърна Биасте с леко потреперващ глас, който не убягна от вниманието на съпруга й. — Да купят няколко яйца за вечеря.
— Мералда може да вечеря като кралица днес — подхвърли Темигаст. — И много дни занапред.
Ето го отново, същото отвратително снизхождение, което безцеремонно напомняше на Дони за мястото му в живота, за онова, което съдбата беше отредила на децата му, на неговите приятели и на техните деца.
— Е, ще дойде ли? — попита отново Темигаст след дълго и неловко мълчание.
— Това само тя може да реши — отвърна Дони по-рязко, отколкото му се искаше.
— А! — кимна икономът, все така широко усмихнат, и се надигна от стола, давайки знак на Биасте да не става заради него. — Разбира се, разбира се. Но да идем до каретата, за да ти дам роклята, скъпи ми Гандърли. Ако решите да изпратите младата дама, ще ви бъде много по-лесно, ако роклята е у вас.
— А ако не поиска да отиде?
Темигаст повдигна вежди, сякаш самата мисъл, че Мералда може да откаже, бе повече от нелепа.
— В такъв случай утре сутрин ще изпратя кочияша да я прибере, естествено.
Дони сведе поглед към жена си, чието деликатно лице бе придобило умолително изражение.
— Е? — подкани го Темигаст и кимна към вратата.
Дони потупа Биасте по рамото, после излезе заедно с иконома. Лиам Уудгейт вече ги очакваше с роклята, вдигнал ръце над главата си, за да не се изцапа ефирната материя.
— Ще сториш добре, ако убедиш дъщеря си да дойде — посъветва Темигаст фермера и му подаде роклята, при което Дони още по-здраво стисна зъби. — Жена ти е болна — направо каза Темигаст. — И сам разбираш, че в тази къща, вечно изложена на течение и с лоша храна на трапезата, приближаващата зима няма да й се отрази добре.
— Говориш така, сякаш изобщо имаме някакъв избор — отвърна Дони.
— Лорд Ферингал е богат човек — обясни старият иконом. — За него не представлява никаква трудност да осигури целебни билки, топло легло и умели лечители. Жалко би било жена ти да страда напразно.
При тези думи Темгаст поглади роклята в ръцете си, после добави:
— Ще вечеряме веднага след залез-слънце. Каретата ще бъде пред дома ти привечер.
С тези думи наместникът се качи в каретата и затвори вратата след себе си. Без да губи нито миг, Лиам Уудгейт размаха камшика и конете препуснаха по пътя.
Дони Гандърли дълго стоя пред къщата, обгърнат от облака прах, вдигнат от отдалечаващата се колесница, с рокля в ръцете и невиждащ поглед. Искаше му се да изкрещи, че ако лорд Ферингал наистина е такъв благодетел и разполага с подобни възможности, би трябвало доброволно да ги използва за благото на своите селяни. Хора като Биасте би трябвало да получават помощта, от която се нуждаят, без да им се налага да продават дъщерите си. Защото онова, което Темигаст им беше предложил току-що, си бе почти същото! Да продадат дъщеря си!
Ала въпреки това, при цялата си гордост, Дони Гандърли не можеше да отрече, че това е възможност, на каквато не са се и надявали.
* * *
— Беше каретата на лорд Ферингал — съобщи Джака Скъли, когато по-късно същия ден пресрещна Мералда на връщане у дома. — Пред собствената ти врата — добави той със своя екзотичен акцент, пълен с въздишки и драматични стенания.
Тори Гандърли се изкиска с глас. Мералда я сръга между раменете и й даде знак да си върви.
— Но и аз искам да знам! — възнегодува момиченцето.
— Ще познаеш вкуса на прахоляка! — заплаши я сестра й и се накани да изпълни заканата си, но бързо се отказа, когато си припомни, че не е сама.
С приветлива усмивка тя се обърна към Джака, като в същото време успя да хвърли суров поглед на Тори с крайчеца на окото си.
Момичето заподскача по пътеката.
— Но аз исках да видя как ще го целунеш! — весело се провикна то, докато се отдалечаваше.
— Сигурен ли си за каретата? — попита Мералда, мъчейки се да не обръща внимание на неудобната забележка на сестра си.
В отговор Джака просто въздъхна сърдито.
— Но каква работа има лорд Ферингал с нашите? — недоумяваше Мералда.
С ръце, пъхнати дълбоко в джобовете, Джака наклони глава на една страна и сви рамене.
— Е, аз май трябва да вървя — рече Мералда и направи една крачка, ала той пристъпи напред и й препречи пътя. — Какво ти става?
Джака прокара пръсти през гъстата си, къдрава коса и се приведе към нея, приковал ясносини очи в лицето й.
Мералда с мъка си поемаше дъх, толкова голяма беше буцата, която се надигна в гърлото й, струваше й се, че сърцето й ще изскочи от гърдите, толкова силно биеше.
— Какво правиш? — попита тя, много по-тихо и някак автоматично.
Джака пристъпи още по-близо. Мералда си спомни съвета, който беше дала на Тори, как трябвало да карат момчетата да им се молят. Напомни си, че не бива да го прави, още не. Повтори си го няколко пъти, все по-настоятелно, ала не отстъпи назад. Джака вече бе на няколко сантиметра от нея и когато усети топлия му дъх, младата жена пристъпи към него. Устните му едва-едва докоснаха нейните, после той направи крачка назад, станал внезапно плах.
— Какво? — за трети път попита Мералда, ала този път в гласа й имаше само жадно нетърпение.
Джака въздъхна и тя се доближи. Устните й, цялото й тяло, треперещо като лист, го молеха да отвърне на целувката й. Той го стори, нежно и продължително, после се отдръпна.
— Ще те чакам след вечеря — рече и бавно се отдалечи, нехайно свивайки рамене.
Мералда с мъка си поемаше дъх. Целувката се бе оказала така прекрасна, както и в мечтите й, дори повече. Усещаше топлина в корема, колената й бяха омекнали, цялото й тяло трепереше. Какво значение имаше, че с моментното си колебание Джака бе постъпил по абсолютно същия начин, по който според нея жените би трябвало да постъпват със своите ухажори! В този миг Мералда не се и сещаше за това, потънала в сладкия плен на онова, което току-що се бе случило и онова, което обещаваше да се случи съвсем скоро.
Тя пое към дома по същия път, по който се бе отдалечила Тори и със същата жизнерадостна стъпка, сякаш с целувката си Джака я бе освободил от сдържаността, която се очакваше от нея сега, когато вече беше жена.
Цялата грейнала, Мералда прекрачи прага на малката къщурка. За нейно удивление, край кухненската маса стоеше майка й, така щастлива, както девойката не я бе виждала от седмици. В ръцете си Биасте държеше прекрасна, изумруденозелена рокля, обшита с искрящи скъпоценни камъни.
— О! С нея ще бъдеш най-красивата жена, прекрачвала някога прага на замъка! — възкликна тя и Тори се разкикоти.
Мералда се взря в роклята с разширени очи, после обърна поглед към баща си, който стоеше широко усмихнат в единия ъгъл. За разлика от изражението на Биасте, обаче, неговото бе някак пресилено.
— Но, мамо, ние нямаме толкова пари! — възрази Мералда.
Въпреки това тя пристъпи напред, запленена от великолепната рокля, и докосна ефирната материя, мислейки си колко би му харесало на Джака да я види в нея.
— Подарък ни е, изобщо не трябва да я плащаме — обясни Биасте и Тори се разкикоти още по-силно.
По лицето на Мералда се изписа любопитство и тя отново погледна към баща си, с надеждата той да й каже какво става. За нейна изненада, Дони се извърна на другата страна.
— За какво говориш, мамо? — попита младата жена.
Имаш си ухажор, момичето ми — щастливо възкликна Биасте и остави роклята, за да може да прегърне дъщеря си. — И то не какъв да е, а истински благородник!
Винаги загрижена за чувствата на майка си (особено сега, когато беше болна), Мералда искрено се зарадва, че положила глава на рамото й, Биасте не може да види изуменото й, наскърбено изражение. Тори, разбира се, го забеляза; но единственото, което стори, бе да вирне брадичка и да присвие насмешливо устни, все едно целува някого. Мералда се обърна към баща си, който този път срещна погледа й, но не каза нищо, само кимна мрачно.
Биасте отстъпи крачка назад:
— О, малкото ми момиче! Кога стана такава красавица! И като си помисля, че си запленила сърцето на самия лорд Ферингал.
Лорд Ферингал! Мералда с мъка си пое дъх и то не от прекомерно щастие. Та тя едва познаваше господаря на замъка, въпреки че неведнъж го бе виждала отдалеч, обикновено да си чопли ноктите с изражение на крайна досада по време на традиционните празненства, които се провеждаха на селския площад.
— Хлътнал е по теб, момиче — продължаваше Биасте. — И то здравата, според думите на иконома му.
Мералда се насили да се усмихне заради майка си.
— Ще дойдат да те вземат — обясни Биасте, — тъй че бързо се окъпи, а после — при тези думи майка й тържествуващо вдигна ръка, — после ще те издокараме в тази прекрасна рокля и тогава всички мъже, които те видят, ще паднат в краката ти.
Мералда реагира автоматично — започна да се съблича и се запъти към стаята си, следвана по петите от Тори. Всичко й се струваше като някакъв сън и то съвсем не от приятните. Баща й пък се доближи до Биасте и й заговори нещо. Единственото, което Мералда чу, бе възклицанието на майка й:
— Благородник за моето момиче!
* * *
Окни не беше голямо село и макар че къщите не бяха скупчени една до друга, всички живееха достатъчно близо, за да се чуят, ако се провикнат от дворовете си. Ето защо не мина много време, преди новината за уговорката между лорд Ферингал и Мералда Гандърли да обиколи селото.
Джака Скъли научи истината за посещението на стария Темигаст още преди да бе довършил вечерята си, още преди слънцето да бе докоснало хоризонта.
— Само като си помислиш, че един лорд е готов да се принизи дотам, че да пожелае някаква си селянка — черногледа, както винаги, подхвърли майката на Джака, а в говора й ясно се долавяше тежкият акцент, от който не се бе отърсила дори след толкова години далеч от Царствата на меча. — Накъде върви светът!
— Лоши новини, наистина — съгласи се вуйчото на Джака, посивял мъж, който изглеждаше така, сякаш бе видял прекалено много.
Джака също смяташе, че това е ужасен обрат, макар и поради доста по-различна причина, или поне така си мислеше — в действителност нямаше никаква представа защо майка му и вуйчо му недоволстват толкова и това се изписа съвсем ясно по лицето му.
— Ние всички си имаме своето място в живота — обясни вуйчо му. — С ясно очертани граници, които не трябва да бъдат престъпвани.
— Лорд Ферингал ще донесе позор на семейството си — добави майка му.
— Мералда е прекрасна жена — възрази Джака, преди да успее да спре.
— Тя е селянка, като всички нас — поправи го майка му. — Ние си имаме своето място, а лорд Ферингал — неговото си. О, нейните много ще се зарадват, дума да няма. Ще решат, че най-сетне им е излязъл късметът, ама не може да са по-далеч от истината.
— Каква истина?
— Нищо хубаво няма да се получи от цялата работа — уверено заяви майката на Джака. — Лордът ще стане за смях, а нея ще превърне в уличница.
— И накрая тя ще свърши опозорена или мъртва, а лорд Ферингал завинаги ще изгуби уважението на своите равни.
— Откъде сте толкова сигурни, че тя ще му се отдаде? — попита младият мъж, мъчейки се да скрие отчаянието в гласа си.
Смехът на майка му и вуйчо му бе по-красноречив от какъвто и да било отговор. Ферингал беше господарят на Окни. Как би могла Мералда да му откаже?
Тази мисъл бе повече, отколкото горкият Джака бе в състояние да понесе и като стовари юмрук върху масата, той рязко се изправи, изгледа изненаданите си роднини разярено и изскочи от стаята, затръшвайки вратата след себе си.
Преди да разбере какво прави, вече тичаше по пътя, а мислите му подскачаха като полудели. Не след дълго се озова до едно малко възвишение, купчина скали над калното поле, на което бе работил през деня, място, откъдето имаше прекрасен изглед както към залеза, така и към къщата на Мералда. Далеч на югозапад се издигаше замъкът Ок и Джака съвсем ясно си представи как великолепната карета отвежда Мералда натам.
Усещаше огромна тежест в гърдите, сякаш всички ограничения на жалкото му съществуване внезапно се бяха превърнали в непристъпни стени, които неумолимо се затваряха около него. През последните няколко години Джака бе положил големи усилия, за да придобие подходящото държание, което да го превърне в мъжа, способен да заплени сърцето на всяка млада дама. А ето че сега се бе появил този идиотски благородник, това нагиздено и напарфюмирано конте, без никаква слава, освен онази, с която се бе родил, и възнамеряваше да му отнеме онова, към което той се бе стремил толкова дълго.
Разбира се, младежът не виждаше нещата така ясно. В неговите очи случващото се бе една огромна несправедливост, дължаща се единствено на положението му (или по-скоро — на липсата на такова) в живота. Защото жалките селяци от Окни дори не подозираха истината за Джака и величието, което се таеше у него, скрито под мръсотията на нивите и торфените блата.
Изтерзаният млад мъж впи пръсти в кестенявите си къдрици и тежко въздъхна.
* * *
— По-добре се умий цялата, че не знаеш какво точно ще поиска да види лорд Ферингал — подразни сестра си Тори и прокара грубия пешкир по гърба й.
При тези думи Мералда, която се бе свила като котка в горещото корито, се обърна и плисна шепа вода в лицето на Тори. Кикотът на малкото момиче бързо секна при вида на мрачното изражение, изписало се по лицето на Мералда.
— Много добре знам какво ще види! Ако си иска роклята обратно, ще трябва да дойде дотук, за да си я вземе!
— Ще му откажеш?
— Дори няма да го целуна — заяви Мералда и заканително вдигна мокрия си юмрук във въздуха. — А ако той се опита да ме целуне, ще…
— … ще се държиш като дама — долетя гласът на баща им и когато вдигнаха поглед, двете момичета го видяха да отмята завесата на стаята и да влиза. — Върви си — нареди той на Тори, която познаваше този тон достатъчно добре, за да знае, че няма място за възражения.
Дони Гандърли се позадържа на вратата още малко, за да се увери, че любопитната Тори наистина си е отишла, после отиде до ръба на коритото и подаде една мека кърпа на Мералда. Живееха в малка къщурка, където прекомерната свенливост беше безсмислена, така че Мералда излезе от водата без никакво притеснение, въпреки че все пак се загърна в кърпата, преди да седне на близкия стол.
— Май не се радваш особено? — отбеляза Дони.
Мералда стисна устни и нервно потопи ръка в изстиналата вода.
— Не харесваш ли лорд Ферингал?
— Не го познавам! — отвърна младата жена. — Нито пък той — мен. Изобщо не ме познава!
— Но иска да те опознае — възрази Дони. — Би трябвало да си поласкана.
— И, разбира се, за благодарност трябва да се отдам на онзи, който ме ласкае, нали? — жлъчно отвърна Мералда. — Не ми оставяте никакъв избор, нали? Лорд Ферингал те иска, тъй че — тръгвай?
При тези думи тя неволно плесна толкова силно във водата, че оплиска баща си. Яростната му реакция, добре разбираше Мералда, не се дължеше на това, че го беше измокрила, а на причината за държанието й. Дони се пресегна, стисна я за китката и я принуди да се обърне към него.
— Да — заяви той. — Нямаш избор. Ферингал е господар на Окни, човек, който разполага с големи възможности. Човек, който може да ни извади от калта.
— А може би аз предпочитам да си остана в нея… — започна Мералда, ала баща й я прекъсна.
— Човек, който може да излекува майка ти.
Дони надали можеше да я зашемети повече, даже ако бе стоварил тежкия си пестник право в лицето й. Младата жена го изгледа изумено, както стоеше пред нея с отчаяно, почти обезумяло изражение на спокойното му по принцип лице, и усети как я обзема страх.
— Нямаш избор — пресилено хладнокръвно повтори той. — Майка ти се топи като свещ и надали ще доживее до следващата пролет. Ще отидеш в замъка и ще се държиш както подобава на една дама. Ще се смееш на шегите на лорд Ферингал и ще го ласкаеш за добрината му. Ще го сториш заради майка си — простичко довърши той, а в гласа му се долавяха нотки на поражение.
Когато Дони се обърна, за да си върви, Мералда зърна влага в крайчеца на очите му и разбра.
Мисълта за това колко много страда баща й помогна на младата жена да се подготви за предстоящата вечер, даде й сили да посрещне този така ужасен на пръв поглед обрат на събитията.
* * *
Слънцето бе потънало зад хоризонта и небето бързо потъмняваше. Далеч под него, каретата беше изтрополила на път към скромната къщурка на Мералда. Тя се бе показала на вратата и дори от толкова далеч Джака успя да види колко е красива, като искрящ скъпоценен камък, който се надсмиваше над сгъстяващия се сумрак.
Неговият скъпоценен камък. Заслужена награда за красотата, която се таеше у него, а не подарък, купен с парите на разглезения лорд Окни.
Представи си как лорд Ферингал й протяга ръка, как я докосва и милва, докато тя се качва в каретата при него, и му се прииска да закрещи. Колко несправедливо беше всичко! Колесницата с Мералда в нея пое по пътя към замъка, точно както младежът си бе представял по-рано. Надали би могъл да се чувства по-ограбен, дори ако лорд Ферингал беше обърнал джобовете му наопаки и му бе взел и последния грош.
Джака остана на хълма още дълго. Потънал в самосъжаление, той час по час прокарваше пръсти през косата си и проклинаше окаяния си живот и цялата тази неправда. Толкова бе погълнат от това да оплаква собствената си злочестина, че подскочи от изненада, когато съвсем наблизо се разнесе тънко момичешко гласче:
— Знаех си, че ще те намеря тук.
Джака отвори печалните си очи и видя Тори Гандърли да го зяпа изпитателно.
— Знаех си — подразни го тя.
— Какво знаеш?
— Чул си за вечерята на сестра ми и си дошъл да се увериш със собствените си очи. И все още гледаш пътя и чакаш ли, чакаш.
— Сестра ти? — тъпо повтори младият мъж. — Та аз идвам тук всяка вечер.
Тори се обърна към къщите, сред които съвсем ясно се виждаше и тази на семейство Гандърли, с осветени от огъня прозорци.
— Надяваш се да зърнеш Мералда да се преоблича, а? — изкиска се тя.
— Идвам тук, за да остана сам в мрака — твърдо отвърна Джака. — За да си почина от светлината и от нахалниците, които не разбират.
— Какво не разбират?
— Истината — загадъчно отговори младежът, с надеждата думите му да прозвучат дълбокомислено.
— Коя истина?
— Истината за живота — отвърна Джака.
Тори го изгледа продължително, бърчейки чело в опит да разбере какви й ги говори. После отново се обърна към къщите.
— Аз пък мисля, че просто се опитваш да видиш Мералда гола — настоя тя и жизнерадостно се затича надолу по пътеката.
Как само щяха да се забавляват двете с Мералда на негов гръб, каза си Джака и въздъхна дълбоко. След това се обърна и пое нагоре по склона на планината, където мракът беше още по-гъст.
— Проклет живот! — провикна се той и вдигна ръце към небето, където пълната луна вече беше изгряла. — Проклет, проклет живот, проклети тленни окови! Да можех да умра, та да не гледам как недостойните заграбват онова, което ми се полага! Справедливостта се валя в прахта, а човек го преценяват само по това каква кръв тече във вените му! А лорд Ферингал вкусва сладостта на целувките на Мералда! Проклет, омразен живот!
И той рухна на колене, притиснал пестници към очите си, давещ се в самосъжаление. Постепенно то отстъпи място на гняв и младият мъж вдигна глава.
— Справедливостта се валя в прахта, човек го мерят само по това какъв се е родил, а жалкият Ферингал вкусва сладостта на целувките на Мералда. Само че никога няма да отнеме девствеността й!
Залитайки, Джака се изправи на крака и отново погледна към небето и пълната луна.
— Кълна се! — яростно изръмжа той и като прокле живота си още веднъж, се отправи към къщи.
* * *
Мералда понесе вечерта стоически, отговаряше любезно на въпросите, които й задаваха, и се опитваше да избягва погледа на очевидно недоволната лейди Ок. Установи, че доста харесва Темигаст, най-вече защото той поддържаше разговора, като им разказваше забавни историйки от миналото си, както и от живота на предишния господар на замъка, бащата на Ферингал. Старият иконом дори бе измислил тайна система от знаци, по която Мералда да се ориентира кой от многобройните сребърни прибори да използва за различните ястия.
И макар че младият лорд изобщо не я впечатли, както си седеше насреща й и не сваляше поглед от нея, девойката бе наистина удивена от великолепните лакомства, които прислужниците не спираха да трупат пред нея. Нима в замъка се хранеха така всяка вечер? Изкусно приготвено гълъбово месо и риба, картофи и морски водорасли, все вкуснотии, каквито Мералда никога преди не бе слагала в устата си.
По настояване на лорд Ферингал след вечеря четиримата се оттеглиха в салона — удобна квадратна стая без прозорци, разположена в центъра на приземния етаж. Дебелите стени не пропускаха хладния океански бриз, а огромното огнище, в което спокойно би могъл да се побере някой от големите огньове, които селяните наклаждаха понякога, правеше мястото още по-уютно.
— Би ли искала да хапнеш нещичко? — попита Присила, макар че тонът й бе всичко друго, но не и дружелюбен. — Бих могла да накарам прислужницата да ни донесе.
— О, не, милейди — отвърна Мералда. — И залък не бих могла да сложа в устата си.
— Нима? Е, ти наистина добре се навечеря, нали?
При вида на захаросаната, неискрена усмивка, която лейди Ок бе лепнала на грозното си лице, девойката неволно си помисли, че в сравнение със сестра си, лорд Ферингал е почти привлекателен. Почти.
В този миг в стаята влезе един прислужник, понесъл поднос с ниски чаши, пълни с кафеникава течност, каквато Мералда не бе виждала преди. Прекалено уплашена, за да откаже, тя взе своята чаша и след наздравицата на Темигаст, я надигна. Отпи голяма глътка и едва не се задави, когато силната течност опари гърлото й.
— Тук не се наливаме така с коняк — сухо отбеляза Присила. — Така правят селяците.
На Мералда й се прииска да пропълзи под дебелия килим и да се скрие. Сбърчил нос срещу нея, лорд Ферингал също не й помагаше особено.
— По-скоро онези, които за първи път го опитват — притече й се на помощ Темигаст. — Малки глътчици, скъпа моя. Бързо ще се научиш, макар че може и никога да не свикнеш с вкуса на тази специфична напитка. Аз така и не успях.
Мералда се усмихна и му кимна благодарно. За пореден (и далеч не за последен път) старият иконом бе успял да разсее неловката ситуация. Леко замаяна, девойката почти не вземаше участие в разговора и дори не забелязваше многозначителните подмятания на Присила, нито пък втренчения поглед на брат й. Мислите й полетяха надалеч и тя се озова до Джака Скъли, насред обляна от лунната светлина поляна, а защо не и в същата тази стая. Колко прекрасна би била тя, с дебелия килим, веселите пламъци и сгряващото питие, ако вместо ужасния лорд Ферингал, компания й правеше скъпият Джака.
Внезапно гласът на Темигаст проникна през мъглата на фантазиите й. Старият иконом тъкмо напомняше на своя господар, че е обещал да върне младата дама у дома й преди един определен час, който бързо наближаваше.
— Няколко минути насаме — отвърна му Ферингал и Мералда трябваше да положи големи усилия, за да не изпадне в паника.
— Не бих казала, че искането ти е особено благопристойно — обади се Присила и като хвърли пренебрежителен поглед на Мералда, добави: — Но пък нима някого го интересува?
С тези думи тя напусна стаята, следвана от Темигаст, който окуражително потупа младата жена по рамото, докато минаваше покрай нея.
— Вярвам, че ще се държите като джентълмен, милорд — рече той на Ферингал. — Така, както подобава на положението ви. Малко жени в света могат да съперничат по красота на лейди Мералда.
И като се усмихна на девойката, добави:
— Ще наредя да приготвят каретата.
Старият мъж беше неин съюзник, разбра Мералда, и то съюзник, от когото тя наистина имаше нужда.
— Вечерята беше прекрасна, нали? — попита лорд Ферингал и побърза да премести стола си до нейния.
— О, да, милорд — отвърна тя и сведе очи.
— Не, не! — меко я сгълча той. — Наричай ме лорд Ферингал, не милорд. И ми говори на ти.
— Да, ми… лорд Ферингал.
Мералда се мъчеше да не го гледа, но присъствието на Ферингал, така близо до нея, я притесняваше. Тя вдигна поглед и, за своя чест, младият лорд успя да го срещне, отмествайки очи от гърдите й.
