„Когато започнах тази борба, не очаквах, че ще я водя цял живот. Но скоро открих, че ще продължи много по-дълго. Истината, търсена и от асасините преди мен, все още е скрита, а враговете ми все още дишат, така че моята мисия продължава. Няма да спра, докато тя не бъде разкрита и тайната на моя ментор не се разбули. Моята орис повелява да загина, преди отговорите да бъдат открити, но един асасин не приема заповеди от никого…“
Свят на мистицизъм, машинации и убийства. В него могъщите и влиятелните са готови на всичко, за да защитят своето господство. В него бунтът се заражда в най-тъмните улички и мрачни алеи. В него този, който има властта да убива, има и силата да променя света.
Какво ти остава да постигнеш, когато си спечелил всичките си битки и си победил враговете си?
За да получи отговорите на най-важните въпроси, Ецио тръгва по стъпките на Алтаир — Върховния учител асасин. Следвайки неговия път, той попада в Константинопол, сърцето на Османската империя, където нарастващата армия на тамплиерите заплашва да дестабилизира региона. За Ецио е настъпил моментът за решаваща битка…
Оливър Боудън
Прозрение
Първа част
На попрището жизнено в средата
сред мрачни дебри сам се озовах,
че пътя прав загубих в тъмнината.
О, как да ви разкажа днес за тях,
тъй диви, гъсти, буйни, че се свива
отново моето сърце от страх!1
1
В безупречно синьото небе се виеше орел.
Пътникът, прашен, изнемощял от дългото бродене, откъсна очи от него и се прехвърли през ниска грапава стена. Остана неподвижен за миг и се огледа зорко. Увенчани със сняг планински зъбери ограждаха крепостта и сякаш я притискаха в закрилническа прегръдка до високата си гръд. Сводестата централна кула беше огледален образ на по-малкия купол на затворническата. Непоклатими скали се бяха вкопчили като нокти на хищна птица в основата на гладките сиви скали на крепостта. Не за пръв път я виждаше. Предния ден зърна силуета й на здрачаване от западното било на миля оттук — издигната сякаш по чудо на този невъзможен терен, сляла се с чукарите и канарите, от които черпеше сили.
Най-сетне беше достигнал целта. След дванайсет месеца изтощително пътуване по криволичещи просеки и в люто време.
Сниши се за всеки случай, застина и инстинктивно провери оръжията си. Продължи да наблюдава за някакво движение. Каквото и да е.
Бойниците бяха безлюдни. Снежни парцали се въртяха в режещия вятър. Ала никаква следа от човек. Крепостта изглеждаше изоставена. Както и очакваше от прочетеното за нея. Но животът го беше научил, че винаги трябва да е бдителен. Не помръдна.
Никакъв звук. Само воят на вятъра. После… Нещо. Стържене? Напред и вляво от него шепа камъчета се търкулнаха по гол склон. Той се напрегна, надигна се леко, снишил глава между раменете. Тогава стрелата се заби през ризницата в дясното му рамо.
Той залитна, смръщи се от болка и ръката му улови стрелата. Вдигна глава и се взря във възвишението — малък хълм, издигащ се на двайсетина стъпки нагоре пред главната порта на крепостта и служещ като естествена външна стена. Върху него се появи мъж в тъмночервена туника, сива мантия и броня. Носеше отличителен знак на капитан. Голата му глава беше гладко избръсната и белег прекосяваше лицето му от дясно наляво. Той отвори уста полузлорадо, полутържествуващо, показвайки изпочупени и неравни зъби, кафяви като надгробни камъни в запустяло гробище.
Пътникът дръпна дръжката на стрелата. Острието се бе заклещило в ризницата, но металът го беше възпрял и върхът му бе проникнал само на милиметър в плътта. Той го отчупи от дръжката и го захвърли. Тогава забеляза стотина въоръжени мъже, еднакво облечени, вдигнали алебарди и мечове, да се строяват по възвишението от двете страни на гологлавия капитан. Не виждаше лицата им заради шлемовете, закриващи и носовете, но гербовете с черен орел върху туниките им му казаха кой са и той разбра какво ще му причинят, ако го заловят.
Остаряваше ли? Затова ли попадна в толкова елементарен капан? Все пак беше взел предпазни мерки.
А и кроежите им още не бяха успели.
Отстъпи назад готов да ги посрещне. Те се спуснаха като река към зъбера, където беше застанал. Разгърнаха се да го заобиколят, насочили алебарди към жертвата си. Усещаше, че въпреки численото превъзходство се страхуват от него. Славата му беше всеизвестна и бяха прави да се боят.
Огледа остриетата на алебардите. Имаше и от двата вида — пики и брадви.
Той сгъна ръце и от китките му изскочиха две тънки сиви смъртоносно спотаени остриета. Приклекна и отблъсна първия удар, усетил, че е колеблив. Жив ли искаха да го заловят? Налетяха му от всички страни с оръжията си, опитвайки се да го съборят на колене.
Той се завъртя и с две чисти движения сряза дръжките на най-близките алебарди. Острието на едната отхвръкна във въздуха и той прибра едната скрита кама и улови отчупеното острие на алебардата, преди да падне на земята. Стиснал прекършената й дръжка в юмрук, заби брадвичката в гърдите на бившия й собственик.
Те го обкръжиха по-плътно и пътникът едва смогна да се сниши, когато свистящият въздух му подсказа, че към него лети копие. То профуча над него, пропускайки на сантиметри приведения му гръб. Той се извъртя яростно и вихрено и с лявото си тайно острие прониза дълбоко краката на нападателя, застанал пред него. Мъжът се строполи с вой.
Пътникът грабна падналата алебарда, която преди миг едва не го уби, и я размаха във въздуха, разрязвайки ръцете на друг нападател. Те излетяха с пръсти, събрани сякаш за молитва. Кръв като червена дъга се изви зад тях.
Това ги разколеба за момент, но тези мъже бяха виждали и по-лоши гледки и пътникът се порадва само на мимолетен отдих, преди враговете му да връхлетят отново. Той замахна с алебардата и заби острието й дълбоко във врата на войника, който се беше спуснал пръв към него. Пътникът пусна дръжката и прибра и другата си тайна кама, за да освободи ръце и да спре сержанта с широк меч. Блъсна го силно към подчинените му и му отне меча. Пробва тежестта му, усети как мускулите му се напрягат, когато улови дръжката с две ръце и го вдигна точно навреме, за да разцепи шлема на друг войник с алебарда, нападнал го отляво в гръб с надеждата да остане незабелязан.
Мечът беше добър. По-добър за такава битка от лекия ятаган, с който се бе сдобил по време на пътуването, или от тайните остриета за близък бой. Те не го бяха предавали никога.
От крепостта заприиждаха още мъже. Колцина щяха да са нужни да сломят този самотен воин? Те връхлетяха като рояк оси, но той се въртеше и подскачаше, за да ги обърка. Опита се да се освободи от пресата им, прехвърляйки се през гърба на един войник. Запази равновесие, приклекна и отби саблен удар с твърдия метален щит върху лявата си китка. Обърна се и заби собствения си меч в ребрата на противника.
В този момент настъпи мигновено затишие. Защо? Пътникът спря и си пое дъх. Навремето не му се налагаше да си поема дъх. Вдигна очи. Все още го обграждаше море от сиви ризници.
Ала сред тях пътникът ненадейно съзря друг мъж.
Друг мъж. Крачеше между тях. Незабележим, спокоен. Млад мъж в бели дрехи. В мантия като тази на пътника, със същата качулка върху главата — със заострен край, извит като орлов клюн. Устните на пътника се разтвориха в почуда. Възцари се тишина. Само младият мъж нарушаваше покоя. Крачеше сигурно, спокойно, невъзмутимо.
Прекосяваше бойното поле, сякаш е житна нива, сякаш е недосегаем. Същата катарама ли закопчаваше мантията му? Същата като неговата? Със същия отличителен знак, запечатан в съзнанието на пътника и белязал живота му вече трийсет години — неотменимо, както когато, много отдавна, жигосаха безименния му пръст. Пътникът примигна и когато отвори очи, видението — ако беше видение — изчезна и шумът, миризмите и опасността се завърнаха около него, все по-близо. Беше приклещен във вражески обръч. Не можеше нито да го надвие, нито да побегне.
Но някак си сега не се чувстваше толкова самотен.
Нямаше време за размисли. Те връхлитаха по-напористо, уплашени, но и разярени. Ударите валяха като градушка, твърде многобройни, за да ги отблъсне. Пътникът се биеше неуморимо, свали още петима, десетима. Но срещу него се беше изправила хилядоглава хидра. Огромен войник с меч се втурна насреща му, размахал десеткилограмовото си острие. Той вдигна лявата си ръка да го отблъсне с щита и същевременно захвърли тежката си сабя, за да пусне в действие скритата кама. Ала сполуката се усмихна на нападателя му. Щитът отклони меча му, но той се оказа твърде могъщ, плъзна се към лявата китка на пътника, закачи скритото острие и го сряза. В същия момент пътникът залитна, препъна се в скален къс и си навехна глезена. Не успя да запази равновесие и падна по лице върху каменистата земя. И остана там.
Над него човешкият обръч се затегна. Войниците приближаваха, насочили алебарди към жертвата си. Напрежението и уплахата все още ги възпираха да тържествуват. Ала върховете на пиките им опряха в гърба му. Едно движение и щеше да е мъртъв.
А той още не беше готов да срещне смъртта.
Стъпки стържеха върху камъните. Приближаваше мъж. Пътникът извърна леко глава и видя гологлавия капитан, застанал над него. Белегът личеше ясно по лицето му. Той се приведе и пътникът долови дъха му.
Капитанът отметна качулката на пътника да погледне чертите му. Усмихна се, когато очакванията му се потвърдиха.
— О, менторът пристигна! Ецио Аудиторе да фиренце. Чакахме те, както несъмнено си разбрал. Сигурно си изненадан да видиш някогашната крепост на Братството в наши ръце. Така беше писано. Въпреки всичките ти усилия ние сме орисани да победим.
Той се изправи, обърна се към войниците около Ецио — двеста, ни повече, ни по-малко — и им нареди отсечено:
— Отведете го в килията в кулата. Първо го оковете. Здраво!
Вдигнаха Ецио на крака и бързо, припряно го овързаха.
— Следва кратка разходка и много стълби — поясни капитанът. — А после се моли. Ще те обесим призори.
Над тях орелът продължаваше да дебне плячка. Никой не го забелязваше. Не забелязваше колко е красив. Свободен.
2
Орелът все още се виеше в небето. Воднистосиньо небе, избледняло от слънцето, макар и слязло по-ниско над хоризонта. Хищната птица — тъмен силует — кръжеше ли, кръжеше, но вече целеустремено. Сянката му се рееше назъбена върху голите скали долу.
Ецио го наблюдаваше през тесния прозорец — просто процеп в дебелия камък — и очите му сновяха неспокойно в синхрон с движенията на птицата. Мислите му също кръжаха неспокойно. Затова ли пътува толкова дълго и толкова надалеч?
Сви юмруци и мускулите му усетиха отсъствието на скритите ками, които открай време му служеха вярно.
Нямаше представа къде бяха оставили оръжията му, след като попадна в капана им и го доведоха тук. Устните му се извиха в мрачна усмивка. Колко се изненадаха войниците, отколешните му врагове, че старият лъв все още е способен да се бие храбро.
Той познаваше крепостта. От схеми и диаграми. Беше ги изучавал толкова дълго, че се бяха запечатали в съзнанието му като на длан.
Но ето го сега, в килия в една от най-високите кули на великата крепост Масяф, цитаделата, приютявала някога Братството на асасините, а после обезлюдена и попаднала в лапите на тамплиерите. Стоеше тук сам, без оръжия, гладен и жаден, с мръсни изпокъсани дрехи и очакваше всеки миг да чуе стъпките на екзекуторите си. Нямаше да се предаде лесно. Знаеше защо тамплиерите са тук и трябваше да ги спре.
Още не го бяха убили.
Впи очи в орела. Виждаше всяко перо, формата на крилете, ветрилообразната опашка, осеяна с черни, кафяви и бели петна като собствената му брада. Снежнобелите върхове на крилете.
Върна се в спомените. Проследи пътя, довел го дотук.
Други кули, други бойници. Като онези във Виана, откъдето хвърли Чезаре Борджия към гибелната му участ. Случи се в лето Господне 1507-о. Преди колко години? Четири? Струваха му се толкова далечни, сякаш оттогава бяха изминали векове. И междувременно други злодеи, други безскрупулни кандидат владетели на света бяха идвали и си бяха отивали в търсене на Загадката, на Могъществото, а той — сегашният затворник — се беше изправял срещу тях.
Битката съставляваше целия му живот.
Орелът описа кръг и се обърна стремглаво. Ецио разбра, че е забелязал плячка и се насочва към нея. Какъв ли живот имаше там долу? Селцето, което поддържаше крепостта, се гушеше ниско и нещастно в сянката й. Обитателите му сигурно отглеждаха добитък и обработваха късчета земя. Коза, може би, сред сивата каменна шир на околните хълмове — или млада и неопитна, или възрастна и твърде изморена или ранена. Орелът летеше срещу слънцето и ярката светлина за миг погълна силуета му. После, стеснявайки кръга, той увисна неподвижно насред просторната синя арена. Преди да се спусне, порейки въздуха като мълния, и да изчезне от поглед.
Ецио се извърна от прозореца и огледа килията. Легло от тъмно дърво. Само дъски, без постеля. Стол и маса, никакъв кръст на стената и нищо друго, освен лъжица и проста калаена купа, която съдържаше все още неначенатата каша, която му бяха донесли. Имаше и дървена кана с вода, също невкусена. Макар и гладен, и жаден, Ецио се страхуваше от отвари, които да го омаломощят точно когато настъпи моментът. Съвсем възможно беше тамплиерите да са му поднесли отровна вода и храна.
Закрачи из тясната килия, но грубите каменни стени не му вдъхнаха нито успокоение, нито надежда. Тук нямаше нищо, което да му помогне да избяга. Въздъхна. Други асасини от Братството знаеха за мисията му и искаха да го придружат въпреки настояването му да пътува сам. Може би мълчанието му щеше да ги накара да се впуснат в предизвикателството. Но тогава вероятно щеше да е прекалено късно.
Въпросът беше какво знаеха тамплиерите. Каква част от тайната бяха успели да разбулят?
Приключението му, прекъснато рязко, преди да даде плодове, започна скоро след завръщането му в Рим, където се сбогува с другарите си — Леонардо да Винчи и Николо Макиавели — на четирийсет и осмия си рожден ден, деня на лятното равноденствие преди четири години. Николо замина за Флоренция, а Леонардо — за Милано. По думите на Леонардо Франсоа, наследникът на френския трон, му беше отправил неустоимо предложение да го вземе под крилото си и да го настани в Амбоаз на река Лоара. Поне това разкриваха писмата му до Ецио.
Споменът за приятеля му извика усмивка върху устните на Ецио. Леонардо, чийто ум винаги гъмжеше от идеи, макар невинаги да се залавяше тутакси с осъществяването им. Ецио си припомни с тъга за скритото острие, счупено в битката. Леонардо — колко му липсваше сега! — беше единственият човек, способен да го поправи. Е, поне му беше изпратил проектите за ново приспособление, което наричаше парашут. Ецио нареди да му го изработят в Рим и го взе със себе си. Съмняваше се тамплиерите да успеят да разгадаят за какво служи. Щеше да се възползва от него при първия удобен случай.
Ако такъв изникне.
Отпъди мрачните мисли.
Но нямаше с какво да се залови, нямаше как да избяга, докато не дойдат до го отведат до бесилото. Трябваше да обмисли как да действа тогава. Знаеше, че трябва да импровизира — както десетки пъти досега. Междувременно реши да даде отмора на тялото си. Преди да тръгне се бе погрижил да укрепне физически, а и самото пътуване го беше закалило. Но се зарадва — дори при тези обстоятелства — на възможността да отдъхне след битката.
Всичко започна с едно писмо.
Под благосклонното покровителство на папа Юлий II, помогнал му да срази семейство Борджия, Ецио беше възстановил и преустроил Братството в Рим, където установи щабквартирата си.
Тамплиерите се бяха спотаили и Ецио повери ръководството на способната си сестра Клаудия. Асасините обаче продължаваха да бдят зорко. Знаеха, че тамплиерите ще се прегрупират тайно, другаде, ненаситни да открият средствата, чрез които най-после да подчинят света и да го управляват в съответствие със зловещите си догми.
Засега бяха победени, но чудовището не беше мъртво.
Успокоение и задоволство му вдъхваше фактът — и тази мрачна тайна бе споделил само с Макиавели и Леонардо — че Райската ябълка, попаднала под опеката му и причинила много беди и гибел в битката за притежанието й, е погребана. Тя беше скрита дълбоко в подземията на църквата „Свети Никола“ в Карцере, в тайна запечатана зала, чието местонахождение бяха отбелязали със свещените символи на Братството, а тях само бъдещ асасин може да различи и да разгадае. Могъщото късче от рая беше в безопасност, далеч от алчните очи на тамплиерите. Завинаги, както се надяваше Ецио.
След пораженията, които семейство Борджия му нанесе, Братството трябваше да се възобнови, порядъкът — да се възстанови. И Ецио се посвети безропотно на тази задача, макар да обичаше повече чистия въздух и действието, отколкото прелистването на документи в прашни архиви. Тази работа прилягаше по-добре на покойния секретар на баща му — Джулио, или на книжния плъх Макиавели. Николо обаче беше поел ръководството на флорентинската стража, а Джулио отдавна беше мъртъв.
И все пак, разсъждаваше Ецио, ако не беше се нагърбил с тази отегчителна задача, вероятно никога нямаше да открие писмото. А ако го беше намерил друг, навярно нямаше да прозре значимостта му.
Писмото, на което се натъкна в кожена чанта, излиняла от годините, беше от неговия баща — Джовани — до брат му Марио, мъжа, обучил Ецио на изкуството на войната и въвел го в Братството преди три дълги десетилетия. Ецио потрепери при спомена. Марио бе намерил смъртта си в жестоките и страхливи ръце на Чезаре Борджия в разгара на битката за Монтериджоне.
Отдавна бяха отмъстили за него, но откритото от Ецио писмо му предостави възможност за нова мисия. Намери го през 1509 година, точно когато навърши петдесет. Знаеше колко редки са шансовете да предприемеш нова мисия на такава възраст. Освен това писмото му вдъхваше надежда и го изправяше пред предизвикателството да лиши завинаги тамплиерите от възможността да постигнат желаното.
Палацо Аудиторе
Флоренция
Февруари MCDLVIII
Скъпи братко,
Силите срещу нас набират могъщество и мъжът в Рим, поел командването на враговете ни, навярно е най-опасната стихия, срещу която трябва да се изправим. Затова ти предоставям — с уговорката да я пазиш ревниво в тайна — следната информация.
Ако съдбата ме сломи, увери се — с цената на живота си, ако се налага — тя да не попада във вражески ръце.
Както знаеш, в Сирия има замък, наречен Масяф, където навремето се е помещавала щабквартирата на Братството ни. Там преди повече от два века нашият тогавашен ментор, Алтаир ибн Ла’Ахад, най-великият от Ордена, създал библиотека дълбоко под крепостта.
Сега няма да разкрия нищо повече. Необходимостта да опазим тайната изисква да споделя останалото на четири очи и да не го запечатвам на хартия.
Бих се заел лично с издирването, но не разполагам с време. Враговете ни притискат и не ни остава нищо друго, освен да отвърнем на удара.
Друг ръкопис придружаваше писмото — любопитен фрагмент, очевидно написан с почерка на баща му, но също толкова очевидно — не от него съставен. Превод на далеч по-стар документ (също приложен в писмото) върху пергамент, напомнящ свитъците от оригиналните страници от Кодекса, открити от Ецио и съратниците му преди повече от трийсет години. Текстът гласеше:
Дни наред се усамотявам с моя артефакт. Или седмици? Месеци? Другите идват от време на време, предлагат ми храна или развлечения и макар със сърцето си да усещам, че трябва да се отделя от тъмното познание, намирам за все по-трудно да изпълнявам нормалните си задължения. Малик ме подкрепяше, но дори той се разколеба. Работата ми обаче трябва да продължи. Трябва да разбера тази Райска ябълка. Функцията й е проста. Елементарна дори — власт, контрол. Но процесът методите и средствата, които използва. Те ме очароват. Те са олицетворение на изкушението. На попадналите в сиянието й се обещава всичко, за което мечтаят. От тях се изисква само едно — пълно и абсолютно подчинение. И кой би могъл да откаже? Помня собствения си момент на слабост, когото се изправих пред Ал’Муалим, своя ментор, и думите му разклатиха увереността ми. Той, който ми беше като роден баща, сега се оказа най-големият ми враг. Щеше да ме унищожи и при най-малкото съмнение. Но аз изпепелих заблудите му, възвърнах самообладанието си и го изпратих на онзи свят. Освободих се от властта му. Сега обаче се питам… вярно ли е? Седя тук и отчаяно се опитвам да разбера това, което възнамерявах да унищожи. Чувствам, че е нещо повече от оръжие, инструмент за въздействие върху човешките съзнания. Така ли е наистина? Възможно е просто да следва същността си и да ми показва това, което най-много желая. Познание… Винаги кръжащо в полезрението. Но неуловимо. Подканя. Обещава Изкушава…
Старият ръкопис спираше тук. Другото беше изгубено и наистина пергаментът беше толкова излинял от времето, че ръбовете му се сгърчваха, когато ги докоснеше.
Ецио не го проумяваше напълно, но част от текста му се струваше толкова познат, че при спомена цялата му кожа настръхна. Дори косата. Сега, седнал в килията в затворническата кула в Масяф, взрян вероятно в последния си залез, го споходи същото усещане.
Представи си древния свитък. Заради него преди всичко бе решил да потегли на изток, към Масяф.
Мракът падна бързо. Небето беше кобалтовосиньо, вече осеяно със звезди.
Без причина мислите на Ецио се насочиха към младия мъж в бяло. Мъжът, когото сякаш зърна, когато битката стихна. Който се появи и изчезна загадъчно като видение, но който изглеждаше действителен и съсредоточен именно в него.
3
Подготовката за пътуването погълна остатъка от годината и се разпростря в следващата. Ецио препусна на север към Флоренция да се посъветва с Макиавели, макар да не му разказа всичко, което беше узнал. В Остия посети Бартоломео д’Алвиано, който се наслаждаваше на обилни трапези и вино, но семейният живот не беше уравновесил пламенната му природа. С Пантасилея вече имаха трима синове, а преди месец се бяха сдобили и с дъщеря. Какво му каза той?
— Време е да отвориш нова страница, Ецио! Никой от нас не се подмладява.
Ецио се усмихна. Барто не съзнаваше какъв щастливец е.
Ецио съжали, че не му остана време да продължи на север към Милано, но поддържаше грижливо оръжията си — остриетата, пистолета, щита — и нямаше време да изкушава Леонардо да потърси нови начини да ги усъвършенства. Всъщност самият Леонардо беше споменал, след като ги ремонтира за последно преди година, че вече не се нуждаят от подобрения.
Е, щеше да провери, когато отново ги подложеше на изпитание.
От Макиавели научи и други новини, когато го посети във Флоренция — град, който все още будеше тъга у него, град, пропит от спомени за изгубеното му семейство и разрушеното му наследство. И за изгубената му любов — първата и вероятно единствената истинска в живота му — Кристина Калфучи. Дванайсет години — възможно ли бе да е изминало толкова време от деня, когато я убиха фанатиците на Савонарола? А сега — пак смърт. Макиавели му съобщи неохотно. Вероломната Катерина Сфорца, помрачила живота на Ецио толкова, колкото Кристина го бе благословила, също беше умряла — похабена старица на четирийсет и шест, забравена и бедна, изгубила жизнеността и самоувереността си.
С напредването на годините Ецио започна да смята, че най-добрата компания, на която ще се радва, е неговата собствена.
Ала нямаше време да тъгува и да тъне в мрачни мисли. Месеците отлитаха и скоро настъпи Коледа, а му предстоеше още много работа.
Най-сетне, в началото на новата година, на празника на свети Иларио, беше готов да посочи деня, когато ще отпътува от Рим и ще потегли за южното пристанище Бари през Неапол, придружен от ескорт, организиран от Бартоломео. Самият той щеше да язди с него.
В Бари щеше да се качи на кораб.
4
— Нека Бог те закриля, братко — каза му Клаудия през последната му утрин в Рим.
Събудиха се, преди да пукне зората. Ецио щеше да тръгне, щом слънцето изгрее.
— Трябва да се грижиш за нещата тук в мое отсъствие.
— Съмняваш ли се в мен?
— Вече не. Още ли не си ми простила?
Клаудия се усмихна.
— В Африка живее огромен звяр. Наричат го слон. Казват, че никога не забравя. Същото е с жените. Но не се безпокой, Ецио. Ще се грижа за всичко, докато се върнеш.
— Или докато ни потрябва нов ментор.
Клаудия не отговори. По лицето й се изписа тревога.
— Тази мисия… Защо тръгваш сам? Защо обясняваш толкова пестеливо целта й?
— „Самотният пътник пътува най-бързо“ — цитира Ецио вместо отговор. — Колкото до подробностите, оставих ти татковите документи. Пази ги и ги отвори, ако не се завърна. И ти разказах всичко, което е необходимо да знаеш за Масяф.
— Джовани беше и мой баща.
— Но прехвърли отговорността си на мен.
— Ти я пое, братко.
— Аз съм ментор — отвърна той лаконично. — Аз нося отговорността.
Тя го погледна.
— Е, пътувай леко. Пиши.
— Непременно. Във всеки случай не е необходимо да се тревожиш дали ще стигна невредим до Бари. Бартоломео ще ме придружава по целия път.
Тя обаче изглеждаше притеснена. Ецио се трогна, че непоколебимата жена, в която се бе превърнала сестра му, все още таи нежни чувства към него. Пътуването му по суша изискваше да прекоси южните райони на Италия, подвластни на Арагонската корона. Крал Фердинанд обаче не беше забравил, че е длъжник на Ецио.
— И да ме сполети несполука — каза й той, прочел мислите й, — няма да е, преди да вдигна платна. Ще плавам на север, встрани от ловните полета на берберските корсари. След Корфу ще следваме гръцкото крайбрежие.
— Тревожа се повече дали ще постигнеш целта си. Не се боя лично за теб…
— Нима? Благодаря.
Тя се усмихна доволно.
— Знаеш какво имам предвид. От всичко, което ми каза, а света Вероника ми е свидетел колко е малко, добрият изход е важен за нас.
— Затова тръгвам сега. Преди тамплиерите да съберат сили.
— За да не изпуснеш инициативата?
— Нещо такова.
Тя обгърна лицето му с длани. Той се вгледа в нея още веднъж. На четирийсет и девет тя все още беше ослепително красива жена. Тъмната й коса не беше прошарена, а пламенната й природа си оставаше неукротена. Понякога съжаляваше, че не си намери друг мъж след смъртта на съпруга й, но тя се бе посветила на децата и на работата си и не криеше задоволството си, че живее в Рим, който под вещото управление на папа Юлий отново стана изискан космополитен град, артистично и религиозно средище.
Прегърнаха се и Ецио яхна коня си начело на малобройна кавалкада — петнайсет въоръжени ездачи под предводителството на Бартоломео, чийто едър жребец вече риеше нетърпеливо с копита, готов да препусне, и една каруца с припаси. Всичките си лични вещи Ецио бе побрал в две черни кожени торби, закачени за седлото.
— Ще си набавям необходимото в движение — каза той на Клаудия.
— Бива те в това — отвърна тя със суховата усмивка.
Ецио вдигна ръка и дръпна повода на коня. Бартоломео застана с жребеца си до него и те поеха покрай източния бряг на реката, отдалечавайки се от щабквартирата на асасините на остров Тибър, към градските порти и дългото шосе, отвеждащо на юг.
Петнайсет дни пътуваха до Бари и щом пристигнаха, Ецио се сбогува набързо със стария си приятел, за да не пропусне благоприятния прилив. Качи се на кораб от турската търговска флота, принадлежаща на Пири Рейс и семейството му. Щом го настаниха в задната каюта на товарния кораб с триъгълни платна „Анаан“, където той беше единственият пътник, Ецио се възползва от възможността за пореден път да провери екипировката си. Двете тайни остриета, по едно за всяка китка, щитът за лявата ръка за отклоняване на саблените удари и пистолетът с пружинен механизъм, изработен от Леонардо, както и всички останали специални приспособления, чиито скици бяха открили върху древните страници на Кодекса на асасините.
Ецио носеше само най-необходимото. Всъщност очакваше Масяф — ако изобщо успееше да стигне дотам — да е безлюден. Измъчваше го обаче безпокойство заради оскъдната информация, с която асасинското разузнаване разполагаше за действията на тамплиерите в днешните времена на привиден или поне сравнителен мир.
От друга страна, вторият етап от пътуването му, който щеше да го отведе до Корфу, не го тревожеше. Пири Рейс беше прочут капитан сред османците и бивш пират. Хората му знаеха как да държат на разстояние бившите си колеги, ако славата на Пири се окажеше недостатъчна. Ецио се запита дали някой ден ще срещне лично великия мъж. Надяваше се Пири, известен с избухливата си природа, да е забравил как Братството му „конфискува“ няколко безценни карти.
Понастоящем османците владееха Гърция и част от Източна Европа — всъщност териториите им граничеха с Венеция на запад. Не всички бяха доволни от това и от присъствието на толкова много турци в Европа; Венеция обаче след известен период на колебание беше продължила да търгува с мюсюлманските си съседи и влиянието на Ла Серенисима се разпростираше до Корфу, Крит и Кипър. Според Ецио това нямаше да продължава дълго — османците вече предприемаха вражески набези в Кипър. Засега обаче цареше мир — султан Баязид беше прекалено зает със семейни междуособици, за да създава главоболия на запад.
Корабът с широки напречни греди и бели платна пореше водата по-скоро като тежък меч, отколкото като кама, но въпреки неблагоприятните ветрове напредваха бързо и краткото плаване край адриатическото крайбрежие им отне малко повече от пет дни.
Губернаторът на Корфу — дебел италианец на име Франко, който предпочиташе да го наричат Спиридон като светията, когото местните смятаха за свой закрилник, и който очевидно отдавна беше загърбил политиката за сметка на деликатесите — ги приветства лично. После Ецио и капитанът се оттеглиха на балкон с изглед към имението на губернатора и към пристанището, обрамчено от палмови гори и сгушено под небе като синя коприна. Срещу още една кесия венециански солди капитанът се съгласи Ецио да продължи с кораба до Атина.
— Това е крайната ни спирка — каза му той. — Няма да се отдалечаваме от брега. Плавал съм дотам двайсет пъти и няма да се натъкнем на опасности. После лесно ще намериш кораб до Крит или дори до Кипър. Всъщност ще те представя на зет си Ма’Мун, когато пристигнем в Атина. Той е корабен агент. Ще се погрижи за теб.
— Задължен съм ти — отвърна Ецио.
Надяваше се увереността на капитана да не е безпочвена. „Анаан“ пренасяше скъп товар от подправки до Атина. Ецио помнеше достатъчно добре детството си, когато баща му бе един от главните флорентински банкери, и знаеше, че подобен товар превръща „Анаан“ в изкусителна мишена за пиратите, независимо колко се страхуват от Пири Рейс. За да се биеш на кораб, е необходимо леко снаряжение — трябва да си повратлив.
На другата сутрин Ецио посети търговец на оръжия и си купи добре закален скимитар2, който спазари за сто солди.
— Застраховка — обясни Ецио на мъжа.
Призори на другия ден се възползваха от благоприятния прилив и отплаваха. Свежият северен вятър изопна тутакси платната им. Насочиха се на юг, придържайки се на около миля от брега. Слънцето озаряваше стоманеносивите води и топъл ветрец галеше косите им. Само Ецио не успяваше да се отпусне.
Случи се точно когато заобикаляха южния бряг на Занте3. Бяха се отдалечили от сушата, за да се възползват от вятъра, и морето беше по-тъмно и бурно. Слънцето се снишаваше към западния хоризонт и в тази посока виждаха само с присвити очи. Моряците спускаха лага през десния борд, за да определят скоростта, и Ецио ги наблюдаваше.
После нещо — незнайно какво — привлече вниманието му. Морска птица навярно, гмуркаща се край кораба. Ала не беше птица. Беше платно. Две платна. Две галери изплуваха откъм залеза и им налетяха изненадващо. Корсарите се изравниха с тях изневиделица и капитанът едва смогна да нареди на екипажа си да се въоръжи и да заеме бойни позиции. Пиратите хвърлиха абордажни куки към корпуса на „Анаан“ и не след дълго се изсипаха на палубата. Ецио се втурна да вземе оръжията си. За щастие скимитарът беше у него и той успя да го изпита за пръв път в бой, проправяйки си път през петима берберски моряци, за да достигне целта.
Задъхан закопча припряно щита и взе пистолета. Вече вярваше достатъчно на скимитара и реши да не прибягва до скритите остриета, които прибра бързо в тайника в каютата. Прецени, че щитът и пистолетът са по-подходящи за морска битка.
Изскочи сред мелето. Около него ехтеше познато дрънчене на метал и вече се долавяше мирис на кръв. Отпред гореше пожар и вятърът, избрал точно този момент да обърне посоката, заплашвате да го разпространи по цялата палуба. Ецио нареди на двама османски моряци да вземат кофи и да ги напълнят от водния резервоар на кораба. В общия миг пират се хвърли от такелажа върху раменете му. Един от моряците нададе предупредителен вик. Ецио се обърна, стегна мускулите на дясната си ръка и пистолетът изскочи от механизма, закопчан за китката му, и се озова в дланта му. Той стреля бързо, без да се прицелва, и отскочи назад. Набрало инерция, тялото на противника му се строполи върху палубата.
— Пълнете бързо и изгасете пламъците, преди да лумнат по-силно — извика той. — Иначе корабът ще изгори.
Той обезвреди трима-четирима бербери, които се втурнаха към него, осъзнали, че трябва да го отстранят, ако искат набегът им да успее. После му налетя капитанът на корсарите — широкоплещест здравеняк с по една къса английска сабя във всяка ръка: трофей, несъмнено, от предишни злощастни жертви.
— Предай се, венецианско куче! — озъби му се той.
— Първата ти грешка — отвърна Ецио. — Не обиждай флорентинец, наричайки го венецианец.
Вместо отговор капитанът замахна диво с лявата си ръка към главата му, но той беше подготвен. Вдигна ръка и острието на закривената сабя се плъзна безобидно по щита и изсвистя във въздуха. Капитанът не очакваше такова развитие и залитна. Ецио го препъна и го блъсна с главата надолу към водния резервоар в трюма.
— Помощ, ефенди! Не мога да плувам! — избълбука капитанът, подал глава над повърхността.
— Тогава се научи! — препоръча му Ецио.
Обърна се и прониза още двама пирати, нападнали го изотзад. С крайчеца на окото си видя, че двамата му моряци са успели да спуснат кофите с въжета в резервоара и неколцина техни другари, снаряжени по същия начин, им помагат да овладеят пожара.
Най-яростната битка обаче се водеше в задната част на палубата и там османците търпяха най-много загуби. Ецио осъзна, че берберите не искат „Анаан“ да изгори, за да не изгубят плячката си, и затова оставят моряците да гасят необезпокоявано пожара, съсредоточени върху главната си цел — да завладеят кораба.
Умът му заработи бързо. Противникът ги превъзхождаше многократно и той знаеше, че моряците на „Анаан“, макар и калени морски вълци, не са опитни бойци. Тръгна към купчина незалалени факли, складирани под навес до кърмата. Грабна една и я пъхна в гаснещите пламъци. Тя се разгоря и Ецио я метна с всички сили към по-далечния кораб на берберите. Взе втора и повтори действието. Докато берберите на палубата на „Анаан“ осъзнаят какво става, корабите им бяха лумнали в пламъци.
Рискът беше добре преценен и се отплати. Пиратите разбраха, че капитанът им не се вижда никакъв, паникьосаха се и вместо да се борят за плячката, заотстъпваха към планшира. Събрали смелост, османците удвоиха усилия и организираха контраатака, размахали прътове, саби, секири, колчета за пристягане на въжета и всичко, попаднало им под ръка.
След петнайсет минути бяха изтикали берберите на собствените им кораби. Срязаха абордажните куки с брадви и с помощта на дълги пръти отблъснаха „Анаан“ от пламналите галери. Османският капитан излая няколко бързи заповеди и скоро корабът се отдалечи от опасността. Щом възстановиха реда, екипажът се залови да измие кръвта върху палубата и да прибере труповете. Ецио знаеше, че религията не им позволява да изхвърлят телата през борда. Надяваше се само да пристигнат бързо.
Извадиха капитана на берберите — подгизнал и окаян — от резервоара. Той се изправи върху палубата — жалък и мокър до кости.
— Дезинфекцирайте водата — каза Ецио на капитана на „Анаан“, когато отведоха пирата в окови.
— Имаме питейна вода във варели. Ще ни стигне до Атина — отговори капитанът. После извади малка кожена кесия, затъкната в колана му. — Това е за теб.
— Какво има вътре?
— Връщам ти пътната такса — отвърна капитанът. — Това е най-малкото, което мога да направя. А когато пристигнем в Атина, ще се погрижа всички да узнаят за подвига ти. Ще уредя и по-нататъшното ти пътуване.
— Не биваше да се отпускаш — каза Ецио.
Капитанът го погледна.
— Имаш право. Винаги трябва да сме бдителни.
— Да — отвърна тъжно Ецио.
5
Атина процъфтяваше под властта на турците, ала докато се разхождаше по улиците и посещаваше монументите и храмовете от гръцката Златна ера, които сега родината му преоткриваше и обожествяваше, и виждаше със собствените си очи статуите и сградите, вдъхновяващи приятелите му Микеланджело и Браманте в Рим, Ецио осъзна защо в очите на местните жени и мъже сияе неприкрито гордо негодувание. Ма’Мун обаче, зетят на капитана, и семейството му го посрещнаха с почести, обсипаха го с подаръци и настояха да им гостува.
Задържа се по-дълго в Атина, във всеки случай по-дълго, отколкото възнамеряваше, защото необичайни за сезона бури се развилняха в Егейско море, северно от остров Серифос. Мълнии раздираха небето над островите на юг от Атина и на практика затвориха пирейското пристанище за повече от месец. Безвременните урагани неизбежно подтикнаха уличните пророци да оповестят края на света — тема, разисквана надълго и нашироко през 1500 година, средата на хилядолетието. Междувременно Ецио, който не се интересуваше от такива предсказания и само се ядосваше, че се бави, разглеждаше картите и записките си и напразно се опитваше да получи сведения за движението на тамплиерите в района и в земите на юг и на изток от Гърция.
На празненство, организирано в негова чест, се запозна с принцеса от Далмация, с която се впуснаха в краткотрайна връзка. Но нищо повече. Сърцето му си оставаше самотно както преди. Реши, че е спрял да търси любовта. Собствен дом, истински дом и семейство — те нямаха място в живота на ментора на асасините. Смътно си спомняше нещо прочетено за живота на далечния му предшественик в Братството — Алтаир ибн Ла’Ахад. Той беше платил прескъпо, че е свил семейно гнездо. Собственият му баща също се бе радвал на домашен уют, но в крайна сметка и той бе платил горчива цена.
Най-сетне — недостатъчно скоро за нетърпеливия Ецио — ветровете и морето се успокоиха и настана приятно пролетно време. Ма’Мун беше подготвил всичко необходимо за пътуването му до Крит, а същият кораб щеше да го отведе и по-нататък — до Кипър. Този път щеше да плава с военен кораб — четиримачтовия „Кутайбах“, снабден с по десет оръдия от всяка страна. Топове се редяха и по предния и задния му корпус. Освен триъгълните платна, главната мачта и бизана бяха с хоризонтални рей, а под оръдията имаше гребна палуба с по трийсет гребла от всяка страна.
Към едното беше окован берберският капитан, с когото Ецио се беше спречкал на „Анаан“.
— На този кораб няма да се наложи да се бориш за живота си, ефенди — каза му Ма’Мун.
— Прекрасен кораб. Заимствал е от европейския стил.
— Нашият султан Баязид оценява красивото и полезното във вашата култура — отвърна Ма’Мун. — Можем да научим много един от друг, ако пожелаем.
Ецио кимна.
— „Кутайбах“ ще откара нашия пратеник на конференцията в Никозия и след двайсет дни ще спусне котва в Ларнака. Капитанът ще спре само в Ираклион за вода и провизии.
След кратко мълчание Ма’Мун добави:
— И аз ти нося нещо…
Седяха и пиеха шербет в кабинета на пристанището. Турчинът приближи до големия, обкован с желязо сандък до далечната стена и извади карта.
— Безценна е, като всички карти, но ти я подарявам. Карта на Кипър, начертана от самия Пири Рейс. Ще се застоиш там. — Той вдигна ръце, когато Ецио понечи да се възпротиви възможно най-учтиво. Колкото по на изток отиваше, толкова по-нехайно гледаха на времето.
— Знам! Знам колко бързаш да стигнеш Сирия, но военният кораб ще те откара само до Ларнака. После ще уредим как да отплаваш по-нататък. Не се бой. Ти спаси „Анаан“. Този подвиг ще ти се отплати. Никой няма да те отведе по-бързо до целта от нас.
Ецио разви картата и я разгледа. Беше изработена прецизно, детайлно. Помисли си, че ако наистина се наложи да остане на острова, вероятно ще успее да открие някакъв полезен ориентир. От сведенията, открити в бащиния му архив, знаеше, че Кипър е свързан с асасините и историята на вечната им битка с тамплиерите.
Зарече се да оползотвори времето там, но се надяваше да не се задържа дълго в района, контролиран на практика, макар и подмолно, от тамплиерите.
Пътешествието обаче се оказа по-дълго, отколкото всички предполагаха. Щом вдигнаха платна да отплават от Крит след краткия тридневен престой в Ираклион, ветровете отново забушуваха. Този път южни, яростни и топли въпреки дългия път от Северна Африка. „Кутайбах“ се съпротивляваше храбро, но бурите го изтикаха обратно на север в Егейско море, където се наложи да се лута през лабиринта на Додеканезите4. Ветровете стихнаха след цяла седмица и отнеха живота на петима моряци и на незнайно колко гребци, удавили си при греблата. Най-после корабът пусна котва в Киос, за да си набави провизии. Ецио изсуши екипировката си и почисти снаряжението си от ръждата. Металът на специалните му оръжия не беше давал ни най-малък признак за окисляване през годините, откакто му служеха. Едно от многото им загадъчни качества, които Леонардо се бе опитвал напразно да му обясни.
Изгубиха три безценни месеца, преди „Кутайбах“ най-сетне да доплава в пристанището на Ларнака. Пратеникът, отслабнал с десет килограма заради морската болест и отдавна пропуснал конференцията си, веднага се подготви за завръщане в Атина по най-прекия маршрут, при това предимно по суша, докъдето е възможно.
Ецио пък потърси корабния агент в Ларнака — Бекир, препоръчан му от Ма’Мун. Бекир го посрещна гостоприемно и почтително. Ецио Аудиторе да фиренце! Прочутият спасител на кораби! Всички в Ларнака говореха за него. Всички знаеха името на ефенди Аудиторе! О, как да стигнете Тортоза? Най-близкото пристанище до Масяф в Сирия. Да, да, разбира се. Веднага ще проуча възможностите, още днес! Ако ефенди прояви търпение, докато задвижа необходимите лостове… Ще му осигуря възможно най-добри условия…
Настаниха го наистина в разкошен, просторен и светъл апартамент в сграда, построена върху нисък хълм с изглед към града и кристалното море отвъд. Ала времето течеше неумолимо и търпението му започна да се изчерпва.
— Венецианците са виновни — обясни му агентът. — Понасят османското присъствие тук, но само по отношение на цивилното население. Военните власти за съжаление ни нямат доверие. Усещам — мъжът сниши глас, — че ако не беше славата на нашия султан Баязид, чийто авторитет се простира надалеч и чието могъщество е огромно, нямаше да ни търпят изобщо.
Лицето му се разведри.
— Навярно ти можеш да се застъпиш за каузата си, ефенди.
— Как?
— Мислех си, след като си венецианец…
Ецио прехапа устни.
Но не беше от хората, склонни да бездействат. Докато чакаше, проучи картата на Пири Рейс и нещо привлече вниманието му, смътен спомен за нещо прочетено го накара да наеме кон и да препусне към лимасолското крайбрежие.
Там се заскита из двора и залите на изоставения замък на Ги дьо Лузинян, построен по време на кръстоносните походи, но сега забравен като вече безполезен инструмент, чийто собственик е пропуснал да го изхвърли. Крачеше през празните проветриви коридори, гледаше дивите цветя, избуяли в двора, бръшляна, обвил срутените бойници, и спомените — поне приличаха на спомени — го подтикнаха да влезе по-навътре, да се гмурне в търбуха на главната кула и подземията под нея.
Тук, обвити в сумрак, откри изоставените и празни руини на зала, несъмнено помещавала навремето богат архив. Самотните му стъпки отекваха в тъмния лабиринт между затаилите празни рафтове. Единствените обитатели бяха пъргави плъхове, чиито очи светеха подозрително от тъмните ъгли. Те се разбягваха, хвърляйки му коси, злокобни погледи. Претърси възможно най-старателно, но не откри нищо.
Върна се обезкуражен под слънчевите лъчи. Библиотеката тук му напомни онази, която издирваше. Нещо го насърчаваше, макар да не разбираше какво. Упорито остана два дни в крепостта. Хората от града оглеждаха учудено мрачния посребрен непознат, бродещ из древните им руини.
Тогава Ецио си спомни, че преди три века Кипър е бил подвластен на тамплиерите.
6
Венецианските власти — или някой зад тях — очевидно възпрепятстваха отпътуването му. Разбра го, когато се срещна лично с тях. Флорентинците и венецианците бяха съперници, наистина, и се презираха, но бяха сънародници и споделяха един и същи език.
Това не му помогна изобщо да разтопи ледовете с местния губернатор. Доменико Гарофоли приличаше на молив — дълъг, тънък и сив. Черната му мантия, изискано скроена и от най-скъпа дамаска коприна, висеше по тялото му като дрипа върху плашило. Тежките златни пръстени с инкрустирани рубини и перли се въртяха като гривни около костеливите му пръсти. Устните му бяха толкова тесни, че едва се различаваха и затвореше ли ги, устата му сякаш изчезваше.
Държа се, разбира се, безупречно любезно — подвигът на Ецио беше стоплил османско-венецианските отношения в района — но очевидно не желаеше да направи каквото и да било. На изток — отвъд градовете, вкопчили се в крайбрежието на Средиземно море като пръсти на човек, надвиснал над бездна — дебнеха опасности. Османското присъствие в Сирия беше могъщо, а амбициите на османците за експанзия на север предизвикваха страх. Мисии, неблагословени от официалната дипломация, заплашваха да предизвикат международно стълкновение с най-гибелни последствия. Така поне се оправда Гарофоли.
Нямаше начин Ецио да намери съмишленици сред сънародниците си тук.
Той слушаше ли, слушаше, седнал учтиво с ръце върху коленете, докато губернаторът мърмореше монотонно със сухия си глас. И реши да вземе нещата в свои ръце.
Още същата вечер излезе на разузнавателна обиколка в пристанището. Имаше десетки кораби, закотвени в доковете — доу от Арабия и Северна Африка редом с венециански рокафори5, галери и каравели. Холандска шхуна му вдъхна надежда; по палубата й работеха хора и товареха денкове с коприна под зорките погледи на въоръжени стражи. Ала щом разпозна стоката, Ецио разбра, че корабът ще плава към родните му земи, а той трябваше да отпътува на изток.
Продължи напред, придържайки се в сенките — тъмен силует, все още гъвкав и неуловим като котка. Ала издирването не даде резултат.
Няколко дни и нощи отминаха в търсене. Той винаги вземаше снаряжението си, в случай че извади късмет и му се удаде възможност да замине веднага. Но неизменно претърпяваше неуспех. Известността му създаваше известни неудобства и се налагаше да взема мерки да не го разпознаят. Дори когато съумяваше, откриваше, че нито един корабен капитан не потегля в желаната от него посока или — незнайно защо — не иска да го вземе на кораба, независимо колко щедър подкуп предлага. Размисли дали да не се върне при Бекир, но в крайна сметка се отказа. Бекир вече знаеше прекалено много за намеренията му.
Петата нощ го завари отново на пристанището. Сега имаше по-малко кораби и освен нощните стражи, които се мяркаха рядко, понесли фенери на дълги пръти и вдигнали саби и палки, наоколо нямаше жива душа. Ецио тръгна към най-отдалечените кейове, където бяха завързани по-малки плавателни съдове. Разстоянието до континента не беше толкова голямо. Ако можеше да… се сдобие с лодка, вероятно щеше да успее да прекоси седемдесет и петте левги сам.
Тръгна предпазливо по дървен кей с черни дъски, лъснали от водата, покрай който се клатушкаха пет малки едномачтови лодки — риболовни, съдейки по миризмата, но здрави. Две от тях изглеждаха готови да отплават.
После косъмчетата на тила му настръхнаха.
Твърде късно. Преди да успее да се обърне, тежестта на мъжа, хвърлил се върху него, го събори по лице на земята. Едър мъж — разбра поне това. Огромен. Прикова го с тяло, все едно го затискаше необятен мускулест юрган. Ецио освободи дясната си ръка, за да извади скритото острие, но железни пръсти стиснаха мигом китката му. С ъгълчето на окото си забеляза върху ръката на мъжа железен обръч, от който висяха краищата на счупена верига.
Напрегнал всички сили, Ецио се извъртя ненадейно наляво и заби лакът в юргана, надявайки се да улучи някоя от чувствителните му части. Съдбата му се усмихна. Мъжът изръмжа от болка и охлаби хватката си за секунда. Достатъчно. Ецио го блъсна с рамо и успя да се изтърколи настрани. Коленичи светкавично и стисна гърлото на мъжа с лявата си ръка, вдигнал дясната за удар.
Тържеството му трая кратко. Мъжът освободи дясната си ръка, украсена като лявата е окови и брънки от верига, и нанесе болезнен удар по китката на Ецио въпреки защитата на ремъка, придържащ скритото острие. Лявата китка на Ецио се оказа впримчена отново в непреодолима хватка, която бавно, но неумолимо го принуждаваше да отпусне пръстите, стиснали гърлото на мъжа.
Затъркаляха се насам-натам, борейки се за преимущество. Заналагаха се с юмруци, но макар и едър, нападателят беше пъргав и острието на Ецио така и не улучваше целта. Най-после се разделиха и се изправиха задъхани, превити, очи в очи. Мъжът не беше въоръжен, но железните окови можеха да наранят сериозно противника.
После някъде отблизо проблесна светлина от фенер и прозвуча вик.
— Стражата! — каза мъжът. — Долу!
Ецио инстинктивно последва примера му и те се притаиха в най-близката лодка и се притиснаха към дъното й. Мислите кръжаха трескаво в ума на Ецио. На светлината от фенера беше видял лицето на мъжа и го бе разпознал. Струваше му се невероятно.
Но нямаше време да се тревожи за това сега. Чуваха стъпките на стражарите, забързани към кея.
— Видяха ни, Аллах да ги ослепи дано! — каза мъжът. — Да се погрижим за тях. Готов ли си?
Удивен, Ецио кимна безмълвно в мрака.
— Ще те довърша, щом приключим с тях — добави мъжът.
— На твое място не бих се обзаложил.
Нямаше време за повече приказки, защото петимата стражи се втурнаха към тях. За щастие се поколебаха, преди да скочат в тъмната паст на лодката, където стояха Ецио и невероятният му съратник, и се задоволиха да останат на кея, да размахват оръжия и да крещят заплахи.
Едрият мъж ги огледа.
— Лесна плячка — констатира. — Но по-добре да ги довършим сега, преди да привлекат излишно внимание.
В отговор Ецио приклекна, оттласна се и скочи към кея. Улучи ръба и се прехвърли отгоре с едно — както обикновено напоследък — не толкова гъвкаво движение. Докато си поеме дъх, трима от стражарите връхлетяха върху него и го събориха на земята с тежките си палки. Четвъртият приближи, размахал къса, но зловеща сабя. Вдигна я да нанесе смъртоносния удар, но в този миг едрият мъж го стисна за врата, вдигна го във въздуха и го хвърли назад и нагоре. Стражарят се приземи с болезнено тупване и остана проснат, стенещ, с няколко счупени кости.
Когато тримата му други нападатели отклониха погледи от него, Ецио скочи на крака, извади скритото си острие и с две бързи неумолими движения им преряза гърлата. Междувременно едрият мъж се бореше с фенерджията — също гигант — който бе захвърлил пръта с фенера и беше извадил огромна дамаскиня. Размахваше я заплашително над главата на противника си, вкопчен в него като борец на тепих. Ецио забеляза, че всеки момент дебелото острие ще се забие в широкия гръб на мъжа с оковите. Наруга се мислено, че не си е закопчал пистолета, но беше твърде късно за съжаления. Грабна паднала палка, отблъсна последния страж настрани с лакът и я стовари върху главата на фенерджията.
Улучи точно — слава богу! — целта. Палката удари фенерджията между очите и той залитна и падна на колене. Тогава Ецио почувства силна болка в хълбока си. Оцелелият страж бе извадил кама и го беше намушкал. Той се свлече на земята и преди светът да потъне в чернота, видя как мъжът с оковите се втурва към него.
7
Когато се съвзе, лежеше по гръб някъде и светът се люлееше под него. Не силно, а ритмично. Почти успокоително. Ецио остана неподвижен за миг, със затворени очи. Усещаше ветреца по лицето си и аромата на морския въздух и не му се искаше да се завръща към реалността, която го очакваше.
Морски въздух?
Отвори очи. Слънцето грееше и над него се простираше безупречно синьо небе. После тъмен силует застана между слънцето и него. Глава и рамене. Загрижено лице се взря в него.
— Събуди се. Добре — каза едрият мъж.
Ецио понечи да седне и болката от раната го преряза. Простена и протегна ръка към хълбока си. Напипа превръзка.
— Раната не е дълбока. Нищо особено.
Ецио се надигна. Следващата му мисъл беше къде е екипировката му. Озърна се бързо. Ето я — спретнато прибрана в кожената чанта и на пръв поглед недосегната.
— Къде сме? — попита той.
— Къде мислиш? В морето.
Ецио се изправи мъчително и се огледа. Бяха в една от риболовните лодки и пореха стабилно водата, а вятърът издуваше платното над главата му. Обърна се и видя Ларнака — точица на кипърския бряг, петънце на далечния хоризонт зад тях.
— Какво стана?
— Спаси ми живота. Аз спасих твоя.
— Защо?
— Така повелява Законът. Но жалко. Трябваше да си получиш заслуженото.
Мъжът стоеше с гръб към него и въртеше руля, но сега го погледна. За пръв път Ецио видя добре лицето му и го разпозна веднага.
— Ти ми съсипа корабите, проклет да си. Дни наред дебнах „Анаан“. С плячката щях да се завърна като богаташ в Египет. Но благодарение на теб станах роб на галера. Аз! — възкликна възмутено едрият мъж.
— Египет? Значи не си бербер?
— По дяволите берберите. Аз съм мамелюк6, макар в тези дрипи да не приличам на такъв. Щом стигнем твърда земя, ще се възнаградя с жена, прилична порция кюфтета и хубави дрехи.
Ецио се озърна отново, залитна, но успя да запази равновесие, когато ненадейна вълна блъсна лодката.
— Не те бива много за моряк, а?
— Гондолите са ми повече по вкуса.
— Гондоли? Пфу!
— Искаше да ме убиеш…
— Не е ли логично? Само затова се навъртах в пъкленото венецианско пристанище, след като избягах. Не можех да повярвам на късмета си, щом те видях. Почти се бях отказал. Търсех начин да се измъкна.
Ецио се ухили.
— Не те виня.
— Хвърли ме в резервоар и ме остави да се удавя!
— Плуваш прилично. Дори глупак би го разбрал.
Сега беше ред на едрия мъж да се ухили.
— Е, трябваше да се сетя, че преструвката ми няма да предизвика съчувствие.
— Плати дълга си към мен. Спаси ми живота. Но защо ме взе със себе си?
Едрият мъж разпери ръце.
— Беше ранен. Ако те бях оставил, щяха да дойдат да те търсят. Нямаше да преживееш нощта. Усилията ми щяха да отидат на вятъра. А и може да ми помогнеш на това корито, нищо че си земен червей.
— Мога да се грижа за себе си.
Очите на едрия мъж станаха сериозни.
— Знам, ефенди. Навярно просто исках да си ми другар, Ецио Аудиторе.
— Знаеш ми името.
— Известен си. Унищожител на пирати. Не че това щеше да те спаси, след като уби отряд стражи и се опита да избягаш.
Ецио обмисли думите му. После каза:
— Как те наричат?
Едрият мъж изопна рамене. Достойнството му контрастираше с робските дрипи, които носеше.
— Аз съм Ал Скараб, бичът на Бяло море.
— О — вметна сухо Ецио. — Прости невежеството ми.
— Временно обезсилен — добави тъжно Ал Скараб. — Но не за дълго. Когато стигнем, ще си намеря нов кораб и екипаж за седмица.
— Когато стигнем къде?
— Не ти ли казах? Най-близкото пристанище, което си струва. Освен това е под контрола на мамелюците — Акра.
8
Часът удари.
Раздялата беше трудна, но мисията му го зовеше да продължава. Времето в Акра посвети на отдих и възстановяване. Налагаше се да прояви търпение, докато раната му зарасне, защото знаеше, че няма да постигне целта, ако не е в изрядна форма. А срещата с Ал Скараб, която щеше да е гибелна при друго стечение на обстоятелствата, му показа, че ако съществуват ангели пазители, те бдят над него.
Огромният пират, когото победи в битката за „Анаан“, се оказа не само закрилник на живота му. В Акра Ал Скараб имаше роднини и те приеха Ецио като спасител и съратник на братовчед им. Ал Скараб не спомена нито дума за поражението, претърпяно на палубата на „Анаан“, и забрани на Ецио да разказва за него, заплашвайки го с жестоко отмъщение. Бягството от Ларнака обаче се превърна в история с епични мащаби.
— Бяха петдесет… — подхващаше Ал Скараб и броят на злите венециански нападатели, които трябваше да надвият, се увеличи десетократно при десетото повтаряне на разказа.
Със зяпнали уста и ококорени очи братовчедите го слушаха като омагьосани и нито веднъж не обориха противоречията в сюжета. Поне не вмъква морско чудовище, мислеше си насмешливо Ецио.
Едно нещо обаче не беше плод на въображението — предупрежденията, които роднините на Ал Скараб му отправяха за опасностите, дебнещи го по-нататък по пътя. Опитаха се с всички сили да го убедят да вземе въоръжен ескорт, но Ецио упорито отклоняваше предложенията им. Щеше да язди сам. Не биваше да излага и други на опасностите, срещу които знаеше, че ще се изправи.
Скоро след като пристигна в Акра, Ецио се възползва от възможността да напише отдавна закъсняло писмо на сестра си. Подбра думите внимателно с пълното съзнание, че вероятно разговаря с нея за последен път.
Акра
XX ноември MDX
Моя най-скъпа сестро Клаудия,
От седмица съм в Акра невредим и в приповдигнато настроение, но готов за най-лошото. Мъжете и жените, които ми предоставиха подслон и храна тук, ме предупредиха, че по пътищата към Масяф безчинстват наемници и бандити, пришълци по тези земи. Страхувам се да си представя какво означава това.
Когато напуснах Рим преди десет месеца, го направих с една-едничка цел — да открия това, за което на баща ни не му остана време. В писмото, за което знаеш, написано в годината преди раждането ми, той споменава библиотека, скрита под бившата крепост на Алтаир. Светилище, пълно с безценна мъдрост.
Ала какво ще намеря там? Кой ще ме посрещне? Рояк разбунени тамплиери, както се опасявам? Или нищо, освен свистенето на студения и самотен вятър? От три столетия Масяф не е приютявал асасини. Дали ни помни? Все още ли сме добре дошли?
Изтощен съм от тази битка, Клаудия… Не защото тялото ми е изморено, а защото борбата сякаш води само в една посока… към хаоса. Днес въпросите ми са повече от отговорите. Затова стигнах толкова далеч — за да достигна прозрение. Да открия мъдростта, завещана от Великия ментор, за да разбера по-добре целта на нашата борба и мястото ми в нея.
Ако нещо се случи с мен, скъпа Клаудия… ако уменията ми ме подведат или стремленията ми ме отклонят от правия път, не търси отмъщение или възмездие в моя памет, а продължавай да търсиш истината, от която всички ще извлекат полза. Моята история е като на хиляди други и светът няма да страда, ако свърши без време.
Ал Скараб, зает с подготовката на собствените си нови начинания, се бе погрижил да осигури на Ецио най-добрите лекари, най-добрите шивачи, най-добрите готвачи и най-добрите жени, с които Алфа разполагаше. Загладиха и наточиха остриетата му, цялата му екипировка беше основно почистена, поправена и обновена.
Когато денят на сбогуването наближи, мамелюкът му доведе два расови коня.
— Подарък от чичо ми. Той ги развъжда, но в моя занаят не вършат работа.
Жилави, дребни арабски жребци с меки кожени юзди и изящно изработени удобни седла. Ецио продължаваше да отказва ескорт, но прие провизии за из пътя, който щеше да го отведе навътре в сушата, през земите на някогашното Йерусалимско царство на кръстоносците.
Часът на раздялата настъпи. Започваше последният етап от дългото пътешествие и дали завършекът му щеше да е успешен или не, Ецио нямаше как да предвиди. Но той мислеше само за неизбежния път, а не за крайната цел.
— Нека твоят Бог те закриля, Ецио.
— Bara Allah feeq, приятелю, Бог да те благослови — отвърна Ецио и стисна огромната длан на пирата.
— Ще се срещнем отново.
— Да.
И двамата се питаха мълком дали казват истината, но думите ги успокоиха. Нямаше значение. Те се погледнаха в очите и разбраха, че са част от едно братство — всеки по свой начин.
Ецио възседна по-едрия от двата жребеца — ръждивокафявия — и дръпна юздите.
Без да поглежда назад, препусна на север и напусна града.
9
Масяф се намираше на двеста мили птичи полет от Акра. Привидно кадифената пустиня, която се простираше между двете точки, всъщност съвсем не беше кадифена. Великото преселение на османците от първоначалната им родина продължаваше безмилостно вече двеста години и кулминационната му точка беше превземането на Константинопол от двайсетгодишния султан Мехмед през 1453-та. Ала турските пипала се протягаха и по-далеч, на запад към България и отвъд нея — на юг и изток към Сирия и някогашните Свети земи. Източното крайбрежие на Бяло море с жизненоважните му пристанища и достъпа по вода на запад беше перла в короната, но османското господство по тези земи все още беше нестабилно. Ецио не се заблуждаваше, че пътят му на север ще премине безпрепятствено. През повечето време следваше брега, придържайки се вдясно от сияйното море. Яздеше по високите зъбери, осеяни с бурени, пътуваше призори и по здрач и се криеше по четири часа, когато слънцето беше най-високо в небето. Още четири часа отдъхваше нощем под звездите.
Да пътува сам си имаше предимства. Сливаше се по-лесно с пейзажа, отколкото ако го придружаваше ескорт, и зорките му очи различаваха опасностите по пътя достатъчно отдалеч, за да ги заобиколи или да изчака да отминат. Пътуваше през разбойническа земя, където бродеха полуорганизирани банди от безработни наемници, избиваха пътници и враждуваха помежду си, оцелявайки според Ецио единствено в името на самото оцеляване в район, опустошен от многовековни войни. Обитателите му бяха подивели, без разум, без надежди, без страхове; хора, изгубили всякаква съвест. Безмилостни и безразсъдни, коравосърдечни и безпощадни.
Водеше битки, когато не успяваше да ги избегне. Всичките — безсмислени. След тях оставаха само трупове за лешоядите и гарваните — единствените същества, благоденстващи в тази забравена от Бога пустош. Веднъж Ецио спаси изплашен селянин от мародери, друг път — жена от изтезания, изнасилване и смърт. Но за дълго ли? И какво щеше да стане с тях, след като той си заминеше? Не беше Бог, не можеше да бъде навсякъде и тук, където някога бе стъпвал Исус, Бог сякаш беше загърбил чедата Си.
Колкото по на север отиваше, толкова повече натежаваше сърцето му. Само важността на мисията го подтикваше да продължава напред. Завързваше шубраци за опашките на конете, за да заличава следите си, а нощем лягаше върху постеля от трънаци, за да не потъва в дълбок сън. Бдителността не беше само цената на свободата, но и на оцеляването. Макар отминалите години да бяха отнели частица от силата му, опитът компенсираше загубата, както и плодовете от уроците на Марио и Паола, които бе научил преди толкова години във Флоренция и Монтериджони. Понякога чувстваше, че не може да продължи, че не иска да продължава, но продължаваше.
Двеста мили птичи полет. Но зимата беше сурова и неведнъж срещаше спънки по пътя, които го бавеха.
Лето Господне 1511-во вече беше започнало и пак бе настъпил Денят на свети Иларио, когато Ецио зърна планините, възправени пред него.
Вдъхна дълбоко студения въздух.
Масяф беше близо.
Три седмици по-късно, вече пешком, защото и двата коня загинаха в заледените проходи зад него и тежаха на съвестта му, защото му бяха по-верни и предани спътници от мнозина мъже, Ецио застана пред желаната цел.
Орел се виеше високо в оцъкленото ясно небе.
Изнурен от пътуването, Ецио отклони очи от него, надигна се над ниската грапава стена и застина за миг, оглеждайки зорко пейзажа.
Масяф. След дванайсет изтощителни месеца по пътищата — сякаш безкрайно скиталчество през неизбродни земи и в люто време.
Снишен — за всеки случай — и неподвижен, той инстинктивно провери оръжията си и продължи да наблюдава за някакво движение. Каквото и да е.
По бойниците нямаше жива душа. Снежни парцали се въртяха в режещия вятър. Но никаква следа от човешко присъствие. Крепостта изглеждаше безлюдна. Както и очакваше от прочетеното за нея. Но животът го беше научил, че винаги е по-добре да си сигурен. Остана като вкаменен.
Никакъв звук. Само вятърът. После — нещо. Стържене? Вляво от него шепа камъчета се търкулнаха по гол склон. Той се напрегна, надигна се леко, сгушил глава между раменете. После стрела, излетяла от нищото, се заби в дясното му рамо през ризницата.
10
Зората беше сива и студена. Ецио се отърси от спомените и във възцарилото се мъртвило се съсредоточи в настоящето. Стъпки на стражи отекнаха по плочника. Наближаваха килията му. Часът беше ударил.
Реши да се престори на изнемощял, което не беше особено трудна роля. Отдавна не беше ожаднявал и огладнявал толкова, но каната с вода и храната все още стояха недокоснати върху масата. Легна по лице върху пода и нахлупи ниско качулката.
Чу вратата на килията да се отваря рязко и мъжете влязоха. Уловиха го за раменете, попривдигнаха го и го повлякоха по сивия каменен коридор. Втренчен в пода, докато го теглеха, Ецио забеляза великия символ на асасините, знака им от незапомнени времена, гравиран от по-тъмен камък.
Коридорът отвеждаше към по-широко помещение, нещо като зала, открита в единия край. Резлив свеж въздух облъхна лицето на Ецио и той забеляза, че тесни колони обрамчват широки отвори, откриващи гледка към безпощадните планини. Все още се намираха високо в кулата.
