Някъде в далечната 1200 година епископът в крайдунавския град Пасау възложил на скромния книжовник Конрад фон Фусесбрунен да обедини устните предания за чутовния нибелунг Зигфрид и прелестната Кримхилда, за последния бургундски владетел Гунтер и неговата съпруга Брунхилда, за безжалостния и алчен Хаген, погубил Зигфрид и потопил в Рейн съкровището на нибелунгите. Така, предполагат учените, възникнал знаменитият средновековен немскоезичен епос „Песен за нибелунгите“.
Приказни мотиви и легенди за стародавни герои се преплитат с потънали в забрава исторически събития, станали в обширния ареал от Исландия през поречията на Рейн и Дунав до Виена, за да се слеят в тази грандиозна сага за всеотдайна любов и гнетяща омраза, за достопочтена преданост и подла измяна, за помпозни рицарски турнири, редуващи се с безпощадни кръвопролития.
Независимо кой е истинският й автор, „Песента за нибелунгите“ притежава не само художествена стойност, отредила й място в световната литературна съкровищница, но и магнетичната привлекателна сила на изпепеляващите страсти, покорила умовете на велики творци и станала повод за претворяване в други изкуства.
Прекрасният превод на Борис Парашкевов, за пръв път на български език, ще попълни празнината в нашата култура и ще даде възможност на българския читател да се потопи в омаята на една епоха на герои.
Песен за нибелунгите
В памет на доц. Боян Джонов —
подбудител на този превод,
и с благодарност към съпругата ми
за трайното насърчаване.
Борис Парашкевов
Към читателя
През европейското късно Средновековие успоредно с дворцовата поезия и рицарския роман се появяват обемисти епични произведения с неизвестен автор, които историческата памет, независимо от неизбежните превратности на времето, е съхранила под формата на национални епоси в литературите на някои съвременни народи. Такива например са френската „Песен за Ролан“, испанската „Песен за моя Сид“, финландската „Калевала“. Към този жанр, останал за съжаление без съответствие в нашата старинна книжнина, тъй както сме лишени и от едно истинско културно Средновековие в контекста на общоевропейското развитие, принадлежи монументалният немскоезичен героичен епос „Песен за нибелунгите“. В науката доста широко е застъпена тезата, че зад неговия анонимен автор се крие средновековен поет на име Майстер Конрад. В публикуваната през 1987 г. книга „Следата на поета“ изследователят Валтер Ханзен представя свои наблюдения и разсъждения относно неговата по-конкретна личност. След като обходил и се уверил в автентичността на описаните в епоса походи от град Вормс на изток по поречието на Дунав през Бавария и Австрия до Естергом в Унгария, Ханзен смята, че въпросният автор безспорно е познавал много добре този регион и по всяка вероятност дори е произхождал от него. В крайна сметка изследователят си позволява да отъждестви въпросния Майстер Конрад с почти неизвестния средновековен книжовник Конрад фон Фусесбрунен. Според Ханзен навярно именно на него Волфгер фон Ерла, епископ на гр. Пасау през 1191–1204 г., е възложил да обедини в едно цялостно епично произведение съществувалите дотогава в устното предание героични песни за Зигфрид и Кримхилда, за Гунтер и Брунхилда, за измяната на Хаген и извършеното от него покушение над Зигфрид, за породената от това събитие отмъстителност на Кримхилда, довела в крайна сметка до гибелта на бургундците в двореца на нейния втори съпруг Атила. Изпълнявайки това поръчение, Конрад очевидно се е почувствал задължен спрямо своя меценат и в повествованието го е почел в образа на пасауския епископ Пилгрим (строфа 1296 сл.), а себе си, изглежда, е вплел във войнствения бургундски шпилман — гусларя Фолкер.
Тази хипотеза относно генезиса на „Песен за нибелунгите“ е в пълна хармония с допускането, че епосът ще да е възникнал в Пасау в края на XII или по-скоро в самото начало на XIII в., като с упадъка на рицарството популярността му през следващите столетия значително намаляла. През XVI в. той изцяло изпаднал в забвение, за да бъде преоткрит през 1755 г. от лекаря Якоб Херман Оберайт, а с появата на романтизма интересът към неговото изследване, интерпретиране и сценично претворяване (Фуке, Вагнер, Гайбел, Хебел) внезапно се възобновил. Запазен е в 35 различни по размер ръкописа и се състои от 39 епизода (в средновисоконемския оригинал обозначавани като „авантюри“ съгласно тогавашното значение на тази старофренска заемка в немски: настъпване на героично събитие и неговото описване). Общият му обем в отделните ръкописи възлиза средно на около 2400 строфи, а оформящите се в него две части кулминират съответно в убийството на приказния Зигфрид (I-XIX епизод) и в отмъщението на неговата съпруга Кримхилда, довело до погрома над бургундците (ХХ-ХХХГХ епизод).
