Глава 17

Изнервящото умение на Клиъруотър — втората проява на мютската магия, на която Стив ставаше свидетел — премахна и последната следа от неверие и го остави напълно объркан и разколебан. Той изгаряше от желание да знае повече, но не искаше летописците да видят, че е уплашен, така че остави инцидента без коментар и продължи с първия урок на Кадилак по летене. Само една седмица след това вече наблюдаваше как младият летописец управлява планера с лекотата и увереността на планерист, завършил тригодишната Авиационна академия. Стив трябваше да е доволен, но не беше склонен да се самозалъгва. Знаеше, че като инструктор отстъпва много на Карол, но въпреки това Кадилак беше придобил своите летателни умения със смразяваща бързина. Това беше неестествено. И все пак не толкова неестествено, колкото демонстрираната от Клиъруотър сила.

Стив започна да разбира защо Джоди Казан беше избягвала темата за магията на мютите. През десетте години, през които беше летяла над земята, тя сигурно се бе сблъсквала с истината, както се беше сблъскал и той. А ако тя знаеше, знаеха го и в Гранд Сентрал — въпреки че официално се твърдеше, че мютска магия не съществува. Беше ли разкрил той случайно друго ъгълче от една широко разпространена конспирация? И загадката на интригата, която му беше попречила да получи най-голямото отличие на Академията? Колко други неща Първото семейство в своята неоспорвана мъдрост беше обявило за несъществуващи? Какви бяха неразкритите тайни, съхранявани от Кълъмбъс, компютъра на Федерацията? Колко високо трябваше да стигне в йерархията, за да научи цялата история? Колко нива на достъп съществуваха?

След като спечели своите „крила“, Кадилак заведе Стив в колибата на Мистър Сноу да изпушат една тържествена лула рейнбоу. Моментът изглеждаше подходящ Стив да потърси обяснение за случилото се на скалата. Наистина ли Клиъруотър беше накарала камъка да лети, или той си беше въобразил всичко това? И двамата летописци бяха забележимо благоразположени. Те потвърдиха, че онова, което е видял, наистина се е случило, но когато бяха притиснати да обяснят как или защо, никой от двамата не можа да даде отговор, който да удовлетвори рационалните изисквания на един ум, оформен от Федерацията.

Стив скри разочарованието си и потърси мнението на Мистър Сноу по въпросите, които бяха започнали да го измъчват по отношение на неговото търсене на крайна реалност. Беше ли възможно някога да научи истинското състояние на нещата? Колко високо трябваше да се изкачи, за да намери тази неуловима истина с главно И, за която говореше Мистър Сноу?

— Изкачването на планината не е истинският проблем — отбеляза Мистър Сноу. — Проблемът е в способността да оцениш изгледа, когато се изкачиш на върха. Има времена през живота на човек, когато той гледа истината, но много често не може да я познае. Моментът на разпознаването му убягва. Може да минат много години преди той да застане отново на върха на планината; други по-малко щастливи не получават втора възможност.

— Мистър Сноу посочи Кадилак. — Както казах на моя способен, но твърдоглав наследник, за да дойдеш при нас, ти трябва да се научиш да задаваш правилни въпроси. Но умът ти също трябва да е отворен да разбира… както дълбоките води на едно езеро в спокойствието на вечерта. Само тогава големите бели птици на мъдростта кацат на неговата повърхност. До настъпването на този момент предлагам, заради спокойствието на собствения ти ум, да приемеш, че определени мюти могат да извършват магически действия. Под „магия“ аз разбирам способността да се управляват сили на земята и небето… и те са получили тази способност от Талисмана.

Стив слушаше търпеливо.

— Учудващо е… ти наистина ли вярваш, че съществува такъв човек?

Мистър Сноу махна с дясната си ръка.

— Според теб кой разби каменния чук на Мотор-Хед над главата ти? Неговата сила те спаси… същата сила, която се излъчи през Клиъруотър и направи чудото с камъка.

Стив гледаше двамата мълчаливо.

— Защо ти е толкова трудно да приемеш това? — попита Кадилак.

Стив повдигна рамене.

— Може би защото на нас трекерите ни е трудно да повярваме, че съществуват… невидими хора.

— Светът скоро ще види Тройнонадарения — тихо каза Мистър Сноу.

— Тройнонадарения?…

— Това е другото име, под което е известен Талисмана. Може би ти ще доживееш този ден.

— И да умреш, съжалявайки за това — усмихна се Кадилак. — Нека той чуе пророчеството, древни. Нека научи защо не се страхуваме от желязната змия или от гнева на Федерацията.

— Пророчество? О, да, забравих — каза Стив весело. — Вие наистина сте уточнили всичко.

Очите на Кадилак светнаха гневно, после се успокоиха.

Мистър Сноу запази спокойствие.

— Грешиш, Брикман. Онова, в което вярваме ние, е, че всичко е уточнено за нас. Някои от нас са благословени с вътрешно ухо, което може да чува Небесните гласове; дарба, от която са лишени повечето от моите племенни братя. Но те вярват, както и ние, че картината на бъдещите събития вече е начертана. Космическото колело се върти и ни води по вечния път… независимо дали искаме да вървим, или не. Ти, въпреки твоята слепота, имаш да изиграеш определена роля. Така че благодарение на твоите щастливи звезди ние вярваме в пророчеството дори ти и да не вярваш… защото единствено то ти спаси задника.

Стив прие смирено изражение.

— Щях да те помоля да се опиташ да отвориш душата си за онова, което ще ти кажа, но… — Мистър Сноу го погледна — ти не разбираш.

— Аз не разбирам дори какво означава думата „душа“.

— Няма значение. Слушай внимателно и обърни внимание на това. То е предадено чрез летописец, наречен Синсинати-Ред преди около шестстотин и петдесет години и е известно като Пророчества за Талисмана. — Мистър Сноу заговори с плътен резониращ тон, с какъвто не беше говорил досега.

По някакъв необясним начин пророчеството докосна някаква вътрешна струна дълбоко в психиката на Стив и оказа върху него незаличимо въздействие, равносилно на онова, когато Клиъруотър издигна камъка. Макар че Стив не би го описал по този начин, поетичната образност в стиховете му разкри един друг свят и му даде едно ново виждане за хората, които беше обучаван да смята за получовеци: лукавите, коварни мюти. Но истински учудващото беше датата, на която се твърдеше, че е направено пророчеството. Това означаваше, че появата на ешелоните и планеристите е била предсказана от Плейнфолк четиристотин години преди Федерацията да е предвиждала тяхното използване! Изглеждаше невъзможно, но ако бе вярно — и ако и другите събития, които бяха предсказани, се случеха — бъдещето на Федерацията определено изглеждаше необещаващо.

— Кажи ми… Клиъруотър… повелителка ли е?

— Да — отговори Мистър Сноу.

— Както се казва в пророчеството, три дарби ще се дадат на някой от Плейнфолк чрез силата на Талисмана. Първата на летописец, втората на повелител и третата на пророк… способност да се чете миналото и бъдещето по камъни.

Кадилак изпъчи гърди.

— Аз имам тази дарба.

Стив го погледна с видимо недоверие.

— Да не искаш да кажеш, че виждаш картини в камъните?

— Само в някои камъни — обясни Мистър Сноу. — Във виждащи камъни. — Видя изражението на Стив. — Не се смей. Кадилак беше този, който предсказа по един камък идването на желязната змия. Така разбрахме, че ти си в нейния корем.

Стив ги изгледа един подир друг.

— Затова ли си направихте целия този труд да ме запазите жив?

— Да. Небесните гласове ми казаха за идването на един облачен воин, чиято съдба е свързана със съдбата на Талисмана. Лицето ти беше направено известно на Кадилак чрез неговата дарба за пророчество. Съдбата събра твоите отделни нишки на съществуване заедно и възелът беше завързан чрез стрелата от неговия арбалет. И после той те погледна в горящата нива и те позна като образа, разкрит от камъка.

— А ако бях просто друг трекер?

— Щяхме да те оставим да изгориш — отговори Кадилак.

Стив помисли за момент върху това, после попита:

— Защо някои от вас ме наричат Носител на смъртта? Какво е това, което Мотор-Хед, който не се бои от нищо, е видял в сънищата си?

— Мотор-Хед е воин. Може би е сънувал собствената си смърт — каза Кадилак и погледна очаквателно Мистър Сноу.

Старият летописец поглади брадата си и втренчи поглед в очите на Стив.

— Има сънища, които отразяват мислите на ума, сънища, които отразяват желанията на тялото, и сънища, които представляват мост между този свят и света на Небесните хора. Вярно е, че по такъв мост идва известно познание, но, уви, аз не съм гадател. Аз не мога да кажа какво могат да означават думите на Мотор-Хед или да зная какво е видял той. Онова, което мога да кажа, е, че ще дойде време, когато определената ти роля, която трябва да изиграеш за появата на Талисмана, ще ти бъде разкрита. — Мистър Сноу спря, след това добави загадъчно: — И в този момент ще ти бъде разкрито не само какво трябва да направиш, но и кой си ти.

Двамата летописци наблюдаваха невъзмутимо Стив, докато той размишляваше мълчаливо върху онова, което току-що беше чул. Накрая той вдигна очи към тях.

— Кога се предполага да се случи всичко това?

Мистър Сноу разпери ръце.

— Когато земята даде знак.

— Да, чух какво казва пророчеството — каза Стив малко раздразнено. — Но кога ще стане това? Вие чакате вече шестстотин и петдесет години! Може би спасителят на Плейнфолк няма да дойде. Може би е решил да си остане там, където е.

Спокойствието на Мистър Сноу изглеждаше непоклатимо.

— Ще дойде. Не през моя живот може би. Но сигурно през твоя… едно събитие, за което може би ще съжаляваш, защото си определен да станеш водач в своя народ.

— И през моя — каза Кадилак: не искаше да остане извън обсъждането на такива велики събития. — Древният ми каза.