Стражите го вдигнаха на крака и той отблъсна ръцете им. Те се поотдръпнаха, насочили алебардите си към него. С лице към асасина и с гръб към бездната стоеше капитанът, когото беше видял предишния ден. Държеше примка.
— Издръжлив мъж си, Ецио — каза му той. — Да биеш толкова път само за да зърнеш крепостта на Алтаир! Изисква се истинска храброст!
Той помаха на хората си да отстъпят още по-назад и да оставят Ецио сам. После продължи:
— Но вече си стара хрътка. По-добре да те избавим от мъките, отколкото да те обречем на жалък край.
Ецио се обърна, за да погледне мъжа в очите. Отбеляза със задоволство, че лекото му движение накара войниците с алебардите да трепнат и да насочат отново оръжията си към него.
— Последни думи, преди да те убия? — попита Ецио.
Капитанът беше по-кален от мъжете си. Не се разколеба.
Засмя се.
— Чудя се за колко време ястребите ще оголят костите ти, когато тялото ти увисне през парапета.
— В небето се рее орел. Ястребите няма да посмеят да припарят.
— Много ще ти помогне, няма що. Ела насам. Или се страхуваш от смъртта? Не искаш да те влачим насила в последните ти мигове, нали?
Ецио пристъпи бавно напред. Всичките му сетива бяха изострени.
— Добре — рече капитанът и Ецио веднага усети, че противникът му се поотпуска.
Наистина ли реши, че се е предал? Толкова самонадеян ли беше? Толкова глупав? Още по-добре тогава. Но може би в края на краищата този противен мъж, вонящ на пот и печено месо, беше прав. Смъртта все някога щеше да го издебне.
Отвъд широкия отвор между колоните тясната дървена платформа се издигаше над бездната — навярно десет стъпки дълга и четири широка, скована от шест грапави дъски. Изглеждаше древна и нестабилна. Капитанът се поклони в саркастичен приветствен жест. Ецио пристъпи още по-напред. Очакваше своя шанс, но същевременно се питаше дали ще настъпи. Дъските заскърцаха зловещо под краката му, обгърна го студен въздух. Погледна небето и планините. После видя на петдесет или сто крачки под себе си орела, разперил поръбените си с бяло криле, и тази гледка някак си му вдъхна надежда.
После се случи още нещо.
Ецио беше забелязал друга подобна платформа, издадена от кулата на същото ниво и на четири-пет метра вдясно от него. Сега сам върху нея, младият мъж с качулката, когото беше зърнал на бойното поле, крачеше безстрашно напред. Затаил дъх, Ецио се втренчи в него. Стори му се, че мъжът се обръща към него, понечва да му покаже нещо…
И после, отново, видението се стопи. Останаха само вятърът и снежните парцали. Дори орелът беше изчезнал.
Капитанът приближи, стиснал примката. Ецио забеляза колко хлабаво виси дългото въже зад нея.
— Не виждам никакъв орел — каза капитанът. — Според мен на ястребите ще им стигнат три дни.
— Ще те уведомя — отвърна равнодушно Ецио.
Група войници се бяха появили зад капитана, но лично той застана плътно зад Ецио, свали му качулката, прокара примката през главата и я пристегна около врата му.
— Сега! — нареди капитанът.
— Сега!
В същия момент, когато усети ръцете на капитана да го стисват за раменете, готови да го блъснат в забвението, Ецио вдигна лакът и го заби яростно, назад. Капитанът изкрещя и залитна към съратниците си. Асасинът се наведе и вдигна хлабавото въже, виещо се върху дъските. Втурна се между тримата мъже, завъртя се и уви клупа около врата на олюляващия се капитан. После скочи от платформата към празнотата.
Капитанът се опита да се запази равновесие, но твърде късно. Тежестта на Ецио го събори върху дъските. Те потрепериха, когато главата му се блъсна в тях. Въжето се изопна и едва не пречупи врата на капитана. Посинял, той вдигна длани към врата си и зарита, борейки се за живота си.
Бълвайки всички ругатни, дошли им наум, стражите извадиха мечовете си и хукнаха напред. Заудряха с остриетата им въжето, за да освободят командира си. Прережеха ли въжето, проклетият Ецио Аудиторе щеше да се разбие върху скалите на сто и петдесет метра под него. Нямаше значение как ще умре, стига наистина да е мъртъв.
В края на въжето, въртейки се във въздуха, Ецио бе пъхнал и двете си ръце под примката, за да не му пререже гърлото. Погледна надолу. Висеше близо до стената. Сигурно имаше нещо, за което да се залови, преди да падне. Но ако нямаше, по-добре да срещне смъртта така, отколкото да изтлява бавно.
Горе, върху зловещо разлюляната платформа, стражите най-после успяха да прережат въжето, разкървавило врата на капитана им. И Ецио започна да пада, да пада…
В момента, щом усети въжето да се разхлабва, той люшна тялото си близо до крепостната стена. Масяф беше построен от асасини за асасини. Нямаше да го предаде. Беше забелязал част от счупено скеле да стърчи от стената на петнайсет метра под него. Насочи тялото си натам, докато летеше надолу. Успя да сграбчи скелето и потрепери от болка, защото ръката му едва не се откъсна от раменната става. Скелето го издържа и той не го изпусна. Стиснал зъби, се надигна, за да го улови с две ръце.
Но това не беше всичко. Стражите, надвесени над платформата, бяха забелязали какво става и започнаха да го замерят, с каквото им попадне подръка, за да го съборят. Отломки, камъни и парчета дърво полетяха към него. Ецио се озърна отчаяно. Вляво каменна издатина се виеше по стената на около шест метра от него. Ако се залюлееше и набереше достатъчно инерция да прескочи разстоянието, съществуваше слаба възможност да успее да се изтърколи надолу по ескарпа7. Под краката му се издигаше скално било. Полусрутен каменен мост преваляше бездната и отвеждаше към тясна пътека на отсрещния склон.
Привел глава под градушката от отломки отгоре, Ецио се залюля напред-назад. Дланите му се подхлъзнаха върху гладките като лед дъски на скелето, но не го изпусна. Скоро набра инерция. Настъпи моментът, когато не биваше да чака повече, трябваше да рискува. Събра всичките си сили и се отблъсна, политайки във въздуха. Разперил ръцете си като криле, насочи тялото си към ескарпа.
Приземи се тежко и главата му се замая. Не успя да запази равновесие и се запремята надолу, отскачайки по грапавините, но в крайна сметка постепенно съумя да овладее разбитото си тяло и се затъркаля към моста. Знаеше, че това е жизненоважно, защото не се ли приземеше на точното място, щеше да се прекатури през скалата към Бог знае каква бездна. Движеше се прекалено бързо, но не можеше да контролира скоростта си. Но успя да запази самообладание и най-после спря — на три метра от началото на моста.
Ненадейно го осени мисъл — колко стар беше този мост? Беше тесен, побираше само един човек и далеч, далеч надолу Ецио чуваше бученето на разярени води, биещи в скали, невидими в дъното на черната пропаст. Тежестта на тялото му разклати моста. Откога ли никой не беше стъпвал върху него? Хоросанът и камъните вече се ронеха, излинели от старост. Когато се изправи на крака, с ужас забеляза как на метър и нещо зад него зейва пукнатина. Тя се разшири и камъните от двете й страни започнаха да падат и да се сгромолясват като лавина в тъмната бездна.
Времето сякаш се забави. Нямаше връщане назад. Ецио тутакси осъзна какво ще стане. Обърна се и хукна, впрягайки всеки мускул от изнемогващото си тяло в това последно усилие. Тичаше към отсрещната страна на моста, а той се пукаше и разпадаше зад него. Още двайсет метра… десет… усещаше как камъните рухват в мига, щом нозете му се отлепят от тях. Най-сетне, с гърди, буквално раздиращи се от усилието да поемат дъх, той се притисна към сивите скали на планинския скат и опря буза в тях. С крака, стъпили стабилно върху тясната пътека, неспособен да разсъждава или да помръдне, той се вслуша в екота на камъните, рухващи в буйния поток. Слушаше как громоленето ту се засилва, ту глъхне, а накрая замря и се чуваше само вятърът.
11
Постепенно Ецио задиша по-спокойно и равномерно, а болката в мускулите му, забравена при изпитанието, започна да се завръща. Но го чакаше много работа, преди да предостави на тялото си необходимия му отдих. Трябваше първо да го нахрани. От почти двайсет и четири часа не беше слагал нито залък, нито глътка вода в устата си.
Превърза ожулените си длани, доколкото съумя, със скъсан на две шал, който издърпа изпод туниката си. Сви длан да улови струйката вода, процеждаща се по скалата, в която беше опрял лице. Отчасти утолил жаждата си, той се отдръпна от повърхността, върху която се беше облегнал, и се прегледа. Нямаше счупени кости; леко навяхване вляво, където беше ранен, но нищо друго, нищо сериозно.
Озърна се на всички страни. Явно никой не се беше втурнал да го преследва, но несъмнено бяха видели как се спуска по ескарпа и побягва по рухващия мост. Възможно беше да не са забелязали, че е стигнал отсрещния край, възможно беше да са предположили, че не е успял. Но не биваше да подценява опасността да изпратят следотърсачи дори само за да открият тялото му. Тамплиерите несъмнено щяха да поискат да се уверят, че менторът на заклетия им враг наистина е мъртъв.
Огледа билата над себе си. Реши, че е по-добре да се изкатери, отколкото да използва пътеката. Не знаеше накъде води, а и беше твърде тясна и нямаше как да маневрира, ако се наложи да се бие. Скатовете изглеждаха преодолими. Най-малкото щеше да се добере до някоя снежна пряспа и наистина да утоли жаждата си. Окуражи се мислено, пое си дъх и се залови със задачата.
Констатира със задоволство, че е облечен в тъмни дрехи и не е нужно да полага усилия да се слее със скалната повърхност, по която пълзеше. Отначало намираше лесно опори за ръцете и за краката си, макар понякога да се протягаше с всички сили и мускулите му се противяха, а веднъж скален отломък остана в дланта му и едва не го принуди да се свлече трийсет метра надолу — дотам, откъдето беше тръгнал. Най-лошото — и най-доброто — беше постоянната струя вода, която се стичаше върху му. Лошо, защото влажните скали бяха хлъзгави, и добро, защото водопадът означаваше, че горе има река или поне поточе.
След половин час катерене стигна на върха на нещо, което се оказа не скално било, а урва. Земята, върху която най-сетне се озова, беше равна и покрита с туфи груба кафеникава трева.
Озова се на гола алпийска поляна, граничеща от двете страни с още стени от високи и сиви скали. На запад обаче имаше излаз, доколкото Ецио успя да види. Планинска просека, която не водеше доникъде. Навярно навремето беше стигала до някъде. Древно земетресение сигурно бе надигнало скалите, по които току-що се бе покатерил, и беше прокопало дерето, където падна мостът.
Ецио тръгна към единия край на долчинката да се огледа. Където имаше просека, където имаше вода, беше възможно да има и хора. Зачака почти неподвижен. Отмина половин час, преди да се осмели да продължи напред, раздвижвайки мускулите си, за да ги сгрее. Бяха започнали да се вдървяват от дългия престой на едно място. Беше мокър, вкочанен от студ. Не биваше да се задържа дълго на открито. Успя да избяга от тамплиерите, но усилията му щяха да отидат на вятъра, ако станеше жертва на природата.
Приближи до потока, ориентирайки се по ромоленето на водата. Наведе се и пи жадно, макар да внимаваше да не прекали. Последва коритото. По бреговете му започнаха да се появяват ниски дръвчета и скоро стигна рехава горичка край малко езерце. Спря. Щеше да е чудо, ако наоколо имаше живот, толкова далеч от селцето, сгушено под крепостта Масяф. Едва ли щеше да успее да улови животно, за да се нахрани. Но щом имаше езерце, съществуваше незначителен шанс да има риба.
Коленичи и надникна в дълбините на тъмната юда. Застанал като дебнеща чапла, той се насили да е търпелив. И тогава, най-накрая, повърхността се надипли — едва забележимо и мимолетно, но достатъчно да му покаже, че там има нещо живо. Продължи да наблюдава. Малки мушици кръжаха над водната повърхност. Някои долетяха, привлечени от топлината на тялото му. Не смееше да ги прогони. Наложи се да изтърпи жужащото им внимание и миниатюрните им ожесточени жила.
Тогава видя едро, закръглено зеленикаво тяло да се движи лениво на педя под повърхността. Надмина очакванията му — приличаше на шаран или на нещо много подобно. После друго, по-тъмно тяло се присъедини към първото, след това трето с меднозлатисти люспи.
Ецио зачака да направят това, което предвиждаше — да покажат глави над водата. Това щеше да е неговият шанс. Съсредоточил цялото си внимание, той напрегна тяло и длани.
Тъмната риба изплува. Дебелата уста се подаде сред рояк мехурчета.
Ецио скочи.
И падна въодушевено по гръб. Огромната риба се извиваше трескаво в ръцете му, неспособна да се изплъзне. Той я остави на земята до себе си и я уби с камък.
Нямаше начин да я сготви. Трябваше да я изяде сурова. Но после погледна пак камъка, с който я беше ударил, и си спомни отломката, която беше отчупил, докато се катереше. Кремък! Ако му се усмихнеше щастието, щеше да успее да запали огън — да си изсуши дрехите и да сготви. Суровата риба не го притесняваше; беше чел, че някъде, в незнайна земя далеч на изток, хората всъщност я смятали за деликатес. Но мокрите дрехи бяха друго нещо. Колкото до огъня, щеше да поеме риска. Съдейки по видяното, вероятно беше първото човешко създание, стъпило в тази долчинка от хиляда години насам, и високите била наоколо го скриваха от поглед на мили околовръст.
Събра съчки от горичката и след краткотрайно суетене съумя да предизвика миниатюрно червено пламъче в шепа трева. Премести го внимателно под подготвената шатра от клонки, които изгориха пръстите му, защото огънят лумна веднага. Гореше добре, а струйката дим беше тънка и светла и вятърът я разнасяше бързо.
За пръв път, откакто бе зърнал Масяф, Ецио се усмихна.
Въпреки студа той се съблече, за да спести време, и метна дрехите си да се сушат върху импровизиран простор от храсти, докато рибата му цвърчеше и се печеше, набодена на дървен шиш. След по-малко от час огънят бе угасен, а жарта — разпръсната безследно. С приятно затоплен корем, Ецио се облече и макар да не миришеха на свежо пране, дрехите му бяха топли и достатъчно сухи. Щяха да доизсъхнат върху тялото му. Колкото до умората, тя трябваше да почака. Той устоя на желанието да заспи край огъня и езерото — битка, не по-лесна от другите, които беше водил по пътя, но сега силите му се бяха възвърнали.
Чувстваше се готов да се върне в крепостта. Трябваше му екипировката, а и мисията му нямаше да се увенчае с успех, ако не успееше да разбули тайните на Масяф.
По обратния път, малко преди да достигне възвишението, по което се беше изкатерил, забеляза, че в южната част на долчинката друга пътека криволичи нагоре покрай билото. Кой я беше прокарал? Хора от зората на историята? Ецио не разполагаше с време да обмисля въпроса, но беше благодарен, че я има. Тя се изкачваше стръмно на изток в посока към Масяф. Тръгна по нея.
След като се виеше нагоре около сто и петдесет метра, пътеката свършваше пред тясна скална тераса. Останките от стена на нея свидетелстваха за наличието на древна наблюдателна кула, откъдето стражите са оглеждали околността и са предупреждавали събратята си в крепостта за приближаващи войски или кервани. На изток и надолу обширният комплекс на крепостта Масяф с внушителните й стени и овални кули се разстилаше пред погледа му. Ецио напрегна очи и зорък като орел, започна да набелязва подробности, които да му помогнат да се завърне.
Далеч долу различи въжен мост над същата пропаст, погълнала каменния мост, по който беше преминал. До него имаше стражеви пост. Доколкото виждаше от страната, където се намираше, това беше единственият достъп до крепостта, но от отсрещния край на моста пътят към нея изглеждаше сравнително лек. Просеката, отвеждаща към по-близкия край на моста, обаче беше друго нещо — гладка черна скална повърхност, която би затруднила дори най-пъргавия ибекс8. И се намираше точно пред погледите на стражите.
Ецио се взря в слънцето, което тъкмо подминаваше зенита си. Прецени, че ще му трябват четири-пет часа да стигне крепостта. Трябваше да влезе вътре, преди да падне мрак.
Спусна се от скалната издатина и заслиза бавно и предпазливо, за да не събори лавина от камъни, които да се търколят по планинския склон и да привлекат вниманието на тамплиерите, охраняващи моста. Задачата му беше сложна, но слънцето залязваше зад гърба му, следователно заслепяваше наблюдателите долу, и Ецио изпита благодарност, че го закриля. Щеше да се спусне долу, преди то да потъне зад хоризонта.
Най-сетне се озова под сигурното укритие на висока гола скала върху равна поляна на петдесетина метра на запад от моста. Беше застудяло и вятърът се усилваше. Мостът — изработен от черни насмолени въжета и тесни дървени дъски — се клатеше и скърцаше. Ецио забеляза как двама стражи излизат от наблюдателницата. Закрачиха напред-назад, но не посмяха да стъпят върху самия мост. Бяха въоръжени с лъкове и мечове.
Сега светлината беше приглушена и сивкава, затрудняваше го да прецени разстоянието. Но здрачът работеше в негова полза и той се сливаше лесно с околния пейзаж. Като сянка, снишен, се промъкна до моста, но тръгнеше ли по него, нямаше да има укритие. Освен това не беше въоръжен.
Спря още веднъж на десетина крачки от него и се взря в стражите. Със задоволство установи, че са вкочанени от студ, отегчени и бдителността им сигурно е притъпена. Иначе всичко останало изглеждаше непроменено, с едно изключение — някой в наблюдателницата беше запалил лампа, значи стражите бяха повече от двама.
Трябваше му някакво оръжие. Докато се спускаше по склона и наближаваше моста, беше изцяло погълнат от стремежа да не се издаде, но сега си спомни, че скалите са от кремък. Под краката му се валяха достатъчно отломки, просветващи в замиращата светлина. Избра един островръх камък, дълъг около педя и пет сантиметра широк. Вдигна го прекалено припряно и камъните наоколо изтрополиха. Застина. Но не последва реакция. Мостът беше дълъг десетина метра. Лесно щеше да прекоси половината разстояние, преди стражите да го забележат. Но трябваше да тръгне веднага. Събра сили и се хвърли напред.
Придвижването по моста се оказа трудно. Той се люлееше и скърцаше зловещо при всеки повей на бурния вятър. Наложи се Ецио да се придържа за страничните въжета, за да запази равновесие. А това му коства време. Всички стражи го бяха видели. Нададоха предупредителни викове, които му спечелиха една-две секунди, но разбрали, че приближава, те изпънаха лъковете и започнаха да стрелят. В същия момент още петима войници, вече заредили лъковете си със стрели, излязоха тичешком от наблюдателницата.
Сумракът им пречеше да се прицелят, но стрелите профучаваха достатъчно близо и Ецио се привеждаше и отскачаше. По средата на моста прогнила дъска се счупи и кракът му пропадна, но той успя да го освободи, преди да потъне съвсем в пролуката — тогава с него щеше да е свършено. Щастието му се усмихна и се отърва само с охлузен врат, когато една стрела прониза качулката му на темето и го облиза по врата. Усети топлината й върху кожата си.
Стражите спряха да стрелят и се заловиха с нещо друго. Ецио напрегна очи.
Лебедки!
Въжетата, навити върху макарите, бяха достатъчно дълги и мъжете вдигаха ръчките, за да ги завъртят и да ги размотаят. После, след като го запратеха в пропастта, щяха да; вдигнат отново моста.
По дяволите, помисли си Ецио и се запрепъва напред. Два пъти за един ден! Оставаха му още пет метра. Той се хвърли във въздуха, когато мостът пропадна под краката му, полетя напред и се приземи върху единия страж, а втория събори пътьом. Заби острия край на кремъка във врата на първия и се опита да го извади бързо, но камъкът се пречупи, навярно заседнал в кост. Ецио се изправи, завъртя се и се хвърли върху втория страж, който още не бе успял да се съвземе. Извади собствената му сабя от колчана и прониза мъжа с нея.
Другите трима захвърлиха лъковете, издърпаха мечовете си и го принудиха да отстъпи с гръб към бездната. Ецио размисли бързо. Наоколо не се мяркаха други войници, никой не беше отишъл да вдигне тревога. Трябваше да довърши тези тримата и да влезе в крепостта, преди да открият какво се е случило. Мъжете обаче бяха огромни и не бяха стояли на пост — изглеждаха свежи и отпочинали.
Ецио претегли сабята с ръка. Огледа лицата на противниците си. Какво съзря в очите им? Страх? Или се лъжеше?
— Ти, асасинско куче! — просъска единият, ала гласът му потрепери леко. — Сигурно си сключил сделка с дявола!
— Ако има дявол, той е ваш съюзник — изръмжа Ецио и се хвърли напред, за да се възползва от страха им, че някак си притежава свръхестествени сили.
Те го обкръжиха със звучни ругатни, толкова шумни, че трябваше да побърза да ги смълчи. Размахваха панически и напосоки мечовете си. Битката приключи бързо. Ецио прибра телата в наблюдателницата, но нямаше време да вдигне отново моста — и без това неизпълнимо начинание за сам човек. Размисли дали да не заеме дрехите на някой от стражите, но се отказа — щеше да изгуби безценно време, а и сгъстяващият се мрак беше на негова страна.
Тръгна по пътеката към крепостта, благодарен на черните сенки, спускащи се от двете му страни. Стигна невредим основата на стената откъм най-тъмната й страна. Слънцето вече беше залязло; само червено сияние се виждаше над далечните планински била на запад. Беше студено, духаше силно. Обветрената от векове крепостна стена предлагаше достатъчно опори за ръцете и краката на опитен катерач. Представяйки си живо плана на крепостта, който бе проучил в Рим, Ецио събра последните си сили и се заизкачва. Прецени, че след трийсетина метра ще е във външния отсек. После знаеше къде се намират свързващите порти, отвеждащи до вътрешната крепост, бойниците и главната кула.
Изкачването го затрудни повече, отколкото очакваше. Ръцете и краката го боляха и му се прииска да разполага с някакво приспособление, с което да се протяга по-лесно и да се закрепя по-стабилно върху опорите. Но с усилие на волята продължи нагоре и когато последните искрици светлина угаснаха зад черните планински зъбери, отстъпвайки пред първите бледи звезди, Ецио се прехвърли върху каменна пътека, виеща се на няколко стъпки под бойниците на външната стена. На петдесет метра от двете му страни се издигаха наблюдателни кули, но стражите в тях се взираха навън и надолу. Откъм стражевия пост до моста долиташе глуха шумотевица.
Ецио вдигна очи към главната кула. Сигурно бяха прибрали вещите му — кожените чанти с безценните му оръжия — на сигурно място в подземните хранилища.
Скочи на земята и закрачи, придържайки се към сенките. Насочи се наляво, където знаеше, че се намира портата към главната кула.
12
Тих като пума и стаен в сенките, Ецио стигна целта без други сблъсъци. И слава богу, защото последното, от което се нуждаеше, беше още една шумна битка. Откриеха ли го пак, нямаше да си губят времето, рискувайки да му предоставят възможности за бягство — щяха да го убият на място, да го смачкат като плъх. Нямаше много стражи — единствените, които забеляза, бяха онези на бойниците. Сигурно всички бяха навън и го търсеха в бледата мъждукаща светлина на милионите звезди. Схватката при стражевия пост навярно ги бе подтикнала да удвоят усилия, защото вече знаеха, че наистина е жив.
Пред входа към подземното хранилище имаше груба дървена маса, до която седяха двама по-възрастни войници. Пред тях стояха калаена кана с червено вино и два стакана. И двамата бяха обронили глави върху масата. Хъркаха. Ецио ги приближи изключително предпазливо, забелязал обръча с ключове, провесен от хълбока на единия.
Не беше забравил джебчийските умения, придобити на младини във Флоренция благодарение на мадам Паола от Братството на асасините. Много внимателно, за да не подрънкват ключовете — и най-малкият звук щеше да разбуди мъжете и да подпише смъртната му присъда — Ецио вдигна обръча, а с другата си ръка непохватно освободи кожената каишка, завързана за колана на войника. В един момент каишката се заплете и за да я освободи, Ецио дръпна прекалено силно. Мъжът се размърда. Ецио застина като статуя и се втренчи в него. И двете му ръце бяха заети и нямаше как да посегне към оръжията на войниците. Но онзи само изсумтя и продължи да спи. Сигурно сънуваше, защото сбърчи чело.
Най-сетне обръчът с ключовете беше у Ецио и той се прокрадна в осветения от факли коридор зад стражите. От двете му страни се редяха тежки, обковани с желязо дървени врати.
Трябваше да действа бързо, но се затрудни, докато провери кой ключ за коя врата е и същевременно да внимава ключовете да не издават шум, превъртайки се в ключалките. На петата врата щастието му се усмихна. Тя се отвори и разкри оръжейница. Оръжия от всякакъв вид и размер бяха подредени по дървените рафтове по цялото протежение на стените.
Беше взел факлата от нишата до вратата и с помощта на светлината й откри чантите си. Прегледа набързо съдържанието и установи, че нищо не е извадено и дори, доколкото успя да види, не е докосвано. Пое облекчено дъх, защото това бяха последните вещи, които искаше да попаднат в тамгошерски ръце. За тамплиерите работеха пъргави умове и щеше да е гибелно, ако успееха да разгадаят устройството на скритите остриета.
Той ги огледа. Пътуваше само с най-необходимите приспособления и след като ги провери отново, разбра, че наистина всичко си е на мястото. Извади ятагана, за да се увери, че острието му е непокътнато. После го прибра в канията и я провеси през колана си. Закопча щита на лявата си ръка, а здравото скрито острие — на дясната китка. Счупеното и ремъците му прибра в чантите — не възнамеряваше да ги оставя на тамплиерите дори в сегашното им състояние, а и винаги съществуваше възможност да успее да ги поправи. Щеше да мисли за това, когато му дойде времето. Пъхна пистолета с пружинен механизъм и амунициите му в чантата и провери дали парашутът не е повреден. Той беше нов — изобретение на Леонардо, което още не беше използвал в битка, но тренировъчните скокове доказваха потенциала му. Сгъна спретнато подобната на палатка конструкция и я прибра. Метна чантите през рамо, закопча ги здраво и тръгна по обратния път край спящите стражи. Щом излезе, започна да се катери.
Избра си уединено място за наблюдение високо в кулата. От поста му се откриваше гледка към задния двор на Масяф, под който, ако беше проучил правилно плана на крепостта, тамплиерите навярно бяха съсредоточили усилията си да открият библиотеката на великия асасински ментор Алтаир, ръководил Братството оттук преди три века. Легендарната библиотека на асасините беше източник на цялото им познание и могъщество, ако можеше да се вярва на писмото на баща му. Ецио вече нямаше и капка съмнение, че именно тя обяснява присъствието на тамплиерите в крепостта.
Върху ръба на външната стена на куличката, където се намираше, имаше голяма каменна статуя на орел с разперени криле. Птицата изглеждаше като жива, сякаш всеки момент ще полети и ще се спусне към нищо неподозиращата жертва. Той побутна статуята. Макар и тежка, тя се разклати леко при натиска.
Отлично.
Ецио зае позиция до орела и се подготви да отпочине до сутринта, защото знаеше, че нищо няма да се случи, докато не пукне зората. Ако не се възползваше от тази възможност да отдъхне, нямаше да е способен да действа ефективно, когато часът удари. Тамплиерите го взимаха за дяволско изчадие, но той прекрасно знаеше, че е просто човек като всеки друг.
Ала преди да заспи, внезапно съмнение го обзе, докато оглеждаше двора долу. Не различаваше никакви следи от разкопки. Дали грешеше?
Припомняйки си уроците, които бе научил, мобилизирайки силите, които обучението му беше развило, той напрегна зрение. С орлов поглед изучи всяка педя земя под нозете си. Съсредоточи се и най-сетне забеляза приглушено сияние под мозаечния плочник на някога изящна, а сега потънала в бурени беседка точно под него. Усмихна се доволно и се отпусна. Мозайката изобразяваше богинята Минерва.
Слънцето тъкмо беше окъпало в розово бойниците на изток, когато Ецио, освежен от краткия сън и с изострени сетива, се сниши зад каменния орел с чувството, че моментът е настанал. Разбираше, че трябва да действа бързо — всеки миг, прекаран върху кулата, увеличаваше риска да го забележат. Тамплиерите едва ли се бяха отказали от преследването, а сега ги окриляше и омразата — бягството му точно когато се канеха да го хвърлят в пастта на смъртта, несъмнено разгаряше желанието им за мъст.
Ецио прецени разстоянията и ъглите и най-после доволен от видяното, опря крак в каменния орел и силно го ритна. Той се разклати върху постамента и се прекатури през парапета.
Завъртя се и полетя към мозаечния под долу. Ецио го проследи с поглед, колкото да провери посоката на полета, и след това се хвърли във въздуха, изпълнявайки съвършено салтомортале. Отдавна не беше скачал така и си припомни някогашното въодушевление. Двамата падаха — първо орелът, а след него — Ецио, по същата траектория, седем-осем метра по-назад. Спускаха се към твърдата земя.
Ецио нямаше време да се моли да не е сгрешил. Ако бе сбъркал, времето за молитви — и за каквото и да било — щеше скоро да свърши.
Орелът се приземи пръв в центъра на мозайката.
За секунда изглеждаше, че се е разбил на парчета, но всъщност се беше строшила мозайката, разкривайки широко отверстие, отвеждащо надолу, през което и орелът, и Ецио паднаха. Намираха се в шахта, спускаща се стръмно под земята. Ецио се пързаляше с краката напред и маневрираше с лакти. Чуваше как орелът громоли пред него, докато с могъщ плисък цопна в обширно подземно езеро. Ецио го последва.
Когато изплува на повърхността, забеляза, че езерото се намира в средата на просторно преддверие. Преддверие, защото архитектурното му средоточие беше врата. Врата от тъмнозелен камък, изгладена до блясък от времето.
Ецио не беше сам. Петима тамплиери върху гранитния бряг на езерото близо до вратата се бяха обърнали към шумните натрапници. Чакаха го, крещяха и размахваха саби. До тях стоеше мъж в работно облекло. Беше препасал прашна платнена престилка и от колана му висеше кожена торба за инструменти. Зидар, ако можеше да се съди по вида му. Зяпнал от удивление, мъжът беше забравил длетото и огромния чук в ръцете си.
Ецио излезе от водата и тамплиерите се втурнаха към него. Върху му се посипа порой от удари, но той успя да ги отблъсне и да се изправи на крака. После приклекна и се обърна към тях.
Отново усети страха им и възползвайки се от моментното им колебание, нападна пръв. Извади ятагана от ножницата и го стисна здраво с дясната си ръка, а скритото острие проблесна под лявата му длан. С две бързи движения наляво и надясно той свали най-близките си противници. Другите го обкръжиха. Застанаха извън обсега му и го атакуваха ненадейно като разярени змии, надявайки се да го объркат. Усилията им обаче не бяха добре синхронизирани. Ецио успя да блъсне с рамо единия и да го запрати в езерото. Той потъна почти веднага, а черните води заглушиха отчаяните му викове за помощ. Асасинът се завъртя, сниши се и събори втория си противник по гръб върху гранита. Шлемът му отлетя и черепът му се разби с пукот върху твърдия като диамант камък.
Последният оцелял — тамплиерски капрал — пролая някаква безнадеждна заповед на работника, но той не откликна, твърде зашеметен да помръдне. После, забелязал, че Ецио се насочва към него, капралът заотстъпва назад с треперещи устни, докато стената не блокира отстъплението му. Ецио приближи с намерение просто да събори в несвяст тамплиера. Но капралът, явно издебнал подходящия момент, замахна коварно с камата си към слабините му. Ецио отскочи и улови мъжа за рамото, точно до врата.
— Щях да те пощадя, приятелю, но ти не ми позволи.
С един бърз удар на острия като бръснач ятаган Ецио отсече главата на мъжа.
— Requiescat in pace — каза тихо той. — Почивай в мир.
После се обърна към зидаря.
13
Мъжът беше кажи-речи връстник на Ецио, но понапълнял и не в най-добра форма. В момента трепереше като грамадно листо.
— Не ме убивайте, господине — примоли се той. — Изкарвам си прехраната с тежък труд. Аз съм нищожество, което трябва да се грижи за семейството си.
— Имаш ли име?
— Адад, господине.
— Какво работиш за тези хора?
Ецио се наведе да избърше остриетата си в туниката на мъртвия капрал. После ги прибра в ножниците им. Адад се поуспокои. Все още стискаше чука и длетото и Ецио ги наблюдаваше зорко, но зидарят явно не помнеше, че са в ръцете му.
— Предимно копая. Много трудна работа, господине. Цяла година търсих тази зала.
Адад се взря в лицето на Ецио, но ако очакваше съчувствие — не го откри. След секунда мълчание продължи:
— От три месеца се опитвам да проникна през тази врата.
Ецио се извърна и огледа вратата.
— Не си напреднал много — заключи.
— Не съм направил дори прорез. Този камък е твърд като стомана.
Ецио прокара длан по гладкия като стъкло камък. По лицето му се изписа още по-сериозно изражение.
— Съмнявам се изобщо да успееш. Вратата пази съкровище, по-ценно от всичкото злато на земята.
Понеже смъртната заплаха беше отминала, очите на мъжа неволно светнаха.
— А! Имате предвид скъпоценни камъни?
Ецио го изгледа подигравателно. После се обърна отново към вратата и я огледа отблизо.
— Тук има ключалки. Пет. Къде са ключовете?
— Не ми казват много. Но знам, че тамплиерите са открили един под двореца на османския султан. Колкото до другите, предполагам, че малката им книжка ще разкрие тайната.
Ецио се втренчи остро в него.
— Дворецът на султан Баязид? И каква е тази книга?
Зидарят сви рамене.
— Някакъв дневник, мисля. Грозният капитан с белязаното лице го носи винаги у себе си.
Ецио присви очи. Размисли бързо. После очевидно се успокои, извади малка памучна кесия изпод туниката си и я подхвърли на Адад. Тя звънна, когато зидарят я улови.
— Върви си у дома — каза Ецио. — И си намери друга работа. С почтени хора.
По лицето на Адад първо се изписа доволство, после — колебание.
— Не знаеш колко ми се иска. С радост ще си тръгна оттук. Но тези хора ще ме убият, ако се опитам.
Ецио се извърна към шахтата зад него. Тънък лъч светлина се процеждаше през тунела.
Погледна зидаря.
— Събери си сечивата — каза му. — Вече няма от какво да се страхуваш.
14
По най-безлюдните стълби и коридори на крепостта Ецио се върна незабелязано върху най-високите бойници. От устата му излитаха облачета пара в студения въздух. Той избра кула с изглед към селцето край Масяф, сгушено в сянката на крепостта. Знаеше, че няма начин да напусне крепостта през някоя от зорко охраняваните й порти, но трябваше да проследи гологлавия капитан с белега. Предположи, че е отвън и ръководи издирването му. Тамплиерите сигурно обикаляха из околността, което обясняваше сравнителната липса на хора в крепостта. Във всеки случай разбираше, че следващият етап от мисията му лежи отвъд стените на Масяф, но първо трябваше да напусне крепостта.
От мястото, което му разкриваше ясна гледка към селцето, забеляза, че тамплиерски войници сноват из него и разпитват обитателите му. Увери се, че слънцето е зад гърба му и не позволява да го съзрат отдолу, развърза кожените си чанти и извади парашута. Разгъна го и го вдигна възможно най-бързо, но и внимателно, защото животът му зависеше от него. Разстоянието беше твърде голямо, а спускането — по-опасно дори от най-дръзкото салтомортале.
Парашутът заприлича на триъгълна шатра или на пирамида от здрава коприна, изопната върху тънки стоманени нишки. Ецио прикрепи въжетата, стърчащи от четирите му ъгъла, към ремък, който закопча за гърдите си. Спря да прецени посоката на вятъра и да се увери, че никой не гледа към него. После скочи във въздуха.
Чувството щеше да е неповторимо, ако разполагаше с време да му се наслади, но той се съсредоточи върху управлението на приспособлението, използвайки топлите въздушни течения като орел. В крайна сметка успя да се приземи невредим на десетина метра от най-близката сграда. Събра бързо парашута и влезе в селото.
Тамплиерите наистина тормозеха селяните, блъскаха ги и ги биеха безмилостно, ако не им отговаряха незабавно и ясно. Ецио се смеси с тълпата местни жители. Слушаше и наблюдаваше.
Един превит от страх възрастен мъж молеше за милост тамплиера здравеняк, надвесен заплашително над него.
— Помогнете ми, моля ви! — умоляваше всеки минувач, но никой не откликваше.
— Говори, куче! — изкрещя тамплиерът. — Къде е той?
Недалеч двама главорези биеха млад мъж, макар да ги умоляваше да възпрат юмруците си. Друг селянин извика: „Невинен съм!“, когато тамплиерите го събориха с тояги на земята.
— Къде се крие? — ръмжаха насилниците.
Отнасяха се жестоко не само с мъжете. Двама други тамплиерски страхливци притискаха към земята една жена, а трети я налагаше безпощадно с ритници. Тя се гърчеше, а събратята му заглушаваха жаловитите й писъци.
— Не знам нищо! Простете ми! — умоляваше ги тя.
— Доведи ни асасина и ще те пощадим — изръмжа мъчителят й, привел лице до нейното. — Иначе…
Ецио ги гледаше и се разкъсваше от желание да й помогне. Насили се обаче да се съсредоточи в търсенето на капитана. Приближи главната порта на селото точно в момента, когато издирваният се качваше на теглена от коне каруца. Капитанът толкова бързаше да потегли, че изхвърли кочияша от седалката му и той тупна на земята.
— Махай се от пътя ми! — изрева той на гръцки. — Сграбчи юздите и изпепели с поглед войниците си. — Никой да не си тръгва, докато асасинът не умре — излая им той. — Разбрахте ли? Намерете го!
Ецио чак сега осъзна, че мъжът говори на гръцки. Преди това беше чувал предимно италиански и арабски. Възможно ли беше капитанът да е византиец? Потомък на прокудените в изгнание, когато преди шейсет и пет години султан Мехмед беше завзел Константинопол? Ецио знаеше, че изгнаниците се бяха установили в Пелопонес скоро след това, но макар тържествуващите османци да ги бяха прогонили и оттам, малобройни общности бяха оцелели в Мала Азия и Близкия изток.
Той пристъпи открито напред.
Войниците го изгледаха нервно.
— Командире! — обади се един от по-смелите сержанти. — Явно той ни е открил!
Вместо отговор, капитанът извади камшика от поставката му до мястото на кочияша и шибна конете с викове:
— Дий! Дий!
Ецио се втурна напред. Тамплиерите се опитаха да му попречат, но той извади ятагана и си проправи яростно път. Скочи към потеглилата каруца, но пръстите му я пропуснаха на косъм, улавяйки все пак влачещото се след нея въже. Конете спряха за миг и после се втурнаха в галоп, повличайки Ецио.
Той започна да се издърпва болезнено напред педя след педя. Зад него долетя тропот на копита. Няколко войници бяха яхнали коне и го следваха по петите с вдигнати саби, стремейки се да го догонят и да го пронижат. Надаваха предупредителни крясъци към капитана, който налагаше жребците с камшика, за да ги пришпорва да препускат още по-яростно. Междувременно друга, по-лека каруца беше потеглила след тях и бързо ги настигаше.
Влачейки се по неравния терен, Ецио продължавайте да се придърпва нагоре по въжето. Когато се добра на две стъпки от задната каната на каруцата, двама от ездачите зад него го застигнаха. Той сниши глава, очаквайки удар, но ездачите прибързаха, съсредоточени повече върху плячката, отколкото върху ездата. Жребците им се сблъскаха жестоко на сантиметри зад краката на Ецио и паднаха сред хаос от цвилещи коне, ругаещи конници и прахоляк.
Ецио напрегна мишци, принуждавайки изтръпналите си от болка ръце да направят последно усилие. Задъхан тежко, той се изтегли с мъка напред, преодолявайки последното разстояние до каруцата, където замря за миг със замаяна глава, едва поемайки си дъх.
Междувременно втората каруца се беше изравнила с първата и капитанът трескаво сигнализираше на мъжете си в нея да я докарат по-близо. Щом изпълниха нареждането му, той скочи в тяхната каруца, изблъсквайки кочияша от седалката му. С глух вик мъжът падна на земята, удари се в скала и отскочи от нея с отвратително тупване. После се строполи неподвижно с неестествено извита глава.
Овладял обърканите коне, капитанът ги пришпори напред. Ецио, на свой ред, се добра до предната част на своята каруца и улови юздите. Мускулите на ръцете му запротестираха, когато ги дръпна силно, за да обуздае впряга си. Двата му коня с разпенени усти и диви погледи, продължиха да галопират и Ецио не изостана. Забелязал, че го настига, капитанът насочи каруцата си към стара отворена порта, поддържана от полусрутени тухлени колони. Успя да удари едната, без да спира, и колоната рухна сред вихрушка от хоросан точно пред Ецио. Той дръпна юздите и в последния момент успя да завие надясно. Каруцата му подскочи и свърна към шубраците край канавката. Той се помъчи да насочи конете си надясно, към пътя. Прахоляк и камъчета летяха навсякъде, забивайки се в лицето на Ецио. Той присви очи, за да ги запази, без да изпуска от поглед беглеца.
— Върви по дяволите! — изкрещя му капитанът през рамо.
Ецио забеляза, че войници, надвиснали рисковано над задния парапет на каруцата пред него, се готвят да го замерят с гранати. Криволичейки на зигзаг, за да избегне експлозиите, които избухваха от двете му страни и зад него, Ецио се бореше да овладее ужасените си жребци, впуснали се в паническо бягство. Бомбите обаче не улучиха целта и той продължи напред.
Капитанът пробва нова опасна тактика.
Забави внезапно ход и изостана. Преди да успее да предприеме какво и да било, Ецио се озова редом с него. Капитанът тутакси зави и блъсна странично каруцата му.
Ецио видя бялото на подивелите очи на капитана и белега, пресичащ лицето му, когато двамата се изпепелиха с погледи през облаците прах.
— Умри, кучи сине! — изкрещя капитанът.
После се втренчи напред. Ецио проследи погледа му и забеляза стражева кула, а отвъд нея — друго село, по-голямо от селцето край Масяф и отчасти укрепено. Преден тамплиерски пост.
Капитанът успя да пришпори отново конете си, отдалечи се с победоносен вик, а войниците му хвърлиха още две бомби. Този път едната избухна под лявото зад, но колело на каруцата на Ецио. Експлозията вдигна колелото във въздуха и Ецио излетя от колата. Конете зацвилиха диво и се спуснаха през шубрака, влачейки останките от разбитата каруца. Земята пропадаше стръмно вдясно от пътя и Ецио се отърколи двайсет стъпки надолу към дере, обрасло с високи трънаци, които го спряха и скриха.
Той лежеше неподвижно, взрян в сивата безмилостна земя на сантиметри от лицето му, неспособен да помръдне и с чувството, че всичките му кости са изпочупени. Затвори очи и зачака края.
15
Чу гласове отдалеч, докато лежеше в полусън. Стори му се, че вижда отново младежа в бяло, но не беше сигурен. Той нито му помагаше, нито му пречеше, но изглеждаше сякаш е на негова страна. Други идваха и си отиваха — отдавна загиналите му братя Федерико и Петручо, Клаудия, баща му и майка му и — неканено и нежелано — красивото и жестоко лице на Катерина Сфорца.
Виденията избледняха, но гласовете останаха, вече по-силни, понеже сетивата му възвърнаха остротата си. Усещаше вкус на пръст в устата си и мирис на земя. Болките в тялото му също се върнаха. Реши, че никога вече няма да успее да помръдне.
Не различаваше какво казват гласовете, долитащи отгоре. Представи си как тамплиерите се надвесват над дерето, където бе паднал, но осъзна, че не ги вижда. Гъстите шубраци явно скриваха тялото му. Тамплиерите изпратиха следотърсачи, но отрядът се завърна с празни ръце, предизвиквайки гнева на капитана.
Ецио почака гласовете да стихнат и да се възцари тишина. После раздвижи предпазливо ръце и крака и изплю благодарно пръстта. Нищо не изглеждаше счупено. Бавно, болезнено той изпълзя от храстите и се изправи. После, наострил зрение и слух, използвайки всички възможни укрития, се върна на пътя — точно навреме да види как капитанът преминава през портата в стената на укрепеното село на стотина метра пред него. Придържайки се встрани от пътя, където растяха високи трънаци, скриващи го от враждебни погледи, Ецио се поизтупа и тръгна към селото. Цялото му тяло роптаеше.
— А някога беше толкова лесно — промърмори той тъжно.
Но се насили да продължи напред. Заобиколи стената и откри място, откъдето можеше да се покатери.
Надигна глава над парапета да се увери, че не са го забелязали, и се прехвърли от другата страна. Скочи в селото и откри, че се е озовал в празен обор, с изключение на двете юници, които отстъпиха уплашено встрани. Изчака, в случай че има кучета, но след минута излезе през портичката на обора и тръгна през обезлюденото село към отекващите гласове, които долитаха до слуха му. Наближи селския площад и забеляза капитана. Скри се зад навес. Капитанът, застанал на върха на ниска кула в единия ъгъл на площада, ругаеше двама навъсени сержанти. Селяните ги наблюдаваха мълчаливо. Мелничното колело в другия край на площада, задвижвано от рекичката, прекосяваща селото, потракваше ритмично като фон на думите на капитана.
— Аз май съм единственият тук, който умее да язди — казваше капитанът. — Нареждам ви да бдите зорко, докато не се уверите наистина, че е мъртъв. Разбрахте ли?
— Да, капитане — отвърнаха мъжете мрачно.
— Колко пъти не успяхте да го убиете, а? — продължи той гневно. — Слушайте внимателно — ако до час не видя главата му да се търкаля в праха пред краката ми, вашите ще заемат мястото й.
Капитанът замълча, обърна се и огледа шосето. Ецио забеляза, че е разтревожен. Заопипва ударника на арбалета си.
По време на капитанската тирада Ецио се беше смесил с тълпата селяни, сливайки се с множеството, доколкото е възможно, което, предвид дрипавите дрехи и измъченото му изражение, не беше особено трудно. Тълпата обаче оредяваше; хората се връщаха към работата си. Повечето изглеждаха напрегнати и когато мъжът пред него се спъна, блъскайки друг, вторият го сряза раздразнено:
— Хей, не ми се пречкай! Върви си по пътя.
Разпрата привлече вниманието на капитана и той огледа множеството. След миг забеляза Ецио.
— Ти! — изкрещя той.
За секунда вдигна арбалета си, зареди го и стреля.
Ецио отбягна пъргаво стрелата и тя профуча край него, забивайки се в ръката на ядосания селянин.
— Олеле! — изпищя той, стиснал окървавения си бицепс.
Ецио се втурна да се скрие, докато капитанът презареждаше арбалета.
— Няма да си тръгнеш жив оттук! — изрева капитанът и стреля отново.
Този път стрелата се заби безобидно в рамката на дървената врата, зад която асасинът се беше шмугнал. Не че капитанът не умееше да стреля. Просто Ецио беше извадил късмет. Трябваше обаче да избяга, и то бързо. Още две стрели изсвистяха край него.
— Няма път назад! — извика му капитанът. — Изправи се срещу мен, жалко старо куче!
Стреля отново.
Ецио си пое дъх, подскочи и се улови за рамката на друга врата. Прехвърли се върху равния глинен покрив на къщата. Докато тичаше към другия му край, още една стрела изжужа край ухото му.
— Бий се умри! — изкрещя му капитанът. — Часът ти удари и трябва да погледнеш смъртта в очите, макар и далеч от проклетото си леговище в Рим! Ела и застани очи в очи с убиеца си.
Ецио забеляза как група войници се втурват към покрайнините на селото да отрежат пътя му за бягство. Но капитанът остана сам с двамата сержанти, а колчанът му беше празен.
Селяните се бяха разпръснали и изпокрили.
Ецио се сниши зад ниската стена, обрамчваща покрива, свали чантите от гърба си и надяна пистолета на дясната си китка.
— Защо не се предадеш? — извика капитанът и извади сабята си.
Асасинът се изправи.
— Не знам как — отвърна той с ясен глас и се прицели с пистолета.
Капитанът погледна паникьосано оръжието и изкрещя на адютантите си да се махнат от пътя му. Разблъска ги и скочи на земята. Ецио стреля и го улучи по средата на скока. Куршумът се заби в лявото му коляно. С болезнен рев капитанът се строполи и удари главата си в остър камък. Остана проснат върху земята. Сержантите побягнаха.
Ецио прекоси пустия площад. Не се виждаха никакви войници. Или страхът им от него ги беше убедил окончателно, че е свръхестествено същество, или предаността им към капитана не беше особено силна. Възцари се тишина, нарушавана единствено от ритмичното потракване на мелничното колело и от стенанията на проснатия на земята.
Капитанът срещна погледа на Ецио.
— По дяволите! — каза той. — Какво чакаш? Убий ме.
— Имаш нещо, което ми трябва — отвърна му спокойно Ецио и презареди пистолета, за да са готови и двете цеви.
Капитанът се втренчи в оръжието.
— Виждам, че старата хрътка още умее да хапе — промълви той през стиснати зъби.
От лявото му коляно и от по-сериозната рана на слепоочието шуртеше кръв.
— Книгата, която носиш. Къде е?
Капитанът го погледна лукаво.
— Имаш предвид стария дневник на Николо Поло? Знаеш за него? Изненадваш ме, асасине.
— Пълен съм с изненади — отвърна Ецио. — Дай ми го.
Осъзнал безизходното си положение, стенейки, капитанът измъкна от кожения си жакет книга с кожена подвързия — една педя дълга и половин широка. Ръката му затрепери и той я изпусна на земята. Погледна я и се засмя. Кикотът заглъхна с гъргорене в гърлото му.
— Вземи го — каза той. — Научихме тайните му и вече намерихме първия от петте ключа. Открием ли останалите, Великият храм и цялото му могъщество ще бъдат наши.
Ецио го изгледа съжалително.
— Заблуждаваш се, войнико. В Масяф няма древен храм. Само библиотека, пълна с мъдрост.
Капитанът се втренчи в него.
— Твоят предшественик Алтаир притежавал Райската ябълка шейсет години, Ецио. Сдобил се е с много повече от мъдрост. Научил е… всичко!
Ецио обмисли за секунда чутото. Знаеше, че Ябълката е погребана на сигурно място в църковна крипта в Рим — с Макиавели се бяха погрижили лично. Но от устата на капитана се отрони остро болезнено стенание, което го изтръгна от размислите. Кръв бликаше от раните му през цялото време, докато разговаряха. Сега мъжът беше пребледнял като смъртник. Странно умиротворено изражение се изписа по лицето му и той се отпусна назад с една последна дълга въздишка.
Ецио го погледна.
— Беше истински негодник — каза той. Но въпреки това — requiescat in pace.
Наведе се и внимателно затвори очите на мъжа.
Воденичното колело продължаваше да потраква. Иначе цареше тишина.
Ецио вдигна книгата и я огледа. Върху подвързията беше гравиран символ с отдавна избледняла позлата. Емблемата на асасинското братство. Ецио се усмихна леко и разгърна първата страница.
Тайният кръстоносен поход
Николо Поло
Масаф, юни, MCCLVII
Константинопол, януари, MCCLVIII
Ецио зачете, стаил дъх.
„Константинопол помисли си той. — Разбира се“.
16
Бризът довя по-свеж въздух и Ецио вдигна очи от дневника на Николо Поло, разтворен в скута му. Седеше под тента на задната палуба на голямата багла9 с широк корпус, която пореше чистите сини води на морето с опънати триъгълни платна и кливер, за да се възползва от благоприятния вятър.
Дългото плаване от Латакия на сирийския бряг първо го отведе отново в Кипър. Следващото пристанище беше Родос, където вниманието му привлече нов пътник, качил се на борда — красива жена на около трийсет в зелена рокля, подчертаваща съвършено меднозлатистата й коса. После продължиха на север през Додеканезите и през Дарданелите най-сетне навлязоха в Мраморно море.
Сега наближаваше краят на пътешествието. Моряците нададоха викове, а пътниците застанаха край планшира, вперили поглед към великия Константинопол, изплувал сияен на хоризонта, на миля пред корабния нос. Ецио се опитваше да разпознае градските забележителности, ориентирайки се по картата, която бе купил на сирийското пристанище. До него стоеше млад мъж в скъпи дрехи, вероятно още ненавършил двайсет — османец, но очевидно добре запознат с града — с когото си бяха кимали за поздрав веднъж-дваж. Младежът се бе съсредоточил върху морски астролаб, измерваше разстоянията й си водеше бележки в подвързан със слонова кост тефтер, завързан с копринено въже към колана му.
— Какво е това? — посочи Ецио.
Искаше да научи възможно най-много за града, преди да слезе на сушата. Вестта за бягството му от тамплиерите в Масяф навярно нямаше да закъснее и трябваше да действа бързо.
— Това е кварталът на Баязид. Преди пет години султанът построи голямата джамия, която виждаш. Зад нея са покривите на Големия базар.
— Ясно — каза Ецио и присви очи срещу слънцето. Прииска му се Леонардо да беше изработил инструмента, за който непрекъснато говореше — нещо като разтегателна тръба с лещи, приближаващи далечните обекти.
— Наглеждай кесията си, когато отидеш на пазара — посъветва го младият мъж. — Там се събират всякакви хора.
— Като на всеки пазар.
— Evet10 — усмихна се младежът. — Ей там, където се издигат кулите, е Имперският квартал. Сивият купол е старата църква „Света София“. Сега, разбира се, е джамия. Виждаш ли ниската жълта сграда зад нея? По-скоро комплекс от постройки с два ниски купола и заострена кула? Това е Токапъ сарай. Една от първите сгради, които сме издигнали след завладяването на града. Все още я дострояваме.
— Там ли е султан Баязид?
Лицето на младежа леко помръкна.
— Би трябвало, но не, не е. Поне засега.
— Трябва да го посетя.
— Гледай да си осигуриш покана!
Бризът стихна и платната се надиплиха. Моряците прибраха кливера. Капитанът обърна леко носа на кораба и друга част на града изплува пред погледите им.
— Виждаш ли онази джамия? — продължи младежът, сякаш доволен, че отклонява разговора от Топкапъ сарай. — Това е Фатих джамия — първата сграда, която султан Мехмед построил в чест на победата си над византийците. Не че били много, когато пристигнал. Империята им отдавна била рухнала. Но той искал джамията му да надмине „Света София“. Както виждаш, не е успял.
— Поне е опитал — отвърна дипломатично Ецио, докато очите му обхождаха внушителната сграда.
— Мехмед се ядосал — продължи младежът. — Разказват, че наредил да отрежат ръката на архитекта. Това, естествено, е само легенда. Синан е бил твърде талантлив архитект и Мехмед едва ли е посмял да го осакати.
— Спомена, че султанът не е в двореца си — напомни му деликатно Ецио.
— Баязид? Не е.
По лицето на младежа отново се изписа тревога.
— Султанът е велик мъж, но пламенната му младост е отстъпила място на съзерцателност и благочестие. Ала, уви, не се разбира с единия от синовете си — Селим, и войната между двамата тлее от години.
Корабът плаваше край южните стени на града и скоро сви на север към Босфора. Насочиха се към големия залив пред пристанището и минаха над огромната верига, провесена по цялото му протежение. Сега беше спусната, но можеха да я вдигнат, за да затворят пристанището в случай на надвиснала опасност или война.
— Не са я използвали, откакто завладяхме града — обясни младежът. — Все пак не е успяла да спре Мехмед.
— Но е полезна предохранителна мярка — вметна Ецио.
— Наричаме залива Халич — каза младият мъж. — Златния рог. От северната му страна е кулата Галата. Генуезките ти сънародници са я издигнали преди около сто и петдесет години. Напомням ти, че са я наричали Кристеа Турис, християнската кула. Логично, нали? От Генуа ли си?
— Флорентинец съм.
— О, ясно.
— Хубав град.
— Affedersiniz11. Не съм запознат достатъчно с вашата част от света. Макар мнозина от сънародниците ви да живеят още тук. Италианци са се заселвали тук от векове. Прочутият ви Марко Поло и баща му Николо, търгувал тук преди двеста години заедно с брат си.
Младият мъж се усмихна на Ецио. После насочи вниманието си отново към кулата Галата.
— Сигурно има начин да те качим горе. Ще придумаме охраната. Оттам се разкрива най-красивата гледка към града.
— Би било… прекрасно.
Младежът го погледна.
— Чувал си сигурно за друг известен твой сънародник, все още между живите. Леонардо да Винчи?
— Името ми говори нещо.
— Преди по-малко от десетилетие нашият султан помоли Да Винчи бей да построи мост над Златния рог.
Ецио се усмихна, припомнил си как веднъж Леонардо спомена мимоходом проекта. Представяше си какво въодушевление бе предизвикал у приятеля му.
— Какво стана? — попита. — Не виждам мост.
Младежът разпери ръце.
— Казаха ми, че проектът бил красив, но за жалост не го одобрили. В крайна сметка султанът решил, че е прекалено амбициозен.
— Non mi sorprende12 — отрони Ецио сякаш на себе си. После посочи друга кула. — Фар ли е това?
Младежът проследи погледа му към малък остров зад тях.
— Да. Много стар. Единайсет века и повече. Наричат го Киз Кулесъ — как е турският ти?
— Слаб.
— Тогава ще преведа. На вашия език ще е нещо като Девичата кула. Кръстен е на султанска дъщеря, която умряла там от змийско ухапване.
— Защо е живяла във фара?
Младежът се усмихна.
— За да не я ухапе змия… Виж! Там е Акведуктът на Вадене. Различаваш ли двете редици арки? Римляните безспорно са умеели да строят. Обичах да се катеря по него като дете.
— Високо е.
— Изглежда ти се прииска да опиташ!
Ецио се усмихна.
— Човек никога не знае… — отвърна той.
Младият мъж понечи да каже нещо, но размисли и замълча. Изгледа благо Ецио. И асасинът прочете мислите му — старец, опитващ се да надмогне годините.
— Откъде идваш? — попита Ецио.
Младежът махна небрежно с ръка.
О… от Светите земи — отговори. — Тоест от нашите свещени земи. Мека и Медина. Всеки порядъчен мюсюлманин трябва да ги посети веднъж в живота си.
— Отрано си изпълнил повелята.
— Кажи-речи.
Наблюдаваха мълчаливо града, докато корабът заобикаляше Златния рог на път за дока.
— В Европа няма толкова величествен град — каза Ецио.
— О, но тази част е в Европа — отвърна младежът. — Ей там — посочи на изток през Босфора — е Азия.
— Има граници, които дори османците не могат да преместят — заключи Ецио.
— Малко — отвърна бързо младежът и на Ецио му се стори, че гласът му прозвуча отбранително. После смени темата: — Казваш, че си италианец. От Флоренция. Но дрехите те опровергават. И прости ми, изглежда дълго не си ги сменял. Отдавна ли пътуваш?
— Si, da molto tempo13. Напуснах Рим преди дванайсет месеца. Търсех… вдъхновение. И търсенето ме доведе тук.
Младежът погледна към книгата в ръцете му, но не каза нищо. Самият Ецио не искаше да разкрива целите си. Облегна се върху парапета и се взря в градската стена и другите кораби от всички краища на света, закотвени в доковете, които тяхната багла бавно подминаваше.
— Когато бях малък, татко ми разказваше истории за падането на Константинопол — рече Ецио най-сетне. — Превзели сте го шест години преди да се родя.
Младежът прибра внимателно астролаба в кожена кутия, препасана през рамото му.
— Наричаме града Константиние.
— Същото ли означава?
— Сега ние го управляваме. Но си прав. Константиние, Византион, Неа Рома, Червената ябълка — в действителност няма разлика. Казват, че Мехмед искал да го преименува на Истамбул — „Там, където ислямът процъфтява“ — но това е поредната легенда. Хората обаче използват дори това наименование. Образованите, разбира се, знаят, че трябва да е Истанбул — „Към града“.
След кратко мълчание младежът добави:
— Какви истории ти разказваше баща ти? За храбри християни. Потъпкани от зли турци?
— Не. Нищо подобно.
Младежът въздъхна.
— Поуката от всяка история отразява темперамента на човека, който я разказва.
Ецио се изправи. Мускулите му се бяха възстановили по време на дългото пътуване, но хълбокът още го наболяваше.
— Съгласен съм.
Младежът се усмихна топло и искрено.
— Радвам се! Константиние е град за всякакви хора и всякакви раси. Дори за византийците, които са останали. И за студенти като мен или за… пътници като теб.
Младо семейство селджуки, разхождащо се по палубата, прекъсна разговора им. Ецио и младежът се вслушаха в думите им. Ецио — защото всяка информация за града можеше да му бъде от полза.
— Баща ми не може да се опълчи на престъпниците — казваше съпругът. — Ще затвори магазина, ако положението се влоши.
— Това ще отмине — отвърна съпругата му. — Когато султанът се върне.
— Ха! — възкликна саркастично мъжът. — Баязид е слаб. Не обръща внимание на византийските парвенюта и виж какъв е резултатът — kargasa, смут!
Съпругата му изшътка да замълчи.
— Не бива да говориш така.
— Защо не? Казвам истината. Баща ми е порядъчен човек, а крадците го разорават.
Ецио ги прекъсна:
— Извинете, дочух думите ви.
Съпругата изгледа мъжа си — видя ли?
Но той се обърна към Ецио:
— Affedersiniz, efendim. Виждам, че сте пътник. Ако отседнете в града, посетете магазина на баща ми. Килимите му са най-добрите в цялата империя и ще ви дадем добра цена. — Той замълча. — Татко е добър човек, но крадците почти унищожиха бизнеса му.
Съпругът понечи да продължи, но жената го издърпа припряно настрани.
Ецио се спогледа със събеседника си, който тъкмо приемаше чаша шербет от личния си прислужник. Вдигна чаша.
— Искаш ли? Много е освежително, а докато хвърлим котва, има доста време.
— Чудесно!
Младежът кимна на прислужника си, който се оттегли.
Група османски войници минаха край тях. Прибираха се у дома след служба на Додеканезите и обсъждаха града, където се завръщаха. Ецио им кимна и се приближи до тях, а младият мъж се обърна на другата страна и започна да си записва нещо в тефтера с подвързия от слонова кост.
— Интересно какво целят тези византийски главорези? — попита единият от войниците. — Веднъж им се удаде възможност. Едва не разрушиха града.
— Когато султан Мехмед влезе в града, тук живееха по-малко от 40 000 души. При това тънеха в мизерия! — вметна друг.
— Aynen oyle — каза трети. — Точно така! А сега градът има 300 000 обитатели и процъфтява отново за пръв път от векове. Ние допринесохме за това.
— Благодарение на нас градът набира могъщество. Ние го възродихме — каза вторият войник.
— Да, но византийците не смятат така — обади се първият. — Само създават неприятности.
— Как да ги разпознавам? — попита Ецио.
— Стой настрани от наемници, които носят груби червеникави униформи — обясни първият войник. — Те са византийци. И не си поплюват.
Войниците се отдалечиха, дочули заповедта на капитана да се готвят за слизане. Младежът, с когото разговаряше Ецио, застана до него. В същия момент се появи прислужникът му и поднесе шербета.
— Е — въздъхна младежът, — макар и красив, Константиние не е най-съвършеното място на света.
— Има ли такова? — отвърна Ецио.
17
Корабът спусна котва и пътниците и екипажът се защураха безредно по палубата, докато моряците хвърляха въжетата за акостиране към мъжете на кея и спускаха няколко мостика.
Ецио се беше върнал в каютата да вземе чантите си — целия му багаж. Щом слезеше на сушата, щеше да си набави всичко необходимо. Прислужникът на младия му познайник бе подредил три кожени куфара върху палубата и двамата чакаха носачите да ги пренесат на брега. Ецио и новият му приятел се наканиха да се сбогуват.
Младежът въздъхна.
— Толкова работа ме чака. И въпреки това е хубаво да се върнеш у дома.
— Твърде млад си да мислиш за работа, ragazzo14!
Вниманието му отвлече червенокоса жена, в зелена рокля.
Тя се суетеше около голям вързоп, който изглеждаше тежък. Младият мъж проследи погледа му.
— На твоята възраст интересите ми бяха… бяха основно… — Ецио замлъкна, вперил очи в жената. Наблюдаваше походката й. Тя вдигна глава и му се стори, че погледна към него.
— Salve15! — възкликна.
Жената обаче не го беше забелязала и Ецио се обърна отново към приятеля си, който го гледаше удивено.
— Невероятно — каза младият мъж. — Изненадвам се, че изобщо си успял да постигнеш нещо.
— Същото ми повтаряше мама — усмихна му се Ецио малко тъжно.
Най-после отвориха вратите към мостика и тълпата пътници се люшна напред.
— Беше ми приятно, че се запознахме, бей ефенди — поклони се младият мъж на Ецио. — Надявам се да откриеш нещо, което да задържи интереса ти, докато си тук.
— Вярвам, че ще намеря.
Младежът се отдалечи, но Ецио се забави, наблюдавайки как червенокосата жена се мъчи да вдигне вързопа, отклонявайки предложенията за помощ на носачите. Понечи да тръгне към нея, но видя, че младежът го е изпреварил.
— Да ви помогна ли, мадам? — попита я той.
Жената го погледна и му се усмихна. Усмивката й се стори на Ецио по-смъртоносна от стрела. Но не беше предназначена за него.
— Благодаря, момко — каза тя, а младежът отпрати с жест прислужника си и лично вдигна вързопа на рамо.
Последва я по мостика и двамата слязоха на кея.
— Учен и джентълмен! — извика му Ецио. — Пълен си с изненади.
Младежът се извърна и му се усмихна отново.
— Много малко, приятелю. Много малко.
Вдигна ръка.
— Allahaismarladik16! Бог да те благослови!
Ецио проследи с поглед как жената, последвана от младия мъж, изчезва в тълпата. Забеляза мъж, застанал встрани, да го гледа. Як мъж в средата на трийсетте, в бяла туника с червен пояс и тъмни панталони, пъхнати в жълти ботуши. Имаше дълга тъмна коса, брада и четири ками за хвърляне в ножница, прикрепена високо зад лявото му рамо. Носеше и ятаган, а триъгълен стоманен щит покриваше дясната му ръка от китката до лакътя. Ецио се напрегна и се вгледа по-внимателно в мъжа. Стори му се, но не беше сигурен, че различи скрито острие под дясната му длан. Туниката беше с качулка, но качулката бе свалена и непокорната коса на мъжа беше вързана с жълта кърпа.
Ецио се спусна бавно по мостика. Стъпи на кея и мъжът приближи до него. Когато ги деляха две крачки, мъжът спря, усмихна се предпазливо и се поклони дълбоко.
— Добре дошъл, братко! Ако легендата не лъже, ти си човекът, когото винаги съм мечтал да срещна. Прочутият Майстор и Ментор — Ецио Аудиторе да…
Той заекна и достойнството му помръкна.
— И прочее, и прочее — довърши.
— Pregо17? — удиви се Ецио.
— Прости ми, италианският ми преплита езика.
— Аз съм Ецио да Фиренце. Флоренция е родният ми град.
— Което означава, че аз съм Юсуф Тазим да Истанбул! Харесва ми!
— Истанбул? А! Така наричаш този град.
— Много популярно наименование сред местните. Хайде, господине! Нека взема чантите ти.