— Видях те на пътя — обясни той. — Трябваше да се запозная с теб. Трябваше да те видя отново. Никога досега не съм виждал по-красива жена от теб.
— О, ми… лорд Ферингал — можа да каже само Мералда и отново отклони поглед, тъй като лордът се приближи още малко.
— Трябваше да те видя — повтори той съвсем тихо, ала вече се намираше толкова близо, че Мералда го чу съвсем ясно и усети топлия му дъх в ухото си.
Младата жена отчаяно се опита да спре надигащия се ужас, когато Ферингал я погали по бузата с опакото на ръката си, а след това я улови за брадичката и нежно я накара да се обърне към него. После я целуна, въпреки че тя не отвърна на целувката му. В началото го направи предпазливо, но няколко мига по-късно все по-настоятелно, дотам, че се надигна от стола си и се надвеси над нейния. Докато той се притискаше към нея и я целуваше все по-страстно, Мералда си мислеше за Джака и за болната си майка и някак си успя да издържи, дори когато ръката му се вдигна към нежната материя, покриваща гърдите й.
— Простете, лорд Ферингал — разнесе се изведнъж гласът на Темигаст откъм вратата и младият мъж, целият зачервен, се отдръпна от девойката и се обърна към него. — Каретата е готова. Време е лейди Мералда да се прибира у дома.
Мералда почти изтича навън.
— Отново ще те повикам — догониха я думите на Ферингал. — Много скоро.
Докато отминат моста, който свързваше замъка Ок със сушата, Мералда успя да се съвземе и да се поуспокои. Добре разбираше отговорността си към своето семейство и най-вече към болната си майка, ала въпреки това имаше чувството, че ще припадне или ще повърне. Как ли би се подигравала отвратителната Присила, ако „селянката“ повърнеше в позлатената карета.
След около една миля, Мералда, която все още се чувстваше зле и копнееше да се махне от всичко, свързано със замъка Ок, се показа през прозореца.
— Спри! Моля те, спри! — извика тя на кочияша.
Каретата започна да намалява, но още преди да бе спряла напълно, Мералда отвори вратата и изскочи навън.
— Милейди, наредено ми беше да ви отведа до дома — рече Лиам Уудгейт, докато слизаше от капрата.
— Така и стори — отвърна младата жена. — Почти.
— Но дотам има не малко път — възпротиви се гномът. — Господарят Темигаст ще ми откъсне главата, ако научи.
— Няма да научи — обеща Мералда. — Не се безпокой за мен. Всяка вечер минавам по този път, познавам всеки храст, всеки камък и всички, които живеят в къщите оттук до нас.
— Но… — опита се да каже още нещо Лиам, ала девойката изтича покрай него и с уверена усмивка потъна в нощта.
Лиам я следва известно време с каретата, но когато се убеди, че тя наистина познава пътя достатъчно добре, за да е в безопасност, обърна конете и се отдалечи.
Нощта беше хладна, но не прекалено студена. Младата жена остави пътеката и пое през полята. Надяваше се, че Джака може да я чака, както се бяха уговорили, но него го нямаше. Там, заобиколена от гъстия мрак, Мералда изведнъж се почувства така, сякаш бе съвсем сама в целия свят. Изгаряща от желание да забрави тази вечер, да забрави лорд Ферингал и отвратителната му сестра, тя нетърпеливо свали роклята от гърба си. Днес беше вечеряла като знатна дама и като се изключеше храната и може би силната напитка след това, изобщо не беше впечатлена. Ни най-малко.
Облечена единствено в простичките си долни дрехи, тя крачеше през облените в лунна светлина поля, в началото бавно, ала после, когато мисълта за Джака Скъли прогони образа на лорд Ферингал от съзнанието й, стъпката й стана по-лека, докато в един момент вече не вървеше, а танцуваше. Протегна се, за да улови една падаща звезда, завъртя се, за да докосне опашката й, и тупна в меката трева (и калта), без нито за миг да престава да се смее, а лицето на Джака Скъли й се усмихваше така наблизо.
Макар че Мералда не го знаеше, намираше се на почти същото място, където Джака бе дошъл по-рано тази вечер. Мястото, където младият мъж бе изливал негодуванието си, където бе проклинал несправедливостта на този свят и бе жадувал да умре. Мястото, където се бе зарекъл да отнеме девствеността й, тласкан единствено от желанието да не допусне лорд Ферингал да го стори.
Пета глава
Натясно
— Къде си дянал проклетия чук? — раздразнено попита Арумн на следващия ден. — Знам, че ти си го взел, тъй че хич не ме лъжи.
— Трябва да се радваш, че го взех — без грам разкаяние отвърна Йоси и размаха пръст пред лицето му. — Уолфгар щеше да сравни кръчмата със земята, ако чукът му беше у него.
— Глупак си ти, Йоси — сърдито рече Арумн. — Уолфгар щеше да си тръгне без бой.
— Ти си мислиш тъй. Все нещо такова ще кажеш. Винаги взимаш неговата страна, макар че той ти носи само неприятности, на теб и на всички, дето са ти верни. Какво хубаво си видял от него, Арумн Гардпек? Какво хубаво?
Ханджията присви очи и го изгледа заплашително.
— Винаги той е започвал боевете, на които е слагал край — продължаваше Йоси. — Ха! Отиде си и толкоз по-добре както за него, тъй и за нас.
— Къде сложи чука му? — не отстъпваше Арумн.
Йоси махна раздразнено с ръка и се обърна. Само че Арумн нямаше намерение да го остави да се измъкне току-така. Той го сграбчи за раменете и го завъртя към себе си:
— Попитах те два пъти — сурово заяви той. — Не ме карай да го правя трети път.
— Няма го — отвърна дребният мъж. — Не е тук и е достатъчно надалеч, за да не може Уолфгар да го призове при себе си.
— Няма го, казваш? — повтори Арумн и по лицето му се изписа лукаво изражение — познаваше Йоси достатъчно добре, за да е сигурен, че не е изхвърлил великолепното оръжие на дъното на океана. — И колко ти дадоха за него?
Дребният мъж промърмори нещо неразбираемо, махна с ръка и смотолеви още нещо, което само затвърди подозренията на ханджията.
— Върви го донеси — нареди той.
Очите на Йоси се разшириха и той понечи да каже нещо:
— Не мога… — започна, но Арумн го улови с едната ръка за рамото, а с другата — за дъното на панталона, и го понесе към вратата.
— Иди да си го върнеш обратно — повтори той с нетърпящ възражение тон. — И да не съм те видял тук без него.
— Не мога да го направя! Не и с хора като тях!
— Тогава повече не си добре дошъл тук! — отсече кръчмарят и го изтика през вратата. — Изобщо не си добре дошъл тук. Върни се с чука, или въобще не се връщай!
И той затръшна вратата зад гърба му, оставяйки дребния мъж напълно слисан. Йоси уплашено се огледа наоколо, сякаш всеки миг очакваше група разбойници да изскочат отнякъде и да го оберат. И наистина, опасенията му съвсем не бяха неоснователни — той беше здраво свързан с „Кривата сабя“ и това до голяма степен му гарантираше сигурност на улицата. Малцина си губеха времето с Йоси Локвата, донякъде, защото той не си заслужаваше усилието, но най-вече защото онези, които му навредяха по някакъв начин, сами затваряха вратите на „Кривата сабя“, една от любимите кръчми в Лускан, пред себе си.
Йоси си бе създал немалко врагове на улицата и разчуеше ли се, че е изгубил благоволението на Арумн Гардпек…
Да, на всяка цена трябваше да си върне приятелството на Арумн, но само при мисълта за онова, което му предстоеше да стори, колената му се подкосяваха. Беше продал Щитозъб за шепа дребни монети на един особено ужасен пират, в една от най-долнопробните дупки в цял Лускан, място, което гледаше да посещава колкото се може по-рядко. Целият разтреперан, той обходи с уплашен поглед тесните, потънали в мрак улички, които щяха да го отведат до скришната бърлога край пристанището. Шийла Крий, жената, на която беше продал чука, нямаше да е пристигнала, знаеше го — все още щеше да е на борда на „Скачащата лейди“. Името идваше от изображението на самата Шийла, скачаща върху палубата на противниковия кораб с окървавена сабя в ръка. Йоси потръпна при мисълта да се срещне с нея на палубата на същия онзи съд, на който тя бе измъчвала до смърт десетки невинни жертви. Не, реши той, по-добре беше да я почака в кръчмата, където все пак имаше повече хора.
Той пребърка джобовете си. Все още носеше у себе си всичкото злато, което Шийла му беше платила за Щитозъб, както и още няколко жълтици.
И сам знаеше, че това не е достатъчно, ала когато бе заложена на карта дружбата на Арумн Гардпек, трябваше да опита.
* * *
— Прекрасно е отново да бъда с теб — промълви Дели Кърти и прокара ръка по силните рамена на Уолфгар, което го накара да потръпне — след побоя в „Кривата сабя“ нямаше част от тялото му, която да не го боли.
Варваринът промърмори нещо неразбрано и се надигна от леглото. Дели продължаваше да го милва, а той продължаваше да не й обръща внимание.
— Сигурен ли си, че искаш да си вървиш? — изкусително попита тя.
Уолфгар се обърна и я изгледа, както се беше излегнала насред омачканите чаршафи.
— Напълно! — изръмжа той и като си навлече дрехите, се отправи към вратата.
Дели се накани да го повика обратно, ала прехапа устни, преди да се бе унизила още повече. Понечи да го нахока, ала и този път се отказа — беше безсмислено, пък и острите думи нямаше да скрият колко наранена се чувстваше. Не и този път. Предишната вечер бе отишла при Уолфгар още щом Арумн затвори заведението — почти веднага след като и последният побойник си тръгна. Макар че сега варваринът беше бездомен, младата жена знаеше къде да го открие — Морик държеше стая съвсем наблизо.
Как се бе развълнувала, когато Уолфгар я прие, въпреки протестите на Морик! Беше си позволила да се отпусне, прекарала бе цялата нощ в обятията му, мечтаейки как ще избяга от жалкия си живот заедно с него. Можеха да се махнат от Лускан и да отидат в Долината на мразовития вятър, където тя щеше да отгледа децата му като негова законна съпруга.
Разбира се, утрото (или по-скоро, ранният следобед) набързо сложи край на розовите й блянове под формата на груб отказ.
И сега тя лежеше сама и се чувстваше изоставена и някак празна отвътре, безпомощна и без капчица надежда. Въпреки че напоследък нещата между нея и Уолфгар не вървяха особено, самата мисъл, че той е наблизо, подхранваше мечтите й. Ала отидеше ли си той, отиваше си и всяка възможност тя да се махне оттук.
— Нима разчиташе на нещо друго? — обади се Морик, сякаш четеше мислите й.
Дели му хвърли отчаян, сърдит поглед.
— Досега би трябвало да си научила какво можеш да очакваш от него — продължи Разбойника и приседна на края на леглото.
Младата жена понечи да придърпа завивките нагоре, но после се сети, че това бе просто Морик, който я бе виждал без дрехи и преди.
— Той никога няма да ти даде онова, което наистина искаш — добави Морик. — Твърде голямо бреме тегне върху него, твърде много жестоки спомени го измъчват. Ако по някаква случайност реши да се разкрие пред теб, както ти искаш, това най-вероятно ще те убие.
Дели го изгледа неразбиращо. Без да се изненадва особено, Морик се усмихна и повтори:
— Никога няма да ти даде онова, което наистина желаеш.
— За разлика от Морик? — подигравателно попита Дели и той се разсмя с глас.
— Надали — призна. — Но поне си го признавам открито. Държа на думата си, но иначе не съм почтен човек, който си търси почтена съпруга. Животът ми си е само мой и нямам никакво желание да се обременявам с дете и жена.
— Звучи самотно.
— Звучи свободно — поправи я Морик през смях. — О, Дели — рече той и прокара пръсти през косата й. — Животът би ти се сторил много по-приятен, ако се научиш да се наслаждаваш на радостите, които настоящето ти предлага, и престанеш да се безпокоиш, че бъдещето ще ти ги отнеме.
Дели Кърти се облегна на таблата на леглото и се замисли. Май наистина нямаше какво да възрази.
Морик прие мълчанието й като знак за подкана и се покатери в леглото при нея.
* * *
— За туй, дето ми го предлагаш, приятелче, мога да ти дам само ей таз част — заяви своенравната Шийла Крий и потупа главата на Щитозъб.
После, без никакво предупреждение, вдигна великолепното оръжие във въздуха и го стовари в средата на масата, край която бяха седнали заедно с Йоси.
Изведнъж дребният мъж с ужас осъзна, че между него и свирепата жена няма нищо, тъй като масата бе станала на трески.
Шийла Крий се усмихна жестоко и отново вдигна бойния чук. Йоси изпищя задавено и хукна навън, към защитата на хладната, солена нощ. Зад себе си чу силен трясък, когато Щитозъб се удари в касата на вратата, последван от гръмкия смях на всички главорези, събрали се в кръчмата.
Йоси нито се обърна, нито забави крачка. Спря, чак когато стигна „Кривата сабя“, и се зачуди как, в името на Деветте пъкъла, ще обясни всичко на Арумн.
Още се мъчеше да си поеме дъх, когато забеляза Дели да се приближава забързано, плътно увита в дебел шал. Обикновено не се появяваше толкова късно в заведението, тъй като по това време „Кривата сабя“ отдавна бе претъпкана, освен, разбира се, ако не изпълняваше някаква поръчка за Арумн. Само че ръцете й бяха празни и на Йоси не му беше особено трудно да се досети къде — или по-точно при кого — е била.
Не след дълго до ушите му достигна приглушено хлипане, което окончателно го убеди, че предположението му е правилно — Дели бе отишла да се види с Уолфгар и бе оставила поредното късче от сърцето си при него.
— Добре ли си? — обади се Йоси и пристъпи напред.
Дели подскочи изненадано — изобщо не го беше видяла.
— Какво има? — меко попита той и се доближи, вдигнал ръка, за да я потупа по рамото, като тайничко се надяваше да се възползва от болката и уязвимостта й и да я вкара в леглото си, нещо, за което си мечтаеше от години.
Ала Дели, въпреки сълзите и нещастното си изражение, рязко се отдръпна от него, а в погледа й нямаше и помен от желание, нито дори от дружелюбност.
— Наранил те е, Дели — утешително прошепна той. — Наранил те е, но аз мога да ти помогна да се почувстваш по-добре.
Младата жена се изсмя подигравателно:
— Ти стоиш зад всичко това, нали, Йоси Локвата? — обвини го тя. — Сигурно преливаш от щастие, задето най-сетне успя да прогониш Уолфгар!
И преди дребният мъж да успее да отговори, тя го заобиколи и потъна в „Кривата сабя“, място, където той не можеше да я последва. Йоси остана сам насред пустата, тъмна улица. Нямаше къде да отиде, нямаше приятели, с които да си поприказва. И за всичко бе виновен само Уолфгар.
Йоси прекара нощта, кръстосвайки заведенията в най-опасните части на Лускан. Не се заговори с никого, просто слушаше внимателно и си отваряше очите и ушите на четири. За своя изненада научи нещо наистина интересно, което изобщо не го застрашаваше. Из най-долнопробните дупки на града Йоси Локвата чу интересна история за Морик Разбойника, неговия приятел варварин и апетитна уговорка за премахването на един морски капитан.
Шеста глава
Алтруизъм
— Почитаеми лорд Дони — обърна се един от селяните към Дони Гандърли на другата сутрин. — Май трябва да ви се кланям, докато лицето ми почернее от калта.
Останалите работници, събрали се на нивата — и хора, и гномове — избухнаха в смях.
— На теб ли трябва да плащам десятък вече? — обади се друг. — По-малко от туй, по-малко от онуй, храната, дето давам на прасето, че и самото прасе?
— Само задницата на прасето — намеси се първият шегаджия. — Предната половина можеш да си я запазиш.
— Ами да, за теб е оназ’ половина, дето яде зърното, но не и другата, дебелата, дето има какво да се хапне от нея — включи се един остронос гном. — Досущо мислене на благородник!
И отново всички се разсмяха. Дони Гандърли опита да се присъедини към тях, но не успя. Разбира се, ясно му беше защо на другарите му им е толкова весело. Прости селяни, родени и израснали в бедност, те знаеха, че нямат кой знае какви изгледи да се измъкнат от калта, която обработваха всеки ден. Ала ето че най-неочаквано късметът като че ли се бе усмихнал на едного от тях, ето че семейство Гандърли сякаш бяха на път да се изкачат по уж недостъпната стълбица нагоре.
Дони би преглътнал закачките им, нещо повече, най-искрено би се смял заедно с тях, навярно и сам би добавил някое остроумие, ако нещо не му даваше мира, през цялата нощ, когато не бе успял да мигне, та чак досега — Мералда не е искала да отиде. Ако дъщеря му бе изразила дори слаба симпатия към лорд Ферингал, из целия Север не би имало по-щастлив човек от Дони Гандърли. Ала той знаеше истината и не можеше да си затвори очите за собствената си вина. И именно заради това подмятанията на другарите му в тази дъждовна утрин на полето се забиваха в него като стрели, струваха му се като сол, посипана в отворена рана, за която те и не подозираха.
— Е, кога ще се заселите в замъка, лорд Дони? — попита го един от мъжете и като пристъпи напред, се поклони несръчно.
Напълно инстинктивно, без да се замисли, Дони го блъсна и го запрати в калта.
Мъжът се изправи със смях, към който се присъединиха и останалите.
— Вече и държанието му е като на същински благородник! — провикна се онзи, който първи бе започнал всичко. — В калта, там ни е мястото, че иначе лорд Дони ще ни смачка.
Като по даден знак, всички паднаха на колене й започнаха да се кланят пресилено.
Напомняйки си, че това са неговите приятели и че те просто не разбират, Дони Гандърли преглътна гнева си и се отдалечи, като сипеше порой от беззвучни проклятия, скърцаше със зъби толкова страховито, че челюстта му изтръпна и така стискаше юмруци, че кокалчетата на пръстите му побеляха.
* * *
— Чувствах се като пълна глупачка! — призна Мералда на сестра си.
Двете момичета бяха сами в стаичката си в малката каменна къщурка. Майка им бе излязла — за първи път от повече от две седмици, толкова много й се искаше да разкаже на съседите всичко за вечерята на дъщеря си с лорд Ферингал.
— Но роклята ти стоеше прекрасно! — възрази Тори.
В мимолетната усмивка на Мералда имаше искрена благодарност.
— Сигурна съм, че не е могъл да свали поглед от теб — добави по-малкото момиче, а по изражението й си личеше, че е потънала в романтични блянове.
— Също както сестра му Присила не спря да ме каля — отвърна Мералда, използвайки един често употребяван от съселяните й израз.
— Защото е дебела крава и твоята красота само й го е напомнила! — заяви Тори.
Двете момичета се разкикотиха, ала веселието на Мералда не трая дълго и тя отново се намръщи.
— Как така не се радваш? — недоумяваше Тори. — Той е господарят на Окни и може да ти даде всичко, което поискаш!
— Нима? — саркастично попита Мералда. — Може ли да ми даде свобода? Може ли да ми даде моя Джака?
— Може ли да ти даде една целувчица? — лукаво подметна Тори.
— За това не можах да го спра — отговори Мералда. — Ала повече от мен той няма да получи, в това можеш да бъдеш сигурна. Сърцето ми принадлежи на Джака, а не на някакъв си облян с благовония лорд!
Високопарните й уверения набързо заглъхнаха, когато завесата се отмести и баща й нахлу в стаята, очевидно бесен.
— Остави ни сами! — нареди той на Тори и когато тя се поколеба, хвърляйки притеснен поглед към сестра си, Дони изрева още по-силно: — Махай се, малка свинарке!
Тори изскочи от стаята, но когато се обърна и срещна изпепеляващия поглед на баща си, реши за по-сигурно да излезе на двора.
Когато Тори си отиде, Дони се обърна към Мералда с все същото страховито изражение, каквото младата жена не бе свикнала да вижда на лицето му.
— Татко… — предпазливо започна тя.
— Позволила си му да те целуне? — прекъсна я той с треперещ глас. — И му се е искало още?
— Не можех да му попреча — увери го Мералда. — Всичко стана толкова бързо.
— Но искаше да му попречиш?
— Разбира се!
Думите едва-що бяха изскочили от устните й, когато тежкият, загрубял пестник на Дони се стовари върху лицето й.
— Но си готова да дадеш сърцето и всичките си женски прелести на онова селянче, нали? — изрева той.
— Ама, татко…
Следващият шамар я повали на пода. Дони Гандърли, завладян напълно от гнева, който го измъчваше толкова отдавна, се нахвърли отгоре й. Плесниците му се сипеха върху нея, по главата, по раменете, където сварят, а той редеше несвързани проклятия, наричаше я уличница и леко момиче, което не го е грижа нито за майка му, нито за хората, които го хранят и обличат.
Мералда се опита да каже нещо, да обясни, че обича Джака, а не лорд Ферингал, че не е сторила нищо лошо, ала баща й не я чуваше и продължаваше да я налага и нарича с какви ли не имена, докато тя не остана да лежи на пода, прикрила главата си с ръце, в обречен опит да се предпази.
Всичко свърши така неочаквано, както беше започнало. След един дълъг миг Мералда се осмели да повдигне насиненото си лице от земята и бавно се обърна към баща си. Дони Гандърли седеше на леглото, стиснал главата си с две ръце, и ридаеше с глас. Девойката се приближи до него, шепнейки му, че всичко е наред. Внезапен пристъп на гняв измести сълзите и Дони я сграбчи за косата и я накара да се изправи.
— Чуй ме добре, момиче — процеди той през стиснати зъби. — Не ти решаваш в случая. Ни най-малко. Ще дадеш на лорд Ферингал всичко, което иска, че и повече, и то с усмивка на лице. Майка ти е на смъртно легло и единствен лорд Ферингал може да я спаси. Няма да позволя тя да умре, само зарад’ твоите прищевки!
И като я разтърси здравата, той я пусна. Мералда го изгледа така, сякаш пред себе си виждаше не обичния си баща, а човек, когото изобщо не познаваше, и това нарани Дони по-силно от каквито и да било думи.
— Или още по-добре — спокойно добави той, — ще убия Джака Скъли и ще оставя тялото му на скалите, за храна на морските птици.
— Татко… — с треперещ глас прошепна Мералда.
— Стой далеч от него! — заповяда Дони. — Отиваш при лорд Ферингал и да не съм чул никакви възражения!
Мералда не помръдна, дори не вдигна ръка, за да избърше сълзите, които изпълваха нежните й, зелени очи.
— Оправи се — нареди баща й. — Майка ти скоро ще се върне и не бива да те види такава. Това е най-голямата й мечта, момиче, и ако й я отнемеш, тя няма да го преживее.
С тези думи Дони се надигна от леглото и посегна да я прегърне, ала когато се доближи до нея, видя как цялото й тяло се напряга. Той се отказа и мина покрай нея, с превити рамене и сведена глава.
Без да се обръща, Дони Гандърли излезе навън, изкачи северозападния склон на планината, който бе прекалено скалист, за да бъде обработван и заради това съвсем пуст. Тук Дони можеше да остане сам със своите мисли. И със своите кошмари.
* * *
— Какво ще правиш? — попита Тори.
Момичето бе изтичало при сестра си още щом видя Дони да излиза от къщата. Мералда, заета с това да изтрива последните капки кръв от устната си, не отговори.
— Трябва да избягаш с Джака — неочаквано заяви по-малкото момиче и лицето й светна, сякаш току-що бе намерило съвършеното решение на всички проблеми в света.
Мералда я изгледа със съмнение.
— О, това ще бъде кулминацията на вашата любов! — сияеше Тори. — Да избягаш от лорд Ферингал. Не мога да повярвам, че татко те е набил.
Мералда се обърна към сребърното огледало, което съвсем ясно отразяваше всяка драскотина, болезнено напомняне за ужасяващото избухване на Дони. За разлика от Тори, тя можеше да повярва. Вече не беше дете и с очите си бе видяла агонията по лицето на баща си, дори когато той я удряше. Дони се страхуваше, боеше се за майка им и за всички тях.
Мералда знаеше какво трябва да стори. Осъзна, че дългът към семейството е по-важен от всичко друго и то не заради нечии заплахи, а заради любовта, която изпитваше към майка си и баща си и към бъбривата си сестра. Едва в този миг, докато се взираше в нараненото си лице в огледалото, Мералда Гандърли разбра същинските измерения на отговорността, стоварила се изведнъж върху крехките й рамена, на неочакваната възможност, открила се пред семейството й.
И все пак, при мисълта за устните на лорд Ферингал върху нейните и допира на ръката му до гърдите й, младата жена неволно потръпна.
* * *
Дони Гандърли дори не забелязваше слънцето, което бавно потъваше в океана, нито комарите, които го бяха открили неподвижен и потънал в мисли и сега пируваха върху голите ръце и врата му. Дони не им обръщаше никакво внимание. Как можа да удари скъпото си момиченце! Откъде бе дошла цялата тази ярост? Как можеше да се сърди на нея, която не бе сторила нищо лошо, която винаги го слушаше?