Макар думите на Мистър Сноу да потвърждаваха неговата собствена увереност, че той е определен за велики дела, разговорът не помогна много за намаляване на вътрешното напрежение на Стив. Дори инстинктът му за оцеляване, който би трябвало да му подскаже да се спотаи, беше разколебан и Стив остана ненаситно любопитен относно възможната си роля, но в същото време се страхуваше от онова, което можеше да открие. Въпреки дълбоките отзвуци на видяното и чутото, миналото му на трекер и обучението за безпрекословно подчинение, желязна дисциплина и строга логика не му позволяваха да приеме загадъчната страна на мютите с нейните пророчески виждания и манипулативна магия. Думите на мютите бяха като гигантски водовъртеж, заплашващ да повлече невнимателния. Онези, които бяха достатъчно глупави да скочат във въртящите се потоци в търсене на отговори, бяха бавно засмуквани към тъмните глъбини на въртопа и изчезваха без следа. И все пак, и все пак… Стив се чувстваше привлечен към него, уловен от някаква тъмна сила, която беше извън неговия контрол.

Придружени от тридесет мечки, Мистър Сноу и Кадилак напуснаха селището и през следващите три дни вървяха на изток, като излязоха далеч отвъд знаците за територия на племето в средните земи на Плейнфолк. На два пъти по време на пътуването видяха знаци на други племена; и всеки път променяха посоката, за да заобиколят чуждата територия. Веднъж лежаха скрити до тъмно, за да избегнат голяма ловна хайка. Не защото се страхуваха от сблъсък, а защото той беше ненужен; щеше да доведе до излишна загуба на хора. След битката с желязната змия племето трябваше да поддържа силите си в готовност за следващия сблъсък с подземните хора. Целта на Мистър Сноу беше да намери мястото, посочено му от Небесните гласове в едно неотдавнашно послание. Накрая, след като изминаха почти четиристотин мили, нещо му каза, че са стигнали приблизително на мястото — точката, където голямата река, чието течение бяха следвали през целия път от Западните хълмове, среща своята сестра, която идва от югозапад. Точка, където на картите отпреди Холокоста бе отбелязано сливането на реките Северна и Южна Плат.

Мистър Сноу седна замислен под широките клони на едно дърво и изпрати Кадилак да търси виждащ камък. Мотор-Хед, който беше водач на мечките, заповяда да се разпръснат по двойки и да огледат района. Когато търсенето на Кадилак на северния бряг се оказа безплодно, пресякоха тясната ивица земя, където двете реки течаха една до друга, преди да се слеят. Кадилак отново не намери камък и всички минаха оттатък южната река.

Тук намериха следи от един от древните твърди пътища, по които през Старото време гигантски бръмбари бяха превозвали хора. Бръмбарите, обясни Мистър Сноу, били оставяли следа от лепкава черна тиня — като змии или черни рогати червеи, — така че да могат да намерят пътя си назад. Тази черна следа постепенно се втвърдила и с всяко преминаване на бръмбарите ставала все по-плътна, тъй като те следвали плътно един подир друг в дълги колони. Веднъж положен, твърдият път бил използван отново и отново, защото по него бръмбарите знаели къде отиват и можели да се движат по-бързо.

Хората от Старото време, каза Мистър Сноу, били обзети от манията за скорост. Те построили огромен арбалет, който изстрелял стрела с хора вътре в нея до луната. Имали и други стрели с криле като огромни стрелолисти, които можели да кръстосват небето по-бързо от слънцето. Те били господари на света, но така и не се научили да се обичат. И забравили Пътя на воина. И така чрез тяхното невежество и омраза светът загинал във войната на Хилядата слънца. Племената, наброяващи повече от дъждовните капки на небето, падали като изсъхнали листа през Пожълтяването. Убити не от равни на тях в двубой, а от странни тайни думи, изговорени от машини, направени с високо майсторство, скрити дълбоко в земята — като Кълъмбъс, за който говорел облачният воин. Остро желязо с невъобразима сила, притежавана от хора, които не са дъвкали кост.

Кадилак размишляваше върху тези дълбоки и трагични загадки на Старото време, докато търсеше виждащ камък. Накрая, когато слънцето слезе към западната врата, намери един. Мистър Сноу наблюдаваше внимателно как неговият ученик коленичи, затвори очи, вдигна камъка до челото си и картините от паметта на камъка потекоха в ума му.

— Намери ми желязната змия — каза Мистър Сноу. — Иди по-напред през облаците на времето и ми намери голямата битка.

От времето на първите опити да използва практически дарбата си, подтикван от своя учител, Кадилак постепенно се беше усъвършенствал и сега помнеше много от онова, което виждаше или казваше по време на контакта с камъка. Беше открил, че далечната и близката памет могат да бъдат разграничени по силата на аурата, която ги заобикаля, и вътрешното му око беше започнало да разпознава разликата между виденията от миналото и тези от бъдещето.

Стиснал здраво камъка, Кадилак го наведе към коленете си. Мускулите на лицето му се стегнаха, устните му се стиснаха, сякаш се пазеше от някакъв невероятен ужас.

— Умът ми хвърчи напред, но не мога да кажа колко далеч отивам — въздъхна той. Думите съскаха между стиснатите му зъби.

— Потърси Клиъруотър — предложи Мистър Сноу. — Потърси себе си и облачния воин. Повикай ги с всичката сила на ума си. Може би по този начин техните образи ще излязат напред, а другите ще останат затворени в камъка. — Старият летописец седеше търпеливо. Зад тях широките води на двете големи реки бавно течаха на изток. Минаха няколко минути. Главата на Кадилак се олюляваше, тялото му започна да се гърчи, да се разтърсва от силни мускулни спазми. Мистър Сноу не направи опит да го подтиква повече.

Неочаквано гърбът на Кадилак се вдърви и той обърна невиждащи очи към небето, чертите на лицето му се изкривиха от болка.

— Желязната змия стои над мен! — извика той. — О, Мо-Таун! Велика майко! Тя се движи с кръвта на нашите хора! — Кадилак застена — пронизителен звук, който се превърна в остро ридаещо хлипане, когато беше разтърсен от друг спазъм. След няколко секунди конвулсията затихна. Той се отпусна тромаво напред, смазан под тежестта на мъката си.

Мистър Сноу го наблюдаваше мълчаливо.

Няколко минути Кадилак не помръдна, после бавно се изправи и обърна обляното си в сълзи лице към Мистър Сноу, който го гледаше с нежност.

— Няма нищо, освен болка и тъга в този камък. — И го хвърли.

— Светът е пълен с това, синко — тихо отвърна Мистър Сноу. — Това е бремето на войната. Тъмната страна на съществуването, която застрашава да смаже душата. Само онези, които са достатъчно силни да я понесат, могат да достигнат светлината, отвъд която лежи истинското щастие.

— Въпреки това искам да не ме беше довеждал тук.

— Защо?

— Защото това е мястото на твоята смърт, древни. — Очите на Кадилак бяха пълни със сълзи. Той гневно ги избърса.

Мистър Сноу направи гримаса и бавно поглади брадата си.

— Кога ще бъде?

— След по-малко от дванадесет луни. Близко до времето на Жълтеене.

Късното лято на идващата година. Старият летописец наведе мълчаливо глава при тази новина, след това вдигна очи и огледа околностите; на север от реката лежеше вълнообразна прерия, покрита с червена бизонска трева; носещите се на талази облачни кули напредваха бавно от източната врата като величествени испански галеони с опънати платна — ценни думи от Старото време, — а на юг ниска лента от тъмен сив дъждовен облак хвърляше дълга сянка върху високите белокори лиственици — оранжевите им и жълти листа пламтяха под полегатите лъчи на слънцето; на запад, над дясното му рамо, бяха далечните сини планини, където сега трябваше да се върнат. Мистър Сноу посочи с ръка хоризонта и се усмихна.

— Хайде! Забрави тъгата и се огледай! Как може да си тъжен при такава красота? Това място е добро за умиране! — Удари се по бедрата, стана, сякаш нямаше никаква грижа, разпери ръце и отпи от въздуха на късния следобед.

Кадилак беше видял много неща в камъка на мястото на събиране на двете реки. Някои бяха прекалено мъчителни, за да се кажат — дори на Мистър Сноу, — но когато тръгнаха на запад по обратния път, той разкри, че облачният воин ще трябва да бъде пуснат на свобода, защото неговото заминаване ще доведе директно до събитията, предсказани в пророчеството.

— Няма да е лесно да се уреди — отбеляза Мистър Сноу. — Въпреки знака от захапване на стрелата някои от нашите племенни братя ще искат смъртта му. Ще направят всичко, което могат, за да предотвратят бягството му.

Кадилак вдигна рамене.

— Ако облачният воин следва пътя, начертан от Талисмана, той ще ги победи.

Мистър Сноу се усмихна.

— Говориш като истински летописец. Въпреки това, за да има шанс за успех, облачният воин ще трябва да вземе стрелолиста. Можеш ли да построиш друг?

Кадилак кимна.

— Ако ти го искаш — да.

Двамата размениха заговорническа усмивка. Стив не би могъл да избере по-подходящ ученик. Кадилак нямаше нужда да бъде „учен“; актът на инструктаж просто даваше на младия летописец възможност да се включи мислено в паметта на Стив и да прави копие от всичко, което се съхраняваше в нея. Кадилак се беше научил да лети със съвършено майсторство, защото неговите мозъчни клетки сега съдържаха същите сензорни данни, които бяха дали възможност на Стив да се представи така добре в Академията. И когато предаде на Стив „останките“ от трите скайхока, племето се беше погрижило да скрие плата от крилото на планера на Стив. Макар и счупени и обгорени на единия край, панелите на крилото бяха почти цели. М’Колите бяха запазили и неповредения двигател и перката. Неизвестно за Стив и господарите му във Федерацията чрез Стив Плейнфолк сега притежаваха познанията да построят летателен апарат, подобен на „Блу-Бърд“. Това беше задача, която Мистър Сноу тайно се беше съгласил да изпълни от името на загадъчните майстори железари на Бет-Лем. Те го бяха помолили да им достави един облачен воин и неповреден стрелолист. В случай че не можеха да доставят нито едното, нито другото, новоусвоеното умение на Кадилак да лети и възстановеният летателен апарат щяха също да послужат за тяхната цел. В замяна майсторите железари — чиито обещания винаги се ценяха — щяха да доставят на М’Колите ново, мощно, дълго остро желязо…

През нощта, докато Кадилак спеше, Мистър Сноу гледаше замислено тлеещите въглени на огъня и обмисляше как би могло да се осъществи заминаването на облачния воин. Вече почти цял месец Стив беше имал средства и възможност да избяга, но досега нищо не се беше случило. След задълбочено обмисляне на проблема Мистър Сноу се обърна към Небесните гласове и с тяхна помощ разбра, че инертността на Стив не се дължи на силите на Клиъруотър като повелителна, а на несподеленото му желание за нея. Това беше другият, по-сладък вид смърт, която той желаеше да изстрада от нейната ръка. Разрешаването да се срещнат можеше, парадоксално, да се окаже най-добрият начин да се осигури заминаването му. Това би било малко предателство спрямо младото му протеже и в пълно несъответствие с желанията на старейшините на племето, но ако волята на Талисмана бе такава — така да бъде.