— Не, благодаря.
— Както желаеш. Добре дошъл, менторе! Радвам се, че най-после пристигна. Ще ти покажа града.
— Как разбра, че ще дойда?
— Сестра ти писа от Рим да предупреди Братството тук. Наш шпионин в Масяф ни изпрати вест за подвизите ти. От седмици наблюдаваме пристанището с надеждата да те посрещнем.
Юсуф видя, че Ецио е подозрителен. Наблюдаваше го изпитателно.
— Сестра ти, Клаудия, ни писа. Ето, знам името й. И мога да ти покажа писмото. У мен е. Предположих, че не вярваш на голи думи.
— Виждам, че носиш скрито острие.
— Кой друг, ако не член на Братството би могъл да го притежава?
Ецио се поуспокои. По лицето на Юсуф внезапно се изписа сериозно изражение.
— Ела.
Той обгърна Ецио през рамо и го поведе през гъмжилото. От двете страни на многолюдните улици, през които го водеше, имаше сергии с всякаква стока под калейдоскоп от пъстроцветни навеси. Тук сякаш се тълпяха хора от всички народности и раси. Християни, евреи и мюсюлмани разменяха стоки, търговците подвикваха на турски, гръцки, франкски и арабски. Колкото до италианския, Ецио разпозна венециански, генуезки и флорентински диалект, преди да изминат една пресечка.
До слуха му долитаха и други езици, които разпознаваше откъслечно или само се догаждаше за произхода им — арменски, български, сръбски и персийски. Високи мъже със светла кожа и дълги червени коси и бради говореха гърлен език, който чуваше за пръв път.
— Добре дошъл в Галата — просия Юсуф. — От векове тя приютява сираци от Европа и Азия. Тази част на града се слави с най-разнородни обитатели — основателна причина да установим щабквартирата си тук.
— Покажи ми я.
Юсуф закима енергично.
— Разбира се, менторе. Веднага! Братството ни очаква с нетърпение да види мъжа, изтрил семейство Борджия от лицето на земята.
Той се засмя.
— Целият град ли знае, че съм тук?
— Изпратих куриер веднага щом те зърнах. И във всеки случай схватката ти с тамплиерите в Светите земи не остана незабелязана. Разбрахме и без помощта на шпиони.
Лицето на Ецио придоби замислено изражение.
— Когато потеглих, насилието не влизаше в плановете ми. Търсех единствено мъдрост.
Той погледна новия си лейтенант.
— Съдържанието на библиотеката на Алтаир.
Юсуф се засмя отново, макар и по-колебливо.
— Не знаеше ли, че е запечатана от два и половина века?
Ецио също се подсмихна.
— Не. Но се досещах. Признавам обаче, че не очаквах да открия тамплиери там.
Юсуф отново си върна сериозното изражение. Вървяха по по-безлюдни улици и забавиха крачка.
— Положението е тревожно. Преди пет години тамплиерското влияние тук беше нищожно. Малобройна групичка с амбиции да върне трона на Византия.
Стигнаха малък площад и Юсуф дръпна Ецио настрани и му показа четирима мъже, скупчени в тъмен ъгъл. Носеха мътносиви ризници над червеникави туники от груба вълна и къси прилепнали кожени елеци.
— Тези са от тях — сниши глас Юсуф. — Не поглеждай натам.
Той се озърна.
— Ден след ден стават все повече. И знаят каквото знаем всички — че султан Баязид си отива. Наблюдават и изчакват да настъпи часът им. Смятам, че ще предприемат нещо драматично.
— Няма ли наследник на османския трон? — попита учудено Ецио.
— Проблемът е, че има двама. Двамина гневни синове — често срещано явление в царските родове. Когато султанът се изкашля, принцовете изваждат саби.
Ецио обмисли чутото, спомнил си какво му разказа младият мъж на кораба.
— Явно тамплиерите и османците ви намират достатъчно работа — каза той.
— Ецио ефенди, не ми остава време да наостря сабята си, честна дума!
В този момент прозвуча изстрел и куршумът се заби в стената на сантиметри вляво от главата на Юсуф.
18
Юсуф се притаи зад редица каци с подправки. Ецио се сниши зад него.
— Говорим за вълка, а той в кошарата! — каза Юсуф със стиснати устни и надигна глава точно когато мъжът с пистолета го зареждаше отново в другия край на площада.
— Явно нашите византийски приятели не са одобрили интереса ни.
— Аз ще се погрижа за мъжа с мускета — отвърна Юсуф и прецени на око разстоянието до мишената. Пресегна се и извади една от камите за хвърляне от ножницата зад рамото си. Метна я с чисто движение и тя прелетя през площада, завъртайки се три пъти, преди да улучи целта. Заби се дълбоко в гърлото на мъжа точно когато вдигаше пистолета си за нов изстрел. Междувременно приятелите му вече тичаха към тях с извадени саби.
— Няма път за бягство — каза Ецио и издърпа ятагана си от ножницата канията.
— Бойно кръщение за теб — отвърна Юсуф. — А едва слезе от кораба. Много добре!
— Не се безпокой — каза Ецио развеселено.
Разбираше достатъчно турски и знаеше, че съратникът му всъщност се извинява.
Юсуф също извади сабята си и те изскочиха от укритието да посрещнат връхлитащите нападатели. Бяха по-леко облечени от тримата си противници — тоест по-уязвими, но и по-подвижни. Още щом кръстоса оръжие с първия византиец, Ецио осъзна, че се изправя срещу съвършено обучен боец.
Юсуф не преставаше да бърбори, докато се биеха. Но той беше свикнал с врага и бе петнайсет години по-млад от Ецио.
— Целият град се е вдигнал да те посрещне — първо съмишлениците като мен, а после — плъховете!
Ецио се съсредоточи върху боя с мечове. Отначало бе принуден да отстъпи, но бързо се настрои за битка с леката си гъвкава сабя и откри, че извитото й острие подобрява невероятно размаха. Веднъж-дваж Юсуф, който не изпускаше ментора си от поглед, му подхвърли полезни съвети, но накрая го изгледа възхитено и възкликна:
— Inanilmaz!18 Майстор в действие!
Отклони обаче вниманието си за секунда повече от допустимото и един от византийците успя да среже левия му ръкав и да прониже ръката. Юсуф залитна неволно и противникът му се хвърли напред, за да се възползва от предимството. Ецио отблъсна яростно настрани собствения си съперник и се втурна да помогне на приятеля си. Застана между Юсуф и византиеца и отби с щита върху лявата си ръка удара, който иначе щеше да е фатален. Византиецът изгуби равновесие, Юсуф успя да се съвземе и на свой ред да отблъсне друг наемник, нападнал Ецио в гръб. Прониза го смъртоносно точно когато Ецио довърши другаря му. Последният оцелял византиец — огромен мъж с челюст като скала — се озърна колебливо за пръв път.
— Благодаря — каза Юсуф задъхано.
— Bir sey degii, няма защо.
— Нямат ли край талантите ти?
— Е, поне научих как е „благодаря“ и „добре дошъл“ на борда на кораба.
— Внимавай!
Огромният византиец се втурна към тях с див рев, размахал сабя в едната ръка и боздуган — в другата.
— Велики Аллах, мислех, че ще избяга! — извика Юсуф и отскочи встрани, препъвайки византиеца.
Понесен от инерцията на собствената си тежест, онзи се стовари върху една от каците с подправки, падна и замря в ароматна купчина жълта пудра.
Ецио се озърна, избърса ятагана и го прибра в ножницата. Юсуф последва примера му.
— Любопитна техника имаш, менторе. Много финтове и малко сблъсъци. Така поне изглежда. Но удариш ли…
— Мисля като мангуста — моят враг е кобра.
— Изразително описание.
— Благодаря.
Юсуф се озърна отново.
— Да вървим. Мисля, че се позабавлявахме достатъчно за днес.
Едва изрече тези думи, когато друг отряд византийски наемници, привлечени от шума на битката, се изсипа на площада.
Ецио веднага извади ятагана си, готов да го посрещне.
Ала другата страна на площада се изпълни с още войници в различни униформи — сини туники и тъмни конусовидни филцови шапки.
— Почакай! — извика му Юсуф.
Новодошлите нападнаха наемниците, бързо ги принудиха да се оттеглят и се втурнаха да ги преследват отвъд площада.
— Това бяха османски войници — обясни Юсуф, забелязал въпросителния поглед на Ецио. — Не са еничари — те са елитен полк; ще ги разпознаеш, когато ги видиш. Но всички османски войници мразят византийските главорези и това улеснява асасините.
— Доколко?
Юсуф разпери ръце.
— Малко. И те ще те убият, ако не им хареса как ги гледаш. Също като византийците. Разликата е, че османците ще изпитват угризения след това.
— Колко трогателно.
Юсуф се ухили.
— Не е толкова зле. За пръв път от много десетилетия асасините са влиятелна сила тук. Невинаги е било така. По време на византийските императори са ни преследвали и убивали на място.
— Разкажи ми по-подробно — каза Ецио, когато отново се запътиха към щабквартирата на братството.
Юсуф почеса брадичка.
— Е, старият император Константин — единайсетият с това име — царува само три години, благодарение на нашия султан Мехмед. Но като цяло Константин не беше чак толкова лош. Беше последният римски император, наследник на хилядолетен царски род.
— Спести ми историческите уроци — прекъсна го Ецио. — Искам да знам срещу какво сме изправени сега.
— Проблемът е, че когато Мехмед го завладял, от града и от древната Византийска империя не било останало почти нищо. Казват, че Константин бил толкова обеднял, че заменил скъпоценните камъни по мантията си със стъклени фалшификати.
— Сърцето ми се къса.
— Бил смел човек. Предложили да го пощадят, ако предаде доброволно града, но той отказал и участвал в битката. Ала двама от племенниците му не наследили духа му. Единият е мъртъв от няколко години, но другият… — Юсуф замлъкна замислено.
— Той е срещу нас?
— О, несъмнено. И срещу османците. Е, поне срещу владетелите.
— Къде е сега?
Юсуф сви рамене.
— Кой знае? Някъде в изгнание? Но е жив и заговорничи.
След кратко мълчание добави:
— Казват, че навремето бил много близък на Родриго Борджия.
Ецио застина.
— Испанеца?
— Същият. Онзи, когото ти в крайна сметка очисти.
— Уби го синът му.
— Е, те не бяха точно Светото семейство, нали?
— Продължавай.
— Родриго беше близък и със селджук на име Сем. Много потайно действаха и дори ние, асасините, разбрахме много по-късно.
Ецио кимна. Беше чувал историите.
— Ако си спомням правилно, Сем се е отличавал с авантюристичен дух.
— Беше един от братята на настоящия султан, но бе хвърлил око на трона и Баязид го прогони. В крайна сметка го поставиха под домашен арест в Италия и там се сприятели с Родриго.
— Спомням си — каза Ецио и довърши историята. — Родриго решил да използва амбициите на Сем, за да завладее Константинопол. Но Братството успя да убие Сем в Капуа преди петнайсетина години. И това сложи край на кроежите.
— Не че някой ни благодари.
— Не изпълняваме мисията си, за да ни обсипват с признателност.
Юсуф сведе глава.
— Ще запомня този урок, менторе. Но трябва да признаеш, че много сръчно го хванахме в мрежата.
Ецио не отговори и след малко Юсуф продължи:
— Двамата племенници, които споменах преди малко, са синове на друг брат на Баязид — Тома. И тях ги изпратиха в изгнаничество с баща им.
— Защо?
— Няма да повярваш! Тома също таеше амбиции за османския трон. Познато ли ти звучи?
— Да не би фамилията на това семейство да е Борджия?
Юсуф се засмя.
— Не, Палеолог е. Но си прав — много си приличат. След смъртта на Сем племенниците се укриха в Европа. Единият остана тук и се опита да събере армия, за да превземе Константинопол. Не успя, разбира се, и умря, както казах, преди седем-осем години — разорен и без да остави наследник. Другият обаче — е, той се върна, отказа се публично от всякакви имперски амбиции. Помилваха го и всъщност известно време служи във флотата. После се отдаде на удоволствия и жени.
— Но сега е изчезнал?
— Потънал е вдън земя.
— И не знаем името му?
— Подвизава се под много имена, но не можем да го открием.
— Но замисля нещо?
— Да. И е приятел с тамплиерите.
— Трябва да си отваряме очите на четири.
— Ако се появи, ще разберем.
— На колко е години?
— Казват, че се е родил в годината, когато Мехмед завзел града, значи е само няколко години по-възрастен от теб.
— Тоест има живец у него.
Юсуф го погледна.
— Съдейки по теб, много.
Той се озърна. Бяха навлезли дълбоко в сърцето на града.
— Почти стигнахме — обяви. — Натам.
Свиха към тясна уличка, мрачна, хладна и сенчеста въпреки слънчевите лъчи, които се опитваха безуспешно да проникнат между сградите от двете й страни. Юсуф спря пред малка, невзрачна зелена врата и вдигна месинговото чукало. Забарабани според уречен код, но толкова тихо, че Ецио се почуди дали някой вътре ще го чуе. След няколко секунди обаче момиче с широки рамене и тесни хълбоци отвори вратата. Носеше туника, а върху катарамата на колана й беше гравирана асасинската емблема.
Ецио се озова с просторен двор. Зелени лози се виеха по жълтите стени. В центъра се бе събрала група млади мъже и жени. Те впериха благоговейни погледи в Ецио, когато Юсуф се обърна, посочи го театрално и каза:
— Менторе, поздрави новите си роднини.
Ецио пристъпи напред.
— Salute a voi, Assassini. За мен е чест да открия верни приятели толкова далеч от дома.
За свой ужас осъзна, че се е трогнал до сълзи. Навярно напрежението през последните няколко часа си казваше думата, а и все още беше изтощен от дългото пътуване.
Юсуф се обърна към събратята си от константинополската задруга на асасинското братство.
— Виждате ли, приятели. Нашият ментор не се страхува да плаче пред учениците си.
Ецио избърса бузи с ръкавицата си и се усмихна:
— Не се бойте. Няма да ми стане навик.
— Менторът е в града едва от няколко часа и вече имаме новини — продължи Юсуф със сериозно лице. — Нападнаха ни, докато вървяхме насам. Явно наемниците отново са се раздвижили. Затова… — той посочи трима мъже и две жени — Доган, Касим, Хайредин и Евраники и Ирини ще обиколят района.
Петимата се изправиха мълком и се поклониха на Ецио, преди да тръгнат.
— Другите да се залавят отново за работа — нареди Юсуф и останалите асасини се разпръснаха.
Когато останаха сами, Юсуф се обърна към Ецио със загрижен поглед.
— Менторе, оръжията и ризницата ти очевидно се нуждаят от обновление, а дрехите ти — прости ми — са в окаяно състояние. Ще ти помогнем. Но не разполагаме с достатъчно пари.
Ецио се усмихна.
— Не се бой. Не ми трябват пари. И предпочитам да се грижа сам за себе си. Време е да разгледам града сам, да го почувствам отблизо.
— Няма ли първо да отдъхнеш? Да се освежиш?
— Времето за почивка настъпва, когато задачата е изпълнена.
Ецио замълча, развърза пътните си чанти и извади счупеното острие.
— Има ли тук ковач или майстор на оръжия, достатъчно сръчен и почтен, за да му възложа да го поправи?
Юсуф огледа щетите и бавно, със съжаление поклати глава.
— Това очевидно е оригинално острие, изработено според указанията на Алтаир в Кодекса, открит от баща ти. Навярно е невъзможно да се поправи. Но макар да не можем да изпълним желанието ти, ще ти осигурим достатъчно снаряжение. Остави оръжията си при мен — тези, които няма да вземеш сега — и аз ще ги почистя и наточа. Когато се върнеш, ще намериш и нови дрехи.
— Благодаря.
Ецио се запъти към вратата. Щом наближи, младата русокоса пазачка сведе свенливо поглед.
— Азизе ще те придружи да ти покаже града, ако искаш, менторе — предложи Юсуф.
Ецио се обърна.
— Не. Ще отида сам.
19
Всъщност Ецио искаше да остане сам. Трябваше да събере мислите си. Влезе в таверна в генуезкия квартал, където предлагаха вино, и се освежи с бутилка „Пигато“ и порция макарони в бульон. Останалата част от следобеда използва да се запознае с квартал Галата. Отбягваше неприятностите и се сливаше с тълпата винаги когато забележеше османски патрули или групи византийски наемници. Изглеждаше като стотиците изнурени от път пилигрими, бродещи из пъстроцветните, многолюдни, хаотични и оживени улици на града.
Щом реши, че е постигнал целта си, се върна в щабквартирата точно когато в тъмните магазинчета запалваха първите лампи и застилаха масите в гостилниците. Юсуф и неколцина от хората му го очакваха.
Турчинът веднага го посрещна с доволен вид.
— Слава на Небесата, менторе! Радвам се да те видя отново. Невредим! Страхувахме си, че си се изгубил в покварата на големия град.
— Не бъди мелодраматичен — усмихна се Ецио. — Колкото до покварата, стига ми моята собствена, grazie19.
— Надявам се да одобриш подобренията, които внесохме в твое отсъствие.
Юсуф го поведе към вътрешна стая, където го очакваха чисти дрехи. До тях, спретнато подредени върху дъбова маса, лежаха оръжията му, наточени, смазани и полирани, грейнали като нови. Към комплекта беше прибавен арбалет.
— Прибрахме счупеното острие на сигурно място — обясни Юсуф. — Но забелязахме, че нямаш кука, и ти набавихме.
— Кука?
— Да. Виж.
Юсуф нави ръкава си. Ецио видя оръжието, което отначало бе помислил за скрито острие. Но когато Юсуф го задейства, то изскочи напред и се оказа по-сложен вариант. Телескопичното острие на непознатото оръжие завършваше със закривена кука от добре закалена стомана.
— Прекрасно — възкликна Ецио.
— За пръв път ли виждаш такова? Аз го използвам от дете.
— Покажи ми как.
Юсуф взе нова кука от един от асасините и я подхвърли на Ецио. Той премести скритото острие от дясната на лявата си китка, под щита, и закопча куката на негово място. Усети непознатата тежест и няколко пъти извади и прибра оръжието. Прииска му се Леонардо да е тук, за да го види.
— Трябва да ми го демонстрираш.
— Веднага, ако си готов.
— И още как.
— Тогава ме следвай и наблюдавай какво правя.
Излязоха навън и тръгнаха по улицата в сумрака. Запътиха се към безлюдно място между няколко високи тухлени сгради. Юсуф избра едната, чиито внушителни стени бяха украсени с издадени напред хоризонтални редици от червени тухли, редуващи се пред десетина стъпки. Той се засили тичешком към постройката и скочи върху няколкото варела за вода до нея. Протегна се нагоре, извади куката и се залови с нея за първата редица стърчащи тухли. Издърпа се нагоре с помощта й и използва набраната инерция, за да достигне следващата редица декоративни тухли. И така — докато стигна до покрива. Цялата операция трая секунди.
Ецио пое дълбоко дъх и го последва. Премина лесно първите два етапа и дори се почувства окрилен, но куката му едва не се плъзна от третата редица декоративни тухли. Залюля се опасно над улицата, но поправи грешката си, без да губи скорост, и скоро се озова върху покрива до Юсуф.
— Не се замисляй — каза му лейтенантът. — Използвай инстинктите си и оставяй куката сама да си върши работата. След още няколко опита ще усъвършенстваш катеренето. Схватлив ученик си, менторе.
— Налага се.
Юсуф се усмихна. Извади отново острието си и му го показа.
— Стандартната османска кука се състои от две части — кука и острие. Можеш да използваш поотделно едното или другото. Изящен дизайн, нали?
— Жалко, че досега не разполагах с такова оръжие.
— Навярно не ти е било необходимо. Ела!
Той се втурна по покривите. Ецио го следваше по петите, припомняйки си далечните дни, когато тичаше след брат си Федерико по флорентинските покриви. Юсуф го отведе на места, където да потренира още, далеч от любопитни погледи. Щом Ецио изкачи още три стени с нарастваща увереност, Юсуф се обърна към него и каза със светнали очи:
— Остава доста, докато се мръкне. Готов ли си за по-голямо предизвикателство?
— Va bene20 — ухили се Ецио. — Да вървим.
Юсуф хукна отново по безлюдните улици, докато стигнаха подножието на кулата Галата.
— В мирно време не поставят стражи, преди да запалят факлите по парапетите. Няма да ни безпокоят. Да поемаме.
Ецио обходи с поглед високата кула и преглътна.
— Няма да те затрудни. Следвай ме, тръгни нагоре и се отпусни. Просто се издигай. И отново — остави куката да върши тежката работа. Между камъните има достатъчно вдлъбнатини и ръбове, ще се чудиш кои да предпочетеш.
С нехаен окуражителен смях Юсуф се заизкачва нагоре. Толкова сръчно използваше куката, че на пръв поглед сякаш ходеше — дори тичаше — нагоре по стената на кулата. След малко Ецио, задъхан, но тържествуващ, застана до него върху покрива и се озърна. Както му беше казал младежът на кораба, гледката към града бе изумителна. А и не му се наложи да чака разрешение от някой бюрократ, за да й се наслади. Той разпозна всички забележителност, които младият мъж му беше показал от палубата, и използва възможността да се запознае още по-подробно с градския пейзаж. Друга част от съзнанието му просто се опиваше от красотата, обляна в червено-златистата светлина на залязващото слънце. Цветът на залеза му припомни косите на пленителната жена, която му беше спътничка и го гледаше с невиждащ поглед.
— Добре дошъл в Истанбул, менторе — каза Юсуф, взрян в лицето му. — Кръстопътят на света.
— Разбирам защо го наричат така.
— Много поколения владетели са управлявали този град, но не са успели да го подчинят. Каквито и окови да поставят на врата му, каквато и немара и грабежи да го сполетят, той винаги се възправя отново.
— Изглежда хубаво място за роден дом.
— Да.
След още няколко минути Юсуф пристъпи към ръба на кулата и погледна надолу. Обърна се отново към Ецио.
— С един скок до долу? — попита той и без да дочака отговор, се хвърли от парапета.
Ецио проследи с поглед как полита като ястреб и се приземява невредим в почти невидима копа сено на четирийсет и два метра под него. Въздъхна и се полюбува още малко на разстлалия се под нозете му град. Великият град. Първият град. Наследникът на Древен Рим. Константинопол беше на хиляда години и бе приютявал стотици хиляди граждани в не толкова далечното минало, когато Рим и Флоренция са били просто селца в сравнение с него. Бяха го плячкосвали и опустошавали и легендарната му красота от миналото си бе отишла завинаги, но градът открай време вдъхваше благоговение и у онези, които се стремяха да го разрушат. И както бе казал Юсуф, никой не беше успял да го подчини.
Ецио се озърна за последно, обхождайки хоризонта със зорък поглед. Потисна дълбоката тъга, изпълнила сърцето му.
После на свой ред изпълни салтомортале.
20
На другата сутрин Ецио и Юсуф седнаха в двора на асасинската щабквартира и заразглеждаха чертежите, разпънати върху масата. Планираха следващия си ход. Не се съмняваха, че тамплиерски куриери от Масяф много скоро ще пристигнат тук, ако вече не бяха дошли, й, че трябва да очакват мащабна тамплиерска атака.
— Тамплиерската организация е като хидра — каза мрачно Ецио. — Отрязваш една глава, а на нейно място поникват две.
— Не и в Рим, менторе. Погрижихме се за това.
Ецио замълча. Опипа с палец острието на куката, която смазваше с дървено масло.
— Впечатлен съм от това оръжие, Юсуф. Братята ми в Рим биха могли да извлекат голяма полза от него.
— Не е трудно да се изработи — отвърна Юсуф. — Стига да попаднеш на подходящия човек.
— Искам да се поупражнявам още — каза Ецио, без да съзнава, че скоро ще му се удаде възможност, защото в този момент вратата към улицата се отвори рязко, преди Азизе да успее да стигне до нея, и Касим, един от лейтенантите на Юсуф, връхлетя вътре с подивели очи.
— Юсуф бей, ела бързо!
Юсуф скочи тутакси на крака.
— Какво става?
— Атака на два фронта! Нападнаха укритието ни в Галата и на Големия базар.
— Няма край! — възкликна гневно Юсуф. — Всеки ден все по-лоши новини.
Той се обърна към Ецио.
— Дали не е атаката, от която се боеше?
— Няма начин да разберем, но трябва да отвърнем на удара.
— Разбира се. Сърбят ли те ръцете да развъртиш меча?
— Мисля, че знаеш отговора. Ще направя каквото трябва.
— Човек на място! Време е да пробваш куката в действие. Да вървим!
21
След миг вече тичаха по покривите към укритието в Галата. Когато наближиха, слязоха на улицата, за да не ги забележат византийските стрелци с арбалети. Откриха обаче, че пътя им препречват тежковъоръжени наемници, които им заповядаха заплашително да отстъпят. Те се престориха, че се отдалечават, съвещавайки се тихо.
— Използвай куката си, менторе — каза Юсуф. — Има сигурен начин да заобиколим главорезите с максимум скорост и минимум врява.
— Звучи ми добре.
— Гледай. Наричаме го кука и кълбо.
Без повече приказки Юсуф се обърна към войниците, строени срещу тях. Избра един и хукна с мълниеносна скорост към него. Преди мъжът или другарите му да успеят да реагират, той подскочи във въздуха точно пред мишената си. Пресегна се с извадена кука и дясната му ръка я заби в задната част на колана на мъжа. После Юсуф го прескочи със салто, освобождавайки същевременно острието си, и се отдалечи светкавично от занемелите наемници. Преди да успеят да се съвземат, Ецио последва примера му. Докато прелиташе със салто над мъжа, той го улови за врата и го събори на земята. Приземи се на няколко крачки зад него и се втурна да догони съратника си.
По-нататък обаче ги очакваха още войници. В схватката с тях Ецио научи нова техника от селджукския си приятел. Този път Юсуф размаха куката ниско, наближавайки целта си, сниши се и подхвана глезена на противника, събаряйки го, докато профучаваше край него. Ецио отново повтори видяното и скоро настигна водача на истанбулските асасини.
— На това му викаме кука и бягство — ухили се Юсуф. — Но виждам, че си роден за това оръжие. Отлична работа.
— Едва не се препънах. Трябва да се усъвършенствам.
— Ще имаш достатъчно възможности.
— Гледай, идват още!
Намираха се на кръстовище. Четирите улици бяха безлюдни — схватката бе принудила обикновените граждани да се изпокрият в сградите и да залостят вратите. Юсуф и Ецио обаче бяха в безизходица — многобройни отряди от византийци се спускаха с грохот към тях от всички страни.
— Ами сега? — попита Ецио, изваждайки и сабята, и скритото си острие.
— Прибери ги, менторе. Когато се изморят да тичат, тукашните асасини политат във въздуха.
Юсуф се закатери по най-близката стена, следван по петите от Ецио, който си помагаше все по-умело с куката. Когато се изправиха горе, Ецио забеляза, че в този район върху множество покриви се издигат дебели вертикални дървени стълбове, между които са изпънати въжета. Посредством система от макари и скрипци те водеха надолу и нагоре към други дървени колони върху други покриви. Дървена колона имаше и върху техния покрив.
— Измислили сме тези приспособления, за да пренасяме стока от склад до склад или от складовете до магазините — обясни Юсуф. — Има ги в много квартали в града. По-бързо е, отколкото да се използват улиците, които сега са твърде тесни и обикновено многолюдни. По-бързо е и за нас.
Ецио погледна надолу, където византийците се опитваха да проникнат в сградата, върху чийто покрив стояха. Прекалено тежковъоръжени, за да се катерят, те бяха решили да ги настигнат отвътре.
— Да не губим време.
— Използвай куката си и за това — каза Юсуф. — Просто я закачаш за въжето, увисваш на нея, стискаш я здраво и потегляш — получава се само надолу, разбира се.
— Започвам да разбирам защо сте измислили това оръжие — отлично е за Константинопол.
— И още как! — Юсуф надникна към улицата на свой ред.
— Но имаш право — трябва да побързаме.
Той огледа околните покриви. На около сто метра, върху покрива на постройка, намираща се по-надолу по склона, забеляза византийски съгледвач с гръб към тях да се взира към града, стелещ се под него.
— Виждаш ли го? — попита Юсуф.
— Да.
— Има още един — ей там наляво, на съседния покрив.
— Видях го.
— Ще ги обезвредим.
Юсуф извади куката си и я окачи на въжето. Вдигна предупредително длан, когато Ецио понечи да направи същото.
— Не тръгвай веднага след мен. Нека ти покажа.
— Радвам се да науча местните обичаи.
— Наричаме я Летящата лисица. Гледай!
Юсуф почака и вторият съгледвач да отклони очи в друга посока и увисна върху въжето. То се изопна леко, но издържа тежестта му. После той се отблъсна напред и след миг заплува тихо във въздуха към нищо неподозиращия съгледвач. В последния момент откачи куката и измина бегом няколкото крачки до мъжа, насочил острието, готов да го забие в хълбока му. Прихвана падащото тяло на съгледвача и го пусна леко на земята. След това бързо се сниши зад малък навес върху покрива, откъдето нададе приглушен вик. Привлече вниманието на втория съгледвач, който се обърна сепнато и погледна в посоката, откъдето бе долетял звукът.
— Помощ, другарю! Асасин! — простена Юсуф на гръцки.
— Дръж се! Идвам! — отвърна вторият съгледвач и се втурна по покрива да помогне на своя побратим.
В същия момент Юсуф помаха на Ецио, който се спусна по въжето точно навреме, за да връхлети гибелно върху втория съгледвач, коленичил до тялото на другаря си.
Юсуф застана до него.
— Дори не се изпоти — изкикоти се той. После продължи със сериозно изражение: — Виждам, че можеш да се грижиш за себе си. Мисля, че е време Да се разделим. Аз ще тръгна към базара да проверя какво става в укритието ни там. Ти отиди да помогнеш на братята ни в Галата.
— Упъти ме.
Юсуф посочи покривите.
— Виждаш ли кулата?
— Да.
— Укритието е точно до нея. Не мога да съм на две места едновременно, но след като ти си тук, не се налага. Слава на Аллах, че дойде, менторе. Без помощта ти…
— Досега си се справял отлично.
Юсуф стисна ръката му.
— Време е. Късмет, Ецио!
— Успех и на теб!
Юсуф пое на юг, а Ецио хукна по ръждивочервените керемиди, докато намери нов въжен път. Полетя бързо и безпрепятствено от колона до колона и много по-бързо, отколкото ако се беше придвижвал на крака, се спусна до основата на кулата, готов за следващата си битка.
22
Ецио пристигна по време на кратко затишие и успя да се промъкне незабелязано в укритието. Там го посрещна Доган, един от лейтенантите на Юсуф, с когото се бяха запознали по-рано.
— Менторе, за мен е чест. Юсуф не е ли с теб?
— Не. Нападнали са и укритието ви на Големия базар. Тръгна натам.
След кратко мълчание Ецио добави:
— Какво е положението тук?
Доган изтри чело.
— Отблъснахме авангарда, но те се оттеглиха да изчакат подкрепленията.
— Готови ли са хората ти за тях?
Доган се усмихна предпазливо на Ецио, окуражен от въодушевлението и увереността на ментора.
— Готови са, щом си тук!
— Откъде е най-вероятно да нападнат?
— От северната страна. Мислят я за най-уязвима.
— Тогава да се погрижим да е най-силна.
Доган разположи хората си според указанията на Ецио и когато тамплиерите контраатакуваха, те отвърнаха на удара. Битката беше колкото разгорещена, толкова и кратка. На площада до кулата, където беше разположено укритието, останаха петнайсет мъртви тамплиери. Двама мъже и една жена от асасините бяха ранени, но леко. Тамплиерите бяха надвити.
— Няма да се върнат скоро — каза Доган на Ецио, когато всичко приключи.
— Да се надяваме. Опитът ме е научил, че тамплиерите не обичат провалите.
— Е, ако пробват отново, ще се наложи да ги заобичат.
Ецио се усмихна и потупа Доган по рамото.
— Такива думи ми е приятно да чувам!
Той понечи да си тръгне.
— Къде отиваш? — попита Доган.
— Ще се присъединя към Юсуф на Големия базар. Изпрати ми вест, ако тамплиерите се прегрупират.
— Не е много вероятно, но първи ще научиш.
— И се погрижи за ранените. Порязаха лошо главата на сержанта.
— Вече го превързват.
— Мога ли да използвам въжения път?
— Щом стигнеш до южния бряг на Златния рог. Но дотам трябва да пресечеш с ферибот. Най-бързият път до полуострова.
— Ферибот?
— Щяха да строят мост, но незнайно защо се отказаха.
— Аха — каза Ецио. — Помня, че някой го спомена.
Той протегна ръка.
— Allaha ismarladik.
— Gtile, gale — усмихна се Доган. — Довиждане.
Укритието, накъдето Ецио се запъти, се намираше недалеч от базара, в Имперския квартал, между самия пазар и древната църква „Света София“, превърната понастоящем в джамия. Ала битката се водеше на известно разстояние на югозапад, близо до доковете край южния бряг на града. Ецио постоя минута-две върху покрива, наблюдавайки схватката, развихрила се по улиците и кейовете под него. Въжето от дървената колона до него отвеждаше току до Юсуф, когото бе забелязал да се бие с гръб към водата в най-яростното гъмжило. Отблъскваше половин дузина едри наемници, а другарите му бяха твърде заети, за да му се притекат на помощ. Ецио окачи куката върху въжето и се спусна надолу. Скочи от три метра и половина и разперил ръце като орлови криле и извадил скритото острие, се приземи върху гърбовете на двама от Юсуфовите нападатели, събаряйки ги на земята. И двамата умряха, преди да успеят да реагират. Другите четирима се обърнаха към Ецио и позволиха на Юсуф да ги заобиколи по фланга. Ецио размаха куката.
Когато четиримата тамплиери се спуснаха с крясъци към него, Юсуф ги нападна отстрани и бързо пусна в ход собственото си тайно острие. Един огромен войник едва не погуби Ецио, притиснал го към стената на склада, но той си припомни техниката „кука и кълбо“ и с нейна помощ се измъкна от противника и го повали на земята, намушквайки гърчещото се тяло със скритото си острие. Междувременно Юсуф беше обезвредил двама от другите, а оцелелият си плю напетите.
Яростната битка постепенно стихваше. Отрядът на Юсуф бе надделял над тамплиерите, които най-сетне се разбягаха с ругатни и изчезнаха в северните покрайнини на града.
— Радвам се, че пристигна навреме да се запознаеш с новите ми другарчета — каза Юсуф, избърса сабята си и я пъхна в ножницата, прибирайки и скритото острие. Ецио последва примера му. — Би се като тигър, приятелю, като мъж, закъснял за сватбеното си тържество.
— Погребение, искаш да кажеш.
— За него няма да се безпокоиш да не закъснееш.
— Е, ако говорим за сватба, вече съм закъснял с двайсет и пет години.
Ецио прогони познатото мрачно настроение и изопна рамене.
— Навреме ли пристигнах да спася укритието в базара?
Юсуф сви съжалително рамене.
— Уви, не. Успяхме да спасим само собствените си кожи. Превзеха укритието. За жалост дойдох твърде късно да го отвоювам. Бяха се окопали прекалено добре.
— Не се отчайвай. Укритието в Галата е в безопасност. Асасините, които се биха там, могат да се присъединят към нас тук.
Лицето на Юсуф грейна.
— А с удвоена „армия“ ще си възвърнем укритието на базара. Хайде! Насам!
23
Тръгнаха по пазарните улички и през сияйния лабиринт на самия базар. Ослепителният, хаотичен, златен и червен Голям базар със стотиците му алеи с малки магазинчета, продаващи всичко — от благовонни до подправки, овчи кожи и скъпи персийски килими от Исфахан и Кабул, мебели от кедрово дърво, саби и ризници, месингови и сребърни кани за кафе с тънки и издължени гърла, чаши във формата на лалета за чай и по-големи и по-фини — за шербет. Пазарът беше рог на изобилието, където човек можеше да си купи всичко мечтано сред многоезична врява.
Щом излязоха от Североизточния му край, поеха по улички, по-близо до укритието. Тук тамплиерското присъствие се усещаше силно. Сградите бяха окичени с техните знамена, а търговците често ставаха жертва на византийските главорези.
— Както виждаш — каза Юсуф на Ецио, — тамплиерите не се свенят да се перчат с плячкосаното. Непрекъснато се налага да ги усмиряваме, защото умират да се перчат с победите си.
— Но защо султанът не предприема нищо? Това е неговият град!
— Султан Баязид е далече. Губернаторът не разполага с достатъчно ресурси да държи положението под контрол. Ако не бяхме ние… — Юсуф замълча и подхвана друга тема. — Султанът воюва със сина си Селим на стотици левги северозападно от града. Не се е връщал от години, поне от голямото земетресение през 1509-а, и дори преди това почти непрекъснато отсъстваше. Той е сляп за броженията.
— Земетресението?
Ецио си спомни, че в Рим бяха чули новини за бедствието. Над сто джамии бяха сринати със земята, както и още хиляда други сгради, а десет хиляди граждани бяха изгубили живота си.
— Трябваше да го видиш. Нарекохме го Деня на малкия съд. Огромните вълни, които се надигнаха в Мраморно море, едва не срутиха южната стена. Но очите на султана останаха затворени дори пред това предупреждение.
— Но твоите бдят, нали?
— Като две пълнолуния. Повярвай ми.
Стигнаха голям, открит площад, гъмжащ от тамплиерски наемници, които ги заоглеждаха подозрително, докато прекосяваха площада.
— Прекалено много са да ги нападнем директно — констатира Юсуф. — Най-добре да използваме това.
Бръкна в торбичката, закачена на колана му, и извади бомба.
— Какво носиш? Димка? — попита Ецио. — Хмм… не съм убеден, че ще ни помогне.
Юсуф се засмя.
— Димка? Драги Ецио… Менторе, време е италианците да се преселят в шестнайсети век. Тези бомби не скриват, те отвличат вниманието. Гледай!
Ецио отстъпи назад и Юсуф хвърли бомбата на известно разстояние пред тях. Тя експлодира безобидно, но разпръсна фонтан от дребни, привидно златни монети във въздуха, които заваляха върху наемниците. Те тутакси загърбиха Ецио и Юсуф и се втурнаха да събират монетите, разблъсквайки цивилните граждани, опитали се да се присъединят към тях.
— Какво беше това? — попита удивено Ецио, когато продължиха необезпокоявани напред.
Юсуф се усмихна лукаво.
— Наричаме я Златна бомба. Пълна е с монети, изковани от пирит — приличат на златни, но са много евтини.
Ецио наблюдаваше как войниците се щурат напред-назад, ослепели за всичко, освен за мнимото злато.
— Виждаш ли? — каза Юсуф. — Не могат да устоят. Но да вървим, преди да са събрали всички монети.
— Днес си пълен с изненади.
— Да изработваме експлозиви е новото ни любимо занимание. Заимствахме го от китайците. Заловихме се за него с огромен ентусиазъм.
— Очевидно остарявам. Но навремето един мой приятел ми направи гранати. В Испания, много отдавна, та поназнайвам нещичко. Ще ме научиш на новите техники.
— С радост, но кой е менторът тук? Започвам да се чудя.
— Стига шегички, асасине! — усмихна се Ецио и потупа Юсуф по рамото.
Тясната уличка, по която вървяха, ги отведе на друг площад и тук отново в този обсебен от тамплиерите квартал видяха многобройна група византийски наемници. Бяха чули глъчката от съседния площад и изглеждаха неспокойни. Юсуф извади шепа миниатюрни бомби от кожената си торбичка и ги подаде на Ецио.
— Твой ред е — каза. — Накарай ме да се гордея с теб. Вятърът е зад нас, няма да ни поразят.
Византийците вече вадеха сабите си и връхлитаха върху двамата асасини. Ецио издърпа щифтовете на трите бомби в ръцете си и ги метна към наближаващите наемници. Те паднаха на земята и експлодираха с тихо безобидно пльокване и за миг изглеждаше, сякаш нищо друго няма да последва. Но тамплиерите се поколебаха и се спогледаха, сетне запушиха носове и заизтупваха униформите си, покрити със злокобно воняща течност. После си плюха на петите.
— Браво! — каза Юсуф. — Доста време ще мине, преди жените им да ги приемат отново в леглата си.
— Поредната изненада?
— Бомби със скунксова мас. Много ефективни, ако улучиш момента и гледаш вятърът да не духа към теб.
— Благодаря за предупреждението.
— Какво предупреждение?
— Именно.
— Побързай. Близо сме.
Прекосиха площада и тръгнаха по друга улица, този път по-широка, но от двете й страни се редяха затворени магазини. Юсуф спря пред единия и побутна предпазливо вратата, която се открехна. Зад нея имаше малък гол двор с няколко варела и сандъка край стените. В средата зееше капак, а каменните стълби под него отвеждаха надолу. От левия заден ъгъл на двора се издигаше кула.
— Така си и мислех — каза Юсуф. Обърна се към Ецио и заговори припряно: — Това е едно от подземните ни укрития. Изглежда изоставено, но тамплиерите несъмнено го охраняват добре отвътре. Сред кучите синове има тамплиерски капитан. Може ли да те помоля да го намериш и да го убиеш?
— Ще ти върна убежището.
— Добре. Когато приключиш, качи се върху кулата и запали сигналния огън, който ще откриеш там. И той е бомба — копие на огньовете, с които тамплиерите дават знак за отстъпление.
— А ти?
— Онези на площада бързо ще осъзнаят какво става. Затова ще се върна и ще намеря начин да ги спра, за да не дойдат тук да помогнат на другарите си. Затъкнал съм няколко фосфорни бомби в пояса на туниката си. Те ще свършат работа.
— Значи все пак използваш старомодните димки?
Юсуф кимна.
— Да, но тези са много неприятни.
Той закри с шал носа и устата си.
— И преди да тръгна, ще ти демонстрирам още един фокус, който ще изкара зайците от дупката им. Не искам да се спускаш долу и да се биеш с главорезите в полумрак. Ще ги изтребиш набързо, щом си подадат носовете навън.
Той извади от кожената си торбичка последна прилична на граната бомба и сякаш я претегли на ръка.
— Ще я възпламеня и тръгвам. Трябва да неутрализираме и двете групи тамплиери едновременно, иначе сме изгубени. Само си запуши ушите. Това е лимонка, пълна със сяра, и ще вдигне шум като гръмотевица. Ще ги изкара на повърхността, но не искам да ти спука тъпанчетата.
Ецио го послуша, заемайки стратегическа позиция, от сенчестата страна на двора с добър изглед към дървения капак. Смени скритото острие върху лявата си китка с пистолета, предпочитайки да запази куката за близък бой. Наближил улицата, Юсуф хвърли лимонката към далечния край на двора и изчезна.
Чу се оглушителен трясък и Ецио, макар и закрил уши с длани под качулката, усети тътена в главата си. Разклати я да я проясни и в същия миг десетима тамплиери, предвождани от капитан с червен нос, изскочиха от подземието и се заозъртаха паникьосано. Ецио ги нападна светкавично и свали трима, преди да успеят да реагират. С куката уби още трима за една минута. Трима побягнаха, чули грохота от още две експлозии, последван от лек мирис на дим във въздуха.
— Съвършено улучи момента, Юсуф — промърмори си Ецио.
Капитанът се обърна към него. Жилав мъж с дълбоки очи, с износена черна ризница върху раменете над тъмночервена туника. Държеше тежък дамаскински меч в дясната си ръка и зловеща закривена кама с назъбен връх — в дясната.
— Сечи и кълцай — изрече той с дрезгав глас. — Ще те нанижа на камата и ще ти прережа гърлото с меча. Мъртъв си, асасине.
— Време е тамплиерите да се преселят в шестнайсети век — отвърна Ецио, вдигна лявата си ръка и щракна механизма на пистолета, който изскочи в дланта му.
Стреля с мисълта, че от такова разстояние няма начин да пропусне и разбира се, куршумът потъна в костта точно между очите на капитана.
Той още се свличаше на колене, когато Ецио прекоси двора, скочи върху един от варелите и с помощта на куката се изкатери до върха на кулата.
Сигналната бомба, за която му бе казал Юсуф, не беше открита и изглеждаше непокътната. Забелязал нещо като малък олтар, Ецио постави сигналната ракета вътре и не след дълго пламъкът се изви високо и ярко в небето сред стълб виолетов дим.
Когато се спусна от кулата, Юсуф вече го очакваше.
— Нищо чудно, че си ни ментор — каза му селджукът. — Действаше с точност до секундата.
Лицето му просия тържествуващо.
— Тамплиерите отстъпват по всички фронтове.
24
Укритието край базара изглеждаше изумително чисто и подредено въпреки тамплиерската окупация.
— Някакви щети? — попита Ецио, докато турският му приятел се взираше в тавана.
— Не виждам. Византийските тамплиери не са добри домакини, но са порядъчни наематели. Завземат ли чуждо място, предпочитат да го запазят непокътнато.
— Защото възнамеряват да останат?
— Точно така! — потри длани Юсуф. — Трябва да се възползваме от малките си победи, за да те подготвим още по-добре за битката срещу гръцките ни приятели — каза той. — Показах ти как да използваш някои от бомбите ни, но няма да е зле да се научиш и да ги изработваш.
— Има ли кой да ме научи?
— Разбира се! Самият майстор! Пири Рейс.
— Пири Рейс е… един от нас?
— Може да се каже. Предпочита да стои на разстояние. Но несъмнено е на наша страна.
— Смятах го за картограф — каза Ецио, спомнил си картата на Кипър, подарена му от Ма’Мун.
— Картограф, мореплавател, пират, макар тези дни да се издига бързо в йерархията на османската флота. Бива го в много занятия. И познава Истанбул — Константиние — като петте си пръста.
— Добре, защото искам да го питам и нещо за града, не само как се правят бомби. Кога ще се срещнем?
— Няма по-подходящ момент от настоящето. И нямаме какво да губим. Невредим ли си след малките схватки? Искаш ли да отпочинеш?
— Не.
— Добре! Ще те заведа при него. Работилницата му не е далеч оттук.
Пири Рейс — адмирал Пири — притежаваше скромно ателие на втория етаж в северната част на Големия базар. Високите прозорци хвърляха студена чиста светлина върху няколкото картографски маси, подредени спретнато върху тиковия под на тясното студио. Също толкова спретнато върху масите бяха разгънати карти, чието разнообразие и количество изумиха Ецио. Седнали пред тях, шепа асистенти се трудеха съсредоточено и мълчаливо. Западната и южната стена на ателието бяха украсени с още карти, всичките закачени съвършено симетрично. Пет големи глобуса, по един във всеки ъгъл и един в центъра на стаята, завършваха картината. Глобусите също се изработваха в момента и прясно очертаните с мастило райони отбелязваха последните открития.
По западната стена бяха окачени и технически проекти, начертани с ерудиция. Ецио веднага разпозна, че са схеми на бомби. Докато вървяха към стаята, където седеше Пири, успя да прочете достатъчно и да види, че бомбите са разделени на категории — смъртоносни, тактически, диверсионни и със специална обшивка. Нита в стената побираше работен плот и по полиците зад него бяха подредени прецизно стругарски инструменти.
Ецио си помисли колко различна е атмосферата в това помещение в сравнение с хаоса, сред който Леонардо обичаше да работи. Споменът за приятеля му го накара да се усмихне.
Двамата с Юсуф свариха Пири приведен над голяма чертожна маса точно под прозорците. Шест или седем години по-млад от Ецио, той беше загорял от слънцето, обветрен, здрав и жилав мъж със син копринен тюрбан, под който лице със силни черти, в момента съсредоточено изопнати, се взираше в чертежа с проницателни ясносиви очи. Гъстата му кафява брада беше спретнато подрязана, макар и дълга, и покриваше високата яка на туниката от сребрист брокат. Широки сини панталони и обикновени дървени обувки допълваха облеклото му.
Той изгледа изпитателно Ецио, който му отвърна със същото, докато Юсуф ги представяше.
— Ще повториш ли името си?
— Ецио. Ецио Аудиторе да фиренце.
— А, да. Стори ми се, че Юсуф каза Лотарио. Не схванах разликата.
Той го погледна и Ецио бе готов да се закълне, че в очите му проблеснаха шеговити искрици. Възможно ли беше славата му — поне в едно отношение — да го бе изпреварила? Реши, че този мъж ще му хареса.
— Виждал съм картите ти — подхвана Ецио. — Имах копие от твоята карта на Кипър.
— Нима? — тросна се морякът.
Очевидно не обичаше да прекъсват работата му. Или поне се стремеше да създаде такова впечатление.
— Но днес съм дошъл да търся съвет в друга област, която владееш до съвършенство.
— Онази карта на Кипър беше добра — каза Пири, сякаш не е чул забележката на Ецио. — Но вече съм внесъл подобрения. Покажи ми твоята.
Ецио се поколеба.
— Вече не е у мен — призна. — Подарих я на мой приятел.
Пири го погледна.
— Много щедро от твоя страна — каза — Знаеш ли колко струват картите ми?
— Знам. Но този човек ми спаси живота.
Ецио се поколеба отново.
— Той е моряк като теб.
— Хмм… Как се казва? Може да съм го чувал.
— Мамелюк е. Наричат го Ал Скараб.
Лицето на Пири неочаквано грейна.
— Този стар мошеник! Е, надявам се да му свърши работа. Поне знае, че не бива да се изправя срещу нас.
Той се обърна към Юсуф.
— Юсуф! Защо се помайваш още тук? Тръгвай и остави приятеля си с мен. Ще се погрижа да получи всичко, от което се нуждае. Приятелите на Ал Скараб са и мои приятели!
Юсуф се сбогува с широка усмивка.
— Знам, че ще бъдеш в сигурни ръце — каза той на Ецио.
Когато останаха сами, по лицето на Пири се изписа по-сериозно изражение.
— Знам кой си, Ецио, и се досещам защо си дошъл тук. Ще пийнеш ли нещо освежително? Има кафе, ако обичаш.
— В крайна сметка се научих да го харесвам.
— Добре!
Пири плесна с ръце и един от асистентите му кимна и тръгна към дъното на ателието, откъдето скоро се върна с месингов поднос с издължена кана, миниатюрни чашки и чиния с меки сладкиши с кехлибарен цвят, каквито Ецио не беше вкусвал никога.
— Помня Ал Скараб от собствените си пиратски години — каза Пири. — Бихме се рамо до рамо и в двете битки за Лепанто преди дванайсет лета под флага на моя чичо Кемал. Несъмнено си чувал за него.
— Да.
— Испанците се сражаваха като тигри, но не мога да кажа същото за генуезците и венецианците. Ти си флорентинец, нали?
— Да.
— Значи си земен червей.
— Отраснах в банкерско семейство.
— Привидно, да. Но много по-благородно по дух.
— Както знаеш, банкерството не ми е в кръвта, както мореплаването — в твоята.
Пири се засмя.
— Добре казано!
Той отпи от кафето и сбърчи чело, когато устните му докоснаха парливата течност. После стана, раздвижи рамене и остави молива.
— Стига празни приказки. Виждам, че вече разгледа чертежите, върху които работя. Разбра ли какво представляват?
— Разбрах, че не са карти.
— Карти ли търсиш?
— И да, и не. Искам да те питам нещо за града, преди да заговорим за друго.
Пири разпери длани.
— Давай!
Ецио извади дневника на Николо Поло — „Тайният кръстоносен поход“ — от кожената торбичка, провесена над хълбока му, и го показа на Пири.
— Интересно! — възкликна морякът. — Разбира се, знам всичко за семейство Поло. Чел съм книгата на Марко. Преувеличава малко според мен.
— Взех дневника от един тамплиер в Масяф. Юсуф знае за нея и какво съдържа.
— Масяф? Бил си там?
— Споменава пет ключа за библиотеката на Алтаир. От прочетеното разбрах, че Алтаир е поверил ключовете на Николо, а той ги е донесъл тук и ги е скрил.
— И тамплиерите го знаят? Значи се надбягваме с времето.
Ецио кимна.
— Вече са открили единия ключ, скрит в подземието на Топкалъ сарай. Трябва да намеря останалите четири.
— Откъде ще започнеш?
— Знаеш ли къде се е намирал търговският пункт на семейство Поло?
Пири го погледна.
— Ще ти кажа с точност. Ела тук.
Той го поведе към голяма, изключително подробна карта на Константинопол, окачена на стената в златна рамка без декорации. Взря се за миг и после потупа с показалец мястото.
— Тук е. На запад от „Света София“. Съвсем близо до ателието ми. Защо? Има ли връзка?
— Гложди ме предчувствие и искам да проверя.
Пири го погледна втренчено.
— Много ценна книга — изрече бавно.
— Да. Безценна, ако се окажа прав.
— Е, гледай да не попадне в погрешни ръце.
Пири замълча замислено и след малко продължи:
— Внимавай, когато откриеш стария търговски пункт на семейство Поло. Възможно е да намериш повече, отколкото предполагаш.
— Да искам ли обяснение?
— Не мога да ти го дам. Просто те моля да бъдеш предпазлив, приятелю.
След кратко колебание Ецио реши да довери на Пири още една тайна:
— Мисля, че това място е отправна точка на издирването. Сигурен съм, че там е скрито нещо, което ще му даде първата насока.
— Възможно е — съгласи се безизразно Пири. — Но не забравяй предупреждението ми.
После лицето му се разведри и той потърка енергично длани, сякаш прогонва демони.
— След като обсъдихме този въпрос, с какво друго да ти помогна?
— Сигурен съм, че се досещаш. Дойдох тук с мисия, навярно най-съществената за асасинския орден, и Юсуф твърди, че няма да откажеш да ме научиш как да правя бомби. Специалните, които си изобретил.
— Ах, каква голяма уста има Юсуф!
Пири отново го изгледа сериозно.
— Не бива да компрометирам поста си, Ецио. Аз съм старши навигатор в султанската флота и това е последният ми проект — посочи картите той. После намигна. — Бомбите са странично занимание. Но обичам да помагам на истинските си приятели, когато отстояват справедлива кауза.
— Можеш да разчиташ на дискретността ми. Както аз разчитам на твоята.
— Добре. Следвай ме.
Пири го поведе към просторната ниша в западната стена.
— Всъщност бомбите също са част от военноморски изследователски проект — продължи той. — През войнишките си години развих интерес към артилерията и експлозивите. Те служат добре на асасините. Осигуряват ни предимство.
Посочи техническите чертежи.
— Изобретил съм много бомби и някои са запазени само за арсенала на Братството. Както виждаш, разделени са на четири основни категории. Скъпи са, разбира се, но Братството го разбира.
— Юсуф ми каза, че асасините не разполагат с много средства.
— Като повечето добри каузи — отвърна Пири. — Но Юсуф е находчив. Да разбирам ли, че знаеш как да използваш тези оръжия?
— Запознах се набързо с тях.
Пири го изгледа втренчено.
— Добре. Както Юсуф очевидно ти е обещал, ще ти покажа как да изработваш сам бомби, ако желаеш.
Той заобиколи масата и вдигна две парчета метал със странен вид. Ецио се приведе любопитно и посегна към третото.
— Ах, ах! Не го пипай! — предупреди го Пири. — Едно погрешно движение и „Бум!“. Сградата ще полети във въздуха.
— Сериозно?
Пири се засмя.
— Как ме погледна само! Ще ти покажа.
През следващите няколко часа Пири Рейс преведе Ецио през основните стъпки при изработването на различните видове бомби и му обясни какви материали се използват.
Ецио научи, че барутът е основна съставка на всяка бомба или граната, но не всички са предвидени да убиват. Той вече беше боравил със смъртоносни гранати, когато преди четири години атакуваха флотата на Борджия във Валенсия. Юсуф му беше показал как да използва диверсионни бомби, предизвикващи оглушителни гръмотевици или разпръскващи дим, отблъскващи миризми и дъжд от монети. Пири му показа други приложения. Някои от бомбите със смъртоносен ефект съдържаха въглищен прах, който подсилваше ударната сила на барута. Имаше и разкъсващи бомби, чиито шрапнели убиваха безразборно и бяха с широк обхват. Бомби, съдържащи пликчета с агнешка кръв, оплискваха противника и го паникьосваха, създавайки илюзия, че е ранен. Друг вид гранати, които не причиняваха смърт, но забавяха преследвачите, осейваха пътя на приближаващия враг с десетки усукани гвоздеи. Най-неприятни вероятно бяха бомбите с татул или отровна беладона.
— Татулът и беладоната са две от така наречените вещерски билки, наред с бучиниша и мандрагората — обясни Пири със сериозно лице. — Не обичам да ги използвам, освен в случай на извънредна опасност. Когато експлодира сред врага, татулът причинява делириум и умопомрачение и води до смърт. Той е най-страшният. Беладоната излъчва отровен газ, който е също толкова смъртоносен.
— Тамплиерите не биха се поколебали да ги използват срещу нас, ако им се удаде възможност.
— Това е един от моралните парадокси, с които човечеството ще се бори, докато най-сетне не се цивилизова истински — отвърна Пири. — Злина ли е да използваш зло, за да се сражаваш със злото? Дали приемайки този аргумент, не търсим оправдание за нещо, което в действителност никой от нас не бива да върши?
— Сега — каза Ецио — не разполагаме с време да разискваме такива въпроси.
— Ще откриеш съставките за бомбите в града. Юсуф ще ти обясни къде. Отваряй си очите и ушите на четири, когато обикаляш улиците.
Ецио стана да се сбогува. Пири му протегна лешниковокафява ръка.
— Ела пак, ако ти потрябва помощ.
Ецио стисна дланта му и се изненада колко е силна.
— Надявам се да се срещнем отново.
— О — рече Пири със загадъчна усмивка, — не се съмнявам, че ще се срещнем пак.
25
Следвайки указанията на Пири Рейс, Ецио прекоси отново базара, без да обръща внимание на настойчивите подкани на търговците. Стигна квартала на запад от внушителната снага на „Света София“. Едва не се изгуби в лабиринта от улички и алеи около църквата, но в крайна сметка откри мястото, което Пири Рейс му беше показал на картата.
Книжарница. И венецианско име над вратата.
Влезе и за своя изненада и едва прикрито задоволство се намери лице в лице с младата жена, която беше видял на кораба, довел го дотук. Тя го поздрави топло, но той забеляза, че го посреща просто като потенциален клиент. Жената очевидно не го бе разпознала.
— Buon giorno! Merhabal — каза тя, превключвайки автоматично от италиански на турски. — Заповядайте, моля.
Докато се суетеше около стоката си, обръщайки се, събори купчина книги. Ецио веднага установи, че книжарницата е пълна противоположност на спретнато подреденото студио на Пири Рейс.
— Ах! — възкликна жената. — Извинете ме за безпорядъка. Не ми остана време да подредя след пътуването.
— Отплавахте от Родос, нали?
Тя го погледна изненадано.
— Да. Как разбрахте?
— Бях на същия кораб.
Той се поклони леко.
— Името ми е Аудиторе, Ецио.
— Аз съм София Сартор. Познаваме ли се?
Ецио се усмихна.
— Вече се познаваме. Може ли да поразгледам?
— Prego. Повечето ми книги са в дъното, между другото.
Под претекст, че разглежда книгите, нахвърляни хаотично върху нестабилните дървени рафтове, Ецио се прокрадна към полумрака в задната част на магазина.
— Приятно е да срещнеш италианец в този район — последва го София. — Повечето отсядат във Венецианския квартал и в Галата.
— И аз се радвам, че те срещнах. Но мислех, че войната между Венеция и Османската империя е принудила повечето италианци да напуснат града. Все пак не са изминали повече от седем-осем години.
— Но Венеция запази островите си в Бяло море и всичко се уреди — отвърна тя. — Поне засега.
— Затова останахте?
Тя сви рамене.
— Като малка живях тук с родителите си. Вярно, преместихме се, докато траеше войната, но знаех, че ще се върна. — Тя се поколеба. — Откъде си ти?
— Флоренция.
— А!
— Неприятно ли ти е?
— Не, не. Познавам много мили флорентинци.
— Защо се изненадваш тогава?
— Прости ми. Ако някоя книга те заинтригува, питай.
— Grazie.
— В задния двор има още, ако проявяваш интерес.
Тя го погледна тъжно.
— Повече, отколкото ще успея да продам, честно казано.
— Какво те отведе в Родос?
— Родоските рицари са неспокойни. Знаят, че османците не са се отказали от идеята да превземат острова. Мислят, че е въпрос на време. Филип Вилие де Лил Адам реши да разпродаде част от библиотеката им. Беше делово пътуване, да речем. Не особено успешно обаче. Цените бяха баснословни!
— Де Лил Адам е добър Велик майстор и смел мъж.
— Познаваш ли го?
— Само съм чувал за него.
Жената го погледна.
— Виж, приятно ми е да си бъбрим, но сигурен ли си, че не мога да ти помогна? Изглеждаш объркан.
Ецио реши да заложи на искреността.
— Всъщност не съм дошъл да купувам книги.
— Е — отвърна хладно тя, — аз не подарявам стоката си, месер.
— Прости ми. Изтърпи ме още малко. Ще се реванширам.
— Как?
— Обмислям го.
— Е, трябва да…
Но Ецио постави показалец пред устните си. Беше отместил един рафт от задната стена на покрития двор. Личеше, че стената е по-дебела от другите, и той забеляза пукнатина в нея, която не беше никаква пукнатина.
Представляваше част от рамка на врата, умело прикрита.
— Dio mio!21 — възкликна София. — Кой е сложил това тук?
— Местил ли е някой полиците с книги преди това?
— Никога. Бяха си на мястото още преди баща ми да купи магазина, а по-рано не са го използвали години наред, десетилетия дори.
— Разбирам.
Ецио изтупа прахоляка и отломките, натрупвали се пред вратата очевидно много по-дълго от десетилетия, но не откри нито дръжка, нито друго средство за отваряне. Тогава си спомни тайната врата, отвеждаща към подземието в Монтериджони, крепостта на чичо му, и опипа за скрита ключалка. Не след дълго вратата се открехна навътре. Вкопани в стената стълби отвеждаха към мрака надолу.
— Невероятно — удиви се жената и надникна през рамото му. Ецио усети нежния аромат на косата и кожата й.
— С твое позволение ще проверя докъде водят стълбите — каза сериозно той.
— Ще ти донеса свещ.
Тя се върна бързо със свещ и кутийка с прахан.
— Кой си ти, месер? — попита и го погледна в очите.
— Просто най-интересният мъж в живота ти.
Жената се усмихна.
— A! Presuntuoso!22
— Остани тук. Не пускай никого в магазина. Ще се върна бързо.
Той заслиза по стълбите към тунела, който продължавате напред, дълбоко под земята.
26
Ецио се оказа в система от подземни канали. На мъждивата светлина на свещта различаваше сводести тавани, поддържани от редици стройни колони, чиито капители бяха украсени с множество символи. Сред тях разпозна очи. В основата на някои бяха изваяни чудати, обърнати глави на страховити горгони.
Ецио се досети, че навярно се намира в Йеребатан Сарниджи — сложната система от резервоари, прокопана под Константинопол. В дневника си Николо Поло я споменаваше. Преди хиляда години Юстиниан я построил като водохранилище. Но този факт не го успокои. Обзе го страх в огромното пещерно пространство около него, което, съдейки по ехото от стъпките му, беше просторно като катедрала. Спомни си, че в „Тайният кръстоносен поход“ Николо Поло даваше указание къде се намира ключът. Насоките бяха преднамерено завоалирани, но Ецио реши да ги следва, съсредоточавайки се да си припомни подробностите.
Затрудняваше се да ходи безшумно през плитката вода, която покриваше пода, но след известно време успя да намали шума до минимум. Освен това гласовете на нищо неподозиращите хора, които долитаха отпред, заглушаваха звука от стъпките му. Очевидно не само той търсеше ключовете. Напомни си, че преди да попадне у него, книгата беше притежание на тамплиерите.
Скоро различи и светлина. Изгаси свещта си и се промъкна към гласовете. Не след дълго видя силуетите на двама тамплиерски пехотинци, седнали край малък огън в тъмен коридор. Ецио приближи. Гръцкият му беше достатъчно добър, за да разбере какво си казват.
Мъжът, който говореше, беше в лошо настроение и не се страхуваше да го показва. Всъщност изглеждаше на ръба на истерията.
— Какво нещастие! — шепнеше прискърбно той на гръцки. — Знаеш ли откога претърсваме този смрадлив резервоар?
— От няколко седмици съм тук — отвърна по-мълчаливият му приятел.
— Това е нищо! Опитай тринайсет месеца! Откакто Великият ни майстор откри проклетия ключ! — Той се поуспокои.
— Но няма представа какво прави. Знае само — продължи саркастично, — че те са „някъде в града“.
При тези думи другият войник се поизнерви, явно потиснат от перспективата пред тях.
— Градът е огромен…
— Знам! Това и казах под сурдинка.
Прекъсна ги появата на сержант.
— Залавяйте се за работа, глупаци! Мислите, че ви плащат да си седите на задниците по цял ден?
Мъжете се заеха със задачата си, мърморейки под нос. Ецио ги последва като сянка, надявайки се да научи още нещо. Към двамата мъже се присъединиха неколцина войници — мрачни и недоволни като тях. Но Ецио трябваше да внимава. Макар изморени и разгневени, войниците бяха добре обучени и бдителни.
— Петрос! — извика единият. — Виж дали имаме достатъчно факли за разкопките. Омръзна ми да се препъвам в тъмното.
Ецио наостри уши при думата „разкопки“, но когато прекрачи отново напред, ножницата му остърга една колона и звукът отекна силно в сводестите тавани.
Мъжът, когото бяха нарекли Петрос, се озърна назад.
— Има някого тук! — просъска той. — Отваряйте си очите и бъдете нащрек.
Войниците веднага се напрегнаха и си заподвикваха с приглушени гласове.
— Виждаш ли нещо?
— Претърсете всеки ъгъл!
Ецио се отдръпна в сенките и зачака търпеливо паниката да отшуми. Същевременно се зарече наум да бъде по-предпазлив заради издайническата акустика.
Постепенно войниците подновиха издирването. Ецио забеляза, че действията им изглеждат безцелни и че те го съзнават. Но продължи да наблюдава, надявайки се да разбере нещо, и да слуша откъслечния им разговор.
— Тук вони.
— Какво очакваш? Канализация е.
— Какво не бих дал за глътка чист въздух!
— Търпение! Ще ни сменят след три часа.
— По-тихо! — пролая сержантът, появил се отново. — И си наострете ушите! Бог знае защо са поверили на такава сбирщина тази деликатна мисия.
Ецио подмина мъжете и стигна до каменна платформа, където двама старши офицери се топлеха край мангал. Вслуша се в техния разговор.
— Ние сме на крачка пред асасините, само това знам — каза първият.
— Великият майстор ни нареди да бързаме. Възможно е да са по-близо, отколкото смятаме.
— Сигурно има основания. Как изглеждат ключовете?
— Като онзи, който открихме под Топкапъ. Така предполагаме.
Другият лейтенант поклати глава.
— Осем часа в тази мръсотия! Невероятно!
— Съгласен съм. Не съм се отегчавал толкова през целия си живот.
— Да. Но сме длъжни да намерим ключовете възможно най-скоро.
— Мечтай си.
В този момент първият лейтенант се озърна стъписано.
— Какво беше това?
— Сигурно плъх. Цели пълчища сноват тук.
— Всички сенки сякаш се движат.
— От пламъците на огъня е.
— Има някого там. Усещам го.
— Стегни се. Дъската ти май се разхлопа.