Ужасяващият спомен се завръщаше отново и отново, пред себе си виждаше Мералда, красивата, прекрасна Мералда, свита на пода с вдигнати ръце, за да се предпази от свирепите му удари. Дони и сам разбираше, че бе разгневен не на Мералда, а на лорд ферингал. Ядът му се дължеше на мизерното му положение в живота, което бе направило него и близките му бедни селяни и бе оставило жена му да се разболее и което би допуснало тя да умре, освен ако лорд Ферингал не решеше да се намеси.
Дони Гандърли осъзнаваше всичко това, ала единственото, за което можеше да мисли, бе, че воден от собствените си себични подбуди, бе тласнал дъщеря си в обятията и в леглото на един мъж, когото тя не обичаше. В този миг Дони Гандърли разбра, че е страхливец, най-вече защото нямаше смелостта да се хвърли от върха и да се разбие върху острите зъбери далеч под себе си.
Втора част
По мрачни пътища
Живял съм сред много общества — в Мензоберанзан на мрачните елфи и в Блингденстоун на лукавите гномове, в Десетте града, управлявани както повечето човешки поселища, и сред варварските племена — с техните специфични традиции, и дори в Митрил Хол, царството на джуджетата от рода Боен чук. Живял съм и на борда на кораб, където съществува едно съвсем различно общество. Всяко от тези места си има свои собствени обичаи и закони, свой начин на управление, свои движещи сили, църкви и общества.
Коя система е най-добра? Ще чуете много отговори на този въпрос, чието мерило обикновено са богатството, власт, дадена свише, или пък повелите на съдбата. При мрачните ръководният принцип е религията — те уреждат своето общество така, че да угодят на прищевките на непредсказуемата Кралица на паяците, а после водят неспирни войни, за да променят тази или онази черта от това общество, но никога цялото общество из основи. За лукавите гномове е най-важно да отдават нужната почит на възрастните, да ги уважават и тачат и да се вслушват в мъдростта, която само дългите години живот могат да донесат. В Десетте града власт се дава на онези, които се радват на достатъчно популярност, докато варварите избират своите водачи единствено заради физическата им сила. Бруенор стана крал, защото баща му е бил крал преди него, неговият баща — преди него, и така — много поколения назад.
За мен същинската стойност на едно общество си личи другаде — в личната свобода, която то предоставя всекиму. От всички места, където съм бил, предпочитам Митрил Хол, но животът там е така добре уреден единствено благодарение на Бруенор и мъдрото му решение да даде пълна свобода на своите поданици, а не защото обществото на джуджетата по принцип превъзхожда останалите. Бруенор не е крал в пълния смисъл на думата. Той е говорител на своето племе във всички политически дела, техен командир в битка и посредник в техните спорове, но само когато те го помолят за това. Бруенор си остава напълно независим и дава същата възможност и на всички от рода Боен чук.
Чувал съм за мнозина крале и кралици, матрони и жреци, които защитават властта си и правото да правят, каквото поискат, твърдейки, че обикновените хора се нуждаят от някой, който да ги води. Това може и да е така в немалко стари общества, но единствената причина е именно тази тяхна отколешност. След като поколения наред поданиците в едно царство са били привиквани към подобен начин на живот, нещо в сърцата и душите им е закърняло, годините на пълна зависимост са отнели на обикновените хора вярата в способността им сами да вземат решения. Това е обща черта на всички форми на управление — да лишават поданиците си от свобода, да налагат своите условия върху всеки един от тях в името на „обществото“.
Аз не съм против идеята за „общество“ тъкмо напротив, тя ми е много скъпа и отлично разбирам, че, та предполага известна жертва от страна на своите членове, известно неудобство в името на общото добро. Ала колко по-силна би била една такава общност, ако тези жертви се правят на драго сърце, доброволно, а не заради нечия височайша заповед!
Свободата е ключът към всичко. Свободата да останеш или да си тръгнеш, да работиш заедно с другите или да избереш свой собствен път. Свободата да се включиш във важните решения или да се въздържиш. Свободата да си създадеш добър живот или да потънеш в мизерия. Свободата да опиташ всичко или да не правиш нищо.
Малцина могат да отрекат желанието за свобода; не съм срещал никой, който да не мечтае за свободна воля, ши поне да си мисли, че я иска. Нима тогава не е някак странно, че толкова много от нас отказват да приемат една нейна неделима част — личната отговорност.
Едно идеално общество би било успешно именно защото неговите членове са готови да приемат своята отговорност за добруването на останалите му членове и на обществото като цяло и то не защото някой им е заповядал, а защото самите те осъзнават ползата от един такъв избор. Защото, в това няма съмнение, всеки наш избор, всичко, което правим или не правим, има своите последствия. Последствия не особено очевидни, боя се. Егоистът може и да вярва, че е намерил печелившия подход към живота, ала когато най-много се нуждае от приятели, няма да има към кого да се обърне, а след като си отиде, никой няма да го помни с добро, ако изобщо не бъде забравен още щом склопи очи. Алчността на егоиста може и да му донесе материални блага, но не и истинско щастие, нито пък неуловимото блаженство на любовта.
Същото постига и злият, и мързеливият, завистникът и коварният, крадецът и насилникът, пияницата и злословникът. Свободата дава всекиму възможността сам да избере живота си, ала освен това изисква от него да приеме отговорността за този избор, какъвто и да е бил той.
Често съм слушал как в мига, в който мислят, че умират, мнозина виждат как животът им минава пред очите им, дори отдавнашни, потънали в забрава, случки. В самия край, в последните секунди, отредени ни на този свят, преди най-сетне да разкрием мистерията на онова, което идва след смъртта, ние получаваме шанса — за някои благословия, за други проклятие — да преосмислим всеки избор, който сме правили някога, необременени от оковите на живота, без половинчати оправдания и без възможност да си обещаваме, без салш да си вярваме, че следващия път ще постъпим по-правилно.
И не мога да не се зачудя, колцина ли свещеници биха посмели да включат този най-разголващ от всички миг в описанията си на ад и рай?
Седма глава
Раздяла със стар приятел
Забеляза го твърде късно — чак когато едрият мъж бе само на крачка от него. Ужасѐн, Йоси се сгърчи, притиснат до стената, в отчаян опит да се скрие, ала миг по-късно Уолфгар го бе вдигнал във въздуха с една ръка, докато с другата отбиваше жалките му опити да се защити.
Тряс! Йоси усети как варваринът с все сила го блъска в стената.
— Искам си го обратно — спокойно заяви Уолфгар и именно това хладнокръвие в тона, както и в изражението му ужаси горкия Йоси повече от всичко друго.
— К-к-какво т-т-търсиш? — заекна той.
Все така с една ръка, Уолфгар го придърпа към себе си и отново го блъсна в стената:
— Отлично знаеш какво имам предвид. А аз знам, че ти си го взел.
Йоси сви рамене и поклати глава… с което само си изпроси още един удар в стената.
— Взел си Щитозъб — поясни Уолфгар и доближи лицето си на милиметри от това на дребния мъж. — И ако не ми го върнеш, ще те разкъсам на парчета и ще използвам кокалите ти, за да си направя ново оръжие.
— Аз… аз… аз го взех назаем — започна Йоси, ала нов удар в стената сложи край на несвързаните му приказки. — Мислех, че ще убиеш Арумн! — изкрещя той. — Мислех, че всички ни ще убиеш!
Тези странни думи като че ли поукротиха малко Уолфгар.
— Да убия Арумн? — повтори той, без да може да повярва на ушите си.
— Когато те изхвърли — обясни Йоси. — Знаех, че се кани да те изгони. Каза ми, докато ти спеше. Мислех, че ще пречукаш всички ни в гнева си.
— И затова ми взе чука?
— Да — призна Йоси. — Но имах намерение да ти го върна. Опитах се да го върна.
— Къде е?
— Дадох го на един приятел. А той — на една жена моряк, за да го прибере на сигурно място, та да не можеш да го повикаш. Опитах да си го върна обратно, ама жената не ще да ми го даде. Къде ти, замалко не ми смачка главата с него!
— Коя е тя? — попита Уолфгар.
— Шийла Крий от „Скачащата лейди“ — избъбри Йоси. — У нея е и хич и не иска да го връща!
За миг Уолфгар замълча, опитвайки се да разбере дали го лъжат, или не. После вдигна поглед към Йоси и отново се намръщи.
— Никак не обичам крадците — процеди през зъби и здравата го разтърси, а когато дребният мъж понечи да се съпротивлява и дори го удари, с все сила го блъсна в стената, веднъж, два, три пъти. — В родината ми убиваме крадците с камъни — изръмжа варваринът и го залепи за стената с такава мощ, че цялата сграда потрепери.
— А в Лускан оковаваме побойниците — разнесе се глас нейде съвсем наблизо.
Уолфгар и Йоси се обърнаха и видяха Арумн Гардпек да излиза от кръчмата, заедно с още неколцина мъже. Те обаче гледаха да се държат на безопасно разстояние — очевидно бе, че никак не им се ще да си имат вземане-даване с опасния варварин. Само Арумн, стиснал тежка сопа в ръце, се приближи предпазливо.
— Свали го — рече той на Уолфгар.
В отговор варваринът блъсна Йоси в стената за последен път, после го пусна на земята, като здравата го разтърси и изобщо не охлаби хватката си.
— Открадна ми Щитозъб и смятам да си го върна — решително заяви исполинът.
Арумн хвърли гневен поглед на Йоси.
— Опитах се! — проплака той. — Ама Шийла Крий… да, чукът е у нея… у нея е и тя не ще да го връща.
Уолфгар отново го разтърси, така че зъбите на злощастника изтракаха.
— У нея е, защото ти си й го дал — напомни му той.
— Но се е опитал да го вземе обратно — отсече Арумн. — Сторил е всичко, което е могъл. Нима смяташ да го накажеш за това? За да се почувстваш по-добре, а, кръвопиецо? Защото тъй няма да си върнеш чука!
Уолфгар го изгледа свирепо, после се обърна към окаяния дребосък в ръцете си.
— Да, наистина ще се почувствам по-добре — заяви варваринът и при тези думи Йоси сякаш се смали и се разтрепери като лист.
— Тогаз ще трябва и мен да набиеш — рече Арумн. — Йоси ми е приятел, за какъвто имах и теб, и съм готов да се бия заради него.
Уолфгар се изсмя подигравателно и с едно движение на китката запрати Йоси в краката на ханджията.
— Нали ти каза къде да намериш чука си — не отстъпваше Арумн.
Варваринът се отказа да спори и си тръгна, ала не бе направил и няколко крачки, когато се обърна назад и видя как Арумн помага на Йоси да стане, а после, обгърнал треперещите му рамене с ръка, го повежда към входа на странноприемницата.
Тази последна сцена, израз на истинско приятелство, здравата го разтърси. Някога и той се бе радвал на приятелство като това, някога и той бе благословен с другари, които биха му се притекли на помощ, дори когато битката изглеждаше обречена. Образите на Дризт и Бруенор, на Риджис и Гуенивар и най-вече на Кати-Бри, изплуваха пред очите му.
Не! Това бе просто една лъжа, надигна се нещо в неговите най-дълбоки и мрачни мисли. Той затвори очи и се олюля. Имаше места, където никой приятел не може да те последва, ужаси, които никоя дружба не бе в състояние да облекчи. Лъжа, ето какво беше приятелството, лъжа и нищо повече; преструвка, родена от изначалната човешка (и в същината си така детинска) нужда от сигурност, от копнежа по безопасността на измамните надежди. Уолфгар знаеше всичко това, защото с очите си бе видял колко безполезна е тази лъжа, прозрял бе истината и тя се бе оказала по-черна и от най-мрачните му опасения.
Без да се замисли, варваринът се втурна към „Кривата сабя“ и нахлу вътре с такъв гръм и трясък, че всички посетители подскочиха и се обърнаха към вратата. Една-единствена крачка и той се озова пред Арумн и Йоси, отби сопата на ханджията и зашлеви Йоси през лицето с такава сила, че дребният мъж отхвръкна на два-три метра и се просна на пода.
Арумн се нахвърли върху него, размахал тежката си сопа, ала той я издърпа измежду пръстите му, вдигна я пред себе си и като напрегна яките си мускули, я строши на две.
— Защо го правиш? — попита кръчмарят.
Уолфгар нямаше какво да отговори, дори не ги погледна втори път. В обърканите си мисли той току-що бе извоювал победа (пък била тя и съвсем незначителна) над Ерту и неговите демони; изобличил бе измамността на приятелството и по този начин бе лишил Ерту от най-силното му оръжие. Той захвърли строшената врата на пода и излезе от „Кривата сабя“, сигурен, че никой от мъчителите му няма да се осмели да го последва.
Когато стигна пристанището, все още си мърмореше нещо под носа, все още сипеше проклятия по адрес на Арумн, на Йоси, на Ерту, а тежките му ботуши чаткаха шумно по дървения кей.
— Ей ти, що щеш тука? — попита го една старица.
— „Скачащата лейди“? — отвърна той. — Къде е?
— Туй беше лодката на Крий, нали? — рече старицата, по-скоро на себе си, отколкото на него. — А, не е тука. В открито море е, дума да няма. Страх я е, да, да, страх я е.
При тези думи възрастната жена посочи тъмния силует на един кораб, закотвен в другия край на дългия пристан.
Заинтригуван, Уолфгар тръгна натам. Непознатият съд имаше три платна, едно, от които беше триъгълно, форма, каквато варваринът не бе виждал друг път. Когато се приближи съвсем, изведнъж си спомни разказите на Дризт и Кати-Бри, и разбра. „Морски дух“.
Уолфгар неволно се изпъна, сякаш познатото име го бе отрезвило, изтръгвайки го от примката на обърканите му мисли. Погледът му се плъзна по корпуса на красивия съд, по името, изрисувано върху гладкото дърво, нагоре към палубата… и спря върху моряка, който стоеше там и се взираше в него.
— Уолфгар! — поздрави го Уейлан Миканти. — Добра среща!
Варваринът рязко се обърна и се отдалечи.
* * *
— Може би е искал да поговори с нас — предположи капитан Дюдермонт.
— Мен ако питаш, просто се е бил изгубил — скептичен, както винаги, възрази Робилард. — По думите на Миканти, при вида на „Морски дух“ искрено се изненадал.
— Не можем да бъдем сигурни — настоя Дюдермонт и се запъти към вратата на каютата.
— Не ни и трябва да бъдем сигурни — отвърна магьосникът и го сграбчи за лакътя.
Дюдермонт спря и го изгледа ядосано, Робилард обаче не трепна.
— Не ти е син — заяви магьосникът. — Просто бегъл познат, комуто не дължиш нищо.
— Дризт и Кати-Бри са мои приятели! Наши приятели. А те държат на Уолфгар. Нима искаш да пренебрегнем този факт само заради собственото ни удобство?
Раздразнен, Робилард пусна ръката му.
— Заради собствената си безопасност, капитане — поправи го той.
— Ще отида при него.
— Веднъж вече го стори и получи категоричен отказ — напомни му магьосникът.
— Но ето че снощи е бил тук. Навярно е размислил.
— Или просто се е изгубил.
Дюдермонт кимна:
— Няма как да разберем, ако не отида при Уолфгар и не го попитам.
И той отново се насочи към вратата.
— Изпрати другиго — неочаквано предложи Робилард. — Миканти, например. Или мен. Нека да отида аз.
— Уолфгар не познава нито теб, нито Миканти.
— Е, все ще се намери някой, който е бил на борда, когато Уолфгар е плавал заедно с вас — не отстъпваше упоритият магьосник. — Човек, който го познава.
Дюдермонт поклати глава, стиснал решително устни.
— На „Морски дух“ има един-единствен човек, който може да повлияе на Уолфгар. Ще отида при него, а ако се наложи, ще го сторя и още веднъж, преди да отплаваме.
Робилард понечи да възрази, но после се отказа, осъзнал най-сетне, че всякакви доводи са безполезни.
— Улиците край пристанището на Лускан не са сигурно място за капитана на „Морски дух“ — напомни той вместо това. — Бъди нащрек — във всяка сянка може да се спотайва враг.
— Аз съм си нащрек и винаги ще бъда — увери го Дюдермонт с усмивка, която стана още по-широка, когато Робилард пристъпи напред и направи няколко заклинания — някои от тях обезвреждаха удари, други — изстрели, а един щеше да пази капитана от различни магически атаки.
— Гледай да не се бавиш твърде много — предупреди Робилард.
Дюдермонт кимна, благодарен за предпазните мерки, после излезе от каютата.
Още щом вратата се затвори зад гърба на капитана му, Робилард рухна в един стол. За миг се поколеба дали да не използва кристалната си топка, но при мисълта за усилията, които би му коствало това, се отказа.
— Ненужна работа — сърдито въздъхна той. — И за него, и за мен. Безсмислено затруднение заради някакъв си плъх, който изобщо не го заслужава.
Очертаваше се дълга нощ.
* * *
— Наистина ли толкова ти трябва? — осмели се да попита Морик, макар и да разбираше, че се излага на немалък риск предвид ужасното настроение на Уолфгар.
Варваринът не си даде труда да отговори на абсурдния въпрос, но погледът му бе достатъчно красноречив.
— Значи трябва да е наистина великолепно оръжие — дребният мъж побърза да замаже очевидно светотатствените си думи.
Разбира се, той отдавна знаеше, че Щитозъб няма равен на себе си, знаеше колко майсторска е изработката му и как съвършено приляга в десницата на Уолфгар, ала в неговите очи дори това не бе достатъчен аргумент в полза на едно толкова опасно начинание, като това да излязат в открито море по следите на Шийла Крий и нейните главорези.
А може би тук има нещо повече, каза си Морик. Може би Щитозъб има и сантиментална стойност за приятеля му. В крайна сметка, оръжието бе излязло изпод ръцете не на кого да е, а на неговия осиновител. Кой знае, навярно то бе единственото, което все още свързваше Уолфгар с предишния му живот, единственото, което му напомняше за човека, който бе представлявал някога. Това бе въпрос, който Морик никога не би се осмелил да зададе на глас — дори и да се съгласеше с него, гордият варварин никога нямаше да си го признае, а нищо чудно и да го запратеше високо във въздуха, само задето бе попитал.
— Можеш ли да го уредиш? — нетърпеливо повтори Уолфгар.
Беше помолил Морик да му намери кораб — достатъчно бърз и с достатъчно опитен капитан, за да е в състояние да залови Шийла Крий. Можеха да я причакат в някое пристанище или просто да я доближат достатъчно, та под прикритието на нощта Уолфгар да се добере с лодка до борда на кораба й. Веднъж откриеше ли „Скачащата лейди“, варваринът не очакваше ничия помощ за възвръщането на Щитозъб. А и не смяташе, че ще има нужда от такава.
— Какво ще кажеш за твоя приятел? — попита Морик и Уолфгар го изгледа учудено. — „Морски дух“ е най-добрият ловец на пирати в Саблено море — направо заяви Разбойника. — Ако има съд в Лускан, който е в състояние да залови Шийла Крий, то това е „Морски дух“, а от начина, по който капитан Дюдермонт те поздрави, бас държа, че ще приеме.
Уолфгар нямаше какво да отговори, затова само каза:
— Уреди ми друг кораб.
Морик го изгледа продължително, после кимна:
— Ще се опитам.
— Още сега — настоя приятелят му. — Преди „Скачащата лейди“ да се е отдалечила прекалено.
— Имаме работа — напомни му Морик. Тъй като парите им намаляваха, двамата се бяха наели да помогнат на един ханджия да разтовари цял кораб, пълен със заклан добитък.
— Аз ще се погрижа за месото — предложи Уолфгар и думите му прозвучаха като песен в ушите на Морик, който никога не си бе падал особено по-честния труд.
Вярно, дребният лусканец нямаше никаква идея къде ще намери съд, който би могъл да залови Шийла Крий, но въпреки това хиляди пъти предпочиташе да се заеме с това (и може би да намери няколко пълни джобове за изпразване междувременно), вместо да се просмуче до мозъка на костите с миризмата на осолено месо.
* * *
Робилард не откъсваше поглед от кристалната топка. Дюдермонт крачеше по една широка, добре осветена улица, която гъмжеше от стражи, повечето от които спираха и го поздравяваха. Робилард не можеше да чуе думите им (кристалната топка му позволяваше само да вижда, но не и да чува), но почтителното им отношение си личеше отдалеч.
Неочаквано потропване на вратата наруши концентрацията му и превърна образа в сърцето на кристала във вихрушка от сива мъгла. Разбира се, Робилард би могъл да го извика обратно начаса, но не го стори — очевидно бе, че в този момент капитанът не е в опасност, а и всички защитни магии, с които беше обграден, щяха да го пазят. Въпреки това, Робилард предпочиташе да остане сам, затова вместо да отвори, извика едно „Върви си!“ към вратата и се накани да си сипе чаша силно питие.
Последва второ почукване, още по-настоятелно от предишното.
— Трябва да видите туй, господин Робилард — отвън се разнесе познат глас и магьосникът, с недоволен стон и чаша в ръка, отиде да отвори.
Отвън стоеше един от членовете на екипажа и час по час хвърляше поглед назад, към бордовата ограда, през която се бяха надвесили Уейлан Миканти и още един моряк, и разговаряха с някого.
— Имаме си гостенин — отбеляза мъжът пред каютата на Робилард.
Уолфгар, начаса си помисли магьосникът. Без да е съвсем сигурен дали подобно посещение е за добро или не, той решително се отправи към Уейлан Миканти, като се забави единствено за да затвори вратата на каютата си пред лицето на прекомерно любопитния моряк.
— Не можеш да се качиш, преди господарят Робилард да разреши — тъкмо казваше Миканти.
В отговор непознатият на кея му се примоли да говори по-тихо. Когато стигна до парапета и погледна надолу, магьосникът видя жалка фигура, увита с одеяло, което само по себе си бе достатъчно красноречиво, тъй като нощта изобщо не беше студена.
— Иска да говори с капитана — обясни Уейлан Миканти.
— Нима? — отвърна Робилард, след което се обърна към мъжа на кея: — Нима смяташ, че пускаме всеки скитник, който се завърти насам, да говори с капитан Дюдермонт?
— Не, вие не разбирате — отвърна непознатият и сниши глас, като през цялото време се оглеждаше нервно, сякаш всеки момент очакваше някой убиец да се нахвърли отгоре му. — Имам новини, които той трябва да чуе. Но не тук. Не и където всеки може да ни подслуша.
— Нека се качи — разреши магьосникът, Миканти го изгледа скептично, ала Робилард се смръщи, напомняйки му кой командва. Освен това, както сърдитото му изражение ясно даваше да се разбере, всякакви опасения, че жалкият човечец може да им навреди, бяха абсурдни, не и с могъщ магьосник като него на борда.
— Доведи го в каютата ми — нареди той и се отдалечи.
Малко по-късно, разтреперан от глава до пети, дребният мъж се появи на прага на Робилард, следван от Уейлан Миканти. Неколцина любопитни моряци също надникнаха в каютата, ала Миканти, без да чака покана, влезе и затвори вратата под носа им.
— Ти ли си Дюдермонт? — попита непознатият.
— Не съм — призна Робилард. — Но можеш да бъдеш сигурен, че по-близо до него няма да се добереш.
— Трябва да се видя с Дюдермонт — настоя дребният мъж.
— Как се казваш?
Непознатият поклати глава.
— Трябва да кажа на Дюдермонт — не отстъпваше той. — Но не го е чул от мен, ако ме разбирате.
Робилард, който никога не се бе отличавал с особена търпеливост, със сигурност не разбираше. Едно щракване с пръсти и дребният мъж бе запратен назад от мощна магическа мълния.
— Как се казваш? — повтори Робилард и когато непознатият се поколеба, удари го с още една мълния. — Мога да го правя още дълго, уверявам те.
Дребният мъж се обърна към вратата, ала силен порив от магически вятър го блъсна в лицето и го завъртя обратно към събеседника му.
— Е? — спокойно настоя Робилард.
— Йоси Локвата — избъбри Йоси, преди идеята да използва фалшиво име да му мине през главата.
Робилард подпря брадичка на ръката си и се замисли за миг. После се облегна назад и с все същото вглъбено изражение, рече:
— И какви новини ми носиш, Йоси Локвата?
— За капитан Дюдермонт — отвърна Йоси, вече почти отчаян. — Намислили са да го убият. Сума пари ще вземат за главата му.
— Кой?
— Един здравеняк на име Уолфгар и приятелят му, Морик Разбойника.
Робилард с мъка успя да прикрие изумлението си.
— А ти откъде знаеш? — попита.
— Всички на улицата знаят. Намислили са да убият капитан Дюдермонт, а за награда ще получат десет хиляди жълтици. Тъй казват всички.
— Нещо друго? — в гласа на магьосника се промъкнаха заплашителни нотки.