Без да тревожи другите спящи воини, Мистър Сноу събуди младата мечка Дет-Уиш[31] и му каза незабавно да се върне в селището. Да измине без спиране триста мили — ден и половина тичане. Той трябваше да доведе дванадесет воини да ги посрещнат на края на територията на Д’Вайн. Трябваше също да вземе, при най-голяма тайна, подарък за Клиъруотър. Мистър Сноу отвори торбата, завързана около кръста му, и подаде на Дет-Уиш малка кесия, завързана с шнур на възел около ашик. Не разкри нейното съдържание на бързоногия пратеник, но вътре имаше фина верижка с опознавателен знак с името и номера на Стив и дузина нишки дрийм кап.

На следващата сутрин, когато Кадилак откри отсъствието на Дет-Уиш, Мистър Сноу му обясни, че го е изпратил да доведе подкрепления, за да прекосят територията на Д’Вайн. Кадилак прие обяснението без възражение. Той не знаеше за тайния план за действие на Мистър Сноу, но сега имаше ясна представа от прочетеното на камъка за желанието на Стив да притежава Клиъруотър. Вече беше почувствал, че те се привличат взаимно, но не беше поискал никой от тях да го отрече. Нерешителността му по въпроса се дължеше на Мистър Сноу. След „признанието“ на Стив старият летописец беше използвал огромните си сили върху възприятията на Кадилак по същия начин, както беше объркал мисловните процеси на командира Хартман преди атаката на ешелона.

За нещастие Мистър Сноу не можа да излъчи същата скрита пасивност, когато Кадилак разглеждаше камъка. В резултат на това младият летописец беше потресен от неочакваната сила на чувствата, която съпровождаше образите на Стив и Клиъруотър. От ровенето в мозъка на облачния воин Кадилак знаеше, че личната му дружба с него е основана на искрени чувства; чувства, които бяха в непрекъснат конфликт с тъмната, коварна страна на природата на Стив. Досега той беше разглеждал дилемата на Стив със съчувствие, но това откровение го потресе. Когато Кадилак излезе от състоянието на транс, умът му беше освободен от предишната летаргия и въпреки подновената операция на Мистър Сноу за смущения остана остър и ясен.

До този момент Кадилак искрено вярваше в предопределението и безпрекословното приемане на волята на Талисмана. Но сега гордостта, ревността, чувството на обида и предателство го изплашиха. Той почувства бунтарски подтик да направи нещо; да контролира; да наложи волята си посредством някакъв прост, но решителен акт, който да промени хода на бъдещите събития; да промени посоката на Реката на времето, така че смъртта и разрушението, които беше видял, да не се случат. Той ясно разбираше, че ако опита да се меси в предопределението, се поставя в положение на равен на Върховното същество, което наблюдава Плейнфолк, и макар да знаеше, че това не е редно, това отклони нарастващата му решителност. Това беше проява на простима суетност, също като при безброй други млади мъже — и много по-стари, — минали по този път преди него.

Към залез-слънце Кадилак отиде при Мотор-Хед при едно от техните кратки спирания. Воинът с огромните мускули се беше навел в потока и плискаше с вода лицето, гърдите и ръцете си. Блек-Топ и Стийл-Ай, неговите постоянни другари, лежаха на брега и ядяха жълти фисти — мютско име на сорт големи ябълки.

Мотор-Хед напълни шепите си с вода и я плисна върху Кадилак, който клекна на брега на потока.

— Лицето ти изглежда тъжно, пясъчен червей. Нещо ти тежи.

— Да. Искам да говоря с моя брат мечка за нещата, които видях в камъка.

Мотор-Хед излезе от потока и направи знак на Блек-Топ и Стийл-Ай да дойдат и да седнат до тях. Тримата воини клекнаха с лице към Кадилак. Мотор-Хед щракна с пръсти и го посочи и Блек-Топ му подаде една жълта фиста. Стийл-Ай пусна друга в протегнатата ръка на своя водач. Мотор-Хед отхапа и попита:

— За какво искаш да говорим?

— За Носителя на смъртта.

Мотор-Хед изплю отхапания плод от устата си, хвърли останалото парче, наведе се напред с юмруци върху коленете и втренчи черните си очи в лицето на Кадилак. Огромните му ръце бяха отпуснати, но челюстите му бяха стиснати, инстинктът му на убиец бе събуден от темата за облачния воин.

— Той мисли да вземе планера — каза Кадилак. — И да се върне в тъмните градове под пустинята. И иска да отведе и Клиъруотър.

Мотор-Хед погледна двамата си другари, след това заразглежда Кадилак с присвити очи.

— Кога трябва да стане това?

— Скоро. След две или три изгрявания на луната.

— Древния знае ли за това?

— Не ми е казал — отговори Кадилак. — Нито аз на него.

Очите на Мотор-Хед заблестяха.

— Какво искаш да направим… да му подрежем крилата?

— Да. Но по начин, който да не повреди стрелолиста.

Мотор-Хед отново се спогледа с Блек-Топ и Стийл-Ай и получи мълчаливото им съгласие. После се обърна към Кадилак.

— Ние ще се върнем у дома, докато другите спят под плаща на Мо-Таун. Ще е трудно. Това е повече от един ден тичане. Може да не стигнем навреме.

Кадилак опита жълтата фиста и каза:

— Ако някой може да го направи, това си ти.

Мотор-Хед кимна с нескрита гордост.

— Вярно. — Той обгърна колене и изви мускулите на ръцете и раменете си. — Така… тази коварна врана замърсява ума на онези, които я хранят. Трябва ли да го убием?

Кадилак се замисли. Да се забави заминаването на облачния воин беше решение, което би могло да бъде променено; да заповяда неговата смърт беше необратим акт, който може би щеше да доведе до още по-голямо бедствие от онова, което той искаше да избегне. Това можеше да го направи напълно недостоен в очите на Мистър Сноу.

— Не — каза той. — Не го убивай, нито наранявай. Само… го задръж на земята.

Мотор-Хед рязко обърна глава.

— Разочароваш ме, пясъчен червей. В сърцето ти има отрова, но езикът ти не хапе. Мъжът, който ще заеме мястото на Мистър Сноу, трябва да има желязна душа. Ако не може да казва или извършва трудни неща, племето ще загине.

Кадилак се порови в съвестта си и намери онова, което чувстваше като истински отговор.

— Онзи, който дава умен съвет, трябва да знае кога да отнема живот и кога да го запазва. Пътят на воина не е подгизнал от кръв. Силата и куражът, необходими да убиеш твоя враг, са само първата стъпка по Пътя на разбирането.

Мотор-Хед изсумтя презрително.

— Няма да споря с теб, малки брате. Твоята глава държи звездни тайни, моята ръка остро желязо… но и двамата сме родени да защитаваме Плейнфолк в името на Талисмана. — Той посочи с пръст плода в ръката на Кадилак. — Хайде! Подслади си езика с тази фиста, докато се чудиш над пътищата на света, и остави облачния воин на нас.

Когато падна мрак, групата спря. След кратка вечеря около огъня бяха разставени стражи, а останалите налягаха. Кадилак не можеше да заспи. Въртеше се, измъчван от нерешителност и вина. Накрая, когато повече не можеше да понася това състояние, потърси стария летописец.

Мистър Сноу спеше дълбоко и когато Кадилак го събуди, не беше в най-добро настроение.

— Велика Небесна майко, какво има? — изръмжа той, седна и потрепери. — Студено е! Ууухх! Вече съм много стар за спане на открито. — Той придърпа завивката върху раменете си. — Има ли останало някое дърво да сложим в този огън?

Кадилак намери няколко съчки, разрови гаснещите въглени и ги раздуха. Дървата пламнаха и Мистър Сноу сгря ръцете си и промърмори:

— Така е по-добре. — Огледа лицето на Кадилак на трепкащите оранжеви пламъци. — Изглеждаш така, сякаш покривът над главата ти се е съборил.

— Аз те опозорих, древни.

Мистър Сноу се прозина и се протегна.

— Остави на мен да преценя това. Просто започни отначало и разкажи всичко кратко и ясно. — Свали поглед от лицето на Кадилак и загледа пламъците.

Кадилак отново разкри мъката си от видяното в камъка, после пое дълбоко дъх и каза на Мистър Сноу, че е изпратил Мотор-Хед, Блек-Топ и Стийл-Ай да накажат облачния воин. После млъкна и нервно зачака учителят му да избухне.

Известно време Мистър Сноу не каза нищо. Гледаше огъня. Когато накрая повдигна глава, изглеждаше стар и уморен.

— Кога тръгнаха?

— Скоро след като ядохме.

Мистър Сноу въздъхна уморено, после потри енергично лицето си и каза:

— Тогава най-добре да тръгваме…

— За селището? — Кадилак се почувства объркан от спокойната реакция на Мистър Сноу.

— Къде другаде?

— Ти не си ядосан, древни?

Мистър Сноу отново се прозина.

— Ядосан? Глупак! Идиот! Направеното от теб не променя нищо! Мислиш ли, че някой от нас може да промени волята на Талисмана? Ти си инструмент на тази воля!