Ецио се прокрадна край тях възможно най-бавно. Изгаряше от желание да затича, но не смееше да раздвижи водата около глезените си. Най-после заобиколи офицерите и останалите тамплиери и продължи пипнешком напред край стената на влажен коридор, по-нисък и по-тесен от залите с колони, в които се вливаше. Някак си му се струваше, че е налучкал посоката. Щом гласовете на тамплиерите стихнаха и сиянието от огъня им угасна, той реши, че вече е безопасно да запали свещта. Извади я от кесията на хълбока си заедно с кутийката с прахан, молейки се да не ги изпусне, жонглирайки да драсне искра, за да разгори фитила.
Най-после успя. Спря за миг да се увери, че не го следят, и продължи по криволичещия коридор, който за негов ужас скоро се раздели на две. Отначало избра погрешната посока и стигна до равна стена. Върна се назад и пое във вярната посока, чудейки се дали не е попаднал в нещо като лабиринт. Напредваше в мрака, молейки се да успее да намери обратния път и собственичката на книжарницата да не го подведе. Най-сетне го възнагради бледо сияние пред него. Грееше не по-силно от светулка, но достатъчно да го води.
Накрая коридорът се вля в малка кръгла зала със сводест покрив, изгубен в сенките горе. Ниски колони се редяха край стените на равни интервали. Само капките вода нарушаваха тишината.
В центъра на залата имаше малък каменен постамент, а върху него бе сгъната карта. Ецио я отвори. Оказа се подробна карта на Константинопол. Старият търговски пункт на братята Поло беше отбелязан в центъра й. Четири линии разделяха картата и във всеки сектор присъстваше някоя от градските забележителности. В полетата й бяха записани заглавията на дванайсет книги, но само четири се намираха точно до линиите, разделящи картата на сектори. Заглавията на четирите книги бяха оцветени в зелено, синьо, червено и черно.
Ецио сгъна внимателно картата и я прибра в кожената си торба. После се вгледа в центъра на каменния постамент.
Там лежеше гравиран каменен диск, по-малък от педя. Дискът беше тънък, със заострени краища и изработен навярно от обсидиан. Съвършено кръгъл отвор с едносантиметров диаметър бележеше средата му. Повърхността му беше покрита с гравюри, някои от които Ецио разпозна от страниците на Кодекса, открити от баща му и чичо му — слънце, чиито лъчи завършваха с протегнати към света ръце, странни хуманоидни създания с неопределен пол и изпъкнали очи, устни, чела и кореми; неразгадаеми математически символи и уравнения.
Дискът излъчваше сияние като на светулка.
Внимателно, почти благоговейно Ецио го вдигна. Не беше изпитвал такова чувство, откакто бе държал Ябълката, и вече се досещаше какво е открил.
Заобръща го в ръце и сиянието се засили.
„Che sucede?“ — помисли си Ецио. „Какво става…?“
Сиянието се превърна в ослепителна светлина. Ураган от слънчеви лъчи погълна залата и Ецио закри очи.
27
Ецио беше там и същевременно сякаш не беше. Не беше сигурен дали сънува, или е изпаднал в транс. Но знаеше къде точно се намира и кога — в края на дванайсети век, столетия, преди да се роди. Годината — лето Господне 1189 — премина през съзнанието му, докато вървеше или се носеше през вихър от облаци и прекосяваше лъчи от неземна светлина, които най-сетне се отдръпнаха и разкриха могъща крепост. Веднага разпозна мястото — Масяф. Облаците сякаш го пренесоха по-близо. Чу се шум от ожесточено сражение. Ецио видя кавалеристи и пехота, вкопчени в смъртоносна хватка. После долетя тропот на конски копита. Млад асасин, облечен в бяло и с метната върху главата качулка, галопираше яростно през бойното поле.
Ецио наблюдаваше и докато наблюдаваше, сякаш забрави кой е — себе си… Нещо се случваше — смътно познато, неясно запомнено, послание от миналото, за което не знаеше нищо, ала то му се струваше близко…
Младият мъж профуча с вдигната сабя през портите и се озова в центъра на битката. Двама едри кръстоносци се канеха да посекат ранен асасин. Младежът в бяло се наведе от седлото и нанесе на първия чист удар. После обузда коня си и скочи на земята сред вихрушка прахоляк. Вторият кръстоносец се беше обърнал да го нападне. Младият мъж извади светкавично кама и се прицели в противника си с гибелна точност. Острието се заби във врата на кръстоносеца точно под шлема. Той се свлече на колене и се строполи по лице върху пръстта.
Младият мъж се спусна да помогне на другаря си, който се беше облегнал безжизнено на близко дърво. Мечът на ранения асасин беше паднал от ръката му и той се бе привел напред. Опрял гръб в дървесния ствол, стискаше глезена си с болезнена гримаса.
— Къде си ранен? — попита разтревожено младежът.
— Счупен крак. Пристигна точно навреме.
Младият мъж се наведе и помогна на другаря си да стане. Обгърна го през раменете и го поведе към пейка до стената на каменна пристройка.
Раненият асасин го погледна.
— Как се казваш, братко?
— Алтаир. Син на Омар.
Лицето на ранения просия.
— Омар. Добър човек, който умря, както живя — с достойнство.
Трети асасин се запрепъва към тях откъм главната сцена на полесражението, окървавен и изтощен.
— Алтаир! — извика той. — Предадени сме! Врагът нахлу в крепостта.
Алтаир ибн Ла’Ахад превърза раната на другаря си. Потупа го по рамото и го окуражи:
— Ще оцелееш.
После се обърна към новодошлия. Двамата не се погледнаха дружелюбно:
— Мрачна вест, Абас. Къде е Ал Муалим?
Абас поклати глава.
— Беше вътре, когато кръстоносците дойдоха. Не можем да му помогнем.
Алтаир не отговори веднага. Обърна се към крепостта, издигаща се сред скалистите била на няколкостотин метра отвъд. Размисляше.
— Алтаир! — прекъсна го Абас. — Трябва да отстъпим.
Алтаир се обърна спокойно към него.
— Слушай. Когато затворя портите на крепостта, заобиколете кръстоносците в селото по фланговете и ги подгонете към каньона на запад.
— Познатата безразсъдна смелост — изръмжа ядосано Абас. — Нямаме никакъв шанс.
— Абас! — сряза го строго Алтаир. — Просто не допускай грешки.
Яхна жребеца си и препусна към замъка. Докато галопираше по познатия път, сърцето му се изпълваше с мъка при вида на разрушенията, които привличаха взора му. Селяни куцукаха край шосето. Една жена вдигна ръка и му извика:
— Проклети кръстоносци! Нека мечът ти ги покоси. До един!
— Остави молитвите на свещениците, сестро.
Алтаир пришпори коня си, но пътя му препречваха отряди от кръстоносци, които плячкосваха и избиваха обитателите на Масяф, опитващи се да спасят селото край обсадената крепост. Три пъти се наложи да губи ценно време и сили, за да защитава хората си от франкските грабители, наричащи се Воини на Христа. Но думите на благодарност и насърчение отекваха в ушите му, докато препускаше напред към целта.
— Благословен да си, асасине!
— Бях сигурен, че ще ме убият! Благодаря!
— Върнете кръстоносците в морето. Веднъж и завинаги!
Най-после стигна портата. Тя зееше отворена. Погледна нагоре и видя как събрат асасин трескаво се опитва да задвижи скрипеца на стотина стъпки над него. Взвод асасински пехотинци се тълпяха в подножието на една от близките кули.
— Защо портата е отворена? — извика Алтаир на войника.
— И двете макари са блокирани. Крепостта гъмжи от врагове.
Алтаир погледна към двора и видя как група кръстоносци се насочват към него. Обърна се към лейтенанта, командващ взвода:
— Задръжте ги.
Прибра меча си в ножницата и слезе от коня. Изкатери външната стена на кулата над портата и скоро застана до асасина, който се мъчеше да задвижи макарите. С удвоени усилия най-после успяха да освободят частично портата и тя се спусна няколко стъпки надолу, като се тресеше и стенеше.
— Още малко! — отрони Алтаир през зъби.
Двамата мъже напрегнаха мишци и мускулите им се издуха от напрежение, докато се бореха да задвижат зъбците на втория скрипец. Той поддаде най-сетне и портата се стовари с грохот между асасините и кръстоносците, вкопчени в люта схватка. Асасините успяха да отскочат невредими, но портата раздели кръстоносците. Някои останаха вътре, а други — отвън.
Алтаир се заспуска от кулата по каменните стъпала, отвеждащи към централния двор на Масяф. Телата на повалените асасини свидетелстваха за яростната битка, разгоряла се в крепостта. Младият мъж обходи с поглед бойниците и укрепленията и точно в този момент вратата на главната кула се отвори и от нея излезе група мъже. При вида им той пое рязко дъх. Елитен пехотен отряд от кръстоносци обграждаше ментора на Братството — Ал Муалим. Старият мъж изглеждаше зашеметен. Влачеха го двама войници с жестоки лица. До тях крачеше мъж с кама, когото Ецио разпозна. Едър, жилав воин с тъмни непроницаеми очи и брадичка, обезобразена от дълбок белег. Рядката му коса беше завързана с черна препаска.
Харас.
Алтаир отдавна се питаше кому всъщност е предан Харас. Макар и член на Ордена на асасините, той сякаш никога не се задоволяваше с отредения му ранг в йерархията на Братството. Търсеше лесен път към върха, вместо да чака достойнствата му рано или късно да бъдат възнаградени. Беше се прославил като ненадминат боец и неуловим като хамелеон, винаги успяваше да спечели доверието на околните с ласкателства и лицемерие. Амбициите му явно бяха надделели и съзрял възможността, той бе преминал предателски на страната на кръстоносците. Сега дори беше облечен като тях.
— Отстъпи, Алтаир! — извика Харас. — Още една крачка и менторът ти ще умре!
При тези думи Ал Муалим събра сили, изопна рамене и на свой ред надигна глас:
— Убий този негодник, Алтаир! Не се страхувам от смъртта!
— Няма да излезеш жив от крепостта, предателю! — извика му Алтаир.
Харас се засмя.
— Не. Явно не разбираш. Не съм предател.
Той вдигна шлема, който висеше от колана му, и си го сложи. Шлем на кръстоносец! Разсмя се отново.
— Виждаш ли? Не мога да предам онези, които никога не съм обичал истински!
Харас тръгна към Алтаир.
— Значи си дважди злодей! — каза Алтаир. — Живял си в лъжа.
После събитията се развиха мълниеносно. Харас извади меча си и се спусна към Алтаир. В същия миг Ал Муалим успя да се освободи от войниците и със сила, нетипична за възрастта си, изтръгна сабята на единия и го посече. Възползвал се от моментното объркване на Харас, Алтаир извади скритото си острие и посегна към противника си. Харас обаче се отдръпна и понечи да прониже изгубилия равновесие Алтаир. Алтаир се претърколи на една страна и скочи бързо на крака, защото отряд кръстоносци се притече да помогне на Харас. С ъгълчето на окото си Алтаир видя как Ал Муалим се сражава с друга група.
— Убийте кучия син! — изръмжа Харас и отстъпи назад.
Алтаир се разгневи. Спусна се напред и преряза гърлата на двама кръстоносци. Другите се отдръпнаха страхливо и оставиха Харас сам и застинал от ужас. Алтаир го избута в ъгъла между две стени. Трябваше да приключи бързо с него, за да се притече на помощ на ментора си.
Харас, забелязал го да отклонява за миг вниманието си, замахна със сабята и разряза туниката му. Алтаир се стрелна напред и заби тайното си острие в основата на врата му, точно над гръдната кост. С приглушен вик предателят се люшна назад и се блъсна в стената. Алтаир застана над него.
Харас вдигна очи към фигурата, засенчила слънцето.
— Предоверяваш се на човешките сърца, Алтаир — отрони той едва чуто, докато кървави мехури се надигаха от гърдите му. — Тамплиерите съзират истината. Хората са слаби, порочни и дребнави.
Не съзнаваше, че описва себе си.
— Не, Харас. Нашето кредо те опровергава. Опитай се да се завърнеш в лоното му, дори сега, в последния си час. Моля от съжаление да изкупиш греховете си.
— Ще разбереш, Алтаир. Ще научиш житейските уроци по трудния начин.
Все пак Харас замълча замислено за мити, макар светликът в очите му да помръкваше, се опита да продължи:
— Навярно не съм достатъчно мъдър и прозорлив, но подозирам, че убежденията ти са погрешни. Поне съм достатъчно схватлив да не вярвам в глупостите, с които са напълнили главата ти.
После очите му се превърнаха в мрамор, тялото му клюмна на една страна и с дълга дрезгава въздишка той се отпусна в обятията на смъртта.
Съмненията, които Харас пося в съзнанието на Алтаир, не пуснаха веднага корени. Чакаше го твърде много работа и нямаше време за размисли. Младият мъж се завъртя и се присъедини към ментора си. Двамата се биха рамо до рамо, докато и последният кръстоносец не се строполи върху окървавената земя или не побягна.
Забелязаха, че битката постепенно се обръща в полза на асасините. Армията на кръстоносците бе започнала да отстъпва от крепостта, макар сражението извън стените й да продължаваше. Скоро пристигнаха вестители, които потвърдиха новината.
За да възстановят силите си след яростната схватка, Алтаир и Ал Муалим спряха за кратка почивка под едно дърво край вратата на главната кула.
— Предложи на този мъж… на този негодник… последен шанс да спаси достойнството си, да осъзнае грешката си. Защо?
Поласкан, че менторът се интересува от мнението му, Алтаир отвърна:
— Никой не бива да напуска този свят, без да съзре милост, без да получи възможност за изкупление.
— Но той отблъсна протегнатата ръка.
Алтаир сви леко рамене.
— Това беше негово право.
Ал Муалим се взря за миг в лицето на Алтаир, после се усмихна и кимна. Двамата станаха и тръгнаха заедно към крепостната порта.
— Алтаир — подхвана Ал Муалим, — виждам колко бързо се превърна от момче в истински мъж и трябва да споделя, че това ме изпълва както с тъга, така и с гордост. Но едно е сигурно — ти си достоен син на Омар.
Алтаир вдигна глава.
— Не го познавах като баща. Познавах го само като асасин.
Ал Муалим го обгърна през рамо.
— Ти също си дете на този орден, на Братството.
— След кратко мълчание добави:
— Случва ли се понякога да… съжаляваш?
— Менторе, как да съжалявам за единствения живот, който познавам?
Ал Муалим кимна сериозно и вдигна очи да даде знак на съгледвач, застанал високо върху крепостната стена.
— След време може да откриеш друг път, Алтаир. И ако се случи така, сам ще решиш коя посока да следваш.
В отговор на сигнала на Ал Муалим, асасините върху кулата над портата започнаха отново да я вдигат.
— Ела, момчето ми — каза възрастният мъж. — И подготви оръжието си. Битката още не е спечелена.
Минаха заедно под отворената порта и излязоха под ярките слънчеви лъчи отвъд.
Ярко слънце, толкова ослепителна бяла светлина, толкова всеобхватна, че Ецио се замая. Примигна да прогони от очите си многоцветните силуети, танцуващи пред тях, и разклати енергично глава да се освободи от видението, което го беше пленило. Стисна клепачи. Когато отвори отново очи, сърцето му бе започнало да възстановява нормалния си ритъм. Върна се отново в подземната зала, сред приглушената светлина. Откри, че все още стиска каменния диск, и вече не изпитваше нито капчица съмнение какво представлява той.
Беше намерил първия ключ.
Погледна свещта. Стори му се, че е изминало много време, но пламъкът гореше стабилно и почти не беше разтопил восъка.
Прибра ключа и картата в кожената чанта и пое по обратния път към дневната светлина и София.
28
София остави развълнувано книгата, която се опитваше да чете, и се втурна към него, сякаш едва се сдържа да не го прегърне.
— Ецио! Salve! Мислех, че няма да те видя повече.
— И аз — каза Ецио.
— Откри ли нещо?
— Да. И то вероятно ще те заинтригува.
Приближиха до голяма маса. София разчисти книгите върху нея и Ецио извади картата и я разгърна.
— Mio Dial. Каква прелест! — възкликна младата жена. — Виж! Ето я моята книжарница! Точно в средата.
— Да. Заема много важно място. Но погледни полетата.
Тя си надяна очила, приведе се над картата и прочете заглавията на книгите.
— Редки книги. А какво представляват символите около тях?
— Това се надявам да разберем.
— Някои от книгите наистина са извънредно редки. А две-три не са откривани от… кажи-речи повече от хилядолетие. Сигурно струват цяло състояние.
— Магазинът ти се намира точно на мястото на някогашния търговски пункт на братята Поло — Николо и Матео. Николо е скрил тези книги в града. Картата ще ни каже къде, ако успеем да я разгадаем.
Тя свали очилата и го погледна заинтригувано.
— Хмм… започваш да ми ставаш интересен. Донякъде.
Ецио се усмихна и се наведе напред. Посочи картата.
— Доколкото схващам, първо трябва да открия тези три книги от дванайсетте.
— Ами другите?
— Ще видим. Възможно е да са за отвличане на вниманието. Но съм убеден, че тези са важните. Навярно съдържат ориентири къде се намират останалите дискове.
Той извади кръглия камък от кожената чанта. София надяна отново очилата и го огледа. После се отдръпна и поклати глава.
— Molto curioso23.
— Това е ключ за библиотека.
— Не прилича на ключ.
— Библиотеката е много специална. Вече са открили един — под двореца Топкапъ. Но ако такава е волята божия, има време да намерим останалите.
— Кой е открил първия?
— Мъже, които не четат.
София се усмихна широко. Но лицето на Ецио остана сериозно.
— София, мислиш ли, че можеш да опиташ да дешифрираш картата? Да ми помогнеш да намеря книгите.
Тя разгледа мълчаливо картата. След няколко минути се изправи и му се усмихна с блеснали очи:
— В книжарницата разполагам с много помощна литература. С нейна помощ мисля, че ще успея да разбуля загадката. Но при едно условие.
— Да?
— Може ли да прочета книгите, след като ги намериш?
Ецио я погледна развеселено:
— Ще го уредим.
После си тръгна. София го проследи с поглед и затвори книжарницата. Събра няколко книги от полиците, взе бележник и молив и се върна до масата. Издърпа стол и седна да разучи сериозно картата.
29
На другия ден Ецио се срещна с Юсуф край Хиподрума в югоизточната част на полуострова. Свари го да обсъжда нещо с група по-млади асасини. Всички се бяха надвесили над разгърната карта и я изучаваха съсредоточено. Разискването спря при появата на Ецио и Юсуф сгъна картата.
— Поздравления, менторе — каза той. — Стига да не греша, очаква ни приятна изненада. Ако съм жив утре по това време, ще си разкажем интересни истории.
— Има ли риск да умреш?
— Дочухме, че византийците кроят план. Младият принц Сюлейман се завърна от Мека и те възнамеряват да се вмъкнат тайно в Топкапъ сарай. Избрали са тази вечер да изпълнят замисленото.
— Защо точно сега?
— В двореца има празненство. Културно събитие. Изложба на картини — на художници като братята Белини и на селджукски творци. Ще има и музика.
— Какво планираш ти?
Юсуф го погледна сериозно.
— Братко, това не е твоя битка. Не бива да се замесваш в османските политически дела.
— Топкапъ ме интересува. Тамплиерите са открили един от ключовете за библиотеката на Алтаир под двореца и искам да разбера как.
— Ецио, искаме да защитим принца, не да го разпитваме.
— Довери ми се, Юсуф. Просто ми кажи къде да дойда.
Юсуф изглежда се двоумеше, но отговори:
— Срещата ни е пред главната порта на двореца. Ще се дегизираме като музиканти и ще влезем с истинския оркестър.
— Ще те чакам там.
— Трябва ти костюм. И инструмент.
— Навремето свирех на лютия.
— Ще видим какво можем да направим. Най-добре да се смесиш с италианските музиканти. Не приличаш на турчин и няма да минеш за един от нас.
На здрачаване Ецио и отрядът от асасини, всички облечени в официални костюми, се събраха пред главната порта.
— Харесваш ли дегизировката си? — попита Юсуф.
— Горе-долу. Но ръкавите са тесни. Няма къде да скриеш оръжие.
— Не можеш да свириш на лютня с широки ръкави. А ти си свирач на лютня. Нали това искаше?
— Да.
— Ние сме въоръжени. Набележи мишените и ще ги повалим. Ето ти инструмента.
Той взе красива лютня от един от хората си и я подаде на Ецио, който я изпробва плахо.
— Всемилостиви Аллах! Трябва да се постараеш повече!
— Отдавна не съм свирил.
— Сигурен ли си, че знаеш как да използваш това нещо?
— На младини научих няколко мелодии.
— Бил ли си някога млад?
— Много отдавна.
Ецио подръпна костюма си от зелен и жълт сатен.
— Чувствам се нелепо в тези дрехи. Изглеждам нелепо!
— Изглеждаш като всички останали музиканти и това е важното. Хайде. Оркестърът се събира.
Приближиха до мястото, където неколцина италиански музиканти пристъпваха от крак на крак, нетърпеливи да влязат в двореца. Юсуф и хората му бяха екипирани като турски музиканти — с тамбури, уди, кануни и кудуми24, на които умееха да свирят прилично. Ецио забеляза как ги въвеждат през страничен вход.
Стана му приятно да е отново сред Сънародници. Включи се свободно в разговора им.
— От Флоренция ли си? Добре дошъл! Добър концерт ще бъде — каза му единият.
— Наричаш това добър концерт? — намеси се виолист. — Отиди да посвириш във Франция! Там са най-блестящите музиканти! Бях там преди шест месеца и слушах „Който пребъдва“ на Жоскен25.
— Не съм чувал по-прекрасен хорал. Познаваш ли творбата му, Ецио?
— Горе-долу.
— Жоскен — повтори първият музикант — свирач на тромбон. — Да, той е съкровище. Италианските композитори не могат да се сравняват с него.
— И нашето време ще дойде.
— Виждам, че свириш на лютня, Ецио — каза му мъж, понесъл китара. — Напоследък експериментирам с алтернативни акорди. Прекрасен начин да изпробваш нови идеи. Настройвам например четвъртата струна на минорна терца. Придава много меланхолично настроение. Между другото, носиш ли си резервни струни? Този месец скъсах шест.
— Музиката на Жоскен е прекалено експериментална за моя вкус — обади се един свирач на цитра. — Повярвай ми, полифонията никога няма да се наложи.
— Напомни ми — прекъсна го китаристът, сякаш не е чул забележката на колегата си — да науча няколко източни мелодии, преди да си тръгнем.
— Добра идея. Според мен тук е прекрасно място да работиш. Хората са много любезни. Не е като във Верона. Подадеш ли си носа на улицата, рискуваш да те нападнат — вметна мъж, понесъл обой.
— Кога ще влизаме? — попита Ецио.
— Скоро — отговори музикантът с цитрата. — Виж, вече отварят портите.
Мъжът с виолата подръпна критично струните и после вдигна доволно очи.
— Прекрасен ден за музика, нали, Ецио?
— Надявам се.
Тръгнаха към портата, където османски чиновници проверяваха гостите.
За жалост, когато дойде редът на Ецио, единият го спря.
— Изсвири ни нещо — каза той. — Обичам да слушам лютня.
Ецио проследи с безпомощен поглед как италианските му сънародници го подминават.
— Perdonate, buon signore26, но аз съм от оркестъра, който ще развлича принц Сюлейман.
— Всеки дърт идиот може да се вмъкне с музикален инструмент. Не сме те виждали в този оркестър. Така че ни изсвири нещо.
Ецио пое дълбоко дъх и започна да подрънква проста балада, която си спомняше от времето, когато живееха в семейното имение във Флоренция. Мелодията звучеше ужасно нескопосано.
— Това е… прости ми… отвратително — каза чиновникът. — Или си привърженик на експерименталната музика?
— Такава врява вдигаш! Все едно думкаш по дъска за пране — каза друг с удивено изражение.
— Звучиш като агонизираща котка.
— Не мога да работя в такава атмосфера — тросна се Ецио. — Дайте ми шанс да вляза в ритъм.
— Добре! Но този път гледай да не свириш фалшиво.
Ецио се насили да се съсредоточи и пробва отново. След няколко първоначални пропуска този път успя да изсвири прилично лесна стара композиция на Ландини. Финалът беше трогателен и османските чиновници дори му заръкопляскаха.
— Pekala27 — каза първият, който го беше предизвикал. — Влизай вътре и вдигай шум пред гостите.
Ецио се озова сред многолюдна тълпа. Просторен мраморен двор, отчасти покрит като атриум, сияеше в светлини и цветове под гъстите клони на тамариндови дървета. Гостите се разхождаха наоколо, а прислужниците си проправяха път между тях с подноси със сладкиши и освежителни напитки. Присъстваха много османски благородници, както и дипломати, известни художници и предприемачи от Италия, Сърбия, Пелопонес, Персия и Армения. Трудно щяха да различат византийските шпиони сред изисканото множество.
Ецио реши, че е най-добре да се присъедини отново към италианската музикална трупа, но изчака малко, за да огледа терена.
Стражите обаче бяха бдителни и не след дълго един го спря.
— Извинете, господине, изгубихте ли се?
— Не.
— Музикант ли сте? Е, плащат ви да свирите, а не да се шляете.
Ецио се разгневи, но се насили да се успокои, за да не се издаде. За щастие го спасиха група местни с вид на богаташи — четирима изискани мъже и четири ослепително красиви жени.
— Изсвири ни нещо — помолиха те и застанаха в кръг около него.
Ецио изсвири отново мелодията от Ландини. Припомни си още композиции от същия автор и се помоли мислено публиката му да не ги намери за прекалено старомодни. Те обаче останаха очаровани. Увереността му нарасна, а с нея — и музикалното му майсторство. Дори се осмели да импровизира. И да попее.
— Прекрасно — обяви един от мъжете, когато приключи.
— Наистина прекрасно! — съгласи се партньорката му, в чиито дълбоки виолетови очи Ецио с радост би се удавил.
— Хмм… Техниката му не е кой знае какво… — заключи друг мъж.
— О, Мурад, ама че си педант. Изразителността е по-важна. Тя е главното.
— Облича се с вкус, освен че умее да свири — изгледа го втора жена.
— Мелодия, нежна като дъждовни капки — похвали го трета.
— Италианската лютня е прекрасна като нашия уд — смили се Мурад и дръпна партньорката си настрани от Ецио. — Но сега, уви, трябва да се присъединим към другите гости.
— Tesekkur ederim, efendim28 — изчуруликаха жените на сбогуване.
Стражите оставиха на мира Ецио, вече доказал се музикант, и той успя да се приближи до Юсуф и отряда му.
— Брилянтно изпълнение, менторе — каза му Юсуф. — Но гледай да не видят, че разговаряш с нас. Ще им се стори подозрително. Опитай се да влезеш във втория двор, вътрешния. Ние също ще дойдем.
— Добра идея — съгласи се Ецио. — Но какво ще открием там?
— Вътрешният кръг. Антуражът на принца. И ако извадим късмет, самият Сюлейман. Но бъди бдителен, менторе. И там дебнат опасности.
30
Във вътрешния двор беше значително по-тихо, но украсата, храната, напитките, музиката и художествените произведения бяха малко по-изискани.
Ецио и Юсуф огледаха гостите, стремейки се да не се набиват в очи.
— Не виждам принц Сюлейман — каза Юсуф.
— Тихо! — предупреди го Ецио.
Оркестърът затръби и гостите се обърнаха с очакване към портата в средата на задната стена на двора, закрита с пищни драперии. Скъпи копринени исфахански килими бяха застлани пред нея. След няколко секунди се появи малобройна група, предвождана от двама мъже в костюми от бяла коприна. Тюрбанът на единия беше украсен с диамантени игли, а на другия — със смарагди. Ецио се втренчи в по-младия и устните му се разтвориха удивено, когато го разпозна.
— Кой е младежът? — попита той приятеля си.
— Принц Сюлейман — отвърна Юсуф. — Внук на султан Баязид и губернатор на Хефе. А е само на седемнайсет.
Ецио беше озадачен.
— Запознахме се на кораба. Каза ми, че е студент.
— Чувал съм, че обича да пътува инкогнито. Това е и предпазна мярка. Връщал се е от хадж29.
— Кой е другият? Със смарагдите върху тюрбана?
— Чичо му — принц Ахмед. Любимият син на султана. Готви се да наследи трона.
Започнаха да представят изтъкнатите гости на двамата принцове. После те приеха чаши с рубиненочервена напитка.
— Вино? — попита Ецио.
— Боровинков сок.
— Serefe! SagUgfniza30! — извика Ахмед и вдигна чашата си за тост към гостите.
След официалните наздравици Юсуф и Ецио продължиха да наблюдават. И гостите, и домакините явно се поотпуснаха, но докато Сюлейман обикаляше из двора, стражите му го следваха дискретно, но бдително. Телохранителите му бяха високи и не приличаха на турци. Носеха отличителна бяла униформа с високи бели заострени шапки като на дервиши. Всички до един имаха мустаци. Не бяха нито гладко избръснати, нито брадати. Ецио беше достатъчно запознат с османските обичаи и разбра, че са роби. Дали представляваха нещо като частна охрана?
Внезапно Юсуф го улови за ръката.
— Виж! Онзи мъж там!
Слабоват блед младеж с пухкава светла коса и тъмнокафяви безизразни очи се беше промъкнал до Сюлейман. Беше облечен в скъпи дрехи и изглеждаше като преуспяваш сръбски търговец на оръжия, във всеки случай — като човек, достоен да влезе в списъка с подбрани гости. Ецио огледа тълпата и забеляза още четирима елегантно облечени мъже, които не приличаха на турци, да заемат стратегически позиции и дискретно да си разменят сигнали.
Преди Юсуф или Ецио да успеят да реагират, кльощавият младеж, вече застанал до Сюлейман, извади светкавично тънка закривена кама джамбия и я насочи към гърдите на принца. В същия момент най-близкият телохранител го видя и скочи на пътя на острието.
Мигновено настъпи хаос и суматоха. Стражите се притекоха на помощ на принцовете и падналия им другар, разблъсквайки гостите, а петимата тамплиери се опитваха да си проправят път през хората, щуращи се насам-натам с ужасени викове. Кльощавият младеж беше изчезнал, но телохранителите бяха разпознали другарите му и ги преследваха целенасочено. Византийските съзаклятници използваха обърканите и дезориентирани гости като препятствия между себе си и преследвачите си. Изходите бяха затворени, но конспираторите започнаха да се катерят по стените, за да избягат навън. Принц Ахмед не се виждаше никъде, а принц Сюлейман беше останал сам. Ецио видя, че е извадил малка кама, но е запазил самообладание.
— Ецио! — прошепна му ненадейно Юсуф. — Гледай!
Ецио погледна накъде му сочи и забеляза, че кльощавият младеж се е завърнал. Измъкнал се от тълпата зад гърба на принца, той приближаваше към него с вдигнато оръжие.
Ецио беше по-близо до тях от Юсуф и осъзна, че само той има шанс да спаси принца. Но не беше въоръжен! Погледна към лютнята, която все още стискаше, изръмжа недоволно и после я удари решително в съседната колона. Тя се счупи, но в дланта му остана заострена дъска от твърдо смърчово дърво. В миг Ецио скочи напред, сграбчи кокалестата китка на византиеца, дръпна го назад и точно когато той се канеше да нанесе смъртоносния си удар, заби дъската дълбоко в лявото му око. Византиецът застина като вледенен, джамбията падна от ръката му и изтрополи върху мраморния под. След секунда я последва и той.
Множеството стихна и обкръжи Ецио и Сюлейман на почтително разстояние. Стражите понечиха да се намесят, но Сюлейман ги възпря с вдигната ръка. Прибра камата си в ножницата и едва доловимо си пое дъх. После пристъпи към Ецио — почетен жест от страна на царската особа, който гостите посрещнаха с ахване.
— Радвам се да те видя отново, mio bel menestrello. Правилно ли го казах?
— Мой прекрасни певецо… Много добре.
— Жалко за лютнята ти. Толкова по-красива е като музикален инструмент, отколкото като меч.
— Прав си, но не спасява живот.
— Мнозина биха оспорили твърдението ти.
— Може би. При други обстоятелства. — Двамата мъже си размениха усмивки.
— Разбрах, че си принц и губернатор. Има ли нещо, което не правиш?
— Не разговарям с непознати например.
Сюлейман се поклони, по-скоро приведе леко глава.
— Аз съм Сюлейман Осман.
— Аудиторе, Ецио — поклони се на свой ред Ецио.
Един от телохранителите в бяло приближи до тях. Сержант.
— Простете ми, принце. Чичо ви ни заръча да се уверим, че не сте ранен.
— Къде е той?
— Очаква ви.
Сюлейман го изгледа студено.
— Предай му, че благодарение на този човек съм невредим. А не благодарение на вас! Еничари! Уж сте елитна охрана, а не успяхте да ме опазите, мен, принца от царското семейство. Къде е капитанът ви?
— Тарик Барлети отсъства. По работа.
— По работа? Наистина ли не се срамувате да изглеждате като аматьори през този чужденец? — Сюлейман изопна гръб, а телохранителят — мускулест гигант, който сигурно тежеше сто и петдесет килограма, затрепери пред него.
— Отнесете това тяло и изпратете гостите по домовете им. После извикайте Тарик в съвещателната зала.
Когато мъжът се втурна да изпълни нареждането му, Сюлейман се обърна отново към Ецио.
— Колко неловко! Еничарите са охраната на султана!
— Но не и на семейството му?
— Така изглежда в този случай.
Сюлейман замълча, втренчен изпитателно в Ецио.
— Не искам да злоупотребявам, но бих желал да чуя мнението ти по един въпрос. Нещо важно.
Юсуф правеше знаци на Ецио, застанал встрани от бавно оредяващата тълпа.
— Позволи ми само да се преоблека — отвърна Ецио и кимна дискретно на приятеля си.
— Много добре. И без това искам първо да уредя нещо. Ела в съвещателната зала, когато си готов. Адютантите ми ще те придружат.
Той плесна с ръце и се оттегли през портата, откъдето беше дошъл.
— Добро представление — каза Юсуф, когато излязоха от двореца, придружени от двама лични адютанти на Сюлейман. — Отвори ни врати, за каквито не сме и мечтали.
— Вратите — напомни му Ецио — са отворени за мен.
31
Сюлейман го чакаше пред съвещателната зала — Дивана на двореца. Младежът изглеждаше сдържан и напрегнат.
— Уредих среща с чичо ми, принц Ахмед, и капитан Тарик Барлети — обяви той без предисловия. — Първо трябва да ти обясня нещо. Еничарите са предани на дядо ми, но са ядосани от избора му за наследник на престола.
— Ахмед.
— Точно така. Еничарите предпочитат баща ми Селим.
— Хмм — проточи замислено Ецио. — Положението ти е трудно. Но кажи ми как византийците се вместват в картината?
Сюлейман поклати глава.
— Надявах се ти да ме ориентираш. Искаш ли да ми помогнеш да разбера?
— Аз самият съм по петите им. Щом интересите ни съвпадат, за мен ще е чест да ти съдействам.
Сюлейман се усмихна загадъчно.
— Значи трябва да приема каквото ми предлагат.
Той замълча и продължи след малко:
— Слушай. На върха на кулата има капандура. Качи се горе и я вдигни. Ще чуваш всичко, което се говори в Дивана.
Ецио кимна и тръгна веднага, а Сюлейман се обърна и влезе в съвещателната зала.
Когато Ецио стигна наблюдателницата си, разискването долу вече беше започнало и дори се бе разгорещило. Тримата събеседници седяха или стояха край дълга маса, покрита с бергамски килими. Върху стената зад масата висеше гоблен, изобразяващ султан Баязид със синовете му, застанали от двете му страни.
Ахмед — енергичен мъж в средата на четирийсетте с къса тъмнокафява коса и гъста брада, в момента гологлав и преоблечен в пищна роба в червено, бяло и зелено, говореше разпалено:
— Племенникът ми има право, Тарик. Некомпетентността ти граничи с предателство. Един италиански свирач на лютня засенчи еничарите ти! Възмутително е!
Тарик Барлети, чието покрито с бойни белези лице наполовина чезнеше зад прошарена брада, го изгледа мрачно.
— Непростим пропуск, ефенди. Ще проведа щателно разследване.
Сюлейман го прекъсна.
— Аз ще проведа разследването, Тарик. По очевидни причини.
Барлети кимна рязко.
— Добре, шехзадем31. Явно сте наследили мъдростта на баща си.
При тези думи Ахмед стрелна капитана с яростен поглед, а Сюлейман отвърна:
— И избухливостта му.
Обърна се към чичо си с официален тон:
— Шехзадем Ахмед, радвам се поне, че вие сте невредим.
— Споделям чувствата ти, Сюлейман. Дано Бог те закриля.
Ецио разбра, че Сюлейман играе някаква игра. Младият мъж стана и извика адютантите си.
— Сега ще се оттегля — обяви той. — И ви уверявам, че скоро ще стигна до дъното на този срамен инцидент.
Придружен от свитата и телохранителите си, той излезе от съвещателната зала. Тарик Барлети понечи да го последва, но принц Ахмед го задържа.
— Тарик бей? Две думи.
Войникът се обърна. Ахмед му помаха да приближи. Тонът му беше сърдечен. Ецио се напрегна да чуе какво казва.
— Чудя се каква беше целта на това нападение? Да ме накарат да изглеждам слаб? Или неспособен управник на града?
След малко добави:
— Ако това е била целта ти, драги капитане, ако имаш пръст в тази каша, допуснал си сериозна грешка. Татко избра мен за султан, а не брат ми.
Тарик не отговори веднага. Лицето му изглеждаше безизразно, почти отегчено. Най-после отвърна:
— Принц Ахмед, не съм толкова порочен да участвам в заговор, в какъвто ме обвинявате.
Ахмед отстъпи назад, но тонът му остана спокоен и дружелюбен.
— С какво съм заслужил презрението на еничарите? Защо предпочитате брат ми?
След кратко колебание Тарик попита:
— Може ли да отговоря откровено?
Ахмед разпери ръце.
— Разбира се.
Тарик го погледна.
— Ти си слаб, Ахмед. Нерешителен във военно и неспокоен в мирно време. Не следваш пламенно традицията на гази — свещените воини — и говориш за братство в компанията на неверници.
След кратко мълчание добави:
— От теб ще излезе приличен философ, Ахмед, но ще си лош султан.
Лицето на Ахмед притъмня. Той щракна с пръсти и телохранителят му застана зад него.
— Няма да те изпращам — каза принцът на еничарския капитан и гласът му прозвуча ледено.
Ецио проследи с поглед как след няколко минути Ахмед излезе припряно от съвещателната зала. След миг до него застана принц Сюлейман.
— Ама че семейство, а? — каза той. — Не се безпокой. И аз слушах.
Ецио изглеждаше притеснен.
— Чичо ти няма авторитет сред мъжете, които ще се наложи скоро да командва. Защо не посече този човек на място заради безочието му?
— Тарик е силен мъж — отвърна принцът и разпери ръце. — Способен, но амбициозен. И се възхищава от баща ми.
— Но не успя да опази двореца му и да предотврати опита на византийците да отнемат живота ти зад дебелите му стени. Случаят наистина трябва да се разследва.
— Именно.
— Е? Откъде ще започнем?
Сюлейман се замисли. Ецио го наблюдаваше. „Стара глава върху много млади рамене“, рече си той почтително.
Сюлейман каза:
— Засега ще следим изкъсо Тарик и еничарите му. В свободното си време се навъртат из базара. Ще се заемеш ли… ти и приятелите ти?
Последните думи прозвучаха предпазливо.
В съзнанието на Ецио изплува предупреждението на Юсуф да не се замесва в османската политика, но собственото му издирване и тази борба за власт изглеждаха някак си свързани. Той взе решение:
— Отсега, принце Сюлейман, никой от тях няма да си купи дори носна кърпичка, без да разберем.
32
След като заръча на Юсуф и на асасините от Константинопол да следят всяко движение на еничарите в Големия базар, Ецио, придружен от Азизе, тръгна към южните докове да набави материалите за изработване на бомби от списъка, който Пири Рейс му беше изготвил.
Купи всичко и го изпрати по Азизе в щабквартирата на асасините, когато забеляза София сред множеството, стълпило се край пристанището. Разговаряше с мъж, който приличаше на италианец и му беше горе-долу връстник. Когато приближи, забеляза не само, че София изглежда притеснена, но и разпозна събеседника й. Изуми се и на свой ред се разтревожи. Неочакваната поява на мъжа събуди у него рояк спомени и противоречиви чувства.
Без да се разкрива, той се приближи до тях.
Мъжът беше Дучо Довици. Преди десетилетия Ецио едва не счупи дясната му ръка, защото Дучо изневеряваше на Клаудия, за която беше сгоден. Сега забеляза, че той си служи непохватно с ръката. Възрастта очевидно не беше милостива към Дучо, който изглеждаше блед и изпит. Но явно не беше променила привичките му. Той изглеждаше запленен от София и се стараеше всячески да я очарова.
— Скъпа моя — казваше й. — Нишките на съдбата ни свързаха. Двама италианци, изгубени в Ориента. Не усещаш ли, че Фортуна ни се усмихва?
София, отегчена и раздразнена, отвърна:
— Усещам много неща, месер, но най-вече ми се повдига.
С усещане за дежа вю, Ецио реши, че е време да действа.
— Притеснява ли те този човек, София? — попита той и застана до тях.
Дучо, разярен от вмешателството, се обърна към новодошлия.
— Извинете, месер, но ние с дамата…
Той млъкна рязко, разпознал Ецио.
— О! Самият II diavolo
Лявата му ръка се вдигна неволно към дясната.
— Не приближавай!
— Дучо, колкото се радвам да те видя отново!
Дучо не отговори. Заотстъпва уплашено и се препъна на плочника.
— Бягайте, buona donna32! Спасявайте си живота! — извика той на София.
Проследиха го с погледи как изчезва в множеството на кея. Възцари се неловко мълчание.
— Кой беше този?
— Куче — отвърна Ецио. — Беше сгоден за сестра ми преди много години.
— И какво стана?
— Благородният му задник търчеше след още шест фусти.
— Изразяваш се твърде рязко.
София изглеждаше леко изненадана от изразните му средства, но не и обидена.
— Извинявай.
След кратко мълчание той попита:
— Какво те води на пристанището?
— Затворих магазина да взема една пратка, но митничарите твърдят, че документите не са редовни. Сега ги чакам.
Ецио огледа добре охраняваното пристанище, попивайки особеностите на терена.
— Каква досада! — продължи София. — Сигурно ще вися тук цял ден.
— Ще видя какво мога да направя — каза Ецио. — Знам няколко начина за заобикаляне на правилата.
— Нима? Е, възхищавам се от смелостта ти.
— Довери ми се. Чакай ме в книжарницата.
— Добре тогава.
Тя затършува из чантата си.
— Ето ти документа. Пратката е много ценна. Пази я, ако успееш да им я измъкнеш.
— Ще успея.
— Благодаря тогава.
Тя му се усмихна и тръгна към града.
Ецио я проследи с поглед, после се запъти към внушителната дървена сграда, където се помещаваха кабинетите на митничарите. Вътре имаше дълъг тезгях, а зад него — рафтове с десетки пакети и вързопи. На видно място на една от по-ниските полици близо до тезгяха различи дървен цилиндър за карта с етикет: „София Сартор“.
— Perfetto33 — каза си.
— Какво обичате? — попита набит служител и приближи до него.
— Дойдох да взема ей онази пратка — посочи Ецио.
Чиновникът я погледна.
— Опасявам се, че няма начин. Всички пратки на този рафт са задържани за проверка на документите.
— Колко ще продължи?
— Не мога да кажа.
— Часове?
Чиновникът сви устни.
— Дни?
— Зависи… Разбира се, срещу заплащане може да се уреди нещо…
— По дяволите!
Чиновникът стана по-недружелюбен.
— Искаш да възпрепятстваш работата ми? — пролая той. — Махай се, старче! И не се връщай, ако ти е мил животът.
Ецио го блъсна настрани и прескочи тезгяха. Грабна дървения цилиндър с картата и понечи да излезе. Но чиновникът изсвири оглушително и неколцина от колегите му, някои от които тежковъоръжени пристанищни стражи, му се притекоха на помощ.
— Дръжте го! — изкрещя чиновникът. — Опита се да ме подкупи, а когато му отказах, ме нападна!
Ецио зае позиция върху тезгяха, когато мъжете се втурнаха да го заловят. Размаха тежкия дървен цилиндър, счупи няколко глави с него и прескочи другите. Излетя през вратата, загърбвайки възцарилия си хаос.
— Ето как трябва да се справяме с писарушките — каза си доволно.
Преди преследвачите му да се съвземат, изчезна в лабиринта от виещи се улички на север от пристанището. Без документите на София, все още затъкнати на сигурно място в колана на туниката му, нямаше как да я проследят.
33
Към пладне Ецио влезе в книжарницата на запад от „Света София“.
София го погледна. Сега рафтовете изглеждаха далеч по-подредени от деня, когато за пръв път бе посетил магазина. В задната стаичка забеляза работната й маса, на нея беше разгърната картата, която бе открил в подземните канали. Около нея имаше дебели книги, използвани явно като справочна литература.
— Salute, Ецио — поздрави го тя. — Върна се много по-бързо, отколкото очаквах. Успя ли?
Той вдигна дървения цилиндър и прочете етиката:
— „Мадам София Сартор, книжарница, Константинопол“. За теб ли е?
Подаде й картата с усмивка. Тя я извади радостно и я огледа. Лицето й помръкна.
— О, не! Погледни на какво прилича! В бой с пирати ли са я използвали?
Ецио сви малко гузно рамене. София отвори цилиндъра и разгърна внимателно картата. Беше копие на карта на света.
— Прекрасна е, нали? — възкликна тя.
— Наистина.
Ецио застана до нея и двамата я разгледаха.
— Копие на карта от Мартин Валдземюлер. Съвсем нова е. Публикува я преди четири години. И виж — тук вляво! Новите земи, които картографът Веспучи откри и описа само четири или пет години преди да начертаят картата.
— Бързо работят тези германци — констатира Ецио. — Виждам, че е кръстил новите земи на собственото име на Веспучи — Америш.
— Америка!
— Да… Клетият Христофор Колумб. Неведоми са прищевките на историята.
— Как ти се струва този воден басейн? — посочи тя океана от другата страна на Северна и Южна Америка. Ецио се наведе да погледне.
— Нов океан може би? Повечето учени, които познавам, твърдят, че подценяваме размера на земното кълбо.
— Невероятно! — отрони мечтателно София. — Колкото повече научаваме за света, толкова по-малко знаем.
Погълнати от тази мисъл, двамата замълчаха. Ецио заразмишлява за новия век, в който живееха, а той едва започваше. Какво ще донесе на човечеството, можеше само да гадае. Знаеше, че на неговата възраст няма да види много от него. Нови открития, нови войни, несъмнено. Но същият театър щеше да се повтаря отново и отново. И същите актьори, само че в различни костюми и с различни декори, когато следващото поколение наследи предишното, въобразявайки си, че ще поправи грешките му.
— Е, ти спази обещанието си — обади се София. — Моето също е изпълнено.
Тя го поведе към вътрешната стая и вдигна лист хартия от масата.
— Ако съм права, това ще ти покаже къде се намира първата книга.
Ецио взе листа и прочете написаното.
— Трябва да призная — продължи София, — че изгарям от желание да видя тези книги. Те съдържат познание, което човечеството е изгубило и трябва да притежава отново.
Тя седна до масата и подпря замечтано брадичка.
— Навярно ще мога да отпечатам няколко копия, за да ги продам. Петдесетина бройки например… Ще стигнат.
Ецио се усмихна, после се разсмя.
— Кое е смешното?
— Прости ми. Радвам се да видя човек с толкова лична, но толкова благородна страст. Действа ми… вдъхновяващо.
— За бога — отвърна тя смутено. — Това пък как ти хрумна?
Той вдигна листа.
— Смятам да отида веднага на разузнаване — каза. — Grazie, София. Скоро ще се върна.
— Ще те чакам с нетърпение — отвърна тя и го проследи с поглед, в който се примесваха объркване и загриженост.
„Какъв загадъчен мъж“, помисли си тя, когато вратата се затвори зад него, и заразглежда отново картата на Валдземюлер, а после се отдаде на мечти за бъдещето си.
34
Изчисленията на София се оказаха верни. Скрита зад дървената ламперия в стара изоставена сграда в квартала на Константин, Ецио откри книгата, която търсеше.
Беше старо, но добре запазено копие на „За природата“ — поема, написана преди две хиляди години от гръцкия философ Емпедокъл, обобщаваща възгледите му.
Ецио извади книгата от скривалището й и издуха праха от кориците и. После я отвори на празната първа страница. Хартията засия и сред ореола от светлина се появи карта на Константинопол. Ецио напрегна очи, вгледа се по-съсредоточено и забеляза точица върху картата. Тя сочеше Девичата кула — фара в далечния край на Босфора. Когато се взря още по-отблизо, Ецио различи точно място в подземията й.
Ако всичко минеше благополучно, там щеше да открие втория ключ за библиотеката на Алтаир в Масяф.
Тръгна бързо през оживения град към Девичата кула. Прокрадна се край османските войници и прекоси залива с лодка „под наем“. Забеляза вратата, която отвеждаше към подземията. Взе книгата и откри, че го насочва през лабиринт от коридори, по чиито стени се редяха десетки врати. Изглеждаше невъзможно тясното пространство да побира толкова много помещения. Но най-после застана пред врата, същата като другите, но през цепнатините й сякаш се процеждаше бледо сияние. Докосна я и тя се отвори. Вътре върху нисък каменен постамент видя кръгъл камък, тънък като диск и точно като първия — покрит със странни символи, не по-малко загадъчни, но различни, фигурата на жената — богиня навярно — която му се струваше смътно позната, вдлъбнатини, които представляваха таен код или пасваха в прецизно разположени отвори, служещи вероятно като ключалки за вратата на библиотеката в Масяф.
Ецио взе диска и светлината, която струеше от него, стана по-силна. Той се подготви да се пренесе незнайно къде. Видението го погълна и го запокити векове назад. Преди триста и двайсет години. В лето Господне 1191-во.
Масяф.
Зад крепостните стени. Преди столетия.
Силуети сред облачна вихрушка. От тях се отделиха две фигури — на младеж и на старец. Свидетели на битка, която старецът — Ал Муалим — беше изгубил.
Младият мъж го беше притиснал към земята.
Ръката му, вече безсилна, изпусна нещо, което се изтърколи и спря върху мраморния под.
Ецио пое дълбоко дъх, разпознал предмета — Ябълката, несъмнено. Но как? А младият мъж, победителят, облечен в бяло, с вдигната качулка, беше Алтаир.
— Държиш огън в ръцете си, старче — каза той. — Трябваше да го унищожиш.
— Да го унищожа? — засмя се Ал Муалйм. — Единственото нещо, способно да сложи край на Кръстоносните походи и да въдвори истински мир? Никога.
— Тогава ще го унищожа аз.
Образите избледняха, стопиха се като призраци и след миг ги замени нова сцена.
В главната кула на Масяф Алтаир стоеше сам с един от капитаните си. До тях, положено върху каменен постамент, лежеше тялото на Ал Муалим, умиротворено в смъртта.
— Наистина ли свърши? — казваше асасинският капитан.
— Мъртъв ли е магьосникът?
Алтаир се обърна към тялото. Проговори спокойно, непресторено:
— Не беше магьосник. Просто обикновен човек, сдобил се с власт над… илюзиите.
Обърна се пак към другаря си:
— Подготви ли кладата?
— Да.
Мъжът се поколеба.
— Но, Алтаир, няма да го одобрят. Неспокойни са.
Алтаир се наведе над каменния постамент. Приклекна и вдигна тялото на стареца.
— Аз ще се погрижа.
Изправи се, а полите на робата му се развяха.
— Готов ли си за път? — попита капитанът.
— Вече съм добре. Да.
— Помолих Малик ал Саиф да препусне за Йерусалим, за да им отнесе вестта за смъртта на Ал Муалим. Искаш ли да отпътуваш до Акра да им съобщиш новината?
— Разбира се.
— Тогава върви и нека Бог да е с теб.
Капитанът наведе глава и се оттегли.
Понесъл мъртвия ментор, следовникът му се изправи пред сподвижниците си от Братството.
При появата му се надигнаха гласове, издаващи объркването, обзело умовете им. Някои се питаха дали сънуват. Други наблюдаваха изумено физическото доказателство за кончината на Ал Муалим.
— Алтаир! Обясни ни!
— Как се стигна дотук?
— Какво се случи?
Един асасин поклати глава:
— Съзнанието ми беше ясно, но тялото ми… не искаше да се помръдне.
Сред смутното множество изникна Абас. Абас. Другар от детските години на Алтаир. Сега приятелството им не беше толкова безусловно. Твърде много се беше случило помежду им.
— Какво става тук? — попита Абас с глас, който издаваше стъписването му.
— Менторът ни е заблуждавал — отвърна Алтаир. — Тамплиерите са го покварили.
— Как ще го докажеш? — попита подозрително Абас.
— Ела с мен, Абас. Ще ти обясня.
— А ако обясненията ти не ме удовлетворят?
— Тогава ще разговарям с теб, докато те убедя.
Тръгнаха към погребалната клада. Ецио носеше тялото на Ал Муалим. Зад него Абас, в неведение накъде отиват, изглеждаше мрачен, напрегнат и предпазлив, неспособен да прикрие недоверието си към Алтаир.
Алтаир знаеше причината и го съжаляваше. Но реши да опита на всяка цена.
— Помниш ли, Абас, предмета, който открихме в Храма на Соломон у тамплиера Робер де Сабле?
— Имаш предвид предмета, за който изпратиха теб, но всъщност го донесоха други?
Алтаир не обърна внимание на язвителния му тон.
— Да. Той е тамплиерско оръжие. Наричат го Райската ябълка. Наред с другите си способности, тя може да създава илюзии и да контролира човешкото съзнание, включително това на човека, който си мисли, че го контролира. Смъртоносно оръжие.
Абас сви рамене.
— Значи е по-добре, че е при нас, а не при тамплиерите.
Алтаир поклати глава.
— Няма разлика. Тя разяжда всеки, който я притежава.
— И смяташ, че Ал Муалим е станал жертва на магията й?
Алтаир кимна нетърпеливо.
— Да. Днес използва Ябълката, за да пороби Масяф. Сам го видя.
Абас се колебаеше.
— Не знам какво видях.
— Слушай, Абас. Ябълката е на сигурно място в кабинета на Ал Муалим. Когато приключим, ще ти покажа всичко, което знам.
Стигнаха кладата и Алтаир изкачи стъпалата към нея. Положи почтително тялото на покойния си ментор върху нея. Абас го погледна смаяно. За пръв път виждаше кладата.
— Не мога да повярвам, че наистина ще го направиш! — възкликна ужасено той.
Зад него асасинското войнство, събрало се наоколо, се люшна като нива под повея на вятъра.
— Трябва да направя каквото е необходимо — отвърна Алтаир.
— Не!
Алтаир обаче взе една от факлите, запалени край кладата, и я хвърли в основата на купчината дърва.
— Трябва да съм сигурен, че той няма да се върне.
— Но това противоречи на обичаите ни. Забранено е да горим хора.
От тълпата зад него ненадейно се надигна гневен глас:
— Отстъпник!
Алтаир се обърна към разбуненото множество.
— Чуйте ме! Този труп може да е някое от многото призрачни тела на Ал Муалим. Трябва да се уверя!
— Лъже! — изкрещя Абас. Пламъците запоглъщаха кладата. Той пристъпи до Алтаир и извиси глас, за да го чуват всички: — Цял живот се подиграваш на Кредото ни! Нарушаваш правилата, ако не обслужват прищевките ти, присмиваш се и унижаваш хората около теб!
— Спрете Алтаир! — изкрещя асасин от тълпата.
— Не чу ли какво каза? — скастри го другарят му до него. — Ал Муалим е бил омагьосан!
Вместо отговор, първият асасин му налетя с юмруци. Започна бой, който лумна по-силно и от пламъците на кладата.
Абас блъсна ожесточено Алтаир и го събори от скалата. Той се озова право в мелето долу. Абас хукна гневно към крепостта, а Алтаир с мъка се заизправя на крака между разгорещените от битката асасини, вече размахващи саби един срещу друг.
— Братя! — извика той в опит да въдвори ред. — Спрете! Приберете оръжията!
Но борбата продължи и Алтаир, който, изправил се на крака, забеляза Абас да се връща в крепостта, бе принуден да се бие със собствените си хора, да ги разоръжава и да ги убеждава да се вразумят. Не знаеше колко време измина, но сражението ненадейно беше прекъснато от ослепителна светлина, която принуди бойците да отстъпят назад, закривайки очи с длани.
Светлината идваше откъм крепостта.
Най-страшните опасения на Алтаир се сбъдваха.
Върху парапета на високата кула стоеше Абас, стиснал Ябълката в ръка.
— Казвах ти, Алтаир! — извика му Абас.
— Абас! Спри!
— Какво мислеше, че ще стане, когато убиеш любимия ни ментор?
— Ти обичаше Ал Муалим по-малко от всички! Обвиняваше го за злощастията си, дори за самоубийството на баща си!
— Баща ми беше герой — извика предизвикателно Абас.
Алтаир не му отговори. Обърна се бързо към асасините, скупчили се колебливо край него.
— Слушайте! — каза им той. — Не е време да се караме за стореното. Трябва да решим какво да правим с това оръжие! — обърна се към Абас, вдигнал Ябълката нагоре.
— На каквото и да е способен този предмет, Алтаир — изкрещя Абас, — ти не си достоен да го притежаваш!
— Никое човешко същество не е достойно! — извика му Алтаир.
Но Абас вече се взираше в сиянието на Ябълката. Светлината стана по-ярка. Той се вторачи в нея като хипнотизиран.
— Красива е, нали? — продума едва доловимо.
После изражението му се промени — усмивката му на задоволство се превърна в ужасена гримаса. Затрепери като листо, обладан от силата на Ябълката. Асасините, които все още му съчувстваха, се втурнаха да му помогнат, но неземното оръжие излъчи почти видима вълна, която ги свали на колене, стиснали туптящите си от болка глави.
Алтаир затича към Абас, катерейки се по кулата със свръхестествена бързина, пришпорван от обзелото го отчаяние. Трябваше да стигне навреме! Когато наближи бившия си приятел, Абас започна да пищи от болка, сякаш му изтръгват душата. Алтаир подскочи нагоре и го събори. Абас се строполи с безпомощен писък и изпусна Ябълката. Тя падна, изпращайки последен могъщ лъч от кулата.
После настана тишина.
Повалените асасини постепенно се съвзеха и се изправиха. Спогледаха се удивено. Случилото се продължаваше да отеква в телата и умовете им. Вдигнаха очи към бойниците. Алтаир и Абас бяха изчезнали.
— Какво беше това?
— Мъртви ли са?
В този момент Алтаир се появи сам върху парапета на кулата. Вятърът развяваше бялата му мантия. Той вдигна ръка. В нея усмирена беше Ябълката. Тя пукаше и пулсираше, но му се подчиняваше.
— Прости ми — отрони Абас, проснат върху каменния под. Едва произнасяше думите. — Не знаех.
Алтаир погледна Ябълката. Тя изпращаше странни усещания като тласъци по протегната му ръка.
— Има ли на какво да ни научиш? — попита я Алтаир, сякаш е живо същество. — Или ще ни погубиш?
Вятърът вдигна прашна буря. Или облачните вихрушки, предшествали видението, се бяха завърнали? Ослепителната светлина засия все по-ярко и по-ярко и накрая заличи всичко. После помътня отново и остана само мекото сияние от ключа в дланта на Ецио.
Той приседна изтощен на пода и се облегна на каменната стена. Навън сигурно се здрачаваше. Копнееше за отдих, но не биваше да губи време.
След една дълга минута Ецио се изправи, прибра внимателно ключа и книгата на Емпедокъл в кожената си чанта и излезе на улицата.
35
Призори на другия ден Ецио се запъти към Големия базар. Беше време да провери лично какво заговорничат еничарите и изгаряше от нетърпение да тръгне по следите на капитана им — Тарик Барлети. Щом стигна обаче, се оказа невъзможно да избегне напористите търговци, шлифовали до съвършенство пазарното изкуство. Беше принуден да се преструва на турист, за да не събуди подозрението на османските служители и византийските тамплиери.
— Виж този килим! — препречи пътя му един търговец и го задърпа за ръкава. Както често се случваше тук, мъжът се притисна до него, завземайки личното му пространство. — Краката ти ще те заобичат повече от съпругата ти!
— Не съм женен.
— А! — продължи невъзмутимо търговецът. — По-добре! Ела! Усети го!
Ецио забеляза група еничари, застанали недалеч от тях.
— Добре ли върви търговията днес? — попита той.
Мъжът разпери ръце и кимна надясно към еничарите.
— Нищичко не съм продал! Еничарите конфискуваха почти цялата ми стока само защото е вносна.
— Познаваш ли Тарик Барлети, капитана им?
— Навърта се наоколо, несъмнено. Арогантен човек, но…
Търговецът понечи да продължи, ала размисли. Застина за миг и после поднови хвалебствията на стоката си, вперил очи не в Ецио, а някъде отвъд него.
— Обиждате ме, господине! Не мога да го продам за по-малко от двеста акче34. Това е последното ми предложение.
Ецио се извърна леко и проследи погледа на мъжа. Трима еничари наближаваха. Деляха ги петдесетина крачки.
— Когато го намеря, ще го попитам къде са килимите ти — шепнешком обеща Ецио на търговеца и понечи да се отдалечи.
— Упорито се пазариш, чужденецо! — подвикна му търговецът. — Да се споразумеем за сто и осемдесет? Сто и осемдесет акче и се разделяме като приятели.
Ецио обаче вече не го слушаше. Следваше групата еничари от безопасно разстояние, надявайки се да го отведат до Тарик Барлети. Те не се разхождаха безцелно, приличаха на хора, които бързат за уречена среща. Но трябваше да е бдителен — не само да не ги изгуби от поглед, но и да не го забележат, а оживените пазарски улици му помагаха и същевременно го затрудняваха. Търговецът бе споменал, че капитанът сигурно е някъде из базара, но той беше огромно място — сложен лабиринт от сергии и магазини, град в града.
Но в крайна сметка търпението му беше възнаградено. Мъжете, които следеше, стигнаха кръстопът, който се разширяваше към малък площад с кафене в единия ъгъл. Пред него стоеше едрият капитан с прошарена брада — отличителен белег на ранга му като пищната униформа. Очевидно не беше роб.
Ецио се прокрадна възможно най-близо, за да чува разговора.
— Готови ли сте? — попита капитанът хората си и те кимнаха. — Срещата е важна. Уверете се, че не ме следят.
Те кимнаха отново и се разделиха, изчезвайки в различни посоки. Ецио знаеше, че ще се оглеждат за асасини, и за една критична секунда му се стори, че единият срещна погледа му, но секундата отмина и войникът потъна вдън земя. След като почака, колкото посмя, Ецио тръгна след капитана.
Не след дълго Барлети спря пред друг еничар — лейтенант — който оглеждаше привидно нехайно витрината на оръжеен магазин. Ецио вече беше забелязал, че еничарите са единствените минувачи, които търговците не закачат.
— Докладвай — каза Барлети, когато се изравни с войника.
— Мануил се съгласи да се срещнете. Чака те до портата на Арсенала.
При тези думи Ецио наостри слух.
— Упорита невестулка е той! — проточи Тарик. — Хайде!
Те излязоха от Базара и поеха по градските улици. Арсеналът беше далеч, намираше се на северния бряг на Златния рог и на запад от Базара — но явно не смятаха да използват превозни средства и Ецио ги последва пешком. След няколко километра се качиха на ферибота и той удвои предпазливостта си. Задачата му обаче бе улеснена от факта, че мъжете бяха потънали в разговор, който той успя да подслуша. Не беше трудно да се слееш с тълпата по константинополските улици, гъмжащи от пришълци от всички краища на Европа и Азия.
— Как ти се стори Мануил? Нервен ли беше? Или потаен? — попита Тарик.
— Както обикновено. Нетърпелив и груб.
— Хм… Извоювал си е това право, предполагам. Има ли вести от султана?
— Последните новини са отпреди седмица. Писмото на Баязид беше кратко и изпълнено с тъга.
Тарик поклати глава.
— Не мога да си представя да враждувам така със собствения си син.
36
Ецио проследи двамата еничари до сграда в съседство с портите на Арсенала. Пред нея стоеше едър, възпълен, облечен в скъпи дрехи мъж, наближаващ шейсетте, с гъста сива брада и лъснали от восък мустаци. Тюрбанът му беше украсен с пера и скъпоценни камъни и всичките му дебели пръсти бяха накичени с пръстени. Придружителят му беше по-слаб, жилав и съдейки по облеклото му, произхождаше от Туркменистан.
Ецио си избра подходящо укритие — изкатери се крадешком по най-близкото тамариндово дърво и се спотаи сред гъстите му клони. Изслуша внимателно многословните поздравления и разбра, че пълното конте е, както подозираше — Мануил Палеолог. Предвид разказа на Юсуф за амбициите на Мануил, срещата несъмнено щеше да е интересна. Придружителят на Палеолог, който изпълняваше и ролята на телохранител, както стана ясно, когато се представи, се казваше Шахкулу.
Ецио беше чувал за него. Шахкулу беше бунтовник срещу османските управници в страната си и според слуховете подготвяше въстание срещу тях. Освен това се славеше с жестокостта и алчността си.
Да, срещата наистина щеше да е прелюбопитна.
Щом размяната на любезности — винаги въздълга процедура в тази страна, както Ецио бе забелязал — приключи, Мануил махна с ръка на Шахкулу, който влезе в сградата зад тях — нещо като стражеви пост, понастоящем изоставен — и донесе малък, но тежък дървен сандък. Остави го пред Тарик, а еничарският лейтенант го отвори и започна да брои златните монети, с които беше пълен сандъкът.
— Позволявам ти да се увериш, че сумата е точна, Тарик — каза Мануил с глас, плътен като тялото му, — но парите остават у мен, докато не видя с очите си пратката и не проверя качеството й.
Тарик изсумтя.
— Ясно. Далновиден човек си, Мануил.
— С доверие без скептицизъм не се стига доникъде — обади се мазно Палеолог.
Еничарят броеше бързо. Не след дълго затвори сандъка.
— Сметката излиза, Тарик — заключи той. — Парите са тук.
— Е? — попита Мануил. — Какво следва?
— Ще ти осигурим достъп до Арсенала. Щом останеш доволен, пратката ще бъде доставена на посочено от теб място.
— Готови ли са хората ти за път?
— Няма проблем.
— Много добре — поуспокои се малко византийският аристократ. — Много добре. След седмица ще ти изпратя карта.
Разделиха се и Ецио изчака съзаклятниците да се разотидат. После слезе от дървото и тръгна бързо към щабквартирата на асасините.
37
Здрачаваше се, когато Ецио се върна при Арсенала. Юсуф вече го очакваше.
— Един от хората ми твърди, че са докарали тук корабна пратка с оръжия. Стори ни се любопитно.
Ецио размисли. Беше го предвидил.
— Оръжия… — каза той. — Бих искал да ги видя.
Огледа външните стени на Арсенала. Охраняваха ги добре. Главната порта изглеждаше непревземаема.
— Ако не избиеш всички наоколо — обади се Юсуф, прочел мислите на ментора си, — няма начин да влезеш вътре.
Площадът зад тях все още беше оживен — хората се прибираха забързани от работа, кафенетата и ресторантите отваряха врати. Внезапно вниманието им привлече препирня до главната порта на Арсенала. Трима еничари се бяха нахвърлили върху един търговец.