Йоси сви рамене, малките му очички тревожно се стрелкаха насам-натам.
— Защо дойде? — не отстъпваше Робилард.
— Рекох си, че трябва да знаете — отвърна Йоси. — Ако бях на ваше място, със сигурност бих искал да науча, че някой като Уолфгар и Морик си е наумил да ме убие.
Магьосникът кимна, после се разсмя.
— Значи така — рече той. — Идваш чак дотук, до един кораб, който и най-опасните главорези по цялото протежение на Саблен бряг ненавиждат, за да предупредиш човек, когото никога не си виждал, като отлично осъзнаваш, че по този начин се излагаш на смъртна опасност. Ще ме прощаваш, Йоси Локвата, но в тази история има нещо много гнило.
— Рекох си, че трябва да знаете — повтори Йоси и сведе очи. — Туй е всичко.
— Не мисля така — спокойно възрази Робилард и Йоси го погледна стреснато. — Колко искаш?
Лицето на Йоси придоби заинтригувано изражение.
— Някой по-голям хитрец от теб би се спазарил, преди да ни каже какво знае — обясни магьосникът. — Но ние не сме неблагодарни. Петдесет жълтици стигат ли?
— Ами, д-д-да — заекна Йоси, но после промени решението си. — Всъщност, не. Не стигат. Мислех си за сто жълтици.
— Добре се пазариш, Йоси Локвата — отбеляза Робилард и кимна успокояващо на Миканти, който започваше да нервничи. — Информацията ти може да се окаже много полезна… ако не ни лъжеш, разбира се.
— Не, господине, никога!
— Значи сто жълтици — отсече Робилард. — Ела пак утре, за да говориш с капитан Дюдермонт и да си получиш възнаграждението.
Йоси хвърли тревожен поглед наоколо:
— Ако нямате нищо напреки, господин Робилард, повече не смея да припарвам тук.
Магьосникът се засмя.
— Но, разбира се — съгласи се той и като свали кесията, която висеше на гърдите му, извади оттам един ключ и го подхвърли на Уейлан Миканти. — Погрижи се — нареди той на своя другар. — Ще откриеш парите в лявото чекмедже, долу. Плати му в монети от по десет гроша, а после го изпроводи от кораба, като не забравиш да изпратиш двамина моряци да го пазят, докато не излезе от пристанището.
Миканти не можеше да повярва на ушите си, но нямаше никакво намерение да спори с опасния магьосник, затова хвана Йоси за лакътя и го поведе навън.
Когато се върна малко по-късно, завари Робилард приведен над кристалната си топка.
— Ти му повярва — направо заяви морякът. — Повярва му достатъчно, за да му платиш без никакво доказателство, че ти казва истината.
— Сто медни гроша не са кой знае колко — отвърна Робилард.
— Медни? — повтори Миканти. — Със собствените си очи видях, че бяха златни.
— Така изглеждаха, да. Но бяха медни, уверявам те, при това винаги мога да ги използвам, за да открия този Йоси… за да го накажа, ако се наложи, или да го възнаградя, както се полага, ако информацията му се окаже вярна.
— Той не дойде заради парите — отбеляза наблюдателният Миканти. — Не е и приятел на капитана, това е сигурно. Не, по всичко личи, че Йоси Локвата не си пада особено по Уолфгар и този Морик.
Робилард хвърли още един поглед в кристалната топка, после се облегна назад, дълбоко замислен.
— Откри ли капитана? — осмели се да попита Миканти.
— Да — отвърна магьосникът. — Ела да видиш нещо.
Когато се приближи и надзърна в топката, морякът видя как образът в сърцевината й се променя и на мястото на лусканските улици се появява непознат кораб насред морето.
— Капитанът? — разтревожено попита Миканти.
— Не, не — успокои го Робилард. — Уолфгар, или поне неговият магически чук. Много съм слушал за оръжието му и реших, че то може да ми покаже къде се намира варваринът. Търсенията ми ме отведоха до този кораб, „Скачащата лейди“.
— Пирати?
— Най-вероятно — отвърна магьосникът. — Ако той е на борда на този кораб, несъмнено пак ще се срещнем с него. Но ако наистина е там, значи историята на нашия приятел Йоси няма как да е вярна.
— Не можеш ли да повикаш капитана? — поинтересува се Миканти, все още притеснен. — Да го накараш да се върне обратно?
— Няма да ме послуша — подсмихна се Робилард. — Има някои неща, които нашият упорит капитан трябва сам да разбере. Ще го наблюдавам внимателно. Иди и се погрижи за кораба — нека удвоим стражата и кажи на всички да си държат очите отворени. Ако някой наистина е решил да посегне на капитана, нищо чудно да се навърта наоколо.
Когато остана сам и отново извика образа на капитан Дюдермонт в глъбините на кристалната топка, магьосникът не можа да сдържи разочарованата си въздишка. Разбира се, беше го очаквал, но въпреки това се огорчи, когато видя, че капитанът вече се намира в опасната част на града и тъкмо в този момент крачи по Улицата на полумесеца.
* * *
Ако можеше да разшири обсега на наблюдението си, Робилард несъмнено би забелязал две тъмни сенки да се прокрадват по уличката, успоредна на Улицата на полумесеца.
Забързани, Крийпс Шарки и Тий-а-никник свиха зад един ъгъл и се озоваха точно пред „Кривата сабя“. Шмугнаха се вътре, тъй като Шарки беше убеден, че Дюдермонт също е там, и се настаниха на една маса до вратата, като най-безцеремонно прогониха двамината посетители, които се бяха разположили там. После се облегнаха удобно и си поръчаха питиета от Дели Кърти. Самодоволните им усмивки стигнаха почти до ушите, когато малко по-късно на прага се появи капитан Дюдермонт и се отправи към бара.
— Не остане дълго без Уолфгар тук — отбеляза Тий-а-никник.
Крийпс се замисли над думите му и когато ги разшифрова, кимна в знак на съгласие. Самият той имаше доста добро предположение къде може да се намират Уолфгар и Морик, тъй като един негов познат ги бе зърнал близо до пристанището.
— Дръж го под око — нареди той на Тий-а-никник, после извади кесията, която си бе приготвил от по-рано, и се накани да тръгва.
— Твърде лесно — рече татуираният пират, повтаряйки възраженията, които бе споделил със своя съучастник още когато за първи път чу плана му.
— Там е цялата красота, приятелю — отвърна Крийпс. — Морик е твърде самонадеян и твърде любопитен, за да я отмине. Не, не, ще я прибере, бъди сигурен, и тя ще го накара да дотича при нас.
С тези думи пиратът излезе навън и се огледа. Веднага забеляза неколцина от многобройните улични хлапаци, които се навъртаха наоколо и служеха като съгледвачи или посредници на местните мошеници.
— Ей, ти, малкия! — повика той един от тях.
Момчето, което надали имаше повече от десет години, го изгледа подозрително, но не се приближи.
— Имам една работа за теб — обясни Крийпс и вдигна неголяма торба.
Момчето пристъпи към опасния на вид пират много предпазливо.
— Вземи това — подаде му той торбата. — И не надничай вътре! — добави, когато видя, че хлапакът се кани да погледне.
После обаче размисли — по този начин момчето можеше да реши, че в торбата има нещо специално (злато или магия) и да я задигне. Затова Крийпс я развърза и му показа съдържанието й — няколко нокътя, подобни на котешки, малка стъкленичка, пълна с прозрачна течност, и един най-обикновен на вид камък.
— Е, сега вече знаеш, че вътре няма нищо, дето си струва да го отмъкнеш — рече пиратът.
— Аз не крада! — възнегодува хлапето.
— Ама разбира се — изсмя се Крийпс. — Ти си добро момче, нали? Чувал си за Уолфгар, нали? Един такъв огромен, с руса коса. Доскоро беше бияч в „Кривата сабя“.
Момчето кимна.
— Познаваш и приятеля му, нали?
— Морик Разбойника. Всички познават Морик Разбойника.
— Много добре — рече Крийпс. — Двамата са на пристанището или някъде около него. Искам да ги откриеш и да дадеш таз’ торба на Морик. Кажи на него и на Уолфгар, че капитан Дюдермонт ги очаква пред „Кривата сабя“. Ставало въпрос за някакъв голям чук. Ще се справиш ли?
Момчето насмешливо сви устни, сякаш въпросът беше абсурден.
— А ще се заемеш ли? — продължи пиратът и извади сребърна монета от джоба си.
Накани се да я подаде на малкия пратеник, но после промени решението си и извади още няколко монети.
— Кажи на твойте приятелчета да си отварят очите на четири — нареди и подаде парите на момчето, което зяпна от изненада. — А ако доведеш Уолфгар и Морик тук, ще получиш още, в туй може да си сигурен.
Преди Крийпс да успее да каже нещо друго, хлапето грабна монетите от ръката му, обърна се и потъна в сумрака на една уличка.
Широко усмихнат, Крийпс се върна при приятеля си в кръчмата, уверен, че момчето и неговата мрежа от малки бездомничета ще свършат задачата за нула време.
— Само чака — обясни Тий-а-никник и посочи Дюдермонт, който се бе облегнал на бара и бавно отпиваше от чашата с вино пред себе си.
— Търпелив човек — рече Крийпс и отново се ухили, така че да се видят всичките му жълто-зеленикави зъби. — Ама ако знаеше колко животец му остава, сигур’ щеше да се поразбърза.
После даде знак на другаря си, че е време да вървят. Щом излязоха навън, двамата лесно си намериха един нисък покрив, който се намираше достатъчно близо до входа на „Кривата сабя“, за да могат да го виждат без проблем.
Тий-а-никник измъкна дълга, куха тръбичка изпод ризата си, а от един джоб извади котешки нокът, за чийто край беше завързано малко снопче пера. После приклекна, обърна дясната си ръка с дланта нагоре, взе нокътя с лявата и предпазливо стисна скритото пакетче, което беше закачено за гривната около дясната му китка. Много бавно, татуираният дивак увеличи натиска, докато пакетчето не се отвори и капка гъст, подобен на меласа сироп, не се процеди отвътре. Тий-а-никник улови по-голямата част с върха на котешкия нокът, след което пъхна мъничката стрела в края на тръбата.
— Тий-а-никник също търпелив човек — заяви той със зла усмивка.
Осма глава
Топли чувства
— О, виж се само! — възкликна Биасте Гандърли, докато помагаше на дъщеря си да облече новата рокля, която лорд Ферингал й бе изпратил за тази вечер.
Едва сега, когато Мералда свали простичката рокля с висока яка, която беше носила през целия ден, майка й видя всичките й наранявания — не само двете синини на лицето, но и тези по врата и раменете, по-големи и по-ярки.
— Не можеш да се появиш пред лорд Ферингал така! — проплака тя. — Какво ще си помисли за теб!
— Тогава няма да ходя — безразлично отвърна Мералда, ала това накара майка й да се засуети още по-припряно, а смръщеното изражение, което засенчи посивялото й, изпито лице, красноречиво напомни на девойката за болестта й и за единствения начин да я спасят.
Младата жена сведе очи и остана така, докато майка й ровеше из различните долапи и вадеше кутии и буркани, пълни с пчелен восък и лавандула, корен от черен оман и различни мазила. Биасте излезе навън, за да си нагребе малко глина, която да добави в сместа, а после се върна в стаята на Мералда с хаванче в ръце и енергично се зае да стрива всичко в него.
— Ще му кажа, че е било злополука — подхвърли девойката, когато майка й започна да я налага с маската, която не само трябваше да прикрие синините, но и да ги изцери по-бързо. — Ако той падне по каменните стълби на замъка, моите синини няма да са нищо в сравнение с неговите.
— А така ли беше наистина? — попита Биасте, макар че Мералда вече я бе излъгала, че в разсеяността си се е блъснала в едно дърво.
Младата жена усети как в нея се надига паника — за нищо на света не искаше да й каже истината и да й разкаже, че любящият й баща я бе пребил.
— Какви ги говориш, мамо? — отбранително отвърна тя. — Да не смяташ, че съм толкова глупава, че нарочно да се блъсна в дървото?
— Ама разбира се, че не — усмихна се Биасте и Мералда си отдъхна, доволна, че е успяла да й отклони вниманието.
Биасте я перна лекичко с парцала, с който мажеше синините й.
— Не изглежда толкова зле — заяви тя. — Лорд Ферингал няма и да забележи.
— Лорд Ферингал ме оглежда много по-изпитателно, отколкото си мислиш — думите на Мералда накараха майка й да избухне във весел смях и да я притисне до гърдите си.
Девойката си помисли, че днес Биасте като че ли е малко по-силна от обикновено.
— Икономът Темигаст каза, че тази вечер ще се разхождате в градината — рече Биасте. — Ех, а и луната е пълна… Никога не съм се и надявала, че може да ти се случи нещо толкова прекрасно!
Мералда се усмихна — боеше се, че отвори ли уста да каже нещо, целият гняв, който я измъчва, ще се излее навън и майка й отново ще легне болна. Биасте я улови за ръката и я поведе към най-голямата стая в колибата, където масата вече беше подредена за вечеря. Тори се беше настанила край нея и нетърпеливо шаваше на мястото си. Точно в този момент Дони се появи на вратата и измери Мералда и Биасте с изпитателен поглед.
— Ударила се в някакво дърво — обясни Биасте. — Можеш ли да си представиш! Да налетиш на дърво, когато си канена на гости у лорд Ферингал!
Биасте се засмя и Мералда се присъедини към нея, ала очите й не се откъсваха от лицето на баща й.
Дони и Тори се спогледаха неловко, после всичко отмина. Семейство Гандърли се разположи край масата. Вечерята сигурно щеше да бъде спокойна и тиха, ако не беше неспирното бърборене на Биасте, която преливаше от въодушевление.
Малко по-късно, още преди слънцето да бе докоснало западния хоризонт, цялото семейство стоеше навън и гледаше как Мералда се качва в позлатената карета. Биасте беше толкова развълнувана, че изтича до средата на пътя, за да помаха на дъщеря си за довиждане. Усилието обаче се оказа твърде голямо и като че ли изпи и последната й капчица сила, защото тя се олюля и сигурно щеше да падне, ако Дони не я беше уловил.
— Време е да си лягаш — рече той и нежно я предаде на грижите на Тори, която й помогна да си влезе вкъщи.
Самият Дони остана навън, приковал поглед в каретата, която бързо се отдалечаваше по прашния път, а сърцето му се късаше. Не съжаляваше за онова, което беше казал на Мералда (момичето трябваше да разбере кои са наистина важните неща в живота), но от това, че я беше ударил, го болеше толкова, колкото и нея самата.
— Защо мама едва не припадна, тате? — попита Тори след няколко минути и го извади от мислите му. — Нали беше поукрепнала и все се усмихваше?
— Даде твърде много от себе си — обясни Дони спокойно.
Той бе наясно със състоянието на своята жена, тя „линееше“, както го наричаха в селото и само доброто настроение не можеше да я изцели. То можеше да я привдигне от леглото за малко, ала в крайна сметка коварната болест щеше да постигне своето. Единствено помощта на лорд Ферингал и неговите връзки можеха да излекуват Биасте Гандърли.
Дони сведе поглед към по-малката си дъщеря и видя страха в очите й.
— Майка ти се нуждае от почивка — обясни той и обгърна раменете й с ръка.
— Мералда й каза, че се е блъснала в някакво дърво — осмели се да каже Тори и той се намръщи.
— Така си беше — меко потвърди Дони, без да се опитва да скрие тъгата в гласа си, после импулсивно попита: — Защо се съпротивлява? Самият лорд си е загубил ума по нея. Не може и да мечтае за по-прекрасен живот!
Тори извърна очи и баща й разбра, че крие нещо. Той застана пред нея и когато тя продължи да избягва погледа му, я улови за брадичката и я накара да го погледне.
— Какво знаеш?
Тори не отговори.
— Кажи ми, момиче! — настоя Дони и я разтърси. — Какво се върти в главата на сестра ти?
— Обича другиго — неохотно призна Тори.
— Джака Скъли — веднага се досети Дони и я пусна.
Очите му се присвиха. Да, изобщо не беше изненадан; досетил се бе, че Мералда изпитва нещо към Джака Скъли, или поне така смята. Познаваше младежа достатъчно добре, за да разбира, че при него всичко е само фасада, лишена от особено съдържание, но въпреки това със собствените си очи виждаше, че почти всички момичета в селото са запленени от мрачния, загадъчен Джака Скъли.
— Ще ме убие, ако разбере, че съм ти казала — проплака Тори и баща й отново я разтърси.
Момичето никога не бе виждало подобно изражение върху лицето му, ала някак си бе сигурно, че именно него е видяла Мералда по-рано днес.
— Мислиш, че всичко туй е просто една игра, а? — скара й се Дони.
Тори избухна в сълзи и баща й я пусна.
— Дръж си устата затворена пред сестра си и майка си!
— Какво ще правиш?
— Онова, което трябва, без да давам отчет на дъщерите си! — сопна се Дони и като я завъртя, я побутна към къщата.
Повече от доволна да се махне, тя изтича вътре, без да поглежда назад.
В това време баща й отново обърна очи към пустия път и към замъка, където по-голямата му дъщеря, красивата Мералда, продаваше сърцето и тялото си заради своите близки. Най-много от всичко Дони искаше да отиде там и със собствените си ръце да удуши лорд Ферингал. Бързо прогони тези мисли — имаше един друг настойчив млад мъж, с когото трябваше да си поговори.
* * *
Застанал на скалистия бряг под замъка Ок, Джака Скъли гледаше как пищно украсената карета се клатушка по моста и влиза в двора на лорд Ферингал. Знаеше кого вози каретата, още преди да види как Мералда изчезва във владенията на младия лорд. При вида на тази гледка кръвта му кипна, а стомахът му се обърна.
— Проклет да си! — изръмжа той и размаха юмрук по посока на замъка. — Проклет, проклет, проклет! Би трябвало да взема най-острия меч и да пробода сърцето ти, така, както ти прободе моето, зли Ферингал! О, какво блаженство би било да видя как кръвта ти обагря земята под теб и да прошепна в ухото ти, миг преди да издъхнеш, че не ти, а аз, аз печеля! Ала не мога! — простена младият мъж още по-високо и се просна върху мокрите скали, притиснал ръце до челото си.
— Но не, почакай! — викна той внезапно и като се изправи, докосна лицето си с пръсти. — Та аз горя! Изгарям в треска заради Мералда. О, безсърдечна магьоснице! А аз горя заради Мералда и лорд Ферингал, който посяга към онова, което ми принадлежи! Отхвърли го, Мералда!
И той яростно зарита скалата, скърцайки със зъби. Бързо се овладя обаче, напомняйки си, че единствено неговата находчивост може да му помогне да победи лорд Ферингал, че хитростта е единственото му оръжие срещу несправедливото преимущество, което лордът имаше над него благодарение не на някакви свои качества, а на кръвта във вените си. Джака потъна в кроежи как да извлече изгода от сърдечната мъка, която разяждаше душата му, за да надделее над упоритата девойка.
* * *
Мералда не можеше да отрече, че малката градинка в южната част на имението е наистина красива. Бели и розови рози, шапиче и лавандула оформяха основната градина, феерия от форми и цветове, които мамеха погледа й и я караха да се удивлява на всяка крачка. Сред тях пъстрееха ситни теменужки, а сините цветове на метличината надничаха изпод високите растения — весел поздрав за внимателния наблюдател. Дори насред неприветливата мъгла, която постоянно тегнеше над Окни (а може би именно заради нея), градината сякаш грееше и навяваше мисли за възраждане, за младост и за пролет, за живот.
Ала колкото и да бе запленена от красотата край себе си, Мералда тайничко си мечтаеше някой друг да крачи до нея в превалящия следобед, мечтаеше си да върви не до лорд Ферингал, а до Джака Скъли. Колко прекрасно би било да го прегърне насред всички тези пъстри багри и упойващи благоухания, да го прегърне и да остави устните им да се слеят, докато пчелите весело жужат край тях!
— Присила се грижи за градината — обади се лорд Ферингал, който вървеше на крачка след нея.
Думите му доста я изненадаха и я накараха да промени първоначалното си мнение за господарката на замъка. У всеки, който бе в състояние грижливо и с любов да създаде нещо толкова прекрасно, несъмнено имаше зрънце доброта.
— А вие изобщо ли не идвате тук? — попита Мералда и се обърна към младия лорд.
Ферингал сви рамене и се усмихна смутено, сякаш се притесняваше да признае, че рядко стъпва в градината.
— Не мислите ли, че е красиво? — учудваше се Мералда.
Младият благородник пристъпи към нея и взе ръката й в своята.
— Със сигурност не е по-красиво от теб! — избъбри той.
Много по-смела, отколкото на първата им среща, Мералда издърпа ръката си.
— Градината — настоя тя. — Цветята… всички тези форми и аромати. Нима не ги намирате за красиви?
— Разбира се — съгласи се лорд Ферингал начаса, тласкан от желание да й угоди.
— Погледнете ги! — повиши глас тя. — Стига сте ме зяпали! Вижте цветята, вижте изобилието, което сестра ви е събрала тук. Виждате ли как живеят заедно, как всяко цвете прави място за тези край него, как са се струпали едно до друго, но не си пречат, не си крадат слънцето?
Този път Ферингал наистина отмести очи от Мералда и погледна пъстрите цветя. Лицето му се проясни и сякаш засия.
— Виждате го, нали? — Девойката наруши възцарилата се тишина.
Ферингал продължаваше да съзерцава ярките багри, които го заобикаляха.
Когато най-сетне се обърна към Мералда, в очите му се четеше почуда:
— Живея в този замък, откакто съм се родил. И през всички тези години… не, през всички тези десетилетия градината е била тук. Ала никога досега не съм я виждал наистина. Трябваше да се появиш ти, за да ми покажеш красотата й.
И като се приближи още малко до младата жена, той отново улови ръката й, приведе се и я целуна по устните — нежно и предпазливо, а не настойчиво и нетърпеливо като предишния път.
— Благодаря ти — прошепна и се отдръпна.
В отговор на лицето на Мералда се появи усмивка.
— Трябва да благодарите на сестра си, не на мен. Доста работа е нужна, за да изглежда градината така.
— Ще го сторя — неубедително отвърна Ферингал.
Мералда се усмихна многозначително и отново насочи вниманието си към градината, мислейки си колко приказно би било всичко, ако се разхождаше заедно с Джака. Ала не Джака, а влюбеният до уши благородник беше до нея, твърде близо, и при жадния допир на ръцете му мечтите й се пръснаха на хиляди късчета. Тя насочи цялото си внимание към цветята — може би ако успееше да се изгуби в тяхната красота, да ги съзерцава, докато слънцето не се скрие зад хоризонта и дори след това, на мекия лунен светлик, някак си щеше да понесе това изпитание.
За своя чест, лорд Ферингал я остави дълго така, необезпокоявана, напълно погълната от великолепието на гледката. Слънцето залезе и пълната луна зае неговото място. Постепенно градината изгуби част от блясъка и очарованието си, с изключение на все така сладкото благоухание, което се смесваше със соления дъх на морето.
— Нима цяла вечер няма да ме погледнеш? — обади се младият мъж най-сетне и нежно я обърна към себе си.
— Бях се замислила — отвърна Мералда.
— За какво?
Младата жена сви рамене:
— За нищо особено.
Ферингал се усмихна и цялото му лице грейна:
— Обзалагам се, че си си мислила колко хубаво би било, ако можеше всеки ден да се разхождаш сред тези цветя — предположи той. — Да идваш, когато си пожелаеш, денем или нощем, дори през зимата, за да се любуваш на мразовитите вълни и ледените блокове, които постепенно ги обгръщат в сковаваща прегръдка?
Мералда бе достатъчно разумна, за да отрече догадката му, още по-малко пък да тръгне да му обяснява, че би си мечтала за подобно нещо единствено ако може да го сподели не с него, а с друг мъж, със скъпия си Джака.
— Можеш да го имаш! — развълнувано продължи лорд Ферингал. — Можеш да имаш всичко това и много повече!
— Та вие дори не ме познавате! — ужасено възкликна момичето, без да може да повярва на ушите си.
— Напротив, скъпа моя Мералда! — заяви Ферингал и като падна на едно коляно, взе ръката й в своята и нежно я погали. — Познавам те, защото цял живот съм те търсил!
— Не се чувате какво говорите — промълви Мералда, ала Ферингал не отстъпваше.
— Започнал бях да се питам дали някога ще открия жена, която да обикна с цялото си сърце — продължаваше той, като че ли повече на себе си, отколкото на нея. — Разбира се, предлагали са ми немалко жени — мнозина търговци биха се радвали да си свият сигурно гнезденце в Окни, като в замяна ми дадат ръката на някоя от дъщерите си — но у мен нищо не трепваше.
При тези думи младият мъж се изправи драматично и пристъпи към високия зид.
— Нищо — повтори той и спря изгарящ поглед върху лицето й. — Докато не зърнах Мералда. Още в първия миг с цялото си същество почувствах, че на този свят няма друга жена, за която да искам да се оженя.