Кадилак коленичи и наведе глава.

— Прости ми, древни, че бях сляп и глух за думите ти.

— Няма какво да прощавам — измърмори Мистър Сноу. — Когато бях на твоята възраст, аз също мислех, че мога да управлявам света. Но не е така. — Той стана и почна да навива постелята си.

Кадилак също стана.

— Означава ли това, че трябва да приемем позора… да не предприемем никакво действие, да не направим нищо?

— Разбира се, че не! — възкликна Мистър Сноу. — Прави всичко, което трябва да се направи! Но преди всичко трябва да се опиташ да разбереш! Хайде… ела да събудим другите.

— Но… древни… какъв е смисълът да вървим, ако не можем да променим нищо…

В очите на Мистър Сноу се появи дяволит поглед. Той се изкикоти и пъхна пръст под носа на Кадилак.

— Да ти дам един урок. Който се надявам да не е напразен, защото тичането оттук до селището сигурно ще ме убие.

Клиъруотър видя малкия квадратен пакет от сгънати червени листа да лежи на рогозката за приказване пред колибата й, внесе го вътре, отвори го и намери кесията. С ловджийския си нож преряза възела и надзърна вътре. Миризмата на мухъл й подсказа, че съдържа дрийм кап. Тя извади верижката, разгледа знака с писмената на подземните хора и позна, че това е нещо, взето от Стив. И когато го допря до челото си, веднага разбра кой го изпраща и какво се иска да направи. Сърцето й трепна и замря при мисълта да отиде при облачния воин и от страх от онова, което можеше да се случи, ако ги намереха заедно. Тя знаеше, че Мистър Сноу няма да иска от нея да приеме риска за смърт и безчестие, ако това не е необходимо. Знаеше също, че ако направи онова, което се иска от нея, без знанието на останалата част от племето, облачният воин ще замине и ще я остави да се изправи пред Кадилак, смазана от срамното разбиране, че го е предала. И това би било също като смърт. Но тя беше дете на Плейнфолк, на племето М’Кол, от кръвната линия на Ши-Карго. И както Мистър Сноу беше казал на Стив, М’Колите имаха смелост да приемат съдбата си.

Дет-Уиш се върна в селището, докато Клиъруотър приготвяше вечерята, която щеше да сподели с племенните си сестри. Те не знаеха, че храната в техните блюда съдържа обилна доза дрийм кап. Сготвен с храната, той действаше като силно успокоително — и след един час двете спяха дълбоко.

Сигурна, че никоя няма да се събуди, Клиъруотър отиде при планинския вир, където нейните племенни сестри бяха осигурили на Дет-Уиш весела комбинация от секс и хигиена, и старателно изми новоизрисуваното си тяло. После се върна при колибата, коленичи пред нея на рогозките и запя, докато заплиташе свежи цветя в косата си и втриваше ароматно масло в ръцете, гърдите, корема и бедрата. В песента се разказваше за вълчица, която лежи с млад любим воин по време на Новата земя, та да му дари свобода в Лятната зора, за да падне под ножовете на вражеско племе. Тъжно, изпълнено с желание оплакване, от което очите й се напълниха със сълзи.

През нощта преди Кадилак и Мистър Сноу да се върнат Стив се размърда сънено и откри Клиъруотър притисната до него под вълчите кожи. Когато отвори широко очи, тя сложи предупредително пръст върху устните му и го прегърна. Допирът на устните й до неговите, електрическият ток, който премина през него, когато гъвкавото й тяло се притисна до неговото, замъглиха разума му. Беше невероятно. Извънземно. Слагането на бомбата в цевта с Лундквист не можеше да се сравнява с това. Стив можеше да не знае какво означава думата любов, но знаеше как се чувства. Тя направи сърцето му да трепти; направи го да чувства, че се задушава от истинска радост. Всичко беше истинско; това ставаше; тя беше тук; гъвкава, пламенна, трептяща, чувствена, искаща още и в същото време изглеждаше напълно нереална.

Докато лежаха заедно в тъмнината, нежно прегърнати, правенето на любов приличаше на сън, далеч от потното блъскане на потъмнели мускулести крайници, от механичното мушкане и вадене, от чувството на отделяне, което съпровождаше предишните му сексуални срещи. Те се носеха високо на вълната на емоцията, пренесени на друга планета, в друго измерение без време, отвъд границите на физическата реалност.

„Това не е реалност — мислеше Стив. — Това е плод на въображението ми.“ Но не. Когато при първата сива светлина на зората се събуди, той намери Клиъруотър свита сънено до него, краката й бяха преплетени с неговите. Трябваха му няколко секунди да събере мислите си, после реалността на ситуацията го удари между очите като ковашки чук.

Кристофър Кълъмбъс!… Извършеното от тях беше върхът на глупостта: ако бъдеше открито, то щеше да разруши грижливо изградените отношения, да демонстрира пълното му незачитане на социалните ценности на племето… и да донесе смърт и на двамата.

Клиъруотър също беше изпълнена със съжаление. Не за онова, което бяха направили, а защото нейното желание за Стив беше застрашило живота му. Тя взе лицето му в ръцете си и му каза, че има само един изход от кашата, която бяха забъркали. Че той трябва да избяга с построения от него стрелолист.

Стив я прегърна.

— Няма да тръгна, ако не дойдеш с мен.

Клиъруотър сложи ръцете си на гърдите му.

— Това е лудост. На стрелолиста няма място за мен!

Стив знаеше, че е права. Нямаше начин „Блу-Бърд“ да носи и двамата. Площта на крилото, ограничена поради малкото спасен плат, просто нямаше достатъчно подемна сила. Единствената алтернатива беше самоубийствена, но той отхвърли всички мисли за неуспех и я стисна здраво в ръцете си.

— Тогава… ще тръгнем пеша.

Клиъруотър тъжно поклати глава, очите й се напълниха със сълзи.

— О, златен мой… мисли с главата си, не със сърцето. Ти искаш невъзможното! Къде можем да избягаме? Погледни ме! Аз съм мют!

Стив прекара ръце по ръцете й.

— Не си! Ти не си като другите!

— Да, зная, кожата ми е като твоята, но твоите хора никога няма да ме приемат. И дори да ме приемат, аз не бих могла да живея в твоя тъмен свят под пустинята.

— Той не е тъмен! Там няма нощ! Дори в най-дълбокото място светлината е така ярка, както когато слънцето е над главата ти в небето! Там няма дъжд. Хиляди от нас са прекарали целия си живот под земята. Щастливи — добави той, макар и не напълно уверен.

— Дори един ден не бих могла да живея във вашите ярки дупки — прошепна Клиъруотър. — Това ли искаш да ми направиш… да ме заведеш долу и там да умра?

— Не, не — промърмори Стив и затърси по-практичен изход от затруднението; по-убедителен аргумент.

Клиъруотър го погали по бузата.

— Дори ако се съглася да дойда с теб, и двамата сме обречени. Ти няма да можеш да избягаш от мечките. Те ще ни гонят неуморно ден и нощ дори докато спят.

Стив знаеше, че тя говори за способността на мютите да тичат, без да спират, по двадесет и четири часа и повече и да спят на крака, както птиците спят в полет. Неочаквано му дойде блестяща идея.

— А какво ще кажеш за твоята магия? Ти направи онзи камък да лети, нали? Можеш да я използваш да се защитим!

Клиъруотър поклати глава.

— Не. Това е много опасно. Аз не мога да се сравнявам с Мистър Сноу.

Стив я погледна изненадано и се намръщи.

Клиъруотър изглеждаше също толкова изненадана.

— Когато говори за пророчеството за Талисмана той не ти ли каза, че е повелител?

— Не — отговори Стив.

— Има девет големи кръга на сили — обясни Клиъруотър. — Аз съм достигнала едва до първите два. Мистър Сноу владее абсолютно първите седем.

— А другите два?

— Само Талисмана е достатъчно силен да владее деветте — отговори Клиъруотър. — Но никой измежду Плейнфолк няма силата на Мистър Сноу. Седмият кръг се нарича Сторм-Брингър[32]. Ти не беше ли на желязната змия, когато той я заслепи с мъгла, а след това докара светкавици, гръмотевици и порой върху нея?

— Да не искаш да кажеш, че… — Стив я гледаше смаяно и невярващо. — Че той го е направил? Мистър Сноу… е направил онова наводнение? Което почти унищожи ешелона?

— Да.

Стив се опита да се справи с това ново откровение. Макар че беше невероятно, той не се съмняваше нито в една дума от него. Представи си падането на камъка от небето и след това набитите на колове глави на Фазети и Нейлър пред нейната колиба в гората.

— А ти какво направи?

Клиъруотър погледна сините му очи и прочете въпроса в ума му.

— Направих онова, което трябваше да се направи. И те спасих от чука на Мотор-Хед. — Тя притисна устните си до неговите, когато той се накани да отговори, след това хвана ръцете му и започна да ги целува нежно. — Ти трябва да бягаш! Умолявам те… тръгвай веднага! Не чакай Кадилак и Мистър Сноу да се върнат!

Стив никога не бягаше от трудностите, но този път знаеше, че това е най-умното, което може да направи. Нямаше начин да може да скрие какво се беше случило — особено от Мистър Сноу, който се беше оказал експерт в проникването през слоевете на измама, които в миналото толкова добре бяха крили истинските намерения на Стив. Трябваше да тръгва. Не само за да защити Клиъруотър и себе си, но и заради Федерацията. Трябваше да намери начин да разкаже за предсказанието. Федерацията знаеше за летописците, но не и за повелителите и пророците. Нито че магията на мютите не е пораженчески слух, а смъртоносен факт, който не биваше повече да се пренебрегва. Можеше да се окаже доста трудно да бъде носител на новини, които никой не желае да чуе. Но ако ги съобщеше правилно, би могъл може би да получи десет повишения наведнъж; ако ги поднесеше неправилно, можеше да го разстрелят за предизвикване на тревога и създаване на пораженчески настроения.