— Предупредихме те два пъти — казваше еничарският сержант. — Не допускаме търговци до стените на Арсенала.
Той се обърна към подчинените си.
— Отнесете стоката му.
Редниците вдигнаха щайгите с плодове на търговеца и се отдалечиха.
— Лицемери! — извика мъжът. — Ако хората ви не купуваха стоката ми, нямаше да я продавам тук!
Сержантът се направи, че не го чува, а войниците продължиха напред, но търговецът не се примиряваше. Застана до сержанта и каза:
— Предатели! По-лоши сте от византийците!
Вместо отговор, сержантът го удари силно с юмрук. Търговецът се строполи със стенание, стиснал окървавения си нос.
— Дръж си езика зад зъбите, паразит! — изръмжа сержантът.
Обърна се да нагледа как върви конфискацията на плодовете, а една жена от насъбралото се множество се притече да помогне на ранения търговец. Юсуф и Ецио видяха как го подкрепя да се изправи и попива кръвта по лицето му с кърпичка.
— Дори в мирно време — каза Юсуф мрачно — бедните са винаги под обсада.
Ецио го погледна замислено, спомнил си как неотдавна в Рим се случваше същото.
— Ако ги вдъхновим да защитят правата си, вероятно ще ни помогнат да постигнем целта си.
Юсуф го погледна.
— Искаш да кажеш да ги обединим? Да ги подтикнем да се разбунтуват?
— Само да вдигнат шумотевица. Но ако достатъчно хора застанат на наша страна…
Двамата наблюдаваха как еничарите необезпокоявано отнасят и последната стока на търговеца, изпразвайки сергията му до последния плод. Накрая изчезнаха през вратичка в главната порта.
— Да изиграеш съпричастие в името на собствените си цели… — обади се Юсуф с едва доловимо презрение. — Колко благородно!
— Не е приятно, знам, но ще проработи, повярвай ми.
— Целта оправдава средствата — вдигна рамене Юсуф. — И аз не виждам друг начин да проникнем вътре.
— Ела, тълпата е многобройна, а и търговецът, изглежда, е популярен. Да отидем да поговорим с хората.
През следващия половин час Ецио и Юсуф обикаляха из множеството, намекваха и убеждаваха, придумваха и поощряваха обикновените хора. Оказа се, че мнозина приемат охотно идеята да сложат край на потисничеството. Очевидно се нуждаеха само от някого, който да подпали искрата. Щом спечелиха достатъчно съмишленици за каузата, Ецио се обърна към тълпата. Продавачът на плодове стоеше до него, вече с предизвикателно изражение. Юсуф се бе погрижил да въоръжи мъжете и жените с подръчни средства. Търговецът стискаше голям извит нож за кастрене на овошки.
— Бийте се с нас, братя — извика Ецио, — и отмъстете за тази несправедливост. Еничарите не стоят над закона! Да им покажем, че няма да търпим тиранията им.
— Да! — надигнаха се гласове.
— Призлява ми от безчинствата им — продължи Ецио. — А на вас?
— Да!
— Ще се биете ли с нас?
— Да!
— Да вървим тогава!
Отряд въоръжени еничари вече бяха излезли от портата на Арсенала, която се затвори плътно зад тях. Заеха позиции пред нея с извадени мечове и се обърнаха към тълпата, чието настроение бе достигнало точката на кипене. Демонстрацията на сила не изплаши хората, напротив — разбуни ги още повече. Тълпата, която нарастваше с всяка изминала минута, се люшна към портата и изблъска или смаза еничарите, осмелили се да окажат съпротива. Не след дълго хората се струпаха пред самата порта. Ецио и Юсуф се опитваха да въведат ред, давайки насоки на импровизираната си ударна сила как да разбие вратата.
— Смърт на еничарите! — крещяха стотина гърла.
— Не стоите над закона! — пригласяха им още стотина.
— Отворете портата, страхливци, преди да я срутим!
— Тази врата няма да остане дълго затворена — каза Ецио на Юсуф.
— Хората ти правят услуга, менторе. Върни я и ги запази невредими.
При тези думи два отряда еничари излязоха през страничните порти в северната и южната стена и се спуснаха към тълпата отляво и отдясно.
— Тогава да запретнем ръкави — каза Ецио и придружен от Юсуф, извади куката и скритото острие и се хвърли в мелето.
Окуражени от професионалните умения на двамата асасини, мъжете и жените по фланговете на тълпата се обърнаха смело да посрещнат еничарската контраатака. Колкото до еничарите, те се стъписаха от яростната съпротива на неопитния противник, поколебаха се — фатално — и бяха отблъснати. Междувременно усилията на хората, опитващи се да разбият портата, бяха възнаградени — здравите греди на двете крила първо простенаха, после поддадоха, огънаха се и се пропукаха. С могъщ трясък главната греда, залостваща вратата отвътре, се пречупи като кибритена клечка. Дървените крила на пората зейнаха и се олюляха като пияници върху масивните железни панти.
Тълпата нададе оглушителен вик като огромен тържествуващ звяр и когато нахълта в Арсенала, откъслечни гласове се извисиха над останалите:
— Продължавайте напред!
— Вътре сме!
— Справедливост или смърт!
Еничарският отряд, охраняващ портата, не успя да предотврати нахлуването, но дисциплината помогна на войниците да удържат нападателите и на главния площад на Арсенала избухна яростна битка.
Ецио прекоси като призрак полесражението и пое към вътрешната част на наподобяващата крепост сграда.
38
Далеч от разбитата порта, в дъното на западния сектор на Арсенала, Ецио най-сетне откри мястото, което търсеше. Тук беше тихо, понеже повечето войници от гарнизона на Арсенала се бяха стекли на площада, превърнал се в бойно поле. Натъкна се на малцина стражари, край които или се промъкна незабелязано, или бързо обезвреди. Реши, че трябва да наостри куката си след днешното предизвикателство.
Тръгна по дълъг каменен коридор, толкова тесен, че никой не можеше да влезе изненадващо в залата в края му. Ецио приближи бавно с тихи стъпки до желязна стълба, опряна върху стената до входа на залата, която отвеждаше до галерия над нея. Закопча ножницата на меча за крака си, за да не тропа, и се изкачи бързо и без да издава повече шум от разлистващо се цвете. Стигна до галерията и огледа мрачно сцената под себе си.
Мануил и Шахкулу стояха в центъра на залата, заобиколени от купчини големи сандъци, някои от които отворени. Малък еничарски отряд бдеше зорко пред вратата. Ако Ецио се беше опитал да влезе, щеше да стане жертва на засадата. Едва доловимо той си пое облекчено дъх. Този път инстинктът и опитът му го бяха спасили.
Мануил прекрати огледа на съдържанието на сандъците. Местоположението не позволяваше на Ецио да го види, но предполагаше какво е.
— Двайсет години живея като нищожество в този град — обади се Мануил. — Сега най-после всичко си идва на мястото.
Шахкулу отвърна със заплашителен тон:
— Когато възстановим рода Палеолог на трона, Мануил, не забравяй кой ти помогна да си възвърнеш властта.
Мануил го изгледа остро. Малките му очички заблестяха студено между гънките плът.
— Разбира се, приятелю. Не бих предал мъж с такова влияние. Но бъди търпелив. Не са построили Новия Рим за един ден.
Шахкулу изръмжа вяло и Мануил се обърна към капитана на своя ескорт.
— Доволен съм. Отведете ме до кораба ми.
— Следвайте ме. Ще тръгнем към западната порта, за да избегнем сражението — каза капитанът.
— Надявам се и очаквам скоро да овладеете положението.
— Непременно, принце.
— Ако унищожат дори един сандък, парите остават у мен. Предай това на Тарик.
Ецио ги проследи с поглед как се отдалечават. Когато се увери, че е останал сам, той слезе в залата и огледа набързо сандъците, повдигайки капака на един, който не беше запечатан.
Пушки. Повече от сто.
— Merdai — изруга Ецио.
Мислите му прекъсна металически звън — несъмнено залостваха западната порта, след като Мануил беше излязъл. Веднага след това чу да приближават тежки стъпки. Еничарите се връщаха да запечатат отворените сандъци. Ецио се притисна към стената и когато войниците влязоха, ги посече. И петимата. Ако бяха влезли заедно вместо един по един, историята можеше да завърши съвсем различно. Но тесният коридор се оказа негов приятел.
Той се върна назад. На площада битката беше приключила, оставяйки обичайната зловеща равносметка. Ецио прекоси бавно морето от тела, повечето бездиханни. Неколцина се гърчеха в предсмъртна агония. На фона на безпощадния вятър, нахлуващ през зейналата порта, се чуваха само скръбните вопли на жените, коленичили край мъртъвците.
С наведена глава Ецио излезе от Арсенала. Цената за информацията, която беше получил, изглеждаше наистина много висока.
39
Крайно време беше да се върне в магазина на София. Забърза право натам.
Книжарницата беше отворена и отвътре сияеше ярка светлина. Когато видя Ецио да влиза, София си свали очилата и стана от работната маса във вътрешната стая, където картата, която той бе открил в Йеребатан, лежеше разгъната сред няколко разтворени книги.
— Salute — поздрави го тя, затвори вратата зад него и спусна кепенците. — Работният ми ден приключи. Двама клиенти за цял следобед. Питам те — струва ли си да чакам късни посетители?
Забеляза умореното изражение на Ецио и го поведе към стол. Той се отпусна тежко в него, а тя му донесе чаша вино.
— Grazie — каза той благодарно, доволен, че не го обсипва с въпроси.
— Близо съм до следващите две книги — едната е край Топкапъ сарай, а другата — в квартала на Баязид.
— Да пробваме първо с Баязид. Токапъ е задънена улица. Там тамплиерите са открили ключа, който е у тях.
— А! Разбирам… Сигурно са го намерили случайно или с други средства.
— Книгата на Николо е била у тях.
— Тогава да благодарим на Божията майка, че си им я отнел, преди да я проучат докрай.
Тя се върна при картата, седна пред нея и продължи да пише. Ецио се наведе напред, извади книгата на Емпедокъл и я остави на масата до София. Вторият ключ, който беше открил, вече се бе присъединил към първия и асасините го охраняваха зорко в щабквартирата си.
— Как ти се струва? — попита Ецио.
София взе внимателно книгата и я огледа благоговейно от всички страни. Ръцете й бяха деликатни, но не кокалести, а пръстите — дълги и тънки.
— О, Ецио! — ахна удивено тя. — Невероятно!
— Струва ли нещо?
— Копие от „За природата“ в такова състояние? В оригинална коптска обложка? Фантастично е!
Тя разгърна внимателно книгата. Кодираната карта вътре вече не сияеше. Всъщност Ецио забеляза, че изобщо не се вижда.
— Изумително! Сигурно е препис на оригинала от трети век — възкликна въодушевено София. — Мисля, че това е единственото оцеляло копие.
Очите на Ецио обаче обхождаха неспокойно стаята. Нещо се беше променило, но не разбираше какво. Най-сетне погледът му спря върху закован с дъски прозорец. Стъклото беше изчезнало.
— София — обади се загрижено той, — какво се е случило?
Гласът й прозвуча остро, макар вълнението очевидно да смекчаваше раздразнението.
— О, случва се веднъж-дваж годишно. Някой крадец се опитва да се вмъкне, заблуден, че ще намери пари.
След кратко мълчание тя добави:
— Не държа много тук, но този път са успели да вземат портрет с известна стойност. Преди не повече от три часа, когато бях излязла за кратко от магазина погледна го тъжно тя. Много добър мой портрет всъщност. Ще ми липсва, но не заради парите. Несъмнено ще прибера това на сигурно място — увери го тя, почуквайки по книгата на Емпедокъл.
Ецио се запита дали зад кражбата на картината не се крие повече, отколкото подозират. Обходи стаята, търсейки улики, които да му помогнат. После взе решение. Засега си беше отдъхнал достатъчно, а и дължеше услуга на тази жена. Не, не беше само това. Искаше да направи всичко възможно за нея.
— Продължавай да работиш — Каза й той. — Аз ще намеря картината ти.
— Ецио, крадецът отдавна е изчезнал.
— Ако е търсил пари и не е открил, но е взел картината, сигурно още се навърта в квартала и търси начин да се отърве от нея.
София го погледна замислено.
— В няколко съседни улички има магазини, където изкупуват произведения на изкуството.
Ецио вече крачеше към вратата.
— Чакай! — извика му тя. — Имам работа в тази посока. Ще те заведа!
Той я почака да прибере книгата на Емпедокъл в обкования с желязо сандък до стената. После София заключи вратата на книжарницата и той я последва по улицата.
— Натам — посочи му тя. — Но при първата пресечка ще се разделим. Ще ти покажа накъде да тръгнеш.
Закрачиха мълчаливо. След стотина метра стигнаха кръстовище и София спря.
— Натам! — посочи му тя.
После го погледна. В ясните й очи различи нещо, което се надяваше да не е плод на въображението му.
— Ако намериш картината в близките два часа, ела при Акведукта на Валенс. Ще посетя изложението на книги там, но ще се радвам да те видя.
— Ще се постарая.
Тя го погледна отново и после бързо извърна очи.
— Знам — каза. — Благодаря, Ецио.
40
Откри лесно квартала на търговците на картини — по няколко тесни, успоредни една на друга улици се редяха магазинчета, по чиито витрини грееха лампи, осветяващи съкровищата вътре.
Ецио закрачи бавно край тях, взрян по-скоро в хората, оглеждащи художествените творби, отколкото в самите картини. Не след дълго забеляза мъж с лукаво лице и в безвкусно облекло да излиза от една галерия, броейки съсредоточено монетите в кожената си кесия. Ецио приближи до него. Мъжът веднага зае защитна позиция.
— Какво искаш? — попита го нервно той.
— Добра сделка сключи, а?
Мъжът по изопна рамене.
— Не е твоя работа…
— Портрет на дама?
Мъжът се отдръпна и понечи да се сниши и да побегне, но Ецио беше по-бърз от него. Препъна го и го просна на земята. Монетите се разпиляха по паважа.
— Събери ги и ми ги дай — нареди му Ецио.
— Нищо не съм направил — изръмжа мъжът, но се подчини. — Нищо не можеш да докажеш!
— Не е необходимо — сряза го Ецио. — Ще те бия, докато проговориш.
— Намерих картината — изхленчи мъжът. — Дадоха ми я, искам да кажа…
Ецио го зашлеви.
— Измисли по-правдоподобна история!
— Бог да ми е на помощ! — проплака мъжът.
— Бог има по-интересни занимания от твоите молби.
Крадецът събра монетите и подаде сервилно кесията на Ецио, който го изправи на крака и го притисна към съседната стена.
— Не ме засяга как си взел картината — каза Ецио. — Само ми кажи къде е.
— Продадох я на един търговец. За мизерни двеста акче — пресекна гласът на мъжа, когато посочи магазина. — Как да се прехранвам?
— Следващия път намери по-достоен начин да го постигнеш.
Ецио пусна мъжа и той се отдалечи с ругатни надолу по улицата. Асасинът го проследи с поглед и влезе в галерията.
Огледа внимателно картините и скулптурите за продан. Лесно откри каквото търсеше, защото собственикът на галерията тъкмо го окачваше на стената. Макар и малко, платното беше красиво — изобразяваше София в полупрофил, до раменете, няколко години по-млада, с накъдрени коси и огърлица от гранат и диаманти. Черна панделка беше привързана към лявото рамо на бронзовата й сатенена рокля. Ецио предположи, че семейство Сартор е възложило портрета на маестро Дюрер по време на краткия му престой във Венеция.
Собственикът на галерията забеляза, че се любува на картината, и приближи до него.
— Продавам я, разбира се, ако ви харесва.
Той отстъпи една крачка назад да разгледа шедьовъра с евентуалния си клиент.
— Забележителен портрет. Виждате ли колко жива изглежда! От нея струи красота!
— Колко искаш за картината?
Собственикът на галерията замърмори.
— Трудно е да оцениш безценното, нали?
Помълча и додаде:
— Но виждам, че сте ценител. Да речем… петстотин?
— Купил си я за двеста.
Мъжът разпери изумено ръце.
— Ефенди! Да не мислите, че ще се осмеля да измамя човек като вас! Във всеки случай… как разбрахте?
— Току-що си поприказвах с продавача. Преди пет минути.
Собственикът на галерията очевидно разбра, че с Ецио шега не бива.
— А! Наистина. Но имам разходи, нали?
— Току-що я окачи. Наблюдавах те.
Собственикът на галерията го погледна отчаяно.
— Много добре… какво ще кажете за четиристотин?
Ецио го изпепели с поглед.
— Триста? Двеста и петдесет?
Ецио остави бавно кесията в ръката на мъжа.
— Двеста. Вземи. Преброй ги, ако искаш.
— Трябва да я опаковам.
— Надявам се, че не очакваш да ти платя за това.
Мърморейки недоволно под нос, мъжът откачи картината и я уви внимателно в памучно платно, което разви от топ върху тезгяха. Подаде я на Ецио.
— Беше ми приятно да търгувам с вас, господине — каза сухо той.
— Следващия път размисли, преди да купиш открадната стока — заръча му Ецио. — Някой клиент може да ти потърси сметка за произхода на толкова добра картина. За щастие аз няма да се задълбочавам.
— Защо, ако смея да попитам?
— Приятел съм на дамата, която е позирала.
Собственикът на галерията го изпроводи смаяно и възможно най-бързо, но любезно, с поклон.
— И на мен ми беше приятно да търгувам с теб — каза му язвително Ецио на сбогуване.
41
Понеже не успя да отиде на уречената среща, Ецио изпрати на София бележка с покана да се видят на другия ден край джамията на Баязид, където да й върне картината.
Когато пристигна, тя вече го очакваше. Под ярките слънчеви лъчи му се стори толкова красива, че портретът бледнееше пред нея.
— Приличам си, нали? — каза тя, когато Ецио разопакова картината и й я подаде.
— Предпочитам оригинала.
Тя го сръга игриво с лакът.
— Buffone35 — скастри го. — Татко ми го подари, когато бяхме във Венеция, за двайсет и осмия ми рожден ден.
Тя замълча, потънала в спомени.
— Цяла седмица позирах на маестро Албрехт Дюрер. Представяш ли си? Аз да стоя неподвижно седем дни! Седем дни бездействие!
— Не мога да си го представя.
— Una tortura36!
Спряха до близка пейка и тя седна. Ецио потисна напушилия го смях при мисълта как София позира, стараейки се да не помръдва през цялото това време. Резултатът обаче несъмнено си струваше, макар той наистина да предпочиташе оригинала.
Смехът замря върху устните му, когато тя извади лист хартия. Лицето му веднага придоби сериозно изражение. Нейното — също.
— Добра новина — каза тя. — Открих къде е скрита следващата книга. Всъщност не е далеч оттук.
Подаде му сгънатия лист.
— Благодаря — каза той.
София беше гениална. Кимна й сериозно и понечи да тръгне, но тя го спря.
— Ецио, какво всъщност търсиш? — попита го. — Не си учен, това поне е ясно.
Погледна сабята му.
— Не се обиждай, разбира се.
— След кратко мълчание се поинтересува:
— За Църквата ли работиш?
Ецио се разсмя весело.
— Не, не работя за Църквата. Но съм нещо като… учител.
— И по-точно?
— Някой ден ще ти обясня, София. Когато мога.
Тя кимна разочаровано, но не — доколкото той разбра — обидено. Достатъчно разумна беше да почака.
42
Дешифрираният код доведе Ецио до древна сграда на три пресечки от джамията в центъра на квартала на Баязид. Приличаше на запустял склад и изглеждаше здраво залостена, но вратата се оказа отключена. Ецио се озърна нагоре и надолу по улицата. Не забеляза османски стражи и еничари и влезе.
Следвайки указанията върху листа хартия, който държеше, той се изкачи по стълбите към първия етаж и тръгна по коридор, в края на който откри малка стаичка — кабинет, потънал в прахоляк. Рафтовете обаче все още бяха отрупани със счетоводни книги, а върху бюрото имаше перо, мастилница и нож за хартия. Огледа внимателно стаята, но по стените не различи никакъв ориентир. Накрая зорките му очи все пак забелязаха несъответствие в плочника около камината.
Опипа предпазливо и една от плочките се размърда при допира. С помощта на ножа за хартия той я извади, наострил слух за някакво движение долу, макар да беше сигурен, че никой не го е забелязал да влиза в сградата. Плочката падна след няколко секунди, разкривайки дървен панел. Той отстрани и него и в бледата светлина зад него различи книга. Извади я внимателно — малка стара книга. Погледна заглавието върху корицата — беше стихотворна версия на Езоповите басни, написана от Сократ, когато го е грозяла смъртна присъда.
Той издуха праха от книгата и я разтвори очаквателно на първата празна страница. Както се надяваше, видя карта на Константинопол. Разгледа я съсредоточено и търпеливо. И когато листът засия с неземна светлина, забеляза, че му сочи кулата Галата. Прибра почтително книгата в кесията, провесена през колана му, излезе от сградата и пое на север през града. Прекоси Златния рог с ферибот и стигна кея в подножието на кулата.
Наложи се да пусне в ход всичките си умения за сливане с тълпата, за да премине през стражата, но щом успя да влезе, книгата го поведе по виещо се нагоре стълбище. Стигна каменна площадка, която сякаш не се отличаваше с нищо, освен с голи каменни стени. Ецио свери отново с картата в книгата и разбра, че е на точното място. Опипа стените с пръсти, търсейки вдлъбнатина, издаваща скрита кухина. Настръхваше при всеки едва доловим шум от стъпки отдолу, но никой не го обезпокои. Най-сетне откри пролука между камъните, незапълнена с хоросан, и я проследи с пръсти — наподобяваше тясна тайна врата.
След кратък размисъл запобутва леко камъните около нея, докато един на около три стъпки от пода поддаде леко и вратата се отвори назад, разкривайки тясна стаичка в стената на кулата. Почуди се как ще влезе вътре, но върху тясна колона видя поредния кръгъл каменен ключ — третия. Вмъкна се вътре и ключът проблесна. Сиянието бързо стана по-ярко. Стаята сякаш се уголеми и Ецио усети как се пренася на друго място и в друго време.
Светлината възвърна нормалната си яркост на слънчев ден и пред него отново се възправи Масяф. Но бяха минали години. В сърцето си Ецио разбра, че е изтекло много време. Нямаше представа дали не сънува. Приличаше на сън, в който не участва и същевременно някак си е въвлечен. Необяснимо как и защо, освен сън преживяването наподобяваше и спомен.
Безплътен, слят със сцената, която се разгръщаше пред очите му, но и отделен от нея, той наблюдаваше и чакаше… И отново видя младия мъж в бяло. Този път обаче не изглеждаше млад; навярно бяха изминали десетилетия.
И изражението му беше тревожно.
43
След дълго пътешествие на Изток Алтаир се беше завърнал в седалището на Ордена на асасините. Беше лето Господне 1228-о. Вече на шейсет и три години, но все още строен и енергичен мъж, Алтаир седеше на каменна пейка до къща в селото крак крепостта Масяф. Беше преживял много превратности на съдбата и злощастието сякаш отново се готвеше да го сполети. Но въпреки всичко беше успял да запази великия и страховит артефакт невредим. Докога щяха да му стигнат силите? Колко ли още гърбът му щеше да отказва да се превие под ударите на Фортуна?
Мислите му прекъсна — за негова радост — появата на съпругата му Мария Торп, англичанката, която навремето, много отдавна, му беше враг и мечтаеше да се включи в тамплиерската общност. Времето и случайността бяха променили стремленията й. Сега, след дълго изгнаничество, двамата се бяха върнали в Масяф да се изправят очи в очи със съдбата.
Тя седна до него и усети отчаянието му. Той й разказа какво беше узнал.
— Тамплиерите завзеха отново Архива си в Кипър. Абас Софиян не изпратил подкрепления на защитниците. Било истинска касапница.
Устните на Мария се разтвориха удивено и изненадано.
— Как е позволил Бог да се случи това?
— Мария, слушай! Когато преди десет дълги години напуснахме Масяф, Орденът ни беше силен. Но оттогава всичко постигнато, всичко построено се разрушава, загива.
Лицето й заприлича на мълчалива гневна маска.
— Абас трябва да отговаря за това.
— Да отговаря пред кого? — отвърна ядосано Алтаир. — Сега асасините се подчиняват на него.
Тя го докосна по ръката.
— Опълчи се на желанието за мъст, Алтаир. Ако им кажеш истината, те ще прозрат грешките си.
— Абас уби най-малкия ни син, Мария! Той заслужава да умре!
— Да. Но ако не успееш да спечелиш Братството на своя страна с почтени средства, основите му ще рухнат!
Алтаир не продума известно време, вглъбен във вътрешната си борба. Най-сетне вдигна глава с прояснено лице.
— Имаш право, Мария — каза спокойно той. — Преди трийсет години позволих на страстта да вземе връх над разума ми. Бях нетърпелив и амбициозен и предизвиках разрив в Братството, отворих рана, която никога няма да заздравее напълно.
Той стана и Мария се изправи до него. Бавно, потънали в разговор, те прекосиха прашното село.
— Говори разумно, Алтаир, и разумните ще те послушат — насърчи го тя.
— Някои може би. Но не и Абас — поклати глава Алтаир. — Трябваше да го отлъча преди трийсет години, когато се опита да открадне Ябълката.
— Но, скъпи мой, ти спечели уважението на другите асасини, защото прояви милост, позволи му да остане.
Той й се усмихна шеговито.
— Откъде научи това? Не беше тук тогава.
Тя му отвърна с усмивка.
— Омъжих се за майстор разказвач — отговори му ведро.
Пред тях се възправи масивното тяло на крепостта. Тя обаче изглеждаше занемарена, дори обезлюдена.
— Погледни Масяф! — простена Алтаир. — Превърнал се е в сянка на някогашното си величие.
— Отсъствахме дълго — напомни му нежно Мария.
— Но не сме се крили — вметна рязко той. — Изправихме се срещу монголската заплаха, срещу Бурята от Изтока, ордите на хан Чингис. Кой мъж тук може да се похвали със същото?
Продължиха напред. Не след дълго Мария наруши мълчанието.
— Къде е най-големият ни син? — попита тя. — Знае ли Дарим, че брат му е мъртъв?
— Изпратих му послание преди четири дни. При добро стечение на обстоятелствата вече трябва да го е получил.
— Значи скоро ще го видим.
— Ако такава е волята Божия.
Алтаир замълча. След малко проговори отново:
— Знаеш ли? При мисълта за Абас почти ми дожалява за него. Надянал е недоволството си срещу нас като тежка мантия.
— Раните му са дълбоки, скъпи мой. Навярно… навярно ще му олекне, ако чуе истината.
Алтаир обаче поклати глава.
— За него тя няма значение. За раненото сърце мъдростта е като острие на кама.
Той замълча отново и се вгледа в шепата селяни, които ги подминаваха или със сведени очи, или извърнали глави настрани.
— У хората в това село усещам огромен страх, а не любов.
— Абас е сложил ръка върху това място и всичката радост е помръкнала.
Алтаир спря и се взря сериозно в съпругата си. Огледа лицето й, осеяно с бръчки, но все още красиво, с все още ясни очи, макар да му се стори, че в тях се отразява всичко, през което бяха преминали.
— Може би вървим към гибелта си, Мария.
Тя го улови за ръка.
— Може би. Но вървим заедно.
44
Мария и Алтаир бяха навлезли крепостта и започнаха да срещат асасини, членове на Братството, които ги познаваха. Но срещите далеч не бяха приятелски. Когато един ги наближи и понечи да ги подмине, без да ги поздрави, Алтаир го спря.
— Братко, поговори с нас.
Асасинът се обърна неохотно. Ала изражението му беше сурово.
— Защо да говоря с теб? За да ми оплетеш ума с дяволския си предмет?
И той ги подмина забързано без нито дума повече.
След него се появи друг асасин. Той също очевидно странеше от бившия си ментор и съпругата му.
— Добре ли си, братко? — препречи пътя му Алтаир и в гласа му прозвучаха предизвикателни нотки.
— Кой пита? — отвърна грубо асасинът.
— Не ме ли позна? Аз съм Алтаир.
Той го изгледа безизразно.
— Името ти звучи празно, а ти, ти си нищожество. Ще науча повече, ако поприказвам с вятъра.
Стигнаха градините на крепостта, без никой да ги спре. Там разбраха защо ши позволиха да дойдат дотук необезпокоявани. Ненадейно ги обкръжиха асасини в тъмни мантии, верни на ментора узурпатор Абас, готови да ги нападнат всеки момент. Върху бойника над тях се появи и самият Абас, самодоволен, че владее положението.
— Оставете ги да говорят — нареди той с царствен тон. На Алтаир и Мария каза: — Защо дойдохте тук? Защо се върнахте на това място, където не сте добре дошли? За да продължавате да го скверните?
— Искаме да узнаем истината за смъртта на сина ни — отвърна Алтаир със спокоен, ясен глас. — Защо убихте Сеф?
— Истината ли търсите или повод за отмъщение? — отговори Абас.
— Ако истината ни даде повод, ще го използваме — отсече Мария.
Думите й стъписаха Абас, но след мимолетен размисъл той каза:
— Предай ни Ябълката, Алтаир, и ще ти обясня защо убихме сина ти.
Алтаир кимна, сякаш в отговор на неизразена мисъл, вдигна глава и се подготви да се обърне към Братството. Извиси властно глас:
— О, истината вече излезе наяве! Абас иска Ябълката. Не за да обогати съзнанията ви, а за да ги контролира!
Абас го прекъсна бързо:
— Трийсет години държиш у себе си този артефакт, Алтаир! Наслаждаваш се на могъществото му и се възползваш от тайните му! Той те е покварил!
Алтаир погледна към морето от лица, повечето начумерени, ала някои — малко разколебани. Съзнанието му заработи светкавично, замисляйки план, който вероятно щеше да подейства.
— Много добре, Абас — каза той. — Вземи я.
Извади Ябълката от кожената торба, препасана през колана му, и я вдигна високо.
— Какво…? — отрони изненадано Мария.
Очите на Абас светнаха при вида на Ябълката, но той се подвоуми. След малко нареди на телохранителя си да отиде и да я поеме от изпосталялата ръка на Алтаир.
Телохранителят приближи. Когато застана до Алтаир, сякаш го обладаха демони и с развеселено изражение той се приведе към бившия си ментор и прошепна в ухото му:
— Аз екзекутирах сина ти Сеф! Преди да го убия, му казах, че ти самият си му наложил смъртно наказание.
Той не забеляза искрите, проблеснали в очите на Алтаир. Продължи да бърбори, доволен от себе си и едва удържайки се да не се разсмее с глас:
— Сеф умря, убеден, че си го предал.
Алтаир го изгледа яростно. Ябълката в ръката му грейна като избухваща звезда.
— Оххх! — изпищя телохранителят и тялото му се сгърчи от болка. Дланите му се вдигнаха към главата и пръстите му се впиха в слепоочията. Изглеждаше, сякаш се опитва да си откъсне главата, за да спре агонията.
— Алтаир! — извика Мария.
Алтаир обаче не я чуваше. Очите му бяха почернели от ярост. Подет от невидима сила, телохранителят, макар видимо да се мъчеше да възпре собствения си порив, издърпа дълъг нож от колана си и с разтреперани ръце, опитващи се да се съпротивляват на насочващата ги сила, го вдигна и го насочи към гърлото си.
Мария улови ръката на съпруга си, разтърси я и му извика отново:
— Алтаир! Недей!
Думите й най-сетне стигнаха до слуха на мъжа й. След миг, потресен, Алтаир се изтръгна от завладелия го транс. Очите му възвърнаха нормалния си вид и Ябълката спря да излъчва светлина. Потъмня и замря в ръката му.
Телохранителят обаче, освободен от силата, подчинила волята му, се отърси като куче, озърна се диво и изпълнен със страх и гняв, се хвърли с ужасна ругатня към Мария. Заби ножа си дълбоко в гърба й и се отдръпна, оставяйки оръжието си в плътта й. Устните на Мария оформиха слаб вик. Всички асасини стояха като вкаменени. Абас мълчеше със зяпнала уста.
Алтаир се раздвижи пръв. Телохранителят видя как сякаш непоносимо бавно бившият му ментор изважда тайното си острие. Камата се подаде със звук, наподобяващ скала, пропукала се в летния зной. Телохранителят проследи с очи как острието се насочва към него, към лицето му, наближава сантиметър по сантиметър, секунда след секунда. Накрая се стрелна с внезапна и яростна скорост и той усети как костите между очите му се разделят. В главата му избухна експлозия и после… нищо.
Алтаир остана неподвижен за миг, докато телохранителят се свличаше бездиханен, а от челото му бликаше фонтан от кръв. Сетне улови жена си, която се олюля, и я положи нежно върху земята, която скоро щеше да я приеме. Сърцето му се превърна в ледена буца. Той се наведе над Мария, почти опрял лице в нейното, сякаш да я целуне влюбено. Тънеха в тишина, обгърнала ги като броня. Тя се опитваше да проговори. Той се напрегна да я чуе.
— Алтаир, любов моя, бъди силен.
— Мария…
Гласът му прозвуча като скръбен шепот.
После, ужасяващо, шумът, прахолякът и миризмите се надигнаха яростно около него, пробивайки закрилническата броня, а пискливият глас на Абас надвикваше всички:
— Той е обладан от зли духове! Убийте го!
Алтаир стана, изопна рамене и отстъпи бавно назад.
— Вземете Ябълката! — изкрещя Абас. — Веднага!
45
Алтаир побягна, преди да успеят да реагират. Избяга от крепостта през зейналата й порта, по каменния път пред нея и се спусна към рехавата горичка, която опасваше северната страна на крепостта и селото. Там, насред просеката, го стъписа появата на друг мъж, който приличаше на него, но беше цяло поколение по-млад.
— Татко! — възкликна новодошлият. — Тръгнах веднага щом получих посланието ти. Какво се е случило? Закъснях ли?
В замъка зад тях рогове затръбиха тревога.
— Дарим! Синко! Връщай се!
Дарим погледна над рамото на баща си. По билата отвъд горичката видя да се събират отряди от асасини, готвещи се да се спуснат след тях.
— Да не са полудели?
— Дарим, Ябълката все още е у мен. Трябва да вървим. Не бива да попада в ръцете на Абас.
Вместо отговор, синът му смъкна кожената си чанта, извади ножница с ками за хвърляне и я остави на земята.
— Вътре има още ками. Вземи ги, ако ти трябват.
Асасиците, верни на Абас, вече ги бяха забелязали. Някои се насочиха към тях, а други се разгърнаха да ги заобиколят от двете страни.
— Ще се опитат да ни устроят засада — каза мрачно Алтаир. — Запаси се с повече ножове. Трябва да сме подготвени.
Тръгнаха през гората, навлизайки все по-дълбоко сред дърветата.
Преходът беше опасен. Често се налагаше да се крият, защото забелязваха групи асасини, които ги бяха изпреварили или се опитваха да ги нападнат отстрани или подмолно откъм гърба.
— Не се отдалечавай! — каза му Дарим. — Не бива да се разделяме.
— Ако успеем да се доберем дотам, в селото има коне. Щом си намерим жребци, ще препуснем към брега.
До този миг Дарим беше твърде погълнат от непосредствената опасност, за да мисли за друго, но сега попита:
— Къде е мама?
Алтаир поклати тъжно глава.
— Няма я, Дарим. Съжалявам.
Дарим пое дъх.
— Какво? Как?
— По-късно. Ще говорим по-късно. Сега трябва да се измъкнем. Трябва да се борим.
— Но те са наши братя, наши съмишленици асасини! Няма ли начин да ги убедиш?
— Разумните доводи няма да подействат, Дарим. Те са отровени от лъжи.
Възцари се мълчание. Наруши го Дарим:
— Абас ли уби мама?
— Той уби брат ти. Той уби добрия ни приятел Малик ал Саяф. И безброй други — отвърна мрачно Алтаир.
Дарим сведе глава.
— Той е безумец. Без съвест.
— Безумец с армия.
— Ще умре — каза студено Дарим. — Някой ден ще си плати.
Стигнаха покрайнините на селото и успяха да се доберат невредими до конюшните. Късметът беше на тяхна страна, защото селото гъмжеше от асасински воини. Оседлаха набързо два коня и ги възседнаха. Когато препуснаха, чуха гласа на Абас. Ревеше като болен звяр, застанал върху ниска кула в центъра на селото.
— Ще взема Ябълката, Алтаир! И ще взема главата ти, задето опетни семейството ми! Не можеш вечно да бягаш. Нито от нас, нито от лъжите си!
После гласът му замря в далечината.
Пет мили по-нататък подкараха по-бавно. Все още не ги преследваше никой. Имаха преднина. Но Дарим, който яздеше отзад, забеляза как се олюлява баща му върху седлото, изтощен и скръбен. Той пришпори коня си да го настигне и се взря загрижете в лицето му.
Алтаир седеше прегърбен, превит, сълзи напираха в очите му.
— Мария. Любов моя… — чу Дарим шепота му.
— Хайде, татко — каза той. — Трябва да продължим напред.
С огромно усилие Алтаир заби пети в хълбоците на коня и го подкара в галоп. Двамата препуснаха напред, превърнаха се в точици и изчезнаха сред суровия пейзаж.
46
След като остави новия ключ при другите на сигурно място в щабквартирата на константинополските асасини и занесе Сократовите басни на благодарната и смаяна София, Ецио реши, че е време да съобщи на принц Сюлейман какво е открил в Арсенала.
Знаеше къде да го намери и пое към модерния парк до джамията на Баязид. Сюлейман и чичо му Ахмед играеха шах под сянката на чинар, чиито широки листа изглеждаха още по-светлозелени под ярките слънчеви лъчи. Отряд еничари ги охраняваше от дискретно разстояние. Ецио намери укритие, откъдето да наблюдава, без да го забележат. Искаше да говори насаме с принца. Ала проявяваше интерес към шаха; от стратегиите му беше усвоил много умения, които прилагаше другаде, и сега следеше заинтригувано как се развива партията.
Позициите на двамата играчи изглеждаха равностойни. Не след дълго принц Ахмед заплаши царя на Сюлейман и след кратък размисъл племенникът му отговори с рокада.
— Този ход не е позволен — каза изненадано принц Ахмед.
— Това е европейска вариация — arrocco.
— Интересно е, но не е справедливо да играеш по различни правила от тези на опонента си.
— Възможно е да си промениш мнението, когато станеш султан — рече безизразно Сюлейман.
Ахмед го погледна, сякаш го е зашлевил, но не продума. Сюлейман вдигна царя си.
— Да го върна ли? — попита.
В отговор Ахмед се изправи.
— Сюлейман — каза той, — знам колко ти е трудно да ни гледаш как се караме с баща ти за трона на Баязид.
Младият мъж сви рамене.
— Дядо избра теб, а думата му е закон. Темата не подлежи на обсъждане.
Принц Ахмед погледна племенника си с неохотно възхищение.
— Навремето бяхме близки с баща ти, но жестокостта и амбицията му…
— Чувал съм слуховете, чичо — прекъсна го рязко Сюлейман.
Ахмед се взря смутено към дърветата, а после погледна отново към шахматната дъска.
— Е — рече той, — след малко имам среща със съвета на везирите. Да доиграем партията друг път?
— Когато пожелаеш — съгласи се сърдечно Сюлейман.
Той стана и се поклони на чичо си, който също му отвърна с поклон и се отдалечи с телохранителя си. Ецио изчака минута, наблюдавайки как Сюлейман седна отново и на свой ред се втренчи в шахматната дъска.
После пристъпи напред.
Сюлейман го забеляза и махна на охраната си да не спира посетителя му.
— Ецио! — поздрави го той.
Ецио подхвана темата без предисловия:
— Тарик продава оръжия на местно конте — Мануил Палеолог.
Лицето на Сюлейман помръкна. Той сключи юмрук.
— Палеолог. Името му дразни слуха ми — и отново се изправи. — Последният византийски император е бил Константин Палеолог. Ако този негов наследник въоръжава някаква войска, ще избухне конфликт и ще ескалира. При това, докато татко и дядо враждуват…
Той замълча замислено. Ецио предположи, че обмисля едно от най-трудните решения, които бе вземал през краткия си живот.
— Тарик знае накъде ще отпътуват оръжията — каза Ецио. — Ако го открия първи, мога да проследя оръжията до византийците.
Сюлейман го погледна.
— Тарик сигурно е в казармите при еничарите си. За да го доближиш, ти самият трябва да станеш еничар.
Ецио се усмихна.
— Лесна работа — каза той.
— Отлично! — възкликна Сюлейман.
Помисли още малко и беше очевидно, че решението, до което е достигнал, му причинява страдание. Щом го взе обаче, не трепна.
— Сдобий се с информацията, която ти трябва, и го убий.
Ецио повдигна вежди.
— Сигурен ли си, Сюлейман? Каза ми, че Тарик и баща ти са били близки приятели.
Сюлейман преглътна горчиво, но го погледна предизвикателно.
— Вярно е. Но това безочливо предателство срещу дядо ми заслужава да бъде наказано със смърт.
Ецио се втренчи в него за миг, после отвърна:
— Разбрано.
Бяха обсъдили всичко. Ецио се сбогува с принца, Когато погледна назад, Сюлейман отново се взираше в шахматната дъска.
47
С малко помощ от асасините на Юсуф Ецио успя да издебне и да притисне в ъгъла нищо неподозиращ еничар, прекарващ свободния си ден на базара. Но платиха висока цена. Еничарят оказа яростна съпротива и рани двама асасини, преди да го обезвредят. Наложи се Ецио и Азизе да изперат кървавите петна от униформата му, преди да я надене. Когато я облече, се превърна в същински еничар — стига да покриеше брадата си с белия шал, излагайки на показ само мустаците си.
Когато тръгна към казармите, се развесели и същевременно се смути от отклика, който предизвикваше у местното население — мъже и жени, османци и византийци. Реакциите не зависеха от националността. Някои нескрито му се възхищаваха, дори раболепничеха. Други го отбягваха дискретно, а трети — най-многобройната група — го проследяваха с уплашени, несигурни погледи. Беше ясно, че в най-добрия случай просто изтърпяваха присъствието на еничарите, а в най-лошия ги ненавиждаха. Не забеляза и следа от искрена привързаност и уважение. Но доколкото успя да разбере, най-силната омраза беше насочена точно към еничарите от казармите на Тарик. Ецио запамети наблюденията си, сигурен, че ще му потрябват за в бъдеще, но засега се съсредоточи върху непосредствената си цел.
За негово облекчение униформата му позволи да измине безпрепятствено и без сблъсъци пътя до казармите, още повече, скоро установи, че са разкрили убийството на еничаря. Наближавайки целта, мина през площад, където селджукски глашатай съобщаваше за смъртта на войника на тълпа заинтригувани зяпачи.
— Мрачни вести, граждани на Константиние — тръбеше глашатаят. — Слуга на нашия султан е станал жертва на престъпник, който му е откраднал униформата.
Той се озърна и извиси глас:
— Бдете зорко за всякаква подозрителна дейност.
Ецио прекоси площада възможно най-дискретно, но неизбежно привличаше погледите на минувачите. Молеше се да успее да влезе необезпокояван в казармите. Щом знаеха за убийството и че мъжът е убит заради униформата, щяха да подсилят спешно охраната.
— Нека злочестини застигнат убиеца, отнел живота на обичан еничар — продължаваше да припява глашатаят. — Врагът на цивилизацията трябва да бъде открит и изправен на съд. Ако забележите нещо, съобщете незабавно!
Той обходи тълпата с властен поглед и размаха свитъка си за допълнителен ефект, преди да продължи:
— Граждани, внимавайте! Убиец скита по улиците ни, мъж без съвест, взел на мушка слугите на султана. Еничарите са посветили живота си на сигурността на империята. Отблагодарете им се и разкрийте убиеца, преди да нанесе нов удар!
Задната порта на еничарския гарнизон беше отворена, макар и с удвоена охрана. Когато Ецио се появи, те застанаха мирно и той установи, че е извадил късмет да попадне на офицер. Униформата му очевидно всяваше респект, въпреки че на пръв поглед еничарските униформи бяха съвсем еднакви. Ецио влезе безпрепятствено в комплекса, но скоро започна да дочува откъслечни разговори за убийството.
— Khardeshlerìm37, преди час са открили един от нашите убит и без униформа. Казват, че захвърлили тялото му на бунището като боклук — обясняваше един войник на двамина свои другари, които замърмориха гневно в отговор.
— Отваряйте си очите на четири, когато ходите по улиците — продължи първият. — Някой замисля удар, предрешен в наша униформа. Трябва да бдим зорко, докато заловят престъпника.
— И му разпорят корема — добави друг.
Ецио реши да е възможно най-предпазлив, докато се намира в комплекса. С приведена глава той обикаляше около казармите, запознавайки се с терена и подслушвайки различни разговори. Чутото се оказа много полезно и ценно.
— Селим разбира прекрасно затрудненията ни. Заплашват ни византийци, мамелюци, сафавиди и само той се осмелява да се изправи срещу тях — каза един войник.
— Вярно е. Селим е воин като Осман и Мехмед преди него — отвърна друг.
— Защо тогава нашият султан Баязид предпочете мишката пред лъва?
— Принц Ахмед е наследил спокойния темперамент на султана. Затова. Страхувам се, че двамата си приличат прекалено много.
Трети войник се включи в разговора:
— Султан Баязид е добър човек и милостив владетел… Но е изгубил пламъка, който му придаваше величие.
— Не съм съгласен — обади се четвърти. — Той е борец. Вижте каква армия събра срещу Селим.
— Тя е доказателство за падението му! Да се изправиш с оръжие срещу собствения си син? Срамота!
— Не изкривявай истината, за да пасне на собствените ти предубеждения, ефенди — укори го четвъртият. — Все пак Селим нападна пръв султана.
— Да, да. Но Селим го направи в името на величието на империята, а не за себе си.
— Като споменахме войната, има ли новини от север? — додаде пети войник.
— Чух, че войската на Селим отстъпила при Варна — каза шести. — Претърпели тежки загуби.
— Невероятно, нали? Моля се за бързо разрешение на конфликта.
— Да, но в чия полза?
— Не знам. Сърцето ме тегли към нашия султан, но разумът ми залага на Селим.
— Ами младият син на Селим? Принц Сюлейман? — вметна седми еничар. — Познавате ли го?
— Не лично — отвърна осми, — но съм го виждал. Знам, че е забележително момче.
— Едва ли може да се нарече момче, по-скоро способен млад мъж. С блестящ ум.
— На баща си ли прилича?
Седмият еничар сви рамене.
— Вероятно. Но всъщност предполагам, че е съвсем различен човек.
Още двама еничари дойдоха и се включиха в разговора. Ецио продължи да се навърта край събеседниците. Единият очевидно беше шегаджия.
— Защо принц Ахмед се навърта в града? — попита иронично той. — Знае, че не е желан тук.
— Прилича на молец, кръжащ около запалена свещ. Чака баща му да умре, за да завземе трона.
— Чухте ли — каза шегаджията, — че предложил подкуп на Тарик, за да спечели предаността му?
— По дяволите! Какво направил Тарик?
Другият еничар се разсмя.
— С половината пари купил просо за конете, а останалите изпратил на Селим.
48
Няколко пищни шатри бяха разпънати в широкия двор на комплекса, защитени от високите стени, които го обграждаха. Ецио се отдалечи от еничарите и продължи напред към центъра, където предполагаше, че се намира щабквартирата на Тарик. И разбира се, когато наближи, чу познатия глас на Тарик, който разговаряше с куриер. Придружаваше ги трети еничар, очевидно адютант.
— Тарик бей — каза куриерът. — Писмо за вас.
Тарик взе писмото, без да продума, счупи печата и го прочете. Засмя се доволно още преди да стигне до края.
— Отлично — каза, сгъна листа и го прибра в туниката си. — Пушките са пристигнали в Кападокия, в гарнизона на армията на Мануил Палеолог.
— А нашите хора още ли са при него? — попита адютантът.
— Evet. Ще ни изпратят вест, когато византийците потеглят. Ние ще ги пресрещнем, щом стигнат Бурса.
Адютантът се усмихна.
— Значи всичко се нарежда, ефенди.
— Да, Чагатай — отвърна Тарик. — Време беше.
Той отпрати мъжете и тръгна между палатките. Ецио го последва от безопасно разстояние. Не успяваше обаче да остане съвсем незабелязан. Стражите му козируваха, войници от неговия ранг го поздравяваха и той се възползва от скромния турски, който бе усвоил, откакто пристигна в Константинопол. Не всичко обаче вървеше по мед и масло. Понякога изгубваше пътя и забелязваше как го гледат подозрително, преди да свърне отново в правилната посока. Веднъж се натъкна и на истинска опасност. Двама стражи препречиха пътя му.
— От кой полк сте, ефенди? — попита го първият достатъчно любезно, но строгият му тон накара Ецио да настръхне.
Преди да успее да отговори, вторият се намеси:
— Май не те познавам. Не виждам имперския ти символ. Кавалерист ли си?
— Кога влезе? — попита първият. Гласът му вече звучеше откровено недружелюбно.
— Къде е началникът ти?
Турският на Ецио не беше достатъчно добър за такъв разпит. Разбра, че е събудил подозренията им. Извади бързо куката и препъна единия с нея, запращайки го към другия. После побягна на зигзаг между шатрите. Прескачаше въжетата и същевременно не изпускаше от поглед от отдалечаващия се Тарик.
Зад него се надигнаха викове:
— Измамник!
— Мошеник! Ще умреш!
— Спрете го!
— Това е престъпникът, убил Назар! Хванете го!
Но комплексът беше обширен и Ецио се възползва в пълна степен от факта, че в еднаквите униформи и с почти идентичните мустаци еничарите си приличаха като две капки вода. Отдалечавайки се от шумотевицата, той се втурна отново по петите на Тарик и го зърна в тих ъгъл на казармите, където се намираха помещенията с офицерските карти.
Ецио го видя да влиза в една от стаите, озърна се да се увери, че е сам и че е изпреварил преследвачите си, и последва Тарик. Затвори и залости вратата.
Вече беше събрал информацията, от която смяташе, че се нуждае. Знаеше, че Тарик възнамерява да се срещне с Мануил в Бурса, а оръжейната пратка е доставена в гарнизона му в Кападокия. Затова, когато онзи извади мълниеносно сабята си, не се наложи да го разпитва. Отскочи пъргаво наляво, когато Тарик замахна към него, извади тайното си острие и го заби отдясно в гърба на капитана, пронизвайки бъбрека, преди да издърпа камата.
Тарик залитна напред и се стовари върху масата, разпилявайки картите върху нея. Останалите подгизнаха от кръвта му. Той си пое дъх, с последни сили се подпря на десния си лакът и се обърна да погледне нападателя си.
— Кроежите ти приключиха, войнико — отсече Ецио.
Тарик обаче изглеждаше спокоен, почти развеселен.
Съмнения обзеха Ецио.
— Каква горчива ирония! — каза Тарик. — Дотук ли доведе разследването на Сюлейман?
— Заговорничиш с враговете на султана — отвърна Ецио с разколебана увереност. — Какво очакваше да излезе от предателството ти?
Тарик му се усмихна съжалително.
— Виновен съм…
Той се задъха болезнено. Кръв струеше от пронизания му гръб.
— Не защото извърших предателство, а защото проявих самонадеяност — погледна Ецио, който се беше приближил, за да чува гласа му, стихнал до едва доловим шепот. — Подготвях клопка. Исках да ударя византийските тамплиери в момента, когато се чувстват най-сигурни.
— Как ще го докажеш?
— Ето… виж.
С лявата си ръка Тарик издърпа мъчително карта, затъкната в колана му.
— Вземи я — каза му.
Ецио го послуша.
— Ще те отведе при византийците в Кападокия — продължи Тарик. — Унищожи ги, ако можеш.
Гласът на Ецио също стихна до шепот:
— Не си предател, Тарик. Прости ми.
— Няма за какво — отвърна Тарик, борейки се за всеки звук. Но се насили да продължи, съзнаващ, че следващите му думи ще са последните. — Закриляй родината ми. Allah ashkina38! В името на Аллах, възвърни честта, която изгубихме в тази битка.
Ецио вдигна ръката на Тарик над рамото си и го вдигна върху масата, където бързо скъса шала от врата му и превърза стегнато раната, която му беше нанесъл.
Но беше късно.
Навън чу виковете на преследвачите да наближават. Нямаше време да се разкайва за допуснатата грешка. Съблече припряно униформата и остана с обикновената сива туника и сиви панталони, които носеше под нея. Помещението с картите се намираше в съседство със стената на гарнизона. Знаеше, че ще успее да се покатери по нея с помощта на куката.
Време беше да тръгва.
49
Ецио се върна в щабквартирата на асасините, преоблече се и пое към Топкапъ сарай с натежало сърце. Стражите очевидно бяха получили заповед да го пуснат. Отведоха го в уютно преддверие, където след малко дойде Сюлейман. Младият принц изглеждаше изненадан и развълнуван от появата му.
Ецио прочете въпроса в очите му.
— Тарик не беше предател, Сюлейман. И той е държал под око византийците.
— Какво? — стъписването на Сюлейман беше очевидно. — А ти…?
Ецио кимна мрачно.
Сюлейман седна тежко. Лицето му посивя като на болник.
— Дано Бог ми прости — отрони той. — Не биваше да съдя толкова прибързано.
— Принце, той остана верен на дядо ти до края. Благодарение на усилията му разполагаме със средство да пазим града.
Ецио му обясни накратко какво е научил от разговорите на еничарите. Накрая му показа картата, която Тарик му беше дал.
— Ах, Тарик! — прошепна Сюлейман. — Не биваше да действа толкова потайно, Ецио. Каква ужасна отплата получи за сторената добрина!
— Отнесли са оръжията в Кападокия. Трябва да действаме незабавно. Има ли начин да стигна дотам?
Въпросът му изтръгна Сюлейман от унеса.
— Какво? Да стигнеш дотам? Да, разбира се. Ще уредя да те закарат с кораб до Мерсин. Оттам ще вървиш по суша.
Прекъсна ги появата на принц Ахмед. За щастие той подвикна нетърпеливо на Сюлейман, преди да влезе, и Ецио успя да се оттегли дискретно в ъгъла на стаята.
Ахмед подхвана без предисловия още от прага:
— Сюлейман, инсценирали са убийство, за да ме представят като предател! Помниш ли Тарик, еничаря?
— Мъжът, с когото се скара?
Ахмед очевидно се разядоса още повече.
— Убили са го. Не беше тайна, че с него не се спогаждаме. Сега еничарите ще побързат да ме обвинят за стореното.
— Ужасна новина, чичо.
— Наистина. Когато баща ми разбере, ще ме прогони от града!
Сюлейман не успя да потисне импулса да погледне нервно към Ецио над рамото на чичо си. Ахмед забеляза и се обърна. Тонът му веднага стана по-сдържан.
— О. Прости ми, племеннико. Не знаех, че имаш гост.
След кратко колебание Сюлейман обясни:
— Това е… Марчело. Един от европейските ми съветници в Хефе.
Ецио се поклони почтително:
— Buonasera39.
Ахмед махна нетърпеливо с ръка.
— Марчело, с племенника ми трябва да обсъдим личен въпрос — рече той строго.
— Разбира се. Извинете ме.
Ецио се поклони отново, още по-ниско, и заотстъпва към вратата. Стрелна бързо с очи Сюлейман, надявайки се да успее да ги измъкне от създалото се положение. За щастие младият принц се справи отлично и му каза с рязък, официален тон:
— Чу разпорежданията ми. Корабът ще те чака, когато си готов да отпътуваш.
— Grazie, mio prìncipe40 — отвърна Ецио.
Излезе от стаята, но се помая пред вратата, любопитен да чуе как ще завърши разговорът. Чутото не го убеди, че е в безопасност.
— Ще разкрием извършителя на това престъпление, чичо — каза Сюлейман. — Имай търпение.
Ецио обмисли думите му. Дали не поемаше риск? Не познаваше толкова добре Сюлейман. Спомни си предупреждението на Юсуф да не се намесва в османската политика.
Напусна двореца в мрачно настроение. Изпитваше желание да бъде само на едно място. На място, където да отдъхне — а от почивка се нуждаеше болезнено — и да събере мислите си.
50
Преди няколко дни по съвет на София Ецио бе започнал да препрочита Дантевия „Ад“. Беше го чел като ученик, но не го осъзнаваше докрай, понеже по онова време други теми вълнуваха ума му. Сега обаче книгата му се струваше като откровение. Когато прочете и последния стих, я остави с въздишка на задоволство. Погледна към София. Тя седеше, очилата бяха кацнали върху носа й, а очите й сновяха между оригиналната карта, помощната литература и бележника, в който си водеше записки. Той я наблюдаваше как работи, но не я прекъсваше, толкова вглъбена изглеждаше тя в загадката, която разрешаваше. Ецио взе отново книгата. Реши да продължи с „Чистилище“. В този момент София вдигна очи и му се усмихна.
— Харесва ли ти поемата?
Той й се усмихна в отговор, остави книгата върху масата до стола и стана.
— Кои хора е осъдил да страдат в ада?
— Политически опоненти, хора, които са го предали. Перото на Данте Алигиери пронизва дълбоко, нали?
— Да — Отвърна Ецио замислено. — Изящен начин да отмъстиш.
Не искаше да се връща към реалността, но спешното пътуване, което му предстоеше да предприеме, го притискаше. Не можеше обаче да направи нищо, докато не получи вест от Сюлейман. Все още не беше съвсем сигурен дали да му се довери. Колебанията му обаче се бяха поуталожили. Каква полза щеше да извлече Сюлейман, ако го предаде? Седна отново, взе „Божествена комедия“ и намери мястото, докъдето беше стигнал.
София го прекъсна.
— Ецио — подхвана нерешително, — след няколко седмици смятам да отпътувам за Адрианополис, да разгледам печатната преса там.
Той забеляза колко свенливо звучи гласът й и се запита дали не се е заразила от кадифената мекота, която завладяваше неговия, когато се обръщаше към нея. Дали беше осъзнала колко дълбоки са станали… чувствата му към нея? За да не се издаде, той й отвърна преднамерено нехайно:
— Ще бъде забавно.
— Дотам са пет-шест дни езда. Ще ми трябва придружител — все още неуверено продължи тя.
— Моля?
Тя го изгледа неловко.
— Съжалявам. Ти си много зает.
Сега беше негов ред да се смути.
— София, с радост бих те придружил, но времето ме притиска.
— Това важи за всички ни.
Не знаеше как да отговори на многозначителното й заключение и замълча. Мислеше за двайсетте години разлика помежду им.
София погледна за секунда към картата и пак вдигна очи.
— Е, ще се опитам да разбуля и последната загадка, но преди залез-слънце трябва да свърша нещо. Можеш ли да почакаш един ден?
— Какво ти е необходимо?
Тя извърна поглед за миг.
— Глупаво е, но… букет свежи цветя. Бели лалета по-точно.
Той стана.
— Аз ще намеря цветята. Nessun problema43.
— Сигурен ли си?
— Тъкмо ще се поразсея.
Тя му се усмихна топло.
— Добре! Да се срещнем в парка източно от „Света София“. Ще сключим сделка — ще разменим цветя за… информация!
51
Цветният пазар представляваше калейдоскоп от цветове и аромати и наоколо не се мяркаха еничари. Ецио кръстосваше разтревожен сергиите, защото при цялото изобилие не успяваше да открие цветята, които търсеше.
— Изглежда смяташ да похарчиш щедра сума, приятелю — каза му един цветар, когато той застана пред сергията му. — Какво ти трябва?
— Търся лалета. Бели, ако имаш.
Цветарят го погледна колебливо.
— О! Лалета! Прости ми, но сега прохождам в търговията. Нещо друго може би?
Ецио поклати глава.
— Изборът не зависи от мен, за жалост.
Цветарят размисли за момент, после се приведе напред и заговори съзаклятнически:
— Добре, ще споделя тайната си с теб. Повечето бели лалета, които продавам, бера край хиподрума. Честна дума. Отиди и виж.
Ецио се усмихна, извади кесията си и възнагради щедро цветаря.
— Grazie.
Тръгна забързано през стоплените от слънцето улици и стигна до хиподрума. Там, разбира се, сред тревата от едната страна на пистата откри цяло поле от бели лалета. Наведе се доволно, извади тайното острие и набра огромен букет.
52
Имперският парк на изток от „Света София“ изобилстваше от поддържани градини, между които се стелеха яркозелени морави, осеяни с мраморни пейки и беседки, идеални за уединени срещи. В една от тях Ецио откри София.
Беше подготвила малък пикник и той веднага разбра, че храната и напитките не са местни. Някак си беше успяла да приготви обяд, съчетал специалитети от родните им градове. Имаше moleche44 и rissotode go45 от Венеция и panzanella и salame toscano46. Беше донесла и смокини от Тусколо и маслини от Пичено, както и поднос с макарони и калкан. Виното беше „Фрескобалди“. Ракитена кошница стоеше до спретнатата бяла покривка, която беше разпънала.
— Какво е това? — удиви се Ецио.
— Подарък, господине.
Ецио се поклони и й подаде цветята.
— Прекрасни са. Благодаря — каза тя, поемайки пищния букет от лалета, който й беше набрал.
— И обядът е чудесен — отвърна Ецио. — Оценявам колко си се постарала.
— Исках да ти благодаря, че ми позволи да изиграя малка роля в приключението ти.
— Не бих я нарекъл така, но и „малка“ роля е повече от достатъчна в това приключение, повярвай ми.
Тя се засмя тихо.
— Ти си истинска загадка, Ецио Аудиторе.
Той я погледна тревожно:
— Съжалявам. Не исках да прозвучи така.
Тя се засмя отново.
— Не се притеснявай!
След малко добави:
— Интересно е.
Ецио не знаеше как да отговори и се съсредоточи върху храната.
— Изглежда вкусно!
— Благодаря.
Той се усмихна. Не искаше да помрачава настроението, но над мислите му тегнеше сянка. Не биваше да празнува — и да се надява — предварително. Погледна я по-сериозно и тя веднага долови промяната.
— Успя ли да разгадаеш кода? — попита я възможно най-нехайно.
— А! Кодът… — отвърна тя все още игриво и Ецио изпита облекчение. — Да, преди няколко часа. Но бъди търпелив. Скоро ще го получиш.
В този момент го погледна така, че цялата му предпазливост се изпари.
53
Последната книга се намираше на по-недостъпно място. Николо Поло беше успял да я скрие високо в предната част на „Света София“, над внушителната арка, извита пред гладния купол на бившата църква.
Ецио реши да изпълни мисията си преди зазоряване, понеже по това време наоколо щеше да е почти безлюдно. Той стигна сградата необезпокояван и предпазливо застана в основите й, взрян нагоре към каменното възвишение, което трябваше да изкатери. Нямаше много вдлъбнатини, в които да закрепи куката, но след няколко несполучливи опита успя да стигне мястото, посочено от София. Там откри прогнил дървен капак, обвит в паяжини.
Съумя да легне върху тръба, която изпробва предварително и реши, че ще издържи тежестта му, и отново с помощта на куката отвори капака. Дървената дъска падна на земята с оглушителен трясък и Ецио застина в сивкавата светлина на зорницата, молейки се никой да не е чул шума. След три минути не последва никаква реакция и той бръкна в пролуката зад дъската и извади книгата, която търсеше.
Слезе на площада и бързо се оттегли на закътано място в парка, където предишния ден обядваха със София. Огледа находката. Книгата беше „Приключение в Константинопол“ на Луитполд Кремонски. Ецио си позволи за миг да си представи радостта на София при вида на толкова рядка книга и после я разгърна.
Празните страници засияха като тънките ивици светлина, които различаваше над източния хоризонт от другата страна на Босфора. Появи се карта на града, която бавно придоби поясни очертания. Върху нея се появи нова и по-ярка светлина, очевидно бележеща форума на вола.
Следвайки пътя, посочен от книгата, Ецио тръгна към Форума, който се намираше в далечния западен край на града — след Втория и Третия хълм и кажи-речи по средата между Акведукта на Валенс на север и пристанището на Теодосий на юг. Вървя дълго, но стигна достатъчно рано и по улиците все още нямаше никого. Ецио огледа огромния пуст площад за някакъв ориентир, но отбелязаното в книгата място засия ярко и той си припомни системата от подземни резервоари под града. Започна да търси по-целенасочено и не след дълго откри отвор, под който каменни стъпала отвеждаха към земните недра.
Затвори книгата и я прибра внимателно в кожената си торба. Вместо куката си надяна пистолета, провери тайното острие и предпазливо заслиза надолу.
Скоро се озова в зала със сводест таван. Край каменна дига течеше подземна река. Запалени факли стояха по нишите в стената и докато се промъкваше тихо през тесен влажен коридор, чу гласове, надвикващи шума на буйния поток. Последва ги и се натъкна на двама византийци.
— Какво намери? — попита единият. — Ключ?
— Някаква врата — отговори другарят му. — Барикадирана с камъни.
Ецио сви край ъгъла и видя наблизо неколцина войници, застанали на стар мостик, вдаден в реката. Техен събрат търкаляше буре, за да го свали от единия от двата сала, поклащащи се до мостика.
— Звучи многообещаващо — обади се първият от по-близките тамплиери. — Ключът, който намерихме, беше зад подобна врата.
— Нима? И как са я отворили?
— Не са я отваряли. Земетресението я разрушило.
По даден знак от мъжете, застанали по-близо до Ецио, войниците с бурето приближиха и го наместиха пред вратата. Сега Ецио забеляза, че тя е блокирана от плътно подредени черни камъни, очевидно издялани от майстор зидар.
— Земетресението! Колко удобно — каза вторият тамплиер. — А ние разполагаме само с няколко бурета барут.
— Това трябва да свърши работа — отвърна първият.
Ецио присви очи. Разкопча тихо пистолета и дръпна ударника.
— Ако не свърши, ще вземем още — продължи първият тамплиер.
Ецио вдигна ръка и се прицели, но цевта на пистолета просия в светлината на факлата и един от войниците забеляза необичайния проблясък.
— Какво, за бога… — сепна се той.
Видя пистолета и скочи пред бурето в същия момент, когато Ецио стреля. Куршумът го уцели и той се строполи мъртъв.
Ецио изруга мислено.
Войниците вече го бяха забелязали.
— Асасинът е! Да се измъкваме!
Ецио се опита да зареди отново, но войниците вече тичаха към саловете. Той ги последва стремглаво с надеждата да ги спре, преди да вдигнат тревога, но когато стигна мостика, те вече отблъскваха сала. Докато скочи в другия и разплете въжетата, закотвили го за кея, войниците бяха стигнали средата на реката и се носеха по течението.
Тъкмо беше потеглил след тях, когато го осени мисълта — уплашиха ли се от него, или го насочваха към клопка? Е, вече беше твърде късно. Трябваше да изиграе ролята си докрай.
Понеже салът му беше по-лек, течението го носеше бързо към тях. Войниците изглеждаха паникьосани, но това не им попречи да подготвят бомби и да започнат да зареждат мускетите си.
— Имаме барут! Да го използваме! — извика един.
— Ще го вдигнем над водата с гранати — каза друг и хвърли бомба, която експлодира във водата на крачка от сала на Ецио.
— Направете ми място — изкрещя трети войник, който се опитваше да запази равновесие и да се прицели с мускета си.
— Застреляй го!
— Какво си мислиш, че правя?
— Убий кучия син!