Мералда занемя, напълно слисана от дързостта му, от бързината, с която се опитваше да я ухажва. Още преди да бе измислила какво да му отговори, той я прегърна страстно и впи устни в нейните, не нежно, както преди малко, а жадно и настойчиво, докато ръцете му се плъзнаха по гърба й.
— Ти трябва да бъдеш моя! — прошепна той и в напора си едва не я събори.
Мералда вдигна ръка и го отблъсна, после направи крачка назад, но той я последва.
— Моля те, Мералда! — простена той. — Изгарям от желание!
— Казвате, че искате да ме направите своя съпруга, а се държите с мен като с уличница! — извика тя. — Никой не се жени за момиче, което вече му се е отдало!
Ферингал се закова на място.
— Но защо? — наивно попита той. — Нали е любов, как може да е грешно? Кръвта кипи във вените ми, а сърцето ми бие до пръсване от копнеж по теб!
Мералда отчаяно се огледа наоколо, дирейки начин да се измъкне. Спасението й дойде откъдето най-малко очакваше.
— С ваше позволение, господарю. — Откъм вратата на замъка долетя глас и когато двамата се обърнаха, видяха Темигаст да пристъпва към тях. — Чух вик и се уплаших да не би някой от вас да е паднал през оградата.
— Е, нали виждаш, че напразно си се тревожил — сопна се Ферингал и му махна да си върви, после отново се обърна към Мералда.
Темигаст се взря в уплашеното й, пребледняло лице и в погледа му се появи искрено съчувствие.
— Милорд — спокойно рече той. — Ако наистина възнамерявате да поискате ръката на младата дама, трябва да се отнасяте към нея с уважение. Вечерта напредва и семейство Гандърли сигурно вече очакват завръщането на дъщеря си. Ще наредя да приготвят каретата.
— Още не! — извика Ферингал, преди икономът да бе успял да направи и една крачка. — Моля те — добави, вече по-тихо и не така припряно; беше се обърнал към Темигаст, но всъщност молбата му беше към Мералда. — Още мъничко?
Старият иконом хвърли поглед към девойката и тя неохотно кимна.
— Ще се върна след малко — рече той и се прибра в замъка.
— Без повече глупости — предупреди тя своя разпален ухажор, донякъде окуражена от очевидното му смущение.
— Толкова ми е трудно, Мералда — опита се да й обясни той. — По-трудно, отколкото предполагаш. Мисля за теб ден и нощ и копнея за мига, когато ще станеш моя жена, мига, когато ще ми се отдадеш напълно.
Мералда нямаше какво да отвърне, единственото, което можеше да направи, бе да не позволи обзелият я гняв да се изпише по красивото й лице. Изведнъж пред очите й изникна образът на майка й и тя си припомни как веднъж бе чула една тяхна съседка да говори с баща й — жената се вайкаше, че Биасте най-вероятно нямало да изкара зимата, ако не успеят да й намерят по-добър подслон или пък лечител, който да я изцери.
— Не мога да чакам дълго — продължаваше лорд Ферингал. — Още тази нощ ще кажа на Присила да започне приготовленията.
— Та аз дори не съм приела да стана ваша жена! — опита се да протестира Мералда.
— Разбира се, че ще приемеш! — уверено заяви младият мъж. — Цялото село ще дойде. Ще се получи празник, който за цял живот ще остане в сърцата и спомените на онези, които го видят. Ти ще бъдеш тяхната гордост и всички ще се радват за теб.
При тези думи той се приближи и отново улови ръката й, този път нежно и почтително.
— Години, не, десетилетия наред жените от селото ще говорят колко красива е била невестата на лорд Ферингал.
Мералда не можеше да отрече, че е донейде трогната от искреността му, а идеята за подобен празник наистина й се нравеше, за сватбен ден, за който да се разказва в продължение на години. Нима имаше жена, която да не си мечтае за подобно нещо?
И все пак, макар мисълта за великолепната сватба да я блазнеше, сърцето й жадуваше другиго. Сега Мералда бе започнала да забелязва и друга страна на лорд Ферингал, една почтеност и доброта, позакъснели, може би, от безметежния живот, който той водеше, но все пак скрити там нейде в него. Ала въпреки това, девойката и за миг не можеше да забрави, че лорд Ферингал не беше и никога нямаше да бъде нейният Джака.
Темигаст се върна много скоро и съобщи, че каретата е готова. Мералда начаса отиде при него, но все пак не бе достатъчно бърза и не успя да избегне последния опит на Ферингал да си открадне една целувка.
Не че имаше особено значение. Младата жена започваше да вижда нещата в истинската им светлина, започваше да разбира отговорността, която имаше към семейството си и която беше по-важна от всичко друго. Въпреки това пътуването към дома беше унило и безрадостно, а в главата й препускаха безброй противоречиви мисли и чувства.
И този път тя помоли Лиам да спре, преди да са стигнали малката къщурка и като събу неудобните обувки, които Темигаст й бе изпратил заедно с роклята, пое боса по обляната от лунна светлина пътека. Прекалено объркана от случващото се (само като си помислеше, че ще се омъжи!), Мералда дори не забелязваше къде върви и изобщо не се надяваше да срещне Джака както предишния път. И точно затова бе толкова изненадана, когато внезапно го видя да изниква пред нея.
— Какво ти стори? — попита направо той, преди девойката да успее да отвори уста.
— Стори? — повтори тя.
— Какво правихте? — настояваше Джака. — Толкова дълго остана там!
— Разхождахме се в градината.
— Просто се разхождахте? — Заплашителните нотки в гласа му накараха Мералда да застане нащрек.
— Какво си мислиш? — осмели се да попита тя.
Джака въздъхна дълбоко и се извърна.
— Изобщо не мисля и там е цялата беда — простена той. — Каква магия си ми направила, Мералда! Какво чародейство! Сигурен съм, че и лорд Ферингал изпитва същото!
И като се завъртя към нея, заяви:
— Кой мъж би могъл да остане безразличен!
Широката усмивка на младата жена изчезна само миг след като се бе появила. Какво му ставаше на Джака? И кога обичайното му безразличие бе отстъпило място на отчаяната любов, която показваше сега?
— Направи ли те своя? — сниши той глас и се приближи на сантиметри от нея. — Позволи ли му да те има?
Мералда имаше чувството, че са я ударили с мокър парцал.
— Как може да ме питаш подобно нещо!
Джака падна на колене и като улови двете й ръце в своите, ги притисна до лицето си.
— Защото само като си те представя с него, ми се приисква да умра!
Мералда усети как колената й омекват, а стомахът й се свива на топка. Беше твърде млада и твърде неопитна, за да разбере всичко това — предстоящата й женитба, учтивото държание на лорд Ферингал, което най-неочаквано отстъпваше място на почти животински пориви, нито пък внезапната промяна у Джака.
— Аз… — заекна тя. — Нищо не стана. Е, той си открадна една целувка, но аз не му отвърнах.
Джака я погледна и девойката неволно потръпна при вида на усмивката, която плъзна по лицето му. Той се приближи още по-плътно. Устните му докоснаха нейните и по вените й сякаш потече огън. Ръцете му плъзнаха по тялото й, ала този път тя не се боеше, или поне не така, както се боеше от допира на лорд Ферингал. Не, докосването на Джака й доставяше единствено вълнуваща наслада, ала въпреки това тя го отблъсна.
— Нима можеш да отречеш, че се обичаме? — наранено попита той.
— Чувствата ни нямат никакво значение — опита се да обясни тя.
— Разбира се, че имат! — прошепна той и пристъпи към нея. — Само те имат значение.
Устните им отново се сляха и Мералда усети, че му вярва. В този миг единственото, което я интересуваше, единственото, което съществуваше в целия свят, бяха чувствата им един към друг. Тя отвърна на целувката му, отдавайки се напълно на блаженството на близостта му.
Изведнъж всичко свърши и Джака рязко се отдръпна от нея. Мералда отвори очи и го видя да пада на земята, а на неговото място се появи Дони Гандърли, освирепял от гняв.
— Как може да си такава глупачка! — кресна той и понечи да я удари, после обаче по лицето му пробяга болезнена сянка и той свали ръка.
Вдигна я отново миг по-късно, този път, за да сграбчи дъщеря си за рамото и да я побутне по посока на къщурката им, която се виждаше в далечината. След това отново се обърна към Джака, който закри лицето си с ръце и се опита да избяга.
— Не го удряй, татко! — извика Мералда и единствено отчаяната й молба спря пестника на Дони.
— Стой далеч от момичето ми! — заплашително процеди той вместо това.
— Но аз я обичам… — започна Джака.
— Ще намерят тялото ти, чак когато вълните го изхвърлят на брега!
Мералда отново изпищя и Дони рязко се обърна.
— Вкъщи! — нареди той и Мералда хукна да бяга, без дори да си даде труда да вдигне обувката, която бе изпуснала, когато баща й я блъсна.
С очи, кървясали от ярост и от дългите, безсънни нощи, Дони се обърна към Джака. Ужасен, младежът се опита да побегне, ала не бе направил и три крачки, когато Дони се хвърли отгоре му и го събори по очи в прахта.
— Мералда те помоли да не ме удряш! — уплашено му напомни Джака, ала едрият мъж го обърна с лице към себе си и го възседна.
— Мералда и сама не знае какво е добро за нея — изръмжа той и от тежкия му юмрук главата на Джака политна на една страна.
Младежът се развика и отчаяно заразмахва ръце, мъчейки се да го отблъсне от себе си. Ала въпреки съпротивата му, пестниците на Дони валяха като град отгоре му — много скоро красивите му, сини очи подпухнаха, устата му се поду, красивата му усмивка остана с един зъб по-малко, а нежната руменина на бузите му отстъпи място на морави синини. Когато Джака най-сетне се сети да прикрие лицето си с ръце, Дони, чийто гняв продължаваше да го изгаря отвътре, започна да го налага по гърдите и колчем младежът свалеше едната си ръка, за да се предпази, яростният мъж му нанасяше нов удар в лицето.
Най-сетне всичко свърши. Дони скочи, сграбчи го за ризата и с едно рязко движение го изправи на крака. Джака вдигна ръце пред себе си в знак, че се предава, ала тази проява на страхливост допълнително вбеси едрия мъж и той не можа да се въздържи да не му нанесе още едно кроше, този път в челюстта. Младежът политна назад и падна в прахта, но Дони го вдигна и отново замахна. Джака изскимтя уплашено и при този звук Дони се сепна, спомнил си внезапно за Мералда. Колко ясно можеше да си представи изражението й, когато го видеше да се прибира вкъщи с окървавени ръце! Вместо да удари Джака, той го сграбчи и го блъсна с все сила.
— Махай се оттук! — кресна сърдито. — И повече да не съм те видял да душиш около момичето ми!
С едно последно ридание, препъвайки се по пътеката, Джака потъна в нощта.
Девета глава
На дъното
Надвесен над кристалното си кълбо, Робилард се почеса по брадичката, когато зърна Уолфгар и Морик да се задават по улицата, която водеше до „Кривата сабя“. Дюдермонт все още беше вътре, което никак не му се нравеше, не и при цялото оживление, което кипеше навън. С очите си бе видял малко по-рано как някакъв съмнителен тип излиза от кръчмата и дава шепа пари на едно момче, а той отлично знаеше за какви услуги обикновено се използват уличните хлапета. Не след дълго същият този тип, наистина необичаен субект, си бе тръгнал от кръчмата и бе потънал в сенките.
Уолфгар се появи заедно с един нисък, мургав мъж и Робилард изобщо не се изненада, когато хлапето отпреди малко надникна от съседната уличка, очевидно търсейки подходящия момент да се върне на „работното си място“.
На магьосника не му бе особено трудно да сглоби всички парченца от мозайката, с които разполагаше, а като добави и голяма доза напълно основателно съмнение, разбра каква бе истината. Без да губи и миг, той се обърна към вратата и направи простичко заклинание, за да отвори междупространствен портал. Междувременно повика Миканти, усилвайки гласа си с друга магия.
— Вземи двамина моряци и отидете да предупредите градската стража — нареди той, когато Миканти се появи. — Да вървят при „Кривата сабя“ колкото могат по-бързо.
После затвори портала и отново насочи вниманието си към образите в сърцето на кристалната топка. Този път я накара да му покаже вътрешността на кръчмата, където веднага откри Дюдермонт, облегнат на бара.
Минаха няколко минути, в които не се случи нищо. Робилард провери какво става отвън — Уолфгар и дребният му приятел се бяха спотаили в сенките и очевидно чакаха нещо.
Кристалната топка се върна обратно във вътрешността на заведението, но Дюдермонт вече се бе запътил към изхода.
— Побързай, Миканти — прошепна Робилард, макар и сам да разбираше, че колкото и да бе добра, градската стража никога няма да успее да стигне навреме.
Дошъл бе моментът да се намеси. Бързо си намисли план — един междупространствен портал щеше да го отведе до края на пристанището, а още един — пред „Кривата сабя“. Хвърли последен поглед към кристалната топка (тъкмо навреме, за да види как Дюдермонт излиза, а Уолфгар и приятелят му се насочват към него), после развали мисловната си връзка с топката и създаде първия портал.
* * *
Крийпс Шарки и Тий-а-никник клечаха върху покрива, скрити в сенките. В мига, в който Дюдермонт се показа на прага, татуираният пират долепи своето необичайно оръжие до устните си.
— Още не — спря го другарят му и наведе върха на оръжието надолу. — Нека се заговори с Уолфгар и Морик, та камъкът, дето им дадох, да успее да обезвреди всяка магическа защита. И нека всички наоколо да ги видят заедно, преди и докат’ мръсното псе пада мъртво.
И като облиза устни, добави с подла усмивка:
— Нека наказанието да остане за тях, а парата — за нас.
* * *
— Уолфгар! — поздрави го Дюдермонт, когато видя варваринът и приятелят му да излизат от сенките и да се насочват към него. — Моите хора ми казаха, че си идвал до „Морски дух“.
— Беше по погрешка — промърмори Уолфгар и Морик го сръга в ребрата.
— Нали каза, че си искаш чука обратно! — напомни му той шепнешком.
В действителност Морик си мислеше, че сега е най-подходящият момент да научи повечко за Дюдермонт, за защитата, с която бе обграден, и най-вече — за слабостите му. Хлапакът ги беше открил край пристанището, беше им дал торбата със странното съдържание и им беше казал, че капитан Дюдермонт ги очаква пред „Кривата сабя“. Морик и този път се бе опитал да намекне на Уолфгар колко изгодна би могла да се окаже една такава среща, но набързо се бе отказал, виждайки страховитото изражение на приятеля си. Ако варваринът наистина нямаше никакво намерение да посегне на Дюдермонт, то Морик щеше да действа сам. Не че имаше нещо против Дюдермонт, ни най-малко, а и по принцип не беше убиец, ала печалбата, която можеше да извлече, беше прекалено голяма, за да я подмине ей така. Толкова по-зле за Уолфгар, каза си Морик. Той самият бе твърдо решен да заживее в охолства — щеше да се наслаждава на най-хубавите стаи, най-вкусната храна, най-изисканите питиета и най-красивите уличници.
Варваринът кимна и отиде при Дюдермонт, без да обръща внимание на протегнатата му ръка.
— Какво знаеш? — попита направо.
— Само това, че си бил на пристанището и си видял Уейлан Миканти — отвърна капитанът. — Предположих, че си искал да говориш с мен.
— Единственото, което искам от теб, е информация за Щитозъб — кисело отсече Уолфгар.
— За чука ти? — изненада се Дюдермонт и го изгледа заинтригувано, забелязал чак сега, че варваринът наистина е без оръжие.
— Момчето каза, че си знаел нещо — намеси се Морик.
— Момчето? — не го разбра капитанът.
— Момчето, което ми даде това — обясни Морик и вдигна торбата.
Дюдермонт посегна да я вземе, но спря, видял Робилард да се задава тичешком от близката уличка.
— Недей! — викна магьосникът.
Изведнъж Дюдермонт усети остро убождане по врата. Вдигна ръка, но още преди пръстите му да се сключат около котешкия нокът, го връхлетя непрогледен мрак и колената му омекнаха. Уолфгар се хвърли напред и го улови, преди да падне.
Робилард изкрещя и насочи магическата си пръчка към него. Струя лепкаво вещество изскочи от върха й, блъсна варварина в гърдите и го прикова до стената на „Кривата сабя“. Морик се обърна и побягна.
— Капитане! Капитане! — извика Робилард, като в същото време запрати нова струя от лепкавото вещество по дребния крадец.
Само че лусканецът беше прекалено бърз и прекалено пъргав и успя да се шмугне в една от близките улички. Не беше направил и няколко крачки обаче, когато от другия край се зададоха двамина стражи, с факли и лъскави мечове в ръце. Морик запази достатъчно самообладание, за да хвърли в някаква дупка торбата, която хлапето му беше дало, преди да се върне обратно. Улицата на полумесеца сякаш изригна, пълна със стражи и моряци на Дюдермонт, които като че ли изскачаха от всички възможни места.
Плътно притиснат до стената на кръчмата, Уолфгар с мъка си поемаше дъх. Мислите му политнаха назад и той отново се озова в Бездната, където Ерту неведнъж го бе приковавал с подобни магии, за да го задържи неподвижен и беззащитен пред някой от демоничните си слуги. Яростта, която този спомен отприщи у него, му вля нечовешки сили и той най-сетне успя да си възвърне равновесието и да се освободи, отскубвайки цяла греда от стената.
Коленичил над капитана, който едва дишаше, Робилард ръмжеше от гняв и страх, но това не му попречи отново да впримчи Уолфгар в лепкавия плен на магическата слуз.
— Убиха го! — викна той на стражите. — Заловете плъха, който се измъкна!
* * *
— Ние се маха — рече Тий-а-никник в мига, в който краката на Дюдермонт се подкосиха.
— Удари го още веднъж — помоли го Крийпс, ала татуираният пират поклати глава.
— Един стига. Ние се маха.
Двамата не бяха направили и няколко крачки, когато Улицата на полумесеца загъмжа от стражари. Крийпс поведе другаря си към сянката на една капандура, където скриха оръжието и отровата, а после се промъкнаха до капандурата насреща й и се спотаиха, опрели гръб до стената. Крийпс извади една бутилка и двамата се заеха да я пресушат, преструвайки се на двойка обикновени, изпаднали в блажено неведение пияници.
След няколко минути трима стражи се показаха над ръба на покрива и се насочиха към тях. Няколко рутинни въпроса и долетелият отдолу вик, че единият от убийците е заловен, а другият се опитва да избяга, бяха достатъчни, за да накарат войниците да си тръгнат, изпълнени с отвращение към „пияниците“.
* * *
Морик се хвърляше ту насам, ту натам, ала примката около него бързо се затягаше. В един момент откри закътано местенце, потънало в мрак, и се шмугна вътре с намерението да изчака всичко да утихне, ала неочаквано установи, че тялото му е обхванато от ярко сияние.
— Магьосници! — промърмори той. — Ненавиждам магьосници.
И отново хукна да бяга. Опита да се изкатери по една сграда, но преследвачите му го уловиха за краката, смъкнаха го на земята и започнаха да го налагат кой където свари, докато той не притихна съвсем.
— Нищо не съм сторил! — опита се да обясни, плюейки кръв при всяка дума.
— Млъквай! — сопна се един от стражарите, докато го изправяха на крака, и заби дръжката на меча си в стомаха му.
Превит от болка, Морик бе довлечен до мястото, където Робилард трескаво се мъчеше да спаси Дюдермонт.
— Намерете ми лечител! — извика магьосникът и двамина от екипажа на „Морски дух“, както и един войник, се отдалечиха тичешком. — Каква е отровата? — обърна се той към Морик.
Разбойникът сви рамене, сякаш не разбира.
— Торбата — настояваше Робилард. — В ръцете ти имаше торба.
— Не съм — започна Морик, ала не можа да довърши, понеже един от стражите го удари в корема.
— Върнете се по стъпките му — нареди магьосникът. — Видях го да държи малка торбичка. Намерете я на всяка цена.
— Ами той? — попита един от войниците и кимна по посока на безформената купчина, под която беше затрупан Уолфгар. — Така ще се задуши.
— Очистете лицето му — изсъска Робилард. — Не заслужава толкова лека смърт.
— Капитане! — ахна появилият се току-що Уейлан Миканти при вида на Дюдермонт и коленичи край него.
Робилард сложи ръка върху рамото му, за да го утеши, като едновременно с това хвърли изпълнен с ненавист поглед на Морик.
— Невинен съм! — заяви дребният лусканец, ала преди да бе довършил, един войник се зададе от съседната уличка, понесъл малката торба в ръце.
Робилард я отвори и още щом извади камъка отвътре, разбра с какво си има работа. Все пак, добре помнеше смутното време и знаеше всичко за местата, където никоя магия не действаше, както и за това, че камъни, взети от подобно място, нерядко бяха в състояние да обезсилят всяка магия край себе си. Ако предположението му беше вярно, това несъмнено би обяснило как Уолфгар и Морик бяха успели да обезвредят защитата, с която той се бе погрижил да обгради капитана.
След това извади котешкия нокът и като го показа на всички, вдигна абсолютно същия предмет, който малко по-рано бе извадил от врата на Дюдермонт.
— Нима? — сухо попита той и повдигна вежди.
— Как мразя магьосниците — промърмори Морик под носа си.
В този миг се разнесе задавен звук и вниманието на всички се насочи към Уолфгар, който кашляше мъчително, прочиствайки дробовете си от лепкавото вещество. Щом успя да си поеме дъх, изрева гръмовито и така яростно се задърпа, че кръчмата се разтресе из основи.
Робилард забеляза, че Арумн Гардпек е излязъл, заедно с още неколцина мъже, и сега гледа случващото се пред заведението му, без да може да повярва на очите си. Ханджията пристъпи към Уолфгар и мрачно поклати глава:
— Какво направи?
— Нищо хубаво, както обикновено — подхвърли Йоси Локвата.
Робилард се приближи.
— Познаваш ли го? — попита той и кимна по посока на Уолфгар.
— Работи за мен, откакто се появи в града миналата пролет — отвърна Арумн. — Поне докато…
Той не довърши и отново погледна към исполина и поклати глава.
— Докато? — настоя Робилард.
— Докато не разбрахме, че има зъб на целия свят — побърза да се обади Йоси, повече от щастлив да окаля Уолфгар още повече.
— Ще бъдете повикани да дадете показания — рече магьосникът. — И двамата.
Арумн кимна примирено, ала дребното човече до него грейна от нетърпение. Може би прекалено голямо нетърпение, каза си Робилард, но пък не можеше да отрече, че дълбоко в себе си му е благодарен.
Малко по-късно се появиха цяла група жреци, запъхтени от бързане, което красноречиво говореше на каква почит се радва капитан Дюдермонт по тези места. Само за няколко минути той бе сложен на носилка и отнесен нанякъде.
От покрива на една близка сграда, Крийпс Шарки се ухили до уши и подаде празната бутилка на Тий-а-никник.
* * *
Лусканската тъмница представляваше плетеница от криволичещи, кални пещери с груби каменни стени, издълбани под пристанището. Непрестанно подклаждани огньове поддържаха цялото място непоносимо горещо и обгърнато от кълба пара, а когато топлият въздух се сблъскаше със студените води на Саблено море, влагата се кондензираше и образуваше валма гъста, непрогледна мъгла. Имаше малко килии, запазени предимно за политически престъпници, които представляваха заплаха за някой от управляващите родове или по-заможните търговци — хора, чиято смърт би ги превърнала в мъченици и само би навредила на противниците им. По-голямата част от затворниците обаче не се задържаха достатъчно дълго, за да им трябват килии — зловещият и страховито резултатен Карнавал на затворниците се грижеше за това.
„Килията“ на всички останали всъщност бяха веригите, закачени по стените толкова високо, че само пръстите на окования едва-едва да докосват пода. Мъчението на увисналите на ръцете си нещастници се усилваше допълнително от безчувствените тъмничари (огромни, отблъскващи създания, обикновено получовекоядци), които непрекъснато кръстосваха пещерите, стиснали нагорещени метални пръчки в ръце.
— Всичко това е едно огромно недоразумение — опита се да обясни Морик, когато поредният тъмничар се насочи към него и Уолфгар.
Тромавото създание се разтресе от нисък, гърлен смях, който звучеше така, сякаш два камъка стържеха един в друг, и небрежно замахна към корема на Морик с нажежения край на пръчката си. Пъргавият крадец се изви на една страна, но въпреки това не можа да избегне напълно изгарящия допир. Свирепият тъмничар пристъпи към Уолфгар, като продължаваше да се смее жестоко.
— А ти що ще речеш? — изгрухтя в лицето на варварина, така че той усети горещия му, зловонен дъх. — Същото, а? Никогаш не си вършил нещо, дето да заслужава да те хвърлят в затвора, нали?