А оставаше и дребната работа да отмъсти на Лундквист, Гас Уайт и другите, които бяха включени в заговора да го изместят от първото място в стотния випуск. Да…

— Съмва се. Трябва Да тръгваш — прошепна тя.

— Ти също… — Прегърнаха се силно за последно, после той се заоблича с бързи, привични движения — нещо, което беше усвоил през трите години, прекарани в Академията.

— Стрелолиста… можеш ли да го подготвиш сам?

— Да, не се тревожи — промърмори той, наслаждавайки се за един последен кратък момент на нейната намазана с масло кожа, на меката й коса и топлината на тялото й, когато тя придърпа главата му между бузата и рамото си. После той се отдръпна, свали ръцете й от врата си, открадна една последна бърза целувка и я отблъсна от себе си. — Хайде, тръгвай.

Клиъруотър поклати глава.

— Не. Ще съм в по-голяма безопасност, ако ти тръгнеш пръв. След като заминеш, никой няма да ме види.

Стив беше любопитен да разбере какво иска да му каже, но не беше време за неудобни въпроси. Той погледна навън. Нищо не се движеше. Беше съвсем тихо. Той погледна към Клиъруотър и я видя да бърка в кожената си дреха.

— Дадоха ми нещо, което е твое… — Тя извади верижката със знака. — Мога ли да го задържа?

— Разбира се. Ето… нека ти го сложа. — Той взе знака и й го показа. — Виждаш ли тези знаци? Този тук е моето име: Стивън Рузвелт Брикман.

— Това е добре — каза Клиъруотър. — Това означава, че част от теб ще бъде винаги с мен. — Тя отметна дългата си коса през рамо и наклони глава в нещо като церемониален жест.

Стив сложи верижката на тънката й шия, нагласи знака така, че да е в трапчинката между гърдите й, приглади косата й и взе лицето й в ръцете си.

— Ще се върна. Не знам кога и как, но ще намеря начин. Обещавам ти. — И наистина смяташе да се върне. — Мисли за мен.

— Винаги — прошепна Клиъруотър. Едната половинка от нея не можеше да понесе мисълта, че той си отива; другата, по-разумната, не вярваше, че отново ще го види; знаеше, че е по-добре да изличи от съзнанието си случилото се, да го изтрие от ума си. Невъзможно…

— Чао — каза Стив, използвайки една от мютските думи за „довиждане“. — „Хайде, Брикман — подкани се той. — Тръгвай! Хващай пътя!“ Мушна се под завесата и се обърна да вземе тоягата си, която беше оставил до колибата. С крайчеца на окото си видя нещо подпряно до левия кол с главата. Погледна го, след това се пресегна и го пипна внимателно, сякаш се страхуваше, че може да изчезне. Беше неговата въздушна пушка! Онази, която Кадилак беше свалил от скайхока! Той я сграбчи, зарадван от твърдото, студено усещане от барабаните, после избърса с ръкав тънкия слой кондензирала влага и бързо провери съдържанието на магазина. Само три тройни залпа. Мамка му… все пак бе по-добро от нищо. Погледна датчика за налягане на въздуха. Повече от достатъчно. Помисли си дали да не се върне да й благодари, после реши, че не е необходимо. Ако искаше благодарности, тя щеше да внесе пушката вътре. Стив се накани да се изправи, после под въздействие на неочакван импулс спря, взе една сламена рогозка и уви пушката. Доволен, че е сигурно скрита, Стив се изправи с рогозката под мишница, преметна тоягата на рамо и закрачи към скалата с отвесния склон, без да се обръща.

В колибата Клиъруотър хапеше устни в опит да спре горчивите сълзи, които се събираха в очите й. Опипа знака и си помисли за твърде краткото време, което беше прекарала в ръцете на облачния воин, после с въздишка се облече. Излезе и с облекчение видя, че на източната порта светлината вече мъжделее. Стив скоро щеше да полети към зората.

Мина през спящото селище до колибата на Мистър Сноу, свали рогозката за приказване, която беше взела със себе си, уви се топло в нощната си кожа и клекна да чака пристигането на двамата летописци. Опита се да не мисли за Кадилак, но силата в нея, която я беше направила повелител, я отправи мислено към скалата с отвесния склон. И там тя закръжи като ширококрила птица. Под себе си видя стрелолиста и по-нататък любимия си облачен воин да отива към него.

Но чакай! Какво беше това?

Затворила очи, Клиъруотър вдигна глава от обвиващите я кожи, ноздрите й се разшириха като на бързокрака, усетила опасност.

Стив стигна върха на склона над селището и с облекчение видя, че „Блу-Бърд“ си е на мястото, завързан за поддържащите го дървени магарета на петдесет фута от края на склона. Беше неохраняван. По някаква странна причина, за която Стив никога не потърси обяснение, мютите не нахлуваха в съперничещи селища нито се биеха нощем. След като слънцето залезеше, те оставяха ножовете си настрана. Постовете около периметъра на територията на племето оставаха на мястото си, но обикновено до зори бяха само с минимална охрана срещу четирикраки хищници като вълци или пуми. След заминаването на групата на Мистър Сноу двама мютски воини бяха оставени на пост да пазят „Блу-Бърд“, но само през деня. Мисълта, че Стив може да избяга посред нощ, очевидно не беше дошла никому наум.

Когато приближи планера, той видя, че някой му е подарил червенобял планеристки шлем. Провесен на един от коланите, той се олюляваше леко. „Колко странно“ — помисли Стив. Взря се в околната зеленина, но не можа да види нищо. Погледна името на шлема. Беше на Фазети, един от неговите другари от ескадрила „Орел“.

„Лош късмет, Лу. Много лошо, че не ти провървя…“

Остави тоягата и рогозката с пушката на земята и си сложи шлема. Притегна каишката, за да прилепне шлемът плътно към главата му, след това освободи въжетата, които държаха крилата, и махна магарето под монтирания отзад мотор. Извади бойния си нож, разряза едно от въжетата наполовина и пусна двете парчета върху навитата рогозка. Планът му беше да завърже краищата на рулото, след това да го прикрепи към долната част на триъгълния лост за управление, на който щяха да лежат ръцете му. Но същият импулс, който го беше подтикнал да скрие пушката в рогозката, му каза да остави тази работа за последния момент. Ако някой се опиташе да го спре, трябваше да може бързо да грабне пушката…

Единственото, което трябваше да направи сега, бе да огледа плата на крилото за скъсани или разхлабени шевове, да провери натягането и закрепването на такелажните въжета, закрепването и състоянието на паяжината от ремъци, върху която тялото му щеше да лежи хоризонтално, и проводниците, провеждащи електрическия ток от крилата до мотора. След завършване на предстартовата проверка му оставаше само да завърже тялото си с ремъците, да се засили, внимавайки перката да не допира до земята, и да се хвърли от ръба на скалата. Нищо друго.

Разбираше, че няма нито миг за губене, но бе затруднен. Досега всичките му полети бяха на дневна светлина и макар да беше към края на годината, времето беше топло и слънчево — точно каквото трябваше за зареждане на слънчевите клетки, които захранваха мотора с електрически ток. Захранването не беше постоянно, но осигуряваше полезна поддръжка. А сега той беше в полумрак, заобиколен от студен влажен въздух. Дори ако беше спасил от унищожаване един акумулатор, теглото би направило монтирането му непрактично. Но липсата на слънце означаваше липса на енергия, а това означаваше, че вместо мотора той се натоварва с безполезен куп глупости за може би четири до шест часа. Повече, ако времето е лошо. Трябваше ли да инсталира всичката апаратура? Или да свали мотора от корпуса? Имаше инструментите. Бяха само половин дузина болтове и няколко въжета. Това щеше да означава сбогуване с всичките часове на мъчително поправяне и тестване на електрическата верига… но, голяма работа…

С ръце на бедрата Стив обиколи няколко пъти около „Блу-Бърд“, претегляйки съображенията си за и против, мълчаливо призова на помощ небето и реши да свали мотора. Сега, след като беше взел решение, той бързо разкачи захранващите кабели и почна да развива болтовете. Един… два… три… четири, останаха още два от всяка страна на мотора. Свалянето на мотора повиши товароподемността на планера. Ако тази възможност му беше дошла наум по-рано и ако Клиъруотър искаше да тръгне с него, той би могъл, с няколко минути повече в последния момент за нагласяване на коланите, да я вземе със себе си.

Премести задното магаре да поеме теглото на мотора, докато измъкне последните два болта. Когато се пресегна нагоре с гаечния ключ за следващата от останалите гайка, почувства как кожата на врата му изстива. Погледна през рамо и едва не припадна. Мотор-Хед стоеше точно зад него, облегнат небрежно на тоягата си.

— Дебнеш ме! Страхотно! — възкликна Стив. — Знаеш ли, за толкова едър човек стъпваш страшно тихо.

Мотор-Хед оголи зъби в мрачна усмивка.

Стив разбра, че е в беда.

— Къде са Мистър Сноу и Кадилак, в селището ли?

— Не, още не са се върнали — каза Мотор-Хед. — Ние дойдохме преди тях.

— О… — Стив се огледа и видя две тъмни фигури, застанали между „Блу-Бърд“ и скалата. Положението не изглеждаше добро. „Запази спокойствие, Брикман!“

Мотор-Хед огледа „Блу-Бърд“ и попита:

— Отиваш ли някъде?

— Аз? О, не. Просто… поправях някои неща. Не можах да спя, така че… дойдох да поработя по мотора.

— На тъмно?

Стив вдигна рамене.

— Току-що дойдох. Скоро ще стане светло.

— Аха… Ами… защо ти е шлемът?

— Да ми топли ушите — отвърна Стив.

— Разбрах… — Огромният мют посочи с пръст над рамото на Стив. — На това ли му казваш „мотор“?

Стив го изгледа внимателно.

— Да…

Мотор-Хед сложи ръка върху превръзката на тоягата си, разкрачи се и се обърна към ръчно изрязаната перка.

Постави пръсти върху главината, после ги плъзна по витлата.

— Защо носи моето име?

„Какъв глупак! — помисли си Стив. — Все пак по-добре да продължа да се шегувам.“

— Защото, също като теб, е здрав и силен. И с него стрелолистът лети като орел.