Продължаваха да се носят надолу по течението. Ецио беше успял да улови греблото на сала и го управляваше умело, като същевременно се снишаваше и отскачаше встрани от куршумите, жужащи край него, въпреки че люлеенето на сала затрудняваше войниците да се прицелят точно. Ненадейно едно от буретата се развърза и се изтърколи по палубата, събаряйки двама войници в потока — единият управляваше сала. Салът се наклони стръмно, запращайки още един мъж в черната вода, и накрая се блъсна в дигата. Оцелелите изпълзяха на брега. Ецио погледна към високия сводест таван, който се издигаше на около двайсет стъпки над реката. В мрачината различи, че по цялата му дължина е опънато здраво въже, за което несъмнено често закачаха салове и баржи, за да ги насочва надолу по реката. Достатъчно беше някой, въоръжен е прът, да откача куките и пак да ги закача, когато стигнеха до металните пръстени, около които въжетата бяха завързани през равни интервали. Ецио забеляза, че следвайки движението на реката по наклона, въжето също се снишаваше постепенно. Точно колкото му беше необходимо, за да осъществи замисъла си.
Той си пое дълбоко дъх и насочи сала към датата. Когато плавателният му съд се блъсна в другия, Ецио скочи на каменната пътека край реката.
Оцелелите войници вече бяха пред него. Бягаха да си спасят живота или да извикат подкрепления. Нямаше време за губене.
Бързо разкопча пистолета и го смени с куката, изкатери се по страничната стена на подземието и се хвърли към въжето над реката. Набраната инерция му стигна да го улови с куката и той се понесе над водата далеч по-бързо, отколкото войниците можеха да тичат, макар да се налагаше да откача куката и да я закача за секунди, когато достигнеше металните пръстени — препятствия, заплашващи да го запратят в буйния поток долу.
Когато настигна войниците, изпълни наново първата маневра и откачи куката в критичния момент, хвърляйки се настрани, за да се приземи върху дигата пред тамплиерите. Те се заковаха като вледенени, задъхани, втренчени в него.
— Този е луд — каза първият тамплиер.
— Не е човек, а демон — извика вторият.
— Да видим дали демоните имат кръв — изрева по-смелият им другар и се втурна към Ецио, размахал сабя.
Ецио изпълни „кука и кълбо“, прехвърляйки се през гърба му. После, преди войникът да възвърне равновесието си, го блъсна в реката. Оставаха още трима. Войнствеността им се беше стопила, но Ецио знаеше, че не бива да проявява милост.
Последвалата схватка беше светкавична и кървава. В крайна сметка той остана пред три трупа с порязана лява ръка.
Поемайки си жадно дъх, се върна до блокираната врата. Бяха слезли далеч надолу по реката и изгуби цели десет минути, докато стигне мостика, където първоначално бяха закотвени саловете. Поне знаеше, че няма опасност да тръгнат веднага по петите му, и бурето с барут все още стоеше там, където го бяха оставили тамплиерските войници.
За пореден път закопча пистолета на мястото на куката, зареди го, избра си позиция нагоре по течението, където можеше да се прикрие зад издадена стена, прицели се внимателно и стреля.
Чу се изщракването на пистолета и съскането на куршума, полетял към бурето. Чу се дори тупването, когато улучи целта, но след това се възцари тишина, продължила сякаш цяла вечност.
Нищо не последва.
Но после…
Експлозията в подземието беше като мълния и ушите на Ецио заглъхнаха. Под лавината от ситни камъчета той се уплаши да не е съборил тавана и да е повредил непоправимо онова, което се криеше зад вратата. Но когато прахолякът се слегна, забеляза, че въпреки мощния взрив запечатаният вход е срутен само отчасти.
Достатъчно срутен обаче, за да се промъкне вътре и да види познатия каменен постамент, върху който, за негово огромно облекчение, кръглият обсидианов ключ, брат близнак на другите, лежеше непокътнат. Ала нямаше време за отдих. Още щом посегна към ключа, той просия като предишните. Светлината се засили и този път Ецио се опита Да се възпротиви на волята й. Чувстваше се разколебан, угнетен от странните видения, които следваха ослепителното сияние.
Но разбра, че е безпомощен, и за пореден път се предаде на силата, далеч надвишаваща неговата.
54
Ецио разбра, че са отминали двайсет дълги години. Пейзажът му беше познат. Пред него, извисена като гигантска лапа, се възправяше крепостта Масяф. Недалеч от портата й трима асасини седяха край ярък лагерен огън…
Лицата им бяха помръкнали като на хора, чиито най-светли мечти са покрусени. Гласовете им звучаха тихо, изнемощяло.
— Казват, че крещи насън. Зове баща си Ахмад Софиян — обади се единият.
— Вика татко си, така ли, Кемал? — изсумтя горчиво друг. — Какъв клетник е Абас!
Вперили очи в огъня, те не забелязаха веднага стария мъж с бяла качулата роба, който изникна от мрака.
— Не е наша работа да съдим, Терагани — скастри го студено третият.
— Напротив, Тазим — каза Кемал. — Ако менторът ни полудее, искам да съм наясно.
Старецът вече беше близо до тях и те го видяха.
— Тихо, Кемал — предупреди го Тазим. Обърна се да поздрави новодошлия с думите: — Добър вечер.
Гласът на стареца прозвуча като изсъхнало листо:
— Вода — отрони той.
Терагани се изправи и му подаде малка кратунка, която напълни от каната наблизо.
— Седни. Напий се — подкани го Кемал.
— Благодаря — каза старецът.
Асасините го наблюдаваха мълчаливо как утолява жаждата си.
Непознатият се замисли и после проговори:
— Съжалявайте Абас, но не му се подигравайте. Той е осиротял от малък и се срамува от семейното наследство.
Тазим се стъписа от твърдението му, но Терагани се усмихна мълчаливо. Стрелна с очи ръката на стареца и забеляза, че безименният пръст на лявата му ръка липсва. Освен ако не беше необичайно съвпадение, това означаваше, че мъжът е асасин. Терагани огледа крадешком набръчканото, изпито лице. Стори му се някак познато…
— Абас се стреми отчаяно да се сдобие с власт, защото е безпомощен — продължи старецът.
— Но той ни е ментор! — възкликна Тазим. — И за разлика от Ал Муалим и Алтаир ибн Ла’Ахад никога не ни е предавал!
— Глупости! — прекъсна го Терагани. — Алтаир не е предател.
Изгледа остро стареца.
— Прогониха го несправедливо.
— Не знаеш какво говориш! — разгорещи се Тазим, стана и се отдалечи в мрака.
Старецът изгледа Терагани и Кемал изпод качулката, но не продума. Терагани отново се втренчи в лицето му. Качулката го засенчваше, ала не можеше да скрие очите. И Терагани забеляза, че под десния ръкав на мъжа се подава ремък на тайно острие.
Асасинът проговори предпазливо:
— Ти… ти ли си?
Замълча.
— Чух слуховете, но не повярвах.
По лицето на стареца се изписа мимолетна усмивка.
— Питам се дали ще успея да поговоря с Абас. Много време мина…
Кемал и Терагани се спогледаха. Кемал си пое дълбоко дъх. Взе кратунката на стареца и я напълни отново. После му я подаде почтително.
— Невъзможно е — каза смутено. — Абас наема мними федаини, за да не ни допускат до вътрешните предели на крепостта.
— Сега по-малко от половината войници тук са истински асасини — добави Терагани. След кратко мълчание додаде: — Алтаир…
Старецът се усмихна и кимна едва доловимо.
— Но виждам, че истинските асасини си остават… истински асасини — каза той.
— Дълго отсъства, менторе. Къде беше?
— Пътувах. Учих. Учих много. Отдъхвах. Възстановявах се от загубите, научих се да живея с тях. Накратко — направих това, което всеки в моето положение би направил.
Той замълча и след малко продължи с променен тон:
— Посетих и братята ни в Аламут.
— Аламут? Как са те?
Алтаир поклати глава.
— Всичко свърши там. Монголите, предвождани от хан Хулагу, ги победиха и превзеха крепостта. Унищожиха библиотеката. Напредват на север като гибелни ята скакалци. Единствената ни надежда е да засилим присъствието си тук и на запад. Трябва да бъдем силни. Но навярно занапред ще се наложи да установяваме базите си сред хората, а не в крепости като Масяф.
— Ти ли си наистина? — попита Кемал.
— Тихо! — прекъсна го Терагани. — Рискуваме да го убият.
Кемал се напрегна.
— Тазим! — възкликна тревожно той.
Терагани се усмихна.
— Тазим лае, но не хапе. Обича да спори повече от всичко на света. И той е отчаян като нас. Освен това си тръгна преди развръзката на пиесата.
Той се обърна към Алтаир без следа от предишното униние:
— Очевидно ни чака работа.
— Е? — каза старецът. — Откъде да започнем?
Кемал погледна към Терагани. И двамата станаха и си вдигнаха качулките.
— Ела с нас, Алтаир.
Алтаир се усмихна и също се изправи. Надигна се като възрастен мъж, но се изправи непоклатим като скала.
55
Тръгнаха заедно към крепостта.
— Казвате, че тези войници са жестоки. Вдигали ли са меч срещу невинни? — попита Алтаир.
— Уви, да! — отвърна Кемал. — Жестокостта сякаш е единственото им удоволствие.
— Тогава трябва да умрат, защото петнят Ордена — каза Алтаир. — Но онези, които са останали верни на Кредото, трябва да бъдат пощадени.
— Имай ни доверие — успокои го Кемал.
— Вярвам ви. А сега ме оставете. Искам да разузная сам, а мястото ми е познато.
— Повикай ни, ако ти потрябваме.
Алтаир кимна и се обърна към крепостните порти. Двамата му спътници изостанаха назад. Той стигна вратите, придържайки се към сенките, и се шмугна с лекота край стражите, мислейки си натъжено, че никой истински асасин не би допуснал да го измамят така. Тръгна край външната стена, докато стигна осветен от факли стражеви пост недалеч от входа на вътрешния двор, където видя двама капитани, потънали в разговор. Алтаир спря и се заслуша. След няколко думи разбра, че са хора, верни на Абас. Абас! „Защо — помисли си Алтаир — проявих милост към него?“ Какви страдания щяха да избегнат, ако не беше го направил! Но навярно съдбата беше отредила снизхождение към Абас, каквато и да е цената му.
— Чу ли какво говорят в селото? — попита първият офицер.
— За Абас и кошмарите му?
— Не, не — сниши глас първият, — за Алтаир.
— Алтаир? Какво?
— Казват, че някакъв стар асасин спасил живота на търговец в долината. Бил се с тайно острие.
Вторият капитан поклати небрежно глава.
— Слухове. Не вярвам на нито една дума.
— Вярно или не, не казвай нищо на Абас. И без това страда от параноя.
— Ако Алтаир се навърта наоколо, трябва да действаме първи — да го открием и да го убием като бясно псе. Само ще посее недоволство като предишния път, убеждавайки хората, че всеки е отговорен за решенията си. Ще подкопае авторитета, на който Абас дължи могъществото си.
— Железен юмрук. От него разбират всички.
— Имаш право. Няма ред без контрол.
Алтаир обмисли положението. Знаеше, че Кемал и Терагани са някъде в сенките зад него. Двамата капитани явно бяха единствените, които стояха между него и вътрешната кула, а думите им доказваха, че са заклети привърженици на възгледите на Абас — възгледи, които напомняха по-скоро на тамплиерски, отколкото на асасински.
Той се прокашля много тихо и прекрачи на светло.
Двамата капитани се обърнаха към него.
— Кой, по дяволите, си ти?
— Изчезвай, старче, ако ти е мил животът.
Първият, който проговори, се разсмя грубо:
— Защо не го съсечем на място? Прасетата ще се зарадват на допълнителната порция.
Алтаир не продума. Протегна лявата си ръка, насочил длан към тях, за да видят, че безименният му пръст липсва.
Те отстъпиха назад и едновременно извадиха ятаганите си.
— Узурпаторът се е завърнал! — пролая вторият капитан.
— Кой би повярвал? След толкова време!
— Какво те води насам?
— Кучето се връща при оглозгания кокал.
— Много сте бъбриви — каза Алтаир.
С пестеливо движение, присъщо на старец, но с бързина, нетипична за възрастта му, той извади скритото си острие, пристъпи напред и замахна — веднъж, дваж — със смъртоносна точност.
Тръгна към портите на вътрешното укрепление, наострил очи и уши. Предпазливостта му беше възнаградена. Видя трети капитан, застанал до стената, и едва успя да се притаи, за да не го забележат. Докато наблюдаваше от сенките, чу тих вик отзад и от мрака изникна млад асасин и се втурна към капитана. Прошепна му нещо и очите на капитана се разшириха от изненада и гняв. Очевидно бяха открили телата на покварените асасини, които Алтаир току-що беше елиминирал. Сега присъствието му несъмнено вече не беше тайна. Той замени бързо тайното острие с пистолета с пружинен механизъм, който беше усъвършенствал благодарение на натрупаните в Изтока познания.
— Изпратете му съобщение! Бързо! — заповяда капитанът на младия си подчинен. После надигна глас: — Асасини от Братството на Абас! Съберете се при мен!
Алтаир преценяваше мълком как да постъпи, когато дружелюбен глас до него прошепна:
— Менторе!
Обърна се и видя Кемал и Терагани. Зад тях имаше половин дузина събратя асасини.
— Не успяхме да им попречим да открият капитаните, които уби — двама от най-жестоките в шайката, които никога не биха се издигнали в чин, ако не беше Абас — обясни Кемал припряно. — Но доведохме подкрепления. И това е само началото.
— Добре дошли — усмихна се Алтаир.
Кемал му се усмихна в отговор. Зад тях малобройният отряд от верни на Кредото асасини вдигнаха качулките си почти едновременно.
— Най-добре да го смълчим — кимна Терагани към развилнелия се трети капитан.
— Позволете на мен — каза Алтаир. — Трябва да се поупражнявам.
И пристъпи напред към мнимия асасински офицер. Край него вече се бяха струпали още няколко изменници.
— Ето го! — изкрещя капитанът. — Убийте го! Убийте всички предатели!
— Помислете, преди да действате! — предупреди ги Алтаир.
— Всяко действие влече последствия.
— Жалък нещастник! Предай се или ще умреш!
— Щях да те пощадя, приятелю — каза Алтаир, когато поддръжниците му излязоха от сенките.
— Не съм ти приятел, старче — отвърна капитанът и се втурна към него, замахвайки бързо с меча си, за да свари неподготвен противника. Алтаир обаче беше готов. Схватката беше кратка и кървава. Накрая капитанът и повечето му сподвижници лежаха мъртви край портата.
— Последвайте ме към крепостната кула — извика Алтаир.
— И не проливайте повече кръв, ако е възможно. Помнете истинското Кредо.
Зад входа на вътрешния двор стоеше още един капитан, облечен в черно и тъмносиво. Асасинската му емблема проблясваше в светлината на факлата. Беше по-възрастен, вероятно на около петдесет.
— Алтаир ибн Ла’Ахад — каза той със суров глас, непознаващ страх. — Две десетилетия отминаха, откакто за последен път те видяхме зад тези стени. Две десетилетия, които, виждам, са били по-милостиви към лицето ти, отколкото към злощастния ни Орден. — След кратко мълчание мъжът добави: — Абас ни разказваше какво ли не… Истории за арогантния Алтаир. За предателя Алтаир. За измамника Алтаир. Но аз не им повярвах. И сега виждам, застанал пред мен, ментора Алтаир. И му се покланям.
Той пристъпи напред и му протегна приятелски ръка. Алтаир я пое крепко — дланта му стисна китката на капитана в римско ръкостискане. Няколко асасински воини, очевидно негови подчинени, се строиха около тях.
— Нуждаем се от мъдростта ти, велики учителю. Повече от всякога. — Той отстъпи назад и се обърна към мъжете си: — Нашият ментор се завърна.
Войниците прибраха мечовете си в ножниците и вдигнаха качулките си. Присъединиха се към групата верни асасини на Алтаир и всички поеха към тъмната кула на Масяф.
56
Ала още щом пристъпиха във вътрешното укрепление, самият Абас се появи зад отряд мними асасини. Запазил някогашните си черти, но също остарял, той беше с помътнели очи и изпити скули — обезумял, изплашен мъж.
— Убийте го! — изрева той. — Убийте го на място!
Хората му се поколебаха.
— Какво чакате? — изкрещя Абас с глас, пресекващ от напрежение.
Но те бяха застинали нерешително, взираха се в събратята си, застанали срещу тях, и се споглеждаха.
— Глупци! Той ви е омагьосал!
Пак нищо. Абас се втренчи в тях, изплю се и се скри в кулата.
Затишието продължи. Асасините се измерваха с погледи. Алтаир наруши напрегнатото мълчание, вдигайки лявата си ръка, осакатена при посвещаването му в Братството.
— Няма магия! — каза простичко той. — Никаква! Постъпете, както съвестта ви съветва. Но смъртта витае тук прекалено дълго. И имаме много истински врагове, не бива да заставаме един срещу друг.
Един от нерешителните защитници на Абас си надяна качулката и пристъпи напред.
— Менторе… — коленичи той пред Алтаир.
Бързо го последва втори.
— Добре дошъл у дома!
После към тях се присъедини трети.
— Ще се бия за теб. За Ордена.
Другарите им последваха примера им и поздравиха Алтаир като отдавна изгубен брат, помирявайки се с бившите си противници. Само шепа поддръжници на Абас се оттеглиха в кулата, сипейки ругатни.
Алтаир, застанал начело на отряда си, го поведе към кулата. Спряха в голямата зала и вдигнаха погледи към Абас, изправен на най-горната площадка на централното стълбище, заобиколен от верните си асасини. Войници с копия и арбалети бяха строени край стените на галерията.
Алтаир ги огледа спокойно. Мнимите асасини потрепериха. Но не се предадоха.
— Кажи на мъжете си да свалят оръжието, Абас — нареди Алтаир.
— Никога! Защитавам Масяф! Не би ли направил същото?
— Абас, ти опетни всичко, което отстояваме. Жертва го пред олтара на собственото си озлобление.
— А ти — просъска Абас в отговор — ти пропиля живота си, втренчен в проклетата Ябълка, потънал в блянове за собственото си величие.
Алтаир пристъпи напред. В същия миг двама от копиеносците на Абас също прекрачиха насреща му, размахали оръжия.
— Абас, вярно е, че научих много от Ябълката. За живота и за смъртта, за миналото и за бъдещето… Съжалявам, стари приятелю, но не виждам друг избор, освен да ти демонстрирам едно от нещата, които научих. Разбирам, че нищо друго няма да те спре. И никога няма да се промениш и да зърнеш светлината, която още те очаква.
— Убийте предателите! — изкрещя Абас в отговор. — Избийте ги до крак и изхвърлете телата им на бунището!
Хората на Абас настръхнаха, но все още се колебаеха дали да нападнат. Алтаир усети, че вече няма връщане назад. Вдигна ръката си с пистолета, извади оръжието, прицели се и стреля по мъжа, който преди седем десетилетия за кратко му беше най-добрият приятел. Абас се олюля, когато куршумът го прониза. По съсухреното му лице се изписа изненада. Той ахна, залитна, протегна диво ръце за помощ, но никой не се притече. Абас падна и се затъркаля по дългите каменни стъпала, докато най-после спря пред нозете на Алтаир. Краката му бяха счупени при сгромолясването и стърчаха под странни ъгли от тялото му.
Но не беше мъртъв. Все още. Успя да се надигне с мъка, колкото да извърне глава и да погледне Алтаир в очите.
— Не мога да ти простя, Алтаир — успя да изграчи, — заради лъжите, които разказваше за семейството ми, за баща ми. За униженията, които изтърпях.
В погледа на Алтаир светеше само съжаление.
— Не бяха лъжи, Абас. Бях на десет години, когато баща ти дойде в стаята ми. Беше облян в сълзи, умоляваше ме да му простя, че е предал моето семейство… После си преряза гърлото.
Абас се взираше във врага си, но не продумваше. Лицето му се разкриви от болка като на човек, изправил се срещу истина, която не може Да приеме.
— Наблюдавах как животът напуска тялото му — продължи Алтаир. — Никога няма да забравя това.
Абас простена.
— Не!
— Но той не беше страхливец, Абас. Възвърна честта си.
Абас усещаше, че не му остава много. Искриците в очите му вече започваха да помръкват, когато промълви:
— Надявам се да има друг живот след този. Тогава поне ще го видя и ще разбера истината за последните му дни.
Той започна да кашля; пристъпите сякаш раздираха тялото му. Накрая успя да си поеме дъх, който засядаше пресекливо в гърлото му. Когато заговори обаче, гласът му прозвуча твърдо и гордо:
— И когато удари твоят час, Алтаир, тогава, тогава ще те намерим. И няма да ни измъчват съмнения.
Абас рухна и тялото му се отпусна върху каменния под.
Алтаир го гледаше мълчаливо във възцарилата се тишина. Движеха се само сенките, които хвърляха пламтящите факли.
57
Ецио се съвзе и го обзе страх, че слънцето е изгряло, но небето на изток розовееше едва-едва и лъчите още не бяха огрели ниските кафеникави хълмове на Азия отвъд града.
Изтощен, сломен от видяното, той пое първо към асасинската щабквартира да предаде ключовете на Азизе, която да ги скрие на сигурно място. После, препъвайки се от умора, тръгна почти инстинктивно към книжарницата на София. Все още беше рано, но реши да натиска звънеца, докато тя се събуди в апартамента над магазина. Надяваше се да се зарадва да го види или поне да се зарадва на новото попълнение в библиотеката си. Беше твърде уморен да размишлява дали ще го посрещне развълнувано или не. Искаше просто да легне и да заспи. По-късно имаше уречена среща с Юсуф на пазара за подправки и трябваше да е отпочинал.
Освен това очакваше с нетърпение новини за кораба, който щеше да го отведе до Мерсин, откъдето да поеме на север към Кападокия. А това пътешествие изискваше цялата сила, която можеше да събере.
Макар да се задоволи само с два часа сън, когато Ецио стигна пазара за подправки, той вече гъмжеше от хора. Запробива си път между купувачите, обкръжили сергиите, и на няколко метра напред забеляза крадец, който тъкмо сграбчваше голяма, издута торба с подправки. Крадецът блъсна жестоко възрастният търговец, който се опита да го спре, и побягна.
За щастие се насочи към Ецио, тичайки на зигзаг през тълпата с необикновена пъргавина. Когато наближи, Ецио го препъна чевръсто с куката си. Крадецът изпусна торбата и го изпепели с очи, но един поглед от асасина го накара да забрави всякакви мисли за отмъщение. Той стана и изчезна сред гъмжилото, бърз като плъх.
— Благодаря, ефенди — каза признателният търговец, когато Ецио му подаде торбата. — Шафран. Спестихте ми голяма загуба. Ще приемете ли…?
Но Ецио беше забелязал Юсуф сред тълпата. Поклати глава, усмихна се на търговеца и тръгна към своя лейтенант.
— Какво ново? — попита го, щом наближи.
— Уведомиха ни — много дискретно — че корабът ти е готов да отплава — отвърна Юсуф. — Не знаех, че възнамеряваш да ни напуснеш.
— Нищо тайно ли не мога да замисля? — отвърна Ецио и се засмя ведро, доволен, че Сюлейман е удържал на дадената дума.
— Шпионите на младия принц са почти толкова добри, колкото нашите — каза Юсуф. — Предполагам, че извести мен, защото е разбрал колко си… зает в момента.
Ецио си спомни двата часа, прекарани при София, и се зарадва, че е успял да ги отдели, защото сега не знаеше кога ще я види отново и дали изобщо ще я види пак. Въпреки това не посмя да й разкрие чувствата, които избуяваха у него и които вече не можеше да загърбва. Дали беше дошъл краят на дългото очакване на любовта? Ако се окажеше прав, то наистина си заслужаваше.
Но имаше други, по-неотложни проблеми.
— Надявахме се да успеем да поправим счупеното ти тайно острие по-бързо — продължи Юсуф, — но единственият майстор на оръжия, комуто е по силите да го направи, е в Салоника и ще се върне след месец.
— Задръж острието и когато го оправят, го прибери в оръжейницата си — каза му Ецио. — Подарявам ти го в замяна на куката. Сделката е повече от честна.
— Радвам се, че оценяваш качеството й. Наблюдавах те как се справи с крадеца и мисля, че вече боравиш съвършено с нея.
— Щях да съм безпомощен без куката.
Двамата се усмихнаха, но Ецио бързо възвърна сериозното си изражение.
— Надявам се, че за пътуването ми не знаят всички.
Юсуф се позасмя.
— Не се бой, братко. Капитанът на кораба ни е приятел и вече го познаваш.
— Кой е?
— Пири Рейс. Оказва ти голяма чест.
Юсуф замълча тревожно:
— Но не можете да потеглите веднага.
— Какво имаш предвид?
— Еничарите са вдигнали веригата пред залива и са устроили блокада на Златния рог, докато не те заловят… Докато не вдигнат веригата, и птица не може да прехвръкне.
— Искаш да кажеш, че са вдигнали веригата заради мен? — не устоя на обзелата го гордост Ецио.
Юсуф се развесели.
— По късно ще празнуваме. Ето — нося ти нещо.
Той придърпа Ецио към скрита от погледите на минувачите ниша, извади бомба и му я подаде внимателно.
— Бъди предпазлив с това. Петдесет пъти по-мощна е от обичайните.
— Благодаря. А ти свикай хората си. Ще привлечем известно внимание.
— Ето ти и две димки. Сигурно и те ще ти потрябват.
— Добре. Знам какво да правя.
— Безспорно. Но неизвестността е изкусителна — пошегува се Юсуф.
— Ще атакувам кулата на южния бряг. По-близо е.
— Ще дойда при теб на кея и ще ти покажа кораба. Sinav iciniyisanslar47!
Ецио се усмихна широко.
— Късмет и на теб, приятелю!
Юсуф понечи да тръгне, но Ецио го спря.
— Почакай, Юсуф. Ще те помоля за една услуга.
— Да?
— На мястото на стария търговски пункт на семейство Поло има книжарница. Собственичката й се казва София. Наглеждай я. Тя е забележителна дама.
Юсуф го изгледа проницателно и каза сериозно:
— Обещавам.
— Благодаря. А сега да се залавяме за работа.
— Колкото по-бързо, толкова по-добре.
Ецио прибра внимателно бомбата в кожената кесия, препасана през колана му, вместо тайното острие надяна на лявата си китка пистолета и веднага пое на север към кулата срещу Галата на южния бряг на Златния рог. Тежката верига беше опъната между двата бряга.
Тук Юсуф се присъедини към него.
— Стрелците ми са заели позиции. Ще прикриват бягството ти — каза му той. — Виж там, във външното пристанище. Червената джонка с бели свити платна и сребърен вимпел? Това е корабът на Пири. Екипажът е на борда и е готов. Чакат те.
Кулата беше заобиколена от бойници. Малки наблюдателници се издигаха от източната и от западната им страна. От върховете им изопнати здрави въжета се спускаха към кейовете. Върху най-издадената част на укреплението Ецио различи платформа за оръдие. Масивна пръскачка за гръцки огън стоеше върху нея — заредена, нагорещена и готова за действие. Обслужваха я трима войници. Около кулата дежуряха неколцина османски стражари, Ецио трябваше да ги обезвреди, за да постави бомбата. Поблагодари мислено на Юсуф за димните гранати. Нямаше къде да се прикрие и затова тръгна смело напред за фронтална атака.
Щом го забелязаха, стражите вдигнаха тревога и се събраха да го нападнат. Той не отстъпи, зачака ги да наближат, но вдигна шала плътно над носа и устата си и смъкна качулката ниско над очите си.
Щом дойдоха достатъчно близо, Ецио извади щифтовете и на двете гранати и ги хвърли наляво и надясно сред войниците. Те избухнаха мигновено и гъст сив дим се издигна, скривайки стражите от поглед. Ецио се гмурна в хаоса, присвил очи сред парливите изпарения, извади ятагана си и посече безпомощните си противници, които се препъваха, дезориентирани от неочакваната мъгла, заобиколила ги изневиделица. Трябваше да действа бързо, защото лекият ветрец, подухващ откъм Босфора, скоро щеше да разнесе дима. Успя да постави бомбата върху издаден ръб в основата на кулата точно под огромните брънки на веригата, която се издигаше над главата му към помещението с макарата за навиване във вътрешността на кулата. После отстъпи няколко крачки назад към водата, извади пистолета и стреля по бомбата. Възпламени я и тутакси се прикри зад широко желязно вързало на мостика.
Експлозията беше могъща. Кал и камъни се разлетяха на всички страни, когато колосалната верига се откъсна от кулата, изсвистя над главата му и прекърши корабните мачти, изпречили се на пътя й. Самата кула се разтърси из основи. Ецио я видя как се разклаща, после сякаш застина и накрая експлодира сред лавина от счупени тухли и прахоляк.
След няколко секунди взвод еничари се втурнаха на площада, устремени право към Ецио, който беше излязъл от укритието си. Той се шмугна край тях и с помощта на куката се закатери по източната наблюдателна кула. Събори стражарят, когато стигна върха, и закачи куката за въжето, отвеждащо надолу към кея, където се намираше огнепръскачката. Подготви се да се плъзне по-нататък, но забеляза, че еничарите поставят стрели в лъковете си. Преди да успеят да изпънат лъковете и да се прицелят, паднаха покосени от градушка от стрели, долетели от лъковете на асасините. Други асасини се появиха на площада около разрушената кула, прескачайки пъргаво отломките, и нападнаха еничарите, оцелели след първия удар.
Сред тях беше и Юсуф. Той погледна нагоре и извика на Ецио:
— Не забравяй — червената джонка! И корабите между теб и нея са снабдени с оръдия — ще ви спрат, ако успеят!
— Ще се погрижа за тях — извика му мрачно в отговор Ецио.
— А ние ще прочистим доковете.
Ецио се плъзна по въжето, отпусна тежестта си върху куката и се отблъсна от кулата, спускайки се към платформата с огнепръскачката. Скочи на земята точно до нея. Хвърли се към най-близкия войник от отряда, канещ се да насочи оръдието към асасините, сражаващи се около кулата. Събори първия войник във водата и той попадна между люлеещите се корпуси на две привързани за пристана баржи. Другите обезвреди светкавично с куката.
Огледа огнепръскачката и се запозна бързо с механизма й. Беше поставена върху въртяща се основа, управлявана от манивела от лявата страна. Самото оръдие беше изработено от месинг, а дулото му беше излято под формата на лъвска глава, от която бронзовата цев се издаваше леко напред. По ръба й имаше кремък. Възпламеняваше го спусков механизъм, който освобождаваше сгъстените маслени пари от нагорещената цистерна в основата на оръдието.
Ецио чу глас, долитащ от мелето край разрушената кула. Беше Юсуф.
— Точно така! Унищожи корабите с гръцкия огън! — викаше му той. — Харесва ми как разсъждаваш, Ецио!
От другата страна на Златния рог, на северния бряг, османските гвардейци изнесоха две оръдия и ги насочиха към асасините, сражаващи се близо до Ецио. Не след дълго, докато въртеше манивелата и насочваше огнепръскачката към военните кораби, Ецио видя облачета дим да излизат от дулата на оръдията и после чу гърмежа от детонацията. Първото гюле не го достигна и падна във водата, ала второто се заби в кея и го разтърси силно.
Но не успя да го разбие.
Ецио запази равновесие и натисна спусъка. Дълъг огнен език се стрелна напред с оглушителен рев и той го насочи към реките и палубите на трите кораба между него и джонката на Пири. Пожарите избухнаха веднага. Ецио натиска спусъка, докато цялото дървено масло в цистерната се изчерпа. После се отдалечи от оръдието и скочи в една от баржите, закотвени до мостика. Прекоси тичешком палубата и скочи към външния планшир на първия пламнал кораб. Прехвърли се върху палубата с помощта на куката и успя да отблъсне двама отчаяни моряци, които се спуснаха към него, размахали колове за пристягане на корабни въжета. Отскочи от горящата палуба и се изкатери по фокмачтата. Спусна се по рейката и се хвърли към втория кораб точно преди подпалената мачта да се прекърши зад гърба му и да се срути сред огнена вихрушка върху палубата на кораба, който току-що беше напуснал.
Вторият кораб също гореше и започваше да потъва откъм кърмата. Ецио се втурна към носа, разблъсквайки шепа паникьосани моряци, отскочи от бушприта към третия кораб, пострадал по-малко от предишните два. Екипажът насочваше оръдието към червената джонка, която се намираше едва на двайсетина метра от него. Ецио се стресна, дочул Пири да дава заповеди на моряците да отплават. Подчинените му опъваха трескаво платната, за да уловят вятъра и да се отдалечат на безопасно разстояние от оръдието.
Ецио надигна глас, молейки за помощ Братството. Озърна се и забеляза, че неколцина асасини са го последвали по опасния маршрут и са точно зад него, готови да скочат. Те се нахвърлиха върху мъжете около оръдията. Последва яростна и кървава схватка, в резултат на която няколко асасини бяха ранени, а всички моряци от военния кораб загинаха. В червената джонка Пири Рейс беше вдигнал ръка и крещеше на Ецио да побърза, макар сблъсъкът около оръдието да заглушаваше гласа му.
Най-сетне Ецио стигна планшира на противниковия кораб. С помощта на арбалета си изстреля въже към джонката.
Екипажът на Пири го завърза здраво и той се спусна по него над разбуненото море. Зад него оцелелите асасини им помахаха за сбогом. После се качиха в лодките на обречения кораб и загребаха към брега.
Ецио им помаха в отговор, като едва си поемаше дъх. Въздухът хриптеше в гърлото му. Раздвижи ръце и крака и усети, че ставите му са леко вдървени. В този момент го заобиколиха няколко от мъжете на Пири, които го огледаха дали не е ранен и го поведоха към кабината на щурвала, където капитанът им стоеше пред вече опънатото главно платно на предната мачта.
— Забави се — каза Пири Рейс с широка усмивка, в която личеше и загриженост.
— Да. Съжалявам, че не побързах.
Мъжете на носа на кораба вече вдигаха котвата и след няколко минути платната хванаха вятъра и джонката отплава, маневрирайки предпазливо, но спокойно край горящите военни кораби. Бризът, който ги отнасяше напред, се беше погрижил да разнесе пожарите на Ецио, а и корабите бяха закотвени твърде близо един до друг, за да блокират пътя им.
— Добре, че бях от подветрената им страна — каза Пири. — Надявам се да си го забелязал от самото начало.
— Естествено — отвърна Ецио.
— Е… — каза Пири, когато червената джонка напусна залива и навлезе в Босфора, насочвайки се на юг. — Ще бъде интересно пътешествие.
Втора част
И сладостните звуци в този час
създаваха у мене впечатление,
че слушам орган и човешки глас:
ту чувах, ту не чувах сладко пение48.
58
В Мерсин Ецио се сбогува с турския адмирал. Слънчевите лъчи озаряваха морската повърхност.
— Нека Аллах те закриля, приятелю — каза му мореплавателят.
— Благодаря, Пири Рейс.
— Ще те оставя тук. Но не мога да те чакам вечно.
— Знам.
— Не искаш ли да вземеш неколцина от моите хора?
— Не. Най-добре е да пътувам сам.
— Тогава ми позволи поне да ти намеря кон. Ще пътуваш по-бързо и по-сигурно.
— Ще ти бъда признателен за това.
— Ти си смел мъж, Ецио Аудиторе, и достоен последовател на великия ментор Алтаир.
— Удостояваш ме с твърде голяма чест.
Ецио погледна към сушата със сериозно лице.
— Ако луната се напълни два пъти и не съм се върнал…
Пири Рейс кимна мрачно.
— Нека твоят Бог насочва стъпките ти — каза му той и двамата стиснаха ръце за сбогом.
Двуседмичното плаване бе последвано от още две седмици пътуване на север, първо през Тауруските планини, а след това, след кратък отдих в Нигде, Ецио пое между билата на Таурус и Мелендиз и накрая, отново на север, през ниските кафяви хълмове на Деринкую, където се събираше бунтовническата армия на Мануил Палеолог.
Спря в мрачното селце Надарим, откъдето се виждаше градът, към който се беше запътил. Окаяният вид на селцето контрастираше на красивата природа, сред която се намираше. Беше призори и улиците бяха почти безлюдни, а малцината, които срещна, го оглеждаха предпазливо, докато препускаше към централния площад с църквата.
Ецио не различи никаква следа от военна дейност и след като завърза коня в конюшнята, реши да се изкатери до камбанарията на църквата, откъдето да огледа Деринкую.
Прониза просветляващото небе с орлов поглед и обходи с очи ниските сгради на близкия град, над които се издигаха няколко заострени кули. И там не се виждаше никакъв гарнизон.
Той знаеше каква е причината.
Слезе отново на площада. Той беше пуст и Ецио веднага застана нащрек. Възнамеряваше да продължи да язди, но сега се разколеба дали е безопасно да се върне и да вземе коня. Подозренията му се задълбочиха, когато зърна силует, прокрадващ се в сенките на занемарените църковни стени. Реши да приближи.
Фигурата се извърна към него и размаха кама. Беше млада жена. Мускулеста, жилава, загоряла от слънцето, с див поглед.
— Не толкова близо, adi herìf50! — изръмжа тя.
Ецио вдигна ръце.
— Кого наричаш така? — попита я спокойно. Видя в очите й да проблясва нерешителност.
— Кой си ти? Мануилов слуга?
— Не бой се. Изпраща ме Тарик.
Момичето се поколеба, но накрая свали камата.
— Аудиторе, Ецио.
Тя се успокои.
— Младият принц ни изпрати вест — каза. — Аз съм Дилара, главният агент на Тарик тук. Защо са изпратили само теб? Защо не дойдоха повече? Не получават ли съобщенията ми в Константиние?
— Аз съм достатъчен. — Ецио се озърна. — Къде са твоите хора?
Дилара се изплю.
— Византийците ги заловиха преди една седмица. Бях се преоблякла като робиня и успях да избягам. Но другите… — тя замълча, поклащайки глава. После го стрелна с очи. — Умееш ли да се биеш?
— Така мисля.
— Когато си сигурен, ела и ме намери. В онзи град. Ще те чакам пред западната порта на подземния град.
Зъбите й проблеснаха срещу него и тя изчезна, бърза като гущер.
59
Ецио закопча пистолета си на лявата китка, а тайното острие — на дясната. В колана си затъкна наниз димки. Остави куката в чантата.
Два часа по-късно откри Дилара да го чака на уреченото място. Портата беше огромна, обкована с желязо и затворена.
Дилара го поздрави сопнато и продължи без повече предисловия:
— Византийците отведоха хората ми в пещерите преди няколко дни. Доколкото знам, тази порта е най-слабо охранявана. От време на време войниците изхвърлят боклука оттук, но през повечето време пустее.
— Значи ще се вмъкнем, ще освободим мъжете ти и ще ги преведем оттук?
— Точно така…
Ецио натисна вратата. Тя не помръдна. Обърна се към Дилара с разочаровано лице. Почувства се глупаво.
— Тъкмо се канех да довърша: след като я отвориш отвътре — заключи сухо Дилара.
— Разбира се.
— Ела с мен.
Тя го поведе към място, откъдето се виждаше втора голяма порта от дебел кръгъл камък, която се отваряше, плъзгайки се по каменен улей. Отвори се пред очите им. Появиха се войници, строиха се и поеха на разузнавателна обиколка.
— Главният вход е тук, в подножието на този хълм. Но го охраняват добре.
— Чакай ме тук — каза й Ецио.
— Къде отиваш?
— Искам да се запозная с мястото.
— Трябва ти водач.
— Защо?
— Вътре е като лабиринт. Виждаш ли онези кули? — Вентилаторни шахти. И водопроводи. Градът се състои от единайсет етажа и слиза на триста стъпки под земята.
— Ще се справя.
— Самонадеян си.
— Не. Предпазлив съм. И не съм неподготвен. Знам, че фригийците са построили това място преди хиляда и петстотин години, и познавам донякъде географията му.
— Значи знаеш и какво има долу — подземна речна система най-отдолу, а над нея върху още десет нива са разположени църкви, училища, магазини, складове, дори конюшни. Може да приюти петдесет хиляди души.
— Достатъчно да побере гарнизон.
Дилара го погледна.
— Трябва ти водач — повтори тя.
— Искам някой да остане тук.
— Тогава върви с Божията помощ — каза тя. — Но побързай. Щом патрулът излезе, ще затворят отново вратите. Ако извадим късмет, ще успееш да се вмъкнеш с каруците с провизии ей там. Ще те чакам пред западната порта.
Ецио кимна и пое тихо към каменната врата.
Сля се с множеството местни византийци, които не изглеждаха особено доволни от новото военно присъствие на територията им. Успя да премине с лекота през портата, движейки се редом с волска талига.
Факлите вътре осветяваха жълтеникаво бежови стени от мека вулканична скала, наслоени със сажди, но въздухът беше свеж. Улиците — ако широките, потъмнели коридори можеха да се нарекат така — гъмжаха от войници и граждани, блъскащи се забързано един в друг, всеки зает със задачите си. Ецио си проправи път напред, навлизайки все по-дълбоко в подземния град.
Най-сетне на второто ниво под земната повърхност се натъкна на просторна зала със сводест таван, украсен с избледнели фрески. Тръгна по една от галериите и се взря във фигурите в главното помещение на двайсет стъпки под него. Акустиката беше добра и той чуваше ясно какво си говорят двамата мъже долу. Веднага ги разпозна: закръгления силует на Мануил Палеолог и изпития на Шахкулу. До тях бдяха група стражи. Ецио забеляза широк тунел, отвеждащ на запад — вероятно до западната порта, която Дилара му беше показала.
— Кога ще се обучат войниците да боравят с пушките? — попита Мануил.
— Ще са готови след няколко седмици. Най-много — отвърна навъсеният туркменистанец.
Мануил се замисли.
— Главният еничарски корпус сигурно вече е научил, че съм ги предал. Но разполагат ли с ресурси за отмъщение?
— Едва ли. Вниманието им е насочено главно към войната на султана със Селим.
Мануил се позасмя, но смехът му бързо замря в гърлото. Той се разкашля и се задави.
— Уф! — задъха се. — Каква е тази миризма, по дяволите? Да не би вентилаторите да са блокирали?
— Извини ни, Мануил. Вероятно вятърът се е обърнал. Някои от османските пленници, които заловихме преди седмица, се оказаха много… крехки. Наложи се да ги приберем някъде, когато ги сполетя… злополуката.
Мануил явно се развесели, но и разтревожи.
— Шахкулу, сдържай гнева си. Знам на какви унижения подлага султанът народи ти, но е безсмислено да си отмъщаваме на хора, които стоят по-долу от нас.
— Унижава народа ми! — извика Шахкулу. — Опита се да ни стъпче като хлебарки! Затова се съюзих с Исмаил Персийски и приех името „Шахкулу“ — слуга на шаха. Под това прозвище ще сразя селджуките, колкото и да се мъчат да изтрият от лицето на земята туркменистанците и следовниците на Сафавид и шиитските закони.
— Разбра се, разбира се… Но все пак се отърви от уликите — каза Мануил и се отдалечи, притиснал ароматизирана кърпичка към носа си.
Шахкулу го изгледа мълчаливо и после щракна с пръсти към останалите телохранители.
— Вие тримата — съберете труповете и ги изхвърлете навън, на западното бунище.
Сержантът го погледна неспокойно.
— Шахкулу, нямам ключ за западната порта — заекна той.
Шахкулу поаленя от гняв.
— Тогава намери, идиот такъв! — изрева той и се отдалечи бързо.
Останали сами, войниците се спогледаха.
— У кого е ключът? Имате ли представа? — попита сприхаво сержантът. Не му харесваше да го наричат идиот пред подчинените му, не му харесваше и как се подсмихват.
— Мисля, че е у Николос — отвърна единият. — Днес е почивният му ден.
— Значи е на пазара на трето ниво — вметна другият войник.
— Пиянства, разбира се — промърмори първият. — Боже! Как ми се иска да забия копие в Шахкулу!
— Хей, хей! — възкликна строго сержантът. — Не го изричай гласно.
Ецио едва долови последните думи. Вече беше поел към пазара на долния етаж.
60
Ако изключим факта, че се намираше дълбоко под земята, пазарът приличаше на всеки друг — сергии с месо, зеленчуци, подправки, чиято миризма витаеше навсякъде, дори по-плътна, отколкото на открито. Търговците предлагаха и дрехи, и обувки — всичко необходимо. Имаше и малки гостилници и винарни. Край една от тях се беше разразила пиянска свада — очевидно за светлокожа уличница. Костелива възрастна жена, седнала елегантно край маса във винарната, нескрито се наслаждаваше на зрелището.
Около двамата мъже, които се налагаха с юмруци, се беше образувал обръч от зяпачи, окуражаващи противниците с дрезгави крясъци. Ецио застана зад тях.
— Дай му да разбере!
— Удряй!
— Убий кучия син!
— Толкова ли ти е силата?
— Кръв! Кръв!
— Смачкай го!
Сред зрителите, повечето от които бяха пияни като побойниците, Ецио различи дебел червенолик войник с рошава брада и двойна брадичка. Мъжът стискаше мях е вино и ревеше с пълно гърло като останалите. Ецио зърна и разкопчаната кожена кесия върху колана му, от която се подаваше извитият край на голям железен ключ. Озърна се наоколо и видя тримата стражи от украсената с фрески зала да приближават откъм далечния край на пазара.
Нямаше време за губене. Той пристъпи към дебелия войник и извади ключа от кесията точно когато другарите му го повикаха.
„Николос ще трябва да дава доста обяснения“, помисли си Ецио, връщайки се към второто ниво и към тунела, откъдето долиташе вонята, който вероятно отвеждаше към западната порта.
61
— Забави се — прошепна му дрезгаво Дилара, когато Ецио отключи портата отвътре и я пусна да влезе.
— Добре дошла — промърмори нацупено той.
В този момент тя направи точно това, което очакваше Ецио — закри с длан лицето си.
— Атап AUahim! Какво става?
Ецио отстъпи назад и й посочи купчина тела, струпани в широка ниша точно до вратата.
— Не всички са затворници.
Дилара се втурна към купчината и се закова пред нея, втренчена в труповете.
— Клетите! Бог да ги възнагради.
Отпусна тъжно рамене. Така придоби по-човешки облик от обичайната си свирепа фасада.
— Онзи туркменски злодей Шахкулу го е направил, сигурна съм.
Ецио кимна.
— Ще го убия!
Тя побягна.
— Чакай! — извика й Ецио, но беше твърде късно.
Нея вече я нямаше.
Той тръгна подире й и най-сетне я откри в уединено кътче с изглед към малък площад. Приближи предпазливо. Тя стоеше с гръб към него и се взираше в нещо, което се случваше на площада, все още скрито от очите му.
— Не залагаш много на сътрудничеството — каза й той.
Тя не се обърна.
— Дойдох да спася каквото е останало от хората ми — отвърна студено, — а не да се сприятелявам.
— Съдействието не означава приятелство — каза Ецио и пристъпи към нея. — Но няма да е зле да разбереш къде са хората ти, а аз мога да ти помогна да ги откриеш.
Прекъсна го болезнен вик и той застана до турската шпионка. Лицето й се изопна сурово.
— Гледай — посочи тя.
Ецио проследи посоката и видя няколко османски затворници да седят на площада с вързани ръце. Докато наблюдаваха, византийски войник събори единия на земята. Наблизо се изправяше импровизирана гилотина и от нея друг османски заложник висеше със завързани китки и извити назад ръце. До него стоеше Шахкулу, когото познаха веднага въпреки екзекуторската маска. Мъжът крещеше, а Шахкулу му нанасяше удар след удар.
— Това е Янос — каза Дилара на Ецио и най-сетне се обърна към него. — Трябва да му помогнем!
Ецио огледа внимателно площада.
— Имам пистолет, но не мога да го използвам — каза той. — Ризницата му е прекалено дебела и куршумите няма да я пробият… Трябва да отида по-близо.
— Няма време. Това не е разпит. Шахкулу изтезава Янос до смърт. После ще завържат друг. И трети…
Тя потреперваше при всеки удар, при всеки писък.
Чуваха смеха и подигравките на хората на Шахкулу.
— Мисля, че знам какво ще направим — обади се Ецио. Измъкна димка от колана си. — Когато я хвърля, ти тръгни надясно. Започни да прерязваш въжетата от ръцете на хората си под прикритието на дима.
Тя кимна.
— А Шахкулу?
— Остави го на мен.
— Гледай наистина да му видиш сметката.
Ецио издърпа щифта на гранатата, почака димът да започне да се стеле, прицели се внимателно и я хвърли към гилотината. Византийците мислеха, че са елиминирали всякаква съпротива и не очакваха нападение. Стъписаха се.
В настъпилото объркване Ецио и Дилара се спуснаха надолу към площада и се разделиха. Той пое наляво, тя — надясно. Ецио застреля първия войник, препречил пътя му, и разби челюстта на втори с щита върху лявата си китка. После извади тайното острие и тръгна бързо към Шахкулу, който беше извадил тежък ятаган и готов за битка, го местеше ту наляво, ту надясно, несигурен откъде ще го нападнат. Щом отклони поглед, Ецио скочи към него и заби острието в горния край на гърдите му — между маската и ризницата. Тъмна кръв рукна около китката му, когато задържа острието в плътта. Шахкулу падна и го повлече със себе си. Ецио коленичи до него и усети, че съпротивителните му сили постепенно гаснат. Шахкулу затвори очи.
— Хора, които убиват за удоволствие, не заслужават милост — прошепна Ецио, доближил устни до ухото на Шахкулу.
В същия миг очите на Шахкулу се отвориха с налудничав блясък и обшита с метални нишки ръкавица се стрелна към гърлото на Ецио и го стисна. Шахкулу се разсмя диво. Кръвта заструи по-силно от раната му и Ецио натисна острието надолу и го завъртя яростно. С последен спазъм умиращият отблъсна Ецио и го запрати върху прахоляка. После гърбът му се изви в предсмъртна агония, в гърлото му се надигна хрипливо стенание и той се отпусна безжизнен назад.
Ецио се изправи и избърса острието си в мантията на Шахкулу. Дилара вече беше успяла да освободи част от хората си и той я видя да скача върху гърба на последния оцелял византиец, хукнал да бяга. Тя го събори и преряза гърлото му с едно чисто движение. Отскочи от жертвата си, приземи се като котка и се върна при спасените си съмишленици.
Ецио ритна тялото на Шахкулу, за да се увери, че този път е мъртъв. Дилара помагаше на хората си Да се изправят на крака.
— Бог да те поживи, Дилара — каза Янос, когато сряза въжетата и го освободи от гилотината.
— Можеш ли да ходиш?
— Мисля, че мога.
Ецио приближи до тях.
— Твоят отряд ли достави оръжията на Мануил?
Тя кимна.
— Трябва да ги унищожим.
Тя кимна отново.
— Но повечето не работят. Барутът обаче е истински, нямаше как да го фалшифицираме.
— Добре — каза Ецио. Погледна османците, застанали около него. — Скрийте се, докато чуете експлозиите. После бягайте!
— Експлозии? — попита Дилара. — Ако хвърлиш бомби, тук ще настане ад. Ще паникьосаш целия град.
— На това разчитам — отвърна Ецио. — Експлозиите ще унищожат годните пушки, а колкото до паниката — тя само ще ни помогне.
Дилара размисли.
— Добре. Ще отведа хората си на сигурно място. А ти?
— След като взривя бомбите, ще потърся Мануил Палеолог.
62
В подземния град имаше огромни зали — обширни пещери, плод на човешка ръка, където бяха складирани барутът и сандъците с оръжията на Мануил. Имаше и система от макари и въжета за транспортиране на буретата с барут от едно място на друго и докато наблюдаваше от високата галерия на пето ниво, Ецио забеляза групи византийски цивилни, заети точно с такава дейност под зоркия поглед на Мануиловите бунтовници. Разкрилата се възможност беше отлична и той благодари на Бога, че охраната им е толкова нехайна. Очевидно бяха уверени, че не ги заплашва нищо. Беше се придвижил достатъчно бързо и бе изпреварил вестта за смъртта на Шахкулу и шайката му мъчители.
Ецио бе сменил скритото острие с куката и беше презаредил пистолета. Беше се смесил с група работници и наблюдаваше как придвижват буре с барут по въжената система. Около тях имаше купчини бурета, натрупани като пирамиди, а край стените се редяха дървени сандъци с мускети.
— По-внимателно! По-полека! — гълчеше ги надзирателят: — Това е барут, не е просо!
— Ясно! — извика му мъжът, управляващ макарата.
Ецио се огледа, обмисляйки плана си. Успееше ли да предизвика верижна експлозия, която да обхване трите подземни склада…
Възможно беше.
Тръгна из залите, наострил слух, за да чуе разговорите на работниците и да прецени настроението им. Откри, че не всички византийци са злодеи. Както обикновено, само онези, чието „его“ беше прекалено развито и ламтяха за власт, бяха виновни за нещастията на всички останали.
— И по-зле може да бъде — каза една работничка.
— По-зле? По-зле от това? — възкликна мъжът до нея.
— По-добре турски тюрбан, отколкото папска тиара. Османците поне зачитат донякъде православната ни църква.
— Шшт! Ще ви чуе някой! — предупреди ги друга жена.
— Тя е луда!
Мъжът се обърна към първата жена:
— Какви ги дрънкаш?
— Добре де, луда съм. Твоя воля, щом предпочиташ да работиш като къртица под земята.
Мъжът размисли.
— Е, несъмнено не желая да ме изпратят да воювам. Искам просто да храня семейството си.
Друг мъж, надзирател в тамплиерска униформа, чу думите му и вметна съчувствено:
— Никой не иска война, приятелю, но какво да направим? Виж ни! Виж как живеем! Турците ни отнеха земята. Мислиш ли, че трябва да се предадем без борба?
— Не, не — отвърна първият мъж. Аз… не знам. Просто ми дойде до гуша. На всички ни омръзна от битки.
„Амин!“, рече си Ецио, промъквайки се между две пирамиди от бурета, високи двайсет стъпки.
Щом остана сам, той проби едното с върха на ятагана, събра шепа барут в кожена кесия и посипа ивица между редиците с бурета чак до входа на втората зала. Там Повтори същата операция. В третата зала посипа пътечка барут чак до сводестата врата, която отвеждаше навън. Зачака търпеливо обикновените работници да се оттеглят невредими за нощна почивка.
Останаха само войниците.
Ецио се увери, че пътят му за бягство е чист, зае позиция на няколко метра от изхода, разкопча пистолета си и стреля към най-близкото буре. После се обърна и побягна.
Последва серия от титанични експлозии, която разтърси основите на подземния град като земетресение. Таваните се разкъртваха и падаха зад него. Навсякъде се виеше пушек, надигаха се пелени от прах, свличаха се лавини от камъни. Настана хаос.
63
Ецио стигна голямата зала на второ ниво почти едновременно с Мануил, който влезе, придружен от група подбрани телохранители. Ецио се прикри зад издатина в стената. Наблюдаваше и чакаше. Беше решил да приключи мисията си още тази нощ, ако успее. Забелязал бе, че Мануил носи липсващия ключ от Масяф — онзи, който тамплиерите бяха намерили под двореца Топкапъ. Явно кандидатът за следващ византийски император се готвеше да избяга.
— Какво, по дяволите, става? — изрева Мануил полуядосано, полууплашено.
— Саботаж, Мануил — отвърна тамплиерският капитан, застанал до него. — Трябва да се скрием.
Тълпа крещящи паникьосани граждани вече прииждаше в единия край на залата. Ецио видя как Мануил прибра ключа в кожената чанта, препасана през окръгленото му тяло, и избута с лакът тамплиерския офицер.
— Махни се от пътя ми! — изръмжа му той.
Изкачи се върху подиум и се обърна към множеството, към което Ецио се бе присъединил и през което се прокрадваше лека-полека към жертвата си.
— Граждани! — заговори Мануил със силен глас. — Войници! Запазете самообладание! Не се предавайте на страха! Ние сме истинските пастири на Константинопол! Ние сме господарите на тази земя! Ние сме византийци!
Той млъкна, за да подсили ефекта, но ако очакваше ръкопляскания, такива не последваха. Продължи:
— Бъдете смели! Непоклатими! Не позволявайте на никого да пречупи…
Той млъкна, забелязал Ецио да приближава. Някакво шесто чувство явно го предупреди, защото изруга остро под нос и скочи пъргаво от подиума. Закрачи бързо към изход в дъното на залата и извика на телохранителите си:
— Спрете този мъж! Високият с островърхата качулка. Убийте го!
Ецио си запробива път през изпадналото в смут множество и се втурна след Мануил, отблъсквайки и събаряйки тамплиерските войници, изпречили се на пътя му. Най-после се освободи от тях и надзърна назад. Те изглеждаха объркани като гражданите и се озъртаха на всички страни, но не и накъдето беше тръгнал той. Подвикваха заплахи и заповеди, хукваха решително нанякъде и после спираха. Манил също беше изчезнал твърде бързо и никой от приближените му не бе успял да го последва. Само зорките очи на Ецио не го бяха изпуснали.
Макар и възпълен, Мануил се придвижвате чевръсто. Ецио се втурна по дълъг мрачен коридор. Спираше само колкото да надникне в страничните разклонения, за да се увери, че жертвата му не е свърнала по тях. Далеч напред зърна лъскава копринена роба да отразява пламъка на факла и видя Мануил да се изкачва към първото ниво на града по тясно каменно стълбище, прокопано в скалите. Мъжът, който бленуваше да е цар, беше избрал най-краткия път за бягство, защото мунициите му бяха унищожени, а в армията му цареше пълен безпорядък.
Ецио хукна след него.
Най-сетне го настигна в празна къща, издялана в скалите на първо ниво. Мануил се обърна към него. Странна усмивка играеше по възпълните му устни.
— Ключът от Масяф ли ти трябва? — попита той. — За него ли дойде? Затова ли съсипа двугодишните ни усилия да преоткрием това, което асасините са захвърлили?
Ецио не отговори. Изгледа го недоверчиво. Не знаеше какви още трикове му е подготвил Мануил.
— Водиш изгубена битка, асасине! — продължи Мануил, макар едва доловимо отчаяние да се прокрадваше в гласа му. — Ние ставаме все повече и влиянието ни нараства. Крием се, но сме навсякъде.
Ецио прекрачи към него.
— Помисли малко — каза Мануил и вдигна натруфената си с пръстени ръка. — Помисли на колко хора съсипа живота днес. Каква анархия пося! Ти! Възползва се от бедни, поробени пуши, за да осъществиш безплодната си мисия. Ние се борим за честта си, асасине! Борим се да въдворим отново мир в тези опустошени земи!
— Тамплиерите охотно говорят за мир — отвърна Ецио, — но неохотно пускат юздите на властта.
Мануил махна пренебрежително с ръка.
— Защото властта поражда мир. Идиот! Няма начин да се случи обратното. Тези хора ще се издавят без твърда ръка, която да ги задържа на повърхността и да ги насочва.
Ецио се усмихна.
— Да не повярва човек, че ти си чудовището, което дойдох да убия!
Мануил го погледна в очите и Ецио остана с тревожното впечатление, че се е примирил с участта си. Закръгленото конте с лъскави бижута и изтънчено подстригани мустаци излъчваше странно достойнство. Ецио извади тайното острие и го прониза дълбоко в гърдите. После неволно го подхвана, когато се свлече на колене. Мануил обаче не падна. Подпря се на облегалката на каменна пейка и погледна спокойно Ецио. Проговори с изнемощял глас:
— Трябваше да наследя трона на Константин. Имах толкова планове. Знаеш ли колко дълго чаках?
— Мечтите ти умират с теб, Мануил. Империята тия няма.
Макар да го измъчваше силна болка, Палеолог успя да вмъкне в тона си иронична нотка:
— О, аз не съм единственият мечтател, асасине. Стремежите на нашия орден са универсални. Османци, византийци… това са само названия, маски и фасади. Под външната обвивка всички тамплиери са част от едно и също семейство.
Ецио усети, че губи търпение; знаеше, че времето лети. Трябваше да излезе оттук.
— Стига приказки. Дай ми ключа от Масяф.
Той вдигна чантата на Мануил, все още препасана през рамото му. Внезапно византиецът заприлича на старец, отдавна подминал петдесет и осемте години.
— Вземи го — отрони той саркастично. — Вземи го и последвай съдбата си. Да видим дали ще стигнеш на сто левги от Масяф, преди някой от нас да те довърши.
После тялото му се изопна и той протегна ръце, сякаш се събужда от сън. След това рухна напред в чернота без измерения и без звуци.
Ецио се взря за миг в тялото, потънал в собствените си мисли. Сетне прерови набързо чантата на Мануил. Извади само ключа и го прехвърли в своята кесия, захвърляйки чантата до трупа.
Обърна се и се отдалечи.
64
Горните нива на подземния град бяха изолирани от тамплиерските и византийските войници, верни на командирите си и несигурни какво ще последва. Не след дълго щяха да открият тялото на Мануил и Ецио реши, че най-добрият — и вероятно единствен — път за бягство е през подземната речна система, заемаща единайсетото ниво на комплекса.
По-ниските нива на Деринкую бяха като ад на земята. Пушек и пламъци поглъщаха подземните улици. Пожари бяха лумнали в нивата над и под складовете, където Ецио бе унищожил оръжията и амунициите на Мануил. Срутени тавани и стени блокираха много маршрути и му се налагаше често да се отклонява. Неведнъж, докато заобикаляше купчини с отломки, забелязваше крака и ръце на хора, смазани от рухналите камъни. Опита се — безуспешно — да не мисли за последствията от постъпката си. Войници и граждани се щураха безцелно и замаяно, притискаха шалове и кърпи пред лицата си, а от очите им се стичаха сълзи. Ецио също едва си поемаше дъх, но упорито продължаваше надолу по рампите, коридорите и стълбищата, прокопани в скалите. Накрая стигна най-ниското ниво.
Тук беше по-чисто, той бе усетил миризмата на вода още от деветото ниво.
Заради безпорядъка и суматохата, предизвикани от експлозиите, бе успял да прекоси необезпокоявано града и сега стоеше сам върху мостик около изкуствено подземно езеро. Далеч на юг — догаждаше се за посоката, защото под земята трудно се ориентираше — забеляза бледо сияние, където реката, пълнеща езерото, се оттичаше към земната повърхност. Явно излизаше на открито много далеч напред и надолу от Деринкую. Не му остана време да размишлява, защото зърна как от друг мостик на двайсетина метра от него потегля сал, управляван от дузина византийски войници. Ала не те привлякоха вниманието на Ецио, а пътникът. Елегантен брадат мъж стоеше в задната част на сала.
Принц Ахмед Осман.
Ахмед също беше забелязал Ецио и насочваше гребците си към него. Когато наближи достатъчно, за да го чува, той подвикна подигравателно на асасина:
— Клетият Мануил! Последният потомък на рода Палеолог.
За миг Ецио онемя от изненада. После отвърна:
— Новините се разнасят бързо.
— Не само асасините имат шпиони — сви рамене Ахмед. — Но аз не бих възложил на Мануил отговорността за масяфската ни експедиция. Той беше арогантен човек. На него не можеше да се разчита.
— Разочароваш ме, Ахмед. Защо си избрал тамплиерите?
— Е, Ецио… или да продължа да се преструвам и да те наричам Марчело?… Ето как стоят нещата: дотегна ми безсмислената кръвна вражда, която изправя бащи срещу синове и братя срещу братя. За да постигне истински мир, човечеството трябва да мисли и да действа в синхрон с Вездесъщия разум… Тайните във Великия храм ще ни посочат пътя. И Алтаир ще ни отведе до тях.
— Заблуждаваш се! Тайните на Алтаир не са за теб! И никога няма да откриеш Великия храм.
— Ще видим.
Ецио забеляза, че Ахмед се взира над рамото му, обърна се и видя няколко византийски войници да се прокрадват към него.
— Във всеки случай не смятам да разисквам нравствени и етични теми с теб, асасине. Дошъл съм за ключовете от Масяф.
Ецио се усмихна подигравателно и извади ключа, който беше взел от Мануил. Вдигна го нагоре.
— Искаш да кажеш, че са повече от един?
— Така чух — отвърна вежливо Ахмед. — Но навярно трябва да питам някого, който е по-добре информиран дори от теб. София Сартор. Правилно ли произнесох името?
Ецио се разтревожи, но се постара лицето му да го издаде.
— Тя не знае нищо. Остави я на мира.
Ахмед се усмихна.
— Ще видим.
Той помаха на мъжете си, които загребаха, за да отдалечат сала.
— Ще те убия, ако я докоснеш.
— Знам, че ще се опиташ, драги Ецио, но се съмнявам да успееш.
Той извиси глас, обръщайки се към мъжете на брега:
— Убийте го и вземете ключа. После ми го донесете незабавно.
— Няма ли да останеш да погледаш спектакъла? — попита студено Ецио.
— По-важна е собствената ми сигурност — отвърна Ахмед. — Известна ми е репутацията ти, а днес видях и как действаш. Предполагам, че притиснат в ъгъла, си двойно по-опасен. Освен това ненавиждам насилието.
Салът отплава, оставяйки Ецио сам срещу византийските войници. Той обмисли вариантите си.
Но нямаше избор.
Намираше се в края на мостика, без никакъв път за отстъпление. Нямаше начин да се спаси и с плуване. Войниците сигурно бяха поне трийсетима. Някои носеха мускети, оцелели след експлозията в складовете. Капитанът на отряда приближи.
— Дай ни ключа, господине — каза той саркастично. — Нямаш избор.
Войниците вдигнаха мускетите си.
Ецио ги погледна. Знаеше, че този път е победен. Разполагаше с пистолета, с който можеше да стреля най-много два пъти, със скритото острие и с ятагана. Но дори да ги нападнеше светкавично, мускетите щяха да го надупчат с куршуми. Навярно бездруго щяха да стрелят — това беше най-сигурният начин да получат ключа. Замисли се дали ще му стигне времето да го хвърли в езерото, преди да падне.
Можеше само да се моли Юсуф да не позволи останалите четири ключа да попаднат в тамплиерски ръце, а на София да спестят ненужните мъчения, защото в името на собствената й безопасност я бе държал в неведение къде се намират ключовете.
Ала очевидно не беше действал достатъчно предпазливо.
Е, пътищата на всички все някога свършват.
Капитанът вдигна ръка и пръстите на войниците с мускетите се свиха около спусъците.
65
Когато мускетите гръмнаха, Ецио се хвърли ничком на земята.
Стрели полетяха като дъжд зад гърбовете и над главите на византийците. За секунди всички войници на принц Ахмед се строполиха мъртви или ранени край езерото.
Един куршум бе пронизал качулката на Ецио, но иначе беше невредим. Благодари Богу, че възрастта не е забавила рефлексите му. Когато се изправи на крака, видя Дилара, застанала в другия край на мостика. От стълбищата, които водеха надолу, слизаха нейните хора. Онези, които вече се бяха спуснали долу, обикаляха край византийците и проверяваха кои са мъртви и кои — ранени.
— Не бива да те оставям и за минута сам — каза Дилара.
— Така изглежда — отвърна Ецио. — Благодаря.
— Взе ли това, за което дойде?
— Да.
— Тогава да те измъкваме оттук. Пося огън и жулел.
— Има нещо такова.
Тя поклати глава.
— Години ще им трябват, за да се възстановят от удара. Ако изобщо се възстановят. Но все пак ще намерят сили да те погубят, ако те открият. Хайде!
Тя тръгна към стълбите.
— Чакай! Не може ли да отплавам с лодка?
— Да не си полудял? Сигурно са ти устроили засада. Реката излиза на повърхността в тясно дере. Ще си мъртъв за секунди, а не искам усилията ми да отидат на вятъра.
Ецио я последва покорно.