В първата част преобладават митични и приказни елементи в съчетание с моменти от меровингската история през VI в. В основата на втората част са залегнали по-осезателно исторически факти, в частност този, че през 436 г. бургундското царство на крал Гундахар, разположено в Рейнска Франкония с център Вормс, било опустошено от хунския владетел Атила. С оглед на това в съдържателен план изпъкват две особености на произведението. Главните герои — отчасти автентични, отчасти митични образи — произхождат, от една страна, от езическия период на източните, западните и северните германи, влезли през V в. в допир с Атила. От друга страна, целият този персонаж е ситуиран в епохата на рицарството и начинът му на живот е съобразен както с популярните за тази епоха дворцови празненства и турнири, така и със задължителните канони на християнската религия.
Относно формата на епоса и някои проблеми при претворяването му на български може да се отбележи следното. Германската алитерация като стихотворен похват е запазена фактическа само в еднаквия началословен гласеж при имената на някои лица от царско потекло, напр. Зигфрид, син на Зигмунд и Зиглинда, или братята на Кримхилда — бургундският владетел Гунтер редом с князете Гернот и Гизелхер. Затова пък употребата на крайната мъжка рима във вид АА, ББ е доведена до съвършенство. При това всеки стих на епоса се състои от два разделени с цезура полустиха, от които първият (обикновено и последният от всяка строфа) по принцип има четири невинаги ритмично ударени срички или тонални наблягания (на немски Hebungen), а вторият — три (според някои автори с четвърта „паузираща“). Тази специфика на така наречената „нибелунгска строфа“, придаваща навремето речитативно, скандирано звучене на песента, е необичайна от гледище на съвременната ритмика. Ето защо в настоящия превод от средновисоконемския оригинал, опрян на коментираното, в момента все още най-меродавно издание на Карл Барч от 1870–1880 г. и първи по рода си след един в проза на д-р Т. Иванов, публикуван през 20-те години на XX в. (II издание през 1925 г. във Всемирна библиотека под №765 на книгоиздателство Ал. Паскалев), е предпочетена схемата ямбичен седемсричен първи полустих и седемсричен или шестсричен втори полустих в зависимост от женската или мъжката рима, която донякъде компенсира също така необичайното днес редуване на ямб и трохей в прототипа. Запазването на цезурата в превода, а и нейното съблюдаване при четене си остава главно условие за съхраняване на ритмичното равновесие между първия и втория полустих.
Към характерните за епоса езикови иновации спада навлизащото от тогавашния френски дворцов етикет използване на второ лице множествено число като учтива форма. Доколкото в оригинала личи неутвърденост на тази практика, в превода — вместо механично възпроизвеждане на крайно непоследователната употреба на новата форма — на нея с малки, логично обосновани изключения е дадено предпочитание. По понятни причини обаче не беше възможно да се елиминира един любим на автора, но в съвременното повествование необичаен похват, какъвто е така нареченият „поглед в бъдното“, тоест периодичното намекване кога или къде някому предстои да се случи нещо, при това най-често беда.
За по-добра прегледност в края на превода по азбучен ред е приложен списък на лични и местни имена, опрян на този в изданието на К. Барч. Наред с имената са дадени пояснения към някои използвани в текста означения като свидетелство за пъстротата на средновековния бит в Германия, които обаче липсват в нашия език както като историзми, така и като архаизми и затрудняват донякъде запознаването на българския читател с реалиите в литературни шедьоври от посочения тип.
София, септември 2005 г.
проф. д-р Борис Парашкевов
I епизод
Кримхилда
II епизод
Зигфрид
III епизод
Как Зигфрид пристига във Вормс
IV епизод
Как воюва срещу саксонците
V епизод
Как Зигфрид вижда Кримхилда за първи път
VI епизод
Как Гунтер тръгва за Исландия да спечели Брунхилда
VII епизод
Как Гунтер се домогва до Брунхилда
VIII епизод
Как Зигфрид довежда своите нибелунгски воини
IX епизод
Как Зигфрид бива изпратен във Вормс
X епизод
Как посрещат Брунхилда във Вормс
XI епизод
Как с невестата си Зигфрид се завръща в своята родина
XII епизод
Как Гунтер поканва Зигфрид на празненство