Мотор-Хед кимна замислено.

— Аха… интересно. — Хвана двата края на перката, измъкна я от главината, разгледа я за малко, после я пусна в краката на Стив. — Сега ще лети като лайно на врана.

Стив погледна счупеното витло и разбра, че е невъзможно да избяга от мюта. Имаше все пак един шанс. Ако Мотор-Хед не знаеше какво е завито в рогозката, можеше да вземе пушката и да повали и тримата. Стив повдигна глава и срещна предизвикателния поглед на мютския воин.

— Е, ти по-добре знаеш. Нали си пълен с такива.

Мотор-Хед оголи приличните си на отровни зъби в напрегната усмивка. Как съжаляваше за обещанието си да не съсече тази мърша! После плю на земята.

— Ти имаш тояга. Победи ме!

„Това би могло да ми свърши добра работа“ — помисли Стив.

— Може би трябва да направя точно това — каза хладнокръвно той, направи няколко крачки назад, после мина под крилото към мястото, където лежеше тоягата му — до навитата сламена рогозка.

Мотор-Хед свали своята от каишката за носене и я размаха в показна демонстрация.

— Хайде, дребосъчко…

Стив направи още две крачки към скритото оръжие. Погледна към края на скалата и разпозна в двете тъмни фигури Блек-Топ и Стийл-Ай. Блек-Топ държеше зареден арбалет. Стив обмисли какви са шансовете му да грабне пушката и да ги застреля преди Блек-Топ да го прободе със стрела. Не бяха добри. Никак не бяха добри. И ставаха все по-лоши.

Сякаш прочел мислите му, Мотор-Хед му хвърли тоягата си.

— Вземи моята. Малките ти ръце ще се нуждаят от голяма тояга.

Стив я спря върху гърдите си. Разбираше, че шансовете му да остане жив намаляват с всяка секунда. Мотор-Хед го фиксира с малките си кръгли светещи очи, после се наведе и вдигна тоягата на Стив. Досега всичко вървеше погрешно. Той почти очакваше Мотор-Хед да разгърне навитата рогозка, но мютът не й обърна внимание. Стив знаеше, че ако боят се ограничи само до тоягите, той има надежда да спечели. Вече беше побеждавал Мотор-Хед седем пъти подред и като доказателство имаше сплетени седем ленти в плитките си. Мотор-Хед би могъл лесно да го убие с нож, но с това излагаше на риск репутацията си на воин. Той трябваше да спечели с тояга, за да възстанови позицията си на върховна мечка. Сега Стив разбра, че за Мотор-Хед размяната на тоягите е символичен акт, чрез който той вземаше част от „силата“ на Стив. Ако можеше да го задържи настрана достатъчно дълго, психологическата потребност на мюта да спечели можеше да го разгневи. В миналото Стив бе използвал неговата агресивност. След като Мотор-Хед загубеше контрол над нервите си, всичко щеше да свърши. Трудността беше, че Стив нямаше на разположение цял ден за преструвки. Той трябваше да повали това уродливо същество през следващите петнадесет минути. И все пак имаше шанс!

Това беше състезание, което Стив трябваше да приеме, но той знаеше, че ако се хвърли към пушката, резултатът ще е същият както ако бъде съборен на земята. Рано или късно Мотор-Хед щеше да го убие. Беше радостно да си мисли, че бързото решение на всички негови проблеми е толкова близко. Но шестте крачки, които го деляха от скритата пушка, биха могли да се окажат, сякаш са шест мили. „Забрави за нея, Брикман — каза си той. — Ще трябва да решиш този проблем по трудния начин. Кристо, какъв горчив хап!“

Стив хвана здраво тоягата и отстъпи заднишком по-далеч от „Блу-Бърд“, за да си осигури пространство за бой. В ума му беше започнал да се оформя неясен план. Нямаше полза просто да победи. Той трябваше да приключи на крака, в добро състояние, за да може след това да лети, и наблизо до завитата пушка. Може би ако успееше да накара това уродливо същество да маневрира на ръба на отвесната скала и по някакъв начин го бутне… Мотор-Хед свали превръзката на взетата тояга, огъна я да провери състоянието й, после зае широко разкрачена стойка. Блек-Топ и Стийл-Ай се разделиха, отстъпиха няколко крачки и клекнаха с лице един към друг по средата между „Блу-Бърд“ и ръба на скалата.

Използването на дългите шест стъпки тояги датираше още от третото столетие на федерацията, когато били въведени като оръжие за упражнение от един член на Първото семейство на име Брус Лий Джеферсън. Така, както се практикуваше от трекерите, то беше нещо средно между японското военно изкуство, известно като кендо, при което се използват бамбукови рапири, и боя с тояги, с каквито са си служили популярните герои от Средните векове като Робин Худ. На Изток то било използвано за усвояване от начинаещите самураи на изкуството за бой с мечове; на Запад — за обучение на рицарите в използване на тежките им двуръчни оръжия. Във Федерацията обучаваните носеха шлемове стил кендо, рицарски ръкавици и дебели възглавнички като допълнителна защита за гърба, раменете, слабините и бедрата. Използваха се и двата края на тоягите.

Според правилата за официалните турнири единствените удари, които се брояха, бяха тези, попаднали отстрани на главата, торса, дясната и лявата предмишница и директен удар в гърлото. Но това не беше официален турнир. Този път нямаше да има правила.

Докато се гледаха един друг, Стив прецени, че това може да намали неравенството в негова полза; тромавият мют беше силен, но той беше по-пъргав. Той трябваше да влиза в боя ниско и бързо не само защото времето за него беше фактор. С изключение на шлема със забрало и планеристките дрехи тялото му беше незащитено, докато Мотор-Хед носеше обичайната си декорирана с камъни и кости маска за главата и плочи за тяло. Стив можеше да си позволи да получи няколко удара по главата, но ако някой от ударите на Мотор-Хед попаднеше с пълна сила другаде, това щеше да означава счупена китка, ребро или ключица. Дори и да спечелеше и след това да успееше да премахне Блек-Топ и Стийл-Ай, едно такова нараняване щеше да направи задачата му да лети с „Блу-Бърд“ трудна и крайно болезнена. Стив трябваше по някакъв начин да блокира всяка атака на Мотор-Хед или най-малкото да намали силата на всеки удар преди той да попадне върху незащитеното му тяло. Хванал тоягата си напряко на тази на Мотор-Хед, Стив бавно направи кръг наляво. Мотор-Хед отговори с широки стъпки, огледални на неговите, надясно.

Долу в селището на рогозката пред колибата на Мистър Сноу Клиъруотър видя опасността, която грозеше облачния воин, и почувства, че в тялото й се влива сила от тайния източник дълбоко в земята. Тя премина по вените й, прониза плътта й като хиляди малки нагрети до червено игли и запали огън в сърцевината на костите й. Всеки мускул в тялото й се напрегна и затрепери на пристъпи. Тя падна назад, очите й все още бяха затворени, гърбът — извит като дъга, краката — прибрани под тялото. Силата в нея започна да нараства заплашително, изпълвайки тялото й с експлозивно налягане като разтопена лава във вулкан, който предстои да изригне. С бързо намаляващата част на мозъка си, която все още владееше, Клиъруотър разбра, че ще стане екзекутор на племенните си братя. Тази мисъл я ужаси, но тя знаеше, че Талисмана няма да се спре пред нищо, за да защити своето. Мощта й се удвои, утрои и се подчини на волята й. Тя се опита да й се съпротивлява, опита се да не отстъпи пред непреодолимото желание да спаси облачния воин. Едната й ръка отиде на врата, другата й затвори устата, пръстите й се забиваха все по-дълбоко в кожата в отчаяно усилие да потиснат смъртоносния вик, който се надигаше в гърлото й.

На скалата тоягите се въртяха и се удряха. Мушкане/ париране/удар/париране, мушкане/париране/удар/париране — отстрани по главата, по ръката, по краката. „Продължавай да се въртиш, Брикман! Това уродливо същество се е упражнявало. И е бързо! Само едно нещо можеш да направиш… остави го да нанесе един удар с надеждата, че това ще ти даде възможност да го забавиш…“

Възможността дойде. Със страхотен вик Мотор-Хед вдигна тоягата си и я стовари към дясното рамо на Стив с удар, който, ако беше от самурайски меч, би го разсякъл на две до пъпа. Стив пристъпи под него, отнемайки със собствената си тояга част от силата на удара, преди да се остави тоягата на Мотор-Хед да се плъзне по шлема му. Но уловката успя само наполовина — Стив залитна, коленете му се огънаха от удара. За миг Мотор-Хед позволи инстинктът му да убива да отслабне. Лицето му светна тържествуващо. Това беше мигът, от който се нуждаеше Стив. В тази тържествуваща част от секундата той се пъхна под гарда на Мотор-Хед, нанесе смазващи удари по коленете и глезените му и после заби върха на тоягата си в слабините на мюта.

Мотор-Хед се преви на две от болка и Стив разбра, че това е единственият му шанс. Стовари тоягата си върху широкия гръб на Мотор-Хед веднъж, два пъти, после нанесе трети удар върху врата му. Ударите свалиха огромния мют на колене, но защитеното в кожа тяло и тежката маска върху главата му поеха по-голямата им сила.

С крайчеца на окото си Стив видя Блек-Топ и Стийл-Ай да се приближават и бързо отново стовари тоягата си върху главата на другаря им, за да го извади от боя преди те да стигнат до него. На някой друг ударът би разбил главата, но тоягата, изглежда, само отскочи от черепа на Мотор-Хед. Все още стиснал своята тояга, гигантският воин остана опрян на кокалчетата на ръцете си, отърси болката от главата си като куче, изтръскващо водата от ушите си, повдигна лявото си коляно и опря стъпало на земята.