Изкачиха няколко нива и поеха по улица, виеща се на юг. Пушекът се беше разнесъл донякъде и хората бяха твърде заети да гасят пожарите, за да им обърнат внимание. Дилара вървеше бързо и не след дълго стигнаха порта, подобна на онази, която Ецио бе отворил в западната част на града. Дилара отключи обкованата с желязо дървена врата.
— Впечатлен съм — каза Ецио.
— Така и трябва. Предай на хората в Константиние да бъдат спокойни, че съмишлениците им тук си вършат работата добре.
Ецио присви очи срещу слънчевите лъчи, които заструиха през вратата и му се сториха ослепителни след сумрака в подземния град. Видя на юг да се вие път, край който се гушеше окаяното селце Надарим.
— Конят ти е оседлан, нахранен и напоен в конюшнята. В торбите, окачени на седлото, има храна и вода. Не те грози опасност. Селото вече е свободно и хората започнаха да варосват сградите. Аллах знае колко мрачно беше досега, но потисниците вече ги няма — каза Дилара и ноздрите й затрептяха от вълнение. — Но не се бави. Ахмед ще разбере бързо какво се е случило. Няма да посмее да се върне тук, разбира се, но непременно ще изпрати някого да те убие.
— Останали ли са му хора?
Дилара се усмихна — малко неуверено, но все пак се усмихна.
— Върви. Хайде! До края на седмицата ще стигнеш нигде. Ще си се върнал в Мерсин по пълнолуние, ако не те убият по пътя.
— По-рано от предвиденото.
— Поздравления.
— А ти?
— Работата ни тук не е приключила. Във всеки случай няма да напуснем селото, ако от Константиние не ни заповядат. Предай поздрави на Тарик.
За миг Ецио я погледна мрачно. Накрая каза:
— Ще предам на Високата порта, седалището на османския парламент, колко много са ти задължени.
— Добре. А сега трябва да се връщам при хората си. Време е да се прегрупираме, фойерверките ти разрушиха щабквартирата ни, освен всичко останало.
Ецио понечи да каже още нещо, но тя вече беше изчезнала.
66
Пътуването обратно към крайбрежието беше бързо и за щастие, безоблачно.
— Подрани — каза Пири Рейс, когато Ецио се появи пред подвижния мостик на червената джонка.
— И слава Богу. Трябва да се върнем в Константиние възможно най-бързо.
— Намери ли петия ключ?
Ецио се усмихна и потупа кесията, провесена над хълбока му.
— Добре — отвърна Пири на усмивката му. — А Мануил?
— Повече няма да ни създава неприятности.
— Още по-добре. С тази скорост ще станеш рицар за нула време.
— Битката далеч не е спечелена. Не бива да се бавим.
— Трябва да снабдим кораба с продоволствия и да изчакаме прилива.
Пири се обърна към капитана и издаде няколко заповеди със строг глас.
— Трябва да съберем и екипажа. Не очаквахме да приключиш толкова бързо делата си в Деринкую.
— За щастие открих необичайно способни помощници.
— Чувал съм за главния шпионин, назначен там от Високата порта. Славата й се носи нашир и надлъж.
— Тогава дължа благодарност на османското правителство.
— Под ръководството на Баязид Високата порта се превърна в пример за прагматична администрация. За щастие продължава да функционира гладко, независимо от дрязгите в кралското семейство.
— Колкото до тях, мисля, че трябва да наблюдаваме зорко Ахмед — рече тихо Ецио. — Открих, че има някои много неподходящи приятели.
— Асасините не бива да се бъркат в османската политика.
— Приятелите на Ахмед ни принуждават да се намесим.
Пири вдигна вежди, но не продължи да разисква темата.
— Каютата ти те очаква — каза той. — Сигурно искаш да отдъхнеш, докато се подготвим за отплаване.
Щом остана сам, Ецио свали оръжията си и ги почисти и наточи. Когато приключи, залости вратата на каютата, извади петия ключ и го постави върху сгъваемата масичка. Седна пред него. Беше любопитен да провери дали и той ще се държи като останалите. Искаше да узнае какво послание от Алтаир ще му предаде, особено след като нямаше начин да разбере дали е разкрил мистичните си видения пред тамплиерите, които го бяха намерили първи. Какво ли познание вече им беше предал? Или пък притежаваше способност да преценява кога да говори и кога да мълчи?
Съзнанието му измъчваха и мисли за София. Искаше му се да се завърне в Константинопол, за да я защити, ако се наложи, и да опази останалите четири ключа. Сега обаче трябваше да се насили да е търпелив, защото разчиташе на милостта на морето и ветровете.
Ключът беше подобен на другите — със същия диаметър и дебелина, украсен като тях със странни неразгадаеми символи и с прецизно издълбани, но непонятни резки. Той събра сили и протегна ръка да го докосне. Ключът не го разочарова. Скоро меката светлина в каютата сякаш стана още по-приглушена и на нейния фон сиянието, излъчващо се от обсидиановия диск, ставаше все по-ярко и по-ярко.
67
Когато ключът го доведе на сцената — но без да участва в нея — Ецио разбра, че са изминали още десет години, откакто бе видял за последно Масяф. Той наблюдаваше и постепенно потъна в събитията, които се разгръщаха пред очите му.
Мъжете стояха в осветената от слънцето вътрешна крепост на Масяф под сянката на огромно канелено дърво на достолепна възраст.
Алтаир, с кожа като пергамент и тяло, увито толкова плътно в робата, че се виждаха само лицето и бледите му ръце, стоеше до двама набити венецианци в началото на трийсетте. Върху ръкава на по-възрастния от двамата имаше герб — син щит, в който беше вписана жълта стомна. Над нея личеше обърнато наопаки V, увенчано с три звезди с пет лъча, над които беше изрисуван сребърен шлем. Недалеч от тях десетки асасински воини се готвеха за битка.
Менторът докосна приятелски ръкава на мъжа. Движенията му бяха внимателни и прецизни, както подобаваше на възрастта му, но не излъчваха слабост, въпреки че бе преживял деветдесет и едно лета и животът му бе поднесъл множество изпитания.
— Николо — каза Алтаир, — семейство Поло, ти и брат ти, отдавна е спечелило сърцата ни, макар времето ни заедно да беше твърде кратко. Вярвам обаче, че Кодексът, който сега ти поверявам, ще отговори на въпросите, които те вълнуват.
Той махна с ръка на един адютант, който пристъпи напред и подаде на Николо ръкопис в кожена подвързия.
— Алтаир — отвърна италианецът, — този дар е… безценен Grazie.
Алтаир кимна и адютантът му подаде малка чанта.
— Е? — попита менторът, обръщайки се отново към по-големия от братята Поло, — накъде ще отпътувате сега?
— С Матео ще се върнем в Константинопол за известно време. Искаме да основем гилдия там, преди да се приберем във Венеция.
Алтаир се усмихна.
— Синът ти Марко сигурно жадува да чуе историите за приключенията на баща си.
— На три години е твърде малък за подобни истории. Но някой ден… скоро, надявам се, ще му ги разкажа.
Прекъсна ги появата на Дарим, който се втурна през вътрешната порта и се спусна към тях.
— Татко! Авангард от войници на Хулагу проби защитната ни линия. Селото е в опасност!
— Толкова скоро? — застина Алтаир. Обърна се към Николо с настойчив тон: — Стоката и провизиите ви чакат край портата на селото. Ще ви придружим дотам. После трябва да побързате.
— Благодаря, менторе.
Алтаир се обърна към двамата асасини, които се бяха отделили от многобройната група, вече напълно готова да препусне към бойното поле.
— Заредете катапултите — нареди Алтаир — и чакайте сигнала ми.
Те се поклониха и изтичаха да изпълнят разпореждането му.
— Не се отдалечавайте — каза той на братята Поло.
— Трябва да тръгнем към селото незабавно, татко — обади се Дарим. — Мисля, че е най-добре да останеш с Николо и Матео. Аз ще разчистя пътя ви.
— Внимавай, Дарим. И дръж под око катапултите.
Алтаир погледна нагоре, където войниците вече разполагаха масивните оръжия.
Дарим се усмихна.
— Ако ме улучат, ще уцелят и поне дузина монголи.
— Не бива да подценяваме хан Хулагу.
— Готови сме да го посрещнем.
Алтаир се обърна към гостите си:
— Хайде!
Те възседнаха конете, които ги очакваха, и напуснаха крепостта, без да бързат. Насочиха се встрани от битката, развихрила се в подножията на близките хълмове.
— Ще ги задържите ли? — попита Николо, неспособен да прикрие тревогата в гласа си.
— Колкото е необходимо — увери го Алтаир спокойно. — Завиждам ви за пътешествието — продължи той. — Византион е прекрасен град.
Николо се усмихна бегло, защото разбираше каква опасност ги дебне, независимо колко я омаловажаваше Алтаир. Ала и преди го бяха притискали в ъгъла и знаеше какво цели Алтаир — да ги разведри. Той се включи в играта.
— Виждам, че предпочиташ древното име. Бил ли си там?
— Преди много години. Когато венецианците отклониха франкските кръстоносци към него вместо към Йерусалим.
— По онова време Константинопол е бил най-големият търговски конкурент на Венеция. Предприели сме блестящ ход.
— Той отваря Европа на изток в много отношения.
— Монголите няма да стигнат толкова далеч — каза Николо, но гласът му прозвуча неспокойно.
Алтаир смени темата:
— Конфликтът през 1204-та ми попречи да разпространя Кредото в Европа.
— Е, с известен късмет и търпение ще довършим начинанието ти.
— Ако ви се удаде възможност, знайте, че от върха на „Света София“ се открива най-красивата гледка към града.
— Как се стига дотам?
Алтаир се усмихна.
— С тренировки и търпение.
След кратко мълчание продължи:
— Разбирам, че няма да поемете по суша оттук? Предпочитате да плавате до Византия?
— Ще яздим до Латакия, а оттам ще се качим на кораб. По анадолските пътища все още броди призракът на кръстоносните походи.
— О! — каза Алтаир. — Най-дълбоките страсти понякога са най-гибелни.
— Посети ни, ако успееш, Алтаир. Ще настаним и теб, и антуража ти.
— Не — отвърна Алтаир. — Благодаря, но това не е страна за стари хора, Николо. Ще остана тук, така трябва.
— Е, ако си промениш мнението, домът ни е винаги отворен за теб.
Алтаир наблюдаваше бойното поле. Катапултите се бяха задействали и поразяваха целите. Камъните, които мятаха по монголските отряди, сееха разрушение.
Един ездач се отдели от асасинската кавалерия и препусна в галоп към тях. Беше Дарим.
— Ще отдъхнем за кратко в селото — каза му Алтаир. — Очевидно удържате набезите на врага.
— Но докога, татко?
— Вярвам в теб. Все пак вече не си момче.
— На шейсет и две съм.
— Караш ме да се чувствам съвсем древен — пошегува се Алтаир.
Но Дарим видя колко бледи са страните му и осъзна колко изморен е всъщност баща му.
— Ще отдъхнем, разбира се, и ще се сбогуваме с приятелите си, както подобава.
Стигнаха до селските конюшни и братята Поло бързо прехвърлиха вещите си на товарните коне, които им бяха подготвили заедно с два отпочинали жребеца за пътуването на запад към брега. Алтаир, най-после позволил си отмора, се облегна на Дарим.
— Зле ли ти е, татко? — попита го той загрижено и го поведе към пейка под дървесна корона.
— Дай ми минутка — отвърна му задъхано Алтаир, съпротивляващ се срещу обзелата го болка.
Седна тежко и си пое дъх, вперил очи в крепостта. „Старците са непотребни — помисли си той като дрипави мантии, провесени на пръчка“. Е, поне духът му бе познал не една радост.
— Краят на една епоха — промълви той.
Погледна сина си и се усмихна. Вдигна чантата, която адютантът му беше дал по-рано, и я изпразни. Пет обсидианови диска, изящно изваяни. Подреди ги спретнато.
— Когато бях много млад — каза той, — си въобразявах, че нашето Кредо ще сложи край на тези конфликти… Защо не се смирих и не си казах, че съм направил достатъчно за един живот? Че съм изиграл ролята си…
Той се изправи с мъка на крака.
— Но най-велика е борбата да откриеш истината.
Обходи с поглед селото и очите му се спряха върху бойното поле.
Николо Поло дойде при тях.
— Готови сме — каза той.
— Последна услуга, Николо — каза Алтаир и му подаде каменните дискове. — Вземи ги и ги пази. Скрий ги, ако трябва.
Николо го погледна изпитателно.
— Какво представляват? Артефакти?
— Нещо подобно. Ключове са и всеки от тях носи послание. Николо огледа внимателно единия. Изглежда недоумяваше.
— Послание? За кого?
Алтаир взе ключа.
— Де да знаех…
Вдигна го високо. Той засия. Алтаир затвори очи, потънал в размисъл.
68
Ецио се съвзе и осъзна къде се намира. Светлината в каютата отново възвърна приятната си приглушеност. Той усети аромата на кедрово дърво от стените и мебелите, видя прашинките в сноповете слънчеви лъчи, които струяха от люковете, чу трополене на бягащи крака върху палубата, викове на моряци и скърцане на рей. Вдигнаха платната.
И отплаваха.
В открито море зърнаха платната на берберски пиратски кораб. Ецио и Пири се сетиха за стария си приятел Ал Скараб, но пиратският кораб не понечи да ги нападне. През по-голямата част от петнайсетдневното плаване бяха само върху тъмната като вино, гъмжаща от скумрии вода и Ецио прекарваше времето в безплодни усилия да разгадае символите по ключа. Копнееше София да е при него, за да му помогне, и се тревожеше за нея, все по-нетърпелив да достигнат целта си.
Най-сетне настъпи денят, когато куполите, обвитите в облаци кули, стени, камбанарии и минарета на Константинопол се появиха на хоризонта.
— Ще пристигнем след пладне — каза му Пири Рейс.
— Колкото по-бързо, толкова по-добре.
Пристанището бе оживено както винаги, макар че беше време за обедна почивка и денят бе влажен и жарък. Особено много слушатели се тълпяха около глашатай, изправен върху подиум в края на главния кей. Придружаваше го отряд еничари в широки бели роби. Докато разтоварваха червената джонка, Ецио се приближи да чуе какво казва мъжът.
— Граждани на империята и пътешественици от чуждестранни земи, слушайте! По заповед на еничарите се налагат нови ограничения на всички, които пристигнат и заминават от града. Уведомявам ви, че награда от десет хиляди акче ще бъде изплатена на всеки, предоставил информация за местонахождението на асасина Аудиторе, Ецио.
Ецио погледна към Пири Рейс, който приближи дискретно до него.
— Измъквай се оттук — каза турчинът. — У теб ли е ключът ти?
— Да.
— Тогава си вземи оръжията и тръгвай. Аз ще се погрижа за останалите ти вещи.
Ецио му кимна благодарно, проправи си бързо път през тълпата и навлезе в града.
Тръгна по обиколен маршрут към книжарницата на София, отваряйки си очите на четири дали не са го проследили или разпознали. Когато наближи, го обзе и облекчение, и приятно очакване. Но щом сви по нейната улица, сърцето му се вледени. Вратата на книжарницата зееше широко отворена и малка тълпа се беше събрала край магазина. Група от асасините на Юсуф, сред които Доган и Касим, стояха на стража.
Ецио тръгна бързо към тях с пресъхнало гърло.
— Какво става? — попита той Касим.
— Вътре — отвърна лаконично Касим. Ецио забеляза сълзи в очите му.
Влезе в книжарницата. Помещението изглеждаше почти същото, както когато го беше напуснал, но щом стигна вътрешния двор, сърцето му сякаш спря.
Проснат по корем върху пейката лежеше Юсуф. Дръжка на кама стърчеше между плешките му.
— С камата бяха забили бележка на гърба му — каза Доган, който го беше последвал. — Адресирана е до теб. Ето я.
Подаде на Ецио окървавения лист.
— Чел ли си я?
Доган кимна.
— Кога се случи това?
— Днес. Едва ли е било отдавна, защото мухите още не са се събрали.
Просълзен и гневен, Ецио издърпа камата от гърба на Юсуф. Не потече кръв.
— Заслужи почивка, братко — отрони той. — Requiescat in pace.
Разгъна парчето пергамент. Посланието — от Ахмед — беше кратко, но съдържанието му изпълни Ецио с ярост.
В двора заприиждаха още асасини и той обходи с поглед лицата им.
— Къде е София? — попита през зъби.
— Не знаем къде я е отвел.
— Липсва ли някой друг?
— Не можем да открием Азизе.
— Братя! Сестри! Ахмед явно иска целият град да въстане срещу нас, докато убиецът на Юсуф чака, наблюдава и се подсмихва в Арсенала. Бийте се с мен, за да му покажем какво означава да предизвикаш асасин!
69
Те тръгнаха към Арсенала и там, понеже не бяха в настроение да се церемонят, елиминираха бързо и жестоко еничарския страж, изпречил се на пътя им. Ахмед явно не очакваше толкова ненадейна атака или беше подценил и яростта, и силата на асасините, нараснали под вещото ръководство на Юсуф. Вероятно смяташе, че държи всички козове, защото когато Ецио го залови натясно, той не показа и следа от страх.
Овладян от неудържим гняв, асасинът едва успя да се въздържи да не убие османския принц. Събори го на пода и го стисна за гърлото, но в последния момент заби острието на тайната си кама в плочките, на сантиметри от главата на Ахмед. Умреше ли Ахмед, нямаше да разполага със средство да спаси София. Това поне ставаше ясно от бележката. Но за миг емоциите бяха надделели над разума му.
Лицето му беше близо до лицето на принца. Усети, че дъхът му мирише на виолетки. Ахмед отвърна спокойно на ожесточения му поглед.
— Къде е тя? — попита сурово Ецио.
Ахмед се позасмя.
— Каква ярост! — възкликна той.
— Къде е тя?
— Драги ми Ецио, ако смяташ, че си в позиция да диктуваш условията, убий ме веднага и да не си губим времето.
Ецио не отпусна хватката и не прибра скритото острие. Но след няколко секунди разсъдъкът надделя и той се изправи и сгъна китка. Камата се върна с щракване в ножницата.
Ахмед седна, потърка шия, но не помръдна от мястото си. В гласа му продължаваше да отеква веселие. „Принцът сякаш играе приятна игра“, помисли си Ецио със смесица от тревога и презрение.
— Съжалявам, че се стигна дотук — каза Ахмед. — Двама мъже, които трябва да бъдат приятели, да се карат за… какво? Ключовете за някакъв прашен архив.
Той стана, изтупа си дрехите и продължи:
— И двамата преследваме еднаква цел, месер Аудиторе. Само методите ни са различни. Не го ли разбираш?
Той замълча. Ецио се досети какво ще последва. Беше чувал десетки пъти доводите, с които тамплиерите оправдаваха диктаторските си амбиции.
— Мир. Стабилност. Свят, в който хората живеят без страх. Всички търсят истината, разбира се, но дори когато е пред очите им, отказват да я погледнат. Как да се преборим с това невежество?
Гласът на принца звучеше разпалено. Ецио се почуди дали наистина вярва в брътвежите си. Прекъсна го:
— Свободата понякога създава неприятности, принце, но е безценна.
Мълком си помисли: „Тиранията винаги е по-организирана от свободата“.
— Разбира се — отвърна Ахмед сухо. — И когато настане хаос и светлината на цивилизацията помръкне, Ецио Аудиторе се възправя над мрака и гордо заявява: „Останах верен на Кредото си“. Той се извърна и се овладя: — Ще отворя архива на Алтаир, ще проникна в библиотеката му и ще открия Великия храм. И с помощта на могъществото, което се крие там, ще сложа край на суеверията, разделящи хората.
— Не и в този живот, Ахмед — каза безизразно Ецио.
Принцът изсумтя нетърпеливо и понечи да се отдалечи.
Ецио не се опита да го спре. Пред прага Ахмед се обърна още веднъж към него:
— Донеси ключовете в кулата Галата — каза той. — Направи го и ще пощадим София Сартор… И не се бави, Ецио. Армията на брат ми наближава града. Пристигне ли, всичко ще се промени. Трябва да съм подготвен.
При тези думи Ахмед си тръгна. Ецио го изпроводи с поглед, давайки знак на мъжете си да не го спират.
Мислите му прекъсна учтиво покашляне зад гърба му. Обърна се и видя принц Сюлейман.
— Откога си тук? — попита го той.
— Отдавна. Бях зад онази завеса. Чух разговора. Освен това наредих да следят неотлъчно скъпия ми чичо, откакто се върна от експедицията си. Всъщност го наглеждам още откакто се опита да ме убие — опит, който ти толкова мило предотврати с лютнята си.
Сюлейман замълча и след малко добави:
— Ала не очаквах да чуя… това.
— Какво мислиш сега?
След кратък размисъл Сюлейман отговори с въздишка:
— Той е искрен човек, но тамплиерската му фантазия е опасна. Не отговаря на реалността… Виж, Ецио, не съм живял дълго, но съм живял достатъчно да знам, че светът е пъстроцветен гоблен с много десени. Справедливият водач трябва да му се радва, а не да се мъчи да го разнищи.
— Той се плаши от безпорядъка, произтичащ от различията.
— Затова създава закони, които да му помагат да живее — канони, приложими за всички в еднаква степен.
Прекъсна го появата на патрул верни на него еничарски войници, които асасините отвън бяха пропуснали. Но когато лейтенантът им видя Ецио, той извади ятагана си.
— Отстъпете, принце мой! — викна офицерът, готов да арестува Ецио.
— Спри, войнико! — каза Сюлейман. — Този човек не ни е враг.
Лейтенантът се поколеба за миг, но нареди на мъжете си да излязат, поднасяйки извинения.
Сюлейман и Ецио се спогледаха усмихнати.
— Дълъг път изминахме от онова първо пътешествие — каза Сюлейман.
— Мислех си какво ли предизвикателство е да имам син като теб.
— Още не си умрял, приятелю. Възможно е да отгледаш син, достоен за теб.
Сюлейман понечи да си тръгне, но го осени идея:
— Ецио, знам, че ще си поставен под огромно напрежение, но пощади чичо ми, ако е възможно.
— Как би постъпил баща ти?
Сюлейман не се поколеба:
— Не бях помислял за това, но не, не би го пощадил.
70
Ецио тръгна бързо към щабквартирата на истанбулските асасини. Там взе четирите ключа и добави към тях диска, който бе открил у Мануил в Деринкую. Прибра ги внимателно в кожена чанта и я провеси през рамо. Закачи куката на дясната си китка, а пистолета — на лявата. В случай, че му се наложи да избяга светкавично от върха на кулата, сгъна парашута на Леонардо в раницата на гърба си.
Преди да отиде в кулата обаче, трябваше да свърши нещо неотложно. Той забърза към гробището в Галата, където вече бяха отнесли тялото на Юсуф, за да го погребат.
Доган, който беше поел ръководството на истанбулските асасини, пристъпи напред да поздрави Ецио.
— Менторе…
— Менторе… — приближи на свой ред Ирини.
Ецио застана до ковчега и се обърна към тях:
— Знам, че сега би трябвало да се отдадем на спомени и скръб. Но враговете не ни позволяват това.
Той погледна Доган.
— Знам колко високо те ценеше Юсуф и не намирам причини да се съмнявам в преценката му. Готов ли си да поведеш тези жени и мъже и да пазиш достойнството на Братството, както Юсуф го правеше с такъв плам?
— За мен ще бъде чест — отвърна Доган.
— За нас ще бъде чест да работим за каузата и да подкрепяме Ордена — добави Евраники, застанал до него.
— Добре — каза Ецио. — Радвам се.
Той отстъпи назад и погледна над сградите, заобикалящи гробището, към кулата Галата.
— Врагът е близко — продължи. — Когато приключи погребалният обред, заемете позиции около кулата и чакайте да ви дам знак.
После бързо тръгна. Колкото по-скоро освободеше София, толкова по-добре.
Натъкна се на Ахмед, придружен само от един телохранител, върху бойница в подножието на кулата.
— Къде е тя? — попита Ецио.
Ахмед се усмихна с дразнещата си усмивка и отвърна:
— Възхищавам ти се, Ецио, но кръвожадността ти ми пречи да те нарека свой приятел.
— Кръвожадност? Странно обвинение от човек, организирал нападение срещу собствения си племенник.
Част от невъзмутимостта на Ахмед явно се изпари.
— Трябваше да го похитят, асасине, а не да го убият.
— Разбирам… Да го похитят византийци, за да го спаси чичо му и да го обявят за герой. Това ли планираше?
Ахмед сви рамене.
— Нещо такова.
После кимна. Ненадейно половин дузина тамплиери изникнаха от нищото и обградиха Ецио.
— А сега, месер Аудиторе, ключовете, моля.
Ахмед протегна ръка.
Ецио обаче също даде сигнал. Зад полукръга от тамплиери изневиделица се появиха по-голям брой асасини, стиснали ятагани.
— Първо момичето — рече студено Ецио.
Ахмед се разкикоти.
— Твоя е.
Махна нагоре към небето. Ецио проследи посоката и на върха на кулата видя жена, застанала до страж, очевидно готов да я хвърли през ръба. Жената носеше зелена рокля, но главата й беше покрита с чувал от зебло. Ръцете и краката й бяха вързани.
— София! — възкликна неволно Ецио.
— Кажи на хората си да отстъпят — отсече Ахмед.
Обзет от ярост, Ецио нареди на асасините да се оттеглят.
После подхвърли на Ахмед чантата с ключовете. Той я улови сръчно и провери съдържанието й. Ухили се.
— Както казах, тя е твоя!
При тези думи той слезе от бойницата, следван от телохранителите си. Качи се в колесница, готова за път, и пое през града към Северната порта.
Ецио нямаше време да го наблюдава. Скочи към кулата и започна да се изкачва. Тревогата и гневът го окриляваха и за няколко минути се озова върху най-горния бойницата, където се намираше жената. Стражът отстъпи назад към стълбите, отвеждащи надолу. Ецио се хвърли напред, дръпна жената от ръба на кулата и свали торбата от зебло от главата й.
Беше Азизе!
Бяха й запушили устата, за да не успее да ги предупреди. Ецио скъса шала, закриващ устата й.
— Благодаря, менторе. Хиляди благодарности! — възкликна тя.
Стражът се изкикоти и побягна по стълбите. Долу го очакваше мрачно приветствие.
Ецио развързваше ръцете на Азизе, когато го прекъсна женски вик. Обърна се и видя — върху друга бойница, недалеч от тях — да се издига импровизирано бесило. Под него, вече с преметната през гърлото примка и върху дървен подиум, стоеше София. Византийският войник се протегна и пристегна грубо въжето.
Ецио прецени разстоянието между върха на кулата и бойницата, която трябваше да достигне. Остави Азизе да се освободи сама от другите въжета, отвори раницата и бързо сглоби парашута. След секунди вече летеше във въздуха, насочвайки парашута с тежестта си към бесилото, където византиецът беше ритнал дървената платформа под краката на София и отпускаше въжето. Още докато се носеше във въздуха, Ецио извади куката и преряза стегнатото въже на сантиметри над главата на София. Приземи се след миг и улови падащото й тяло в прегръдките си.
Византийските стражи се разбягаха, ругаейки. Асасини прекосяваха тичешком улиците между кулата и бойницата, където се намираше, но към тях се спускаха византийци, за да им препречат пътя. Трябваше да действа сам.
Първо обаче се обърна към София. Издърпа въжето от врата й с разтреперани ръце. Усещаше колко учестено диша.
— Ранена ли си? — попита я неспокойно.
Тя се закашля задавено, борейки се за глътка въздух.
— Не, не съм. Но съм много объркана.
— Не исках да те въвличам в това. Съжалявам.
— Не си отговорен за постъпките на другите — каза му тя дрезгаво.
Той я остави да се съвземе, вперил очи в нея. Как успяваше да запази разсъдливостта си в такъв момент!
— Ще… загърбим всичко. Скоро. Но първо трябва да си върна това, което ми отнеха. Жизненоважно е.
— Не разбирам какво става, Ецио. Кои са тези хора?
Прекъсна я гърмеж от оръдие. След няколко секунди бойницата се разклати от удара на десеткилограмовото гюле. София падна на земята сред облак от каменни отломки.
Ецио я издърпа да стане и огледа района под тях. Очите му се спряха върху празна колесница, охранявана от двама османски редници, прикрили се зад нея, когато започна стрелбата.
Прецени отново разстоянието. Дали парашутът щеше да издържи и неговата, и нейната тежест? Налагаше се да рискува.
— Ела! — каза й той.
Прегърна я здраво и скочи от бойницата.
В един ужасен миг му се стори, че парашутът ще се закачи за заострените камъни, но ги подмина и те се спуснаха — много бързо, но все пак достатъчно бавно, за да успеят да се приземят невредими до каруцата. Ецио сгъна парашута и го прибра в раницата си, без да си прави труда да го разкопчава, и двамата хукнаха към колесницата. Той качи София на пътническата седалка, плесна единия кон по хълбока и скочи след нея. Стисна юздите и пришпори впряга. Потеглиха с главоломна скорост, а османските войници ги последваха тичешком с безпомощни викове.
Ецио се насочи бързо на север, прекоси квартала около кулата Галата и излезе от града.
71
Намираха се недалеч от града, когато Ецио видя, както се надяваше, колесницата на Ахмед да лети по пътя пред тях.
— Него ли преследваш? — попита задъхано София.
Ецио се наведе напред, стиснал юздите.
— Да. Настигаме ги! Дръж се!
Ахмед също ги беше забелязал. Надвеси се през прозореца и извика:
— Дойде да ме изпратиш, нали?
Двамата мъже върху външните задни седалки на колесницата се бяха извърнали назад. Опитваха се да запазят равновесие, прицелвайки се с арбалетите си в Ецио и София.
— Убийте ги! — нареди им Ахмед. — Веднага!
Но Ецио пришпори конете напред и скоро се изравни с колесницата на Ахмед. В отговор колесничарят на Ахмед свърна към тях и ги блъсна. Нито едно от превозните средства не се прекатури, но Ецио и София отскочиха рязко настрани. Тя успя да се улови за парапета до седалката, но той излетя от колесницата. В последния момент успя да сграбчи въжето за багаж, завързано за горната й част. Усети как се строполява върху пътя и как собствената му колесница го повлича зад себе си. Конете препускаха бясно, макар че София бе уловила поводите и се опитваше да обуздае впряга.
„Започва да ми става навик“, помисли си Ецио мрачно, мъчейки се да се издърпа нагоре по въжето. Колесницата обаче зави и той излетя от пътя, като едва не се блъсна в чворесто дърво край канавката. Не изпусна въжето, но осъзна, че при тази скорост не може да се набере по него. Стисна зъби, хвана го само с една ръка, а с другата бръкна в раницата и извади парашута. Силният въздушен поток го разтвори и катарамата, с която беше прикрепен към раницата, не поддаде.
Ецио усети как се издига нагоре и лети зад колесницата, която отново беше изостанала зад колесницата на Ахмед. Сега му беше по-лесно да се спусне надолу по въжето, макар да се бореше срещу силата на вятъра. Най-после, когато наближи достатъчно, той извади куката, изви ръка назад и преряза вървите на парашута. Приземи се с трясък на седалката до София.
— Господ явно те закриля — каза тя.
— Успяла си да овладееш конете. Малцина на твое място биха се справили — отвърна й задъхано Ецио. — Сигурно Господ закриля и теб. — Забеляза кръв по роклята й. — Ранена ли си?
— Драскотина. Когато се блъснах в парапета.
— Дръж се!
— Старая се!
— Искаш ли да поема юздите?
— Не смея да ги пусна.
Отново настигаха Ахмед.
— Решимостта ви щеше да е забележителна… ако не беше толкова вбесяваща! — извика им той.
Очевидно опасното надбягване не беше помрачило вежливостта му.
Препускаха към село, където беше разположен взвод османски войници, охраняващи пътя към града. Той беше блокиран, но бариерата беше вдигната.
— Спрете ги! — изрева Ахмед, когато колесницата му профуча край смаяните войници. — Опитват се да убият принца ви!
Войниците припряно заспускаха бариерата, но София продължи бясно напред. Пречупи бариерата и разпръсна войниците като пилци.
— Съжалявам! — извика тя и събори цяла редица пазарски сергии, които се редяха на главната улица.
— О! — извика тя. — Извинете!
— София, внимавай — предупреди я Ецио.
— Не искам да чувам нито дума за неумението на жените да карат — отсече тя, оголила зъби, докато каруцата им прекърши единия от двата пръта, между които беше разпънато знаме. То се свлече върху главите на вбесените селяни, стълпили се край пътя.
— Какво правиш? — попита Ецио с побеляло лице.
— Какво си мислиш, че правя? Старая се да не изоставам!
Междувременно колесничарят на Ахмед бе набрал преднина и принцът напускаше пределите на селото, насърчавайки подчинените си. Ецио погледна назад и видя, че след тях препуска отряд кавалеристи. Стрелците в колесницата на Ахмед се подготвяха да опънат отново арбалетите. Този път бяха по-точни. Една стрела облиза рамото на София.
— Ауу! — изпищя тя. — Ецио!
— Дръж се!
Той прокара пръсти по повърхностната рана, докосвайки нежната кожа. Въпреки положението, в което се намираха, почувства как по върховете на пръстите му преминават тръпки. Тръпки, които бе усещал само веднъж дотогава по време на експеримент на Леонардо, настояващ да му демонстрира последната си научна страст, наречена „електричество“.
— Драскотина е, нищо сериозно.
— Драскотините ми идват в повече! Можеха да ме убият! В какво ме забърка?
— Не мога да ти обясня сега.
— Типично! Винаги си намираш извинения.
Ецио се обърна назад и огледа кавалеристите, препускащи зад тях.
— Накарай ги да се махнат! — примоли му се София.
Той извади пистолета, провери дали е зареден и се прицели внимателно в ездача най-отпред, мъчейки се да запази равновесие в подскачащата, тресяща се колесница. Сега или никога! Пое дълбоко дъх и стреля.
Мъжът разпери ръце и изгуби контрол над коня, който се изпречи на пътя на другите войници. Настана огромна бъркотия. Няколко жребци се сблъскаха и събориха ездачите си. Налитащите отзад не успяха да завият и се озоваха сред водовъртежа от крещящи мъже, цвилещи коне и прахоляк. Това сложи край на преследването.
— Радвам се, че най-после свърши нещо — констатира София, докато се отдалечаваха от хаоса зад гърбовете си.
Ецио погледна напред и забеляза, че пътят се вие през тясна урва между две високи била, които се издигаха като стена от двете и страни. Колесницата на Ахмед едва се промуши през теснината. Тяхната кола обаче беше по-широка.
— Няма да успеем! — ахна Ецио.
— Дръж се! — извика му София и шибна конете.
Тя влетяха в дерето с главоломна скорост. Голите скали минаха на сантиметри от рамото на Ецио.
След миг се озоваха от другата страна.
— Леле! — възкликна той.
София му се усмихна тържествуващо.
Бяха приближили и чуваха как Ахмед ругае стрелците си, които успяха да заредят отново арбалетите, но стрелите се забиха далеч от целта.
— Непохватни деца! — викаше Ахмед. — Какво ви става? Кой ви е учил да стреляте?
След дерето пътят зави на запад и скоро вдясно от тях, на север, заблестяха водите на Черно море.
— Вземете се в ръце или се хвърляйте в морето! — заплашваше Ахмед.
— О, не! — възкликна Ецио, вперил поглед напред.
— Какво? — попита София. После видя какво бе забелязал той, и на свой ред простена: — О, не!
Още едно село. А отвъд него — османски стражеви пост. Нова бариера на пътя.
— Мисля, че управляваш много добре конете — каза Ецио и зареди пистолета си, трудна задача в подскачащата колесница. — Повечето хора на твое място досега да са ги изпуснали. Не е зле… за венецианка.
— Трябва да видиш как карам гондола — каза София.
— Е, време е да ги настигнем — заяви Ецио.
— Само гледай!
Беше пазарен ден, но множеството се раздели като Червено море пред Мойсей при вида на препускащите впрягове.
— Съжалявам! — извика София, когато сергия с риба рухна под колелата и.
После дойде ред на сергия с грънци. Парчета глина се разлетяха навсякъде и въздухът се нажежи от ругатните и проклятията на търговеца.
След секунда живо пиле се приземи в скута на Ецио.
— Купихме ли го? — попита той.
— Обслужват клиентите в движение.
— Какво?
— Няма значение.
Пилето се отскубна от ръцете на Ецио, клъвна го за назидание и полуотлетя, полупадна на земята.
— Гледай! Напред! — извика Ецио.
Стражите бяха пропуснали Ахмед, но бяха успели да спуснат бариерата зад него и го очакваха, насочили копия към конете на София. Неприятни изражения на предвкусван триумф озаряваха злостните им мургави лица.
— Какъв абсурд! — възкликна София.
— Какво има?
— Виж — вдигнали са бариерата по средата на пътя, но от двете страни земята е равна. За глупци ли ни вземат?
— Вероятно те са глупци — отвърна развеселено Ецио.
После се наложи да се улови здраво за седалката, защото София дръпна силно лявата юзда и накара конете да завият остро и да заобиколят в галоп блокадата. После ги насочи рязко надясно и ги върна на пътя на трийсетина метра след войниците, някои от които ги замериха безпомощно с копията си.
— Да виждаш кавалерия? — попита София.
— Този път не.
— Добре.
Тя шибна конете и каруцата им пак започна да скъсява разстоянието между тях и Ахмед.
Напред обаче имаше още едно малко село.
— Не отново! — възкликна София.
— Опитай се да го настигнеш! — посъветва я Ецио.
Тя пришпори конете, но когато навлязоха в селцето, колесничарят на Ахмед хитро забави ход. Войниците на задната седалка бяха сменили арбалетите със зловещи алебарди с къси дръжки. Брадвичките на върха им проблясваха на слънцето. София се помъчи да забави ход, но колата им се изравни с колесницата на Ахмед и Колесничарят сви настрани и ги блъсна. Този път успя да я разклати достатъчно и да я прекатури. Но ударът оказа същия ефект върху возилото на Ахмед.
В момента на сблъсъка Ецио отскочи във въздуха и се приземи на покрива на колесницата. Извади куката и я размаха бясно към войниците вляво от него. Прониза ги светкавично и ги повали, преди да успеят да развъртят алебардите Си. Колесничарят бе пришпорил конете отново, стремейки се да не излезе от пътя, докато София се бе преобърнала сред вихрушка от прах. Намираха се на ръба на стръмно възвишение и колелата на Ахмед политнаха във въздуха. Колесницата му рухна на свой ред.
Ецио се строполи на земята, но се изправи на крака и се озърна. Всичко наоколо обаче тънеше в задушлив прахоляк. Объркани викове долитаха отнякъде — вероятно местните жители, защото щом прахолякът започна да се разсейва, Ецио видя тялото на колесничаря, проснато сред скалите.
Нямаше и следа от Ахмед.
Нито от София.
Ецио я извика. Напразно.
72
Когато прахолякът се слегна напълно, Ецио най-сетне успя да огледа местността. Стреснатите селяни стояха встрани и се споглеждаха нерешително. Заплашителният му поглед засега ги удържаше, но той знаеше, че трябва да действа бързо. Не след дълго османските отряди, останали зад тях, щяха да се прегрупират и да ги последват.
Той се озърна наоколо. Ахмед лежеше по гръб на метри от разбитата колесница. Стенеше, очевидно от нетърпима болка. Кожената чанта с ключовете беше паднала наблизо. После, за огромно облекчение на Ецио, иззад туфа шубраци се появи София. Беше насинена и уплашена, но иначе невредима. Те се спогледаха окуражително. В същия момент Ахмед се претърколи с мъка по корем и се надигна.
Ецио взе чантата и я отвори. Ключовете бяха непокътнати. Той се втренчи в падналия принц.
— Е, Ецио? Какъв е финалът на историята? — каза Ахмед, поемайки си страдалчески дъх.
София застана зад Ецио и сложи длан върху рамото му.
— И аз се питам същото — отвърна той на Ахмед.
Принцът се засмя, не успя да възпре смеха, въпреки че очевидно му причиняваше болка. Изправи се едва-едва на колене.
— Е, ако откриеш отговора…
Изневиделица се появиха шестима византийски войници. Бяха въоръжени до зъби и заобиколиха закрилнически принца.
— … непременно ни уведоми!
Ецио се намръщи, извади меча си и даде знак на София да отстъпи назад.
— Ти си глупак, Ецио. Нима наистина смяташе, че ще пътувам без подкрепление?
Ахмед понечи да се засмее отново, но го сепна дъжд от стрели, излетели сякаш от нищото, които поразиха мигом всички византийци. Една стрела го улучи в бедрото и той политна назад, виейки от болка.
Ецио се изненада не по-малко. Не знаеше в околността да има асасини, а нямаше начин Дилара да е дошла да го спаси.
Извърна се рязко и забеляза недалече дузина еничарски кавалеристи да поставят нови стрели в лъковете си. Оглавяваше ги властен мъж на около четирийсет и пет, облечен в черно и червено, с кожена шапка и буйни мустаци. Той вдигна ръка.
— Не стреляйте! — нареди.
Еничарите свалиха лъковете.
Предводителят и двама капитани слязоха от конете и тръгнаха към Ахмед, който се гърчеше на земята. Не обърнаха внимание на Ецио, който ги наблюдаваше предпазливо, несигурен какво ще предприемат. Спогледа се със София, която отново застана до него.
С нечовешко усилие Ахмед се изправи, стиснал отчупен клон за опора. Стана на крака, но се олюля при вида на новодошлия.
Забелязал приликата между двамата, Ецио събра две и две. Ахмед понечи да проговори, обръщайки се към еничарите с глас, който се стараеше да прозвучи твърдо и властно:
— Войници! Селим не ви е господар! Вие служите на султана! Изпълнявате само неговите заповеди. Къде е той? Къде е вашият султан?
Беше отстъпил към ограда, виеща се по ръба на скала с изглед към морето. Видял, че зад него зее пропаст, той се облегна на оградата. Другият мъж го последва и се приведе над него.
— Султанът стои пред теб, братко — каза мъжът. Той положи длани върху раменете на Ахмед и заговори тихо: — Нашият баща направи своя избор. Преди да абдикира. Взе правилното решение.
— Какво ще правиш, Селим? — заекна Ахмед, забелязал изражението на брат си.
— Мисля, че е най-добре да елиминирам всякаква възможност за по-нататъшни раздори.
Ръцете на Селим се вдигнаха към гърлото на Ахмед, притискайки го към оградата.
— Селим! Спри! Моля те! — извика Ахмед. После започна да се задушава.
Султан Селим Осман не се трогна от писъците на брат си. Всъщност те сякаш дори го насърчиха. Ецио видя, че той притиска Ахмед по-силно от необходимото. Ахмед драскаше лицето на брат си в напразен опит да го отблъсне. Оградата, която се огъваше застрашително под тежестта му, най-сетне поддаде и рухна. Селим го пусна в мига, когато той нададе ужасен вой, преметна се през билото и полетя към черните скали на двеста стъпки под тях.
Селим постоя малко, взрян над ръба с равнодушно лице. После се обърна и тръгна спокойно към Ецио.
— Ти сигурно си асасинът, Ецио Аудиторе.
Ецио кимна.
— Аз съм Седим, бащата на Сюлейман. Той те цени високо.
— Забележително момче е, Ваше Сиятелство, с блестящ ум.
Сърдечността на Селим обаче явно се беше изчерпала. Дружелюбието му се бе изпарило и очите му се присвиха, а лицето му притъмня. Ецио усети безпощадността, благодарение на която този мъж се бе сдобил с огромно могъщество.
— Искам да си наясно — каза Селим, приведен към лицето му, — че ако синът ми не беше се застъпил за теб, щях да те убия на място. Тук не се нуждаем от чуждестранно влияние. Напусни тази земя и не се връщай.
Неспособен да се овладее, Ецио почувства как се разярява при тази обида. Сключи юмруци — нещо, което не остана незабелязано от Селим — но в същия момент София положи успокоително длан върху ръката му и му спаси живота.
— Ецио — прошепна тя, — недей… Това не е твоя битка.
Селим го погледна още веднъж в очите — предизвикателно.
После се обърна и закрачи към капитаните и войниците си.
След миг те възседнаха конете и препуснаха към Константинопол. Ецио и София останаха с мъртвите и с групата зяпнали местни жители.
— Да, това не е моя битка — съгласи се Ецио. — Но къде свършва едната и къде започва другата?
73
След месец, в началото на новата година, Ецио застана отново в подножието на великата крепост Масяф.
Много събития се бяха случили, откакто за последен път бе идвал тук. След османското нашествие в района мястото беше опустяло. Самотен орел се виеше в небето, но нямаше и помен от човешка дейност. Крепостта се издигаше самотна и мълчалива, пазейки тайните си. Ецио тръгна по дългата, стръмна пътека, която се виеше край стените към външните порти. След известно време спря и се обърна, загрижен за спътницата си, изостанала зад него и задъхана. Зачака я под сянката на стар обветрен тамаринд.
— Каква стръмнина! — изпухтя София, когато го настигна.
Ецио се усмихна.
— Представи си, че си войник в тежка ризница и натоварен с провизии!
— И така съм изтощена. Но е по-интересно, отколкото да си седиш в книжарницата. Надявам се, че Азизе се справя с магазина.
— Не се притеснявай. Ето — подаде й той манерка с вода.
Тя отпи благодарно и каза:
— Отдавна ли е изоставена?
— Тамплиерите се бяха настанили тук. Опитваха се да разбулят тайните на крепостта, но не успяха. Както не успяха и да задържат ключовете, които щяха да им осигурят достъп до тях. А сега…
Те замълчаха, докато София се наслаждаваше на величествената гледка.
— Толкова е красиво тук — възкликна тя. — Тук ли е основано Братството ти?
Ецио въздъхна.
— Орденът е основан преди хиляди години, но тук са го възродили.
— Благодарение на мъжа, когото спомена — Алтаир?
Ецио кимна.
— Алтаир ибн Ла’Ахад. Той е възстановил Ордена на асасините и ни е освободил.
Замълча.
— Прозрял обаче колко е погрешно да се крием в крепост като тази. Тя се превърнала в символ на високомерие и мишена на всичките ни врагове. В крайна сметка Алтаир разбрал, че най-добрият начин да служим на справедливостта е да живеем справедливо. Не над хората, които закриляме, а с тях.
София кимна и рече шеговито:
— А заплашителните качулки — и тях ли той е измислил?
Ецио се засмя тихо.
— Спомена някакво кредо? — продължи София. — Какво представлява то?
Ецио отговори след кракът размисъл:
— През последните години от дългия си живот Алтаир разучавал в дълбочина определени… кодекси, които му били поверени. Помня един пасаж от съчиненията му наизуст. Искаш ли да го чуеш?
— Да, моля.
— Алтаир пише: С течение на времето всяко изречение, произнасяно дълго и на висок глас, се превръща в закон. Стига, разбира се, да надживееш разногласията и да смълчиш опонентите си. А ако съумееш да отстраниш всички предизвикателства, какво остава? Истината! Но дали обективната истина? Не. Възможен ли е обаче изобщо обективен възглед? Отговорът е не. Буквално, физически е невъзможно. Вариантите са прекалено много. Твърде много сфери и условности трябва да бъдат взети под внимание. Сократиците са прозрели това. Методът им предполага асимптотичен подход към истината. Линията никога не допира кривата. Самата дефиниция на асимптотата съдържа идеята за безкрайна борба. Приближаваме стъпка по стъпка към прозрението, но никога не го достигаме. Никога… Осъзнах, че докато тамплиерите съществуват, те ще се опитват да подчиняват действителността на своята воля. Те разбират, че няма абсолютна истина, а ако има, ние сме безнадеждно неспособни да я различим. И така, вместо нея се стремят да създадат собствени обяснения. Такъв е ръководният принцип на онова, което наричат нов световен ред — да преоформят битието по свой образ и подобие. На преден план не са нито вещите, нито хората. Те са само инструменти. Основното са идеите. Умно от тяхна страна, защото как да воюваш срещу идеи? Те са съвършеното оръжие. Нямат физическа форма, но могат да променят света по безброй начини, понякога и жестоки. Не можеш да убиеш кредо. Дори да убиеш всичките му поддръжници, да унищожиш всичките им писания, ще си осигуриш най-много временно затишие. Един ден някой ще го преоткрие. Ще го възроди. Вярвам, че дори ние, асасините, просто сме преоткрили орден, който предшества Стареца от планината… Цялото познание е химера. Всичко опира до времето. Безкрайно. Неспирно. Тогава изниква въпросът — има ли надежда? Отговорът ми е следният — трябва да достигнем място, където този въпрос е неприложим. Самата борба е асимптотична. Приближаваш решението, но никога не го достигаш. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е да поизправим донякъде линията. Да въдворим стабилност и мир, макар и временно. И разбери, читателю, те винаги и завинаги ще са само временни. Докато продължаваме да се множим, ще даваме живот на съмнения и предизвикателства. На мъже, които ще въстават срещу статуквото, понякога не за друго, а защото нямат по-интересно занимание. В природата на човека е заложено несъгласието. Войната е един от много начини, по които го изразяваме. Мисля, че мнозина тепърва ще осъзнават Кредото ни. Но такъв е процесът. Да се чувстваме объркани, смутени. Да се образоваме, да се просвещаваме. И най-сетне — да разберем. Да постигнем умиротворение.
Ецио замълча. После попита:
— Разбираш ли го?
— Grade. Да — погледна го тя. Той стоеше потънал в мисли, втренчен в крепостта. — Съжаляваш ли понякога, че си взел такова решение? Да живееш толкова дълго като асасин?
Ецио въздъхна.
— Не помня да съм вземал решение. Този живот… ме избра.
— Разбирам — отвърна тя и сведе поглед към земята.
— Три десетилетия служих на паметта на баща ми и братята му и се борих за изпиталите болката от несправедливостта. Не съжалявам за тези години, но сега…
Той пое дълбоко дъх, сякаш сила, по-могъща от собственото му „аз“, го бе освободила от хватката си. Отмести очи от крепостта към орела, който кръжеше ли, кръжеше в небето.
— Сега е време да живея за себе си и да ги оставя да почиват в мир. Да оставя всичко това.
Тя го улови за ръка.
— Тогава наистина го направи. Сбогувай се, Ецио. Изпълнил си дълга си.
74
В късния следобед стигнаха портата на външната крепост. Тя зееше отворена и по стълбовете й се виеха пълзящи растения. Макарите вече бяха покрити с бръшлян. Те тръгнаха към вътрешното укрепление. И тук вратите бяха отворени, а в двора личаха следи от прибързано отпътуване. Натоварена до половината каруца за провизии стоеше до огромно мъртво платаново дърво, под което имаше разбита каменна пейка.
Ецио поведе София към главната кула и надолу по стъпалата към недрата на крепостта, понесъл факла, за да осветява пътя им през мрачните коридори. Най-сетне застанаха пред масивна каменна врата, изработена от гладък зелен камък. По повърхността му личаха пет вдлъбнатини, подредени в полукръг на височината на раменете им.
Ецио остави чантата си на пода и извади от нея петте ключа.
Претегли единия с длан.
— Краят на пътя — каза той колкото на София, толкова и на себе си.
— Не съвсем — отвърна тя. — Първо трябва да открием как да отворим вратата.
Ецио разгледа ключовете и отворите, в които трябваше да ги помести. Символите, обграждащи отверстията, му подсказаха отговора.
— Сигурно — някак си — съответстват на символите върху ключовете — рече замислено той. — Знам, че Алтаир е взел всички предпазни мерки да съхрани архива си. Навярно има някаква последователност. Опасявам се, че вратата ще остане заключена навеки, ако се проваля.
— Какво се надяваш да откриеш зад нея? — попита София почти благоговейно.
Гласът на Ецио също беше стихнал до шепот, макар че никой, освен нея не можеше да го чуе.
— Познание преди всичко. Алтаир е бил прозорлив и плодовит писател. Построил е това място като вместилище на цялата си мъдрост.
Той я погледна.
— Знам, че е видял много през живота си и е научил десетки тайни — и обезпокоителни, и дълбоки. Придобил е познание, което би хвърлило в отчаяние недостойните.
— Разумно ли е тогава да го разкриваме?
— Притеснявам се, вярно е. Но… — усмихна се той. — Аз не съм, както навярно вече си разбрала, недостоен човек.
Той остави факлата в ниша в стената, откъдето да осветява вратата. Забеляза, че символите по нея засияха леко, едва доловимо, но ясно, а ключовете също замъждукаха в отговор.
— Огледай внимателно символите върху ключовете. Описвай ги на глас, а аз ще следя символите върху вратата.
Тя Си сложи очилата и взе първия ключ, който Ецио й подаде. Заговори и докато я слушаше, той разглеждаше съсредоточено знаците по вратата.
После ахна удивено.
— Разбира се! Алтаир е живял дълго на Изток и е научил много там.
След кратко мълчание възкликна:
— Халдейците!
— Искаш да кажеш… че това има нещо общо със звездите?
— Да — съзвездията. Алтаир е посещавал Месопотамия, където са живели халдейците.
— Да, но те са живели преди две хиляди години. Разполагаме с книги — Херодот, Диодор Сикулус — които ни съобщават, че са били велики астрономи, но не познаваме трудовете им.
— Алтаир ги е познавал и ги е пресъздал тук под формата на шифър. Трябва да приложим беглите си познания за звездите.
— Невъзможно е! Знаем, че са умеели да изчисляват продължителността на слънчевата година с точност до четири минути, но как са го правили, е друг въпрос.
— Изучавали са съзвездията и движенията на небесните тела по небосклона. Смятали, че с тяхна помощ могат да предсказват бъдещето. Построили огромни обсерватории…
— Това е ерес!
— Само с това разполагаме и виж — виж тук! Не го ли разпознаваш?
Тя погледна символа, гравиран върху единия от ключовете.
— Изобразено е преднамерено завоалирано, но е… — посочи Ецио — съзвездието Лъв!
Тя се вгледа съсредоточено.
— Мисля, че си прав! — възкликна развълнувано.
— А тук — Ецио се обърна към вратата и се взря в изображенията около отвора, който току-що разглеждаше, — тук, ако не греша, има диаграма на съзвездието Рак.
— Но то е съзвездието до Лъв, нали? И е знакът, който го предхожда в зодиака?
— Изобретен от…
— Халдейците!
— Да видим дали теорията ни ще се потвърди — каза Ецио и се вгледа в следващия отвор. — Тук е Водолей.
— Колко уместно — пошегува се София, но се втренчи сериозно в ключовете. След малко вдигна единия. — От двете страни на Водолей са Риби и Козирог — каза тя, — но го следват Риби. Които мисля, че са тук!
— Да видим дали и другите действат по сходен начин.
Заеха се усърдно със задачата и само след десет минути откриха, че предположението им се потвърждава. Върху всеки ключ имаше изобразено съзвездие, съответстващо на зодиакален знак, и всеки ключ-знак отговаряше на отвор със съзвездие, което го предхождаше в зодиакалния цикъл.
— Ама че странник е бил твоят Алтаир — каза София.
— Още не сме отворили вратата — отвърна Ецио.
Но пъхна внимателно първия ключ в отвора, който смяташе, че му съответства, и той пасна.
Както и останалите четири.
После — без никаква парадност — бавно, гладко и беззвучно зелената врата се плъзна надолу в каменния под.
Ецио застана на прага. Дълъг коридор зейна пред него и когато надникна, две факли вътре пламнаха едновременно от само себе си.
Той взе едната и пристъпи напред. Поколеба се и се обърна към София.
— Гледай да се върнеш жив — каза му тя.
Усмихна й се палаво и стисна силно ръката й.
— Непременно — отвърна.
Тръгна напред.
В миг вратата към подземието се затвори отново, толкова бързо, че София не успя да реагира.
75
Ецио тръгна бавно по коридора, който се спускаше все по-надолу и се разширяваше. Оказа се, че факлата не му е необходима — по стените се редяха факли, които се запалваха по някакъв загадъчен начин, когато минаваше край тях. Изпита странното усещане, че се завръща у дома. Сякаш наближаваше някаква развръзка.
Накрая коридорът преля в просторна кръгла зала, четирийсет и пет метра широка и също толкова висока, като сводест неф на чудат параклис. В залата имаше сандъци, които навремето очевидно бяха съдържали ценни предмети, но сега бяха празни. Многобройните галерии околовръст бяха изпълнени с рафтове — всеки сантиметър от стените беше покрит с тях.
Ецио забеляза удивено, че всички са празни.
Нямаше време обаче да обмисля положението, защото погледа му неудържимо привлече огромно дъбово писалище върху висок подиум в дъното на залата, точно срещу входа. Писалището беше ярко осветено и светлината, струяща някъде отгоре, падаше право върху високата фигура, седнала пред него.
Сега Ецио бе обзет от благоговение, защото сърцето му веднага разпозна човека. Той закрачи почтително към него и щом стигна достатъчно близо, за да може да докосне прибулената в мантия с качулка фигура, той падна на колене.
Мъжът беше мъртъв — беше мъртъв отдавна. Ала мантията и бялата роба изглеждаха непокътнати от годините и дори застинала неподвижно, фигурата излъчваше… нещо. Някаква сила, неземно могъщество. Отдал почит на покойника, Ецио се изправи. Не посмя да вдигне качулката, за да види лицето, но погледна дългите кости на ръцете, облегнати върху писалището, които привлякоха очите му като магнит. На писалището имаше перо, засъхнала мастилница и древен, празен пергамент. Под дясната ръка на фигурата лежеше кръгъл камък — подобен на ключовете за вратата, но по-изящно изработен от най-финия алабастър, който Ецио беше виждал.
— Няма книги — отрони той в тишината. — Няма артефакти. Само ти, fratello mio51.
Той положи внимателно длан върху рамото на мъжа. Нямаха кръвно родство, но Братството ги свързваше по-силно от семейство.
— Requiescat in Pace, о, Алтаир.
Той сведе поглед. Стори му се, че долавя някакво движение. Но нищо не помръдваше. Само камъкът върху бюрото не беше под ръката, която Ецио явно си бе въобразил, че го покрива. Игра на светлината. Нищо повече.
Разбра инстинктивно какво трябва да направи. Запали с кремък свещта върху бюрото и огледа съсредоточено камъка. Протегна ръка и го взе.
Щом се озова в дланта му, камъкът засия.
Ецио го вдигна към лицето си, познати облаци се завъртяха вихрено и го погълнаха…
76
— Каза, че са плячкосали Багдад?
— Да, татко. Монголите на хан Хулагу минаха през града като пожар. Никого не пощадиха. Той изправил колело от каруца върху оста му и наредил всички граждани да минат край него. Убил всички, чиито глави стърчали над колелото.
— Оставил живи само младите и смирените?
— Да.
— Хулагу не е глупак.
— Унищожи града. Изгори всички библиотеки. Разруши университета. Изби всички учени. Градът никога не е преживявал такава чистка.
— Ще се моля и никога повече да не преживее.
— Чул те Господ, татко!
— Поздравявам те, Дарим. Добре, че взе решение да отплаваш за Александрия. Погрижи ли се за книгите ми?
— Да, татко. Онези, които не изпратихме с братята Поло, вече пътуват за Латакия в каруци, готови да бъдат натоварени на кораби.
Алтаир седеше прегърбен до прага на обширната си библиотека и архив. Помещенията със сводести тавани сега бяха празни. Той стискаше малка дървена кутия. Дарим благоразумно не попита баща си какво съдържа.
— Добре. Много добре — каза Алтаир.
— Но има нещо — нещо съществено, което не разбирам — каза Дарим. Защо събира толкова голяма библиотека и архив десетилетия наред, щом не си възнамерявал да задържиш книгите?
Алтаир махна с ръка да го прекъсне.
— Дарим, знаеш, че живях по-дълго от отреденото ми време. Скоро ще потегля на пътешествие, което не изисква никакъв багаж. Но ти отговори сам на въпроса си. Хулагу ще стори тук същото, каквото причини на Багдад. Отблъснахме ги веднъж, но те ще се върнат и тогава Масяф трябва да е празен.
Дарим забеляза, че баща му притиска още по-силно малката дървена кутия към гърдите си, сякаш да я запази. Той се вгледа в него, толкова крехък на вид — като пергамент, ала отвътре — неподатлив като кожена подвързия.
— Разбирам — каза Дарим. — Значи това вече не е библиотека, а гробница.
Баща му кимна сериозно.
— И трябва да остане скрита. Далеч от любопитни ръце. Поне докато не предаде тайната, която съдържа.
— Каква тайна?
Алтаир се усмихна и стана.
— Няма значение. Върви, синко. Върви при семейството си и живей добре.
Дарим го прегърна.
— Всичко добро у мен започна с теб — каза той.
Разделиха се. Алтаир прекрачи прага. Щом се озова вътре, той изопна рамене и се протегна с мъка към големия лост точно над рамката на вратата. Напрегна сили и най-после лостът се задвижи. Изписа дъга и щракна на място. Тежка врата от зелен камък се заиздига бавно от пода да скрие входа.
Баща и син се гледаха безмълвно, докато вратата се издигаше. Дарим се стараеше да запази самообладание, но когато вратата залости баща му жив в гроба, не успя да сдържи сълзите си, втренчен в гладко издяланата повърхност. Само лек нюанс в цвета и странните вдлъбнатини я отличаваха от околните стени.
Обзет от скръб, той се обърна и си тръгна.
„Кои са били тук преди нас?“, помисли си Алтаир, докато вървеше бавно по дългия коридор, отвеждащ към обширната сводеста зала под земята. Когато минаваше край тях, факлите по стените се запалваха от сгъстен въздух, изпускан от скрити зад камъка тръби. Тежестта му задвижваше лостове под пода, които активираха кремъчни огнива, възпламеняващи сгъстения въздух, факлите горяха няколко минути, след като ги подмине, и после отново изгасваха.
„Какво ги е довело тук? Какво ги е прогонило от родината им? Ами артефактите им, които наричаме Райски частици? Послания в бутилка. Инструменти, оставени да ни помагат и да ни насочват. Или пък се съревноваваме за нещо, което са захвърлили, придаваме божествен смисъл и значение на изоставени играчки?“
Той продължаваше по коридора стиснал кутията, а ръцете и краката му изнемогваха от изтощение.
Най-сетне влезе в просторната мрачна зала и я прекоси спокойно. Стигна писалището с облекчението на удавник, уловил дъска сред вълните.
Седна, остави кутията внимателно върху масата. Ръцете му се отлепиха с неохота от нея. Придърпа хартия, перо и мастилница, натопи перото, но не започна да пише. Спомни си нещо, което вече бе написал в дневника си.
„Ябълката е повече от каталог на онова, което ни предшества. В калейдоскопичния й ослепителен свят зърнах сцени от предстоящото. Такова нещо не би трябвало да е възможно. И навярно не е. Сигурно е просто предположение. Размишлявам над последствията от тези видения — дали са образи от бъдещето или само вероятности? Способни ли сме да променим изхода? Ще се осмелим ли да опитаме? И дали така просто ще помогнем на видяното да се случи? Разкъсан съм — както винаги — между действието и бездействието. Недоумявам кое — ако изобщо е възможно — ще промени събитията.
Дали изобщо ми е отредено да променя нещо? Все пак продължавам да попълвам дневника. Дали това е опит да преобразя видяното или да гарантирам, че ще се сбъдне?
Колко наивно е да вярвам, че всичките ми въпроси имат само един-единствен отговор. Че за всяка загадка има едно-единствено разковниче. Че една-единствена божествена светлина управлява всичко. Казват, че тази светлина поражда истина и любов. Аз твърдя, че тя ни заслепява и ни принуждава да се препъваме в невежество. Копнея за деня, когато хората ще загърбят невидимите чудовища и ще прегърнат рационалния възглед за света. Ала новите религии са толкова удобни и обещават толкова ужасни наказания, ако се отречем от тях! Боя се, че страхът ще ни задържи в оковите на най-великата лъжа…“
Старецът постоя известно време в тишината, питайки се дали изпитва надежда или отчаяние. Вероятно не беше нито едното, нито другото. Навярно бе надраснал и надживял и двете. Тишината в огромната зала и мрачината го закриляха като майчини ръце. Но не успяваше да смълчи миналото.
Отблъсна пергамента и мастилницата и придърпа кутията. Закри я с длани. Да я запази от какво?
После му се стори, че Ал Муалим застава пред него. Някогашният му ментор, който го предаде. Когото накрая изобличи и унищожи. Но мъжът проговори заплашително и властно:
— Дълбоката мъдрост поражда дълбока скръб. Който трупа познание, трупа тъга.
Призракът се приведе напред и зашепна настойчиво в ухото на Алтаир:
— Унищожи я! Унищожи я, както обеща да направиш!
— Аз… не мога.
После чу друг глас. Сърцето му трепна и той се обърна към него. Ал Муалим беше изчезнал. Но къде беше тя? Не я виждаше!
Вървиш по тънка линия, Алтаир! — каза Мария Торп. Гласът й беше младежки, уверен. Както тогава, когато я срещна — преди седем десетилетия.
— Движи ме любознателността, Мария. Колкото и ужасен да е този артефакт, той съдържа чудеса. Искам да го проумея.
— Какво ти казва той? Какво виждаш?
— Странни видения и послания. За онези, дошли преди нас, за възхода и за падението им…
— Ами за нас? Къде сме ние?
— Ние сме брънки от веригата, Мария.
— Но какво ще стане с нас, Алтаир? Със семейството ни? Какво казва Ябълката?
Алтаир отвърна:
— Кои са дошли тук преди нас? Какво ги е довело тук? Колко отдавна?
Говореше повече на себе си, отколкото на Мария, която отново прекъсна мислите му:
— Освободи се от това нещо!
— Дългът не ми позволява, Мария — каза й той тъжно. Тогава тя изкрещя ужасено. И в гърлото й се надигна предсмъртно хриптене.
— Бъди силен, Алтаир… — прошепна.
— Мария! Къде… къде си? — извика той в празнотата на необятната зала. — Къде е тя?
Ала му отговори само ехото.
После прозвуча трети глас, разтревожен, но решен да го успокои.
— Татко… няма я. Не помниш ли? Тя умря — каза Дарим. Отчаян вопъл:
— Къде е съпругата ми?
— Изминаха двайсет и пет години, старче! Тя е мъртва! — извика ядосано синът му.
— Остави ме! Остави ме да работя!
Гласът стихна:
— Татко? Какво е това място? За какво е?
— Библиотека е. И архив. Тук ще съхраня всичко, което съм научил. Всичко, което ми показаха.
— Какво ти показаха, татко? Какво стана в Аламут, преди да дойдат монголите? Какво откри там?
После се възцари тишина, която го обви като топъл въздух, и Алтаир каза:
— Целта им вече ми е известна. Знам тайните им. Разбирам подбудите им. Но посланието не е за мен. То е за друг.
Алтаир погледна кутията върху писалището.
„Няма да докосна повече това проклето нещо. Скоро ще си отида от този свят. Време е. Всички часове на деня сега са обагрени от мислите и страховете, които тази сигурност поражда. Достигнах до всички прозрения, които ми бяха отредени. Няма друг свят. Нито завръщане в този. Просто всичко свършва. Завинаги“.
Той отвори кутията. В нея, в постеля от кафяво кадифе, лежеше Ябълката. Частицата от Рая.
„Разказах как тази Ябълка първо беше скрита в Кипър и после изгубена в морето, изпусната в океана… Тази Ябълка не бива да бъде открита, докато не удари часът…“
Той се взря в нея за миг, после стана и се обърна към тъмна ниша в стената зад него. Натисна лост, който отвори тежка врата, отвеждаща към тесен тайник, където се изправяше пиедестал. Алтаир извади Ябълката от кутията и бързо я остави върху пиедестала. Действаше бързо, преди изкушението да го завладее. Спусна лоста и вратата пред тайника се плъзна и закри отвора. Алтаир знаеше, че лостът няма да се задейства през следващите два и половина века. Време беше светът да продължи напред. Той се беше разделил завинаги с изкушението.