Вперил празен поглед пред себе си, Уолфгар с нищо не показа да го е чул и само едва-едва трепна, когато злото същество го сръга в ребрата, а после долепи нагорещения край на пръчката си до ръката му и опърли голата му кожа.
— Бива си те — одобрително заяви чудовището и отново се изхили. — Толкоз по-весело значи.
След което бавно доближи нажеженото желязо до окото на варварина.
— О, и ти ще завиеш, хич не се и съмнявай! — злостно изсъска тъмничарят.
— Ама ние още не сме осъдени! — възропта Морик.
— Да не си мислиш, че туй има някакво значение? — отвърна полувеликанът и се обърна към него, а грозната усмивка стигна чак до ушите му. — Вий всички сте виновни — не зарад’ някаква си справедливост, а за да се позабавляваме ние.
Уолфгар беше поразен. Точно това представляваше правосъдието. Той погледна злото създание с внезапно пробуден интерес, сякаш едва сега го виждаше. В думите му имаше простичка мъдрост, вярно, не мъдростта на благородните и достойните, но все пак мъдрост, родена от дългогодишни наблюдения. От устата на глупци, с горчивина си помисли варваринът.
Нагорещената пръчка вече бе съвсем близо, ала в очите на Уолфгар нямаше страх, само ужасяващо спокойствие и ледена мощ, родени от твърдата увереност, че и най-страшното, което злото същество, пък и който и да било смъртен, можеха да му сторят, е нищо в сравнение с мъченията, които беше понесъл в лапите на Ерту и безмилостните му слуги.
Тъмничарят очевидно го разбра, защото не само спря, но дори отдръпна пръчката, за да може по-добре да види лицето на жертвата си.
— Мислиш си, че ще издържиш, а? — попита жестокото същество. — Мислиш си, че ще запазиш туй каменно изражение и когат’ те ръгна в окото, а?
И то отново вдигна горещата пръчка.
Уолфгар нададе първичен, животински вопъл, изплъзнал се като че ли дълбоко от изтерзаното му същество и удавил напиращия в гърдите на Морик протест. Вопъл, събрал в себе си всичкото страдание, което беше понесъл в преизподнята на Бездната.
Той изду гърди, събра цялата си сила и изви едното си рамо напред с такава ярост и бързина, че скобата, за която беше закачена веригата му, изскочи от стената и запрати слисания тъмничар далеч назад.
— Ще си платиш за туй! — кресна полувеликанът и се нахвърли отгоре му, вдигнал дебелата си тояга.
Уолфгар беше готов. Извит на една страна, така че да застане почти с лице към стената, той рязко замахна със свободната си ръка, при което веригата, скобата и каменният къс, който се бе откъртил от стената заедно с нея, изсвистяха във въздуха и избиха нажежената пръчка от пръстите на чудовището. То политна назад за втори път и Уолфгар отново се обърна с гръб към стената, като в същото време вдигна крака и стъпи здраво от двете страни на здравата скоба.
— Срути проклетото място! — възторжено се провикна Морик.
Тъмничарят се завъртя на пети и хукна да бяга.
От гърдите на Уолфгар се откъсна нов стон и той напрегна всеки мускул и всяка жила от желязното си тяло до краен предел. Тази скоба беше по-здрава от предишната, скалата, в която бе забита, беше по-твърда, ала мощта на младия мъж бе толкова страховита, че една от халките на веригата започна да се разхлабва.
— Давай! — окуражаваше го Морик.
Уолфгар натисна още по-яростно и най-сетне успя. Повлечен от собствения си устрем, той политна назад и се преметна през глава. Озова се на земята, без изобщо да се нарани, ала тогава го връхлетя нечовешка болка, страдание, по-жестоко от всичко, което злият тъмничар би могъл да му причини. В мислите си той вече не се намираше в лусканския зандан. Беше се върнал обратно в Бездната и макар оковите, които го стягаха допреди миг, да бяха скършени, той знаеше, че спасение няма, че е напълно беззащитен срещу своите нечувано силни мъчители. Колко пъти Ерту му бе погаждал съвсем същия номер! Колко пъти го бе оставял да повярва, че е свободен, само за да го плени отново и да го хвърли насред вонята и тинята! Колко пъти го бе пребивал почти до смърт, а после го бе изцерявал с едничката цел да може отново да го пребие!
— Уолфгар! — настойчиво го викаше Морик, като в същото време дърпаше собствените си окови, разбира се, без никакъв резултат. — Уолфгар!
Ала варваринът не го чуваше, дори не го виждаше, заслепен от задушаващата мъгла на страшните си спомени. Свит на кълбо, треперещ от главата до петите като пеленаче — така го откри тъмничарят, когато след известно време се върна заедно с още дузина свои другари.
Не след дълго Уолфгар отново висеше на стената, този път прикован с букаи, предназначени за великан — дебели, яки вериги, които бяха закачени толкова нависоко, че краката му висяха на повече от метър над земята, а ръцете му бяха опънати настрани до краен предел. Като допълнителна предпазна мярка, пазачите му наредиха заострени колове зад него, та вместо да се освободи, единственото, което би постигнал, ако се дърпаше достатъчно силно, би било да се наниже на тях. Освен това го преместиха на друго място, далеч от Морик, и той остана сам, съвсем сам със спомените си от Бездната, без ъгълче, в което да се скрие и без бутилка, на чието дъно да потърси забрава.
* * *
— Би трябвало да подейства — промърмори старицата. — Туй са правилните билки за такваз отрова.
Трима жреци крачеха напред-назад из стаята единият мълвеше някакви заклинания под носа си, другият обикаляше около капитан Дюдермонт и току опираше ухо о гърдите му, за да провери дали диша, а третият нервно прокарваше пръсти през късо подстриганата си коса.
— Само че не действа — възрази Робилард и се обърна за помощ към жреците.
— Не разбирам — рече Камербун, най-високопоставеният измежду тримата. — Не се поддава нито на заклинанията ни, нито на мощната билкова противоотрова.
— Пък нали уж знаем каква е отровата, значи би трябвало да действа — обади се старицата.
— Ако изобщо е истинската отрова — отбеляза Робилард.
— Нали лично я взе от онзи дребосък Морик — напомни му Камербун.
— Това не означава непременно, че… — не довърши магьосникът, но за останалите не беше никак трудно да се досетят какво има предвид. — Е, какво ще правим?
— Нищо не мога да обещая — побърза да заяви старицата и драматично вдигна ръце. — Кат’ не знам каква е отровата, билките ми може и да не подействат толкоз добре.
И като отиде в другия край на стаята, където върху една малка масичка беше подредила нещата си, тя започна да се рови из различните стъкленици, бурканчета и шишенца. Робилард се обърна към Камербун и по лицето на свещеника се изписа отчаяние. Тримата жреци вече цял ден се суетяха около капитана, редейки заклинания, с които да неутрализират отровата, течаща във вените му, но бяха успели единствено да забавят действието й и малко да пооблекчат състоянието му. Ала, макар че треската му беше понамаляла, а дишането му беше станало по-леко, капитанът така и не бе отворил очи от мига на нападението. Не след дълго ефектът от действията им беше отслабнал — дишането на Дюдермонт отново стана мъчително и насечено, а от венците и от очите му потече кръв. Робилард не беше лечител, но през живота си бе видял достатъчно хора да умират, за да разбере, че ако в най-скоро време не сторят нещо, с капитана на „Морски дух“, така обичан от всички, беше свършено.
— Лоша отрова — отбеляза Камербун.
— Някаква билка, това е сигурно — отвърна Робилард. — Не е нито лоша, нито добра. Просто е това, което е.
Камербун поклати глава.
— Тук има намесена и магия, добри ми Робилард — заяви той. — Нашите заклинания биха се справили с всяка естествена отрова. Не, не, имаме си работа с внимателно забъркана отвара, приготвена от някой с много опит и с помощта на черна магия.
— Какво да правим тогава?
— Можем да продължим да редим заклинания, за да облекчим състоянието му, колкото можем, с надеждата, че тялото му само ще се пребори с отровата. И да имаме вяра, че старата Гретхен ще открие правилните билки.
— Къде-къде по-лесно щеше да ми е, ако имах поне една капка от отровата — обади се старицата от другия край на стаята.
— И най-вече, можем да се молим — довърши Камербун.
Тези думи накараха Робилард да се намръщи. Той самият беше човек на логиката и ясно определените правила и никога не се уповаваше на нещо толкова несигурно като молитвите.
— Ще отида при Морик и ще го накарам да ми каже повече за отровата — изръмжа той решително.
— Морик несъмнено вече е бил измъчван — увери го Камербун. — Съмнявам се, че знае каквото и да било. Безспорно е използвал нещо, което е купил на улицата.
— Измъчван? — скептично повтори магьосникът. — Клечки под ноктите? Разпъване на колело? Нима това са мъчения? Това са просто жестоки игри. Изкуството на мъченията става къде-къде по-изтънчено, когато се добави и мъничко магия.
И той се насочи към вратата. Камербун обаче го хвана за ръката:
— Морик не знае нищо — настоя той, посрещайки яростния поглед на магьосника, без да трепне. — Остани с нас. Остани със своя капитан. Той може и да не преживее нощта и ако дойде в съзнание, преди да издъхне, ще му бъде малко по-леко, ако види край себе си приятел.
Робилард не беше в състояние да възрази на тези думи и като въздъхна дълбоко, придърпа един стол и седна край Дюдермонт.
Малко по-късно на вратата се почука и в стаята влезе войник, изпратен от градското съдилище да провери какво става.
— Предай на Йерем Бол и на стария Джаркхелд, че Уолфгар и Морик най-вероятно ще бъдат обвинени в убийство — тихичко рече Камербун.
Робилард го чу и сърцето му се сви. За Уолфгар и Морик нямаше особено значение за какво ще ги съдят. Независимо дали щяха да бъдат обвинени в убийство или в опит за убийство, чакаше ги смърт, макар че в първия случай екзекуцията щеше да се проточи много по-дълго, за радост на всички, дошли да се позабавляват на Карнавала на затворниците.
За Робилард обаче, всичко това нямаше значение, не и ако скъпият му капитан издъхнеше. Потънал в мисли, той улови главата си с ръце и отново се запита дали не трябва да отиде в тъмницата и ако трябва да приложи всичките си магии върху Морик, само и само да го накара да разкрие каква отрова е използвал.
Ала Камербун беше прав. Градски крадец като Морик Разбойника просто нямаше как сам да е забъркал отровата. Не, той просто я беше купил отнякъде, без да знае какво има в нея.
Изведнъж Робилард вдигна глава, а измъченото му лице се озари от споходилото го откритие. Беше си спомнил двамата мъже, които бе видял в „Кривата сабя“ преди пристигането на Морик и Уолфгар; двамината, които бяха говорили със същото онова момче, което след това бе изтичало да намери варварина и неговия приятел; мърлявият моряк и екзотичния му спътник, татуиран от глава до пети. Беше си спомнил и „Скачащата лейди“, която бързо се отдалечаваше от Лускан. Дали пък Уолфгар и Морик не бяха разменили великолепния Щитозъб за отрова, с която да погубят капитан Дюдермонт?
Магьосникът скочи на крака. Не беше съвсем сигурен откъде да започне, но бе сигурен, че е напипал вярна следа. Все някой, било двамата мъже от кръчмата, било хлапето, на което бяха платили, за да доведе Уолфгар и Морик, било някой на борда на „Скачащата лейди“, трябва да знаеше повече за отровата.
С един последен поглед към горкия си, умиращ капитан, Робилард изхвърча от стаята, твърдо решен да открие отговорите, които търсеше.
Десета глава
Жена
На другата сутрин Мералда предпазливо влезе в кухнята, избягвайки настойчивия поглед на баща си. Вместо това се обърна към майка си, чудейки се дали Дони й бе разказал за случилото се с Джака предишната нощ. Ала Биасте цялата сияеше, очевидно оставена в блажено неведение.
— О, градината! — възкликна тя, грейнала от щастие. — Разкажи ми за градината! Наистина ли е толкова красива, колкото Гърди Харкинс твърди?
Мералда хвърли бърз поглед на баща си и когато го видя да се усмихва, приседна край майка си, вече успокоена.
— Дори повече! — увери я тя, широко усмихната. — Толкова много прекрасни багри, даже и в сумрака преди залез-слънце. А дори и след това, когато изгрее луната, макар и цветовете вече да не сияят така, уханието е все така пленително.
Мералда помълча, после продължи, насилвайки се да звучи весело, когато им съобщава онова, което и тримата очакваха с такова нетърпение:
— Но това далеч не е всичко. Лорд Ферингал ме помоли да стана негова жена.
Биасте изписка от възторг. Тори извика от изненада и без да иска изплю голяма част от храната, която тъкмо беше лапнала. Дони Гандърли доволно плесна по масата.
Биасте, която до миналата седмица едва успяваше да се надигне от леглото, сега се защура насам-натам, като настояваше, че на всяка цена трябва да се облече и да отиде да разкаже новината на всичките си приятелки и най-вече на Гърди Харкинс, която винаги се държеше така, сякаш ги превъзхожда и то само защото от време на време шиеше рокли за лейди Присила.
— А защо снощи си дойде угрижена и разплакана? — поиска да узнае Тори в мига, в който тя и сестра й останаха сами.
— Не се бъркай там, където не ти е работата — скастри я Мералда.
— Ще живееш в замъка и ще пътуваш до Хъндълстоун и Файършиър и дори до Лускан и още толкова много приказни места — не отстъпваше Тори, — ама вчера плачеше. Чух те.
С насълзени очи Мералда хвърли ядосан поглед на сестра си и се зае с ежедневната си работа.
— Заради Джака е — не спираше Тори, а по лицето й плъзна широка усмивка. — Все още мислиш за него.
Мералда, която тъкмо оправяше възглавницата си, я притисна до себе си за миг (жест, който красноречиво говореше, че предположението на сестра й е правилно), после рязко се обърна и уцели Тори с нея. След това се хвърли отгоре й и я събори върху малкото легло.
— Кажи, че съм господарка! — заповяда по-голямото момиче.
— Може и да станеш! — закачи я Тори, което накара сестра й да започне да я гъделичка още по-настървено и тя набързо се предаде.
Когато няколко минути по-късно смехът й се поуталожи, а Мералда отново се зае да оправя леглото, Тори се върна към своето:
— Но ти си тъжна — настоя тя. — Заради Джака.
— Снощи го видях — призна Мералда. — На връщане от замъка. Поболял се е от мисълта, че съм с лорд Ферингал.
Тори зяпна и се приближи още мъничко до сестра, готова да попие всяка нейна дума.
— Целуна ме.
— По-хубаво ли беше, отколкото с лорд Ферингал?
Мералда въздъхна и кимна, притворила очи, потънала в спомена за краткия миг на нежност, който двамата с Джака бяха споделили предишната вечер.
— О, Мералда, какво ще правиш? — попита Тори с широко отворени очи.
— Джака иска да избягаме заедно.
Тори ахна и прегърна възглавницата си:
— Ще го сториш ли?
Мералда се изправи и се усмихна храбро:
— Мястото ми е при лорд Ферингал — обясни тя.
— Но Джака…
— Джака не може да помогне нито на мама, нито на вас с татко. Сърцето си можеш да подариш, комуто поискаш, но живота си трябва да дадеш на онзи, който е най-добър за теб и за хората, които обичаш.
Тори понечи да каже още нещо, ала в този миг баща им се показа на вратата.
— Имате работа — напомни им той, а погледът, който отправи към по-голямата си дъщеря, както и лекото, одобрително кимване, красноречиво говореха, че е чул разговора им.
През целия ден Мералда ходеше като насън, опитвайки да се примири с отговорността, с която се беше нагърбила. Съвсем искрено й се щеше да стори онова, което бе добро за цялото й семейство, ала в същото време не можеше да се преструва, че не усеща накъде я тегли сърцето, не можеше да отрече, че най-голямото й желание бе да познае любовта за първи път в обятията на онзи, когото обичаше.
Превит над една от нивите високо в планината, Дони се терзаеше също толкова жестоко. Тази сутрин беше видял Джака Скъли и двамата си бяха разменили бърз поглед (едноок, от страна на младежа, тъй като другото му око беше подпухнало и затворено). Колкото и да му се искаше да удуши Джака, задето излага на опасност бъдещето на семейството му, дълбоко в себе си Дони го разбираше, тъй като още помнеше каква е любовта на тези години и собствените му спомени го изпълваха с угризения, колчем зърнеше насиненото лице на младия мъж. Нещо много по-силно от чувството за отговорност бе тласнало Джака и Мералда един към друг предната нощ и Дони настоятелно си повтаряше, че не бива да се сърди нито на дъщеря си, нито на младежа, чието единствено престъпление, доколкото той знаеше, бе любовта му към Мералда.
* * *
Къщата бе съвършено спокойна, притихнала в сумрачната прегръдка на нощта, и на Мералда й се струваше, че всяко нейно движение отеква в тишината десетократно по-силно. Семейството си бе легнало рано, изнурено от дългия ден, изпълнен с тежък труд. Умората обаче бе примесена и с вълнение, заради поредната покана от замъка (този път за вечеря след три дни), придружена от най-прекрасната копринена рокля, която Биасте и момичетата бяха виждали някога. Сега Мералда се опитваше да я облече колкото се може по-тихо, ала великолепната зелена материя не искаше да се подчини и шумолеше издайнически.
— Какво правиш? — разнесе се сънливият глас на Тори.
— Штт! — прошепна сестра й и коленичи край леглото й, така че момичето да може да я чуе. — Заспивай и недей да приказваш много-много.
— Отиваш при Джака! — възкликна Тори и Мералда уплашено затисна устата й с ръка.
— Не говори глупости! Просто исках да я пробвам.
— Не е вярно! — напълно разбудена, Тори се изправи в леглото си. — Отиваш при Джака. Кажи ми истината, иначе ще те издам на татко.
— Обещай ми, че ще си мълчиш — закле я Мералда и приседна до нея; Тори кимна развълнувано. — Надявам се да открия Джака навън. Той всяка вечер излиза, за да погледа луната и звездите.
— И ще избягате заедно?
От устните на Мералда се откъсна тъжен смях.
— Не — отвърна тя. — Ще се омъжа за лорд Ферингал — заради мама и татко и заради теб.
И когато видя, че сестра й се кани да възрази, добави:
— Правя го, без да съжалявам. Той ще ми осигури добър живот, сигурна съм. Лорд Ферингал не е лош човек, макар че има още доста да учи. Но тази вечер, за пръв и последен път, ще слушам единствено сърцето си. Една нощ с Джака, за да се сбогуваме. А сега — довърши Мералда, — заспивай.
— Само ако обещаеш да ми разкажеш всичко на сутринта. Обещай ми, иначе ще кажа на татко.
— Няма да го направиш — уверено заяви Мералда — Тори бе запленена от случващото се не по-малко от самата нея, може би дори повече, защото, за разлика от голямата си сестра, момичето не разбираше същинската важност на взетите от Мералда решения.
— Заспивай — повтори девойката и я целуна по челото.
После опъна роклята по себе си и с един последен, неспокоен поглед към завесата на прага, отвори прозореца на стаята и изчезна в нощта.
* * *
Дони Гандърли видя как дъщеря му потъва в мрака и нито за миг не се усъмни къде всъщност отива тя. Огромна част от него копнееше да тръгне след нея, да я залови заедно с Джака и веднъж завинаги да се разправи с младия нехранимайко. Ала в същото време Дони бе сигурен, че тя ще се върне, вярваше, че ще стори онова, което бе добро за цялото семейство, както бе казала на сестра си тази сутрин.
Сърцето му се късаше, защото отлично знаеше каква е любовта на тези години — всепоглъщаща и неустоима. И именно затова реши да даде на Мералда тази нощ, без да й задава въпроси и без да я съди.
* * *
Мералда крачеше в мрака, обзета от страх. Не се боеше от чудовища (та това беше родното й място, което познаваше като петте си пръста, пък и тя никога не се бе страхувала от подобни неща!), а от реакцията на родителите си и най-вече на баща си, ако откриеха, че е излязла.
Не след дълго опасенията й избледняха, прогонени от красотата на звездното небе. Тя затанцува, наслаждавайки се на мократа трева под босите си крака. Струваше й се, че ако се протегне още съвсем мъничко, ще се слее с вълшебните светлинки, които блещукаха над главата й. Запя тихичко, нежна, одухотворена мелодия, която напълно подхождаше на чувствата й в този миг — сама, в покой със себе си и света и хилядите звезди.
Вече не мислеше нито за лорд Ферингал, нито за родителите си, нито за отговорността си към тях, нито дори за Джака. Не мислеше за нищо, напълно погълната от великолепието на нощта и удоволствието от своя танц.
— Какво търсиш тук? — разнесе се глас с издайническо чуждоземно произношение.
Вълшебството се пръсна на хиляди късчета и Мералда бавно се обърна. Ето го и Джака, с ръце в джобовете, свел глава, така че тя да не може да види очите му. Внезапно девойката усети как я обзема страх — страх от онова, което щеше да се случи тази нощ.
— Как така лорд Ферингал те е пуснал навън? — подигравателно попита Джака.
— Аз не съм негова играчка! — отвърна Мералда.
— Нима няма да се омъжиш за него?
При тези думи той вдигна поглед и се взря в лицето й, обзет от мрачно задоволство при вида на навлажнените й очи.
— Поне така се говори в селото. Голяма късметлийка е таз’ Мералда Гандърли — хрипливо рече той, преправяйки гласа си така, че сега звучеше досущ като стара гномка. — Кат’ си помислиш, че самият лорд Ферингал й е хвърлил око!
— Престани! — помоли го Мералда едва чуто, ала това само го настърви още повече.
— Че как я мисли таз’ работа глупакът му с глупак? — продължи той, този път като селянин. — Ще донесе позор на всички, ето какво ще направи, кат’ си взима жена от простолюдието. И то с всичките му богаташки щерки, дето дават мило и драго да станат лейди Окни. Глупак, глупак е той!
Мералда се извърна, почувствала се изведнъж безкрайно глупаво в прекрасната копринена рокля. Миг по-късно усети ръката на Джака върху рамото си.
— Трябва да го знаеш — меко каза той. — Половината от тях мислят лорд Ферингал за глупак, а останалите са заслепени от лъжливи надежди и сякаш чрез теб изживяват онова, което никога няма да им се случи, мечтаейки собственото им жалко съществувание поне мъничко да прилича на твоето.
— А какво мислиш ти? — твърдо попита Мералда и се обърна към него.
В първия миг се сепна, уплашена от вида на насиненото му лице, после се овладя, досетила се чия ръка е причинила това на скъпия й Джака.
— Според мен лорд Ферингал се смята за нещо повече от теб — заяви направо младежът.
— И е прав.
— Не! — резкият отговор изтрещя като куршум и Мералда подскочи от изненада. — Не, той с нищо не те превъзхожда — вече спокойно продължи Джака и вдигна ръка, за да я погали по бузата. — Даже обратното, ти си прекалено добра за него, само че той никога няма да го разбере. Не, той просто ще те използва, а след това ще те захвърли като непотребна вещ.
Мералда искаше да възрази, ала всъщност не бе напълно убедена, че Джака греши. Само че това нямаше особено значение — каквито и да бяха намеренията на лорд Ферингал, единственото, което имаше някакво значение, бе какво би могъл да стори за семейството й.
— Защо дойде? — попита Джака и прокара пръсти по меката материя на ръкава й, сякаш едва сега бе забелязал скъпата рокля.
— Дойдох, за да открадна една нощ за себе си. Една нощ, в която дългът отстъпва пред желанията на сърцето ми. Една нощ…
Тя не можа да продължи, защото Джака постави пръст върху устните й и дълго остана така.
— Желания? — многозначително повтори той. — Аз част ли съм от тях? Нима дойде тук, облечена в тази разкошна рокля, само заради мен?
Девойката кимна и ето че Джака вече бе до нея, впил устни в нейните. Целувката му беше жадна, страстна и за миг на Мералда й се стори, че полита, но после осъзна, че Джака я полага на земята, много бавно и много нежно, без да отделя устни от нейните. Ръцете му се плъзнаха по тялото й и тя не се опита да ги спре, дори не се уплаши, когато усети да докосват най-интимните й части. Не, това беше нейната нощ, нощта, когато щеше да се превърне в жена с мъжа, когото сама си бе избрала, мъжа, към когото я теглеше сърцето, а не онзи, в чиито прегръдки я тласкаше дългът.
Джака трескаво смъкна роклята й и проникна в нея.
— По-бавно! — помоли го Мералда и като улови лицето му в двете си ръце, го доближи до своето, та той да може да види очите й. — Искам да е съвършено.
— Мералда! — простена младият мъж отчаяно. — Не мога да чакам нито миг повече!
— Не се и налага — увери го тя и като го притегли още по-близо, целуна го с цялата нежност, на която бе способна.