„Кристо! — помисли Стив. — Тази грамада ще се изправи!“ Чувството за неизбежен триумф бързо премина почти в паника. Блек-Топ и Стийл-Ай на практика бяха над тях. Стив завъртя тоягата си в странична дъга към дясната ръка на Мотор-Хед точно под кожената плоча на рамото. Тя удари силно железните бицепси на мюта и се чу отвратителен звук. „Падай, торба с лайна такава! — изрева той вътрешно. — Падай!“ Обърна хватката си и насочи подобен удар към лявата ръка на Мотор-Хед, влагайки цялата си сила в стиснатата с две ръце тояга. За негова изненада Мотор-Хед вдигна лявата си ръка, спря удара с длан и след това хвана дебелата тояга. Стив изруга и се опита да я измъкне, но протегнатата ръка на Мотор-Хед я държеше здраво.

— Пипнах те! — На изкривеното от болка лице на мюта се изписа убийствена усмивка. — Отдръпнете се, братя мечки. Тази мърша е моя…

Той вдигна дясната си ръка и махна на Блек-Топ и Стийл-Ай да се отстранят. Двамата воини се върнаха към ръба на отвесната скала — Блек-Топ хванал заредения си арбалет, Стийл-Ай сложил ръка върху дръжката на ножа си. Стив дърпаше тоягата си, но Мотор-Хед не я пускаше. Въпреки болката той се изправи, стиснал здраво тоягата на Стив с дясната си ръка.

Стив знаеше, че трябва да направи нещо, но не знаеше какво. Сега мютът държеше и двете тояги. Стив знаеше, че за да има някакъв шанс да си върне своята, трябва да я хване с две ръце. Което означаваше, че ще е в обхвата на другата и мютът ще го удари. Само след секунди мютът щеше да тури край на двубоя.

Като прихвана по-добре тоягата на Стив, Мотор-Хед я заби в ребрата му, след това го удари по главата. В опит да се предпази от следващия удар Стив отпусна тоягата на Мотор-Хед. Мютът моментално плъзна ръката си по нея и дръпна Стив още една крачка към себе си. Стив видя какво става, но беше много късно. Мотор-Хед се засмя гърлено и го удари силно по бедрото. Ако го беше ударил с две ръце, щеше да му счупи костта; въпреки това в този момент Стив се почувства така, сякаш никога вече няма да може да ходи. „Тройно уродливо същество! — помисли той. — Не мога да те понасям!“ Знаеше, че Мотор-Хед само го дразни: придръпваше го все по-близко и по-близко. „Хайде, Брикман! Ако можеш да излезеш от това положение, ще можеш да излезеш от всяко друго!“ Мотор-Хед като че ли теглеше малко по-слабо тоягата в лявата си ръка. „Сега или никога. Добре, това е шансът ти, Брикман! Използвай го!“

Стиснал зъби от болка той дръпна силно двете тояги към себе си, докато Мотор-Хед теглеше в обратна посока. За част от секундата тоягите бяха като два пръта на успоредка. Стив скочи във въздуха, изхвърли се напред като гимнастик и изрита с токовете на бойните си обувки мюта в лицето.

— Хей-ЯАА!

Ударът повали Мотор-Хед като отсечено дърво. Тялото на Стив прелетя над него, изви се във въздуха и тупна в краката на стреснатия Блек-Топ. Преди някой от двамата другари на Мотор-Хед да може да реагира, Стив измъкна арбалета от ръцете на Блек-Топ и го удари отстрани по главата. Блек-Топ падна, Стив се завъртя и видя, че Стийл-Ай идва към него с нож в ръка. Неспособен да намери спусъка навреме, Стив удари с металното тяло на арбалета ръката с ножа, после се наведе назад, завъртя се на пета, вдигна левия си крак на височината на гърдите и изрита Стийл-Ай в слънчевия сплит. Мечката падна, изпускайки въздух като спукан маркуч под налягане.

За две секунди Стив остана като хипнотизиран. Тресеше се като лист. Главата го болеше от удара, който му бе нанесъл Мотор-Хед. „Пушката! Вземи пушката и свърши с тези уродливи същества, преди да са се надигнали.“ Стив се обърна към „Блу-Бърд“, препъна се в протегнатата ръка на Мотор-Хед, падна тромаво на земята и изпусна арбалета. Почувства как огромната ръка го хваща за глезена. Ритна и се освободи от нея, хвърли се към арбалета, вдигна го и се изправи. Сложил пръст на спусъка, той се обърна към тримата си паднали противници и с ужас видя, че всичките се изправят.

Едната страна на лицето на Блек-Топ беше подута; Стийл-Ай беше превит на две и едва можеше да диша; кръв шуртеше от счупения нос и от устата на Мотор-Хед. Ръцете на Мотор-Хед бяха празни. Другите двама държаха дълги мютски бойни ножове.

Стив стана и гърбом отстъпи до скритата пушка. Те направиха една крачка към него. Той вдигна арбалета и го насочи към гърдите на Мотор-Хед.

— Стой!

Мотор-Хед спря и му се ухили с изкривено, окървавено лице.

— Нещо си си изпуснал. — И вдигна една стрела за арбалет.

Стив я погледна скептично, после бързо погледна арбалета. Стоманената тетива все още беше опъната, готова за изстрел, но на нея нямаше стрела! Кристо! Сигурно бе паднала, когато го използва да повали Блек-Топ и Стийл-Ай на земята! По дяволите!

Мотор-Хед счупи двете тояги в бедрата си и хвърли парчетата настрана.

— Никакви игри повече, мършо! — После направи още една крачка към Стив и вдигна огромните си ръце с шест пръста. — Виж хубаво тези ръце! Те ще ти извадят очите и ще откъснат лъжливия ти език, после ще смажат малкото ти личице като скапана жълта фиста!

Стив се отдръпна към скритата пушка. „Няма да мога да го направя — помисли уморено той. — След всичко това… няма да мога да го направя! О, Кристофър!“

В същия момент, в който Мотор-Хед пристъпи към Стив, ръцете на Клиъруотър предприеха самостоятелни действия — откъснаха се от врата и устата й и се насочиха към повърхността на земята. Очите й се отвориха и от гърлото й прозвуча смразяващ вик на повелител. Земята отговори, отдавайки скритата си сила. Пълната мощ на третия кръг на силата потече в тялото й, за да бъде оформена от нейната воля…

Под стръмния склон на около една миля на изток Мистър Сноу и Кадилак водеха групата към селището през вълнообразната равнина. Мистър Сноу не чу вика на Клиъруотър, но фино настроените му сетива чуха отговора на земята и той даде знак на воините да спрат. Те коленичиха, ослушвайки се инстинктивно за някакви звуци, които да предвещават заплаха. И тогава всички го чуха. Нисък, далечен, дълбок тътен. Но тътенът не беше на небето, беше гръмотевица от земята! Земята потрепери, сякаш някаква невидима сила, някакви мълнии я пронизваха. Мечките изпъшкаха и паднаха по очи, обзети от парализиращ прастар страх, който измъчва всички мюти; една далечна расова памет от времето, когато земята се бе издигнала нагоре и небето бе експлодирало с ослепителен бял огнен дъжд, който изгорил плътта върху костите и тревата по земята и превърнал света в пепел.

Предполагаше се летописците да са направени от по-твърд материал. Мистър Сноу вдигна Кадилак, който беше коленичил и мълвеше молитва към Мо-Таун да спаси всички от гнева на бог Пент-Агон.

— Няма смисъл от молитви! Хайде, тръгвай! Трябва да се връщаме. — Мистър Сноу забърза напред, като буташе Кадилак пред себе си. — Хайде! Тичай! Тичай!

Бученето на земната гръмотевица ставаше все по-силно и по-силно. Земята под Клиъруотър потрепери, бързо се надигна и образува хълмче, преобърна колибата на Мистър Сноу, рязко се изравни, после с оглушителен рев се разцепи от двете страни на тялото й. На цялото плато М’Колите ужасени изскочиха от колибите си и легнаха по очи на земята — мъже, жени, деца, сгушени един до друг, прилепени до земята, молещи Мо-Таун да ги спаси.

С ужасяваща скорост пукнатината се разпростря от изнуреното тяло на Клиъруотър през платото към главната група колиби, след това, преди да нанесе някакви щети, рязко се обърна наляво и тръгна нагоре по склона към скалата.

Това стана в същия момент, когато Стив реши да заложи всичко на една последна отчаяна игра. Той дръпна спусъка да освободи натегнатата тетива, хвърли арбалета към гърдите на Мотор-Хед и се спусна да грабне пушката. Докато лъкът летеше през въздуха и Стив тичаше към „Блу-Бърд“, тътенът на земната гръмотевица разтърси хребета и тримата мюти се вцепениха като замръзнали. Със сух, смразяващ кръвта звук пукнатината стигна скалата точно когато Стив стигна навитата рогозка и хвана приклада на пушката. Сякаш земята се раздираше от гигантски невидим нож. Преди Стив да може да си поеме дъх на платото неочаквано се отвори тясна назъбена пукнатина, която го раздели от ужасените му противници. Последва друг оглушителен експлозивен рев на земна гръмотевица и Земята се разтърси и захвърли Стив по гръб. Той се обърна по корем и видя как краят на скалата се отделя от платото. Цялата земна ивица, на която стояха Мотор-Хед и неговите племенни братя, се откърти и се плъзна по стръмния склон, като понесе със себе си тримата мюти сред поток от прах, скали, камъчета и пръст.

Разтреперан, Стив предпазливо стана, стиснал пушката. „За мъничко!“ — помисли си той. Ако земетръсът беше само няколко метра по-навътре, той и планерът щяха да тръгнат по същия път. Той бързо огледа „Блу-Бърд“. Дървените магарета под крилата и под безполезния вече мотор бяха паднали, но самият планер не беше повреден. Стив постави трите магарета на мястото им и бързо освободи последните два болта, които държаха мотора. Ръцете му трепереха. Трябваше да спре и да се овладее. Стив оправи ремъците и се успокои, че е готов да полети. Сега беше много по-лесно. Големи ленти от лилаво, тъмночервено, оранжево и жълто лежаха на източния хоризонт. Откъм селището се чуваха объркани викове.