Седна отново пред писалището и извади от чекмеджето диск от бял алабастър. Запали свещ и пое диска с две ръце. Вдигна го пред очите си, затвори ги, съсредоточи се и започна да влива мислите си в алабастъра, оставяйки завещанието си.
Камъкът засия, осветявайки дълго лицето му. После сиянието избледня и накрая помръкна. Настана пълен мрак.
Ецио заобръща диска в светлината на свещта. Нямаше представа как се е досегнал до наученото. Но усещаше дълбока привързаност, дори близост с мъжа, чиито тленни останки стояха до него.
Погледна удивено Алтаир:
— Още един артефакт? Още една Ябълка?
77
Знаеше какво трябва да направи и го стори почти в полусън. Остави диска внимателно върху писалището и се обърна към тъмната ниша зад него. Знаеше къде се намира лостът. Дръпна го предпазливо и той веднага поддаде. Вратата се плъзна, отвори се и той ахна. „Мислех, че е само една. Онази, която с Макиавели погребахме завинаги в подземието под църквата «Свети Никола». А сега виждам посестримата й!“
Огледа Ябълката. Беше тъмна и студена — безжизнена. Усети обаче как ръката му, сякаш по своя воля, се протяга към нея.
Възпря я с огромно усилие.
— Не! Ще останеш тук!
Отстъпи назад.
— Видях достатъчно през този живот!
Улови лоста.
Но Ябълката лумна и светлината й го заслепи. Той залитна назад, обърна се и в центъра на огряната от ярки лъчи зала видя света. Въртеше се в пространството, на шест метра над пода — огромна топка, обагрена в синьо, кафяво и зелено.
— Не! — извика Ецио и закри очи с длани. — Направих достатъчно! Изживях дните си възможно най-достойно, без да разбирам смисъла, но увлечен напред като молец към далечна луна. Стига толкова!
„Слушай! Ти си проводник на послание, което друг ще разбере!“
Ецио нямаше представа откъде долита гласът и чий е. Свали дланите си от очите и ги постави върху ушите. Обърна се към стената и тялото му се заолюлява, сякаш го блъскат. Беше принуден да се извърне отново с лице към залата. Из въздуха плуваха в ослепителна светлина трилиони цифри, символи, изчисления, формули, думи и букви — някои разпилени, други съставящи за миг някакъв смисъл, но разпръскващи се отново в хаоса. Някъде сред тях се надигна глас на старец — на старец, защото потреперваше от време на време. Но звучеше властно. Ецио не беше чувал по-могъщ глас.
„Чуваш ли ме, нищожество? Чуваш ли ме?“
После нещо като мъжка фигура тръгна към него сякаш от огромно разстояние. Прекоси вихреното море от всички символи, които човечеството беше използвало, за да разгадае смисъла на битието. Крачеше по въздух, по вода, но не и по земя. Ецио разбра, че фигурата никога няма да се освободи и да го достигне. Намираха се от двете страни на непреодолима бездна.
„А! Ето те!“
Цифрите около фигурата се заиздигаха, запулсираха и се разбягаха една от друга, неспособни да се изтръгнат от оковите си като в кошмарен калейдоскоп, фигурата обаче стана по-ясна. Мъж. По-висок и по-широкоплещест от обикновените мъже. Ецио си спомни една от статуите на гръцки богове, която Микеланджело му беше показал, когато папа Юлий иззе колекцията на семейство Борджия. Стар бог. Зевс или Посейдон. Гъста брада. Очи, в които светеше неземна мъдрост. Около него лутащите се цифри и уравнения спряха да се борят и започнаха да се отдалечават все по-бързо и по-бързо, докато най-сетне изчезнаха. Изчезна и светът, остана само този… мъж. Ецио не знаеше как другояче да го нарече.
„Тиния. Казвам се Тиния. Мисля, че си срещал сестрите ми“.
Ецио погледна създанието, което следеше как последните формули се стопяват в етера.
Когато проговори отново, гласът му прозвуча странно човешки, някак несигурно.
„Странно място е този кръстопът на Времето. Не съм свикнал с… изчисленията. Те са стихията на Минерва“.
Той погледна изпитателно Ецио. Но в очите му личеше и друго — дълбока тъга и някаква бащинска гордост.
„Виждам, че още те измъчват много въпроси. Кои сме ние? Какво е станало с нас? Какво искаме от теб?“
Тиния се усмихна.
„Ще научиш отговорите. Само слушай и аз ще ти разкажа“.
Светлината се оттегли постепенно от залата и призрачното синьо кълбо отново се появи точно зад Тиния. Започна бавно да нараства, докато зае почти цялото пространство.
„И преди края, и след това ние се стремяхме да спасим света“.
Една след друга малки точици се появиха върху огромното въртящо се кълбо.
„Те отбелязват местата, където построихме подземия, в които да работим. Всяко е посветено на различно средство за спасение“.
Ецио видя как една от точиците засия ярко. Намираше се близо до източното крайбрежие на голям континент, който дори не си бе представял, че съществува. Знаеше само, че приятелят му Америго Веспучи е открил бряг там преди десетилетие, и беше виждал картата на Валдземюлер, изобразяваща този новооткрит свят. Но тази карта се простираше далеч на юг. Дали имаше още? По-необятна земя? Струваше му се невероятно.
„Построихме ги под земята, за да избегнем войната, бушуваща на повърхността, а и като предпазна мярка, в случай че се провалим“.
Ецио забеляза, че светли лъчи започват да опасват все по-бавно въртящия се глобус и свързват всички точици с онази върху странния нов континент. Накрая плетеница от светли ивици обви целия свят.
„Познанието от всички подземия беше прехвърлено на едно място…“
Гледната точка на Ецио се промени и той сякаш се заспуска през пространството към огромния образ на света. Накрая му се стори, че ще се разбие върху земята, която се надигна да го посрещне. Но някой сякаш го пое в последния момент и той полетя на сантиметри над земята. Сетне се понесе отново надолу, все по-надолу през тунел като мина. Озова се в огромна подземна сграда, наподобяваща храм или дворцова зала.
„Наш дълг — мой и на сестрите ми Минерва и Уни, бе да подредим всичко събрано. Избрахме онези решения, които изглеждаха най-обещаващи, и се заехме усърдно да проверим достойнствата им“.
И наистина — сега Ецио се намираше, или му се струваше, че се намира, в обширната зала в загадъчното подземие в загадъчната земя и там, до Тиния, стояха Минерва и Уни, които асасинът наистина беше срещал преди…
„Пробвахме шест средства, всяко по-многообещаващо от предишното. Но ншцо не подейства. И после… дойде краят на света“.
Последните думи прозвучаха толкова непресторено и равнодушно, че Ецио се стъписа. Видя Минерва — с натежало сърце, и Уни — ядосана, да наблюдават как Тиния задвижва сложен механизъм, който затвори огромните врати на подземието и ги залости вътре. После…
После огромна вълна с неописуема сила удари небосклона и освети небето като десет хиляди северни сияния. Ецио сякаш се намираше сред стотици хора в процъфтяващ град и всички се взираха в свръхестествения спектакъл над главите си. Ала за по-малко от минута лекият бриз, който рошеше косите им, се превърна от зефир в буря и накрая в ураган. Хората се спогледаха — първо учудено, след това уплашено — и се разбягаха.
Небето, все още обагрено от вълни зелен огън, сега загромоли и го разкъсаха мълнии. Бурята вилнееше и кънтеше, макар да не се виждаше нито един облак, и мълниите поразяваха дърветата, сградите, хората. Из въздуха летяха отломки, унищожаващи всичко, изпречило се на пътя им.
После могъщ трус разлюля земята. Хората на открито изпопадаха и преди да успеят да се изправят на крака, ги повалиха скали и камъни, понесени като хартиени топки от вятъра. Земята се разтърси отново, този път още по-силно, и писъците и виковете на ранените се удавиха в гръмотевиците и в оглушителното свистене на урагана. Оцелелите на открито се втурнаха да потърсят убежище. Някои се препъваха и диреха опора в стените на малкото издържали на напора сгради.
Сред разрухата обаче големите храмове се възправяха непоклатими, недосегнати от катастрофата около тях, символ на архитектурния гений на строителите си. Нов трус обаче разлюля земята, после още един. Широка магистрала се разцепи на две по дължина и хората се разбягаха от широката бездна, зейнала по средата. Небето пламтеше, мълнии като арки пробягваха от единия хоризонт до другия и небосклонът сякаш щеше всеки миг да избухне.
В този миг на Ецио му се стори, че отново вижда земята отдалеч, потопена в изпепеляващ слънчев огън, опасана от мрежа от огромни огнени кълба. Накрая — немислимо — светът се отмести от оста си и се преобърна… Елегантният град, изисканите високи сгради и съвършено поддържаните паркове се превърнаха в зейнали рани, когато земята се разпука и разцепи под тях, срутвайки незасегнатите досега постройки. Малцината по разрушените от улици изпищяха — отчаян вик на последна агония. Изместените земни полюси изложиха земята на смъртоносната радиация на слънчевите огньове. Вятърът отнесе последните постройки като кули от карти.
Накрая — внезапно, както началото — настана затишие. Небесните сияния помръкнаха като изгасен пламък на свещ и почти веднага вятърът стихна. Разрухата обаче беше пълна. Почти нищо не беше оцеляло. Пламъци и пушек, тъмнина и гибел властваха навсякъде.
През зловонните изпарения гласът на Тиния долетя до Ецио. Или гласът на някой като него. Вече нищо не беше сигурно.
„Слушай. Трябва да отидеш там. На мястото, където се трудихме… трудихме се и загубихме. Предай думите ми. Запиши ги. Така ще разкриеш пътя. Но те предупреждавам — везните още не са се уравновесили. И не знам как ще свърши всичко — в моето време и в твоето“.
Димните облаци се разнасяха, втечнената лава се охлаждаше. С течение на времето миниатюрни филизи изникнаха от земята и избуяха. Входът към подземието се отвори и хората от Първата цивилизация излязоха и на свой ред започнаха да строят наново. Но бяха малцина и броят им не нарастваше. През вековете те намаляваха и накрая останаха само няколкостотин, после няколко дузини, после нито един…
Всесилните гори завладяха построеното от тях. Новите сгради изчезнаха, погълнати от времето. Ниски гористи възвишения заеха местата им. Тогава се появиха хора, но различни от Първите заселници. Човешки същества. Онези, които Първите заселници бяха създали, за да им служат като роби, сега бяха техни свободни наследници. Някои от Първите заселници имаха деца от човешките същества и потомците им притежаваха способности, отличаващи ги от другите човеци.
Ала истинските наследници бяха именно човеците. Първи в тази непозната земя заживяха мъже и жени със смугла кожа и дълги прави черни коси. Горди люде, които ловуваха странни тъмнокафяви диви бикове. Възседнали жилавите си дребни коне без седла, те използваха лъкове и стрели. Живееха в отделни племена и враждуваха без особени кръвопролития.
После дойдоха още хора. По-бледи, с различни дрехи, които покриваха телата им. Прииждаха с кораби от Европа, прекосявайки западното полукълбо. Те преследваха местните и ги прогонваха от земите им. Установяваха се във ферми, села, градове и накрая издигаха мегаполиси, съперничещи на онези от изгубената цивилизация, погълната в недрата на земята преди хилядолетия.
„Запомни това. Нямаш право да се отказваш от борбата за справедливост. Дори да изглежда, че не може да бъде спечелена, че и последната искрица надежда е изгубена, борбата гарантира оцеляването на справедливостта, оцеляването на света. Човешкият род пази равновесие по ръба на тясно било, това е вярно. Твоята задача е да се погрижиш везните да не се наклонят прекалено много към погрешната страна. И има още едно нещо, което можеш да направиш, за да си сигурен, че равновесието няма да се наруши — можеш да обичаш“.
Ецио се подпря на писалището. До него Алтаир все още седеше в стола си. Нищо не беше преместено от писалището, нито един пергамент не бе помръднал, а свещта гореше със стабилен пламък.
Не знаеше как се е добрал от нишата до писалището, но сега се върна в нея. Ябълката стоеше непокътната върху пиедестала в тайника, студена и безжизнена. Едва различаваше очертанията й в мрачината. Покритата й с прах кутия лежеше върху писалището.
Ецио събра сили и прекоси отново обширната зала. Тръгна към коридора, който щеше да го изведе отново под слънчевите лъчи, при София.
Но пред входа на великата библиотека той се обърна отново. Вече отдалеч, погледна за последен път Алтаир, седнал за вечни времена в призрачната си библиотека.
— Сбогом, менторе — каза Ецио.
78
Когато стигна външната врата, Ецио откри лоста над нея и го дръпна. Зелената порта се плъзна покорно и потъна в земята. София четеше книга и го чакаше.
Тя му се усмихна, стана, приближи до него и го улови за ръката.
— Ти се върна — каза, неспособна да прикрие облекчението в гласа си.
— Обещах да се върна.
— Откри ли каквото търсеше?
— Открих… достатъчно.
Тя се поколеба.
— Мислех…
— Какво?
— Мислех, че няма да те видя повече.
— Понякога най-лошите ни предчувствия са най-неблагонадеждни.
Тя го погледна.
— Сигурно полудявам. Харесваш ми дори когато използваш помпозни думи.
Помълча и след малко добави:
— Какво ще правим сега?
Ецио се усмихна.
— Ще се приберем у дома.
Трета част
О, Вечен блясък, който блика с плам
от себе си! Разбиран, се разбира,
обича се и си се радва сам52.
79
Ецио мълча през по-голямата част от пътуването към Константинопол. София, която помнеше суровото предупреждение на Селим, го попита дали изобщо е разумно да се връщат там, но той отвърна:
— Имам още работа.
Тя се тревожеше за него — изглеждаше затворен в себе си, сякаш боледуваше. Но когато златните куполи и белите минарета се появиха отново на северния хоризонт, духът му се приповдигна и тя видя някогашния блясък да се завръща в очите му.
Първо се отбиха в книжарницата. Тя беше почти неузнаваема. Азизе я беше осъвременила и всички книги бяха подредени спретнато по полиците в безупречен порядък. Азизе погледна София едва ли не извинително, когато й подаде ключовете, но тя веднага бе забелязала, че магазинът е пълен с клиенти.
— Доган иска да те види, менторе — каза Азизе, след като поздрави Ецио. — И не се безпокой. Принц Сюлейман знае, че си се върнал, и ти е осигурил охрана. Баща му обаче настоява да не оставаш дълго.
Ецио и София се спогледаха. Вече бяха заедно отдавна, поне от шест месеца, откакто тя пожела да го придружи на експедицията до Масяф — молба, която за нейна изненада той прие без никакви възражения. Всъщност сякаш му стана приятно.
Доган увери Ецио, че турските асасини разполагат със силна база в града с мълчаливото съгласие на Сюлейман и под неофициалната му закрила. Вече бяха подели операция за прочистването на града и империята от последните османски и византийски ренегати, останали без водач след смъртта на Ахмед и Мануил. Еничарите под желязната ръка на Селим вече не се бунтуваха. Нямаше и причина, защото предпочитаният от тях принц беше станал владетел.
Колкото до тамплиерите, те бяха потънали вдън земя, след като базите им в Италия и на Изток бяха сразени. Ецио обаче съзнаваше, че този вулкан дреме, но не е угаснал. Тревожните му мисли се обръщаха към Далечния изток и той се питаше какво ли означава познанието, поверено му от Тиния и призрачния глобус, за неоткритите континенти — ако съществуваха — отвъд Западното море.
Доган компенсираше липсата на пламенния устрем на Юсуф с умения и непоклатима всеотдайност на Кредото. „Някой ден може да стане ментор“, мислеше си Ецио. Собствените му чувства обаче сякаш се носеха без посока по течението. Вече не знаеше в какво вярва, ако изобщо вярва в нещо, и тези размишления, плюс още една тема, го бяха обсебили по време на дългото пътуване към дома.
Дом! Къде беше домът му? Рим? Флоренция? Работата му? Всъщност нямаше истински дом и той разбираше дълбоко в душата си, че преживяното в тайното подземие на Алтаир в Масяф е отбелязало края на един етап от живота му. Бе направил, каквото му беше по силите, и бе постигнал мир и стабилност — засега — в Италия и на изток. Нима не биваше да посвети малко време и на себе си? Дните му намаляваха, усещаше го, но все още му оставаха достатъчно да събере плодовете от посятото. Ако посмееше да поеме риска.
Ецио прекара петдесет и третия си рожден ден — лятното равноденствие на 1512 година — със София. Наближаваше краят на дните, през които Селим му бе позволил да отседне в града. Настроението му беше мрачно. И двамата се чувстваха потиснати, сякаш тежко бреме тегнеше върху плещите им. В негова чест София беше подготвила истински флорентински банкет — salsicce di cinghiale и fettunata, след тях — carciofini sott’olio, последвани от spaghetti, alb scogtio и bistecca alla fiorentina и хубаво сухо pecorino. За десерт беше приготвила castagnaccio, допълнени от brutti ma buoni54. Беше решила обаче, че виното ще е венецианско.
Почерпката беше твърде изобилна и тя бе сготвила прекалено много, но виждаше, че храната, дори храната от родното място, струвала й цяло състояние, е последното, което го вълнува.
— Какво ще правиш? — попита го София.
Той въздъхна.
— Ще се върна в Рим. Работата ми тук приключи.
Помълча малко и попита:
— А ти?
— Ще остана тук, предполагам. Ще продължа по утъпкания път. Макар Азизе да е по-добра търговка от мен.
— Защо не опиташ нещо ново?
— Не знам дали ще посмея… сама. Само това умея. Въпреки че… — не довърши тя.
— Въпреки че?
Тя го погледна.
— През последните месеци — почти година — научих, че и отвъд книгите има живот.
— Целият живот е отвъд книгите.
— Говориш като истински мъдрец!
— Животът влиза в книгите, а не обратното.
София го огледа. Питаше се колко още ще се колебае. Дали изобщо ще се реши. Дали ще посмее. Дали изобщо иска — макар да се опитваше да пропъжда тази мисъл — и дали тя ще се осмели да го поощри. Когато отпътува до Адрианополис без него, за пръв път си даде сметка какво й се случва и беше убедена, че същото изпитва и той. Бяха любовници, разбира се. Но онова, за което наистина мечтаеше, още не се беше случило.
Дълго седяха мълчаливо до масата. Много напрегната тишина.
— Азизе, за разлика от теб, не се е възстановила от изпитанието на кулата — каза Ецио и бавно доля в чашите им с вино. — Помоли ме да те попитам дали може да остане да работи тук.
— А теб какво те засяга?
— Това място може да се превърне в отличен разузнавателен център на селджукските асасини.
Той се поправи бързо:
— Като допълнителна функция, разбира се, а и Азизе ще получи по-спокойна роля в Ордена. Тоест, ако…
— А какво ще стане с мен?
Ецио преглътна мъчително.
— Аз… питах се дали…
Коленичи пред нея.
Сърцето й заби лудешки.
80
Решиха, че е най-добре да се оженят във Венеция. Чичото на София беше архиерейски наместник на „Санта Мария Глориоза дей фрари“ в квартала Сан Поло и им предложи да извърши церемонията. Щом разбра, че бащата на Ецио е бил изтъкнатият банкер Джовани Аудиторе, той благослови охотно брака им. Връзката на Ецио с Пиетро Бембо също не навреди и макар бившият любовник на Лукреция Борджия да не успя да присъства, защото бе отпътувал за Урбино, сред гостите бяха дож Леонардо Лоредан и известният млад художник Тициано Вечели, който, впечатлен от красотата на София и обзет от ревност, че Дюрер я е рисувал, предложи срещу приятелска сума да им направи двоен портрет като сватбен подарък.
Братството на асасините беше платило на София щедра цена за книжарницата. Под нея, в подземното водохранилище, което Ецио беше открил, зазидаха и скриха петте ключа от Масяф. Азизе, макар и натъжена от раздялата, се радваше от все сърце на новата професия.
Останаха няколко месеца във Венеция, за да опознае София почти непознатата си родина и да се сближи с роднините си. С наближаването на новата година обаче Ецио започна да усеща безпокойство. Получаваше нетърпеливи писма от Клаудия в Рим. Папа Юлий II, отколешен закрилник на асасините, наближаваше шейсет и девет и беше болен. Все още не беше ясно кой ще го наследи и Братството се нуждаеше от напътствията на Ецио в несигурния период след смъртта му.
Но той, макар и притеснен, отлагаше заминаването.
— Вече не искам да съм част от тези неща — каза на София, когато тя го попита. — Сега най-сетне искам да помисля на спокойствие.
— И да помислиш за себе си вероятно.
— Вероятно.
— Но дългът те зове.
— Знам.
И друго го измъчваше. Водачът на северноевропейския клон на Братството — Дезидерий Еразъм — беше писал на Клаудия от Куинс Колидж, Кеймбридж, където странстващият учен понастоящем живееше и преподаваше. Еразъм съобщаваше, че новоназначен доктор по теология във Витенберг, млад мъж на име Лутер, проповядва религиозни идеи, които навярно трябва да бъдат следени изкъсо, защото, изглежда, са изключително революционни и е възможно да разклатят крехката стабилност в Европа.
Ецио сподели загрижеността си със София.
— Какво прави Еразъм?
— Наблюдава. Чака.
— Ще свикаш ли нови мъже в Ордена, ако на север се отцепят от Римската църква?
Ецио разпери ръце.
— Ще се допитам до Дезидерий — поклати глава той. — Навсякъде, винаги има разногласия и разделение.
— Не е ли това характерна черта на живота?
Той се усмихна.
— Вероятно. И навярно това вече не е моя борба.
— Не мога да повярвам, че го казваш… Някой ден ще ми разкажеш какво се е случило под Масяф.
— Някой ден.
— Защо не сега?
Той я погледна.
— Ще ти кажа следното — осъзнах, че напредъкът на човечеството към мир и единство винаги ще бъде пътуване и никога няма да има пристигане. То е като пътя през живота на всяка жена и на всеки мъж. Краят винаги слага точка на пътешествието. Няма истински завършек. Има само недовършени дела.
Докато говореше, Ецио държеше в ръката си книга — „Песни“ на Петрарка.
— Смъртта не те чака да допишеш книгата — продължи той.
— Тогава прочети колкото можеш, докато можеш.
След този разговор с ненадейна решимост Ецио организира пътуването им до Рим.
София вече беше бременна.
81
— Защо се забави толкова? — сряза го Клаудия, после го дръпна към себе си и го целуна звучно по двете бузи. — Fratello mio. Напълнял си. Тази венецианска храна! Не ти се отразява добре.
Намираха се в щабквартирата на асасините на остров Тибър. Наближаваше краят на февруари. Завръщането на Ецио в Рим бе съвпаднало с погребението на папа Юлий.
— Добри новини, предполагам — продължи Клаудия. — Ще предложат Джовани ди Лоренцо де Медичи.
— Но той е само дякон.
— Откога това е причина някой да не стане папа?
— Е, ще бъде добра новина, ако го изберат.
— Подкрепя го почти целият Кардиналски съвет. Дори си е избрал име — Лъв.
— Дали ме помни?
— Едва ли е забравил онзи ден в катедралата във Флоренция, когато спаси живота на баща му. И неговия, между другото.
— А! — спомни си Ецио. — Семейство Паци! Струва ми се, че е било преди цяла вечност.
— Много време мина оттогава. Но малкият Джовани вече е пораснал — на трийсет и осем е, представяш ли си? И е твърд като стомана.
— Щом си спомня приятелите…
— Силен е. Това е важно. И иска да го подкрепим.
— Ако е справедлив, ще застанем на негова страна.
— Той ни е необходим, колкото ние — на него.
— Вярно е.
Ецио замълча и огледа старата зала. Изпълнена със спомени… Ала те сякаш нямаха нищо общо с него.
— Искам да обсъдя нещо с теб, сестро.
— Да?
— Въпросът за… наследника ми.
— Като ментор? Отказваш ли се?
Тя не изглеждаше изненадана.
— Разказах ти за Масяф. Направих всичко, което ми беше по силите.
— Бракът те е размекнал.
— Не размекна теб, макар да се омъжи два пъти.
— Между другото, одобрявам съпругата ти. Макар да е венецианка.
— Grazie.
— Кога е щастливото събитие?
— През май?
Тя въздъхна.
— Вярно е. Тази мисия е изтощителна. Светата Дева знае, че те замествах само две кратки години, но осъзнах какво бреме си носил върху плещите си толкова дълго. Обмислял ли си кой би могъл да надене мантията?
— Да.
— Макиавели?
Ецио поклати глава.
— Няма да приеме. Той е човек на мисълта, не е роден за водач. Но работата — и го казвам съвсем скромно — се нуждае от ясен разсъдък. Сред нас има един човек, когото досега сме молили да ни помага само в дипломатически мисии и който според мен е готов да ме замести.
— Смяташ ли, че другите — Николо, Бартоломео, Роза, Паола и Ил Волпе, Лисицата — ще го одобрят?
— Да.
— Кого имаш предвид?
— Лодовико Ариосто.
— Него?
— Два пъти беше посланик на Ферара във Ватикана.
— И Юлий едва не нареди да го убият.
— Вината не беше негова. По онова време Юлий враждуваше с дук Алфонсо.
Клаудия изглеждаше смаяна.
— Ецио, да не би да си полудял? Не помниш ли за кого е женен Алфонсо?
— За Лукреция, да.
— Лукреция Борджия!
— Напоследък тя води тих живот.
— Кажи го на Алфонсо! Освен това Ариосто е болнав и в името на свети Себастиан, той е любител поет! Чух, че пишел някакви драсканици за сър Ролан!
— Данте е бил поет. Поезията не те лишава автоматично от мъжественост, Клаудия. Лодовико е само на трийсет и осем, има добри контакти и преди всичко е верен на Кредото.
Клаудия го изгледа намусено.
— Все едно да избереш Кастилиони — измърмори тя. — Той е и любител актьор!
— Решението ми е взето — отсече твърдо Ецио. — Но съветът на асасините трябва да го одобри.
Тя мълча дълго, после се усмихна и каза:
— Вярно е, че се нуждаеш от почивка, Ецио. Навярно всички се нуждаем. Но какво планираш?
— Не съм сигурен. Искам да покажа Флоренция на София.
По лицето на сестра му се изписа тъга.
— Там не е останало много от семейство Аудиторе. Анета е починала.
— Анета? Кога?
— Преди две години. Не ти ли писах?
— Не.
И двамата замълчаха, спомнили си старата икономка, която им остана вярна и помогна да ги спасят, когато преди трийсет години тамплиерите унищожиха семейството и дома им.
— Въпреки това ще я заведа там.
— И какво ще правиш? Там ли ще се установиш?
— Сестро, наистина не знам. Но си мислех… Ако успея да намеря подходящо място…
— Какво?
— Бих произвеждал вино.
— Не разбираш нищо от лозарство!
— Ще се науча.
— Ти в лозе! Ецио реже гроздови чепки!
— Поне знам как да използвам нож.
Тя го изгледа презрително.
— Брунело ди Аудиторе, предполагам! И какво друго? Между реколтите, имам предвид.
— Мислех да опитам да пиша.
Клаудия изглеждаше така, сякаш всеки момент ще експлоадира.
82
По-късно Клаудия заобича гостуванията в имението сред хълмовете над Флоренция, което Ецио и София откриха почти разрушено, но купиха и със средствата от продажбата на книжарницата в Константинопол и спестяванията на Ецио възстановиха. За две години превърнаха мястото в скромно, но носещо прилични доходи лозе.
Ецио стана мускулест и смугъл, носеше работни дрехи през деня. София го гълчеше, че ръцете му загрубяват от работата в лозята и не стават за любов. Но това не им попречи да се сдобият с Флавия през май 1513 година и с Марчело дванайсет месеца по-късно, през октомври.
Клаудия обожаваше племенницата и племенника си повече, отколкото смяташе, че е възможно. Гледаше обаче, предвид двайсетгодишната разлика във възрастта им, да не се превръща в нещо като псевдосвекърва на София. Не се намесваше и се стремеше да посещава имението на семейство Аудиторе край Фиезоле по-рядко, отколкото й се искаше. Освен това в Рим имаше нов съпруг, за когото да се грижи.
Ецио обаче ги обичаше още по-силно от Клаудия. В тях и в София той най-сетне откри смисъла, който беше търсил цял живот.
83
Превратности в политиката бяха изпратили за кратко Макиавели в затвора, но след рухването на реакционния режим той бе поел отново юздите на живота си във Флоренция и често посещаваше Вила Аудиторе. Ецио го очакваше с нетърпение, макар да не понасяше язвителните му забележки относно несполучливите си опити да пише мемоари, Реколтата през 1518 година не беше добра, а той се разболя от някаква инфекция на белите дробове, която се проточи, без да й обръща внимание, през цялата зима.
Една ранна привечер в началото на пролетта Ецио седеше сам пред камината в дневната. Чаша от собственото му червено вино стоеше до него. Държеше перото и за кой ли път се опитваше да подхване върху празния лист Шестнайсета глава. Откри обаче, че спомените са далеч по-безинтересни от действителността, и не след дълго — както обикновено — побутна пергамента нетърпеливо настрани. Протегна ръка към виното, но го разтърси пристъп на болезнена кашлица и чашата падна с трясък, разливайки виното върху плота от маслиново дърво на писалището, но не се счупи. Той стана да я улови, когато се затъркаля към ръба на масата, и я вдигна. София влезе, привлечена от шума.
— Добре ли си, amore55?
— Няма нищо. Съжалявам за бъркотията. Дай ми кърпа.
— Забрави кърпата. Трябва да си починеш.
Ецио се подпря на стола, а София го побутна нежно да седне. После вдигна бутилката без етикет с малка салфетка, увита около гърлото й, и той гузно попита:
— Пристигна ли Николо?
— Зад мен е — отвърна тя и добави сухо: — Ще ти донеса друга бутилка. Виждам, че тази е почти празна.
— Писателите се нуждаят от гориво.
Макиавели беше влязъл в стаята без церемонии, както се полага на стар приятел и чест гост. Той взе кърпата от София.
— Дай на мен.
Избърса чашата и плота на писалището.
Ецио го наблюдаваше с кисело изражение.
— Поканих те пийнем по чаша, не да чистиш след мен.
Макиавели доизчисти невъзмутимо, преди да отговори с усмивка:
— Мога да върша и двете. Спретната стая и чаша хубаво вино са всичко, от което се нуждае един мъж, за да е доволен.
Ецио се засмя подигравателно.
— Глупости! Звучиш като герой от собствените си пиеси!
— Не си ги гледал — поклати глава София.
Той се смути.
— Е, представям си ги…
— Нима? Защо тогава не впрегнеш въображението си на работа? Защо не се поизпотиш да напишеш нещо? — посочи Макиавели захвърления ръкопис.
— Вече го обсъдихме, Николо. Не съм писател. Аз съм баща и производител на вино. Това ми стига.
— Вярвам ти.
София беше донесла нова бутилка червено вино. Остави я до тях заедно с две чисти чаши, чисти салфетки и кошничка pandiramerino56.
— Ще ви оставя да разисквате литературата — каза им. — Ще помогна на Андреа да приспи децата и ще се заема с моите писания.
— Какво пишеш? — попита Макиавели.
— Няма значение — отвърна тя. — Ще почакам само да чуя харесва ли ти виното. Той все се жалва, че не е добро. Но пресушава бутилка след бутилка.
— Тя ще напише последната страница, преди ти да започнеш — каза Макиавели.
— Все едно — отвърна Ецио. — Опитай виното. По-миналогодишната реколта. Провал!
— Щом те интересува мнението ми, ще го чуеш.
Той отпи глътка, задържа я в устата си да усети вкуса и преглътна.
— Превъзходно е — усмихна се. — Отново санджовезе, нали? Или греша?
По лицето на София се изписа широка усмивка и тя потупа Ецио по рамото.
— Виждаш ли? — каза му.
— Смес от няколко сорта — отвърна доволно Ецио. — Но предимно доброто ми старо санджовезе. Не го смятах за чак толкова лошо. Лозята ми са първокласни.
— Разбира се — отпи още една дълга глътка Макиавели.
Ецио се усмихна, но София забеляза как ръката му се вдигна неволно към гърдите и ги разтърка.
— Хайде! — каза той. — Още не се е мръкнало съвсем. Ела да ти покажа…
Излязоха навън и тръгнаха по алеята, отвеждаща към лозята.
— Требиано за бялото — обясни Ецио, сочейки ред лозници. — Трябва да го опиташ на вечеря. Ще има tonno al cartoccio57. Специалитетът на Серена.
— Харесва ми как готви рибата тон — каза Макиавели. Озърна се. — Добре се справяш, Ецио. Леонардо щеше Да се гордее с теб, ако вадеше градината ти.
— Само защото използвам инструментите, които ми подари — засмя се Ецио. — Ще ми завиди. Продавам два пъти повече вино, отколкото винарната му в Порта Верчинела. Не биваше да изпраща онзи мошеник Сал ай от Амбоаз да стопанисва лозята му.
Ецио млъкна и след миг попита:
— Какво имаш предвид? Какво означава „щеше“ да се гордее?
Макиавели ги погледна сериозно.
— Получих писмо. До двама ни е всъщност, но пощата стига до Фиезоле след цяла вечност. Виж, Ецио, той не е добре. Иска да ни види.
Ецио изопна рамене.
— Кога тръгваме? — попита.
В края на април пристигнаха в Кло Люс — имението край замъка в Амбоаз, което крал Франсоа беше предоставил на Леонардо като част от привилегиите му на дворцов художник. Лоара течеше бавно, бреговете край кафявите й води бяха осеяни с дървета с напъпили листа.
Минаха през портите на имението и препуснаха по алеята, обрамчена в кипариси, в чийто край ги очакваше икономът. Оставиха конете на коняря и последваха иконома в къщата. В просторна проветрива стая с отворени прозорци с изглед към задната градина Леонардо беше полегнал в шезлонг. Носеше халат от жълт брокат и бе покрит до кръста с меча кожа. Дългата бяла коса и бялата му брада бяха пооредели и темето му бе оплешивяло, но очите му все още сияеха ярко и той се поизправи да ги поздрави.
— Скъпи мои приятели, толкова се радвам, че дойдохте! Етиен! Донеси ни вино и сладкиши!
— Не бива да ядете сладко. Камо ли да пиете вино.
— Чакай малко, кой ти плаща? Няма значение. Не отговаряй. Същият, който плаща на мен, знам! Просто направи каквото ти казвам.
Икономът се поклони и излезе. Върна се бързо с поднос, който постави церемониално върху близката полирана масичка, и отново се оттегли. Пред прага се поклони пак и каза на гостите на Леонардо:
— Извинете ни за безпорядъка. Така се чувстваме по-уютно.
Макиавели и Ецио се спогледаха усмихнато. Полираната масичка и блестящият поднос бяха остров сред разбунено море от хаос. Привичките на Леонардо не се бяха променили.
— Как вървят нещата, стари приятелю? — попита Ецио и седна до твореца.
— Не мога да се оплача, но усещам, че трябва да продължа напред — отвърна Леонардо, стараейки се гласът му да прозвучи по-сигурно.
— Какво имаш предвид? — Попита Ецио, загрижен, че приятелят му използва някакъв евфемизъм.
— Не говоря за смъртта — отсече раздразнително Леонардо.
— Говоря за Англия. Новият им крал е много заинтересуван да обнови флотата си. Искам да отида там и да му продам подводницата си. Венецианците така и не ми платиха, както знаете.
— Те не я построиха.
— Това няма значение.
— Нямаш ли достатъчно проекти тук, които да ангажират ума ти? — попита Макиавели.
Леонардо го изгледа ядосано.
— Нима някакъв механичен лъв може да ангажира ума ми! — възкликна той. — Това беше последната поръчка на любезния ми господар. Как ти се струва — механичен лъв, който ходи и реве и за финал гърдите му се отварят и разкриват кошница с лилии!
Той изсумтя.
— Не е толкова зле само по себе си, но да възлага такава играчка на мен! На мен! Изобретателя на летящи машини и танкове!
— И парашути — добави тихо Ецио.
— Послужи ли ти?
— Много добре.
— Браво!
Леонардо махна с ръка към подноса.
— Почерпете се. Аз ще се въздържа.
Той сниши глас:
— Етиен е прав — напоследък стомахът ми успява да смели само топло мляко.
Тя замълчаха. Макиавели наруши мълчанието:
— Рисуваш ли още?
Леонардо се натъжи.
— Иска ми се… Но някак си съм изгубил порива. Вече не съумявам да довърша нищо. В завещанието си оставих на Сал ай „Джокондата“. Ще му помогне на старини. Мисля, че Франсоа ще пожелае да я купи. Но да знаете, че аз самият не бих дал и два гроша за нея. Не е най-добрата ми творба. Предпочитам картината, в която изобразих милия Сал ай като Йоан Кръстител…
Гласът му секна и той се втренчи някъде, незнайно накъде.
— Скъпото ми момче… Толкова жалко, че трябваше да се разделим. Липсва ми. Но тук се чувстваше зле. По-добре да се грижи за лозята.
— Аз самият отглеждам лозя — вметна Ецио.
— Знам! Браво! По-разумно занимание на тази възраст, отколкото да търчиш напред-назад и да режеш тамплиерски глави.
Леонардо замълча. След малко добави:
— Боя се, че винаги ще ги има, каквото и да направим. Навярно е по-добре да приемем неизбежното.
— В никакъв случай! — възкликна Ецио.
— Понякога нямаме избор — отвърна тъжно Леонардо.
Отново се възцари мълчание. Наруши го Макиавели:
— Какви са тези приказки за завещания, Леонардо?
Художникът го погледна.
— О, Николо, какъв е смисълът да се преструваме? Умирам… Затова ви помолих да дойдете. Тримата преживяхме толкова много. Исках да се сбогуваме.
— Нали спомена, че планираш да посетиш крал Хенри в Англия?
— Той е арогантно хлапе и много бих желал да се запознаем — отвърна Леонардо. — Но няма. Тази стая е последното място, което ще видя. И дърветата отвън. Пълни с птици, особено сега, през пролетта.
Той се отпусна мълчаливо в шезлонга и не помръдна много дълго. Двамата приятели се спогледаха разтревожено. Но накрая Леонардо се раздвижи:
— Задрямах ли? — попита. — Не бива. Нямам време за сън. Скоро ще спя достатъчно.
После пак притихна. Отново се унесе.
— Ще дойдем утре — каза тихо Ецио.
С Макиавели станаха и тръгнаха към вратата.
— Елате пак утре! — спря ги гласът на Леонардо. — Ще поговорим още.
Те се обърнаха към него и той се надигна, подпрян на лакът. Мечата кожа се свлече от коленете му и Макиавели се върна да я намести.
— Благодаря, Николо.
Леонардо ги погледна:
— Ще ви издам една тайна. През целия си живот, докато се учех да живея, всъщност съм се учил просто как да умра.
Бяха при него след седмица, когато пое последния си дъх призори на втори май. Вече не ги познаваше. Беше си отишъл.
— Носят се слухове — каза Макиавели, докато яздеха тъжно към дома, — де крал Франсоа държал главата му в скута си в предсмъртния му час.
— Някои хора, дори кралете, са готови на всичко, за да спечелят популярност — възмути се Ецио.
84
Сезоните се изтърколиха още четири пъти. Малката Флавия стана на десет; наближаваше деветият рожден ден на Марчело. Ецио не можеше да повярва, че е навършил шейсет и четири години. Времето сякаш изтича все по-бързо и по-безпощадно, колкото по-малко ти остава, мислеше си той. Грижеше се за лозята си и им се радваше и под строгото опекунство на Макиавели и София продължаваше да пише мемоарите си. Вече беше стигнал до двайсет и четвърта глава.
Продължаваше и да тренира въпреки упоритата кашлица, която отказваше да го остави на мира. Ала отдавна беше предал асасинските си оръжия на Ариосто. Нямаше новини от Рим или от Константинопол и дори от Еразъм в Ротердам, които да го тревожат, макар очакваният разкол в Църквата да се бе състоял и младият Лутер беше оглавил Реформацията на север. Нови войни заплашваха отново света. На Ецио не му оставаше друго, освен да наблюдава и да чака. Старите навици умират трудно, мислеше си. А той бе натрупал достатъчно опит във фермерството и умееше да долавя мириса на буря отдалеч.
Беше следобед. Стоеше на верандата, вперил поглед отвъд лозята на юг, където различи три фигури в каруца, очертани на хоризонта. Не разпозна силуетите, а и бяха прекалено далеч да разбере що за хора са. Забеляза обаче странните шапки, които издаваха, че са чужденци. Те обаче не спряха. Предположи, че се надяват да стигнат до Флоренция, преди да се здрачи.
Върна се в къщата и тръгна към стаята си. Убежището си. Спусна кепенците, за да се съсредоточи. Маслена лампа гореше върху писалището, осеяно с разпилени пергаменти. Днешните му литературни усилия. Седна неохотно, сложи си очилата и прочете написаното, смръщил леко чело. Битката с хората вълци! Как бе успял да я предаде така безинтересно?
Прекъсна го похлопване по вратата.
— Да? — каза той, всъщност зарадван, че отвличат вниманието му.
София открехна вратата, но не влезе.
— Ще заведа Марчело в града — каза тя ведро.
— Какво? Ще гледате последната пиеса на Николо? — попита небрежно Ецио, вдигнал поглед от листа. — Мислиш ли, че „Мандрагора“ е подходяща за осемгодишни деца?
— Ецио, спектакълът не се играе от три седмици. Освен това няма да ходя във Флоренция, а само до фиезола.
— Пропуснах ли да го гледам? Той ще се разяри.
— Сигурна съм, че няма да се разсърди. Знае колко си зает. Скоро ще се върнем. Наглеждай Флавия. Играе си в градината.
— Разбира се. И без това писането ми дойде до гуша. Ще отида да подрежа лозите.
— И аз смятам, че е жалко да похабяваш великолепния следобед, затворен тук.
Тя го изгледа загрижено.
— Чистият въздух ще ти се отрази добре.
— Не съм инвалид!
— Разбира се, че не си, amore. Просто си мислех…
Тя посочи смачканите листове, разхвърляни по писалището. Ецио натопи демонстративно перото и придърпа нов пергамент пред себе си.
— A presto58! Пазете се.
София затвори тихо вратата. Ецио написа няколко думи, спря и се намръщи над страницата.
Остави перото, свали очилата и смачка на топка листа. Измъкна се от стаята. Наистина се нуждаеше от чист въздух.
Влезе в навеса за инструменти и все градинарски ножици и плетен кош. Прекоси градината и тръгна към най-близкия ред лозници. Огледа се разсеяно за Флавия, но не видя и следа от нея. Не се притесни. Тя беше разумно момиче.
На половината път до лозето го стресна глас от близкия храсталак, Флавия се заливаше от смях. Беше го издебнала!
— Флавия, скъпа, не се крий! Искам да те виждам!
Последва нов смях и храсталакът се разлюля. Дъщеря му надникна над тръните. Ецио се усмихна и поклати глава.
В този момент човек на пътя привлече вниманието му. Той погледна натам и в далечината забеляза фигура, облечена в пъстроцветни дрехи. Ала слънцето беше зад нея и светеше прекалено ярко. Ецио заслони очи с длан, за да я разгледа по-добре, но фигурата беше изчезнала.
Той изтри чело и тръгна към лозята.
Не след дълго беше навлязъл дълбоко сред градината и подрязваше требианото. Лозниците не се нуждаеха от подрязване, но така ръцете му се занимаваха с нещо, докато умът му обмисляше как да разкаже историята за битката — много отдавна, в Рим — с групата фанатици, които се наричаха Синовете на Рем. Лозите драскаха лактите му, докато работеше. Той спря да огледа чепка грозде. Откъсна едно зърно и го вдигна да го види отблизо. Стисна зърното, смачка го и видя, че е сочно. Усмихна се и го лапна, избърсвайки пръсти в грубата си ленена туника.
Изтри доволно чело. Духна лек ветрец и листата на лозниците прошумоляха. Ецио пое дълбоко дъх, наслаждавайки се на аромата на топлия въздух, и затвори очи за миг.
После усети как косъмчетата по тила му настръхват.
Отвори очи и тръгна бързо към края на градината, взрян към къщата. На пътя до нея видя Флавия да разговаря с човека със странните дрехи, когото бе забелязал по-рано. Фигурата беше забулена с островърха качулка.
Той забърза към тях, вдигнал градинарските ножици като кама. Вятърът се засили и заглуши предупредителните му викове. Затича задъхан от усилието. Гърдите го заболяха. Но нямаше време да се тревожи за това. Фигурата се навеждаше към дъщеря му.
— Остави я! — извика той, препъвайки се.
Фигурата го чу, извърна глава, но не я вдигна. В същия миг Флавия взе нещо, което очевидно й беше предложено, от ръката й.
Ецио беше на крачки от тях. Фигурата се изправи, но не вдигна глава. Ецио хвърли градинарските ножици към нея, сякаш са кама, но те не стигнаха целта и изтрополиха безобидно на земята.
Притича последните крачки и се озова до тях.
— Флавия! Влизай вътре! — нареди той, стремейки се гласът му да не издава, че се страхува.
Момичето го погледна изненадано.
— Но, татко, тя е мила.
Ецио застана между дъщеря си и непознатата и улови жената за реверите на палтото. Непознатата вдигна глава и Ецио видя лицето на млада китайка. Пусна я стъписано.
Детето държеше малка овална монета с квадратен отвор в средата. Показа му я. Надписът върху нея — ако изобщо беше надпис — изглеждаше причудливо. Пиктограми. Китайски йероглифи.
Китайката не помръдваше, не продумваше. Ецио, все още напрегнат, я огледа втренчено. Дишаше тежко, беше замаян, но умът му бе бистър.
Тогава забеляза, че на врата си тя носи познатата емблема.
Емблемата на Братството на асасините.
85
По-късно, когато София се върна, тримата седнаха да поговорят в къщата, докато децата надничаха любопитно от стълбищната площадка. Ецио се стараеше да се държи гостоприемно с неочакваната гостенка, но оставаше непреклонен.
— Не знам какво друго да кажа, Шао Джън. Съжалявам.
Китайката не отговори. Не беше ядосана, само много спокойна.
— Много съжалявам. Но не мога да ти помогна. Не искам да участвам в това.
Шао Джън вдигна очи и срещна неговите.
— Искам да разбера.
— Да разбереш какво?
— Как да водя. Как да възродя Ордена ни.
Той въздъхна, вече леко подразнен.
— Не. Аз съм приключил с това. Finito.
Замълча.
— Мисля, че трябва да си вървиш.
— Ецио, размисли! — укори го София. — Шао Джън е пътувала дълго.
Обърна се към гостенката.
— Правилно ли произнесох името ти?
Джън кимна.
— Ще останеш ли за вечеря?
Ецио изгледа начумерено съпругата си и се обърна към камината.
— Grah-zie — благодари Джън на колеблив италиански.
София се усмихна.
— Добре. Освен това имам готова спалня. Погостувай ни няколко дни… Или колкото пожелаеш.
Ецио изсумтя, но не каза нищо. София тръгна към кухнята. Той се извърна леко и огледа гостенката. Шао Джън седеше тихо; изглеждаше съвършено самовглъбена. Обходи с очи стаята.
— Ще се върна, преди да се стъмни — каза й троснато.
Излетя навън, загърбил добрите обноски. Джън го проследи с поглед. Едва забележима усмивка трептеше върху устните й.
Ецио излезе навън и потърси убежище сред лозята.
86
Ецио беше в спалнята на спящите си деца и ги наблюдаваше фигурките им в светлината на свещта. Пристъпи към прозореца и го залости. Седна на ръба на леглото на Флавия и се взря в нея и в Марчело с натежало сърце. Изглеждаха толкова умиротворени, като ангелчета.
Ненадейно стаята стана по-светла. София влезе, понесла друга свещ. Той я погледна и й се усмихна. Тя му се усмихна в отговор и приседна в края на леглото на Марчело.
Известно време Ецио не продума.
— Добре ли си? — попита го тя малко неуверено.
Той се взря отново в децата, потънал в мисли.
— Явно не успявам да загърбя миналото — прошепна. После вдигна очи към жена си. — Толкова късно се реших на това, София. Знаех, че няма да ми остане време за всичко… Но сега се тревожа, че няма да имам време за ншцо.
Очите й бяха тъжни, но пълни с разбиране.
Чуха леко проскърцване отгоре и погледнаха към тавана.
— Какво прави на покрива? — промърмори Ецио.
— Остави я — каза му София.
Над тях Шао Джън бе застанала върху червените керемиди високо горе, до комините. Беше заела поза, която наподобяваше асасин, готвещ се за нападение, и същевременно човек, който си отдъхва спокойно. Тя обхождаше с поглед осветените от луната поля, докато нощният вятър шепнеше около нея.
На другия ден Ецио излезе от къщата рано. Небето сивееше. Погледна към покрива, но макар прозорецът на стаята й да беше отворен, Шао Джън не се виждаше никъде.
Той я извика, но никой не му отговори. Отиде да даде разпореждания на помощника си, защото времето за гроздобер наближаваше и той се молеше тазгодишната реколта да е добра — лозето несъмнено изглеждаше многообещаващо и лятото беше благоприятно. Гроздето беше узряло, но той искаше да провери сладостта и киселината му, преди да започне беритба. Тогава щеше да изпрати помощника си във фиезола, ако трябва дори до Флоренция, за да наеме сезонни работници. Трябваше да запретнат ръкави и Ецио очакваше този момент с нетърпение — много физическа активност и малко време за размисли. Появата на Шао Джън бе разклатила трудно извоюваната сигурност, на която се радваше досега. Изпитваше неприязън към нея. Надяваше се, че си е тръгнала, преди да пукне зората.
След разговора с помощника си почувства непреодолим порив да се върне в къщата и да види дали надеждите му са се оправдали. Някак си се съмняваше, но когато влезе, вътре нямаше никого. Тръгна мрачно към дневната, подтикван от инстинкт, който свиваше сърцето му.
Спря пред прага. Вратата беше отворена. Влетя в стаята и откри китайката седнала зад писалището му — все още осеяно с разхвърляни бележки и пергаменти от предишните дни — да чете част от завършения ръкопис.
Ецио поаленя от гняв.
— Какво си мислиш, че правиш? Махай се!
Тя остави купчината листове и го погледна спокойно.
— Вятърът… отвори вратата.
— Fuori59!!
Джън мина покрай него и излезе от стаята. Той тръгна бързо към писалището и обърна листовете, вдигна един и го прочете. После го захвърли небрежно обратно в купчината, извърна се и се взря с празен поглед през прозореца. Видя я на двора, застанала с гръб към него. Очевидно застинала в очакване.
Ецио отпусна рамене. След кратко колебание излезе от стаята и тръгна към нея.
Тя беше седнала върху ниска каменна стена. Той приближи до нея, кашляйки леко в острия октомврийски вятър.
Джън се обърна.
— Съжалявам. Сгреших.
— Да.
Той замълча.
— Мисля, че трябва да си вървиш.
Тя поседя мълчаливо и после ненадейно започна да цитира:
— Казвам се Ецио Аудиторе. Когато бях млад, имах свобода, но не я виждах, имах време, но не го усещах, имах любов, но не я чувствах. Едва след трийсет дълги години щях да разбера смисъла и на трите… Красиво е — заключи тя.
Ецио застина. Замислено впери очи в хоризонта. В далечината се чуваше подрънкване на конска сбруя.
— Искам да разбера, както си искал и ти — продължи Джън, — как да помогна на своите събратя.
Ецио я погледна по-дружелюбно.
— Дълго бях асасин, Джън. И знам, че всеки момент някой може да дойде. Да отмъсти на мен или на семейството ми. Разбираш ли? Затова трябва да внимавам.
Тя кимна и той разбра, че почти й дожаля за него. Погледна към лозята си.
— Трябва да започна да наемам хора за гроздобера, но…
Замълча. Джън сведе съсредоточено глава.
— Ела вътре. Да закусим.
Тя стана и го последва.
87
Пазарът на големия площад югозападно от катедралата беше оживен както винаги. Търговци, предприемачи, слуги и селяни се блъскаха припряно, докато обикаляха край сергиите. Джън стоеше под една от околните колонади и наблюдаваше суматохата, докато Ецио се пазареше под студените слънчеви лъчи за цената на кош за грозде. Китайката попиваше прехласнато гледките и звуците на Флоренция. Взираше се неприкрито в хората, които на свой ред се втренчваха в нея. Това не я смущаваше.
Ецио приключи с покупките и приближи. Потупа я по рамото.
— Ще извадя късмет, ако тази кошница издържи три сезона — каза той.
Тя погледна кошницата, несигурна по какво да прецени качеството й. Ецио разбра и се усмихна.
— Хайде! — каза. — Искам да ти покажа нещо.
Запроправяха си път през тълпата към Пиаца дела Синьория и там седнаха на пейка близо до лоджията, наблюдавайки хората, всички облечени в ярки дрехи, с изключение на малцина в скъпа черна коприна и кадифе.
— Кои са те? — попита Джън.
— Банкери — обясни Ецио. — Това е нещо като униформа, за да се разпознават. Има и друго предимство — виждаме ги отдалеч!
Джън се усмихна колебливо.
— Приятно е, нали? — продължи Ецио. — Кипи от живот!
— Да.
— Но невинаги е било така. На този площад убиха половината ми семейство. Екзекутираха ги. Точно тук. Преди четирийсет и пет години. Бях на деветнайсет.
При спомена той затвори за миг очи, после продължи:
— Но сега, като го виждам толкова оживен, изпитвам задоволство, че болката е избледняла.
Погледна я откровено.
— Животът на асасина е болка, Джън. Изстрадваш я и я причиняваш. Наблюдаваш я с надеждата, че помагаш да изчезне. Ужасна ирония, знам! Но е така.
Поседяха мълчаливо известно време. Джън се озърташе зорко. После Ецио забеляза как се напряга. Беше забелязала нещо в тълпата. Цветен отблясък? От униформа? На стражите около Синьорията? Мигът обаче отмина и той не полюбопитства.
— Добре — рече и се изправи. — Време е да заведеш стареца в дома му.
Прекосиха площада и тръгнаха по улицата в северната му част, толкова позната на Ецио, която отвеждаше на изток. Джън непрекъснато се озърташе назад.
Улицата беше сравнително спокойна и накрая дори останаха сами. Ненадейно Ецио чу шум, който тя не долови. Обърна се бързо. Отскочи назад и вдигна кошницата като щит пред Джън. След секунда хвърлена кама се заби в нея. Миг след това някой ритна Ецио жестоко в корема. Той залитна назад и се блъсна в каменна стена. Междувременно Джън реагира със светкавична бързина. Застана между него и нападателя му — друга китайка, облечена като нея, но само по бойна туника и панталони.
Двете жени закрачиха в полукръг една срещу друга с бавни, почти балетни стъпки. После се спуснаха напред като нападащи змии. Започнаха да си разменят коси удари с ръбовете на дланите и толкова мълниеносни ритници, че Ецио едва успяваше да следи движенията им. Забеляза обаче, че: Джън губи схватката. Скочи напред и удари противничката й по главата с кошницата. Тя изгуби равновесие и падна.
Остана да лежи неподвижно. Джън пристъпи напред.
— Джън! Тя се преструва!
В същия миг загадъчната жена скочи на крака и нападна Джън с друга кама. И двете паднаха на земята и се затъркаляха в прахоляка, борейки се ожесточено и пъргаво като разярени котки. Крайниците и телата им се стрелкаха толкова светкавично, че заприличаха на размазани петна. Ненадейно проехтя вик. Нападателката политна назад. Собственият й нож беше забит в гърдите й точно над гръдната кост. Тя се запрепъва настрани, после политна напред, главата й се удари върху колона от кремък и тя замря. Този път не се преструваше.
Ецио се озърна. Не се виждаше никой.
Той сграбчи ръката на Джън.
— Хайде! — прошепна през стиснати зъби.
Докато пътуваха към имението с каруцата на Ецио, Джън започна да обяснява. Ецио осъзна, че щеше да го направи по-рано, ако й беше дал възможност, и изслуша мрачно историята й.
— Моят ментор искаше да се срещне с теб. Напуснахме заедно Китай. Тайно. Но ни проследиха. Настигнаха ни във Венеция. Там заловиха ментора ми. Той ми нареди да избягам и да довърша мисията. Повече не го видях.
— Кои са те?
— Слуги на Джу Хуоцун — император Дзядзин. Млад мъж, по-скоро момче. Не е роден да управлява, но съдбата му отреди трона и сега той властва над нас с безпощадна и кървава ръка.
След кратко мълчание тя продължи:
— Бях конкубина, но моят ментор ме освободи, когато бях съвсем млада. Върнахме се по-късно да спасим и други момичета, но те бяха…
Тя замълча отново.
— Императорът смята, че ако пие месечната им кръв, ще се сдобие с вечен живот.
Гласът й секна. Тя преглътна тежко, преди да се овладее отново и да продължи:
— Дзядзин е жесток човек и предпочита линчъ пред обезглавяването.
— Линчъ?
Джън се престори, че разрязва дланта си.
— Бавен процес. Множество рани. Накрая — смърт.
Лицето На Ецио застина като гранит. Той шибна конете.
88
София беше в кабинета на Ецио и разпалваше камината, когато чу каруцата да спира рязко пред къщата. Изправи се стреснато. След миг Ецио връхлетя вътре, следван по петите от Шао Джън. Втурна се към прозореца, спусна кепенците и ги залости. После се обърна към жена си.
— Събери малко багаж. Впрягат нови коне в каруцата. Някой от хората ни ще те придружи.
— Какво…?
— Тази нощ ще останете при Макиавели.
— Какво стана?
— Недоразумение.
София погледна към Джън, която сведе очи смутена, че им навлича неприятности.
— Дай ми минута — каза София.
Не след дълго тя и децата се настаниха в каруцата. Ецио застана до нея. Погледнаха се. И двамата искаха да кажат нещо, но не намираха подходящите думи.
Той отстъпи назад и кимна на кочияша.
Мъжът шибна конете и те препуснаха в сгъстяващия се здрач.
Когато набраха скорост, София се обърна назад и му изпрати въздушна целувка. Ецио вдигна ръка за сбогом и без да дочака да се скрият от поглед, се върна в къщата и заключи вратата.
89
Ецио и Джън седяха един срещу друг на дървени пейки, придърпани пред ярките пламъци на огъня. Чакаха.
— Когато се изправих срещу Борджия, ме подтикваше отмъщението. Първият ми импулс беше да се целя в главата — разказваше й Ецио. — С течение на времето обаче научих, че онези, които сеят страх, имат по-предани последователи от онези, които проповядват любов. С убийството на Родриго и Чезаре нямаше да постигна нищо, ако не бях заменил тираничния им режим с порядък, който изисква братска съпричастност.
Той замълча замислено.
— Много години учех хората да мислят и да действат самостоятелно. Първо в Рим, после в Константинопол.
— Изгарям от желание да прочета разказа за делата ти. Трябва да довършиш книгата си.
— Важното е да осъзнаеш следното — любовта обединява Ордена ни; обичта към хората, културите, към света… Бори се да запазиш това, което вдъхва надежда, и ще спечелиш на своя страна хората, Шао Джън.
Джън се взря в пламъците. Въображението й рисуваше необятното бъдеще, ширнало се пред нея.
— Ще отнеме много, много време — отрони тихо тя най-сетне.
— Но ако следваш правилния път, ще успееш.
Джън пое дълбоко дъх и изопна рамене с решително изражение. Погледна Ецио и кимна. Той се протегна и я потупа по рамото.
— Почини си — каза й.
Тя стана и се поклони леко. После излезе от стаята.
Ецио се обърна към огъня. Отблясъците придаваха на лицето му червеникав оттенък.
Късно през нощта Ецио чу дебнещи стъпки и тръгна към кухнята. Високо в небето луната озаряваше стаята през пролуките на кепенците. Той извади няколко ножа от шкафа и претегли тежестта им с длан. Не остана доволен и ги остави. Огледа се за друго оръжие. Железен черпак? Не. Дървена дъска за рязане? Не. Ръжен? Да! Приближи до печката и избра един — три стъпки дълъг и изработен от тежка стомана. Пробва го, завъртайки го два-три пъти във въздуха.
Напрегна се. Отгоре долетя шум. След секунди през прозореца полетя тяло. Ецио видя как Джън се приземява меко и изчезва в мрака. Тръгна към вратата и я отключи. Отвори я широко.
Пред прага стоеше китаец, готов за нападение. Тутакси замахна към него със сабята си. Ецио отскочи назад и затръшна вратата върху ръката на мъжа, строшавайки лъчевата и лакътната му кост. Китаецът изпусна сабята и изрева от болка. Ецио отвори отново вратата и удари с ръжена главата му, разцепвайки черепа. Прескочи трупа и се втурна навън.
Скоро откри Джън да се сражава с трима нападатели. Губеше битката, но той бе пристигнал навреме, за да наклони везните, и слугите на император Дзядзин се оттеглиха към лозята. Там заеха позиция. Джън, която се биеше само с юмруци и крака, почти незабавно обезвреди единия от противниците им. Ецио повали втори с ръжена, забивайки го право в лицето му. Третият китаец обаче успя да избие ръжена от ръката му. Ецио успя светкавично да извади дървен кол от лехата и да възстанови предимството си. Заудря мъжа и го събори на земята. После го халоса силно по врата и прекърши гръбнака му.
Битката приключи. Ецио се строполи между лозниците си изтощен, но невредим. Улови погледа на Джън и се постара да се усмихне, но смехът се превърна в свиреща кашлица.
— Звуча като умираща котка — каза той.
— Хайде, ще ти помогна.
Тя му протегна ръка и го изправи на крака. Двамата се върнаха заедно с къщата.
90
Събудиха се дълго преди денят да започне. Утрото беше студено. Водниста слънчева светлина си проправяше път през мъглата.
Шао Джън стоеше на пътя, метнала раницата си на гръб. Вперила поглед в далечината, готова да тръгне. Изглеждаше потънала в мисли и се обърна едва когато Ецио приближи откъм къщата. Той все още дишаше тежко и мъчително.
Застана до нея.
— Чака те дълъг път до дома, нали?
— Но по пътя ще видя много интересни неща. Благодаря, менторе.
Тя се поклони леко.
Той носеше нещо. Малка древна кутия. Подаде й я.
— Вземи. Някой ден може да ти потрябва.
Джън пое кутията и я огледа от всички страни. Понечи да я отвори, но Ецио я спря.
— Не — каза той. — Само ако изгубиш пътя.
Тя я прибра. Ецио присви очи и погледна към шосето. Видя знамена на приближаващи войници.
— Трябва да вървиш — каза.
Джън проследи погледа му, кимна и пое към лозята от другата страна на пътя. Той я видя да изкачва бързо съседното възвишение.
Не след дълго войниците наближиха в галоп и Ецио ги поздрави. Когато погледна отново към възвишението, Джън беше изчезнала.
Няколко седмици по-късно, след гроздобера и след като отпразнуваха деветия рожден ден на Марчело, Ецио отново бе в кабинета си и се мъчеше да пише. Този път напредваше по-бързо. Взря се в последната празна страница върху писалището. Потопи перото и съсредоточено написа няколко думи. Прочете ги и се усмихна. Остави перото и режеща болка прониза гърдите му.
Някой похлопа на вратата.
— Да? — каза той, опитвайки се да се съвземе.
Прибра падналото перо в мастилницата.
София влезе в стаята.
— Ще заведа децата във Фиезоле. Ще се върнем след залез-слънце.
— Добре.
— Утре е пазарен ден. Ще дойдеш ли с нас?
— Да.
— Сигурен ли си?
— Ще се справя.
Тя затвори вратата. Ецио постоя замислен и после, доволен, започна да събира листовете върху писалището, подреди ги на спретната купчина и ги завърза с панделка.
91
Следващият ден беше мек и свеж. Останаха да обядват във Флоренция, а сега София бе решила да направи още няколко покупки, преди да се приберат у дома. Ецио, който вървеше по улицата на няколко крачки зад съпругата и децата си, ненадейно се преви и се закашля. Подпря се на съседната стена.
След миг София се озова до него.
— Трябваше да останеш вкъщи.
Той й се усмихна.
— Аз съм вкъщи.
— Седни тук — показа му тя пейка наблизо. — Почакай ни. Ще се върнем след минута-две.
Той кимна и я проследи с поглед как се връща при децата и тримата продължават надолу по улицата. Настани се удобно и зачака болката да стихне.
Наблюдаваше минувачите, сновящи напред-назад, заети с ежедневните си задачи. Чувстваше се добре и съзерцанието му беше приятно. Вдъхваше миризмите на пазара. Слушаше виковете на търговците.
— Тук ми харесва — каза си. Беше у дома. Най-сетне у дома.
От мислите му го откъсна недоволният глас на млад италианец, който седна на пейката до него. Младежът очевидно говореше на себе си. Не погледна Ецио.
— Al diavolo60! Мразя този проклет град. Де да бях в Рим! Чух, че жените там са… ммм… като зряло грозде на лозницата. Не са като тукашните. Firenze61!
Той се изплю на земята.
Ецио го погледна.
— Не мисля, че ти пречи Флоренция — отбеляза той, подразнен от думите на младежа.
— Моля?
Ецио понечи да отговори, но болката го прониза отново. Той се сгърчи и се задъха. Младежът се обърна към него.
— Дръж се, старче!
Улови китката му, докато той се опитваше да си поеме дъх. Ецио погледна пръстите, стиснали ръката му, и си помисли, че са необичайно силни. Лицето на мъжа му се стори странно познато. Ала сигурно си въобразяваше. Поклати глава да си проясни ума.
Младежът го погледна изпитателно и се усмихна. Ецио също го измери с очи.
— Трябва да си отдъхнеш — каза младежът.
Стана и се отдалечи. Ецио кимна със закъснение и го проследи с поглед. После се облегна назад, търсейки София в оредялата тълпа. Видя я как купува зеленчуци от една сергия. До нея стояха Флавия и Марчело, подкачаха се, играеха си).
Той затвори очи и пое дълбоко дъх. Гърдите му се успокоиха. Младежът беше прав. Трябваше да си отдъхне…
София подреждаше зеленчуците в кошницата, когато нещо студено пропълзя в сърцето й. Тя вдигна очи и погледна към пейката, където седеше Ецио. Позата му й се стори странна. Объркана, отказваща да признае страха си, тя закри уста с длан и забърза към него, оставяйки децата да си играят край сергията.
Когато наближи, забави крачка. Най-сетне седна до него, улови го за ръката и се наведе напред, притиснала чело в косата му.
Неколцина минувачи погледнаха към тях, после още един-двама ги стрелнаха загрижено с очи, но иначе животът по улицата продължаваше да тече.
92
По-късно същия ден, вече у дома и след като изпрати Макиавели, София влезе в кабинета. Децата бяха в леглата. Още не бяха осъзнали случилото се.
Огънят в камината беше изгаснал. Тя запали свещ и тръгна към писалището. Вдигна спретнато подредената купчина листове, завързани с панделка и зачете:
Когато бях млад, бях свободен, но не го разбирах; имах време, но не знаех, имах любов, но нея усещах. Много десетилетия отминаха, преди да осъзная значението и на трите. Сега, в залеза на дните ми, това разбиране поражда удовлетворение. Любовта, свободата и времето, някога толкова щедро на мое разположение, са огънят, който ме движи напред. Любовта най-вече, скъпа моя, към теб, към децата ни, към братята и сестрите ни… и към необятния и чуден свят, който ни дава живот и ни потапя в размисъл. С безкрайна обич, моя София, аз съм завинаги твой.