Малко по-късно двамата се отпуснаха на мократа трева, вперили поглед в звездното небе над тях, а хладният океански бриз милваше голите им тела. Мералда се чувстваше различно, приятно замаяна и някак възвисена, сякаш току-що беше преживяла нещо вълшебно и неповторимо. В главата й се гонеха безброй мисли. Как би могла да се върне при лорд Ферингал след това, което беше преживяла с Джака? Как да обърне гръб на това неизпитвано досега блаженство, на това щастие и тази топлина? Чувстваше се на седмото небе и й се искаше този миг да продължи вечно, до края на живота й. До края на живота й с Джака.
Ала това беше невъзможно. С пукването на зората всичко щеше да свърши, щеше да си отиде завинаги, за да не се повтори никога вече. Нейният миг на съвършено щастие беше отминал. Младата жена усети как нещо засяда в гърлото й и я дави.
За Джака Скъли този миг бе малко по-различен, макар и не по-малко незабравим. Беше отнел девствеността на Мералда! Победил бе не кого да е, а самия лорд Окни! Той, обикновеният селяк, бе измъкнал изпод носа на лорда нещо, което Ферингал вече никога нямаше да притежава, нещо неимоверно по-скъпо от всичките съкровища, струпани в замъка му!
Джака не можеше да се насити на това чувство, ала и той, както и Мералда, се боеше, че то няма да трае още дълго.
— Ще се омъжиш ли за него? — неочаквано попита той.
Безкрайно красива на лунната светлина, девойката обърна сънен поглед към него.
— Нека не говорим за това сега — помоли го тя. — Нека забравим и лорд Ферингал, и всички останали.
— Трябва да знам, Мералда — настоя Джака и се надигна, за да я вижда по-добре. — Кажи ми.
По лицето на младата жена се изписа умолително изражение:
— Той може да стори много за мама и татко — отчаяно се опита да обясни тя. — Разбери, че не аз решавам!
— Да разбера? — невярващо повтори Джака и скочи на крака. — Да разбера? Как очакваш да разбера след онова, което току-що се случи между нас? Защо изобщо дойде, след като имаш намерение да станеш негова жена?
Мералда също се изправи и сложи ръка върху рамото му:
— Дойдох, защото мислех, че заслужавам поне една нощ, в която да правя онова, което искам, а не онова, което трябва. Дойдох, защото те обичам и с цялото си сърце копнея всичко да бе различно.
— Та ние имахме само един-единствен мимолетен миг! — проплака Джака и се обърна към нея.
Мералда се надигна на пръсти и нежно го целуна:
— Нощта още не е свършила — напомни му тя с глас, на който младият мъж не можа да устои.
Малко по-късно той отново лежеше в мократа трева и гледаше как Мералда се облича.
— Откажи му! — неочаквано се обади Джака и тя го изгледа сепнато. — Отхвърли предложението на лорд Ферингал — поясни той с такъв тон, сякаш на света нямаше нищо по-естествено от това. — Забрави за него. Нека избягаме заедно — в Лускан или в Града на бездънните води.
Мералда въздъхна и поклати глава:
— Моля те, не искай това от мен… — започна тя, ала Джака не щеше и да чуе.
— Само си помисли за живота, който можем да имаме! Ще крачим заедно из улиците на Града на бездънните води, вълшебния Град на бездънните води! Ще крачим заедно, ще се смеем и ще правим любов. Ще създадем семейство… колко красиви биха били нашите деца!
— Престани! — извика Мералда толкова сърдито, че той не можа да продължи. — Знаеш, че го искам и също така знаеш, че не мога.
Девойката въздъхна дълбоко. Никога не й се бе налагало да прави нещо толкова трудно, ала въпреки това тя се наведе и след като целуна смръщения Джака, пое към дома си.
Младият мъж дълго остана да лежи в тревата, а в главата му се гонеха безброй мисли. Беше постигнал така жадуваното си завоевание и победата му се бе оказала точно толкова сладка, колкото си бе представял. Ала удовлетворението му нямаше да трае дълго. Лорд Ферингал щеше да се ожени за Мералда и в крайна сметка щеше да спечели. Дори при мисълта за това Джака усети как му се повдига. Погледът му се зарея нагоре, към луната и облаците, които я забулваха.
— Проклет живот! — промърмори той изпод носа си.
Все трябваше да има нещо, което да стори, за да победи лорд Ферингал, нещо, което да му върне Мералда.
Постепенно по красивото му лице плъзна самоуверена усмивка — припомнил си бе звуците, откъснали се от гърдите на Мералда, докато правеха любов, отново усещаше тялото й под себе си, движещо се в пълна хармония с неговото.
Не, Джака Скъли нямаше да загуби.
Единадесета глава
Вплетени ръце
— Кажи ми за отровата — обади се прелат Волтин, един от съдружниците на Камербун. Беше се изтегнал в удобното си кресло, насред непоносимо горещата стая, а в огромното огнище зад гърба му пращеше силно накладен огън.
— Никога не е на хубаво — отвърна Морик и така си изпроси още едно завъртане на инструмента за измъчване от невъобразимо жестокия, едноок мъчител, който дори не си бе дал труда да покрие незрящото си око и в чиито вени течеше повече оркска, отколкото човешка кръв. — Да те отровят, имам предвид — уточни Морик, с изтънял от болка глас.
— Не е същата като в стъкленицата, която открихме в торбата ти — поясни Волтин и кимна на тъмничаря, който побърза да отиде зад жертвата си.
Морик опита да се обърне, но не можа да помръдне. И двете му ръце бяха здраво стегнати — едната — с менгеме, а другата — в причудливо подобие на кутия, която бе така направена, че да държи пръстите му широко разперени, та мъчителят му да може да си „играе“ с всеки от тях поотделно.
Прелатът сви рамене и вдигна ръце. Морик не отговори и миг по-късно чу плющенето на бича. Дълбоки резки плъзнаха по голия му гръб, а потта, която го обливаше, направи болката още по-свирепа.
— И оръжието, и отровата бяха у теб — невъзмутимо продължи Волтин. — Само че отровата се оказа различна. Хитра уловка, предполагам, за да ни попречи да изцерим раните на капитан Дюдермонт.
— Уловка, наистина — сухо отвърна Морик, при което тъмничарят отново стовари бича си върху гърба му и замахна за трети удар.
Този път Волтин го спря.
— Значи си признаваш?
— Абсолютно! Добре измислена уловка — да ни пробутат нещо, което изглежда като неоспоримо доказателство за нашата вина, а след това да извършат покушението срещу Дюдермонт, точно когато с Уолфгар говорим с него…
— Достатъчно! — видимо ядосан отсече Волтин — и той, и всички, които преди него бяха разпитвали двамата затворници, бяха чули абсолютно същата невероятна история — както от Морик, така и от Уолфгар.
Прелатът се надигна, клатейки глава… жест, чието значение Морик отлично знаеше.
— Мога да ти кажа други неща — примоли се той, ала Волтин махна с ръка.
Морик искаше да настоява, ала и думите, и дъхът му секнаха, когато мъчителят му го сръга в бъбреците. Дребният крадец изскимтя и подскочи… което само усили болката в ръката и палеца му. Въпреки това, колкото и да се опитваше да се овладее, не можа да спре и отново подскочи, когато тъмничарят го удари, тъй като върху пръстите си жестокото създание бе надянало метална скоба, обсипана с тънки игли.
Мислите на Морик се върнаха назад, към мрачните елфи, които го бяха посетили преди толкова време. Дали знаеха какво се случва? Дали нямаше да се появят, за да избавят Уолфгар и ако го стореха, дали щяха да спасят и него? В първите няколко часа, когато още бяха приковани един до друг, той бе на косъм да сподели всичко това с варварина. Беше се отказал единствено защото се боеше, че приятелят му, очевидно потънал в страшните си спомени, може и да не го чуе, за разлика от някой надзирател, навъртащ се наоколо.
Ами да, щеше да бъде просто прекрасно, ако, освен останалото, съдиите го обвинят и в съучастничество с елфи на мрака. Не че щеше да има кой знае какво значение…
Поредният удар на едноокия тъмничар го извади от мислите му, след него последва и ново изплющяване на камшика, което изрисува още няколко грозни драскотини върху гърба му.
Ако елфите на мрака не се появяха в най-скоро време, с Морик щеше да бъде свършено и то по особено мъчителен начин.
* * *
Робилард излезе само за няколко минути, но когато се върна, завари половин дузина свещеници да се трудят под напътствията на Камербун.
— Гори отвътре — обясни жрецът, макар че дори от това разстояние Робилард и сам виждаше пламналото, обляно в пот лице на капитана.
Магьосникът не пропусна да забележи, че стаята е станала по-студена и осъзна, че двама от шестимата свещеници са заети с това да охлаждат помещението, а не да лекуват Дюдермонт.
— В каютата си на „Морски дух“ имам заклинания, които правят съвсем същото — рече Робилард. — За капитана ще е по-добре, ако хората ти могат да се съсредоточат единствено върху това да го изцелят.
— Върви — съгласи се Камербун и Робилард начаса отвори няколко между пространствени портала, които за няколко секунди го отведоха на борда на „Морски дух“.
Щом се озова в каютата си, той трескаво започна да рови из многобройните книги и свитъци, вълшебни предмети и такива, които още не бе омагьосал и с които се канеше да се заеме в мига, в който намери малко свободно време. Най-сетне откри това, което търсеше — пергамент, върху който бяха записани три заклинания за лед, както и необходимите съставки. Проклинайки се, задето не беше по-добре подготвен, Робилард се зарече, че още на следващия ден ще насочи цялата си магическа енергия, за да научи наизуст всички подобни заклинания, и се втурна обратно към параклиса, където лежеше капитанът. Завари свещениците да се трудят все така усърдно, а старата Гретхен — да втрива гъст бял мехлем в гърдите на Дюдермонт.
Робилард подреди нужните съставки (козина от бяла мечка и стъкленица с кръв от леден трол) пред себе си и разви пергамента. С огромно усилие на волята откъсна очи от издъхващия капитан и със самоконтрол, на какъвто бе способен единствено някой магьосник, се залови за работа — поде тих напев, описвайки причудливи движения с ръце, после капна малко от студената трол ска кръв върху палеца и показалеца си и като взе късчето козина, духна един, два, три пъти отгоре му и го хвърли на земята. Изведнъж, с гръмко трополене, което огласи цялата стая, по пода се посипаха късове град, които ставаха все по-едри с всяка изминала секунда, докато не след дълго капитан Дюдермонт вече имаше ново легло — солиден леден блок.
— Това е критичният час — обади се Камербун. — Огънят, който го изгаря, е прекалено силен и се боя, че може да го убие. Кърви отвсякъде и кръвта му е рядка като вода. Когато тези шестимата изчерпят целителните си заклинания, под ръка имам други, които да заемат мястото им. Освен това съм разпратил пратеници да молят за помощ в още няколко светилища, дори такива, с които сме в съперничество.
И като видя изненадата, изписана на лицето на Робилард, добави:
— Те до един ще се отзоват, не се съмнявай.
Робилард не беше религиозен човек, най-вече защото, докато търсеше своя бог, се бе отвратил от постоянните препирни и дори вражди между различните църкви. Затова сега отлично разбираше какво означават думите на Камербун. Колко голяма трябва да бе славата на капитан Дюдермонт сред всички честни люде по Саблен бряг, за да ги накара да забравят всички различия и неприязънта помежду си и да обединят усилията си, за да го спасят.
И те наистина дойдоха, точно както беше казал Камербун — свещеници от почти всички вероизповедания в Лускан. Влизаха на групички по шестима и даваха всичко от себе си, за да помогнат на умиращия капитан.
Треската на Дюдермонт премина някъде към полунощ. Той отвори очи и първото, което видя, бе Робилард, заспал край него, положил глава върху свитите си ръце.
— Колко дни? — немощно попита капитанът, почувствал, че нещо не е наред, сякаш току-що се бе събудил от дълъг и мъчителен кошмар.
Макар да бе увит в чаршафи, усещаше, че не е в обикновено легло — лежеше върху нещо прекалено кораво, а целият му гръб беше мокър.
При звука на слабия му глас, Робилард подскочи и без да губи нито миг, сложи длан върху челото му. Да, то вече не пареше и на лицето на магьосника се изписа задоволство.
— Камербун! — провикна се той и по лицето на объркания Дюдермонт се изписа недоумение.
Робилард никога не бе виждал по-прекрасна гледка.
* * *
— Три обиколки — разнесе се носовият глас на магистрата Джаркхелд, мършав старик, който изпитваше твърде голямо удоволствие от мръсната си работа, поне според Морик.
Всеки ден магистратът слизаше в тъмницата и посочваше онези, чийто ред бе да се покачат върху Карнавала на затворниците. Освен това им съобщаваше, в зависимост от сериозността на извършеното злодеяние (а може би в зависимост от това в какво настроение се бе събудил същата сутрин), за какво наказание трябва да се приготвят. Една „обиколка“, според надзирателя, който редовно пребиваше Морик, бе времето, необходимо да се обиколи с бавна стъпка площада, където се провеждаше карнавалът, обикновено — около десет минути. Това означаваше, че човекът, комуто Джаркхелд току-що бе отредил три обиколки, щеше да бъде завлечен на карнавала и измъчван в продължение на тридесет минути, преди изслушването му изобщо да започне. Тази практика целеше да наелектризира зрителите още от самото начало, а за безсърдечния старик нямаше нищо по-приятно от възторжените аплодисменти на освирепялата тълпа.
— Дошъл си за нова порция бой, а? — рече Морик, когато жестокият му надзирател се появи в импровизираната килия, на чиято стена бе прикован. — Пак ли водиш някой свещеник? Или пък самия магистрат? Може би идва да ме покани на карнавала?
— Днес няма да ядеш бой, Разбойнико. Вече нищо не щат от теб. Капитан Дюдермонт повече няма нужда от тебе.
— Да не е умрял? — стресна се Морик.
Ако Дюдермонт умреше, двамата с Уолфгар щяха да бъдат обвинени в убийство, а Морик бе живял в Лускан достатъчно дълго, за да знае какво се случва с хората, набедени в подобно престъпление — бавни и мъчителни екзекуции, които често се проточваха почти цял ден.
— Уви, не — тъжно отговори надзирателят. — Не ни излезе късметът тоз’ път. Дюдермонт е жив и се възстановява, тъй че ти и твойто приятелче май бързо ще умрете.
— О, прещастлив ден!
Злото същество поспря за миг, огледа се наоколо и му нанесе няколко удара в стомаха и гърдите.
— Чини ми се, че магистратът много скоро ще ви повика за карнавала — обясни то. — Та си рекох, че сигур’ трябва да получиш още няколко на изпроводяк.
— Колко мило — язвително отвърна Морик и си изпроси силен пестник в челюстта, който му изби един зъб и изпълни устата му с топла кръв.
Дюдермонт укрепваше толкова бързо, че свещениците едвам смогваха да го задържат на легло. Те продължаваха да се грижат за него, четяха молитви, правеха целебни заклинания, а старата Гретхен час по час носеше горещ чай и лековити мехлеми.
— Не може да е бил Уолфгар! — възрази Дюдермонт, когато Робилард му разказа всичко, станало пред „Кривата сабя“.
— Уолфгар и Морик бяха — настоя магьосникът. — С очите си го видях, капитане, и добре, че стана така.
— Не е възможно — не отстъпваше Дюдермонт. — Та аз познавам Уолфгар!
— Познавал си го — поправи го Робилард.
— Но той е приятел на Дризт и Кати-Бри, а и ти, и аз знаем, че те никога не биха имали нищо общо с един убиец… поне нищо добро.
— Бил е техен приятел. Сега Уолфгар другарува с такива като Морик Разбойника, един от най-известните престъпници на Лускан, както и с двамина по-лоши и от Морик.
Дюдермонт понечи да попита нещо, ала в този миг в стаята влязоха Уейлан Миканти и още един моряк. Усмихнати до уши, те отидоха право при него и се поклониха ниско. За тяхна огромна радост скъпият им капитан изглеждаше дори още по-добре от сутринта, когато целият екипаж на каравелата бе откликнал на щастливия зов на Робилард и бе дошъл в параклиса.
— Открихте ли ги? — нетърпеливо попита магьосникът.
— Така ни се струва — самодоволно отвърна Уейлан. — Крият се в трюма на един кораб на хвърлей разстояние от „Морски дух“.
— Напоследък почти не излизат оттам — обади се и другият моряк. — Ама като говорихме с някои от посетителите на „Кривата сабя“, научихме, че едноокият пръскал жълтиците, без да ги брои.
Робилард кимна. Значи убийството беше поръчково и двамината бяха част от заговор.
— С твое разрешение, капитане — обърна се той към Дюдермонт, — мисля, че е време „Морски дух“ да напусне доковете.
Дюдермонт го изгледа въпросително, без никаква идея за какво става дума.
— Изпратих почитаемия Миканти по следите на другите двама от съзаклятието срещу теб — обясни магьосникът. — И май ги намерихме.
— Но нали Уейлан току-що каза, че били в пристанището?
— Платили са си, за да се качат на борда на „Кривокраката лейди“. Но съм сигурен, че тръгнем ли след тях в пълна бойна готовност, капитанът ще ни ги предаде без много-много да се противи — убедено заяви Робилард, а в очите му лумна заканителен пламък.
Дюдермонт се засмя:
— Ще ми се да можех да дойда с вас.
Тримата му подчинени приеха това като „да“ и начаса се обърнаха към вратата.
— Ами Джаркхелд? — догони ги въпросът на капитана.
— Наредих му да изчака с наказанието на Морик и Уолфгар, както ми каза — отвърна Робилард. — Ще са ни нужни, за да потвърдят участието на тези двамата в заговора.
Дюдермонт кимна и им даде знак, че могат да вървят, после потъна в собствените си мисли. Все още не вярваше, че Уолфгар има пръст в цялата тази работа, макар че и идея си нямаше как да го докаже. В Лускан, както и в повечето фаерунски градове, дори подозрението в престъпна дейност често пъти бе достатъчно, за да окачи някого на бесилката или да го обрече на разкъсване с коне, или на някой друг, още по-неприятен начин на умъртвяване, роден от жестокото въображение на съдията.
* * *
— Аз съм почтен търговец и никой не може да рече друго! — провикна се капитан Пиникърс от „Кривокраката лейди“ при вида на внушителния „Морски дух“, който се приближаваше в цялото си величие и с насочени оръжия.
— Както вече те уверихме, капитане — учтиво отвърна Робилард, — не идваме нито за теб, нито за някой от екипажа ти. Трябват ни единствено двамина пътници, които си приел на борда.
— Ха! — сопна се старият морски вълк. — Махайте се или ще повикам градската стража!
— Нищо по-лесно от това — безгрижно отвърна Робилард и кимна към пристана зад „Кривокраката лейди“.
Капитан Пиникърс проследи погледа му и видя най-малко стотина войници, с оръжия в ръце и мрачни лица.
— Не можете нито да избягате, нито да се скриете — обясни магьосникът. — Единствено заради повелите на добрия тон те моля да ни позволиш да се качим на борда ти и да намерим онези, за които сме дошли.
— Това си е моят кораб! — твърдо заяви Пиникърс и заби пръст в гърдите си.
— В противен случай ще трябва да кажа на моите стрелци да се намесят — Робилард гордо се изпъна, захвърляйки любезната маска. — Аз също ще им помогна, с магии за унищожение, каквито не си и сънувал. А след това просто ще претърсим развалините от кораба ти.
Пиникърс сякаш се сви, ала въпреки това остана на мястото си, със същото непреклонно изражение.
— Сам избери — рече Робилард с престорена учтивост.
— Страшен избор, няма що! — промърмори капитанът и махна безпомощно в знак магьосникът и останалите да се качват.
Не им отне много време да открият Крийпс Шарки и Тий-а-никник (Робилард ги разпозна начаса̀), а под една греда до татуирания полукулан откриха нещо особено интересно — тънка, куха тръбичка.
— Духалка — обясни Уейлан Миканти и я подаде на магьосника, който я разгледа внимателно.
— И какво би могло да се изстреля с нея?
— Нещо малко и издялкано така, че да пасне вътре Уейлан взе оръжието от ръцете на Робилард, присви устни и духна. — Няма да действа добре, ако около стреличката минава твърде много въздух.
— Нещо малко, казваш? — повтори магьосникът и измери двамата пирати с мрачен поглед. — Като котешки нокът, например? С гъвкав край и перца?
Уейлан Миканти също спря очи върху двамата пленници и кимна сурово.
* * *
Увиснал на тежките вериги, облян в кръв и покрит с грозни рани, Уолфгар вече не усещаше болка. Мускулите на врата и раменете му отдавна се бяха вдървили и ако сега някой го свалеше от стената и го пуснеше на пода, единствено земното притегляне щеше да промени позата му.
Свирепата болка бе продължила твърде дълго и накрая именно тя го бе избавила от тъмницата, в която го бяха хвърлили. За негово нещастие, това „избавление“ го бе запратило в друг, далеч по-ужасен затвор и в лапите на мъчители, които знаеха изтезания, каквито тези обикновени смъртни дори не можеха да си представят. Изкусителни, голи и ужасяващо красиви сукуби летяха край него. Огромните щипци на страховития глабрезу разкъсваха изтерзаното му тяло парченце по парченце. И през цялото време в ушите му ехтеше демоничният смях на Ерту. Ерту, могъщият балор, който мразеше Дризт До’Урден с люта ненавист и сега си отмъщаваше на неговия приятел.
— Уолфгар? — звукът долетя сякаш от много далеч, но не гърленото ръмжене на демона, а мек, загрижен глас.
Ала варваринът бе готов и за тази клопка — лъжливата надежда, престореното приятелство. Колко пъти Ерту му бе погаждал съвсем същия номер — откривал го бе в най-черните му моменти, изваждал го бе от глъбините на отчаянието… а после го бе запращал обратно в бездната на пълната безнадеждност.
— Говорих с Морик — продължи онзи, който го бе повикал, ала Уолфгар вече не го чуваше. — Твърди, че сте невинни — не се отказваше Дюдермонт, въпреки сумтенето на Робилард до него. — Ала онова куче, Крийпс Шарки, набеди и двама ви.
Мъчейки се да не обръща внимание на думите, които долитаха до ушите му, Уолфгар изръмжа, напълно уверен, че пред него стои Ерту, дошъл да го измъчва наново.
— Уолфгар? — повика го Дюдермонт.
— Няма смисъл — направо заяви магьосникът.
— Дай ми нещичко, за което да се хвана, приятелю — не искаше да се предаде Дюдермонт, облегнат тежко на бастуна си, тъй като все още не бе възстановил силите си. — Една-единствена думичка, че си невинен, за да мога да наредя на магистрат Джаркхелд да те освободи.
И този път единственият отговор, който капитанът получи, бе гърлено ръмжене.
— Просто кажи истината. Не вярвам, че си замесен, но трябва да го чуя от теб, за да поискам истински процес.
— Не може да ти отговори, капитане — намеси се Робилард, — защото знае, че истината няма да му помогне.
— Нали чу какво каза Морик — напомни му Дюдермонт, тъй като двамата идваха от килията на Разбойника, където бяха чули бурните му уверения, че Крийпс Шарки им бил предложил огромна сума за главата на капитана, но те с Уолфгар му отказали категорично.
— Чух само как един отчаян мъж ни пробутва небивалици.
— Можем да доведем някой свещеник да го разпита — не се отказваше Дюдермонт. — Мнозина от тях разполагат с магии, които разпознават подобни лъжи.
— Законите на Лускан не го позволяват — напомни му Робилард. — Твърде често жреците имат скрит интерес от цялата работа. Затова магистратът провежда разпитите по своя забележително успешен начин.
— Да — жлъчно се съгласи Дюдермонт. — Измъчва ги, докато не си признаят, независимо дали признанието е достоверно, или не.
Робилард сви рамене:
— Постига резултати.
— Сдобива се с жертви за Карнавала.
— И колцина от онези, които се озовават там горе, са невинни според теб, капитане? — попита направо магьосникът. — Дори онези, които не са извършили приписваните им престъпления, несъмнено са отговорни за много други злодеяния.
— Имаш доста цинична представа за правосъдието, приятелю.
— Такава е действителността — отвърна Робилард сухо.
Дюдермонт въздъхна и се обърна към Уолфгар, от чиито устни излизаше само нечленоразделно ръмжене и нито думичка, която да потвърди невинността му. Той отново го повика, дори се приближи и го докосна.
— Дай ми поне една причина да повярвам на Морик.
Уолфгар усети мамещия допир на скверната сукуба, допир, който щеше да го запрати в прегръдките на най-жестокото от всички мъчения. Гръмовит рев се откъсна от гърдите му и той вдигна крак. Беше окован прекалено здраво, за да може да изрита „мъчителя“ си както трябва, но дори слабият удар бе достатъчен, за да запрати изненадания Дюдермонт на пода.
От връхчето на магическата пръчка на Робилард изскочи струя лепкаво вещество и оплете краката на варварина. Изтерзаният мъж яростно се замята, ала единственото, което постигна, бе да събуди позатихналата болка в плещите и врата си.