Секунди след пристигането си Мистър Сноу и Кадилак бяха заобиколени от паникьосана, притихнала тълпа мюти, които търсеха утешение. Мистър Сноу ги успокои — каза им, че това не било краят на света — както някои от тях очевидно мислеха, — той щял да бъде предварително оповестен. И че трябва да спрат да тичат наоколо като пуйки без глави и да се заемат с нормалната си работа за деня. После отхвърли всички въпроси и си проправи път през тълпата, като отпращаше онези, които се опитваха да го последват.

Клиъруотър седеше на рогозката за приказване. Лицето й бе мъртвешки бледо, зениците й бяха разширени. Тя продължаваше да хапе устните си, за да спре треперенето им.

Мистър Сноу разгледа останките от колибата си, разпилените вещи и дълбоката пукнатина, която водеше към скалата.

— Твое дело ли беше това?

Клиъруотър кимна мълчаливо, после събра сили и промълви:

— Не го исках. Талисмана беше този, който извика. — Тя протегна ръце към Кадилак. Той я прихвана и й помогна да стане. Тя се олюля, после се овладя и се задържа права без негова помощ.

Лицето на Мистър Сноу омекна. Той сложи ръце върху раменете й.

— Ти имаш истинска сила. Ще бъдеш ценен противник на подземните хора. — Той хвана лакътя й и посочи към скалата. — Хайде… ела с нас.

Хванал пушката си за стрелба, Стив пристъпи към новия ръб на скалата. Искаше да се увери, че когато направи скока си към свободата, в последната минута няма да има изненади. С облекчение откри, че сега има добър постоянен вятър — духаше откъм равнината. Избърса праха от устата си и видя две тела да лежат на двадесет-тридесет метра надолу по склона, полузарити от камъни и пръст. Потърси третото, но не можа да го открие. Следващата му постъпка беше напълно в разрез със здравия разум, но някакъв капризен подтик го накара да слезе към труповете с надежда да види дали единият не е на Мотор-Хед.

Разчисти отломъците с върха на обувката си и разкри достатъчно, за да познае Блек-Топ и Стийл-Ай. Не беше сигурен дали са мъртви. Това нямаше значение. Мъртви или не, никой от тях нямаше да отиде никъде. Той се изкатери на купчина камъни и разгледа долната част на склона. При възможността за последващи трусове беше глупаво да го прави. Беше също толкова налудничаво, като да се мотае дори секунда повече, но Стив чувстваше, че трябва да знае, че е победил. Ако някога се върнеше за Клиъруотър, най-добре бе да се справи с Мотор-Хед веднъж завинаги. Не можа да види нищо, а и нямаше повече време за гледане. Той се обърна и тръгна нагоре по склона. Беше изминал няколко метра, когато шестото му чувство го предупреди за опасност. С пръст върху спусъка на пушката той се обърна и видя мютът да се измъква от пръстта близко до долния край на склона. Разстоянието между тях беше около сто и петдесет метра. Твърде далече, за да може Стив да види лицето на мюта, но това сто на сто беше Мотор-Хед. Той погледна нагоре към Стив и тръгна към него.

Стив опря приклада на рамото си и усети, че трепери. Пое дълбоко дъх, прицели се в средата на гърдите на мюта и изстреля един троен залп.

Мотор-Хед продължи да върви. „Кристо!“ — помисли си Стив, стъпи по-здраво върху нестабилните камъчета, прицели се отново — този път в корема на Мотор-Хед — и изстреля втори залп. Мотор-Хед спря, падна, после се изправи и затича нагоре, като се препъваше. Мощните му бедра го изкачваха по стръмния, осеян с камъни склон.

„Разярен урод! — помисли Стив. — Нищо не може да го спре!“ Той се изкачи до ръба на скалата, обърна се, застана на коляно за по-стабилна стойка и се прицели в основата на гърлото на Мотор-Хед. Пушката се олюляваше в треперещите му ръце. Стив я стисна здраво и изстреля последния си троен залп.

Ударът отхвърли Мотор-Хед настрана, но не наруши крачката му. Той продължи да напредва — движеше се нагоре по склона като влак.

„Сега вече загази, Брикман… Действай! Действай! Действай!“ Стив хвърли празната пушка, изтича към „Блу-Бърд“, бутна задното магаре и започна да се завързва с коланите. Ако големият мют не намалеше темпото… „Ох, какъв глупак си, Брикман! Съвсем си изкукуригал!“ Докато закопчаваше коланите с треперещи пръсти, Стив се прокле за невероятната си глупост. Бяха му останали само секунди, през които да засили „Блу-Бърд“ и да излети преди Мотор-Хед да стигне ръба на скалата.

Стив хвана лоста за управление, повдигна „Блу-Бърд“ от магаретата и затича напред. Усилващият се вятър със сухо пляскане и тракане опъваше плата. Стив спря на пет крачки от ръба, наведе се срещу вятъра и се подготви за скок в пространството. Беше направил десетки излитания от скалата, но винаги имаше риск. Този път трябваше да успее…

„Провери коланите… Дишай дълбоко… Добре, Брикман. Давай!“ Стисна по-здраво лоста и затича към ръба. И точно когато се хвърли от скалата, Мотор-Хед изскочи пред него като косатка, която изскача от водата вертикално, хвана се за лоста и се понесе в пространството.

Стив се бореше да запази управлението на планера, но с огромния мют, увиснал на лоста между протегнатите му ръце, задачата беше почти неизпълнима. „Блу-Бърд“ се разлюля неконтролируемо, после се гмурна надясно и пикира опасно близко до скалата преди един силен вихър да го подеме. Сега се изкачваха, но Стив знаеше, че е въпрос на време кога ще започнат да падат. Погледна между ръцете си и видя побъркания убийствен израз на обезобразеното, окървавено лице на Мотор-Хед. Ръцете и краката му бяха одрани и разкъсани от падането по скалата, раните от куршуми кървяха. В стрелбата Стив не беше пропуснал. Комбинацията от воля и огромна физическа сила беше поддържала Мотор-Хед да върви и го беше довела до този последен опит да спре бягството му. Мютът щеше да умре и имаше намерение да повлече Стив със себе си.

Стив се опита да разтвори пръстите на Мотор-Хед с една ръка, но се оказа невъзможно — не можеше да помръдне дори малкия му пръст. „Блу-Бърд“ започна да се плъзга наляво. Стив успя да задържи планера да не се клатушка, после отново изгуби контрол и той пикира стръмно. Сега беше на около осемстотин фута над равнината. Трябваше да изхвърли мюта, преди да загуби още височина. Трябваше да прибегне до ножа… Посегна назад с дясната си ръка и се опита да го извади, но не можа да го хване както трябва.

Нямаше значение. Мютът вече беше започнал да се бори като обезумял да се задържи за лоста.

Очите на Мотор-Хед се разшириха, когато разбра, че няма да има сили да се удържи. Енергията, която беше събрал в последното си усилие да убие облачния воин, се изчерпваше. Това беше ужасният момент, който толкова често беше сънувал — неизразимият ужас, който не му даваше да спи, оставяше го изпотен и разтреперан посред нощ. Падане. Падане от ноктите на огромна птица с остри крила, карана от воин със златна коса и лице като полиран камък. Пръстите му бавно се изплъзваха от лоста за управление. Увиснал на една ръка, той направи последен опит да сграбчи Стив за гърлото, после с отчаян вик полетя надолу, разперил ръце.

Мо-Таун! Пий, Майко…

Стив се издигна нагоре като птица, пусната от клетка.

Кадилак, Клиъруотър и Мистър Сноу стигнаха до ръба на скалата точно в момента, когато Мотор-Хед се изпусна от стрелолиста. Когато тялото се стовари на земята, чуха кратък вик, вик, повторен като ехо от Кадилак.

— Мо-Таун, прости ми! Аз убих моя племенен брат!

— Не си ти — тихо каза Мистър Сноу. — Не помниш ли отговора, който даде, когато облачният воин попита защо Мотор-Хед го нарече Носител на смъртта?

— Да. Казах, че може би смъртта, от която той се страхува, е неговата собствена.

— Добре. Сега разбираш ли, че с изпращането му тук ти не си променил нищо? В опита да промениш съдбата си единственото, което успя да направиш, беше да изиграеш своята роля в изпълнението на неговата съдба.

— Въпреки това ще тъгувам за него, мъдри — каза Кадилак.

— Всички ще тъгуваме — отвърна Мистър Сноу. — Името му ще стои между най-великите от М’Колите. — Старият летописец отиде до ръба на скалата и застана между двамата си млади ученици, разкрачил крака, скръстил ръце, изправил тяло.

На далечния хоризонт небето беше нашарено с жълто и горещо-розово от слънцето, което излизаше през източната врата. Никой не говореше. Облачният воин се издигаше в утринния вятър. Те го гледаха как се отдалечава и се насочва към сухите земи на юг.

Кадилак знаеше, че няма да каже на Клиъруотър, че е видял в камъка нейното желание към подземния човек. Нямаше да има никакви обвинения или упреци. Пътят беше начертан; Космическото колело бе завъртяно. Истинският воин посреща съдбата си смело и не си позволява да бъде отклонен от Пътя от недостойни чувства. Издигащото се слънце превърна сенките им в гиганти, чиито глави се губеха в планините зад тях.

Клиъруотър чака, докато стрелолистът не се превърна в точка в небето, после наруши тишината.

— Той ще се върне ли? — попита тя, неуверена дали иска да знае отговора на този въпрос.

— Да, по времето на Новата земя — отговори Кадилак. — Видях го в камъните. Ще дойде с маска на приятел, със смърт, криеща се в сянката му, и ще те отнесе с кървава река.

Клиъруотър погледна равнината, която се спускаше като развълнувано море отвъд скалата и нагоре до облаците, ограждащи хълмовете на южния хоризонт. Жълтеещото небе беше празно. Стив беше изчезнал.

— Ще умра ли в тъмнината на техния свят, или ще живея да видя отново слънцето?

— Ще живееш — тихо каза Мистър Сноу, сложи ръце на раменете им и ги притегли до себе си. — И двамата ще живеете. Вие сте мечът и щитът на Талисмана.

Патрик Тили

Първото семейство

(книга втора от "Войните на Амтрак")