Робилард не се задоволи само с това да го обезвреди. Съскайки злобно, той зареди някакво заклинание под носа си, после сграбчи безпомощния мъж за слабините. Мощна електрическа вълна разтърси тялото на варварина и той изкрещя от болка.
— Престани! — викна Дюдермонт и се изправи на крака. — Достатъчно!
Робилард засили натиска си за миг, после се обърна с разкривено от ярост лице:
— Още ли се нуждаеш от доказателство, капитане?
Дюдермонт искаше да възрази, ала не знаеше какво да каже.
— Да се махаме оттук! — рече той вместо това.
— По-добре изобщо да не бяхме идвали — промърмори Робилард.
И Уолфгар отново остана сам. Известно време магическото вещество, с което Робилард го бе впримчил, го поддържаше поне малко, ала после и то изчезна. Не след дълго той пак висеше единствено на окованите си китки, а мускулите му горяха в наново събудена агония. Измъченото му съзнание постепенно се замъгли и той потъна в черен, непрогледен мрак.
Как само копнееше за пълна бутилка, на чието дъно да потърси избавление от всичкото това страдание!
Дванадесета глава
Вярна на семейството си
— Търговецът Банси би искал да говори с вас, милорд — с тези думи Темигаст се появи в градината, където седяха Ферингал и Мералда и мълчаливо попиваха багрите и уханията около себе си, любуваха се на пъстрите цветя и красивия залез, така искрящ на фона на тъмните морски води.
— Нека дойде — отвърна младият лорд, щастлив да покаже най-новото си завоевание.
— По-добре вие идете при него, господарю — възрази Темигаст. — Нали го знаете какъв е нервен, а и доста бърза. Боя се, че няма да е добра компания за скъпата Мералда. Нищо чудно да развали приятната атмосфера на градината.
— Прав си — съгласи се Ферингал. — Не можем да допуснем подобно нещо.
И като се усмихна на Мералда и я потупа по ръката, той тръгна към стария иконом.
Докато Ферингал се отдалечаваше, Темигаст смигна приятелски на девойката — току-що я бе отървал от една крайно скучна вечер. Мералда нямаше нищо против да я изключат по този начин, макар да бе малко учудена от лекотата, с която Ферингал се бе съгласил да се раздели с нея.
И ето че сега беше свободна да се радва на великолепната градина сама, да милва нежните цветя, да усеща копринената им мекота под пръстите си и да вдъхва сладкия им аромат, без непрекъснато да усеща погледа (а и ръцете) на влюбения лорд Ферингал върху себе си. Тя се наслаждаваше на момента и се зарече, че когато стане господарка на замъка, ще прекарва още много такива мигове, сама в градината.
Внезапно осъзна, че всъщност не е сама. Обърна се рязко и видя Присила да я наблюдава.
— Тава все пак е моята градина — студено отбеляза по-възрастната жена и отиде да полее лехата с яркосини метличини.
— Така ми каза и Темигаст — отвърна Мералда.
Присила не каза нищо, дори не вдигна поглед от онова, което правеше.
— Наистина се учудих, когато разбрах — продължи Мералда, а очите й се присвиха. — Та тя е толкова красива!
Сега вече Присила, крайно чувствителна и към най-бегло загатнатата обида, вдигна глава и я изгледа остро. Лицето й потъмня като буреносен облак и тя се насочи към Мералда толкова решително, че за миг младата жена си помисли, че се кани да я удари или да плисне водата от лейката отгоре й.
— Каква си ми хубавица! — подхвърли по-възрастната жена. — И, разбира се, само някой надарен с такава красота може да създаде подобна градина.
— Само някой надарен с вътрешна красота — отвърна Мералда, без да трепне, за изненада на Присила, която не бе очаквала подобна дързост. — И да, знам за цветята достатъчно, за да разбирам, че онова, което ги кара да растат, е начинът, по който ги докосваш и им говориш. Моите извинения, лейди Присила, но досега с нищо не сте ми показали, че имате какво да дадете на една градина с цветя.
— Твоите извинения? — повтори Присила и се изпъна, силно учудена, че една обикновена селянка си позволява да бъде толкова пряма.
Понечи да каже още нещо, но Мералда я прекъсна:
— Ала ето че пред себе си виждам най-прекрасната градина в цял Окни — продължи тя и обходи мястото с възхитен поглед. — Мислех ви за злобна и какво ли още не.
При тези думи девойката се обърна към по-възрастната жена, ала в очите й нямаше и помен от враждебност, изражението на Присила също бе поомекнало.
— Но вече знам, че не съм била права — довърши Мералда. — Всеки, който може да създаде толкова великолепна градина, трябва да носи нещо красиво у себе си.
На лицето й грейна обезоръжаваща усмивка, пред която дори Присила беше безсилна.
— Работя над нея от години — обясни тя. — Садя цветята и се грижа за тях и все търся сортове, които да цъфтят по най-различно време, та всяка седмица да се разтварят нови и нови цветове.
— И усилията ви са дали резултат — искрено я поздрави Мералда. — Обзалагам се, че в цял Лускан, пък и в Града на бездънните води няма градина, която да се мери с вашата.
Девойката неволно се усмихна при вида на руменината, плъзнала по бузите на Присила — май най-сетне бе открила слабото й място.
— Е, не е лоша — съгласи се лейди Ок. — Но в Града на бездънните води има градини, които се простират на площи, по-големи от цялото ни имение.
— Може да са по-големи, но не е възможно да са по-красиви — настоя Мералда и за няколко мига Присила остана без думи, хваната напълно неподготвена от топлите думи на това селско момиче.
— Благодаря ти — успя да избъбри най-сетне тя, а месестото й лице засия с такава широка усмивка, каквато Мералда никога не бе очаквала от нея. — Искаш ли да видиш нещо много специално?
В началото младата жена се поколеба, тъй като все още й беше трудно да се довери на Присила, но после си каза „какво пък толкова“ и позволи на Присила да я улови за ръката и да я поведе обратно към замъка. Минаха през няколко малки стаички и стигнаха до едно тайно стълбище, в края на което имаше миниатюрно дворче, повече приличащо на грешка в плана на замъка и толкова тясно, че едва имаше място двете да застанат една до друга. Мералда се разсмя възторжено при вида на мястото. Въпреки че каменните стени бяха сиви и напукани, в средата на дворчето имаше леха с макове. Повечето бяха от обикновените, тъмночервени макове, които тя познаваше, но няколко имаха нежнорозови цветове, каквито младата жена никога не бе виждала.
— Тук работя с растенията — обясни Присила и я поведе към саксиите.
Първо коленичи пред обикновените макове и с една ръка докосна стъблото, докато с другата нежно разтвори червените листенца, за да открие тъмната сърцевина на цвета.
— Виждаш ли колко е здраво стъблото? — попита тя.
Мералда кимна и също се приведе над цветето.
Присила се изправи и отиде при саксиите с розовите макове. И този път внимателно разгърна деликатните листенца и откри скритата между тях сърцевина, която тук не бе черна, а снежнобяла. Мералда докосна стъбълцето и усети, че то също е много по-нежно.
— С години използвах все по-светли и по-светли растения — обясни Присила. — Докато най-сетне постигнах това — макове, съвсем различни от обикновените.
— Макове „Присила“ — възкликна Мералда и с огромно удоволствие чу по-възрастната жена да избухва в смях. — Наистина! Името е съвсем заслужено. Трябва да ги покажете на търговците, които минават оттук на път към Лускан. Сигурна съм, че тамошните дами ще платят скъпо и прескъпо за толкова нежни макове.
— Търговците, които идват в Окни, се интересуват единствено от практични неща — отвърна Присила. — Сечива и оръжия, храна и напитки (винаги напитки!) и може би някоя и друга изящна резбована дреболия от Десетте града. Лорд Фери има прекрасна колекция от тях.
— Как бих искала да я видя!
При тези думи Присила я изгледа странно:
— Предполагам, че и това ще стане — сухо рече тя, сякаш едва сега си бе спомнила, че пред нея стои не обикновена прислужница от селото, а жената, която скоро щеше да се превърне в господарка на замъка.
— Въпреки това трябва да ги продавате — окуражително настоя Мералда. — Може да ги занесете в Лускан, в откритите им пазари, за които съм чувала, че били толкова интересни.
Макар и за кратко усмивката се върна на лицето на Присила.
— Е, ще видим — отвърна тя, а в тона й се долавяше следа от прежното високомерие. — Разбира се, подобно търгашество повече приляга на селяните.
Мералда обаче не се стресна. В този един-едничък ден беше постигнала повече напредък с Присила, отколкото изобщо бе вярвала, че може някога да постигне.
— А, ето ви — разнесе се глас откъм входа на замъка; и този път появата на Темигаст бе съвсем навременна. — Ще трябва да ни извиниш, скъпа Мералда, но по всичко личи, че лорд Ферингал ще бъде зает цялата вечер. Боя се, че Банси е истински дявол, когато дойде дума за пазарене, а пък днес е донесъл няколко вещи, които доста се понравиха на господаря, та той ми нареди да попитам дали би искала да ни посетиш утре през деня.
Мералда погледна към Присила, търсейки някакъв знак как да постъпи, но по-възрастната жена бе напълно погълната от маковете си, сякаш край нея нямаше никой друг.
— Предай му, че непременно ще го сторя — отвърна девойката.
— Надявам се, че не си ни прекалено сърдита — рече икономът и тя се разсмя при това нелепо предположение. — Отлично тогава. Най-добре е да тръгваш вече — каретата те очаква, а ми се струва, че се задава буря.
— Никога не съм виждала по-прекрасни цветя от розовите ви макове — рече Мералда на жената, която скоро щеше да стане нейна родственица.
Присила я улови за дрехата и девойката се обърна учудено. Каква беше изненадата й, когато лейди Ок й подаде малък розов цвят.
Двете се усмихнаха, после Мералда мина покрай Темигаст и се качи в каретата. Икономът се позабави, вперил заинтригуван поглед в господарката на замъка.
— Приятелка? — попита той.
— Едва ли — беше хладният отговор. — Но ако си има свое цвете, може би ще остави моите на мира.
Темигаст се изкиска и тя му хвърли смразяващ поглед.
— Една приятелка съвсем не би била нещо толкова ужасно, колкото явно си мислиш — отбеляза той и забърза, за да настигне Мералда, а Присила остана сама, потънала в необичайни и неочаквани мисли.
* * *
Докато Мералда се връщаше от замъка Ок, в главата й бушуваха най-различни мисли. Смяташе, че е постигнала голям напредък с Присила и дори си каза, че някой ден двете може би ще станат истински приятелки.
Още в мига, в който си го помисли, избухна в бурен смях. Присила никога нямаше да бъде нейна приятелка, защото винаги щеше да се има за нещо повече от нея.
Ала девойката вече знаеше, че това не е така и то не заради случилото се в градината, а заради онова, което бе преживяла предишната нощ с Джака. Колко по-добре разбираше света сега или поне своето собствено кътче в света! Миналата нощ се бе оказала преломен момент в живота й. Мигът, в който бе поела юздите на живота си в свои ръце и бе взела онова, което искаше, мигът, в който сама бе решила какво да стори, й бе дал сили да приеме огромната и не особено примамлива отговорност, която животът бе стоварил върху раменете й. Да, сега вече знаеше как точно да постъпи. Щеше да накара лорд Ферингал да играе по нейните правила, докато не го отведеше до олтара на сватбения параклис в замъка Ок. И тя, и близките й (което бе много по-важно) щяха да получат от него онова, от което се нуждаеха. И макар че всичко това си имаше своята цена и то цена, която именно тя трябваше да плати, новата Мералда, вече жена, а не момиче и щеше да я плати доброволно и дори сама щеше да постави част от условията.
Все пак, радваше се, че не й се бе наложило да прекара твърде дълго време насаме с лорд Ферингал, не и тази вечер. Той без съмнение щеше да се опита да й натрапи близостта си, а тя не бе сигурна, че ще има достатъчно воля да не му се изсмее в лицето.
Доволно усмихната, младата жена се обърна към прозореца и пътя, който криволичеше пред тях. В този миг го видя и усмивката й се стопи. Джака Скъли стоеше върху едно скалисто възвишение, самотна фигура, вперила поглед натам, където тя обикновено слизаше от каретата.
Мералда се надвеси от прозореца от другата страна, така че Джака да не я види, и повика седналия на капрата гном:
— Добри ми кочияшо, моля те, откарай ме до нас тази вечер.
— О, мис Мералда, така се надявах да ме помолиш точно за това — отвърна Лиам. — Струва ми се, че един от конете има проблем с подковата, та се чудех дали на баща ти няма да му се намерят метален прът и един чук.
— Ама разбира се! Отведи ме у дома и съм сигурна, че татко ще ти помогне да поправиш подковата.
— Чудесно! — зарадва се кочияшът и накара конете да ускорят крачка, като подръпна юздите им.
Мералда се облегна назад и се загледа през прозореца. Макар да бе далеч, знаеше, че мъжът на хълма е Джака — отлично познаваше тази изпълнена с безнадеждност поза и въпреки че не можеше да види лицето му, съвсем ясно си представяше нещастното му изражение. В този миг девойката едва не промени решението си. Дали пък да не нареди на кочияша да спре и да я остави да слезе? Защо да не отиде при Джака и да не прекара още една нощ под звездите, нощ, изпълнена с любов и свобода? А може би трябваше да избяга с него и да живее единствено заради себе си и своето щастие, а не за другите.
Но не, не можеше да причини това на майка си и баща си, нито на сестра си. Мералда бе дъщеря, чиито родители можеха да разчитат, че ще постъпи правилно. А в този случай това означаваше веднъж завинаги да загърби чувствата си към Джака.
Каретата спря пред малката къщурка и още докато Мералда посягаше към вратичката, Лиам бе скочил от капрата и бе изтичал да й отвори.
— Нямаше нужда — рече младата жена, когато гномът й подаде ръка, за да й помогне да слезе.
— Нали ще ставаш господарка на замъка — весело отвърна старецът и й намигна доброжелателно. — Не може да се отнасям с теб като с обикновено селско момиче.
— Всъщност не е толкова лошо — отвърна Мералда. — Да бъдеш обикновено селско момиче, имам предвид — допълни и Лиам се разсмя сърдечно. — Дава ти възможност да се махнеш от замъка, когато падне нощ.
— Както и да се върнеш в него, когато си поискаш — добави Лиам. — Господарят Темигаст казва, че съм на твое разположение, мис Мералда. Мога да отведа и теб, и цялото ти семейство, където пожелаете.
Девойката се усмихна широко и кимна с благодарност. В този миг забеляза, че вратата на къщата е отворена, а баща й стои на прага с обичайното си напоследък мрачно изражение.
— Татко! — повика го тя. — Ще можеш ли да помогнеш на приятеля ми… — тя се поколеба и се обърна към кочияша. — Хубава работа! Дори не знам как се казваш!
— Повечето благородни дами не си дават труда да попитат — отвърна Лиам и двамата с Мералда отново се разсмяха. — Пък и на вас, хората, ние всичките ви изглеждаме досущ еднакви.
И като намигна закачливо, старият гном се поклони:
— Лиам Уудгейт, на вашите услуги.
Дони Гандърли пристъпи напред.
— Този път не си останала дълго в замъка — подозрително отбеляза той.
— На лорд Ферингал му излезе неочаквана работа с един търговец — обясни Мералда. — Помоли ме да дойда отново утре. Обаче Лиам има проблем с една подкова. Ще можеш ли да му помогнеш?
Дони погледна към конете и кимна.
— Разбира се. А ти се прибирай, момиче. Майка ти пак е болна.
Мералда се втурна в къщата. Биасте беше на легло и цялата гореше, а очите й бяха хлътнали дълбоко в изпитото й лице. Тори бе коленичила край нея с кърпа в едната ръка и кана със студена вода в другата.
— Стана й зле малко след като ти излезе — обясни момичето.
Мералда сведе поглед към майка си и й се прииска да падне на колене и да заридае. Колко немощна изглеждаше Биасте, колко непредсказуемо бе състоянието й, сякаш всеки ден вървеше по тясна, криволичеща пътека, покрай която като ужасяваща пропаст зееше собственият й гроб. Само голямото щастие я подкрепяше, откакто лорд Ферингал за първи път покани дъщеря й в замъка. Отчаяна, младата жена се вкопчи в единственото, за което се надяваше, че би могло да помогне на майка й.
— О, мамо! — престорено недоволно възкликна тя. — Точно сега ли намери да се разболееш отново!
— Мералда — въздъхна Биасте, но дори това се оказа прекалено голямо усилие.
— Е, значи просто трябва да се оправиш и то по-бързичко! — отсече девойката с все същата шеговита строгост.
— Мералда! — възмути се Тори.
— Нали ти казах за градината на лейди Присила? — продължи сестра й, без да й обръща внимание. — Бързо се оправяй, защото утре идваш с мен в замъка. Заедно ще се разходим из градината.
— Ами аз? — примоли се Тори и когато се обърна, за да я погледне, Мералда забеляза, че има още един слушател — облегнат на стената, Дони я наблюдаваше внимателно, а по мъжественото му, ала изморено лице, бе изписана изненада.
— Да, Тори, и ти можеш да дойдеш с нас — рече девойката, опитвайки се да не обръща внимание на баща си. — Но само ако ми обещаеш, че ще се държиш прилично.
— О, мамо, оправяй се по-бързо! — примоли се момичето и улови ръката на майка си, която като че ли наистина се пооживи.
— Върви, Тори — рече Мералда. — Иди при кочияша, казва се Лиам, и му кажи утре по пладне да дойде да ни откара в замъка. Мама не бива да върви чак дотам.
Тори хукна навън, а сестра й се приведе над Биасте:
— Оправяй се — прошепна тя и я целуна по челото.
Майка й се усмихна и кимна в знак, че ще се опита.
Мералда излезе от стаята, съпроводена от изпитателния поглед на баща си. Чу го как дърпа завесата на входа на спалнята, която споделяше с Биасте, а след това идва при нея.
— Ще ти позволи да доведеш и двете? — попита Дони тихичко, така че жена му да не го чуе.
Мералда сви рамене.
— Сам реши, че иска да му стана жена. Ще се окаже пълен глупак, ако ми откаже тази малка услуга.
Дони се усмихна благодарно и я прегърна. Въпреки че не го виждаше, Мералда бе сигурна, че баща й плаче. Тя поривисто отвърна на прегръдката му и зарови лице в силното му рамо, болезнено напомняне, че макар да се бореше храбро за добруването на семейството си, в много отношения тя си оставаше просто едно уплашено, малко момиченце.
И как само я сгря целувката, която баща й положи върху челото й, нежно доказателство, че постъпва правилно.
* * *
От един хълм недалеч оттам Джака Скъли гледаше как Дони Гандърли помага на кочияша да поправи подковата на един от конете си. Двамата си бъбреха и се смееха весело, като да бяха отколешни приятели и като си спомни начина, по който Дони се бе отнесъл с него предишната вечер, горкият ревнив Джака едва не припадна от яд. Нима Дони не разбираше, че лорд Ферингал иска съвсем същите неща, за които той така свирепо го бе наложил? Нима не виждаше, че неговите намерения са по-добри от тези на лорд Ферингал, че той и Мералда са със сходни положение и потекло и затова би бил правилният избор за нея?
После Дони влезе обратно в къщата, а отвътре се показа по-малката сестра на Мералда и подскачайки от радост, изтича да говори с кочияша.
— Нима нямам нито един съюзник? — прошепна Джака, хапейки сърдито долната си устна. — Всички ли са против мен, заслепени от незаслуженото богатство и влияние на Ферингал Ок? Проклета да си, Мералда! Как можа да ме предадеш така! — провикна се той, без да го е грижа дали вятърът няма да отнесе думите му до Тори и кочияша.
Повече не можеше да ги гледа. Притиснал юмруци до очите си, той се хвърли на земята.
— Има ли място под слънцето, където има справедливост? О, трижди проклет живот, направил ме просяк, мен, комуто хиляди пъти повече би прилягала кралска мантия! Каква е тази правда, която хвърля най-сладката награда в ръцете на глупец като Ферингал? Какъв е този вселенски ред, който определя, че кесията е по-силна от повика на тялото? Проклет, проклет живот! И трижди проклета Мералда!
Джака дълго остана така, проснат на земята, сипейки ругатни и хленчейки като хваната в капан котка. Дълго след като Лиам Уудгейт оправи подковата, изпи една чашка с Дони Гандърли и си тръгна; дълго след като майката на Мералда най-сетне потъна в необезпокояван от треска сън; дълго след като Мералда разказа на сестра си всичко, което беше преживяла с него, с лорд Фернигал, с Присила и с Темигаст. Дълго след като бурята, която старият иконом бе предсказал, връхлетя със страховита ярост, носейки леден дъжд и мразовити вихри.
Продължи да лежи на хълма и когато облаците се разпръснаха, отстъпвайки място на прекрасен изгрев, а работниците се появиха на нивата. Един от тях, единственото джудже в групата, отиде при него и го подритна с върха на ботуша си:
— Мъртъв ли си, или мъртвопиян? — сопна се то.
Джака се претърколи настрани, потискайки стона, надигнал се в гърдите му, когато свирепа болка прониза схванатото му тяло. С жестоко наранена гордост, прекалено ядосан, за да се изправи очи в очи с когото и да било, младият мъж стана и се отдалечи тичешком.
— Странна птица — подхвърли джуджето и всички около него закимаха.
Много по-късно, когато дрехите му бяха изсъхнали, ала студът, попил в кожата му през нощта, още не си бе отишъл напълно, той се върна на полето. Понесе хокането на отговорника на малката групичка, както и подигравките на останалите селяни, без да каже нищо, ала му костваше неимоверни усилия, за да си върши работата както трябва, тъй като в главата му се гонеха хиляди мисли, завладяло го бе безгранично униние, а кожата му лепнеше под лъчите на безмилостното слънце.
Още по-черно отчаяние го налегна, когато видя каретата на лорд Ферингал да спира пред къщата на Мералда само за да поеме обратно към замъка малко по-късно, понесла този път повече от един пътник.
Те всички бяха против него.
* * *
Никога преди Мералда не се бе наслаждавала толкова на посещенията си в замъка, въпреки че лорд Ферингал не положи никакво усилие да скрие разочарованието си, задето няма да може да остане насаме с нея. Присила пък кипеше от гняв при мисълта, че този път във великолепната й градина ще се разхождат не една, а цели три селянки.
Все пак на Ферингал бързо му мина, а Присила (с помощта на няколко многозначителни покашляния от страна на Темигаст) запази учтивата си маска. Единственото, което имаше значение за Мералда, бе усмивката на майка й и блаженото изражение, с което тя вдигаше изпитото си лице към топлите, слънчеви лъчи и вдъхваше сладкото ухание на цветята. При тази гледка девойката усети как я изпълва решителност и надежда за бъдещето.
Не останаха много дълго в замъка — прекараха едва около час в градината, след което им бе предложен лек обяд и още една кратка разходка между цветята. После, по покана на Мералда, нещо като извинение към лорд Ферингал за неочакваните гости, младият лорд се качи в каретата, за да ги изпрати до вкъщи, изпроводен от погледите на Темигаст и вкиснатата Присила.
— Селяни! — промърмори сестра му. — Би трябвало добре да го натупам, задето води подобни хора в замъка!
Темигаст се изкиска, развеселен от предсказуемата й реакция.
— Вярно, че са необразовани — отбеляза той. — Но определено не са неприятни.
— Калтаци!
— А може би гледаш на цялата работа от погрешния ъгъл — подхвърли Темигаст с крива усмивка.
— На селяните може да се гледа по един-единствен начин — сопна се Присила. — С презрение.
— Ала семейство Гандърли скоро няма да бъдат селяни — не можа да се сдържи старият иконом.
Присила изсумтя несигурно.
— Защо не приемеш случващото се като едно голямо предизвикателство? — предложи Темигаст и тя го изгледа с любопитство. — Като това да отгледаш деликатно цвете от една луковица.
— Семейство Гандърли? Деликатни?
— Може и да станат с помощта на лейди Присила Ок. Какъв огромен успех би било да ги просветлиш, подвиг, който би накарал брат ти да се хвали пред всеки търговец, който мине оттук, забележително постижение, което несъмнено ще достигне чак до ушите на лусканското висше общество. Великолепно украшение за Присила Ок.
Присила отново изсумтя, а съмнението не слезе от лицето й, но все пак не каза нищо повече, нито дори тихо промърморените обиди, които обикновено сипеше под носа си. Вместо това се отдалечи, придобила изведнъж замислено изражение, потънала в някакви свои планове.
Темигаст разбра, че е налапала въдицата или поне е склонна да го направи. Старият иконом поклати глава. До ден-днешен не спираше да се учудва на презрението, с което повечето благородници гледаха на хората, над които властваха, дори ако тази власт не бе нищо друго, освен щастливо стечение на обстоятелствата.